Ян Гиу

 Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

Хамилтън #1

1

Пробил дясното стъкло на очилата и дясното око, куршумът бе влязъл в пространството между мозъчните полукълба в главата на жертвата, след което бе преминал през дясното и преобърнал се, се бе ударил в задната част на черепа. Поради това не се бе получил обичайният отвор, а просто в задната част на главата се бе образувал кратер, през който бе излетяла приблизително една трета от мозъка.

Силното замърсяване — остатъци от сажди и барут около рамките на очилата — свидетелстваше, че е стреляно от по-малко от двайсетсантиметрово разстояние. Нямаше никакви следи от борба.

Самият начин на действие от страна на убиеца изискваше от полицията незабавно и най-активно разследване. Престъплението обаче съвсем не бе от обичайните.

Всеки месец в Швеция се извършваха около десетина убийства. Повечето от тях бяха скучни истории, чието разкриване едва ли изискваше особени усилия. Обикновено действащите лица в тях бяха или познаващи се помежду си хора, които, напили се, се стреляха или се колеха един другиго, често пъти по погрешка; или пък мъж, разочаровал се от живота си, убиваше жена си или, което бе по-лошото, децата си. След извършеното злодеяние такъв човек изпитваше желание да се самоубие. Като правило, такива убийци се явяваха лично със самопризнания или, все още в нетрезво състояние, биваха откривани от полицията на местопрестъплението или някъде наблизо. По време на разпитите те се объркваха, разкайваха се дълбоко за стореното, като в повече от половината случаи на тях се гледаше като на хора с психически отклонения и бяха причислявани към душевноболните, което на свой ред водеше до краткосрочно или продължително настаняване в здравни заведения, в които бяха подлагани на така нареченото “принудително психиатрично лечение”.

Повечето от шведските убийци се отърваваха от това още преди да изтече и година, като продължителността на лечението се определяше обикновено от социалния статус на убиеца. Смяташе се, че от по-продължително лечение се нуждаят (на практика без изключение) по-малко материално обезпечените престъпници. И всичко това ставаше с мълчаливото съгласие на обществеността. Такъв вид углавни дела не привличаха вниманието към себе си извън пределите на мястото, където бе извършено убийството.

Този път обаче всичко бе съвсем различно, освен самата смърт. Но и тя обаче, честно казано, бе необичайна, защото бе настъпила мигновено.

Убийството бе извършено сутринта, между седем — приблизителното време, през което покойникът бе излязъл от дома си — и осем часа, когато бе намерен в служебна кола на “Манилавеген” в Юргорден, пред ресторанта “Юргодсбрунс Вердсхюс”, намиращ се на триста и четиридесет метра от моста. Човекът бе седнал в колата и както обикновено, бе тръгнал от вилата си в Бром. Бе се отправил към центъра на Стокхолм и бе качил убиеца си някъде по пътя. Пътуването бе завършило в Юргорден.

Оръжието на убийството бе намерено в джоба на тапицерията на дясната предна врата на автомобила. Следователно, след изстрела убиецът бе останал известно време в колата, стараейки се вероятно да изтрие пръстовите си отпечатъци или други следи от престъплението. След това, пъхнал оръжието в страничния джоб на вратата, бе излязъл. Такъв тип оръжие не фигурираше в историята на шведската криминалистика. Бе пистолет “Токарев”, модел 59-та, калибър 7,62 мм, с осем патрона в пълнителя — стандартното оръжие на руската армия.

Шефът на полицията бе уведомен за случилото се в 9.05 ч., докато пътуваше със служебна кола към летище “Арланда”. На следващото кръстовище той заповяда на шофьора си да се връща в града и да включи светлините. И насрочи за десет часа спешно съвещание на подчинените му началници на отдели.

Освен ръководителите на отделите на криминалната полиция и спецслужбите този път бе извикана и една група, която участваше много рядко в разследванията на убийствата. Присъствието й обаче бе напълно оправдано, защото убитият бе колега от тяхната “фирма”. До гибелта си жертвата — Аксел Фолкесон — бе шеф на отдела по сигурността на управлението на полицията. Казано по-неофициално, бе важен началник в спецслужбите, а още по-просто — както, без съмнение, щяха да напишат още тази вечер вестниците — жертвата бе човекът, на когото бе възложена цялата оперативна отговорност за борбата с тероризма, и тъкмо той бе убит от терористите.

По такъв начин изводите сякаш лежаха на повърхността. Стрелялият по сътрудника на отдела по сигурността в неговата собствена кола бе извършил убийството обмислено и, разбира се, бе съвсем наясно колко дейно щеше да е разследването.

От една страна, убиецът бе съвсем сигурен, че оръжието няма да подскаже нищо нито за него, нито за организацията му. Не бе оставил нито пръстови отпечатъци, нито каквито и да е други следи по оръжието и на местопрестъплението. От друга страна, убиецът бе добре запознат с работата на полицията, защото, оставяйки оръжието на местопрестъплението, дори не си бе направил труда да инсценира поне някакви улики за самоубийство. Пъхвайки пистолета в страничния джоб на вратата на колата, той сякаш отправяше предизвикателство към блюстителите на реда.

Повечето убийци носеха мъжки дрехи, така че най-вероятно и този път убиецът бе мъж. Не само защото в терористичните организации не се срещаха често хладнокръвни и добре подготвени жени, но и защото бе значително по-лесно да се предположи, че Аксел Фолкесон бе качил в колата си именно мъж и че напускайки местопрестъплението, последният би трябвало да вземе оръжието със себе си. Убиецът, когото предстоеше да търсят, разбира се, не искаше да бъде хванат. Той бе наясно, че ако неочаквано започне да го преследва някакъв случаен полицай или ако просто има случаен свидетел, ще му се наложи да стреля, за да ги изплаши или дори да убива, ако трябва. А ако всичко се размине благополучно, ще успее да изхвърли оръжието в минаващия близо до местопрестъплението канал и да си отиде спокойно.

Този убиец явно бе имал още един пистолет или пък бе твърде опитен и сигурен в това, че няма свидетели на престъплението. Не бе пожелал да хвърли оръжието в канала, опасявайки се, че някой би могъл да забележи това.

Така че още преди началото на техническата експертиза, полицията бе напълно убедена, че си има работа с престъпник или дори с цяла група от престъпници, които действат абсолютно професионално.

Трябваше незабавно да се вземат няколко решения.

Първо, бе необходимо да се засили контролът по границите.

Второ, това дело трябваше да е с приоритет пред останалите.

Трето, всичките сведения, напускащи стените на полицейското управление и адресирани към средствата за масова информация, трябваше да се съсредоточат в ръцете на един или двама специално определени чиновници от информационния отдел на управлението, а те, на свой ред, трябваше да се консултират лично с началника на шведската полиция.

Информацията и помощта от страна на населението и евентуалните свидетели бяха извънредно важни. Това означаваше, че бяха необходими известни публикации за престъплението.

Но от друга страна, не бе трудно да си представят, че средствата за масова информация щяха да оказват силен натиск върху следствието, а обстоятелствата около убийството бяха такива, че можеха да предизвикат различни догадки.

Четвърто, бе необходимо да се създадат две успоредно работещи следователски групи. Съответните служби на криминалната полиция трябваше да си работят както обикновено. А службата за сигурност трябваше да си създаде собствена група, която преди всичко да се заеме с изясняването на мотивите за престъплението. Понеже можеше да се предположи, че проблемът касаеше държавната безопасност и взаимоотношенията с някоя чужда държава, връзката между двете следователски групи трябваше да се възложи на шефа на “Бюро Б” от отдела по сигурността. По принцип цялата получавана от полицията информация трябваше да се предава на колегите й от спецслужбите. Идеите пък, възникнали в този отдел, не трябваше да стават веднага достояние на службите на криминалната полиция, водещи разследването, а едва след преценката на шефа на “Бюро Б” или, ако се наложеше, лично на началника на полицията.

Преди да премине към разговори с всеки от ръководителите на отдели поотделно, началникът на полицията се поинтересува дали не са останали въпроси, на които да е необходимо да се отговори веднага. В кабинета му имаше десетина души на средна възраст около петдесет години и общият им работен опит в полицията надхвърляше като цяло повече от четвърт хилядолетие. Повечето от въпросите, които биха искали да зададат, но не го направиха, се отнасяха само до проблема с провеждането на двете паралелни следствия, а именно дали следствената група от службата за сигурност ще бъде подчинена на полицията. Повдигането на този въпрос щеше обаче да доведе до пререкания. И това беше ясно на всички.

Дори и при обичайните условия противоречията между двете следствени групи бяха свързани с това, че сътрудниците от сигурността обикновено упрекваха полицейските си колеги в недостатъчно познаване на обществения начин на живот, а истинските полицаи на свой ред смятаха, че колегите им от отдела по сигурността не разбират нищо от обичайната полицейска работа. Сега, когато бе необходимо да бъде намерен бързо убиецът, тези противоречия можеха да се изострят рязко.

Единственият, който се реши да задава въпроси, бе представителят от информационния отдел при управлението на полицията, като всички знаеха, че той е член на Народната партия. Също така бе служил дълго в “Бюро Б” на службата за сигурност (където бе, с извинение, единственият представител на тази партия), а след това бе напуснал, обяснявайки, че поради демократичните му убеждения не му се нрави да е “сепок”[1]. Освен това пушеше скъпи английски лули с причудливи форми и носеше кадифен костюм, наистина, прекрасно изгладен, но все пак кадифен.

“Неотложните” въпроси на експерта на информационния отдел се отнасяха до това какво може да се съобщава на обществеността — какво да се съобщи за дейността на Фолкесон и да се изнася ли информация за вида оръжие, имайки предвид, че е руско производство?

— И след това — имаме ли някакви улики или следи, какво знаем и мислим за мотивите за убийството и всичко подобно?

В отговор на това седящите около овалната маса от карелска бреза полицаи веднага заразместваха столовете си и започнаха да стават. Опитът им бе повече от достатъчен, за да знаят, че подобни въпроси са излишни, защото за всичко това щеше да бъде написано повече или по-малко вярно и повече или по-малко интелигентно още днес във вечерните вестници. А и бе напълно възможно от всички присъстващи на съвещанието на човека с кадифения костюм и английската лула да му се наложи най-малко да се занимава с журналистите в следващите часове.

И стана точно така: средствата за масова информация публикуваха още същия ден сведения и за самото престъпление, и за скритите зад него мотиви, и то къде по-ясно и пряко, отколкото можеше да го направи който и да е от седелите сутринта около заседателната маса на началника на полицията. Вярно, далече от истината, но във всеки случай, ясно и рязко. Само няколко часа по-късно и с незначителни разлики вечерните вестници написаха следното:

ШЕФ НА СПЕЦСЛУЖБИТЕ

Е УБИТ ОТ ТЕРОРИСТИ В СОБСТВЕНАТА СИ СЛУЖЕБНА КОЛА

Висшият полицейски служител — шефът на отдел СЕПО за борба с тероризма Аксел Фолкесон, на 56 години, — е намерен тази сутрин убит в служебната си кола в район Юргорден в Стокхолм. Оръжието на убийството е армейски пистолет, руско производство, от онзи вид, който използват палестинските партизани. Убийството е извършено с хладнокръвен професионализъм и спецслужбите се опасяват, че в момента в Стокхолм се намира група от известната палестинска организация “Черния септември”. Предполага се, че скорошното депортиране на палестински терористи от Швеция е изиграло определена роля за това. През изминалата седмица шведският посланик в Бейрут е бил заплашван анонимно от “Черния септември”. Заплахата е била свързана с депортирането на палестинците: “Ако това продължи, организацията ни ще предприеме ответни мерки”.

Аксел Фолкесон е работил в СЕПО и е отговарял именно за депортирането на терористите.

Съгласно друга версия, разработвана от полицията, Аксел Фолкесон е бил по следите на терористична организация и се опитвал да предотврати планирана от нея диверсия на територията на Швеция. Обикновено шведските спецслужби постъпват именно така. Те вдигат тревога преди шпионинът или терористът да нанесат някаква вреда на държавата ни.

Ако основната причина за убийството на Аксел Фолкесон се състои в това, то той лично е извършил съдбовна грешка, защото вместо да се откажат от плановете си, терористите са решили да го премахнат от пътя си…

Началникът на полицията прочете вечерните вестници едва около четири часа следобед, тоест около час преди телевизионното предаване, в което новинарските емисии “Рапорт” и “Актуелт” обещаваха да отговорят на въпросите на телевизионните зрители. Още преди обяд той бе решил да се изкаже лично от името на полицията, за да има контрол над ситуацията. Той бе и си оставаше чиновник. През кратката си прокурорска кариера се бе издигнал до поста канцлер на правосъдието. Ето че сега вече две години оглавяваше полицията, а след това може би щеше да стане губернатор, предавайки поста си на един от социалдемократите, ако последните победяха на следващите избори.

Опитът му за противопоставяне на силния напор на средствата за масова информация бе доста ограничен. Щеше да е по-значителен, ако шефът на полицията бе направил кариера като обикновен полицай.

А сега гледаше двата стокхолмски вечерни вестника и със смесено чувство на злоба и учудване констатира, че за пръв път от много години му се искаше да има цензура при извънредни обстоятелства.

Онова, което бе написано в тези вестници, съответстваше изцяло на различните версии и теории, които бяха обсъждани днес в сградата на полицейското управление. Разбира се, твърдението, че убийците са терористи, бе близо до истината, защото това бе съвсем вероятна хипотеза. И, разбира се, че бе възможно самият Аксел Фолкесон да бе потърсил контакта, за да предупреди терористите или да се престори, че ги предупреждава да не вършат онова, за което е можел само да предполага. Нещо подобно се правеше от време на време от спецслужбите във връзка със заподозрените в шпионска дейност граждани. Сътрудник на отдела по сигурността се обръщаше към гражданина, заподозрян, че е информатор на представител на чужда държава, и престорвайки се на доброжелател, го предупреждаваше да не поддържа неподходящи или опасни контакти. В зависимост от реакцията на заподозрения понякога можеше да се получи потвърждение, че зад информатора стои този или онзи чужд дипломат. Подобни действия, които наистина бяха провеждани, бяха представяни след това от пресата като организирани операции, а СЕПО обясняваше с това защо никога не успява да улови шпиони. Та нали “предупредителните им действия” бяха осъществявани преди човекът да стане шпионин.

Разбира се, ако се вземеха под внимание онези области от работата й, за които отговаряше Аксел Фолкесон, можеше да се предположи, че убиецът е палестинец. Първото поколение интернационално настроени германски терористи бе унищожено, а днешното, третото “терористично” поколение в Германия нямаше, според преценката на германските им колеги ченгета, нито интерес, нито възможности за провеждане на акции в Швеция.

В качеството на алтернатива можеше, разбира се, да бъдат подозирани кюрдите или арменците, но от друга страна, те бяха лишени от достъп до необходимата информация, с която разполагаха палестинците, като по този начин най-вероятно бе да са го извършили последните. Естествено, че армейското оръжие руско производство навеждаше на мисълта за Близкия Изток.

Съобщенията във вестниците не бяха чак толкова нелепи, но не и по отношение на “Черния септември”, защото колегите от отдела на Аксел Фолкесон твърдяха, че това наименование е по-скоро събирателно на различните палестински акции, осъществявани понякога заради съвсем различни мотиви и свързани в различна степен с дейността на ООП[2].

Шефът на полицията се дразнеше, но съвсем не от това, че съобщенията бяха абсурдни или нереални. Дразнеше го фактът, че още първите работни хипотези се бяха появили вече в пресата, а това означаваше, че съществува явна “оперативна пробойна” (през двете години общуване със спецслужбите той бе усвоил подобен вид изрази). И ако това, което днес бе отпечатано във вестниците, бе напълно погрешно, то престъпниците щяха да разберат, че полицията все още не е по следите им. А това бе лошо, защото ако мотивите за убийството бяха наистина продиктувани от желанието да бъде отстранен Аксел Фолкесон, за да не пречи на провеждането на някаква сериозна акция, то сега на практика бе възникнала ситуация, при която нямаха ни най-малката представа къде, кога и как трябва да бъде осъществена тази операция.

В момента в Швеция имаше най-малкото пет хиляди евентуални физически обекти за саботаж. Към това трябваше да се прибавят и стотиците хора, по отношение на които бе възможно извършването на терористични актове. Представители на полицията, на военните и на управляващите, които нямаха лична охрана, плюс приблизително половината от дипломатическия корпус. И ако в Швеция в момента се намираше добре подготвена терористична група; ако тя бе стигнала толкова далече, че предпочиташе да ликвидира един от шефовете на спецслужбите, отколкото да отмени самата акция; ако тази група се бе промъкнала в страната така, че тайните служби и представа си нямаха за това, както и че никоя от обединените европейски тайни служби не съобщаваше за това; и ако сега терористите бяха получили сведения, че не ги застрашава никаква опасност, катастрофата можеше да се случи където и да е и когато и да е — след няколко часа или няколко дни.

Шефът на полицията бе изпълнен с твърдата решителност да опровергава всякакви инсинуации. Така се и опита да направи, но ефектът бе обратен, защото изявлението му по радиото и телевизията през първия ден на събитието бе нещо като потвърждение на догадките, формирали се в коридорите на полицейското управление и след това прошепнати по телефона на представителите на пресата.

Като формален главен рупор на полицията вече две години, шефът й все още смяташе наивно, че с изявленията ще му се удаде да коригира съобщенията в средствата за масова информация, но днес бе получил тежък урок.

Да, бе давал най-малкото десет пъти телевизионни интервюта и не бе проблем за него да предвиди въпросите. Разбираше, че журналистите ще искат преди всичко да получат отговор на въпроса дали палестинската терористична организация “Черният септември” не се е разправила с шефа на отдела на службата за сигурност, същия този отдел, който отговаряше за лова на палестинците. И правилният отговор на това трябваше да е: “Не е ясно”.

Съвсем ясно бе обаче, че Аксел Фолкесон е застрелян около 7.30 часа в колата си, че оръжието на убийството е руско производство, а убиецът се бе държал толкова хладнокръвно, че можеше да се предположи, че е “професионалист”.

Предварителната експертиза даде очаквания начален резултат — никакви пръстови отпечатъци по оръжието не бяха намерени и всичките седем останали в пълнителя патрони бяха старателно изчистени и изтрити. А пръстовите отпечатъци, намерени в самата кола, можеха, по предварителни данни, да принадлежат или на самия Фолкесон, или на някого от семейството му. Предното място на пътника бе старателно почистено. Следователно убиецът бе останал известно време след изстрела в колата, за да направи всичко това, което само потвърждаваше изходното предположение, че убиецът бе рядко хладнокръвен престъпник.

Можеше също така да се предположи, че убийството бе с политически характер или бе свързано с действията на спецслужбите. Изглежда, че всичките лични вещи на Фолкесон бяха на местата си, като във вътрешния джоб на сакото му имаше портфейл с няколко хиляди крони от по стокронови банкноти — пари, изглежда, предназначени за изплащане или на таен агент, или на доносник. А в “жабката” на колата бе служебният му пистолет без кобур с пълен пълнител, но на предпазител.

Не, за съжаление, не трябваше да се отхвърлят нито една от версиите, помисли си шефът на полицията, когато в служебния му кабинет влезе първият телевизионен екип и включи ярките прожектори. Това бе новинарската емисия “Рапорт”, а вторият екип от емисията “Актуелт” остана да чака реда си зад вратата.

Репортерът на “Рапорт”, облечен в зелено яке с жълт надпис на рамото “Шведска телевизия”, го захвърли безгрижно върху един от столовете за посетители, а спътниците му веднага започнаха да подготвят сцената за предстоящия “разпит”.

Един от тях провери приборите за осветление само на два сантиметра от носа на шефа на полицията. В следващия миг друг щракна пред лицето му клапа и промърмори в микрофона: “Рак, А-01”.

Това бе прякорът на шефа на полицията, а той самият знаеше, че го наричат така, и това не му харесваше, въпреки че имаше известни основания за подобен прякор, защото през детството си бе боледувал от полиомиелит и едната му ръка бе останала извита навътре.

— Камерата е включена — каза операторът и “разпитът” започна.

— Знаете ли кой стои зад убийството?

— Дори и да знаех, не бих сметнал, че трябва да се говори за това сега.

— Значи не знаете?

— Без коментар.

— Имате ли някакви определени подозрения?

— Да, имаме няколко версии, по които работим.

— Истина ли е, че Фолкесон се е занимавал с палестинските терористи?

— Истина е. Кръгът на задълженията му обаче бе значително по-широк, защото обхващаше опасната дейност на терористичните групи, свързани с Близкия Изток. Възползвайки се от случая, искам да подчертая, че засега няма никакви определени данни, в краен случай такива, за които бихме искали да информираме обществеността сега, тоест данни за тази или онази конкретни терористични организации, свързани с Близкия Изток или други райони. Всичките останали догадки вие можете, разбира се, да публикувате свободно в средствата за масова информация, но…

— Изключвате ли мисълта, че става въпрос за палестински терористи?

— Разбира се, че не. Може би различни палестински организации следят с голям интерес разследването ни.

— Известно ли ви е за присъствието на някакви палестински терористи на територията на Швеция в настоящия момент?

— Да, но по оперативно-технически причини не бих искал да развивам по-нататък тази тема.

— Какви изводи си направихте от факта, че оръжието на убийството е руско производство?

— Това, че убиецът или убийците са имали достъп до руско оръжие.

— Например палестински терористи, така ли?

— Всеки може да си купи руско оръжие на международния черен пазар. Поради това не трябва да се правят каквито и да е прибързани изводи.

— Какви мерки се вземат за залавянето на убиеца?

— Няма да е съвсем умно от моя страна, ако разкажа това.

— Това не означава ли, че просто не знаете кого търсите?

— Искам да подчертая, че ситуацията е извънредно сериозна. Става дума за престъпление, което няма аналог в страната ни. До този момент ние в Швеция не бяхме подлагани на подобни престъпления. От само себе си се разбира, че се отнасяме много сериозно към случилото се и разработваме няколко версии, използвайки всичките достъпни ни средства.

— Много благодаря — каза неочаквано репортерът и веднага се зае с останалите трима със събирането на саковете и кабелите.

След няколко часа обаче, докато гледаше вечерното излъчване на “Рапорт”, той откри, че и самият той, и цялото дело са представени в съвсем друга светлина, отколкото би могло да се предположи. Можеше, разбира се, да се познае на екрана и да чуе онова, което в действителност бе казал, но сега всичко бе с противоположен смисъл.

Първите десет минути новинарската емисия “Рапорт” бе посветена на описването на самото събитие. Произшествие, на което новините отделяха толкова време, можеше да се сравни само с избухването на голяма война или с оставката на правосъдния министър.

Отначало имаше кадри от мястото на убийството, след това кадри на колата на Фолкесон, където можеше да се види кръв и мозък по тапицерията на тавана и на задната седалка. След това бяха показани полицаите, които разполагаха загражденията, опитвайки се да попречат на работата на телевизионните камери, а най-накрая имаше портретни снимки на самия Аксел Фолкесон.

При това репортерът разказваше, че за пръв път от няколко години тероризмът се е настанил и в Швеция и този път става дума вероятно за най-ужасни терористични организации, а именно за палестински военизирани фракции, застанали на страната на Ясер Арафат (кратък епизод от посрещането на Улоф Палме[3] от Арафат); че делото се води с дипломатически методи; а също така че шведската полиция и службата за сигурност се занимават преди всичко с разработка на версии за участието в убийството на организации, свързани с онази, която преди се е наричала “Черния септември”. И там бе прилепен откъс от интервюто с шефа на полицията, който наистина бе точно цитиран:

— Да, имаме няколко версии, които обработваме.

И следващия въпрос:

— Истина ли е, че Фолкесон се е занимавал с палестинските терористи?

И осакатеният отговор:

— Истина е.

И отново на екрана бе репортерът от телевизията в позата на докладчик. Шефът на полицията си отбеляза, че бе със сако и вратовръзка.

Репортерът твърдеше без заобикалки, че вероятен мотив на палестинските убийци е била готовността на шведските спецслужби да унищожат пристигналата в Швеция терористична група и терористите отговорили с убийството именно на онзи шеф от службите, който водел борбата срещу тях. След това кореспондентът обясни, че този път палестинският тероризъм е нанесъл за пръв път сериозна вреда на Швеция и това тревожи особено много полицията.

И отново фрагмент от интервюто с шефа на полицията с коректно вмъкнат момент от интервюто, но отново в съвсем друг контекст:

Искам да подчертая, че ситуацията е извънредно сериозна. Става дума за престъпление, което няма аналог в страната ни. До този момент ние в Швеция не бяхме подлагани на подобни престъпления. От само себе си се разбира, че се отнасяме много сериозно към случилото се и разработваме няколко версии, използвайки всичките достъпни ни средства.

След това репортерът премина към някакъв политически коментар, твърдейки, че случилото се вече е получило или поне трябва да получи съответната оценка и цялото усилващо се през последните години пропалестинско движение в Швеция, а и от самото отслабващо палестинско движение трябва да разберат, че тук няма да имат онази подкрепа, която са имали до този момент в Западна Европа.

Остатъкът от предаването се превърна в исторически обзор на различни палестински терористични акции, като се започна с отвличането на самолета от Йордания през 1969 г., премина се през терористичния акт през 1972 година срещу израелските спортисти в Мюнхен и се завърши с убийството на палестинския емисар на конгреса на Социалистическия интернационал (кадри с Улоф Палме и палестинския дипломат Изам Сартани).

Най-често се споменаваше терористът-призрак Абу Нидал[4]. В заключението се изказваше предположението, че именно той би могъл да се намира тук, в Швеция: “… Службата за сигурност се опасява все още, че в Швеция вероятно продължава да действа терористична група начело с Абу Нидал”.

Най-накрая имаше кратки интервюта с различни политици, изказващи презрителното си отношение към тероризма като цяло, и уверенията им, че палестинският въпрос не може да бъде решен по насилствен начин, а съществуването на Израел трябва да бъде признато от всички страни.

Шефът на полицията изключи телевизора. В този момент той взе твърдото решение никога вече да не се съгласява да дава телевизионни интервюта. Разтри основата на носа си с палеца и показалеца си, опита се да преброи до петдесет, надявайки се да организира работата на мозъка си, но търпението му скоро се спука и той натисна бутона на служебния телефон. Бе дошло време за следващото съвещание.

Пръв в кабинета му влезе началникът на бюрото Хенрик П. Неслунд, който малко преди това бе назначен за оперативен отговорник, както за самото издирване на убийците, така и за провеждането на съответните операции. Ако и тук се придържаше към обичайните си методи на работа, сигурно точно той бе “снесъл” на средствата за масова информация тези пълни дивотии, намеквайки им за подкрепата от страна на службата за сигурност.

— Цялото това спекулативно отразяване от страна на медиите ми се струват ненужно — заяви шефът на полицията. — Или ние сме сгрешили напълно с първоначалната си хипотеза, или сме прави, но тогава не би трябвало да изпускаме информацията от ръцете си.

Чул това, началникът на бюрото въобще не се смути. Той извади гребен и го прокара няколко пъти по сресаната си назад коса (“Какви груби маниери” — помисли си шефът на полицията). След това издърпа с крак стол изпод съвещателната маса, седна на него, усмихна се весело и отговори съвсем спокойно на повдигнатите срещу него обвинения.

— Да погледнем иначе на това. Или сме прави и тогава тези дяволи са сигурни, че сме по следите им, което при определени условия може да се смята като оперативен успех и ще ни помогне да попречим на акциите им, за които не знаем още нищо. Или пък напълно грешим. И в дадения случай обаче това е оперативен успех, защото онези, които търсим, вярват, че сме по грешна следа.

Шефът на полицията не отговори. Продължи с безстрастно лице да трие стъклата на очилата си, докато влязоха всички, извикани на съвещанието.

2

Десет и половина сутринта. Точно преди три часа в столицата на съседна държава бе убит Аксел Фолкесон.

Руар Хестенес обаче нямаше все още и ни най-малка представа за това. Този път пунктът за наблюдение бе прекрасен. И му бе все тая, че навън валеше дъжд и че поставената задача пред него е безсмислена, защото така или иначе трябваше да я изпълни.

През последните две години младшият инспектор Руар Хестенес работеше в подразделението за борба с наркотиците и можеше да получи всякакви задачи. Можеше да седи в кола и да следи внимателно безистени или врати, като в един от двадесет случаи можеше да се случи нещо. В най-лошия случай можеше и да постои във вход и дори да попадне в идиотска ситуация, ако го сметнеха за пияница и съобщяха за това на кварталния полицай, който винаги бе бърз, когато ставаше дума за незаконна употреба на алкохол. В най-добрия случай седеше в специално наета за това квартира и наблюдаваше през прозореца, докато не го сменят, и едва на следващия ден разбираше, че двадесетина минути преди смяната му наблюдаваните все пак са се измъкнали отнякъде и са извършили нападението си.

В това отношение нямаше никаква разлика между службата за борба с наркотиците и службата за наблюдение. Този път обаче той седеше в кафенето на грандхотела, мислейки си, че преместването от отдела за борба с наркотиците в службата за сигурност означава значително повишаване на жизненото равнище. Ето че вече се бе заел с втора чаша кафе и втори сандвич, наслаждавайки се тайно на мисълта, че така просто би могъл да изяде и цял обяд и никой няма да му търси сметка за непредвидени разходи. В службата за наблюдение не бяха особено придирчиви към личния състав, дори и при наличието на преразходи.

Освен това пред него имаше прекрасна панорама към входа на хотел “Нобел”, намиращ се само на петнадесетина метра от масичката му до витрината. Никой не можеше да влезе или да излезе незабелязан, като той вече си бе набелязал девет души, от които бе разпознал четирима, а останалите бяха от онези, за които не си струваше да се тревожи — чуждестранни предприемачи над средна възраст; две възрастни дами с норвежки носии; тийнейджърка с разрошени коси, може би от хотелския персонал и т. н.

В задълженията на Руар Хестенес влизаше следенето на терористи. Сега всичко се случваше в Осло и той бе сигурен, че не може да има нищо непредвидено.

А ето какво се случи след това. От такси с номер 1913 излезе мъж със зелено ловджийско яке, в чиято ръка имаше само една лека черна чанта с именно такъв размер, който е подходящ за ръчен багаж, разрешен за внасяне в салона на самолет.

“Така летят само професионалистите” — помисли си Руар Хестенес. Ето обаче, че мъжът със зеленото яке се обърна в полупрофил и каза нещо на шофьора на таксито. И Руар Хестенес разбра, че сега щеше да започне всичко. Бе напълно уверен в това.

Преди да дойде на смяна, той бе разгледал около тридесетина фотографии. И ето че сега през витрината на грандхотела той видя на разстояние петнадесетина метра от него един от предполагаемите опасни субекти. Знаеше, че този човек не е запазвал в хотела стая на свое име.

Задачата му, ако не се случеше нищо особено, се състоеше в това да охранява до следващия ден от съмнителни лица хотела, в който трябваше да се настани израелската делегация. Заради осигуряването на сигурността или заради служебния доклад за извършената работа, или защото ръководството на норвежката служба за наблюдение притежаваше някакво шесто чувство младшият инспектор Руар Хестенес седеше сега тук, изпълняваше една от първите си задачи в качеството си на спецагент и само час, след като се бе заел с това, един от предполагаемите субекти бе излязъл току пред носа му от едно такси и се бе отправил към хотела.

В дадения случай действията на Хестенес бяха съвсем правилни. Отначало той изчака три минути, за да успее обектът да влезе в хотела. Изходът от последния бе само един. След това, без да бърза, Хестенес излезе на улицата. Потиснал желанието в себе си да я пресече на бегом, той изчака “зеленото старче”[5], пресече улица “Карл Юхан”, зави надясно по улица “Розенкранц” и скоро се озова до телефонна кабина. Набрал номер 66-90-50, той се извърна леко, за да продължи да наблюдава входа на хотела. Шефът му вдигна слушалката след третото позвъняване и Хестенес вече бе успял да забележи как в една от стаите на четвъртия етаж на хотел “Нобел” светна лампа.

Докладва накратко, че обект номер 17 се е появил преди по-малко от пет минути и че е пристигнал с такси с регистрационен номер 1913, което най-вероятно се намираше все още в централната част на Осло.

В отговор той, естествено, получи заповедта да продължава наблюдението до пристигането на подкрепления и установяването на радиовръзка. Засега всичко вървеше нормално и приличаше на обикновено проследяване на наркомани.

Следващите тридесет часа обаче се различаваха силно от обичайното следене на наркомафията.

При наблюдаването или проследяването на престъпник от наркобизнеса се използваше правилото за палеца. В такъв случай работата бе с човек, живеещ по правилото “или — или”, тоест или бе сигурен в себе си и позволяваше да бъде проследен; или пък се боеше от собствената си сянка и напускайки прага или друго място на срещата, се държеше така, сякаш е преследван от дузина невидими полицаи.

Справянето с последния вид престъпници бе трудно, но възможно, ако с проследяването бяха заети трима-четирима сътрудници и в града нямаше добре развита мрежа на метрото. За лов на човек в метрото на Лондон или дори в това на Стокхолм бе вече необходим екип от пет пъти повече хора. В Осло обаче не съществуваше такъв проблем, защото тук бе невъзможно да се изгуби преследваният, ако се работеше старателно, с радиовръзка и придвижването бе както пеша, така и с кола.

Сега организацията бе точно такава. Руар Хестенес остана до телефонната кабина точно пред фасадата на хотел “Нобел” откъм страната на улица “Карл Юхан”. Колегата му Атлефьорд стоеше на следващата пресечка, близо до стоянката за таксита пред ресторант “Тострупсчеларен”. Така че бе трудно да изпуснат проследявания.

Обектът излезе от хотела след три часа и четиридесет и шест минути. Хестенес го забеляза пръв. В момента, в който таксито се приближаваше към хотела, той предупреди колегите си. И щом само обектът седна в таксито, Атлефьорд съобщи по телефона, че върви към колата си и е готов по подаден сигнал да се отправи надолу по улица “Розенкранц”. Сътрудникът Селнес, който дежуреше до опашката на такситата на улица “Карл Юхан”, вече се бе отправил натам.

Таксито с обекта зави зад ъгъла от улица “Розенкранц” по улица “Карл Юхан”. Хестенес съобщи за това на двамата си колеги, седящи в колите си на разстояние по-малко от двеста метра от обекта. Хестенес се забави още няколко минути, за да изчака още един сътрудник с кола. Като че ли ситуацията бе под контрол. Обектът нямаше никаква възможност да се измъкне от преследвачите си.

Те обаче го изгубиха от поглед само след три минути, докато Хестенес стоеше все още до телефонната кабина и изчакваше колата. Как се случи това — той чу само по радиото.

Ходът бе дързък, но елементарен.

Таксито с обекта мина само две пресечки по улица “Карл Юхан” и спря на червен светофар на кръстовище. Обектът излезе от колата и изчезна около входа на станция “Холменкол” на метрото. Двамата колеги на Хестенес седяха в колите си, притиснати от други автомобили, спрели пред светофара, и крещяха отчаяно по радиотелефона.

Когато Хестенес изскочи на перона, обектът вече го нямаше. Или току-що се бе качил в мотрисата по посока на Колсос, или отново бе излязъл от метрото.

Изминаха цели седем часа, преди да го засекат отново.

През нощта и сутрешните часове “следственото дело” се разрасна. То вече бе преминало през шефа на всичките служби за сигурност Хайер Ерсволд, след това бе спуснато при оперативния шеф Ивар Матиесен, защото ставаше дума за неговата сфера на дейност, понеже повече приличаше на вътрешен десен екстремизъм или на чуждестранен тероризъм, отколкото на шпионаж и други подобни престъпления.

На свой ред Матиесен прехвърли делото на шестдесетинагодишния полицейски следовател, който бе непосредствен началник на Хестенес и на двамата му колеги, застъпили на смяна в 10.00 часа.

Докладът бе кратък.

Обектът се върна в хотела в 1.36 часа, очевидно трезвен. До 11.30 часа на вахта бе група А, след това я смени група Б, тоест Хестенес, Атлефьорд и Селнес.

Обектът се бе качил на такси номер 1913 на летище “Форнебю”, пристигнал там със самолета на авиокомпанията SAS, пристигащ в девет часа от Стокхолм. Не бе резервирал предварително стая в хотела и бе наел свободна с истинското си име. Между другото, бе летял със собственото си име и не си бе купил билет за връщане. Изглеждаше, че просто се бе надявал на свободна стая. Стаята до него бе освободена едва в 12.00 часа, когато и бе заета от техническия персонал, който организира подслушване на телефона, но обектът не го използва, а и не се очакваше да го прави.

Обектът се върна пеша в хотела късно през нощта по улица “Розенкранц”.

До този момент не бе изяснена целта на пребиваването му в Осло. Поради това трябваше да се направи всичко, за да не бъде изгубен при следващото му напускане на хотела. Необходимо бе да се изключи и възможността за номера при станцията на метрото “Холменкол”, където вече дежуреше един от сътрудниците. Ако обаче обектът избере друг маршрут, дежурният трябваше да бъде свален веднага от поста (отделът за наблюдение страдаше от претоварване и се налагаше строго да се отчитат отработените часове от всеки негов сътрудник).

След като обектът напуснеше хотела, резервната група В трябваше незабавно да се включи в наблюдаването на най-сложните участъци. Та нали този път по всяка вероятност предстоеше решителният контакт, от който можеше да зависи или началото на самата операция, или подготовката на терористичния акт в самия хотел в момента на пристигането на израелската делегация.

Трябваше надеждно да се регистрира всеки контакт на обекта, колкото и незначителен да изглеждаше. Следата можеше да доведе до палестинската делегация. Службите за сигурност имаха достатъчно сериозни основания да предполагат, че някаква си палестинска организация е подготвила акция от голям мащаб на територията на Скандинавия. По този въпрос бяха получени определени сигнали от колегите им от другите страни.

След като обработката на материала приключи, в стаята влезе лично Ивар Матиесен. Постоя малко пред прозореца, пъхнал ръце в джобовете на якето си и гледайки фиордите през скучната декемврийска мъгла. Останалите замряха в очакване. Матиесен запали една от своите английски цигари и се обърна към тях.

— Свързах се с нашите израелски колеги — започна той. — Да, знам, че изпитваме не само радост при сътрудничеството си с тях — усмихна се на явната си двусмисленост той, защото отношенията между норвежката и израелската служби за сигурност не вървяха добре в момента поради неуспешната операция на израелците във връзка с убийството в Лилехамер[6], въпреки че оттогава бяха минали повече от десет години, — но в този случай отношението им към операцията е от определено значение. Те съобщават, че в най-близко бъдеще се очаква някаква палестинска операция, но не тук, а в Стокхолм. Нали сте чули за вчерашното убийство, извършено от терористи, на шведския сътрудник Аксел Фолкесон.

Матиесен дръпна два пъти енергично от цигарата си и закрачи бавно около заседателната маса.

— На свой ред шведите дрънкат само глупости. Неслунд подозира, както обикновено, ту едни, ту други, така че е трудно да се направят някакви изводи от това. Ние самите, както ви е известно, нямаме никакви сигнали за присъствието на палестински терористи в Норвегия, никакви, освен тази “сигнална лампичка” в хотел “Нобел”. Именно от това трябва да се правят изводи. Обаче какви? Чуваш ли, ти, как се казваше?

— Хестенес.

— Е, Хестенес, какви са изводите?

