I.

Великата победа при Гестилрен през лето Господне 1210-о имаше висока цена. След нея останаха много вдовици, а още повече сираци. Годината на траур скоро измина, но мъката се задържа дълго.

Тя глождеше младия Биргер Магнусон много по-дълбоко и жестоко отколкото братята му, въпреки че те също бяха останали сираци, както и самият той, а и също като него бяха загубили високо почитания си и обичан дядо Арн.

Само че Биргер се беше бил при Гестилрен, тъй като независимо от крехката му възраст, му беше оказано доверието да язди с герба на кралството между крал Ерик Кнутсон и военачалника Арн Магнусон. И така Биргер видя как собственият му баща Магнус Монешьолд язди право към смъртта заедно с множество от по-възрастните Фолкунги. Случилото се злощастие трябва да е станало доста бързо, но в спомените му беше като насън, сякаш тежките, облечени в желязо коне на всичките му по-стари роднини се движеха със забавен ход.

Кралят и военачалникът, най-изтъкнатите им хора и вестоносците, както и един ескадрон леки конници от Форшвик стояха на върха на един хълм с добра видимост над цялото сражение. Всички те едновременно видяха какво неминуемо бе на път да се случи и нищичко не можеха да направят, освен безмълвно да се прекръстят.

По-възрастните Фолкунги, които не бяха обучени във Форшвик като синовете си, бяха преминали в атака, без да изчакат червения флаг на военачалника на хълма. Може би нямаха търпение да влязат в бой и съвсем сигурно беше, че никой от тях не беше прозрял колко опасно бе да нападнат рано.

Тези, които яздеха долу самонадеяно и решително към идващите насреща им датски конници, така и не видяха как един огромен черен облак се надигна зад тях като предвестник на смъртта. Две хиляди от датските стрелци с дълги лъкове в уреченото време бяха изпратили първия си залп, бързо последван от втори и трети. Повече от половината ездачи на Фолкунгите се намираха твърде напред и бяха повалени сякаш от косата на ангела на смъртта, точно когато се канеха да нахлуят сред датските врагове. Те умряха от високомерие и безразсъдство.

Това никак не намаляваше мъката. В този миг горе на хълма с военачалника младият Биргер далеч не беше единственият младеж от Форшвик, който остана без баща.

Плакаха чак след победата.

* * *

Годината на траур свърши точно преди жътва, която този път обещаваше да бъде необичайно богата. Тогава младият Биргер замина обратно за Форшвик, въпреки че майка му Ингрид Улва, на която малцина млади или стари дръзваха да противоречат, се опитваше ту да го придума, ту да му заповяда да остане с братята си в Улвоса. Тя смяташе, че духовните знания, които той най-добре можеше да усвои у дома (понеже наскоро бе наела още един учител от Шенинге), бяха много по-достойни за синовете й и за бъдещите им деяния, отколкото изкуството на войната и парите, което се преподаваше във Форшвик.

Биргер отказа да се прегъне пред тези думи. Защитаваше се с това, че му беше втръснало от духовници още от петгодишен и че вече умееше да говори и пише добре както на езика на църквата, така и на франкски, и знаеше повече от достатъчно за Светото писание. Но още не беше посветен в рицарство, а с по-малко не искаше да се задоволи в живота. Уверенията на майка си, че вече му е писано един ден да стане много по-високопоставен от рицар, той отхвърли с думите, че никой не е способен да види бъдещето, каквото и да си говорят и шушукат хората за собствената му майка. А дори и да беше така, върховната власт в кралството изискваше да владее военното изкуство също толкова добре, колкото и духовното познание.

По-късно, когато от кея на Улвоса се беше качил на един от товарните кораби, който редовно кръстосваше между Линшьопинг и Льодьосе, и бе започнал пътешествието към Форшвик, той се позамисли, че майка му беше отстъпила по-лесно, отколкото се бе опасявал. Но във Форшвик така или иначе щеше да отиде, сега копнееше за него повече от което и да е друго място след тази траурна година, преминала главно в помени у роднини.

Топлата лятна вечер беше напреднала, когато корабчето наближи Форшвик с помощта само на един лек западен ветрец, който едва набръчкваше водната повърхност на път към по-вътрешните ниски кейове. Дълго преди да пуснат котва вятърът донесе специфичните миризми на Форшвик, които не биха могли да дойдат от друго място, нито от Западна, нито от Източна Готаланд. Ароматите приличаха на приказки, които разказваха за далечни страни с дървените въглища на ковачници и стъкларски работилници, току-що изпечен хляб от глинени пещи, които изглеждаха като кошери в земята, примамливи миризми от решетки върху жарава, където се печеше агнешка кайма, подправена с онези кимион и пипер, които се намираха само във Форшвик, и още по-силния аромат от розовите градини на баба му Сесилия Роса. Към тях се присъединиха и всичките звуци, собствената песен на Форшвик от звъна в ковачниците, задъханите духала и пронизителните писъци на въртящи се триони. Това можеше да бъде само Форшвик. Тук беше дошъл едва на пет годинки, за да се учи, тук беше прекарал и по-голямата част от живота си. По този начин Форшвик му беше много повече дом от Улвоса на отсрещния бряг на Ветерн.

Той скочи чевръсто на брега, още преди корабът да е успял да пусне котва както трябва, дръпна плаща си над меча и хукна нагоре по дългата широка стълба, повече от половината вече изваяна от камък.

Беше като да пристигнеш в нов град, където никой не обръща внимание на новодошлия, дори да носи синьото наметало на Фолкунгите, защото почти всички млади мъже във Форшвик бяха облечени така. И точно както в градовете всички бяха заети с нещо. Внасяха въглища в ковачниците на кобилици през рамо, возеха пясък към стъкларските работилници или пък нареждаха медни паници и глинени кани при горните кейове, за да подготвят място за товарите, докарани с последния кораб през Ветерн. Слугини тичаха с големи дървени подноси прясно изпечен хляб, месари се превиваха под тежестта на месото по пътя от кланицата към готварниците и посред цялата суетня жужаха чуждите езици, които се говореха само във Форшвик. Той постоя опрян на един ъгъл, който едва доловимо се тресеше от големите мелнични колела, скърцащи и виещи вътре в сградата. Поемаше въздуха и звуците на Форшвик и сякаш изобщо не беше отсъствал особено дълго. Откъм другия край на селото, далеч при местата за бойни упражнения, се чуваше грохотът на конски копита.

Пръв го откри Йоханес Яковиан, негов връстник, който веднага дотича при него и дълго го прегръща. А скоро, когато в оживен разговор се отправиха към стаята на госпожа Сесилия Роса, вече му беше ясно, че нищо лошо не бе сполетяло Форшвик през изминалата година. Там сякаш времето беше спряло и не бяха усетили никаква война.

Йоханес, синът на началника на работилниците Яков Вахтиян, имаше навика да говори смесица от много езици като се развълнуваше — език, възникнал сред децата във Форшвик, неудобен за непривикналия и неразбираем за пришълеца. По краткия път към канцеларията на госпожа Сесилия Роса Биргер се принуди да пита по три-четири пъти, докато получи в отговор една франкска или латинска дума. Беше им трудно да се разделят пред вратата, понеже на Йоханес тъкмо му хрумна да разкаже нещо, което може би бе важно, но все пак трудно за разбиране — как са подобрили дъскорезниците във Форшвик, та сега свършваха двойна работа за един ден. Когато обаче Биргер най-сетне заоправя наметалото си и извади напред меча пред свитата си лява ръка, Йоханес бързо разбра намека и се сбогува срещу обещание на следния ден да му покаже новите дъскорезници.

Останал сам, Биргер постоя известно време с наведена глава, като че ли се молеше. После си пое дълбоко въздух, отвори рязко ниската дървена врата и прекрачи прага на бабината писарска стая.

Тя седеше с гръб към него, наведена над счетоводните си книги с перо в ръка. Косата й, сплетена на дебела плитка, сега бе цялата сребристосива, не беше останал и едничък червен косъм. Тя не бързаше, спокойно остави перото пред себе си, а с другата ръка се протегна да вземе черния си воал на вдовица, преди да се обърне с въздишка. Изражението й не беше неприветливо, нито пък дружелюбно, тъй като й беше неприятно да я смущават докато смята.

Лицето й обаче бързо се промени при вида на внука й. Изправи се, пребледня и сложи ръка на устата си, сякаш да сподави писък. Той се втурна да я прегърне. Обхвана я с две ръце и я залюля утешително напред-назад, без да каже нищо.

— Трябваше да ме известиш предварително, скъпо дете — каза му тя накрая, като го отблъсна нежно и му посочи едно тапицирано с кожа столче за посетители и някак несигурно седна отново на писалището си.

— Нямах намерение да преча или да изненадам неприятно милата си баба — смути се Биргер, седна и простря наметалото си в полукръг около себе си.

— Биргер, Биргер… не си мисля, че си имал лоши намерения — почти прошепна тя. — Но когато се обърнах с очи, замъглени от сметки, и те видях в сянката на светлината отзад, не видях теб, а моя любим Арн. Видях наметалото и меча, позлатеният кръст лъщеше на светлината и тогава за миг видях него, чийто меч носиш.

— Нося го с голяма гордост — смънка Биргер с наведена глава. — Няма вещ на тази земя, който да ми е по-скъпа от този меч, разбирате това, бабо.

— В сърцето ми няма и сянка на съмнение — отвърна тя с най-обичайния си тон, примесил поравно насмешка и искреност. — Въпреки това смятам, че трябва да пазиш този меч, да го носиш на празници, щом така трябва, и все пак не на всяко дребно пътуване. Ако го изгубиш, никога няма да можем да направим нов.

— По-скоро ще умра, отколкото да изгубя този меч — разпали се той.

— Да, да — веднага се усмихна тя подигравателно, — този меч е размер септум, а ако си спомням и виждам правилно, ти имаш нужда от размер квинтум. Ще се погрижим за това преди да измине утрешният ден, обещавам ти. И все пак трябваше да ме известиш предварително, сега къде ще намеря бира, за да посрещна обичния си внук?

— Изобщо не е необходимо да си правите труда, скъпа бабо. Не съм дошъл във Форшвик, за да пия особени количества бира, а за да постъпя на служба при вас незабавно — обясни Биргер с вдигната глава и възобновена увереност.

— На служба при мен? Не звучи зле — засмя се Сесилия Роса, но погледът й бе изпълнен повече с любов, отколкото с насмешка. — А каква служба си избрал? Мелничар, тъкач, дърводелец или стъклар? Може би медникар или пък ловец? Вероятно рибар? Разбира се, за ратай в обора или налбант си идеален, но някак си не ставаш толкова за готвач. Е, кажи ми, преди да умра от любопитство, каква служба?

— Мислех си да започна в рицарската зала във Форшвик — смотолеви Биргер с пламнали бузи.

— Ах! В рицарската зала, как не се сетих! Да, там наистина има много място, сега само рицарят Сигурд и рицарят Одвар живеят постоянно там. Разбира се, че можеш да живееш в къщата, дядо ти Арн ти даде достъп до рицарската зала, знам. Но какво смяташ да правиш, освен да живееш там?

— Много добре знам това, скъпа бабо — смънка Биргер. — Повече от десет години съм се учил във Форшвик, още откак бях на пет. Далеч не съм силен като рицаря Бенгт, но и в цялата страна вече няма такъв. Не съм силен и като рицаря Сигурд или Одвар, но мога да обучавам най-младите и сам да се уча от Сигурд и Одвар. С това намерение умолявах майка ми Ингрид Улва да се върна във Форшвик.

— Хубаво говориш, скъпи Биргер — отвърна Сесилия Роса замислено. — Напомняш ми на някои други от твоя род, не се прегъваш пред присмех и това е хубаво. Сега обаче ще ти кажа, че доста неща са се променили тук. В годините преди войната тук имахме почти по сто деца наведнъж, е, от хлапаци до млади мъже. Сега обаче са значително по-малко от половината, а нови крехки мъници на около пет годинки имаме само шест-седем. Трябва също да знаеш, че много от тези най-малките дори не са Фолкунги.

— Какви са тогава? — вдигна вежди Биргер.

— Синове на освободени от Форшвик или чужденци — отсече Сесилия Роса. — Искаш ли да обучаваш и такива?

— Със сигурност — отвърна Биргер. — Много освободени или чужденци не отстъпват на Фолкунгите, освен това скъпият ми дядо правеше Фолкунги от освободени, като ги приемаше в съвета. И аз бих постъпил така.

— В такъв случай се гордея с теб, Биргер — изведнъж се умисли Сесилия Роса. — Сега вече зная на кого си се метнал. Започваш служба утре и ще живееш в рицарската зала. Утре ще те снабдим с всичко, което може да ти потрябва, включително нов меч за упражнение и един за бой, за да закачиш този сред извоюваните вражески гербове и щитове на стената вътре. Тази вечер обаче ще набавим бира за добре дошъл. Веднага ела да те прегърна отново!

* * *

Първата седмица на Биргер като учител във Форшвик се оказа толкова по-трудна от очакваното, че се зачуди да не би да е сбъркал. Негова бе отговорността за упражненията на най-малките, които започваха след молитвата при изгрев-слънце и продължаваха чак до обед. Следобед крехките мъници се учеха при монаха в ризницата на малката дървена църква, но тогава Биргер трябваше да продължи с много по-тежките упражнения, водени от рицаря Одвар и младежите на неговата възраст, за които това беше последната година във Форшвик.

Когато беше с най-малките, му се наложи бързо да се научи да подхожда внимателно, защото всичко онова, което причиняваше болка, предизвикваше доста плач и писъци. След това, в най-лошия случай леко подут от обилния обяд, какъвто винаги поднасяха във Форшвик, а той хапваше с твърде добър апетит, следобед Биргер попадаше сред своите връстници и от всяко упражнение се научаваше още повече. Никой не подхождаше внимателно към него, защото произхождаше от най-благороден род, син на майка с кралско потекло и внук на Арн Магнусон, а също и близък роднина на ярловете от Биелбо. Напротив, сякаш за другите беше въпрос на чест да посрещнат с меч или копие тъкмо Биргер, с най-голямо удоволствие го поваляха от седлото на полето за езда и на това бяха равносилни пакостите, когато успяваха да ударят брадичката му с ръба на собствения му щит.

Получи добро жилище в рицарската къща във Форшвик, но нямаше сили да прочете и ред от която и да е от двете римски книги за военното изкуство, останали от дядо му Арн, защото всяка вечер рухваше в леглото и заспиваше с болки в крайниците. По същия начин не успяваше и да поговори за всичко, свързано с войната, с рицарите Одвар и Сигурд, които се разпореждаха във Форшвик. Биргер подозираше, че тъкмо майка му Ингрид Улва стоеше зад тази непоносима строгост, че беше говорила със своята свекърва и приятелка Сесилия Роса и че скъпата му баба на свой ред се бе обърнала към двамата рицари. Това подозрение обаче по-скоро подклаждаше решителността му, без да го кара да превие врат. Той стискаше зъби и всяка ранна утрин правеше нови опити.

Все пак Биргер отправи към Бог една кратка благодарствена молитва, когато на втората седмица му се удаде възможност за промяна. Един ден пристигна рицарят Бенгт Елинсон от Имсеборг, придружаван от десет от собствените му воини. Той не само бе учил във Форшвик, изминавайки целия дълъг път от хилаво и самотно дете до посветен рицар, но беше и един от най-твърдите и силни бойци в цялото кралство. Той имаше дело за тинга3 в Аскеберя и за тази цел искаше най-напред да подобри оръжията и сбруите на хората си, както и да назначи още шестима от Форшвик, по възможност от по-знатни родове, а това означаваше на първо място Биргер. Рицарят Бенгт имаше нужда от пълен ескадрон, който според форшвикските правила се състоеше от шестнайсет мъже — точно толкова, колкото бяха нужни за полагането на пълна клетва на тинга. Делото касаеше спор за земя между рицаря Бенгт и един негов съсед и той предпочиташе да уреди подобен въпрос в тинга, а не с меч в ръка. Това го казваше не от страх пред меча, тъй като никой в страната не беше по-силен от рицаря с оръжие в ръка. Всички знаеха, че самият Арн Магнусон смяташе Бенгт Елинсон за един от най-личните си бойци.

