Ян Гиу 

Вендета: Жива мишена 

(Хамилтън - 6)

Операция в Сицилия

1

Показалецът бе отрязан точно по средата на кокалчето. Разрезът бе направен с почти хирургическа точност.

И въпросният показалец лежеше в плик, адресиран до секретаря на Министерството на външните работи Петер Сорман в Стокхолм.

Охраната на всички шведски държавни органи, разбира се, си имаше начини за разпознаване на писма с подозрително съдържание, така че показалецът бе открит още от един от служителите по сигурността по-рано тази сутрин. Находката бе посрещната със силно вълнение и предизвика някои доста странни решения.

Шефът на сигурността в Министерството на външните работи Кристиан Дъглас съобщи неприятната новина на секретаря и предложи случаят веднага да бъде предаден на полицията.

Писмото обаче носеше пощенско клеймо от Палермо и дори само този факт бе достатъчен за нарушаването на установения регламент. Все пак не бе кой знае колко трудно да разберат на кого принадлежи пръстът — имаше само двама възможни кандидати.

Повикаха един от началниците на отдели в тайната полиция, дадоха му писмото, опаковано в найлонов плик, и го инструктираха да извърши необходимите лабораторни изследвания колкото може по-дискретно и възможно най-бързо да им изпрати фотокопие на съдържанието на самото писмо. Бе напълно нормално полицията да получи оригинала, преди той да премине през ръцете на няколко десетки членове на правителството и дипломати. Началник-отделът им даде дума да изпрати копието в рамките на един час, в резултат на което те насрочиха срещата с външния министър за след шейсет минути.

На тази първа от цяла поредица срещи присъстваха външният министър Андерш Стенсон, секретарят Петер Сорман, началникът на правния отдел към външното министерство Агнес Корел и вицепремиерът Ларш Шелсон.

Авторът на писмото, както можете да се досетите по зловещото му съдържание, очевидно очакваше да получи определен откуп. Интересното бе, че изнудването беше насочено към шведската държава, а не към частната компания, където работеше собственикът на отрязания пръст.

Петер Сорман представи случая на останалите, тъй като той единствен бе запознат отблизо с цялата история.

Преди четиринайсет дни в Министерството на външните работи се получи обезпокоителен доклад от посолството в Рим. Неизвестно как един от секретарите на посолството бе получил информация, че сделката, която „Суидиш Орднънс“, бившата „Буфорш“, сключи с италианската държава и определени италиански фирми преди няколко години въпреки всички предупреждения и разумни съвети, е доста съмнителна. Както всички знаеха, ставаше дума за доставка на четири нови фрегати и въоръжение за тях, което трябваше да бъде получено от италианската държава най-рано в началото на 1992-ра. Самите кораби се строяха в Италия, но въоръжението им трябваше да бъде изработено в Швеция. Сделката бе одобрена от парламента и Агенцията за контрол над производството на военни материали още преди няколко години без каквито и да било забележки. Сделката не нарушаваше основните принципи за износ на шведски оръжия, а именно, че те може да бъдат продавани единствено на държави, които могат да гарантират, че реално нямат нужда от тях. Италианските власти бяха издали един тъй наречен сертификат за краен потребител, тоест им бяха обещали, че оръжието ще е за собствена употреба и няма да бъде препродавано на трети страни, които евентуално се нуждаят от него за военни цели. Италия бе напълно нормална държава и така нататък.

До посолството в Рим обаче достигна информацията, че щяха да бъдат построени само три кораба, а въоръжението, предназначено за четвъртата фрегата, щеше да бъде препродадено на Ирак.

Не само че с Ирак никой вече отдавна не търгуваше, но и самата мисъл, че оръжие от подобен вид щеше да попадне в неподходящи ръце, бе достатъчно обезпокоителна. Все пак ставаше въпрос за установка за подводни снаряди и около осемдесет снаряда и система за насочване на ракети и противовъздушна отбрана и голямо количество противосамолетни амуниции.

Веднага щом Петер Сорман получи доклада на посолството в Рим, той се свърза с началника на Агенцията за контрол върху производството на военни материали, който на свой ред се обърна към шведското предприятие, страна по сделката. Заедно решиха да изпратят двама души на ръководни длъжности в Рим, които да получат гаранции от своите италиански бизнес партньори, че сделката е напълно чиста.

И така няколко дни по-късно шефът на отдел „Продажби“ на „Буфорш“ Густав Хансон, бивш майор от Военноморските сили, и техническият директор Юхан Карлемар заминаха за Рим. Според информацията от посолството обаче те бяха успели да проведат една-единствена среща с италианските си колеги, която била приключила доста набързо, след което и двамата изчезват.

Точно така, изчезват. Посолството се бе свързало с хотела им, откъдето потвърдиха, че багажът им все още се намира в стаите. Двамата мъже обаче сякаш бяха потънали вдън земя.

Затова писмото от Палермо хвърляше известна светлина върху събитията, но и бе повод за сериозни притеснения. Ако се съдеше по съдържанието му, показалецът трябваше да принадлежи или на Карлемар, или на Хансон. Самият текст бе доста неясен, но въпреки това не оставяше никакво съмнение за какво става дума.

Бе адресирано лично до Петер Сорман и след няколко фрази на учтивост, които звучаха почти зловещо на фона на интелектуалното и биологичното съдържание на плика, то приканваше секретаря на външното министерство да изпрати екип за преговори в грандхотел „Палм“ в Палермо, чието съществуване вече бе потвърдено от Външно, който да участва в обсъждането на „бъдещото развитие на нашите сделки и цената, от която господата Карлемар и Хансон са неразделна част“.

Писмото бе съставено на безупречен английски, но правописът бе по-скоро американски. То обиколи всички присъстващи, които вече обсъждаха евентуалните си следващи действия. Външният министър, разбира се, получи неофициално правото да води заседанието, и не само защото срещата се провеждаше в неговия кабинет и присъстващите се бяха настанили в тясната скърцаща холова гарнитура в густавиански стил, а и защото той бе единственият политически лидер сред тях и човекът с най-много опит. Ако беше десет години по-млад, сигурно щеше да наследи Улоф Палме на поста министър-председател.

— Е — започна той. — Официалната ни политика гласи, че шведската държава не преговаря с терористи и престъпници. Това е чудесен принцип, който обаче си позволяваме да нарушим при нужда. Значи трябва да поставим принципите на едната везна и живота на двама шведски граждани на другата. Какво ще кажете да започнем с правната страна на въпроса?

Всички погледи се обърнаха към началника на правния отдел на Външно Агнес Корел. Тя работеше отскоро, но не бе партиен кадър, а съдия с всепризнати качества и със същия успех можеше да избере да оглави Върховния съд. Бе жена и половина — строга, с посребрени коси, остър поглед и изключителна интелигентност. Но въпреки това не се чувстваше на място сред толкова много политици, което бе напълно разбираемо. Нейната сфера бе правото, не политиката, и тя заподозря, че нещо не е наред, още като чу леко лежерния тон, с който министърът представи проблема.

— Правната страна на въпроса изглежда по следния начин — заговори тя хладно, но самоуверено. — Ако престъпници от такъв ранг попаднат на шведска територия и следователно под наша юрисдикция, то законите спокойно могат да бъдат пренебрегнати от органите на реда. Спомням си за няколко случая, при които правителството предприе извънредни мерки, които впоследствие бяха одобрени от Конституционния съд. Става дума за няколко отвличания, „Нормалстор“, историята „Бултофта“ и така нататък. Няма никакви законови проблеми, докато съдбата ни зависи от преценката на правителството.

— Да — рече министърът на външните работи, който се натъжи при мисълта, че ще бъде оставен на повече или по-малко лошата преценка на правителството, — но сега говорим за Италия.

— Правилно — продължи началникът на правния отдел. — По отношение на подобни случаи италианското законодателство е строго и безкомпромисно. Това е доста често срещан проблем в Италия. Освен това законът забранява да се водят преговори с похитителите. Шведските власти, разбира се, не биха могли да нарушат тази забрана. Следователно ни остава единствено да предадем случая на съответните органи в Италия. Не съществува друго приемливо решение от правна гледна точка.

Тя натърти словосъчетанието „правна гледна точка“, което наведе министъра на мисълта, че саркастично намеква за други, по-безпринципни и следователно политически възможности.

— Как мислиш, Петер? — попита външният министър, без да издава собственото си мнение по правната страна на проблема.

Петер Сорман познаваше отлично началника си, с когото бяха работили заедно вече десетилетия, и веднага разбра накъде клонят везните.

— Ами — започна Петер Сорман уклончиво, сякаш протакането на отговора му доставяше удоволствие, но по вперените в него погледи разбра, че се очаква да представи някакво разрешение на проблема. — Няма съмнение, че първо трябва да се свържем с италианските власти. След това бихме могли да ги попитаме как гледат на евентуален опит за преговори. Струва си да проверим дали бихме могли да ги водим с тяхно знание, дали не биха направили изключение в този случай. Но както и да решим да постъпим, първо трябва да се свържем с тях. Трябва да се съглася с Агнес, че нямаме друг избор.

— Хм — измърмори министърът на външните работи. — Какво мислиш за този план, Агнес?

— Всякакви действия, извършени в сътрудничество с правните органи на Италия, не биха влезли в конфликт с нашето законодателство — рече тя бързо и дори леко сърдито.

— Добре, ами тогава да видим какво ще ни отговорят от Италия. Бих искал да чуя и твоето мнение по тези въпроси, Лace — продължи министърът. Ларш Шелсон говореше от името на министър-председателя и следователно думата му бе важна.

— За момента не виждам друга възможност освен предложената от Агнес. Трябва да прехвърлим случая на италианските власти. В това число и самата улика, тоест писмото — отвърна Ларш Шелсон предпазливо. Тонът му даде ясно да се разбере, че е против всякакви авантюри в Палермо.

— Не е ли по-добре първо да оставим нашата полиция да разбере на кого принадлежи показалецът? — рече Сорман, също толкова предпазливо.

— Трябва да предадем случая на италианците час по-скоро — контрира го Ларш Шелсон бързо, сякаш бе доловил някакъв опит от страна на секретаря на Външно да заобиколи закона.

— Добре тогава. Ще свикам нова среща, когато разполагам с повече информация от италианска страна — рече външният министър, като едновременно с това се изправи и така закри неофициалното заседание.

Когато другите напуснаха кабинета му, той помоли Петер Сорман да остане и почти демонстративно затвори вратата зад гърба на — както изглежда — противниковия лагер.

— Страхливци! — изсъска той. — Става дума за човешки живот, а освен това тази година предстоят и избори. Не, не искам да ставам циничен.

— Но се държиш точно така — усмихна се Петер Сорман иронично. — Трябва да победим на всяка цена, знаеш го. Чудесно ще е да успеем да ги приберем живи и здрави вкъщи. Евентуален провал ще се окаже катастрофален и шансовете за още един мандат ще са 50 на 50.

— Може и така да е, но в момента нямаме нищо за губене. Видя ли данните от последното проучване от тази сутрин?

— Не, вече не следя подобни проучвания.

Седнаха мълчаливо. Външният министър пооправи малката сребърна рибка, която носеше на ревера на сакото си; той обожаваше спортния риболов и парадираше с този факт при всеки удобен случай, за да покаже близостта си до хората. След това звучно загриза една от канелените бисквити, които никой не докосна по време на срещата.

— Какво ще правим с мангизите?

— За какви пари става дума? — попита секретарят, макар отлично да знаеше отговора.

— Парите за откупа на двамата нещастници. Каква би била сумата, десет милиона крони?

— Вероятно повече.

— Не може повече, не разполагаме с толкова средства, освен това сме длъжни да отчитаме всички разходи. И в министерство на отбраната ли е така?

— Да, по принцип. Те, разбира се, разполагат и с няколко фонда за финансиране на разузнаването и така нататък, но трудно биха могли да прикрият подобна сума.

— Тогава ще оставим „Буфорш“ да плати. Ще им се обадя и ще им кажа да осигурят парите. Не биха могли да ми откажат, нали?

— Не — разсмя се Сорман. — Как ще откажат? Чисто и просто ще им направиш предложение, на което не биха могли да отговорят с не.

— Добре. Тогава нещата са под контрол. Да преминем към следващия въпрос. Кого, по дяволите, ще изпратим в Палермо?

— Някой дипломат.

— Знаеш кой работи в посолството в Рим.

— Естествено. Това допълнително усложнява положението. Само си представи, Ула Улстен…

— Ами Гауфин, той има опит с подобни ситуации от Бейрут, нали?

— Да, така поне гласи официалната версия. Той „отива в региона, където всички бели са ходещи мишени, и измъква двамата шведи“. С тези думи описахме случилото се впоследствие;

— Което си е жива лъжа.

— Да, така е.

— Защото старият ти враг Хамилтън свърши цялата работа, нали?

— Не бих могъл да го отрека само пред теб, Господ и него самия. Но нали не смяташ… По дяволите, Андерш, помисли си добре!

— Точно това правя. При цялото ми уважение към служителите на външното министерство, бих искал да те попитам колко от тях би изпратил да приберат заложниците срещу десет милиона крони в брой?

— Почти никого, за съжаление. Подобна задача е твърде рискована за нашите дипломати.

— Ето, виждаш ли. Ако ще пращаме някого на подобна спорна в правно отношение мисия, то въпросната личност трябва да притежава определени качества. А ние разполагаме с точния човек, нали?

— Да — въздъхна Петер Сорман. — Да, за съжаление…

* * *

Луиджи Бертони халюцинираше, имаше чувството, че морето се издига като непробиваема водна стена пред гумената им лодка и скоро той и останалите седмина ще се блъснат в тази стена или ще се обърнат.

Вече не знаеше на какъв език мисли. На няколко пъти се опита да си спомни различни думи, за да разбере, но пред очите му пробягваха единствено картини.

Бе спал общо три часа за последните пет или шест дни и състоянието, в което се намираше, му бе познато. За разлика от останалите седем души в лодката той участваше в Адската седмица за четвърти път и следователно бе по-подготвен от останалите да издържи изпита, но същевременно с това умората намаляваше шансовете му. Добре че поне ръцете му все още бяха здрави, а мазолите по краката му бяха направо смешни в сравнение с мазолите на някои от останалите; по ходилата им се виждаха големи розови или лилави участъци, където най-горният слой кожа бе изтъркан от непрекъснатото съприкосновение с влезлия в ботушите им пясък. Когато последните осем групи бяха принудени да играят на водно поло преди няколко часа, целият басейн се напълни с люспи кожа.

Когато гумените лодки най-накрая доближиха бреговата линия на базата „Коронадо“ след близо 15 мили гребане, там ги очакваше един бодър и агресивен командир, който им се разкрещя, започна да ги обижда и както обикновено, им нареди да грабнат лодките и да прекосят тичешком „Коронадо“ до плажа от другата страна; именно затова групите бяха сформирани по височина, така войниците можеха да тичат, крепейки гумените лодки на високо вдигнатите си ръце. Когато те отмалееха, дървеният под започваше да се удря в главите им и момчетата имаха чувството, че непрекъснато ги млатят с тежък чук.

В групата на Луиджи Бертони бяха събрани най-ниските войници и затова съкурсниците им от клас 181 см ги наричаха „Смърфовете“. Но те все още продължаваха да се борят, никой от тях не бе отпаднал, а сега бяха останали само шест или седем групи.

Той се концентрира за миг и се опита да изчисли колко да брой са всички войници около него, но успя едва в края на трасето да осъзнае, че седем по осем е равно нa петдесет и шест. Тъй като в началото групите бяха десет, то десет по осем е равно на… трябва да е равно на осемдесет. Следователно двайсет и четирима, или не, трийсет и четирима вече бяха отпаднали. Значи краят наближаваше, това бе един от последните дни. Не, всъщност нямаше абсолютно никаква представа кой ден бе днес.

Когато стигнаха до другия плаж, им наредиха да оставят лодките на пясъка и да си починат. Няколко от другарите му замалко да заспят още преди да докоснат земята. Повечето се унесоха за минута, но Луиджи не посмя да последва примера им, защото тази почивка му се стори напълно немотивирана. Лежеше неподвижно и наблюдаваше подозрително инструкторите изпод полуотворените си клепачи и само след няколко минути настана ад под небето. Проехтяха свирки, взривове, изстрели на патрони със сълзотворен газ, след което им заповядаха да се хвърлят във водата и да преплуват разстоянието от двеста метра до шамандурата и обратно. Този път не им позволиха да свалят униформите и ботушите си, а последната група щеше да получи още една обиколка за наказание.

Групата на Луиджи рискуваше да завърши последна, защото едно от селянчетата от Монтана или Небраска едва можеше да плува, но за щастие някой от по-челните позиции получи истеричен пристъп и бе изтеглен, както крещеше, в една лодка, бе прегледан от медицинския персонал, бе откаран до базата и бе изключен от подбора.

— Хуу! Ааа! — изреваха те, когато най-накрая се измъкнаха на плажа, за да си починат, докато последната група довърши наказателната си обиколка. — Хуу! Ааа!

Никой не знаеше защо тюлените използват този боен вик, най-вероятно бе стар колкото самия отряд.

След това пробягаха осемте мили до базата по сипкавия пясък, с мокрите си униформи. Тичаха тежко, леко разкрачени, с ръце колкото може по-далеч от тялото, тъй като раните под мишниците им, получени в резултат на постоянното триене и контакта с пясък и солена вода, ги тормозеха най-много. Луиджи притискаше от време на време ръце до тялото с надежда болката да разпали още повече яростта му, сякаш е някакъв наркотик.

Тази процедура също имаше двоен ефект. Вярно, че божата проясняваше съзнанието му и мъглата пред очите му изчезваше, но наред с това тя засилваше и чувството, че всичко е толкова безсмислено и унизително. ПО ДЯВОЛИТЕ, ТОЙ УЧАСТВАШЕ В ТОЗИ АД ЗА ПЕТИ ПОРЕДЕН ПЪТ!

Никой друг не… е, може би само още няколко души можеха да се похвалят със същото. Но вече не знаеше какво още му остава да докаже, ако това бе смисълът на Адската седмица, наричана преди седмица на мотивацията; ставаше дума за шестата седмица от програмата за обучение на тюлените, която трябваше да отсее зърното от плявата, мъжете — от момчетата, и подобни глупости.

Към края на отсечката, след като бяха тичали вече повече от час и едва се държаха на краката си, „Смърфовете“ и няколко от останалите групи се сблъскаха с един и същ проблем — наложи им се буквално да влачат напред част от другарите си, защото мокрите ботуши в комбинация с пясъка правеха божата от мазолите непоносима. Тази група, която останеше последна обаче, рискуваше да получи една допълнителна обиколка и в резултат на това бе застрашена от още пристъпи на изтощение и безсилие. Един от инструкторите тичаше редом с отряда на Луиджи и крещеше нещо едва разбираемо. Луиджи успя що-годе да долови смисъла на думите — да загубиш сега, е неприятно, но да загубиш на бойното поле, е равносилно на смъртна присъда.

И този път успяха да се разминат с последното място. Сега обаче нямаше наказателна обиколка, вероятно за да не могат останалите отряди да се отдадат на твърде дълга почивка. Вместо това им бе наредено да вдигнат гумените лодки на ръце и така клас 181 замарширува към столовата на Специалния военноморски боеви център, влезе вътре заедно с тях, остави ги в началото на залата и се затътри към опашката за храна.

Почивката за хранене бе един час. Човек спокойно можеше да се нахрани за половин час, ако свареше по-малка опашка, и така му оставаха трийсет свободни минути на територията на казармата, с които да разполага както реши. Част от другарите му заспаха прави, докато се редяха на опашката, и едва успяха да похапнат малко, преди да се затътрят до спалните помещения и да си отдъхнат двайсетина минути. Това бе пълна глупост, но никой не се вслушваше в предупрежденията на Луиджи. Вместо да спят, бе къде-къде по-разумно да сменят стегнатите си клинове, които напомняха на екипи на велосипедисти, да си измият краката и да обуят нови чорапи. Свършен си, ако останеш без ходила. А пък ако в бельото ти влезе много пясък, Адската седмица ти се струва двойно по-жестока. Сънят в подобен момент бе опасен и за друго. Ако човек си събуеше ботушите и заспеше, краката му можеха да отекат така, че да не успее да ги обуе отново и да не може да се движи. Затова бе много по-важно да изтъркаш внимателно с ръка пясъка от вътрешността на ботушите и да си сложиш сухи меки памучни чорапи, отколкото да спиш. Освен това се опитваше да мисли позитивно, сякаш това бе петият, последен път и всеки изминал час отлиташе безвъзвратно в миналото. Вече го бе преживял четири пъти, и на тази седмица щеше да ѝ се види краят.

Вече не помнеше кой поред ден бе днес. Дори не бе сигурен дали е добра идея да се опита да повдигне духа си, таейки надежда, че след двайсет и четири часа всичко ще свърши. Все пак рискуваше да открие, че му остават още цели два дни. Може би бе по-добре да си каже, че го очакват още три денонощия, и накрая да се окаже приятно изненадан. Все още не знаеше на какъв език мисли. Не бе виждал Джо от доста време, той принадлежеше към предпоследната на ръст група. Опита да си спомни истинското му име, но тъй като не можеше да различи отделните езици в главата си, то се изгуби в лингвистичната мъгла.

След почивката за обяд или за вечеря (навън все още бе светло, така че това нямаше кой знае какво значение) им бе заповядано да слязат на плажа при пъновете. Всеки от тях тежеше над 110 килограма. Трябваше да тичат с дървените стволове, да слязат при вълните, да нагазят в морето, да усетят за пореден път морския студ, да се върнат обратно на плажа, да вдигнат дънерите над главите си, отново да влязат в студената вода, пак да излязат на плажа, после да се върнат обратно в морето и така нататък, плаж — море, плаж — море.

Сякаш умишлено бяха лишили изпитанията от каквото и да било разнообразие, така безсмислените им мъки ставаха още по-непосилни, бяха принудени например да копаят дупки и отново да ги запълват, да ги изкопават и да ги запълват. Бе цяло чудо, че истеричните пристъпи не бяха по-често явление, рядко се случваше някой да започне да крещи и да ругае командирите, след което да се строполи на пясъка, да се разплаче и да бъде отнесен от медицинския екип. Повечето от другарите му бяха американци и приемаха подобни унижения с леко сърце, мазолите по краката, изглежда, ги мъчеха повече. Вероятно те бяха основната причина редиците им да оредеят толкова.

Сигурно влязоха и излязоха от водата поне двайсет и пет пъти с пъновете на ръце. Може би упражнението отне един час, а може би и по-малко. Но и то, като всички преди него, най-накрая приключи и те замениха пъновете с гумените лодки и се затичаха в леко темпо към една от крайните постройки на Центъра. Там най-накрая им позволиха да оставят лодките навън, преди да ги вкарат в една голяма аудитория. На масата пред всеки стол имаше хартия и химикал. В долния край на залата стояха няколко инструктори, които все още не познаваха. Един от тях се качи на малката катедра и ги огледа възторжено.

— Господа, добре дошли на нашия курс по творческо писане — започна инструкторът, а войниците, които все още имаха достатъчно сили да реагират, се заоглеждаха учудено наоколо, сякаш за да се уверят, че и останалите са чули същото и че не са полудели.

— Ето и темите, по които може да изберете да пишете — продължи инструкторът весело. — Представете си, че сте лангусти, които всеки миг ще бъдат потопени в тенджера с вряща вода, и опишете последния миг от живота си. Или пък, че сте подпийнал викинг на вечеринка и някакъв друг, още по-пиян викинг започва да досажда на приятелката ви. Има и трети вариант. Поставете се на мястото на муха, която току-що е била уцелена от палка, и раните ѝ са смъртоносни, но все още е жива. И последно. Представете си, че докато си миете зъбите, внезапно се пренасяте на непозната планета. Започвайте, дявол да го вземе!

Повечето от момчетата седяха вцепенени, но тогава в залата влязоха няколко от инструкторите от плажа. Те се заеха да обикалят между редиците маси с кофа с лед и пускаха по няколко кубчета в ризите на онези, които все още не бяха започнали да пишат.

Климатикът бе изключен. И тъй като бе средата на юни, а в аудиторията седяха нагъчкани около петдесет мъже, цялата стая скоро се изпълни с облак от телесни аромати, примесени с мириса на солена вода. Част от войниците пишеха.

Луиджи си спомняше само една от възможните теми, тази за омара или за рака и тенджерата с вряща вода, концентрира се върху нея, за да не я забрави, но се наведе над листа едва след като получи няколко кубчета лед в ризата. Изпроси си го нарочно. Вярно, че тялото му все още бе вкочанено от студената вода, но лицето му гореше и се надяваше ледът да го успокои поне малко.

Натърка челото и очите си с ледените кубчета, като се опитваше да държи клепачите си отворени от страх да не заспи.

Почти като при мираж в пустинята погледът му се проясни и той успя да види цялата група подсмиващи се инструктори в далечния край на аудиторията.,

Всички без един носеха бели флотски униформи. Въпросният мъж бе облечен в тъмносиня блуза, а звездите на пагоните му издаваха, че е с ранг капитан. Не носеше шапка, а очите му непрекъснато шареха из залата, сякаш търсеха някого или нещо. Луиджи видя и значка с две малки златни крилца, знака на тюлените, който малцина познаваха. Следователно той бе преживял Адската седмица пет пъти.

Луиджи започна да пише. Аз съм омар, изправен пред най-решителния миг от живота си.“ След това съзерцава дълго изписаните думи, усети как очите му започват да се затварят, а главата му да клюмва напред. Разтърка отново лицето си с топящия се лед и пак се загледа в трептящите букви. Изречението бе на италиански.

Принуди се да го пренапише на английски: „Аз съм един шибан омар, изправен пред най-решителния миг в живота си.“ Опита да си представи огромна тенджера с вряща вода. Той самият се носеше в една гумена лодка с още седем другари, а някакъв великан ги хвана с ръка и се опита да ги изсипе в смъртоносния ад. Няколко момчета около него бяха заспали с химикал в ръка. Този път не ги събудиха. Инструкторите просто ги измъкнаха от стаята. Може би с това участието им в подбора приключи.

„И така, тъй като съм омар, изобщо не ми пука дали сега ще умра, или заспя“ — продължи Луиджи и отново се загледа в думите, за да се увери, че са на правилния език. Разбираше отлично смисъла на написаното, но нямаше никаква представа дали бе на италиански, или на английски.

В този миг мъглата пред очите му отново се разсея и той за втори път се загледа в капитана, който не носеше американска униформа, и осъзна всичко.

Значи бе написал последното изречение на шведски.

„Това никак не е добре, шибаните омари не могат да пишат на шибан шведски“ — продължи той. След това допря ръце до тялото си и ги размърда напред-назад няколко пъти, протривайки още повече наранените си мишници с надеждата болката да прогони съня. После задраска шведското изречение и старателно описа как приятелите му един по един изчезват в тенджерата. Той самият обаче бе европейски омар със здрави щипки, отрасъл в Атлантическия океан, а не някаква проклета шибана лангуста от Калифорния, и затова успя да се задържи за гумената лодка, въпреки че великанът не спираше да я клати.

Всичкият лед се бе стопил. Въздухът в стаята бе задушен и жежък. Повече от половината му другари бяха заспали и сега ги изнасяха от стаята. Можеха ли да изключат половината клас заради един-единствен идиотски изпит по творческо писане?

Добре че откри нов смисъл да продължи. Мъжа в долния край на залата. В момента не можеше да си спомни името му, но го познаваше. Всички в аудиторията трябваше да го познаят, ако не бяха съвсем ослепели или оглупели.

Луиджи се стегна и продължи да пише. „Щипките на европейските омари от Атлантическия океан се отличават с едно уникално качество.“ В този миг обаче му призля и усети как главата му натежава и клюмва застрашително напред. Огромният великан го натискаше към бюрото. Отново притисна наранените си мишници, този път толкова силно, че простена от болка. Когато погледът му пак се проясни за няколко минути, видя, че повечето от другарите му вече са изнесени от залата, но Джо все още бе там, само на няколко метра от него.

— Джо — прошепна той. — Видя ли кой стои там, долу!

Джо го чу, но само го погледна неразбиращо с кръвясалите си очи. Може би го бе заговорил на италиански?

— Джо, по дяволите… — продължи той, но след миг се отказа, защото дори той самият не разбираше какво говори. Джо му кимна и отново се захвана да пише трескаво.

Луиджи отново раздразни раните си и се опита да прочете последните редове, но точно когато невидимият великан отново притисна главата му надолу, в съзнанието му се родиха нови творчески идеи.

„Щипките на европейските омари се отличават с необичайна форма и малки резци. Тъй като един от тези резци се захвана здраво за шибаната гумена лодка, великанът не можа да ме бутне в тенджерата, колкото и да се опитваше.“ След като изписа тези думи, Луиджи загуби съзнание.

Когато го разтърсиха и засипаха с псувни и обиди, той откри, че е единият от последните двама войници, останали в аудиторията. Странното бе, че не го изнесоха навън като останалите, вместо това му заръчаха заедно с другия оцелял, който не беше Джо, да се яви в една стая, в която се влизаше от залата.

Движеше се бавно, коленете му се бяха подули като футболни топки. Той пристъпяше, олюлявайки се, напред, докато отново заспа, този път с лице към вратата. Тялото му започна да се свлича, но триенето раздразни още повече изгорялата му от слънцето буза, той успя да се изправи, като едновременно с това почука на вратата. Не чу покана да влезе, но инстинктът му за оцеляване му нашепваше, че трябва да се раздвижи. Затова той отвори вратата и с накуцване прекрачи прага.

Двама от инструкторите седяха зад едно бюро. Капитанът бе сложил слънчевите си очила и стоеше до тях, скръстил ръце на гърдите. Луиджи се опита да разчете изражението на лицето му, но погледът му непрекъснато се замъгляваше.

— Редник Бертони! — изрева един от инструкторите и хвърли няколко листа на бюрото пред него. — Що за глупости са това, Бертони? Да не мислите, че тюлените са някаква шибана детска градина!

— Не, сър — отвърна му Луиджи и в същия миг усети как главата му клюмва напред и как цялото му тяло е на път да я последва. Едва тогава откри, че в стаята имаше още едно момче в същото състояние като него.

— Ами ти! Сержант, това да не ти е забавачница. Да не мислите, че можете да станете тюлени, ако нямате грам мозък! — изрева инструкторът.

— Не, сър — отвърнаха му двамата полузаспали войници.

Мъглата в съзнанието на Луиджи отново се разсея за миг, сякаш яростта му му помагаше да мисли по-ясно.

— Надявам се, и двамата разбирате, че сте скъсани и отпадате от програмата заради глупостите, които сте написали. Разбирате ли, боклуци такива! — крещеше инструкторът.

— Не, сър — отвърнаха двамата едновременно почти без да завалят думите.

— Другарите ви могат да лежат и да къртят отвън. Заслужиха си тази почивка, защото, за разлика от вашите, съчиненията им не са пълен боклук. Така че е напълно справедливо да се отървем от вас. Нали! Отговорете ми, по дяволите! Редник Бертони!

— Името ми е Луиджи Бертони. Аз съм младши лейтенант, а не редник. Само това имам да ви кажа — промълви Луиджи.

— Да не би да ми противоречиш, дърво такова!

— Не, сър.

— Значи не смяташ решението ни да ви изключим за справедливо?

— Не, сър.

— С други думи, подлагаш преценката ни на съмнение?

— Не, сър.

— Значи решението ни да ви изключим е правилно?

Луиджи се замисли. Беше се провалил. Бяха го уволнили. Него и другото момче. Двамата, които издържаха най-дълго, трябваше да си отидат заради глупавото съдържание на съчиненията си. Нямаше сили да се ядоса; бе напълно безсмислено дори да се опита да им противоречи. Мозъкът му щеше да изпуши всеки момент, бе като грамофонна плоча, която продължава да се върти още няколко пъти, след като си дръпнал щепсела от контакта, а фалшивото ѝ протяжно виене постепенно се превръща в тихичко шумолене и накрая се изгубва в тишината.

Другарят му се бе строполил на земята и спеше, но явно все още не бе потънал в дълбок сън, защото мърмореше в просъница, че пет пари не дава вече. Двама инструктори го изнесоха навън, както се бе унесъл. На лицето му бе изписано искрено щастие.

— РЕДНИК БЕРТОНИ, НАЛИ НЕ ВЪЗНАМЕРЯВАТЕ ДА ЗАСПИТЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ! — изрева инструкторът.

Луиджи осъзна, че офицерът явно бе заобиколил бюрото и бе застанал зад него, защото крещеше буквално на няколко сантиметра от ухото му.

— Не, сър, съвсем буден съм, разбира се — промълви едва Луиджи.

— Ама ти си бил голям смешник! Да не ми се отваряш, боклук такъв!

— Не, аз съм само един смешник — промърмори Луиджи, а в следващия миг някой изля кофа студена вода върху главата му.

Това определено имаше ефект. Той се разсъни. Водата бе сладка и той разтърка лицето и очите си с нея, без да усети болка. Успя да охлади бузите и клепачите си и погледът му се проясни напълно.

Пред него стояха само двама мъже.

— Поздравления, младши лейтенант Бертони! Адската седмица приключи, вие се справихте отлично. А сега ще ви оставя насаме с командир Хамилтън — рече инструкторът със съвсем друг тон, изправи се усмихнат, кимна му и излезе от стаята.

Луиджи се опита да остане буден, отново разтърка мишници, за да почувства ободрителната болка, избърса очите си с длани, за да ги изчисти от водата и слузта, след това премигна няколко пъти и впери поглед право в лицето на Карл Хамилтън.

— Как си? Можеш ли да мислиш на шведски, или да говоря на английски? — попита го Карл с престорено спокойствие. — Няма да ти предложа да седнеш, защото ще заспиш. Става ли?

— Да, сър — отвърна Луиджи, като натърти на „с“ по американски маниер, за да изрази ентусиазъм.

— Добре. Тогава бих искал да споделя с теб следното. Адската седмица приключи за пети пореден и последен път за теб. Знаеш ли защо трябваше да участваш в нея цели пет пъти?

— Не, сър.

— Часът сега е два следобед. Двамата с Джо получавате почивка до шест часа утре вечер, когато трябва да вечеряте с мен. Ще ви взема от централния вход. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Освен това от името на главнокомандващия на Шведската армия трябва да ти предам, че си повишен в чин лейтенант от фло…, извини ме, от Сухопътни войски. Разбра ли и това?

— Да, сър.

— Добре. Та кога щяхме да се срещнем утре?

Карл не получи отговор. Луиджи Бертони-Свенсон се бе свлякъл на пода и спеше за първи път от четири денонощия. Карл поклати глава и излезе от стаята.

* * *

Министърът на външните работи Андерш Стенсон си подсвиркваше тихичко. Бе в изключително добро настроение; това за съжаление не му се случваше често напоследък, най-вече заради резултатите от последното проучване на общественото мнение само три месеца преди изборите.

Нещата обаче се развиха удивително бързо. Той не познаваше добре посланика на Италия и не можеше да знае предварително как би реагирал на едно евентуално нестандартно предложение за решение на проблема. Затова в началото на разговора му се наложи да се довери на интуицията си.

Първо му представи проблема, след което му разясни кои точно от общите интереси на двете страни бяха поставени на карта. И Стокхолм, и Рим щяха да загубят твърде много, ако около компанията „Буфорш“ се развихреше още един скандал за корупция.

До този момент италианският посланик не му възрази нито веднъж. Оттук нататък обаче Андерш Стенсон бе принуден да опипва почвата и да пристъпва съвсем бавно напред.

При цялото му уважение към италианското законодателство, което шведската държава не си и помисляше да заобиколи, той би искал да попита колко стриктно трябва да се спазва забраната за преговори с мафиоти.

Италианският посланик, юрист по професия, бързо го снабди с много ясна и окуражителна информация. Законът бе изключително строг, що се отнася до гражданите и органите на страната. Но ако някоя чужда държава предявеше определени искания към Италия по този въпрос, ситуацията веднага се променяше. Правителството имаше доста голяма свобода на действие при разглеждането на подобни петиции, като вземаше предвид правото на противозаконни действия в извънредни ситуации, отношенията с чужди военни сили и така нататък. Така че, ако шведското правителство предявеше определени искания…?

Андерш Стенсом се хвана за тази възможност като за стръв, и веднага предяви искане от името на шведското правителство. Тогава италианският посланик махна с ръце и го подкани да му представи предложенията си. Андерш Стенсон не бе напълно сигурен, че изтълкува правилно жеста, но нямаше значение.

След това разговорът стана съвсем конкретен. Директното сътрудничество трябваше да се ръководи от министерствата на отбраната на двете страни. Очевидно част от италианските власти, които разследваха престъпленията на мафията, се намираха под юрисдикцията на военните. Като карабинерите например. Те бяха по-скоро военна, отколкото полицейска организация. Въпреки това обаче министерствата на външните работи трябваше да установят първоначалния контакт най-вече за да се договорят за общата политическа цел и да сключат необходимите споразумения. Оперативните действия обаче бяха отговорност на военните.

Последната им уговорка улесняваше значително работата на Андерш Стенсон. Той осъзнаваше отлично колко негативно бе настроен секретарят на министерството му и негов близък приятел към идеята на мисията да бъде изпратен човек със специфична квалификация. А на всичкото отгоре името на Хамилтън неизбежно отново излезе на дневен ред.

Разговорът, с който целеше да изнуди „Буфорш“ да осигурят сумата за откупа, мина бързо и сравнително леко. Те, разбира се, осъзнаваха, че плащането трябва да бъде извършено със средства на компанията, а не на държавата. Освен това представителите на шведската индустрия бяха обсъждали неколкократно евентуалния подход към подобни проблеми по време на различни срещи, и те отлично знаеха как да постъпят. Всички бяха единодушни, че ако някой от колегите им бъде отвлечен, трябва да го измъкнат на всяка цена. Освен това можеха да си позволят да платят доста висока цена, преди да им се наложи да обсъждат гадничкия въпрос колко струва животът на приятелите им. Суми до десет милиона крони не бяха проблем. Всички представители на шведската индустрия споделяха това мнение.

Следователно проблемът с парите бе решен. „Суидиш Орднанс“ щеше да преведе една доста голяма сума или в Банко ди Сицилия, или в една по-дискретна банка в Сан Марино веднага щом се наложеше.

Следващата стъпка бе да вкара шведската войска в играта и за тази цел си уговори среща с началника на Военното разузнаване адмирал Самюел Улфсон.

Андерш Стенсон го остави да почака отвън около петнайсет минути, преди да го покани да влезе в кабинета му.

Шефът на военното разузнаване очевидно бе притеснен от факта, че трябва да се яви при външния министър. Горкият човечец явно си мислеше, че някой от подчинените му бе открил или научил нещо, което определено трябваше да остане в тайна, и сега щеше да му се наложи да се обяснява като първолак.

Андерш Стенсон не можа да устои на импулса да се пошегува с колегата си по този въпрос, когато покани нервния и притеснен адмирал да се настани удобно в густавианския диван и даде знак да им поднесат кафе в пластмасови чашки върху сини салфетки.

— Мда, Сам, май доста се страхуваш от този разговор? — разсмя се министърът веднага щом секретарката му затвори вратата.

— С работа като моята хич не е трудно да си докараш язва. Имаш ли нещо против, ако пуша? — отвърна Самюел Улфсон сериозно и запали цигара веднага щом външният министър кимна.

— Спокойно, можеш да си отдъхнеш. Не сте се изложили, не и доколкото знам, а и не очаквам подобно нещо — продължи външният министър, очевидно в добро настроение.

— Радвам се да го чуя — отвърна Самюел Улфсон предпазливо. Не знаеше как да тълкува веселото настроение на министъра.

— Къде е Хамилтън? Не, не, не се е провинил, просто искам да знам къде е. На разположение ли е в момента? — изненадващо мина към същността на проблема външният министър.,

— В момента е в командировка в чужбина, но го очакваме утре или вдругиден — осведоми го Самюел Улфрон, а в очите му проблесна любопитство. — Пак ли ни очаква път?

— Може и така да се каже. Както вероятно знаеш, двама от служителите на „Буфорш“ изчезнаха в Италия.

— Да. Значи са отвлечени. Не трябва ли италианските власти да се заемат със случая?

— Сам, и ти ли!? — изстена външният министър.

— Не, споразумяхме се с италианците. Сега ни остава да платим откупа и да приберем съгражданите си. „Буфорш“ плаща. Това е и задачата ви. Какво ще кажеш?

Самюел Улфсон нямаше никакви забележки по въпроса. Естеството на задачата предполагаше участието на оперативни работници на Военното разузнаване. Щом се стигнеше до нощни срещи с няколко коли, размяна на заложници срещу пари и умението да се измъкнеш жив от подобна каша, не бе особено добра идея да възложиш работата на дипломати. При цялото му уважение към дипломатите…

Нямаше какво повече да обсъждат. На теория участието в мисия като тази бе доброволно, но на практика нещата стояха по съвсем различен начин. Веднага щом Хамилтън се прибереше, щеше да получи заповед да замине за Италия. Самюел Улфсон смяташе, че ще е добре да изпратят двама агенти. Не заради самите преговори, а по-скоро защото в момента на размяната бе добре шведската страна да е представена от няколко души.

Това бе горе-долу всичко. Самюел Улфсон щеше лично да установи контакт с Министерството на отбраната на Италия. Все пак те вече бяха получили информация за случая от Външно.

Освен това за самите политици бе най-добре, ако военните движеха по-голямата част от нещата тайно и дискретно. Така те щяха да си припишат цялата слава, ако всичко се развиеше добре, а ако нещо се объркаше, имаше върху кого да хвърлят вината.

* * *

— Не разбирам. Просто не разбирам смисъла на всичко това — рече току-що повишеният в чин лейтенант Йоран Карлсон, когато най-накрая седнаха на масата. Карл ги взе от главния вход на Специалния военноморски център в Коронадо преди половин час. Те все още изглеждаха така, сякаш имаха нужда от поне няколко денонощия сън. Пристъпваха с клатушкане заради болката в колената, което бе и най-честата причина да не издържиш Адската седмица.

Карл не бързаше да му отговори, защото бе зает с менюто. Заведе ги в един от любимите мексикански ресторанти на Теси. Вече бе доста добре запознат с тяхната кухня и можеше да си поръча някое ястие, без много-много да се чуди.

— Наздраве — вдигна чашата той, замижа за миг, отпи от мексиканското вино и се остави спомените да галят лицето му, носени от топлия калифорнийски бриз. — Кой точно смисъл не разбираш, Йоран? — попита след малко.

Разговаряха на шведски с изричното му позволение, равносилно на заповед. Иначе им бе забранено да използват родния си език в компанията на други военни.

— Смисълът на това да бъдем подложени на непрестанно унижение в продължение на една седмица, и то цели пет пъти. Пет пъти!

— Отговорът е много прост — рече Карл весело, сякаш говореше за някаква дреболия. — Трябва да знаете кои от жителите на Земята са преживели Адската седмица пет пъти. Знаете ли?

Двете момчета поклатиха глави. Луиджи внимателно се поразмърда; бе му трудно да седи след цяла седмица в гумената лодка.

— Само вашите шведски другари. Никой друг — осведоми ги Карл и разпери ръце.

— Кои шведски другари? — зачуди се Йоран Карлсон, на когото вече не му се налагаше да се представя като Джо Карлсън.

— Отделът за оперативна работа на ОП 5, вашият пряк началник, тоест аз, и бъдещите ви колеги. Никой друг.

— Колко на брой сме? — попита Луиджи Свенсон, който на свой ред можеше да се отърве от фамилията Бертони.

— Тайна — рече Карл иронично. — Да се върнем на въпроса за смисъла на всичко това. Вчера следобед се срещнах с контраадмирал Джордж Р. Уотингтън, за да размахам шведския флаг, тъй да се каже. Нали знаете, че вече имат нов началник. Та той ми дръпна цяла лекция. Кратка и сбита, както подобава на военен. Мисля, че успях да запомня думите му до една. Ето какво ми каза. „Целта на Адската седмица е човек да опознае не само способностите си, но и ограниченията си. Всеки човек, който е преживял подобно нещо, знае, че винаги идва момент, в който силите го напускат и е готов да се откаже и да прати всичко по дяволите, дори това да коства живота му. Обикновено този момент настъпва, докато повръща или плаче. След края на Адската седмица никой вече не страда от заблудата, че е страшно добър. Но същевременно знае, че се е справил с нещо, което малцина биха издържали.“ Та това са думите на уважаемия контраадмирал Уортингтън.

Карл отпи от виното и се загледа в морето, сякаш темата бе приключена. След това отново постави чашата на масата и ги огледа, ту единия, ту другия. Внезапно осъзна, че с поведението си напълно оправдава носещите се за него легенди, след което завърши с най-важната реплика:

— Но това, разбира се, важи само за американците.

Разговорът им бе прекъснат за миг от сервитьора, който им поднесе няколко купички с чили сос и твърд жълт царевичен хляб.

— А какво важи за шведите, за чистокръвните шведи и за мелезите? — обади се Йоран Карлсон и нарочно пъхна рязко лакътя си под мишницата на Луиджи, точно на най-чувствителното място. Приятелят му изпъшка, но се усмихна.

— Това бе идея на ДГ — отвърна Карл замислено с пълна уста.

— Кой е ДГ? — попитаха те в един глас.

— Нашият началник. По-точно, нашият вече пенсиониран началник, човекът, който ни създаде — продължи Карл, като остави чилито настрана. — ДГ, разбира се, бе запознат с тези американски нагласи. Затова реши, че ако накараме кадетите да преживеят този кошмар по веднъж за всяка от петте си години на обучение, те ще станат малко по-добри от американските си колеги. Така нашите момчета ще разберат, че са способни на нещо, което никой друг не е постигал. Тоест, че сме най-добрите от най-добрите и така нататък. Един Бог знае дали е прав, но така стоят нещата. Всички от нашия отряд са преживели пет адски седмици, единствени в целия свят. Наздраве.

— Какъв беше смисълът на изпита по творческо писане накрая? — зачуди се Карлсон. — Гаднярите ни изнесоха навън един по един, изсипаха лед в ризите ни, наричаха ни некадърници, излъгаха ни, че сме скъсани, и на всичкото отгоре ни казаха, че сме срам за човешкия род и така нататък. След това ни поздравиха с успешното завършване. Какъв е смисълът на подобни дивотии?

— Не знам — отвърна Карл колебливо. — Мисля, че това отразява типично американската представа за самоконтрол. Може би искат да набият в главите на войниците си, че всеки може да се срине в определен момент. Всъщност и аз не го разбирам напълно. Чувството на превъзходство, което се опитват да им създадат, се изпарява веднага щом попаднат в плен. Вижте само какво се случва с войските им в Ирак. Накратко, не мисля, че това е най-ценната страна на вашето обучение. Няма да ви се наложи да превземате пясъчни брегове и да изгубите половината си другари в подобни мисии. Твърде сте ценни за това.

Сервираха им огромен поднос с енчилади. Карл осъзна, че бе казал повече от необходимото.

— Какви загуби бихме могли да претърпим тогава? — обади се Йоран Карлсон след малко. Очевидно думите на Карл го бяха пообезкуражили.

— През последните години нашият отдел, тоест обучените от нас войници, не са имали загуби.

— Пред компютърните екрани или на бойното поле? — поинтересува се Луиджи.

— Е, пред компютърните екрани сме правили някои погрешни изчисления. През последните години сме участвали в битки пет или шест пъти. Враговете ни претърпяха големи загуби, с много ранени и убити. Нашите самолети обаче се върнаха до един в базата. Както разбирате, всичко това е секретно, но фактите са такива. До този момент нямаме загубен войник.

Не задълбаха в темата, стана им ясно, че всякакви въпроси за по-детайлна информация са неуместни. Известно време се хранеха при пълна тишина.

Карл ги гледаше и си спомняше собствените си мазоли и болка. Всичко това му се струваше някак странно далечно, почти маловажно. Опитваше да се убеди, че с удоволствие би участвал в Адската седмица всеки месец, стига да можеше да се размени с двамата млади мъже, които седяха срещу него с натъртени тела, преливащи от гордост. Преди десет години бе точно като тях, честен и невинен, наивен и искрен, и млад. Преди десет години целият му живот се въртеше около представата за шведския ред, искаше му се да има нормално семейство, да почива в събота и да се радва на един обикновен живот като всичко останали.

Дъщеря му скоро щеше да навърши годинка. Той самият имаше връзка с друга жена от повече от дванайсет месеца и тя дори бе с него сега в Калифорния. Ако искаше напълно да се впише в нормите на модерния шведски начин на живот, трябваше да плати самолетния ѝ билет с държавни пари, както правеха недосегаемите измамници по върховете на държавата.

Порази го мисълта колко невинни му се струваха двете момчета пред него, почти като деца. Оставаше им само седмица до дипломирането в най-тежкото и строго военно училище в света. И двамата бяха лейтенанти командоси и парашутисти. Никой не можеше да се мери с тях, подготовката им за участие в полеви мисии бе уникална, нямаше по-добри от тях. Освен това и двамата бяха магистри в областта на природните науки и именно това ги отличаваше най-много от последните им другари, с които деляха гумените лодки. Да, те бяха всичко това. Сигурно ги очакваха невероятни успехи и в цивилния живот, ако решаха да напуснат армията, но това едва ли щеше да се случи. Те бяха обсебени от мисълта да вкусят реалността, като герои в приключенски филм. Той самият вече не таеше никакви илюзии, отлично познаваше духовните премеждия, които ги очакваха. Не, не бе особено вероятно да вземат участие в каквито и да било бойни действия, но това не ги спасяваше от риска да се превърнат в лъжци и измамници. Той обаче нямаше никакво намерение да ги запознава с тази опасност.

Опитваше се да си втълпи, че така или иначе няма да му повярват. В момента не се съмняваха в нищо, не се съмняваха, че ще изкачат най-високите планини, все пак принадлежаха точно към този тип хора. Хората, които искат да докоснат върховете, именно затова ги бяха избрали. Не можеше да им помогне да разрешат дилемата, която ги очакваше. Единственото, което му оставаше, бе да се вживее в ролята си на Карл Густав Гилберт Хамилтън, капитан, пред когото дори контраадмиралите се изправяха за поздрав, щом влезеше в стаята, един красив герой. Но си оставаше истинският Хамилтън, оригиналът, мъжът зад светлината на рампата, някъде в душата му имаше кътче, недокоснато от измамния героичен образ.

Истинският Хамилтън бе един най-обикновен кръшкач, измамник ѝ прелюбодеец.

* * *

Самюел Улфсон почувства силно облекчение, когато срещата приключи и той най-накрая можеше отново да седне в служебния си автомобил. Тъй наречените шефове по сигурността на индустрията винаги се стремяха да го засрамят, сякаш несъзнателно иронизираха професията му; винаги се изразяваха лаконично, тесногръдо и с куп ненужни термини, бяха пълни инвалиди в езиково отношение.

„Суидиш Орднанс“ бе свикала специална група по сигурността, която да отговаря за случая с отвличането. Държаха се така, сякаш всичко бе шега, сякаш ставаше дума за някакво учение, в което участват за хиляден път.

Бяха се погрижили за съпругите и децата на отвлечените и ги бяха транспортирали до една от къщите на някой от директорите в Карлскуга. Всъщност това бе добра идея. Трябваше да се опитат да държат роднините далеч от медиите колкото може по-дълго, защото ако новината излезеше на бял свят в началния етап на операцията, последствията щяха да са катастрофални.

Бяха уредили и въпроса с парите удивително бързо. Бяха им предоставили десет милиона долара, които да бъдат изтеглени от една банка в Сан Марино или от Банко ди Сицилия в Палермо. Освен това вече бяха подготвили и пълномощно на името на все още нищо неподозиращия Карл Густав Гилберт Хамилтън, с което му даваха право да управлява въпросната сума.

Началникът по сигурността на „Буфорш“, бивш армейски майор, който бе работил в продължение на три месеца в отдела по сигурността на Генералния щаб на армията няколко години преди Самюел Улфсон да го оглави, обаче имаше възражения срещу избора на Хамилтън. Не бе особено дискретно да изпращат на тази мисия човек, чиято снимка е била по първите страници на повечето от световните вестници, най-вероятно и в италианските.

Самюел Улфсон търпеливо изрази съгласието си, че противниците им вероятно познаваха Хамилтън, но това можеше да се окаже изгодно. Ако престъпните организации предприемеха заплашителни действия или обмисляха нови силови прояви, никак не бе зле да им напомнят за риска да отвърнат на огъня им с огън. Освен това външният министър лично бе избрал Хамилтън, което означаваше, че участието му в мисията бе одобрено от правителството и няма как да пренебрегнат неговото желание. Истинските подбуди за решението на министъра на външните работи и колегите му не бяха ясни. Не бе изключено да искат освобождаването на жертвите на отвличането да бъде съпроводено с фанфари и тромпети, все пак предстояха избори. Каквато и да бе истината, нямаше място за дискусии.

Освен това не разполагаха с кой знае колко кандидати, от които да избират. Все пак Хамилтън бе началник на оперативния отдел, а агентите, които да бъдат изпратени на мисията, при всички случаи щяха да са от този отдел.

А и не планираха никакви прояви на насилие. От агентите се очакваше единствено да водят мирни преговори за освобождаването на заложниците срещу заплащане, един вид бизнес сделка. Самюел Улфсон смяташе, че имат далеч по-голям проблем. Какво щеше да се случи, ако похитителите решаха, че десет милиона долара не са достатъчно голяма сума? Чудеше се дали господата бяха определили някаква горна граница.

Не бяха. Не искаха дори и да загатнат за подобна възможност. Все пак ставаше дума за човешки живот, който не можеше да се измерва в пари и така нататък. А и нямаше смисъл да обсъждат подобни въпроси без конкретен повод. Засега престъпниците не бяха отправили дори първоначални искания.

Самюел Улфсон реши да не задълбава, макар че едва успя да устои на неистовото си желание да попита как биха постъпили, ако цената изведнъж скочи на 25 милиона долара. Не се съмняваше, че съществува някаква граница, дори и да става въпрос за живота на някой шведски директор.

Не се притесняваше, че Карл може да разбере погрешно естеството на мисията. А и той рядко реагираше спонтанно.

Очите му бяха кръвясали и бе видимо уморен от пътуването. Часовата разлика си казваше думата. Очевидно живееше с нагласата, че ще му се наложи само да прехвърли няколко документа в кабинета си, след което ще може да се прибере и да поспи. За съжаление нямаше време за губене и двамата с Юар Лудвал трябваше да заминат възможно най-скоро.

— Но това е дреболия. Не се ли очаква да ни бъдат възлагани далеч по-трудни мисии? — възрази Карл веднага след като Самюел Улфсон го запозна накратко със случая.

— Как така? — попита Улфсон притеснено и се протегна към пакета си с цигари. Карл определено не гореше от ентусиазъм.

— Ами става дума за водене на преговори с най-обикновени престъпници… — въздъхна Карл и разтри очи. — Не мислиш ли, че е малко прекалено да изпращаме хора от оперативния отдел на разузнаването на подобни смехотворни мисии? Всеки полицай би могъл да се справи с подобна задача, даже маймуна да изпратите, няма как да се провали.

— Независимо от това заминаваш — отбеляза Самюел Улфсон сухо. — Сам осъзнаваш, че не можем да изпратим служители на Сепо[1]. Най-много да се върнат с някой кюрд.

— Да, да — въздъхна Карл. — Взимам си думите обратно. Но подобна мисия не би трябвало да е проблем за истинско ченге. Освен това те имат опит с престъпниците, за разлика от нас.

— Може и да си прав. Но не е изключено да се стигне до размяна — отбеляза Самюел Улфсон предпазливо. Не искаше да притиска подчинения си.

— Да — отвърна Карл, като се прозя и с жест помоли да го извинят. — Но едва ли е толкова трудно да размениш няколко заложници срещу куфарче с пари. Съмнявам се, че ще се стигне до каквото и да било насилие, освен няколко обидни реплики, нали?

— Да — съгласи се Самюел Улфсон бързо. — Не става и дума за насилие. Говорим за водене на преговори, определяне на цена и приключване на сделката. Доколкото разбирам обаче, причините за избора на военен персонал за мисията са чисто бюрократични. Военното министерство на Италия отговаря за случая на местно ниво и следователно е по-лесно ние да си сътрудничим с тях, отколкото да намесваме полицията. Утре ще се срещнеш с техен представител в Рим.

— Утре? — рече Карл и кимна уморено. — Надявам се поне да ме оставите да се прибера до вкъщи и да се преоблека.

— Да, звучи ми разумно. Гледай и да поспиш малко — рече Самюел Улфсон и реши с това да сложи край на разговора, защото Карл му изглеждаше напълно съсипан и разконцентриран. — Беата разполага с куп документи, пълномощни и всякаква информация по случая — продължи той, като взе да разлиства някакви папки на бюрото си, за да покаже, че вече е преминал към други, вероятно по-важни работни задачи за деня.

Карл кимна уморено и излезе. Когато влезе в кабинета си, се залови да чете купа документи, които получи от секретарката на шефа си, но почти веднага се отказа. Откри самолетния си билет и установи, че ще напусне Стокхолм след по-малко от двайсет и четири часа.

Това променяше всичко, почувства се като пълен страхливец, когато се опита да изтълкува емоционалната си реакция. Бе обещал на Теси окончателно да разреши проблема веднага щом се прибере от Калифорния. Да признае на Ева-Брит и да обсъди с нея икономическата страна на нещата, въпроса за попечителството на детето и тъй нататък.

Вместо това трябваше веднага да замине на някаква идиотска мисия и да преговаря с най-обикновени престъпници в Италия. Негодяи, които режеха показалци. Истината бе, че това беше работа на полицията, а не на военното разузнаване. Щеше да използва случая като извинение, за да обясни на Теси, която, разбира се, веднага щеше да реши, че се опитва да се измъкне, а в последно време не прощаваше подобно поведение. Нещата никак, ама никак не изглеждаха добре.

2

По време на полета спа, както обикновено. Въпреки това не можа да скрие от Юар ужасно лошото си настроение и на няколко пъти се почувства длъжен да го помоли с половин уста за извинение.

Разположените им една до друга стаи му напомняха за бордей от висока класа, а самото име на хотела — „Хеслер“, му напомняше на английската дума за „измамник“.

На мраморната маса във всекидневната имаше купа за лед, пълна с вода, някаква бутилка, вероятно шампанско, и две чаши върху бели салфетки. До тях лежеше бележка, с която мениджърът на хотела приветстваше с добре дошъл госта си от Швеция, поне това успя да разбере. След това имаше няколко думи за шведския крал или за баща му. Хамилтън извади бутилката от купата със стопен лед и констатира, че наистина е шампанско, и то „Периер“. Като се има предвид, че стаята струваше над един милион лири на вечер, това бе един съвсем нормален подарък за добре дошли. Не бе напълно сигурен на колко се равняваше тази сума в някоя истинска всеизвестна валута, но при всички положения бе доста солена.

Пусна обратно бутилката сред стопения лед и отнесе чантата си в спалнята. Тя засили впечатлението му, че това място бе използвано като любовно гнездо от по-заможните кръшкачи. Всичко бе в розово и златисто, а леглото, макар и огромно, беше с цял матрак.

Затърси ключа, с който да вдигне автоматичните жалузи пред прозореца на спалнята, сякаш се надяваше, че дневната светлина ще прогони поне част от неприятните му мисли. Слънцето действително му помогна да се разсее и той остана за малко пред френския прозорец, загледан в бръшляна, палмите и пищните широколистни дървета, чиито названия не знаеше, но му напомняха на ясени с камуфлажна униформа.

Разопакова багажа си, това действие не му отне много време, и прибра част от дрехите си в огромния гардероб, постави несесера си в бялата мраморна баня, грабна част от документите, които Беата бе събрала за него, върна се в дневната и повтори същата процедура с жалузите.

Сега му оставаше само да чака, затова свали със замах обувките си, качи крака на мраморната маса до шампанското и заразлиства купчината документи в скута си. Доколкото можа да види, нямаше нищо секретно. Повечето бяха брошури и няколко броя на флотския вестник „Марин Нют“. Пълна скука.

Той се попремести малко по-настрани на плюшения диван, който напълно се вписваше в цялостната атмосфера на интериора, за да може да достигне телефона. Обади се на Юар и му каза, че може да се поразходи из града, вместо да лежи в леглото и да чете. Така и така трябваше да чакат да им се обадят. Карл щеше да поеме първата смяна. Юар се пошегува, че колегата му иска Да отбранява позициите им през късния следобед и началото на вечерта, за да може да се впусне в нощния живот на Рим. Във всеки случай Юар предпочиташе да остане в хотела и да чете. Носеше със себе си коледния подарък от майка си, биография на Леонардо да Винчи, която все още не бе започнал. Освен това подобно четиво се вписваше чудесно в цялата атмосфера. Юар завърши, като изрази възхищението си от хотелската стая.

Карл измърмори в слушалката, че наистина си заслужава възторга, и си пое дълбоко дъх, преди да се зарови в купчината списания и брошури.

В началото му бе трудно да мобилизира интереса си. Ирак вече не представляваше заплаха за тях и това бе достатъчен повод да закрият отдела им или, както изглежда, да ги превърнат в своего рода търговци, които да разменят хора срещу пари, вместо да се занимават с истински оръжия.

Разгърна бавно една голяма брошура за новия корвет ХМС „Гьотеборг“ — „най-модерният плавателен съд за морски битки и преследване на подводници“. Така поне обещаваше заглавието. Зачете се в различните детайли за новата технология, при която традиционните перки и рул бяха заменени от един вид водна помпа. Това, разбира се, позволяваше много по-голяма свобода на маневриране и най-вече безшумно плаване.

Това обаче нямаше никакво значение, защото италианските фрегати щяха да са напълно конвенционални. Сега дойде ред на по-интересната част, самото въоръжение.

Изцяло автоматични 57-милиметрови оръдия за обстрелване на сухопътни, морски и въздушни цели, управлявани от компютър, така че времето за прицелване от един обект на друг бе сведено до няколко секунди. Мда. Обхват от десет километра, обичайното разстояние за подобен вид оръжие. Бе напълно достатъчно за прихващане и унищожаване на приближаващи се ракети. Нищо интересно.

Двете противовъздушни 40-милиметрови оръдия бяха малко по-опасни. Техните амуниции можеха да се взривят дори без да улучат целта благодарение на вградения безконтактен взривател. Той представляваше сензор, който измерва разстоянието до обекта с помощта на един вид ехо и предизвиква детонацията. Разбира се, тези оръжия бяха напълно безполезни в ръцете на екипаж от Третия свят, а още по-малко — в ръцете на няколко сицилиански мафиоти. Всички радиосигнали от системата за прихващане и обстрел трябваше да минават през команден център, пълен с енергични млади западноевропейски инженери, израснали с компютърни игри.

Същото се отнасяше и за разузнавателните антени. Те прихващаха радарите на вражески единици, сигнализираха за приближаващи ракети и показваха местоположението им, след което компютрите класифицираха типа радар, определяха вида на въпросните ракети и така нататък — целият процес бе напълно автоматизиран.

Карл се замисли за кошмарните битки в Персийския залив. Иракчаните нямаха никакъв шанс срещу подобни системи, техниката на Третия свят не можеше да се Мери с тази на високоразвитите западни цивилизации. Те бяха като бедните полски селяни, тръгнали на бой срещу механизираните немски войски през 1939-а.

Какво си мислеха? Че стига да закупят оръжията? Въпреки че им липсва дългогодишният опит от водене на войни?

Не бе възможно.

Италианските фрегати щяха да бъдат въоръжени със същите ракети като шведските корвети. По четири установки от всяка страна на плавателния съд за ракети от типа RBS-15 за морски бой. И тук обаче щяха да се сблъскат със същия технологичен проблем.

Разлисти внимателно подбраните броеве на „Марин Нют“ и откри допълнителна информация за ракетите RBS-15.

Обсег 70 километра, достатъчно заряд, за да потопят средно голям боен кораб, радар за прихващане на цели, впечатляващо.

Изведнъж погледът му попадна на една бележка, че тази година за трети пореден път ще се проведе учение с новата версия на RBS-15 с приземни подвижни установки, бъдещето на артилерията.

Може би този тип оръжие прилягаше повече на иракчаните? Можеха да използват импровизирани влекачи, точно както шведите бяха пригодили товарните камиони „Скания“ за установките на ракетите „Скъд“.

Опита да си припомни ландшафта в северната част на Персийския залив, но не бе сигурен дали паметта не му изневерява. Затова стана, отиде в розовата спалня и изрови рекламната брошура от „Алиталия“, в края на която имаше публикувани най-различни карти.

С подобна артилерия иракчаните определено щяха да създадат проблеми на по-малките бойни кораби около бреговете им. За съжаление обаче самата брегова ивица не бе подходяща за монтиране на въоръжението, бе дълга около десетина километра и на всичкото отгоре представляваше делта. Освен това проектът вече бе на няколко години, тоест стартира доста преди войната срещу Кувейт, която донесе пълно поражение на иракчаните. А и обсегът от 70 километра на ракетите не бе достатъчен, защото американските самолетоносачи никога нямаше да се приближат толкова до брега по време на война.

Вероятността иракчаните да започнат да строят собствени бойни кораби, които да оборудват с подобни оръжия, му се струваше минимална. Имаше нещо гнило в цялата тази история. Решаха ли се на подобна стъпка, все едно изхвърляха един милиард в морето.

Погледът му се плъзна по контурите на картата и се спря на Сицилия. Палермо, градът на мафията, бе разположен на северното крайбрежие, противно на спомените му.

На юг от Сицилия се намираше Малта. Тя се оказа много по-близо до Северна Африка, отколкото си спомняше. На юг от Сицилия бе Либия.

Либия?

През съзнанието му неочаквано пробяга една страховита мисъл, от която направо го побиха тръпки.

Либия? Ирак на Садцам Хюсеин бе сринат със земята. Американците едва ли щяха да се насочат обратно към Иран, който неведнъж се бе сблъсквал със западноевропейската унищожителна мощ. Сирия все още им бе един вид съюзник въпреки престъпния си режим, така че Щатите едва ли можеха да разположат там войските си, с помощта на които да поддържат новия световен ред.

Но отново Кадафи? Защо не?

Цялата конспирация му изглеждаше много по-логична, ако заменеше Ирак с Либия.

САЩ вече веднъж бяха влизали със самолетоносачите си в залива Сирт, за да елиминират претенциите на Либия за нова седемдесеткилометрова граница. С твърденията си, че се намират в международни води, успяха да примамят няколко либийски самолета, разбиха ги на пух и прах в последвалата битка и се прибраха вкъщи доволни, че са дали на Саддам, добър урок“.

Значи бе дошло време да повторят тази операция. Поне така си мислеше Кадафи.

Хамилтън разгледа отново скицата на ракетната установка. Всъщност можеше да се мине и без командния център, който да управлява противовъздушната отбрана и тежкото въоръжение, трябваше просто да заровят установките в земята. В такъв случай приближаващият се самолетоносач щеше да попадне в обхвата им, а САЩ нямаше дори и да подозират, че проклетите араби разполагат с шведски оръжия от този тип.

Със сигурност щяха да успеят да потопят самолетоносача. А с него и шест хиляди моряци, около стотина самолети, ядрения реактор и така нататък. Поражението им щеше да напомня загубата при Литъл Биг Хорн.

Цената на петрола скочи доста след разгрома на Персийския залив. Кадафи разполагаше с много пари. Колко ли бе готов да плати за осемдесет ракети RBS-15?

Трябваха му само няколко тира, с които да ги откара до Сицилия, а след това да ги натовари на някоя рибарска лодка или друг плавателен съд и след няколко часа щяха да са в Либия.

Тази идея доста му допадна. Така щяха да успеят да сложат край на новия световен ред на американците след победата им в Персийския залив. САЩ никога нямаше да успеят да убедят Съвета за сигурност на ООН да одобри нови завоевателни експедиции в Третия свят. А едва ли щяха да тръгнат на война и да унищожат поредната арабска нация само за да си отмъстят за един потопен самолетоносач.

Това, разбира се, бяха спекулации, макар и да изглеждаше напълно логично въоръжението да е предназначено за все още съществуващата Либия, а не за разгромения Ирак. Въпреки всичко теорията му си оставаше единствено хипотеза. Само едно бе сигурно — италианските мафиоти бяха отвлекли двама шведски граждани и той трябваше да води преговори за освобождаването им. Трябваше чисто и просто да плати пет, десет или петдесет милиона, на колкото се равняваше сумата в италиански лири.

Някой почука дискретно на вратата. Карл погледна часовника и набързо прибра разхвърляните документи. Предположи, че бе камериерката, която идваше да пъхне шоколад под възглавницата му или нещо от сорта. Навън започна да се здрачава.

Хамилтън мина в антрето и отвори, без да погледне в шпионката.

Пред вратата стоеше мъж, който носеше сив костюм и слънчеви очила и страшно приличаше на Аугусто Пиночет.

— Добър вечер, капитане, аз съм генерал-лейтенант Джузепе Кортини — осведоми го двойникът на Пиночет със силен акцент. — Предполагам, че ще е най-добре да разговаряме на английски — продължи, когато забеляза, че домакинът му изглежда някак странно объркан.

— Разбира се, сър, заповядайте, влезте и добре дошъл — измърмори Карл бързо, след като първоначалното вцепенение го напусна. Отстъпи и посочи към стаята. В същия миг осъзна, че е по чорапи, и се смути още повече. Изобщо не подобава да посрещаш генерал по чорапи.

Покани госта си да седне на дивана пред мраморната маса, извини се притеснено с жест и си обу обувките.

— Може ли да ви предложа нещо за пиене? — попита, след като възвърна самоувереността си. — Шампанско?

Карл посочи към бутилката на масата, но гостът му отклони поканата, а по лицето му се изписа истинска погнуса. Вместо това запали цигара, после внезапно осъзна, че е забравил да предложи на домакина си, и приближи пакета към Карл. Той отказа.

— Да, чувал съм, че не пушите — усмихна се генералът и се огледа демонстративно за пепелник. Карл веднага стана и откри пепелник, който постави на мраморната маса достатъчно близо до него.

— Колко добре познавате Италия, капитане? — попита генералът, като свали слънчевите си очила и уби всяка прилика с Пиночет. Имаше сини очи и доста по-руса коса, която обаче бе сресана на път по средата, точно като прическата на чилийския масов убиец.

— Страхувам се, че познанията ми за Италия са изключително бегли и се изчерпват с вашата отбрана, сър — отвърна Карл смирено.

— За първи път ли сте в Рим?

— Да, за първи път съм в Италия. Защо?

— А, нищо, просто така си помислих, може би заради спокойствието, с което отворихте вратата. Да не би да си мислите, че историите за мафията са измислени?

— Не, сър, разбира се, че не. Просто не смятам, че ще нападнат мен или сътрудника ми в хотела или където и да е било другаде…

В очите на генерала проблесна закачлива искра и той бавно издиша цигарения дим, сякаш за да засили още повече ефекта от многозначителното си мълчание. След това продължи:

— И какво ви кара да считате, че нашите сицилиански приятели ще се отнасят към вас с подобен респект? Може би славата ви? В такъв случай трябва да ви кажа, че известността ви би имала по-скоро обратен ефект, с удоволствие биха ви… Как се казва, когато индианците… когато отрежат косата?

— Вземат скалпа.

— Точно така! Те с удоволствие биха ви взели скалпа — чудесен трофей за тях, значително по-неприятен за нас. После трябва да търсим обяснения и да обещаем тържествено пред различни шведски власти, че ще сторим всичко по силите си, за да разрешим случая. Затова ви съветвам да започнете да се отнасяте към сицилианците доста по-внимателно.

— Благодаря, сър, за този съвет. Аз обаче съм тук само като преговарящ. Евентуално може да ми се наложи да участвам лично в размяната и да предам парите. Затова имам няколко въпроса, ако ме извините, сър, по отношение на юридическия аспект на нашите взаимоотношения.

— Искате да ме питате кои закони може да нарушите и кои не по време на престоя си в Италия?

— Точно така, сър. Ситуацията е доста деликатна, а шведската страна в никакъв случай не би искала да създаде неприятности на италианските си колеги.

Генералът се разсмя, сухо и насечено. След това отново се вгледа в Карл с онзи весел, почти високомерен поглед, с който възрастните понякога гледат децата си, ако кажат нещо умно, но абсолютно невярно.

— Капитане, трябва да разберете, че за италианското министерство на отбраната изобщо не е лесно да даде разрешението си за провеждането на тази акция — продължи генералът със сериозен тон. — Макар и по никакъв начин да не искам да поставям личния ви кураж под съмнение, трябва да ви попитам как може да се отнасяте… толкова спокойно към една евентуална сделка с мафията? Знаете ли нещо, с което не сме запознати? Това едва ли би се приело добре.

Генералът се постара да зададе въпроса си колкото е възможно по-меко, но цялостното му поведение и изражението на лицето му издаваха сериозността на положението. Карл се замисли, преди да отговори. Не искаше да предизвика каквито и да било недоразумения, стремеше се на всяка цена да ги избегне. Имаше доста голяма разлика дали ще нарушиш италианските закони със, или без подкрепата на властите в страната.

— Ами… сър — започна Карл, но трябваше да се прокашля, преди да продължи, — ами… нещата накратко стоят по следния начин. Получихме информация, че въоръжението на последната фрегата, която очевидно няма да бъде построена, всъщност ще бъде изпратено в Ирак и че сделката ще бъде ръководена от босовете на компанията „Ото Мелара“. Дори самото подозрение за съществуването на подобен, макар и малко вероятен сценарий, ни накара да поискаме определени гаранции, че това няма как да се случи. Нашите представители обаче бяха отвлечени. След това шведските власти получиха писмо с отрязан пръст и покана за водене на преговори в Палермо. Тук съм, за да участвам във въпросните преговори, надявам се — с вашата подкрепа. Възнамеряваме да платим искания откуп и да разменим шведските граждани срещу парите. И, да, осъзнаваме, че това противоречи на италианските закони. Предполагам, че Министерството на отбраната или някоя друга шведска държавна институция вече е представила изложените от мен факти на Министерството на отбраната или на друга институция в Рим и че това е конкретната причина да водим този разговор. Това е цялата истина, поне доколкото знам, а освен това смятам, че би било твърде неразумно от наша страна да се опитаме да заблудим по какъвто и да било начин италианските си партньори.

— Зависи с кои италиански партньори възнамерявате да преговаряте — прекъсна го генералът отново леко развеселен. — Аз обаче продължавам да се чудя защо намекнахте, че няма смисъл да се боите от мафията.

— Защото съм убеден, че единственото, което се очаква от нас, е да разменим заложниците срещу пари. А в такъв случай няма смисъл от още отвличания. Това само би проточило и усложнило самите преговори. Ако ме изпратят на парчета в шведското външно министерство, това определено би намалило ентусиазма на началниците ми да осигурят нови преговарящи — отговори Карл с пресилено сух тон.

Този път генералът се разсмя с цяло гърло и му трябваше доста време, за да се успокои. Избърса сълзите от очите си и запали нова цигара.

Карл не можеше да разбере причината за подобно приповдигнато настроение, но не му оставаше друго, освен колкото е възможно по-спокойно да изчака обяснението.

Очевидно щеше да му се наложи доста да почака, защото генералът се изправи, поклати глава, приближи се до прозореца и се загледа навън. Всъщност не се загледа, а по-скоро надникна, като внимаваше да не бъде забелязан от улицата. Карл долови предпазливостта в движенията му и се зачуди на какво се дължи тя. Пейзажът отвън не предоставяше удобни скривалища. Долу имаше само двор, в края на който се издигаше гладка стена, където никой не можеше да се скрие, а зад нея бе разположен парк с рехава растителност. Дори и там нямаше подходящо място за снайперист. Може би това бе един вид инстинкт у всички, които се бояха да не станат жертва на мафиотско или политическо убийство в Италия.

Изведнъж генералът се устреми обратно към фотьойла си и понечи да седне, като същевременно изстреля с почти заповедническа интонация:

— Какво ви кара да се съмнявате, че въоръжението е предназначено за Ирак?

— Отговорът е много прост, сър. Ирак на практика е сринат със земята и в икономическо, и във военно отношение. Нещата стояха доста по-различно преди няколко години, в началото на проекта. Днес обаче Багдад вече не е потенциален клиент. А щом няма клиент, няма и сделка. Именно затова нашата задача е толкова лесна, иска се единствено да разменим живота на няколко шведски граждани срещу неизвестна сума пари. А ние, както и сам разбирате, сър, сме готови за платим всякаква цена, за да спасим съгражданите си.

— Напълно логично — кимна генералът. — Напълно логично. Именно това е проблемът.

— Какво имате предвид, сър?

— Нашите сицилиански приятели невинаги постъпват логично. Ако аз бях на мястото на враговете ви, щяхте да можете да ме разберете, да преговаряте с мен и до известна степен дори да предвидите действията ми, което, разбира се, се отнася и за мен. Двамата с вас сме военни. Следваме правилата и взимаме логични решения, точно като при мач между шведски и италиански тенисист за купа „Дейвис“. Но със сицилианците нещата стоят по съвсем различен начин. Те са способни да ви убият по средата на преговорите, защото сте ги подразнили с някое изражение на лицето си, или нещо още по-нерационално.

— И така да провалят цялата сделка? Организираната престъпност все пак трябва да действа рационално в някои отношения?

— Де да беше толкова лесно! — въздъхна генералът тежко и напълно искрено. — Де да беше толкова лесно. Тогава отдавна щяхме да сме се справили с тях. Не смятам обаче, че има смисъл да ви запознавам в детайли с историята или начина на мислене на мафията. В такъв случай ще трябва да почакате, докато се срещнете с връзката в Палермо.

— Значи ще ни позволите да водим преговори — констатира Карл, защото споменаването на връзка в Палермо означаваше, че от тях се очаква да заминат за там.

Генералът закима бавно, след което му изнесе кратка лекция за определени юридически усложнения.

Първо на първо, воденето на преговори с похитители противоречеше на италианските закони. За сметка на това обаче правото предвиждаше възможност за временна конфискация на цялото имущество на желаещия да плати откупа, с цел предотвратяване на сделката.

Имаше само едно изключение. Евентуална полицейска акция би могла да бъде отложена, с цел събиране на повече информация единствено ако ставаше въпрос за нелегална сделка с наркотици. В такъв случай полицаите и военните можеха да изчакат малко и да започнат да работят с агенти под прикритие и да постигнат по-добър резултат, отколкото, ако се намесят веднага щом получат информация.

Чисто формално при сделките с оръжие не се предвиждаха изключения. Но няколко определени личности „на високи постове в държавата“ обсъдиха проблема и стигнаха до извода, че в този случай има достатъчно основания законът да бъде заобиколен. Ако Италия отново се превърнеше в арена на сделки с оръжие, и то оръжие с такава сила, това определено би застрашило интересите на страната.

Да не говорим за обтягането на шведско-италианските отношения в политическата и икономическата сфера.

Затова целта на мисията на Карл на хартия е да убеди купувачите в Палермо да се откажат от сделката. Това бе решението на Министерството на отбраната и правителството на Италия.

Усложненията бяха очевидни. Не само че трябваше да изпълни официалната цел на мисията, но и да спаси живота на двама шведски граждани, и то с нелегални средства.

Властите в Италия бяха решили да си затворят очите по този въпрос и дори да не се опитват да предвидят какво би могло да се случи между капитан Хамилтън и определени представители на организираната престъпност в Палермо.

Веднага след пристигането си там Карл трябваше да се свърже с местния главнокомандващ на карабинерите, полковник Да Пиемонте.

Полковник Да Пиемонте, разбира се, бе запознат със сложния характер на операцията.

— Имате ли някакви въпроси? — завърши генералът рязко.

— Да — отвърна Карл несигурно. — Обикновено не се обръщам към хора с чин генерал с молба да се легитимират, но бих искал да знам със сигурност с кого разговарям и коя част на военните сили представлявате.

Генерала отново го напуши на смях, но запази самообладание и само блесналият поглед го издаде.

— Въоръжен ли сте, капитане? — попита го той внезапно.

— Не, сър, разбира се, че не. Нито аз, нито колегата ми носим оръжие тук. Това едва ли би било добро начало на престоя ни в Италия, като се има предвид поводът за посещението ни, а и не мисля, че се налага.

— Как така не се налага?

— Възнамеряваме да преговаряме с вашите гангстери, не да стреляме по тях. Това оставяме на италианските власти. А и не ни ли трябва специално разрешително, за да преминем с оръжие през границата? — И Карл се усмихна многозначително.

— Утре ли летите за Палермо? — игнорира питането генералът.

— Да, сър, с първия възможен полет.

— Добре. Двамата с колегата ви ще получите всички необходими документи по куриер тук, в хотела, малко по-късно тази вечер. Ще бъдат подписани от мен и вероятно от министъра на отбраната. Що се отнася до функциите ми в армията, заемам длъжността оперативен началник на Поделение Р. Предполагам, че сте чували за тази част?

— Разбира се, сър. Аз самият работя в шведския еквивалент на вашия отдел, не за първи път се налага да си сътрудничим.

— Добре — рече генералът, рязко се изправи и подаде ръка на Карл. — Полковник Да Пиемонте ще ви запознае по-подробно с оперативната страна на нещата.

Те си стиснаха ръцете, а Карл изпрати госта си до вратата. Той отново сложи тъмните си очила, кимна леко и изчезна по коридора.

Карл се върна при телефона и резервира място за себе си и Юар за първия полет до Палермо на следващата сутрин. След това набра стаята на колегата си и му съобщи, че се намират в готовност втора степен, че ще трябва да се задоволят само с няколко часа навън тази вечер и могат да забравят за нощния живот. Затова е най-добре да прекарат времето си заедно.

Юар го изчака долу в лобито, на пръв поглед напълно погълнат от една бронзова статуя на Ромул, Рем и вълчицата.

— Знаеш историята за Ромул и Рем, нали? — рече му Юар весело.

— Имаш предвид италианските бойни кораби, нали? — промърмори Карл, докато оставяше ключа си на рецепцията.

— Какво ще правим сега? — попита Юар, когато излязоха от хотела. — В коя точно част на Рим се намираме всъщност?

— До Испанските стълби, трябва да е някъде наблизо и очевидно е голяма забележителност. И ти ли нищо не знаеш за този град?

Юар поклати глава. Огледаха се наоколо, но не откриха никакви стълби. Решиха, че не може да е отляво, затова тръгнаха надясно и почти веднага се озоваха на върха на огромно, разделена надве стълбище, пълно с туристи. Спряха колебливо.

— Значи Ромул и Рем са кораби, които Швеция внася от Италия. Представи си само, да купят кораби от Италия по средата или в началото на войната. След това да ги изпратят обратно с шведски екипаж само за да попаднат в ръцете на британската флота и набързо да преминат на тяхна страна.

След това кратко обобщение на въпросното историческо събитие Карл въздъхна. Това бе един от мрачните епизоди в историята на шведската флота, същинско олицетворение на шведското предателство и страх, който със сигурност би се понравил на Оке Столхандске и би го накарал да изучи историята в най-дребни детайли.

— Звучи като нещо за Оке — рече Юар след продължително мълчание.

Карл само кимна в отговор, свали си сакото, разхлаби вратовръзката си, метна го през рамо и бавно заслиза по стълбите.

— Значи се срещна с италианците? — попита Юар, след като се увери, че никой не може да ги чуе.

Карл само кимна в отговор, не изпитваше никакъв ентусиазъм. Дори му се искаше италианците да бяха сложили точка на цялата операция, за да може да се прибере в Стокхолм и да оправи бъркотията в личния си живот, което му се струваше значително по-сложно, а и по-важно, отколкото да пътува до Палермо, за да преговаря с някакви престъпници за размера на откупа.

— И какво казаха? Очевидно ще се наложи да се заровим в лайната? — продължаваше да разпитва Юар.

— Вече се намираха в долния край на Стълбите, насред тълпата туристи, множеството щандове със сувенири и групи приличащи на хипита младежи, които или свиреха на китара, или пушеха хашиш.

— Мда…. - рече Карл уклончиво. — Срещнах се с един човек, който се представи като генерал и началник на Уфице Р. Мисля, че наистина е такъв. Обясни ми, че ще си затворят очите, ако ме разбираш. Надясно или наляво?

— Наляво е Виа Венето, надясно е църквата „Св. Петър“, доста по-надолу, от другия край на реката. А не много далеч, право напред, е фонтанът „Ди Треви“ — отвърна Юар, примирил се, че няма да научи повече за това, което им предстоеше.

— Колко много знаеш! Да не си прочел някой пътеводител? И с Палермо ли си така добре запознат? — рече Карл и тръгна напред.

Денят бе доста горещ, асфалтът на места бе омекнал и лепнеше.

— Чудя се каква ли ще е температурата в Палермо? — промърмори Карл.

— Днес в дванайсет е била 42 градуса — осведоми го Юар бързо. — Горе-долу като в пустинята Мохаве в хладен пролетен ден.

— Значи ще има да се пържим — усмихна се Карл. — Ти обаче искаш да знаеш какво ми каза италианецът, нали? Ако трябва да четем между редовете, нещата стоят по следния начин. Можем да преговаряме колкото си искаме с мафиотите, дори може да сключим сделка с тях и да организираме размяна, пари срещу шведи. Но естествено трябва да сме дискретни.

Карл спря и прочете надписа на един хидрант.

— S.P.Q.R. Какво означава това?

— Senatus Populus que Romanus, Сенатът и римският народ — отвърна Юар сърдито. — Но каква е цената и можем ли да си я позволим?

— Можем. Гладен ли си? Искат да им предоставим информацията, с която разполагаме. Не виждам никакви пречки.

— Да, гладен съм. Много ясно, че италианците ще получат доклад от нас впоследствие, все пак това не е въпрос на националната сигурност. Но какъв е проблемът?

— Намекна ми, че трябва да сме въоръжени и ми даде един вид разрешение да ги убием. Това ме притеснява. Искаш ли да седнем тук? Не, по-добре да довършим разговора си, докато се разхождаме.

Продължиха бавно по улицата. Ресторантите все още бяха препълнени. Очевидно хората тук вечеряха късно.

— По дяволите — рече Юар след малко. — Значи можем да постъпим, както намерим за добре. Да се опитаме да водим преговори в началото, ако, разбира се, открием с кого, а след това да действаме според ситуацията. Ако се стигне до размяна, ще трябва да подходим доста по-внимателно.

— Да.

Карл се усмихна леко. Подтекстът на репликата на Юар му се стори едновременно гротесков и смешен. И двамата много добре знаеха как би протекла една евентуална размяна между вражески страни, размяна на пари срещу човешки живот, една или две чанти, пълни с банкноти, заложници със завързани очи; среща на пусто място, оръжия, нервност и голям риск да се окажеш прецакан или дори да се простиш с живота.

Но това, както вече стана ясно, все още бе доста далече във времето. Можеше изобщо да не се стигне до споразумение нито по отношение на чисто практическите въпроси, нито по отношение на размера на откупа. Последното можеше доста да усложни хода на преговорите.

Тези проблеми обаче изобщо не го интересуваха. Дори сам се изненада от себе си какво невероятно спокойствие изпитваше. Може би защото конкретната ситуация му се струваше доста далечна, а може би защото личните му несгоди не оставяха място за други притеснения.

Конкретната ситуация?

Мислеше като типичен военен, сякаш бе говорител на самия себе си по време на някоя война в пустинята между западноевропейците и арабите, азиатците или африканците.

Конкретна ситуация на практика означаваше обявяване на война на мафията, но все още нямаше причина да мисли, че ще се стигне дотам. Щом толкова държаха да преговарят с шведската държава, то вероятно искаха преговарящите да се върнат здрави и читави в родината си…

Всичко останало би било напълно нелогично.

— Смятам да не се въоръжаваме като за начало — рече Карл, след като прецени, че е обмислил проблема достатъчно задълбочено.

— Не е ли малко неразумно

— Не мисля. Все пак първо ще се опитаме да преговаряме с тях. Ако се стигне до среща, те така или иначе учтиво ще ни помолят да оставим всякакви оръжия настрана. Няма да допуснат да сме въоръжени. Разликата обаче е, че ще знаят, че сме се появили на срещата в пълна бойна готовност, а това по-скоро би ни изиграло неприятна шега, отколкото да ни помогне, нали?

Юар кимна замислено. Всичко изглеждаше напълно ясно и логично.

Намираха се пред малък ресторант, само с няколко свободни маси. Решиха единодушно, че това е доста добър знак, влязоха, настаниха се и избраха напосоки няколко ястия, защото никой от персонала на заведението не говореше английски или какъвто и да било друг понятен за тях език.

Карл бързо установи, че предлагат само италиански вина. Посочи един черен етикет с надпис „Катулло“ с бели главни букви. Избра го само заради цвета и от чисто любопитство какъв вкус би имало вино, носещо името на разгонен италиански поет. Познанията му за италианските вина бяха също толкова нищожни, колкото и за самата Италия.

* * *

Тъй като Карл, както обикновено, изпи чаша сок, облегна се назад в седалката и моментално заспа, Юар реши да използва едночасовия полет до Палермо, за да се запознае по-детайлно със случая. Можеше да се каже, че операцията бе започнала, вече разполагаха с ясен план на действие и сега му оставаше единствено да научи малко повече за врага. Носеше със себе си пет-шест американски или италиански книги, единствените, които успя да открие на английски в Стокхолм по време на една забързана утрин, докато обикаляше в центъра на града.

Историите за италианската мафия винаги му се бяха стрували по-скоро като някаква легенда, като холивудска драматизация от типа на филмите за Дивия запад, в които Марлон Брандо със същия успех можеше да играе въоръжен с револвер конник вместо Кръстника. Познанията му по този въпрос се изчерпваха със серията филми за въпросния мафиот.

Това се отнасяше и за Карл. Двамата неведнъж се бяха шегували на тази тема и колегата му споделяше мнението му, че и двете легенди изглеждаха напълно измислени и лъжливи. Тъй като нито едно човешко същество не би могло да пробие дупка в цяла шепа монети, стреляйки от кобура на бедрото си, преди те да паднат на земята, то историите за мафията изглеждаха също толкова невероятни, колкото филмите за Рамбо.

Мнението му обаче започна да се променя, след като прочете няколко страници от първата попаднала му книга от купчината пред него. Той бързо разбра, че колкото повече чете, толкова повече ще се убеждава, че дълбоко е грешал. Книгите съдържаха доста конкретна информация.

За по-лесно започна да чете отзад напред, реши да остави настрана историята на сицилианските села от 1800 година и вместо това да се запознае с по-практични неща от тактическа гледна точка.

Прегледа съдържанието и веднага се спря на главата „Мафиотската война в Палермо през 1981–1983“. Какво по-добро учебно четиво от това за бойната тактика на врага?!

Най-много го порази показната жестокост. Не само че се избиваха един друг почти до крак, само за две години около 300–400 души бяха станали жертва на разчистването на сметки между мафиотските босове само на територията на Палермо, но очевидно държаха изключително много на самия подход при екзекуциите. Режеха главите на мъртвите си противници и ги връщаха обратно на другарите им, като ги оставяха на предната седалка на някоя паркирана кола или им ги изпращаха в колет. Режеха половите органи на жертвите си, наказани заради липса на мъжественост, и ги пъхаха в устата на труповете. В труповете на убитите по обвинение в алчност и измяна пък поставяха монета. Обикновено използваха автоматично оръжие от близко разстояние, което понякога зареждаха с бронебойни патрони, за да успеят да пробият бронираните автомобили на враговете си. Колите бомби също бяха често срещано явление. Най-могъщата банда от Корлеоне, което се оказа реално съществуващо име на малко градче, дори разполагаше със собствена стая за изтезания на пристанището на Палермо. Целта на самото измъчване очевидно не бе изтръгването на информация, а бавната, колкото може по-унизителна смърт. Методите им включваха циментови вани със сярна киселина и електрически ток.

Млад мъж на име Индзерело, син на един от лидерите на губещата групировка, се бе простил с дясната си ръка за назидание, за да разбере, че не бива дори да прави опит да мъсти за баща си. След това обаче враговете му бяха решили, че този метод не е достатъчно ефективен, за да изкорени напълно желанието му за вендета, и го бяха застреляли.

Лидерите на различните банди харчеха милиони долари за всевъзможни алармени инсталации, за бронирани врати, бодигардове и изработени по поръчка „Алфа Ромео“ с бронирани стъкла.

Още по-изненадващ бе фактът, че бандата победител не бе загубила нито един човек за три години. В началото се бяха погрижили да елиминират босовете на противниците си, а след това останалите членове на съответните банди или се бяха оставили да ги разстрелят, или да ги измъчват до смърт, без да окажат каквато и да било съпротива. Без дори да се опитат да напуснат Палермо.

Юар Лундвал се замисли. Ако това бе врагът им, то той бе напълно непознат и следователно плашещ. Ако двамата с Карл трябваше да водят преговори с подобни хора, съществуваше голям риск да не успеят да постигнат съгласие. Това изобщо не приличаше на обичайните преговори за повишаване на заплатите между синдикатите в Швеция.

Сицилия се разкри пред очите им с хълмистата си брегова линия, окъпана в слънчева светлина, и Юар реши да събуди Карл, като леко го побутна с лакът.

— Благодаря — протегна се като котка Карл, погледна часовника си и хвърли поглед през илюминатора. — Представям си за какви ветрове става въпрос с толкова много планини около летището — констатира и прибра масичката си.

„Пунта Раизи“ бе малко, неугледно летище, точно както и очакваха. Освен това вътре цареше пълен хаос, който граничеше с пародия. Току-що бе пристигнал един „Боинг 747“ от Ню Йорк с огромен брой сицилианци на борда. Рим и Ню Йорк бяха двата единствени града в света с директен полет до Палермо. Летището гъмжеше от въоръжени карабинери. Граничарите обаче само махнаха на пристигащите, сякаш нямаше никаква причина дори да подозират, че някой ще внесе контрабандни стоки в Сицилия. Доколкото можеха да видят, бяха единствените чужденци в тълпата, около тях звучеше само италианска реч.

Пред скромните щандове на фирмите за отдаване на коли под наем нямаше опашки, но им се наложи доста да пообиколят, докато открият някой служител, който да говори английски. Имаше богат избор и те се спряха на автомобила с най-мощен двигател — едно голямо „Алфа Ромео“.

Малко по-късно се отправиха, замислени и мълчаливи, към Палермо. Магистралата бе изключително добра, всички караха спокойно, съвсем малко по-бързо, отколкото през лятото в Швеция. Двамата спътници не разговаряха, но очите им не спираха да шарят, жадни за интересни детайли, сякаш мисията им вече бе започнала.

— Какво имаше в плика, който получихме? — попита Юар след малко.

— Който ми дадоха, когато напуснахме хотела? Не съм напълно сигурен — разсмя се Карл.

— Как така?

— На италиански е, а и не смятам, че е добра идея да помолим персонала на хотела да ни го преведе, като пристигнем — рече Карл, извади плика от вътрешния си джоб и разтвори писмото. — Мисля, че е някакъв документ от Министерството на отбраната, подписан от един генерал и от министъра. Всъщност преди титлата му има още някаква дума, та може да е заместник-министър или пък нещо съвсем друго.

— Ясно. И какво искат да ни кажат тези господа?

— Откъде да знам? Прилича ми на разрешително за притежание на оръжие, но ми се вижда доста общо, а може и да има някакви ограничения. Не че притежава някаква стойност.

— Как така?

— Ами на нас не ни трябват оръжия. Ние сме просто преговарящи. А, ето го и номера на полковника, командващ карабинерите.

Юар се въздържа от коментар, разговорът замря и те отново се отдадоха на малко или повече несъзнателните си наблюдения.

Районът бе доста гъсто заселен. Селцата се нижеха едно след друго като перлена огърлица покрай крайбрежието и не след дълго се озоваха в едно предградие като всяко друго. Трафикът все повече се увеличаваше.

Самият Палермо приличаше на едно огромно предградие със средно високи къщи, разположени в нещо като котловина долу, при морето. Май и двамата си го яха представяли далеч по-красив или поне по-романтичен, и най-вече по-малък.

Магистралата минаваше над града, но никъде не видяха табела, която да ги насочи към центъра. Когато пътните знаци започнаха да ги известяват, че се насочат към Месина, решиха да завият към Палермо с надеждата, че с помощта на картата ще успеят да намерят пътя до хотел „Виа Рома“.

След малко се озоваха в хаотично задръстване. Мислеха, че автомобилистите пътуват към центъра, и продължиха да карат в тази посока твърде дълго, преди Карл да погледне картата и да открие, че са на път да напуснат града. Когато се опитаха да обърнат колата, попаднаха в мрежа от еднопосочни пътища и накрая се озоваха в същото задръстване, от което се опитваха да се измъкнат. Тук очевидно никой не бе чувал за правилата за движение по път с повече от едно платна, а трафикът наподобяваше муден поток лава. Отвсякъде се опитваха да те изпреварят, обикновено с лавина от псувни. Доколкото можеха да видят, навън бе страшна жега, но климатикът на колата все още ги спасяваше.

Карл обърка пътя, отново се озоваха в лавинообразния поток от коли, устремени да напуснат града.

Те обаче нямаха бърза работа и се опитаха да гледат на нещата от смешната страна. Същевременно осъзнаха, че едва ли могат да разчитат на колата си в ситуация на криза — трафикът тук бе непоносим.

Когато най-накрая почти едновременно съзряха хотел „Виа Рома“, установиха, че се намират в еднопосочна улица, водеща в погрешна посока, затова решиха да завият в една пресечка, като така се надяваха бързо да се върнат обратно по някоя паралелна улица. Маневрата отне повече от час.

Когато се опитаха да паркират пред хотела си — мрачна постройка със зелени затворени капаци на прозорците, веднага бяха подканени да се преместят от няколко мокри от пот и ярост полицаи, чийто език не разбираха, но жестовете им ясно разкриваха подтекста на казаното. Очевидно провинилите се в неправилно паркиране чужденци според тях принадлежаха към някой умствено недоразвит животински вид. Стори им се, че единият от пазителите на реда им показваше нещо, което напомняше дълги уши. След тази среща отново се озоваха в потока коли, но накрая успяха да намерят свободно място на тротоара от задната страна на хотела.

Влажният нажежен въздух ги лъхна веднага щом излязоха от автомобила.

— Добре дошъл в прекрасния Палермо — промърмори Карл, докато се опитваше да извади чантите им от багажника. — Щом дори полицаите изглеждат така, сякаш искат да те разстрелят само защото си спрял неправилно, не искам и да си помислям какви са гангстерите.

— Доста по-сърдити, ако питаш мен — усмихна се Юар. Абсурдността на ситуацията го развеселяваше.

В началото на рецепцията нямаше служител, който да говори английски, немски или френски, и те набързо се отказаха да разпитат за паркинг или гараж. За сметка на това обаче заедно с ключовете от стаите си получиха брошура на няколко езика. Карл прочете, че всякакви ценни предмети следва да бъдат оставяни за съхранение на специално място, защото хотелът не отговаряше за кражби по стаите, и посочи същия пасаж на италиански език, като същевременно извади цяла купчинка ключове, документи и кредитни карти. За негова голяма изненада, това ужасно развесели персонала. Точно тогава се появи единственият рецепционист, които говореше английски, възрастен елегантен мъж с посребрени коси, който внимателно им обясни, че всички опити за съхраняване на ценности в Палермо са се оказвали напразни. Ако гостите решаха да оставят притежанията си на служителите, те със сигурност щяха да изчезнат. Вероятността да бъдат откраднати от стаята бе по-малка.

Единственото положително нещо бе, че ги очакваха. Имаше направени резервации за един или двама шведи, без да е посочено конкретно име, но очевидно трябваше да става дума за новодошлите им гости. Отдавна не бяха имали удоволствието да обслужват шведски граждани.

Поне имаха стаи, това бе най-важното.

Сами отнесоха чантите си до асансьора, който приличаше на консерва сардини, макар и табелата на стената да ги уверяваше, че вътре могат да се поберат шест души. Те обаче решиха да се качат поотделно.

Огледаха стаите си. Стаята на Юар гледаше към улицата и бе малко по-голяма от покоите на Карл откъм задния двор. Стаите бяха доста запуснати, въздухът бе влажен и спарен. Карл откри няколко капки кръв на бежовия тапет до едното легло. Юар му предложи да се разменят, но той отказа, като се пошегува, че не би било добре сицилианските им другари да вземат да убият погрешния човек. Юар изобщо не изглеждаше развеселен.

— Ясно — рече Карл и се отпусна тежко на едно от леглата до телефона. — Сега ни остава само да се хванем на работа.

Той затършува из джобовете си, за да намери писмото от Министерството на отбраната в Рим, след това позвъни на посочения там номер с типичното за западноевропейците убеждение, че веднага ще попадне на точното място и човек и че само ще трябва да се представи и да обясни с кого би искал да разговаря.

За жалост това му очакване нямаше нищо общо с действителността. След продължителни мъчителни разговори все още не беше сигурен, че се е свързал с щаба на карабинерите в Палермо, както и дали от отсрещната страна са разбрали кой е и кого търси или просто са го пратили по дяволите.

За миг се зачуди дали да не помоли някой от служителите на хотела да му помогне, но бързо се отказа. Ако те решаха да информират сицилианските им другари, можеше да се стигне до нежелани недоразумения.

Реши да опита втори път и направо попита на някакъв странен италиански дали разговаря с карабинерите. Изтълкува отговора, който получи, като да. След това пробва да попита дали би могъл да разговаря с някого, който владее английски. Въпросът му бе посрещнат с цял поток от думи, чийто смисъл остана напълно непонятен за него. Когато в другия край на линията настъпи тишина, Карл съобщи името си, името на хотела и поиска да говори с полковник Да Пиемонте. Изглежда, успяха да схванат, защото този път му отвърнаха далеч по-спокойно и с по-малък поток от думи.

— Ако не стане, ще трябва да се качим на някое такси и да идем там лично — рече той обезкуражено, когато затвори слушалката. — Или пък да тръгнем пеша, таксиметровите шофьори така и така няма да разберат какво се опитваме да им кажем. Май си мислех, че тук ще е като в някой от кварталите на Ню Йорк.

— Ами те и там говорят само италиански. Какво ще правим сега?

— Ще чакаме.

— Какво?

— Първо обаждане от полковника карабинер, а след това и от мафиотите. Ще изчакаме няколко часа и ако нищо не се случи, ще тръгнем пеша към щаба на карабинерите.

— Не съм сигурен, че е добра идея да ни видят там.

— Прав си. Май имаш доста книги, а?

— Да, какво да бъде? Аз самият започнах с тактиката на врага, но мога да ти предложа някоя за историята, икономическото положение или психологията му.

— Мисля да започна поред, първо историята — рече Карл и се изправи. Когато отвори вратата, тя изскърца ужасно. Двамата спряха и я изгледаха подозрително, а Карл я разлюля внимателно напред-назад под съпровода на силни стържещи звуци. Спогледаха се многозначително с насмешливи погледи и тръгнаха към стаята на Юар, малко по-нататък по коридора. Там Карл получи една направо научна книга, която, ако се съдеше по заглавието, описваше възникването на мафията, като поставяше акцент върху условията на живот в сицилианските села през трийсетте. Карл се вгледа в синята корица, въздъхна, кимна и се върна в стаята си.

— Ще изчакаме няколко часа, ако нищо не се случи до следобед, ще трябва да се замислим дали да не вземем инициативата в свои ръце — рече той, като отвори вратата. Сега не скърцаше.

Юар се излегна на широкото си двойно легло и зачака с усмивка на уста да чуе силното скърцане от другата страна на коридора. Отвори книгата си на подгънатата страница, но реши, че има нужда от повече светлина, и отиде до прозореца, за да вдигне сенника. Чисто интуитивно погледът му се плъзна по прозорците на отсрещната сграда, но не можеше да види какво се крие вътре. Поопипа старомодната дръжка на двойния прозорец и успя да я отвори с доста усилия. По пода се посипаха люспи боя и прах. Явно отдавна не бяха проветрявали. Парещият влажен въздух, който го лъхна, обясняваше защо. Той отново затвори прозореца, дръпна тънките бели пердета и се върна на леглото, за да се отдаде на тактиката на врага.

Карл остави капаците затворени, легна по гръб на едно от леглата и се втренчи в тавана. Той бе бял, украсен с неравномерно разположени квадратни декорации. По средата му висеше полилей от месинг с три крушки без чашки. Една от тях бе изгоряла. Над грамадния гардероб близо до късата страна на стаята при коридора се намираше бучащият климатик. Карл установи, че шумът му би заглушил всякакви стъпки в коридора.

Опита се да чете, но му омръзна след по-малко от страница. Книгата му бе напълно безинтересна, а и не виждаше смисъл да се запознава по-отблизо с живота и действията на сицилианската мафия в някакво си село през трийсетте. Всичко му се струваше като в сън.

Бе на 37 години, а основното му занимание бе да лъже и мами хората, които обичаше — Теси, Ева-Брит и Йохана Луис Йонсон-Хамилтън, която съвсем скоро щеше да навърши една годинка. Мисълта за името ѝ го накара да се усмихне. То олицетворяваше перфектния компромис. Предоставяше ѝ възможността някога сама да реши дали да се казва Йохана Йонсон, както искаше Ева-Брит, или Луис Хамилтън, каквото бе желанието на баща ѝ. Можеше да избере каквото си поиска, само да не остане Йонсон-Хамилтън.

Той се разсмя, кратко и горчиво. Не заради комичния социален привкус на тази фамилия, съчетала духа на един отмрял обществен ред в лицето на името „Хамилтън“ и тенденциите за все по-голямо равноправие, пропили името „Йонсон“, но и по-скоро на самия себе си. Не можеше да прецени дали бе трагично, или комично.

Тъй като посвещаваше по-голямата част от времето си на това да се самосъжалява, вместо да се опита да оправи нещата, поведението му естествено бе по-скоро комично. Положението обаче бе и изключително болезнено, толкова болезнено, че понякога изгубваше желание за живот.

Трябваше да признае на Ева-Брит. Веднага щом се прибере. Решението бе съвсем просто, както и действията, които произтичаха от него. Проблемът бе, че вече го взимаше за стотен път, но винаги успяваше да открие някакво извинение, за да отложи нещата. Решаваше, че моментът не е подходящ и че би я наранил по-малко, ако ѝ разкаже при други обстоятелства.

Телефонът иззвъня, той вдигна слушалката и в ухото му се изля поток от италиански думи. Успя да разбере, че говори с адютанта на някакъв полковник, и със сигурност чу името Да Пиемонте. На няколко пъти се опита да обясни, че говори само английски, но в резултат на това потокът от думи ставаше все по-обилен. Накрая просто затвори.

Излегна се обратно на леглото и продължи да се самосъжалява. Помисли си колко иронично бе това и сякаш очите му се отвориха за истината. Това патетично поведение не можеше да продължава до безкрай. Все пак двама нещастни шведски директори в момента се намираха в някоя пещера или мазе в Сицилия, а единият от тях вече бе загубил показалеца си и вероятно на негово място имаше ужасно инфектирана болезнена рана. Със сигурност имаха качулки на главите или пък превръзки на очите, за да не могат да виждат, бяха вързани и вече си представяха собствената си смърт. А сънародникът им лежеше на хотелското си легло и се самосъжаляваше заради нелоялното си поведение и тоталната неспособност да предприеме разбиращите се от само себе си действия, за да оправи кашата в собствения си живот.

Телефонът отново иззвъня. Той го вдигна и още преди да чуе какво имат да му кажат, сломено съобщи, че говори единствено английски. Този път обаче от отсрещния край на линията се чу реч на безупречен английски със силен американски акцент. Хамилтън бързо скочи в леглото, готов да отдаде чест, защото му се обаждаше лично полковник Да Пиемонте. Предложи му да вечерят заедно в десет часа, а Карл повтори думите му, за да се увери, че е чул правилно. Да, вечеря в десет часа, след края на работния ден, в резиденцията на полковника. Щеше да изпрати кола да вземе двамата шведски гости, но не от хотела, а от стоянката за таксита на „Пиаца Верди“, съвсем близо до тях. Колата щеше да пристигне точно в десет без единайсет, а регистрационният ѝ номер щеше да съдържа 13. Гостите трябваше да предприемат някои мерки за сигурност по време на разходката си до мястото на срещата. Ясно ли е всичко?

Карл повтори набързо дадените му инструкции, като същевременно извади картата на Палермо в опит да открие въпросния площад. Странно колко освежаващо му подейства разговорът за мерките за безопасност. Когато най-накрая откри мястото на срещата, попита дали стоянката за таксита се намира в северния, или в южния край на площада. Полковникът му отговори, че таксиметрова стоянка има само в северната част до една будка за вестници. След това си размениха задължителните фрази на учтивост и с това разговорът им приключи.

Когато затвори телефона, изведнъж, за своя най-голяма изненада, откри, че се намира в страшно добро настроение, и започна енергично да разопакова багажа си. След това се съблече, изрови едно долнище на анцуг и посвети следващите часове на ежедневните си физически упражнения за цялото тяло, сухожилие по сухожилие и мускул по мускул. Имаха невероятно разработена програма за места без тренировъчни уреди като хотели или затворнически килии например.

Юар беше започнал да чете няколко книги едновременно и дори бе успял да запълни с различни записки няколко листа от една тетрадка. Чувстваше се изключително добре запознат с вражеската тактика. Мафиотите действаха брутално, обикновено проявяваха безсмислена жестокост, но техниката им бе доста примитивна.

Често прибягваха до следния съвсем прост метод на действие: например влизаха в някой ресторант, изваждаха няколко автоматични оръжия и изпразваха патроните си в лицето или лицата, които представляваха живите цели на акцията, след което казваха, добър вечер“ и най-спокойно си тръгваха. Причината за това бе малкият риск да бъдат заловени.

Което се дължеше на факта, че свидетелите отказваха да сътрудничат на полицията, това бе част от манталитета им, а и все пак бяха достатъчно разумни, за да осъзнаят, че животът им виси на косъм.

Ако някой обаче се заинатеше и решеше въпреки всичко да свидетелства и доживееше до началото на самия процес, то саможертвата му се оказваше напразна. Според статистиката подобни дела имаха само един-единствен възможен изход. 90 процента от всички, изпратени на съд за връзки с организираната престъпност, биваха оневинени. Доводите за подобно решение обикновено се криеха в някаква техническа подробност, като неправилно заведен протокол и така нататък. А в редките случаи, когато все пак се стигнеше до осъдителна присъда, членовете на мафията така или иначе се отърваваха от затвора по медицински причини. Здравословното състояние на мафията изглеждаше доста обезпокоително, защото осъдените босове винаги успяваха да представят цяла купчина медицински удостоверения, че ще пукнат на място, ако не живеят близо до морето, че ще се побъркат, ако бъдат затворени в килия, или че непременно трябва да пият вино и да се наслаждават на синьото небе всеки ден. А след няколко години под домашен арест във вилите им край морето винаги биваха освобождавани заради преклонната им възраст, заради крехкото им здраве или заради допусната грешка в някой стар протокол. Един от последните освободени престъпници с крехко здраве бе осъден за 83 убийства.

Можеше да има само едно обяснение — корупция. Честните прокурори, съдии и полицейски шефове претърпяваха огромни загуби заради неподкупността си. На година в Южна Италия се извършваха средно по 1000 мафиотски убийства. Тоест, под носа на останалия свят се водеше непрестанна война, без на някого Да му прави особено голямо впечатление.

Отвличане с цел подкуп обаче не бе част от обичайните занимания на сицилианските мафиоти. С подобни сделки се занимаваха основно групировките от Калабрия и Сардиния. Системата им бе изключително добре разработена, с различни междинни звена, които купуваха и препродаваха жертвите, прибираха откупа и предаваха жертвите си на потенциалните купувачи, които на свой ред се опитваха да поискат откуп, този път в значително по-малък размер. В Сицилия обаче подобни сделки бяха рядко срещано явление, което вероятно се дължеше на факта, че сицилианската мафия работеше в пряко сътрудничество с американските си колеги, с които заедно държаха монопола на световния пазар за хероин. Очакваше се сицилианските престъпни организации да приключат годината с капиталов излишък от над един милиард долара. Излишъкът се състоеше от средствата, които не можеха да бъдат реинвестирани в търговията с наркотици или заведени като различни разходи, или каквото и да било друго. Следователно всяка година мафиотските фамилии имаха нужда да направят капиталовложения в размер на един милиард долара в индустриите на Италия и страните от ЕС.

Юар се опита да прехвърли наум този милиард в акции или предприятия, но само след миг пред очите му попадна още една цифра — излишъкът на сицилианската мафия от сделките с хероин се равняваше на три милиарда долара. Това бяха направо фантастични суми.

Тази информация хвърляше нова, обезпокоителна светлина върху очакваната цена за живота на двамата шведски директори. Човешкият живот не означаваше нищо за врага им. Евентуален приход от около десет милиона долара, тавана на откупа, който шведската военна индустрия можеше да си позволи да плати, за да върне приятелите се у дома, бе мизерна сума. Защо изобщо им беше да отвличат двамата шведи?

Юар изведнъж усети силна нужда да обсъди страховитите данни от книгите си с някого, а освен това откри, че минава четири часът, хвърли се към телефона и позвъни на Карл. Той му отговори задъхан.

— А между другото, полковникът се обади, ще вечеряме заедно в десет часа, ела при мен да поговорим — накъсано си поемаше въздух колегата му.

Юар стисна записките си под мишница, пресече коридора, отвори скърцащата врата със забит в земята поглед, защото се опасяваше, че ще завари Карл гол. Не че не можеше да прави разлика между колега, приятел и нещо повече от това. Но за останалите, които знаеха, че е хомосексуален, нещата вероятно изглеждаха доста по-сложни и на него често му ставаше неудобно и заради тях в подобни ситуации.

Карл наистина бе гол, а тялото му блестеше от пот. Изглежда, бе тренирал доста дълго.

— Ще поръчаш ли малко портокалов сок или нещо подобно, докато взема душ? — предложи и изчезна в банята, а Юар откри инструкциите за ползване на телефона, установи, че трябва да набере цифрата девет, за да се свърже с румсървиса, и само след миг бе посрещнат от яростен поток италиански слова, след което му затвориха. Реши да позвъни на рецепцията и да помоли да го свържат оттам, наложи му се да повтори думата румсървис неколкократно, но накрая, изглежда, го разбраха. Обади му се същият глас като при първия опит. Този път обаче той откри интелигентно решение на проблема, или поне така си мислеше. Повтори няколко пъти думата кока-кола и затвори.

В стаята имаше хладилник и той тръгна облекчен към него, но се оказа празен.

Карл излезе от банята с мокра, отметната назад коса, и хавлия през кръста.

— Забеляза ли, че водата в този хотел е направо смъртоносно отровна? — рече му Карл весело. За първи път от дни наред бе в толкова добро настроение.

— Как така смъртоносно отровна? — зачуди се Юар.

— Говоря ти за стикера на огледалото, нямаш ли и ти такъв?

— Не, още не съм ходил в банята — рече Юар и влезе, за да разбере на какво се основава невероятната теория на колегата му. Наистина на огледалото имаше кристално ясен стикер, на който бе нарисуван кран с две пресечени червени линии и текст, който вероятно означаваше, че водата не става за пиене.

— Сигурно мафията притежава фабриката за минерална вода в града — промърмори Юар, когато се върна в стаята и установи, че Карл на свой ред бе открил празния хладилник.

В този миг на вратата се почука и в стаята влезе сервитьор със сребърен поднос, на който имаше една-единствена бутилка кока-кола. При това най-малката, която бяха виждали в живота си.

Юар се разсмя, взе я, започна да жестикулира и повтори няколко пъти „гранде“, „гранде“, с което би успял да постигне желания ефект в Сан Диего. Но тук отново ги засипаха с порой от думи и им стана ясно, че не предлагат по-големи бутилки с разхладителната напитка.

„Уно, дос, трес, куатро, чинко кока-кола, пор фавор“ — пробва Юар, но опитите му останаха напразни. Вдигна пет пръста, посочи бутилчицата, след което сключи длани като за молитва, посочи гърлото си, за да покаже, че е жаден, накрая отново насочи пръст към самотната бутилка на подноса и чудото се случи. Разбраха го. Сервитьорът поклати глава, прибра подноса и си тръгна, а Юар хвърли нещастната бутилка като победен трофей към Карл, който погълна съдържанието ѝ на две глътки.

— Много се надявам гангстерите да имат преводач — рече Карл и избърса уста. — Досега срещнахме доста трудности с разбирането, не мислиш ли?

— Да. Ако е такава мъка да поръчаш кока-кола, не ми се мисли как ще успеем да водим преговори за освобождаването на заложниците. Не познаваме града, колата е на практика неизползваема, а и едва ли ще успеем да получим инструкции за пътя. Какво всъщност правим тук?

— Предлагам като за начало да се опитаме да разучим района около хотела, а след това да се разходим демонстративно и до центъра.

— Тоест да се покажем, а?

— Нещо такова. Облечи се леко, но без прилепнали дрехи.

Юар сбърчи чело и точно щеше да го попита какво има предвид с този съвет, когато сервитьорът се върна с пет бутилки. Те се опитаха с нови, малко или повече по-интелигентни жестове да си поръчат газирани напитки и минерална вода и за двете стаи, като посочиха празния хладилник и крана с течаща вода. Юар плати с една банкнота от 10 хиляди лири и това очевидно се оказа най-добрият им ход до момента по отношение на комуникацията.

— Та какво каза за прилепналите дрехи? — попита Юар, когато сервитьорът излезе, и двамата се заляха от смях.

— Да — отвърна му Карл, който дори започна да се облича, за да илюстрира думите. — Трябва да приличаме на шведи, но без да изглеждаме като спортисти или полицаи. Представи си Супермен в тениска с емблемата на американските тюлени. Трябва да изглеждаме като неговата пълна противоположност.

— Тоест, врагът трябва да разбере, че сме шведи, без обаче да заподозре за кого работим всъщност?

Да, това е идеята — рече Карл и извади мека свободна памучна блуза с яка и средно дълги ръкави.

Вече се свечеряваше, но термометрите продължаваха да показват над трийсет градуса и те започнаха да се потят само след няколко минути.

Трафикът бе малко по-спокоен от сутринта, когато пристигнаха по време на час пик. Първо решиха да огледат хотела от задната страна и откриха една улица и нещо, което приличаше на товарен изход, след което се опитаха да разчетат надписа на жълтата метална табела под един звънец.

— „Дале оре 8 але 12, е дале оре 14 але 16“ — промърмори Карл. — Дали това е работното време?

— Няма никакво значение за нас — ухили се Юар и посочи примитивната ключалка на сивите стоманени врати. — Можем да минем оттук следващия път, когато решим да напуснем хотела.

— Предполагам, че е свързан с градината на хотела и служебния асансьор зад моята стая — промърмори Карл и вдигна рамене.

Хотелът разполагаше и с още един страничен вход. От него се отиваше в ресторант, който на свой ред бе свързан с лобито и главния вход. Това беше добре, нямаше кой знае колко много места, които да се налага да държат под око.

Обикаляха така около час, като всеки следващ път разучаваха все по-голям периметър от района около хотела, от време на време разгръщаха картата си и се опитваха да запаметят еднопосочните улици.

След това тръгнаха нагоре, за да открият „Пиаца Верди“ и мястото на срещата им тази вечер. Откриха книжарница на Виа Руджеро Сетимо. Юар предложи да влязат и да попълнят набързо събраната му колекция от книги от Стокхолм.

Книжарницата бе модерна и хладна благодарение на климатичната инсталация, но за съжаление не можеше да им предложи книги на разбираем за тях език. Откриха един раздел, пълен с кървавочервени корици и красноречиви заглавия по търсената от тях тематика, но всичко беше на италиански. Собственикът обаче, за техен късмет, говореше френски и им обясни, че в Палермо на практика не може да се намери литература за Сицилия на английски език. Може би трябваше да потърсят в Рим или Милано.

— Така произнесе Милано, сякаш говореше за Багдад — изсумтя Юар, когато отново излязоха навън в горещината.

— Е, очевидно ще трябва да се задоволим с историята за живота на мафията в сицилианските села през трийсетте. Разкажи ми какво научи досега — измърмори Карл. Не изпитваше ни най-малък ентусиазъм нито по отношение на интелектуалния аспект на работата им тук, нито на мисията като цяло.

Докато оглеждаха района около мястото на срещата им, откъдето щяха да дойдат да ги вземат с автомобил с регистрационен номер, съдържащ 13, точно в десет без единайсет вечерта, и избираха откъде точно да минат, Юар му разказа част от ужасите, които бе прочел.

На всичкото отгоре бяха настанени в любимия хотел на мафията. В грандхотел „Палм“ например бе сключено важното споразумение от 1957, тоест тук се бе състояла първата среща между американската и сицилианската мафия за разпределяне на света. Бяха преговаряли в зала „Вагнер“ на първия етаж. Рихард Вагнер е написал последната си опера, „Парсифало“, в същия хотел, а в бара все още трябваше да пазят стола, на който бе седял пред пианото.

