Ян Мартел ни отвежда във фантастичното пътешествие на индийско момче, оцеляло след корабокрушение в Тихия океан на път за Канада. Единствена компания в самотното му плаване е бенгалски тигър. Това е свеж, оригинален, остроумен и пълен с множество интересни факти разказ, това е приключение, каквото не сте преживели досега, история, която ще ви накара да повярвате в силата на литературната измислица.
Роден в Испания през 1963 година, Ян Мартел живее в Монреал. Изучавал е философия в престижни университети. Вторият му роман „Животът на Пи“ се радва на международен успех, преведен е на повече от 30 езика и получава една от най-престижните награди в света, „Мен Букър“.
Ян Мартел
Животът на Пи
На родителите и брат ми
От автора
Тази книга се роди, когато бях гладен. Нека ви обясня. През пролетта на 1996 година втората ми книга роман — излезе в Канада. Не беше посрещната добре. Критиците бяха и озадачени, и я хвалеха вяло, с което я осъдиха на провал. Читателите не й обърнаха внимание. Въпреки всичките ми усилия да се правя на клоун и на акробат медийният цирк не се впечатли. Нещата около романа ми не помръднаха. По лавиците в книжарниците виждах книги, строени в редици като играчи преди бейзболен футболен мач, и моята беше тромавото неатлетично момче, което никой не иска в отбора си. Скоро си отиде — кротко и незабелязано.
Провалът не ме обезсърчи кой знае колко. Вече се бях захванал с друга история — роман, чието действие се развиваше в Португалия през 1939 година. Само че не ме свърташе на едно място. А и парите ми бяха малко.
Затова отлетях за Бомбай. Не е толкова нелогично, ако си дадете сметка за три неща: че ленивият живот в Индия би убил всяка енергия у което и да било живо същество, че там с малко пари може да се живее дълго и че роман, в който действието се развива в Португалия през 1939 година, може да няма почти нищо общо с Португалия през 1939 година.
Вече бях ходил в Индия — в северната част — за пет месеца. При първото си пътуване бях тръгнал към субконтинента напълно неподготвен. Всъщност подготовката ми се състоеше от една дума. Когато споделих плановете си за пътуването с мой приятел, който познаваше добре страната, той ми каза небрежно:
— В Индия говорят смешен английски. Обичат думи като „bamboozle“.
Припомних си това, когато самолетът ми започна да се спуска над Делхи, така че думата „bamboozle“1 беше единствената ми подготовка за пъстрата, шумна, шеметна лудост на Индия. При всеки удобен случай използвах тази дума и да си призная честно, вършеше добра работа. Например на един чиновник на гарата казах:
— Не предполагах, че билетът може да бъде толкова скъп. Не се опитвате да ме преметнете, нали?
Той се усмихна и отговори напевно:
— Не, господине! За никакво премятане и дума не може да става. Казах ви точната цена.
При второто си пътуване до Индия знаех по-добре какво да очаквам, а знаех и какво искам: да се установя някъде в планините и да напиша романа си. Представях си как седя на маса на голяма веранда с разпилени листа пред мен, а до тях — чаша чай, от която се вдига пара. В краката ми лежат зелени хълмове, потънали в мъгла, а до слуха ми достигат пронизителни писъци на маймуни. Времето е точно каквото трябва — лек пуловер сутрин и вечер, денем нещо с къс ръкав. Седнал с химикалка в ръка в търсене на великата истина, аз превръщам Португалия в литературна измислица. Та нали за това е литературната измислица — за да може избирателно да преобразува реалността? Да я изопачава, за да извади на показ същината й? За какво ми е изобщо да ходя в Португалия?
Съдържателката ми разказва истории за борбата с британците и прогонването им. Разбираме се какво ще обядвам и вечерям на следващия ден. След като приключа с писането за деня, отивам на разходка по полегатите хълмове сред чаените плантации.
За съжаление обаче романът ми се задави, закашля се и издъхна. Това се случи в Матеран, недалеч от Бомбай, малко градче сред хълмовете с тук-таме някоя маймуна, но без чаени плантации. Такъв е проблемът на бъдещите писатели. Темата е добра, изреченията — също. Героите така кипят от живот, че им липсват само удостоверения за раждане. Сюжетът, в който си ги вплел, е грандиозен, прост и завладяващ. Направил си необходимите проучвания, събрал си фактите — исторически, социални, климатични, кулинарни, — които ще придадат автентичност на историята ти. Диалогът се ниже гладко и припуква от напрежение. Описанията изобилстват от цветове, контрасти и красноречиви подробности. Наистина романът не може да не стане велик. Само че нищо не казва. Въпреки привидното бляскаво обещание идва момент, в който осъзнаваш, че непрестанният тревожен шепот, закътан някъде в дълбините на съзнанието ти, разкрива плоската, ужасяваща истина: няма да се получи. Един елемент липсва — онази искрица, която съживява истинската история, независимо дали историческите или кулинарните факти са достоверни. Твоята история е емоционално мъртва, ето какъв е проблемът. Това откритие е донякъде саморазрушително, бих казал. Оставя те изпълнен с болезнен гняв.
От Матеран изпратих бележките от неуспелия си роман. Адресирах ги до измислено място в Сибир с обратен адрес, също така измислен, в Боливия. След като чиновникът подпечата плика и го хвърли в купа с писма за сортиране, аз седнах мрачен и обезверен. „А сега накъде, Толстой? Какви други блестящи идеи имаш за живота си?“ Запитах се аз.
Е, все още имах малко пари и все така продължаваше да не ме свърта на едно място. Станах, излязох от пощата и тръгнах из южната част на Индия.
На хората, които ме питаха какво работя, се изкушавах да отговоря: „Аз съм доктор“, защото лекарите са съвременните повелители на магията и чудото. Но не се съмнявах, че на следващия завой ме дебне някоя автобусна катастрофа и тогава, когато всички погледи се обърнат към мен, сред писъците и стоновете на жертвите ще ми се наложи да обяснявам, че съм доктор, но не по медицина, а по право; после, когато поискат да им помогна да осъдят правителството за катастрофата, ще трябва да призная, че всъщност съм бакалавър по философия; на гневните въпроси за философския смисъл на тази кървава трагедия ще ми се наложи да кажа, че едва съм стигнал до Киркегор, и така нататък. Реших да се придържам към скромната, измъчена истина.
По пътя си тук и там чувах в отговор: „Писател? Така ли? Имам история за вас.“ В повечето случаи историите бяха по-скоро анекдоти без вкус и без живот.
Пристигнах в град Пондичери, малка съюзна територия под собствено управление, южно от Мадрас, на брега на Томил Наду. По население и големина това е съвсем малка част от Индия — за сравнение остров Принц Едуард е гигантска част от Канада, — но историята я е обособила в отделна територия. Защото някога град Пондичери е бил столица на една от най-скромните колониални империи — Френска Индия. Французите несъмнено биха искали да си съперничат с британците, но единственият радж, с който са успели да се сдобият, е обхващал шепа малки пристанища. Те са се задържали в тях близо триста години. Напуснали са Пондичери през 1954 година, като са оставили след себе си хубави бели сгради, широки улици под прав ъгъл с наименования като „Рю дьо ла Марин“ и „Рю Сен Луи“, както и униформени каскети за полицаите.
Седях в индийското кафене на улица „Неру“. Това е просторно заведение със зелени стени и високи тавани. Над главата ти се въртят вентилатори, за да раздвижват топлия влажен въздух. Мястото е запълнено докрай с еднакви квадратни маси, всяка в комплект с четири стола. Сядаш, където намериш, в каквато компания се случи. Кафето е хубаво и предлагат препечени филийки по френски. Лесно се завързват разговори. Този път ме заговори енергичен възрастен мъж с искрящи очи и рунтави кичури чисто бяла коса. Потвърдих предположенията му, че в Канада е студено и че наистина в някои части се говори френски, както и че в Индия ми харесва, и така нататък — обичайният непринуден разговор между дружелюбни любопитни индийци и странстващи чужденци с раници. Той прие отговора на въпроса за работата ми с ококорени очи и кимване. Време беше да тръгвам. Вдигнах ръка с надеждата да привлека погледа на сервитьора, за да получа сметката.
Тогава възрастният мъж каза:
— Знам една история, която ще ви накара да повярвате в Бога.
Вдигнатата ми ръка застина. Все пак имах съмнения. Дали не беше някой от Свидетелите на Йехова?
— Действието на историята ви не се ли развива преди две хиляди години в отдалечен край на Римската империя? — попитах аз.
— Не.
Може би беше нещо като мюсюлмански евангелист?
— Тогава в Арабия през седми век?
— Не, не. Историята започва от тук, от Пондичери, преди няколко години и съм щастлив да ви съобщя, че завършва точно в страната, откъдето сте и вие.
— И ще ме накара да повярвам в Бога?
— Да.
— Това е много висока летва.
— Не толкова висока, че да не можете да я прескочите.
Сервитьорът ми се появи. За миг се поколебах. Поръчах две кафета. Представихме се един на друг. Името му беше Франсис Адирубасами.
— Моля ви, разкажете ми историята си — подканих го аз.
— Трябва да слушате много внимателно — отвърна той.
— Ще слушам внимателно — аз извадих химикалка и бележник.
— Кажете ми, ходили ли сте в ботаническата градина? — попита човекът.
— Вчера ходих там.
— Забелязахте ли влаковите релси?
— Да, забелязах ги.
— В неделя още върви влакче, за да разхожда децата. Но някога минаваше всеки ден на половин час. Обърнахте ли внимание на имената на спирките?
— Едната се казва „Розово градче“. Намира се точно до розовата градина.
— Точно така. А другата?
— Не помня.
— Табелата е свалена. Някога другата спирка се казваше „Зоокът“. Преди време в ботаническата градина на Пондичери имаше животни.
Той продължи да разказва. Аз си водех бележки, като записвах отделните елементи в историята.
— Трябва да говорите с него — каза възрастният мъж за главния герой. — Познавах го много, много добре. Сега е вече голям. Трябва да го разпитате за всичко, което ви интересува.
По-късно в Торонто прегледах деветте колони с фамилни имена „Пател“ в телефонния указател и го намерих — главния герой на историята. Докато набирах номера, сърцето ми туптеше неудържимо. В гласа, който ми отговори, долових индийски акцент, лек, но ясно различим, като следи от аромат на тамян във въздуха.
— Това беше много отдавна — каза ми той.
И въпреки това прие да се срещнем. Срещахме се много пъти. Показа ми дневника си, в който е записвал събитията. Даде ми да прегледам пожълтелите изрезки от вестници, направили го за кратко почти известен. Разказа ми историята си. През цялото време аз си водех бележки. Близо година по-късно с големи затруднения получих запис и доклад от японското министерство на транспорта. Едва след като чух записа, се съгласих с господин Адирубасами, че това наистина е история, която може да те накара да повярваш в Бога.
Стори ми се естествено да предам историята на господин Пател от първо лице единствено число — с неговия глас и през неговите очи. Но всички неточности и грешки са мои.
Има няколко души, на които искам да благодаря. Съвсем очевидно съм задължен на господин Пател, благодарността ми към него е необятна като Тихия океан. Надявам се моят вариант на историята му да не го разочарова. За началото на историята трябва да благодаря на господин Адирубасами. За помощта при завършването й съм благодарен на трима чиновници за образцовия им професионализъм: на г-н Казуко Ода, по-късно започнал работа към японското посолство в Отава, на г-н Хироши Уатанабе от компанията за превоз „Ойка“ и особено на г-н Томохиро Окамото от японското министерство на транспорта, понастоящем пенсионер. Колкото до живата искра, много съм задължен на г-н Моасир Скляр. На последно място бих искал да изразя най-искрената си благодарност на тази велика институция, Канадският съвет по изкуствата, без чиято финансова подкрепа не бих могъл да преразкажа тази история, която няма нищо общо с Португалия през 1939 година. Ако ние, гражданите, не подкрепяме своите хора на изкуството, тогава принасяме в жертва въображението си на олтара на жестоката действителност и в резултат на това не вярваме в нищо и имаме безсмислени мечти.
Част първа
Торонто и Пондичери
Глава 1
Страданието ме направи мрачен и унил.
Академичната подготовка и усърдната, съзнателна религиозна практика бавно ме върнаха към живота. Бях останал верен на, както някои биха казали, странните си религиозни практики. След една година гимназия аз постъпих в Университета в Торонто и завърших две специалности със степен бакалавър. Специалностите ми бяха религия и зоология. Тезата ми в четвърти курс по религия бе посветена на някои аспекти от космогоничната теория на Исаак Лурия, великия кабалист от Цфат, живял през XVI век. Тезата ми по зоология беше функционален анализ на щитовидната жлеза на трипръстия ленивец. Избрах ленивеца, защото поведението му — спокойно, кротко и интровертно — по някакъв начин ми помогна да събера парченцата от разбитата си същност.
Има двупръсти и трипръсти ленивци в зависимост от предните лапи на животните, тъй като всички ленивци имат по три пръста на задните си лапи. Едно лято получих щастливата възможност да изучавам трипръсти ленивци в естествената им среда сред екваториалните джунгли на Бразилия. Те са изключително интересни създания. Единственият им истински навик е мързелът. Ленивецът спи или почива средно двайсет и четири часа в денонощието. Нашата група изучаваше навиците за сън на пет диви трипръсти ленивеца; в късния следобед, след като заспиваха, ние поставяхме на главите им яркочервени пластмасови чинийки, пълни с вода. Късно сутринта на следващия ден водата в линийките гъмжеше от насекоми. Ленивецът е най-активен при залез-слънце, като тук използвам думата „активен“ в най-бездейния й смисъл. Той се движи по клона на дървото в характерната си поза с главата надолу със скорост приблизително 400 метра в час. На земята ленивецът се изкатерва по съседното дърво, като изкачва по 250 метра в час, когато е мотивиран, което е 440 пъти по-бавно от мотивиран леопард. При липса на мотивация той изминава четири-пет метра в час.
Трипръстият ленивец не е добре осведомен за околния свят. По скала от 2 до 10, където 2 изразява необичайна невъзприемчивост, а 10 — крайно остри възприятия, Бийб (1926) определя сетива като вкус, осезание, зрение и слух на ленивеца с оценка 2, а обонянието му оценява на 3. Ако в природата срещнете заспал трипръст ленивец, ще го събудите, като го смушкате два-три пъти, и тогава той ще се огледа сънено във всяка друга посока, освен във вашата. Защо изобщо му е необходимо да се оглежда е спорен въпрос, тъй като ленивецът вижда всичко в мъгла. Колкото до слуха му, той е не толкова глух, колкото незаинтересован от звуците. Бийб отбелязва, че стрелбата с оръжие в близост до спящи или хранещи се ленивци предизвиква слаба реакция. И малко по-доброто обоняние на ленивеца не бива да се преувеличава. Казват, че е способен да подушва и така да избягва прогнили клони, но Бълок (1968) съобщава, че ленивците „често“ падат на земята в резултат на пълзене по прогнили клони.
Как изобщо оцелява? — може би ще попитате вие.
Именно благодарение на това, че е толкова бавен. Сънливостта и ленивостта го предпазват от нараняване, от погледите на ягуари, оцелоти, грабливи птици и анаконди. В козината на ленивеца виреят водорасли, които са кафяви през сухия сезон и зелени през влажния; благодарение на това животното се слива с околния мъх и листа и прилича на гнездо на бели мравки или хралупа на катерици, или просто на част от дървото.
Трипръстите ленивци водят мирен вегетариански живот в съвършена хармония с околната среда. „На устните му винаги се мъдри добродушна усмивка“ — отбелязва Тирлер (1966). Виждал съм тази усмивка със собствените си очи. Не съм от хората, които приписват човешки черти и чувства на животните, но през този месец в Бразилия, докато наблюдавах спящи ленивци, често ми се струваше, че се намирам в компанията на йоги, застанали на главите си и потънали в медитация, или на отшелници, потънали в молитва, мъдри същества, чийто напрегнат духовен живот е непостижим за моите научни изследвания.
Понякога смесвах специалностите. Някои от състудентите ми по религия — объркани агностици, които не знаят кой път води нагоре, които са попаднали в плен на разума — тази разменна монета на глупеца пред умния — ми напомняха за трипръстия ленивец; а трипръстият ленивец, този прекрасен пример за чудото на живота, ми напомняше за Бога.
Никога не съм имал проблеми с колегите си зоолози. Зоолозите са дружелюбно, атеистично, трудолюбиво племе, което пие бира; когато не се занимават с наука, съзнанието им е съсредоточено върху секса, шаха и бейзбола.
Аз бях много добър студент, ако е уместно да говоря така за себе си. Бях сред първите по успех в колежа „Сейнт Майкълс“ четири години подред. Получил съм всяка възможна награда на факултета по зоология. Ако не съм получил нито една от факултета по теория и история на религията, то е просто защото в този факултет няма студентски награди (наградите за религиозното учение не са дело на смъртните, както всички знаем). Можех да получа Академичния медал на генерал-губернатора, най-високото отличие за студент на Университета в Торонто, с което малко видни канадци са били удостоени, ако не беше едно едро румено момче с врат, дебел колкото дънер на дърво, и непоносимо весел нрав.
Все още изпитвам огорчение от тази обида. Когато човек е страдал много в живота, всяка допълнителна болка е същевременно непоносима и нищожна. Животът ми е като мементо мори от европейското изобразително изкуство: до мен винаги стои череп със зловеща усмивка, който ми напомня за безумието на човешката амбиция. Присмивам се на този череп. Гледам го и му казвам: „Сбъркал си адреса. Може да не вярваш в живота, но аз пък не вярвам в смъртта. Разкарай се!“ Черепът се подсмихва и се приближава още повече към мен, но това не ме учудва. Причината, поради която смъртта дебне така отблизо живота, не е биологическата необходимост, а завистта. Животът е така прекрасен, че смъртта се е влюбила в него с ревнива, обсебваща любов, която гледа да докопа каквото може. Но животът леко се измъква от забравата, като губи само едно-две незначителни неща, и мракът е само мимолетна сянка от облак. Руменото момче получи и одобрението на комисията за стипендии „Роудс“. Харесвам го и се надявам времето в Оксфорд да му донесе много интересни преживявания. Ако Лакшми, богинята на благополучието, един ден прояви снизхождение към мен, Оксфорд е на пето място в списъка с градовете, които бих искал да видя, преди да умра, след Мека, Варанаси, Йерусалим и Париж.
Не мога да кажа нищо за работата си, освен че вратовръзката е примка и макар да е облагородена, човек може да се обеси на нея, ако не внимава.
Аз обичам Канада. Липсва ми жегата на Индия, храната, домашните гущери по стените, музиката от малкия екран, кравите, които бродят по улиците, крясъците на гаргите, дори бъбренето на щурците, но обичам Канада. Това е велика страна, твърде студена за здравия разум, населена със състрадателни, лошо подстригани интелигенти хора. При всички случаи няма за какво да се прибирам у дома в Пондичери.
Ричард Паркър остана с мен. Нито за миг не съм го забравял. Мога ли да кажа, че ми липсва? Мога. Липсва ми. Все още го виждам в сънищата си. Те са предимно кошмари, но кошмари, изпълнени с любов. Такава е причудливата природа на човешкото сърце. Все още не проумявам как можа да ме изостави толкова безцеремонно, без изобщо да се сбогува, без нито веднъж да погледне назад. Тази мъка е като брадва, която се забива в сърцето ми.
Лекарите и сестрите в болницата в Мексико бяха невероятно мили с мен. Пациентите също. След като чуеха историята ми, жертви на рак или автомобилна катастрофа идваха с бастуни и инвалидни колички да ме видят заедно със семействата си, макар че никой от тях не говореше английски, а аз не говорех испански. Те ми се усмихваха, стискаха ръката ми, потупваха ме по главата, оставяха храна и дрехи на леглото ми. Трогваха ме до неконтролируеми изблици на смях и плач.
След няколко дни се изправих на крака, дори успях да направя две-три крачки въпреки гаденето, замайването и общата слабост. Кръвните тестове показаха, че съм анемичен и че нивото ми на натрий е много високо, а нивото на калий — ниско. Тялото ми задържаше течности и краката ми се бяха подули невъобразимо. Изглеждах така, сякаш изведнъж съм се сдобил с крака на слон. Урината ми имаше тъмножълт цвят, който отиваше към кафяво. След около седмица вече ходех горе-долу нормално и можех да нося обувки, ако не ги завързвам. Кожата ми заздравя, макар че и досега имам белези по раменете и гърба.
Първия път, когато пуснах крана на водата, шумната, разточителна, обилна струя ме връхлетя с такава сила, че загубих ума и дума, краката ми се подкосиха и аз припаднах в ръцете на сестрата.
Когато за пръв път посетих индийски ресторант в Канада, се храних с пръсти. Келнерът ме изгледа критично и каза:
— Току-що слизаме от кораба, а?
Пребледнях. Пръстите ми, които допреди секунда с наслада вкусваха храната, преди да я поднесат към устата, станаха мръсни под погледа му. Застинаха като крадци, заловени на местопрестъплението. Не смеех да ги погледна. Виновно ги избърсах в салфетката. Този човек нямаше представа до каква степен са ме засегнали думите му. Бяха като нокти, впити в тялото ми. Взех ножа и вилицата. Дотогава не бях си служил с подобни инструменти. Ръцете ми трепереха. Самбарът бе изгубил вкуса си.
Глава 2
Господин Пател живее в Скарбъро2. Дребен, слаб човек — не по-висок от метър и шестдесет. Тъмна коса, тъмни очи. Прошарени слепоочия. Едва ли е на повече от четиридесет години. Приятен тен с оттенък на кафе. Сега е мека есен, но той излиза за вечеря с дебел зимен анорак с кожена подплата и плътна качулка. Изразително лице. Говори бързо, непрекъснато ръкомаха. Не е по празните приказки. Стремително преминава към същината.
Глава 3
Кръстили са ме на плувен басейн. Доста странно, като се има предвид, че родителите ми никога не са обичали водата. Един от първите делови партньори на баща ми беше Франсис Адирубасами. Той стана близък приятел на семейството. Аз го наричах Мамаджи, като „мама“ е тамилската дума за „чичо“, а, „джи“ е наставка, която в Индия се използва за изразяване на уважение и привързаност. Като млад — много преди да се родя — Мамаджи е бил професионален състезател по плуване, шампион на цяла Южна Индия. Той беше плувец по призвание и остана такъв за цял живот. Брат ми Рави каза веднъж, че когато Мамаджи се родил, не могъл да издиша водата и за да спаси живота му, лекарят го хванал за краката и започнал да го премята над главата си.
— И това свършило работа! — възкликна Рави, като описа кръг над главата си. — Закашлял се, изхвърлил водата и си поел дъх, обаче цялата му плът и кръв отишли в горната част на тялото. Затова гърдите му са толкова мощни, а краката толкова слаби.
Повярвах му (Рави безмилостно се подиграва на хората. Когато за пръв път нарече пред мен Мамаджи „Рибата“, за отмъщение аз пъхнах бананова кора в леглото му). Дори на шестдесет години, когато беше започнал да се прегърбва и гравитацията след дълги години бе започнала да смъква плътта му в долната част на тялото, всяка сутрин Мамаджи преплуваше трийсет дължини в басейна на ашрама Ауробиндо.
Той се опитваше да научи родителите ми да плуват, но те влизаха само на плиткото, като при това описваха страховити кръгове с ръце, които, ако плуваха брус, ги караха да изглеждат така, сякаш вървят през джунгла и разтварят високата трева пред себе си, а ако плуваха кроул, сякаш тичаха надолу по склон и пазеха равновесие, за да не паднат. Рави беше също толкова незаинтересован.
Мамаджи трябваше да изчака, докато порасна, за да се сдобие с предан ученик. В деня, когато навлязох във възрастта за плуване, която — за ужас на майка ми — според Мамаджи беше седем години, той ме заведе на плажа, протегна ръце към морето и каза:
— Това е моят подарък за теб.
— И после едва не те удави — не пропускаше да отбележи майка ми.
Аз бях верен на водния си гуру. Под бдителния му поглед лягах на плажа, започвах да ритам с крака и да загребвам пясък, като обръщах глава при всяко поемане на въздух. Вероятно съм изглеждал като дете, което постепенно в забавен каданс избухва в гняв. Във водата, докато Мамаджи ме държеше на повърхността, аз старателно се мъчех да плувам. Беше много по-трудно, отколкото на пясъка. Но Мамаджи бе търпелив и ме окуражаваше.
Когато реши, че съм напреднал достатъчно, ние обърнахме гръб на смеховете и крясъците, на тичането и плискането, на синьо-зелените вълни и пяната край брега и се запътихме към професионално правоъгълния и гладък (с вход срещу заплащане) плувен басейн на ашрама.
Като дете ходех там с него три пъти седмично, в понеделник, сряда и петък — сутрешен ритуал, неизменен и равномерен като часовник, като махове на добър кроул. Запазил съм живи спомени за този внушителен старец, който се съблича до мен и тялото му бавно се показва от дрехите, грижливо сгъвани, като накрая плаща дан на приличието, обръща се и нахлузва вносен атлетичен бански костюм. Изправя се и вече е готов. Ритуалът се отличаваше с епична простота. Обучението по плуване, което с времето се превърна в тренировка, беше изтощително, но изпитвах огромно удоволствие от това да плувам с все по-голяма лекота и бързина, отново и отново, практически до състояние на хипноза, докато водата от разтопено олово се превърне в лека течност.
С виновна наслада — сам — се върнах в морето, подмамен от мощните вълни, които се разбиваха в брега и се протягаха към мен на смирени бразди, като нежно ласо, което улавя покорното индийско момче.
На един рожден ден на Мамаджи моят подарък — мисля, че бях около тринайсетгодишен — бяха две дължини приличен бътерфлай. Когато свърших, бях така изтощен, че едва събрах сили да му махна.
Освен заниманията с плуване имаше много разговори на тази тема. Баща ми ги обичаше. Колкото повече се съпротивляваше на същинското плуване, толкова повече се увличаше по приказките за него. Теорията на плуването беше темата му на разговор в извънработно време, докато разговорите по работа бяха свързани със зоологическата градина. Водата без хипопотам вътре му се струваше далеч по-покорна от тази с хипопотам.
Мамаджи е учил две години в Париж благодарение на колониалната администрация. Там си е поживял. Било е в началото на 30-те години, когато французите все още са се опитвали да направят Пондичери също толкова галски, колкото британците са се опитвали да направят останалата Индия британска. Не помня какво точно е учил Мамаджи. Нещо свързано с търговия, мисля. Той беше голям разказвач, но не си и помисляйте, че ми е говорил за учението си или за Айфеловата кула, или за Лувъра и кафенетата на „Шанз-Елизе“. Всичките му истории бяха свързани с плувни басейни и състезания по плуване. Например с „Писин Делини“3, най-стария басейн в града, построен още през 1796 година, подобен на тромав открит шлеп, пуснал котва в Ке д’Орсе. Там са се провели плувните състезания от Олимпиадата през 1900 година. Но Международната федерация по плуване не е признала резултатите от състезанията, защото басейнът е дълъг шест метра. Водата в него идва направо от Сена, без да се филтрира и да се подгрява.
— Беше студен и мръсен — казваше Мамаджи. — Водата минаваше през цял Париж и вонеше. А след хората в басейна ставаше направо отвратителна.
Със заговорнически шепот и скандални подробности за подсилване на ефекта от разказа си той ми обясняваше, че французите имат много ниски стандарти за лична хигиена.
— „Делини“ беше отвратителен. „Бен Роял“, друго мръсно езеро на Сена, беше още по-зле. В „Делини“ поне не изхвърляха умрялата риба.
Въпреки това олимпийският басейн си е олимпийски басейн, увековечен с безсмъртна слава. Макар да бе помийна яма, Мамаджи говореше за „Делини“ с топла усмивка.
Според него по-приятно беше в басейните „Шато Ландон“, „Руве“ или на булевард „Дьо ла Гар“. Те бяха закрити, изкопани в земята и работеха през цялата година. Водата в тях се събираше от кондензираната пара от близките фабрики, затова беше по-чиста и по-топла. Но и тези басейни бяха мръсни и най-често препълнени с хора.
— Във водата имаше толкова много храчки и слюнка, че все едно плувах сред медузи — смееше се Мамаджи.
Басейните „Ебер“, „Дедрю-Ролен“ и „Бют о Кай“ бяха светли, модерни, просторни и се пълнеха от артезиански кладенци. Те налагаха стандартите за обществени плувни басейни. Разбира се, имаше и „Писин де Турел“, другият велик олимпийски басейн в града, прославил се по време на вторите олимпийски игри в Париж, през 1924 година. Имаше и много, много други.
Но за Мамаджи никой плувен басейн не можеше да се сравни с ненадминатия „Писин Молитор“. Той беше гордостта на Париж, всъщност на целия цивилизован свят.
— В този басейн и боговете биха се радвали да плуват.
„Молитор“ имаше най-добрия състезателен клуб по плуване в Париж. Те бяха два басейна — закрит и открит. И двата бяха като малки океани. Във вътрешния басейн винаги имаше два коридора, запазени за плувци, които искат да тренират за бързина. Водата беше толкова чиста и бистра, че да я използваш за сутрешното си кафе. Около басейна имаше два етажа с дървени кабини за преобличане в синьо и бяло. Погледнеш ли надолу, виждаш всичко и всички. Портиерите, които слагаха знак с тебешир на вратата на кабината, за да покажат, че е заета, бяха накуцващи старци, дружелюбни по свой сприхав начин. Никакви крясъци и щуротии не ги смущаваха. От душовете се лееше успокоителна топла вода. Имаше сауна и спортна зала. През зимата външният басейн се превръщаше в пързалка. Имаше бар, закусвалня, просторна площ за слънчеви бани, дори два малки плажа с истински пясък. Всяка плочка, всяка метална дръжка и дървена повърхност блестяха от чистота. Това беше…
Това беше единственият плувен басейн, споменът, за който караше Мамаджи да замълчи, защото в паметта си бе запазил твърде много коридори за него.
Мамаджи си припомняше, баща ми мечтаеше.
Ето така съм получил името си, когато съм се появил на този свят — последният семеен прираст три години след раждането на Рави: Писин Молитор Пател.
Глава 4
Нашата древна страна е съществувала като република едва от седем години, когато се е разширила с още едно малко парче земя. През 1954 година Пондичери е влязъл в състава на Индийския съюз. Скоро към тази победа се е прибавила и друга. Част от територията на ботаническата градина в Пондичери е била предоставена за целите на вълнуващо начинание и ето че в Индия се е появила нова зоологическа градина, уредена и управлявана съобразно модерните принципи за опазване на природните богатства.
Това беше огромна зоологическа градина, разположена върху хиляди акри земя, достатъчно голяма, за да има нужда от железопътен превоз, макар че колкото повече растях, релсите и влакът ми се струваха все по-малки. Сега вече железопътната линия е толкова миниатюрна, че се побира в главата ми. Представете си горещо и влажно място, плувнало в слънчева светлина и пъстри цветове. Тук бунтът на цветята не секва. Има изобилие от дървета, храсти и пълзящи растения — смокини, гулмохур, горски пламък, червено копринено дърво, джакаранда, манго, жак и много други, за чието съществуване човек би могъл никога да не научи, ако не са грижливо надписаните табелки до тях. Има и пейки. По тях могат да се видят заспали хора, излегнали се в цял ръст, или млади двойки, които си разменят крадешком срамежливи погледи и жестикулират, като се докосват уж неволно. Изведнъж сред високите стройни дървета забелязваш два жирафа, които кротко те наблюдават. Тази гледка съвсем не е най-изненадващата тук. В следващия миг се стъписваш от яростното оживление сред голяма група маймуни, заглушавано единствено от пронизителните викове на непознати птици. Наближаваш главния вход. Разсеяно плащаш малко пари. Продължаваш напред. Виждаш ниска стена. Какво може да има зад нея? Само не и плитко езеро с два внушителни индийски носорога. Но точно това намираш там. А щом извърнеш глава, виждаш, че през цялото време до теб е имало слон, толкова голям, че не си го забелязал. В езерцето ей там плува не друго, а хипопотам. Колкото повече се взираш, толкова повече неща виждаш. Та това е зоологическа градина!
Преди да се пресели в Пондичери, баща ми е държал голям хотел в Мадрас. Непреодолимият интерес към животните го е отвел в зоологическата градина. Естествен преход, ще кажете вие — от управител на хотел към управител на зоологическа градина. Не е точно така. В много отношения поддържането на зоологическа градина е най-големият кошмар за хотелиера. Помислете само: гостите на този хотел никога не излизат от стаите си, искат не само нощувки, но и пълен пансион, непрекъснато имат посетители, някои от които вдигат шум и нарушават реда. Трябва да изчакаш гостът да излезе на балкона, така да се каже, за да почистиш стаята, а после трябва да чакаш, докато гледката му омръзне и се прибере в стаята си, за да почистиш балкона, а и чистенето е особено трудоемко, защото гостите разхвърлят и замърсяват около себе си като алкохолици. Всеки гост е много взискателен по отношение на храната, непрекъснато се оплаква от бавното обслужване и никога, ама никога не оставя бакшиш. И, честно казано, много от тях имат сексуални отклонения, като или често потискат нагона си и от време на време изпадат в периоди на бясна разпуснатост, или се отдават на непрекъснат разврат, но и в двата случая редовно скандализират обслужващия персонал с необуздани изблици на секс и похот без всякакви задръжки. Има ли хотелиер, който би се радвал да посрещне такива гости в хотела си? За господин Сантош Пател, основател, собственик, директор, ръководител на персонал от петдесет и трима души и мой баща, зоологическата градина на Пондичери беше източник донякъде на удоволствие, но и на много главоболия.
За мен това бе раят на земята. От детските години в зоологическата градина са ми останали само скъпи спомени. Аз живеех като принц. Та кой син на махараджа разполага с такава просторна и разкошна площадка за игра? В кой дворец има такава менажерия? В моите детски години ревът на лъвовете ми служеше за будилник. Ние нямахме швейцарски часовници, но на лъвовете можеше да се разчита — те започваха да реват с цяло гърло между пет и половина и шест часа сутринта. Времето за закуска идваше с писъците на кресливите южноамерикански маймуни ревачи, свещената майна и папагалите какаду от индонезийските Молукски острови. Тръгвах за училище, следван от благосклонния поглед не само на майка ми, но и на лъскавите видри, мускулестите американски бизони и прозяващите се орангутани. Когато минавах под дърветата, поглеждах нагоре, за да се уверя, че някой паун няма да се изака на главата ми. По-сигурно беше да мина под овошките, населявани от големи колонии плодоядни прилепи: там единственото неприятно нещо в този ранен час бе нестройният хор от писъци и бърборене. На излизане понякога спирах при терариума, за да погледам пъстрите жаби, лъскави и яркозелени, жълти, тъмносини, кафяви или резедави. Случваше се някои от птиците да привлекат вниманието ми: розовото фламинго, черните лебеди или казуарите, или някои по-малки като сребристите гълъби, лъскавите скорци, дребните папагалчета с цвят на праскова, папагалите с конусовидни човки от Нанде, портокаловите дългоопашати папагали. По това време беше малко вероятно слоновете, тюлените, едрите котки или мечките да са будни, но бабуините, макаките, маймуните мангабе, гибоните, елените, тапирите, ламите, жирафите и мангустите ставаха рано. Всяка сутрин по пътя си към главния вход виждах едни и същи неща, колкото обикновени, толкова и незабравими: пирамидата от костенурки, лъскавата муцуна на мандрила, преливаща в цветовете на дъгата, величественото мълчание на жирафа, необятната жълта зинала паст на хипопотама, катеренето с човка и нокти на папагала ара по телената ограда, приветственото потракване на пеликана, сенилното похотливо изражение на камилата. И целият този разкош ми се предлагаше набързо по пътя за училище. След като свършех часовете, имах достатъчно време на разположение, за да открия какво е усещането, когато слон се рови приятелски из дрехите ти с надеждата да намери скрит орех или орангутан пощи косата ти за кърлежи — вкусен деликатес — и скимти разочаровано, защото главата ти е като празен килер. Иска ми се да опиша съвършенството, с което тюлен се гмурка във водата или дребна маймунка се прехвърля с люлеене от клон на клон, или лъв извръща глава. Но езикът се дави в морето от впечатления. Ако искаш да го усетиш, по-добре просто си го представи.
В зоологическите градини, както и в природата, най-интересното време за наблюдение е при изгрев и при залез-слънце. Тогава повечето животни се активизират. Размърдват се, излизат от леговищата и отиват при водата. Изваждат на показ премените си. Пеят песните си. Общуват помежду си и изпълняват своите ритуали. Наградата за страничния наблюдател и слушател е неоценима. Прекарал съм безброй часове в тихо изучаване на тези крайно маниерни и разнообразни проявления на живота, с който е богата нашата планета. Той е толкова пъстър, шумен, причудлив и изтънчен, че зашеметява сетивата.
Чувал съм почти толкова глупави твърдения за зоологическите градини, колкото за Бога и религията. Много добронамерени, но зле осведомени хора смятат, че животните в природата са „щастливи“, защото са „свободни“. Тези хора обикновено имат предвид някой едър красив хищник, лъв или рис (животът на антилопите гну или мравоядите рядко се превъзнася). Те си представят как това диво животно обикаля из саваната за добро храносмилане, след като е изяло плячката, приела покорно съдбата си, или бяга за отслабване след обилен обяд. В съзнанието си виждат образ на животното, което с гордост и нежност наблюдава потомството си, или цялото семейство, което гледа от дебелите клони на някое дърво как слънцето залязва и въздиша с наслада. Според тях животът на дивия хищник е прост, благороден и смислен. Но ето че идват лоши хора, залавят го и го затварят в тясна клетка. „Щастието“ му е погубено. Животното силно копнее за „свобода“ и прави всичко възможно, за да избяга. Когато е лишено от тази „свобода“ твърде дълго, то се превръща в бледа сянка на предишната си същност, духът му е сломен. Ето какво си представят някои хора.
Нещата обаче не стоят така.
В природата животните живеят по силата на принудата и нуждата в условията на непреодолима социална йерархия, в среда, където страхът е в изобилие, а храната не достига и където територията трябва непрекъснато да се защитава, а от паразитите няма спасение. Какъв е смисълът на свободата в такъв контекст? В природата животните на практика са несвободни нито в пространството, нито във времето, нито в личните си взаимоотношения. На теория — тоест като проста физическа вероятност — едно животно може да се вдигне и да потегли нанякъде, като пренебрегне всички социални условности и ограничения, типични за неговия вид. Но такова нещо е по-малко вероятно да се случи при животно, отколкото при представител на човешкия род. Представете си, да речем, собственик на магазин с всички обичайни връзки — семейство, приятели, общност, — който захвърля всичко и напуска живота си само с малко дребни пари в джоба и с дрехите на гърба си. Щом като човекът — най-дръзкото и най-умното измежду всички създания — обикновено не се скита от място на място, чужд и необвързан с никого, как да очакваме това от животно, чийто нрав е далеч по-консервативен? Защото такива са животните — консервативни, дори бихме могли да ги наречем реакционери. Най-малката промяна може да ги разтревожи. Те искат нещата да бъдат такива, каквито са, ден след ден, месец след месец. Изненадите са крайно неприятни за тях. Това се вижда в пространствените им взаимоотношения. Всяко животно обитава територията си, независимо дали в зоологическата градина или в природата, по същия начин, по който шахматните фигури се движат по дъската — с определена цел. Нищо повече не се случва, в начина на живот на гущера, мечката и елена няма повече „свобода“, отколкото в движението на офицера по шахматната дъска. И при двамата се наблюдава определено поведение и цел. В природата животните се движат по едни и същи пътеки поради едни и същи причини, и така сезон след сезон. Когато в зоологическата градина животното не е на обичайното място в обичайното време и не демонстрира характерното си поведение, това означава нещо. Може просто да бъде последица от някаква дребна промяна в заобикалящата го обстановка. Намотаният маркуч, оставен от чистача, го е уплашил. Образувала се е локва, която го безпокои. Стълбата хвърля сянка. Но може да означава и нещо повече. В най-лошия случай може да е онова, което ужасява всеки директор на зоологическа градина: симптом, предвестник на проблеми, повод за разглеждане на изпражненията, за разговори на персонала, за викане на ветеринаря. И всичко това само защото някакъв щъркел не е застанал на обичайното си място!
Но нека за момент се спра на един конкретен аспект от този въпрос.
Ако влезете в някоя къща, ритнете входната врата, изпъдите на улицата хората, които живеят там, и им кажете „Вървете! Вие сте свободни! Волни като птици! Хайде! Вървете!“, мислите ли, че ще започнат да крещят и да скачат от радост? Няма. Птиците не са волни. Хората, които сте пропъдили, ще се развикат: „С какво право ни гоните? Това е нашият дом! Той е наша собственост. Живеем в него от години. Ще повикаме полиция, хулиган такъв!“
Нима не се чувстваме привързани към домашното огнище? Със сигурност и животните изпитват същото. Животните имат свои територии. Това е ключът към съзнанието им. Само познатата територия им дава възможност да се подчинят на двата неумолими повика на природата: отбягване на враговете и намиране на храна и вода. Място в зоологическата градина, съобразено с естествените им потребности — било то клетка, езеро, изкуствен остров, оградено пространство, терариум, птичарник или аквариум, — е просто територия, различна единствено с размерите и близостта си до човешката територия. Фактът, че е значително по-малка от тази, която животното би могло да има в естествената си среда, има разумно обяснение. В природата териториите са големи по силата не на предпочитанията, а на необходимостта. В зоологическата градина ние правим за животните това, което сме направили за себе си, когато сме започнали да строим сгради: събираме върху малко пространство онова, което в природата е разпръснато. Както преди за човека пещерата е била тук, реката там, ловните полета няколко километра по-нататък, наблюдателният пост още по-далеч, дивите плодове в съвсем друга посока — и навсякъде лъвове, змии, мравки, пиявици и отровни растения, — сега реката тече от крана на една ръка разстояние и ние можем да се измием непосредствено до мястото, където спим, можем да ядем там, където сме сготвили, и да оградим всичко това със защитна стена, да го пазим чисто и топло. Къщата е умалена територия, където основните ни потребности могат да бъдат задоволявани бързо и безопасно. Същото представлява и клетката в зоологическата градина за животното (в нея по обясними причини липсват неща като печка и тям подобни, каквито има във всяко човешко жилище). Когато намери всичко, от което се нуждае — наблюдателен пост, място за почивка, за ядене, пиене, къпане, чесане и така нататък, — и установи, че няма нужда да ловува, защото получава храна шест дни в седмицата, животното ще овладее пространството си в зоологическата градина по същия начин, по който би се настанило на нова територия в природата, като я проучи и маркира така, както го правят всички представители на неговия вид, може би с урина. След извършването на този ритуал за усвояване на територията животното се настанява върху нея и не се чувства като притеснен наемател или — още по-малко — като затворник, а като собственик и в това отношение клетката му в зоологическата градина не се отличава от територията му сред природата: ако бъде нападната, то ще я отбранява с нокти и зъби. От субективна гледна точка клетката не е нито по-добра, нито по-лоша за животното от територията в естествената му среда, доколкото задоволява животинските му потребности; всяка територия, била тя естествена или изкуствено създадена, е чисто и просто даденост като петната на леопарда. Някой дори би могъл да изкаже твърдението, че ако животното можеше да избира с разум, би предпочело да живее в зоологическа градина, защото голямата разлика между зоологическата градина и природата е липсата на паразити и врагове плюс изобилието от храна в първата и относителното изобилие от паразити и оскъдна храна във втората. Помислете сами. Нима и вие не бихте предпочели да живеете в „Риц“ с безплатен рум сървис и неограничен брой посещения при лекаря, отколкото да нямате дом и нито една жива душа да не се грижи за вас? Но животните не са способни на такива разсъждения. В рамките на природните си ограничения те се задоволяват с това, което имат.
Хубавата зоологическа градина е място на щастливо стечение на обстоятелствата. С помощта на урина и други секрети животното ни казва: „Не навлизай в територията ми!“, а ние със заграждения му казваме: „Не излизай извън територията си!“ В такива условия на дипломатичен мир всички животни са доволни, така че можем да се отпуснем и да се разгледаме взаимно.
В научната литература могат да се намерят множество примери за животни, които са имали възможност да избягат, но не са го направили или са избягали и после са се върнали. Такъв е случаят с шимпанзето, чиято врата била отключена и се отворила сама. Маймуната се разтревожила, започнала да крещи и да блъска вратата, за да я затвори — всеки път с оглушителен трясък, — докато накрая един от посетителите повикал пазача и той побързал да поправи положението. В европейска зоологическа градина стадо сърни излезли от заграждението, защото вратата била отворена. Подплашени от посетителите, те се втурнали към близката гора, където имало диви сърни и достатъчно пространство за друго стадо. Въпреки това сърните от зоологическата градина бързо се върнали обратно в заграждението си. В трета зоологическа градина някакъв дърводелец отивал рано на работа, като носел под мишница дървени дъски. Изведнъж за негов ужас от утринната мъгла изплувала мечка и уверено тръгнала право към него. Човекът захвърлил дъските и побягнал да се спасява. Персоналът на зоологическата градина веднага тръгнал да търси избягалата мечка. Намерили я в заграждението й — влязла по същия начин, по който и излязла, като се изкатерила по дънера на повалено дърво. Решили, че шумът от падналите на земята дъски я е уплашил.
Но аз не упорствам. Нямам за цел да защитавам зоологическите градини. Затворете ги всичките, ако искате (и нека се надяваме, че дивите животни ще оцелеят в природата или това, което е останало от нея). Знам, че зоологическите градини вече не се радват на благоволението на хората. Религиите имат същия проблем. Някои илюзии за свободата са бич и за двете.
Зоологическата градина на Пондичери вече не съществува. Езерцата са запълнени с пръст, решетките са свалени. Сега аз мога да й се насладя на единственото място, където още я има — паметта ми.
Глава 5
Името ми не слага край на историята за него. Когато се казваш Боб, никой не те пита: „Как се пише?“ Съвсем друго е обаче с име като Писин Молитор Пател.
Някои смятаха, че съм Пи Синх и че съм сикх, затова се чудеха защо не нося тюрбан.
Веднъж в студентските си години отидох в Монреал с приятели. Вечерта ми се наложи да поръчам пица. Не можех да понеса мисълта, че поредният френскоговорещ канадец ще се смее на името ми, затова когато човекът на телефона ме попита: „За кого е поръчката?“, отвърнах: „За мен, а аз съм си аз.“ След половин час пристигна пица на името на Аасъм Сиас.
Вярно е, че хората, които срещаме, могат да ни променят, понякога така коренно, че след това вече не сме същите, дори имената ни са други. Свидетелят Симон се нарича Петър, Матей е известен още като Леви, Натанаил се казва и Вартоломей, Юда — не Искариотски — приема името Тадей, Симон е и Зилот, Савел става Павел.
Моят римски легионер стоеше една сутрин в двора на училището. Тогава бях на дванайсет. Тъкмо бях пристигнал. Той ме видя и в празната му глава проблесна демонична светкавица. Вдигна ръка, посочи ме и се провикна:
— Ето го Писоар Пател!
В следващия миг всички се заливаха от смях. Веселбата стихна едва когато наближихме класната стая. Аз влязох последен, смазан под тежестта на короната си от тръни.
Детската жестокост не е новина за никого. До слуха ми долитаха думи от отсрещния край на двора, казани без причина, без повод: „Къде е писоарът? Ходи ми се по нужда.“ Или: „Защо си застанал до стената? Има Писоар за тази цел.“ Или нещо подобно. Аз се вцепенявах, понякога напук на подигравките продължавах заниманията си, все едно не съм чул. Думите заглъхваха, но обидата оставаше като мирис на урина дълго след като се е изпарила.
Учителите също започнаха да ме тормозят. Сигурно беше от жегата. С наближаването на следобеда часът по география, който сутрин ми се струваше сбит и компактен като оазис, се простираше до безкрайност като пустинята Тар, урокът по история, така живописен в началото на деня, ставаше сух и безжизнен; часът по математика, толкова прецизен сутрин, се разводняваше. Измъчени от следобедната умора, учителите бършеха с кърпи потта от челата и вратовете си и без да имат за цел да ме обидят или да се посмеят за моя сметка, забравяха свежата водна прохлада на името ми и го изопачаваха по най-възмутителен начин. Аз долавях почти незабележимите нотки на промяната. Езиците им бяха като кочияши, подкарали колесница с диви коне. Те успяваха да произнесат относително прилично първата сричка — „Пи“, — но после жегата им идваше в повече и изгубили власт над разпенените си жребци, не можеха да ги накарат да изкачат стръмнината на втората сричка — „син“. Вместо това конете се спускаха стремглаво към пропастта и се получаваше „синг“, в резултат на което всичко пропадаше. Вдигах ръка да отговоря и учителят казваше: „Да, Писинг4?“ Често пъти дори не осъзнаваше как ме е нарекъл току-що. След секунда ме поглеждаше с досада, като се чудеше защо не отговарям. И понякога класът — може би заради смазващата жега — също не реагираше. Нямаше нито хихикане, нито усмивки. Но обидата винаги ме изгаряше отвътре.
През последната си година в училището „Сейнт Джоузеф“ аз се чувствах като преследвания пророк Мохамед в Мека, да се свети името му. Но тъкмо когато той се канеше да отпътува за Медина — хаджът, който щеше да сложи началото на мюсюлманската епоха, — аз замислих бягството си и сложих началото на нова епоха в своя живот.
След „Сейнт Джоузеф“ отидох в „Пьоти Семинер“, най-доброто английско средно училище в Пондичери. Рави вече учеше там и като всички по-малки братя аз трябваше да вървя по стъпките на големия си брат. В „Пьоти Семинер“ той беше спортистът на випуска, страшен боулър и силен батър, капитан на най-добрия отбор по крикет в града, местният Калил Дев5. Фактът, че бях добър плувец, не означаваше нищо: изглежда, това е характерна черта на човешката природа — хората, които живеят край морето, гледат с подозрение на плувците, точно както онези, които живеят в планините, са подозрителни по отношение на алпинистите. Но да бъда непрекъснато в сянката на някого ми се струваше непоносимо, макар че бих предпочел всичко пред „Писоар“, дори „братът на Рави“. Аз обаче имах по-добър план.
Пристъпих към действие още в първия учебен ден на първата учебна година. Около мен имаше и други ученици от „Сейнт Джоузеф“. Часът започна така, както започват всички първи часове — със запознанство. Всеки извикваше името си, без да става от чина, по ред на местата в класната стая.
— Ганапатхи Кумар — каза Ганапатхи Кумар.
— Випин Натх — обади се Випин Натх.
— Шамшул Нудха — представи се Шамшул Нудха.
— Питър Дхармарадж — каза Питър Дхармарадж.
След всяко име учителят отмяташе ученика в списъка и го удостояваше с кратък втренчен поглед. Аз бях страшно притеснен.
— Аджитх Джиядсон — каза Аджитх Джиядсон, който седеше през четири чина от мен…
— Сампатх Сародж — извика Сампатх Сародж на три чина разстояние от мен…
— Стенли Кумар — обяви Стенли Кумар на два чина от мен…
— Силвестър Навийн — каза Силвестър Навийн, седнал точно пред мен.
Беше мой ред. Време бе да се преборя със Сатаната. Медина ме очакваше.
Станах от мястото си и бързо излязох на дъската. Преди учителят да успее да каже нещо, аз взех парче тебешир и започнах да пиша, като същевременно произнасях на глас:
Името ми е
Писин Молитор Пател
Известен на всички като
И подчертах първите две букви от името си:
Пи Пател
За по-убедително добавих:
П = 3,14
И начертах голям кръг, който после разполових по диаметъра, за да припомня на всички този основен урок по геометрия.
Последва мълчание. Учителят гледаше написаното на дъската. Аз стоях със затаен дъх. Накрая той каза:
— Много добре, Пи. Седни. Следващия път трябва да поискаш разрешение, преди да станеш от чина си.
— Да, господине.
Учителят избърса името ми. И погледна към следващото момче.
— Мансур Ахамад — каза Мансур Ахамад.
Бях спасен.
— Гаутхам Селварадж — обади се Гаутхам Селварадж.
Поех си дъх.
— Арун Аннаджи — каза Арун Аннаджи.
Ново начало.
Аз повтарях сцената пред всеки учител. Повторението е важно за обучаването не само на животни, но и на хора. Между две обикновени имена аз се втурвах към дъската и започвах да чертая, понякога с нетърпимо скриптене, елементите от прераждането си. След няколко повторения, момчетата вече произнасяха заедно с мен в кресчендо, достигащо кулминация след бързо вдишване в мига, когато подчертавах буквите от името си, с такава вдъхновена изразителност, че биха изпълнили душата на всеки хоров диригент. Някои от съучениците ми продължаваха припряно, шепнешком:
— Три… цяло… и четиринайсет!
А през това време аз пишех с най-голямата скорост, на която бях способен, и завършвах концерта с разполовяване на кръга толкова енергично, че се посипваха парчета тебешир.
По-късно, когато вдигах ръка — а аз го правех при първа възможност, — учителите ме удостояваха с правото да говоря, като произнасяха една-единствена сричка — музика за ушите ми. Скоро учениците последваха примера им. Дори демоните от „Сейнт Джоузеф“. Всъщност името ми придоби популярност. Изглежда, че ние сме народ от вдъхновени инженери: не след дълго момче на име Омпракаш започна да се нарича Омега, друг съученик се представяше за Ипсилон, а известно време в класа ни имаше Гама, Ламбда и Делта. Но аз бях първият кръстен на буква от гръцката азбука в „Пьоти Семинер“ и моят прякор се задържа най-дълго. Дори брат ми, капитанът на отбора по крикет, това местно божество, го одобри. След седмица той ме отведе настрана.
— Чух, че имаш нов прякор — каза.
Аз не отговорих. Защото каквато и подигравка да предстоеше, тя беше неизбежна. Не можех да направя нищо, за да я предотвратя.
— Не знаех, че си падаш толкова по бледожълтия тен. Бледожълт? Огледах се наоколо. Никой не биваше да чуе какво казва брат ми, особено лакеите му.
— Рави, какво имаш предвид? — прошепнах аз.
— Няма проблем, братле. Все е по-добре от „Писоар“. Дори ако хората те мислят за кълвач по математика.
И отмина с небрежна походка, като малко преди да се отдалечи, каза:
— Изглеждаш ми малко червен в лицето.
Но отношението му към мен остана миролюбиво.
Ето как в тази гръцка буква, която прилича на колиба с провиснал ламаринен покрив, в това неуловимо ирационално число, с чиято помощ учените се опитват да проумеят Вселената, аз намерих убежище.
Глава 6
Той е отличен готвач. В непоносимо топлата му къща винаги ухае на нещо вкусно. Шкафчето с подправки прилича на аптека. Когато отвори хладилника и бюфета, там има много имена на марки, неизвестни за мен, всъщност дори не мога да определя на какъв език са написани. Сякаш се намираме в Индия. Но той се справя еднакво добре и със западната кухня. Приготвя най-пикантните и същевременно леки макарони със сирене, които съм опитвал. А на вегетарианските му такос би завидяло цяло Мексико.
Забелязвам още нещо: шкафовете му са задръстени от храна. На всяка врата, на всяка полица стоят планини от грижливо подредени кутии и пакети. Хранителни запаси, с които може да се издържи блокадата на Ленинград.
Глава 7
За свой късмет имах няколко добри учители в юношеските си години — мъже и жени, които проникнаха в тъмното ми съзнание и драснаха вътре по клечка кибрит. Един от тях беше господин Сатиш Кумар, учителят ми по биология в „Пьоти Семинер“ и активен комунист, който все се надяваше един ден жителите на Тамил Наду да престанат да избират филмови звезди и да последват примера на щата Керала6. Външният му вид беше много характерен. Главата му бе плешива и заострена в горната си част и същевременно той имаше най-внушителните челюсти, които някога бях виждал, тесните му рамене изглеждаха хилави в сравнение с масивното шкембе, което приличаше на планински връх, само че този планински връх стърчеше колебливо в разреден въздух, свършваше рязко и изчезваше хоризонтално в панталоните му. За мен беше загадка как тънките като клечки крака издържаха тежестта над тях, но въпреки това го правеха успешно, макар и понякога да се движеха по причудлив начин, сякаш коленете можеха да се огъват във всички посоки. Структурата му беше геометрична: той приличаше на два триъгълника — по-малък и по-голям, чиито основи бяха успоредни една на друга. Но триъгълниците бяха неправилни, всъщност доста органични, като обрасли с брадавици, а от ушите стърчаха гъсти кичури черна коса. И дружелюбни. Усмивката му сякаш се простираше върху цялата основа на триъгълната глава.
Господин Кумар беше първият откровен атеист, когото познавах. Установих го не в класната стая, а в зоологическата градина. Той беше от редовните посетители, които четяха табелките с описанията от край до край и се възхищаваха на всички животни. За него всяко от тях бе триумф на логиката и механиката, а природата като цяло бе превъзходна илюстрация на науката. Когато дадено животно следваше инстинкта си за размножаване, господин Кумар се сещаше за Грегор Мендел, бащата на генетиката, а когато животното демонстрираше нрава си — за Чарлс Дарвин, бащата на теорията за естествения подбор, и ние тълкувахме блеенето, ръмженето, съскането, подсмърчането, рева, воя, чуруликането и драскането като трудноразбираеми думи, произнесени със силен акцент от чужденци. Когато господин Кумар посещаваше зоологическата градина, целта му беше да напипа пулса на Вселената и стетоскопският му ум винаги се уверяваше, че всичко е наред, че всичко това е редът. Той си тръгваше от там научно освежен.
Когато за пръв път забелязах геометричната му фигура да блуждае и да се поклаща из зоологическата градина, аз се смутих и не посмях да отида при него. Колкото и да го харесвах като учител, за мен той бе олицетворение на властта, в чието подчинение се намирах. Малко се страхувах от него. Наблюдавах го от разстояние. Той тъкмо бе наближил езерото на носорозите. Двата индийски носорога представляваха голяма атракция в зоологическата градина заради съседството си с козите. Носорозите са социални животни и когато при нас дойде Пийк, младият мъжки носорог, той видимо се чувстваше самотен, страдаше и ядеше все по-малко. Като временна мярка за периода, докато му намери женска, баща ми реши да провери дали Пийк може да живее с кози. Ако това свършеше работа, щяхме да спасим ценно животно. Ако ли не, щяхме да изгубим само няколко кози. Резултатът беше превъзходен. Така Пийк и стадото останаха неразделни дори след пристигането на Съмит. Сега докато носорозите се къпеха, козите чакаха край калното езерце, а когато стадото пасеше в ъгъла на заграждението, Пийк и Съмит стояха на стража до него. Това съвместно съществуване се радваше на голям интерес от страна на публиката.
Господин Кумар вдигна глава и ме видя. Усмихна се и ми махна да отида при него, като се подпираше с другата ръка на парапета.
— Здравей, Пи — каза той.
— Здравейте, господине. Радвам се да ви видя в зоологическата градина.
— Аз идвам тук постоянно. Може да се каже, че това е моят храм. Интересно е — господин Кумар посочи ограденото пространство. — Ако нашите политици бяха като тези кози и носорози, в страната ни щеше да има по-малко проблеми. За съжаление, имаме министър-председател, който е дебелокож като носорог, без обаче да притежава капка от неговата добронамереност.
Аз не разбирах много от политика. Майка ми и баща ми редовно се оплакваха от госпожа Ганди, но думите им не ми говореха почти нищо. Тя живееше някъде далеч на север, извън зоологическата градина и извън Пондичери. Все пак почувствах, че трябва да кажа нещо.
— Религията ще ни спаси — заявих аз. Откакто се помнех, религията бе много близка на сърцето ми.
— Религията ли? — господин Кумар се усмихна широко. — Аз не вярвам в религията. Религията е мрак.
Мрак? Бях стъписан. Помислих си, че мракът е последното, с което може да се сравни религията. Религията е светлина. Изпитваше ли ме? Дали не казваше „религията е мрак“ по същия начин, по който в клас понякога заявяваше „бозайниците снасят яйца“, за да види дали някой ще се сети да го поправи? („Само птицечовката, господине“).
— Нямаме основания да излизаме извън научното обяснение за действителността и нямаме разумна причина да вярваме в каквото и да било друго, освен в сетивата си. С бистър ум, внимание към детайла и малко научни познания може да се види, че религията е само куп суеверни брътвежи. Бог не съществува.
Той ли го каза? Или в паметта ми изплуват изказвания на атеисти от по-късен период? Във всеки случай беше нещо подобно. Никога дотогава не бях чувал такива думи.
— Защо да тънем в мрак? Всичко е тук и е ясно, стига само да се вгледаме внимателно.
Господин Кумар сочеше към Пийк. И макар че изпитвах истинско възхищение от носорога, никога не бях мислил за него като за електрическа крушка.
Учителят заговори отново:
— Някои хора казват, че Бог е умрял по време на Разделянето през 1947 година. Може да е умрял и през 1971, в периода на войната. Може дори да е умрял вчера в някое от сиропиталищата на Пондичери. Така казват хората, Пи. Когато бях на твоята възраст, аз живеех на легло, защото страдах от детски паралич. Всеки ден се питах: „Къде е Бог? Къде е Бог? Къде е Бог?“ Бог така и не се появи. И не Бог ме спаси, а медицината. Разумът е моят пророк и той ми казва, че когато часовникът спре да тиктака, ние умираме. Това е краят. Ако часовникът не работи добре, ние сме тези, които трябва да го поправят — тук и сега. Един ден ще вземем в свои ръце средствата за производство и на земята ще се възцари справедливост.
Това ми идваше в повече. Разбирах и възприемах тона — в него имаше обич и дързост, — но детайлите ми убягваха. Нищо не казах. И не от страх да не ядосам господин Кумар. По-скоро се страхувах, че с няколко думи, подхвърлени небрежно, той може да разруши нещо, което ми е скъпо. Думите му можеха да ми подействат като детски паралич, нали? Колко ли страшна болест е това, щом може да убие Бога у човека?
Учителят отмина с полюшване и клатушкане, сякаш плуваше в бурно море, вместо да стъпва по стабилна суша.
— Не забравяй за контролното във вторник. Подготви се добре, 3.14!
— Да, господин Кумар.
Той стана любимият ми учител в „Пьоти Семинер“ и заради него избрах да уча зоология в Университета в Торонто. Чувствах го близък. Първото ми убеждение за атеистите беше, че те са мои братя и сестри, които изповядват друга вяра и тази вяра прозира във всяка тяхна дума. И те като мен вървят, докато краката на разума могат да ги носят — и после отскачат, за да полетят.
Ще бъда откровен. Не атеистите слагат прът в колелата ми, а агностиците. Малко съмнение е полезно. Всички трябва да минем през Гетсиманската градина. Щом Исус се е съмнявал, значи и ние трябва да го правим. Щом Той е прекарал тревожна нощ в молитва, щом е извикал от кръста „Господи, Господи, защо ме остави?“, значи и на нас ни е позволено да се съмняваме. Но трябва да вървим напред. Да избереш съмнението като житейска философия е равносилно на това да избереш покоя като средство за придвижване.
Глава 8
В нашата професионална среда често казваме, че най-опасното животно в зоологическата градина е човекът. В общи линии с това искаме да обясним, че хищническата природа, присъща на нашия род, ни е подтикнала да превърнем цялата планета в своя плячка. В по-конкретен смисъл имаме предвид хората, които хранят видрите с риболовни кукички, мечките с бръснарски ножчета, слоновете с ябълки, в които има дребни гвоздеи, и други вариации на тази тема: химикалки, кламери, безопасни игли, гумени ластици, гребени, кафени лъжички, подкови, парчета стъкло, пръстени, брошки и други бижута (и не само евтини пластмасови дрънкулки, но и златни венчални халки), сламки, пластмасови вилици и ножове, топчета за пинг-понг, топки за тенис и така нататък. В списъка от животни, умрели в резултат на поглъщане на чуждо тяло, фигурират горили, бизони, щъркели, щрауси нанду, тюлени, морски лъвове, едри котки, мечки, камили, слонове, маймуни и всевъзможни видове елени, преживни животни и пойни птици. Всички пазачи в зоологическите градини са чували за смъртта на Голиат — едър морски слон, внушително уязвимо животно с тегло два тона, звездата на своята европейска зоологическа градина, любимец на всички посетители. Той умрял от вътрешен кръвоизлив, след като някой го нахранил със счупена бирена бутилка.
Често жестокостта е по-активна и открита. В научната литература се срещат много свидетелства за насилие над животни в зоологическите градини: плоскочовка, умряла, след като човката й била строшена с чук, лос, изгубил брадата си заедно с ивица кожа, широка колкото показалец, изрязана с нож от посетител (същият лос бил отровен шест месеца по-късно), маймуна, останала със счупена ръка, след като посегнала да вземе предложените й лешници, елен, чиито рога били изпилени с ножовка, зебра, промушена със сабя, и други видове тормоз на животни с бастуни, чадъри, фиби, куки за плетене, ножици и какво ли още не, често, с цел да бъдат видени или наранени половите им органи. Има и отровени животни. Описани са и още по-странни цинизми: онанисти, които се показват пред маймуни, понита, птици, религиозен фанатик, отрязал главата на една змия, човек с психични отклонения, уринирал в устата на лос.
В Пондичери беше относително спокойно. При нас нямаше садисти като онези, които посещаваха европейските и американските зоологически градини. Въпреки това нашето златно агути изчезна — баща ми реши, че някой го е откраднал, за да го изяде. Различни птици — фазани, пауни, папагали ара — губеха перата си, защото много хора бяха алчни за красотата им. Веднъж хванахме човек да се катери по оградата на сръндака с нож в ръка и той ни обясни, че искал да накаже злия Равана (който в Рамаяна приема облика на сръндак и отвлича Сита, жената на Рама). Друг заварихме да краде кобра. Оказа се, че бил укротител на змии и неговата змия умряла. И двамата бяха спасени — кобрата от живот в робство и лоша музика, мъжът от смъртоносно ухапване. Понякога се случваше да се разправяме с хора, които хвърляха камъни, защото искаха животните да реагират. Имаше и една дама, чието сари бе захапано от лъв. Тя се въртеше като пумпал, готова да умре по-скоро от срам, отколкото в лъвската паст. Всъщност това дори не беше случаен инцидент. Жената се надвесила над парапета, пъхнала ръка между решетките и размахала края на сарито си пред муцуната на лъва с цел, която така и не ни стана ясна. Тя не пострада, няколко заинтригувани мъже й се притекоха на помощ. На баща ми смутено обясни: „Къде се е чуло и видяло лъв да яде памучно сари? Аз мислех, че лъвовете са хищници.“ Най-големи грижи ни създаваха хората, които хранеха животните. Въпреки нашата бдителност ветеринарят на зоологическата градина доктор Атал можеше да познае по стомашните проблеми на пациентите си в кои дни е имало най-много посетители. Той имаше свой термин за случаите на ентерит и гастрит, причинени от излишни въглехидрати, предимно захар — „лакомствит“. Понякога ни се искаше хората да бъдат по-свидливи по отношение на бонбоните си. Те си въобразяват, че животните могат да ядат всичко, без това да се отрази по какъвто и да било начин на здравето им. Но не е така. Един от ленивците ни получи сериозен стомашен кръвоизлив, след като някакъв човек, твърдо убеден, че върши добро, му беше дал развалена риба.
Точно зад будката за билети баща ми написа с яркочервени букви на стената следния въпрос: „Знаете Ли Кое Е Най-Опасното Животно В Зоологическата Градина?“ Една стрелка сочеше към малко перденце. Толкова много припрени, любопитни ръце дърпаха перденцето, че ни се налагаше редовно да го сменяме. Зад него имаше огледало.
Но както сам успях да се убедя, баща ми вярваше, че има друго животно, още по-опасно от нас и също толкова често срещано, на всеки континент, във всеки географски пояс: страховитото Анималус антропоморфикус — животното, видяно през човешките очи. Всички ние сме го виждали, може би дори сме го гледали в дома си. Това животно е „сладко“, „дружелюбно“, „обичливо“, „предано“, „весело“, „разбиращо“. Тези животни ни дебнат във всеки магазин за играчки и във всяка детска зоологическа градина. За тях се разказват безброй истории. Те са събратя на онези „зли“, „кръвожадни“, „развратни“ животни, които разпалват яростта на маниаците, споменати току-що, и ги карат да изливат злобата си върху тях с помощта на бастуни и чадъри. И в двата случая, когато гледаме животните, виждаме в тях огледало на самите себе си. Манията ни да се поставяме в центъра на всичко е проклятие както за теолозите, така и за зоолозите.
Аз научих, че животното е животно, съществено и реално отдалечено от нас, благодарение на двама: на баща ми и на Ричард Паркър.
Първия си урок получих една неделна сутрин. Седях сам и кротко си играех. Баща ми ни повика:
— Деца, елате!
Нещо се беше случило. Тонът на гласа му запали предупредителна лампичка в главата ми. Направих бърз преглед на съвестта си. Беше чиста. Сигурно Рави пак е сгазил лука. Зачудих се какво ли е направил този път. Влязох във всекидневната. Там беше майка ми. Това бе необичайно. Възпитанието на децата, както и отглеждането на животните, обикновено се считаше за задължение на баща ми. Рави влезе последен с чувство за вина, ясно изписано на престъпното му лице.
— Рави, Писин, днес съм ви подготвил много важен урок.
— О, наистина, необходимо ли е? — намеси се майка ми. Лицето й беше зачервено.
Аз преглътнах. Ако майка ми, винаги толкова невъзмутима, толкова спокойна, се бе разтревожила и дори притеснила, това означаваше, че здравата сме загазили. Рави и аз се спогледахме.
— Да, необходимо е — с раздразнение отвърна баща ми. — Някой ден това може да им спаси живота.
Да ни спаси живота! Малката предупредителна лампичка в главата ми се бе превърнала в голям червен светофар, като онзи, който стоеше на улицата пред зоологическата градина.
— Но Писин… е само на осем! — упорстваше майка ми.
— Тъкмо той ме тревожи най-много.
— Невинен съм! — извиках аз. — Каквото и да е станало, Рави е виновен. Той го е направил!
— Какво? — възкликна Рави. — Нищо не съм направил! — той ми хвърли злобен поглед.
— Ш-шт! — намеси се баща ми, вдигна ръка и погледна към майка ми. — Гита, виждаш ли Писин? Той е на възраст, когато момчетата се шляят безцелно и си пъхат носа навсякъде.
Аз? Да се шляя безцелно? Да си пъхам носа навсякъде? Не, не е така! Майко, защити ме! — молех се от душа. Но тя само въздъхна и кимна — знак, че предстои нещо ужасно.
— Елате с мен — каза баща ми.
Ние тръгнахме като затворници на екзекуция.
Излязохме от къщата, минахме през портала, влязохме в зоологическата градина. Беше рано и още не бе отворено за посетители. Пазачите и чистачите вършеха работата си. Забелязах Ситарам, който се грижеше за орангутаните — любимия ми пазач. Той се спря и ни проследи с поглед. Минахме покрай птиците, мечките, човекоподобните маймуни, копитните животни, терариума, носорозите, слоновете, жирафите.
Стигнахме котките, тигрите, лъвовете и леопардите. Пазачът им Бабу ни очакваше. Завихме и тръгнахме по пътеката. Той отключи вратата към къщата на котките, която бе заобиколена от ров, пълен с вода. Ние влязохме. Озовахме се в просторна и мрачна циментова пещера с кръгла форма, топла и влажна, изпълнена с мирис на котешка урина. Наоколо имаше огромни клетки, разделени с дебели зеленясали железни решетки. През прозорците на покрива се процеждаше жълтеникава светлина. Зад отворените врати виждахме растителността на островчето, обляна от светлина. Клетките бяха празни, с изключение на една: Махиша, патриархът на бенгалските тигри, изящен, внушителен хищник с тегло двеста и петдесет килограма, стоеше заключен. Още щом влязохме, той се хвърли към решетките на клетката си и нададе оглушителен рев с прилепнали към главата уши и ококорени очи, обърнати към Бабу. Ревът беше толкова силен и свиреп, че разтърси цялата къща. Почувствах как коленете ми се подкосяват. Застанах по-близо до майка си. Тя също трепереше. Дори баща ми като че ли спря, за да се окопити. Само Бабу остана безразличен към рева и втренчените очи, които го пронизваха като свредели. Той имаше доверие в изпитаната здравина на железните решетки. Махиша започна да крачи напред-назад из клетката си.
Баща ми се обърна към нас.
— Кое е това животно? — изкрещя той, за да надвика рева на Махиша.
— Тигър — отговорихме в хор двамата с Рави, покорно изтъквайки заслепяващо очевидната истина.
— Тигрите опасни ли са?
— Да, татко, тигрите са опасни.
— Тигрите са много опасни — извика баща ни. — Искам да разберете, че никога — при никакви обстоятелства — не бива да докосвате тигър, да пъхате ръце между решетките, дори да ги доближавате. Ясно ли е? Рави?
Рави кимна усърдно.
— Писин?
Аз кимнах още по-усърдно.
Баща ми ме погледна изпитателно.
Кимнах така рязко, че не знам как вратът ми не се прекърши и главата ми не се търколи на земята.
Бих искал да кажа в своя защита, че макар да бях придал на животните антропоморфни черти до такава степен, че те вече говореха свободно английски — фазаните се оплакваха с превзет британски акцент, че чаят им е студен, а бабуините планираха как да се измъкнат след поредния банков обир с провлачения заплашителен акцент на американските гангстери, — фантазиите ми никога не бяха откъснати от реалността. Аз съвсем съзнателно затварях дивите животни в питомните рамки на въображението си. Но не се заблуждавах относно същинския нрав на приятелите си. Любопитният ми нос имаше нюх. Не знам откъде на баща ми му беше хрумнало, че малкият му син копнее да влезе в клетката на свиреп хищник. Но каквато и да бе причината за тази непонятна тревога — баща ми постоянно се тревожеше за нещо, — той бе твърдо решен тази сутрин да се отърве от нея веднъж завинаги.
— Сега ще ви покажа колко опасни са тигрите. Искам да запомните този урок до края на живота си.
