Жан-Пиер Вернан
Старогръцки митове
Всемирът, боговете, хората
ПРЕДВАРИТЕЛНИ ДУМИ
Имало едно време… Това е заглавието, което мислех отначало да дам на тази книга. В крайна сметка предпочетох да го заменя с друго, по-експлицитно. Но сега, пред прага на творбата, не мога да се въздържа да не извикам спомена, отзвук на който беше това първо заглавие и който стои в основата на тези текстове.
Преди четвърт век, когато внукът ми беше малък и прекарваше ваканцията си с жена ми и мен, между нас се бе установило правило, също тъй непоклатимо като миенето на ръце и храненето: всяка вечер, щом идваше уреченото време и Жулиен си лягаше, го чувах как ме вика от стаята си, понякога с малко нетърпение: „Жипе, приказката, приказката!“ Сядах до него и му разказвах гръцки мит. Черпех без много усилия от репертоара на митовете, които непрестанно анализирах, разнищвах, сравнявах и тълкувах, за да се опитам да ги разбера, но на него ги предавах по друг начин, направо както ми идваха на езика, подобно на вълшебна приказка, с единствената грижа разказът ми да следи от началото до края нишката на сюжета в цялото й драматично напрежение: имало едно време… Жулиен изглеждаше щастлив, докато слушаше. Щастлив бях и аз. Изпитвах радостта да му поднасям направо, от уста на ухо, частица от този гръцки свят, към който съм привързан, и оцеляването на който във всеки един от нас ми се вижда по-нужно от всякога в съвременния свят. Харесваше ми също така, че това наследство достига до него по устен път, по начина, който Платон нарича дойкини приказки, така, както преминават нещата от поколение на поколение извън рамките на всякакво официално образование, без посредничеството на книгите, за да съставят целия багаж на „извънтекстуалните“ знания и поведенчески жестове: като се започне от правилата на приличието в думите и действията, добрите нрави, а при техниките на тялото — стиловете на ходене, бягане, плуване, каране на колело, катерене…
Без съмнение имаше много наивност в това да вярвам, че допринасям за съхранението и оживяването на древните предания, като им преотстъпвам гласа си всяка вечер, за да ги разкажа на едно дете. Но тогава беше време, в което, както си спомняме — става дума за седемдесетте години — митът беше на гребена на вълната. След Дюмезил и Леви-Строс треската за изследвания на мита бе обзела една шепа елинисти, устремени заедно с мен към проучване на легендарния свят на древна Гърция. Колкото повече напредвахме и анализите ни се развиваха, толкова по-проблематично ставаше съществуването на обща митична мисъл и ние стигнахме до въпроса: що е мит? Или по-точно, като се има предвид областта на изследванията ни: що е гръцки мит? Разбира се, разказ. Но трябва да се знае как тези разкази са създадени, установени, предавани, съхранявани. Прочее, в случая с Гърция те са достигнали до нас едва в края на пътя, под формата на писмени текстове, най-древните от които принадлежат на литературни творби от всички жанрове, епос, поезия, трагедия, история, дори философия, където — с изключение на Илиада и Одисея и Хезиодовата „Теогония“ — присъстват най-често в разпокъсан вид, фрагментарно, понякога само загатнато. Едва в късно време, около началото на новата ера, ерудитите са събрали тези многобройни, повече или по-малко разминаващи се предания, за да ги представят унифицирано в общ корпус, подредени последователно, сякаш на лавиците на Библиотека — за да използваме тъкмо заглавието, дадено от Аполодор на сборника му, който става един от класическите текстове по този предмет. Така се е оформило това, което е прието да се нарича гръцка митология.
Мит, митология; това наистина са гръцки думи, свързани с историята и с някои черти на тази цивилизация. Трябва ли да извадим оттук заключението, че те не се простират извън нея и че митът, митологията съществуват единствено само в гръцката си форма и в гръцкия смисъл на думата? Тъкмо обратното е вярно. За да бъдат разбрани самите елински легенди, ни е нужно сравнение с преданията на други народи, принадлежащи на много различни култури и епохи, било Китай, Индия или Близкия изток в древността, било предколумбова Америка или Африка. Сравнението се е наложило, тъй като тези наративни традиции, колкото и да са различни, представят достатъчно много общи черти както помежду си, така и с гръцките митове, за да търсим тяхното родство. Клод Леви-Строс твърди като нещо очевидно, че митът, откъдето и да произхожда, от пръв поглед се разпознава като такъв, без да има риск да го объркаме с други форми на разказ. И действително, ясно са изявени различията с историческия разказ, който в Гърция се гради в известен смисъл срещу мита, доколкото претендира да представи точните отношения между близки във времето събития, които могат да бъдат потвърдени от достойни за доверие свидетели. Що се отнася до литературния разказ, той е чиста фикция, представяща се откровено за такава, чиито качества са свързани преди всичко с таланта и майсторството на създателя й. Тези два типа разкази обикновено се приписват на един автор, който поема отговорността за тях и ги съобщава от свое име, в писмен вид, пред читателска публика.
Съвсем различен е статутът на мита. Той се представя под формата на разказ, дошъл от дълбините на времето, съществуващ още преди някой разказвач да се захване да го излага. В този смисъл митологичният разказ не зависи от индивидуален съчинителски акт, нито от творческо въображение, а от традицията и паметта. Тази дълбока функционална връзка със запаметяването приближава мита към поезията, която първоначално, в най-древните си прояви, може да се смеси с процеса на митотворчеството. Образец в това отношение е случаят с Омировия епос. За да тъче разказа си за приключенията на легендарните герои, епосът действа първо със средствата на устната поезия, съставяна и пята пред слушатели от вдъхновени от богинята Памет (Мнемозина) няколко поколения аеди; едва по-късно тя е подложена на редакция с цел да се установи и фиксира официалната версия на текста.
Дори и днес едно стихотворение живее само ако е изговорено; трябва човек да го знае наизуст и за да му вдъхне живот, да си го рецитира с мълчаливите думи на вътрешната реч. Също и митът е жив само ако още се разказва от поколение на поколение в-ритъма на всекидневния живот. В противен случай, пратен в изгнание в библиотеките, закован в писмена форма, той се превръща в справка, предназначена за читателския елит на специалистите по митология.
Памет, устна употреба, традиция: това са условията на съществуване и оцеляване на мита. Те му налагат някои характерни черти, които изпъкват по-ярко, ако проследим сравнението на поетичното творчество и митотворчеството. Ролята, която те вменяват на речта, разкрива основна разлика между тях. Откакто на запад с появяването на трубадурите поезията става автономна, тя се отделя не само от големите митични разкази, но също и от музиката, съпровождала я до XIV-ти век, и си създава специфична област на речева изява. От този момент нататък всяко стихотворение представлява индивидуална конструкция, много сложна, разбира се полисемична, но същевременно тъй стриктно организирана, тъй свързана в отделните си части и на всички равнища, че трябва да бъде запаметена и рецитирана както си е, без нищо да бъде пропуснато или променено. Стихотворението остава идентично през всичките изпълнения, които го актуализират в пространството и времето. Речта, даваща живот на поетичния текст, публично за слушателите или частно за самия себе си, има единствен и неизменен облик. Достатъчно е да се промени една дума, да се пропусне един стих, да се разстрои един ритъм, за да рухне целият градеж на стихотворението.
Напротив, митичният разказ е полисемичен не само, подобно на поетичния текст, чрез множествеността на плановете на съдържание. Той не е фиксиран в окончателен вид. Той винаги съдържа в себе си многобройни варианти и версии, с които разказвачът разполага и които избира според обстоятелствата, публиката или предпочитанията си, като съкращава, прибавя или променя, ако сметне за нужно. През цялото време, в което устната легендарна традиция е жива и остава свързана с начина на мислене и нравите на една група, тя е в движение: разказът остава частично отворен за нововъведения. Когато митологът антиквар я открива в края на пътя й, вече вкаменена в литературни или ерудитски текстове, както споменах, че става с гръцкия мит, всяка легенда изисква от него, ако той иска да я интерпретира коректно, да разширява изследването си пласт по пласт: от една от версиите към всички останали по тази тема, дори и да са напълно второстепенни; после към други митични разкази, близки или далечни, и дори към други текстове, принадлежащи към различни дялове на същата култура: литературни, научни, политически, философски, и накрая към повече или по-малко подобни разкази от отдалечени цивилизации. Обект на интереса на историка и антрополога е интелектуалният фон, за който свидетелства нишката на разказа, рамката, в която е втъкан, а те могат да бъдат разкрити само посредством сравняване на разказите и проследяване на различията и сходствата им. За различните митологии са в сила размислите, които Жак Рубо така удачно изказва относно Омировите творби и легендарния елемент в тях: „Те не са само разкази. Те съдържат съкровищница на мисли, на езикови форми, на космологични представи, на морални наставления и т.н., съставящи общото наследство на гърците от предкласическата епоха.“1 В изследователската си работа за извличане на бял свят на тези подземни „съкровища“, общото наследство на гърците, ученият понякога изпитва чувство на фрустрация, така сякаш е изгубил от поглед в процеса на търсене онази „изключителна наслада“, която Лафонтен предусеща, ако някой му разкаже „Магарешката кожа“. С тази наслада от разказването, която си припомних в самото начало на този увод, щях да се разделя без особена мъка, ако четвърт век по-късно, на същия хубав остров, където споделях с Жулиен ваканция и разказване, едни приятели не бяха поискали да им разказвам гръцки митове. Това и сторих. Тогава те ми предложиха, влагайки много настоятелност, за да ме убедят, да направя в писмена форма това, което им бях разказал. Работата не беше лесна. Преходът от устното слово към писмения текст е твърде затруднителен. Не само защото писането е лишено от онова, което дава плът и живот на устния разказ: гласа, интонацията, ритъма, жеста, но също и защото зад тези форми на изразяване прозират два различни стила на мислене. Когато едно устно изказване се възпроизведе без промяна върху хартия, текстът става неубедителен. Когато пък, напротив, един текст е създаден първо в писмен вид, прочитането му на глас никого не може да измами: той не е създаден, за да бъде чут от слушатели; той е външен за устността. Към това първоначално затруднение — да пишеш както говориш, се прибавят множество други. Преди всичко трябва да избереш една версия, сиреч да пренебрегнеш вариантите, да ги заличиш, да им наложиш мълчание. И в самия начин да излага избраната версия разказвачът се намесва като интерпретатор, дотолкова, доколкото за митичния сценарий, който той излага, не съществува окончателно фиксиран модел. При това как изследователят би могъл да забрави, когато се прави на разказвач, че е също така учен, търсещ интелектуалния фундамент на митовете, и че ще внесе в разказа си тези значения, чиято тежест е изпъкнала в предходните му изследвания?
Не бях забравил за тези препятствия и тези рискове. При все това направих крачката. Опитах се да разказвам така, сякаш традицията на тези митове може още да продължи съществуването си. Исках гласът, който някога в течение на столетия се е обръщал направо към гръцките слушатели, а после е замлъкнал, да зазвучи отново за днешните читатели, и тъкмо този глас, ако само съм успял да го постигна, да продължи да отеква като ехо на страниците на тази книга.
ПРОИЗХОДЪТ НА СВЕТА
Какво е имало, когато още не е имало неща, когато е нямало нищо? На този въпрос гърците са отговорили с разкази и митове.
В самото начало това, което съществува най-първо, е Зевът: гърците го назовават Хаос. Какво е Зевът? Той е празнота, тъмна празнота, в която нищо не се различава. Пространство на падане, шемет и объркване, без предел, без дъно. Този Зев ни засмуква като отвор на огромна паст, в която всичко се разтваря в неразличимостта на мрака. И така, в началото съществува само този Зев, сляпа, нощна, безгранична бездна.
После възниква Земята. Гърците й викат Гея. Земята изниква в самото сърце на Зева. Ето я, родена след Хаоса и представляваща в някои отношения негова противоположност. Земята вече не е онова тъмно, безгранично и неопределено пространство на срутване. Земята има своя форма: ясна, отграничена, точна. На объркаността, тъмната неопределеност на Хаоса се противопоставят отчетливостта, здравината, стабилността на Гея. На Земята всяко нещо е очертано, видимо, стабилно. Можем да определим Гея като онова, върху което боговете, хората и животните могат да стъпват уверено. Тя е подът на света.
В недрата на Земята: Зевът
Роден от обширния Зев, светът оттук насетне има свой под. От една страна, този под се издига нагоре под формата на планини; от друга, потъва надолу под формата на подземие. Тази под-земя се простира неограничено, така че по някакъв начин онова, което се намира в основата на Гея, под твърдата и стабилна почва, е все така бездната, Хаосът. Земята, изникнала от недрата на Зева, остава свързана с него в дълбините си. За гърците Хаосът извиква представата за непрозирна мъгла, в която всички граници се размиват. В самите дълбини на Земята се открива отново тази изначална хаотичност.
При все че Земята е видима и има ясно отграничени очертания, при все че всичко родено от нея ще притежава като нея ясни граници и предели, тя все пак остава подобна на Зева в дълбочина. Тя е черната Земя. Прилагателните, с които се определя в разказите, понякога са подобни на тези, с които се назовава Зевът. Черната Земя се протяга между горе и долу; между мрака, от едната й страна, дълбините, представляващи вкоренеността й в Зева, и от другата й страна увенчаните със сняг планини, които тя изхвърля към небето, лъчезарните планини, чиито най-високи върхове достигат онзи пояс на небето, който е непрестанно потопен в светлина.
В обиталището, наричано космос, Земята представлява основа, но тя има не само тази роля. Тя ражда и отхранва всички неща, освен някои същества, за които ще говорим по-нататък и които са породени от Хаоса. Гея е всеобщата майка. Гори, планини, подземни пещери, морски вълни, небесен простор — всички те са родени от Гея, Земята майка. И тъй, отначало има бездна, Зев, огромна паст, подобна на мрачна безкрайна пещера, която обаче в някакво по-късно време се обръща към здрава основа: Земята. Тя пък от своя страна се устремява нагоре и се спуска надолу.