— В Скандинавия е проникнала или група от квалифицирани терористи, за която не знаем нито ние, нито израелците, или — е, да, шведите разполагат с някакви сигнали — или…

Хестенес се колебаеше. С внезапен решителен жест Матиесен изгаси наполовина изпушената си цигара в най-близката му чашка с кафе и се взря в Хестенес.

— Е — каза той, — продължавайте, Хестенес! Или какво?

— Или това е просто лъжлива тревога.

— Точно така — заяви Матиесен и се отправи към вратата, — точно така. И ако е лъжлива, то го докажете, ако, разбира се, този път не изтървете нашия хотелски гост или успеете да го проследите за повече от три минути. Точно така е — каза Матиесен, обръщайки се вече на прага, — или всичко това е глупост, или е дори нещо по-лошо от това, което можем да си представим.

Замълча за малко, след което добави:

— Моля ви да не изпускате този дявол още веднъж.

И си тръгна, без да тресне вратата.

В 11.28 часа Хестенес смени колегата си от група А и зае същата, както в навечерието на случилото се, уютна позиция до витрината на кафенето на грандхотела. Метна палтото си с радиостанцията на облегалката на съседния стол. Разбърквайки кафето си, той усети тежестта на револвера под мишницата на дясната си ръка (Хестенес бе левичар). Наблюдавайки за пръв път в полицията чужденци, той разполагаше с оръжие.

Някъде там горе, в хотела, се намираше обектът на наблюдението му. Сигурно бе закусил още преди десет часа, преди затварянето на ресторанта за почивка, и се бе върнал в стаята си, където се намираше вече повече от час и половина.

А можеше и да не е така. Там, в хотела, нямаше нито един полицай. Сътрудниците от техническото подразделение щяха да успеят да пристигнат с целия си багаж едва след двадесет минути. Възможно бе обектът да се разхождаше в момента по третия или четвъртия етаж, там, където след пет-шест часа щеше да се настани израелската делегация. Проверяваше служебните изходи и изучаваше възможността да се измъкне през туристическото бюро на втория етаж. Та нали хотелът бе разделен по определен начин. Вторият етаж принадлежеше на това бюро и за него имаше отделен вход. До бюрото не можеше да се стигне нито по стълбището на самия хотел, нито с асансьора му.

Поради това този начин щеше да е най-правилният. Вместо да проникнеха в хотела през нейния охраняван, разбира се, главен вход, терористите щяха да се възползват преди всичко от туристическото бюро и щяха да накарат персонала му да мълчи. След това щяха да разбият вратата на служебния вход, която щеше да е заключена (а как иначе), и неочаквано щяха да се изкачат по служебното стълбище или на третия, или на четвъртия етаж. Щяха да извършат за няколко мига гнусното си дело и да изчезнат в разгара на паниката по същия път.

Не означаваше ли това, че охраната трябваше да съсредоточи всичките си сили и вниманието си върху входа на туристическото бюро откъм улица “Карл Юхан”, а не върху входа на хотела откъм улица “Розенкранц”?

Непознатият горе се занимаваше, със сигурност, с нещо, но не използваше телефона. Явно бе професионалист, а не някакъв си психар-наркоман. И на обирджия не приличаше, защото полицията бързо ги разкриваше.

Е, а ако в леката му чанта имаше в момента не само дрехи, четка за зъби, прибори за бръснене и списание “Нюзуик”, а, да кажем, и шест-седем килограма ТНТ[7]? Правилно разположен, такъв един заряд можеше да унищожи и хотела, и всичко в него.

Не, това не трябваше да се случи. Техничарите щяха с лекота да открият всичко, защото имаха такава заповед. Единственото предимство на службите за сигурност бе сега това, че човекът не знаеше, че е под наблюдение. Или пък знаеше? Защо пък професионалистът да не изхождаше от една такава възможност? А ако всичко това бе маневра, която не можеше да се докаже впоследствие? Или пък може би този номер 17 привличаше специално вниманието към себе си, позволявайки да бъде проследен? Та нали бе пристигнал под истинското си име?

Обектът се появи неочаквано на улицата пред входа на хотели. Бе мушнал ръце в джобовете на якето си и черната му чанта я нямаше, въпреки че както изглеждаше, се канеше да напусне хотела. А къде бе ТНТ-то? Защо не носеше празна чанта?

На пръв поглед изглеждаше, че просто се разхожда, зяпайки небето над покрива на грандхотела. На практика обаче явно наблюдаваше кръстовището. След това закопча замислено якето си.

Хестенес вече бе успял да предаде чрез радиокод учудването си (В-2 до В-1 и В-3: “Лисицата излиза”) и да излезе от хотела, докато обектът пресичаше улицата, насочвайки се направо към витрината, зад която само преди секунди седеше Хестенес.

Последният се спря пред входа на грандхотела и наблюдаваше как обектът мина само на няколко метра покрай него.

“Е, дяволе, да видим дали ще успееш да избягаш този път от мен?” — помисли си Хестенес и решително разкопчал палтото си, изскочи с два скока на улицата, но веднага се втурна обратно. Обектът спря пред витрината вдясно от входа на хотела. Там часовникарите бяха разположили цяла планина от най-скъпите часовници на фирмата “Ролекс”, които лежаха, сякаш призовавайки малолетни крадци да хвърлят тухла по стъклото, след което да припечелят добре от продажбата на откраднатото (най-скъпите часовници струваха около 200 000 норвежки крони[8]). Преминавайки всеки път покрай тази витрина, самият Хестенес спираше, гледаше ги и от една страна, се възмущаваше от това как самата полиция тласкаше към престъпление, а от друга, като син на беден селянин, не можеше да си представи, че съгражданите му са в състояние да носят часовници, стойността на които бе равна на годишните заплати на двама млади полицаи и то преди плащането на данъците.

Сега обаче не му бе до тези разсъждения, защото трябваше да вземе бързо решение. Не можеше да си позволи да се сблъска отново с обекта и нямаше право да го изгуби от поглед. Този път си имаше работа с професионалист, следователно, трябваше да действа чисто.

Излизайки от укритието си, той пресече бързо улицата по посока на стортинга[9]. Приближавайки до паркинга до него, той се наведе, за да “оправи” връзките на обувките си, и погледна към обекта.

Обектът обаче го нямаше.

Хестенес се обърна, надигна се, извади радиостанцията си с чувство, средно между отчаяние и страх, защото нали трябваше да докладва за успех, за това, че вчерашният провал е поправен. Е, как можеше да съобщи, че обектът се е изпарил като мъгла?

В момента, в който натисна бутона, зеленото яке се мярна сред тълпата около статуята на Кристиан Крог[10]. Обектът разговаряше с двама младежи, разпространяващи листовки и дрънкащи с канчета за събиране на пари. Над главите им се вееше знаме, което бе добре познато на Хестенес. Зелено, бяло, червено и черно — това бяха палестинските цветове.

Хестенес съобщи по радиостанцията и Атлефьорд успя да снима доброволците за каузата. Атлефьорд винаги бе наблизо.

Хестенес съобщи местоположението си и чу отговора на Атлефьорд вече пред входа на грандхотела. Кимнаха си един на друг.

Ловът продължи. Отначало Атлефьорд снима, след това се поблъска малко в тълпата и взе една от листовките. Както се оказа, тя не бе свързана по никакъв начин с тероризма. Текстът й бе разделен на три заглавия:

ЗАЩИТИ НЕЗАВИСИМОСТТА НА ООП

УЧАСТВАЙ В ДВИЖЕНИЕТО ЗА СОЛИДАРНОСТ

ПОДКРЕПИ МОРАЛНО ООП

Следваше покана за концерт на солидарността и танци в обичайното студентско кафене “Шато Ньоф”, тоест нищо такова, каквото би могло да има значение за службата за наблюдение. И все пак двамата младежи, обменили по две думи с обекта, можеха съвсем законно да бъдат вписани в списъка “симпатизанти”, защото параграф 4 в последния абзац на инструкцията за службите за наблюдение гласеше: “Участието в законна политическа организация или законна политическа дейност само по себе си не може да е основание за задържане и регистриране на сведения за това” (по този начин, разговорът с терорист имаше по-голяма тежест, отколкото “само по себе си”).

През близките две пресечки обектът не направи никакви опити за контакт. Хестенес го следваше по другия тротоар. Обектът не се оглеждаше, дори и когато се спираше пред витрините.

А може би?…

Не. Руар Хестенес работеше като агент в криминалния отдел на полицията и в отдела за борба с наркотиците вече общо четири години. Онзи, който се спира пред витрина, за да види в отражението дали има “опашка”, стои обикновено някак си напрегнато и веднага се вижда, че не го интересуват изложените във витрината стоки.

Разходката продължи спокойно още две пресечки. И изведнъж обектът пресече улицата под ъгъл към отсрещния тротоар, на който бе Хестенес, и влезе в “Опегорд” — магазин, продаващ бродерии и плетени кошници, а по това време на годината и различни коледни дрънкулки.

Хестенес се усъмни. Магазинът бе малък и едва ли си струваше да се рискува. Та нали си имаше работа с професионалист, който явно наблюдаваше околните. Отчитайки евентуалните им срещи в бъдещето, да се покаже сега пред него бе твърде рисковано. Макар че от друга страна, обектът едва ли имаше някакъв реален повод за посещението си в магазина за бродерии и коледни сувенири.

Хестенес съобщи местоположението си по радиостанцията. И се отправи решително към най-близката витрина. Оттам можеше да вижда случващото се в магазина.

Обектът разглеждаше букетите от безсмъртничета и си избра червен, зелен и син, а след това се нареди на опашката на касата, за да ги плати. На опашката стояха норвежки на средна възраст.

Хестенес не изпускаше обекта от поглед през цялото време, докато последният бе в магазина.

Най-накрая онзи излезе на улицата с букетите, опаковани в найлонов пакет с червени коледни орнаменти, и продължи пътя по посока на търговския площад “Стурторвет”.

Хестенес се замисли.

Букетите биха могли да служат като сигнал — или всеки сам за себе си, или като комбинация от цветове. Те обаче бяха скрити в найлоновия пакет.

Вече на пазара, обектът премина бързо между сергиите с цветя, спря се и обмени две думи с продавачката до фургона, превръщащ се с лекота в сергия за цветя на фирмата “Арне Даленс Хартери и Хагесентр”. (Още същата вечер продавачката бе разпитана, но нямаше резултат. Тя не можеше да си спомни какво й бе казал и дори на какъв език — на норвежки или шведски.)

Обектът се отправи към универмага “Гласмагазинет”, в който коледното пазаруване вървеше с пълна сила и хиляди хора се блъскаха пред входа му. Мястото, разбира се, бе идеално за срещи и контакти.

И така, този път им се бе паднал не обикновен дребен престъпник, а професионалист, който добре си разбира от работата.

Хестенес съобщи по радиостанцията новото си местонахождение на колегите си и помоли Атлефьорд да се свърже с центъра, за да бъдат включени резервните сили. Не можеше само с трима агенти да се покрие целия универмаг с коледното пазаруване в него.

Да се проследява който и да е в универмага бе трудно, дори и когато обектът на наблюдението бе съвсем неопитен. А при проследяване на професионалист, ситуацията можеше само за един миг да се превърне в кошмарен сън с мъчителни и безизходни моменти. Хестенес вече чувстваше това, докато двамата — обектът и той — се намираха на партера на универмага.

Обектът не проявяваше нито прибързаност, нито нетърпение, нито нервност. Той дълго се въртя сред стъклените витрини с кристални чаши и вази. Възникваше проблем, защото с помощта на тези витрини обектът също можеше да го наблюдава и освен това вътре бе пълно с огледала, така че бе невъзможно да се определи накъде на практика гледа обектът. Освен това, Хестенес бе принуден да се приближи максимално близко до него, за да може да забележи евентуален сигнал или човека, за когото е предназначен последният, и докато наблюдава обекта, да се прави, че самият той разглежда цените на чаши и вази, каквито съвсем не възнамеряваше да купува.

В един момент двамата бяха застанали само на четири метра разстояние един от друг. Обектът държеше в ръка чаша и сякаш се бе задълбочил в разглеждането на гравираната върху нея рисунка. При това се бе отпуснал и изглеждаше съвсем естествено.

Човекът със зеленото ловджийско яке и кадифените панталони, с белия найлонов пакет, в който имаше три букета безсмъртничета с различен цвят, приличаше на който и да е скандинавец, по-скоро от спортен или селски тип, отколкото на политически интелектуалец, тоест по-скоро на норвежец, отколкото на швед. Нищо във външността му не издаваше, че е терорист. Може би вина за това имаше чашата, която той разглеждаше, държейки я срещу светлината, защото тя бе някак си “немарксистка”, с широк златен кант и до блясък шлифовани страни.

Сега те стояха на три метра един от друг, разделени от стъклени витрини с огромно количество огледала. Не се гледаха направо, но на Руар Хестенес все пак му се удаде да се вгледа в лицето на терориста, отразено в огледалото на витрината.

Неочаквано терористът отклони поглед от чашата и погледна направо в огледалото, срещайки погледа на Руар Хестенес, което продължи само някаква си секунда, но тя се стори цяла вечност на Хестенес.

Обектът се усмихна, вдигна почти незабележимо чашата, сякаш намеквайки за тост, насочен към Хестенес. И изчезна. Остана само чашата.

Руар Хестенес се намираше на десет метра от най-близкия изход — следователно терористът не се бе възползвал от този път. И Хестенес усети как се облива в пот.

За голямо негово съжаление му оставаше само едно нещо — да излезе заедно с тълпата от универмага. Уличната прохлада отслаби малко напрежението му и той предаде по радиостанцията някой от сътрудниците в универмага да поеме наблюдението, защото съществуваше риск той самият да е забелязан. Намиращият се вътре Атлефьорд чу съобщението му чрез слушалката, скрита в ухото му, и успя да локализира обекта.

Да се наблюдават професионалисти в голям магазин бе истински ад. Всяко кратко съобщение можеше да бъде осъществено без пряк контакт. В точно определен момент обектът можеше да се озове на предварително определеното място, на якето му да бъдат закопчани три копчета, вместо едно или две, и така да предаде съобщението си на човека, когото може би и сам не познаваше или не виждаше. Можеше да държи в ръка шал или да разглежда кафяви, вместо черни или сиви ръкавици, и онзи, който в този момент приемаше съобщението, можеше да е който и да е от стотиците хора, стоящи наоколо.

Дори и да ставаше дума за по-сложна операция, като, например, предаването на документ в писмен вид или под формата на микрофилм, то и в този случай бе почти невъзможно да се забележи моментът на предаването. Обектът можеше да премери сиви ръкавици и да ги остави обратно върху купчината с кафяви. Следователно следенето му трябваше да продължи, а вече друг сътрудник трябваше да остане и да проследи кой щеше да пъхне след това ръце в тези сиви ръкавици.

Опитният шпионин или терорист можеше да извърши всичко това, намирайки се точно сред полицаи от службата за сигурност.

Атлефьорд и Селнес наистина се озоваха скоро в такъв вид идиотска ситуация. От секцията за стъклария на първия етаж обектът се изкачи на втория етаж и влезе в секцията за женско долно бельо, където се оказа единственият набиващ се в погледа на всички мъж. Към него обаче се присъедини още един — норвежки полицай от службите за сигурност със закопчано догоре палто (носеше радиостанция и служебно оръжие, поради това бе закопчал палтото си), избиращ чорапи с размер 40–42. Получи се сцена от комедиен филм.

Ето защо Атлефьорд бе принуден да се държи на разстояние.

Всичко по-нататък приличаше на игра на терориста с проследяващите го. Приложена бе цялата програма от учебника от курса по криминалистика — неочаквана смяна на посоката на придвижване; смяна от една немислима позиция в друга, също толкова немислима, този път в секцията за постелъчно бельо на третия етаж, където бе също така невъзможно непосредствено приближаване, както и в секцията за женско бельо. Когато всичко това най-сетне свърши, терористът си купи медна тенджера за 285 крони от секцията за домакински стоки на същия този етаж. Плати я с кредитна карта “Американ експрес” на негово име, сякаш подавайки визитка или във всеки случай потвърждаваше пребиваването си именно там и именно в този момент.

Продължението не бе по-добро. Проследяваният се върна в хотела, без вече да се спира по пътя си пред витрините и без да се огледа нито веднъж. Полицаите едва бяха успели да заемат позициите си около хотела, когато той излезе отново от него вече с празни ръце.

Пресече улица “Розенкранц”, отправи се към витрината с часовниците и започна да разглежда “Ролекс” с обков от бяло злато и брилянти на стойност 191 260 крони (Селнес стоеше съвсем близо до него и виждаше добре всичко). След това се поразходи още малко нагоре по улицата и се оказа отново до пропалестинските активисти. Постоя, сякаш разглеждаше сградата на парламента, след което премина на другия тротоар и продължи разходката си, а петима полицаи от службата за сигурност, които се намираха наблизо, го следяха с напрегнати погледи.

Именно в този момент към стоянката за таксита на отсрещната страна на улицата се приближи кола. Нямаше опашка и обектът претича неочаквано бързо през улицата, и скочи в готовата за тръгване кола.

Започнаха хаотично прегрупирване на силите и обмен на радиосъобщения между полицаите относно готовността за тръгване и номера на таксито за резервната група, намираща се някъде наблизо, но неизвестно къде.

Първите няколко минути бяха толкова мъчителни, колкото и проследяването в универмага. Наистина, първата кола на проследяването настигна скоро таксито и без каквито и да е церемонии, го следваше по посока на градския район Тойен чак до музея на Мунк[11].

Оперативните работници направиха всичко както трябва. Двамата от първата кола си разпределиха задълженията, като единият от тях последва наблюдавания в музея, а другият остана в колата и докладва по радиостанцията.

След пет минути пристигнаха още двама. И единият от тях също влезе в музея. Така станаха общо четирима — двама в сградата и двама отвън.

Денят бе ежедневно сив, бе началото на декември, посетителите в музея бяха малко и освен това нито един от тях не приличаше на човек, имащ нещо общо с Близкия Изток. Без съмнение повечето бяха обикновени норвежци и сред тях имаше деца — явно бе посещение от училище.

Терористът си купи каталог, но го разгърна само един път, за да провери някаква подробност. На две места се задържа достатъчно дълго. Първият път бе за около двадесет минути пред четири картини на Мунк от 90-те години на деветнадесети век (“Мадона”, “Целувка”, “Девойката и смъртта” и “Вампир”). Доколкото можеше да се разбере, през цялото това време той бе погълнат от съзерцаването на картините.

След това премина в другата зала и гледа дълго картината, изобразяваща жена, но в съвсем друг план (“Момичето на моста”, около 1927 г.).

Там имаше контакт с възрастен мъж. Като че ли говореха за картината.

След като възрастният мъж излезе от музея, единият от сътрудниците го снима (след две денонощия, естествено, го идентифицираха — Хермунд Браате, бивш корабовладелец, милионер, живеещ затворено във вилата си в Естфолд, край градчето Мое).

Възможно бе терористът да бе имал контакт и с възрастната дама, на която бе помогнал, като й вдигна бастуна. Дамата също бе разпозната след това (пенсионерка, бивша старша медицинска сестра от Центъра за детска и юношеска психиатрия).

Имаше и още един контакт, но той можеше да не бъде взет под внимание (терористът каза нещо на една ученичка, момиче на осем години).

Това бе всичко, което се случи за четиридесет и две минути.

След това, сякаш играейки самия дявол, той с бавна крачка, а не с автобус или такси, се отправи обратно.

Двама от сътрудниците останаха да дежурят при колите, за да тръгнат малко по-късно, а другите двама възобновиха проследяването пеша.

Терористът се спусна спокойно по улица “Тойен”, сякаш канейки се отново да се отправи към центъра. След около двеста метра обаче се спря, постоя за миг и свърна към ботаническата градина, намираща се от дясната му страна. Наведе се, “оправи” връзките на обувките си и с това успя да се огледа наоколо, но не видя никого, освен двамата полицаи от сигурността, въпреки че те се намираха на прилично разстояние и на различни тротоари.

По-нататък терористът нито веднъж не се огледа, но внезапно промени посоката си, като зави наляво по “Хагегата”, сякаш се насочваше към станция “Тойен-Т” на метрото. Вместо това обаче, той отново свърна по посока на центъра и по улиците “Серли”, “Йенс Белкес” и “Борг” се насочи направо към новото здание на полицията на “Грьонланд”.

Приближавайки го, той го подмина, разглеждайки самата сграда. След това се спря до табелата, съобщаваща, че с бялото здание на полицейското управление съседства старият и невзрачен окръжен съд.

След това отново се обърна и тръгна по посоката на хотела си, без да се оглежда и без да спира.

Полицаите пред хотела се прегрупираха.

Терористът излезе на улица “Карл Юхан” откъм страната на парламента. Вместо обаче да пресече улицата срещу грандхотела и да се заеме с обичайното си разглеждане на часовниците на фирмата “Ролекс”, той ги подмина, пресече улица “Розенкранц”, стигна до малка зелена вестникарска будка, купи си четири или пет норвежки сутрешни вестника и веднага влезе в най-близката телефонна кабина.

Руар Хестенес се намираше на тридесетина метра от него, най-близко от колегите си. И въпреки че съществуваше риск обектът да го бе забелязал още преди това в универмага, му оставаше само да разчита на късмета си. Терористът бе с гръб към него.

Приближавайки се до кабината, той определи първата цифра по действията на терориста с шайбата. Бе шест — следователно със сигурност разговорът не бе международен. И понеже никой не отговори, обектът постави бързо слушалката, изчакал, наистина, приблизително около шест-седем позвънявания (съобщение можеше да се предаде и така — като се остави телефонът да прозвъни определен брой сигнали за “съобщение А” и друг брой за “съобщение Б”).

Терористът започна да набира друг номер. Хестенес бе съвсем близо, на не повече от метър. Когато обаче се опита да заобиколи кабината, за да види поне няколко цифри, обектът се премести в същата посока и закри изцяло шайбата с тялото си.

Разговорът се оказа твърде кратък. Хестенес не успя дори да разбере за какво ставаше дума, но все пак чу нещо на шведски, приличащо на потвърждаване на време — 16.30.

Преди самия край на разговора терористът се обърна внезапно и за втори път през този ден погледите на мъжете се срещнаха. Този път нямаше никакво съмнение за това. Терористът се усмихна, намигна насмешливо на Хестенес, остави бавно слушалката и промъкнал се между последния и кабината, се отправи към хотела от другата страна на улицата.

Продължаването на наблюдението бе, ако можеше така да се каже, още по-мъчително. Вече с багажа си, терористът излезе от хотела, веднага взе такси до летище “Форнебю”, предаде там леката си чанта за багаж, а найлоновия пакет с безсмъртничетата остави при себе си като ръчен багаж. В чантата му имаше резервно долно бельо, две ризи за смяна, тоалетни принадлежности, медна тенджера с капак, пропагандни листовки на норвежки език и бележник от ливанска хартия с двадесет страници ръкописен текст за Афганистан. Всичко това бе снимано (след поредния спор с митничарите по въпроса кой на кого се подчинява на летището), но и тази проверка не даде нищо стойностно, а и вече никой не го очакваше.

Терористът се изкачи на горния етаж и през кафенето влезе в почти празния ресторант. Наближаваше надвечер и лаунчът[12] бе приключил, а времето за обяд още не бе настъпило. Той седна в дъното на залата, откъдето се виждаше добре единственият вход в ресторанта. Проседя там час и двадесет и шест минути. Чете вестници, яде раци със сос “къри”, приготвени по някаква източна рецепта и пи минерална вода “Форис”.

Агентите от службата за сигурност се примириха със ситуацията. Първата смяна си поръча по чаша кафе и по сандвич, като от една страна това бе предизвикателно скромно за посещение в ресторант, а от друга — с такава храна едва ли можеше да се проседи повече от половин час. След това те бяха сменени от двама от резервната група.

Терористът излиташе за Стокхолм в 16.30 часа. До 16.15 часа той седя спокойно в ресторанта, а след това се отправи към паспортния контрол. Пет минути по-късно, вече в транзитната зала, той купи бутилка “Джони Уокър” с черен етикет и десет пакета американски цигари, като сякаш не търсеше никакви контакти и не разговаря с никого.

Излизайки от ресторанта, той разгърна вестник “Верденс ганг” (останалите остави на масата) и докато минаваше покрай масата, зад която седеше Атлефьорд, се спря, сгъна вестника на две, протегна го през масата, на която седяха двамата онемели от изненада агенти от службата за сигурност, задържа го за миг на двадесет сантиметра над масата и му позволи да падне върху недоядения от Атлефьорд сандвич.

— Благодаря за компанията, весела Коледа! — каза той и тръгна към изхода.

И нито дума повече.

“Шах” — помисли си Атлефьорд, насочвайки поглед към вестника, за да не срещне този на колегата си.

Терористът бе оградил с химикалка съобщението по средата на страницата, което гласеше, че днес се очаква пристигането в Осло на израелска делегация, която ще бъде настанена в хотел “Нобел”, където ще прекара известно време. Думите “хотел “Нобел” бяха подчертани.

След три четвърти час началникът на полицията Ивар Матиесен провеждаше устен разбор на резултатите от наблюдението в малката заседателна зала на четвъртия етаж на бялото полицейско здание на “Грьонланд”.

Отначало Матиесен обобщи вече известното му, което не бе чак толкова много. Съгласно шведските и другите чуждестранни служби, във “висша степен подозрителният” терорист бе пристигнал предишния ден в Осло, по съвсем странна случайност бе отседнал именно в същия хотел, който днес вече бе пълен с израелския “пропаганден отбор” (да, да, Матиесен употреби думата “отбор”).

Излизайки от хотела, терористът бе успял само за няколко минути да се отърве от проследяващите го. Можеше, разбира се, да става въпрос и за лош късмет. По-вероятно обаче бе да се предположи, особено ако се отчетеше поведението на този човек впоследствие, че той преднамерено се е измъкнал от наблюдението.

И така, имаха седемчасов пропуск в информацията си за него. След това бе останал в хотела почти до 12 часа на следващия ден. Преди обаче да напусне хотела, бе платил стаята, бе заключил багажа си в багажна камера до асансьора и бе отишъл да купи три букета безсмъртничета с известните цветове.

След това бе отишъл в универмага и бе купил оттам медна тенджера с капак. После се бе върнал обратно в хотела с покупките, бе ги оставил в багажната камера и бе взел такси до музея на Мунк, където особено старателно бе разглеждал някои прочути картини.

Тук Матиесен прекъсна обобщението си с кратко експозе по история на изкуството. Ако се сравняха трите женски образа от 90-те години на миналия век с по-късния образ от 20-те години, то бе интересно да се отбележи, че картината от 90-те години сякаш съдържа доста напрегната “амбивалентност”[13] във възгледа за жената, като тя, както е отразено съвсем правилно в името на една от картините, е “вампир”, тоест зла и изкусително коварна съблазнителка. Женският образ от 20-те години пък бе, от друга страна, по-скоро хармонична буржоазна идилия. Е, както и да е, защото това, строго погледнато, не касаеше въпроса.

От само себе си се разбираше, че бяха интересни както демонстративната разходка около сградата на полицията, така и последвалото я поведение на обекта — намигването на Хестенес и писменото съобщение до Атлефьорд посредством вестник “Верденс ганг”.

Що се отнасяше до същността на проблема, то можеше само да се констатира, че никой не би летял за собствена сметка с “първа класа” до Осло, само за да купи три букета безсмъртничета и медна тенджера. В това се състоеше и главният въпрос, на който така и не бяха получили отговор.

Следваха чисто практическите въпроси като как, кога и защо той бе забелязал, че е следен. Първото приемливо обяснение за това постъпи от младшия полицай Хестенес, новия служител в отдела им. Как обаче се бе случило това?

Седем души се взряха в настъпилата тишина внимателно в Хестенес, който рисуваше невидими кръгове върху плота на масата. Преди да отговори, той се изкашля.

Не бе толкова лесно за обяснение. Наблюдаваният се бе държал приблизително така, както всеки турист — не бе нервничил, не се бе оглеждал, във всеки случай не се бе забелязало такова нещо. Честно казано обаче, след известно време той сякаш сам бе започнал да води играта. Отначало, намигвайки и вдигайки чашата в универмага, а след това, разбира се, край телефонната кабина.

Атлефьорд предполагаше приблизително същото. За него всичко това приключваше с един вид насмешливия намек за предполагаемата цел на терористичния акт, ако при това се вземеше предвид вестникът с подчертаните в текста думи “хотел “Нобел”.

В стаята влезе един от сътрудниците на техническия отдел и постави на масата пред Матиесен лист, за запознаването със съдържанието на който на последния му стигнаха само петнадесет секунди. Той се усмихна.

— Добре. Това съобщение едва ли е неочаквано. Техническият отдел съобщава, че в хотелската стая не е открита нито една интересуваща ни следа. Доколкото може да се съди, освен обекта, никой не е влизал в стаята. Всичките повърхности са почистени, защо — неясно. Та той би трябвало да знае, че вече разполагаме с пръстовите му отпечатъци, които получихме от шведската полиция. Няма нито косъмче върху кревата. Дори чашите за изплакване на устата са почистени. Аха, и какви изводи следват от това?

Изводите не бяха толкова много. Имаше обаче работни хипотези.

Терористът бе пристигнал в града, за да огледа обстановката преди евентуална операция срещу групата израелски политици в хотел “Нобел”. Понеже обаче бе открил, че е следен, то той бе отменил всичко, бе казал вежливо на следящите го adieu[14] и бе напуснал страната.

И това бе всичко.

Колегите им в Стокхолм бяха неясно защо загрижени и искаха да получат подробен доклад. Следователят от полицията Ларсен бе натоварен със задачата да обобщи до следващия ден всичко, написано от всеки един от агентите. А наблюдението на хотела трябваше да продължи, но с по-малко сили.

Матиесен стана. Всички останали също се надигнаха и се отправиха към изхода. Матиесен помоли Хестенес да остане. След това свали очилата си със златни рамки и люлеейки ги като махало на показалеца си, седна в едно от креслата до прозореца.

Навън бе тъмно и чернотата на фиорда се врязваше в града като корабен кил, заобиколен от двете страни от блясъка на уличните лампи. Руар Хестенес седна отново до заседателната маса, забил поглед в кафявия лак на плота. Масата му напомняше типична старовремска мебел в норвежка столова. “Странно — помисли си Хестенес, — ние като че ли сме все същата тази нация от рибари и селяни.”

— Е — започна най-сетне Матиесен, не вдигайки поглед от очилата си, които продължаваха да се въртят около показалеца му, — как се чувствате?

— Не знам какво да отговоря — каза съвсем искрено Хестенес.

— Имам следното предвид — усещаш ли, че са те измамили?

— Така е и не мога да го отрека. Може би е моя грешката, че ни забеляза. Та нали най-напред забеляза мен.

— Мислиш, че си допуснал някаква грешка, така ли?

— Така, защото той ме забеляза.

Матиесен си сложи очилата и погледна към Хестенес. Усмихна се, но без ирония.

— Ти си добър полицай, Хестенес, и аз го знам. Ето защо те прехвърлиха именно теб при нас. Не трябва обаче да мислиш, че сме претърпели неуспех.

— И все пак, ако не ни бе забелязал, то…

— Какво “то”? “Задачата на службата за наблюдение се състои в това да предугажда и се противопоставя на всякакви престъпления, които могат да са заплаха за сигурността на страната”… и тъй нататък. Това са първите редове от параграф 2 в инструкцията ни, а какво означава това?

— Да предугажда и се противопоставя означава…

— Да, предположи, че веднъж палестинските терористи са се оказали в града. Следователно те толкова майсторски са се промъкнали в страната ни, че нито ние, нито израелците, нито който и да е друг сме нямали и най-малката представа за това. Рекогносцировката се осъществява от един скандинавец, който се движи свободно из Осло, и е дяволски късмет, че ти го забелязваш. Ами ако бяха извършили терористичен акт в хотела, например, така, както излагаш в краткия си доклад възможността за проникване там през туристическото бюро и пожарната стълба, какво щеше да стане?

— Сигурно щяхме да ги хванем.

— А сигурен ли си в това? Е, да, разбира се, нахлуваме всички, дявол да ни вземе, цялата полиция за борба с тероризма с бронежилетки, автомати, сълзотворен газ и дявол знае още с какво. На каква цена обаче?

— Мислиш, че това, което се случи, е по-доброто?

— Няма съмнение. Изходи от това, че този път ни се наложи да си имаме работа с къде по-квалифицирани престъпници от онези, с които сме свикнали тук, в Норвегия. Имам предвид и онези дяволи — израелците от Лилехамер, убийците от Близкия Изток с многогодишния си опит, въоръжени с ръчни гранати и АК-47[15]. Представи си ги влизащи в хотела едновременно на групи по седем-осем човека. Как бихме ги хванали?

— Мисля, че щяхме да се появим, след като вече е късно.

— Опитай се да си представиш какво щеше да се случи.

— Така е, но аз изпуснах обекта.

Матиесен се надигна рязко, защото енергията му се усилваше от раздразнението му — Хестенес изведнъж му заприлича на звездата-кънкьор Хялмар Андерсон[16]. Приближи се до купчината документи, лежаща върху плота на заседателната маса, извади оттам портрета на шведския терорист и, заобикаляйки масата, го постави пред Хестенес, навел се напред и опирайки се върху двата си юмрука.

— Чуй, Хестенес, ти се сблъска със сянката на дракона. Това е добър урок за теб, запомни го за цял живот и бъди благодарен на съдбата, че дяволът не е успял да направи с теб това, което ти направи с него. Нашата задача е да пречим на тероризма и днес ние се справихме блестящо с нея. Поради това и няма да има никаква операция, а сега върви и напиши доклада си. Нека шведите получат своето и престани да смяташ, че денят е бил неуспешен.

Матиесен остана в тази поза и продължи да се усмихва, докато Хестенес не излезе от кабинета. “Добро момче е” — помисли си Матиесен.

След няколко минути Хестенес вече седеше пред снимката върху бюрото си. Кабинетът му бе малък и унил, с изглед към задния двор на полицейската сграда, подходът към гаража и входа за него.

Човекът на снимката изглеждаше съвсем нормално, приличайки на норвежец-веселяк. Въпреки че очите му отразяваха различни черти от характера му. Прикривайки с ръка лявото му око, Хестенес виждаше хармонично и симпатично лице, а прикривайки дясното — студена като лед физиономия. Разбира се, че бе професионалист и бе просто невъзможно да бъде проследен незабелязано. Дори и в такъв град като Осло той се изхитряваше просто да поздравява проследяващите го.

“Дракон — помисли се Хестенес, — и аз бях толкова близо до дракона, че можех да го пипна.”

След това намери необходимия му формуляр, изостави мисълта си за дракона и започна с усилие да съставя подробен доклад за това как два пъти през втората половина на деня е забелязан от наблюдавания обект. Не бе особено приятно да пише за това. Възможно бе обаче и Матиесен да е прав, че ако не се бе разкрил пред дракона в универмага, не се знаеше какво щеше да се случи.

Та нали бе истина, че палестинците използваха предимно автомати “Калашников” (АК-47). Руар Хестенес лично бе стрелял с такъв по време на обучението си в Германия. В пълнителя му имаше двайсет патрона и те излизаха без проблем оттам, дори когато стреля на откоси от бедро. Точността му при единични изстрели, при използването на автомата като пушка, бе удивително добра. АК-47 бе страшно и опасно оръжие.

Зад него, на облегалката на стола, висеше личното му оръжие в раменен кобур — “Смит енд Уесън”, 38-ми калибър, 10-ти модел.

Свърши с писането и посегна още веднъж към снимката на терориста. Прикри “веселото” око и погледна “студеното”.

“Не е толкова важно — мислеше си той, — дали полицаят е добър или служи като новак в полицията за наблюдение на чужденци, когато се срещне с петима-шестима като този и държи в ръка револвер, а те АК-47.”

След това изтегли долното чекмедже на бюрото си и прибра там снимката, смятайки погрешно, че я изпраща в небитието. След това заключи бюрото. И по този начин приключи с доклада за шведите.

3

Приблизително в същия момент, в който Аксел Фолкесон бе убит в колата си, Карл Густав Гилбърт Хамилтън се събуди от кошмарен сън. Всичко започна както обикновено по време на тренировките на бойните плувци на дълбочина осемнайсет метра във водолазната база в Карлскрун. Той се спускаше по червения трап и стигнал до дъното, изплюваше наустника на акваланга, издишваше една четвърт от въздуха, за да не се взриви при промяната на налягането по време на издигането си и в приятно топлата тридесет и петградусова вода започна бавно да изплува към мъждукащата светлина.

След десетметровата дълбочина не бе необходимо да се напрягаш, защото, така или иначе, ще изплуваш. Инструкторите обикновено казваха: “Ако искаш да се гмурнеш, най-добре е да го направиш след десетте метра, където водата дърпа тялото надолу, защото иначе ще изплуваш”.

Ето че вече бе на дълбочина от десет метра и се готвеше с лекота да се добере до повърхността, но водата изведнъж стана студена, всичките осем прожектора на водолазната кула изгаснаха и започна да го дърпа надолу. Дълбочината вече бе осемнадесет метра, свършиха червеният, зеленият, черният и белият трапове. Би трябвало да е на дъното, но то се разтваряше в тъмнината.

Отначало се опитваше да не се паникьоса, въпреки че налягането се увеличаваше и той усещаше, че се носи все по-стремително надолу. По пътя му имаше широка тръба, водеща към ада, която го обграждаше, без да му дава възможността нито да управлява тялото си, нито да влияе на хода на събитията. Не успя да компенсира налягането върху ушните си мембрани, а натискът върху маската му е толкова силен, че плексигласът е вече до самите му вежди и като че ли скулите и очите му са притиснати и раздалечени настрани, зрението му, аха-аха, да изчезне и той разбира, ужасен, че няма да издържи.

Събуди се, омотал се в чаршафа и с възглавница върху главата. Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае случилото се, защото бе сънувал кошмари само през детството си.

Отхвърлил рязко възглавницата, той седна, усещайки, че диша тежко, сякаш все още бе във водолазната кула за бойни плувци в Карлскрун.

“Стига, по дяволите, дотук” — каза си той, отиде в банята и пусна душа.

Запръхтя, застанал под струята ледена вода. Никога не я бе обичал, но се принуждаваше да я търпи, сякаш бе някакво наказание. “Стига, по дяволите, край с глупостите.”

Приключил с екзекуцията си, той приглади с двете си длани косата си силно назад, приближи се до огледалото и известно време разглежда леко зачервените си очи. За пръв път през своите двадесет и девет години бе явно недоволен от себе си.

Бръсна се старателно и по-дълго от обичайното, след това влезе гол в хола и се огледа. Вече бе започнал да изсъхва, но върху дъбовия паркет все още падаха капки. Това, което бе видял, само усили решителността му да изпълни даденото пред себе си обещание, а именно да промени рязко начина си на живот с нещо. Спареният въздух в стаята бе наситен с аромат на парфюм и дим. Сред пепелниците и чашите на масата лежеше бележка, написана с червило. Не я прочете, защото му бе достатъчно да хвърли поглед върху уродливото сърце в края на текста. В бележката сигурно пишеше, че си е тръгнала рано, за да заведе детето в детската градина. В Швеция се случваше често такова нещо. Важното бе, че си е тръгнала.

Прииска му се веднага да разтреби апартамента си, но разбираше, че вече закъснява. Приближи се до прозореца и го отвори. Влажният въздух го отрезви. Падаха тежки големи снежинки и върху разположената точно под него статуя на Свети Йоран и Дракона вече имаше дебела снежна покривка.