Когато на следния ден ескадронът от Форшвик наближи тинга на Аскеберя с гръм на копита и с плясък прекоси брода на река Тида, всички насъбрали се там онемяха и за миг съвсем забравиха крадците, които тъкмо смятаха да обесят. Ескадрон от Форшвик представляваше могъща гледка. Всички бяха облечени еднакво, всички носеха синьото наметало на Фолкунгите и ризници в синьо и сребристо. Черните им сбруи лъщяха, а конете им бяха жизнени и буйни, каквито само коне от Форшвик могат да бъдат. И въпреки че в миналото се намираха мъже, които сумтяха и оплюваха тези чужди коне, вече на никого не му минаваше през ума подобно нещо. Един млад жребец от Форшвик предполагаше цена, колкото за средно голямо стопанство, и дори да имаше мнозина желаещи, единици можеха да си го позволят.

Биргер яздеше начело до рицаря Бенгт — двамата бяха единствените в ескадрона, които имаха право да носят лъва на Фолкунгите на гърба на плащовете си. Момчето се терзаеше, задето се беше изчервило и не умееше да се държи хладнокръвно спокойно като рицаря Бенгт пред всички зяпнали ги погледи. Не беше трудно да се прозре, че такова пристигане на тинга имаше за цел да направи голямо впечатление. В този момент обаче Биргер не разбираше с какво намерение рицарят демонстрираше сила.

Докато мъжете от Форшвик слизаха от конете си, разхлабваха коланите им и обикаляха хората, за да поздравят роднини и познати, делата на тинга малко по малко бяха възобновени. Обесиха двама крадци, които се дърпаха и кълняха. Единият особено развесели множеството, защото се посра точно преди да умре, въпреки че това не беше необичайно.

Биргер не познаваше никого на този тинг, затова през цялото време не се отделяше от рицаря Бенгт и поздравяваше вежливо, но някак отсечено и студено всички онези, които идваха да се поклонят на воина и да изразят покорството си. Самият лагман4, Рюдрик от Аскеберя, също дойде да говори с него и се извини, че не можеха веднага да се заемат с неговото дело, защото щеше да им е трудно да започнат наново нажежаването на желязото. А рицарят Бенгт само се подсмихна и махна с ръка: делата на тинга можеха да си продължат по план, не му пречеше. Лагманът се поклони угоднически и бързо се върна при камъка на върховния съдия, откъдето продължи работата си, отпреди рицарите от Форшвик да смутят мира, без това да изглежда преднамерено. Но че беше така, Биргер не се и съмняваше.

Други неща обаче го правеха несигурен — защо нажежаваха желязо и защо лагманът се подмазваше и се държеше като подчинен на друг мъж на мястото, където той самият винаги е най-високопоставен. Погледна предпазливо рицаря Бенгт, но не успя да разчете някакъв отговор на въпросите си по суровото му лице.

Мълчаха известно време, а Биргер опита да скръсти ръце на гърдите си както рицаря Бенгт и най-вече да изглежда също толкова непроницаемо строг, но така и не успя да сдържи любопитството си и накрая попита.

— Прости ми, рицарю Бенгт, ако в този момент изглеждам като глупак — подхвана той предпазливо, — но въпреки че съм от Форшвик и съм научил много неща, които тези мъже на тинга не умеят, все пак съвсем не всичко ми е ясно.

— Ако Форшвик е царството небесно, ти си долу на земята — отвърна рицарят Бенгт свъсено. — Намираме се сред нищожества и несправедливости, а ти не си възпитан в такива условия от скъпия ти дядо и мой учител. Е, питай, все ще мога да ти обясня!

— Как може един лагман да се унижава така, както онзи Рюдрик, докато беше при нас? — разпали се Биргер.

— Защото е нищожество — отвърна рицарят Бенгт с презрителна усмивка. — Той почита шестнайсет форшвикски меча и шестнайсет от копията ни повече, отколкото закона.

— А нажеженото желязо?

— Ще унижат някого двойно, ще го измъчват и след това ще го обесят. Това е една от най-големите несправедливости тук на тинга — процеди рицарят Бенгт през зъби. — Гледката не е толкова весела като обесването на няколко крадци и няма да си помисля нищо лошо за теб, ако се отдалечиш, сякаш ще пикаеш дълго време, когато това започне.

— Аз съм Фолкунг, нямам право да показвам страх — отвърна Биргер тихо.

— И двамата сме Фолкунги и не ни е страх от нищо човешко, не това е въпросът! — избухна рицарят Бенгт и се обърна към Биргер, сграбчи раменете му и го погледна право в очите. — Обаче можем да покажем презрението си, като и двамата си тръгнем оттук, когато издевателстват над закона. Или пък можем да останем и да научиш нещо, което никога няма да забравиш — какво е закон и какво — беззаконие.

На Биргер му беше трудно да реши. Внушаваше си, че това, което предстоеше да се случи, бе важно за научаване, и затова трябваше да остане. Но ако самият рицар Бенгт възнамеряваше да обърне гръб с пренебрежение, то той щеше да има добра компания, ако направи същото.

През това време изведоха отпред младата Иша само по риза, с голи ръце, вързани на гърба й. Косата й щеше да бъде светла като коприна, ако не бе сплъстена от бой, съсирена кръв и пръст, както и лицето й явно бе сред най-красивите, но не и сега — омазано с кравешки тор.

Лагман Рюдрик обяви делото на висок глас и народът зажужа във въодушевено очакване. Лагманът заломоти монотонно за какво се касаеше и как тингът щеше да вземе решение според законите на предците и на Западна Готаланд, и с Божията присъда.

Иша бе подарена робиня, тъй като баща й сам се бе предал в робство заради дълг, който не бе способен да изплати. В стопанството, където я бяха държали, дошли гости, а с тях и младият господин Сванте — ищецът по това дело. Три златни монети били откраднати в Йевстагорд, сред чиито гости бил и юнкер Сванте. Подарената робиня Иша го обвинила в престъплението и открили трите златни монети в раницата му. Сванте се защитил с оправданието, че в качеството си на юнкер от знатно потекло не може да бъде заподозрян в такова позорно деяние като кражба, затова пък робинята, която го е наклеветила, се опитвала да му навреди чрез тази коварна клопка. Думи на роб обаче не можели да се вземат за чиста монета, ако са насочени към свободен. Тъй като това така или иначе било опетнило честта му, Сванте изискваше божия присъда и предложи сам да бъде обесен на тинга като крадец, ако присъдата излезе срещу него. Невъзможно бе да се откаже на такова благородно предложение.

Ако Иша беше невинна, а юнкер Сванте — виновният, Господ Бог със сигурност щеше да я подкрепи в трудното изпитание, което предстоеше. Успееше ли тя да извърви десет крачки с четири нажежени железни пръта в голите си ръце, без след това да личи някакво изгаряне, Бог щеше да покаже, че е невинна. В такъв случай веднага щяха да отнемат живота на юнкер Сванте и да го обесят като крадец.

Ако пък Бог покажеше, че Иша бе виновната, щеше да загуби живота си като крадла, а баща й и брат й се полагаха на юнкера като нищожно обезщетение за създадените му неприятности и той завинаги щеше да бъде оправдан след неверните обвинения.

Биргер не можеше да се помръдне. Стоеше като вкаменен и слушаше изложението на лагмана. Здравият разум му подсказваше, че делото имаше само един възможен изход.

— Казват — прошепна рицарят Бенгт, — че в миналото някои обвиняеми са се справили с това изпитание, а тук така или иначе имаме невинен човек, защото на всички е ясно как стоят нещата. Само погледни този Сванте — разтреперан и пребледнял. Във всеки случай изглежда, че изпитва силен страх пред добрата воля на Бог.

— Той е виновникът, сега се и вижда това — отвърна му Биргер шепнешком. — Ако Господ Бог или Божията майка, или архангелите, или пък светците изобщо се смиляват над невинни, моментът е настъпил! Нека се помолим за нея!

Биргер затвори очи и се помоли на Божията майка веднага да се смили и да раздаде правосъдие с едно от своите чудеса, защото земният закон не бе способен. Когато вдигна очи след молитвата си, рицарят Бенгт стоеше неподвижно както преди и изглежда изобщо не бе последвал призива на Биргер да се помоли за невинната.

Самата тя сега редеше пламенни молитви, бяха развързали голите й ръце и я водеха към нажеженото желязо. Всички погледи я следваха по пътя, освен този на Биргер. Той внимателно наблюдаваше крадеца Сванте, който, оставен сам, бе паднал на колене и се молеше също толкова настойчиво и горещо като Иша. Биргер си мислеше, че никога няма да забрави тази гледка — един крадец се молеше Бог да го спаси, като накаже един невинен с двойна несправедливост.

Заведоха я при духалата и енорийския свещеник, който мрънкаше молитви. Там бяха и двамата ковачи, нажежили тежките железни пръти почти до бяло. Иша първо се строполи на колене и отново се помоли, докато върху нея се сипеха подигравки, а откъм задните редици на присъстващите се чуваха шеги и кикот.

И ето, тя се изправи с пламнал поглед и силна решителност, с почти уверена усмивка на лицето, и без страх протегна голите си ръце, за да поеме Божието бреме.

Ковачите хванаха два големи щипци и се засуетиха да поставят всичките четири нажежени пръта в обятията й наведнъж. Тогава тя се усмихна и вдигна очи към небето, а желязото отначало сякаш не я нараняваше.

Иша тръгна, първо направо, но скоро се олюля и се чу съскащ звук от месото по ръцете й, което се опичаше. След миг се препъна и падна с крясъци, после запищя още повече и прокле онзи Бог, който я беше оставил да умре на мястото на един долен престъпник, останалото не се чуваше. Четирима мъже се втурнаха към нея и с подигравателни усмивки вдигнаха тънък ремък от волска кожа, напоен в саламура. Завързаха го около врата й и я повлякоха към дървото за бесене, разплакана и виеща от болка, а там двамата крадци се полюшваха на вятъра. Преметнаха ремъка през един клон и бавно започнаха да я издигат. Тя риташе и крещеше, което още повече веселеше присъстващите. Отчаяно се опитваше да вмъкне пръсти между кожения ремък и врата си и сама се дращеше до кръв, докато въжето се опъваше все повече, а тя скоро балансираше на върха на пръстите си. Краката й бяха боси и мръсни. Оставиха я за малко така, после я издигнаха.

Умря бавно, и когато най-сетне увисна съвсем неподвижна с едната изпечена ръка отстрани, а другата — заклещена с един пръст в кожената примка, насъбралите се тръгнаха да се връщат по местата си. Роднините на Сванте отидоха да го прегърнат, а той се напери и на свой ред се посмя на веселото представление, предложено от крадливата робиня.

Но тъкмо когато лагманът щеше да започне следващото дело, някой изписка пронизително и посочи дървото. Обесената Иша бе започнала да се движи сякаш възвърнала живота си. Спазми тресяха тялото й и тя се заизвива като змия, преди отново да увисне неподвижно. Някои пребледняха, но други обясниха, че понякога с обесените става така и няма нищо странно. След това се върнаха към задачите на тинга.

Биргер стоеше просълзен до рицаря Бенгт, който и с най-слаба мимика не показваше мнението си. Сълзите на Биргер нямаха нищо общо с обесената робиня. Това, за което скърбеше и не можеше да проумее, беше, че Бог можеше да седи и да наблюдава тази неправда. Поне невинната Иша със сигурност вече се намираше в рая и се радваше на най-голямата и висша справедливост, каквато далеч не очакваше крадеца на име Сванте. Лесно беше да се задоволиш с подобна мисъл. Но защо Бог не бе по-милостив към хората? Защо ги оставяше да продължават да живеят в мрак и заблуда?

— Говори се, че сега ние, Фолкунгите, разполагаме с властта в кралството — внезапно прошепна рицарят Бенгт и веднага изтръгна Биргер от размишленията върху нежеланието на Бог да накаже злото. — Но ако това е властта, тя не ми е по вкуса.

Без повече обяснения, рицарят се отправи с дълги крачки към центъра на тинга, за да чува по-добре. Може би вярваше, че е дошъл редът на неговото дело. Биргер го последва колебливо и отново застана до него с ръце, скръстени на гърдите по същия начин.

Лагман Рюдрик сега изглеждаше така развеселен и ободрен от енергичното представление на крадлата Иша, че може би затова продължи с едно дело, което съвсем не се отнасяше до скромния спор за земята на рицаря Бенгт, а вероятно щеше да се окаже също толкова забавно. Така поне каза той.

Сега ставаше дума за караница между двама свободни селяни, никой от които не превъзхождаше другия. Единият се казваше Гутурм от стопанството Хьогеста, а другият беше Херйе Въшльото от Елваданс. Двамата спореха за парче земя на границата между двата чифлика и не бяха успели да се спогодят доброволно, та сега се изискваше роднини да положат клетва.

Докато селяни и свободни мъже с мъка си пробиваха път в тълпата, рицарят Бенгт забеляза един човек в най-крайния кръг зрители и изведнъж гневно го посочи на Биргер.

— Онзи — започна той тихо, но с доловимо негодувание, — мъжът, когото виждаш ей там в износеното синьо наметало, на което едва му личи цветът, го познаваме, поне аз. Казва се Ерик Стенсон и е Фолкунг като нас, само че е беден и без земя. А най-лошото е, че е от Форшвик!

— Защо тогава не потърси подслон при нас, родините и братята му? — удиви се Биргер.

— Защото не е дошъл тук с честта си — промърмори рицарят Бенгт. — Добре си го спомням, именно аз го научих на повечето неща, които умее. Той е малко по-голям от теб, може би не се помните. А сега смята да опозори меча си!

— Ние във всеки случай не можем да допуснем това! — изведнъж се разпали Биргер и разсмя рицаря Бенгт — нещо, което не се случваше често.

— Ще видим какво можем да допуснем — каза той през смях и покровителствено обгърна с ръка младия си благороден роднина.

Делото на двамата селяни продължаваше и след като двете страни положиха клетва, започна да става ясно, че Херйе Въшльото бе този, който щеше да спечели. Тогава обаче противникът му Гутурм от Хьогеста вдигна ръка и всички веднага замлъкнаха в очакване. Той заговори, отбелязвайки, че мъжа, когото наричаха Въшльото, не притежава достатъчно мъжество, за да заслужи благосклонността на тинга. Въшка беше той, дори по-долен — пале, без грам кураж в гърдите, нищожество, което не заслужаваше да спечели дело на тинга срещу един по-добър мъж.

Сега вече се разнесе бодър смях и оживен шепот, защото на този етап случаят нямаше да се реши с тълкуването на закона от страна на лагмана, а с кръв. Онзи, който не защити честта си след подобно изказване, няма право на тинга. Той не е компетентен да свидетелства, нито пък е добре дошъл гост в хорските къщи, а всяко дело, което впоследствие би опитал да заведе, със сигурност е загубено, преди дори да започне да го излага.

Херйе, когото наричаха Въшльото от чифлика Елваданс, съвсем пребледня от гняв и се наложи първо да се посъвземе малко с мелещи челюсти, преди да даде подобаващия отговор: сега вече щеше да се лее кръв. Дошло беше време за меча.

Всички гледаха Гутурм от Хьогеста в напрегнато очакване, а той се изсмя с престорена подигравка, преди да обясни, че също иска спорът да се реши веднага. Гутурм обаче имаше боец на свое място, законът разрешаваше това. Въпросният човек бе Ерик Стенсон, честен и свободен мъж.

Тълпата зашумя очаквателно и погледите се залутаха наоколо, преди Ерик Стенсон да се покаже. Той пристъпи във вътрешния кръг на тинга, очертан с бели камъни, и отметна плаща си, готов да извади меча. Тогава лагманът го попита как се казва, въпреки че всички вече знаеха това, и дали е съгласен да поеме боя с мечове заради Гутурм. Ерик Стенсон съобщи името си, както и че е човек на честта, готов да се нагърби с делото на Гутурм от Хьогеста. Тогава лагманът веднага го обяви за заместник на Гутурм.