Но да се върнат на темата. Барът бе любимото място на Лъки Лучано, който се заселва в Палермо след екстрадирането си от САЩ. Така че трябваше да огледат въпросното заведение, когато се върнеха в хотела. Нямаше никакво съмнение, че бяха отседнали в историческо място и очевидно именно затова прословутите им италиански домакини бяха избрали да ги настанят точно тук.

Карл сбърчи чело. Разказите на Юар за историята и бойната техника на врага им го притесняваха все повече и повече.

Значи врагът им наистина съществуваше. Карл осъзна, че бе крайно време да забрави всякакви романтични представи, че италианската мафия е само легенда и съществува единствено на кино, но не и в реалния Палермо. Дори числото 1000 убийства на година бе достатъчно, за да го накара да промени отношението си.

Тръгнаха на зигзаг обратно към хотела, защото жегата и неколкочасовата разходка бяха изпили всичките им сили, а предложението да се отбият в любимия бар на Лъки Лучано им се струваше все по-примамливо.

Въпреки това решиха, че е добре да поогледат улиците надолу от хотела, които водеха към пристанището. Досега бяха бродили основно през търговската зона, по широки улици и пълни с хора тротоари. Все места, в които всякаква дискретност е невъзможна. Мислеха, че в другия край на града е по-спокойно.

Само две пресечки по-надолу от хотела и булевард „Рома“ обликът на града напълно се промени. Този район изглеждаше доста занемарен, осветлението бе слабо, а от тълпите нямаше и следа. Виждаха се само отделни групи младежи, събрани около някой мотоциклет, няколко кафенета със затворени врати, нямаше самотни минувачи, нито двойки.

Свърнаха по тъмна странична уличка, която им се стори напълно пуста, и забавиха ход.

— Може би трябва да дойдем тук денем, няма по-добро място за дискретно осъществяване на връзка — констатира Юар.

— Значи не ти се вярва, че чисто и просто ще ни потърсят в хотела? — попита Карл. От разказа на Юар ставаше ясно, че мафията притежаваше целия Палермо и правеше каквото си поиска.

— Напротив, но се питам дали ще ни вземат директно от хотела, или ще ни определят място за среща. Как мислиш? Според мен ще ни приберат двамата наведнъж, без да ни оставят време да се обадим на когото и да било — разсъждаваше Юар.

— Звучи логично — съгласи се Карл.

Юар точно отвори уста да му каже нещо, но се отказа и вместо това дръпна внимателно Карл за ръкава. Двама мъже, които до преди миг стояха близо до стената на една от къщите около десетина метра по-напред, тръгнаха към тях бавно, точно както Карл и Юар си представяха срещата с врага.

— Ще е много жалко, ако пропуснем вечерята с полковника — усмихна се Карл и хвърли поглед назад през рамо. В другия край на улицата нямаше жив човек. — Защото това може да се окажат нашите приятелчета, как мислиш“?

— Да, или просто обикновени обирджии — констатира Юар. — Във всеки случай нямат кола.

Двамата мъже вече се намираха на няколко метра, единият извади пистолет и бързо се приближи към тях, за да пресече пътя им за бягство, като същевременно им посочи да застанат с лице към къщата.

— Ще е много жалко, ако се окажат обикновени крадци — промълви Карл, обърна се, опря длани на стената и се разкрачи. Юар колебливо последва примера му.

Двамата мъже мигом застанаха зад тях и едновременно започнаха да изпразват съдържанието на джобовете им.

— Ех — въздъхна Карл. — Щом някой се протегне за часовниците ни, ще им дадем да разберат. Имаш ли по-добра идея?

Мъжът с пистолета им изсъска нещо, с което вероятно искаше да ги накара да млъкнат. В същия миг дръпна ръката на Юар, за да свали часовника му. След две секунди лежеше в безсъзнание на тротоара. Другият дори не успя да се съвземе от изненадата, когато всичко се преобърна и секунда преди да се строполи с лице към земята, чу странно изпукване и ръката му бе пронизана от силна болка.

— Само че не съм сигурен дали няма да се сдобием с лоша слава по тези места — промърмори Юар, докато опитваше да измъкне портфейла си от здравата хватка на престъпника, стиснал го в юмрука си, въпреки че бе в безсъзнание.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не трябваше да се възползваме от момента на изненадата? — ухили се Карл, положи нападателя си на тротоара, увери се, че диша, и се изправи.

— Да. Не бе нужно да му чупиш ръката. Сега ще трябва да отиде в болница и за случката ще се разчуе — мърмореше Юар сърдито.

— Съжалявам, но позицията ми бе толкова неудобна, че не можех да постъпя другояче. Освен това ти вече бе съборил твоя човек, така че не ми остави особено голям избор — извини се Карл и тръгна по улицата.

— Извинявай — настигна го Юар. — Не исках да прозвучи така….

— Е! — махна Карл. — Няма смисъл да говорим повече за това. Доста глупаво постъпихме, като дойдохме в този квартал.

Повървяха бързо на няколко минути и съвсем скоро се озоваха на булевард „Рома“, точно при хотела. Прекосиха обширното мраморно антре и се насочиха към стария любим бар на Лъки Лучано.

Той бе абсолютно празен, чуваше се единствено бръмченето на климатика. Поръчаха си две бири, които изпиха на един дъх, след което с жестове опитаха да поръчат още по едно, при което барманът заговори на перфектен английски и ги попита дали желаят да продължат със същата марка, или биха искали да им поднесе „Карлсберг“. (

— Къде обикновено е седял Лучано? — попита го Карл с усмивка, докато оглеждаше бара. — Вие как се казвате?

— Казвам се Тоти. Лучано обикновено се настаняваше в синия салон до бара. По онова време обаче стените са били покрити с червени сатенени тапети. Искате ли да ви разведа?.

Те станаха с чашите в ръце и разгледаха синия салон. Бе слабо осветен и леко задушен, но вътре нямаше жива душа.

— Ние сме шведи. Аз съм Хамилтън, това е Лундвал — рече Карл, когато се върнаха на местата си.

Барманът повтори името Лундвал три пъти, преди да го изрече правилно, след което постави пред тях по още една бира. Обясни им, че заведението черпи, поклони се и се оттегли.

Карл се вгледа в мраморния под, самият камък бе бежов на цвят като стара слонова кост, изпъстрен с множество нишки и фигури от яркозелени квадратчета, беше много красив. Точно такъв под искаше, може би трябваше да поръча нещо подобно за новия апартамент. Ако Ева-Брит решеше да се изнесе и ако…

— Какво мислиш да облечеш довечера? Скоро ще трябва да започнем да се подготвяме — откъсна го от мислите му Юар.

— Какво? А, да, с тъмен костюм и вратовръзка, най-ужасното възможно облекло за тази жега.

— Наистина ли се налага? Та ние сме шведи!

— Все пак става дума за вечеря с италиански полковник. Подозирам, че всякакво друго облекло би било възприето като обида. Но си прав, доста ще се поизпотим, докато стигнем до срещата.

Юар Лундвал погълна и последните капки бира, погледна многозначително часовника и се изправи.

— Ще се кача да взема душ и да се преоблека. Ще се видим в десет без единайсет. Аз ще се появя от юг или запад, а ти — от север или изток — рече си тръгна, без да дочака отговор.

Карл кимна и отново се отнесе някъде далеч. След малко подписа сметката, остави една банкнота на масата и се качи в стаята си. Нищо не липсваше, никой не бе тършувал вътре.

Двайсет минути по-късно Юар Лундвал излезе от централния вход и тръгна наляво, като свали сакото си, метна го през рамо и разхлаби вратовръзката си. Бе невъзможно да вървиш четирийсет минути, без да подгизнеш от пот. Но нямаше друг избор, предстоеше им среща с полицията и трябваше на всяка цена да опитат да скрият този факт от вражески очи. Отново сви надясно и продължи по еднопосочни улици. След това си спомни, че трябва да завие надясно и да поеме по Виа Принчипе ди Белмонте. Едната ѝ половина представляваше пешеходна зона, оградена от двата края с кафената; това означаваше, че няма как да бъде проследен с кола.

Кафенетата бяха пълни, сякаш животът в града започваше след спускането на прохладния мрак. Улиците бяха препълнени, отвсякъде се чуваха смях и весела глъчка. Не можеше да види нито един човек, който да прилича на чужденец или турист. Това се отнасяше и за самия него, както бе облечен в този тъмен костюм. Кафенетата гъмжаха от мъже с тъмни костюми, бели ризи и вратовръзки.

Вървеше бавно заради жегата, стараеше се да не се оглежда и се опита да прогони всички мисли за Палермо и мафията. Замисли се за Карл, който изглеждаше напълно незаинтересован от мисията им, колкото и странно да бе това. Все пак ставаше дума за живота на техни сънародници в плен. Те седяха някъде тук наоколо, може би в самия град, а може би в селата около него, с качулки на главите и завързани ръце и всеки път щом чуеха приближаващи се стъпки, изпадаха в ужас, че е настъпил последният им час. Подобна неизвестност е същински ад.

Дали можеха да си говорят и ако можеха — за какво ли разговаряха? Зачуди се как той, Карл и Оке щяха да се опитат да запазят психиката си в подобна ситуация.

Вероятно щяха да си разказват спомени, да обсъждат световния ред, разгрома на Ирак, собствените си прогнози за развитието на Прибалтийските държави от преди две години, които се оказаха абсолютно точни. Или пък новите си очаквания, според които имаше опасност от гражданска война и поток от бежанци през Балтийско море.

А може би разговорите им щяха да са далеч по-лични. Може би щяха да се въртят около семействата и любовта; нещо в поведението на Карл подсказваше, че в момента никак не му е лесно и едва ли е щастлив. Може би затова не проявяваше никакъв ентусиазъм по отношение на мисията им. Освен това сигурно щяха да обсъдят в детайли бъдещето на Оке в организацията, работните задачи на двете нови момчета, които съвсем скоро щяха да се приберат вкъщи от Сан Диего.

Да, вероятно така щяха да се опитат да оцелеят психически. Те самите бяха подготвени, дори бяха упражнявали подобни ситуации. Но сега ставаше въпрос за двама обикновени шведски директори в компания. Дали не обмисляха възможност за бягство например?

Пътят на Юар от хотела до мястото на срещата приличаше на полукръг. Макар и да бе напълно сигурен за посоката и разстоянието, му се наложи да премине през няколко района, които не бяха успели да инспектират добре и които според картата представляваха жилищни квартали.

Те обаче се оказаха, меко казано, опасни. Той бе единственият мъж с вратовръзка и костюм и дори му се наложи да си облече сакото, за да не е прекалено лесна мишена. Над главата му имаше простори за пране, закрепени на къщите от двете страни на улицата, а тротоарите бяха изпълнени с купчини боклук, обкръжени от мухи и плъхове. Реши да се върне назад, но не успя да прецени правилно колко време ще му отнеме и се загуби в непознатия плашещ район. Имаше само едно предимство, така поне бе сигурен, че никой не го следи. Въпреки това се чувстваше като подвижна мишена за дебнещите крадци и се притесняваше, че ще му се наложи да се яви на вечерята със скъсани дрехи или петна кръв по ризата. Това едва ли би направило добро впечатление. Ускори ход, за да не може лесно да попадне в ръцете на тези, които успееха да го зърнат. Срещаше учудените погледи на хората, които се разминаваха с него по тъмните улици или гледаха през прозорците, но не можеше да си представи какво си мислят тези потенциални негови врагове за елегантно облечения минувач. Дали бе някой богаташ, който се е загубил, докато си търси проститутка, или пък е толкова опасен, че няма от какво да се бои? Последното бе по-вероятно. Каквато и да бе истината, страхът в този миг бе най-големият му враг, трябваше да се движи самоуверено и решително, за да убие всякакво желание у малцината мъже, които срещаше, да го нападнат.

Когато един мотопед го приближи в гръб, той бързо се хвърли встрани и се завъртя. Бяха две млади момчета. Те намалиха притеснено скоростта, но той погледна водача в очите и успя да го успокои с поглед, защото младежът отново настъпи газта. След малко се озова на една доста оживена улица, съвсем близо до мястото, където очакваше да излезе, отново свали сакото си, забави ход, спря, извади носна кърпичка и избърса потта от лицето си.

Когато Карл приближи до мястото на срещата, оставаха само около трийсетина секунди до определения час, но не видя нито Юар, нито автомобил с 13 в регистрационния номер. Не си направи труда да се огледа, защото знаеше, че изпъква на фона на останалите минувачи. Все пак бе рус и се извисяваше с около една глава над тях.

Излезе на тротоара при стоянката на такситата точно в десет без единайсет. В същия миг към него се приближи едно „Алфа Ромео“ с тъмни стъкла и дискретни антени, които подсказваха, че в колата има и радио, и телефон. Автомобилът се изравни с него и той чу изщракването, с което шофьорът отключи всички четири врати. Карл рязко отвори тази пред него и започна да се качва, още преди автомобилът да е спрял напълно, а в следващата секунда Юар се пъхна на задната седалка от другата страна, сякаш се появи от нищото; сигурно бе чакал скрит при павилиона за вестници.

— Добър вечер, джентълмени — поздрави ги шофьорът весело на английски със силен италиански акцент. — За мен е удоволствие да ви приветствам на борда.

В следващия миг колата се устреми напред, а шофьорът включи радиото и очевидно информира другата страна, че доставката е на път.

— Доста е точен за италианец — констатира Юар.

— Внимавай с предразсъдъците — скастри го Карл на шега.

Пътуването им бе кратко. След няколко минути колата сви с ръмжене по улицата зад щаба на карабинерите. Металните врати зад тях веднага се затвориха. Дворът бе пълен с автомобили и войници с автоматични оръжия, имаха чувството, че се намират на бойното поле. А и на практика бе точно така. През годините бяха осъществени няколко атаки на висшестоящи офицери в момента когато пристигаха или напускаха щаба. Сякаш, като илюстрация на това, в този миг пристигна конвой с ескорт от мотори с включени сирени и сини светлини. Желязната порта се отвори, за да пропусне кортежа, и веднага след това отново се затвори. В мига, в който основният автомобил спря, двама въоръжени войници се спуснаха към него с автомати в ръце, огледаха се трескаво, измъкнаха лицето, което трябваше да охраняват, и светкавично го отведоха в сградата. Цялата операция приключи за около десетина секунди.

Карл и Юар бяха съпроводени до детектор за метал, където ги помолиха да оставят оръжията си. Отговорът им, че не са въоръжени, бе посрещнат с искрена изненада. След това ги качиха на втория етаж и ги поведоха по коридор, в който през десет метра имаше постове на въоръжени карабинери.

Помолиха ги да седнат и да изчакат пред една врата, която очевидно водеше към кабинета на началника. Двамата пооправиха дрехите си и си размениха няколко насмешливи погледа.

— Чудя се дали изобщо е възможно човек да се храни на спокойствие тук — пошегува се Юар, а Карл поклати глава в знак на съгласие и се усмихна.

След това голямата врата се отвори и отвътре излезе висшестоящ офицер като изваден от оперета. Униформата му беше в перфектен вид, носеше черни панталони с широки червени кантове, блестящи украшения, монокъл и цигара с дълго цигаре.

— Скъпи гости, аз съм полковник Густаво да Пиемонте, за мен е голямо удоволствие, че ми оказвате честта да ми гостувате! — възкликна оперетният герой и разтвори ръце, сякаш искаше да ги прегърне и двамата наведнъж.

Те веднага се изправиха, Карл понечи да представи себе си и Юар, но го прекъснаха на мига. Домакинът им ги увери, че знае отлично кои са и че очаква с нетърпение приятната вечеря в тяхната компания, но че е най-добре първо да приключат с формалната страна на въпроса. След това ги покани в кабинета си, настани ги на двете кресла пред бюрото и одобрително ги заоглежда.

Кабинетът му бе доста голям, с две огромни карти — една на Сицилия и една на Палермо, които на места бяха покрити с безброй карфици с червени, зелени, сини и черни главички.

На едната стена се кипреше цяла колекция от награди, грамоти и купи от спортни състезания, а отсреща имаше три големи прозореца със зеленикаво бронирано стъкло.

Полковникът постави пред тях сребърна табакера, но и двамата отказаха. Тогава той помоли за позволение да запали, а те вежливо махнаха с ръце.

— Господа, намираме се в доста нестандартно положение, затова предлагам като за начало да се опитаме да разрешим няколко от чисто практическите ни проблеми — започна полковник Да Пиемонте, като се отпусна в кожения си стол, напомнящ трон.

— Сър — започна Карл колебливо, — ние, разбира се, се стремим единствено да работим в колкото може по-добро сътрудничество с вашите власти, но…

— Но същевременно не желаете да ви висим над главата — констатира полковникът и размаха ръце в смисъл: няма нужда да продължавате с това дълго дипломатично обяснение.

— Сър, едва ли можем по-добре да обобщим същността на нашето желание — отвърна Карл.

В погледа на полковника ясно се четеше, че направо копнее да избегне празните приказки.

— Добре — рече той и се облегна назад в скърцащия си трон. — Днес разговарях с Палата и те ме запознаха с предложенията си…

— Простете, че ви прекъсвам, сър — рече Карл. — Какво имате предвид под „Палата“?

— А, „Il Palazzo“, така го наричаме помежду си. Става дума за Рим. Не за самия град, разбира се… Мога да ви подскажа, че ние, карабинерите, сме подчинени на министерствата на вътрешните работи и на отбраната, следователно сме и полицаи, и военни. Та желанието на Палата е да ви помагаме, доколкото можем. Аз съм само един обикновен местен войник и не виждам никаква причина да задълбавам в това. Следователно, капитане, бих искал да ви помоля да ми споделите намеренията и желанията си.

Карл бе впечатлен от прямотата на полковника, очевидно си бе направил неверни изводи от първоначалното му театралничене.

— Бих могъл да обобщя намеренията ни по следния начин — отвърна той веднага и замълча за миг. — Основната ни цел е да успеем чрез преговори да, освободим двамата ни сънародници. Готови сме да ги разменим срещу откуп. Освен това ще се опитаме да установим мотивите за престъпния акт, тъй като става дума за високотехнологично оръжие. Разбира се, възнамеряваме накрая да споделим получената информация с италианските власти. Предполагам, че ще работим основно с вас.

— Да, да — нетърпеливо махна с ръка полковникът. ~ С това можем да приключим с взаимните учтивости. Както сами знаете, вие сте задължени да ни представите нужната информация от законова гледна точка, за да можем да си затворим очите за контактите ви с организираната престъпност.

— Да, сър, това ни е известно.

— Чудесно, следователно можем да считаме тази глава за затворена. Бих искал обаче да ви попитам нещо. Аз не съм флотски офицер, но бихте ли могли да ми обясните поне отгоре-отгоре за какви точно оръжия става въпрос?

— Говорим за въоръжение на четири фрегати, поръчано от италианската флота. Най-просто казано, тези четири фрегати биха могли без особен проблем да унищожат флотилиите и на САЩ, и на Япония в Тихия океан, ако ги бяха срещнали в края на Втората световна война.

— Интересно. Да, определено говорим за високотехнологично оръжие.

— Без съмнение.

— От мафията биха ли могли да го използват?

— Без проблем, ако се сдобият с обучени хора. Аз самият смятам, че е далеч по-трудно да закупят самото оръжие.

— Ако тази стока бе доставена в Ирак преди разгрома му, дали щеше да повлияе на развитието на конфликта?

— Едва ли. Поне не и на изхода от войната. Но благодарение на момента на изненадата, в точното време на точното място и с малко късмет, вероятно около 5000 американци щяха да се разделят с живота си.

Полковникът се изправи с лист хартия в ръка, прочете напечатаното на него още веднъж, протегна се и обиколи стаята два пъти с ръце на гърба. Бе очевидно, че това е поредният му театрален номер. Карл и Юар влязоха в ролята на учтива публика и го наблюдаваха, без да продумат.

— Хм, би трябвало отдавна да им е ясно, че Ирак вече не би могъл да довърши сделката — констатира полковникът, като спря пред един от големите прозорци с гръб към външния свят и ръце на кръста, сякаш искаше да предизвика съдбата или да провери качеството на бронираното стъкло, или просто да шокира гостите си, които определено останаха поразени от тази му постъпка.

— И ние стигнахме до този извод… Простете, полковник, но наистина ли смятате да останете там — рече Карл, като в същия миг осъзна, че полковникът целеше да чуе точно този въпрос.

— Предпочитам да ме застрелят тук, отколкото в дома на любовницата ми, както се случи с покойния ми предшественик — разсмя се полковникът. — Та какво казвахте?

— Мда — продължи Карл. — И ние стигнахме до този извод. На всички им е известно, че Багдад вече не е потенциален купувач. Смятаме, че мафиотите са решили да импровизират и да изтъргуват живота на двама шведски директори, след като не можеха да търгуват с шведско оръжие.

— Не знам дали мога да се съглася с вас — рече полковникът, бързо се върна на бюрото и сложи длан върху картата на Сицилия. — Това — рече той, като описа кръг — е районът на корлеонците, най-силната мафиотска фамилия с център селцето Корлеоне. Нищо не се знае, може да ви се наложи да го посетите по-рано от очакваното. Това е Палермо. Тук действат още дванайсет мафиотски фамилии, но само три биха посмели да сключват сделки от подобно естество в Рим или Милано. Тук на крайбрежието виждате Кастеламаре, където съвсем скоро се засели един гангстер от Ню Йорк. Всяка от тези фамилии прави годишен оборот от няколко милиарда лири благодарение на различни сделки. Какво ни говори това? Какво ни говори това, млади момко? Капитан Лундевало, нали?

— Изводът е ясен и доста притеснителен — отвърна Юар светкавично, сякаш изобщо не се изненада, че полковникът реши да го заговори така изведнъж. — За какво му е на някой мафиотски клан да застраши сделките си с подобно мижаво отвличане, което би му донесло не повече от няколко милиона лири?

Лицето на полковника засия, той направи няколко крачки напред към Юар, наведе се и внимателно го огледа от глава до пети. След това се обърна към Карл.

— Спътникът ви е много умен млад мъж, капитане — разсмя се той. — Наистина е изключително надарен. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че вторият пункт от нашата договорка, който засяга събирането и предоставянето на информация за същината на престъпния замисъл, е изключително важен и сериозен. Наистина искаме да знаем. Наистина сме любопитни и от сърце ви желаем късмет при търсенето на информация. Какъв е обаче нашият тактически проблем? — Полковникът направи пауза, за да засили въздействието на риторичния си въпрос, след което с няколко големи крачки се върна при прозореца, зае същата стойка, както първия път, и посочи Юар: — Капитане, какъв е основният ни тактически проблем?

— Как да поддържаме връзка. Комуникациите. Наблюдението — отвърна Юар, а отговорът му отново бе посрещнат с възхищение.

Полковникът се върна при кожения си фотьойл, потъна в него и изпъна крака, след което внезапно се обърна към Карл:

— Много, ама много надарен млад мъж. Какво мислите вие по проблема, коменданте?

— Че не би трябвало да ни следите, защото това ще затрудни контактите ни с врага. Че трябва да можем да се свързваме с вас по телефона по всяко време на денонощието. Забелязах, че доста коли в града имат антени, и предлагам да се възползваме от тази възможност, със или без кодиращо устройство, в зависимост от обстоятелствата и подготовката на врага. Ще се свържем с вас след приключването на сделката, освен ако не стане нещо неочаквано.

— Това може да означава доста дълъг период без връзка.

— Да.

— Недостатъците са очевидни. Какви според вас са предимствата на подобна уговорка?

— Ако ме извините, сър, всичко е много просто. Ако сме успели да осъществим размяната и да спасим живота на сънародниците ни срещу определен откуп, преди да се срещнем с вас, то и ние, и вие ще сме далеч по-спокойни. Ако обаче сме изправени пред ситуация, при която се наложи да нарушим италианските закони, то всичко би станало далеч по-сложно за вас, сър, или поне за… полицейската ви половина.

Полковникът ококори очи и се вгледа в Карл с изпълнен с възхищение поглед, след това се изправи и потри ръце.

— Господа, трябва да ви кажа, че съм доста гладен. Коменданте, трябва да ви призная, че сте изключително тактичен. Аз обаче съм практичен мъж и мисля, че се разбрахме. Ако възнамерявате да ми споделите как смятате да нарушите закона, то трябва така да завоалирате думите се, че нищо да не разбера, или пък просто да не успея да ви чуя. Как смятате да организирате самата размяна?

Полковникът махна с ръка, натисна един звънец и изстреля набързо някаква заповед на появилия се светкавично на вратата кадет, сетне даде знак на Карл да продължи.

— Както обикновено, сър, без каквито и да било особености. Смятаме да огледаме околността и да открием някое открито поле, където да се появим с коли. Ние ще носим парите, те ще водят заложниците.

— Тогава трябва да сте въоръжени.

— Разбира се. Тогава и единствено тогава. Ако се стигне дотам, ще се въоръжим. Но за момента ще изчакаме.

— Разумно, много разумно. Смятате ли да поискате помощта ни по отношение на тази малка техническа подробност? Господа, насам.

Две плъзгащи се врати в далечния край на кабинета се отвориха и пред погледа им се откри стая със сервирана маса. Полковникът така се ентусиазира, че ги изпревари, но в същия миг се осъзна и позволи на гостите си да влязат първи. Покани ги с енергични жестове да се настанят от двете страни на масата, а той самият седна откъм късия ѝ край и веднага нагласи салфетката под брадичката си. Масата бе претрупана с храна.

— Та докъде бяхме стигнали? — попита полковникът, след като напълниха чиниите си с маринован октопод, сладко от артишок, патладжан на скара, парчета палмова кора в оцет, гъби в доматен сос, салата с орехи и още пет-шест предястия. — А, да. Разговаряхме за някои практически детайли по отношение на по-късните етапи на нашата противозаконна дейност. Тоест оръжията. Какво мислите по този въпрос?

— Ами… — започна Карл и за миг се разсея, защото изпусна една костилка от маслина на пода. Някакъв кадет се впусна напред, вдигна я с помощта на малка лопатка ѝ метла с дълга дръжка. — Разполагаме с документ, разрешително… Съжалявам, че не говоря италиански.

Карл подаде на полковника сгънатия лист, който извади от портфейла си. Той го разгледа внимателно и избухна в напълно искрен и сърдечен смях.

— Ах! Il Palazzo. Не е ли прекрасна нашата родина. Господа, предполагам, че очаквате от мен да ви преведа съдържанието му.

Той погледна триумфално и щастливо гостите си, като същевременно хапна няколко резена тиквички в доматен сос. Карл и Юар се бяха втренчили неразбиращо в него. Личеше си как се опитват да прикрият любопитството си, като същевременно внимават да не се провинят с някоя невъзпитана постъпка.

— Това е същински литературен бисер, господа. Кажете ми сега, не е ли чудесно, че най-накрая можете да се нахраните? Предполагам, че там, на Северния, полюс вечерята бива сервирана далеч по-рано. Надявам се, не сте яли, преди да дойдете. Та докъде бяхме стигнали? А, да!

Той вдигна показалеца си и издекламира съдържанието на документа, сякаш четеше стихове.

— Някакъв неизвестен за мен генерал, но вероятно изключително уважаван, и за всеки случай и министърът на отбраната са сътворили следния текст: „Господин капитан граф Карл Хамилтън и сътрудникът му получават позволение да носят оръжие за лична защита 11,111 при обстоятелства, позволени от закона или наложени от ситуацията.“ Следват подписите и така нататък. Желаят ли господа офицерите да получат превод на този текст?

Полковникът се огледа триумфално, а шведските му гости, разбира се, можаха само да кимнат с пълна уста.

— Та така — продължи полковникът весело, като сгъна листа с едно елегантно движение и го подаде на Карл. — Това на практика означава, че тези шпиони имат позволението на държавата да се въоръжат както намерят за добре и да убият когото решат, стига да е мафиот. Хе-хе. Явно доста ви харесват в Палата, господин коменданте. Тук пише, че сте и граф, наистина ли ни е оказана такава висока чест?

— Да, вярно е — промърмори Карл смутено. — Човек не си избира родителите. Ако се наложи да пристъпим към оперативната част на нашата мисия, или ще се снабдим сами и вие ще помогнете да минем безпроблемно през граничния контрол на летището, или пък ще ни заемете от вашите оръжия.

— Това зависи от вас. Що се отнася до евентуални контакти, ще получите актуалните ми номера в службата, вкъщи и в така наречения ми „втори“ дом, така че да можете да се свържете с мен по всяко време. Господа! Нека да оставим мрачните разговори по работа настрана. Дайте вместо това да обсъдим проблемите на демокрацията от сицилианска гледна точка!

Проблемите на демокрацията от сицилианска гледна точка се оказаха доста екзотична тема за разговор за един швед. От една страна, демокрацията не можеше да толерира организираната престъпност, която застрашаваше държавната власт в почти всички сфери на живота, с изключение на отбраната. От друга страна обаче, демокрацията трябваше да покаже надмощието си в борбата с тази организирана престъпност. Това напомняше на режима на управление на Саддам Хюсеин и други подобни диктатори от Третия свят. Правилно ли е да ги бомбардираш с демокрация? Дали населението на Ирак днес е готово да признае надмощието на западната форма на управление?

Разбира се, че не. Но ако човек трансформира целта си, така че да покаже, че всъщност се стреми към повече икономическа и военна власт на западната система, пускането на унищожителни бомби се превръща в далеч по-ефективен инструмент, нали?

Шведските гости кимаха в знак на съгласие — повече от удивление, отколкото от учтивост. През това време кадетите отнесоха остатъците от храната, която в родината им би стигнала за цяла вечеря, но тук представляваше единствено предястието, и им поднесоха първата порция спагети и гарафи с червено вино. Карл се развесели.

След малко домакинът им продължи, като за разлика от гостите си успяваше да яде спагетите с космическа бързина, без това да му пречи да говори.

— Трябва да отбележа, че човекът, преборил се най-ефективно с мафията, е Бенито Мусолини. Методите му не се отличаваха с интелектуална извисеност. Накратко казано, тактиката му се състоеше от три стъпки. Първо — разполагането на големи военни формирования в Сицилия, второ — арестуването на всички, които приличат на мафиоти, и, трето — измъчването им. Най-популярният метод в последния етап бе тъй нареченият „1а cassetta“ — докато умрат или признаят.

В резултат на това заваля дъжд от признания. Те от своя страна доведоха до нова вълна от арести и след известно време мафията се укроти. Дотук добре. Що се отнася до чисто оперативната страна на проблема.

Както ви е известно обаче, Бенито Мусолини загуби властта поради причини, засягащи най-вече външната политика, при което демокрацията и най-вече западната демокрация, а още по-точно американската демокрация получи доста голяма популярност в Сицилия. Когато американците стъпиха тук, веднага влязоха в сътрудничество с мафиотите, които се превърнаха в техни шпиони и водачи. Само за няколко месеца американските окупатори назначиха хора на мафията за кметове на повече от половината малки и по-големи градове на Сицилия. Англичаните, които разположиха силите си в северната част на острова, избраха да не се доверят на мафиотите и операциите им се превърнаха в истински ад, защото навсякъде срещаха съпротива. Какъв е следователно е проблемът на демокрацията?

Този внезапен въпрос получи отговор едва след няколко секунди, когато Юар, който за момента се справяше доста по-добре със спагетите от Карл, отговори, че проблемът се корени в правната система и в стремежа на управляващите да спечелят битката както намерят за добре, водени от собствените си правила, които биват наложени на цялото общество.

Отговорът му бе посрещнат от искрено възхищение и похвали. — Точно така! Ако държавата решеше, че проблемът с мафията може най-лесно да бъде изкоренен с помощта на оръжията, то една по-ефективна организация на армията и бойно превъзходство бързо биха ѝ донесли победата. Но дали подобна победа бе желана? Не и не. В действителност Мусолини предоставяше най-добрия отговор на този въпрос. Въпреки ентусиазма, с който посрещнаха демокрацията, мафиотите и до днес контролират изхода от изборите в Сицилия и на всички им е ясно, че островът завинаги ще остане под влиянието на християндемократите. Как да постъпят в такъв случай?

Този път полковникът отправи въпроса си към Карл, сякаш вече бе изгубил всякакъв интерес към Юар. Карл бе спасен от безизходната ситуация от кадетите, които изнесоха остатъците от спагетите и сервираха следващото ястие, което се оказа „involtini siciliana“, панирано телешко шишче с чушки и лук. В следващия миг домакинът им се впусна във водопад от хвалебствия по отношение на гозбата, а на масата бе поднесено ново вино. Благодарение на това Карл успя да получи необходимото време за размисъл.

Та какво трябваше да направят?

Карл започна внимателно, изразявайки съгласието си, че публичен разстрел едва ли бе най-добрият вариант в този случай. Може би трябваше да изградят една дългосрочна стратегия? Например като насочат вниманието си към приходите на организираната престъпност и разклатят основите на финансовата им империя?

Полковникът така се разсмя, че покривката пред него се покри с големи петна от вино.

Да, това бе напълно вярно. Ако господата се чудеха защо говореше английски толкова добре, отговорът бе съвсем прост. В продължение на шест години бе работил в Ню Йорк като връзка между Агенцията за борба с наркотиците, ФБР и съответните италиански власти.

Мафията се издържаше от хероин. Суровият материал идваше под формата на морфин от Турция, Либия, със или без война, Афганистан и Златния триъгълник. Голяма част от този материал се обработваше още тук, в Сицилия, в собствени лаборатории, след което биваше изпращан в Марсилия и САЩ. Какво бе решението на този проблем?

Този път въпросът бе към Юар, който отговори, че в такъв случай трябва да бъде поставено началото на постоянна операция за търсене и унищожаване на лабораториите.

Този на пръв поглед съвсем логичен отговор от страна на Юар отново развесели домакина им. Проблемът бе следният. Имаше два варианта. Можеха да изпратят сто хиляди или повече служители, които да претърсят Сицилия от край до край.

Политиците от Палата обаче, поради ред благопристойни и недотам благопристойни причини, никога нямаше да се съгласят на подобен вариант.

Вторият начин бе да използват обичайните полицейски методи и постепенно да открият всички места, а след това да нанесат удар.

Подобен подход постига успехи понякога, но за съжаление най-често води до провал. Организирането на подобни мащабни операции винаги бива издавано от къртици или корумпирани служители.

Изводът бе прост. Демокрацията не може да победи. И тъй като никой не искаше да бъде управляван от фашистки режим, им оставаше единствено да умрат, изпълнявайки служебните си задължения, и дотогава да се опитват да си вършат добре работата.

След поднасянето на третото основно ястие разговорът се завъртя около по-лични и еротични теми.

* * *

Прибраха се късно, доста притеснени, че им се наложи да извървят пеша, и то със замаяни от алкохола глави, последните метри от празната и слабо осветена странична уличка, където ги остави алфа ромеото, до хотел „Виа Рома“. Не можеха да отрекат, че бяха попрекалили с алкохола дори и от гледна точка на закона, поне в Швеция нямаше да си позволят да шофират в подобно състояние. Намираха се в стадия, на който повечето хора се чувстват по-бодри, по-бързи, по-интелигентни и по-силни от обикновено, като същевременно знаеха, че има голяма опасност отново да се сблъскат с нощния живот на Палермо именно сега, когато изглеждаха трезви, но бяха доста замаяни. Можеха например да убият следващата двойка крадци поради липса на добра преценка и контрол.

Все още нищо не бе откраднато от стаите им, а и очевидно не бяха ги претърсвали. Съвсем скоро и двамата спяха дълбоко и спокойно.

На закуска бяха мълчаливи и замислени. Тя се състоеше от кафе, което можеха да си налеят сами от един смайващо огромен съд във вече позанемарената столова. По това време на денонощието въпросната столова не навяваше на мисли за провежданите там срещи на високо мафиотско равнище. Опитаха да се пошегуват по този въпрос, но мрачната обстановка не беше в унисон с фантазиите им за онези отминали времена.

До съда с кафето имаше още един, също толкова голям, пълен със сварено прясно мляко, а до тях стоеше маса с нещо, което им приличаше на някакво печиво. Малко по-надалеч имаше още една маса с две големи кани със сок — оранжев, вероятно от портокал, и жълт, който се оказа от грейпфрут.

Бяха решили да се разходят наоколо с колата точно както направиха вчера пеша, да обиколят района около хотела, като всеки следващ път покриват все по-голям радиус. Не можеха просто да си седят по стаите и да чакат вест. До това заключение стигнаха по време на тази за щастие лека закуска. Все още се чувстваха сити от нощния пир в полицейския участък.

Когато оставиха ключовете от стаите си на рецепцията, им върнаха паспортите. Бяха ги задържали за представяне в полицията. Заедно с тях получиха и по едно съобщение с напълно еднакво съдържание, както и пакет.

Пакетът очевидно бе от полковника, тъй като съдържаше портативен телефон и бележка с номерата, на които могат да го открият през различните части на денонощието.

Съобщенията бяха кратки. Съдържаха единствено информацията за време и място на среща. Кастеламаре дел Голфо, в два часа.

Излязоха при колата си и откриха, че едно от страничните стъкла е счупено и радиото липсва.

Картите им обаче все още лежаха на пода пред предната седалка. Установиха, че Кастеламаре е доста голям град, няколко мили по-надолу по крайбрежието в западна посока.

— Да имаш някакви предложения? — уморено въздъхна Карл, загледан в гнездото на липсващия радиокасетофон. Бе взел няколко касети.

— Първо ще минем през полицията и ще съобщим за кражбата, след това ще се върнем на летището и ще сменим колата. Кастеламаре, или както там се казва въпросното място, е в същата посока.

Върнаха се в хотела, за да попитат къде се намира най-близкият полицейски участък, бързо бяха стигнали до заключението, че няма смисъл да безпокоят най-главния полицейски началник в Палермо и техен домакин с подобен проблем.

Рецепционистът, който говореше английски, не бе на смяна, затова им се наложи да изиграят крадци, които разбиват коли, докато опитваха да илюстрират жестовете си с лесноразбираеми изрази на английски, френски и в моменти на отчаяние — руски. Последното, което сториха, след като най-накрая успяха да обяснят за какво става въпрос, бе да посочат най-младият пиколо, след това колата си и накрая — с жестове да обяснят, че биха искали да ги придружи до полицията.

След няколко минути разгорещена дискусия, която очевидно бе предизвикана от погрешното впечатление, че несправедливо са обвинили пиколото за кражбата на радиото от колата, нещата най-накрая се изясниха, двамата извлякоха навън раздразнения младеж и го помолиха да им покаже пътя до полицията.

По някакви неясни причини в първия участък не можеха да поемат случая. Това важеше и за втория. Когато най-накрая пристигнаха в третия, който се намираше съвсем близо до мястото на нощното им пиршество, ги изпратиха до специалния отдел за ограбени чужденци, говорещи английски. Там бяха посрещнати от двама служители, мъж и жена, които говореха така, сякаш живееха в Ню Йорк, и цяла опашка от туристки, загубили дамските си чанти по обичайния за град Палермо начин — от младеж със скутер, в гръб.

Наложи им се да почакат няколко часа, тъй като въпросните чанти до една съдържаха паспорти, кредитни карти, пари в брой, билети за вкъщи. Попълването на докладите се усложняваше допълнително от факта, че пострадалите не знаеха номерата на паспортите и кредитните си карти.

— Дамските чанти трябва да бъда забранени — въздъхна Лундвал.

— Какво всъщност се има предвид под „мястото на срещата“, което е цял град? — попита Карл и се наведе напред със сключени между коленете ръце. До 14 часа имаше още доста време.

— Сега най-важното е да пристигнем навреме — отбеляза Юар раздразнено. В чакалнята влезе още една притежателка на дамска чанта. Тя се оказа толкова заможна, че очакваше да ѝ бъде позволено да пререди всички, макар и да не изрази желанието си. Наистина я оставиха да мине първа.

Когато дойде техният ред, всичко мина изключително бързо и лесно, а полицаят им довери, докато попълваше формуляра, че това е десетата жалба за подобен случай въпреки ранния час и, изглежда, днес ще постави рекорд — над 23 обира на автомобили само за една смяна. Приключиха само за няколко минути и съвсем скоро отново се озоваха в трафика. За съжаление климатикът им не работеше заради счупеното стъкло и само след миг плувнаха в пот, а купето се изпълни с мирис на изгорели газове и стопен асфалт.

Оставиха пиколото при хотела, пъхнаха в ръката му една банкнота, чиято стойност очевидно се оказа доста голяма, ако се съдеше по учудено-щастливото му изражение. Все още им бе трудно да се оправят с всички тия нули на банкнотите.

По предложение на Юар продължиха на север към летището, но този път минаха по малките пътища през селата, вместо да тръгнат по магистралата и крайбрежието.

Този маршрут обаче, който според картата бе лесен за следване пряк път, се оказа същински лабиринт. Селцата бяха разположени близо едно до друго с изгорели кафяви ниви помежду им. Освен това всички пътища минаваха през центровете на населените места, където се оказваха приклещени в пъплеща, понякога дори неподвижна колона автомобили без каквато и да било възможност за маневриране. Освен това непрекъснато бъркаха пътя, тъй като напълно нелогичните пътни табели или насочваха пътниците към най-близкото селце, което липсваше на картата, или пък им показваха приблизителната посока на движение, като ги информираха за името на някакъв далечен град. Карл шофираше с все по-изопнати нерви. Юар подхождаше към положението с далеч по-голям ентусиазъм и от време на време му дръпваше по някоя кратка лекция за градчетата или селцата, през които минаваха или които според пътните табели трябваше да се намират някъде наблизо. Пейзажът бе планински; при някой завой успяваха да зърнат в далечината морето.

Торета бе съвсем малко селце с една-единствена, блокирана от коли главна улица с две редици закрити с капаци прозорци отстрани. Според Юар карабинерите направили някои доста забележителни открития по време на голямата операция преди години. Оказало се, че зад затворените капаци се криели или напълно празни домове, или невероятно луксозни жилища, със златни кранове в банята, карарски мрамор, оригинални персийски килими и произведения на изкуството за милиони. Станало ясно, че мафиотите вежливо, но категорично помолили семействата от града, които не принадлежали към редиците им, да го напуснат, и никой не се опитал да протестира. Останалата част от жителите, най-вече жените, участвали дейно в контрабандата на хероин до Ню Йорк. Всяка имала специално ушит колан, който да носи под роклята, за около десет килограма наркотик. За да излъжат граничарските кучета на летище Кенеди, се поливали с невероятно количество парфюм. Всичко вървяло добре, докато една не прекалила дотолкова, че ароматът на парфюма ѝ се носел на около десет метра около нея.

Около стотина жени посещаваха три или четири пъти годишно роднините си в Ню Йорк. Всеки път внасяха по около шест килограма чист хероин. Човек лесно можеше да си представи за какви количества става въпрос. Те самите получаваха като отплата една седмица престой в Ню Йорк и около 50 000 шведски крони, няколко милиона италиански лири. След всяко пътуване.

Монтелепре и Партинико бяха селца, свързани с последния голям бандит Джилиано, влязъл в конфликт с мафията и станал жертва на предатели.

Най-накрая Карл откри зелен пътен знак, който насочваше към магистралата, зави решително, като сложи край на малката им екскурзия, и натисна газта. Съвсем скоро двамата усетиха прохладата от свистящия през счупения прозорец вятър.

Когато пристигнаха на летището, откриха, че служителят от фирмата за отдаване на коли под наем се кани да излезе в обедна почивка. Не се очакваха никакви самолети по време на обичайния за Сицилия тричасов обяд, така че едва успяха да сменят колата. И тук подобни обири на коли явно се смятаха за нещо съвсем нормално и веднага щом представиха формуляра от полицията и регистрираха кредитната карта на Карл за втори път, пред тях се появи ново „Алфа Ромео“. Посъветваха ги да опитат да открият гараж, ако са отседнали в центъра на Палермо, иначе щели да си създадат излишни проблеми, сменяйки постоянно колите.

Закъсняваха, или поне така им струваше, защото досега бяха изминали само около шест сантиметра от фиксираното на картата разстояние между Палермо и желаната дестинация, а до Кастеламаре им оставаха още два пъти по толкова. Макар и тези дванайсет сантиметра да се равняваха само на няколко мили, а до два часа да оставаха трийсет минути, Карл натисна педала на газта веднага щом стъпиха на магистралата.

Високата скорост ги отличаваше от останалите участници в трафика, благодарение на което почти веднага откриха, че ги следят.

— Обади се на полковника и го попитай какво, по дяволите, е това. Телефонът е на задната седалка — рече Карл и ускори още повече, като същевременно се смееше леко на нещастните опити на преследвачите да не ги изпускат и в същото време да останат незабелязани. За целта от време на време им се налагаше да преминат в лявото платно, за да не попаднат в огледалото за обратно виждане. Колата на шведите летеше с двеста километра в час, а пътят не бе особено натоварен. Опашката им започна да изостава.

— Очевидно не бяха от Пътна полиция — констатира Юар в огледало за обратно виждане. През това време от телефонната слушалка се изля неразбираем поток от италиански думи, благодарение на който успя да констатира, че полковникът не може да се обади на първия посочен номер. Пробва на домашния. Там му вдигна една жена, която очевидно му съобщи, че и тук го няма.

— Нали не може да е у любовницата си по време на обедната почивка? — промърмори Юар и избра третия номер.

— По-разумно е, отколкото да се отбива там вечер — отбеляза Карл, като същевременно излезе от магистралата, тъй като преследвачите вече се бяха изгубили.

— Ти да не говориш от собствен опит? — попита Юар изумено, докато набираше номера.

— Какви се тези неприлични въпроси?! — изсъска Карл, намали скоростта, спря колата на банкета и грабна телефона от ръцете на Юар.

— Прего. Полковник. Комендантът е! — изрева той в слушалката по-скоро от смущение, отколкото от вълнение. Жената, изглежда, му отвърна да изчака и само след няколко секунди, сякаш телефонът ѝ си намираше до леглото, полковник Да Пиемонте извика задъхано и агресивно: „Пронто!“

Карл се извини, обясни за какво става въпрос и веднага бе уверен, че преследвачите не са полицаи и че италианските власти в никакъв случай не са нарушили споразумението им. Когато полковникът го попита на свой ред какво се случва и къде се намират в момента, Карл прекъсна разговора и се протегна към картата.

— Не, не е била полицията. Ако следваме този жълт път, може би ще успеем да стигнем навреме — констатира той и спокойно запали колата. — Видя ли що за автомобил беше и някоя цифра от регистрационния номер например?

Юар поклати глава. Знаеше единствено, че колата на преследвачите им беше тъмносиня, че не бе „Алфа Ромео“, тъй като имаше големи кръгли предни фарове.

Озоваха се в някакво селце на име Белстрате, прилично на курорт, и разгърнаха картата.

— Ще успеем — рече Юар.

— Кажи ми, по дяволите, че не са ни следили през цялото време през всичките тези села?

Въпросът на Карл бе риторичен. Отговорът бе кристално ясен.

— Не — отвърна Юар. — Сигурно са тръгнали от летището. Но как са ни открили там?

— Кражбата — констатира Карл. — Знаели са, че трябва да сменим колата.

— Ами ако бяхме решили изобщо да не я сменяме или да изчакаме до утре!

— И да обикаляме наоколо с неработещ климатик в тази жега?

— Добре, но все пак можехме да сменим колата в който и да било офис на „Авис“ тук. Нали?

— Да, но защо да не се отбием в този, който ни е по път, както и сторихме?

Карл спря колата и се замисли.

— Изключих ли мотора, когато спряхме да се обадим. Не, нали?

Думите му прозвучаха по-скоро като констатация, отколкото като въпрос. Юар поклати глава.

— Добре — рече Карл и затърси ръчката за отваряне на багажника и капака на автомобила. — Знаеш какво трябва да направим сега.

Те излязоха от колата и внимателно я огледаха. Към стартера нямаше прикрепен механизъм, багажникът беше празен, не откриха нищо съмнително и в долната част на автомобила.

— Какво, по дяволите, става тук? Няма как да разрежем седалките, за да търсим наркотици — рече Юар.

Известно време поседяха смълчани, като се опитваха да намерят някакво обяснение.

Изведнъж Юар протегна инстинктивно ръка напред и отвори жабката. Вътре лежеше черен пистолет. Той го хвана с малкото си пръстче като с кука и го вдигна с усмивка.

— „Берета 92“, очевидно са запознати поне с твоите предпочитания — ухили се.

— Майната им на отпечатъците! Разглоби го, но не в колата — нареди Карл.

Юар отвори вратата и известно време си игра с пистолета. След това затвори отново вратата си и хвърли оръжието обратно в жабката.

— Нещо интересно? — попита Карл.

— Нищо. Петнайсет патрона в пълнителя, един в цевта. Италиански военни муниции, ако се съди по маркировката. Серийният номер все още се вижда. Предпазителят бе вдигнат.

Карл натисна скоростния лост и потегли внимателно. Като се има предвид как бе карал допреди минути, действията му в момента изглеждаха напълно нерационални.

— Да не би да си мислиш за онези специфични бомби, които избухват при определени обороти на двигателя — усмихна се Юар. — Тях вече ги проверихме.

Карл поклати глава с усмивка. Вярно бе. Погледна часовника. Трябваше да стигнат точно навреме.

— За момента ще забравим за пистолета. С кого според теб ще се видим в Кастеламаре и къде? — попита Карл спокойно. Ако мафията искаше да преговарят, нямаше смисъл да им създава проблеми още преди да се срещнат.

— Ще влезем в града бавно точно в два часа. Ако нищо не се случи, ще се насочим към центъра, ще паркираме, ще слезем от колата и ще чакаме — предложи Юар.

Карл кимна. Това, изглежда, бе единственият възможен план.

— Този път обаче ще трябва да изключиш двигателя — разсмя се Юар след малко.

— Защо? — изръмжа Карл с престорено възмущение.

— Да не би да искаш да литнеш десет метра напред?

— Едва ли. Не мисля, че са правили нещо по колата — констатира Юар.

Наложи им се да почакат малко при един прелез, благодарение на което се заизкачваха към Кастеламаре дел Голфо точно в уречения час. На върха на възвишението имаше две табели. Едната сочеше към град Трапани на 8 километра в посока към крайбрежието, а другата — към центъра. Карл, разбира се, избра пътя, който водеше в Кастеламаре. Той ги поведе надолу и само след миг обикаляха из уличките на градчето.

Скоро отново се озоваха в задръстване и се придвижваха с по няколко метра напред. Непрекъснато се оглеждаха, като при това се опитваха да не се набиват на очи.

Карл сви в една пресечка, която щеше да ги отведе към пристанището. Пътят не бе толкова натоварен и след няколко минути се озоваха край водата. Откриха паркинг до един кей и спряха до автомобила на голямо семейство туристи, които се канеха да излязат.

Карл хвана ключа, погледна Юар в очите и му намигна многозначително, преди да загаси мотора. „Алфа Ромео“-то притихна с уморена въздишка под лъчите на палещото слънце.

— Какво ти казах? — рече Юар и отвори вратата си.

Двамата слязоха от колата и за пореден път се стъписаха от невероятната жега, подпряха се на автомобила и започнаха да се оглеждат. Опитваха се да запомнят всичко, което виждаха.

Намираха се в капан. На дъното на една котловина. Изобщо не им бе трудно да го констатират.

Пристанището бе разположено насред овален залив с меки контури, пресечен през средата от изкуствен нос, вероятно изграден за военни цели. Той бе покрит с високи сгради и квадратни кули, по склона над тях бяха накацали къщички. Край дългите кейове почиваха огромен брой яхти, най-вероятно собственост на туристи и мореплаватели.

Двамата бяха заобиколени от залива от една страна и от разположени в полукръг къщи с поне двеста прозореца, скрити зад простори с пране или капаци. Разстоянието до тях не бе повече от сто метра.

— Страшно място избрахме — засмя се Карл, прочел мислите на Юар.

— Дааа — съгласи се другарят му. — Тук представляваме лесна мишена, но да се надяваме, че си прав, че искат единствено да разговарят с нас. Все пак все още сме живи.

Огледаха туристите по лодките. Почти всички бяха италианци. Навсякъде се виждаха единствено италиански знамена — и по платноходките, и по моторните яхти, каквито обикновено притежават богатите европейци или американци.

В този миг забелязаха тъмносинята кола, която бавно се приближаваше към тях. Беше фиат крома. Двамата мъже на предните седалки носеха тъмни очила и тъмни костюми. Те, разбира се, паркираха до автомобила на Карл и Юар и слязоха от колата. Двамата шведи установиха, че домакините им изглеждат като типични мафиоти, или поне както човек можеше да очаква, ако бе гледал някои игрални филми за тях.

Със сигурност бяха единствените мъже с тъмни костюми и вратовръзки в околността. Освен това хората наоколо веднага реагираха на появата им, сякаш през телата им мина ток. Нямаше никакво съмнение.

Двамата мъже тръгнаха бавно и демонстративно към Карл и Юар, които изчакваха, скръстили ръце на гърдите, без да имат намерение дори да се поизправят.

Когато мафиотите се приближиха на около метър, спряха и за миг останаха неподвижни, за да ги сплашат или пък за да покажат, че точно с тях имат среща. Бяха около 25–30 годишни. И двамата бяха гладко избръснати и ухаеха на одеколон.

— Добре дошли в Кастеламаре дел Голфо — поздрави единият, който стоеше около десет сантиметра по-напред. Свали очилата си, погледна Карл и му подаде ръка. — Казвам се Джулио. Спокойно можете да се обръщате така към мен, г-н Хамилтън.

Когато си стиснаха ръцете, стана ясно, че мъжът с името Джулио определено не бе въоръжен с прост пистолет.

Карл предположи, че оръжието му е малък картечен пистолет „Берета“ или „Узи“.

— Наричайте ме г-н Хамилтън. Това е сътрудникът ми г-н Лундевало — отвърна Карл с едва доловима усмивка, развеселен от опита си да провокира Юар.

— Явно сте доста добър шофьор, г-н Хамилтън — продължи Джулио. — Това е моят помощник, Роберто.

— Чудесно — рече Карл, без да промени стойката си. — Какво следва оттук нататък?

— Трябва да отидем до едно място. Не е много далеч. Ще вземем вашата кола — отвърна Джулио спокойно и отвори задната врата на „Алфа Ромео“-то.

Карл заобиколи колата и седна отпред на мястото на шофьора, без да каже дума. Юар последва примера му и със същата самоувереност се настани отзад до въоръжения с картечен пистолет Джулио. Мъжът на име Роберто за миг изглеждаше доста объркан, но след това осъзна, че има само още едно свободно място.

— Добре. Изглежда, владеете отлично английски. Къде отиваме? — попита Карл и даде на заден.

— Ако си роден в Бруклин, трябва поне малко от малко да можеш да приказваш — отвърна Джулио с усмивка. — Карай по същия път, по който дойдохте, а след това тръгни в посока към Трапани.

Карл последва инструкциите му. Наложи им се доста време да поседят в задръстването от пълни с туристи коли, които се опитваха да излязат от града.

— Обяд е, затова има толкова голям трафик — обясни им Джулио. Тонът му бе учтив и неутрален.

Карл стигна до извода, че в момента си имаха работа с обикновени служители и следователно няма смисъл да се опитва да преговаря още сега. Очевадно бяха на път към някого от босовете.

Когато излязоха от града, пътят се устреми нагоре и след малко се озоваха на едно полупразно шосе, което напомняше на пътищата по склонове на Ривиерата. Кастеламаре заприлича на приказен град далеч, далеч под тях.

— Тази скорост нормална ли е? — попита Карл след малко. — Бързаме ли, възможно ли е да ни следят?

— Не, така е много добре — отвърна Джулио спокойно. — Не ни остава много. Съвсем скоро ще трябва да завием, ще ви кажа къде.

Мирисът на одеколон изпълни колата. Карл усили климатика, като се опита да скрие истинската причина, за да не ги обиди. Юар го погледна многозначително в огледалото за обратно виждане и сподави напиращата усмивка.

— Тук! — рече внезапно Джулио. — Завийте тук! И внимавайте. Пътят не е много добър.

Карл изпълни нарежданията му. Минаха покрай къща с ниска бяла ограда и продължиха покрай множество табели, които очевадно предупреждаваха, че се намират в частна собственост.

Мястото бе равно, каменисто, намираха се на висок нос, който се врязваше навътре в морето. Очевидно пътуваха към голяма бяла къща, разположена в края на скалите, току над водата. На около сто метра от къщата имаше бяла ограда с тънка бодлива тел отгоре. Виждаха се две масивни железни порти, които се отваряха автоматично.

„Електронна аларма, с дистанционно“ — помислиха си Карл и Юар едновременно.

Пред къщата имаше паркинг, покрит с чакъл. Там се кипреше един-единствен автомобил. Огромен „Линкълн“ с тъмни стъкла.

Карл паркира до американската кола, загаси двигателя и вдигна демонстративно ръце, сякаш за да попита: „Ами сега?“.

— Бихте ли били така добри да слезете от колата, да се качите по стълбите и да изчакате там? — учтиво изрече Джулио. Карл и Юар веднага изпълниха молбата му.

Другите двама мъже слязоха от колата едва след като те вече бяха на върха на стълбището. Джулио извади картечния си пистолет, който се оказа „Узи“, по-скоро за да им го покаже, а сътрудникът му веднага отвори жабката, измъкна пистолета от нея и го пъхна в колана си. В този миг външната врата се отвори и двамата италианци им дадоха знак да влязат бавно.

Вътре ги очакваше преграда от бронирани стъкла, като в посолствата и затворите. Имаше малък плъзгащ се люк за документи или оръжия, а зад стъклото седеше мъж, чиято външност почти не се отличаваше от облика на придружителите им. Той ги попита на перфектен американски английски дали носят някакви оръжия и ако да, то биха ли били така добри да ги оставят.

Карл и Юар поклатиха глави и бяха пуснати през първата преграда, очевидно детектор за метал, тъй като костюмираният мъж зад бронираното стъкло го наблюдаваше внимателно. След това се чу щракване на ключалка и другите двама мъже ги последваха, без обаче да оставят оръжието си.

— Аматьори, докато стояха там, можехме да влезем в къщата и да избием всички до крак — пошегува се Юар.

— Вероятно мислят, че можеш да убиеш някого само с оръжие — промърмори Карл. Не бе сигурен дали това, което виждаше, му харесва, или не. Очевидно щяха да се срещнат с някоя важна личност, а и досега всичко бе наред. Но сериозното отношение към оръжията не му допадаше особено.

Когато придружителите им също преминаха през преградата, посочиха на гостите си накъде да вървят, заобиколиха ги отпред и отзад и ги поведоха нагоре по дълга стълба, която се намираше до входа. Стигнаха до третия, последен етаж, където ги поканиха в голяма всекидневна, чиито стени бяха покрити с гоблени, а мраморният под бе застлан с истински персийски килими.

— Произведенията на прочутите градове Исфахан и Наин! — прошепна Карл шеговито. — В момента се интересувам от вътрешен дизайн. Смятам скоро да се местя.

— Моля ви да не говорите на шведски! — обади се Джулио.

— Съжалявам — отвърна му Карл на английски. — Просто изразих възхищението си от персийските килими. Дори самият аз смятам да си купя подобни.

Двамата мъже зад тях изсумтяха.

В стаята имаше цяла стена френски прозорци, а зад тях се простираше голям балкон. Единствената врата обаче бе заключена, а до електронната ключалка имаше домофон.

Джулио се приближи до него и каза нещо на италиански, но Карл и Юар успяха да доловят само фразите на учтивост и името „дон Томазо“. Въпреки това лесно се досетиха за какво ставаше въпрос предвид обстоятелствата. Ключалката щракна и Карл пристъпи към балкона. В същия миг Джулио грубо го блъсна настрани, излезе навън, насочи оръжието си към него, направи няколко крачки назад и чак тогава им даде знак да го последват.

Карл закри очите си с ръка, когато излезе навън на яркото слънце. Над половината балкон имаше лозница. Бе заобиколен от около половин метър висока стена, зад която вероятно се простираше дълбоката пропаст към морето. Чуваше се оперна музика, май Верди.

Вляво, в дъното на балкона, видяха огромен мъж със сламена шапка, бяла риза с навити до лактите ръкави и широки панталони, в които Юар и Карл можеха да се поберат заедно. Той се изправи.,

— Много мило, че намерихте време да се отбиете, комендант Хамилтън. Аз съм дон Томазо. Приветствам ви с добре дошли в сицилианския ми дом. Надявам се, че обичате опера — рече огромният мъж, докато се приближаваше към тях с протегната напред ръка.

Карл се здрависа с него и представи Юар, който трябваше да се задоволи само с един бегъл поглед от страна на великана.

— Насам, моля, седнете — рече дон Томазо, обърна се, без да чака отговор, и тръгна към сенчестата част на балкона. През това време Джулио застана на пост в най-далечния края на терасата, а колегата му се настани пред вече заключената врата.

Първото, което попадна пред погледа на Карл и Юар, бе огромна, отрупана с храна маса. Двамата се спогледаха многозначително — все още се чувстваха преяли след вчерашната вечеря у изключително гостоприемния им гост от другата страна на закона. След това забелязаха малко момиченце на около шест годинки с плитки и червени панделки.

— За първи път ли сте в Сицилия? Как ви се струва? — попита учтиво домакинът им, след като потънаха в скърцащите ратанови столове. Преди да отговорят, несигурни към кого точно от двамата е насочен въпросът, дон Томазо започна да ръкомаха, за да ги подкани да вкусят от ястията. Някой намали звука на уредбата.

— Проклетият трафик. В Сицилия има толкова много чужденци, точно тук от всички проклети места в Италия. Дори в Милано, Болоня и Рим е по-спокойно. Заповядайте, господа, почерпете се!

Карл въздъхна дълбоко и решително взе една чиния.

— Какво имате предвид? — попита, като започна да си сипва от маринования октопод, гъбите, артишока в зехтин и всичко останало и многозначително погледна Юар, сякаш за да му каже: „Яж, по дяволите!“.

— Предполагам, че сте съвсем прегладнели заради закъснението. Вече е почти три часът, а никой от нас не е хапвал днес — отвърна дон Томазо с вече пълна уста.

— Е — отвърна Карл с преиграна резервираност. — Ние сме скандинавци. Първо, у нас не е толкова топло, второ, обикновено не ядем толкова много като сицилианците, а и вчера вечерта бяхме на една късна и много богата вечеря в полицията в Палермо.

И невъзмутимо пъхна в устата си маслина, сякаш бе съвсем в реда на нещата да изстреля подобна реплика.

Юар замалко не се задави. Дон Томазо ги изгледа с каменно изражение.

— Е, очевидно вече сте се запознали с кухнята ни. Много бих искал да чуя какви са първите ви впечатления от нея — рече той с мек глас, който им се стори леденостуден в трептящата мараня.

— Продуктите са първокласни, подправките — невероятни. Но за съжаление зехтинът и доматеното пюре доминират над всички останали вкусове. Маринованият октопод ми е любим, заедно с червеното вино, което пихме вчера в полицията. Чудя се какви ли са белите ви вина в Сицилия — отвърна Карл развеселен и набоде парче октопод на клечката си за зъби, осмука го звучно, сдъвка го и кимна радостно към домакина си.

Едрото лице на дон Томазо заприлича на муцуната на хрътка, очите му се смалиха до тесни процепи. Бавно се протегна към телефона, оставен на стола до него, набра номера и се втренчи във веселия пируващ Карл, като замислено галеше момиченцето по плитките.

Когато отсреща отговориха, той изстреля няколко заповеди, които очевидно съдържаха изразите „бяло вино“, „най-доброто от избата“ и „от Сицилия, по дяволите“. След това бавно затвори слушалката, втренчи се в Карл за миг и попита:

— Не искате ли чаша шампанско, коменданте?

— Не, благодаря. Смятам, че е най-добре човек да опитва местните вина, а аз възнамерявам да опозная Сицилия — отвърна Карл със същия пресилено лежерен тон, както досега, и едновременно с това ритна Юар под масата. После си взе още едно парче октопод.

Юар започна колебливо да се храни.

— Знаете ли, коменданте, аз всъщност съм чел доста неприятни статии по ваш адрес в американската преса, до неотдавна живеех там.

— Надявам се, че нищо от това няма да се отрази негативно на сътрудничеството ни — вдигна чашата си Карл, без да поглежда мъжа, който се приближи, за да го обслужи. Когато чашата му бе напълнена, той благодари хладно, отпи с наслада от виното, замисли се за миг и отпи още веднъж.

— Ммм-да, това само потвърждава досегашните ми убеждения — констатира той и леко примлясна. — Човек трябва да пие само местните вина. Леко, разхладително, с плодов вкус, да, определено трябва да ви поздравя, дон Томазо. Отличен избор, това е най-доброто вино от Северна Италия, което съм опитвал. Но трябва да ви призная, че не съм много добре запознат с вашите вина.

— А с кои сте най-добре запознат? — поинтересува се дон Томазо с неприкрита враждебност.

— Калифорнийски и, разбира се, френски. Та що за глупости сте чели за мен в американската преса?

Карл остави чашата и отмести чинията си, за да покаже, че очаква сериозен отговор.

— „Тайм“ ви определи за Мъж на годината, но същевременно публикува твърденията, че сте се промъкнали в леговището на лъва, или по-точно на мечката, и сте отрязали главата на един шведски доносник в Москва. Поне така пишеше в пресата.

— Не би следвало да вярвате на всички вестникарски публикации — изрече Карл хладно. — А и не трябва да се притеснявате. Не сме дошли тук да ви убием, иначе досега да сте мъртъв. Искаме просто да преговаряме.

Карл взе бутилката, която мъжът бе оставил до него, и демонстративно напълни чашата си догоре. Престори се, че разглежда внимателно етикета, докато скришом наблюдаваше Джулио. Очевидно последната реплика му се бе сторила доста провокативна, защото вдигна леко оръжието си и пристъпи напред.

Дон Томазо гледаше безизразно как Карл доближава чашата до устните си, отпива голяма глътка и се обляга назад с престорено удоволствие.

Изведнъж дон Томазо се разсмя. В началото смехът му приличаше по-скоро на ръмжене, след това на кашлица, а накрая се разля над тях искрен и звънлив.

— Харесвам стила ви, наистина харесвам стила ви, Хамилтън! — изхриптя, искрено развеселен. — Вие не сте просто някое дребно лайно. Вие сте uomo di respetto, същински сицилианец.

Дон Томазо избърса сълзите си с голяма носна кърпа, прекара я няколко пъти по потната си нагъната шия, отново погали детето, седнало в скута му, и закачливо и нежно го дръпна за ухото.

— Но ако бяхте истински сицилианец — продължи дон Томазо почти шепнешком, — най-вероятно досега да сте мъртъв.

— Или пък да съм дон Хамилтън. Какво ще, кажете, не е ли време да преминем към деловата част? — парира Карл светкавично.

— С удоволствие — проточи дон Томазо и още веднъж изтри потта си с кърпата. Жегата, изглежда, го мореше повече, отколкото мъчеше гостите му.

— Първо… Моля да ме извините, но аз съм човек на формалностите. Мисля, че се бяхме разбрали по въпроса с контактите с полицията…

— Напълно сте прав. Вашето условие бе в никакъв случай да не се свързваме с тях, но за съжаление нямахме избор — отвърна Карл и демонстративно избута винената си чаша настрани.

— И вие се срещнали с тях вчера вечерта — констатира дон Томазо. — Мога ли да ви попитам защо нарушихте споразумението ни и какво обсъждахте с тях?

— Бе доста интересна вечер…

— Да, този Пиемонте очевидно е голям веселяк.

— Както и да е, бе една доста интересна вечер и единственото, което обсъждахме и което има някакво отношение към вас, бе желанието ни да не бъдем притеснявани от полицията по време на съвместната ни работа с вас.

— Тогава какъв бе смисълът на тази среща?

— Осигурихме си свобода на действие. По-добре да се представиш и да кажеш: „Добър вечер. Ето ни, а сега ни оставете на мира“, отколкото сами да ни открият след време. Давам ви дума, дон Томазо, това бе най-добрият начин да се разберем с италианските власти. Те ни разрешиха да довършим сделката. Това бе задължително условие от шведска страна.

— И вярвате на италианската полиция?

По пълното лице на дон Томазо пробяга лека усмивка.

— Да. Все пак не те ни преследваха дотук.

— Свързахте ли се с полицията на път за насам?

— Да. Но само за да ги попитаме дали ни следят. Получихме отрицателен отговор, след което веднага затворихме и успяхме да се измъкнем от преследвачите. Следователно ченгетата не знаят къде сме, в случай че се чудите.

Дон Томазо мълча дълго. Накрая се усмихна сърдечно.

— Мисля, че двамата с вас ще намерим общ език, поне можем да се разберем, коменданте. Куражлия сте.

— Не се иска кураж, за да разговаряш с обикновени гангстери и похитители — отвърна Карл и от приятелския тон на разговора не остана и следа.

Дон Томазо продължи да се усмихва още няколко секунди, сетне усмивката му замръзна. Изправи се с леко пухтене и остави малкото момиченце на мраморния под, сякаш беше играчка.

Бавно тръгна към балюстрадата, облегна се тежко на каменната повърхност и махна на гостите си да дойдат при него. Карл и Юар се спогледаха набързо, след което се приближиха до домакина си и застанаха от двете му страни, така че поне един от тях да е извън обсега на куршумите от картечния пистолет на обления в пот Джулио.

Под тях зееше шейсетметрова пропаст. Огромни вълни се разбиваха о почти отвесната скала.

— Там — започна дон Томазо с дълбока въздишка и посочи, — там се намира Кастеламаре. Там съм роден, там извърших първата си кражба и застрелях първата си жертва. Не съм сигурен, че вие, скандинавците, можете да разберете за какво говоря.

— Искате да ни кажете, че не сте просто похитител, а и крадец и убиец? — предположи Карл с престорена изненада.

Дон Томазо поклати глава, изражението му показваше, че е чул нещо невероятно глупаво, изречено от невероятно наивен човек.

— Драги ми коменданте — отново въздъхна той. — Вече пределно ясно ми показахте отношението си, харесвам стила ви и смятам, че се разбираме. Но днес аз съм вашият домакин и се старая да се отнасям към вас с уважение и почит. Не бихте ли могли за миг да забравите тези глупости и да ме изслушате? Не мисля, че искам кой знае колко много от вас.

— Приемам забележката ви — отвърна Карл сухо.

— Добре тогава. Между другото, не открихте ли оръжието в жабката?

— Да, но не смятаме, че имаме нужда от него. Въпреки това ви благодаря за загрижеността.

— В името на взаимното ни уважение бих искал да ви помоля да не ме лъжете, независимо за какво става въпрос. Значи открихте оръжието?

— Да. Лежеше в жабката. „Берета 92“ в добро състояние, изглеждаше съвсем нова, с петнайсет патрона в пълнителя и един в цевта, италиански военни муниции.

Карл въздъхна, отегчен, че му губят времето с дреболии. От гърдите на дон Томазо също се отрони дълбока въздишка, но по лицето му се изписа доволство.

— Не ви ли мина през ума, че в колата може да има бомба? — ухили се той.

— Разбира се — отвърна Карл с досада. — Но в такъв случай бомбата очевидно трябваше да е скрита в седалките и следователно можеше да бъде взривена единствено с дистанционно от близко разстояние. Не открихме никакви други адски машини, нито включени към стартера, нито където и да било другаде. А и тук идва мястото на съвсем логичния въпрос: Защо, по дяволите, ще искате да ни вдигнете във въздуха още преди да сте чули какво имаме да ви кажем?

— Поставихме оръжието за всеки случай, ако карабинерите решат да ви проследят, но това не се случи — въздъхна дон Томазо. — Та докъде бяхме стигнали? А, да, Кастеламаре. Родният ми град. Чичо ми бе дон Крочо, не знам дали сте чували за него. Във всеки случай той бе чудесен човек. Веднъж дъщерята на беден овчар от планината бе съблазнена от един от безсрамните ми братовчеди. Баща ѝ отиде при дон Крочо и му разказа за случилото се. Тогава чичо ми повика при себе си бащата на провинилия се, поговори си любезно с него, а след това двамата млади минаха под венчило. Все още живеят в града. Не мисля, че можете да си представите какво всъщност представлява мафията.

— Очевидно доста дълго сте живели в Щатите, дон Томазо. Защо се върнахте в Сицилия? За да умрете тук? Не, във въпроса ми няма ирония, просто бих искал да разбера мислите ви.

— Елате — рече дон Томазо вяло, сякаш изведнъж го връхлетя силна умора. — Нека се върнем на сянка.

Когато се обърнаха, установиха, че предястията са отнесени и на масата се кипрят огромни подноси с димящи спагети. Дон Томазо ги обслужи лично и им подаде пълните чинии. Нямаше смисъл да го молят да им сипе малко; изведнъж се почувстваха като деца. А дон Томазо, разбира се, си оставаше дон.

— Не ми отговорихте защо се върнахте у дома, нито пък защо изобщо сте решили да напуснете Сицилия, дон Томазо? — рече Карл и злостно изгледа огромната купчина димящи спагети; с по-голямо удоволствие би изял порция студени червеи, за предпочитане живи, само да са студени. Пъхна първата хапка спагети в уста и си опари езика.

— Ами… — започна дон Томазо замислено, докато уверено завиваше спагетите на вилицата — това е дълга история, но в нея има поука, затова ще ви я разкажа. Нещата се развиваха добре за мен и… — Замълча, преглътна спагетите и продължи: — А и за фамилията като цяло. Всичко, разбира се, се промени след 1957-а, когато им щукна да се изтрепват заради този боклук. Никога не съм одобрявал подобни неща, предполагам, това важи и за вас, коменданте?

— Имате предвид наркотици, хероин? Да, споделям мнението ви.

— Подобни боклуци създават само проблеми. Само проблеми. Никак не е добре, че маса невинни младежи съсипват живота си. Сигурно не ви се вярва, че това би могло да ме трогне. Един прекрасен ден обаче жертвите може да се окажат собствените ви деца или внуци, като Джулиета, която стои пред вас. Тя ми е любимка. Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

— Чудесно. Вие обичате Джулиета и сте против наркотиците.

— Даа, май отново се правите на важен. Искам да кажа, че наркотиците не носят нищо хубаво и на нас. Нито на Сицилия. Нито на семействата ни. Почти всичките ми роднини са мъртви, коменданте, убити от проклетите корлеонци. Беше същинска война, всички се интересуваха единствено от това, кой ще поеме пазара на наркотиците. Бяхме загубени, почти цялото ми семейство се прости с живота.

— И затова заминахте за Ню Йорк?

— Да, Господ ми помогна. Животът ми потръгна добре там и се сдобих с доста приятели.

— Но защо се върнахте? Какво смятате да правите сега?

— Още спагети? Не, нищо, чакат ви още ястия. Да, върнах се, за да въведа малко ред. Нямам намерение да търгувам с наркотици, това само би прецакало нещата. А и не виждам смисъл да дразня някои американски органи на властта, които човек не бива да дразни.

— Затова решихте да започнете да похищавате хора, за да предпазите живота на младите?

— Но, коменданте, моля ви, престанете! Съвсем учтиво ви помолих да спрете с тези цинизми. Естествено, че не се опитваме да паднем до толкова ниско, примитивно ниво. Нека си дойдем на думата.

Карл обаче бе нащрек. Дон Томазо светкавично промени тона, изблъска чинията си и избърса уста.

— Слушаме ви — рече Карл, като на свой ред побутна чинията си настрани и също избърса уста. — Защо да не започнем от откупа? Колко искате?

— Очевидно не сте разбрали нищо от това, което ви казах, коменданте. Нямам никакво намерение да търгуваме с живота на вашите бедни сънародници. Мога да ви уверя, че като се имат предвид обстоятелствата, се грижим добре за тях. Не искаме откуп, искаме оръжията. Това е всичко.

Карл мълчеше.

Цялото същество на мафиотския бос излъчваше самоувереност. Той бе изложил исканията си, но нещата никак не изглеждаха добре. А мъжът определено говореше сериозно.

Карл се протегна към бутилката с минерална вода, която отдавна се бе изпотила и вероятно съдържанието ѝ вече бе топло. Но имаше нужда от време за размисъл. Сипа и на Юар, като същевременно се опита да му даде знак, че смята да остави шегите настрана. Изпи няколко глътки, остави чашата си на масата и погледна Дон Томазо, който го наблюдаваше търпеливо с потъналите си дълбоко в месестото лице очи.

— Дон Томазо, при цялото ми уважение, трябва да ви кажа, че нещата стоят по следния начин — започна Карл, след което отново направи кратка пауза за глътка вода. Изведнъж усети страшна жажда. — Нещата стоят така. Можете да убиете шведските пленници, но в никакъв случай няма как да получите ракети с прилежащата им техника. Готови сме да платим за пленниците. Именно затова сме дошли да преговаряме, това е целта на мисията ни. Предлагам ви да се отнесете с уважение към тези преговори, все пак не сме се събрали да търгуваме с пилета на пазара.

— Не, определено не говорим за птичи курешки — отвърна дон Томазо с непоклатимо спокойствие.

Карл разбра, че ще става дума за доста голяма сума пари.

— Дори и да получите оръжие, дон Томазо, дори и да сте готови да го натоварите на корабите, ние бихме могли да ви попречим да го доставите на клиента. Бихме могли да спрем плавателния ви съд или да подскажем на купувача, че знаем за сделката. Няма как да спечелите, това е.

Карл отпи една глътка, чудеше се дали блъфът му бе успял. Очевидно да.

— С шведската държава ли преговарям в момента? — попита дон Томазо меко.

— Да. Разбира се, доколкото шведската държава може да преговаря с вас. Неслучайно изпратиха офицери от Военното разузнаване. Ние хем олицетворяваме шведската държава, хем при нужда тя напълно се отрича от нас. Предполагам, че сте запознат с подобна практика. „Правителството отрича всякаква намеса…“ и така нататък. Трябва да сте наясно с това, не може да не сте гледали шпионски филми.

— А вие гледали ли сте филми за мафията? — усмихна се дон Томазо.

— Да. „Кръстникът“ 1 и 2, но за съжаление познанията ми се простират дотук. С колегата ми често се шегуваме на тази тема. Сам разбирате, дон Томазо, че няма как да изнудвате цяла държава. Овчари и бръснари в някое сицилианско село през трийсетте — да, но не и модерна държава…

— Значи сте прочели тази книга. Много е добра. Между другото, харесвам и филмите, макар да описват живота на мафията, преди проклетият боклук да развали всичко. Предполагам, че ще прескочите десерта, но настоявам да опитате involtini siciliana, наистина настоявам, коменданте!

Карл се стегна, обзет от истинско отчаяние. Опита да се усмихне смело и да благодари за тази кулинарна изненада, която току-що бе внесена от няколко сервитьори с бели ръкавици.

— Много интересно, бихте ли ни разказали, дон Томазо, какво е инволтини? — попита той и ритна Юар под масата, отчасти, за да се увери, че е буден, и за да го накара да яде.

Известно време се храниха в пълно мълчание. След това дон Томазо отдели няколко минути, за да им представи ястието. Било рулца от риба меч. Рибата меч можело да бъде уловена през няколко сезона в залива Месина.

Карл започна да се притеснява, че храната ще го изтощи и ще притъпи сетивата му така, че това да му коства живота. Не се съмняваше нито за миг, че в момента именно това бе заложено на карта.

Прекараха още няколко мъчителни минути в опити да се преборят с рибата меч. Дон Томазо държеше Джулиета в скута си и я хранеше, като същевременно нежно боботеше в ухото ѝ.

Само заради етикета домакинът им се опита да ги убеди да опитат някой от десертите, например малко плодова торта или крем карамел? Или пък сладолед с шамфъстък, или шоколадова торта?

Те поклатиха глави в пълно отчаяние.

Карл внезапно се наведе напред към Джулиета и я погали по брадичката. Тя срамежливо извърна лице.

— Мога обаче да се обзаложа, че Джулиета с удоволствие би си хапнала от десерта, шоколадова торта например?

Джулиета се поотпусна, а дон Томазо засия. Карл отново я погъделичка по брадичката и изведнъж ѝ заговори на шведски с толкова нежен гласец, като същинска стара дама.

— Иди до тоалетната след около десет минути. Обезоръжи ги, по дяволите. Трябва само да накараш единия да застреля другия — бърбореше той усмихнато. Дон Томазо грееше като слънце. Юар се прокашля дискретно, за да му покаже, че е буден, че е разбрал всичко и ще пристъпи към действие. Поне Карл се надяваше, че прокашлянето означава точно това.

— Трябва да изясним всичко точно и ясно, дон Томазо — рече той, след като остави Джулиета на мира.

— Искате ли кафе? Може би малко еспресо? — попита дон Томазо в отговор.

Карл кимна уморено. Нямаше сили да повтори желанието си. Все пак дон Томазо решаваше кога и за какво да говорят. Докато чакаха кафето, дон Томазо си играеше с Джулиета, която взе да става кисела. Очевидно не искаше вече да стои на балкона, а дядо ѝ се опитваше да я убеди да остане. Накрая се предаде и тогава дон Томазо отново бе готов да обсъждат бизнес делата си.

— Напълно съм съгласен с вас, коменданте. Преди малко ми казахте, че сте в състояние на развалите сделката ни, мога ли да ви попитам как?

Това бе моментът на истината. Можеше единствено да се довери на шанса и интуицията си.

— Предполагам, че нашият любим полковник Кадафи е готов да плати около един милиард долара за шведските оръжия, а може и повече — изрече сухо Карл и заби поглед в дон Томазо.

Донът седеше неподвижен, погледна Карл в очите, без дори да потръпне.

— Дори не подозирате докъде се простира предателството срещу вас, дон Томазо — продължи Карл съчувствено. — Явно това е проклятието ви — тук, в Сицилия, винаги се намира кой да ви предаде.

Реши да не прекалява с блъфирането, а да остави дон Томазо да предприеме следващия ход.

Секундите се заизнизваха бавно. Дон Томазо мислеше, напрежението във въздуха растеше. Донът изглеждаше само леко разсеян, докато галеше Джулиета по плитките.

— Предателят не знаеше много. Поговорихме си надълго и нашироко с него, преди да умре — рече накрая.

— Това, което намеквате, коменданте, е, че предателите са повече от един.

— Без коментар! — Карл положи огромно усилие да не издаде триумфа си, че блъфът е успял. Вече разполагаше с отговор. Значи ставаше въпрос за шест милиарда крони. За съжаление цената на живота на шведските граждани не можеше да се мери с тази печалба. Следователно дон Томазо имаше всички основания да каже в началото на разговора им, че оръжията са важни, а не животът на шведите, птичите курешки.

— Е, нека поразсъждаваме малко. Интересувате ли се от политика, коменданте? — продължи дон Томазо, сякаш искаше да смени темата на разговора.

— Работата ми в доста отношения си е жива политика — отвърна Карл. — Не че винаги съм щастлив от това, но за съжаление често ми се налага да се примирявам. Като сега например.

— Хмм… — избоботи дон Томазо. — Поставете се в положението на Кадафи. Цената на петрола скочи заради разгрома на Ирак. Американските самолетоносачи ще се насочат към нова мишена, а Кадафи има всички основания да се притеснява. Мисля, че е напълно справедливо да получи шанс да защити страната си, нали?

— Не преставате да ме изненадвате, дон Томазо. А пък аз си мислех, че мафията ще е вярна до гроб на западните демокрации.

— Аз съм практичен човек, коменданте. Ще приветствам демократичните форми на управление до мига, в който не започнат да пречат на бизнеса ми. Освен това обаче изключително много държа на справедливостта. Ако едно голямо момче се нахвърли върху едно малко, аз ще съм на страната на малкото. Някои ще рекат, че съм старомоден, че хората в Сицилия не мислят така, откак дрогата влезе в играта. Аз обаче смятам да приключа с тази мръсна търговия. Същевременно на плещите ми тежи голяма икономическа отговорност. А един милиард долара не са шега работа.

Карл кимна замислено и погледна часовника. Разбрал сигнала, Юар се прокашля срамежливо и попита дали би могъл да отиде до банята. Дон Томазо махна с ръка, Юар се изправи колебливо и се отправи към вратата. Джулио даде знак на помощника си и двамата едновременно му показаха оръжията си, след което отвориха вратата и изчезнаха с Юар между тях.

— Ще изолираме либийското крайбрежие, можем да доведем тук половината американска флота, само и само да спрем доставката. Освен това въпросните оръжия не биха били от особено голяма полза за Кадафи без момента на изненадата. Не можете да спечелите, дон Томазо. Планът ви е брилянтен, дори милосърден и изключително много ми допада. Но вие сте престъпник. Ние си искаме шведите обратно и сме готови да ви платим символична сума за тях.

Дон Томазо помисли малко, преди да отговори.

— Позицията ми остава непроменена. Ако нашият скъп либийски приятел се прости с момента на изненадата, това ще се отрази отрицателно на цената. Но, разбира се, първо някой трябва да му съобщи, че планът ни е разкрит. Но докато той е в неведение, а ние държим вашите шведи, вие едва ли ще раздухате случая в пресата. Следователно нищо не застрашава приключването на сделката. Затова ви моля да помислите над следното. Ние бихме могли да съберем цяла колекция от шведи. В Рим има офис на „Ериксон“, мисля, че така се казваше компанията. Да не говорим за посолството. А и вие двамата сте ни подръка. Въпросът е колко шведски живота е готова да пожертва държавата ви. Какъв според вас ще е отговорът им, след като получат писмо от вас с подобно съдържание?

— Тоест, с показалеца ми.

— Това би било прекалено. Мисля, че ще ви повярват и без подобни крайности. Е?

— Скъпи ми домакине, бих искал да ви благодаря за този невероятен обяд и обогатяващ разговор.

— Не бързайте толкова, коменданте. — За пръв път от доста време по устните на дон Томазо пробяга лека усмивка.

— Всъщност имам да свърша някои неща в града. Освен всичко друго, ми се ще да посетя един музей с произведения на изкуството, преди да затвори. На път сте да направите голяма грешка, дон Томазо. Както вече ви споменах, можете да заплашвате овчари и бръснари в Сицилия, но доста ще се изхвърлите, ако се опитате да заплашвате Военното разузнаване. Бихме могли да избием цялото ви семейство начело с вас, а италианската държава едва ли би останала недоволна от подобно стечение на нещата.

Карл се облегна назад в скърцащия фотьойл. Нямаше смисъл да казва нищо повече. В момента не можеше да повлияе на ситуацията, а животът му бе изцяло в ръцете на Юар. Същото важеше и за самия Юар. Думите вече нямаха никакво значение. Оставаше му единствено да чака.

Дон Томазо също мълчеше. Каменното му лице бе непроницаемо.

Измина една минута, тези шейсет секунди се проточиха толкова бавно, че му се сториха като двайсет минути.

След това балконската врата се отвори и Джулио застана на прага. Той силно се клатушкаше и главата му бе клюмнала на една страна.

Обяснението бе много просто, Юар вървеше зад него и го държеше за яката на сакото.

Юар избута жертвата си през вратата. Джулио се строполи и главата му издрънча о каменния под. Лицето му бе окървавено и очевидно бе в безсъзнание.

Юар изпъшка и направи няколко крачки напред. Тогава стана ясно, че носи картечен пистолет през рамо и влачи след себе си Роберто. Захвърли втората си жертва до първата, издърпа един от фотьойлите откъм късата страна на масата и постави оръжието пред себе си.

— Алармата на вратата ще се задейства след около трийсет секунди — констатира той. Кокалчетата на лявата му ръка бяха леко окървавени, но иначе изглеждаше съвсем невредим.

— Както ви казах, дон Томазо — рече Карл и се изправи, — силно държим да посетим една изложба в Палермо.

Приближи се до онемелия дон Томазо, хвана портативния телефон, който лежеше на стола до него и прочете номера.

— Очевидно мога да се свържа с вас на този номер по обяд. Вие знаете къде може да ни откриете. С интерес очакваме следващото ви предложение, дон Томазо.

Донът очевидно полагаше неимоверни усилия да потисне яростта си или да прикрие жестоката си обида, което в неговия случай бе едно и също.

Карл даде знак на Юар да се приготви и погали плитките на Джулиета, имитирайки дон Томазо.

— Само още едно нещо, дон Томазо. Ако искаме да сме напълно сигурни, че няма да гръмнете колата ни или да започнете да стреляте след нас, бихме могли, разбира се, да вземем със себе си Джулиета. А кой знае, може тя да струва колкото двама шведски директори?

— Ако докоснете Джулиета, жив ще ви одера, Хамилтън. И това не е метафора! — изръмжа дон Томазо.

— Имате думата ми, дон Томазо. Но в такъв случай бих искал да ми обещаете, че няма да ни попречите да си тръгнем оттук.

Дон Томазо кимна.

В този миг отекна воят на алармата. Карл посочи телефона, дон Томазо го вдигна бавно, сякаш тежеше цял тон, набра четири цифри, след което изръмжа в слушалката цял куп неясни разпореждания. Алармата млъкна.

— Можете да тръгвате. Отново ще ви потърсим, но сега си вървете — изпухтя дон Томазо. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да получи инфаркт.

Юар вече стоеше при отворената бронирана врата в пълна бойна готовност, с пръст върху спусъка на картечния пистолет. Когато Карл се приближи, му подаде пистолет, без да сваля поглед от вътрешността на стаята.

— Взе ли дистанционното? — попита Карл.

— Да, дребният го носеше в джоба на сакото си, деактивирах бомбата и го взех.

— Добре. Да тръгваме.

Карл махна за сбогом на дон Томазо. Босът седеше неподвижно, дишаше тежко и трескаво галеше Джулиета по косата. Момиченцето очевидно не бе разбрало какво се случва, защото точно в този миг посочи към проснатите на земята и закачливо попита нещо.

Карл побутна Юар, двамата хукнаха надолу по стълбата и се озоваха на първия етаж готови за стрелба. Никой не се опита да ги спре. Бяха сами.

Когато слязоха при пазача до преградата от бронирано стъкло, той седеше, демонстративно вдигнал ръце. Хвърлиха един поглед към изхода и се усмихнаха. И на двамата им мина една и съща мисъл през главата — щяха да ги хванат като в аквариум в защитния пасаж.

Карл посочи към първия бутон с пистолета си, а гардът свали едната си ръка и след малко ключалката щракна. Първата врата се отвори. Юар я хвана, а Карл посочи към втория бутон.

— Не може, сър. Трябва да влезете и да затворите първата врата, за да мога да отключа втората — рече пазачът и облиза нервно устни.

— Не се прави на глупак. Отвори ни — каза Карл, без да повишава глас.

— Но тогава алармата ще се включи, сър…

— Можеш да я изключиш или да я оставиш да вие, но сега искам да отключиш. Имаме позволението на дон Томазо, а твоят живот не е кой знае колко ценен, нали?

Карл вдигна пистолета, дръпна предпазителя и насочи цевта към скута на пазача, който веднага му се подчини и натисна копчето, за да отключи и втората врата. Алармата се задейства. Юар остави Карл да държи първата порта и отиде да провери дали наистина може да отвори следващата.

— Няма смисъл да бързаме. Първо да открием бомбата — рече Карл и посочи напред с пистолета си.

Те излязоха бавно навън, сякаш бе изключително важно да не тичат, отидоха при колата си, отвориха предните врати и започнаха да претърсват седалките.

Бомбата бе скрита в седалката на шофьора. Карл измъкна джобно ножче.

— Пак ще сменяме колата — въздъхна, след като извади бомбата. С очи, вперени във фасадата на къщата, се доближи до черната американска кола и остави взривното устройство на покрива ѝ. Зад прозорците не се мяркаше никой.

Потеглиха към железните порти. Наоколо не се виждаше жив човек. Спряха на няколко метра от тях. Все още се намираха в обсега на оръжията. Но преди да обсъдят вариантите за действие в случай на нападение, портите се отвориха.

— Явно дон Томазо е истински джентълмен — отбеляза иронично Карл, подкара колата с бясна скорост напред, така че навсякъде се разлетя чакъл, и намали едва след стотина метра.

— Страшен актьор си, Карл. В първия момент реших, че си слънчасал — рече Юар, когато излязоха на главния път от Трапани и се включиха в дългата колона автомобили в следобедния час пик.

Карл не му отговори.

— Но след известно време разбрах — продължи упорито Юар. — Ако покажеш на този мъж, че се страхуваш от него, си мъртъв. Тактиката ти беше направо гениална и…

— Млъквай, Юар. Ти си направо златен. Само благодарение на теб все още сме живи и не седим с качулки на главите в някое мазе. Ако не беше гей, щях да кажа, че те обичам — изстреля Карл.

Юар се усмихна и поклати глава. След това пусна предпазителя на картечния пистолет, извади патрона, който беше в цевта, постави го обратно в пълнителя, отново зареди оръжието си и го хвърли на задната седалка. Опасността засега бе отминала.

— Между другото — продължи Карл с доста по-приятелски и шеговит тон — защо се забави толкова?

— Заради това — рече Юар доволно и му показа парче сапун с ясен отпечатък. — Един от тях, по-дребният, влезе с мен в тоалетната. Добре, че бях изпил доста течности. След това ми се наложи да поразтрия сапуна, защото бе съвсем нов и…

— Това единственият сапун ли бе? — прекъсна го Карл.

— Не, за късмет намерих цяла купчина. Нищо няма да разберат, освен ако не си броят проклетите сапуни. Отворих два и взех единия. Тоест, в банята все още има вече употребяван сапун.

— Добре — рече Карл. — А след това?

— Да. Вратите, или поне тази към балкона, се отварят с ключ, с чийто отпечатък разполагаме благодарение на сапуна. Освен това е нужен и универсален код, който очевидно не се променя. С него са запознати само малцина доверени служители.

— Какво те кара да мислиш така?

— Начинът, по който Джулио отвори вратата. Със сервитьорите бе съвсем различно, те се замислиха за миг, но не и той. Натисна копчетата толкова бързо, че никой да не успее да види комбинацията. 1937. Разбираш, нали?

— Дааа — разсмя се Карл. — Изписал е кръст, точно като подписите на предшествениците им в миналото. Първо натискаш едно, после по диагонал девет, а след това три и седем и се получават две пресечени линии. Чудесно, очевидно кодът е универсален. С него ли се спира алармата?

— Естествено.

— Ясно. Значи мислиш отново да ги посетим.

— Човек никога не знае. Това бе причината да се забавя. Пък и ти беше в безопасност.

Карл сви в една отбивка. Намираха се по средата на планинския път над Кастеламаре дел Голфо и излязоха от колата, за да се насладят на гледката.

Застанаха до ниска бяла каменна ограда до спрелите за почивка туристи и пред очите им се откри целият град, чак до крепостта на дон Томазо в левия му край.

Не казаха нищо. Изводите бяха ясни и не се съмняваха, че в главите им се въртят еднакви мисли. След малко Карл кимна и двамата отново седнаха в колата.

— Ако не продължа да карам, ще заспя — каза Карл.

— Къде според теб сбъркахме? Преживяхме първата среща и си тръгнахме като победители, но това не означава, че не сме сбъркали някъде.

Карл се замисли за миг.

— Не ми се вярва шведите да са в къщата. Много ще ме е яд, ако се окаже, че са били там и ние си тръгнахме, без да ги освободим, но не мисля, че е така — продължи Карл.

— Съгласен съм с теб — кимна Юар. — Бяха готови да ни гръмнат, ако откриеха, че полицията ни следва от летището. Доста са предпазливи. Сгрешихме ли, като не взехме момичето, за да го разменим евентуално с тях? Щеше да стане малко по-напечено, но ние стреляме по-добре от тези идиоти. Нали?

— Не, не мисля… — започна Карл, но изведнъж млъкна и се замисли. — Не мисля — продължи по-уверено.

— Дали Джулиета му е скъпа като зеницата на очите му? Несъмнено да. Дали е готов да пожертва шест или десет милиарда, за да я спаси? В това не можем да сме сигурни. Замисли се, по дяволите… Къде щяхме да я отведем? В хотелската ни стая? Не, постъпихме правилно. Дори и от психологическа гледна точка. Той знаеше, че можем да я вземем, поне до портата. Мисля, че подобни жестове са важни за него.

Юар не му отговори веднага. Наближиха летището, спогледаха се и решиха, че една смяна на автомобила за днес им стига; освен това не можеха да бъдат сигурни какво ще получат в замяна. За момента в колата им нямаше взривни устройства, нищо, че седалката на шофьора бе разрязана.

— За какви шест или десет милиарда ставаше въпрос? — попита Юар, когато приближиха Палермо и бяха принудени да продължат напред с пъплене. Той извади картата с надеждата да открие отбивката за града по-бързо от вчера. В този миг осъзна колко ценна бе тази информация. Това бе първият въпрос, който трябваше да зададе. Почувства се засрамен, защото си помисли, че Карл ще го сметне за пълен глупак.

— Ами… — започна Карл, но в следващия миг изруга, защото един малък фиат се шмугна пред него и го избута в съседното платно. — По дяволите, изобщо не можем да разчитаме на колата, в случай че играта загрубее! Ами нещата стоят по следния начин. Тези проклетници възнамеряват да продадат оръжията на Либия. Тя вероятно е следващата цел на новите господари на света. Нали знаеш, искат да унищожат всички араби с безумните си войни. Кадафи е готов да плати доста голяма сума. Това се опита да ни каже дон Томазо. Тоест, пазарната цена за живота на нашите шведски директори е между шест и десет милиарда. При цялото ми уважение към шведската почтеност и гения, който притежава половината или цялата компания „Буфорш“, не мисля, че са готови да платят толкова много.

— И дон Томазо ти разказа това просто ей така? — попита Юар недоверчиво.

— Не, успях да го измамя, блъфирах. Дали да не завием тук наляво?

— Не, твърде рано е. Открих един малко по-заобиколен път, който след това става еднопосочен и следователно гарантирано ще ни отведе в града. Продължавай напред. Какъв беше блъфът?

— Заложих на възможно най-ужасната алтернатива. Старецът очевидно бе замислил нещо доста голямо и важно, затова рискувах и попаднах право в целта. Това се случва веднъж в живота.

— По дяволите!

— Ммм-да.

— Голяма веселба щеше да настане на „Мидуей“ или някой друг самолетоносачи, решил да влезе в залива Сирт. Какъв е обсегът на RBS-15?

— Седемдесет километра. Колкото е границата на страната според Кадафи, въпреки че САЩ отказват да го признаят по ред причини.

— По десет ракети във всяка установка.

— Да, минимум.

— Като се вземе предвид моментът на изненадата, — като нищо да потопят самолетоносач.

— Да, идеята е доста интересна. Ако не ставаше дума за живота на пет хиляди души, част от които са наши приятели, без съмнение щях да я одобря.

— Определено е добра. Дяволски добра. Чакай малко, свърни в следващата отбивка отляво!

— Чудя се — заговори Карл, докато с колеблива маневра се вливаше в колоната от автомобили, която вероятно пъплеше в правилната посока — как да постъпим. Дон Томазо ми намекна, че ще отвлече още шведи. Дори си мислеше, че и ние двамата с теб сме му в кърпа вързани, докато ти бе в тоалетната и промени залога в наша полза. Спомена представителството на „Ериксон“ и нашите дипломати. Това е огромен проблем. А и трябва да решим какво да правим с новите си оръжия. Да имаш предложения? Знам, че не е лесно, но все пак трябва да измислим нещо.

Юар потъна в размисъл. Не бе сигурен дали въпросът на Карл цели да провери дали разсъжденията му вървят в правилната посока, или пък самият той не знаеше отговора.

В мига, в който отвори уста, климатикът изпухтя силно и се изключи. Двамата се спогледаха, отвориха вратите и изскочиха сред колите.

Нищо не се случи. Колата им остана да стои на пътя със зейнали врати, шофьорите отзад надуха клаксоните. Те тръгнаха смутени към автомобила си, качиха се, свалиха прозорците и в купето нахлу жежкият, изпълнен с изгорели газове въздух на Палермо.

— Да — рече Карл след миг, като разкопча още едно от копчетата на широката си риза. — Какво искаше да ми кажеш?

— Очевидно пак ще се наложи да сменим колата утре. Но да оставим шегата настрана… Дали да не се отбием в друг от офисите на „Авис“? Както и да е. Мисля, че трябва да се свържем с полковника.

— Да — рече Карл тъжно. — Шведските служители тук определено трябва да получат засилена охрана. Освен това трябва да предадем оръжията, кой знае за какво може да са ги използвали. Не е никак добре да ги открият у нас, ако вземат, че ни одерат живи и така нататък. Между другото, не се съмнявам, че дон Томазо говореше сериозно в това отношение, както и по всички останали въпроси.

— Да не би да заплаши да ни одере живи?

— Не, само мен. Как ще се свържем с полковника? Мисля, че могат да подслушват този боклучав телефон.

— Едва ли е добра идея да позвъним от хотела.

— Естествено, че не.

— Нито пък да отидем дотам.

— Не, никак не е трудно да следиш кой влиза и излиза.

— Всъщност какво значение има. Нека знаят.

— Как така?

— Ами много просто. Или поне така си мисля. Ние не сме подчинени на дон Томазо. Той е наш враг, но трябва да си сътрудничим. Ние заради живота на сънародниците ни, а той — заради парите от сделката. Бихме могли да ограничим периметъра му на действие, без да го предадем.

— Тоест усложняваме сключването на сделката, без обаче да го издаваме. Играем с открити карти. Чудесна идея. Как се стига до щаба на карабинерите?

— Първо две пресечки надолу, след това завиваш наляво и чакаш инструкциите ми.

* * *

Най-големите им страхове се сбъднаха.

В началото всичко вървеше като по вода, успяха да се промъкнат до задния вход на щаба на карабинерите, след което им се наложи три пъти да обяснят на дежурния, че трябва да се срещнат с полковник Да Пиемонте, преди най-накрая да ги разбере. Очевидно „полковник Да Пиемонте“ се произнасяше по съвсем различен начин на италиански.

Полковникът имаше среща с останалата част от ръководството на щаба, но излезе за малко, прие лично оръжията, които гостите му, за негово най-голямо учудване, бяха носили напълно открито през целия път до офиса му. Може би именно заради това не бяха събудили никакви подозрения у охраната. След това набързо му докладваха положението. Врагът вече имаше лице и име — дон Томазо. Полковникът не се изненада особено. Налагаше се веднага да засилят охраната на шведските представители в Италия, които можеха да представляват интерес за похитителите. Италианските власти трябваше да предупредят лично шведското посолство за опасността. А оръжията, разбира се, следваше да бъдат подложени на обичайната балистична експертиза.

— Добре — заключи полковникът. — Ще се срещнем довечера в десет без единайсет, точно като предния път.

Когато се прибраха в хотела, веднага заспаха толкова дълбоко, сякаш бяха уморени до смърт — вероятно заради огромното психично напрежение, което уж бяха тренирани да издържат. След това правиха физически упражнения, всеки според програмата си, взеха си душ и нарочно се облякоха с по-обикновени дрехи, най-вече за да се предпазят от най-страшната опасност.

Тази тактика обаче се оказа напълно погрешна. Вярно, че в началото се чувстваха в пълна безопасност, без да имат каквито и да било основания за това, но когато полковник Да Пиемонте видя гостите си да влизат, чисти и свежи, без сака и вратовръзки, той светкавично се изправи, поздрави ги и демонстративно свали сакото и вратовръзката си. Чак тогава ги подкани с жест да седнат на местата си и да отворят папките, които лежаха на масата.

— Господа, радвам се, че сте живи и здрави — рече той, след като седна на стола си и попрелисти папките пред себе си. — Този случай е много интересен, да, наистина много интересен. Въпросният Трмазо, или може би трябва да го наричам дон Томазо, за да не предизвикам гнева на света Розалия и всички сицилианци, има доста драматичен живот. Ще ви представя биографията му накратко.

Разказът на полковника бе доста кървав. В младостта си дон Томазо бе принадлежал към групировката на братята Инчерело, която корлеонците избиват почти до крак. Преживяното очевидно бе изключително драматично за него, въпреки професията му на сицилиански picciotto, или наемен убиец.

Бе попаднал в стаята за мъчения на корлеанците на пристанището заедно с майка си, баща си, трима от братята и една от сестрите си. Всички членове на семейството са избити пред очите му, един по един, вероятно чрез жестоки методи, като сярна киселина, сексуално насилие и така нататък.

Не е известно обаче как той успява да оцелее. Съществуват две теории за това. Първата е, че са го оставили жив, за да разпространи посланието им — ето какво се случва с тези, които надигнат глас, и така нататък. Това обаче не е в стила на сицилианците. Втората теория е, че успява да се измъкне, след като убива по пътя трима от мъчителите си. Но и тази версия изглежда малко вероятна. Както и да е, той заминава за САЩ заедно с няколко от живите си роднини, сред които са първородният му син Джулио и дъщеря му. След това изчезва. Не е арестуван в САЩ, но въпреки това италианската полиция предполага, че се присъединява към бандата на Ди Маджо в Ню Йорк. Това обаче си остават само теории.

Връща се в Сицилия преди две години, очевидно с множество последователи и значителен капитал. Предполага се, че работи с американската мафия.

Закупува земя на стойност около десет милиона долара в околностите на Кастеламаре, където е роден. Със сигурност не става дума за пенсионер, който се връща, за да умре в родния си край и да бъде погребан на сицилианска земя. Полицията не разполагаше с повече информация.

Като се изключи, разбира се, дребната подробност, че контролираше една мафиотска фамилия в Кастеламаре и никой не смееше да му се противопостави.

— Стига за това, хайде да вечеряме! — възкликна полковникът и доволно потри ръце.

Карл и Юар се изправиха толкова тежко, сякаш ги пращаха на сигурна смърт.

Вечерята протече, както и очакваха. Единствената разлика бе липсата на инволтини.

Полковникът бе в изключително добро настроение. Обясни им, че рядко му се случва някой полицай под прикритие да се върне жив и здрав, и то с част от оръжията на врага. Не, все още не са получили резултатите от балистичната експертиза, все пак трябва да сравнят куршумите с онези от близо петстотин неразкрити убийства.

Полковникът бе толкова развеселен, че дори започна да галопира като кон около масата, за да им покаже как един от по-суетните му предшественици бе яздил, преди да се прости с живота си. Очевидно ставаше дума за някакъв пълен идиот.

Спагетите бяха черни.

Не, не им се привиждаше, нито пък халюцинираха, спагетите наистина бяха черни.

Домакинът им сам ги обслужи, сякаш заедно със сакото си захвърли всички формалности. Едновременно с това им обясни как се приготвя този сицилиански специалитет. Бяха използвали водата от сварени малки октоподи, оттам и черният цвят; spaghetti al nero di seppia.

Към това ястие вървеше бяло вино. Според Да Пиемонте белите вина на Сицилия далеч превъзхождаха червените, с изключение на дефицитното и уникално вино от лозите по склоновете на Етна; като цяло сортовете от родния край на Да Пиемонте бяха значително по-добри от сицилианските. Сега обаче той живееше тук и трябваше да се задоволи с местните продукти.

Карл наблюдаваше със съмнение бутилката вино, която един от кадетите му показа. На етикета пишеше „Бланко ди Менфи“. Той веднага разбра, че това е регионът, а не името на виното, то се казваше „Либечо“. Етикетът бе в златисто и зелено и представляваше извисяваща се над морето гръцка статуя.

— Нека поутолим глада си, преди да преминем към основната тема за деня! — изстреля полковник Да Пиемонте, след което налапа поне сто грама от черната смес, пресегна се за винената си чаша и я вдигна за тост.

Виното бе хладно и приятно на вкус, напомняше леко турските и гръцките сортове, сякаш бе предназначено точно за горещи летни дни. Щеше да им се наложи да изпият доста голямо количество, за да успеят да се преборят с храната. Карл и Юар погледнаха злостно черните си чинии, спогледаха се многозначително и започнаха да се хранят едва след като Юар прошепна: „Хуу! Ааа!“. Имаха чувството, че се намират на десантен кораб, чиято челюст бавно се отваря и ги изплюва на някакъв покрит с черен пясък плаж.

Карл се разсмя и поклати глава, на свой ред прошепна: „Хуу!“, и атакува октоподите. Всъщност ястието се оказа два пъти по-добро на вкус, отколкото на вид.

— А сега да пристъпим към деловата част! — избоботи Да Пиемонте, който, разбира се, пръв изпразни чинията си и плесна с ръце на сервитьорите, за да им покаже, че е време за следващото ястие. — Какво ще ми разкажете за срещата си с дон Томазо?

— Господин Томазо е доста интересна личност в много отношения — започна Карл, след което се замисли над формулировката на въпроса: какво ще ми разкажете, а не какво се случи. — Заплаши ни, че ще отвлече още шведски граждани; става въпрос за представителствата на част от големите шведски предприятия в Рим, но не изключи възможността сред жертвите да има и дипломати.

— Хм. Доста обезпокоително — промърмори Да Пиемонте и се пресегна за табакерата си. — Какви са изводите ви?

— Застрашеният шведски персонал трябва да получи засилена охрана — отвърна Карл накратко.

— Естествено! — прекъсна го Да Пиемонте нетърпеливо. — Въпросът ми обаче не засяга подобни очевидни бъдещи оперативни действия. Нашият драг дон иска нещо повече от обикновен откуп. Какво е то?

— Това е доста дръзко предположение, сър.

— Не съм съгласен. Разбира се от само себе си. Дон Томазо няма навик да отвлича хора, следователно това не е целта на операцията, а по-скоро средство. Искате ли да ми кажете същинската причина за похищението, или не?

— Въпросът ви е доста директен, сър.

— Да, така е. А какъв е отговорът?

— Нека да се изразя по следния начин. Ако знаех отговора и решах да го споделя с вас, то вероятно това щеше да постави началото на една мащабна и изключително сериозна операция от ваша страна и би означавало край на сътрудничеството ни. Един от нежеланите странични ефекти ще е смъртта на нашите съграждани. Именно затова предпочитам да изчакам.

Говорите с много заобикалки, коменданте.

— Боя се, че имате право.

— Добре, да погледнем проблема от друг ъгъл. Какви действия трябва да бъдат предприети по отношение на Дон Томазо?

— Опитайте поетапно да ограничите свободата му на действие. Можете да започнете със защитата на евентуалните шведски жертви. След това бихте могли да направите официално изявление по случая. Така ще принудите нашите правителства да предприемат определени мерки и за известно време да спрат всички доставки до Италия, поне докато проблемът се разреши.

Домакинът, който сега, край масата, наистина им приличаше повече на приятен събеседник, отколкото на полковник от полицията, понечи да каже нещо, но бе прекъснат от поредната серия огромни подноси, които се появиха в стаята и отново възродиха ентусиазма му.

Пак пиха бяло вино, напълниха чашите си с минерална вода и продължиха да дъвчат храбро още известно време.

Карл и Юар си размениха погледи с чувството, че кошмарът се повтаря. Нямаше значение дали срещу тях седи мафиотски бос, или колега, всеки път им се налагаше да се тъпчат до пръсване.

— Знаете ли, коменданте, не искам да съм неучтив или да полагам интелигентността ви на съмнение, очевидно е, че сте изключително умен. Но сега се намираме в Сицилия. Вие се държите, сякаш врагът е един от нас, сякаш трябва да се преборите с някой като мен. Ние двамата с вас се разбираме чудесно и със сигурност животът ни е протекъл по сходен начин. Но врагът ни не признава законите на логиката, действията му са непредвидими, противно на очакванията ви. Разбирате ли какво имам предвид?

В стаята настъпи кратко мълчание. Това още повече засили усещането на Карл, че става свидетел на един вид дежа вю, кошмарът се повтаряше. Очевидно не можа да прикрие чувството си на безкрайна умора, защото полковникът не дочака отговора му, а се опита да позамаже положението.

— Е, нека да обсъдим вашите предложения. Кой според вас трябва да вземе решението за оповестяване на случая? Вие? Шведското правителство? Италианското правителство? Или оръжейната компания?

— Не знам. За сметка на това обаче е доста лесно да изфабрикуваме факти, без да намесваме нашите управници.

— Това е доста опасна игра за един обикновен полковник и един разузнавач. Политиците предпочитат да вземат подобни решения сами. Що се отнася до засилената охрана на вашите сънародници, трябва да ви попитам дали сте се свързали с вашето посолство и запознали ли сте ги с проблема?

— Не.

— Защо?

— Заради същността на мисията ни. Ние хем сме тук, хем не сме, разбирате ли? Ако докладите, които изпращаме у дома, залегнат в основата на евентуални решения на държавно ниво, присъствието ни тук ще бъде очевидно. Ако мисията ни се провали, ще паднат голям брой глави, което е напълно ненужно. Следователно ще си го отнесем или ние, или нашите началници. Надявам се да не ви звуча като някой от преди хиляда години.

— Но, драги ми коменданте, та вие сте в Италия! Напълно ви разбирам. Значи искате сам да разреша проблема с охраната, тоест инициативата трябва да дойде от италианска страна?

— Да. Можете дори да го съобщите на пресата…

Полковник Да Пиемонте избухна в смях, провокиран от леката усмивка на Карл.

Карл наблюдаваше италианския си колега. Имаше тънка, черна, зализана назад коса, бе висок и невероятно слаб, в доста добра форма. Това бе напълно неразбираемо, като се има предвид какви количества храна поглъщаше. Да не би спагетите да не се лепяха по италианските тела?

— Нека да обсъдим няколко тривиални подробности, това определено ще ме развесели, а и може да достигнем до някое добро заключение — продължи Да Пиемонте, като бързо се отказа да ги убеждава да вкусят от десерта. — Какво се случи в къщата на дон Томазо? Оставете настрана информацията, която не желаете да споделите с мен. Питам ви за чисто тривиалните детайли.

— Мда — започна Карл колебливо, защото в никакъв случай не искаше да прояви липса на такт. — Като за начало получихме изключително богат сицилиански обяд и… ами… Той отказа да преговаря за размера на откупа, както вече ви стана ясно, сър. Вместо това премина към заплахите, част от които бяха насочени към самите нас. Така че ние обезоръжихме хората му и си тръгнахме след размяна на взаимни обещания, че няма да забием нож в гърба на другия. Освен това се разбрахме, че отново ще установим контакт, след известен размисъл, разбира се.

Карл потисна напиращата на устните му усмивка. Разказът му бе кристално ясен и преднамерено спокоен.

Очите на Да Пиемонте блестяха от любопитство, като същевременно му бе трудно да сподави смеха си. Той запали още една цигара и се облегна назад, сякаш очакваше някакво невероятно забавление.

— Вие, северняците, сте невероятни. Да не би да е заради исландските митове?

— Не подозирах, че сте запознат с исландските митове.

— Човек не може само да убива мафиоти, от време на време има нужда от малко храна за душата. Тоест собственоръчно сте преборили охраната на дон Томазо и сте взели оръжията им?

— Не, от мен дойде единствено нареждането. Юар ги надви.

Юар, който вече бе свикнал да се отнасят към него като към втора ръка офицер, от когото не се очаква да вземе участие в разговора, заби смутено поглед в остатъка от спанака в чинията си. Полковник Да Пиемонте засия и го огледа внимателно.

— Света Розалия! — възкликна той. — И те ви позволиха да ги обезоръжите, капитан Лундевало? Как успяхте, да не би да ги помолихте учтиво или пък ги заплашите с чистилището? А може би им казахте, че ще съблазните съпругите им?

— Ами… — Юар се размърда неспокойно. Не можеше да се похвали с лекотата, с която Карл успяваше да иронизира всичко. — Помолих за позволение да отида до банята и както очаквах, въоръжените мъже ме последваха. Обядвахме на терасата на последния етаж, на която можеше да се излезе само от едно място. Докато вървяхме към банята, успях да неутрализирам двамата господа и се върнах на балкона, както ми бе наредено. Разбира се, влачех мъжете със себе си. Като стана дума за това, бих искал да попитам…

Юар направи кратка пауза и попита шепнешком Карл за ключа. Той му кимна развеселено.

— Да… Успях да разгадая кода за вратата и за къщата, а освен това направих отпечатък на ключа в парче сапун. Та се чудим… — Юар хвърли още един въпросителен поглед на Карл, който за втори път му кимна. — Чудим се дали бихте могли да ни помогнете да изготвим ключ с помощта на въпросния отпечатък. В случай че ни се наложи да се върнем в къщата…

Полковник Да Пиемонте зяпна. За първи път от началото на познанството им загуби ума и дума.

— Света Розалия… — прошепна той превъзбудено. — По дя… Не мога да изрека това в едно изречение с името на света Розалия! Но какво, по дяволите, сте замислили!?

— Бихте ли могли да направите подобен ключ, без да се разчуе? Можем ли да разчитаме на вас… — продължи Карл, но Да Пиемонте го прекъсна решително с махване на ръка.

— Един момент, коменданте, мисля. Това с ключа не е проблем, все ще измислим нещо. Бих искал да ви попитам друго… Кажете ми колко сериозно всъщност наранихте тези мафиоти, когато ги неутрализирахте?

Юар отново се размърда неспокойно. По една или друга причина въпросът му се стори донякъде неприятен, най-вече защото нямаше никаква представа какво да отговори.

— Ами, сър, аз не съм лекар, но единият определено има фрактура на китката, а и двамата са със сътресение на мозъка. Единият може би има вътрешни кръвоизливи, а другият — фрактура на шията… Но при положение че веднага са потърсили лекарска помощ… фрактурите им не биха се оказали смъртоносни.

— Знаете ли как се казваха тези момчета? — прекъсна го Да Пиемонте почти агресивно.

— Представиха се като Роберто и Джулио, сър.

Полковник Да Пиемонте се изправи рязко, почти на бегом стигна до плъзгащите се врати на кабинета си и след малко се върна с една от папките от бюрото си. Вдигна две полицейски снимки в профил и анфас.

— Това ли са момчетата?

Карл и Юар кимнаха едновременно. Нямаше никакво съмнение.

— Вече и света Розалия не може да ни помогне… — констатира Да Пиемонте уморено, потъна в стола си и хвърли отчаяно папката на масата пред себе си, така че няколко документа се изсипаха върху едно петно от спагети с октопод. Полковникът забеляза това, но не реагира.

— Е, сър? — попита Карл тихо.

— Ако ставаше въпрос за някой наемен убиец — започна Да Пиемонте, след като си пое дълбоко дъх, — вероятно без проблем щяхте да го нарежете на парчета пред очите на дон Томазо или дори да постъпите като същински мафиоти — да му отрежете пениса и да го пъхнете в устата му. При положение, разбира се, че в стаята не присъстват дами, в което не се съмнявам. И…

— Всъщност имаше една дама — прекъсна го Юар. — Шестгодишно момиче на име Джулиета.

Очевидно бяха хвърлили поредната бомба. Полковник Да Пиемонте, изглежда, се опитваше да събере сили да продължи.

— Джулио е най-големият син на дон Томазо — изрече той с доста усилия. — Джулиета е негова внучка и той я пази като… как се казва…?

— Зеницата на окото си? — помогна му Карл.

— Точно така, като зеницата на окото си! Следователно господин Джулио ѝ се пада вуйчо. Веднъж вече убиха семейството на дон Томазо пред очите му и може да сте напълно сигурни, че като същински сицилианец се е заклел това да не се повтаря. А както вече ви казах, Джулио е най-големият му син.

След тези след тази реч Да Пиемонте неочаквано замлъкна, сякаш реши, че им е разяснил всичко. По изражението на лицето му можеше да се съди, че положението е доста сериозно, но двамата шведи не можеха да разберат за какво става дума.

— Картечният пистолет бе на Джулио. Ще е интересно да видим дали е бил използван при някакви престъпления. В такъв случай можем да започнем да ги изнудваме на свой ред — предложи Карл в отчаян опит да мисли като сицилианец.

Полковник Да Пиемонте се усмихна леко, сякаш пред него стоеше малко дете, което току-що беше казало някаква пълна глупост.

— А как бихме могли да докажем, че той е притежание именно на Джулио? — попита Да Пиемонте внимателно, като същински педагог.

Карл и Юар се спогледаха. Почувстваха се като глупаци.

— Но нали го взехме лично от ръцете му, няма никакво съмнение. Ние сме свидетели — опита Юар отчаяно.

Полковник Да Пиемонте искрено се изуми. Погледна ту единия, ту другия си гост, за да провери дали не се майтапят с него.

— Искате да свидетелствате! — възкликна той, когато осъзна, че шведите говорят напълно сериозно. — Да свидетелствате! Имате предвид на същински процес в съдебна зала със съдебни заседатели и всичко останало! Господа, намирате се в Палермо, тук никой не свидетелства. Първо, свидетелите не живеят достатъчно дълго, за да застанат пред съда, а ако някой все пак доживее самия процес, заседателите ще го сметнат за напълно луд само защото си е помислил да се яви в залата. Следователно никой няма да му повярва. Поне не и преди да измине една седмица от освобождаването на заподозрения, когато убийството на свидетеля вече е факт. Чак тогава осъзнават, че нещастникът е казвал истината. Но що се отнася до живи свидетели, господа, никой тук не вярва на думите им.

— Ясно — констатира Карл сухо. — Но едва ли ще е в наш ущърб да свържем оръжието с някакво престъпление?

— Не, вероятно подобен факт би се оказал важен рано или късно.

— Ако трябва да се върнем към разказа за срещата ни с дона — рече Карл в опит да повдигне смачканото си самочувствие, както и на Юар, — имаше малък инцидент с момиченцето.

Полковник Да Пиемонте ужасено ококори очи.