Приблизително около четвърт милион от жителите на Стокхолм бяха самотни мъже. И едва ли някой от тях не би завидял на Карл Хамилтън и на апартамента му до Стрьомен в Стария град със статуята на Свети Йоран и Дракона под прозорците й и с прекрасния изглед към покривите на къщите.

На Карл Хамилтън биха могли да завиждат въобще повечето от мъжете. Първо, защото бе богат. Освен това стана такъв с удивителна лекота, наследявайки преди седем години акции на стойност половин милион или нещо от този вид, докато самият той бе зад граница. Помоли приятеля си от ученическите години, обучаващ се тогава в брокерската фирма “Якобсон и Понсбах”, да се погрижи за тях и последният изпълни добросъвестно молбата му. Това не бе трудно да се направи, защото през последните пет години курсовете на акциите на стокхолмската борса излитаха като ракети, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година. Самият той не се интересуваше от това, но върнал се вкъщи, откри, че е станал мултимилионер. Никога не бе обичал акциите и се отнасяше с презрение към спекулативните игри, така че продаде на мига всичко и превърна парите в ценни книжа и няколко къщи. И сега, година по-късно, се изясни, че е продал акциите точно ден преди понижаването на курса им, а цените на недвижимото имущество бяха тръгнали нагоре. Така че бе удвоил състоянието си и поради това живееше така, както го правеше сега.

Отгоре на всичко, бе блестяща партия — бивш член на шведския национален отбор по хандбал; бивш защитник на отбора на един от американските университети и, освен това, притежаваше графска титла, придържаше се към правилата на етикета, тоест бе добре възпитан; бе лейтенант от резерва, което съответстваше на степента на политолог-социолог, съчетано с професията на класен програмист, получена в университета на Южна Калифорния. Казано накратко, според преценките на новото време, когато си бе отишъл в миналото радикализмът, можеше без каквато и да е ирония да бъде наречен офицер и джентълмен[17], въпреки че самият той не споделяше това определение. Петте необичайни години обаче, прекарани от него в САЩ, промениха целия му живот.

И все пак никога преди не бе смятал живота си за толкова безсмислен, колкото сега, докато стоеше до прозореца и се взираше в тъмнината, покриваща Стрьомен чак до виждащия се в далечината осветен кораб, ако тази плаваща висока сграда, извършваща курсове между Швеция и Финландия, можеше да се нарече кораб.

От нахлуващата през прозореца прохлада по тялото му се заразхождаха мравки. Той затвори прозореца, облече се бързо със съвсем нови дрехи и не изпил кафето си, излезе на улицата под снега и дъжда.

Колата му я нямаше на обичайното й място пред телеграфа срещу двореца. Той погледна вече подгизналите си обувки и се замисли дали да не се върне вкъщи и да извика “чакайте отговор”. Вместо това обаче, потиснал озлоблението си, се отправи към Стрьомен, разритвайки с крака мръсния сняг, защото просто не му се искаше да е акуратен в момента.

Колата му бе там, където той законно, но все пак непредвидливо я бе паркирал пред кафене “Опера”. Стъклата й бяха покрити с дебел слой сняг. Оказа се, че няма четка в колата, и извадил удостоверението си за самоличност в пластична опаковка с малък държавен герб, той почисти стъклата с него. Не, повече нямаше да оставя колата си тук.

По пътя към Кунгсхолмен колата ту поднасяше, ту се обливаше с кал. Изглежда, че американските автомобили не ставаха за северната зима и трябваше на всяка цена да я продаде. Така бе прието още едно решение, което трябваше да се изпълнява, както и всички останали, взети през този ден. Бе взел колата си със себе си от Калифорния и отначало шведският номер бе закачен върху старата синя калифорнийска табела, където бе написано “The Golden state”[18]. Това не бе просто хлапащина, а една от абсолютно противоречащите на регламента нетактичности, с каквито се бе обкръжил, сякаш изразяваше мълчалив протест срещу работата, на която бе попаднал случайно. Последното се случи преди две години. Честно казано, работата му не бе онази, за която някога си бе мечтал.

Потокът от коли се сгъсти по крайбрежната улица “Hop Мелагстранд”. На някои стратегически точно определени места пътните власти наскоро бяха стоварили купчини от някакви циментови чудовища, сигурно, за да ядосват шофьорите, които сутрин и вечер бяха принудени да минават през Кунгсхолмен. Може би идеята на общинската власт се състоеше именно в това — да принудят хората да ползват градския транспорт от огорчение или от злоба.

За да се добере до светофара на площад “Кунгсхолмен” му бяха необходими едва ли не десет минути. И през цялото това време той продължаваше да ръмжи срещу пустия си живот с неговите перспективи за “бъдещи юмручни удари”.

Завербуваха го, докато отбиваше военната си служба и се готвеше да става боен плувец. Бе преди повече от осем години. По онова време бе политически радикал или, ако не се навлизаше в подробностите, защото радикал бе и сега, бе комунист и член на студентската организация “Кларте”, която от няколко години стоеше на “марксистко-ленинско-маодзедуновски позиции”.

Това бе залезът на политически оцветеното минало десетилетие. Две години след победата на Виетнам и освобождаването на Сайгон “Кларте” постави задача за внедряването на своите “съзнателни” другари в системата за отбрана на страната.

Какво по-точно се имаше предвид под “внедряване в отбраната на страната” не бе ясно и до този момент, но в никакъв случай не ставаше дума за някакви си традиционни пацифистки намерения и дори обратното, идеята се състоеше в това по възможност колкото се може повече “съзнателни” другари да заемат най-важните постове там.

Обяснението бе, че тези “съзнателни” другари можеха да потрябват в момент на опасност — евентуално нападение от страна на социал-империалистическа супердържава — за противопоставяне на малодушните и предателски, тоест проруски тенденции. Та нали буржоазната отбрана не бе особено надеждна за нацията.

Не бе необходимо учудване за това, че нито военното разузнаване, нито службата за сигурност не можаха да разгадаят намеренията, криещи се зад тази малка самоволна “инфилтрация” на левите. Левите експерти в Министерството на отбраната и спецслужбите си скубеха косите, опитвайки се да разберат този нов вариант на комунизма, и клоняха към мисълта, че всичко бе някакъв специален трик.

А така нареченият “Експертен отдел по сигурността” при Управлението на шведската полиция (СЕПО) успя да убеди себе си, че в дадения случай се подготвя държавен преврат, като, когато достатъчно много клартеисти бъдеха внедрени по този начин в системата на отбраната на страната, армията, въздушната и морските флотилии щяха да тръгнат срещу Стокхолм с червени знамена и под акомпанимента на оркестъра на Червената армия.

При този спомен Карл Хамилтън се усмихна — за пръв и единствен път през този ден.

Вербуването му бе извършено през март, точно преди започването на обучението му за боен плувец. Курсът се преместваше от Берг в Карлскрун, за да се запознае за пръв път с водолазната кула и да отработи част от елементарните моменти, свързани с излизането от водолазна камбана, с техниката на дишането и други подобни.

Треньорът седеше зад пулта под самия таван, курсантите се гмуркаха като патета във водата под него, а трима инструктори отработваха с тях различни ситуации във водолазната камбана. След това бъдещите плувци тренираха на различни дълбочини, като след всяко изплуване докторът осъществяваше пълен контрол върху състоянието на организмите им. Разкъсването на белите дробове можеше да се случи по най-неочакван начин на дълбочина от шестдесет сантиметра и повече. Белодробната тъкан се спукваше и малкото въздушно мехурче отплуваше по кръвоносната система, като можеше да спре някъде в мозъка. При късмет, при който се блокираха само нервите на пръстите, след няколко часа под налягане в барокамерата то можеше да бъде изхвърлено. В противен случай въздушното мехурче можеше да заседне стабилно, например, в речевия център.

По време на една от тези тренировки Карл усети, че го наблюдават. На дървената трибуна седеше мъж на около петдесет години, който изглеждаше безразличен към всичко случващо се, въпреки че в отношението на младите инструктори към него се усещаше уважение.

На следващия ден мъжът не се появи.

След едно от упражненията лекарят заяви, че Карл има незначителни разкъсвания на кръвоносните съдове на едното око, че не изглежда много добре и трябва да бъде прегледан. Изпратиха го в лазарета, а всичките останали се подготвиха и се върнаха в Стокхолм за почивните дни.

Лазаретът бе пуст. Посочиха на Карл една от стаите, в която бяха дрехите му. Той се облече, ядосан от съобщението за недъга му, въпреки че самият той не забелязваше нищо, и още повече раздразнен от провалената му почивка.

Скоро в стаята му влезе комендеркаптен[19] и го помоли да го последва, обяснявайки му, че лишаването му от отпуска поради болест не съответства на действителността, защото съвсем не е болен и не е необходимо да се безпокои по този повод. Просто трябва да осъществят малко пътуване. И повече нямаше никакви обяснения.

Комендеркаптенът го вози час и половина с цивилна кола в южна посока, като безгрижно разговаряше с него за образованието, за бъдещия флот, за Трафалгарската битка и за какво ли още не. Излезли от Блекинг, те продължиха пътя си на юг по брега на Естерлен, където Скон изглеждаше така, сякаш на картичка, с меките си вълнисти хълмове, преминаващи в морска синева.

Беше март и пролетта бе дошла необичайно рано. Когато се приближиха до Кивика, долината все още оставаше обвита в мъгла. Излязоха на територията на малка ябълкова ферма. С голяма градинска ножица в ръце срещу тях излезе мъжът, седял някога на дървената трибуна на водолазната кула.

Така Карл се срещна за пръв път със Стария. Впоследствие не му се удаде да си изясни произхода на този прякор, но никога не чу да наричат този човек иначе, освен Стария. Преди около двадесет години Стария бе бил началник на секретната служба на военното разузнаване.

По-късно, когато в пресата бяха започнали скандали, свързани с тази служба, и кореспондентите на списанието “Фолкет и билд/Културфронт” представиха и самия Стария, и голяма част от сътрудниците му в службата IB[20] със серия помпозни статии, част от разобличенията завършиха със затвор за някои от последните и с уверенията от страна на правителството, че “всичко, написано в списанието не е истина и, между другото, не е нещо типично”, че новият IB е получил “съвсем други директиви” и че “разузнаването съвсем не преследвало левите организации”, а “и да е имало нещо такова, то е било по погрешка”, признато е за “недействително” или “изключение”, което “няма да се повтаря за в бъдеще” и така нататък.

И ето че сега Карл Хамилтън, млад човек на двадесет и две години, все още член на “Кларте”, стоеше на терасата на дома на официално излезлия в пенсия Стария, който държеше в ръка чаша домашна сода. Комендеркаптенът не присъстваше на това.

Стария бе почти такъв, като на снимките си, но в живота си повече приличаше на фермер, отглеждащ ябълки, отколкото на ръководител на секретната служба на военното разузнаване. Макар и в оставка, той продължаваше да работи активно. На мраморната маса пред него лежеше папка, съдържаща приблизително петдесет листа с машинописен текст. Върху папката бе написано името на Карл и неговия личен номер.

Разговорът им започна с разказа на Стария за това, че за разлика от Карл Хамилтън той е от обикновено семейство, че на младини и той е бил радикал и че понеже имал основания да предполага, че Карл е чел всичко, напечатано във вестниците по делото за IB и за “социалдемократическата шпионска организация” и така нататък, му се иска сега да уточни някои подробности.

В целия свят проблемът на разузнавателните организации или на службата за сигурност бил по принцип един и същ. Винаги имало риск от възникването на такъв един кръг службаши от една политическа партия, чийто кръгозор е ограничен. За Западна Европа било типично преди всичко това, че в разузнавателните й органи властвали консервативно настроени офицери, които, както например в Швеция, едва ли различавали московския комунист от шведския социалдемократ или — ако се визирала Германия — не можели да видят нюансите на разликите между фракцията “Баадер-Майнхоф”[21] и социалдемократическия съюз на работниците на културата, без да ставало дума за хомосексуалния “екип от Итън[22] ” във Великобритания и постоянните му грешки.

Според мнението на Стария, всичко това бе не само неразумно, но и недостойно, и дори опасно. В Швеция бил направен опит да бъде създадена по-демократична служба, поради което половината от сътрудниците й се състояха от офицери, а другата половина — от членовете на различни организации на работническото движение. Стария отговарял лично за набирането на по-голямата част от сътрудниците.

Сега системата се намирала под заплахата от разпадане. Новото правителство било убедено, че именно офицерите-модерати[23] са единствената надеждна категория и усърдно използвало затрудненията, свързани със старата история, за да военизира по този начин новия IB, което да направи организацията неефективна. “И тук се приближаваме до същността на въпроса” — заключи Стария и посочи с пръст досието на Карл, обяснявайки, че понеже в известна степен продължавал да управлява дейността, то възнамерявал да отстоява и политиката на наемане на сътрудници, като внедрява “контрабандно” тази или онази разумна личност в своята “фирма” — секретната служба IB на разузнаването.

Отвори папката и подаде на Карл, написаната от последния преди четиринадесет дни молба за приемане след завършването на курса за подготовка на бойни плувци във военноморското училище, където да продължи да се обучава като офицер от флота от резерва. “Ето — каза той и почука още веднъж с големия си пръст по папката, — струва ми се, че намерихме подходящия офицер, който, наистина, не е съвсем умерен модерат, но както подозирам, е с добри семейни традиции.”

Карл мълчеше. Той през цялото време се опитваше да убеди себе си, че това е просто шега, остроумен тест за благонадеждност или за още нещо, само не и самата истина. Всичко това му изглеждаше невероятно. Та нали IB се занимаваше с внедряването на свои хора навсякъде, като се започнеше с групите на обикновените добропорядъчни селяни и се приключеше със студентските организации, без да се изключва и “Кларте”. IB продаваше сведения за шведските пропалестински активисти на Израел; IB преследваше “неблагонадеждните елементи в профсъюзите”; IB съставяше списъци с членовете на подозрителните организации от типа на неговата “Кларте”, смятайки ги за един вид потенциални предатели на родината. Не беше ли така? И нима можеше да се вярва сериозно, че Карл просто така, танцувайки, ще изплува в шпионажа, само да го повикат?

Стария обаче бе овладял твърдо ситуацията и не губеше търпение, като продължаваше проточилата се лекция.

Първо, повече от половината от написаното в пресата за така наречената “инфилтрация” било истина. Второ, трябвало ясно да се разбере, че списанието “Фолкет и Билд/Културфронт” се е посветило на описанието само на част от дейността на IB, на онази част, срещу която то протестирало, което само по себе си било “симпатично и разбираемо”. Въпреки че в резултат на това, за съжаление, образът на дейността на службата се оказал гротескно изопачен като цяло.

Разузнавателната служба била важна част от отбраната на страната и основните й задачи на практика се състояли не в дрънкане на оръжие пред държавните магазини, търгуващи с алкохол. Наистина, някои от акциите се провеждали от оперативните отдели, но намеренията им се състояли в това да бъдат включени оперативните работници в действие (тогава Карл чу за пръв път израза “оперативен работник”).

Най-съществената задача на разузнавателната служба била да бъде очи и уши на страната си и да осигурява информация за военни или политически дейности, които са насочени или могат да бъдат насочени срещу Швеция. Ето това било!

А сега се опитвали да поставят дейността й отново върху старите релси, като някои военни ръководители, а и правителството като цяло, се опитвали да устроят в тази организация военни на средна възраст. А това било лошо.

Специален бил проблемът със създаването на ново поколение оперативни работници. Ахилесовата пета на предишната организация — и това го признавали всички — била липсата на компетентни оперативни кадри. Швеция не разполагала с необходимите ресурси за обучаването им, а дори и да ги имала, то инспекторът по юридическите въпроси и “Експресен” щели да вдигнат шум до Бога из цялата страна по повод недостойните и отвратителни методи и каквото още ти хрумне, а това нямало да е от полза за тяхната нова организация.

Той обаче говорел с бъдещ офицер от резерва, нали така? Може би е дошло време за съвсем конкретно предложение?

По този начин стана въпрос за работа като оперативен работник. В Швеция нямало да получи съответното образование, а и не си струвало да се стреми към това, поради посочените по-горе причини. Съществувала обаче конкретната възможност, Карл да получел стипендия за обучение по политически науки и компютърна техника в университета на Южна Калифорния, намиращ се край Сан Диего. Целият курс на обучението му щял да бъде финансиран от Министерството на отбраната на Швеция. Въпреки че официалната обичайна американска университетска стипендия за способни чуждестранни студенти да била разчетена сега за три-четири години, на Карл щяло да му се наложи да изостава значително от обичайните темпове на получаване на университетско образование, както това се случвало, например, с известните “звезди” на спорта.

Защото по-целенасочено образование щял да получава в специализираната школа в Сан Диего, която била подведомствена на военноморския флот на САЩ и на ФБР. Бъдещите оперативни работници получавали там най-доброто, поне в западния свят, образование.

При отчитане на месечната натовареност на курса в обикновените американски висши учебни заведения времето за обучение в Сан Диего се равнявало приблизително на три години обучение в морското училище. И така, след завръщането си у дома, той щял да притежава университетско образование и едновременно с това звание на офицер от резерва. Освен това винаги имало възможността да стане “беглец”. Никой не можел да бъде принуден да работи в разузнаването, поне не и в Швеция. Можел да получи подготовката, а да вземе необходимото решение едва след пет години.

Предложението бе примамливо, въпреки че за над четиригодишната подготовка на оперативен работник Карл имаше представа само от измислиците на кинорежисьорите. Всичко, казано от Стария, звучеше съвсем невинно — просто оперативен работник.

Не по-малко от два милиона струваше учението на Карл в САЩ. И цели пет години той учеше ту тук, ту там. Два дни от седмицата бяха за обичайния живот в обикновения университет, а останалото време бе за тайното му обучение в Сан Диего, включващо влизане с взлом в апартаменти; кражби на автомобили; преследване с и без коли; подслушване; снимане; маскировка; радиовръзка; размяна на съобщения; диверсии, като се започнеше от взривяване на коли и се стигнеше до извеждането от строя на електростанции; изучаване на източноевропейския и западноевропейския пазари на оръжие (пушки, автомати, карабини, гранатомети…); инфрачервено наблюдение; бой в помещение; бой в открита местност; бой на тъмно с оръжие; бой на тъмно без оръжие; бой с хладно оръжие; бой без хладно оръжие — и така до безкрай, цели пет години подред. Казано накратко, там подготвяха стабилно оперативни работници, като, наистина, не поощряваха развиването на съмнение в самия себе си и не говореха за християнски морал.

Никога и на никого не разказа за това. Не само защото всичко бе обкръжено с паравана на най-строга секретност, но и защото него, чужденеца, го предупредиха специално да не се забърква лично в скандали и да не въвлича в такива учебното заведение. Запази в тайна това, защото всичко, на което бе обучен, с изключение на тренировките по стрелба, му се струваше някак си срамно.

Той бе спортсмен и с това сигурно можеха да се обяснят чувствата му. До пристигането си в Сан Диего той искаше да стане боен плувец от шведския флот (което бе съвсем нормално и достойно), освен това играеше хандбал в представителния отбор на Швеция. Хандбалът бе твърда игра, в която имаше много сблъсъци, тежки удари и понякога отчаяни схватки без ясни правила, като нивото на игра се променяше от мач в мач в зависимост от това кой играеше и кой бе съдия. И все пак това бе борба между равностойни противници и без измама.

А на занятията по спорт оперативният работник бе обучаван преди всичко на умението да мами противника си, без да му оставя никакви шансове за успех.

Тези пет години в Сан Диего наложиха отпечатък върху целия му живот, като едновременно със старателния анализ на всяка грешка и довеждането до автоматичност на всяка подробност имаше и нещо такова, което се мъчеше постоянно да изхвърли от съзнанието си. Като безмълвен айсберг това нещо изплуваше постоянно в паметта му. Той обаче не каза никога на никого нищо и неизменно оставаше лоялен.

И все пак изглеждаше, че цялото това време бе изгубено напразно, защото, когато се върна в Швеция, в новия IB нямаше място и извинявайки му се, Стария му предложи “временна служба в очакване на нови директиви”, което като цяло означаваше “очакване на нови политически усложнения”. Отначало новото буржоазно правителство, начело с държавния секретар, който бе млад модератор, побъркан на тема оръжие, военизира IB, след това сменилото го социалдемократическо правителство се опита в жестока борба с профсъюзите в армията да прекара през сито кадрите, което бе задължително за въоръжените сили по онова време. И сега всичките длъжности се бяха оказали заети, но понеже Швеция си е Швеция, то и шпионите бяха защитени от разни профсъюзни устави и закони, произтичащи от ситуацията, така че постъпил веднъж на служба, оставаш зачислен на нея пожизнено.

Военното ръководство гледаше с известен скептицизъм на избраника на Стария, въпреки че плащаше акуратно американското му образование, договорено в ябълковата ферма. Карл Хамилтън бе, разбира се, подходяща кандидатура, но с комунистическо минало. И уклончиво му бе предложено да изчака освобождаване на работно място.

Засега го бяха назначили към компютърния отдел в службата за сигурност при Управлението на полицията. Във всичко това имаше двойна ирония, като се отчиташе от една страна образованието му, получено в Сан Диего, а от друга — статуса на работещ в специалния отдел и системата, с която се занимаваше сега, модернизирайки я и приспособявайки я към новата техника и в която той можеше да е евентуален кандидат за графата “неблагонадеждни”.

По такъв начин той смяташе, че образованието, получено в Сан Диего, нямаше никога да му потрябва на практика. След две години работа в компютърния отдел тази прогноза изглеждаше съвсем естествена.

Той обаче грешеше много. Само в продължение на следващите десет часа му предстоеше да употреби оръжие и през следващите три седмици щеше да му се наложи да убие четирима души.

Знаеше, че закъснява много, докато обикаляше по “Бергатан”, “Полхемсгатан” и “Кунгсхолмсгатан” в търсене на място за паркиране. Намерил такова, той не пусна пари в автомата, защото така или иначе “лаплисите”[24] с необоснована принципност държаха квартала около полицейското управление на “Кунгсхолм” под специално наблюдение, така че младшите полицейски чинове, нямащи право на паркинг в подземния гараж на зданието на полицията, притичваха от време на време като лалугери, за да пускат монети в автоматите. Карл бе стигнал до този извод от собствен опит, защото заетите с разследването на някакво произшествие полицаи просто забравяха за необходимостта да притичват до автоматите и се оказваха наказани. Ето че и сега той предпочете да плати глоба.

Опита се да мине покрай дежурния на главния вход на Управлението на полицията, но бе спрян и за седми или осми път през този мрачен декември му се наложи да покаже ламинираната си карта с малкия държавен герб. След това се спусна с асансьора в мазето, откъдето премина по подземния коридор в съседната сграда и там се изкачи с асансьора до последния етаж.

“Home, sweet home” [25] — изръмжа той, набирайки кода на обкованата със стомана стъклена врата. По пътя си надолу по коридора с бели стени, странни картини върху тях (приумица на клуба на любителите на изкуството) и кашпи с едролистни растения той забеляза две неща, а именно че жълтокафявата пътека от кокосови влакна е покрита с кал и следи от стъпки, което означаваше, че сутринта бяха потичали очевидно добре по нея. В края на коридора стоеше група сътрудници с кафени чашки в ръце, а вратите на кабинетите бяха отворени. Всичко това бе твърде необичайно. В службата за сигурност се полагаше след излизане да се заключва вратата. Там обикновено не се трупаха по коридорите и не разговаряха, ако наистина не се случваше нещо необичайно като например финал на хокейното първенство.

Влезе в кабинета си, дори без да надникне в стаята на секретарката на отдела, защото не обичаше да показва, че закъснява. След това отвори два метра високия сейф и за свое удоволствие се убеди, че е бил прав. Най-долу имаше чифт сухи негови обувки. Свали мокрите си чорапи и изстискал ги над канцеларското кошче за хартия, ги увеси на радиатора. След това натисна бутона на телефона и се свърза със секретарката.

— Добро утро, Бригита! По-добре късно, отколкото никога. Днес сигурно е мой ред да правя кафе? — попита я той, без да очаква много-много отговор.

— Върви веднага при Неслунд, чакат те в заседателна зала С-1 — отговори му тя с такъв тон, сякаш го призоваваха на военен съд.

Той въздъхна и погледна голите си стъпала. След това взе чорапите от радиатора; обу ги, без каквото и да е желание; и размърда пръсти, преди да обуе сухите обувки.

А след това тръгна, минавайки покрай секретарката.

— Какво иска Неслунд? Случило ли се е нещо? — попита той, хванал дръжката на вратата.

— Нима не си чул? — каза тя съвсем беззвучно. — Убили са Аксел Фолкесон, шефа на “Бюро Б”. Нали го познаваше.

Той продължи да държи дръжката на вратата.

— Убили са Фолкесон ли? Мъртъв ли е? А кой, кога и къде?

Тя само поклати глава и сякаш бе готова да заплаче. Той се изкачи бързо с един етаж нагоре и спря пред входа, защото кодът му не отреагира. Миналият след минута колега го пусна вътре.

В креслата с доматен цвят около овалната маса от карелска бреза в заседателната зала се бяха разположили шест души.

В единия край седеше началникът на отдела, а следователно и началник на “Бюро Б” Хенрик П. Неслунд, който на практика бе истинският шеф на шведската служба за сигурност, понеже “Бюро Б” се занимаваше с най-тежката работа — лова на шпиони и терористи. Карл позна други двама, които бяха колеги от службата за сигурност. Останалите трима не бе срещал никога, но те, без съмнение, бяха полицаи.

Неслунд махна раздразнено на опитите му да обясни закъснението си със сутрешната неразбория с транспорта.

Настроението в залата бе потиснато.

— O’кей — каза Неслунд, — да продължаваме. И така, трябва да създадем две паралелни групи и да координираме резултатите от работата тук, в моя отдел. Ако ти, Хамилтън, не познаваш всички присъстващи, то ще ти ги представя. Юнгдал, Першон и Андершон са от “насилието”; Фристед е от отдела, в който работеше Фолкесон; а Апелтофт е от комисията за разследване.

Петимата кимнаха мрачно на Карл.

— За мен, както разбирате, това дело е с приоритет — продължи Неслунд, — под думата “приоритет” разбирам, че никакво друго дело не може да ме накара да го отложа.

При нормални условия петимата (или шестимата, ако се смяташе и Карл Хамилтън) полицаи, слушащи шефа на “Бюро Б”, едва ли биха седнали заедно дори и около маса за кафе.

Трима от тях бяха обикновени полицаи, занимавали се дълги години с разследването на тежки престъпления. Като се вземеше под внимание сложността на даденото дело, можеше да се предположи, че те са наистина най-добрите специалисти. А полицаите от такъв ранг, разбира се, нямаха особено високо мнение за близките си събратя от отдела по сигурността, особено за младите спецове с висше образование, но с незначителен стаж в полицията, и Карл Хамилтън бе най-блестящият пример за именно такъв “нескопосник”.

Не по-добро бе положението и в самата им “фирма”, тоест в службата за сигурност.

Арне Фристед и Ерик Апелтофт бяха криминалисти с голям стаж. Прекарали десет-петнадесет години като обикновени полицаи с обичайната кариера, а след това избрани по стария начин за подбор на най-добрите. С други думи казано, те бяха от старата школа, службаши-полицаи, а не някакви си там кандидати на науките с кариери като началници на отдели, което бе приумица преди всичко на Неслунд, превърнал “фирмата” в семинар за млади “спецове- академици”. Поне така се възприемаше това от възрастните полицаи.

А групата млади специалисти, към които с известно право се числеше Карл, обикновено приемаше отбранителна поза, смятайки, че по силата на по-доброто си образование, а може би и по-голямата си интелигентност именно те, а не старите полицейски стълбове, отговарят по най-добрия начин на изискванията на съвременната служба за сигурност.

Поради това при обичайни условия тези шестимата едва ли можеха да си се представят седнали на кафе около една маса.

Независимо от кариерите, образованието и произхода за всички полицаи обаче съществуват ситуации, които на мига прехвърлят мост през всичките противоречия и убийството на полицай бе в това отношение къде по-важно от всичко останало.

След половин час Карл и двама от по-старшите му колеги вече стояха пред вратата на запечатания служебен кабинет на Фолкесон. Арне Фристед, който явно бе старши по служба, пое автоматично командването. Разреши с кимване на Апелтофт да свали пломбата от ключалката на вратата.

Влязоха в стаята, в която се надяваха да намерят първите важни следи на убийците или убиеца.

Кабинетът бе в пълен порядък. Двата малки прозореца бяха разположени толкова високо, че през тях не се виждаше нищо. Повечето от останалите служебни кабинети изглеждаха точно така, като разликата се състоеше само в броя на прозорците — един или два — и зависеше от служебното положение на притежателя им. Понеже през прозорците не можеше да се види нищо, то се предполагаше и че през такъв прозорец не може да се надникне в стаята, макар че наблизо едва ли се намираше такова място, откъдето можеше да се надзърта в кабинет, разположен на най-горния етаж на полицейската сграда.

Бюрото бе стриктно подредено. За да се пише по-удобно, част от него бе покрито със светла кожа. Там имаше и снимка на две тийнейджърки и на жена, която бе напълно възможно да е майка им. До нея имаше украшение — поставка с шест стоманени топчета на конци. А на края — настолен календар. Кабинетът изглеждаше по-обитаван от повечето служебни помещения в отдела по сигурността, сигурно преди всичко заради картините по стените. Аксел Фолкесон бе председател на клуба на любителите на изкуството в службата за сигурност.

Освен това в стаята имаше две кресла с лампа за четене и малка масичка между тях. Върху нея имаше пепелник (празен) и до него поставка с четири старателно почистени лули. Нямаше нито разсипан тютюн, нито щипчица пепел.

Зад бюрото в противоположния край на стаята имаше голям сейф, същият, както и при останалите на службата за сигурност. Пред него бе проснато малко платнено килимче в сини тонове.

Тримата мъже постояха малко мълчаливо. След това Ерик Апелтофт дръпна едното от стоманените топчета и го пусна, махалото се задвижи и скоро в стаята се чуваше само удрянето на топчетата едно в друго. Арне Фристед извади от джоба си малък черен диктофон.

— И така — каза той и натисна бутона за запис, — да започваме. Домашният обиск, не, не така, да зачеркнем това. Да кажем: огледа на служебната стая на интенданта на полицията Аксел Фолкесон. Присъстват: комисарят от криминалната полиция Ерик Апелтофт и полицейският асистент, не, откъде-накъде, как е там, зачеркни, експертът Карл Хамилтън. Часът е 10.16, а датата — 9 декември. Служебният кабинет е в добро състояние и е обзаведен традиционно. Започваме с отварянето на сейфа. Съгласно указанията на началника на отдела, сейфът с код 365-365-389… се отваря от… как беше… Хамилтън… и, може да се каже, че редът в сейфа също е нормален. На най-горната стоманена лавица има празен кобур за обичайното служебно оръжие и кутия с патрони, 50 броя, калибър 7,65 мм. Друго — нищо. На втората лавица има бележник и още нещо, което, струва ми се, представлява писмени записки на известни наблюдения върху… хм… върху терористичните актове, свързани с Близкия Изток. Отчети, които по-нататък ще наричаме А-1, струва ми се, с чуждестранен произход, като езикът е английски. До отчетите лежи папка с формат А4 и номер Б-16, която по-нататък в протокола ще наричаме А-2, и върху големия рафт има двадесет и три папки с формат А4, които ще номерираме до А-16, след това — празно място, след него A-17 и т. н. В долната част на сейфа има кутия с патрони, калибър 7,65, чифт обувки или пантофи, а също така два тефтера със записки. Тефтерите по-нататък ще са номер А-3.

Продължаваме с огледа на бюрото. Освен украшението и снимките, които, както предполагаме, са портрети… а, сигурен ли си… о’кей… значи, които се явяват семейни снимки, там лежи обикновен настолен календар със записки от типа на дневник. Ще я назовем Б-1. Сега, ако преминем към чекмеджетата на бюрото, то трябва най-напред да отбележим, че не са заключени… В най-горното чекмедже има следното: връзка със седем ключа от различен вид, ще ги наречем Б-2, няколко химикалки, линийки, калкулатор “Sony”, джобен календар за миналата година, ще го назовем Б-3…

Общият оглед премина бързо и професионално. Не бе необходим специален такъв от страна на техническата група, защото едва ли някой външен бе влизал там. По регламент дейността на службата за сигурност бе строго разпределена по секции. Казано накратко, това означаваше, че нито един сътрудник не знаеше и не можеше да знае над какво работеше съседът му, а още по-малко бе разрешено разхождането по кабинетите.

Щом само протоколът бе записан върху лентата, и тримата се заеха с подбора на материалите за незабавно изучаване, като преди всичко това се отнасяше до настолния календар, лежащ на бюрото, и бележника, намиращ се в сейфа. Надяваха се да разберат от тях с какво се бе занимаваш напоследък Аксел Фолкесон.

За този ден върху настолния календар имаше само една-единствена бележка: “Да се позвъни или провери 631130”.

И повече нищо.

Бележката от предния ден можеше да се изтълкува като “през обедната почивка — заседание при началника на “Бюро Б”. И след това:

“Да се свържа относно “план Далет”.

На съответните страници в бележника, лежащ в сейфа, двете бележки се повтаряха, но без пояснения. А преди два дни имаше подробна бележка, която не съответстваше на тази върху настолния календар:

“Среща с Шуламит Ханегби. Предупреждение за “плана Далет”. В най-скоро време. Конф., да не се казва на никого”.

Последните думи бяха подчертани.

— Ето — каза Фристед и прокара показалеца си под подчертаните думи, — ето я първата идея. Кой е този, дявол да го вземе, Шула… и така нататък?

— Началникът на израелската служба за сигурност. В посолството им — отговори му Апелтофт.

И тримата се наведоха над бележките. Изглежда, че пръв бе потърсил контакт началникът на службата за сигурност в посолството на Израел, защото нямаше никакви доказателства инициативата да бе дело на Фолкесон. При това срещата бе лична, защото телефон не бе записан. Следователно онзи бе предупредил Фолкесон за някакъв си “план Далет”, а след два дни Фолкесон бе убит.

Фристед взе решение на мига.

Той и Апелтофт щяха да започнат с проверката на телефонния номер и щяха да се заемат с четенето на чуждестранните отчети за тероризма и съдържанието на документите в папка Б-16, които очевидно бяха свързани с най-последните задачи на Фолкесон. Необходимо бе също да се научи повече от Неслунд за заседанието през обедната почивка на деня преди убийството. А Карл Хамилтън трябваше да поговори с израелския началник на службата за сигурност. Това не бе трудно, просто трябваше да се позвъни там.

След пет минути Карл вече сваляше поредното напомняне за глоба от предното стъкло, смачка го и го изхвърли. А след това потегли по посока на Естермалм, към израелското посолство на “Торстенсонсгатан”.

Към сградата на самото посолство водеха няколко стъпала, а входната врата приличаше на вход в обикновен апартамент. Отвътре бе укрепена стабилно с бронирано желязо и при влизане трябваше първо да се премине през детектор за метал, а след това през малко затворено антре. Дежурният, облечен с дънки и пуловер, дъвчеше дъвка. Над него висеше видеокамера.

— Документите, плийз — помоли той и натисна един бутон.

След това, едва погледнал ламинираната карта с малкия държавен герб, я превъртя във въздуха с палеца и показалеца си. Карл едва успя да я хване във въздуха. При обичайни условия такова едно поведение можеше да го провокира към ответни действия.

Охранителят от отдела по сигурността натисна бутона на служебния си телефон, каза нещо на иврит и след това посочи през рамо с палец към затворена врата. Карл се приближи до нея и спря, предполагайки, че е заключена. Така се и оказа.

Скоро ключалката изщрака и от другата страна на вратата се появи нисък мъж на около тридесет и пет години. Той също дъвчеше дъвка. Поканил гостенина с кимване да го последва, мъжът заключи най-напред вратата, а след това тръгна по къс коридор, където, без да почука, отвори друга врата и посочи вътрешността на стаята с пръст на Карл, а самият той продължи по-нататък по коридора, така и не казал нито дума.

Значи това бе стаята на Шуламит Ханегби. Карл се настрои да види млад офицер, но влизайки, се учуди. Зад отрупаното бюро седеше жена. На Карл му се стори, че му е връстница или дори по-млада от него. В стаята нямаше никого другиго. Върху книжната лавица зад гърба на жената лежеше автоматичен пистолет “узи”, калибър 9 мм, с поставен пълнител и на предпазител, като ремъкът му бе доста износен, което показваше, че оръжието е използвано доста дълго време.

Жената бе синеока, чернокоса и много красива. Косата й бе стегната на тила като един вид “конска опашка”, пъхната в яката на зеления й пуловер. Усмивката й бе очаквателна. Разбира се, Карл Хамилтън бе потресен и, естествено, на свой ред бе обект на съсредоточеното й внимание.

— Не съм си и представял, че ти[26] си жена — с извиняващ се тон каза Карл и седна.

— Е и каква е тази “приоритетна работа”? — попита го тя, без да обръща внимание на думите на Карл.

Той й обясни накратко. Така и така, началникът на “Бюро Б”, отговорен за борбата срещу тероризма, свързан, между другото, с Близкия Изток, бил убит днес сутринта, което очевидно вече им е известно, нани така? Добре. А онзи ден, съгласно записки, намерени в сейфа му, той бил имал контакт с Шуламит Ханегби, която по някакъв начин го предупреждавала, и по-нататък от записките следвало, че това предупреждение се отнасяло до предстояща в близко време враждебна операция, обозначена като “план Далет”. Та така, какво представлява “план Далет”?

Слушайки Карл, Шуламит Ханегби извади “конската си опашка” и започна да я навива къдрица след къдрица на пръста си. Лицето й оставаше безстрастно. След като Карл спря да говори, тя само въздъхна, измъкна от купчината хартии на бюрото си пакет цигари и погледна въпросително Карл, който поклати глава. Тя запали цигара, приближи се до прозореца и погледна навън. Карл забеляза, че застана не точно пред прозореца, а до пердето, за да не е удобна мишена. Изглежда, че това й бе навик. Гледаше мълчаливо в далечината, а Карл чакаше. Въпросите му бяха пределно ясни и не се нуждаеха от уточняване. Най-сетне тя се отдалечи от прозореца, седна зад бюрото си, дръпна силно от лошо миришещата цигара, погледна Карл право в очите и каза:

— Ние, израелците, не се славим като твърде големи бюрократи. Доколкото обаче разбирам ситуацията, просто нямам правото да отговарям на въпросите ти. Предполагам, че, разбира се, като сътрудник на шведската служба за сигурност си в правото си да ги задаваш и да питаш когото и за каквото си искаш. Нашите контакти обаче трябва да бъдат поддържани по обичайните канали, тоест чрез началника на “Бюро Б”. Sorry, но е така.

— Така е, но тогава моят началник трябва да отиде при твоя началник и да повтори всичките тези въпроси. След това моят началник ще се върне от твоя началник при мен и колегите ми, занимаващи се с разследването на случая, и 24 часа, дявол да го вземе, ще отидат само за формалности. Взимаш ли под внимание това?

— На практика е така. Съгласна съм, че не е много оперативно.

— Е? И какво?

— Поставена съм в сложна ситуация и не мога да ти кажа нищо повече.

— Нали това обаче е истина?

— Кое?

— Че си го предупреждавала?

— Възможно е да се окажа в такава ситуация, при която да бъда принудена да отричам всичко. И ти, и аз, и двамата обаче разбираме, че след като Аксел — аз наистина съм огорчена от случилото се с него, защото бе истински мъж — но ако Аксел е направил такива записки, за което много съжалявам… то… от моя страна ще е глупаво да го отричам.