Сред разнеслата се на тинга глъчка рицарят Бенгт се наведе към Биргер и му обясни, че законът е такъв. Вече всеки може да заеме мястото на друг при дуел. Преди се беше изисквало този, който приема такъв двубой, да е близък роднина, баща или син.

— Пак не разбирам нищо — прошепна Биргер. — Защо нашият родственик би се нагърбил с делото на този страхливец? Между другото, едва ли селянин е способен да се отбранява срещу боец от Форшвик?

— Не, това е сигурно като изгрева на слънцето — отговори рицарят Бенгт. — Ако селянинът Херйе извади меч срещу когото и да е от нас, ще падне мъртъв на мига.

— В такъв случай нашият роднина Ерик Стенсон ще накърни честта си — каза Биргер. — Защо пада толкова ниско?

— За половината от стойността на оспорваната земя в сребро, ако питаш мен — отговори рицарят Бенгт. — Брат му наследи всичко, а той самият обедня. Сега се прехранва с меча си.

— Не затова се е учил при нас във Форшвик толкова години — на Биргер очевидно му костваше усилия да говори тихо и неангажирано. — Той опетнява честта ни като коли селяни по тинговете.

— Напълно вярно го каза, млади родственико — измърмори рицарят Бенгт. — А се подиграва и със закона, както онзи Гутурм от Хьогеста. Точно в този момент обаче страхът в гърдите на нашия безчестен роднина е също толкова силен, колкото и у онзи селяк, който скоро ще умре.

— Защо? От какво може да се бои той?

— Видял ни е. Повече няма да ти кажа сега. Помисли сам, гледай и се учи от това, което ще се случи след малко, млади ми родственико.

През това време стопанинът Херйе обикаляше и питаше всеки един дали не би поел делото му. На драго сърце би извадил меч срещу съседа си, намираше го за съвсем правилно и справедливо. Кой обаче можеше да го защити сега? Предлагаше половината си чифлик. Скоро обеща и целия, понеже никой не искаше да го чуе. Никой от присъстващите обаче не беше толкова наивен да приеме дуел с меч срещу воин от Форшвик, дори и за цената на десет стопанства. Парите бяха нищо пред смъртта.

Херйе Въшльото беше мъж в разцвета на силите си, прилично угоен и също толкова силен. И меч носеше отстрани на широките си селски панталони от червен шаяк. Сега обаче изпитваше смъртен страх, както се луташе от един обърнат гръб към друг на тинга. Изведнъж се оказа очи в очи с двама от новодошлите конници от Форшвик, единият от които не беше кой да е, а самият рицар Бенгт — най-големият воин в кралството.

Отчаяният селянин падна на колене пред Бенгт и Биргер и горещо замоли да се смилят над него — не можел да предложи нищо повече от мизерния си чифлик, но заслужавал да живее, защото той бил прав в спора, Бог му бил свидетел.

— Да призоваваш Бог за свидетел в дело на тинга обикновено не е добра идея, както току-що видяхме — отвърна рицарят Бенгт на висок глас, но без насмешка.

Той сякаш мислеше да каже още нещо, но младият Биргер го изпревари.

— Аз ще поема делото ти! Аз ще заема мястото ти в двубоя! — извика той, извади меча си и с плоската страна на острието му докосна раменете на отчаяния селянин, като че ли го посвещаваше в по-висок ранг.

Преди рицарят Бенгт да успее да каже нещо или да спре Биргер, той вече беше стъпил в кръга от бели камъни, където чакаше Ерик Стенсон.

Лагман Рюдрик нямаше какво друго да направи, освен да попита за името на боеца, и когато той отговори: Биргер Магнусон от Улвоса, син на Магнус Монешьолд и Ингрид Улва, и мъж на честта, сред насъбралите се, се разнесе удивен шепот. В този момент се случваше нещо голямо и неочаквано. Да, те се надяваха на един кратък, но забавен танц, в който един отчаян чифликчия набързо щеше да загуби главата си срещу воин от Форшвик. Какво обаче щеше да се случи, ако се изправят двама от Форшвик един срещу друг, никой не можеше и да предположи. Към това се прибавяше и фактът, че този от тях, който определено изглеждаше по-слаб, носеше наметало с лъва на Фолкунгите, извезан в злато на гърба. Не беше препоръчително да се убива точно такъв Фолкунг. Никой, отнел живота на Фолкунг от най-знатно потекло, не доживяваше и третия залез след това.

Може би по тази причина Ерик Стенсон, боецът от Форшвик, който заемаше меча си на предлагащия най-добро заплащане, сега видимо пребледня.

Биргер Магнусон обаче далеч не беше блед. Напротив — бузите му пламтяха, както стоеше с изваден меч в средата на най-вътрешния кръг, опразнен от всички освен него и наемника Ерик Стенсон.

— Ерик Стенсон, в този момент ти заповядвам незабавно да оттеглиш делото си срещу мен, Биргер Магнусон — извика той и изчака немалко, докато настане пълна тишина. Тогава продължи: — Ти си от Форшвик. Такъв съм и аз. Положил си клетва да не вадиш меч срещу друг възпитаник на Форшвик. Ако престъпиш клетвата си, няма да доживееш и третия залез след това, знаеш го!

Ерик Стенсон, силният воин, дълго стоя неподвижен със сведен поглед, без да отговори. После вдигна глава и отвърна с висок и твърд глас:

— Аз, Ерик Стенсон, няма да приема този двубой. Не ми прави чест, че се отдръпвам, и все пак няма да го приема. Делото се връща при теб, Гутурм от Хьогеста, ти, който искаше да ме наемеш!

С тези думи Ерик Стенсон се извърна рязко, загърна меча с изтърканото си синьо наметало, което закопча на врата си, и с дълги крачки, без да се оглежда, отиде при коня си, завързан настрана.

Биргер още стоеше с изваден меч.

Гутурм от Хьогеста в момента се измъчваше неописуемо. Ако сам не прекрачеше в кръга от бели камъни, губеше и делото, и честта си. Никога нямаше да се върне на тинга като почтен мъж. Всеки придобиваше правото безнаказано да му вика въшка и кучи син — думите, които сам бе използвал срещу другия. Съседите му нямаше да му продумат повече. Нямаше да омъжи дъщерите си. Никога повече нямаше да гостува на годеж, нито дори на помен. Дори на неговия нямаше да дойде никой. Това беше единият вариант.

Вторият беше да влезе в бой, както повеляваше честта, и да падне в гроба, който бе изкопал за друг — да се изправи на дуел срещу воин от Форшвик. Да, един доста хилав младеж, но явно съвсем не хващаше меч за първи път. Най-вероятният изход беше смъртта. Дори и да спечелеше двубоя, пак това го чакаше, в рамките на три дни.

Той се помоли, влезе в белия кръг и извади меча си. Биргер Магнусон подаде скъпото си наметало на рицаря Бенгт със студена усмивка, а после веднага уби селянина с лекотата, с която се коли овца.

Изчисти меча си от кръвта в дрехите на падналия, това беше негово право, обърна се рязко и си взе наметалото от рицаря Бенгт. След това се отдалечи от тинга с дълги крачки, за да остане сам.

Едва след като заклелите се роднини на Гутурм се бяха погрижили за трупа и отсечената глава, започнаха делото на Бенгт Елинсон. Скоро шестнайсет воини от Форшвик стояха рамо до рамо и полагаха клетвата с мъжествени гласове, без да се поколебаят. Вече никой не очакваше опонентът да се опита да изкриви закона с дуел — нещо подобно беше равносилно на най-пагубната наивност пред рицаря Бенгт, подкрепен и от шестнайсет мъже от Форшвик. Лагманът и двамата му съветници веднага дадоха абсолютното право на Бенгт Елинсон и без повече да се бавят, Фолкунгите се качиха на конете си и набързо напуснаха тинга, без да се обръщат.

Разгорещената решителност, която пламтеше в Биргер при пристъпването му с изваден меч в най-вътрешния кръг на съда сега беше преминала в застинала бледност. Той яздеше сам с едната ръка на бедрото, а другата — на поводите, но гледаше в земята с празен поглед и ръката му потреперваше.

Рицарят Бенгт знаеше по-добре от останалите какво изпитва сега юнкер Биргер. Той се изравни с него и с нисък глас, без следа от строгост, му заговори за това, което рано или късно сполетяваше всеки от Форшвик. Лесно се убива човек, когато си се упражнявал. Това се правеше стотици хиляди пъти в школата — от най-малките дървени мечове до тежките стоманени мечове години по-късно. Един ден обаче Смъртта пристигаше на първото си посещение при този, който се е обучавал за воин, и въпросният ден не беше лек за никого. Мъж, потресен от случилото се, ставаше и по-добър, и по-разумен от онзи, който се перчи и твърди, че станалото изобщо не му е повлияло.

Биргер почти не отговаряше, повече кимаше нямо с упорито прикован към земята поглед, точно както беше очаквал рицарят Бенгт.

Той обаче се изненада, когато малко по-късно Биргер сам го настигна и помоли за милост и опрощение за Ерик Стенсон, който се прехранваше като позореше меча си. Според младежа трябваше да изпратят конници да доведат Ерик във Форшвик, а след това да му предложат почтена служба или в училището, или при стражите на рицаря в Имсеборг.

Бенгт известно време язди без да отвърне. И с най-малката мимика не издаваше какво мисли. След това извика двама от хората си с най-бързите коне и им заповяда да хукнат обратно, да открият следите на Ерик Стенсон и да го доведат в ескадрона. Когато двамата попитаха какво да правят, ако той изрази нежелание или прибегне до самоотбрана, рицарят Бенгт отговори, че без много суетня трябва да му обяснят да не се бои от смърт или наказание, очаква го предложение, което трудно може да отхвърли.

Двамата стражи от Имсеборг пришпориха конете си и потеглиха с подобаваща скорост, за да върнат своя брат, който повече приличаше на блуден син.

* * *

Ингрид Улва от Улвоса беше най-младата и красива сред четирите вдовици, които по това време управляваха кралството, така поне обичаха да говорят злите езици. Не един богаташ от знатно потекло желаеше да се омъжи за нея.

Вдовстващата кралица Сесилия Бланка беше най-умната от тях, що се отнасяше до всички въпроси на борбата за власт, а най-скъпата й приятелка, Сесилия Роса от Форшвик, разбираше най-добре силата на среброто и сделките. Улвхилде Емундсдотер беше добра в мисленето и в изкуството да се излагат дела пред мъжете така, че да наложи волята си.

Заедно те бяха по-силни от петстотин конници в железни доспехи и когато от време на време се срещаха и четирите в кралския замък Нес, в оборите и кухните си шушукаха, че се е събрал най-висшият съвет на кралството. Скоро крал Ерик щеше да играе по свирката им.

Сесилия Бланка овдовя и я изпратиха в манастира Рисеберя, след като съпругът й Кнут Ериксон почина от туберкулоза и започнаха лошите години, довели до война. Останалите три до една бяха загубили мъжете си при Гестилрен. Веднага след победата вдовстващата кралица Сесилия Бланка се премести при сина си крал Ерик в Нес. Тя носеше кралската си корона в красива кожена кутия от Любек. Докато синът й Ерик още не беше женен, тя сама щеше да има властта на кралица.

Поради тези обстоятелства мнозина биха могли да си въобразят, че вдовиците искаха да опазят краля неженен възможно най-дълго, за да могат чрез майка му да се разпореждат, както им е угодно. Всъщност беше точно обратното.

През първата лятна нощ, когато се събраха при Сесилия Бланка в Нес, останаха дълго време съвсем сами в западната кула. Наложи се да им занесат доста бяло вино и дълго след зазоряване откъм стаята им долитаха развълнувани гласове и смях, което беше еднакво неочаквано и непочтително толкова скоро в годината на траур.

Никой не можеше да знае нещо особено за това, което вдовиците обмисляха и обсъждаха нея нощ. Толкова по-разбираема пък се оказа тяхната хитрост при следващия съвет, свикан от краля в Нес скоро след това. Именно на този съвет присъстваше вдовстващата кралица Сесилия Бланка, а короната й стоеше върху черния воал. Скоро на съветниците им се наложи да осъзнаят, че тази жена рядко се задържа на наложеното й място.

На съвета не присъстваха много мъже, понеже голям брой воини липсваха след Гестилрен, а архиепископ Валерий и някои от най-приближените му довереници, като например епископът на Линшьопинг, не намираха за твърде разумно да яздят до кралския Нес толкова скоро след войната. Валерий с право смяташе, че Ерик не гледа благосклонно на начина, по който архиепископът се бе държал на страната на врага до последно, беше го благословил преди сражението и се беше молил за победата му.

Крал Ерик беше избрал за свой ярл Фолке Биргерсон от рода Биелбо, а най-могъщ от църковните представители на съвета в отсъствието на архиепископа беше епископ Бенгт II от Скара, който с годините бе станал еднакво тлъст и богат. Съветът се състоя в източната заседателна зала на върха на кръглата кула. Кралят беше заел креслото си с трите корони на Ерик над главата. До него седеше ярл Фолке под фолкунгския лъв, а съседният стол на архиепископа зееше празен под кръста. Епископ Бенгт беше направил опит да седне на него, но кралят го смъмри и му се наложи да седи заедно с епископите на Стренгнес и Векшо и светските господа на по-ниски тапицирани столове, което скоро се оказа доста неудобно за тлъст човек.

В същото време за вдовстващата кралица Сесилия бяха внесли удобен стол от същия любекски тип като тези на краля и ярла. Тя седеше от дясната страна на краля, на което най-вече епископ Бенгт гледаше с явно неодобрение.

Крал Ерик обяви началото на срещата, след като епископ Бенгт мудно беше изпелтечил молитвата. Направи това по-рязко и по скандинавски лаконично, отколкото който и да било от възрастните мъже беше очаквал.

— В името Божие ви приветстваме с добре дошли на това събрание — поде той повелително, сякаш наистина заповядваше. — Два от въпросите са по-важни от всичко останало, затова ще ги изложим най-напред. На първо място желаем да изпратим известие на крал Валдемар Победителя, както го наричат, въпреки че ние и войската ни на два пъти разбихме армията му при нашествията й в кралството. Смятаме да предложим на крал Валдемар Датски да вземем за законна съпруга сестра му Рикиса. Това е единият въпрос. Другият е, че намираме коронацията ни за спешна и бихме предпочели да се състои възможно най-скоро. С това трябва да се съобразявате, мои почитаеми господа, а имате ли възражения, търпението ни скоро ще се изчерпи, ако говорите врели-некипели.

Отначало настъпи пълно мълчание в студената варосана стая, по чиито стени нямаше на какво друго да спреш погледа си освен кръста, короните на Ерик и лъва на Фолкунгите. Епископите се спогледаха учудено, а епископ Бенгт изпухтя звучно, когато му се наложи с огромно неудобство да смени позата си върху ниското столче.

— И така, ако нямате какво да кажете по тези въпроси, приемаме ги за приключени, както и възнамерявахме да предложим — започна кралят и се опря на страничните облегалки на стола си, сякаш смяташе да стане и да си тръгне.

— Ваше величество! Въпросът все пак изисква малко да се обсъди — изпъшка епископ Бенгт.

— Добре! — отсече кралят и се престори, че отново потъва в креслото си, за да слуша с голям интерес. — Но си спомнете думите ми за излишното дърдорене!

Епископ Бенгт преглътна обидата, макар и с огромно усилие, и си даде вид, че наистина добре обмисля думите си, преди да заговори.

— Все пак изглежда малко вероятно крал Валдемар да е толкова благоразположен към двукратния победител, че да го награди със сестра си — подхвана епископът бавно и решително, преди да продължи. — Освен това подобно предложение би могло да остави впечатлението, че сме слаби, и да ни навлече нова война. Ето защо го намирам по-скоро за вредно, отколкото разумно. Що се отнася до коронацията, в момента архиепископът на кралството отсъства, което налага да отложим въпроса за в бъдеще. Това е мнението ми и дори то да е противно на ваше величество, все пак не беше твърде отегчително, нали?

— Не, но беше наивно — отвърна вдовстващата кралица Сесилия Бланка и на мига смая присъстващите в залата мъже. Никога преди това жена, била тя и кралица, не бе дръзвала да се меси в решенията на съвета толкова грубо.

