II

Възкачвам се по рътлината през високата росна трева, между младите акации, поимайки в гърдите си дъх от косено сено, и се спирам на върха, отдето се гледа нашироко и надалеко.

Там по-видело, но природата още е в сън, полумракът още се задържа в падините, в горите на Люлин планина, в сънливата още банкинска долина, дето се вие рекичката под върбалаци. Скалистото чело на Витоша се откроява сурово, горделиво, мълчаливо в пустините небесни.

А под мен птичия концерт, останал далеко, по-префинен се чува; чува се и неспирний шум на скока по-долу, който кара воденицата, чуват се селските петли, закукуригали яката. Отдалеко, от едно спяще в нива стадо, са лавнали кучета: моят силует на върха е привлякъл вниманието им и ги е разсърдил.

И селото, накацало по двата бряга на дола, спи непробудно, със спуснати завеси на прозорците на гостилници и къщи, в които обитават временни банкински гости. Две ранобудни селянки изкарват говеда по стръмнинето на отсрещния рът, по окосената ливада, отдето ми иде мирис.

Утренната тишина действува гальовно и успокоително на душата; аз я чувствувам как прониква благодатно в мене, заедно със свежестта и животворний лъх на утренния въздух.

Изпитвам чувството, като да съм нов човек, освободен от бремето на тревоги и грижи, изпитвам, като едно дете, радостта на живота, на живота, неначет от скръбта. И тиха радост ме пълни, че гледам тия тихи долини, тия тихи гори, тия тихи пространства, това тихо небе. И става ми леко, леко! И мисъл ми иде, че не може да съществува страдание в пазвата на тая хубава природа, че не трябва да съществува то, когато всичко туй диша отрада и тишина, и спокойствие, и кани към щастие… и благодарствена молитва. А той сега се чува, благодарствения химн, сред утренния мир той се възнася из песента на дъбите, из миризът на тревите, из дихането на въздуха, из дъното на душата ми, празнуващи насталий триумф на светлика въз мрака…

Колко е хубаво тука!