Баща ми се обърна към Бабу и кимна. Пазачът излезе. Махиша го проследи с поглед и продължи да се взира във вратата, през която Бабу бе излязъл. След няколко секунди пазачът се върна, като носеше коза с вързани крака. Майка ми ме притисна към себе си. Ревът на Махиша се превърна в гърлено ръмжене.
Бабу отключи вратата на съседната клетка, отвори я, влезе, затвори и заключи. Между двете имаше решетки и трап. Махиша веднага се залепи за решетките и започна да драска по тях. Към ръмженето му сега се прибавиха свирепи, сдържани звуци, подобни на лай. Бабу остави козата на пода — тя дишаше тежко, езикът висеше от устата й, а очите й се щураха във всички посоки. Той отвърза краката й. Козата се изправи. Бабу излезе от клетката също толкова предпазливо, колкото бе влязъл. Клетката беше на два етажа — единият на нивото на пода, а другият, в дъното, на около метър височина, водеше навън. Козата се покатери на втория етаж. Махиша, който престана да се интересува от Бабу, плавно, без всякакво усилие повтори движенията на козата в своята клетка. Приклекна и легна неподвижно, като единствено опашката му издаваше напрежение.
Бабу се приближи към клетките и започна да сваля трапа. Махиша млъкна, предвкусвайки удоволствието. В същия миг чух едновременно две неща: думите на баща ми — „Никога не забравяйте този урок“ — и блеенето на козата. Може би тя блееше и преди, но ние не бяхме я чули.
Усещах как майка ми притиска с ръка разтуптяното ми сърце.
Трапът се съпротивляваше с дрезгави писъци. Махиша не беше на себе си — сякаш бе готов да се провре между решетките. Той като че ли се колебаеше дали да остане на мястото си, където бе най-близо до плячката, но със сигурност не можеше да я стигне, или да слезе на долното ниво, където беше по-далеч, но пък там се намираше трапът. Махиша се изправи и отново започна да ръмжи.
Козата заподскача. Подскоците й достигаха поразителна височина. Нямах представа, че козите скачат толкова нависоко. Но в дъното на клетката имаше гладка циментова стена, по която не можеше да се изкатери.
Трапът се спусна неочаквано бързо. Отново се възцари тишина, смущавана единствено от блеенето на козата и почукването на копитата й по пода.
Оранжево-черна стрела прелетя от едната клетка до другата.
Обикновено едрите котки не получават храна веднъж седмично — в зоологическата градина не се симулират условията им на живот в природата. По-късно научихме, че баща ни бе наредил Махиша да не се храни в продължение на три дни.
Не знам дали видях кръвта, преди да се сгуша в прегръдките на майка ми, или я прибавих по-късно в спомените си — щедро, с дебела четка. Но я чух. Беше достатъчно страшно, за да уплаши до смърт жизнелюбивата ми вегетарианска душа. Майка ми побърза да ни изведе. Ние бяхме в истерия. Тя беше бясна.
— Как можа, Сантош? Те са деца! Сега ще се страхуват до края на живота си.
Думите й прозвучаха разпалено и трепетно. Забелязах сълзи в очите й. Почувствах се по-добре.
— Гита, птичето ми, това е за тяхно добро! Ами ако някой ден Писин реши да пъхне ръка между решетките, за да погали красивата раирана козина? По-добре да пожертвам една коза, отколкото него, нали?
Баща ми каза това тихо, почти шепнешком. Лицето му изразяваше разкаяние. Никога не я бе наричал „птичето ми“ пред нас.
Ние се бяхме сгушили в нея. Той се приближи. Все пак урокът не беше свършил, макар и продължението му да не бе толкова ужасяващо.
Баща ми ни поведе към лъвовете и леопардите.
— Имало един откачен в Австралия с черен колан по карате. Решил да се пребори с лъвовете. Загубил. Фатално. На сутринта пазачите намерили само половината от тялото му.
— Да, татко.
Хималайските мечки.
— Един удар с лапа от тези мили пухкави създания — и вътрешностите ви ще се разпилеят по земята.
— Да, татко.
Хипопотамите.
— С тези меки провиснали усти могат да ви сдъвчат и да станете на кървава каша. На сушата могат да ви надбягат.
— Да, татко.
Хиените.
— Най-силните челюсти, които съществуват в природата. Не си въобразявайте, че са страхливи или че ядат само мърша. Не са и не е вярно! Ще започнат да ви ръфат, преди да сте умрели.
— Да, татко.
Орангутаните.
— Всеки от тях е силен колкото десет души. Ще прекършат костите ви като съчки. Вярно е, че някои са пристигнали тук като малки и вие сте си играли с тях. Но сега те са големи, диви и непредсказуеми.
— Да, татко.
Камилският щраус.
— Изглежда разсеян и глупав, нали? Чуйте ме добре: това е едно от най-опасните животни в зоологическата градина. С един ритник ще ви счупи гръбнака и ще строши ребрата ви.
— Да, татко.
Петнистите сърни.
— Много са красиви, нали? Мъжкият може да ви подгони и да ви промуши с късите си дребни рогца като с кинжали.
— Да, татко.
Арабската камила.
— Захапе ли ви с лигавата си уста, ще откъсне парче месо.
— Да, татко.
Черните лебеди.
— С човките си могат да ви спукат черепа. С крилата си ще ви счупят ръцете.
— Да, татко.
Дребните птици.
— С човки могат да надупчат пръстите ви като сирене.
— Да, татко.
Слоновете.
— Най-опасното от всички животни. От слонове са загинали много повече пазачи и посетители, отколкото от всяко друго животно в зоологическата градина. Млад слон може лесно да ви разчлени и да стъпче частите от тялото ви. Така се случило с един нещастник в Европа, който влязъл в къщата на слоновете през някакъв прозорец. Старо и по-търпеливо животно ще ви размаже в стената или ще седне върху вас. Може да ви се струва смешно, но помислете за това!
— Да, татко.
— Има много животни, при които не сме се спирали. Не си мислете, че са безобидни. Всяко живо същество гледа да се защити, независимо колко малко и нищожно изглежда. Всяко животно може да бъде свирепо и опасно. Може да не ви убие, но със сигурност ще ви нарани. Ще ви одраска, ще ви ухапе и ще получите гнойна инфекция с висока температура, след което ще трябва да прекарате десет дни в болница.
— Да, татко.
Стигнахме до морските свинчета — бяха оставени да гладуват също като Махиша по нареждане на баща ми. Те не бяха получили вечерята си предния ден. Баща ни отключи клетката. Извади от джоба си пликче с храна и го изсипа на пода.
— Виждате ли тези морски свинчета?
— Да, татко.
Животните трепереха от слабост и лакомо поглъщаха царевичните зърна.
— Е… — той се наведе и хвана едно от морските свинчета. — Те не са опасни.
Останалите веднага се разпръснаха.
Баща ми се засмя. Подаде ми цвъртящото морско свинче. Вероятно бе решил за завършек да разведри обстановката.
Морското свинче стоеше напрегнато в дланите ми. Беше още малко. Аз отидох при клетката и внимателно го поставих на пода. То се втурна към майка си. Единствената причина тези морски свинчета да не са опасни — да не драскат и хапят до кръв — беше, че пазачите практически ги бяха опитомили. Иначе да хванеш диво морско свинче с голи ръце бе като да стиснеш ножа за острието.
Урокът беше свършил. Цяла седмица двамата с Рави се цупихме и отбягвахме баща си. Майка ни също го пренебрегваше. Когато отидох при носорозите, ги заварих с наведени глави, посърнали след загубата на една от козите.
Но какво може да направи човек, който обича баща си? Да остави живота да си тече и да не посяга да гали тигри. Само че сега, когато бях обвинил Рави в несъществуващо престъпление, с мен беше свършено. През следващите години всеки път, когато искаше да ме тероризира, той прошепваше в ухото ми: „Само почакай да останем сами. Ти си следващата коза!“
Глава 9
Да накараш животните да свикнат с човешкото присъствие е най-важното нещо в изкуството и науката за отглеждането им в зоологическа градина. Основната цел е да се намали минималното разстояние, на което животното допуска враговете си. В природата фламингото не би имало нищо против, ако стоите на около триста метра от него. Преминете ли това ограничение, то ще стане неспокойно. Ако се приближите още повече, ще предизвикате реакция, която ще секне едва след като възстановите разстоянието от триста метра или след като сърцето и белите дробове на птицата престанат да функционират. Различните животни имат различни изисквания за този периметър на достъп и го определят по свой начин. Котките гледат, елените слушат, мечките душат. Жирафите ще ви допуснат да се приближите на трийсетина метра, ако сте с кола, но ще побягнат, ако дойдете пеша и застанете на 150 метра от тях. Някои дребни раци бягат, когато се приближите на по-малко от десет метра, маймуните ревачи стават неспокойни, когато сте на двайсет метра от тях, африканските бизони реагират на седемдесет и пет метра разстояние.
Нашите методи за скъсяване на това разстояние се основават на познанията ни за съответното животно и се реализират в начина на хранене и подслона, които му осигуряваме, в сигурността, която можем да му дадем. Когато успеем, резултатът е емоционално стабилно, освободено от стреса диво животно, което не просто стои в клетката си, а е здраво, живее по-дълго от обикновено, яде с апетит, държи се и се социализира естествено и — което е най-добрият знак — се възпроизвежда. Не мога да кажа дали нашата зоологическа градина отстъпваше на зоологическите градини в Сан Диего, Торонто, Берлин или Сингапур, но добрият уредник си личеше отдалеч. Баща ми имаше дарба за това. Той компенсираше липсата на професионална подготовка с интуиция и наблюдателност. Баща ми можеше от пръв поглед да отгатне как се чувства дадено животно. Беше внимателен към питомците си и те му се отплащаха щедро, понякога дори извънмерно.
Глава 10
Все пак винаги има животни, които искат да избягат от зоологическата градина. Най-често това се отнася за онези, които са настанени в неподходящи клетки. Всяко животно се нуждае от специфична среда и ние трябва да се съобразим с потребностите му. Ако клетката му е прекалено слънчева, влажна или неуютна, ако клонът му е твърде висок или изложен на показ, ако почвата е по-песъчлива от необходимото, ако няма достатъчно тиня, в която да се зарови — и още много други „ако“, — то животното ще бъде неспокойно. Не става въпрос само да се създаде имитация на условията му на живот в природата, а да се проумее същината на тези условия. Всичко в клетката трябва да бъде подходящо — с други думи, да бъде в рамките на възможностите за адаптиране на животното. Проклети да бъдат лошите зоологически градини с неудобните си клетки! Те развалят репутацията на всички зоологически градини по света.
Дивите животни, уловени в напълно зряла възраст, са друг пример за потенциални бегълци — те често се стремят да възстановят субективния си свят и трудно се приспособяват към новата среда.
Но дори онези, които са отгледани в зоологическата градина и никога не са живели сред природата, които са съвършено приспособени към клетките си и не се чувстват неспокойни в присъствието на хора, понякога изпадат в състояния на възбуда и те ги подтикват към търсене на пътища за бягство. У всички живи същества има някаква лудост, която ги кара да реагират странно, понякога необяснимо. Тази лудост може да бъде спасителна: тя е част от способността ни да се адаптираме. Без нея нито един животински вид не би оцелял.
Каквато и да е причината за желанието им да избягат — основателна или налудничава, — уредниците на зоологически градини би следвало да знаят, че животните бягат не към, а от нещо. Нещо в обсега на територията им, което ги е уплашило — появата на враг, нападение на по-властно животно, необичаен шум, — може да предизвика реакция и да събуди желание за бягство. Животното бяга или се опитва да избяга. Изненадах се, когато в зоологическата градина в Торонто — много хубава зоологическа градина, трябва да призная — прочетох, че леопардите могат да скачат до шест метра височина. Стената на клетката на нашия леопард в Пондичери беше към пет метра висока: предполагам, че Роузи и Копикат никога не са я прескачали не защото са били слаби, а защото не са имали причина да го правят. Животните, които бягат, отиват от познатото към непознатото, а ако има нещо, което животното наистина, мрази, това е неизвестността. Избягалите животни обикновено се крият на първото място, което им дава усещане за сигурност, и са опасни само за онези, които се изпречват на пътя им към него.
Глава 11
Да вземем случая с женския черен леопард, избягал от зоологическата градина в Цюрих през зимата на 1933 година. Женската била отскоро там и като че ли се разбирала добре с мъжкия леопард. Но множеството драскотини свидетелствали за семейни кавги. Докато в зоологическата градина умували какво да правят, тя се промъкнала през една пролука в решетките и изчезнала в нощта. Когато установили липсата на дивия хищник, гражданите на Цюрих изпаднали в паника. Навсякъде наслагали капани и пуснали ловджийски кучета да го търсят. Единственото, което постигнали, било да се отърват от няколкото полудиви кучета в кантона. В продължение на десет седмици нямало и следа от леопарда. Накрая един сезонен работник го намерил скрит под някакъв обор на трийсет и пет километра от града и го застрелял. Наблизо намерили останки от сърна. Фактът, че тази едра черна тропическа котка е съумяла да оцелее повече от два месеца насред швейцарската зима, без никой да я забележи и без да нападне никого, достатъчно красноречиво показва, че животните, избягали от зоологическата градина, не са вероломни и опасни престъпници, а просто диви създания, които търсят да се приспособят.
И това е само един от многото такива случаи. Ако обърнете град Токио с небето надолу и го разтърсите, ще останете изненадани, като видите колко животни ще изпаднат от него. И, повярвайте ми, няма да има само кучета и котки. Змии, дракони Комодо, крокодили, пирани, щрауси, вълци, рисове, кенгурута, морски крави, бодливи прасета, орангутани, диви глигани — ето какъв дъжд ще се изсипе върху чадъра ви… А те си мислеха, че могат да го намерят… ха! Насред мексиканската тропическа джунгла, представяте ли си? Ха-ха! Това е смешно, направо смешно. Какво са си въобразявали?
Глава 12
Понякога той се вълнува. Не от думите ми (аз почти не говоря). От собствената си история. Паметта е океан и той се носи по вълните му. Страхувам се, че може да спре. Но той иска да ми разкаже историята си. Продължава. След всички тези години Ричард Паркър още се прокрадва в съзнанието му.
Той е мил човек. Всеки път, когато му отида на гости, ми приготвя истински вегетариански пир. Казах му, че обичам пикантна индийска храна. Не знам защо ми беше да изричам такава глупост. Това е абсолютна лъжа. Сипвам отгоре лъжица след лъжица кисело мляко. Нищо не помага. Всеки път едно и също: вкусовите ми рецептори се притъпяват и накрая умират, лицето ми пламва, очите ми се пълнят със сълзи, усещам главата си като опожарена къща, а храносмилателният ми тракт се гърчи и стене в агония като боа, погълнала косачка.
Глава 13
Така че, както виждате, ако попаднете в клетка на лъв, причината лъвът да ви разкъса на парчета ще бъде не защото е гладен — не се съмнявайте, животните в зоологическата градина ядат до насита — или кръвожаден, а защото сте навлезли в територията му.
Впрочем тъкмо затова дресьорът на лъвове трябва пръв да излезе на арената, при това пред погледите на питомците си. По този начин той им показва, че арената е негова, а не тяхна територия и го потвърждава с викове, тропане с крак, удари с камшик. Лъвовете са заинтригувани. Надмощието на дресьора им оказва силно въздействие. Забележете само как излизат: тези внушителни хищници, „царе на животните“, влачат опашки и стъпват по края на арената, която винаги е кръгла, така че няма къде да се скрият. Те осъзнават присъствието на силно доминиращия мъжкар, на свръхсъществото и трябва да се съобразят с ритуалите му на превъзходство. Затова отварят широко усти, сядат, скачат през кръгове с хартиени ленти, провират се през тръби, вървят назад, претъркалят се. „Ама че особняк — казват си скептично те. — Никога не сме виждали такъв лъв. Но си го бива. Винаги намира храна в изобилие и — честно казано, братлета — странните му хрумвания ни развличат. Непрекъснатото спане понякога омръзва. Поне не караме велосипеди като кафявите мечки и не улавяме чинии като шимпанзетата.“
Само че дресьорът трябва да направи всичко възможно, за да запази завинаги превъзходството си над животните. Защото ако неусетно го загуби, ще плати много скъпо. Прекалено враждебното и агресивно поведение е израз на социална нестабилност. Животното трябва да знае мястото си в йерархията, било то под или над вас. Социалното положение е от основно значение за начина му на живот. От това зависи с кого животното може да общува и по какъв начин, къде и кога трябва да яде, да почива, да пие и така нататък. Докато не установи със сигурност мястото си в общността, то живее в непоносима анархия. Поведението му е неспокойно, непредвидимо, опасно. За щастие на цирковия дресьор въпросите за социалната йерархия сред животните невинаги се решават от позиция на силата. Хедигер (1950) казва: „Когато две животни се срещнат, онова от тях, което успее да уплаши противника си, получава социално надмощие, така че социалните въпроси невинаги се решават с битка, при определени условия и една среща е достатъчна.“ Думи на мъдър човек, който познава животните. Господин Хедигер дълги години е бил управител на зоологическа градина — първо в Базел, а после в Цюрих. Наблюдавал е отблизо нравите на питомците си.
Това е превъзходство на разума над мускулите. Естеството на надмощието на цирковия дресьор е психологическо. Непозната среда, изправена стойка, спокойно поведение, уверен поглед, безстрашна крачка напред, странни звуци (като например пляскането на камшика или свистенето на свирката) — толкова много фактори могат да изпълнят животното със съмнение и страх и да му покажат какво място заема в йерархията, най-важното, което то иска да знае. Удовлетворен, номер две ще отстъпи, а номер едно ще се обърне към публиката и ще извика: „А сега, дами и господа, ще видите как през истински пламъци…“
Глава 14
Интересно е да отбележим, че най-податлив на триковете на цирковия дресьор е лъвът, който заема най-ниско социално положение. Той може да спечели най-много от близките си взаимоотношения със свръх животното дресьор. Тук не става дума за някакви допълнителни облаги. Тези близки взаимоотношения биха могли да го предпазят от другите по-високопоставени в йерархията. Тъкмо най-покорното животно, което за публиката не се отличава от останалите по размери и кръвожадност, става звездата на програмата, докато другите по-своенравни лъвове са оставени да седят на пъстроцветните си малки подиуми по ръба на арената.
Същото важи и за други животни в цирка, а може да се види и в зоологическата градина. Социално нископоставените животни са онези, които полагат най-големи усилия да се сближат с пазачите. Те са им най-верни, най-много се нуждаят от компанията им, най-рядко ги предизвикват и им създават проблеми. Подобно явление се наблюдава при едрите котки, бизоните, елените, сърните, дивите овце, маймуните и много други. Ловенето професионалисти са наясно с това.
Глава 15
Къщата му е палат. В коридора виси изображение на Ганеша, бога със слонска глава, поставено в рамка. Той гледа към вратата — розов, със закръглен корем, усмихнат и с корона на главата, в трите си ръце държи различни предмети, а с четвъртата, обърната с дланта нагоре, благославя и приветства. Ганеша помага в преодоляването на препятствия, той е богът на късмета, богът на мъдростта, покровителят на учението. Абсолютен симпатяга. Кара ме да се усмихвам. В краката му се е свила мишка с наострени уши. Превозното му средство. Защото когато бог Ганеша пътува, той язди мишка. Картината на отсрещната стена изобразява обикновен дървен кръст.
Във всекидневната на масата до дивана има малко изображение в рамка на Дева Мария от Гваделупа: от разгърнатото й наметало падат цветя. До нея стои снимка на Кааба, светилището на исляма, заобиколено от многолюдна тълпа вярващи. Върху телевизора има месингова статуетка на Шива като Натараджа, космическото божество на танца, което ръководи движенията на Вселената и потока на времето. То танцува върху демона на невежеството, четирите му ръце са сключени в хореографски жест, единият му крак е стъпил на гърба на демона, другият е вдигнат във въздуха. Казват, че когато Натараджа свали втория си крак, времето ще спре.
В кухнята има ниша. Намира се в един шкаф, чиято врата е заменена с арка от ажурена дърворезба. Арката отчасти скрива жълтата електрическа крушка, която осветява нишата вечерно време. Зад малък олтар са поставени две изображения: малко встрани — пак на Ганеша, а в центъра, в по-голяма рамка, усмихнат и със синя кожа, Кришна свири на флейта. Над челата им върху стъклото е размазан червен и златист прах. В медна чиния на олтара стоят трите сребърни мурти — божествени проявления. Той ми обяснява, като ги посочва с пръст: Лакшми, Шакти (богинята майка във формата на Парвати) и Кришна (този път закачливо бебе, пълзящо на четири крака). Между двете богини стои каменен Шива йони линга, който прилича на половинка от авокадо с фалос в средата, индуистки символ, изобразяващ мъжката и женската енергия на Вселената. От едната страна на чинията има малка раковина, поставена върху пиедестал, от другата — сребърно звънче. Наоколо са пръснати зрънца ориз и цвете, започнало да вехне. Много от тези предмети са поръсени с жълт и червен прах.
На рафта отдолу има всякакви предмети за поклонение: стъкленица с вода, медна лъжичка, лампа с фитил, потопен в масло, ароматни пръчици и малки купички с червен прах, жълт прах, ориз и бучки захар.
Има още една Дева Мария в трапезарията.
Горе в кабинета му има месингов Ганеша, седнал с кръстосани крака до компютъра, на стената виси дървен Исус на кръста, донесен от Бразилия, а в ъгъла е постлано зелено молитвено килимче. Христос е изразителен — Той страда. Молитвеното килимче лежи на специално отделено за целта място. До него на ниска етажерка има една книга, покрита с парче плат. В средата му със сложна бродерия е извезана дума на арабски, четири букви: една „алеф“, две „лам“ и една „ха“. Думата „Аллах“.
Книгата на нощното му шкафче е Библия.
Глава 16
Всички сме родени като католиците, нали? Безбожни, без религия, докато някой не ни представи пред Бога. С тази среща за повечето от нас въпросът се изчерпва. Ако има някаква промяна, тя обикновено засяга дребните, а не важните неща, по житейския си път повечето хора като че ли губят Бога. Моят случай не е такъв. За мен този някой се оказала една от по-големите сестри на майка ми, традиционно скроена жена, която ме въвела в храм още като бебе. Леля Рохини много се радвала на новородения си племенник и искала да сподели радостта си с Богинята Майка. „Това ще бъде символично първо поклонение — казала тя. — Самскара!“ Наистина било символично. Тя ме завела в Мадурай и ме направила ветеран на седемчасово пътуване с влак. Както и да е. По време на този индуистки ритуал на посвещаване майка ми ме държала на ръце, а леля я бутала напред. Аз нямам съзнателен спомен за първото си посещение в храма, но смътно ухание на тамян, игра на светлосенки, пламъци, ярки цветове, нещо от задушната и тайнствена атмосфера може би е останало в мен. Зрънцето на религиозната екзалтация, не по-голямо от синапено семе, е покълнало в мен и е започнало да расте. От този ден нататък не е спирало.
Аз съм индуист заради изваяните конуси червена куркума на прах и кошниците с бучки жълт шафран, заради гирляндите от цветя и парчетата строшен кокосов орех, заради екота на камбаните, възвестяващи идването на човек при Бога, заради дрезгавия вой на надасварам и биенето на тъпаните, заради шумоленето на босите стъпки по каменния под в тъмните коридори, прорязани от слънчеви лъчи, заради омайните звуци на бхаджан, заради слоновете, застанали наблизо за благословия, заради пъстроцветните стенописи, разказващи шарени истории, заради челата, на които по различен начин е изписана една и съща дума — вяра. Влюбих се в тези усещания и впечатления, преди още да съм разбрал какво означават и за какво служат. Сърцето ми нарежда така. В индуистки храм аз се чувствам у дома. Усещам Присъствието, не лично, както обикновено го усещаме, а някак по-всеобхватно. Сърцето ми все още замира, когато погледът ми се спре върху мурти, Бога, обитаващ светилището на храма. Наистина пребивавам в свещена космическа утроба, място, където се е родило всичко, и за свое голямо щастие съзерцавам живото й ядро. Ръцете ми естествено се допират в трепетно поклонение. Аз копнея за прасад, това сладко приношение към Бога, което ни се връща като осветен дар. Дланите ми жадуват да докоснат топлината на свещения пламък, чийто благослов поднасям към очите и челото си.
Но религията е нещо повече от традиция и ритуал. Тя е причината, заради която се изпълняват традицията и ритуалът. И в това съм индуист. Аз възприемам Вселената през очите на индуизма. Има Брахман, душата на света, станът, на който е изтъкано платното на съществуването с всички декоративни елементи на времето и пространството. Има Брахман ниргуна, без качества и свойства, което лежи отвъд всяко разбиране, всяко описание, всякакъв подход, с нашите немощни думи ние сме му ушили костюм — Единство, Истина, Цялост, Абсолют, Върховна реалност, Основа на съществуването — и се мъчим да му го нахлузим, но Брахман ниргуна винаги го съдира по шевовете. Ние оставаме безмълвни. Има и Брахман сагуна, с качества, и костюмът му е по мярка. Наричаме го Шива, Кришна, Шакти, Ганеша, можем да подходим към него с известно разбиране, можем да му припишем определени свойства — любящ, милостив, страховит — и да усетим притегателната сила на близостта. Брахман сагуна е мъдро проявление за ограничените ни сетива, Брахман, намерил израз не само в боговете, но и в хората, животните, дърветата, в шепата пръст, защото всяко нещо съдържа в себе си божествена следа. Истината за живота е, че Брахман не се отличава от атман, духовната сила вътре в нас, която може да се нарече душа. Индивидуалната душа се докосва до световната душа, тъй както кладенецът е свързан с подпочвените води. Онова, което държи Вселената отвъд мисълта и дар словото и това, което лежи в сърцевината на всеки от нас и търси да намери израз, са едно и също нещо. Крайното вътре в безкрайното, безкрайното вътре в крайното. Ако ме попитате каква точно е връзката между Брахман и атман, ще ви кажа, че е същата като между Отца, Сина и Светия Дух — тайнствена. Но едно е ясно: атман търси да реализира Брахман, да се съедини с Абсолюта и животът му представлява пътуване, през което той се ражда и умира и отново се ражда, и отново умира, и пак, и пак, докато съумее да се освободи от обвивките, които го държат в плен долу на земята. Пътищата за освобождаване са многобройни, но откъдето и да минем, винаги виждаме клонове на една и съща банка — банка „Карма“, в която движението по всяка сметка е различно в зависимост от делата ни.
Това представлява индуизмът, казано с две-три свещени думи, и аз съм бил индуист през целия си живот. Чрез тези понятия осъзнавам мястото си във Вселената.
Но ние не бива да бъдем тесногръди! Проклети да са всички фундаменталисти и буквалисти! Спомням си една история за бог Кришна от времето, когато пасе крави. Всяка нощ той кани доярките да танцуват с него в гората. Те идват и танцуват. Нощта е тъмна, огънят по средата пламти и припуква, музиката става все по-бърза — момичетата танцуват и танцуват с милостивия си бог, който е приел такива изобилни измерения, че да бъде в прегръдките на всяко от тях. Но когато те го пожелават за себе си, когато всяка от тях си представя, че Кришна е само с нея, той изчезва. Затова не бива да бъдем ревниви към Бога.
Познавам една жена тук, в Торонто, която е много скъпа на сърцето ми. Наричам я Леледжи и това й харесва. Тя е от Квебек. Макар да живее в Торонто от близо трийсет години, френскоезичното й съзнание понякога все още не разбира английските думи. Затова когато за пръв път й казаха за Харе Кришните, тя не разбра добре. Вместо „Харе Кришнас“ чу „Хеърлес Крисчънс“7 и години наред ги смяташе за такива. Когато я поправих, аз й казах, че всъщност грешката й не е чак толкова сериозна, че в способността си да обичат индуистите наистина са християни без коса, точно както мюсюлманите, които виждат Бог във всичко, са брадати индуисти, а християните в почитта си към Бога са; мюсюлмани с шапки.
Глава 17
Първото чудо оставя най-дълбока диря, следващото просто я следва. Аз дължа на индуизма първоначалния ландшафт на религиозното си въображение, градовете и реките, бойните полета и горите, свещените планини и дълбоките морета, където богове, светци, злодеи и обикновени хора съжителстват рамо до рамо и по този начин определят кои сме и защо сме такива. Първото, което познах в живота си, бе необятната космическа мощ на любящата благодат, изпълваща тази индуистка земя. Бог Кришна ми заговори. Аз го чух и го последвах. И в своята мъдрост и съвършена любов бог Кришна ме срещна с един човек.
Бях на четиринайсет — доволен от живота индуист, — когато по време на лятната ваканция срещнах Исус Христос.
Баща ми рядко почиваше от задълженията си в зоологическата градина, но през една от тези почивки ние отидохме до Мунар — съвсем наблизо, в провинция Керала. Мунар е малко градче сред планините, заобиколено от няколко чаени плантации, разположени на най-високата възможна надморска височина в света. Беше началото на май и сезонът на дъждовете още не бе започнал. Равнините на Тамил Наду бяха нажежени до бяло. Пристигнахме в Мунар след петчасово пътуване по криволичещия път от Мадурай. Прохладният въздух беше приятен като ментов бонбон. Направихме туристическа обиколка. Посетихме фабрика за производство на чай. Повозихме се с лодка по езерото. Разгледахме една кравеферма. Нахранихме със сол няколко Нилгири тар — вид диви кози — в националния парк. („В нашата зоологическа градина също има такива. Трябва да дойдете в Пондичери“ — каза баща ми на група швейцарски туристи.) Рави и аз се разходихме из чаените плантации край града. Всичко това беше опит да излезем от ленивото състояние на летаргия. В късния следобед баща ни и майка ни се отпуснаха на креслата в чайната на луксозния хотел като котки на припек край прозореца. Майка ми захвана да чете нещо, а баща ми се заприказва с другите гости на хотела.
В самия Мунар има три хълма. Те не могат да се сравняват с планинските върхове, които заобикалят града, но първата сутрин, докато закусвахме, аз забелязах нещо интересно: на всеки от тях имаше храм. На хълма отдясно, оттатък реката, на самия склон се издигаше индуистки храм, на хълма по средата, малко по-далеч от хотела, стоеше джамия, а на хълма отляво — християнска църква.
На четвъртия ден от престоя ни в Мунар към края на следобеда аз се озовах на левия хълм. Въпреки че посещавах християнско училище, никога не бях стъпвал в църква и сега не се осмелявах да вляза. Знаех съвсем малко за християнската религия. Тя се славеше с няколко хубави неща и с много насилие. Но и с добри училища. Обиколих църквата. Сградата ревниво криеше онова, което съдържаше в себе си с дебели, невзрачни бледосини стени и високи тесни прозорци, през които бе невъзможно да се надзърне вътре. Крепост.
Приближих се към къщата на свещеника. Вратата беше отворена. Скрих се зад ъгъла, за да огледам незабелязано. Отляво на вратата видях малка табелка с надпис „Енорийски свещеник“ и „Заместник енорийски свещеник“. Отстрани имаше правоъгълник със сменящи се надписи. И при свещеника, и при помощника му беше „ОТВОРЕНО“, както ме уведомяваха ясно различимите златни букви. Единият работеше в кабинета си, обърнат с гръб към сводестите прозорци, а другият седеше на пейка зад кръгла маса в големия вестибюл, който видимо служеше за приемна. Той гледаше към вратата и държеше книга в ръце — Библия по всяка вероятност. От време на време прочиташе нещо и вдигаше глава, пак прочиташе и пак поглеждаше нагоре. Правеше го някак унесено и същевременно съсредоточено. След няколко минути затвори книгата и я остави настрана. Скръсти ръце на масата и се загледа пред себе си с умиротворено изражение — нито на очакване, нито на примирение.
Стените във вестибюла бяха чисто бели, масата и пейките — от тъмно дърво, а свещеникът беше облечен в бяло расо — всичко бе така чисто, обикновено, просто. Почувствах как ме обзема покой. Но онова, което ме успокояваше дори повече от обстановката, бе интуитивното съзнание, че той е там — открит, търпелив, — достъпен за всеки, който иска да говори с него: душевен проблем, сърдечно бреме, угризения на съвестта — всичко ще изслуша с любов. Това бе човек, за когото любовта беше професия и той бе готов да предложи утеха и съвет на драго сърце.
Бях трогнат. Видяното се промъкна в сърцето ми и ме разтърси из основи.
Човекът стана. Помислих си, че ще затвори вратата, но той не го направи. Просто се оттегли по-навътре в сградата, като остави вратата между вестибюла и следващата стая отворена. Обърнах внимание на това колко широко отворени са и двете врати. По всичко личеше, че и той, и колегата му приемат посетители.
Отдалечих се и събрах смелост. Влязох в църквата. Стомахът ми се сви в юмрук. Ужасявах се от мисълта, че мога да срещна християнин, който да ми се развика: „Какво правиш тук? Как се осмеляваш да влизаш в това свято място, невернико? Веднага излез!“
Нямаше никого. И нищо не разбирах. Приближих се и огледах олтара. Там имаше картина. Това мурти ли беше? Нещо като човешко жертвоприношение. Разгневен бог, който трябваше да бъде умилостивен с кръв. Смаяни жени гледаха към небето, а наоколо кръжаха пълнички бебета с крилца. Красиви птици. Коя от тях беше бог? Отстрани на олтара имаше изрисувана дървена скулптура. Пак същата жертва, издраскана и дръзко окървавена. Загледах се в коленете му. Те бяха лошо ожулени. Розовата кожа се лющеше и приличаше на цветни листенца, под които аленееха капачките на колената. Трудно ми беше да направя връзката между тази кървава сцена и свещеника в приемната.
На следващия ден горе-долу по същото време аз влязох под надписа „ОТВОРЕНО“.
Католиците са известни със строгостта си, с непреклонните си съждения. Моят опит с отец Мартин съвсем не беше такъв. Отецът бе много любезен. Поднесе ми чай и бисквити в сервиз, който потракваше и дрънчеше при всяко докосване; държа се с мен като с възрастен и ми разказа една история. Или по-скоро — понеже християните много държат на главните букви — История.
И то каква! Първото увлекателно нещо в нея беше невероятният сюжет. Как е възможно? Човечеството греши, а Божият Син плаща за това! Опитах да си представя как баща ми казва:
— Писин, днес един лъв се промъкна в клетката на ламите и разкъса две. Вчера друг лъв изяде черен козел. Миналата седмица още два убиха камилата. Предишната седмица изгубихме щъркелите и сивите рибари. Все още не знаем кой е откраднал златното агути. Положението става нетърпимо. Трябва да се направи нещо. Аз реших, че единственият начин лъвовете да платят за греховете си е да ги нахраня с теб.
— Да, татко, това е най-правилното и логично решение. Почакай само да се изкъпя.
— Алилуя, синко.
— Алилуя, татко.
Ама че откачена история! Каква странна психология!
Помолих отец Мартин да ми разкаже още нещо с надеждата, че следващата история ще ми допадне. Със сигурност християнската религия разполагаше с повече от една истории за разказване — всички религии изобилстват от сюжети. Но отец Мартин ми даде да разбера, че историите, които предшестват тази — а те са наистина много, — са само пролог към християнството. Религията на християните има само една История, към която се връща отново и отново. И тя им стига.
Същата вечер в хотела не пророних и дума.
Разбирах, че всеки бог се сблъсква с много беди и нещастия. Боговете в индуизма постоянно си имат работа с крадци, убийци, насилници и тирани. Та какво е „Рамаяна“, ако не разказ за един дълъг и злополучен ден на Рама? Нещастия — да. Обрати на съдбата — да. Предателства — да. Но унижение? Смърт? Не можех да си представя, че бог Кришна би допуснал да го съблекат гол, да го измъчват, да му се подиграват, да го влачат по улиците и на всичкото отгоре да го разпънат на кръст — при това нищо и никакви простосмъртни. Никога не бях чувал за смърт на индуистки бог. Брахман-Проявление не би могъл да умре. Хиляди, дори милиони демони и злодеи умират като простосмъртни — това е целта на съществуването им. Материята също умира. Но божеството трябва да бъде недосегаемо за смъртта. Не е редно да умира. Душата на света не може да умре дори в една своя част. Не е правилно християнският Бог да остави въплъщението си да умре. Все едно да убие част от себе си. Защото ако Синът умира, това не може да стане наужким. Ако Бог на Кръста е Бог, който симулира човешка трагедия, Страстите Христови се превръщат във Фарс Христов. Смъртта на Сина трябва да бъде истинска. Отец Мартин ме увери, че е така. Но след като умре, Бог остава завинаги мъртъв, дори ако е възкръснал. Синът усеща вкуса на смъртта в устата си за вечни времена. Триединството е покварено от нея, десницата на Бог Отец е омърсена. Ужасът е истински. Защо Бог ще иска да си причини това? Защо не остави смъртта на смъртните? Защо да омърсява нещо красиво, да съсипва съвършенството?
От любов. Така ми отговори отец Мартин.
Ами поведението на Сина? Да вземем историята за детето Кришна, погрешно обвинено от приятели, че е изяло бучка пръст. Дойката му Яшода размахва заканително показалец: „Не бива да ядеш пръст, лошо момче!“ — смъмря го тя. „Но аз не ям“ — отговаря неоспоримият бог на все и вся в облика на уплашено човешко дете. „Шт! Шт! Отвори уста“ — нарежда му Яшода. Кришна се подчинява. Отваря уста. Яшода ахва. В устата на Кришна тя вижда от край до край цялата безначална и безкрайна Вселена, с всички звезди и планети и пространството между тях, всички земи и морета и живота в тях, вижда всички отминали и всички бъдещи дни, всички мисли и чувства, всичката милост и надежда, трите съставни части на материята, нито едно камъче, свещ, създание, село или галактика не липсва, всичко е там заедно с нея и всяка бучка пръст е на мястото си. „Боже Мой, затвори уста“ — почтително казва тя.
Ето и историята за Вишну, въплътен в джуджето Вамана. Той иска от царя демон Бали парче земя, голямо колкото три свои крачки. Бали се изсмива на жалкия дребосък и на скромната му молба. Приема да я изпълни. Вишну тутакси разкрива истинския си космически облик. С една крачка обхваща земята, с втора небесата, а с третата изритва Бали в долния свят.
Дори Рама — най-човешкото въплъщение, почти забравило за божествената си същност, докато се бори да получи обратно жена си Сита от Равана, злия владетел на Ланка — не се оставя да бъде унизен. Никакъв кръст не би го удържал. Когато ножът опира до кокала, той изпълва немощното си човешко тяло със сила, която никой човек, дори ако е въоръжен до зъби, не би могъл да надвие.
Такъв трябва да бъде Бог. Бляскав и могъщ, и силен. Който може да освободи, да спаси й да надвие злото.
От друга страна, този Син изпитва глад, страда от жажда, уморява се, тъгува, тревожи се, измъчват го и го тормозят, последователите не го разбират, а враговете не го уважават — що за бог е това? Прекалено човекоподобен е — ето какъв е проблемът. Да, прави чудеса, предимно от медицинско естество, понякога задоволява гладни стомаси, в най-добрия случай укротява буря и за кратко върви по вода. Ако това е чудо, то е скромно, от мащаба на триковете с карти. Всеки индуистки бог би се справил сто пъти по-добре. Този Син прекарва повечето си време в разказване на истории, в празни приказки. Ходи по земята — бог пешеходец, — при това в най-голямата жега, като обикновен човек, сандалите му допират камъните по пътя, а когато реши да използва превозно средство, избира най-просто магаре. Този Син умира за три часа със стенания, пъшкане и жалби. Що за бог е това? Какво вдъхновяващо има в него?
Любов, каза ми отец Мартин.
И на всичкото отгоре се появява един-единствен път, преди много години, някъде далеч! Сред недотам известно племе в затънтен край на Западна Азия, в пределите на отдавна изчезнала империя! И умира, преди на главата му да се е появил и един бял косъм? Без да остави потомство — само откъслечни, непоследователни свидетелства — и цялото му дело е забулено в тайнственост. Я почакайте! Това не е обикновен случай на сценична треска. Този Брахман е егоист. Този Брахман не е нито щедър, нито честен. Този Брахман практически не демонстрира същността си. Ако има само един син, това означава, че се отнася с жените, както Кришна с доярките, нали? Каква може да е причината за подобно божествено скъперничество?
Любов, повтори отец Мартин.
Предпочитам моя Кришна, много благодаря. Неговата божествена природа ми допада повече. Не ми трябва вашият изтормозен, приказлив Син.
Ето как се срещнах с този чудат раби отпреди хиляди години: с недоверие и досада.
Три дни подред пих чай с отец Мартин. Всеки път, когато чашата се удареше в чинийката, когато лъжичката издрънчеше при допира си с порцелана, аз задавах въпрос.
Отговорът бе винаги един и същ.
Той ме безпокоеше, този Син. С всеки изминал ден изпитвах все по-силно възмущение от Него, намирах все повече недостатъци.
Той е капризен! Една сутрин във Витания Бог е гладен, иска да закуси. Наближава смокиново дърво. Сега не е сезонът на смокините, затова на дървото няма плодове. Бог се дразни. Синът промърморва: „Дано никога не родиш плодове“, и тутакси дървото изсъхва. Така казва Матей, подкрепен от Марк.
Питам ви, дървото ли е виновно, че не е дошъл сезонът на смокините? Какво е това отношение към едно невинно смокиново дърво — да пожелаеш тутакси да изсъхне?
Той не ми излизаше от главата. Така е до ден-днешен. В продължение на три дни мислих за Него. Колкото повече ме смущаваше, толкова по-трудно ми беше да го забравя. И колкото повече научавах, толкова по-малко ми се искаше да изоставя мислите за Него.
В последния ден, няколко часа преди да отпътуваме от му нар, бързо изкачих хълма отляво. Сега тази случка ме поразява с типично християнския си характер. Християнството е припряна религия. Спомнете си за света, създаден за седем дни. Дори на символично ниво това е сътворение набързо. За човек, роден в религия, където битката за една душа може да трае с векове с участието на много поколения, които си предават бойната сопа, бързото разрешение на християнството оказва зашеметяващо въздействие. Ако индуизмът тече спокойно като Ганг, християнството се суети като уличното движение в Торонто в пиковите часове. Тази религия се стрелка като лястовица, хвърчи като кола на „Бърза помощ“. Върти се като монета от десет цента, изразява се на мига. За секунда си изгубен и спасен. Християнството се простира далеч назад във вековете, но дълбоко в себе си съществува само в едно време: сега.
Изкачих хълма. Макар че над вратата на отец Мартин не пишеше „ОТВОРЕНО“ — за съжаление, в момента той не приемаше, — слава Богу, беше вътре.
Задъхан, аз казах:
— Отче, искам да стана християнин, моля ви.
Той се усмихна.
— Ти вече си християнин, Писин — в сърцето си. Всеки, който срещне Христа с вяра, е християнин. Тук, в Мунар, ти срещна Христа.
Отецът ме потупа по главата. Всъщност не беше съвсем потупване. Ръката му произведе „бам-бам-бам“ по главата ми.
Помислих, че ще се пръсна от радост.
— Когато се върнеш, пак ще пием чай, сине мой.
— Да, отче.
Той ме дари с хубава усмивка. Усмивката на Христа.
Влязох в църквата — този път без страх, защото сега тя беше и мой дом. Отправих молитви към Христос, който е жив. После се втурнах надолу по левия хълм и тичешком изкачих десния — за да благодаря на бог Кришна за това, че ме е срещнал с Исус от Назарет, чиято човешка същност така ми допадаше.
Глава 18
Ислямът дойде непосредствено след това, около година по-късно. Бях петнайсетгодишен и се разхождах из родния си град. Мюсюлманският квартал не беше далеч от зоологическата градина. Малък, спокоен район с арабски надписи и полумесеци по фасадите на къщите.
Озовах се на улица „Мулла“. Разгледах набързо джамия „Масджид“, като, разбира се, обикалях само отвън. Ислямът имаше славата на религия, по-лоша от християнството — малко богове, много насилие, а и не бях чувал никого да каже добра дума за мюсюлманските училища, — затова нямах намерение да влизам, макар че вътре не се виждаше никой. Сградата, чиста и бяла, като се изключат ръбовете, боядисани в зелено, представляваше отворена конструкция, която ограждаше пусто централно помещение. Навсякъде по пода имаше дълги сламени рогозки. Най-отгоре право в небето се издигаха две тънки, подобни на флейти минарета на фона на високи кокосови палми. В сградата нямаше нищо, което да говори за религиозна принадлежност и по тази причина да бъде интересно за мен, но бе приятно спокойно.
Продължих нататък. Точно до джамията имаше няколко свързани помежду си едноетажни постройки с малки сенчести врати. Те бяха порутени и мизерни, зелената мазилка по стените бе избеляла. В една от постройките имаше малко магазинче. Забелязах ред прашни бутилки кока-кола и четири прозрачни пластмасови буркана, наполовина пълни с бонбони. Но основната стока беше нещо друго — плоско, кръгло и бяло. Приближих се. Приличаше на някакъв вид безквасен хляб. Натиснах с пръст един от самуните. Беше твърд. Сякаш бе опечен преди три дни. Зачудих се кой ли би ял такъв хляб. Взех го и се опитах да го разчупя.
Един глас каза:
— Искаш ли да опиташ?
Подскочих от уплаха. На всеки може да се случи: игра на светлосенки, преливащи се цветни петна, умът ти блуждае другаде — и не различаваш това, което е пред очите ти.
На около четири стъпки от мен пред самуните хляб седеше човек. Така се стреснах, че махнах с ръце и хлябът отхвърча чак на улицата. Падна в купчина пресен кравешки тор.
— Извинете, господине, не ви видях! — запелтечих аз. Бях готов да побягна.
— Не се тревожи — спокойно каза човекът. — Някоя крава ще го изяде. Вземи си друг.
Той взе един самун и го разчупи на половина. Изядохме го заедно. Беше твърд и клисав — същинско изпитание за зъбите, — но засищащ. Успокоих се.
— Значи вие печете този хляб — подхванах аз, колкото да завържа разговор.
— Да. Ела да ти покажа как.
Човекът стана и ми махна да го последвам в къщата.
Вътре имаше две стаи. По-голямата, почти запълнена от огромна фурна, представляваше пекарната, а другата, отделена с тънко перде, служеше за спалня. Дъното на фурната беше покрито с дребни камъчета. Човекът ми обясняваше как пече хляба върху тези камъчета, когато във въздуха се разнесе носовият вой на муезин, идващ откъм джамията. Знаех, че това е призив към молитва, но нямах представа какво се прави в такива случаи. Помислих си, че призовава вярващите мюсюлмани в джамията, тъй както камбаните събират християните в църквата. Не беше така. Пекарят спря по средата на изречението и каза:
— Извини ме.
Шмугна се зад завесата в съседната стая, след минута се върна с навито на руло килимче и го постла на пода на пекарната, с което предизвика брашнена вихрушка. И без да се притеснява от мен, застана насред работното си място и започна да се моли. Беше неуместно, но аз бях този, който се чувстваше не на място. За щастие човекът се молеше със затворени очи.
Той стоеше изправен. Мърмореше нещо на арабски. Доближи ръце до ушите си, сякаш се напрягаше да чуе отговора на Аллах. Поклони се. Пак се изправи. Падна на колене и опря длани и чело в пода. Изправи се, без да става. После отново се поклони до земята. Стана на крака. След това всичко започна отначало.
Значи ислямът е лесно упражнение, казах си. Опростен вариант на йога за горещи дни, подходящ за бедуини. Асани без много потене, лесно достижим рай.
Пекарят повтори цикъла си от движения четири пъти, като през цялото време мърмореше. Накрая обърна глава надясно, после наляво и след кратка медитация отвори очи, усмихна се, отстъпи встрани от килимчето и с един замах го нави на руло — свидетелство за дългогодишна практика. Занесе го обратно в съседната стая. После дойде при мен.
— Та, за какво говорех? — попита ме той.
Това бе първият път, когато видях мюсюлманин да се моли — бърза, необходима, физическа, тиха, поразителна молитва. Следващия път, когато се молих в църква — на колене, неподвижен, безмълвен пред Христос на Кръста, — в съзнанието ми изплува споменът за това красиво и силно единение с Бога насред чувалите с брашно.
Глава 19
Отидох да го видя отново.
— За какво е вашата религия? — попитах аз.
Очите му светнаха.
— За Възлюбления — отговори той.
Препоръчвам на всички не да обичат исляма, а да го разберат, да проумеят духа му. Това е красива религия за братство и преданост.
Джамията беше отворена от всички страни, достъпна за Бога и вятъра. Седяхме по турски и слушахме имама, докато дойде време за молитва. Тогава редиците от седящи се размиха, ние станахме и се наредихме рамо до рамо, пролуките отпред се запълниха с хора от задните места, докато всеки ред се превърна в плътна жива верига от богомолци. Приятно ми беше да опра чело в земята. Веднага почувствах дълбоко религиозно съприкосновение.
Глава 20
Той беше суфи, мюсюлмански мистик. Търсеше фана, единение с Бога, и взаимоотношенията му с Него бяха лични и изпълнени с любов.
— Направиш ли две крачки към Бога — казваше ми той, — Бог ще се завтече насреща ти!
Беше съвсем невзрачен на вид, без характерни черти на лицето или особен начин на обличане, които да оставят следа в паметта. Нищо чудно, че първия път дори не го забелязах. Дори след като го опознах много добре, при всяка наша среща ми беше трудно да го откривам сред други хора. Името му бе Сатиш Кумар. Това е често срещано име в Тамил Наду, затова съвпадението не е чак толкова забележително. И все пак ми беше забавно, че този пекар, невзрачен като сянка и в отлично здраве, и учителят по биология, изповядващ комунистически възгледи, предан на науката човек с корем като планински връх и крака кокили, прекарал детски паралич, носеха едно и също име. Господин Кумар и господин Кумар ме учеха на биология и ислям. Господин Кумар и господин Кумар ме подтикнаха да следвам зоология и богословие в Университета в Торонто. Господин Кумар и господин Кумар бяха моите пророци в далечното ми индийско детство.
Ние се молехме заедно и практикувахме дхикр, тоест изброявахме деветдесет и деветте открити имена на Бог. Той беше хафиз — знаеше Корана наизуст и го рецитираше бавно и напевно. Моят арабски не беше достатъчно добър, но звученето ми харесваше. Гърлените резки звуци и дългите плавни гласни се нижеха неразбираеми като красива броеница. Наслаждавах се на броеницата часове наред. Не беше внушителна — самотен човешки глас, — но бе необятна като Вселената.
Описах къщата на господин Кумар като проста колиба. Въпреки това никоя джамия, никоя църква или храм не са били толкова свети за мен. Понякога излизах от пекарната преизпълнен с възторг. Качвах се на колелото си и разнасях възторга във въздуха.
Веднъж се случи да изляза извън града и на връщане, докато се спусках по склона и отляво в ниското се синееше морето, внезапно се почувствах сред облаците. Бях минавал оттук и преди, но сега го виждах по различен начин. Чувството — несъвместима смесица от пулсираща енергия и дълбок покой — беше силно и благодатно. Докато по-рано пътят, морето, дърветата, въздухът, слънцето ми отправяха различни послания, сега те говореха на един език. Дървото разказваше за пътя, който чувстваше върху себе си полъха на въздуха, който пък обгръщаше морето, което на свой ред споделяше мисли със слънцето. Всеки отделен елемент съжителстваше в хармонични взаимоотношения със съседа си и всички бяха приятели помежду си. Аз коленичех смъртен и се изправях безсмъртен. Чувствах се център на малък кръг, съвпадащ с центъра на далеч по-голям. Атман срещна Аллах.
Друг път ми се случи да почувствам Бог съвсем близо до себе си. Беше много по-късно, в Канада. Бях на гости у приятели. Зимно време. Бях излязъл на разходка из просторния им двор и тъкмо се прибирах към къщата. Навън беше ясен слънчев ден, през нощта бе навалял сняг. Цялата природа тънеше в бяло. Преди да вляза, обърнах глава. Отстрани имаше горичка, а в горичката — малка полянка. Един клон се люлееше — от вятъра или може би от движението на животно. Във въздуха прехвърчаше ситен сняг, който блестеше на слънцето. Сред този падащ златен прах на обляната в светлина поляна аз видях Дева Мария. Защо точно нея — не знам. Преклонението ми пред Богородица бе нещо второстепенно за мен. И все пак беше тя. Кожата й бе бледа. Тя беше облечена в бяла рокля и синя пелерина: помня, че гънките и диплите им ме поразиха. Като казвам, че я видях, нямам предвид точно буквалния смисъл на думата, макар че видението имаше плът и цвят. Почувствах, че я виждам — видение във видението. Спрях и примижах. Тя изглеждаше красива и много царствена. Усмихваше ми се с любяща топлота. След няколко секунди ме напусна. Сърцето ми се разтуптя от страх и радост.
Присъствието Господне е най-добрата награда.
Глава 21
Седя в кафене в центъра на града и размишлявам. Току-що сме се разделили, след като сме прекарали следобеда заедно. Срещите ни винаги оставят у мен ясно съзнание за мрачното доволство, с което се характеризира животът ми. Какви бяха онези думи, които ме поразиха? А, да: „сухите, безжизнени факти“, „по-добрата история“. Изваждам химикалка и лист хартия и записвам:
„Думи за божествено проникновение: морална екзалтация, трайни чувства на извисяване, възторг, радост, ускоряване на нравствената сетивност, която най-неочаквано се оказва по-важна от интелектуалното разбиране за нещата, подредба на Вселената по морални, не интелектуални правила, осъзнаване, че основният принцип на съществуването е онова, което наричаме любов и което понякога се проявява недотам ясно, чисто, непосредствено, но все пак неизбежно.“
Пауза. А относно Божието мълчание? Обмислям го. Добавям:
„Интелектуално непостижимо и същевременно сигурно усещане за присъствие и крайна цел“.
Глава 22
Мога да си представя последните думи на някой атеист „Бяла светлина! Л-ллюбов! Боже мой!“ и прилива на вяра на смъртния одър. Докато агностикът, ако остане верен на разумната си същност, ако се придържа към сухите, безжизнени факти, може би ще се опита да обясни топлата светлина, която го облива, с думите „Вероятно до ммозъка ми вече не ддостига кислород“, до самия си край ще остане лишен от въображение и ще пропусне по-добрата история.
Глава 23
Уви, усещането за единение, което общата вяра вдъхва на всеки народ, на мен донесе само неприятности. Докато религиозните ми лутания останаха незабелязани от едни, които не проявяваха интерес и просто се забавляваха, не беше така за други, които им отдаваха значение — и не ги намираха за забавни.
— Какво търси синът ви в индуистки храм? — питаше свещеникът.
— Видели са сина ви да се кръсти в църква — казваше имамът.
— Вашият син е станал мюсюлманин — възмущаваше се брахманът.
Да, вниманието на слисаните ми родители бе насила привлечено към моите практики. Разбирате ли, те не знаеха. Не знаеха, че аз бях практикуващ индуист, християнин и мюсюлманин. Големите момчета винаги крият това-онова от родителите си, нали? Всички шестнайсетгодишни имат тайни, така ли е? Но съдбата реши моите родители, аз и тримата мъдреци, както ги наричах, да се срещнем един ден на крайбрежната алея „Губер Сале“ и тайната ми да излезе наяве. Беше приятен горещ неделен следобед, духаше лек ветрец и Бенгалският залив сияеше под синьото небе. Гражданите бяха излезли на разходка. Наоколо пищяха и се смееха деца. Във въздуха се носеха цветни балони. Търговията със сладолед вървеше повече от всякога. На кого би му хрумнало да говори за работа в такъв ден, питам аз? Защо просто не се разминахме с кимване и усмивка? Не ми било писано. Трябваше да срещнем не само единия, а и тримата мъдреци, при това не последователно, а едновременно, и всеки от тях да реши, че това е златната възможност да поговори с видния гражданин на Пондичери — директора на зоологическата градина — който би следвало да служи като благочестив пример на сина си. Когато видях първия, аз се усмихнах, но след като зърнах втория и третия, усмивката замръзна на устните ми. Щом стана ясно, че и тримата вървят към нас, сърцето ми подскочи и отиде в петите.
Когато тримата забелязаха, че се приближават към едни и същи хора, на лицата им се изписа досада. Вероятно всеки от тях бе предположил, че останалите са тук по друга работа, и бе решил, че сега му е времето да разреши проблема си. Мъдреците си размениха недоволни погледи.
Родителите ми се смутиха, когато на пътя им се изпречиха трима широко усмихнати религиозни служители. Тук му е мястото да поясня, че семейството ми далеч не беше религиозно. Баща ми се причисляваше към Нова Индия — пищна, модерна и светска като кофичка сладолед. Той не се интересуваше от религии. Беше делови човек в буквалния смисъл на думата — отдаден на делата, на работата си и съвсем земен, загрижен повече за чифтосването на лъвовете, отколкото за разрешаването на морални или екзистенциални проблеми. Вярно е, че винаги викаше свещеник да благославя новородените животни и в зоологическата градина имаше два малки параклиса — единият на бог Ганеша, другият на Хануман, естествено предпочитание за директор на зоологическа градина, тъй като първият бог имаше слонска глава, а вторият беше въплътен в маймуна, но доводът на баща ми бе, че това е добре не толкова за душата, колкото за бизнеса, въпрос по-скоро от сферата на връзките с обществеността, отколкото на духовното спасение. Терзанията на духа му бяха чужди, съществото му се разтърсваше единствено от финансови дилеми. „Едно заразено животно да има — казваше той — и всички ще свършим като работници в строителна бригада.“ Майка ми мълчеше отегчено и равнодушно. Индуисткото възпитание и християнското образование се бяха изключили взаимно и бяха оставили в душата й тържествено безразличие по всички религиозни въпроси. Предполагам, че подозираше у мен друго отношение към тези неща, но никога не реагираше, когато ме виждаше да поглъщам жадно детските комикси по сюжети от „Рамаяна“ и „Махабхарата“ и илюстрираната детска Библия, както и други истории за богове. Майка ми също бе страстен читател. Приятно й беше да ме гледа как седя, заровил нос в книгата — независимо коя, само да не е неблагопристойна. Що се отнася до Рави, ако бог Кришна бе избрал да държи палка за крикет вместо флейта, ако Христос се беше държал повече като рефер, ако пророкът Мохамед, Аллах да го благослови и с мир да го дари, бе подсказал няколко начина за търкаляне на топката, той може би щеше да подигне клепачи и да прогледне за религиите, но те не бяха такива, затова брат ми тънеше в сладка дрямка.
След размяната на любезности се възцари неловко мълчание. Пръв заговори отчето, като гордо заяви:
— Писин е добър млад християнин. Надявам се скоро да се присъедини към хора на момчетата.
Родителите ми, брахманът и имамът го изгледаха учудени.
— Сигурно грешите. Той е ревностен мюсюлманин. Никога не пропуска петъчната молитва, а познанията му за Свещения Коран са много добри — каза имамът.
Родителите ми, отецът и брахманът го изгледаха стъписани.
Брахманът заговори:
— И двамата грешите. Той е добро индуистко момче. Виждам го всеки ден в храма, идва за даршан и се моли усърдно.
Родителите ми, имамът и отчето го изгледаха поразени.
— Няма грешка — отвърна му свещеникът. — Познавам това момче. То се казва Писин Молитор Пател и е християнин.
— И аз го познавам и ви казвам, че е мюсюлманин — увери присъстващите имамът.
— Не може да бъде! — възкликна брахманът. — Писин се е родил индуист, живее като индуист и ще умре индуист!
Тримата мъдреци се спогледаха онемели и учудени. Боже, отклони погледите им от мен, зашепнах аз наум. Всички погледи се втренчиха в мен.
— Писин, вярно ли е това? — попита имамът със сериозна физиономия. — Индуистите и християните са идолопоклонници. Те се кланят на много богове.
— А пък мюсюлманите имат по много жени — отвърна брахманът.
Отчето изгледа подозрително и двамата.
— Писин — почти зашепна той, — само в Исуса Христа има спасение.
— Глупости! Християните не разбират нищо от религия — отсече брахманът.
— Те отдавна са се отклонили от правия път на Господа — каза имамът.
— Къде е Бог във вашата религия? — изсумтя отецът. — Вие нямате ни едно чудо, което да докаже Пръста Божи! Каква е тази религия без чудеса?
— Това да не ви е цирк — мъртви хора току да изскачат от гробовете? Ние, мюсюлманите, вярваме в голямото чудо на съществуването. Полетът на птиците, падането на дъжда, покълването на семената — за нас това са достатъчно убедителни чудеса.
— Крилете и дъждът са хубаво нещо, но ние искаме да знаем, че Бог наистина е с нас.
— Така ли било? Е, много добро е видял Бог от това, че е бил с вас — опитали сте се да го убиете! Заковали сте го за кръст с големи гвоздеи. Много цивилизовано отношение към пророк! Пророкът Мохамед — Аллах да го благослови и с мир да го дари — ни е дал словото Господне, без да загуби достойнството си, и е умрял на преклонна възраст.
— Словото Господне? Някакъв неграмотен търговец насред пустинята ще ви даде словото Господне! Това са епилептични брътвежи, породени от дългото клатушкане на камилата, а не божествено откровение. Може и слънцето да му е изпържило мозъка.
— Ако Пророкът — Аллах да го благослови и с мир да го дари — беше жив, щеше да намери подходящи думи за вас — отвърна имамът с присвити очи.
— Да, ама не е! Исус Христос е жив, а вашият стар пророк е мъртъв и толкоз!
Брахманът ги прекъсна с тих глас. Той каза на тамилски:
— Истинският въпрос е защо Писин си губи времето с тези чужди религии.
Очите на отеца и на имама за малко да изскочат от орбитите си. И двамата бяха тамилци по рождение.
— Бог принадлежи на всички — процеди през зъби отчето.
Имамът закима усърдно в знак на съгласие.
— Има само един Бог.
— И с този свой един бог мюсюлманите предизвикват само проблеми и насилие. Доказателството за това колко лош е ислямът е нецивилизованият нрав на мюсюлманите — отсъди брахманът.
— Кой го казва — създателят на робската кастова система! — изсъска имамът. — Индуистите заробват хората и се кланят на натруфени идоли.
— И позлатяват говеда. Коленичат пред крави — добави отецът.
— Християните пък коленичат пред белите хора! Те са лакеи на чужди богове. Кошмар за всички, които не принадлежат към бялата раса.
— На всичкото отгоре ядат свине и са канибали — присъедини се към брахмана имамът.
— Въпросът е — заговори отчето с хладен гняв — дали Писин се нуждае от истинска религия или от митове във вид на комикси.
— От Бог или от идоли — многозначително поясни имамът.
— От нашите богове или от боговете на колониалистите — процеди през зъби брахманът.
Трудно беше да се определи чие лице бе по-червено. Стори ми се, че всеки момент ще се сбият.
Баща ми вдигна ръце.
— Господа, господа, моля ви! — намеси се той. — Искам да ви напомня, че в тази страна има свобода на вероизповеданията.
Трите пламнали от гняв лица се обърнаха към него.
— Но вероизповеданието трябва да е едно! — извикаха в хор мъдреците и показалците им щръкнаха като удивителни.
Неочакваният хоров ефект и спонтанната еднаквост на жестовете не им достави никакво удоволствие. Те бързо прибраха показалци и въздъхнаха нестройно, всеки сам за себе си. Баща ми и майка ми продължаваха да ги гледат втренчено, загубили ума и дума.
Брахманът заговори пръв:
— Господин Пател, набожността на Писин е достойна за възхищение. В тези смутни времена е приятно да видиш момче, толкова отдадено на религията. В това няма спор — имамът и отчето кимнаха. — Но той не може да бъде едновременно индуист, християнин и мюсюлманин. Не е редно. Трябва да направи избор.
— Не мисля, че това е престъпление, но сигурно сте прав — отговори баща ми.
Тримата свещенослужители замърмориха одобрително и заедно с баща ми вдигнаха погледи към небето, сякаш очакваха отговор свише. Майка ми погледна към мен.
Мълчанието натежа като товар на плещите ми.
— Е, Писин? — подкани ме тя. — Какво мислиш по въпроса?
— Бапу Ганди е казал: „Всички религии са истинни.“ Аз просто искам да обичам Бога — избоботих аз и сведох глава с пламнало лице.
Смущението ми се оказа заразително. Никой не обели дума. По случайност стояхме близо до статуята на Ганди на крайбрежната алея. С бастун в ръка, с дяволита усмивка, с палава искрица в очите, Махатма вървеше. Представих си, че слуша разговора ни, че дори чете мислите ми. Баща ми се изкашля, за да прочисти гърлото си, и с половин уста добави:
— Предполагам, че всички се стараем да правим тъкмо това — да обичаме Бога.
Стори ми се много забавно, че точно той го каза — той, който, откакто го помнех, не беше стъпвал в храм със сериозното намерение да се моли. Но думите му сякаш оказаха нужното въздействие. Не можеш да съдиш едно момче за това, че иска да обича Бога. Тримата мъдреци си отидоха с престорени, скъпернически усмивки.
Баща ми ме погледна за миг, сякаш искаше да ми каже нещо, после размисли и попита:
— Някой иска ли сладолед?
Без да дочака отговор, той се запъти към най-близкия продавач. Майка ми продължи да ме съзерцава с поглед, изразяващ едновременно нежност и объркване.
Това беше първият религиозен конфликт в живота ми. Баща ми купи три сладоледа с вафлени кори. Изядохме ги необичайно мълчаливо и продължихме неделната си разходка.
Глава 24
Когато научи за станалото, Рави се развихри:
— Е, Свами Исусе, ще има ли хадж тази година? — попита той, като тържествено опря длани една в друга в молитвен жест. — Зовът на Мека е неустоим, а? — брат ми се прекръсти. — Или ще идеш в Рим да те коронясат за папа Пий? — и изписа във въздуха гръцката буква „пи“, за да поясни шегата си. — Сигурно не ти е останало време да отидеш да те обрежат, та да станеш и евреин. Както е тръгнало, ако ходиш в храма в четвъртък, в джамията в петък, на синагога в събота и на църква в неделя, трябват ти още три религии, та животът ти да стане безкраен празник.
И още много подигравки в същия дух.
Глава 25
И това не беше краят. Винаги се намират хора, които считат за свой дълг да бранят Бога, сякаш Върховната реалност, Основата на съществуването е нещо слабо и безпомощно. Тези хора подминават вдовиците, измъчвани от проказа, които ги молят за няколко монети, подминават децата, облечени в дрипи, които живеят на улицата, и си казват: „Бизнес като бизнес.“ Но ако съзрат някъде обида срещу Бога, това е друго. Лицата им пламват, гърдите им се повдигат тежко, устите им бълват слюнка и гневни думи. Степента на възмущението им е поразителна. От решителността им страх да те хване.
Тези хора не осъзнават, че Бог трябва да се защитава отвътре, не отвън. Те трябва да насочат гнева си към самите себе си. Защото откритата злоба е не друго, а злоба, пусната да излезе навън. Решителната битка се води не на арената пред многобройна публика, а на малката полянка в душата на всеки от нас. Защото междувременно съдбата на вдовиците и бездомните деца е много тежка и в тяхна защита, а не в защита на Бога, трябва да се опълчат фарисеите.
Веднъж един глупак ме изгони от Голямата джамия. Когато влизах в църквата, отчето ме поглеждаше така, че аз вече не можех да намеря покой при Христа. Случваше се някой брахман да ме прогони от даршан. За религиозните ми похождения бързо и крадешком се докладваше на родителите ми, сякаш ставаше дума за разкриване на заговор.
Това тесногръдие едва ли правеше добро на Бог.
За мен религията е чест, не поквара.
Престанах да посещавам месата в Катедралата на Пресветата Дева и вместо това започнах да ходя в Ангелската катедрала. След петъчната молитва вече не се заседавах сред братята си. В храма ходех, когато бе най-препълнен и когато брахманите бяха твърде заети, за да застанат между мен и Бог.
Глава 26
Няколко дни след срещата на крайбрежната алея аз събрах кураж и влязох в кабинета на баща си.
— Татко?
— Да, Писин?
— Искам да се покръстя и искам да имам молитвено килимче.
Думите ми се оказаха трудни за осмисляне. След няколко секунди той вдигна поглед от хартиите на бюрото си.
— Какво? Какво искаш?
— Искам да се моля навън, без да цапам панталоните си.
А и посещавам християнско училище, без да съм приел християнството както му е редът.
— Защо ти е да се молиш навън? Всъщност за какво ти е изобщо да се молиш?
— Защото обичам Бога.
— А-ха.
Отговорът ми явно го стъписа, дори го смути. Последва пауза. Помислих, че пак ще ми предложи сладолед.
— Е, „Пьоти Семинер“ е християнско училище само на думи. Там има много индийски момчета, които не са християни. Ти ще получиш добро образование, без да се налага да приемаш християнството. Пък и да се молиш на Аллах не е кой знае какво.
— Но аз искам да се моля на Аллах. Искам да бъда християнин.
— Не можеш да бъдеш и двете. Трябва да избереш или едното, или другото.
— Защо не мога да бъда и двете?
— Защото са отделни религии! Нямат нищо общо.
— Там е казано друго! И двете твърдят, че Авраам им принадлежи. Мюсюлманите казват, че Богът на евреите и християните е същият като техния Бог. Те признават Давид, Мойсей и Исус за пророци.
— Какво общо има това с нас, Писин? Ние сме индийци.
— В Индия от векове има и мюсюлмани, и християни! Някои казват, че Исус е погребан в Кашмир.
Баща ми нищо не отвърна, само ме погледна навъсен. Изведнъж деловото му мислене заработи.
— Говори с майка си за това.
Тя четеше.
— Майко?
— Да, скъпи?
— Искам да се покръстя и искам да имам молитвено килимче.
— Говори с баща си за това.
— Говорих. Той ми каза да говоря с теб.
— Така ли ти каза?
Тя остави книгата. Погледна към зоологическата градина. Сигурен съм, че в този момент баща ми е почувствал хлад в тила си. Майка ми се обърна към библиотеката.
— Тук има една книга, която ще ти хареса.
Вече беше протегнала ръка към томчето. Беше Робърт Луис Стивънсън. Обичайната й тактика.
— Чел съм я, майко. Три пъти.
— О! — ръката й се плъзна наляво.
— И Конан Дойл съм чел — осведомих я аз.
Тя плъзна ръка надясно.
— А Р. К. Нараян? Едва ли си прочел всичко от Нараян.
— Това е важно за мен, майко.
— Я, „Робинзон Крузо“!
— Майко!
— Но… Писин! — възкликна тя. Седна обратно в креслото с примирен поглед, което ми подсказа, че трябва да се целя право в слабите й места. Майка ми нагласи възглавницата зад гърба си. — За нас с баща ти религиозното ти усърдие е истинска тайна.
— То е Тайна.
— Хм. Нямах предвид в този смисъл. Чуй, момчето ми, ако искаш да бъдеш религиозен човек, трябва да бъдеш или индуист, или християнин, или мюсюлманин. Нали чу какво ти казаха на крайбрежната алея?
— Не разбирам защо не мога да бъда и трите. Мамаджи има два паспорта. Той е индиец и французин. Защо аз да не бъда индуист, християнин и мюсюлманин?
— Това е друго. Франция и Индия са земни националности.
— Колко националности има на небето?
Майка ми се замисли за секунда.
— Една. Това е целият проблем. Една националност, един паспорт.
— Една националност на небето?
— Да. Или нито една. Има и такава възможност, както знаеш. Нещата, с които си се захванал, са абсолютна отживелица.
— Ако на небето има само една националност, не трябва ли за нея да са валидни всички паспорти?
Над лицето й надвисна сянка на колебание.
— Бапу Ганди е казал…
— Да, знам какво е казал Бапу Ганди — тя сложи ръка на челото си. Имаше наистина угрижен вид. — Ама че работа! — въздъхна майка ми.
Глава 27
По-късно същата вечер чух родителите ми да разговарят.
— Ти си казала „да“? — попита баща ми.
— Мисля, че е попитал и теб. Ти си го изпратил при мен — отвърна майка ми.
— Така ли съм направил?
— Да.
— Днес бях много зает…
— Сега не си зает. Изглеждаш ми съвсем свободен. Ако искаш да влезеш в стаята му, да издърпаш молитвеното килимче изпод краката му и да обсъдиш с него въпроса за християнското кръщение, заповядай. Аз няма да възразя.
— Не, не — по гласа на баща ми личеше как се намества на стола си. Последва мълчание. — Изглежда, че прихваща религии, както кучето прихваща бълхи — продължи той. — Не разбирам. Ние сме модерно индийско семейство, избрали сме съвременен начин на живот, Индия е на път да стане наистина модерна и прогресивна страна, а сме създали син, който се мисли за въплъщение на Шри Рамакришна.
— Ако политиката на госпожа Ганди е модерна и прогресивна, не съм сигурна, че всичко това ми допада — отбеляза майка ми.
— Госпожа Ганди ще си отиде! Прогресът не може да бъде спрян. Той е барабанът, под звуците, на който всички трябва да крачим. Техниката помага и добрите идеи се разпространяват — това са природни закони. Ако не оставиш техниката да ти помогне, ако се съпротивляваш на добрите идеи, тогава си осъден да живееш като динозаврите! Аз съм напълно убеден в това. Госпожа Ганди и глупостите й ще си отидат. Ще дойде Нова Индия.
(Тя наистина си отиде. А Нова Индия, или поне едно семейство от нея, реши да се пресели в Канада.)
Баща ми продължи:
— Чу ли го? Бапу Ганди е казал: „Всички религии са истинни!“
— Да.
— Бапу Ганди! Момчето говори за Ганди като за роднина! Бащицата Ганди — и после какво? Чичко Исус? Ами каква е тази небивалица — наистина ли е станал мюсюлманин?
— Така изглежда.
— Мюсюлманин! Практикуващ индуист — добре, мога да разбера. Християнин едновременно с това — струва ми се малко странно, но мога да разширя мирогледа си дотам. Християните са дошли отдавна по тези земи — свети Тома, свети Франсоа Ксавие, мисионерите и така нататък. На тях дължим добрите си училища.