— За кого го предупреждаваше? За палестинците ли?

— Това поне е ясно в известна степен, но аз не мога да отговарям на въпросите ти.

— А би трябвало. Представи си обратната ситуация! Нима не би се възмутила от поведението на шведски полицай, ако ти откаже помощ?

— Трудно ми е да си представя такава ситуация по много причини.

— Какво означава “Далет”? Това име на местност ли е или какво?

— O’кей, ще ти отговоря. На иврит “Далет” означава буквата Д. “План Далет” означава накратко “план Д”.

— А кой е разработил “план Д”?

— Sorry. Не може така и няма да ти кажа нищо повече.

Карл седеше мълчаливо и се взираше в очите й. Външността й му пречеше да се съсредоточи и все пак се опитваше да забележи дори и най-незначителната реакция на думите си. Ситуацията се превръщаше в абсурд.

— Ние се опитваме да открием убиец — започна отново той.

— Много добре го разбирам — отговори му тя с такова спокойно изражение на лицето, че и двамата замълчаха за известно време.

На Карл изведнъж му се прииска да разкъса тази безстрастна маска.

— Дали да не вечеряме заедно тази вечер? Домашна свинска пържола или нещо друго?

Тя се усмихна, след това се разсмя, погледна към бюрото си, прибра косата си и лицето й се оживи отново.

— Точно в момента това е двойно неподходящо предложение.

— O’кей, нека е агнешка пържола.

Тя се замисли едва-едва, явно не за агнешката пържола, а след това го попита за домашния му адрес. Той постави пред нея визитната си картичка и си тръгна.

За втори път през този ден изхвърли квитанцията за глоба за нарушаване на правилата за паркиране, седна в колата и се вля в платно V-8, отправяйки се по посока на “Страндвеген”.

Тази израелка знаеше нещо извънредно важно, но не искаше да говори за него. Бе предупредила Фолкесон за палестинска операция, наречена “план Далет”, но бе напълно възможно така да я бяха кръстили самите израелци. Въпреки че бе съобщила за това на шведската служба за сигурност, проблемът се бе оказал толкова секретен, че израелката бе отказала да обяснява каквото и да било. Нещо тук не се връзваше.

От само себе си се разбираше, че можеше да се използват дипломатическите канали, но времето течеше; шансовете на убийците се увеличаваха; не бе изключено “план Далет”, аха-аха, да бъде осъществен, а “фирмата” му така и не знаеше кога, къде и как щеше да се случи това. Между другото, защо му бе хрумнала идеята за вечеря? И какво бе имала предвид тя, искайки домашния му адрес?

Карл Хамилтън влезе при Неслунд, без дори да почука. Говорейки по телефона, последният направи жест, означаващ нещо средно между “върви по дяволите” и “сядай”. Карл предпочете второто и седна. Телефонният разговор се отнасяше до днешните събития, но човекът от другата страна на жицата явно не бе от “фирмата”, защото от време на време Неслунд повтаряше: “Не това имах предвид”, “Това не трябва да се тълкува точно така”, “Да, да, нещо от този род” и така нататък. Следователно говореше с журналист. Карл погледна демонстративно часовника си и Неслунд, на когото вече бяха омръзнали тези обяснения, се извини, че, видите ли, имал много важно съвещание и щял да се обади след това.

— Е? — каза той и се обърна към Карл.

Приличаше повече на търговец на автомобили от 50-те години, на рагар[27], отколкото на ръководител на най-“деликатната” част от спецслужбите. Неясно защо, но Карл не харесваше този човек. Някак си бе ненадежден, макар че можеше и само така да му се струва.

Карл докладва накратко за резултатите от срещата си в израелското посолство. Неслунд изръмжа, че ще се обади на израелците, записа си нещо и смени темата на разговора им.

— Сигурно си чудиш защо те напъхах в тази група? — започна той. — За това има специални причини. Напълно е възможно да се наложи допълнително търсене в базата данни на твоя компютър на различни терористи и подкрепящи ги групи в страната, а е възможно и още нещо. — Неслунд знаеше, за което никой във “фирмата” си нямаше и понятие, с какво, освен получаването на висше образование като цяло и изучаването на програмирането в частност, се бе занимавала в Калифорния младата графска издънка.

Кой знае, можеше и да се наложи външно разузнаване, а по-старшите му колеги, Фристед и Апелтофт, бяха забележителни познавачи само на вътрешния шпионаж и анализа на ситуацията. И мисълта за това, че незапознати с външното разузнаване хора от “фирмата” можеха да се сблъскат с терорист, прострелял от разстояние двадесет сантиметра в главата полицай от службата за сигурност, не бе от приятните.

— Всичко това обаче трябва да си остане между нас — завърши обясненията си Неслунд, въпреки че те бяха по-скоро намеци, отколкото нещо конкретно.

Мълчейки, Карл очакваше по-нататъшни разяснения. Това дразнеше Неслунд, но той все пак продължи:

— Казано накратко, бих предпочел в случай на разногласия ти да се окажеш в такава ситуация, а не по-старшите ти колеги. Ясно ли е?

Карл кимна утвърдително, въпреки че не разбра нищо. Дори и не му хрумваше, че Апелтофт и Фристед не бяха запознати с търговията с оръжие, защото предполагаше, че те, както и всички службаши от цял свят, са достатъчно компетентни по въпроса. Очевидно обаче това не бе така.

— В такъв случай възниква един малък практически проблем — каза Карл.

— Е, естествено — откликна Неслунд, — днес научих за него. Никой от вас тримата не е полагал изпити по стрелба през последните три години, защото нямате право да носите оръжие. Аз обаче съм договорил всичко. Следобед ще отскочите до Улриксдал, така че всичко е наред.

— А-а, аз обаче нямах това предвид — възрази Карл. — Говоря за вида оръжие.

— Не съм мислил за това. Ти обаче нали не мислиш, че ще се провалиш на задължителния за шведския полицай изпит по стрелба? — изхъмка Неслунд.

— Не, не мисля. Просто имам собствено оръжие. Мога ли да го ползвам, вместо “Валтера”?

— Какво е това оръжие?

— Италиански пистолет и американски револвер, в зависимост от поставената задача. Искаш ли да знаеш марките, номера на лиценза и други подобни?

— Не, мисля, че всичко е о’кей. Страхувах се, че имаш предвид по-мощно оръжие от това. Помни, че пазим миналото ти в тайна, защото обещах на Стария, когато те взимах! Така ли е?

— Точно така е.

Карл намина към кабинета си и намери на бюрото си бележка, в която Апелтофт му съобщаваше, че щом само се върне, ще прекъснат работата си и ще се заемат със стрелба. Карл отвори сейфа си и извади оттам тъмночервена чанта, външно — нищо особено, в която можеше да се побере кинокамера и допълненията към нея, но в която на практика се съхраняваше по-голямата част от личния арсенал на Карл.

Този път въпросът стоеше така — пистолет или револвер? Това зависеше преди всичко от целта. Ако тя бе жив човек, то Карл със сигурност щеше да предпочете револвера си “Смит енд Уесън”, 38-ми калибър. Бе изпробвал петдесетина различни марки и модели, преди да стигне до заключението, че именно това оръжие му подхожда най-много.

Свободата на избор на оръжие в Сан Диего бе почти неограничена и през първите си месеци новите курсанти можеха да се посветят изцяло на подбора на най-подходящото оръжие за тях — по един револвер и по един пистолет — и след това всеки можеше да използва собственото си оръжие. Този револвер бе вече вторият му личен екземпляр, защото оръжието се сменяше след трийсет хиляди пробни изстрела.

Бе насочвал вече два пъти револвера си към жив човек. Първият път се обърка и едва не бе убит, а след два дни изяде калая. Това бе един от онези мигове, спомените за които дълбаеха мъчително мозъка му. Прогони от себе си неприятния спомен и върна револвера обратно в чантата.

Сега трябваше да се стреля по цел, а не по мишени и това бе съвсем друга работа. Пистолетът бе по-точен и освен това в револвера имаше само шест патрона. А Карл не знаеше как протичаха пробите и изпитите в Швеция, като му бе известно само, че полицаите използваха пистолети с калибър 7,65 и с осем патрона в пълнителя.

Неговият пистолет бе марка “Берета-92 S”, калибър 9 мм, с 15 патрона в пълнителя. И бе получил този нов екземпляр като подарък при заминаването си от Сан Диего. Инструкторите му по стрелба го бяха поръчали специално и дори по някакъв начин бяха успели да си осигурят фамилния му герб чрез американското посолство в Стокхолм. Върху бялата седефена ръкохватка — стандартната се изработваше от тъмнокафяво орехово дърво — имаше черен герб с три червени рози и сребърен полумесец. Всичко това бе увенчано с островърха корона, защото така изглеждаше фамилният герб на графския род Хамилтън.

Карл взе пистолета в ръка. Зареден той тежеше малко повече от килограм, дължината му бе 217 мм, а височината — 137 мм. Посещавайки от време на време клуба за стрелба с пистолет в Дандеруде, Карл взимаше само това оръжие със себе си, защото револверът можеше да предизвика излишна шумотевица.

Зареди двата пълнителя, като постави единия от тях в пистолета, свали сакото си и по навик стегна силно раменния си кобур. В джоба на сакото си пъхна другия пълнител и кутия с патрони. Облече сакото, пооправи вратовръзката си и се отправи към двамата комисари-криминалисти, очакващи го мрачно в кафенето в края на коридора.

— Досега участвал ли си в изпит по стрелба? — попита го Фристед.

— Не — отговори му Карл.

Нямаше никаква представа как преминаваха шведските изпити по стрелба.

— А можеш ли да стреляш? — попита го Апелтофт с усмивка, която Карл не можеше да не забележи.

— Мога — отговори той и се извърна, за да не покаже, че ироничната насмешка го е засегнала.

Двамата врели и кипели полицаи се спогледаха, защото изтълкуваха неправилно сдържаното поведение на Карл. Освен това бяха замислили да се пошегуват с младия експерт.

Спускайки се в гаража под полицейската сграда, те обсъдиха набързо докъде са стигнали. Карл разказа, че израелският офицер по сигурността е жена и че тя, неясно защо, отказала да обясни самия факт или да потвърди съдържанието на разговора си с Фолкесон, а само съобщила, че на иврит “план Далет” означава “план Д”.

Разговорът на Фристед с Неслунд също не бе довел до нищо. Оказало се, че на съвещанието в деня преди убийството Неслунд и Фолкесон са говорили за неща, несвързани по никакъв начин с проблемите на тероризма в Близкия Изток. Неслунд обаче не пожелал да каже за какво са си говорили. Това изглеждаше странно. Та нали, ако Фолкесон бе попаднал по следите на терористична група, то той би трябвало да спомене това.

Търсейки притежателя на телефонния номер 63-11-80, Апелтофт бе открил, че това е магазин за шивашки принадлежности на “Сибилагатан” в района Естермалм. Сторило му се невероятно, Фолкесон да има някаква лична работа с такъв магазин. Трябвало да се разпита жена му, но не успял да се срещне с нея.

Последните задачи на Фолкесон, ако се съдело по разположението на отчетите в сейфа му, се отнасяли до два проблема — покушения от страна на палестинците в Европа срещу дипломати и други чуждестранни представители или срещу техни съотечественици. Задграничните отчети засягали такива случаи и съдържали предимно анализ modus operandi[28] на терористичните организации в Европа и възможностите им или желанията им да намерят морална и материална подкрепа на симпатизантите им сред местното население.

По такъв начин нито един от документите не хвърляше светлина върху това от какво се бе интересувал Фолкесон през последните дни, освен от палестинците. Това обаче бе обичайното му занимание.

Апелтофт караше волвото, Фристед седеше до него, а Карл отзад. Полицаите седяха обикновено така — онзи, който ръководеше операцията, до шофьора, а най-младшият по ранг — отзад.

Двамата комисари-криминалисти бяха в лошо настроение. Идеята да прекъснат работата си, за да отидат в тира, им се струваше идиотска. Те обаче знаеха колко педантичен бе Неслунд, когато ставаше дума за изпълнението на съответните параграфи или правила, като в момента изискваше изпълнението на точка FAP 104/2 от залегналото в инструкцията “За използване на оръжие за служебни цели”, която на свой ред се базираше на кралски указ от 1969 година. Да, тренировките по стрелба наистина бяха обичайно занимание за сътрудниците от криминалната полиция, но във “фирмата” им никой вече и не си спомняше кой и кога бе използвал оръжие за последен път и старшите по звание, като например Апелтофт и Фристед, прибрали веднъж оръжието си в сейфа, така и не бяха го вадили повече.

Освен това, раздразнението на Апелтофт и Фристед бе насочено и срещу Карл. Та нали той бе типичен “неслундовец”, един от “академичните” новобранци, който със сигурност щеше да тича при Неслунд и да му донася кой какво е казал или направил. И преднамерено — дали заради самото провокиране, или в краен случай от желание да видят реакцията на Карл — двамата старши по звание полицаи заговориха за разпространяващите се из “фирмата” слухове за Неслунд.

— Нали си чул за великото му залавяне на момчето от Юкасерви? — попита Фристед.

Нямащият кой знае какво общо с Неслунд Карл, който освен това бе и слабо информиран за подобни неща, поклати отрицателно глава и Фристед се зае с явно удоволствие да му разказва.

Това, с извинение, бил най-скъпият и най-големият неуспех на “фирмата”. По онова време Неслунд бил областен прокурор някъде в лапландския ад (Фристед бе стокхолмчанин и за него всичко, северно от Йевле[29], бе “лапландски ад”). Та ето че Неслунд отговарял там по въпросите на сигурността и си втълпил, че е “на една ръка разстояние” от самия Стокхолм, защото бил попаднал по следите на голям шпионин. В Юкасерви.

В продължение на шест години местните контраразузнавачи се прокрадвали, подслушвали, пускали слухове и дори си осигурявали подкрепления под формата на различни заместници — и всичко това, за да заловят великия шпионин. Най-накрая областният прокурор Неслунд взел решение, че е настанало време да изложи окончателните доказателства, и организирал група от двадесет души, сред които и десетима специалисти от Стокхолм, взел вертолет за изпълнението на неясната задача, както и бронежилетки, и всичко останало. Огромната сила била насочена срещу Юкасерви. Обкръжили и хванали “престъпника” в собствения му дом, напъхали вещите му в черни найлонови чували, а него самия го изпратили на областния прокурор Неслунд. Както винаги, информирали така пресата, че тя разтръбила с фанфари: “Заловен и обезвреден е опасен враг на Родината”.

А след четири месеца го пуснали, защото се оказал “любител на надничането през прозорците”, откъдето било и странното му поведение, дано повод за “неконструктивни” слухове. Не било чак толкова безопасно да надничаш през прозорците в “лапландския ад”. Освен това веднъж бил извършил неделна разходка с параход до Петербург.

Нямало обаче нито намек за шпионаж и нито едно покушение срещу сигурността на страната. С други думи казано, Неслунд не можел да различи любителя на стоенето пред прозорците от Ким Филби[30]. Благодарение на тази “блестяща победа”, той бил извикан в Стокхолм и станал шеф на “Бюро Б”.

Говорело се, че някой от правителството искал съзнателно да навреди на “фирмата”. Че как иначе можело да се обясни идеята да се даде на “героя от Юкасерви” възможността да заеме такъв пост? Единствената му заслуга била лъжата, разпространявана в пресата, като се почнело от Юкасерви, та до ден-днешен. Карл щял сам да се убеди в това.

— Така че ако прочетеш във вестниците за това с какво се занимаваме и не можеш да познаеш самия себе си, не се безпокой. С това нито аз, нито Фристед, нито криминалистите от полицията ще имаме нещо общо, къде ти. Ще е само Неслунд, така да знаеш! — каза Апелтофт.

— Това е, за да няма неразбиране помежду ни — добави Фристед.

Карл сви рамене. Не разбираше подчертано агресивното им отношение към Неслунд, но все още познаваше твърде малко “фирмата”.

Така стигнаха до полицейската школа Улриксдал. Специално извикан инструктор трябваше да проведе изпита. Именно при това Апелтофт и Фристед се готвеха да си направят шега с Карл, която, честно казано, бе насочена повече срещу Неслунд, отколкото срещу Карл. И вече се бяха договорили за това-онова с инструктора.

В тира ги очакваха петнадесет мишени, наредени в една редица. В самия край на надлъжната стена, покрита с дървена облицовка, инструкторът прикрепи мишена от типа “1/3 фигура” с размери 52 на 48 см (глава с каска, лице и горна част от тяло). След това остави предпазни наушници и кутия с патрони пред мястото на стрелеца, отстоящо на двадесет метра от целта.

Според полицейския регламент, това бе разположението на целта за упражнение № 8, включващо пет изстрела за не повече от двадесет секунди, като три от тях трябваше да попаднат в целта.

При това обаче целта трябваше да е неподвижна. Съгласно предварителната уговорка, именно тук трябваше да се случи всичко. Инструкторът бе прикрепил мишената върху една от стоманените поставки, които се въртяха на определени периоди от време.

— Стрелял ли си преди тук? — попита с весела усмивка инструкторът Карл.

— Не съм — отвърна той, — Не съм стрелял и по такава мишена и от такова разстояние.

Разстоянието му изглеждаше твърде малко за толкова голяма цел.

— Оръжието ти в ред ли е? — продължаваше инструкторът, намигвайки на Апелтофт, надявайки се, изглежда, че Карл няма да забележи това.

— В ред е — отговори Карл, нямайки никакво намерение да го доказва.

— O’кей. Ето тази фигура ще се появява по моя команда за седем секунди, ще изчезва за три и така нататък. Ще стреляш пет пъти. Ясно ли е?

— Ясно е — каза Карл. — Седем секунди, за седем секунди ще се появява, за три ще изчезва, нали така?

— Така. Всичко ли е ясно?

— Всичко.

— Всеки има по три опита. Разбра ли?

Карл свали сакото си и си сложи наушниците. Никога преди не се бе запознавал с шведския регламент за упражненията по стрелба и в това се състоеше част от шегата, но той не бе запознат и с изходното положение, от което стреляха в Швеция, тоест, когато оръжието бе готово за стрелба и насочено към целта.

Усещаше, че се готви нещо срещу него. Ако бе с десет години по-стар, нямаше да позволи да го провокират. Фристед и Апелтофт обаче, които също бяха свалили вече саката си, стояха неподвижно и се усмихваха някак ехидно.

— Не взимай всичко толкова на сериозно, момче — успокояваше го Апелтофт, имитирайки съчувствие.

Карл стоеше, широко разкрачен и с гръб към мишената. Това бе неговата обичайна и отработена поза за бърза стрелба. Упражнението, което, според опита му, приличаше на това, се изпълняваше обикновено от по-голямо разстояние и срещу черна фигура в цял ръст с червено сърце с големината на юмрук върху лявата страна на гръдния кош. Фигурата, въртяща се като на дуел-мишените, се появяваше за три секунди, изчезваше във всеки един момент от времето от една до десет секунди и се появяваше отново. Трябваше да се изстрелят пет изстрела — наистина, за три секунди — и три от тях трябваше да улучат сърцето (равняващо се на 1/ 5 от 1/3-тата фигура). Карл бе отработил това упражнение няколко хиляди пъти и то с различни оръжия.

Кимна, че е готов. Тримата полицаи се спогледаха озадачено помежду си, учудвайки се на избраната от Карл поза. Апелтофт сви рамене.

— Огън! — извика инструкторът.

Карл стоеше с гръб към мишената, опънал ръце по шевовете.

Оказа се, че Апелтофт си спомняше най-ясно от тримата какво се случи след това.

В момента, в който машината издигна мишената нагоре, Карл, обръщайки се, извади оръжието си и свали предпазителя. Продължавайки движението си, той, по думите на шведския инструктор, “зае приклекнало положение с опора върху ръката си” и стреля два пъти един след друг, а след това, след кратка пауза, още три пъти и се върна в изходно положение. Чак след, както им се стори, цяла вечност изтекоха онези седем секунди и мишената се спусна.

Процедурата се повтори два пъти пред очите на изумените полицаи. Докато Карл пъхаше за последен път чуждестранния си пистолет в раменния кобур, две от гилзите, намиращи се все още във въздуха, завършваха падането си на пода. В пълната тишина се чу само как звъннаха, паднали долу.

“Хлоп” — разнесе се от завъртащата се продупчена мишена.

Никой не промълви и дума. Инструкторът лично се втурна към мишената. Единият куршум бе попаднал в каската. Останалите четиринадесет се бяха забили плътно върху лицето на фигурата.

— Да-а-м — процеди инструкторът, вдигайки мишената пред Апелтофт и Фристед, отправяйки им поглед, с който сякаш казваше: “Ама че дяволски хлапак”, — за новак, с извинение, е доста добре. А какво оръжие използваш, момче?

- “Берета-92 S”, калибър 9 мм, и скорострелни патрони тип “парабел”. Имам разрешение от началника на отдела да го използвам вместо “Валтера”. Мога обаче да опитам и с “Валтер”, макар че ще се налага да бъде презареждан.

Карл се стараеше с всички сили да отговаря спокойно, но веднага се разкая.

— А къде се научи на това? — попита го тихо Фристед.

Карл поклати глава.

— No comments[31] — каза той.

— Е, какво пък. След “новака” да преминем, ако обичате, към старите експерти от “сека”[32] — отбеляза мрачно инструкторът. — Сега обаче, предполагам, ще има “Валтери” и по пет куршума, вместо петнадесет във всяка серия.

Апелтофт въздъхна, извади оръжието си, откопча кобура си и зае позата за готовност, както предписваше шведският регламент.

Стреляха около половин час по различни, значително по-лесни мишени. Апелтофт се справи със задачата доста добре, а Фристед, който явно презираше пистолетите, не много добре, за да не се каже друго. Успокоил се, Карл стреляше съгласно инструкциите. И нито веднъж не пропусна.

През целия обратен път те пътуваха мълчаливо, като всеки си мислеше нещо свое. Вече се бе стъмнило съвсем и валеше дъжд. След Нортул обаче, по пътя за Кунгсхолмен крещящите реклами на вечерните вестници привлякоха вниманието им.

— По-добре не ги чети, защото само ще се озлобиш — каза Фристед.

— Така е и сигурно ще се учудиш кой води разследването — ние или пресата — отбеляза Апелтофт.

Двамата комисари-криминалисти бяха преминали към Карл на по-приятелски и по-малко покровителствен тон.

Отиваха на среща с колегите си от “откритата служба” — така “фирмата” им наричаше криминалната полиция. Юнгдал, началникът на отдела за борба с насилието, ги очакваше със заключенията на техническата експертиза и с други резултати от работата, с която се бе занимавала през деня “откритата служба”.

Юнгдал пристигна в отдела им с тънка папка отчети от техническата група в една ръка, а в другата държеше пистолет в найлонов плик. На тяхно разположение бе предоставена обща работна стая със сейф, кафеварка и два прозореца (признак за началническо положение), три кресла и малка масичка за заседания от карелска бреза. Някой от секретарите вече бе сварил кафе и последните капки падаха със свистене от кафеварката.

Юнгдал, огромен мъж с късо подстригана бяла коса и дебели силни ръце, бе известен с избухливия си характер и неоспоримите си способности. Той бе от онези полицаи, които на практика бяха винаги съпътствани от успеха и срещу които никога не постъпваха жалби (ако не се смятаха случаите, когато Юнгдал, още като патрулиращ полицай, пазещ реда, се бе сблъсквал с онова, което на полицейски език се наричаше “друга гледна точка на този или онзи хулиган”, а юмруците му бяха с размерите на голям тиган).

— Summa summarum[33] — каза Юнгдал, — техниците дадоха приблизително това, което можеше и да се очаква. Ето го оръжието на убийството — повдигна пакета той и го пусна на масата с леко изтропване, усмихвайки се на младия експерт, който сякаш трепна от страх. — Върху повърхността му няма нито един пръстов отпечатък. Добре обученият престъпник не оставя следи. Възможно е да е използвал ръкавици или най-вероятно е изтрил оръжието след изстрела.

— Защо да е “най-вероятно”? — попита Фристед.

— Защото така е по-лесно да си представим всичко това — отговори му Юнгдал. — Та нали, колега, е трудно да си представите как този човек е седял с ръкавици. Предполагаме, че срещата им е била доброволна, а не е свързана с похищение. Освен това всичко около пътническото място в колата на Фолкесон е почистено старателно.

Фристед и Апелтофт кимнаха, съгласявайки се с хода на мислите му.

— Мога ли да разгледам оръжието? — попита Карл.

— Разбира се — отговори Юнгдал. — Ние вече го направихме и техническите резултати са готови.

Карл отвори плика и постави пистолета пред себе си, след това порови в джоба си и извади връзка ключове. Сред ключовете висеше предмет, приличащ на добре оборудвано джобно ножче. Той измъкна от него малък инструмент, приличащ на отвертка.

Върху ръкохватката на пистолета имаше петолъчка, а около нея буквите — СССР. По такъв начин мястото, където бе изработено оръжието, бе очевидно дори и за лаиците.

— “Токарев”, 7,62. Много необичаен калибър — каза Карл, след което направи бързо движение и патронът, намиращ се в цевта, падна на масата.

— Ето защо не се почувствах добре, когато пусна така оръжието върху масата — продължи Карл, обръщайки се към Юнгдал. — То няма обичайния предпазител. Това е олекотен вариант на “Колт-Браунинг”, модел 38-ма, а именно — по-късна модификация. Този модел се използва и във военноморските сили, но това е армейски вариант, който сигурно се използва доста рядко.

Фристед и Апелтофт си размениха възхитени погледи и след това изгледаха накриво колегата от “откритата служба”, а през това време Карл продължаваше с разсъжденията си.

— Осем патрона в пълнителя, както и в базовия модел — извади пълнителя той и го постави на масата. — Оръжие с лоша точност, военно. Можем ли да го намерим в руските регистри?

— Не знаем, защото върху него дори няма заводски номер — отговориха поразените криминалисти.

— Това е, защото серийният му номер е по някаква си причина отвътре — каза Карл и свали заглушителя.

След това взе своето чудно ножче от масата и разглоби цялото оръжие за по-малко от десет секунди.

— Ето тук е — продължи Карл, като повъртя освободената цев и я подаде на Фристед.

Фристед я взе и намери серийния номер, изгравиран ясно именно там, където, според мнението на Карл, трябваше да се намира, след което я върна на последния, който бързо сглоби пистолета отново.

— Е, що се отнася до нас, то ние не успяхме да направим повече нищо — заговори най-накрая дошлият на себе си след учудването си Юнгдал. — Имахме контакт с три или четири лица, позвънили ни по телефона след излизането на вестниците. Двама от тях са по-скоро обичайните глупаци, а единият е известен отдавна със странните си изявления. Имаше обаче и една възрастна дама, която каза, че се разхождала с кучето си и видяла как някакъв човек излязъл от колата. Бе запомнила марката на автомобила и мястото, където се било случило.

— Значи е видяла убиеца — констатира Фристед.

Юнгдал кимна и продължи:

— Ще я разпитаме тази вечер и мисля, че утре ще ви съобщим всички подробности. А що се отнася до следите от стъпки и други подобни, то се е случило така, че около колата е минало огромно множество туристи, но… всъщност, не сме пропуснали нищо съществено, ако се отчете поведението на престъпника.

— А какво се е случило след изстрела? Имате ли някакви идеи по този въпрос? — попита Фристед, без да откъсва поглед от руския пистолет, прибран вече от Карл обратно в найлоновия плик.

— М-да. Фолкесон седи зад волана, като току-що е спрял колата. Докато разговарят, убиецът вади оръжието си, ако, разбира се, Фолкесон не е пристигнал там вече под дулото на пистолета, и го държи на разстояние, приблизително равно на десет сантиметра, от лицето на жертвата, която, във всеки случай, се обръща към убиеца в момента на изстрела. Докато жертвата гледа в лицето убиеца, последният стреля право в окото й. Примерно така. Следователно ние си имаме работа със самия дявол. Ами това е и целият ни материал. А вие какво открихте, ако не е държавна тайна, разбира се?

Фристед забеляза иронията и помисли, преди да отговори.

— Нали знаеш — всичко това са глупости, че е необходим Шерлок Холмс в качеството на посредник между “фирмите” ни. Разбираш, че това не е наша идея. Не знаем обаче със сигурност кого и защо е преследвал Фолкесон. Имаме сведения, че е бил предупреден от едно от чуждестранните посолства за подготвян терористичен акт и няма спор, че между тези събития съществува връзка, но засега не знаем със сигурност каква.

— Ясно — въздъхна Юнгдал. — Тогава какво, по дяволите, ще правим?

— Да започнем с кафето — предложи Апелтофт и се отправи към купчината пластмасови чашки с червени и сини чинийки, поставени до кафеварката.

Напълни четири чашки и ги постави на масичката заедно с пакет захар. Никой не посегна към захарта, освен Карл.

— Та ето какво, според мен, трябва да кажем още — добави Апелтофт, неясно защо разбърквайки кафето си без захар. — За телефонния номер, който ни отведе до магазина за шивашки принадлежности на “Сибилагатан”. Какво да правим с него?

— Аз ще се заема с това — каза Карл. — Ще взема данните на собственика, на роднините му и още на този-онзи от обкръжението му и ще ги прекарам през нашия компютър.

— И колко време ще отнеме това? — попита Фристед.

— Не знам. Може и да не доведе до нищо, но ще отнеме най-много няколко часа.

Разпределянето на задълженията за следващия ден завърши бързо, като Юнгдал щеше лично да се отправи към дома на дамата с кученцето, а Фристед щеше да опита да се свърже с руските им колеги. При това предложение всички останали започнаха да протестират, защото “руските колеги” не бе твърде обичаен термин, понеже КГБ и военният му събрат — ГРУ[34] бяха смятани за противниковия лагер. Защо обаче пък да не ги попитат? На тях сигурно не им се щеше много да са в кръга на заподозрените. Въпреки че от друга страна, никога не се знаеше как щяха да отреагират руснаците. А ако изведнъж сметнеха това за провокация. Може би Фристед трябваше да се посъветва със самия Шерлок Холмс, тоест с Неслунд, преди да осъществи контакт с тях?

— Не — заяви Фристед, — просто нямам време, за да безпокоя Неслунд толкова късно.

Така въпросът отпадна.

Апелтофт взе отчетите за вкъщи, за да продължи изучаването им и да види какво може да изскочи от това. С това се и разотидоха.

Задачата на Юнгдал се оказа най-лесната и най-приятната. Подсвирвайки си нещо веселичко, той седна в колата си и се отправи към възрастната дама от Йердет. Предстоеше му само да разпита свидетел — работа, която бе вършил хиляди пъти, преди да стане началник на отдел. Бе говорил лично с дамата по телефона, след като тя бе звъннала, и интуицията му почти веднага му бе подсказала, че тя не си измисляше и наистина би могла да е видяла нещо, имащо важно значение.

И не се разочарова. Както и предполагаше, дамата живееше сама сред портретите на умрели роднини, деца и внуци. Кристалният полилей и пуделът й бяха непосредствените виновници тя да стане свидетел на убийството. Юнгдал отбеляза с удоволствие, че дори е познал породата на кучето. Възрастната дама му предложи чашка кафе и малки бисквитки, наричайки го “констебъл”[35]. Юнгдал я ухажваше като котарак.

Сутрин тя не можела да спи, поради което се разхождала с кучето, дори и при лошо време като днес. Излязла от дома си в седем часа и двадесет минути. Била сигурна в това, защото току-що били донесли сутрешните вестници, а пощальонът винаги идвал в седем и петнадесет.

Тръгнала надолу към ресторант “Юргодсбрунс Вердсхюс” — това бил постоянният й маршрут, но преминавайки по моста, решавала накъде да продължи в зависимост от времето и настроението й. Този път изминала няколкостотин метра по “Манилагатан”, след това решила да тръгне обратно.

Обърнала се, тя се озовала точно пред спряла кола. Вътре светело и тя забелязала на предната седалка двама мъже. Сторило й се странно, защото нали наблизо нямало никого — нито коли, нито хора. Когато се приближила съвсем близко, светлината в колата изгаснала, седящият до шофьора мъж излязъл и тръгнал към нея, а другият останал на мястото си.

“Боже милостиви, добре, че тази лелка е останала жива” — помисли си Юнгдал. Бе съвсем сигурен, че тя казва истината. Всичко разказано от нея за мястото и за външния вид на колата съвпадаше съвсем точно, но не с вестникарските описания, а с фактите.

— А как изглеждаше този мъж? — попита Юнгдал.

— За съжаление, не мога да кажа нищо определено. Носеше някакво зелено яке с качулка, която вдигна веднага, щом само излезе от колата.

— На какво разстояние се намирахте тогава?

— Сигурно разбирате, констебъл, че не умея да определям много добре разстоянията… е, приблизително, ако между нас имаше пет-шест такива коли.

— Така. Мъжът излязъл от колата и вдигнал качулката си. А след това?

— Аз продължавах да стоя. Точно в този момент Майя се занимаваше… точно така, констебълът разбира с какво.

— Така е, разбирам. Значи, мъжът мина покрай вас, докато стояхте на едно място.

— Точно така, на разстояние само от няколко метра и аз го попитах дали не се е случило нещо, щом вторият е останал в колата?

— И какво ви отговори той?

— Нищо. Само гледаше надолу и мина покрай мен. Това ми се стори странно. Може пък да е чужденец, помислих си аз.

— А защо си го помислихте? Приличаше ли на такъв?

— Това не мога да кажа, защото на практика не го разгледах, поради качулката. А и бе навел глава, сякаш търсеше нещо по земята.

— Висок ли бе, едър или дребен?

— Доста як, но не чак толкова висок. Малко по-висок от мен.

— А вашият ръст е?

— Метър и седемдесет. Вървеше, наведен напред. Нещо средно между 175 и 180 сантиметра.

— Съвсем ли не видяхте лицето му?

— Зърнах нещичко. Нямаше брада, но май имаше мустаци. Освен това очите му бяха такива едни умни, но може и да ми се е сторило, защото нали бе още тъмно.

— А как мислите, на колко години бе? Поне приблизително. Стар ли бе или млад?

— Не много стар, но може би ние с констебъла наистина гледаме различно на това. Струва ми се, че бе мъж в ранна средна възраст. Та нали бе с тези… дънки.

— Убедени ли сте в това?

— Когато не ми отговори, си помислих, че това е типично за невъзпитаните персони с дънки. Може и да е глупаво, но си помислих точно това.

— Значи сте сигурна, че е бил облечен в зелено яке с качулка, която е била вдигната, и с дънки?

— Напълно. Мога да се закълна!

— Не е необходимо. Важното е, че сте убедена в това. А с какво бе обут, не видяхте ли?

— Не, не обърнах внимание.

— И сте сигурна, че не ви е отговорил нищо, когато сте се обърнала към него?

— Да, съвсем нищо.

— Не знаете обаче дали ви е разбрал или не е?

— Не знам, но нали би трябвало да е чул, че му казвам нещо, а той дори не ме погледна. Просто мина покрай мен.

— Стори ли ви се, че бърза?

— Съвсем не. Вървеше със сигурна крачка, не тичаше.

— А не чухте ли изстрел преди това? Или някакъв странен звук?

— Не, не. Тогава бих се изплашила, а не ме бе страх.

Юнгдал прошари два-три пъти с очи по записките си.

Нямаше съмнение, че тя бе видяла убиеца и следователно те имаха поне един коз. И освен това допълнителните сведения за поведението на убиеца бяха доста интересни. Изплашеният случаен убиец щеше да побегне панически от местопрестъплението, щеше да блъсне дамата, да я наругае, в най-лошия случай да я застреля и да избяга. А този с дънките и зеленото яке бе знаел съвсем точно какво прави. Това, че не бе отговорил, можеше да означава, че бе или чужденец, или не бе искал да се издаде, или просто не бе чул. Дори и да бе обаче швед, постъпващ толкова хладнокръвно, пак не би се решил да издаде гласа си.

Юнгдал затвори бележника си — предпочиташе да си води записки, макар едновременно с това да записваше и на лента. И обикновено се връщаше към личните си записки, а не към протокола, съставян по записа. Поклони се и благодари за кафето, а след това се върна в Кунгсхолмен, захвърли касетата в чекмеджето на бюрото си и се прибра вкъщи.

Фристед се отправи към кабинета си и набра телефонния номер на посолството на Русия. Правейки го, той се усмихваше, защото ситуацията бе абсурдна.

Отговориха му на шведски с акцент. Той попита за Михаил Субаров и веднага бе свързан с него.

“Следователно може и по телефона да се добереш до КГБ” — помисли си той, докато чакаше “най от най-”резидентите, тоест шефът на КГБ в Швеция да му отговори. Разговорът им бе кратък и на английски.

Представил се като комисар от службата за сигурност при Управлението на полицията, той помоли за среща, при това колкото се може по-скоро и по много важен въпрос. Последва продължително мълчание.

— По официално поръчение ли се обаждате? — учуди се резидентът.

Фристед се замисли. Какво означаваше “официално”? Та нали този телефонен разговор не можеше да бъде нарече секретен и освен това той се записваше в момента най-малкото от две, а бе възможно и от три служби за сигурност и разузнавания.

— Така е — отговори той, — това е официално поръчение и аз бих искал да поговорим лично за него. Много е важно.

Отново продължително мълчание.

— Тогава ви предлагам да дойдете още сега в посолството — отговори най-сетне шефът на КГБ.

След по-малко от четвърт час Фристед седеше вече в неговия кабинет — по-точно в помещението за посетители. Стените бяха украсени с картини. Над бюрото на Субаров имаше голям портрет на Горбачов. Фристед си отбеляза мимоходом, че преди това на това място бе висял друг портрет, може би на Брежнев, който бе имал по-големи размери и контурите му все още можеха да се видят върху дъбовата облицовка.

Млад дипломат, а може би просто матрос или войник, както и в посолството на САЩ, им предложи по чашка арменски коняк и веднага се оттегли.

— Признавам си — каза резидентът, — че визитата ви е неочаквана за мен, но въпреки това, господин комисар, бих искал преди всичко да ви поздравя и да изразя голямото уважение на посолството ни към шведската служба за сигурност, която представлявате.

При това на Фристед се стори, че резидентът се усмихна, но все пак се поклони леко в знак на благодарност, и двамата пресушиха бързо чашите си повече заради етикета, както се стори на Фристед. А и на практика бе така.

— А сега — оставяйки шумно празната си чаша върху бюрото си, продължи Субаров, — на проблема. Какво можем да направим за вас? Казахте че е “много важно”, нали така?

Фристед се бе подготвил сериозно за разговора. Започна с това, че самият той не е дипломат, но все пак се надява, че ще успее да обясни всичко правилно, без да се забърква в никакви дипломатически премъдрости. Проблемът бил в това, че е убит висш полицай. И имало повод да се предполага, че убиецът е чужденец… Не, не, нямало никакъв повод да се подозират руски граждани. Оръжието на убийството обаче било армейски пистолет, руско производство.

Тогава обаче вежливото изражение изчезна от лицето на Субаров и той рязко, сякаш удряйки с камшик, прекъсна разсъжденията на Фристед:

— Посолството на Русия съжалява за случилото се и се надява, че ще откриете убиеца и ще го накажете. Страната ни обаче няма никакво отношение към това.

— Ние, разбира се, сме наясно с това — запъна се Фристед, мечтаейки си в момента да е далеч оттам, — но вие бихте могли да ни помогнете по един въпрос, за което ви и молим.

— За какво именно? — попита студено Субаров.