След Хаос и Земята възниква на трето място това, което гърците наричат Ерос, наречен по-късно от тях „старият Ерос“ (любовен копнеж), изобразяван с бели коси: това е първичният Любовен копнеж. Защо го има този изначален Ерос? Защото в тези древни времена още не съществува мъжко и женско, няма полово определени същества. Този първичен Ерос не е онзи, който възниква по-късно с появата на мъжете и жените, на мъжките и женските същества. От този момент нататък въпросът ще бъде да се съединят противоположните полове, което непременно предполага желание от страна на всеки един от тях, един вид съгласие.
Прочее, Хаос е дума в среден, а не в мъжки род. Гея, Земята майка, естествено е в женски. Но кого може тя да обича извън самата себе си, щом като е сама с Хаоса? Следователно Ерос, който се появява трети по ред след Зева и Земята, като начало не е онзи, който управлява разнополовата любов. Първичният Ерос изразява порив към света. По същия начин, по който Земята изплува от Зева, от Земята избликва това, което се намира в недрата й. Онова, което е било примесено с нея, се оказва изхвърлено навън: тя го ражда без да е имала нужда да се съвкупява с когото и да било. Това, което Земята освобождава и открива, се е намирало скрито в нея.
Земята ражда първо един много важен персонаж: Уран, Небе, а по-точно Звездно небе. След това поражда Понт, водата, всичките води, да го наречем Морски талаз, тъй като гръцката дума е в мъжки род. И тъй, Земята ги зачева без да има връзка с някого. Чрез вътрешната си сила Земята дава развитие на това, което вече е било в нея, а от момента, в който тя го пуска да излезе навън, се превръща в неин двойник и противоположност. Защо? Защото тя създава Звездното небе равно на самата нея, нещо като копие, равно на нея по стабилност, здравина и размери. Тогава Уран ляга върху й. Земя и Небе съставят двата прилягащи един към друг плана на света, под и свод, долу и горе, които се покриват напълно.
Когато Земята ражда Понт, Морския талаз, той я допълва и прониква в нея, ограничава я под формата на широки водни простори. Морският талаз, както и Уран, е противоположност на Земята. Ако Земята е твърда, плътна, с която предметите не могат да се смесват, то Морският талаз, напротив, е само течност, безформена и неуловима флуидност: водите се размесват, неразграничими и разбъркани. На повърхността Понт е лъчезарен, но в дълбините си е напълно тъмен, което го сближава, както и Земята, с част от хаоса.
Така светът е построен въз основа на три първоначални същности: Хаос, Гея, Ерос, после от още две, създадени от Земята: Уран и Понт. Те са едновременно природни сили и божества. Гея е земята, по която стъпваме, и същевременно богиня. Понт представлява морските води и също е божество, на което могат да се въздават почести. От тази отправна точка тръгват разкази от друг тип, пълни с насилие и драматизъм.
Кастрирането на Уран
Да започнем от Небето. И така, ето го Уран, роден от Земята и еднакъв по размери с нея. Той лежи, пльоснал се е върху тази, която го е създала. Небето покрива напълно Земята. Всяко ъгълче земя си има съответното парче небе, прилепнало за нея. От момента, в който Гея, тази могъща богиня, Майка Земя, създава Уран, който е нейно точно съответствие, неин двойник, симетричното й повторение, ние имаме пред нас двойка противоположности — мъжко и женско същество. Уран е мъжът-Небе така, както Гея е жената-Земя. Откакто съществува Уран, Ерос действа по друг начин. Вече не става така, че Земята сама по себе си ражда намиращото се в нея, нито пък Уран ражда съдържащото се в него, а от сливането на тези две сили се раждат същества, различни и от двете.
Уран непрестанно излива семето си в лоното на Гея. Първичният Уран няма друга дейност освен сексуалната. Да покрива Гея непрекъснато, колкото може: той мисли само затова и прави само това. Бедната Земя се оказва бременна с цяла върволица деца, които не могат да излязат от недрата й и остават на мястото, на което Уран ги е създал. Тъй като Небето никога не се отделя от Земята, между тях няма пространство, което да позволи на децата им, титаните, да излязат на светло и да заживеят самостоен живот. Те не могат да придобият собствената си форма, не могат да станат индивидуални същества, защото са постоянно изтиквани в лоното на Гея, тъй както самият Уран е бил там, преди Гея да го роди.
Кои са децата на Гея и Уран? Първо се раждат шестте титана и шестте им сестри титаниди. Първият титан се казва Океан. Той представлява онзи течен пояс, който обкръжава света и тече в кръг, така че краят на Океан е и негово начало; световната река прелива в самата себе си по затворен кръг. Най-младият от титаните се казва Кронос, наричат го „Кронос с подлите мисли“. Освен титаните и титанидите се раждат две тройки съвсем чудовищни твари. Първата тройка са циклопите — Бронт, Стероп и Арг, — могъщи еднооки същества, чиито имена подсказват металургичните им занимания: тътена на гръмотевицата, блясъка на светкавицата. Тъкмо те ще изработят мълнията, за да я подарят на Зевс. Втората тройка се състои от така наречените хекатонхейри (сторъки) — Кот, Бриарей и Гий. Те са чудовища с огромни размери, с по петдесет глави и сто ръце, всяка от които е надарена със страхотна сила.
Редом с титаните, първите индивидуализирани божества — тъй като вече не са, подобно на Гея, Уран и Понт, персонификации на природни сили, — циклопите представляват огнеността на погледа. Те имат само по едно око в средата на челото, но това око е поразяващо подобно на оръжието, което ще поднесат на Зевс. Магическата сила на окото. От своя страна сторъките изразяват грубата мощ, способността за победа, за надделяване чрез физическата сила на ръцете. За едните — силата на изпепеляващото око, за другите — силата на ръка, способна да удържи, смаже, разбие, победи, да господства над всяко създание на света. Обаче титаните, сторъките и циклопите остават в корема на Гея: отгоре й е разпрострян Уран.
Все още не съществува истинска светлина, защото Уран, както е проснат върху Гея, задържа на повърхността й вечна нощ. Тогава Земята дава воля на гнева си. Тя е яростна, защото задържа в себе си децата си, които не могат да излязат и така я раздуват, притискат и задушават. Земята се обръща към тях, по-точно към титаните, с думите: „Слушайте, баща ви ни оскърбява и ни подлага на ужасен тормоз. Трябва това да свърши. Трябва да се разбунтувате срещу баща си Небето.“ При тези дръзки думи титаните са обзети от ужас в корема на Гея. Уран, разположен все така неподвижно върху майка им и равен на нея по големина, им изглежда труднопобедим. Само най-малкият, Кронос, се съгласява да помогне на Гея и да премери сили с баща си.
Земята измисля изключително усукан план. За да осъществи намерението си, тя изработва вътре в себе си инструмент, сърп (harpe), направен от бял метал — стомана. После дава в ръцете на младия Кронос този сърп. Той е вътре в корема на майка си, на мястото, където Уран се съединява с нея, и дебне в засада. Когато Уран влива семето си в Гея, Кронос хваща гениталиите на баща си, стисва ги здраво и ги отсича със сърпа, който държи в дясната си ръка. После, без да се обръща с лице, за да се предпази от нещастия, които действието му може да навлече, хвърля през рамо члена на Уран. От този отсечен и запратен надалеч мъжки орган на земята капят капки кръв, а самият член отлита по-далеч, в морето. В момента на скопяването Уран надава рев на болка и бързо се отдръпва от Гея. Тогава именно той се установява в най-горната част на света, за да не мръдне вече оттам. И тъй като Уран е равен по размери на Гея, няма такова парченце земя, над което да не се намира също такова парче небе.
Земята, пространството, небето
Скопявайки Уран по съвета и с хитрината на майка си, Кронос осъществява решаващ преход в раждането на космоса. Той разделя небето и земята. Така създава свободно пространство между небето и земята: всичко, което роди земята, всичко, което живите същества породят, вече ще има място, за да диша и да живее. От една страна, пространството е преобразено, но от друга времето също търпи промяна. Докато Уран тежеше върху Гея, нямаше смяна на поколенията, всички те оставаха погребани в лоното на породилото ги същество. От момента, в който Уран се отдръпва, титаните могат да излязат от майчината утроба и на свой ред да създават потомство. Така започва смяната на поколения. Пространството е освободено и „звездното небе“ сега играе ролята на таван, нещо като голям тъмен балдахин, прострян над земята. От време на време тъмното небе се осветява, защото отсега насетне се сменят денят и нощта. Появява се ту черно небе с единствената светлинка на звездите, ту сияйно небе с единствената сянка на облаците.
Да оставим за момент потомството на Земята и да се върнем към децата на Хаоса. Зевът поражда две същества, едното се казва Ереб, а другото Нюкс — Нощ. Ереб, като пряко продължение на Хаоса, е абсолютната тъмнина, мощта на тъмното в чистия му вид, без примеси. Случаят с Нощта е различен. Тя също, както и Гея, поражда деца, без да се съвкупява с никого, така, сякаш ги извайва от собствената си нощна тъкан: това са Етер, Сияйната светлина, и от друга страна Хемера, Ден, Дневна светлина.
Ереб, дете на Зева, представлява тъмнината, свойствена на Хаоса. Напротив, Нюкс, Нощта, припомня за деня. Няма нощ без ден. Когато Нощта поражда Етер и Хемера, какво всъщност прави? Както Ереб е тъмнината в чист вид, така Етер е сияйността в чист вид. Етер образува двойка с Ереб. Сияйният Етер е онази част на небето, където никога няма тъмнина, онази част, която принадлежи на олимпийските богове. Етер е изключително ярка светлина, никога незасенчена и от най-малката сянка. Напротив, Нощта и Денят се опират един на друг, като се противопоставят. Откакто пространството е отворено, Нощта и Денят се сменят в равномерен ритъм. При входа на Тартар се намират вратите на Нощта — входът на нейното обиталище. Тъкмо там се явяват ту Нощта, ту Денят, поздравяват се, разминават се, без никога да се застигнат или докоснат. Когато има нощ, няма ден, когато има ден, няма нощ, но не съществува нощ без ден.
Както Ереб изобразява пълен и окончателен мрак, така Етер въплъщава абсолютната светлина. Всички живи същества на земята са творения на деня и нощта; освен в смъртта, те не познават онази пълна тъмнина, в която никога не наднича слънчев лъч, тъмата на Ереб. Хората, животните, растенията живеят и денем, и нощем в това единство на противоположности, а пък боговете от своя страна са на върха на небето и не познават смяната на деня и нощта. Те живеят сред непрестанна сияйна светлина. Горе — небесните богове в блестящия Етер, долу — подземните богове или победените и изпратените в Тартар, живеещи в непрестанен мрак, и най-сетне смъртните, в този свят, който вече представлява свят на смесеността.
Да се върнем към Уран. Какво става, когато той се установява неподвижно на върха на света? Той вече не се събира с Гея, с изключение на момента на поройни плодоносни дъждове, при които небето се излива, а земята зачева. Този благотворен дъжд дава възможност на земята да роди нови същества, нови растения, житни култури. Но с изключение на този период всяка връзка между небето и земята е прекъсната.
Докато се отдалечава от Гея, Уран изрича страшно проклятие към синовете си: „Вие ще се казвате титани — им казва той, правейки словесна игра с глагола titaino, — защото простряхте твърде високо ръце, ще платите за престъплението си, че вдигнахте ръка срещу баща си.“ Капките кръв, паднали на земята от отсечения му член, след известно време пораждат Ериниите. Това са първични сили с основно предназначение да пазят спомена за оскърбление между кръвни роднини и да доведат до възмездие, колкото и дълго време да им трябва за това. Те са божества на отмъщението за престъпления между роднини. Ериниите представляват ненавистта, спомена за простъпката и изискването за отплата.
Заедно с Ериниите от кръвта на Уран се раждат гигантите и Мелиите, нимфите на голямото дърво ясен. Гигантите са преди всичко воини, персонифициращи воинското насилие: не познаващи нито детство, нито старост, цял живот зрели мъже в разцвета на силите, посветени на воюването, привързани към смъртоносните битки. Нимфите на ясена, Мелиадите, също са войнствени, също имат вкус към кланетата, тъй като дръжките на копията, които воините използват по време на боя, са именно от обитаваните от тях дървета. И така, капките кръв на Уран пораждат три вида същества, въплъщаващи насилието, възмездието, битката, войната, клането. В представите на гърците едно име обхваща цялото това насилие — Ерида, конфликт от всякакъв характер и форма, или раздор в рамките на един и същи род, когато става дума за Ериниите.
Раздор и любов
Какво става с мъжкия член, който Кронос хвърля в морето, в Понт? Той не потъва сред вълните, а плува, носи се, и пяната на спермата се смесва с морската пяна. От тази пенлива смес около члена, който се рее по вълните, се създава великолепно същество: Афродита, богинята, родена от морето и пяната. Тя се носи известно време по морето, а после стъпва на своя остров, на Кипър. Тя върви по пясъка и под нейните стъпки се раждат най-уханните и най-прекрасните цветя. По следите на Афродита вървят Ерос и Химер, Любов и Копнеж. Този Ерос не е първичният Ерос, а един Ерос, който иска отсега нататък да има мъжко и женско. Понякога ще казват, че е син на Афродита. Следователно този Ерос си е променил ролята. Той вече няма за задача, както в самото начало на космоса, да извлича на светлина онова, което се съдържа в недрата на първичните сили. Сега вече ролята му е да съединява две съвсем индивидуализирани същества от различен пол в еротична игра, която предполага цяла една любовна стратегия, включваща всякакви съблазнявания, съгласия, ревности. Ерос обединява две различни същества, за да се роди от тях трето, което не е тъждествено на нито един от създателите си, но продължава и двамата. И така, вече има сътворяване, което се различава от творенето в изначалните времена. Иначе казано, прерязвайки члена на баща си, Кронос учредява две сили, които според гърците се допълват — едната се казва Ерида, Раздор, а другата Ерос, Любов.