— Да.
— Така че мога донякъде да приема тези неща. Но мюсюлманин! Това е нещо напълно чуждо на традициите ни. Мюсюлманите са чужденци.
— И те са дошли отдавна по тези земи. И са сто пъти повече от християните.
— Това не променя нещата. Те са чужденци.
— Може би Писин крачи към прогреса под звуците на друг барабан.
— Защитаваш ли го? Нима нямаш нищо против, че нашето момче нарича себе си мюсюлманин?
— Какво можем да направим, Сантош? Той е взел това присърце, а и не вреди на никого. Може би просто е в такъв период. Може всичко да отмине — точно както госпожа Ганди.
— Защо не се интересува от нормалните неща, които вълнуват момчетата на неговата възраст? Виж Рави. Мисли само за крикет, филми и музика.
— Според теб това по-добре ли е?
— Не, не. О, вече не знам какво да мисля. Имах тежък ден — той въздъхна. — Чудя се докъде ще стигне с тези свои интереси.
Майка ми се подсмихна.
— Миналата седмица прочете книга, озаглавена „Имитацията на Христос“.
— „Имитацията на Христос“! Пак ти казвам, чудя се докъде ще стигне с тези свои интереси! — извика баща ми.
Двамата избухнаха в смях.
Глава 28
Обичах молитвеното си килимче. Макар че беше съвсем обикновено на вид, в моите очи то сияеше с невиждана красота. Съжалявам, че го изгубих. Когато го постилах, изпитвах особена нежност към земята под и около него, което за мен ясно показваше, че това е добро молитвено килимче, тъй като ми напомняше, че цялата земя е сътворена от Бога и е свещена. Шарките, изтъкани със златисти нишки на червен фон, бяха прости: тесен ромб с остър похлупак в единия край, за да сочи киблата — посоката на молене, — и малки завъртулки наоколо, подобни на струйки дим или на причудливи знаци от непознат език. Вълната беше мека. Когато се молех, късите ресни без възелчета почти докосваха челото ми в единия край и върховете на пръстите ми в другия — уютен размер, който те караше да се чувстваш като у дома си навсякъде по тази голяма земя.
Молех се навън, защото така ми харесваше. Най-често постилах килимчето в един ъгъл на двора зад къщата. Това беше уединено място в сянката на коралово дърво до стената, обрасла с пълзящи цветове бугенвилия. Покрай стената имаше ред саксии с коледни звезди. Бугенвилията се бе увила и около кораловото дърво. Контрастът между пурпурните му филизи и червените цветове на дървото беше много красив. А когато дървото цъфтеше, редовно се превръщаше в птичарник, населен с врани, дроздове, розови скорци, суиманга и папагали. Стената се издигаше вдясно от мен. Напред и леко вляво, оттатък млечнобялата шарена сянка на дървото се простираше окъпаният в слънчева светлина двор. Пейзажът се променяше, разбира се, в зависимост от времето, часа, сезона. Но тази картина се е запечатала ясно в паметта ми, сякаш винаги е била неизменна. Заставах с лице към Мека, като се ориентирах по стрелката, която бях надраскал върху бледожълтата земя и която грижливо пазех от заличаване.
Понякога, след като свършех с молитвите, се обръщах и виждах баща си, майка си или Рави да ме наблюдават с любопитство. Постепенно те свикнаха с гледката.
Кръщението ми протече малко неловко. Майка ми усърдно се преструваше, баща ми гледаше с каменно лице, а Рави милостиво го пропусна заради мач по крикет, което обаче не му попречи да коментира събитието надълго и нашироко. Водата се стичаше по лицето и врата ми: макар и само една шепа, тя ми подейства освежително като мусонен дъжд.
Глава 29
Защо хората се преселват? Какво ги кара да се откъснат от корена и да изоставят всичко, което познават, заради огромната неизвестност отвъд хоризонта? Защо им е да изкачват този Еверест на бюрократичните формалности, който ги кара да се чувстват като просяци? Защо им е да навлизат в джунглата на чужбината, където всичко е ново, непонятно и трудно?
Отговорът е един и същ по цял свят: хората се преселват с надеждата за по-добър живот.
Средата на 70-те години беше смутно време за Индия. Аз разбирах това по дълбоките бръчки, които се появяваха по челото на баща ми, докато четеше вестниците. Или по случайно дочутите разговори между него и майка ми или Мамаджи, или други хора. Не че не разбирах в общи линии за какво говорят — просто не се интересувах от тези неща. Както и преди, орангутаните с нетърпение очакваха да получат лакомства, макаките не питаха за новините от Делхи, носорозите и козите продължаваха мирното си съжителство, птиците чуруликаха, облаците носеха дъжд, слънцето печеше безмилостно, земята се задъхваше, Бог наблюдаваше отгоре — в моя свят нямаше тревоги.
Накрая госпожа Ганди изчерпа търпението на баща ми. През февруари 1976 година правителството на Тамил Наду бе свалено от Делхи. То беше сред най-безмилостните критици на госпожа Ганди. Превратът бе извършен мирно и тихо — министър-председателят Карунаниди кротко подаде оставка и остана под домашен арест, — а какво значение има падането на едно местно правителство, когато от осем месеца насам в цялата страна се нарушаваше Конституцията? За баща ми обаче това беше върхът на диктаторското управление на госпожа Ганди. Камилата в зоологическата градина изобщо не се трогна, но за баща ми това бе капката, от която чашата преля.
Той се развика:
— Скоро ще дойде в нашата зоологическа градина и ще ни каже, че затворите са претъпкани и й трябва повече място. Дали можем да настаним Десаи при лъвовете?
Морарджи Десаи бе политик опозиционер. Не беше от приятелите на госпожа Ганди. Това ме натъжаваше — тези постоянни тревоги на баща ми. Дори госпожа Ганди да дойдеше лично да взриви зоологическата градина, ако баща ми се отнесеше към това равнодушно, и аз нямаше да се трогна. Искаше ми се да не е толкова угрижен. За всеки син е тежко да гледа как баща му се поболява от тревога.
Но той се тревожеше. Всеки бизнес крие някакъв риск, особено по-дребният, при който човек рискува да изгуби ризата на гърба си. Зоологическата градина е културна институция. Подобно на обществените библиотеки и музеите тя е на издръжката на общественото образование и науката. Следователно от такова предприятие не се печелят пари, защото общественото благо и печалбата са несъвместими понятия, за голямо съжаление на баща ми. Истината беше, че ние не бяхме богато семейство, особено по канадските стандарти. Бяхме бедняци, които случайно притежаваха животни, при това без покрив над главата им (впрочем същото важеше и за собствените ни глави). Животът на зоологическата градина, подобно на живота на обитателите й в природата, крие опасности. Тя не е достатъчно голямо предприятие, за да си позволи да бъде над закона, а не е и достатъчно малко, за да оцелее в неговите рамки. За да просперира, една зоологическа градина се нуждае от парламентарно управление, демократични избори, свобода на словото, свобода на печата, свобода на сдруженията, законов ред и всичко останало, залегнало в Конституцията на Индия. Иначе е невъзможно да се радваш на животните. Дългогодишната неуспешна политика влияе зле на бизнеса.
Хората се преселват, защото са изтощени от безпокойство. Заради разяждащото чувство, че колкото и да работят, усилията им няма да бъдат възнаградени, че това, което ще изградят за година, други ще разрушат за ден. Заради усещането, че бъдеще няма, че те може да оцелеят, но не и децата им. Заради съмнението, че нищо няма да се промени, че щастието и благополучието са възможни само другаде.
В съзнанието на баща ми Нова Индия се разпадна на части и рухна. Майка ми беше съгласна с него. Трябваше да бягаме.
Обявиха ни го един ден по време на вечеря. Рави и аз останахме поразени. Канада! Ако Андра Прадеш, малко по на север, беше чужбина за нас, ако Шри Ланка, от която ни делеше само един пролив, бе като обратната страна на Луната, представете си какво беше Канада. Канада не ни говореше абсолютно нищо. Беше като Тимбукту, по дефиниция — място далечно и недостижимо.
Глава 30
Той е женен. Тъкмо съм се навел да сваля обувките си, когато го чувам да казва: „Искам да ти представя жена си“. Вдигам глава и до него стои… госпожа Пател. „Здравейте — казва тя и протяга ръка усмихната. — Писин ми е говорил много за вас“. Не мога да й отговоря със същото. Не съм и предполагал. Кани се да излиза, затова говорим само минута-две. И тя е индийка, но има типично канадско произношение. Сигурно е от второ поколение. Малко по-млада е от него, с по-мургава кожа, дълга черна коса на плитка. Блестящи черни очи и хубави бели зъби. В ръцете си държи изпрана бяла лабораторна престилка в предпазен найлонов калъф. Фармацевт е. Когато й казвам: „Радвам се, че се запознахме, госпожо Пател“, тя отговаря: „Моля, наричайте ме Мийна“. След кратка съпружеска целувка излиза за съботното си дежурство.
Тази къща не е само склад за икони. Започвам да забелязвам дискретни признаци за семейно съжителство. Били са пред очите ми през цялото време, но не съм ги забелязвал, защото не съм се оглеждал за тях.
Той е срамежлив човек. Животът го е научил да не излага на показ най-съкровеното.
Тя ли е инквизиторът на стомаха ми?
„Приготвил съм ти специален лютив сос“, казва той. Усмихва се.
Не, той е.
Глава 31
Веднъж те се срещнаха — господин Кумар и господин Кумар, пекарят и учителят. Първият господин Кумар изяви желание да разгледа зоологическата градина.
— За толкова години нито веднъж не съм ходил. А не е далеч. Ще ми я покажеш ли? — попита той.
— Да, разбира се — отговорих аз. — За мен ще бъде чест.
Уговорихме се да се срещнем на другия ден след училище пред главния вход.
През целия ден бях неспокоен. Ядосвах се на себе си: „Глупак! Защо пред главния вход? Там по всяко време гъмжи от народ. Забрави ли колко невзрачен е този човек? Никога няма да го познаеш!“ Ако минех покрай него, без да го забележа, щеше да се обиди. Щеше да си каже, че съм размислил и че не искам да ме виждат с прост пекар мюсюлманин. Щеше да си тръгне, без да промълви и дума. Нямаше да се ядоса — щеше да приеме оправданието ми, че слънцето ме е заслепило, — но повече нямаше да поиска да дойде в зоологическата градина. Сигурен бях, че ще стане точно така. Трябваше да го позная. Реших да се скрия и да изчакам, докато се уверя, че е той — това беше единственият изход. Но бях забелязал, че точно когато се напрягам най-усърдно да го позная, най-трудно го различавам. Сякаш самото усилие ме заслепяваше.
В уречения час застанах точно срещу главния вход на зоологическата градина и започнах да трия очи с двете си ръце.
— Какво правиш?
Беше Радж, един приятел.
— Зает съм.
— Зает си да си триеш очите?
— Махни се.
— Хайде да се разходим по „Бийч Роуд“.
— Чакам един човек.
— Е, едва ли ще го видиш, ако продължаваш да си търкаш очите така.
— Благодаря за сведението. Приятна разходка по „Бийч Роуд“.
— А искаш ли да отидем в парка?
— Не мога, казах ти.
— Хайде!
— Моля те, Радж, махни се!
Той си тръгна. Продължих да търкам очи.
— Ще ми помогнеш ли с домашното по математика, Пи?
Беше Аджит, друг приятел.
— По-късно. Махни се.
— Здравей, Писин.
Беше госпожа Радхакришна, приятелка на майка ми. С няколко думи я отпратих.
— Извинете, къде е улица. „Дапорт“?
Някакъв непознат.
— Ей там.
— Колко струва входът за зоологическата градина? Друг непознат.
— Пет рупии. Будката за билети е отсреща.
— Да не би да ти е влязъл хлор в очите?
Беше Мамаджи.
— Здравей, Мамаджи. Не.
— Баща ти вътре ли е?
— Сигурно.
— Ще се видим утре сутринта.
— Да, Мамаджи.
— Тук съм, Писин.
Ръцете застинаха неподвижно върху очите ми. Този глас. Познато непознат, непознато познат. Почувствах как лицето ми се разтегля в усмивка.
— Салаам алейкум, господин Кумар! Колко се радвам да ви видя!
— Ва алейкум ассалаам. Какво ти е на очите?
— А, нищо. Само малко прах.
— Изглеждат ми доста зачервени.
— Няма нищо.
Той тръгна към будката за билети, но аз го повиках:
— Не, не. За вас няма нужда, учителю.
Гордо махнах с ръка на портиера и въведох господин Кумар в зоологическата градина.
Той се дивеше на всичко: на това как край високите дървета се разхождат дълги жирафи, как на хищниците се дават тревопасни, а на тревопасните — трева, как едни създания живеят през деня, а други — през нощта, как едни, на които са необходими остри клюнове, имат остри клюнове, а други, които се нуждаят от гъвкави стави, имат гъвкави стави. Приятно ми беше, че е толкова заинтригуван.
Той си послужи с думите от Свещения Коран: Това има знамение за хора проумяващи.
Стигнахме до зебрите. Господин Кумар дори не беше чувал за съществуването на такива животни, камо ли да ги е виждал. Беше стъписан.
— Наричат се зебри — казах аз.
— Да не сте ги боядисали с четка?
— Не, не. Такива са си по природа.
— А какво става, когато завали?
— Нищо.
— Ивиците не се ли размазват?
— Не.
На идване бях взел няколко моркова. Сега ми беше останал само един, едър и сочен. Извадих го от торбата. В този момент чух стъпки по чакъла вдясно от мен. Беше господин Кумар, приближаваше се към заграждението с обичайното си люлеене и поклащане.
— Здравейте, господине.
— Здравей, Пи.
Пекарят — свит, но горд човек, кимна на учителя и последният му кимна в отговор.
Една наблюдателна зебра бе видяла моркова в ръката ми и се беше приближила до ниската ограда. Стоеше с наострени уши и тихо потропваше с копита. Счупих моркова на две и дадох по една половина на двамата господа Кумар.
— Благодаря, Писин — каза единият.
— Благодаря, Пи — рече другият.
Господин Кумар пръв протегна ръка над оградата. Дебелите черни бърни на зебрата лакомо захапаха моркова.
Господин Кумар не го пусна. Животното заби зъби в моркова и го пречупи на две. Звучно захрупа и след няколко секунди посегна да вземе останалото парче, като обхвана с устни пръстите на господин Кумар. Той пусна моркова и погали зебрата по гладкия нос.
Дойде ред на господин Кумар. Той не бе толкова взискателен към нея. Изчака я да захапе половината морков и го пусна. Черните устни бързо придвижиха остатъка към устата.
Господин Кумар и господин Кумар изглеждаха доволни.
— Зебра, казваш? — попита господин Кумар.
— Точно така — отговорих аз. — Принадлежи към същото семейство като магарето и коня.
— Ролс-ройсът на еднокопитните — отбеляза господин Кумар.
— Какво чудно създание — отбеляза господин Кумар.
— Тази е зебра на Грант — отбелязах аз.
Господин Кумар каза:
— Equus burcheli boehmi.
Господин Кумар каза:
— Аллаху Акбар.
Аз казах:
— Много е красива.
Загледахме се.
Глава 32
Има много примери за животни, които ни изненадват с необичайно съжителство помежду си. Това са все случаи на онзи животински еквивалент на антропоморфизма, наречен зооморфизъм, когато животното приема даден човек или друго животно за представител на своя вид.
Най-известният пример е и най-често срещан: домашно куче, чийто кучешки свят е дотолкова изпълнен с асимилирани човешки същества, че то иска да се чифтосва с тях — факт, който всеки собственик на куче, на когото се налага да дърпа разгонения си питомец от крака на ужасен до смърт гостенин, ще потвърди.
Нашето златно агути и петнистата ни пака се погаждаха много добре, доволно се гушеха едно в друго и спяха заедно, докато някой не открадна първото.
Вече ви споменах за съжителството между носорозите и стадото кози, обясних ви и за лъвовете в цирка.
Има доказани истории за давещи се моряци, издърпани и задържани на повърхността на водата от делфини — типично за начина, по който тези морски бозайници си помагат взаимно.
В научната литература е описан случай на хермелин и плъх, съжителствали мирно помежду си, докато хермелинът изяждал всички други плъхове, които му пускали, по характерния за хермелините начин.
И ние имахме пример за странно видоизменение на взаимоотношенията хищник — плячка. Веднъж една мишка живя няколко седмици сред пепелянки. Другите мишки, които пускахме в терариума, след ден-два изчезваха, но малката кафява Метусела си направи хралупа, складира зрънцата, които й давахме, в различни скривалища, и дълго живя така под носа на змиите. Ние останахме поразени. Сложихме табела, за да привлечем вниманието на посетителите към мишката. Накрая тя намери смъртта си по доста любопитен начин: млада пепелянка я ухапа. Дали тази змия не знаеше за особения статут на мишката? Дали не бе пожелала да го приеме? Каквато и да бе причината, мишката беше ухапана от младата пепелянка, след което — незабавно при това — бе изядена от възрастна змия. Ако имаше някаква магия, младата змия я беше развалила. След това нещата пак тръгнаха по нормалния начин. Всички мишки, които пускахме, бяха изяждани от змиите с обичайната бързина.
Хората от занаята понякога използват кучета за мащехи на бебетата лъвове. Макар че тези бебета стават по-големи от приемните си майки, а и далеч по-опасни, те никога не им създават проблеми и кучките никога не променят кроткото си поведение, нито губят авторитета си пред малките. Налага се да се слагат табели с надписи, за да се обяснява на посетителите, че кучето не е оставено за храна на лъвовете (точно както ние трябваше да сложим табела, за да се знае, че носорозите са тревопасни и не ядат кози).
Какво може да бъде обяснението за зооморфизма? Нима носорогът не различава голямо от малко, дебела гладка кожа от мъхеста козина? Делфинът не знае ли как изглеждат делфините? Аз вярвам, че отговорът се съдържа в нещо, за което говорих по-рано, за онази лудост, която тласка живота в странни, но спасителни посоки. Златното агути, подобно на носорога, е имало нужда от другар. Лъвовете в цирка не се интересуват дали водачът им е безпомощно човешко същество, фиктивната представа гарантира социалното им благополучие и ги предпазва от жестока анархия. Колкото до бебетата лъвове, те със сигурност биха се уплашили до смърт, ако научеха, че майка им е куче, защото това би означавало, че са останали без майка — най-лошото възможно обстоятелство за всяко топлокръвно малко създание. Убеден съм, че и възрастната пепелянка, глътнала мишката, е изпитала някъде в дълбините на неразвития си мозък искрица съжаление, чувство, че току-що се е простила с нещо важно — въображаемо бягство от самотната сурова действителност на змийския живот.
Глава 33
Показва ми семейния архив. Първо снимките от сватбата. Индийска сватба на познат канадски фон. Той като по-млад, тя като по-млада. За медения си месец са ходили на Ниагарския водопад. Прекарали са приятно. Усмивки, които го доказват. Връщаме се назад във времето. Снимки от студентските му години в Тексаския университет сред приятели, пред колежа „Сейнт Майкъл“, в стаята в общежитието, на улица „Джерард“ по време на фестивала „Дивали“, на служба в църквата „Свети Василий“, облечен в бяла дреха на свещенослужител, с друг вид бяла дреха в лабораторията на факултета по зоология, в деня на дипломирането. Винаги усмихнат, но очите му говорят друго.
Снимки от Бразилия сред множество трипръсти ленивци в джунглата.
С обръщането на страницата прескачаме отвъд Тихия океан — и там няма почти нищо. Той ми казва, че са използвали фотоапарата редовно — по всички обичайни поводи, — но всичко е изгубено. Малкото, което е останало, е било събрано от Мамаджи и изпратено по пощата след събитията.
Има снимка, направена в зоологическата градина при посещение на някаква важна клечка. Пред мен се разкрива друг свят в черно и бяло. На снимката е пълно с хора. В центъра на вниманието е министър от кабинета на Съюза. На фона се вижда жираф. В единия край на групата разпознавам господин Адирубасами като млад.
— Мамаджи? — питам аз, като го посочвам.
— Да — отговаря той.
До министъра стои човек — очила с рогови рамки и гладко сресана коса. Малко прилича на господин Пател, но е с по-кръгло лице.
— Това баща ти ли е? — питам аз.
Той поклаща глава.
— Не знам кой е този.
Пауза. След няколко секунди казва:
— Баща ми снимаше.
На същата страница има още една групова снимка, предимно на ученици. Той почуква с пръст по нея.
— Това е Ричард Паркър — казва.
Заинтригуван съм. Вглеждам се по-внимателно в опит да извлека същността от външния вид. За съжаление, и тази снимка е черно-бяла и малко нефокусирана. Направена небрежно, в по-безгрижни дни. Ричард Паркър гледа настрани. Дори не осъзнава, че го снимат.
Съседната страница е заета изцяло от цветна снимка на плувния басейн в Ашрама Ауробиндо. Хубав голям открит басейн с бистра искряща вода, чисто синьо дъно и отделен басейн за гмуркане.
На следващата страница има снимка на училището „Пьоти Семинер“. На арката е изписано училищното мото: „Nil magnum nisi bonum“. Няма величие без добрата.
И толкова. Цяло детство, запечатано на четири недотам съществени снимки.
Той става сериозен.
— Най-лошото е — казва, — че вече почти не мога да си спомня как изглеждаше майка ми. Имам спомен за нея, но някак бегъл. Опитам ли да си припомня лицето й, то избледнява. Същото е и с гласа й. Ако някой ден я срещна случайно на улицата, всичко ще се върне. Но това едва ли ще се случи. Много е тъжно да не можеш да си спомниш как изглежда майка ти.
Той затваря албума.
Глава 34
Баща ми каза:
— Ще плаваме като Колумб!
— Той се е надявал да стигне до Индия — мрачно отбелязах аз.
Продадохме зоологическата градина с цялата й покъщнина. Нова страна — нов живот. Освен че ни даваше възможност да потърсим щастливо бъдеще другаде, с продажбата щяхме да покрием разноските по емиграцията и да останем с прилична сума, за да започнем нов живот в Канада (макар че сега като си помисля, тази сума ми се струва смехотворна — как само се заслепяват хората от парите!). Можехме да продадем животните на зоологически градини в Индия, но в Америка бяха готови да платят по-висока цена. Конвенцията за международна търговия със застрашени видове тъкмо беше влязла в сила и нямаше вече вратички за сделки с незаконно уловени диви животни. Сега бъдещето на зоологическите градини зависеше само от другите зоологически градини. Зоологическата градина на Пондичери затвори врати в подходящ момент. Всички се надпреварваха да купят животните ни. Накрая ги продадохме основно на „Линкълн Парк“ в Чикаго и на зоологическата градина в Минесота, която тепърва се откриваше, но отделни животни заминаха за Лос Анджелис, Луисвил, Оклахома и Синсинати.
Две от животните пък щяха да отпътуват за Канада. Така се чувствахме двамата с Рави. Не искахме да заминаваме. Не искахме да живеем в страна, където духат буйни ветрове и през зимата температурата пада до минус двеста. Канада не участваше в шампионатите по крикет. Заминаването започна да ни се струва по-поносимо — тъй като постепенно свикнахме с тази мисъл — с течение на времето, докато се стягахме за път. Подготовката ни отне близо година. Не говоря за нас самите. Говоря за животните. Като се има предвид, че животните не разполагат с дрехи, обувки, чаршафи, мебели, кухненски съдове, тоалетни принадлежности, че за тях националността не означава нищо, че изобщо не ги е грижа за паспорти, пари, перспективи за работа, училища, разходи по настаняване, възможности за лечение — накратко, като се има предвид безгрижието на съществуването им, не е за вярване колко трудно се местят да преместиш зоологическа градина е като да преместиш град.
Бумащината нямаше край. Литри вода за лепене на марки. Стотици „Уважаеми господин Еди-кой си“. Делови предложения. Въздишки, дочути крадешком. Съмнения, изразени с половин уста. Пазарене. Решения, изпратени за одобрение в по-горни инстанции. Договаряне на цени. Сключване на сделки. Полагане на подписи на съответните места. Размяна на поздравления. Събиране на сертификати за произход. Издаване на медицински свидетелства. Издаване на разрешения за износ. Издаване на разрешения за внос. Изясняване на условията за карантина. Организиране на превоз. Куп пари за телефонни разговори. В зоологическите градини се шегуват — изтъркана шега, — че хартията, която се изразходва около продажбата на една мишка земеровка тежи повече от слон, хартията, която отива за продажбата на слон, тежи повече от кит, най-добре е никога, ама никога да не продавате кит. По пътя от Пондичери до Минеаполис през Делхи и Вашингтон като че ли се точеше върволица от бюрократи, всеки от които имаше своята бланка, своя проблем, своите колебания. Сигурно транспортирането на животни до Луната щеше да бъде по-лесно. Баща ми изскуба почти всички косми на главата си и на няколко пъти бе готов да се откаже.
Имаше и непредвидени обстоятелства. Повечето ни птици, влечуги, лемури, носорози, орангутани, мандрили, макаки, жирафи, мравояди, тигри, леопарди, рисове, хиени, зебри, хималайски мечки, ленивци, индийски слонове, нилгирски кози и още някои животни се продадоха бързо, но към други, като например нашата Елфи, нямаше интерес.
— Операция на катарактата! — крещеше баща ми, като размахваше писмото. — Ще я вземат, ако направим операция на катарактата на дясното й око. На хипопотам! Какво друго? Пластична операция на носа на носорога?
За някои от другите ни животни казваха, че са „твърде обикновени“ — лъвовете и бабуините например. Баща ми благоразумно ги размени за още един орангутан от зоологическата градина в Мизора и за едно шимпанзе от Манила (колкото до Елфи, тя доживя последните си дни в Тривандрум). Една зоологическа градина поиска „истинска брахманска крава“ за детския си кът. Баща ми отиде до градската джунгла на Пондичери и купи крава с тъмни влажни очи, хубав заоблен гръб и прави рога, които стърчаха на главата й под толкова прав ъгъл, че сякаш беше облизала електрически контакт. Той даде да боядисат рогата й в яркооранжево и окачи на върховете им малки пластмасови звънчета за допълнителна автентичност.
Пристигна делегация от трима американци. Аз бях много любопитен. Никога не бях виждал на живо истински американци. Те бяха розови, закръглени, добродушни, много компетентни и се потяха обилно. Разгледаха животните ни. Приспаха по-голямата част и после преслушаха сърцата им със стетоскоп, проучиха урината и изпражненията им, сякаш четяха хороскоп, взеха им кръв със спринцовки и я анализираха, опипаха ги и ги потупаха, почукаха по зъбите им, светнаха в очите им е фенерчета, пощипаха кожите им, погалиха и разрешиха козините им. Горките животни. Сигурно са си помислили, че минават на преглед за приемане в Армията на Съединените щати. Американците ни удостоиха с широки усмивки и нетърпимо силни ръкостискания.
В резултат на това животните, подобно на нас, получиха необходимите документи. Станаха бъдещи янки, а ние — бъдещи канадци.
Глава 35
Отплавахме от Мадрас на 21 юни 1977 година с регистрирания в Панама японски товарен кораб „Цимцум“. Капитаните бяха японци, екипажът — тайвански, а корабът — масивен и внушителен. В последния ни ден в Пондичери си казах довиждане е Мамаджи, е двамата господа Кумар, е всичките си приятели и дори е много непознати. Майка ми беше облякла най-хубавото си сари. Дългата й плитка, изкусно намотана и закрепена на тила, бе украсена е гирлянда от свежи цветове жасмин. Тя изглеждаше много красива. И тъжна. Защото напускаше Индия, Индия с непоносимите жеги и мусонните дъждове, е оризищата и река Ковъри, с бреговете и каменните храмове, е кравите, впряговете и пъстрите камионетки, е приятелите и познатите магазинери, е улица „Неру“ и алеята „Губер Салаи“, с това и онова, Индия — така позната и обичана. Докато мъжете й — аз вече се смятах за такъв, макар че бях само на шестнайсет — бяха нетърпеливи да потеглят, духом отдавна преселили се в Уинипег, тя не бързаше.
В деня преди заминаването ни майка ми посочи един търговец на тютюн и сериозно попита:
— Дали да не си вземем един-два пакета?
Баща ми отвърна:
— В Канада има цигари. Пък и за какво ти е да купуваш? Ние не пушим.
Да, в Канада наистина има цигари — но имат ли „Голд Флейк“? Имат ли сладолед „Арун“? А велосипеди „Хироуз“? А телевизори „Онидас“? А коли „Амбасадор“? А книжарници „Хигинботъмс“? Предполагам, че такива въпроси са се въртели в главата на майка ми, докато се е чудила дали да не купи цигари.
Животните бяха приспани, клетките — натоварени и добре заключени, багажът ни — разпределен по каютите, чаршафите — раздадени, свирките — заглъхнали. Докато корабът излизаше от дока и се отправяше към открито море, аз бясно махах за довиждане на Индия. Слънцето печеше, бризът духаше умерено и чайките пищяха в небето над нас. Изпитвах непоносимо въодушевление.
Нещата не се развиха така, както очаквахме, но какво да се прави? Трябва да приемаш живота такъв, какъвто ти се поднася, и да извличаш най-доброто от него.
Глава 36
Градовете в Индия са огромни и паметно оживени, но излезеш ли от тях, прекосяваш просторни райони от страната, където не се мярка жива душа. Помня как се чудех къде ли са се скрили 950-те милиона индийци.
Същото мога да кажа и за къщата му.
Малко съм подранил. Едва съм стъпил на циментовите стълби пред входната врата и от нея изскача момче. Облечено е в бейзболен екип, носи шапка и ръкавица и много бърза. Когато ме вижда, замръзва на място стъписано. Обръща се и се втурва в къщата.
— Татко! Писателят е тук!
На мен казва:
— Здрасти!
И побягва.
Баща му се показва на входната врата.
— Здравей — казва ми.
— Това синът ти ли беше? — не вярвам на очите си.
— Да — признанието предизвиква усмивка. — Съжалявам, че не се запознахте както му е редът. Той закъснява за тренировка. Казва се Никхил. Викаме му Ник.
Стоя в коридора.
— Не знаех, че имаш син — казвам.
Чува се лай. Дребен черно-кафяв мелез се втурва към мен запъхтян и започва да ме души. Скача и опира лапи в краката ми.
— Нито пък куче — добавям аз.
— Той е дружелюбен. Тата, долу!
Тата не му обръща внимание. Чувам:
— Здрасти.
Само че този поздрав не е рязък и енергичен като на Ник. Той е провлачен, носов и леко натрапчив — Здра-а-асти — като потупване по рамото или подръпване за ръкава.
Обръщам се. Опряло гръб в дивана във всекидневната, вперило в мен срамежливи очи, стои малко мургаво момиченце, хубаво в розовата си домашна рокличка. В ръцете си държи рижава котка. Стиснала я е така, че над ръцете й се виждат само две предни лапи, щръкнали право напред, и част от главата. Останалата част от котката виси до самия под. Животното, изглежда, съвсем не се притеснява от неудобната поза.
— А това е дъщеря ти — казвам аз.
— Да. Уша. Уша, скъпа, сигурна ли си, че Мокасин се чувства удобно така?
Уша пуска Мокасин. Той невъзмутимо тупва на пода.
— Здравей, Уша — казвам аз.
Тя идва при баща си, скрива се зад крака му и наднича от там.
— Какво правиш, мъничката ми? — пита той. — Криеш ли се?
Момиченцето не отговаря, само ме гледа усмихнато и крие лицето си.
— На колко си години, Уша? — любопитствам аз.
Тя не отговаря.
Тогава Писин Молитор Пател, известен на всички като Пи Пател, се навежда и взема дъщеря си на ръце.
— Знаеш ли отговора на този въпрос? А? Ти си на четири. Едно, две, три, четири.
При всяко число той нежно опира показалец във върха на нослето й. Това й се вижда страшно забавно. Тя се кикоти и заравя лице в извивката на врата му.
Тази история има щастлив край.
Част втора
Тихият океан
Глава 37
Корабът потъна. Издаде звук, подобен на чудовищно метално оригване. По повърхността плуваха предмети, пускаха мехурчета и после се изгубваха. Всичко виеше: морето, вятърът, сърцето ми. От спасителната лодка забелязах нещо във водата.
Извиках:
— Ричард Паркър, ти ли си? Нищо не виждам. Ох, кога ще спре този дъжд? Ричард Паркър? Ричард Паркър! Да, ти си!
Различих главата му. Той полагаше усилия да се задържи на повърхността на водата.
— Исусе, Марийо, Мохамед и Вишну, толкова се радвам да те видя, Ричард Паркър! Не се предавай, моля те. Ела на спасителната лодка. Чуваш ли свирката? Ту-ту-ту-у-у! Нали я чуваш? Плувай, плувай! Ти си добър плувец. Хайде, няма и трийсет метра.
Беше ме видял. Изглеждаше вцепенен от паника. Заплува към мен. Водата около него бурно се люлееше. Той изглеждаше малък и безпомощен.
— Ричард Паркър, какво ни се случи само, можеш ли да повярваш? Кажи ми, че е сън! Кажи ми, че не е истина. Кажи ми, че съм още в каютата си на „Цимцум“, че се мятам и се въртя в леглото и скоро ще се събудя от този кошмар. Кажи ми, че съм още щастлив. Майко, мой нежни и мъдри ангел хранителю, къде си? А къде е татко, любимият ми храбър воин? А Рави, дръзкият герой на моето детство? Вишну да бди над мен, Аллах да ме пази, Христос да ми е на помощ, това е непоносимо! Ту-ту-ту-у-у!
Нямах нито драскотина по тялото си, но никога не бях изпитвал такава силна болка, такова мъчително изопване на нервите, такава раздираща празнота в сърцето.
Нямаше да се справи. Щеше да се удави. Почти не напредваше и движенията му отслабваха. Носът и устата му току потъваха под повърхността. Само очите му продължаваха да бъдат приковани в мен.
— Какво правиш, Ричард Паркър? Не обичаш ли живота? Плувай тогава! Ту-ту-ту-у-у! Ритай с крака. Ритай! Ритай! Ритай!
Той се суетеше във водата и се стараеше да плува.
— Ами другите членове на семейството ми — птиците, зверовете, влечугите? И те са се удавили! Всичко ценно в живота ми е унищожено. Не заслужавам ли някакво обяснение? Нима трябва да търпя тези адски мъки, без небето да ми даде сметка за тях? В такъв случай каква е ползата от разума, Ричард Паркър? Да се решават практически проблеми като намиране на храна, дрехи и подслон? Защо разумът не предлага по-значими отговори? Защо въпросите ни отиват по-далеч от отговорите? За какво ни е такава голяма мрежа, след като рибата, която можем да уловим, е толкова малко?
Главата му едва се виждаше над водата. Той гледаше нагоре, сякаш искаше да зърне небето за последен път. В лодката имаше спасителен пояс, привързан с въже. Свалих го и го размахах във въздуха.
— Виждаш ли този спасителен пояс, Ричард Паркър? Виждаш ли го? Хващай! Хоп! Пак ще опитам. Хоп!
Беше твърде далеч. Но видът на спасителния пояс, хвърлен към него, го обнадежди. Той се оживи и отново запляска във водата с енергични, отчаяни махове.
— Точно така! Едно-две. Едно-две. Едно-две. Дишай колкото можеш. Следи вълните. Ту-ту-ту-у-у!
Сърцето ми бе изтръпнало от хлад. Бях болен от мъка. Но нямаше време за вцепенение. Шокът ми се изразяваше в повишена активност. Нещо в мен упорстваше, не искаше да се раздели с живота, не желаеше да се примири, готово да се бори до самия край. Откъде черпеше сили — не знам.
— Каква ирония, Ричард Паркър! Ние сме в ада и въпреки това се боим от вечния живот. Виж колко си близо вече! Браво, браво! Успя, Ричард Паркър, успя! Хващай! Хоп!
Хвърлих спасителния пояс, който падна във водата точно пред него. С последни сили той се протегна и го хвана.
— Дръж здраво, ще те издърпам. Не се пускай. Дърпай с поглед, докато аз дърпам с ръце. След малко ще стигнеш лодката и ще бъдем заедно. Само секунда. Заедно? Заедно ли ще бъдем? Да не съм се побъркал?
Изведнъж осъзнах какво правя. Рязко дръпнах въжето.
— Пусни спасителния пояс, Ричард Паркър! Пусни го, казах. Не те искам тук, разбираш ли? Върви другаде. Остави ме. Изчезни. Удави се! Удави се!
Той риташе енергично с крака. Аз взех едно гребло. Замахнах към него, като се надявах да го пропъдя. Не улучих и изпуснах греблото.
Грабнах другото. Промуших го през дупката, предназначена за целта, и загребах с всички сили, за да отдалеча лодката. Единственото, което постигнах, беше да я обърна малко, като с това я приближих повече към Ричард Паркър.
Можех да го ударя по главата! Вдигнах греблото във въздуха.
Той беше твърде бърз. Стигна лодката и се покатери вътре.
— О, Боже мой!
Рави беше прав. Със сигурност щях да бъда следващата коза. Бях в една лодка с мокър, треперещ, задавен, задъхан и кашлящ тригодишен бенгалски тигър. Ричард Паркър колебливо се изправи върху брезента, погледна ме с блеснали очи и прилепнали уши, напълно обезоръжен. Главата му имаше същата големина и цвят като на спасителния пояс, само че със зъби.
Обърнах се, прескочих зебрата и се хвърлих във водата.
Глава 38
Не разбирам. Дни наред корабът плаваше, невъзмутимо безразличен към околния свят. Грееше слънце, валеше дъжд, духаха ветрове, сновяха течения, морето издигаше хълмове, прорязваше долини — „Цимцум“ нехаеше. Той напредваше с бавната масивна самоувереност на континентална суша.
Специално за пътуването бях купил карта на света, бях я окачил на една коркова дъска в каютата. Всяка сутрин се осведомявах за местоположението ни от капитанския мостик и го отбелязвах на картата, като забождах карфица с оранжева главичка. Плавахме от Мадрас през Бенгалския залив, оттам през Малайския проток около Сингапур и към Манила. Радвах се на всеки миг от пътуването. Толкова вълнуващо беше да се плава с кораб! Грижата за животните ни създаваше много работа. Всяка нощ си лягахме капнали от умора. Останахме в Манила два дни поради необходимост от прясна храна, нов товар и, както ни обясниха, рутинна поддръжка на двигателите. Интересуваха ме само първите две. Прясната храна включваше един тон банани, а новият товар — женско шимпанзе от Конго, последица от сделките на баща ми. Един тон банани обикновено идва в комплект с кило — кило и половина едри черни паяци. Шимпанзето е нещо като малка стройна горила, но с по-зъл вид, недотам меланхоличен като на по-едрия му братовчед. Когато докосне едър черен паяк, шимпанзето тръпне и гримасничи точно като вас и мен, после гневно го смачква с кокалчетата на пръстите си — нещо, което ние с вас не бихме направили. Бананите и шимпанзето ми се струваха по-интересни от шумните прашни механични приспособления в мрачния търбух на кораба. Рави прекарваше дните си там, като гледаше как моряците работят. Казваше, че има проблем с двигателите. Дали не бяха объркали нещо при ремонта? Не знам. Не мисля, че някой някога ще узнае. Отговорът е загадка, погребана на дъното под хиляди метри вода.
Отпътувахме от Манила и навлязохме в Тихия океан. На четвъртия ден от отплаването, по средата на пътя към Средния път, потънахме. Корабът изчезна в дупка от карфица на картата ми. С очите си видях как цяла планина се срина и потъна под краката ми. Около мен останаха повърнати отломки от кораб със стомашно разстройство. Прилоша ми. Изпаднах в шок. Почувствах в себе си необятна празнота, която постепенно се изпълни с тишина. Дни наред гърдите ме боляха от мъка и страх.
Мисля, че е имало експлозия. Но не съм сигурен. Станало е, докато съм спал. Събудих се. Корабът не беше луксозен лайнер. Беше мръсен тромав товарен кораб, който не бе предназначен за превозване на пътници и не бе съобразен с тяхното удобство. Там непрекъснато се чуваше бръмчене. Тъкмо заради този монотонен шум ние спяхме като къпани. Това беше форма на тишина, която нищо не можеше да смути — нито хъркането на Рави, нито бълнуването ми насън. Затова експлозията, ако е имало такава, не е произвела необичаен шум. По-скоро различен шум. Събудих се рязко, сякаш Рави бе спукал балон до ухото ми. Погледнах часовника си. Минаваше четири и половина сутринта. Надвесих се и погледнах леглото отдолу. Рави спеше.
Облякох се и слязох. Обикновено спя дълбоко. При нормални обстоятелства бих заспал отново. Не знам защо ми се прииска да стана. Това беше по-типично за Рави. Той обичаше да използва думата „зова“, сигурно щеше да каже „Приключенията ме зоват“ и да тръгне на обиколка из кораба. Шумът отново бе станал монотонен, но като че ли някак различен, може би по-глух.
Разтърсих Рави. Казах:
— Рави! Чух странен шум. Ела да видим какво става.
Той ме изгледа сънено. Завъртя глава, обърна се и дръпна завивката до под брадичката си. О, Рави!
Аз отворих вратата на каютата.
Помня как тръгнах по коридора. И денем, и нощем той изглеждаше по един и същ начин. Но вътре в мен беше нощ. Спрях пред вратата на баща ми и майка ми и се зачудих дали да почукам. Помня, че погледнах часовника си и реших да не го правя. Баща ми не обичаше да смущават съня му. Хрумна ми да се кача на горната палуба и да дочакам изгрева. Може би щях да видя падаща звезда. Тъкмо за това си мислех — за падащите звезди, — докато се качвах по стълбите. Каютите ни бяха две нива под палубата. Вече бях забравил за странния шум.
Едва когато бутнах тежката врата към главната палуба, разбрах какво е времето навън. Това ли представляваше бурята? Вярно е, че валеше дъжд, но не беше кой знае колко силен. Със сигурност не можеше да се сравни с поройните дъждове, които валят през сезона на мусоните. Имаше и вятър. Предполагам, че ако наоколо имаше чадъри, щеше да ги отнесе. Но аз се движех без особено усилие. Колкото до морето, то изглеждаше бурно, но на човек от сушата морето винаги се струва внушително и страховито, опасно красиво. Вълните се издигаха високо и бялата им пяна, подхваната от вятъра, се разбиваше в корпуса на кораба. Но аз бях виждал това и в други дни, и корабът бе оцелял. Товарният кораб представлява огромна и стабилна конструкция, победа на инженерната мисъл. Той е конструиран така, че да издържа на най-тежки условия. Такава буря със сигурност не би го потопила, нали? Трябваше само да затворя вратата и от бурята нямаше да остане и следа. Тръгнах по палубата. Улових се здраво за парапета и застанах лице в лице с природната стихия. Това беше истинско приключение.
— Канада, ето ме, идвам! — провикнах се аз, мокър и премръзнал до кости. Чувствах се неустрашим. Беше още? Тъмно, но се виждаше какво става наоколо. Това бе светлината на ада. Природата си я бива да устройва внушителни представления. Сцената е просторна, осветлението — драматично, декорите са безгранични, а бюджетът за специални ефекти — неизчерпаем. Пред мен се разиграваше спектакъл на вятъра и водата, пищно зрелище за сетивата, каквото дори Холивуд не би могъл да си позволи. Но стихията се вихреше някъде пред мен. Земята под краката ми бе непоклатима. Аз бях зрител, сгушил се на сигурно място в стола си.
Едва когато погледнах към спасителната лодка на капитанския мостик, ме обзе тревога. Тя не беше стабилно закрепена на железните греди. Беше наклонена на една страна. Сведох поглед към ръцете си. Кокалчетата на пръстите ми бяха побелели. Работата беше там, че аз се държах здраво не заради времето, а защото иначе щях да се просна на палубата. Корабът се беше наклонил към левия борд. Наклонът не бе чак толкова голям, но все пак достатъчен, за да ме стресне. Когато погледнах надолу, забелязах, че корабът вече не стои изправен във водата. Под мен се виждаше масивният му черен корпус.
Побиха ме ледени тръпки. Реших, че сигурно е от бурята. Време беше да се прибера на сигурно място. Пуснах се, бързо притичах до стената, стигнах вратата и я дръпнах.
Във вътрешността на кораба се чуваха звуци. Гърлени метални стенания. Препънах се и паднах. Не се нараних. Изправих се. Като се държах за парапетите, слязох по стълбата, прескачайки по четири стъпала наведнъж. Бях се спуснал едно ниво по-долу, когато видях вода. Много вода. Препречваше пътя ми. Изригваше отдолу като разбунена тълпа, бясна, ревяща и непокорна. Стълбите се губеха във водния мрак. Не вярвах на очите си. Какво правеше тази вода тук? Откъде се беше взела? Стоях като закован на място, уплашен и стъписан, не знаех какво да правя. Долу беше семейството ми.
Втурнах се нагоре по стълбите. Стигнах до палубата. Природният спектакъл вече съвсем не беше забавен. Бях много уплашен. Сега бе съвсем очевидно, че корабът е силно наклонен. Имаше и забележим наклон от носа към кърмата. Надникнах през борда. Водата беше на не повече от двайсет и пет метра от палубата. Корабът потъваше. Умът ми не го побираше. Беше толкова невероятно, колкото Луната да избухне в пламъци.
Къде бяха капитанът, офицерите и екипажът? Какво правеха? В мрака около носа видях да тичат хора. Стори ми се, че забелязах и животни, но сметнах, че това е илюзия, измайсторена от дъжда и тъмнината. Когато времето беше хубаво, ние отваряхме люковете в техния отсек, но всички животни стояха затворени в клетките си. Все пак транспортирахме опасни диви животни, не добитък. Стори ми се, че чух някой да крещи горе на капитанския мостик.
Корабът се разтресе и тогава се чу звукът — чудовищното метално оригване. Какво беше това? Общият писък на хора и животни, ужасени от неминуемата си смърт? Дали самият кораб не предаваше богу дух? Аз паднах. Изправих се на крака. Отново погледнах през борда. Морето се надигаше. Вълните се приближаваха. Потъвахме бързо.
Ясно чух писък на маймуни. Нещо трополеше по палубата. От дъжда изплува див индийски бивол и се втурна към мен ужасен, неориентиран, разярен. Гледах го с недоумение и вцепенение. Кой, за Бога, го беше пуснал?
Затичах се към стълбите за капитанския мостик. Там стояха офицерите, единствените хора на кораба, които говореха английски, повелителите на съдбата ни, онези, които можеха да поправят това зло. Те щяха да ми обяснят всичко. Да се погрижат за мен и за семейството ми. Изкатерих се на средния мостик. От дясната страна нямаше никой. Затичах се наляво. Видях трима членове на екипажа. Паднах. Станах. Те гледаха зад борда. Аз извиках. Обърнаха се. Видяха ме, после се спогледаха. Размениха си няколко думи. Бързо тръгнаха към мен. Почувствах как ме изпълва благодарност и облекчение. Казах си: „Благодаря ти, Боже, че те намерих. Какво става? Много съм уплашен. В дъното на кораба има вода. Тревожа се за семейството си. Не мога да стигна до нивото, където са каютите ни. Това нормално ли е? Мислиш ли, че…“
Един от хората прекъсна мислите ми, като ми навлече спасителна жилетка и закрещя нещо на китайски. Забелязах, че на жилетката виси оранжева свирка. Хората ми кимаха енергично. Когато ме сграбчиха и ме вдигнаха със силните си ръце, не си помислих нищо определено. Реших, че ми помагат. Докато ме носеха, изпитвах такова доверие и благодарност към тях. Едва когато ме хвърлиха през борда, започнах да се съмнявам.
Глава 39
Приземих се с пружиниране дванайсет метра по-надолу, на полуразгънатия брезент, който покриваше спасителната лодка. Цяло чудо беше, че не се бях наранил. Спасителната жилетка я нямаше, само свирката бе останала в ръката ми. Лодката беше свалена донякъде и висеше във въздуха. Вятърът я люлееше на около шест метра над водата. Вдигнах глава. Двама от мъжете гледаха към мен, сочеха енергично лодката и крещяха. Не разбирах какво искат да направя. Помислих, че ще скочат при мен. Вместо това те извърнаха глави ужасени и в този миг във въздуха изникна животно. То подскочи грациозно като расов кон. Не улучи брезента. Беше зебра на Грант, мъжка, с тегло към двеста и трийсет килограма. Приземи се с трясък на последната седалка, счупи я и разтърси цялата лодка. Животното нададе вик. Очаквах да чуя рев на магаре или цвилене на кон. Нищо подобно. Можеше да се сравни само с лай — „уа-а-а, уа-а-а, уа-а-а“, — пронизителен и ужасено писклив. Устните на зебрата бяха широко отворени, раздалечени и треперещи, а зад тях се виждаха жълти зъби и тъмнорозови венци. Спасителната лодка полетя във въздуха и се удари в бушуващата вода.
Глава 40
Ричард Паркър не скочи във водата след мен. Вълните отнасяха греблото, което исках да използвам вместо тояга. Улових го и стигнах спасителния пояс, който сега беше празен. Страшно беше да плуваш във водата. Тя бе черна, студена и яростна. Чувствах се така, сякаш бях на дъното на срутващ се кладенец. Водата ме блъскаше. Влизаше в очите ми. Дърпаше ме надолу. Едва дишах. Ако не беше спасителният пояс, не бих издържал и минута.
На четири метра по-нататък забелязах триъгълник, който пореше водата. Беше перка на акула. По гръбнака ми пробяга страховита тръпка, студена и хлъзгава, подобна на гъдел. Заплувах с всички сили към единия край на лодката — този, който беше покрит с брезента. Повдигнах се, като се подпрях с ръце на пояса. Не виждах Ричард Паркър. Не беше върху брезента, нямаше го и на седалките. Явно лежеше на дъното на лодката. Отново се повдигнах на ръце. Единственото, което успях да зърна за кратко, беше главата на зебрата в отсрещния край. Когато пак се отпуснах във водата, точно пред мен се плъзна друга перка на акула.
Яркооранжевият брезент беше закрепен със здраво найлоново въже, промушено през металните халки по края му и захванато за притъпените куки по бордовете на лодката. Той не прилепваше така плътно на носа, който бе много къс — ако беше част от човешко лице, бихме го нарекли чип, — както на други места. Въжето бе леко охлабено там, където минаваше от едната кука на носа към другата, и брезентът висеше. Аз вдигнах греблото над главата си и пъхнах дръжката му в пролуката, която сега можеше да ми спаси живота. Налегнах на греблото колкото сила имах. Получи се процеп, макар и уродлив. Подпрях се на ръце и обвих крака около греблото. Дръжката изду брезента, но и той, и въжето, и греблото издържаха. Вече бях над водата, макар и на по-малко от метър. По-големите вълни продължаваха да ме заливат.
Бях самотен и осиротял насред Тихия океан, увиснал на едно гребло в компанията на възрастен тигър, акули, които плуват под мен и буря, бушуваща наоколо. Ако бях разгледал перспективите си в светлината на разума, със сигурност щях да се предам и да пусна греблото с надеждата, че ще се удавя, преди да са ме изяли. Но аз помня, че нямах и една ясна мисъл в главата си в тези първи минути на относителна безопасност. Дори не забелязах кога изгря слънцето. Държах се за греблото, просто се държах, един Бог знае защо.
Не след дълго измислих добър начин да си послужа със спасителния пояс. Извадих го от водата и промуших греблото през дупката. Плъзнах го надолу, докато поясът стигна до мен. Пъхнах се в него и сега трябваше да се държа само с крака. Ако Ричард Паркър се появеше, щеше да бъде по-трудно да сляза от греблото, но Тихият океан ми се виждаше по-страшен от тигъра.
Глава 41
Природата ме остави да живея. Спасителната лодка не потъна. Ричард Паркър не се мяркаше пред очите ми. Акулите сновяха наоколо, но не нападаха. Вълните ме заливаха, но не ме теглеха надолу.
Гледах кораба, докато се изгуби от погледа ми с мощно бълбукане и трополене. Светлините примигнаха и угаснаха. Потърсих с очи семейството си, други оцелели, втора спасителна лодка, нещо, което да ми вдъхне надежда. Нямаше нищо. Само дъжд, разярени вълни в черен океан и останки от трагедия.
Мракът в небето се разсея. Дъждът спря.
Не можех да остана завинаги в това положение. Замръзвах. Вратът ме болеше от продължителното протягане и източване. Гърбът ми се беше схванал от подпиране на спасителния пояс. А и трябваше да се изкача по-нагоре, ако исках да се оглеждам за други спасителни лодки.
Бавно се закатерих по греблото, докато стъпалата ми опряха в корпуса на лодката. Трябваше да се движа крайно предпазливо. Предполагах, че Ричард Паркър лежи на дъното под брезента с гръб към мен и лице към зебрата, която несъмнено вече беше разкъсал. От петте си сетива тигрите се осланят най-много на зрението. То е изключително остро, особено при улавяне на движения. Слухът им е добър. Обонянието — средно. Имам предвид в сравнение с други животни, разбира се. В сравнение с Ричард Паркър аз бях глух, сляп и без никакво обоняние. Но в момента той не можеше да ме види и тъй като бях мокър, вероятно не би могъл и да ме подуши, а при това свистене на вятъра и съскане на вълните, ако внимавах, нямаше да ме чуе. Имах шанс, докато тигърът не ме усети. Направеше ли го, щеше тутакси да ме убие. Чудех се дали може да разпори брезента.
Страхът и разумът се бореха да дадат отговор. Страхът казваше „да“. Ричард Паркър беше свиреп хищник с тегло двеста килограма. Ноктите му бяха остри като бръсначи. Разумът казваше „не“. Брезентът беше здрав и твърд, не като японските хартиени стени. Бях се приземил върху него от голяма височина. Ричард Паркър би могъл да го разкъса с нокти за нула време, но не можеше да го пробие с глава и да изскочи като кукла на пружина от кутия. Пък и не ме виждаше. Докато не ме забележеше, нямаше причина да разкъсва брезента с нокти.
Изкатерих се по греблото. Събрах крака от едната му страна и стъпих на планшира. Планширът е връхният край на корпуса, ръбът, ако щете. Наместих се леко, докато краката ми влязоха в лодката. Не откъсвах поглед от подобните на хоризонт очертания на брезента. Всеки миг очаквах да видя как Ричард Паркър се подава иззад него и тръгва към мен. Няколко пъти се разтрепервах неудържимо от страх. Точно там, където трябваше да бъда най-неподвижен — в краката, — треперех най-силно. Стъпалата ми барабаняха по брезента. По-лесен начин за привличане на вниманието едва ли можеше да се измисли. Ръцете ми също трепереха, едва се държах. Постепенно пристъпите на треперене утихнаха.
След като вече бях в лодката, аз се протегнах и надникнах зад ръба на брезента. Изненадах се, когато видях, че зебрата е още жива. Тя лежеше на кърмата, където бе паднала, привидно равнодушна, но коремът й се повдигаше тежко, а очите се стрелкаха, изцъклени от ужас. Беше обърната на една страна с лице към мен, главата и вратът й неудобно опираха в страничната пейка на лодката. Единият заден крак бе лошо счупен. Беше сгънат под противоестествен ъгъл. Костта бе пробила кожата, имаше кръв. Само стройните й предни крака бяха нормално разположени, сгънати и грижливо прибрани под извитото туловище. От време на време зебрата тръсваше глава, пищеше и сумтеше. Иначе лежеше тихо.
Беше красиво животно. Мокрите й ивици блестяха в ослепително бяло и наситено черно. Бях толкова съсипан от безпокойство, че не можех да съсредоточа мислите си върху нея и все пак мимолетно, бегло останах поразен от ексцентричната, проста, артистична дързост на рисунъка и изяществото на главата й. От по-голямо значение за мен бе необяснимият факт, че Ричард Паркър не я беше убил. При нормални обстоятелства досега щеше да я е разкъсал. Така правят хищниците: убиват плячката. В създалата се ситуация Ричард Паркър се намираше под силен стрес и страхът би следвало да се изрази в крайна агресия. Зебрата трябваше вече да е мъртва.
Скоро стана ясна причината за пощадения й живот. Отначало кръвта ми замръзна в жилите, но по-късно изпитах известно облекчение. Изпод брезента се показа глава. Погледна ме право в очите, уплашено, после се скри, отново се показа, отново се скри, пак се показа и този път изчезна за дълго. Беше гладка, подобна на мечешка глава — главата на петниста хиена. В нашата зоологическа градина имаше клан от шест — две доминиращи мъжки и четири подчинени женски. Трябваше да ги откараме в Минесота. Тази беше мъжка. Познах я по дясното ухо, което бе лошо разкъсано и зарасналият оръфан връх свидетелстваше за стара битка. Сега разбирах защо Ричард Паркър не е убил зебрата: той изобщо не беше в лодката. Невъзможно бе хиена и тигър да си поделят такова малко пространство. Сигурно бе паднал от брезента и се беше удавил.
Трябваше да намеря обяснение за това как хиената се бе озовала в лодката. Съмнявах се, че може да плува в открито море. Реших, че трябва да е била на борда отпреди, скрита под брезента, затова не съм я забелязал, когато съм паднал в лодката. Осъзнах и друго: хиената беше причината моряците да ме хвърлят вътре. Това не бе опит да ми спасят живота. Животът ми беше последната им грижа. Те бяха ме използвали като примамка с надеждата, че хиената ще ме нападне и тогава ще успеят някак да се отърват от нея, за да използват лодката за себе си, нищо, че това би ми струвало живота. Сега разбирах какво сочеха така енергично, точно преди зебрата да скочи.
Никога не ми беше минавало през ум, че ще приема като добра новина факта, че съм се озовал затворен в тясно пространство с петниста хиена, но какво ли не се случва! Всъщност добрите новини бяха две: ако не беше хиената, моряците нямаше да ме хвърлят в спасителната лодка, аз щях да остана на кораба и със сигурност да се удавя, а щом се налагаше да съжителствам с диво животно, за предпочитане бе откритата свирепост на кучето, отколкото силата и коварството на котката. Позволих си да въздъхна с известно облекчение. Като предпазна мярка се преместих върху греблото. Яхнах го, като седнах на меко върху нанизания на него пояс, опрях лявото си стъпало във върха на носа, а дясното — в планшира. Беше достатъчно удобно и бях обърнат с лице към лодката.
Огледах се наоколо. Нищо, освен море и небе. Същото, когато се издигахме на гребена на някоя силна вълна. Морето бегло имитираше всеки детайл от земния релеф: всеки хълм, всяка долина, всяка равнина. Ускорена геотектоника. Около света за осемдесет вълни. Но никъде не откривах семейството си. Във водата плуваха различни предмети, но никой от тях не ми вдъхваше надежда. Не се виждаха други спасителни лодки.
Времето се променяше бързо. Морето, толкова огромно и опияняващо необятно, постепенно навлизаше в плавен и неизменно монотонен ритъм, с послушни вълни, вятърът утихваше до напевен бриз, пухкавите, ослепително бели облаци започваха да сияят в просторния бездънен купол, обагрен във фино светлосиньо. Това бе изгревът на красив ден насред Тихия океан. Ризата ми вече започваше да изсъхва. Нощта бе потънала също толкова бързо, колкото и корабът.
Зачаках. Мислите ми се щураха бясно. Ту обмислях практични подробности около непосредственото си оцеляване, ту се вцепенявах от болка и безшумно ридаех с отворена уста, обхванал главата си с ръце.
Глава 42
Тя изплува върху остров от банани с нимб от светлина като Дева Мария. Изгряващото слънце я следваше. Огнената й грива беше зашеметяваща.
Аз извиках:
— О, благословена Велика Майко, пондичерска богиньо на плодородието, която даряваш мляко и любов, простряла чудна десница за утеха, страх за презрените, успокоение за плачещите, и ти ли искаш да видиш тази трагедия? Не е редно кротостта да се сблъсква с ужаса. По-добре да беше умряла веднага. Как горчиво се радвам да те видя! Ти носиш щастие и болка в еднаква степен. Щастие от това, че си с мен, но болка, защото няма да е за дълго. Какво знаеш ти за морето? Нищо. Какво знам аз за морето? Нищо. Без шофьор този автобус е загубен. Нашият живот свърши. Ела на борда, ако крайната ти цел е забравата — това е следващата ни спирка. Ще седим един до друг. Ти ще бъдеш до прозореца, ако искаш. Но гледката е тъжна. О, стига лицемерие! Ще го кажа съвсем просто: обичам те, обичам те, обичам те. Обичам те, обичам те, обичам те. Само без паяците, моля те.
Това беше Портокалка — наричахме я така, защото много обичаше портокали, — ценният ни женски орангутан от Борнео, звезда на зоологическата градина и майка на две чудни момчета, цялата полазена от куп черни паяци, които пъплеха по нея като ревностни идолопоклонници. Бананите, върху които плуваше, бяха вързани в найлонова мрежа — същата, в която бяха натоварени на кораба. Когато тя стъпи в лодката, плодовете се изтърколиха вътре. Мрежата се разхлаби. Без да мисля, само защото беше на една ръка разстояние и щеше да потъне, аз сграбчих мрежата и я издърпах на борда — неволен жест, който, както се оказа впоследствие, ми спаси живота по ред причини, а мрежата стана една от най-ценните ми придобивки.
Бананите се разкъсаха. Черните паяци пълзяха колкото сила имаха, но положението им беше безнадеждно. Островът под тях се срути. Всичките се удавиха. Известно време лодката плаваше сред море от плодове.
Бях успял да уловя мрежата, която отначало ми се стори безполезна, но дали успях да събера поне част от тази бананова манна? Не. Нито един плод. Получи се красив бананов десерт: морето ги разпръсна. Тази колосална загуба ми тежеше дълго след това. На моменти едва не получавах гневни пристъпи от глупостта си.
Портокалка беше замаяна. Движенията й бяха бавни и колебливи, а в очите се четеше силен смут. Тя се намираше в състояние на шок. Полежа няколко минути на брезента — тихо и неподвижно, после се търкулна и падна на дъното. Чух писък на хиена.
Глава 43
Последното, което видях от кораба, беше мазно петно, блеснало на повърхността на водата.
Бях сигурен, че не съм сам. Не можех да си представя, че „Цимцум“ ще потъне, без да изпрати сигнал за тревога. В настоящия момент в Токио, Панама, Мадрас, Хонолулу — а защо не и в Уинипег? — по пултовете примигваха червени светлинки, виеха сирени, широко отворени очи гледаха ужасени, зяпнали усти мълвяха „Боже мой! «Цимцум» е потънал!“ и хиляди ръце посягаха към телефоните. Нови червени светлинки се запалваха и нови сирени започваха да вият. Пилоти тичаха към самолетите си с развързани връзки на обувките, които от бързане нямаха време да завържат. Капитани на кораби въртяха руля, докато им се завиеше свят. Дори подводниците се отклоняваха от подводните си курсове, за да се притекат на помощ. Скоро щяхме да бъдем спасени. На хоризонта щеше да се появи кораб. Отнякъде щеше да се намери пушка, с която да убият хиената и да отърват зебрата от мъките й. Може би щяха да спасят и Портокалка. Аз щях да се кача на борда и там да ме посрещне семейството ми. Те щяха да са се спасили с друга лодка. Трябваше само да оцелея през следващите няколко часа, докато пристигне корабът.
Посегнах към мрежата. Навих я на руло и я метнах върху брезента, за да ми послужи като бариера, макар и малка. Реших, че Портокалка е получила каталептичен пристъп. Предположих, че умира от шок. Хиената ме безпокоеше повече. Чувах я да вие. Надявах се, че зебрата, обичайна жертва, и орангутанът, недотам обичайна, ще отвлекат вниманието й от мен.
Държах под око хоризонта, като същевременно наблюдавах и другия край на лодката. Освен воя на хиената животните почти не се чуваха, само от време на време нокти драскаха по твърда повърхност, долавях сподавен стон и приглушени викове. По всичко личеше, че не се бият.
По-късно сутринта хиената отново се показа. Няколко минути по-рано воят й бе станал пронизителен до степен на писък. Тя скочи при зебрата в ъгъла на кърмата, там, където пейките се събираха и образуваха триъгълник. Мястото беше опасно, тъй като разстоянието между пейките и планшира беше около трийсет сантиметра. Животното нервно надзърна през борда. Явно огромното пространство от движеща се вода бе последното, което бе очаквало да види, защото побърза да сведе глава и да скочи в самия край на кърмата зад зебрата. Там беше тясно: между широкия гръб на зебрата и баластните резервоари под пейките, които опасваха лодката, за хиената нямаше много място. Тя започна да се върти, после се качи отново на пейките, прескочи зебрата и се приземи на дъното на лодката, някъде под брезента. Този пристъп на активност трая не повече от десет секунди. Сега хиената беше на най-много пет метра разстояние от мен. Единствената ми реакция беше да се смразя от ужас. Зебрата рязко източи врат и изскимтя.
Надявах се хиената да легне под брезента. Останах разочарован. Тя почти веднага прескочи зебрата и отново се озова на пейката на кърмата. Там се повъртя малко, като скимтеше и видимо се колебаеше. Зачудих се какво ли ще направи. Отговорът дойде бързо: хиената сведе глава и започна да кръжи около зебрата, като минаваше по пейката на кърмата, страничните пейки и другата, перпендикулярна на тях, непосредствено до ръба на брезента. Описа един кръг, втори, трети, четвърти, пети и така нататък, докато загубих броя им. И през цялото време, докато обикаляше, виеше пронизително. Аз отново замръзнах на място. Бях се вкаменил от страх и можех само да наблюдавам. Животното поддържаше добра скорост, а и не беше дребно: възрастен мъжкар, на вид към шестдесет и пет килограма. От трополенето на краката му по пейките цялата лодка се тресеше, а ноктите му звучно скърцаха по повърхността. Всеки път, когато идваше откъм кърмата, аз настръхвах. Доста страшна гледка беше — хищникът тичаше към мен и аз се ужасявах от мисълта, че може да продължи напред по права линия. Ясно бе, че Портокалка, където и да се намираше, не можеше да бъде сериозен противник. А подгънатият ръб на брезента и навитата на руло мрежа бяха още по-жалки препятствия. Без никакво усилие хиената можеше за нула време да се озове на носа точно в краката ми.
Засега като че нямаше такова намерение: всеки път, щом тръгнеше от кърмата, завиваше по срещуположната пейка и аз виждах как гърбът й бързо минава покрай ръба на брезента. Въпреки това при сегашните обстоятелства поведението на хиената бе напълно непредсказуемо и тя можеше изведнъж да реши да ме нападне.
След още няколко обиколки животното спря на кърмата и приклекна, като гледаше някъде надолу, под брезента. После вдигна очи и ги спря върху мен. Погледът му бе типичен за хиените — безизразен и открит, с видимо любопитство, но неразгадаем, що се отнася до намеренията на животното, с увиснала челюст, наострени големи уши, блеснали черни очи; аз обаче ясно виждах напрежението, което се долавяше във всяка фибра на тялото, тревога, която караше хиената да тръпне като в треска. Приготвих се да посрещна гибелта си. Размина се. Хиената отново тръгна в кръг.
Когато едно животно реши да прави нещо, то може да го прави много дълго. Цяла сутрин хиената обикаляше и виеше. От време на време спираше за кратко на кърмата, но иначе всяка следваща обиколка беше като предишната, без никакви промени в движението, скоростта, силата или интензивността на виенето, в посоката, неизменно обратна на часовниковата стрелка. Воят й беше дрезгав и натрапчив до крайност. Постепенно ми стана толкова досадно и изморително да я гледам, че извърнах глава, като се опитах да я следя с крайчеца на окото си. Дори зебрата, която отначало сумтеше при всяко минаване на хиената покрай главата й, изпадна в ступор.
И въпреки това сърцето ми подскачаше винаги, щом хищникът спреше на кърмата. И колкото и да се опитвах да насоча вниманието си към хоризонта, откъдето чаках да дойде спасението, погледът ми неотлъчно се връщаше към опасното животно.
Аз нямам предразсъдъци към никой представител на животинския свят, но все пак е неоспорим факт, че природата не е дала хубост на петнистата хиена. Тя е безнадеждно грозна. Дебелият врат и високите рамене, които се спускат стръмно към задната част на тялото, изглеждат така, сякаш са произлезли от неудачен прототип на жираф, а проскубаната твърда козина като че ли е съшита от кръпки, останали след сътворението. Цветът й е безвкусна смесица от светлокафяво, черно, жълто, сиво, като петната нямат нищо общо с изисканата суетност на леопардовите кръгове, те приличат по-скоро на симптоми на кожна болест — злокачествена форма на краста. Главата й е широка и твърде масивна, с високо чело като на мечка, която обаче страда от оплешивяване, със смешни мишеподобни уши, големи и кръгли, когато не са разкъсани при битка. Устата е вечно отворена, сякаш хиената диша с мъка. Ноздрите й са прекадено големи. Опашката е провиснала и неподвижна. Походката — тромава. Всички елементи, сглобени заедно, я оприличават на куче, но такова, каквото никой не би искал в къщата си.
Аз не бях забравил думите на баща си. Хиените не бяха страхливи хищници, които се хранят с мърша. Ако „Нешънъл Джиографик“ ги представяше като такива, то беше, защото хората от „Непгънъл Джиографик“ снимаха по светло. Денят на хиената започва едва когато изгрее луната и тогава тя става свиреп ловец. Хиените нападат в глутница всяко животно, което могат да уловят, и го разкъсват още докато бяга. Нападат зебри, антилопи гну и водни биволи, при това не само старите и болните в стадото, а и здрави възрастни животни. Те са смели и решителни, веднага се опомнят след мушкане с рога или ритник, никога не се предават доброволно. А са и ловки: всяко животно, което може да бъде отделено от майка си, е добра плячка. Любимото им ястие е бебе гну, родено преди десет минути, но ядат и лъвчета, и малки носорози. Когато усилията им биват възнаградени, те проявяват усърдие и сръчност. За петнайсет минути от една зебра може да остане само черепът, който понякога хиените отнасят в леговището, за да го глозгат малките. Нищо не се похабява или оставя, дори тревата, по която е текла кръвта, се изяжда. Когато поглъщат едри парчета плячка, коремите на хиените видимо се издуват. Ако извадят късмет, така се наяждат, че едва ходят. След като храносмелят плячката, повръщат дебели топки косми и след като изближат от тях всичко, което става за ядене, се търкулват отгоре им. Случайният канибализъм е често явление в моменти на възбуда по време на хранене: като посегне да отхапе от зебрата, хиената може неволно да откъсне ухо или ноздра на друго животно от глутницата. Тя не се гнуси от подобни грешки. Удоволствията в живота й са твърде много, за да има време да се гнуси от каквото и да било.
Всъщност вкусът на хиената е толкова неизбирателен и непретенциозен, че направо заслужава възхищение. Тя може да пие вода дори ако друго животно е уринирало в нея. Намерила е и оригинално приложение за собствената си урина: в горещо и сухо време облекчава мехура си на земята и после забърква с лапи разхлаждаща кална баня. Хиените с удоволствие похапват изпражнения на тревопасни животни. На въпроса какво не ядат все още не е намерен отговор. Те изяждат себеподобните си (онези, чиито уши или носове са хапнали като ордьовър), след като последните издъхнат, като преди това има период на отвращение, който трае приблизително един ден. Хиените нападат дори автомобили — фаровете, тръбата на ауспуха, страничните огледала. Ограничава ги не стомашният им сок, а силата на челюстите, която е забележителна.
Ето какво животно обикаляше в кръг пред мен. Животно, при вида, на което кръвта ми се смразяваше.
Всичко завърши по типичния за една хиена начин. Тя се спря на кърмата и започна да издава гърлени стонове, прекъсвани от тежко дишане. Аз се плъзнах надолу по греблото, докато само пръстите на стъпалата ми опираха в лодката. Животното кашляше и хъркаше. Изведнъж повърна.
Зад зебрата се образува локва. Хиената скочи в нея. Остана там, като трепереше, скимтеше и се въртеше: това бяха ясни прояви на нетърпимо животинско страдание. До края на деня не помръдна от мястото си. Понякога зебрата се обаждаше, разтревожена от присъствието на хищника зад гърба си, но през повечето време лежеше в безнадеждно и мрачно мълчание.
Глава 44
Слънцето се изкатери в небето, стигна зенита и започна да се спуска. Аз прекарах целия ден качен на греблото, като помръдвах само колкото да пазя равновесие. Цялото ми същество се беше вторачило в онази точка на хоризонта, от която щеше да дойде спасението ми. Бях в състояние на напрегнато, вцепенено отегчение. В паметта ми тези първи часове се асоциират с един звук — не такъв, какъвто бихте предположили, не вой на хиена или съскане на вълни, а бръмчене на мухи. В спасителната лодка имаше и мухи. Те изскочиха отнякъде и се разлетяха, като описваха мързеливи сиви орбити, а когато се доближаваха една до друга, се спускаха спираловидно с шеметна бързина и звучно жужене. Някои дори се осмеляваха да идват чак при мен. Кръжаха наоколо като пърпорещи едновитлови самолети, после се устремяваха обратно. Дали живееха в лодката или бяха дошли с някое от животните — най-вероятно хиената, — не знам. Но откъдето и да се бяха взели, не издържаха дълго: след два дни всички изчезнаха. Хиената, легнала зад зебрата, улови и изяде доста от тях. Другите вероятно бяха отнесени от морския вятър. Може би някои имаха късмета да стигнат до края на жизнения си път и да умрат от старост.
С наближаването на вечерта тревогата ми нарасна. В края на деня всичко ме плашеше. В тъмното трудно биха ме забелязали от кораб. Нощем хиената можеше отново да се активизира, Портокалка — също.
Падна мрак. Нямаше луна. Облаците скриваха звездите. Очертанията станаха трудно различими. Всичко изчезна — морето, лодката, собственото ми тяло. Морето беше тихо и духаше слаб вятър, така че дори нямаше звуци, в които да се заслушам. Сякаш се носех в чиста, абстрактна тъмнина. Продължавах да се взирам натам, където според мен беше хоризонтът, наострил уши за всякакви животински звуци. Не си представях, че ще преживея нощта.