— У мен е заводският номер на оръжието и ние се надяваме, че благодарение на това ще можете да ни помогнете да открием държавата, от която идва, като имам предвид не страната, производителка на оръжието, а държавата, в която е попаднало… е-е-е… преди да се озове тук.

— Напълно ви разбирам какво имате предвид. И както очевидно знаете, страната ни, за нещастие, в момента се намира в положение, при което в името на борбата за мир сме принудени да произвеждаме оръжие в значителни количества. Бихме искали да не е така, но такива са обстоятелствата. Ние продаваме оръжието, за което става дума, и то би могло да се озове при когото и да било от нашите съюзници, с които нямаме намерение да се караме, или у когото и да било от враговете ни или от техните врагове. Съжалявам, но не искаме дори и случайно да бъдем въвлечени в това дело.

— Означава ли това, че не искате да ни помогнете?

— Ако сте недоволни от разясненията ми, шведското Министерство на външните работи би могло да направи официално запитване. Между нас казано обаче, скъпи колега, ако направите официално запитване, то, почти сигурно, ще получите същия отговор, какъвто ви дадох сега. Бе ми много приятно да де срещнем с вас толкова неофициално.

При тези думи шефът на КГБ стана и протегна ръка за сбогуване.

Фристед ругаеше наум по целия път обратно към дома си. Не се канеше обаче да се предава. Не можеше да разчита на помощ от страна на шведския Департамент на външните работи. И всичко, което можеше да предприеме, бе на границата на “престъплението по служба”. Ако разследването за произхода на оръжието не дадеше резултати, то бе трудно да се очаква продължаване на делото — така във всеки случай му се струваше в момента. А бе убит полицай. Не, налагаше се да извърши “престъпление по служба”.

Карл влезе в кабинета си и свали калъфа от клавиатурата, включи монитора и се свърза с компютърния център. На екрана се появи въпрос: “Кой, кога и защо се свърза?” Той набра опознавателния си код и започна работата, за изпълнението на която потрябва само около час, а преди десет години, през съвсем другия технологичен век, тя щеше да изисква много дни и много хора.

— Магазинът за шивашки принадлежности на “Сибилагатан” №… Собственик? — попита той, обръщайки се към базата данни с “недвижими имоти и адреси”.

Собственикът се оказа самотна жена на малко повече от петдесет години.

— Близки роднини? — обърна се той към базата данни за “населението”.

На екрана избухнаха шестнадесет имена, сред които и дъщеря на двадесет години.

Получи списъка с имена и адресите им. Някои от тях бяха възрастни далечни родственици, живеещи на село.

“Изглежда, че дъщерята е най-интересната от всичките” — помисли си той, но си записа и всички останали.

— Работещи в магазина? — обърна се към данните от данъчните.

Три имена — две на възрастни жени и едно на млада връстница на дъщерята. Те също бяха включени във “временната памет”.

Набра имената на двете млади жени и се обърна към базата с “недвижимите имоти и адресите”, като потърси хората, живеещи на техните адреси. Дъщерята живееше със студент в двустаен апартамент в Хегерстен, а работничката в магазина за шивашки принадлежности живееше сама.

Първият етап бе преминат.

Следващата стъпка се оказа по-сложна, защото засягаше базата данни на самата служба за сигурност. Необходимо бе специално запитване и той бе принуден отново да набира върху клавиатурата данните си и служебния си код, определящ колко дълбоко имаше правото да се рови в държавните тайни. След няколко секунди получи разрешение за достъп до информацията.

След това той провери дали не са вкарани в базата данни на службата за сигурност лицата, които бе запазил във “временната памет” на програмата на търсенето си. Отговорът дойде мигновено. Възрастната работничка, живееща във Венерсборг, бе комунистка от 1946 г. Дъщерята на собственичката на магазина за шивашки принадлежности съжителстваше със студент на двадесет и седем години, който се казваше Нилс Ивар Густав Сунд и който преди седем години се бе подвизавал като член на пропалестинската група в Швеция. Две години преди това пък бе фигурирал като член на редакцията на вестник “Палестински фронт”. Три пъти бе посещавал Близкия Изток и всеки път, освен последния, “много други страни”. При последното си пътуване, преди две години, ставаше дума само за Либия. По-нататък компютърът го отпращаше към материали за Сунд, които явно вече бяха в архивите.

Четейки текстовете от блещукащи зелени букви, Карл си мислеше, че сигурно имаше някаква връзка между Фолкесон и дъщерята на собственичката на магазина за шивашки принадлежности, защото тя би трябвало да го отведе до този пропалестински активист. Защо обаче в базата нямаше данни за самата дъщеря? Младите хора от този тип водят неохотно съвместно домакинство, ако интересите им не съвпадат. Ако двама двадесетгодишни живееха заедно, то бе невероятно единият от тях да е, например, клартеист, а вторият “соцом” (социалдемократ). Защо я нямаше в базата данни на службата за сигурност? Въпреки че така нареченият “раздел инакомислещи” не бе безупречен.

Ставаше дума за обикновени хора и за обикновени служители и за да бъдат въведени в безгрешната ЕИМ, бе необходимо първо да се съберат съответните сведения. Просто някой бе изгубил информацията за дъщерята. Или всичко бе просто формалност. Момчето бе пъхнато в паметта на ЕИМ поради задграничните му пътувания и защото бе заемало известни длъжности — и ето ти го законното основание за това. А момичето бе вероятно чисто и просто само редови член на организацията, не бе заемало никакви отговорни постове и не бе пътувало зад граница. Възможно бе това да е причината за липсата й в паметта на ЕИМ.

Карл взе от “временната памет” сградата в Хегерстен и прегледа списъка на живеещите там. Средна възраст, нисък наем — студенти, наеми, най-вероятно, без деклариране. Хрумна му нещо и той прекара всичките квартиранти през базата данни на службата за сигурност. Още двама, живеещи съвместно в тази сграда, бяха активисти на пропалестинското движение.

И така, следата към магазина за шивашки принадлежности го отведе до четирима пропалестински активисти в Хегерстен. Да, връзката с телефонния номер, записан от Фолкесон, бе ясна.

Карл написа заявка до архива, за да получи още на следващата сутрин основния материал за четиримата. След това изключи монитора, постави калъфа върху клавиатурата и излезе на улицата.

Неясно защо, но нямаше квитанция за глоба. Валеше дъжд и бе тъмно. Спомни си изведнъж, че не бе ял нищо през целия ден и по пътя за дома си спря пред будка, продаваща хамбургери.

Върнал се вкъщи, цял час разтребва трескаво апартамента и смени постелъчното си бельо. След това седна в креслото си, сложи си стереослушалките и си пусна концерт на Моцарт.

Чувстваше се ужасно, защото преследваше пропалестински активисти, бивши негови другари, такива грешници като него самия. Та нали той също бе ходил веднъж в Бейрут, наистина, преди много години, още преди градът да бъде превърнат в руини. По онова време той и другарите му можеха да ходят свободно от една кантора в друга и да се срещат с различни представители на ООП. Самият той се бе занимавал с това. А какъв бе сега?

Да, всичко това му бе неприятно, но не можеше да се измъкне от отговора пред самия себе си. Бе убеден, че между обикновената законна солидарност и тероризмът лежеше цял океан от разлики и че нито на него самия, нито на когото и да било от другарите му в “Кларте” би хрумнало да участват в убийството на шведски полицаи.

Да, ситуацията бе наистина неприятна. Това обаче не бе въпрос на морал. Другарите, които бяха убили полицая или бяха помогнали да го направят, не му бяха никакви другари и общото между тях бе толкова, колкото между фракцията “Баадер-Майнхоф” и социалистите. А и въобще съществуваха ли шведски терористи? Сега, толкова години след отлива на “лявата” вълна? Или може би именно поради това? Онова, което бе невъзможно през периода на масовите движения от 60-70-те години, сега, когато левите сили бяха разделени, разпръснати на малки незначителни групички, ставаше реалност. Ако щеш, вий от отчаяние!

Както и да го извърташе обаче, той, Карл Густав Гилбърт Хамилтън, двадесет и деветгодишен, бивш член на “Кларте”, в това число бе “недостоен” за това и за пътуването си зад граница да бъде отнесен от службата за сигурност в раздела, с който сега се занимаваше лично. Освен това, като флотски лейтенант от резерва и експерт в службата за сигурност, бе станал съвсем друг човек и само паметта му пазеше планините от спомени за петгодишната му подготовка за оперативен работник, и ето че сега участваше в лов на пропалестински активисти.

Заспа със слушалките на ушите си. А Моцарт продължаваше да звучи.

Ерик Апелтофт седеше на табуретка в кухнята си. Вече бе измил съдовете, бе изхвърлил боклука и бе отсервирал масата, защото, след като през миналата година жена му бе получила сърдечен пристъп, той бе поел цялата домакинска работа върху себе си — поне тази след 17.00 часа. Бяха женени вече от тридесет и една години, но последните осемнадесет от тях, след като бе започнал работа в службата за сигурност, никога не говореха за работата му.

Формално това бе забранено, като никой от наетите на работа в службата за сигурност не трябваше да обсъжда вкъщи онова, върху което имаше гриф “Строго секретно”. Сред сътрудниците на СЕПО обаче битуваха две мнения, като едните постъпваха така, както Апелтофт, а други, например Фристед, посвещаваха в грижите си жените си (децата — не, но жените — да). Във “фирмата” не се говореше за това, като всеки решаваше проблемите си по свой начин. Фристед например, намекваше някак си мимоходом, че просто не може да си представи как би могъл да държи всичко това в себе си.

А ето че всичко, което се отнасяше до “фирмата”, Апелтофт държеше в себе си и у дома си. И въпреки това знаеше добре, че жена му бързо разгадаваше настроението му, след като се прибереше. И сега всичко бе изписано отново на лицето му. Пред него лежаха вечерните вестници. Не каза въобще нищо за това дело, но жена му разбра, че мъжът й е включен в разследването, поради което всичко вървеше по предварително определения ред. След обяда тя си взе чашката с кафе и се оттегли пред телевизора в хола. Той изтри старателно кухненската маса и разположи пред себе си секретните документи.

Тези материали бяха лежали в сейфа на Фолкесон така, че можеше веднага да се разбере с какво именно се бе занимавал напоследък. Апелтофт преглеждаше леко подчертаните с молив места. Знаеше, че именно Фолкесон е подчертавал редовете, защото нали бяха работили заедно вече няколко години, откакто Апелтофт се бе преместил по собствено желание от “Бюро Б” в “Бюро В”, където извършваше “стратегически анализ”, както се наричаше това. И там се занимаваха с това, че анализираха международния опит на различните варианти на modus operandi, тоест типичното поведение на шпионите и терористите. Това, по принцип, бе спокойна, дори скучна работа, но той бе напуснал “Бюро Б”, поради личната си неприязън към Неслунд.

Шведският материал, над който Фолкесон бе работил през последните дни преди смъртта си, бе много добре познат на Апелтофт. Това бе меморандум със заглавие “Резюме относно modus operandi на съвременните терористи”.

Апелтофт постави пред себе си служебния си бележник, където започна да записва откъсите, явно интересували Фолкесон, в които всъщност нямаше нищо екстраординарно.

В първото изречение на текста, озаглавен “Косвен тероризъм”, бяха подчертани две думи: “Може да се каже, че косвеният тероризъм е насочен срещу хора или обекти, които могат да бъдат съотнесени с държавата или властите и срещу които терористите искат да действат”. Тоест срещу властите.

В полето имаше малък въпросителен знак.

Следващото подчертаване бе направено в текста, озаглавен “Пряк тероризъм — Персонален тероризъм”. В тази част се разглеждаха проблемите на убийствата и покушенията, а също така трудностите при организирането на сигурността така, че да се противопостави на подобни насилствени действия, и най-накрая бе подчертан цял абзац:

“…От гледна точка на инициатора, обяснението на успешните резултати се състои вероятно предимно в следващите обстоятелства:

а) логистична подкрепа[36] в страната — обект на терора;

б) старателно планиране;

в) бързина при провеждането на операциите;

г) непосредствено импортиран убиец;

д) възможност за бързо бягство от страната;

е) липса на преки съучастници в страната — обект на терора”.

Два реда бяха подчертани два пъти: “логистична подкрепа в страната — обект на терора” и “непосредствено импортиран убиец”.

Само след няколко страници той откри следи от специален интерес от страна на Фолкесон. Когато обаче стигна до текста с подзаглавие “Логистична подкрепа”, линиите станаха особено дебели. Най-интересни, от гледна точка на Фолкесон, бяха следните откъси: “…Във връзка с проявите на международния тероризъм голям период от време се отделя за създаването на логистична подкрепа. Последната е извънредно важна за всяка международна терористична организация. Логистичната подкрепа може да се изразява в най-различни форми и начини. Голяма роля в това играят членовете на различните организации или симпатизантите им”.

Думата “симпатизанти” бе подчертана дебело. Следваше:

“Международният тероризъм не би могъл да съществува без логистична подкрепа. От това следва, че за да се победи тероризмът, е необходимо да се подкопае логистичната му подкрепа.

По-долу се привеждат няколко примера за логистична подкрепа:

1) подготвителна пропаганда;

2) лица, които помагат и осигуряват на терористите необходимите документи от базовата им страна в страната — обект на терора — за извършване на престъпленията;

3) лица, събиращи и предаващи сведения за навиците на жертвите в страната — обект на терора, като например схемата на охраната на жилищата им, на местоработата им, схеми на придвижванията им, снимки на жертвите и т. н.;

4) лица, които оказват подкрепа на престъпниците по времето на придвижването им към целта по места или през други държави;

5) лица, организиращи връзката в своята страна;

6) лица, придобиващи оръжие или в страната — обект на терора, или зад граница и в последния случай транспортиращи го в страната — обект на терора;

7) лица, осигуряващи в страната — обект на терора — транспортирането, наема на средствата за придвижване и т. н.;

8) лица в страната — обект на терора, които помагат за останалото, например за разпространяването на пропагандни материали преди, след и по време на терористичния акт; при наблюдаването на предприеманите постъпки във връзка с терористичните актове от страна на властите в страната; при създаването на различни безредици;

9) лица, предоставящи на престъпниците временни жилища; снабдяващи ги с храна; осигуряващи карти, разписания на движението на транспорта; карти за пътуване с местния транспорт и други подобни.

Създаването на базова организация, която по-късно може да бъде използвана за оказване на логистична помощ, може, като цяло, да се извърши по един или два начина. Или в страната — обект на терора се използват вече съществуващите кадри от симпатизанти, или групата трябва да се създава чрез свои отделни представители на организации в страната — обект на терора — като база за възможност за внедряване на собствени надеждни и активни членове. От само себе си се разбира, че първият начин води по-бързо до целта — осъществяването на убийството…”

В този абзац, като че ли най-интересна бе точка 9, тоест “лица, предоставящи на престъпниците временни жилища; снабдяващи ги с храна; осигуряващи карти за пътуване и така нататък”.

След това в текста бяха подчертани думите “вече съществуващите кадри от симпатизанти” и “води по-бързо до целта”.

Апелтофт се замисли.

Значи Фолкесон бе мислил за симпатизантите в Швеция, които по някакъв начин биха могли да осигурят логистична подкрепа под формата на жилища и други подобни. Нали обаче терористите можеха и сами да си вкарат оръжие, да си осигурят карти за пътуване и да си платят преминаването.

В такъв случай това би трябвало да бъдат добре организирани терористи. А подкрепата на симпатизантите бе важна в случай, че това имаше пряко отношение към самата организация.

Освен това върху предишните страници бяха подчертани думите за “непосредствен импорт на убиеца”.

Е така, като цяло операцията се провеждаше отвън, но с големи ресурси, предоставени на разположение на терористите. С това, разбира се, се ограничаваше и подкрепата от страна на симпатизантите им в Швеция.

Без съмнение Фолкесон се бе натъкнал на “непосредствено импортиран убиец”, защото убиецът му явно бе професионалист.

Едва ли обаче целта му бе самият Фолкесон. А можеше и да е бил? Това произтичаше от подчертаните думи “или властите”?

Службата за сигурност бе власт във висша степен. Въпреки че самият Фолкесон бе поставил там въпросителен знак. Означаваше ли това, че бе мислил за възможната цел и че бе предполагал, че тя е властта? Или това означаваше, че власт би могла да е самата тяхна “фирма”?

Апелтофт преписа на чисто записките си, прибра материала, отнасящ се до modus operandi, и сипал си чашка кафе, продължи с четенето на чуждестранните доклади. Те бяха с повече от десетгодишна давност, произходът им не се посочваше, но на Апелтофт не му се наложи да чете дълго, за да разбере, че източникът бе израелски.

Това бе списък на палестинските терористични операции, разделени на две основни категории. Първата се състоеше от терористичните актове, насочени срещу араби, например:

Хасан Канафани[37], убит от бомба, поставена в колата му в Бейрут на 8 юни. Длъжност: редактор на вестник “Ал Хадаф” (“Цел”) на организацията PFLP[38]. Вероятен изпълнител: DPFLP[39];

Басам Шариф, тежко ранен от бомба, поставена в писмо. Приемник на Канафани. Потвърден изпълнител: DPFLP;

Д-р Анис Сайег, леко ранен от бомба, поставена в писмо. Длъжност: шеф на изследователския център на ООП в Бейрут. Вероятен изпълнител: PFLP — GC[40];

Палестинска книжарница в Париж, унищожена от взривена бомба на 4 септември. Потвърден изпълнител: произраелската фракция ALF[41], отцепила се от ООП, под ръководството на Абу Нидал;

Абу Халил, тежко ранен от бомба, поставена в писмо, на 24 октомври. Длъжност: представител на ООП в Алжир. Вероятен изпълнител: “Ас Сайка” (подразделение на ООП, подкрепяно от сирийците);

Ваил Цаетер, убит в асансьор на хотел. Длъжност: писател-емигрант, екстремист. Потвърден изпълнител: “Разед”;

Омар Суфан, леко ранен от бомба, поставена в писмо. Длъжност: представител на “Ал Фатах”[42] в Стокхолм. Вероятен изпълнител: PFLP;

Ахмед Абдала, леко ранен от бомба, поставена в писмо, на 30 ноември. Длъжност: представител на палестинския студентски съюз в Копенхаген. Потвърден убиец: PFLP;

Махмуд Хамшари, убит от бомба, задействана дистанционно, на 8 декември. Длъжност: представител на ООП в Париж. Потвърден убиец: “Разед”;

Хюсеин Абу Кхаир, убит от бомба, задействана дистанционно. Длъжност: представител на ООП в Кипър. Вероятен убиец: “Черният септември”;

Циад Хелоу, леко ранен от бомба, поставена в колата му. Длъжност: член на “Черния септември”. Вероятен изпълнител: “Разед”;

Басел Кубаиси, застрелян от близко разстояние. Длъжност: представител на PFLP. Вероятен изпълнител: “Разед”.

По такъв начин продължаваше описанието на още около двадесет акции. Преди години бе бушувала гражданската война между различните палестински организации.

Тази част от доклада обаче контрастираше рязко със следващата, отнасяща се изключително до големите палестински организации, насочващи борбата си срещу посолства, туристически кантори, отделни дипломати и други подобни. Повечето от случаите бяха вече известни на всеки служител от службите за сигурност в Европа.

Списъкът на акциите срещу отделни личности, в които арабите явно се избиваха помежду си, намаляваше забележимо веднага след 1973 година, след което настъпваше продължително прекъсване, а след това списъкът отново нарастваше, след като Хисам бе убит на срещата на Социалистическия интернационал в Португалия. PFLP, тоест Народният фронт за освобождение на Палестина, бе определен като “потвърден изпълнител”.

Докладите, отнасящи се до палестински акции срещу чуждестранни граждани, започваха още през 1973 г. и продължаваха и до днес.

Фолкесон не бе направил нито една отметка в полетата и не бе подчертал нищо в израелското резюме. А какво го бе интересувало? Акциите срещу отделни граждани или акциите срещу дипломатическите и международните мисии ли? Бе трудно да се отгатне. Можеше обаче да се отбележи, че последната категория бе повече от типична и не се ограничаваше с периода от последните десетина години.

Апелтофт изведнъж трепна от долитащите от хола добре познати му звуци. Той се отправи натам и откри, че жена му спеше с отворена уста пред работещия телевизор. Взе я внимателно на ръце и я отнесе в спалнята. Дремейки, тя започна да се съблича. Той й помогна, зави я с одеялото, целуна я по челото и се върна в кухнята.

Доколкото знаеше, логистична помощ от страна на шведските симпатизанти бе имало само в един известен случай. Случило се бе през 1977 година, когато някаква западногерманска откачалка, “смахнат на тема тероризъм”, готвел или поне се бе опитал да убеди обкръжението си, че е подготвил акция за похищението на тогавашния министър по въпросите с емигрантите — Анна-Грета Лейон. А западногерманският дребен крадец с името Руди Хьохт пожелал да получи по-малко наказание, бе дошъл във фирмата, бе попаднал на Аксел Фолкесон и му бе предложил да му предаде терористична фракция, за да не бъде разглеждана кражбата му по наказателния член за кражби и да му бъде разрешено да остане в Швеция, като му бъдат опростени известни данъци.

Фолкесон се бе съгласил със сделката и всичко бе завършило с това, че чужденците, “повече или по-малко” замесени в това, бяха депортирани от страната като “повече или по-малко” виновни терористи. Двамата, попаднали в Западна Германия, Крьохер и Адомейт — така се казваха — бяха, естествено, приети там на “държавен доклад” и в обичайния западногермански стил бяха осъдени на двадесет-тридесет години затвор. Чужденците, депортирани в Англия, Гърция и Куба, дори не бяха съдени.

В Швеция обаче бяха останали около дузина техни шведски симпатизанти, които трябваше да бъдат съдени за диверсия. Вместо да предадат материалите обаче на обичайния прокурор по делата за шпионаж, в Стокхолм бе поканен някакъв си областен прокурор от провинция Норланд и с помощта на Фолкесон и други служители от “фирмата” бяха осъдили тази младеж. А присъдата за въоръжен грабеж на доносника бе заменена с присъда за дребна кражба.

“Точно така беше” — спомни си Апелтофт. Неслунд още не бе станал шеф на “Бюро Б” след блестящия си принос при залавянето на “големия шпионин” от Юкасерви. Освен това спечели делото срещу, както твърдяха, терористичната младеж и чак след това съзря за важния пост. Ето как се случи всичко.

Беше ли обаче известен само този случай, в който шведски млади хора наистина участваха като “легални терористи”? Да, така беше.

Въпреки че сега сигурно ставаше дума за младежи от пропалестинското движение.

Апелтофт се замисли. Нищо подобно не се бе случвало вече десетилетия. Неслунд обаче нямаше да е във възторг, че и сега няма заподозрени.

Апелтофт събра документите, пъхна ги в чантата, заключи я старателно и едва след това загаси осветлението в кухнята, отправяйки се към банята. Изми лицето си със студена вода. И се хвана, че мисли колко добре бе, че този път Неслунд нямаше предвид някакви млади шведи.

Та нали нямаше никаква представа какво бе открил на монитора си Карл Хамилтън, този странен момък от Дивия Запад.

4

Когато Карл влезе в кабинета, бе осем часът и три минути. Двамата му колеги вече бяха там, държейки пред себе си кафе в пластмасови чашки. Апелтофт напълни трета чашка и подаде пакета със захар на Карл.

— Да започваме — каза Фристед. — Резултатите от вчерашните ми усилия могат да се формулират много кратко. Срещнах се с КГБ и ги помолих да ни помогнат, а те, казано накратко, ме пратиха по дяволите.

Апелтофт подсвирна многозначително при думите “пратиха по дяволите”.

— А с кого се срещна? — поинтересува се той.

— Със самия Субаров — отговори Фристед. — В това направление делото забуксува, но аз ще опитам друг вариант. А при теб как е?

Въпросът бе, разбира се, отправен към Апелтофт. За разлика от юристите полицаите се придържаха към вътрешния правилник, регламентиращ изслушването по ранг — отгоре-надолу.

Апелтофт извади бележките си и изложи отначало фактите в реда, в който ги бе записал. Първата бележка се отнасяше до подчертаните думи “или властите?”. Следваха логистична подкрепа в страната — обект на терора; начинът на вкарването на убиеца; легалната подкрепа от симпатизантите; изясняването на въпроса кои са те — просто привърженици или може би членове на организацията; хората, осигуряващи помощ с жилища, храна, схеми, карти и така нататък; и особено наличието на кадри от привърженици. След това премина към израелския поменик с остарелите списъци на различни вътрешни съглашения, а също така с убийствата на видни функционери на ООП (не му бе станало ясно що за организация е “Разед”), и най-накрая прочете изброяването на различните палестински акции, насочени срещу дипломатически представителства, в това число и в Европа и всичко това за дълъг период от време. Последният доклад бе написан, изглежда, преди две-три години.

— Особено внимание трябва да се обърне на симпатизантите и логистичната подкрепа в страната — обект на терора, като в случая това ще са шведските пропалестински активисти. Ето приблизително как стоят нещата — завърши Апелтофт. Помисли малко и добави: — Въпреки че аз мога смело да заявя, че явни претенденти за това сред тях няма. Прегледах списъците им тази сутрин и намерих само едно шведско момиче, което преди седем години е помагало на няколко палестинци при продажбата на контрабандно оръжие от фургон, докато е било в Упсала. То обаче е било, почти сигурно, обикновено момиче, влюбено в гангстер, така че нямаме база за сравнение.

Фристед си отбеляза нещо в бележника си.

— А ти — обърна се след това към Карл, — намери ли нещо в компютъра?

— Намерих и ми се струва, че съвпада с онова, което каза Апелтофт.

И Карл изложи накратко резултатите, че дъщерята на собственичката на магазина за шивашки принадлежности на “Сибилагатан” съжителства с ветеран на пропалестинското движение, като в същата сграда живеят още двама известни пропалестински активисти. Така че телефонният номер ги бе отвел косвено до четирима симпатизанти.

— Да, ще ободрим днес Неслунд — каза тъжно Апелтофт.

Поразсъждаваха малко дали девойката бе звъняла във “фирмата” и дали е била свързана с Фолкесон. Това можеше лесно да се провери. Дали се бе опитвала да го предупреди за нещо, в което не е искала да участва, поради което му бе дала служебния телефон на майка си, не искайки да й звънят у дома й от СЕПО…

Бе напълно възможно, но бе само теория.

— Ех — въздъхна Фристед, — не можем да седим и да гадаем. Неслунд ни иска точно в 10.00 на съвещание. А сега се постарайте всичко да бъде оформено и разпечатано в няколко екземпляра.

Всеки се отправи да си гледа работата — Апелтофт и Карл да пишат писмени заключения, а Фристед се зае с нещо по-интересно.

Влязъл в своя работен кабинет, той звънна по вътрешния телефон на малобройния отдел на “фирмата”, занимаващ се с въпросите на охраната и с други подобни неща, и помоли за списък с приемите в посолствата през следващите дни.

След десет минути получи необходимата му информация за седмица напред и с голям интерес се запозна с празничните приеми и в кои посолства щяха да се състоят. При това намери много бързо необходимото му — прием в румънското посолство и то още на следния ден по случай техен юбилей. Следващата подобна възможност бе чак в края на следващата седмица, като в посолството на Иран щеше да бъде отбелязана годишнина от войната му срещу Ирак[43]. Това бе по-лошият вариант.

Точно в 10.00 Неслунд откри съвещанието.

Най-напред се отчете Юнгдал, представяйки описанието на убиеца — мъж със зелено яки и дънки, като якето бе с качулка; малко под средна възраст; с ръст 175–180 сантиметра; вероятно гладко избръснат; може би с мустаци и неизвестно от коя националност. Поведението му подкрепяло образа на престъпника, пресъздаден с техническите средства.

Фристед информира за общото заключение, до което бе стигнал отделът му и което бе размножено за разпространяване. Докато той говореше, Неслунд решеше косата си от слепоочията назад с гребен. Виждаше се, че се готвеше за скок.

— Всичко започва да се стяга в един възел, господа, като е свършено доста и то само за едно денонощие — обобщи той казаното от Фристед.

Усещаше се, че щеше да предложи нещо особено интересно, защото след тези думи направи преднамерена пауза и огледа всички с продължителен поглед.

— Сигурен съм, че вече сме по следите на мъжа със зеленото яке — продължи той. — Норвежките ни колеги са засекли вчера именно такъв човек в един от хотелите си, който би могъл да е прекрасна цел за палестинските терористи. При това се изяснява и връзката с личностите, които е надушил Хамилтън. Между другото, Хамилтън, добре си поработил.

След това замълча в очакване на някакви “от само себе си разбиращи се” въпроси. Такъв бе обикновено маниерът му.

— Е, добре — каза Юнгдал. — А може ли да попитам дали мъжът е идентифициран или трябва да се поработи още по това?

— Идентифициран е напълно — отговори триумфиращо Неслунд. — Това не е някой друг, а самият Ерик Понти, шефът на международния отдел на радио “Дагенс ехо”, ако го познавате.

Събралите се се взряха недоверчиво в шефа на отдела.

— Той ли е убиецът? — учуди се Фристед.

— Във всеки случай е първокласна “логистична подкрепа” —тихо се пошегува Апелтофт и в отговор получи втренчен поглед от Неслунд.

— Ето в тази папка — продължи Неслунд, — има почти всичко, което би могло да ни интересува за този така наречен журналист. Връзките му с четиримата активисти от Хегерстен са очевидни.

— Тоест? — поинтересува се Фристед.

— Сами ще видите, след като се запознаете с материалите. А сега — за следващите ни стъпки. Отначало ще установим телефонно подслушване на онези в Хегерстен и на Понти. Дори и да не получим нищо ново, но кой знае. И още един въпрос — кой да осигури следенето в Хегерстен — ние или “откритата служба”? Ако сме ние, то предлагам да го правиш ти, Юнгдал, със свои сили или може би съвместно c отдела за борба с наркотиците, ако те могат да отделят хора. Мисля, че ще могат, след като се запознаят със случая. И още бих искал вие — обърна се към групата от тримата души от бюрото си, — да се запознаете най-напред с норвежките материали, а след това, дявол да го вземе, още днес да изпратите човек там, за да види дали няма още нещо в Осло. А след това, разбира се, трябва да потърсим и в кръговете, свързани с онези четиримата от компютъра, както и в други документи. Господа! Вече разполагаме с такова количество материали, че можем да започнем подготовката по залавянето, поради което искам да подчертая необходимостта от спазването на най-строга секретност около всичко това.

Неслунд се изправи, обяви съвещанието за закрито и подсвирквайки си, се отправи направо към самия шеф на шведската полиция, ако преминаването по лабиринтите от коридори можеше да се характеризира така.

Десет минути по-късно той получи най-голямото мъмрене в живота си. Чул предложението на Неслунд, Рака изпадна почти в истерия, а той бе известен с умението си да запазва винаги разума си и никога да не губи самообладание.

— Не мога да те разбера! — крещеше шефът на полицията с глас, преминаващ в кукуригане. — Поправи ме, ако греша, и между другото, седни! Не, това вече е прекалено!

Шефът на полицията се облегна назад и поемайки си дъх, свали очилата си и започна да ги трие със здравата си ръка.

— И така, ти искаш да получиш разрешение от прокуратурата и да задържиш един от най-известните ни журналисти. Не, аз споделям съмненията ти относно този човек, но и ти, и аз самият сме били прокурори. Поздравявам те, прокуроре, но си представи приказките при задържането му в присъствието на стотина журналисти и този дя… в тази “зловеща за терористите зала”. Защо арестуват редактора? А! Защото носи зелено яке и се разхожда подозрително из Осло. С такива доказателства срещу дяволския Шьострем или Сиберски, или който и да е знаменит адвокат… Не, не искам дори и да си го помислям. Ела с истински доказателства и аз ще пия шампанско с теб, но засега, Бог да е милостив, се посвети на обичайното ТК[44]. Точно така! И нито дума пред пресата за всичко това! Нима трябва да се повтарям?

— Да-а, но има пряка връзка… — опита се да възрази Неслунд.

— И сам го виждам. Може и да си прав, така че ти пожелавам успех. Заеми се по-добре с младежта в Хегерстен. Между другото, никакво наблюдение на Понти, освен телефонното подслушване.

— Но защо?

— Ако хипотезата на норвежците се потвърди, то съществуват чисто фактически… е-е… оперативни причини. Не се мръщи… и сам знаеш. Освен това, ако изплува на повърхността, че “СЕПО следи Шведското радио”, а ще изглежда именно така… Не, заеми се с останалите и не закачай Понти, докато си в добро здраве. Надявам се, че се изразих ясно.

— Напълно.

Това бе неуспех за Неслунд. Той обаче отхвърли бързо мрачното си настроение. Разбираше, че засега всичко щеше да се пази в тайна.

Фристед и Апелтофт се върнаха в пълно мълчание в общия работен кабинет, а Карл ги следваше на няколко крачки. Фристед носеше папката с документите за заподозрения убиец.

Хвърли я на масата.

— Така, така. Значи “непосредствено импортираният убиец” се оказа шефът на Шведското радио. Хубавичка задача ще получи някой — да влезе в сградата на Шведското радио и да арестува един от най-известните в страната журналисти като убиец. Не бих искал да съм там в този момент.

Мълчаха известно време. Всички разбираха какви нечувани последствия щеше да има, ако всичко това се окажеше грешка. Със същия успех Неслунд можеше да посочи член на рикстага[45] или някой генерал.

Макар че тук има една много печална подробност — каза Апелтофт след многозначително мълчание. — Фолкесон и този Понти са се познавали много добре от много години. И ако някой маже да го потвърди, то това е Рофе Янсон.

— Значи, ще помолим Рофе Янсон да намине насам — отговори Фристед и посегна към телефона.

Рофе Янсон дойде след три минути. Той бе работил с Фолкесон още през онези далечни времена, когато онова, което сега се бе превърнало в цял отдел за борба с тероризма при “Бюро Б”, се бе състояло само от него самия и от Фолкесон. Това бе към края на 60-те години, когато тероризмът излизаше на мода, палестинците бяха отвлекли самолет, а фракцията “Баадер-Майнхоф” внасяше първия си принос в списъка с терористични актове.

Що се отнасяше до пропалестинското движение, то Фолкесон бе решил тогава, че е по-добре да бъде установен открит контакт, отколкото да се надяват на тайно наблюдение.

Фолкесон и Янсон бяха намерили много лесно стокхолмската пропалестинска група, събираща се по онова време в едно мазенце на “Карлавеген”. И точно така им и бяха казали: Здравейте, ние сме от СЕПО и бихме искали да си поговорим малко с вас за риска от тероризъм и да научим как вие, младежта, гледате на това.

Най-добър контакт бяха осъществили с млад студент, бъдещ журналист на име Ерик Понти. Той ги бе поканил у дома си, за да се опита да им обясни разликата между движението за солидарност, тоест издаването на вестници, организирането на демонстрации и така нататък, и въоръжените акции, с които се занимаваше самото палестинско движение. Освен това той се бе опитал да убеди сътрудниците от сигурността, че рискът от въоръжени палестински акции е извънредно малък, особено в Швеция, защото елемент от политическата стратегия на ООП бил опитът й да получи от шведското социалдемократическо правителство такава подкрепа, каквато били получили виетнамците. А тази стратегия можело да бъде разрушена с бомби. Тогава Понти изглеждал малко наивен, но не можело да се отрече, че е прав. Та нали, ако се замислиш, то именно оттогава, вече няколко десетилетия, откакто в Швеция нямаше нито един терористичен акт. Тоест до вчера.

Така че този Понти бил “добър контакт”. Фолкесон го пазел, за да е в курса на една или друга гледна точка — не “информация”, а именно гледна точка. Понякога Понти се обаждат и след като вече бил станал журналист, за да си изясни реакцията на “фирмата” относно различни събития. Между другото, на “фирмата” се било наложило веднъж “да вдигне платна” и да попречи на един израелски шпионин да убие Понти, който по онова време пишел за шпионажа сред бежанците. Тогава последният позвънил лично на Фолкесон — небивал случай при сегашната ситуация — и казал нещо от рода, че би искал да запази разрешителното си за лично оръжие, предлагайки самата “фирма” да се заеме с този израелец, който вече пътувал от Упсала със зареден револвер. Освен това и добавил нещо като шега, защото, видите ли, ако израелецът го “подстрижел”, то виновна щяла да е “фирмата”, така че се наложило да се застъпят. Обявили тревога из цялата страна и хванали израелеца, въоръжен, край “Нортул” само двадесет минути след позвъняването. Случаят така и не попаднал на страниците на вестниците. След това обаче Понти станал “приятен контакт”. Наистина, след няколко години Янсон получил друга задача, но знаел, че Понти и Фолкесон са се срещали поне няколко пъти. Това било приблизително всичко.

— Значи, ако една вечер Понти е звъннал и му е казан, че трябва да се срещне с него рано на следващата сутрин и че това е много важно, то Фолкесон би се съгласил на среща? — попита Фристед.

— Да, без съмнение — отговори Рофе Янсон.

Ивар Матиесен седеше в кабинета си на четвъртия етаж на новата бяла сграда на полицията на “Грьонланд” и изучаваше устава. В параграф 8 от инструкцията за наблюдение се изброяваха няколко безусловни изисквания: “Всеки, свързан със службата за наблюдение, трябва да бъде отново инструктиран за задължението си да спазва строго неразгласяването на онова, което е научил по време на работа. Задължение за неразгласяване се налага и на другите полицаи, които не са от службата за наблюдение”.

В такъв случай “задължение за неразгласяване” бе наложено и на шведския полицай, намиращ се сега на борда на самолета. Наистина, в параграф 7 се казваше: “Сведения, свързани със службата за наблюдение или нанасящи вреда на държавната сигурност, не трябва да се дават на свидетели и други лица, освен в случаите, когато е необходимо получаването на допълнителни сведения или помощ, и то само в необходимата степен…”

Следователно проблемът можеше да бъде решен. Ако шведският колега се разглеждаше в качеството му на “източник на сведения” и “помощ”, то нямаше никакви формални препятствия за обмяна на каквато и да било информация. След това тя можеше да се обобщи, независимо от онова, което можеше да се научи, освен онази доста обширна информация в доклада, вече получен от шведите тази сутрин. Той натисна бутона на прекия телефон и помоли секретаря да изпрати Руар Хестенес при него.

Час по-късно последният вече бе на летище “Форнебю” и разглеждаше пътниците, слизащи по стълбата от самолета от Стокхолм. Приближавайки се до изхода от митницата, той се спря на трима мъже на средна възраст, един от които трябваше да е неговият шведски колега.

Много по-лесно му бе на Карл Хамилтън, защото знаеше, че сред посрещачите ще има мъж на неговата възраст със синьо яке с емблемата на шведската марка “Планинска лисица”, с червен плетен пуловер, спортен клин и обувки “Еко”. Такъв наистина стоеше с гръб към Карл и наблюдаваше пристигналите пътници. Учуди се много, когато Карл се приближи до него и го повика.

— Хей, аз съм Карл Хамилтън — каза той. — От стокхолмския отдел по сигурността.

Колоната от автомобили се движеше по тесния и постоянно преправян път между “Форнебю” и магистралата “Драмен — Осло”. Седяха във волвото и предимно мълчаха. И двамата бяха новаци в службите за сигурност, така че и двамата се чувстваха някак си несигурни в присъствието на другия.

“Типичен шведски сноб — мислеше си Хестенес. — Колан от крокодилска кожа, тъмночервен сак, сив костюм и вратовръзка на райета. Този швед прилича повече на асистент на мениджъра на “Електролукс”. И как само е попаднал в службата за сигурност?”