Ерида е раздорът в сърцето на едно семейство или в сърцето на едно човечество, спорът, конфликтът в сърцето на това, което е било единно. Напротив, Ерос е съгласие и обединение на неща толкова различни, колкото са женското и мъжкото. Ерида и Ерос са и двамата продукт на един и същи основополагащ акт, който отваря пространството, дава ход на времето, дава възможност на последователни поколения да се сменят на сцената на света, която сега е отворена.
Сега всички божествени същества, с Ерида от едната страна и Ерос от другата, ще се сблъскват и воюват. Защо ще се бият? Не толкова за да установят света, чиито основи вече са положени, колкото за да определят господаря на този свят. Кой ще царува? Вместо космогоничен разказ, който поставя въпросите „Какво е началото на света? Защо първо има Бездна? Как се е създало всичко, което се намира във вселената?“, възникват други въпроси и други, много по-драматични разкази се опитват да им дадат отговор. Как боговете, които са били създадени и на свой ред създават потомство, ще се бият и разкъсват? Как ще се разберат помежду си? Как титаните ще платят за простъпката си по отношение на баща им Уран, как ще бъдат наказани? Кой ще обезпечи стабилността на този свят, построен от едно нищо, което е било всичко, от мрак, от който е произлязла самата светлина, от празнота, от която се раждат пълнотата и твърдостта? Как светът ще стане устойчив, подреден, с индивидуални същества? Уран, отдалечавайки се, дава път на непрекъснатата смяна на поколения. Но ако при всяка смяна божествата се сражават, светът няма да има никаква устойчивост. Войната на боговете трябва да има край, за да се установи окончателно световният ред. Завесата се вдига и ни разкрива битките за божествено господство.
ВОЙНА НА БОГОВЕТЕ, ГОСПОДСТВО НА ЗЕВС
И така, декорът е разположен в театъра на света. Пространството е отворено, времето тече, поколенията се следват. Долу има подземен свят, има просторна земя, море, потокът Океан, който опасва всичко, и най-горе неподвижно небе. Така, както земята е стабилна опора за хората, животните, високо горе небето на етера е обиталище за божествата. Титаните, които са първите богове в истинския смисъл на думата, децата на Небето, са господари на този свят. Те се настаняват на най-високото, на земните планини, където се установява и обиталището на второстепенните божества — наядите, горските нимфи, планинските нимфи. Всеки заема мястото, където може да действа.
Най-горе в небето се намират боговете титани, които се наричат Ураниди, деца на Уран, момчета и момичета. Начело стои най-малкият от боговете, който е хитро, коварно, жестоко божество. Именно той, Кронос, не се поколебава да отсече гениталиите на баща си. Осмелявайки се на това действие, той разблокира вселената, създава пространството, слага начало на един диференциран, подреден свят. Това положително действие има и своята мрачна страна, то е същевременно престъпление, което ще трябва да бъде платено. Защото в момента, когато се оттегля към окончателното си местоположение, Небето не пропуска да отправи срещу децата си, първите индивидуализирани божества, проклятие, което ще се осъществи и за което ще се погрижат родените от осакатяването Еринии. Един ден Кронос ще трябва да плати дълга си на Ериниите — отмъстителки за баща му.
И така, най-младият, но и най-дързък между синовете му, този, който осъществява хитрината на Гея, за да откъсне и отдалечи Небето от нея, Кронос, ще бъде цар на боговете и на света. С него, около него са боговете титани, подчинени, но единни с него. Кронос ги е освободил, те са негови подопечни. Съществуват още две тройки същества, родени от прегръдките на Уран и Гея, които отначало са затворени в лоното на Земята, както и братята им титаните — а именно тримата циклопи и тримата хекатонхейри. Какво става с тях? По всичко изглежда, че този ревнив, зъл и вечно мнителен и дебнещ бог Кронос, от страх да не му кроят някаква клопка, ги оковава във вериги. Той омотава тримата циклопи и тримата хекатонхейри и ги праща в подземния свят. Напротив, титаните и титанидите, братя и сестри, се събират; в частност Кронос заживява с една от тях, Рея. Тя се явява нещо като двойничка на Гея. Рея и Гея са две близки първични сили. Обаче нещо ги различава: Гея носи име, понятно за всеки грък, Гея се казва Земя и е земята; а пък Рея има собствено, индивидуално име, което не включва в себе си никаква природна стихия. Рея има по-антропоморфен, по-човешки, по-специфичен облик от Гея. Но в последна сметка Гея и Рея са като майка и дъщеря, те са много близки и си приличат.
В бащиния корем
Кронос се съвкупява с Рея и, следователно, също ще има деца, които от своя страна ще породят други деца. Те ще образуват ново поколение божества, второто поколение на индивидуализирани богове, със свои имена, отношения и сфери на влияние. Но мнителният и ревнив Кронос, загрижен за властта си, няма доверие на децата си. Още повече, че Гея го е предупредила. Тъй като е майка на всички първични божества, тя знае тайните на времето и улавя онова, което е скътано в гънките му и малко по малко се показва наяве. Тя знае бъдещето предварително. Гея предупреждава сина си, че рискува сам да стане жертва на едно от децата си. Един от синовете му, по-силен от него, ще го свали от престола. Следователно господството на Кронос е временно. Затова той, изпълнен с тревога, ще вземе предпазни мерки. Щом като му се роди дете, той го глътва, прибира го в стомаха си. Така всички деца на Кронос и Рея са погълнати в бащиния корем.
Разбира се, Рея е също тъй недоволна от това поведение, както е била и Гея от държанието на Уран, който пречел на децата си да излязат на светло. Уран и Кронос по някакъв начин хвърлят потомството си в мрака на пред-раждането. Те не искат то да разцъфти под светлината, както дървото пробива почвата и живее между небето и земята. По съвет на Земята Рея решава да се противопостави на скандалното поведение на Кронос. Затова тя замисля хитрина, коварство, измама, лъжа. По този начин тя противопоставя на Кронос тъкмо онова, което го определя, защото той е бог на хитрината, на лъжата и двойствеността. Когато последното му дете, Зевс, най-малкото момче — така, както и Кронос е най-малкото момче на Уран — ще се роди всеки момент, Рея отива на Крит и ражда там тайно. Тя поверява бебето на божествени същества, наядите, които ще се наемат да го отгледат в една пещера, така че Кронос нищо да не заподозре и да не чуе плача на новороденото. По-късно, понеже виковете на детето бързо набират сила, Рея се обръща към мъжки божества — куретите, и ги моли да останат пред входа на пещерата и да танцуват бойни танци, тъй че дрънченето на оръжието и разни шумове и песни да заглушават гласа на малкия Зевс. И така, Кронос не се усъмнява в нищо. Но тъй като знае, че Рея е била бременна, той чака да види последното си дете, което тя е родила и трябва да му покаже. Тогава какво му носи тя? Камък. Камък, увит в бебешки пелени. Тя казва на Кронос: „Полека, то е крехко, то е мъничко“, и хоп, Кронос глътва на една хапка повития камък. И тъй, цялото потомство на Кронос и Рея е в корема на Кронос, а най-отгоре е камъкът.
През това време Зевс на Крит пораства и възмъжава. Когато достига зрелост, взема решение да накара Кронос да се отплати за престъпленията си спрямо собствените си деца, а също и спрямо баща си Уран, когото е осакатил ужасно. Как обаче да го стори? Зевс е сам. Той иска Кронос да избълва, да повърне върволицата деца, които държи в корема си. Той ще постигне целта си отново чрез хитрина, която гърците наричат metis, т.е. този вид ум, който умее да съгласува предварително всякакви ходове, за да измами човека насреща. Хитрината на Зевс е да накара Кронос да изпие един pharmakon, билка, която му представя за вълшебна, а всъщност е средство за повръщане. Щом Кронос я поглъща, той започва да повръща първо камъка, после Хестия, която се появява първа, след това всичките богове и богини в обратен ред на възрастта им. На дъното се намира най-възрастният, а най-младата идва веднага след камъка. Кронос по свой начин повтаря раждането на всичките родени от Рея деца, като ги изхвърля навън.
Храната на безсмъртието
И тъй, ето една група богове и богини, които се нареждат до Зевс. Тогава започва онова, което можем да наречем война на боговете, т.е. сблъсъкът им в един конфликт, който дълго време остава без превес на някоя от страните и продължава около десет „големи години“, т.е. много хилядолетия, защото голямата година е равна на сто години, а може би и на хиляда.
На едната страна, около Кронос, се групират останалите божества титани, а на другата, около Зевс, застават Кронидите или олимпийците. Всяка страна си установява позиция, лагер на върха на планина, и се бият в течение на дълго време, без победата явно да се очертае на едната от двете страни. Така че театърът на света сега не е само разгърнат, но и завзет, разкъсван от безкрайната война между първото поколение богове и децата им. Тук отново се намесва хитрината. В тази странна битка между божествени сили има много отклонения. Сигурното е, че победата ще бъде в ръцете на този лагер, който ще има на своя страна не само грубата сила, но и гъвкавия ум. Определяща роля в тази неопределена битка играят не насилието и силовото превъзходство, а хитроумието и коварството. Затова един герой, който също е наричан титан, въпреки че принадлежи на второто поколение — син е на титана Япет, — Прометей, минава на страната на Зевс и донася на младия бог тъкмо това, което още не му достига: хитрината. Тази metis, изобретателният и подъл ум, позволява преди всичко да се нагласят събитията предварително, тъй че да се случат според желанието на бога.
Гея, тази велика майка, едновременно мрачна и сияйна, няма и изключително словоохотлива, обяснява на Зевс, че за да победи, трябва да се съюзи със същества, близки до титаните, но които не са в лагера на титаните; тя има предвид тримата циклопи и тримата хекатонхейри. Тъй като боговете титани са първични божества, които притежават още грубостта на природните сили, за да победи и подчини силите на безпорядъка, той трябва сам да усвои мощта на безпорядъка. Напълно рационални, напълно подредени същества не биха се справили. Зевс има нужда в лагера си от създания, въплъщаващи мощта на грубото насилие и страстното безредие, което представляват титаните.
Затова Зевс развързва и освобождава циклопите и хекатонхейрите, които оттогава насетне са готови да му помагат. Но конфликтът не се изчерпва с това. За да намери в тях верни съюзници, Зевс трябва не само да им върне свободата на движение, измъквайки ги от затвора на мрака, където са били тикнати от Кронос, но трябва също и да им даде увереност, че ако се бият на негова страна, ще получат право на нектар и амброзия, т.е. на храната на безсмъртието.
Тук отново възниква темата за храната, която вече е изиграла важна роля: Кронос е изгълтал децата си с бесен апетит и е направил от тях своя храна; той толкова се стреми да си натъпче корема, че когато вместо бебе му поднасят камък, поглъща и него. Хекатонхейрите и циклопите, които са от поколението на титаните, са превърнати от Зевс в истински олимпийци, понеже той им е дал привилегията на храната на безсмъртието. Защото характерното за олимпийските богове е това, че противно на животните, хранещи се с каквото им падне, противно на хората, ядящи хляб, вино и месо на ритуално заклани животни, боговете не се хранят, или поточно консумират храна на безсмъртието, свързана с вътрешната им жизненост, която за разлика от човешката не се изчерпва никога и не познава умората. Хората, след като направят някакво усилие, огладняват и ожадняват. Те трябва наново да си заредят батериите. Боговете нямат тази постоянна грижа. Напротив, тяхното съществуване е непрекъснато. Нектарът и амброзията, поднесени на хекатонхейрите и циклопите, е потвърждение, че те наистина принадлежат на света на боговете, в пълния смисъл на думата. От една страна тънката хитрина, от друга — грубата сила, насилие и развихряне на безредието, обърнати чрез циклопите и хекатонхейрите срещу титаните, които го въплъщават. В крайна сметка след десет големи години битка с променлив успех везната се накланя в полза на тези, които се наричат олимпийци, защото водят битката от върха на Олимп.
Кои са циклопите? Как донасят те победата на Зевс? Като му предоставят непобедимо оръжие, мълнията. Отново Гея, която следи всичко, им дава средствата да го изработят, така, както е извлякла от недрата си белия метал на сърпа, с който е въоръжила Кронос. Сега отново тя предоставя материала. Еднооките циклопи, ковачи, едни предварителни Хефестовци, са господари на гръмотевицата и я дават на разположение на Зевс, за да си служи с нея. В ръката на Зевс тя е невероятно мощна и действена наситена светлина и огън. Сега става ясно защо циклопите са еднооки: защото самото око сякаш е огън. Вътре в недрата на съществата погледът е за древните — онези, които са измислили тези истории — лъч светлина, излизащ от окото. А светлината, избликваща от окото на Зевс, е именно светкавицата. Всеки път, когато той е наистина в опасност, окото му изпепелява противниците. Окото — от една страна за циклопите, а от друга за хекатонхейрите, тези огромни чудовища с умножена по сто сила на ръцете, cheires на гръцки. Хекатонхейри значи сторъки: те са силата на сграбчването. С тези два коза, изпепеляващото око на циклопите и мощта на побеждаващата ръка, Зевс става наистина непобедим.
В тази битка има връхна точка. В разгара на сражението между божествата, когато Зевс мята гръмотевицата си и хекатонхейрите се втурват срещу титаните, светът се връща в хаотично състояние. Планините рухват, земята се нацепва и от дъното на Тартара, където царува Нощта, изведнъж се издига мъгла от дълбините. Небето се срутва върху земята, светът се завръща в Хаоса, най-старото състояние на изначално безредие, когато още нищо не е имало форма. Победата на Зевс не е само начин да се наложи над своя противник и баща Кронос, а е и начин да се пресътвори светът, да се възсъздаде подреден свят въз основа на Хаос, на Зев, в който нищо не се вижда, в който всичко е безредие.