— Не, сър, не се притеснявайте, не става дума за нещо неприятно — побърза да го успокои Карл. — Малко преди да си тръгнем от дома на домакина ни, двамата с него си поговорихме за законите на етиката. Аз посочих момиченцето и заявих, че ако трябва да сме напълно сигурни, че няма да ни застрелят или убият по друг начин, би трябвало да я вземем с нас като гаранция. Но освен това отбелязах, че никой истински джентълмен или мъж не би постъпил по подобен начин. В знак на благодарност дон Томазо ми даде честната си дума, че няма да ни попречи да напуснем дома му. Той спази обещанието си. Въпросът ми обаче е дали така не сме си спечелили някоя червена точка.

— Определено! — потвърди Да Пиемонте замислено. — Без съмнение. Проявили сте се като негов равен, като истински мъж и така нататък. Дон Томазо искрено ще скърби за вас, след като разпореди да ви убият. Вероятно ще се погрижи да се отнесат към вас с уважение в последния ви час и да не ви унизят.

— Нека преминем към практическата страна на нещата — рече Кал студено.

— С удоволствие — съгласи се Да Пиемонте не особено ентусиазирано. — Какво ще правим с вас — искате ли да ви пазим, да ви снабдим с оръжия?

— Не, никаква охрана, преговорите ни с дон Томазо не са приключили. Няма смисъл от оръжия. Ако се стигне до разговор очи в очи, така или иначе ще ни помолят доброволно да ги предадем. След това ще ги използват при различни убийства, а нито вие, нито ние имаме изгода от подобна развръзка.

Констатацията на Карл бе съвсем логична, дори Да Пиемоне го призна, като отчаяно махна с ръка. Но очевидно не бе напълно убеден в правотата на подобно заключение въпреки логиката.

— Имате ли нужда от някаква информация? — попита той уморено и погледна часовника.

— Да — отвърна Карл. — Тези хора, как им казвате, cosca? Имам предвид бандата на дон Томазо. Имат ли достъп до пристанище, откъдето биха могли да осъществяват контрабанда?

— Да. Скиаца, на южното крайбрежие. Намира се на територията на корлеонците, но очевидно двете фамилии са успели да сключат един вид споразумение за мир. Става дума за контрабанда от Сицилия ли?

— Въздържам се от коментар поради причините, които вече ви споменах. Когато му дойде времето, ще споделим с вас всичко, което знаем.

— Какво още искате да разберете?

— Разкажете ни накратко за мафията. Какво трябва да знаем. Доста неща понаучихме тази вечер, но за жалост трябва да признаем, че сме малко или повече тесногръди военни. Бихте ли били така добър да ни образовате малко?

Карл бе напълно искрен в молбата си, нямаше никакъв смисъл да театралничи. Полковник Да Пиемонте веднага омекна, но първо нареди да им поднесат малко грапа.

Карл и Юар отказаха ужасени. Държаха да са напълно трезви по време на нощната си разходка до хотела по улиците на Палермо.

— Дори самият термин мафия е малко или повече двусмислен — започна Да Пиемонте. — Има например доста корумпирани политици, които напълно отричат съществуването на подобна организация. Другата гледна точка е, че мафията, с помощта на огромна конспирация, всъщност управлява цяла Италия, един вид тайно правителство.

И двете твърдения, разбира се, са неверни. Истината е някъде по средата. Въпросът обаче е какво означава това. За съжаление никой жив човек, нито пък мъртвец, ни мафиот, ни прокурор може да даде отговор.

Междувременно мафиотите се превърнали в свободни предприемачи, продължаваше домакинът им. Една или няколко фамилии изградили по-малки или по-големи компании. Човек можело да напише цяла книга по социология. За възникването и мощта на мафията имало дори исторически обяснения. Сицилия винаги е била под окупацията от чужди сили, днес — от Рим, а липсата на силна централна власт естествено водела до един вид самоуправление. Всичко това безспорно е вярно. Колкото и тривиално да звучи. И какво от това?

Всъщност, по думите на полковника, ставаше дума за пари. Най-новата лаборатория за производство на хероин, която принадлежеше на корлеанците, въпреки че се намираше в района на дон Томазо, в Алкамо — близо до Кастеламаре, човек съвсем лесно можеше да я открие на картата, произвеждаше 1.6 тона хероин на година. Носеха се слухове, че благодарение на по-качествени помпи, внесени от България, продукцията се е увеличила до 3 тона. Паричният еквивалент на тези 3 тона хероин беше в основата на всичко. По време на работата си като щабен офицер в Ню Йорк преди няколко години Да Пиемонте успял да установи, че сицилианската мафия, само тя, без американските им роднини, трябваше да „пере“ по пет милиона долара на ден.

Тези пари лежаха в основата на цялата им организация, те им даваха власт, стимул и така нататък. Всички останали твърдения и представи бяха плод на романтизъм. Традиционният образ на мафиотски бос, който дон Томазо по сантиментални причини се опитваше да възроди, всъщност отдавна не съществува. Безработните гамени по улиците на Палермо черпят основните си познания от филмите за Кръстника. Дори когато биваха арестувани за кражби на дамски чанти, се опитваха да говорят като Марлон Брандо и изискваха „уважение“ от отегчените полицаи в стаята за разпити.

Човек обаче не бива да подценява романтичните представи за мафията, те никак не са безопасни. Убийството бе важна част от бизнеса и днешната цена на нечия глава в Палермо възлизала на милион, милион и половина италиански лири. Да, да. Около 1300 долара. В началото, когато попадаха в ареста, смятаха, че ще извършат смъртен грях, ако пропеят; всеки можеше да наеме убиец; някой пикльо, на когото не му пукаше дали ще го хванат. Все пак държавата едва ли щеше да го подложи на мъчения, за да изкопчи показания. Пикльо, който се надява на кариера в мафията, без да знае нищо за нея самата. Освен показаното във филмите на Марлон Брандо, доста популярни в Сицилия, дори и сред същинските мафиоти.

Без съмнение чувствата и традициите все още бяха важни. Именно това бе едната страна на проблема с пребития син на дон Томазо. Но парите, особено когато ставаше дума за милиарди долари, изиграваха решаваща роля. Това бе другата страна на проблема с пребития син на дон Томазо.

Карл и Юар трябвало да изчакат дон Томазо да се свърже пръв с тях. Щяха да ги снабдят с телефон със секретна честота. Те сами трябваше да потърсят карабинерите при нужда, никой нямаше да им виси на главата. И Бог да им е на помощ, заключи Да Пиемонте.

— Имам чувството, че ще експлодирам — изпъшка Юар, когато най-накрая излязоха навън в жежката нощ.

— Докато съм жив, няма да сложа залък в устата си! — зарече се Карл.

3

Вероятно отговорникът по сигурността от тайния екип на „Суидиш Орднанс“ щеше да успее да предотврати твърде ранното оповестяване на случая, ако бе обърнал повече внимание на съпругите на двамата отвлечени. Така щеше да има по-голям шанс да отложи неизбежното.

Обаждаше им се няколко пъти дневно, но не им вдигаше, когато го търсеха. Те се чувстваха като отшелници в Карлскуга и достигнаха до съвсем логичното заключение, че биха научили повече, ако се върнат в Стокхолм.

Освен това бяха заедно по цял ден и можеха да разговарят само на една тема. Не се изискваше кой знае колко дълбок психологизъм, за да се досетят какво се случваше. Накрая стигнаха до извода, че компанията е взела циничното решение да пожертва съпрузите им, че не възнамерява да предприеме каквито и да било действия, за да ги спаси, а те двете са затворени тук, за да не им се пречкат или да не провалят сделките им с настоятелните си искания ръководството да положи повече усилия, за да измъкне мъжете им.

Нямаха никаква представа, че Карл Хамилтън е изпратен в Сицилия, тъй като шефът по сигурността смяташе подобна информация за строго секретна и следователно тя в никакъв случай не трябваше да бъде доверявана на цивилни лица.

Възможно е въпросната информация да успееше да им вдъхне далеч по-голяма сигурност; щом Швеция изпращаше най-известния си и най-добър агент за преговорите със сицилианската мафия, двете дами определено щяха да си извадят очевидните заключения. А ако освен всичко друго разберяха, че решението именно Хамилтън да замине за Италия бе взето от правителството, нямаше да им мине и през ум да вдигнат слушалката и да проведат въпросния съдбоносен разговор.

Но уклончивите реплики от рода на „правим всичко по силите си“, без каквито и да било обяснения какво е това всичко, и „има определен напредък“, неизвестно какъв с всеки изминал ден ги убеждаваха все повече, че всъщност нищо не се прави. Че се бяха наговорили да ги държат в дивата провинция и да ги залъгват с празни обещания.

Затова те решиха да прибягнат до телефона. Тъй като нито една от тях не познаваше лично каквито и да било журналисти, като се изключат онези от жълтата преса, решението на кого да се обадят бе лесно. Спряха се на вестник „Експресен“, който, макар и жълт, имаше най-голям тираж в страната и вероятно не бе обвързан с корпорациите като сутрешните вестници, за които бяха абонирани съпрузите им; от личен опит знаеха как сериозните ежедневници с дясна ориентация успяват да потулят подобни истории, принос за което понякога имаха и собствените им половинки. Следователно най-подходящият кандидат бе „Експресен“.

В началото им бе трудно да убедят грубия и твърде скептичен репортер, който едва не им се изсмя. Дори го чуха да ги нарича „шегаджийки“ пред колегата до него; терминът „шегаджийки“ се използваше в журналистическите среди по адрес на онези нещастни граждани, които най-вече през април и ноември се обаждаха на медиите с повече или по-малко фантасмагорични истории, че са преследвани от зли сили.

Двете дами обаче не се предадоха и след известен натиск от тяхна страна репортерът записа имената и телефонния им номер, за да може да им се обади, като провери информацията.

И след като го стори, петнайсет минути по-късно, отношението му бе коренно различно. И от „Буфорш“, и от Министерство на външните работи му бяха отговорили по един и същи начин.

„Без коментар!“

Следователно думите на лудите лелки, които явно не бяха луди, се оказваха верни. Затова ги помоли да започнат отначало.

Сицилианската мафия бе отвлякла двама от директорите на „Буфорш“. Бяха изпратили показалеца на единия до Външно в Стокхолм заедно с писмо, в което искаха преговори. Единственото, което бяха сторили от шведска страна по този въпрос обаче, бе да потулят историята и да скрият жените и децата. Нито Външно, нито мощната компания бяха предприели каквито и да било действия. Което си бе жив скандал и огромна новина, която на следващия ден щеше да се появи на първите страници под драматично заглавие.

Вярно, че истината за отвличането щеше да излезе наяве рано или късно, никой от замесените не се съмняваше в това. Те обаче далеч не можеха да са сигурни, че подобна прибързана публичност няма да коства живота на отвлечените; но двете отчаяни съпруги не го разбираха, а на журналистите не им дремеше.

* * *

Третият ден на Карл в Палермо изобщо не започна добре. Двамата е Юар се бяха разбрали да се наспят, да пропуснат закуската и за обяд да изпият някъде по едно кафе, защото имаха чувството, че ще се пръснат, когато се върнаха в хотела през нощта. Ако изобщо им се приискаше да сложат залък в уста, то това щеше да се случи най-рано идната вечер.

Събуди се рано, все още му се гадеше, а неприятното чувство се засилваше от беглия спомен за някакъв сън, вероятно свързан със спагетите с октопод.

В хладилника имаше минерална вода. Две бутилки, една със зелен и една с розов етикет. Той погълна на няколко глътки съдържанието на тази с розовия и веднага след като я остави на масата, усети страшен пристъп на гузна съвест.

Удаде му се много лесно да се обади, дори до телефона и счупеното радио откри инструкции на няколко различни езика. Все още бе доста рано.

Ева-Брит вдигна на седмия сигнал. Бе си легнала късно, Йохана Луис имала проблем с корема, нищо страшно, но все пак достатъчно неприятно, за да ги държи будни цяла нощ.

Не можеше да разбере как бе възможно да се обажда чак сега, а извиненията му, че е имал много работа, нищо опасно и притеснително, чисто тривиални проблеми, само я провокираха още повече. Не разбирал ли, че е негов дълг да ѝ позвъни? Не му ли бе минало през ума, че тя може да се притесни? Ако ставаше дума единствено за рутинна работа, едва ли би му било чак толкова трудно да намери телефон. Той се оплете в извиненията си като пате в кълчища. Разговорът се превърна в пълен провал.

Веднага след това позвъни на Теси. Тя също не можеше да разбере защо не се бе обадил по-рано и така нататък. Освен това се поинтересува дали бе успял да разговаря с Ева-Брит, преди да замине.

Той ѝ обясни, че са го изненадали с пътуването, но адвокатът в другия край на линията набързо разби защитата му с един кръстосан разпит. Щом толкова е бързал, преди да замине, та не е успял да говори с Ева-Брит, защо бе прекарал толкова много време с нея, Теси?

Опита се да ѝ обясни, че това е съвсем различно, но без успех. Обеща ѝ, че ще се промени, че ще ѝ се обажда по-често и най-накрая ще говори с Ева-Брит, и то веднага щом се прибере. Ще ѝ признае всичко, ще ѝ обясни и ще я помоли за прошка.

Бе малко след осем, когато затвори. Нямаше начин да успее да заспи отново. Даже и да си легнеше, вероятно щеше единствено да зяпа орнаментите по тавана, да брои квадратите, да изчислява площта им, да се опитва да прецени в какъв ред ги бяха поставили и така нататък. Такова занимание едва ли би било добър старт на деня.

Вместо това посвети час и половина на гимнастическата си програма, в началото започна внимателно, като загря, бе на 37 години, направо старец, както се шегуваше Юар. Кризата на средната възраст чукаше на вратата. Следователно тялото му бе доста вдървено сутрин и имаше по-голям риск от разтягане или претоварване на някой мускул.

Когато спря да се поти, си взе душ и опустоши целия запас от портокалов сок, или поне така му се струваше, ако съдеше по етикета на жълтата напитка. След това почука на вратата на Юар. Надяваше се да успее да го събуди и да направи някакъв злостен коментар по отношение на ленивостта на младите.

Юар току-що бе излязъл от душа. Обясни, че е спал лошо, че е станал рано и преди малко е приключил с двучасовата си сутрешна гимнастика.

Откриха перфектното място за закуска в една от близките улички — Виа Принчипе ди Белмонте. Заведението се казваше „Колико“ и те поспориха известно време какво ли означава тази дума на шведски. Получиха пресен сок от портокал, който дори успяха да поръчат на английски. Вътре бе прохладно, климатикът бе напълно безшумен, а помещението като цяло беше красиво декорирано; всичко бе от бял и черен мрамор с фуги от месинг. Заведението заемаше целия приземен етаж на жилищна сграда, следователно имаше два входа и два изхода. Дългият бар-плот се простираше от единия до другия край. Решиха да си поръчат капучино и за свое най-голямо удивление ги разбраха от първия път. Единственият проблем бе, че трябваше да платят на касата, като в САЩ, и момичето зад нея не само че не можеше да ги разбере, но им поиска несметно количество пари.

Юар пресметна, че сокът струва 30 крони чашата. Карл сви рамене, все пак не вадеха парите от джоба си. Всичко бе за сметка на „Буфорш“ и данъкоплатците. Във всеки случай Юар вече можеше спокойно да се оправя с валутата; оказа се съвсем лесно. Трябваше само да махнеш две нули и да разделиш на две. Карл кимна подигравателно, но в следващия миг разбра, че всъщност всичко е много просто.

— Какво ще кажеш да отидем до Скиаца и да поогледаме малко — предложи Карл, когато отново излязоха на улицата. Жегата вече не им се струваше толкова ужасна. Напомняше на времето в Сан Диего, което си бе направо като зима в сравнение с Риджкрест и някои други места в Долината на смъртта, където бяха прекарали цели пет години от живота си.

Решиха да не се занимават с разваления климатик, да продължат да карат същата кола още един ден — най-вече за да объркат бомбаджиите, върнаха се в гаража, който се намираше съвсем близо до хотела, и помолиха персонала да докара колата им, докато те самите останаха да чакат на улицата. Никой не можеше да бърника по колата им, без момчето от гаража да го види. А ако то бе забелязало нещо, никога нямаше да се съгласи да докара автомобила.

Те все пак го огледаха за всеки случай, след като служителят го спря пред тях в тясната пресечка. Гаражът се намираше в едно подземие с много голям наклон. Докато проверяваха стартера, ауспуха и всичко останало, зад тях се образува опашка, която нетърпеливо натисна клаксоните. Очевидно местните хора отказваха да проявят каквото и да било разбиране по отношение на мерките им за сигурност.

Когато Юар разтвори картата, за да избере най-подходящия път, откри, че наистина трябва да минат през Корлеоне, за да стигнат до Скиаца на южното крайбрежие. Бързо даде на Карл цял куп инструкции, които изглеждаха напълно логични според картата, ако обаче тя имаше нещо общо с действителността. Не бе така. Първо им се наложи да минат два пъти по магистралата за Месина, без да открият каквато и да е отбивка, която да ги отведе до изброените от Юар места. Накрая свърнаха отчаяни по един път, като се надяваха, че поне се движат в правилната посока. След което отново ги очакваше същият цирк — наложи им се да преминат през безброй малки градчета, буквално преплетени едно в друго, с пътни табели, които насочваха към неотбелязани на картата места или далечни градове.

Когато най-накрая успяха да излязат на главен път, който според картата, пътната маркировка и собствената им интуиция водеше към целта, от началото на пътуването им беше изминал час и половина и температурата на въздуха доста се беше покачила. Задръстването окончателно разсея надеждите им да се разхладят благодарение на високата скорост.

Пейзажът ставаше все по-релефен и изпепелен от жегата. Селцата се разредиха и двамата започнаха да се чудят къде другаде могат да видят подобна гледка. Карл заложи на Сирия, а Юар — на Аризона, на границата с Калифорния.

Спряха за малко в Корлеоне, за да се разходят. Градът нямаше нищо общо с романтичните разкази за него. Тесните му улици бяха препълнени с коли, както можеше да се очаква. Някъде в центъра, разбира се, имаше малък площад, насред който се извисяваше статуя на монах с разтворени ръце. Имаше и малък парк с фурми, запуснати алеи, фонтан и паметник на някакъв генерал и освободител от деветнайсети век, целият обсипан с гълъбови изпражнения.

Поразходиха се малко в сянката на палмите, след което отново се върнаха на площада. Там ги посрещнаха мъже с тъмни костюми, вратовръзки, жилетки и шапки, които втренчиха в тях сърдито-враждебни погледи. Наблизо обаче имаше и други туристи. Видяха няколко американки с къси панталони и шалове около врата. Трудно им бе да повярват, че се намират в Корлеоне и че местната мафия бе успяла да спечели войната с противниците от Палермо, които на свой ред бяха загубили около 400 мъже, без да успеят да отнемат живота на нито един враг. Също толкова невероятна им изглеждаше мисълта, че това е световната столица на хероина. В края на площада имаше цял ред сергии с евтини боклуци, които единствено бедняците купуваха за себе си и децата си, като например цяла колекция пластмасови картечници, закрепени на картон с изображението на Силвестър Сталоун.

Църквата обаче приличаше на същинска крепост, със затворени стоманени капаци, огромна желязна порта и един-единствен прозорец, обърнат към площада. Човек трудно можеше да повярва, че това е църква. Те спряха пред внушителната сграда и опитаха да си представят как протича неделната служба, посетена от местни донове с бомбета и тъмни костюми, довели, разбира се, целите си семейства. Момиченца с плитки, държани строго от бащите си тийнейджърки и кой ли още не.

Решиха да се сменят. Юар седна зад волана, а на Карл се падна тежката задача да се ориентира с помощта на картата, която нямаше нищо общо с действителността. Затова решиха да се доверят на компаса и слънцето. Ако тръгнеха право напред в южна посока, трябваше да стигнат до крайбрежието, а някъде там се намираше Скиаца. Все пак поне на думи трябваше да са експерти по ориентиране. Теоретично погледнато, можеха да ги спуснат някъде в Сицилия с парашут през нощта и да ги оставят да открият желаната цел без каквито и да било карти.

В това време пътят стана по-лек, сякаш за да опровергае опасенията им. А и през планинския масив преминаваше само едно шосе, така че нямаше никаква възможност да свърнат някъде.

Изведнъж зад тях изникна мотоциклет, който ги следва доста дълго. Вярно, пътят бе изпъстрен със завои и изпреварването не бе никак лесно, но все пак ставаше дума за мотор. Отдавна вече трябваше да ги е задминал. Те наблюдаваха врага известно време в огледалото за обратно виждане, като от време на време жестикулираха, сякаш водят задълбочен разговор. Най-притеснителното бе, че на мотора имаше двама души.

— Ако се опитат да ни задминат, натисни рязко спирачки. След това веднага ускори и ги прегази — нареди Карл.

Юар кимна, смени скоростта и намали леко, когато пред тях се появи достатъчно дълга права, на която изпреварването бе разрешено.

Мотоциклетът бавно ускори, изравни се с тях, а Карл извърна глава, за да се опита да прецени обстановката. Преди обаче да види каквото и да било, Юар рязко натисна спирачки и разстоянието между тях и мотоциклета бързо се увеличи. Когато Юар натисна газта и полетя напред с намерението да ги изблъска от пътя, двамата с Карл почти едновременно забелязаха, че зад водача седи жена. Юар отново натисна спирачките и гумите изсвистяха. Двамата младежи се обърнаха ужасени назад, след което се отдалечиха още повече и изчезнаха зад завоя. Карл и Юар се спогледаха многозначително.

Карл заби поглед в картата. Скоро щяха да преминат през селце на име Самбука ди Сицилия. Карл се зачуди дали то има нещо общо с прословутия ликьор, в който поне в Европа понякога сипваха по няколко кафени зрънца.

Чисто подсъзнателно бяха спрели да гледат на Сицилия като на част от Европа.

Стигнаха до кръстопът, където трябваше да изберат дали да завият на изток, или на запад, за да заобиколят планинския масив. И двата маршрута водеха към брега и пристанището Скиаца, а освен това изглеждаха еднакво дълги, но Самбука ди Сицилия се намираше от западната страна, решиха да минат оттам. Освен това така щяха да преминат през селце с красивото име Джулиана. Взеха да се шегуват как при едно бъдещо разследване колегите им или дори полицията щяха месеци наред да се опитват да разберат защо са избрали пътя, водещ към засадата. Дали някой не се бе свързал с тях и не ги бе подлъгал да минат оттам. Ако бе така, то кога бе проведен въпросният разговор. Дали по време на кратката им почивка в Корлеоне? Бяха ли замесени самите корлеонци и така нататък. В резултат на подобни разсъждения накрая щяха да представят сложна и отчасти подплатена с доказателства теория, която на свой ред щеше да определи хода на бъдещото разследване и така да те обрече на провал още от самото начало. Защото на никого нямаше да му хрумне, че са избрали пътя на запад само заради едно селце, чието име съвпада с наименованието на известен ликьор. Замислиха се, че и те самите често градяха теории на основата на догадки. За жалост решенията, които хората взимаха в живота си, често бяха далеч по-нерационални, отколкото врагът можеше да предположи.

На пътя почти нямаше коли, вероятно заради убийствената жега. Скоро навлязоха в тунел от високи пинии и силният аромат на смола ги разхлади. Юар отби. Поседяха мълчаливо известно време и наблюдаваха селцето, кацнало като корона на върха на един хълм. Най-външната стена от къщи се извисяваше като естествено продължение на самата планина. Хората, които живееха там, вероятно се наслаждаваха на чудесна гледка, като обаче непрекъснато се притесняваха за децата си. Все пак под прозорците им зееше стометрова пропаст.

Те поразсъждаваха колко защитени са къщите, в коя епоха ги бяха строили и от кого се опитват да се предпазят. Архитектурата на Джулиана напомняше за сицилианската крепост на дон Томазо край морето, макар използваната в градчето строителна техника да бе доста по-стара и евтина. Крепостта на дона обаче в никакъв случай не бе непревземаема и те бяха наясно с този факт, дори нямаше нужда да го обсъждат.

Към градчето водеше тесен криволичещ път, но те потиснаха изкушението да го посетят. Неприятните преживявания от Корлеоне им бяха достатъчни за момента.

Самбука ди Сицилия се оказа едно съвсем обикновено селце и не пробуди в съзнанието им никакви асоциации за ликьор, исторически събития, война или смърт.

Когато започнаха да се спускат към крайбрежието, планините отстъпиха и те се понесоха по нажежения асфалт напред към Скиаца през лозови масиви и обгорели поля. Въздухът пред тях така трептеше, че колите, които срещаха, в първия миг им приличаха на мираж. Вятърът бучеше толкова силно през спуснатите стъкла, че всякакъв разговор бе невъзможен. Но поне в купето бе прохладно.

Скиаца бе значително по-голям град, отколкото очакваха, сигурно имаше поне неколкостотин хиляди жители.

Тръгнаха към центъра, който се намираше на едно възвишение насред града, оставиха колата и бързо откриха големия, покрит с камъни площад, заобиколен от венец прашасали палми и нарядко разположени каменни пейки. По тях бяха насядали възрастни мъже с шапки и вратовръзки. Старците разговаряха спокойно, сякаш не усещаха жегата. В другия край на площада имаше стръмен път, който водеше към пристанището. Дори самата Скиаца бе построена като крепост. Стените от къщи се редуваха със защитни зидове, които на практика го правеха непревземаем с бойната техника от минали епохи.

В единия край на площада имаше малка тераса, на която бе разположен ресторант „Мирамар“. Изборът на името бе много сполучлив, от терасата наистина се разкриваше невероятна гледка към безкрайното море. Те влязоха и настаниха се на маса до прозореца, откъдето можеха да наблюдават пристанището. Два дълги кея се впиваха дълбоко навътре в морето, първият описваше дъга, очевидно служеше и като вълнолом. Вторият също бе леко извит, за да могат заедно да обгърнат редиците от рибарски лодки, закотвени в изкуствения залив.

Огледаха внимателно рибарските лодки. Бяха добре оборудвани и доста големи. В момента до кея имаше около стотина, следователно не бе трудно да се предположи, че реалният им брой е два пъти по-голям. Изглежда, без проблем можеха да останат седмици наред в открито море и дори бурите не биха могли да ги уплашат. Пристанището трудно можеше да бъде охранявано, най-вече заради почти пълната липса на суша. То се състоеше от съвсем къса брегова ивица, оградена от скални стени и защитни валове. Нямаше как някой чужденец да стъпи на кея и да остане незабелязан.

Поръчаха салата от домати и минерална вода и трябваше доста дълго да обясняват, че този лек обяд наистина ще им е достатъчен. Собственикът на ресторанта, мъж с дълга коса и изкусно оформени мустаци, благодарение на които приличаше на Салвадор Дали, доста поспори с тях, преди да го убедят, че не смятат да поръчат нищо друго освен по една скучна салата.

Изпиха водата и поровиха известно време в салатите. Доматите бяха вкусни и огромни.

За съжаление заключенията, до които стигнаха, бяха доста прости.

Никакви чужденци нямаше да могат да шпионират пристанището, ако, разбира се, предположеха, че дон Томазо възнамерява да превози стоката до Либия именно оттук. Но дори и да бяха почти сигурни в този факт, това изобщо не им помагаше. Нямаше как да разберат кои лодки ще да използва, нито пък можеха да се качат на борда им, за да ги повредят, да поставят предавател или каквото и да било друго. Стигнеха ли шведските оръжия до Сицилия, набързо щяха да ги откарат до Скиаца, а след това нищо не можеше да спре транспортирането им до крайната цел. Заключението изобщо не им се понрави, но нищо не можеха да направят по този въпрос.

Ако дон Томазо успееше да стигне до Скиаца, победата му бе в кърпа вързана. Следователно трябваше Да се опитат да го спрат много по-рано. Решиха да посветят остатъка от деня на разглеждане на забележителности, а след това да се върнат в района на Кастеламаре и владенията на дон Томазо, за да видят дали не могат Да открият място, където да не се загубят и до което да води повече от едно шосе. За предпочитане бе да не е с планински релеф и от него да има добра видимост. Трябваше да започнат да се подготвят за очертаващия се следващ етап на мисията. Независимо какви бяха шансовете им, трябваше да се подготвят така, сякаш ще спечелят.

* * *

Оке Малм се славеше с една странност, която го отличаваше от всички останали чуждестранни кореспонденти в Рим. Той всеки ден караше скутер до пресклуба на Виа дела Мерседес.

Една от причините за това вероятно се коренеше във факта, че живееше в Рим вече повече от двайсет години и всеки нормален мъж, журналист или не, доста бързо щеше да се отегчи от непрестанната борба за паркоместа. А да успееш да оставиш колата си в някоя от тесните улички около Испанските стълби по време на летния туристически сезон, бе направо немислимо.

Малцината му приятели в Швеция, с които все още поддържаше връзка, смятаха, че дългият престой в южната страна при диваците го бе поиталианчил. Енергичният и донякъде нагъл репортер от жълтата преса се бе превърнал в леко посивял джентълмен. Въпреки жегата той караше скутера си с костюм и вратовръзка. Това не отразяваше вкуса му, работата му налагаше подобен избор на дрехи. Шведските журналисти обикновено носеха дънки, но ако човек искаше да успее в Италия, трябваше да слага вратовръзка и да говори италиански. След двайсет години брак Оке Малм владееше този език до съвършенство.

Той заизкачва спокойно витата стълба в пресклуба. Бе средата на лятото, в Швеция хората масово излизаха в отпуск, всички репортажи за възможностите за почивка в Рим и Италия като цяло бяха отдавна предадени на различните вестници. Оке Малм работеше за вкъщи, ако Швеция, разбира се, все още можеше да се нарече вкъщи.

Във всеки случай именно шведската преса му даваше хляб, макар през лятото почти да нямаше работа. Той пишеше за вечерния вестник „Афтонбладет“, както и за друга, по-малки ежедневници и дори технически списания като „Текникенс верлд“. През последните години интересът на Оке Малм към света на техниката бе прераснал в страст, човек спокойно можеше да го нарече компютърен маниак.

През един обикновен юнски ден компютърът му не би трябвало да съдържа нито едно съобщение от Швеция. Но този ден очевидно далеч не бе обикновен. Почти всички вестници, за които работеше, бяха пратили мейли, с изключение на „Текникенс верлд“, констатира той със съжаление.

Това определено предвещаваше скандал. Или някой от шведските футболисти бе споменал името на Марадона в интервю, или пък бе намекнал, че иска да се прибере у дома или да започне да играе в Италия, или лък, че никога повече няма да играе за националния отбор. Ако в Швеция внезапно проявяха огромен интерес към Италия, нямаше как да става въпрос за сериозни новини.

Реши първо да се обади в „Афтонбладет“ и вдигна слушалката без какъвто и да било ентусиазъм.

— Здравейте — рече сухо. — Обажда се Оке Малм от Рим. Какво се е случило? Да не би няколко шведски тийнейджъри да са пострадали и така нататък?

— Толкова се радвам, че се обаждаш! — изстреля шефът на първата смяна. — От цял час ти звъним като луди!

Това не предвещаваше нищо добро. Обикновено сам се свързваше с вестниците у дома, за да им продаде — с хиляда зора! — някоя хубава новина. Те го търсеха, когато имаше проблем.

— Съжалявам, не носех пейджъра си, но денят едва сега започва. Какво се е случило? — попита Оке Малм в очакване на най-страшното. Но бързо живна.

„Другият вестник“, големият конкурент, чието име не биваше да се споменава, публикувал репортаж за двама шведски директори от „Буфорш“, които преди повече от седмица изчезват в Италия и очевидно са отвлечени от сицилианската мафия. Тъй като и от „Буфорш“, и от Министерството на външните работи отказали коментар, очевидно историята бе вярна. Отчаяните съпруги решили да проговорят и сипели обвинения по адрес на „Буфорш“ и на шведските власти, че не правят нищо. Така стояха нещата.

Оке Малм усети смесица от ентусиазъм и скептицизъм. Това определено бе добра история, която му даваше възможност да покаже на какво е способен, конкурирайки се с англоговорящите кореспонденти с дънки, които биваха изпращани в Италия при подобни случаи. Оке Малм обикновено излизаше като победител от подобни двубои, което бе добре както за самочувствието, така и за портфейла му.

Само че не му се вярваше двамата директори да са отвлечени от сицилианската мафия, тя не се занимаваше с подобни неща. Къде би могло да се случи това? В Милано?

Не, вероятно отвличането бе дело на някоя банда, нямаше никакви основания престъплението да се свързва веднага със Сицилия. Отвличанията бяха често срещано явление в Италия. А и мафията бе навсякъде. В планинските райони на Калабрия имаше голям брой пещери, които често биваха обитавани от жертвите на отвличания — около стотина на година. Същото важеше и за Сардиния. Историята за Сицилия бе поредната измишльотина на „Експересен“, простете, на вестника, чието име не биваше да бъде споменавано, в опит да накара шведските читатели да се почувстват герои на филм.

Той, разбира се, щеше веднага да се залови за работа.

Оке Малм затвори телефона и потри ръце. Миналата година предложи на „Афтонбладет“ цяла серия статии за бизнеса с отвличания в Италия, но оттам му отвърнаха, че на никого не му пука дали жабарите се похищават един друг, най-малко пък на обикновените шведи, читатели на вестника.

Сега обаче нещата бяха коренно различни. Трябваше единствено да прегледа готовия си материал и да промени част от статистическите данни и годините, приятно техническо занимание, с което му се искаше да се захване на мига.

За съжаление обаче новинарската работа имаше предимство. Щеше да е добре да свърши нещо, преди всички в Рим да излязат в обедна почивка. Тогава можеше да се върне към старата си серия от статии, да подготви няколко различни варианта и да ги изпрати до всички вестници вкъщи.

Но първо бе ред на двамата директори Хансон и Карлемар и на въпроса за „сицилианската мафия“.

Първо се обади в шведското посолство, откъдето потвърдиха, че двама шведски граждани са изчезнали при подозрителни обстоятелства, които навеждат на мисълта за възможно престъпление, че случаят е прехвърлен на съответните власти в Италия, че посолството следи случая и така нататък.

На въпроса дали има доказателства, подкрепящи спекулациите на „Експресен“ (името на въпросния вестник не биваше да се споменава единствено по време на разговорите със свръхчувствителните му колети от „Афтонбладет“), според които това е дело на сицилианската мафия, Оке получи доста завоалиран отговор, който все пак можеше да се изтълкува като „да“. Друго не успя да изкопчи от посолството.

След това позвъни на един свой добър познат, който освен всичко друго бе секретар на Държавната комисия за борба с мафията. Да, всичко бе вярно. Без съмнение ставаше дума за отвличане. Да, имаха основания да смятат, че следите водят към Палермо.

Това определено бе добра новина. Ако ставаше дума за някое обикновено отвличане, извършено от калабрийската Ндрангета, историята нямаше да е толкова интересна в Швеция. Но сега ставаше дума за Сицилия. Чудесно!

Следващият телефонен номер бе на един от хората, които работеха в информационния отдел на местния парламент в Палермо. Той се казваше Салваторе Парлагреко и бе така добър да му даде името и телефона на шефа на полицията в Палермо, който би следвало да отговоря за подобни разследвания на територията на Сицилия — някой си полковник Да Пиемонте от щаба на карабинерите „Касерна Бонсиньоре“.

Той бе още по-уклончив в изказванията си.

Когато Оке Малм се представи и разкри повода за обаждането си, мъжът в другия край на линията очевидно доста се изненада и мигом застана нащрек. Въпреки това полковникът бързо успя да се съвземе от първоначалния шок и веднага започна да сипе комплименти по повод отличния италиански на синьор Малм. „Защото шведите, с които поне аз съм се срещал, не могат да се похвалят с подобни прекрасни познания в тази област.“

Оке Малм захапа веднага подадената му стръв:

— Поддържа ли полковникът контакти с шведски граждани или власти във връзка с конкретния случай?

Полковникът отговори изключително предпазливо. Нито можеше да потвърди, нито да отрече подобни твърдения, политиката на полицията при тези случаи била такава и тъй нататък, и тъй нататък.

Очевидно разследването бе секретно. Дали работеха по въпроса? Но разбира се! Полковник Да Пиемонте го увери в това.

Оке Малм посвети още час на телефонни разговори, като позвъни в Министерство на вътрешните работи, а след това в министерствата на правосъдието и на външните работи, после обратно по цялата верига. Благодарение най-вече на разговора с един генерал от Министерството на отбраната, когото познаваше лично, успя да си извади заключението, че по случая се работи усилено, че разполагат с определени следи, които водят до Палермо, и което бе най-интересно, очевидно италианските власти си сътрудничат с шведските си колеги.

За момента не можа да изкопчи повече.

При втората серия от обаждания се опита да подхване разговора от друг ъгъл — какъв е поводът за посещението на шведите в Италия. Оказа се, че става дума за някаква голяма оръжейна сделка от преди няколко години. Това едва ли бе конкретният повод за отвличането. Въпреки че очевидно похищението бе дело на сицилианците, те, както изглежда, целяха единствено да получат откуп между 10 и 50 милиона шведски крони. Ситуацията бе доста деликатна, тъй като подобни сделки бяха в нарушение на италианските закони. Това на свой ред означаваше, че колкото и да разпитва, няма да получи истински отговор. Щяха да отрекат всякаква информация за водене на преговори, за намеренията на шведската страна да плати и прочее. Той обаче бе сигурен, че именно това се случваше в този момент.

Имаше доста за писане. А с малко късмет можеше да се окаже пръв на финалната права, както преди десет години, и да вземе интервю от освободените жертви. Само да не му отиде цялата отпуска…

Единственото сигурно нещо сега бе, че няма смисъл да се втурва към Палермо, особено в тази жега — там, на юг, бе още по-топло. Първо можеше да подготви статиите с предисторията, които да изпрати на все по-дългата опашка от шведски вестници. Оке Малм бе единственият щатен кореспондент на Швеция в Рим.

Чакаше го много работа, но и портфейлът му щеше да се понапълни. Той остана в пресбюрото до късно вечерта.

* * *

Карл и Юар имаха дълъг и на всичкото отгоре жежък ден. Когато се върнаха в хотела, откриха, че не ги чакат никакви съобщения, а когато си взеха душ и се преоблякоха, осъзнаха едновременно, за свое най-голямо удивление, че са гладни. Чувството, че „никога повече няма да сложат залък в уста“, се бе изпарило.

Решиха да се отбият в първото заведение, което се оказа разположено в тясна пресечка малко по-надолу и носеше странното название „Кръчмата на изобилието“.

То се намираше само на около сто метра от хотела, но във влажния жежък въздух плувнаха в пот още на половината път, а когато влязоха в почти празния ресторант, студеният повей на климатика буквално ги блъсна в лицето. Бе им направило впечатление, че повечето ресторанти в Палермо са с тъмни стъкла, така че никой не може да види колко души има вътре, нито кои точно са клиентите. В началото си мислеха, че това е трик, за да привлекат посетители. Постепенно обаче разбраха, че това са един вид мерки за сигурност. Така никой не можеше да бъде застрелян от улицата, убийците трябваше да влязат вътре, да се покажат и така да дадат шанс на жертвите си да се защитят, както изискваха законите на мъжеството и справедливостта. Тъмните стъкла бяха част от обслужването в ресторантите, така собствениците им гарантираха на гостите си, че не може лесно да ги убият.

— Вероятно сме подранили, все пак полковникът ще вечеря едва след три часа — усмихна се Юар.

— Все тая — рече Карл, — сега поне ще се нахраним по човешко време, без да се тъпчем до пръсване.

Когато влязоха вътре, веднага видяха хладилна витрина с огромно количество красиво подредена риба от Средиземно море. Това определено улесни комуникацията им, защото можеха просто да спрат там и да посочат какво искат. По една голяма риба на скара и малко вино. Не, благодаря, никакви спагети, нито пък Шведска маса! Само риба!

Удивеният сервитьор ги насочи към една маса доста навътре в помещението, сякаш чисто подсъзнателно усети желанието им да бъдат настанени на безопасно място.

Не осъзнаваха колко са жадни, преди да отпият от поднесеното им вино, и за своя най-голяма изненада откриха, че са изпили чашите си на екс, както шведите обикновено пият шнапс при тържествени поводи.

— Тази вечер можем да се поотпуснем, но от утре никакъв алкохол — оправда и двамата Карл. — Днес врагът още мисли. Чак утре ще се обадят.

— А какво ще ни кажат?

— Че не са променили позицията си и че ни предоставят последна възможност да размислим.

— И какво смяташ да им отговорим?

— Че няма да размислим и че те могат или да се задоволят с една доста прилична сума пари, или да останат с празни ръце. След това ще видим.

— Каква ще е следващата ни стъпка?

— Ще разтръбим за случилото се.

— Как?

— Ами, у дома, „Дагенс Еко“ например, трябва само да им се обадим. Познавам един човек там. След това всичко започва отначало.

Юар кимна. Звучеше добре. И напълно логично, всички предложения на Карл по отношение на полевата работа бяха логични.

Разговорът им замря, дали защото бяха уморени, или просто нямаше какво повече да обсъждат. Известно време си поговориха за видяното по време на днешното пътуване, без обаче да вложат особен ентусиазъм. Не можеха да разчитат на колата, тъй като вероятно врагът ги дебнеше навсякъде, познаваше всички пътища, преки и непреки, докато те самите не можеха да се ориентират дори с помощта на карта и въпреки специалното си обучение.

На около петнайсетина километра южно от Кастеламаре имаше голям лозов масив. Трябваше да разучат района добре и да предложат мястото на размяната да е именно там. Но този етап бе толкова далечен, че нямаше защо да го обсъждат отсега.

Бяха изпили почти цялата бутилка, преди вкусната риба да им бъде поднесена от двама изключително удивени сервитьори, които за пореден път ги попитаха дали не желаят още нещо. Карл само вдигна празната бутилка в отговор, а сервитьорите свиха рамене и се отдръпнаха.

За известно време на масата настъпи пълна тишина. Бе вкусно и леко. Без спагети, без задължителните слузести октоподи.

Карл приключи пръв с вечерята и известно време поседя замислен, като оглеждаше заведението. Подът бе от кафяви каменни осмоъгълни плочи; това не бе добре, улесняваше евентуални рикошети. Стените обаче бяха от боядисани в бяло гипсови или дървени плоскости, които имитираха камък. Определено се почувства по-спокоен. Красяха ги различни картини, най-вече литографии. На три метра от тях имаше малка маса за двама. На нея имаше запалена свещ и чаша с алено листче хартия, което очевидно означаваше, че е резервирана. На стената над нея висеше портрет на мъж с брада и дълга коса. Карл внезапно се изправи, тръгна към картината и внимателно се вгледа в нея. Да, не се бе припознал. Портретът изобразяваше Че Гевара. На картината имаше посвещение, което не успя да разчете. Художникът се казваше Ула Сунден, вероятно бе швед.

— Какво има? — полюбопитства Юар, когато Карл се върна на масата.

— Някой швед е нарисувал онзи портрет на Че Гевара там. Знаеш ли кой е Че Гевара? — попита Карл.

— Не съвсем, но знам как е умрял. Да не би да си си падал по него като млад? — запита го Юар закачливо.

— Може и така да се каже. Напълно безнадеждна любов, но поне намеренията ми бяха честни. Ако американските ни колеги не бяха публикували снимките на трупа му, вече всички да са ги забравили, а картината нямаше да я има. Американските ни приятели винаги успяват да превърнат враговете си в мъченици, независимо дали са престъпници, или не. Тогава Че Гевара, сега Саддам Хюсеин.

— Кой е следващият, Кадафи?

— Мислиш ли?

— Защо не? „Нимиц“, „Саратога“ и „Констелейнгън“ — или както там се казват самолетоносачите им, ще трябва да се отправят на друга мисия, след като приключат в Персийския залив. Винаги ще се намери някой, който да застраши световния ред, а Кадафи е отлична кандидатура.

— Да, така е.

Разговорът секна, двамата се замислиха и си размениха погледи. В главите им се въртеше една и съща мисъл. Обсегът на ракетата RBS-15 бе седемдесет километра. Именно на такова разстояние от либийския бряг щеше да спре самолетоносачът, за да подмами няколко самолета.

Сервитьорите отнесоха остатъците от рибата и за пореден път се наложи да ги уверяват, че не желаят нищо повече.

— Как според теб биха реагирали обикновените американци на телевизионен репортаж, който показва „Мидуей“ да потъва с всичките 5000 членове на екипажа и 120 самолета в Средиземно море? — попита Юар.

Отличен въпрос. Дааа, това определено щеше да се превърне в проблем. Първо цялата страна щеше да изпадне в невиждан шок. След това всички щяха да заговорят за отмъщение, за атомни бомби и за инвазия, която да срине Либия със земята. ООН щеше отчаяно да се опита да предотврати нова война в Близкия изток. Ако това се случеше преди изборите, президентът със сигурност щеше да загуби, освен ако не организираше отмъстителна мисия. Но как може да отмъстиш за цял самолетоносач? Например — като бомбардираш всички държавни институции в Триполи, като се опиташ да заловиш Кадафи, да опожариш нефтените кладенци, да бойкотираш търговията с петрол с тази страна, като притиснеш европейските си съюзници да сторят същото, което хич не е лесна задача. Европейците в никакъв случай нямаше да споделят мнението на американците, че е престъпление срещу човечеството да се защитиш от нападащите те самолетоносачи. На Швеция определено щеше да ѝ се наложи да дава обяснения как оръжията ѝ са попаднали в Либия, доста неприятна ситуация. „Буфорш“ щеше да направи невероятна реклама на продуктите си, много по-добра от рекламата, на която се радваха французите по време на войната между Великобритания и Аржентина за Фолкландските острови. Не че това имаше каквото и да било значение, след подобен скандал нямаше да могат да продадат вече нищо.

Както и да решаха да постъпят американците, накрая Либия щеше да бъде срината със земята, а Кадафи щеше да се превърне в мъченик, също като Че Гевара. За Либия щеше да е доста по-добре да не успее да се защити от нападението на САЩ, вместо да получи възможност да изстреля няколко ракети RBS-15 към самолетоносачите. Нямаше съмнение по този въпрос. Следователно дори само по тази причина трябваше да направят всичко възможно да попречат на дон Томазо да осъществи сделката си. Мисията им бе благородна. Нямаше да има проблем да го докажат.

В ресторанта започнаха да прииждат хора и тъй като масите около тях постепенно се запълниха, те прекратиха всякакви разговори, които съдържаха лесноразбираеми фрази или названия на оръжия.

Вместо това за първи път от началото на мисията заговориха на лични теми. Карл пръв попита Юар за личния му живот.

В началото Юар леко се смути. Той самият възнамеряваше да повдигне въпроса. Бе длъжен да го обсъди с прекия си шеф, тоест с Карл.

Нещата стояха по следния начин. Юар възнамеряваше да заживее с интимния си партньор, който, разбира се, бе мъж. Казваше се Карлос, бе испанец, директор на голяма рекламна агенция.

Той бе любовта на живота на Юар. Формалният въпрос бе дали работата му представляваше проблем?

Карл се изчерви и взе да се върти неспокойно на стола си. Не можа да скрие обзелото го притеснение.

— Казал ли си на този Карлос какво работиш? — попита Карл, забил поглед в масата, и веднага се засрами, че използва думата „този“. Направо му идеше да си прехапе езика от срам.

Юар бе казал, че работи като компютърен програмист в международната компания, която бе така добра да приюти компютърната централа на шведската разузнавателна служба на последния етаж на офиса си в квартал „Йердет“ в Стокхолм.

Карл се замисли. След малко каза, че ако любовта им е толкова силна и вече обсъждат да заживеят заедно, Юар би трябвало да разкаже на половинката си с какво се занимава в действителност. Е, без да влиза в подробности, разбира се, но все пак можеше да му разкрие, че е офицер от разузнаването. Иначе щеше да му се наложи непрекъснато да се крие, да дава странни обяснения, да се измъква тайно и да липсва от вкъщи в странни часове на денонощието, което само щеше да отрови любовта им. Все пак хомосексуалните не са по-малко ревниви или подозрителни от всички останали.

Чисто формално фактът, че Карлос е чуждестранен гражданин, би могъл да създаде известни проблеми. Офицерите от разузнаването не можеха току-така да се събират с чужденци.

Тогава Карл изведнъж си призна, че има връзка с американка, че обмисля да се разведе, че всъщност е трябвало да говори с Ева-Брит, преди да замине на тази скучна мисия, но че не е посмял, че не е улучил точния момент и всички останали извинения, които човек намира, за да прикрие страха си.

Във всеки случай бе обсъдил факта с чуждестранното гражданство със Сам и Сам му бе казал, че няма никакъв проблем, все пак въпросната чужденка, която между другото се казваше Теси, е американка, и следователно можеше да си извадят заключението, че същото важи и за испанеца на Юар. От друга страна, изобщо не бе длъжен да се съобразява със Сам. Според инструкциите служителят трябваше да се обърне към прекия си началник, следователно Карл трябваше да признае на Сам, а Юар — на Карл, и ако Карл кажеше, че всичко е наред, както и възнамеряваше да стори, Сам би могъл да представи възраженията си едва след като всичко вече е решено и вероятно щеше да избере да се въздържи.

— Та така — рече Карл кратко и подаде ръка на колегата си. — Бих искал да ти пожелая късмет. Ако решите да направите купон по този повод, с удоволствие ще присъствам.

Ръкостискането им се получи доста емоционално, те дълго постояха така и се гледаха в очите.

— На мен, разбира се, ми е по-лесно да призная какво работя — рече Карл накрая, след като си пуснаха ръцете. — Все пак в пресата непрекъснато публикуват статии по мой адрес. Да се надяваме, че няма да те сполети подобна съдба, въпреки предимствата по отношение на семейството.

— Тя да не би да е от Сан Диего? Теси? — попита Юар.

— Да. Как позна?

— Просто ми хрумна. Не знам, ти не си от хората, които лесно се влюбват, следователно трябва да е някаква стара история. Сан Диего, с други думи.

Карл потъна в спомени. Погледна чашите и реши да не поръчва повече вино.

— С Теси не се разделихме заради охладнели чувства — рече накрая. — Проблемът бяха тайните, които не можех да ѝ разкажа. Непрекъснато пътувах между Сан Диего и Риджкрест, сам знаеш как стоят нещата, без да мога да ѝ обясня с какво се занимавам. Накрая на нея и писна. Което също е разбираемо. Спазвах регламента като пълен идиот.

— Затова ли ме посъветва да разкажа на Карлос?

— Естествено. От все сърце ти пожелавам щастие. И не искам всичко да отиде по дяволите, както се случи с мен.

— Притеснява ли те фактът, че Карлос е мъж?

— Да, разбира се. Сам забеляза как реагирах. Но ще се опитам да си втълпя, че това няма значение.

— Ще успееш ли?

— По принцип… да.

— Но?

— Ами… Подобни отношения са ми толкова далечни, че ми е трудно да ги разбера. Не бих могъл да си се представя в… такава ситуация.

— В сексуална връзка с мъж?

— Да. Страшно ми е чуждо… Ти си страхотен разузнавач. Като мен и като Желязната ръка. И… да….

— Като Оке! Не мислиш ли, че преувеличаваш малко!

Юар се разсмя, изпи последните си глътки вино и погледна въпросително Карл, който поклати глава.

— Не — рече му Карл. — Никакво вино повече, трябва да държим нещата под контрол. Човек никога не знае какво може да се случи. Е, може би преувеличих за Желязната ръка.

— Никога не би ти простил!

— Не, може би си прав — усмихна се Карл засрамено. — Както и да е, желая ти късмет и с удоволствие ще присъствам на годежа или на купона по случай новия дом или каквото там решите.

* * *

Вече бяха започнали да закачат червени флагове над Виа Принчипе ди Белмонте, точно като за Първи май в миналото. На всичкото отгоре улицата бе затворена на места от големи саксии с палми с всевъзможна височина и външен вид. Сякаш целият булевард се бе превърнал в градина. Някои от палмите бяха толкова високи, че човек спокойно можеше да седне под сянката им, вместо да търси прохлада в помещенията с климатик. Карл щеше да се проклина за този избор до края на живота си.

Той бе в изключително мрачно настроение, когато остави мобилния телефон на масата в кафенето. Юар го забеляза и попита какво се е случило. Нищо особено. Само дето успя да събуди и Ева-Брит, и Теси, не че си бяха казали нещо специално, по-скоро го притесняваше фактът, че нищо не си казаха. Чувстваше, че ги мами, дори като им се обажда почти едновременно. Подобно поведение в никакъв случай не бе рационално. Поръчаха си същата закуска като предния път и първо пресушиха огромните си чаши с прясно изцеден портокалов сок. Юар изтърси някаква шега по повод на цената, а Карл спомена за Теси.

Забелязаха заплахата твърде късно, може би защото сандвичите и кафето им пристигнаха в същия миг, в който големият мотоциклет „Кавазаки“ внимателно си проправи път през саксиите с палми.

Машината спря на около седем метра от тях. Двамата едновременно разбраха за какво става въпрос, но реагираха по съвсем различен начин. Когато стрелецът разтвори якето си, Юар се хвърли под масата от ковано желязо, а Карл се устреми към най-голямата саксия. Чу първите изстрели още по време на скока си. Чу как част от куршумите се забиха в Юар, а останалите рикошираха о каменната улица. В мига, в който се пъхна зад огромната саксия, Карл погледна назад и видя как моторът бавно приближава към Юар, който все още се държеше с една ръка за преобърнатата маса.

На метър от ранения му колега стрелецът отново вдигна оръжието и пусна един откос в жертвата си.

Карл осъзна, че трябва да използва тези няколко секунди, за да се прикрие по-добре, но вече бе късно. Стрелецът насочи дулото към него. В този миг Карл изгуби всяка надежда. Погледна мъжа в очите, стрелецът дори не бе маскиран.

„Узи“, каза си.

Стрелецът обаче постъпи напълно изненадващо. Демонстративно бавно сгъна приклада на оръжието си, прибра го под якето си, вдигна ципа, изгледа Карл подигравателно и му показа среден пръст. Потупа маскирания водач по рамото. Моторът се стрелна между саксиите.

Едва сега се чуха първите викове, в кафенето настана хаос, сякаш пред очите му се разиграваше филм, спрян за малко на пауза. Карл се втурна към Юар, обърна го по гръб и свали ризата му.

Той все още бе жив. Опита се да каже нещо, но се задави в кръв. Карл огледа набързо раните. И двата бели дроба бяха засегнати, коремът бе прострелян, от едното рамо стърчеше раздробена кост. Карл закрещя да извикат линейка, свали колана си, за да пробва да спре кръвта от пулсиращата рана в рамото, накъса ризата на партньора си и запуши с парчета плат раните, от които извираше светлочервена кръв. В миг Юар отвори очи, зениците му се разшириха, устните му потрепнаха… Думите му се удавиха в кървав порой.

Карл огледа гръдния му кош. Имаше само един или два куршума в областта на сърцето, бе напълно възможно да са пропуснали жизненоважния орган. Започна сърдечен масаж, но кръвта избликваше като фонтан от десет-петнайсет рани при всеки натиск на гърдите. Вече се чуваше воят на линейката — два кратки, последвани от един кратък и един по-дълъг сигнал. Карл премина към дишане уста в уста, не се отказваше даже когато как въздухът, който се опитваше да вдъхне в гърдите на Юар, свистеше в гърлото му и търсеше път навън през перфорираните бели дробове, образувайки малки блестящи балончета, пълни със слънчева светлина, точно като сапунените мехурчета, с които си играят децата.

Дошлите парамедици издърпаха Карл настрани, единият избърса устата му, покрита с кръвта на Юар; по-късно дори успя да си спомни вкуса ѝ, спомни си, че се разтрепера, че май започна да я плюе и дори повърна.

Шмугна се в линейката въпреки протестите на лекаря, изкрещя му да не спират да реанимират. Медиците поклатиха глави и се заеха да преглеждат него, за да проверят дали самият той не е ранен — все пак цялата му риза, ръцете и лицето му бяха в кръв. Той се отскубна, закри лице и затрепери от студ. Шокът започна да го напуска и постепенно осъзна какво се е случило. Опита се да мисли. Около двайсет изстрела от близко разстояние бяха засегнали двата бели дроба, повечето вътрешни органи, вероятно сърцето и гръбнака: смъртта бе настъпила за няколко секунди. Май след това се бе разплакал, не си спомняше със сигурност.

Медиците изобщо не бързаха да свалят Юар от линейката. Карл ги последва с омекнали колене. Пристъпяше, олюлявайки се, като се подпираше на един от мъжете. Оставиха го да седне в помещение, прилично на чакалня. Някой постави пред него чаша вода и шепа бели хапчета, които той отказа да изпие.

Един лекар се приближи и му заговори на италиански, но Карл му обясни, че говори единствено английски и че има нужда от телефон. Не го разбраха.

След това дойде полицията. Някой пъхна в ръката му преносимия телефон, който носеше със себе си в кафенето, и го попита нещо. Той кимна, взе телефона и се опита да позвъни на началника на карабинерите. Не можа да си спомни нито името на офицера, нито номера. Върна безпомощно телефона на човека и поклати глава.

След това при него дойде друг лекар, който го попита на английски дали познава жертвата. Карл кимна. Отведоха го до една баня и една сестра му помогна да се измие.

Някой му подаде чаша с прозрачна течност, която той взе за вода. Изпи я. В следващия миг се озова на пода, превит надве, задави го кашлица. Напитката имаше вкус на гроздова ракия.

Явно този лек шок му подейства добре. Успя да се вземе в ръце, стисна зъби и се съсредоточи. Погледна си часовника. Бе девет без десет. Юар бе мъртъв от по-малко от двайсет минути.

Върна се обратно в чакалнята, взе телефона си и се обади на полковник Да Пиемонте. Той вече бе запознат със случилото се. Карл потвърди смъртта на колегата си и получи нареждане да се яви в щаба на карабинерите веднага щом процедурата в болницата приключи. След това го помоли да подаде слушалката на най-близкия полицай в черна униформа.

Англоговорящият лекар му обясни, че трябва да направят аутопсия на тялото, за да установят причината за смъртта и да попълнят нужните протоколи. Едва след това можеха да го приберат. Трябваше да потърси съдействие от шведското консулство, което бе запознато с необходимите процедури. Телата на мъртви чужденци се превозваха до родината им с авиокомпанията „Алиталия“, която също разполагаше с готов план за действие в подобни случаи. В консулството бяха запознати и с това. Лекарят не бе напълно наясно с действията на полицията в такива ситуации, но предполагаше, че ще искат да го разпитат час по-скоро.

Един капитан от карабинерите го изведе навън през някакъв подземен тунел, защото пред болницата вече се бяха събрали журналисти. Доколкото Карл разбра от думите на капитана, пресата едва ли би отдала толкова голямо значение на убийството, ако репортерите вече не бяха научили, че жертвата е чужденец.

Слънчевата светлина бе толкова силна, че очите го боляха. Колата се носеше с бясна скорост и пищящи сирени през мудния трафик на Палермо. Карл по навик бе седнал на мястото до шофьора, обикновено отредено на висшестоящите офицери, така че капитанът, за негово голямо съжаление, се озова на задната седалка като най-обикновен пътник. Шокът постепенно започна да напуска Карл, отстъпвайки място на скръбта. Той извади телефона си и набра директния номер на Самюел Улфсон в Министерството на отбраната в Стокхолм.

Вместо Сам обаче отговори Беата.

— Здравей, Беата. Капитан Юар Лундвал почина в Палермо преди двайсет минути в резултат на множество огнестрелни рани — съобщи Карл на един дъх.

В първия миг в другия край на линията настъпи пълно мълчание.

— Вярно ли е? Щом ти го казваш, трябва да е вярно — прошепна Беата.

— Да — отвърна Карл. — Колкото и да е ужасно. Къде е Сам?

— В провинцията. Скоро се връща. Какво смяташ да правиш? — И Беата заплака.

— Ще се опитам да върна тялото му в Швеция още тази вечер. Ще ти се обадя по-късно. Само майка му е жива… Мислех си… Мислех си двамата с теб да я посетим вечерта.

— Не е ли по-добре полицията… Или някой свещеник…

— Не, мисля, че трябва да ѝ съобщим лично. Ти и аз. Ще ти се обадя веднага щом разбера с кой полет се прибираме.

— Как… как си? — изхлипа Беата.

— Както можеш да си представиш, невредим съм, но… Да, ще ти се обадя, щом науча нещо повече. Без полиция и свещеници, само ти и аз.

И затвори. Младият капитан срещна погледа му в огледалото за обратно виждане, наведе се напред и го потупа по рамото. Тези момчета, разбира се, приемаха по съвсем различен начин смъртта на другарите си. Как човек успява да свикне с подобно нещо? Възможно ли е някога да свикнеш с това?

Полковник Да Пиемонте го посрещна и стисна здраво ръката му. Мина известно време, преди да заговори, сякаш се чудеше дали да започне с деловата, или с личната част. Направи му знак да се настани на дивана и седна до него.

— Знам как се чувствате, коменданте. Отлично знам… Четирима от приятелите ми офицери загинаха при подобни обстоятелства. Знам, че и никакви думи не ще ви утешат. Какво мога да сторя за вас? Ако предпочитате, бихме могли да изчакаме с чисто полицейските формалности. — Гласът на полковник, макар да звучеше естествено, никак не му бе присъщ.

— Най-много ми се иска — започна Карл, но гласът му изневери. — Най-много искам — каза след малко — да върна тялото на капитан Лундвал у дома още днес, ако, разбира се бюрократичната процедура може да се ускори. Бях негов началник. Моя отговорност бе не само да се погрижа той… да се прибере жив и здрав от мисията си, но и да разговарям със семейството му, преди новината да бъде публикувана във вестниците. Между другото, бихме ли могли да попречим на пресата да пише за случилото се?

Полковник Да Пиемонте поклати глава, преди да отговори. Вгледа се внимателно в събеседника си, сякаш да се увери, че изцапаният с кръв и смазан от скръб негов колега ще го разбере.

— Що се отнася до пресата — започна той бавно, — проблемът си е наш, че сме избрали да живеем в демократично общество. Простете иронията ми. Новината ще се появи както на страниците на „Лора“, така и в „Джорнале ди Сицилия“ още утре. Вестниците ще разкрият и самоличността на капитан Лундвал. Колкото и да се опитваме да им попречим, ще успеят да получат тази информация от болницата.

— Ще разкрият ли и моята самоличност? — прекъсна го Карл, без да вдига очи. Бе се втренчил в пода и изучаваше изящния орнамент във формата на звезда в средата на паркета.

— Що се отнася до вас, коменданте, вестниците ще разберат името ви от хотела. Има известен шанс да го предотвратим. Искате ли да опитаме?

— Да, благодаря. Ако името ми бъде публикувано във връзка с подобни обстоятелства, всички ще загубят. Надявам се да не ме разберете погрешно…

— Не, разбира се, че не. Що се отнася до другата ви молба, веднага ще задействам процедурата. За да успеете да напуснете Сицилия с тялото на приятеля си още днес, е нужно следното. Трябва да ви кажа, че дълбоко уважавам желанието ви лично да разговаряте със семейството на загиналия, и ще направя всичко по силите си, за да го изпълня. Та да се върнем на въпроса. За да успеете да напуснете Сицилия още днес, следва да изпълним следните формалности. Трябва да определим самоличността на загиналия и причината за смъртта. Шведското консулство трябва да се погрижи за транспорта, предполагам, че могат да разчитат на вашата помощ за това. Накрая трябва да проведем един предварителен разпит с вас и да предадем протокола от него на прокурора. Наистина ли сте готов да се подложите на всичко това днес?

— Да, ще съм ви изключително благодарен, ако успеете да ми помогнете — отвърна Карл с все още вперен в паркета поглед.

Полковник Да Пиемонте се изправи внимателно, сякаш не искаше да вдига излишен шум. Запристъпва на пръсти към бюрото си и вдигна слушалката.

Проведе три разговора, но Карл нито слушаше, нито се опитваше да разбере за какво става дума. Кръвта по панталоните му бе засъхнала на големи ръждиви петна, които напомняха шарките на камуфлажна униформа. Осъзна, че се намира в шок и че някъде дълбоко в съзнанието му се води страшна битка между добрите, които се опитваха да заличат неприятния спомен и да го накарат да забрави грозната действителност, и лошите, които се бяха подредили в строй и му крещяха да се стегне и да се хваща на работа.

Веднага след като полковник Да Пиемонте приключи с третия си разговор, в стаята влезе млад офицер с касетофон под мишница.

Издърпаха една малка масичка до дивана, където Карл все още седеше със забит в паркета поглед, заредиха касетофона и извадиха няколко формуляра.

— Добре — рече полковник Да Пиемонте и седна на дивана до Карл. — Ще постъпим по следния начин. Ще запишем разпита на касета, ще говорим на английски, като аз ще ви превеждам въпросите на капитана. Първо обаче бихме искали да ви помолим накратко да ни разкажете със свои думи какво се случи. Осъзнавам, че няма да ви е лесно, но и двамата чудесно знаем, че няма друг начин. Затова, коменданте, ви моля да ни опишете, доколкото можете, събитията от тази сутрин.

Да Пиемонте му говореше с изключително мек и внимателен тон, като го наблюдаваше притеснено. Подчиненият му пусна касетофона. Карл очевидно нямаше никакво намерение да говори.

— Моля ви, коменданте… Знам, че е трудно — рече Да Пиемонте умолително.

Карл стисна зъби с измъчено изражение. Полагаше усилия да се вземе в ръце, но въпреки това главата му не спря да се поклаща напред-назад. След това обаче се поизправи и в продължение на няколко секунди не откъсна очи от микрофона и въртящата се касета. После започна.

— Напуснахме хотела в 8.22. Четири минути по-късно пристигнахме в ресторант „Колико“. Тъй като част от масите по тротоара бяха на сянка… Колко детайлно описание искате да дам?

— Колкото може по-детайлно — отвърна полковник Да Пиемонте тихо.

— Добре, тогава ще ви опиша всичко наведнъж, а вие след това ще прецените дали искате да научите повече подробности. Така. Седнахме край една от масите на тротоара, близо до вратата. Поднесоха поръчката ни на два пъти. Един от сервитьорите първо дойде с портокаловия сок. Той говореше малко английски. Бе на около 25–30 години. Носеше бяла риза, черни панталони, доста широк колан, в който бе пъхнат малък пистолет, вероятно калибър 22, на височината на черния дроб. Бе левичар. Тегло около 85–90 килограма. Ръст 170 см. Леко пълен. След около 8-10 минути ни сервираха и сандвичите. Този път сервитьорът бе друг. Около десет сантиметра по-висок от първия и десет килограма по-слаб, носеше същото облекло, но на пръв поглед не бе въоръжен. Бе малко по-възрастен от първия и със средно дълга коса. В същия миг отдолу се зададе мотоциклетът, тоест откъм хотел „Виа Рома“. Моторът бе „Кавазаки“, 500 кубика, с по-висока предница и конвенционално управление. Сребристо със синьо. Регистрационният му номер започва с буквите РА, последвани от цифрите 4 и 6. Не успях да видя края. Мисля, че една от четирите неизвестни цифри е 5. Водачът бе нисък, под 170 см, доста слаб, около 50–60 кг, обут с черни дънки, излъскани ниски черни обувки с жълти катарами, тънко черно яке от изкуствена материя, закопчано догоре с цип, черен мотоциклетен шлем с черен визьор, който скриваше лицето му. Единствената реклама на шлема бе черно-жълтата емблема на „Агип“. Стрелецът носеше същото облекло, но без шлем или каквато и да било маска. Бе по-висок от водача, по моя преценка около 180 см, добре сложен, слаб, около 75–80 кг. Късо подстриган, с кафяви очи, овално лице, тъмна коса с един по-светъл кичур до лявото слепоочие. Но не посивял, а просто светъл, както се получава при удари или наранявания на главата. Около двайсет и пет годишен. Тънки вежди, почти сключени при носа. На безименния пръст на дясната си ръка носеше голям пръстен от жълт метал със син камък, прозрачен като стъкло, като тези, които американците получават при завършване на колеж. Носеше оръжието си под якето, „Узи“, девет милиметра, израелско производство, със сгъваем метален приклад. Мотоциклетът спря на разстояние от около седем метра. Двамата с капитан Лундвал веднага потърсихме прикритие. Стрелецът изстреля около 7–8 патрона към Лундвал, повечето го улучиха. След това мотоциклетът приближи и стрелецът изстреля още 10–12 куршума, трудно ми е да определя точния брой. После насочи оръжието си към мен, очевидно бе, че пълнителят му не е празен. Вместо да ме застреля обаче, ми показа среден пръст, потупа шофьора по рамото в знак да потеглят. Отдалечиха се веднага. Аз започнах да правя сърдечен масаж и дишане уста в уста. После пристигна линейката и… Ако господата искат да научат нещо повече, може да заповядат с въпросите.

В стаята настана тишина. Двамата италианци си размениха озадачени погледи.

— Дааа, доста необичайни свидетелски показания — започна Да Пиемонте внимателно. — Надявам се, че нямате нищо против да ви зададем няколко допълнителни въпроса.

Карл вдигна рамене. Последва кратка дискусия на италиански, след което полковникът отново се прокашля и заговори.

— Бих искал първо да ви попитам дали сте били в това заведение и преди?

— Да, за втори път. Вчера също закусихме там.

— Ясно. Имате ли основания да смятате, че сте били проследени дотам?

— Не. Но фактът, че никой от нас не забеляза някой открито да ни следва — вярвайте ми, не бихме го пропусната, — не означава, че…

— Не, разбира се. Но не сте виждали мотоциклета преди?

— Не и преди да се появи пред нас.

— Забелязали сте, че един от сервитьорите е въоръжен?

— Да.

— Това не ви ли притесни?

— Не.

— Може ли да попитам защо?

— Прецених, че подобен малокалибрен пистолет не представлява никаква заплаха за капитан Лундвал и за мен. Стрелецът вероятно щеше да успее да рани някого от нас, макар че това не е съвсем сигурно, но в следващия миг щеше да е обезоръжен и да пътува към вас. Освен това ми се струва, че голяма част от гражданите на Палермо разполагат с лично оръжие.

Полковник Да Пиемонте положи огромни усилия да прикрие учудването си, но веждите му хвръкнаха чак до линията на оредялата му коса. Той се пресегна за табакерата си.

— Мисля, че това е всичко за момента — каза, след като запали цигара. После кимна към подчинения си и му даде знак да изключи касетофона. — Трябва да призная, че имате страшно око за детайлите, коменданте.

— Това е част от работата ми. Но ще ми позволите ли сега да ви задам на свой ред няколко въпроса?

— Моля, заповядайте.

— Защо не стреляха по мен? Стрелецът стоеше само на няколко метра от мен с вдигнато оръжие.

— Тъй като целта им е била да убият единствено капитан Лундвало. Станали сте жертва на тъй наречената сицилианска vendetta transversale. Сочат вас, но убиват някой друг.

— Какъв е смисълът на подобно отмъщение?

— Можем спокойно да го наречем жест на арогантност, един вид демонстрация на власт. Толкова ви презират, че дори отказват да ви убият.

— Това обяснява и средния пръст…

— Несъмнено. Можете да го погледнете и от друг ъгъл. От уважение към собствената ви персона избират да ви дадат да се разберете, като застрелят подчинения ви.

— Значи зад това стои дон Томазо.

— Разбира се.

— Защо стрелецът не бе маскиран, щом целта е била всички да разберат от кого идва нареждането за стрелбата? Бих могъл да го посоча при разпознаване.

— Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Обикновено нашите мафиоти се смятат за недосегаеми и приемат за даденост, че никой не би посмял да свидетелства срещу тях.

— Е, сега разполагате с отлично описание, малцина се разхождат наоколо с подобен кичур. Хванете го и можете да разчитате, че без колебание ще свидетелствам срещу него.

Полковник Да Пиемонте се усмихна накриво и поклати глава. Карл не можеше да разбере защо предложението му прозвуча невероятно или комично.

— Е — рече полковникът, игнорирайки последната реплика на Карл, — да преминем нататък. Целият ви багаж в момента е тук, можете още сега да се преоблечете, ако искате. Платили сме сметката в хотела. Опитахме се да накараме персонала да не издава никакви подробности около престоя ви. Остава ни само последната бюрократична процедура. Искате ли да ви придружа до болницата?

— Доста високопоставена охрана, не мислите ли?

На полковник Да Пиемонте отново му се наложи да потисне напиращата на устните му усмивка, която изобщо не бе уместна при тези обстоятелства.

— Не, не, коменданте, не идвам да ви пазя, а да почета паметта на нашия загинал колега.

* * *

— Не можа ли да запушиш устата на този вестник? — изпъшка министър-председателят, докато се качваха с асансьора до деветия етаж в сградата на парламента, където се помещаваха кабинетите на членовете на правителството и една пленарна зала.

Министър Ларш Шелсон се опита да прикрие злорадата си усмивка. Въпросът не бе насочен към него.

— Не е толкова лесно, колкото си мислите — промърмори секретарят Петер Сорман. — Ние естествено можехме да разговаряме с „Експресен“, „Афтонбладет“, националната телевизия и така нататък. Нямаше да ни е лесно, но имаше вероятност и да успеем да ги убедим да си мълчат.

— Така ли? А защо не го направи? — нападна го министър-председателят.

— Да не би да предпочитате новината да бе представена от някоя от нашите прекрасни частни телевизии с коментара, че правителството се е опитало да потули историята, да наруши свободата на словото и така нататък?

В отговор на въпроса си секретарят на кабинета получи единствено сърдита гримаса.

Среща на партийните лидери, на която се канеха да присъстват тримата членове на кабинета, е специфичен за шведското политическо пространство форум, при който управляващите се опитват да запушат устата на опозицията с цивилизовани средства. Процедурата е следната. Опозицията получава покана да присъства на въпросната среща, след което ѝ се предоставя възможност да сподели предложенията си за разрешаване на актуалния проблем. Ако никой от управляващите не успее веднага да направи контрапредложение, което да получи одобрението на конкурентите, се смяташе, че между отделните страни е постигнато съгласие. По този начин на практика опозицията биваше елиминирана, а всички важни тайни си оставаха тайни.

Подобни договорки бяха изгодни и за двете страни, спестяваха куп бюрократични процедури и бяха свързани само с два съвсем малки политически риска. Ако се окажеше, че правителството е излъгало опозицията, тя определено щеше да вгорчи остатъка от управлението им, а и щеше да усложни провеждането на подобни дебати при закрити врата. Ако поканеха и двете малки партии, които не участваха в нито един от двата големи коалиционни блока, обсъждането можеше да се проточи твърде дълго. Но ако решаха да ги държат настрана, те можеха да се развихрят в медиите.

И така кабинетът бързо стигна до заключението, че тази среща би постигнала най-голяма успех, ако на нея присъстват лидерите на всички парламентарно представени партии, дори говорителите[2] на Партията на околната среда.

Когато премиерът влезе в пленарната зала, следван от двамата си сътрудници, откри, че останалите лидери вече са заели местата си. Отправи се към председателското място, поздрави с кимване всички присъстващи и даде знак на служителите на охраната да затворят вратите.

— И така — започна министър-председателят, — радвам се, че всички успяхте да дойдете след толкова кратко предизвестие, особено като се има предвид, че повечето от нас са доста заети.

Той се усмихна плахо. Скоро предизборната кампания щеше да навлезе в кулминационния си етап, градусът на напрежение се бе покачил значително през последната седмица и медиите вече пълнеха страниците си със скандални истории около различни политици. Един от представителите на Социалдемократическата партия бе обвинен в данъчни измами, а депутат от групата на модератите[3] отново бе посетил прочулия се заради проституцията стокхолмски квартал.

Както изглеждаше, след няколко месеца ролите на присъстващите в стаята щяха да са разменени.

— Днес сме се събрали, за да обсъдим един въпрос без суетата и страстите, характерни за предизборните времена — продължи премиерът и огледа присъстващите. Напрежението се усещаше във въздуха. — Ще пристъпя направо към въпроса. Както вече знаете, поводът за тази среща бе публикуваната в пресата информация, че двама наши съграждани са отвлечени от италианската мафия. Досега отказвахме какъвто и да било коментар, тъй като искахме първо да обсъдим проблема с вас. Ще дам думата на Петер Сорман.

Сорман се прокашля дискретно. Реши да не става, не от неуважение към останалите, а за да не наруши приятелската атмосфера и дружелюбния тон, които размиваха границите на политическите различия. Само така щяха да успеят бързо да достигнат до споразумение.

— Предисторията е следната. Бившата „Буфорш“, днес „Суидиш Орднанс“, сключи договор с Италия преди няколко години — започна той. Голяма част от политиците в стаята вероятно се бяха досетили за какво става въпрос след вчерашните публикации.

— Във Външно беше получена доста обезпокоителна информация, че италианската държава в крайна сметка ще поръча само три фрегати. Първоначалният договор, който бе одобрен от нашата Оръжейна комисия, предвиждаше закупуването на въоръжение за четири кораби. Така бе записано и в удостоверението за краен потребител, което получихме от италианците. Следователно оръжията за четвъртата фрегата ще бъдат пуснати на черния пазар.

Председателят на модератите подсвирна. Очевидно бе единственият тук, който осъзна какво означава това във военно отношение. След това махна с ръка в знак на извинение — не искаше да прекъсва колегата си. Петер Сорман понечи да продължи, когато на вратата се почука.

Всички вдигнаха учудено глави. Никой не би могъл дори да се приближи, секретните служби щяха направо да нахлуят вътре, ако се наложеше.

Преди някой да реагира, в залата задъхана влетя представителката на Зелената партия Лена Гаас.

— Извинете ме за закъснението — оправда се тя, докато се мъчеше да освободи чантата си, чиято дръжка се бе закачила о бравата, — но ситуацията с такситата е направо безнадеждна.

— Мислех, че във вашата партия предпочитате велосипеда — промърмори председателят на Народната партия.

— Да, само че някой ми е откраднал колелото. Очевидно в Стокхолм се крадат велосипеди! — Лена Гаас потърси с очи свободно място, където да седне. Поколеба се, не искаше да бъде обвинена в партийна пристрастност заради избора на място, макар всички да бяха насядали кой където намери. Накрая реши да се настани до полузаспалия председател на левите и махна с ръка, че повече няма да пречи.

— Хмм, та така — заговори отново министър-председателят с нескрито раздразнение. — Сега, след като най-накрая се събрахме, предлагам Петер да започне отначало.

Петер Сорман отново взе думата с каменно лице, представи накратко предисторията на проблема и бързо стигна до същността.

Външно министерство бе отказало коментар. Обяснението бе много просто, както вероятно всички разбираха. Официалната политика на Швеция е да не преговаря с никакви гангстери и терористи. Трябваше да избират между това — да се придържат към принципите си или да спасят два човешки живота. Затова Министерството на външните работи в сътрудничество с отбранителното ведомство и екипа на министър-председателя се бе опитало да установи неофициално контакт с похитителите. Целта на преговорите бе да разменят шведските заложници срещу поискания откуп. „Суидиш Орднанс“ вече бе предоставила определена сума на тяхно разположение. Италианските власти бяха запознати със случая и с действията на шведската страна и на свой ред бяха изправени пред конфликта между постановленията на закона, който забраняваше воденето на каквито и да било преговори с похитители, и реалността. Италия и Швеция в момента си сътрудничеха за по-бързото разрешаване на проблема.

Присъстващите или трябваше да одобрят избраната от правителството стратегия, или да представят други предложения.

— Ако това е цялата истина, не виждам причина за каквито и да било възражения — започна лидерът на модератите. — Но бих искал да знам дали положението не е по-комплицирано, отколкото признавате.

— Какво имаш предвид? — попита Сорман с леден глас.

— Каква информация по-точно смяташ, че прикриваме?

— Нека обобщя — зае отбранителна позиция лидерът на опозиционната партия. — От твоите думи се подразбира, че вече сме установили контакт с похитителите в опит да освободим заложниците, „Суидиш Орднанс“ ще осигури парите, а италианските власти одобряват действията ни.

— Доколкото си спомням, и аз това казах — констатира Петер Сорман с отровен тон и веднага съжали. Нямаше смисъл от ненужни спорове.

— Ако тези оръжия са предназначени за черния пазар, имате ли представа кой е евентуалният купувач? — продължи лидерът на модератите, за да покаже, че съмненията му са напълно основателни.

— Да — отвърна Сорман. — Съгласно получените във Външно сведения има голям риск ракетите и останалата част от въоръжението да са предназначени за Ирак.

— Не мисля, че тази страна може да бъде смятана за потенциален купувач — обади се опозиционният лидер сухо. — Но, от друга страна, фактът, че сме се разминали с подобна катастрофа на косъм, е доста обезпокоителен. Нямам повече въпроси.

— Имате ли някакви предложения или да смятаме, че одобрявате нашата стратегия? Някой да иска да допълни нещо? — попита министър-председателят, след като никой от присъстващите не даде знак, има възражения, дори лидерът на левите. Вероятно защото спеше.

— Не можем да се съгласим с това, и дума да не става — обади се Лена Гаас от Зелените. Всички застинаха.

— Как така? — възкликна министър-председателят. — Имате ли друго предложение?

— В основата на целия проблем лежи въпросът за износ на оръжие до конфликтни зони, следователно първото решение, което трябва да вземем, е да развалим сделката с Италия.

— Това всъщност е съвсем отделен въпрос — рече премиерът сухо и безпомощно огледа лицата на останалите, върху които бе изписано отчаяние. Никой не изгаряше от желание да се впуска в подобна идиотска дискусия.

— Как ще е отделен въпрос? Нали отвличането е свързано със сделката за износ на оръжия до Италия. Бихме могли да разрешим проблема на мига, ако пресечем експорта. Смятам, че трябва да развалим сделката — продължи Гаас, без да обръща внимание на израженията на лицата, които я заобикаляха.

— Да, но това не променя ситуацията със заложниците, а днес сме се събрали да обсъдим именно тяхната съдба — отвърна премиерът отчаяно. Предварително знаеше, че възражението му едва ли ще постигне някакъв ефект.

— Какви са тези глупости! — прекъсна го лидерът на Народната партия. — Простете, господин председател, че ви прекъсвам. Сключихме тази сделка още преди две години и…

— И ние бяхме против още тогава! — намеси се представителката на Зелената партия.

— Вярно, но ще ми позволите ли да се изкажа докрай? Каквото и да е отношението ни към износа на оръжия, в момента става въпрос за живота на двама шведски граждани. Сигурен съм, че единственото желание на всички присъстващи е да ги спасим независимо от средствата. Ако Зелената партия е на друго мнение, не бихме могли да ви попречим да го прокламирате сред избирателите си.

В стаята настъпи тишина, погледите на всички, с изключение на спящия лидер на левите, бяха вперени във виновника за тази излишна дискусия.

— Така — рече министър-председателят, когато прецени, че е дошъл моментът отново да поеме инициативата в свои ръце. — Продължаваме да следваме начертаната тук стратегия. Официалната позиция на правителството и Министерството на външните работи е, че правим всичко по силите си да разрешим проблема. Че по случая се работи в сътрудничество с италианските власти, без обаче да навлизаме в подробности. Както вече ви обяснихме, това означава, че трябва да водим преговори с италианската мафия, или поне такова е намерението ни, и че благодарение на предоставените ни от едно шведско предприятие средства сме готови да платим сумата за откупа. Решили сме да не оповестяваме това в публичното пространство, надявам се, че ще ни подкрепите и че казаното между тези стени ще си остане между нас.

В стаята отново настъпи тишина. Бяха постигнали консенсус. Лидерите закимаха, изправиха се и поеха към вратата, а лидерът на Партията на центъра побутна председателя на бившите комунисти. Той се събуди и излезе с останалите.

Министър-председателят бързаше за среща с избиратели и избута двамата си министри пред себе си към асансьорите, за да се качат първи и да останат поне няколко минути насаме.

— Какво мислите? — попита дрезгаво той, щом блестящите метални врати се затвориха под носа на левия лидер.

— Ако не изникне нищо инцидентно, всичко ще е наред — заключи вицепремиерът Шелсон и многозначително изгледа колегата си от Външно.

— А ти, Петер? — попита министър-председателят, забелязал погледа на най-близкия си сътрудник.

— Подобни процедури отнемат доста време, очевидно в момента не се случва нищо особено. В най-добрия случай ще успеем да върнем момчетата точно преди изборите — отвърна Петер Сорман премерено. В тона на Ларш Шелсон имаше нотка, която определено не му допадаше. Имаше чувството, че колегата му го обвинява за настаналата бъркотия.

— Да-да — рече министър-председателят, когато вратите на асансьора отново се отвориха пред цяла армия от служители на службата за охрана, готови да поемат във всички възможни посоки. — Да-да. Нека си го кажем право, в момента нищо не се случва. Мисля, че така е най-добре.

Разделиха се без повече приказки, а Петер Сорман реши да се върне пеша до министерството въпреки възраженията на охраната във връзка с опасността от терористични актове от лица от арабски произход. Преди началото на войната с Ирак специалистите по международен тероризъм смятаха, че заплахата от подобни атаки е изключително голяма; първата вълна щеше да удари Стокхолм. Доказателствата в подкрепата на тези твърдения бяха толкова сложни и объркани, че Петер Сорман вече ги бе забравил.

По време на самата война същите експерти смятаха, че заплахата е още по-голяма. А сега, месеци след погрома над Ирак, рискът от терористични актове бе ескалирал повече заради желанието за мъст от арабска страна.

Петер Сорман бе по-висок и от двамата си охранители и когато минаха по моста „Риксбрун“, приличаха на „Трип Трап Трул“[4]. Представляваха изключително комична гледка и привличаха погледите на всички минувачи отдалеч.

Бе прекрасен летен ден и градът бе пълен с леко облечени туристи. Когато свиха по ъгъла при моста „Риксбрун“, попаднаха в гъста тълпа хора, които наблюдаваха любителите рибари по брега и последната зелена рибарска лодка с трал. Тротоарът бе тесен и от гледна точка на сигурността бе огромна грешка да минат оттам, но Петер Сорман реши да направи напук. Това бе Швеция — неговата родина, и той нямаше никакво намерение да капитулира пред някаква неизвестна заплаха срещу системата им.

Той спря малко по-настрани от скупчилите се хора, опря лакти на металния парапет и се вгледа в огледалната водна повърхност и малките водовъртежи. Гледката бе изключително красива, неслучайно Стокхолм се славеше като Северната Венеция. Освен всичко друго водата бе чиста. Тук, само на стотина метра от собствения му кабинет, в центъра на шведската столица, човек спокойно можеше да лови сьомга и морска пъстърва, два вида риба, които са изключително чувствителни към замърсяванията на околната среда. Водата бе толкова чиста, че вече години наред бе позволено хората да се къпят в залива. Това говореше достатъчно за развитието на Швеция през последния половин век. С горчивина си мислеше как само след няколко месеца управлението на страната може да попадне в ръцете на разединени и некомпетентни десни партии, които никога няма да успеят да постигнат подобно чудо — сьомга да плува в залива Стрьомен.

Петер Сорман не за първи път щеше да се окаже в опозицията. Лидерът на Народната партия Ула Улстен веднъж вече се бе преместил в сградата на правителството и бе предложил на Сорман да замине като посланик в Пхенян. Тази шега, разбира се, не остана безнаказана; след като социалистите се върнаха на власт, Ула Улстен бе държан „под карантина“ в продължение на няколко години, преди отново да бъде изпратен в чужбина като посланик. Сега въпросният смешник работеше в посолството в Рим, най-вече заради наложената в страната практика победените партийни лидери да получават добри постове. Подобна бе съдбата и на провалилите си министри от кабинета.

Двамата охранители стояха от двете страни на Петер Сорман и правеха всичко възможно да се набият на очи, така че на всички да им стане ясно с кого си имат работа; носеха широки якета, за да скрият оръжията си, якета, които изглеждаха твърде дебели за подобен топъл летен ден. Единият дори се бе накичил с черни пилотски очила. И двамата мълчаха, пристъпяха нервно от крак на крак и се оглеждаха, сякаш искаха така да изразят неодобрението си.

Успяха. Петер Сорман сви рамене, след което с бърза стъпка извървя стотината метра до главния вход на Министерството на външните работи, качи се до кабинета си и някъде по пътя успя да се откачи от двамата охранители, дори не забеляза къде точно. Бе донякъде перверзно, мислеше си той, но те се бяха превърнали в неразделна част от живота му до такава степен, че вече просто не ги забелязваше.

Секретарката му го посрещна на вратата. Веднага му стана ясно, че нещо се е случило.

— Само да не е свързано със заложниците — каза си едва чуто Петер Сорман и пристъпи влезе в големия си светъл кабинет от осемнайсети век. Секретарката му рязко спря на прага. Той обаче забеляза това едва след като седна на модерния си люлеещ се фотьойл от черна кожа с рамка от бял метал, който се открояваше на фона на останалата мебелировка.

— Какво има? — сбърчи чело Петер Сорман, когато видя изражението на застиналата на вратата жена.

— Командир Самюел Улфсон от Генералния щаб на армията ви търси вече четири пъти… във връзка със заложниците — отвърна му тя неуверено, сякаш се чувстваше виновна за случилото се.

— Свържи ме с него — рече Сорман рязко, отпусна се назад и се загледа в декоративната мазилка. Реши да не се страхува от най-лошото. Така или иначе скоро щеше да разбере за какво става дума.

Телефонът му веднага иззвъня.

Самюел Улфсон му съобщи много лоши новини. Един от шведските пратеници в Сицилия, капитан Юар Лундвал, бе застрелян тази сутрин насред улицата в Палермо. Командир Хамилтън бе невредим и в момента се бореше да върне тленните останки на капитан Лундвал още днес. Той бе помолил Министерството на външните работи да изчака, преди да уведоми близките за смъртта му, защото се надяваше да го стори лично по-късно тази вечер. Това бе положението. За момента не знаеха повече.

Очакваха капитан Хамилтън отново да се свърже с тях. Бяха се опитали без успех да му позвънят през последните няколко часа. Щяха да съобщят на Външно веднага щом установяха контакт с него.

Петер Сорман затвори и задържа ръката си върху телефонната слушалка в продължение на няколко трудни минути. Това никак не бе добре. Въпросът бе как да постъпи оттук нататък.

Нямаше смисъл да звъни на министър-председателя. Той така или иначе се намираше на някой площад и уверяваше избирателите, че с Швеция е свършено при евентуална смяна на властта през септември.

Обади се на секретарката си и научи, че външният министър се намира в сградата и току-що е изпратил делегацията от Обединените арабски емирства.

След около минута влезе в кабинета му. Намери началника си в невероятно добро настроение. Той започна да му разказва някаква смешна история за поведението на охранителите, които сега бяха принудени да пазят арабите, вместо да се борят срещу тях.

— Нося ти лоши новини, Андерш — прекъсна го Петер Сорман. — Имаме проблем.

— Седни — покани го Стенсон, махвайки към дивана в стил рококо. — Човек тук явно няма право да се порадва малко. Какво се е случило?

— Един от двамата ни пратеници е бил убит тази сутрин в Палермо. Връщам се от среща с останалите партийни лидери, на която ги уверихме, че всичко ще е наред — отвърна Сорман.

— Нали не е Хамилтън?

— Не, за съжаление е по-младото момче, капитан Лундвал.

— Какво имаш предвид с това „за съжаление“?

— Забрави. Който и да бе загинал, проблемът си остава един и същ. Какво ще правим сега?

— Къде е Карл?

— На предизборна среща в Упландс Висбю, май. Ще се върне след няколко часа.

— Говорил ли си с Ларш Шелсон?

— Не, разбрах за случилото се преди няколко минути.

— Кога според теб новината ще се появи в пресата?

Сорман се замисли. Италианските вестници щяха да публикуват историята утре сутринта, което означаваше, че шведската преса щеше да разбере вечерта. Ако в Италия успееха да пуснат новината още днес, в 9 щеше да е стигнала до Швеция и щеше да бъде съобщена в централната емисия новини.

— Най-рано за емисията в девет, най-късно във вестник „Дагенс Еко“ утре по обяд — отвърна му той.

— Какво казаха десните на срещата?

— Нямаше проблем. Карл Билт помърмори малко, че укриваме информация, което в момента е вярно.

— Къде е Хамилтън?

— Някъде в Палермо. Очевидно се опитва да организира транспортирането на тялото на колегата си още днес. Освен това е изразил желанието си лично да съобщи на близките на загиналия.

— Това всъщност е наше задължение.

— Да, но ако успее да се пребори с италианската бюрокрация и върне останките му още днес, не виждам нищо лошо в това. Не знам как ще ни се отрази случилото се. Едно е ясно, несъмнено ще разбуни духовете. И Билт по някакъв начин ще опита да извърти нещата в своя полза.

— Едва ли ще посмее. Все пак говорим за военен разузнавач, а не за цивилен гражданин, когото сме изпратили на смърт, ако реши така да формулира обвиненията. Смятам да го погребем с почести. Ще отидеш да поднесеш венец на гроба му, а мога да го сторя и лично. Трябва веднага да си върнем контрола върху ситуацията.

В следващите няколко минути взеха доста решения. Външният министър лично щеше да се свърже с посолството в Рим, най-вече поради простата причина, че отношенията между Петер Сорман и шведския посланик там бяха доста обтегнати, а посолството на свой ред трябваше да помогне на консулството в Палермо и ако е възможно, да окаже съдействие на Хамилтън в битката с бюрократичните процедури. Петер Сорман веднага трябваше да информира лидера на модератите и вицепремиера Ларш Шелсон. Предстояха им доста неприятни разговори, но нямаха избор.

* * *

Карл се впусна с все сили в битка с бюрокрацията. Обикновено процесът отнемаше няколко денонощия, но доколкото разбираше, вече бе стигнал до средата. Заедно с полковник Да Пиемонте идентифицираха тялото на Юар в болницата и успяха да убедят един от дежурните лекари да направи бърза аутопсия още преди да са получили съдебното решение за това. Смъртта бе настъпила в резултат на многобройни огнестрелни рани.

Да Пиемонте се отправи лично към прокуратурата, за да се сдобие със заповед за вече извършената аутопсия и за да получи писмено разрешение тялото на загиналия да напусне страната. През това време Карл, под строга охрана, се отправи към шведското консулство.

То се намираше малко по-надолу от „Палм“. Въпреки централното си местоположение сградата изглеждаше доста зле. Над кафявата порта с олющена боя имаше два доста стари герба. Единият, на който се кипреше надписът „Консулство на Кралство Швеция“, бе килнат на една страна. Вратата бе заключена и Карл взе да търси съответния звънец. След няколко минути погледът му попадна върху една ръчно написана с черен флумастер бележка, на която успя да различи думата „консулато“. До нея се кипреше името на туристическа агенция.

Очевидно консулството изпълняваше три функции — на туристическа агенция, както и на дипломатически мисии на Швеция и Холандия. В прашното помещение нямаше никого, като се изключи секретарката. Тя седеше зад високия плот и завесата, която разделяше стаята на две части. В първия миг след като Карл влезе вътре, следван от въоръжения си ескорт, жената продължи да се взира в пишещата машина пред себе си и дори успя да ги покани да седнат, преди да вдигне поглед и да осъзнае, че положението е доста сериозно. Един от въоръжените с автомат карабинери се приближи към прозорците откъм Виа Рома и започна да спуска щорите.

Консул Салваторе де Лука излезе да ги посрещне с широка усмивка, която застина на лицето му веднага щом съзря „окупационната армия“, която се опитваше да защити всички врати и прозорци.

Карл се представи и обясни защо е дошъл. Консулът го покани в една от вътрешните стаи. Двамата се настаниха под портрета на някаква кралска особа от женски пол, която със сигурност не бе шведка, а вероятно холандка.

Салваторе де Лука имаше руса коса с червеникави оттенъци и приличаше на скандинавец или британец. Говореше добре английски и непрекъснато се усмихваше. Нито един шведски гражданин не се бе прощавал с живота си тук от 1968-а, когато той наследи консулския пост от баща си. На холандските граждани им се случваше по-често да умират в Палермо, но не и на шведските. Шведите обикновено ставаха жертва на обирджии, които отмъкваха чантите им с паспортите, парите и кредитните карти.

Но доколкото Салваторе де Лука разбираше, бюрокрацията бе една и съща, независимо от националната принадлежност на загиналите, и бе невъзможно всички документи да бъдат подготвени в рамките на няколко часа.

Съвсем скоро обаче му стана ясно, че голяма част от бюрократичните спънки вече са преодолени, и предостави на Карл малка купчина документи, благодарение на които щеше да получи разрешение за транспортиране на тленните останки на Юар Лундвал. Трябваше да попълни няколко графи за семейството му, към коя енория в Стокхолм принадлежи, кой е най-близкият му роднина, както и да назове причината за смъртта. Освен това трябваше да посочи как ще бъде извършено плащането на таксите на различните италиански власти и компании. Ставаше дума за самия транспорт.

Изискваше се удостоверение, че тялото е балсамирано с половин литър формалин. Карл вече разполагаше с него.

Според разпоредбите на „Алиталия“ в дървения ковчег трябваше да се постави още един от цинк. Освен това трябваше да го покрият с юта, за да не се разстроят пасажерите, ако случайно го зърнат по време на товаренето в самолета.

Този въпрос трябваше да бъде уреден с погребалното бюро и консул Де Лука им даде имената на няколко агенции, с които да преговарят за цената. Задачата се усложняваше от факта, че Карл нямаше никакво време за губене. Затова обясни на консула, че му трябва погребално бюро, което приема обикновени кредитни карти.

За съжаление в Палермо нямаше такава практика, а консулът се отнесе скептично към идеята да им заеме толкова голяма сума. Докато обсъждаха този финансов проблем, телефонът на Карл иззвъня.

Бе шведският посланик в Рим, Ула Улстен. В първия миг Карл не можа да разбере с кого разговаря — все още се намираше в състояние на толкова силен шок, че това име му прозвуча също толкова комично и невероятно като Доналд Дък; като някакъв далечен спомен от детството, но не и от настоящето.

От Министерството на външните работи в Стокхолм искаха да разговарят с Карл колкото може по-скоро. Карл обаче първо успя да убеди мъжа с познат глас от друго време и друг свят да осигури средствата за цинковия ковчег, за покривалото и за дървения ковчег с лъвски крака, след което подаде слушалката на консула от другата страна на масата. Тя бе постлана със зелена покривка, сякаш я използваха за игра на карти. През това време Карл продължи да попълва формулярите с помощта на паспорта на Юар.

Финансовият проблем бе разрешен, така че консулът отиде до другата стая, за да се обади на авиокомпанията и да организира транспортирането на ковчега като специален багаж. Не искаше да използва телефона в кабинета си, за да може от Стокхолм веднага да позвънят на Карл.

Обади му се Петер Сорман. Бе изключително коректен и внимателен. Карл му докладва накратко какво се бе случило, след което бе запитан какви мерки трябва да се вземат оттук нататък. Трябваше веднага да засилят охраната на всички шведски граждани и институции в Италия, защото имаше реална опасност жертвите на отвличания да се увеличат. Не, не можеше да обясни защо. Не по телефона. Надяваше се да може да представи пълен доклад в Генералния щаб, по-късно вечерта. Доколкото разбра, оставаше единствено консулът в Палермо да подпечата някаква документи.

През цялото време Карл имаше чувството, че е напуснал тялото си и наблюдава сам себе си от един по-далечен край на стаята. Гледаше се как седи при игралната маса на консула под портрета на коронованата особа, вероятно кралица Беатрикс, и сякаш само това му помагаше да не рухне. Методично попълваше документ след документ. Отново попита кои удостоверения липсват и увери консула, че полковник Да Пиемонте ще ги осигури преди обяд. Карл започна мислено да ги отмята един по един в дългия списък, който спонтанно си бе съставил след тирадата на консула колко сложна и трудна е процедурата по транспортирането на тялото на загиналия му приятел.

Накрая остана единствено да се свърже с едно погребално бюро в Стокхолм, което да ги посрещне с кола на летище „Арланда“.

Карл позвъни в Генералния щаб в Стокхолм и се свърза с Беата, отклони въпроса как се чувства, съобщи ѝ часа на пристигане на самолета на „Алиталия“ от Милано, където двамата с Юар трябваше да направят смяна, помоли я да намери кода на личния сейф на Юар, да открие адреса на майка му и на художествения директор на една от най-големите рекламни агенции в Стокхолм, испанец на име Карлос. Не, от Външно могат да мрънкат колкото си щат. Той нямаше намерение да каже нищо преди срещата със Сам по-късно днес, няколко часа след завръщането си в Швеция. Да, бе физически невредим.

Всичко казано и сторено през тези няколко часа му се струваше напълно нереално. Имаше чувството, че сънува, приемаше всичко за естествено, включително и абсурдите. Дори не мигна, когато полковник Да Пиемонте лично пристигна в консулството и карабинерите вдигнаха оръжията си, за да му отдадат чест. След като последните попълнени и подпечатани формуляри бяха прибавени към купчината готови документи, трябваше да обсъдят набързо дали лъвските крака да са от бронз, или от черен метал, дали ковчегът да е от черен дъб, или да е с по-обикновен дизайн от по-светла ела. Дори и в този миг чувството, че се наблюдава отстрани, не го напусна. Можеше да се види как накрая хвана ръката на полковник Да Пиемонте, благодари му за помощта и учтиво отговори на въпросите какви действия ще предприемат оттук нататък, без да даде какъвто и да било конкретен отговор, така че полковникът бързо се отказа да го разпитва повече, отдаде му чест, поклони се леко вдървено, рязко се обърна и излезе.

— Докъде бяхме стигнали? — обърна се Карл към консула, който все още се усмихваше. — Какви пречки ни остават?

Реалността го застигна едва когато седна в задушния самолет. До ушите му долетя някакъв шум от товарното отделение, като от голям, тежък багаж, или поне така реши да го изтълкува. В този миг осъзна, че се прибира вкъщи с Юар и че Юар наистина лежи там долу, в ковчег от цинк, който лежи в ковчег от дърво с лъвски крака, с покривало от юта.

Насили се да си припомни случилото се. Събитията минаваха пред очите му като на филмова лента, дори можеше да спре на даден кадър и да го върне назад; как пристигнаха заедно в ресторанта, как той самият се замисли над разговорите с Теси и Ева-Брит, как предложи да седят отвън, защото все още не бе много топло, а палмите хвърляха приятна сянка, как моторът приближи и първите изстрели изсвистяха.

Припомни си действията им след това. Юар се бе хвърлил към краката на оформената като гъба маса от ковано желязо и я бе бутнал на земята като щит. Но за да спаси не себе си, а Карл. Затова стрелецът го уцели толкова лесно. Защото целта на покушението бе Юар, а не Карл. Вероятно през съзнанието на колегата му бе преминала някаква мисъл, че трябва да защити Карл. Следователно първите изстрели го бяха уцелили ниско, в областта на корема, той бе успял да се прикрие отчасти с масата, преди стрелецът да открие огън. В този миг Юар изпусна масата, тя се удари в тротоара със звънтене и се търкулна настрани, а Юар се присви и се хвана за корема. Така тялото му остана незащитено в продължение на няколко секунди, когато прозвучаха последните смъртоносни изстрели.

Ако бяха въоръжени, Юар щеше да е жив. Ако бяха избрали да седнат вътре, убийците нямаше да успеят да ги нападнат толкова лесно. Ако Юар бе осъзнал, че покушението е насочено към него, а не към Карл, сега щеше да е жив. Тогава щеше да се прикрие много по-добре с масата, която бе от ковано желязо и деветмилиметровите патрони нямаше как да я пробият. Но би имал най-голям шанс, ако те самите носеха оръжие. Ако Карл разполагаше с пистолет или револвер, щеше да успее да застреля и шофьора, и стрелеца веднага щом откриеха огън срещу Юар, а колегата му щеше да бъде откаран в болница все още жив, щеше да претърпи няколко часа операция на корема, но щеше да може да говори с Карл малко по-късно същия ден и вече нямаше да има как да ги изненадат.

Следователно вината за случилото се бе на Карл. Отговорността бе негова, нямаше как да го отрече. Той бе взел арогантното решение, че нямат нужда от оръжия, и без да осъзнава какво върши, с действията си успя да обиди дон Томазо, вместо да го изслуша с престорено смирение. Именно той бе предложил да седнат навън без каквато и да било защита. А сега Юар пътуваше балсамиран в товарното отделение.

Карл затвори очи в опит да прогони потока от спомени от съзнанието си, но така картините станаха само още по-ярки, по-ясни и по-детайлни, кадрите се плъзгаха пред погледа му като на забавен каданс и в ушите му отново прозвучаха първите изстрели, които глухо се забиха в корема на Юар.

Осъзна, че за първи път, откакто се помнеше, нямаше да може да мигне по време на целия полет.

4

ДГ бе психолог по образование, което бе доста нетипично за един вече пенсиониран шеф от военното разузнаване. Освен това вероятно познаваше Карл по-добре от всеки друг. Но днес не знаеше как да изтълкува впечатленията си, въпреки че вече няколко часа размишляваше над ситуацията. Сам му се бе обадил следобед, бе го запознал накратко с положението и го бе помолил да се качи на първия самолет за Стокхолм. Както обикновено, тази молба доста му усложни живота, все пак бе лято и внуците му бяха на гости.

Карл бе блед, небръснат, говореше бързо, механично, дори леко делово — все признаци, характерни за състоянието на шок, в което се намираше.

Сам водеше записки и палеше цигара след цигара, тримата бяха сами в стаята.

Карл докладва накратко за случилото се, но ДГ веднага усети нотката на гузна съвест в гласа му. Без съмнение трябваше да измине доста дълъг и тежък път, преди да се освободи от чувството на вина.

Сам очевидно също бе усетил, че Карл се обвинява за случилото се, защото изведнъж остави химикала, дръпна дълбоко от цигарата си и се загледа в него. Накрая успя да привлече погледа му. След това му изнесе една кратка поучителна лекция.

— Слушай сега, Карл — започна той твърдо, — работата на капитан Лундвал бе съпроводена с подобни рискове, точно като и твоята. Всъщност е цяло чудо, че досега не сме имали подобни загуби. Малцина от колегите ни са наясно, но точно ние тримата знаем, че това можеше да се случи много по-рано, а и никой от нас не е застрахован и в бъдеще. Освен това можеше днес ти или Оке да се върнете в ковчег вместо Юар. Когато ви пращаме на подобни мисии, сме напълно наясно на какъв риск ви излагаме и каква отговорност носим. Трябва и сам да го разбираш.

— Да — отвърна Карл и отклони поглед, нещо, нетипично за него. — Естествено, че разбирам. Сега думите ти звучат съвсем логично, но всичко се променя пред лицето на нещастието.

ДГ наблюдаваше Карл с премрежени очи. Момчето се намираше на ръба на нервен срив. Вероятно все още се държеше, за да довърши започнатото, но работата му скоро щеше да приключи, само след няколко часа.

Трябваше да вземат доста решения. Министерство на външните работи предложи да пуснат комюнике в пресата веднага след като уведомяха госпожа Елизабет Лундвал за смъртта на сина ѝ след около час. Черновата на съобщението вече бе готова. Текстът бе кратък, доста неясен на моменти, както можеше да се очаква. Съобщаваше се единствено, че капитан Юар Лундвал е убит в Палермо по време на разследването, свързано е отвличането на двамата шведски граждани. Че капитан Лундвал е бил изпратен в Палермо по заповед на Министерството на външните работи и Генералния Щаб на армията и че е работел в отдел ОП 5 на Генщаба.

Тази информация така или иначе щеше да излезе наяве, а от Външно предпочитаха да изпреварят пресата, вместо да бъдат хванати на тясно. Комюникето завършваше с едно усукано заключение, според което шведските власти продължават да работят за освобождаването на шведските заложници.

Това си бе чиста лъжа. Карл бе докладвал, че похитителите не се интересуват от пари, а от оръжията, и че са заплашили да атакуват още шведски граждани, ако исканията им не бъдат изпълнени. Това означаваше, че операцията се бе провалила, преговорите се смятаха за приключени, правителствата на Швеция и Италия трябваше да уверят обществеността, че нито едно от оръжията няма да попадне в ръцете на престъпниците. Следователно исканията на похитителите нямаше как да бъдат изпълнени и всякакви преговори бяха невъзможни.

Карл обаче възрази, че при така създалите си обстоятелства похитителите можеха да изберат или да застрелят заложниците, или да се опитат да ги разменят за една доста по-скромна сума от евентуалната печалба, която продажбата на оръжията би могла да им донесе. Така че бе най-добре да изчакат дон Томазо отново да се свърже с тях. Все още имаше шанс да измъкнат съгражданите си.

Сам сви рамене. Този въпрос не стоеше на дневен ред, а и очевидно въпросният дон Томазо бе наясно как да се свърже с Министерството на външните работи. След като историята се появеше в публичното пространство, всичко вече бе в неговите ръце, тогава и дума не можеше да става за водене на преговори за доставка на оръжие. Човек естествено можеше да се запита кои би се съгласил доброволно да се срещне и да преговаря с италианската мафия, като се има предвид съдбата на първата делегация. Това обаче бе проблем на Външно. Що се отнася до Генералния щаб, за тях операцията бе приключила. Това освен всичко друго означаваше, че Карл веднага трябва да излезе в отпуск.

Карл заби поглед в пода и кимна. Още утре можеше да излезе в отпуск по бащинство, двамата с Ева-Брит вече бяха обсъдили подобна възможност. Тя имаше доста отпуска това лято и мислеха да плават с яхтата. Въпросът бе дали Ева-Брит можеше да излезе в платен отпуск веднага след майчинството, без да работи нито ден.

Сам заяви, че Карл може да се счита за излязъл в отпуск по бащинство, считано от дванайсет часа тази нощ.

Оставаха им единствено няколко чисто прагматични проблема. Съгласно разпоредбите Карл трябваше да изпразни апартамента на Юар с помощта на още няколко служители на ОП 5. Заедно щяха да върнат ключовете му и да представят в Генералния щаб всички документи, материали и предмети, които конфискуваха, за да бъдат заведени в архива. Бяха решили, че е най-добре да извикат Оке Столхандске за тази цел.

Трябваше да приключат със задачата по-късно тази вечер, веднага след като Карл и Беата се върнеха от посещението при госпожа Лундвал. Вече минаваше девет, така че трябваше да побързат. Веднага след като уведомяха Майката на Юар за смъртта му, Карл трябваше да им се обади и да им съобщи, за да пуснат комюникето.

Само след миг обаче им се наложи да зачеркнат тази точка от дневния ред, тъй като Беата влезе в стаята и каза, че някакъв превъзбуден репортер от редакция „Новини“ на националната телевизия се е обадил по телефона и очаква да получи потвърждение на новината, че капитан Юар Лундвал е убит от мафията тази сутрин в Палермо. Репортерът желаеше да разговаря със Сам.

— Какво, по дяволите, да му кажа? — въздъхна Сам и погледна двамата си колеги. Карл обаче присъстваше само телом в стаята — седеше с поглед, взрян в едно петно на пода.

— Кажи, че е вярно, но че все още не сме уведомили близките му и че следователно не бива да съобщават името му — предложи ДГ спокойно. — Не можеш да лъжеш, нито пък да се престориш на твърде зает, за да коментираш.

— Госпожа Лундвал знае ли, че Юар е в Палермо? — обърна се Сам към Карл. Той се стресна и подскочи.

— Не мисля. Май ѝ каза, че ще заминава за Рим, но не съм сигурен — отвърна едва чуто и отново заби поглед в пода.

Самюел Улфсон вдигна отчаяно слушалката и включи своята линия.

Постъпи точно както ДГ му предложи. Потвърди всичко и помоли репортера да запази името на загиналия в тайна, най-вече от уважение към близките му, които все още не бяха информирани. Няколко секунди по-късно Сам бе въвлечен в доста неприятен пазарлък. В първия миг останалите двама мъже в стаята не можаха да разберат за какво става въпрос. Скоро обаче осъзнаха, че новинарят се опитва да накара Самюел Улфсон да им даде интервю за извънредната сутрешна емисия в замяна на проявеното от тях разбиране. Очевидно цялата тази история бе повод за извънредна емисия. Все пак искаха първи да съобщят новината.

Самюел Улфсон въздъхна и се съгласи с всички искания, след което промърмори нещо за водене на преговори с мафията и затвори телефона.

Карл кимна на Беата и се изправи.

— Ще се преоблека и ще се поосвежа, преди да тръгнем към дома на майката му — рече той и излезе от стаята.

Оке Столханске чакаше отвън в коридора. Очите му бяха зачервени като от плач. Носеше униформа. Те се видяха и се прегърнаха, всички думи бяха излишни. Карл имаше чувството, че прегръща огромен гранитен блок. А на Оке му се стори, че Карл е загубил и последната си капка сила, като болен или ранен.

Бавно се поотдалечиха един от друг, без обаче да свалят длани от раменете си, и се погледнаха за миг в очите, сякаш така щяха да открият всички отговори.

— Рано или късно подобна съдба щеше да сполети някого от нас — прошепна Оке Столханске.

— Да — рече му Карл със сподавен плач. — Рано или късно, но се случи сега с Юар. Очакват те, трябва да подпишеш разни документи. Ще се срещнем по-късно в дома на Юар. Чакай ме пред вратата.

Карл се освободи от прегръдката на колегата си и тръгна надолу към кабинета си, без да се обърне. Оке остана още малко в коридора и го проследи с поглед, преди да влезе при началника си.

Карл отвори сейфа си, за да извади тоалетните принадлежности, които пазеше там за всеки случай. До пакетчето с ножчета за бръснене за еднократна употреба лежеше пистолета му, зареден и готов за стрелба. А на дъното на сейфа имаше дори карабина.

Той дълго се колеба, но накрая протегна ръка, взе пистолета и го задържа за няколко минути. Мина му през ума, че в този миг се намира на секунда от смъртта. Загледа се в личния си герб на приклада, след това върна оръжието с отвращение обратно на мястото му, извади тоалетните си принадлежности и тръгна към тоалетната в коридора.

След като се избръсна, се върна обратно в стаята си, отвори гардероба и извади униформата си.

Десет минути по-късно двамата с Беата вече пътуваха в един от служебните автомобили на ОР 5 към дома на госпожа Елизабет Лундвал, която живееше на остров Кунгсхолмен. Беата шофираше. Карл сам го беше предложил, защото не смяташе, че е в състояние да кара кола. Тя започна да им припомня протокола на министерство на отбраната за подобни ситуации; що се отнасяше до самото погребение, близките на загиналия сами трябваше да преценят дали искат да организират всичко сами или предпочитат да оставят това на армията. Ако се спряха на втория вариант, погребението щеше да протече съгласно установения етикет. Ковчегът щеше да бъде носен от офицери от същия полк или род войска. В този случай вероятно щяха да изберат флотски офицери от КА 1, а не колегите му от военното разузнаване, което всъщност бе доста разумно. На погребението задължително трябваше да присъстват преките му началници. Може би дори самият КМ щеше да дойде да му отдаде последна почит. Но това зависеше от решението им колко детайли да разкрият около мисията и работата на Юар в армията.

Карл ѝ изглеждаше разсеян, сякаш дори не я слушаше. Беата обаче продължи да говори, леко нервна, сякаш се боеше от тишината.

ДГ и Самюел Улфсон дадоха последни инструкции на Оке Столхандске и поставиха пред него куп формуляри за попълване, след което го освободиха. Сега седяха съвсем сами в стаята, смълчани и объркани.

— И преди сме губили хората. Това е част от работата — рече ДГ накрая.

— Да, когато малоумните ти предшественици ви пратиха в Прибалтика. Но това бе през петдесетте и шейсетте години — изсъска Самюел Улфсон неочаквано агресивно.

— Да, прав си — въздъхна ДГ. — Почти всичките ни служители загинаха. Руснаците ги избиха един по един. Вероятно някой ни предаде. Иначе не мога да си обясня как врагът разкри всичките ни шпиони, до един. Руснаците очевидно знаеха всичко.

— Как ще се отрази случаят на работата ни според теб? — демонстративно смени тона Самюел Улфсон, тези стари истории така или иначе нямаха никакво отношение към съвременната реалност.

— Трудно ми е да кажа — отвърна ДГ и се замисли. — Не вярвам да ни навреди по някакъв начин. Направихме каквото можахме, поехме определен риск, за да спасим съгражданите си, и този път загубихме. Не, не мисля, че обществеността ще ни осъди.

— Ами политиците?

— Те ще се наредят на опашка, за да изразят дълбокото си уважение към нашата структура. Все пак тази година има избори. Много ми се иска да видя кой политик ре посмее да очерни паметта на Юар Лундвал с атаките си срещу нас.

— Ами Карл? Какво ще стане с него?

— Това определено ме притеснява повече. Той все още се намира в шок, така че ми е трудно да преценя. Но човек трябва да е сляп, за да не види, че хвърля цялата вина за случилото се върху себе си. Дори ти го забеляза.

— Какво искаш да кажеш с това „дори ти“?

— Няма значение. Притеснявам се за Карл, наистина много се притеснявам. Не за първи път му се случва да се самообвинява и да изпада в ненужно дълбок размисъл по отношение на работата си. А тук не говорим за някакъв обикновен провал. На всичкото отгоре има и семейни проблеми. Това още повече усложнява нещата.

— Имаш предвид американката? А може и да грешиш, може сега да избере да се концентрира върху личните си проблеми и да загърби работата.

— Явно изобщо не познаваш Карл. В този момент единственият му личен проблем, който всъщност е и единственият му проблем като цяло, се казва Юар Лундвал.

В стаята се възцари тишина. После телефонът иззвъня. Обаждаха се от новините. Искаха веднага да изпратят екип, който да вземе интервю от началника на убития шведски шпионин. Разбира се, с обещанието, че няма да го излъчат, преди семейството му да бъде уведомено.

Карл и Беата постояха изпълнени с колебание пред таблото със звънците на сградата на улица „Пилгатан“. Тя се намираше точно срещу старата гарнизонна болница, която днес се бе превърнала в някаква бюрократична крепост. Изобщо не им се искаше да започнат да се обясняват по домофона в девет и половина вечерта. Карл се поколеба за миг, преди да натисне звънеца с името Лундвал. След това погледна засрамено Беата и пъхна ръка в джоба си, където явно носеше някакъв инструмент, който несъзнателно се опита да скрие от нея, като ѝ обърна гръб и нападна ключалката.

Отне му само няколко секунди да отвори вратата, сякаш имаше ключ, помисли си Беата озадачено.

Госпожа Елизабет Лундвал живееше на последния, пети етаж. Те се качиха с асансьора и внимателно затвориха вратите му, сякаш опитваха да не издават посещението си. Застанаха пред вратата, спогледаха се притеснено, поеха дъх и Карл натисна звънеца. В апартамента се разнесе звън като от камбаните на Биг Бен. Изчакаха известно време, но нищо не се случи. Карл отново натисна бутона и в същия миг писклив женски глас притеснено попита кой е.

— Капитан Карл Хамилтън от Генералния щаб — започна Карл твърде силно, гласът му заглъхна по средата на изречението.

От другата страна на вратата замълчаха. Карл осъзна, че все още не е свалил шапката си, пъхна я под мишница и застана пред шпионката, за да може жената да го види добре. Изглежда, госпожа Лундвал не одобри отговора му, защото нито отвори, нито попита нещо. Карл и Беата почакаха дълго, като на няколко пъти се поглеждаха притеснено. Накрая ключалката изщрака и вратата бавно се отвори.

Госпожа Елизабет Лундвал бе прикована към инвалидна количка. Тя бе много бледа и се вгледа почти ужасено в Карл. Скри лицето си с ръце и започна да се задъхва, сякаш не ѝ стигаше въздух.

— Извиняваме се за притеснението, госпожо Лундвал… Може ли да влезем? — попита Карл тихо. Ужасът, който се появи в очите на жената, когато видя униформата и изражението на лицето му, очевидно означаваше, че тя се бе досетила за повода на посещението им.

Завъртя количката си и тръгна напред през апартамента, а Карл и Беата се шмугнаха след нея, внимателно затвориха външната врата и последваха жената, която сякаш се опитваше да избяга от тях.

Тя ги отведе до голяма дневна с огромен кристален полилей и персийски килим, покрил почти целия под. Карл помисли, че вероятно в миналото бе живяла в доста голяма къща.

Жената по някакъв непонятен начин бе успяла да запали осветлението още преди да влезе в стаята. Тя спря под полилея и обърна количката си така, че да застане срещу посетителите. Лицето ѝ бе пребледняло от ужас. Вече знаеше. Карл и Беата спряха на прага на голямата дневна, на около пет-шест метра от жената в инвалидната количка.

В продължение на няколко секунди, които им се сториха като цяла вечност, в стаята цареше пълна тишина. След това обаче жената кимна, че е готова, и Карл си пое дълбоко дъх.

— В качеството ми на пряк началник на капитан Юар Лундвал, госпожо Лундвал, на мен се падна трудната задача да ви съобщя… — Наложи му се да си поеме дъх, трябваше да се вземе в ръце, преди да продължи. — …че Юар бе убит тази сутрин по време на военна мисия в Сицилия. Двамата с него бяхме изпратени там в командировка. Юар се опита да ме спаси и успя. Капитан Юар Лундвал бе един от най-прекрасните шведски офицери.