— И тъй като не благоволи да ми отговориш, на драго сърце ще обясня по-добре защо си толкова наивен — продължи Сесилия Бланка невъзмутимо, без синът й Ерик да я прекъсне и с най-леката мимика. — Обмисли положението на крал Валдемар. Завоюва Саксония и Шлезвиг, владее Хамбург, а скоро и Любек. Победи в Полша, Ливония и Курландия. На два пъти обаче претърпя скъпо струващи поражения, и двата пъти в Западна Готаланд — какво ли се върти в ума на такъв могъщ мъж? Е, не стой със зяпнала уста, а по-добре ми отговори, епископе, ако имаш какво да кажеш!

— Вероятно мисли, че трябва да заличи позора си, че трябва да се върне за трети път и най-сетне да ни разгроми на бойното поле — обясни епископът, като хвърляше колебливи погледи към останалите мъже в залата, сякаш не беше сигурен дали изобщо е правилно да отговаря на жена.

— Със сигурност обмисля това — продължи Сесилия Бланка невъзмутимо както преди. — И след двете разоряващи поражения победата трябва да струва още по-скъпо. Просто в името на честта, когато наместо това спокойно би могъл да продължи богоугодните си кръстоносни походи на изток. А колкото и сребро да вложи във въоръжаването на нова войска срещу нас, победата в никакъв случай не е гарантирана, тъй като две от най-силните му войски бяха унищожени от нашите. Е, наистина ли иска да започне нова война срещу християнската страна на север, вместо да се насочи към езичниците на изток? А ако може да се отърве от този проблем, като възстанови мира, един почтен мир, който му струва само сестра му Рикиса? Ти не би ли приел, ако беше на неговото място?

Епископ Бенгт хубаво трябваше да се замисли, преди да отговори, защото като се огледа, забеляза, че всички мъже в залата разсъждаваха мълчаливо, както се прави, когато се каже нещо достойно за обмисляне. Никой не се хилеше подигравателно, никой не си и помисляше да погледне друг многозначително. Кралят и неговият ярл седяха неподвижно, без да помръднат и мускулче по лицата си. Очевидно възнамеряваха да оставят вдовстващата кралица да ръководи обсъждането.

— Два пъти направихме войските му на пух и прах — започна епископ Бенгт, обезкуражен от липсата на подкрепа от страна на останалите мъже. — Ако крал Валдемар дойде трети път, отново ще го победим с Божията помощ!

— Сега не само си наивен, но и глупаво жесток спрямо живота на другите! — скастри го Сесилия Бланка. — Присъствал си на толкова помени след Лена, но най-вече след Гестилрен, че би трябвало да се замислиш по-добре, преди да призоваваш за още вдовици и сираци в страната ни. Освен това победата при Гестилрен пречупи и нашия гръбнак. Изгубихме най-добрите си мъже и преди всичко главнокомандващия, Бог да те прости, Арн Магнусон. Ако нямаш доверие на думите ми, питай ярла до мен!

Епископ Бенгт сякаш попадна в кошмар. Не се беше случвало да го нахока жена откак беше млад викарий, а това тук дори бе станало на кралския съвет. Освен всичко останало седеше толкова неудобно, че коремът му тежеше над жалкото столче и му беше все по-трудно да диша.

— Кралицата говори вярно — промълви ярлът накрая, иначе в залата щеше да настъпи твърде дълга и неловка тишина. — В момента изобщо не разполагаме със силата, която имахме при Гестилрен. Там изгубихме много добри мъже, а най-тежка е загубата на онзи, който има най-голяма заслуга за победата ни. Ето защо една нова война срещу крал Валдемар е най-голямото нещастие, което може да сполети страната ни. Всяко нещо, което може да предотврати подобна беда, трябва да бъде изпробвано с най-голяма сериозност. Затова е разумно и трогателно от страна на нашия крал да реши проблема, като вземе за съпруга сестра му Рикиса. Ако Валдемар е толкова жаден за отмъщение, че иска войната повече от всичко друго, няма да успеем в начинанието си. Тогава войната ще ни сполети. Ако обаче изпитва и най-малкото колебание, а представете си, че не знае колко тежко пострадахме от победата си и си мисли, че продължаваме да сме толкова силни, то трябва като разумен владетел да предпочете протегнатата ръка. Това е мнението ми, както и на кралицата.

— Такова е и нашето мнение! — допълни крал Ерик, преди някой епископ или друг в залата да е успял да удължи спора.

— Все пак има известни трудности с коронацията… — изсъска епископ Бенгт с почервеняло лице.

— Съвсем не! — прекъсна го кралят. — На масата зад вас, до печата ни и пособията за писане, стои кралската корона, която справедливо извоювахме от Сверкер Карлсон при Лена. Даде ни я доброволно, в замяна на пощадения си живот и обещание никога повече да не стъпва в кралството. Той измени на думата си. Ето защо сега е мъртъв. Короната обаче е наша, така казва и светият отец в Рим, ако са ни осведомили правилно. Ти на друго мнение ли си, епископе?

— Не и ако положението е такова — изстена епископ Бенгт. — Възможно е обаче да възникнат проблеми с архиепископ Валерий…

— Трудно ни е да повярваме това! — отново го прекъсна кралят. — Валерий може да избира между задължението си на архиепископ или бягство от страната. Коронацията ни ще се състои, когато научим отговора на крал Валдемар. А сега повече нямаме желание да продължаваме съвета и предпочитаме да поднесем на гостите храна и напитки.

При тези думи кралят стана, хвана майка си под ръка и излезе от заседателната зала без повече любезности и суетня. Епископ Бенгт се изправи тежко и задъхано. Така се чувстваше, че не би могъл да остане повече на посочения му уред за мъчения дори да ставаше дума и за най-важния проблем.

Така вдовиците наложиха волята си в първата от стъпките, които бяха договорили в една дълга нощ с много бяло вино горе, в западната кула на кралския замък Нес.

* * *

Настъпи време на бездействие и мъчително очакване след като изпратиха послание до датския крал Валдемар Победителя с покорна молба от краля на готи и свеи да бъде сложен край на цялата вражда и мирът да бъде скрепен с брак между Рикиса и Ерик Кнутсон. Нямаше какво да направят в кралския Нес — нито на думи, нито на дело — преди да пристигне отговорът от Дания.

Във време на непоносимо очакване обаче слуховете се разнасят с лекота. Така в Нес се шушукаше за режима на вдовиците, което не допринасяше особено за честта на крал Ерик. Ето защо Сесилия Роса, Улвхилде Емундсдотер и Ингрид Улва се бяха разотишли от приличие. Определиха, че е най-разумно да се срещат по-далеч от любопитни уши и зли езици и следващият път мястото щеше да бъде Улвоса.

Необичайна гледка посрещна вдовстващата кралица Сесилия Бланка и Улвхилде Емундсдотер, срещнали се по пътя според уговорката им, когато седмица по-късно пристигнаха в Улвоса със скромните си свити. Както яздеха през двора, между постройките изникнаха четирима от стражите на Улвоса, понесли мъж в копринени дрехи, който им се съпротивляваше. Без колебание или пазарлъци го замъкнаха до най-близката купчина тор и хвърлиха там псуващия и ритащ посетител в празнични одежди. Приятелките едва успяха да се съвземат от тази странна гледка, когато откриха Ингрид Улва пред вратата на главната къща. С груби и непристойни думи тя мяташе вещи една след друга по двора, между тях и нещо, наподобяващо тежка златна огърлица със скъпоценни камъни. Около нея прехвърчаха яростни искри.

Доброто й настроение обаче се върна бързо при вида на слисаните й приятелки съвсем близо до нея. Тя веднага направи знак на ратаите да поемат конете им и когато след малко се настаниха сред меките възглавници вътре в главната къща и им поднесоха вино, Ингрид Улва разказа през смях, че това вече бе третият кандидат за женитба, когото беше изпратила в купчината тор, и се надяваше вестта за този обичай в Улвоса бързо да се разнесе от ветровете на клюката. Улвхилде веднага възрази, че едва ли беше вероятно този слух да получи криле — по-скоро неохотни охлювски крачета, защото малко мъже, хвърлени в торта, биха изпитвали непреодолима необходимост да се хвалят. Тази мъжка истина доста ги развесели и малко по-късно следобед, когато Сесилия Роса пристигна с лодка от Форшвик и Ингрид Улва се принуди да разкаже всичко наново, те се смяха дори по-неудържимо.

Измежду четирите вдовици Ингрид Улва единствена все още бе на възраст да ражда нови синове. Само по тази причина сега именно на нея предстоеше да се сблъска с най-много неприятности покрай зажаднелите за ръката й кандидати. Това, че още не беше навършила тридесет зими, при все че имаше четирима синове и изглеждаше сякаш не бе родила нито един, със сигурност не намаляваше грижите й. За красотата на Ингрид Улва се говореше надлъж и нашир.

Останалите три вдовици можеха да се чувстват по-сигурни по този въпрос. Те не можеха да предложат нови синове, само богатство. От това обаче следваше и че никога нямаше да изпитат нуждата да придобият богатство чрез женитба, затова твърде много мъже в копринени дрехи никога нямаше да красят техните купчини тор.

За мъжете в кралството, поне от тяхна гледна точка, беше много по-лесно да си вземат за жена вдовица. Тогава не се налагаха точещите се преговори с алчни роднини, които размишляват над зестрата и подаръка на сутринта след първата брачна нощ, а мъжът и жената вземаха решение сами. Никак не изненадваше фактът, че мъжете повече налитаха на богати вдовици. По-трудно за проумяване беше какво ли твърдяха, че са способни да предложат в замяна на богатството, което възнамеряваха да пожънат. Тъкмо по този така неразбираем поне за двете Сесилии въпрос Ингрид Улва разказа духовито и не без неблагочестиви думи как мъжете първо бяха убедени, че никоя жена не е способна да живее без мъжки член, и второ — че непорасналите синове нямаше как да се възпитават без мъж в къщата.

Насмешката в очите й обаче угасна, когато изрече последното, и тя отново заискря от гняв, докато споделяше мислите си за тези рицари от купчината тор, които си въобразяваха, че могат да заемат мястото на Магнус Монешьолд, смятаха се за достойни да поемат внуците на Арн Магнусон и да ги обърнат всичките в търтеи и лентяи, които пият по сватбите и играят хора. Тя самата имаше съвсем различни планове и твърдеше, че вече вижда в бъдещето какво ще стане, ако се грижи за възпитанието на момчетата си без някой разгонен ленивец до себе си. Тези деца, твърдеше тя, ще станат мъже, чиито имена ще се помнят дълго като това на Арн Магнусон!

Мислейки какво ще излезе от синовете й, тя сама се разпали толкова много, че заговори с жар и гняв, съвсем не като мила майка. Веселата бъбривост изчезна и бе заменена от мимолетно мрачно настроение. Ингрид Улва обаче се опомни навреме, прочела грешката си в погледите на останалите, извини се с няколко думи, задето тези глупави ухажори толкова размътваха ума й, и побърза да се реваншира с още една история за предишния кандидат годеник, който бе отнесен в нежеланата баня. Приятелките й се засмяха някак колебливо, но скоро доброто настроение отново се настани сред съзаклятничките — така гледаха на себе си без най-малкото съмнение. Те бяха съзаклятнички и щяха да водят страната към мир и просперитет, както беше през многото години управление на Сесилия Бланка до съпруга й Кнут Ериксон.

Това ги върна обратно към сериозните въпроси, които обаче не им попречиха дълго време да се наслаждават на изобилното вино. Сега вече не им се налагаше да седят на безкрайни пиршества в шумни зали сред повръщано и разплискана бира, а им носеха леки ястия когато пожелаеха, малко печена риба, някой кокал от новородено агне и други дребни неща.

Чувстваха се сигурни, че крал Валдемар ще приеме предложението да изпрати към Швеция сестра си Рикиса, а не нова войска. Малко я съжаляваха, защото бяха дочули, че още не бе навършила двайсет години, а добре знаеха колко е трудно за млада жена изведнъж да я отведат от манастира в брачното ложе на чужд мъж, в най-лошия случай стар. Нищо повече не им беше известно за Рикиса, освен че майка й София беше известна в цяла Скандинавия с красотата си. От това заключиха, че освен млада, Рикиса трябваше да бъде и достатъчно красива за кралица.

Синът на Сесилия Бланка, Ерик, също не й отстъпваше. Още нямаше трийсет години и определено бе наследил рядката коса на баща си. Той обаче беше силен, строен и висок. Добър воин беше и нямаше как младата Рикиса да не сметне това за чест, понеже този крал Ерик беше победил цели два пъти брат й, който иначе никога не губеше в сражение.

Младата Рикиса вероятно си представяше един жесток владетел, стар мъж, който върви с разкрачена походка, скован в доспехите си и с лице, набраздено от белези, с тяло, осеяно с военни циреи от дългите години на бойното поле, мъж, който вони през нощта.

Тъй като Ерик далеч не беше такъв, Рикиса щеше да се изненада приятно, като види за първи път бъдещия си законен съпруг. Това беше добре, смятаха и четирите.

Тя щеше да пристигне уплашена и свенлива, само с няколко от най-добрите си прислужници, защото по-знатните от замъка трудно можеха да бъдат изпратени далеч, в чужд кралски двор, където ги грозяха нежелани ситуации. И така бъдещата кралица никак не беше за завиждане в момента. Намръщена и срамежлива, скоро щеше да се изолира в Нес. Това вече съвсем не беше добре.

Сесилия Роса първа се досети как да предотвратят грижите на младата Рикиса. Както тя изтъкна, до Льодьосе беше само няколко дни езда, а със сигурност точно там щеше да пристигне датският кораб с нея.

Със сигурност и всички освен Ингрид Улва вече бяха посивели възрастни жени. Да яздят обаче умееха, а една седмица на кон дотам и обратно никак не представляваше трудност лятно време. Значи всички щяха да посрещнат младата датчанка, за да бъдат първите, които ще я приемат на брега и след това по пътя към Нес ще я утешават и ще й говорят хубави неща за Ерик и кралството.

— И ще я спечелим на наша страна от самото начало — добави вдовстващата кралица Сесилия Бланка.

— Точно това си мислех и аз — потвърди Сесилия Роса въодушевено. — Сега нека само се молим датският крал да е по-благоразумен, отколкото жаден за война, и Рикиса наистина да пристигне, както се надяваме.

— За това изобщо няма нужда да се молим — каза Ингрид Улва. — Ще дойде, вече я виждам пред очите си как слиза на брега. Носи червено наметало и бяла рокля, везана със златни конци, а на главата си има корона с тънка лента на челото. Косата й е дълга и разпусната, а очите й са сини. Ясно виждам как слиза по едно тясно, разклатено мостче. Всичко ще се нареди добре за нас.

Никоя не се противопостави на Ингрид Улва, за която се говореше, че умее да вижда бъдещето.

Вестоносците на датския крал Валдемар най-сетне откриха Ерик Кнутсон в крепостта Лена след доста лутане из Западна Готаланд и след като на три пъти ги бяха упътили към погрешен замък или тинг. Те поднесоха скъпи подаръци: два златни скиптъра, които според посланието на краля им щели да бъдат от голяма полза за коронацията. Единият имаше на върха си кръст, а другият — орел с разперени криле, и двата спадаха към най-изящната плячка, взимана от победоносните датски войски.

Ето с тези дарове дойде известието от крал Валдемар, че на драго сърце ще изпрати сестра си Рикиса за съпруга на Ерик Кнутсон. Тя щеше да пристигне в Льодьосе два дни след литургията за Петровден, ако Бог и времето позволят, но той самият нямаше възможност да придружи сестра си, тъй като спешни военни задачи го задържаха в чужди страни. Предаденото от вестоносците послание съществуваше и в писмен вид с печатите както на датския крал, така и на архиепископа.

Нито крал Ерик, нито ярл Фолке бяха посмели да се надяват на толкова добри новини, и въпреки че сега трябваше да побързат с всички приготовления, те поръчаха приветствена бира за шестимата датски господа, които останаха три дни и изпразниха до дъно запасите бира на Лена.