“Пародия на норвежец. Липсва му само шапчицата с пискюл — мислеше си Карл. — Ако той е проследяващият, може да сме сигурни, че проследяваният не е от “Черния септември”.

— Ако определим точно ситуацията, то аз не съм съвсем наясно за какво можем и за какво не можем да говорим — каза Карл. — Аз обаче имам, разбира се, маса въпроси, защото прочетох докладите ти в самолета.

— Аз също не знам. Нов съм и работя в отдела за наблюдение. Преди това следях наркомани — отговори му Хестенес.

След половин час вече седяха при Матиесен на “Грьонланд”.

— Well[46] — каза Матиесен, — просвети ни и ние ще го направим, доколкото можем. Имам само един въпрос — след като ви интересува “нашият” човек от грандхотела, това означава, че знаете с какво се занимава той, така ли е?

Преди да отговори, Карл се замисли малко. Странната ситуация се състоеше в това, че ето той, шведът, седеше в чужда служба за сигурност и трябваше да обменя информация за швед. Нима всичко бе толкова просто? В Стокхолм му казаха само, че трябва да замине за Осло и да се опита да уточни някои неясни моменти в норвежкия доклад. Никой обаче не му каза какво да говори в случай, че на самия него се наложи да отговаря на някакви въпроси, дори и ако последните се отнасяха до онова, което рано или късно щеше да се изясни.

— Предполагаме, че има някаква връзка между Понти и убийството на един от колегите ни вчера сутринта. Поне по една или две точки. Освен това съществува връзка между журналиста и някои други заподозрени.

— А какво не съвпада? — поинтересува се Хестенес.

— Мустаците, въпреки че не е съвсем сигурно, и преди всичко панталоните. Ние сме почти уверени, че убиецът е бил с обикновени сини дънки, а ти пишеш за сиво-сини кадифени панталони. Първият ни въпрос е не е ли възможно да бъдат объркани сиво-сините кадифени панталони с обикновени дънки?

— Невъзможно е — отговори му Хестенес. — Това бяха съвсем прилични панталони, с които може да се влезе в елитен норвежки ресторант. С дънки не се влиза в такъв. И бяха светли, значително по-светли от всички дънки.

— След много пране обаче и дънките могат да избелеят — възрази Матиесен.

— Разбира се — замисляйки се, каза Хестенес, — но тогава щяха явно да преливат в различни оттенъци, а и кантовете им отстрани се виждат добре. А онези бяха, без съмнение, еднакво сиво-сини, небесносини, както ми се струва, че се казваше този цвят. Никакви кантове и никакво преливане на цветове. Не това не бяха дънки.

— Та-ака — каза Матиесен, — значи е сигурно, че не са били дънки. Какво те интересува още?

— Бих искал да знам дали сте имали някакви сведения, че норвежките пропалестински активисти или самите палестинци в Норвегия готвят някакви въоръжени акции. След това бих искал да се поразходя там, където Хестенес е наблюдавал обекта, и да видя онези места, където обектът явно го е забелязал. И освен това имам няколко въпроса за времето, през което обектът не е бил под наблюдение. Като цяло, това е всичко.

Матиесен разположи на бюрото пред себе си някакви книжа, в които се съдържаше информация за потенциална заплаха от терор от страна на норвежките пропалестински активисти.

Отговорът обаче бе прост и явно отрицателен. Норвежкото пропалестинско движение се състоеше предимно от симпатизанти с ляв уклон. Те се бяха посветили строго целенасочено на политическа дейност, съсредоточена предимно около вестника им “Класекамп”. В настоящия момент този вестник се занимаваше предимно с въпросите на борбата за еманципация, срещу буржоазното семейство, срещу порнографията и така нататък. И наблюдението се водеше предимно спрямо тях, защото именно в техния вестник можеше винаги да се прочете предварително какво се готвеха да предприемат. И бяха замесени само в една “акция на насилие” — в някакви северонорвежки истории, които явно бяха далече от свързания с Близкия Изток тероризъм. Ставаше дума за екология, за строителството на електростанция на река Алта Елвен, за подкрепа на саамите[47], за ругатни с участъковите полицаи и така нататък. А що се отнасяше до насилието, то бе обичайното при демонстрации — отказ за подчинение на заповедта на полицията за разотиване, създаване на вериги от демонстранти в този или онзи участък от пътя, по който трябва да минат грейдерите и така нататък.

Истинското “насилие” бе свързано с политическите екстремисти в Норвегия, повечето от които бяха “десни момчета”, тоест малобройни повече или по-малко пронацистки групи. Именно те създаваха проблеми на наблюдението. Десните групи обичаха да нападат складовете, принадлежащи на организацията на гражданската защита, и вече имаше няколко неприятни примери на актове на насилие. Преди години бяха взривили книжарницата “Октубербук-фандел” в Тромсьо, бяха хвърлили бомба по първомайската демонстрация, а имаше и убийство в една от тези десни групи.

Левите пък водеха предимно борба за еманципация на жените. Що се отнасяше до пропалестинското движение, то се намираше под техния контрол и това гарантираше, че там не можеше да има насилие. От гледна точка на норвежката полиция, наблюдаваща за подобен род дейности, заплахата можеше да възникне от шведите или палестинските терористи, пристигащи в Норвегия през Швеция. Веднъж имаше случай за терористична експедиция през Швеция, но това се бе случило преди няколко години. Дори и израелците да бяха навредили сами на себе със случилото се в Лилехамер, убивайки там явно невинния марокански келнер Ахмед Бухики, то те все пак бяха имали доста тежащи на мястото си улики, че нещо такова се е готвело там. И неофициалните израелски изявления изхождаха от това, че от Швеция били дошли няколко терористи. Ако искаше, Карл можеше да получи и вземе със себе си отделен доклад за тази история.

— Е, а кога се появи тук този журналист, заради когото са ви вдигнали по тревога? — попита Карл.

Матиесен погледна учудено към Карл, който явно бе смутен от глупавия си въпрос.

— Well — каза Матиесен след известно мълчание, — ние нямаме никакъв наш материал срещу този човек. Съгласно доклада обаче, получен от вас, от Стокхолм, именно на него трябваше да отдадем предпочитание. Лично аз така разбрах съдържанието на шведския доклад, който, наистина, е с двугодишна давност, но е съвсем ясен.

— Мога ли да получа копие от него и да го взема със себе си или поне датата му и евентуалния му изходящ номер, за да го намерим по-лесно в нашите архиви? — поинтересува се Карл, усещайки, че стъпва върху още по-несигурна основа.

Матиесен се замисли за известно време и стигна до извода, че едва ли съществуват особени препятствия за предаването на шведския материал, получен от шведската служба за наблюдение, на госта от именно тази шведска служба за наблюдение, а ако това и ускореше разследването, то, разбира се, можеше.

Той извика секретарката и я помоли да направи копие от документите. Е, а що се отнасяше до въпросите за това как бе проведено проследяването и особено за онези моменти, през които липсваха сведения за местонахождението на обекта, то това можеше, разбира се, да се научи от Хестенес.

На прощаване Матиесен стисна ръката на госта. Карл получи в запечатан плик копия от шведските и израелските доклади, а след това се отправиха с Хестенес към търговския комплекс, който в този късен час бе още отворен заради коледното пазаруване.

Хестенес се чувстваше глупаво. Шведът влезе с него в секцията за стъклария на долния етаж и започна да пресъздава ситуацията — движението на обекта, местоположението му и различните позиции на самия Хестенес в началото на наблюдението, които явно бяха довели до разкриването му. Шведът си записваше нещо от време на време. Всичко това отне половин час.

След като излязоха при зеленото волво, Карл отбеляза за себе си, че нямаше никаква квитанция за глоба върху колата. Всъщност това нямаше никакво значение, защото автомобилът бе служебен.

— Трябва да поговорим — каза Хестенес. — Къде да отидем — във “фирмата” или на ресторант?

— Да отидем на ресторант. Извън града, за да не се сблъскаме с онези, на които не си струва да се набиваме на очи.

Мълчаха през целия път до Фрогнерсетерн. По това време на годината там нямаше туристи, а и въобще дотам ходеха рядко, с изключение на тържествата за сметка на фирмите. В ресторанта имаше наистина малко посетители, като освен това той затваряше след около час и половина. Седнаха на маса с изглед към града, проблясващ със слаби светлинки, стигнали дотук през мъглата и дъжда.

— Оттук започват широките простори на Хардангервид — каза Хестенес, за да прекъсне мъчителното мълчание. — Аз съм от онези норвежци, които обичат да бродят, да пътешестват пеша. Ще покрачиш няколко дни и ще попаднеш, ако искаш, в пустошта. Ходиш ли на ски?

— Живях няколко години зад граница, така че от това не се получи нищо, но по принцип е хубаво. Обичам да ходя на лов, а ти?

— Да, през есента, когато съм си във вкъщи, във Вестландет.

— А какво ловувате тук, след като нямате лосове. Птици и дребен дивеч ли?

— Да. И елени. При нас, в Норвегия, има елени, макар и да се срещат и лосове. Наистина, само на границата с Швеция. А вие в Швеция имате дяволски много лосове.

— Така е. Трябва някой път да се разменим. Ти да дойдеш в Швеция за лосове, а аз тук — за елени. Да пристъпим обаче към работата…

Карл извади бележките си, направени в самолета.

Значи Хестенес бе забелязал обекта в 10.30, докато последният влизал в хотела. А той бил пристигнал направо от летището. Знаело ли се е за това? Със сигурност.

Подкреплението пристигнало след около двадесет минути. След това обектът останал в хотела точно три часа и шест минути? Да, засега всичко било точно…

— Значи тук се появява първата дупка от почти четири часа. А известно ли е кой именно е влизал в хотела през това време? Та нали една или друга среща биха могли да се състоят именно там, не е ли така?

— Възможно е, но никой от влезлите нямаше никакво отношение към тероризма. Бяха предимно предприемачи, обичайните посетители, обикновени норвежци.

— Сега за това как сте го изпуснали. Значи той или е заминал за Колсос, или е слязъл в станцията на метрото и отново е излязъл.

Хестенес се чувстваше все по-зле и по-зле. Този швед не бе обикновен полицай и това се усещаше по всичко. Той схващаше бързо ситуацията, задаваше точните въпроси и обръщаше внимание именно на слабите места в доклада му. Но този човек явно идваше от бюро, а не бе събрат от бойното поле. Хестенес се разкая, че се бе съгласил да си разменят покани за лов. Бе трудно да си представи този твърде изящен швед с пушка в ръка на лов. Току-виж гръмнеше неуспешно или натвореше нещо още по-лошо.

— Ето какво ме учудва — каза Карл, когато вече седяха във волвото по обратния път към Осло. — Сигурно и ти си мислил за това. Представи си, че това е “нашият” човек. Той застрелва един от нашите сътрудници от близко разстояние и право в окото, а след това успява да стигне до самолета, излитащ в девет часа, пристига в Осло, ти го засичаш и така нататък. Какво следва от това.

— Well, той разбира, че го следят, отменя евентуалната акция и се връща в Стокхолм.

— Така е, но той ти намига, а на летище “Форнебю” показва на следящите го сътрудници, че разбира, че го следят. Нали е отбелязал именно хотел “Нобел” във вестникарския текст, а?

— Така е. Мислех, разбира се, за това. Имаш предвид защо се е пошегувал така и защо ни е посочил именно хотел “Нобел” и израелците, намеквайки, че всичко вече е в миналото. Това обаче би могло и да е маневра, само за да ни насочи по лъжлива следа.

— Защо му е обаче да поздравява полицаи и да им казва: “Добър ден, аз съм терорист, но този път няма да ме хванете?”

— Той е хладнокръвен дявол. Знае, че ни трябват доказателства. Знае, че го следим. Всъщност той не казва нещо повече от онова, което знаем. И той знае, че ние знаем.

— Той изглежда наистина е искал да бъде отбелязано, че през този ден се е намирал в Осло, за да си осигури алиби.

— Той обаче не си го осигурява. Сигурно разбира, че можем да разберем с кой самолет е пристигнал и че във всеки случай е можел да успее с всичко.

Докато пътуваха по виещия се като змия път до Осло, те разглеждаха всичките възможни варианти, но така и не можаха да намерят логично обяснение. Спряха колата пред хотел “Нобел” и слязоха. Хестенес показа всичките си позиции — до телефонната кабина и до масата в кафенето на хотела — след които се разделиха пред входа на последния. Службата за наблюдение бе резервирала стаята на обекта и до нея стая за Карл.

След като той се регистрира и попита къде се провежда конференцията, му казаха, че е на етажа, където са барът и ресторантът. Там било пълно с израелци, даващи пресконференции. Щом само Карл излезе от асансьора, двама норвежки полицаи се нахвърлиха като ястреби върху него, но видели ламинираната му карта с трите корони, веднага му се извиниха.

Оказа се, че пресконференцията е посветена на необходимостта още веднъж да се отвоюва зоната за сигурност в Южен Ливан, защото шиитските мюсюлмани бяха станали твърде настъпателни.

Карл се изкачи с асансьора до четвъртия етаж и влезе в стаята, в която преди по-малко от четиридесет и осем часа бе живял заподозреният в убийство. Вдясно, веднага след вратата, бе банята, където нямаше никакви отпечатъци от пръсти дори и върху чашите за изплакване на уста.

В самата стая имаше бяло двойно легло с месингови кълба, махагоново бюро и няколко кресла до прозорците. Изглеждаше безсмислено да се търси каквото и да било, защото норвежките специалисти вече се бяха опитали да намерят онова, което не съществуваше.

Той постави ключа от стаята върху бюрото, окачи сакото си и се приближи до прозореца. От прозореца се виждаше телефонната кабина, но светлината от стаята се отразяваше като огледало от стъклото. Той загаси светлината и се върна при прозореца.

До телефонната кабина имаше по-малко от двадесет и пет метра. Значи там бе засякъл полицая Хестенес, стоящ с часове на пост. Можеше да бъде забелязан дори и случайно при по-често поглеждане през прозореца. Светеща реклама от отсрещната страна на улица “Карл Юхан” информираше за температурата на въздуха — плюс три градуса. Дъждът плющеше по стъклото на прозореца.

С известно разкаяние Карл си мислеше колко самохвално бе стрелял вчера. Глупаво. Нетактично и глупаво, защото всеки можеше да се досети, че за овладяването на такава бърза стрелба с пистолет са необходими много години трениране. Първата половин година бе отишла само за това да се сдобие с приемлива точност на попадение в неподвижна цел.

Основното правило се съдържаше в това, че първите два изстрела попадаха в целта. А останалото бе тренировка на психологическата увереност. Важното бе да се улучи бързо целта — от първия или от втория изстрел — и да няма съмнения.

“Вие не сте някакви си прокълнати от Бог детективи, помнете това. Вие не трябва да мислите “ако” или “кога”, или “защо”, или каквото и да е от този род, ако попаднете някога в ситуация с оръжие с вдигнат предпазител в ръка. Враговете ви не са някакви си натъпкани до ушите с наркотици негри. Враговете ви са трезви и смъртно опасни. Детективите се разхождат с автомати и друго подобно оръжие, което разпръсква изстреляните гилзи на много метри наоколо. Нищо подобно не искам да виждам в ръцете ви, защото това не е игра и не са фойерверки. Така че само два изстрела — и двата в целта!”

Ден след ден, хиляди пъти срещу силуета с червеното сърце. И все пак се поколеба на първата работна тренировка.

Нещо подобно влизаше в програмата за сътрудничество между момчетата от ФБР и обикновените полицаи. След две години тренировки на полигона ги изпратиха в Лос Анджелис в тандем с обикновен полицай за седмица или две. Всъщност “обикновен полицай” не бе съвсем правилното определение, защото ставаше дума за определена група, занимаваща се с бързо реагиране на всякакви произшествия, включително и на обири на апартаменти в мрачния градски район, в който живееха чернокожите. Принципът на стандартното завладяване бе прост — трима напред към вратата — но един отстрани и един в средата. Ако вратата се отваря навътре, риташ я с крак и скачаш бързо в стаята с насочен пред теб револвер. Колегите ти те следват. И са готови да стрелят — единият надясно, другият наляво.

Първия път, когато Карл заемаше средната позиция, пред него се озова чернокожа жена на около двадесет години. Тя лежеше на единствения предмет в стаята — сгъваемо легло — и кърмеше бебе. Смутил се, той отпусна оръжието и вече се готвеше да й се извини, когато жената извади с бързо движение пистолет изпод възглавницата, но веднага падна мъртва, защото единият от полицаите, стоящи зад Карл, я простреля два пъти в гърдите. Куршумите му обаче не засегнаха бебето.

“Постъпил си като сополив новак” — караше му се главният инструктор в Сан Диего в продължение на десет минути за това “изключително доказателство за пълна некомпетентност”. След това Карл дълго се чувстваше не в свои води.

А норвежецът бе стоял там, долу, до телефонната кабина, много часове наред и съвсем открито. Същото е било и в универмага. Хората през цялото време са в движение и спиращият се вижда веднага, а пък ако го прави много пъти и е полицай със закопчана догоре униформа, радио и служебно оръжие, то не е необходима професионална подготовка, за да бъде забелязан. И ако сега си представеше обикновения журналист, който бе следен…

На Карл обаче не му се налага да си представя повече, защото усети как някой внимателно, много внимателно вкарваше ключ или шперц в ключалката на разстояние пет метра от него. По пътя си към банята Карл свали вратовръзката си — за късмет бе оставил вратата открехната. Успя да се вмъкне в банята и почти изцяло да затвори вратата, но още нищо не се чуваше. И едва тогава, зад вратата, в тъмнината, той се замисли. Камериерката или който и да е от обслужващия персонал нямаше да отваря вратата по този начин.

Чу се тихо щракване и бравата се завъртя. За секунда-две от коридора се появи ивица светлина, след което изчезна. Нечия сянка се вмъкна в стаята, след това вратата се затвори и този някой застана на половин метър от Карл.

Карл по-скоро усети, отколкото чу, как този някой се придвижи предпазливо навътре в стаята покрай вратата на банята. Той се притисна до касата на вратата, за да защити тялото си и едновременно, защото стоеше наведен, да надникне, ако онзи минеше покрай вратата. Секунда по-късно видя сянка, пълзяща бавно в стаята. В дясната ръка на госта имаше пистолет. И настана онзи единствен момент, в който влезлият щеше веднага да забележи, че стаята е празна, а прозорецът затворен. Щеше да е грешка да отвори с ритник вратата, защото можеше и да не успее да хване ръката с пистолета, преди да е станало твърде късно.

Карл бутна леко вратата на банята с левия си крак и едновременно с това дръпна ръката с пистолета, като го насочи нагоре, за да има пространство за едно от онези движения, които бе отработвал повече от десет хиляди пъти.

В следващия миг вече седеше върху влезлия, който сега лежеше, забил лице в килима на пода, и усещаше в тила си собствения си револвер. Бе 38-ми калибър и Карл го разбра веднага.

— Do not move — прошепна той. — Whatever you do, just don’t move. [48]

Човекът стенеше тихо. Дори и зад вратата да имаше негови помощници, то те, така или иначе, нямаше да чуят стоновете му и дори падането му върху килима.

Карл стана и вдигна непознатия, който опипваше удареното си рамо. Дръпна го навътре в стаята и го хвърли върху леглото, след което заобикаля из стаята, наблюдавайки вратата и телефона. Запали осветлението и насочи револвера към лежащия на леглото.

Не очакваше онова, което видя. Бе обикновен норвежец на около четиридесет години със синьо спортно яке с емблемата на марката “Планинска лисица” и светлокафяви обувки от фирмата “Еко”. Лицето му бе изкривено от гримаса на силна болка.

— Полицай ли си? — попита го Карл на шведски.

Норвежецът изстена и кимна утвърдително.

— Има ли още някого зад вратата?

Полицаят кимна отново.

— O’кей, извикай го! — каза Карл и завъртя револвера, който държеше демонстративно за дулото.

След като вторият полицай отвори неуверено вратата, Карл го покани с револвера да влезе, след което остави оръжието върху нощната масичка.

— Извинете, но не знаех, че сте ми колеги каза той и извади удостоверението си от джоба на гърдите си.

След това го хвърли на леглото пред разрошения човек, когото в последвалия си доклад щеше да представи като полицейския следовател Кнут Халворсен, шеф на втори спецотдел, известен в Норвегия под названието “терор-полиция”.

Бяха решили, че е необходимо незабавно оперативно залавяне, защото някакъв човек от улицата се е вмъкнал в стаята, запечатана от сътрудниците на полицията за наблюдение. Понеже неизвестният загасил светлината, можело да се помисли, че се занимава с подготовката на замисленото от него престъпление. Трябвало да се бърза. Не се свързали с колегите си от службата за наблюдение, опасявайки се, че по-малко компетентните сътрудници от сигурността можели да объркат всичко. Поради това бе и импровизацията им.

Така Кнут Халворсен излезе от хотела бледен, със сълзи на очи и опирайки се на рамото на своя колега.

Фристед и Юнгдал седяха във взет под наем фолксваген със замръзнали стъкла на пуста улица в Хегерстен. Ако някой се заинтересуваше чрез полицейския компютър за собственика на колата, то следата щеше да го отведе до третата по големина шведска фирма за автомобили под наем. А ако този досадник отидеше при собственика й, за да полюбопитства от кого е наета, то щеше да научи, че в момента е дадена на търговеца Ерик Свенсон, живеещ на “Хурнсгатан” в Стокхолм. На тази улица, естествено, нямаше такъв, но за фирмата той бе един от най-редовните й клиенти.

През деня Юнгдал бе подготвил на практика всичко. Оперативните работници бяха разположени при пенсионирания майор и при учителя срещу двата апартамента на втория и четвъртия етаж. Групата за подсигуряване в случай на неочаквани събития бе на пет минути път пеша, а двата края на улицата се охраняваха от хората от следствието. Всичко бе под контрол. В двата апартамента светеше, повечето от другите прозорци на сградата бяха тъмни и това водеше до определени изводи.

Юнгдал не бе в настроение. Стараеше се да се убеди, че би трябвало да има връзка между неизвестния убиец, когото той упорито не искаше да нарича така, и тези четирима млади хора, които сега бяха привлекли толкова огромни полицейски сили, сякаш бяха най-опасните държавни престъпници.

— Сигурен ли си? — попита той вече за трети път. — Нали имаме само телефонния номер, записан в настолния календар на Фолкесон.

— Точно така е — въздъхна Фристед. — Може и да няма нищо, може тук връзката да е съвсем друга, но проверката няма да навреди. Между другото, дали да не включим парното?

— Така дяволски духа от вратата през това време на годината, но нищо не може да умори бедняка — каза Юнгдал и включи вентилатора на парното, насочвайки го към предното стъкло.

Постепенно дупчицата в скрежа започна да се разраства. При това никой не каза нито дума.

— А каква е връзката между тези и Понти? За какво говореше Неслунд? Има ли нещо или това са вашите обичайни догадки? — попита Юнгдал.

Той не изпитваше никакво доверие съм полицейските способности на шведската служба за сигурност.

— Аз лично не забелязах пряка връзка, докато преглеждах документите. Тази вечер обаче Апелтофт ще поработи с тях и ако има нещо — разрешавам ругаенето, — то той ще го открие. Аз ли ще те откарам у вас или ти мен?

Юнгдал живееше до площад “Вестербрунплан” и стигнаха дотам, мълчейки. Двамата полицаи си имаха доверие, но Юнгдал — човек от “откритата служба”, което подчертаваше няколко пъти иронично сам — усещаше, че СЕПО го държи по-далече от важната информация, поради което си мислеше, че няма да получи отговор на “важните” си въпроси и че именно това го правеше “лош полицай”. Бе му обаче трудно да свикне с тази мисъл.

Фристед разбираше много добре за какво си мислеше Юнгдал и поради това бе също в лошо настроение.

Разделиха се пред дома на Юнгдал. Фристед седна зад волана и се отправи към дома си в Бром. Жена му още не бе заспала. В термоса обаче имаше чай, а в хладилника сандвичи, завити във фолио.

Жена му погледна учудено купчината вестници под мишницата на мъжа й.

— Толкова ли е зле? Нима ще ти се наложи да четеш сега за себе си и в пресата?

— Не става въпрос за мен. Просто исках да погледна какво Неслунд е наредил на момчетата си да напишат. Всичко това са глупости, но трябва да се знае какво се пише.

Наливайки си чай, той разказа на жена си за тъжните събития от деня. Бе му се наложило да тича с различни документи от Неслунд до прокурора на Тринадесети отдел на съда, за да уреди бюрократичните процедури за правото за подслушване на телефон. Прокурорът не бе имал нищо против четиримата пропалестински активисти, но петият телефон принадлежал на един от най-известните журналисти в страната (Фристед не спомена името му пред жена си, а и тя не попита), и тогава си направил оглушки. Прокурорът бил наясно, че следващата стъпка на Неслунд щяла да е искането за задържането му, а за това щеше вече да отговаря прокуратурата. Вълнувало го очевидно точно това, а не подслушването. Ето за такива глупости бе загубена цялата втора половина от деня и началото на вечерта.

Фристед въздъхна и започна да се рови във вестниците. Знаеше много добре на кои журналисти се доверяваше “фирмата” и прескачайки всичките останали, търсеше техните имена.

Въпросът не се състоеше в това да просвети самия себе си за онова, за което така и не бе информиран, а просто му се искаше да научи каква картина бе нарисувал Неслунд и как я бе “украсил”. Журналистите, работещи за “фирмата”, имаха една и съща версия и в “Експресен”, и в “Свенска дагбладет”. Шведското посолство било заплашено по телефона от някаква още неизвестна палестинска терористична група в Бейрут. Ако Швеция не прекратяла интернирането на палестинските бежанци, то щяла да бъде “разтърсена от актове на възмездие”. Посочваше се също, че Аксел Фолкесон бе именно онзи човек в СЕПО, който решавал кои араби трябвало да бъдат депортирани извън страната и кои — не.

Фристед се замисли. Жена му седеше срещу него и плетеше. Знаеше, че може още да му потрябва.

— Поправи ме, ако греша — каза той, — но не ти ли се струва странно, че палестинските организации в Бейрут искат избягалите в Швеция палестинци да останат тук? Или пък обратното, биха искали да получат обратно хората си?

— Естествено, ако само не ги изпращат тук, за да създадат свое емигрантско движение — отговори жена му, без да се откъсва от плетенето.

Фристед продължи с четенето.

— Не би ли могла да донесеш енциклопедията и да я отвориш на арабската азбука? — развесели се той.

Жена му се надигна, без да каже и дума, донесе енциклопедията и я разлисти.

— Ето — каза тя. — И?

— Как се казва буквата “д” на арабски?

— “Даал”, с дълго “а”.

— Това, разбира се, би могло да е само превод — продължи да се весели Фристед, разглеждайки аквариума с пираните, от които така се възхищаваше синът им.

Човекът на “фирмата” бе писал в “Експресен”, че СЕПО разполага с достоверни сведения за това, че в най-близко време е планирана арабска терористична операция под названието “план Даал”. А “даал”, обясняваше се по-нататък, не означавало нищо специално, защото било само арабското наименование на буквата “д”.

Макар че нали Хамилтън бе казал, че там било “далет”, което на иврит също означавало буквата “д”.

— Означава ли това, че искаш да видиш буквата “д” на иврит? На иврит “д” се нарича “далет”.

Фристед се почувства в капан и настроението му се развали. Та нали той бе открил най-малко неща от цялата група.

Апелтофт седеше до кухненската маса и четеше със смесено чувство документите, отбелязани със зелен печат “Строго секретно”. Това означаваше, че “пешките”, към които причисляваше и себе си, нямаха обикновено правото да се запознават със съдържанието на такива книжа. Неслунд бе поставил подписа си под милостивото разрешение групата следователи от отдела му, която се занимаваше със случая “Фолкесон”, да се запознае с тях и да проследи връзката между шефа на международния отдел на “Дагенс ехо” и четиримата, намиращи се под специално наблюдение, млади пропалестински активисти в Хегерстен. Неслунд бе сортирал материала в “педагогически” ред и Апелтофт вече бе успял да прегледа първата папка. Честно казано, дори не знаеше на какво да вярва. Всичко изглеждаше фантастично. Усещаше обаче някаква взаимовръзка.

Преди десетина години няколко “фалшиви” журналисти с лявоекстремистко минало бяха провели операция в най-влиятелните средства за масова информация в страната. Те се бяха внедрявали систематично на ключови позиции и най-плашещото бе това, че се изявяваха като истински журналисти.

Внедряването бе започнало веднага след като силна “лява” вълна се бе стоварила върху Швеция, както и върху останалите западноевропейски страни. И една много малобройна група с “подозрителни” връзки — това не можеше да се отрече — бе успяла в течение на няколко години да заеме такива постове преди всичко в Шведското радио. Повечето от внедрилите се имаха общо минало — вестникът на “левите” “Фолкет и билд/ Културфронт”, който няколко години по-рано бе успял да удари по най-уязвимата част на разузнавателната служба на Министерството на отбраната.

Предишен редактор на вестника бе сега ръководител на една от най-големите обществени програми на телевизията от Първи канал. Друг, тогава член на управлението на вестник “Фолкет и билд/ Културфронт”, оглавяваше такава програма във Втори канал. Новинарската емисия на новинарската програма “Рапорт” се ръководеше от жена, която сега бе омъжена за член на редакцията на този вестник, като в миналото и двамата бяха работили като сътрудници на вестник “Норшенсфламан”, подкрепян от Русия. А пък мъжът й бе станал по някакъв начин редактор на отдела за култура на вестник “Експресен”.

Най-важният в тази редица бе, разбира се, Ерик Понти. По времето, когато “Фолкет и билд/ Културфронт” бе ударил по военното разузнаване, той бе работил като свободен журналист във вестника, а сега бе шеф на международния отдел в “Дагенс ехо”.

Статистическото изопачаване, че всичко това е случайност, бе очевидно. Та нали ставаше дума за кръг от приятели, състоящ се минимум от десет души, които, появили се отникъде, бяха станали след десет години най-силният отбор в средствата за масова информация в страната.

Нямаше никакви обяснения как бе могло да се случи всичко това. В доклада само се констатираше, че внедряването бе извършвано по такъв майсторски начин, че било невъзможно да се открие вътрешната връзка. Например, бюрократичните системи за наемането на сътрудници от Първи и Втори канал на телевизията бяха съвсем различни, но групата бе проникнала и в двата канала. А що се отнасяше до наемането на работа, радиото въобще нямаше никакви организационни връзки с телевизията. При това кратко, но ясно се отбелязваше, че всичко е проведено “необичайно умело” и нямаше ясни обяснения на самия “метод на внедряване”.

Авторът на доклада се безпокоеше най-вече, че през цялото това време членовете на групата са успявали да се представят като “истински журналисти”. Те чисто и просто се изявяваха с такава поразителна компетентност, че през последните години бяха укрепили професионалните си позиции и никога не разкриваха истинските си цели.

Последното хвърли Апелтофт в униние. Ако тези хора, тясната връзка между които се потвърждаваше обективно (това не можеше да се отхвърли), се изявяваха толкова убедително като истински журналисти, то това не означаваше ли, че още отначало са си били журналисти?

Докладът бе подписан от Неслунд и от самия Пощальон, тоест от главния шеф на “фирмата”, който много рядко се занимаваше с вътрешните задачи на отделите. Този доклад обаче бе предназначен за правителството и се отнасяше до “неясните” предложения за мерки за борба срещу “групата на внедряването”. И, естествено, предложенията бяха отхвърлени.

Тук обаче бе приложена и изрезка от вестник “Експресен”, в който журналист, явно изпълняващ поръчка на “фирмата”, цитираше Пощальона в онази част, в която онзи с няколко мъгливи думи изразяваше опасенията си във връзка с проникването на подобни хора в Шведското радио и сочеше, че в дадения случай най-опасното бе, че им се бе удало да се изявяват като истински журналисти. Върху копието се бяха запазили ръкописни бележки, потвърждаващи, че мерките нямаше да бъдат предприети, но че групата е забелязана и за внедряването й е известно. След това стоеше нещо доста неясно, а именно, че на пазара на труда се създават юридически препятствия за използването на преки мерки срещу условията за наемането в групата.

Апелтофт се досети, че това очевидно означаваше, че “фирмата” наистина се обръщаше към правителството с молба да уволни най-известните в страната радио- и телевизионни журналисти с мотивировката, че са тайно внедрена група с ляв уклон.

Не бе трудно и да се досети, че това предложение се е сблъскано със съпротивата на политиците, стоящи като скала на пътя му.

Имаше отделни доклади и докладни записки за трима журналисти, но бяха доста куци. Онзи от тях, който бе шеф на редакция “Факт” на ТВ-1, имаше контакти с различни германски терористи. Имаше отпреди години и “доказателства” за това, сред които различни снимки на бъдещия служител в телевизията на митинги за солидарност в Стокхолм, насочени срещу жестокото отношение на германската държава спрямо заловените германски “терористи”. Мнозина от хората, запечатани върху тези фотографии, бяха осъдени като терористи или застреляни в момента на залавянето им и други подобни.

Двамата други журналисти, за които бяха изготвени специални справки, бяха Ерик Понти и един от шефовете на международната новинарска програма “Рапорт”. Преди години те се бяха изявявали и като редактори на вестник “Палестински фронт”. Познаваха се добре един друг и три или четири пъти бяха пътували заедно до Близкия Изток. Така че двама от бившите активисти на пропалестинското движение се бяха сдобили с решаващо влияние върху външнополитическите предавания по радиото и телевизията. Освен това човекът от “Рапорт” бе евреин, което бе специално подчертано, и говореше слабо на иврит.

Апелтофт отстрани всичко, освен това, което се отнасяше за Ерик Понти.

Неговото Си Ви[49] изглеждаше сякаш съвсем нормално.

Студент във Висшето търговско училище, той бе преминал във Висшето журналистическо училище. Бе участвал в образуването на пропалестински групи и бе започнал издаването на вестник “Палестински фронт”. Следваха обичайните пътувания до Ливан и Йордания и най-накрая — сведения за получаването на специална подготовка в лагерите на нередовните войски.

Апелтофт се усъмни в точката за специалната подготовка, която винаги се приписваше почти автоматично на всички. Част от момичетата в тези групи бе принудена да пълзи под телени огради и дори да стреля няколко пъти с автоматичен пистолет по време на посещението си в лагерите — това безспорно влизаше в modus operandi на ранното палестинско движение.

По времето на службата си в армията обаче Понти бе преминал курсовете за снайперисти и младши офицери. Бяха го учили доста старателно на това. Бе получил разрешително за четири ловни оръжия — това бе къде по-интересно! — две сачмалийки; едно с триножник, 12-ти калибър; и една двуцевка, 16-ти калибър.

“Сърни, зайци и птици — помисли се Апелтофт. — А след това?”

Едното бе за елени — “Уинчестър-308”. При това настойчиво се подчертаваше, че патроните за него са същите, каквито в шведската армия се използваха за автоматично оръжие АК-4. Добре, но какво значение имаше това, след като той можеше да си купи свободно каквото поиска? Въпреки че бе възможно последното оръжие в списъка да е по-интересно. Револвер, калибър 22-ри, записано в разрешителното като оръжие, използвано за доубиването на ранено животно, попаднало в капан.

Подборът на оръжия бе добър, както при всеки ловец, а освен това имаше и безупречна служба в армията зад гърба си. “Левите екстремисти” обаче не бяха викани по възможност за повторно обучение в армията.

А след това ставаше още по-интересно. Понти бе смятан за “шеф на сигурността” в пропалестинското движение. В продължение на години именно Понти бе разобличавал един провокатор след друг в пропалестинското движение и имаше основателни причини за подозрение, че именно той бе подтикнал вестник “Фолкет и билд/ Културфронт” да атакува информаторите на Министерството на отбраната в различните леви организации. Смяташе се също така, че именно Понти бе разкрил човека от Ш в ръководството на пропалестинските групи, но неясно защо бе предпочел да остане в сянка.

Освен това имаше явни доказателства, че именно Понти бе разобличил шведа, когото израелците бяха вкарали в пропалестинските групи за започването на някакви въоръжени акции (надявайки се, естествено, че в последния момент всичко ще бъде разкрито и това ще свърже ръцете на проарабските екстремисти, а може би и не само ще ги изолира и ще затрудни вербуването от тяхна страна, но и ще намали възможностите за актове на насилие).

Трудността около залавянето на пропалестински активисти бе принудила в края на краищата израелското разузнаване да изпрати в една от групите на първите професионално обучен агент. Операцията бе подготвена превъзходно.

Отначало чрез няколко шведски свободни фотографи израелците бяха разпространили слуха за един американски войник, който отказал да воюва във Виетнам и бе избягал от Сайгон, за да се присъедини към “Ал Фатах” в Бейрут. Бил заловен като единствения оцелял участник от палестинския рейд през границата между Ливан и Израел. Според по-нататъшната легенда този американец трябвало да бъде затворен в затвора “Рамала” в Израел, но израелците не пожелали да го съдят, защото бил американски гражданин. Вместо това възнамерявали да го изпратят в някаква европейска страна, откъдето да не могат да го депортират обратно в САЩ, където цялата тази история щяла да изплува на повърхността.

Апелтофт седеше с копие на израелските визови документи в ръце — обикновен израелски паспорт с текст на френски и иврит, № 101375. Името на този човек било Бен Тевел, а американското, както се твърдеше — Ричард Холмс, от малко градче в Индиана.

Израелците успели да разпространят историята за американския палестински герой сред датските пропалестински активисти и следователно самото внедряване било извършено в Дания.

На израелския агент му се удало да “избяга” отначало в Дания, където получил закрила от страна на датчаните. След това последните обаче, както се и очаквало, решили, че да се оставя американски дегенерат, дезертьор в страна, влизаща в НАТО, е твърде голям риск. Поради това се обърнали към своите приятели в Стокхолм, уведомили ги за пристигането на американеца и помолили шведите да се погрижат за него. До този момент операцията вървяла по мед и масло.

А след това всичко се сринало за няколко часа. Човекът бил посрещнат на Централната гара на Стокхолм не от кого да е, а от Ерик Понти.

Продължението на историята бе описано в извадки от писмения доклад на самите израелци. Отначало Понти устроил на израелеца разпит — кога, къде и защо, в кой затвор и така нататък. Това също било предвидено от израелците и човекът им не бил “лаик”.

Не бе ясно дали Понти се бе усъмнил още тогава. След около час обаче той завел израелеца в голяма квартира, близо до площад “Нора Банторйет”, която била един вид “семейство-община” от ляв тип. Отначало сякаш всичко било нормално. След това обаче Понти помолил един “неизвестен” палестинец да продължи разпита в една малка стая. Последният засягал предимно условията в затвора “Рамала”, кой бил затворен там и в кой коридор, как изглеждал и така нататък. Според мнението на израелеца, в разказа му все още нямало грешки.

След това палестинецът и Понти си прошепнали нещо и последният заявил, че било време да си тръгват. Слязъл с израелския агент до стоянката за таксита, която била точно под прозорците на квартирата. Докато чакали такси, Понти със спокоен, но нетърпящ възражение тон обяснил, че ако опитът за внедряване бил извършен в Бейрут, то пътуването с такси щяло да завърши със смъртта на израелеца. Помолил последния да предаде поздрави на господарите си и да им каже, че следващият агент по-скоро щял да изчезне, отколкото да се върне с приятелски поздрави. Преди да изостави обаче израелеца, Понти му показал оръжието в джоба на сакото си и поискал в течение на десет часа онзи да изчезне от Стокхолм. Иначе щяло да му се наложи да си вземе обратно предложението за гарантиране на безопасността му, което щяло да сведе до нула възможностите на последния да си тръгне обратно жив.