Става ясно, че една от силите на Зевс, независимо дали ползва ръката на хекатонхейрите или окото на циклопите, се дължи на способността му да покори противника си, да му наложи подчинение. Господството на Зевс е господство на царя, който владее вълшебството на завързването. Щом някой се изправи срещу него, Зевс мята бляскавия камшик на погледа си и го обвива с него. Сила на окото, сила на ръката — и врагът пада покорен. В момента на този зловещ апотеоз на зевсовото могъщество, който включва като необходим етап временно завръщане в Хаоса, титаните са сринати на земята. Зевс ги събаря с камшичните удари на мълнията си и със здравата хватка на хекатонхейрите. Те падат, а сторъките стоварват отгоре им планина от огромни камъни, под която титаните повече не могат да помръднат. Тези богове, чиято мощ се проявява чрез подвижността им, чрез постоянното им присъствие, са омаломощени, сковани и обездвижени под камара, от която не могат да се измъкнат. Силата им вече не може да действа. Сторъките Кот, Бриарей и Гий ги грабват и ги отнасят в подземния свят. Титаните не могат да бъдат убити, защото са безсмъртни, но са изпратени в подземния Хаос, в обвития в мъгла Тартар, където нищо не може да се разграничи, няма посоки — тази зейнала бездна в дъното на земята. За да не могат да се измъкнат на повърхността, Посейдон получава задачата да построи крепост край това гърло, което образува тесния проход надолу под земята към сенчестия свят на Тартар. През това гърло, като през гърло на делва, се спускат всички корени, които земята засажда в мрака, за да осигури стабилността си. На това място Посейдон издига тройни бронзови укрепления и поставя сторъките за верни стражи на Зевс. Със запушването на този отвор са взети всички предпазни мерки, за да не може никога поколението на титаните да излезе на светлина.
Господството на Зевс
Ето, първото действие е завършило. Сега Зевс е победител. Той е получил подкрепата на циклопите и сторъките, но се е съюзил и с някои титанични сили. В частност тази богиня, която представлява цялата страшна мощ, която могат да имат подземният свят, светът на ада, а също и водният свят — богинята Стикс. Тя тече в недрата на земята, тече в Тартара, после на едно място избликва на повърхността. Водите на Стикс са толкова могъщи, че всеки смъртен, който пийне от тях, пада мъртъв на място. Стикс решава по време на битката да напусне лагера на титаните, на който принадлежи по рождение, и да мине на страната на Зевс. Тя застава в неговите редици, водейки със себе си двете си деца на име Кратос и Биа (Власт и Сила). Кратос олицетворява властта на надмощието, способността да наложиш волята си на противниците. Биа въплъщава грубото насилие, противопоставящо се на хитрината. След победата над титаните Зевс постоянно държи в обкръжението си Кратос, властта на световното господство, и Биа, способността да отприщи насилие, срещу което няма защита. Когато Зевс пътува, където и да отива, Кратос и Биа винаги го съпровождат, застанали от двете му страни.
Като виждат това, олимпийските богове, негови братя и сестри, решават, че властта се пада на Зевс. Титаните са платили за подлостта си и ето че Зевс получава господството. Той разпределя между боговете почестите и привилегиите. Той въвежда един йерархичен божествен свят, подреден, организиран и поради това устойчив за в бъдеще. Театърът на света е установен, декорите са разположени в него. На върха му царува Зевс, разпореждайки се в един свят, който е произлязъл първоначално от Хаоса.
Идва ред на други въпроси. Уран и Кронос в много отношения като че ли си приличат. И двамата се характеризират с това, че не са пожелали да бъдат наследени от децата си. И двамата пречат на потомството си да излезе на светлина. Тези първи богове представляват пласт на божественото, който не желае друг божествен пласт да заеме мястото му при смяната на поколенията. Ако оставим настрана тези аналогии, личността на Уран няма нищо общо с личността на Кронос от гледна точка на легендата и разказа. Уран, роден от Гея, след това неопределено се съвкупява с нея; той няма друга цел, освен да се слива с тази, която го е породила, в непрекъснат любовен акт. Уран е лишен от хитрост, той е безоръжен. Той не си представя нито за момент, че Гея може да иска да му отмъщава.
За разлика от Уран Кронос не затваря потомството си в корема на майка му, а в собствения си корем. Уран се подчинява на подтика на първичния Ерос, който го заковава, обездвижва над Гея; напротив, всичко, което прави Кронос, е определено от волята му да си запази властта, да остане господар. Кронос е първият политик. Той е не само първият цар на боговете, първият цар на вселената, но е и първият, който мисли хитро и политически от страх да не бъде лишен от царството.
С идването на Зевс се очертава един съвсем различен свят. Равните на него правят избора да го направят цар. Той разпределя с пълна справедливост почестите, които всеки е заслужил. Той дори оставя привилегиите на някои титанични сили, които са ги притежавали преди идването му на власт, и които не са взели ясна страна в конфликта на боговете. Например Океан не се произнася нито в полза на титаните, нито в полза на олимпийците. Но въпреки че е останал неутрален, той продължава да бди над външните граници на света, обтичайки го с водния си пояс.
Зевс оставя и дори разширява всички привилегии на Хеката, женско божество, което също така не се намесва в раздора. Вярно е, че при разпределението на правата, дирижирано от Зевс, Хеката заема периферно място. Това божество не е специфично небесно или земно, а представлява в един много стриктно подреден мъжки божествен свят една форма на игра, на забавление, на случай. Тя може да облагодетелства някого или, напротив, да му навреди, без да е много ясно защо. Хеката поднася щастие или нещастие според хрумванията си. Тя прави, или пък не прави да изобилстват рибите във водата, птиците в небето и стадата в полето. Тя въплъщава момент на случайност в божествения свят, въвежда в него мъничко каприз на случая. Зевс и Гея се издигат над времето, те знаят предварително как то ще протече; Хеката налива малко смазка в механизмите, дава на света възможност да действа по-свободно, с простор за непредвиденото. Привилегиите й са огромни.
Бихме могли да си помислим, че сега вече всичко е уредено, но разбира се нещата не стоят така. Новото поколение божества е заело мястото си. Начело стои Зевс, царят на боговете, който не просто е сменил Кронос, а представлява негова противоположност. Кронос бе несправедливостта, той не зачиташе съюзниците си, а Зевс основава господството си на известна справедливост и се грижи за равно разпределение на благосклонността към другите божества. Той изправя това, в което господството на Кронос е било едностранчиво, субективно, злосторно. Зевс въвежда една по-умерена, по-уравновесена форма на власт.
Времето минава. Зевс има деца и, разбира се, тези деца бързо ще пораснат, ще станат много силни и могъщи. Така че нещо в начина на съществуване на света представлява заплаха за божествената вселена. За да станат възрастни, съществата трябва да пораснат, и времето изхабява всяко нещо: самият Зевс е бил бебе, хленчещо в пелените си в тайната пещера, пазено от пазачи. Ето го в разцвета на силите, но няма ли и за него да настане залез? Дали за боговете, както и за хората, идва момент, в който старият цар усеща, че вече не е онова, което е бил, в който вижда как младият му син, когото е защищавал, сега става по-силен от него и има успехи там, където той самият претърпява провал? Няма ли това да се случи и на самия Зевс? По същия начин, по който Кронос детронира баща си Уран, а после Зевс детронира баща си Кронос, ще бъде ли и Зевс на свой ред детрониран от свой син? Ами да, това може или дори трябва да се случи, то сякаш предварително е записано в реда на времето. Гея го знае; Рея също го знае. И Зевс, предупреден, трябва да вземе мерки срещу тази евентуалност. Порядъкът, който той е установил, трябва да бъде такъв, че да не може да бъде преразгледан в борба за наследяване на царската власт. След като е станал цар на боговете, господар на света, Зевс не може да бъде господар като всеки друг. Той трябва да въплъти в себе си господството като такова, постоянна и окончателна властова мощ. Един от ключовете към тази стабилност на непоклатимо царуване, идваща на мястото на поредица последователни царства, се крие в брака на бога господар.
Хитрините на властта
Първата съпруга на Зевс носи името Метида, което значи онази форма на интелигентност, която, както видяхме, му даде възможност да завземе властта: metis, хитрината, способността да предвидиш всичко, което има да става, да не бъдеш изненадан или объркан от нищо, никога да не оставяш възможност да те нападнат неочаквано. И така, Зевс се оженва за Метида и скоро тя забременява с Атина. Зевс се страхува, че ще се роди син, който на свой ред ще го детронира. Как да избегне това? Тук отново се явява темата на поглъщането. Кронос поглъщаше децата си, но не бе намерил корена на злото, тъй като именно чрез една metis, една хитрина, една билка го накара да повърне всичките си деца. Зевс иска да реши проблема по по-радикален начин. Той си казва, че има само едно решение: не е достатъчно съпругата му Метида да е постоянно край него, а трябва той да стане самата metis. Как да постъпи? Метида има способността да се превъплъщава, тя може да приема различни форми, както Тетида и други морски божества. Тя може да се превърне в див звяр, мравка, скала, всичко, каквото си пожелае. Започва надхитряване между съпругата Метида и съпруга Зевс. Кой ще надделее?
Можем да предположим с не малко основания, че Зевс използва метод, който познаваме и от други случаи. В какво се състои той? За да си премери някой силите с изключително надарена вещица или магьосник, естествено сблъсъкът лице в лице е обречен на неуспех. Обратно, ако се приложи хитрост, може би има шанс за победа. Зевс пита Метида: „Наистина ли можеш да приемаш всякакви форми, можеш ли да се превърнеш в огнедишащ лъв?“ Тутакси Метида се превръща в бълваща огън лъвица. Ужасяваща гледка. После Зевс пита: „А можеш ли да станеш капка вода? — Да, разбира се. — Покажи ми!“ И щом тя се превръща в капка вода, той я глътва. Ето че Метида е в корема на Зевс. Отново хитростта е изиграла ролята си. Господарят не се ограничава с това да поглъща евентуалните си наследници; оттук насетне той въплъщава в течението на времето, в неговия поток онова хитроумно изпреварващо знание, което дава възможност предварително да осуети плановете на всеки, който би искал да го свари неподготвен, да го изпревари. Съпругата му Метида, бременна с Атина, се намира в корема му. Така че Атина ще излезе не от лоното на майка си, а от голямата глава на баща си, която се е превърнала в нещо като корем на Метида. Зевс започва да крещи от болка. Прометей и Хефест се притичват на помощ. Те носят двойна брадва, удрят с нея Зевс по черепа и със силен вик от главата на бога изскача Атина, девица в пълно въоръжение, с шлем, копие, щит и бронзова ризница. Атина, изобретателната богиня, изпълнена с лукавство. Същевременно цялата хитрост на света е съсредоточена от този момент нататък в личността на Зевс. Той е в безопасност, никой вече не ще може да го свари неподготвен. Ето че големият въпрос за господството е решен. Божественият свят има господар, чиито права никой не може да оспори, защото той е самото господство. Оттук насетне нищо не може да застраши световния ред. Всичко се урежда в момента, в който Зевс поглъща Метида и по този начин става Metioeis, богът, изтъкан от metis, олицетворение на Предвидливостта.
Всеобщата майка и Хаосът
И тъй, войната на боговете е приключила. Титаните са победени, олимпийците са победители. Но всъщност нищо не е решено, защото след победата на Зевс в момента, когато изглежда, че светът най-сетне е в покой, че се е установил окончателен, непоклатим и справедлив ред, тъкмо в този момент Гея ражда ново по-младо същество, което едни наричат Тифей, други Тифон. Тя го зачева от любовната си връзка, подтикната според преданието от „златната Афродита“, с едно мъжко същество на име Тартар. Той е онази бездна в нея, под нея, която се явява нещо като заместител, отзвук на първосъзданния Хаос. Подземен, мъглив, нощен, Тартар принадлежи към един клон, напълно различен от клона на небесните божества, каквито са олимпийците и дори титаните.
Щом като последните са изгонени от небето и изпратени в Тартар, за да останат завинаги затворени там, Гея решава, за да създаде ново и последно дете, да се слее именно с въпросния Тартар, който е противоположен на небето. Гея, тъй като е под на света, е разположена на равно разстояние от небето със сияещия етер и потъналия в мрак Тартар. Ако от върха на небето някой хвърли бронзова наковалня, ще й са нужни девет дена и девет нощи, за да падне на земята на десетия ден. На същата тази наковалня, ако пада надолу от земята, ще й трябва също толкова време, за да достигне Тартар. Създавайки Уран, съвкуплявайки се с него, Гея създава цялото поколение небесни божества. Тя е всеобща майка, създава всичко, предвижда всичко. Тя притежава прорицателски способности и един вид изпреварващо знание, което й дава възможност да разкрива на когото пожелае по време на сраженията тайните, скрити, хитроумни пътища към победата. Но Гея е също така черната земя, мрачната земя. В нея остава нещо хаотично, нещо първично. Тя не се приобщава напълно към боговете, живеещи в блестящия етер, където няма никакви сенки. Тя смята, че не получава дължимото уважение от тези същества, които се сражават безмилостно от върха на Отрий до върха на Олимп, за да управляват света.
В началото, както си спомняме, е Хаос. После Земята. Гея, всеобщата майка, всъщност е противоположна на Хаос, но същевременно е свързана с Хаос; не само защото в дълбините си чрез Тартар и Ереб тя има хаотичен елемент в себе си, но също и защото тя възниква непосредствено след него. По онова време извън нея не съществува нищо във всемира, освен Хаос.