Фактът, че не просто самият Валдемар, а и неговият архиепископ бяха подпечатали донесеното от вестоносците писмо, радваше краля и свитата му почти до степен на младенческо блаженство. Това означаваше, че собственият им коварен архиепископ Валерий сега търпеше поражение — той, който винаги се стараеше с датска помощ да сложи короната на сверкерска глава, по възможност като я свали от някой, принадлежащ на рода на Ерик. Съобщението от крал Валдемар не би могло да се тълкува по друг начин. Войната беше приключила, а Ерик Кнутсон и хората му щяха да разчитат на подкрепа от страна на датския крал, веднага щом Рикиса споделеше брачното ложе на Ерик и двамата крале се свържеха в кръвен съюз. Независимо дали наистина бе възпрепятстван, или си намираше претекст, далеч не бе учудващо, че крал Валдемар предпазливо странеше далеч от неприятелската държава, докато планираното действително се случи и то с християнска благословия. Така поне би постъпил самият Ерик на негово място.

Всичко това радваше най-вече ярл Фолке. Той презираше раболепния архиепископ Валерий, когото най-често наричаше просто копелето, понеже го бе родила жена без съпруг. Също толкова ярлът мразеше и духовниците, симпатизиращи на архиепископа, като например извънредно тлъстият и алчен епископ Бенгт от Скара. Сега всички тези духовници бяха принудени да се подчинят и може би сам Бог им показваше, че църковните служители трябва да странят от светската власт. Поне крал Валдемар им бе показал това.

Скоро и Ерик Кнутсон, и ярлът му стигнаха до убеждението, че най-напред се налагаше да бъде извършена коронацията. Да, Ерик Кнутсон отдавна бе взел кралската титла и никой не му оспорваше това право, но все пак имаше разлика между крал само по име и крал, който е коронован и благословен. Тази разлика беше голяма най-вече за духовниците.

Ето защо се налагаше да изненадат Валерий и сподвижниците му и веднага да им поставят това изискване, преди да са успели да се измъкнат, че пътуват, или да пишат до Рим, за да се оплачат, или каквото там обичайно предприемаха подобни хитреци.

Освен това Ерик Кнутсон предпочиташе да посрещне бъдещата си кралица като коронован крал. Той подозираше, че сестрата на един от най-могъщите крале на света иначе би сметнала годеника си за твърде незначителен.

На Ерик Кнутсон най-много му се искаше да проведат коронацията в собствената катедрала на архиепископа в Упсала. Само че тайните му шпиони, които неотлъчно следваха коварния архиепископ по петите, го осведомиха, че той скоро възнамерява да пътува за Линшьопинг. И така Ерик реши коронацията да се състои там, нищо че катедралата в града съвсем не бе завършена. Все пак църквата беше осветена от Бог, трябваше да свърши работа.

Разпратиха известие с кралски печат до всички кътчета на кралството.

Когато вестта пристигна във Форшвик, отначало бе на път да предизвика голямо объркване. Преди това Сесилия Роса на свой ред бе изпратила съобщение до най-приближените си мъже в кралството, за да събере свита за посрещането на Рикиса на пристанището в Льодьосе. Във Форшвик вече бяха дошли рицарят Бенгт Елинсон от Имсеборг и рицарят Емунд Юнсон, най-младият син на Улвхилде Емундсдотер, с по над двадесет воини всеки. Със също толкова конници очакваха скоро и Торгилс Ескилсон от Арнес, племенника на Арн Магнусон. Сега с писмото от кралския секретар викаха всички тях заедно с юнкер Биргер на коронацията, а Ерик искаше и четиридесет Фолкунги на кон за чест и слава на фолкунгските цветове.

Все пак проблемът, който отначало заплашваше да провали всички планове за посрещането на булката в Льодьосе, скоро бе решен. Във Форшвик от десет дни насам почистваха гербовете и подменяха или пребоядисваха чуловете на конете, украсяваха поводите, стремената и металните им начелници със злато и сребро. Дори и сега Форшвик можеше да изпрати четиридесетте форшвикски конници на коронацията.

Сесилия Роса влезе за момент в стаята си и започна да разучава календара — нещо непознато за повечето хора дори във Форшвик. Малко след това бе готова да покани в рицарската зала другарите на покойния си мъж, които бяха и нейни приятели, за да разчепкат всички на пръв поглед непреодолимите проблеми. Според нейните сметки спокойно можеха да изпълнят и двете спешни задължения, едното от които сега заплашваше да попречи на другото.

Корабът на Ескил Магнусон по няколко пъти на ден кръстосваше Ветерн между Форшвик и бързеите Му, а лодките му винаги бяха в движение между Форшвик и Венерн на запад и между бързеите Му и Линшьопинг на изток. Във Форшвик непрекъснато произвеждаха желязо и кожи, варовик, тухли и сушена риба, семена за посев и брашно и какво ли не още. Ако част от търговците се забавеха и запасите в градеца се натрупаха известно време, това нямаше да предизвика чак такъв безпорядък, че да не успеят да се справят отново.

Четиридесетте конници можеха да заминат за Линшьопинг предварително, защото без проблем щяха да потеглят сами, веднага щом слязат от другата страна на Ветерн. След това щяха да пренесат хората и дрехите за коронацията с каруци и лодки до Улвоса, а тези, които имаха сили — направо до Линшьопинг.

Когато Торгилс Ескилсон и хората му пристигнаха във Форшвик, той самият продължи с лодка, докато мъжете и конете му останаха да се подготвят в очакване останалите да се завърнат от коронацията, за да потеглят към Льодьосе и да посрещнат булката. Достатъчно време оставаше за пътя дотам, така че да пристигнат два дни след Петровден. Това, което отначало изглеждаше като огромно бреме, ръцете на Сесилия Роса превърнаха в лека задача.

* * *

Биргер пристигна в Линшьопинг с първите конници от Форшвик и като намери пътя до кралския замък на другия бряг на река Стонго, му съобщиха, че беше определено той да спи в самия замък, докато воините в компанията му щяха да нощуват в един палатков лагер извън града. Той остави коня си в обора и изпита немалка гордост, когато кралските ратаи веднага забелязаха, че това е млад жребец от най-благородната раса на Форшвик — със сребриста грива и високо вдигната опашка, и лъскаво черно-кафяво тяло.

Когато стигна в указаното му таванско помещение, откри десет празни постели покрай стените в мухлясалата, усойна стая и осъзна, че е изпреварил останалите гости, които щяха да нощуват там.

Той имаше богат опит с миризмите и звуците, които се появяваха в една зала, ако там спят много мъже, затова избра мястото най-близо до отвореното прозорче. Разопакова дисагите си и простря дрехите си и наметалото на Арн Магнусон върху постелята. До тях постави новоизлъсканата си броня и меча на дядо си.

Беше ходил в града твърде рядко, мислеше първо да остави всичките си принадлежности в стаята и да излезе да види какво става из Линшьопинг. Изведнъж обаче забеляза как слабата светлина от прозорчето осветяваше меча и наметалото и се разколеба. Виждаше се блестящ син цвят, какъвто дори небето не може да наподоби, а лъвът на гърба на плаща беше извезан със златни конци и черна коприна, изглеждаше като жив, сякаш се движеше на светлината. Ноктите му бяха извезани със сребърен конец, както и трите линии косо през герба. Езикът на лъва бе кървавочервен, а също и трите тамплиерски кръста — знакът на Арн Магнусон, по който всички от далеч познаваха, че се приближава именно той, а не друг Фолкунг. Това наметало беше най-умелото и красиво дело на Сесилия Роса, коствало й дълги години на старание и молитви.

Самият Биргер щеше да го носи само на коронации или сватби, но с право и чест, защото го беше наследил. На всяко друго място би станал за смях, би се изложил на подигравки и враждебни шеги, защото това би означавало високомерно да се появи с чужд символ.

Той се позамисли какъв собствен знак би прибавил към лъва един ден — нещо, което показваше, че това е не друг, а Биргер Магнусон. Дядо му имаше трите червени тамплиерски кръста, напомнящи полски цветя, на които някой е оскубал всички венчелистчета освен четири. Баща му беше избрал сребърен полумесец, Биргер Бруса — франкска лилия. Какъв обаче щеше да бъде знакът за Биргер Магнусон?

Той замечта за дракони и мечове или пък кръстосани златни стрели, без обаче да бъде убеден, че трябва да е точно такъв.

Изведнъж се засрами от детинщините и честолюбието си и реши да излезе навън. Погледът му обаче отново попадна върху меча, защото докато си фантазираше, слънцето беше успяло леко да се поизмести и сега блестеше в златния кръст. Отначало мисълта му съвсем се парализира от златната светлина, после решително стисна зъби, свали форшвикския меч, който беше носил по време на пътуването, и набързо си сложи колана с тамплиерския меч. В същия момент прозря, че баба му беше напълно права, когато отбеляза колко голям и тежък е все още за него. Въпреки това той никога нямаше да посмее да остави този меч в чужд дом. Не можеше и да седи тук в тъмната стая и да чака коронацията на следващия ден. Искаше ли да види града, трябваше да вземе меча със себе си.

Навалицата се сгъсти веднага след като премина моста и застана на другия бряг на реката. Много хора бяха пристигнали за коронацията, не всички с почтени намерения. Улиците между дървените къщи бяха тесни и мръсни. Навсякъде говореха на висок глас, пияници вдигаха шум, налагаше му се да внимава къде стъпва с тънките си кожени обувки, защото земята беше осеяна с купчини изпражнения — дори не знаеше дали от кучета, свине или хора. Под наметалото си носеше обикновени дрехи за път: светлочервена риза от еленова кожа и панталони от телешка. Ако бяха само тези дрехи, никой не би му обърнал внимание, но разхождайки се насред града с гол меч и фолкунгския лъв, извезан в злато на гърба му, той привличаше погледите повече, отколкото му се искаше или дори осъзнаваше. Млади жени отправяха към него думи, които му беше трудно да разбере, но усещаше, че са непристойни. Откъм многобройните палатки за бира и сергиите му махаха мъже и искаха да го почерпят. Тръгна да върви с очи, неотлъчно втренчени напред, но скоро градът му се стори непоносим, заби поглед в земята, за да избягва нечистотиите, и забърза обратно по посока на замъка и рекичката. Отначало това съвсем не беше лесно през тълпата и струпаните къщи, но той помнеше къде беше слънцето, когато беше излязъл, и така успяваше да се придвижи напред, дори и с неотклонно насочен към земята поглед. Случи се обаче така, че без да иска, блъсна някакъв сивокос мъж с черно-жълто наметало. Той се извърна разгневен, стисна го здраво около брадичката и поиска извинение за несръчността му. Биргер плахо помоли за прошка, но веднага получи плесница и подигравателен смях от наобиколилите го, които сега го наричаха нахалник и недорасъл юнкер, а също и други неща, които не разбираше. Изчервен, той сведе глава още по-ниско, обърна се и си тръгна. Не беше стигнал далеч, когато същият мъж го настигна с бърза крачка, хвана ръката му, падна на колене и отчаяно замоли за прошка. Объркан, той прие извинението му и се запрепъва напред.

Не му беше по вкуса това, което успя да види от града, а и никой преди не му беше удрял плесница. Мислеше си, че гражданите са луди.

Като прекоси моста и се върна в замъка, откри, че вече много гости бяха пристигнали и на двора издигаха палатки за бира. Не разпознаваше никого и отначало се опита да си внуши, че е изморен от пътуването и би било добре да се качи за малко в спалното помещение. Слънцето обаче все още грееше нависоко и той с неохота прозря, че нямаше никакъв смисъл да се опитва да заспи толкова рано. Вместо това влезе в една от палатките за бира, където един кралски готвач го измери с поглед кратко, но строго, преди да му поднесе голяма чаша на една от дългите маси. Известно време пи внимателно и бавно, докато дойдоха трима млади мъже в ризи с цветовете на Ерик и любезно го помолиха за разрешение да седнат на свободните места около него. Той не отговори, понеже тъкмо отпиваше, но им направи знак с ръка, че са добре дошли. Веднага щом тримата получиха бирите си, заговориха за лов и повече не обръщаха внимание на Биргер. Пиеха бързо и докато той успее да привърши чашата си, те вече бяха на по трета. Когато единият забеляза колко слаб пияч е, дойде и първата подигравка. Той се ядоса, но се овладя и реши, че е получил достатъчно плесници за един ден, дори за цял живот. След една подигравка обаче лесно идва друга, и когато тримата младежи от рода на Ерик заговориха многозначително за мъжеството, което се изразява в дръзкото и обилно пиене, той остави почти празната си чаша, стана и им обърна гръб. Очакваше нови подигравки, но за негово облекчение в палатката отзад настана пълно мълчание докато излизаше.

Повървя из двора, погледа пристигащите коне, отби се при собствения си кон в обора, поговори му, и опита по всички възможни начини да изглежда все едно не беше сам и несигурен как трябва да се държи.

Един от облечените в черно кралски слуги, които помагаха на трапезата, го спаси от бездействието, като учтиво го хвана за ръката и попита дали той е Биргер Магнусон от Улвоса. Младежът потвърди обезпокоено и получи съобщението, че кралят го вика и трябва да отиде в стаята преди голямата рицарска зала, да седне там и да чака сред други призовани. Той веднага се поклони и се отзова, както го бяха учили във Форшвик.

В преддверието на рицарската зала седяха главно възрастни мъже, повечето от тях воини, което лесно се забелязваше по отсечените кокалчета, липсващите пръсти и бледите белези по лицата. Биргер влезе предпазливо и се опита бързо да седне близо до вратата, надявайки се да остане незабелязан. Напразно. Един от посивелите воини, седнал в другия край на стаята току до вратата на рицарската зала, му извика, че едва ли има работа там — това е преддверието на краля, а по каквото и дело да е дошъл, първо трябва да се представи, като влиза сред мъже. Биргер поруменя и се извини, произнесе името си високо и ясно, поне така си мислеше той, и вероятно повечето в стаята го чуха. Старият сивокос воин в далечния край на продълговатата пейка сложи ръка зад ухото си и му изрева да говори високо като мъж, не да шепне като девойка, освен това да стои прав, когато говори с мъже.

Биргер се изправи бавно и несигурно, пое си дълбоко дъх и опита да събере смелост. После каза името си с прекомерно силен глас.

— Аз съм Биргер Магнусон от Улвоса, син на Магнус Монешьолд! — извика той.

Отначало в стаята настана пълно мълчание, но изведнъж възрастният мъж с ръката зад ухото грейна и прихна в сърдечен смях, после стана и отиде да прегърне Биргер.

— Ти язди при Гестилрен с герба на военачалника, негов внук си, а се промъкваш сред роднини като монахиня! — засмя се старият воин. — Е, значи сме близки роднини — аз съм Карл Биргерсон от Биелбо, но ми викат Карл Глухия. Както и да е. Веднага ела и седни до мен, юнкер Биргер!

С тези думи Карл обгърна с ръка младия си родственик и бавно го поведе през стаята, а всеки ставаше на крака да поздрави младежа, който беше внук на Арн Магнусон.

Положението му обаче не се подобри особено, като седна близо до вратата на краля, мислеше си Биргер. Старият му роднина имаше навика да разговаря по начин, който никак не подхождаше на млад и стеснителен човек, тъй като изреваваше всеки въпрос и всеки отговор.

— А как вървят делата на скъпата Сесилия Роса във Форшвик! Говори се, че Ескил Магнусон печели по златна монета на всяка лодка, но поне една сребърна остава във Форшвик!

— Добре ли е със здравето рицарят Бенгт? Още ли е същият здрав боец?

— Жътвата в Улвоса беше ли добра както при всички нас тази година и смята ли Ингрид Улва да си вземе нов съпруг!

Биргер се потеше и гърчеше като червей на кука при тези въпроси, които според него не засягаха нито роднини, нито потомците на Ерик в стаята. Освен това в някои случаи той изобщо нямаше разумен отговор — например за плановете на майка му за нов съпруг. А отвърнеше ли твърде тихо, мощният, но глух Фолкунг от Биелбо изреваваше въпроса си отново.

Страданието му приключи по неочакван начин. За всеобщо удивление той се оказа първият, когото повикаха да влезе при краля, щом си тръгна някакъв посетител.

