Природата е красна, усмихната и млада,
небето се синее и майя месец влада,
                о, хубав е светът!

Поля се разцъфтели, гори се разшумили,
зефири хладни веят, цветя и ружи мили
                миришат и цъфтът.

Кристалните потоци шумят си из долини
и птички чуруликат, и славеи в градини
                си пеят с милен глас.

Невидим ангел фърка и пръска обаянье,
навред е лепо, чудно и пълно със сиянье
                и драго окол нас.

Но кой е тоз вик днеска еклив, могущ и ясен,
въздуха кой оглаша вьв тоя час прекрасен
                и пълен с тържество?

Та кой го днес издава със толко гръм и слава
из крайща най-далечни, та с него се сглашава
                и цяло естество?

От цветните брежища, Вълтава де се лее,
през белий, тихий Дунав, кой волни се люлее
                тъжовен и велик;

през върхове балкански, орелът де царува,
до Бяло море даже, що гордо се бунтува,
                се носи тоя вик!

Да; днес народи братски по дух, език и племе
двамина братя слават, два праотци големи,
                въздават им хвал?!

Със песни, с ликуванья възторга си являват,
взаимно се здрависват и задружно венчават
                се същите чела.

Кои са тия мъже дотолкова любими,
със толкоз славен спомен, та пълни тяхно име
                вси крайща и сърца?

Иноци мудри, скромни, те слава не са щели,
но що ли тъй светливо са днеска заблещели
                светите им лица?

Било далечно време: във мрачна простотия,
в невежество дълбоко дремала България.
                И нейни чада там.

Били свирепи, диви, живот им бил мрътвешки
наука и напредък, чувства человешки
                били незнайни тям…

Без книга и без те бъдаще немали,
то в мрак се грозен крило, във който се скривали
                и бившите им дни.

Творецът не знаяли! Поганци суеверни,
на богове бездушни във капищата скверни
                кланяли се они.

Тъй жално, недостойно народ, дарен със гений,
за работи велики от бога назначений,
                гаснял в тъма и мрак!

Кат две слънца тогава два братя се явили,
със чувства най-високи се те одушевили
                към своя род мил, драг.

О! Час велик и славен! Дела им се венчават
и Кирил и Методий Бориса веч кръщават
                и неговий народ —

и писмена народни те вещо сътворили,
и божието слово чрез тях му го открили
                и дали му живот.

Вси царюве, народи зачули с удивленье,
че в Крумова държава бутнали с посрамленье
                Перунова кумир!

И бързо, ненадейно лъснала България,
във нея се вцарили божа благословия,
                наука, зрак и мир!

И двата силни братя чрез грижи безконечни,
с величие душевно но крайща най-далечни
                разсявали светлик.

Разпалено учили ту жители преславски
със думи братски, живи, ту племена моравски
                по разумен язик.

Слушали всички с радост ученье благодатно,
че то било им мило и родно, и понятно
                за техните души.

И то се вкоренило, и плод безценен дало;
ей десет века има, откак му е начало,
                и славно пак звучи.

Мильони души днеска то тегли и сбратява,
на него едногласни фалби творцу въздава
                и цял славянский мир!

Кат щит непроницаем живота ни запази
и вси беди враждебни, що сполетяха нази,
                отблъсна най-подир.

Подвижници безсмъртни! Не тий ли са причина,
задето нам народа не падна, не загина
                под грозната съдба?

Не тяхното ли име от мъртвий сън вдигна ни
и тоз огън божествен нечакано вдъхна ни
                за жизън… за борба?!

Да; в подвига им светли за нас примери има
отечество да любим с любов неугасима
                и неговата чест…

За него да милеем, за него да се трудим
и тям делата сяйни, с кои се толко чудим,
                и ний да вършим днес.

О, сенки величави!… Светила лъчезарни,
със вази се гордее родът ви благодарни
                от вази вьзроден.

И нека чуй вселена чрез наште ликуванья,
чия се памят слави сьс песни, с възклицанья
                и с венци тоя ден!!…

Сопот, 12 май 1875