Съществото, което тя ще породи и което ще постави под въпрос не само Зевс, но цялата олимпийска божествена система, е хтонично същество в смисъл на земно: Хтон е земята от мрачната й, нощна страна, а не земята като майка, сигурна опора за съществата, които ходят по нея и се облягат на нея. Това чудовищно, огромно и първично същество във вида, в който го създава Гея, представлява особена фигура, нещо като чудовищен звяр, който има и човешки, и нечовешки черти. Той е надарен със страховита сила, могъществото на Хаоса, на първичното, на безредното. Има силни мускули като на сторъките — ръце, свързани с раменете с огромна гъвкавост, жизненост и мощ. Краката му здраво се опират на земята, те са неуморни и в постоянно движение. Това е същество на движението, на подвижността. То не е, подобно на съществата в някои митове от Близкия Изток, тежка инертна маса, която нараства само в определени моменти и действа само като съпротивителна сила, заплашвайки да заеме цялото пространство между земята и небето. Напротив, Тифон е непрекъснато в движение, удря, размахва ръце и крака. Той не просто има сто змийски глави, ами тези глави постоянно плезят черните си езици. Всяка от тези сто глави има по две очи, хвърлящи горещи пламъци, огън, който озарява змийските глави и същевременно изгаря всичко, което се изпречи пред погледите му.
Ами какво разправя това ужасно чудовище? То издава различни гласове: от време на време говори на езика на боговете, а понякога на човешки. В други случаи издава крясъците на всички възможни диви животни: реве като лъв, мучи като бик. Гласът му, начинът му на говорене са толкова многообразни, разнородни и пъстри, колкото целият му облик е чудовищен. Съществото му изразява в по-малка степен една изключителна същност, отколкото една разбъркана смесица от всички неща, обединяване в едно лице на най-противоречиви особености и най-несъвместими черти. И ако тази хаотична във вида си, говора си, подвижността си, мощта си чудовищност беше победила, порядъкът на Зевс щеше да бъде унищожен.
След войната на боговете и издигането на Зевс на власт раждането на Тифей или Тифон представлява опасност за олимпийския порядък. Победата му би отпратила света обратно към първичното и хаотично състояние. Какво щеше да стане тогава? Дългата борба на боговете помежду им щеше да бъде заличена. Светът щеше да се възвърне към някакъв вид хаос. И то не като се върне към изначалния първичен хаос, защото от него се е родил подреден свят, а като затъне във всеобща бъркотия.
Тифон или кризата на върховната власт
Тифон напада Зевс. Битката е ужасяваща. Както по времето на борбата на титаните и олимпийците, Зевс достига победа чрез нещо като земетресение, разбъркване на стихиите. Морските вълни заливат сушата, планините рухват в момента, в който Зевс пуска гръмотевица, за да разбие, да покори с мълнията си чудовището. Чак в недрата на Хадес, бездната на мъртвите и нощта, всичко се обърква и става хаотично. Борбата на Тифон срещу Зевс е битка на чудовището със стотици пламтящи очи срещу мълниеносния поглед на бога. Разбира се, изпепеляващото око на Зевс със светлината, която хвърля, ще надделее над пламъците на стоте чудовищни глави. Очи срещу око. Зевс побеждава.
Един анекдот разказва, че Зевс допуска грешката да отслаби бдителността си и да заспи в палата си — той, чието око би трябвало непрестанно да будува; Тифон се приближава, вижда мястото, където Зевс си е оставил мълнията и се кани да я грабне; но тъкмо в момента, когато ще сложи ръка върху победното оръжие, Зевс отваря око и тутакси поразява с мълнията противника си. Противопоставят се две могъщества: хаотичното и олимпийското, кое от тях ще превари другото по бдителност и поразяваща сила? В крайна сметка и при този вариант Тифон е победен. Жилите на ръцете и краката му, въплъщаващи в него жизнената сила и борбеността й, са поразени от мълнията. Ето че той е парализиран, затрупан с камъни и отправен обратно в мрачния Тартар, който го е породил.
Други твърде любопитни разкази излагат по различен начин чудовищното естество на Тифей. Тези истории са късни, от II в. от нашата ера. Различията между Тифей на Хезиод от VII в. пр.н.е. и този, за когото ще стане дума сега, се дължат до голяма степен на източни влияния.
Гея, уморена от олимпийските богове, създава с Тартар чудовище. То е описано като огромен великан, с мощно опрени на земята крака, с тяло, което сякаш няма край, тъй че главата му се удря в небето. Когато простре ръце встрани, едната му ръка допира крайния изток, другата докосва крайния запад. По самата си природа той обединява и обърква горе и долу, небе и земя, ляво и дясно, изток и запад. Тази хаотична маса се втурва да напада Олимп. Щом олимпийците го съзират, ги обзема непобедим ужас; те се превръщат в птици и отлитат. Зевс, останал сам, се изпречва срещу това огромно грубо същество, високо като света и широко като всемира. Зевс прогърмява и удря Тифон, като го принуждава да отстъпи. След това грабва harpe, сърпа, и се опитва да го победи, но при ръкопашната атака надделява Тифон, защото благодарение на масата си успява да обвие отвсякъде Зевс и да го обездвижи. После Тифей прерязва жилите на ръцете и краката му. Заминава си, метнал на гръб тялото на Зевс, и го скрива в една пещера в Сицилия. Чудовището скрива и жилите, и мълнията на Зевс.
Човек би си рекъл, че всичко е загубено и този път е победил светът на пълното безредие. И наистина чудовището, напълно удовлетворено, стои пред нещастния Зевс, затворен в пещерата, неспособен да се помръдне, без сила, с прерязани жили на ръцете и краката, лишен от мълнията. Но както и по-рано, на страната на олимпийците и Зевс стоят хитрината, коварството, лъжата, измамата, интелигентността, и тъкмо те ще победят. Двама персонажи, Хермес и Египан, успяват с такива средства да приберат жилите на Зевс, без Тифон да разбере. Зевс си ги слага обратно на мястото, както човек би си сложил тиранти, и отново грабва мълнията. Когато заспалият Тифон се събужда и открива, че Зевс вече го няма в пещерата, битката се развихря с нова сила и стига до окончателното поражение на чудовището.
Други аналогични версии разказват как Зевс е временно победен, заловен и оставен без сили и без гръмотевица. Лукавият Кадъм надхитрява козните на чудовището. Тифон, който си мисли, че въпросът вече е решен, се самопровъзгласява за цар на вселената и обявява, че ще върне най-старите богове на власт. Той иска да освободи титаните и да изличи следите от управлението на Зевс. Цар, породен от долна връзка, цар с куци крака, Тифон е царят на безредието, който детронира Зевс, царя на справедливостта. В този момент Кадъм започва да свири на флейта. Тифон е очарован от музиката. Той слуша, задрямва и накрая заспива дълбоко. Спомня си разказите за това как Зевс отвлякъл някои смъртни, за да го омайват с музика и поезия. Той иска да направи същото и предлага на Кадъм да стане негов песнопоец, за да възпява не порядъка на олимпийците, а хаоса на Тифон. Кадъм приема, при условие че получи по-хубав музикален инструмент, с който да може едновременно и да пее. „Какво ти трябва? — пита Тифон. — Нужни са ми струни за лирата. — Имам това, което искаш, прекрасни струни“, заявява Тифон и веднага му донася жилите на Зевс. Кадъм засвирва напълно възхитително. Тифон заспива. Зевс се възползва от щастливия случай, взема струните на лирата, по-точно жилите си, слага си ги на място, грабва мълнията и се готви за ново сражение. Когато Тифон, анти-царят, противовесът на господаря на света, се събужда, Зевс може да го нападне отново с пълни сили. И да го победи.
Има още една версия, в която хитрината се включва по същия начин, но където Тифон не се представя като твар с различни форми или великан, а като морско животно, великолепен кит, заел цялото морско пространство. Тифон живее в морска пещера, в която е невъзможно да бъде победен, защото гръмотевицата на Зевс не може да достигне дъното на морето. Отново хитрина довежда до обрат. Тъй като чудовището е много лакомо, Хермес, защитникът на рибарите — той научава сина си Пан как се лови риба, — та Хермес приготвя рибено блюдо, за да примами морското чудовище. И действително, Тифон излиза от бърлогата си и се натъпква така, че когато иска да се прибере обратно в убежището си, не може да влезе, защото е раздут. Легнал на брега, той представлява идеална мишена за Зевс, който може без усилие да го унищожи.
Тези разкази, може би малко чудновати, съдържат един и същ урок. Тъкмо в момента, в който господството като че ли е окончателно установено, настава криза на върховната власт. Могъща сила, представляваща всичко, срещу което е установен порядъкът — хаос, смесица, безредие — изниква и заплашва господаря на света. Зевс изглежда обезоръжен. За да се върне на трона, трябва да потърси второстепенни персонажи. Те не са внушителни, не правят впечатление на опасни и силите на безпорядъка не изпитват нито страх, нито съмнение в тях. Обаче благодарение на хитростите си тези второстепенни божества, а понякога обикновени смъртни, дават на Зевс възможността да надделее и да запази върховната власт.
Дали Зевс окончателно е взел властта в свои ръце? Все още не. И наистина, историята на установяване на върховенството на Зевс съдържа още едно продължение под формата на битка с персонажи, наречени гиганти.
Победа над гигантите
Тези същества не са нито напълно човешки, нито напълно божествени. Те имат междинен статут. Гигантите са млади воини. Във всемира те символизират воинската функция, военния ред, опълчен срещу царския ред на Зевс. Те са подобни на сторъките, които също притежават елементи на воинска мощ със силата и бруталността, които проявяват. Видяхме, че сторъките минаха на страната на Зевс, че те му се подчиняват и приемат властта му. Но гигантите, които представляват мощта на оръжието, насилието в чист вид, жизнеността на тялото и физическата младост, си задават въпроса защо пък да не са те тези, които ще притежават върховната власт. Това е главната тема на войната с гигантите.
Тази война е много опасна, защото и те са родени от Земята. В голяма част от разказите се показва, че гигантите изникват направо от Земята във вид на зрели воини. Те не са нито бебета, нито малки момчета, нито пък старци: щом излизат от Земята, те се явяват в завършения си вид на млади воини. Появяват се в пълно бойно въоръжение, с шлемове, ризници на хоплити, копие в едната ръка и меч в другата. Едва родени, те се сбиват помежду си, после се съюзяват и започват война срещу боговете. В тази борба, многократно описвана и изобразявана, виждаме олимпийците срещу гигантите. Атина, Аполон, Дионис, Хера, Артемида, Зевс — всеки се бие със своето оръжие. Но Гея обяснява на Зевс, че боговете няма да могат да победят противниците си. И наистина, въпреки че олимпийците причиняват големи щети на враговете си, те не успяват да ги унищожат. И независимо от раните и загубите гигантите продължават да нападат.
Могъществото на гигантите е в силата на една непрестанно обновявана възрастова категория: младите в зората на военния живот. За да ги победят, олимпийските богове имат нужда от небожествено същество. Зевс отново се оказва принуден да разчита на обикновен смъртен, за да се справи с гигантите. Навярно му трябва смъртен, тъкмо защото тези млади гиганти, които никога не са били деца и никога няма да станат старци, имат вид на човешки същества. Те се сражават с боговете без последните да могат да ги ликвидират. Те са на средата на пътя между смъртността и безсмъртието. Статутът им е неопределен както на юношата в разцвета на младостта му: той още не е зрял мъж, но вече не е дете. Такива са и гигантите.
Ефимерните плодове
За да доведат действията си до успешен завършек, олимпийците си осигуряват съдействието на Херакъл. Той все още не е бог, не се е издигнал на Олимп, а е просто син от връзката на Зевс със смъртната Алкмена. Той самият е смъртен. Именно Херакъл ще предприеме набези срещу рода, племето, phule, народа на гигантите. Но въпреки тези набези борбата не свършва. За пореден път Гея изиграва двусмислена роля, защото не иска нейните създания, които са изникнали от нея в пълно въоръжение, да бъдат унищожени. И тъй, тя тръгва да търси една билка, средство за безсмъртие, която расте през нощта. Тя иска да я набере призори, за да я поднесе на гигантите и те да станат безсмъртни. Защото земята иска олимпийците да се съобразяват с тези бунтовни младежи, да се разберат с тях и вече да не могат да ги унищожат. Но Зевс, предвиждайки намерението на Гея, успява да я изпревари. Тъкмо преди да се пукне зората и светлината да залее земята, преди билката да започне да се вижда лесно, той я обира. Оттук насетне на земята няма дори помен от това безсмъртно биле. Следователно гигантите няма да могат да го пият. Тяхната гибел става неизбежна.
Този детайл има съответствие с друг един елемент, който се приписва ту на историята на гигантите, ту на разказа за Тифон. Разправя се, че Тифон търсел един pharmakon, билка, едновременно лекарство и отрова. Тази отвара, която може и да убие, и да спаси от болест, е в ръцете на Мойрите, женски божества, отговорни за изготвянето на съдбите. Те дават на Тифон някаква билка, като му твърдят, че тя дарява безсмъртие. Обещават му могъщество, удесеторяване на силите и победа над Зевс. Тифон изпива отварата, но вместо безсмъртно биле богините са му дали така наречения „ефимерен плод“, т.е. билка, предназначена за смъртните. Това е храната на човешките същества, които живеят ден за ден и чиито сили се изчерпват. Ефимерните плодове са белег на смъртността. Вместо нектара и амброзията, вместо жертвения дим, който хората изпращат на боговете, тази ефимерна храна прави Тифон уязвим, крехък като човек. По същия начин гигантите познават умората и ранимостта, те не притежават постоянната и вечно действена жизненост на боговете.