Двама от облечените в черно пажове го преведоха през дългата зала, където на почетните места седяха кралят, ярлът му Фолке и един епископ, чието име Биргер не знаеше. Всички маси бяха отместени до стените, а пред владетеля и хората му нямаше място за сядане. На голямата маса пред тях бяха наредени епископският кръст, мечът на ярла и кралската корона, обградена от два златни скиптъра.

В този момент, за първи път откакто беше пристигнал в града Линшьопинг, Биргер се почувства уверен как трябва да се държи. Познаваше краля. И двамата присъстваха на победата при Гестилрен, въпреки че не бяха се срещали след това, освен на помени. Биргер извървя непоколебимо целия дълъг път до тях, поклони се, опря лявото си коляно на пода и в тази позиция зачака кралят да му разреши да се изправи.

Нищо такова не се случи. Наместо това Ерик се втурна и заобиколи масата, издърпа Биргер и го прегърна.

— Юнкер Биргер, радваме се да ви видим здрав и читав след цялата изживяна мъка — поздрави го кралят и направи няколко крачки назад, за да се престори, че разглежда строго младия си посетител. — Приличаш на дядо си, Биргер, макар очите ти да са кафяви като на майка ти, и да имаш много от нейния цвят в косата. Е, не се обиждай, че тази среща ще бъде кратка. Навън ни чака цяла пейка мъже и всеки се надява на различни неща. Този път ще ти кажем набързо това, което имаме да съобщим, ако не го намираш за неучтиво от наша страна. Кажи?

— Ваше величество ме е повикал. Аз съм Фолкунг. Ние, Фолкунгите, сме се били и сме проливали кръв до вас, заклели сме ви се във вярност. Каквото реши кралят ми, подчинявам се — отвърна Биргер с уверена лекота.

Кралят го изучаваше замислено и сякаш изпитателно. Направи няколко крачки около него, като че да го изкуши да каже нещо, преди да му заговори, установи, че подобна хитрост не върши работа при юнкер Биргер, и с усмивка на уста се върна на мястото си зад короната и двата скиптъра.

— Когато това представление приключи, желаем да видим юнкер Биргер като наш гост в Нес. Дядо ти ни беше по-приближен от който и да е друг мъж. Искрено се надяваме да приемеш поканата. Е?

— С най-голяма чест ще дойда като Фолкунг при краля и роднините ми, потомци на Ерик — отвърна Биргер ясно и непоколебимо.

— Ти язди с кралския герб при Гестилрен, юнкер Биргер — продължи кралят с леко смръщено чело. — Това не може да се повтори утре, няма ти да си този, който ще носи фолкунгския лъв, нито трите корони, нито пък кралския герб с двата символа. Преди да се разочароваш твърде много, ще ти обясним защо. В страната ни има обичай кралските атрибути да бъдат носени от един от най-знатните и най-старите. Такава е традицията и във всеки род — при Фолкунгите също, както при останалите. Твоят дядо военачалникът следваше чуждестранни обичаи, той превръщаше младежи в знаменосци. Ние не намирахме повод да протестираме, защото никога не възразявахме на решенията му за войската или по време на война. Сега е друго. Карл Глухия ще носи лъва ви, а родственикът ми Холмгейр — нашия герб. Така благоволихме да решим, но има и още нещо: датският крал Валдемар ни е подарил два златни скиптъра за коронацията. Единият ще носиш ти, а другия — Кнут Холмгейрсон, който е от най-благородно потекло сред младежите в Ериковия род, както ти си сред Фолкунгите. Приемаш ли това наше предложение?

— Прекланям се пред волята на моя крал, каквото и да реши, дори да не е прав — отговори Биргер с безсрамна усмивка.

— Значи юнкер Биргер си позволява да ни противоречи! — изрева кралят със злоба, която бе толкова очевидно изкуствена, че не уплаши никого в залата.

— Да, ваше величество, защото се налага — отвърна Биргер. — Неоспоримо вярно е, че Кнут Холмгейрсон, син на Холмгейр Филипсон, син на Филип, син на светия крал Ерик е най-пръв сред Ериковите младежи. Що се отнася до мен и Фолкунгите, не е толкова сигурно.

— Познаваш ли Кнут Холмгейрсон? — вдигна вежди кралят.

— Не, ваше величество, него никога не съм го срещал.

— Откъде тогава си така добре осведомен кой е баща му и кой — дядо му?

— Майка ми, Ингрид Улва, познава всички могъщи мъже в кралството и знае точно кои са синовете и бащите им, а това, което знае тя, казва на мен и братята ми — отговори Биргер, за първи път някак смутено. Такива сведения бяха само за онзи, който се нуждаеше от тях, за да знае с кого ще си оспорва властта.

— Разбираме… — замисли се кралят. — Но кажи ни тогава защо ти, Биргер, да не си най-пръв сред фолкунгските младежи? Ти, който носи кралския герб при Гестилрен.

— Не е толкова лесно да се каже кой е пръв сред младите Фолкунги — отвърна Биргер бързо, но със сведен поглед. — Нашият род никога не е притежавал кралската корона, значи по този признак не можем да съдим. Сигурно мнозина биха сметнали синовете от Биелбо за по-благородни от мен, произхождащия от Улвоса.

— Във всеки случай за нас си най-пръв! — засмя се кралят. — А ние имаме кралското право да се разпореждаме, както ни е угодно. Фолкунгът, който прилича на Арн Магнусон, в нашите очи винаги ще е най-личен. Сега приемаш ли решението ни?

— Голяма чест е за мен да се подчиня на кралската воля — отговори Биргер с възобновено самообладание.

— Чудесно, юнкер Биргер! Ти ще носиш скиптъра с орела и разперените криле, а нашият млад родственик ще носи този с кръста. Пажовете ни ще ви покажат местата ви в шествието утре, когато слънцето стои два часа преди обед. Един малък последен съвет от този, който не само е твой крал, но и твой приятел: утре недей да пиеш от виното ни повече, отколкото повелява честта ти!

Биргер се поклони и отново опря лявото си коляно в пода, а като се изправяше, се обърна и заметна плаща си над меча — всичко с едно движение, и излезе от кралската зала с уверена крачка и високо вдигната глава.

Домашният уют, който изпитваше в залата при краля, бързо го напусна, щом се оказа на големия двор пред замъка, където бяха придошли толкова много нови пътници, че започваха да се блъскат. Всички лица, които видя отначало, му бяха непознати, но изведнъж двама мъже го прихванаха под мишниците изотзад. Като извърна глава, осъзна, че това са Торгилс Ескилсон от Арнес и Емунд Юнсон от Улвсхейм, които бяха решили да се пошегуват с него. Вярно, бяха с десетина години по-големи, но също като него от Форшвик. С двамата си роднини той бе в сигурна компания.

* * *

Сесилия Роса и останалите вдовици бяха сред първите, които се върнаха във Форшвик след коронацията. Като използваха за претекст напредналата си възраст или женски причини, те успяха да напуснат Линшьопинг само след два дни бирени тържества. Добре стана така, защото най-вече Сесилия Роса сега трябваше да се погрижи за много неща, за да може всичко да премине по план. Тя зареди две волски каруци с месо, хляб, бира и вино, както и палатки с флагчета и пръти, така че навреме да разпънат лагери на две места по пътя между Льодьосе и брега на Ветерн, където бе удачно посрещачите на булката да си починат. Легла за пренощуване бяха поръчали най-напред в Йелаквист — кралския замък, и в Лена, която принадлежеше на Фолкунгите. На брега на Ветерн щеше да чака кралският кораб „Късата змия“, за да пропътуват с него последната част до Нес на остров Висинг. Сесилия Роса разпрати многобройни известия, за да уреди прехвърлянето на товари от корабите по Ветерн и лодките в Улвоса, и при бързеите Му на отсрещния бряг на езерото, тъй като всички пътници предизвикаха голямо объркване в търговията между Льодьосе и Линшьопинг. Големи товари останаха на кея, за да отстъпят място на коне и гости, но се погрижиха никоя от стоките, неиздръжливи на дъжд, да не остане без покривало. Търговската бъркотия предстоеше да продължи цяла седмица, след като във Форшвик пристигнеха всички, които имаха благородна задача там. На горните кейове пък се трупаха празни чакащи корабчета, останали без обичайния си товар.

Сесилия Роса контролираше всичко това с желязна ръка. И най-дребната подробност не й убягна, не се сблъска и с най-малкото възражение.

Положението се поуспокои, когато стражи и господари с побледнели от бира лица и кървясали очи запристигаха с неспокойни коне и груби езици. Тогава Сесилия Роса смогна да си позволи две-три дълги нощи в собствената си къща заедно с вдовстващата кралица Сесилия Бланка, Ингрид Улва и Улвхилде Емундсдотер.

Вдовстващата кралица имаше да им разкаже, че на сина й му беше хрумнало да не посреща годеницата си на пристанището, тъй като и кралят на Дания не бе благоволил да я придружи. Гонеха го представи за нещо, което наричаше справедлива прилика между крале. Все едно колко разум имаше в тази идея — на вдовиците така или иначе им допадаше да попътуват няколко дни насаме с Рикиса. Все пак крал Ерик остана много доволен, като научи от майка си какво грандиозно посрещане беше устроено за датчанката с най-личните конници в страната.

Докато мъжете се стараеха да стегнат конниците, които трябваше да посрещнат Рикиса, вдовиците изцяло се бяха посветили на бялата кобила, избрана от Сесилия Роса за бъдещата кралица. Нали никой не знаеше доколко стабилно датските девойки седяха на седлото, може би бе по-важно да изберат една скромна кобила, отколкото някой неповторимо красив жребец. Освен това нямаше съмнение, че облеклото на Рикиса не би й позволило да язди със стремена от двете страни — Ингрид Улва бе предсказала бяла рокля, везана със златни конци — ето защо сарацинската сарачница във Форшвик изработи едно особено красиво дамско седло, украсено със сребро и злато. Стремената, юздите и поводите декорираха по същия начин, на начелника за кобилата закрепиха едно голямо черно перо от чужда страна, а под него — пищен кръг от червени скъпоценни камъни с бели в средата, каквито бяха кралските цветове на девойката.

Изработиха едно красиво дамско седло и за вдовстващата кралица Сесилия Бланка. Сесилия Роса и Улвхилде щяха да яздят с обичайните си седла, защото и двете смятаха да носят одеждите, които на Сесилия Роса беше хрумнало да ушие преди много години. Те наподобяваха панталони, но въпреки това изглеждаха като дамска рокля и позволяваха да се язди със стремена от двете страни.

За Биргер това бяха дни на бездействие. Дрехите и въоръжението го очакваха приготвени още от коронацията в Линшьопинг, а при сегашното положение във Форшвик с близо осемдесет гости, всякакви занятия с младежи и момчета бяха оставени настрана. Въпреки това една толкова голяма група млади и стари възпитаници на Форшвик събрани на едно място трудно можеха да се държат далеч от старите си места за упражнения и скоро бойните игри бяха в разгара си.

В други стопанства и замъци в страната подобни игри започнаха да се провеждат едва по-късно и в повечето случаи протичаха мирно. Мъжете се състезаваха да яздят с копия срещу окачени мишени или да уцелят щита на Черния Петър, без да ги удари неговата въртяща се палка, или пък яздеха и цепеха ябълки с меч. С подобни неща не би се гордял боец от Форшвик.

Най-трудната игра беше турнир — копие срещу копие: три пъти яздеха мъж срещу мъж с намерението да съборят другия на земята с умел удар в гърдите или щита му. Не станеше ли от три опита, продължаваха, докато един победи два пъти. Разбира се, не използваха подострени бойни върхове за копията, а затъпени, което обаче не правеше играта по-малко опасна.

Рицарят Сигурд и брат му Одвар, който се разпореждаше във Форшвик по всички военни въпроси, отначало се притесниха от всичките болезнени викове на турнира. После обаче преброиха мъжете и установиха, че можеха да си позволят да загубят всеки десети от тях за по-кратък или по-продължителен покой в леглото преди пътуването до Льодьосе; приблизително това трябваше да очакват. Удобни постели и добро обгрижване също имаше повече от достатъчно за тези, които останаха на легло, когато другите заминаха. Все пак рицарят Сигурд нареди да не участва в турнира никой младеж, още незавършил обучението си във Форшвик и не получил собствени копие и меч, нито пък момчетата, ненавършили седемнайсет години.

Така Биргер спадаше към най-младите, но въпреки това силно се надяваше да издържи доста дълго в игрите. Когато обаче се замисли, проумя, че високомерието е грях, който често се наказва на мига, така че веднага се прекръсти и накратко помоли Божията майка за прошка, но не посмя да отиде една крачка напред и да поиска успех. Това също би било самонадеяно в настоящата му компания, където най-изтъкнати бяха петима посветени рицари.

Игрите започнаха така: всички участници с конете си се подредиха на голямото поле за упражнения, пресечено от трасетата за турнири. Рицарят Одвар зорко контролираше на входа никой от твърде младите да не успее да се промъкне с множеството и действително откри двама, на които се наложи да се настанят сред зрителите, нищо че помърмориха с наведени глави.

Когато всички вече бяха събрани на полето, оформиха голям кръг и тръгнаха да яздят, като ту заставаха точно срещу някоя от пътеките, ту отстрани. Щом изсвиреше рогът, всички трябваше да задържат конете си. Тогава на онзи, който спреше пред пътека, оставаше само да се прекръсти и да провери кой стои от другата страна. Останалите извън тях се присъединяваха към зрителите, докато отпаднеха половината от участниците в първите двубои. После отново тръгваха в кръг в очакване на сигнала.

Първия път като изсвириха, Биргер се оказа извън пътеките за дуел и спокойно се настани сред зрителите. Втория път се случи пред една от най-страничните и щом погледна към другия край с разтуптяно сърце, откри противник на своята възраст.

Нов сигнал с рог и те се втурнаха един срещу друг с насочени копия. Биргер лесно спечели първата атака, а с малко усилие — и втората, и така за трети път се присъедини към онези, които отново щяха да яздят в кръг, докато победените бяха принудени да застанат сред зрителите или да се затътрят към постелите за ранени, а в най-лошия случай — да ги отнесат до там. Все повече работа се отваряше на вещите лечителки във Форшвик, повечето от които бяха чужденки.

При третия тур Биргер отново остана извън пътеките, когато спря коня си, и се оттегли сред зрителите. Той пресметна, че след този тур само половината от конниците ще са останали в играта. Ако извадеше късмет със следващия си противник, скоро щеше да е сред последните.

Нямаше кой знае какъв късмет. Следващия път, когато спря при дадения сигнал, се намираше пред една от средните пътеки, погледна припряно към другия край, пое си дълбоко въздух и се прекръсти. Там стоеше рицарят Бенгт.

Добре все пак, че никой не можеше да види физиономията му в този момент, помисли си Биргер. За тази игра всички си бяха сложили новите шлемове, които покриваха цялото лице и имаха само един тесен кръстовиден отвор, през който да гледат. Ето как никой не забеляза колко е пребледнял.

Биргер издържа първата атака, въпреки че му излезе дъхът при удара, който отби щита му и го блъсна в гърдите. Ако бойно копие го беше улучило по този начин, смъртта нямаше да му се размине. Той обаче не падна и смело се обърна за нов сблъсък.

Вторият път бе пометен от седлото като ръкавица — рицарят Бенгт го уцели по начина, който всички във Форшвик бяха научили. Наричаха го замахът на Арн — с широката страна на копието. При падането не се удари силно и веднага побърза да се качи на седлото. Останалите, които яздеха по същото време, вече се бяха присъединили към зрителите като победители или победени. Сега всички погледи бяха приковани върху двамата. Те щяха да се спуснат един срещу друг още веднъж и всички знаеха кой щеше да спечели, макар да се надяваха младият Биргер да не се нарани лошо.

И двамата едновременно уцелиха противниковия щит точно в центъра. Тогава теглото и балансът на рицаря Бенгт станаха причина Биргер пак да се намери на земята, само че този път падането изглеждаше по-опасно — беше отхвърлен право назад и се приземи по гръб и тил. Рицарят Бенгт бързо обърна коня си, скочи от седлото, захвърли шлема си, втурна се към Биргер и предпазливо изхлузи шлема му. Съзнанието на момчето беше замъглено и силната светлина го заслепи, щом откриха лицето му, затова отначало не беше сигурен къде се намира.