Не можа да продължи, сякаш цялото му съзнание в миг се изпразни.

Жената в инвалидната количка го гледаше втренчено, с широко отворени очи, лицето ѝ бе напълно безизразно, като каменно. Не промълви нито дума. Вместо това тръгна бавно напред към Карл, протегна ръка и погали ръкава на униформата му. След това отново завъртя количката си, отдалечи се на няколко метра, закри лице в ръце и се разрида, в началото някак приглушено, накъсано, сякаш се опитваше да го потисне, а след това силно и сърцераздирателно.

Те наблюдаваха треперещите ѝ рамене, спогледаха се безпомощно, след което Беата се приближи към нея, сложи ръце на раменете ѝ и се опита да я утеши.

Карл ги заобиколи почти на пръсти и седна в един голям кадифен фотьойл точно срещу майката на Юар.

Тя вдигна глава и изтри очите си, гримът ѝ се размаза.

— Толкова е нереално… — изхлипа тя. — Стоите пред мен, знам, че сте началникът на Юар. Разказвал ми е за вас… Но когато ви гледам сега, капитан Хамилтън… Всичко ми се струва напълно нереално. Не мога да повярвам, че е истина, въпреки че стоите тук от плът и кръв. Затова трябваше да ви докосна.

Карл не знаеше как да постъпи. Дали да продължи да мълчи, дали да не потвърди за пореден път, че всичко е истина, дали да започне да хвали Юар?

Беата подаде носна кърпичка на майката на Юар, тя избърса лицето си и се опита да се вземе в ръце, да остави скръбта за след малко.

— Как се случи? Секретно ли е, или можете да ми разкажете? — попита едва чуто и вдигна поглед към Кард, но когато срещна очите му, реалността отново я застигна.

— Мисията ни бе да спасим двама шведски граждани, отвлечени от сицилианската мафия. Може би сте прочели във вестниците или сте чули по телевизията за случилото се.

Тя кимна, че разбира.

— Започнахме да преговаряме с похитителите, задачата ни бе да се опитаме да разменим заложниците срещу… с една дума — да ги освободим. Ситуацията не изглеждаше напълно безнадеждна, но тази сутрин ни изненадаха двама наемни убийци, които откриха огън срещу нас от близко разстояние. Юар вече бе мъртъв, когато успях да стигна до него. Всичко се случи много бързо.

— Не успяха ли да ви уцелят?

— Не, всъщност… — започна Карл колебливо, не знаеше нито как, нито за какво да излъже — …може да се каже, че Юар ми спаси живота. Той преобърна една желязна маса, за да ме защити, в същия миг, в който стрелците откриха огън. Така предпази мен, но сам остана незащитен. Така се случи.

— Швеция ще признае ли, че той… Да, питам ви най-вече заради баща му. Знам, че въпросът е глупав и за мен няма никакво значение дали ще го сторят, или не. Баща му би искал… Разбирате ме, нали?

— Да, госпожо Лундвал, разбирам ви. След около час ще бъде публикувано комюнике на Генералния щаб, в което ще съобщим, че един от разузнавачите ни е загинал по време на мисия.

— Пращали ли са ви на подобни мисии и преди? Заедно?

— Да, госпожо Лундвал. За съжаление по-голямата част от подобна информация е секретна, но мога да ви разкрия, че Юар ми помогна тази година да разбием една банда полицаи, която се канеше да извърши масово убийство във Ваксхолм. Юар изигра решителна роля в това разследване, но тъй като операцията бе секретна, обществеността така и не разбра за заслугите му. Както вече ви казах, той бе един от най-добрите офицери в страната. Знаеше, че работата му е изключително опасна, и бе един от малцината, които можеха да се справят с нея…

Карл млъкна смутено. Имаше чувството, че дърдори пълни безсмислици. Какво значение имаше, че Юар бе прекрасен човек приживе.

Майка му го бе загубила, дори той самият го бе загубил, всички го бяха загубили съвсем неочаквано. Многобройните качества на Юар нямаха никакво значение. Всеки щеше да умре, ако някакъв гангстер го простреляше отблизо в гърдите с автомат.

— Говорили ли сте с Карлос? — попита изведнъж тя, вдигна глава и погледна Карл в очите.

Карл усети, че се изчервява, и веднага се ядоса на себе си.

— Не — рече той. — Първо решихме да съобщим на вас, госпожо Лундвал. Но оттук веднага отиваме при него…

Осъзна, че бе забравил да помоли Беата да намери адреса, въпреки че се бяха разбрали тя да остане при майката на Юар. Погледна въпросително колежката си, която му кимна спокойно и се протегна към дамската си чанта на масата.

— Както ви казах — рече Карл, — оттук веднага отивам при Карлос. Така че, ако госпожа Лундвал ме извини…

Той се изправи колебливо, направи няколко крачки напред и протегна ръка за сбогом. Тя я пое, но в следващия миг го дръпна силно, той падна на колене пред нея и я прегърна. Стори му се съвсем слаба и крехка и леко потреперваше, може би от физическото напрежение, когато се наведе напред, или пък, защото жестът му я разчувства.

Карл внимателно я пусна и протегна ръка зад количката ѝ към Беата, която му подаде едно листче. Двамата си размениха погледи, след което Карл си тръгна, без да каже нищо повече. Още преди да напусне апартамента, се сети, че ключовете на колата все още са у Беата, но не му се искаше да се върне вътре и всичко да се повтори; имаше чувството, че бяга.

Навън бе светло, белите нощи бяха в разгара си, откъм градината на гарнизонната болница долетя песента на скорец. Огледа се безпомощно наоколо, след което реши да се качи до улица „Хантверкаргатан“, откъдето да вземе такси. Почти нямаше движение, сигурно нямаше да има и таксита. Затова тръгна пеша към площад „Кунгсхолм“, към стоянката. Имаше чувството, че се е запътил към някакъв маскарад, преоблечен като Карл Густав Гилберт Хамилтън. Малцината минувачи, които срещаше, се спираха поразени и едва ли не ахваха от удивление, сякаш не бе истински. Проклетата униформа бе виновна.

Таксиметровият шофьор направо изумя, когато видя кой сяда на предната седалка и му дава адрес в квартал „Йостермалм“ с такъв тон, сякаш се разбира от само себе си, че именно той, именно в този миг ще седне в именно това такси и ще бъде откаран до квартал „Йостермалм“.

Карлос Фигуерас живееше в голям апартамент на булевард „Карлвеген“. Балконът му бе огромен, обикаляше цялото жилище. Вътре имаше парти, истинско старомодно парти със силна музика, блондинки, фъстъци и известни личности от областта на рекламата и шоубизнеса. От Швеция и от чужбина, хомо-и хетеросексуални, както и такива с неопределена сексуална ориентация.

Купонът очевидно бе започнал скоро и гостите ги очакваха още няколко часа пиянство и падение. Вратата бе отключена, отвътре се носеха толкова силна музика и гълчава, че нямаше смисъл дори да натиска звънеца. Оставаше му само едно — да влезе и да предизвика сензация с комичното си облекло. Сигурно щяха да го вземат за маскиран имитатор или нещо подобно. Някой поиска да пъхне чаша с шампанско в ръцете му, друг го покани на танц, а трети се опита да го дръпне на някакъв диван и да го представи на останалите хора, които седяха там.

Накрая успя да открие Карлос сред тълпата на балкона. Разбира се, всички разговори секнаха в мига, в който той се появи на терасата и тръгна към мъжа, когото му посочиха.

Мъжът приличаше на испанец, бе женствен и определено хомосексуален. Карл се представи сковано и помоли да поговорят на четири очи. Обясни му напрегнато, че е важно, тъй като Карлос се опита да му напъха шампанско в ръцете и го помоли да му каже веднага защо е дошъл. Явно смяташе, че това е някаква шега.

Но изражението на лицето на Карл го накара да размисли. Той поведе неочаквания си гост навътре, през епицентъра на партито, и го покани в кабинета си. Там трябваше да прекъснат една еротична сцена, да се извинят и демонстративно да затворят вратата.

— Добре — рече испанецът весело и разпери ръце. — Какво, за Бога, мъж като вас има да съобщи на мъж като мен? Това някаква шега ли е?

— Не — рече Карл остро. — Очевидно не знаете къде е работил Юар Лундвал в действителност.

Усмивката на Карлос Фигуерас изчезна. Изражението на лицето на Карл, униформата бяха доста обезпокоителни, но истината скоро щеше да надмине и най-страшните му очаквания.

— Какво, по дяволите… Юар да не е военен? Никога не ми е споменавал. Но едва ли идвате за това…

— Седнете! — прекъсна го Карл. — Трябва да ви съобщя нещо много тежко и болезнено.

Той посочи умолително с ръка към италианския, почти директорски стол, който се намираше зад удивително чистото бюро с цвят на графит, което само до преди миг бе арена на интимни удоволствия.

Карлос Фигуерас пребледня, сърцето му се разкъсваше между гняв и притеснение. Но след малко все пак седна и махна с ръка, че е готов да слуша.

— Юар беше мой подчинен. Работеше във възможно най-секретния оперативен отдел на шведското военно разузнаване — заговори Карл, но веднага осъзна, че е започнал отзад напред; тази информация определено можеше да почака.

— Какво, по дяволите… Да не би да сте го уволнили, защото… — бе готов да избухне Карлос.

— Не! Много по-лошо е! — прекъсна го Карл отчаяно. Гнетеше го не само новината, която щеше да му поднесе, но и собствената му непохватност. — Капитан Юар Лундвал бе застрелян тази сутрин по време на активна служба. Аз бях с него, но не успях да го спася. Загина на място.

Карл направи кратка пауза, защото не бе сигурен, че мъжът го разбра. Но явно го бе разбрал, защото грациозният испанец се изправи бавно, а устните му трепереха, сякаш искаше да каже нещо.

— Моля, седнете и ми позволете да продължа! — нареди Карл и мъжът го послуша. Вече можеше да види как първите сълзи проблясват в очите му.

— Преди малко съобщих новината и на майката на Юар. Тя изрично ме помоли да ви уведомя, преди да чуете за това по телевизията. Мое задължение е да информирам най-близките му хора. Ако се чудите откъде знам за връзката ви, обяснението е просто. Юар ми разказа и из му дадох зелена светлина… Тоест, казах му, че като негов пряк началник нямам никакви възражения по отношение на връзката ви, но го посъветвах да ви разкрие истината за работата си.

— Не знаех… Нямах никаква представа… — разхлипа се Карлос Фигуерас, не се опитваше да крие сълзите си. — Юар бе ловък като котка и в страхотна форма. Мислех си, че е гимнастик. Но значи е бил…?

— Да — рече Карл. — Бе един от нас, един от най-добрите, най-добрите сред най-добрите. Следователно работата му бе свързана с много опасности, но той отлично знаеше в какво се забърква.

Карл стоеше притеснен по средата на стаята с ръце на гърба, докато любимият на Юар, когото вече бе приел въпреки първоначалния скептицизъм, захлупи лице на бюрото и избухна в ридания. Някой отвори вратата и стаята се изпълни с музика и смях. Отвън долетяха гласове, които за пореден път припомниха на Карл, че не сънува, че наистина се намира в този кабинет. Той се обърна решително, затвори рязко вратата и чу как някакви чаши иззвънтяха от другата страна. След това се приближи до дребния испанец, почти го повдигна от стола, прегърна го, погали го по лицето, сякаш да изтрие сълзите му, и леко разтърси раменете му.

— Юар ви обичаше, сподели това с мен, дори ме покани на купона по случай… началото на съвместното ви съжителство — рече Карл тъжно. Сетне внимателно остави испанеца в креслото, обърна се, напусна стаята, мина през тълпата празнуващи, излезе на улицата и се качи в таксито.

Съобщи на шофьора следващия адрес в квартал „Нор Меларстранд“, помоли го да му заеме телефона си, позвъни на директния номер на Самюел Улфсон, осведоми го, че е приключил със задачата, и го помоли да му даде номера в колата на Оке Столхандске. След това му се обади лично и му съобщи, че ще пристигне след десет минути, облегна се назад, потърка очи и се опита да се пребори с напиращите сълзи. Таксиметровият шофьор седеше с изправен гръб и напомняше за курсист на урок по кормуване. От време на време хвърляше поглед към пътника си, сякаш да се увери, че не му се привижда.

— Каква задача изпълнихте, да не би да пребихте някой новак или какво? — попита накрая.

Карл дори не се усмихна.

Столхандске излезе от колата си веднага щом таксито приближи, кимнаха си леко и се качиха пеша до петия етаж, сякаш за да избегнат неудобната тишина, която щеше да се възцари в асансьора. Столхандске извади листчето с кодовете, отвори вратата и изключи алармата. Запалиха лампите, минаха в хола и спряха по средата, точно срещу прозореца с изглед към залива Ридарфиерден. Карл си спомни за празненството по случай нанасянето на Юар в новото жилище.

— Е — рече Столхандске, — да започнем със спалнята и сейфа там.

Той отвори двата големи зелени сака, които носеше навити под мишница, и се запъти към спалнята. Карл го последва колебливо.

Първо отвориха сейфа и извадиха всички оръжия и цялата техника. Вътре обаче откриха и доста лични вещи на загиналия. Имаше цял куп писма. Карл се вгледа в тях. Не бе сигурен дали трябва да ги оставят, или да ги вземат със себе си. Бяха от Карлос Фигуерас. Първо ги пъхна в джоба на униформата си, но после размисли и ги пусна в един от саковете, кимна към тях и смутолеви, че трябва да бъдат върнати на подателя, който е… годеник на Юар или както там се нарича.

Останаха в апартамента около час, най-вече заради разпоредбите, а не защото очакваха да открият нещо. Щом дори… приятелят… не, годеникът на Юар нищо не знаеше, то едва ли колегата им пазеше нещо важно извън сейфа. Той очевидно бе успял да си изгради съвършения двоен живот.

— Какво ще правим с тях? — попита Столхандске накрая и показа на Карл две светлосини кутийки.

Карл знаеше отлично какво има вътре, но въпреки това не можа да устои на импулса да ги вземе от ръката на Столхандске и да отвори капачетата им. Двамата се загледаха в съдържанието им.

— Медалът за храброст е негова лична собственост и следва да бъде върнат на майка му. Орденът на Санкт Улаф трябва да бъде изпратен обратно в Норвегия. Вероятно след погребението — рече Карл и пъхна двете кутийки в един от саковете. Те изчезнаха сред купчината кутии с муниции.

Огледаха апартамента за последен път. Всичко бе чисто и спретнато, вътре цареше пълен ред. Стените бяха покрити с произведения на изкуството, повечето платна бяха модернистични, но нищо в този дом не разкриваше истинската същност на Юар нито в лично, нито в професионално отношение.

Може би с едно-единствено изключение. На малък пиедестал, предназначен за саксия с цветя или нещо подобно, стоеше зелена флотска барета. Златистият тризъбец проблясваше под лъчите на меката сумрачна светлина на бялата лятна нощ.

Оке Столхандске погледна въпросително Карл и той му кимна да прибере баретата.

Час по-късно вече бяха готови с протокола в щаба, бяха заключили всички оръжия в сейфа на Оке Столхандске и бяха оставили документа на бюрото на Сам. Всички други си бяха тръгнали.

Карл помоли Оке да го изчака, отиде в кабинета си, смени униформата с цивилни дрехи, взе двете си чанти от пътуването и излезе в коридора. В следващия миг обаче размисли, върна се и пъхна в джоба на сакото си кочан чекове.

— Може ли да преспя у вас тази нощ? — попита вяло, когато се върна в кабинета на Оке Столхандске. Колегата му кимна.

Загасиха осветлението и излязоха в светлата лятна нощ. Само след няколко минути бяха в жилището на Оке в квартал „Йердет“. Карл се потресе от огромния контраст в обзавеждането и стила в сравнение с апартамента на загиналия им колега. Столхандске определено бе грандоман: тумбести черни кожени фотьойли, морски пейзажи по стените, кръстосани саби в коридора.

Карл остави чантите си и влезе пръв в дневната, запали една настолна лампа, намери бутилка бърбън, напълни две чаши и подаде едната на Оке. Столхандске я пое, без да каже и дума.

— Как го прие майката на Юар? — попита след малко и потъна в един от големите английски фотьойли срещу Карл.

— Трудно ми е да кажа — рече Карл неуверено. — Наистина ми е трудно, това бе огромен шок за всички нас. Как го приемаш ти? Как го приемам аз?

— Юар бе добър човек, дяволски добър човек — каза Столхандске, потърка очи, изпи уискито си на един дъх, напълни отново чашата си и подаде бутилката на Карл.

— Какво ще правим сега, по дяволите? — обади се Столхандске след малко.

— Аз съм в отпуск. Ти също — отвърна Карл кратко и отнесено.

— Не, в никакъв отпуск не съм, по дяволите! — възрази Столхандске.

— Напротив — сряза го Карл. — В отпуск си вече от един час. Не забравяй, че съм ти началник. Попълних всички нужни документи и ги оставих на бюрото на Сам.

Оке Столхандске наблюдаваше Карл недоверчиво. Това не бе в негов стил. Не можеше да позволят на скръбта да ги срине, всички бяха наясно какво изисква професията им. Кой можеше да каже дали някой ден тримата нямаше да загинат заедно по време на някоя мисия. Всеки от колегите им можеше да загуби живота си, не бе изключено това да се повтори. И те го знаеха.

— Нямам никакво намерение да седя вкъщи и да се цупя. Не ми казвай, че ти смяташ да постъпиш така — рече Оке Столхандске сърдито, втренчил поглед в нещастния си началник.

В следващия миг обаче Карл бе напълно променен. Заприлича му на надуваема фигура, която се пълни с въздух, така че човек първо съзира единствено контурите ѝ, а в следващия миг тя се изправя пред очите му в цял ръст. Този миг щеше да се запечата завинаги в паметта му.

Карл остави чашата си, вдигна глава и го попита дали има карта на Сицилия. Оке Столхандске веднага донесе атлас и го отвори на Южна Италия. През това време Карл му написа чек.

— Това са половин милион крони, за разходите ти, взимай касова бележка за всичко — подаде му чека той. Оке Столхандске го взе, без да протестира, сгъна го и го пъхна в джоба на ризата си.

— Парите са мои, затова ни трябват касовите бележки — обясни Карл и постави пръст върху картата на Сицилия. — Ето тук ще действаме. Ще пуснеш котва в залива при Кастеламаре дел Голфо и ще се представиш на всички като американски хипи-моряк. Ще наемеш лодка в някой крайбрежен град на Ботуша и ще отплаваш до Сицилия. В лодката трябва да има място за четирима души и техника. Катер или по-малка рибарска лодка биха били идеални. Имаш ли някакво оборудване за гмуркане?

Оке Столхандске бе толкова стъписан, че загуби ума и дума. Само в рамките на няколко минути Карл преживя същински катарзис. Пред него вече не седеше съсипан, отчаян и напълно парализиран щабен офицер, а истински тюлен.

— Попитах те дали имаш оборудване за гмуркане! — повтори Карл.

— Обичайното за любител, костюм и акваланг.

— Добре. Вземи всичко. Вземи и четири сухи водолазни костюма. Кислород ще намерим после. Значи ще влезеш в ролята на американски турист, който е дошъл да се гмурка тук. Разбра ли?

— Да. Ще съм американски турист, интересуващ се от морската флора и фауна.

— Да. Ще ловиш октоподи, които ще продаваш на местните ресторанти.

— Ясно. Ще завържа контакти, ще създам приятелства. Ще се опитам да го сторя колкото може по-бързо. Това ли е районът на действие?

— Да, поне за част от операциите.

— А каква е целта на операцията?

— Целите са две. Официалната е да освободим двамата шведски заложници. Мисля, че не е нужно да ти обяснявам каква е неофициалната.

— Не, не е нужно. Знаеш ли кой е стрелецът?

— Ако го видя, веднага ще го позная. По-важното е, че знам кой е дал заповедта.

— Кой ще поеме отговорността?

— Аз. Предполагам, че и италианската отбрана отчасти. Както разбираш, рискуваме да загубим работата си и не само. Можеш да откажеш. Що се отнася до отпуската ти, нито Сам, нито кралят те пращат в Италия. Така че можеш да откажеш.

Оке Столхандске погледна началника си, сякаш не вярваше на ушите си и се опитваше да разбере дали в думите му няма някаква скрита шега. Осъзна, че Карл чисто формално иска да получи отговор дали подчиненият му приема този неочакван отпуск.

— С теб съм — отвърна — Кога и как ще се свържеш с мен?

— Или аз лично, или някой сътрудник ще се свърже с теб, докато си в открито море или след като се прибереш в залива на Кастеламаре. Не се притеснявай. Ние сами ще те потърсим. Важно е да си готов с прикритието си, преди да започнем.

— Трудно ли се работи там?

— Да. Никой не разбира какво им говориш, а пиците са по-ужасни от тези в Сан Диего. Всеки десети е враг, но не знаеш кой точно. Никой няма да ти даде информация, на никого не можеш да разчиташ. Невъзможно е да се ориентираш в уличките, шофирането е същински ад.

— Неприятно. Ако това са минусите, какви са плюсовете?

— Враговете познават единствено мен, а този път смятам да отвърна на огъня с огън. Останалите ще сте им напълно непознати. Разбира се, ще разполагаме и с обичайните преимущества.

— Да. Мрак. Мощни оръжия. Но в такъв случай ще ни трябват някои неща…

— Да, може и така да се каже. Аз ще се погрижа за това и ще организирам цялата операция, докато ти работиш над прикритието си. Окей?

— Да. Значи известно време няма да се виждаме?

— Точно така.

— Тогава ще трябва да изпразним тази бутилка нощес, по дяволите. Между другото, защо не искаш да се прибереш вкъщи?

— Защото заминавам за чужбина утре сутринта в девет. Да, дай да изпразним бутилката и да се отдадем на сантиментални спомени за Сан Диего.

— За там ли заминаваш?

— Да. Днес ще пием, утре ни чака път.

Повече не споменаха и дума за операцията, която вече си имаше дори и име. Операция „Риба меч“. „Риба меч“ бе кодовото название на Юар. Изпиха уискито и се отдадоха на сантиментални спомени, точно както се разбраха в началото. А след това щяха да изпълнят плана си докрай.

* * *

Самюел Улфсон бе обезумял от притеснение. И вероятно не можеше да го скрие, ако се съдеше по изражението на ДГ.

Вече бе 8.13 и доколкото си спомняха, срещата им бе в 8.00. Освен това Карл никога не закъсняваше. На всичкото отгоре Сам бе открил на бюрото си кратката ясна молба за отпуск на капитан Оке Столхандске, подписана лично от капитан Хамилтън.

Бяха позвънили в дома на Столхандске, но никой не им вдигна. Пет минути по-късно им се обади Ева-Брит Юнсон, която току-що бе чула в сутрешния блок за смъртта на Юар Лундвал. Знаеше, че той бе придружил Карл на мисията в Италия, а съпругът ѝ се бе свързал с нея за последен път вчера сутринта от Палермо.

Значи го нямаше и вкъщи, дори не се бе обадил на жена си. На Сам Улфсон му бе доста трудно да я увери, че Карл е на сигурно място, без да може да ѝ каже къде точно. Но всичко ще се нареди, тя няма защо да се притеснява и така нататък.

Чувството на неудобство, примесено с притеснение, нарасна още повече, когато телефонът отново иззвъня. Този път бе Теси О'Конър. Тя настояваше да разговаря лично с началника на разузнаваческото звено.

На Самюел Улфсон му се наложи да проведе почти същия разговор като със съпругата на Карл. Не, Карл е в безопасност. Не, за съжаление не може да каже къде се намира. Не, не може да ѝ отговори дали информацията е секретна или просто и самият той не знае къде е подчиненият му. Разпитът на Теси О'Конър доста го поизпоти.

— Тя май е адвокат — обясни ДГ веднага щом Самюел Нилсон затвори телефона и погледна отчаяно бившия си оперативен началник.

— По дяволите, имаме голям проблем — констатира Улфсон. — Какво са намислили според теб?

— Имам две версии, добра и лоша. Коя предпочиташ да чуеш първо? — въздъхна ДГ.

— Добрата!

— Седят на някой остров от Стокхолмския архипелаг и се наливат с алкохол, отдадени на сантиментални спомени. Знаеш, че тримата бяха доста близки.

— А лошата?

— След няколко часа ще кацнат в Палермо. Все пак знаят името и адреса на убиеца.

— Мили Боже!

— Да, друго не може да каже човек.

— Да не би това да е някаква вендета?

— Имат мотив, имат и възможност да си отмъстят.

— Да, но това би било проява на безотговорност.

— Напълно си прав. Не мисля, че нашите момчета са безотговорни, особено Карл. Залагам повече на първата версия.

— Мога да се свържа с италианските ни колеги и да предотвратя всички…

— Не! Ако се окаже, че са на някой остров наблизо, само ще се изложим. А даже и да са тръгнали на някаква мисия на своя глава, пак ще се изложим, пък и един вид ще ги лишим от подкрепата си.

— А как според теб трябва да постъпим!

— Не мисля, че могат да направят каквото и да било без подкрепата на италианските власти. Нека да изчакаме и да видим какво ще се случи. Как върви организацията на погребението?

Самюел Улфсон загърби за малко единия голям и неприятен проблем и се замисли над другия — по-малък и също толкова неприятен. Беата отговаряше за организационната част. Госпожа Лундвал с благодарност бе приела предложението на Генералния щаб да подготви церемонията. Единственото ѝ желание бе погребението да се състои колкото може по-скоро, ако е възможно още този уикенд. Доколкото бе разбрал, най-същественият проблем в момента беше да осигурят военен оркестър. Освен това имаха спънки и със свещениците, които не искаха в неделя да изпращат покойници. Имаше и няколко въпроса, свързани с етикета. Кой да присъства? Дали МвнР щеше да има свой представител? Дали от Генералния щаб следваше да иде и някой по-висшестоящ от Самюел Улфсон, който така или иначе трябваше да е там? Все пак бе пряк началник на загиналия. Бе редно и Карл да дойде. Юар бе негов подчинен. Но Хамилтън така или иначе бе известен, така че присъствието му не бе проблем. За младите им колеги разузнавачи щеше да е далеч по-трудно да изпратят Юар в последния му път.

Беата я чакаше доста работа през следващите два дни. В това време трябваше да се свържат с Карл. Ако не успееха, им оставаше единствено да алармират полицията в Палермо.

* * *

Карл спа дълбоко повече от седем часа. Но въпреки това имаше чувството, че времето е спряло, и му бе трудно да се ориентира, когато погледна през прозореца. В първия миг реши, че лети над Норвегия, но после бавно и някак с нежелание осъзна, че се намира над Скалистите планини и до Лос Анжелис му остават няколко часа.

Имаше две широки седалки от първа класа на свое разположение. Бе се сгушил на тях като малко дете в опит да избяга от действителността. Да избяга от спомена за случилото се, който в този миг отново се възроди в съзнанието му с опустошителна сила.

Юар бе мъртъв. Нямаше връщане назад. Колкото и да се опитваше да се спаси от реалността в съня, отново трябваше да се срещне очи в очи с нея веднага щом се събудеше.

Той спусна масичката пред себе си, поръча си две чаши портокалов сок, извади лист и химикал, но после размисли. Взе несесера си, отиде в тоалетната, избръсна се и изми лицето си със студена вода.

След това отново се посвети на работа. Стратегията му бе проста. Първо трябваше да измами разузнавателните служби на САЩ, след това правителството им, а накрая колегите си от Швеция и Италия. Планът му бе прост на теория, но доста сложен за изпълнение.

Щеше да му е далеч по-лесно да се справи с оперативната част. Имаше само няколко практически проблема, които трябваше да разреши, след което да състави списък с необходимото оръжие.

Щяха да действат нощем, следователно имаха нужда най-вече от лазери, уреди за нощно виждане; освен това този път трябваше да са сигурни, че никой не ги подслушва.

Мракът бе първото им голямо преимущество, морето — второто. По пътищата нямаха никакъв шанс, а във водата щеше да е трудно да ги победят. Останалото бе чиста математика. Основният въпрос беше колко мощни оръжия да изберат. Дали да причинят минимални щети, или разрушения със среден мащаб.

След по-малко от час бе готов. Опита да разгледа целия план отначало, за да отклони мислите си от другия проблем, но не успя.

Трябваше да им се обади веднага щом пристигне, и на двете. Да им обясни за какво става дума или най-малкото да им каже, че е на път към Долината на смъртта и че ще отсъства още няколко дни. Че се чувства горе-долу добре, че му липсват и скоро ще се прибере. Половината бе лъжа, другата половина — истина. Все пак наистина щеше да се върне в Стокхолм, най-вече за да успокои всички и да ги увери, че няма да прави никакви глупости.

Но дали сега бе подходящият момент да оправи бъркотията в личния си живот? Да каже на Ева-Брит, че обича друга жена, да ѝ предложи да уредят икономическите и чисто битовите проблеми, да хукне към Теси, за да ѝ съобщи, че е признал за връзката им на съпругата си, и заедно да обсъдят нови икономически и чисто битови проблеми. А след това да се сбогува с нея, да замине за Палермо и може би никога да не се върне.

Рискът бе петдесет на петдесет. Той се намираше в най-голяма опасност от цялата група, защото щеше да отвлече вниманието на врага и да предостави по-голяма възможност за действие на колегите си.

Май сега не му беше времето да забърка някоя каша в личен план. Но все пак имаше доста неща за уреждане: завещанието, фондацията му в подкрепа на културата, бъдещето на Йохана Луис.

Споменът за нея изплува в съзнанието му съвсем ясно и съвестта го загриза още по-силно. Имаше съвсем тънка руса коса, почти бяла в корените, която се къдреше леко по вратлето ѝ. Тя често се смееше, когато сваляше стария ѝ памперс, когато я избърсваше с кърпичка, намазваше я с крем и ѝ слагаше нов. През последните няколко денонощия изобщо не бе мислил за нея. Не можеше да разбере защо; всъщност напоследък всичко му изглеждаше напълно абсурдно. Няколко малки случайности, над които нямаше власт, можеха за миг да преобърнат целия живот на човека. Ако Ева-Брит не го бе спряла за превишена скорост в онзи ден, ако Теси не си бе вкъщи, когато реши да я посети в Санта Барбара преди няколко години от идиотска сантименталност, ако не бе предложил на Юар да седнат да закусят отвън, ако не бе проявил такава детинска наивност и се бе съгласил да вземат оръжия, щяха да успеят да покосят и стрелеца, и шофьора му. Ако не бе лъгал Теси през първите пет години от връзката им, ако бе признал истината на Ева-Брит още преди една година, ако, ако, ако… Някъде насред веригата от случайности чисто теоретично се мъдреше собствената му воля, но тя винаги се проявяваше твърде късно. Точно като в този момент, когато подготвяше огромната операция „Измама“, насочена към всичко, което обикновено се опитваше да защитава. Къде бе свободната му воля сега, имаше ли алтернатива, освен да продължи да се сърди на целия свят, както самият Столхандске му каза? Но каквото и да се случеше през следващите седмици, месеци или докато мисията им приключеше, той нямаше как да върне Юар, нито пък с лекота да се измъкне от триъгълника между Ева-Брит, Теси и Йохана Луис. Всичко бе предопределено, като от някаква по-висша сила, а волята му никаква не се виждаше.

За първи път през живота му го спряха на митницата и го отведоха в една странична стаичка, за да го обискират. Предположи, че бяха получили някакъв сигнал или просто се бяха объркали и скоро щяха да го пуснат. Не носеше никакъв будещ подозрения предмет в багажа си, или поне така си мислеше.

Но се оказа, че дълбоко греши. Първото нещо, което двамата чернокожи митничари извадиха от чантата му, бяха една риза и чифт кафяви панталони, покрити със засъхнала кръв; едва сега си спомни, че му бяха помогнали с опаковането на багажа в Палермо.

Нямаше време за обяснения, а ако им кажеше истината, щеше да затъне до уши в бюрократичното блато. Посочи, че доколкото знае, няма закон, който да забранява преноса на окървавени дрехи в багажа, но така още повече влоши положението. Вместо да го пуснат, митничарите започнаха да претърсват багажа му милиметър по милиметър. Имаше чувството, че им отне цяла вечност. Бе твърде късно да извади дипломатическия си паспорт, вече бе използвал обикновения си при влизането в страната. Следователно му оставаше само едно.

— Напишете ТРАЙДЕНТ 547501 — посочи той компютрите. Първите две цифри бяха годината му на раждане, вторите две — годината, когато се записа в „Сънсет Фарм“, а последните — номера, който получи след завършването на курса.

Двамата митничари се поколебаха, явно не бяха запознати с тази процедура. Но Карл изглеждаше толкова спокоен и самоуверен, че нямаше как да не изпълнят молбата му.

Не успя да види каква информация се появи на екрана, но изражението на двамата служители веднага се промени. Набързо прибраха багажа му, заключиха чантата, подадоха му ключа, започнаха да го наричат „сър“ и „капитане“ и му пожелаха приятно прекарване в Съединените американски щати.

* * *

Оке Малм бе готов за бой. Все пак си бе вкъщи, а и имаше няколко часа преднина. Шведските му конкуренти, които се очакваше да пристигнат в Палермо, щяха да летят през Милано и да почакат там поне час-два, преди да седнат в следващия самолет. А и както обикновено, не говореха италиански. Следователно съдбата бе на негова страна.

Щеше да е още по-добре, ако от редакцията в Стокхолм бяха успели да се свържат с него няколко часа по-рано предната вечер. Но реално погледнато, това нямаше значение. Същинската паника настана едва когато Министерството на външните работи и Генщабът излязоха с комюникето си. Най-накрая и вкъщи да се заинтересуват от някое мафиотско убийство, но това никак не бе странно. Все пак ставаше дума за шведски военен разузнавач, убит в типичния за местните престъпни босове стил. Същевременно мафията държеше като заложници двама шведски индустриалци. Щеше да излезе страхотен репортаж.

Още след първите няколко часа в Палермо бе успял да надуши колко гнила е работата. Карабинерите отказваха да коментират случилото се, а персоналът на най-известния мафиотски хотел — „Палм“, бе, меко казано, ужасен — настояваха, че нищо не знаят, и така нататък.

Някой се опитваше да потули цялата история, което я правеше още по-интересна.

Оке Малм не бе стъпвал в Палермо от близо две години. Най-вече, защото никой в Швеция не се интересуваше от убийствата, извършвани от южноиталианската мафия, нищо че обикновено разстрелваха по дванайсет души наведнъж. Въпреки това той все още имаше контакти тук и както винаги, се довери на фотографите от бюрото на Лабруцо. Те бяха наясно с всички интересни новини около мафиотските убийства и — което бе още по-добре — можеха да те насочат към хора, готови да говорят.

Бяха започнали с болницата. Разказът на един от лекарите от спешното отделение бе потвърдил очакванията им — множество огнестрелни рани, нанесени от близко разстояние с автомат, и така нататък. Докторът обаче им сподели още една неочаквана новина. А именно, че убитият не бил сам. Имано замесен още един швед, който очевидно бил гъст с карабинерите, защото полковник Да Пиемонте лично му бе оказал всякаква помощ. А и не само това. Бяха преминали за един ден през мудната бюрократична процедура, така че тялото на мъртвия швед е заминало за вкъщи още същата вечер. Очевидно въпросният мъж бил много влиятелен.

Следата водеше до шведското консулство, което със сигурност им бе съдействало за транспортирането на тялото. Консулът обаче, сицилианец на име Де Лука, отказа да разкрие самоличността на другия швед. Вместо това ги насочи към посолството в Рим.

Оке Малм веднага се обади там, още преди да напусне сградата на консулството на Виа Рома, и отново чу познатия до болка отговор „Без коментар“.

Както можеше да се очаква, въпросният полковник Да Пиемонте бе ужасно учтив, но не прояви никакво желание да говори за шведи, за техните дела в Сицилия или за мъжа, придружавал убития капитан Юар Лундвал тук. Полковникът се съгласи да потвърди само едно нещо, явно твърдо убеден, че това бе единственото разумно решение. Имаше връзка между посещението на шведските военни в Сицилия и отвличането на двамата директори. Не можеше да коментира нищо повече.

Оке Малм бе напълно убеден, че е на вярна следа. Очевидно самоличността на втория швед трябваше на всяка цена да бъде запазена в тайна и следователно той на всяка цена трябваше да я разкрие. Това бе едно съвсем логично заключение.

От болницата, хотела и щаба на карабинерите мълчаха. Дори подкупи не помагаха. Следователно му оставаше една последна възможност. Така поне му каза фотографът от бюрото на Лабруцо.

Шведите са отлетели към къщи, и мъртвият, и живият. А фотографът, който се казваше Марио Дженко и бе на около 20–22 години, имаше братовчед, който работеше за „Алиталия“ на летището. Разбира се, бе напълно забранено да се разкриват данни от списъците с пасажери, но винаги можеха да му предложат известно финансово обезщетение.

Оке Малм не се поколеба нито за миг. Щом всички толкова яростно се опитваха да скрият самоличността на въпросния швед, че дори сицилианската преса не бе успяла да научи името му, то въпросният мъж явно бе изключително важен и интересен.

Час по-късно седеше в малка стаичка на летище „Пунта Раизи“ до офиса за резервации на „Алиталия“ и преглеждаше списъците с пасажери до Рим и Милано от предния ден.

— Бинго — прошепна той сам на себе си, когато погледът му изведнъж се спря на едно от имената. Бе напълно нереално, списъкът съдържаше пълното му име, без нито една правописна грешка. Така че чисто теоретично не можеше и дума да става за някакво недоразумение — господин Карл Густав Гилберт Хамилтън.

Оке Малм бързо си извади съответните заключения. Първо, можеше да забравят глупостите, че шведската държава не прави всичко по силите си, за да освободи своите пленени граждани. След като изпращаха най-добрия си и известен професионален убиец в компанията на още един мъж от същото тесто, всичко бе пределно ясно. Освен това операцията очевидно бе проведена със знанието и съдействието на италианските власти, иначе карабинерите нямаше да положат толкова усилия да запазят самоличността му в тайна. Следователно Швеция бе изпратила в Италия хора, които имаха разрешението на италианските власти да стрелят на месо. Това определено бяха добри новини.

Но Швеция очевидно бе загубила, поне първия кръг.

А и никой от конкурентите на Оке, които щяха да пристигнат след няколко часа точно по време на обедната почивка, нямаше да успее да се сдобие с тази информация. Звездният репортаж му бе в кърпа вързан.

„ШВЕЦИЯ ИЗПРАЩА В ИТАЛИЯ УБИЙЦИ С ПРАВОТО ДА СТРЕЛЯТ НА МЕСО“. Горе-долу такова щеше да бъде заглавието. Е, може би трябваше да смени думата убийци с агенти.

* * *

„Сънсет Фарм“ си бе същата, тук явно никога нищо не се променяше. Лостовият на входа позна Карл и веднага го отведе в снабдения с климатик хангар наблизо, който служеше за административна сграда. Карл помоли да му дадат няколко формуляра, които, както си спомняше, се използваха за строго секретни дела. Имаха съкращението ТСК в горния ляв ъгъл.

Заеха му пишеща машина, той извади записките си, погълна цяла бутилка „Пепси“ на една глътка, след което попълни формулярите и ги подписа.

Полковник Скип Хериър щеше да се върне след около час. Капитан Луиджи Бертони-Свенсон бе тръгнал с кола от Сан Диего и също щеше да се забави. Карл бе уредил всичко по телефона още по време на пътуването си от Ел Ей. Не бе дал кой знае колко подробни обяснения нито на Скип, нито на Луиджи. Достатъчно бе да им каже, че не е за телефон и че въпросът е от изключителна важност. Никой не можеше да устои на привлекателната сила на подобно изказване, или поне никой от тяхното братство. Карл не би се грабнал така внезапно от Европа само за да им дойде на гости. Скип и Луиджи, разбира се, щяха напълно доброволно да му позволят да ги измами, но не знаеше как щеше да уреди въпроса с по-висшестоящите. Все пак не ставаше дума за някакъв дребен блъф.

— Ей, стар вонлив дебелак такъв! — поздрави Скип Хериър, нахлувайки през тясната дървена врата, целият облян в пот, със зачервено лице и бира в ръка.

— На мен ли говориш, или искаш да ми се представиш? — усмихна се Карл леко. Скип Хериър не бе мръднал, може би само косата му бе малко по-прошарена, но иначе си бе все същият.

— Естествено, че второто, по дяволите! Нали не смяташ, че бих си позволил да обидя така долно един от любимите ми проклети убийци — отвърна Скип. После прегърна Карл, погледна го в очите, седна и изпи бавно половината си бира. Едва тогава заговори.

Карл мълчеше, седнал на стола на Скип зад бюрото му.

— Добре, приятелю, изплюй камъчето. Виждам, че се е случило нещо ужасно. Казвай какво! — въздъхна Скип Хериър и прекара длан през сивата си къса коса.

— Джо е мъртъв — отвърна Карл тихо.

— По дяволите! Мамка му! — възкликна Скип, допи бирата, смачка кутията и я запрати в кошчето в другия край на стаята, без дори да погледне натам. — За първи път губите някого, нали?

— Да — прошепна Карл. — Не ни се бе случвало досега.

— Как го приемаш?

— Май не много добре.

— Такива неща се случват, а при нас това е ежедневие. Осъзнаваш, че трябва да се примириш, нали?

— Много е лесно да го кажеш.

— Огледа ли се наоколо, когато пристигна днес?

— Не. Имах да попълвам сума ти формуляри.

— Какви формуляри? Не, забрави засега. Ако се бе поразходил и бе поразпитал за старите си приятели, щеше да разбереш за какво ти говоря.

— Какво да разбера?

— Двайсет и пет процента от момчетата вече ги няма. За последните две години загубихме четвърт от хората си. Южна Америка, Ирак и цялата тази простотия. Знаеш, че ние даваме най-много жертви. Повечето ми бяха приятели. А и твои, поне част от тях. По дяволите, Карл, такива неща се случват. Как е Ал?

— Предполагам, че добре. По-добре от мен във всеки случай.

— Дължиш ми една бира, последния път ми се измъкна.

— Знам. Какво ще кажеш за тази вечер?

— Добре. Така да бъде. А и трябва да оправим формулярите, за които ми спомена. Но чакай малко. Как се случи? Ти беше ли там?

— Да. Имахме си вземане-даване с мафията в Палермо. Стреляха по нас от близко разстояние с автомати. Вкараха му поне двайсет патрона.

— По дяволите. А вие колко свалихте?

— Не бяхме въоръжени.

— Проклети глупаци! Да тръгнете срещу мафията без оръжия, много умно!

— Знам. Само че тази критика доста е позакъсняла.

Скип Хериър въздъхна, изправи се, отиде при бюрото си и дръпна попълнените от Карл формуляри. Потърси известно време очилата си, след което се настани на стола за посетители и зачете. От време на време се подхилкваше. След малко обаче стана сериозен и сбърчи чело. Когато приключи, остави бавно формулярите настрана и погледна изпитателна Карл. Накрая, изглежда, реши да подходи шеговито към въпроса.

— Добре, добре, добре, не смятате ли да спите в Палермо? — започна той.

— Напротив, защо?

— Както разбирам, говорим за изцяло нощна операция. Спите денем и работите нощем като проклети вампири. Това ли е замисълът?

— Да. Това е. Денем в Палермо има твърде много индианци.

— Добре, защото цялата техника за нощно виждане и така нататък, голяма забава ще падне. Иска ми се да видя проклетите им мафиотски мутри, когато ги нападнете. Но доколкото разбирам, говорим и за доста мощни оръжия.

— Да, определено доста мощни.

— Определено? По дяволите, това започва да прилича на някаква минивойна или средно голям конфликт, или както там го наричат днес. Недоумявам как си пропуснал да впишеш и тактически ядрени оръжия в списъка.

— Това би било незаконно, дори луда глава като теб би трябвало да го знае, Скип.

— Добре, добре, добре. Нека да си го кажем право, говорим за война, а и нито ти, нито аз сме някакви проклети политици, така че няма значение дали ще одобря, или не операцията. Не един задник горе, във Вашингтон, ще сбърчи чело, като види списъка ти.

— Знам, бих се изненадал, ако не го сторят. Дори политиците могат да се досетят за какво става въпрос само като го погледнат.

— Явно това не те притеснява.

— Ни най-малко.

— Тогава е време да ми кажеш истината, по дяволите. Какво си замислил, защото тук не става въпрос за обикновена вендета.

Карл се усмихна. До този момент всичко вървеше по план. Сега му оставаше единствено да го запознае кратко и ясно с положението.

— Значи, говорим за мафията в Палермо — започна той. — Типовете, които убиха Юар, но това, за съжаление, не е най-големият ни проблем. Опитват се да докопат около осемдесет ракети, шведски ракети, предвидени за Италия. Те строят нови модерни фрегати. Ракетите се казват RJBS-15, морски са. Мафията има клиент, който е готов да плати доста повече от италианската държава. Става дума за стария ни приятел Myамар Кадафи. Отвлякоха няколко шведи, но играта още не е свършила. Съществува реален риск Кадафи да получи осемдесетте си ракети. Ето за това става въпрос.

— Добре, Карл, това вече е друго нещо. Може ли да попитам що за стока са тези ракети и на какви фокуси са способни?

— Предназначени са за потапяне на самолетоносачи. За такива фокуси говорим.

— Исусе Христе! Вие, шведите, имате ли такива чудесии?

— Да. Все пак не забравяй, че едно време имаше страна, наречена Съветски съюз, която освен всичко друго е и наша съседка. Създадохме проклетите ракети, за да можем да обезвредим флота им.

— Е, това, че можете да потопите руснаците, не значи, че ще успеете да се справите и с нас. Може да сте добри, но едва ли сте чак толкова добри. Всички знаят, че самолетоносачите на практика са непотопяеми.

— Друг път. Спомняш ли си войната за Фолкландските острови и ракетите „Екзосет“?

— Естествено. Мисля, че първият британски кораб се казваше „Шефилд“.

— Хуу! Точно така се казваше. А когато радарите засякоха приближаващите се торпеда, компютърната система веднага се подготви за бой срещу руските „Стикс“, защото никой не бе очаквал, че ще бъде ударен в гръб от братските натовски оръжия. Днес имаме същия проблем. Проклетите ви компютри са подготвени за руска атака, а вероятно и за „Екзосет“, но не и за RBS-15. Схващаш ли?

— Схващам. Но един самолетоносач не може….

— Зависи кой, попитай колегите ти от флота. „Корал Си“, „Франклин Рузвелт“ и „Мидуей“ не са бронирани. RBS-15 се изстрелват наведнъж. Ако осем попаднат в целта, всеки от тези самолетоносачи е загубен. Такова е положението.

— Мили Боже! Включил ли си тази информация във втория си доклад?

— Да.

— Кога и къде искаш да ти доставим нещата?

— В Палермо, със самолет, колкото е възможно по-скоро. Можете да ги адресирате до местния началник на полицията. Как мислиш?

— Какво мисля! Мисля, че дори да поискаш цялата флота, от Вашингтон няма да ти откажат. Става дума за официално искане, от вашата служба до нашата, нали?

— Разбира се, да не би да си мислиш, че си търся развлечение за свободното време?

— Добре, командире, да се хващаме на работа. Ще ти дам съответните препоръки, ще подпечатам формулярите и ще ги пратя до Вашингтон след няколко часа. Кога ще се срещнем?

— На обичайното място след два-три часа. Първо трябва да си поговоря с един от нашите разбойници. Вече е тръгнал насам.

— Бертони.

— Естествено. Той все пак е наполовина италианец.

— Добро момче. Много добро момче. Нали знаеш, че е първенец на випуска тук?

— Не, не знаех. Страшна новина. Най-добрият от най-добрите сред най-добрите. Надявам се и Господ да е съгласен с мен.

— Е, човек винаги може да се надява. Миналата седмица им раздавахме дипломите, надявах се да дойдеш.

— Тогава бях в Палермо. Но какъв успех само, по дяволите, да завърши като първенец.

— Точно като теб преди години, вие, шведите, все високо вдигате летвата, хе-хе.

Карл поклати глава и излезе от кабинета. Операцията вече бе започнала, а американците имаха толкова голям интерес всичко да приключи по мед и масло, че вероятно Скип бе прав, като каза, че никой политик или съветник на ЦРУ или който и да било друг човек на подобен пост във Вашингтон нямаше да се опита да ги спре. Вероятно за тях нямаше по-голям кошмар от това Кадафи да се сдобие с непобедими ракети. Вероятно обаче това щеше да си остане единствено кошмар, защото както и да завършеше мисията, вече бе ясно, че либийският лидер никога няма да ги получи. Следователно операцията нямаше как да се провали и всичко бе наред. Нищо не можеше да стресне американските политици повече от мисълта за въоръжени араби, готови да отвърнат на удара.

Уведоми часовия, че отива при старата си койка, за да си почине малко, и го помоли да изпрати лейтенант Бертони при него веднага щом пристигне в базата.

Леглото му бе оправено, както винаги. До възглавницата му имаше малка сребърна табелка с неговото име, годината на завършване и цифрата едно за първенец на випуска. Остави пътните си чанти, свали тънкото си кожено яке, разхлаби вратовръзката и легна с ръце, скръстени на тила.

В казармата имаше само още двама души, две млади момчета, които се потяха, пиеха кока-кола и превързваха мазолите си, получени по време на последната смяна. Те не обърнаха никакво внимание на Карл, преди да легне, но веднага след това мигом скочиха на крака и се втурнаха към него, сякаш готови да го разкъсат.

— Простете, сър! — извика този, който стигна до него пръв. — Простете, сър, но не може да лежите тук!

— Ахааа. И защо не? — усмихна се Карл и установи, че другарят на развълнувания войник, който също се присъедини към тях, за да се включи в оживената дискусия, осъзна за какво става въпрос.

— Защото това е леглото на командир Хамилтън, никой друг не може да спи тук, затова ви моля да станете, сър! — продължи първото момче, което все още не се бе досетило с кого разговаря. Потният му приятел, застанал зад гърба му, отчаяно завъртя очи.

— Аз обаче мога да спя тук, защото това всъщност е моето легло — обясни Карл и затвори очи, за да си почине или да остави младите петли да се оттеглят без повече приказки. След няколко секунди поотвори едното си око и видя, че вече ги няма. После заспа.

Луиджи Бертони-Свенсон караше като същински европеец, макар че английският му и външният му вид можеха да заблудят всички в Калифорния, че е от американски произход. Спряха го за превишена скорост два пъти. Първия път получи фиш, а втория обясни, че е разузнавач, който е повикан спешно на среща.

В главата му бе пълна каша. Мислеше си за завръщането у дома, за прощалното парти, за приятелите и за мечтаната мисия, която съвсем изневиделица се бе превърнала в реалност. Капитан Хамилтън нямаше да му се обади и да му каже да се яви колкото може по-бързо на среща в Риджкрест, ако положението не бе сериозно. Явно не можеше дори да го изчака да се прибере в Стокхолм след няколко дни. Нещо голямо бе на път да се случи. Нещо, което нямаше нищо общо с рутинната работа в тайната им квартира в Стокхолм, която бе очаквал да получи. А сега можеха да го изпратят навсякъде по света на истинска мисия.

Пропускът му за „Сънсет Фарм“ вече бе изтекъл, но охраната го познаваше, а освен това знаеше в коя казарма го очакваха, така че го пуснаха да влезе с колата, която между другото трябваше да продаде. В Европа поне нямаше да му се наложи да се вози в боклучавите автомобили на „Дженерал Мотърс“.

Откри Карл заспал в леглото си. Тази гледка му направи силно впечатление и изпълни сърцето му със смесица от емоции. Леглото със сребърната табелка, на която бе изписано името на „най-добрия разузнавач, обучаван в „Сънсет Фарм“, трябваше да е празно. „Никой“ не можеше дори да сяда там. А сега тук лежеше един заспал мъж, преметнал ръка през лицето си, сякаш това бе напълно нормално и обичайно. Но колкото и абсурдно да му се струваше, всъщност бе така. Отлично го знаеше, дори се бе срещнал лично с въпросния разузнавач съвсем скоро. Карл Хамилтън бе реален човек, а това тук бе неговото легло. Точка по въпроса.

Чудеше се как да постъпи. Не можеше просто да се приближи и да раздруса Трайдент. След известно колебание застана мирно до леглото, прокашля се силно, Карл веднага отвори очи и младият офицер му отдаде чест. Дали от нерви, дали заради самото място, където се намираха, заговори на английски.

— Сър! Лейтенант Бертони-Свенсон се явява пред вас! — рапортува той.

— Свободно, лейтенант! — изкомандва Карл на шведски, седна сънено на ръба на леглото, след което бавно се изправи и се протегна. После хвана куфарчето си, заведе Луиджи до едно от по-малките казармени помещения, където понякога се упражняваха да провеждат разпит, и влезе в една стая само с два стола и маса. Помоли Луиджи да седне пред бюрото, извади няколко карти от куфарчето си, след което заобиколи и седна на мястото, предназначено за провеждащия разпита.

— Чух, че си завършил като първенец, браво, поздравявам те! — започна Карл, докато подреждаше документите пред себе си.

— Благодаря, командире! — отвърна Луиджи кратко, в типичния армейски стил, който се бе превърнал в част от съществото му. — Пет години военно обучение в най-свирепото училище на света.

— Както вероятно и сам разбираш, не те повиках, за да засипвам задника ти с комплименти, както би се изразил нашият приятел Скип — рече Карл.

— Съвсем не, капитане, разбира се, не! — отвърна Луиджи толкова силно, че гласът му проехтя в стаята.

— Престани с тези военни глупости, ако обичаш. Може да ти се струва прекалено шведско, но когато сме насаме, ще се държим един с друг като колеги, без да си викаме в лицето. Ясно?

Карл бързо вдигна ръка, за да му попречи да отговори с поредния вик „Тъй вярно, капитане!“. После двамата се усмихнаха смутено един на друг. Луиджи сви рамене, а изражението на лицето му подсказваше, че няма да му е лесно да привикне с новия начин на общуване с началника си.

— Нещата стоят по следния начин — започна Карл делово. — Намираме се насред една операция в района на Палермо, тоест на остров Сицилия. Капитан Юар Лундвал, когото не познаваш, но който бе наш колега, загина по време на мисията ни. Нашата задача е да довършим започнатото въпреки риска от още жертви. Аз ръководя операцията и лично ще ти дам всички инструкции. Участието в мисията е доброволно. Въпроси?

— Не, командире…

— Добре. Искаш ли да участваш?

— Естествено. Разбира се, че ще се включа.

— Добре. Ето как ще действаме оттук нататък. Трябва веднага да заминеш за Италия, за района около Кастеламаре дел Голфо, представяйки се за италиански турист.

Карл посочи мястото на картата.

— Няма нужда, капитане… Искам да кажа, познавам района. На няколко пъти сме ходили на почивка в Сицилия. Тоест, трябва да се правя на италианец?

— Да. Проблем ли е?

— Не и ако кажа, че съм от Милано. Но ще ми е трудно да се правя на сицилианец.

— Не, от Милано си. Ще заминеш колкото може по-бързо. Трябва да наемеш бус и да го напълниш с екипировка за гмуркачи, цивилна, разбира се, с акваланг и така нататък. Ще се къпеш, ще сваляш момичета, ще си създадеш кръг от приятели и познати и така нататък. Ще разполагаш с достатъчно пари, ще захраня картата ти „Америкън Експрес“, стига да е у теб сега.

За миг настъпи тишина, докато Карл препише номера на кредитната карта на Луиджи.

— Значи, ще разполагаш с достатъчно пари. Така. През първия етап от мисията ще трябва да обиколиш колкото се може по-голяма част от този регион с кола. Говорим за областта южно от Кастеламаре. Ето тук, където са разположени лозовите масиви и просторните полета, където има добра видимост. Трябва да познаваме този район като петте си пръста. Ясно ли е?

— Да. Мога ли да попитам каква е целта на операцията?

Карл вдигна поглед от картата. Остана поразен колко млад и невинен изглежда Луиджи. Вероятно защото приличаше на филмова звезда с белите си зъби, страхотния тен и невероятното си тяло. Това бе и единственото нещо, което можеше да го издаде. Тялото му не бе плод на безкрайни упражнения във фитнес залите на Калифорния, а същинско оръжие; стигаше дори човек да погледне ръцете му с големите странни мазоли и лющещата се кожа. Но врагът най-вероятно нямаше да забележи тези детайли и следователно не би се досетил, че това бе един от стоте или дори може би десетте най-добре обучени убийци в света.

— Целта на операцията — започна Карл, след като помисли малко — е да освободим двама шведски граждани, които сицилианската мафия от Кастеламаре дел Голфо похити. Главатарят им се казва дон Томазо, който през последните десет-петнайсет години е живял в САЩ. Името говори ли ти нещо?

— Не. Разбирам единствено, че операцията ще е доста сложна. Ще се борим срещу сицилианската мафия, и то на неин терен. Боже!

— Точно така, Луиджи! Часът на истината дойде, за това сме те обучавали. Лесното свърши. Накарай ни да се гордеем с теб.

— Да, сър!

— Добре. Не заминаваме за Сицилия, за да загубим. Надявам се, че разбираш. В операцията ще се включат трима души, ти, аз и един от колегите ни в щаба у дома. Цялата техника ще ни бъде доставена на място. След няколко дни ще се свържеш с мен в „Палм“. Въпроси?

— Да, няколко. Ти не можете да работиш под прикритие, но ние, останалите, можем. Как да се свържа с теб, без да се издам? В Палермо телефоните не се подслушват само от Националната телефонна компания.

— Сам ще трябва да измислиш как. Надявам се да не ми се обадиш и да изкрещиш „Сър!“ по телефона и да ми се представиш като лейтенант Свенсон. Но веднага щом установим контакт, ще можем да използваме защитен срещу подслушване телефон и така ще разрешим проблема. Други въпроси?

— Да. По отношение на тактиката. Щом вече сме загубили един от хората си, значи тактиката ни досега не е била особено добра.

Карл се усмихна на престорено невинното му и напълно логично заключение. След като Юар бе загинал по време на изпълнение на служебния си дълг, то някой трябва да бе направил тактическа грешка.

— Напълно вярно — рече той. — В началото решихме да заложим само на преговори. Заминахме за там в качеството на парламентьори, невъоръжени. Сега ще сменим тактиката. В първия етап на операцията ще тероризираме дон Томазо и семейството му. След това ще се насочим към горилите му и ще ги елиминираме един по един, докато постигнем целта си.

Луиджи бе скептично настроен. Той, разбира се, без проблем можеше да прочете между редовете какво всъщност се опитва да му каже Карл, но се чудеше дали шведският му началник осъзнава евентуалните последствия от действията им.

— Това никак не би било лесно в Сицилия — каза той внимателно.

— Знам — отвърна Карл. — Преди може и да се съмнявах в това, но си научих урока по трудния начин, по един дяволски труден начин. Именно затова се нуждаем от теб. Но не си мисли, че не сме наясно с трудностите. За сметка на това имаме известни преимущества и трябва да се възползваме от тях. След спускането на нощта не могат да мерят сили с нас. Екипировката ни е стократно по-добра, имаме отлична техническа подготовка и за разлика от тях притежаваме невероятна координация на действията си. Както казах, това вече не е упражнение. И този път не възнамерявам да губя.

— Какво е отношението на италианските власти? Все пак не можем да се разходим по улиците на Палермо с цяла лека артилерия и да я паркираме пред „Палм“, без да събудим подозрения. Да не говорим какво ще се случи при първата вълна елиминирани горили.

— Напълно си прав. Нашата операция ще се проведе в сътрудничество с карабинерите, все пак имаме взаимен интерес всичко да приключи добре. Бандата на дон Томазо се кани да открадне 80 ракети RBS-15, които „Буфорш“ ще достави на италианската държава. Това изобщо не се нрави на италианците, нито пък на съюзниците им от НАТО, тъй като клиентът е самият Кадафи.

Луиджи подсвирна с уста. Това коренно променяше нещата.

— Тогава нямам повече въпроси, поне не и докато заминем за Италия — рече той със самочувствието на човек, който е разбрал всичко. — Ами защитата ти? Двамата с колегата ми ще сме анонимни, но не и ти.

— Не, не и аз. Това е част от плана. Те ще изпратят горилите си след мен, но този път ще съм въоръжен и с правото да стрелям. И при цялото ми уважение към твоите сънародници, този път няма да им се размине.

Луиджи се замисли над тези думи. Що се отнася до законовата страна на нещата, нямаше никакъв проблем. Бе им позволено да убиват. Това, което го притесняваше, бе ответната реакция.

— Въпросните мафиоти са доста чувствителни на определени теми — започна той дипломатично. — Ясно е, че ако в началото решат да изпратят аматьор, да не забравяме, че цената на професионален убиец в Палермо върви около 1200 долара, планът им е обречен на неуспех. Ще елиминираш първите двама или дори трима, но след това ще се стегнат. А и по принцип са ужасно отмъстителни.

— Да — рече Карл спокойно. — До тези изводи стигнах и сам…

— Извинявай, не исках…

— Не ме прекъсвай. Както казах, до тези изводи стигнах и сам. Но точно тук идва твоята роля. Не забравяй, че сме страхотен екип, че имаме невероятна екипировка и ги превъзхождаме в тактическо отношение. Ще трябва да ми покажеш на какво си способен, Луиджи.

Лиуджи се изчерви и заби поглед в плота на бюрото. Не знаеше как да се държи с началника си и това го притесняваше. Част от него искаше да изреве като американец „Да, сър!“. Но сега говореха на шведски, и то на „ти“, което променяше нещата. Искаше му се да възрази, все пак ставаше дума за Италия и за един аспект от италианския живот, напълно неразбираем за приятелите и познатите му. А Карл Хамилтън му бе прозвучал точно като един от тези приятели и познати. Но не бе сигурен дали това впечатление не се дължи на факта, че говорят на шведски. Притесняваше се, че това щеше да го подведе да възрази на началника си и след това да се засрами. Мъжът срещу него все пак бе „Трайдент“, непостижим идеал за новобранците в „Сънсет Фарм“.

— Моля за извинение — рече той тихо. — Но бих искал да изброя няколко усложнения.

— Кога можеш да заминеш? — прекъсна го Карл.

— Утре имам прощално парти, но ако е толкова важно, може да го пропусна…

— Не, най-добре да заминеш по план. Къде се канеше да отидеш след това?

— В Милано, смешно, нали. При семейството ми. Какво да им кажа?

— Каквото искаш, но не и че те пращаме на секретна мисия в Палермо. У дома се вдигна доста шум около смъртта на капитан Лундвал в Палермо. Семейството ти знае ли за какъв те обучаваме?

— Не. Тоест наясно са само с цивилната част. Че вече съм магистър по информатика. Но не съм им казвал за Риджкрест, а все още се чудя как да им обясня, че при толкова добро образование ще приема нископлатена работа в армията.

— Все пак именно армията плати за обучението ти. Забрави, за това ще мислиш по-късно. Ще наемеш или купиш цялото ти нужно оборудване в Милано. Най-добре да отидеш в Палермо с автомобил с милански регистрационен номер. Между другото, имаш ли италиански документи за самоличност?

— Да, за мой най-голям срам. В Италия съм Луиджи Бертони, както в САЩ. Така пише и на кредитната ми карта. В Швеция съм Свенсон. Не знам дали е съвсем законно, но…

— Много неща не са съвсем законни, но това няма значение. Разбирам, че така ти е по-удобно. Тръгвай колкото се може по-бързо към Палермо.

— Какво да кажа на фамилията?

— Обучили сме те да лъжеш. Измисли някоя любовна история или каквото там ти хрумне. Вероятно и в Италия, като по целия свят, хората направо си губят ума, когато се влюбят.

Луиджи махна с ръка. Карл му записа малко информация. Бе сигурен, че Луиджи ще запомни всичко и ще унищожи листа, дори не бе нужно да му дава заповед по този въпрос. След това си стиснаха ръцете, пожелаха си приятен път и си взеха довиждане до следващата им среща в Палермо, точно като двама бизнесмени на обикновена делова среща.

Карл остана да погледа Луиджи, докато вървеше към колата си — „Понтиак Файърбърд“ кабриолет. Вместо да отвори вратата, Луиджи подскочи, извъртя се леко и се приземи на меката седалка точно пред волана. Карл се разсмя на цирковия му номер, който определено не бе дискретен. Не се съмняваше, че Луиджи си позволява подобно поведение в „Сънсет Фарм“, но в Сан Диего вероятно щеше да отвори вратата на колата си и да седне спокойно вътре като всеки примерен студен в местния университет.

Това, че бе завършил като първенец на курса след пет години тежко обучение, говореше само за себе си. Тук не оценяваха единствено уменията ти на стрелец и фалшификатор или способността ти да издържаш на болка и огромни натоварвания. Също толкова важно бе дали умееш да работиш под прикритие, да лъжеш, да се дегизираш и да пресмяташ началната скорост на куршума в зависимост от силата на вятъра и разстоянието.

Когато понтиакът изчезна в червен облак пустинен прах, Карл изведнъж усети пристъп на сантименталност и се замисли за изминалото време. Луиджи изглеждаше толкова млад. Следователно бяха изминали много години, откакто Карл бе на неговата възраст. В този миг би дал всичко, за да може да се смени с него, да върне времето назад с десет, дванайсет години и да започне отначало.

Кодовото име на Луиджи щеше да е ТРИТОН. Наполовина бог, наполовина човек. От кръста нагоре мъж, от кръста надолу риба. Наполовина италианец, наполовина швед, изискан и щур едновременно. Бе лесно да го подцениш, но това можеше да ти коства живота.

Като цяло бе изключително комично дори да си мечтаеш да върнеш времето назад. Миналото не можеше да бъде променено. Човек трябваше да гледа единствено напред.

Точно като сега. Право напред.

Той тръгна обратно към спалните помещения, изкъпа се и се преоблече. В този миг вътре влязоха две групи от по осем войници, които явно се връщаха от някакво упражнение. Те бяха покрити с червен прах, облени в пот и навсякъде по телата им се виждаха синини и драскотини. Бяха уморени и изнервени и обсъждаха някакъв момент от тренировката, който очевидно смятаха за напълно неподходящ. Карл не се заслуша.

Той стоеше при леглото си и оправяше багажа си. Сложи си американски цивилни дрехи и чак след няколко минути осъзна, че в помещението бе настъпила пълна тишина.

Момчетата се бяха скупчили на шест-седем метра от него. Потта се стичаше по тях, в ръцете си стискаха кутии кока-кола, а те стояха вцепенени, сякаш някой ги бе омагьосал.

Което отчасти си бе вярно. Един от тях внезапно бе посочил към мъжа, който прибираше багажа си на иначе винаги изрядно оправеното легло, до което никой дори не можеше да се приближи. Друг бе прошепнал името му.

Карл осъзна, че изведнъж бе станало твърде тихо, и вдигна поглед. Пред него стояха шестнайсет войници, разпределени в две групи по височина. Следователно бяха тюлени.

— Момчета, изглежда, имате нужда да се гмурнете в някой прохладен басейн — усмихна се той, отдаде чест, вдигна чантите си и излезе. Бе оправил леглото си перфектно, като истински военен.

Когато стъпи на скърцащата веранда, жегата облъхна лицето му, сигурно бе над четирийсет градуса. Опитваше се да си внуши, че горещината в Долината на смъртта не е толкова опасна, че тук си бе у дома. Нямаше проблем да се справи с нея, бе се потил и живял тук в продължение на пет години; тя се различаваше от жегата в Палермо, където освен жежък въздухът бе и мръсен, и влажен, сякаш проблемът бе по-скоро психологически.

Колата, разбира се, бе нажежена до червено, след като бе престояла няколко часа под лъчите на палещото слънце, но той дори не пусна климатика. Вместо това свали прозорците и бавно излезе от базата през главния вход. Включи радиото и веднага чу познатите до болка реклами за промоционални цени на огромните апартаменти в хотел „Дюнс“ или някакво друго място в Лac Вегас.

Риджкрест не се бе променил. Все още имаше само една главна улица с няколко вериги за бързо хранене, търговски център, една-две бензиностанции и колкото и непонятно да му бе това, пет агенции за недвижими имоти.

Броят на къщите се бе увеличил малко, но домът на Скип все още се намираше в покрайнините и бе заобиколен от бирени кутии и няколко стари автомобилни гуми, а в задния му двор имаше някаква таратайка.

Карл отвори внимателно разнебитената врата с мрежа против комари, извика, че влиза, не заради изискванията на етикета, а за да не изненада Скип. Подобно недоразумение определено щеше да приключи с няколко счупени мебели. В най-добрия случай. Скип си мечтаеше тайно някой гангстер, крадец или убиец да прояви глупостта да се промъкне точно в неговия дом някоя скучна нощ, когато собственикът на къщата се нуждае от малко забавление. Разбира се, това едва ли щеше да се случи. Никой гангстер не се заседяваше в Риджкрест, а местното население знаеше отлично що за хора работеха зад километричната ограда на флотската база; от десетилетия в бара на Маккена и в другите две кръчми не бе имало сбивания.

— Вземи си бира. След малко идвам — извика Скип откъм душа, сякаш се разбираше от само себе си, че посетителят е именно Карл.

Карл се приближи до огромния хладилник, измъкна кутия „Будвайзер“ от трите стека вътре и седна в един от скърцащите ратанови фотьойли пред телевизора.

Скип се появи след малко с хавлия около кръста. Бе натрупал няколко килца в областта на корема. Карл се зачуди дали някой обикновен човек щеше да забележи всичко, което на него му направи впечатление в този момент — мускулите на ръцете, здравите длани и двайсетината по-малки или по-големи белега от рани, получени в различни битки.

— Мислех първо да приключим с работата и след това да се отдадем на забавленията — рече Скип и се отпусна тежко в другия проскърцващ фотьойл, като в същото време отвори кутията бира. Карл все още не можеше да разбере как му се удава този трик.

— Нямам нищо против — каза Карл. — Та какво за работата?

— Изпратих проклетите документи във Вашингтон и ги осведомих по телефона какво да очакват. Бюрократичните задници се отнесоха доста ентусиазирано към въпроса, та вероятно можем да смятаме тази част за приключена. Всъщност смятам да те поразпитам от чисто любопитство.

— За какво?

— Как смяташ да се пребориш с мафията. Това не е като да преследваш жълтури.

— Недей да започваш с редовните простотии.

— Не, нямах това предвид. Вярно, че Ал вече е показал на какво е способен, но наистина ли искаш да му се довериш за тази мисия?

— Имаш предвид Луиджи?

— Да.

— Това е най-подходящата мисия за него. Ще работи под прикритие и основната му задача ще е да ни пази.

— Добре звучи. Та какво смяташ да правиш с проклетниците?

— Ще ги притисна.

— Ще ги притиснеш? По дяволите, Карл, прегледах формулярите, между другото приготвих радиотехниката, оставил съм я в един найлонов плик на масата в кухнята. Мислех, че ще е добре, ако веднага успеете да осъществите контакт. Не забравяй, че ми трябва квитанция. Документите са тук някъде.

— Страхотно, Скип. Колкото по-скоро изградим собствена комуникационна система, толкова по-бързо ще пристъпим към оперативната част.

— Тоест… да притиснете мафиотите?

— Такива са плановете ми.

— Айде стига, птича курешко, нали ти казах, че прегледах формулярите! Ще взривявате кораби и къщи, ще се упражнявате в нощна стрелба, с други думи, ще сринете половин Сицилия. Та какво точно имаш предвид с това, че ще ги притиснеш?

— Бихме могли да сторим всичко това, Скип. Мисля, че не е особено добра идея да ти искам повече оръжия, когато операцията започне. Трябва още от самото начало да сме подготвени за всякакви изненади, но това не означава, че ще използваме цялото снаряжение.

— Ясно. Всякакви изненади?

— Да. В началото ще ги посплашим малко и ще видим какво ще се случи, ще поразчистим редиците им. След това ще преценим дали да ги погнем още по-здраво, или сами ще се предадат.

— В Швеция трябва да разполагате с част от оръжията, които искаш от мен. Последния път например ти дадох от агрегатите „Марк 15“. Какво сте направили с него? Мога да разбера, че ти трябват заглушители, лазерна техника и така нататък. Но да искаш обикновени муниции и камуфлажна екипировка! Защо не ги вземеш от къщи?

— Защото така или иначе трябва да ни подготвите цяла пратка. Най-добре да получим всичко наведнъж. Много по-лесно е от бюрократична гледна точка една страна, членка на НАТО, да достави подобно оборудване на друга страна, членка на НАТО, отколкото ние да се преструваме на туристи и да влачим всичко през петнайсет гранични пункта от добрата неутрална Швеция до врага Сицилия. Просто така опростяваме цялата процедура. Това е.

— В Европа все още ли имате вътрешни граници? Да-да, това обяснява всичко. Как ще оправим сметката?

— Както обикновено. Включи я в годишния отчет, както последния път. Трябва ли да подпиша още нещо?

Скип връчи още няколко документа на Карл, в които той трябваше да декларира официално, че се задължава от името на Кралство Швеция да носи отговорност за получените материали, че ще пази в тайна произхода им в случай на конфликт и така нататък. След това Хамилтън даде на колегата си адреса на формалния получател в Палермо, полковник Да Пиемонте, остави квитанция за трите радиостанции и отиде да ги вземе от кухнята. Изпробва ги. Моделът бе сходен с тези, с които бе свикнал. Използваха къси вълни с променлива чистота и шифратор, така че бе невъзможно да ги подслушаш, освен ако нямаш точния чип или код за машината за засекретяване.

С това деловата част от разговора им приключи, а Карл изпита невероятно облекчение, когато пусна на задната седалка на колата си плика с трите радиоапарата, които невероятно приличаха на мобилни телефони.

След това скочиха в джипа на Скип и тръгнаха към бара на Маккена. И там времето сякаш бе спряло. Все още пускаха така наречената от Скип селска или негърска музика, която изпълваше помещението със сладникавите си тонове.

Бе още рано, слънцето точно залязваше и в бара имаше малко посетители. Настаниха ги в едно сепаре на достатъчно голямо разстояние от джубокса. Решиха да похапнат, преди да пристъпят към по-сериозната част посещението, тоест да се посветят на домашния алкохол на Маккена, който тук наричаха „Риджкрест Мууншайн спешъл“.

Хапнаха по една порция жилав говежди бифтек с по две пържени яйца и картофени кюфтета и си пийнаха от слабото кафе. Карл се изненада колко лесно му бе отново да свикне с варварската американска кухня.

— Добре, скапаняко, дай да си поговорим на лични теми — подкани го Скип Хериър любезно, след като вдигнаха чиниите им и им дадоха две чаши и литър и половина „Мууншайн спешъл“. — Какво те яде отвътре този път? Да не би да си пречукал пак някоя нова проклета мацка, която те е прецакала? Или пък се е случило нещо друго?

Карл се усмихна. Скип го бе обезоръжил.

— Право в целта, както обикновено, Скип, и също толкова деликатно — промърмори той и опита да скрие усмивката си.

— Да, по дяволите! Познавам те, скапаняк такъв. Първо взривяваш половин Русия, по дяволите, само Бог знае колко ми е любопитно да разбера повече за операция „Биг Ред“, а после се прибираш вкъщи и страдаш по някаква мадама. Изобщо не ви разбирам вас, шведите.

— Откъде си научил кодовото име на операцията?

— „Биг Ред“?

— Да. Това е една от най-добре пазените ни тайни.

— По дяволите, Карл, помисли малко! И тогава се появи с толкова огромен списък, че дори и на най-обикновения бюрократ щеше да му стане ясно за какво стана въпрос. Ще се гмуркате на 30–40 метра дълбочина, и то безшумно. Искате да взривите нещо голямо, следователно трябва да е в Балтийско море. Кой, по дяволите, има големи кораби там? Болшевиките, разбира се. Да не мислиш, че ние, американците, ще подминем подобно нещо? Все пак искаме да знаем дали сме участвали в някоя забавна операция. Гръмнахте руснаците, нали?

— Мога да ти разкажа, но после ще трябва да те убия.

Скип Хериър отметна глава назад и гръмко се разсмя, като зарази дори самия Карл.

— Иска ми се да го видя, Карл! Значи всички самолети се върнаха читави в базата?

— Да. Ал, Джо и аз. В момента разкривам държавни тайни на една имперска държава.

— Можеш да си завреш това с империята в задника, Карл.

— Да, тази реплика ми е позната до болка.

— Само едно нещо ме притеснява. Какво ще стане, ако с вас се озовем от двете страни на вражеската линия. Ти с момчетата ти у дома, а аз с моите тук?

— Сериозно ли говориш?

— Всъщност да. Нали знаеш, че имаме нова военна стратегия. В момента се упражняваме във водене на малки и средно големи конфликти. Предполагам, че се досещаш какво означават тези евфемизми.

— Мисля, че да. Малки държави като Гренада и Панама са цел на малки конфликти, а по-големи държави като Ирак — на средно големи конфликти. Нещо такава, а?

— Да. Може и така да се каже. Последно се заговори за Европа, дори започнахме да се упражняваме за нападение на възможни цели. Идеята е, че ще ни отмъкнете нефта или нещо от този род, така че ще трябва да прекосим океана и да ви дадем урок като на проклетите араби.

— Страхотно. Ще падне голяма забава. Донякъде.

— Как така?

— Поне няма да имате проблем с езиковата бариера, когато ви заловим. Хуу! Ааа! Тюлени, строй се, ходом марш към специално подготвената столова. Смятахме да ви разкажем стари казармени истории, за да ви ободрим по време на пленничеството.

— Много смешно. Ще им скъсаме задниците.

— Да, да. Свикнали сте да се биете с дребни риби в Третия свят, но Европа ще ви преседне.

— Е, предполагам, че си прав. Все едно, не ние ковем политика. Но честно казано, тази перспектива изобщо не ми допада.

— Така е. Започнали сте да се подготвяте за краха на цивилизования свят, това ли искаш да ми кажеш?

— Знаеш коя дума използвам обикновено вместо „цивилизования свят“, но идеята е същата.

— По дяволите, Карл, и двамата отлично знаем, че ученията са едно, а реалността — друго. Едва ли някога ще нападнем Европа. Просто реших, че ще е забавно да го спомена в разговора си с теб, колега от Европа.

— Да, страшно забавно. Това обаче означава, че някой кретен от Лангли или Вашингтон се е захванал да крои подобни планове. Ще се правите на големия лош полицай, а?

— Не знаех, че имаш нещо против полицаите.

— Много смешно!

— По принцип основната ни цел са проклетите араби. Това са малките конфликти, по време на които хора като теб и мен претърпяват петдесет процента загуби. Между другото, знаеш ли, че от двайсет и двамата загинали в Панама единайсет бяха тюлени?

— Какво предпочиташ — да пиеш или да ми говориш глупости?

— Наздраве.

— Наздраве, задник.

— Страшно си любезен днес. Е, какво ще ми кажеш за проклетата си сърдечна болка тогава? Нали не си застрелял отново някоя терористка, в която си тайно влюбен, воден от убеждението, че тя всъщност е добър човек. Какво се е случило този път?

— Наистина ли си готов да си поговорим сериозно за малко?

— Разбира се. Изцяло съм твой. Татко слуша.

Карл отпи доста голяма глътка от домашно приготвения алкохол, а по лицето му се изписа смутено изражение. Това бе техен ритуал. Наливаха се с местната напитка не заради вкуса ѝ или защото им доставяше удоволствие, нито пък защото искаха да се напият, а по-скоро поради същите причини, които караха шведите да пият шнапс по празниците. Освен това имаше нужда от кратка пауза. Разговорът им бе доста цветист и му се искаше да освободи съзнанието си от всички „сентенции“ на събеседника си.

Разказа всичко на приятеля си. Че е нещастен в брака си, че не се бе оженил за точната жена. На жената, която наистина обича, бе обещал да се разведе, но все не намираше точния момент да признае на съпругата си, и така нататък. Че има дъщеря, която скоро ще навърши годинка, и че — с две думи — не знае как да се измъкне от цялата каша.

Вероятно очакваше старият му и добър приятел да прояви малко разбиране. Или поне да подбере думите си по-внимателно, все пак Скип Хериър не се отличаваше с особено голяма дипломатичност и чувствителност.

Но очакванията му не се оправдаха. Вместо това Скип му дръпна дълга лекция. Карл никога преди не бе чувал толкова много псувни на едно място.

— Е, мамка му — започна Скип меко и си пое дъх, за да е сигурен, че Карл е готов за изложението му. — Мисля си, че от всички проклети идиоти, малоумници и плазмодии, които са преминали през живота ми в годините, ти определено печелиш първото място. Нямаш равен, Карл, знаеш ли? Наистина нямаш равен. Ако те пуснем от 11 хиляди метра височина при минус 60 градуса само по един скапан бански и без парашут, и то посред нощ, над някоя проклета негърска държава, пълна с петдесет хиляди гладни канибали, ти не просто ще се приземиш на два крака, но и ще се върнеш здрав и читав като някой проклет санбернар със скапана пръчка в уста. Дяволски лесно ти звучи, нали? Не само че си се измъквал здрав и читав от всякакви възможни мисии, но и гърдите ти са окичени с ордени като шибана коледна елха, а на всичкото отгоре си и граф, и то дяволски богат, да те вземат мътните. Освен това си хубав, а и доколкото знам, мъжеството ти си го бива. В родината ти те смятат за проклет герой, а „Тайм“ те обяви за Мъж на годината, по дяволите! В цяла Скандинавия няма нито една женска, която да не иска да се вкопчи в теб, стига да се приближиш на по-малко от километър. Да добавим и факта, че не ти се налага да се биеш в латиноамериканския ад като американските ти братя по оръжие, а вместо това винаги те пращат на благородни мисии. Чу ли добре, задник такъв? Благородни мисии, да помагаш за запазването на шибания световен мир и не знам си какви други простотии, така че на човек да не му се налага да слуша за проклетите глупости за доброто и злото, за които обикновено мрънкаш. Ето това си ти, проклет скапаняк. Не искам да прозвуча като някой претенциозен боклук, но погледни ме, дявол го взел!

Виж къде живея, в някаква мизерна колиба. Вещицата ми взе всичко, включително двете котки, кучето и двата ми невъзпитани тийнейджъри. Замисли се над това сравнение само, ако изобщо все още си способен да мислиш, идиот! Та какво очакваш да кажа по адрес на невероятното ти страдание? Да не би да искаш да ти изпея приспивна песничка или пък да седна да успокоявам проклетия ти задник? Трябва да идеш да си прегледаш главата, шибан граф такъв. Разбираш ли, мамка му!

Карл го бе изслушал първо с нарастващо удивление, което постепенно бе преминало в обида, която накрая отстъпи на невероятна веселост.

— Това ли бе всичко? — попита той.

— Не, по дяволите! Не е всичко, просто ми трябва малко гориво, преди да продължа! — изрева Скип Хериър и изпразни чашата си. Изглежда, наистина се канеше да набере отново.

— Та как според теб трябва да постъпя! Освен това с прегледа? — засмя се Карл.

— Можеш да застреляш една от вещиците, например тази, която обичаш по-малко. Тогава няма да ти се налага да избираш! — изрева Скип Хериър с донякъде искрено възмущение. — Между другото — допълни той и лицето му изведнъж стана страшно сериозно, — това бе един вид метафора. Сигурен съм, че ще намериш някое по-благородно разрешение на проблема.

Карл се смя дълго, до сълзи. Не си спомняше кога за последен път се бе смял толкова.

— Добре, добре, добре — рече той, след като се поуспокои малко и махна отчаяно с ръка. — Мисля, че те разбрах. Предавам се. Пълна капитулация, това ли искаше да чуеш?

— Добре — промърмори Скип Хериър, който също се бе успокоил. — Чудесно. Тогава може да забравим за шибаните разговори и да се отдадем на проклетия алкохол.

Срещата им напомняше горещ летен ден на крайбрежието с внезапно разразила се гръмотевична буря, която оставя след себе си приятен хлад. Разговорът им бе като игрив бриз. Ту се отдаваха на сантиментални спомени за Юар, Скип Хериър му разказа за някои от перипетиите на Юар през първата година от обучението му, ту си говореха за далеч по-сериозни инциденти, заради които няколко кадети бяха уволнени. После заговориха за добрите момчета, които бяха загинали по време на последните войни. Накрая Скип му разказа за смехотворните посещения на различни висшестоящи военни и някои политици в „Сънсет Фарм“. Да не говорим за журналистите от Лос Анджелис, които се опитаха да се промъкнат в базата през нощта, за да снимат нещо, и бяха връхлетени от кучетата. Само как изглеждаха след тази среща! Джон Уейн бе казал, че много се бяха забавлявали по време на този бой. Приличали на цирковите джуджета с техните боксови ръкавици. Какво? В Швеция няма ли бой с джуджета? И във въздуха ли не ги хвърляте? По дяволите, какво се бе случило със свободата в цивилизования свят? За какво всъщност се бият хората там?

Когато Карл върна Скип у дома, той самият бе консумирал алкохола в умерени граници, приятелят му настояваше да пее някаква флотска песен, така че събуди съседите си от малкия мръсен квартал; въпросният съсед ги замери с военен ботуш, но не уцели, а те се заляха от смях.

В Швеция, която бе девет часа по-напред от тях, работният ден току-що започваше.

* * *

Самюел Улфсон вече час не можеше да се отлепи от телефона. Непрекъснато му се налагаше да повтаря репликата „без коментар“, като се опитваше да използва различни думи и изрази, което никак не бе лесно.

Особено като се има предвид, че твърденията на журналиста от „Афтонбладет“ бяха подковани със солидни доказателства. Все пак самият Карл Хамилтън наистина бе в Палермо по време на убийството на капитан Юар Лундвал. Дори Самюел Улфсон, който не се оправяше добре с журналистите, осъзна, че подобна информация буди спекулации. Да не би Швеция да се бе опитала да освободи похитените с насилие? Италианските власти бяха ли запознати с операцията? Смятаха ли се за победени, или щяха да направят втори опит? В Министерство на външните работи знаеха ли за случилото се? Кой бе взел решението да изпрати агент от ранга на Карл Хамилтън в Сицилия, Генералният щаб или правителството? Там ли се намираха отвлечените директори?

— Без коментар — отвръщаше Самюел Улфсон. — Не мога да ви предоставя подобна информация, не мога да отговоря на този въпрос, тъй като са засегнати интересите и на чуждестранни власти; от уважение към роднините на въпросните лица не бих могъл да обсъждам този въпрос, не мога да коментирам този пункт от уважение към работата на италианската полиция; Генералният щаб не може да коментира действията и изказванията на Министерство на външните работи, би трябвало да ме разберете, мога да потвърдя, че Карл Хамилтън в момента се намира на работа; не, не мога да ви дам информация с какво се занимават служителите на разузнавателния отдел, нямаме такава практика, не, политиката ни в подобни случаи изисква да останем без коментар, колкото и невероятни сценарии да ражда вашето въображение; не, това означава, че нито съм отрекъл, нито съм потвърдил каквото и да било.

И така нататък.

След няколко часа успя да прехвърли топката на Външно, те започваха да работят доста по-късно сутрин. След още няколко часа от там излязоха с изказване, че капитан Карл Хамилтън се е намирал в командировка в Палермо. Точка по въпроса.

Така Самюел Улфсон се отърва сравнително безболезнено. Все пак журналистите разбираха, че не може да им каже къде се намира Карл Хамилтън, нито пък да им даде телефонния му номер.

Проблемът бе, че той всъщност нямаше никаква представа относно местоположението нито на Карл Хамилтън, нито на Оке Столхандске.

Позвъни на ДГ, който се бе върнал при ябълковите дръвчета и внуците си. ДГ смяташе, че трябва да изчакат поне няколко дни, преди да предприемат каквито и да било мерки. Все още не бе изключено момчетата да поливат мъката си на някой остров. Нямаше съмнение, че Карл ще дойде на погребението, поне ДГ бе останал с такова впечатление. А то бе скоро. Едва тогава, ако се наложеше, щяха да му забранят да напуска страната. Но бе добре да изчакат поне до погребението, защото вероятно тогава всички щяха да се срещнат. Все пак ставаше дума само за няколко дни. Естествено Карл щеше да дойде, той все пак бе от добро семейство и етикетът бе важен за него.

Самюел Улфсон реши за момента да се задоволи с това. Все пак бе сезонът на ученията на руските подводници, а и бюрото му бе заринато с дела. В последно време бе израснал с всичко заради сполетелите ги усложнения.

Във Външно бе далеч по-спокойно. Министърът току-що бе решил, че изпращането на най-известния агент на Швеция в Италия по никакъв начин не може да се отрази отрицателно на партията по време на предизборната кампания. Той нарочно натърти на думата „агент“. Подобни крути мерки показваха единствено, че правителството прави всичко възможно да спаси съгражданите си. Последвалата трагедия нямаше отношение към политиката на страната, така че опозицията едва ли щеше да ги захапе на тази тема. Да не би господин Билт да си позволеше да твърди, че господата Хамилтън и Лундвал щяха да приключат мисията си с по-голям успех по време на управлението на десните? Как би могъл да твърди подобно нещо! Все пак не можеше да каже, че блокът им има по-добри контакти с мафията. Не, случилото се не можеше да навреди нито на партията, нито на правителството. Даже напротив, Билт щеше да скърца със зъби от яд, че не са го поканили на погребението, на което щеше да има телевизия и всичко останало.

Външният министър Андерш Стенсон бе решил лично да присъства на церемонията. Дори мислеше да произнесе реч за саможертвите на малката им неутрална страна в големия лош свят. Колко бе важно да са обединени пред лицето на заплахите отвън, за приноса на всички мъже и жени в Швеция, готови да пожертват живота си за нацията, тоест за външната политика на Социалдемократическата партия и нейните пенсионни и данъчни реформи.

Последните разкрития на пресата не представляваха никакъв проблем за външното ведомство. Дори напротив. Поне и не докато двамата похитени шведи не им бъдеха изпратени нарязани на части в пликове, подплатени с въздушни мехурчета. Даже и това да се случеше, трябваше да го запазят в тайна, от респект към близките и не само.

* * *

Карл успя бе особени трудности да проспи по-голямата част от пътуването до вкъщи, а пристигането му бе добре организирано; бе успял да подготви повечето неща по телефона, докато пътуваше с колата от Риджкрест до летището на Ел Ей.

Първата му сутрин в Стокхолм бе изключително трескава. Тя започна с посещение на нотариалния отдел на банка СЕБ, където в продължение на двайсет минути продаде акции за около трийсет милиона крони, плати неизменния данък печалба преведе остатъка в една спестовна сметка, прехвърли 400 хиляди крони на името на някой си Луиджи Бертони в сметката му в Сан Диего, попълни необходимите документи, които Националната банка изискваше, въпреки че през последните години процедурата за валутните трансфери бе доста облекчена, захрани и собствената си кредитна карта с горе-долу същата сума и изтегли 250 хиляди в брой в 500 спретнати пачки от по 500 крони, които заеха удивително малко място в куфарчето му.

Отправи се към адвоката си, когото упорито продължаваше да нарича така, въпреки че колегията го бе изключила — представете си, че армията имаше същите традиции, какво тогава щеше да се случи с мен, както се шегуваше, — анулира предишното си завещание и състави ново, със съвсем различно съдържание. С половината от богатството му трябваше да бъде учредена фондация в подкрепа на културата, която да изплаща годишни стипендии на млади творци от областта на поезията, литературата, занаятите, журналистиката и изобразителното изкуство. Съгласно устава ѝ всяка втора година фондацията следваше да изплаща значително по-голяма стипендия на някой от тези творци, който чрез изкуството си бе проявил солидарност към потиснатите и бедните и се бореше за един по-добър живот. Това бе накратко желанието му.

Едва след това се качи на едно такси и се запъти към Генералния щаб. Влезе вътре с чантите в ръка точно когато Самюел Улфсон се бе запътил към столовата за обяд.

Върнаха се в кабинета му, Карл все още носеше багажа си.

— Къде, по дяволите, беше? — започна Улфсон с далеч по-приятелски тон, отколкото човек можеше да очаква.

— Бях заминал за малко. Срещнах се с няколко приятели, за да си поговорим за доброто старо време — отвърна Карл спокойно и леко учудено, сякаш въпросът бе напълно неочакван.

— А къде е Оке Столхандске? — продължи Самюел Улфсон, но не можа да скрие облекчението си.

— Плава някъде, аз му го предложих — отвърна Карл със същия тон, сякаш тези странни въпроси продължаваха да го удивляват.

— Как го понесе, предполагам, че доста сте си поговорили? — Улфсон посегна към пакета с цигари.

— Добре, предвид обстоятелствата — отдъхна си Карл. Опасността бе отминала. — По-добре от мен във всеки случай.

— Хм. Знаеш, че погребението е утре, нали?

— Да — излъга Карл. — Кой ще дойде?

— Ти, аз и ДГ от нашия отдел. Министърът на външните работи. Все важни хора. Надявам се да се чувстваш… Нямаш нищо против, нали?

— Естествено, че нямам. От мен се очаква единствено да съм там, нали? Не мисля, че съм в състояние да държа речи или нещо подобно.

— Не, не, никой не иска това — побърза да го увери Улфсон. — Стига да дойдеш. Какво ще правиш после?

— Мисля, че ще се присъединя към Оке. Имам лични проблеми, с които не ми се занимава в момента.

— Това е добра идея — заключи Самюел Улфсон, изправи се и потупа Карл по рамото.

Карл отиде в кабинета си, остави чантите на пода и погледна със злоба телефона. Реши да заложи първо на най-лесното. Позвъни на Ерик Понти от „Дагенс Еко“ и го помоли да се срещнат веднага.

Ерик Понти отговаряше за новините от света и в момента се намираше на заседание, на което се водеше разгорещен спор за наблюдението на Близкия изток и откриването на повече щатове за чуждестранни кореспонденти. Това бе една от срещите в шведското радио, която можеше да продължи с дни, ако успееха да я запазят в тайна от останалите медии, и със седмици, ако се проваляха.

Обикновено за кореспонденти в чужбина биваха назначавани заслужили журналисти с дълъг стаж в една и съща медия. Работата носеше и значителни икономически облаги, тъй като бе обвързана с четири или пет години освобождаване от данък в Швеция; следователно човек спокойно можеше да си купи къща или апартамент, да изплати дълга си от университета, да покрие разходите си по развода и така нататък. Тъй като от журналистическа гледна точка подобни постове бяха пряко свързани с въпроса за справедливото разпределение на финансовите блага, преговорите се водеха обикновено от синдикатите. И бяха съпроводени с множество проблеми, които не можеха да бъдат разрешени на местно ниво. Например какво е отношението на кандидатите към въпроса за равноправието на половете, тоест дали с репортажите си от различните кризисни региони подкрепяха или осъждаха политиката на съответните режими.

Следователно позвъняването на телефона на Ерик Понти по време на въпросните преговори представляваше, от една страна, неколкоминутна желана пауза, но, от друга, нарушаваше етиката и дипломацията. Той тъжно бе съобщил на секретарката си, че през следващите часове може да приеме обаждане единствено от министър-председателя.

Затова му се стори доста странно, че тя просто отвори вратата и му прошепна, че го търсят по телефона, без да каже кой се обажда. Но съдейки по изражението ѝ, той заключи, че е важно.

Когато вдигна слушалката в заседателната зала и се представи, остана поразен. Слуша мълчаливо няколко секунди, след което каза, че тръгва. Останалите присъстващи едва повярваха на ушите си, когато той затвори телефона и се отправи към вратата. На прага спря и заяви, че ще се върне след няколко часа. В залата се възцари хаос, срещата бе прекратена.

Карл позвъни в централата и ги помоли да го свържат с генерал-лейтенант Джузепе Кортини. Реши, че е най-добре да подходи по официалния ред, за да може колегите му в Рим да разберат, че обаждането не идва от някоя телефонна будка. Това бе прост психологически трик, благодарение на който личният им разговор се превръщаше в официален. Все пак няколко телефонисти и секретари щяха да съобщят по веригата, че капитан Хамилтън от Генералния щаб на армията на Швеция търси генерал-лейтенант Кортини от Генералния щаб на армията в Рим.

Погледна притеснено часовника си. Никога не закъсняваше за срещи, а имаше уговорен час с Ерик Понти след тринайсет минути.

Но за негов късмет го свързаха сравнително бързо и Кортини отговори лично. Карл му съобщи накратко, че би искал отново да се срещнат, за да обсъдят настъпилите усложнения, например на същото място и по същото време след два дни.

Кортини се съгласи без никакво колебание, което бе обнадеждаващо. Още по-обещаващо прозвучаха думите му, че проблемът се е оказал много по-сериозен от очакваното. Това означаваше, че нещата не само вървят по план, но дори и всичко щеше да бъде организирано доста по-бързо. Значи големият им брат в НАТО се бе задействал.

След този кратък разговор Карл слезе на паркинга пред щаба и зае една от цивилните коли на отдела им. След седем минути настигна Ерик Понти по пътя към старото им място за срещи на остров Юргорден. Намали, отвори вратата, а Ерик Понти се качи, без дори да се изненада.

— Отдавна не сме се виждали — поздрави го.

— Да — усмихна се Карл. — Хора като мен гледат да стоят настрана от хора като теб. Нищо лично.

Не, не съм си и помислял подобно нещо. А хора като мен, за съжаление, трябва да преследват непрестанно хора като теб. Нищо лично. Та да си дойдем на думата. Тръгнал си на война срещу мафията, така ли?

— Не е каквото си мислиш. Току-що съставих завещанието си и това те засяга пряко.

Ерик Понти зяпна. Хамилтън бе най-преследваният от журналистите човек, най-желаният обект за взимане на интервю и свидетел на убийството на един от колегите си, извършено от мафията в Сицилия. Изобщо не му бе хрумнало, че Хамилтън може да му се обади по съвсем друг повод, различен от новина номер едно в публичното пространство.

— Ясно — въздъхна той. — Значи няма да си говорим за Сицилия?

— Не, но слушай. Бях принуден да импровизирам, защото нямам време. Посочих те като председател на една фондация, която след смъртта ми ще получи капитал от 40 милиона крони. Според правилника ѝ годишната лихва ще бъде използвана за изплащането на стипендии на млади и прогресивни творци.

— Прогресивни?

— Не съм използвал точно тази дума. Тя звучи малко старомодно. Но смисълът е горе-долу същият.

— По дяволите. Защо точно аз?

— Само за теб се сетих. Ако щеш, ти си единственият човек, на когото бих могъл да се доверя. Парите не могат да бъдат използвани за никакви други цели. Фондацията в момента се намира в процес на създаване, но същинската ѝ дейност ще започне след евентуалната ми кончина, когато завещанието влиза в сила.

Ерик Понти не каза нищо, но вече бе успял да се съвземе след първоначалната изненада, най-вече от сумата. Хамилтън не за първи път се занимаваше с благотворителност. Дори преди няколко години лично го бе помогнал да направи анонимно дарение в размер на два милиона крони на фонда за събиране на помощи за Афганистан. Хамилтън му бе дал парите в куфарче на същото това място. Не сумата го изненада, въпреки че ставаше дума за доста пари — фондацията без съмнение щеше да се превърне в най-значимия орган за подпомагане на изкуството в страната, а по-скоро фактът, че всичко се случваше толкова бързо.

— Значи възнамеряваш да заминеш за чужбина — констатира Ерик Понти.

— Да, съвсем скоро. Погребението е утре, както може би и сам знаеш, след това изчезвам.

— В командировка?

— Без коментар.

— Отиване и връщане до Палермо?

— Без коментар.

— Я стига. Току-що ми съобщи, че набързо си написал завещанието си, в случай че бъдеш убит. Не е ли така?

— Да, но като се има предвид какво ще се случи със самия теб, ако се спомина, то едва ли искаш да раздухваш нещата.

— Това е изнудване.

— Да, може и така да се каже.

— Значи операцията в Палермо далеч не е приключила.

— Без коментар.

— Може ли да се откажа от поста на председател на фондацията ти?

— Не и преди да заработи, което ще се случи едва след влизането в сила на завещанието ми.

— Умно.

— Съмняваш ли се?

— Тогава можем да говорим свободно.

— Да.

— Значи се връщаш в Палермо, за да освободиш шведите със сила и очевидно смяташ, че това е свързано с доста голям риск.

— Какво искаш да постигнеш с това?

— Да предположим, че всичко приключи добре и че и момчетата на „Буфорш“, и ти се върнете живи и здрави.

— Добре, да предположим.

— Тогава искам да получа ексклузивно интервю. Току-що ти направих предложение, на което не можеш да откажеш, както би казал самият Кръстник.

Карл спря колата. Не бе мислил на възможността да се върне вкъщи без никакви усложнения. Дори не се бе замислял да се върне, преди всичко да приключи. Но ако операцията въпреки всичко преминеше по мед и масло, горе-долу както Ерик Понти бе казал, то с какви рискове бе обвързано едно евентуално интервю?

Вероятно щяха да го уволнят. Може би дори да го дадат под съд. В такъв случай всичко така или иначе щеше да излезе наяве. Все пак цялата операция щеше да бъде проведена на негова отговорност и следователно това го освобождаваше от задължението да пази тайна. Молбата на Ерик Понти бе напълно разбираема. Трябваше по някакъв начин да му се отплати за това, че го използва за пореден път. Най-добрата награда бе истината или поне части от нея. Това бе единствената разменна монета за него.

— Добре — рече Карл, обърна и подкара към сградата на радиото, — разбрахме се. Ако операцията премине добре и всички шведи се приберат вкъщи живи и здрави, ще ти разкажа колкото мога повече, единствено на теб.

— А ако нещо се обърка? — попита Ерик Понти подозрително.

— Ако нещо се обърка — подсмихна се Карл, — то тогава не виждам никакви журналистически проблеми. Тогава ще се превърнеш в председател на фондацията на Хамилтън. Пост, който ще приемеш с гордост, правейки се на напълно изненадан.

Ерик Понти поклати глава и се усмихна. Само за няколко минути получи революционна от журналистическа гледна точка информация, а същевременно позволи на приятеля си да му запуши устата. Всяка година изнасяше по няколко лекции на студентите по журналистика от различни университети и винаги наблягаше на това, колко е важно никога да не позволяват да им запушат устата, никога да не приемат информация под масата, никога да не обещават да запазят в тайна каквото и да било и никога да не си сътрудничат с властите. И всеки път изнасяше тези лекции с дълбокото убеждение, че това е единственото верую в професията им.

А всеки път, щом срещнеше Карл, принципите му ставаха на пух и прах.

— Има и още нещо — рече Карл спокойно, когато сви покрай американското посолство на път към задния вход на радиото.

— Надявам се да не е поредната почетна задача — промърмори Ерик Понти.

— Може би. Искам в печата, най-вече в Италия, да се появи определена информация.

— Каква?

— Че не е напълно сигурно, че Швеция ще отмени доставката на обещаните ракети RBS-15 за Италия.

— Вярно ли е това?

— Да, при положение, че няма основание да се съмняваме в крайния потребител.

— А има ли причини за подобни съмнения?

— Честно казано, да.

— Тогава не е истина. Да не би да вярваш, че ще разпространя тази информация заради теб?

— Става въпрос за живота на двама шведски граждани. Ако мафиотите решат, че Швеция няма да достави желаната стока, вероятно ще убият похитените ни съграждани.

Ерик Понти изпитваше известно колебание. Изглежда, Хамилтън се изпусна и му разкри нежелана информация. Обаче познаваше този мъж достатъчно добре, за да знае, че той никога не се изпуска.

Карл спря колата близо до оградата на радиото, но размисли и потегли към предния вход. Най-вече защото Ерик Понти все още не му бе дал отговор.

— Това, което току-що ми каза — започна Понти колебливо, — означава, че двамата директори на „Буфорш“ не са отвлечени заради откуп, а за да принудят Швеция да изпълни доставката. Правилно ли те разбирам?

— Да. Това е целта им.

— Доста добри новини. Кой може да ги потвърди?

— Не знам, все пак не аз съм журналистът. Ние в отдела сме запознати с този факт, но оттам нищо няма да ти кажат. Можеш да се обадиш във Външно, на Сорман например. Сигурно ще ти се зарадва, като му разкажеш какво знаеш!

— Даже ми е известно какво ще каже. „Без коментар“.

— Вероятно. Но ти разполагаш с информацията, а аз все пак съм страшно добър източник. Никога досега не съм те подвеждал. Външно ще оставят въпроса ти без коментар, няма да отрекат информацията, както биха постъпили, ако данните са неверни.

— Какъв е смисълът това да изтече в пресата?

— Така двамата шведи ще останат достатъчно дълго живи, докато отида да ги прибера. Може би си струва да поизвъртим закона за секретната информация в наша полза, как мислиш? Все пак си длъжен да запазиш самоличността ми в тайна не само защото законът те задължава, но и заради журналистическите принципи?

— Естествено. Като се върна на срещата, която прекъсна, ще им обясня, че разполагам със страхотен репортаж.

— Налага ли се изобщо да им обясняваш каквото и да било?

— Няма да ми повярваш, даже и да ти отговоря. Има ли още нещо?

— Да, искам да знам как ще постъпиш, за да разпространиш новините в Италия?

— Много лесно. С кореспондента на „Кориере дела сера“ в Стокхолм сме добри приятели. Винаги се чуваме, когато разполагаме с нещо от взаимен интерес. Ако му дам информацията тази вечер, утре сутрин новината ще се появи на страниците на италианската преса. Това устройва ли те?

— Чудесно. В случай че не се видим повече, трябва да знаеш, че винаги ми е било приятно да работя с тебе, Понти.

Карл се усмихна, подаде ръка и двамата си взеха довиждане с едно здраво ръкостискане.

Ерик Понти остана със силното впечатление, че никога повече няма да се видят и че Хамилтън наистина има сериозни причини да състави завещанието си. Но нямаше какво повече да направи по този въпрос, освен да пусне новината, която приятелят му даде. Каквито и да бяха задните му мисли, тя бе достатъчно гореща, за да оглави шведските новини поне през следващото денонощие. Мафията се опитваше да се докопа до шведски торпеда. Страхотна история.

— Има още нещо — рече Ерик Понти, когато излезе от колата и се канеше да затвори вратата. — На кого в такъв случай искат да продадат оръжията?

Карл поклати глава.

— Трябва да тръгвам, не е добре да ни виждат заедно — рече той и потегли.

Приятелят му проследи с поглед автомобила, докато излезе от паркинга пред радиото. Когато спря на светофара на улица „Уксеншерна“, Хамилтън се протегна и затвори вратата.

На кого се канеше мафията да продаде шведските оръжия? Много добър въпрос. Определено отваряше голямо пространство за размисъл.

Сега обаче на дневен ред бе разпуснатото събрание, на което трябваше да определят кой ще бъде освободен от данък през следващите пет години, кой бе на края на опашката, кой имаше най-голямо право да замине или чий пол не пасваше на работата, въпреки дългите години чакане.

Карл зави наляво, когато светофарът светна в зелено, и потегли към булевард „Страндвеген“. Сам се изненада от себе си, когато осъзна, че си подсвирква в такт с музиката в колата. Бе част от „Спартак“ на Хачатурян по радио П 2.

Всъщност доброто му настроение бе напълно необосновано, все пак бе свършил само по-лесната от планираните за днес задачи. Най-трудното тепърва предстоеше.

Малко по-късно паркира пред телеграфната агенция на „Слотсбакен“ и се прибра пеша. Изкачи се на бегом по стълбите и без никакво колебание влезе в дома си, който вероятно виждаше за последен път. Първото, което му направи впечатление, бе, че детската количка я няма. Имаше чувството, че в този миг остана без дъх. Влезе в кухнята, изцеди няколко портокала. Изпи сока на един дъх, след което отиде да се преоблече.

Първо се упражни в стрелба с пистолет и револвер. Мишените представляваха един вид научно потвърждение на чисто субективното му усещане, че се намира в пълна вътрешна хармония. Стреляше спокойно, без грам напрежение, а резултатът всеки път бе един и същ. Изстрелите попадаха или в центъра на мишените, или близо до него. Това изпълни сърцето му със смесица от радост и увереност и той остана в стаята си за стрелба много по-дълго от заплануването.

Оръжията сякаш станаха част от него, сякаш можеха да усетят мислите и чувствата му; всичко друго изчезна. В този миг за него съществуваха единствено размазаните мишени и правата линия между мерника и мушката.

Когато осъзна, че е изгубил доста време, прибра револвера, не този, с който се упражняваше, а другия, предназначен за стрелба в реални условия, в специалното си куфарче, избра няколко различни вида муниции, които можеше да използва за всякакви мишени — от незащитени човешки тела до бронирани повърхности, чиято твърдост изисква специални патрони с тефлоново покритие.

След това пристъпи към физическата си тренировка и систематично изпълни цялата програма от упражнения за ръкопашен двубой, както всеки ден през последните десет години. Доброто настроение и усещането за пълен контрол не го напуснаха през цялото време.

После си взе душ и седна в хола, за да изчака семейството си. Сигурно бяха излезли на разходка. Вярно, че бе топъл и слънчев летен ден, но вече бяха изминали повече от два часа, откакто се прибра, а скоро трябваше да тръгва. Зачуди се дали да не остави писмо и накратко да ѝ обясни как стоят нещата.

Но това му се струваше погрешно, един вид бягство, проява на страхливост. Освен това проблемът се разреши от само себе си, когато тя се прибра. Седеше напълно тихо и я слушаше как ругае, докато се бори с количката в антрето. Чу как Йохана Луис проплака и този звук го изпълни с леко колебание, почти страх.

Тя дойде с Йохана Луис на път към кухнята. Той се изправи.

— Ти си вкъщи! Защо ме стряскаш така! И къде, по дяволите, беше досега? — избухна тя вместо поздрав, по лицето ѝ се изписа смесица от чувства.

Йохана Луис загука.

— Имах много неща за вършене след смъртта на Юар — отвърна той, сведе глава и усети как цялата му решителност се изпарява.

— Но защо не се обади, не разбираш ли, че се притесних… когато прочетох във вестника и така нататък?

Тя стоеше нерешително на прага с Йохана Луис в ръце, а той изобщо не ѝ помагаше.

— Искам развод — рече той.

Тя не му отговори, само вдигна очи. Той не успя да разтълкува изражението ѝ.

— Има друга жена, бях с нея, преди да срещна теб. Сега отново сме заедно. Не мога да те мамя повече, нито пък нея или себе си. Това е.

Ева-Брит мълчеше. Отиде до най-близкия фотьойл, седна и се вгледа изпитателно в него, сякаш се опитваше да разбере дали това е някаква злобна шега, изпитание, глупава игра, или самата истина.

— Какво… какво ще се случи с Йохана Луис… Мислил ли си за това? — започна тя и гласът ѝ секна.

— Можеш да останеш да живееш тук, ако искаш, ще ти прехвърля договора. А може и да си намериш ново жилище. Мисля да си разделим попечителството. Не се притеснявай за финансовото си положение, всичко съм уредил. Налага ми се да замина за малко.

— Само това ли имаш да ми кажеш? — попита тя, очевидно ѝ бе трудно да запази спокойствие.

— Да. — Грабна куфарчето си, демонстративно остави ключовете си на една от малките масички до дивана. После излезе от апартамента, спусна се по стълбите и се отправи към паркираната си кола, без да спре и без да се обърне. Дори не усещаше, че се движи. Опомни се едва когато седна в колата и пъхна ключа в стартера.

Едва тогава шокът от случилото се го застигна. Изведнъж чу гласа на Йохана Луис, толкова ясно, сякаш седеше на задната седалка, ликът на Ева-Брит изникна пред очите му, а в съзнанието му нахлу вълна от спомени.

Жива мишена: За кожата на един агент

1

Оке Столхандске плаваше. От цялото му петгодишно обучение в Калифорния тази част му се струваше най-безсмислена. Разбираше защо ги учеха да се ориентират под и над водата или да управляват моторници или малки бързи лодки, но кой би поел към врага с платноходка?

А ето че сега самият той го правеше. Свеж бриз, леки вълни, ясно време и компас, сочещ към северозападната част на Сицилия.

Лодката бе двумачтова, дълга 18 метра и доста широка, газеше дълбоко. Бе дървена, построена през четирийсетте и вероятно би изглеждала доста ексцентрично на фона на съвременните плавателни съдове. На мачтата се вееше американското знаме; от този момент той бе Ал, Харпун Ал, който бе на път да реализира голямата си мечта — да плава по Средиземно море и да се гмурка във водите му, след като получи наследство от чичо си от Сан Диего. Не се бе бръснал от два дни и реши да си пусне брада.

Платноходката бе бавна, но освен всичко друго бе снабдена и с дизелов двигател. Той си бе купил и малка гумена лодка с подвижен мотор за по-кратки експедиции; рано или късно щеше да им се наложи да слязат на брега през нощта. Трюмът след време щеше да приюти смъртоносен товар вместо цивилните подводни костюми с весела червено-синя окраска, бутилките с въздух и харпуните. Бе си набавил и въздушен компресор, с който да пълни бутилките в случай на нужда. Освен това се бе презапасил с яйца и шунка, туби с минерална вода, бира, огромно количество уиски, което щеше да използва най-вече като реквизит. Защото колкото и идилично да бе пътуването му сега, след ясното време и ятата чайки, съвсем скоро реалността щеше да се промени коренно.

Бе решил да отлети направо за Неапол през Милано, след което плати на пиколото в хотела да го разведе наоколо в ролята на преводач и се отправи към малките пристанища на юг от града. Вероятно и импровизираният му гид, и фирмата за отдаване на лодки под наем го бяха измамили доста здраво, защото им остави капаро в размер на 200 хиляди крони. Но той реши да не се разправя; все пак начинът, по който Карл му каза, че му дава половин милион, за да покрие първоначалните си разходи, означаваше, че разполагат с достатъчно средства за експедицията.

Освен това сметна, че е добре да се престори на наивен американец на път към Сардиния или Корсика; купи си голям брой карти за района около тези острови, след което с престорено нежелание се бе оставил да го убедят да купи карта и на Сицилия, за всеки случай.

Собственикът на фирмата веднага бе разбрал, че може да прекара глупавия си клиент с всевъзможни стоки, но така всъщност му помогна набързо да се сдобие с всички желани провизии, които хич не бяха малко. Вероятно имаше толкова бензин и хранителни запаси, че можеше да стигне до Рио де Жанейро, и то без да му се налага да спира.

Платното се вееше красиво на фона на синьото небе, по радиото звучеше италианска попмузика, която се редуваше с дълги рекламни блокове. Той започна да изучава картата на Кастеламаре дел Голфо и да се запознава с различните дълбочини на залива.

В този миг абсолютно никой не знаеше къде се намира той. Това го изпълваше с гъделичкащо усещане за безкрайна свобода.

Качи босите си крака на парапета пред себе си, размърда пръсти и пооправи шапката си с голяма козирка; кожата му на скандинавец обикновено порозовяваше още при първия контакт със силна слънчева светлина, едва ли щеше да му е много приятно да се пъхне в прилепнал гумен костюм със слънчево изгаряне. Но, от друга страна, оперативната част на мисията им все още бе далеч във времето. Сега работата му бе да се наслаждава на чудесната си почивка, нищо повече.

* * *

Карл бе попаднал във водовъртеж от различни по-важни и по-маловажни странни дела. Трябваше да се сдобие с парадна униформа за погребението утре. Щеше да я заеме от един бивш колега, който за късмет имаше същия чин като него, трябваше да купи билетите до Рим, но единственият полет, който не съвпадаше с времето на траурната церемония, беше в три и десет от „Арланда“ и самолетът пристигаше на летище „Леонардо да Винчи“ едва в осем без десет. Следователно трябваше отново да позвъни на генерал Кортини и да му съобщи, че часът на срещата им се променя за по-късно вечерта.

На всичкото отгоре проклетите горили вече бяха дошли при Сам, за да започнат организирането на погребението. Експертите им бяха анализирали положението. Това, както обикновено, не вещаеше нищо добро. Защото винаги когато експертите на тайните служби анализираха положението, стигаха до заключението, че половината Арабски свят ще тръгне срещу Швеция с извадени ятагани. Днес същите тези горили бяха решили, че има огромен риск арабските терористи да извършат атентат по време на утрешното погребение. Вярно, че капитан Лундвал бе убит от сицилианската мафия, но съществувала връзка между въпросната мафия и арабските терористични организации най-вече по отношение на търговията с наркотици. Все пак арабските терористи снабдяват италианската мафия с наркотици, за което и Еббе Карлсон, и глупавите му експерти бяха предоставили доказателства още преди няколко години. Това първо. Второ, всички знаеха къде и кога щеше да се проведе траурната церемония и следователно министърът на външните работи, главнокомандващият армията и дори самият капитан Хамилтън представляваха изкусителна мишена за терористите.

Поради това от тайните служби не само бяха начертали маршрута за процесията по цяла редица криволичещи улици до и от гробището „Скусшуркгорден“, но и бяха организирали втора, лъжлива процесия. Освен това безопасността на гостите в параклиса щеше да бъде гарантирана от служителите на шведската служба за сигурност Сепо, които щяха неотлъчно да пазят министъра на външните работи и други важни особи. Алтернативата бе всички да получат бронежилетки.

Карл уморено посочи, че бронежилетките ще изглеждат странно под фраковете. Агентите на службата за охрана дори не се усмихнаха, а притеснено заблъскаха глави как да разрешат този нов тактически проблем.

Всъщност нямаше никакво значение какво мислят тези глупци по отношение на риска от арабска терористична атака по време на погребението на Юар Лундвал. Но изведнъж Карл се разстрои при мисълта да седи в параклиса, за да си вземе последно сбогом с Юар, в компанията на двама идиоти от двете си страни, така че, ако някой реши да ги застреля в гръб, и тримата да се строполят на земята.

Затова не успя да се въздържи и се намеси в дискусията в кабинета на Сам. Съобщи им кратко и ясно, че по лични причини не желае в параклиса да присъстват каквито и да било външни хора. Осъзнаваше, че не бе възможно да накара Сепо да стои настрана от цялата церемония, но поне можеше да помоли гардовете да проявят малко уважение, като например се облекат подходящо за случая, обстойно прегледат параклиса преди самото погребение, останат да пазят отвън и дори да не си помислят да си хапнат от сладкишите в кафенето, където щеше да се състои поменът.

Сам изобщо не остана доволен от предложението на Карл и изръмжа няколко изречения, в които дискретно опита да разкритикува подигравателния му тон. На всичкото отгоре агентите от тайните служби веднага ги заляха с порой от възражения — очевидно всяко предложение, различно от тяхното, бе немислимо. Единственият компромис, на който можеха да се съгласят, бе да отменят изискването за бронежилетките.

— Хубаво — съгласи се Карл. — Само бих искал да добавя, че ако някой „цивилен гражданин“ се опита да се приближи до мен, парадната униформа няма да ми попречи набързо да го отпратя, ако се наложи — и с по-твърди методи.

Представителят на глупците веднага се опита да го залее с поредния поток възражения.

— Както вече казах, в случай на нужда ще прибягна и до сила — повтори Карл и излезе.

Отиде кабинета си и се разбра с Лалерштед да му изпрати всичко необходимо с такси до Генералния щаб. Освен това двамата обсъдиха какво точно облекло изисква случаят и кои детайли от униформата са задължителни.

Беата бе подготвила списък с останалите подробности около етикета.

Всички тези глупости помогнаха на Карл да се разведри поне за малко. Сега обаче отново седеше с телефонната слушалка в ръка. Наложи му се да посъбере сили, преди да ѝ се обади на работното място; бе четири и половина следобед един пролетен ден в Швеция; Теси, като чужденка, не можеше да проумее, че никой друг не работи по това време.

Вдигна на четвъртия сигнал, гласът ѝ прозвуча така, сякаш бе дълбоко погълната от нещо.

— Прибрах се жив и здрав — изстреля той вместо поздрав.

Тя му отвърна с водопад от думи. Скастри го остро за дългото му мълчание, после му обясни колко много се е притеснявала, а накрая изрази радостта си, че чува гласа му.

Карл ѝ съобщи, че има една добра и една лоша новина и я попита дали може да я вземе след малко и двамата да вечерят някъде. Тя, разбира се, веднага поиска да чуе поне добрата новина, но той бе непоколебим. Каза, че иска да ѝ разправи всичко на четири очи, но после добави, че ще му се наложи да нощува у тях, тъй като в момента е един вид бездомен.

Теси помълча малко. Осъзна, че с тези думи ѝ съобщава една от новините, само че не бе ясно коя точно.

Разбраха се да се срещнат при площад „Карлаплан“ след половин час. Карл едва успя да потисне импулса си да се обади в „Райсен“ и да запази маса. В неговия случай това на практика означаваше просто да им съобщи, че възнамерява да вечеря там. Бе им толкова добър клиент, че биха извадили допълнителна маса специално за него, ако всички са заети.

Заведението обаче се намираше твърде близо до дома му, до бившия му дом.

Вместо това отново се обади на Лалерштед, който бе роднина на най-известния ресторантьор в страната, и го попита кой е най-добрият ресторант в Стокхолм. Последва светкавичен отговор. Можеше да избере между „Ресторантът на Ерик“ в Стария град (който се намираше още по-близо до бившия му дом) или пък „Пол и Норберт“ на крайбрежната улица.