Във всички тези истории ясно прозира на заден план идеята за божествен свят със собствени привилегии. Нектарът и амброзията са хранителният белег на безсмъртните. Зевс дава на циклопите и сторъките безсмъртната храна, за да станат пълноценни богове и да застанат край него. Напротив, на всички претенденти за върховна власт Зевс поднася ефимерна храна, каквато ядат смъртните и уязвимите същества. Когато в борбата изходът изглежда несигурен, за да се наклони везната в полза на олимпийците, Зевс не се колебае да накара противниците си да изядат такава храна, която ще ги направи слаби като хора.
На съд на Олимп
След победата над гигантите може да се каже, че царската власт на Зевс е наистина осигурена; боговете, които са се сражавали редом с него, завинаги разполагат с придобитите привилегии. Тяхно е небето, място, което познава само светлината, чистата светлина. В най-долната част на света цари нощта, мракът, там е Тартар или Хадес: тамошните богове са победени, чудовищата са овладени, гигантите сковани в неподвижност, завързани или приспани както Кронос. Те са някак си вън от играта, вън от вселената. Освен боговете, светът съдържа животните и хората. Тези същества познават едновременно и нощта и деня, и доброто и злото, и живота и смъртта. Животът им е преплетен със смърт подобно на нетрайните храни, които поглъщат.
Наблюдавайки развитието на тази история, можем да си помислим следното: за да съществува диференциран свят, с йерархии и подредба, е бил нужен първоначален акт на бунт — този, който е направил Кронос, скопявайки Уран. В този момент Уран е произнесъл към децата си проклятия, заплашващи ги с възмездие за сторена грешка — tisis. Така течението на времето е противоречиво, в него има място и за злото, и за отмъщението, за Ериниите, които носят възмездие, за Керите. Не друго, а капките кръв от отсечения член на Уран са породили мощта на насилието в целия всемир. Но нещата са по-сложни, по-нееднозначни. Между нощните сили, създаващи света в резултат на първия акт на основаване на подреден космос — осакатяването на Уран — и силите на съгласието има своеобразна връзка. От една страна Ериниите, гигантите и нимфите на войната, а от друга — Афродита.
Хаос поражда Нощта, а Нощта създава всички сили на злото. Тези лоши сили са преди всичко смъртта, Мойрите, Керите, убийството, клането; там са и всички нещастия: Отчаянието, Гладът, Умората, Борбата, Старостта. Сред проклятията, които тежат над света, трябва да прибавим Apate, Измамата, и Philotes, Любовното единение. Нощта ги поражда заедно с Убийството и Клането. Всички тези черни жени връхлитат света и на мястото на едно хармонично пространство правят от света място на ужаси, престъпления, отмъщения и измамност. Но ако се обърнем към потомството на Афродита, ще намерим редом с положителните сили отрицателни. Там са Ерос и Химер, Копнеж и Нежна любов — от тази страна всичко е наред, — но също и лъжите и измамите, exapatai, клопките на изкусителството, скрити в невинното бърборене на девойките, и отново филотес, Любовната нежност.
Между подвижността на силите на единство, съгласие и нежност, които управлява Афродита, и в потомството на една нощна сила, пораждаща всички възможни злини, има засичания, съвпадения, повторения: сред децата на Нощта са съблазнителските думи и любовното единение, тъй както в свитата на Афродита редом с очарователните девически усмивки се намират и любовните лъжи. Мъжът, измамен и подигран, може да намери в тях нещастието си. Така че всичко не е просто бяло от едната страна и черно от другата. Този свят произтича непрестанно от смес на противоположностите.
Възбуждайки гнева на отмъстителните сили, Нощта помага да се възстанови яснотата на порядъка, който е бил замъглен от простъпките. От своя страна сияйната Афродита, златната Афродита има за своя двойничка една черна Афродита, Melainis, нощна, тъмна Афродита, плетяща интригите си в мрака.
При уреждането на всемира Зевс се постарава да отстрани от божествения свят нощта, мрака, раздора. Той създава царство, в което, дори ако боговете се скарат, разправията им не може да прерасне в открит конфликт. Той е пропъдил войната от територията на боговете и я е отпратил при хората. Всичките зли сили, които Зевс е изтикал от олимпийския свят, ще образуват ежедневната тъкан на човешкия живот. Той поисква от Посейдон да построи тройна бронзова стена, за да остане затворена вратата на Тартара и Нощта и силите на злото да не могат вече да се издигат до небето. Разбира се, те продължават да съществуват на света, но Зевс е взел предпазни мерки.
Ако между боговете пламне свада, която може да прерасне в нещо сериозно, те веднага биват поканени на щедро пиршество. Поканена е и Стикс, която пристига със златна кана с вода от адската река. Двете божества, които са се скарали, вземат тази кана, поливат вода на земята, правят възлияние, пият от нея и заявяват под клетва, че не са виновни за свадата, че каузата им е справедлива. Естествено, едно от двете божества лъже. Веднага след като пие от божествената вода, излъгалото божество припада, потъва в нещо като пълна летаргия. То се намира в състояние, наподобяващо положението на победените богове. Както Тифон или титаните то остава без дъх, без топлина, без жизненост. То не е умряло, защото божествата са безсмъртни, но е изгубило всичко свързано с божествените му свойства, не може да помръдне, не може да упражнява властта си, то е извън играта. По някакъв начин то се намира вън от космоса, затворено в летаргия, която го огражда от живота на боговете. То остава в това състояние в течение на много дълъг период, който гърците наричат голяма година. Когато се събуди, божеството все още няма право да участва в пира и да пие нектар и амброзия. Това божество не е нито смъртно, нито напълно безсмъртно. То се оказва в положение, подобно на титаните, гигантите или Тифон. То е изключено.
Иначе казано, в този многостранен и разнообразен божествен свят Зевс е предвидил опасността от конфликт. Той бдително е установил не само политически ред, но и нещо като юридически ред, тъй че щом се надигне свада, тя да не представлява опасност за устоите на света. Прегрешилите божества са изпъдени от Олимп, докато си изтърпят наказанието. След това те се събуждат от летаргията си, но все още нямат право на нектар и амброзия, а трябва да изчакат десет пъти по-дълъг период от времетраенето на наказанието. Такъв е редът при боговете, но не и при хората.
Неизцеримо зло
И тъй, Тифон е победен, неподвижен под всичко, с което Зевс го е затрупал. Може би останките му са пратени там, където са затворени титаните, т.е. в Тартара, което би било в реда на нещата, тъй като Тифон е син на Тартар. А може би той ще остане да лежи под струпаните върху него огромни планини, в частност под Етна. Тифон се оказва оплетен в корените на Етна, завързан под вулкана, който от време на време изпуска дим, вряща лава или огън. Дали това са останки от зевсовата мълния, които продължават да горят? Или проява на безредие, каквато е природата на Тифон? Ако наистина той се проявява в сътресенията на Етна, в лавата, в тези дълбини, от които нещо горещо извира на повърхността, това би доказало, че онова, което представлява Тифон като сила на безредието, не е унищожено из основи след поражението му, нито дори след парализирането или смъртта му.
Една от версиите на разказа, която заслужава да бъде изтъкната, твърди, че от тялото на Тифон излизат ветрове и бури — над повърхността на земята и най-вече над морето те са прояви на онова, което Тифон щеше да представлява в света, ако беше победил. Ако Тифон беше надделял над Зевс, едно неизцеримо зло, абсолютно зло, щеше да завладее света. Сега, макар и да е победен, елиминиран, все пак нещо от него остава, но вече не при боговете, а при нещастните хора. От Тифон извират ненадейно и непредвидимо ужасни ветрове, които никога не духат само в една посока подобно на другите ветрове. Нот, Борей или Зефир са редовни ветрове, свързани със зорницата или с вечерницата. В този смисъл те са деца на боговете. Тези ветрове посочват на моряците морските пътища, очертават нещо като огромни въздушни улици на повърхността на земята или на морето. Над водата, която е безкрайно пространство, нещо подобно на течен Хаос, редовните ветрове показват посоките, благодарение на които мореплавателите пътуват благополучно. Тези ветрове духат не само винаги в една и съща посока, но са и сезонни. Борей духа в определен период, Зефир в друг, така че мореплавателите, когато се канят да отплават, знаят кой сезон е благоприятен за пътешествие в една или в друга посока.
Напълно противоположни на тях са бурните ветрове, носещи мъгла. Когато връхлетят морето, вече нищо не може да се види. Отведнъж настава объркваща нощ. Няма вече посоки, няма стабилни ориентири. Това са вихри, разбъркващи всичко. Няма вече ни изток, ни запад, ни горе, ни долу. Заклещени в това хаотично морско пространство, корабите загиват, потъват. Та именно тези ветрове произлизат направо от Тифон, те са белегът, който Тифон продължава да налага на света, отначало по морските пътища, а после и по сушата. И действително тези урагани, напълно неразбираеми и непредвидими, духат не само над морето. Някои от тях унищожават цялата реколта, изкореняват дървета, разрушават труда на хората. Посевите и реколтата, подготвяни и събирани търпеливо, са унищожени: Тифон наистина е неизцеримо зло.
Така че става ясно, че победата на Зевс не премахва от корен онова, което Тифон олицетворява като сила на хаоса във вселената. Олимпийците са го пропъдили от своята божествена сфера, но са го изпратили при хората, където той се присъединява към раздора, войната и смъртта. И ако боговете са изхвърлили от своята област всичко принадлежащо на света на първичното и безредното, то те не са го унищожили, а само са го отдалечили от себе си. Сега Тифон развихря грубото си насилие сред хората и ги лишава от всичко. Той е неизцеримо зло, срещу което, по думите на гърците, няма никакво средство.
Златният век: хора и богове
Зевс е заел престола на всемира. Светът вече е подреден. Боговете са се били, едни от тях са победили. Всяко зло, което се е намирало в етера на небето, е пропъдено оттам, като или е заключено в Тартара, или е изпратено на земята, при смъртните. А хората, какво става с тях, какви са те?
Историята започва не съвсем от началото на света, а в момента, когато Зевс вече е цар, т.е. по времето, когато божественият свят е стабилизиран. Боговете не живеят само на Олимп, те споделят с хората някои области на земята. В частност има едно местенце в Гърция, близо до Коринт, равнина в Мекона, където богове и хора живеят заедно, смесено. Те ядат на едни и същи пиршества, сядат на едни и същи маси, празнуват заедно. Това значи, че сред смесените хора и богове всеки ден е празник, ден на радост. Всички ядат, пият, забавляват се, слушат как Музите възпяват Зевс и приключенията на боговете. Накратко, всичко е наред.
Равнината Мекона е земя на богатство и изобилие. Всичко расте там само по себе си. Според поговорката достатъчно е да имаш една леха земя в тази долина, за да забогатееш, защото тя не зависи от капризите на климата и сезоните. Златен век, когато хората и боговете още не са били разделени, златен век, който понякога наричат също време на Кронос, време, предхождащо началото на борбата между Кронос и титаните срещу Зевс и олимпийците, когато божественият свят още не се е отдал на грубо насилие. Цари мир; това е време преди времето. И хората имат там своето място. Как живеят те? Не само, както стана ясно, пируват заедно с боговете, а при това и не познават нито една от злините, които днес са бреме за човешкия род, рода на еднодневките, живеещи ден за ден без да знаят какво ще стане утре, нито да усетят истински връзката със станалото вчера, които непрестанно се сменят, раждат се, растат, влизат в сили, губят сили, умират.
По онова време хората остават млади, с ръце и крака, които изглеждат постоянно еднакво от самото начало. За тях няма раждане в буквалния смисъл на думата. Може би те са пониквали от Земята. Може би Гея, майката земя, ги е родила така, както е родила и боговете. Може би просто, без да се задава въпросът за произхода им, те са си били там, смесени с боговете, както боговете. Та по онези времена хората, вечно млади, не познавали нито раждането, нито смъртта. Те не са били изложени на действието на времето, което изхабява силите и те прави да старееш. След стотици, а може би десетки хиляди години те, изглеждайки все така, както в разцвета на младостта си, са заспивали и изчезвали така, както са се появили. Вече ги нямало, но това не било истинска смърт. Тогава също не съществувал нито труд, нито болести, нито страдание. Хората нямало нужда да обработват земята: в Мекона всички храни, всички блага им били на разположение. Животът им приличал на това, което се говори в някои разкази за етиопците: всяка сутрин под слънцето ги чака трапеза, където намират храна и питиета, готови и поднесени. Не само храната, месото е винаги налице и житото расте без да го сеят, но освен това блюдата се представят вече сготвени. Природата поднася спонтанно, естествено всички благини на най-изтънчения, най-цивилизования домашен живот. Така живеят хората в онези далечни времена. Те познават щастието.
Жените още не са били сътворени. Женското съществува, съществуват богини, но няма смъртни жени. Хората са само мъже: така, както не познават болестите, старостта, смъртта и труда, те не познават и връзката с жени. Откакто един мъж, за да има дете, трябва да се свърже с жена, която му е едновременно подобна и различна, раждането и смъртта стават жребий на човечеството. Раждането и смъртта образуват две фази на съществуването. За да няма смърт, трябва да няма и раждане.
В Мекона хората и боговете живеят заедно, те са събрани, но настава време да се разделят. Това става след като боговете се разделят помежду си. Отначало те решават с насилие въпроса за полагащите се на всеки от тях почести и привилегии. Разпределянето между титани и олимпийци в е резултат на битка, в която водеща роля имат силата и грубото налагане на воля. Щом като първото разпределение приключва, олимпийците изпращат титаните в Тартара и заключват зад гърба им портите на този мрачен подземен затвор, а самите те се настаняват в най-горната част на небето. Трябвало е да уредят проблемите помежду си. Зевс има за задача да извърши разпределението на пълномощията, без вече да използва груба сила, но благодарение на консенсус между всички олимпийци. Сред боговете разпределението става или в резултат на открит конфликт, или със съгласие, ако не между равни, то поне между съюзници и роднини, солидарни за една и съща кауза, участници в една и съща битка.