По някое време хиената започна да вие, а зебрата — да мучи и да скимти, разнесе се и странно почукване. Разтреперих се от страх и — няма какво да крия — се изпуснах в гащите. Но всички тези звуци долитаха от другия край на лодката. Не усещах никакво люлеене, което да говори за раздвижване. Страховитият хищник явно беше далеч от мен. Някъде наблизо в тъмното започнах да долавям шумни въздишки, стенания и сумтене, както и различни видове мляскане. Мисълта, че Портокалка се е размърдала, ми идваше в повече, затова я пропъдих. Просто не й обърнах внимание. Под мен също се чу шум — от водата, внезапно пляскане и бълбукане, което трая секунди. И там се водеше битка на живот и смърт.
Нощта се изниза бавно, минута по минута.
Глава 45
Замръзвах. Отбелязах го разсеяно, сякаш не ме засягаше. Съмна се. Стана бързо и някак незабележимо. Едно ъгълче в небето се обагри в различни цветове. Въздухът започна да се изпълва със светлина. Спокойното море се разгърна пред мен като огромна книга. Все още ухаеше на нощ. Внезапно настана ден.
Почувствах топлина едва когато слънцето, подобно на електрическа крушка във формата на портокал, пресече хоризонта. Не се наложи да чакам дълго, за да я усетя. Още с първите светли лъчи тя оживя в мен: надеждата. Докато нещата придобиваха очертания и се изпълваха с цвят, надеждата набираше сили и постепенно зазвуча като песен в душата ми. О, каква наслада! Всичко щеше да се нареди. Най-лошото бе отминало. Бях преживял нощта. Днес щяха да ме спасят да мисля за това, да произнасям тези думи наум, само по себе си беше извор на надежда. Надежда, подхранена с надежда. Когато хоризонтът се превърна в ясна, чиста линия, аз жадно я огледах. Денят пак беше ясен, имаше съвършена видимост. Представих си, че Рави пръв ще ме посрещне и веднага ще ме подкачи: „Какво е това? — ще каже. — Намерил си голяма спасителна лодка и си я напълнил с животни? За Ной ли се мислиш?“ Баща ми ще се появи небръснат и рошав. Майка ми ще погледне към небето и ще ме прегърне. Представях си десетки варианти на това какво ще бъде на кораба — вариации на тема „среща след раздяла“. Тази сутрин каквато и да бе линията на хоризонта, линията на устните ми се разминаваше с нея — аз се усмихвах.
Колкото и странно да ви звучи, едва след известно време ми хрумна да видя какво става на лодката. Хиената беше нападнала зебрата. Устата й бе яркочервена, тя дъвчеше парче кожа. Машинално се огледах за жертвата. Ахнах от ужас.
Счупеният крак на зебрата липсваше. Хиената го беше отхапала и го бе довлякла на кърмата зад гърба на животното. От грубо откъснатия чукан висеше парче кожа. Кръвта още течеше. Жертвата търпеливо понасяше страданията, без излишни демонстрации. Единственият видим признак за болката й беше бавното и непрекъснато скърцане със зъби. Обзе ме болка, отвращение и гняв. Изпитах силна омраза към хиената. Започнах да мисля как да я убия. Но не предприех нищо. А и гневът ми трая кратко. Трябва да бъда откровен с вас. Нямах достатъчно жалост в себе си, за да я хабя за зебрата. Когато собственият ви живот е в опасност, чувството ви за състрадание е заслепено от страшен егоистичен глад за оцеляване. Мъчно ми беше, че страда така — и тъй като беше едро и здраво животно, мъките и нямаше да свършат скоро, — но нищо не можех да направя. Изпитах малко жалост — и толкова. Не се гордея с това. Съжалявам, че проявих такова коравосърдечие. Не съм забравил горката зебра и онова, което преживя. Една молитва няма, в която да не съм я споменал.
Портокалка още не се виждаше. Отново обърнах поглед към хоризонта.
Същия следобед вятърът малко се усили и аз забелязах нещо: въпреки тежестта си спасителната лодка се носеше леко по водата, несъмнено, защото вместимостта й бе по-голяма от товара. Разстоянието между повърхността на водата и планшира беше голямо: можехме да потънем само при наистина бурно море. Но това означаваше също, че от която и страна да духа вятърът, лодката можеше да се обърне и да застане напречно на вълните. При наличието на малки вълни резултатът беше непрестанно блъскане като с юмрук по корпуса, а големите вълни предизвикваха изтощително клатене на лодката. От това неравномерно и непрекъснато движение ми се гадеше.
Реших, че в друго положение може да се почувствам по-добре. Плъзнах се надолу по греблото и се наместих на носа. Седнах с лице към вълните, като лодката ми се падаше от лявата страна. Бях по-близо до хиената, но тя не помръдваше.
Тъкмо докато дишах тежко и се опитвах да пропъдя гаденето, видях Портокалка. Мислех, че се е скрила изцяло под брезента до самия нос на лодката, за да бъде максимално далеч от хиената. Не беше така. Седеше на страничната пейка, близо до територията на хищника, скрита от погледа ми заради издутия ръб на подгънатия брезент. Тя повдигна глава с около два сантиметра и тогава я видях.
Любопитството ми надделя. Трябваше да я разгледам по-добре. Въпреки люлеенето на лодката успях да коленича. Хиената ме погледна, но не помръдна. Сега виждах Портокалка. Беше силно приведена и се държеше за планшира с две ръце, а главата й висеше ниско между лактите. Устата й бе отворена и изплезеният й език се мяташе насам-натам. Виждаше се, че диша тежко. Въпреки трагедията, която ме беше сполетяла, макар че не се чувствах добре, аз се разсмях. В този момент всичко в Портокалка говореше за едно: тя страдаше от морска болест. В главата ми се оформи образ на нов животински вид: рядко срещан морски зелен орангутан. Отново заех седнало положение. Горкото животно изглеждаше така човешки болно! Много е забавно да откриваш човешки черти у животните, особено у маймуните, където това е особено лесно. Човекоподобните маймуни са най-правдивите ни огледала в животинския свят. Тъкмо затова се радват на такава популярност в зоологическите градини. Аз отново се разсмях. Обхванах гърдите си с ръце, изненадан от смеха си. Боже мой. Този смях беше като вулкан от щастие, изригнал в мен. Портокалка не само ме развесели: тя сякаш пое върху себе си и моето неразположение. Сега аз се чувствах добре.
Отново се загледах в хоризонта, изпълнен с надежда.
Освен морската болест имаше и друго, което ми направи впечатление в Портокалка: тя не беше пострадала. Седеше с гръб към хиената, сякаш се чувстваше в безопасност. Екосистемата на тази лодка определено беше странна. Тъй като не съществуваха природни условия, в които петниста хиена и орангутан биха могли да се срещнат, тъй като първите не живееха в Борнео, а в Африка нямаше от вторите, никой не знаеше какви взаимоотношения биха могли да възникнат между тях. Но все пак ми се струваше много невероятно, ако не и напълно невъзможно, че тези плодоядни, които живеят по дърветата, и хищниците от саваната ще си разделят територията така радикално, че изобщо няма да си обръщат внимание. Със сигурност хиената би следвало да надуши в орангутана плячка, макар и необичайна на вид, която после щеше да запомни заради огромните топки косми, но несъмнено по-добра на вкус от ауспух и доста опасна, ако се намира в близост до дървета. А орангутанът със сигурност щеше да надуши в хиената хищник, от който би трябвало да се пази, ако му хрумне да вдигне от земята случайно изпуснато парче плод. Но природата винаги крие изненади. Може би и тук нещата стояха другояче. Ако кози могат да съжителстват дружелюбно с носорози, защо не и орангутани с хиени? Това би било голяма атракция в зоологическата градина. Трябваше да се сложи табела. Вече си представях надписа: „Уважаеми посетители, не се бойте за орангутаните! Те са по дърветата, защото живеят на тях, а не защото се страхуват от петнистите хиени. Елате по обяд или при залез-слънце, когато ожадняват, и ще видите как слизат от дърветата и се разхождат по земята, без хиените да ги нападат.“ Баща ми щеше да бъде заинтригуван.
По някое време следобед видях първия представител на онзи вид, който впоследствие щеше да стане мой скъп и доверен приятел. Чух трополене и стържене по корпуса на лодката. След няколко секунди се появи голяма морска костенурка: тя мина така близо край лодката, че можех да се наведа и да я хвана. Плавниците й мърдаха лениво, а главата й стърчеше над водата. Изглеждаше странно грозна в грапавата си жълто-кафява коруба, дълга около метър, с полепнали по нея водорасли и тъмнозелена глава, заострена отпред, без устни, с две големи дупки за ноздри и черни очи, които ме гледаха втренчено. Погледът й беше презрителен и суров като на сприхав старец, който постоянно се оплаква. Най-странното нещо в животното беше самото то. Изглеждаше някак неуместно във водата, с толкова необичайна форма в сравнение с източеното хлъзгаво тяло на рибата. И все пак беше съвсем на мястото си — неуместният тук бях аз. То се задържа край лодката няколко минути.
Аз му прошепнах:
— Върви при някой кораб и кажи, че съм тук. Върви, върви.
Костенурката се обърна и потъна в дълбините, като задните плавници оттласкваха водата на равномерни махове.
Глава 46
Облаците, скупчени там, откъдето трябваше да се появят спасителните кораби, както и отминаващият ден, постепенно пропъдиха усмивката от лицето ми. Безсмислено е да твърдя, че тази или онази нощ е била най-лошата в живота ми. Има толкова ужасни нощи, от които да избирам, че не бих могъл да определя шампиона сред тях. И все пак тази втора нощ в морето е останала в паметта ми като нощ на нетърпимо страдание, различно от смразяващата тревога през първата, защото това страдание беше по-традиционно по характер — срив, който се изразяваше в плач, скръб и душевна болка — и не приличаше на по-късните ми състояния, в които вече имах сили да осъзная докрай какво чувствам. И тази ужасна нощ започна с ужасна вечер.
Забелязах акули край лодката. Слънцето започваше да дърпа завесите на деня. Това беше кротка експлозия в оранжево и червено, велика цветна симфония, ярка картина със свръхестествени размери, наистина великолепен тихоокеански залез, предназначен — уви — само за мен. Акулите бяха макос — бързи хищници с остри носове, с дълги смъртоносни зъби, които стърчаха от устите им. На дължина достигаха около два метра, а една от тях бе още по-дълга. Аз ги наблюдавах с тревога. Най-голямата бързо се приближи към лодката, сякаш се готвеше да нападне, като перката на гърба й стърчеше няколко сантиметра над водата, но точно преди да стигне до нас, потъна и се плъзна под повърхността със страховита грация. Пак се появи, този път не толкова близо, после изчезна. Другите акули останаха по-дълго, като плуваха край лодката на различна дълбочина, някои съвсем видими под повърхността, на една ръка разстояние, други по-надълбоко. Имаше и други риби, едри и дребни, цветни, с различни форми. Може би щях да ги разгледам по-добре, ако вниманието ми не бе привлечено от друго: главата на Портокалка се показа над брезента.
Тя се обърна и сложи ръка върху него с жест, който съвсем точно имитираше начина, по който ние с вас спокойно бихме отпуснали ръка на облегалката на съседния стол. Но животното очевидно не се чувстваше спокойно. С израз на дълбока тъга и скръб то започна да се оглежда, като бавно въртеше глава на всички посоки. Изведнъж приликата на маймуната с човека престана да ми се струва забавна. В зоологическата градина тя беше родила две малки: здрави момчета на пет и осем години, които бяха нейна — и наша — гордост. Нямаше съмнение, че тъкмо за тях мислеше Портокалка, докато се оглеждаше над водата, неволно повтаряйки това, което правех и аз през последните трийсет и шест часа. Тя ме забеляза и не реагира. Аз бях просто друго животно, загубило всичко и осъдено да умре. Изведнъж посърнах.
Тогава съвсем ненадейно хиената се развихри. Цял ден не беше помръдвала от мястото си. Тя сложи предни лапи върху тялото на зебрата, посегна и стисна в челюстите си гънка кожа. Рязко дръпна. От корема на зебрата се изхлузи ивица кожа, тъй както хартията се плъзва при разопаковане на подарък, плавно, но безшумно и с малко по-голямо съпротивление. Кръвта шурна веднага като река. Зебрата се оживи със скимтене, хриптене и пищене, готова да се защитава. Тя заблъска с предни крака и отметна глава назад, като се мъчеше да ухапе хиената, но не можа да стигне хищника. Започна да рита със здравия си заден крак, но не постигна друго, освен да ми покаже откъде е идвало трополенето от предната нощ: копитото й се удряше в лодката. Опитите на зебрата да се защити само караха хиената да ръмжи и хапе още по-ожесточено. В тялото на зебрата зейна огромна рана. Когато позицията й зад гърба на животното вече не я удовлетворяваше, хиената скочи на хълбока му. Започна да поглъща черва и други вътрешности. В това, което правеше, нямаше никакъв ред. Ръфаше тук, лапаше там, видимо опиянена от богатия пир. След като откъсна половината черен дроб, започна да дъвче белезникавия, подобен на балон стомах. Но той беше тежък, а тъй като хълбокът на зебрата беше по-високо от корема, а кръвта бе хлъзгава, хиената започна да се свлича в тялото на жертвата си. Тя пъхна глава до раменете във вътрешностите на зебрата и нагази с предни лапи. Опита се да излезе, но само се плъзна по-надолу. Накрая се намести в положение, в което беше до половината вътре. Започна да яде зебрата жива, този път отвътре.
Жертвата се съпротивляваше все по-вяло. Кръвта започна да тече и през ноздрите й. Веднъж два пъти отметна глава назад, сякаш отправяше молитва към небето — моментът беше крайно омерзителен.
Портокалка не гледаше безразлично отстрани. Тя се бе изправила на пейката в цял ръст. С несъразмерно късите си крака и масивно туловище приличаше на хладилник с разкривени колелца. Но когато вдигна във въздуха гигантските си ръце, видът й стана внушителен. Размахът на ръцете беше по-голям от ръста й: едната ръка се простираше над водата, другата стигаше почти до отсрещния борд на лодката. Тя отвори уста, озъби се, като оголи огромните си кучешки зъби, и започна да реве. Това беше гърлен, мощен, сърдит рев, поразителен за животно, което обикновено бе мълчаливо като жираф. Хиената се стресна не по-малко от мен. Тя се сепна и се отдръпна. Но не за дълго. Започна да гледа втренчено Портокалка, космите по врата и плещите й настръхнаха, опашката щръкна нагоре. Отново скочи върху умиращата зебра. С окървавена уста хиената зина и отвърна на Портокалка с подобен пронизителен вой. Двете животни бяха на около метър едно от друго, с широко отворени усти. Те влагаха цялата си енергия във виенето, като телата им трепереха от усилие. Аз гледах право в гърлото на хиената. Въздухът над Тихия океан, който допреди минута бе изпълнен с шумоленето и шепота на вълните — естествена мелодия, която при по-щастливо стечение на обстоятелствата бих определил като успокоителна, — изведнъж се изпълни с този вцепеняващ шум, подобен на яростна битка с оглушителна стрелба на оръдия и пушки и гръмовни бомбени експлозии. Воят на хиената запълни високия регистър на слуха ми, басовият рев на Портокалка — ниския, и някъде по средата дочувах виковете на безпомощната зебра. Тъпанчетата ми щяха да се пръснат. Слухът ми не можеше да улови нищо повече — нито звук.
Започнах да треперя неудържимо. Бях сигурен, че хиената ще се нахвърли върху Портокалка.
Не можех да си представя, че положението е в състояние да се влоши, но стана точно така. Зебрата беше издухала малко кръв от ноздрите си във водата. След секунди отекна тежък удар по лодката, последван от още един. Водата наоколо гъмжеше от акули. Те търсеха източника на кръвта, лесната плячка. Опашките им проблясваха във водата, главите им се мятаха насам-натам. Лодката се разтресе от удари. Не се страхувах, че ще се обърнем, но се опасявах, че акулите ще пробият металния корпус и ще ни потопят.
При всеки удар животните подскачаха и се оглеждаха тревожно, но това не ги отвлече от основното им занимание да реват едно срещу друго. Бях убеден, че крясъците ще прераснат във физическа разправа. Вместо това след няколко минути те секнаха. Портокалка се обърна с пуфтене и мляскане, а хиената наведе глава и се оттегли зад разкъсаното тяло на зебрата. Като не намериха нищо, акулите спряха да удрят по лодката и постепенно изчезнаха. Накрая се възцари тишина.
Във въздуха се носеше отвратителна задушлива смрад, животинска смесица от мирис на ръжда и изпражнения. Навсякъде имаше кръв, която засъхваше и се превръщаше в плътна червена кора. Наоколо бръмчеше самотна муха — звук, който в съзнанието ми предвещаваше безумие. Никакъв кораб, нищо не се бе появило на хоризонта през този ден, а ето че денят свършваше. Когато слънцето се плъзна под хоризонта, умряха не само денят и бедната зебра, но и семейството ми. След втория залез отчаянието отстъпи място на болката и скръбта. Те бяха мъртви, не можех повече да го отричам. Колко мъчително е да признаеш подобно нещо в душата си! Да загубиш брат означава да загубиш човек, с когото би трябвало заедно да остарееш, който би могъл да ти доведе снаха и племенници — хора, които да населят дървото на живота ти и да създадат нови разклонения. Да загубиш баща означава да се простиш с онзи, от чиито напътствия и помощ се нуждаеш, на когото се крепиш, тъй както клоните се крепят на дървесния ствол. Да загубиш майка — е, това е като да останеш без слънце над главата си. Като да загубиш… Съжалявам, по-добре да спра дотук. Аз легнах на брезента и цяла нощ плаках и скърбих, заровил лице в ръцете си. Хиената прекара по-голямата част от нощта в ядене.
Глава 47
Денят изгря влажен и мрачен, с топъл вятър и небе, покрито с плътно одеяло от сиви облаци, които приличаха на завалян мръсен памук. Морето не се беше променило. То подмяташе лодката нагоре-надолу в монотонен ритъм.
Зебрата беше още жива. Не можех да повярвам. Имаше половинметрова дупка в тялото си, фистула като прясно изригнал вулкан, разпилени полуизядени вътрешности, които блестяха лъскави или матови на светлината, но в най-важните органи, макар и слабо, продължаваше да тупти живот. Движенията й се ограничаваха с тремор в задния крак и периодично примигване. Бях ужасен. Нямах представа, че живо същество би могло да понесе такива страдания и да продължи да живее.
Хиената беше напрегната. Не се готвеше за почивка, въпреки че денят бе започнал. Може би това се дължеше на преяждането: коремът й силно се издуваше. Портокалка също беше в опасно настроение. Тя шаваше нервно и се зъбеше.
Аз останах на мястото си, свит на кълбо до носа. Бях слаб телом и духом. Боях се, че ако опитам да запазя равновесие на греблото, ще падна във водата.
Към обяд зебрата издъхна. Изцъкли очи, напълно равнодушна към периодичните нападения на хиената.
Насилието избухна следобед. Напрежението бе нараснало нетърпимо. Хиената скимтеше. Портокалка сумтеше и шумно мляскаше. Изведнъж жалните им гласове се извиха до оглушителни висоти. Хиената прескочи останките от зебрата и се нахвърли върху орангутана.
Мисля, че обясних колко опасна е хиената. Това беше толкова ясно за мен, че отписах Портокалка още преди да е успяла да реагира. Но я подцених. Подцених решителността й.
Тя удари хищника по главата. Беше поразително. Сърцето ми се изпълни с любов, възхищение и страх. Споменах ли ви, че някога Портокалка е била домашен любимец, коравосърдечно изоставен от индонезийските си собственици? Нейната история е подобна на всички истории на неподходящи домашни любимци. Обикновено става така: животното се купува, когато е малко и сладко. Собствениците му го намират за много забавно. После пораства на размери и на апетит. Оказва се, че е неподатливо на домашно възпитание. Голямата му сила го прави трудно за удържане. Един ден прислужницата издърпва чаршафа от клетката му, защото е решила да го изпере, или детето на шега грабва парче храна от ръцете му — и заради нещо видимо дребно животното се озъбва гневно и подплашва семейството. Още на другия ден домашният любимец се озовава на задната седалка на семейния джип в компанията на човешките си братя и сестри. Джипът влиза в джунглата. Всички в колата се съгласяват, че това е непознато и чудно място. Стигат някоя полянка. Оглеждат я набързо. Изведнъж джипът забръмчава, колелата му хвърлят пръст и животното вижда как всички познати и любими същества го гледат през задното стъкло, докато джипът се отдалечава. Домашният любимец е изоставен. Не разбира. Той е също толкова подготвен за живота в джунглата, колкото и човешките му събратя. Чака ги да се върнат, като се мъчи да овладее паниката, която го обзема. Те не се връщат. Слънцето залязва. Животното бързо изпада в депресия и се отказва от живота. След няколко дни умира от глад и излагане на опасности. Или бива разкъсано от кучета.
Портокалка можеше да бъде едно от тези изоставени животни. Вместо това тя попадна в зоологическата градина на Пондичери. През целия си живот беше внимателна и неагресивна. Имам спомени от детството си за безкрайните й ръце, които ме обгръщаха, за пръстите, дълги колкото дланта ми, които пощеха косата ми. Тя беше млада женска, която проявяваше майчинския си инстинкт. Когато порасна до зряло диво животно, аз я наблюдавах отдалеч. Мислех си, че я познавам достатъчно добре, за да предвидя всяко нейно действие. Мислех, че познавам не само навиците, но и възможностите й. Тази проява на свирепост, на дива смелост ми даде да разбера, че съм грешил. За целия си живот бях опознал само част от нея.
Тя фрасна хиената по главата. И какъв удар само! Главата на хищника се удари в пейката и произведе такъв силен звук, че аз очаквах или пейката, или челюстта му да са счупени. Само след миг хиената отново беше на крака и цялата и козина бе настръхнала колкото космите на главата ми, но сега враждебността й не беше толкова настървена. Тя се отдръпна. Аз бях във възторг. Смелата защита на Портокалка изпълни сърцето ми с победоносно чувство.
То не трая дълго.
Възрастен женски орангутан не може да победи възрастна мъжка петниста хиена. Такава е чистата емпирична истина. Това трябва да е ясно на зоолозите. Ако Портокалка беше мъжки орангутан, ако бе израсла до размерите, които имаше във въображението ми, може би щеше да бъде различно. Но макар да беше едра и охранена в резултат на удобния живот в зоологическата градина, тя не тежеше и петдесет килограма. На размери женските орангутани са наполовина по-малки от мъжките. А и не ставаше въпрос само за тегло и груба сила. Портокалка далеч не беше беззащитна. Всичко се свежда до нагласа и опит. Откъде едно плодоядно животно ще се научи да убива? Откъде ще знае как да хапе, колко силно, колко продължително? Орангутанът може да е по-висок, може да има силни и ловки ръце и дълги кучешки зъби, но щом не знае как да ги използва като оръжие, те не могат да му бъдат от полза. Хиената, която има само силни челюсти, ще надвие маймуната, защото знае какво иска и как да го постигне.
Хищникът се върна. Скочи на пейката и хвана Портокалка за китката, преди тя да е нанесла удар. Портокалка фрасна хиената по главата с другата си ръка, но това само накара нападателя да изръмжи свирепо. Маймуната понечи да захапе, но хиената беше по-бърза. За съжаление, движенията на Портокалка не бяха достатъчно точни и прецизни. Страхът й пречеше. Хиената пусна китката и ловко се насочи към врата й.
Вцепенен от мъка и ужас, аз гледах как Портокалка удря безпомощно хищника по главата и скубе козината му, докато здравите челюсти стискаха врата й. Накрая ми заприлича на нас: очите й и сподавените й стонове изразяваха човешки страх. Тя направи опит да се качи върху брезента. Хиената свирепо я разтърси. Маймуната падна от пейката на дъното на лодката и хищникът заедно с нея. Чувах звуци, но вече не виждах нищо.
Аз бях следващият. Това поне ми беше ясно. Изправих се с известно усилие. Едва виждах от сълзите в очите си. Вече не плачех за семейството си или заради наближаващата смърт. Бях вцепенен до безчувствие и не можех да мисля за тези неща. Аз плачех, защото бях крайно уморен и имах нужда от незабавна почивка.
Направих няколко крачки към ръба на брезента. Макар да беше здраво опънат по краищата на лодката, в средата бе леко провиснал, затова моите три-четири крачки бяха мъчителни, несигурни. При това лодката постоянно се люлееше. В състоянието, в което се намирах, сякаш бях предприел истинско пътешествие. Когато стъпих на средната напречна пейка, твърдостта й ми подейства ободряващо, като че ли бях стъпил на сушата. Стъпих с два крака на пейката и изпитах наслада от своята стабилност. Чувствах се замаян, но тъй като последният миг от живота ми наближаваше, това замайване само подсили усещането ми за страховитото величие на момента. Вдигнах ръце на нивото на гърдите — единственото ми оръжие срещу хиената. Тя ме погледна. Устата й беше кървавочервена. Портокалка лежеше до нея, редом с умрялата зебра. Ръцете й бяха разперени, а късите й крака — събрани и леко отпуснати на една страна. Приличаше на маймунски Христос на Кръста. С изключение на главата. Главата й липсваше. Раната на врата още кървеше. Гледката беше ужасяваща за очите и убийствена за духа. Точно преди да се нахвърля върху хиената, за да събера сили за последната битка, аз погледнах надолу.
Точно между стъпалата си, под пейката, зърнах главата на Ричард Паркър. Беше гигантска. За замъглените ми сетива тя бе с размерите на планетата Юпитер. Лапите му приличаха на томове от енциклопедия „Британика“.
Добрах се до носа на лодката и се свлякох.
Прекарах нощта в състояние на делириум. Мисля, че спах на пресекулки, като постоянно се будех след сънища с тигър.
Глава 48
Ричард Паркър беше наречен така в резултат на чиновническа грешка. Една пантера вилнееше в област Кулна в Бангладеш, точно до Сандарбан. Неотдавна бе отвлякла малко момиченце. Единственото, което намериха, беше малка ръчичка с татуировка, изрисувана с къна върху дланта, и няколко пластмасови гривни. Детето бе седмата жертва на хищника за два месеца. А животното ставаше все по-дръзко. Предишната му жертва беше мъж, нападнат на нивата си посред бял ден. Пантерата го завлякла в гората, където изгризала голяма част от главата му, оглозгала десния му крак и изяла всичките му вътрешности. Намерили тялото му да виси между клоните на едно дърво. Същата нощ селяните сложили пост наблизо с надеждата да причакат пантерата и да я убият, но тя така и не се появила.
Министерството на горите наело професионален ловец. Той си направил малка скришна платформа на дърво край реката, където станали две от нападенията. На брега побил кол и вързал за него една коза. Ловецът чакал няколко нощи. Мислел, че пантерата ще е стар мъжкар с изтъркани зъби, неспособен да улови друго, освен човек. Но една нощ на брега излязъл млад тигър. Женски, с малко тигърче. Козата изблеяла. Странно, но бебето, което изглеждало на не повече от три месеца, не й обърнало внимание. То изтичало до водата и започнало жадно да пие. Майка му го последвала. От глада и жаждата второто е по-неотложно. Едва след като утолила жаждата си, тигрицата тръгнала към козата, за да задоволи и глада си. Ловецът носел със себе си две пушки: едната с истински патрони, другата с паралитични стрели. Това животно не било хищникът, нападнал хората, но в такава близост до човешко селище то представлявало заплаха за жителите му, особено след като имало и малко тигърче. Той взел пушката с парализиращите стрели. Стрелял точно когато тигрицата се нахвърлила върху козата. Тя отстъпила, изревала и избягала. Но стрелите не приспиват полека: те събарят като бутилка силен алкохол. Внезапна проява на активност от страна на животното ги кара да действат още по-бързо. Ловецът извикал помощниците си по радиото. Намерили тигрицата на около двеста метра от реката. Тя била още в съзнание. Задните й крака не се движели и животното се мъчело да запази равновесие с предните. Когато хората се приближили, тигрицата се опитала да избяга, но не успяла. Обърнала се към тях и вдигнала лапа с намерението да ги нарани. Така само загубила равновесие. Паднала на земята и така зоологическата градина на Пондичери се сдобила с два тигъра. Малкото било намерено в храстите наблизо да мяуче от страх. Ловецът, чието име било Ричард Паркър, го взел с голи ръце и като си спомнил как се втурнало към водата да пие, го кръстил Жаден. Но чиновникът на гарата в Хаура явно бил колкото прилежен, толкова и разсеян. Във всички документи, които получихме за тигърчето, черно на бяло пишеше, че името му е Ричард Паркър, уловено от човек със собствено име Жаден и фамилно име Няма. Баща ми добре се посмя, а тигърчето си остана Ричард Паркър.
Така и не разбрах дали ловецът Жаден Няма е успял да улови пантерата.
Глава 49
На сутринта не можех да помръдна. От умората бях залепнал за брезента. Дори мисленето ме съсипваше. Наложих си да разсъждавам трезво. Постепенно, бавно, като керван камили през пустинята, някои мисли започнаха да се свързват в нишка.
Денят беше същият като вчерашния — топъл и мрачен, с надвиснали облаци и лек бриз. Това бе първата мисъл. Лодката плавно се люлееше — още една.
За пръв път се замислих за прехраната си. От три дни насам не бях слагал в уста нито капка вода и нито залък, а не бях и мигвал. Това очевидно обяснение за общата ми отпадналост ме успокои донякъде.
Ричард Паркър все още беше на борда. Всъщност той се намираше точно под мен. Невероятно е, че подобен факт се нуждаеше от потвърждение, но едва след дълъг размисъл, след като подходих от различни ъгли и гледни точки, аз заключих, че това не е сън, нито илюзия, нито откъслечен спомен, нито приумица, нито каквато и да било друга неистина, а сигурен, достоверен факт, установен от мен в състояние на слабост и силна превъзбуда. Щях да се уверя в истинността му веднага щом се почувствам достатъчно добре, за да огледам лодката.
Как в продължение на два дни и половина бях пропуснал да забележа двестакилограмов тигър в спасителна лодка с дължина осем метра — това беше загадка, над която щях да си блъскам главата по-късно, когато имах повече сили. Със сигурност Ричард Паркър беше най-едрият гратисчия — от гледна точка на пропорциите — в историята на корабоплаването. Ако се пресметнеше дължината му от върха на носа до края на опашката, той заемаше близо една трета от дължината на плавателния съд.
Може би си мислите, че в този момент съм загубил всяка надежда. Така беше. В резултат на това аз се мобилизирах и се почувствах много по-добре. Такива неща се случват постоянно на спортни състезания, нали? В тениса аутсайдерът започва добре, но скоро загубва самоувереност в играта. Шампионът побеждава всички наред. Но във финалния сет, когато аутсайдерът няма какво да губи, той се отпуска, става спокоен, дързък. Изведнъж започва да играе отлично и шампионът с мъка успява да спечели последните точки. Така стана и с мен. Струваше ми се слабо вероятно да се справя с хиена, но Ричард Паркър така видимо ме превъзхождаше, че дори нямаше смисъл да кроя каквито и да било планове. С тигър на борда не ми оставаше друго, освен да се простя с живота. След като бях наясно с това, спокойно можех да се погрижа за пресъхналото си гърло.
Може би тъкмо по тази причина оцелях в онази сутрин, защото буквално умирах от жажда. След като думата „жажда“ се открои в главата ми, не можех да мисля за нищо друго, сякаш самата дума имаше непоносимо солен вкус и колкото повече си я повтарях, толкова по-лошо ставаше. Бях чувал, че нуждата от въздух превъзхожда потребността от вода. Само за няколко минути, бих казал. След няколко минути човек умира, а с него — и неприятното усещане на задушаване. Докато жаждата е нещо крайно мъчително. Вижте: Исус умрял на Кръста от задушаване, но единствената му молба била за вода. След като жаждата е толкова нетърпима, че дори Божието Въплъщение се оплаква от нея, представете си въздействието й върху простосмъртния. Аз имах чувството, че ще полудея. Никога не бях изпитвал по-мъчително физическо усещане от онзи отвратителен лепкав вкус в устата, онази нетърпима сухота в гърлото, чувството, че кръвта ми се е превърнала в гъст сироп, който тече едва-едва. Наистина в сравнение с това тигърът ми се струваше дреболия.
И така, аз отхвърлих всички мисли за Ричард Паркър и безстрашно тръгнах на оглед за прясна вода.
Пръчката за търсене на вода в съзнанието ми трепна, щом си спомних, че се намирам на истинска спасителна лодка и че на такава лодка не може да няма запаси от храна и вода. Това предположение ми се виждаше напълно разумно. Та кой капитан би допуснал такъв елементарен пропуск в осигуряване безопасността на своя екипаж? Нямаше съмнение. На борда със сигурност имаше вода. От мен се искаше само да я намеря.
А това означаваше, че трябва да се размърдам.
Добрах се до средата на лодката, до ръба на брезента. Придвижването беше трудно. Имах чувството, че се изкачвам по склона на вулкан и че ми предстои да надникна отвъд ръба в кипящия казан от оранжева лава. Легнах по корем. Внимателно източих врат. Надникнах точно толкова, колкото беше необходимо. Не видях Ричард Паркър. Хиената обаче се виждаше изцяло. Тя отново бе застанала зад останките от зебрата. И гледаше право към мен.
Аз вече не се страхувах от нея. Тя беше на около десет крачки от мен и въпреки това сърцето ми не подскочи. Присъствието на Ричард Паркър се оказа полезно поне от тази гледна точка. Да се страхувам от едно жалко куче, когато наоколо има тигър, беше като да се пазя от трески, когато край мен падат дървета. Изпитах силен гняв към хиената.
— Грозно, отвратително създание! — промърморих аз.
Единственото, което ми попречи да стана, да замахна с тояга и да я съборя от лодката, бе липсата на достатъчно сила и тояга, не и недостиг на смелост.
Дали хиената усети нещо? Дали си каза: „Свръх животното ме наблюдава, по-добре да не мърдам“? Не знам. Във всеки случай тя не помръдна. Всъщност дори наведе глава, сякаш искаше да се скрие от мен. Но нямаше смисъл да се крие. Скоро щеше да си получи заслуженото.
Присъствието на Ричард Паркър обясняваше странното поведение на останалите животни. Сега беше ясно защо хиената се е напъхала в това абсурдно тясно пространство зад зебрата и защо е чакала толкова дълго, преди да я убие. Страхувала се е от по-силното животно и не е смеела да посегне към храната му. Напрегнатото временно примирие между Портокалка и хиената, както и отлагането на моята смъртна присъда несъмнено се дължаха на същото: пред този опасен хищник всички ние бяхме плячка и това беше обичайно поведение за животните плячка. Изглежда, присъствието на тигъра ме бе спасило от хиената — чист пример за скачане от тигана в огъня.
Но най-силното животно не се държеше като най-силно животно, затова хиената си беше позволила някои волности. Пасивното поведение на Ричард Паркър в продължение на три дълги дни се нуждаеше от обяснение. Аз можех да го обясня само по два начина: седиране и морска болест. Баща ми редовно упояваше животните за намаляване на стреса. Възможно ли беше да е упоил Ричард Паркър непосредствено преди потъването на кораба? Дали шокът от корабокрушението — шумът, падането в морето, усилието да доплува до лодката — не бе засилил действието на упойващото вещество? Дали Ричард Паркър не страдаше от морска болест? Това бяха единствените възможни обяснения, които ми идваха наум.
Скоро загубих интерес към този въпрос. Единствено водата ме вълнуваше.
Аз тръгнах на оглед из спасителната лодка.
Глава 50
Тя беше точно метър дълбока, два метра и половина широка и осем метра дълга. Знам го, защото така пишеше с черни букви на една от страничните седалки. Освен това се съобщаваше, че вместимостта на спасителната лодка е максимум тридесет и двама души. Щеше да е весело, ако бяхме толкова, нали? Само че ние бяхме трима и лодката ми се струваше ужасно претъпкана. Тя имаше симетрична форма, със заоблени, почти еднакви краища. Кърмата се познаваше по това, че имаше малък рул, наподобяващ задно съответствие на кила, докато особеното на носа — освен мен — беше удължението с най-тъжната, най-безличната форма в историята на корабостроенето. Алуминиевият корпус бе скрепен с нитове и боядисан в бяло.
Така изглеждаше спасителната лодка отвън. Вътре не беше толкова просторна, колкото би могло да се очаква, заради страничните пейки и баласта. Страничните пейки бяха разположени по цялата дължина на лодката и се срещаха при носа и кърмата, като образуваха крайните пейки, приблизително триъгълни по форма. Всички те представляваха горната повърхност на запечатаните баластни резервоари. Страничните пейки бяха петдесет сантиметра широки, а крайните — малко повече от метър в дълбочина, в резултат на това откритото пространство на спасителната лодка беше шест метра дълго и метър и половина широко. Получаваше се, че Ричард Паркър разполага с територия от девет квадратни метра. Това пространство се разделяше от три напречни пейки, една, от които бе счупена от зебрата. Тези пейки бяха шестдесет сантиметра широки и поставени на равни разстояния една от друга. Издигаха се на шестдесет сантиметра от дъното на лодката — височината, с която Ричард Паркър разполагаше, преди да си удари главата в тавана, така да се каже, в случай че се намираше отдолу. Под брезента той имаше още трийсет сантиметра — разстоянието между планшира, на който беше опънат, и пейките, общо деветдесет сантиметра, достатъчно, за да стои изправен. Подът, направен от тесни ошлайфани дъски, беше равен и вертикалните страни на баластните резервоари образуваха прав ъгъл с него. Затова беше странно, че лодката имаше заоблени краища и страни, защото отвътре бе правоъгълна.
Изглежда, оранжевото — този приятен индуистки цвят — е цветът на спасението, защото цялата лодка отвътре, а също брезентът, спасителните жилетки, поясът, греблата и почти всички други предмети на борда бяха оранжеви. Дори пластмасовите свирки без топченца вътре бяха оранжеви.
Думите „Цимцум“ и „Панама“ бяха изписани от двете страни на носа с едър печатен шрифт на латиница.
Брезентът беше дебел, импрегниран и груб при продължителен допир с кожата. Беше отметнат така, че откриваше пространството точно до средната напречна пейка. Едната напречна пейка оставаше скрита под брезента, в бърлогата на Ричард Паркър, средната пейка се намираше непосредствено под ръба, на открито, а третата лежеше счупена под мъртвата зебра.
Имаше шест прореза за гребла, — образни вдлъбнатини в планшира, предназначени да ги задържат на място, и само пет гребла, тъй като бях загубил едното, докато се опитвах да пропъдя Ричард Паркър. Три от тях бяха оставени на едната странична пейка, едно — на отсрещната, а последното ми служеше за спасителен стълб на носа. Съмнявах се в ползата от тези гребла като средства за придвижване. Спасителната лодка не беше маневрена. Беше тежка, тромава като конструкция, предназначена за бавно плаване, не за навигация, макар че може би ако бяхме тридесет и двама души, за да се редуваме, сигурно щяхме да напредваме забележимо.
Тези подробности, както и много други, не ми направиха впечатление веднага. Започнах да ги забелязвам с времето по силата на необходимостта. Случваше се да мисля, че съм изпаднал в най-отчайващото възможно положение, когато някоя дреболия, някой детайл изникваше в полезрението ми и ми се откриваше в съвсем нова светлина. Той преставаше да бъде предишната дреболия и се превръщаше в най-важното нещо на света, което щеше да спаси живота ми. Това се повтаряше отново и отново. Колко вярно е, че необходимостта е майка на изобретателността, колко вярно!
Глава 51
Но при първия подробен оглед на лодката аз не забелязах детайла, който ми беше необходим. Повърхността на кърмата и страничните пейки образуваха равна, непрекъсната повърхност, както и стените на баластните резервоари. Подът беше поставен направо върху корпуса, под него нямаше свободно пространство. Нямаше съмнение: никъде не се виждаше нито шкафче, нито сандък, нито какъвто и да било контейнер. Само равни, гладки оранжеви повърхнини.
Високото ми мнение за капитаните и корабните снабдители се разколеба. Надеждите ми за оцеляване рухнаха. Жаждата остана.
Ами ако провизиите бяха на носа, под брезента? Аз се завъртях и запълзях обратно. Чувствах се пресъхнал като гущер. Натиснах брезента. Беше здраво опънат. Ако повдигнех края му, щях да се добера до всичко, складирано отдолу. Но това означаваше да направя пролука в бърлогата на Ричард Паркър.
Нямаше място за колебание. Жаждата ме подтикваше да действам. Аз внимателно издърпах греблото изпод брезента. Сложих спасителния пояс на кръста си. Поставих греблото напречно на носа. Наведох се над планшира и с палци откачих въжето, което придържаше брезента, от една от куките на корпуса. Доста се измъчих. Но след като успях с първата кука, с втората и третата бе по-лесно. Същото направих и от другата страна на носа. Брезентът провисна под лактите ми. Аз лежах върху него по очи, краката ми сочеха към кърмата.
Отметнах го малко. Усилията ми тутакси бяха възнаградени. Носът беше като кърмата: имаше пейка в края. А отгоре, само на няколко сантиметра от върха на носа, като диамант блестеше закопчалка. Забелязах очертанията на капак. Сърцето ми се разтуптя. Отметнах още малко брезента. Надникнах отдолу. Капакът имаше формата на триъгълник със заоблени върхове, деветдесет сантиметра широк и шестдесет сантиметра в дълбочина. В този момент забелязах оранжева маса. Бързо вдигнах глава. Но оранжевото нещо не се движеше и изглеждаше някак странно. Надникнах отново. Не беше тигър. Беше спасителна жилетка. В дъното на бърлогата на Ричард Паркър имаше няколко спасителни жилетки.
По тялото ми полазиха тръпки. Между спасителните жилетки откъслечно, като между листа, за пръв път пряко, недвусмислено, с ясно съзнание забелязах Ричард Паркър. Виждаха се само хълбоците и част от гърба му. Жълтеникави, раирани, направо огромни. Легнал по корем, той гледаше към кърмата. Беше неподвижен, с изключение на равномерното повдигане на ребрата отстрани. Примигнах — не можех да повярвам, че е толкова близо. Беше на около шестдесет сантиметра под мен. Ако протегнех ръка, можех да докосна задницата му. И между нас нямаше нищо, освен тънък брезент — преграда, която лесно можеше да се заобиколи.
Бог да ми е на помощ! Никоя молитва не е била по-страстна и същевременно по-безшумна. Аз лежах абсолютно неподвижен.
Трябваше да намеря вода. Пъхнах ръка отдолу и предпазливо освободих закопчалката. Повдигнах капака. Под него се откри шкафче.
Преди малко ви споменах за това как дреболиите могат да се окажат спасителни. Ето една такава: капакът бе закрепен с панти на около два сантиметра от ръба на пейката, а това означаваше, че при отварянето си той се превръщаше в бариера, която преграждаше тридесетсантиметровото разстояние между брезента и пейката, през което Ричард Паркър можеше да се добере до мен, след като избута настрана спасителните жилетки. Отворих капака, докато опря в поставеното напреки гребло и ръба на брезента. Стъпих на върха на носа с лице към лодката и сложих единия си крак на ръба на отвореното шкафче, а другия на капака. Ако Ричард Паркър ме нападнеше отдолу, щеше да блъсне капака. Този тласък щеше да ме предупреди за опасността и същевременно да ме събори във водата със спасителния пояс на кръста. Ако той минеше от другата страна, като се изкатереше на брезента откъм кърмата, аз щях да го забележа навреме и пак да скоча във водата. Огледах около спасителната лодка. Не видях перки на акули.
Погледнах надолу между краката си. Стори ми се, че ще припадна от радост. В отвореното шкафче блестяха лъскави нови-новенички неща. О, какво удоволствие изпитах при вида на предметите, произведени, изработени, сътворени от човешка ръка! Този миг на материалистично откровение ме изпълни с неизразима наслада — опияняваща смесица от надежда, изненада, стъписване, вълнение, благодарност, всичко слято в едно, — несравнима с нито една Коледа, рожден ден, сватба, Дивали или други събития в живота ми, свързани с раздаването на подаръци. Наистина бях пиян от щастие.
Погледът ми веднага падна върху това, което търсех. Дали в бутилка, метална или картонена кутия, опаковката на водата може да се разпознае безпогрешно. На тази спасителна лодка виното на живота бе поднесено в бледожълти консервени кутии, които приятно лягат на дланта. На етикета с черни букви пишеше: „Питейна вода“. Производителите бяха Ейч Пи Фудс Лед. Съдържанието беше 500 мл. Имаше доста от тези кутии, твърде много, за да се преброят на око.
С трепереща ръка посегнах и взех една. Беше прохладна на допир и тежеше. Разтръсках я. Балончетата въздух вътре глухо избълбукаха. Щях да се отърва от адската си жажда. При мисълта за това пулсът ми се ускори. Трябваше само да отворя кутията.
Сепнах се. Как да направя това?
Имаше консервена кутия — не можеше да няма и отварачка. Погледнах в шкафчето. Там имаше безброй неща. Започнах да се ровя из тях. Губех търпение. Мъчителното очакване наближаваше безплодния си завършек. Трябваше да пия веднага — иначе щях да умра. Не можех да намеря търсения инструмент. Но нямаше време за безполезно раздразнение. Трябваше да действам. Можех ли да пробия кутията с нокти? Опитах се. Не можех. Със зъби? Не си струваше дори да опитвам. Погледнах през планшира. Куките на брезента. Къси, затъпени, солидни. Аз коленичих на пейката и се наведох напред. Като държах кутията с две ръце, рязко я ударих в една от куките. Прилична вдлъбнатина. Повторих. Нова вдлъбнатина в съседство с първата. След още няколко удара успях. Появи се бисерна капчица вода. Облизах я. Обърнах кутията и заудрях отсрещния й ръб в куката, за да се получи още една дупка. Блъсках като луд. Пробих по-голяма дупка. Седнах на планшира. Поднесох кутията към лицето си. Отворих уста. Надигнах кутията.
Чувствата ми може и да са измислени, но трудно могат да бъдат описани. През пулсиращото ми пресъхнало гърло в тялото ми се вля чиста, сладка, превъзходна, кристално прозрачна вода. Тя бе течен живот. Аз пресуших златистата кутия до последната капка, като още дълго смуках през дупката, за да уловя и последната останала влага. Въздъхнах дълбоко, хвърлих кутията през борда и взех друга. Отворих я по същия начин като първата и пак така бързо пресуших съдържанието й. Втората кутия също излетя през борда и аз отворих нова. Скоро и тя изчезна в океана. Отворих още една. Изпих четири кутии — два литра от този несравним нектар — и едва тогава спрях. Може би ще си помислите, че такова бързо поглъщане на голямо количество вода след продължителна жажда е разстроило храносмилателната ми система. Нищо подобно! Никога през живота си не се бях чувствал толкова добре. Да бяхте пипнали челото ми! То беше влажно от пресни, чисти, освежителни капчици пот. Всичко у мен — чак до порите на кожата ми — ликуваше.
Бързо ме обзе усещане за блаженство. Устата ми бе мокра и гладка. Забравих болката на пресъхналото гърло. Кожата ми се отпусна. Ставите ми се движеха с по-голяма лекота. Сърцето ми затупка като весел тъпан и кръвта потече по вените ми като върволица коли на връщане от сватбено празненство, които с надути клаксони си проправяха път през града. Мускулите ми отново станаха силни и гъвкави. Главата ми се избистри. Аз наистина се връщах от смъртта към живота. И завръщането беше славно, славно беше. Казвам ви, да се напиеш с алкохол е грозно, но да се напиеш с вода е благородно и вдъхновяващо. В продължение на няколко минути аз тънех в блажено усещане за пълнота.
И изведнъж се почувствах празен. Опипах корема си. Беше твърд и хлътнал. Малко храна щеше да ми дойде добре. Масала досаи с кокосова паста — ммм! Или още по-добре — уутопем! М-мм! Поднесох ръце към устата си — идли! Само мисленото произнасяне на думата предизвика рязка болка в челюстите ми и устата ми се напълни със слюнка. Дясната ми ръка помръдна. Сякаш сама посегна и почти се докосна до вкусните сплескани топки варен ориз във въображението ми. Пръстите ми потънаха в горещата маса, от която се вдигаше пара… Оваляха една топка в сос… Поднесоха я към устата ми… Аз започнах да дъвча… Болката беше непоносима!
Погледнах в шкафчето за някаква храна. Намерих картонени кутии със стандартен порцион „Седем океана“, дошли отдалеч, от непознатия Берген, Норвегия. С него трябваше да наваксам за деветте пропуснати хранения плюс всевъзможните дребни лакомства, които майка ми бе взела със себе си. Той представляваше половинкилограмова тухла, твърда, тежка, в сребриста вакуумна опаковка, на която бяха изписани инструкции на дванадесет езика. Надписът на английски съобщаваше, че порционът се състои от осемнадесет висококалорични, хранителни бисквити, изпечени от пшеница, животинска мас и глюкоза, и че не бива да се изяждат повече от шест на двадесет и четири часа. Жалко за маста, но предвид необичайните обстоятелства вегетарианската ми същност трябваше просто да си запуши носа и да го преглътне.
Отгоре на тухлата пишеше „Откъсни“, черна стрелка сочеше ъгъла на опаковката. Ъгълът лесно поддаде и остана между пръстите ми. Отвътре изпаднаха девет правоъгълни блокчета, увити в хартия. Разгънах едното. То се пречупи надве. Две почти квадратни бисквити, бледи на цвят и с приятен аромат. Захапах едната. Боже, кой би помислил? Никога не бях предполагал. Това беше тайна, крита от мен досега: норвежката кухня бе най-добрата на света! Тези бисквити бяха изключително вкусни. Бяха ароматни и приятни за небцето, нито твърде сладки, нито твърде солени. Чупеха се между зъбите ми с приятно хрускане. Примесени със слюнка, те образуваха зърнеста кашица, която беше истинска наслада за езика и устата ми. А когато преглъщах, стомахът ми възкликваше: „Алилуя!“
Целият пакет изчезна за няколко минути и вятърът отнесе парчетата опаковъчна хартия. Хрумна ми да отворя още един, но размислих. Малко въздържание нямаше да ми навреди. Всъщност след половин килограм бисквити стомахът ми тежеше.
Реших да разузная какво точно съдържа ковчежето със съкровища пред мен. Шкафчето беше просторно, по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. То стигаше до самото дъно на лодката и влизаше малко под страничните пейки. Спуснах крака вътре и седнах на ръба му с гръб към носа. Преброих картонените кутии със „Седем океана“. Бях изял един пакет, оставаха тридесет и един. Съгласно инструкциите всяка кутия от половин килограм трябваше да стигне на един корабокрушенец за три дни. Това означаваше, че имам запаси от храна, с които да изкарам — 31×3-93 дни! В инструкциите също така се казваше, че корабокрушенците трябва да се ограничават с половин литър вода на двадесет и четири часа. Тук имаше 124 кутии. Всяка съдържаше по половин литър вода. Следователно, аз имах вода за 124 дни. Никога простата аритметика не ме беше изпълвала с такава радост.
С какво друго разполагах? Припряно се зарових в шкафчето и започнах да вадя предмет след предмет. Всеки от тях, независимо за какво служеше, ми се струваше чудесен и ми даваше утеха. Изпитвах такава потребност от компания и съчувствие, че трудът, вложен в направата на всеки един от тези предмети за масово потребление, ми се струваше проява на особено внимание лично към мен. Непрекъснато мърморех: „Благодаря! Благодаря! Благодаря!“
Глава 52
След обстоен преглед аз съставих пълен списък:
• 192 таблетки против морска болест
• 124 метални кутии прясна вода, всяка от по 500 милилитра, общо 62 литра
• 32 найлонови торбички за случаи на повръщане
• 31 картонени кутии хранителен порцион, 500 грама всеки, общо 15.5 килограма
• 16 вълнени одеяла
• 12 слънчеви дестилатора около 10 оранжеви спасителни жилетки, към всяка по една оранжева свирка без топче, окачена на връв
• 6 ампули морфин със спринцовки
• 6 ръчни сигнални ракети
• 5 плаващи гребла
• 4 парашутни сигнални ракети
• 3 плътни прозрачни найлонови чувала, всеки с вместимост около 50 литра
• 3 отварачки за консерви
• 3 стъклени мензури за пиене
• 2 кутии непромокаем кибрит
• 2 плаващи оранжеви димки
• 2 средно големи оранжеви пластмасови кофи
• 2 плаващи оранжеви кофички за изгребване на вода
• 2 универсални пластмасови контейнера с херметическо затваряне
• 2 правоъгълни жълти гъби
• 2 плаващи синтетични въжета, всяко с 50 метра дължина
• 2 неплаващи синтетични въжета с неопределена дължина, но всяко поне 30 метра дълго
• 2 комплекта риболовни принадлежности с куки, корда и тежести
• 2 харпуна с много остри куки
• 2 морски котви
• 2 брадвички
• 2 контейнера за събиране на дъждовна вода
• 2 химикалки с черно мастило
• 1 найлонова товарна мрежа
• 1 твърд спасителен пояс с вътрешен диаметър 40 сантиметра и външен диаметър 80 сантиметра, с въже
• 1 голям ловен нож с масивна дръжка, заострен връх, равен от единия край и назъбен от другия, привързан с дълго въже към една халка в шкафчето
• 1 комплект принадлежности за шиене с прави и извити игли и здрав бял конец
• 1 аптечка в непромокаемо пластмасово куфарче
• 1 сигнално огледало
• 1 пакет китайски цигари с филтър
• 1 голямо блокче черен шоколад
• 1 наръчник за оцеляване при корабокрушение
• 1 компас
• 1 бележник от 98 страници с широки редове
• 1 момче с пълен комплект леко облекло, с изключение на една изгубена обувка
• 1 петниста хиена
• 1 бенгалски тигър
• 1 спасителна лодка
• 1 океан
• 1 Бог
Изядох четвърт шоколад. Разгледах един от контейнерите за събиране на дъждовна вода. Това приспособление приличаше на обърнат чадър с достатъчно широк улей и свързана с него гумена тръба.
Аз скръстих ръце и ги опрях в спасителния пояс, отпуснах глава и потънах в дълбок сън.
Глава 53
Спах цяла сутрин. Събудих се обзет от тревога. Изобилието от храна, вода и почивка, които бях дал на отслабения си организъм, ми вдъхнаха нови сили да живея и същевременно да осъзная колко отчаяно е положението ми. Събудих се с ясното съзнание за реалното присъствие на Ричард Паркър. На спасителната лодка имаше тигър. Трудно ми беше да повярвам, но знаех, че ми се налага. Налагаше ми се да се спася.
Хрумна ми да скоча през борда и да заплувам, но тялото ми отказваше да помръдне. Бях на стотици мили от най-близката суша, ако не и на хиляди. Не можех да преплувам такова разстояние дори със спасителен пояс. С какво ще се храня? Какво ще пия? Как ще се пазя от акулите? Как ще се топля? Как ще знам накъде да плувам? По този въпрос нямаше и следа от съмнение: да изоставя спасителната лодка беше равносилно на смърт. А да остана на борда? Той щеше да ме нападне като типична котка — безшумно. Преди да се опомня, щеше да ме захапе за тила или гръкляна и да ги пробие със зъбите си. Нямаше да мога да говоря. Кръвта ми щеше да изтече безславно, без предсмъртен монолог. Можеше да ме убие и като ме затисне с една от грамадните си лапи и ми прекърши врата.
— Аз ще умра — промърморих с треперещи устни.
Очакването на смъртта е достатъчно ужасно, но още по-лошо е продължителното очакване, когато имаш време ясно да осъзнаеш колко щастлив си бил и колко щастлив би могъл да бъдеш. Тогава с поразителна яснота разбираш колко много губиш. Мисълта за това те изпълва с потискаща тъга, несравнима с никоя кола, която лети неумолимо към теб, или вода, която ще те погълне. Чувството е наистина мъчително. Думите „татко“, „майка“, „Рави“, „Индия“, „Уинипег“ отекнаха в главата ми с неизразима горчивина.
Предавах се. И щях да се предам, ако изведнъж не чух глас някъде от дълбините на душата си. Гласът каза: „Аз няма да умра. Отказвам да умра. Ще преживея този кошмар. Ще надвия обстоятелствата, колкото и неумолими да са. Досега оцелях — като по чудо. Сега ще превърна чудото в рутина. Всеки ден ще се случват смайващи неща. Ще положа всички необходими усилия. Да, докато Бог е с мен, аз няма да умра. Амин.“
На лицето ми се изписа мрачна решителност. Макар и да прозвучи нескромно, в този момент открих, че в мен има достатъчно сила и ожесточение, за да живея. Това не е нещо очевидно, поне за мен. Някои от нас си отиват от живота с въздишка на примирение. Други се борят известно време, после губят надежда. Трети — сред които съм и аз — никога не се предават. Те се борят и борят, и борят. Ние се борим, независимо от цената, от загубите, които понасяме в битката, от това колко невероятен изглежда успехът. Борим се до самия край. Това няма нищо общо със смелостта. То е част от същността ни, неспособност да се отказваме. Може да е чисто и просто глупава жажда за живот.
В същия миг Ричард Паркър започна да ръмжи, сякаш дотогава изчакваше да стана достоен съперник. Сърцето ми се сви от страх.
— Бързо, човече, бързо — изхриптях аз. Трябваше да се организирам, да съставя план за оцеляването си. Нямах и секунда за губене. Нуждаех се от скривалище, и то веднага. Сетих се за греблото, което бях закрепил на носа. Но сега брезентът там беше повдигнат и нямаше какво да го държи изправено. А и не бях напълно сигурен, че като висях на края на гребло, наистина бях в безопасност от Ричард Паркър. Той лесно можеше да се пресегне и да ме хване. Трябваше да измисля нещо друго. Умът ми работеше трескаво.
Направих си сал. Ако си спомняте, греблата не потъваха. А аз имах и спасителни жилетки, и твърд пояс.
Със затаен дъх затворих шкафчето и бръкнах под брезента за останалите гребла, оставени под страничните пейки. Ричард Паркър забеляза движенията ми. Наблюдавах го през спасителните жилетки. Докато издърпвах всяко от греблата — можете да си представите колко внимавах, — той нервно шаваше. Но не се обърна. Аз издърпах три гребла. Четвъртото лежеше напречно на брезента. Повдигнах капака на шкафчето, за да затворя прохода към леговището на Ричард Паркър.
Имах четири плаващи гребла. Разположих ги на брезента около спасителния пояс така, че да образуват квадрат. Салът ми приличаше на игра на кръстчета и нулички с кръгче в средата за първи ход.
Сега идваше ред на опасната част. Трябваха ми спасителните жилетки. Ръмженето на Ричард Паркър бе прераснало в гърлено боботене, от което въздухът трепереше. Хиената му отвръщаше със скимтене, пронизително пресекливо скимтене — сигурен признак, че нещо ще се случи.
Нямах избор. Трябваше да действам. Отново свалих капака на шкафчето. Спасителните жилетки бяха на една ръка разстояние. Някои опираха в Ричард Паркър. Хиената започна да вие.
Аз посегнах към най-близката спасителна жилетка. Трудно ми беше да я уловя, ръката ми трепереше неудържимо. Издърпах жилетката. Ричард Паркър като че ли не забеляза. Измъкнах още една. И още една. Имах чувството, че ще припадна от страх. Едва дишах. Ако се наложи, казах си, ще скоча през борда с тези спасителни жилетки. Измъкнах още една, последна. Имах четири.
Като придърпвах греблата едно по едно, аз ги промушвах през отворите за ръцете в жилетките — пъхах през единия, изваждах през другия, — така че да закрепя спасителните жилетки за четирите страни на сала. После ги зашнуровах от горе до долу.
Извадих от шкафчето едно от плаващите въжета. С помощта на ножа отрязах четири парчета. Здраво завързах краищата на греблата там, където се срещаха. Ех, да знаех повече техники за връзване на възли! На всеки край вързах по десет възела и пак се страхувах, че греблата могат да се развържат. Работех трескаво, като през цялото време се проклинах за глупостта си. На борда имаше тигър, а аз бях изгубил три дни и три нощи, през които можех да се спася!
Отрязах още четири парчета от плаващото въже и завързах спасителния пояс за всяка от четирите страни на квадрата. Промуших въжето на пояса през отворите в спасителните жилетки, покрай греблата, като допълнителна предпазна мярка, в случай че салът се разпадне на части.
Сега хиената виеше оглушително.
Остана ми да направя само едно. Боже, дай ми време, молех се аз. Взех останалото въже. На самия нос на лодката, близо до върха, имаше дупка. Аз промуших единия край на въжето през нея и го завързах. Сега трябваше само да вържа другия край за сала и щях да бъда спасен.
Хиената млъкна. Сърцето ми спря за миг и след това заби тройно по-бързо. Обърнах се.
— Исусе, Марийо, Мохамед и Вишну!
Пред мен се разкри гледка, която няма да забравя до края на дните си. Ричард Паркър се бе подал навън изправен в цял ръст. Беше на около петнадесет крачки от мен. О, колко огромен беше! Краят на хиената наближаваше, а заедно с него — и моят. Стоях като вцепенен, парализиран, омагьосан от това, което ставаше пред мен. Кратките ми наблюдения на взаимоотношенията между диви животни на свобода в спасителна лодка ме караха да очаквам суматоха и шумен протест, когато се стигне до кръвопролитие. Но всичко стана съвсем безшумно. Хиената умря без вой и скимтене, а Ричард Паркър я уби, без да издаде и звук. Огненочерният хищник изскочи изпод брезента и се нахвърли върху хиената. Тя се бе облегнала на пейката на кърмата, точно зад останките от зебрата, и стоеше неподвижно, като хипнотизирана. Дори не понечи да се отбранява. Вместо това се сви на пода и вдигна предна лапа в безполезен жест на защита. Погледът в очите й изразяваше ужас. Масивната раирана лапа се стовари върху туловището й. Ричард Паркър стисна с челюсти врата на хиената. Изцъклените й очи се разшириха. Чух органично изпращяване, когато гръбнакът се прекърши. Хиената се разтресе. Погледът й стана празен. Свърши се.
Ричард Паркър я пусна и изрева. Но някак тихо, вглъбено и с нежелание. Той дишаше тежко, с изплезен език.
Облиза се. Разтърси глава. Подуши мъртвата хиена. Погледна нагоре и подуши въздуха. Опря предни лапи в пейката и се надигна. Задните му крака бяха широко разкрачени. Люлеенето на лодката, макар и леко, явно не му се нравеше. Той погледна над планшира в безкрайната вода. Нададе нисък, злостен вой. Отново подуши въздуха. Бавно обърна глава. Завъртя я — още, още, — докато погледът му се спря върху мен.
Иска ми се да опиша какво стана после — не какво видях, с което може би бих се справил, а какво почувствах. Мястото, от което наблюдавах Ричард Паркър, ми даваше възможност да го видя в цялото му великолепие: откъм гърба, полуизправен, обърнал глава. Позата му изглеждаше някак преднамерена, като осъзнато, дори търсено внушение в произведение на изящното изкуство. И какво изящество, каква внушителност! Той беше мощен, но същевременно пъргав и грациозен. Беше невероятно мускулест, но хълбоците му бяха стройни, а лъскавата козина висеше свободно върху скелета. Тялото му, ярко ръждивооранжево, набраздено от черни вертикални ивици, притежаваше несравнима красота, съчетана хармонично, като по вкуса на моделиер, с чисто бели гърди и корем и черни пръстени по дългата опашка. Главата му бе голяма и кръгла, украсена с великолепни бакенбарди, стилна козя брадичка и най-изящните мустаци в котешкия свят, гъсти, дълги и бели. Отгоре стърчаха малки изразителни уши със съвършена заоблена форма. Муцуната му имаше цвят на морков, носът беше широк, с розов връх и раздути ноздри. Край него черни вълнообразни линии образуваха екстравагантни, но ненатрапчиви шарки: те не привличаха вниманието така, както единствената част от муцуната, незасегната от тях — горната част на носа, яркорижа и гладка, която лъщеше с почти ослепителен блясък. Белите петна над очите, по страните и около устата приличаха на довършителни акценти, нанесени с лекота, достойна за танцьор на катхакали. В резултат на това муцуната на тигъра напомняше крила на пеперуда, в нея имаше нещо древно и китайско. Но когато кехлибарените му очи се спряха на моите, погледът в тях беше напрегнат, хладен и неумолим, без следа от небрежност или симпатия, изразяваше самообладание, готово всеки момент да премине в гняв. Ушите му трепнаха и се завъртяха. Горната му устна се повдигна и се отпусна. Жълтите кучешки зъби, които се оголиха за кратко, бяха дълги колкото най-дългия пръст на ръката ми.
Всички косми по тялото ми настръхнаха, обезумели от страх.
Точно в този миг се появи мишката. На страничната пейка незнайно откъде изникна малка кафява мишка и уплашено се заозърта. Ричард Паркър изглеждаше не по-малко стъписан от мен. Мишката скочи на брезента и се втурна към мен. Като видях това, от страх и изненада краката ми се огънаха и аз направо паднах в шкафчето. За мое учудване животното мина през частите на импровизирания сал, скочи върху мен и се изкатери на върха на главата ми. Аз почувствах как забива малките си нокти в скалпа ми в отчаян опит да се спаси.
Ричард Паркър следеше с поглед мишката. Сега очите му се взираха в главата ми.
Тялото му плавно се обърна, за да продължи движението на главата, предните му лапи се наместиха на страничната пейка. Тигърът скочи на дъното на лодката с поразителна лекота. Виждах горната част на главата му, гърба и дългата завита опашка. Ушите му бяха прилепнали плътно към главата. С три крачки стигна до средата на лодката. Без усилие се надигна и постави предните си лапи върху прегънатия край на брезента.
Беше най-много на десет крачки от мен. Главата, гърдите, лапите му — огромни, огромни! Зъбите — наредени като войска в устата му. Той се готвеше да скочи върху брезента. Смъртта ми беше неизбежна.
Но непривичната мекота на брезента го обезпокои. Тигърът колебливо натисна с лапи. Огледа се тревожно — не му допадаше и перспективата да се озове на такова силно осветено и открито място. А люлеенето на лодката също го караше да се чувства неудобно. За кратко Ричард Паркър се поколеба.
Аз грабнах мишката и я хвърлих към него. Гледката на летящия гризач още е пред очите ми — с разперени лапи и щръкнала опашка, тъничък продълговат скротум и миниатюрен анус. Ричард Паркър само зина и мишката с писък потъна в устата му като бейзболна топка в ръкавицата на кечъра. Голата миша опашчица изчезна между зъбите му като засмукана спагета.
Подаръкът ми като че ли го задоволи. Той отстъпи и се прибра под брезента. Краката ми тутакси възвърнаха силата си. Аз скочих и отново вдигнах вратата на шкафчето, за да затворя откритото пространство между пейката и брезента.
Дочух сумтене и шум от влачене на тяло. От движението лодката леко се заклати. След малко се чу мляскане. Надникнах под брезента. Тигърът стоеше в средата на лодката. Ядеше хиената лакомо, на големи хапки. Едва ли щях да имам друга възможност. Аз посегнах и издърпах останалите спасителни жилетки — общо шест, — както и последното гребло. С тях салът щеше да стане по-здрав. Мимоходом долових миризма. Не беше острият мирис на котешка урина. Приличаше на повърнато. На дъното на лодката имаше петно. Сигурно Ричард Паркър бе повръщал. Значи наистина го мъчеше морска болест.
Завързах края на дългото въже за сала. Сега спасителната лодка и салът бяха съединени. След това прикачих по една спасителна жилетка от двете страни на сала, откъм дъното. Друга привързах към спасителния пояс, за да закрие дупката в средата и да служи за седалка. Последното гребло пригодих за подпора за краката, като го закрепих от едната страна на сала на около половин метър разстояние от пояса и вързах за него последната спасителна жилетка. Докато работех, пръстите ми трепереха, дишах напрегнато и припряно. Проверявах всички възли по няколко пъти.
Огледах морето. Само големи плавни вълни. Без пяна. Вятърът беше слаб и постоянен. Погледнах надолу. Имаше риби: едри риби с издадени чела и много дълги гръбначни перки — дорадос — и по-малки, стройни и дълги, които ми бяха неизвестни, и още по-дребни. Имаше и акули.
Свалих сала от лодката във водата. Ако по някаква причина не се задържеше на повърхността, с мен беше свършено. Той изящно легна на водата. Всъщност спасителните жилетки плаваха така, че дърпаха греблата и пояса нагоре. Но сърцето ми потъна в петите. Веднага щом салът падна във водата, всички риби се пръснаха, с изключение на акулите. Те останаха. Бяха три или четири. Едната направо се пъхна под сала. Ричард Паркър изръмжа.
Почувствах се като пленник, който пиратите се готвеха да хвърлят в морето.
Придърпах сала към лодката, доколкото стърчащите краища на греблата позволяваха. Протегнах се и опрях ръце в спасителния пояс. През „пролуките“ в дъното на сала — по-правилно би било да ги нарека зеещи дупки — се виждаха бездънните води на океана. Отново чух Ричард Паркър да ръмжи. Хвърлих се по корем върху сала. Останах да лежа така, без да смея да помръдна. Очаквах всеки момент салът да се преобърне. Или някоя акула да промуши нос между спасителните жилетки и греблата и да ме захапе. Нищо такова не се случи. Салът натежа, легна плътно на водата и се заклати, краищата на греблата потънаха под повърхността, но конструкцията тромаво заплава. Акулите се приближиха, но не посмяха да ме докоснат.
Усетих леко подръпване. Салът се завъртя. Аз вдигнах глава. Между лодката и сала вече имаше разстояние от около дванайсет метра и въжето се беше изпънало. То се обтягаше все повече, докато накрая изскочи над водата. Гледката ме изпълни със силна тревога. Бях напуснал спасителната лодка, за да се спася. Сега повече от всичко исках да се върна. Плаването със сал беше твърде несигурно. Достатъчно беше акула да прегризе въжето или някой възел да се развърже, или да ме връхлети голяма вълна — и с мен бе свършено. В сравнение със сала лодката сега ми се струваше безкрайно уютна и сигурна.
Аз предпазливо се обърнах по гръб. Седнах. Дотук приспособлението се държеше. Подпората за краката изглеждаше стабилна. Но салът беше прекалено малък. Имаше място само колкото да се седне, нищо повече. Тази играчка, този миниатюрен, микроскопичен сал можеше да свърши работа за някое езеро, но не и за Тихия океан. Аз хванах въжето и задърпах. Колкото повече се приближавах към лодката, толкова по-бавно дърпах. Когато съвсем я наближих, чух мляскането на Ричард Паркър. Продължаваше да яде.
Изминаха дълги минути в колебание.
Седях на сала. Не виждах какво друго можех да направя. Изборът ми се ограничаваше с висене на гребло над тигър или седене над акули. Много добре знаех колко опасен е Ричард Паркър. Акулите, от друга страна, още не се бяха показали като опасни. Проверих възлите, с които въжето се крепеше за лодката и за сала. Отпуснах го, докато се отдалечих от лодката на около десет метра — разстояние, което приблизително уравновесяваше страховете ми: прекалената близост до Ричард Паркър и прекалената отдалеченост от лодката. Останалото въже — към два метра — омотах около греблото, поставено като подпора за краката. Ако се наложеше, лесно можех да го отпусна.
Денят беше към края си. Заваля дъжд. През целия ден беше облачно и топло. Сега температурата спадна, а дъждът бе обилен и студен. Навсякъде около мен шумно падаха тежки капки прясна вода и се губеха в морето, като къдреха повърхността му. Отново задърпах въжето. Когато наближих носа на лодката, коленичих и се улових за върха. Набрах се на ръце и предпазливо надзърнах над планшира. Ричард Паркър не се виждаше.
Бързо бръкнах в шкафчето. Грабнах един от контейнерите за дъждовна вода, един найлонов плик с вместимост петдесет литра, одеяло и наръчника за оцеляване. С трясък затворих шкафчето. Нямах намерение да тряскам вратата — исках само да опазя ценностите си от дъжда, — но тя се изплъзна от мокрите ми пръсти. Това беше груба грешка. Освен че се показах пред Ричард Паркър, като свалих преградата между нас, аз вдигнах силен шум и привлякох вниманието му. Той стоеше приведен над хиената. Моментално обърна глава. Много животни особено се дразнят, когато ги безпокоят по време на хранене. Ричард Паркър изрева. Стисна челюсти. Върхът на опашката му щръкна като наелектризиран. Аз паднах върху сала и може би по-скоро от ужас, отколкото от вятъра и подводното течение, пред очите ми разстоянието между сала и лодката рязко се увеличи. Отпуснах въжето докрай. Очаквах Ричард Паркър да се хвърли от лодката, да прескочи разстоянието до сала и зъбите и ноктите му да се забият в мен. Не откъсвах очи от лодката. Колкото повече се взирах, толкова по-непоносимо ставаше очакването.
Той не се появи.
Когато най-сетне разпънах контейнера за събиране на дъждовна вода над главата си и пъхнах крака в найлоновия плик, вече бях мокър до кости. А одеялото се беше намокрило още при падането ми върху сала. Въпреки това се загърнах с него.
Нощта се спусна над мен. Всичко наоколо потъна в непрогледен мрак. Само равномерното подръпване на въжето ми подсказваше, че все още съм вързан за лодката. Морето, на сантиметри под мен и все пак твърде далеч, за да го видя, подхвърляше сала. Водата крадешком промушваше пръсти през пролуките и ме мокреше отдолу.
Глава 54
Цяла нощ валя. Аз я прекарах в ужасно безсъние. Беше шумно. Дъждът барабанеше по контейнера за събиране на вода и от всички страни, сякаш иззад мрака, се чуваше съскане, като че ли се намирах сред гнездо на ядосани змии. Променливият вятър обръщаше посоката на дъждовните капки, така че отделни части от тялото ми тъкмо започваха да изсъхват и да се затоплят и после отново подгизваха. Аз местех контейнера за дъждовна вода и след минути неприятно се изненадвах, когато посоката на вятъра отново се променяше. Опитвах се да запазя поне гърдите си топли и сухи — там бях скътал наръчника за оцеляване, — но влагата се разпростираше с безмилостно упорство. През цялата нощ треперих от студ. Непрекъснато се тревожех, че салът ще се разпадне, че възлите, които ме свързват с лодката, няма да издържат, че ще ме нападне акула. Постоянно ги проверявах пипнешком, като се мъчех да разгадая състоянието им, тъй както слепец чете Брайлово писмо.