Карл се порови малко из телефонния указател, после позвъни и попита дали могат да му резервират маса за двама за след около половин час. В началото му отказаха, но след като разбраха с кого всъщност разговарят, веднага промениха отношението си. Щяха да намерят някакво разрешение.

Теси закъсня за срещата им с извинението, че е имало повреда по линията на метрото от станция „Шиста“. Той се усмихна и отбеляза, че никога не ѝ се бе случвало да дойде навреме. След това я хвана за ръката, целуна я внимателно и я поведе по улица „Нарвавеген“. Вървяха по средата на алеята, под светлозелените листа на дърветата; тази година пролетта закъсня и люляците пред историческия музей още цъфтяха.

— Е — рече тя след малко, — ако целта ти бе да събудиш любопитството ми, определено успя. Та какви са добрата и лошата новина?

— Не можеш ли да изчакаш, докато дойде време за предястието и виното, така че да не си изгубиш апетита? — отвърна той, след като помълча малко. После спря, хвана я за раменете, е придърпа я до себе си и я целуна. Първата ѝ реакция бе да се дръпне, почти несъзнателно. Промърмори нещо, че хората ще ги видят. Той ѝ каза да забрави за околните.

Зави му се свят, а когато внимателно се поотдалечиха един от друг, се разсмя почти истерично.

— Кое е толкова смешно? — попита Теси.

— Знаеш ли, вчера, или по-точно завчера, бях в Риджкрест и…

— Значи си бил в Калифорния. Защо тогава във вестниците пишеше за Палермо?

— И там бях, но вчера и завчера се намирах в Риджкрест. Както и да е. Там срещнах един млад мъж, доста изтънчен. Определено би ти харесал. Той ме накара да се почувствам стар. Може би това е началото на кризата на средната възраст. В един миг ми се прииска да си разменим местата, да се върна обратно в миналото, в онези години, когато двамата с теб имахме тайни. В този миг изпитах точно това. Сякаш полетях назад във времето. Много странно усещане.

Тя повървя известно време смълчана, загледана в обувките си, и като че реши да не го разпитва повече, сякаш усети, че този негов коментар е свързан с двете новини.

— Как беше в Палермо? — попита неутрално.

— Палермо е същински ад. Особено когато мафията реши да убие един от най-близките ти приятели.

— Значи наистина си бил там? Поне така пишеше във вестниците.

— Да не би вече да четеш шведската преса?

— Може и така да се каже. Винаги мога да помоля някой от колегите да ми преведе или да ми обясни каквото не разбирам. Но когато става дума за теб, не мога да си го позволя. Все пак никой не трябва да знае, че те познавам.

— Едва ли някой би се учудил, че се интересуваш от новина номер едно за деня. Както и да е. Наистина бях там, седях на един метър от него. Нямахме никакъв шанс. Бяхме невъоръжени.

— Съжалявам, наистина ужасно съжалявам.

— Вие, англоговорящите, сте привилегировани, дори имате специален израз за подобни случаи. В шведския нямаме аналог. Онемяваме като риби, дори не се сещаме за този простичък израз.

— Как се чувстваш? Как го приемаш? Предполагам, че чувството е ужасно.

— От една страна, знам, че никога няма да го преодолея, от друга, имам чувството, че всичко това е вече зад гърба ми. Той знаеше с какви рискове е свързана професията ни. И загина, докато изпълняваше служебния си дълг.

— Нима това може да е някаква утеха?

— Не знам. Може би просто се опитвам да си го внуша, но ми се струва, че има ефект.

Разговорът им замря. Те продължиха мълчаливо по крайбрежната улица и се смесиха с тълпата туристи, които се бяха запътили към остров Юргорден или пък се връщаха оттам. Теси не можеше да не забележи ефекта, който Карл имаше върху минувачите. Въпреки това той продължаваше да я държи за ръката, сякаш погледите на околните нямаха никакво значение, сякаш вървяха съвсем сами или пък се намираха на някое безопасно място, като плажа на Сан Диего.

Ресторантът бе подготвил една малка маса за двама точно до прозореца, който гледаше към крайбрежната улица. Карл се пошегува, че човек никога не би могъл да седне така в Палермо и почти демонстративно избра да се настани с гръб към огромния прозорец и входа. След което ѝ обясни, че в Швеция мъжете обикновено позволяват на дамите си да седнат така, че да могат да се наслаждават на гледката.

Теси го остави сам да избере вечерята. Трябваше да хвърли само един бърз поглед на менюто, за да разбере, че това място е по-скоро в неговия стил, отколкото в нейния. Карл почти веднага се спря на една от готовите комбинации от предястие, основно ястие и десерт, с бяло бургундско вино за начало и червено бордо за по-късно.

Когато им поднесоха първата бутилка бяло вино, той се впусна в трескав монолог за винения сорт шардоне и Калифорния. Техните вина не можеха да се мерят по качество с това, но това никак не бе странно. Все пак на масата пред тях стоеше шардоне от световна класа. Теси също опита да се включи в дискусията за приликите и разликите между френските и американските вина, но осъзна, че Карл говори почти механично, сякаш вече се подготвяше за същинската част от разговора им.

— Добре, умнико — засмя се тя. — Предавам се, вие, европейците, правите по-добро шардоне от нас в Калифорния. Хайде сега да се върнем на добрата и лошата новина.

Карл едва не се задави, извини се с лека усмивка, остави чашата си и внимателно избърса уста със салфетката.

— Нещата стоят по следния начин — започна той. — Добрата новина е, че напуснах Ева-Брит, а лошата, че трябва да замина в командировка още утре и не знам колко дълго ще отсъствам.

— Значи най-накрая се реши… — поклати глава тя след дълго мълчание. Усмихна се както когато се канеше да направи някакъв ироничен коментар, но усмивката ѝ издаваше колебание, дори учудване. — Да, ето на, най-накрая се реши — добави след малко, защото Карл продължаваше да мълчи.

— Да — отвърна той. — Но както казах, сега ми се налага да замина. Знам, че това едва ли е най-подходящият момент, но нямам избор.

Прекъснаха ги, за да им поднесат поредното предястие, което се състоеше от мариновани гърди от гълъб върху канапе от няколко вида салата.

— Къде отиваш и колко време ще отсъстваш? — попита тя, след като преполови порцията си.

Той се замисли, преглътна и заговори:

— Тъкмо се канех да ти отвърна не точно с лъжа, но леко завоалирано. Ако използвам твоите думи, възнамерявах да ти спестя истината.

— Което на юридически език си е чиста лъжа. Така, и какво?

— Но именно това бе основата на всичките ни проблеми в началото. Помисли си само колко по-лесно би било всичко, ако ти бях казал истината още преди години в Сан Диего.

— Ако ми беше казал как стоят нещата в действителност? Че когато те нямаше по няколко дни в седмицата или по цели седмици, всъщност си на обучение в базата в Риджкрест?

— Да.

— Може би така бе най-добре. Кой знае как щяха да се развият нещата тогава. Все пак сега, по един или друг начин, сме заедно.

— Хитра си като лалугер.

— Като какво?

— Като лалугер — усмихна се той. — Понякога у нас казваме и „като лисица“.

Теси отпи от виното и се взря в очите му, сякаш се опитваше да открие някакъв скрит смисъл в думите му.

— Е, да се върнем на въпроса — рече тя. — Закъде заминаваш и колко време ще отсъстваш?

— Връщам се в Палермо. — Пое си дъх и изстреля другото наведнъж: — Целта на мисията ми е отчасти да открия и неутрализирам хората, които убиха Юар Лундвал, отчасти да освободя шведските заложници и накрая — да разбия една мафиотска фамилия. Предполагам, че ще ми отнеме около месец.

— Кратко и ясно — рече Теси след известно колебание; в очите му нямаше и грам насмешка, очевидно не се шегуваше. — Дали „неутрализирам“ означава… каквото си мисля?

— Да — отвърна той, когато им поднесоха поредната бутилка вино. — Смятам да ги убия.

— Око за око?

— Естествено, че и това е от значение, но за късмет действията ми ще са напълно оправдани от законова гледна точка.

— Трудно ми е да повярвам. Така, както ми го описваш, става дума за убийство първа степен. Този термин използвате нали?

— Не, всъщност у нас се дефинира единствено като убийство, една степен по-надолу е непредумишлено убийство, а най-лекото е причиняване на смърт по невнимание. Но шведското законодателство е без значение в този случай. Сега се интересуваме единствено от италианските закони, а там нещата са доста по-неясни. Силно се съмнявам, че ще успея да заловя тези юначаги, без те да окажат някаква съпротива, а сторят ли го, с тях е свършено.

— Сигурен ли си?

— Естествено. Ние избираме часа и мястото на срещата, както и оръжията. Освен това сме по-добри от тях.

— Ние?

— Да. Нали не си мислиш, че ще тръгна сам на мисия като Клинт Истууд. В момента се намираме във война с тях. Предполагам, че се досещаш какво имам предвид, като казвам „ние“.

— Шпионската служба на Негово величество?

— Точно така.

Теси замълча, докато траеше тържествената процедура, с която им поднесоха основното ястие — мариновано агнешко, и напълниха чашите им с червено вино. Тази сцена ѝ изглеждаше напълно нереална — намираха се насред Стокхолм, заобиколени от обикновени хора, дошли на вечеря, а те двамата разговаряха тихо за неща, които никой около тях не можеше да си представи дори в най-дивите си фантазии. Въпреки че повечето познаваха кавалера ѝ. Разговаряха за убийства, сякаш бяха нещо напълно обикновено, като цвета на червеното вино, за което Карл ѝ изнесе цяла лекция.

— Този ръждив нюанс се получава при стареенето — обясни ѝ, сякаш това бе изключително интересно. — Шевал Бланк от Сент Емилион, най-големият регион на Бордо. Може би затова винаги съм се отнасял с известно недоверие към него. Сякаш е по-добре човек да се ориентира към по-малки винопроизводителни райони, като Померол, който е най-малък, или Сент Естев, чиито сортове обикновено консумираме. Наздраве. Та докъде бяхме стигнали?

— Наздраве — повтори тя механично. — Говорехме за Сан Диего, за онова невероятно кафене на крайбрежието с изглед към Коронадо и самолетоносачите.

— Моля? — възкликна Карл.

— Спомняш ли си онзи път, когато ти поставих ултиматума „тук и сега“ и ти избяга?

— Не преиначаваш ли малко нещата? Все пак тогава ме чакаше мисия, за която мога да ти кажа единствено, че бе най-важната през целия ми живот. Това не е като да избягаш.

— Не е, може би си прав. Но тогава извиненията от рода на „дългът ме зове и тъй нататък“ ми се сториха доста смехотворни.

— Добре. Опитай агнешкото. Превъзходно е, крехко и с изтънчен вкус на билки.

— Смешното обаче е — продължи тя, след като опита ястието си и на лицето ѝ се изписа изражение на непресторено удоволствие, — че нямам намерение да правя каквото и да било.

— Тоест?

— Няма да правя сцени, да те иронизирам или да те заплашвам, че ще се върна в Сан Диего. Чисто и просто не мисля, че мога да те спра.

— Права си. И?

— Дори не искам да опитвам. Именно това е смешното. Готова съм да вляза в ролята на смирена и мила девица, която размахва кърпичката си от високата кула, за да изпраща рицарите на поход. А след това просто ще седя и ще чакам, изтерзана от притеснение. Не разбирам как изобщо е възможно да се примирявам с това. Толкова е старомодно.

— Ха-ха, явно мексиканските ти корени най-накрая проговориха — разсмя се той. — Да живее Западът! Да живее революцията!

— Не се шегувай с произхода ми, гринго — разсмя се тя на свой ред и с това темата бе изчерпана. Теси отлично разбираше, че това е един вид защитна реакция; отказваше да се замисли над последиците от пътуването му до Палермо, но реши да не се бори. Така бе най-добре и за нея самата.

Карл се облегна назад. Гледаше я с блеснал поглед. Теси бе сплела косата си в дебела плитка, която падаше на гърба ѝ. Това бе любимата ѝ прическа, която освен всичко подчертаваше мексиканския ѝ произход. Тук-там надничаше по някой бял косъм. Карл се опита да си я представи след двайсет-трийсет години. Красотата ѝ никога нямаше да избледнее в очите му.

* * *

Луиджи усещаше как страхът все по-силно го завладява по време на вечерята. Опасенията му се сбъднаха. Целият му латински род присъстваше на тази фамилна среща, на масата се кипреха старите венециански чаши, изисканият порцеланов сервиз със златисти орнаменти, който иначе никога не използваха. Целият му проклет род. Не, грешка, целият му любим род — обадиха се италианските му корени и заглушиха гласа на шведските си побратими. Всички радостно крояха планове още утре да се отправят към семейната вила в провинцията. На това отгоре баща му отново развесели присъстващите с присъщите за националността си странности, когато чукна с нож по чашата си и реши да дръпне тържествена реч точно както шведите обичаха. И както обикновено, речта на баща му бе посветена на завръщането на блудния му син, на блестящото му бъдеще на компютърен специалист, на трудното му обучение, на напълно заслужената магистърска степен по информатика, на прекрасния случай, на прекрасната комбинация от шведски и италиански черти, на шведското търпение, благодарение на което синът му бе успял да се прекара толкова дълго време далеч от близките си, за да може да издържи изпитанията на бъдещето, на италианската почит към семейството, благодарение на която родът им никога няма да се раздели, на младия му син, който вече се бе превърнал в мъж.

Баща му говореше добре италиански, но в такива тържествени случаи винаги се оплиташе малко или повече. Все пак мисълта му продължаваше да тече на шведски и му се налагаше да превежда всичко на чуждия език, докато говореше, често правеше смешни грешки, които обикновено развеселяваха останалите членове на семейството. Днес например вместо „изгубения син“ в речта му се прокрадна „сгодения син“.

Една пресечка по-надолу стоеше паркиран натоварен до пръсване микробус „Ситроен“. Утре трябваше да замине, без да може да им каже нито къде отива, нито колко дълго ще отсъства, само след едно денонощие вкъщи. Така и не успя да измисли подобаващо обяснение. Карл бе швед и не можеше да разбере колко сложно ще стане всичко, ако Луиджи внезапно заяви, че се отправя на път към голямата си любов. За миг дори се зачуди дали да не дръпне майка си и баща си настрани и да им разкрие цялата истина. Е, почти цялата. Все пак не можеше да им сподели, че заминава за Палермо, за да се бори срещу мафията. Майка му обикновено бе въздържана и умееше да се владее, все пак бе директор на цяло предприятие, но ако чуеше това, италианската ѝ кръв определено щеше да забушува.

Рано или късно щяха да научат, че е военен и че не го очаква блестяща кариера, или поне не такава, каквото те си представят.

Знаеха, че е парашутист. Чудесно, именно това щеше да използва. След цели пет години отсъствие от Швеция бе крайно време да участва в учение. Щеше да им каже, че е мълчал досега, за да не ги натъжи, но няма как да не се яви, след като е получил повиквателна от армията.

Какво щеше да прави обаче, ако баща му решеше да се довери на широките си контакти в Швеция и започнеше да звъни наляво и надясно в опити да отложи заминаването му?

Е, тогава щеше да му се наложи да дръпне баща си настрана и да му разкрие истината. Или поне да измисли някаква правдоподобна история. Така щеше да постъпи. Това бе единственото разрешение на проблема.

Луиджи посвети оставащите часове от дългата им вечеря, за да разкаже на баба си по майчина линия за Калифорния, за Силициевата долина, за калифорнийското вино и за големите надежди по отношение на американското производство на автомобили. Определено се поотпусна малко, след като измисли извинението с военното учение; все пак всички знаеха, че много държи на шведските си корени, въпреки че забравяше напълно за тях всеки път щом се намираше в Милано. Щеше да успее да ги заблуди. Трябваше само да им каже, че ще отсъства един месец, за да изпълни националния си дълг към другата си родина, и нямаше да има проблем.

А даже и да не му повярваха, нищо не можеше да го спре да се качи в микробуса и да поеме на юг на следващата сутрин. „За това те обучавахме. Накарай ни да се гордеем с теб.“ Все още можеше да чуе тези думи в съзнанието си. И възнамеряваше да изпълни заповедта.

* * *

Присъствието на министъра на външните работи и шведската телевизия превърна погребалната церемония в публично събитие, но това бе добре дошло за Карл. Така му бе по-лесно да скрие сълзите си.

Очакваше ковчегът да е покрит с шведското знаме, което след това да сгънат и да предадат на майката на Юар, но осъзна, че това е чисто американска традиция; един негов приятел от отдел КА 1 носеше шведското флотско знаме, а ковчегът лежеше на раменете на няколко млади офицери от академията.

Зелената барета на Юар бе поставена върху капака на ковчега, а кралският му медал за храброст и кръстът на ордена на Санкт Улаф лежаха на възглавничка между венците от флотата и Генералния щаб. Мъртвият му приятел бе получил това високо отличие за проявена храброст на бойното поле на сушата, а всъщност заслужаваше отличие за проявена храброст по море. Телевизионният екип не можеше да отклони вниманието си от тези детайли. Освен това непрекъснато се опитваха да уловят гостите в натрапчиво близък кадър. До Карл през цялото време имаше минимум една-две камери, които буквално се навираха в лицето му и фокусираха върху нашивките му, значката на тюлените, значката на парашутния полк, значката на Генералния щаб на армията, пагоните му, после отново върху лицето му, а той стоеше като вкаменен. На практика пропусна цялата церемония, музиката му се струваше далечна, загуби всякаква концентрация и в мислите си се отнесе в нощта с Теси. След това веднага се засрами, сякаш бе извършил огромен грях, и се насили да се върне в реалността при Юар, който лежеше пред него в сицилианския си ковчег с лъвски крака. Опита да си спомни каква музика вече бе прозвучала, с огромно усилие впери поглед пред себе си с напълно безизразно лице. Отчаяно се стремеше да прогони спомена за онази сутрин в кафенето, когато моторът се понесе към тях, а мъжът с белия кичур вдигна автомата си и стреля. Все още чуваше глухия звук от куршумите, които пробиват плътта на приятеля му, подигравателния жест с вдигнат среден пръст, насочен към него, след като Юар бе вече мъртъв. След това отново се пренесе в реалността, в малкия параклис с ковчега, венците и така познатото музикално произведение, чието име не можеше да си спомни. Пред себе си виждаше врата на главнокомандващия армията, както и тила на флотския командир. Там бяха и Сам, и ДГ, който единствен от всички военни не носеше униформа.

Министърът на външните работи произнесе кратка реч. Тя определено бе хубава, дори много по-хубава, отколкото Карл бе очаквал, а той се бе подготвил за доста по-трагичен вариант. Речта по никакъв начин не бе свързана с предстоящата предизборна кампания, поне така я възприе той.

Външният министър говореше за смелост, каквато малко обикновени хора могат да си представят, за невероятната храброст на мъжете като капитан Юар Лундвал, за това колко бе важно за малка неутрална държава като Швеция да може да се защитава; за благодарността и смирението, с които всички останали трябва да почитат мъжете и жените, готови да платят с живота си, за да защитят ценностите на родината; хората често забравят за тази саможертва, която нерядко остава в сянка. Тази неочаквана трагедия, паднала като гръм от все по-буреносния небосклон на световната политика, за пореден път напомняше не само за цената, която мъже като капитан Юар Лундвал бяха готови да заплатят във всеки един момент, но и за забравените ценности, които се извисяват над всички политически и идеологически конфликти, тези ценности, които ги обединяват в една нация и един народ.

Речта му бе красива, премерена и емоционална и определено щеше да получи одобрението на зрителите на вечерната емисия.

След края ѝ гостите се поклониха пред тленните останки на Юар един по един, като следваха предварително установения ред. Първи бяха майката на Юар и Карлос, който я бе хванал под ръка, за да я подкрепи. Те спряха пред ковчега и дори не се опитаха да скрият сълзите си, когато поставиха цветята си на капака му. И двамата бяха избрали червени рози. Никой не реагира. Вероятно единствено Карл и Беата знаеха за отношенията между Юар и Карлос.

От присъстващите военни последно сбогом с Юар си взеха първи най-високопоставените по чин. Един след друг те се изправяха до ковчега, отдаваха чест на загиналия си другар и напускаха параклиса. Карл бе последен. Тялото на колегата му щеше да бъде кремирано.

Когато Карл излезе навън, се озова насред хаоса от журналисти и камери и се почувства напълно безпомощен. Външният министър едва успя да довърши изказването си, посветено на обединението на нацията в подобни моменти, когато пред лицето на Карл изникнаха няколко микрофона и той се оказа в капан насред тълпата от хора.

Някой го попита какво е усещането да се сбогуваш с колега. Карл не можа да отговори; този напълно идиотски въпрос единствено усили отчаянието, с което го изпълваше смъртта на Юар. Осъзна, че вече не може да сдържи сълзите си, но и че няма къде да избяга. Телевизионните камери го изпиваха алчно, последва въпрос дали ще предприемат някакви мерки, за да открият и накажат убийците. Карл, който безуспешно се бореше да открие отговор на въпроса как се чувства, се насили да каже нещо, каквото и да било. Все пак не можеше просто да стои и да плаче в ефир.

— По разбираеми причини не бих могъл да отговоря на въпроси, свързани с оперативната ни дейност — рече той. Гласът му на няколко пъти го предаде. Той се опита да възвърне самообладанието си, преди да продължи; промяната в поведението му бе добре дошла за журналистите, които естествено изтълкуваха напълно погрешно следващите му думи: — Бих останал силно изненадан, ако убийците на капитан Лундвал доживеят края на лятото. Също толкова малко вероятно е мафиотската организация, която стои зад атентата, да просъществува още дълго.

Веднага го попитаха дали той самият ще участва в акцията срещу убийците, а той им отвърна, че ако е така, то, разбира се, веднага би го съобщил на цялата нация. В следващия миг тълпата около него се поразпръсна, той се извини и тръгна към агентите на Сепо, които неспирно говореха по радиостанциите си.

В мига, в който седна в черната кола и затвори вратата след себе си, Юар, Теси и Швеция останаха зад гърба му. Той вече се намираше в Палермо.

* * *

Едва на четвъртия ден в душата му настъпи известен покой. Обикаляше Палермо надлъж и шир с трескава интензивност, за да открие най-подходящите за плануваната си акция места и квартали. Движеше се най-вече пеша, като системно увеличаваше периметъра на обиколките си около булевард Виа Рома и едноименния хотел. Дори бе претърсил самия хотел, най-вече в малките часове точно преди зазоряване. Освен това се упражняваше да кара кола в центъра, скоро придвижването денем пеша щеше да стане напълно невъзможно.

Загледа се в статуята на Исус Христос в синьо и златисто. Храмът в Монреале бе от норманската епоха. На пръв поглед приличаше на смесица от изкуството на Източната Римска империя, Арабския свят и още някаква култура, която му бе трудно да назове.

Сводовете в двата кораба бяха изцяло покрити със златна мозайка с основен мотив за божественото наказание и отплата. Тя изобразяваше и стъпилия на сушата Ной — най-голямата награда за проявената от него доблест, и наказаните от архангелите грешници. Църковният ред отпреди 800 години държеше населението в пълен страх от Господ. Това бе посланието на картинната мозайка. Управниците явно се бяха радвали на дълги години мир. Как иначе биха могли да плащат на стотици творци десетилетия наред, за да украсяват местните църкви с хиляди златни орнаменти, закрепяни един по един. Очевидно Сицилия доста се бе променила през последните векове.

Да Пиемонте дойде точно в уречения час, както подобава на офицер от разузнаването. Беше сам, но Карл не си правеше илюзии. Бе му ясно, че останалите карабинери чакат в пълна бойна готовност при единия от страничните входове в църквата.

Карл се изправи, за да го посрещне. Двамата си стиснаха ръце, отново се отпуснаха на пейката един до друг и в продължение на няколко минути се насладиха мълчаливо на красивия храм.

— Идеята да се срещнем тук е чудесна — рече Карл накрая. — Доколкото разбирам, църквата е от норманската епоха. По това време в Сицилия сигурно е царял мир?

— Да — рече Да Пиемонте и го погледна развеселено. — Напълно сте прав. Какво ви наведе на тази мисъл, коменданте?

— Фреските. Самите фрески говорят за това. Те разказват за времена на стабилност, времена, белязани от законност и ред, без обаче да всяват страх и ужас. По-скоро приканват към съвестно и добросърдечно почитане на Бог.

— Интересно наблюдение. Да, така е, норманите успяха да обединят две напълно несъвместими неща. През този период сицилианци, нормани и араби живеят в мир. Не мога да ви обясня на какво се дължи това, но в историята на Сицилия няма по-велик период. С нахлуването на испанците обаче всичко започва отначало.

— Да не би мафията да води началото си от съпротивителното движение срещу испанците?

— Може би. Северната част на Италия попада в ръцете на германските племена, които налагат на населението своите ред и закони и строга бюрокрация. Вероятно и там е имало представители на мафията, но те просто са били неутрализирани. А сега двамата с вас седим тук 800 години по-късно. Днес разговарях с Палата, това бе първата ми задача, когато разбрах, че сте се върнали.

— И?

— Рим е на мнение, че трябва да дадем най-доброто от себе си, за да ви подкрепим в начинанието ви. Което е доста интересно, като се има предвид, че нямам представа какво точно е то.

Карл поседя известно време загледан в огромното изображение на Христос на главния купол. Определено не бе време за изповед, но не можеше и да излъже.

— Основната цел на нашето начинание е да разбием всички планове на организираната престъпност, което ще рече — на дон Томазо и цялата му групировка, да не успеят да си присвоят високотехнологични оръжия, които да продадат на трети страни. Това е.

— Шведски оръжия?

— Да, шведски оръжия, предназначени за италианската флота.

— Това обяснява реакциите в Рим. Значи изобщо не става въпрос за някакво обикновено отвличане?

— Не. Но начинанието ни, разбира се, не приключва дотук. Имаме амбицията да освободим пленените ни съграждани. Те са в безопасност, докато дон Томазо вярва, че ще успее да доведе оръжейната си сделка до щастлив край.

— А той вярва ли още в това?

— Надявам се, надявам се, че чете вестници. Вие самият вероятно четете?

— Да, но аз нямам голямо доверие на пресата. Та какво мога да направя за вас?

— Става дума за една голяма самолетна пратка, която, ако все още не е пристигнала, трябва да дойде всеки момент. Тя е на ваше име, вие сте получателят. Подателят е „Нейвъл трейдинг къмпани“. Пратката вероятно тежи около петстотин-шестстотин килограма и се състои от два или три стоманени сандъка. Бих искал да отидете на летището, да освободите пратката и да я съхранявате, докато дойда да я прибера.

Полковник Да Пиемонте изтри потта от челото си с носна кърпичка, след което въздъхна бавно и театрално. В църквата бе доста хладно, така че очевидно не жегата го караше да се поти, констатира Карл и едва се сдържа да не се усмихне.

— Не ми се ще да прозвуча грубо — изрече полковникът с тон, в който нямаше и грам учтивост, — но ако искате да ви помогна да внесете някаква контрабандна стока в Италия, би трябвало да ми кажете какво точно представлява тя, не мислите ли?

— Да, това е справедливо искане. Единствената органична материя в пратката е плат. Като цяло говорим за метал и техническо оборудване. По-точно, военно техническо оборудване на НАТО.

— Само това ли ще ми кажете?

— Скъпи ми господин полковник! Нека не нарушаваме добрия тон. Току-що ви подсказах за какво става въпрос, без да влизам в излишни детайли. Вие, разбира се, сам трябва да прецените дали това обяснение е достатъчно, или не. Няма нищо незаконно. Вие, като представител на Италианската армия, просто ще отидете да получите военна пратка от съюзниците. Няма да нарушим нито един закон, а самата пратка съдържа единствено техника, която италианската отбрана може да използва без какъвто и да било проблем.

— Не, въпросът ми по-скоро е какво ще се случи, ако някой друг, например вие, използвате тази техника.

— Да, разбирам. Но ние с вас също сме съюзници, нали? Обсъдете проблема с Рим, ако се притеснявате. Сандъците са снабдени с ключалки с шифър. Ако настоявате, мога да дойда с вас и да ги отворя пред очите ви.

Разговорът секна. Те поседяха още малко, загледани в златистата мозайка. От време на време някой посетител пускаше монета от 100 лири в специалните автомати и няколко различни прожектора осветяваха за кратко части от църквата, след което изведнъж угасваха.

— Вярвате ли в Бог, коменданте? — попита Да Пиемонте.

— Не — отвърна Карл. — Вярвам единствено в това, което е правилно, и това, което не е, в доброто и злото и, разбира се, в победата на доброто. Защо питате?

— Бог да е с вас, коменданте — рече Да Пиемонте, потупа приятелски Карл по рамото и се отправи към изхода.

Карл остана в църквата. Имаше чувството, че е попаднал в окото на бурята, насред мъртвешкото му спокойствие. Прогони всичките си трескави планове, всички мисли и алтернативни решения по отношение на логистиката и цялата им акция и позволи на фантазията си да вземе връх, докато погледът му се плъзгаше по фреските за добрия Ной и наказанието на архангелите. Изведнъж му се стори, че времето е спряло, че би се чувствал по абсолютно същия начин, ако се върнеше назад във времето 800 години и се озовеше в същата църква, на същата пейка, в опит да се подготви за предстоящата битка. Не бе първият, нито последният. Други преди него бяха извървели същия път, макар вече да бяха мъртви и забравени, потънали в дебрите на безпощадно течащата напред история. Реално погледнато, той самият скоро щеше да изчезне от лицето на света — можеше да се случи след 3 дни или след 30 години.

Смъртта бе навсякъде около него, дори тук, в църквата, по стените. Тя не представляваше някаква страховита фигура, а по-скоро бе неразделна част от ежедневието на трудещите се хора по полята и пресите за вино, на закрилящите ги от небето ангели и всевиждащите очи на Исус Христос, чийто лик бе изобразен на самия връх на купола.

Карл затвори очи, облегна се назад и се наслади на спокойствието около себе си.

* * *

За Луиджи Вертони-Свенсон последните шест часа бяха белязани от невероятна промяна.

Вече две денонощия обикаляше между малкия морски курорт Капо Сан Вито, пристанището Трапани и винарските райони Калатафими и Кастеламаре дел Голфо, които образуваха триъгълник. Денем почти нямаше движение и веднага щом слезеше от главния път между Кастеламаре и Трапани, оставаше сам. Очевидно никой от живеещите във винарския район не излизаше навън без причина по пладне. За сметка на това обаче централните артерии бяха почти постоянно блокирани от коли с туристи, дори и в най-големия пек.

Вече знаеше как и къде ще се осъществи размяната. Най-подходящ бе районът около селата Бусето и Балата, който се намираше по средата между два главни пътя. По този начин пред тях се откриваха различни възможности. Можеха да стигнат до уреченото място от една посока и да избягат в противоположната ѝ. А щом разполагаха и с транспорт по море, без проблем можеха да тръгнат на юг към крайбрежието на Марсала, вместо да се насочат към Палермо, както мафиотите биха очаквали. Карл се оказа прав. Пътните карти бяха напълно безполезни. Затова му се налагаше многократно да изпробва маршрутите.

Бе му трудно да повярва, че участва в същинска мисия. Струваше му се толкова нереално. Освен това бе имал достатъчно време да изработи подробен план и да се свърже с Трайдент, първо по телефона, което си бе доста рисковано. Луиджи бе изключително доволен от себе си. Успя да заблуди дори началника си с театрално пресиления си италиански акцент. Освен това удари право в целта, като се представи за автомобилен монтьор и съобщи на сеньор Хамилтън, че проблемът с ръчката на прозореца може да бъде отстранен веднага щом господинът дойде с колата си в техния сервиз. На Карл му отне известно време да разбере за какво става въпрос и да помоли за описание на пътя. Останалото бе чиста рутина.

Хамилтън, разбира се, се появи от очакваната посока и изобщо не се изненада, като видя един стопаджия на около петстотин метра преди целта. Луиджи скочи бързо в колата и веднага му даде нови инструкции накъде да кара. Всичко мина добре. Никой не ги следеше, нито пък ги бе открил до този момент.

А от сега нататък поне те двамата можеха да комуникират един с друг по радиото с кодиран сигнал. Оставаше единствено да снабдят и другия си колега с подобна апаратура, след което да пренесат част от оборудването в „базата“ им в морето. С това по-голямата част от рутинните приготовления щяха да приключат и спокойно можеха да преминат към оперативната част на мисията си. Тогава реалността щеше да ги застигне с пълна сила.

Луиджи ту биваше обладан от песимизъм, който се опитваше да победи, ту усещаше пламенен оптимизъм. Ако преди време някой кажеше на него или познатите му, че скоро ще му се наложи да влезе в дуел с мафиотска фамилия у дома в Сицилия, той най-вероятно щеше само да се изсмее. От всичките 6 милиона жители десет процента бяха по един или друг начин свързани с дейността на мафията. Това означаваше шестстотин хиляди врагове, шестстотин хиляди чифта очи, които можеха да принадлежат на всекиго около теб — търговеца на плодове, собственика на местната кръчма, водача на веспата, полицаите, сервитьорите, момчето от бензиностанцията, спасителя на плажа, мнимия отпускар, тийнейджъра бандит, собственика на фирмата за автомобили под наем или пазача на паркинга. Всеки от тях можеше да извади в следващия миг пушка или автомат, без значение къде се намираш.

Хамилтън, изглежда, осъзнаваше сериозността на положението. Досега не бе споменал и дума за евентуалните проблеми, но фактът, че предпочиташе операцията да протече нощем, означаваше, че е наясно с всичко. Освен това веднъж промърмори, че неизвестното е по-плашещо от познатото, че стратегията на враговете им се крепи именно на страха у обикновените хора и противниците им. Техните действия обаче щяха да са ръководени от един съвсем друг принцип. Мафиотите така и нямаше да разберат колко са на брой или кои са. Нито пък щяха да им позволят да изберат място и час за срещите, да поемат сами инициативата или някога да успеят да ги изненадат.

Луиджи все още се чувстваше разкъсван между чувството на оптимизъм, породено от участието му в тази фантастична операция, и песимизма, бликащ от трудностите. В последно време позитивните емоции започнаха да вземат връх. Може би това бе чисто защитна реакция или пък се дължеше на силната вяра в себе си и колегите му.

След няколко часа щяха да започнат да подготвят операцията. Оставаше им единствено да осъществят връзка с последния член на екипа.

* * *

Оке Столхандске вече започваше да изпитва известно нетърпение и гняв. На теория всичко му се струваше лесно и приятно — по цял ден или ходеше на лов за октоподи, или се къпеше в морето и пиеше, последното, разбира се, наужким. Това, което го дразнеше обаче, бе фактът, че вместо да се наслади на всеки миг, той възприемаше дейността си като работа. Кастеламаре бе разположен в залив, чиито скали се врязваха дълбоко навътре в морето. Това бе перфектното място за лов. Скалите се спускаха почти отвесно надолу, а дълбочината на морето при тесния плаж варираше между три и десет метра. Освен това теренът бе пълен с пещери и пукнатини и следователно изобилстваше от октоподи. Оке използваше ръчен харпун — с метален връх, дървена дръжка и заоблени като куки краища. Местеше се бавно от процеп в процеп, където очакваше да намери октоподи, и не се отказваше, докато не видеше как някое пипало ядно се стрелва напред в опит да докопа врага, Да го придърпа в дупката и да му даде да се разбере; краят, разбира се, бе съвсем различен. Обикновено бе готов за около половин час, а през останалото време плуваше, излежаваше се на палубата, събираше тен или пък се качваше в гумената лодка и поемаше към пристанището. Там продаваше дневния си улов на някой ресторант, след което обикаляше от кафене на кафене.

Никак не му бе трудно да се прави на американец. Тук почти нямаше туристи от САЩ, противно на очакванията му, а и хората, които говореха английски, се брояха на пръсти. Затова не бе лесно да завърже познанства. Не че имаше каквото и да било значение. Все пак работата му бе да се прави на брадат американец със сламена шапка и един вид да се установи тук. За Оке Столхандске не бе никакъв проблем да се набива на очи. Все пак бе с две глави по-висок от повечето мъже наоколо, винаги говореше високо, пиеше бира и непрекъснато псуваше. Само след няколко дни в пристанището хората го възприемаха като неразделна част от ежедневието.

Дотук добре.

Но той не можеше да прогони нетърпението, въпреки че осъзнаваше мащаба на операцията и времето, необходимо за приготовления. Не можеха да си позволят да рискуват, като проявят небрежност. Карл, където и да се намираше в този момент, едва ли седеше със скръстени ръце.

Оке се отнесе с ненужна грубост към един от почитателите си, с когото се запозна в пристанището, когато момчето го помоли да му покаже лодката. То бе от малкото жители, които говореха разбираем английски. Освен това имаше роднини в Ню Йорк и на практика бе полуамериканец. Чисто инстинктивно Оке в първия момент му отказа. След това обаче осъзна, че може да му покаже лодката си на мига без какъвто и да било проблем. На борда ѝ нямаше нито един предмет, който да издаде прикритието му на американски гмуркач, дошъл тук, за да сбъдне най-голямата си мечта. Затова помоли за извинение и почерпи приятеля си с бира. След това качи момчето в гумената лодка и замислено се усмихна. От всички, които бе срещнал досега, чудейки се дали принадлежат към редиците на врага, или не, това момче определено бе достоен кандидат и приличаше най-много на един млад „мафиозо“ — бе арогантен сноб и очевидно доста суетен. Полагаше неимоверни усилия да докара американски акцент, но веднага си проличаваше, че не е излизал и на сто метра от Малката Италия.

Когато стигнаха до яхтата на Оке и се качиха на борда ѝ, той демонстративно разведе приятеля си навсякъде. Не искаше да рискува, ако си имаше работа с шпионин. Дори отвори гардеробите в салона, показа му спалнята, вдигна капака на пода, за да разгледат кила, като през цялото време се опитваше да измисли правдоподобна причина за представлението. Обясни му, че подобни малки плавателни съдове трябваше непрекъснато да се балансират по един или друг начин и така нататък.

Накрая почерпи госта си с бира в голямата каюта на кърмата и двамата заговориха за италианските жени. Оке започна да се жалва, че както бе очаквал, му бе доста трудно да си намери дама, най-вече от страх да не попадне в някакъв драматичен триъгълник.

Младият италианец дори не се усмихна на шегата. Вместо това бавно, демонстративно и сериозно остави бутилката с бира и се изправи от полуизлегнатата поза, която бе заел. Тези действия тутакси накараха Оке да застане нащрек.

— Виж, Джо — започна италианецът с широка усмивка, която бързо и театрално застина и откри белите му зъби. — Ти си доста наивен, а наивните хора често изчезват или намират смъртта си в Сицилия. Затова мисля да ти дам един добър съвет, който може би ще се окаже най-важният в живота ти.

— Аха — рече Оке Столхандске весело, — предполагам, че не става дума за мадами и октоподи.

— Не се прави на глупак — изпъна се младият мъж, усмивката изчезна от лицето му. — На нас не ни трябват аматьори гмуркачи. Накрая ще вземе да се случи някое нещастие. Това не е добре за теб, Джо.

— Не — отвърна Оке Столхандске отнесено и замислено взе да дърпа веригата на котвата, така че застана с профил към госта си. — Значи така. Виж, не искам да създавам проблеми. На кои „нас“, между другото?

— Много добре знаеш. Следим те, откакто дойде. Не си мисли, че някой дребен шведски моряк ще успее да ни измами. Знаеш какво се случи с един от предшествениците ти.

— Не разбирам за какво говориш, момко — рече Оке Столхандске и примижа към слънцето, след което започна да отпуска веригата и да я навива около един клин.

— Много добре разбираш, капитане. Предполагам, осъзнаваш, че може да умреш след една минута, един ден или седмица, ако решиш да се заяждаш с нас. Можем да заловим теб и началника ти Хамилтън където и когато решим. Трябва да си много наивен, ако вярваш в нещо друго. Не забравяй, че се намирате на наша територия. В Сицилия сме, капитане.

Оке Столхандске примижа към слънцето и вдигна ръка над очите си. Погледна усмихнато арогантния мъж, който стоеше пред него и го заплашваше, после поклати глава, извъртя се леко, стрелна с очи малката чантичка, към която италианецът се присегна, и в следващия миг замахна с ръка.

За негово най-голямо удивление мафиотът парира удара и пристъпи встрани. Когато Оке Столхандске се съвзе от шока и се подготви за нова атака, италианецът вдигна ръце пред лицето си, бързо и чевръсто скочи назад и искрено се разсмя, след което го заговори.

— Капитан Столхандске! Лейтенант Свенсон се явява пред вас по заповед на Трайдент! — рече Луиджи Свенсон. На шведски.

Оке Столхандске застина. Бе се подготвил за смъртоносна атака и сега му трябваха няколко минути да се съвземе.

— Какво ще кажете да седнем и да продължим разговора си — предложи му Луиджи с умолителен тон. Вече съжаляваше за малкото си театрално представление.

— Много глупава постъпка, дявол да те вземе! — Оке Столхандске се отпусна на пейката и се присегна към бирата. — Ужасно глупава, можех като нищо да те убия.

— Разбрах какъв удар смятате да ми нанесете, когато променихте стойката си.

— По дяволите, та ти идваш направо от Калифорния.

— Както ви казах. Лейтенант Луиджи Свенсон. Всъщност тук, в Италия, използвам фамилията Бертони. От съвсем скоро работя за ОП 5.

— Мамка му. Значи си изкарал пет години там, а? Да не би и да си италианец?

— Майка ми е италианка. Ами вие, финландец ли сте?

— Финландец с шведски корени, ако трябва да бъдем точни.

— О, простете. Нося ви свързочно радио. От този момент нататък ще можем спокойно да поддържаме връзка. Ще говорим на английски, сигналът не може да бъде проследен. В операцията участват трима души — Орка, Трайдент и Тритон. Ще се чуваме на всеки четен час до получаване на нови инструкции.

Оке Столхандске кимна. Все още не можеше да се съвземе след шегата на колегата си. Изобщо не му допадна. Но и той в началото правеше подобни щуротии, така че нямаше смисъл да се заяжда. Бяха само те тримата и не можеха да си позволят никакви конфликти; Рано или късно животът им щеше да зависи от взаимното разбирателство и доверие.

— Хммм — рече той. — Едва ли искаш да ни видят заедно, а?

— Не, от сега нататък ще поддържаме връзка единствено по радиото. В момента се опитвам да открия подходящи места за „рандеву“. Целта е съвсем наблизо. Следващата ни стъпка ще е да пренесем оборудването на борда на лодката. Това естествено ще трябва да се случи през нощта. Двамата с Трайдент ще те чакаме на предварително уреченото място. Твоята задача е да го откриеш. Имай предвид, че трябва да е достатъчно близо до залива, за да може да стигнеш дотам през нощта, да имаш един час време за товарене и да успееш да се върнеш дотук преди зазоряване. След това пристъпваме към действие.

— Знаеш ли нещо за целта?

— Не.

— Знаеш ли нещо за оборудването?

— Само, че ще разполагаме с всичко, от което се нуждаем. Това бяха думите му.

— На Карл?

— Да.

Оке Столхандске се разсмя. Щом Карл бе описал оборудването с тези думи, доста щяха да имат за товарене.

— Много си те бива да имитираш как италианците говорят английски. Предполагам, че всичко това бе един вид театър, нали? — Столхандске се изправи, за да си вземе още една бира, но после се отказа.

— Да — отвърна му Луиджи засрамено, вече определено съжаляваше за малката си шега, — говоря английски без акцент, като истински калифорниец. Между другото, ако през цялото време ще използваме английски, то бихме могли да започнем още сега. Какво ще кажеш да се гмурнем няколко пъти, преди да изчезна?

— Можеш ли да се гмуркаш? — попита Оке Столхандске с такова искрено удивление, че Луиджи в началото се върза на номера му.

След това двамата едновременно избухнаха в смях.

* * *

Полковник Да Пиемонте бе притеснен, което го караше да се засрами още повече. Палермо бе неговото кралство, поне наполовина. Все пак в ролята си на белия рицар му се налагаше да дели властта си с черния рицар. Но в Палермо, а и в цяла Сицилия, нямаше човек с по-висок ранг от неговия. Затова не бе свикнал да стои мирно пред човека, с когото разговаря.

Кортини обаче бе генерал-лейтенант и изискваше от подчинените си да го третират като такъв. Въпреки това посещението му в Палермо до момента бе изключително дискретно. Носеше цивилно облекло и бе придружаван само от един бодигард. На всичкото отгоре се бе качил на обикновено такси от летището, което напълно противоречеше на здравия разум. В резултат на това часовите бяха отказали да го пуснат в щаба на карабинерите, даже и след като им се представи; раздразнението от този малък инцидент още бе изписано на лицето му, когато влезе в кабинета на Да Пиемонте само след едно рязко почукване и дори без да дочака отговор.

Да Пиемонте не знаеше почти нищо за генерал Кортини и едва можеше да го разпознае, което бе напълно нормално, като се има предвид, че през по-голямата част от кариерата си Кортини бе работил в обгърнатата в тайнственост разузнавателна служба, която на свой ред имаше разклонения в различните подразделения на армията, карабинерите и Министерството на отбраната, с други думи Кортини се занимаваше основно с политика. Да Пиемонте, като повечето си колеги, гледаше да стои настрана от този свят, пропит с неприятната миризма на интриги, конспирации и масонство.

Но нямаше никакви основания да се съмнява във властта на Кортини, а и този дребен мъж, който приличаше леко на Пиночет, веднага му показа ясно кого и какво представлява. Когато използваше думи като „ние“ и „Италия“, не бе съвсем ясно кои точно организации има предвид, но нямаше съмнение колко много власт прозираше зад тях.

Кортини пръв подкани домакина си да седне, сякаш бе някакъв прост адютант. Да Пиемонте определено не остана очарован от положението. В никакъв случай не искаше да се окаже забъркан в някоя от ежегодно разкриваните в Рим конспирации. Нямаше никакво желание да види снимката си във вестниците в компанията на прегърбени масони и пенсионирани генерали. Отнасяше се напълно сериозно към клетвата си да защитава демократичната италианска държава и винаги подчертаваше, че ще води неспирна борба с мафията.

Дребният мъж, който седеше в стола за посетители и го пронизваше с поглед, докато бавно бършеше тъмните си очила, приличаше на котка, която с интерес наблюдава плячката си. Освен това той бе от тези граждани на Рим, които се отличаваха с доста по-прагматични възгледи.

— Неотдавна имах удоволствието да си поговоря надълго и широко с нашите шведски съюзници — рече Кортини меко и се взря с пресилен интерес в очилата си, преди да продължи. — Ние сме в уникална ситуация. Надявам се, че и сам разбирате това, полковник?

— Разбира се, господин генерал — отвърна Да Пиемонте, без да има дори най-малка представа какъв смисъл влага генералът в „уникален“ и „ние“.

— Та така. Ако трябва да съм кратък, ще ви кажа, че нашите американски съюзници са изключително заинтересовани от положението — продължи генералът, разгледа очилата си на слънчевата светлина и си ги сложи.

— Американците силно държат, като казвам силно, значи имам предвид много силно, ние, цитат, да дадем всичко от себе си за постигане на целта. Това на свой ред води до определени юридически и практически, да не кажа дори политически проблеми. Вие май не обичате да се занимавате с политика, нали, генерале?

Ако трябва да съм честен, не обичам — отвърна Да Пиемонте. Пресилено мекият тон на началника му изобщо не му се нравеше.

— Бих искал да отбележа — неочаквано рязко продължи генералът, — че този проблем породи доста оживена дискусия във военното ведомство. В резултат на това взехме определени решения.

— Аз, разбира се, съм подчинен на военния министър — отбеляза Да Пиемонте. Нямаше търпение събеседникът му да стигне до същността на нещата.

— Този мъж, Хамилтън, изглежда доста надежден, нали, полковник? — продължи Кортини.

— Да, може и така да се каже. Поне такова впечатление ми остави, макар и първото му посещение в Италия да завърши толкова трагично — отвърна Да Пиемонте сдържано.

— Да, да, но тогава и Хамилтън, и придружителят му бяха невъоръжени. Няма смисъл да обсъждаме доколко разумно е това в действителност, но ми се струва, че той се е запасил добре сега?

— Декларирал е два пистолета на митницата при влизането си в Италия, като се е позовал на разрешителното си да носи лично оръжие, ако това имате предвид, генерале.

— Не, не това. Получили сте пратка от САЩ, нали?

— Да, току-що говорих с летището. Товарът, какъвто и да е той, се намира вече там.

— Чудесно. В такъв случай се надявам колкото може по-скоро да намерите начин да предадете материала на Хамилтън и евентуалните му спътници.

— Нима не е сам? Нищо не ми е споменал по този въпрос.

— Не, защото изрично го помолих за това. Дори аз самият не знам колко са на брой и кои са. Но това е единственият начин да сме сигурни, че сред нас няма да се намери предател и че няма да започнем да питаем подозрения един към друг. А сега да преминем към важната част.

Вместо да навлезе в подробности около проблема, както интонацията му подсказа, генералът направи кратка пауза и дразнещо бавно запали цигара, предложи и на Да Пиемонте и довърши изказването си едва след като си дръпна дълбоко от фаса.

— Не след дълго бандата на дон Томазо в Кастеламаре ще се окаже здраво притисната от Хамилтън. Шведският ни колега ми представи накратко плана си по време на срещата ни преди няколко дни в Рим. След това ми остана единствено да му осигуря подкрепата на нашата отбрана, което е и поводът за посещението ми тук.

— Колко детайли от плана възнамерявате да ми разкриете, генерале? С радост бих предоставил на агент Хамилтън ресурсите, с които разполагам, но от чисто прагматична гледна точка е добре да получа поне някаква информация по отношение на така наречения… проект.

— Разбира се, от чисто оперативна гледна точка сте напълно прав. Но юридическата страна на въпроса предполага точно обратното. Не бихме могли да притиснем подобна неприятна мафиотска групировка. Не и без повод. Не и без предварително да съберем доказателства срещу тях. Едва след това бихме могли да ги затворим зад решетките и да ги държим колкото може по-дълго в ареста въпреки защитниците им.

— Естествено! Все пак ние представляваме нашата демократична държава, а не някаква мафиотска групировка — отвърна Да Пиемонте с изненадваща дори и за него самия твърдост.

Генерал Кортини повдигна учудено вежди и си дръпна още няколко пъти от цигарата, преди да реши дали да продължи с политическите евфемизми, или да пристъпи към сърцевината на въпроса.

— Нещата се усложняват допълнително от силните политически интереси, желанията на американците и така нататък. Това, от една страна, означава, че с вас трябва да се стремим да постигнем възможно най-добрия резултат, като същевременно прехвърлим отговорността на чуждестранни актьори, които са един вид недосегаеми в юридическо отношение, за разлика от нас. Разбирате ли какво имам предвид, полковник?

— Да, искате да ми кажете, че всякакъв ентусиазъм е нежелан, ако се стигне до разследване на евентуални престъпления — отвърна Да Пиемонте неутрално, без да разкрива отвращението, което изпитваше.

Генерал Кортини се усмихна, внезапно и неочаквано, и по лицето му плъзнаха безброй бръчици.

— Чудесно изразихте мисълта ми, поздравявам ви — рече той. — Доколкото знам, в момента подготвяте акции срещу няколко лаборатории за хероин, така ли е?

— Да, генерале, така е. Но това е сложна операция, а аз се намирам съвсем в началото.

— Какво точно я превръща в толкова сложна?

— Най-вече желанието ни да я запазим в тайна. Трябва да протече изключително бързо, в рамките на няколко часа. В противен случай рискуваме да открием празни помещения, когато пристигнем на място. В най-добрия случай имаме петдесет процента шанс да успеем.

— Хм — рече генерал Кортини. — Петдесет процента. А след това повечето ще бъдат оправдани по време на процеса благодарение на твърденията си, че са се намирали там напълно случайно, например за да доставят хляб или напитки или просто да пуснат една вода?

— Да, генерале. Точно така се случва обикновено.

— Много интересно наистина. В такъв случай имам предложение за вас.

— Предложение?

— Не, всъщност е най-добре да използвам една далеч по-неприятна дума. Заповед.

* * *

Карл бе изключително весел. Ако не бяха проблемите в личен план, които се опитваше да забрави, вероятно щеше сам да каже, че е в страхотно настроение. Отново замина за Монреале, но не за да се срещне с Да Пиемонте или за да открие някакъв нов начин за лесно влизане или излизане от Палермо, а за да разгледа на спокойствие норманските мозайки в църквата. След това продължи стремително към Корсо Калатафими и дори жегата и задръстванията му донесоха по-скоро наслада, отколкото недоволство. Дори успя елегантно да се измъкне от лабиринта от еднопосочни улички около замъка Палацо дей Нормани, след което премина покрай главния щаб на карабинерите и без каквито и да било трудности стигна до Музея за сицилианско изкуство. Дори успя да открие свободно място в една от съседните улички, където да паркира колата.

Музеят вероятно в миналото бе представлявал частен дворец. Откъм улицата се виждаха единствено високи мрачни зидове с малки прозорци. Във вътрешността му обаче имаше просторна градина с фонтан и галерии на третия и четвъртия етаж. Карл стоеше, подпрян на парапета, и наблюдаваше фонтана. Повечето произведения на изкуството, дело на сицилиански творци, бяха на религиозна тематика и изобразяваха основно Мадоната. Видя стотици различни нейни изображения. Музеят бе прекрасно място за срещи. Оттук спокойно можеше да контролира кой влиза и излиза, а и наоколо бе пълно със скривалища.

Прогони несигурността си; в общи линии бе готов с оперативната част на акцията и днес за първи път от пристигането си тук щеше да се наслади на обилна вечеря. Ресторантът при театър „Масимо“ определено успя да привлече вниманието му с името си „Ла Скудиеро“. Сякаш по някакъв начин бе свързан с ракетите „Скъд“. Собственикът му бе обяснил, че името означава „почти рицар, и то млад“, очевидно се имаше предвид оръженосец. Основното предимство на ресторанта бяха каменните стени. Благодарение на тях човек се намираше в сравнителна безопасност, като същевременно можеше да наблюдава входа. И никой не можеше просто да влезе вътре и да го изненада. Потта се стичаше от двете страни на пистолета, който носеше затъкнат в колана си. Избелялата колежанска тениска чудесно го скриваше. Трябваха му две секунди да открие огън, ако забележеше враг. В повечето случаи това бе напълно достатъчно.

Следователно държеше ситуацията под контрол. Замисли се над чисто бюрократичните детайли от операцията, най-вече за да се увери, че всичко е наред преди началото. Бе декларирал оръжията си още в Рим. Онзи генерал, Кортини, веднага го бе попитал дали формулировката на разрешителното бе достатъчно широка, за да може да оправдае употребата на всякакво оръжие, ако ножът опре до кокала, както по отношение на самия него, така и на неизвестния му брой последователи.

Кортини не остана особено изненадан, когато разбра за доставката от САЩ, следователно американската бюрокрация този път се бе задвижила невероятно бързо. Което на свой ред означаваше, че бяха захапали стръвта.

Поведението на Кортини бе ясно доказателство за това, а Карл, за свое най-голямо учудване, му разказа повече подробности от плана си, отколкото възнамеряваше. В този миг не му се вярваше, че някой в Рим ще му прави спънки. Всичко бе под контрол, оставаше му единствено да дочака доставката на Да Пиемонте.

Карл тръгна пеша надолу към хотела и излезе на Виа Рома, точно на желаното място, откри един почти ориенталски пазар в страничните улички и се разходи между сергиите с окачени на куки агнета, несметни количества октоподи, плодове и зеленчуци. Зачуди се как всички тези продукти успяваха да запазят свежестта си в жегата — ледът от кутиите с риба се топеше толкова бързо, че буквално се стичаше на потоци по павираната улица. Скоро нямаше да може да се разхожда толкова спокойно в тълпата, без да следи какво се случва зад гърба му. Скоро нямаше да може да използва колата, но сега щеше да се наслади докрай на свободата си, на заобикалящия го аромат на кръв, месо, риба и подправки, примесен с мириса на цветя и парфюм. Усещаше невероятна хармония, а настроението му се подобри още повече, когато успя да излезе от лабиринта от сергии точно на желаното място. Отново се намираше на Виа Рома, при това едва на няколко пресечки от хотела си. Осъзна, че Палермо започва да му харесва, радостните лица на минувачите вече му се струваха чаровни; потни жени с претъпкани кошници се пазаряха на висок глас с продавачите, мрачни мъже в бели ризи, които непрестанно се превръщаха в обект на дамската ярост, джебчии, пъплещи наоколо като мравки — две момчета на по-малко от 12 година пребъркаха няколко чанти пред очите му, мотопедите, които се провираха навсякъде, музиката, изливаща се от близките прозорци. Обзе го странно настроение, в душата му се примесиха скръб и радост, сякаш се намираше на погребение и вечеринка едновременно, сякаш животът и смъртта танцуваха ръка за ръка по тясната уличка. Карл се разсмя от сърце, когато един от джебчиите се опита да докопа пистолета му; хвана момчето за китката и го задържа така, без да се обръща. Огледа се, придърпа момчето пред себе си, погледна го в ужасените черни очи, вдигна другата си ръка и бавно размаха пръст. Бе в толкова добро настроение, че дори заговори на италиански — „Молто периколозо“. Вярно, че оплеска всички окончания, но смисълът бе кристално ясен — „много опасно“. С тези думи Карл пусна малкия крадец, точно както рибарите връщат в морето някоя съвсем дребна рибка, и отново се разсмя. Каква култура само — малките джебчии дори не се страхуваха да атакуват въоръжени мъже, които на всичкото отгоре са два пъти по-едри от тях. А може би всичко това е плашещо, замисли се Карл, докато вървеше по Виа Рома, може би момченцето след четири-пет години ще се превърне в наемен убиец. Но подобни мисли не можеха да развалят доброто му настроение в този момент. Вероятно съвсем несъзнателно бе решил да си вземе един вид почивка преди началото на опасната акция.

За негово съжаление почивката приключи в мига, които стъпи в хотела. Там го очакваше съобщение, което рецепционистът му връчи заедно с ключа за стаята. Съдържанието му бе дискретно, но не и кодирано. Полковник Да Пиемонте имаше пакет за него и очакваше Карл да го потърси.

Карл му се обади веднага щом влезе в стаята си. По време на последвалия уклончив разговор му стана ясно, че товарът ги очаква на летището. Най-добре да продължат разговора си на четири очи. Да се срещнат след половин час, за да обсъдят всички детайли.

Карл погледна часовника си. Бе четири без три. Нямаше смисъл да протака. Вечерята в „Ла Скудиеро“ се отменяше.

Обади се на дон Томазо, очевидно на личния му телефон, като се има предвид, че мафиотът вдигна веднага и леко изръмжа, готов още в първия миг да скастри някого от подчинените си.

— Добър ден, дон Томазо. Търси ви капитан Хамилтън. Върнах се в Палермо, за да довършим преговорите си — започна Карл с най-милия тон, на който бе способен.

В другия край на линията настъпи тишина.

— Наистина съжалявам за смъртта на младия ви приятел — каза дон Томазо след малко. Карл избра да замълчи в очакване на продължението.

— Разбирам, че сте се върнали у дома, в Швеция, за да обсъдите положението — заговори дон Томазо с лека несигурност в гласа, която зарадва Карл.

— Да — отвърна. — Бях си у дома, в Швеция, и получих нови разпореждания. Ще ви посетя утре по обяд. Надявам се да можем да се видим.

— Чудесно, винаги сте добре дошъл в дома ми — рече дон Томазо и затвори телефона.

Карл погледна триумфално слушалката в ръката си. Играта на котка и мишка не бе приключила, гангстерът продължаваше да вярва, че има някакъв шанс да спечели, шведските му пленници все още бяха живи и операцията можеше да започне.

Карл отново погледна часовника си, извади радиотелефона и изчака няколко секунди, преди да изпрати повиквателния си сигнал.

Двамата вдигнаха веднага.

— Трайдент до Орка и Тритон, готовност за получаване на съобщение — започна той. — Сигналът е кодиран, можем да говорим направо. Има голяма вероятност да получим пратката още днес вечерта. Избрал ли си мястото, където да натоварим лодката, Орка?

Карл получи името на избраното място, Сан Андреа Бонавия, потърси го известно време на картата, попита Луиджи дали е успял да разучи района, последва утвърдителен отговор. След това Карл нареди на Луиджи да влезе в Палермо след падането на нощта, а на Оке — да се отправи към избраното място с голямата лодка. Бе добре да потегли още през деня, като в началото поеме в погрешна посока. Щяха да се свържат отново след два часа.

Карл пъхна телефона си в малка кожена чантичка, която закрепи на колана си под широката тениска. Приличаше на някой луд. Кое юпи щеше да тръгне да се разхожда с телефона си из града в тази жега? Нищо, войната все пак още не бе започнала. А даже и след това нямаше да има никакво значение.

Хамилтън излезе от хотела и тръгна бързо по една от еднопосочните улички, мина през пешеходен пасаж с магазини и само няколко минути по-късно излезе на една от главните улици, „Руджеро Сетимо“, и за късмет веднага успя да вземе такси. Ако някой се бе опитал да го проследи пешком, вероятно вече бе останал далеч зад гърба му.

Полковник Да Пиемонте изглеждаше притеснен, или поне поведението му бе далеч по-хладно и резервирано.

Представи му накратко целия план. Товарът се намираше в малък камион за хляб, който понякога използваха по време на тайните си операции. Той бе паркиран в гараж на половината път до Монреале. Най-добре би било Карл да тръгне натам с цивилен автомобил и да избере посока, различна от тази на ескорта.

Карл кимна в знак на съгласие. Цялата организация имаше само едно уязвимо звено — как щеше да изнесе товара от града. Най-логично бе Карл да получи техниката, преди да спусне нощта, за да може известно време да обиколи с колата си из града и да се увери, че не го следят, преди да се отправи към крайната си цел.

В камиона имаше скрито радио. Ако двамата поддържаха връзка по време на опасната част от операцията, Да Пиемонте щеше да му осигури нужната закрила.

Набързо се разбраха. Тонът на разговора бе делови, Да Пиемонте се въздържа от всякакви любезности. Карл прояви уважение. Можеше да се досети какво точно се е случило, макар и да не знаеше за личната среща на полковника с генерал Кортини, който ясно бе подчертал кой командва парада и колко важна е мисията.

След половин час Карл вече обикаляше из крайните квартали на Палермо с тежко натоварения камион за хляб. Носеше тъмни очила и си бе облякъл работен гащеризон, за да е сигурен, че никой няма да разконспирира прикритието му. След час реши, че положението е под контрол, и излезе от града. Намери пътя, който двамата с Юар бяха използвали неколкократно, и спря до една дълбока пропаст. Излезе от колата, за да пусне една вода и да огледа преминаващите автомобили. Първо по пътя профуча камион, натоварен с пъпеши, след това автомобил, пълен с деца на задната седалка. Очевидно нямаше как да става дума за евентуални преследвачи. След това пътят опустя.

Карл се свърза с Да Пиемонте и му съобщи, че всичко е наред и ескортът може да се върне в базата.

Седна на земята и се загледа в трептящия въздух между планинските върхове. Почвата бе червена и напукана, така че и малкото минаващи коли вдигаха прах. Представяше си морето при хоризонта, почти не можеше да различи контурите му. Личните проблеми отново го връхлетяха. Ликът на Ева-Брит пробяга пред погледа му. Той веднага го прогони. Наближаваше шест и трябваше да се свърже с хората си. Предложи на Луиджи да се отправи към малкото курортно селце Капо Сан Вито. Струваше му се подходящо място да изостави камиона за хляб. Бе пълно с туристи и автомобили с чуждестранни номера. От този момент нататък щяха да се свързват на всеки половин час, за да могат да преценят кога точно ще започне рандевуто. През това време Луиджи трябваше да избере най-подходящото място.

Карл се върна при камиона за хляб и спокойно закриволичи по планинския път. Ако врагът бе успял да го проследи дотук, вече щеше да е атакувал; постави пистолета на седалката до себе си, нагласи едно от огледалата за обратно виждане, за миг се замисли дали да не спре и да не се въоръжи с нещо по-мощно от багажника, но се отказа. Вече щяха да са го атакували, ако знаеха за какво става дума.

Въпреки че така загуби доста време, Карл гледаше да се придържа към малките пътища и отново му се наложи да преживее хаотичния трафик в селата, през които преминаваше. Все пак това му се случваше за последен път. Започна да се свечерява, а мракът му вдъхваше все повече сигурност. Единствено карабинерите можеха да разберат накъде пътува, ако решаха да го проследят с помощта на радиосигнала. Това обаче бе без значение. Следата щеше да ги отведе до плажа отвъд целта. Доброто му настроение отново се върна, а с него и усещането за силен глад. Дори изведнъж му се приядоха спагети по сицилиански с октопод.

Карл се свърза още три-четири пъти с Луиджи по време на пътуването и накрая успяха да постигнат единомислие. Карл взе Луиджи след няколко часа на около километър от мястото, където помощникът му бе оставил колата си. Намираха се на малък път, криволичещ сред високи самотни върхове. Бяха съвсем сами. Отне им още половин час да стигнат до мястото на срещата. Дори пристигнаха едновременно с Оке. Зърнаха лодката му от сто метра. Въпреки това спряха, преди да влязат в малкото селце, и помолиха Оке да изчака. Искаха да открият начин да стигнат колкото може по-близо до плажа с кола. Все пак товарът им бе доста тежък.

Това им отне доста време. Мракът бе техен верен помощник. Откриха малък плаж, спряха и го огледаха. Карл остана в колата, а Луиджи обходи района, като поддържаха непрестанен контакт по радиото. Мястото изглеждаше подходящо, наоколо не се мяркаше жива душа. Компания им правеха единствено средиземноморският пясък и пиниите, които обгръщаха малката лагуна. Имаше дори кей. Закараха колата до него и повикаха Оке. Той се приближи със загасени фенери и запален мотор. Лодката спря точно при кея. Натовариха я за половин час. Сандъците обаче оставиха следи по дървения кей. Проблемът бе, че дори и с помощта на Оке се оказа почти невъзможна задача да ги прехвърлят на борда. Наложи се да ги отворят и да извадят част от оръжието. Работеха усърдно, при пълно мълчание. От време на време Оке Столхандске изръмжаваше от удоволствие, докато оглеждаше техниката, с която така бързо въоръжи лодката си. Когато приключиха с товаренето, се разбраха да се срещнат на друго място, близо до фара, където Луиджи бе оставил колата си. Карл бързо се разпореди кои от оръжията да бъдат прибрани и кои да останат леснодостъпни през следващите часове. Другите двама мъже го погледнаха учудено. Той им обясни, че първата част от операцията започва още тази нощ, но че разполагат с достатъчно време да се запознаят с детайлите, когато се срещнеха за втори път. След това ги остави, а докато двумачтовата платноходка се плъзгаше по тъмното море, Карл отново се настани в камиона за хляб с идеята да го паркира колкото се по-незабележимо сред множеството коли в близост до мястото на следващата им среща.

* * *

Морето се разкриваше пред очите му, блестящо и спокойно. Знамето почти не помръдваше, цареше пълно безветрие; движеха се със загасени светлини със скорост от около пет възела. Нощта бе топла, откъм брега се носеше аромат на пръст и покрити със смола пинии. Той ту ги лъхваше, ту изчезваше и тогава до ноздрите им достигаше единствено мирисът на солена вода и водорасли.

Луиджи седеше неподвижно и наблюдаваше знамето и безмълвните вълни при кърмата, които бързо изчезваха в мрака зад тях. Долу, в търбуха на плавателния им съд, имаше две купчини техника. Бяха прегледали всички оръжия едно по едно, на два пъти, преди да направят почивка за вечеря; Карл носеше няколко студени пици. Не бе успял да сложи нито залък в уста целия ден. Оке ги стопли в електрическата печка. Нахраниха се мълчаливо.

Оборудването им говореше само за себе си. Луиджи е напълно запознат с всяка част, нищо че нямаше спомен да е стрелял точно с тези американски снайпери. По време на обучението му в „Сънсет Фарм“ използваха основно немско оръжие. Разликите, разбира се, бяха минимални. От техническа гледна точка всичко бе наред. Най-трудно му бе да осъзнае, че това не е поредното учение, че този път ще използва оборудването в истински бой. А и изборът на муниции от страна на Карл бе красноречив. Докато плаваха в топлата нощ в красивата старомодна лодка, всяка минута скъсяваше разстоянието между тях и целта. Всичко му се струваше хем реално, хем нереално.

Карл свали сгъваемата маса и разгърна картите и скиците, запали малък фенер и внимателно запозна приятелите си с детайлите от логистиката. Обсъдиха разстоянията, ъгъла на стрелба и времето за транспортиране. Другите двама нямаха почти никакви въпроси. Акцията бе отлично планирана. Имаше само един проблем, свързан с позицията на Луиджи. Неговият пост бяха руините на около 200 метра от целта. За щастие нощта едва бе започнала, така че разполагаха с доста часове, за да изчистят и последните пречки, да разположат оръжията по местата им и да подготвят мерниците.

Наблюдаваха крепостта на дон Томазо през биноклите си за нощно виждане. В една от стаите на втория етаж светеше. Другите прозорци бяха тъмни.

Къщата бе разположена почти на ръба на високия нос на Кастеламаре. Руините се намираха на 200 метра по-близо до града. Около тях нямаше нищо друго, а скалистият склон точно под тях бе далеч по-лесен за форсиране. Разбраха се да следват точно този маршрут. Изкачването щеше да им отнеме около половин час. На Карл му трябваха още около шейсет минути, за да достигне до поста си на върха на заостреното възвишение от другата страна на пътя.

Рискът да го забележат, докато пресече шосето, бе доста голям. Но сега, през нощта, едва ли щеше да има проблем. Почти нямаше трафик, а и фаровете на приближаващите автомобили се виждаха отдалеч.

Пуснаха котва на около 1000 метра от целта, прибраха оборудването си във водонепропускаемите сакове и за пореден път провериха бутилките с кислород, следвайки невидимите списъци със задачи в съзнанието си.

След това Карл констатира, че слънцето ще изгрее след шест часа, че им трябват само три, за да застанат по местата си, и следователно е добра идея да поспят малко.

Десет минути по-късно Луиджи се въртеше неспокойно в койката си, нито можеше да си намери място, нито усещаше каквото и да било желание да спи. По спокойното дишане на другите двама мъже разбра, че вече се бяха унесли; легнаха си, сякаш на следващия ден щяха да ходят на плаж. На всичкото отгоре спяха напълно спокойно, дори не се помръдваха, а вероятно и не сънуваха.

Луиджи започна да се поти, отметна одеялото, но му стана студено. Уви се с чаршафа и продължи да се мята от една страна на друга. Мислите кръжаха в главата му като светулки в мрака и за първи път с отчаяние усети как вярата в собствените му сили го напуска; имаше чувството, че няма място в екипа, че нещо му липсва, защо иначе и той не можеше като тях просто да си легне и заспи, сякаш го очакваше една съвсем обикновена сутрин?

Опита се да отклони мислите си в друга посока. Спомни си разказите на роднините за смога над Милано, които се разсеял едва напролет, за щетите, които замърсяването бе нанесло на фасадите на катедралата и още няколко архитектурни паметници; за съжаление обаче, наред с това си спомни и за историите на дядо си за мафията на юг, която очевидно бе успяла да овладее комисията за издаване на разрешения за строителство. Полицията бе подела мащабно разследване, което вероятно пак щеше да удари на камък.

Мафията бе в Милано. Тази мисъл окончателно пропъди съня и той се опита да я прогони. Замисли се за дома си. Ла Скала откри сезона с „Идоменео“ на Моцарт, цената на билетите за премиерата скочи до един милион лири. Очевидно част от жителите на Милано бяха готови да заплатят въпросната сума, само и само да видят как морският бог излиза на повърхността, за да въведе ред в делата на глупавите простосмъртни.

Отново се оплете в мислите си. Морски богове, тритони. Трайдент. Операция „Риба меч“, или „Спада“ на италиански.

За пореден път се опита да потърси убежище в спомените си за театъра в Милано. Тук, в Меката на сценичното изкуство, Джорджо Стрелер постави „Фауст“, втора част, а майка му разпалено разкритикува смехотворната, почти невъзможна за игра пиеса. Иронията, която изля по адрес на „пророческите метафори за Властта, Парите, Войната и вечната битка между Севера и Средиземноморието“, бе изключително забавна.

И хоп, отново се върна в омагьосания кръг: битката между Севера и Средиземноморието щеше да започне само след няколко часа.

Какъв ли още спомен от вкъщи щеше да изплува в съзнанието му? Размислите на дядо му за удара срещу Банко Амброзиано и основния заподозрян Лицио Гели. Дядо му не вярваше, че полицията някога ще успее да докаже вината на…

И ето че отново мислите му се завъртяха около проклетата мафия, на която Гели бе член.

Реши да прогони спомените за Милано и вместо това се пренесе в Сан Диего, в свят на бавни, раздрънкани коли, американски футбол и хамбургери, сърфинг и високи синьо-бели вълни. Концентрира се върху вълните и заспа. Не, всъщност не заспа наистина, а по-скоро се унесе и успя да спечели няколко часа, преди позвъняването на будилника да го спаси.

Бързо се изправи и запали слабата лампа. Другите двама мъже се размърдаха недоволно, сякаш предпочитаха да продължат да спят, вместо да поставят началото на първия етап от операцията.

Луиджи започна да облича тънкото камуфлажно облекло. Оке Столхандске се прозя, протегна се, надигна се тежко и се отправи към бокса, за да свари кафе и да приготви сандвичи.

Карл и Луиджи си помогнаха един на друг с гумените костюми за гмуркане и започнаха да пренасят техниката до палубата. Крепостта на дон Томазо бе напълно тъмна.

Изпиха кафето си, а Оке помогна на другарите си да си сложат бутилките с кислород и да прехвърлят саковете през перилата. Точно преди да дръпнат маските над лицата си, Карл се приближи до Луиджи, хвана го за раменете и го погледна усмихнато в очите.

— Добре ли спа? — попита с намигване.

— Не бих казал — отвърна Луиджи колебливо.

— Това е напълно нормално. Представа си нямаш колко нормално е всъщност. — Карл го потупа по рамото. — Няма смисъл да се притесняваш, ние сме добър екип, ще те пазя, каквото и да става. Винаги ще съм зад теб, вярвай ми. Разчитам на теб, Луиджи, не го забравяй. Ти принадлежиш към елита на елита.

Сетне свали маската и се хвърли с гърба назад през парапета.

Луиджи го последва.

Когато тялото му се потопи в мрачните води, той най-накрая се почувства свободен. Най-накрая операцията започна. Карл, който го чакаше там долу с поглед, взрян в леко проблясващата морска повърхност, за да не го изпусне, бързо го хвана за китката и прикрепи сигнално въже за един от ремъците на агрегата. Останалата част от приготовленията не им отне много време и те се понесоха напред. Карл бе начело с уредите за ориентиране, а Луиджи плуваше след него, влачейки двата водонепромокаеми сака. Придвижваха се на средна дълбочина, по-малко от десет метра. На Луиджи пак му се стори, че това е поредното учение, а не реална акция. Бе участвал в безброй подобни тренировки — придвижване под водата нощем със сакове на средна дълбочина. Съдържанието на саковете обаче бе съвсем истинско.

Плуваха спокойно, без да бързат. Разстоянието до целта бе съвсем късо, разполагаха с достатъчно време. Не след дълго докоснаха дъното и се заиздигаха. Само след няколко мига до ушите им достигнаха познатият прибой на вълните, шумоленето на камъни и метал — наближаваха плажа.

Луиджи остана под водата, а Карл излезе на повърхността, за да разучи обстановката. Носеше очила за нощно виждане в една торбичка и бързо огледа тясната плажна ивица до скалите. Всичко бе наред и той дръпна въжето, за да даде сигнал на Луиджи да излезе. Отне им половин час да прикрият техниката, да заличат следите и да се натоварят с останалата част.

Накрая закрепиха специалните микрофони при гръкляна си и провериха дали радиовръзката между тях и Оке работи. Той седеше до бинокъла си за нощно виждане и им съобщи, че около тях няма други хора, че всички системи са в пълна готовност и че има добър изглед към хребета на планината и стръмния склон над тях.

Започнаха бавно да се изкачват нагоре с помощта на спасително въже помежду си. Въоръжението им не бе особено тежко, но им пречеше да се движат безшумно. Самото изкачване бе леко — движеха се по едно срутище, покрито с гъста растителност, така че винаги можеха да се хванат за някой храст или корен.

Изкачиха се на платото в уречения час. Намираха се на около сто метра от скривалището на Луиджи в руините. Карл му направи знак с ръка, че ще го изчака да стигне дотам, за да проверят радиовръзката. Луиджи му махна и тръгна напред в мрака.

Няколко минути по-късно Луиджи съобщи на Карл, че е заел позиция и че не вижда нищо притеснително. Карл можеше да продължи.

Отне му още около час да стигне до собствения си пост на върха на планината, която силно напомняше на миниатюра на Захарната планина край Рио де Жанейро. Когато бе на средата на пътя, реши да спре и да избере подходящо място, където да монтира оръжието и мерника си и да остане незабелязан повече от дванайсет часа. Следователно бе важно мястото да е удобно; можеше да седи неподвижно в неудобна позиция един-два часа, но след десет-дванайсет щеше да е напълно изцеден.

Поразчисти една площадка и започна да монтира оръжието. Изри част от чакъла и камъните и отряза няколко храста, за да подобри прикритието си. После разпъна камуфлажната жълто-кафява мрежа, предназначена за американска пустинна война и установи, че всичко е под контрол. Опита се да насочи оръжието към целта и остана изключително недоволен. Целта бе толкова далеч, че дори и леко трепване разстройваше мерника. Дистанцията от на 500 метра означаваше, че неточност от един милиметър щеше да доведе до един метър отклонение там. Промени, мърморейки, положението на стойката на оръжието и се свърза с другите двама.

Оке Столхандске бе следил действията на останалите членове на екипа метър по метър. Съобщи им, че всичко изглежда спокойно и че не се наблюдават никакви вражески действия.

Луиджи каза, че е успял да си спретне импровизирано легло под останките от покрива на руините и че е разширил една дупка в стената, така че всичко върви отлично. Освен това бе монтирал оръжието. Наоколо се носеше силна миризма на овце, но това бе единственият проблем.

Карл им предложи да опитат да поспят, като се постара да не прозвучи иронично. Не му бе трудно да си представи как се чувства Луиджи там долу. Предстоеше им дълго чакане, което бе далеч по-трудно от следващата част на акцията им.

След това легна, затвори очи и заспа, напълно убеден, че нито една опасност нямаше да убегне от зоркия поглед на Оке Столхандске.

* * *

Ян Шостет преживя най-ужасната нощ в живота си; не само заради наранените китки, изтръпналите крака и страха от това, какво го очаква, а най-вече заради мисълта какво щеше да се случи със семейството му.

През цялото време бе вярвал, че те ще дойдат в главния клон в Рим на Виа Кампо Романо. Очевидно това важеше и за италианските власти, и за шведската тайна полиция, които бяха подсилили охраната през последната седмица.

Но изолираната къща в предградията, на Виа Оспедалето Густиниани, с високите си стени и електронни ключалки, им се бе сторила надеждна и сигурна. Придружаващият ги комисар от Сепо също споделяше това мнение.

Затова отседнаха там.

Изведнъж те просто влязоха в дневната и прекъснаха разпаления им спор кой филм да гледат. Бяха учтиви, елегантни. Ясно и спокойно им обясниха защо са тук, без да бързат. Бяха изключили алармената инсталация.

Трябваше да ги придружи. Семейството му нямаше да пострада, но се налагаше да ги завържат и да останат при тях няколко часа, за да избегнат нежелана намеса от страна на властите или който и да било друг.

На следващия ден щяха да пуснат семейството му, а той самият веднага трябваше да позвъни в главния клон на „Ериксон“ и да съобщи какво се е случило.

След това действието се разви бързо. Един от изискано облечените мафиоти отвори чанта, пълна с белезници и широко тиксо. Само няколко минути по-късно членовете на семейството му се озоваха, добре овързани, в леглата си, а той самият получи белезници. Освен това му запушиха устата. После го изведоха навън в тъмната уличка, пъхнаха го в един голям багажник, оборудван с одеяла, възглавници и вентилационна система, и потеглиха. Всичко приключи за десет минути.

На няколко пъти спряха, за да проверят как се чувства. Но едва ли смятаха, че ще успее да се освободи от здраво стегнатите белезници и веригите, които увиха около краката му и заключиха с катинар.

През последните часове им пътят стана доста неравен и той се досети накъде са се отправили. Калабрия се намираше на един ден (или нощ) разстояние от Рим.

Разсъждаваше за положението си, обзет от отчаяние.

Трябваше да става дума за пари. Вероятно го бяха отвлекли с чисто комерсиални цели. Компанията щеше да прояви готовност да плати откупа. Само се надяваше похитителите му да не решат да им пратят някоя част от тялото му, за да ги убедят.

Едва ли имаше връзка с отвличането на двамата мъже от „Буфорш“. Доколкото бе разбрал от думите на агента на Сепо и посланика, там ставаше дума за изнудване, насочено към шведската държава, а не към компанията.

„Ериксон“ нямаше нищо общо с въпросната сделка с фрегати. Следователно не бе възможно да съществува каквато и да било връзка между него и останалите две жертви.

Не можеше да достигне до някакво рационално заключение. Осъзна, че не е в състояние да разсъждава ясно. Положи неимоверни усилия да усмири фантазията си, не искаше дори да си помисли какво се случва със семейството му, което се намираше в пълната с мафиоти къща, докато той самият се возеше в багажник; по поведението и стила на похитителите съдеше, че не са обикновени престъпници от Сардиния или Калабрия. Бяха професионалисти. Спокойствието и хладната им самоувереност, пресилената им учтивост и пълната липса на каквото и да било притеснение не оставяха място за съмнение.

Извадиха го от багажника само за да го прехвърлят в един джип. Бутнаха го на задната седалка с качулка на главата. Успя да види, че се намира в пустинен планински район, вероятно някъде във вътрешността на Калабрия.

Последвалото пътуване бе изключително неприятно и неудобно. Не виждаше нищо и главата му се отмяташе напред или назад при всяка неравност по пътя. Новите шофьори, които го поеха, определено не се отличаваха с изисканост и стил.

Пътуването приключи след около час подскачане по неравен терен, джипът спря, двамата мъже го издърпаха навън и го поведоха по една стръмна пътека. Той се препъна и изруга, но веднага осъзна, че няма смисъл да моли похитителите си да му свалят качулката, за да вижда къде стъпва.

Подобна дързост би била дори опасна. Това бе ясно като бял ден на всички запознати с тактиката на италианските похитители. Те не позволяваха на жертвите си да видят лицата им, а и самите отвлечени трябваше всячески да се опитват да избегнат подобно нещастие. Никой, зърнал похитителите си, не се бе върнал жив.

Вкараха го в някаква пещера, свалиха белезниците му и го завързаха за едно походно легло. Прояви достатъчно самообладание и свали качулката си едва след като стъпките им отекнаха надалеч.

Трябваше му известно време, преди очите му да привикнат с тъмнината. Имаше бюро, чието долно чекмедже бе изтеглено. Бе пълно с консерви със сардини. До него имаше още две легла с разнебитени метални конструкции и тънки мръсни матраци. На тях лежаха двама мъже, брадясали и апатични. И те бяха вързани с вериги.

Ситуацията бързо му се изясни. Когато ги поздрави и се представи на италиански, другите двама похитени му отвърнаха на шведски.

* * *

Карл наблюдаваше дон Томазо през бинокъла си. Двайсет и четири кратното увеличение му създаваше измамната илюзия, че жертвата е лесна мишена, което не бе вярно. Не и ако искаше изстрелът да е перфектен.

Дон Томазо обядваше, седнал както обикновено откъм късата страна на масата на терасата, заобиколен от голямата си шумна фамилия и мрачните бодигардове, които се движеха назад-напред покрай парапета над пропастта и вълнолома. От време на време един от тях приближаваше радиото към лицето си и очевидно разговаряше с колегите си в другия край на къщата. Например тези, които стояха на пост при най-външната порта и следяха с бинокъл пътя към дома крепост.

Дон Томазо поглеждаше часовника си и изглеждаше ядосан и нетърпелив. Настроението му обаче се оправи, когато внучката седна в скута му.

Карл се свърза по радиото с Луиджи и Оке. От техните позиции всичко изглеждаше нормално. Луиджи можеше да види не само претрупаната трапеза, но и всички гардове. Оке, който се намираше на хиляда метра по-навътре в морето, ги зърваше единствено когато се приближаваха до парапета.

Карл нареди да преминат към пълна бойна готовност, извади телефона и набра номера на дон Томазо. Видя как мафиотът лично вдигна слушалката.

— Добър ден, дон Томазо. Комендант Хамилтън ви търси. Съжалявам за закъснението — започна Карл учтиво.

— На всеки може да се случи. Все още сте добре дошъл, комендант Хамилтън — рече дон Томазо почти нежно. Изведнъж настроението му видимо се подобри.

— Имам предложение за вас — продължи Карл, докато насочваше мерника си, преди да включи лазерния лъч.

— В такъв случай ви предлагам да дойдете тук. Телефонът не е най-подходящото средство за обсъждане на сделки, а освен това тази нощ се случиха някои неща, които определено променят изходната позиция за преговорите ни — отвърна дон Томазо рязко.

Карл се замисли дали да не опита да научи повече за възникналите усложнения, но в този миг видя как малкото момиченце неспокойно се размърда, сякаш се опитваше да се освободи от прегръдката на дядо си, и реши да действа бързо. Включи лазерния лъч и го насочи към главата ѝ.

— Имам да ви съобщя нещо изключително важно, дон Томазо, затова ви моля да ме изслушате внимателно — продължи твърдо. — Първо, бих искал да ви посъветвам да седите напълно неподвижно, дон Томазо. А сега можете да погледнете към челото на внучката си. Ако се наведете напред, ще видите една червена точка.

Дон Томазо се вцепени. Бавно и внимателно се понаведе напред, като продължаваше силно да стиска момиченцето. Карл забеляза точно в кой миг мафиотът видя червената точка от лазера.

— Както вероятно разбирате, става дума за лазерен мерник, дон Томазо. Моят пръст е на спусъка. Червената точка маркира мястото на входната рана. Гледайте сега, ще плъзна лъча от главата на Джулиана към джоба на ризата ви.

Карл внимателно се прицели и премести лъча от главата на момичето. Усмихна се леко на хладнокръвието на мафиотския бос, който така предпазливо следваше наставленията му, че никой от оживената компания не разбра за какво всъщност стана въпрос; Карл чуваше приповдигната им гълчава по телефона.

— Какво искате? Защо го правите? — закашля се дрезгаво дон Томазо.

— Бих могъл да ви застрелям, дон Томазо. Сега или по-късно. Или пък да ви пощадя, като вместо това отнема живота на Джулиана, на сина ви или на снаха ви. Може би ви е интересно да чуете къде се намирам. Отговорът е прост — на хълма на около петстотин метра от вас, от другата страна на пътя за Трапани. Погледнете нагоре и ще ви покажа.

Когато дон Томазо вдигна поглед и примижа под козирката на сламената си шапка, Карл взе едно малко джобно огледалце и го насочи към него. През мерника видя, че дон Томазо го е забелязал.

— Можем във всеки момент да нараним вас или семейството ви, дон Томазо. Можете да сте сигурен, че от този момент нататък винаги ще сте на прицел. Това се отнася за всички членове на фамилията ви — продължи Карл.

— Какво искате? — попита дон Томазо самоуверено, сякаш държеше ситуацията под пълен контрол, въпреки че червената точка непрестанно шареше между гърлото и гърдите му.

— Пуснете момиченцето, за да не го опръскате с кръвта си — изкомандва Карл. Заповедта му бе изпълнена.

— Ако ме убиете, всичко се проваля, коменданте — проговори Томазо, когато момиченцето вече бе в безопасност. — Знаете, че не можете да го сторите.

— В такъв случай трябва да ви запазя за десерт — рече Карл. — Опитвам се да ви кажа следното. Искаме да освободите шведските граждани. Ако това не се случи, ще ви се наложи да платите доста висока цена. От този момент нататък никъде няма да сте в безопасност. Нито в собствения си дом, нито в Палермо, нито където и да е било другаде. Това се отнася за всички членове на семейството ви. С това разговорът ни приключи, дон Томазо. Не се притеснявайте, отново ще ви потърся.

Карл затвори телефона и се свърза по радиото с другите двама.

— Тритон, готовност за обстрел — изкомандва Карл и с лека усмивка продължи да наблюдава паниката, която настъпи около масата на дон Томазо. Жените и децата бяха вкарани в къщата. Бодигардовете получиха разпалени нареждания, приближиха се до парапета и започнаха да оглеждат хълма около позицията на Карл.

Редом до тях стоеше синът на дон Томазо. Карл се опита да се прицели в него, но не остана доволен. Не успя да изчисли траекторията на куршума, след като преминеше през тялото му.

— Тритон, огледай целта! — нареди Карл. — Виждаш ли я? Край.

— Тритон слуша, виждам всичко съвсем ясно. Трима мъже до парапета. Край!

— Мъжът отляво трябва да остане невредим. Разбрано? Край!

— Разбрано. Държа другите двама на мушка. Носят бронежилетки. Край!

— Прицели се в гърлото на мъжа най-отдясно. Разбрано? Край!

— Разбрано. Пристъпвам към изпълнение. Край.

На Луиджи за миг му причерня, когато сложи пръст на спусъка. Мъжете там, долу, се бяха сдобили с бинокъл и яростно го премятаха от ръка на ръка, като се опитваха да открият Карл. Когато въпросният мъж най-накрая го получи и вдигна ръце, Луиджи ясно видя контурите на бронираната му жилетка под светлата риза. Коригира мерника леко и бавно натисна спусъка. Не усети отката, дори в първия миг не осъзна, че наистина е произвел изстрел.

Карл видя как мъжът полетя назад сред водопад от кървави пръски; бяха избрали меки куршуми, които причиняваха незабавна смърт.

Последва паника. Дон Томазо първо скочи на крака, осъзна, че целият е опръскан с кръв, и потърси прикритие. Хората му сториха същото. Изобщо не можаха да разберат откъде е дошъл изстрелът, защото вниманието им бе насочено в грешна посока.

— Добра работа, Тритон. Край на всякаква връзка за момента — обади се Карл, после се облегна назад и дълбоко въздъхна. Усещаше неимоверно облекчение, някакъв пълен душевен мир. Усмихна се сам на себе си, когато си представи каква оживена дискусия се води сега в мафиотската крепост. Дали щяха да тръгнат да се катерят в планината в опит да накажат убиеца?

Най-логично бе да се въздържат от подобни действия. Все пак целта на тази акция бе да ги научи на ум и разум.

Никой не можеше да напусне къщата незабелязано, поне не преди падането на нощта. А дори и след това щяха да са под непрестанно наблюдение, без да го знаят. Враговете им обаче нямаше да останат тук толкова дълго.

Едва ли дон Томазо щеше да им изпрати убийци от другаде. Хора като него приемаха за даденост, че телефоните им може да се подслушват. Усмихна се, като си представи как мафиотските преследвачи в Палермо ще реагират, узнавайки за днешния им разговор. Определено щяха да разберат, че шведският им колега открито заплашва дон Томазо, но всяка друга информация щеше да остане тайна за тях. Карл не очакваше дон Томазо да пусне полицията в дома си за събиране на улики; мъртвият мафиот щеше да се превърне в поредния сицилианец, станал жертва на „лупара бианка“, бялата пушка, тоест щеше да изчезне безследно.

Никой не излезе от къщата през целия следобед, Карл започна да скучае. Освен това цялото му тяло изтръпна. Обядва с американски военни консерви и вода. След това се свърза с останалите двама, за да провери дали всичко е наред. Наред беше. Оке не бе забелязал от позицията си каквото и да било движение около къщата. Луиджи му отговори с пълна уста, което бе добър знак. Момчето определено бе живнало малко. Дори той самият не бе видял нищо подозрително. Мафиотската банда чисто и просто се криеше вътре и скърцаше със зъби. Може би чакаха да се мръкне.

Но дори и тогава нямаха никакъв шанс. Въпросът бе дали го осъзнаваха. Ако ли не, скоро всичко щеше да им се изясни. Операция „Риба меч“ бе стартирала изключително добре. Следващата стъпка бе лесно предвидима и следователно лесноосъществима.

Карл започна да прибира оръжията си. След няколко часа щеше да се върне обратно на борда на лодката, а след още няколко щеше да е в Палермо.

* * *

Оке Малм имаше напрегнат ден. Поредното отвличане на шведски гражданин бе достатъчно голямо събитие само по себе си и щеше да му създаде доста работа. Той обаче започна да се досеща, че това е само върхът на айсберга. Подозренията му се потвърдиха от поведението на шведското посолство, чиито коментари бяха всичко друго, но не е изчерпателни. Навсякъде се сблъскваше със сърдита тишина.

Швеция изпрати екип в Палермо след първите отвличания, но акцията им завърши трагично със смъртта на един офицер от разузнаването. Ясно бе, че ситуацията ескалира.

След като посети семейството на поредната жертва на отвличане, разбра, че посолството поради някаква незнайна причина бе предупредило всички шведски раждани в Италия за предстоящата опасност. Очевидно единственият оставен в неведение швед бе представителят на медиите. Освен това от тайната полиция бяха изпратили някакъв съветник в посолството.

Да не би Швеция да се намираше във война със сицилианската мафия, както „Кориере дела сера“ намекна? Според вестника вероятно в основата на всичко е някаква сделка с оръжие, следователно залогът бе доста по-голям от всякакъв еднократен откуп. Яростта, с която шведското и италианското правителство се опитваха да отрекат тези слухове, определено не работеше за тях. Едно бе ясно — поредното отвличане бе знак, че положението се влошава.

Оке Малм позвъни в редакцията в Швеция, за да ги помоли за позволение да замине за Палермо и да се опита да разбере нещо на място. Всяка евентуална развръзка щеше да се случи там. За съжаление никой в Стокхолм не споделяше мнението му. Не виждаха смисъл от подобно пътуване, освен ако, разбира се, не станеше нещо извънредно.

В продължение на час-два се опита да открие някой от Министерство на отбраната, с когото да осъществи контакт. Единственият му шанс бе да се свърже с онзи пенсиониран генерал, който очевидно познаваше всички служители на военното министерство и дори множество масони и всевъзможни конспиратори.

Генералът му обеща да се порови малко и му се обади след около час. Обясни му доста стегнато, че е твърде рано за какъвто и да било коментар. Но че очевидно италианските военни очакват интересна развръзка в Палермо. Това бе всичко за момента.

Оке Малм се замисли. Имаше нещо гнило, въпросът бе какво. Интуицията му на журналист му подсказваше, че трябва да замине за Палермо колкото може по-бързо. Информацията, която получи от генерала, наклони везните в тази посока.

Разлисти телефонното си тефтерче и откри стария номер на прословутия мафиотски хотел, поколеба се за миг, но после го набра, за да си запази стая.

Когато му вдигнаха, усети внезапен импулс да попита за комендант Хамилтън. Мина известно време, след което му съобщиха, че комендант Хамилтън не отговаря. После му предложиха да остави съобщение.

Това бе последната капка. Оке Малм веднага си запази стая и затърси номера на „Алиталия“.

* * *

Карл паркира камиона за хляб в гаража на хотела, вдигна тежката си найлонова торба и внимателно излезе на улицата. От главния вход го деляха пресечка и половина. Да се разхожда с тежка чанта в ръка, едва ли бе най-доброто, което можеше да стори в този миг. Вдигна багажа си с лявата ръка и намести пистолета, залепнал за потното му тяло. След това внимателно огледа пресечката на Виа Рома, по която трябваше да премине. Всичко изглеждаше наред. Излезе на кръстовището, видя един автобус и веднага претича през улицата, за да го използва като прикритие. Само няколко секунди по-късно се намираше пред входа на хотела.

Качи се до стаята си, извади техниката, подреди я на леглото и я прегледа. Всичко функционираше.

После се отпусна леглото с пистолета до себе си и огледа стаята. Ако някой отвореше вратата в този момент, Карл щеше да се озове под дъжд от куршуми. Отсега нататък щеше да му се наложи да спи във ваната. Там щеше да е в безопасност.

Припомни си днешната операция стъпка по стъпка в опит да открие евентуални грешки. Не откри.

Луиджи се бе справил много добре, дори страхотно. Особено като се има предвид, че това бе първата му истинска мисия. Определено надхвърли очакванията на Карл. Въпреки това бе най-добре двамата с Оке да прекарат още една нощ заедно, преди да се разделят и Луиджи отново да се върне към старата си задача да търси подходящи места за срещи или размяна на заложници.

Карл се замисли за разликата между това да убиеш някого напълно спонтанно или по време на бой и да отнемеш хладнокръвно живота на жертвата си със снайпер. Никога не му се бе налагало да прави това, което стори Луиджи днес. Не успя да достигне до каквото и да било заключение. Всичко зависеше от характера на съответния човек и от самоличността на врага. Нямаше някакви общи правила или закони, които да ти казват как да постъпиш в подобна ситуация. Освен това Луиджи бе съвсем сам в продължение на няколко часа след изстрела и следователно бе имал достатъчно време да се съвземе преди срещата им в мрака, когато прибраха оборудването от плажа и се върнаха в базата.

Карл отиде в банята, изми се и се избръсна, но устоя на изкушението да си вземе душ. Това би притъпило слуха му и нямаше да чуе, че някой влиза, преди да е станало твърде късно.

Сложи си нова широка тениска. Замисли се кои муниции да избере за вечерта. Щом носеха бронежилетки, бе най-добре да се довери на револвера си и тефлонови боеприпаси с уранова сърцевина; нямаше жилетка, която да ги спре, петсантиметрова броня.

Единственият проблем бе, че трудно можеше да скрие револвера под дрехите си, а в тази жега нямаше как да излезе навън с яке.

Реши, че няма да носят жилетки, и зареди пистолета с патрони с кух връх, които оставяха възможно най-голяма рана в човешкото тяло. Пъхна пистолета на обичайното му място, прибра преносимия телефон в малкия калъф на колана, пое си дълбоко въздух и излезе. В коридора не се мяркаше жива душа.

Остави ключа на рецепцията. Съобщи, че отива да вечеря, и назова ресторанта, в случай че някой го потърси по телефона. Вече на улицата, бързо се отдръпна от осветения вход и се смеси с тълпата на тротоара. Движеше се бързо, за да попречи на евентуалните си преследвачи да го приближат незабелязано. Ако някой се появеше пред него, лесно щеше да го неутрализира.

Набързо премина по вече познатите еднопосочни улички, където никой не можеше да влезе с веспа или кола и да го изненада в гръб, и след десет минути вече беше на Пиаца Верди. Влезе в „Пицария 59“. Понеже бе рано и жегата бе все така палеща, без проблем успя да се сдобие с маса в желаната част на ресторанта. Поръча някакви спагети и половин гарафа вино. Щеше да я използва по-скоро за реквизит.

Огледа се доволно наоколо и за пореден път прецени шансовете си.

Зад гърба му имаше малка градина с желязна ограда. Никой не би могъл да се прехвърли незабелязано през нея. Освен това бе добре осветена, защото в другия ѝ край се намираше клон на Банко Популаре. Тротоарните маси на свой ред бяха заобиколени от телена ограда, покрита с пищна зеленина, вероятно някакъв сорт дива лоза.

Той самият седеше на около седем метра от единствения вход на ресторанта. Бе широк, облицован с камък. Масите бяха покрити със зелени покривки, чийто цвят напомняше хирургическо облекло. Може би изборът не бе случаен, може би идеята бе, че кръвта се откроява по-малко на зелен фон, отколкото на бял?

В такъв случай определено ги разбираше.

„Пицария 59“ бе популярно място. Освен това бе изключително подходящо за целите на Карл. Дори само заради факта, че всички маси на тротоара бяха оградени от висок зид. Следователно той бе защитен от камък и от двете страни. Точно срещу него имаше малка уличка, но и оттам никой не можеше да го види заради гъстата растителност. Единственият начин да влезеш в ресторанта бе през широкия каменен вход.

Карл придърпа масата към себе си, скри коленете си под покривката, премести пистолета в скута си и сложи телефона до себе си. От време на време се ослушваше за подозрителни звуци, но, общо взето, не бе особено притеснен. Едва ли щяха да успеят да спретнат някоя импровизирана акция толкова бързо, макар и много да му се искаше. Колкото по-бързо го атакуваха, толкова по-добре.

Изяде ястието си, което, както се оказа, съдържаше спагети с пушен салам и патладжани, пържени в масло. Хареса му. Тази вечеря пооправи настроението му. Дори си пийна от виното.

Постепенно ресторантът се запълни и съвсем скоро на масите около него насядаха посетители.

Поръча си двойно еспресо. Изчака известно време, преди да отпие първата глътка, за да удължи престоя си.

Тъкмо бе загубил надежда, че нещо ще се случи, и изпи последните капки кафе, когато съзря мотоциклета. Той се движеше с висока скорост в уличката откъм другия край на ресторанта, качи се на тротоара, зави решително покрай каменния зид и се насочи към входа. Това бе очакваният сигнал.

Карл се изправи в мига, в който моторът се показа на входа. Държеше чашата за кафе в едната си ръка, а пистолета в другата, а когато мъжът зад шофьора понечи да вдигне оръжието си, Карл почувства искрена радост. Изчака секунда, преди да произведе първия изстрел, сякаш в опит да предизвика съдбата. След това натисна спусъка и спокойно изстреля два куршума в средата на тялото на живата си мишена. Когато стрелецът отлетя назад, а водачът отчаяно се опита да обърне машината, Карл се прицели внимателно в кръста му и отново стреля.

Мотоциклетът се преобърна и двигателят му заглъхна. Карл се загледа за миг във въртящото се предно колело. Наоколо настъпи мъртвешка тишина. Едва след около секунда от вътрешността на ресторанта се разнесоха първите викове, последвани от пълна паника.

Карл остави чашата за кафе, която все още държеше в лявата си ръка, приближи се до облечените в черно мотористи и ги огледа. Шофьорът бе в съзнание, но напълно парализиран. Устните му се движеха, сякаш се опитваше да каже нещо, но от гърлото му не се отрони нито звук. Стрелецът вече бе мъртъв, и двата куршума го бяха улучили в гърдите. Лежеше настрана, на гърба му имаше десетсантиметрова изходна рана. От нея струеше кръв, все по-бавно и по-бавно, сърцето му скоро щеше да спре.

Наоколо не се виждаше нищо подозрително. Нямаше други нападатели. До мотора лежеше „Узи“.

Карл чу виковете и усети развихрилата се паника, но тя му се стори някак далечна, сякаш вече бе напуснал мястото на стрелбата. След това вдигна оръжието си, хвана го за цевта и извика на сервитьора, че всичко е наред, че той е офицер и че веднага трябва да извикат карабинерите.

Паникьосаните гости се опитваха да се измъкнат навън покрай него, все пак той бе застанал по средата на входа. Искаха да изчезнат преди появата на полицията. Устремени напред, те притичваха през локвата кръв и скоро около мястото се образува кърваво слънце с лъчи от размазани отпечатъци.

Убийците не носеха маски. Никой от тях нямаше бял кичур в косата.

Тази констатация разстрои Карл. Всичко щеше да се окаже толкова по-ясно и лесно, ако бяха решили да му пратят същите килъри.

Полицаите се появиха с три автомобила от различни посоки, почти едновременно, с включени светлини и надути сирени. Втурнаха се вътре с вдигнати автомати, а Карл послушно хвана пистолета си за цевта и го подаде на първия приближил го карабинер. Съобщи, че е офицер и говори английски.

Помолиха го да ги придружи. Карл прескочи внимателно кръвта, за да не изцапа обувките си, и се пъхна на задната седалка на една от колите, последван от въоръжен с автомат карабинер. В следващия миг автомобилът рязко потегли с оглушителен рев на сирени и въртящи се сини светлини.

През последвалия един час Карл стана свидетел на толкова ефективна работа от страна на полицията, че не само бе приятно изненадан, а чак почувства угризения на съвестта заради предразсъдъците си по отношение на италианската бюрокрация.

Бе очаквал да го мотаят поне два дни с разпити и срещи с прокурори, адвокати и шведски дипломати. Единственият проблем в този случай бе, че щеше да попадне в ръцете на шведската страна. Щяха да го посетят в ареста и да му наредят незабавно да се прибере вкъщи, както и да го засипят с безброй заповеди, на които трябваше да се подчини. От друга страна, два дни на сигурно място щяха да му позволят да се отпусне и да си почине в очакване на продължението. Все пак на врага щеше да му трябва известно време да премисли случилото се и да намери по-добро разрешение на проблема, отколкото представляваха стрелци на мотори. А Оке и Луиджи щяха да използват случая, за да нанесат поредния удар.

Но всичко се разреши изключително бързо.

Първо го отведоха до централата срещу Палацо дей Нормани, където винаги имаше дежурни служители, които владееха английски. Едва успя да седне, когато го повикаха в кабинета на един комисар, който не само звучеше като американец от Ню Йорк, но и приличаше на такъв.

— Казвам се Марио Лученте и имам честта да съм дежурен тази вечер. Заповядайте, седнете, капитане — поздрави го мъжът, който щеше да е повече негов домакин през следващия половин час, отколкото водещ разпита му офицер.

Карл се здрависа с него, седна, извади портфейла си, взе разрешителното си за носене на оръжие и го разгъна на масата пред полицая.

Марио Лученте прочете съдържанието на документа с нарастващо удивление, усмихна се и поклати глава.

— Добре, капитане, ще ви обясня направо как стоят нещата — започна той, като все още се усмихваше и клатеше глава. — В момента не се намираме в Ню Йорк, но въпреки това е мое задължение да ви съобщя, че това е разпит, че всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас и така нататък. Но вие вероятно го знаете?

— Разбира се — рече Карл. — да не би да сте били ченге в Ню Йорк?

— Петнайсет години. Роден съм там. По някое време ми хрумна, че искам да се преместя на някое по-спокойно място, да се върна към корените си и така нататък. Да, на много спокойно място попаднах, нали? Понякога се чудя докъде стига човешката глупост. Е, да чуем историята ви, капитане. Какво се случи?

Полицаят включи касетофона и зачака. Карл не бе сигурен какво точно да разкаже, но реши да се придържа към кратката версия.

Както полицаите вероятно знаеха, един от колегите му бе убит по подобен начин преди около седмица. Затова Карл ходеше въоръжен, за което имаше официално разрешително. Когато мотоциклетът се приближи към „Пицария 59“, той веднага разбра за какво става въпрос. Въпреки това изчака стрелецът пръв да вдигне оръжието си. Карл вече бе извадил своето с надеждата наемниците да разберат, че всичко е свършено. Но когато въоръженият въпреки всичко понечи да насочи автомата си към него, не му остави избор, освен да го обезвреди. Спътникът му направи движение, което впоследствие би могло да се тълкува по няколко начина. Но точно в онзи миг Карл нямаше време за размишления, затова обезвреди и него с два изстрела, които далеч не бяха смъртоносни. Освен това куршумите му нямаше как да продължат полета си и да наранят невинни граждани.

По поведението на извършителите ясно можеше да се съди, че и двамата са професионални убийци. Следователно действията на Карл можеха да бъдат категоризирани като самозащита.

Марио Лученте се разсмя, избърса с носна кърпа потта от оплешивяващото си теме и изключи касетофона.

— Простете — рече, — но ми трябва известно време да се съвзема, преди да ви задам каквито и да било допълнителни въпроси. Рядко ми се случва да водя толкова забавни разпити.

— Забавни? — вдигна вежди Карл. — Това все пак е доста мрачна история.

— О, я стига! Ще ми се да можех да видя изражението на лицата на двете момчета, когато са осъзнали, че не сте поредната лесна мишена. Хе-хе, на това му викам да се заяждаш не с когото трябва. Вие знаехте, че ще дойдат, нали?

— He — отвърна Карл предпазливо. — Имах основания да взема някои предпазни мерки, но ако разполагах с информация за каквото и да било престъпление, щях веднага да се обърна към шведската полиция.

— О, хайде да оставим глупостите настрана, става ли? Всъщност няма никакво значение. Свалихте двама мафиоти и никой няма да ви търси отговорност, няма смисъл да се притеснявате. Стреляли сте при самозащита, този път дори ще можем да разчитаме на свидетели. Извършителите вече са идентифицирани като наемни убийци, а единият е жив и ще бъде съден. Всичко е чудесно.

Разговорът им бе прекъснат от един полицай, който влезе в кабинета на дежурния и остави някакъв доклад на бюрото му. Комисарят го грабна веднага, за да не бъде отнесен от повея на вентилатора. Прочете го с широка усмивка, остави го настрана и го затисна с пистолета на Карл.

— Добре, добре — поклати глава. — Става дума за дългоочакван улов, капитане. Господата Маринаро, тоест мъртвецът, и Лучезе, който в момента лежи на операционната маса, на 22 и 21 години, са членове на бандата на Гаетано Мазара. Между другото, трябва да ви кажа, че хотелът ви се намира в тяхната част на Палермо. От доста време се опитваме да ги заловим.

— Имам ли основания да смятам, че отговорните за смъртта на колегата ми принадлежат към същата банда?

— Да, и това убийство бе извършено в същата част на града.

— Колко информация ще успеете да изкопчите от оцелелия, когато се събуди?

— Никаква. Но можем да го вкараме зад решетките и да изхвърлим ключа. Това е най-важното.

— Не можете ли да се опитате да се договорите с него? Да му предложите по-леко наказание срещу показанията му, в случай че издаде другите убийци?

Марио Лученте се усмихна и поклати глава, сякаш бе чул някакъв страшен анекдот.

— Намираме се в Палермо, капитане. Тук не се водят преговори и не се измъкват признания, тук никой не свидетелства. Вече знаем коя банда е по петите ви и това е всичко. Не можем да се надяваме на повече сведения. Предполагам, разбира се, че въпросите ви се отнасят за конкретния случай. Все пак нямате ни най-малка представа за какво става въпрос. Намирате се в Палермо в качеството на миролюбив турист и една вечер съвсем случайно осъзнавате, че сте жертва на покушение.

— Може и така да се каже — рече Карл предпазливо. Иронията на полицая не му допадна, предвкусваше дълги и неприятни разпити по този въпрос.

— Хм — рече Марио Лученте. — Полковник Да Пиемонте, чийто кабинет, както знаете, се намира от другата страна на улицата, ми поръча да ви предам, че ви очаква на вечеря. В противен случай бихме сме проявили като ужасно негостоприемни домакини, особено като се има предвид, че вечерята ви бе прекъсната по такъв неприятен начин.

— Много мило — отвърна Карл.

— Полковник Да Пиемонте вероятно ще ви помоли за още детайли, които не са свързани с разследването на въпросния инцидент.

— Да, това би било в реда на нещата.

— В такъв случай, мисля, че можем да приключим. Само още нещо. Трябва да ви призная, че сме леко притеснени, капитане.

— Така ли? И защо? — попита Карл разтревожено. Изобщо не се доверяваше на пресилено приятелското и освободено поведение на полицая срещу себе си. Бе твърде хубаво, за да е реално.

— Да, трябва да задържим оръжието ви за 24 часа. За балистична експертиза и подобни глупости. Трябва да удостоверим, че не е използвано при други престъпления и така нататък.

— Нямам никакви възражения по този повод — рече Карл бързо.

— Но на мен ми се струва опасно да оставате без оръжие. Виждам, че използвате „Берета 92“, може би от уважение към страната домакин?

— Не, това е служебният ми пистолет.

— Това доста ни улеснява. Ще ви снабдим с пистолет от същия модел, който можете да задържите, докато получите обратно своя. За съжаление обаче, виждам, че използваните от вас патрони не са законни в Италия. Има ли проблем, ако ви дадем нови, облечени патрони?

— Не, няма — усмихна се Карл. — Следващия път вероятно ще носят бронежилетки, тъй че и сам щях да премина към облечени патрони.

— Ще се престоря, че не съм чул — разсмя се комисарят. — В противен случай бих си извадил заключението, че планирате да неутрализирате още няколко от нашите дребни убийци. При определени обстоятелства, като днешната вечер например, е разбираемо и дори законно да стреляте срещу тях, но евентуални преднамерени действия биха били в нарушение на закона. Разбирате ли ме?

— Напълно.

— Тогава няма да отнемам повече от времето ви, капитане. Нека само да уредим въпроса с пистолета и ще ви пусна да отидете при полковник Да Пиемонте. Ще му позвъня, за да му съобщя, че сте на път.

Пет минути по-късно Карл вече се изкачваше по стълбите в главния щаб на карабинерите. Твърдо отказа да му бъде назначена охрана, докато прекоси парка до централата на карабинерите.

Ситуацията му се струваше по-скоро комична, отколкото нереална. Половин час след като застреля двама души, спокойно се изкачваше по стълбището на полицейското управление, на всичкото отгоре със зает от тях пистолет в колана, за да може пак да стреля, ако му се наложи. Това, разбира се, значително улесняваше нещата. Никоя от шведските институции нямаше да успее да го прати вкъщи. Но с това се бе изпарила и възможността да си отдъхне в продължение на няколко дни.

Мина напряко през парка под палмите и се насочи право към главната квартира на карабинерите. Вървеше внимателно, като гледаше да стои на около десет-петнайсет метра разстояние от насядалите по пейките мъже с каскети, както и от малките групи младежи със скутери, които водеха разгорещени разговори. Освен това наоколо бе пълно с униформени полицаи.

В главния щаб на карабинерите определено го очакваха. Дори не му се наложи да се легитимира или да остави оръжието си, само трябваше да го покаже.

Полковник Да Пиемонте го посрещна лично и накратко го запозна с бюрократичните процедури, които го очакваха през следващото денонощие; полицейският доклад щеше да бъде предаден на прокуратурата в рамките на двайсет и четири часа, което щеше да рече по обяд на следващия ден. След това делото щеше да бъде категоризирано като самозащита и прекратено. Нямаше да бъдат повдигнати обвинения, нито пък се налагаше провеждането на допълнителни разпити.

Не и от страна на прокуратурата. Същото не можеше да се каже за предстоящата им вечеря.

Да Пиемонте изглеждаше така, сякаш се кани да пристъпи към следващия етап от работата им. Запали цигара и включи касетофона. Карл чу собствения си глас, примесен с различни природни звуци. Това определено бе разговорът му с дон Томазо, който, както Карл очакваше, се оказа подслушван.

— Е — рече Да Пиемонте и с един решителен замах спря касетофона. — Мисля, че това е достатъчно, нали?

— Да — отвърна му Карл. — Предположих, че линията се подслушва.

— Ако трябва да сме напълно точни, думите ви могат да бъдат възприети като един вид заплаха — продължи Да Пиемонте и едва успя да скрие напиращата на устните му усмивка.

— Да — потвърди Карл. — В Швеция органите на реда щяха да се отнесат доста сериозно към това. Нито пък стрелбата ми срещу мафиотите щеше да бъде категоризирана като самозащита.

— Да? Колко интересно! — възкликна Да Пиемонте с искрено удивление от гротескните закони в далечна Швеция. — Дори въпреки факта, че са били въоръжени и са насочили автомат към вас?

— Да, дори и в този случай. Щяха да ме задържат в ареста за няколко дни, след което щяха да ме осъдят за непредумишлено убийство. Предполагам, че в Палермо се отнасяте малко по-либерално и към отправянето на заплахи към мафиоти?

— Естествено. Особено като се има предвид, че това е част от мисията ви да… Хм, как да се изразя, да освободите заложниците? Между другото, има още един отвлечен швед.

— Това може да се смята за добра и лоша новина едновременно — рече Карл. Изобщо не остана изненадан.

— Как така добра?

— Дон Томазо продължава да вярва, че има шанс да води преговори с Швеция, което, разбира се, изобщо не е вярно. Сега трябва набързо да го убедим, че единственият начин да запази живота си е, като освободи заложниците.

— Предполагам, разбирате, че срещу вас ще бъдат извършени още атаки. Трябва да ви назначим охрана и да ви преместим от хотела. Наясно ли сте с това, коменданте?

— Бих искал да ви помоля да проявите разбиране и да изслушате моето предложение.

Да Пиемонте се замисли. Осъзна, че разговорът им ще се проточи. Следователно бе добра идея направо да седнат на масата.

Процедурата вече бе позната на Карл. Младите офицери им поднесоха вино и храна, след което затвориха плъзгащите се врати, които ги деляха от кабинета на полковника. Двамата започнаха с апетит да похапват от сицилианските гозби.

Храната и виното им помогнаха да забравят формалния тон, както Да Пиемонте очевидно очакваше. Ако въпросите, които обсъждаха, не бяха толкова мрачни и сериозни, срещата им ли била приятно събеседване.

Карл обясни на домакина си, че е желателно да се придържат към италианското законодателство. Това означаваше, че екипът му и занапред ще разчита на същото разбиране от страна на органите на реда по въпроса със самозащитата. Ако искаха да окажат психически натиск на дон Томазо, да го притиснат до стената и да го накарат да направи дори само един грешен ход, това бе единственият начин.

Да Пиемонте възрази, че би се отнесъл спокойно към подобно теоретично изказване, стига то да не доведе до реални действия. Все пак между теорията и практиката има голяма разлика, нали?

Карл отиде да вземе мобилния си телефон, който бе оставил на бюрото на Да Пиемонте, седна и с весела усмивка набра номера на дон Томазо. Отговориха му почти веднага.

— Добър вечер, дон Томазо. Ако искате да сведете загубите си до минимум, би трябвало да се замислите, преди да ми изпратите аматьори следващия път. И помнете, че животът ви във всеки един миг виси на косъм — рече Карл, намигна на Да Пиемонте и затвори телефона. — Разбирате ли, полковник? — обърна се към домакина си.

— Разбирам — кимна Да Пиемонте и си взе мида. — Очевидно сте напълно наясно със сериозността на ситуацията. Той ще прати подире ви рояци убийци. От този миг нататък трябва да сте под постоянна охрана.

— Не — възрази Карл. — Все още не. Можете да приберете колата ми от гаража на хотела. Няма да я използвам повече, по разбираеми причини. Между другото, и вашият камион за хляб е паркиран там. Можете да си го вземете по-късно. Но засега отказвам да бъда охраняван. Първо искам да се срещна очи в очи с още няколко убийци, като е желателно поне някой от тях да има бял кичур в косата.

Да Пиемонте помълча известно време. Опита се да прикрие противоречивите чувства, които бушуваха в гърдите му. Дали този господин Хамилтън осъзнаваше, че дон Томазо е готов да се бие докрай?

Покушение като днешното можеше да застраши живота на двайсетина души, например всички, които са отседнали в хотела на Хамилтън в радиус от двайсет метра от него.

Но, от друга страна, Хамилтън не бе поредната беззащитна жертва. Не бе изключено дон Томазо да претърпи още няколко провала в опитите си да го елиминира. И едва тогава да реши да премине към нова фаза. Може би и Хамилтън разсъждаваше така.

— Може ли да ви попитам, коменданте, колко подобни покушения очаквате?

— Не много — отвърна Карл и си сипа още вино. — Предполагам, че ще извършат още едно подобно покушение, на улицата или в хотела. Ще се провалят, а вие ще можете да зачеркнете още няколко наемници от списъците с издирвани лица. След това обаче дон Томазо ще започне да обмисля по-мащабна операция. Тогава ще е най-добре да напусна хотела, най-вече от гледна точка на сигурността на обикновените граждани. Но за момента хотелът е идеалната стръв. Нямам нищо против, ако изпратите полицаи, стига, разбира се, да са цивилни, в лобито или в района около сградата. Това улеснява ли ви поне донякъде, полковник?

— Да, несъмнено. Така поне ми прехвърляте част от отговорността. Ще ми е трудно да се защитя след евентуалната ви кончина, ако поне отчасти не сме се опитали да ви защитим.

— Чудесно. Тогава проблемът ни поне за момента е разрешен. Дръжте хотела под наблюдение, така и двамата ще сме доволни, а вероятно и приятелят ни дон Томазо.

— Каква е следващата фаза? — попита Да Пиемонте невинно.

Карл въздъхна и се замисли. Знаеше отлично какво го очаква оттук нататък. Въпросът бе до каква степен можеше да разкрие плановете си на Да Пиемонте Вярно, полковникът бе италианец и в определени ситуации можеше да си позволи да тълкува изключително либерално законите на страната си, но едва ли щеше да се отнесе толкова спокойно към всичко.

— Трудно ми е да отговоря — започна бавно. — Ще ви направя мечешка услуга, ако ви разкрия твърде много информация. Да речем, че нещата стоят по следния начин. Дон Томазо ще претърпи още загуби, в рамките на позволеното от закона, вследствие на самозащита и така нататък. След това заедно ще обсъдим следващия етап от акцията ни, ако, разбира се, не успеем да постигнем желаната цел преди това.