— Всичко наред ли е, юнкер Биргер? — попита рицарят Бенгт угрижено.

— Не се чувствам по-зле, отколкото заслужавам — отвърна той и направи опит да се усмихне мъжествено кисело. — Поздравления за добрия ти късмет, рицар Бенгт — продължи с по-широка усмивка.

— С такъв ужасяващ противник се иска малко късмет — засмя се и рицарят Бенгт, като издърпа Биргер, който успя да се задържи на крака, макар и несигурно.

Играта свърши както беше редно. Никой не можеше да се противопостави на рицаря Бенгт и той победи, без да го повалят нито веднъж — една необичайна чест във Форшвик, където противниците бяха най-добрите в кралството.

Когато Биргер свали доспехите си и ги окачи на мястото с неговия номер в обора, главата го болеше и се чувстваше по-смазан, отколкото бе очаквал. Гръдният му кош беше защитен от ризница, стоманени плочки и дебел слой филц, и все пак по гърдите му бяха избили големи синини. Не страдаше особено от това — всички във Форшвик бяха привикнали на синините. Вместо това си мислеше, че навярно малко биха се задържали на седлото след такъв силен удар.

Като излезе от обора във всекидневните си дрехи, трима негови приятели от детството го очакваха. Това бяха Ибен Арду, Йоханес Яковиан и Матеус Маркусян. Поздравиха го със сърдечно потупване по гърба и утешителни думи, задето единствен той бе успял да остане на седлото след сполучлив удар на рицаря Бенгт. Хубаво беше, че поне един от младите бе успял да се отличи. Биргер мърмореше, недоволен, че толкова рано му се е паднал точно рицарят Бенгт, може би срещу друг щеше да се представи по-добре. Приятелите му обаче махнаха с ръка през смях и се пошегуваха, че едва ли щеше да бъде по-голям късмет да се изправи срещу някой друг от посветените рицари. Дори и да беше станало така, Бенгт пак щеше да го чака накрая.

Всички от Форшвик, млади и стари, знаеха повече за военните игри от другоземците, но от четиримата приятели само Матеус Маркусян наистина изгаряше от интерес, понеже караше последната си година в училището за бойци на Форшвик. Опита се да се промъкне на арената, надявайки се зоркият поглед на рицаря Одвар да не го открие сред толкова много мъже, облечени в едни и същи цветове. Уви, сгреши. Рицарят веднага го разпозна и препречи пътя му с копието си, точно когато Матеус смяташе за удобно да го заобиколи.

Ибен Арду работеше по половин ден в стъкларската работилница, а през зимата и повече. Останалото си работно време изкарваше при медникарите, чието изкуство беше повече сарацинско, отколкото скандинавско. Йоханес Яковиан вървеше по стъпките на баща си и се занимаваше със зъбци, колела и триони. И ето, напомни на Биргер, че още не е намерил време да му покаже новите триони и на какво бяха способни те, а Биргер засрамено се извини, задето е бил твърде зает, откакто се бе върнал във Форшвик, но сега имаха предостатъчно време.

Четиримата приятели се запътиха към дъскорезниците. Разговаряха весело и веднага се върнаха към езика от детските си години, примесил в пълна каша скандинавски, арабски, саксонски и латински. За тези, които не живееха във Форшвик, това наподобяваше таен език.

В дъскорезниците бе настъпила голяма и забележителна промяна. Преди трионите не можеха да се въртят по-бързо от воденичното колело, на чиято ос бяха закрепени. Трудността на бавната работа идваше от това, че трионите се нагорещяваха твърде бързо и се налагаше да ги охлаждат с вода, която изливаха с ведра отгоре им. В резултат от това пък дървото се разваляше.

Сега обаче времето беше намалено наполовина, понеже колелата се въртяха закрепени на по-тънка ос от ковано желязо с малки, набраздени ремъчни колела, завъртани от колелата на един от дебелите въртящи се дънери. Тези пък на свой ред бяха толкова високи, че стигаха чак до тавана на дъскорезницата. Между големите и малките колела бяха опънали кожени ремъци. Като по чудо голямото, бавно колело предаваше енергия на малкото, а тя се превръщаше в светкавична скорост.

Йоханес с нескрита гордост намекна, че е бил повече от добър помощник на баща си, майстор Яков Вахтиян, в изработването на това подобрение. Тогава обаче дойде и неговият ред приятелите му да му се надсмеят и да го потупат подигравателно по гърба, но Йоханес не изпадна в униние, а се затътриха към работилницата за триони, за да им покаже още едно нововъведение.

Там не течеше никаква работа, но Йоханес затърча наоколо като побесняла катерица, показваше и обясняваше. В центъра на залата имаше голяма каменна плоча, безупречно загладена като водна повърхност в тиха лятна нощ. Над нея на яки дънери и корабни въжета висеше същият камък. Йоханес разказа колко е сложно такава каменна повърхност да се изглади напълно, но как добре се възнаграждават усилията. Винаги е било трудно да се коват съвсем равни кръгли стоманени остриета, а още по-трудно — да ги калят, без всичко да се огъне. Изкривяха ли се дори съвсем леко, скоро се чупеха в дънерите, особено ако са дъбови. Тук обаче с помощта на плоските тежки каменни блокове успяваха да изгладят напълно стоманените остриета, след като ги затоплят до подходящата температура — все още нажежени до червено, но вече започнали да потъмняват.

Биргер слабо се интересуваше от подобни новости, но осъзнаваше, че това са важни подобрения. Даде най-доброто от себе си да не нарани своя приятел Йоханес с краткотрайно търпение и услужливо го последва в стъкларската работилница и бакърджийницата, за да научи за още нововъведения. После обаче и Ибен Арду, и Матеус Маркусян се поотегчиха, затова всички единодушно, но по различни причини, приеха предложението им да вземат лъкове и стрели — сега може би лесно щяха да им разрешат.

На млади мъже като Матеус, които вече завършваха училището за воини, и още повече на instructores като Биргер, им беше позволено да заемат каквито и да било оръжия от богато зареденото хранилище на Форшвик. За другите това беше по-трудно, а отговорните пазачи ставаха раздразнителни, ако им се наложеше да търпят врънкането на хора, които не боравят с оръжие.

На стрелбището нямаше никого, затова на Биргер и Матеус не се налагаше да внимават да не покажат някой лош изстрел. Нямаше нужда да се състезават помежду си — и двамата знаеха, че Биргер имаше пълно превъзходство. Още от малък много му натякваха за стрелбата с лък, тъй като и баща му, и дядо му бяха най-добри в кралството.

Известно време постреляха по-скоро на игра, а на Биргер и Матеус скоро им стана много по-интересно да поправят малките грешки на приятелите си, отколкото да стрелят самите те. Решиха да се отправят на лов веднага щом им се удаде случай. Йоханес и Ибен Арду можеха да лежат скрити в засада, а Матеус и Биргер — да пъдят дивеча на кон и с малко късмет — да стрелят от седлото.

Поговориха разпалено за предстоящия лов, но нещо друго витаеше във въздуха и Биргер скоро го усети. Ибен Арду пръв от приятелите попита за коронацията в Линшьопинг. Биргер разбра по внезапно напрегнатото внимание, че това бе нещо, което всички изгаряха от желание да чуят. Като приятели от детството, те сякаш не искаха да признаят, че някои неща ги отличаваха, и все пак другите не можеха да се преструват кой знае колко дълго. Биргер единствен от тях четиримата можеше да присъства на кралска коронация. Разбира се, Матеус се надяваше един ден да бъде посветен в рицарство и тогава въпросът щеше да се уреди и за него, въпреки че той смяташе за безкрайно по-важно да стане рицар, не толкова кралски гост.

Сега Биргер прозря: беше си внушил, че никой от тях няма да попита. Но ето, въпросът бе поставен между приятели и единственият правилен изход беше да отговори. Все пак реши да не представя събитието като толкова забележително. Биргер взе една стрела от най-близкия колчан, позаглади земята с крак и започна да рисува шествието за коронацията в Линшьопинг с върха на стрелата.

Начело яздеха четиридесет Фолкунги и четиридесет мъже от Ериковия род. Той показа това с една дебела черта и една по-тънка и вълнообразна. Така трябваше да се подредят. Но това сякаш не се бе понравило на крал Ерик. Фолкунгите, всички от които бяха от Форшвик, изглеждаха толкова по-силни и по-добре въоръжени от другите, че кралството му сякаш куца на един по-силен и един по-слаб крак. Когато кралят видял това на двора пред замъка, веднага определил да яздят по двойки — първо двама от неговия род, после двама Фолкунги и така поред в четиридесет редици.

Биргер заглади дебелата и тънката линия и на мястото им начерта множество къси. Редуваше по-отчетливи и по-слаби, за да покаже как е изглеждало началото на шествието.

След конниците — продължи разказа си, онагледявайки го по земята с острието на стрелата — вървяха двама знаменосци — Карл Глухия от Фолкунгите и, ако си спомняше правилно, някой си Холмгейр от рода на Ерик. Следваше ги голяма група пажове в черни дрехи, които служеха на краля във всякакви дела, а след тях — съдии и вождове от Свеаланд в дебели кожени палта, със завити крака, въпреки че беше късно лято и горещо време. Той повтори думите „вождове от Свеаланд“ и „завити крака“ все едно имитираше говора им и същевременно направи няколко наперени широки крачки с изпъчен корем и един пръст под носа, за да покаже мустаци, но веднага спря — стори му се, че приятелите му се забавляват пресилено много на една така невинна шега.

После някак смутено и с припрени движения по земята побърза да опише дрехите за коронацията, двамата младежи, които носеха скиптрите, как някой носеше короната точно пред краля и двамата подли епископи, само дето не беше видял много от всички тези неща.

На това място прекъсна разказа си. Изглеждаше така, сякаш му се искаше да продължат със стрелбата, защото не можеше да добави нищо съществено.

— Но къде вървеше ти, Биргер? — попита Матеус разпалено.

Биргер спря да дърпа лъка си и въздъхна. Този въпрос беше прекалено кратък и ясен, за да успее да го избегне.

— Аз вървях до един разбойник от Ериковия род на име Кнут Холмгейрсон. Беше дълъг като кол за връзване на хмел — каза той, сякаш това беше всичко, което е мислел да разкаже. Само че прочете в очите на останалите, че нямаше да се задоволят с толкова и продължи неохотно. — Кнут Холмгейрсон носеше един от скиптрите за коронацията с християнски кръст на върха, а аз носех другия — с орел с разперени крила, и няма кой знае какво за разказване, освен че юнкер Кнут отначало създаваше неприятности — не искаше да върви до мен.

Тогава приятелите му един през друг го заразпитваха и за скиптрите, и що за юнкер е бил този, та се е чувствал толкова знатен, и какво ли е отвърнал, за да се защити от подобна невъзпитана и надменна забележка. Точно както се надяваше Биргер, въпросите се сипеха по няколко наведнъж. Така можеше да избира на кой иска да отговори и не се налагаше да се показва важен, задето е носил кралския скиптър.

— Бащата на Кнут Холмгейрсон, Холмгейр, е внук на крал свети Ерик — отговори със сериозен глас. — Нали такъв е и крал Ерик Кнутсон, но ако той не се сдобие с наследник от госпожица Рикиса, може би ще видим претендент за престола в лицето на този Кнут, който вървеше до мен. Затова се правеше на важен, но сглупи да се оплаче на краля и той го смъмри.

— Как го смъмри кралят? — попита Ибен Арду, пресметливо насочен от начина на Биргер да разказва няколко неща едновременно, оставяйки това, което най-много му се иска да разкаже, за последно.

— Юнкер Кнут се оплака на краля, че не намира за правилно да върви до някакъв си фолкунгски фукльо, наметнал по-скъп плащ от него — засмя се Биргер. — Но въпреки че това все пак е вярно, далеч не то е забележителното в този плащ, защото е принадлежал на Арн Магнусон, има три червени тамплиерски кръста, които се виждат отдалеч, стига да не си сляп. Ето така юнкер Кнут си прехапа езика, без сам да разбира точно как и колко малко правеше впечатление на своя крал.

— И какво каза кралят? — попита Йоханес благоговейно, изпреварвайки само с миг останалите.

— Скастри родственика си, че самият той, кралят, добре познава този фукльо, и че тъкмо него, а не някой друг предстои да коронясат — смънка Биргер набързо, сякаш изобщо не бе описал едно убийство с думи. — И вече наистина няма какво толкова да разкажа, освен че лицето на юнкер Кнут бе помръкнало, когато вървяхме в шествието, и по едно време ми изсъска, че ще ме пребие при първия удобен случай. А ако се чудите какво му отговорих тогава, казах му, че винаги можем да пробваме един двубой на коне, нали вече отблизо съм видял жалките пъзльовци от рода му. Е, това последното може и да не съм го казал.

Биргер отново сложи стрелата на лъка и го опъна сякаш нямаше какво повече да разкаже, и преди да избере отговора си спокойно изчака всички противоречиви въпроси, с които останалите нетърпеливо го заливаха.

— Останалото не е нищо особено и лесно може да го видите пред вас — каза той докато протакаше прицелването си. — Ако си представите една необикновено дълга литургия и я удвоите. Освен това бе горещ летен ден и хората бяха натъпкани като пъстърви в бъчва със сол. А после — обичайната почерпка с бира и свинско.

Той пусна стрелата и със задоволство видя как тя улучи почти в средата най-вътрешния кръг.

* * *

Посрещачите на булката потеглиха от Форшвик рано, зората се червенееше и обещаваше хубаво време за път. В едната редица яздеха четиридесет конника в пълно бойно снаряжение, четиридесет имаше и в другата, а най-отпред между тях пътуваха четирите вдовици. Следваха ги младежи от Форшвик с товарни коне и още няколко оседлани — за датски придружители, ако и такива слязат на сушата. Нямаха нужда от особено много храна и бира, защото Сесилия Роса старателно беше пресметнала как и докъде щяха да пътуват всеки ден, така че винаги да ги очаква покрив над главата и християнска вечеря.

Начело пред вдовиците яздеше рицарят Бенгт с герба на Форшвик, който се състоеше от четири еднакво големи полета. Горе вляво се виждаше фолкунгският лъв, а родовият символ на Сесилия Роса с посребрената линия на черен фон — долу вдясно. Останалите две полета съдържаха трите червени тамплиерски кръста върху бял плат и червената роза на Форшвик на черен — нея Сесилия Роса беше приела за свой собствен символ.

Пред четирите вдовици яздеше по един знаменосец с техните гербове — черния грифон върху червен плат на Улвхилде Емундсдотер и Ингрид Улва, трите Ерикови корони пред Сесилия Бланка, която носеше кралската си корона върху черния вдовишки воал, и накрая — черния щит със сребърната линия на Подсетен, само че и с червената роза пред Сесилия Роса.

Навярно много пъти в страната бяха виждали и по-голяма свита посрещачи на булка, но никога по-респектираща. Слънцето изгря и заблестя по излъсканите върхове на копията, по цялото сребро на ризниците и по гладката стомана на скоро лъснатите брони. Тази свита се виждаше отдалеч и веднага щом наближиха първото село, ги пресрещнаха обезпокоени тромави рицари, за да разузнаят дали не е надвиснала смъртна опасност, но скоро се успокоиха — това бяха просто Фолкунгите на път за Льодьосе, за да посрещнат новата кралица. Същото се повтаряше във всяко село, през което минаваха. Хората притичваха да погледат великолепието им веднага щом ги напуснеше страха от смъртта.

Само преди двайсет години това беше страна, където войната беше работа на селяните и се биеха повече за чест или заради неразрешени спорове, отколкото за сребро и земя. По него време всеки селянин се сражаваше на крака, дори и да беше яздил до мястото на битката.