С напредването на нощта дъждът се усилваше, а морето ставаше все по-бурно. Въжето към лодката се обтягаше по-рязко отпреди, люлеенето беше по-силно и неравномерно. Салът продължаваше да се държи на повърхността, като се надигаше с всяка вълна, но нямаше борд и водата минаваше безпрепятствено през него, обливаше ме, както речна вода мие камък. Морската вода беше по-топла от дъждовната, но през тази нощ нито частица от мен не остана суха.
Поне имах какво да пия. Не бях особено жаден, но се насилвах да пия. Контейнерът за дъждовна вода приличаше на разтворен чадър, обърнат наопаки от вятъра. Дъждът се стичаше в центъра, където имаше дупка. Тя беше свързана с торбичка от плътен прозрачен найлон посредством гумена тръбичка. Отначало водата имаше вкус на гума, но дъждът бързо изплакна контейнера и вкусът й се подобри.
През тези дълги, студени, мрачни часове, когато невидимият дъжд барабанеше оглушително, а морето съскаше, беснееше и ме подхвърляше като сламка, една-едничка мисъл ме занимаваше: мисълта за Ричард Паркър. Аз кроях всевъзможни планове да се отърва от него и да завладея спасителната лодка.
План номер едно: да го бутна от лодката. Какво щях да спечеля от това? Дори ако успеех да избутам през борда живо кръвожадно животно с тегло двеста килограма, тигрите са отлични плувци. В Сандарбан има свидетелства за тигри, преплували десет километра в открито бурно море. Ако неочаквано се намереше във водата, Ричард Паркър с лекота щеше да доплува до лодката, да се изкатери на борда и да ме накара да платя за предателството си.
План номер две: да го убия с шестте ампули морфин. Но нямах представа как ще му се отразят. Дали щяха да стигнат, за да го умъртвя? И как точно щях да вкарам морфина в тялото му? Бегло си представях, че може би ще го изненадам за миг, точно както някога са изненадали майка му, за да я заловят — но изненадата да му държи толкова дълго, че да му направя шест последователни инжекции… Невъзможно. Можех единствено да го убода с игла и в отговор да получа удар, който ще ми отнесе главата.
План номер три: да го нападна, с каквото оръжие имам подръка. Смехотворно. Аз не бях Тарзан. Бях жалка, слаба, вегетарианска форма на живот. В Индия хората ходеха на лов за тигри, възседнали големи слонове и въоръжени с мощни пушки. Какво можех да направя аз тук? Да изстрелям сигнална ракета в муцуната му? Да се нахвърля върху него с по един харпун във всяка ръка и нож между зъбите? Да го убия с правите и извити игли за шиене? Ако изобщо успеех да го раня, това щеше да бъде голям успех. В отговор той щеше да ме разкъса на парчета, орган по орган. Защото ако има нещо по-опасно от здраво и силно животно, то е ранено животно.
План номер четири: да го удуша. Имах въже. Ако застанех на носа, хвърлех въжето към кърмата и успеех да го метна на врата му, щях да започна да дърпам, а той щеше да се втурне към мен. И така в опита си да ме хване щеше да се задуши. Изобретателен, самоубийствен план.
План номер пет: да го отровя, да го подпаля, да го изпържа с ток. Как? С какво?
План номер шест: да го уморя от глад и жажда. Трябваше само да оставя безмилостните закони на природата да свършат работата си и щях да бъда спасен. Да го чакам да умре от глад и жажда не изискваше никакво усилие от моя страна. Аз разполагах с храна и вода за месеци напред. Какво имаше той? Само няколко мъртви животни, които скоро щяха да изгният. Какво щеше да яде след това? И което е още по-важно, откъде щеше да вземе вода? Той можеше да издържи седмици без храна, но никое животно, колкото и силно да е, не може да живее дълго без вода.
В мен проблесна мъждива искрица надежда, като пламък от свещ в тъмна нощ. Имах план, при това добър. Трябваше само да оцелея, за да го приведа в действие.
Глава 55
Слънцето изгря и положението се влоши. Защото сега, когато мракът си отиде, аз можех да видя това, което преди само усещах — плътната завеса дъжд, стоварила се на главата ми от невидима височина, и вълните, които ме връхлитаха една след друга.
С угаснал поглед, изтръпнал и разтреперан от студ, стиснал с една ръка контейнера за дъждовна вода, а с другата ръба на сала, аз продължавах да чакам.
След известно време внезапно, с категоричност, подчертана от тишината, която последва, дъждът спря. Небето се проясни и вълните като че ли се разотидоха заедно с облаците. Промяната настъпи толкова бързо и радикално, както когато минаваш граница между различни държави на сушата. Сега сякаш плавах в друг океан. Скоро в небето остана само слънцето, а океанът като гладка кожа отразяваше светлината в милиони огледала.
Бях скован, измъчен от болка и умора, смътно благодарен за това, че съм още жив. В главата ми се въртяха думите „план номер шест, план номер шест, план номер шест“, повтаряха се като мантра и ме успокояваха донякъде, макар че колкото и да се напрягах, не можех да си спомня в какво точно се състоеше план номер шест. Постепенно топлината започна да достига до костите ми. Затворих контейнера за дъждовна вода. Загърнах се в одеялото и се свих на кълбо така, че нито една част от мен да не се докосва до водата. Потънах в сън. Не знам колко дълго съм спал. Когато се събудих, наближаваше обед и беше горещо. Одеялото бе почти изсъхнало. Бях спал дълбоко, макар и кратко. Подпрях се на лакът.
От всички страни ме ограждаше равен, гладък безкрай, безгранична панорама в синьо. Нямаше нищо, на което да се спре погледът ми. Тази шир ме порази като неочакван удар в корема. Отпуснах глава зашеметен. Салът ми беше смехотворна играчка. Малко пръчки и корк, привързани с парчета въже. Водата се процеждаше през всяка пролука. От дълбините отдолу и птица би се главозамаяла. Погледнах към лодката. Приличаше на орехова черупка. Крепеше се на повърхността на водата, както пръсти на ръба на скала. Беше само въпрос на време гравитацията да я завлече надолу.
Моят брат по съдба се показа. Опря се на планшира и погледна към мен. Внезапната поява на тигър е стряскаща във всяка обстановка, но тук това важеше още повече. Поразителният контраст между яркооранжевата му раирана козина и невъзмутимото бяло на корпуса на лодката беше невероятно красив. Изтощените ми сетива се изостриха до крайност. Колкото и просторен да бе Тихият океан, който ни заобикаляше, изведнъж разстоянието между нас ми се стори нищожно, без никаква преграда от решетки или стена.
„План номер шест, план номер шест, план номер шест“ — припряно нашепваше вътрешният ми глас. Но в какво се състоеше план номер шест? О, да. Убиване с глад и жажда. Стратегическо изчакване. Бездействие. Да оставя нещата да се случат сами. Безмилостните закони на природата. Неумолимият ход на времето и изчерпването на ресурсите. Това беше план номер шест.
В съзнанието ми като гневен вик отекна една мисъл: Глупак, идиот! Празноглавец! Безмозъчен бабуин! План номер шест е най-лошият възможен план! Сега Ричард Паркър се страхува от морето. За него то означава смърт. Но когато обезумее от жажда и глад, той ще надвие страха си и ще направи всичко, за да задоволи потребностите си. Ще преодолее това разстояние. Ще плува колкото е необходимо, само и само да настигне сала и плячката върху него. А колкото до жаждата, забрави ли, че тигрите в Сандарбан пият солена вода? Наистина ли мислиш, че организма ти ще издържи по-дълго от неговите бъбреци? Казвам ти, опиташ ли се да го умориш от глад и жажда, ще загубиш войната! Ще умреш! „Ясно Ли Ти Е?“
Глава 56
Трябва да кажа няколко думи за страха. Това е единственият истински враг на живота. Само страхът може да надвие живота. Той е хитър, коварен противник — о, колко добре знам това! Няма никаква почтеност, не зачита закони и условности, няма милост. Търси най-слабото ви място и го намира със завидна лекота. Винаги тръгва от съзнанието. В един момент се чувствате спокойни, самоуверени, щастливи. В следващия страхът, маскиран като ненатрапчиво съмнение, се промъква в съзнанието ви като крадец. Съмнението се сблъсква с недоверието и последното се мъчи да го пропъди. Но недоверието е слабо въоръжен пехотинец. Съмнението го отстранява без проблем. Започвате да се тревожите. На помощ идва здравият разум. Ставате по-уверени. Здравият разум е отлично екипиран и въоръжен по последната дума на техниката. Но за голямо ваше учудване въпреки превъзходната си тактика и поредица от безспорни победи той е повален. Чувствате се слаби, разколебани. Тревогата ви придобива страховити размери.
След това страхът се залавя изцяло с тялото ви, което вече усеща, че става нещо нередно. Дъхът ви започва да пърха като птица, червата ви се гърчат като змии. Езикът ви се сковава, докато зъбите тракат неистово. Ушите заглъхват. Мускулите започват да треперят, сякаш ги е нападнала малария, а коленете се огъват като в странен танц. Сърцето се стяга неимоверно, а сфинктерът се отпуска твърде много. Така е и с цялото ви тяло. Всяка частица от вас излиза от строя по свой начин. Само очите продължават да работят. Те остават да гледат втренчено в страха.
Трескаво вземате прибързани решения. Пропъждате последните си съюзници: надеждата и вярата. Тогава побеждавате сам себе си. Страхът, който не е нищо повече от внушение, се наслаждава на триумфа си над вас.
Това трудно се описва с думи. Защото страхът, истинският страх, онзи, който ви разтърсва до мозъка на костите, който изпитвате в мига, когато застанете лице в лице със собствената си смърт, разяжда съзнанието ви като гангрена: той протяга пипалата си към всичко, засяга дори думите, с които говорите за него. Затова ви се налага да положите неимоверни усилия, за да ги изречете. Трябва да се борите с всички сили, за да го озарите със светлината на думите. Защото не го ли направите, ако страхът ви се превърне в безмълвен мрак, от който се мъчите да избягате и може би дори съумявате да забравите, вие сте уязвими пред бъдещите му атаки, защото така и не сте се изправили срещу победилия ви противник.
Глава 57
Самият Ричард Паркър ме успокои. Това е ироничното в моята история — че тъкмо този, който ме уплаши до смърт в началото, ми вдъхна спокойствие, даде ми цел, може би дори усещане за цялост.
Той ме гледаше втренчено. След известно време осъзнах какво означава погледът му. Бях израснал с това. С погледа на доволно животно, което ви съзерцава иззад решетките със същия вид, с който ние с вас бихме седели на маса в ресторанта след обилна вечеря, когато идва време за разговори и оглеждане на присъстващите. Явно Ричард Паркър се беше нахранил до насита с хиената и бе утолил докрай жаждата си с дъждовна вода. Устните му не трепваха, не се зъбеше, не ръмжеше. Просто ме съзерцаваше, наблюдаваше ме с мрачен, но не и заплашителен вид. Продължаваше да върти уши и да обръща глава. Беше съвсем… по котешки. Приличаше на пухкава, едра, дебела котка, двестакилограмов сладък домашен любимец.
От ноздрите му се разнесе звук, подобен на сумтене. Наострих уши. Звукът се повтори. Останах зашеметен. Пръхтеше ли?
Тигрите издават най-различни звуци. Сред тях има няколко вида рев и ръмжене, като най-силно е може би онова „аоррр“ с цяло гърло, което обикновено издават мъжките, а също и разгонените женски през размножителния период. Този вик се разнася надалеч и предизвиква абсолютно вцепенение, ако го чуете отблизо. Тигрите ръмжат, когато ги стреснете, във внезапен, рязък изблик на гняв, който ви кара тутакси да подскочите и да побегнете, ако не сте замръзнали на място. Когато нападат, те надават гърлен откъслечен рев, подобен на кашлица. Виенето, което използват за заплаха, също е гърлено, но, по-дълбоко. Освен това тигрите съскат и се зъбят с ръмжене, което в зависимост от предизвикалото го чувство звучи или като шумолене на опадали есенни листа, но малко по-звучно, или, когато е гневно, като бавно отваряне на гигантска врата с ръждясали панти — и в двата случая кръвта ви замръзва в жилите. Тигрите издават и други звуци. Те сумтят и стенат. Също така мъркат, макар и не толкова мелодично и монотонно, колкото дребните котки, и то само когато издишат. (Само дребните котки могат да мъркат и при вдишване, и при издишване. Това е един от характерните белези, които отличават едрите котки от дребните. Друга разлика е, че само едрите могат да ръмжат. Това е хубаво. Боя се, че популярността на домашната котка би намаляла значително, ако малките котенца ръмжаха в знак на неудоволствие.) Тигрите дори мяукат подобно на домашните котки, но по-гръмогласно и дълбоко, недотам окуражително, за да подкани човек да се наведе и да ги вземе на ръце. Освен това тигрите могат да мълчат дълго и величествено.
Аз съм израснал с всички тези звуци. Не бях чувал само пръхтене. Ако изобщо знаех за него, то е защото моят баща ми беше разказвал. Той бе чел описания на котешко пръхтене в специализираната литература. Но само веднъж го беше чувал — при едно делово посещение в зоологическата градина на Мисор, във ветеринарната лечебница, където млад тигър се лекуваше от пневмония. Това е най-тихият от всички тигърски звуци, пъшкане през носа, което изразява симпатия и дружелюбни намерения.
Ричард Паркър повтори звука, като този път извъртя глава. Изглеждаше така, сякаш иска да ми зададе въпрос.
Аз го погледнах, изпълнен със смесица от страх и учудване. Като видях, че няма непосредствена заплаха, дишането ми се успокои, сърцето ми престана да блъска в гърдите и постепенно започнах да се отпускам.
Трябваше да го дресирам. Едва сега осъзнах необходимостта от това. Въпросът не беше кой от двама ни ще оцелее, а как да оцелеем заедно. Ние бяхме в една лодка, в едно положение. Щяхме да оживеем или да умрем заедно. Той можеше да загине при злополука или да умре от глад и жажда, но би било глупаво да разчитам на това. По-вероятно беше да се случи най-лошото: просто с времето силата и издръжливостта му на животно да надвие крехкия ми човешки организъм. Само ако успеех да го дресирам, можех с хитрост да направя така, че той да умре пръв, в случай че събитията приемеха такъв тъжен обрат.
Но има още нещо. Ще бъда напълно откровен с вас. Ще ви разкрия една тайна: донякъде аз се радвах, че Ричард Паркър е с мен. В известна степен ми се искаше Ричард Паркър изобщо да не умира, защото ако това се случеше, аз щях да остана сам с отчаянието си — далеч по-опасен спътник от тигъра. Ако все още имах воля за живот, то бе благодарение на Ричард Паркър. Той не ме оставяше да мисля за семейството си и за трагичното си положение. Караше ме да се боря за живота си. Мразех го за това и в същото време му бях благодарен. Още съм му благодарен. Това е самата истина: без Ричард Паркър днес аз нямаше да бъда жив, за да ви разкажа историята си.
Огледах хоризонта. Нима това не беше съвършената циркова арена, неизбежно кръгла, без нито едно ъгълче, в което да се скрие? Погледнах морето. Нима водите не представляваха идеален източник на заплахи, които да го карат да се подчинява? Погледът ми падна върху свирката, която висеше на една от спасителните жилетки. Нима тя не можеше да замени камшик, който да го принуди да върви в кръг? Какво ми липсваше за дресирането на Ричард Паркър? Време? Можеха да минат седмици, преди някой кораб да ме забележи. Разполагах с всичкото време на света. Решителност? Нищо не може да ви направи по-решителни така, както крайната нужда. Познания? Та нали бях син на директор на зоологическа градина! Награда? Има ли по-голяма награда от живота? По-страшно наказание от смъртта? Погледнах Ричард Паркър. Паниката ме беше напуснала. Бях овладял страха. На дневен ред беше оцеляването.
Нека роговете засвирят. Нека барабаните забият. Представлението започва. Аз станах на крака. Ричард Паркър забеляза. Не беше лесно да запазя равновесие. Поех дълбоко дъх и се провикнах:
— Дами и господа, момчета и момичета, заемете местата си! Побързайте, побързайте! Нали не искате да закъснеете? Седнете удобно, отворете очи, разтворете сърцата си и се пригответе за чудеса. Пред вас за забавление и развлечение, за поука и назидание ще се разиграе представлението, което сте чакали цял живот, Най-Великото Представление На Света! Готови ли сте за чудото? Да? Добре тогава. Те са невероятно послушни. Виждали сте ги в студените, заснежени гори. Виждали сте ги в гъстите, влажни тропически джунгли. Виждали сте ги в голите полусухи, полупустинни области. Виждали сте ги в блатата сред мангрови дървета. Наистина те се вписват във всяка обстановка. Но никога не сте ги виждали на място, подобно на това. Дами и господа, момчета и момичета, без повече думи, за мен е удоволствие и чест да ви представя Плаващия Индо-Канадски Транстихоокеански Цирк На Пи Пате-Е-Е-Л! Ту-Ту-Ту-У-У! Ту-Ту-Ту-У-У!
Със сигурност взех ума на Ричард Паркър. При първото надуване на свирката той се сви и изръмжа. Ха! Да го видя сега как ще скочи във водата! Само да посмее!
— Ту-Ту-Ту-У-У! Ту-Ту-Ту-У-У! Ту-У-У!
Той изрева и драсна с нокти във въздуха. Но не се хвърли във водата. Може би не се страхуваше от морето, когато изнемогваше от глад и жажда, но сега изпитваше страх, от който аз можех да се възползвам.
— Ту-Ту-Ту-У-У! Ту-Ту-Ту-У-У! Ту-Ту-У-У!
Ричард Паркър отстъпи назад и легна на дъното на лодката. Първият тренировъчен сеанс завърши. Това беше изключителен успех. Аз престанах да надувам свирката и тежко се отпуснах върху сала задъхан и изтощен.
И така възникна следният
План номер седем: да го оставя жив.
Глава 58
Извадих наръчника за оцеляване. Страниците му бяха все още мокри. Внимателно ги разгърнах. Наръчникът беше написан от офицер от Британския кралски флот. Съдържаше множество практични съвети за това как да оцелеете в морето след корабокрушение. Сред тях имаше следните наставления:
• Винаги четете внимателно инструкциите.
• Не пийте урина. Нито морска вода. Нито птича кръв.
• Не яжте медузи. Нито риби с бодли. Нито такива, които имат уста като папагалски човки или които се надуват като балони.
• Притискането на очите на рибата я парализира.
• Със здраво тяло се печели битка. Ако някой от корабокрушенците е ранен, добронамереното, но неправилно лечение е вредно. Невежеството е най-лошият лекар, докато почивката и сънят са най-добрите медицински сестри.
• Ставайте да се разтъпчете поне по пет минута на всеки час.
• Избягвайте ненужните физически натоварвания. Празният ум обаче води до отчаяние, затова умът трябва постоянно да търси леки занимания. Игрите на карти, на въпроси и отговори и „опиши какво виждаш“ са превъзходни прости форми на забавление. Пеенето е друг сигурен начин за повдигане на духа. Особено препоръчително е навиването на прежда.
• Зелените води са по-плитки от сините.
• Внимавайте с облаци в далечината, които приличат на планини. Оглеждайте се за зеленина. В крайна сметка кракът е единственият сигурен инструмент за определяне на суша.
• Не плувайте. Това изхабява енергията ви. Освен това спасителният плавателен съд се носи по-бързо, отколкото вие можете да плувате. Да не говорим за опасностите от някои морски обитатели. Ако ви е горещо, по-добре намокрете дрехите си.
• Не уринирайте в дрехите си. Не рискувайте да получите обрив заради краткотрайно затопляне.
• Покривайте се. Стоенето на открито може да бъде по-смъртоносно от жаждата или глада.
• Ако не губите твърде много вода при прекомерно потене, организмът може да издържи до четиринадесет дни без вода. Ако изпитвате жажда, смучете копче.
• Костенурките се ловят лесно и са отлична храна. Кръвта им е полезно, хранително, безсолно питие, месото им е вкусно и засищащо, мазнината им има различни приложения, а яйцата от костенурка са истински деликатес за корабокрушенеца. Внимавайте с челюстите и ноктите.
• Не сваляйте флага на самочувствието. Бъдете обезсърчени, но не победени. Помнете: духът преди всичко. Ако имате воля да живеете, ще живеете. На добър час!
Имаше и няколко много загадъчни реда, посветени на науката и изкуството на навигацията. Научих, че хоризонтът, погледнат от метър и половина височина в ясен ден, е на четири километра далечина.
Съветът да не се пие урина беше напълно излишен. Никой, когото са наричали Писоар в детството му, не би поднесъл чаша с урина към устата си, дори ако се намира сам в спасителна лодка насред Тихия океан. А гастрономичните предписания само потвърдиха предположението ми, че англичаните не знаят значението на думата „храна“. Иначе наръчникът представляваше завладяващ памфлет за това как да се предпазим от мариноване в солена вода. Само една важна тема не беше засегната: установяване взаимоотношения на господство и подчинение с едри хищни бозайници.
Трябваше да съставя тренировъчна програма за Ричард Паркър. Трябваше да му дам да разбере, че аз съм по-силният тигър и че неговата територия се ограничава с дъното на лодката между пейката на кърмата, страничните и средната напречна пейка. Трябваше да му внуша, че горната част на брезента и носът на лодката, ограден от неутралната територия, която представляваше средната пейка, са мои и абсолютно забранени за него.
Скоро трябваше да започна да ловя риба. Нямаше да мине много време и Ричард Паркър щеше да изяде животинските трупове. В зоологическата градина възрастните лъвове и тигри ядяха средно четири-пет килограма месо на ден.
Имаше още много неща, които трябваше да свърша. Трябваше да си направя подслон. Ако Ричард Паркър прекарваше повечето време под брезента, за това имаше основателна причина. Продължителното стоене на открито, излагането на слънце, вятър, дъжд и морски пръски беше изморително, и не само за тялото, но и за ума. Та нали преди малко бях прочел, че престоят на открито бързо може да причини смърт? Трябваше да си направя някакъв навес.
Трябваше да привържа сала към лодката с второ въже, за всеки случай, ако първото се скъса или се развърже.
Трябваше да подсиля сала. Засега се държеше на водата, но беше почти необитаем. Трябваше да го направя удобен за пребиваване, докато дойде време да се пренеса за постоянно на лодката. Например трябваше да изнамеря начин да се пазя от водата. Цялата ми кожа се беше набръчкала и подула от постоянната влага. Трябваше да променя това. А и трябваше да измисля как да складирам разни неща на сала.
Трябваше да престана да се надявам, че някой кораб ще ме види и ще ме спаси. Не биваше да разчитам на чужда помощ. Оцеляването трябваше да започне от мен. От личния си опит научих, че най-голямата грешка на корабокрушенеца е да се надява твърде много и да прави твърде малко. Оцеляването започва от онова, което ви е подръка, в непосредствена близост до вас. Да се взираш в далечината със смътна надежда е равносилно на това да проспиш живота си.
Толкова неща трябваше да свърша.
Огледах празния хоризонт. Имаше безкрайно много вода. А аз бях съвсем сам. Съвсем сам.
От очите ми рукнаха горчиви сълзи. Зарових лице в скръстените си ръце и заридах. Положението ми беше явно безнадеждно.
Глава 59
Сам или не, изгубен или не, започнаха да ме мъчат глад и жажда. Дръпнах въжето. Усетих леко напрежение. Достатъчно беше да охлабя хватката си и въжето се изплъзваше, като разстоянието между сала и лодката се увеличаваше. Значи лодката се движеше по-бързо от сала и го теглеше след себе си. Отбелязах този факт, без да мисля за него. Мислите ми бяха заети с поведението на Ричард Паркър.
По всичко личеше, че се намира под брезента.
Задърпах въжето, докато се изравних с носа. Протегнах ръце и се улових за планшира. Докато стоях приведен, готов за бързо плячкосване на шкафчето, минаха няколко вълни, които ме наведоха на размисъл. Сега, когато салът плаваше редом с лодката, аз забелязах, че тя е променила посоката на движение. Вече стоеше не перпендикулярно на вълните, а успоредно и се полюшваше от една страна на друга — люлеене, което предизвикваше неприятно усещане в стомаха. Изведнъж осъзнах причината за тази промяна: когато се движеше на разстояние от лодката, салът действаше като котва, която я теглеше назад и я обръщаше с носа към вълните. Разбирате ли, вълните и постоянните ветрове обикновено са перпендикулярни едни на други. Така че ако вятърът я тласка напред, но котвата я тегли назад, лодката ще се завърти, докато предостави най-малко съпротивление на вятъра — тоест, докато се обърне по посока на вятъра и под прав ъгъл на вълните. В резултат на това се получава люлеене от носа към кърмата, което е далеч по-поносимо, отколкото от една на друга страна. Сега, когато салът плаваше до лодката, ефектът на тегленето беше премахнат и нямаше какво да обърне лодката по посоката на вятъра. Затова тя се завъртя напречно на него и се залюля.
Това може да ви изглежда незначителна подробност, но то спаси живота ми и накара Ричард Паркър да съжалява.
Сякаш в потвърждение на откритието ми той изрева. Ревът прозвуча някак тъжно, неопределено доверчиво и страдалчески. Може и да беше добър плувец, но не го биваше като моряк.
Все още имах шанс.
Сякаш за да не се самозабравя по отношение на умението си да го манипулирам, тогава аз получих дискретно, но страховито предупреждение за това какъв противник имам насреща си. Той беше толкова магнетично жизнен, толкова обаятелен в животинската си сила, че около него нямаше място за други форми на живот. Тъкмо се готвех да стъпя на носа, когато чух тихо тупване. Видях как нещо дребно падна във водата до мен.
Беше хлебарка. Тя се задържа секунда-две на повърхността и после ненаситната уста на дълбините я погълна. Друга хлебарка падна във водата. В следващата минута още десетина хлебарки изпопадаха от двете страни на носа. Една риба ги изяде.
Последните сухоземни форми на живот напускаха лодката.
Аз надзърнах предпазливо над планшира. Първото, което видях, беше голяма хлебарка, скрила се в една от гънките на брезента над пейката на носа. Може би беше патриархът на клана. Започнах да я разглеждам, странно заинтригуван. Когато реши, че моментът е настъпил, тя разпери крилца, вдигна се във въздуха с бръмчене, направи кратка обиколка над лодката, сякаш за да се увери, че никой повече не е останал, и литна през борда към смъртта си.
Сега бяхме само двамата. За пет дни цялата популация от орангутани, зебри, хиени, мишки, мухи и хлебарки беше заличена. С изключение на бактериите и червеите, които вероятно продължаваха да обитават останките на животните, на спасителната лодка нямаше други форми на живот, освен Ричард Паркър и мен.
Това не беше утешителна мисъл.
Надигнах се и със затаен дъх отворих капака на шкафчето. Съзнателно не надникнах под брезента от страх, че погледът ми ще привлече вниманието на Ричард Паркър като крясък. Едва след като капакът опря в брезента, аз позволих на сетивата си да се насочат към онова, което се намираше отдолу.
До носа ми достигна миризма, силна миризма на урина, доста остра, каквато може да се усети във всяка клетка на котки в зоологическа градина. Тигрите особено държат на територията и с урината си маркират границите й. Хубавото в това зловонно послание беше, че миризмата идваше основно изпод брезента. Изглежда, териториалните претенции на Ричард Паркър се ограничаваха с дъното на лодката. Това беше обнадеждаващо. Ако аз успеех да му внуша, че брезентът е мой, можехме да се споразумеем.
Аз затаих дъх, наведох глава и надникнах над ръба на отворения капак. Имаше дъждовна вода с дълбочина около десет сантиметра, която се плискаше по дъното на лодката — личното пресноводно езеро на Ричард Паркър. Той правеше същото, което бих правил и аз на негово място: разхлаждаше се на сянка. Денят ставаше нетърпимо горещ. Тигърът лежеше по корем на дъното на лодката, с гръб към мен, задните му лапи бяха изпънати назад и разперени, с ноктите нагоре. Изглеждаше глупаво в тази поза, но несъмнено му беше много приятно.
Аз отново се съсредоточих върху оцеляването си. Отворих една картонена кутия порцион и се нахраних до насита, като изядох около една трета от пакета. Забележително беше колко малко бе необходимо на стомаха ми, за да се засити. Тъкмо се канех да отпия от торбичката на контейнера за дъждовна вода, която бях метнал през рамо, когато погледът ми се спря на мензурите. Нямах възможност да се топна в езерото, но можех да си позволя поне една глътка, нали? Собствените ми водни запаси не бяха неизчерпаеми. Аз взех една от мензурите, наведох се, свалих капака на шкафчето точно толкова, колкото да пъхна ръка, и разтреперан топнах мензурата в Езерото на Паркър, на около метър от задните му лапи. С обърнати нагоре възглавнички, заобиколени от мокра козина, те приличаха на пустинни острови сред водорасли.
Бях напълнил около 500 милилитра. Водата беше малко мътна. Вътре плуваха някакви частици. Не се ли страхувах, че ще погълна страховити болестотворни бактерии? Дори не помислих за това. Единственото, което ме тревожеше, беше жаждата ми. Пресуших мензурата до капка с истинско задоволство.
Природата е особено загрижена за равновесието, затова не се изненадах, че почти веднага изпитах потребност да уринирам. Облекчих се в мензурата. Произведох точно същото количество, което току-що бях изпил, сякаш последната минута не беше минала и аз все още обмислях как да си налея от дъждовната вода на Ричард Паркър. Поколебах се. Изпитах желание отново да поднеса мензурата към устата си и да я пресуша. Устоях на изкушението. Но трудно. По дяволите подигравките, урината ми изглеждаше много вкусна! Все още не страдах от обезводняване, затова течността беше светла на цвят. Блестеше на слънцето като чаша ябълков сок. И със сигурност беше прясна, което не можеше да се каже за водата в консервените кутии от неприкосновения ми запас. Но аз се подчиних на здравия разум. Излях урината на брезента и над капака на шкафчето, за да демонстрирам претенциите си.
Откраднах още две мензури вода от Ричард Паркър, без да уринирам този път. Почувствах се прясно напоен като цвете в саксия.
Време беше да облекча положението си. Съсредоточих се върху съдържанието на шкафчето и многото обещания, които то криеше.
Извадих второ въже и привързах с него сала към лодката.
Открих какво представлява слънчевият дестилатор. Слънчевият дестилатор е уред за превръщане на морската вода в сладка. Състои се от надуваем прозрачен конус, нахлузен на кръгъл плаващ контейнер, подобен на спасителен пояс, чиято повърхност е от добре опънат черен гумиран брезент. Той работи на принципа на дестилацията: морската вода, която се намира под запечатания конус върху черния брезент, се нагрява от слънцето и се изпарява, като капките полепват по вътрешната страна на конуса. Тази безсолна вода изтича в едно каналче по периметъра на конуса, откъдето се събира в торбичка. В спасителната лодка имаше дванадесет слънчеви дестилатора. Аз внимателно прочетох инструкциите, както ме съветваше наръчникът за оцеляване. Надух всичките дванадесет конуса и напълних всеки контейнер с посочените десет литра морска вода. Завързах дестилаторите едни за други, като съединих единия край на флотилията с лодката, а другия — със сала, което означаваше, че не само няма да изгубя нито един от дестилаторите, ако някой от възлите се развърже, но и че разполагам с резервно въже, което да ме държи вързан за лодката. На повърхността на водата дестилаторите бяха красива и много модерна гледка, но освен това изглеждаха някак недодялани и аз се съмнявах в способността им да произвеждат сладка вода.
Насочих усилията си към подобряване конструкцията на сала. Огледах всички възли, на които се крепеше, за да се уверя, че са стегнати и държат здраво. След кратък размисъл реших да направя от петото гребло, което служеше като подпора за краката, подобие на мачта. Развързах греблото. С назъбеното острие на ловния нож аз старателно направих прорез приблизително по средата, а после с върха на ножа пробих три дупки в плоската част на греблото. Работата вървеше бавно, но ме изпълваше с удовлетворение. Занимаваше ума ми. Когато свърших, аз пъхнах греблото вертикално в ъгъла на сала с плоската част нагоре, като дръжката потъна под водата. Промуших въжето през прореза и го вързах здраво, за да попреча на греблото да се изхлузи във водата. После, за да може мачтата да стои изправена и да имам въжета, на които да окача навеса и припасите, опънах въжета през дупките, които бях пробил в горната част на мачтата, и ги вързах за краищата на хоризонталните гребла. Закрепих спасителната жилетка, която по-рано стоеше на подпората за краката, за основата на мачтата. Тя щеше да изпълнява двойна функция: щеше да играе ролята на допълнителен баласт, за да компенсира вертикалната тежест на мачтата, и да ми служи като ниска седалка.
Метнах одеяло на въжетата. То се плъзна към долния край. Ъгълът на въжетата беше прекалено остър. Аз прегънах веднъж одеялото по дължина, пробих две дупки към средата, на около тридесет сантиметра разстояние една от друга, и вързах дупките с парче конец, който получих при размотаване на част от въжето. Отново метнах одеялото върху въжетата, като се постарах конецът да се захване за върха на мачтата. Сега вече имах навес.
Укрепяването на сала ми отне почти целия ден. Имаше много дребни неща, за които трябваше да се погрижа. Постоянното движение на вълните, макар и плавно, никак не улесняваше работата ми. А трябваше и да наблюдавам Ричард Паркър. Това, което се получи, не беше галеон. Краят на така наречената мачта стърчеше само на няколко сантиметра над главата ми. Колкото до палубата, тя беше точно толкова голяма, колкото да седна с кръстосани крака или да легна свит на кълбо като зародиш. Но аз не се оплаквах. Салът се държеше на водата и щеше да ме спаси от Ричард Паркър.
Когато свърших работата си, наближаваше вечер. Аз извадих кутия вода, отварачка за консерви, четири бисквити от порциона и четири одеяла. Затворих шкафчето (този път съвсем тихо), седнах на сала и пуснах въжето. Лодката се отдалечи. Основното въже се изопна, докато второто, което съзнателно бях направил по-дълго, висеше хлабаво над водата. Подложих под себе си две одеяла, като грижливо ги сгънах така, че да не се допират до водата. С другите две се загърнах и опрях гръб в мачтата. Удобно ми беше да седя на по-високо върху спасителната жилетка. Разстоянието между мен и водата бе същото, каквото би ме деляло от пода, ако седях на дебела възглавница, и все пак се надявах да не се намокря твърде много.
Наслаждавах се на вечерята си, загледан в залеза на слънцето в безоблачното небе. Това беше момент на спокойствие. Сводът на света бе изпъстрен с великолепни багри. Звездите нямаха търпение да блеснат, едва дочакали прибирането на цветното одеяло, те заблестяха в тъмносиньото. Духаше лек топъл бриз и морето помръдваше лениво, вълните се движеха и подскачаха като танцуващи в кръг хора, които се събират и вдигат ръце, разделят се и отново се събират, и отново, и отново.
Ричард Паркър седна. Над планшира се виждаха само главата и част от гърба му. Той погледна през борда. Аз извиках:
— Здравей, Ричард Паркър! — и му махнах с ръка.
Погледна ме. Изсумтя или изпъшка — нито една от тези думи не описва точно този звук. Пак пръхтеше. Какво поразително създание. Каква величествена осанка! Пълното наименование Кралски бенгалски тигър съвсем му подхождаше. Донякъде бях извадил късмет. Ами ако се бях озовал в една лодка със създание, което изглеждаше глупаво или грозно, като тапир или щраус, или няколко пуйки? В някои отношения подобно съжителство би се оказало по-трудно.
Чух плясък. Погледнах във водата и ахнах. Мислех, че съм сам. Спокойствието във въздуха, великолепието на светлината, чувството на относителна сигурност — всичко ме навеждаше на тази мисъл. Обикновено се смята, че покоят е функция на тишината и самотата, нали? Трудно е да си представим, че е възможно да бъдем в състояние на покой в оживена станция на метрото, не е ли така? Тогава откъде това суетене?
Достатъчен беше само един поглед, за да установя, че морето е огромен град. Точно под мен, без изобщо да подозирам, от всички страни минаваха магистрали, булеварди, улици и площади, които гъмжаха от подводно движение. Във водата, плътна, стъклена и изпълнена с милиони бляскави частици планктон, бясно профучаваха риби, подобно на камиони, автобуси, коли, велосипеди и пешеходци, които сигурно надуваха клаксони и крещяха едни на други. Преобладаващият цвят беше зеленият. В неизбродните дълбини, докъдето поглед стигаше, се виждаха дири от фосфоресциращи зелени мехурчета, които се разсейваха — следи, оставени от забързани риби. Веднага щом една диря се разсееше, се появяваше друга. Те идваха от всички посоки и се губеха във всички посоки. Бяха като онези фотографии, изобразяващи градски улици нощем, на които задните фарове на колите оставят дълги червени следи. Само че тук колите профучаваха едни над други, сякаш се движеха по платна на десет нива. И тези коли бяха в невъобразими крещящи цветове. Златните рибки — под сала патрулираха близо петдесет от тях — се перчеха с искрящите си жълти, сини и зелени униформи. Други риби, които ми бяха непознати, съчетаваха във всевъзможни комбинации кафяво, жълто, сребристо, синьо, червено, розово, зелено, бяло — те бяха едноцветни, раирани и на петънца. Само акулите упорито отказваха да бъдат пъстри и ярки. Но независимо от размера или цвета на превозното средство, едно беше неизменно: бясното шофиране. Ставаха много катастрофи — за съжаление, често с фатален изход, — множество коли се завъртаха неуправляемо и се забиваха в мантинелите, изскачаха на повърхността на водата и с плясък падаха обратно, като образуваха дъжд от искрящи пръски. Аз наблюдавах отгоре тази улична суетня като някой, който лети над града с балон. Това беше чудна и вдъхновяваща гледка. Със сигурност така изглежда и Токио в пиковите часове.
Гледах, докато светлините на града угаснаха.
От борда на „Цимцум“ бях виждал само делфини. Бях решил, че като се изключат пасажите от риби, Тихият океан е почти необитаемо огромно количество вода. Оттогава разбрах, че товарните кораби се движат твърде бързо в сравнение с рибите. Можете да наблюдавате подводния живот от борда на кораб със същия успех, с който можете да видите диви животни в гората, ако се движите с кола по магистрала. Делфините — много бързи плувци — подскачат около корабите и лодките, тъй както кучета тичат след колите: те се надбягват с тях, докато силите им се изчерпят. Ако искате да видите диви животни, трябва да тръгнете пеша през гората, без да вдигате шум. Същото е и в морето. Трябва да прекосите Тихия океан със скоростта на пешеходец, така да се каже, за да видите многообразието и изобилието от обитатели.
Наместих се на една страна. За пръв път от пет дни се почувствах по-спокоен. В мен блестеше искрица надежда — спечелена с много труд, напълно заслужена и разумна. Потънах в сън.
Глава 60
През нощта се събудих веднъж. Отметнах навеса и погледнах навън. Луната приличаше на добре очертан сърп, а небето беше съвсем ясно. Звездите светеха с такъв ожесточен, надменен блясък, че бе направо абсурдно нощта да се нарече тъмна. Морето лежеше кротко, обляно в срамежлива, пъргава светлина, игрив танц на черно и сребристо, който се ширеше до безкрайност навсякъде около мен. Мащабът на нещата беше зашеметяващ — необозримият въздух над мен, необозримата вода наоколо и под мен. Бях полутрогнат полуужасен. Чувствах се като мъдреца Маркандея, който паднал от устата на Вишну, докато богът спял, и така съзрял цялата Вселена, всичко, що съществува. Преди мъдрецът да умре от страх, Вишну се събудил и отново го пъхнал в устата си. За пръв път забелязах — както занапред щях да правя често по време на самотното си плаване между периодичните пристъпи на отчаяние, — че трагичната ми история се разгръща сред грандиозен декор. Изведнъж видях страданието си такова, каквото беше — временно и незначително — и в душата ми настъпи покой. Осъзнах, че страданието ми изглежда неуместно. И го приех. Нямаше нужда да роптая. (На дневна светлина протестът ми отново се събуждаше: „Не! Не! Не! Страданието ми е значимо! Аз искам да живея! Не мога да не виждам живота си като част от живота на Вселената! Животът е като шпионка на врата, мъничка дупчица, око към широкия свят, как мога да избягам от този ограничен, изкривен поглед върху нещата? Та той е всичко, което имам!“) Зашепнах думите на мюсюлманска молитва и отново се унесох в сън.
Глава 61
На другата сутрин бях относително сух и се чувствах силен. Реших, че това е забележително предвид стреса, на който бях подложен, и факта, че се бях хранил доста оскъдно през последните няколко дни.
Денят беше хубав. Хрумна ми да се пробвам в риболова — за пръв път в живота си. След закуска, състояща се от три бисквити и една кутия вода, аз прочетох какво пише по въпроса в наръчника за оцеляване. Възникна първият проблем: нямах стръв. Замислих се за това. На лодката имаше умрели животни, но не исках да поемам риска да отмъквам храна изпод носа на тигър. Той нямаше да разбере, че това е инвестиция, която щедро ще му се възвърне. Реших да използвам кожената си обувка. И без това ми беше останала само една. Бях изгубил другата, когато корабът потъна.
Промъкнах се до спасителната лодка и извадих от шкафчето комплект риболовни принадлежности, ловния нож и кофа за улова. Ричард Паркър лежеше на една страна. Когато се покатерих на носа, опашката му се оживи, но главата не помръдна. Пуснах въжето на сала.
Сложих кукичка, метална макара и корда на въдицата. Окачих малко оловни тежести. Избрах три с интригуваща торпедо подобна форма. Свалих обувката си и я нарязах на парчета. Това бе трудна работа: кожата беше твърда. Внимателно нанизах едно парче на кукичката, без да го пробивам докрай, за да може върхът й да остане скрит. Спуснах въдицата дълбоко под повърхността на водата. Предната вечер имаше толкова много риба, че се надявах на лесен успех.
Не улових нищо. Цялата обувка изчезна парче по парче, една след друга щастливо отървали се риби леко подръпваха въдицата и аз все измъквах празна кукичка, докато накрая ми останаха само гумената подметка и връзката. Когато и връзката за обувка се оказа неубедителна в ролята на червей, в отчаянието си аз пробвах и подметката, цялата наведнъж. Идеята съвсем не беше добра. Усетих леко, обещаващо подръпване и после изведнъж въдицата олекна. Извадих само нея. Бях изгубил всичките такъми.
Тази загуба не ме съкруши. Имах и други кукички, макари и тежести, както и още един цял комплект риболовни принадлежности. А и не ловях риба за себе си. Аз имах достатъчно храна.
И все пак някакъв вътрешен глас — онзи, чиито съвети не искаме да слушаме — дълбоко в мен възропта: „Глупостта си има цена. Следващия път бъди по-мъдър и предпазлив.“
По-късно сутринта се появи втора костенурка. Мина точно под сала. Ако искаше, спокойно можеше да посегне и да ме ухапе по задника. Когато се появи от другата страна, аз докоснах единия й плавник и в същия миг се отдръпнах ужасен. Костенурката бързо се отдалечи.
Същият вътрешен глас, който се беше възмутил от риболовния ми провал, отново ме сгълча: „С какво смяташ да храниш този свой тигър? За колко време мислиш, че ще му стигнат три животински трупа? Трябва ли да ти напомням, че тигрите не ядат мърша? Със сигурност, когато вече не може да стои на краката си от глад, едва ли ще придиря. Но не ти ли е хрумвало, че преди да се примири и да започне да дъвче раздутата вмирисана зебра, ще се полакоми за прясното и крехко индийско момче, което плава на един хвърлей разстояние? А и как ще решиш проблема с водата? Знаеш колко се изнервят тигрите, когато са жадни. Скоро да си помирисвал дъха му? Смърди отвратително. Това е лош знак. Може би се надяваш, че в пристъп на отчаяна жажда ще излочи Тихия океан, та да можеш да стигнеш пеша до Америка? Тази ограничена способност да изхвърлят сол с изпражненията си, която са развили сандарбанските тигри, е наистина поразителна. По всяка вероятност тя се дължи на факта, че обитават влажните мангрови гори. Но все пак има ограничения. Нали казват, че когато пие твърде много солена вода, тигърът започва да яде хора? О, съвземи се. За вълка говорим, а той… Ето ти го и него. Виж го как се прозява. Леле-мале, каква бездънна розова пещера! Гледай какви дълги жълти сталактити и сталагмити. Май още днес ще ти излезе късметът да надникнеш вътре.“
Езикът на Ричард Паркър, който имаше големината и размерите на гумен розов термофор, се прибра и пастта се затвори. Животното преглътна.
До края на деня се поболях от безпокойство. Стоях на разстояние от спасителната лодка. Въпреки очакванията ми да се случи най-лошото Ричард Паркър беше относително спокоен. Все още имаше на разположение локва с дъждовна вода и като че ли не изпитваше глад. Но от лодката долитаха най-различни тигърски звуци — ръмжене, пъшкане и тям подобни, — които никак не ме успокояваха. Имах чувството, че се въртя в затворен кръг: за да ловя риба, аз се нуждаех от стръв, но можех да имам стръв едва след като уловях риба. Какво трябваше да направя? Да използвам някой от пръстите на краката си? Да отрежа едното си ухо?
Решението на проблема се появи в късния следобед по най-неочакван начин. Бях се покатерил на носа на лодката. Нещо повече, ровех се в шкафчето в отчаяно търсене на някоя дреболия, която да ми спаси живота. Бях вързал сала на около два метра от лодката. Въобразявах си, че с един скок и подръпване на въжето ще мога да избягам от Ричард Паркър. Отчаянието ме бе принудило да поема такъв риск.
След като не намерих нищо, нито стръв, нито предмет, който да ми подскаже нова идея, аз седнах и установих, че се намирам точно в центъра на полезрението на тигъра. Той беше в отсрещния край на лодката, там, където преди лежеше зебрата, седеше с лице към мен и гледаше сякаш в търпеливо очакване да го забележа. Как така изобщо не го бях чул да помръдва? Откъде ми беше хрумнало, че мога да го надхитря? Изведнъж някой силно ме удари по лицето. Аз извиках и затворих очи. С един котешки скок той се бе озовал в другия край на лодката и ме беше ударил. Сигурно лицето ми бе обезобразено от ноктите му — каква ужасна смърт ми беше отредена! Болката беше толкова нечовешка, че не чувствах нищо. Благословен да бъде шокът. Благословена да бъде онази част от нас, която ни предпазва от прекомерната болка и скръб. В сърцевината на живота има електротабло с бушони. Аз проплаках:
— Хайде, Ричард Паркър, довърши ме. Но, моля те, каквото и да правиш, прави го бързо. Нека не се предоверяваме на изгорял бушон.
Той не бързаше. Стоеше в краката ми и душеше. Несъмнено беше открил шкафчето и богатствата, които се съдържаха в него. Аз страхливо отворих едното си око.
Беше риба. В шкафчето имаше риба. Мяташе се, както правят рибите на сухо. Беше дълга около четиридесет сантиметра и имаше криле. Летяща риба. Продълговата, тъмносиво синя, с люспести голи крила и кръгли, немигащи, жълтеникави очи. Тази крилата риба ме беше ударила през лицето, не Ричард Паркър. Той стоеше на пет метра от мен и със сигурност се питаше какво съм си наумил. Но беше забелязал рибата. В погледа му се четеше остро любопитство. По всичко личеше, че възнамерява да я разгледа по-отблизо.
Аз се наведох, взех рибата и му я хвърлих. Това беше начинът да го опитомя! Летящата риба щеше да последва съдбата на мишката. За съжаление обаче летящата риба полетя. Точно преди да стигне отворената уста на Ричард Паркър, рибата се метна встрани и падна във водата. Това стана със светкавична бързина. Ричард Паркър рязко обърна глава, затвори уста и челюстите му изтракаха, но рибата беше по-бърза от него. Той погледна неприятно изненадан. Отново се обърна към мен. „Къде е лакомството ми?“ — сякаш питаше тигърът. Обзеха ме страх и отчаяние. Обърнах му гръб със свито сърце, почти загубил надежда, че ще успея да скоча на сала, преди да се е нахвърлил върху мен.
Точно в този миг нещо във въздуха затрепка и върху нас се изсипа дъжд от летящи риби. Те ни връхлетяха като скакалци. Приликата се дължеше не само на това, че бяха многобройни, но и на насекомоподобното бръждене на крилете им. Рибите изскочиха от водата — двадесетина наведнъж, — повечето с пляскане прелетяха около сто метра и паднаха точно преди да стигнат лодката. Някои я прескочиха. Други се блъснаха в борда със звук, подобен на конфети. Няколко щастливки паднаха върху брезента, отскочиха и цопнаха обратно във водата. Други нямаха този късмет и се озоваха право в лодката, където започнаха да пляскат с крила, да се мятат и блъскат. Трети налетяха право на нас. Аз стоях беззащитен и се чувствах като мъченика свети Себастиян. Всяка риба, която се удряше в мен, беше като стрела, забила се в тялото ми. Загърнах се в одеялото, за да се защитя, като в същото време се опитвах да уловя някоя риба. Цялото ми тяло се покри с белези и драскотини.
Причината за това нападение ми се изясни веднага: рибите изскачаха от водата в опит да избягат от преследване. Много по-едрите златни риби, които ги гонеха, не можеха да летят, но плуваха по-бързо, на къси, по-мощни тласъци.
Можеха да настигнат летящите риби и във въздуха, ако се намираха непосредствено зад тях и скачаха от водата едновременно в същата посока. Имаше и акули, които също скачаха над водата, не толкова грациозно, но с опустошителна последователност, особено когато гонеха отделни златни риби. Тази подводна гоненица не продължи дълго, но докато траеше, морето клокочеше и кипеше, рибите скачаха и здраво работеха с челюсти.
Ричард Паркър беше по-издръжлив от мен в схватката си с рибите и далеч по-добър ловец. Той стоеше на задни лапи и се опитваше да отблъсне, да улови с нокти и зъби колкото може повече риба. Много от тях погълна живи и цели, докато те пляскаха с крила в устата му. Това беше поразителна проява на сила и бързина. Всъщност впечатли ме не толкова бързината, колкото чистата животинска самоувереност, абсолютното съсредоточаване на сетивата. На тази смесица от лекота и концентрация, на това битие в настоящето можеха да завидят и най-добрите йоги.
Когато всичко свърши, резултатът — освен болката в цялото ми тяло — бяха шест летящи риби в шкафчето и много повече на дъното на лодката. Аз бързо загърнах една в одеяло, взех със себе си брадвичка и тръгнах към сала.
Залових се за работа с голямо старание. Загубата на такъмите сутринта ме беше отрезвила. Не можех да си позволя още една грешка. Внимателно разгънах рибата, като я притисках с ръка — бях съвсем наясно, че тя ще се опита да скочи и да се спаси. Колкото по-голяма част от рибата се показваше от одеялото, толкова по-силен страх и отвращение изпитвах. Главата й се подаде изцяло. Бях я хванал така, че приличаше на отвратителен люспест сладолед, стърчащ от фунийка, направена от вълнено одеяло. Създанието се задъхваше без вода, устата и хрилете му бавно се отваряха и затваряха. Чувствах как блъска с криле в ръката ми. Обърнах кофата и опрях главата на рибата в дъното. Взех брадвичката. Вдигнах я във въздуха.
Няколко пъти посягах да ударя с брадвичката, но не успявах да довърша до края започнатото. Такава сантименталност може да ви се стори смешна на фона на всичко, което бях видял през последните дни, но това бяха дела на други, на хищни животни. Предполагам, че отчасти съм отговорен за смъртта на мишката, но аз само я хвърлих, Ричард Паркър я уби. Между мен и съзнателното обезглавяване на рибата стояха години живот на безобиден вегетарианец.
Закрих главата на рибата с одеялото и обърнах брадвичката. Отново вдигнах ръка във въздуха. Мисълта да ударя по меката жива глава с чук ми беше непоносима.
Оставих брадвичката. Реших, че ще й счупя врата, без да гледам. Здраво стегнах рибата с одеялото. Започнах да огъвам с две ръце. Колкото повече огъвах, толкова повече рибата се мяташе. Представях си какво бих чувствал, ако бях увит в одеяло и някой се опитваше да ми счупи врата. Изпитвах ужас. Няколко пъти се отказвах. Въпреки това знаех, че трябва да го направя и че колкото повече отлагам, толкова по-дълго ще се мъчи рибата.
По бузите ми се стичаха сълзи, но аз се насилвах да продължа, докато накрая чух изпукване. Вече не усещах живота, който се съпротивляваше в ръцете ми. Разгънах одеялото. Летящата риба беше мъртва. Отстрани на главата, точно до хрилете, имаше кръв и зееше рана.
Разридах се от душа над това бедно мъртво създание. Това беше първото живо същество, което бях убил. Сега аз бях убиец. Бях виновен колкото Каин. Бях шестнадесетгодишно кротко момче, увлечено по книгите и религиите, а сега ръцете ми бяха изцапани с кръв. Това е непосилно бреме. Всеки живот е свещен. Никога не пропускам да спомена тази риба в молитвите си.
По-нататък беше лесно. След като бе мъртва, летящата риба приличаше на рибите, които бях виждал по пазарите в Пондичери. Сега беше различна, не се вписваше в основната схема на сътворението. Взех брадвичката, накълцах я на парчета и я сложих в кофата.
В последните часове на умиращия ден аз отново се опитах да наловя риба. Отначало късметът ми беше същият като сутринта. Но успехът не ми изглеждаше така недостижим. Рибите кълвяха ожесточено. Интересът им към стръвта беше очевиден. Осъзнах, че това са дребни рибки, твърде малки, за да се хванат на куката. Затова метнах въдицата по-надалеч и я оставих да потъне по-дълбоко, извън обсега на дребните риби, които кръжаха около сала и лодката.
Едва след като сложих за стръв рибешката глава и само с една тежест метнах въдицата надалеч, а после бързо я издърпах, улових първата си риба. Една златна риба се хвърли на стръвта. Аз отпуснах малко въдицата, за да се уверя, че е лапнала здраво стръвта, и после рязко дръпнах. Златната риба изскочи от водата и задърпа така, че за малко да ме събори от сала. Аз напрегнах всичките си сили. Кордата бе силно опъната. Беше хубава, нямаше опасност да се скъса. Започнах да я тегля към себе си. Златната риба се бореше отчаяно, скачаше, мяташе се и се гмуркаше. Кордата се вряза в дланите ми. Аз ги увих в одеялото. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Рибата беше силна като бик. Не бях сигурен, че ще успея да я издърпам.
Забелязах, че всички останали риби около сала и лодката бяха изчезнали. Без съмнение бяха почувствали, че златната риба е в беда. Аз се разбързах. Движенията й щяха да привлекат акулите. Но тя се съпротивляваше бясно. Ръцете ме боляха. Всеки път, щом успеех да я приближа към сала, рибата се мяташе така ожесточено, че се виждах принуден да отпусна малко корда.
Най-после съумях да я изтегля на сала. Беше около метър дълга. Кофата не можеше да ми послужи за нищо. От нея можеше да стане хубава шапка за златната риба. Задържах рибата, като коленичих отгоре й и я затиснах с ръце. Тя беше съпротивляваща се маса мускули, толкова голяма, че опашката й стърчеше изпод мен и удряше силно по сала. Така го клатеше, че аз се чувствах като каубой, който обяздва буен кон. Бях опиянен от победата си. Златната риба е великолепна на вид, голяма, силна и стройна, с издадено чело, което издава упорит нрав, много дълга гръбна перка, която стърчи гордо като гребен на петел, и плащ от гладки и лъскави люспи. Почувствах, че съм отправил сериозно предизвикателство към съдбата, като съм влязъл в битка с толкова красив противник. Чрез тази риба аз въставах срещу морето, срещу вятъра, срещу потъването на кораби, срещу всички обстоятелства, които работеха против мен.
— Благодаря ти, господарю Вишну, благодаря ти! — извиках аз. — Някога ти спаси света, като прие облика на риба. Сега спаси мен във формата на риба. Благодаря ти, благодаря ти!
Не ми представляваше проблем да я убия. Можех и да си спестя този труд — в края на краищата тя беше за Ричард Паркър, а той щеше да я разкъса ловко и бързо, — но се налагаше да извадя куката от устата й. Зарадвах се, че става въпрос за риба — нямаше да бъда толкова ентусиазиран, ако трябваше да вадя кука от устата на тигър. Пристъпих към работа, без да отлагам. Грабнах брадвичката с две ръце, обърнах я откъм страната на чука и заудрях рибата по главата (все още нямах куража да използвам заострения край). Преди да умре, златната риба направи нещо много странно: започна да мени цветовете си със светкавична последователност. Докато се мяташе, люспите й блестяха и трепкаха като неонови светлини в синьо, зелено, червено, златисто и виолетово. Имах чувството, че пребивам до смърт дъга (по-късно научих, че златната риба е известна с това, че когато умира, мени цветовете си). Накрая тя се отпусна неподвижна, изгубила цвят и блясък, и аз успях да измъкна куката от устата й. Възвърнах си дори част от стръвта.
Може би ще се изненадате, че за такова кратко време от момче, което оплаква смъртта на летяща рибка, аз се превърнах в закоравял убиец, злорадо пребиваш с чук златна риба. Бих ви възразил, че като се възползвах от навигационната грешка на една злополучна летяща рибка, аз изпитах срам и съжаление, докато въодушевлението от улова на голямата златна риба ме направи кръвожаден и самоуверен. Но в интерес на истината обяснението е друго. То е просто и жестоко: човек привиква към всичко, дори към убийството.
С гордостта на ловец аз придърпах сала към лодката. Приближих го към единия борд, като стоях ниско приведен. Вдигнах ръка и метнах рибата в лодката. Тя тупна тежко на дъното и Ричард Паркър изсумтя от изненада. След като я подуши един-два пъти, до мен достигнаха влажните мляскащи звуци на уста, която дъвче. Аз се оттласнах от лодката, като не пропуснах да надуя свирката няколко пъти, за да покажа на Ричард Паркър кой така щедро му е осигурил прясна храна. Спрях само да взема малко бисквити и кутия вода. Петте летящи риби, останали в шкафчето, бяха мъртви. Аз откъснах крилата им, изхвърлих ги и увих рибите в одеялото, което вече бе предназначено за улова ми.
Когато се измих от кръвта, почистих риболовните си принадлежности и се навечерях, вече се бе стъмнило. Тънък слой облаци закриваше звездите и луната и наоколо беше много тъмно. Аз бях уморен, но превъзбуден след събитията от последните часове. Чувството, че имам занимание, ми доставяше дълбоко удовлетворение: изобщо не мислех за нещастието си или за себе си. Със сигурност риболовът беше по-добър начин за запълване на времето, отколкото навиването на прежда или играта „опиши какво виждаш“. Реших утре да се захвана с риболов още при изгрев-слънце.
Заспах със спомен за хамелеоноподобното цветно проблясване на умиращата златна риба.
Глава 62
Тази нощ спах на пресекулки. Малко преди изгрев-слънце се отказах от опитите да заспя отново и се подпрях на лакът. Първото, което видях, беше тигър. Ричард Паркър нервничеше. Ръмжеше, сумтеше и ходеше напред-назад. Гледката беше внушителна. Опитах се да анализирам ситуацията. Не можеше да е гладен. Поне не опасно гладен. Дали не беше жаден? Езикът се показваше от устата му, но само от време на време, животното не дишаше тежко. А и коремът и лапите му бяха още мокри. Не толкова обаче, че да капе вода от тях. Вероятно локвата на дъното беше почти пресъхнала. Скоро Ричард Паркър щеше да ожаднее.
Погледнах към небето. Слоят облаци се бе разсеял. С изключение на няколко струйки дим на хоризонта, небето беше ясно. Задаваше се поредният горещ сух ден. Морето помръдваше като в летаргия, сякаш вече уморено от предстоящата жега.
Опрях гръб в мачтата и се замислих за общия ни проблем. Бисквитите и риболовните принадлежности ни осигуряваха прехраната. Затруднението идваше от недостига на вода. Всичко опираше до онова, което бе в изобилие около нас, но беше солено. Вероятно бих могъл да смеся малко морска вода със сладка вода за Ричард Паркър, но първо трябваше да намеря сладка вода. Кутиите вода нямаше да стигнат дълго и за двамата — всъщност свидеше ми се да разделя и една с него, — а беше глупаво да разчитам на дъждовете.
Слънчевите дестилатори бяха единственият възможен източник на питейна вода. Аз се отнасях с подозрение към тях. Те бяха в морето от два дни. Забелязах, че въздухът в един от конусите е спаднал. Дръпнах въжето, за да го огледам. Надух го наново. Без особени очаквания бръкнах под водата за торбичката на дестилатора, съединена с кръглия плаващ контейнер. Пръстите ми напипаха нещо неочаквано заоблено. По тялото ми пробягаха тръпки на вълнение. Аз се овладях. Беше напълно възможно в торбичката да е проникнала морска вода. Откачих я и като следвах инструкциите, я свалих по-надолу и наклоних дестилатора, за да може и последната вода, останала в конуса, да изтече в нея. Затворих двете малки кранчета, които изтичаха в торбичката, отделих я от дестилатора и я извадих от водата. Тя имаше правоъгълна форма и беше направена от плътен мек жълт найлон с мерителни деления от едната страна. Опитах водата на вкус. Отново я опитах. Беше безсолна.
— Моя чудна морска краво! — възкликнах аз към слънчевия дестилатор. — Колко мляко даде, и какво! Такова вкусно мляко! Трябва да отбележа, че има лек вкус на гума, но аз не се оплаквам. Гледай, виж как ще пия!
Пресуших торбичката. Тя беше с вместимост един литър и бе пълна почти догоре. След кратка въздишка на задоволство аз отново закачих торбичката за дестилатора. Проверих другите дестилатори. Вимето на всеки един от тях беше също толкова тежко. Аз издоих прясното мляко — близо осем литра — в кофата за риба. Тези технически съоръжения мигновено ми станаха също толкова скъпи, колкото е добитъкът за фермера. Наистина, наредени в нестройна дъга на морската повърхност, те почти приличаха на крави, които пасат из полето. Аз се грижех да задоволя нуждите им, като следях във всеки да има достатъчно морска вода и конусите и контейнерите да бъдат надути колкото е необходимо.
След като долях малко морска вода в кофата, аз я оставих на страничната пейка точно до ръба на брезента. В края на хладните утринни часове Ричард Паркър се беше настанил на сянка под него. Аз вързах кофата към борда на лодката с помощта на въже и куките на брезента. Предпазливо надникнах над планшира. Той лежеше на една страна. Бърлогата му представляваше отвратителна гледка. Огризките от труповете бяха струпани на едно място — гротескна купчина от разлагащи се животински останки. Успях да различа крак или два, няколко парчета от туловища, части от глава, множество кости. Наоколо имаше разпилени крила от летящи риби.
Разрязах една летяща риба и хвърлих парче от нея на страничната пейка. След като бях взел от шкафчето всичко необходимо за деня, преди да тръгна, аз метнах още едно парче точно под носа на Ричард Паркър. Това предизвика очаквания ефект. Докато се отдалечавах, видях как той излезе изпод брезента да вземе парчето риба. Обърна глава и забеляза другото парче заедно с непознатия предмет до него. Надигна се. Надвеси огромната си глава над кофата. Уплаших се, че ще я преобърне. Не стана така. Пъхна муцуна в нея, като едва не се заклещи, и започна да лочи от водата. Съвсем скоро кофата се заклати и езикът му задраска на сухо. Когато Ричард Паркър вдигна глава, аз го погледнах нахално право в очите и надух няколко пъти свирката. Той се скри под брезента.
Хрумна ми, че с всеки изминал ден лодката все повече заприличва на клетка в зоологическа градина: Ричард Паркър имаше своето място на закрито за спане и почивка, запаси от храна, наблюдателен пост, а сега и ров с вода.
Температурата се покачи. Жегата стана непоносима. Останалата част от деня аз прекарах на сянка под навеса, където лових риба. Изглежда, че с онази първа златна риба ме беше споходил късметът на начинаещия. Този ден не улових нищо — нито сутринта, нито дори късния следобед, когато океанските обитатели се оживяват. Появи се костенурка, този път от друг вид, зелена морска костенурка, по-едра и с по-гладка коруба, но все така любопитна по същия съзерцателен начин. Не направих нищо, за да я уловя, но се замислих, че би трябвало.
Единственото хубаво нещо в този горещ ден беше гледката, която представляваха слънчевите дестилатори. Всеки конус беше покрит с кондензирани капчици и вадички от вътрешната страна.
Денят свърши. Пресметнах, че на следващата сутрин ще стане една седмица, откакто „Цимцум“ потъна.
Глава 63
Семейство Робъртсън са оцелели тридесет и осем дни в морето. Капитан Блайт от легендарния разбунтувал се кораб „Баунти“ заедно с другарите си корабокрушенци е оцелял четиридесет и седем дни. Стивън Калахан — седемдесет и шест. Оуън Чейз, чийто разказ за потъването на китоловния кораб „Есекс“ е вдъхновил Херман Мелвил, е живял осемдесет и три дни в морето с двама другари, с прекъсване за едноседмичен престой на негостоприемен остров. Семейство Бейли е оцеляло 118 дни. Чувал съм за корейски моряк от търговски кораб — май че се казваше Пун, — който през петдесетте години оцелял в Тихия океан 173 дни.
Аз оцелях 227 дни. Толкова трая моето изпитание, повече от седем месеца.
Търсех си занимания. Това беше ключът към моето оцеляване. На спасителна лодка, дори на сал винаги има нещо, което трябва да се свърши. Средностатистическият ми ден, ако може да се използва такова понятие за корабокрушенец, преминаваше по следния начин:
От изгрев слънце до късна сутрин:
ставане
молитви
закуска за Ричард Паркър
основен оглед на сала и лодката, като особено внимание отделях на всички въжета и възли
грижа за слънчевите дестилатори (забърсване, надуване, доливане на вода) закуска и преглед на хранителните запаси риболов и приготвяне на рибата в случай на улов (изкормване, почистване, окачане на парчетата месо по въжетата за сушене)
От късна сутрин до късен следобед:
молитви
лек обяд
почивка и дейности за отмора (писане в дневника, оглеждане на струпеи и рани, поддръжка на оборудването, ровене из шкафчето, наблюдение и изучаване на Ричард Паркър, дъвкане на кости от костенурка и т.н.)
От късен следобед до ранна вечер:
молитви
риболов и приготвяне на рибата
наглеждане на парчетата за сушене (преобръщане, изрязване на вмирисаните части)
приготовления за вечеря,
вечеря за мен и за Ричард Паркър
Залез слънце:
основен оглед на сала и лодката (пак въжетата и възлите
събиране и складиране на дестилираната вода от слънчевите дестилатори
прибиране на всички храни и оборудване
подготовка за нощта (оправяне на легло, грижливо увиване на сигнални ракети за всеки случай, ако се появи кораб, и контейнер за дъждовна вода в случай на дъжд, така че да са на лесно на сала)
молитви
Нощ:
спане на пресекулки
молитви.
Утрините обикновено бяха по-приятни от късните следобеди, когато излишъкът от свободно време се усещаше по-ясно.
Много събития оказваха влияние на тази рутина. Дъждът по всяко време на деня или нощта осуетяваше всички други занимания, защото докато валеше, аз държах отворени контейнерите за дъждовна вода и бързах да прибера събраното количество на сигурно място. Друго голямо събитие беше появата на костенурка. И Ричард Паркър, разбира се, редовно смущаваше заниманията ми. Задоволяването на потребностите му беше приоритет, който не можех да пренебрегна нито за миг. Неговите рутинни действия се ограничаваха с ядене, пиене и спане, но понякога се случваше да излиза от летаргията и да снове из територията си, да издава най-различни звуци и да показва признаци на раздразнение. За щастие, всеки път светлината на слънцето и люлеенето на морето бързо го изморяваха и той се прибираше под брезента, където отново лягаше на една страна или по корем и отпускаше глава на кръстосаните си предни лапи. Взаимоотношенията ми с него обаче не се свеждаха до чиста необходимост. Аз го наблюдавах с часове, защото така се разсейвах. Тигърът е поразително животно при всякакви обстоятелства, но най-вече, когато е единственият ти другар.
В началото непрекъснато се оглеждах за кораб на хоризонта — това беше натрапчива мисъл. Но след няколко седмици, пет или шест, почти съвсем престанах да го правя.
Аз оцелях, защото си наложих да забравя. Моята история започна в един календарен ден — 2 юли 1977 — и завърши в календарен ден — 14 февруари 1978, — но между двете дати нямаше календарни дни. Не броях нито дните, нито седмиците, нито месеците. Времето е илюзия, която само ни кара да се задъхваме от бързане. Аз оцелях, защото забравих за съществуването на самото понятие време.
Това, което си спомням, са събития, срещи и рутинни действия — ориентири тук-таме в океана от време, запечатали се в паметта ми. Мирис на кутии от изстреляни ръчни сигнални ракети и молитви на разсъмване, убити костенурки и биологични особености на водораслите например. И много други. Но не знам дали бих могъл да ги сложа в ред за вас. Спомените ми изплуват объркани.
Глава 64
Дрехите ми се разпаднаха, станали жертви на слънцето и солта. Отначало изтъняха като марля. После започнаха да се късат, докато останаха само шевовете. Накрая и те се окъсаха. Месеци наред аз живях гол-голеничък, ако не се брои свирката, която висеше на врата ми.
Мехурите от солената вода — зачервени, жестоки, безобразни — бяха проказата на океаните, предавана чрез водата, която ме обливаше. Когато избиваха, кожата ми ставаше крайно чувствителна: ако случайно почешех спукан мехур, изпитвах такава болка, че пъшках и виках. Естествено, тези мехури се появяваха по онези части от тялото, които най-често се мокреха или се търкаха в сала, тоест задните ми части. Имаше дни, когато почти не можех да си намеря поза, удобна за настаняване. Времето и слънцето лекуваха раните, но процесът беше бавен и ако не съумявах да се запазя сух, избиваха нови мехури.
Глава 65
Часове наред се мъчех да разшифровам редовете в наръчника по оцеляване, посветени на навигацията. Книгата изобилстваше от прости и елементарни обяснения за оцеляване в морето, но авторът й приемаше за даденост основните познания по корабоплаване. Според неговите представи корабокрушенецът беше опитен моряк, който с компас, карта и секстант в ръка може да определи ако не как да се измъкне от затруднението, то поне как е стигнал дотук. В резултат на това имаше съвети като „Помни, времето е разстояние. Не забравяй да навиеш часовника си“ или „Ако се наложи, географската ширина може да се измери и с пръсти“. Аз имах часовник, но той беше на дъното на Тихия океан. Бях го загубил при потъването на „Цимцум“. Колкото до географската ширина и дължина, моите познания за морето се свеждаха единствено до това какви животни обитават водите му и не се простираха до онова, което се движи по повърхността. Ветровете и теченията бяха загадка за мен. Звездите не ми говореха нищо. Не можех да назова нито едно съзвездие. Моето семейство се ръководеше от една-единствена звезда — слънцето. Ние си лягахме рано и ставахме рано. През живота си се бях любувал на много красиви звездни вечери, в които само с два цвята и с най-прости краски природата рисува най-великолепната картина, и се изпълвах с учудване и усещане за нищожност, каквито всички ние чувстваме, и гледката ми даваше ясно съзнание за посока, определено, но казвам това в духовен смисъл, не в географски. Нямах и най-малка представа как нощното небе може да служи като пътна карта. Как звездите, колкото и ярко да светят, ще ми помогнат да намеря пътя, след като постоянно се движат?
Реших да не се мъча повече. Всичко, което можех да науча, ми беше безполезно. Нямаше как да повлияя на посоката, в която се движех — нямах нито рул, нито платна, нито мотор, само няколко гребла, но мускулите не достигаха. Какъв беше смисълът да определям курса, след като не можех да го променя? А дори да можех, как да реша накъде да плавам? На запад, натам, откъдето бяхме тръгнали? На изток, към Америка? На север, към Азия? На юг, откъдето минаваха пътищата на корабите? Всяка от тези посоки ми се струваше еднакво добра и еднакво лоша.
И така, аз се носех. Ветровете и теченията решаваха вместо мен накъде да плавам. Времето се превърна в разстояние за мен, точно както за всички смъртни — аз вървях по пътя на живота, — и използвах пръстите си за цели, различни от определяне на географска ширина. По-късно разбрах, че съм се движил по тесен път — по обратното тихоокеанско екваториално течение.
Глава 66
Аз ловях риба с различни куки на различна дълбочина — от риболов надълбоко с големи куки и много тежести до такъв на повърхността с по-малки куки и само една или две тежести. Успехът ме спохождаше рядко и когато това станеше, аз бях много благодарен, но усилията ми се струваха непропорционални на резултата. Часовете се нижеха бавно, рибата беше малко, а Ричард Паркър бе вечно гладен.
Накрая харпуните се оказаха най-ценните риболовни принадлежности. Те се състояха от три части, които влизаха една в друга: две тръбички, образуващи ствола — една с пластмасова дръжка в края и с халка, за да може харпунът да се окача на въже, и глава, състояща се от кука с извивка, широка около пет сантиметра, която завършваше с назъбен остър връх, тънък колкото карфица. Сглобени, харпуните достигаха дължина около метър и половина и бяха леки и здрави като саби.
В началото ловях риба по-надълбоко. Потапях три четвърти от харпуна във водата, като понякога използвах част от улова си за стръв, и чаках. Чаках часове наред, без да помръдна, докато цялото тяло започваше да ме боли. Когато някоя риба минеше точно над куката, аз рязко дръпвах харпуна с цялата сила и бързина, на които бях способен. Това бе решение, което трябваше да взема за част от секундата. Опитът ме научи, че е по-добре да дръпна харпуна, когато чувствам, че има голям шанс да успея, отколкото да тегля с всичка сила, защото рибите също се учат от опита и рядко падат в един и същ капан два пъти.