— Желаната цел е дон Томазо да осъзнае, че ще плати твърде висока цена, ако реши да задържи заложниците?

— Точно така.

— Мисля, че го подценявате. Двамата с вас бихме пресметнали загубите, бихме преценили предпоставките за евентуална контраакция и така нататък. Но човек като дон Томазо… Не съм сигурен, че той мисли по същия начин. По-скоро би заложил на напълно нерационални доводи.

— Ами ако започне да се притеснява за живота на семейството си?

— Въпреки това действията му не могат да бъдат предвидени.

— Ако решим да нанесем удар върху финансовото му състояние?

— В такъв случай ще се стигне до момент, в който ще му се наложи да направи някои финансови изчисления, като всеки нормален бизнесмен. Но как бихте могли да го постигнете?

— Не знам. От какво е основният му приход?

— Хероин. Незаконен внос на суровата субстанция в Сицилия, производство на готовия продукт тук, износ За САЩ. Ние, разбира се, все още се опитваме да разбием каналите му.

Карл кимна. Нямаше да му е лесно да застраши търговията с наркотици на дон Томазо. При положение че Карабинери и митничари от години се опитват да сложат край на незаконния трафик…

Следователно залогът си оставаше същият — семейството му. Поне засега.

Продължиха да се хранят мълчаливо още известно време, потънали в размисъл за следващата стъпка на дон Томазо.

Да Пиемонте не бе напълно сигурен дали да осведоми началството си за тези недоизказани идеи как да постъпят с лабораториите за хероин, вместо просто да ги вдигнат във въздуха. Да не би това да бе замисълът на Рим, Хамилтън и неизвестните му сътрудници да насочат вниманието си към тях? Ако нещата действително стояха така, то дали Хамилтън бе наясно с всичко това? Може би затова толкова спокойно му сподели, че смята да нанесе икономически удар на дон Томазо.

Да Пиемонте реши да не подхваща тази тема. Все пак сега най-важно бе Хамилтън да оцелее.

— Може ли да ви попитам нещо — поде Карл. — Ще ви задам един чисто теоретичен въпрос, най-вече за да задоволя собственото си любопитство.

— Разбира се, надявам се, че храната ви хареса.

— Да, невероятно вкусна е. Ако дон Томазо претърпи загуби в собствения си дом, в крепостта си, дали би позвънил в полицията?

— Не — изсумтя Да Пиемонте. — Трудно ми е да го повярвам. Ако някой загине в дома на дон Томазо, независимо кой е убиецът, то винаги става дума за „лупара бианка“. Запознат ли сте с този термин?

— „Бялата пушка“? Да, напоследък се опитах да понауча малко повече за Италия. Тоест, не би се унижил да пусне следователите в дома си?

— Може и така да се каже. Какво се случи след края на разговора ви от онзи ден? За Бога, коменданте, нали не сте решили да нараните някое дете?

— Никога не бих си и помислил подобно нещо. Все пак трябва да покажем на тези свине, че стоим на страната на законността и справедливостта. Че имаме морал.

Те се гледаха дълго, без да промълвят и дума.

През остатъка от вечерта разговаряха най-вече за сицилианската история, изкуство и винопроизводство. Скоро обаче темите се изчерпаха, Карл благодари за вечерята и помоли да го откарат до хотела.

Не се качи с асансьора, а по стълбите. Преди да отвори вратата на стаята си, я провери с помощта на малък метален детектор, който носеше в джоба на ризата си. Той не показа нищо подозрително, вратата не бе минирана.

Отвори я рязко, извади пистолета и бързо се шмугна в стаята.

Тя бе празна. Карл я претърси основно, като започна с леглата. Никой не бе влизал. Както можеше и да се очаква. Все пак от несполучливия им опит да го убият бяха изминали само няколко часа. Въпреки прословутия си темперамент дори и италианските мафиоти имаха нужда да обмислят действията си и да планират следващата стъпка. Можеше да очаква атака едва след няколко часа.

Погледна часовника си. Бе малко преди полунощ. Дойде време да се свърже по радиото с колегите си. Отдели няколко минути, за да приготви ваната за спане, постави няколко сигнални системи на входната врата и на една от стените на банята, която граничеше с шахтата на служебния асансьор.

След това се свърза с базата. Оке Столхандске му отговори. Изглежда, бе в добро настроение. Врагът бе изпратил хората си на хълма, но очевидно не разполагаха с техника за нощно виждане. Освен това бяха подсилили охраната в къщата и патрулираха по-начесто край външната ограда. Бяха поставили и постоянен пост при металната порта. На няколко пъти бяха забелязали черни автомобили, които пристигаха и тръгваха от къщата на дон Томазо. Очевидно мафиотският бос се бе притеснил. Как стоят нещата при Карл?

— Благодаря, добре. — Двама от враговете им вече бяха елиминирани. Един бе мъртъв, а другият ранен. Бюрократичните процедури също бяха приключили.

Оке Столхандске се видя принуден да го попита дали може да вярва на ушите си. Да, всички бюрократични процедури бяха приключили. Или както ДГ би казал, Божиите закони се различават значително от човешките разпоредби. Очевидно същото важеше и за шведското, и за италианското законодателство.

След това Карл им даде нареждания. Между четири и шест часа сутринта трябваше да неутрализират патрула при портата. Най-добре бе да използват скривалището на Луиджи. Бе изключително важно да елиминират и двамата мъже, за да не може никой от тях да докладва откъде са дошли изстрелите. Даже и хората на дон Томазо, които се намираха в момента на хълма, да откриеха позицията им, щяха да са твърде далеч, за да реагират. Луиджи и Оке трябваше да използват същия маршрут като първия път — подводния. Луиджи щеше да ги прикрива, а Оке да стреля.

След кратко колебание Оке рапортува, че заповедта е приета и че ще пристъпят към изпълнението ѝ. Теоретично погледнато, всичко бе просто и ясно.

Карл приключи разговора и посвети следващия половин час на някои допълнителни приготовления.

Към този момент врагът вероятно знаеше, че той се е върнал в хотелската си стая. Това им даваше двойно по-голямо преимущество. От една страна, нямаше да очакват атака срещу собствената си крепост, а, от друга — щяха да се опитат да го нападнат в хотела. С малко повече късмет нощта можеше да се окаже доста напрегната.

Сега обаче трябваше да си почине, за да е във форма. Бе преял на вечерята у Да Пиемонте и му бе доста тежко. Няколко часа сън щяха да му се отразят чудесно.

Ваната бе старомодна и широка, успя да се настани удобно вътре и почти веднага заспа.

Тук-там в мрака проблясваха червени цифри. Слушалката в ухото му щеше да го събуди веднага щом някой се качеше в служебния асансьор или се опиташе да отвори външната врата; алармата на стената на банята веднага щеше да усети вибрациите в асансьорната шахта.

Когато сигналната система го събуди, нямаше никаква представа колко е часът. Погледна часовника. Бе четири и двайсет. Някой се качваше нагоре със служебния асансьор. Ясно бе, че този някой не е служител на хотела.

Карл бързо се изправи и запали лампата. Усети, че е леко схванат, и трескаво се опита да се раздвижи, докато нахлузваше тънките си бели гумени ръкавици. Осъзна, че няма никакво време.

Грабна пистолета, хукна навън в коридора, зави зад ъгъла и влезе в помещението, което скриваше асансьора.

Вратата му се отваряше навън и той застана така, че тя да го скрие, когато пасажерът я бутнеше, за да слезе. Вътре цареше почти пълен мрак. Единствената светлина в коридора струеше от полуоткрехнатата врата на стаята му.

По-важното обаче бе, че в самия асансьор също имаше лампа, така че, когато той спря с леко проскърцване и вратата му бавно и внимателно се отвори, мъжът вътре се оказа облян от светлина.

Точно когато убиецът се измъкна навън и понечи безшумно да затвори вратата на асансьора, Карл го събори, запали светлината в помещението и го обезоръжи. Мъжът носеше италиански пистолет калибър 7.65 с неудобен дълъг заглушител, ръчна граната и нож.

Наемникът бе значително по-възрастен от предшествениците си. Косата му бе посребрена, бе едър и тежък и Карл доста се измъчи, докато го вкара обратно в асансьора.

Затвори вратата тихо и се опита да го свести. Мъжът скоро се размърда, Карл го поизправи до седнало положение, погледна го в очите и с усмивка на уста опря собствения му нож в гърлото му.

— Къде са останалите? Тези, които уж трябва да те пазят? — прошепна. — Едва ли си дошъл сам, по дяволите! Къде са останалите?

— Не говорим английски — изхриптя мъжът.

Може и да бе истина. Нямаше смисъл да го разпитва повече. Карл се замисли, без да отпуска здравата хватка, с която държеше убиеца. След това взе решение и натисна копчето на подземния етаж.

Двамата с Юар бяха премислили всички възможности. Долу имаше коридор, който водеше към градината и единствения заден вход на хотела. Онзи с метална врата и фалшива ключалка. Оттам трябваше да са влезли убийците. Колегите му трябваше да го чакат там, долу. Когато чуеха, че асансьорът се връща обратно, вероятно щяха да останат изненадани, че покушението е приключило толкова бързо, а след това ги очакваше неочакваното. Докато се спускаха, Карл прибра собствения си пистолет и хвана в свободната си ръка оръжието на убиеца; едва ли бе особено добра идея да използва пистолет, собственост на италианската полиция.

Вратите на асансьора най-долу бяха масивни, без прозорец, което го улесняваше. Когато Карл ги отвори със замах и избута наемника пред себе си в тъмнината, към тях се приближиха двама мъже, които шептяха нещо. Един от тях носеше съветска картечница с насочено към пода дуло.

„Интересно, решили са да заменят „Узи“ с АК 47“ — каза си Карл и безцеремонно застреля двамата мъже; пистолетът със заглушител му поднесе голяма изненада. Без да се усети, изстреля три куршума в тялото на първия мъж, преди да застреля втория.

След това притисна последния наемник до стената и изви ръцете му.

Не се чуваше никакъв звук. И да имаше още нападатели, вероятно чакаха в кола на улицата. Карл се приближи до двамата, които лежаха на земята. Единият още бе жив. Пусна по един куршум в главите им, върна се при последния оцелял, пъхна пистолета, ножа и ръчната граната в джобовете на сакото му, като едновременно с това ги претърси. Откри банкноти, навити на руло, и ги прибра.

— Слушай внимателно — прошепна, сграбчи го за косата и наведе главата му назад. — Независимо дали разбираш, или не разбираш английски, имаш късмет. Тръгвай си, бай-бай.

Отстъпи и посочи с дулото на полицейския пистолет към изхода, на около двайсетина метра от тях.

В първия момент мъжът го погледна несигурно, очевидно убеден, че ще го застрелят в гръб.

— Идиот — прошепна Карл. — Ако исках да те убия, отдавна да съм го сторил. Поздрави дон Томазо от мен. Хайде, изчезвай!

— Благодаря — прошепна мъжът дрезгаво на италиански и бавно тръгна напред.

„Страшен тип“ — помисли си Карл и се загледа замислено в краката си. Все още бе по чорапи. Извади парите, които бе взел от наемника. Бяха в банкноти по 50 хиляди лири. Замисли се къде биха могли да открият отпечатъци, нави банкнотите от вътрешната страна на пачката по същия начин като преди, а от външната — в противоположната посока. После се приближи към двете жертви, като внимаваше да не стъпва в кръвта, и пъхна по една пачка в устата им. Макар и мъртви, телата им все още бяха меки и топли.

После се качи в асансьора и огледа внимателно за нежелани следи. Накрая натисна копчето за своя етаж. Когато асансьорът спря, Карл се ослуша за миг и изтри прашния под с крака, за да заличи всички стъпки. После бързо се прибра в стаята си, на около два метра от шахтата, и отново включи датчиците. Нищо, че вероятността за нов опит за покушение през тази нощ бе минимална.

Свали гумените ръкавици и чорапите си, изгори ги в пепелника и изхвърли пепелта в тоалетната чиния. Пусна вентилатора в банята, изми пепелника, избърса го и го върна на мястото му в стаята. Накисна ризата си в мивката и старателно изпра горната част на десния ѝ ръкав с перилен препарат. След това я изплакна и отново я накисна.

Погледна часовника. След два часа бюрократичният ад отново щеше да се отвори под краката му. Може би тогава нямаше да има време да се обади. Но все пак бе само пет часът сутринта.

Реши въпреки всичко да ѝ позвъни и да я събуди. Тя отговори при третия сигнал. Каза ѝ, че има много работа, че му е трудно да отдели време за телефонни разговори и така нататък, но че я обича, че акцията е напълно рутинна и тя няма защо да се притеснява, че сигурно ще успее да се прибере след седмица-две, въпреки че не беше сигурно. Ако станеше така, двамата можеха да заминат някъде и най-накрая да се насладят на мир и покой.

Тя попита какво има предвид с „ако“, а той ѝ отвърна, че е казал „когато“. В следващия миг осъзна, че тя вероятно веднага ще прозре какво се крие зад почти фройдистката грешка на езика, стига да не бе толкова сънена. Чу я как се протяга като котка в леглото и се прозява.

* * *

Луиджи Бертони-Свенсон и Оке Столхандске бяха достигнали позициите си още преди час. Следователно нямаше никакви основания да смятат, че са ги разкрили. От време на време съзираха охраната при къщата. Очевидно гардовете приемаха всичко доста спокойно. А мафиотът, когото бяха изпратили на върха на хълма, на около триста метра от шведите, отдавна не се мяркаше. В повечето от къщите към Трапани цареше мрак.

Оке вече на няколко пъти имаше възможност да стреля, но се отказваше в очакване на по-добър шанс. Пред желязната порта на външната ограда имаше две ратанови кресла и той се целеше в тях.

Луиджи си поигра малко с оптиката. Съобщи на колегата си, че светлината се променя.

Не бяха разговаряли кой знае колко много, макар и врагът да не можеше да ги чуе. Бе им трудно да обсъждат мисията, въпреки че чисто оперативната им дейност до момента протичаше безпроблемно. Най-трудно им беше да се подготвят психически, преди да стрелят срещу нищо неподозиращите си врагове. Тишината обаче ги изнервяше.

Никой нямаше да види проблясването на дулата им след изстрела. Руините им осигуряваха идеалното прикритие, а и самата пушка бе закрепена в дупката на стената, която Луиджи бе разширил по време на първия етап на мисията им. Мафиотите, разбира се, щяха да чуят звука от стрелбата, но нямаше как да се ориентират в правилната посока в тъмното. Не, определено нямаше никакви технически пречки.

Един гущер падна на оптичното устройство и се хвърли напред върху лицето на Оке, който се стресна и дори се погнуси. След това се усмихна смутено на Луиджи.

Охранителите най-накрая излязоха и седнаха на креслата, като подпряха автоматите си на зида зад себе си. Пушеха и си приказваха. Намираха се на около метър един от друг и на два от портата. Оке погледна часовника си, а след това и Луиджи. Пред тях се откри чудесна възможност за стрелба, нямаше връщане назад.

— Помогни ми да проследя траекторията. Първо ще се прицеля в този, който седи по-близо до нас — прошепна Оке Столхандске и целият потръпна. Оптично устройство с двайсет и четири кратно увеличение, разстояние до целта по-малко от двайсет метра и стабилна опора на оръжието — успехът му бе в кърпа вързан.

И двамата с Луиджи задишаха тежко. Оке усети силното биене на сърцето си, докато внимателно преместваше кръстчето на мерника, така че да попадне точно в средата на гърдите на първата жертва. Размисли и се прицели по-нагоре, в лицето. Мъжът се бе облегнал силно назад, така че креслото му се крепеше само на двата си задни крака и зида. Седеше неподвижен. Помръдваше ръка единствено за да доближи цигарата до устата си. Явно слушаше някаква история, която другият му разказваше. Оке не можеше и да се надява на по-добра възможност.

— Окей — прошепна той. — Бъди готов да проследиш траекторията. Стрелба след десет секунди.

Луиджи кимна и се концентрира.

Оке Столхандске успокои дишането си и дръпна спусъка.

Веднага усети, че изстрелът е сполучлив. Зареди нов патрон в цевта и се прицели в следващата жертва. Мъжът полетя назад и заразмахва ръце, за да запази равновесие и да се изправи. Куршумът се заби в гърдите му и го отхвърли към стената.

— И двата изстрела бяха добри — прошепна Луиджи дрезгаво.

Мъжете лежаха неподвижно в далечината. Оке опита да си припомни стрелбата, взе оптичното устройство и огледа жертвите си. Първият мафиот явно бе загинал на място. Цялата стена зад него бе опръскана с кръв и парченца плът. Нямаше място за съмнение. Другият също лежеше напълно неподвижно.

Нямаше смисъл да произвеждат още изстрели. Оке затърси една от празните гилзи в мрака, а Луиджи се загледа през бинокъла към поста на върха на хълма. Видя как двама сънени мъже, или поне така му се стори, също оглеждат района с бинокли. Очевидно нямаха никаква представа откъде са дошли изстрелите.

— Добре — прошепна Луиджи. — Положението е под контрол. Да тръгваме.

Събраха оборудването, сложиха очилата за нощно виждане и изпълзяха зад руините. В къщата продължаваше да цари пълно спокойствие. Провериха техниката, увериха се, че всичко е налице и добре привързано, и бавно запълзяха надолу към морето. По пътя им имаше много ниски храсти и купчини камъни, които можеха да използват като прикритие. Избраха да се върнат по същия маршрут, който използваха на идване. Луиджи, който вървеше отзад, заличаваше следите със свободната си ръка. Надпреварваха се с часовника. Слънцето скоро щеше да изгрее, но и двамата знаеха, че е изключително важно да запазят маршрута си в тайна. За да спечелят време, пъхнаха водолазните костюми в саковете веднага щом се върнаха на плажа, а бутилките с кислород нахлузиха върху камуфлажните си униформи. Прикрити зад камъните на брега, огледаха скалите с бинокъл. Ако някой ги забележеше в мига, когато се гмурнеха, базата им в морето бързо щеше да попадне под обстрел и всичко щеше да отиде по дяволите.

Стигнали до заключението, че всичко изглежда спокойно, си кимнаха и с облекчение изчезнаха в мрачните води. Оке Столхандске отново плуваше напред с инструментите. Луиджи бе завързан с въже зад него и на свой ред влачеше саковете.

Униформите им пречеха да се придвижват под водата, но топлината ѝ им бе приятна. Бе като да плуваш сред ласкаво черно кадифе.

2

Самюел Улфсон изпитваше смесени чувства по отношение на лятната си отпуска. Не че не заслужаваше невероятната привилегия да се отправи на пътешествие по море в Стокхолмския архипелаг след цяла година усилена работа. Дори бе обещал на семейството си, че тази година мечтата им най-накрая ще се сбъдне. Затова бяха наели двумачтова яхта.

За негово най-голямо учудване това се оказа доста трудна задача.

Самюел Улфсон бе офицер от Кралската флота и в един по-ранен етап от кариерата си бе обиколил земното кълбо като капитан на различни транспортни и бойни кораби. За съжаление обаче, нямаше изискваното от закона удостоверение, което даваше право на цивилните граждани да управляват яхти. За щастие седемнайсетгодишният му син току-що бе положил необходимия изпит след кратък курс през зимата и притежаваше нужния документ. Наложи се той да подпише договора за наем на лодката в качеството си на неин бъдещ капитан, което доста развесели останалите от семейството.

Самюел Улфсон прие цялата ситуация с голяма доза раздразнение и се опита да открие причината за това недоразумение. Очевидно разпоредбите бяха променени някъде през осемдесетте, вероятно за да предпазят военноморските части от характерното за военновъздушните сили изтичане на кадри към цивилния сектор. Но съгласно последните промени в законодателството дори и военните пилоти трябваше да положат изпит, за да могат да управляват цивилен самолет.

Добре че проблемът се разреши. Самюел Улфсон знаеше, че рано или късно ще поеме управлението на лодката. Нищо че синът му настояваше как той и само той носи юридическа отговорност за плавателния съд и следователно трябва да е негов капитан. Когато чу това, баща му изръмжа, че приема думите му като шега.

Летният отпускарски сезон в Швеция бе проблематичен и от друга гледна точка, особено за флотата и разузнаването. В началото на лятото условията в Балтийско море бяха най-подходящи за подводно плаване и то гъмжеше от руски подводници. Сладката вода от устията на реките се смесваше със солената и затрудняваше сонарите. Въпреки падането на Желязната завеса, броят на съветските подводници през последните години не бе намалял. Сякаш някоя висшестояща персона очакваше отношенията със Запада отново да се обтегнат и усилено се подготвяше за този миг.

Следователно едва ли бе добра идея да разпуснат половината служители на флотата и разузнаването. Въпреки това коридорите на ОП 5 вече бяха опустели, телефоните звъняха по-рядко. И враговете им определено щяха да се възползват от тази изконна шведска слабост.

Последното, което Самюел Улфосон очакваше само ден преди отпуската, бе да бъде наруган по телефона от някакъв разярен политик.

Но секретарят на външното министерство Петер Сорман определено кипеше от яд.

— Какви, по дяволите, ги върши Хамилтън? Сорман от Външно е! — изстреля той.

— Ахааа — възкликна Улфсон. Доколкото знаеше, Карл се бе отправил на дълго плаване, но съветникът на министъра едва ли имаше това предвид. — Бихте ли ми обяснили за какво става въпрос? — продължи любезно.

— По дяволите, застрелял е двама мафиоти в Палермо. Току-що ми позвъниха от „Афтонбладет“ за коментар. Мисля, че е най-добре веднага да дойдете тук.

— Тръгвам — отвърна Самюел Улфсон и затвори. Усети напиращия в гърдите си гняв и опита да се успокои.

Значи Сорман бе изпратил Карл обратно в Палермо зад гърба на собствения му отдел и началници. Вярно, че организацията им официално бе подчинена на правителството, но подобна практика бе рядкост. За което имаше основателни причини.

След около двайсет минути пристъпи в кабинета на Петер Сорман и веднага осъзна, че нещо не е наред. Сорман все още бе бесен.

— Защо не сте ме уведомили, че отново сте изпратили Хамилтън в Палермо? — викна Сорман вместо поздрав.

— Защото не съм го изпращал на подобна мисия — отвърна Самюел Улфсон и седна. — Мислех, че е там по ваше разпореждане.

— Очевидно не е!

— Мда. Е, и аз не съм подписвал подобна заповед. Какво се е случило?

— Вчера вечерта Хамилтън се е намирал в някакъв ресторант в Палермо. Бил нападнат от двама мотоциклетисти, но успял да стреля пръв и е убил единия и ранил другия. Новината е била публикувана днес в италианската преса, а утре ще излезе в „Афтонбладет“. Смятат да цитират името му.

— По дяволите!

— Да! Да разбирам ли, че Хамилтън е действал на своя глава?

— Зависи от гледната точка — започна Самюел Улфсон внимателно. — Хамилтън е един вид началник в отдела и следователно може сам да взима определени решения.

— Но не и като това да замине за Сицилия да убива мафиоти?

— Е, все пак ние започнахме операцията в сътрудничество с италианските власти… Те да не би да са се оплакали?

— Не, пълно мълчание.

— Да разбирам ли, че смятат случилото се за напълно нормално? Хамилтън задържан ли е?

— Не. Очевидно полицейското разследване е приключило. Той е свободен и дори няма да му бъдат повдигнати обвинения. Поне засега.

— Пуснали са го, въпреки че е застрелял двама души?

— Да.

— Къде е той?

— Мислех, че вие знаете!

— Ами тогава ще е най-добре да се свържа с него и да разбера какво става.

— Това е най-малкото. Върнете го вкъщи и сложете край на тази лудост!

— Както знаете, отвлечените шведски граждани вече са трима. Не мислите ли, че е най-добре първо да разберем какво се случва, как се отнасят италианските ни колеги към положението и така нататък?

— А какво ще кажем на медиите? Кой ще поеме отговорността? Вие или аз?

— Никой. Между нас казано, аз ще поема отговорността, ако нещата се объркат, а едва ли имате нещо против да си поделим почестите, ако всичко приключи добре. Що се отнася до медиите, смятам, че е най-добре да постъпим както обикновено. Без каквито и да било коментари.

Петер Сорман закрачи из кабинета. Предизборната кампания навлизаше в разгара си. Оставаха му най-много два месеца и половина на този пост. Това бе най-важното в случая.

Медиите скоро щяха да разберат, че Хамилтън се е върнал в Палермо, че е убил няколко мафиотски наемници с одобрението на италианските власти и че правителството продължава опитите да спаси заложниците.

Ако прекъснеха мисията на Хамилтън, всички щяха да помислят, че властимащите са решили да пожертват сънародниците си. А това едва ли щеше да се отрази благоприятно на партията на предстоящите избори.

— Свържете се с Хамилтън и се опитайте да разберете за какво, дявол го взел, става въпрос! Очаквам да ме уведомите веднага щом узнаете нещо! — разпореди се Сорман. Улфсон вече се бе изправил, сякаш не очакваше друга развръзка.

— Естествено — кимна той и напусна кабинета.

Докато слизаше по сивите стълби, се зачуди на собственото си спокойствие.

Запали служебния автомобил и се отправи към Генералния щаб. На връщане успя да осмисли по-голямата част от впечатленията си. Ако Хамилтън се бе върнал в Палермо, без да му каже, определено бе замислил нещо. Освен това имаше всички основания да смята, че Оке Столхандске изобщо не се е отправил на отпускарско плаване.

Бяха планирали втора операция в Палермо. Въпросът бе дали основната им цел е да отмъстят за убийството на Юар Лундвал, или да освободят шведските заложници. Или и двете?

Ако Хамилтън бе поискал разрешение за провеждането на подобна операция, какъв ли отговор щеше да получи? Какво би му казал Самюел Улфсон? „Ами, Сам, бих искал двамата с Оке Столхандске да се върнем в Палермо, за да открием и неутрализираме убиеца на капитан Лундвал и наред с това да направим всичко възможно, за да освободим отвлечените шведи. Какво ще кажеш?“

Той, разбира се, веднага щеше да отхвърли подобно предложение. Ние сме шведи, това не е в стила ни, никога не бихме се отправили на нова мисия, преди да се възстановим от загубата на кадрите си. Не рискуваме, постъпваме отговорно и така нататък.

Това бе единственият възможен отговор.

Но Хамилтън очевидно бе започнал нова операция и дори вече жънеше успехи. Италианците мълчаха, което означаваше, че агентът му не ги бе разгневил или изненадал с действията си. Въпросът бе дали Хамилтън не бе представил мисията си като операция от страна на шведската държава, което би било в разрез с правилата.

Ако не го върнеха веднага вкъщи, щяха да затвърдят подобни впечатления. От друга страна, нямаше смисъл да му заповядат да се прибира, преди да разберат за какво точно става въпрос.

Самюел Улфсон вдигна телефона и се поколеба за миг, преди да набере номера на секретарката си. Никак не обичаше телефони.

— Здравей, Беата — рече той. — Искаш ли да изпратиш телекс на Карл на два адреса? Единия до шведското консулство в Палермо, а другия — до хотела, където бе отседнал по време на първата си визита в Италия. Трябва да съдържат следния текст: „Очаквам обяснение. Разбра ли?

— Да. Карл в Палермо ли е? — учуди се Беата. — Това обяснява нещата. От „Афтонбладет“ цяла сутрин се опитват да се свържат с теб. Твърдят, че Карл е застрелял някакви гангстери в Палермо. Да им кажа ли, че пътуваш насам?

— Да — въздъхна Самюел Улфсон. — Но нищо повече.

* * *

Карл наблюдаваше статуята на света Розалия. Тя бе легнала на една страна със златен жезъл под лявата мишница и с кръст на гърдите, вперила очи нагоре. Тялото ѝ бе увито в синьо-жълта тъкан и затворено в стъклен саркофаг; дори и светицата — закрилница на Палермо, не бе застрахована срещу крадци. А преди десетина години някой бе отмъкнал част от златния обков и даровете.

Свещеното място се намираше на върха на Монте Пелегрино, откъдето се откриваше невероятна гледка към жежката низина на Палермо. Тук обаче бе сравнително хладно, въздухът бе изпълнен със свежия аромат на борова гора.

Карл се чувстваше напълно отпочинал и спокоен, както и подобаваше при посещението на подобно светилище. Да Пиемонте стоеше малко по-настрана, по-близо до изхода, с ръце на гърба, сякаш искаше да остави посетителя езичник насаме със светицата — закрилница на Палермо, крадците и убийците.

Този път бюрократичната част бе отнела доста повече време. Конфискуваха оръжието му, претърсиха хотелската му стая и така нататък. Но само след няколко часа стана ясно, че нито едно от оръжията му не бе използвано по време на стрелбата, и ето че полицията се сблъска с невероятна дилема. Не можеха да обяснят защо в гаража на хотела на Карл бе извършено ново мафиотско убийство, и то само няколко часа след първия атентат срещу него.

Той ги помоли да разгледа каталозите със снимки на известни на полицията наемни убийци в Палермо, най-вече на членовете на бандата на Гаетано Мазара. Резултатът се оказа изключително плодотворен. Единственият проблем бе, че не знаеше как да им представи информацията. Затова реши да обсъди въпроса лично с Да Пиемонте, за предпочитане на неутрално място, най-вече за да не се размият границите между официална и неофициална информация. И така, придружавани от тежък ескорт, те се отправиха към света Розалия като двама необичайни туристи.

Карл се приближи към Да Пиемонте и коментира множеството дарове в пещерата. Там се бяха натрупали купища предмети — от автомобилни гуми с изписани благодарности до малки златни предмети и дори по-обикновени кухненски електрически уреди; всички, които оцелееха по щастливо стечение на обстоятелствата в Палермо, трябваше първо да отправят благодарствена молитва към Света Розалия.

Да Пиемонте се приближи към една от стените на пещерата и постави ръка върху тънката струя вода, която се стичаше по камъка. Навлажни дланта си и я облиза. След това погледна развеселено Карл, повтори процедурата, тръгна към него и изми челото му.

— Водата на света Розалия има магическа сила, тя ще ви пази, скъпи ми приятелю — усмихна се Да Пиемонте. — Та за какво искате да говорим?

— Салваторе Карини — отвърна Карл, без да коментира благословията на полковника.

— Ааа, Касапина от Трапани. Какво за него?

— Той е член на бандата на Мазара, нали?

— Доколкото знаем, да.

— Следователно можем да твърдим, че те са един вид партньори на дон Томазо?

— Изводът ви е напълно правилен. И?

— Пуснете Салваторе Карини за издирване за убийствата на двамата мафиоти от хотела. Има голяма вероятност да откриете отпечатъците му по банкнотите от устата им. Всъщност исках да ви попитам какво означава да пъхнеш пари в устата на жертвата си.

Да Пиемонте помълча. Тръгна замислено към входа на пещерата, сякаш искаше да остане насаме с мислите си. След това внезапно се обърна към Карл.

— В мафиотските среди това означава, че или са били твърде алчни, или са извършили някаква финансова измама. Откъде имате тази информация за Карини? Да не би да го разпознахте, докато разглеждахте каталозите със снимки на известни наемни убийци?

Да Пиемонте изглеждаше напълно спокоен, а и тонът му бе неутрален.

— Не — отвърна Карл, като също се опита да звучи нормално. — Ако го бях разпознал, това би означавало, че съм го срещал. Оттук би следвало, че убийството на мафиотите е извършено с пистолет 7.65 калибър със заглушител. Както и че имам основания да смятам, че ще откриете неговите отпечатъци по банкнотите. Малко вероятно е да задържи пистолета, но кой знае?

Да Пиемонте не отговори. Вместо това бавно тръгна към изхода. Карл се поколеба, после го настигна. Излязоха от манастира и заслизаха по стълбата. Това предизвика изключително недоволство и притеснение у карабинерите, които набързо промениха позициите си. След това спряха при каменния парапет и се насладиха за миг на изгледа към Палермо.

— Веднъж годишно жителите на низината идват да се поклонят пред мощите на светицата — рече Да Пиемонте замислено. — Странно е, че на някой изобщо му е хрумнало да обере светото място. Е, ако пуснем Карини за издирване за убийствата, то направо ще подпишем смъртта му присъда. Веднага ще го обвинят в предателство.

Карл сви рамене. Тази констатация означаваше, че Да Пиемонте е разбрал всичко. Освен това му го показа по възможно най-интелигентния и дискретен начин.

— Мисля, че само ще спечелим, ако успеем да ги настроим един срещу друг — рече той сухо. — Винаги ли се придвижвате толкова необезпокоявано сред хората, полковник? Предполагам, че отдавна сте една от главните мишени на мафиотите.

Да Пиемонте го погледна така, сякаш думите на Карл го извадиха от дълбок унес.

— Знаете ли, коменданте, такива са правилата на играта тук, в Сицилия. Най-важно е да се държиш като истински мъж. Аз обаче имам свои собствени закони. Преди около месец един от местните босове в малкото планинско градче Джардинел, недалеч от Корлеоне, заплаши да убие млад капитан, ако откаже да му съдейства по един или друг начин. Въпросният полицай ми писа и ме помоли за съвет. Аз реших да го посетя лично и един следобед се отправих към градчето. Пристигнах доста късно, точно за редовната разходка по главната улица. Спряхме пред къщата на местния бос, поговорихме си малко, а аз през цялото време държах капитана под ръка. След това се качих в колата си и се върнах в Палермо. Разбирате ли поуката, коменданте?

— Може би — рече Карл несигурно. — Нека да видим какво се опитвате да ми кажете. Този, който тръгне срещу капитана, тръгва срещу мен, а тогава адът ще се разтвори пред краката ви. На прав път ли съм?

— Много добре, коменданте. Схванахте смисъла. Разбирате ли, тук, в Сицилия, човек има нужда от някого, който да го държи под ръка. Както аз правя в момента например. И това ми доставя радост. Единственият проблем е, че никой не подкрепя мен.

Карл не попита нищо повече. Те се върнаха бавно при колата, а карабинерите отново нервно се прегрупираха и непрекъснато си разменяха съобщения по радиостанциите. Пътуваха доста време надолу по виещия се като серпентина път, без да продумат и дума.

— Кой би могъл да ви държи под ръка, полковник? — попита Карл накрая.

— Палата, Рим — отвърна му Да Пиемонте. — Но те отказват да го сторят, а аз не разбирам защо. Може би вие ще ми обясните, мисля си, че поведението им се дължи отчасти на вас.

— Да — рече Карл, — вероятно мога да ви дам някакво обяснение. Но първо трябва да спечелим. Ако загубим, всичко губи смисъл и нито обяснения, нито света Розалия могат да ни помогнат.

* * *

Оке Малм свърши доста работа този следобед. С помощта на малкото информационно бюро успя да закупи от името на Швеция пълните права върху всички снимки на мъртвите мафиоти, направени предната вечер в ресторант „Пицария 59“ при Пиаца Верди. Очевидно бюрото щеше да успее да го снабди с фотографии на още два трупа с банкноти в устата, открити в подземието на „Палм“.

Двата сицилиански вестника не бяха назовали шведския гражданин, отговорен за първата стрелба, по изрична молба на полицията, а и най-вече защото сицилианската преса не искаше да влиза в конфликт нито с органите на реда, нито с организираната престъпност.

На Оке Малм, разбира се, не му бе трудно да се досети за кой швед става дума. Все пак Хамилтън се намираше в града. Но тази информация не бе известна на останалите шведски журналисти, което му осигуряваше поне шест часа преднина, преди конкуренцията да пристигне от Стокхолм, Париж или Лондон.

Познатият му служител от информационното бюро освен всичко друго го придружи до болницата, където един от лекарите обстойно им разказа за раните на двамата мафиоти. Обикновено нито шведските, нито италианските журналисти се интересуваха от подобни детайли. Но някои от тези детайли недвусмислено показваха, че необичайният шведски гост има картбланш да стреля на месо, а подобни заглавия продаваха вестници.

Мъртвият мафиот бе улучен от два куршума, като разстоянието между раните му бе около три сантиметра. Бяха засегнали сърцето и гръбначния му стълб. Раните на втория мафиот бяха нанесени със същата прецизност, но очевидно целта в този случай е била да го парализират. Куршумите бяха пронизали тялото му на малко разстояние един от друг в областта на бедрата и кръста. Операцията по отстраняването им бе отнела десет часа, но въпреки това нямаше гаранция, че жертвата ще проходи. По-вероятно бе раненият да остане прикован към инвалидна количка до края на живота си, който на всичкото отгоре щеше да протече зад решетките. Рядко някой от наемните убийци в Палермо оставаше достатъчно дълго на местопрестъплението, за да бъде арестуван и съден.

Освен това Оке Малм посети и самото място на стрелбата и поговори с един от сервитьорите, който бе на работа въпросната вечер. Той му сподели, че шведът се е изправил секунди преди мотоциклетът да се покаже на входа на ресторанта, сякаш е усетил какво го очаква. Сервитьорът си го спомняше отлично как стои до масата си с пистолет в едната ръка и чаша за кафе в другата в мига, в който мотоциклетът се появил. Всичко се развило светкавично. Свидетелят си спомняше най-ясно от всичко как шведът бе продължил да стои с чашата за кафе в ръка дори и след стрелбата.

Разказът му бе достатъчно красноречив, особено като се има предвид, че в този град свидетели на практика не съществуваха. Но полицията им бе обяснила, че в този случай от тях не се очаква да се изправят в съдебната зала срещу престъпниците и следователно няма защо да се притесняват.

С други думи, Хамилтън бе екзекутирал нападателя си. Бе го изчакал хладнокръвно и също толкова хладнокръвно го бе застрелял. Историята си я биваше.

Говорителят на карабинерите отказа категорично да разкрие каквито и да било подробности около стрелбата, като същевременно се въздържа от всякаква критика по отношение на замесения шведски гражданин. Бе очевидно, че той е стрелял при самозащита. Наемният убиец очевидно бе насочил автомата си към него в мига, преди сам да бъде улучен от куршумите. Така че от полицейска и юридическа гледна точка всичко бе напълно ясно. Решението на полицията да закрие делото бе одобрено от прокуратурата.

Мафиотското убийство в грандхотел „Палм“ нямаше нищо общо с първия инцидент. Разследването все още не бе приключило, но от полицията съобщиха, най-вече, с цел да разсеят каквито и да било подозрения, че са изследвали оръжията на въпросния швед и са установили, че нито едно от тях не е използвано при стрелбата. Той не бе заподозрян и случилото се попадаше в графата „разчистване на сметки“ между известните мафиотски фамилии на Палермо.

Добрият журналист може да се надява на късмет, но трябва и да го заслужи. Трябва да зададе точните въпроси. Или поне да се опита.

В този момент най-непосилната задача бе да чуеш версията на Хамилтън от самия него. Оке Малм обаче знаеше, че без въпроси няма и отговор.

Когато отиде на рецепцията на хотела и попита за Карл Хамилтън, като се представи за негов сънародник и познат, едва не го арестуваха. Изведнъж до него изникнаха двама полицаи в цивилни дрехи, помолиха го да се легитимира и дори замалко да го вкарат в една съседна стая за разпит. Оке Малм обясни, че с Хамилтън са стари приятели и че срещата им е изключително важна. Проблемът набързо се разреши, когато двамата полицаи придружиха журналиста до стаята на шведския агент на третия етаж.

Почукаха на вратата, съобщиха му високо на италиански, че са полицаи, но в първия момент не получиха отговор. Дори и второто им почукване бе последвано от мълчание.

В следващия миг вратата рязко се отвори и Карл Хамилтън застана на прага с револвер, насочен към посетителите си.

Полицаите се легитимираха и му обясниха на италиански, че придружават един шведски гражданин, който твърди, че двамата имат уговорена среща. Оке Малм бързо изстреля на шведски кой е и че го очакват големи неприятности, ако откаже да го пусне в стаята си.

Хамилтън се усмихна и поклати глава. При други обстоятелства вероятно би ги оставил да завлачат журналиста обратно долу и дори да го арестуват, но в този миг той му бе от полза. Всъщност на Карл му хрумна страшна идея.

Той прибра оръжието в кобура и даде знак на полицаите, че могат да пуснат посетителя и че всичко е наред. Те кимнаха мрачно, а Карл издърпа Оке Малм в стаята, бързо затвори вратата, притисна госта си до стената, установи, че не е въоръжен, и накрая го помоли да се легитимира.

В стаята имаше само един фотьойл и Карл махна на Оке Малм да се настани в него, а той самият издърпа стола от бюрото, обърна го с облегалката напред и разпери ръце, че е готов да слуша.

В душата на Оке Малм забушуваха противоречиви чувства. Знаеше отлично кой е домакинът му. Но какво би си помислил някой, който никога не е чувал за него?

Хамилтън определено не приличаше на наемен убиец. Оке Малм изведнъж осъзна, че щеше да го вземе за хокеист, което би обяснило белезите по лицето му, отличията му физическа форма и нетипичните за един швед грациозност, освободеност и самоувереност. Наистина страшно приличаше на хокеист, който се е прибрал у дома в Швеция след няколко години в САЩ. Сини очи, остър поглед, ледено спокойствие, бдителност, която ти създава усещането, че нищо не може да убегне от този поглед, като същевременно езикът на тялото му говореше за спокойствие и баланс.

Преди по-малко от двайсет и четири часа този мъж бе убил двама мафиоти, но изглеждаше така, сякаш това бе най-обичайното нещо. Сякаш бе представител на Швеция на някаква конференция по маркетинг и реклама, току-що бе държал реч и сега се срещаше с журналисти, за да отговори на вдъхновените им от нея въпроси.

— Е — рече Карл с лека усмивка, когато нерешителното мълчание на Оке Малм продължи болезнено дълго. — Значи работите за „Афтонбладет“. Макар и да не позволих на полицаите да ви изхвърлят, надявам се, разбирате, че моментът не е подходящ за интервюта.

— Да, знам, че едва ли ще получа отговор на всичките си въпроси, но поне може да опитам — отвърна Оке Малм, като се надяваше да не звучи твърде умолително или обнадеждено. Дори самият факт, че бе успял да се срещне лично с Хамилтън, бе един вид победа.

— Разбира се, питайте — махна с ръце Карл.

— Предполагам, че не сте тук на почивка? — започна Оке Малм и извади тефтер и химикал.

— Не, разбира се. Този град определено не е гостоприемно място за туристи — засмя се Карл.

— Посещението ви свързано ли е по някакъв начин със смъртта на колегата ви?

— Както сам разбирате, не бих могъл да коментирам, но мога да ви кажа, че въпросът е напълно излишен.

— Вчера сте застреляли двама мафиоти?

— Да.

— Защо?

— Защото в противен случай щях да съм мъртъв. В Палермо подобни случки са ежедневие.

— Да, знам. Въпросът ми по-скоро е защо искаха да ви застрелят?

— Не бих могъл да ви отговоря, без да издам военни или по-скоро полицейски тайни. Мога да ви кажа единствено, че става дума за война между две гангстерски групировки. Едната е на наша страна, другата не.

— И се надявате с тяхна помощ да освободите пленените шведи?

— Без коментар.

— Значи не отричате, че е така.

— Както казах, без коментар. Знаете отлично какво означава това. Не разполагаме с кой знае колко време, така че е най-добре да преминем към следващия въпрос.

— Какво ще ми кажете за двамата убити тук, в хотела?

— Какво очаквате да ви кажа?

— Замесен ли сте по някакъв начин в смъртта им?

— Готов ли сте да обещаете, че няма да ме цитирате?

— Не обичам подобни сделки, но ако откажа, ще остана без какъвто и да било коментар, нали?

— Да. Това е единствената алтернатива.

— Добре. Ще напиша, че изказването е на „важен източник от Палермо“.

— Добре звучи, а освен това е и вярно. Версията на полицията е, че двамата мафиоти са убити от мъж на име Салваторе Карини. Наричат го Касапина от Трапани. Очевидно досието му е доста дълго. Той и двете му жертви са членове на групировката, която организира второто покушение срещу мен. Очевидно целта им е била да довършат започнатото и да ме елиминират. Но Салваторе Карини явно е преминал на страната на „добрите“, така да се каже. Вместо да атакува мен, убива другите ми двама нападатели. В момента полицията го издирва за убийствата. Може да публикувате тази информация, стига да запазите името ми в тайна.

Оке Малм се замисли, докато довършваше записките си. Следователно Швеция е замесена в гангстерски конфликт в Сицилия. На всичкото отгоре бе изпратила тук един от „наемните“ си убийци в лицето на Хамилтън, а едновременно с това се опитва да спаси отвлечените си граждани. Историята си я биваше.

— Не се ли страхувате, че ще пробват отново? — попита.

— Ако решат да го сторят, рискуват още повече жертви — усмихна се Карл.

— Разбирате ли с какви престъпници си имате работа? — удиви се Малм. — Те извършват около хиляда убийства годишно в Сицилия.

— Да — отвърна Карл кратко. — Напълно разбирам всичко. Не забравяйте, че освен всичко друго убиха един от приятелите ми. Тогава не бяхме въоръжени, но сега сме.

— Ние? Значи не сте сам?

— Без коментар. Моля да ме извините, но с това интервюто ни приключва — изправи се Карл и посочи изхода.

Когато остана сам, легна на леглото, втренчи поглед в тавана и се замисли. Утре Салваторе Карини щеше да бъде разобличен в шведската преса, италианските кореспонденти веднага щяха да захапят стръвта и с публикациите си в „Кориере дела сера“ или някой друг национален ежедневник щяха да подпишат смъртната му присъда.

Освен това дон Томазо щеше да разбере, че в средите му има предатели. Ако Карини оцелееше достатъчно дълго, доста щеше да се поизпоти, докато обясни за какво става въпрос.

Наближаваше кръгъл час. Карл извади радиото си и набързо написа какво трябваше да съобщи на Луиджи относно бъдещите им действия.

Луиджи се бе върнал към чергарския си живот в пикапа и с радост прие новите заповеди. Самотата вече бе започнала да му дотяга. Трябваше колкото може по-бързо да се настани в хотел „Палм“ в Палермо, като, разбира се, двамата с Карл щяха да се преструват на напълно непознати, ако се срещнеха случайно. Дори и в самата сграда на хотела щяха да поддържат връзка единствено по радиото.

Както Карл бе предположил, Луиджи също вече бе въоръжен. Бе взел револвер и нож от хранилището им на лодката. Бе доста вероятно съвсем скоро да му се наложи да ги използва. А да, имаше и още нещо. Врагът даде още две жертви, след като изпрати убийците си и в хотела. Следователно имаха достатъчно основания да предположат, че мафиотите започват да се ядосват. Бе добре Луиджи да се снабди с някакво бяло сако, в случай че се наложеше да се престори на човек от хотелския персонал. Иначе щяха да продължат да поддържат контакт по радиото, а Луиджи трябваше да се свърже с началника си веднага щом се сдобие със стая в хотела. Най-добре бе да избере изглед към двора. Това бе всичко засега.

След това Карл поговори и с Оке Столхандске, разпита го за операцията срещу дома на дон Томазо, дали мафиотите са успели да ги разкрият. След като обсъдиха още няколко подобни въпроса, Карл попита колегата си как се чувства Луиджи. Оке Столхандске го осведоми, че младият им колега засега е бил забележително спокоен, но че е добра идея да не го оставят съвсем сам. За съжаление бе невъзможно да прекара на лодката повече време от необходимото. Все пак трябваше да мисли и за колата си. Ако останеше паркирана твърде дълго на едно и също място, имаше значителен риск да събуди подозрения, дори да бъде открадната. Да, добре бе Луиджи да получи компания. Оке Столхандске се бе върнал към лова на октоподи. Всичко в района на Кастеламаре изглеждаше напълно спокойно.

Карл прибра радиото си и позвъни на дон Томазо. Вдигна някой друг. Не можа да разбере какво точно му казват, но тъй като не му затвориха телефона, предположи, че просто трябва да почака. И наистина, след малко чу гласа на мафиотския бос, който изръмжа в слушалката.

Карл веднага започна по същество.

— Имам предложение за вас, дон Томазо. Държите в плен трима шведски граждани, които искаме да получим обратно. Вече заплатихте с шест-седем живота за тях. Ако продължим с тази игра още малко, цената ще се увеличи за ваша сметка. И за всеки швед ще загубите не по двама, а по трима от своите мъже. Ясен ли съм?

— Вие сте много смел мъж, коменданте — рече дон Томазо спокойно. — Чудя се обаче дали не постъпвате глупаво, простете дързостта ми. Ако ще въртим сделки, трябва да забравите за телефона.

— Да разбирам ли, че сте готов да преговаряте?

— Знаете цената ми. Нямам основание да ви правя отстъпки.

— Обадете ми се веднага щом размислите, дон Томазо. Знаете къде да ме търсите, нали? А, и още нещо. Не забравяйте, че животът ви е под постоянна опасност, където и да сте — рече Карл твърдо и затвори телефона, без да дочака отговор.

„Точно така“ — рече си, когато се изпъна на леглото с ръце под тила. „Да, дон Томазо, знаете къде се намирам. Добре сте ми дошъл.“

* * *

Самюел Улфсон държеше в ръка листа с очакваното съобщение. Определено му липсваше тежест, откъдето и да го погледне човек. Текстът бе кратък.

„Операцията се проведе в сътрудничество със съответните италиански власти. Всичко е наред.“

Това бе отговорът, който Самюел Улфсон получи от Хамилтън. Той бе, меко казано, сух и неизчерпателен. Освен това началникът му бе свикал извънредно съвещание, на което Самюел Улфсон трябваше да се яви след десет минути. Не му бе трудно да отгатне какво се очаква от него. Обяснение.

Разбира се, винаги можеше да се обади на колегите от Министерство на отбраната в Рим. Но това бе крайно нежелателно. Все едно да признае, че няма никаква представа как се развива собствената им операция там. Това щеше да срине доверието към Швеция.

Каквато и да бе въпросната операция, очевидно тя протичаше със знанието и одобрението на италианските власти. Следователно не можеше да става дума за някаква лична вендета. Трябваше по някакъв начин да е свързана с шведските заложници.

Доколкото Самюел Улфсон обаче разбираше, вече нямаше място за каквито и да било преговори. Въпросната мафиотска организация очакваше да получи от шведската страна оръжия, за което и дума не можеше да става. Правителствата и на Италия, и на Швеция бяха напълно ясни по този въпрос.

Оттук следваше един-единствен възможен избор — шведските заложници щяха да бъдат спасени по друг начин. Имаше два варианта. Или чрез насилие, което не бе чуждо на Карл, или чрез откуп, след като на гангстерите им станеше ясно, че не могат да се надяват на друга сделка.

А защо не и благодарение на комбинация от двете.

Следователно армията бе замесена в една доста проблемна от медийна гледна точка история. За момента все още можеха да държат всички журналисти настрана, като категорично отказват какъвто и да било коментар. Като се извиняват с военна тайна, с интересите на трета страна и така нататък. Но какво щяха да правят, ако насилието в Италия ескалираше?

Най-важното бе, че всичко протича в сътрудничество с италианските власти. Спокойно можеха да вярват на думите на Карл по този пункт.

Единственият проблем бе, че Самюел Улфсон искаше да знае много повече. Но не можеше да позвъни на Карл, защото линията вероятно се подслушваше.

Извади лист хартия и написа инструкции. Някой трябваше лично да открие Карл Хамилтън в Палермо, да получи достатъчно изчерпателно обяснение, след което да предаде информацията на щаба у дома. Военният аташе в Рим в момента се намираше в Женева, откъдето изпълняваше задълженията, свързани и с двата поста. Значи трябваше да отлети до Италия, след което да се яви в най-близкото посолство и прати кодиран доклад.

Самюел Улфсон повика Беата, предаде ѝ съобщението и я помоли да го кодира и изпрати колкото може по-бързо.

След това мрачно тръгна към кабинета на главнокомандващия, за да опита да му обясни как стоят нещата, без да се издаде, че повечето са чисти догадки. Същевременно реши да потвърди, че капитан Хамилтън и колегите му (Боже, колко ли души от службата им се намираха в момента в Палермо?!) са в Италия по заповед на ОП 5, единствено ако го попитат.

Срещата бе кратка. Обсъдиха случилото се в Палермо.

— Операцията ни премина към нова фаза — започна Самюел Улфсон колкото можеше по-уверено, но мигом осъзна, че с тази формулировка на практика оправдава едноличната мисия на Карл.

Главнокомандващият прие краткото обяснение на подчинения си. Очевидно бе решил, че за това има основателна причина и че той бива да разполага с твърде изчерпателна информация, за да не се превърне в изкупителна жертва. Това бе и целта на подобни кратки доклади — те прехвърляха всяка отговорност върху някого от подчинените му, ако нещата се объркат. Така че бе най-добре да не разпитва много-много.

Така отговорността за операцията в Палермо щеше да бъде поделена между ръководителя на операцията на място, тоест самия Хамилтън, началника на разузнавателния отдел и главнокомандващия. Следователно от този миг нататък Хамилтън представляваше Швеция. Това изобщо не бе добре. Но Самюел Улфсон предпочиташе този вариант пред алтернативата веднага да прекъсне операцията и да нареди на Хамилтън да се прибере вкъщи. Не само че подобна постъпка би била неразумна, а и нямаше да му е по-лесно да обясни ситуацията на главнокомандващия. Карл заслужаваше доверие, нищо че този път премина границата на допустимото.

Разбира се, обяснението, което щяха да измъкнат малко или повече насила от Карл, можеше да промени нещата, но сега нямаше смисъл да се тревожи за това.

* * *

Луиджи Бертони-Свенсон се отби в храма и амфитеатъра по пътя за Палермо. От възвишението, на което се намираха руините, се откриваше гледка към селцата Бусето и Балата на запад чак до океана и Кастеламаре на север. Стоеше на най-горния ред на амфитеатъра и се опитваше да си припомни мрежата от пътища в равнината под него. Да, познаваше отлично региона, нямаше да има проблем да открият място за евентуална среща и размяна.

Храмът бе добре запазен. Състоеше се от 36 колони, които се издигаха към небето. Не бе изключено да изберат именно него, най-вече защото мястото бе усамотено, високо и имаше изглед във всички посоки. През деня нямаше посетители заради жегата, беше близо 40 градуса на сянка. Луиджи бе съвсем сам. Компания му правеха единствено различни видове гущери, които или се препичаха неподвижно на слънце, или пробягваха уплашено край него. Той бавно тръгна към центъра на храма. Откри малка табела с исторически данни. Градът, който явно някога се бе издигал тук, датираше от преди епохата на финикийците; според Вергилий храмът вероятно е бил построен в чест на троянеца Еней, но това, разбира се, бяха предположения.

Револверът протри кожата му; защо ли не взе пистолет.

В следващите епохи градът бе преминал под властта на Картаген, а после и на Атина. Ясно.

Луиджи седна, като внимателно опря гръб на една от колоните. Вдигна очи към синия небосклон и се опита да си представи как бе изглеждал градът преди няколко хиляди години, пълен с живот и с хора, които дори в най-смелите си фантазии не биха могли да си представят света през 1991-ва. Колко ли убийци бяха заровени тук?

Опита се да прогони тази дума, която изведнъж изскочи от подсъзнанието му. Не искаше да се превърне в убиец, не това очакваше от живота.

3

Карл не успя да скрие раздразнението си. Появата на полковник Нилс Густав Снадгрен в лоби бара на хотела определено се оказа доста драматична. Той не само се представи като шведски военен, а и заяви, че търси по работа комендант Хамилтън.

Не деловата част обаче се оказа проблем. Дори напротив, Карл приключи с доклада си за четвърт час. Те седнаха в бара, който бе празен, като се изключат униформените гардове на Карл; на Хамилтън не му се искаше да обяснява защо не бе добра идея да разговарят в стаята му.

След като приключиха с формалностите, посетителят му, който не само имаше по-висок чин, но и бе тук от името на Самюел Улфсон, се възползва от правото си да загърби мерките за сигурност и да поръча по още една бира. След това доволно потри ръце и с треперещ глас попита какво може да им предложи нощта.

В първия момент Карл изтълкува въпроса погрешно и замалко като пълен глупак да отвърне, че не вижда никакви интересни възможности. В следващия миг осъзна, че смахнатият му сънародник вероятно планира вечеря в ресторант и малко забавления с някоя „мадама“, както сам се изрази.

Карл се втренчи в халбата си с бира, отпи внимателно една глътка и реши да остави всякакви учтивости настрана.

— За съжаление няма да има никакви забавления с „мадама“, нито пък вечеря в ресторант, полковник Сандгрен — започна той сериозно.

— Наричайте ме Нилс Густав! Но аз не съм ял нищо днес! — отвърна полковникът развеселен, а на Карл за пореден път му се наложи да стисне зъби.

— В ролята си на ръководител на операцията ще трябва да ви наредя следното — започна той с излишна злост. — След малко ще се върнете на летището и ще се качите на първия полет. Надявам се домакините ни да ни помогнат с транспорта дотам. Ще ви качим в бронирана кола с ескорт от два автомобила, пълни с въоръжени до зъби карабинери. Ако направите дори крачка извън хотела, рискувате незабавно да бъдете ликвидиран от врага. Не желая повече жертви от шведска страна, разбрахте ли ме?

Другият мъж първо втренчи в него невярващ поглед, сякаш си мислеше, че това е някаква шега. В погледа на Карл обаче нямаше и грам насмешка.

— Нека ви обясня — продължи Карл по-меко. — Представихте се за военен и попитахте за мен. Следователно е напълно възможно да ви вземат за един от моите сътрудници тук, част от шведския екип. Това автоматично ви превръща в мишена, а за разлика от нас вие сте невъоръжен, нито пък очаквате, че някой във всеки миг може да открие огън по вас.

— Но аз ви говоря само за една бърза вечеря… — възрази вяло другият, очевидно загубил надежда.

— Вечерята ще се окаже по-бърза, отколкото очаквате — въздъхна Карл. — За съжаление не разполагам с друго решение. От една страна, не мога да ви позволя да напуснете хотела сам и невъоръжен, полковник. Ако ви придружа, атентатът ни е в кърпа вързан. Този път убийците няма да се появят на мотоциклет. Внезапно някой от гостите ще се изправи с пистолет в ръка. Ако имам късмет, ще успея да застрелям и двамата нападатели, преди да открият огън, в противен случай знаете какво ни очаква, нали?

След като разясни на госта си ситуацията, Карл взе телефона си и се обади на полковник Да Пиемонте. Удаде му се да обясни проблема, без да прозвучи иронично. Въпреки това Да Пиемонте се разсмя толкова силно, че се чу дори в бара. Карл хвърли поглед на сънародника си и видя как онзи се изчервява.

След половин час ескортът спря пред хотела в пълно бойно снаряжение, с бронежилетки и автоматични оръжия. Полицаите прибраха шведския полковник, сякаш щяха да го водят в ареста, а не да го придружават до летището. Карл поклати глава.

— „Забавления“ — промърмори и се върна в стаята си.

Датчикът на вратата показа, че някой бе влизал в стаята му и дори може би все още беше вътре. Карл се огледа наляво и надясно — коридорът бе пуст.

Извади револвера си и внимателно отключи вратата с лявата си ръка, като се опитваше да избегне огледалото.

Бутна вратата, запали лампата и веднага констатира, че стаята е празна. Бързо затвори вратата след себе си, направи две крачки към банята, погледна вътре, а после светкавично отскочи назад, повтори цялата процедура още веднъж и запали лампата. И там бе празно.

Наведе се и погледна под леглата, макар че бе почти невъзможно някой да се е скрил отдолу. Остана му само гардеробът. Застана от лявата му страна, внимателно се протегна към ключалката с вдигнато оръжие и отвори вратата. Но и вътре нямаше никого.

След това претърси всички чекмеджета на големия шкаф с мраморен плот, за да види дали някой е скрил нещо в дрехите му. После легна на пода и погледна под най-близкото до външната врата легло.

Бомбата бе закрепена с изолирбанд. Изпълзя обратно, намери джобното си фенерче, после се пъхна под леглото на десет сантиметра от адската машина.

Нямаше таймер. Постепенно осъзна каква бе целта на операцията. Взривното вещество бе светлооранжево на цвят, вероятно руско производство. До него имаше черна кутия, която очевидно се управляваше с радиосигнал. Следователно Карл бе на косъм да се слее с вечността. Теоретично погледнато, последните минути си бяха истински подарък.

Облада го неочаквано спокойствие и той дори се зае развеселено да разучава устройството. Очевидно не се задействаше при допир. Следователно наблизо имаше някой, който изчакваше най-удобния момент, за да изпрати нужния сигнал. Карл доста се измъчи, докато приплъзне нагоре единия си крак, за да вземе ножа си и да среже двата кабела между детонатора и взривното вещество. Откъсна детонатора и го хвърли на пода, изпълзя изпод леглото и пъхна малката черна кутия под възглавницата на сивия фотьойл. Ако някой се опиташе да задейства бомбата, възглавницата щеше да се разлети и Карл веднага щеше да разбере.

Той извади радиото и повика Луиджи, който му отговори незабавно.

— Поръчай вечеря за двама, помоли ги да оставят количката в стаята, но недей да ядеш — започна Карл. — Разбра ли?

— Да — отвърна му Луиджи. — Да не би да трябва да вляза в ролята на сервитьор? Какво се е случило?

— В най-добрия случай, да. Оставили са бомба под леглото ми, явно вече ги е страх да се срещнат лице в лице с мен. Бомбата се управлява с радиосигнал, така че трябва да имат някакъв визуален контакт със стаята. След малко ще вдигна щори и ще започна да се разхождам напред-назад. Опитай се да разбереш дали атентаторът не е някъде отпред.

— Разбрано. Ще докладвам, ако забележа нещо. Край.

„Доста си го бива момчето. Сече му пипето“ — рече си Карл. След това се съблече гол до кръста, приближи се до прозореца и се престори, че се наслаждава на приятната среднощна прохлада. Огледа всички прозорци наоколо, но не забеляза нищо нередно. Даже и атентаторът да се криеше там, вероятно бе загасил лампата, за да не се издаде.

Карл се върна при багажа си и извади уреда за инфрачервено виждане. Сложи батерия, върна се при прозореца и първо го насочи към небето, като обикновен бинокъл. След това набързо огледа прозорците на нивото на стаята, но не откри никого. Повтори процедурата с по-горните етажи и веднага забеляза две човешки тела, сгушени плътно зад затворените капаци. Те държаха в ръцете си някакъв предмет, вероятно бинокъл.

Карл се обърна, подсвирквайки с уста, отиде до банята и се върна с хавлия. Очевидно го чакаха да се пъхне в леглото.

Карл взе радиото така, че да не го видят и приближи до схемата за евакуация до вратата на банята, която съдържаше информация за номерата на стаите. После влезе в банята и се свърза с Луиджи.

— Целта се намира в стая 480 — съобщи. — Двама души, предполагам — мъже. Не мога да определя с какво са въоръжени. Вероятно носят пистолети, ааа, и детонатор, разбира се. Очевидно по погрешка са поръчали румсървис. Опитай се да заловиш единия жив, а после се свържи с мен. Разбрано?

— Да — отвърна Луиджи без капка колебание. — Вече съм на път. Поне един ще остане жив. Изчакай да се свържа с теб.

— Разбрано. Край — отвърна Карл и взе четката си за зъби. След това обиколи с нея в ръка няколко пъти стаята си, сякаш търсеше нещо, паста например, престори се, че го е открил, и се върна в банята.

Двамата атентатори вероятно не сваляха поглед от него с нарастващо напрежение. Както изглежда, им оставаха само още няколко минути до уречения час.

Луиджи приглади бялото сако, провери оръжията си и тръгна към вратата, като си тананикаше една стара миланска популярна песен. Коридорът бе напълно пуст, но това можеше да се промени само след миг.

Почука решително на вратата и извика, че вечерята им ги очаква. Отвътре се чу някакъв шум и той реши да повтори процедурата. Някой му отвърна, че нищо не са поръчвали. Луиджи настойчиво повтори номера на стаята и вратата рязко се отвори.

Луиджи се усмихна чаровно, благодари и понечи да вкара количката в стаята. Наложи се да спре още преди предните колелца да са докоснали прага. Мъжът все по-ядосано му обясняваше, че нищо не са поръчвали. Говореше със силен акцент, характерен за Палермо, и определено приличаше на наемен убиец. Луджи не се предаде, дори се престори, че чете бележката с поръчката. Другият мъж се намеси и попита за какво, по дяволите, става въпрос. Но на английски, по-точно на американски английски.

Луиджи размаха поръчката пред очите на мъжа на вратата и когато онзи наведе глава в опит да прочете касовия бон за изпраните дрехи на Луиджи, бе повален в безсъзнание на пода. Луиджи влетя в стаята с изваден пистолет, хлопна вратата и запали лампата. Другият мъж стоеше като вцепенен с ръка на собственото си оръжие.

— Браво, точно така, ако си послушен, всичко ще е наред — рече Луиджи на английски. — Впрочем какъв език предпочиташ — английски или италиански?

Другият нито му отвърна, нито помръдна. Луиджи тръгна бавно към него и му даде знак с оръжието си да се изправи до стената с вдигнати ръце. Мъжът изпълни нареждането.

Луиджи си сложи чифт бели ръкавици и за няколко минути успя да събере целия арсенал от стаята и да го струпа върху леглото. Двамата мъже бяха толкова добре въоръжени, сякаш възнамеряваха след атентата да разрушат стената с дъжд от куршуми. Имаха два съветски автомата, два пистолета, две ръчни гранати и два ножа.

— Доста интересен избор. Да не би да сте подготвяли дуел в коридора? — пошегува се Луиджи. Не получи отговор. Извади радиото и повика Карл. — Двата шарана са в мрежата, единият е в безсъзнание, а другия — с лице към стената. Каква е следващата стъпка? Съжалявам, че говоря на шведски, но всичко останало би било рисковано. Какво следва?

Карл се замисли, после попита дали в стаята има пистолет със заглушител. Нямаше.

— Изчакай ме — рече Карл, грабна чифт белезници и излезе. В дъното на коридора вдясно видя някаква двойка, която точно заключваше вратата си. Реши да тръгне в другата посока. Коридорите образуваха квадрат и предоставяха голям избор за действие. Обиколи половината етаж, докато стигне до стълбите, обозначени на скицата като авариен изход, изкачи се до следващата площадка, влезе в коридора и тръгна към стаята на атентаторите.

— Да видим какво имаме тук — поздрави той весело, като прекрачи прага. — Чудя се защо коридорите са толкова пусти напоследък. Да не би хотелът да си е навлякъл лоша слава?

— Едва ли, просто хората излизат след час-два — отвърна му Луиджи със същия тон.

Карл се приближи до разкрачения мъж при стената, сложи едната му ръка на тила, после хвана другата и ги заключи с белезниците.

— Очевидно не ти се случва за първи път, говориш ли английски? — попита го, без да получи отговор.

— Да, говори. С нюйоркски акцент — обади се Луиджи.

— Добре, задник — продължи Карл. — Явно не за първи път ти слагат белезници, но нямам намерение да ти чета правата. Най-вече защото нямаш такива. Само един от вас ни трябва жив, така че разбираш какъв късмет извади. Тримата ще се отправим на кратко пътешествие и затова ще те пощадим. Ако обаче ни създаваш проблеми, ще се наложи да те ликвидираме още тук, като приятелчето ти. Разбра ли, или повторя по-бавно?

— Върви по дяволите! — промърмори пленникът.

— Добре — рече Карл, — приемам това за да.

След това се обърна към Луиджи и първо му нареди на шведски да премести мафиота в стаята на Карл и да го остави там. В следващия миг обаче видя количката с вечерята и прецени, че е най-добре да отидат в стаята на Луиджи. Той щеше да се присъедини към тях след малко.

Когато остана сам в стаята, вдигна пребития гангстер, който очевидно бе на път да се свести, и го сложи на леглото до купчината с оръжия. За миг се замисли как да постъпи. Може би бе най-добре да им даде добър урок и да го убие брутално, типично в техен стил. Имаше само един технически проблем, не искаше да се цапа излишно с кръв.

Вдигна отново мъжа, усети силната миризма на лук, която лъхаше от цялото му тяло, не само от устата, положи врата му върху високата десет сантиметра табла на леглото, наведе главата му назад и строши гръкляна му; смъртта щеше да настъпи след около половин час в резултат на задушаване. За да ускори процеса, Карл обърна жертвата си с гърлото надолу, така че силата на гравитацията да довърши започнатото.

Почисти внимателно бравата, намери ключа за стаята и заключи след себе си.

В това време Луиджи бе успял да изпразни джобовете на пленника и дори бе намерил истински американски паспорт. Мафиотът седеше сърдит на един от фотьойлите.

— Ясно — рече Карл весело, когато влезе в стаята. — Предстои ни доста интересно пътуване. Двамата с Оке обсъдихте ли различните възможности?

— Да — отвърна му Луиджи — Има няколко подходящи кея в Балестрате и Трапето, от другата страна на залива на Кастеламаре. На половин час с лодка от базата.

— Лодката трябва да може да издържи четирима души плюс техниката. Въпросът е как ще накараме госта ни да седи мирно и кротко.

— Не мисля, че мафиотите обичат да излизат в морето нощем. Да не забравяме колко са суеверни — отвърна Луиджи с насмешка.

Карл поклати глава, взе радиото на колегата си и се свърза с Оке Столхандске, който в този момент вечеряше. Определиха две отделни места за среща и се разбраха през какъв интервал ще се чуват през следващите часове. Оке сподели резултата от наблюдението на вражеската база на скалите. Очевидно бяха открили, че стрелбата идва от руините, защото бяха поставили пост и там. В момента използваха FM честота. Оке бе успял да улови сигнала им на няколко пъти, но не разбираше нито дума.

На терасата на къщата също имаше пазач, а освен това бяха издигнали защитна стена, която да препречва пътя на куршумите откъм руините и хълма. Накратко кипеше трескава работа.

— Дон Томазо явно няма намерение да се предаде — констатира Карл, когато приключи разговора с Оке Столхандске. Въпросът е как да замъкнем сърдиткото в лодката?

Луиджи се замисли. Микробусът му бе паркиран на Виа Вагнер, от задната страна на хотела, на трийсетина метра от входа за персонала, който мафиотите вече се опитаха да използват веднъж. Главният вход и барът се охраняваха от карабинери. Следователно можеха да излязат само през някой от задните входове. Карл бе помолил изрично там да няма охрана.

Луиджи се приближи до прозореца, отвори го и погледна към двора. Отнякъде се чуваше силно мяукане. Не се мяркаше жива душа. От прозорците на единия етаж долиташе музика, явно от нечия кухня. Някаква жена излезе да изхвърли боклука и бързо се прибра.

— Ще се престорим на полицаи, така или иначе сме го закопчали с белезници, а и от сто километра му личи, че е гангстер. Аз самият лесно ще мина за приятен полицай, въпросът е какво ще правим с теб — заразсъждава Луиджи.

Дълго обсъждаха различни алтернативи. Ако Карл решеше да излезе през главния вход, това щеше да предизвика силно безпокойството не само на карабинерите, но и на враговете. Опасно бе и да се разделят.

Не можеха да останат в хотела. Освен всичко друго — щеше да им се наложи да се обясняват заради мъртвеца на горния етаж.

Изядоха студената вечеря. Предложиха и на пленника си, но той отказа. Накрая стигнаха до заключението, че нямат кой знае колко голям избор.

— Слушай сега, задник — обърна се Карл нежно към пленника. — Колегата ми каза, че говориш английски. За всички е важно да ме разбереш. Та така, говориш ли английски?

— Разбирам те отлично, но не очаквай да ти съдействам — отвърна мафиотът сърдито.

— Не очаквам — кимна Карл с облекчение. Най-накрая някакъв разговор! — Единственото, което искам, е да ме чуеш и разбереш. Партньорът ти е мъртъв, а на мен определено започна да ми писва от всичките ви опити за атентат. Трябва да сложим край на това. Ето защо смятаме да те върнем на дон Томазо, като един вид дипломатически жест. Какво ще кажеш?

Карл и Луиджи гледаха развеселени пленника си. Вярно, че щяха да го върнат на боса му, само че Карл пропусна да му спомене какво го очаква преди това.

— Ако си мислите, че можете да се шегувате с дон Томазо, дълбоко грешите. Така само ще го разгневите — промърмори наемникът.

— Хм, едва ли ти се иска да се обясняваш пред него… Но това все пак е по-добра участ от тази, която бяхте подготвили за мен, нали? Все още разполагаме с бомбата и не бихме се поколебали да я използваме. Тя например би могла да избухне в твоите ръце или в ръцете на колегата ти в стаята горе. Не ми се вярва тази идея да ти допада особено. Не е ли по-добре да се проявиш като добро момче и да ни последваш навън без проблеми?

Мъжът сви рамене и заби поглед в земята. Очевидно смяташе, че е по-добре да бъде взривен на парчета, отколкото да се завърне при дон Томазо с подвита опашка.

Луиджи изчисти, прибра бялото сако, облече тънко кожено яке, което му позволяваше да носи револвер, и кимна, че е готов.

Тримата отидоха до стаята на Карл. Всичко мина напълно безпроблемно. Карл пъхна бомбата в едно куфарче, облече си почти същите дрехи като на Луиджи, след което излезе в коридора и извика служебния асансьор зад ъгъла. Когато той пристигна, Карл отвори вратата и пъхна кибритена кутийка под нея, така че да го задържи. След това се върна в стаята си, приближи се до прозореца и погледна надолу към улицата. Забеляза само две котки.

— Добре, хайде да видим какво ще стане — рече той.

Излязоха в коридора и бързо се качиха в асансьора. Луиджи извади револвера си и го стисна с дясната ръка с цевта нагоре. Карл натисна бутона за спускане. Зърнаха един сервитьор през стъкления прозорец на долния етаж, но той гледаше в друга посока.

Веднага щом слязоха от асансьора на приземния етаж, той се заизкачва обратно нагоре. Само след миг сервитьорът щеше да се озове при тях. Нямаше смисъл да чакат. Тръгнаха към изхода и след малко излязоха в задния двор на хотела. Минаха покрай прозорците на кухнята. Котките се бяха скрили. Но все още се чуваше музика.

Стигнаха до сивата метална врата. Карл понечи да я отвори, когато жена с огромен кош за пране излезе от един страничен вход.

Тя спря, щом зърна тримата мъже, и дори понечи да извика, но вместо това инстинктивно закри уста с ръка.

Луиджи отпусна бавно револвера си и го насочи срещу нея. Карл не можеше да повярва на очите си.

Младият му колега ѝ прошепна тихо нещо на италиански и накрая попита дали го е разбрала. Жената заклати глава ужасено, а Луиджи кимна на Карл. Той отвори вратата и огледа улицата.

Излязоха един по един, а жената с коша за пране продължаваше да стои като вцепенена. Карл успя да я зърне за миг, когато внимателно затвори металната врата.

Извървяха трийсетината метра до колата на Луиджи, без да бързат, като дори си бъбреха. В далечния край на улицата се мяркаха хора, но всичко изглеждаше наред.

Карл седна отзад с пленника. Наложи му се да поизбута няколко жълти бутилки с кислород, за да може и двамата да се нагласят по-удобно. Луиджи запали колата и спокойно потегли напред.

Не изпускаха от поглед страничните огледала. Луиджи покара известно време из центъра, преди да избере най-подходящия маршрут към Монреале. След това щеше да остави навигацията на Карл.

— Какво ѝ каза? — попита Карл, когато напрежението поотмина.

— Че държа живота ѝ в ръцете си — усмихна се Луиджи. — По дяволите, ти нали не си помисли, че ще я застрелям?

— Не, разбира се, че не — засмя се Карл. — А след това?

— Че може да го получи обратно, стига да забрави, че ни е виждала.

— Дали това ще свърши работа?

— Зависи кой ще я разпитва. Едва ли ще се разприказва пред полицията, прокуратурата или карабинерите. Ако обаче попадне в ръцете на бандата на дон Томазо, истината ще излезе наяве. Но това едва ли е проблем?

— Не. Дон Томазо съвсем скоро ще научи за нашия улов.

* * *

Настроението на полковник Нилс Густав Сандгрен започна да се оправя. Бе малко късничко за вечеря, поне за шведските стандарти, но не и за Рим. А макар да го бяха изхвърлили от Палермо, и то доста грубо, работата е свършена и докладът бе изпратен.

Представителят на тайните служби в посолството веднага се свърза с него, за да го запознае с последните разпоредби по отношение на мерките за сигурност на всички шведски граждани в Италия. Всичко това му се стори доста пресилено. Затова полковникът му съобщи, че няма да позволи за пореден път днес да провалят режима му на хранене, затова двамата се разбраха да вечерят заедно.

Оказа се обаче, че пратеникът на тайните служби има съвсем други намерения. Той всячески се опита да измъкне информация за случващото се в Палермо, за намеренията на Хамилтън и така нататък. Направо го разпита за съдържанието на целия му доклад.

Нилс Густав Сандгрен наблюдаваше развеселено шведския комисар, седнал в другия край на масата. Наистина ли вярваше, че ще успее да измъкне секретни данни? Все пак армията не бе подчинена на тайните служби, нали?

Добре че ресторантът бе на ниво. Точно по вкуса на Нилс Густав Сандгрен. Нито твърде скъп, нито твърде евтин. С други думи, не бе капан за туристи. Поднесоха им невероятно телешко, а и обслужването си го биваше. Имаше само една неприятна подробност — масата им се намираше твърде близо до кухнята и край тях непрекъснато притичваше някой от персонала.

— Имаме основание да смятаме, че посолството е в опасност, поне това ни подшушнаха италианските ни колеги — осведоми го полицаят, след като им поднесоха предястието. Изглежда, това бе първото му посещение в Италия и вероятно всички щяха да го сметнат за смешен турист, ако не бе оръжието му. Когато Нилс Густав Сандгрен го попита защо го носи толкова открито, агентът му обясни, че следва шведските инструкции и съветите на италианската полиция. А и как щеше да защити полковника от Генералния щаб, ако нямаше пистолет?

Агентът изглеждаше твърде млад, за да е комисар, както се представи. Но може би и тайните служби бяха започнали да раздават чинове по-лесно, точно както се случваше с армията. Освен това явно бе леко глуповат, защо иначе очакваше, че ще получи информация за секретния доклад?

Комисар Йоста Сварвинг определено нямаше високо мнение за мъжа, когото пазеше. Вярно, че военните аташета бяха подчинени на Генералния щаб и не приемаха разпореждания нито от администрацията на посолството, където работеха, нито от самия посланик, но при сегашното положение на нещата, когато всички шведски граждани бяха потенциална мишена, евентуален отказ от сътрудничество би бил проява на изключително късогледство.

Да не забравяме, че след демонстративното напускане на Палермо полковникът бе привлякъл още по-силно вниманието. Едва ли е било трудно да го проследят от летище „Леонардо да Винчи“ до посолството, а след това и до ресторанта, ако, разбира се, бе проявил глупостта да се разхожда из града без охрана. Колкото и ниско мнение да имаше човек за мафиотските групировки, в никакъв случай не трябваше да ги подценява. Вече бяха очистили един от колегите му, което бе ясна индикация за сериозността на положението.

В първия момент реши, че към масата им се приближава главният сервитьор. Той се появи, докато им поднасяха зеленчукова гарнитура към телешкото. Усмихваше им се ослепително и дори ги попита дали ястието им харесва. Нямаше как да се обърка човек.

Агентът така и не видя пистолета, само усети цевта на шията си. В същия миг непознатият сръчно извади собственото му оръжие и го пъхна в джоба на сакото си

— Слушай внимателно и без номера — прошепна му костюмираният италианец с широка усмивка и седна на току-що освободилото се място срещу него. Един друг мъжага вече извеждаше полковник Сандгрен през кухнята. — Двамата с вас ще си поприказваме приятно. Говорите английски, нали?

Йоста Сварвинг кимна и преглътна звучно. Гангстерът го държеше на мушка под масата.

* * *

Оке Столхандске хвана стокилограмовия италианец за колана и за врата и го пренесе на борда като малко дете. Ако целта му бе да впечатли пленника, несъмнено успя.

Отведе го в каютата носа и го завърза, докато колегите му оглеждаха района. В къщата на дон Томазо светеше. Минаваше полунощ.

Карл слезе в каютата, извади лист и химикал и запали свещ. Нарисува скица на района около дома на дон Томазо, а когато другарите му дойдоха при него, заговори:

— Идеята ми е да върнем този убиец на дон Томазо, жив или мъртъв. Имате ли някакви предложения?

Двамата се спогледаха. Очевидно шефът им не се шегуваше.

— Ако нахлуем в дома му, ще настане голяма суматоха, не мислиш? — попита Оке Столхандске след дълго мълчание. Не успя да скрие колебанието си.

— Разполагаме с ключ и с кода за алармената инсталация, както ѝ със схема на къщата. Както знаете, двамата с Юар вече бяхме веднъж вътре. Ще използваме събраната от него информация. Именно той огледа вътрешността на къщата и осигури кода и ключа.

За Карл името на Юар имаше силата на заклинание. Всъщност нямаше нужда да обяснява как се бе сдобил с тактическите данни. Важното бе, че ги имаше.

— Защо искаш да им връщаме този тип? Между другото, мисля си, че е роднина на дон Томазо — обади се Луиджи, когато тишината отново започна да става мъчителна.

— За да уплаша до смърт дон Томазо или поне да го стресна. Откъде знаеш, че двамата са роднини?

— Името му го подсказва. Осъзнаваш колко е важен този факт, нали? — отвърна Луиджи.

— Да — добави Карл. — Двамата с дон Томазо вече сме обсъждали този въпрос. Той е наясно, че ако не ни върне шведите живи и здрави, ще започнем да ликвидираме роднините му един по един, докато стигнем до него. Горе-долу така стоят нещата.

— Сериозно ли говориш? — възкликна Оке Столхандске.

— Естествено, че не. Но сега ни се удава златна възможност, тъй като така или иначе възнамеряваме да върнем въпросния тип у дома.

— Поставили са пазачи навсякъде — възрази Столхандске. — Записах доста голяма част от разговорите им. Нямам идея какво си приказват, но Луиджи ще знае…

За миг оставиха обсъждането на тактическата подготовка настрана и насочиха цялото си внимание към този неочакван източник на информация. Оке Столхандске извади касетофона си и им пусна петминутен запис със сравнително добро качество.

Луиджи изслуша записа, като от време на време се разсмиваше с глас. Другарите му седяха безмълвни.

— Така стоя нещата — усмихна се Луиджи след края на записа. Имат пазачи на входната алея на къщата, на хълма, в руините и на дългата тераса от страната на морето. За наш късмет си говорят без заобикалки, така че няма проблем да ги разбере човек, поне доколкото това е възможно, като се има предвид диалектът им. Очевидно са лишени от въображение, ако се съди по кодовите им имена. Сокола, Пастира, Светеца и Хоризонт Няма никакво съмнение кой с кого разговаря и какво наблюдава. Сложили са електронна аларма на пътя за Трапани. Явно смятат, че ще се появим оттам. Обаче дивите зайци, които непрекъснато пресичат ултравиолетовия лъч или каквото там използват, са превърнали живота им в ад. Това е в общи линии.

— Чудесно ще е, ако можем да следим разговорите им по радиото. Това ми вдъхва повече вяра в крайния успех на мисията — рече Оке Столхандске.

— Само че изниква друг проблем, Оке — поклати глава Карл замислено, сякаш предварително се бе предал. — Хич не те бива да изкачваш планини, а и те е страх от високо. Това обаче е единственият начин да се промъкнем в къщата.

Карл им показа чертежите си. Крепостта на дон Томазо бе под непрестанно наблюдение от всички страни, като се изключат напълно невъзможните поне според тях маршрути за нападение. Къщата бе построена на ръба на отвесната скала. От морето я деляха около шейсетина метра. До каменистия бряг имаше къса ивица мек пясък. Ако човек застанеше там, нямаше начин да го забележат от терасата на покрива.

Карл нарисува маршрута им, който се изкачваше на зигзаг по скалата. Щом достигнеха гладката мраморна стена, им оставаха около седем-осем метра до парапета на терасата, но това бе и най-лесният участък. Бяха се подготвили с около двайсетина инструмента за влизане с взлом, използвани от няколко изключително способни крадци катерачи в Лос Анжелис през шейсетте. Страхотни изобретения. Едното представляваше приспособление с две ръчно регулируеми вакуумни пластини в краищата, служещи за закрепяна за желаната повърхност. Издържаше около четиристотин килограма.

— Колко време отнема изкачването според теб, Луиджи? — попита Карл.

Луиджи пак се вгледа в скицата, леко наклонил глава, и започна да брои нещо на пръсти. След това излезе и се върна с бинокъл.

— Той е катерач, поне така пише в автобиографията му — обясни Карл на онемелия от почуда Оке Столхандске и вдигна невинно рамене.

— С добра екипировка ще ни отнеме около два часа и половина да стигнем до върха. Изглежда ни по-трудно, отколкото е в действителност. Като се приближим, ще видите, че по скалата има доста вдлъбнатини и издатини — обясни Луиджи. — Но ни трябва добра екипировка.

— Видя с какво разполагаме, докато товарехме лодката — отбеляза Карл.

— Да — усмихна се Луиджи. — Чак не можех да повярвам на очите си. Невероятни неща.

— Добре — рече Карл. — Разполагаме с нужното, за да се изкачим по скалата, да преминем край поста на терасата, да неутрализираме алармата и да отключим вратата, да слезем до спалнята на дон Томазо и да се върнем обратно. Колко време ще ни отнеме спускането?

— Най-много пет минути, ако подготвим въжетата предварително — отвърна Луиджи. — Никак не е сложно. Все едно да се спуснеш по фасадата на къща.

— Но как, по дяволите, ще накараме проклетника да е изкачи догоре? — възрази Оке Столхандске, горд, че е открил последното препятствие.

— Няма да се катери, ще го издърпаме. Ще построим един вид асансьор — констатира Луиджи. — Единственият проблем е да го накараме да мълчи.

— Не мисля, че това е кой знае какъв проблем — усмихна се Карл. — Единствените ми познания за мафията се изчерпват с видяното на големия екран, но доколкото си спомням, един от героите направо изпадна в истерия, когато намери конска глава в леглото си. Поправи ме, ако греша, Луиджи, но това би трябвало да свърши работа.

— Да — отвърна Луиджи замислено, сякаш искаше да се увери, че е разбрал всичко. — Мисля, че това ще постигне желания ефект и върху дон Томазо. А освен това улеснява транспортирането — добави той, за да отклони евентуални възражения, които можеше да породи изразът на лицето му.

— Добре — рече Карл. — Остана ни само проблемът със следенето на радиовръзките им. Жалко, че няма как да се възползваме от това предимство, но не можем да оставим Луиджи на лодката. Двамата с Оке няма да успеем да се справим сами с мисията. Оке, имаш ли някакво предложение по този въпрос? Поръчах сума ти боклуци по твоята специалност.

Оке Столхандске засия. Най-накрая му се удаде случай да покаже уменията си, което бе доста по-примамлив вариант от катеренето на скалата над мрачните морски води посред нощ.

— Ами — усмихна се той леко смутено и изтри потта от лицето си с тениската. — Сигурно ще успея да прехвърля трафика им на вашата радиочестота. Ще се наложи обаче Луиджи да носи две слушалки — една за нашата връзка и една за тяхната. Трябва ми само малко време да настроя джаджите.

— Дадено — рече Карл. — Ето как ще постъпим — Луиджи, твоята задача е да подготвиш саковете. Трябва ни един за екипировката за катерене и друг за оръжията и радиото. През това време Оке ще подготви линиите ни за връзка един с друг, а аз ще си поприказвам малко с нашето приятелче. Моля да ме извините, но бих искал да остана насаме с него.

Другарите му нямаха никакво намерение да му досаждат през следващите минути.

Карл взе найлонов плик и ролка тиксо от кухненската маса и прекоси двете малки помещения до каютата, където бяха оставили пленника.

Затвори вратата, светна лампата и махна тиксото от устата на италианеца.

— Бона сере, сеньор Ди Маджо, така се казвате, нали? — поздрави учтиво.

— Изобщо не възнамерявам да разговарям с вас — промърмори мъжът измъчено. — Само че умирам от жажда.

Карл отви капачката от бутилката си с минерална вода, на чийто етикет бе изписано „Флота на САЩ“ и я долепи до устните на пленника. Мъжът излъчваше спокойствие и решителност. Грубото му лице бе сериозно, може би мислено вече бе приел съдбата си. Всъщност Карл бе изненадан, че се бе оставил да го пленят без съпротива, че дори не се бе опитал да застреля Луиджи.

Карл се настани на пода на няколко метра от пленника между два топа плат. Запита се дали не подценяват врага, дали не ги бяха провокирали да заловят един от хората им само защото са го снабдили с електронна система за проследяване. В следващия миг обаче осъзна, че това е невъзможно. Подобна операция щеше да им струва живота на още двама от колегите им.

— Не знам къде са шведите. Не че щях да ви кажа, даже и да знаех, но наистина не знам — рече мъжът дрезгаво и изтръгна Карл от мислите му.

— Ахааа… Значи не знаеш къде са? Е, нищо. Не възнамерявах да те питам, но след като сам спомена…

Карл се усмихна широко и подкани мафиота с ръка да продължи.

— Може да ми отрежеш топките или каквото решиш, задник, но това няма да помогне. Не знам къде са — отвърна другият мъж и заби мрачно поглед в пода.

Карл поклати глава.

— Какви са тия фасони?! Ние сме офицери и джентълмени, а не някакви дребни убийци от Сицилия или Малката Италия в Ню Йорк. Но както сам разбираш, съм изправен пред дипломатически проблем, който се надявам да разрешим с твоя помощ. Аз не съм сицилианец, така че се нуждая от съвета ти.

Мъжът не каза нищо, но по лицето му се изписа, че няма да се остави да го измамят с подобни фрази на учтивост или празни обещания.

— Ти си истински мъж, смелчага. Все качества, които ценя — продължи Карл, необезпокоен от негативното отношение на пленника си. — Двамата с теб ще посетим дон Томазо тази вечер. Проблемът е, че той очаква само мен. И тъй като с него сте роднини, се чудя дали няма да го обидя с действията си. Моля те за съвет. Осветли ме!

— Дон Томазо е мой чичо и кръстник — промърмори мъжът. — Ще е по-добре да ме убиеш, отколкото да ме върнеш при него окован с белезници.

— О, кръстник? — изхихика Карл. — Значи те съществували наистина, не само на кино. Ще обидя ли дон Томазо, ако те взема с мен? Нали разбираш, ние, скандинавците, сме малко като коне с капаци, та реших, че подобен подарък ще му се понрави. Но вас, сицилианците, не може да ви разбере човек.

— Няма никакво значение какво си мислиш, че разбираш, и какво не — въздъхна пленникът, сякаш пред него стоеше човек, на когото не можеше да се обясни. — Ако ме върнеш жив, дон Томазо ще оцени жеста. Но това няма да ми помогне. Ако ме замъкнеш при него като ловен трофей, ще оскърбиш цялата фамилия. Той ще те убие, а след това и мен, за което, разбира се, вината ще е твоя. Така стоят нещата.

— Колко варварско — поклати съчувствено глава Карл. — Изглежда, двамата с теб имаме проблем. Ще те попитам само още едно нещо. Най-вече от любопитство. Защо не позволи на бандата на Салваторе Карини да продължи опитите да ме ликвидира? Защо му трябваше да заръчва подобна лесна задача на роднините си от САЩ?

— Защото Салваторе Карини е предател и с него е свършено. Той е вече на първо място в списъка на чичо — отвърна мафиотът с искрено омерзение.

— Значи аз съм на второ — констатира Карл замислено. След това се изправи и се протегна. Прецени ситуацията. Налагаше се да стои леко прегърбен, което намаляваше подвижността му. В следващия миг обаче се завъртя и ритна завързания мъж в средата на гръдния кош. Подобен удар е на практика смъртоносен, защото прекъсва главната артерия.

Във всеки случай мафиотът изпадна в безсъзнание, а Карл извади замислено найлоновия плик и го залепи плътно около главата на убиеца на Салваторе Карини.

Бе важно главата да е напълно суха, когато я доставят. Врагът не биваше да разбере къде се намира базата им.

Когато Карл се върна при останалите, те бяха почти готови с приготовленията.

Сакът с екипировката за катерене вече бе спуснат в морето и се носеше леко и равномерно във водата малко под парапета. Трябваше им само още една тежест и без проблем щяха да го транспортират под водата до брега.

Луиджи прибираше оръжията в другия сак, но Карл отбеляза, че товарът е твърде голям. Ако ги разкриеха, така или иначе нямаше да успеят да отвърнат навреме на огъня. Нямаше смисъл да се товарят излишно. Пътят нагоре бе достатъчно тежък. Карл нареди на Луиджи да вземе само по един картечен пистолет. Този път обаче бе добра идея да използват заглушители, нищо че това предполагаше патрони с по-малък калибър.

Оке Столхандске бе успял да разреши проблема с радиовръзката, без да се затрудни особено. Дори не се налагаше Луиджи да носи две слушалки. Вместо това Оке ръчно щеше да сменя каналите и да им препраща разговорите между италианците, когато се наложеше. Така през цялото време щяха да могат да разговарят един с друг на собствената си честота. Карл и Луиджи щяха да носят лепенка с микрофон на гърлото, а Оке възнамеряваше да използва доста по-голямата радиостанция. Пошегува се, че ще влезе в ролята на един вид диджей и че ще им пуска сицилианска музика, когато им стане скучно.

От време на време станцията запращяваше и Луиджи наостряше уши, но след това им правеше жест с ръка, че няма нищо важно, и продължаваше спокойно работа. Мафиотите обсъждаха най-вече проклетите зайци, така че Луиджи прехапваше долната си устна с двата предни зъба и размахваше ръце на главата си като уши, за да покаже на приятелите си за какво става въпрос.

След това седнаха на масата и провериха списъка със задачи още два пъти. Стигнаха до заключението, че ще им трябва повече въже за резерв и че вероятно асансьорът ще им създаде проблем.

Карл се върна при кърмата, за да вземе още въже, огледа го и установи, че е произведено в Западна Германия ѝ е част от въоръжението на антитерористичния им отряд. След това провери дали пленникът с плик на главата е мъртъв. Той очевидно отдавна бе спрял да диша, защото пликът не бе замъглен и лицето му се виждаше ясно.

Карл клекна и се загледа в мъжа. Опита се да убеди сам себе си, че хора като него можеха да доживеят до старини единствено зад решетките. След това прогони несъзнателния си опит да намери извинение за постъпката си, развърза мафиота и го замъкна до третия сак. Другите двама се опитаха да се държат естествено, но погледите им веднага попаднаха на найлоновия плик.

— Не исках да цапам лодката — обясни Карл и отвори ципа на празния сак. Колегите му се спогледаха неразбиращо, но не казаха нищо.

По-късно всичко им се изясни, след като Карл и Луиджи с мъка нахлузиха водолазните костюми и седнаха, опирайки колене в гърдите си, за да изпуснат максимално от въздуха между костюмите и телата им. Тогава видяха как Карл закрепи един нож на предназначеното за това място, който обаче нямаше нищо общо с обикновените ножове.

Прегледаха багажа за последен път. Разговорите в крепостта все още бяха кратки и рутинни. Не се наблюдаваше никаква необичайна активност. Щом врагът не ги бе открил досега, едва ли щяха да ги открият под водата. От брега ги деляха около хиляда метра.

Карл и Луиджи се гмурнаха в морето, а Оке заспуска саковете един по един.

Карл плуваше определи курса им с помощта на компаса. Луиджи му даде знак, че всичко е готово. Карл се обърна към Столхандске, който на свой ред го увери, че може да започват.

— Само още нещо, Луиджи — прошепна Карл, сякаш още от сега трябваше да забравят за разговорите. — Когато стигнем на около стотина метра от целта, ще спрем за малко и ще ми помогнеш с последния сак. Разбра ли?

— Да — прошепна му Луиджи и веднага спусна маската, за да скрие лицето си.

След това изчезнаха под водата.

Този път багажът им бе тежък и безформен и придвижването им отне доста повече време.

Луиджи се обля в пот под гумения костюм. Водата бе твърде топла, за да го разхлади. Дори стъклото на маската му се запоти. Не че това имаше някакво значение. Така или иначе около тях цареше непрогледен мрак.

Луиджи обичаше тъмнината. В нея откриваше закрила, успяваше да прогони неприятните мисли. Опита се да изчисти съзнанието си и да се концентрира върху движенията си. Трябваше на всяка цена да поддържа равномерно темпо. Карл плуваше пред него. Именно той отговаряше за маньоврите и през цялото време контролираше придвижването им с часовник и компас; всяко закъснение усложняваше допълнително работата му. Нищо че маршрутът бе сравнително лек — само право напред към брега. Освен това морето бе съвършено спокойно.

Луиджи се опитваше най-вече да отклони мислите си от третия сак. Не бе напълно сигурен каква помощ се очаква от него.

А когато въжето, което го свързваше с Карл, помръдна и те усетиха земя под краката си, Луиджи осъзна, че моментът на истината е настъпил. Карл го хвана за раменете, побутна го към дъното и му посочи да се задържи за един голям камък. Когато Луиджи даде сигнал, че е разбрал, Карл издърпа и трите сака. Луиджи го чу как отваря ципа и след малко усети как Карл пъха единия крак на мъжа под двете му ръце. След това началникът му отново се наведе напред и му нареди да държи здраво. После се отдалечи и се залови за работа. Луиджи дори не искаше да си представя каква е тя.

След малко кракът в ръцете му се раздвижи и той стисна здраво. В този миг до ушите му долетя хрущящ звук, който ту се усилваше, ту заглъхваше заради водата. Бе кристално ясно какво се случва на около два метра от него. Месото и сухожилията вече бяха прорязани, оставаше само да пречупи вратът на жертвата. Изведнъж кракът се отпусна и Карл му даде знак, че може да пусне тялото. То изчезна в мрака, а след секунди Луиджи чу как ципът на сака се затваря. Карл отново пое водачеството и даде знак на колегата си, че е време да продължат. Багажът им бе олекнал.

Когато внимателно подадоха глави над водата, чиято дълбочина вече бе едва метър, на Луиджи му се наложи да свали замъглената маска, за да се огледа. Забеляза, че Карл стори същото. Бяха пристигнали на точно определеното място, без нито метър отклонение.

Вярно, че можеше да се дължи на чист късмет. Само че това се случваше вече за трети път и Луиджи започна да разбира защо двамата му колеги винаги поемаха водачеството под водата. Това го изпълваше със смесени чувства. От една страна, неясно защо, недоверието на другарите му в неговите умения бе голям удар за самочувствието му. След пет години в Калифорния се чувстваше като един вид световен шампион, че никой не може да го победи. Но в този екип той бе новакът. Луиджи реши да мисли позитивно. Знаеше, че е в сигурни ръце. Колегите му определено бяха по-опитни от него в много отношения.

Бързо издърпаха саковете на брега и ги наредиха един до друг върху пясъка. Първо извадиха оръжията, а след това и радиото.

Карл повика Орка, съобщи му, че са пристигнали и поиска информация за положението. Всичко бе спокойно. Разговорите между мафиотите очевидно бяха зачестили и Оке щеше да им пусне записа.

Луиджи изслуша новините от последния час и констатира, че няма нищо интересно. Честите разговори между италианците свидетелстваха единствено за липса на рутина при радиовръзката. Изглежда, им бе скучно и се опитваха да се разсеят. Чудесно.

Двамата с Карл бързо прикрепиха микрофоните към шиите си и пъхнаха слушалките в ушите си, след това изпробваха техниката, като се свързаха с Оке, и установиха, че всичко функционира изрядно.

Опасаха се ремъци с халки. Луиджи прикрепи с тиксо няколко стоманени клина с примки от едната страна на тялото си. От другата закрепи чук, покрит с гума, за да не вдига шум.

Прегледа екипировката си и оборудването на Карл, дръпна куките и провери всички закопчалки и куки, както правят парашутистите. Тази предпазливост напомняше таен ритуал.

Сортираха различните въжета и завързаха най-дългите около една скала. Провериха здравината им; от тях зависеше дали ще оцелеят.

Когато най-накрая кимна на Карл, че всичко е готово, той го хвана за раменете и му каза, че оттук нататък той, Луиджи, поема водачеството. Щом стигнеха горе, всичко продължаваше постарому.

Луиджи успя да се изкачи на около петнайсет метра без особен проблем. Преди да му се наложи да забие първия клин в скалата, пъхна обезопасителното въже през карабинера и го спусна към Карл, който чакаше на плажа. След това го дръпна, за да го провери, продължи още три метра нагоре и заби втория клин в един скален процеп. Завърза въжето за него и даде сигнал на Карл да го последва.

Можеха да разговарят през цялото време, а Оке следеше радиовръзката им от лодката. Дори от време на време им даваше по някой друг добър съвет на шега, докато наблюдаваше целта с големия си телескоп.

Придвижваха се доста по-бързо, отколкото Карл очакваше, а Луиджи бе напълно спокоен и сигурен в себе си; вярно, че се бе занимавал с катерене цял живот, най-вече в италианските Алпи, поне така пишеше в досието му. До този момент това за Карл бяха просто думи, но сега разбра колко богат опит притежава колегата му в действителност.

Трудностите започнаха, когато стигнаха до последните пет метра. В този участък скалата се издаваше напред. Работата на Луиджи доста се усложни и той се придвижваше метър по метър. Освен това им се налагаше да промушват късото обезопасително въже през поне два клина, преди да продължат. Въжето ги предпазваше да не се плъзнат надолу. Но ако някой от тях паднеше, два-три от клиновете щяха да се измъкнат, телата им щяха да се ударят едно в друго, а след това — и в скалната стена.

Последният половин час и двамата висяха с главата надолу, с лице към скалата и гръб към бездната. През цялото време се опитваха да се окуражават, като си шептяха тихо по радиостанцията. Понеже Оке можеше да чуе целите им разговори, от време на време си разменяха по някоя шега за страха му от високо и му обясняваха надълго и нашироко какво точно се случва.

Понякога им се налагаше да замълчат, за да може Луиджи да проследи разговорите на врага. По някаква причина мъжът с кодово име Мирамар, който трябваше се намира на около петнайсет метра от тях, бе спрял да се обажда. Другите определено бяха недоволни ох този факт и мрънкаха, че вероятно е заспал.

Луиджи и Карл спряха за кратко, за да обсъдят проблема. Ако Мирамар ги бе забелязал, нямаше логика да си мълчи. Вместо това трябваше да предупреди другите двама.

Но ако бе заспал, колегите му вероятно щяха да решат да го събудят. От друга страна, той отговаряше за тази посока, от която никой не очакваше нападение. Затова не бе изключено да го оставят да спи. Щяха да са далеч по-спокойни, ако Мирамар отново се включеше във връзката.

Решителният момент настъпи. Луиджи прехвърли въжето си през клина при ръба на скалата. Следващата стъпка бе да се набере нагоре, да излезе на върха и така да попадне в полезрението на пазача.

Луиджи се съсредоточи и събра сили. Усети по ръцете си, че катеренето бе изсмукало почти всичките му сили, а следващата стъпка бе най-трудна във физическо отношение.

Първите два опита да се прехвърли върху скалата се оказаха безуспешни. Те го изтощиха още повече и дори се наложи да се върне малко назад и да си почине. Опита се да пребори отчаянието, да събере последните капки сила.

— Изчакай малко — прошепна му Карл. — Имам предложение.

Той се приближи бавно към колегата си и закачи въжето за най-близката до Луиджи кука. След това пъхна дясната си ръка между двете въжета, уви ги около нея и я фиксира с помощта на здрав възел. После се хвана с лявата ръка малко по-нагоре за общото им въже.

— Така — прошепна той. — Използвай ръката ми като стъпало.

— Ще те заболи — прошепна Луиджи.

— Да не мислиш, че ще ми е по-приятно да се върна обратно, без да достигна върха? — засмя се Карл.

Луиджи носеше груби ботуши за катерене. Тъй като се изкачваше пръв, бе твърде опасно да използва по-леки обувки. Поколеба се, но накрая вдигна левия се крак и го пъхна между ръката на Карл и въжетата. После си пое дълбоко дъх и с едно движение се прехвърли през ръба на скалата.

Първият му инстинкт бе да погледне към стената горе. Това бе най-опасната част от мисията им. Ако някой ги очакваше със заредена пушка, всичко щеше да приключи за секунди.

Нищо подобно не се случи, а и Луиджи не видя никого. Започна да търси нещо, за което да се хване с лявата ръка. Гладката мраморна стена започваше на около метър по-нагоре. Наложи му се дълго да избира между две възможности. Карл вероятно вече изпитваше доста силна болка под тежестта му. Но в този миг не можеше да си позволи да се провали.

Набра се още малко напред, вдигна крака си от ръката на Карл, застана за миг на колене точно на ръба на скалата, бавно и внимателно премести напред първо единия, а след това и другия си крак и накрая се изправи. В този миг ръцете му нямаха опора, нито пък можеше да разчита на спасителното въже. Олюля се леко, вероятно от умора, но бързо успя да пребори силното чувство на паника. После се наведе напред, застанал на пръсти, за да не наруши равновесието си и да не се строполи обратно в бездната. Пристъпи към мраморната стена. Едва сега можеше да си отдъхне. Свали внимателно една от закачалките, както шеговито наричаха приспособлението, закрепи го за стената и натисна, първо внимателно, после по-силно, а накрая с цялата си тежест. Инструментът не помръдна. Сега бързо можеше да застопори спасителното въже, да монтира втория и да докладва на Карл.

— Разбрано — прошепна в отговор Карл. — Идвам, помогни ми.

Луиджи го издърпа горе. Стояха един до друг.

— Трайдент до Орка. Горе сме. Виждаш ли ни? — обади се Карл.

— Тук Орка, виждам ви. Два тъмни силуета на фона на бялата стена. Мирамар не се вижда, няма разговори.

— Добре.

Закрепиха още един инструмент на стената, а Карл се изкачи нагоре. Наложи му се да мине покрай един осветен прозорец.

Луиджи погледна нагоре към колегата си и едва сега забеляза какво носи. Почти бе забравил, че имат багаж. До тялото на колегата му се поклащаше нещо, което през очилата за нощно виждане приличаше на увита в найлон зелка. Една капка кръв полетя надолу и уцели китката на Луиджи.

— Слушай! — прошепна Карл. — Върни се под стената и изчакай следващото нареждане. Аз поемам водачеството оттук нататък.

— Разбрано — отвърна Луиджи и с помощта на двете въжета се спусна обратно под скалната тераса и увисна като в люлка над пропастта. Тази почивка щеше да му се отрази добре, но от този момент нататък можеше да следва колегата си само с помощта на въображението си.

Карл вече бе на половината път нагоре. Току-що бе преминал покрай единствения светещ прозорец на фасадата. Свърза се с Оке Столхандске, но той виждаше само светлината, нищо повече. Разстоянието бе твърде голямо.

Карл погледна часовника си. След няколко часа щеше да започне да се развиделява. Но това не бе проблем. Трябваха му минути, за да се озове на балкона.

Наслаждаваше се на изкачването. То бе лесно благодарение на приспособленията. Трябваше единствено да премества снабдените с вакуум дръжки една след друга през половин метър. Така и товарът му тежеше по-малко, и движенията му бяха по-лесни.

Последната дръжка постави на около десет сантиметра от края на стената. Внимателно освободи спасителното въже и го завърза за нея. После извади пистолета си и вдигна предпазителя.

Ако някой го бе чул, едва ли щяха да го чакат да се изкачи горе. Много по-вероятно бе да се надвесят надолу, за да локализират мишената си.

Карл бързо подаде глава над парапета и веднага я дръпна обратно. Не последва изстрел. Масата за хранене бе на обичайното си място с изрядно подредени столове. Нямаше покривка. Съвсем близо до вратата имаше ратаново кресло, на който май седеше някой.

Карл нагласи краката си така, че в следващия миг да успее да се прехвърли през парапета с гърди напред. Държеше пистолета си готов за стрелба.

Огледа внимателно терасата. Охранителят спеше. Картечницата бе опряна на стената до него, а радиото му лежеше на късия край на масата.

Карл с облекчение скочи на терасата и за първи път от два часа усети здрава земя под краката си.

Приближи бавно до спящия мъж, извади ножа си и се замисли. Едва ли щеше да вдигне повече шум, отколкото, ако използваше заглушител. Карл обаче таеше силно недоверие към подобна техника. Винаги нещо можеше да се обърка. Ако пък решеше да пререже гърлото му, другият вероятно щеше да се съпротивлява, което също не бе добре.

Но все пак Карл се спря на този вариант.

Заобиколи мъжа и закрепи пистолета си обратно на гърба. Прехвърли ножа в дясната ръка, а с лявата запуши устата на жертвата и отметна главата му назад. Допря ножа си до гърлото на съпротивляващия се мъж и продължи да натиска, докато кръвта се плискаше по каменния под.

Когато всичко приключи, Карл се свърза с колегите си по радиото и им съобщи, че Мирамар е извън играта и че той самият се подготвя да влезе в къщата. Ако алармата се включеше, щеше да остави пакета на терасата и веднага щеше да започне да се спуска.

Извади ключа от джоба на гърдите си и го пъхна в ключалката. Пасваше идеално, значи не я бяха сменили. Но пък и защо ли им трябваше да я сменят?

Вкара кода и отключи. Нищо не се случи. Вътре цареше пълна тишина.

Затвори вратата, повтори кода и изчака трийсет секунди, за да е сигурен, че алармата няма да се включи.

Всичко изглеждаше нормално. Стаята на най-горния етаж бе празна. Цареше пълен мрак. Но някъде отдолу чу гласове. Подът между него и стълбите бе покрит с персийски килими, които щяха да изолират шума от стъпките му. Замисли се дали в къщата няма кучета, но ако имаше, щяха да ги забележат при първото си посещение. Кучетата биха били проблем. Нямаше да успее да ги убие, преди да вдигнат тревога.

Заслиза по стълбите и се сети откъде долитат гласовете. В стаята до спалнята на дон Томазо светеше. Очевидно покрай нейния прозорец бе минал на идване. Вътре седяха неизвестен брой мъже и разговаряха.

Карл се замисли как да постъпи. Най-добре бе да остави подаръка на леглото на дон Томазо и да се измъкне от къщата, без да го забележат. Това определено щеше да внесе огромен смут във фамилията. Но ако дон Томазо се събудеше, ако в спалнята му имаше аларма, Карл щеше да изпадне в доста сложно положение. Все пак охраната бе въоръжена с картечници.

Промъкна се покрай вратата на дон Томазо и спря до съседната стая. Заслуша се известно време и стигна до заключението, че вътре седят двамина. Играеха на карти. Стори му се, че чува шума от допира им до плота на масата. Най-добре да приключва бързо. Вдигна очилата си за нощно виждане на челото и изчака очите му да свикнат със силната светлина. След това бутна вратата с лявата си ръка, влезе в стаята и застреля първия мъж, без дори да го забележат. Тъй като нямаше кой знае какво доверие на малокалибрените си куршуми, произведе два изстрела, преди да се обърне към другия мафиот. Той вече се бе изправил, готов да стреля. Но Карл го изпревари. Тялото му се стовари шумно на пода и продължи да се гърчи около пет-шест секунди, преди да притихне.

Карл се върна бързо в коридора и опря ухо до вратата на дон Томазо. Не чу нищо подозрително, но това не бе гаранция. За миг се замисли дали да не остави подаръка на пода пред спалнята. Откачи найлоновия плик от костюма си и извади главата на мъртвеца от него. Установи, че косата е съвсем суха, но леко мазна. Отлично. Нямаше да разберат, че кръщелникът се е върнал вкъщи по море.

Карл натисна бавно бравата, милиметър по милиметър. Ако някой отвътре забележеше движението, щеше да реши, че си въобразява. Вратата се отвори с едва доловимо проскърцване. Карл свали очилата си за нощно виждане и погледна вътре.

Мебелировката бе спартанска. Огромен гардероб от кафяво дърво, легло и нощно шкафче. На шкафчето, до краката на малка статуетка на някакъв светец, имаше револвер.

Дон Томазо лежеше по гръб по средата на леглото с полуотворена уста и ръце, сключени върху одеялото. Карл не бързаше. Нямаше смисъл да проваля всичко точно накрая.

Малко встрани от дон Томазо имаше още една възглавница, на мястото за съпругата му. Карл се приближи до самия край на леглото, като не сваляше очи от лицето на дон Томазо, за да се увери, че мафиотът спи. Даже и да се събудеше, нямаше да успее да сграбчи револвера. И двете му ръце бяха върху бялото одеяло.

Карл постави още по-бавно главата на кръщелника на свободната възглавница и не я пусна, преди да се увери, че няма да се търкулне надолу. Заслуша се за миг в спокойното дишане на дон Томазо. Мафиотът прохъркваше леко. Това бе мъжът, поръчал убийството на Юар, а той трябваше да го остави жив.

Карл взе статуетката, излезе внимателно от стаята, спря за малко в коридора, ослуша се и чак след това продължи нагоре. На идване му бе хрумнала една идея.

В стаята горе имаше стереоуредба, която очевидно бе свързана с тонколони във всяка стая и на терасата. Той прегледа колекцията от компактдискове, която се състоеше основно от произведения на оперното изкуство. Карл познаваше слабо този жанр, който не му допадаше. Не знаеше дали това се дължи на прословутата му нетърпеливост, или на втълпените му от детство предразсъдъци. Сега се ядоса на себе си, защото искаше да избере някое значимо произведение.

„Макбет“ на Верди? Като се имат предвид обстоятелствата, това бе добър избор.

Карл пъхна диска в уредбата, усили звука до максимум и избра всички тонколони.

После се свърза с двамата си колеги и зашептя.

— Трайдент до Орка и Тритон, чувате ли ме? — започна той. Те потвърдиха задъхано. — Подаръкът е оставен, охраната на втория и третия етаж е неутрализирана. Само след миг в цялата къща ще заехти опера. Може би дори ти ще я чуеш, Орка. Просто исках да ви предупредя. След малко ще се върна при Тритон. По пътя надолу ще изхвърля приспособленията в бездната. Музиката ще заглуши тропота. Разбрахте ли?

— Не мислиш ли, че малко прекаляваш с тази шега? — промърмори Столхандске.

— Потвърди, че всичко е ясно, Тритон! — нареди Карл.

— Всичко е ясно, готов за среща след минута — отвърна Луиджи.

Карл се усмихна сам на себе си, когато постави показалец на бутона за включване и пусна диска.

Успя да стигне до балконската врата и дори да прекрачи прага, преди в къщата да заехти увертюрата към „Макбет“. Той заключи стъклената врата, включи алармата, пъхна ключа в джоба си, закопча го добре, приближи се до парапета, прехвърли се от другата му страна, спусна се няколко стъпки надолу и прекара спасителното въже пред ремъците на гърдите си. След това бързо свали тъй наречените дръжки от стенала и ги хвърли една по една в бездната. Те потънаха безшумно в мрака.

Когато застана на малката скална тераса, осъзна, че единственото въже, което му осигуряваше някаква зашита, бе това в ръката му. На всичкото отгоре то бе прикрепено към един клин под него.

— Тритон, намирам се на скалната тераса точно над теб. Започни да се спускаш. Ако музиката се усили, значи са отворили балконската врата.

Луиджи потвърди, че е разбрал, и бързо заслиза. Карл чу шумоленето на въжетата му и карабинерите които от време на време се удряха в металните клинове. В това време той самият започна да изтегля висящото въже, като внимаваше да не загуби равновесие. Когато най-накрая хвана края му, бързо го прекара на два пъти през ремъците на гърдите си, падна на колене и внимателно се търколи през края на скалната тераса. Тялото му полетя към бездната, но след малко въжето се опъна и той продължи да се люлее във въздуха на около пет-шест метра от издадената напред скална тераса. Точно в този миг музиката закънтя още по-солно. Някой бе излязъл на балкона. След секунда настъпи пълна тишина. Значи бяха двама.

Засега Карл бе в безопасност. Скалната тераса го скриваше от погледа им. Той започна да отпуска въжето през ремъците на гърдите си и спокойно заслиза надолу метър по метър. От време на време спираше, за да не протрие дланите си.

Методът му за слизане бе нестандартен и далеч по-опасен, отколкото, ако използваше скалата за опора. Но той реши, че така щеше да достигне брега по-бързо. Оказа се прав. За съжаление, към края на спускането се сблъска с голям проблем. Въжето се оказа твърде късо.

Карл се люшкаше на около 7–8 метра от брега. Разстоянието бе твърде голямо, за да скочи. Оставаше му само една възможност. Опита се да се залюлее колкото може по-силно в посока към скалата с надеждата да успее да хване второто въже. Ядоса се сам на себе си. С всяко следващо залюляване все повече се приближаваше към скалата, но и все повече се подаваше отвъд ръба на терасата и можеше всеки миг да бъде забелязан.

— Трайдент до Орка. Имам проблем. Виждаш ли нещо? Виждаш ли мен или някого на балкона?

— Виждам те. Изглежда, се забавляваш, само се чудя дали имаме време за това. На балкона е пълно с хора, тичат като пощурели и непрекъснато говорят по радиостанциите, но все още не са доближили парапета.

— Благодаря — изстена Карл. В следващия миг силно се удари в скалата и успя да хване обезопасителното въже. Пусна другото, на което се люлееше, полетя надолу още няколко метра, преди рязко да спре. Усещаше палеща болка под мишниците. Второто въже затанцува надолу през примките и скоро го подмина. Той отново смени въжетата и скоро достигна брега.

Луиджи не каза нищо, внимание му бе съсредоточено в разговорите между мафиотите и опаковането на багажа. Карл дръпна въжето, събра всичко и го метна в единия от саковете; клиновете върху скалната стена напомняха перлена огърлица. Започваха на около десетина метра от земята и свършваха точно под малката издатина. Едва ли щяха да ги забележат.

Двамата мъже свалиха ремъците, сложиха си водолазните маски и бутилките с кислород направо върху камуфлажното облекло и замъкнаха саковете във водата. Преди да се гмурнат, Карл помоли Луиджи да сподели какво бе чул, преди да приберат радиото. Луиджи даде знак, че горе цари пълен хаос, но явно не ги бяха открили.

След това двамата изчезнаха в мрака.

Едва сега Карл усети болката в десния си лакът и под мишниците. Вероятно вече имаше огромни синини и следи от въжетата. Щеше да му се наложи да поноси ризи с дълъг ръкав известно време.

4

Самюел Улфсон дори не успя да се ядоса, въпреки че имаше куп причини за това. Положението бе наистина сериозно.

Прочете доклада на военния аташе в Рим за втори път. От всеки ред прозираше яд. Очевидно срещата на Нилс Густав Сандгрен с Карл Хамилтън в Палермо не бе преминала особено добре. Най-много го бе подразнил фактът, че му бяха наредили като на някакъв кадет да се връща обратно в италианската столица. В резултат на това военният аташе не бе успял да се наслади на прохладната нощ в Палермо.

Самюел Улфсон въздъхна. Ироничният тон на доклада, изпълнен с думи като „евентуална опасност“ и „уж от съображения за сигурност“, придобиваше съвсем друг смисъл на фона на последвалите събития. Нилс Густав Сандгрен бе отвлечен веднага след като изпрати доклада и напусна посолството в Рим.

На всичкото отгоре по време на самото отвличане е бил придружаван от бодигард от прословутите служби за сигурност. Единственият отвлечен швед, след като Сепо въведе новите мерки за сигурност в Рим, се бе намирал в компанията на собствените им служители.

Самюел Улфсон позвъни на един от шефовете в Маймунарника на остров Кунгсхолмен, както разузнавачите наричаха колегите си от службите за сигурност. Нямаше никакъв смисъл да им крещи или да се опитва да получи обяснение. Оказа се, че изборът на въпросния служител бе мотивиран от чисто профсъюзни съображения. Досега не го бяха изпращали на мисии в чужбина и следователно бе негов ред. Според профсъюзната организация това бе единственото справедливо решение. Да, не можеха да си затворят очите за подобни факти. Очевидно Сепо страдаше от същия синдром като цялото шведско общество. От чисто оперативна гледна точка бе по-добре да възложат мисията на някой опитен агент, но профсъюзът дори не искаше да чуе за подобен вариант. Все пак въпросният служител се отърва жив, само с един конфискуван пистолет.

Макар и уклончив, докладът на Нилс Густав Сандгрен съдържаше конкретна информация за броя на замесените разузнавачи. В операцията участваха трима служители на ОП 5, един от които владееше италиански. Карл бе отказал да издаде имената им. Според него тази информация бе напълно достатъчна за ръководството на ОП 5.

Безспорно бе така. Нямаше съмнение, че единият от агентите е Оке Столхандске, който в момента бе в отпуск, „за да се отдаде на ветроходство и размисъл“. Италианоговорящият обаче трябваше да е някой от новите кадри, подготвени в Калифорния. Май името му бе Бертони.

Следователно Карл бе минал през САЩ. Затова в доклада пишеше, че „цялата необходима за мисията техника бе осигурена от съответните американски власти съгласно приетите от двете страни споразумения“.

Очевидно Карл бе поръчал всичко в САЩ от името на Генералния щаб на Шведската армия. Самюел Улфсон осъзна, че по време на срещата със собствения си началник несъзнателно бе дал легитимност на цялата операция, както би се изразил някой юрист. Определено с Карл Хамилтън имаше за какво да си поговорят след завръщането му.