Един ден обаче в Западна Готаланд се завърна рицар тамплиер заедно с няколко воини от Светите земи, а с тях дойдоха и ветровете на промяната. Училище за бъдещите воини стана Форшвик; синовете на първите ученици сега бяха получили своите форшвикски мечове и копия като знак, че десетте години на обучение са приключили. После и техните синове щяха да започнат образованието си там, ако не попаднеха при рицаря Бенгт в Имсеборг, рицаря Сюне в Елярос или в замъка Гум, който също принадлежеше на Фолкунгите.

Повече от половината от мъжете, които сега отиваха да посрещнат булката, бяха участвали при победата над самия датски крал Валдемар Победителя. Задаващите се сега осемдесет конници от Форшвик в пълно бойно снаряжение съставяха сила, равна на цяло селско войнство от няколко хиляди мъже.

Това, което хората виждаха, беше новата мощ в кралството.

И още как! Тази гледка трябваше да изплаши и всеки похитител на булки. Подобни отвличания бяха обичайни. Крадяха чужди годеници или защото ги желаеха в собственото си легло, или пък целяха да ги продадат на добра цена обратно на мъжете им, но в този случай недокоснати както са си били.

Сестрата на датския крал със сигурност струваше теглото си в злато за крал Ерик. Само дето ако похитители на булки се блазнеха при подобна мисъл, бляскавата свита в сребристо и синьо би ги ужасила повече от Божиите мълнии.

Четирите вдовици с удоволствие пътуваха начело на свитата. Нямаше защо да бързат, а имаха и късмет с времето. Ингрид Улва беше убедена, че хубавото време ще се задържи, защото на следващия ден предстоеше литургията за Петровден. Дъжд на този празник означаваше валежи цяла седмица. Но при хубаво време нямаше значение — каквото беше на този ден, такова щеше да си остане.

Четирите вдовици си имаха доста причини да бъдат в най-добро настроение. Изглежда дългата борба за престола беше приключила и това радваше Ингрид Улва и Улвхилде точно колкото и другите две, нищо че принадлежаха към Сверкеровия род и яздеха зад черния грифон. Ако бяха мъже, разсъждаваше Ингрид Улва, може би краят на спора би ги огорчил, най-вече защото те самите губеха. Така си беше. Краят дойде с ясно сключения мир между краля на Дания и крал Ерик, когото първият на два пъти напразно се беше опитал да свали от престола с помощта на приятелите си Сверкери. Рикиса скоро щеше да роди деца, а рано или късно — син. Даже най-добре двама, защото животът понякога може да бъде несправедливо кратък както за знатния, така и за обикновения човек.

Но краят на споровете, разсъждаваше Ингрид Улва, слагаше начало и на мира, а това означаваше, че жътвите щяха да станат обилни както по времето на стария крал Кнут Ериксон.

Двете Сесилии, които имаха много спомени и от мир, и от война, охотно се съгласиха с нея. Веднъж, когато бяха съвсем млади, ги държаха като familiares против волята им в манастира „Божия дом“ и знаеха съвсем малко за битката, която кипеше извън стените. Двете заговориха една през друга, но Сесилия Роса надделя и разказа как в последните дни на войната видели в „Божия дом“ да пристигат воини. Тогава се накачили по стените с надеждата да видят сините цветове на Ерик и Фолкунгите. Но идвали конници в червено. Душите им се смразили при тази гледка. По-отблизо обаче забелязали, че всичките ездачи са по-тежко или по-леко ранени и бягат. Тогава разбрали, че тяхната страна е победила, а това чувство трудно можеше да се опише в последствие. Навярно още по-трудно бе да се говори за него, докато яздеха до две дъщери на Сверкеровия род.

И все пак, победата на кървавите полета отвъд Биелбо донесе дългогодишен мир. Никъде по небето не можеха да предугадят черните облаци. Никъде в най-затънтените кътчета на разума си не можеха да предусетят опасността от нова война. И въпреки това тя дойде.

Войната е като дъжда, заключи Сесилия Бланка някак огорчена. Идва и си отива. След слънцето идва дъжд и тогава хората сякаш забравят, че слънцето и сушата винаги се връщат.

Сесилия Роса си позволи да се пошегува с вдовстващата кралица за тази мрачна мъдрост. Нали бяха приятелки от младежките си години и винаги бяха говорили без заобикалки помежду си — и преди, и след като едната от двете стана кралица. Дъждът, смяташе Сесилия Роса, все пак е водата на живота, този, който дава добра жътва. Войната обаче, добрата вдовстваща кралица май все пак трябваше да се съгласи, е пълната му противоположност.

Всички добре се посмяха на този словесен капан, който едната Сесилия бе заложила на другата, и отведнъж доброто им настроение се завърна.

Първия ден пътуваха до крепостта Лена, а втория — до Йелаквист, близо до Скара. На третия ден стигнаха пристанището и кулата на Льодьосе, както беше предвидено.

Ветровете се случиха благоприятни, а времето — сухо — точно както Петровден бе обещал. Ето защо двата датски кораба под червено-белия флаг на краля пристигнаха на пристанището Льодьосе в уреченото време.

Около пристанището с кулата и дървените стени на пазара беше пусто и хората на крал Валдемар се заоглеждаха учудено към брега, без да забележат многобройна тълпа или пък знамена, които биха показали, че очакват пристигането на кралска сестра. Първата мисъл на мъжете от корабите беше, че шведските пътници са се забавили — винаги можеше да се случи, дори и при най-важните дела.

Изведнъж дочуха тътена от приближаващи се копита. Дълга офанзивна линия ездачи с наполовина свалени копия препускаха бързо, сякаш смятаха да нападнат кораба още в реката. Знатните датски придворни и моряците онемяха при тази гледка.

Последвалата случка обаче се оказа още по-необяснима. Ездачите в дългата права редица бързо се разпределиха в четири еднакви групи, които по зададен сигнал с рог се спуснаха напречно към корабите и по този начин — една към друга. Отначало това изглеждаше като пълна лудост и нещо, което щеше да завърши в голям безпорядък. Първата група обаче се размина с втората само на няколко копия разстояние и след това бе заобиколена изотзад само на един лакът. По същия начин яздеха и останалите две групи. Ново изсвирване на рога и всички ездачи едновременно обърнаха конете си и отново се насочиха едни към други. Сякаш с бясна скорост оформяха към брега голяма плетеница от тропащи коне и святкаща стомана. Ако по същия начин се бяха приближили до вражески строй, щяха да всеят еднакво количество смут и страх у противника.

При трети сигнал конниците се пренаредиха в две редици, така че от брега навътре стояха точно един срещу друг с копия, насочени надолу към земята. Всичко се случи за няколко мига. Това беше ненадмината езда.

След като двете редици постояха така за кратко, рогът прозвуча още веднъж и между конниците в лек галоп се зададоха четирима знаменосци с развени знамена, които сега вдигнаха копията си за поздрав. Те забиха флаговете си в земята с рязък тласък и бързо се върнаха обратно. След това известно време не се случи нищо, само вятърът плющеше в две червени, едно синьо и едно зелено знаме.

Ето че дойдоха четири жени в разкошни наметала. Яздеха една до друга, без да бързат, и черните им коне със сребристи гриви пристъпваха гордо, като вдигаха високо крака на всяка крачка. Едната жена в средата носеше кралска корона, а тази в края до нея водеше бял кон с червена наметка, извезана със сребро и множество украшения.

Спряха току пред кейовете. Жената с кралската корона слезе първа от коня, и то с лекота, която учудваше, предвид понапредналата й възраст. А дори короната на главата й не се поклати.

Така слязоха и останалите жени и заведоха белия кон в датски цветове на най-големия кей. И четирите вървяха смело, широко усмихнати. Жената с кралската корона излезе напред и извади хляб изпод синьото си наметало.

Тогава по-големият датски кораб хвърли на земята въжета, които пристанищните работници се осмелиха да вземат след известно колебание — от уплаха всички бяха избягали зад дървените стени на тържището веднага щом бяха чули приближаващите конници. Когато изтеглиха кораба до брега и жените на пристанището можеха да разговарят с мъжете на борда, кралицата ги поздрави с добре дошли.

— Аз съм кралица Сесилия Бланка, съпруга на крал Кнут Ериксон и майка на крал Ерик Кнутсон — започна тя с висок и ясен глас, какъвто малко бяха очаквали от една старица. — Със себе си водя честни жени от страната на готите и свеите, която на чужд език вие наричате страна на свеоните. Дошли сме да поздравим госпожица Рикиса и да я заведем в брачното ложе защитена сред приятели.

Чак тогава се показа и Рикиса. Пристъпи към парапета като колебливо и боязливо, но любопитно теленце и се заоглежда сред мъжете наоколо си, които не бяха съумели да дадат някакъв отговор — изглежда никой не знаеше кой е най-знатният и нему подобава да говори, нито пък какво се казва в такива случаи. Наместо това раздадоха отсечени заповеди да избутат напред едно мостче.

Рикиса от Дания носеше дълго, кървавочервено наметало, а под него — бяла рокля от онзи плат, който се наричаше коприна и pellum gullskotum, защото златна нишка рисуваше сложни мотиви в копринената тъкан. На челото си имаше златна корона с тънка лента, а светлата й коса падаше дълга и разпусната върху раменете й и хермелиновата обшивка на червеното наметало.

Изтикаха напред тясно и нестабилно мостче. Рикиса малко се поколеба, преди да събере кураж и да забърза към кея с леко несигурни стъпки. Там я посрещна Сесилия Бланка, която първо я взе в обятията си, а след това й предложи от хляба, като извади и малко сол. Рикиса удивена си взе от даровете, преди останалите три жени във вдовишки воали да я запрегръщат наред.

Тогава на брега почти неохотно слязоха шестима мъже в датските кралски цветове и един епископ, облечен в черно. Поздравиха четирите вдовици учтиво, но хладно, и се огледаха смутено, сякаш търсеха да поздравят още някого. Мъжете от Форшвик обаче си седяха на седлата и окото им не мигваше, не показваха намерение да слязат от конете.

Датчаните обясниха, че ще заведат госпожица Рикиса при шведския крал и Сесилия Бланка веднага повика с ръка младежите с коне за гостите. Когато обаче знатните датчани ги видяха, смръщиха чела и споделиха, че всички те са с благороден произход и затова са свикнали да пътуват с кола и кочияш. Сякаш не можаха да повярват на ушите си, когато Сесилия Роса направо и без пазарлъци съобщи, че това, което се предлага, са коне и седла.

Рикиса насмалко щеше да избухне в плач, като видя, че въпросът наближава да прерасне в кавга.

— Не си сама, скъпа моя Рикиса — наведе се и й прошепна Сесилия Роса. — От опит знам, че тези думи са най-голямата утеха за едно младо момиче в труден момент. Ние сме жените на кралството и ще те заведем защитена при съпруга ти. Тези силни конници наоколо се подчиняват на най-малкия ни знак.

— Благодаря ти, благородна госпожо — отговори Рикиса и хвърли още един обезпокоен поглед към господата от свитата си, които не изглеждаха склонни да продължат пътуването, ако се наложи да яздят. — Дошла съм, защото се подчинявам на волята на брат си и ще направя всичко, което се очаква от мен, светата Божия майка да ми е на помощ. Но дори аз ли няма да получа кола и кочияш?

От гняв или високомерие, датските господа и епископът се върнаха на кораба и наредиха да смъкнат на брега багажа на госпожица Рикиса. Форшвикски слуги веднага го занесоха при товарните коне. Тогава кралският датски кораб се отдели от сушата и бавно се насочи към реката. Рикиса обезпокоена погледна назад към отплаващите си сънародници, а Сесилия Роса отново я прегърна утешително, докато зад гърба си даде знак на Ингрид Улва да доведе бялата кобила.

Рикиса се колебаеше и местеше умолителен поглед от първата до последната от четирите вдовици, в чиито ръце бе изоставена.

— Това е по-добро от кола и кочияш — обясни вдовстващата кралица Сесилия Бланка. — Виж какъв добродушен кон ти предлагаме, Рикиса!

— Но аз съм кралска сестра, винаги пътувам с кола и кочияш — отвърна тя и се втренчи недоверчиво в бялата кобила. — Как ще се справя с такъв дълъг път, яхнала кон като мъж?

— Не като мъж — изкикоти се Сесилия Бланка дружелюбно, — а като една от нас. При цялото ми уважение, благородна моя, аз съм кралица и яздя. С мен са най-скъпите ми приятелки, които ще станат и твои, и всички ние яздим. Такъв е обичаят в страната, в която сега ще те направим кралица. Само стой близо до нас и всичко ще бъде наред.

Рикиса разбра, че друг избор нямаше, и безпокойството й изчезна, или пък може би надменността й. Вместо това насмалко да избухне в смях. При краткия знак с ръка на Сесилия Роса веднага дотича младият конник Емунд и вдигна сключените си ръце, за да стъпи Рикиса и да се качи на седлото, докато Ингрид Улва държеше коня, а Сесилия Роса помагаше да оправят стремената и поводите.

При все че ездата й изглеждаше някак несигурна в началото, скоро тя започна да се справя по-добре. Дневните походи бяха кратки, теренът — удобен, а времето остана хубаво.

Когато Рикиса на третия ден стигна брега на Ветерн, откъдето щеше да я вземе кралският кораб за последната част от пътешествието до Нес, тя беше в много добро настроение и без свян се шегуваше с тъжната си участ. По пътя имаха да си говорят за доста повече неща от правилната езда и Рикиса се чувстваше спокойна и убедена, че вече се е сдобила с четири добри приятелки, на които можеше да довери всичко, а и те, изглежда, щяха да я подкрепят във всяко начинание.

Само че докато плаваше през Ветерн сред лукави норвежки моряци, тя пребледня отново и страхът й се върна. Сега отново, отначало незабележимо като първия тънък есенен лед, я налегнаха мислите, които беше успяла да прогони с помощта на дружелюбните и весели вдовици, с шеги и закачки, но също и със сериозни разговори за живота на младите жени в манастира, който ги сближаваше всичките.

Скоро щеше да се изправи очи в очи с онзи воин и крал, на който беше подарена в замяна на мира, търсен от брат й по простата причина, че се налагаше да се погрижи за друга война.

А такъв мъж и крал, мислеше си тя, който два пъти е надвил войските на Валдемар Победителя, едва ли е особено красив наглед. Забранените мисли преминаха през главата й като студен повей, тя се загърна в плаща си и се сгуши до дъските на корабния нос, където й бяха направили място норвежците.

Когато я взеха от манастира без предупреждение, тя наистина се надяваше, че я очаква нечие брачно ложе, но не при чуждестранен крал, както бе станало със сестра й, изпратена в кралството на франките. Рикиса имаше скъп приятел в рода Виде и до последния момент, когато застана пред секретаря на брат си, си въобразяваше, че той е избраният. Толкова по-голямо се оказа разочарованието й и в миг на мрачно отчаяние обмисляше най-тежкия грях — да отнеме живота си. Воин горе в студения Север би бил последната й надежда пред самата смърт. Като малка птичка на пърхащи крилца над водната повърхност профуча мисълта да се хвърли през борда в студената синя вода. Веднага обаче прозря, че норвежците на кораба вероятно отговаряха с живота си за нея и сигурно щяха да я извадят доста лесно и бързо.

Насили се да мисли за хубави неща, за веселите вдовици, с които беше яздила, разговаряйки радостно и разумно в продължение на няколко дни, и се загърна още по-плътно в наметалото си.

На брега при Нес чакаше крал Ерик, облечен в плаща си за коронацията, с корона на темето. Езерото Ветерн беше спокойно и в кулата на замъка отдалеч бяха забелязали пристигащия кораб.

Още на втората нощ след коронацията си крал Ерик се беше разделил с всичко, за което се пееше в безсрамни песни за мъжа и жената. Все пак го утешаваше това, че жената в кораба, който тъкмо спираше на пристана, поне не беше някоя дърта вдовица. Безпокойството му обаче беше голямо. Усети, че сърцето му бие буйно, както преди битка, когато копията се свалят наполовина и нападателната линия тръгва напред в тръс.

И двамата така приятно се изненадаха при вида на другия, че на мига невъзпитано се хвърлиха в прегръдка, без да се смутят ни най-малко или пък да се почувстват принудени да го направят от приличие. Никой от тях в този момент не би могъл да изживее по-добра изненада.