Когато имах късмет, рибата се нанизваше на куката както трябва и аз можех уверено да я издърпам. Но когато се хванеше голяма риба и куката пробиеше корема или опашката й, често се случваше тя да се отскубне и да избяга със светкавична бързина. Наранена, рибата ставаше лесна плячка за друг хищник — подарък, който не ми се искаше да правя на акулите. Затова при големите риби аз се стремях да закача мястото под хрилете и страничните перки, защото инстинктивната реакция на една ранена риба е да изплува нагоре, за да избяга от куката — точно в посоката, в която дърпах. Това ставаше така: понякога, по-скоро убодена, отколкото нанизана на харпуна, рибата изскачаше на повърхността право в лицето ми. Бързо изгубих отвращението си към морските обитатели и свикнах да ги пипам. Отказах се от превземките с одеялото за риба. Когато рибата изскочеше от водата, тя падаше право в ръцете на едно изгладняло момче, което без колебание я улавяше. Щом почувствах, че не се е нанизала на харпуна както трябва, аз оставях ранената риба да изскочи — никога не пропусках да вържа харпуна за сала — и я хващах с ръце. Пръстите, макар да нямат заострен връх, са далеч по-сръчни от една кука. Битката траеше кратко и беше ожесточена. Рибите бяха хлъзгави и уплашени, а аз бях напълно отчаян. Да имах много ръце като богинята Дурга — две за харпуните, по един във всяка, четири за улавяне на рибите и две, за да замахват с брадвичките… Но аз трябваше да се оправям само с две. Бърках с пръсти в очите, притисках с ръце хрилете, забивах колене в коремите, захапвах опашките със зъби — правех каквото можех, за да задържа рибите, докато успея да взема брадвичката и да отсека главите им.
С времето и опита станах по-добър риболовец. Станах по-дързък и по-сръчен. Развих инстинкт, усет за нещата.
Уловът се увеличи значително, след като започнах да използвам част от мрежата за товари. Тя не ставаше за риболовна мрежа — беше прекалено твърда и тежка, а и недостатъчно стегната. Но вършеше отлична работа като примамка. Пусната във водата, тя привличаше неустоимо рибите, особено след като обрасна с водорасли. Онези, които се намираха на своя територия, се заселваха в мрежата, а по-бързите, които обикновено профучаваха край лодката, златните риби, забавяха ход, за да разгледат новия квартал. Нито обитателите, нито посетителите подозираха, че в мрежата има скрита кука. Имаше дни — твърде малко, за съжаление, — когато можех да наловя колкото риба пожелая. В такива случаи уловът далеч надхвърляше потребностите ми и възможностите за сушене на риба: просто нямаше толкова място нито на лодката, нито по въжетата на сала, за да изсуша всичките златни риби, летящи риби, млади щуки и скумрии, да не говорим за място в стомаха ми. Задържах каквото можех и давах останалото на Ричард Паркър. В тези дни на изобилие изтърбушвах толкова много риба, че тялото ми започваше да блести от всичките люспи, полепнали по него. Носех тези петна от седеф и сребро като тилак — цветните точки, които ние, индусите, носим на челата си като символ на божественото. Ако в такъв момент ме видеха моряци, със сигурност щяха да ме вземат за бог на рибите, прострял десница над царството си, и нямаше да ме качат на кораба си. Така беше в хубавите дни. Те бяха редки.
Костенурките наистина се ловяха лесно, точно както пишеше в наръчника за оцеляване. Ако трябваше да ги впишем в таблица с графи „улов“ и „реколта“, те щяха да попаднат в графата „реколта“. Макар да са мощни и масивни като танкове, костенурките не са нито бързи, нито издръжливи плувци: като ги хванеш с една ръка за задния плавник, можеш да ги удържиш. Само че авторът на наръчника за оцеляване беше пропуснал да спомене, че да хванеш костенурка за плавника не означава да я уловиш. След това трябваше да се изтегли на борда. А да изтеглиш на борда на спасителна лодка съпротивляваща се костенурка с тегло шестдесет килограма беше всичко друго, но не и лесно. Тази работа изискваше физическа сила, достойна за Хануман. Аз се справях, като придърпвах жертвата към носа на лодката, опирах корубата в корпуса и овързвах врата, предния и задния плавник на костенурката с въжета. После започвах да тегля, докато почувствам, че ръцете ми ще се откъснат, а главата ми ще се пръсне. Окачах въжетата на куките на брезента от отсрещната страна на носа и всеки път, когато някое въже поддадеше малко, аз го замятах, за да не изгубя спечеленото. Така сантиметър по сантиметър изтеглях костенурката от водата. Това отнемаше време. Спомням си как една зелена морска костенурка вися от борда на лодката в продължение на два дни, като през цялото време бясно се блъскаше в корпуса, размахвайки във въздуха свободните си плавници. За щастие, на последния етап от изтеглянето, на ръба на планшира, често се случваше костенурката да ми помогне, без да иска. В стремежа си да освободи болезнено извитите плавници тя се дърпаше и ако аз дръпнех в същия този момент, противодействащите ни сили понякога се събираха и изведнъж всичко ставаше лесно: по най-невъобразим начин костенурката се прехвърляше над планшира и се плъзваше по брезента. Аз падах назад изтощен, но тържествуващ.
Зелените морски костенурки дават повече месо от останалите и корубите им откъм корема са по-тънки. Но те са и по-големи, често твърде едри, за да може един слаб корабокрушенец като мен да ги извади от водата.
Боже, само като си помисля, че съм вегетарианец! Само като си спомня, че в детските си години потрепервах всеки път, когато настъпех банан, защото звукът наподобяваше счупване на животински врат. Бях изпаднал до степен на дивачество, каквато изобщо не подозирах, че съществува.
Глава 67
Долната част на сала се превърна в убежище на множество морски обитатели — като тези в мрежата, но по-малки. Всичко започна от едно меко зелено водорасло, което полепна по спасителните жилетки. После към него се присъединиха по-твърди и по-тъмни водорасли. Те се прихванаха добре и се превърнаха в дебел слой. Сред тях се заселиха морски животинки. Първите, които забелязах, бяха мънички прозрачни миди, дълги около сантиметър. Последваха ги рибки, не по-големи от тях, чиито вътрешни органи прозираха през тънките им кожи като на рентген. След това забелязах черни червеи с бели надлъжни ивици, зелени желатиноподобни голи охлюви с примитивни крайници, дребничките, дълги около два сантиметра пъстри рибки с издути кореми и накрая рачета, големи малко повече от сантиметър на ширина и кафяви на цвят. Опитах да ям от всичко, освен от червеите, включително от водораслите. Само раците не бяха непоносимо горчиви или солени. Всеки път, щом ги забележех, аз ги напъхвах в устата си един след друг като бонбони, докато не останеше нито един.
Не можех да се спра. Винаги ми се налагаше да чакам дълго до образуването на нова реколта от раци.
Корпусът на спасителната лодка също бе приютил живот под формата на дребни извити ракообразни. Аз изсмуквах течността им. От месото им ставаше добра стръв за риба.
Постепенно се привързах към тези океански стопаджии, макар от тях салът да натежаваше малко. Те ми осигуряваха развлечение, подобно на Ричард Паркър. Аз прекарвах дълги часове в бездействие, легнал на една страна и отместил леко една от спасителните жилетки като завеса от прозорец, за да имам по-добра видимост. Това, което виждах, представляваше град, обърнат с главата надолу, малък, тих и мирен, чиито жители се движеха насам-натам мило и благо възпитано като ангели. Гледката вдъхваше ценно успокоение на изтощените ми нерви.
Глава 68
Начинът ми на спане се промени. Макар през цялото време да почивах, аз рядко спях повече от час без прекъсване, дори нощем. Смущаваше ме не постоянното движение на морето, не вятърът: с тези неща се свиква, тъй както се свиква с буците в дюшека. Страхът и тревогата ми пречеха да спя. Забележително е колко малко сън ми беше достатъчен.
За разлика от Ричард Паркър. Той стана шампион по спане. През повечето време лежеше под брезента. Но в приятни дни, когато слънцето не грееше така безмилостно, и в тихи нощи той излизаше навън. Една от любимите му пози на открито беше да легне на една страна на пейката на кърмата, като коремът му увисне над ръба, и да опъне предни и задни лапи на страничните пейки. Това беше голямо постижение за тигър — да се побере на такава тясна дъска, но той успяваше, като огъваше повече гърба си. Когато наистина спеше, Ричард Паркър отпускаше глава на предните си лапи, но когато беше малко по-активен и от време на време отваряше очи, за да се огледа, той извръщаше глава и опираше брадичка в планшира.
Друга любима поза беше да седне с гръб към мен на дъното на лодката и да опре предни лапи в пейката, като зарови муцуна в кърмата. Тогава изглеждаше така, сякаш играехме на криеница и той трябваше да брои. В тази поза обикновено стоеше съвсем неподвижно, като само от време на време мърдаше уши, за да не си помисля, че спи.
Глава 69
Много пъти нощем ми се струваше, че виждам светлина в далечината. Всеки път хвърлях сигнална ракета. Когато парашутните сигнални ракети свършиха, аз започнах да хвърлям от ръчните. Дали бяха кораби, които така и не ме забелязваха? Или звезди, отразени в океана? Големи вълни, които лунната светлина и отчаяната надежда превръщаха в зрителна измама? Каквато и да беше истината, всеки път оставах разочарован. Никакъв резултат. Само горчивото чувство на надеждата, затрептяла и угаснала. С времето съвсем престанах да вярвам, че някой кораб ще ме спаси. Ако хоризонтът се намираше на четири километра разстояние към височина метър и петдесет, на какво разстояние беше, когато седях в основата на мачтата на сала си и очите ми бяха на по-малко от метър височина над водата? Каква вероятност имаше кораб, който пътува през необятния Тихи океан, да попадне в такова тясно полезрение? Нещо повече, не само да попадне в този тесен кръг, но и да ме забележи — каква беше вероятността това да се случи?
Не, наистина не можеше да се разчита на неблагонадеждното човечество. Аз трябваше да стигна до суша, до твърда, здрава, сигурна земя.
Помня мириса на изстреляните ръчни сигнални ракети.
По някаква химическа приумица те миришеха точно на куркума. Този аромат ме омайваше. Аз душех пластмасовите кутийки и в мен тутакси оживяваше споменът за Пондичери, чудна утеха след разочарованието от вика за помощ, останал без отговор. Усещането беше много завладяващо, почти до степен на халюцинация. От една нищо и никаква миризма изникваше цял град. (Сега, когато доловя мирис на куркума, пред очите ми изниква Тихият океан.)
Ричард Паркър винаги се стъписваше, щом чуеше свистенето на ръчна сигнална ракета. Очите му с кръгли зеници, големи колкото главичка на карфица, проследяваха светлината. За мен тя беше твърде ярка, ослепително бяло ядро с розовочервеникав ореол. Не можех да не извърна поглед. Хващах ракетата с протегната ръка и бавно я размахвах. След около минута по ръката ми пробягваше гореща вълна и всичко се обливаше в странна светлина. Водата около сала, допреди минута непрогледно черна, се озаряваше и аз виждах, че гъмжи от риба.
Глава 70
Разфасоването на костенурка бе трудна работа. Първата, която улових, беше дребна. Кръвта и ме изкуши, това „полезно, хранително, безсолно питие“, препоръчано ми от наръчника за оцеляване. Толкова бях жаден. Хванах костенурката за корубата и стиснах един от задните й плавници. Когато се уверих, че я държа здраво, аз я преобърнах във водата и се опитах да я издърпам на сала. Животното се съпротивляваше ожесточено. Едва ли щях да се преборя с него на сала. Трябваше или да го пусна, или да го кача на лодката. Погледнах нагоре. Беше горещ безоблачен ден. В такива дни, когато въздухът трептеше като в нажежена пещ, Ричард Паркър не роптаеше срещу присъствието ми на носа и до залез-слънце не излизаше изпод брезента.
Аз стиснах с една ръка задния плавник на костенурката, а с другата задърпах въжето, за да приближа сала към лодката. Не беше лесно да се покатеря на борда. Когато най-после успях, метнах костенурката на брезента и тя падна по гръб. Както и очаквах, Ричард Паркър не направи нищо, само изръмжа един-два пъти. Нямаше никакво намерение да се напряга в тази жега.
Бях изпълнен с мрачна и сляпа решителност. Чувствах, че нямам време за губене. Обърнах се за съвет към наръчника за оцеляване, както бих постъпил с готварска книга. Там пишеше, че трябва да обърна костенурката по гръб. Готово. Пишеше също да забия нож във врата й, за да прекъсна артериите и вените, които се намират там. Погледнах костенурката. Нямаше врат. Беше се свила в корубата си и единственото, което се виждаше от главата й, бяха очите и муцуната, заобиколени от кръгли гънки кожа. Тя ме гледаше обърната с краката нагоре с упорито изражение. Взех ножа и с надеждата да я изкарам от корубата боднах един от предните й плавници. Тя само се прибра още повече в черупката си. Реших да подходя по-директно. С увереност, сякаш бях го правил хиляди пъти, аз забих ножа точно отдясно на главата й, под ъгъл. Натиснах, за да влезе надълбоко в гънките на кожата, и го завъртях. Костенурката се прибра още повече, като изви глава на страната, в която беше забит ножът, и изведнъж изскочи напред и ме клъвна злобно. Аз се дръпнах назад. Всичките четири плавника щръкнаха, сякаш животното се опитваше да избяга от черупката си. Залюля се, запляска бясно с плавници и заклати глава. Аз взех брадвичката и я забих във врата на костенурката. Зейна рана, от която потече яркочервена кръв. Грабнах мензурата и напълних около триста милилитра, колкото кутия кока-кола. Можех да налея много повече, поне литър, струва ми се, но муцуната на костенурката беше остра, а предните й плавници — дълги и мощни, с по два нокътя на всеки. Кръвта, която успях да събера, нямаше специфична миризма. Отпих. Беше топла и животинска на вкус, ако не ме лъже паметта. Трудно е да се запомнят всички първи впечатления. Аз изпих кръвта до последната капка.
Мислех да използвам брадвичката, за да сцепя твърдата коруба на корема, но с назъбената страна на ножа се оказа по-лесно. Аз стъпих отгоре й точно по средата, като пазех другия си крак от ударите на плавниците. Дебелата кожа в горния край на корубата се режеше лесно, с изключение на местата около плавниците. Да се реже по ръба обаче, точно където частите на корубата се събираха, беше много трудна работа, особено когато костенурката не спираше да се движи. Когато стигнах до самия край, бях плувнал в пот и изтощен. Дръпнах частта от черупката, която покриваше корема. Тя поддаде неохотно, с влажен засмукващ звук. Пред мен се откриха живи вътрешности, потрепващи и пулсиращи — мускули, мастна тъкан, кръв, черва и кости. А костенурката продължаваше да се съпротивлява. Аз отсякох врата й до самия гръбначен стълб. Това не промени нищо. Плавниците продължиха да блъскат. С два удара с брадвичката главата й падна. Плавниците не престанаха да се движат. Още по-лошо, отделената глава продължаваше да се задъхва и да мига с очи. Аз я бутнах в морето. Останалата жива част от костенурката пуснах на дъното на лодката, в територията на Ричард Паркър. Той издаваше звуци, сякаш се готвеше да стане. Може би беше надушил кръвта на костенурката. Аз избягах на сала.
Оттам мрачно наблюдавах как Ричард Паркър се радва на подаръка ми с шумно мляскане и как се омазва целият. Бях капнал. Усилията, които ми бе струвало разфасоването на костенурката, само за да получа една чаша кръв, не си заслужаваха.
Започнах сериозно да мисля какво да правя с Ричард Паркър. Тази негова търпимост в горещи безоблачни дни, ако наистина беше търпимост, а не просто мързел, не ми беше достатъчна. Не можех постоянно да бягам от него. Аз имах нужда от безопасен достъп до шкафчето и горната част на брезента, независимо от часа и времето, независимо от настроението му. Имах нужда от права, нещо като права, които се придобиват със сила.
Време беше да се наложа и да очертая границите на територията си.
Глава 71
За онези, които някога изпаднат в положение, в каквото се намирах аз, бих препоръчал следната програма:
1. Изберете ден, когато вълните са малки, но на равни интервали. Нуждаете се от море, което да изглежда зловещо, когато лодката ви застане успоредно на вълните, но да не може да я преобърне.
2. Пуснете котвата си докрай, за да може лодката ви да бъде максимално стабилна и да се чувствате удобно. Пригответе си сигурно убежище извън лодката, в случай че ви потрябва (а най-вероятно ще стане така). Ако можете, измислете нещо, с което да предпазвате тялото си. Почти от всичко може да се направи броня. Ако увиете дрехи или одеяла около краката и ръцете си, ще получите оскъдна разновидност на броня.
3. Сега идва трудната част: трябва да предизвикате животното, което ви застрашава. Тигър, носорог, щраус, див глиган, кафява мечка — каквото и да е животното, трябва да го ядосате. Най-добрият начин да го направите по всяка вероятност е да отидете до границата на територията си и шумно да навлезете в неутралната зона. Аз постъпих точно така: отидох до ръба на брезента, скочих на средната напречна пейка и леко надух свирката. Важно е да произвеждате натрапчив, специфичен звук, с който да сигнализирате за агресията си. Но трябва да внимавате. Необходимо е да провокирате животното, но само толкова. Нали не искате тутакси да ви се нахвърли? Направи ли го, Бог да ви е на помощ. Ще ви разкъса на парчета, ще ви стъпче, ще ви изкорми, много вероятно е да ви изяде. Не искате това, нали? Искате животното да се засегне, да се подразни, да се обиди, да се обезпокои, да се изнерви, да се възмути — но не и да ви убие. При никакви обстоятелства не навлизайте в територията на животното. Ограничете агресията си с втренчен поглед право в очите, вдигане на шум и издаване на звуци.
4. Когато вашето животно се подразни, направете всичко възможно да го накарате да премине границата. Добър начин за постигане на това, ако съдя по своя опит, е бавно да започнете да отстъпвате, като не преставате да издавате звуци. В Никакъв Случай Не Сваляйте Очи От Него! В мига, когато животното прекрачи границата на вашата територия или дори навлезе решително в неутралната зона, целта ви е постигната. Не издребнявайте и не обръщайте много внимание на това къде точно стои лапата му. Побързайте да демонстрирате възмущението си. Не губете време да тълкувате постъпката му, разгневете се колкото може по-бързо. Важното тук е да накарате животното да разбере, че съседът му особено държи на територията.
5. След като животното е навлязло във вашата територия, бъдете красноречиви в гнева си. Независимо дали сте напуснали лодката или сте се оттеглили на своето сигурно място на нея, Започнете Да Надувате Свирката С Всичка Сила И Незабавно Вдигнете Котва. Тези две действия са от жизненоважно значение. Не бива да ги отлагате. Ако можете да ускорите обръщането на лодката успоредно на вълните с други средства като гребло например, веднага се възползвайте от тях. Колкото по-бързо лодката ви се залюлее, толкова по-добре.
6. Непрекъснатото надуване на свирка е много трудно за изнемощял корабокрушенец, но не бива да спирате. Разтревоженото животно трябва да свърже засилващото се чувство на гадене с пискливите звуци на свирката. Можете да помогнете, като застанете в края на лодката, стъпите от двете страни на планшира и започнете да клатите в ритъм с движението на вълните. Колкото и слаби да сте, колкото и широка да е лодката, ще се изненадате, като усетите разликата. Уверявам ви, за нула време лодката ви ще танцува рокендрол като Елвис Пресли. Само не забравяйте да надувате свирката през цялото време и внимавайте лодката да не се преобърне.
7. Продължавайте така, докато животното, което досега ви е създавало проблеми — тигър, носорог, каквото и да е, — надлежно позеленее от морска болест. Ще го чуете да диша тежко и да се дави. Ще го видите да лежи на дъното на лодката с треперещи лапи и забелени очи, а от отворената му уста ще излизат гъргорещи звуци. И през цялото това време вие ще му проглушавате ушите с пронизителното пищене на свирката. Ако самите вие почувствате гадене, не хабете повърнатото, като го бълвате през борда. С него отлично можете да маркирате територията си. Повръщайте по границите й.
8. Когато животното ви се стори достатъчно изнервено и болно, можете да спрете. Морската болест идва бързо, но й трябва много време, за да отмине. Нали не искате да пресилите нещата? Никой не умира от гадене, но то може сериозно да потисне желанието за живот. Та когато решите, че целта е постигната, пуснете котва, опитайте се да направите сянка на животното, ако е рухнало на открито под пряка слънчева светлина, и се погрижете да има достатъчно вода, когато се съвземе, а ако ви се намират таблетки против морска болест, разтворете малко в нея. В този момент дехидратацията е много опасна. Ако нямате, оттеглете се в територията си и оставете животното на мира. Водата, почивката и спокойствието, освен стабилността на лодката, ще го върнат към живота. Трябва да го оставите да се възстанови напълно, преди да повторите стъпките от 1 до 8.
9. Процедурата трябва да се повтори, докато асоциацията между звуците на свирката и чувството за упорито, непоносимо гадене се закрепи напълно недвусмислено в съзнанието на животното. След това само свирката ще бъде достатъчна, за да овладеете положението при нарушаване на границите или каквото и да било друго нежелано поведение. Едно пронизително изсвирване — и ще видите как животното потръпва от неразположение и бързо-бързо се оттегля в най-сигурното, най-отдалеченото кътче от територията си. След като достигнете това ниво на обучение, трябва да използвате свирката умерено.
Глава 72
В моя случай, за да се предпазвам от Ричард Паркър, докато го обучавам, аз си направих щит от корубата на костенурката. Пробих по една дупка от двете страни на черупката и промуших през тях парче въже. Щитът беше по-тежък, отколкото ми се искаше, но нима войниците могат да избират снаряжението си?
При първия ми опит Ричард Паркър оголи зъби, завъртя уши, издаде къс гърлен рев и повърна. Една голяма лапа с оголени нокти се вдигна във въздуха и одраска щита ми. От удара аз политнах назад и паднах през борда. Блъснах се във водната повърхност и веднага изпуснах щита. Той изчезна безследно в дълбините, след като ме одраска по пищяла. Изгубих ума и дума от страх — от Ричард Паркър, но също и от падането си във водата. Представях си как още с падането ми някоя акула се е устремила към мен.
Бясно заплувах към сала — точно онзи вид суетене, което акулите намират за толкова апетитно привлекателно. За щастие, наоколо нямаше акули. Стигнах до сала, освободих цялото въже и седнах, обгърнал коленете си с ръце и свел глава, като се мъчех да овладея огъня на страха, който бушуваше в мен. Много време мина, преди треперенето на тялото ми да спре съвсем. Останах на сала до края на деня, а също и през нощта. Не ядох и не пих.
Направих втори опит, когато отново хванах костенурка. Корубата й беше по-малка, по-лека и от нея ставаше по-хубав щит. Отново слязох от брезента и започнах да тропам с крак по средната напречна пейка.
Чудя се дали онези, които слушат историята ми, ще проумеят, че това не беше проява на лудост или прикрит опит за самоубийство, а чисто и просто необходимост. Аз имах избор или да го дресирам, да му покажа кой е господар и кой — слуга, или да умра в деня, когато ми хрумне да се кача на лодката в облачен ден и той се възпротиви.
Ако оцелях по време на чиракуването си за дресьор на животни в открито море, то беше, защото Ричард Паркър нямаше особено желание да ме напада. Тигрите — всъщност всички животни — не одобряват насилието като средство за разчистване на сметки. Когато животните се бият, те го правят с намерението да убият и с разбирането, че самите те могат да бъдат убити. Залогът в битката е голям. Затова животните разполагат с цяла система от предупредителни сигнали, предназначени за избягване на откритите конфликти, и бързо отстъпват, когато усещат, че могат да го направят. Рядко тигър би нападнал друг хищник без предупреждение. Обикновено се опълчва срещу противника си с много ръмжене и съскане. Но точно преди да е станало твърде късно, тигърът замръзва на място със заплашителни звуци, заключени дълбоко в гърлото му. Той преценява ситуацията. Ако реши, че няма заплаха, ще се обърне, като сметне, че е показал отношението си.
Ричард Паркър показа отношението си към мен четири пъти. Четири пъти ме удряше с дясна лапа, хвърляше ме през борда и аз губех щита си. Изпитвах ужас преди, по време и след всяка негова атака и дълго след това треперех от страх на сала. Накрая се научих да разчитам сигналите, които ми изпращаше. Открих, че с уши, мустаци, зъби, опашка и гърлени звуци той ми говори на прост език със строги изразни средства и ми подсказва какъв ще бъде следващият му ход. Научих се да отстъпвам, преди да е замахнал с лапа.
После аз показах отношението си със стъпване на планшира и клатене на лодката, като бедният ми на изразни средства език се състоеше от надуване на свирката, а Ричард Паркър пъшкаше и дишаше тежко, легнал на дъното.
Петият ми щит издържа до края на обучението.
Глава 73
Най-голямото ми желание — освен да бъда спасен — беше да имам подръка книга. Дебела книга с история, която да не свършва. Такава, която бих могъл да чета и препрочитам многократно, всеки път с други очи и ново разбиране. Уви, на лодката нямаше книга. Аз бях безутешен Арджуна в очукана колесница, лишен от благодатта на думите на Кришна. Когато за пръв път намерих Библия в нощното шкафче на една хотелска стая в Канада, избухнах в плач. Още на другия ден изпратих дарение до асоциация „Гидиънс“ с бележка, в която ги приканвах да разширят дейността си и да обхванат всички места, където уморени и неспокойни пътници се отбиват да пренощуват — не само хотелски стаи, — и да оставят не само Библии, но и други свещени книги. Не познавам по-добър начин за разпространяване на Словото Божие. Не да изричаш гръмки думи от амвона, не да анатемосваш от името на недостойни църкви, не да оказваш натиск посредством ревностни богомолци, чисто и просто да оставиш книга, която кротко чака, за да ти каже „здравей“, ненатрапчива и разтърсваща като целувката на малко момиченце по бузата.
Поне да имах подръка някой добър роман! Но аз имах само наръчника за оцеляване, който трябва да съм прочел към десет хиляди пъти по време на злополучното си приключение.
Водех си дневник. Трудно четиво. Пишех колкото може по-малко. Страхувах се, че хартията ще свърши. Не беше в изобилие. Думи, надраскани на листа в опит да уловят действителност, която ме мъчеше. Започнах да пиша близо седмица след потъването на „Цимцум“. Преди това бях прекалено зает и объркан. Липсват дати и номера на страниците. Това, което ме учудва сега, е колко много време съм успял да отразя. Няколко дни, няколко седмици, събрани на една страница. Писал съм неща, които отговарят на очакванията ви: какво се е случило и как съм се почувствал, каква риба съм уловил и каква не съм, за морето и времето, за проблеми и решения, за Ричард Паркър. Все практични неща.
Глава 74
Аз практикувах религиозни ритуали, които бях пригодил към обстоятелствата — самотни служби без свещенослужители или свети тайнства, даршани без мурти и пуджи с месо от костенурка вместо прасад, молитви към Аллах, без да знам къде се намира Мека и на неправилен арабски. Те ми носеха утеха, в това няма съмнение. Но беше трудно, о, колко трудно беше. Вярата в Бог е разкриване, освобождаване, абсолютна доверчивост, безответен акт на обич, — но понякога е толкова трудно да обичаш! Понякога сърцето ми така се изпълваше с гняв, отчаяние и тревога, че се страхувах да не потъне на дъното на Тихия океан и да го изгубя завинаги.
В такива моменти аз се опитвах да повдигна духа си. Докосвах тюрбана, който бях направил от останките от ризата си, и изричах на глас:
— Това Е Божията Шапка!
Потупвах гащетата си и изричах на глас:
— Това Са Божиите Одежди!
Посочвах Ричард Паркър и изричах на глас:
— Това Е Божията Котка!
Посочвах лодката и изричах на глас:
— Това Е Божият Ковчег!
Разпервах широко ръце и изричах на глас:
— Това Е Божията Шир!
Посочвах небето и произнасях на глас:
— Това Са Божиите Уши!
И по този начин си припомнях сътворението и своето място в него.
Само че Божията шапка непрекъснато се размотаваше. Божиите одежди се разпадаха. Божията котка представляваше постоянна заплаха. Божият ковчег беше затвор. Божията шир бавно ме убиваше. Божиите уши сякаш не чуваха.
Отчаянието беше тежка нощ, в която не се виждаше никаква светлина. То беше неописуем ад. Благодаря на Бога, че всеки път ми минаваше. Около мрежата се появяваха риби или някой възел напомняше за себе си и се налагаше да го завържа. Или си спомнях за своето семейство, за това как това ужасно мъчение им беше спестено. Нощта избледняваше и накрая си отиваше, а Бог оставаше — точка сияйна светлина в сърцето ми. Аз продължавах да обичам.
Глава 75
В деня, когато според изчисленията ми беше рожденият ден на майка ми, аз й изпях „Честит рожден ден“ на висок глас.
Глава 76
Постепенно свикнах да чистя след Ричард Паркър. Щом забележех, че е ходил по голяма нужда, аз пристъпвах към задачата — рискована операция, състояща се от придърпване на изпражненията му към мен с помощта на харпуна и събирането им, което правех, като протягах ръце от брезента. Изпражненията могат да съдържат паразити. Това не е от особено значение за животните в естествена среда, защото те рядко прекарват дълго време в близост до изпражненията си и най-често се отнасят равнодушно към тях, онези, които живеят по дърветата, рядко имат възможност дори да ги зърнат, а другите, които живеят по земята, обикновено се облекчават и продължават пътя си. В компактната територия на зоологическата градина обаче нещата стоят доста различно и да оставиш изпражненията на животното в клетката означава да създадеш благоприятни условия за повторно заразяване, като му дадеш възможност да ги изяде — животните поглъщат всичко, което има и най-малката прилика с храна. Затова клетките се почистват — от загриженост за здравето на животните, а не за да се пощадят очите и носовете на посетителите. Но в случая аз не се грижех да запазя добрата репутация на семейство Пател в отглеждането на животни. Още в първите седмици Ричард Паркър получи запек и ходеше по голяма нужда не по-често от веднъж месечно, така че рискът, който поемах, едва ли си заслужаваше от санитарна гледна точка. Аз го правех по друга причина: забелязах, че когато за пръв път се облекчи на лодката, Ричард Паркър се опита да скрие резултата. Значението на това действие не ми убягна. Да излага изпражненията си на показ, гордо да души миризмата им би означавало да демонстрира социално превъзходство. И обратно — да ги крие или поне да се опитва означаваше почтителност — почтителност към мен.
Виждах, че се притеснява. Стоеше приклекнал, с отметната назад глава и плътно прилепнали уши и издаваше тихо, сдържано ръмжене. Аз действах изключително предпазливо и старателно не само за да не изложа живота си на опасност, но и за да изпратя на Ричард Паркър правилното послание. Правилното послание беше следното: вземах изпражненията му в ръка, в продължение на няколко секунди ги търкалях в дланта си, доближавах ги до носа си и шумно ги миришех, като гледах право към него с широко отворени очи (от страх, само да знаеше!) достатъчно дълго, за да го уплаша, но недотам, че да го предизвикам. И всеки път, щом го погледнех, аз надувах свирката заплашително. Като правех това, като го заплашвах с поглед (защото, разбира се, за всички животни, включително за нас, погледът е израз на агресия) и надувах свирката, която предизвикваше толкова неприятни асоциации в съзнанието му, аз показвах, че имам право, правото на господар, да пипам и душа изпражненията му, ако искам. Така че, нали разбирате, целта ми не беше да бъда добър пазач на клетка, а да отправя психологическо предизвикателство. И то свърши работа. Ричард Паркър никога не отвръщаше на погледа ми, очите му винаги блуждаеха, без да се спират нито на мен, нито встрани от мен. Чувствах го, тъй както чувствах изпражненията му в ръката си: осъзнаването на господството ми. Това занимание винаги изцеждаше всичките ми сили заради напрежението и същевременно ме караше да тържествувам.
Като стана дума, и аз като Ричард Паркър получих запек. Това беше резултат от начина ни на хранене, недостига на вода и изобилието от протеини. За мен облекчаването, също веднъж месечно, трудно можеше да се нарече така. То беше продължителна, усилна и мъчителна дейност, която ме оставяше плувнал в пот и изтощен до степен на немощ — изпитание, по-тежко от треска.
Глава 77
Когато кутиите с порцион започнаха да намаляват, аз ограничих дажбата си, като, следвайки инструкциите, не си позволявах повече от две бисквити на осем часа. Бях постоянно гладен. Колкото по-малка беше дажбата ми, толкова по-големи ставаха количествата храна, за които мечтаех. Кулинарните ми фантазии се разраснаха до мащабите на Индия. Порция супа дал колкото Ганг. Горещи чапати с размерите на Раджастан. Купи ориз с големината на Утар Прадеш. Самбари, достатъчни да наводнят цял Тамил Наду. Купчини сладолед колкото Хималаите. Мечтите ми ставаха все по-претенциозни: всички продукти за моите ястия бяха винаги пресни и в изобилие, фурната или тиганът — винаги загрети до подходящата температура, съчетаването и количеството на подправките — винаги безупречно, нито едно не беше прегоряло или недоопечено, прекалено горещо или студено. Всяко ястие бе съвършено, но недостижимо.
С течението на времето апетитът ми нарастваше. Докато в началото аз изкормвах рибите и старателно ги почиствах от люспите, не след дълго само ги изплаквах от хлъзгавата слуз, преди да ги захапя, доволен, че мога да вкуся подобно лакомство. Помня, че летящите риби бяха чудни, месото им бе бледорозово и нежно. Златните риби ми се струваха по-жилави и с по-специфичен вкус. След време започнах да ям и глави, вместо да ги хвърлям на Ричард Паркър или да ги използвам за стръв. За мен беше голямо откритие, когато установих, че мога да изсмуквам течност не само от очите на едрите риби, но и от гръбначните им кости. Костенурките, които по-рано изтърбушвах с помощта на нож и подхвърлях на дъното на лодката като чиния с топла супа за Ричард Паркър, станаха любимото ми ястие.
Сега ми се вижда невъзможно да повярвам, че е имало време, когато съм гледал на жива морска костенурка като на превъзходно ястие за десет дни напред, благодатна възможност за разнообразяване от рибата. Но наистина беше така. Във вените на костенурките течеше амброзия, която трябваше да бъде изпита още щом бликне от раната, защото се съсирваше за по-малко от минута. Най-вкусният ориз и питки на света не можеха да се сравнят с месото на костенурката, независимо дали беше сушено до кафяво или прясно, тъмночервено на цвят. Нито един кардамонов сладкиш не ми се е струвал по-сладък и нежен от кремообразните й яйца или сушената й сланина. Накълцаната смес от сърце, бял и черен дроб, месо и изчистени черва, поръсена с рибешки дреболии, всичко това полято със сос от жълтък и съсирена кръв, бе за мен ненадминато, божествено тали. Към края на пътешествието си аз ядях всичко, което костенурката може да ми предложи. Във водораслите, полепнали по корубите на някои костенурки, понякога се криеха малки рачета и ракообразни. Всичко, което намирах в стомаха на костенурката, изяждах на свой ред. Прекарвах дълги и приятни часове в глозгане на кокалче от плавник или в чупене на кости, от които да изсмуча мозъка. И непрекъснато чоплех с пръсти корубите от вътрешната страна за полепнали частици засъхнала мас или месо — търсех храна автоматично, като маймуните.
Корубите на костенурките са много полезни. Аз не бих могъл да преживея без тях. Те ми служеха не само като щитове, но и като дъски за рязане на риба и купи за размесване на храна. А когато вятърът, слънцето и морската вода непоправимо прокъсаха одеялата, аз използвах корубите, за да се предпазвам от слънцето, като ги подпирах изправени една о друга и лягах отдолу.
Страшно е до каква степен пълният стомах допринася за доброто настроение. Едното следваше пропорционално на другото: толкова храна и вода, толкова добро настроение. Това беше ужасяващо зависимо съществуване. Усмивките ми зависеха от месото на костенурките.
По времето, когато и последната от бисквитите изчезна, всичко ставаше за ядене, независимо от вкуса. Аз можех да пъхна в устата си, да сдъвча и да преглътна всичко — вкусно, отвратително или безвкусно, — стига да не беше солено. Тялото ми разви отвращение към солта, от което не мога да се отърва до ден-днешен.
Веднъж се опитах да ям изпражненията на Ричард Паркър. Това се случи значително по-рано, когато организмът ми не се бе научил да живее с глада и въображението ми все още трескаво търсеше решения. Малко преди това бях напълнил кофата му с прясна вода от слънчевите дестилатори. След като я пресуши на един дъх, той се скри под брезента, а аз се върнах при шкафчето за някаква дреболия. Както правех в онези далечни дни, аз често-често надничах през пролуката, за да се уверя, че нищо не се мъти под брезента. Е, този път се мътеше. Ричард Паркър бе приклекнал с извит гръб и разкрачени задни крака. Опашката му беше вдигната и опираше в брезента. Позата бе повече от красноречива. Веднага ме осени мисълта за храна, не за животинската хигиена. Реших, че рискът е малък. Той се беше обърнал на другата страна и главата му не се виждаше. Ако действах предпазливо, така че да не смутя спокойствието му, можеше изобщо да не ме забележи. Аз грабнах една кофичка за изгребване на вода и протегнах ръка напред. Точно навреме. В мига, когато я подложих под опашката му, анусът на Ричард Паркър се разтвори и от него подобно на балонче, направено с дъвка, излезе изпражнение във вид на черно топче. То тупна в кофичката и несъмнено онези, които не разбират степента на моето отчаяние, биха казали, че съм изгубил и последното човешко у себе си, когато им кажа, че това тупване ми прозвуча като музиката от падането на монета от пет рупии в чашата на просяк. От усмивката устните ми се цепнаха и разкървавиха. Изпитах дълбока благодарност към Ричард Паркър. Прибрах кофичката. Взех изпражнението в ръка. Беше много топло, но не миришеше силно. На големина бе колкото голяма топка гулаб ямун, но далеч не толкова меко. Всъщност беше твърдо като камък. Можех да заредя мускет с него и да прострелям носорог.
Върнах топчето в кофичката и долях малко вода. Покрих го и го сложих настрана. Докато чаках, устата ми се напълни със слюнка. Когато търпението ми се изчерпа, аз пъхнах топчето в устата си. Не можах да го изям. Вкусът му беше парлив, но не това бе причината. По-скоро устата ми стигна до заключение, моментално и очевидно: тук нямаше нищо за ядене. Беше истински отпадък, не съдържащ нищо хранително. Изплюх го и горчиво съжалих за загубата на скъпоценната вода. Взех харпуна и отидох да събера останалите изпражнения на Ричард Паркър. Те отидоха право при рибите.
Само след няколко седмици тялото ми започна да се разпада. Стъпалата и глезените ми започнаха да се подуват и стоенето прав вече ми се струваше много изморително.
Глава 78
Имаше много небеса. Небе, отрупано с плътни сиви облаци, плоски отдолу, но закръглени и бухлати отгоре. Небе, напълно безоблачно, толкова синьо, че разбива сетивата. Небе, покрито със сиво, тежко, задушливо одеяло от облаци без предчувствие за дъжд. Небе с тънък облачен слой. Небе, изпъстрено с малки пухкави бели облачета. Небе, издраскано с високи тънички облачни ивици, които приличат на раздърпана топка памук. Небе с невзрачна млечносива мъгла. Небе с гъсти, тъмни, навъсени дъждовни облаци, които отминават, без да пуснат дъжд. Небе, изрисувано с малко на брой плоски облаци, които приличат на пясъчни ивици. Небе, което служи като фон за подчертаване на хоризонта: слънчевата светлина залива океана, вертикалните граници между светлина и сянка личат съвсем ясно. Небе — далечна черна завеса от дъжд. Небе с много облаци на много етажи, някои дебели и мътни, други прозрачни като дим. Черно небе, което плюе дъжд по усмихнатото ми лице. Небе — нищо друго, освен падаща вода, неспирен порой, който подува и набръчква кожата ми и ме сковава от студ.
Имаше много океани. Океан, ревнал като тигър. Океан, който шепне в ухото ти, сякаш приятел споделя съкровена тайна. Океан, който подскача като дребни монети в джоба. Океан, който гърми като лавина. Океан, който стърже като шкурка върху дърво. Океан, който сякаш повръща. Океан, мъртвешки тих.
И между двете, между небето и океана, бяха всички ветрове.
И бяха всички нощи и всички луни.
Да бъдеш корабокрушенец е като да бъдеш постоянен център на окръжност. Колкото и да ти се струва, че нещата се променят — океанът може да премине от шепот в рев, небето може от свежо синьо да стане ослепително бяло или гарвановочерно, — геометричните правила никога не се променят. Погледът ти винаги е радиус. Дължината на окръжността винаги ти се струва неизмерима. Всъщност окръжностите се умножават да бъдеш корабокрушенец означава да бъдеш уловен в мъчителния танц на няколко окръжности. Ти си в центъра на една окръжност, а над теб се въртят две други окръжности на противоположностите. Слънцето те потиска като тълпа, шумна, натрапчива тълпа, която те кара да си запушиш ушите и да затвориш очи, от която искаш да се скриеш. Луната те потиска, като мълчаливо ти напомня за твоята самота, ти отваряш широко очи, за да избягаш от самотата. Понякога поглеждаш нагоре и се питаш дали в центъра на слънчевата буря, дали насред Океана на Покоя има и друг като теб, който също гледа нагоре, подчинен на законите на геометрията, също се бори със страха, гнева, лудостта, отчаянието, апатията.
Иначе казано, да бъдеш корабокрушенец означава да бъдеш уловен между неумолими и изтощителни противоположности. Когато е светло, безкраят на морето заслепява и плаши. Когато е тъмно, мракът предизвиква клаустрофобия. Денем те мъчи жега и искаш прохлада, мечтаеш за сладолед и се обливаш с морска вода. Нощем ти е студено и искаш топлина, мечтаеш за топло къри и се увиваш в одеяла. Когато е горещо, целият пресъхваш и искаш да бъдеш мокър. Когато вали, едва се спасяваш от удавяне и искаш да бъдеш сух. Когато има храна, тя е твърде много и трябва да се тъпчеш. Когато няма, няма абсолютно нищо и гладуваш. Когато морето е гладко и неподвижно, искаш да се движи. Когато се надига и окръжността, която те държи в плен, се разкъсва от планини вода, страдаш от онази особеност на откритото море — задушаване в открити пространства — и ти се иска морето отново да бъде равно и гладко. Противоположностите често се наблюдават едновременно, така че когато слънцето те мори от жега, ти си даваш сметка, че то суши парчетата риба и месо, окачени по въжетата, и че е истинска благодат за слънчевите дестилатори. Обратно, когато пороен дъжд пълни контейнерите за дъждовна вода, знаеш, че в същото време мокри сушените провизии и някои от тях могат да се развалят, да мухлясат и изгният. Когато лошото време свърши и стане ясно, че си оцелял след вилнеенето на дъжда и предателството на морето, радостта ти е помрачена от яд за това, че толкова много сладка вода се излива право в морето и от тревогата, че това може да е последният дъжд в живота ти, че ще умреш от жажда преди падането на следващите капки.
Най-лошата двойка противоположности е отегчението и ужасът. Понякога животът ти е като махало, което се полюшва ту на една, ту на друга страна. Морето е гладко, без нито една браздичка. Няма и следа от полъх на вятър. Часовете се нижат безкрайни. Толкова си отегчен, че изпадаш в състояние на апатия, близко до кома. Тогава морето се ядосва и емоциите ти се събуждат. Но дори между тези две противоположности няма ясно изразена граница. В отегчението ти има елементи на ужас: избухваш в плач, обзема те страх, пищиш, съзнателно се нараняваш. А схванат от ужас в най-страшната буря, пак изпитваш отегчение, защото всичко това страшно ти е омръзнало.
Само смъртта последователно събужда емоциите ти, независимо дали мислиш за нея, когато животът е сигурен и монотонен, или бягаш от нея, когато животът ти е застрашен.
Животът на спасителна лодка не е живот. Той е като партия шах към края си, когато играеш с малко фигури. Нещата едва ли могат да бъдат по-прости, а залозите — по-големи. Физически е невероятно изтощително, нравствено е равносилно на убийство. Трябва да се нагаждаш, ако искаш да оцелееш. Много неща стават излишни. Търсиш щастието си навсякъде, където можеш. Достигаш момент, когато си стигнал дъното, ада, и въпреки това седиш с кръстосани ръце и усмивка на уста и ти се струва, че си най-щастливият човек на света. Защо? Защото в краката ти лежи мъничка мъртва рибка.
Глава 79
Всеки ден се появяваха акули, предимно мако и сини акули, но също и океански бели акули, а веднъж дори тигрова акула изникна от най-черните дълбини. Любимото им време беше изгрев и залез-слънце. Те никога не ни закачаха. Веднъж една плесна с опашка по корпуса на лодката. Не мисля, че беше неволно (други морски обитатели правеха същото — костенурки и дори златни риби). Мисля, че това бе начин акулата да проучи естеството на лодката. След като я цапардосах с брадвичката по носа, тя бързо-бързо се изгуби в дълбините. Основният проблем с акулите беше, че те правеха престоя във водата опасен като влизане в двор, където има табела с надпис: „Внимание! Зло куче.“ Иначе аз се привързах към акулите. Те бяха като сърдити стари приятели, които за нищо на света не биха признали, че ме харесват, но непрекъснато минават да ме навестят. Сините акули бяха по-малки, обикновено не повече от метър и петдесет на дължина, и най-красиви, слаби и стройни, с малки усти и дискретни отвори на хрилете. Гърбовете им бяха наситено сини в нюанс ултрамарин, а коремите им снежнобели — цветове, които на дълбочина се превръщаха в сиво или черно, но близо до повърхността искряха изненадващо ярки. Мако бяха по-големи и имаха усти, пълни със страховити зъби, но и те имаха приятни цветове — индиго, което чудно сияеше на слънцето. Океанските бели акули често биваха по-къси от мако, някои от които достигаха три метра и половина, но бяха много помощни и имаха огромни гръбни перки, които размахваха над повърхността на водата като военни флагове — страховита гледка, винаги крайно изтощителна за сетивата. Освен това те бяха невзрачни, сиво-кафеникави на цвят, а мръснобелите върхове на перките не представляваха нищо особено.
Аз ловях доста малки акули, предимно сини, но и мако. Това ставаше винаги непосредствено след залез-слънце, в угасващата светлина на деня, и всеки път ги улавях с голи ръце близо до лодката.
Първата беше най-голяма, мако с дължина над един метър. Няколко пъти мина покрай носа на лодката. Когато отново се появи, аз машинално пуснах ръка във водата и я сграбчих малко над опашката, там, където е най-тънка. Грапавата й кожа позволяваше толкова добра хватка, че без дори да се замисля какво правя, аз дръпнах нагоре. Щом я дръпнах, тя се метна и силно разтърси ръката ми. За мой ужас и радост животното подскочи във въздуха, като описа дъга от пръски. За част от секундата изпитах колебание — не знаех какво да правя по-нататък. Рибата беше по-малка от мен, но все пак аз не бях безстрашен като Голиат. Запитах се дали да не я пусна. Обърнах се и изгубих равновесие, и докато падах на брезента, хвърлих акулата към кърмата. Тя падна от небето на територията на Ричард Паркър. Приземи се с гръм и трясък и започна да се мята така стремително, че аз се уплаших да не пробие лодката. Ричард Паркър беше стъписан. Веднага я нападна.
Започна се епична битка. За сведение на зоолозите мога да съобщя следното: извън водата тигрите не нападат акулите с челюсти, а първо се нахвърлят върху тях с предни лапи. Ричард Паркър започна да блъска акулата. Аз потрепервах при всеки удар. Тези удари бяха просто ужасяващи. Само един от тях би счупил всичките кости на човек, би направил всяка мебел на трески, би превърнал всяка къща в купчина отломки. Очевидно беше, че акулата не приветства подобно отношение, защото се мяташе, извиваше се, размахваше опашка и се мъчеше да ухапе тигъра.
Може би защото не познаваше акулите и никога не бе попадал на риба хищник или по друга причина, тигърът пострада — един от редките случаи, които идваха да ми напомнят, че и той не е съвършен, че въпреки превъзходните си инстинкти и той може да сгреши. Ричард Паркър пъхна лявата си лапа в устата на акулата. Акулата стисна челюсти. Ричард Паркър моментално се изправи на задни крака. Отблъсна акулата, но тя не го пусна. Той стъпи отново на предна лапа, отвори широко уста и изрева с цяло гърло. Аз почувствах как ме облива вълна от горещ въздух. Въздухът видимо потрепери като мараня над прашен път в горещ ден. Мога да си представя, че някъде далеч, на двеста и петдесет километра от нас, някой моряк на вахта е вдигнал поглед учуден и по-късно е докладвал за много странно явление — как му се сторило, че чува котешко мяукане. Дни наред този рев продължаваше да отеква в червата ми. Но акулата е глуха, така да се каже. И макар че на мен не би ми хрумнало дори да ощипя тигърска лапа, а какво остава да я налапам, аз трябваше да понеса този вулканичен рев, който ме блъсна право в лицето, да се разтреперя, да пребледнея от страх и да падна, докато акулата усети единствено глухи вибрации.
Ричард Паркър се обърна и започна да драска акулата по главата със свободната си предна лапа, да я хапе със зъби, докато със задни лапи риташе корема и гърба й. Акулата стискаше със зъби лапата му — единственото й средство за защита и нападение — и мяташе опашка. Тигърът и акулата се извиваха и мятаха. Аз положих големи усилия да овладея тялото си достатъчно, за да се кача на сала и да отпусна въжето. Лодката се отдалечи. Виждах как на борда се мярка ту оранжево, ту тъмносиньо, ту козина, ту гладка кожа, а лодката се люлееше. Ръмженето на Ричард Паркър беше страховито.
Накрая лодката спря да се клати. Няколко минути по-късно Ричард Паркър седна и започна да ближе лявата си лапа. През следващите няколко дни той прекара много време в грижи за четирите си лапи. Кожата на акулата е покрита с миниатюрни издатини, които я правят грапава като шкурка. Той несъмнено се беше наранил, докато риташе акулата. Лявата му лапа бе лошо пострадала, но нещата изглеждаха поправими: не липсваха нокти или пръсти. Колкото до акулата, като се изключат върховете на опашката и устата, които като по чудо останаха непокътнати, тя беше наполовина изядена, изръфана маса. Навсякъде се въргаляха червеникаво зеленикави парчета месо и останки от вътрешности.
Аз успях да изгреба с харпуна част от разпилените останки, но за мое разочарование се оказа, че гръбначната кост на акулите не съдържа течност. Поне месото беше вкусно и без мирис на риба, а хрупкавите хрущяли внесоха приятно разнообразие след толкова много мека храна.
След това започнах да ловя по-малки акули, бебета, които убивах сам. Открих, че промушването с нож през очите е по-бърз, по-малко изморителен начин за убиване, отколкото отсичането на главата с брадвичката.
Глава 80
От всички златни риби има една, която си спомням добре, особена златна риба. Беше ранна сутрин в облачен ден и над нас се бе изсипал пасаж от летящи риби. Ричард Паркър енергично се отбраняваше. Аз се бях скрил зад една коруба на костенурка, за да се предпазя от летящите риби. Имах харпун с окачено на него парче мрежа. Надявах се по този начин да наловя риба. Нямах особен късмет. Една летяща риба профуча край мен. Златната риба, която я преследваше, скочи над водата. Погрешен ход. Уплашената летяща риба се измъкна на косъм от мрежата, но златната риба се заби в планшира като снаряд. От удара цялата лодка се разтресе. Брезентът се опръска с кръв. Аз реагирах бързо. Наведох се, за да избегна дъжда от летящи риби, и хванах златната риба точно под носа на една акула. Издърпах я на борда. Беше мъртва, или почти мъртва, и менеше цветовете си в пъстра последователност. Какъв улов! Какъв улов! — мислех си въодушевен. Благодаря ти, Исусе-Матсия8. Рибата беше едра и месеста. Сигурно тежеше към двадесет килограма. Можеше да нахрани цял полк. От очите и гръбначната й кост щеше да стане отличен десерт.
Уви, Ричард Паркър обърна голямата си глава към мен. Видях го с крайчеца на окото си. Летящите риби продължаваха да се сипят над нас, но той вече не им обръщаше внимание: рибата в ръцете ми бе приковала цялото му внимание. Беше на два метра от мен. Устата му бе полуотворена и от нея се подаваше крило на летяща риба. Той изви гръб. Задницата му помръдна. Опашката трепна. Беше ясно: готвеше се да скочи право отгоре ми. Нямах време да избягам, нямах време дори да надуя свирката. Часът ми бе настъпил.
Но стига толкова. Достатъчно бях страдал. Бях много гладен. Броят на дните, в които човек може да издържи на глад, са ограничени.
И така, в момент на лудост, породена от глада — защото в този миг бях по-склонен да се наям, отколкото да продължа да живея, — без никакви средства за защита, гол във всеки смисъл на думата, аз погледнах Ричард Паркър право в очите. Изведнъж престанах да забелязвам животинската му сила и видях само морална слабост. Тя беше нищожна в сравнение със силата на съзнанието ми. Аз го гледах втренчено и нахално в очите — двамата се предизвиквахме взаимно. Всеки пазач в зоологическа градина ще ви каже, че тигърът — всъщност котката — няма да нападне противник, който го гледа право в очите, а ще изчака, докато еленът или антилопата, или дивото говедо отмести поглед. Но да го знаеш и да го приложиш на практика са две различни неща (и ако се надяваш, че ще накараш стадна котка да сведе поглед, това е безполезно познание. Докато гледаш в очите един лъв, друг ще те нападне в гръб). В продължение на две, може би три секунди между момче и тигър се водеше страшна мислена битка за положение и власт. Той трябваше само да направи един-единствен малък скок, за да се озове при мен. Но аз устоях на погледа му.
Ричард Паркър облиза нос, изръмжа и се обърна. Гневно подритна една летяща риба. Аз бях победил. Ахнах от учудване, вдигнах златната риба и побързах към сала. Скоро след това хвърлих на Ричард Паркър дебело парче от нея.
От този ден нататък аз чувствах, че господството ми вече не стои под въпрос, и започнах да прекарвам все повече и повече време на лодката, отначало на носа, а после, когато станах по-уверен, и на далеч по-удобния брезент. Още се страхувах от Ричард Паркър, но само когато беше необходимо. Присъствието му вече не ме тревожеше. Човек свиква с всичко — не го ли казах вече? Нима всички оцелели не казват същото?
В началото лягах на брезента с глава към носа. Там беше малко по-високо — защото краищата на лодката бяха по-високи от средата — и можех да наглеждам Ричард Паркър.
По-късно се обърнах на другата страна, с глава точно над средната пейка и гръб към Ричард Паркър и територията му. В това положение бях по-далеч от бордовете на лодката и по-малко изложен на вятъра и водните пръски.
Глава 81
Знам, че оцеляването ми е невероятно. Сега, когато си спомням за онова време, на мен самия ми е трудно да повярвам.
Жестокият начин, по който се възползвах от морската болест на Ричард Паркър, не е единственото обяснение. Има и друго: аз бях източникът на храна и вода. Откакто се помнеше, Ричард Паркър беше животно от зоологическа градина и бе свикнал прехраната да идва при него, без самият той да си мръдне пръста. Вярно, когато валеше и цялата лодка се превръщаше в контейнер за дъждовна вода, Ричард Паркър знаеше откъде идва водата. Когато върху ни се изсипваше цял пасаж от летящи риби, и там моята роля не беше очевидна. Но тези събития не променяха действителността, а тя бе, че когато погледнеше над планшира, той не виждаше джунгла, в която да ловува, или река, от която да пие на воля. Вместо това аз му давах храна и прясна вода. Моята намеса беше недвусмислена и чудодейна. Тя ми даваше власт. Ето ви доказателство: аз оцелявах ден след ден, седмица след седмица. Друго доказателство: той не ме нападаше дори когато спях върху брезента. Трето доказателство: ето ме тук, за да ви разкажа тази история.
Глава 82
Аз складирах дъждовната вода и водата от слънчевите дестилатори в шкафчето, далеч от погледа на Ричард Паркър, в трите 50-литрови найлонови торби. Отгоре ги връзвах с конец. Тези найлонови торби не биха имали същата стойност за мен, ако съдържаха злато, сапфири, рубини и диаманти. Непрекъснато се безпокоях за тях. Най-лошият ми кошмар беше как една сутрин отварям шкафчето и откривам, че водата от трите торби се е изляла или — още по-лошо — торбите са се скъсали. За да предотвратя подобна трагедия, аз ги увивах в одеяла, за да ги предпазя от триене о металния корпус на лодката, и ги местех колкото може по-рядко, за да намаля до минимум износването и прекъсването. Но се страхувах за връхната част на торбите. Да не би конецът да ги изтърка? Как ще ги затварям, ако се прокъсат?
Когато имаше много вода, валеше проливен дъжд и торбите бяха пълни догоре, аз пълнех кофичките за изгребване на вода, двете пластмасови кофи, двата универсални пластмасови контейнера, трите мензури и празните кутии вода (които пазех ревниво). След това пълнех всички найлонови торби за повръщане, като ги връзвах отгоре на възел. После, ако дъждът продължаваше да вали, аз използвах себе си в качеството на контейнер. Лапвах края на тръбичката на контейнера за дъждовна вода и пиех ли, пиех.
Винаги добавях по малко морска вода във водата за пиене на Ричард Паркър, в по-големи пропорции в дните след дъжд и в по-малки по време на суша. Веднъж, още в началото на приключението ни, той подаде муцуна през борда, подуши океана и отпи няколко глътки, но бързо се отказа.
Въпреки това водата едва стигаше. Недостигът на питейна вода беше единственият постоянен източник на тревоги и страдание по време на нашето пътешествие.
Каквото и да уловях, Ричард Паркър получаваше лъвския пай, така да се каже. Аз нямах голям избор. Когато изтеглех на борда някоя костенурка, златна риба или акула, той веднага разбираше и аз трябваше да го нахраня бързо и обилно. Мисля, че в онези дни поставих световен рекорд по скоростно разрязване на коруба на костенурка. Колкото до рибите, тях накълцвах на парчета още докато се мятаха. Ако бях толкова непретенциозен по отношение на това, което слагам в уста, причината бе не просто нетърпимият глад, но и непрестанното бързане. Понякога нямах време дори да помисля какво държа в ръцете си. То или попадаше в устата ми на мига, или отиваше при Ричард Паркър, който пристъпяше, сновеше по границата на територията си и нетърпеливо сумтеше. Един ден с болка в сърцето осъзнах колко ниско съм паднал, когато забелязах, че ям като животно, че това шумно, припряно поглъщане на храната, без да я дъвча, досущ приличаше на начина, по който Ричард Паркър ядеше.
Глава 83
Един следобед бавно се надигна буря. Облаците сякаш забързаха уплашени и се запрепъваха пред вятъра. Морето последва примера им. То започна да се надига и спуска така, че сърцето ми отиде в петите. Аз прибрах слънчевите дестилатори и мрежата. О, да можехте да зърнете този релеф! Досега бях виждал само водни хълмове. Сега вълните бяха истински планини. Долините, в които попадахме, бяха толкова дълбоки, че светлината не достигаше до тях. Склоновете — толкова стръмни, че лодката се плъзгаше по тях като сърф. Салът едва се задържаше на повърхността, като се вдигаше над водата и подскачаше, теглен от лодката. Аз пуснах и двете котви, но на различна дължина, за да не се удрят и преплитат.
Докато изкачваше гигантските склонове на вълните, лодката се държеше за котвите като алпинист за въже. Ние се устремявахме нагоре, докато стигнехме снежнобелия хребет сред заслепяваща очите светлина и пяна и после лодката се кипваше напред. От там се откриваше гледка на километри околовръст. Но планината се разместваше и земята под нас започваше да потъва по най-неприятния за стомаха начин. За нула време отново се озовавахме в тъмна долина, различна от предишната, но съвсем като нея, с хиляди тонове вода, надвиснали над главите ни, и нищо, което да ни предпази. Земята за пореден път се разтърсваше, въжетата на котвите се изопваха и влакчето на ужасите отново потегляше.
Котвите вършеха добра работа — всъщност дори много добра. На всеки хребет вълната се опитваше да ни преобърне, но котвите силно натежаваха и ни удържаха на повърхността, само че в същото време теглеха лодката надолу. В резултат на това се получаваше експлозия от пяна, която обливаше носа. Всеки път аз се измокрях до кости.
Изведнъж се надигна вълна, която упорито ни понесе със себе си. Този път носът потъна под водата. Аз се намокрих, премръзнах и се уплаших до смърт. Едва успях да се задържа. Лодката се напълни с вода. Чух Ричард Паркър да ръмжи. Почувствах как смъртта надвисва над нас. Единственият ми избор беше дали да умра от удавяне или от хищник. Избрах смъртта от хищник.
Докато летяхме надолу по стръмното на вълната, аз скочих на брезента и го разгънах към кърмата, като затворих Ричард Паркър отдолу. Дори да протестираше, аз не го чувах. По-бързо от машина, която пришива парче плат, аз закрепих брезента за двете страни на лодката. Отново полетяхме нагоре. Лодката усилено се катереше по склона.
Трудно ми беше да пазя равновесие. Сега тя бе изцяло покрита с брезента, с изключение на моя край. Аз се промуших между страничната пейка и ръба на брезента и го разпънах над главата си. Не разполагах с много място. Между пейката и планшира имаше тридесет сантиметра разстояние, а страничните пейки бяха широки по-малко от петдесет сантиметра. Но аз не бях толкова отчаян дори пред лицето на смъртта, за да се преместя на дъното на лодката. Оставаха четири куки за закачане. Аз пъхнах ръка през процепа и започнах да премятам въжето. С всяка следваща кука ставаше все по-трудно да се справя с останалите. Успях да окача въжето на две. Още две куки. Лодката се носеше стремително напред в плавно и непрекъснато движение. Наклонът бе около тридесет градуса. Чувствах как ме тегли към кърмата. Припряно промуших ръка и успях да окача въжето на още една кука. Това беше максимумът, на който бях способен. По замисъл тази задача трябваше да се изпълнява не от вътрешната, а от външната страна. Аз дръпнах силно въжето — действие, което се улесняваше от факта, че държането за него не ми позволяваше да се плъзна надолу към кърмата. Лодката плавно се наклони на повече от четиридесет и пет градуса.
Когато стигнахме върха на вълната и се прехвърлихме през хребета на другата страна, наклонът сигурно беше към шестдесет градуса. Върху нас се изля най-скромното възможно количество вода. Аз се почувствах така, сякаш на главата ми се стовари огромен юмрук. Лодката рязко политна напред и всичко се преобърна: сега аз бях в долния край на лодката и водата, която се беше събрала на дъното, заедно с мокрия тигър се изсипаха върху мен. Не усетих тигъра — нямах ясна представа къде се намира Ричард Паркър, под брезента беше тъмно като в рог, — но преди да стигнем следващата долина, аз за малко да се удавя.
До края на деня и дори през нощта ние се лашкахме нагоре-надолу, нагоре-надолу, докато накрая претръпнах от ужаса, изпаднах в ступор и съвсем се предадох. С едната ръка стисках въжето на брезента, с другата се държах за ръба на пейката при носа, а тялото ми лежеше върху страничната пейка. В тази поза брезентът ме натискаше, водата се изливаше ту вътре, ту навън, бях мокър до кости и премръзнал, цял в рани и драскотини от кости и коруби на костенурки. Шумът на бурята не секваше, както и ръмженето на Ричард Паркър.
По някое време през нощта установих, че бурята е свършила. Ние се носехме по вълните по обичайния начин. През една пролука в брезента аз видях нощното небе. Звездно и безоблачно. Разкопчах брезента и легнах отгоре му.
При изгрев-слънце забелязах, че съм изгубил сала. Бяха останали само две овързани гребла и спасителна жилетка помежду им. Гледката ми оказа същото въздействие, каквото би имал видът на останки от изгорена къща върху обитателя й. Аз се обърнах и огледах всеки отрязък от хоризонта. Нищо. Моето морско градче беше изчезнало. Фактът, че котвите не бяха изгубени — те продължаваха предано да висят на въжетата си, — ми донесе утеха, но малка. Загубата на сала може би не беше фатална за физическото ми оцеляване, но бе съкрушителна за духа ми.
Лодката се намираше в окаяно състояние. Брезентът се бе прокъсал на няколко места, отчасти с видимата намеса на Ричард Паркър. Повечето от храната се беше изгубила — или бе паднала в морето, или нахлулата в лодката вода я беше унищожила. Моето тяло бе цялото в рани, а на бедрото ми имаше дълбока драскотина, подута и побеляла. Едва събрах смелост да проверя съдържанието на шкафчето. Слава богу, никоя от торбите с вода не се беше прокъсала. Мрежата и слънчевите дестилатори, на които не бях изпуснал въздуха докрай, запълваха празното пространство и така торбите не можеха да помръднат.
Чувствах се изтощен и потиснат. Откачих брезента откъм кърмата. Ричард Паркър беше толкова притихнал, че се уплаших да не се е удавил. Не беше. Когато навих брезента до средата на лодката и дневната светлина падна върху него, той се размърда и изръмжа. Излезе от водата и се настани на пейката при кърмата. Аз извадих игла и конец и се залових да кърпя дупките по брезента.
По-късно вързах една от кофите за въже и започнах да изгребвам водата от лодката. Ричард Паркър ме наблюдаваше разсеяно. Сякаш всичко, което правех, го отегчаваше. Денят беше горещ и аз напредвах бавно. В една от кофите с вода намерих нещо, което бях изгубил. Разгледах го. На дланта ми лежеше всичко, което ме делеше от смъртта: последната оранжева свирка.
Глава 84
Аз лежах на брезента загърнат в одеяло, спях, сънувах, будех се, унасях се и, общо взето, убивах времето. Подухваше умерен бриз. От време на време от гребена на някоя вълна се разлетяваха пръски и заливаха лодката. Ричард Паркър се беше скрил под брезента. Не му харесваше нито водата, нито лашкането на лодката. Но небето бе синьо, въздухът — топъл, и морето се люлееше в монотонен ритъм. Аз се събудих от внезапен тласък. Отворих очи и видях вода в небето. Тя се стовари върху мен. Отново погледнах нагоре. Безоблачно синьо небе. Последва нов тласък отляво, по-малко мощен от първия. Ричард Паркър гневно изрева. Върху мен се изля още вода. Тя имаше неприятен мирис.
Погледнах през борда на лодката. Първото, което видях, беше голям черен предмет, плуващ във водата. Отне ми няколко секунди да осъзная какво е това. Помогна ми една дъгообразна гънка кожа по ръба. Беше кит. Окото му, голямо колкото главата ми, гледаше право в мен.
Ричард Паркър се показа изпод брезента и изсъска. По лекото трепване в окото на кита познах, че сега гледа към Ричард Паркър. След като го наблюдаваше втренчено в продължение на около тридесет секунди, китът плавно потъна под водата. Уплаших се, че може да ни удари с опашка, но той се спусна право надолу и се изгуби в тъмносините дълбини. Опашката му се мярна като огромна кръгла скоба и се отдалечи.
Предполагам, че това беше кит в размножителен период. Вероятно бе решил, че не му съответствам по размери, а и явно вече си имам партия.
По време на пътешествието си видяхме много китове, но нито един така отблизо като първия. Разбирах за появата им по фонтаните, които изригваха над главите им. Те изплуваха на известно разстояние от лодката, понякога по три-четири наведнъж — нетраен архипелаг от вулканични острови. Тези ненатрапчиви чудовища винаги повдигаха духа ми. Бях сигурен, че разбират положението ми, че при вида ми някой от тях неизменно възкликва: „О, това е онзи корабокрушенец с котката, за когото ми разправяше Бампфу! Горкото момче. Дано има достатъчно планктон. Трябва да разкажа на Мъмпфу, Томпфу и Стимпфу. Чудя се дали наблизо няма кораб, когото да предупредя за него. Майка му много би се радвала да го види отново. Довиждане, момчето ми. Ще се опитам да ти помогна. Името ми е Пимпфу.“ И така от уста на уста всички китове в Тихия океан научиха за мен и аз щях да бъда спасен много по-рано, ако Пимпфу не се бе обърнала за помощ към един японски кораб, чийто екипаж подло я улови с харпун — същата съдба сполетя и Лампфу, който попадна в ръцете на моряци от норвежки кораб. Ловът на китове е чудовищно престъпление.
Делфините ни навестяваха сравнително редовно. Веднъж група делфини прекараха с нас цял ден и цяла нощ. Те бяха много весели. Гмуркаха се, подскачаха и минаваха точно под корпуса на лодката сякаш единствено от любов към спорта. Аз се опитах да уловя поне един. Но никой не се приближи достатъчно до харпуна. А и без това делфините бяха прекалено бързи и едри. Отказах се от намерението си и продължих да ги наблюдавам.
През цялото пътешествие видях общо шест птици. Всяка от тях беше за мен ангел, възвестяващ близка суша. Но те бяха морски птици, способни да прелетят над Тихия океан с един-два маха на крилете. Аз ги гледах с възторг, завист и самосъжаление.
Два пъти видях албатроси. Те летяха във висините, без изобщо да ни обръщат внимание. Наблюдавах ги със зяпнала уста. Изглеждаха ми свръхестествени и необясними.
Друг път недалеч от лодката прелетяха два буревестника на Уилсън, като докосваха с крака водната повърхност. Те също не ни забелязаха и ме оставиха не по-малко стъписан.
Най-накрая привлякохме вниманието на един късоопашат средиземноморски буревестник. Той описа кръг над нас и се спусна. Ритна с крака, прибра криле, кацна на водата и се понесе леко като коркова тапа. Погледна ме с любопитство. Аз бързо нанизах парче летяща риба на една кука и метнах въдицата към него. Не бях сложил тежести и ми беше трудно да хвърля стръвта към птицата. При третия опит тя се приближи към потъващото парче риба и пъхна глава под водата, за да го вземе. Сърцето ми се разтуптя от въодушевление. Изчаках няколко секунди, преди да дръпна въдицата. Щом го направих, птицата само изкряка и повърна парчето, което току-що беше погълнала. Преди да успея да метна отново въдицата, тя разпери криле и се вдигна във въздуха. Махна два-три пъти и отлетя.
Повече късмет имах с един масков рибояд. Той се появи ненадейно, плъзна се към нас с разперени криле, дълги около метър. Кацна на планшира на една ръка разстояние от мен. Кръглите му очи ме изгледаха втренчено с поглед, едновременно озадачен и сериозен. Това беше голяма птица с чисто бяло туловище и криле, гарвановочерни по краищата. Едрата й закръглена глава завършваше с много остра светлооранжева човка, а червените очи зад черната маска й придаваха вид на крадец, капнал от умора след дълга нощ. Само във формата на несъразмерно големите кафяви крака имаше още какво да се желае. Птицата беше отчаяно смела. Тя прекара няколко минути в чистене на перата си с човка, като ми показваше мекия пух отдолу. Когато свърши, вдигна глава и всичко отново си дойде на мястото — тя разкри пред мен истинската си същност: на изящен, красив, аеродинамичен летателен апарат. Когато й предложих парче златна риба, птицата го взе от ръката ми, като ме клъвна по дланта.
Пречупих врата й, като извих главата назад, с една ръка стиснал човката, с другата врата. Перата бяха толкова здраво закрепени, че когато започнах да ги изскубвам, откъсвах парчета кожа, сякаш не скубех птицата, а я разкъсвах. Оказа се доста лека — голям обем, малка маса. Извадих ножа и я одрах, вместо да я скубя. За размерите на птицата количеството на месото беше малко, истинско разочарование, само малко по гърдите. Беше по-жилаво от това на златната риба, но вкусът не ми се стори много по-различен. В стомаха, освен парчето златна риба, което й бях дал, намерих три дребни рибки. След като ги изплакнах от стомашния сок, аз ги изядох. Изядох също сърцето, черния дроб и белите дробове на птицата. Преглътнах очите и езика с помощта на малко вода. Разбих главата й и извадих мозъка. Беше малък. Изядох ципите на краката. Останалото беше кожа, кости и пера. Пуснах ги от ръба на брезента за Ричард Паркър, който не бе забелязал появата на птицата. Изотдолу се подаде оранжева лапа.
Дни след това вятърът разнасяше пера и пух от леговището му и ги отвяваше в морето. Тези, които падаха на водната повърхност, изчезваха в устите на рибите.
Никоя от птиците не възвести суша.
Глава 85
Веднъж имаше светкавици. Небето беше толкова черно, че денят приличаше на нощ. Валеше проливен дъжд. Чух гръм в далечината. Мислех, че там ще си остане. Но се надигна вятър и започна да подмята дъжда ту в една, ту в друга посока. Веднага след това в небето с гръм блесна бяла светкавица, която озари водата. Беше на известно разстояние от лодката, но ефектът бе съвсем ясно видим. Водата сякаш бе прорязана от нещо подобно на бели корени, за кратко над океана се издигна огромно небесно дърво. Никога не беше ми хрумвало, че е възможно подобно нещо — светкавица да удари море. Ехото от гръмотевицата бе оглушително. Искрата светлина беше невероятно жива.
Аз се обърнах към Ричард Паркър и казах:
— Виж, Ричард Паркър, светкавица!
Знаех как се чувства. Беше легнал по корем на дъното на лодката, разперил лапи, които видимо трепереха.
Ефектът на светкавицата върху мен бе коренно противоположен. Тя сякаш ме извади от ограничения живот на смъртните и ме хвърли в състояние на екзалтирана почуда.