СВЕТЪТ НА ХОРАТА
Хитроумният Прометей
Как да се разпределят местата между богове и хора? За прилагане на груба сила тук не може да става и дума. Хората са прекалено слаби, на боговете им стига да ги бутнат с пръст, за да ги унищожат. Безсмъртните не могат също и да търсят съгласие със смъртните, както биха сторили със себеподобни. Тогава се налага решение, което не произтича нито от силово надмощие, нито от разбирателство с равни. За да осъществи такава процедура, по необходимост двойствена и измамна, Зевс привиква един персонаж на име Прометей. Той също е във връзка със странния метод, който ще се приложи, за да се разпределят нещата между боговете и хората, за да се уреди съревнованието помежду им. Защо Прометей е подходящият в този случай герой? Защото в света на боговете той има двойствен, недоопределен, парадоксален статут. Наричат го титан. Всъщност той е син на Япет, брата на Кронос. Следователно титан е баща му. Прометей в действителност не е титан, но същевременно не е и олимпиец, защото не принадлежи на същия клон от рода. Той има титанска природа подобно на брат си Атлант, който също ще бъде наказан от Зевс.
Прометей има бунтовен, хитър и недисциплиниран дух и е винаги готов да критикува. Защо тогава Зевс му заръчва тази работа? Защото, тъй както е титан; без да е напълно такъв, Прометей не се е сражавал на страната на титаните срещу Зевс. Той е заел неутрална позиция и не е взел страна в борбата. В много от преданията дори се казва, че Прометей е помагал на Зевс и че без щедрите му съвети — защото той е мошеник, хитрец — олимпиецът е нямало да може да се справи. В този смисъл той е съюзник на Зевс. Съюзник, но не обвързан с него: Прометей не е в лагера на Зевс, а е автономен и действа за своя сметка.
Зевс и Прометей споделят много общи черти по отношение на ума и интелигентността си. И двамата се характеризират с тънък, изобретателен ум, с онова качество, което Атина ще представлява сред боговете, а Одисей въплъщава сред хората, хитроумието. Хитроумникът успява да се измъкне невредим дори в случаите, когато положението изглежда съвсем безнадеждно, да намери изход там, където всеки отвор е запушен, и за да преуспее в намеренията си не се колебае да лъже, да крои клопки, за да залови противника си, и използва всички мислими хитрини. Такъв е Зевс, такъв е и Прометей. Това свойство им е общо. Същевременно между тях има безкрайно разстояние. Зевс е цар, господар, събрал всичката власт в ръцете си. По тази линия Прометей изобщо не може да си съперничи с него. Титаните са били съперници на олимпийците, а Кронос е бил съперник на Зевс, понеже искал да остане господар, когато Зевс имал намерение да му заеме мястото. А на Прометей никога не му идва на ум да стане цар, в нито един момент той не се надпреварва със Зевс в това отношение. В света, който Зевс е създал, този свят на разпределение, този йерархичен свят, подреден по етажи, разлики в статута и почестите — Прометей е част от този свят, но заема в него едно трудно за определяне място. Още повече, че Зевс ще го осъди, ще го окове, а после ще го освободи и ще се помири с него, което показва в личната му съдба едно махалообразно колебание между враждебност и съгласие. С две думи можем да кажем, че Прометей изразява в този подреден свят вътрешното несъгласие. Той не иска да заема мястото на Зевс, но в порядъка, който последният е установил, той е самотният гласец на протеста, нещо като май 1968 на Олимп, вътре в лоното на божествения свят.
Прометей има съзаклятнически, родствени отношения с хората. Статутът му се доближава до този на хората, защото и те са двойствени същества, притежаващи някаква божествена страна — отначало те споделят живота си с боговете — и същевременно и някаква животинска, зверска страна. Следователно у хората, както у Прометей, има противоречиви аспекти.
Партия шах
Да разгледаме сцената. Боговете и хората са се събрали както обикновено. Зевс е там на председателското място и кара Прометей да разпредели угощението. Как ще постъпи последният? Той довежда един грамаден хубав бик, заколва го и го нарязва на парчета. Разделя говеждото месо тъкмо на две части. Всяка една от тези порции, във вида, в който я е приготвил Прометей, ще изрази разликата в статута на боговете и хората. Тъй да се каже, по линията на разреза се очертава това, което разделя хората и боговете.
Как действа Прометей? Както се прави при обичайното гръцко жертвоприношение: животното се коли, после се одира, после започва рязането. В частност първото действие е оголването на дългите кости на предните и задни крака, т.нар. ostea leuka (бели кости), които се обрязват отвсякъде, за да не остане по тях никакво месо. След като свършва тази работа, Прометей събира всичките бели кости на добичето. Той прави от тях едната порция и я обвива с тънък слой апетитна бяла тлъстина. След това приготвя втория дял. В него Прометей слага всичките krea, меса, всичко, което става за ядене. Тези вкусни части на животното са обвити в кожата му. Този пакет, включващ всичко годно за ядене, на свой ред е пъхнат в gaster на животното, стомаха, лигавото, грозно и непривлекателно шкембе на бика.
Така се поднасят тези порции: от една страна апетитната бяла тлъстинка, в която има само бели голи кости, и от друга противен стомах, в който се намира всичко годно за ядене. Прометей представя тези два пакета на трапезата пред Зевс. Изборът на последния ще очертае границата между хора и богове. Зевс поглежда порциите и казва: „Ах, Прометее, колко си хитър и коварен, ти си направил много неравна подялба.“ Прометей го гледа с лукава усмивчица. Разбира се, Зевс е видял предварително измамата, но приема правилата на играта. Предлагат му да избира пръв, той приема. С много доволен вид той взема по-хубавия дял, пакета със съблазнителна бяла тлъстина. Всички го гледат; той разтваря пакета и намира напълно оголените бели кости. Тогава Зевс се разгневява ужасно срещу онзи, който се е опитал да го измами.
Ето как завършва първото действие на този разказ, който се състои поне от три действия. В заключение на този първи епизод е определен начинът, по който хората влизат в общуване с боговете чрез жертвоприношение, подобно на онова, което е извършил Прометей, разделяйки говедото. На олтара, вън от храма, се горят благовония, изпускащи уханен дим, после там се поставят белите кости. Делът на боговете са тези бели кости, покрити с бяла тлъстина, издигащи се към небето под формата на дим. А хората получават останалата част от жертвеното животно, която изяждат печена или варена. На дълги железни или бронзови шишове те нанизват парчета месо, в частност черния дроб и други приятни части, които ще опекат направо на огъня. Други парчета пък се пускат да се варят в големи котли. Да опекат едни части и да сварят други — така хората трябва да ядат месото на жертвените животни и да изпратят на боговете техния дял, сиреч ароматния дим.
Чудното на тази история е, че като че ли Прометей е успял да измами Зевс, поднасяйки на хората по-добрата част от жертвата. Прометей подарява на хората хранителната част, замаскирана, скрита под нехранителна и отвратителна покривка, а на боговете — негодната за ядене част, обвита, скрита под завивка от апетитна и блестяща тлъстинка. При деленето той действа с измама, защото външният вид се оказва престорен. Хубавото е скрито под грозното, а лошото приема вида на красиво. Но дал ли е той наистина по-добрата част на хората? И тук всичко е двузначно. Наистина, хората получават дела от жертвеното животно, който става за ядене, но това е защото смъртните имат нужда да ядат. Положението им е противоположно на божественото, те не могат да живеят без постоянно да се хранят. Хората не са самодостатъчни, те трябва да черпят енергийни ресурси от околния свят, а ако не го правят, ще загинат. Това, което определя хората като такива, е, че ядат хляба и месото на жертвите и пият виното на лозите. Боговете нямат нужда от храна. Те не познават нито хляба, нито виното, нито плътта на жертвените животни. Те живеят без да се хранят, приемат само псевдо-храни, нектар и амброзия, храните на безсмъртието. Следователно жизнеността на боговете е различна от тази на хората. Последната представлява по-ниска жизненост, по-ниско съществувание, по-ниска сила: непостоянна енергия. Тя има нужда от постоянно подхранване. Щом човешкото същество направи някакво усилие, то се чувства уморено, изтощено, гладно. Иначе казано, в направеното от Прометей разпределение най-добрата част наистина е онази, която под най-апетитен вид крие оголени кокали. И действително, белите кости са истински ценното, не-смъртното, което притежава животното или човешкото същество; костите не гният, те образуват архитектурата на тялото. Плътта се разваля, разлага се, а скелетът е непроменящият се елемент. Това, което не е годно за ядене в животното, е това, което не е смъртно — неизменното, което по този начин се доближава най-много до божественото. В очите на хората, измислили тези истории, костите имат такова голямо значение още и защото съдържат костния мозък, който според гърците има връзка с главния мозък и с мъжкото семе. Костният мозък представлява виталността на едно животно в процес на приемственост, от поколение в поколение, той осигурява плодовитостта и потомството. Той е знак, че съществото не е само отделен индивид, но и носител на деца.
Това, което в последна сметка е поднесено на боговете чрез измисленото от Прометей замаскиране, е самата виталност на животното, докато онова, което получават хората, месото, е просто умрялото животно. Хората трябва да се засищат с парче от умряло животно; чрез това делене свойството им да са смъртни става необратимо. Оттогава насетне хората са смъртни, ефимерни, обратно на боговете, които са безсмъртни. Така чрез това разпределение на храната хората са белязани с печата на смъртността, а боговете — с печата на вечността. Това Зевс го е разбрал добре.
Ако Прометей просто беше разделил два дяла — от една страна костите, от друга месото — Зевс би могъл да избере костите и живота на животното. Но тъй като всичко е поднесено в измамна опаковка, тъй като месото е скрито в gaster, стомаха, а костите са покрити с лъскава тлъстина, Зевс вижда, че Прометей се е опитал да го измами. Затова той решава да го накаже. Естествено, в това надхитряване, което започва между Зевс и титана, всеки се опитва да изпързаля другия, всеки играе срещу другия своеобразна партия шах, разменя кръстосани удари, опитва се да направи шах и мат. В крайна сметка в този конфликт надделява Зевс, при все че хитрините на титана го разклащат.
Смъртният огън
Прометей ще си плати едва през второто действие. От този ден нататък Зевс решава да скрие огъня от хората заедно с житото. Както при шаха всеки ход съответства на предишния: Прометей е скрил месото в нещо отблъскващо, а костите в нещо, което напротив изглежда привлекателно, а сега Зевс ще си отмъсти. В рамките на разпределението между богове и хора Зевс иска да скрие от хората това, което по-рано им е било на разположение. Преди хората разполагали свободно с огъня, защото огънят на Зевс, огънят от мълнията, често се намирал по върховете на ясените, откъдето хората можели просто да си го вземат. Същият огън циркулирал между боговете и хората с посредничеството на тези големи дървета, върху които Зевс го поставял. Така хората имали на разположение огъня по същия начин, по който разполагали с храната, житните култури, които тогава си растели сами, и с месо, вече сготвено в момента на появата си. Зевс скрива огъня и положението става неприятно, още повече, че хората имат месото на жертвеното животно и биха искали да могат да си го сготвят. Смъртните не са нито канибали, нито диви зверове, които ядат сурово месо. Те могат да го ядат само сготвено, печено или варено.
За хората е същинска катастрофа да останат без огъня. Зевс се радва в сърцето си. Тогава Прометей намира с какво да отговори на удара. Без да дава вид, че нещо крои, той се качва на небето, разхожда се със стръкче в ръка — клонка резене, зелена отвън. Резенето има особено разположение на частите си, устройството му в някакъв смисъл е обратното на другите дървета. Дърветата са сухи отвън, откъм кората, и влажни отвътре, където текат соковете им. А пък резенето е влажно и зелено отвън, но напълно сухо отвътре. Прометей задига семе от огъня на Зевс, sperma puros, и го пъхва във вътрешността на резенето. То започва да гори отвътре по цялата дължина на стъблото си. Прометей се връща на земята, като продължава да се прави на равнодушен пътешественик, разхождащ се под сянката на клончето си. Но вътре в растението огънят пламти. Прометей дава този огън, извлечен от семе на небесния огън. Тогава те запалват огнищата си и си сготвят месото. Зевс, изтегнал се в небето, много доволен от номера, който е направил, като е скрил огъня, изведнъж забелязва отблясъка във всички къщи. Обзема го бяс. Виждаме, че Прометей използва същия ход, който и при разпределението на жертвеното животно. Той отново играе с противопоставянето на вън и вътре, с разликата между външния изглед и вътрешната реалност.
Едноврменно с огъня Зевс е скрил от хората и bios, живота. Живот, това ще рече насъщна храна, житни култури, пшеница, ечемик. Той не дава огъня, но не дава и житото. По времето на Кронос, в света на Мекона, огънят е бил на разположени на хората по върховете на ясените, житото растяло самичко, не било нужно да се оре земята. Работата не съществувала, никой не познавал труда. Не било нужно хората да участват активно в добиването на храната. Те не са били подложени на усилия, умора, изтощение, за да придобият храните, от които именно жизнеността им има нужда. Сега поради избора на Зевс онова, което е било естествено, става труднодостъпно, свързано с работа. Житото е скрито.
Така, както Прометей е скрил семе от огъня в цевта на растението си, за да го занесе при хората, така ще трябва нещастните хора да крият семето на житото и ечемика в търбуха на земята. В почвата трябва да се издълбае бразда, да се зарови в нея зърното, за да покълне житният клас. Накратко, това, което изведнъж се оказва необходимо, е земеделието. Става нужно да си изкарваш хляба с пот на чело, леейки пот в браздите, хвърляйки в тях семена. Но хората ще трябва също и да си запазят семена за следващата година, да не изядат всичко, което са произвели. Необходими стават делвите, в които да се складира в дома на земеделеца реколтата, която не трябва да се консумира до край. Неизбежно става да се прави запас до пролетта, до трудния преход между зимата и новата реколта, за да не се окажат хората без провизии.