Най-обърканата част от доклада съдържаше израза че врагът продължава да понася големи загуби, макар че официално потвърдените жертви бяха две. Това се дължеше на нежеланието на мафиотите да признаят за пораженията си и така да въвлекат силите на реда.

Целта на операцията явно бе постепенно да увеличат психологическия натиск върху врага, докато той осъзнае, че е най-добре да освободи шведските заложници, преди собствените му загуби да нараснат главоломно.

Мисията очевидно не бе пожънала кой знае какъв успех, като се има предвид, че врагът обогатяваше колекцията си от шведски граждани.

Шведската армия бе загубила двама мъже.

В резултат на това политическият и медийният натиск върху военните се бе увеличил. Според Петер Сорман обаче ситуацията бе под контрол, докато някой от заложниците не се простеше с живота си. Подобна развръзка щеше да промени всичко. Швеция можеше да понесе загубата на няколко военни. Това би означавало единствено, че държавата прави всичко възможно да освободи пленените си граждани. Ако мисията приключеше успешно, Външно и правителството щяха да оберат всички лаври. В случай на неуспех цялата отговорност щеше да се стовари върху Генералния щаб.

На фона на вчерашните събития оптимизмът в доклада на Нилс Густав Сандгрен изглеждаше все по-ефимерен. За жалост докладът бе практически неизползваем.

Единственото положително нещо бе, че мисията се провежда със съдействието на италианските власти и в съответствие със законите, които очевидно не бяха толкова строги като шведските.

При други обстоятелства на Самюел Улфсон дори не би му хрумнало да се свърже с някой от действащите си агенти по време на мисия. Сега обаче бе изправен пред изключително необичайна ситуация, а освен това му предстоеше среща с Петер Сорман в Министерство на външните работи. За разлика от главнокомандващия армията Сорман нямаше да се задоволи с пълно информационно затъмнение.

Нямаше друг избор. Улфсон помоли Беата да намери телефонния номер на хотела с френското име в Палермо и да се обади на Карл Хамилтън. Тя остана толкова изненадана, че го попита дали е чула правилно.

— Да — изръмжа той и запали осмата си цигара за деня. Часовникът показваше малко след десет. Самюел Улфсон избягваше да пуши преди обяд, но положението бе толкова сериозно, че всякакви принципи губеха смисъл.

Карл вдигна едва на осмия сигнал, а когато Беата го свърза с началника му, гласът му прозвуча някак сънено и уморено.

— Да не би да те събудих? — попита Улфсон озадачено.

— Да — промърмори Карл. — Нощния живот в Палермо си го бива. Вчера си легнах доста късно.

— Радвам се, че си прекарвате страхотно — рече Улфсон ядосано. Не че му се вярваше служителите му да се забавляват кой знае колко в Италия, но му бе трудно да говори с Карл по телефона.

— Положението с разговорите е следното — обади се Карл, сякаш прочел мислите на началника си. — Врагът притежава значителен технически капацитет в определени сфери. Даже и да използваме шведски, това само ги забави, но няма да ги затрудни. Защо се обаждаш? Какво искаш да знаеш? Не получи ли доклада на Нилс Густав?

— Да, проблемът е, че Нилс Густав бе отвлечен вчера вечерта в Рим. След като ми изпрати утешителния си доклад.

— Кога? — попита Карл внезапно. Тази новина прогони всяка сънливост.

— Към десет-единайсет вечерта.

— Добре. Това не променя нищо. Откъде?

— От един ресторант в Рим. Докато вечерял с един от служителите на Маймунарника.

— Бодигард от Сепо… — простена Карл. — Това обяснява всичко. Но не променя нищо. Вчера вечерта пратихме послание на врага, за късмет — след отвличането на полковника, и си мисля, че ще получа отговор още днес. Продължаваме да следваме първоначалния план, както, надявам се, пише в доклада на Нилс Густав. Положението е оптимистично.

— Би ли уточнил „оптимистично“?

— Не и по телефона. Накратко, смятам днес да им направя предложение, на което не могат да откажат. Ще разменим шведските заложници срещу един светец.

— Светец?

— Да. За съжаление не мога да се впусна в повече подробности. Само ще допълня, че имаме всички основания да се чувстваме обнадеждени. Операцията бе успешна и всички самолети се върнаха в базата.

— Имам среща знаеш с кого в Министерство на външните работи. Какво, по дяволите, да му кажа?

— Че таим надежда скоро да постигнем развитие в преговорите.

— Доста неясно.

— Неясно, но вярно. Поне аз съм силно обнадежден. Съжалявам за случилото се с Нилс Густав. Той искаше да пообиколи тукашните ресторанти, затова побързах да го отпратя обратно в Рим. Жалко, че Сепо са решили да го поставят под охрана. Това определено е влошило нещата. Ако знаех, че ще стане така, щях да го принудя да остане тук.

— Знаеш ли къде го държат?

— Не. Предполагам, че са го завели при останалите шведски заложници. Врагът се опитва да вдигне цената.

— А ти възнамеряваш да ги откупиш с този светец?

— Да.

Самюел Улфсон въздъхна. Не бе моментът да разпитва откъде са си набавили оръжия и така нататък. Това определено би развеселило не само гангстерите, но и италианските власти, които вероятно също подслушваха разговора им. Едва ли нечий друг телефон в Палермо се радваше на подобно внимание като телефона на Карл.

— Искам веднага да се свържеш с мен в случай на успех или неочаквани затруднения. В консулството има телекс. Носиш ли някакъв код със себе си?

— Да. Ще ти изпратя кодиран доклад, обещавам.

— Добре. Пази се и поздрави познатите ни, ако ги срещнеш — въздъхна Самюел Улфсон и затвори. Този разговор не му помогна особено преди срещата във Външно. Колкото повече размишляваше, толкова по-ясно му ставаше, че няма никаква представа какво правят агентите му в Сицилия. На всичко отгоре трябваше да успокои всички, че нещата са под контрол. Освен това щеше да му се наложи да отговаря на безбройните трескави въпроси, които изказването му щеше да породи. Направо не му се тръгваше.

* * *

Карл поседя известно време на леглото, като се чудеше кой от трите спешни телефонни разговора да проведе първо. Нито един нямаше да се окаже особено приятен, но по различни причини. Затова реши да изчака и се върна при леглото си в банята, взе чаршафите и ги изнесе обратно в стаята. След това ги постла на леглото за да изглежда, че е спал върху него. После започна бавно да се бръсне. Когато се погледна в огледалото, в съзнанието му нахлуха омразните ужасяващи спомени пред очите му изникна собствената му фигура. Видя как оставя ключовете на масичката в коридора и излиза, как минава покрай статуята на Санкт Йоран и Дракона на път към колата си, която стоеше паркирана при телеграфната станция срещу двореца. Спомни си студа, който прониза тялото му и как космите по ръцете му настръхнаха. Изтръпна. Опита да си внуши отчаяно, че трябва да извлече колкото може по-голяма полза от ситуацията, да се концентрира върху бръсненето и да прогони всичко останало.

Извади риза на сини и бели райета. Избра я заради дългите ръкави. Синините по ръцете му от катеренето се набиваха твърде много на очи. През следващите няколко минути се опита да поизчисти стаята, въпреки че вътре цареше ред, провери част от оборудването си за пореден път и накрая набра първия номер.

Отначало тя се зарадва, но след това я обзе гняв. Защо се обажда чак сега. Каза ѝ истината. През последното денонощие не бе имал достъп до телефон. Тя отвърна, че не му вярва, той продължи да я убеждава и разговорът се провали още в самото начало.

На работата ѝ бе скучно, почти всички вече бяха в отпуск. Вярно, Ай Би Ем бе американска компания, но служителите бяха шведи и през юли всичко замираше. През по-голямата част от времето посещавала курс по шведски. Затова го попита дали не могат да останат в Швеция през лятото и да се откажат от първоначалните си планове за дълго пътешествие надалеч.

В такъв случай трябваше да отидат до някое затънтено кътче на Швеция без телефон. Думите му я накараха леко да поомекне. Дори му призна, че ѝ липсва. Той сподели същото. Добави, че вероятно скоро ще се прибере. Че операцията тук е напълно рутинна и че върви към своя край. Не, не, нямало нищо опасно. По-скоро ставало дума за леко необичайни преговори. Не, не може да навлезе в подробности, докато говорят по телефона.

Разговорът му остави неприятно чувство. Сякаш несъзнателно бе решил, че няма да се върне жив у дома, че току-що я бе излъгал и тя го знае.

След това отново набра смелост и се обади на дон Томазо, като силно и решително завъртя шайбата.

Дон Томазо вдигна веднага, сякаш седеше с ръка на слушалката.

— Добър ден, дон Томазо, надявам се, че сте спали добре — поздрави Карл иронично.

— Къде сте, Хамилтън? — дрезгаво попита дон Томазо. Бе му трудно да скрие раздразнението си.

— В хотела ми в Палермо, къде другаде? — отвърна Карл, сякаш изобщо не очакваше подобен въпрос, — Като се имат предвид събитията от последните няколко дни, мисля, че е крайно време двамата с вас да си поговорим по работа — добави делово.

— Какво можете да ми предложите сега, по телефона? — попита дон Томазо, успял донякъде да възвърне самообладанието си.

— Имам една статуетка на светец, която чудесно би се вписала в облика на спалнята ви. Например на нощното шкафче. Дори в момента я държа в ръка. Невероятно красива е. От злато и слонова кост. Доколкото виждам, статуетката изобразява света Розалия.

— Определено успяхте да ме заинтригувате. Струва поне колкото собствения ви живот, господин Хамилтън — отвърна дон Томазо с потиснат гняв.

— Дон Томазо, няма смисъл от заплахи, не и по телефона. Иначе ще се наложи да ви посетя и да ви изсвиря някоя част от „Макбет“. Обичате ли „Макбет“? — подигравателно подхвърли Карл.

— Вие сте много смел мъж, господин Хамилтън. Истински мъж. Но не прекалявайте. Надявам се, разбирате, че подобно отношение граничи с обида.

— Естествено — рече му Карл отново делово. — Къде бихме могли да се срещнем?

— Искате ли да ми гостувате за обяд?

— Като се има предвид как протече последното ми посещение в дома ви, това едва ли е най-доброто предложение. Какво ще кажете за някое тихо местенце сред природата?

— Добре. Трябва да призная, че не сте желан гост в дома ми и че едва ли ще успеем да ви приветстваме с прословутото сицилианско гостоприемство. Предложете ми някое място, господин Хамилтън.

— Добре — рече Карл бавно, докато преглеждаше картите и списъка с подходящи места за среща с Луиджи. Виждам, че Калатафими се намира само на около половин час от дома ви. Ако влезете в селцето от западната страна, ще видите запустяла къща. Тя се намира на върха на малък хълм и прилича на древно имение. Ще я забележите от няколко километра разстояние. Заобиколена е от ниви и има добра видимост. Какво ще кажете?

— Да, знам за коя къща говорите. И?

— След около два часа. Ще дойда сам и ще нося оръжие. Ще ме изчакате в къщата и ще излезете едва когато спра колата отпред. Вие ще дойдете при мен. Приемате ли предложението ми?

— Ами — рече дон Томазо колебливо. Гласът му най-накрая прозвуча нормално. — Навън е адска жега. По-добре да влезете в къщата.

— Забравете, страхувам се от змии! — изсмя се Карл. — Освен това очаквам двамата с вас да си поговорим чистосърдечно и делово на четири очи. Знаете, че няма да ви нараня, даже и когато стоя нощем до леглото ви или отмъквам статуетката ви на света Розалия от нощното ви шкафче. За жалост не мога да разчитам на подобни гаранции от ваша страна, затова е най-добре да избегнем евентуални недоразумения.

— Дадено — рече дон Томазо и като че се позасмя. — Хич не е лесно човек да прави сделки с вас, господин Хамилтън. Надявам се най-накрая да постигнем някакъв резултат. Както сам знаете, цената вече се увеличи.

— Да — отвърна Карл премерено. — Знам. Но същото се отнася и за цената на света Розалия. Ще се видим след два часа.

Карл усети, че малко се възхищава от дон Томазо. Кой друг щеше да запази такова самообладание в подобна ситуация? Той се бе събудил под звуците на „Макбет“, ехтящи в цялата къща, само за да види главата на кръщелника си на леглото до себе си. Подобно преживяване бе същински кошмар. Въпреки това по телефона звучеше така, сякаш е прекарал неспокойна нощ заради проблеми с храносмилането или нещо подобно. Опита да се постави на мястото на дон Томазо, но не успя.

Последният разговор бе далеч по-лек и делови. Карл осведоми полковник Да Пиемонте, че му се налага да отседне на друго място. Животът в сегашния му хотел бе доста бурен. Накратко, решението му бе породено от съображения за сигурност. На практика се самопокани на обяд в главния щаб на карабинерите.

* * *

Луиджи дремеше на койката в каютата. Вече поне не го втрисаше след двучасовата разходка през морето. Едва след края на вчерашната операция осъзнаха, че Луиджи бе напуснал хотела същата нощ, след като там бе убит човек. Затова се наложи Оке да ги откара до плажа на разсъмване, за да може двамата с Карл да се върнат в хотела. От Луиджи се очакваше единствено да предаде ключа от стаята, да заплати и спокойно да се наслади на закуската в ресторанта. След това, по предложение на Карл, помоли за позволение да паркира пикапа си в подземния гараж на хотела. По този начин маркира, че възнамерява да се върне. После нае нова кола, премести цивилното си оборудване за гмуркане в нея и се върна в залива на Кастеламаре. Паркира колата близо до Трапето и се отправи на път с харпун в ръка. Все още бе рано и наоколо почти не се мяркат хора. Едва ли някой щеше да си спомни, че гмуркачът така и не се върна обратно на плажа.

Бе му се сторило леко плашещо да плува посред бял ден, когато всички можеха да видят дирята от въздушни мехурчета, която оставаше зад него, и да чуят равномерното жужене на вентила на кислородната бутилка. Това го изпълваше с тревога и страх, че могат да го открият и проследят, докато плува сам, без връзка с другите двама членове на екипа. На всичкото отгоре нямаше информация за посоката на водните течения и на два пъти му се наложи да изплува на повърхността, за да определи местоположението си. А и никой гмуркач любител нямаше да посмее да се отдалечи толкова от брега.

Едва успя да се качи на лодката. Цялата ситуация му напомняше за адските седмици по време обучението. Целият бе схванат и продължаваше да зъзне под палещото слънце.

И Оке не можеше да се похвали с кой знае колко по-приятна сутрин. Веднага след като се раздели с другарите си, за негово най-голямо неудоволствие му се наложи да продължи с лова на октоподи. Но Карл бе прав. Тази сутрин бе по-важно отвсякога да се появи с няколко пресни октопода в ресторанта в пристанището на Кастеламаре. Само така можеше да свали подозренията за евентуалното му съучастие в инцидента в крепостта на дон Томазо.

Камуфлажното облекло на Карл и Луиджи съхнеше, окачено на куки в каютата. Останалата техника бе прибрана на сигурно място.

— Осем плюс три е равно на единайсет — рече Луиджи изведнъж, както се бе загледал в небето; думите буквално сами се отрониха от устата му.

— Кво? Да не бълнуваш? — промърмори Оке Столхандске сънено. — Кви са тия сметки?

— Нашите жертви — отвърна Луиджи без дори намек за сънливост в гласа. — Ако съм прав, значи сме убили единайсет души.

— Да не забравяме и този, когото ранихме — измърмори Оке Столхандске. Темата на разговора определено не му се нравеше.

— Както и че обрекохме на смърт онзи нещастник, за когото пишеше във вестниците. Доколкото разбрах, последната ни жертва вече бе успяла да го ликвидира.

— Салваторе Карини, Касапина от Трапани?

— Е, с него стават дванайсет. Цяла дузина — отвърна Луиджи.

Оке Столхандске помълча. Определено се чувстваше неудобно в ролята на началник. Едва ли на Луиджи му бе леко да вземе участие в подобна мисия веднага след приключване на обучението му в Риджкрест. Имаше огромна разлика между теория и практика.

— Е, можем да го погледнем и от друг ъгъл — започна Оке предпазливо. — Врагът организира четири атентата срещу нас. Ние им отвърнахме с три и всеки път изнизахме победители. Тяхната цел е да задържат шведските заложници, нашата — да ги освободим.

— И единственият начин да го постигнем е да се превърнем в наемни убийци — обобщи Луиджи.

— Да — констатира Оке Столхандске. — Може и така да се каже. Недей да четеш морал, знаеш срещу кого се борим.

— Точно там е проблемът. Водим война срещу сицилианската мафия и продължаваме да вярваме, че действията на врага следват типичната за северняците логика. Ако ние държахме заложниците и в резултат на това претърпяхме подобни загуби, определено щяхме да се позамислим. Именно това ме притеснява.

— Е, какво нашепва италианската ти половина? — попита другарят му без ирония.

— Че не можеш да търсиш логика по време на вендета. Войната продължава, докато едната фамилия избие другата. Ако всичките ни операции протичат така, явно съм останал с грешни впечатления по отношение на работата ни.

Оке Столхандске се поизправи и протегна исполинско тяло. Погледна скришом Луиджи и опита да разгадае изражението на лицето му. Но то не издаваше нищо.

— Невинаги е така — отбеляза, сякаш в опит да убеди сам себе си. — Имали сме далеч по-скучни, опасни и страховити преживявания с още повече жертви за врага. Може да се каже, че се радваме на голямо разнообразие.

Луиджи се изправи рязко и погледна учудено колегата си, сякаш се опитваше да открие следа от ирония или насмешка в интонацията му, но не успя.

— Наистина ли си убивал хора по време на мисия и преди? — попита напрегнат.

— Да. Както и всеки от служителите на нашия отдел, в това число и Юар, агента, когото застреляха в Палермо. Наведи се, да не те види някой.

— Разбира се, извинявай — наведе се Луиджи. — Но да разстреляш беззащитни хора с огромни куршуми, докато си седят и пушат…

— Да? — рече Оке Столхандске с престорено любопитство, когато Луиджи млъкна. — Не знам кво си очаквал, но рядко ни се случва да се дуелираме един срещу друг. Не можем да разчитаме на милост от страна на врага и следователно няма как самите ние да сме милостиви. Така стоят нещата.

— Едва ли е толкова просто — възрази Луиджи. — Не ми излизай с приказки за добрите и лошите момчета и как най-силният ще победи.

— Виж, това е реалността — усмихна се Оке Столхандске, защото долови обнадеждаваща ирония в гласа на Луиджи. — В Швеция агентите от нашия ранг се броят на пръсти. Затова ни е трудно да се защитаваме срещу подобни силни врагове. Само ние можем да ги победим. Защо си мислиш, че те оставихме да се потиш пет години в САЩ? Защо си мислиш, че ти се наложи да преживееш Адската седмица пет пъти?

— За да стана част от елита на елита. И наистина се чувствах така. Досега.

— По дяволите — усмихна се Оке Столхандске още по-широко, — недей да вдигаш глава. Само искам да ти кажа, че сега, като гледам онази прословута скала на дневна светлина, не мога да повярвам как успяхме да изкачим по тъмно, да се промъкнем в леговището на лъва и дори да влезем в спалнята му. Малцина биха се осмелили да го сторят. А и един Бог знае дали самите мафиоти някога ще разберат как го направихме.

— А освен това убихме още трима от тях, ако съм разбрал правилно от краткия отчет на Хамилтън.

— Да, ама това е нищо. Като разходка в парка, както викаме в Риджкрест. Трудното бе да се изкачим до къщата. Представи си само какво е чувството да се събудиш посред нощ под гръмките звуци на опера на Вагнер и да откриеш главата на кръщелника си на леглото, няколко мъртви агенти в съседната стая, а след това да разбереш, че алармата не работи и всички врати са отключени.

— Операта не беше на Вагнер, а на Верди — промърмори Луиджи, а лицето му за първи път от началото на разговора цъфна в усмивка. — Да, по дяволите. Може би това ще свърши работа. Хамилтън скоро ще ги запознае с предложението ни. Дотогава изчакваме, един вид примирие. Ще им направи предложение, на което не могат да откажат, както сам се пошегува. Може би ще успее да постигне някакво развитие. Но какво ще правим, ако и това не свърши работа?

— Трябва да преминем към втора фаза, както казва Карл. И защо му викаш Хамилтън? Нали си говорим на „ти“?

— Не знам. В спално помещение номер три има малка сребърна табелка над едно от леглата. Носи се мълвата, че е спял там. Винаги е постлано, никой не го докосва. Струва ми се някак нереално, че сега работя с него. Затова ми е малко трудно да се държа, сякаш сме първи приятели.

— О, по дяволите, да превърнат леглото му в паметник! Каква сантименталност от страна на кръвожадните ни другари. Между другото, къде си се научил да се катериш така?

— Откакто се помня, се занимавам с това. Чувството е невероятно — да успееш да се пребориш със себе си, да постигнеш невъзможното. Нищо не може да се сравни със скално катерене без предпазни въжета. Нито пък с това да изкачиш северната стена на Монте Червино през зимата.

— Монте Червино?

— Да, вие, северняците, използвате немското му име, Матерхорн.

— Ааа, ясно. Да не би да си успял да изкачиш Матерхорн от север през зимата? Въпреки издаващата се напред скална тераса?

— Да. Точно като тази от вчера, само че по-голяма.

Двамата избухнаха в смях и за миг забравиха мрачните мисли.

— О, по дяволите! — провикна се Оке Столхандске. — Северната стена на Матерхорн през зимата! А след това стана парашутист. Знаеш ли, ние винаги се отнасяме с известно недоверие към парашутистите.

— Защо? — престори се на обиден Луиджи. — Да не би зелената барета да е задължително условие, за да работи човек с вас? Трябва ли да си част от жабешките войски?

— Не, не е задължително. Карл е флотски офицер, както и всички останали. А сега ще трябва да преглътнем зелената ти униформа. Макар че теб си те бива, не плуваш кой знае колко добре, но иначе си окей.

— О, аз пък мислех, че съм страшен плувец — рече Луиджи искрено. — Но напоследък, откакто започнах да се гмуркам с вас, се чувствам ужасно тромав. Как, по дяволите, ви се удава да се ориентирате под водата?

— Това ни е работата — въздъхна Оке Столхандске. — Професията ни го изисква. Иначе ни удържат от заплатата.

Те отново избухнаха в смях.

— Какъв човек е Карл всъщност? — наруши Луиджи мълчанието, настъпило след края на дискусията около зелените и сините униформи.

— Какво имаш предвид с това „всъщност“? — попита Оке искрено, сякаш наистина не разбираше въпроса.

— Ами, искам да кажа… — започна Луиджи и се замисли. — Искам да кажа, понякога ми напомня на машина, без чувства, без емоция. Описва всяка операция, сякаш става дума за обикновено учение, сериозно и премерено, без да се впуска в излишни детайли. Без да се шегува, без по какъвто и да било начин да покаже, че ни очаква мисията невъзможна. А след това обобщава всичко съвсем накратко, сякаш сме се целили в хартиени мишени, а не в истински хора. Не мислиш ли, че е малко странно?

— Странно? — Столхандске се замисли, преди да отговори. — Ако смяташ, че не си получил достатъчно голяма похвала за катераческите си умения или добрата стрелба, то това се дължи на факта, че Карл има далеч по-малки изисквания към теб и мен, отколкото към себе си. Не си мисли, че не те цени. Знам, че те цени. Спомни си само вчерашната операция, тя изискваше направо акробатични умения. Но може би той се държи малко по-различно по време на работа. Не съм се замислял за това, защото го познавам отдавна. Сега обаче водим война и нещата са далеч по-различни. Когато сме си вкъщи, можем да се наливаме с алкохол и да си говорим глупости, като обикновени хора. Но не и по време на работа. Единствената ни цел е да победим. Няма място за грешки. А и цялата отговорност пада върху Карл. Мисля, че разбираш.

— Да, може би — въздъхна Луиджи. — Само че очаквам с нетърпение някой ден да си направим барбекю в Стокхолм. Едва тогава ще повярвам, че той е истински.

— Или по-точно, че е човек — констатира Оке Столхандске.

— Да — съгласи се Луиджи.

— Не се притеснявай. Само да победим и ще има или барбекю, или спагети, или дори проклети октоподи — промърмори Столхандске, сякаш октоподите се превръщаха във все по-голям проблем. — Вече мразя тези малки чудовища — добави мрачно след малко.

* * *

Наистина нямаше къде да се скрие човек. Карл бързо установи, че описанието на Луиджи е перфектно. Пейзажът бе леко хълмист, без дървета и дори напомняше на типичен район в Сконе. Само че реколтата вече бе прибрана, а пред погледа се разкриваха единствено безкрайни кафяви стърнища. Къщата, която някога вероятно е била изключително красива, се намираше на върха на един хълм и се виждаше отдалеч.

Карл измина бавно последните метри, но все още всичко изглеждаше спокойно. Пътят до къщата бе заобиколен с полусрутена стена, но тя бе достатъчно ниска, за да му осигури добра видимост от всички посоки. Пред къщата беше паркирана една „Ланча“.

Карл сви по неравната входна алея, спря на около стотина метра от постройката, премигна с фарове и излезе от колата. Избра това място заради пейката до стената. Ако се настаняха там, щяха да са напълно защитени от куршуми откъм къщата. Бързо слезе от колата и седна на нея.

Дон Томазо се появи след няколко минути. Не бързаше.

Носеше бял, свободен ленен костюм, който напомняше корабно платно, бастун и широкопола шапка. Спря на половината път и избърса челото си с голяма бяла носна кърпа; не бе изключено това да е някакъв сигнал. Недалеч пасяха овце. Това напомни на Карл за един епизод от „Одисея“, който описваше как хората използвали телата на овцете, за да се защитят от врага. Когато дон Томазо се приближи, Карл вдигна пистолета, размаха го като документ за самоличност и отново го пъхна в малката си чантичка. Дон Томазо кимна леко, за да му покаже, че е разбрал.

— Простете, че няма да се изправя, дон Томазо, но предпочитам да не подавам глава над стената — поздрави го Карл, когато огромното туловище на мафиота бе достатъчно близо, за да го чуе.

Дон Томазо му отговори едва след като тежко седна на каменната пейка до него.

— Вие сте изключително смел мъж, коменданте, а очевидно и горещината не ви притеснява — започна и отново изтри лицето си с бялата носна кърпа.

Карл го огледа внимателно за скрито оръжие.

— Горещината и мракът представляват чудесна защита, стига да ги познаваш по-добре от врага — рече, извади малката статуетка от джоба на якето си и му я подаде. — В израз на добрата ми воля — обясни.

Дон Томазо пое статуетката изключително внимателно, сякаш всеки миг можеше да се счупи, огледа я замислено, погали я в знак на преклонение и я постави на пейката до себе си.

— Тя е моята закрила, без нея щях отдавна да съм изгубен и вероятно мъртъв — обясни с крива усмивка, която можеше да се тълкува по няколко начина. Наистина оценявам жеста ви, коменданте. Вие сте истински мъж. Лично ли я взехте от мен?

— Да — отвърна Карл, впечатлен от дълбоката религиозност на дон Томазо, — аз стоях до леглото ви през изминалата нощ.

Дон Томазо кимна замислено, вдигна статуетката и отново я погали, сякаш да изрази за пореден път колко е благодарен, че отново я държи в ръка.

— Простете педантичността ми, коменданте, но бих искал да приключим първо с деловата част.

— Разбира се, дон Томазо — отвърна Карл меко.

— Както сам разбирате, наложи се да обсъдя тази среща с най-близките ми хора. Трябва да ви кажа, че те не бяха особено ентусиазирани. Дори ме предупредиха, че можете да носите определени устройства като микрофони и така нататък. Не че вярвам, че искате да замесите полицията в делата ни, но човек никога не може да е сигурен. Как ще разрешим този проблем? Едва ли е добра идея да се съблечем голи.

— Не, това би било напълно неприемливо — отвърна Карл с усмивка, впечатлен по-скоро от проявеното от дон Томазо присъствие на духа, а не от иронията, с която омаловажи проблема. — Има по-добър начин да ви докажа, че не нося микрофон. Веднага мога да ви призная съучастието си в няколко престъпления.

— Зависи кои — изпухтя дон Томазо и отново изтри челото и врата си.

— Ами да започнем със следното — заговори Карл и хвърли поглед към пустата къща, където не се виждаше нито някой от гардовете му, нито стрелец. — Нека да кажем, че аз поставих главата на кръщелника ви във вашето легло предната нощ и аз прерязах гърлото на служителя ви при масата на балкона. Аз застрелях другите двама, единия — в гърдите, втория — с два куршума в сърцето. Аз избрах музиката, по-точно операта „Макбет“. Сметнах, че тя е най-подходяща за случая. Е, Какво ще кажете? Откъдето и да го погледнем, трябва да се съгласите, че познатите ни пазители на реда и прокурори определено биха сметнали действията ми за дръзко нарушение на закона. Следователно няма как да ни подслушват. Освен ако вие самият не носите микрофон.

— Това би било истинска проява на неуважение — изръмжа дон Томазо и се поусмихна. — Добре, вярвам ви. Вече не се съмнявам, че разговорът ни ще протече на четири очи.

— Отлично, тогава е време да ви запозная с предложението си — рече Карл и разтвори ръце като при поклон.

— Да чуем — рече Дон Томазо и опря брадичка върху ръцете си, с които държеше бастуна. Гледаше право напред.

— Вече ви върнах светицата. Освен това ви подарявам живота, въпреки че убихте най-добрия ми приятел. Няма да има и повече жертви. Досега платихте сравнително ниска цена, но това бързо може да се промени. Ако не ни върнете четиримата отвлечени шведи.

— А какво ще се случи, ако отхвърля предложението ви? — попита дон Томазо.

— Тогава войната срещу вас ще стане още по-безпощадна. Помислете си, дон Томазо, това е само началото. Не знаете нито колко сме на брой, нито къде е щабът ни. Но предполагам, сте наясно, че се ползваме с подкрепата на местните власти и че можем да се промъкнем в спалнята ви, когато пожелаем, както и да убием всеки от членовете на малката ви мафиотска банда, отдалеч или отблизо. За сметка на това вашата единствена възможност е да продължите да ме преследвате, но ролята ми на жива мишена приключва с този разговор. Не мисля, че имате голям избор. Не и ако се вслушате в гласа на разума.

— Това ли е всичко, коменданте?

— Да — рече Карл с пресилена категоричност.

Дон Томазо се поизправи с пухтене, както се бе подпрял на бастуна, и бавно се обърна към Карл. Погледна го изпитателно в очите, сякаш искаше да се увери, че това е цялата истина.

— Ами ако решим да убием заложниците? — попита меко. — Нека се вслушаме в гласа на разума, както сам ми предлагате, коменданте. Нещата вече излязоха извън контрол. Целият този шум и публичност станаха причина за провала на сделката ни. Когато проклетите ракети най-накрая бъдат изпратени в Италия от Швеция, ще се радват на по-голям конвой от кралския. Следователно със сделката е свършено, нали? Най-логично би било да сложим край на всичко, да забравим за заложниците и да ги пратим в отвъдното. Помислете си само колко проблеми ще си навлечем, ако се съгласим на евентуална размяна. Какво ще кажете? — И разпери ръце въпросително.

Карл реши да се придържа към първоначалния тон на разговора. Дори и минималното отстъпление би било равносилно на загуба.

— Разбира си, че можете да убиете заложниците. Животът им е в ръцете ви. Така определено ще си спестите доста проблеми — започна той. — Но ако това се мучи, дон Томазо, се заклевам, че за всеки мъртъв заложник ще убия по четирима от хората ви. Не сме полицаи и следователно не сме ограничени от техните правила и закони. Досега трябва да сте го разбрали. Има и още нещо. Следващият път жертвите ще са членове на семейството ви. Досега ги щадяхме, дон Томазо. Проявихме уважение, но това лесно може да се промени.

— Убихте кръщелника ми и се отнесохте изключително неуважително и към него, и към мен. Не можете да го отречете, коменданте — отвърна дон Томазо със зле прикрита ярост.

— Но, моля ви, дон Томазо! — възкликна Карл, почти обиден. — Та вие го изпратихте да ме взриви на хиляди парчета в хотелското ми легло! Какво очаквате? Как бих могъл да понеса подобна обида? Цялата отговорност за случилото се пада върху вас. Върнах ви го в това състояние единствено за да ви накарам да прозрете сериозността на положението си. Да осъзнаете, че можем да ви открием където и когато пожелаем.

— Дадохте ми добър урок, макар и лишен от такт. Може ли да ви попитам как успяхте да влезете в дома ми?

— Прекалявате, дон Томазо. Ще ви кажа единствено, че предателите са навсякъде около вас. Спомнете си за онзи Салваторе Карини например.

— Той няма да предаде никого повече — изсъска дон Томазо.

— Не — въздъхна Карл. — Предложих му да му осигурим охрана, но той отказа. Какво да се прави, не всички се вслушват в гласа на разума. Шведският полковник, когото отвлякохте в Рим, дори ми предложи двамата с него да се порадваме на нощния живот в Палермо. Да намерим някой добър ресторант и така нататък.

— Мили Боже! — възкликна дон Томазо и изведнъж се развесели. — Значи е искал да се разходи из Палермо в разгара на войната ни? Да, трябва да ви призная, че това ме радва. Значи не всичките ви колеги могат да се мерят с вас.

— Той не е част от оперативната ни група, бе просто посланик — обясни му Карл със сбърчено чело, за да подчертае, че няма да търпи обиди срещу националното достойнство. — Е, да си дойдем на думата, дон Томазо. Какво мислите за предложението ми? Разбира се, бихме могли да обсъдим и евентуалната сума.

Мафиотският бос отново се наведе напред, подпря брадичка на бастуна си и потъна в размисъл. Карл не виждаше причина да продължи да му натяква. Смяташе, че се е изразил достатъчно ясно и че думите му не могат да бъдат приети като празни заплахи. Въпреки че бяха именно такива. В мига, в който шведските заложници се простяха с живота и това стигнеше до знанието на шведската държава, щяха да наредят на екипа му веднага да се прибира вкъщи.

Накрая дон Томазо отново се изправи с пухтене, пак се обърна към Карл и го погледна в очите — изпитателно, но и приятелски.

— Кажете ми, коменданте — започна меко. — Искате ли да ви предам убиеца на вашия приятел? В такъв случай с удоволствие ще ви го изпратя, дори в състоянието, в което върнахте кръщелника ми.

— Хм — изсумтя Карл и се престори, че обмисля предложението. — Бих могъл да ви предложа нещо в замяна. Но не и живота на четирима шведи.

— Ясно — рече дон Томазо и се изправи тежко, като даде знак с ръка на Карл да не става. — Много ми се иска да ви кажа по американски, че ми е било изключително приятно да правя бизнес с вас, господин Хамилтън. Но за жалост това се оказа по-трудно от очакваното. Честно казано, надявам се, че ще ми повярвате, ако всичко зависеше единствено от мен, вероятно щях да сметна за логично и разумно да заровим томахавката и да се съглася да разменя светицата срещу живота на четиримата ви съграждани със или без заплащане. Но трябва да убедя още доста хора, млади и вироглави. Проблемът обаче са стиснатите бизнесмени. Компанията ни е голяма и аз отговарям единствено за този район. Ще ви съобщя решението ни след двайсет и четири часа. Тогава може да ми позвъните отново. Явно двамата с вас чудесно се разбираме по телефона.

И дон Томазо му подаде ръка, но той не я пое.

— Подобно ръкостискане може да се окаже смъртоносно, дон Томазо. Нека изчакаме, докато довършим сделката.

Дон Томазо отпусна озадачен ръка и поклати глава.

— Вие сте много странен мъж, коменданте. Много странен. Жалко, че не работим заедно. Трябва да призная, че много ви харесвам, роден сте за сицилианец.

След тези думи той пое бавно нагоре към колата си, а Карл го изгледа замислено. След няколко метра мафиотът се обърна назад и отново изтри потта от челото си с голямата бяла кърпа, а Карл веднага се наведе — този жест определено бе сигнал. После мафиотът се усмихна широко и махна с ръце, сякаш за да покаже колко ироничен може да бъде животът.

— С последната. си реплика се опитах да ви направя комплимент, наистина е трябвало да се родите тук, Хамилтън — извика той, обърна се и продължи тежко да се изкачва нагоре.

Карл за пореден път осъзна, че се възхищава на мафиотския бос. Бе удивително как някой може да прояви такава сила на духа и самоувереност след преживяното от дон Томазо през изминалата нощ.

* * *

Оке Малм продължаваше да пренебрегва нарежданията на редакцията в Стокхолм. Веднага след отвличането на полковника в Рим вчера вечерта оттам му позвъниха и въодушевено му обясниха как незабавно трябва да замине за италианската столица, която очевидно отново се бе превърнала в център на събитията. Оке се оправда, че вече е изпуснал последния самолет за Рим. След това ги помоли да му повторят името на отвлечения шведски полковник и им затвори телефона.

Нямаше никакъв смисъл да се връща в Рим. Там можеше единствено да посети ресторанта, където бе станало отвличането. А всички информационни агенции така или иначе щяха да публикуват интервюта с персонала. Да не забравяме, че отвличанията на шведски граждани в Италия вече се ползваха със значителен международен интерес. Виновникът за всичко това обаче се намираше в Палермо. Тук вече спокойно можеха да започнат да сравняват прословутия комендант с Бьорн Борг.

Оке се обади в шведското посолство в Рим, за да разбере с какво точно се е занимавал полковник Сандгрен, преди да бъде отвлечен. Както и очакваше, не получи интересен отговор. Поне докато не попита откъде е пристигнал Сандгрен. Той знаеше, че полковникът е в Рим временно.

Отвърнаха му, че е долетял от Палермо, сякаш това нямаше абсолютно никакво значение.

Оке Малм благодари за информацията и затвори. Интуицията му на журналист го подтикна да позвъни на рецепцията и да помоли да го свържат с шведския полковник Нилс Густав Сандгрен, като обясни, че не си спомня номера на стаята.

От рецепцията му отвърнаха, че полковник Сандгрен очевидно е имал спешна работа, защото е напуснал хотела още вчера вечерта.

„Бинго!“ — каза си Оке Малм, а в съзнанието му изплуваха сума ти въпроси; имаше чувството, че всеки миг ще полети. Шведски военен. В Палермо. В същия хотел като Хамилтън. Спешна работа в Рим. Отвлечен и изчезнал.

Не Рим бе център на събитията, нищо, нека колегите му да се втурнат натам, колкото по-бързо, толкова по-добре.

Решението му да дойде в Палермо вече започваше да дава плодове. Първо откриха Касапина от Трапани, един от прословутите наемни убийци в Сицилия, в багажника на някаква кола на пристанището. Убийството определено бе дело на сицилианската мафия. Бе застрелян със собствения му пистолет от упор. Бе измъчван, а половите му органи бяха отрязани и натъпкани в устата му, точно както повеляваше традицията; Оке направи страхотни снимки, въпросът бе дали можеха да бъдат публикувани в Швеция. В Италия хората не се впечатляваха особено от подобни картини, а и Салваторе Карини заслужаваше подобна съдба.

Мъжът, когото Хамилтън набеляза като предател, бе получил съответното наказание. Но ако Хамилтън разполагаше с толкова подробна информация, вероятно бе доста добре запознат с делата на мафията. Тъй като той едва ли бе дошъл в Палермо на почивка, престоят му тук трябваше по някакъв начин да е свързан с отвличанията. „Мистерията се заплита“ — изсумтя Оке Малм, след като напусна фотографското бюро и се отправи към хотела; това бе традиционното саркастично заглавие, което вестниците използваха, когато трябваше да опишат някаква сложна история.

В хотела му цареше пълен хаос, отвсякъде просветваха полицейски лампи, карабинерите бяха затворили улицата. Наложи му се да се промуши през две редици служители на реда, като непрекъснато ги уверяваше, че е отседнал в хотела. В бара също бе пълно с униформени мъже. Оке отиде на рецепцията и попита какво се е случило. Служителят му отговори отчаяно, че са открили нов труп, този път на четвъртия етаж. Жертвата отново бе от мафията, а убиецът — неизвестен.

Докато Оке се опитваше да изкопчи информация от рецепциониста, на стълбите се появи Карл Хамилтън. Той заслиза с няколко чанти в ръце, заобиколен от четирима карабинери с автомати. Хамилтън изглеждаше удивително спокоен. Тръгна към рецепцията, кимна учудено на Оке Малм и помоли за сметката.

— Да не би да напускате Палермо? Знаете ли нещо за новото убийство? — попита Оке Малм и от възбуда дори запелтечи на шведски; този непонятен за присъстващите диалог бе посрещнат с учудване и неодобрение. Карл му отговори иронично и закачливо, че няма намерение да напуска Палермо, но че в този хотел се случват твърде много убийства, които нарушават добрия му сън.

— Знаете ли нещо за новото убийство? — продължи да настоява Оке Малм и включи диктофона си.

— Естествено, че не — отговори Карл и погледна злобно към диктофона. — Откъде бих могъл да знам защо някакъв мафиот е бил убит вместо мен? Трябва да съм благодарен, че са толкова кривогледи, че не могат един куршум да изстрелят.

— Значи смятате, че истинската мишена сте вие? — заключи Оке Малм.

— Не, не смятам. Знам го. Само че за пореден път се провалиха, а аз нямам ни най-малка представа защо.

— Ще успеете ли да спасите шведските заложници? — попита Оке Малм в един последен отчаян опит, когато Карл получи разписката си и понечи да тръгне към изхода, придружаван от ескорта си.

— Надявам се — усмихна се Карл и излезе, заобиколен от цяла тълпа полицаи в черни униформи с червени ревери.

През следващите часове всичко вървеше като по вода. Той бе единственият шведски журналист в Палермо, защото всичките му конкуренти веднага бяха изпратени в Рим, за да вземат интервю от собственика на ресторанта, който най-вероятно не знаеше нищо за отвлечения шведски полковник.

Освен това италианският криминален инспектор го посрещна изключително добре и като повечето си сънародници се удиви от познанията на Оке по италиански.

Като цяло новините бяха добри. В стаята на четвъртия етаж бяха открити следи от двама души, но само един труп. Имената и на двамата вече бяха известни благодарение на бързата работа на полицията в Палермо и Ню Йорк. И двамата бяха членове на една от най-силните мафиотски фамилии в Ню Йорк, свързана с някой си дон Томазо. Той от своя страна живееше в Кастеламаре дел Голфо.

Единият бе открит мъртъв в хотелската стая. Той бе убит по доста странен и артистичен начин, нетипичен за Сицилия.

Трупът на втория мъж бе открит да се носи в пристанището край Кастеламаре, близо до резиденцията на дон Томазо. Той очевидно е бил обезглавен, което повече напомняше на мафиотско убийство. Полицията бе успяла да го идентифицира толкова бързо само благодарение на ключа от хотелската стая в джоба на сакото му.

Очевидно ставаше дума за вендета между две мафиотски фамилии — тази на дон Томазо в Кастеламаре и бандата на Гаетано Мазара от Палермо. Досега жертвите бяха по две и от двете страни. Оставаше въпросът дали гангстерската война щеше да приключи с това, или не. Доколкото бе известно на силите на реда, отношенията между двете групировки бяха много добри до този момент, дори са ги смятали за един вид съдружници, те срещу корлеонците. Но сега можеше да се очаква всичко. А и мафиотската война бе изключително специално явление и полицията можеше единствено да чака със скръстени ръце всичко да приключи. В най-добрия случай щеше да се повтори историята отпреди десет години, когато 400 мафиоти се простиха с живота, преди босовете им да изпушат лулата на мира. Този вариант очевидно допадаше доста на италианския инспектор. Може би това бе и причината за словоохотливостта му.

Най-големият проблем на Оке Малм бе да свърже събитията с Швеция. Защото насред целия хаос някъде в Палермо имаше един шведски наемен убиец, който бе очистил поне двама от седемте мъртви мафиоти.

Хамилтън трябваше да е свързан по някакъв начин с отвличанията на шведските граждани. Те пък вероятно бяха част от мафиотската война.

Засега само едно нещо бе напълно ясно. Трябваше да остане в Палермо, а не да се връща в Рим. Това бе само началото. Въпросът бе къде карабинерите ще скрият Хамилтън?

* * *

Карл настоя да обядват в центъра. Първо, вече бе крайно време да се отплати за италианското гостоприемство, освен това в момента цареше примирие, а и трябваше да поддържа имиджа си на смелчага.

Отне му доста време, преди да убеди полковник Да Пиемонте. Най-вече заради третия аргумент. Карл определено избра най-подходящия ресторант за целта, „Ла Скудеро“ до театър „Масимо“. Обясни, че се е спрял на него най-вече заради името, звучало му като ракета „Скъд“. Освен това на табелата му бе изрисуван герб в синьо, бяло и червено, с шлем и корона, характерни за маркиз или херцог. Като се изключат всички тези незначителни подробности, свързани с оръжия и хералдика, ресторантът бе подходящ за среща и по ред чисто практични причини. Не можеше да ги нападнат на мотор, а каменните стени им осигуряваха перфектна защита.

Влязоха в заведението като истински сицилианци с включени сирени, сини светлини и тежковъоръжена охрана.

— Не съм ял от поне двайсет и четири часа и ме мъчи италиански глад, но нямам настроение за спагети — обясни Карл, когато се настаниха във вътрешния край на ресторанта и нервният собственик им поднесе менюто.

— Гладен като италианец? Но без спагети? — зачуди се Да Пиемонте с усмивка. — Можем да го уредим. Какво ви се пие?

— До утре, в дванайсет на обяд, сме в примирие. Така че с удоволствие ще си пийна вино, за предпочитане италианско, от Сицилия. Но за жалост не съм запознат с винопроизводството в този район.

Полковник Да Пиемонте избра храната изключително внимателно. За предястие поръча сардини с пълнеж от портокалови кори, хляб и семе от пиния. Основното ястие бе аросто панато ала палермитана — това се оказа един вид виенски шницел, подправен с градински чай. Към него получиха и патладжани на фурна с доматен сос, зехтин и пармезан.

— Ще поръчам най-доброто вино от Сицилия — обясни Да Пиемонте сериозно, докато се взираше в менюто с очилата си за четене. — Изборът ми, разбира се, е чисто субективен, но доколкото разбирам, вие предпочитате френски червени вина и бяло шардоне, нали?

— Напълно вярно — отвърна Карл озадачен.

— Хм — рече Да Пиемонте. — Чували ли сте за „Нерело Маскелазе“ и „Нерело Капучо“?

— Не — отговори Карл засрамено. — Не съм запознат с нито един от италианските сортове.

— Още по-добре — констатира Да Пиемонте. — Част от вината на Сицилия са от Торепалино, при Етна. Вулканичният прах им придава специфичен вкус. Както сам разбирате, тук нямаме проблем със слънцето. Особеното на това вино е, че зърната на гроздето са оставени да ферментират няколко часа с люспите. Получава се невероятен вкус.

— Значи имат повече танин. Леко горчат, така ли? — предположи Карл.

— Да, добро предположение, но цветът е невероятно светъл. Говоря за червеното вино. Хубаво е, че имаме еднакви интереси, нали, коменданте?

— Да, а и че можем да си отдъхнем — отбеляза Карл, след като поръчаха храната.

— Е, как възнамерявате да се измъкнете от всичко това? — попита Да Пиемонте изненадващо веднага щом всички менюта заедно със сервитьора изчезнаха от погледа им.

— От кое? — попита Карл дръпнато.

Полковник Да Пиемонте прибра очилата си, поизглади перфектната си униформа, на която нямаше нито една гънка, и погледна изпитателно Карл.

— Нека да започнем с хотела — проговори след малко, но бе прекъснат от сервитьора, който им поднесе виното за дегустация. Карл буквално се влюби в него и веднага взе да разпитва как би могъл да пренесе няколко кашона До Швеция; досега никога не бе черпил гостите си с италиански вина, но искаше да ги изненада с нещо подобно. Много характерен балансиран вкус, който напомняше малко на по-леките вина „Каор“ и така нататък, и така нататък.

— Е, какво имате предвид, полковник? — попита, когато дегустацията приключи и двамата останаха сами.

— Случаите на насилствена смърт във вашия хотел достигнаха до такива невероятни пропорции, че привлякоха вниманието на някои от страховитите ни съдии и следователи. Полицията и армията нямат никакво влияние над прокурорите и съдиите. Те извършват свои независими разследвания. Не мога да продължа да ви подкрепям. След обяда ще трябва да се явите на разпит при един от най-яростните ни антимафиоти.

Да Пиемонте замълча и подкани с ръка Карл да направи някакъв коментар.

— Разполагате ли с резултатите от техническата експертиза на местопрестъплението на господин Карини? — попита Карл, решил да кара поред.

— Да, застрелян е със собствения си пистолет, който открихме при трупа. Бил е измъчван и така нататък. Останалото, разбира се, отнема време. Говоря за събирането на влакна от колата и така нататък.

— Пистолетът е калибър 7.65 със заглушител — предположи Карл.

— Напълно вярно. Позволете ми да изразя възхищението си от ясновидските ви способности, коменданте — отвърна Да Пиемонте студено.

— Скоро ще откриете, че двамата бандити, които намерихте мъртви в подземието на хотела ми, са застреляни със същия пистолет — осведоми го Карл също толкова хладно. — Това, предполагам, обяснява всичко?

Да Пиемонте кимна, но не каза нищо. За пореден път бяха прекъснати от сервитьора. Този път им поднесоха пълнените сардини и бялото вулканично вино. Бе доста по-силно от всички леки вина, които бе опитвал. Обсъдиха накратко достойнствата на виното и храната, след което Да Пиемонте отново подхвана старата тема.

— Мъжът, когото открихме мъртъв в хотела ви тази сутрин, е убит по изключително странен начин. Съдебните медици работят усилено по случая, но се оказва, че за първи път виждат подобно нещо в Палермо, което само по себе си е твърде странно. Убийството е извършено изключително професионално. Проверяват в различни научни издания и се съветват с колеги, но едно е ясно — убийството е същински шедьовър.

— Какво очаквате да ви кажа по този повод?

— Какво ще ми кажете, е без значение. Доколкото разбрах от началниците ми в Рим, имате картбланш да действате както намерите за добре по отношение на всички свързани с армията дела. Искам обаче да подчертая, че Италия е правова държава. Аз самият съм горещ привърженик на тази идея. А прокуратурата и съдебната власт се ползват с пълна независимост и следователно са свободни да вземат собствени решения.

— Да — рече Карл, докато се наслаждаваше на пълнените сардини. — Да речем, че съм заподозрян в това убийство. Имате ли други улики, които сочат към мен, освен необичайната техника, довела до настъпването на смъртта? Може би това, че съм отседнал в същия хотел? Е, аз живеех в него и когато сеньор Карини уби двамата мафиоти в мазето, нали? Нямаше ме цялата нощ. Предполагам, че полицията може да потвърди алибито ми с помощта на персонала?

— Не, не може. Ако сте излезли, трябва да сте минали през задния вход, където нямаме пост. Очевидно там има голямо движение напоследък — констатира Да Пиемонте замислено и се нахвърли настървено върху сардините, като преглътна първите хапки с няколко глътки от силното вулканично вино.

— Е — рече Карл след малко, когато приключи със сардините и завъртя винената чаша между пръстите си, — това ли е всичко, или трябва да очаквам и други проблеми от страна на полицията или прокуратурата?

— Ммм, все още не, но скоро — рече Да Пиемонте, избърса уста и внимателно сгъна салфетката. — Открихме доста трупове край дома на дон Томазо.

— И? — учудено вдигна вежди Карл. — Това ме изненадва. Мислех, че дон Томазо и хората му практикуват „бяла смърт“.

— Донякъде сте прав — продължи Да Пиемонте. — Единият открихме досами къщата, обезглавен труп, който успяхме да идентифицираме единствено благодарение на хотелския ключ в джоба на сакото му. Дори нямам намерение да ви питам дали знаете за кой ключ става въпрос. Така бих подценил ясновидските ви способности. Освен това открихме камион по пътя между Трапан и Ериче, невероятно красиво място между другото. В ремаркето намерихме останките на осем души, които очевидно са част от групировката на дон Томазо.

— Осем? — възкликна Карл изненадан. — Щях да предположа, че са шест. Сигурен ли сте, че са осем?

— Напълно. Все пак не става дума за някаква сложна математическа операция.

— Хмм — добави Карл и се замисли за миг. След това отпи бавно от виното си и продължи: — Колко от тях са били измъчвани, не, не ми казвайте! Нека отгатна! Предполагам, че само двама?

— Напълно вярно — изсъска Да Пиемонте. За първи път от началото на познанството им показваше признаци на раздразнение. — И какво ви подсказват ясновидските способности по този въпрос?

— Дон Томазо е измъчвал двама от хората си, защото е смятал, че са го предали. Останалите са станали жертва на враговете му, но по такъв начин или при такива обстоятелства, че дон Томазо е заподозрял предателство. Следователно официалното заключение е, че се вихри гангстерска война между дон Томазо и другата банда в Палермо, нали?

— Да, това би било най-простото заключение — съгласи се Да Пиемонте, макар тонът му да говореше, че самият той не е на това мнение. — Тази теория се потвърждава и от факта, че дон Томазо изпрати всички жени и деца от рода си в чужбина. С други думи, подготвя се за война.

— Или пък просто иска да защити жените и децата — възрази Карл. — Едното не предполага задължително другото. Утре в дванайсет на обяд трябва да получа отговор от дон Томазо. Предложих му мирно и тихо да освободи четиримата шведски заложници.

Да Пиемонте не каза нищо. Втренчи се учудено в лицето на Карл и вероятно откри отговорите, които търсеше. След това поклати бавно глава и промърмори нещо на италиански, което Карл не разбра, но му заприлича на име на светец. И двамата приветстваха възцарилата се край масата тишина. Не само че разговорът им стана изключително напрегнат, но и сервитьорите започнаха да подготвят масата за следващото ястие. Само след миг се нахвърлиха върху месото, патладжаните с доматен сос и червеното вино. Когато преполовиха порциите, Да Пиемонте отново подхвана разговора.

— Срещнахте ли се с дон Томазо, както се уговорихте по телефона? — попита той. Тонът му отново бе приятелски, сякаш цялата ситуация бе под контрол.

— Да — отвърна Карл. — Именно тогава му предложих да освободи заложниците. Утре трябва да ми отговори.

— Как ви се стори?

— Впечатли ме със силата и спокойствието си. Няма съмнение, че е преживял доста.

— Ще приеме ли предложението ви?

— Не знам. Надявам се. Стори ми се заинтересуван, но очевидно решението зависи от партньорите му в концерна. Така че не знам. Ако откаже, ще ме постави в много трудна ситуация.

— Защо?

— Защото вероятно ще ми отправи някаква заплаха или ще сложи точка на всичко, като убие заложниците. Осъзнава, че няма как да приключи сделката с шведските оръжия.

— Какво би го накарало да приеме предложението ви?

— Страх от още загуби.

— Можете ли да го заплашите и с нещо друго?

— Не, но той не го знае.

Да Пиемонте продължи да се храни мълчаливо и толкова настървено, сякаш парчето месо беше най-върлият му враг. Тази битка се стори доста пресилена на Карл, който установи, че телешкото е изключително крехко. Карл не бързаше. Огледа каменните стени, вградените лампи с цветно стъкло, прочете етикетите на бутилките с вино и дори извади химикал, за да запише имената им: „Етна Росо, Торепалино. 1987“. Дори отбеляза името на виното, което Да Пиемонте му бе споменал, въпреки че не бе сигурен в правописа му.

Накрая Да Пиемонте приключи с вечерята и повтори ритуала със салфетката. След това я остави на масата и вдигна винената си чаша към Карл. Двамата отпиха в пълно мълчание. Да Пиемонте го наруши пръв. Очевидно бе обмислил думите си изключително внимателно.

— Коменданте, ще ви помоля да не ме прекъсвате, нито да коментирате. Оставете ме да обобщя. Двамата с вас се разбираме удивително лесно, като се има предвид, че се водим от напълно различни принципи. По време на краткия ни обяд обаче вие ми намекнахте, съвсем внимателно, така че да не разярите полицая в мен, че сте забъркан в повече от дузина убийства. А пък аз не вярвах, че ще посмеете да се върнете обратно след трагедията, която ви сполетя по време на първото вя посещение. Мили Боже, колко съм грешал! Сега имаме тринайсет мъртви мафиоти в резултат на някаква мнима война, зад която реално стои екипът ви. Вие самият вярвате, че утре всичко ще се ясни. Не, не ме прекъсвайте, моля ви! Ако врагът разсъждаваше като нас, вече сме говори на тази тема, но пак ще повторя, ако врагът се водеше в решенията си от гласа на логиката, ако идваше от Северна Италия, Скандинавието, Германия или която и да е друга европейска държава, той би капитулирал след подобна загуба. Вие самият щяхте да го направите. Както и аз. Но вашият враг е родом от Сицилия. Сега ще ви задам единствения въпрос, на който очаквам да ми отговорите. Забравете всичко останало, което ви казах, няма нужда да го коментирате. Просто отговорете на следния въпрос — какво ще правите, ако сицилианският ви враг постъпи по типично сицилиански начин, както се опасявам?

— Тогава ще бъда изправен пред огромни трудности — рече Карл. — Иска ми се да можех по някакъв начин да нанеса удар върху финансовото им състояние. Щом досега не успяхме да ги сплашим с целия ужас и терор, простете липсата ми на дискретност, то не мисля, че това ще ни се удаде в бъдеще. Имате ли някакво предложение, полковник? Можете ли да ми помогнете още веднъж?

— Може би — отвърна му Да Пиемонте така, сякаш мисълта не му хареса. — Началството ми следи внимателно развитието на нещата и дори разполага с изненадваща за мен информация. Очевидно сте успели да се вмъкнете в къщата на дон Томазо вчера вечерта, и то по блестящ начин. Както и да е. Началниците ми искат да ви помогнем с всички възможни средства. Мога да ви предоставя определена информация, макар идеята изобщо да не ми допада, най-вече заради възможните последствия. Не знам от колко души се състои екипът ви, но знам на какво сте способен.

— Началниците ви казаха ли нещо за взлома у дон Томазо? — попита Карл, сбърчил чело.

— Намекнаха. Ако част от сътрудниците ви са италианци, това обяснява всичко.

Карл се замисли. Имаше само две възможности — Оке Столхандске и Луиджи Бертони-Свенсон. Бе изключено виновникът да е Оке. Той дори не можеше да позвъни в Рим, защото не говореше италиански. Да не би Луиджи да работеше и за двете правителства?

— С какво бихте могли да ми помогнете? — попита Карл накрая, след като достигна до заключението, че това остава на втори план, докато италианското правителство им сътрудничи. Дали получаваха информация от Луиджи, или не, бе маловажно в случая.

Полковник Да Пиемонте още веднъж избърса със салфетката устата си, преди да отговори.

— Ако успеете да се измъкнете от ноктите на прокурора, което не мога да ви гарантирам, веднага трябва да се срещнете с мен. Ще ви осигурим квартира, освен ако прокуратурата не го стори. На територията на дон Томазо има две рафинерии за хероин. Едната е ръководена от неговата фамилия, а другата — от бандата в Палермо.

— Тоест, от Гаетано Мазара, за когото се предполага, че води война с дон Томазо, нали?

— Точно така. Те самите би трябвало да знаят, че всичко това са само спекулации, но въпреки всичко не могат да бъдат напълно сигурни. Никой не може да е напълно сигурен за нещо в Сицилия. Това е лоното на предателите. Всяка от бандите има по една рафинерия, след което изнасят съвместно готовия продукт. Смятахме да нанесем удар по въпросните обекти, освен ако някой не предаде плановете ни.

— Вместо това обаче ще ми дадете карта и компас?

— За съжаление, да.

— Ако дон Томазо не се предаде утре, така ще успеем да нанесем мощен удар върху финансовата му империя. Това ще го убеди, че все пак бизнесът е на първо място. Ние ще си върнем шведите, а вие ще се отървете от проблема с рафинериите — обобщи Карл, който изведнъж страшно се развесели, като да бе изпил твърде много вино.

Едва успя да се пребори с Да Пиемонте, за да плати сметката. Излязоха на стълбището пред ресторанта, където веднага се оказаха заобиколени от група нервни карабинери с насочени във всички посоки автомати. Охранителите им огледаха близките покриви и улици. Полковникът и Карл, сякаш напук, постояха известно време на стълбите, преди да се качат в колите. Потеглиха към Министерството на правосъдието.

— Надявам се да се видим отново, поне това ми нашепва гласът на офицера и боеца в мен — рече Да Пемонте на сбогуване и подаде ръка на Карл от задната седалка на черния автомобил. — Но — допълни — полицаят в мен се надява следователят така да се вкопчи във вас, че да мога спокойно да си измия ръцете пред Рим. Надявам се, че няма да се обидите от искреността ми.

— В никакъв случай — усмихна се Карл. — Вие заслужавате цялото ми уважение, полковник — пое подадената му ръка и излезе от колата. Няколко карабинери го придружиха до задната врата на Министерството на правосъдието.

Сградата приличаше на крепост. Всички прозорци на първия етаж бяха скрити зад дебели стоманени решетки. Входът бе тесен и напомняше на затвор с бронираните си стъкла и здравите солидни стоманени стълбове. Над него имаше надпис с големи букви „ПРАВОСЪДИЕ“.

Наложи им се да преминат един по един. Ясно им показаха кои предмети трябва да оставят при охраната. Карл извади пистолета си и го сложи в стоманената касета, преди да премине през детектора за метал. След това осъзна, че е останал съвсем сам. Наложи му се да обясни защо носи пистолет. Не беше лесно. Добре че се сети да извади разрешителното от Министерството на отбраната. Охранителите поспориха още малко с него, без той да разбере и дума от това, което се опитваха да му кажат, но накрая получи квитанция за оръжието си, а един от карабинерите му даде знак да го последва.

Първият етаж на сградата се състоеше от множество големи коридори, чиито тавани се извисяваха поне на десет метра височина. Всички повърхности бяха облицовани с камък, гранит или мрамор; очевидно целта на архитекта бе да накара всички посетители да се чувстват слаби и нищожни пред лицето на публичната власт. Всичко напомняше за времето на фашисткия режим.

Карабинерът го поведе към втория етаж. Минаха по дълъг коридор с висок таван, отново облицован с мрамор и гранит, без каквито и да било мебели.

Кабинетът на следовател Джовани Канела бе мрачен, най-вече заради тежките завеси пред прозорците. Стаята бе с формата на квадрат с площ двайсет квадратни метра и бе оскъдно мебелирана. Имаше голямо бюро, което бе почти празно, с изключение на малка купчина документи. Покрай стените имаше две редици с кантонерки, а пред бюрото стояха два малки фотьойла.

Доколкото Карл успя да разбере, младият карабинер го представи, след което ги остави насаме. Следователят му заговори на италиански. Карл и този път не разбра нито дума, но прие подадената му ръка и поканата да седне на свободния фотьойл. Другият бе зает от елегантна жена на средна възраст. След това мъжът зад бюрото замълча и ѝ даде знак с ръка. Тя се представи като преводач и изрази дълбокото съжаление на следовател Канела, че не може да проведе разговора на английски. Но вероятно щяха да успеят да се разберат, макар и с помощта на преводач.

Карл на свой ред се извини, че не говори италиански. След което си размениха още няколко фрази на учтивост, но очевидно следователят искаше бързо да заговорят по същество, защото отвори първата папка от купчината документи. Зачете се в нея и завъртя няколко пъти китката си. Карл възприе жеста като малко или повече ироничен. Постара се да покаже поне някакъв интерес, докато чакаше превода.

— Следовател Канела изброи няколко събития, които са се случили в Палермо след пристигането ви, господин Хамилтън — започна преводачката, след което на свой ред помоли следователя за уточнение. — Да, той държи да използвам точните му думи — продължи след малко и махна извинително с ръка. — Следовател Канела отбелязва, че през последните дни смъртността в Палермо рязко се е увеличила и се чуди какво мислите по този въпрос.

Карл отвърна, че е бил свидетел на едно-единствено убийство — това в „Пицария 59“, но в този случай той е имал пълно право да се защити.

Докато преводачката предаваше думите му на следователя, той продължи да прелиства папката с почти развеселено изражение на лицето, след което заговори изключително бързо, като от време на време удряше с ръка по документите, за да подчертае сериозността на положението.

— Следовател Канела казва, че с интерес е прегледал документацията по въпросния случай, господин Хамилтън — преведе жената, след което отново попита нещо, преди да продължи. — Вярно е, че действията ви напълно основателно могат да бъдат определени като самозащита. Следовател Канела обаче би искал да разбере какво знаете за убийствата на господата Дженко и Санлиери.

— Да не би да става дума за двамата гангстери, които бяха открити мъртви в подземието на хотела, в който бях отседнал? — попита Карл, замислено наклони глава на една страна и зачака превода, който се оказа излишен. — В такъв случай искам да кажа, че нито съжалявам за кончината им, нито мога да хвърля каквато и да било светлина върху въпросните събития.

Когато следователят чу превода, леко се усмихна и изстреля един кратък въпрос.

— Следователят иска да знае какво правите в Палермо, по каква работа сте тук и коя италианска институция отговаря за вас? — преведе жената.

— Ами — рече Карл — лицето ми за връзка е началникът на карабинерите, полковник Да Пиемонте. Тук съм в качеството си на наблюдател, изпратен от шведската държава, но действията ми са съгласувани с италианското министерство на отбраната. Следя разследването, свързано с отвлечените шведски граждани. Веднага щом бъдат освободени, ще ги върна обратно в Швеция.

После следователят го попита дали е наясно, че единствено италианската полиция има право да разследва престъпления на територията на Италия, и Карл потвърди. След това му бе зададен въпросът дали той самият възнамерява да преговаря с терористите. Карл се опита да отговори спонтанно, без да се замисля, и каза, че няма подобни планове, защото, доколкото знае, това би било в нарушение на италианските закони.

Следователят се усмихна развеселено и веднага попита дали Карл се ползва с дипломатически имунитет.

Карл разбра въпроса, махна с ръка, че няма нужда от превод, и обясни, че пътува с дипломатически паспорт, но че не вижда причини да се уповава на имунитета си. Нямаше нищо против да отговори на въпросите на следователя.

Мъжът зад бюрото изстреля набързо три въпроса и дори ги изброи на пръсти. Интересуваше се какво точно знае Карл за убийствата на господата Дженко и Санлиери, както и за това на господин Ди Маджо, чието обезглавено тяло бе открито да се носи в залива на Кастеламаре дел Голфо и който бил отседнал в същата стая в хотела на Карл както убития турист от Ню Йорк. Следователят очакваше да чуе дали Карл разполага с някаква информация и по този въпрос.

— Това ме изненадва, господин следовател — започна Карл бавно и учтиво. — Не знам защо надценявате така осведомеността ми за тези събития, които, поне според моето скромно мнение, са резултат от разчистването на сметки между две престъпни организации в Палермо. Не разполагам с никаква информация по отношение на тези убийства.

Следователят поклати глава и дори се разсмя, когато изслуша превода. Следващият му въпрос можеше спокойно да се тълкува като ироничен коментар.

— Следовател Канела за пореден път отбеляза, че вие буквално сте заобиколен от трупове, господин Хамилтън, затова му е трудно да повярва, че нямате нищо общо с въпросните събития.

Карл въпросително разпери ръце, сякаш да покаже, че е жертва на изключително злощастни обстоятелства.

Следващият въпрос на следователя обаче бе по-конкретен и неприятен.

— Ако трябва да се вярва на заглавията във вестниците, вие сте таен агент, изпратен тук, за да убива оказва се, че няколко пъти сте участвали в подобни мисии. „Кориере дела сера“ дори е публикувал цял списък. Вярно ли е?

— Да — отвърна Карл лаконично.

Този отговор така стъписа Джовани Канела, че той веднага спря да се рови в документите пред себе си, обърна се и погледна към закрития със завеса прозорец, след това отново завъртя стола си и изстреля дълга тирада, която ясно разкриваше колко е разстроен.

Преводачката се прокашля и отвори уста, но се отказа, зададе някакъв въпрос на следователя и след това внимателно преведе думите му.

— Следовател Канела би искал да подчертае, че Италия е правова държава. Тук никой няма право да отнема човешки живот. Правата, с които господин Хамилтън евентуално се ползва в Швеция, на практика не съществуват на територията на Италия.

Карл внимателно обмисли отговора си.

— Швеция също е правова държава — започна той. — Освен това очевидно нашите закони са доста по-строги от италианските. Нека да ви дам за пример факта, че тук, в Палермо, човек има право да застреля нападателя си при самозащита. Бих искал да подчертая, че самата формулировка „има право да убие или застреля“ ми се струва изключително отблъскваща. Според мен такова право не би могло да съществува. За съжаление журналистите по целия свят толкова често използват въпросния израз, че той малко или повече е станал неизменна част от речника на обикновените хора. Затова ви отговорих по този циничен начин.

Карл направи пауза, даде знак на преводачката и внимателно проследи реакциите на юриста срещу себе си, докато слушаше превода.

— За да избегнем каквито и да било недоразумения, бих искал да подчертая — продължи Карл след малко, — че правителството ми в никакъв случай не ми е дало подобни права, че италианските ни партньори дори не са загатнали, че ще търпят или оправдаят евентуални убийства или прояви на насилие, нито пък воденето на преговори с представителите на организираната престъпност. Докато се намирам на територията на Италия, отговарям пред италианското командване. Затова обсъждам всичките си действия с лицето си за връзка, полковник Да Пиемонте. Ако желаете, може да го попитате.

Когато изслуша целия превод, следователят кимна замислено и прегледа документите пред себе си още веднъж. След това зададе още няколко въпроса, които издаваха предположението му, че Карл разполага с информация за извършените убийства. Следователят не изключваше тя да е получена от полицията.

Карл за пореден път отрече всичко, повече с жест на съжаление, отколкото с думи. Отговорът му бе последван от кратък, агресивен поток от думи, който накара преводачката за пореден път да се посъветва със следователя, преди да се прокашля и внимателно да формулира очевидната заплаха.

Следовател Канела подчертава, че независимо от формулировката на шведските закони в това отношение в Италия укриването на важна информация, свързана с текущо разследване, се смята за престъпление. На това основание следователят има право да ви задържи за възпрепятстване на правосъдието, запознат ли сте с този юридически термин?

— Да — отвърна Карл. — Но аз вече представих цялата информация, с която разполагам. Съжалявам, че тя не отговаря на очакванията ви. Познавам отлично смисъла на въпросния термин, но нямам какво повече да кажа не ми се иска да се наложи да се позовавам на дипломатическия си имунитет.

Следователят изслуша превода, клатейки глава, и се изненада едва когато чу „дипломатически имунитет“. Потръпна, погледна изпитателно Карл, след което помълча известно време и обмисли безнадеждното положение, в което се намираше.

Въпросът с дипломатическия имунитет определено бе сложен. Притежанието на дипломатически паспорт не оправдаваше извършването на престъпна дейност. Въпреки това обаче не можеше с лека ръка да задържи лице, което се позовава на дипломатическия си имунитет.

Освен това трябваше да погледне трезво ситуацията. Бе малко вероятно този мъж да омекне, дори и ако го затвореха. Просто щеше да изчака срокът на ареста да изтече или някоя политическа сила да се намеси и да изиска освобождаването му.

Следовател Джовани Канела бе изпитал недоволството на началството в Рим на гърба си, което не му се случваше често; началството рядко се намесваше в работата му в борбата срещу мафията, нито за да го подкрепи, нито за да го скастри. Преди този разпит обаче получи странно телефонно обаждане, което в първия момент така го разгневи, че замалко да прати всичките им мъдри съвети по дяволите. Въпреки това му бе ясно, че е безсмислено да арестува мъжа срещу себе си.

Той се изправи и му подаде ръка.

Карл се поклони учтиво първо на преводачката, а след това и на следователя и излезе от стаята.

Очевидно охраната на входа се бе сменила, защото карабинерите, които го посрещнаха, му бяха напълно непознати. Квитанцията за пистолета породи доста бурна дискусия. Накрая обаче го пуснаха да премине през детектора и му върнаха оръжието през един отвор на бронираното стъкло. С него получи още една квитанция, която трябваше да подпише. Предположи, че тя удостоверява, че оръжието му е било върнато. След това пъхна пистолета на мястото му и излезе навън под лъчите на палещото слънце.

Усети, че виното го бе позамаяло. Започна да се поти само след няколко крачки, но не можеше да си свали якето, защото дори и в Палермо не бе прието да носиш оръжието си открито.

Тръгна спокойно към Пиаца Индипенденца, който използваше като ориентир, за да намери главния щаб на карабинерите от другата страна на Порта Нуова, огромната триумфална арка с колосалната кула на върха.

Арката се крепеше на раменете на четирима великани, по двама от всяка страна. Карл се вгледа в скулптурите, за да вникне в замисъла на твореца. Двамата великани от външната страна бяха изобразени със скръстени на гърдите ръце, а при другите двама те бяха отрязани над лактите. Това едва ли бе случайно. Трябваше да означава нещо.

Може би обезобразяването им бе наказание за понесената загуба? Вероятно арката бе издигната след победния поход на някой крал. Къдравата коса на великаните говореше за африкански произход, а кръстосаните ръце символизираха подчинение, както и отрязаните. Освен това се вписваха по-добре в сицилианската култура.

Карл премина под триумфалната арка, където имаше толкова голямо движение, че дори не би си и помислил да се слее с тълпата, ако дон Томазо не му бе обещал примирие. След двайсетина метра вече бе на сигурно място. Карабинерите, които стояха на портала, го изгледаха с широко отворени от учудване очи и паникьосани го поведоха към втория етаж. Там му се наложи да почака, защото при Да Пиемонте имаше заседание. След малко от кабинета му се заизнизваха капитани и майори.

— Такааа, значи следователят ви пусна — констатира полковник Да Пиемонте саркастично, когато останаха насаме и се настаниха от двете страни на голямото бюро.

— Да — отвърна Карл щастливо. — Няма никакви подозрения срещу мен, или поне не са дотам сериозни, че да оправдаят евентуален арест. Което е страхотно, като се има предвид, че утре всичко може да приключи.

— Е, поне ще му се види краят — промърмори Да Пиемонте и за удивление на Карл разкопча няколко копчета на униформата си и качи обутите си в ботуши крака върху масата. Това не бе в стила на полковника.

— А ако се съгласят да пуснат вашите съграждани, как ще постъпите? Ще ги накарате просто да ги оставят някъде или искате да ви ги предадат лично?

— Очаквам дон Томазо да ми ги предаде лично, живи и здрави — отвърна Карл внимателно.

— И защо? — попита Да Пиемонте. — Не е ли най-важното просто да ги освободят?

— Не — отвърна Карл. — Не искам да попаднат в ръцете на някоя конкурентна групировка. Не желая никакви недоразумения. Дон Томазо ще ми ги предаде лично, като мъж на мъж. Нали така казвате тук? Въпросът е какво ще стане, ако ми съобщи, че възнамерява да сложи край на всичко.

— Много сте прав — рече Да Пиемонте, свали крака от бюрото, изправи се и отиде до сейфа си. — Точно тази реплика очаквах.

Полковникът извади две карти и една малка папка със снимки, върна се при Карл и ги остави внимателно на бюрото, сякаш бяха безценни.

Карл хвърли бърз поглед на материала и кимна. Да Пиемонте отново седна и двамата се гледаха безмълвно няколко минути. Карл изчакваше. В момента нищо не му идваше наум.

— С какво предпочитате да започнем — моралната или чисто тактическата страна на въпроса? — попита полковникът накрая. Изборът му изглеждаше доста мъчителен.

— С моралната — рече Карл твърдо.

— Добре — кимна Да Пиемонте. — Италия винаги е била разделена надве, що се отнася до най-подходящия метод за преборване с организираната престъпност. Половината хора са на мнение, че всички мафиоти трябва да бъдат избити до крак. Виновни или не. Част от тях дори защитават Мусолини. Все пак той е единственият политик на новото време, който успява да се пребори с мафията. Предполагам, че сте чували подобни изказвания. Да измъчваме всички съмнителни типове, докато умрат или предадат съучастниците си, и така нататък. Аз лично принадлежа към другата половина, която смята, че превъзходството на демокрацията като система на управление се крие единствено в наличието на ясни правила и закони. Няма място за компромиси. Знаете какво имам предвид, нали?

— Да — рече Карл замислено. — Адвокати, доказателства, безпристрастни съдилища. Преимуществата На демокрацията се крият по-скоро в самата идеология, но да, трябва да призная, че съм съгласен с вас. Недостатъците обаче са от чисто оперативно естество.

— Съгласен сте с мен? — вдигна вежди полковникът. — Наистина ли? В такъв случай тази информация не ви е нужна — посочи към материалите на бюрото.

— Западните демокрации понякога използват по-странни методи, за да докажат превъзходството си — рече Карл мрачно, внезапно обладан от тъга. Представената от Да Пиемонте дилема никак не бе лесна за разрешаване. — Но — продължи той — мафията държи четирима мои съграждани в плен. Мисията ми е да ги освободя. На други ще се падне задачата да оценят методите ми. Моята работа е да намеря разрешение на проблема, а то е вече близо.

— Само си търсите извинения — констатира Да Пиемонте сухо. — Не знам какво е мнението ви по отношение на унищожителната атака срещу Ирак например, но тук не става дума само за оперативни проблеми. Няма съмнение, че притежаваме технологичната мощ да ги унищожим, нали? Би следвало да обмислите различните възможности за действие на този фон.

— Доста мрачна перспектива — призна Карл. — Винаги съм смятал, че бомбите не ще ни помогнат да демократизираме Третия свят. Но не съм съгласен с паралела. Ако изпратим всички самолети Ф-16, Ф-18, Ф-117 и Ф-14 до един срещу Кайро, Дамаск или Триполи, който между другото е следващата цел, те ще изтребят всички хора по пътя си, виновни или не, привърженици на режима или на опозицията. Никой няма да оцелее. Папката с двете дела на масата съдържа имената само на престъпници.

Още докато говореше, осъзна, че доводите му не са достатъчни. А и по изражението на Да Пиемонте ясно си личеше, че изобщо не се чувства убеден.

— От думите ви мога да си направя извода, че вероятно подкрепяте и смъртната присъда, коменданте? — попита полковникът спокойно.

— Не, разбира се, че не — въздъхна Карл.

— Нито дори колективните наказания? — продължи Да Пиемонте безмилостно.

— Естествено, че не.

— Не знам защо началството е толкова непоколебимо в желанието си цялата групировка на дон Томазо, начело с него самия, да бъде изтрита от лицето на земята. Знам единствено, че на всяка цена трябва да ви предам папката, която лежи на бюрото пред вас. Както сам разбирате обаче, тази идея изобщо не ми допада — обяви Да Пиемонте, а интонацията му подсказа, че няма място за повече обсъждане.

— Е, нека тогава се надяваме, че дон Томазо ще избере по-лесния вариант — сведе поглед Карл. Не бе сигурен на какво точно се надява или кой е най-реалистичният вариант.

— Да пристъпим към оперативната част — продължи Да Пиемонте с коренно различен тон. — Как си представяте края?

— Недалеч от Кастеламаре има район с обширни поля и добра видимост. Ще стигнем дотам с коли, от две различни посоки. Ние в едната, те — в другата. С мен ще са двамата ми помощници. След това ще осъществим размяната. Очаквам и двете страни да са въоръжени. Разбира се, ние ще ги превъзхождаме стократно в техническо отношение. Това е. Нищо особено — обобщи Карл.

Да Пиемонте кимна замислено. Реши да не задава повече въпроси; ако смятаха да разменят заложниците срещу пари, бе най-добре той да не знае. Най-важното в момента бе да доведат нещата до някакъв край.

Карл помоли да получи достъп до телекс и калкулатор за няколко часа, за да може да изпрати окончателния си доклад в Швеция. Отклони поканата на полковника да вечерят заедно с извинението, че има нужда да остане сам и да събере мислите си. А и обещаната стая в казармите на Корсо Калатафими представляваше доста приятна алтернатива. Вече му бе омръзнало да спи във ваната.

Няколко часа по-късно лодката с огромния рус американец на руля напусна залива Кастеламаре в посока североизток, към континенталната част на Италия.

Когато се отдалечиха достатъчно, Луиджи изпълзя под скривалището си и разтвори навигационните си карти, за да покаже на Оке Столхандске накъде пътуват. След това му доложи за състоянието на оръжията.

След падането на нощта те обърнаха лодката и с помощта на фара при нос Сан Вито се ориентираха обратно към сушата. Бяха щастливи най-накрая да напуснат залива на Кастеламаре. В последно време пристанището гъмжеше от полицаи и навсякъде цареше потискаща обстановка. Нощта им донесе свобода и покой.

По същото време Карл се намираше в един окаян тренировъчен салон в казармата на Корсо Калатафими, защитен от високи стени, бодлива тел, чували с пясък и охранителни кули.

Той бе съвсем сам в слабо осветената задушна зала. Но въпреки това се чувстваше като съвършено настроен музикален инструмент. Престоят тук му подейства като освежителен душ след тежък маратон. Тялото му бе най-важният му инструмент и той се съсредоточи върху тази мисъл и посвети следващите два часа на упражнения — от внимателна загрявка до яростно боксиране със захабения чувал с пясък, който висеше в единия ъгъл.

След това си взе душ и понесе отреденото му спално бельо към една празна спалня, където металните легла бяха заковани в редици за изтъркания дървен под. В помещението буквално миришеше на военни.

Карл застла едно от леглата в средата. Чаршафът бе груб, а дюшекът — пълен със слама. Той с удоволствие вдиша леката им миризма, убеден, че го очаква спокойна нощ с дълбок сън.

5

Извънредната среща на партийните лидери бе определена за десет часа и щеше да се проведе в пленарната зала на деветия етаж на парламента. Традицията изискваше тя да бъде ръководена от министър-председателя. Представителката на Зелената партия закъсня, както обикновено.

Този път министър-председателят бе подготвен за подобна развръзка и затова в началото избра да обсъди с колегите си предстоящите избори, глада на медиите за сензации и склонността им да откриват скандали навсякъде. Тази година те бяха справедливо разпределени поравно между управляващите и опозицията. И двете страни имаха еднакъв брой политици, укривали данъци и шофирали в нетрезво състояние.

Самюел Улфсон бе притеснен. Чувстваше се не на място, което бе странно, като се има предвид, че бе началник на разузнаването. Но приятелският лежерен тон между партийните лидери никак не се вписваше в представата му за демократичното управление на страната. Бе очаквал тонът да е далеч по-сериозен и обективен. Очевидно най-големият им проблем бе, че отвличанията на шведски граждани в Италия засенчват всички останали новини и техните речи, задкулисни игри и опити да очернят съперниците си остават на заден план. Министър-председателят дори се пошегува, че сега е най-подходящият момент проблемът да бъде решен веднъж завинаги. Тогава всички можеха да си отдъхнат с облекчение. Под „всички“ явно имаше предвид всички политици.

Най-накрая представителката на Зелената партия се настани и срещата официално можеше да започне.

— Така — рече министър-председателят с типичния си за официални прояви студен и дрезгав глас. — Бих искал да ви приветствам с добре дошли и да изразя надеждата си, че повишеният от предизборните ни кампании адреналин няма да помрачи трезвата ни преценка. — Замълча, притеснен, че използваната метафора е твърде неподходяща — Както и да е — продължи малко по-уверено. — Изглежда, случаят с отвлечените шведски граждани в Сицилия скоро може да бъде разрешен. Все още обаче е рано да се радваме, а и развръзката предполага известни проблеми. Затова помолихме командир Самюел Улфсон да присъства на тази среща. Мисля, че поне част от вас вече са го срещали при други обстоятелства. Затова веднага му давам думата.

Самюел Улфсон не знаеше как да започне и вместо това нервно запрелиства изпратения от Карл доклад. Бе очаквал единствено да отговаря на въпроси, а не сам да държи реч. Нямаше ни най-малка представа какво точно политиците щяха да сметнат за съществено, опасно, интересно или глупаво. Но министър-председателят му даде думата и всички го гледаха в очакване. В погледите на половината можеше да прочете съчувствие, в очите на останалите — враждебност. В зависимост от партийната принадлежност. Нямаше избор, освен да се хвърли в неизвестното.

— Накратко положението е следното — започна той без каквато и да било представа как ще обобщи информацията, с която разполага. — Очакваме престъпната организация да им съобщи какво възнамерява да прави с четиримата заложници. Първоначалната им цел бе да ни накарат, имам предвид шведската държава, да доставим по-голямо от договореното количество оборудване за новите италиански фрегати. Доколкото знаем въпросното оборудване е било предназначено за продажба на трети лица. С помощта на италианската държава ясно показахме на престъпната организация, че подобна сделка, независимо от естеството на отправяните към нас заплахи и броя на отвлечените ни граждани, е на практика невъзможна. Изпратените от нас агенти, в сътрудничество с италианските власти, успяха да притиснат въпросните престъпници до такава степен, че най-късно днес очакваме да получим окончателното им становище по проблема. Дали са съгласни на размяна и в такъв случай къде да стане тя. Така стоят нещата. Имате ли въпроси?

Самюел Улфсон огледа спокойно присъстващите. Бяха поразени до такава степен, че никой не продума.

— Бих искал да задам въпрос на министър-председателя — рече лидерът на модератите след дълго мълчание. — Къде е уловката?

— Уловката? — повтори удивен министър-председателят.

— Да — рече лидерът на модератите, — едва ли ни помоли да зарежем цялата подготовка за изборите и да прекъснем отпуските си, за да чуем утрешните новини. Какъв е проблемът?

— А, проблемът — рече министър-председателят и нервно пооправи очилата си. — Проблемът е, че предстоящата операция крие огромен риск за физическа саморазправа.

— Аха! Най-накрая изплю камъчето — констатира лидерът на модератите доволно. — В какво очакваш да те подкрепим? За каква саморазправа става дума?

— Искам да подчертая, че говорим за евентуален риск — опита да се защити министър-председателят, — но мисля, че е най-добре да оставим Самюел Улфсон да отговори. Бихте ли ни разяснили каква точно е ситуацията във военно отношение?

— Ситуацията е следната — започна Самюел Улфсон механично, преди да е обмислил следващата си реплика. — Тоест, нещата стоят по следния начин… изпратили сме наши агенти на място. Те ще се срещнат с въоръжените похитители, за да осъществят размяната на заложниците. Целта, разбира се, е всичко да мине мирно. Въпреки това съществува известен риск нещата да се развият другояче. Тогава ще се наложи служителите ни да прибягнат до употреба на оръжие, за да освободят заложниците. Мисля, че министър-председателят имаше точно това предвид.

— Замесени ли са араби? — обади се председателят на Народната партия обнадеждено.

— Не — отвърна Самюел Улфсон учуден. — Не мисля. Имаме си работа с организираната престъпност в Сицилия, със сицилианската мафия.

— Значи мафията не е някаква холивудска измишльотина? — изсъска представителката на Зелените.

— Да, мафията не е измислица — кимна Самюел Улфсон.

— Бихте ли ни дали малко повече информация? — продължи настойчиво тя и предизвика няколко дълбоки въздишки и ядни погледи от страна на останалите присъстващи, които смятаха въпросите ѝ за излишни.

— Ами — започна Самюел Улфсон с нежелание, защото забеляза реакцията на околните — става дума за огромна индустрия с милиарден капитал, в която са заети стотици хиляди хора. Холивудските филми, за които говорите, рисуват една по-скоро романтична картина.

— Нека да се върнем на въпросите от дневния ред — рече министър-председателят раздразнено. — На първо място бих искал да отбележа, че нашият персонал работи в сътрудничество с италианските власти. Изпращането на агентите ни там не е резултат на някаква прищявка и всичко се извършва в съответствие с италианското законодателство.

— Та какъв всъщност е въпросът? — зачуди се лидерът на модератите, без да крие агресивността си.

— Да, въпросът е следният — рече министър-председателят колебливо. — Дали рискът от евентуално прилагане на насилие е достатъчно голям, за да ни накара да прекратим цялата операция и да приберем хората си.

— За какви точно хора става въпрос? — попита лидерът на Партията на центъра, който все още нямаше никаква представа кака позиция да заеме.

— Екипът е под командването на командир Хамилтън. Останалите му членове също са служители на нашия разузнавателен отдел със същата квалификация като Хамилтън — лаконично отвърна Самюел Улфсон.

— Значи на мафиотските босове никак не им е лесно — подсвирна доволно водачът на модератите.

И си навлече гнева и на лидера на комунистите, и на представителката на Зелените, които в един глас възразиха, че цялата операция трябва да бъде оставена на италианските власти и че не е имало никакво основание за изпращане на екип от шведски Рамбовци, които да излагат Швеция, и така нататък. За няколко трескави минути всяка надежда за постигане на консенсус угасна, след като и лидерът на Партията на центъра ясно показа, че е готов да наруши предварителната договорка с бъдещите си коалиционни партньори и да застане на страната на комунистите и на зелените.

Тогава премиерът нареди на Самюел Улфсон да разясни на присъстващите юридическата проблематика или причината за изпращането на шведския екип в Италия.

— Основният проблем в случая е италианското законодателство — започна той. — Съгласно законите властите в Италия нямат право да преговарят с представители на организираната престъпност. За сметка на това обаче италианското правителство има право да даде свобода на действие на представители на чужди държави. Може би „имунитет“ е по-подходящата дума. Така например в конкретната ситуация може да се стигне до размяна на заложниците срещу пари, което е забранено в Италия. Ние не сме изправени пред подобни спънки и затова италианците ни помолиха за съдействие в тази операция.

— Целта все пак е да върнем нашите граждани живи и здрави у дома — допълни премиерът.

— Значи ще се наложи да платим откуп? — попита лидерът на Народната партия. — И кой ще осигури средствата в този случай?

— Да, съществува подобна възможност — призна Самюел Улфсон. — Що се отнася до средствата, те са осигурени от компаниите, чиито служители са похитени. Проблемът в случая е, че един от отвлечените работи за нас, а ние не разполагаме с подобни разходни пера.

— Възможно ли е полковник Нилс Густав да остане в плен по тази причина? — попита лидерът на модератите.

— Не мисля — отвърна Самюел Улфсон. — Не е нужно Да обсъждаме с мафията източника на парите, а да платим наведнъж за всички. Ако се стигне дотам, разбира се. Все още не е ясно.

— Каква е алтернативата? Използване на сила? — попита представителката на Зелената партия. — В такъв случай ние сме твърдо против.

— Трудно ми е да отговоря колко голям риск има да се стигне до прилагане на насилие — призна Улфсон. — Това определено не е част от плановете ни, но не можем да пренебрегнем подобна възможност. Трябва да сме готови да посрещнем всякаква форма на заплаха.

— Ако трябва да обобщим — рече лидерът на модератите с такъв тон, сякаш бе министър-председател или пък изказваше единодушното мнение на цялата коалиция, — има две алтернативи. Едната е да оставим служителите на Генералния щаб на армията да довършат започнатото, дори и това да предполага известен риск за употреба на сила. Другата е да се отдръпнем именно поради гореспоменатия риск. Така ли трябва да разбирам дилемата на правителството?

— Да, отлично — констатира министър-председателят. — Не искам животът на четирима шведи да ни тежи на съвестта. Но да не забравяме, че операцията е под командването на агент Хамилтън, чиято биография е добре позната на всички. Затова не бих искал да поемам каквито и да било рискове, преди да ги обсъдя с вас. Ако всички смятат, че трябва да се отдръпнем, нека е така.

— И дума да не става — викна лидерът на модератите и си гарантира подкрепата на бъдещите си партньори при евентуална изборна победа на десния блок. — Не за първи път водим подобни дискусии. Не можахме да постигнем съгласие по въпроса със Саддам Хюсеин например и правителството избра да води изключително малодушна политика, дори без да ни попита. Няма смисъл да допускаме подобна грешка два пъти.

Тъй като лидерът на левите вече бе задрямал, водачката зелените се оказа съвсем сама в опитите да разклати твърдата позиция на колегите си. Затова срещата приключи бързо и повечето присъстващи останаха изключително доволни от резултата. Министър-председателят получи желаната подкрепа и ако нещо се объркаше в Сицилия, нямаше да е уязвим. Все пак решението за провеждане на операцията бе взето напълно единодушно. А ако всичко преминеше по мед и масло, правителството щеше да извлече по-голяма полза, отколкото опозицията. Лидерът на модератите никога нямаше да посмее да изтъкне ролята си за постигането на консенсуса.

Той самият също бе доволен. Ако пренебрегнеше чисто егоистичните си партийни мотиви, за които си даваше ясна сметка, то най-важното бе Швеция да се прояви като демократична държава, а не както в случая с Ирак, когато подкрепиха действията на ООН с половин уста. Нямаше да отстъпят пред гангстерите, даже и да им се наложеше да ги посрещнат с оръжие в ръка. Независимо дали гангстерите бяха държавници, или престъпници.

А и шведската демокрация щеше да действа далеч по-твърдо и категорично срещу всякакви диктатори, терористи и мафиоти и в бъдеще, особено ако прогнозните резултати се потвърдяха.

На излизане от залата той размени няколко думи по този въпрос с лидера на Партията на центъра, който веднага направи паралел с агресивните арабски страни. Срещу тях Швеция също трябвало да действа с твърда ръка. Налагало се да поддържат последователна политика срещу всякакви прояви на насилие. Сегашното правителство било направило шведите за посмешище вече достатъчно много пъти. И така нататък, и така нататък…

* * *

Карл закуси в офицерската столова, след което прекара още няколко часа в салона.

В единия край на залата се провеждаха упражнения по ръкопашен бой и затова той избра да пропусне тези упражнения от собствената си програма. За пореден път използва физическото натоварване, за да пречисти душата си и да прогони всички мисли, които не бяха свързани със Сицилия, дон Томазо, убиеца на Юар и останалите чисто практически проблеми; без лични терзания, чувство на вина или гузна съвест.

Карл излезе от душа в дванайсет часа с хавлия около кръста, върна се при леглото си в празната спалня и изрови телефона си.

— Бонджорно, дон Томазо. Благодаря за последния приятен ден — поздрави учтиво и получи в отговор същата вежливост.

— О, бонджорно, приятелю. Имам една добра и една лоша новина, както обикновено казват в САЩ. Ще започна по същество. Добрата новина е, че мога да ви се отплатя за проявата на добра воля по подобаващ начин. Знам, че сте сменили адреса си, но не се съмнявам, че пратката ми ще ви бъде пренасочена. А сега да се върнем на проблема, коменданте.

— Отговорът ви е отрицателен? — прекъсна го Карл.

— Не съвсем. Но ръководството ме задължи да ви представя следните условия. Цената на стоката е десет милиона долара на човек. Тъй като става дума за прясно месо, което лесно може да се развали, сделката трябва да бъде осъществена по възможно най-бързия начин. В противен случай ще сме принудени да унищожим стоката. По реда на датата на производство. Разбирате ли ме?

— Напълно — отвърна Карл студено. — Кога очаквате отговор?

— В рамките на двайсет и четири часа.

— Добре, дон Томазо, ще го имате. Предлагам ви да обядваме заедно, за да обсъдим условията по сделката, които не можем да коментираме по телефон. Какво ще кажете за вашата къща?

— Добре, но искам да получа отговор преди това.

— Така и ще бъде, дон Томазо. Поздравете семейството си от мен. Дочуване — рече Карл колкото можеше по-учтиво и затвори.

Облече се бързо, като си представяше развитието на събитията през следващите часове. Реши да не се свързва с Да Пиемонте, който веднага щеше да разбере накъде клонят везните. Така нямаше да му се наложи да взема отношение по някой от предстоящите проблеми.

Самюел Улфсон и останалите заинтересовани лица у дома бяха получили един сравнително честен доклад. Вярно, че премълча някои детайли, но пък за сметка на това не ги излъга за нищо. Базата им бе преместена на сигурно място. Оставаше единствено да уреди транспорта.

Ако се спреше на кола, рискуваше да бъде проследен до базата и с тактическото им преимущество бе свършено. Най-логично бе да предположи, че врагът е наясно с местоположението му в момента и възнамерява да следи действията му. Това изключваше възможността да вземе автомобил.

Карл преметна кобура си през рамо, прибра багажа си, излезе през портала на казармата и пое по дългата улица Корсо Калатафими. Мина покрай главния щаб на карабинерите, където преследвачите му очакваха да се появи, и продължи по булевард „Виторио Емануеле“ до пристанището.

Двамата с Юар бяха забелязали табелата за отдаване на лодки под наем, когато минаха оттук в един от първите си дни в Италия. Юар дори коментира няколко лодки, смятайки, че вероятно са използвани за контрабанда на наркотици. Никой плавателен съд на Бреговата охрана не би успял да ги настигне.

Карл, разбира се, предизвика известен смут с появата си. Освен че се появи сам, той посочи и най-скъпата яхта. Тъй като плати в брой и депозира необходимите документи, без да създава каквито и да било проблеми, сделката приключи бързо. Само след четвърт час той подкара лодката с ревящ мотор покрай платноходките и луксозните яхти, подредени край кейовете.

Щом напусна пристанището, даде пълна газ. Плавателният съд полетя със скорост, недостижима за нито един шведски военен кораб. В началото Карл поведе яхтата право напред, докато се отдалечи достатъчно много от брега, та да не могат да го проследят.

Зачуди се дали преследвачите му бяха успели да сигнализират за избора му по телефона и каква би била следващата им стъпка. Може би хеликоптер?

Даже и да бе така, нямаше как да не го види. В такъв случай просто щеше да изчака да се мръкне, въпреки че това щеше да забави следващата им операция.

Вятърът го разхлади, той извади радиото си, отвори антената и повика базата на договорената честота за спешни случаи, която използваха в допълнения към обикновената. Веднага след като му отговориха, се върнаха на старата, за да предотвратят евентуално подслушване.

— Трайдент до Орка и Тритон — започна той доволно. Изведнъж усети, че го изпълва оптимизъм и трепет. — Подгответе нападение с ракети с глави „Хийт“. Целта се намира в района на Пургаторио на около десет километра югоизточно от фара при Капо Сан Вито. Преценете възможностите за слизане на сушата по тъмно и достигане до целта пеша. Идвам към вас по море. Пристигам след около два часа. Моля, повторете инструкциите.

Оке Столхандске повтори спокойно и механично думите на Карл, без дори да се замисли за избора на оръжие.

След като приключиха разговора, двамата насочиха лодката към брега. Луиджи слезе долу, за да приготви оборудването. Никой от тях не си бе представял, че ще им се наложи да използват именно това.

Луиджи нареди на пода няколко различни ракети „Хийт“, които се използваха срещу обикновени небронирани цели — явно щяха да взривяват сгради или други големи обекти, — за да обсъди с командира си кои точно ще влязат в употреба при предстоящата нощна операция.

— Май нещата са се прецакали — обади се Оке Столхандске след малко.

— Да, и сега ще си платят. Мислиш ли, че ще успеем да ги убедим така? — попита Луиджи и вдигна една бойна глава с червен връх.

Оке Столхандске поклати глава. Нямаше какво да каже. И двамата знаеха, че щяха да обявят война на мафията. Инструкциите на Карл бяха пределно ясни.

Карл описа широк полукръг край залива Кастеламаре и дори и без бинокъл можеше да е напълно сигурен, че никой не кръжи в небето над него. Не биха могли да го следят по вода. Лодката се движеше с петдесет възела. Добре че времето бе спокойно.

Карл прехвърли наум целия план стъпка по стъпка. Една от предпоставките за успех на мисията бе рафинериите да се охраняват нощем. Нямаше как да са ги оставили без надзор. Определено щяха да захапят стръвта.

Съществуваха две алтернативи. Едната бе да успеят да заловят някой от хората на дон Томазо — най-добрата примамка. Това определено бе по-елегантният вариант и именно на него щяха да заложат отначало.

Карл реши да разсее мислите си от предстоящата операция и се загледа в скалистия бряг; не можеше да се отрече, че Сицилия е красива. Вярно, че бе твърде топло през лятото, но може би през февруари или ноември?

Намери ги да се носят по морето на няколко морски мили от брега. Седяха един до друг, с крака през парапета и въдици в ръка. Доколкото можеше да види, риболовът им не даваше резултат.

— Мисля, че тук е твърде дълбоко — обясни Оке Столхандске, като му хвърли въже. — Между другото, къде откри това контрабандно чудовище?

— Колко мислиш, че гори? Двайсет литра на миля — разсмя се Карл, скочи на лодката и стисна ръцете им.

Сложиха маса по средата на кърмата и разгърнаха морските и наземните карти до детайлните скици и снимки на Карл.

Той набързо им обясни как стоят нещата. Дон Томазо бе определил твърде висока цена и твърде малък срок, така че вероятно щеше да се стигне до „унищожаване на стоката“. В такъв случай заложниците щяха да бъдат елиминирани по възраст. Мафиотският бос очакваше да получи отговор в рамките на двайсет и четири часа и в момента точно това му подготвяха.

Карл посочи местоположението на двете рафинерии. Едната, в близост до градчето със странното име Пургаторио, се намираше на територията на дон Томазо, но се управляваше от групировката в Палермо. Личната рафинерия на дон Томазо се бе в самия град и можеше да бъде атакувана направо от морето.

Имаше две възможности. Първата, по-добрата, бе да заловят някоя от горилите на дон Томазо, по възможност от тези, които пазят на хълма при къщата му, и след това да оставят тялото в унищожената рафинерия на клана от Палермо. С това дон Томазо щеше да се озове на косъм от гангстерска война, обвързана с огромни финансови и други загуби.

Премериха плюсовете и минусите, но от решаващо значение се оказаха най-вече чисто практическите въпроси. Щяха ли да имат време да променят плана си в последния момент, ако не успееха да заловят някого от хората на дон Томазо.

В такъв случай щяха да са принудени да действат по-грубо и да нападнат направо рафинерията на дон Томазо, да заплашат бизнеса му и да се опитат да подновят преговорите.

Една от най-важните предпоставки за успех бе колата на Луиджи все още да е паркирана на старото място, в Трапето, срещу Кастеламаре. Но имаха достатъчно време, така че Карл щеше да успее да я докара или да се снабди с нова.

Картите, които получиха от началника на карабинерите, бяха странни и се основаваха най-вече на снимки от въздуха. Дългият нос, който се врязваше дълбоко навътре в морето и свършваше с фара при Капо Сан Вито, имаше толкова трудно достъпно крайбрежие, че бе съвсем пуст. Можеха да се приближат съвсем близо до целта по море, като разчитат на закрилата на мрака.

Карл реши, че двамата с Луиджи ще се опитат да хванат някого от хората на дон Томазо. Ако всичко минеше благополучно, щяха да се върнат в базата с колата. Луиджи щеше да остави Карл и пленника при целта и след това да скрие автомобила и да се върне в базата През това време Оке щеше да слезе на сушата, въоръжен с гранатомет, и да опита да намери подходящо място за стрелба в близост до целта. Тази част от операцията можеше да се проведе при постоянна радиовръзка и следователно не трябваше да има каквито и да било проблеми.

За сметка на това обаче Карл трябваше да натовари нужното му оборудване още преди да се отправи към Трапето, за да прибере колата. Като се има предвид, че целта представляваше един вид крепост, в която никой не можеше да надникне отвън, бе най-добре да вземат със себе си уреди за инфрачервено виждане; с очилата за нощно виждане не можеха да гледат през стени.

Избраха маршрута и обсъдиха различните посоки за нападение и възможните места за среща, преди да преминат към проверката на самото оръжие. Що се отнася до бойните глави, различните „Хийт“ бяха еднотипни, така че изборът бе по-скоро въпрос на вкус; Карл се пошегува, че Оке Столхандске може би ще предпочете по-леките. Но тъй като теглото им се различаваше само с няколко грама, решиха да вземат по една от всеки вид.

Цялото оборудване на Карл се побра в една раница. Най-отгоре успя да пъхне дори шапка и камуфлажна риза. Останалото му облекло бе подбрано с оглед на удобството и социално приетата норма.

След като Карл се приготви, Луиджи го помоли да остане още малко, за да обсъдят детайлите за втори път. Струваше му се, че всичко се развива твърде бързо. Имаше доста неща, които не му бяха ясни.

Карл сложи кафе, за да покаже на колегата си, че нямат бърза работа и че няма да го остави, преди той да си изясни целия план.

След като Карл им поднесе кафето, Луиджи използва момента да отбележи, че най-слабото място на операцията е етапът след края на стрелбата. Първата цел се намираше само на около километър от пътя, който бе доста натоварен и на всичкото отгоре пресичаше маршрута им за бягство. Какво щяха да правят, ако след стрелбата на мястото се струпаха хора? Не можеш да се провреш през тълпата с гранатомет на рамо!

Ако пък решаха да ударят втората възможна цел във вътрешността на Пургаторио, мястото щеше да загъмжи от народ само след няколко секунди.

Карл изслуша възраженията на колегата си търпеливо и се отнесе към тях с респект. В първия случай стрелецът щеше да е Оке, а решението бе съвсем просто — щеше да остави гранатомета при поста си. Това щеше да им донесе единствено финансова загуба. Не ставаше дума за някое сложно рядко оръжие, а и разполагаха с още два на борда.

Във втория случай, ако се стигнеше до атака на алтернативната цел, първо трябваше да огледат най-близкия район. След това съгледвачът щеше да даде сигнал за стрелба и веднага да напусне мястото. Нямаше да има проблем да обстрелят целта от неколкостотин метра, и то от високо.

Изпиха по още една чаша кафе и обсъдиха целия план за трети път. Оке Столхандске имаше само един въпрос: колко скъпа щеше да излезе тази атака на враговете им?

Карл сви рамене. На хартия рафинерията произвеждаше по около 80 килограма хероин седмично. Следователно ставаше дума за едноседмична продукция, плюс цялата техника, тоест около сто или двеста билиона долара.

Луиджи имаше един последен въпрос: колко души ще се намират вътре по време на атаката?

Карл нямаше ни най-малка представа. Но тъй като нападението щеше да се осъществи между два и четири през нощта, когато трафикът по пътищата бе минимален, най-вероятно ставаше въпрос за един, най-много двама пазачи. Те можеха да се намират във вътрешността на целта или отвън.

Карл изми чашата си, метна подозрително тежката си раница през рамо, придърпа моторницата и скочи в нея. Другите двама започнаха да вдигат платната. Разполагаха с достатъчно много време, за да стигнат до сушата, а и трябваше да приличат на туристи.

Бе излязъл горещ южен вятър и по морската повърхност се появиха вълни. На Карл му се наложи постепенно да намали скоростта към Трапето. Когато зави край фара при Капо Сан Вито, вятърът притихна и той отново даде газ. През бинокъла можеше да види къщата на дон Томазо. Изглежда, на балкона му отново бе сервиран обяд за няколко десетки души, но разстоянието бе твърде голямо, за да може да различи дали са само мъже, или има и жени. Опита се да си представи за какво говорят. Ако той и колегите му бяха претърпели драматични загуби и бяха изправени пред ултиматум, както дон Томазо, вероятно за стотен път щяха да обсъждат различните си възможности, реакциите на врага, евентуалните му ответни действия. Биха се питали многократно как същият този враг е успял да се промъкне в къщата и така нататък. В следващия миг обаче реши, че дон Томазо едва ли допускаше провеждането на подобни разговори край масата за хранене, особено в компанията на жени. Но пък, от друга страна, той най-вероятно вече ги бе изпратил заедно с децата в САЩ.

Не, въпреки това дон Томазо нямаше да иска да обсъжда работата по време на обяд.

Трапето бе типично туристическо градче с множество кейове, покрай които се мержелееха безкрайни редици яхти. Карл предположи, че трябва да плати някаква такса, за да остави моторницата си там. Успя да се разбере със служителите само с една дума „паркинг“. След това завърза бързата моторница, спусна покрива, заключи и се отдалечи, небрежно преметнал раница през рамо, сякаш бе безтегловна. Оставаше му само да намери колата на Луиджи. Изведнъж го облада неприятното усещане, че го наблюдават, и се отказа от първоначалния си план да обядва тук.

Колата бе невредима. Изглежда, никой не се бе опитвал да я разбие. Луиджи я бе оставил на един претъпкан паркинг и явно това бе причината да не ѝ посегнат. Имаше огромен избор от потенциални жертви. Реши да използва оставащото му време да потърси подобен паркинг за през нощта; не можеха да я паркират близо до целите на операцията, защото би се набила на очи и можеха да я свържат с Луиджи.

Трапето се намираше на по-малко от четвърт час с кола от Кастеламаре. Карл го заобиколи по околовръстното и продължи нагоре по пътя за Трапани. Само след няколко минути стигна до хълма, който шеговито наричаха Захарния връх; не се виждаше никаква охрана. Реши да не спира. Ако извадеше бинокъл, определено щеше да привлече погледи.

След пет минути тръгна в южна посока. Избираше малки пътища, най-вече за да е сигурен, че не го следят. Нямаше никакви коли, нито отпред, нито отзад. Затова той отново се върна на пътя за Трапани и само след няколко минути пое към градчето Пургаториа, през което трябваше да премине, за да достигне фара Капо Сан Вито и базата.

Не след дълго пейзажът се промени и на мястото на набраздените ниви постепенно изникнаха голи хълмове, покрити с изгоряла от слънцето растителност между светлите каменни блокове се мержелееше червена почва, която напомняше на рани. Сякаш Господ внезапно бе лишил хората от благодат, сякаш целият пейзаж носеше стигмата на минали грехове; Карл се запита дали името Пургаторио, или пречистване, не отразява тази съдба.

Градчето имаше една-единствена улица, от двете страни, на която бяха наредени ниски къщи. Наоколо се виждаха само няколко деца, които си играеха с гума от кола в опасна близост с кръстовището. Оттук минаваха много коли, защото това бе единственият път за плажа при Капо Сан Вито.

Той изброи къщите и констатира, че всичко изглежда като на снимките. Без проблем разпозна в коя сграда се намира рафинерията на дон Томазо. Тя бе разположена по средата на редицата. Всички прозорци бяха със затворени капаци. Къщата изглеждаше пуста.

Нямаше начин жителите на градчето да не знаят какво става вътре. Част от тях вероятно участваха в производството, а останалите се бояха до смърт.

Изведнъж градчето свърши, вляво от последната къща имаше малка маслинова горичка. Карл установи, че пътят, който минава над нея, е идеален за начало на атаката.

На около петстотин-шестстотин метра от края на градчето пътят изведнъж свърна рязко наляво. Строеше се ново шосе, което щеше да се изкачва по хълма отдясно. На около километър по-нагоре се намираше идеалната позиция за стрелба на Оке Столхандске — само на около 200 метра отвесно над целта.

Щеше да отнеме поне половин час на полицията, карабинерите и пожарната да стигнат до пожара. По това време двамата с Оке вече щяха да седят в гумената лодка на път към базата, а можеше дори да са я достигнали.

На половината път до носа имаше малко селце на име Макари с прекрасен плаж и голям паркинг точно до водата. На него имаше спрени няколко каравани и петдесетина автомобила. Трябваше да му свърши работа, нищо че повечето коли нямаше да са тук през нощта. Карл паркира, облече банския си, взе едно одеяло от задната седалка, слезе на плажа и се настани недалеч от колата.

В далечината се виждаше двумачтова платноходка. Всичко бе абсолютно точно, можеше да вземе Луиджи от третото уречено място за среща, когато му дойдеше времето. Беше гладен, но смяташе, че е твърде рисковано да помоли колегите си да го приберат заради подобен маловажен детайл. Нито пък бе особено добра идея да вземе да обикаля ресторантите наоколо. Вместо това реши за пореден път да усъвършенства плана за атака, като помоли Луиджи да му донесе храна. Това бе и последната подробност. Планът на действие за следващите двайсет и четири часа бе напълно готов.

* * *

Оке Малм все още бе на няколко крачки пред колегите си, принудени първо да минат през Рим, за да направят репортаж за вече опразнения ресторант, който бе едно от местопрестъпленията. Освен това бе открил нещо, което никой от конкуренцията нямаше да разбере преди отпечатването на утрешните вестници.

Въпросът бе как да тълкува развитието на нещата в Палермо. Не че появата на няколко отрязани глави бе кой знае каква сензация, напротив. Това бе едва ли не ежедневие в Сицилия. Тази глава обаче бе особена. Не заради мястото, където я откриха. То се оказа съвсем тривиално — багажник. Но за разлика от всички останали глави тя бе увита в копринени жълти и сини панделки като коледен подарък.

Изборът на цветовете на шведския национален флаг не оставяше място за съмнение. Същото се отнасяше за мястото, където бе паркиран автомобилът — пред „Алберго Гранде“, както се казваше хотелът на италиански, нищо че официално бе запазил далеч по-снобското си френско название.

Да не би някой да искаше да подари тази отрязана глава на шведската държава? От журналистическа гледна точка това бе изключително важен въпрос.

Оке Малм дори не пробва да се свърже с главния щаб на карабинерите. Бе му напълно ясно, че там недолюбваха шведските журналисти, особено онези, които разпитваха за Хамилтън.

Вместо това той отиде в Скуадра Мобиле, специализираното звено на полицията в Палермо, което се бореше с мафията или поне периодично влизаше в схватки с нея.

Щом разбраха, че Оке Малм говори перфектно италиански, макар да е швед, полицаите го посрещнаха изключително радушно. Освен това дежурният комисар, който отговаряше за случая, с едно намигване му обеща да не дава информация на други шведи.

Притежателят на отрязаната глава бе идентифициран. Тя принадлежеше на някой си Тони Санлиери, по-малкия брат на онзи Санлиери, чийто труп неотдавна бе открит в хотел „Алберто Гранде“. Най-интересното обаче бе, че въпросното лице отговаряше на описанието на престъпника, замесен в покушението срещу шведски граждани преди няколко седмици. Бе почти сигурно, че става дума за един и същи мъж. Малцина имаха бял кичур от едната страна на главата.

Тони Санлиери бе мафиотът, който комендант Хамилтън посочи като най-вероятния убиец на своя колега. И сега някой бе отнел живота на въпросния престъпник и бе овързал главата му с жълти и сини панделки, за да стане кристално ясно какво цели.

— Ако този Хамилтън бе сицилианец — пошегува се комисарят, — няма съмнение накъде щяха да се насочат подозренията ни. Но вие, шведите, едва ли си отмъщавате по този начин?

На Оке Малм му бе трудно да сподели ведрото настроение на комисаря. Вярно, че шведите рядко търсеха мъст с помощта на сицилиански методи, но това се отнасяше за обикновените граждани. А Хамилтън бе един вид наемен убиец.

От друга страна, защо му беше да оставя толкова следи? Едва ли бе възприел до такава степен сицилианския маниер, че да иска всички да разберат кой точно е отмъстителят?

Може би някой друг го бе сторил вместо него? С методите на мафията?

Възможно ли бе Хамилтън да си сътрудничи с една престъпна организация срещу друга? Не, това би било напълно нелогично.

Доколкото комисарят от Скуадра Мобиле знаеше, вече и двамата, замесени в убийството на Юар Лундвал, бяха мъртви. Те винаги работели заедно. Щом по-малкият брат бе стрелял, по-големият вероятно е карал мотоциклета.

А пък той бе открит мъртъв в мазето на „Алберго Гранде“. Докато Хамилтън бе отседнал там.

Сега обаче шведът бе изчезнал и никой не знаеше къде в Сицилия се намира.

Оке Малм успя да се сдобие с няколко снимки на отрязаната глава, украсена с панделка с цветовете на шведското знаме. Така репортажът му със сигурност щеше да бъде публикуван на първите страници в утрешните вестници. Докато вървеше към хотела си, журналистът се замисли как точно да напише статията. Това, което знаеше със сигурност, бе, че убиецът на Юар Лундвал е мъртъв.

Убиецът на капитан Лундвал екзекутиран в Палермо!

Не само че бе истина, а бе и страхотна новина. Особено ако „Афтонбладет“ се решеше да публикува и снимката; вярно, тя бе противна, но затова пък тиражът щеше да скочи. Най-накрая и в Италия да се появи глава с отношение към шведската държава. Досега редакционните шефове в родината му отказваха да публикуват статии, свързани с мафията.

Когато се върна в хотела, веднага попита, макар и без особена надежда, дали Хамилтън се е обаждал.

За свое огромно учудване получи утвърдителен отговор. Хамилтън се бе обадил преди малко и бе резервирал обичайната си стая. Бе съобщил, че най-вероятно ще пристигне утре рано сутринта.

Оке Малм веднага изрови една банкнота от 50 хиляди лири, най-големия подкуп, който бе плащал в Италия, и помоли рецепциониста да не споменава за господин Хамилтън пред други шведски журналисти.

Всяка дума на Хамилтън, дори най-простите реплики от рода на „добър вечер“, „добре съм“ и „невинен съм“, имаха стойността на златото в журналистическите среди.

Оке преливаше от енергия и ентусиазъм, когато се захвана с разрешаването на целия куп практически проблеми. Първият бе колкото може по-бързо да изпрати снимките на главата в Стокхолм. Поне веднъж шведските му колеги щяха с апетит да захапят италианска новина.

* * *

Луиджи излезе при пътя в същата секунда, в която Карл се приближи към мястото за среща. Той заби спирачки, остави вратата на колата отворена, заобиколи и седна на седалката до шофьора. Потеглиха. Карл се зае да рови в багажа на Луиджи и бързо откри огромните американски сандвичи с риба тон, майонеза, месо и всички останали любими съставки на Оке Столхандске. Нямаше съмнение кой е бил готвачът. Карл захапа лакомо сандвича и заговори с пълна уста, докато разглеждаше картата и проверяваше разстоянията между отделните позиции, които можеха да се окажат актуални по време на операцията. Първата бе на около километър на юг от Захарния връх. Надяваха се никой да не ги очаква оттам.

Луиджи се ориентираше добре в този район и веднага му каза къде могат да паркират в близост до къщата крепост. Мракът се спусна, но въздухът си остана все така нажежен, а и вятърът не стихна. Луиджи обясни, че той идва от Африка и арабите го наричат камсин или нещо подобно. Можеше да се задържи седмици наред и да доведе хората до лудост. Поне така разказваха легендите.

Трафикът бе слаб и когато свърнаха по малките пътища и оставиха центъра на Трапани зад себе си, бързо установиха, че никой не ги следи.

Паркираха на едно място за почивка в малка борова горичка до няколко претъпкани контейнера за отпадъци, излязоха и започнаха да подготвят техниката си за среднощната акция. Оке Столхандске бе снабдил Луиджи с малко допълнително радио със слушалка за ухо, с което можеше да следи комуникацията на врага, ако те, разбира се, не бяха решили да сменят използваната честота. Като цяло нямаха кой знае колко багаж — само очила за нощно виждане и леко оръжие.

Останаха известно време там, ослушваха се и оглеждаха местността с бинокъла за нощно виждане. После тръгнаха да се изкачват по хълма. Палещият вятър издуваше дрехите им. Тъй като духаше в посоката, в която вървяха, Карл се пошегува с обонянието на сицилианците — ако на върха имало диво прасе или сърна, те никога нямало да успеят да се приближат до целта. Хубавото бе, че шумоленето на храстите и дърветата заглушаваше стъпките им, така че наистина нямаше за какво да се притесняват. Никой не можеше да ги види, нито да ги чуе, но те самите виждаха всичко, а скоро можеха и да чуят враговете си. Не бяха сменили честотата си.

— Сам е. Позивната му е Фалконе. Казва, че наистина се чувства като сокол в гнездото си — обясни Луиджи, когато най-накрая долови достатъчно важен разговор, за да спре и да се заслуша.

Придвижваха се бързо, дори непредпазливо, докато стигнаха на около стотина метра от целта. Тогава се сблъскаха и с първия проблем. Намираха се на най-високата точка на хребета и вече можеха да видят трептящите светлини на Кастеламаре в низината край морето. Виждаха и крепостта на дон Томазо, но от мафиота на пост нямаше и следа.

Вероятно се намираше някъде по-надолу от тях, на по-закътано място. Първоначалната им идея бе да го заловят жив, цялата експедиция се обезсмисляше, ако просто го застреляха.

Карл предложи да се доближат до края на скалата и да се огледат. Нямаха кой знае колко голям избор. От този момент нататък трябваше да се придвижват съвсем безшумно.

Видяха го на около пет метра по-надолу. Наистина си бе направил същинско гнездо. Изглежда, се бе настанил доста удобно. Седеше облегнат на скалата върху няколко сгънати одеяла. Държеше радиото в една ръка, картечницата му бе подпряна на един камък. Можеше да я грабне за секунда. Мафиотът се намираше на около метър и половина от ръба на пропастта.

Те се отдръпнаха леко. Използвайки воя на вятъра за прикритие, уточниха детайлите. Бе твърде рисковано да скочат от пет метра. Вярно, че щяха да го хванат напълно неподготвен, но можеха да се препънат, да вдигнат прекалено голям шум и да объркат всичко. Нямаше как да се приближат до гнездото му отдолу. Единственият път минаваше през широка цепнатина, пълна с натрошени камъни. Нямаше начин врагът да не ги чуе, ако минеха от там. Разбира се, можеха да го ранят, но така щеше да им е доста по-трудно да го свалят в ниското, а и не бе изключено да успее да вдигне тревога. Освен това ъгълът за стрелба бе твърде неподходящ.