Израелският шпионин приел заплахата на сериозно и незабавно се разкиснал, като се отправил към най-близката телефонна кабина и позвънил на номера, от който имал правото да се възползва само в краен случай.

Израелците помолили шведската полиция за охраната на техния човек до следващата сутрин, когато щял да отлети обратно за Израел.

Три години по-късно Понти се бе оказал замесен в друг, също толкова заплетен случай. Израелците попаднали на следите на един от куриерите на “Черния септември”, Камал Бенамане, който пътувал за Стокхолм, за да подготви заедно с един от най-непримиримите палестински терористи, Али Хасан Саламе, убийството на посланика на Израел в Швеция, Макс Варон.

Израелците успели по някакъв си начин да получат първокласна информация за това. Не било необходимо каквото и да е повторно потвърждение и те веднага изпратили в Скандинавия група от специалисти, която да предотврати убийството.

Отначало следата ги отвела до пропалестинските групи в Стокхолм, а след това и до Понти. След това двамата палестинци извършили някаква маневра, накарала израелците да попълнят групата си през Осло и да се отправят към Лилехамер, където застреляли ненужния им човек, докато и Бенамане, и Саламе седели в Стокхолм и разговаряли с Понти в апартамента на последния. След убийството в Лилехамер и двамата палестинци изчезнали безследно.

Съгласно приложения коментар, предложен от шведите, израелската операция във всеки случай имала и положителна страна, защото благодарение на нея изплашените терористи се махнали от Скандинавия. Помощта, която палестинците получили от Понти, не можела да се използва като доказателство в съда. Подслушването на телефона му и другите мероприятия не дали никакви резултати.

Общите изводи се състояха в това, че Ерик Понти бе човекът, отговарящ за подкрепата и съветите от шведска страна за палестинските терористи, готвещи операцията на шведска земя.

Вече пет-шест години Апелтофт се занимаваше с анализа на “modus operandi”, състоящ се в спокойна обработка и систематизация на постъпващите сведения за поведението на терористичните и другите нелегални организации. И до този момент зад кухненската маса бе смятал за малко вероятно, че ще му се удаде да се сблъска с две съвсем нови прояви на оперативната дейност.

Група журналисти, които “съвсем не са журналисти, но притежават достатъчна компетентност, за да постигнат най-влиятелни позиции в тази област”. В какво се състоеше смисълът и за какво бе всичко това? Дори и да умееха да скриват “компетентно” истинските си намерения и да коментират световните събития така, че мнението им да съвпада с мнението на другите истински журналисти?

А Понти бе част от тази тайна организация. Тогава защо само той поддържаше оперативна връзка с чуждестранните терористи?

Освен това Понти бе напуснал пропалестинското движение приблизително по времето, когато бе станал репортер в “Дагенс ехо”. По същия път бяха минали и другите членове на групата. И всичко това, съгласно доклада с грифа “Строго секретно”, бе свързано с желанието на групата да се отърве от екстремисткото си минало. Това можеше да се сметне за логично.

Това обаче не позволяваше предприемането на сериозни постъпки. Та нали връзката на Понти с четиримата активисти от Хегерстен бе несигурна. Понти и най-старшият от тях, Нилс Густав Сунд, бяха в списъка на делегатите на конгрес на пропалестинското движение, състоял се преди години. А това вероятно доказваше, че се познаваха.

Е и какво от това?

Апелтофт се чувстваше като глупак. Наля в чашката си изстинало кафе и взе химикалката, опитвайки се да нарисува картината, която, според мнението на Неслунд, присъстваше явно в докладите със зелен печат.

И така, тайна група лъжежурналисти се промъкваше в радиото и телевизията и започваше да работи така, сякаш се състои от истински журналисти. Връзката между членовете на групата не подлежеше на съмнение и не можеше да става и дума за случайност. И все пак само преди десет години тази група е била смятана за елитарна в специалния сектор на левите организации в страната. Целта на подобна планирана далече в бъдещето операция бе неясна.

Ерик Понти можеше повече от останалите да бъде свързан с палестинския тероризъм, но в такъв случай функциите му навеждат преди всичко на мисълта за някакъв вид контраразузнаване на левите сили.

Посещението на Понти в Осло сякаш също бе ясно. Именно там той прекарва няколко часа след убийството на Фолкесон.

Какво обаче бе общото между Понти и четиримата от Хегерстен? Можеше само да се твърди, че ги познава.

Понти умееше да борави с оръжие и бе имал възможността да си уреди тайна среща с Фолкесон.

А мотивът?

Момичето от магазина за шивашки принадлежности би могло да се опита да се свърже с Фолкесон, за да го предупреди за предстояща операция. Понти научава за това и вместо да я отмени, убива шведския полицай, а след това отлита спокойно за Осло, като дори се шегува с норвежките полицаи.

Апелтофт се обърка. През целия си живот бе работил като полицай — повиквателна в армията, кратко обучение и назначаване като полицай. Вече повече от тридесет години тренираше себе си да различава доказуемите от недоказуемите хипотези, но сега не можеше да свърже двата края. Погледна към папката с доклади на кухненската си маса. Имаше още нещо, което Неслунд криеше. Всичко това изглеждаше неубедително, а това-онова — дори странно.

Двама души — минимум двама — знаеха всичко. Бе обаче невъзможно да се разпита най-напред Понти. Положението на последния в Шведското радио го правеше недосегаем в много случаи и не можеше да бъде отведен за неприятен разпит просто така.

А момичето от Хегерстен? За какво се бе опитвало да предупреди Фолкесон? Да, то бе единственото, което можеше да им помогне да се придвижат напред. Апелтофт разбираше, че това е логичният извод, но не виждаше алтернативи. Започна да събира купчините документи. Вече бе късно.

Отначало Руар Хестенес не разбра защо се е събудил посред нощ. Завила се с чаршаф, жена му спеше до него и може би го бе бутнала насън? Тогава обаче чу отново телефона. Помъчи се с лампата върху нощното шкафче, след което вдигна слушалката.

— Да. Хестенес слуша.

— Матиесен е. Извини ме, че звъня толкова късно. Какво е впечатлението ти за този швед — Хамилтън?

Преди да отговори, Хестенес се опита да приведе мислите си в нормално състояние.

— А-а. Малко е сноб, писарушка някакъв си. Доста ловък и обстоятелствен, но не е полицай, ако разбираш какво имам предвид. Защо?

— Просто така. Случило се е малко нещастие. От момчетата от полицията за борба с тероризма се вмъкнали вечерта в хотелската му стая. Помислили, че там става нещо нередно, и казват, че не успели да го предупредят. За малко да убие Кнут Халворсен. Последният сега е в болницата. Просто ми бе интересно какво мислиш за него.

Руар Хестенес не разбираше нищо.

— М-да — каза той, — ето ти тебе писарушка. А как е Халворсен?

— Не е много добре. Извини ме. Просто си помислих, че може би имаш някакво обяснение за всичко това. И исках да разбера що за човек е. Лека нощ.

Хестенес лежеше и мислеше. Халворсен бе добре познат в полицията, като самият той и повечето от колегите му го смятаха за един от най-твърдите полицаи в страната. Поради това и бе попаднал в полицията за борба с тероризма. Е, а тази личност от висшето общество с колана от крокодилска кожа? Не, нещо не бе ясно.

Матиесен продължи да държи ръката си върху телефона, но след това реши да не звъни в Стокхолм. Нямаше никакви причини да се оплаква и всичко бе просто любопитство. Матиесен се усмихна.

В полицията за борба с тероризма бе разпространено мнението, че те и само те са сериозни момчета, а в службата за наблюдение са малко струващи хора. Хамилтън, наистина, бе швед, но и той бе само сътрудник на службата за сигурност, просто бе обикновен “сепок”.

Щеше обаче да мине не чак толкова много време и Матиесен щеше да има сериозни причини, за да промени мнението си. Следващия път, когато се натъкнеше на името на Карл Хамилтън в докладите на шведските си колеги, щеше да става дума за най-кървавия сблъсък, в който се бе налагало някога да участват скандинавските служби за сигурност.

Карл Хамилтън заключи докладите в тъмночервената си чанта с кодирана ключалка и загаси осветлението в хотелската си стая. Този път не би трябвало да го безпокои никой от колегите му. Самолетът му излиташе рано сутринта и дотогава оставаха само няколко часа.

Опита се да обобщи прочетеното, но това не бе толкова лесно. Във всеки случай не бе толкова ясно. Като повод за интереса на норвежците към Понти като към терорист бяха послужили само шведските доклади, определящи последния като такъв, при това бе смятан за влиятелен терорист със сума потвърдени връзки, като се почнеше от “Черния септември” и се стигнеше до Либия. Понти бе живял там половин година, без да изпраща никакви журналистически репортажи или други доказателства, освен срещите си с Кадафи.

Имаше много сериозни доказателства за оперативната му дейност и за обезвреждането от негова страна на различни провокатори в антиимпериалистическите движения през последните десет години. Освен това Карл Хамилтън бе сигурен, че се е срещал с него. По онова време в движението на левите не бе тайна, че и чужди, и шведските служби за сигурност се опитват по всякакъв начин да внедрят свои хора в различните леви групировки. И Понти наистина бе играл значителна роля в защитата срещу такива внедрявания, което бе известно на всеки клартеист.

Разкриването и разобличаването на шпиони и информатори обаче бе отбранителна дейност. Съвсем друго нещо бе осъществяването на настъпателни операции. Ядрото на левите, владеещо антиимпериалистическите организации и вестник “Фолкет и билд/ Културфронт” (ето къде можеше да бъде причислен Понти), се придържаше към много ясна и обмислена политика, когато ставаше “въпрос за индивидуалния терор”. Идеологическата подкрепа за това бе полемиката на Ленин с ранните руски анархисти, чиято линия се осъждаше като реакционна. Известно ли бе обаче това на отдела по сигурността? Нещо не пасваше тук.

Освен това данните, получени в Осло, не потвърждава по никакъв начин, че Понти бе убиецът. Уликите явно не съвпадаха по една, но решаваща и определена точка, а именно дънки вместо небесносини манчестърски панталони. А също така и шегата със служителите от отдела по сигурността на летище “Форнебю”.

Карл не можеше да заспи. Чувстваше се като глупак, защото бе сигурен, че пропуска нещо.

5

Карл пристигна направо от летище “Арланда”, четиридесет и пет минути след като Фристед и Апелтофт бяха стигнали до общо мнение за по-нататъшните стъпки в разследването на случая. Ако, разбира се, Карл не изникнеше още веднъж с някакви неочаквани сведения. Двамата старши полицаи не бяха много сигурни в това, но все пак решиха да се обзаложат. Апелтофт заложи десетачка за това, че Карл няма да донесе нищо съществено от Осло, а Фристед спореше повече заради самия спор, защото не бе твърде сигурен в обратното.

— Вече поспорихме — каза Апелтофт, подавайки на Карл пластмасова чашка с кафе и пакетче захар, — така че давай накратко.

Без да бърза, Карл разбърка с пластмасовата бъркалка захарта, след което заговори.

— Може и много кратко — започна той. — Първо, наблюдението е водено така, че всеки би могъл да забележи проследяването. Всичко е правено дилетантски или пък с твърде малко хора, а може би е и едното, и другото. Фактът обаче си е факт. Второ, не е бил с дънки, а със съвсем други панталони, като в това, във всеки случай, е твърдо убеден полицаят, писал доклада. И още… изводите са почти готови. Ако бе сменил панталоните си, то щеше да смени и якето си, защото то се набива значително повече на очи. Трето, те така и не знаят за какво е ходил в Осло и какво е правил там, защото през по-голямата част от времето е бил извън полезрението им. А то, дявол да го вземе, би могло да е всичко. Четвърто, така и не схванах шегата му с проследяващите го. Тя явно е направена не за осигуряване на алиби, защото е летял със собственото си име върху билета. Убиец не се държи така. Поне доколкото го разбирам аз. И така, в багажа ми няма нищо, което би могло да потвърди хипотезата на Шер… на Неслунд.

Фристед извади десет крони и ги подаде на Апелтофт, а последният не без удоволствие ги пъхна във външното джобче на сакото си.

— Струва ми се, че изводите са безупречни — каза Апелтофт.

Фристед вече бе проверил при колегите им от Департамента на външните работи данните за телефонната заплаха от страна на палестинците спрямо посолството им в Бейрут и за съществуването на каквато и да е връзка между тази заплаха и онова, което Неслунд бе разрешил да се отпечата във вестниците “Свенска дагбладет” и “Експресен”. Такава заплаха обаче нямаше. Всяка седмица посолството регистрираше до двадесет разговора, съдържанието на които можеше да бъде охарактеризирано като заплаха. Събирайки “урожая” през изминалата седмица, например, се бяха натъкнали на следното позвъняване, че ако еди-кой си палестинец не получел разрешение да остане в Швеция, то срещу самите полицаи щели да започнат терористични акции. В посолството обаче бяха стигнали до извода, че това е натиск от страна на роднините на назования палестинец, на когото родствениците му бяха направили мечешка услуга. Палестинското движение нямаше достатъчно причини да заплашва шведското посолство, както и нямаше причини да иска увеличаването на броя на бежанците.

Следваше това “даал” или “далет” — на арабски ли беше или на иврит? Какво точно бе казала израелката, офицер по сигурността?

Карл се замисли. Тя бе казала, че е на иврит. Планът се наричал “план Далет”. Бе го казала съвсем охотно, предполагайки, че рано или късно Карл щеше да го научи. С други думи казано, нямаше никакъв намек за арабския произход на термина.

— Позвъни й — каза му Фристед, — звънни й още сега!

Карл се поколеба.

— Добре, но не е много сигурно, че тя…

— Опитай за всеки случай! Звънни й сега оттук! — каза Фристед и подаде телефона на Карл.

Телефонният му разговор бе много кратък. От посолството му съобщиха, че Шуламит Ханегби е заминала за Израел по много спешна лична работа и не я очакват в Стокхолм по рано от след три месеца.

— Да-а, така значи — въздъхна Фристед. — Възниква въпросът дали Шерлок Холмс ще успее да развие пред нас тезата си за тези “даал” и “далет”, и за “заплахите” срещу посолството? Откровено казано, се съмнявам. Искаш ли да заложиш още десетачка? А, Апелтофт?

Апелтофт измърмори нещо за “справедливост”, имайки предвид резултатите от предишния бас.

— Макар че можеш веднага да си вземеш десетачката, докато не сме забравили — продължи той и подаде банкнотата на Фристед през масата, а последният я пъхна с удоволствие в джоба си.

И все пак оставаха редица подозрения, свързани с Понти и другарите му, и това бе ясно на всички им. Въпреки че нямаше за какво да се хванат и на какво да се опрат, което също бе ясно за всички.

— Следователно сме на едно мнение относно предложението, което ще направим на Шерлок след десет минути — каза Фристед на Карл. — Добре, че сме единни. Все пак кажи ти самият какво мислиш за всичко това?

Карл вече не изпитваше никакви съмнения.

— Предложението наистина е добро. Момичето трябва да бъде попитано тактично защо му е бил необходим контактът с Фолкесон. Ако хипотезата ни е правилна и то наистина е искало да предупреди Фолкесон за нещо, то сега ще ни разкаже за това, а ако хипотезата ни е погрешна, то поне ще разберем защо.

Предложението им обаче не бе прието на срещата им с Неслунд. Напротив, на разширеното съвещание бе взето решение да се увеличи следствената група с петима или шестима специалисти по воденето на разпити и с още двама души — за разширяване на телефонното подслушване.

Фристед съобщи студено за резултатите от работата на своята група. При това, както и повечето от присъстващите, той не можеше да не забележи недоволството на Неслунд, но се застави да каже всичко. Изводите му бяха, че няма никакви улики за връзка между заподозрения престъпник и четиримата леви активисти от Хегерстен. Щяло, разбира се, да е особено интересно да бъдел разпитан заподозреният престъпник за това-онова, но според мнението на следствената група, нямало каквото и да било приемливо юридическо основание за задържането на последния. Поради това трябвало да се стигне до момичето, имало контакт с Фолкесон, не да бъдело арестувано, а просто да се поговорело с нея, като се инспирирал неформален разпит, завърши с това Фристед.

— И как си представяте тази операция? Кой ще поговори с нея и как? — поинтересува се Неслунд, решейки раздразнено косата си от слепоочията назад.

— Аз — каза Карл и веднага се разкая за това, виждайки враждебния поглед на Неслунд и кривите усмивки на останалите.

— А-а, значи така? — попита демонстративно с тих глас Неслунд.

— Аз съм по-млад от другите, дрехите ми съответстват и така нататък. Освен това и четиримата са ни в кърпа вързани, така че случаят е удобен и просто трябва да се изчака.

— М-да — каза Неслунд, пъхайки гребена в джоба си. — Възможно е предложението да не е чак толкова нелепо, но сега всичко зависи от резултатите от ТК. Да почакаме малко, да не рискуваме и да изловим и четиримата.

— А какви са резултатите от подслушването или това е тайна за нас, полицаите? — с най-невинен вид попита Юнгдал.

Неслунд направи обичайната си драматична пауза.

“Мрак” — помислиха си събралите се, но никой не можеше да разведри обстановката и не бе зададен нито един въпрос.

— Тази нощ получихме неопровержимо доказателство за връзката им с палестинската група в Упсала. Бяхме засекли това още при разследването на случая, отнасящ се до изпълнението на закона за чужденците в частта на специалните му параграфи, свързани с насилствена смърт и така нататък, и така нататък. Сега обработваме материала, но е напълно възможно да ни се удаде да гръмнем с един изстрел няколко заека и да успеем да решим този въпрос едновременно с въпроса за депортирането им.

Карл обърна внимание на това, че Апелтофт и Фристед си размениха кратки и многозначителни погледи, в смисъл че дяволът, значи, е на свобода.

— Така погледнато, ситуацията не е чак толкова лоша — продължи с ентусиазъм Неслунд. — Ще нанесем едновременно удар по терористите в Упсала и по подкрепата им в Хегерстен, като трябва само да получим достатъчно материал чрез ТК. В ръцете ни са линиите на двадесет телефона, а разговорчетата се леят като река. Така че ще можем да имаме не само това момиче, но и приятелчетата му. Ако ни се удаде да ги задържим и намерим нещо при домашния обиск, то ще имаме повече от достатъчно поводи за разговор с нея.

Неслунд не зарази никого с ентусиазма си. Полицаите или гледаха упорито масата, или рисуваха кръгове в празните си бележници.

— Нима прокуратурата няма да поиска по-големи основания за удар в Хегерстен? — попита тихо Апелтофт, без да поглежда към Неслунд. — Имам предвид липсата на връзка между онези от Хегерстен и заподозрения престъпник. Следователно няма основания за задържане, а оттам и за домашен обиск?

Със същия успех подобно възражение можеше да бъде изказано и от адвокат. Апелтофт се опираше явно на закона при разсъжденията си. Да, шведската полиция имаше право да извика на разпит когото си поиска. За употребяването на така наречените “средства за насилие” обаче, като например домашния обиск, бе необходимо по принцип разрешение за задържане, а за това се изискваха доказателства за извършено престъпление.

Неслунд обаче не се смути.

— Самият аз бях петнадесет години прокурор — започна той. (“И това завърши с блестящото задържане на човека от Юкасерви” — помисли си Апелтофт.)

— Още добре си спомням общите положения от раздела за съдебен процес в учебника за полицейските школи, така че ме извини, Апелтофт — продължаваше Неслунд с вече, неясно защо, враждебен тон. — А що се отнася до основанието, то именно с това се занимавам в момента. След не повече от час ще получите доклада ми за това. Така че в най-скоро време трябва да се започне с практическата подготовка на ударите срещу Хегерстен и Упсала.

Обсъждането на чисто практическата подготовка бе по-лесно и на него бяха посветени останалите двадесет минути от заседанието. Всичките “специални сили” бяха разчетени и разделени на две групи — едната за Хегерстен, другата за Упсала (като цяло повече от петдесет полицаи плюс така нареченото “охранително” снаряжение и “оръжейното” подкрепление — бронежилетки, стоманени шлемове и автомати вместо пистолети). За да бъдат пресечени евентуални безредици, решиха да преградят улиците веднага след преминаването на групата за завладяване. Въпросът за времевите рамки бе, естествено, един от най-съществените, защото всичко трябваше да се случи по едно и също време. И така нататък, и така нататък. Неслунд сякаш готвеше истинска малка война.

— Аз наистина не схващам нещо — заяви Карл, след като той, Фристед и Апелтофт се върнаха в мрачно мълчание в своята миниатюрна щабквартира.

Фристед се усмихна едва забележимо, а Апелтофт се разсмя, но някак си горчиво.

— А-а-а, каза ли си го най-сетне, друже! И предполагаш, че веднага ще те въведем в курса, а? — каза Апелтофт.

— Първо — не се предаваше Карл, — няма никаква връзка между упсалските и тукашните палестинци, не е ли така? Това е старо разследване и става въпрос за съвсем друго нещо?

— Така е — отбеляза Фристед.

— И, второ, не са ли твърде много двадесет и петима с бронежилетки срещу четирима спящи студенти?

— И това е така — каза Апелтофт.

— На професионален жаргон първото се нарича “Крьохер лифтен” (“безплатна разходка с Крьохер”) — обясни Фристед. — Ако искаш да нанесеш по-силен удар, то го прави, ръководейки се по немския образец. Неслунд не отстъпва на немските си предшественици — Когато “фирмата” е повлякла Крьохер и другите ненормални — или каквито са били там, не знам със сигурност — никога не занимавали се с тази работа, тя веднага е вкарала във влака и двама палестинци. Те, наистина, нямали нищо общо с фракцията на Крьохер, но също били изгонени от страната. Така че веднага се вижда, че “фирмата” си плаща сама разходите и лови терористите на групи.

— Второто е за популярността на Неслунд — каза Апелтофт. — Ние тримата можем да отидем с две коли в Хегерстен и да вземем тези младежи оттам така, че дори и съседите да не забележат и да няма никакви проблеми. Във вестниците обаче наистина няма да има нищо.

— Когато не стигат аргументите, повишавай глас и се сърди, така ли? — попита Карл.

— Точно така — отговори му Фристед.

— Бързо схващаш — добави Апелтофт.

— Хайде да се успокоим със следното — продължи Фристед. — Добре, нека му устроят шоуто, а ние все пак ще получим нашето момиче за разпит. Поне ще научим нещо повече, което наистина ни е необходимо.

Седяха мълчаливо, защото на никого от тях не му се искаше да започва отново разговора. Струваше им се, че са ги изиграли и че каквото и да измислеха, нямаше да променят нищо. Енергичният Неслунд бе постигнал своето.

— И все пак е интересно — обади се най-сетне Фристед, обръщайки се към Карл. — Значи ти не си човек на Неслунд, а?

— За какво говориш?

— Нима не той те е домъкнал отнякъде във “фирмата”?

— За моето временно назначаване тук се застъпи формално Неслунд, но аз не съм негово протеже, ако това имаш предвид.

— И дори не си завършил полицейско училище?

— Не, държал съм изпити в американски университет и съм от резерва на флота.

— Х-м — каза Апелтофт.

— И имаш специално образование, нали така? — попита го неочаквано направо Фристед.

— Ако продължаваш да задаваш въпроси, ще се стигне до недомлъвки. Вие ми харесвате. Опитваме се да свършим нещо заедно, но аз не мога да отговарям, а ти, предполагам, нямаш правото да ме питаш. Вие знаете много неща, които аз не знам, и това е очевидно, а аз мога някои неща, които вие не можете. Ползата от това може да е взаимна, само не ме питайте повече за нищо, защото не искам да ви лъжа.

— Лудост някаква — каза Фристед. — Не си ни разбрал правилно. Проблемът е там, че нашият дяволски Шерлок Холмс има свой метод за набиране на хора за “фирмата”, като назначава маса джавкащи “академици”, които външно приличат на теб. А те постоянно притичват при него и доносничат срещу всички и всичко — СЕПО във СЕПО, може да се каже. Отначало Апелтофт и аз мислехме, че си от тях. Та това е проблемът.

— Сега обаче не мислим така — увери го Апелтофт.

Влезе секретарката с плик и съгласно всички служебни правила, го подаде на най-старшия по чин полицай. В плика имаше запис на телефонен разговор между Нилс Густав Сунд (от вкъщи) и Ерик Понти (от служебен телефон на Шведското радио). В три екземпляра.

— Боже мили — каза Фристед и раздаде по едно копие на Апелтофт и Карл.

В уводната фраза се съобщаваше, че разговорът започнал в 19.07 часа и не бил много дълъг.

СУНД: Хей, аз съм Нилс Сунд и ти звъня по поръка на пропалестинската група в Стокхолм. Ти сигурно не ме познаваш, но последния път се срещнахме…

ПОНТИ (прекъсва го): Разбира се, че помня. Е, какво става при вас?

СУНД: Не знам дали можем да говорим направо, защото може би ни подслушват.

ПОНТИ: А ти откъде се обаждаш, от вкъщи ли?

СУНД: Да.

ПОНТИ: Все едно е дали ни подслушват, или не. Давай по въпроса!

СУНД: Ами ние смятаме, че “Дагенс ехо” трябва да разобличи цялата тази пропаганда. Разбираш ли защо ти звъня?

ПОНТИ: Разбира се. И какво бихте искали да разоблича?

СУНД: Пропагандната дрънканица, че уж федаините[50] са убили онзи комисар от СЕПО. Вестниците просто лъжат.

ПОНТИ: Например.

СУНД: Ами, например, че ООП уж заплашва шведските власти за това, че няколко палестинци били депортирани от Швеция и изпратени обратно вкъщи, имам предвид, в Либия. Та нали цялата лъжа е построена само върху това? Не е ли така?

ПОНТИ: Да, те нямат доказателства, че е дело на палестинци и това е ясно, така че бъдете спокойни за това. Сега обаче не мога да направя каквото и да било и трябва просто да се изчака. Те са на ход.

СУНД: Ние обаче си мислехме, че би могъл да се изкажеш по “Дагенс ехо” и да кажеш, че всичко това е само сеповска пропаганда. Не е ли така?

ПОНТИ: Вече ти казах. Доколкото разбирам, те нямат никакви доказателства, а в този случай така и изглежда всичко. Вие обаче трябва да ми влезете в положението.

СУНД: За какво? За това, че си толкова добричък и не можеш повече да подкрепяш палестинското движение, защото “Шведското радио е обективно” или защото е за Израел, или как?

ПОНТИ: Не, всичко това не е така. Просто ситуацията сега е такава, че инициативата трябва да бъде поета от Съпротивляващата се страна. Рано или късно ще им се наложи да сложат картите си на масата и тогава бихме могли да ги ударим. Аз не мога да седя тук и да гадая или да критикувам дрънканиците на Неслунд, разпространявани чрез пресата, защото трябва да се опирам на факти.

СУНД: А ние какво да правим? Как мислиш?

ПОНТИ: Решавайте сами, защото имате повече свобода, отколкото аз. Аз не мога просто да застана и да изкажа презрението си към дрънканиците в пресата, дори и да съм сигурен, че имам всичките основания за една такава постъпка. От моята гледна точка обаче, те трябва да изцапат още повече гащите си, да натворят конкретни грешки и тогава не аз ще поставя пръстите си под чука, а те. Засега обаче времето ми още не е дошло.

СУНД: А ако ние проведем няколко акции, то ще можете да разкажете за тях, нали?

ПОНТИ: Напълно е възможно, защото “новини” ще бъдат вашите възгледи, а не моите, понеже аз работя само с факти. Та така. Успешни акции. А след това се свържете с мен. Да видим как ще се развият събитията и каква ще е следващата им стъпка.

СУНД: А ние всъщност можем ли да говорим за това по телефона?

ПОНТИ: Моят телефон не се подслушва, поне служебният ми. А ти следващият път се обади от телефонна кабина, ако така ще се чувстваш по-спокоен, макар че каква е разликата дали ни подслушват, или не. Нищо не могат да получат от това, просто ще им се наложи да помислят повече.

СУНД: А как мислиш кой е убил сеповския комисар? Би ли могло да е палестинец?

ПОНТИ: Не, аз знам за това не повече, отколкото ти. Възможно е така и да не стане ясно, но и няма смисъл да се разсъждава по този въпрос. Предприемайте необходимите от вашата гледна точка акции, а след това ми позвънете! Да свършим с това, става ли?

СУНД: Ще ти звънна. Поздрави!

ПОНТИ: Поздрави!

След записа на самия разговор имаше забележка и в нея се привеждаха няколко възможни тълкувания.

Първият въпрос на Понти — “Е, какво става при вас?” — можеше да се разбира така, че той знае за една или друга планирани акции. Сунд не се решаваше на пряк отговор, а се интересуваше дали телефонът не се подслушва, което кара Понти да застане нащрек, поради което се и интересува дали Сунд звъни от домашния си телефон. Впоследствие Понти твърдеше два пъти: “Те нямат никакви доказателства”, следователно трябва да се изчака, преди да се предостави възможността за “удар”, но по-късно. На обезпокоения въпрос на активиста: “Не може ли полицията да е вече по следите на убиеца?” Понти го уверяваше спокойно, че “те нямат никакви доказателства” и че “убиецът очевидно никога няма да бъде заловен”. След това трябваше да даде някакъв ясен за активистите сигнал да проведат съответните мероприятия и да излязат с някаква акция. Напълно възможният извод бе, че събитията щяха да се случат в най-скоро време.

— Последният извод е съвсем точен — каза Карл, забелязвайки, че другите двама са приключили с четенето. — Те ще проведат някъде демонстрация, например пред сградата на вестник “Експресен” или акция с листовки, или още някакъв театър — гладна стачка на палестинци като протест против преследванията или нещо от този род, като могат да легнат в спални чували на площад “Сергел”, а след това ще звъннат на Понти и ще му предложат интервютата си.

— Защо мислиш така? — попита го Фристед.

Карл се поколеба. Разбираше, че нямаше да може за в бъдеще да аргументира изводите си, ако не се обяснеше.

— Защото самият аз съм участвал в пропалестинското движение. Най-дълго съм участвал в “Кларте”, подкрепяйки палестинския въпрос, така че… Във всеки случай ние бихме постъпили така. Няма нищо странно, защото винаги сме постъпвали така и това вероятно е разбиращо се от само себе си, както е и за Понти.

— Бил си член на комунистическа организация? — попита Апелтофт с твърде неутрален тон.

— Така е, но не съм бил никакъв шпионин, ако си мислите това. Бях обикновен член на партията и, между другото, това не е никаква тайна за “фирмата”, като аз на практика съм регистриран в нейната “картотека на неблагонадеждните”.

— Дявол знае какво е това — каза Апелтофт.

— Хайде да се върнем към работата — предложи Фристед. — Защо активистът звъни именно на Понти?

— Няма нищо странно в това. Понти е един от основателите на пропалестинското движение в Швеция и освен това е шеф на международния отдел на “Дагенс ехо”. Това са алфата и омегата на антиимпериалистическото движение, с което си имаме работа в момента. В хода на акциите на протест срещу “Експресен” и другите вестници може гръмко да се заявят възгледите и проблемите — обясни раздразнено Карл. — Всичко е елементарно просто.

— Е, а как може да се оцени подозрителната увереност на Понти, че “няма никакви доказателства срещу убиеца”? Откъде знае това? — заинати се Фристед.

— Мисля, че аз мога да отговоря на този въпрос — намеси се Апелтофт. — Понти има двадесетгодишен опит на познанство с методите на работа на службите за сигурност и нали знае непосредствено какво например се случва с Неслунд, имам предвид защо вестниците пишат всякакви глупости. Не сме хванали никого, така че всеки може да разчита на трудности при получаването на доказателства. Трябва да сме наясно, че си имаме работа с компетентен и много умен човек.

Прекъсна ги секретарката с нов плик за Фристед. Без да каже и дума, той го отвори, чете го няколко секунди, след което го захвърли върху купчината хартии на масата.

— По дяволите! Заемете се с това, а аз отивам в града да извършвам “престъпление по служба” — каза той и с ясна неприязън подбутна книжата през масата към Карл и Апелтофт.

След това стана и излезе.

Карл хвърли поглед върху последния документ. Бе докладът за планирания набег срещу шведското палестинско движение.

— From Sherlock Holmes with love[51] — каза Апелтофт. — Ти или аз?

— Хайде аз ще го взема. Не, та наши тук има три екземпляра. Всеки да вземе своя. Как мислиш, какво ще е сега?

Апелтофт въздъхна. Той знаеше много добре какво е. И разбираше, че го знаеше и Фристед, поради което бе напуснал толкова демонстративно сградата.

— Там са стигнали до извода, че акциите предстоят на мига, и поради това са се насочили към палестинците в Упсала. Смята се, че ударът ще се извърши в следващото денонощие. Предполагам, че е приблизително това — каза уморено той.

— Нали обаче са под наблюдение. Та нали не могат да предприемат нищо, без да забележим. Не могат и крачка да направят, без да им попречим и освен това ще получим доказателства — възрази му Карл.

— Толкова си прав, че не можеш да си го представиш кача Апелтофт, разтривайки с палец и показалец очите си. — Харесва ми не повече, отколкото на теб, но във всеки случай има и едно положително нещо. Ще можем да получим доказателства, ще можем да ги разпитаме и да узнаем нещо по-конкретно… В краен случай ще разполагаме с поточни сведения. Опитай се да го погледнеш от тази страна.

По пътя за вкъщи Фристед слушаше местните клюки по радиото и се опитваше да не мисли за нищо: “На моста “Вестербрун” се е обърнал млековоз. Частният център за ваксинации е обявил стачка. Движението за мир призовава на протестен митинг в стокхолмския Народен дом. През изминалата нощ са спрени пет пияни шофьори”. Времето, както винаги, бе обичайното.

Вкара ключа в ключалката на входната врата под звуците на разнасящата се от хола рокмузика, а в антрето му се стори, че цялата вила вибрира. Осемнадесетгодишният му син лежеше върху канапето с обувки, пушеше и гледаше в тавана — сам си бе господар.

— БЪДИ ТАКА ЛЮБЕЗЕН ДА НАМАЛИШ ЗВУКА! — извика баща му, преминавайки покрай хола, като дори не се направи, че не забелязва облаците дим.

Не му се искаше да възобновява стария, брадясал вече, спор. Двете му дъщери вече бяха излетели от гнездото, като едната бе станала стюардеса и се бе омъжила за летец, а другата учеше медицина в Умео, така че къщата бе станала твърде просторна. Бяха мислили дори да я продадат, защото на старини бе по-добре да се живее просто в апартамент.

Съблече се, взе си душ и реши да се обръсне. “Остарявам, остарявам.” Докато се бръснеше, се стараеше да не се разглежда.

— Истина ли е, че издирваш убиеца на полицая?

Синът му бе застанал на прага на банята. Този път въпросът му не звучеше иронично, не бе като обичайното: “Е, колко шпиони залови днес, тате?”. Въпрос, на който трябваше да се даде отрицателен отговор.

— Върви и седни, а аз ще дойда, щом само се измия — отговори му Фристед, за да печели време.

Не му се искаше да отрича пред сина си, след като последният го питаше сериозно, но и не искаше да разкрива държавни тайни пред своя гимназист. Избръсна се, изми се, загърна се с хавлия и влезе в хола. Синът му бе застанал до аквариума.

— Сядай! — каза кратко баща му.

Седнаха един срещу друг и той забеляза синина под лявото око на сина си.

— Какво ти е на окото?

— А-а, един идиот през цялото време викаше, моля ти се: “Стреляйте по детектива, стреляйте по детектива!”

— Ти какво, започнал си да се биеш в училище ли?

— Така е, но това е нищо. И все пак истина ли е?

— Кой ти го каза?

— Мама.

— Значи е истина, но не е трябвало да ти го казва. Знаеш, че нямам право да говоря за работата си у дома. Сестрите ти одобряваха това и дори го смятаха за предимство.

— Нали обаче е истина? Ще хванете ли този дявол?

— Надявам се, но не съм сигурен. А защо това те интересува толкова много?

— Та нали на мястото на този полицай можеше и да си ти, а?

На Фристед не му бе хрумвало такова нещо. Във “фирмата” още никой не бе убит, откакто той работеше там. В Швеция въобще не убиваха полицаи, макар и изплашени пияници и дребни хулигани да стреляха по тях и дори понякога да улучваха. От една година насам синът му за пръв път бе изразил обичта към баща си. И на последния не му се искаше да изпуска този момент.

— Тази вечер ще извърша “престъпление по служба”. За това могат да ме изгонят от работа или да предадат случая ми във вътрешния отдел или в криминалната полиции. Никога не съм постъпвал преди така и винаги съм следвал идиотските ни инструкции. Ето защо и никога не си знаел над какво работя.

— Това свързано ли е с издирването на убиеца?

— Свързано е. Най-малкото с опита за получаването на по-сериозни улики от онези, които имаме, а ние разполагаме с всичките безсмислици, за които пишат по вестниците.

— Тогава е о’кей!

— Кое е о’кей?

— Имам предвид твоето “престъпление по служба”.

— Благодаря ти за тези думи. Ще ти ги напомня, когато няма да мога да увелича апанажа[52] ти, поради това, че по решение на вътрешния отдел ще изгубя надбавките си за риск.

— Толкова ли е опасно?

— Не е. Защо?

— Пистолетът ти у теб ли е? Макар че преди почти никога не съм го виждал.

— Не е. Във всеки случай не и тази вечер. Днес работата ми е не да стрелям, а да се опитам да разбера цялата тази история или поне как се е случило.

— Ще успееш ли?

— Не, но не се каня да се предавам. А как са нещата при теб? Всичко наред ли е?

— Дори много.

— Добре. Кажи на майка си, че не знам кога ще се върна, но ако се забавя, ще й звънна към десет часа.

Надигна се и се отправи към спалнята, за да си намери по-приличен костюм и бяла риза.

Вървеше към румънското посолство, подсвирквайки си. “Нашата младеж си има своите положителни качества. Момчето е последното дете в семейството ни и не прилича на каките си, които бяха вечно недоволни от това как СЕПО действа срещу “зелените” и привържениците на мира.” От много години насам той бе за момчето ту “стария дявол”, ту “дяволския детектив”.

Фристед с удоволствие би извършвал по едно “престъпление по служба” седмично, само заради една такава минута, каквато бе преживял днес със сина си.

На края на улица “Естермалмсгатан” той позна двама свои колеги, наблюдаващи гостите на посолството. Кимнаха си незабележимо.

Отдавна Фристед не бе посещавал приеми в посолства, но нищо не се бе променило. Специално поканеният сръбски персонал предлагаше напитки върху подноси, като този път половината от тях бяха безалкохолни. Арабите сигурно бяха повлияли значително на дипломатическия живот. По средата на най-голямата стая имаше огромна маса с месо от сьомга, хайвер и различни румънски мезета. Фристед се задоволи с чаша портокалов сок, местейки поглед по малобройните групички от военни. Празникът бе посветен на военен юбилей, така че повечето от гостите вероятно щяха да присъстват с парадните си униформи, които на обикновен прием биха изглеждали оперетно.

Юрий Чиварцев, по-точно полковник Юрий Чиварцев, изглежда, трябваше да е цивилен, мислеше си Фристед.

И сгреши. Всичко бе къде по-фино. Дори сред големия блясък на другите мундири униформата на полковник от Руската армия се набиваше веднага в очите на присъстващите, следящи за “главната квачка” на тази или онази страна.