Както имаше sperma на огъня, така има и sperma на житото. Оттук нататък хората са принудени да живеят с работа. Те получават огъня отново, но този огън, както и житото, не е това, което е бил преди. Огънят, който Зевс е скрил, е небесният огън, който той непрестанно държи при себе си, който никога не отслабва и никога не липсва: това е безсмъртният огън. Огънят, с който разполагат сега хората и който идва от огненото семе, е „роден“, щом като се е появил от семе, и следователно е огън, който умира. Ще трябва да го пазят, да бдят над него. Затова този огън има апетит, подобен на този на смъртните. Ако не го подхранват непрекъснато, той изгасва. Хората имат нужда от него не само за да се топлят, но и за да ядат. За разлика от зверовете те не поглъщат сурово месо, а готвят. Готвенето следва свой ритуал, има правила, с които човек трябва да се съобразява и които включват необходимостта храната да бъде обработена на огън.
В представите на гърците житото е растение, готвено от горещината на слънцето, но също и от труда на хората. След това трябва да се приготви при хлебаря, като се опече в пещта. Следователно огънят наистина е белег на човешката култура. Този Прометеевски огън, задигнат с хитрина, е действително „технически“ огън, интелектуална процедура, отграничаваща хората от животните и затвърждаваща характера им на цивилизовани същества. Обаче дотолкова, доколкото този човешки огън, противно на божествения, има нужда да се подхранва, за да живее, той съдържа в себе си и облика на дивия звяр, който не може да се спре, когато се развихри. Той изпепелява всичко, не само храната, която му дават, но също и къщи, градове, гори; той е нещо като пламтящ изгладнял звяр, който никога не се засища. С изключително двузначния си характер огънят подчертава спецификата на човека, той постоянно напомня за божествения му произход и животинското в него, той произлиза от две страни, както самия човек.
Пандора или изобретяването на жената
Сега бихме могли да помислим, че историята е приключила. Но това съвсем не е така. Започва трето действие. Разбира се, хората имат цивилизацията, Прометей им е дал всичките техники. Преди неговата намеса те живеели като мравки в пещерите, гледали, без да виждат, слушали, без да чуват, не представлявали нищо, а после, благодарение на него, те стават цивилизовани същества, различни от животните и различни от боговете. Но надхитряването между Зевс и Прометей не е свършило. Зевс е скрил огъня, Прометей го е откраднал; Зевс е скрил житото, хората работят, за да си изкарат хляба. Но Зевс все още не е удовлетворен, той смята, че поражението на противника му не е пълно. С гръмовен смях, какъвто обича да издава, Зевс му подготвя нов провал. Трето действие.
Зевс свиква Хефест, Атина, Афродита и някои второстепенни божества като Хорите. Нарежда на Хефест да намокри с вода глина и да извае нещо като манекен, изображение на parthenos — жена, или по-точно младо момиче, готово за женене, но още неомъжено и със сигурност още нямащо деца. Тогава Хефест изработва нещо като статуя с изящни черти на девойка. Идва ред на Хермес да й вдъхне живот, да й даде сила и глас на човешко същество, а също и други особености, за които ще стане дума по-нататък в разказа. После Зевс иска от Атина и Афродита да я облекат, да умножат красотата й чрез накити, бижута, сутиени, диадеми. Атина й дава бляскава, сияйна дреха — подобно на бялата тлъстинка, която обвиваше костите от първата част на разказа. Младата девойка засиява с целия си блясък. Хефест поставя на главата й диадема с було на младоженка. Тази диадема е украсена с животински мотив — на нея са изобразени всички живи същества, населяващи земята, птици, риби, тигри, лъвове. Тя е приказна на вид, thauma idesthai, и може да накара човек да се влюби безпаметно.
Първата жена стои пред все още обединените богове и хора. Тя е изкуствено изработен манекен, но не по образа на жена, защото такива още няма. Тя е първата жена, архетипът на жена. Женското начало вече съществува, защото има богини. Това женско същество е оформено като parthenos по образа на безсмъртните богини. Боговете създават творение, направено от кал и вода, в което те са вложили човешка сила, sthenos, и човешки глас, phone. Но Хермес поставя в устата й и лъжовните думи, придава й ум на кучка и темперамент на крадец. Този манекен, който представлява първата жена, от който произтича цялото „женско племе“, се представя, подобно на частите на жертвеното животно и на резенето, с измамна външност. Човек не може да я съзерцава, без да бъде очарован, пленен. Тя притежава красотата на безсмъртните богини, видът й е божествен. Хезиод го твърди — от гледката човек е потресен. Красотата й, подчертана от накитите, диадемата, дрехата и булото, е самото очарование. Тя излъчва charis, безкраен чар, блясък, овладяващ и покоряващ всеки, който я зърне. Нейната скат е безпределна, многостранна, polle charis. Богове и хора се поддават на този чар. Но отвътре се крие друго нещо. Гласът й ще й позволи да стане другарка на мъжа, негова двойничка. Те ще разговарят помежду си. Но словото е дадено на тази жена не за да говори истината и да изразява чувствата си, а за да лъже и да крие емоциите си.
В потомството на Нощта са родени всички злини, смъртта, убийствата, Ериниите, разбира се, но и същности, които могат да се нарекат „лъжливи или съблазнителски думи“, „любовна връзка или нежност“. Така че Афродита още от рождението си е съпроводена от измамни думи и любовна привлекателност. Най-нощното и най-сияйното, това, което прелива от щастие и най-мрачната битка се обединяват под формата на тези лъжи, на тази любовна привлекателност. И ето я Пандора, блестяща като Афродита, но и подобна на дете на Нощта, изтъкана от лъжи и кокетство. Зевс сътворява тази parthenos не за боговете, а само за смъртните. По същия начин, по който той се е отървал от раздора и насилието, като ги е пратил при смъртните, Зевс предназначава за тях този женски образ.
Прометей разбира, че отново е победен. Той веднага осъзнава какво се пише на нещастния човешки род, който се е опитал да облагодетелства. Както посочва името му, Прометей, той е този, който разбира предварително, който предвижда, а пък брат му, който се нарича Епиметей, е онзи, който разбира със закъснение, epi, прекалено късно, който винаги е измамен и разочарован, който нищо не е усетил навреме. Ние, нещастните смъртни, винаги сме едновременно и прометееви, и епиметееви, предвиждаме, правим си планове, но често ходът на нещата е противоположен на очакванията ни, хваща ни неподготвени и беззащитни. Прочее, Прометей разбира какво ще се случи и предупреждава брат си: „Слушай ме, Епиметее, ако някога боговете ти изпратят подарък, в никакъв случай не го приемай и го отпрати откъдето е дошъл.“ Епиметей, разбира се, се заклева, че няма да се остави да го измамят. Но ето че боговете му изпращат най-чаровното същество на света. Пред него се явява Пандора, дарът на боговете за хората. Тя чука на вратата му; Епиметей, възхитен, заслепен, й отваря вратата и я поканва в дома си. На следващия ден се жени за нея и Пандора се установява при хората в качеството на съпруга. Така започват всички беди.
Сега вече човечеството е двойно, а не е съставено единствено от мъжки род. То се състои от два различни пола, еднакво необходими, за да имат хората потомство. От момента, в който жената е създадена от боговете, хората не се появяват просто така, а се раждат от жени. За да се възпроизвеждат, хората трябва да се съвкупляват. Това дава началото на съвсем различно течение на времето.
Защо според гръцките разкази първата жена Пандора има сърце на кучка и нрав на крадла? Явно е, че това има връзка с първите две части на разказа. Хората вече не разполагат с житото и с огъня както преди, естествено, без усилие и непрестанно. Оттук нататък трудът е част от съществуването; хората живеят труден, стеснен, несигурен живот. Те трябва постоянно да се ограничават. Селянинът превива гръб над нивата си, но не изкарва кой знае колко. Хората вече нямат никое благо в изобилие, затова трябва да са пестеливи, да внимават да не похарчат повече от необходимото. Обаче тази Пандора, както и целият genos, целият „род“ на женски жени, който произхожда от нея, се характеризира именно с това, че е вечно неудовлетворена, искаща, невъздържана. Тя не се задоволява с малкото, което има. Тя иска да бъде заситена, удовлетворена. Тъкмо това изразява разказът с уточнението, че Хермес й е вложил ум на кучка. Кучешкото в нея има две страни. Преди всичко това е кучешки апетит. Пандора има зверски апетит, не спира да яде, трябва постоянно да е на трапезата. Може би тя има някакъв смътен спомен или мечта за онази благословена епоха на златния век в Мекона, където хората наистина непрестанно се намирали на трапеза, без да е необходимо да работят. Във всеки дом, в който се намира жена, се настанява ненаситен глад, всепоглъщащ глад. В това отношение положението наподобява кошерите. От една страна са пчелите работнички, които от зори излитат в полята, кацат по всички цветя, събират мед и го донасят в кошера. От друга страна са търтеите, които никога не напускат жилището и които също така никога не се засищат. Те поглъщат всичкия мед, който работничките търпеливо са събирали навън. Същото става и в хорските къщи — от една страна са мъжете, които леят пот по нивите, превиват гръб да разорават браздите, да пазят и събират зърното, а от друга, вътре в къщата, се намират жените, които изяждат цялата реколта подобно на търтеи.
Не само че поглъщат и изразходват всички запаси, но там е и главната причина една жена да се мъчи да съблазни мъжа. Това, което иска жената, е хамбарът. С умелите си изкусителни приказки, с усмивките си и „натруфения си задник“, по думите на Хезиод, тя разиграва пред младия ерген играта на съблазняването, тъй като в действителност е хвърлила око на житните му запаси. И всеки мъж, както преди това Епиметей, смаян и очарован от външния вид, се оставя да бъде завладян.
Не само че жените имат този апетит за ядене, който съсипва здравето на мъжете им, защото никога не успяват да донесат достатъчно храна в къщи, но освен това те притежават и изключително хищен сексуален апетит. Клитемнестра, както и други съпруги, прочути с това, че са изневерили на мъжа си, не пропускат да кажат, че са били кучките, бдящи над дома. Разбира се, темпераментът на кучка трябва да се разбира в сексуалния му смисъл.
Според гърците жените, дори най-добрите от тях, които имат умерен характер, имат тази особеност, че понеже са били направени от глина и вода, темпераментът им принадлежи на влажността. А мъжете имат темперамент, свързан по-скоро със сухото, горещото, огъня.
През някои сезони, а особено през най-горещия, сезона на кучето, т.е. когато Сириус, Кучето, се вижда на небето съвсем близо до земята, когато слънцето и земята са във връзка, когато е ужасен зной, мъжете се изтощават и отслабват, защото са сухи. Напротив, жените благодарение на своята влажност са в пълна форма. Те искат от съпрузите си брачно усърдие, което ги докарва до пълно изнемощение.
Ако Прометей е скроил номер, състоящ се в открадването на Зевсовия огън, то той е предизвикал отговор, въплътен в жената, синоним на крадлив огън, създадена от Зевс да тормози мъжете. И наистина жената, съпругата, е огън, който непрестанно изгаря мъжа си, изсушава го ден след ден и го кара да старее преждевременно. Пандора е огън, който Зевс е въвел в къщите и който изгаря хората, без да има нужда да запалва пламък. Крадлив огън в отговор на откраднатия огън. При това положение какво да се прави? Ако действително жената не беше нищо друго, освен тези кучешки мисли, тази лъжкиня, мислеща само за хамбара, с нейния „натруфен задник“, жена, която съсипва мъжа си и го превръща в старец, тогава мъжете щяха да предпочитат да минат без съпруги. Но и тук има противопоставяне на външно и вътрешно. Жената със своя апетит, хранителен и сексуален, е gaster, стомах, корем. Тя представлява в някакъв смисъл животинската природа на човешкия вид, зверската й страна. В качеството си на gaster тя поглъща всички богатства на съпруга си. Когато Прометей обвива дела от жертвата, предназначен за хората, в gaster. бика, той дори не подозира колко е прав. Тук отново го изиграват със собствените му хитрини. От този момент нататък дилемата е следната: ако човек се ожени, животът му почти сигурно ще се превърне в ад, освен ако не попадне на много добра съпруга, което е голяма рядкост. Следователно семейният живот е ад, едни злини се прибавят към други. Напротив, ако човек не се ожени, той би могъл да живее щастливо, да има всичко в изобилие, нищо да не му липсва, но когато дойде време да умре, на кого ще се падне събраното от него имущество? То ще се разпръсне по далечни роднини, към които той не е особено привързан. Ако се ожени, следва катастрофа, а ако не се ожени — друга форма на катастрофа.
Жената е двойствена. Тя е този търбух, този корем, който поглъща всичко създадено от съпруга с цената на мъки, труд и умора, но този корем е и единственият, който може да създаде продължението на живота на мъжа — детето. Женският корем противоречиво представлява нощната страна на човешкия живот, изтощението, но също и страната на Афродита, която носи раждането на нови хора. Съпругата въплъщава разрушителната хищност и създаващото плодородие. Тя обобщава всички противоречия в нашия живот. Подобно на огъня, тя е едновременно белег на чисто човешкото, защото само хората се женят. Бракът разграничава хората от животните, които се съвкупляват така, както се хранят, при случайни срещи, както дойде. Следователно жената е белег на цивилизован живот; същевременно тя е създадена по образ и подобие на безсмъртните богини. Когато гледаме жена, виждаме Афродита, Хера, Атина. В определен смисъл тя е присъствието на божественото тук на земята чрез красотата си, чрез способността си да прелъстява, чрез своята скат. Жената обединява кучешкото и божественото в човешкия живот. Тя се колебае между боговете и животните, което именно е характерно за човешкия род.