Изведнъж гръмна много по-близо. Може би гърмеше специално за нас: ние тъкмо бяхме слезли от гребена на една вълна и се спускахме надолу, когато гръмотевицата го удари. Последва експлозия от нагорещен въздух и нагорещена вода. За две, може би три секунди в небето затанцува гигантска, ослепително бяла стъклена отломка от счупен космически прозорец, несъществена и въпреки това непреодолимо мощна. Десет хиляди кларинета и двадесет хиляди тъпана не биха могли да вдигнат такава олелия, каквато предизвика светкавицата — тя беше оглушителна. Морето побеля и всички цветове изчезнаха. Всичко се превърна или в чисто бяла светлина, или в непрогледно черна сянка. Светлината сякаш не толкова озаряваше, колкото проникваше. Светкавицата изчезна също така бързо, както се бе появила — преди още горещите водни пръски да се изсипят върху нас, от нея не остана и следа. Наранената вълна възвърна черния си цвят и равнодушно се търкулна напред.
Аз бях зашеметен, поразен от гръм — почти в буквалния смисъл на думата. Но не и уплашен.
— Хвала на Аллах, Господа на световете, Всемилостивия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден! — промърморих аз. На Ричард Паркър извиках: — Стига си треперил! Това е чудо. Това е Пръст Божи. Това е… това е… — не можех да намеря точната дума, за да обясня какво е това, то беше така поразително и фантастично. Аз бях вцепенен и безмълвен. Лежах по гръб на брезента с широко разперени ръце и крака. Студеният дъжд ме пронизваше до кости. Но аз се усмихвах. Запомнил съм тази близка среща с небесното електричество, когато за малко избегнах токов удар и изгаряне трета степен, като един от редките мигове на истинско щастие по време на приключението си.
В моменти на почуда е лесно да не мислиш за дребните неща, да разсъждаваш във вселенски мащаб за гърма и шепота, за голямото и малкото, за близкото и далечното.
Глава 86
— Ричард Паркър, кораб!
Веднъж имах удоволствието да извикам това. Преливах от щастие. Цялата болка и отчаяние се бяха изпарили и аз бях опиянен от радост.
— Доживяхме! Спасени сме! Разбираш ли, Ричард Паркър? СПАСЕНИ СМЕ! Ха-ха-ха!
Опитах се да овладея въодушевлението си. Ами ако корабът ни подминеше, без да ни забележи? Дали да не хвърля сигнална ракета? Глупости!
— Идва право към нас, Ричард Паркър! О, благодаря ти, боже Ганеша! Благословен бъди във всичките си проявления, Аллах-Брахман!
Не можеше да ни подмине. Възможно ли е по-голямо щастие от щастието на спасението? Отговорът, повярвайте ми, е не. Аз се изправих на крака — за пръв път от дълго време полагах такова усилие.
— Можеш ли да повярваш, Ричард Паркър? Хора, храна, легло. Животът отново ни принадлежи. О, каква благодат!
Корабът се приближаваше. Приличаше на стар танкер за гориво. Започнах да различавам очертанията на носа. Спасението ни се явяваше в облика на черен метален корпус с бяла ивица по края.
— Ами ако…?
Не смеех да произнеса думите. Но нима бе възможно баща ми, майка ми и Рави да не са вече между живите? На „Цимцум“ имаше много спасителни лодки. Може би бяха стигнали до Канада още преди седмици и сега тревожно чакаха новини от мен. Може би аз бях единственият изгубен след корабокрушението.
— Боже мой, танкерите за гориво били големи!
Към нас пълзеше цяла планина.
— Може вече да са в Уинипег. Чудя се как ли изглежда къщата ни. Ричард Паркър, мислиш ли, че канадските къщи имат вътрешни дворове в традиционния тамилски стил? Вероятно не. Предполагам, че през зимата потъват в сняг. Жалко. Няма по-спокойно място от вътрешен двор в слънчев ден. Кой знае какви подправки виреят в Манитоба.
Корабът беше съвсем близо. Скоро трябваше да спре или рязко да завие.
— Наистина, какви подправки…? О, Боже!
С ужас осъзнах, че танкерът не просто се приближава, а се носи право към нас. Носът му беше необятна метална стена, която с всяка секунда се разширяваше. Подгонена от нея, към нас безмилостно се търкаляше огромна вълна. Ричард Паркър най-после забеляза наближаващата грамада. Обърна се и започна да вие, но не като куче, а като тигър — мощно, страховито, съвсем подобаващо на ситуацията.
— Ричард Паркър, корабът ще ни прегази! Какво да правим? Бързо, бързо, сигнална ракета! Не! Трябва да гребем. Гребло… ето! Пуф! Пуф! Пуф!
Вълната, която бягаше пред носа, ни тласна напред. Ричард Паркър приклекна и ушите му щръкнаха. Лодката се плъзна по склона на вълната и отскочи от танкера на по-малко от метър.
Корабът се проточи покрай нас на, както ми се стори, цял километър — километрично висока, отвесна, черна крепостна стена без нито една наблюдателница, през която да ни видят как се плискаме в околния ров. Аз хвърлих сигнална ракета, но не бях се прицелил както трябва. Вместо да прехвърли крепостната стена и да избухне право в лицето на капитана, тя рикошира в борда на кораба и падна право в Тихия океан, където се удави със съскане. Аз надух свирката колкото сила имах. Закрещях с цяло гърло. Безполезно.
С шумно ръмжене на двигателите и безмилостно порене на водата с витла корабът мина покрай нас и ни остави да се люлеем и подскачаме в пенестия килватер. След толкова много седмици, прекарани сред естествени звуци, този механичен шум ми се стори непознат и оглушителен. Аз останах стъписан и занемял.
За по-малко от двадесет минути този кораб от триста хиляди тона се превърна в точка на хоризонта. Когато погледнах към Ричард Паркър, той още се взираше в него. След секунди също се обърна и за кратко погледите ни се срещнаха. В моите очи се четеше копнеж, обида, тревога, самота. Той беше разбрал само, че е видял нещо необичайно и страховито, нещо извън границите на понятията си. Не осъзнаваше, че за малко сме се разминали със спасението. Виждаше само, че господарят, този странен, непредсказуем тигър, силно се вълнува. Той отиде да си легне за поредната дрямка. Единственият му коментар за събитието беше кратко измяукване.
— Обичам те! — думите излязоха от устата ми чисти и неудържими, неподправени. Чувството преливаше в гърдите ми. — Наистина. Обичам те, Ричард Паркър. Ако не беше с мен сега, не знам какво щях да правя. Не мисля, че щях да го преживея. Не, нямаше. Щях да умра от отчаяние. Не се предавай, Ричард Паркър, не се предавай. Аз ще те отведа до сушата, обещавам ти, обещавам!
Глава 87
Един от любимите ми начини за бягство от действителността беше лека форма на задушаване. Използвах парче плат, което бях изрязал от прокъсано одеяло. Наричах го парцалче за сън. Намокрях го с морска вода, така че да е достатъчно влажно, но водата да не капе от него. Лягах удобно на брезента и слагах парцалчето за сън на лицето си, като го притисках плътно към носа и устата. Това предизвикваше замайване, леснопостижимо за човек, изпаднал в напреднало състояние на летаргия. Но парцалчето за сън ме замайваше по особен начин. Може би защото ограничаваше достъпа на въздух до носа и устата ми. Тогава ме спохождаха най-необичайни сънища, халюцинации, мисли, усещания, спомени. И времето минаваше неусетно. Когато помръднех или въздъхнех така, че парцалчето се изместваше, аз се връщах в съзнание и с радост установявах колко много време е минало. Доказателство за това отчасти беше сухото парцалче. Но по-важното бе усещането, че сега нещата са други, че настоящият момент е различен от предишния настоящ момент.
Глава 88
Един ден се натъкнахме на следи от замърсяване. Първо водата започна да блести от маслени петна. Скоро след това се появиха битови и промишлени отпадъци: предимно пластмаса във всевъзможни форми и цветове, но също и дървени трески, кутии от бира, винени бутилки, парцали, парчета въже и около тях жълта пяна. Ние се приближихме. Аз реших да огледам за нещо, което може да ни бъде от полза. Взех една празна бутилка от вино, запушена с коркова тапа. Лодката се блъсна в хладилник, останал без двигател. Той плаваше с вратата нагоре. Аз посегнах, хванах дръжката и отворих вратата. Отвътре се разнесе такава отвратителна и нетърпима миризма, че сякаш зацапа въздуха. Затиснах устата си с ръка и надникнах вътре. Там имаше петна, потъмнели плодови сокове, известно количество напълно изгнили зеленчуци, мляко, толкова вкиснато и развалено, че се беше превърнало в зеленикаво желе, а също останки от умряло животно в такова напреднало състояние на разложение, че не можех да го разпозная. Ако се съдеше по големината, приличаше на агне. В затворените влажни отделения на хладилника миризмата бе имала възможност да се развие, да ферментира, да стане горчива и злъчна. Тя тормозеше сетивата ми с такова ожесточение, че ми се зави свят, стомахът ми се обърна и краката ми се подкосиха. За щастие, морето бързо запълни ужасната дупка и целият хладилник потъна под водата. Мястото му, останало празно, скоро се запълни от други отпадъци.
Ние се отдалечихме от тях. Дълго след това, когато вятърът духнеше от същата посока, аз продължавах да усещам онази миризма. Мина цял ден, докато водите на океана отмиха мазните петна по корпуса на лодката.
Аз пуснах следното писмо в бутилка: „Японски товарен кораб «Цимцум» под панамски флаг потъна на 2 юли 1977, Тихи океан, четири дни път от Манила. Аз в спасителна лодка. Име Пи Пател. Малко храна, малко вода, сериозен проблем бенгалски тигър. Моля, известете семейство в Уинипег, Канада. Всяка помощ добре дошла. Благодаря.“ Запуших бутилката с корковата тапа и покрих корка с парче найлон. Завързах го за гърлото на бутилката с конец и здраво стегнах възела. Хвърлих бутилката във водата.
Глава 89
Всичко се рушеше. Всичко избеляваше от слънцето и се разваляше от вятъра, морската вода и дъжда. Лодката, салът, преди да изчезне, брезентът, дестилаторите, контейнерите за дъждовна вода, найлоновите торби, въжетата, одеялата, мрежата — всичко се изтъркваше, разпъваше, увисваше, напукваше се, пресъхваше, гниеше, късаше се, избледняваше. Което беше оранжево, ставаше бледооранжево. Което беше гладко, ставаше грапаво. Което беше остро, се изтъпяваше. Което беше цяло, се разкъсваше. Колкото и да ги търках с рибешка кожа и мас от костенурка, за да ги смажа поне малко, предметите се рушаха. Солта прояждаше всичко с милионите си гладни усти. Колкото до слънцето, то пържеше всичко. Държеше Ричард Паркър в подчинение. Оглозгваше скелетите и ги изпичаше до ослепително бяло. Гореше дрехите ми и сигурно би прогорило и кожата ми, колкото и мургава да беше, ако не я бях предпазвал с одеяла и коруби от костенурки. Когато жегата бе непоносима, аз вземах кофа и се обливах с морска вода: понякога водата беше толкова гореща, че пареше като сос. Слънцето заличаваше всички миризми. Аз нямам спомен за никакъв мирис. Може би само на изстреляни сигнални ракети. Те ухаеха на куркума — не съм ли споменавал и преди за това? Дори не помня как миришеше Ричард Паркър.
Ние чезнехме. Това ставаше бавно и постепенно, така че не си давах сметка през цялото време. Но го забелязвах редовно. Ние бяхме два измършавели бозайника, съсухрени и изнемощели от глад. Козината на Ричард Паркър изгуби блясъка си, а на места — по раменете и хълбоците — дори окапа. Той доста отслабна, заприлича на скелет, напъхан в прекомерно широк чувал от избледняла козина. Аз също бях изпит, цялата ми влага — изсмукана, костите ясно изпъкваха през тънката плът.
Започнах да подражавам на Ричард Паркър в спането по много часове. Това не беше съвсем спане, по-скоро състояние на полусъзнание, в което сънища и действителност ставаха почти неразличими. Често използвах парцалчето за сън.
Това са последните страници от дневника ми:
Днес видях акула, по-голяма от всички досега. Праисторическо чудовище, шест метра. Раирано. Тигрова акула — много опасна. Обикаляше в кръг. Уплаших се да не нападне. Оцелях от един тигър, сега друг ще ме убие. Не нападна. Отплува. Облачно време, но нищо.
Няма дъжд. Само сива утрин. Делфини. Опитах да уловя един. Разбрах не мога да стоя. Р. П. слаб и в лошо настроение. Аз толкова слаб, нападне ли, не мога да се защитя. Нямам сила да надуя свирката.
Спокоен и страшно горещ ден. Слънцето пече безмилостно. Чувствам как мозъкът ври в главата ми. Чувствам се ужасно.
Немощно тяло и дух. Скоро ще умра. Р. П. диша, но не мърда. И той ще умре. Няма да ме убие.
Спасение. Час проливен, чуден, прекрасен дъжд. Пълна уста, пълни торби и кутии, пълно тяло, не поема нито капка повече. Нека ме облива, да измие солта. Наведох се да видя Р. П. Не реагира. Свит на кълбо, отпусната опашка. Влажна козина. По-малък, когато е мокър. Кожа и кости. За пръв път го докоснах. Да видя дали е мъртъв. Не. Тялото още топло. Страхотно, че го докоснах. Дори сега е стегнат, мускулест, жив. От допира козината трепна като ужилена. Накрая главата, до половината във вода, помръдна. По-добре да пие, отколкото да се удави. Добър знак: опашката помръдна. Пуснах парче костенурка под носа. Нищо. Най-после се надигна — да пие. Пи много. Яде. Не стана. Цял час се близа. Спа.
Няма смисъл. Днес ще умра.
Аз ще умра днес.
Умирам.
Това бе последният запис. След това продължих да живея, страдах, но без да го отбелязвам. Виждате ли тези едва забележими спирали в полето? Мислех, че хартията ще свърши. Но свършиха химикалките.
Глава 90
Аз попитах:
— Ричард Паркър, какво има? Да не си ослепял? — и размахах ръка пред очите му.
В продължение на ден-два той търкаше очи и безутешно мяукаше, но аз не обръщах внимание. Болките бяха единствената част от менюто ни, която имахме в изобилие. Бях уловил златна риба. Не бяхме яли нищо от три дни. Предишния ден една костенурка дойде при лодката, но аз бях прекалено слаб, за да я издърпам на борда. Разрязах рибата на две половини. Ричард Паркър гледаше към мен. Хвърлих му неговия дял. Очаквах ловко да го улови с уста. Парчето се удари в невъзмутимата му муцуна. Той се наведе. След като подуши наляво-надясно, намери рибата и започна да я яде. Сега и двамата се хранехме бавно.
Аз надзърнах в очите му. Те не изглеждаха по-различно от всеки друг път. Може би имаше малко повече секрет в кладенчетата, но не беше нищо страшно, със сигурност не по-страшно от целия му външен вид. Злополучното ни пътешествие бе оставило от нас само кожа и кости.
Осъзнах, че отговорът на въпроса ми се съдържа в погледа му. Аз надничах в очите му като очен лекар, а той ме съзерцаваше безизразно. Само сляпа дива котка би пропуснала да реагира на втренчен поглед като моя.
Стана ми жал за Ричард Паркър. Краят ни наближаваше.
На следващия ден започнах да усещам парене в очите. Търках ли, търках, но паренето не минаваше. Тъкмо обратното: ставаше все по-лошо и за разлика от очите на Ричард Паркър, моите започнаха да гноят. После всичко притъмня, колкото и да мърдах клепачи. Отначало се стъмни точно пред мен, черно петно по средата на всичко. Започна да се разраства, докато стигна до границите на полезрението ми. На следващата сутрин единственото, което видях от слънцето, беше тъничък сноп светлина в горния край на лявото ми око, като мъничко прозорче, разположено твърде нависоко. Към обяд всичко потъна в непрогледна тъмнина.
Аз се вкопчих в живота. Изпаднах в немощно оживление. Беше адска жега. Имах толкова малко сили, че не можех да се изправя на крака. Устните ми бяха твърди и напукани. Устата ми бе пресъхнала и клисава, покрита с лепкава слюнка, еднакво отвратителна както на вкус, така и на мирис. Кожата ми беше изгоряла. Съсухрените мускули ме боляха. Ръцете и краката, особено стъпалата, се бяха подули и превърнали в източник на непрекъснато страдание. Бях гладен, а пак нямаше храна. Колкото до водата, Ричард Паркър пиеше толкова много, че аз трябваше да се ограничавам с пет лъжици дневно. Но това физическо страдание бе нищо в сравнение с нравственото мъчение, на което бях подложен. В деня, когато ослепях, страданията ми стигнаха до крайност. Не мога да ви кажа кога точно стана това. Времето, както казах и по-рано, нямаше значение за мен. Може би се случи някъде между стотния и сто и осемдесетия ден. Бях сигурен, че следващ няма да има.
До следващата сутрин аз бях загубил всякакъв страх от смъртта и бях твърдо решен, че ще умра.
Стигнах до тъжния извод, че не мога повече да се грижа за Ричард Паркър. Бях се провалил като пазач на зоологическа градина. Неговата неминуема гибел ме вълнуваше много повече, отколкото моята собствена. Но наистина бях толкова съсипан и безпомощен, че не можех да направя нищо повече за него.
Природата бързо потъваше. Чувствах как в тялото ми се прокрадва фатална немощ. До вечерта щях да съм умрял. За да направя по-приятно пътуването си към отвъдното, аз реших най-после да утоля жаждата, с която бях живял така дълго. Изпих толкова вода, колкото можах да поема. Да имах сега и нещо за хапване, една последна хапка. Но по всичко личеше, че няма да имам. Легнах, като опрях глава в навития край на брезента. Затворих очи и зачаках духът ми да напусне тялото. Промърморих:
— Сбогом, Ричард Паркър. Съжалявам, че те подведох. Направих каквото можах. Прощавай. Скъпи татко, скъпа майко, скъпи Рави, здравейте. Вашият любящ син и брат идва. Не е минавал и час, през който да не мисля за вас. Мигът, когато ще се срещнем, ще бъде най-щастливият в живота ми.
Изведнъж чух думите:
— Има ли някой там?
Невероятно е какви неща се причуват на човек, когато лежи сам в мрака на угасващото си съзнание. Звукът без форма и цвят е странен. Когато си сляп, чуваш по различен начин.
Отново дочух думите:
— Има ли някой там?
Реших, че съм полудял. Тъжно, но това бе самата истина. Нещастието обича компанията и затова лудостта често го навестява.
— Има ли някой там? — упорито се обади гласът.
Лудостта ми беше поразително реалистична. Гласът притежаваше специфичен тембър, плътен, уморено дрезгав. Реших да му отвърна.
— Разбира се, че има някой — отговорих аз. — Винаги има някой. Иначе кой ще зададе този въпрос?
— Аз се надявах да има някой друг.
— В какъв смисъл друг? Осъзнаваш ли изобщо къде се намираш? Ако не ти харесва този плод на въображението, вземи си друг. Има колкото искаш фантазии, измежду които да избираш.
Хм. Плод на въображението. Плод. Как добре щеше да ми дойде сега един плод.
— Значи няма никой друг, така ли?
— Ш-шт… Мечтая за плодове.
— Плодове! Имаш ли някой плод? Моля те, дай ми едно резенче! Моля ти се. Само едно мъничко резенче! Умирам от глад.
— Аз нямам просто плод. Имам плод на въображението.
— Плод на въображението! О, моля те, дай ми малко! Аз…
Гласът, или странният звуков ефект, породен от вятъра и вълните, заглъхна.
— Плодовете пред мен са сочни, едри и ароматни — продължих аз. — Клоните на дървото са натежали, толкова са натежали от плодове. Трябва да има над триста по цялото дърво.
Тишина.
Гласът отново се обади:
— Хайде да си говорим за ядене…
— Каква чудесна идея.
— Ако можеше да си поръчаш всички ястия на света, които обичаш, кое щеше да избереш?
— Отличен въпрос. Щях да си поръчам цял бюфет. Щях да започна с ориз и самбар. После — черен ориз с нахут и млечен ориз, и…
— Аз пък бих си поръчал…
— Не съм свършил. Към ориза — самбар с подправки и тамаринд, лучен самбар и…
— Нещо друго?
— Точно това щях да кажа. И сагу с много зеленчуци, и зеленчукова корма, и картофена масала, и зелево вадаи, и масала досаи, и пикантен расам с леща, и…
— Разбирам.
— Почакай. И пориял с пълнен патладжан, и кокосов ям куту, и оризови идли, и вадаи с извара, и зеленчуково баджи, и…
— Звучи много…
— Споменах ли сосовете? Кокосов гъст сос и ментов сос, и мариновани зелени чушлета, и мариновано цариградско грозде, и към тях задължителните нан, попадом, парата и пури, разбира се.
— Звучи ми…
— А, салатите! Салата от манго, салата от окра и най-обикновена прясна салата от краставици. А за десерт — бадемов паясам и млечен паясам, и дебела палачинка, и фъстъчен карамел, и кокосово бурфи, и ванилов сладолед с горещ гъст шоколадов сироп.
— Това ли е?
— Ще завърша закуската си с десетлитрова чаша прясна, бистра, свежа, леденостудена вода и кафе.
— Звучи ми много добре.
— Така е.
— Кажи ми, какво е кокосов ям куту?
— Божествено ястие, това е. За да го приготвиш, ти трябва ям, печен кокос, зелени банани, чили, млян черен пипер, мляна куркума, семена ким, кафяво синапено семе и малко кокосово масло. Запържваш леко кокоса, докато стане златистокафяв…
— Може ли да предложа нещо?
— Какво?
— Вместо кокосов ям куту защо не опиташ варен телешки език със сос от горчица?
— Не ми звучи много вегетарианско.
— Така е. А после шкембе.
— Шкембе? Не стига, че ядеш езика на горкото животно, а сега искаш и стомаха!
— Да! Мечтая си за шкембе по каенски — топло, с момици.
— Момици? Това ми звучи по-добре. Какво е момици?
— Момиците са панкреасът на телето.
— Панкреасът!
— Задушен и полят с гъбен сос, направо чудно!
Откъде ли идваха тези отвратителни кощунствени рецепти? Нима бях стигнал дотам, че да мечтая за ястие, направено от крава и малкото й? Какъв чудовищен вятър ме бе довял тук? Дали лодката не се беше върнала при онези плаващи отпадъци?
— Какво ще бъде поредното светотатство?
— Телешки мозък с кафяв маслен сос!
— Значи пак се връщаме на главата, а?
— Суфле от мозък!
— Започва да ми прилошава. Има ли нещо, което не ядеш?
— Какво не бих дал за супа от говежда опашка! Или за печено прасенце сукалче, пълнено с ориз, шунка, кайсии и стафиди. За телешки бъбрек в масло с горчица и сос от магданоз. За маринован заек, задушен в червено вино. За пилешки дробчета. За пастет от свинско, дроб и телешко. За жаби. О, донесете ми жаби, донесете ми жаби!
— Едва издържам.
Гласът замлъкна. Аз треперех от гадене. Лудостта на ума е едно, но ако се прехвърли и на стомаха, това е прекалено.
Изведнъж ме осени прозрение.
— Ядеш ли кърваво сурово говеждо? — попитах аз.
— Разбира се! Обичам кървава пържола със сос тартар.
— Ядеш ли съсирена кръв на мъртво прасе?
— Редовно, с ябълков сос!
— Би ли изял всяка част от животното, до последните останки?
— Наденица и салам! Мога да изям пълна чиния!
— А какво ще кажеш за морковите? Можеш ли да изядеш най-обикновен суров морков?
Отговор не последва.
— Не ме ли чу? Ядеш ли сурови моркови?
— Чух те. Честно казано, ако имах избор, не бих ял моркови. Нямам навика да ям подобни неща. Струват ми се безвкусни.
Аз се разсмях. Така си и мислех. Не ми се причуваше. Не бях полудял. Ричард Паркър ми говореше! Пустият му хищник! Толкова време прекарахме заедно и той избра да ми проговори час преди да умрем. Фактът, че мога да водя разговор с тигър, ме въодушеви. Тутакси ме обзе вулгарно любопитство, като онова, което почитателите на филмови звезди изпитват към своите идоли.
— Любопитно ми е… можеш ли да ми кажеш… някога убивал ли си човек?
Съмнявах се. Хищници, които разкъсват хора, се срещат също толкова рядко в животинския свят, колкото убийци сред човечеството, а Ричард Паркър бе уловен още като бебе. Но кой можеше да знае дали майка му не е разкъсвала човек, преди Жадния да я хване?
— Що за въпрос! — отговори Ричард Паркър.
— Струва ми се разумен.
— Така ли?
— Да.
— Защо?
— Защото се ползваш с особена репутация.
— Така ли?
— Разбира се. Не го ли осъзнаваш?
— Не.
— Е, нека ти изясня нещо, което явно не ти е ясно: ти се ползваш с репутация на убиец. Е, убивал ли си човек?
Мълчание.
— Хайде, отговори ми.
— Да.
— О! Косата ми настръхна. Колко?
— Двама.
— Убил си двама?
— Да. Мъж и жена.
— Едновременно ли?
— Не. Първо мъжа, после жената.
— Ти си чудовище! Бас държа, че ти е било много приятно. Сигурно виковете им са ти се сторили доста забавни.
— Не съвсем.
— Хубави ли бяха?
— Дали са били хубави?
— Да. Не се прави на глупак. Вкусни ли бяха?
— Не, не бяха вкусни.
— Така си и мислех. Чувал съм, че повечето животни не харесват този вкус. И защо ги уби?
— Необходимост.
— Чудовищна необходимост. Изпитваш ли съжаление?
— Трябваше да избирам — или аз, или те.
— Това е необходимост, изразена по най-прост аморален начин. Но сега не съжаляваш ли?
— Трябваше да реагирам на момента. Такива бяха обстоятелствата.
— Инстинкт, нарича се инстинкт. Все пак не отговори на въпроса ми: сега не съжаляваш ли?
— Не се замислям за това.
— Животно по дефиниция. Такъв си ти.
— А ти какъв си?
— Човешко същество, ако не знаеш.
— Ама че надуто изказване!
— Това е самата истина.
— Значи ще хвърлиш първия камък, така ли?
— Ял ли си някога утапам?
— Не, не съм. Но ми е интересно. Какво е утапам?
— Толкова е хубаво!
— Звучи вкусно. Обясни ми по-подробно.
— Утапамът често се прави от останала смес за палачинки, но рядко нещо направено от останки може да бъде толкова вкусно.
— Вече си представям вкуса му.
Аз заспах. Или по-скоро изпаднах в предсмъртен делириум.
Но нещо не ми даваше мира. Не знаех точно какво. Каквото и да беше, то смущаваше умирането ми.
Сетих се. Вече знаех какво ме тормози.
— Извинявай…
— Да? — тихо се обади Ричард Паркър.
— Защо говориш с акцент?
— Не. Ти говориш с акцент.
— Не, аз нямам акцент. Ти казваш „зъ“ вместо, „дъ“.
— Аз казвам „зъ“ точно както трябва. Ти говориш така, все едно устата ти е пълна с горещи стъклени топчета. Имаш индийски акцент.
— А пък ти говориш, все едно имаш пила вместо език и режеш английските думи като дърво. Имаш френски акцент.
Това бе съвсем нелогично. Ричард Паркър беше роден9 в Бангладеш и израснал в Тамил Наду, откъде би могъл да има френски акцент? Вярно, че преди време Пондичери е бил френска колония, но никой не можеше да ме убеди, че някои от животните в зоологическата градина са посещавали френския алианс на улица „Дюма“.
Това страшно ме обърка. Отново потънах в мъглата на унеса.
Събудих се задъхан. Тук имаше някой! Този глас, който достигаше до ушите ми, не беше нито вятър, нито чужденец с акцент, нито говорещо животно. Беше някой друг! Сърцето ми заби ожесточено, като за последно изтласка кръв в изтощения ми организъм. Умът ми направи последен опит да се избистри.
— Боя се, че е само ехо — промърмори гласът едва чуто.
— Чакай, тук съм! — извиках аз.
— Ехо в океана…
— Не, ето ме!
— Така ще свърши всичко!
— Приятелю!
— Отивам си…
— Остани, остани!
Почти не го чувах.
Изкрещях.
Той изкрещя в отговор.
Това беше прекалено. Щях да полудея.
Хрумна ми нещо.
— Аз Се Казвам — със сетни сили се провикнах на вятъра, небето и морето — Писин Молитор Пател! — нима ехото можеше да си измисли име? — Чуваш ли? Аз съм Писин Молитор Пател, известен на всички като Пи Пател!
— Какво? Има ли някой там?
— Да, има!
— Какво? Не може да бъде! Моля те, кажи ми, имаш ли храна? Каквото и да е. Аз нямам вече никаква храна. Не съм ял от дни. Трябва да хапна нещо. Ще ти бъда благодарен, ако ми дадеш нещо за ядене, каквото и да е. Моля те.
— Само че и аз нямам храна — отговорих му смаян. — Самият аз не съм слагал нищо в уста от няколко дни. Надявах се ти да имаш храна. А вода имаш ли? Моите запаси са много оскъдни.
— Не, нямам. Ти нищо за ядене ли нямаш? Съвсем нищо?
— Не, нищо.
Последва мълчание, тежко мълчание.
— Къде си? — попитах аз.
— Тук съм — уморено отговори гласът.
— Но къде е това „тук“? Не мога да те видя.
— Защо не можеш да ме видиш?
— Защото ослепях.
— Какво? — възкликна той.
— Ослепях. Пред очите си виждам само тъмнина. Мигам в нищото. Така съм от два дни, ако съдя по това, което усещам с кожата си. Моля те, кажи ми, ден ли е или нощ?
В отговор чух страшен вой.
— Какво? Какво има, приятелю? — попитах аз.
Воят не спираше.
— Моля те, отговори ми! Какво има? Аз съм сляп и нямаме храна и вода, но имаме компания. Това е нещо. Нещо ценно. Така че кажи ми какво има, братко мой!
— И аз съм сляп!
— Какво?
— И аз мигам в нищото, както казваш.
Той отново започна да вие. Аз бях стъписан. Да срещна друг сляп човек в спасителна лодка в Тихия океан!
— Но как е възможно да си сляп? — промърморих.
— Може би по същата причина като теб. В резултат от лоша хигиена на гладуващ организъм на края на силите си.
И двамата избухнахме в плач. Той ридаеше, аз хлипах. Това беше прекалено, наистина прекалено.
— Сещам се за една история — не след дълго казах аз.
— История?
— Да.
— За какво ми е история? Искам да ям.
— Това е история за ядене.
— Думите нямат калории.
— Търси храна там, където може да я има.
— Това е добра идея.
Мълчание. Гладно мълчание.
— Къде си? — попита той.
— Тук. А ти?
— Тук.
Чух плясък на гребло във водата. Понечих да взема едно от греблата, които бях спасил след изчезването на сала. Беше много тежко. Опипах с пръсти наоколо и намерих най-близкия отвор в планшира. Сложих греблото. Дръпнах дръжката към себе си. Нямах сила. Но все пак загребах.
— Да чуем историята ти — каза корабокрушенецът задъхан.
— Имало едно време един банан. Той растял. Растял, докато станал голям, твърд, жълт и ароматен. После паднал на земята, някой го намерил и го изял.
Братът ми по съдба спря да гребе.
— Каква красива история!
— Благодаря ти.
— Просълзих се.
— Има продължение — казах аз.
— Какво е то?
— Бананът паднал на земята, някой го намерил и го изял — и след това се почувствал по-добре.
— Завладяващо! — възкликна той.
— Благодаря ти.
Мълчание.
— Да ти се намира някой банан?
— Не. Един орангутан ме разсея.
— Какво?
— Дълга история.
— А паста за зъби?
— Не.
— Страшно върви с риба. А цигари?
— Вече ги изядох.
— Изял си ги?
— Още пазя филтрите. Мога да ти ги дам, ако искаш.
— Филтрите? Какво да правя с цигарени филтри без тютюн? Как можеш да ядеш цигари?
— Какво трябваше да правя с тях? Аз не пуша.
— Трябваше да ги запазиш за размяна.
— За размяна? С кого?
— С мен!
— Братко, когато ги изядох, бях сам в спасителна лодка насред Тихия океан.
— Е, и?
— Вероятността да срещна някого в Тихия океан, с когото да разменя цигарите, не ми изглеждаше особено голяма.
— Трябва да мислиш в перспектива, глупаво момче! Сега нямаш нищо за размяна.
— Но дори да имах нещо за размяна, за какво щях да го разменя? Какво имаш ти да ми предложиш?
— Имам обувка — отвърна той.
— Обувка?
— Да, хубава кожена обувка.
— Какво да правя с кожена обувка в спасителна лодка насред Тихия океан? Да не мислиш, че излизам на разходка в свободното си време?
— Можеш да я изядеш!
— Да ям обувка! Ама че хрумване!
— Нали ядеш цигари — защо да не изядеш една обувка?
— Защото ми се струва отвратително. Чия е обувката впрочем?
— Откъде да знам?
— Предлагаш ми да изям обувката на напълно непознат човек?
— Какво значение има?
— Не мога да повярвам. Обувка. Като оставим настрана факта, че съм индуист, а индуистите смятат кравата за свещено животно, според мен да изям нечия кожена обувка означава да изям мръсотията от крака, който я е обувал, заедно с цялата мръсотия, в която може да е стъпвал.
— Тогава няма да я получиш.
— Дай първо да я видя.
— Не.
— Какво? Очакваш да взема нещо от теб, без да съм го видял?
— Може би трябва да ти напомня, че и двамата сме слепи.
— Опиши ми обувката тогава! Що за търговец си? Нищо чудно, че умираш от глад. Като нямаш клиенти…
— Така е. Умирам от глад.
— Е, кажи за обувката.
— Кожена обувка.
— Какъв тип кожена обувка?
— Най-обикновен тип.
— Какво означава това?
— Обувка с връзка, метални дупки и език. Със стелка отвътре. Най-обикновена.
— Какъв цвят?
— Черен.
— В какво състояние?
— Поизносена. Кожата е гладка и мека, приятна на допир.
— А миризмата?
— На топла ароматна кожа.
— Трябва да призная… Трябва да призная, че звучи изкусително!
— Няма да стане.
— Защо?
Мълчание.
— Отговори ми, братко!
— Нямам обувка.
— Нямаш обувка?
— Не.
— Много тъжно.
— Изядох я.
— Изял си обувката?
— Да.
— Вкусна ли беше?
— Не. Цигарите вкусни ли бяха?
— Не. Не можах да ги изям докрай.
— И аз не изядох докрай обувката.
— Имало едно време един банан. Той растял. Растял, докато станал голям, твърд, жълт и ароматен. После паднал на земята, някой го намерил, изял го и се почувствал по-добре.
— Съжалявам. Съжалявам за всичко, което съм казвал и вършил. Аз съм безполезен човек — избухна корабокрушенецът.
— Какво говориш? Ти си най-ценният, най-прекрасен човек на света. Ела, братко, ела да се съберем и да се порадваме взаимно на компанията си.
— Да!
Тихият океан не е подходящо място за гребци, особено когато са слаби и слепи, когато лодките им са големи и тромави и когато вятърът не им влиза в положението. Моят брат по съдба ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Минаваше ту отляво, ту отдясно, ту пред мен, ту зад мен. Но накрая успяхме. Лодките ни се доближиха с тъп удар, по-сладък за ухото дори от удара на костенурка в корпуса. Той ми хвърли въже и аз привързах лодката му към своята. Разперих ръце да го прегърна и зачаках неговата прегръдка. Очите ми бяха пълни със сълзи, усмихвах се. Той стоеше точно пред мен и присъствието му ме озаряваше въпреки слепотата.
— Мили братко! — прошепнах аз.
— Тук съм — отговори той.
Чух слабо ръмжене.
— Братко, забравих да ти кажа нещо.
Той тежко се стовари върху мен и двамата паднахме върху брезента и средната пейка. Ръцете му се протегнаха към врата ми.
— Братко — заговорих аз, задъхан от задушаващата му прегръдка, — сърцето ми ти принадлежи, но ти предлагам бързо да се оттеглим в друга част на скромната ми лодка.
— Много си прав за сърцето! — каза той. — И за черния дроб, и за месото!
Почувствах как слиза от брезента на средната пейка и — фатална грешка — стъпва на дъното на лодката.
— Не, не, братко! Недей! Ние не сме…
Опитах се да го издърпам нагоре. Уви, беше твърде късно. Преди още да съм произнесъл думата „сами“, аз отново останах сам. Чух само изтракване на зъби, падане на очила и в следващия миг моят скъп брат закрещя в лицето ми, тъй както никога не бях чувал човек да крещи. Ръцете му пуснаха врата ми.
Това беше ужасната жертва, която поиска Ричард Паркър. Той ми даде живот — моя собствен, — но в замяна взе друг. Оглозга месото от човешкия скелет и схруска костите. Мирисът на кръв изпълни ноздрите ми. В този момент нещо в мен умря и никога повече не се върна към живот.
Глава 91
Качих се в лодката на брат си. Започнах да я изследвам пипнешком. Открих, че ме е излъгал. Имаше малко месо от костенурка, глава от златна риба и дори — изключително ценно лакомство — трохи от бисквити. Имаше и вода. Всичко това отиде в устата ми. Върнах се на лодката си и отвързах неговата.
От дългия плач очите ми се почувстваха по-добре. Малкото прозорче в горния ляв ъгъл на зрението ми леко се открехна. Започнах да плакна очите си с морска вода. С всяко следващо изплакване прозорчето се отваряше все повече и повече. След два дни зрението ми се върна.
Гледката, която се откри пред мен, беше такава, че за малко ми се прииска да бях останал сляп. Разкъсаното разчленено тяло лежеше на пода на лодката. Ричард Паркър си беше направил обилно угощение с него, без да пощади дори лицето, затова аз така и не разбрах кой е бил моят брат. Изкорменото му туловище със счупени ребра, извити като корпуса на кораб, приличаше на умален макет на лодката — толкова изядено, окървавено и страховито беше.
Трябва да призная, че придърпах с харпуна една от ръцете и използвах месото от нея за стръв. Трябва да призная още, че подтикнат от крайната си нужда и лудостта, към която ме бе тласнала, аз ядох малко от месото. Имам предвид малки късчета, тънки ивици, които бях приготвил за харпуна, но след като слънцето ги изсуши, те заприличаха на обикновено месо от животно. Пъхнах ги в устата си, почти без да се усетя. Трябва да разберете, че страданието ми бе непоносимо, а човекът беше вече мъртъв. Престанах да ям от него веднага след като улових риба.
Всеки ден се моля за душата му.
Глава 92
Аз направих забележително ботаническо откритие. Но сигурно мнозина няма да повярват на следващите ми думи. Все пак ще ги кажа, защото са част от историята и защото това наистина ми се случи.
Лежах на една страна. Беше около един или два следобед, денят бе ясен и слънчев, подухваше лек бриз. Тъкмо се бях събудил от кратък сън на пресекулки, без сънища и без отмора. Обърнах се на другата страна, като положих минималното възможно усилие. Отворих очи.
В далечината съзрях дървета. Не реагирах. Бях убеден, че това е илюзия и че като примигна няколко пъти, видението ще изчезне.
Дърветата не изчезнаха. Всъщност разраснаха се до цяла гора. Те бяха част от нисък остров. Надигнах се на лакът. Все още не вярвах на очите си. Но да получиш видение от такова добро качество беше много вълнуващо. Дърветата бяха красиви. Никога преди не бях виждал такива. Имаха светла кора и равномерно разположени клони с поразително изобилие от листа. Тези листа бяха ослепително зелени, толкова ярко изумрудени, че в сравнение с тях растителността в периода на мусонните дъждове изглеждаше безлично сива.
Аз започнах да мигам енергично, като очаквах клепачите ми да изиграят ролята на дървари. Но дърветата не падаха.
Погледнах надолу. Това, което видях, едновременно ме зарадва и разочарова. Островът нямаше почва. Не че дърветата растяха във водата. По-скоро основата им приличаше на гъста растителна маса със същия искрящо зелен цвят като листата. Къде се е чуло и видяло да има остров без земя? Дървета, пораснали върху растения? Аз изпитах удовлетворение, защото това геоложко явление потвърждаваше, че съм прав, че този остров е химера, игра на въображението. Но по същата причина изпитах и разочарование, защото един остров, всеки остров, колкото и непознат да е, щеше да бъде отлична находка.
Тъй като дърветата продължаваха да стоят, аз продължих да ги гледам. След толкова много синьо-зеленото беше балсам за очите ми. Зеленото е хубав цвят. То е цветът на исляма. Любимият ми цвят.
Течението леко тласна лодката към илюзията. Не можеше да се каже, че островът има бряг, нямаше нито пясък, нито камъчета, нямаше и разбиващи се вълни: вълните, които миеха острова, просто потъваха в растителността. От една височина на около триста метра навътре островът се спускаше полегато в морето, а бреговата ивица, широка около четиридесет метра, потъваше рязко надолу, като се губеше от поглед в дълбините на Тихия океан. Със сигурност това бе най-малкият континентален шелф на света.
Започвах да свиквам с илюзията. Понеже исках да я удължа, не смеех да й наложа ограничения, затова когато лодката се вряза в острова, аз не помръднах, просто продължих да халюцинирам. Основата на острова представляваше силно заплетена маса от водорасли, подобни на тръбички с диаметър малко над два пръста. Какъв фантастичен остров, казах си.
След няколко минути аз се приближих към борда на лодката. „Оглеждайте се за зеленина“ — пишеше в наръчника за оцеляване. Е, това беше зеленина. Всъщност направо раят на хлорофила. Зеленина, която засенчваше оцветителите за храни и мигащите неонови светлини. Зеленина, която опияняваше. „В крайна сметка кракът е единственият сигурен инструмент за определяне на суша“ — съветваше по-нататък наръчникът. Островът беше на една крачка разстояние. Да стъпя — и да се разочаровам — или не, туй бе въпросът.
Реших да стъпя. Огледах се, за да проверя дали няма акули. Нямаше. Обърнах се по корем и като се държах за брезента, бавно провесих единия си крак. Стъпалото ми потъна във водата. Беше приятно студена. Островът бе малко по-нататък и искреше над морето. Протегнах се. Очаквах всеки момент сапуненият мехур на илюзията да се спука.
Не се спука. Стъпалото ми потъна в бистра вода и срещна гуменото съпротивление на нещо подвижно, но твърдо. Стъпих по-здраво. Илюзията не поддаде. Наблегнах на едното си стъпало с цялата си тежест. Пак не потънах. Все още не можех да повярвам.
Накрая носът ми се оказа най-сигурният инструмент за определяне на суша. Обонянието ми се изпълни със свежото ухание на растителност. Поех дълбоко въздух. След месеци, прекарани сред миризми на солена вода и разруха, този силен аромат на органична растителна материя беше завладяващ. Тогава повярвах и единственото, което потъна, беше разумът ми: процесът ми на мислене стана нестроен и разпокъсан. Кракът ми започна да трепери.
— Боже мой! Боже мой! — изстенах аз.
Паднах през борда.
Шокът от твърдата земя и студената вода ми даде сили да се изкатеря на острова. Там промърморих няколко нечленоразделни благодарности към Бога и рухнах.
Но не можех да остана неподвижен. Бях твърде въодушевен. Помъчих се да стана на крака. Кръвта рязко напусна мозъка ми. Земята силно се разтресе. Главата ми се замая до заслепяване. Помислих, че ще припадна. Опомних се. Единственото, за което имах сили, бе да дишам тежко. Някак успях да седна.
— Ричард Паркър! Земя! Земя! Спасени сме! — закрещях аз.
Уханието на растителност беше изключително силно. Колкото до зеленината, тя бе толкова свежа и успокоителна, че сякаш целият ми организъм се изпълваше със сила и ведрост, които проникваха през очите ми.
Какви бяха тези странни водорасли като тръбички, така здраво оплетени? Дали ставаха за ядене? Приличаха на разновидност на морските водорасли, но доста по-жилави и месести от обикновените водорасли. На допир бяха влажни и твърди. Аз ги дръпнах. Няколко стръкчета се прекършиха без особено усилие. Отвътре се състояха от две концентрични стени: влажна, леко грапава външна стена, искрящо зелена на цвят, и вътрешна, разположена по средата между външната стена и сърцевината. Разликата между двете бе съвсем явна: централната тръбичка беше бяла, докато горната имаше зелен цвят, който избледняваше, колкото повече се приближаваше към вътрешната стена. Доближих едно от стръкчетата до носа си. Освен приятния свеж аромат на зеленчук водораслото нямаше специфична миризма. Близнах го. Пулсът ми се ускори. Стръкчето бе покрито със сладка влага.
Захапах го. Вкусовите ми рецептори изтръпнаха от изненада. Вътрешната тръбичка беше солена до горчиво, но външната не само ставаше за ядене, а и имаше превъзходен вкус. Езикът ми потръпна подобно на пръст, който прелиства страници на речник в опит да намери отдавна забравена дума. Намери я и щом я чух, аз затворих очи от удоволствие: сладко. Не в смисъл на нещо хубаво, а в смисъл на захар. Костенурките и рибите биват най-различни на вкус, но никога, никога сладки. Това водорасло леко сладнеше и по вкус превъзхождаше дори сока на кленовите дървета в Канада. Като консистенция най-близкото, с което мога да го сравня, е воден кестен.
Пресъхналата ми уста започна мъчително да се изпълва със слюнка. С шумно мляскане и възгласи на задоволство аз започнах да късам водораслите около себе си. Външните и вътрешните им тръбички се отделяха лесно и чисто. Напълних устата си със сладкия външен слой на водораслите. Скоро започнах се тъпча с две ръце, като дъвчех усилено и бързо, както не бях правил от много време насам. Ядох, докато около мен се образува цял ров.
На около шестдесет метра по-нататък се издигаше самотно дърво. То беше единственото на склона на хълма, който ми се струваше много далечен. Като казвам „хълм“, не знам дали можете ясно да си представите колко плавно се издигаше той от бреговата линия. Както вече споменах, островът беше нисък. Склонът бе полегат и хълмът достигаше височина може би около петнадесет-двадесет метра. Но в състоянието, в което се намирах, този хълм ми се струваше непристъпен като планина. Дървото беше по-гостоприемно. Забелязах сянката му отстрани. Отново се помъчих да стана. Успях да се надигна до клекнало положение, но щом понечих да се изправя, ми се зави свят и аз не съумях да запазя равновесие. А дори да не бях паднал, в мускулите на краката ми не бяха останали никакви сили. Волята ми обаче беше силна. Бях твърдо решен да стигна до дървото. Пълзях, влачех се, немощно се придвижвах напред.
Убеден съм, че никога няма да изпитам такава опияняваща радост, каквато ме обзе, когато стигнах тази трепкаща шарена сянка и чух сухото шумолене на вятъра в листата. Дървото не беше по-голямо или по-високо от другите дървета на острова и тъй като растеше на онзи склон на хълма, който бе повече изложен на неблагоприятните природни условия, беше малко криво и не толкова добре развито, колкото останалите. Но все пак бе дърво, а дървото е истинска радост за очите на човек, прекарал в морето дълго, дълго време. Аз благослових дървото, спокойната му ненатрапчива чистота, ленивата му красота. О, да бях и аз като него, с корени, забити в земята, но ръце, протегнати към Бога! Избухнах в плач.
Докато сърцето ми възхваляваше Аллах, умът ми започна да събира сведения за делата Му. Дървото наистина растеше направо от водораслите, както бях видял още от лодката. Нямаше и следа от почва. Или почвата беше по-надълбоко, или този вид дървета бе забележителен пример за симбиоза или паразитизъм. Стволът беше широк приблизително колкото мъжки гърди. Кората бе сивкавозелена на цвят, тънка, гладка и достатъчно мека, за да драскам по нея с нокът. Сърцевидните листа бяха големи и широки и имаха един-единствен връх. Короната на дървото притежаваше красив кръгъл силует, характерен за манговото дърво, но не беше манго. Стори ми се, че мирише малко на лотосово дърво, но не беше и това. Нито мангрово дърво. Нито което и да било друго дърво, което бях виждал. Знаех единствено, че е красиво, зелено и отрупано с листа.
Чух рев. Обърнах се. Ричард Паркър ме наблюдаваше от лодката. Оглеждаше и острова. Като че искаше да слезе, но се страхуваше. Накрая след много ръмжене и крачене той скочи от лодката. Поднесох оранжевата свирка към устата си. Но поведението му съвсем не беше агресивно.
Дори само пазенето на равновесие бе достатъчно предизвикателство: и той като мен не се държеше на крака. Когато тръгна, той почти пълзеше и пристъпяше с неуверени крачки като новородено. Като ме заобиколи отдалеч, Ричард Паркър се насочи към хълма и изчезна из вътрешността на острова.
Аз прекарах деня в ядене, почивка, опити да се изправя и блажено плискане във водата. Ако се претоварех, ми прилошаваше. И непрекъснато, дори когато седях неподвижно, имах чувството, че земята под мен се движи и че ще падна.
Късно следобед започнах да се тревожа за Ричард Паркър. Сега, когато обстановката, територията се беше променила, аз не знаех как ще реагира, като ме види.
Неохотно, само от съображения за сигурност, аз се изкатерих обратно в лодката. Независимо дали Ричард Паркър щеше да обяви острова за свой или не, носът на лодката и брезентът оставаха моята територия. Аз потърсих нещо, за което да вържа лодката. Очевидно водораслите, които покриваха бреговата линия, образуваха много дебел слой, защото не можах да открия нищо друго. Накрая разреших проблема, като побих едно от греблата с дръжката надолу във водораслите и привързах лодката към него.
Покатерих се на брезента. Бях капнал от умора. Тялото ми беше изтощено от поетата храна, а резкият обрат на събитията ме караше да се чувствам напрегнат. Смътно си спомням как в края на деня дочух рева на Ричард Паркър в далечината, но сънят ме обори.
Събудих се през нощта със странно, неприятно чувство в долната част на корема. Мислех, че е някакъв спазъм, че може би съм се отровил с водораслите. Чух шум. Погледнах. Ричард Паркър беше на борда. Беше се върнал, без да го усетя. Той мяукаше и ближеше възглавничките на лапите си. Връщането му в лодката ме озадачи, но скоро престанах да мисля за това — болката в корема ми бързо се усилваше. Аз лежах прегънат на две и треперех, докато организмът ми се подготвяше за процес, нормален за повечето хора, но отдавна забравен от мен: изпразване на червата. Беше много мъчително, но след това се унесох в дълбок, здрав сън, какъвто не ме бе спохождал от нощта преди потъването на „Цимцум“.
На сутринта, когато се събудих, аз се почувствах много по-силен. С неочаквана лекота се изкачих до самотното дърво. Очите ми отново се насладиха на гледката, а стомахът ми — на водораслите. Направих си такава обилна закуска, че оставих голяма дупка.
Ричард Паркър пак се колеба часове наред, преди да скочи от лодката. Към обяд, когато най-сетне се реши, още щом слезе на брега, побърза да се върне на борда и за малко да падне във водата. Стори ми се много неспокоен. Съскаше и размахваше лапа във въздуха. Гледката беше много странна. Нямах представа защо го прави. Постепенно тревогата му отмина и видимо по-уверен от предишния ден, той отново се изгуби зад хълма.
Този ден аз се подпрях на ствола на дървото и се изправих. Почувствах се замаян. Единственият начин, по който можех да спра световъртежа, беше да затворя очи и да се уловя за дървото. Оттласнах се от него и направих опит да тръгна. Тутакси паднах. Земята се втурна към мен, преди да съм направил и крачка. Не се нараних. Този остров, покрит с толкова здраво преплетен еластичен слой растителност, бе идеалното място за човек да се научи отново да ходи. Където и да паднех, нямаше начин да се нараня.
На следващия ден след поредната спокойна нощ на борда на лодката, в която Ричард Паркър отново се върна, вече можех да стъпвам. Макар че паднах пет-шест пъти, аз успях да стигна до дървото. Чувствах как с всеки изминал час силите ми се възвръщат все повече и повече. С помощта на харпуна аз наведох един от клоните на дървото. Откъснах няколко листа. Те бяха меки и матови, но имаха горчив вкус. Реших, че Ричард Паркър е силно привързан към леговището си под брезента — това беше обяснението ми за прибирането му нощем.
Същата вечер го видях да се прибира, докато слънцето залязваше. Тъкмо бях вързал наново лодката за побитото гребло. Стоях на носа и проверявах дали възелът на носа е достатъчно здрав. Той се появи най-неочаквано. Отначало не го познах. Това великолепно животно, което стремително изскочи иззад хълма, нямаше нищо общо с безжизнения проскубан тигър — другар в злочестата ми съдба. Но все пак беше той. Беше Ричард Паркър и сега тичаше право към мен. Целеустремено. Мощният му врат се издаваше зад приведената глава. Козината и мускулите му потрепваха при всеки скок. Чувах масивните му стъпки по земята.
Бях чел някъде, че има два вида страх, които не могат да бъдат изкоренени: реакцията на стъписване от неочакван шум и уплахата при главозамайване. Аз бих искал да прибавя трета разновидност, а именно: бързото и неотстъпно приближаване на убиец, когото познаваме.
Започнах да търся свирката. На Ричард Паркър му оставаха десетина метра до лодката, когато аз надух свирката с всички сили. Пронизителният писклив звук раздра тишината.
Звукът оказа желаното въздействие. Ричард Паркър замръзна на място. Но личеше, че иска да продължи. Аз изсвирих втори път. Той се обърна и заподскача на място по особен начин, характерен за елените, като ръмжеше ожесточено. Аз свирнах трети път. Всяко косъмче по козината му настръхна. Ноктите му щръкнаха. Ричард Наркър бе в състояние на крайна възбуда. Уплаших се, че защитната звукова стена ще рухне и той ще ме нападне.
Вместо това Ричард Паркър направи нещо съвсем неочаквано: скочи в морето. Аз останах зашеметен. Това беше последното, което бях очаквал от него — и той го направи, направи го смело и решително. Енергично заплува към кърмата на лодката. Хрумна ми да надуя свирката отново, но вместо това отворих вратата на шкафчето и се отдалечих в най-съкровеното кътче на територията си.
Той скочи на кърмата и от него се поля вода. Моят край на лодката рязко щръкна нагоре. Ричард Паркър се задържа за момент на планшира и пейката, като ме измерваше с поглед. Сърцето ми отиде в петите. Не мислех, че ще имам сили отново да надуя свирката. Гледах го втренчено. Той се спусна на дъното на лодката и изчезна под брезента. Виждах го през процепа над вратата на шкафчето. Хвърлих се върху брезента, за да се скрия от погледа му, но знаех, че Ричард Паркър е точно под мен. Страшно ми се прииска да стане чудо, да ми пораснат криле и да отлетя.
Постепенно се успокоих. Напомних си, че от доста дълго време се намирам в това положение — да живея непосредствено над главата на тигър.
Когато сърцето ми се върна към нормалния си ритъм, аз потънах в сън.
По някое време през нощта се събудих и забравил страха си, надникнах под брезента. Той сънуваше: цял потръпваше и ръмжеше насън. Вдигаше достатъчно шум, за да ме събуди.
На сутринта, както обикновено, избяга зад хълма.
Реших веднага щом събера достатъчно сили, да тръгна на обиколка из острова. Изглеждаше обширен, ако можеше да се съди по бреговата линия: простираше се наляво и надясно, като правеше съвсем лек завой, което свидетелстваше за голяма обиколка. Аз прекарах деня в ходене — и падане — от лодката до дървото и обратно в опит да възвърна силата на мускулите си. При всяко падане се наяждах обилно с водорасли.
Когато Ричард Паркър се върна — малко по-рано от друг път, — денят беше към края си. Аз го очаквах. Седях неподвижно. Не надух свирката. Той се приближи до водата и с един мощен скок се озова в лодката. Навлезе в територията си, без да нарушава границите, само рязко наклони лодката на една страна. Това, че възвръщаше формата си, много ме плашеше.
На следващата сутрин, след като дадох сериозна преднина на Ричард Паркър, аз тръгнах на обиколка из острова. Изкачих хълма. Лесно стигнах до върха, като стъпвах гордо с вдъхновена, макар и все още тромава походка. Ако краката ми бяха по-слаби, щяха да се огънат в мига, когато пред мен се откри гледката зад хълма.
Ще започна от детайлите: видях, че целият остров е покрит с водорасли, не само брегът. Видях обширно зелено плато с гъста гора по средата. Видях, че навсякъде около нея има стотици еднакви по размер езерца с дървета, разположени равномерно помежду им. Целият пейзаж създаваше впечатление за съзнателно аранжиране, сякаш изпълнено по предварителен план.
Но най-силно впечатление ми направиха сурикатите. Още от пръв поглед можех да определя, че на острова има стотици хиляди сурикати. Навсякъде гъмжеше от тях. И когато се появих на хълма, всички сякаш се обърнаха към мен стъписани, като пилета в птичарник, и се изправиха.
В нашата зоологическа градина нямаше сурикати. Но аз бях чел за тях. Имаше ги в книгите и в специализираните трудове. Сурикатът е дребен южноафрикански бозайник, роднина на мангустата; с други думи, месоядно животно, което живее в дупки, достига дължина около тридесет сантиметра и тегло около килограм в зряла възраст, със слабо телосложение като на невестулка, с остра муцуна, очи, разположени симетрично отпред, къси крака, лапи с четири пръста, дълги нокти, които не се прибират, и опашка с дължина двадесет сантиметра. Козината му е светлокафява до сивкаво с черни или кафяви ивици по гърба, а върхът на опашката, ушите и характерните кръгове около очите са черни. То е ловко, има изключително остро зрение, живее през деня и лесно се социализира, а в естествената си среда — пустинята Калахари в Южна Африка — се храни със скорпиони, към чиято отрова има имунитет. Когато е нащрек, сурикатът има свойството да стои изправен на задните си лапи, като пази равновесие с опашката си. Често сурикатите заемат колективно тази поза, като се събират на група и гледат в една посока с вид на хора, които чакат автобус. Сериозните им погледи и начинът, по който държат предните си лапи, ги прави да приличат на деца, усърдно позиращи пред фотограф, или на пациенти в лекарски кабинет, които са съблекли дрехите си и благопристойно се мъчат да прикрият гениталиите си.
Ето това видях от върха на хълма: стотици хиляди сурикати — повече, милион, — обърнати към мен и изпънати като струна, сякаш казваха: „Ще желаете ли нещо, господине?“ Имайте предвид, че изправен, сурикатът достига най-много четиридесет и пет сантиметра на височина, така че не ръстът на тези животни ме порази, а броят им. Аз замръзнах на място. Ако подплашех милион сурикати, щеше да настане неописуем хаос. Но интересът им към мен бе краткотраен. След няколко секунди те се върнаха към обичайните си занимания, а те бяха пощипване на водорасли или взиране в езерцата. Като видях как толкова много създания едновременно се навеждат, си спомних часа за молитви в джамията.
Животните като че ли не се плашеха. Докато се спусках по склона на хълма, нито едно не побягна, не се стресна от присъствието ми. Ако исках, можех да докосна някое по гърба, дори да го взема на ръце. Аз не направих нищо подобно. Просто минах през най-голямата колония сурикати на света — едно от най-странните, най-чудни преживявания в живота ми. Във въздуха се разнасяше неспирен шум. Това беше пискането, цвърченето, хрупането и сумтенето им. Животните бяха толкова много, а оживените им възгласи — така нестройни, че шумът долиташе и отлиташе като ято птици, в един миг ме обгръщаше, в следващия заглъхваше, щом сурикатите около мен притихнеха, а други по-нататък захванеха да цвърчат.
Може би не се страхуваха от мен, защото аз трябваше да се страхувам от тях? Този въпрос се загнезди в главата ми. Но отговорът — че са безобидни създания — беше съвсем очевиден. За да се приближа към едно от езерцата, около което сурикатите се бяха скупчили нагъсто, ми се наложи да ги разбутам с крака, за да не ги настъпя. Те реагираха на грубостта ми съвсем спокойно и ми направиха път като добронамерена тълпа. Аз усетих допира на топлите им пухкави телца до глезените си и надзърнах в езерото.
Всички езера имаха еднаква кръгла форма и бяха приблизително еднакви на големина — към дванадесет метра в диаметър. Очаквах да са плитки. Но не видях нищо, освен дълбока бистра вода. Всъщност езерата изглеждаха бездънни. Докъдето поглед стигаше, се виждаха стени от зелени водорасли. Очевидно слоят, който покриваше острова, беше много дебел.
Не забелязах нищо, което би могло да предизвика съсредоточеното любопитство на сурикатите и бях готов да се откажа от опитите си да разреша тази загадка, когато внезапно чух пищене и цвърчене край близкото езерце.
Сурикатите заподскачаха в състояние на крайно оживление. Изведнъж започнаха да се гмуркат в езерото. Онези, които стояха по-назад, блъскаха и разбутваха останалите в стремежа си да стигнат до водата. Това беше колективна лудост: дори малките животинчета тичаха към водата и майките им едва ги удържаха. Не можех да повярвам на очите си. Тези сурикати не бяха типични обитатели на пустинята Калахари. Типичните обитатели на пустинята Калахари не се държат като жаби. Тези сурикати определено бяха някакъв подвид, развил се по най-чуден и необясним начин.
Аз се запътих към езерото с предпазливи стъпки и стигнах навреме, за да видя как сурикатите плуват — наистина плуват — във водата и изваждат на брега десетки риби, при това не дребни. Някои бяха златни риби, от които можех да си направя обилно угощение на лодката. В сравнение с тях сурикатите бяха джуджета. За мен беше необяснимо как тези дребни животни могат да ловят такива риби.
Докато сурикатите вадеха рибата от езерото и показваха пример за добра работа в екип, аз забелязах нещо любопитно: всички риби без изключение бяха вече мъртви. Мъртви отскоро. Сурикатите вадеха на брега умрели риби, които не умъртвяваха сами.
Аз коленичих край езерото, като разбутах няколко въодушевени мокри суриката. Докоснах водата. Беше по-студена, отколкото очаквах. Явно имаше течение, което донасяше студена вода от дълбините. Гребнах с шепа и я поднесох към устата си. Отпих.
Водата беше прясна. Това обясняваше смъртта на рибите — защото, разбира се, ако пуснеш морска риба в прясна вода, тя бързо ще се задуши и ще умре. Но какво търсеха морски риби в сладководно езеро? Как се бяха озовали тук?
Отидох при друго езеро, като си проправих път през тълпата от сурикати. И то беше сладководно. Отидох при трето — и то. Същото беше и при четвъртото езеро.
Всички езера бяха сладководни. Откъде се вземат такива количества сладка вода, запитах се аз. Отговорът беше очевиден: от водораслите. Водораслите по естествен път обезсоляваха солената вода, ето защо отвътре бяха солени, а по повърхността им имаше капчици сладка вода: тя излизаше навън през порите им. Не си зададох въпроса защо водораслите правят това, нито как го правят, нито къде отива солта. Умът ми отказваше да се заинтересува от тези неща. Аз просто се разсмях и скочих в едно от езерата. Открих, че ми е трудно да се задържа на повърхността на водата — все още бях твърде слаб, а и по мен нямаше много мастна тъкан, която да ми помогне. Хванах се за брега на езерото. Усещането да се къпя в чиста, бистра, сладка вода беше неописуемо. След толкова продължителен престой в морето кожата ми бе станала като шкурка, косата ми беше дълга, сплъстена и приличаше на ресни за пъдене на мухи. Имах чувството, че дори душата ми е разядена от солта. И така, под погледите на хиляди сурикати аз се киснех във водата, като оставях прясната вода да разтвори всяко кристалче сол по мен.
Сурикатите се обърнаха. Направиха го като по команда всички едновременно погледнаха в една и съща посока. Аз се надигнах да видя какво има. Беше Ричард Паркър. Той затвърди подозренията ми: тези сурикати бяха живели поколения наред далеч от хищници и бяха генетично лишени от всякакво понятие за безопасно разстояние, бягство, страх. Тигърът минаваше през тях и оставяше след себе си кървава диря, сееше смърт и разруха, разкъсваше едно животно след друго, от устата му се стичаше кръв, а те подскачаха край него, сякаш викаха: „Мой ред е! Мой ред е!“ Тази картина ме преследва до ден-днешен. Нищо не можеше да откъсне сурикатите от простичкото им ежедневие, състоящо се от взиране в езерцата и пощипване на водорасли. Дали Ричард Паркър ги дебнеше по изтънчения си тигърски начин, преди да се хвърли отгоре им с оглушителен рев, или равнодушно ги разкъсваше — за тях нямаше никакво значение. Нищо не бе в състояние да ги трогне. Тук примирението беше закон.
Той убиваше повече, отколкото му бе необходимо. Разкъсваше сурикати, които после не изяждаше. У животните инстинктът да убиват не е свързан с инстинкта на храненето. След като бе живял толкова дълго без плячка и изведнъж я получаваше в изобилие, потисканият му ловен инстинкт се отприщваше с ожесточение.
Беше далеч. Не представляваше опасност за мен. Поне засега.
На следващата сутрин, след като Ричард Паркър слезе на острова, аз почистих лодката. Наистина имаше нужда. Не мога да ви опиша какъв склад за човешки и животински скелети, примесени с безброй останки от риби и костенурки, представляваше тя. Цялата зловонна отблъскваща купчина полетя през борда. Аз не смеех да стъпя на дъното на лодката от страх да не оставя следи от присъствието си, които Ричард Паркър да надуши, затова трябваше да свърша цялата работа с помощта на харпуна от брезента или от водата около лодката. Това, което не успях да изгреба с харпуна — миризмите и петната, — измих с кофи вода.
Същата вечер той се прибра в прясно изчистената си бърлога без всякакъв коментар. Между челюстите си стискаше няколко умрели суриката, които изяде през нощта.
Аз прекарах следващите дни в ядене, пиене, къпане, изучаване на сурикатите, ходене, бягане, почивка и събиране на сили. Бягането ми стана плавно и непринудено, източник на приповдигнато настроение. Кожата ми заздравя. Болките и спазмите ме напуснаха. С две думи, заживях отново.
Заех се да проуча острова. Тръгнах да го обикалям, но се отказах. Предположих, че диаметърът му е между десет и дванадесет километра, оттам дължината на бреговата линия трябваше да бъде около тридесет километра. От това, което виждах, можех да заключа, че брегът е еднакъв навсякъде. Същата искряща зеленина, същият хълм, същият склон, който се спуска от върха към водата, същото разнообразие сред еднородния пейзаж: по някое тъничко дърво тук-таме. Докато разглеждах брега, направих забележително откритие: водораслите, а следователно и самият остров, се променяха откъм гъстота и височина в зависимост от времето. В много горещи дни слоят водорасли се втвърдяваше и сгъстяваше, островът се надигаше над водата, склонът ставаше по-стръмен, а хълмът — по-висок. Това не ставаше мигновено. Процесът започваше само ако горещините траеха няколко последователни дни. Но беше видим. Мисля, че бе свързан със задържането на вода във водораслите и излагането им на слънце.
Обратното явление — потъването на острова — се извършваше по-бързо, по-категорично и причините за него бяха по-очевидни. Тогава хълмът ставаше по-нисък и континенталният шелф, така да се каже, се разтягаше, водораслите по брега толкова се отпускаха, че стъпалата ми потъваха в тях. Това отпускане на слоя водорасли се получаваше, когато беше облачно, а бурното море ускоряваше допълнително процеса.
Веднъж се разрази голяма буря, след която не бих се поколебал да преживея на острова и най-страшния ураган. Това беше вдъхновен спектакъл: аз седях в клоните на едно дърво и гледах как гигантски вълни заливат брега, като видимо се готвят да изкачат хълма и да потопят всичко наоколо, но вместо това попиваха във водораслите като в подвижни пясъци. В това отношение островът следваше заветите на Ганди: съпротивляваше се, като не се съпротивляваше. Всяка вълна потъваше в него, без да се разбие, само клокочеше и се пенеше. Треперенето на земята и вълничките, които браздяха повърхността й, бяха единствените признаци за това, че оттук е минала страховита сила. А тя наистина минаваше: от другата страна на острова, където беше завет, вълните се появяваха отново, значително намалели, и продължаваха по пътя си. Гледката беше повече от странна — вълни, които тръгват от брега. Бурята и предизвиканите от нея леки земетресения ни най-малко не безпокояха сурикатите. Те вършеха ежедневните си занимания така, сякаш бурята, вятърът, морето не съществуваха.
Това, което ми беше по-трудно да разбера, бе изключително еднообразната екология на острова. Никога не бях виждал толкова оскъдна флора и фауна. Във въздуха нямаше нито мухи, нито пеперуди, нито пчели, нито каквито и да било насекоми. По дърветата нямаше птици. В земята не ровеха гризачи, нямаше червеи, змии и скорпиони, не се издигаха други видове дървета, нито храсти, не растеше трева или цветя. В езерата нямаше пресноводни риби. По бреговете не се виждаха растения, раци, омари, корали, камъчета, скали. С едно-единствено изключение, което присъстваше в изобилие — сурикатите, — на острова нямаше никаква чужда материя, била тя органична или неорганична. Нищо друго, освен ослепително зелени водорасли и ослепително зелени дървета.
Дърветата не бяха паразити. Установих го един ден, когато седнал под малко дръвче, аз изядох толкова водорасли, че оголих корените му. Видях, че корените не растат, независимо от водораслите, а по-скоро се вплитат в тях, сливат се с тях. Това означаваше, че дърветата или живеят в симбиоза с водораслите, като взаимно се хранят едни от други, или — още по-просто — са част от водораслите. Предположих, че последното е по-възможно, защото дърветата като че ли нямаха нито цветове, нито плодове. Съмнявах се, че независим организъм, колкото и тясна да е симбиозата, в която живее, може да се откаже от такава съществена част от развитието си като възпроизвеждането. Апетитът на листата към слънчевата светлина, за който свидетелстваше тяхното изобилие, ширината и наситеният зелен цвят на хлорофила ме навеждаше на предположението, че основната функция на тези дървета е да събират енергия. Но това бе само хипотеза.
Накрая искам да отбележа още нещо. Свързано е по-скоро с интуицията, отколкото с неоспоримите факти. Ето какво е то: островът не беше остров в обичайния смисъл на думата — тоест малка по размери земна маса, закотвена за дъното на океана, — а по-скоро свободно плаващ организъм, гигантска топка водорасли. И ми се струва, че може би езерата стигаха до долния край на тази огромна плаваща маса и излизаха в океана, което обясняваше иначе нелогичното присъствие на златни и други морски риби в тях.
Всичко това заслужава да се изследва по-обстойно, но за съжаление аз изгубих водораслото, което бях взел от там.
Тъй както аз се върнах към живота, така и Ричард Паркър възстанови силите си. Като последица от редовното преяждане със сурикати тигърът наддаде на тегло, козината му отново стана лъскава и той възвърна предишния си здрав вид. Продължи да се връща в лодката в края на деня. Аз винаги се стараех да го изпреваря, за да очертая границите на територията си с урина и така да му напомня кой, кой е и какво на кого принадлежи. Но той изскачаше от лодката още на разсъмване и тръгваше да обикаля острова, като стигаше по-далеч от мен. Понеже островът беше един и същ навсякъде, аз обикновено обикалях познати места. През деня почти не се виждахме. И аз започнах да се тревожа. Виждах как точи ноктите си по дърветата — оставяше големи и дълбоки процепи на стволовете. Започнах и да чувам дрезгав рев — онзи протяжен звук, богат като златист мед, страховит като тъмна пещера и треперещ като хиляди ядосани пчели. Смущаваше ме не фактът, че си търсеше женска, а че явно се чувстваше достатъчно удобно на острова, за да мисли за размножаване. Безпокоях се, че в това състояние може да прояви нетърпимост към присъствието на друг мъжкар в съседство, особено нощно време, когато настоятелният му рев оставаше без отговор.
Един ден се разхождах из гората. Вървях с умерена крачка, унесен в мислите си. Подминах едно дърво — и буквално се сблъсках с Ричард Паркър. И двамата се стреснахме. Той изсъска, изправи се на задни крака и надвисна над мен, готов да ме смачка с огромните си лапи. Аз стоях вцепенен, парализиран от страх и шок. Ричард Паркър стъпи на четирите си крака и се отдалечи. След малко се обърна и отново се изправи на задни лапи, този път с рев. Аз продължавах да стоя неподвижно като статуя. Той направи още няколко крачки и повтори заплахата си. След като установи, че не представлявам опасност за него, продължи по пътя си. Веднага щом се опомних и престанах да треперя, аз поднесох свирката към устата си и се втурнах след Ричард Паркър. Той вече се бе отдалечил на значително разстояние, но все още го виждах. Затичах се с всички сили. Тигърът се обърна, видя ме, приклекна — и скочи. Аз надух свирката отчаяно с надеждата звукът й да се разнесе толкова надалеч, колкото викът на самотен мъжкар.
Същата нощ, докато той спеше на сантиметри от мен, аз стигнах до извода, че отново трябва да изляза на ринга.
Най-трудното в дресурата на животни е, че те действат или по инстинкт, или по навик. Способностите им за създаване на нови, не инстинктивно заложени асоциации са крайно ограничени. Затова да запечаташ в съзнанието на животно изкуствена причинно-следствена връзка — че ако извърши определено действие, да речем, претъркаляне, ще получи награда — може да се постигне само с повтаряне до побъркване. Това е бавен процес, който зависи еднакво от късмета и от постоянството, особено когато животното е достигнало зряла възраст. Аз надувах свирката, докато дробовете ме заболяха. Удрях се в гърдите до посиняване. Крещях „Хеп! Хеп! Хеп!“ — моята команда на тигърски, която означаваше „Давай!“ — хиляди пъти. Хвърлях стотици парчета месо от сурикати, които самият аз с удоволствие бих изял. Дресурата на тигри не е лесна работа. Те са значително по-несъобразителни по природа от другите животни, които обикновено се дресират в цирковете и зоологическите градини — морски лъвове и шимпанзета например. Но аз не искам да се хваля с постиженията си в дресирането на Ричард Паркър. Щастливата звезда, съдбата, която спаси живота ми, пожела Ричард Паркър да бъде не просто млад тигър, а възприемчив млад тигър, послушно животно. Страхувах се, че условията на острова могат да направят задачата ми по-трудна, че при такова изобилие от храна и вода и толкова обширно пространство той може да стане по-спокоен и уверен, по-неподатлив на влиянието ми. Но той продължи да бъде напрегнат. Познавах го достатъчно добре, за да почувствам това. Нощем на лодката спеше неспокойно и издаваше звуци. Аз отдадох това напрежение на новата обстановка: всяка промяна, дори положителна, кара животното да се тревожи. Каквато и да беше причината, безпокойството допринасяше за готовността му да се подчинява, нещо повече — за потребността да се подчинява.