Карл не смяташе, че могат да оставят пълната със скъпа техника кола твърде дълго на откритата отбивка в гората. Все пак се намираха в Сицилия. Може би бе по-добре да се откажат и да преминат към план Б — да атакуват директно рафинерията на дон Томазо.

Луиджи изведнъж му даде знак да замълчи и се заслуша. След това се усмихна и посочи радиостанцията.

— Проблемът ще се разреши от само себе си — рече ентусиазирано, когато тя заглъхна. — Някой идва да го смени и определено трябва да мине покрай нас.

Те си кимнаха щастливо и без повече приказки отидоха в двата края на скалата. Огледаха района. Карл не видя никого, но след няколко минути Луиджи се върна при него и му съобщи, че смяната е на път и му остават около стотина метра. Двамата се върнаха в другия край на скалата и впериха очи в мафиота, който с усилие се изкачваше нагоре. Склонът бе стръмен, но не чак толкова труден за катерене.

Изглежда към петдесетгодишен, сигурно ще е доста уморен, като се изкачи — прошепна Карл. — Виждаш ли онзи храст, на около осем метра по-надолу? Луиджи кимна и внимателно се спусна към уговореното място за среща, а Карл извади пистолета си и свали предпазителя. Явно отдолу се задаваше същински великан. Карл усети как го обзе вълнение, като едно време, когато с нетърпение очакваше посещенията в кукления театър. Отстъпи малко назад, за да не може мафиотът да различи силуета му на фона на нощното небе.

Луиджи зае позиция, но се притесняваше, че Хамилтън го наблюдава отгоре; все още не можеше да спре да мисли за него като за прословутия Хамилтън. Точно до него имаше малка скална площадка. Мафиотът вероятно щеше да се изкачи на нея с една последна голяма крачка и да си почине малко.

Онзи така и стори. Луиджи тъкмо щеше да пристъпи към действие, когато мафиотът извади радиото си и съобщи, че почти е стигнал целта. Отсреща му се развикаха, че закъснява, и той затвори. Луиджи стоеше зад него на по-малко от метър разстояние и изчакваше разговорът да приключи, притеснен, че другият мъж може да се извърне. Но в момента, в който мафиотът изключи радиото, Луиджи го хвана здрава и го блъсна напред, така че лицето му се удари в скалата. Изви едната му ръка на гърба и заби дулото във врата му.

— Стой мирно и ще живееш. Смятаме да те върнем на дон Томазо — прошепна му той на италиански. Не получи отговор. Повтори, попита другия дали го е разбрал и получи в отговор глухо стенание, което трябваше да означава „да“, последвано от сподавена ругатня. След това изви и другата му ръка, надяна му белезници, залепи устата му с тиксо, вдигна го и му прошепна да върви. Радиостанцията му прибра в задния си джоб.

— Прекрасно изпълнение! — рече Карл едва чуто, когато двамата запъхтени стигнаха до позицията му. — Да тръгваме, ти ще чуеш, като вземат да се оплакват заради закъснението.

Хванаха пленника и го помъкнаха бързо напред през непрогледния мрак. Палещият вятър духаше право в лицата им, прашен и носещ мирис на пинии.

Почти стигнаха до колата, когато лостовият се оплака за първи път, че колегата му закъснява.

— Да му отговоря ли с някаква шега? Чуди се къде е смяната — прошепна Луиджи.

— Кажи му, че е на път към Гаетано Мазара, само това, нищо друго — отвърна Карл тихо. Луиджи предаде съобщението, след това веднага прекъсна връзката, защото слушалката в ухото му запищя.

— Голямо оживление настъпи, как само се разприказваха — рече Луиджи след малко.

— На път към Гаетано Мазара, да. Това не е пълна лъжа — промърмори Карл замислено, отключи колата и с облекчение установи, че всичко си е на мястото. Пъхна пленника на задната седалка, настани се до него, а Луиджи запали двигателя и потегли със загасени светлини. Разчиташе на очилата си за нощно виждане.

Карл дръпна тиксото от устата на пленника, онзи задиша тежко.

— Обясни му кои сме и че именно ние посетихме дон Томазо през онази нощ. Нека му е ясно, че няма как да се измъкне — каза му Карл и изчака Луиджи да преведе. Другият отвърна нещо бързо и Луиджи преведе, че всички шведи ще умрат, ако някой наруши примирието.

— Обясни му, че ще го сполети същата съдба, ако не мирува — каза Карл, а пленникът отвърна с още задъхани възражения. Карл използва момента да го обискира, намери всичките му оръжия и ги изхвърли едно по едно през прозореца на колата. Пленникът носеше тъмни дрехи и сако въпреки жегата. Карл отново запуши устата му.

Извади радиостанцията си и се свърза с Оке на лодката. Съобщи му, че ще пристигнат след около четвърт час, че на Луиджи ще му отнеме още 45 минути да отиде на второто място за среща и да се качи в гумената лодка, за да може Оке да продължи към целта. Всичко бе минало добре, без усложнения. Оке Столхандске имаше малко проблеми с вятъра, но иначе всичко бе наред.

Луиджи не караше особено бързо, врагът така или иначе не можеше да знае с каква кола се придвижват и накъде. Нямаше смисъл да се набиват на очи. Въпреки това сърцата им се стягаха всеки път, когато някой ги изпревареше. Особено в онзи смъртоносен миг, когато автомобилите се изравняваха с техния.

Пургаторио изглеждаше съвсем пусто. Тук-там съзираха ивица светлина, която се процеждаше през щорите. И двете рафинерии бяха тъмни.

Карл се усмихна леко, когато пленникът им несъзнателно потръпна, когато минаха покрай собствената им рафинерия. Значи знаеше.

— Чудя се какво ли му мина през ума, като я видя — проговори той сякаш на себе си.

— Сигурно си мисли, че го водим към морето. Ще остане доста изненадан — отвърна му Луиджи.

— Защо да си мисли, че го водим към морето? — попита Карл.

— Вие, шведите, нищо не разбирате — пошегува се Луиджи, заразмаха ръце като същински италианец и пусна волана. — За какво най-вече се използва морето тук, в Сицилия? За да държат главите на мафиотите под водата, докато проговорят!

Отбиха встрани от шосето. Не се виждаха други коли. Нямаше смисъл да губят време. Карл издърпа пленника, а след това и раницата си и махна на Луиджи да тръгва. Колегата му вдигна ръка и изчезна в мрака.

Карл поведе бавно пленника през маслиновата горичка. Имаха предостатъчно време, не се налагаше да бързат. Горичката бе тясна и дълга и, изглежда, се простираше из цялата котловина между двете планински вериги. Така или иначе ги очакваше безкрайна скука, докато чакаха на поста си, затова нямаше смисъл да бързат. След около четвърт час забеляза къщата през бинокъла си. Всички капаци бяха спуснати. Не се мяркаше жива душа. Въпреки това Карл забеляза, че зад няколко капака свети. Тъй като в двора нямаше охрана, можеха да се приближат. Къщата лежеше в подножието на планината, където маслиновата горичка оредяваше. Успоредно с късата страна на къщата, на около двайсет и пет метра от тях, имаше полусрутена каменна ограда. Беше идеална.

Карл успя да открие място, откъдето можеше да наблюдава входа, и настани пленника си да седне с гръб към стената. От време на време хвърляше по някой поглед на мафиота, като се опитваше да разбере дали ситуацията вече му се е изяснила. Той обаче дори не знаеше къде се намира. Бе разбрал, че не го водят в гората, за да го екзекутират. Все пак трябваше да се досети, че ако намерението им е било да го очистят, щяха да го сторят още на Захарния връх. Но докато таи надежда, няма да създава проблеми, каза си Карл.

Извади уреда си за инфрачервено виждане и започна периодично да оглежда къщата от единия до другия край.

За съжаление новините не бяха добри. В центъра на къщата откри огромен топлинен източник, което означаваше, че производството върви с пълна пара. Около него видя жълто-синьо-червени фигури. Нямаше съмнение, че става дума за хора. Успя да преброи седем-осем. Това не беше добре. Часът бе единайсет без десет. Щеше да мине поне час, преди Оке Столхандске да застане на позиция за стрелба при недовършения път.

Сигурно бяха дошли пеша, наоколо нямаше коли. Значи произвеждаха и нощем?

В такъв случай всичко бе наред. Вероятно ставаше дума за нощната смяна.

Най-големият проблем бе, че можеше внезапно да решат да си тръгнат.

Част от фигурите вътре обаче изглеждаха подозрително ниски. Жадният за топлина инструмент в ръката на Карл ги изобразяваше като огнени феи. Цялата картина бе някак поетична, красива и фантастична едновременно. Но за съжаление не можеше да различи лицата им, нито пък да определи пола или възрастта им.

Карл реши да се абстрахира от проблема и започна да сглобява картечницата си. Беше се спрял на компактен западногермански модел, който заемаше минимално място в раницата.

Оке Столхандске също трябваше да вземе автомат със себе си, просто за всеки случай. Карл се зачуди дали не бе най-добре да променят плана. Можеха да проникнат в сградата и да елиминират потенциалните мишени.

Не. Евентуални свидетели застрашаваха цялата операция. Четиримата пленени шведи щяха да бъдат обречени на бавна и мъчителна смърт.

Реши да не споделя информацията с Оке Столхандске. Това бе единственото решение. Той нямаше да се приближи до целта на по-близо от двеста метра, а от хълма не можеше да разбере какво се случва вътре. Дори нямаше да има време да се притесни или изпълни с угризения.

Проклетият палещ вятър, от който човек не можеше да се скрие никъде, изсушаваше всяка капка пот, дори и студената.

Не. Щеше да даде заповед на Оке. След това щеше да му представи резултата в цензуриран вид. Нямаше време да измисли по-добро разрешение. До два часа на обяд утре трябваше да има отговор за дон Томазо. Оставаха му по-малко от петнайсет часа. Нямаше начин да успее да събере 40 милиона долара за толкова малко време. Замисли се за определената от директорите на компанията сума за живота на колегите им — 10 милиона крони, нито йоре повече!

Колко ли струваше животът на един директор в техните очи? Със сигурност бе по-скъп от живота на някой обикновен работник. Но колко милиона крони? Пет? Осем? Девет?

Карл отново включи уреда за инфрачервено виждане. Да, вътре кипеше усилен труд. Осем души, двама от тях вероятно деца, ако можеше да се съди по ръста им. Проклетниците използваха деца за производството на хероин.

Дали не бе възможно да става дума за един вид семеен бизнес. Всички, които седяха около огромната старомодна маса, участваха в работата през последната вечер от живота си, без дори да подозират, че някой ги наблюдава през стените.

Не, нямаше и дума да спомене на Оке Столхандске За това. Всичко бе решено. Карл се свърза с колегата си по радиото и се поинтересува от позицията му. Оке бе на по-малко от половината път до целта. Луиджи отдавна бе на борда на лодката. Базата им бе здрава и читава и вече в ръцете на собствения им опитен военен персонал. Така се пошегува Оке.

От време на време откъм пътя се чуваше бръмченето на кола, поела към курортното селце. Но като цяло шосето бе пусто. Предвид новите обстоятелства трябваше да сложат начало на операцията веднага щом Оке заемеше позиция за стрелба. На теория можеха да изчакат до четири часа сутринта. След това щеше да се развидели. Нима проклетите деца щяха да работят цялата нощ!

Погледна към пленника, махна тиксото от устата му, предложи му вода и го попита дали говори английски. Не получи директен отговор, но мафиотът все пак смотолеви едно „благодаря“. Не му оставаше друго, освен отново да му запуши устата. Започна да монтира оптическия мерник за нощно виждане. Бе поръчал всички оръжия да са тествани, но не можеше да е сигурен. От друга страна, това не бе кой знае колко важно при стрелба от близко разстояние. Нямаше проблем да види траекторията на куршума и да коригира мерника.

Изключи инфрачервения уред, седна до пленника и въздъхна, сякаш за да му покаже, че двамата се намират в едно и също положение. В този миг дори му се струваше, че собствената му съдба е по-тежка. Другият не знаеше какво ще се случи и вероятно все още таеше надежда, че ще оцелее. Карл дори му завиждаше.

Опита да отклони мислите си, но не успя. А и времето направо летеше. Стори му се, че от последния разговор с Оке е изминал само четвърт час, когато колегата му се свърза с него, за да му съобщи, че вече е на линия. Дори държеше целта на мушка и очакваше заповед за стрелба. Край.

От време на време Карл се изправяше на колене и включваше инструмента, но напразно. Всички продължаваха да работят усърдно. А времето безмилостно течеше; на Оке сигурно му бе ужасно скучно, но Карл се възхищаваше на дисциплинираността му. Бе благодарен, че не го пита защо се бавят.

Карл се изправи, протегна се и загря с няколко гимнастически упражнения, без да сваля очи от инструмента. Очевидно положението бе безнадеждно.

Взе един камък от оградата и го претегли в ръка. Стори му се подходящ. След това се приближи бавно до пленника и го удари три-четири пъти по главата, достатъчно силно, за да изпадне в безсъзнание, но не и да умре.

След това освободи ръцете му, прибра белезниците в джоба си и дръпна тиксото. Така или иначе вече не му трябваше. Провери дали диша.

Извади стодоларова банкнота, скъса я надве, пъхна едната половина обратно в портфейла си, а другата — в джоба на пленника.

Провери оборудването. Не че се налагаше. Сложи тънките си черни ръкавици и се захвана да чисти оръжието си. Дълго и внимателно.

За последен път погледна към уреда за инфрачервено виждане. Нищо не се бе променило. Реши да брои до сто. После продължи до петстотин. Стигна до 487 и дори посегна към радиото си, когато входната врата бавно и внимателно се отвори.

Очевидно първо загасиха светлината в коридора, защото не видя силуети. Но мракът не му пречеше. Отвътре излезе жена с две деца за ръка. Те изглеждаха уморени и проплакваха, а тя се опитваше да ги накара да пазят тишина.

— Готовност за стрелба в рамките на пет минути — прошепна Карл по радиото, докато сълзите се стичаха по сухите му страни.

За пореден път провери уреда за инфрачервено виждане, успя да възвърне самообладание и избърса сълзите.

Всичко бе наред. Танцуващите елфи вътре вече бяха еднакво високи, движеха се по-бавно, а големият източник на топлина в центъра на сградата започна да изстива. Карл включи радиото и се прокашля.

— Прицели се високо, на изток от центъра на къщата. Един заряд! — нареди той и погледна инстинктивно към върха на планината, за да види изстрела. Изминаха десет секунди, преди Оке да стреля. Карл се хвърли зад оградата само няколко стотни от секундата преди експлозията. Навсякъде се разлетяха камъни и огнени езици. След още няколко секунди към небето изригна огнен вулкан.

— Готовност за втори изстрел, на запад от центъра, малко по-ниско! — извика Карл, свали предпазителя и насочи картечницата си към вратата.

Оттам излязоха двама. Единият се спъна на стълбите и попадна в пастта на приближаващия отзад огън. Другият се заклатушка напред с пушка в ръка. Изглежда, не виждаше нищо. Карл го изчака да се отдалечи на около двайсетина метра от къщата, след което го заля с дъжд от куршуми, които веднага постигнаха желания ефект. След това отново хвана радиото.

— Приеми заповед за стрелба! После незабавно се върни в базата! — извика той и се прикри в очакване на следващата детонация.

След втория изстрел пожарът се разрази с нова сила, сякаш зарядът бе уцелил склад с леснозапалими вещества. Карл разбра, че няма време, прехвърли пленника си през оградата, сложи го да седне от другата страна, хвърли картечницата си до него и приведен затича към застреляния мъж. Обърна го, взе пушката му, която той продължаваше да стиска силно в мъртвата си ръка, върна се, застреля пленника си и отново хвърли оръжието до собственика му. Сетне провери дали похитеният е мъртъв. Куршумът от пушката го бе уцелил право в гърдите. Нямаше никакво съмнение.

Карл се изправи и се ослуша. Все още цареше пълна тишина, но все пак от атаката бяха изминали едва няколко минути.

Извади пълнителя от картечницата, измъкна няколко патрона и долепи пръстите на мъртвия мафиот до тях. След това ги върна обратно и повтори процедурата със самото оръжие. Провери дали случайно не е вдигнал предпазителя и го остави на земята до краката на мъртвеца.

Отново се ослуша. Все още нищо подозрително. Чуваше единствено пращенето на огъня. Иначе цареше мъртвешка тишина, сякаш нищо не се бе случило. Отнякъде долетя песента на славей. Карл се учуди, че пеят по това време на годината.

Опакова оборудването си в раницата, провери земята наоколо, заличи следите си и бавно и внимателно започна да се отдалечава от мястото. Сега най-важното бе през цялото време да е нащрек. Не можеше да тича, преди да пресече пътя, все още подозрително пуст.

В Пургаторио нямаше как да не са чули експлозията. Не можеше да разбере защо не реагираха.

Оке Столхандске също бе озадачен. Веднага след като изстреля втората граната и видя пораженията, той прибра гранатомета и се затича надолу по склона, за да изпревари хората от градчето. Когато стигна до асфалтирания път, спря и се ослуша, след което бавно го пресече; нощем всички резки движения се забелязват много по-лесно.

Когато повървя известно време през рядката гора от другата страна на пътя, Оке спря за миг и се заслуша. Бе твърде рано да се свърже с Карл, но тъй като и той не го бе потърсил, вероятно всичко беше наред. Следваше компаса и опитваше да се движи колкото може по-тихо, нямаше бърза работа. Така или иначе бе много по-напред от Карл. Бе облян в пот след първите трескави минути на бягство, а и вятърът не можеше да го разхлади.

След малко стигна до дълбока пропаст, на дъното на която съзря морето. Тъй като не можеше да се спусне оттам, му се наложи да заобиколи. На трийсетина метра до плажа се прикри в един шубрак, извади радиото и се свърза с Луиджи, за да му даде местоположението си. Луиджи вече ги чакаше някъде там в гумената лодка и веднага му съобщи, че тръгва към него.

Двамата с Карл се появиха едновременно. Едва тогава чуха виенето на сирените в далечината; бе изминал повече от половин час, точно както и очакваха.

Труднодостъпният плаж бе напълно пуст и се почувстваха на сигурно място още щом се качиха в лодката и взеха да се препират кой да вземе греблата. Бяха само две.

— Как мина? — прошепна Луиджи, когато навлязоха на около сто метра навътре в морето и вече никой не можеше нито да ги види, нито да ги чуе от брега. Тъй като никой не бе казал нищо, той предполагаше, че операцията е преминала по план, но мълчанието го изнервяше.

— По мед и масло — прошепна Оке Столхандске.

Имаха късмет с вятъра и стигнаха базата след петнайсетина минути. Разтовариха багажа, без да проговорят, прибраха оборудването и всички скици и карти и се настаниха в каютата. Карл си направи сандвич, погледна въпросително към двамата си колеги, но те отказаха. След това извади бутилка уиски и три чаши.

— С това бойната част от операцията приключи — обясни, като им поднасяше питиетата. — Поне за вас. — Вдигна чашата си. — Благодаря ви за страхотната работа тази вечер. Нещата не можеха да се развият по-добре.

Отпиха безмълвно. Той се замисли. В съзнанието му изплува образът на двете тъжни деца и жената, вероятно майка им.

— Ами ти? — попита Оке Столхандске.

Карл бе забравил какво каза само преди една минута.

— Е, и за мен това бе краят — започна замислено. — Поне така мисля. Вярно, че ядосах другата мафиотската банда в Палермо и известно време ще съм в движение, но това едва ли ще е проблем. Утре ще се срещна с дон Томазо. Очаквам с нетърпение момента на истината.

— А ако той побеснее и откаже? — обади се Луиджи плахо, сякаш се срамуваше да възрази на началника си.

— В такъв случай собствената му рафинерия ще полети във въздуха утре вечер — отвърна Карл, вече бяха обсъдили тази възможност. — А и не може да знае какви други проблеми ще му създадем. Четиримата шведи са изключително ниска цена за спокойствието му.

— Ами ако я изпразнят още сега? — намеси се Столхандске.

— Не мисля — отвърна му Карл и усмихнат поклати глава. — И да минат покрай всички полицейски и пожарни коли, които фучат напред-назад през селцето? Освен това ще им трябва известно време, преди да разберат, че не става дума за нещастен случай, а тогава слънцето вече ще е изгряло.

— Добре, генерал Шварцкопф, явно положението е под контрол — кимна Оке Столхандске.

— Не беше смешно — рече Карл, изправи се бързо, грабна една възглавница и излезе.

— Извинявай. — На Оке Столхандско сякаш му се щеше да си прехапе езика.

— Събудете ме, ако се успя. Двамата с Луиджи трябва да отидем в Трапето утре — промърмори Карл и затвори вратата зад себе си.

Луиджи погледна неразбиращо Столхандске, но той се усмихна някак криво и поклати глава.

— Вярно, не беше смешно — съгласи се. — А иначе Карл си е такъв. Може да спи прав. Не като мен и теб. Какво ще кажеш за по още едно уиски?

Луиджи се поколеба за миг, но после поклати глава.

— Не се притеснявай, позволено е, сега сме в почивка — разсмя се Оке Столхандске и напълни чашата.

* * *

Оке Малм чакаше вече три часа във вестибюла на хотела, когато Карл влезе, облян в пот, сякаш бе тичал, и само с едно дипломатическо куфарче. Малм се изправи от скришното си място до една от дебелите колони на лоби бара и опита да се промъкне до Карл, за да му зададе няколко въпроса. Озова се зад гърба му точно когато Хамилтън свали слънчевите очила и започна да попълва бланката за настаняване.

— Не мога да дам интервю в момента — рече Карл в мига, в който Малм се приближи до него, вярвайки, че го е изненадал.

— Исках само да ви покажа една снимка — рече Оке Малм на обърнатия с гръб към него агент. Трябваше на мига да промени тактиката си и да се откаже от изненадващия си въпрос, който очевидно не бе особено изненадващ. Не можеше да проумее, че Хамилтън го бе видял, все пак нямаше очи и на гърба.

— Каква снимка? — попита Карл, без да се обръща.

— На една отрязана глава — отвърна Оке Малм. Чувстваше се леко глупаво, защото все още продължаваше да си говори с гърба на шведския разузнавач. — Приживе е стояла на раменете на някой си Тони Санлиери — отвърна Оке Малм, засрамен от необичайния си изказ.

— Тони? Името не беше ли друго? — рече гърбът.

— Не, тази е нова, на брат му. Полицията смята, че той е убиецът на колегата ви — рече Оке Малм.

Това свърши работа. Карл избута попълнената бланка, взе ключа за стаята си, обърна се към журналиста и му кимна, сякаш току-що се срещаха.

— Нека се качим в бара — рече той и тръгна нагоре.

Барът бе празен. Оке Малм си поръча лимонов сок с лед, без дори да попита Карл какво иска. След това извади папка, измъкна една голяма цветна снимка и я сложи на масата пред него.

Карл дори не трепна. Все едно Оке Малм му бе подал пепелник.

— Е — рече Карл, след като разгледа внимателно снимката с напълно безизразно лице, — къде открихте тази глава?

— В багажника на една кола до хотела — отвърна Оке Малм.

Изведнъж по устните на Карл пробяга лека усмивка, сякаш това обяснение съдържаше неочаквано радостна информация.

— Ясно — рече той, взе чашата със сок и я изпи на три големи глътки. — Извинете, бях жаден. Значи пред хотела. Да, да. Едно поне е вярно — това е мъжът, който уби капитан Юар Лундвал. Няма съмнение по този въпрос.

Оке Малм си отдъхна. Вече бе изпратил статията си и ако Карл бе отрекъл, това щеше да му създаде куп главоболия.

— Кой го е убил? — попита, когато се посъвзе.

Карл се изсмя.

— Ще е най-добре да зададете този въпрос на полицията. Във всеки случай не съм аз, ако това се чудите. Никога не бих направил толкова безвкусен избор като синьо-жълти панделки.

— Какъв според вас е смисълът им? — опита Оке Малм, отново на тръни. Всяка секунда, в която успееше да задържи недостъпния Хамилтън, бе изключително ценна.

— Моето предположение едва ли е по-добро от вашето — рече Хамилтън замислено, сякаш наистина се опитваше да разбере замисъла на извършителя. — Вероятно има връзка с миналото. На някого не му се е понравило, че въпросният тип е убил един швед.

— Познавате ли този някой?

— Както сам разбирате, това е напълно идиотски въпрос. Каквато и да е истината, единственият възможен отговор е: „Без коментар“. Да се е случило още нещо драматично, докато ме нямаше?

— Не — отвърна Оке Малм, прикривайки нервността си, не искаше да се отклонят от темата. — Не, като се изключи новината за взривената лаборатория за хероин през изминалата нощ. Къде бяхте? Бе невъзможно да ви открия.

— Именно това е целта, да не може който и да е било да ме открива. Иначе всичко отдавна да е приключило — усмихна се Карл и кимна към снимката. — Кой я е взривил?

— Не е ясно — отвърна Оке Малм. Хамилтън се опитваше да го манипулира. — Повечето тела са толкова силно обгорели, че не е възможно дори да бъдат идентифицирани, но цялата работа прилича на уреждане на сметки. Фабриката е собственост на един от мафиотските босове в Палермо, а нападателите са оставили един от хората си на мястото. По-точно, не са имали друг избор, тъй като някой от фабриката го е застрелял. Полицията отказва да предостави каквато и да било друга информация.

— Ясно — рече Карл спокойно и се изправи. — Благодаря за информацията и за сока. Предполагам, че бандата на дон Томазо от Кастеламаре е нападнала лабораторията. Все пак с Гаетано Мазара са конкуренти.

Карл вече бе тръгнал към изхода, когато Оке Малм се осмели да му зададе последния си въпрос.

— Има ли все още надежда да освободите шведските граждани? Съществува ли връзка между изминалите събития и тяхното покушение? — изстреля той без надежда да получи отговор.

Карл спря на прага и се обърна.

— Кога е крайният срок за изпращане на статиите? — попита замислено.

— Днешните вече са на път, чак утре — отвърна Оке Малм бързо.

— В такъв случай мога да кажа, че сме по-близо до развръзката. Остава ни само да видим какъв ще е финалът — щастлив или не — отвърна му Карл и изчезна.

Оке Малм погледна часовника си. Ако веднага позвънеше в редакцията, щеше да успее да им предаде последното изказване на Карл. Можеха да го публикуват в по-късното, по-важно издание.

Но Хамилтън му бе отговорил, след като го бе осведомил, че информацията няма да се появи в днешния вестник. Обикновено журналистите не се притесняваха от подобни недоразумения, особено ако ставаше дума за нещо важно, но този случай бе специален. А ако развръзката на драмата със заложниците наистина бе близо, то нямаше смисъл да ядосва Хамилтън с подобен малък блъф. Сигурно щеше да му се наложи да се надпреварва с конкуренцията за последните интервюта и така нататък. Да не забравяме, че той се намираше в изключително изгодна позиция, като се има предвид, че другият вестник бе изпратил кореспондента си от Париж, който не говореше италиански и рядко напускаше хотела си.

Оке Малм погледна бележника, бе успял да нахвърля целия разговор. Хамилтън потвърди, че мъртвият е убиецът на колегата му. Отрече участие в това престъпление, а това щеше да стои добре в статията. Всички щяха да решат, че именно той е виновникът.

Хамилтън, изглежда, бе добре запознат с вихрещата се мафиотска война, което засилваше подозренията, че е замесен в нея и следователно събитията имат връзка с похищенията на шведските граждани.

И още един интересен факт. Убиецът Тони Санлиери бе член на бандата в Палермо, която току-що бе загубила лабораторията си за хероин, взривена от мафията в Кастеламаре. Поне така му бе казал Хамилтън. Дали ставаше дума за отмъщение?

Реши да се свърже с някои свои колеги от сицилианския вестник „Лаора“ и да обсъди проблема с тях. Каквото и да публикуваха в италианските вестници, то нямаше да се конкурира със статиите в шведската преса. Но със сигурност щяха да му се отплатят за ценната информация.

Със задоволство Оке Малм констатира, че шведските му колеги изостават все повече с всеки изминал час.

Карл вече се бе качил в стаята си и дори бе започнал да я претърсва за скрити микрофони. Добре че научи за подаръка на дон Томазо, преди да му се обади. Само че наистина бе проява на лош вкус да се увие главата в цветовете на шведското знаме. В стаята нямаше микрофони. Прибра уреда в обратно в куфарчето и сложи пистолета си на нощното шкафче до телефона. Изпъна се в леглото и се загледа в тавана. Кулминацията наближаваше.

Бяха сменили изгорялата крушка на полилея, но иначе всичко си бе постарому. Една от най-грозните стаи, в които бе отсядал.

Замисли се за най-рискованата част от утрешната операция — придвижването от базата до лодката му в Трапето. Дали някой нямаше да познае него самия, гумената лодка или Луиджи и да събере две и две. Това вече нямаше значение. Ако мафиотите се опитаха да превземат базата им в морето, щяха да се простят с живота си. А и Карл се надяваше, че бойните действия са приключили.

Но съвсем скоро щеше да разбере дали е прав. Изправи се рязко и позвъни на дон Томазо. Вдигна друг, след което последва обичайната дълга тирада, с която го помолиха да изчака. Не след дълго чу гласа на дон Томазо в слушалката.

— Добър ден, дон Томазо. Първо бих искал да ви благодаря за щедрия подарък — започна Карл с най-учтивия тон, на който бе способен.

— Благодаря, коменданте, но на фона на последните събития това е нищо работа — измърмори дон Томазо, който далеч не бе в същото добро настроение.

— Мисля, че ще успеем да се разберем окончателно за цената още днес, дон Томазо, но бих искал да преговаряме лично — продължи Карл бързо.

— Не съм сигурен дали сега е най-подходящият момент. Имаме други проблеми — отвърна дон Томазо.

— Напротив, дон Томазо, мога да ви уверя, че няма по-подходящ момент. А и след срещата ни вероятно ще се намери разрешение и на останалите ви проблеми. Вярвайте ми. Давам ви мъжката си дума.

Дон Томазо замълча. Изглежда, обмисляше думите на Карл и се опитваше да разбере дали е чул правилно.

— Добре сте дошъл на обяд, Хамилтън, по същото време като предния път — рече той накрая и рязко затвори.

„Явно е доста на зор“ — промърмори Карл радостно и на свой ред върна слушалката на мястото ѝ. След което веднага я вдигна отново и позвъни в щаба в Стокхолм.

Отговори Беата. Осведоми го, че Сам е при началството, но че ще му звъннат веднага щом се прибере, ако им остави някакъв номер, разбира се.

Карл даде номера на хотела, обясни, че е отседнал в стая 340 и че е изключително важно Сам да му се обади веднага щом се върне.

Мина четвърт час, преди телефонът да иззвъни. Очевидно началството доста бе кастрило Сам Улфсон. Най-вече защото политиците, изглежда, бяха много по-добре информирани от самия него. Министър-председателят бе направил някои твърде категорични изказвания в пресата по отношение на акцията за освобождаване на шведските заложници. Улфсон смяташе, че самоувереността му се дължи най-вече на подкрепата на опозицията, която си бе осигурил на странната среща. Сам Улфсон не беше очарован от поведението на политиците на нея. Попита Карл дали са постигнали напредъка, който министър-председателят така щедро обещаваше? Карл отговори утвърдително. Но, разбира се, не искаше да се впуска в подробности по телефона. В последно време нещата се бяха развивали спокойно. Не се бе случило нищо драматично, като се изключи фактът, че някой бе ликвидирал убиеца на Юар Лундвал. Тази новина вероятно щеше да се появи още днес вечерта в „Афтонбладет“. Карл очакваше да постигне напредък в преговорите след няколко часа. Но предпочиташе да изпрати съответния доклад по-късно, по телекс, като предния път.

Сам заразпитва за смъртта на убиеца на Лундвал, а Карл усети по тона му, че се бои от най-страшното. Затова му обясни набързо, без ирония или сарказъм, че няма нищо общо със случая и че никога не би отрязал главата на престъпника, а още по-малко би я увил в жълти и сини панделки.

Сам попита дали е разбрал правилно, Карл отново му описа обстоятелствата около кончината на господин Тони Санлиери и го посъветва да си купи „Афтонбладет“. Но иначе всичко бе спокойно и лишено от драматизъм. Бяха предприели рутинните мерки, за които щеше да докладва по-късно. Най-важното бе, че се намираха на крачка от развръзката и Карл обеща да му се обади по-късно през деня или вечерта.

Що се отнасяше до началството, сега Сам можеше да му предостави по-пълна информация от тази, с която разполагаше правителството, което бе добре. Агентите бяха в безопасност и това бе всичко в общи линии.

След края на разговора Карл стана от леглото и сложи аларма на вратата, макар да не смяташе, че се налага. Иначе щеше да се премести да спи във ваната. Вместо това се отпусна на леглото с ръце зад тила. Спа спокойно, без да сънува. Сякаш шестото чувство му нашепваше, че няма нужда да премисля всички възможни развръзки, защото съвсем скоро ще получи ясен отговор, черно на бяло, без място за каквото и да било съмнение.

Събуди се изведнъж, в часа, предварително определен от подсъзнанието му. Стана, избръсна се, взе душ и се преоблече.

Размисли дали да вземе радиостанцията вземе със себе си, но реши да я остави в стаята. Бе твърде скъпа техника, за да рискуват да попадне в ръцете на противника. За сметка на това взе пистолета, просто не му се искаше да го оставя тук, а не защото смяташе, че ще му се наложи да го използва.

Слезе в лоби бара, кимна на цивилните полицаи, очевидно изпратени да го пазят, излезе на улицата и се отправи към стоянката за таксита на ъгъла. Там имаше два автомобила и той се спря на втория, с което предизвика възмущението и на двамата шофьори. Накрая му се наложи да плати малка компенсация на първия, след което каза, че отива в Кастеламаре. Наложи му се да повтори името три пъти, преди да го разберат.

Вероятно бандата на Гаетано Мазара веднага щеше да получи информация за пътуването му. Карл това и чакаше.

Таксито се измъкна елегантно от задръстванията по улиците на Палермо. След това бързо ускори. Жежкият вятър нахлуваше в купето през отворения прозорец на шофьора и изсушаваше потните им тела. Карл свали внимателно сакото си, защото не искаше да пристигне при госта си в състояние на топлинен удар. Както и очакваше, шофьорът веднага забеляза кобура, без това да му направи особено впечатление.

Карл се загледа в блестящата морска повърхност и опита да отклони мислите си от предстоящата среща; непрекъснато си повтаряше, че няма смисъл да се подготвя кой знае колко. Така само щеше да попадне в плен на готови фрази и да изгуби всякакъв шанс за импровизация.

Замисли се за двете деца и майка им. Образът им непрекъснато изникваше в съзнанието му. Виждаше телата им на фона на сивкавата светлина, в която очилата му за нощно виждане превръщаха непрогледния мрак. Спомняше си как проплакваха и скимтяха, сякаш бяха твърде уморени, за да вървят. Как майка им ги дърпаше и им се караше, че вдигат шум. Че предават семейното доверие и заплашват да разкрият тайната работа.

Дали децата наистина можеха да пазят толкова големи тайни? Това вероятно нямаше никакво значение в това селце, което, колкото и бедно да изглеждаше, бе част от организираната престъпност, която препираше милиони долари. Всеки месец. Стотици милиони долари на месец, ако информацията за бизнеса на сицилианската мафия с хероин бе вярна.

Защо се разстрои толкова много, когато видя децата? Тяхната вина не бе по-малка от вината на останалите. Но същевременно всички жители на града бяха невинни жертви, които отиваха на работа в лабораторията за хероин като всички обикновени хора. Колко ли от работниците вътре бяха жени? Уредът за инфрачервено виждане не разкриваше подобни детайли. През последните минути от живота си те бяха работили съвсем спокойно, докато Оке Столхандске наблюдаваше сградата отдалеч, а самият Карл ги гледаше през стените. Но оръжията не правят разлика между невинен и виновен. Не съществуват интелигентни бомби. За миг се замисли за дъщеря си и се зачуди дали тя не бе причината за реакцията му, когато видя децата да излизат от къщата. След това обаче прогони всички подобни опасни мисли от съзнанието си.

Наложи му се да даде на шофьора напътствия с жестове през последния участък от пътя от Кастеламаре до къщата на дон Томазо. Плати му с огромна банкнота и му каза да задържи рестото. Така или иначе можеше да е мъртъв след десет минути; отлично осъзнаваше, че таксиметровият шофьор нямаше да разбере. Онзи прие парите с благодарност и обърна колата.

Карл застана пред портата, зад която стояха двама мустакати намръщени мъже на средна възраст с каскети и с автомати на ръка разстояние от тях. Бавно облече сакото си, с което скри пистолета, оправи възела на вратовръзката си, приближи се, опита да поздрави учтиво, спомена името на дон Томазо и посочи към къщата.

Единият от мъжете вдигна с безизразно лице телефонната слушалка и проведе кратък разговор с някого в другия край, след това кимна и затвори. Натисна един бутон, вратите бавно се плъзнаха настрани и веднага отново се затвориха зад гърба му.

Той се подчини на знака на охраната и тръгна към входа на къщата.

Пред нея стояха паркирани три черни автомобила, а охранителите изглеждаха нервни и ядосано започнаха да чукат по бронираното стъкло, за да привлекат вниманието му. Той извади пистолета си, постави го в желязната каса, приближи се към входа с детектора за метал и им позволи да го огледат. Ключалката изщрака и той влезе във вътрешността на къщата, където го обискираха. „Добре че не взех немския полимерен пистолет — помисли си той. — Така или иначе щяха да ми го конфискуват.“

Синът на дон Томазо слезе по стълбите. Бе необръснат, очите му бяха зачервени. Размени няколко думи с охранителите, които очевидно го информираха, че Карл вече е невъоръжен, даде знак на Карл да се качи и сам тръгна нагоре пред него. Непрекъснато се обръщаше, за да се увери, че Карл не се е приближил прекалено много. „Идиот — помисли си Карл. — Ако исках да те очистя, нямаше да успееш дори да докоснеш оръжието си. Освен за да ми го предадеш.“

Дон Томазо не бе сам на балкона. С него имаше още трима мъже с намръщени лица. Оперната музика звучеше далеч по-тихо от обикновено. Карл предположи, че това е „Травиата“. Във всеки случай бе италианска и много известна.

— О, Хамилтън, точен както винаги, добре дошъл — рече дон Томазо без особен ентусиазъм и дори не се изправи. — Съжалявам, че не мога да ви отделя необходимото внимание, но в момента имам по-важни дела от малката ни сделчица — продължи той и му посочи свободен стол. Един от мъжете демонстративно вдигна пистолета си и го постави на масата, на пръв поглед доста далеч от Карл. Масата бе сравнително празна. Имаше само няколко предястия, гарафи с вода, съд за лед и бяло вино.

— Запознат съм с проблема ви и дори мога да ви предложа разрешение — рече Карл, тъй като прецени, че няма смисъл да започва със стандартните фрази за времето, операта и гледането на деца. — Мога ли да говоря спокойно в присъствието на тези непознати за мен господа, дон Томазо? — попита с пресилена вежливост.

Дон Томазо кимна бавно и му махна да продължи. Най-добре бе веднага да се хвърли с главата напред.

— Ние отвлякохме колегата ви вчера вечерта — започна той и посочи към захарния връх. — След това го оставихме пред фабриката на дон Гаетано, но първо се погрижихме да я вдигнем във въздуха. Имате ли въпроси?

Изглежда, всички около масата разбираха английски. Те се втренчиха в него удивени, раздразнението им нарастваше.

— Сега ще ви съобщя цената си, дон Томазо — продължи Карл. — Бихме искали да си получим обратно четиримата шведи, живи и здрави. Очаквам да ми ги предадете лично, дон Томазо. В отплата ще получите следното. На първо място ще изгладя недоразумението с дон Гаетано. Мога без проблем да му докажа, че вчерашната експлозия е наше дело, а не ваше. Второ, ще ви оставя на мира, дон Томазо. Ако ми откажете, идва ред на вашата фабрика и дом. Четиримата шведи срещу мир, дон Томазо. Мисля, че това е доста щедро предложение.

Карл се наведе напред, взе една маслина, бързо я пъхна в устата си и задъвка бавно в очакване на някаква реакция от страна на присъстващите. Другите мъже ту се споглеждаха разярени, ту вперваха очи в дон Томазо. Изчакваха да им даде някакъв знак, независимо че им идеше да скочат и да застрелят Карл на място.

Дон Томазо отпи замислено от чашата с леденостудена вода. Внимателно наблюдаваше Карл не само за да се увери, че е чул правилно, но и за да изкопчи по-важна информация. през това време Карл си взе още една маслина, както и парче хляб, и повтори един от типичните за дон Томазо жестове, с които подканваше събеседници да говорят.

— Вие определено сте истински мъжага, коменданте. Искам да ви го кажа още сега, за да не го забравя. Както сам знаете, американците разполагат с богат и далеч по-циничен словесен репертоар за подобни случаи, като например „имате топки“ и така нататък. Малцина биха се осмелили да дойдат в дома ми, да седнат на масата ми и да ми признаят, че с действията си са ме изправили пред същинска катастрофа.

Дон Томазо заклати глава, а в блестящите му очи под сламената шапка се прокрадна тъга.

— Направих ви предложение — рече Карл и разпери ръце по италиански маниер, който не би си позволил да използва в присъствието на Луиджи, — което по мое мнение е доста щедро.

— Оставете ме да помисля, докато се храним — изръмжа дон Томазо. — Махни това, ако обичаш — изсъска той на мъжа с револвера на масата и той веднага му се подчини. — Гостите в дома ми обикновено биват посрещани гостоприемно и не им се налага да обядват с дуло, опряно в тила — добави той с усмивка и кимна на някой от охранителите при вратата. „Това трябва да е добър знак“ — помисли Карл, но почти веднага осъзна, че мафиотите са очаквали пълна капитулация, а не поредна заплаха.

Разговорът вървеше трудно по време на обяда. От другата страна на масата вече шепнеха на италиански, а дон Томазо бе потънал изцяло в мислите си и не обръщаше никакво внимание на Карл. Карл похапна с апетит, дори малко преигра. Сипа си допълнително спагети с гъби и риган, след като дон Томазо го подкани с поглед. Отпи жадно от студеното бяло вино, като единствената му цел бе да изглежда напълно спокоен. Предположи, че дон Томазо цели да му окаже психологически натиск с решението си да отложи разговора за по-късно.

След спагетите дойде ред на риба меч на жар. Карл дори си сипа сам допълнително вино, вдигна гарафата към останалите с въпросителен поглед, но само един от намръщените му сътрапезници отвърна на поканата му без и помен от благодарност.

— Кажете ми, Хамилтън — рече дон Томазо неочаквано, като гръм от ясно небе, след като бутна полупълната си чиния напред, — кажете ми, защо сте толкова сигурен, че ще приемем предложението ви?

— Разбира се — отвърна му Карл и избърса уста. — С удоволствие. За съжаление не познавам много други сицилианци освен вас, а и определено вие сте единственият, за когото ме е грижа. Наистина питая силно уважение към вас не само защото сте смел, това качество е характерно за мнозина идиоти, но и защото сте умен и не действате прибързано.

— Благодаря за комплимента, но давайте по същество — изръмжа дон Томазо.

— С удоволствие — продължи Карл, без да позволи на грубия тон на събеседника му да го извади от равновесие. — Да се допитаме до опита си, дон Томазо. Колко от атаките срещу мен завършиха с провал? Доказахме ви, че можем да ви достигнем навсякъде и по всяко време. Дори следим радиовръзката ви. От самото начало. Можем да ви подслушваме в собствения ви дом и дори да влезем в спалнята ви, стига да пожелаем. Можем да ви убием в мрака, можем да отвлечем или елиминираме охраната ви, да взривим фабриките ви и дори да разрушим дома ви. Мисля, че не е нужно да продължавам. Вероятно си мислите, че в момента съм един вид във ваш плен, но нека да ви напомня какво се случи, когато ме заплашихте с подобна съдба последния път. Такива са отношенията ви с нас, а вие дори не знаете кои сме и колко сме на брой. От друга страна, е редно да споменем и за отношенията ви с дон Гаетано в Палермо. Той вероятно е доста сърдит. Изправен сте пред война, която обрича целия ви бизнес на пълен крах. Предлагам ви разрешение на всичките ви проблеми, като убедя дон Гаетано, че не вие, а ние взривихме фабриката му за хероин. Това е едното предложение. Второто е обещанието ми, че няма да ви се наложи да понесете каквито и да било загуби повече. Мисля, че всичко е съвсем ясно. Става дума за чиста бизнес сделка. Но аз, разбира се, не съм сицилианец и не знам как гледате на нещата.

Карл хвърли поглед на мъжете срещу себе си, те все още бяха доста враждебно настроени, но очевидно разсъждаваха върху думите му. А самият дон Томазо седеше, вглъбен в мислите си.

— Ами ако решим да ви задържим в плен? Простете ми, Хамилтън, но нека да обсъдим тази възможност. В никакъв случай не искам да ви обидя, но да не забравяме, че се намирате на шейсет метра над морето, без оръжие, в компанията на критиците, да не кажа — враговете ви.

По подпухналото лице на дон Томазо се разля приятна усмивка и Карл реши да го тълкува като добър знак.

— Да — рече той и за пореден път вдигна въпросително гарафата към останалите мъже, които с отвращение му отказаха. — Позволете ми да кажа следното. В такъв случай вероятно ще ме убиете по повече или по-малко болезнен начин. Това обаче няма да разреши проблема с дон Гаетано, кончината ми едва ли ще успее да го утеши. Освен това не можете и да си представите какво отмъщение ви очаква след това в рамките само на един-два часа.

Карл отново разпери ръце в типичния италиански жест, но миг по-късно осъзна, че имитира Робърт де Ниро, и тутакси се смути.

— Нека продължим — рече дон Томазо бавно, с лека усмивка на устните, неизвестно дали заради имитацията на Робърт де Ниро, или по други причини. — Прав сте. В настоящия момент едва ли е разумно да излеем гнева си върху вас, да не говорим, че би било проява на ужасно негостоприемство. Но как смятате да убедите дон Гаетано, че нямам пръст в експлозията? Той вероятно си мисли, че двамата с вас си сътрудничим, което донякъде е вярно, като се има предвид подаръка ми за вас. Е, какво ще кажете? Как ще го накарате да ви повярва?

— Това не е никак сложно — отвърна Карл сериозно, като внимаваше да не преиграва. — Как например бих могъл да ви убедя, че именно ние взривихме фабриката за хероин вчера вечерта? Ами като ви споделя, че дойдохме откъм Монте Динчи, че на върха стоеше млад мъж с кодовото име Фалконе, че изчакахме един от колегите му да дойде да го смени, че го пленихме и по собственото ви радио ви съобщихме на италиански, че е на път към дон Гаетано. Че застреляхме служителя ви и се постарахме да аранжираме смъртта му така, сякаш е загинал от вражески огън. Съперникът му носеше пушка. Вашият служител загина от един куршум в гърдите, а до тялото му поставихме картечница „Хеклер и Кох“, по-малкия модел. Е, да продължавам ли?

— Да, стига да не си сътрудничите с дон Гаетано и той да ви е разказал всичко това — намеси се един от останалите мъже на добър английски със силно изразен италиански акцент.

Карл въздъхна, поклати глава и погледна дон Томазо, за да разбере дали и той е достигнал до подобен погрешен извод. Очевидно бе така.

— Е — продължи Карл вежливо, — ако бях извършил въпросната акция с дон Гаетано, изборът на цел би бил доста странен. Защо да взривявам собствената му фабрика, при това, когато е пълна с работници? В такъв случай вероятно щяхме да се спрем на вашата лаборатория в Пургаторио. Тази възможност все още не е изключена.

— Ами — рече дон Томазо припряно и потвърди, че именно това е ахилесовата им пета. — Добре, убедихте ни, но как ще убедите дон Гаетано?

— Вашият служител, тъй нареченият предател, носи един предмет, който аз му оставих. А що се отнася до историята с Карини, или както там се казваше Касапина от Трапани, аз съм отговорен и за неговата смърт. Индиректно, разбира се. Именно благодарение на мен го заподозряхте в предателство. Сигурно се чудите как го сторих? Ами запознат съм в детайли със случилото се в подземието на хотела, защото присъствах лично на събитието. Предполагам, че и Карини им го е казал, докато са го измъчвали.

Дон Томазо кимна замислено. От агресията му не бе останала и следа. Бе съсредоточен, сякаш решаваше кръстословица.

— Ами — проговори след малко — как възнамерявате да се срещнете с дон Гаетано, за да изгладите това ужасно недоразумение и да му разкажете смъртоносната за вас истина? Дон Гаетано едва ли ще се зарадва на думите ви.

— Така е — потвърди Карл. — Той, разбира се, ще побеснее. Но това не е особено голям проблем. Едва ли ще си уредя среща с него на пристанището по тъмно. Бих предложил именно вие да го сторите, дон Томазо. Кажете му как стоят нещата, аз ще потвърдя думите ви.

— Къде и кога? — попита дон Томазо бързо, сякаш вече бе започнал да обмисля практическата част.

— Днес следобед в хотела ми, за предпочитане в бара — отвърна Карл веднага.

— Вие винаги избирате най-лесния вариант, коменданте — рече дон Томазо и избухна в смях. — Е, там поне няма как да ви изяде жив. Той, разбира се, вероятно ще предложи съвсем друго място.

— Не ставайте смешен, дон Томазо — рече Карл ядно.

— Тази среща е също толкова важна за него, колкото и за вас. Двамата определено ще привлечем вниманието към себе си, ако седнем на по бира. Но ако се замислите, ще разберете, че това е най-вече в моя вреда. Именно на мен ще ми е най-трудно да обясня присъствието си на тази среща. Но за вас двамата това е въпрос на живот и смърт. Трябва на всяка цена да се опитате да избегнете война, иначе с вас е свършено. Предполагам, че и дон Гаетано го разбира.

— Ако дон Гаетано приеме обяснението ви — започна дон Томазо, но размисли. — Да речем, че успеете да го убедите и той ми се обади разкаян и ми предложи братски мир, за да се опитаме да спасим каквото можем. Дотук добре. Но вие си искате шведите обратно?

— Точно така — рече Карл твърдо. — Освен това искам да ми ги предадете лично, тук, наблизо, утре вечер.

— Защо усложнявате толкова много нещата? — възкликна дон Томазо недоволно. — Защо да се излагаме на допълнителен риск, не е ли по-добре просто да ги пуснем някъде. Това е най-практичното решение.

— Не — отсече Карл. — Искам да ги получа лично от вас, дон Томазо. Не само защото нямам доверие на никой друг, а и защото не искам да хвърлям всичките си козове. Докато с колегите ми се намираме в Сицилия, можем да ви убием, ако не изпълните обещанието си. Ако обаче си тръгнем оттук с надеждата, че всичко ще се уреди, рискуваме да се окажем изиграни.

— Но колкото по-дълго се задържите, толкова повече възможности за мъст предоставяте на дон Гаетано — намеси се дон Томазо, без сам да си вярва.

— Е — усмихна се Карл за пръв път от началото на разговора, — вече доста пъти се опита да ни елиминира без особен успех. Ако е готов да пожертва още от наемните си убийци, това е негов проблем. Аз съм загрижен единствено за съдбата на шведските заложници.

— Нима не вярвате на честната ми дума? — опита за последен път дон Томазо с искрено отчаяние в гласа. Бе започнал да осъзнава, че противникът му вече е взел връх.

— При цялото ми уважение към вас, дон Томазо, трябва да подчертая, че повечето хора, поне в други части на света, не гледат особено сериозно на обещания, измъкнати с помощта на заплахи. Веднъж вече се извинихте с останалите членове на управителния съвет на концерна, нали? Двамата с вас след малко ще се разделим, вие ще ми дадете честната си дума, след което партньорите ви ще вземат друго решение зад гърба ви и ние ще останем с пръст в уста. Най-добре за всички е да разрешим проблема, както ви предложих. Вие, дон Томазо, ще ми предадете лично заложниците, ние ще изберем мястото някъде в околността. Размяната трябва да се осъществи най-късно утре вечерта, за предпочитане още днес.

— Бихте ли ни оставали насаме за малко? — попита дон Томазо, сякаш нямаше какво повече да каже. Карл успя да го види как посяга към телефона си веднага щом му обърна гръб и се приближи до другия край на балкона, където вече се издигаше бронирано стъкло.

Почука внимателно по стъклото. Да, определено щеше да спре обикновен куршум или поне щеше да го накара да се пръсне. Усети, че начинанието им клони към щастлив край, но същевременно го облада странно чувство на разочарование. Сякаш всичко бе свършило прекалено бързо, прекалено лесно и по план, сякаш бе очаквал, че досега вече ще е мъртъв. Не можеше да разбере чувствата си.

Дон Томазо продължаваше да говори по телефона под лозницата в другия край на балкона. Очевидно разговорът бе доста разгорещен и Карл се притесни, че мафиотът може да издаде прекалено много информация на подслушващите полицаи, да им подскаже къде са заложниците и така да им даде основание да атакуват и да объркат всичко. Той свали сакото си, разхлаби възела на вратовръзката си, облегна се на парапета и се загледа към морето и залива на Кастеламаре. Една двумачтова платноходка с американски флаг бавно се приближаваше срещу вятъра с включен двигател. Вероятно можеха спокойно да го видят оттам.

Дон Томазо го извика и му махна да се приближи. Карл се върна със сакото през рамо и седна на мястото си. Останалите мъже бяха намръщени и сериозни.

— Срещата с дон Гаетано и един външен наблюдател ще се състои в пет следобед — започна дон Томазо. — Той е ядосан и изпълнен с подозрения, а и трябва да ви кажа, че е далеч по-темпераментен от мен.

— Това едва ли ще е проблем, стига да разбере какво му казвам — рече Карл. — А относно заложниците… Между другото, надявам се, че не разкрихте кой знае колко информация по този въпрос, като се има предвид, че телефоните се подслушват.

— Естествено, че не! — изкриви лице дон Томазо. — Цял живот някой подслушва телефоните ми, свикнал съм! Шведската стока може да бъде доставена най-рано в полунощ.

— Бих искал да ви предложа размяната да се осъществи на около двайсет, двайсет и пет минути с кола оттук, в пет часа сутринта. Ще ви дадем инструкции на собствената ви радиочестота, на италиански. Става дума за мястото. Часът е договорен.

— Защо точно в пет, защо не в един или два? — възрази дон Томазо; не можеше да разбере защо Карл излишно отлага операцията.

— Защото в два навън цари пълен мрак, а към пет вече се развиделява — сви рамене Карл.

— И какво му е предимството? — попита дон Томазо подозрително.

— За нас мракът не е проблем, за разлика от вас — рече Карл с известно безразличие. — Целта е операцията да приключи без каквито и да било жертви и няма смисъл от излишна нервност. Предполагам, че и вие ще носите оръжия?

— Да — потвърди дон Томазо. — Както обикновено. Но какво искате да кажете с това, че мракът не е проблем за вас?

— Искам да кажа, че разполагаме със съответната техника — осведоми го Карл. — Значи се договорихме, така ли? Ако получите очакваните добри новини от дон Гаетано някъде след пет часа следобед, то размяната ще бъде осъществена в пет сутринта. Съгласен ли сте?

Дон Томазо кимна бавно, а Карл се изправи, облече си сакото и се протегна към радиото, което лежеше на масата. Извини се, че трябва да се обади, дръпна антената, включи апарата и видя как останалите присъстващи се усмихнаха озадачено.

— Трайдент до Орка и Тритон. Трайдент до Орка и Тритон от територията на врага. Вдигнете! — каза той на шведски. Изчака няколко секунди, преди да получи отговор, също на шведски.

— Тук Орка, чуваме те съвсем ясно. Има ли някакъв проблем? Край! — рече Оке Столхандске.

— Не, всичко мина по план. Ще се свържа по-късно с вас по другата линия. Край! — Карл прибра антената и изключи радиото. — Исках само да се уверя, че никой няма да ви нападне, след като си тръгна — обърна се към мъжете на терасата.

— Само още един въпрос, коменданте, ако ми позволите — обади се дон Томазо колебливо.

Карл го подкани с ръка да говори.

— Ако няма някаква чисто тактическа причина, която да ви попречи да ми отговорите, много бих искал да знам дали вие ме посетихте лично през онази нощ и как точно влязохте.

Дон Томазо си пое дълбоко дъх, сякаш този въпрос му костваше много.

— Оттам — рече Карл и посочи парапета. — Изкачихме се по скалната стена и след това по фасадата на къщата. Предположихме, че няма да ни очаквате от тази посока. Сред хората ви няма предатели, не се притеснявайте. Можете да видите клиновете по скалата. Първият е на около десет метра над земята, последният — точно под малката скална площадка. Можете да ги махнете, когато ви се удаде възможност — поклати глава усмихнато. С ръка на бравата, се извърна към дон Томазо: — А, да, ще ми трябва транспорт до Палермо. Бихте ли ми помогнали с това?

Дон Томазо кимна и посегна към телефона си.

— Да, ще ви откараме до града. Изчакайте само да ви отворим — рече и се съсредоточи върху разговора.

— Няма нужда — вметна Карл и безгрижно въведе кода на вратата. — Мога и сам.

Дори не си направи труда да хвърли един последен поглед към учудените им лица. Когато слезе долу, получи обратно кобура и пистолета си. От другата страна го посрещна нервен млад мъж и му обясни на смесица между италиански и английски, че ще го откара до Палермо и че колата е с бронирани стъкла.

* * *

Хотелът направо бе обсаден. Бяха изпратили нов отряд карабинери с униформи и автомати, а пред главния вход вече имаше бариери. Лоби барът бе пълен с цивилни полицаи. И с журналисти, които се изправиха веднага щом Карл се появи и се нахвърлиха отгоре му. Той застана на рецепцията, за да вземе ключа си, и бе залят с дъжд от въпроси. Изчака да му дадат ключа, след което се врътна и тръгна към стълбите, без да каже и дума. Премина смело през тълпата журналисти и се измъкна от първите преследвачи още на третото стъпало.

Когато се качи в стаята си, веднага позвъни на рецепцията и трескаво съобщи, че очаква посещение от двама сицилиански джентълмени, че са се разбрали да се срещнат в бара, но че това очевидно не бе най-подходящото място в момента, затова посетителите са добре дошли в стаята му. Очевидно служителят на рецепцията се бе сменил, защото Карл напълно безпроблемно успя да се разбере с него на английски. Или пък полицаите бяха превзели целия хотел.

Карл се отпусна тежко в единия фотьойл и усети нарастващо недоволство. Изобщо не му допадаше идеята, че хотелът гъмжи от журналисти. Бе чул въпроси на шведски, английски и италиански, което означаваше само едно: до пресата бе стигнала твърде много любопитна информация и начинанието им рискуваше да се превърне в някакъв театър за обществеността. За миг се замисли дали да не смени хотела, но осъзна, че това няма да разреши проблема му. Журналистите нямаше да се откажат, а и да се настани на съвсем непознато място, носеше огромен риск както за него самия, така и за хората наоколо. Въпросът бе колко от журналистите щяха да са будни в шест сутринта? Дали щяха все още да го чакат в лобито на хотела?

Всъщност това нямаше никакво значение. Тогава всичко така или иначе щеше да е приключило.

Карл вдигна слушалката, за да позвъни на Теси, но се отказа. Не искаше отново да му се налага да обяснява защо не ѝ се е обадил по-рано. Вместо това извади радиото си, свърза се с базата и им съобщи, че операцията е преминала към следващата фаза и че в най-скоро време вероятно ще получат инструкции да се отправят към другия край на носа, при Капо Сан Вито. Всичко изглеждаше отлично.

Въпреки това гласът му не прозвуча особено ентусиазирано; осъзна го сам и за всеки случай още веднъж повтори, че нещата се развиват добре.

След малко някой почука на вратата и Карл насочи пистолета натам, без да става.

— Влез! — извика.

На прага колебливо се подаде мъж на около трийсетгодишна възраст. Карл веднага констатира, че той не представлява заплаха, и го помоли да затвори вратата и да седне, като прибра пистолета в кобура. Мъжът бе изключително елегантно облечен и излъчваше свежест, въпреки че носеше костюм със сако и вратовръзка. Явно току-що бе излязъл от кола с климатик. Той седна притеснено на единственото възможно място на едно от леглата, като леко издърпа панталоните си при коленете.

— Господин Гаетано Мазара предлага да се срещнете на друго място — рече.

— И дума не може да става. Мисля, и сам разбирате, че не мога да тръгна с вас, като се има предвид темата на бъдещия ни разговор — рече Карл раздразнено.

— Не, естествено — кимна събеседникът му сериозно.

— Но господин Гаетано не очаква подобно нещо. Очаква ви в зала „Вагнер“.

— Къде се намира тя? — попита Карл подозрително.

— Тук, в хотела, на първия етаж. Погрижили сме се никой да не ни пречи — обясни мъжът търпеливо.

Карл се замисли. Като се има предвид в какво положение се намираха всички, едва ли някой би го атакувал преди размяната на заложниците. Мафиотските босове трябваше да осъзнават, че всяко прибързано действие от тяхна страна би нарушило примирието и би застрашило още повече бизнеса им.

— Добре — съгласи се Карл. — Да тръгваме.

Изправи се, облече си сакото и махна на другия мъж да го последва.

Не размениха нито дума, докато вървяха към залата най-напред надолу по стълбите, а после през дългия мрачен коридор на първия етаж. Когато стигнаха до входната врата, там ги очакваше още един мъж, облечен досущ като първия. Той веднага им отвори и ги покани да влязат вътре, а самият той остана на пост отвън.

Зала „Вагнер“ представляваше огромно помещение, десет на десет метра, с бял мраморен под, мръснобели, леко сивкави стени, обсипани със златисти орнаменти, а малко над пода имаше красива ивица от испански плочки. Очевидно залата се използваше най-вече за провеждане на конференции, тъй като почти цялата бе запълнена с редици черни сгъваеми столове, обърнати към маса, покрита със зелена покривка. От тавана се спускаше огромен полилей в бароков стил с голи крушки.

Дон Гаетано стоеше по средата на пътеката при последния ред столове. Той бе пълната противоположност на дон Томазо — нисък, слаб, с черни изразителни очи, тънък заострен мустак, който напомняше на контур или белег от нож. Мафиотският бос не продума, само измери с поглед Карл от глава до пети, а очите му се изпълниха с омраза. Носеше черен костюм със сребриста жилетка и златиста вратовръзка. Накрая каза нещо на придружителя на Карл, който преведе думите му. Очевидно дон Гаетано бързаше и очакваше да преминат направо към същността на въпроса. Карл му предложи да се настанят край масата със зелена покривка, издърпа демонстративно два стола от едната ѝ страна, седна от другата и с махване на ръка ги покани да последват примера му. Те се поколебаха, а Карл установи, че масата се намира до стената, която граничи със задния двор на хотела, и следователно никой не може да ги рани отвън. Това бе добре и за двете страни.

Когато се настаниха, дон Гаетано се огледа и каза нещо напълно неразбираемо. Преводачът му обясни, че тази стая има дълга история и че тук са взимани далеч по-важни решения от днешното. Карл пренебрегна намека за голямата среща между американските и сицилианските босове през 1957-а и попита дали може да започне, или първо искат да обсъдят евентуални въпроси от практическо естество. Когато преводачът предаде думите му на дон Гаетано, той махна презрително с ръка, което можеше да означава само едно. Карл можеше да говори.

— Добре — рече той решително. — Нека да започнем с Карини. Той реши да се качи до стаята ми с асансьора. Шахтата е в непосредствена близост до моята стая. Аз, разбира се, бях поставил специална аларма, която да сигнализира при всяко движение. Затова веднага щом го чух, излязох от стаята си, застанах до вратата на асансьора и залових господин Карини в мига, когато се показа навън. Взех му оръжието и заедно слязохме на приземния етаж. Моля, преведете думите ми.

Карл даде време на преводача, докато наблюдаваше внимателно изражението на дон Гаетано, който непрекъснато кимаше.

— Когато слязохме долу — продължи Карл, — открих, че там ни очакват двама от колегите на господин Карини. Те го видяха да слиза пръв от асансьора, но когато забелязаха и мен, вече бе твърде късно. Прострелях ги в гърдите с по два куршума всеки. След това притиснах господин Карини до стената, за да мога да довърша приятелите му. Изпразних пълнителя в тях и върнах пистолета на господин Карини. Пъхнах го в джоба на сакото му и го пуснах да си върви. Преведете!

Когато преводачът приключи, а Карл се приготви да продължи, дон Гаетано махна ядосано с ръка в опит да го спре и вместо това избълва цял куп въпроси. Другият мъж ги преведе дословно. Донът искаше да знае какви удари е получил Карини и защо „Кориере дела сера“ бе публикувал информация за предполагаемата му измяна. Карл прецени, че въпросите са смислени и вероятно решаващи. Наложи му се да се замисли, за да си спомни как точно постъпи с Карини в асансьора. Реши да заложи на първото, което му дойде наум.

— Господин Карини вероятно е имал голяма цицина на лявата страна на тила — започна Карл замислено и използва собственото си тяло за ориентир. — Вероятно е имал синини и силни болки в областта на десния бъбрек — допълни и отново посочи с ръка съответното място.

— Що се отнася до публикуваната информация в италианската преса, то тя се появи първо в един шведски вестник. Аз самият разказах на един шведски журналист за мнимото предателство на Карини с идеята, че кореспондентът на „Кориере дела сера“ в Стокхолм веднага ще захапе въдицата и ще разпространи информацията в Италия. Както и стана.

Накрая Карл махна с ръце, за да покаже, че това бе всичко. Дон Гаетано кимна замислено и зададе още един въпрос, който очевидно се отнасяше до саботажа край Пургаторио.

Карл извади от портфейла си половин стодоларова банкнота.

— Другата половина — побутна той банкнотата към дон Гаетано, — поставих в джоба на сакото на служителя на дон Томазо, който отвлякохме същата вечер. До тялото му лежеше западногерманска картечница, а отпечатъците му ще бъдат открити по няколко от най-горните патрони в пълнителя. Всички останали са чисти. По оръжието има отпечатъци от дясната му ръка. Предполагам, че подобни сведения все още се пазят в тайна от полицията, но вие бихте могли да проверите достоверността им по някакъв начин.

Изчака превода. Когато мъжът приключи, дон Гаетано се наведе напред и подпря брадичка на сключените си в юмрук ръце. Очевидно му бе много трудно да запази самообладание, дори леко трепереше. След малко се успокои и заговори бавно.

— Всичко, което ми казахте, Хамилтън, е вярно. Успяхте да ме убедите.

Последва пауза, през която дон Гаетано за пореден път се напрегна силно, за да не загуби самообладание. На Карл му се струваше, че донът е на косъм от инфаркт.

— Може да се каже, че камък ми падна от сърцето. Поне в едно отношение. Сега знам, че с дон Томазо не сме врагове.

Преводачът предаде думите, а докато дон Гаетано се подготвяше психически за продължението, което Карл съвсем ясно можеше да си представи, цялото му жилесто тяло затрепера от ярост.

— За съжаление не мога да кажа същото за вас, Хамилтън. Кълна се, че ще ви убия. Ще ви изтръгна сърцето, докато още бие в гърдите ви, Хамилтън.

Карл засия. Това определено бе репликата, която тайно се надяваше да чуе. С това всички недоразумения между гангстерските босове бяха изгладени.

— Разбирам ви, господин Мазара — рече Карл тържествено. — Но ако вие лично или някоя от горилите ви ми посегне дори с пръст, ще напуснете хотела в чувал. Надявам се, че го осъзнавате.

Ослепителната усмивка на Карл така силно контрастираше със смисъла на думите му, че дон Гаетано съвсем се обърка, а преводачът пребледня и на лицето му се изписа колебание дали изобщо да превежда.

— Преведете думите ми съвсем точно! — изкомандва Карл.

Мъжът започна с куп извинения, с които искаше да увери боса си, че се разграничава напълно от думите на врага (в този миг Карл бе посочен с пръст), който има наглостта да се изрази по толкова неуважителен начин. След това пристъпи към превода.

Дон Гаетано облиза бавно устни, а очите му съвсем се смалиха, изпълнени с омраза и гняв.

— Не можете да се нахвърлите върху мен, преди двамата с дон Томазо да довършим сделката си, надявам се, че разбирате и това — продължи Карл приятелски. — Бизнесът винаги е на първо място, нали, господин Мазара? Личният живот може да почака.

Карл се засмя и поклати глава. Сякаш намираше състоянието на противника си за изключително забавно.

Дон Гаетано се изправи толкова яростно, че столът зад него се прекатури, размаха юмрук пред лицето на Карл и го засипа с дъжд от ругатни.

Карл също се изправи, усмихнат, и махна на другия мъж да не превежда. Така или иначе можеше да се досети за какво става въпрос. Посочи вратата.

Дон Гаетано се обърна рязко и тръгна решително към изхода. Младият му придружител се обърка, дори кимна на Карл, по-скоро от уважение, отколкото от страх, и последва началника си. Двамата мъже затвориха вратата зад гърба си.

Карл забеляза, че въпреки силния си яд дон Гаетано бе прибрал втората половина от стодоларовата банкнота. Явно не бе загубил напълно контрол над ситуацията и щеше да изчака Карл да изглади отношенията си с дон Томазо, преди да изпрати убийците си отново при него.

Това, разбира се, можеше да доведе до проблем, но сега нямаше смисъл да се тревожи.

Той се качи в стаята си, без да се огледа; в момента бе един от най-добре охраняваните хора в Палермо.

Карл нямаше кой знае колко работа. Трябваше да се погрижи само за няколко дреболии. Извади радиостанцията и погледна часовника. До точен час, когато трябваше да се свърже с колегите си, оставаха само няколко минути. Тогава можеше да използва най-сигурната честота. Затова реши да изчака, извади лист и химикал и направи кратък списък.

Налагаше се да се върнат в района край Макари от другата страна на носа, където бяха паркирали колата на Луиджи. Той самият още тази нощ трябваше да се върне в Палермо, за да вземе микробуса си от гаража на хотела, да паркира по-малката кола на негово място или където и да било другаде и да остави ключовете на рецепцията.

Бе най-добре Карл да потегли доста по-рано, за да се увери, че никой не го следи до мястото на срещата, близо до паркинга при Макари.

Не биваше да прекаляват с оръжието, но един гранатомет определено щеше да свърши работа по време на финалната фаза. Като цяло и тримата щяха да са снабдени с автомати; не, по-скоро по едно оръжие с мерник и едно без. Това трябваше да е достатъчно.

На Карл не му се вярваше дон Томазо да е планирал някакъв последен двубой. Все пак донът бе наясно, че врагът ги превъзхожда многократно в техническо отношение.

На Луиджи се падаше задачата да избере място за срещата и да предаде информацията на врага по собственото им радио, без да споменава и дума за часа. Все пак имаше риск линията да се подслушва, а и вече се бяха разбрали по този въпрос. На Луиджи едва ли щеше да му е трудно да избере място.

Не, бе по-добре да избере мястото и да им съобщи точните координати едва един час преди срещата. Така че никой, враг или приятел, да не успее да подготви капан.

Това бе всичко. Единственото, за което му оставаше да мисли, бе последната му вечер в Палермо, през която можеше да се чувства в безопасност. Затова реши да излезе и да се поразходи няколко часа, ако не за друго, то за да усложни живота на преследвачите си. Може би щеше да открие някое приятно ресторантче и след вечеря да се върне в хотела, за да се наспи.

Погледна към телефона си, но реши да не се обажда на никого. Нито на Сам, нито на Да Пиемонте, нито дори на Теси.

* * *

Нилс Густав Сандгрен бе целият в синини и изпитваше силни болки. На всичкото отгоре го държаха вързан, с качулка на главата, и широко тиксо на устата, сред чувалите с картофи.

Въпреки всичко усещаше известен оптимизъм за първи път след опита за бягство. Останалите бяха изпаднали в апатия, когато го захвърлиха при тях и го завързаха за последното свободно метално легло. Не успя да ги развесели дори когато им каза, че в момента се водят преговори за освобождаването им. Те отбелязаха, че се намират в Калабрия, а не в Сицилия.

Той се опита да им обясни, че това няма голямо значение. На всички им бе ясно, че фамилиите в отделните райони си сътрудничат и че няма кой знае каква разлика между мафията в Калабрия, Сицилия или Неапол.

Но може би останалите бяха прекарали твърде дълго време в плен и бяха изгубили всякаква надежда. Освен това пръстът на единия от представителите на „Буфорш“ бе силно възпален и той се притесняваше от тетанус.

Но Нилс Густав Сандгрен успя да избяга. Поне така си мислеше до последния момент.

Желязното му легло бе доста паянтово и той успя да разклати още от първия път крака, около който бяха увили веригата му. След това някак убеди момчето от „Ериксон“ да му помогне да размърда леглото напред-назад и така успяха да издърпат крака от каменния под. Нилс Густав Сандгрен освободи единия край на веригата и го захвана за крачола си.

Трябваше да успее да повика помощ преди разсъмване. Без особено усилие се промъкна край пазачите, които седяха в една колиба малко по-надолу. Останалите заложници знаеха от коя посока са дошли, а и ако човек се заслушаше нощем, можеше да чуе шума на автомобили в далечината.

Мислеше си, че ако стигне до някое шосе, всичко ще е наред.

След няколко часа лутане из планината най-накрая излезе на някакъв път. След това дори успя да се качи на стоп в камиона на двама селяни. Обясни в какво положение се намира, те кимнаха замислено в знак, че разбират. До изгрева оставаше доста време и всичко изглеждаше добре.

Тогава селяните обърнаха камиона и му обясниха, че ще свърнат по един по-пряк път до следващото село, където имало пост на карабинерите. Но вместо това го откараха до собственото си село, пребиха го от бой в една плевня и се обадиха на местния дон, който го върна в пещерата, където отново го набиха.

Това бе мрачният край на безсмисления му, но героичен опит за бягство. Очевидно никой от жертвите на похищения в Калабрия не можеше да очаква разбиране от местните хора. Това бе една добре развита и доходоносна индустрия. Всеки евентуален протест би бил посрещнат по-скоро с презрение. Как изобщо си позволяваха да спъват местния бизнес?

Най-хубавото бе, че не го убиха. Че все още бе по-ценен жив, отколкото мъртъв. Макар и това да не бе напълно сигурно.

Двамата индустриалци твърдяха, че поне могат да се надяват колегите им да предоставят сумата за освобождаването им. Единият дори призна, че е сключил специална застраховка за подобни случаи. Според него това бе едва ли не задължително, ако работиш в Италия.

Но това, че частният бизнес бе готов да плати за директорите си, не означаваше, че и Генералният щаб ще го стори.

Когато мафиотите дойдоха да ги приберат, всички носеха маски, което бе добър знак. Ако намерението им беше да ги убият, подобна предпазливост би била излишна.

Но човек никога не можеше да е напълно сигурен. Всички знаеха, че видиш ли лицето на похитителя си, с теб е свършено. Гангстерите може би използваха трика с маските, когато повеждаха пленниците си към сигурна смърт, за да нямат проблеми по време на транспортирането.

Пътуването продължи доста време, а по силното ехо отвън можеха да съдят, че се намират на ферибот. В началото човек можеше да го сбърка с огромен гараж или нещо подобно, но постепенно бяха усетили вълнението на морето.

Ферибот от Калабрия можеше да отива само на едно място. Сицилия.

Нилс Густав Сандгрен за пореден път прокле тиксото на устата си. Страшно му се искаше да обсъди оптимистичната си теория с останалите, които се намираха в изключително тежко психическо и здравословно състояние. Сигурно е ужасно да си принуден часове наред да лежиш заровен в картофите, убеден, че това е последното ти пътуване.

Нилс Густав Сандгрен обаче бе изпълнен с огромна надежда, която даже притъпяваше болките. Дори успя да задреме.

* * *

Един час преди уреченото време на срещата Луиджи се свърза с неприятеля на неговата честота, за да съобщи къде точно да отидат. Два пъти им обясни как да стигнат до мястото, описа им и собствения си автомобил и накрая остана с убеждението, че събеседникът му е разбрал всичко отлично.

— Имаме зелена светлина — каза Луиджи, щом изключи радиото. Ние ще се появим от юг, а те от север. Да тръгваме.

Той запали микробуса и излезе на пътя. Останалите двама мълчаха. Оке Столхандске се бе настанил на просторната задна седалка и си играеше с оръжията. Карл седеше с бинокъл в ръка и мълчеше. Изглеждаше мрачен.

Мястото на срещата се намираше сред огромна равнина с лозови масиви и пшенични ниви, без къщи или дървета. Прекосиха я на зигзаг, като от време на време спираха и оглеждаха околността. Бе започнало да се развиделява и видимостта им се увеличи на няколко километра. Караха бавно, със загасени светлини. Когато пристигнаха на мястото, слязоха от автомобила и отново се ослушаха и огледаха.

Знаеха отлично кое е слабото им място, но не говореха за това. Не им се вярваше дон Томазо да реши да си изпробва късмета с ново нападение. Все пак не знаеше колко са на брой и нямаше основание да вярва, че ще елиминира врага с един удар. А и едва ли притежаваше необходимите ресурси, за да го стори.

Втората кола се появи в уречения час. Един черен или тъмносин микробус „Додж“ или нещо подобно. Карл кимна на останалите. Те посегнаха към оръжията си и се подпряха на капака на собствения си автомобил.

— Сто или двеста метра, какво предпочитате? — попита Карл с ръка върху лостчето за светлините.

— Имаме по-голям шанс от по-далеч — прошепна Оке.

— Какво каза, че не чух? — пошегува се Карл на висок глас. — Добре, да речем сто и петдесет метра.

Когато другата кола се приближи на това разстояние, Карл премигна два пъти с фаровете. Колата незабавно спря и повтори сигнала.

— Стискайте палци — рече Карл и тръгна към вражеския автомобил с вдигнат пистолет в ръка. Спря по средата на пътя.

Една от вратите се отвори и дон Томазо с мъка слезе от колата. Въпреки разстоянието и мрака нямаше съмнение на кого принадлежи въпросната фигура. Карл го чу да ръмжи ядосано.

Наоколо цареше пълна тишина, жежкият вятър неочаквано бе притихнал, а морският бриз ги зарадва с лелеяна прохлада. Карл стоеше неподвижен, отпуснал пистолета до бедрото си. За момента не го грозеше опасност. Ако дон Томазо направеше някаква глупост, щеше да си отиде пръв.

— Добър вечер, коменданте — изпъшка дон Томазо, когато най-накрая стигна до Карл. — Ето че се срещаме за последен път.

— Да, и аз така се надявам — рече Карл сериозно. — Никой от нас няма да остане особено доволен, ако се наложи да се срещнем още веднъж.

— Да, да — кимна дон Томазо с раздразнение. — Независимо дали ми вярвате, или не, за мен това е краят на нашата история. Много скъпо ще ми излезе, ако се опитам отново да ви убия, а и очевидно това е почти невъзможно. А пък старият ми приятел дон Гаетано с удоволствие ще се заеме с тази задача. Нека сега пристъпим към действие.

— Да — рече Карл. — С вас ли са заложниците?

— Да, всичките четирима са в колата зад мен.

— „Чудесно, значи вече му се вижда краят.

— Хм, нека не избързваме, коменданте — възрази дон Томазо. — Значи пускаме заложниците, те минават зад вас и какво се случва после?

— Аз ще се върна при своята кола заедно с тях, а вие — при вашата. И вашите, и моите стрелци ще ни държат под око, без да си изпускат нервите. Мисля, че така е най-лесно. Имате ли някакви възражения?

— Да — рече дон Томазо тежко. — Като се има предвид колко е точен мерникът ви, с хората ми ще се окажем в доста неизгодна позиция, след като ви предадем заложниците.

— Не ми ли вярвате, дон Тамазо? — засмя се Карл.

— Сам знаете, че обещанията губят сила с увеличаването на броя на засегнатите — отвърна му дон Томазо мрачно. Отказваше да се предаде.

— Ще пуснете ли заложниците? — попита Карл.

— Не, трябва да ви ги доведем. Имат качулки и превръзки на очите. Сам знаете как стоят нещата.

— Окей — рече Карл. — Така да бъде. Един от хората ви ще доведе заложниците тук. След това ще му наредите да ги отведе до колата ни, да ги остави там и да се върне. Аз ще ви изчакам да се качите в колата си и да потеглите. Какво мислите?

— Добре — рече дон Томазо и кимна замислено. — Но наистина ли сте готов да поемете риска да останете сам тук?

— Да — рече му Карл. — Това не е кой знае колко голям риск, стига да се държите разумно. Ако откриете огън, разстоянието няма да ме спаси. Може и да успеете да ме уцелите, но само след няколко секунди с вас е свършено. Подобна развръзка не е изгодна нито за нас, нито за вас.

Дон Томазо кимна, вдигна бялата си носна кърпичка и я размаха във въздуха. След малко една от страничните врати на доджа се плъзна встрани и отвътре изскочиха двама мъже с картечници през рамо, които помогнаха на четирима души да слязат. Ръцете им бяха вързани на гърба, а на очите им имаше превръзки. След това разрязаха въжетата, отпушиха грубо устите им под качулките и провериха дали могат да ходят. Карл напрегна поглед, но доколкото можеше да види, това бяха истинските заложници. Не се опитваха да ги измамят. А и Луиджи, и Оке наблюдаваха цялата сцена през оптичните си мерници и вероятно вече щяха да са разкрили евентуален блъф.

Един от хората на дон Томазо подреди заложниците в редица, накара ги да се хванат за ръце и задърпа първия, който на свой ред повлече останалите зад себе си.

Когато процесията измина половината от пътя, Карл с облекчение разпозна Нилс Густав Сандгрен, който изглеждаше здрав и читав, въпреки че силно накуцваше. Когато заложниците стигнаха до дон Томазо, той нареди на служителя си да ги отведе до другата кола. Мъжът се опита да протестира, но дон Томазо го накара да замълчи с няколко резки думи, така че заложниците продължиха напред към ситроена.

Полковник Нилс Густав Сандгрен бе озарен от ужасно прозрение. Канеха се да ги продадат на някоя друга мафиотска банда; това бе напълно нормално в Италия. Веднага щом бандитите получеха откуп за похитените, ги препродаваха на някой друг, който да поднови изнудването. Полковникът разбра, че се намират на усамотено място. Вървяха по сух, прашен път, навярно далеч от населени места. А подозренията му се засилиха още повече, когато мъжът, който ги пое, заговори на италиански на мафиота доставчик. В следващия миг превръзките бяха свалени от очите им, а италианецът благодари на доставчика с няколко шеговити реплики, от които Нилс Густав Сангрен разбра само половината. Но очевидно купувачът бе доволен от състоянието на стоката и получената отстъпка. В следващия миг италианецът, който държеше снайпер в ръка, ги събра накуп и буквално ги бутна в канавката.

— Не мърдайте оттук! Ние сме военни от отдел ОП 5. Добре дошли на свобода. Но не мърдайте!

Четиримата шведи се спогледаха. Явно всички мислеха, че ги предават на друга групировка, затова изпаднаха в шок, когато чуха италианския мафиот да говори на перфектен шведски. В следващия миг смисълът на думите му достигна до съзнанието им. Не казаха нищо, може би защото устните им бяха толкова пресъхнали, че не можеха да говорят. Просто се спогледаха, за да проверят дали са разбрали правилно. Единият от директорите на „Буфорш“ затрепери, сякаш го втрисаше.

Служителят на дон Томазо се върна при Карл и своя дон. На хоризонта се появи червена ивица. Слънцето изгряваше.

Дон Томазо и Карл се спогледаха, без да кажат нищо. Накрая донът протегна нерешително ръка. Карл се поколеба, но се усмихна и я пое. После дон Томазо извади четири паспорта от джоба си, подаде му ги, обърна се и тръгна след служителя си.

Карл не помръдна от мястото си, както бе обещал, докато те се качиха в колата си и потеглиха. Едва тогава се затича назад към микробуса и още отдалеч извика на колегите си видели ли са нещо подозрително. Оке и Луиджи стояха с бинокли в ръка и оглеждаха внимателно целия район. Но всичко бе спокойно. Някъде далеч се чуваше бръмченето на хеликоптер. На около три километра, но това бе всичко. Колата на дон Томазо се отдалечаваше бавно със загасени светлини.

Карл се приближи до четиримата ошашавени шведи, извади нож и отряза остатъците от въже по ръцете им.

— Казвам се Хамилтън, командир Карл Хамилтън — рече той, без да вдигне глава.

Изправи ги един по един и се опита да прецени състоянието им; те мълчаха, изглежда, все още бяха в шок. Карл помогна на най-слабия от похитените да отиде до автомобила и за последен път се обърна колата на дон Томазо, която почти бе изчезнала от поглед.

В следващия миг тя експлодира. Карл първо видя голямото огнено кълбо, а няколко секунди по-късно усети и взривната вълна. Тутакси измъкна шведа, когото току-що бе настанил в колата, и го хвърли обратно в канавката.

— Какво беше това? — извика.

— Прилича на ракета „Хелфайър“ или нещо подобно — отвърна Столхандске, без да сваля бинокъла от очите си.

— „Хелфайър“? — Карл усети как го обзема паника. — Виждате ли хеликоптер?

— Не — каза Столхандске, — но преди малко го чухме.

— Какво разстояние покрива „Хелфайър“? — попита Карл.

— До три километра, по всяко време на денонощието. Има лазерно самонасочване — отвърна Оке, без да сваля бинокъла от очите си.

Карл опита да се успокои и да обмисли трезво ситуацията. Колата бе лесна мишена. Но не можеха и да тръгнат пеша през полето. Нямаше как да се защитят от хеликоптера.

— Отдалечете се от колата — даде заповед Карл. — Всички, веднага!

Оке и Луиджи грабнаха оръжията си, подадоха една картечница на Карл и хукнаха напред към сънародниците си. Измъкнаха ги от канавката и тичешком ги поведоха по пътя.

Намираха се в някакво стърнище, на около сто метра по-надолу имаше лозов масив. Трябваше да избутат задъханите, изнемощели и простенващи шведи насред лозите, отчаяно откъснаха няколко клони и ги покриха с тях. След това продължиха още около сто и петдесет метра напред, спряха при един кладенец и се подготвиха за бой.

— Каква е вероятността да уцелиш хеликоптера с това? — кимна Карл към гранатомета на Столхандске. — Какви глави си взел?

— Бронебойни, така че вероятно ще успея. Зависи от ъгъла. Ако се появят точно над нас, сме загубени — отвърна Оке.

— Видя ли какво оръжие използваха? — обърна се Карл към Луиджи.

— И на мен ми заприлича на „Хелфайър“, благодарение на които американците спечелиха войната в Ирак — отвърна Луиджи спокойно, докато оглеждаше хоризонта.

— Откъде, по дяволите, мафиотите са успели да се снабдят с подобно оръжие и с техниката, необходима, за да го изстрелят? — промърмори Карл.

В следващия миг забелязаха хеликоптера. Летеше бързо и ниско към колата им. След него изникна още един. Двете адски машини се приближаваха като огромни смъртоносни насекоми. В това време слънцето изгря и заблестя в стъклата на кабините им.

Първият хеликоптер спря и увисна във въздуха зад колата им, а вторият го пазеше отгоре.

— Та това са „кобри“, по дяволите! — извика Оке Столхандске. — Не вярвам на очите си!

Един от хеликоптерите се наклони леко на една страна, така че ясно успяха да видят италианското знаме. Може би това бе и целта на маньовъра. След това машината продължи бавно напред, следвайки контурите на пътя — очевидно се опитваше да ги открие.

Кацна на петдесетина метра от тях. Изминаха няколко минути, преди перката на вертолета да спре и наоколо да настъпи пълна тишина.

— Командир Хамилтън, моля, покажете се! — проехтя на английски. Карл веднага се изправи и замаха с ръце, за да го видят.

— Изчакайте тук — нареди на колегите си и се затича към хеликоптера.

— Благодаря ви за добрата работа, командире — поздрави го генералът — двойник на Пиночет, когато Карл го доближи.

Кортини носеше бойно облекло и дори още не бе успял да свали летателния си шлем.

— Нека се отдалечим малко, командире, нямаме много време — рече той покровителствено, сложи ръка на рамото на Карл и го поведе.

Не каза нищо повече, само извади един касетофон и го пусна.

„Готовност за стрелба в рамките на пет минути“, чу Карл собствения си шептящ глас, последван от бръмчене. „Прицели се високо, на изток от центъра на къщата. Един заряд!“ Отново шум. „Готовност за втори изстрел, на запад от центъра, малко по-ниско!“

Генерал Кортини изключи демонстративно касетофона.

— Подслушвахме и записвахме всичките ви разговори от мига на пристигането ви в Италия и началото на операцията, командире. Разбирам, че сте изненадан. Това не би трябвало да е възможно, нали? Е, нашите американски приятели толкова много държаха операцията да мине успешно, че направиха всичко, за да ви осигурят един вид политически чадър. Ние, разбира се, изпълнихме молбата им. Затова нашите събратя от НАТО ни довериха кодовете за честотата ви. Преди пет минути унищожихме и втората лаборатория за хероин в Пургаторио. Също толкова ефективно като вас.

— Ахааа — въздъхна Карл умерено. — Очевидно с обединени усилия успяхме да постигнем голяма победа.

— Тук няма място за ирония, командире — отвърна генералът остро. — Да спечелим войната, е едно, а да си осигурим дълготраен мир — съвсем друго. Сега ни остава единствено да постигнем съгласие по няколко въпроса в рамките на минута-две. Не можем да си позволим да останем по-дълго на дневна светлина.

— Разбрано, генерале. Давайте — отвърна Карл, изпълнен с лоши предчувствия.

— Едната възможност е да предоставя тази касета на полицията в Сицилия или на един определен следовател. След това вие и колегите ви със сигурност ще бъдете осъдени за убийство. Предполагам, че един-двама адвокати с удоволствие ще се нагърбят с тежката задача да ви защитават, но даже и да се позоват на смекчаващи вината обстоятелства, става дума за толкова многобройни жертви, че не ви мърдат двайсет години затвор. И това се отнася дори за младия ми приятел Бертони, както и за третия член на екипа ви.

— Вероятно сте прав — рече Карл хладно, сякаш това не го засягаше особено. — Вероятно точно това ни очаква, ако предадете въпросната касета. Но, разбира се, аз ще разкажа за извършените от вас убийства.

— Точно тук е проблемът! — рече генералът остро. — Това е немислимо. Подобни разкрития биха прераснали в скандал. Мен, разбира се, ще ме оправдаят. Така че ще ви се наложи да поемете вината и за последните събития. Както ви казах, двайсет години не ви мърдат. Както и на колегите ви.

— Предполагам, че не това се опитвате да ми предложите, генерале. При цялото ми уважение, бих искал да разбера каква е единствената ми алтернатива? — попита Карл, внезапно обзет от невероятна умора или по-скоро тъга.

— Днес ще свикате пресконференция, за предпочитане е на нея да присъства и някой от току-що освободените заложници. Ще поемете отговорност за една част от събитията. Ще разкриете индиректно как сте предизвикали война между две мафиотски организации и сте ги притиснали да освободят заложниците. Освен това ще изтъкнете колко е важно мафията да бъде третирана точно по този начин. Разбрахте ли?

— Да — пророни Карл. — Поне така мисля. Искате да изпратя един вид политическо послание за това — колко е важно мафията да бъде преборена със силови методи. Ако се съглася, с колегите ми ще получим свободата си, ако ли не — отиваме в затвора. Страхотно предложение.

— Вече ви помолих да запазите иронията за себе си — изсумтя генералът. — Очаквам от вас да приключите последната фаза от операцията както се разбрахме и още тази вечер да се явите в Рим!

— Разбрано. Но как бих могъл да обясня последната експлозия. Ние не разполагаме с ракети „Хелфайър“.

— Използвали сте гранатомета. Стигнало се е до престрелка, врагът ви е нападнал и вие сте се защитавали. Нито един технически анализ няма да може да постанови какъв тип боеприпаси са използвани. Както вече видяхме, оръжията ви са доста ефективни. Но каквото и да правите, признайте единствено убийство при самозащита. Останалото представете като дело на самите мафиоти. Късмет!

Генералът бързо стисна ръката на Карл, нахлузи шлема си и се качи в хеликоптера. Машината забръмча. Карл избяга встрани от вихрушката от червена пръст. После бавно се върна при очакващите го шведи.

— Какво, по дяволите, бе това? — заразпитва Оке Столхандске.

— Италианската армия се е съмнявала, че ще успеем да се справим сами, затова малко се изхвърли на финала — отвърна Карл. Изведнъж осъзна, че съвсем скоро ще се сблъска с още едно усложнение. — Влизайте в колата — рече той. — Да се прибираме.

Те се наблъскаха в автомобила, а Луиджи седна зад кормилото.

— Откъде да мина? Може ли да очакваме неприятни срещи? — попита той в отчаян опит да завоалира същинския си въпрос, най-вече заради четиримата им измъчени гости.

— Не, няма страшно — отвърна му Карл и разтри вежди. — Мини по магистралата, това е най-прекият път до хотела. Всички имат нужда от гореща вана, трябва да се обръснат и преоблекат. Сами трябва да се погрижим за всичко. Получих паспортите на господата, така че поне няма да ни се наложи да се борим с бюрокрацията.

Карл мълча дълго. Беше мрачен въпреки щастливата развръзка. След това внезапно се обърна към пътниците на задната седалка.

— След малко всеки от вас ще може да се отпусне в горещата вана — започна той. — Предполагам, че ще искате да се обадите у дома. Запазили сме ви билети за два часа. През Милано за Стокхолм. Още тази вечер ще сте си вкъщи.

След това отново се обърна напред, без да изчака какъвто и да било коментар, извади телефона и събуди Да Пиемонте.

— Добро утро. Извинявайте, че ви безпокоя. Четиримата освободени заложници вече са на път към хотела. Ще пристигнат там след по-малко от час. Стаите им са запазени. Ще ни трябва охрана, докато се качат на самолета. В два часа.

— Поздравления. Бих искал да ви помоля да се срещнем, преди да изчезнете — отвърна Да Пиемонте. В гласа му нямаше и грам сънливост, което не бе кой знае колко странно при дадените обстоятелства.

— Разбира се — отвърна Карл и прекъсна разговора.

След малко отново се обърна към седящите на задната седалка и прекъсна току-що започналия им разговор.

— Бих искала да ви помоля за няколко услуги — рече уморено, сякаш ставаше дума за дреболии. — Първата е да запазите самоличността на колегите ми в тайна. Те и двамата работят за шведското военно разузнаване и в никакъв случай не бива да разкриват кои са. Разбрахте ли?

Четиримата шведи в един глас заобясняваха как напълно може да разчита на тях.

— Добре — кимна Карл отегчено. — Има и още нещо. Трябва да потвърдите, че последната експлозия е резултат от възникнала престрелка между нас и мафията, а не дело на италианската отбрана, както се случи в действителност. Това е цената, която трябва да платим за свободата ви. Изключително важно е да запазите истината за събитията в тайна. Само за това ви моля. За всичко останало може да разказвате колкото искате.

Палермо бе красив, почти идиличен в ранния час. Градът все още бе облят в червена светлина, когато влязоха в него, трафикът бе слаб.

— Ще постъпим по следния начин — обърна се Карл към Луиджи и Оке. — Ще ни оставите при хотела, след това ще вкарате камиона в гаража, ще прехвърлите целия товар в другата кола, която също ще откарате в гаража, като преди това я огледате. Ето ви ключовете. Ще се върнете в базата до нови нареждания. Трябва да вземете цялата техника със себе си. Ясно ли е?

Двамата кимнаха, а Карл отново се обърна към задната седалка.

— Всеки от вас ще има собствена стая. Ще се погрижа да получите нови дрехи, можете да се обадите вкъщи веднага след като ви настаним и да съобщите на близките си кога да ви очакват и така нататък. Ако искате, си поръчайте закуска или каквото решите. Всичко е за сметка на „Буфорш“ или държавата.

— Цяла седмица ни храниха със сардини — отбеляза Сандгрен с почти наставнически тон, сякаш се опитваше да възвърне военния си авторитет.

— Е — разсмя се Карл. — Тези, които говорят италиански, може да поръчат румсървис. Другите ще останат с пръст в уста.

Наближаваше шест и половина, когато свърнаха при барикадирания от полицаи и карабинери хотел. Веднага щом паркираха колата, към тях се втурнаха въоръжени служители на реда и ги заобиколиха. Оке Столхандске отвори страничната врата и махна с ръка на пътниците да слязат, като скрият лицата си от фотографите, които се мяркаха тук-там в тълпата. Четиримата освободени поискаха да стиснат ръката на спасителите си, за да им благодарят, но Карл раздразнено отсече, че няма време за това. След това излезе от колата и грубо издърпа останалите, тръшна вратата след себе си и даде знак на Луиджи да потегля.

Няколко мъже в черни униформи буквално ги избутаха в хотела, където към тях веднага се приближи един карабинер, който говореше английски. Карл му обясни накратко как стоят нещата. Новите гости бяха отведени под охрана до стаите си, а Карл се зае с тривиални дейности като покупка на дрехи и закуска, заръчвайки всичко да бъде записано на неговата сметка.

— Мисля, че и на мен ми трябва охрана. Иска ми се малко да поспя, а онзи тип Гаетано се закле да ме убие — рече той извинително на вежливия точен майор, който бе срещал в щаба на Да Пиемонте.

— Не смятам, че съществува подобна опасност — отвърна майорът с усмивка. — Цялото семейство на дон Гаетано бе убито тази сутрин към пет часа.

— Е, това улеснява нещата — рече Карл, който ни най-малко не споделяше ентусиазма на колегата си. Взе ключа, кимна леко за довиждане и тръгна към стаята си.

Започна вяло да опакова багажа си в двата куфара, но скоро тази дейност му омръзна, излегна се на леглото и се загледа в тавана. Замисли се как ли бе умрял Гаетано Мазара. Дали това бе дело на хората на дон Томазо, или на италианската отбрана и трябваше ли да поеме отговорността и за този атентат, или пък да го запише в графата „мафиотска война“.

Сетне реши за миг да забрави миналото и за първи път от доста време насам да се замисли за бъдещето. Трябваше да се яви в Рим, а не знаеше защо. Но и нямаше смисъл да бърза.

Опита се да заспи, но не можа, на всичкото отгоре и телефонът му иззвъня. Журналистите се бяха събудили.

Карл позвъни на рецепцията и помоли да не го свързват с журналисти, като вместо това им съобщават, че могат да посетят пресконференцията в зала „Вагнер“, насрочена за десет часа. Стига това да бе възможно.

Очевидно бе възможно, ако полицията отговаряше за сигурността.

След пет минути обаче телефонът му отново иззвъня. Бе полковник Да Пиемонте, който го помоли веднага да се срещнат. Щеше да прати кола да го вземе. Карл не можеше да му откаже, затова стана, наплиска лицето си със студена вода и сложи чиста риза. На прага рязко спря. Осъзна какви последствия, най-вече в личен план, ще има въпросната пресконференция. Затова се върна обратно в стаята, вдигна телефона, набра номера ѝ и я събуди на четвъртия или петия сигнал.

— Извинявай, че те събудих — рече той.

— Нищо, така или иначе ми е време да ставам — измърмори тя сънливо, но в следващия миг се разбуди, обладана от ярост. — Как може да се обаждаш толкова рядко! Не разбираш ли, че се притеснявам? — Карл усети как коленете му се подкосяват.

— Да — рече тихо. — Разбирам и може би затова ми е толкова трудно да се обадя. Знаеш, че не обичам да те лъжа.

— Признаваш, че акцията е опасна?

— Не. Не е опасна, вече не. Всичко приключи, шведите са свободни и в момента се намират в хотела ми. Още тази вечер ще се приберат у дома.

— Ау! — възкликна тя, а на Карл му се стори, че гневът ѝ малко поутихна. — Та това е чудесно, защо не каза веднага? Кога се прибираш?

— Трябва да остана тук още някой друг ден. Имам малко бюрократична работа. Накрая нещата леко се объркаха. Недей да вярваш на всичко, което прочетеш във вестниците утре.

— Какво искаш да кажеш с това „объркаха“? Защо не можеш да си дойдеш веднага?

— Доста хора умряха и трябва да попълня малко документи. В момента не мога да ти кажа повече. Но бъди спокойна, всичко приключи. Тази вечер пътувам за Рим и ще ти звънна оттам, обещавам.

— Наистина ли?

— Да. Липсваш ми, обичам те. Скоро ще се видим. Между другото, все още нямам къде да живея. Мога ли пренощувам у вас? — попита с престорено сериозен глас. Тя избухна в смях и му напомни да ѝ съобщи кога точно пристига, за да се подготви.

Карл облекчен затвори слушалката. Задържа ръката си върху нея и се усмихна — за първи път от доста време. След това позвъни на домашния телефон на Самюел Улфсон. Оказа се, че го е изпуснал за няколко минути. Сам вече бе тръгнал за работа. Карл помоли съпругата му да му съобщи, че шведите са свободни и още тази вечер се връщат в Швеция и че ще се обади по-късно с повече информация.

Тогава с изненада установи, че тази новина вече е съобщена в Швеция. Бяха я пуснали още в новините в седем.

Той слезе в лоби бара и с мъка си проправи път през стената от полицаи и журналисти. След това веднага се качи в очакващата го кола, която полетя напред със свистящи гуми и включени сирени.

Вместо да го отведе към щаба на карабинерите, както очакваше, автомобилът пое в съвсем различна посока — към сградата на правителството от другата страна на парка. Шофьорът и началникът му ескортираха Карл през норманския замък до един параклис. Там го очакваше Да Пиемонте. Той махна с ръка да ги оставят насаме. Няколко минути двамата с Карл се гледаха, без да изрекат и дума.

Да Пиемонте го подкани да го последва и Карл влезе във вътрешността на светинята. Нямаше никого. Полковникът седна на един от предните редове в центъра на храма и с жест помоли Карл да се настани до него.

Карл огледа мраморните колони и златната мозайка на пода пред статуята на Исус, също в златно и синьо, която много напомняше на мозайката от Монреале.

— Знам, че не сте особено религиозен, Хамилтън — започна Да Пиемонте с известно усилие. — Въпреки това си мисля, че ще ви е по-трудно да ме излъжете тук, отколкото в кабинета ми, а и така ми се отваря възможност да ви покажа една по-красива Сицилия от тази, която познавате. Това, разбира се, е от второстепенно значение.

— Да — рече Карл. — Отново съм изправен пред приказната красота на смесицата от арабски и нормански елементи. Хората, които са построили този храм, са живели в мир. Странно наистина, но този храм е живото доказателство, че и това е възможно.

— Какво се случи тази сутрин? — попита Да Пиемонте, без да поглежда събеседника си.

— Срещнахме се с дон Томазо, той ми предаде шведските заложници, както се бяхме разбрали — започна Карл колебливо, защото не знаеше дали да излъже, да премълчи истината, или да разкаже какво точно се бе случило.

— А след това? — попита Да Пиемонте безмилостно.

— Два военни хеликоптера „Кобра“ — реши да заложи на истината Карл — изстреляха ракети с лазерно самонасочване, вероятно „Хелфайър“, по колата на дон Томазо. Едва ли някой е оживял.

— Не. — В гласа Да Пиемонте звъннаха остри нотки. — Няма оцелели. И дон Томазо, и единственият му син загинаха. А после?

— След това генерал Кортини кацна с единия вертолет и ми направи предложение, на което не можех да откажа.

— Да поемете вината за част от събитията?

— Да. Сподели ми, че са вдигнали във въздуха и другата лаборатория за хероин в Пургаторио секунди преди да обстрелят автомобила на дон Томазо. По-късно разбрах, че и дон Гаетано е бил убит тази сутрин.

— Но не от вас?

— Не от мен. Ние очаквахме заложниците в Кастеламаре. И тримата бяхме там.

— Трима?

— Да. В акцията участваха трима агенти.

— Убийствата на дон Гаетано и семейството му очевидно са дело на, как да кажа… армията. Телата са обезобразени посмъртно, за да напомнят на италианска вендета.

— Попитайте Кортини. Мога да ви гарантирам единствено, че това не е наше дело. Скоро ще дам пресконференция, на която ще намекна, че Гаетано е станал жертва на мафиотска война.

— Предполагам, че така ще обясните и експлозията в първата фабрика за хероин, въпреки че вината за нея е ваша.

— Да, за това сте прав.

— Грандиозна работа. Поздравявам ви. Дори и статисти успяхте да си осигурите, доколкото разбирам. Как ги принудихте? Направихте им предложение, на което нямаше как да откажат?

— Може и така да се изразим — размърда се неспокойно Карл.

— Какво се разбрахте с Кортини?

— Ако му помогнем с пропаганда, той ще си затвори очите за извършените от нас убийства. Не можах да откажа, най-вече заради по-младите ми сътрудници, които през цялото време само изпълняваха заповеди.

— Да, разбирам — меланхолично пророни Да Пиемонте. — Човек трудно може да откаже на Кортини. Е, сега с бандата му ще се развихрят. Съвсем скоро се очаква парламентът да приеме нов закон, който предвижда извънредни мерки при борба с мафията. Мисля, че разбирате накъде клонят нещата.

— Да — отвърна Карл мрачно. — Към Мусолини.

— Е, преувеличавате. Но определено доста помогнахте на нашите конспиратори в Рим. Струваше ли си?

— Не мога да отговоря на този въпрос — рече Карл искрено. — Шведските заложници са свободни. Това е едната везна.

— Вярно е. Тук можем да добавим и факта, че около десет процента от организираната престъпност в Сицилия бе елиминирана.

— А какво ще натежи на другата везна? — пробва се Карл.

Да Пиемонте не отговори. Вместо това се изправи и му подаде ръка, за да се сбогува.

— Разбирам, че ви очакват в Рим — рече, докато се ръкуваха.

— Да — потвърди Карл. — Трябва да ида там, но не знам защо.

— За да може италианската държава да ви засипе с почести, коменданте. Колкото повече похвали получавате, толкова по-съблазнителни изглеждат методите ви. Простете грубия ми тон, но в момента в душата ми бушуват противоречиви чувства. Аз съм само един обикновен офицер, който се опитва да си върши работата, но никой не иска да ми подаде ръка.

След тези думи Да Пиемонте погледна към стиснатите им ръце, усмихна се леко и демонстративно освободи своята.

— Както ви казах — отпусна се скамейката той, — никой не иска да ми подаде ръка, а вашите са оковани в белезници. Довиждане, Хамилтън.

Карл си тръгна, без да изрече и дума повече.

* * *

Зала „Вагнер“ бе препълнена, на входа ѝ цареше пълен хаос и хората се блъскаха да минат през детектора за метал.

Четиримата шведи седяха пред подиума, когато Карл влезе, предвождан от четирима полицаи с тъмни дрехи, които с мъка му проправиха път към сцената. Мигом го заслепиха светкавиците на фотографите.

На масата имаше гора от микрофони. Четиримата шведи бяха обръснати, носеха чисти ризи и, изглежда, бяха обзети от някаква еуфория. Непрекъснато се шегуваха и се смееха.

— Какво, по дяволите, правите тук? — изсъска Карл ядно, като зае мястото си. Някой му отговори, че половин час след пристигането си в хотела се озовали под журналистическа обсада и решили, че пресконференцията е добър начин да задоволят любопитството на медиите.

— Ясно — рече Карл и се изправи. — Първо бих искал да се извиня, че пресконференцията ще бъде проведена на английски, а не на италиански. А сега да продължим по същество. Ето какво се случи. Една сицилианска гангстерска организация отвлече четирима шведски граждани с единствената цел да изнудва шведската държава. Простете, мисля, че забравих да се представя. Името ми е Хамилтън, Карл Хамилтън.

Думите му бяха посрещнати с хихикане, което го ядоса още повече. Не можеше да разбере на какво се дължи подобна реакция. Не бе казал нищо смешно. Карл представи останалите четирима мъже, докато обмисляше следващата си реплика. Светкавиците на фотоапаратите буквално изгаряха кожата му.

— И така — започна той след малко — на мен се падна честта да проведа акция тук в сътрудничество с италианската полиция и военното разузнаване. Тя приключи с освобождаването на моите сънародници, които ще се върнат в родината си още днес. Това е всичко. Някакви въпроси?

Карл огледа насъбралото се множество, което буквално зяпна от почуда. Очевидно присъстващите очакваха далеч по-обстойно изявление. След няколко секунди тишина обаче върху него се изсипа дъжд от въпроси на италиански, английски и шведски.

— Съжалявам, че не мога да отговоря на италиански — рече Карл. — Ще ми трябва преводач…

Оке Малм тутакси предложи услугите си. Карл отхвърли един по един всички въпроси, на които не знаеше как точно да отговори, и избра само онези, с които не се опитваха да го нападнат.

— Колко офицери от шведското военно разузнаване взеха участие в операцията в Сицилия?

— Не мога да разкрия броя на агентите от съображения за сигурност. Но съответните италиански власти са запознати с броя им и одобриха участието на всеки един от колегите ми.

— Колко души убихте?

— Не бих могъл да отговоря с точност на този въпрос, но мисля, че става дума за четирима-петима.

— Четири-пет души? Мисля, че общият брой загинали се е между двайсет и пет и трийсет, ако не и повече.

— Може и така да е. Но това се дължи на факта, че предизвикахме война между две конкурентни организации.

— Как така предизвикахте?

— Успяхме да проникнем в двете мафиотски организации и ги накарахме да повярват, че се намират във война една с друга. След това разкрихме истината на страната, която държеше шведските заложници, и ѝ предложихме мир в замяна на освобождаването им.

— Значи сте водили преговори директно с мафията?

— Е, по-скоро отправихме един вид директна заплаха към тях и им обяснихме какво ги очаква, ако не освободят сънародниците ни. Не знам дали бихме могли да наречем подобна тактика „преговори“.

— При какви обстоятелства загина дон Томазо?

— Намерението ни бе всичко да премине мирно… Имам предвид размяната на заложниците. Но нещо се обърка. Те откриха огън срещу нас, ние отвърнахме, а нашите оръжия се оказаха по-мощни.

— Очевидно сте вдигнали колата му във въздуха.

— Да. Други въпроси?

— Вероятно намирате проведената операция за успешна, ако трябва да използваме военен език?

— Да, разбира се. Нашите собствени загуби бяха значително по-малки, а и успяхме да освободим заложниците.

— Не мислите ли, че малко прекалихте?

— Да, най-вече що се отнася до някои странични ефекти. Но все пак не бива да забравяме с кого си имахме работа. В нашата страна няма мафия, така че ми е трудно да направя каквато и да било съпоставка. Според мен човек винаги трябва да действа според възможностите и намеренията на врага си. Мога спокойно да заявя, че се отнесохме с нашия противник, както заслужаваше. Но аз не съм италианец и не ми се ще да налагам мнението си тук. Ако искате да галите мафията с перце по главата, това е ваше право. Като швед ми е трудно да разбера подобна позиция.

— Значи не се поколебахте в нито един момент от планирането и провеждането на акцията ви, която приключи с масово убийство?

— Не мога да приема подобна формулировка. Все пак говорим за неизбежни усложнения. Отвърнахме на удара на мафията с удар, използвахме техния собствен език. Освен това бих искал да отбележа, че тези престъпници убиха най-добрия ми приятел, също офицер от разузнаването, и то докато бяхме невъоръжени.

— Вярно ли е, че сте успели да накарате въпросните две групировки да се самоунищожат, или просто използвате подобно твърдение, за да прикриете собствените си действия? А и как успяхте да проникнете в мафията, като дори не говорите италиански?

— Сред нашите служители има хора, които говорят перфектно италиански — отвърна Карл и осъзна колко лесно е да се измъкне от някой въпрос с помощта на подобни половинчати отговори. Задалият го журналист в следващия миг щеше да бъде изблъскан от собствените си колеги. След малко това се превърна в един вид перверзна игра. На Карл му ставаше все по-лесно да се ориентира в морето от въпроси. Когато за четвърти или пети път го попитаха за така нареченото масово убийство, той им обясни за пореден път, че тези мафиоти са убили най-добрия му приятел, и че това определено е оказало влияние върху решителността му, но че по принцип рядко бива изправен пред подобни морални дилеми. Все пак е само военен, който се подчинява на своите началници и своето правителство и следователно няма нужда да се тормози с политически или криминални въпроси.

След малко журналистите започнаха да задават по-леки въпроси относно личния му живот и постепенно интересът към шведските заложници се засили. Заразпитваха ги за преживяванията им в плен и за първите разговори със съпругите им след освобождаването.

Накараха Карл да застане между тях, за да могат да ги снимат, докато те му стискат ръката.

Карл се приготви да слезе от подиума, когато италианска журналистка извика в отчаян опит да му зададе един последен въпрос, който той не разбра и който Оке Малм му преведе. В следващия миг Карл съжали, че изобщо прие да отговори на него, но не само защото се повтаряше.

— Нима офицерите винаги са длъжни да се подчиняват на заповеди? Нямате ли съвест? — искаше да разбере репортерката.

— Знаете отлично отговора на този въпрос — рече той и бързо си проправи път през претъпканата зала. Четиримата карабинери в черни униформи го предпазиха от още въпроси.

Епилог

На следващия ден в шведското посолство в Рим бе даден прием, на който присъстваше единствено Карл, а колегите му Луиджи Бертони-Свенсон и Оке Столхандске дори не бяха споменати. На въпросното събитие Карл бе награден с Орден за заслуги с указ на президента на Италия. Той очевидно малко се бе поизхвърлил, защото Карл Густав Гилберт Хамилтън получи втората степен на отличието, а анонимните му колеги — третата. Нищо че военните звания на шведите не съответстваха на наградата.

Явно в този случай можеше да бъде направено изключение и върху Карл се изсипаха куп похвали не само по отношение на проявената смелост, но и заради цялостния му принос към бъдещето на Италия. За приложения от него решителен и успешен метод в борбата с организираната престъпност, която тероризираше нацията. Карл бе първият чужденец с подобни заслуги.

Юридическите последици от тези събития надхвърлиха границите на Италия.

След известно време в медиите се появи снимков материал, който разкри една далеч по-кървава и отблъскваща истина за действията на шведските агенти в Сицилия. Това на свой ред предизвика бурна, макар и запазена в тайна дискусия сред шведските органи на властта.

Изказаха се отделни мнения, че действията на Хамилтън и хората му могат да бъдат определени единствено като умишлено убийство. Съгласно действащото законодателство шведски граждани, които извършваха престъпления в чужбина, можеха да бъдат дадени на съд в Швеция. Този принцип на свой ред се коренеше в отказа на Швеция да екстрадира собствените си граждани. За сметка на това обаче страната се задължаваше сама да се погрижи за съответните престъпници.

Въпросните лица не можеха да приемат, че неясните постановления на италианските закони по отношение на действията при самозащита могат да мотивират или извинят, а още по-малко да оправдаят в юридическо отношение подобно клане.

По принцип главният прокурор на страната трябваше да вземе отношение по този въпрос, като по презумпция следваше да бъде напълно независим от правителството. В действителност обаче той, както и повечето държавни служители в администрацията на Швеция се назначаваха от правителството.

А когато въпросът стигна до самото правителство, то се намираше в разгара на решителния, последен етап от предизборната кампания.

Мисълта да предприемат каквито и да било правни действия срещу един национален герой им се стори направо отблъскваща. В случая имаше по-важни неща от едната принципност.

На защитниците на Хамилтън не им липсваха силни козове. След като италианската държава смяташе, че Хамилтън и хората му заслужават ордени, а не наказание заради акцията си в Сицилия, би било изключително странно шведската страна да омаловажи мнението на италианското правителство.

С това въпросът за евентуален процес по обвинение в убийство приключи, а гореспоменатата дискусия дори не стигна до знанието на обществеността.

Имаше обаче един-единствен юридически проблем, за който шведската държава не можеше да си затвори очите. Командир Хамилтън очевидно бе злоупотребил с определени социални преимущества, или по-точно с отпуска си по бащинство, по време на който всъщност е бил на работа, без обаче да се откаже от съответните икономически облаги. Генералният щаб потвърди, че Хамилтън е бил изпратен в Сицилия по работа. А и последвалите събития потвърждаваха това.

Следователно, чисто формално, Хамилтън бе извършил злоупотреба със социални добавки. За негов късмет в шведското законодателство съществуваше още един интересен принцип, който гласеше: ако дадено лице бъде оправдано по най-важните параграфи в едно разследване, няма смисъл правосъдието да губи време и пари за дреболии. На фона на обвиненията в масово убийство на трийсет души, дори в Швеция злоупотребата с помощи бе направо смехотворна. За сметка на това Хамилтън бе принуден да върне изплатените му 13 623 крони. С което и този въпрос отпадна. Така и шведската законодателна система оправда експедицията до Сицилия и съответните органи постановиха, че тя в никакъв случай не нарушава демократичните традиции на страната.

* * *

Не след дълго в Сицилия бе приет закон, който предвиждаше предприемането на извънредни мерки за борба с организираната престъпност. Новите постановления позволяваха на полицията да арестува лица единствено въз основа на подозрения за връзки с мафията, без наличието на достатъчно категорични доказателства, а освен това даваше право да се провеждат разпити без присъствието на адвокат, както и да се стреля на месо при акции срещу въпросните престъпници. Влязоха в сила нови разпоредби за извършването на обиск, подслушването на телефони и подобни силови методи.

* * *

Самият Карл, който така и никога не разбра какви драконовски мерки са предприети благодарение на него и на колегите му, бе пощаден от всякакви следващи изпитания, дори и от финансов характер. Самюел Улфсон, разбира се, го повика веднага след завръщането му у дома и го попита как изобщо му е хрумнало да замине за Сицилия и да изиска оръжия от името на шведското разузнаване, без дори да попита.

Карл му отвърна, че ако бе попитал, вероятно щеше да получи отрицателен отговор.

Самюел Улфсон потвърди заключението му и успя да прогони напиращата на устните му усмивка след края на срещата.

На Луиджи и Оке не им се наложи да си имат вземане-даване нито с шефовете си, нито с шведските власти. Карл им нареди да отплават обратно за Неапол, за да върнат лодката, както и да изхвърлят цялото въоръжение в открито море, като запазят само част от техническото оборудване, което да оставят в посолството в Рим. Това създаде доста главоболия на дипломатите, които трябваше да прегледат обстойно правилата за естеството на предметите, които могат да бъдат пращани с дипломатическа поща.

* * *

Икономическата равносметка бе следната. Тъй като „Буфорш“ отдели значителни средства за изплащане на откупа на своите служители, а си ги получи обратно на практика безплатно, директорите на предприятието помолиха Карл да им предостави отчет за разходите си, които възлизаха на по-малко от един милион крони. Това се оказа изключително изгодна сделка. Луиджи Бертони-Свенсон получи първата си заплата след известни манипулации от страна на Карл. Затова така и не разбра, че през цялото време е участвал в един вид лична вендета, а не в официална акция в името на Негово величество.

* * *

След известно време в Швеция се развихриха нови публични дебати. Участниците в първата им вълна дискутираха не само драматичната акция на остров Сицилия, а и преживяванията и чувствата на шведските заложници, на техните деца и семейства. На преден план излезе разказът им за италианеца, който се бе оказал швед и който ги бе поздравил по случай освобождаването им от името на Генералния щаб на Шведската армия точно когато и последната капка надежда в душите им се бе изпарила. Подобни сантиментални статии не оставяха място за каквито и да било възражения. Радостта бе твърде голяма, шведската победа — твърде значима.

Но след някой друг месец вестник „Дагенс Нюхетер“ публикува първите критични изявления на своите коментатори, които не смятаха, че Швеция трябва да изпраща агентите си навсякъде по света и да раздава правосъдие. Същите тези коментатори смятаха още, че детинският ентусиазъм, с който нацията посрещна новината за масовите убийства, извършени от собствените им военни, е изключително потискащ.

Въпросните коментари бяха последвани от цяла вълна статии и след време се надигнаха гласове Оперативният отдел към Военното разузнаване да бъде закрит. Швеция нямала нужда от подобни организации в епохата на мир и масово разоръжаване.

Отговорът на Генералния щаб бе прост. Той възложи на Карл Хамилтън да даде серия от интервюта на шефа на редакцията за чуждестранни новини в радио „Дагенс Еко“. Най-странната му проява се оказа злощастният час, в който бе принуден да отговаря на въпросите на слушателите.

С това устата на всички критици бе затворена и смъртоносните за ОП 5 дебати поеха в съвсем различна посока. Вниманието бе насочено към отговорността на интелектуалците, които малко или много бяха повлияли на общественото мнение.

Обстановката в Генералния щаб на армията постепенно се успокои и всичко тръгна постарому. Всеобщото мнение бе, че подобни екстремални ситуации като тази в Сицилия са изключителна рядкост и едва ли отново ще им се наложи да провеждат такава операция.

Разбира се, този оптимизъм се оказа твърде наивен. Истината бе една — този, който разполага с високотехнологични оръжия, не би се поколебал да ги използва.