Научих го да скача през обръч от тънки клони. Това беше простичка поредица от четири скока. След всеки скок Ричард Паркър получаваше парче месо от сурикат. Щом се втурнеше към мен, аз вдигах обръча с лява ръка на около метър от земята. След като скочеше през него и спреше да бяга, аз вземах обръча с дясна ръка и застанал с гръб към Ричард Паркър, му нареждах да се върне и да скочи отново. За третия скок коленичех на земята и вдигах обръча над главата си. Да гледам как се приближава към мен беше същинско изпитание за нервите. До края не престанах да се страхувам, че вместо да скочи, ще ме нападне. За щастие, той всеки път скачаше през обръча. След това аз ставах и търкулвах обръча. Ричард Паркър трябваше да бяга след него и да се промуши точно преди обръчът да падне. Така и не успя да усъвършенства последната част от изпълнението си, защото или аз търкулвах обръча не както трябва, или той се промушваше прекалено тромаво през него. Но поне го следваше и по този начин се отдалечаваше от мен. Винаги се стъписваше при падането на обръча. Гледаше го втренчено, сякаш най-неочаквано бе видял да пада близък приятел. Стоеше до него и го душеше. Аз му хвърлях последното лакомство и се оттеглях.
Накрая реших да изоставя лодката. Струваше ми се абсурдно да прекарвам нощите си на такова неудобно място с животно, което започваше да се нуждае от все повече пространство, когато имах на разположение цял остров. Стигнах до извода, че най-сигурното място за нощуване е някое дърво. Не можех да бъда напълно сигурен, че Ричард Паркър ще продължи да спи нощем в лодката. Не беше разумно да напусна очертанията на територията си, за да спя беззащитен на земята, когато можеше да му хрумне да излезе на среднощна разходка.
И така, един ден аз оставих лодката, като взех със себе си мрежата, едно въже и няколко одеяла. Огледах се за красиво дърво в края на гората и преметнах въжето през най-ниския клон. Бях станал толкова силен, че с лекота се вдигнах на ръце и се покатерих на дървото. Намерих два здрави клона на равна височина, които растяха близко един до друг и вързах мрежата за тях. Върнах се там в края на деня.
Тъкмо сгънах одеялата, за да ги подложа като дюшек, когато забелязах известно раздвижване сред сурикатите. Погледнах. Разтворих клоните на дървото, за да виждам по-добре. Огледах се на всички посоки чак до хоризонта. Нямаше грешка. Сурикатите изоставяха езерцата — всъщност цялата долина — и бързаха към гората. Цял народ от сурикати се преселваше, бягащите им крака се размиваха в едноцветна мъгла. Започнах да се питам какви ли още изненади са ми приготвили тези животни, когато с ужас забелязах, че онези, които идваха от най-близкото езеро, се бяха струпали под дървото ми и се катереха по стъблото. То сякаш потъваше под вълна от упорити сурикати. Помислих, че искат да ме нападнат, че сигурно затова Ричард Паркър спи в лодката: може би през деня бяха кротки и безопасни, но нощем хладнокръвно смазваха врага под общата си тежест. Аз се уплаших и в същото време се възмутих. Да преживея толкова време в спасителна лодка с двестакилограмов бенгалски тигър, за да умра на дърво от лапите на сурикати с тегло около килограм беше трагедия, непоносима за мен поради това, че бе твърде нечестна и нелепа. Те не ми мислеха злото. Покатериха се при мен, върху мен, около мен и над мен. Накачиха се по всички клони на дървото. То натежа от тях. Дори си присвоиха леглото ми.
И така беше навсякъде, докъдето поглед стигаше. Сурикатите се катереха по всяко дърво в полезрението ми. Цялата гора стана кафява — есен, настъпила за няколко минути. Докато се щураха наоколо в търсене на свободни дървета и влизаха навътре в гората, животинките вдигаха шум колкото стадо препускащи слонове.
Междувременно долината стана гола и пуста.
От легло над главата на тигър аз попаднах в претъпкана спалня със сурикати — ще ми повярвате ли, като ви кажа, че животът приема най-изненадващи обрати? Разбутах сурикатите, за да намеря място в собственото си легло. Те се сгушиха в мен. Нито един квадратен сантиметър площ не остана празен.
Сурикатите се наместиха и престанаха да пищят и цвърчат. На дървото се възцари тишина. Всички заспахме.
На изгрев-слънце се събудих увит в живо одеяло от главата до петите. Някои малки сурикатчета бяха намерили най-топлите части от тялото ми. Те образуваха стегната потна яка около врата ми, а по-голям сурикат — може би майка им — се бе настанил удобно отстрани на главата ми. Други малки се гушеха в слабините ми.
Те изоставиха дървото също така внезапно и безцеремонно, както го бяха и нападнали. Същото стана и с всички дървета наоколо. Долината се покри със сурикати и въздухът се изпълни с обичайните им делнични звуци. Дървото осиротя. И аз осиротях — донякъде. Беше ми харесало да спя със сурикатите.
Започнах да прекарвам всяка нощ на дървото. Взех от лодката всички полезни неща и си направих приятна спалня сред клоните. Постепенно свикнах с драскотините, които сурикатите неволно оставяха, докато се катереха по тялото ми. Единственото ми оплакване беше, че от време на време животните по горните клони се облекчаваха върху мен.
Една нощ сурикатите ме събудиха. Те цвърчаха и трепереха. Аз седнах. Проследих погледите им. Небето беше ясно, а луната — пълна. Земята бе изгубила цвета си. Всичко светеше със странен блясък в нюансите на черното, сивото и бялото. Нещо ставаше с езерото. В него подскачаха сребристи силуети, издигаха се от дълбините и прорязваха гладката черна повърхност на водата.
Риби. Умрели риби. Те изплуваха нагоре. Езерото — както казах, дванадесет метра от единия до другия бряг — се пълнеше с различна на големина риба и повърхността му от черна ставаше сребриста. А от трепкането на повърхността се виждаше, че се появяват още риби.
Когато изплува и умряла акула, сурикатите полудяха от въодушевление и се разпищяха като тропически птици. Истерията обхвана и съседните дървета. Шумът беше оглушителен. Зачудих се дали след малко няма да видя умрели риби по дърветата.
Нито един сурикат не слезе към езерото. Никой дори не се опита. Те се ограничиха само с шумно изразяване на оживлението си.
Гледката ме ужаси. Имаше нещо зловещо във всичката тази умряла риба.
Отново легнах и се помъчих да заспя въпреки пищенето на сурикатите. На зазоряване се стреснах от олелията, която вдигнаха на слизане от дървото. Докато се прозявах и протягах, аз погледнах към езерото, предизвикало такова оживление миналата нощ.
Беше празно. Или почти. Но това не беше работа на сурикатите. Първите от тях едва сега се гмуркаха, за да съберат каквото е останало.
Рибата беше изчезнала. Бях потресен. Дали не бях объркал езерата? Не, със сигурност беше това. Дали все пак сурикатите не го бяха изпразнили? Невъзможно. Не си представях, че могат да извадят цяла акула от водата, камо ли да я натоварят на гърбовете си и да изчезнат с нея. Дали не беше дело на Ричард Паркър? Отчасти — може би, но и той не би успял да изпразни цяло езеро за една нощ.
Това беше пълна загадка. Колкото и да се взирах в езерото и дълбоките му зелени стени, не можех да си обясня какво е станало с рибата. Следващата нощ наблюдавах езерото, но повече никаква риба не се появи.
Отговорът на загадката дойде малко по-късно от вътрешността на гората.
Навътре дърветата бяха по-големи и растяха по-нагъсто. Земята отдолу бе равна, без никакви храсти или трева, но короните на дърветата бяха така преплетени, че небето почти не се виждаше или, иначе казано, небето беше непрогледно зелено. Дърветата растяха близо едно до друго и клоните им се увиваха и преплитаха така, че беше трудно да се каже къде свършва едното дърво и къде започва другото. Забелязах, че стволовете им са съвсем гладки, без нито една от безбройните малки драскотини, които оставяха сурикатите при катерене. Лесно се досетих за причината: животните можеха да се придвижват от дърво на дърво, без да се налага да се катерят. В доказателство на това много дървета по периферията на тази най-гъста централна част на гората бяха буквално нарязани. Те несъмнено играеха ролята на порти към дървесния град на сурикатите, по-оживен от Калкута.
Тук намерих дървото. То не беше най-голямото нито в центъра, нито в периферията на гората, нищо не го отличаваше от останалите. Имаше здрави, равномерно разположени клони, това е всичко. Можеше да бъде отличен наблюдателен пост, от който да гледам небето или да изучавам нощния живот на сурикатите.
Мога да ви кажа точно в кой ден се натъкнах на това дърво: в деня, преди да напусна острова.
Забелязах дървото, защото ми се стори, че има плодове. Докато короните на всички други дървета бяха еднакво зелени, тези плодове изглеждаха черни на фона на зеленото. Клоните, на които висяха, бяха странно изкривени. Аз се вгледах по-внимателно. Цял остров с дървета без плод, с изключение на едно. И то не цялото. Плодовете растяха само на малка част от дървото. Хрумна ми, че може би съм попаднал в гора, подобна на пчелен кошер с царица майка, и се запитах кога ли тези водорасли ще престанат да ме изненадват с причудливите си ботанически особености.
Прииска ми се да опитам плода, но дървото беше много високо. Затова се върнах с въже. Щом водораслите бяха сладки, какъв ли щеше да е плодът им?
Преметнах въжето през най-ниския клон на дървото и клон по клон се закатерих към скъпоценната малка градинка.
Най-близките плодове бяха матовозелени. По размер и форма приличаха на портокали. Всеки плод растеше в средата на силно извити клони, здраво преплетени около него — може би, за да го пазят. Когато се приближих още повече, видях и другото предназначение на клоните — да го крепят. Плодът имаше не една, а десетки дръжки. От тях излизаха стъбълца, които ги свързваха с околните клони. Реших, че по всяка вероятност тези плодове са тежки и сочни. Приближих се още повече.
Протегнах ръка и хванах един. Разочаровах се, когато усетих колко лек е плодът. Почти не тежеше. Дръпнах го и го отскубнах от всичките му дръжки.
Настаних се удобно на един дебел клон и опрях гръб в ствола на дървото. Над мен се простираше подвижен покрив от зелени листа, през които се процеждаха слънчеви лъчи. Навсякъде около мен, докъдето поглед стигаше, сякаш увиснали във въздуха, се виеха криволичещите и заплетени улици на голям град. В дърветата шумолеше приятен бриз. Аз изгарях от любопитство. Огледах плода.
Ах, как ми се иска този момент никога да не бе настъпвал! Защото ако го нямаше, аз бих прекарал години — а защо не и целия си живот? — на този остров. Нищо, мислех си, нищо не може да ме накара да се върна в онази лодка, към страданията и лишенията, които изтърпях на нея — нищо! Каква причина имах да напусна този остров? Нима тук не задоволявах физическите си потребности? Та тук имаше повече сладка вода, отколкото можех да изпия до края на живота си. Повече водорасли, отколкото можех да изям. А когато ми омръзнеха — повече сурикати и риба, отколкото можех да пожелая. След като островът плаваше и се движеше, дали пък не се движеше в правилната посока? Дали не можеше да се превърне в растителен кораб, докарал ме до сушата? А междувременно тези забавни сурикати ми правеха компания. И Ричард Паркър имаше нужда от още време, за да усъвършенства четвъртия си скок, нали? Откакто бях пристигнал на острова, нито веднъж не ми бе минавало през ум да го напусна. Бяха минали толкова седмици — не можех да кажа точно колко — и още щяха да минат. Не се съмнявах в това.
Как се заблуждавах!
Ако този плод имаше семе, то бе семето на моето заминаване.
Плодът не беше плод. Беше плътно образувание от листа във формата на топка. Десетките дръжки бяха десетки дръжки на листа. От всяка дръжка, която бях откъснал, трябваше да излезе ново листо.
След като обелих няколко слоя, аз се натъкнах на листа, изгубили дръжките си и здраво залепнали за топката. Аз успях да ги отлепя, като захванах връхчетата с нокът. Листата се отделяха едно след друго като лучени обелки. Можех просто да разкъсам „плода“ — все още го наричам така поради липсата на по-подходяща дума, — но аз предпочетох да задоволя любопитството си постепенно.
От размерите на портокал топката се смали до големината на мандарина. Скутът ми и долните клони се покриха с тънки меки обелки от листа.
После стана колкото слива.
Още ме полазват тръпки, като си помисля.
Колкото череша.
И после светлината озари бисера в сърцето на зелената мида.
Човешки зъб.
Кътник, ако трябва да бъдем точни. Повърхността му бе покрита със зелени петна и фини малки дупчици.
Ужасът ме обхвана бавно и постепенно. Трябваше да откъсна друг плод.
Във всеки имаше зъб.
В един — кучешки.
В друг — мъдрец.
Тук — резец.
Там — пак кътник.
Тридесет и два зъба. Пълен човешки комплект. Нито един зъб не липсваше.
Изведнъж проумях.
Не закрещях. Мисля, че само във филмите ужасът има звук. Аз просто се разтреперих и слязох от дървото.
Прекарах деня в смут, обмисляйки възможностите. Всичките бяха лоши.
Същата нощ в леглото на обичайното дърво аз стигнах до заключение. Взех един сурикат и го пуснах на земята.
Докато падаше, животното пищеше. Щом докосна земята, моментално се закатери по дървото.
С типичната си невъзмутимост то се върна на своето място точно до мен. Тогава започна енергично да ближе лапите си. Изглеждаше много разтревожено. Дишаше тежко.
Можех да спра дотук. Но исках сам да се уверя. Спуснах се надолу и хванах въжето. Бях направил възли по него, за да се катеря по-лесно. Когато стигнах до земята, аз спуснах стъпало на сантиметър от нея. Поколебах се.
Стъпих.
Отначало не почувствах нищо. Изведнъж остра болка ме проряза в стъпалата. Аз извиках. Помислих, че ще падна. Успях да хвана въжето и да се издърпам нагоре. Започнах бясно да трия стъпалата си о ствола на дървото. Помогна, но не достатъчно. Изкатерих се обратно на клона си. Натопих крака в кофата с вода до леглото. Избърсах ги с листа. Взех ножа, убих два суриката и се помъчих да облекча болката, като намазах стъпалата си с кръвта и вътрешностите им. Краката ми продължаваха да парят. Паренето продължи цяла нощ. Не можах да спя заради него и обзелата ме тревога.
Островът беше хищно растение. Това обясняваше изчезването на рибата в езерото. Той привличаше морските риби в подземните си тунели — не знам точно как, може би рибите се лакомяха за водораслите точно като мен. Там попадаха в клопка. Дали се изгубваха? Дали изходите към морето се затваряха? Дали водата се променяше от солена към сладка така неусетно, че докато го осъзнаеха, бе вече късно? Каквато и да беше истината, те попадаха в сладката вода и умираха. Някои изплуваха на повърхността на езерата — само известна част — и служеха за храна на сурикатите. Нощем по силата на неизвестен химичен процес, който слънчевата светлина очевидно възпираше, хищните водорасли отделяха киселина, езерата се пълнеха с нея и храносмилаха рибата. Затова Ричард Паркър се прибираше всяка нощ в лодката. Затова и сурикатите спяха по дърветата.
Затова на този остров не се виждаше друго, освен водорасли.
Оттам и зъбите. Някоя бедна, изгубена душа бе дошла на този остров преди мен. Колко ли време е прекарал — или може би прекарала — тук? Седмици? Месеци? Години? Колко ли часове на отчаяние е преживял в дървесния град в компанията на сурикатите? Колко ли мечти за щастлив живот е пропилял? Колко ли надежди са останали изгубени? Колко неизречени думи са заглъхнали завинаги? Колко ли самотен е бил? Колко ли отчаяние е понесъл? И след всичко това — какво? Какво е оставил след себе си?
Нищо, освен малко зъбен емайл, като дребни монети в джоба. Човекът сигурно е умрял на дървото. От болест? От рани? От депресия? Колко ли време е необходимо на един паднал дух да убие тяло, което има храна, вода и подслон? Дърветата също бяха хищни, но с далеч по-ниско ниво на киселинност, достатъчно безопасни за прекарване на нощта, докато останалият остров клокочеше. Но може би, след като човекът е умрял и е престанал да се движи, дървото постепенно е обгърнало тялото му и го е смляло, като е смукало костите до пълното им изчезване. След време и зъбите щяха да изчезнат.
Аз погледнах водораслите. Изпитах горчивина. Бляскавото бъдеще, което обещаваха денем, се помрачи напълно от предателството им нощем.
Промърморих:
— Само зъбите! Само ЗЪБИТЕ!
Когато настъпи утрин, аз вече бях взел решение. Предпочитах да отплавам и да загина в търсене на себеподобните си, отколкото да водя самотен полуживот на физическо удобство и духовна смърт на този убийствен остров. Поднових запасите си от прясна вода и пих като камила. Цял ден ядох водорасли, докато стомахът ми отказа да поеме повече. Убих и одрах толкова сурикати, колкото можах да побера в шкафчето и на дъното на лодката. Събрах мъртва риба от езерата. С помощта на харпуна откъснах огромна буца водорасли и промуших през нея въже, което вързах за лодката.
Не можех да изоставя Ричард Паркър. Да го оставя би означавало да го убия. Той нямаше да преживее и една нощ. След залез-слънце щях да седя сам в лодката със съзнанието, че той изгаря жив. Или че плува в морето, където ще се удави. Зачаках да се върне. Знаех, че няма да се забави.
Щом се качи на борда, аз бутнах лодката. В продължение на няколко часа теченията ни държаха в близост до острова. Шумът на морето ме смущаваше. А и бях отвикнал от люлеенето на лодката. Нощта се изниза бавно.
На сутринта острова го нямаше, както и буцата водорасли, която теглехме след себе си. С падането на нощта водораслите бяха разяли въжето с киселината си.
Морето тежеше, небето бе сиво.
Глава 93
До гуша ми дойде от тази злочеста съдба, нелепа и безсмислена като прогноза за времето. Но животът не ме оставяше. Останалата част от историята е само мъка, болка и упорство.
Високото тегне към ниското, а ниското тегли към високото. Повярвайте ми, и вие да бяхте в такова отчаяно положение като мен, и вашият дух щеше да се извиси. Колкото по-ниско падате, толкова по-нависоко се стреми съзнанието ви. Естествено беше в скръбта и отчаянието си, в безутешното си страдание аз да се обърна към Бога.
Глава 94
Когато стигнахме суша — Мексико, ако трябва да бъдем точни, — аз бях толкова слаб, че почти нямах сили да се зарадвам. Акостирахме много трудно. Лодката едва не се преобърна от вълните край брега. Аз пуснах котвите — или това, което беше останало от тях, — за да я задържа перпендикулярно на вълните, и ги прибрах веднага щом ни подхвана гребенът на една голяма вълна. По този начин — като ту пусках, ту вдигах котвите — ние се приближихме към брега. Беше опасно. Но уловихме една вълна точно в подходящия момент и тя ни изтласка надалеч по високите водни хребети. Аз издърпах котвите за последно и вълните ни понесоха към брега. Накрая лодката изсъска и спря на пясъка.
Аз прекрачих единия борд. Страхувах се да се пусна, страхувах се, че сега, когато съм толкова близко до спасението, ще се удавя в един метър вода. Погледнах напред, за да преценя какво разстояние трябва да измина. Гледката се запечата в съзнанието ми като последен визуален спомен от Ричард Паркър, защото точно в този момент той скочи върху мен. Видях как тялото му, невероятно живо и силно, се протегна като дъга във въздуха над главата ми — мимолетна оранжева дъга. Той се приземи във водата с разперени задни крака и високо вдигната опашка и оттам с няколко скока стигна до брега. Тръгна наляво, като оставяше следи от лапи по мокрия пясък, но размисли и се обърна. Пое в обратна посока, като мина точно пред мен. Не ме погледна. Пробяга около сто метра по мократа плажна ивица, след което зави и се отдалечи от водата. Движенията му бяха тромави и некоординирани.
Няколко пъти падна. Преди да влезе в джунглата, той спря. Бях сигурен, че ще тръгне към мен. Ще ме погледне. Ще прилепи уши към главата. Ще изреве. По някакъв начин ще сложи край на нашите отношения. Нищо подобно. Той просто гледаше към джунглата. И след това Ричард Паркър, моят другар по съдба, страшният, свиреп хищник, който ме остави жив, тръгна напред и изчезна завинаги от живота ми.
Аз допълзях до брега и паднах на пясъка. Огледах се.
Бях съвсем сам, осиротял, останал не само без семейство, но и без Ричард Паркър, и може би, помислих си, без Бог.
Не беше така, разбира се. Този плаж, толкова мек, солиден и просторен, беше като бузата на Бог и някъде две очи сияеха доволно, и една уста се усмихваше от радост, че съм тук.
След няколко часа ме намери представител на моя биологичен вид. Той си тръгна и се върна с цяла група. Бяха шестима или седмина. Приближиха се към мен, закрили с длани носовете и устите си. Зачудих се какво им има. Те ми заговориха на непознат език. Издърпаха лодката на пясъка. Отнесоха ме. Изскубнаха от ръката ми единственото парче месо от костенурка, което бях взел със себе си от лодката, и го хвърлиха.
Аз плаках като дете. Не заради вълнението от това, че бях издържал на изпитанието, макар наистина да се вълнувах. Не и от радост, че се намирам сред свои братя и сестри, макар да беше трогателно. Аз плачех, защото Ричард Паркър ме бе изоставил така безцеремонно. Какво ужасно нещо е нелепото сбогуване! Аз съм човек, който вярва във формата, в хармонията на установения ред. Когато можем, ние трябва да придаваме смислена форма на нещата. Чудя се например, можете ли да разкажете моята история с всичките й премеждия в точно сто глави, ни повече, ни по-малко? Да ви кажа, едно нещо мразя в прякора си и то е безкрайността на това число. В живота е важно да се слага достоен завършек на нещата. Само тогава можем да продължим напред. Иначе остават думи, които е трябвало да кажем, но така и не сме казали и душата ни тегне от угризения. Това недодялано сбогуване ме измъчва до ден-днешен. Толкова ми се иска да бях го погледнал за последно на лодката, да бях привлякъл поне за малко вниманието му, за да ме запомни. Да бях му казал тогава — да, знам, че е тигър, но все пак, — да бях му казал: „Ричард Паркър, свърши се. Оцеляхме. Можеш ли да повярваш? Дължа ти повече благодарности, отколкото мога да изрека. Нямаше да се справя без теб. Затова ще ти кажа просто: благодаря, Ричард Паркър. Благодаря ти, че ми спаси живота. А сега върви там, където ти е мястото. През по-голямата част от живота си ти си бил принудително затворен в зоологическа градина: сега ще опознаеш доброволното затворничество на джунглата. Желая ти късмет в новия живот. Пази се от Човека. Той не ти е приятел. Но се надявам, че мен ще запомниш като приятел. Аз никога няма да те забравя, това е сигурно. Винаги ще те нося в сърцето си. Какво е това съскане? А, лодката ни опря в пясък. Е, сбогом, Ричард Паркър, сбогом. Бог да е с теб.“
Хората, които ме намериха, ме отнесоха в селото си и там няколко жени ме изкъпаха. Търкаха ме много силно и аз се запитах дали осъзнават, че съм мургав по природа, а не прекалено мръсен бял младеж. Опитах се да им обясня. Жените закимаха усмихнати и продължиха да ме търкат, сякаш бях корабна палуба. Помислих, че ще ме одерат жив. Но те ми дадоха храна. Вкусна храна. Щом започнах да ям, не можех да се спра. Мислех, че никога няма да се заситя.
На следващия ден дойде полицейска кола и ме откара в болница, и там историята ми свършва.
Аз бях трогнат от щедростта на моите спасители. Тези бедни хора ми дадоха дрехи и храна. Лекарите и сестрите се грижиха за мен така, сякаш бях недоносено новородено. Мексиканските и канадските чиновници разтвориха вратите си за мен, така че от мексиканския бряг до дома на приемната си майка и аудиториите на Университета в Торонто аз трябваше да извървя един-единствен дълъг коридор. На всички тези хора искам да изкажа най-сърдечната си благодарност.
Част трета
Болница „Бенито Хуарес“
Томатлан, Мексико
Глава 95
Господин Томохиро Окамото от Отдела за воден транспорт към Министерството на транспорта на Япония, понастоящем пенсионер, ми разказа, че когато той и по-младият му колега господин Ацуро Чиба били по работа в Лонг Бийч, Калифорния — главното американско товарно пристанище на западното крайбрежие, близо до Лос Анджелис, — научили новината, че на мексиканския бряг недалеч от градчето Томатлан е бил намерен корабокрушенец от японския кораб „Цимцум“, изчезнал безследно в международни тихоокеански води няколко месеца по-рано. От отдела им било наредено да отидат там, да се срещнат с оцелелия и да разберат нещо повече за съдбата на кораба. Те купили карта на Мексико, за да видят къде се намира Томатлан. За тяхно нещастие, една гънка на картата пресичала Долна Калифорния през малко крайбрежно градче, което носело името Томатан, изписано със ситни букви. Господин Окамото бил сигурен, че е прочел „Томатлан“. Тъй като градчето се намирало по средата на Долна Калифорния, той решил, че най-бързият начин да стигнат дотам е с кола.
Те потеглили с кола под наем. Когато стигнали Томатан — на осемстотин километра южно от Лонг Бийч — и видели, че това не е Томатлан, господин Окамото решил да продължат до Санта Росалия на двеста километра по на юг и да хванат ферибота през Калифорнийския залив до Гаймас. Пътуването с ферибот било дълго и мудно. А от Гаймас имало още хиляда и триста километра до Томатлан. Пътищата били лоши. Спукали гума. Колата се развалила и монтьорът, който се заел да я поправя, вероломно обрал новите части на двигателя и ги сменил с употребявани, заради което те трябвало да платят на фирмата за коли под наем и в резултат на което на връщане колата се развалила повторно. Вторият монтьор ги накарал да платят двойно. Господин Окамото ми призна, че когато пристигнали в болницата „Бенито Хуарес“ в Томатлан, който се намира не в Долна Калифорния, а на сто километра южно от Пуерто Ваярта, в щата Халиско, почти на един паралел с Мексико, те се чувствали много уморени. Били пътували четиридесет и един часа без прекъсване. „Ние работим усърдно“ — писа господин Окамото.
Двамата с господин Чиба разговаряли близо три часа с Писин Молитор Пател на английски, като записали разговора на касети. Това, което следва, са откъси от него. Благодарен съм на господин Окамото за това, че ми предостави копие от записа и доклада си по случая. За да бъде по-ясно, там, където не е достатъчно очевидно кой говори, аз съм посочил на кого принадлежат репликите. Изреченията, отпечатани с друг шрифт, са казани на японски и аз съм ги превел.
Глава 96
— Здравейте, господин Пател. Казвам се Томохиро Окамото. Аз съм от Отдела за воден транспорт към Министерството на транспорта на Япония. Това е помощникът ми Ацуро Чиба. Дойдохме да поговорим с вас за потъването на кораба „Цимцум“, с който сте пътували. Удобно ли е да разговаряме сега?
— Да, разбира се.
— Благодаря ви. Много мило от ваша страна. Така, Ацуро-кин, ти нямаш опит в това, затова слушай и се учи.
— Да, Окамото-сан.
— Касетофонът работи ли?
— Да, работи.
— Добре. Ох, толкова съм уморен! За протокола: днес е 19 февруари 1978. Дело номер 250663 във връзка с изчезването на товарния кораб „Цимцум“. Добре ли се чувствате, господин Пател?
— Да, добре съм. Благодаря. А вие?
— Ние сме съвсем добре.
— От Токио ли идвате?
— Ние бяхме в Лонг Бийч, Калифорния. Дойдохме с кола.
— Добре ли пътувахте?
— Пътуването беше много приятно. Видяхме красиви места.
— Аз пътувах ужасно.
— Да, ние говорихме с полицаите, преди да дойдем тук, видяхме и спасителната лодка.
— Аз малко огладнях.
— Желаете ли бисквитка?
— О, да!
— Заповядайте.
— Благодаря ви!
— Няма защо. Това е само една бисквитка. И така, господин Пател, чудехме се дали не можете да ни разкажете какво ви се е случило, и колкото може по-подробно.
— Да. С удоволствие ще ви разкажа.
Глава 97
Историята.
Глава 98
Господин Окамото:
— Много интересно.
Господин Чиба:
— Каква история.
— Той ни взема за глупаци. Господин Пател, ние ще си починем малко и после ще се върнем, може ли?
— Няма проблем. Бих искал още една бисквитка.
— Да, разбира се.
Господин Чиба:
— Той вече си взе достатъчно и дори не ги е изял всичките. Те са ей там, под чаршафа му.
— Хайде, дай му още една. Трябва да го предразположим. Ще се върнем след няколко минути.
Глава 99
Господин Окамото:
— Господин Пател, ние не вярваме на историята ви.
— Извинете ме, тези бисквити са хубави, но много се ронят. Това ме учудва. Защо?
— Не се връзва.
— Какво имате предвид?
— Бананите не плават.
— Извинете, не ви разбрах.
— Вие казахте, че орангутанът доплавал на остров от банани.
— Точно така.
— Бананите не плават.
— Напротив, плават.
— Прекалено тежки са.
— Не, не са. Ето, можете да опитате. Аз имам два банана.
Господин Чиба:
— Те пък откъде се взеха? Какво ли още крие под чаршафа?
Господин Окамото:
— По дяволите. Не, няма нужда.
— Там има мивка.
— Всичко е наред.
— Аз настоявам. Напълнете мивката с вода, пуснете бананите вътре и ще видим кой е прав.
— Бих предпочел да продължим.
— Аз настоявам.
(Мълчание.)
Господин Чиба:
— Какво да правим?
Господин Окамото:
— Чувствам, че ни предстои много дълъг ден.
(Звук от отместване на стол. Далечен шум от течаща вода.)
Пи Пател:
— Какво става? Не виждам от тук.
Господин Окамото (отдалеч):
— Пълня мивката.
— Пуснахте ли вече бананите?
(Отдалеч):
— Не.
— А сега?
(Отдалеч):
— Вътре са.
— И какво?
(Мълчание.)
Господин Чиба:
— Плават ли?
(Отдалеч):
— Плават.
— Е, плават ли?
(Отдалеч):
— Плават.
— Какво ви казах?
Господин Окамото:
— Да, да. Но все пак са нужни много банани, за да удържат един орангутан.
— Така е. Бананите бяха почти цял тон. Още ме заболява сърцето, като си спомня как всичките тези банани отплаваха и се изгубиха, когато можеха да бъдат мои, само ако бях протегнал ръка.
— Колко жалко. Сега да поговорим за…
— Може ли да ми върнете бананите?
Господин Чиба:
— Аз ще ги донеса.
(Звук от отместване на стол.)
(Отдалеч):
— Гледай ти. Наистина плават.
Господин Окамото:
— Ами онзи остров от водорасли, на който казахте, че сте слезли?
Господин Чиба:
— Ето ви бананите.
Пи Пател:
— Благодаря. Да?
— Извинете ни за откровеността, ние не искаме да ви засегнем, но нали не очаквате да ви повярваме? Хищни дървета? Водорасли, които ядат риба и произвеждат сладка вода? Гризачи, които живеят по дърветата? Такива неща не съществуват.
— Само защото никога не сте ги виждали.
— Точно така. Ние вярваме на очите си.
— И Колумб е бил като вас. Какво правите, когато е тъмно?
— Вашият остров е ботанически невъзможен.
— Казала мухата точно преди да кацне на цвете мухоловка.
— Защо никой досега не го е открил?
— Това е голям океан, корабите бързат. Аз плавах бавно и гледах много.
— Никой учен няма да ви повярва.
— Трябва да са като онези, които не повярвали на Коперник и Дарвин. Нима учените са престанали да откриват нови растения? В джунглите на Амазонка, да речем?
— Не и растения, които противоречат на природните закони.
— Които вие познавате от край до край, така ли?
— Достатъчно, за да отличим възможното от невъзможното.
Господин Чиба:
— Аз имам чичо, който знае много за ботаниката. Живее в едно село край Хита Гун. Отглежда бонзай.
Пи Пател:
— Какво?
— Бонзай. Нали знаете, бонзаите са малки дървета.
— Имате предвид храсти?
— Не, имам предвид дървета. Бонзаите са малки дървета. На височина едва достигат половин метър. Можете да ги вземете в ръце. Някои живеят много дълго. Чичо ми има дърво на повече от триста години.
— Дървета на по триста години, високи половин метър, които можете да вземете в ръце?
— Да. Те са много крехки. Нуждаят се от особени грижи.
— Къде се е чуло да има такива дървета? Те са ботанически невъзможни.
— Но аз ви уверявам, че съществуват, господин Пател. Чичо ми…
— Аз вярвам на очите си.
Господин Окамото:
— Извинете ни за момент. Ацуро, при цялото ми уважение към чичо ти, който живее на село близо до Хита Гун, ние не сме дошли тук да обсъждаме чудесата на ботаниката.
— Аз само се опитвах да помогна.
— Бонзаите на чичо ти ядат ли месо?
— Не мисля.
— Случвало ли се е някой от бонзаите ти да те ухапе?
— Не.
— В такъв случай бонзаите на чичо ти не са ни от помощ. Докъде бяхме стигнали?
Пи Пател:
— До дърветата с нормална височина и здрави корени в земята, за които ви разказвах.
— Хайде засега да ги оставим настрана.
— Няма да е лесно. Не съм се опитвал да ги изкоренявам и да ги местя.
— Вие сте забавен човек, господин Пател. Ха-ха-ха!
Пи Пател:
— Ха-ха-ха!
Господин Чиба:
— Ха-ха-ха! Не беше чак толкова смешно.
Господин Окамото:
— Продължавай да се смееш. Ха-ха-ха!
Господин Чиба:
— Ха-ха-ха!
Господин Окамото:
— А сега за тигъра. И тук имаме известни съмнения.
— Какво имате предвид?
— Трудно ни е да повярваме.
— Историята е невероятна.
— Точно така.
— Не знам как оцелях.
— Несъмнено е било мъчително.
— Ще си взема още една бисквитка.
— Няма повече.
— Какво има в онази кесия?
— Нищо.
— Може ли да видя?
Господин Чиба:
— Обядът ни замина.
Господин Окамото:
— Да се върнем на тигъра…
Пи Пател:
— Ужасна работа. Вкусни сандвичи.
Господин Окамото:
— Да, изглеждат хубави.
Господин Чиба:
— Гладен съм.
— Не са открили и следа от него. Малко не е за вярване, нали? В Северна и Южна Америка няма тигри. Ако наоколо се разхождаше див тигър, не мислите ли, че досега полицията щеше да е чула за това?
— Трябва да ви разкажа за черната пантера, която избягала от зоологическата градина в Цюрих посред зима.
— Господин Пател, тигърът е изключително опасно диво животно. Как бихте могли да оцелеете в една лодка с тигър? Това е…
— Вие не разбирате, че в очите на дивите животни ние сме странен и заплашителен биологичен вид. Те се страхуват от нас. Избягват ни, доколкото е възможно. Нужни са били векове, за да се потисне страхът у някои по-податливи животни — нарича се опитомяване, — но повечето не могат да го преодолеят и не ми се вярва изобщо някога да го направят. Ако дивите животни ни нападат, то е от отчаяние. Те се бият, когато чувстват, че нямат друг избор. Това е последната им възможност за спасение.
— На спасителна лодка? Хайде, господин Пател, това е просто невероятно!
— Невероятно? Какво знаете вие за невероятното? Искате нещо невероятно? Ще го получите. Сред индийските директори на зоологическите градини се пази в тайна една случка от 1971 година, когато от зоологическата градина в Калкута избягала полярната мечка Бара. Никой повече не чул за нея — нито полицията, нито ловците, нито бракониерите, нито който и да било друг. Предполага се, че живее на свобода по бреговете на река Хугли. Пазете се, ако отидете в Калкута, уважаеми господа: ако дъхът ви мирише на суши, можете да платите с живота си! Ако вземете Токио, обърнете го с небето надолу и го разтърсите, ще останете изненадани, като видите колко животни ще изпаднат от него: язовци, вълци, змии, дракони комодо, крокодили, щрауси, бабуини, шимпанзета, диви глигани, леопарди, морски крави, безброй преживни. Изобщо не се съмнявам, че избягали жирафи и хипопотами живеят в Токио от поколения, незабелязани от нито една жива душа. Някой ден няма да е зле да сравните мръсотиите, които полепват по обувките ви, докато вървите по улицата, с онова, което се въргаля по пода на клетките в Токийската зоологическа градина — а после да вдигнете очи! И очаквате да намерите тигър в мексиканска джунгла! Това е смешно, направо смешно! Ха-ха-ха!
— Напълно е възможно в Токио да живеят избягали жирафи и хипопотами и полярна мечка да живее на свобода в Калкута. Ние просто не вярваме, че на вашата спасителна лодка е живял тигър.
— Това е то самочувствието на хората от големия град! Във вашия метрополис може да има животни от целия земен Рай, а на моето скромно селище отказвате един-единствен бенгалски тигър!
— Господин Пател, моля ви, успокойте се.
— Ако така се блъскате над простичкия въпрос за вероятното, как изобщо живеете? Любовта не е ли невероятна?
— Господин Пател…
— Не ме залъгвайте с учтивите си обноски! Любовта е невероятна, попитайте всеки влюбен. Животът е невероятен, попитайте всеки учен. Бог е невероятен, попитайте всеки вярващ. Какъв ви е проблемът с невероятното?
— Ние просто сме разумни.
— И аз съм такъв! Използвам разума си всяка секунда. Разумът върши отлична работа при търсене на храна, дрехи и подслон. Разумът е най-полезният инструмент. Разумът е незаменим в пъденето на тигри. Но ако си прекомерно разумен, рискуваш да изхвърлиш цялата Вселена на боклука.
— Успокойте се, господин Пател, успокойте се.
Господин Чиба:
На боклука? Защо говори за боклук?
— Как да се успокоя? Да бяхте видели Ричард Паркър!
— Да, да.
— Огромен. Ей такива зъби! Нокти като ятагани!
Господин Чиба:
— Какво е ятагани?
Господин Окамото:
— Чиба сан, вместо да задаваш глупави въпроси за значението на думите, защо не се опиташ да помогнеш? Това момче е костелив орех. Направи нещо!
Господин Чиба:
— Вижте! Шоколадче!
Пи Пател:
— Чудесно!
(Дълго мълчание.)
Господин Окамото:
— Малко ли му беше, че излапа целия ни обяд! Още малко и ще поиска и да му сготвим нещо.
(Дълго мълчание.)
Господин Окамото:
— Започваме да губим нишката на разследването. Тук сме заради потъването на един товарен кораб. Вие сте единственият оцелял. Били сте само пътник. Не носите отговорност за станалото. Ние…
— Това шоколадче е толкова вкусно!
— Не искаме да повдигаме каквито и да било обвинения. Вие сте невинна жертва на корабокрушение. Ние просто се опитваме да разберем как и защо е потънал „Цимцум“. Надявахме се да ни помогнете, господин Пател.
(Мълчание.)
— Господин Пател?
(Мълчание.)
Пи Пател:
— Тигрите съществуват, спасителните лодки съществуват, океаните съществуват. Понеже никога в бедния си ограничен опит не сте виждали трите събрани на едно място, вие отказвате да повярвате, че това е възможно. И все пак истината е, че „Цимцум“ ги събра наедно и после потъна.
(Мълчание.)
Господин Окамото:
— Ами онзи французин?
— Какво французинът?
— Двама слепи в две отделни спасителни лодки се срещат в Тихия океан — това съвпадение звучи малко пресилено, нали?
— Със сигурност.
— Струва ни се много необичайно.
— Така е и с печалбите от лотарията, но въпреки това някой винаги печели.
— На нас ни се струва извънредно необичайно.
— И на мен така ми се струваше.
— Знаех си, че трябваше да си вземем почивен ден. И говорихте за храна?
— За храна.
— Той знаел доста ястия.
— Ако можете да ги наречете ястия.
— Готвачът на „Цимцум“ е бил французин.
— Французи има по цял свят.
— Може би французинът, когото сте срещнали, е бил готвачът.
— Може би. Откъде да знам? Изобщо не го видях. Бях сляп. После Ричард Паркър го изяде жив.
— Колко удобно.
— Ни най-малко. Беше отвратително и вонеше. Впрочем как си обяснявате това, че в лодката имаше кости от сурикати?
— Да, имало е кости от дребно животно…
— Повече от едно!
— … от няколко дребни животни по дъното на лодката. Може да са дошли от кораба.
— В нашата зоологическа градина нямаше сурикати.
— Нямаме доказателства, че костите са били от сурикати.
Господин Чиба:
— Може да са били кости от банани! Ха-ха-ха-ха!
— Ацуро, млъкни!
— Много се извинявам, Окамото-сан. От умората е.
— Петните репутацията на отдела ни!
— Много се извинявам, Окамото-сан.
Господин Окамото:
— Може да са били кости от друго дребно животно.
— От сурикати бяха.
— Може да са били от мангусти.
— Никой не купи мангустите. Оставихме ги в Индия.
— Те могат да живеят по корабите като плъхове. В Индия мангустите се срещат често.
— Мангусти да живеят на кораб?
— Защо не?
— И да плават в спасителна лодка през Тихия океан? Малко е невероятно, не мислите ли?
— Не толкова невероятно, колкото нещата, които чухме през последните два часа. Може би мангустите вече са били в лодката, както мишката, за която споменахте.
— Да не повярваш колко много животни е имало в тази лодка.
— Да не повярваш.
— Цяла джунгла.
— Да.
— Онези кости бяха от сурикати. Накарайте някой специалист да ги изследва.
— Не са останали чак толкова много. А и няма глави.
— Аз ги използвах за стръв.
— Съмнително е специалистът да ни каже дали са били от сурикати или от мангусти.
— Намерете специалист по съдебна зоология.
— Добре, господин Пател! Вие печелите. Не можем да обясним наличието на кости от сурикати, ако наистина са такива, в лодката. Но не това ни интересува сега. Ние сме тук, защото японски търговски кораб, собственост на Корабна компания „Ойка“, плаващ под панамски флаг, е потънал в Тихия океан.
— Нещо, което не мога да забравя и за минута. Аз изгубих цялото си семейство.
— Съжаляваме за това.
— Не колкото мен.
(Дълго мълчание.)
Господин Чиба:
— Какво да правим сега?
Господин Окамото:
— Не знам.
(Дълго мълчание.)
Пи Пател:
— Желаете ли бисквитка?
Господин Окамото:
— Да, ще ми дойде добре. Благодаря.
Господин Чиба:
— Благодаря.
(Дълго мълчание.)
Господин Окамото:
— Днес е хубав ден.
Пи Пател:
— Да. Слънчев.
(Дълго мълчание.)
Пи Пател:
— Това първото ви идване в Мексико ли е?
Господин Окамото:
— Да, първото.
— И на мен.
(Дълго мълчание.)
Пи Пател:
— Значи не ви хареса историята ми?
Господин Окамото:
— Не, напротив, много ни хареса. Нали, Ацуро? Ще я помним дълго, дълго време.
Господин Чиба:
— Наистина.
(Мълчание.)
Господин Окамото:
— Но за целите на разследването бихме желали да разберем какво се случи наистина.
— Какво се случи наистина?
— Да.
— Значи искате друга история?
— Хм… не. Бихме желали да разберем какво се случи наистина.
— Нима разказът за нещо не е винаги история?
— Хм… на английски може би. На японски историята трябва да съдържа елемент на измислица. Само че ние не искаме никаква измислица. Искаме да се придържаме към фактите, the straight facts10, както е изразът на английски.
— Нима самият разказ за нещо — с думи, било то английски или японски — не е донякъде измислица? Нима самият начин, по който гледаме на света, не е измислица?
— Хм…
— Светът не е просто такъв, какъвто е. Той е това, което мислим за него, нали? А когато мислим, ние прибавяме по нещо свое, нали така? Това не превръща ли всеки живот в история?
— Ха-ха-ха! Много сте умен, господин Пател.
Господин Чиба:
— За какво говори?
— Нямам представа.
Пи Пател:
— Искате думи, които отразяват действителността?
— Да.
— Думи, които не противоречат на действителността?
— Точно така.
— Но тигрите не противоречат на действителността.
— О, моля ви, само без тигри.
— Знам какво искате. Искате история, която да не ви учудва. Която да потвърди вече известното. Която да не ви кара да гледате по-нависоко, по-надалеч или по друг начин. Искате плоска история. Неподвижна история. Искате сухи факти без подправки.
— Хм…
— Искате история без животни.
— Да!
— Без тигри и орангутани.
— Точно така.
— Без хиени и зебри.
— Без тях.
— Без сурикати и мангусти.
— Не ни трябват.
— Без жирафи и хипопотами.
— Ще си запушим ушите!
— Значи съм бил прав. Искате история без животни.
— Искаме история без животни, която да обясни потъването на „Цимцум“.
— Дайте ми една минута, ако обичате.
— Разбира се. Мисля, че най-после стигнахме до някъде. Да се надяваме, че ще разкаже нещо смислено.
(Дълго мълчание.)
— Ето ви друга история.
— Добре.
— Корабът потъна. Издаде звук, подобен на чудовищно метално оригване. По повърхността плуваха предмети, пускаха мехурчета и после се изгубваха. Аз се намерих във водите на Тихия океан и заритах с крака. Заплувах към спасителната лодка. Това беше най-мъчителното плуване в живота ми. Струваше ми се, че не се движа. Непрекъснато гълтах вода. Беше много студено. Аз бързо губех сили. Нямаше да стигна, ако готвачът не ми бе хвърлил спасителен пояс и не ме беше издърпал. Аз се качих на лодката и припаднах.
Оцелели бяхме четирима. Майка ми се улови за чепка банани и доплува до лодката. Готвачът беше вече там заедно с един моряк.
Изяде мухите. Готвачът, имам предвид. Бяхме в лодката по-малко от ден, имахме храна и вода за седмици напред, имахме риболовни принадлежности и слънчеви дестилатори, нямахме причини да се съмняваме, че скоро ще ни спасят. И въпреки това той размахваше ръце, ловеше мухи и лакомо ги ядеше. От самото начало изпитваше ужас от глада. Казваше, че сме идиоти и глупаци, задето не следваме примера му. Ние се обидихме и отвратихме, но не го показахме. Държахме се много любезно. Той бе непознат човек и чужденец. Майка ми се усмихна, поклати глава и махна с ръка за отказ. Готвачът беше отвратителен. Устата му бе като кофа за боклук. Изяде и мишката. Наряза я на парченца и я изсуши на слънце. Аз — ще бъда откровен — изядох едно резенче, съвсем тъничко, зад гърба на майка си. Толкова бях гладен. А той беше такъв грубиян, този готвач, сприхав и лицемерен.
Морякът беше млад. Всъщност бе по-голям от мен, може би малко над двадесетте, но като скочи от кораба, си счупи крака и от страданието стана като дете. Беше красив. Нямаше никакви косми по лицето и кожата му бе светла, лъскава. Чертите му — широки скули, сплескан нос, издължени коси очи — изглеждаха много изискани. Стори ми се, че прилича на китайски император. Страданието му беше ужасно. Той не говореше английски нито дума, не знаеше дори „да“ и „не“, „здравей“ и „благодаря“. Говореше само китайски. Ние не разбирахме и дума от това, което казваше. Сигурно се е чувствал много самотен. Когато плачеше, майка ми държеше главата му в скута си, а аз държах ръката му. Беше много, много тъжно. Той страдаше, а ние не можехме да направим нищо.
Десният му крак беше лошо счупен при бедрото. Костта стърчеше навън. Морякът викаше от болка. Ние бяхме настанили крака му по най-удобния начин и се грижехме младежът да се храни и да пие редовно. Но раната се възпали. Макар че всеки ден изтегляхме гнойта, кракът му се влоши. Почерня и се поду.
Идеята бе на готвача. Той беше жестоко същество. Командваше ни. Мърмореше, че подутината ще се разпространи и че ако кракът не се ампутира, морякът няма да оживее. Понеже костта на бедрото била счупена, трябвало само да се изреже тъканта и да се сложи турникет. Още чувам злобното му мърморене. Каза ни, че ще свърши тази работа, за да спаси живота на моряка, но само ако му помогнем. Трябваше да държим младежа. Единствената упойка щеше да бъде изненадата. Ние се хвърлихме отгоре му. Двамата с майка ми хванахме ръцете му, а готвачът седна на здравия му крак. Морякът се мяташе и крещеше. Гърдите му се повдигаха и отпускаха. Готвачът бързо действаше с ножа. Кракът падна. Майка ми и аз веднага пуснахме моряка и се отдръпнахме. Решихме, че ако го пуснем, той ще спре да се мята. Мислехме, че ще лежи спокойно. Не стана така. Той веднага седна. Виковете му бяха още по-страшни заради това, че бяха неразбираеми. Той крещеше, а ние гледахме зашеметени. Навсякъде имаше кръв. Но което бе по-страшно, имаше ярък контраст между бясното суетене на моряка и кротката неподвижност на крака му, захвърлен на дъното на лодката. Той гледаше крака си втренчено, сякаш го молеше да се върне. Накрая се отпусна назад. Ние бързо се заловихме за работа. Готвачът покри костта с кожа. Ние увихме чукана в парче плат и вързахме въже над раната, за да спрем кървенето. Настанихме го колкото може по-удобно, като направихме дюшек от спасителни жилетки и го затоплихме. Аз мислех, че няма смисъл. Не можех да повярвам, че човешко същество е способно да преживее такава болка, такава загуба. Той стена цяла вечер и цяла нощ, като хриптеше и дишаше учестено. От време на време изпадаше в състояния на възбуда и бълнуваше. Очаквах да умре през нощта.
Морякът се бе вкопчил в живота. На разсъмване беше още жив. Ту губеше съзнание, ту се опомняше. Майка ми му даде вода. Погледът ми падна върху ампутирания крак. Дъхът ми секна. В суматохата се беше търкулнал настрана и бе останал да лежи в тъмното. От него беше изтекла някаква течност и сега изглеждаше по-слаб. Аз взех една спасителна жилетка, за да я използвам като ръкавица. Вдигнах крака.
— Какво правиш? — попита готвачът.
— Ще го хвърля през борда — отговорих му аз.
— Не ставай глупак. Ще го използваме за стръв. Това беше идеята.
Още докато произнасяше последните думи, той явно съжали, защото побърза да млъкне. Обърна се.
— Идеята ли? — попита майка ми. — Какво искаш да кажеш с това?
Той се престори на много зает.
Майка ми повиши тон:
— Искаш да кажеш, че сме отрязали крака на горкото момче не за да спасим живота му, а за да имаме риболовна стръв?
Грубиянът мълчеше.
— Отговори ми! — извика майка ми.
Готвачът вдигна очи като животно, хванато натясно, и я изгледа.
— Запасите ни свършват — отсече той. — Трябва ни още храна, иначе ще умрем.
Майка ми отвърна на погледа му.
— Запасите ни не свършват! Имаме предостатъчно храна и вода. Имаме толкова пакети с бисквити, че да се заринеш. Ще издържим, докато дойдат да ни спасят — тя взе пластмасовата кутия, в която държахме отворените пакети с бисквити. Кутията се оказа неочаквано лека. Вътре изшумоляха няколко останали трохи. — Какво? — майка ми я отвори. — Къде са бисквитите? Снощи кутията беше пълна!
Готвачът погледна настрана. Аз също.
— Егоистично чудовище! — закрещя тя. — Единствената причина храната да не стига е, че се тъпчеш като невидял!
— И той изяде няколко — отвърна готвачът и кимна към мен.
Погледът на майка ми се спря върху мен. Сърцето ми отиде в петите.
— Писин, вярно ли е?
— Беше нощ, майко. Аз бях задрямал, а бях толкова гладен. Той ми даде една бисквита. Изядох я, без да се замисля…
— Само една ли? — озъби се готвачът.
Майка ми на свой ред погледна настрана. Гневът й сякаш се изпари. Без да каже и дума повече, тя отиде да се грижи за моряка.
Исках да се разгневи. Исках да ме накаже. Само да не мълчи. Аз отидох да подложа няколко спасителни жилетки под гърба на моряка, за да бъда близо до нея. Прошепнах:
— Съжалявам, майко. Съжалявам.
Очите ми се напълниха със сълзи. Когато погледнах нагоре, забелязах, че и в нейните блестят сълзи. Но тя се обърна към мен. Очите й се взираха в някакъв спомен, застинал във въздуха.
— Съвсем сами сме, Писин, съвсем сами — каза майка ми с тон, който уби всяка надежда в мен. През целия си живот не се бях чувствал толкова самотен, колкото в този момент. Вече две седмици плавахме с лодката и отчаянието постепенно се загнездваше в нас. Все по-трудно ни беше да вярваме, че баща ми и Рави са оцелели.
Когато се обърнахме, видяхме как готвачът държи крака за глезена над водата, за да го изпразни от течностите. Майка ми закри с ръка очите на моряка.
Той умря тихо — животът се изля от него като течностите от крака му. Готвачът побърза да го нареже на парчета. От крака не излезе добра стръв. Мъртвата тъкан беше прекалено разложена, за да се задържи на куката, и просто се разпадаше във водата. Това чудовище не остави нищо да се похаби. Всичко наряза, дори кожата и червата на моряка, сантиметър по сантиметър. Не пощади дори гениталиите му. Когато приключи с туловището, готвачът се захвана с ръцете и краката. Двамата с майка ми треперехме от болка и ужас. Майка ми извика:
— Как можеш да вършиш това, чудовище? Къде е човешкото у теб? Нямаш ли срам? Какво ти е направило горкото момче? Чудовище! Чудовище!
Готвачът й отвърна с невероятно вулгарни думи.
— Поне лицето му покрий, за Бога! — продължи тя. Непоносимо ни беше да гледаме това красиво лице, толкова благородно и кротко, сред кървавите останки. Готвачът се нахвърли върху главата на моряка. Пред очите ни го скалпира и одра лицето му. Майка ми и аз повърнахме.
Когато свърши, той хвърли окървавения скелет през борда. Скоро след това цялата лодка се покри с парчета месо и части от органи, наредени да съхнат на слънце. Ние се отдръпнахме ужасени. Опитахме се да не гледаме натам. Миризмата не се разсейваше.
Следващия път, когато готвачът се приближи, майка ми го зашлеви по лицето — здрава звучна плесница, която рязко отекна във въздуха. Изобщо не бях очаквал подобна постъпка от майка си. Тя бе героична. Беше израз на гняв, съжаление, болка и смелост. Бе извършена в памет на онзи нещастен моряк. Беше опит за спасение на достойнството му.
Аз бях поразен. Готвачът — също. Той стоеше неподвижен и онемял, а майка ми го гледаше право в лицето. Забелязах как отбягваше погледа й.
Ние се оттеглихме по местата си за почивка. Аз останах близо до нея. Бях изпълнен със смесица от прехласнато възхищение и подъл страх.
Майка ми надзираваше готвача. Два дни по-късно го видя. Той се мъчеше да го прави дискретно, но тя забеляза как чудовището поднесе ръка към устата си. Извика:
— Видях те! Току-що изяде едно парче! Нали каза, че било за стръв! Знаех си. Чудовище! Животно! Как можа? Той е човек! Също като теб!
Ако очакваше от него да замръзне на място, да изплюе сдъвканото, да избухне в сълзи и да се извини, майка ми се заблуждаваше. Готвачът продължи да дъвче. Всъщност дори вирна глава и съвсем открито пъхна остатъка от парчето в устата си.
— Има вкус на свинско — промърмори той.
Майка ми изрази възмущението и отвращението си, като гневно се обърна. Готвачът изяде още едно парче.
— Вече се чувствам по-силен — добави той и се съсредоточи върху риболова.
Всеки от нас имаше свое кътче от лодката. Невероятно е как волята може да издига стени. Дни наред ние изобщо не забелязвахме присъствието му.
Все пак не можехме съвсем да го пренебрегваме. Той беше звяр, но практичен звяр. Беше сръчен и силен, познаваше морето. Постоянно му хрумваха добри идеи. Той се сети да направи сала, за да улесни риболова. Ако изобщо бяхме оцелели досега, то бе благодарение на него. Аз му помагах колкото можех. Той беше много сприхав, вечно ми викаше и ме обиждаше.
Ние с майка ми изобщо не хапнахме от тялото на моряка, нито едно парченце, въпреки че се чувствахме слаби, но започнахме да ядем това, което готвачът ловеше от морето. Майка ми, която бе вегетарианка откакто се помнеше, се принуди да яде сурова риба и месо от костенурка. Много й беше трудно. Така и не превъзмогна отвращението си. За мен беше по-лесно. Аз открих, че гладът прави всичко по-вкусно.
Когато си получил втори шанс за живот, не можеш да не изпиташ топли чувства към онзи, на когото го дължиш. Когато готвачът издърпаше на борда костенурка или уловеше едра златна риба, ние много се радвахме. На лицата ни се появяваха широки усмивки и гърдите ни се изпълваха с топлота, която не ни напускаше часове наред. Майка ми и готвачът разговаряха любезно, дори се шегуваха. Когато се наслаждавахме на величествен залез, животът на лодката беше почти хубав. В такива моменти аз изпитвах към него нежност — да, нежност. Любов. Въобразявах си, че сме приятели. Той беше груб даже когато бе в добро настроение, но ние се преструвахме, че не забелязваме, като залъгвахме дори себе си. Случваше се да каже, че наближаваме остров. Това бе най-голямата ни надежда. Очите ни заболяваха да се взираме в хоризонта, но остров не се виждаше. През това време той крадеше от храната и водата ни.
Равният и безкраен Тихи океан се простираше като огромна преграда около нас. Мислех, че никога няма да я преминем.
Той я уби. Готвачът уби майка ми. Умирахме от глад. Аз бях слаб. Не можах да удържа една костенурка. Заради мен той я изпусна. Удари ме. Майка ми удари него. Той й отвърна. Тя се обърна към мен, каза:
— Бягай! — и ме блъсна към сала.
Аз скочих. Мислех, че тя идва с мен. Паднах във водата. Покатерих се на сала. Те се биеха. Аз само гледах. Майка ми се биеше с едър мъж. Той беше зъл и мускулест. Хвана китката й и я изви. Тя изпищя и падна. Той се приближи към нея. Отнякъде се появи нож. Готвачът замахна във въздуха. Ръката му се спусна. После се вдигна — беше червена. Няколко пъти се спусна и се вдигна. Аз не виждах майка си. Беше на дъното на лодката. Виждах само него. Той спря. Вдигна глава и ме погледна. Хвърли нещо към мен. По лицето ми плисна кръв. Заболя ме повече от удар с камшик. В ръцете ми лежеше главата на майка ми. Пуснах я. Тя потъна във водата сред облак кръв и плитката й се проточи като опашка. Рибите се спуснаха спираловидно към нея, но дълга сива сянка на акула пресече пътя й и тя изчезна. Вдигнах поглед. Не го виждах. Той се криеше на дъното на лодката. Появи се, за да хвърли тялото на майка ми през борда. Устата му беше окървавена. Водата закипя от риба.
Аз прекарах остатъка от деня и нощта на сала, без да откъсвам поглед от готвача. Не си разменихме нито дума. Можеше да пререже въжето на сала. Но не го направи. Остави ме при себе си като гузна съвест.
На сутринта пред очите му придърпах въжето и се качих на лодката. Бях съвсем изнемощял. Той не каза нищо. Аз запазих мълчание. Той улови костенурка. Даде ми кръвта й. Наряза я и сложи най-хубавите парчета на средната пейка за мен. Ядох.
После се сбихме и аз го убих. Лицето му не изразяваше нищо, нито отчаяние, нито гняв, нито страх, нито болка. Той се предаде. Остави се да бъде убит, макар че все пак имаше битка. Знаеше, че е стигнал твърде далеч дори по своите зверски понятия. Беше преминал границата и не искаше да живее повече. Но така и не каза „съжалявам“. Защо така ревниво пазим злото у себе си?
През цялото време ножът стоеше на видно място на пейката. И двамата го знаехме. Той можеше да го грабне още в началото. Сам го беше оставил там. Аз го взех. Наръгах го в корема. Той направи гримаса, но продължи да стои. Аз извадих ножа и го наръгах повторно. Кръвта му изтичаше. Той пак не падаше. Гледаше ме в очите. Едва забележимо вдигна глава. Дали не искаше да ми каже нещо с това? Приех, че е така. Забих ножа в гърлото му, точно до адамовата ябълка. Той тупна като камък. И умря. Нищо не каза. Не изрече последни думи. Само изкашля кръв. Ножът притежава страховита динамична сила: замахнеш ли веднъж, трудно е да спреш. Аз го промуших няколко пъти. Кръвта му успокои напуканата кожа на ръцете ми. Сърцето му не се даваше — толкова много тръбички го държаха. Успях да го извадя. Имаше превъзходен вкус, много по-хубав от този на костенурката. Изядох черния дроб. Отрязах големи парчета от месото.
Той беше толкова зъл човек. Но по-лошото бе, че пробуди зло у мен — себичност, гняв, безскрупулност. Трябва да продължа да живея с това.
После започна самотата. Аз се обърнах към Бога. Оцелях.
(Дълго мълчание.)
— Така по-добре ли е? Има ли моменти, които ви се струват невероятни? Нещо, което бихте искали да променя?
Господин Чиба:
— Каква ужасна история.
(Дълго мълчание.)
Господин Окамото:
— И зебрата, и тайванският моряк бяха със счупен крак, забеляза ли?
— Не, не забелязах.
— А хиената прегриза крака на зебрата, точно както готвачът отряза крака на моряка.
— О, Окамото-сан, колко сте наблюдателен.
— Слепият французин от другата лодка призна, че е убил мъж и жена, нали?
— Да, наистина.
— Готвачът уби моряка и майка му.
— Много интересно.
— Историите му си приличат.
— Значи тайванският моряк е зебрата, майка му е орангутанът, готвачът е… хиената, следователно самият той е тигърът!
— Да. Тигърът уби хиената — и слепия французин, — точно както той уби готвача.
Пи Пател:
— Имате ли друго шоколадче?
Господин Чиба:
— Заповядайте!
— Благодаря.
Господин Чиба:
— Но какво означава това, Окамото-сан?
— Нямам представа.
— Ами островът? Кои са сурикатите?
— Не знам.
— Ами онези зъби? Чии са зъбите на дървото?
— Не знам. Не седя в главата на момчето.
(Дълго мълчание.)
Господин Окамото:
— Моля, извинете ме за въпроса, но дали готвачът не каза нещо за потъването на „Цимцум“?
— В другата история ли?
— Да.
— Не каза.
— Не е споменал нищо свързано с ранната сутрин на 2 юли, което би могло да обясни какво точно се е случило?
— Не.
— Нищо свързано с механиката или конструкцията?
— Не.
— Нищо за други кораби или предмети в морето?
— Не.
— И по никакъв начин не може да обясни потъването на „Цимцум“?
— Не.
— А може ли да каже защо не са изпратили сигнал „SOS“?
— И да бяха, какво? От опит знам, че когато потъне раздрънкан третокласен ръждясал танкер, ако няма късмета да превозва гориво, много гориво, достатъчно да унищожи цели екосистеми, никой не си мърда пръста и никой не научава за това. Човек трябва да се оправя сам.
— Когато от „Ойка“ са разбрали, че нещо не е наред, е било вече късно. Били сте много далеч за въздушна спасителна операция. Известили са корабите в района. Екипажите са докладвали, че не виждат нищо.
— И понеже подхванахме тази тема, не само корабът беше третокласен. Екипажът се състоеше от намусени, недружелюбни моряци, много усърдни, когато офицерите са наблизо, но съвсем мързеливи, когато няма кой да ги наглежда. Не знаеха нито дума английски и с нищо не ни помагаха. Някои смърдяха на алкохол още в ранния следобед. Кой знае какво са направили тези идиоти! Офицерите…
— Какво искате да кажете с това?
— С кое?
— „Кой знае какво са направили тези идиоти!“
— Исках да кажа, че може би в пристъп на пиянска лудост на някого е хрумнало да пусне животните.
Господин Чиба:
— У кого бяха ключовете от клетките?
— У баща ми.
Господин Чиба:
— Как тогава членовете на екипажа са отворили клетките, щом са нямали ключове?
— Не знам. Може да са използвали шперц.
Господин Чиба:
— Защо ще го правят? Защо изобщо някой ще иска да пусне опасно диво животно от клетката му?
— Не знам. Може ли някой да отгатне какво се мъти в една пияна глава? Аз мога само да ви кажа какво стана. Животните бяха вън от клетките.
Господин Окамото:
— Извинете ме. Имате съмнения относно качествата на членовете на екипажа?
— Сериозни съмнения.
— Вие лично видяхте ли някой от офицерите да е бил под влияние на алкохол?
— Не.
— Но сте видели членове на екипажа под влияние на алкохол?
— Да.
— Според вас офицерите държаха ли се компетентно и професионално?
— Ние не ги виждахме често. Те никога не се доближаваха до животните.
— Интересуваше ме командването на кораба.
— Откъде да знам? Да не мислите, че всеки ден си пиехме чая с тях? Те знаеха английски, но не бяха по-добри от екипажа. Караха ни да се чувстваме като натрапници в общото помещение и почти не обелваха дума по време на хранене. Говореха си на японски, сякаш ние не присъствахме. За тях ние бяхме просто бедно индийско семейство с неудобен товар. Накрая започнахме да се храним в каютата на майка ми и баща ми. „Приключенията ме зоват“ — казваше Рави. Това правеше пътуването поносимо — усещането за приключение. През повечето време ние ринехме изпражнения, миехме клетки и хранехме животните, докато баща ни се правеше на ветеринар. Ако животните бяха добре, и ние бяхме добре. Не знам дали офицерите са били компетентни.
— Казахте, че корабът се е килнал към левия борд, нали?
— Да.
— И че е имало наклон от носа към кърмата?
— Да.
— Значи е потънала първо кърмата?
— Да.
— Не носът, така ли?
— Не.
— Сигурен ли сте? Имало е наклон от предната част на кораба към задната?
— Да.
— Корабът блъсна ли се в друг кораб?
— Аз не видях друг кораб.
— Удари ли се в някакъв предмет?
— Поне аз не видях такъв.
— Заседна ли?
— Не, потъна и повече не се видя.
— Знаете ли да е имало някакви механични повреди след отплаването от Манила?
— Не.
— Имате ли представа дали корабът е бил натоварен както трябва?
— Това беше първото ми качване на кораб. Не знам как изглежда кораб, който е натоварен както трябва.
— Сигурен ли сте, че сте чули експлозия?
— Да.
— Други шумове?
— Хиляди.
— Имам предвид такива, които могат да обяснят потъването на кораба.
— Не.
— Казахте, че корабът е потънал бързо.
— Да.
— Можете ли да кажете за колко време?
— Трудно е да се каже. Много бързо. Мисля, че за по-малко от двадесет минути.
— И е имало много отломки?
— Да.
— Дали корабът не е бил ударен от силна вълна?
— Не мисля.
— Но е имало буря, нали?
— Морето ми се стори бурно. Имаше вятър и дъжд.
— Колко високи бяха вълните?
— Високи. Осем-девет метра.
— Всъщност това съвсем не е много.
— Не и когато си в спасителна лодка.
— Не, разбира се. Но за товарен кораб…
— Може да са били и по-високи. Не знам. Знам само, че времето беше достатъчно лошо, за да ме изплаши до смърт.
— Казахте, че после бързо се е оправило. Корабът е потънал и веднага след това времето е станало приятно, нали така казахте?
— Да.
— Прилича ми на най-обикновена кратка буря.
— Но потопи кораба.
— Затова се чудим.
— Цялото ми семейство загина.
— Съжаляваме за това.
— Не колкото мен.
— Та какво се случи, господин Пател? Объркани сме. Всичко е било нормално и после…?
— После нормалното потъна.
— Защо?
— Не знам. Вие би трябвало да ми кажете. Вие сте експертите. Приложете науката си.
— Ние не разбираме.
(Дълго мълчание.)
Господин Чиба:
— Сега какво?
Господин Окамото:
— Отказваме се. Обяснението за потъването на „Цимцум“ лежи на дъното на океана.
(Дълго мълчание.)
Господин Окамото:
— Да, това е. Да си ходим. Е, господин Пател, мисля, че научихме всичко необходимо. Благодарим ви за помощта. Много, много ни помогнахте.
— Няма защо. Но преди да си тръгнете, бих желал да ви попитам нещо.
— Да?
— „Цимцум“ потъна на 2 юли 1977 година.
— Да.
— А аз, единственият човек, оцелял след корабокрушението, стигнах брега на Мексико на 14 февруари 1978 година.
— Точно така.
— Разказах ви две истории за 227-те си дни в морето. — Да, така беше.
— Никоя от тях не обяснява потъването на „Цимцум“.
— Точно така.
— Никоя няма значение за вас от гледна точка на фактите.
— Това е вярно.
— Не можете да докажете коя история е вярна и коя — не. Трябва да приемете думите ми на доверие.
— Предполагам.
— И в двете истории корабът потъва, цялото ми семейство загива и аз страдам.
— Да, така е.
— Кажете ми тогава, след като това няма значение за вас от гледна точка на фактите и така или иначе не можете нищо да докажете, коя история предпочитате? Коя е по-добрата история — тази с животни или тази без животни?
Господин Окамото:
— Интересен въпрос…
Господин Чиба:
— Историята с животни.
Господин Окамото:
— Да. Историята с животните е по-добрата история.
Пи Пател:
— Благодаря. И с Бога.
(Мълчание.)
Господин Окамото:
— Няма защо.
Господин Чиба:
— Какво беше това, което каза?
Господин Окамото:
— Не знам.
Господин Чиба:
— О, вижте, той плаче.
(Дълго мълчание.)
Господин Окамото:
— Ще внимаваме на обратния път. Не искаме да се натъкнем на Ричард Паркър.
Пи Пател:
— Не се тревожете, няма да се случи. Той се крие на такова място, че никога не можете да го намерите.
Господин Окамото:
— Благодаря ви, че отделихте от времето си да поговорите с нас, господин Пател. Много сме ви признателни. И наистина съжаляваме за това, което ви се е случило.
— Благодаря.
Какво ще правите сега?
— Предполагам, че ще отида в Канада.
— Няма ли да се върнете в Индия?
— Не. Там вече нямам нищо. Само тъжни спомени.
— Разбира се, сигурно знаете, че ще получите пари от застрахователната компания.
— Хм.
— Да. От „Ойка“ ще се свържат с вас.
(Мълчание.)
Господин Окамото:
— Ние трябва да тръгваме. Желаем ви всичко най-хубаво, господин Пател.
Господин Чиба:
— Да, всичко най-хубаво.
— Благодаря ви.
Господин Окамото:
— Довиждане.
Господин Чиба:
— Довиждане.
Пи Пател:
— Искате ли малко бисквити за из път?
Господин Окамото:
— Би било добре.
— Ето, вземете си по три.
— Благодаря ви.
Господин Чиба:
— Благодаря ви.
— Няма защо. Довиждане. Бог да е с вас, братя мои.
— Благодаря ви. И с вас, господин Пател.
Господин Чиба:
— Довиждане.
Господин Окамото:
— Умирам от глад. Да вървим да ядем. Можеш да изключиш тази джаджа.
Глава 100
В писмото си до мен господин Окамото окачестви разговора като „труден и паметен“. Той описа господин Пател като „много слаб, много упорит, много умен“.
В основната си част докладът му гласи следното:
Единственият оцелял не съумя да хвърли светлина върху причините за потъването на „Цимцум“. Изглежда, че корабът е потънал много бързо, което говори за голяма пробойна в корпуса. Значителното количество отломки подкрепят тази теория. Но точната причина за пробиването на корпуса не може да се определи. В този ден няма докладвани силни бури в квадранта. Свидетелствата на оцелелия за времето са субективни и неблагонадеждни. В краен случай времето е допълнителен фактор. Причината е вероятно във вътрешността на кораба. Оцелелият твърди, че е чул експлозия, което предполага сериозна повреда в двигателя, може би взрив на котела, но това е догадка. Корабът е на двадесет и девет години (корабостроителница „Ерландсон и Сканк“, Малмьо, 1948), ремонтиран през 1970. Лошото време в съчетание с износване на материала е възможно, но само предполагаемо обяснение. Няма докладвани катастрофи през този ден в района, така че сблъсъкът на кораб с кораб е малко вероятен. Сблъсъкът с отломка е възможно обяснение, но непроверимо. Сблъсъкът с плаваща мина може да обясни експлозията, но звучи нереалистично, още повече че потъването е започнало от кърмата, което предполага повторна експлозия в задния край. Оцелелият изразява съмнения относно качествата на екипажа, но не може да каже нищо за офицерите. Корабната компания „Ойка“ твърди, че целият товар на борда е бил напълно законен и че не е имала проблеми с някого от офицерите или екипажа.
Причината за потъването не може да се определи въз основа на наличните доказателства. Предстои стандартна застрахователна процедура за „Ойка“. Допълнителни мерки не са необходими. Препоръчвам случаят да бъде закрит.
Извън протокола, историята на единствения оцелял, господин Писин Молитор Пател, индийски гражданин, е поразителен пример за смелост и издръжливост в изключително трудни и трагични обстоятелства. Доколкото е известно на следователя по делото, тя няма паралел в историята на корабокрушенията. Малко корабокрушенци са оцелели в морето толкова дълго, колкото господин Пател, и нито един — в компанията на възрастен бенгалски тигър.
Информация за текста
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/7059
Издание:
Ян Мартел. Животът на Пи
Канадска. Първо издание
Редактор: Марта Владова
Коректор: Станка Митрополитска
ИК „Прозорец“, София, 2004
ISBN: 954–733–364-X