Фристед стоеше самотно до колоната и изчакваше удобния момент. Бе изминало доста много време, а около руския полковник продължаваха да се въртят офицери от източноевропейските страни. Фристед усещаше, че изгодният момент аха-аха и ще му се изплъзне и дори му се искаше да се надсмее над себе си. Изведнъж обаче полковникът остави чашата си върху някакъв поднос и с решителна крачка се отправи към масата с мезетата. Като че ли бе решил да се отдели от охраната си и тя не го последва. Това бе удобният момент.

Докато шефът на ГРУ — военното разузнаване на Русия — се ровеше в купичката с хайвер на късата страна на масата, към него се обърна неочаквано и незабележимо цивилен мъж, когото той не познаваше.

— Казвам се Арне Фристед, комисар съм от шведската служба за сигурност и бих искал да поговоря с вас колкото се може по-скоро. Без свидетели. Работата е законна, но ни е необходима вашата помощ — каза Фристед на английски, като предварително бе отрепетирал няколко пъти фразата.

Не бе възможно да се каже по-кратко.

Полковникът засия и неочаквано се обърна към него с усмивка на лицето, но без такава в очите.

— Ах, колко ми е приятно — каза шефът на ГРУ, стискайки ръката му, и на един дъх добави: — “Юргодсбрунс Вердсхюс”, точно в 10 часа.

Обърна се и си тръгна.

Фристед остана, престорвайки се, че си избира храна. “Какъв дявол имаше предвид, като насрочи срещата почти на мястото на убийството?” — мислеше си той.

Остана още четвърт час на приема, след което се отправи към дома си. До определеното време имаше още повече от три часа.

Карл продаде старата си кола и си купи нова, която бе по-малка и външно по-скромна, но по-бърза и по-скъпа. Плати разликата с пари в брой, въпреки че съвсем не му бе до покупки. След това си купи хамбургер и се отправи към вкъщи. Влизайки в апартамента си, веднага отвори обикновено заключената стая за тренировки. Напоследък се бе принуждавал буквално да не я ползва, но сега пък си наложи да я отвори, надявайки се да се пребори със състоянието, в което се намираше вече цяло денонощие.

Започна с отработването на двадесет — двадесет и петте движения, характерни при стрелба от близко разстояние. Знаеше, че оперативният работник трябва да се занимава постоянно с това и да държи постоянно във форма и себе си, и арсенала си. Всичко това нямаше нищо общо с балетоподобните движения, които можеха да се видят във филмите или в някои спортни видове единоборство. Именно това последното бе станало и основа на предпоставката за полученото от него образование в Сан Диего.

“Това не са ви филмите с прословутия Брус Ли, момчета, това е нещо по-сериозно. Когато някой дявол е толкова глупав, че настъпва срещу вас, заемайки спортна поза на готовност, то стреляйте по него или го удряйте по главата с лопата. Ако не разполагате с нито единия, нито другия от необходимите ви предмети или ако се вдигне шум, знайте, че не сте на някаква си там трижди проклета олимпиада и не става дума за сребърните медали. И ако някой от вас се увлича от “пижамна борба” и други подобни, то с Божията помощ ще избием от вас това увлечение, дори и да се съпротивлявате, хе-хе.”

При това инструкторите по карате поясняваха: “На онзи, който, например, е изгубил неочаквано очите си, не му е вече необходим дори и най-красивият колан”.

След едногодишния курс по основните тренировки следваше доживотното повторение. Моделът бе само няколко движения, но съвсем не спортни.

След душа Карл седеше с хавлия, усещайки започващата след тренировъчна болка и бодежите в колената — резултат от стократните удари по чувала с пясък. Ако вместо чувала бе човек, това щеше да означава две-три счупени ребра и силен кръвоизлив.

Докладът за всички, както се твърдеше в него, планирани насилствени акции на пропалестинските групировки не бе нищо повече от блъф и не само защото всичките тези “утвърдени планове” — подпалване на еврейски детски градини, взривяване на синагоги, убиване на ученици и дипломати и така нататък — бяха неправдоподобни или си оставаха само като “утвърдени планове”. А преди всичко защото Карл можеше да докаже убедително, че докладът бе съставен от платени доносници. За това в него, разбира се, нямаше и намек, но нееднократно се подчертаваше, че “източниците са много и при това са напълно различни”. От всичко това намирисваше на платен агент и с помощта на ЕИМ то можеше да бъде доказано в рамките на някакъв си час.

В основата си проблемът бе чисто математически. В доклада имаше препратки към доклади от шест стокхолмски политически групировки. Доносите бяха пристигнали приблизително по едно и също време. Следователно с помощта на ЕИМ можеше бързо и точно да се докаже, че един и същи човек бе имал възможността да получи тези данни едновременно.

И когато Карл провери в общия раздел на базата данни на службата за сигурност за този човек, компютърът му отговори, че информацията е защитена срещу нерегистриран достъп. А това означаваше, че един от “приятелите на мира” и на пропалестинските активисти работеше именно сега в Стокхолм и не бе предмет на така наречената “регистрация на възгледите”, въпреки че именно поради “своята изключителна активност” този човек, който, съгласно съответния закон и коментарите към него, “подлежеше на регистрация” и “не само защото се придържаше към определени политически възгледи, а и защото чрез активната си дейност доказваше сериозността си в отношението си към престъпните възгледи” (революцията бе забранена, но не бе забранено да си член на партия, призоваваща към революция, обаче това бе причината за сериозно отношение към работата, тоест за подозрение в престъпна дейност, ако човекът, за когото ставаше дума, играеше ръководна роля или участваше активно в много различни организации).

Компютърът “защитаваше” доносника, чието име Карл вече бе получил от свободната за достъп информация за членовете на съответните организации.

Последното бе само формална юридическа тънкост. Тези хора бяха “отвън”. На професионален език това се наричаше с хитроумната формулировка “външна акредитация”. По времето, когато компютърът не бе извършвал такава регистрация, подобен въпрос водеше до препращане към раздела “следствен материал”, който се пазеше в специална библиотека и се състоеше от списъците на членовете на различни подозрителни организации и други “разузнавания”, които не подлежаха, съгласно закона, на регистрация.

За стотна част от секундата компютрите преодоляха разликата помежду си. Само едно проблясване на кода в левия ъгъл на екрана на дисплея съобщи за онази класифицирана информация, която мнозина биха нарекли “регистрация” и нищо друго.

Казано накратко, един и същ платен “негодник” бягаше по организациите и “намираше фантастични заплахи от насилие”. Ободряваха го и му даваха нови задачи, а те водеха до нови наблюдения за “предстоящи акции”, така и никога неосъществяващи се, и отново до пари и до нови задачи.

Това бе класическата грешка на разузнавателните и контраразузнавателните служби. В теоретичната част на образованието в Сан Диего имаше много такива примери и на сленга на спецшколата те се наричаха “синдром на свинския залив”. (Изцяло неуспешното нахлуване на президента Кенеди в залива Кочинос се обясняваше така — информаторите дрънкат празни приказки, за да получат пари от своите инструктори; инструкторите докладват празните приказки на своите информатори, по вече по-твърд сценарий, на местния шеф; а местните шефове се занимават със същото. В резултат на това президентът вярва напълно, че населението на Куба ще се вдигне като един човек срещу гнета, стига само флагът на САЩ да се мерне в океана. И това се бе случило в залива Кочинос — 250 убити на брега, а останалите — пленени от вбесеното местно население.)

“Заливните прасета” доказваха опасността от пропалестинските активисти.

Карл потисна неочакваното си желание да се облече, да излезе да пийне бира и да си потърси дама. Вместо това стана, отиде в кухнята и си приготви чай. “Докато всичко това не свърши, ще продължавам да постъпвам само така” — реши той.

Седя дълго над чашата чай, опитвайки се да определи ролята си в преследването на бившите си другари. Взе протокола от телефонния разговор между Сунд и Понти и отново го прочете от началото до края. Често пъти бе полезно да се преосмисли в самота всичко прочетено. Някой от отговорниците за пропагандата бе получил на среща задачата да се свърже с нужните хора в средствата за масова информация и да се опита да спре вълната враждебни нападки срещу арабите, може би също така и за да предаде отношението на пропалестинското движение към това. Естествено бе този някой да позвъни на Понти, когото всички в движението познаваха като ветеран и на лявото, и на пропалестинското движение, а освен това бе важен сътрудник на едно от тези средства за масова информация. Така ли бе? Тогава разговорът щеше да прозвучи така, както бе прозвучал между тях.

А можеше и да не е така?

Опита се да прочете разговора “по неслундовски”, не съвсем ясно, но се получи все нещичко.

И все пак защо убиецът да бе именно Понти, а не например Ян Мюрдал или Свен Линдквист[53]?

Защото миналото на Понти бе малко странно. Защото в движението на левите сили Понти бе известен като “ловец на шпиони” и слуховете за това бяха стигнали дори до онази група “Кларте”, в която бе членувал и самият Карл, а те нямаха навика да си шепнат, споменавайки имената на другарите или симпатизантите си. Защото Понти не бе обикновен “ляв” активист и защото най-сетне именно той разкриваше ту един, ту друг провокатор в това движение.

Карл си наля голяма чаша с дванадесетгодишно уиски. След това щеше да опита да заспи. И така, двамата възрастни полицаи — и Апелтофт, и Фристед — не позволяваха да бъдат примамвани с всякакви глупости. Явно бяха честни момчета и поведението им бе професионално. Е, а тяхното объркване?

За едно бяха, може би, за да не се кажеше напълно, прави. Ако успееха да разпитат и тези активисти, и част от палестинците, то и самият разпит, и домашният обиск щяха да осигурят нов материал в изобилие, а такъв наистина им бе необходим. Карл изпи уискито, загаси осветлението и се отправи в тъмнината към спалнята си. Въобще не се страхуваше от тъмното и дори обратното, имаше всички основания да осъзнава, че именно той бе онази опасност, която би могла да дебне някого в тъмнината.

Фристед имаше евтин японски електронен часовник, но той бе точен до секундата. Преди всичко вежлив, той реши да дойде пръв на мястото на срещата, нека евентуалните наблюдатели видеха, че е сам. Бе късна зимна вечер в началото на декември и ресторантът, естествено, бе полупразен, а до срещата оставаха само тридесет секунди. Той избра маса в ъгъла, където бе невъзможно да се надникне от улицата. Две секунди преди 22 часа шефът на ГРУ се приближи до масата в сив костюм.

— Ще седна така, сякаш сме отдавнашни приятели, става ли? — поздрави той, дръпна стол, седна и се протегна към менюто — и сякаш всичко това бе събрано в едно движение.

Разлисти менюто, преструвайки се, че му е интересно, а може би и наистина му бе интересно — Фристед не можеше да определи — след което го затвори и се обърна отново към него.

— Избрах си. Мисля да поръчам хайвер, малко бира и водка. Е, скъпи комисарю, сега да чуем вас.

— Необходима ми е вашата помощ. По-точно, службата ни за сигурност се нуждае от вашата помощ, като аз и преди се обърнах към вашия цивилен колега, но без успех.

— Това го знам и знам за какво става дума — каза Юрий Чиварцев.

В този момент се приближи келнерът. Шефът на ГРУ си поръча хайвер, водка и бира и след въпросителен поглед към Фристед — същото и за него.

— Това е много важно за нас и се радвам, че мога да се срещна с вас — продължи Фристед. — При това обаче не може да става и дума за нещо такова, което би било обременително за Русия. Ние сме неутрална страна и обикновено помагаме на колегите си, когато това се отнася до други страни. И си помислих, че би могло да стане така и сега.

— Много симпатична мисъл — прекъсна го шефът на ГРУ и едва сега Фристед съобрази с учудване, че говорят на шведски и че руският шпионин почти не правеше грешки.

— Вече проучих това-онова и не искам да се разпростирам подробно на въпроса — продължи Чиварцев, — но във всеки случай споделям мнението ви, че това не е операция, която би могла да заинтересува когото и да било от сътрудниците ни. Следователно ви пожелаваме успех в търсенето на убиеца, за да бъде намерен и да понесе наказанието си, а ние да избегнем всякакви… да кажем… неприятности и подозрения.

Келнерът сервираше, поради което седяха известно време мълчейки.

— Уверявам ви, че ще получите позитивен отговор в течение на четиридесет и осем часа — усмихна се руснакът. — И си мисля, че разбирам колко важно е това за вас, лично за вас, като се отчете, че се държите… да го кажем така, пренебрегвайки условностите.

— Така е. Може определено да се каже, че е така. Имам предвид това, че е важно за нас и че пренебрегвам условностите — съгласи се Фристед.

— Е, ще се видим след четиридесет и осем часа. Не, не тук. Между другото, ще се видим на местопрестъплението и вие ще получите отговор. Става ли?

— Напълно.

— Е, какво пък? Това, мой скъпи комисарю, означава че — както се изразяват нашите англо-американски приятели — you owe me one[54].

На Фристед му притъмня пред очите. При взаимоотношенията с френските, британските, американските, израелските и немските му колеги това дори нямаше защо да се споменава, защото професионално се разбираше от само себе си. За шведски сътрудник на службата за сигурност обаче не бе много приятно да е длъжник на военното разузнаване на Русия.

— Така е, разбира се, но в рамките на закона и в такъв случай, с радост — отговори Фристед и се усмихна във възторг от това колко хитро се измъкна от затруднителното положение.

Чиварцев също се усмихна, макар и по някакви други причини.

— Само още един малък въпрос, преди да се разделим — продължи Фристед. — Защо пожелахте да се срещнем именно тук, близо до мястото на убийството?

— Защото това е укор към веселото ми настроение, а също така и защото никой няма да повярва на очите си, ако ни види заедно именно тук. И така, след четиридесет и осем часа, господин комисар.

Руснакът стана, изтри устата си и му подаде ръка — и отново всичко бе сякаш в едно движение. Не наблегна особено много на думата “господин” и тя прозвуча просто като вежливо обръщение.

Апелтофт седеше и гледаше дупката на чорапа си, намираща се върху големия му пръст. “Едно време чорапите ги кърпеха” — мислеше си той. До него имаше почти празна бутилка “Карловски мискет”. Бе малко пиян. От българското вино се чувстваш почти “неблагонадежден”, се мяркаше в мислите му. Вечерната телевизионна програма бе към края си, течеше последната серия от многосерийната любовна история за живота в Австралия, в която героинята бе отначало ухапана от крокодил, след това — след пластична операция — тя бе станала фотомодел и се бе върнала в голямото ранчо, за да осъществи колосалните си планове за отмъщение, и тогава се бе влюбила или още нещо. Апелтофт понечи да изключи телевизора, но жена му се възпротиви, защото искаше да види края.

Поговориха малко за предстоящата Коледа и за възможността да я прекарат в Хелсингланд, селището, в което бе протекло детството им. Щяха ли да успеят да затоплят къщата в разгара на зимата, дали нямаше да се простуди най-малкият им внук и въобще дали щяха да успеят да вземат със себе си дъщеря си и мъжа й, които още не “показваха признаци на живот” и, изглежда, искаха да прекарат коледната си ваканция без родителите си, въпреки че не говореха за това открито.

Дъщеря му бе вече на двадесет и седем години, работеше като аптекарка в аптека и гласуваше сигурно за лявата партия на комунистите. Смяташе полицията като цяло и СЕПО в частност за репресивни инструменти на капитала, необходими му за това да държи работническата класа в робство и така нататък.

Дори и в самата “фирма” се бяха появили вече комунисти. Апелтофт се примиряваше трудно с мисълта, че този Хамилтън — между другото, произхождащ от висшата класа — е комунист или поне е бил такъв. И така, сега чорапите с дупки се изхвърляха, а във “фирмата” работеха комунисти.

Помисли отново за дъщеря си и му стана още по-тъжно на душата, така че дори разля останалото вино. Погледна неспокойно към жена си, но тя бе погълната от филма. Имаше специална причина за меланхолия, като за всичко бе виновна собствената му дъщеря.

Не бе взел документите за Понти със себе си. И така му стигаха. На онези четиримата от Хегерстен не им оставаше кой знае колко много време да се разхождат на свобода. Ето за кого трябваше да се проучват материали. А те бяха малко.

Основното, разбира се, бе да се оправят с Анелис Рюден. Тя бе свързващото звено между Фолкесон и другите пропалестински активисти. Би трябвало да я поканят на спокоен разговор, вместо да се решават на това, което трябваше да се случи.

Тя бе само на двадесет и три години. Бе влязла вероятно в пропалестинската група преди две години, когато се бе срещнала с Нилс Густав Сунд, който бе с четири години по-възрастен от нея и освен това бе свързан с Близкия Изток. А тя не бе стъпвала там. Бе учила в гимназия и се бе готвила да се грижи за болни. Дотогава бе посещавала училището за медицински сестри, но го бе заразяла и около година бе работила при майка си в магазина за шивашки принадлежности на “Сибилагатан”.

Два етажа над нея живееше Петра Хернберг, която бе на двадесет и шест години, и именно тя бе причината за меланхолията на Апелтофт. Работеше като аптекарка в аптека “Елген” на ъгъла на “Енгелбрехтсгатан” и “Карлавеген”. Вече от две години Хернберг бе член на ръководството на пропалестинската група в Стокхолм, но най-сложното бе това, че цяла година бе живяла “по неясни причини” в Бейрут. Преди това се бе изявявала като член на младежкото движение КМ при ЛПК[55], но го бе напуснала и сега симпатизираше вероятно на някаква екстремистка групировка, обозначавана със същата абревиатура.

Нейният годеник или, можеше да се каже нейният мъж, защото този тип младежи просто се събираха, вместо да се омъжват или женят, бе най-интересният в групата. Казваше се Андерс Хедлунд и бе на тридесет и една години. Бе ветеран на пропалестинското движение, бе живял три месеца в Бейрут едновременно с Петра Хернберг — може би се бяха срещнали именно там, помисли си Апелтофт — и бе пребивавал там също “по неясни причини”. Освен това бе участвал в някакъв терористичен семинар в Германия, финансиран тайно от либийската държава. След това бе прекарал два месеца в столицата на Либия — Триполи — и отново “по неясни причини”. Резюме: той бе единственият от четиримата, който би могъл да е свързан непосредствено с терористични акции. И тук обаче имаше голяма въпросителна, защото жена му (или съжителката му) бе прекарала цяла година в Бейрут.

Съществуваше също така възможността Анелис Рюден да бе научила някак си какво замисляше Андерс Хедлунд и да бе искала да предупреди анонимно Аксел Фолкесон за това.

Сега обаче, когато се готвеха да я хванат заедно с останалите, дали нямаше да започне да помага на “другарите” си? Дали нямаше да си помисли, че ако проговори при тези обстоятелства, то това няма да е добре за нея?

По-добре, много по-добре би било просто да си поговорят с нея. Неслунд обаче бе идиот. Печално бе, че толкова сложната дейност, която извършваше “фирмата”, се ръководеше от идиот. Обаче си беше така и нищо не можеше да се направи по въпроса.

Апелтофт не можеше да скрие от себе си, че му се искаше да се върне във времето, когато бе обикновен полицай, но вече бе късно.

6

Бе три часът и три минути. Навън бе все още чернилка, но дъждът бе спрял. Карл погледна през прозореца и видя само отблясъка на светлината на уличната лампа на ъгъла. Сградата отсреща бе потънала в мрака вече цели два часа и половина. Последен изгасна прозорецът на апартамента на четвъртия етаж и именно той трябваше да светне пръв.

Освен полицаите, в стаята се намираше още и възторженият пенсионер с домашен халат. Бе обещал да се държи тихо като мишка и не можеше по никакъв начин да бъде изгонен, защото апартаментът бе негов.

Арнолд Юнгдал чу трещенето на радиосъобщението, че атаката в Упсала ще бъде извършена в определеното време, което кодирано звучеше така: “Еба Грьон е готова за заминаване по разписание”.

— Не ми харесва всичко това, така да знаеш — прошепна Юнгдал в тъмнината.

Карл не му отговори. Юнгдал бе шеф на цялата операция, а Карл се чувстваше по-скоро като наблюдател. Не разбираше доста неща от всичко това, така че бе по-добре да си мълчи.

— Добре поне, че се разминахме без сълзотворен газ — изръмжа Юнгдал и се протегна към своето разговорно устройство. — Знаеш ли, че Неслунд искаше отначало да пуснем сълзотворен газ, а? Имам предвид, че ако вашите терористи си сложат противогази и се хванат за оръжието, то всичко би се решило от само себе си. Така със сигурност е по-добре, повярвай ми.

— Вярвам ти — отговори му Карл.

— Първо отделение да започва “Еба Грьон” — каза Юнгдал в радиопредавателя.

След това настъпи тишина — минута с продължителност на цяла вечност.

Микробусът, марка “Додж”, заръмжа пред входа на отсрещната сграда, спря и изгаси фаровете си. Пет фигури, приличащи на водолази, излязоха през задната му врата и се отправиха към входа. Чу се леко стържене. Карл не вярваше на очите си.

Скоро суетнята пред вратата приключи, петимата “водолази” влязоха вътре и отново настъпи минута тишина с продължителност на вечност.

— Първа група е на мястото — прошепнаха в приемника.

— Да тръгва второто подразделение — каза Юнгдал в предавателя.

Повтори се приблизително същата процедура.

След като втората група по завладяването рапортува, че е на мястото, Юнгдал издаде последната заповед. След пет секунди черно-белите полицейски коли завиха с включените си сирени и светейки със сини светлини се понесоха надолу по улицата.

Карл Хамилтън нямаше да забрави никога следващите сцени.

Анелис Рюден спеше леко, защото бе препушила.

Бяха проседели цялата вечер на събрание, след това бяха пили вино и така и не можаха да решат какво да правят. След убийството на полицая антиарабската пропаганда бе стигнала апогея си. Активистите трескаво звъняха по вестниците, радиото и телевизията и измислиха няколко предавания, които сигурно никой нямаше да чуе.

Не разбра какво я бе събудило. Дълго след това обаче си спомняше, че когато се понадигна и се опита да седне, чу грохот и трясък два етажа по-горе (първата група по завладяването разбиваше на трески вратата на приятелите им).

Разбираше, че осветлението е включено, но й се струваше, че това е сън, при това съвсем невероятен, защото зелени чудовища с големи кръгли стоманени шлемове с тесни процепи за очите бяха обкръжили спалнята и бяха насочили автоматите си точно към нея.

— ПОЛИЦИЯ! НЕ МЪРДАЙ, ЛЕЖИ И НЕ МЪРДАЙ! — ревеше най-близкото чудовище, а в следващия миг още двама се нахвърлиха върху нея и върху Нилс.

Последният тъкмо се опитваше да се надигне, когато ги притиснаха към постелята им, извиха ръцете им зад гърбовете им и им щракнаха белезниците.

След пет секунди я повлякоха през входната врата — гола, с гърба напред и окована с белезници — а там я поеха други ръце и я повлякоха надолу по стълбището.

Карл наблюдаваше “театъра” от другата страна на улицата.

Четири-пет полицейски коли се приближиха с виещи сирени, следвани от две линейки и няколко обикновени. Изскочиха санитари и отвориха задните врати на “линейките”, след което поеха отбраната покрай стената на отсрещната страна на улицата. Неясно защо, но всички правеха едно и също нещо. След това се чуха ругатни и отчаяни викове, гръмки заповеди, вече от къщата, и в този момент цялата улица бе осветена от силна светлина.

— Това пък защо, дявол да го вземе?… — учуди се Карл.

— Светлината е за телевизията, защото иначе няма да се получи картина — процеди Юнгдал, едва разтваряйки устни.

Първо от сградата бе измъкнато голо, крещящо и като че ли съвсем малко момиче. Бе в истерия и напразно се бранеше от четиримата полицаи, незащитени със специално снаряжение. Вкараха я в най-близката полицейска кола, след което вътре скочиха двама полицаи и я загърнаха с одеяло. Двигателят заръмжа, завиха сирените и тогава от сградата бе изведен следващият. Той също бе гол, но не се съпротивляваше.

— Мисля, че първата бе онази, с която искаше да си поговориш спокойно — отбеляза Юнгдал.

Карл не му отговори.

— Сега това няма да е толкова лесно — продължи Юнгдал в момента, в който под градушка от фотосветкавици изведоха през вратата още една девойка. — И вечерните вестници са тук — констатира Юнгдал.

В операцията в Хегерстен участваха четиридесет души, ако се брояха и онези, които отговаряха за преграждането на улицата срещу “евентуални кървави безредици”.

В Упсала, в студентския квартал, където едновременно бяха заловени седем палестинци, силите, разбира се, бяха удвоени. Както подчертаваха вестниците, радиото и телевизията на следващия ден, това бе едно от най-големите и най-драматичните залавяния в историята на шведската полиция. Операцията обаче бе проведена блестящо и в съответствие с плана.

След като заловените бяха отведени, настъпи следващият етап. Двата апартамента бяха изследвани отначало метър по метър и фотографирани, а след това започна сортирането на съдържанието на всичките чекмеджета, гардероби и книжни полици за конфискуването и опаковането на конфискуваното в черни найлонови чували, които бяха номерирани, като всичко това се описваше старателно в протокол, съгласно последния протокол за конфискация, тези найлонови чували, които бяха от същия вид, от който бяха и обикновените чували за боклук, съдържаха 5163 големи и малки предмети.

Като цяло, седемте палестинци от Упсала не бе задължително да бъдат “арестувани”, защото бяха чуждестранни граждани и можеха просто да бъдат взети “под охрана” за неопределено време, съгласно инструкцията относно лицата, подозирани в съдействие на организации на територията на страната, които се занимават предполагаемо с насилствена и друга подобна дейност, тоест на основание на закона за борбата с тероризма. Така че засега все още не бе необходимо да се представят на палестинците доказателства за извършените или подготвяните от тях престъпления и отново образуваната група за разследване при “Бюро Б”, която се занимаваше с тях, разполагаше с предостатъчно време. Палестинците бяха настанени в разни следствени и арестантски затвори при полицията в Стренгнес, Ескилстун, Упсала, Висабю и Норшьопинг, което, естествено, се мотивираше със съображения за сигурност. Така не си струваше да се безпокоят и за някои формалности, защото заподозрените едва ли можеха да се срещнат с официалните си адвокати, понеже не бе трудно да се предположи, че адвокатският корпус едва ли щеше да се носи из страната в търсене на клиенти далече от Стокхолм.

По-нататък “палестинското” разследване трябваше да се извършва отделно от специална група при “Бюро Б”, която щеше да се отчита непосредствено пред самия Неслунд. Само в случай на пряка връзка с четиримата шведи или евентуално със заподозрения престъпник групата на Фристед щеше да бъде информирана.

Та нали “случаят” с палестинците бе всъщност въпросът за “Крьохер лифтен” — ефектен начин да се подчертае пред обществеността колко сериозни са основанията за амбициозни и успешни стъпки на полицията в бъдещето.

Фристед се досещаше, че резултатите от “делото на арабите” щяха да са “слабички”, както за него, така и за Апелтофт и Хамилтън. Догадките му се оказаха верни, въпреки че в средствата за масова информация това получи съвсем друга окраска.

А що се отнасяше до задържаните шведи, то ситуацията бе критична. Според закона, шведският гражданин не можеше да бъде разследван като терорист, защото притежаваше определени конституционни и граждански гаранции, от които бяха лишени чужденците. При нормални условия задържаният швед трябваше да бъде пуснат веднага или да му се предяви заповед за арест, продължаващ шест, а при известни обстоятелства — дванадесет часа.

Следователно на полицейския персонал му се наложи да работи извънредно през цялата нощ, сутринта и да продължава и сега след полунощ, за да сортира конфискуваното от двете квартири в Хегерстен имущество. Прокурорът се надяваше, че по този начин може да се стигне до по-реално обосноваване, отколкото подозрението в убийство. Ако успееха да получат такъв материал, то можеше с позоваването на някои извънредни правила, свързани с държавната сигурност, да задържат четиримата шведи до две седмици, за да изработят до съдебното дело позицията си за решаването на въпроса с по-нататъшното им лишаване от свобода, тоест с ареста. А през това време разследването щеше да се придвижи значително напред.

Такава бе обикновената и често използвана практика. Ако полицията наистина претърсеше апартамента на заподозрения стая след стая, то обикновено винаги изплуваше нещо, за което можеха да се заядат. Хората щяха да се учудят, ако научеха колко внимателно се разглеждаха под силна юридическа лупа дребните вещи, намиращи се във всеки дом.

Полученият резултат бе съвсем неочакван. Бе повече от ясно, че няма да има проблем със задържането на четиримата.

Конфискуваното имущество бе сортирано върху две дълги маси в освободената за това зала за заседания, намираща се горе, в отдела по сигурността. Всичките вещи бяха номерирани, регистрирани и сортирани в три категории — предмети за обосноваване на подозрение в престъпление; протоколи от събрания, книги, вестници, писма и други документи и други предмети.

В “други предмети” влизаше всичко, като се започнеше от връзки ключове, предмети за тоалет и снимки и се стигнеше до екзотични сувенири от типа на пантофи с хобот и арабски чехли.

Най-интересни бяха, разбира се, предметите, попадащи в категория 1 — онези, които можеха да се окажат основание за задържане. А те бяха достатъчно.

В квартирата на Нилс Густав Сунд и Анелис Рюден бяха намерени веществени доказателства, които можеха да бъдат основание за задържане по параграфа “изкупуване на откраднати вещи и злоупотреба с наркотици”.

Откраднатата стереоуредба “Маранц”, която по тогавашни цени струваше приблизително около 7500 крони, веднага се наби на очи, а в чекмеджето на бюрото на общата им спалня-хол бе намерена кибритена кутийка с хашиш, но той бе по-малко от 11 грама (толкова незначително тегло, че не попадаше под ударите на закона за конфискуване на наркотични средства. За това бяха необходими повече от 25 грама, обаче, от друга страна, дори наличието на наркотици бе само по себе си наказуемо провинение по принцип).

Конфискуваното от квартирата на Петра Хернберг и Андерс Хедлунд даде по-съществени резултати за основание за предварителен арест, а именно “незаконно притежание на оръжие”. Въпреки че в известна степен и това бе изсмукано от пръстите, защото ставаше дума само за ловна пушка “Хускварна”, модел — приблизително — 1910-та, с петлета (едното, между другото, счупено), при това висяща на стената. Нямаше обаче разрешително за нея, а такова се изискваше за всяко огнестрелно оръжие, произведено след 1890 година. Подобен пропуск не би означавал нищо за съда, но това интересуваше полицията.

Останалите неща също представляваха голям интерес. Пълнител, чуждестранно производство, изглежда, от автоматично оръжие. В него имаше десет патрона от неизвестна марка. Юридическото тълкувание на това бе неясно, но прокурорът прибави засега и тази “амуниция” към купчината доказателства за незаконно притежание на оръжие. Така поне всичко изглеждаше по-истинско, отколкото само позоваването на старата пушка “Хускварна”.

А и това бяха само предварителните резултати, необходими на прокурора за първите шест часа. А след това с удоволствие щеше да предаде разпитите и по-нататъшното разследване на отдела по сигурността, където в помощ на групата, занимаваща се със самите задържани, Неслунд бе изпратил четирима души за водене на разпитите.

Фристед и Апелтофт искаха да поемат трима от задържаните и особено Анелис Рюден — онази, която се бе опитвала да осъществи контакт с Аксел Фолкесон.

Фристед, Апелтофт и Карл седяха в своя работен кабинет, ровейки се в протокола от конфискацията, като и тримата бяха небръснати и със зачервени очи. Те като че ли бяха изпили вече цяла кофа кафе и целият кабинет бе пропит с дима от лулата на Фристед. Обикновено той се стараеше да не пуши в компанията на непушещи колеги, но сега обстоятелствата бяха извънредни. Току-що бе поръчал неизвестната “амуниция”, предполагайки, че Карл може да знае нещичко за нея. Донесоха малко смачкания пълнител. Карл веднага го разпозна.

— Това — каза той, отваряйки пластмасовия корпус и изсипвайки патроните на бюрото с бързи щракащи движения, — е най-известното в света оръжие. Би трябвало да сте го виждали на снимки. Калибърът му е 5,65, а тези патрони освен това са с мек накрайник, така че това е “Калашников” АК- 47. Мекият накрайник, мисля, че означава, че е руско или чешко производство, но надписите върху пълнителя са китайски. Ето вижте!

Посочи им вътрешната страна на пълнителя, а там имаше йероглифи, които можеха да бъдат само китайски.

Карл извади връзката си ключове с инструмента, приличащ на джобно ножче, извади оттам малко шило и отвори пълнителя.

— Пружината е развалена — отбеляза той. — Съжалявам, но пълнителят не е функциониращ. Сигурно е стоял твърде дълго и е твърде стар. Едва ли би могъл да бъде използван. Въпреки че с такива неща шега не бива. Високата начална скорост и мекият накрайник са забранени от Женевската конвенция, ако това, разбира се, има някакво значение в момента. А не е ли забранен и този тип оръжие?

— Не знам — каза Фристед, — но е доста интересно. Оказва се, че това е типичното за терористите оръжие.

— И все пак трябва да се заемем преди всичко с Анелис — възрази Апелтофт.

— Тя има ли си вече адвокат?

— Да, всички си имат адвокати. Наистина… Андерс Хедлунд ругаел и искал собствения си адвокат, като не знам дали си го е получил, а на останалите са дадени служебни защитници от обичайния списък — отговори Фристед.

— Трябва да поговорим по-бързо с нея, защото е заключена вече от десет часа и не е ясно как ще й подейства това. Всичките са толкова различни — продължи Апелтофт.

Що се отнасяше до останалите трима, то те трябваше да бъдат разпитани от други. Бе ясно, че щеше да им се наложи да се попържат поне половин денонощие до началото на разпитите. Подобно задържане под стража правеше голямо впечатление на лица, които не бяха обичайни престъпници.

— Аз не трябва да се срещам с нея. Не трябва да се показвам пред тях, но ми се струва, че трябва да се опитате да поговорите с Анелис, колкото се може по-скоро — промърмори Карл.

Неслунд бе наредил Карл да не се показва пред задържаните и това бе съвсем естествено. Фристед и Апелтофт бяха отдали много от годините си на службата за сигурност и разбираха прекрасно, че ще е по-добре, ако в протокола фигурираха техните имена, а не това на Карл.

Двамата се спуснаха с асансьора до подземния коридор, а след това, пак с асансьор, се качиха до предварителния арест. Дежурният седеше пред разгърнатите вечерни вестници, а няколко от колегите му се бяха навели над него.

— Хей, Фристед от “сека” — каза Фристед, показвайки удостоверението си.

Едва ли принадлежеше към кастата на добре известните полицаи, идващи всеки ден тук да разпитват.

Единият от “контрольорите” тръгна с тях по коридора и отвори вратата на килията. Апелтофт и Фристед си размениха неспокойни погледи и влязоха.

Анелис Рюден лежеше просната върху нара, сякаш спеше, но очите й бяха отворени. Дори не помръдна. Фристед и Апелтофт спряха до нея. Анелис продължаваше да лежи неподвижно. Дишаше спокойно и равномерно.

— Да вървим, момиче, време е за разходка — каза Фристед, докосвайки внимателно рамото й.

Тя се надигна бавно като лунатик и обу маратонки с три черти. Връзки нямаше. След това, без да каже нито дума, тя последва двамата полицаи в кабинета на Апелтофт, където върху празното бюро имаше магнетофон и папка с листа за разпита. Арестуваните обикновено се отдаваха на размисли защо са ги хванали, кога ще се върнат вкъщи, ще получат ли адвокат и така нататък.

— Сядай! — каза Фристед, заемайки мястото зад бюрото.

Момичето се отпусна на стола за арестувани, намиращ се навътре в кабинета.

— Е, как си? — попита Фристед меко, но не получи отговор.

— Ето как се получи — продължи той. — Ние сигурно трябва първо да ти се представим. Казвам се Арне Фристед, а моят колега е Ерик Апелтофт. Работим в отдела по сигурността в полицията, и имаме много важни въпроси към теб.

— В СЕПО ли съм? — попита тя и за пръв път вдигна поглед, оглеждайки целия кабинет.

Фристед кимна и преди да продължи, въздъхна дълбоко.

— Това не е разпит. Във всеки случай — все още не е. Това обаче не означава, че онова, за което ще си говорим, не е важно и няма да бъде вписано в протокол. Разбираш ли?

Тя кимна и сведе поглед. Фристед прецени това като шоково състояние, каквото бе виждал при хиляди докарани за разпит през годините на работата си като полицай в “откритата служба”.

— Ето този човек — каза той и й подаде снимка на Аксел Фолкесон, — работеше при нас и преди няколко дни бе убит. Знаеш ли за това?

Тя хвърли бърз поглед на снимката, след което кимна.

— Познаваше ли го?

— Не — отговори тя, без да вдига поглед.

— Срещала ли си се или разговаряла ли си някога с него?

— Не, никога.

— Звъняла ли си му или той на теб?

— Не, вече казах — леко повишила тон, повтори тя.

“Добре — помисли си Апелтофт, — може и да проговори.”

— Ние поне си мислехме така — продължи Фристед.

— Това обаче е грешно. Не знаех кой е той, докато не прочетох във вестниците. Защо трябва да познавам когото и да било от СЕПО?

В гласа й се усещаха войнствени нотки. Фристед и Апелтофт се спогледаха. Последният кимна.

— Бе записал телефона ти в настолния си календар ден преди смъртта си. Можеш ли да ни го обясниш?

— Не мога.

— Това означава, че сте имали контакт, така ли е?

— Не, не сме имали такъв.

— А можеш ли да ни обясниш защо е имал твоя телефонен номер? Между другото, това не е бил твоят номер, а номера на магазина на майка ти. Защо?

— Това също не знам.

— Не означава ли това, че си искала да ни предупредиш за нещо, което си знаела?

— Не, аз не съм от онези, които тичат в СЕПО.

— Въпреки че знаеш нещо, което не ти харесва, не искаш приятелите ти да те обвинят във връзка с полицаите. Това, което кажеш сега, ще си остане между нас, можеш да ни вярваш.

Последното бе, разбира се, лъжа.

— Аз обаче не знам нищо. Ако това е телефонът на майка ми, може би тя е искала да каже нещо?

— Не звучи много правдоподобно.

— Това обаче не се отнася до мен.

— Сигурна ли си?

— Вече го казах!

Фристед и Апелтофт се спогледаха отново. Последният кимна.

— Е, добре — въздъхна Фристед, разигравайки поражение, — тогава да започнем обичайния разпит.

Включи магнетофона и с уморен глас каза формалните фрази.

— Разпит на Анелис Рюден, проведен в отдела по сигурността в Стокхолм. Разпитът се провежда от Арне Фристед. Свидетел на разпита е комисарят от криминалната полиция Ерик Апелтофт.

— Преди всичко ни разреши да те попитаме как си? Необходимо ли ти е нещо в килията през близките часове?

— Какво означава “необходимо”? Тоалетни принадлежности и всичко такова ли?

— Е, да. И още нещо от личните ти вещи.

— Трябва ми несесера ми, четката ми за зъби и някои от дрехите ми.

— Ще го организираме. Сега съм длъжен да ти съобщя, че си задържана от прокурора К. Г. Йонсон по подозрение в продажба на крадени вещи и наркотици. И съм длъжен да те попитам как се отнасяш към това.

— Не искам да отговарям на това.

— Трябва ли да разбирам, че не искаш да си признаеш извършването на престъплението?

— Не съм извършвала никакви престъпления.

— Знаеш ли на какво се базират обвиненията?

— Не.

Фристед изключи магнетофона.

— Слушай, момиче. Няма да стане така, защото можеш да преседиш тук твърде дълго и съвсем напразно. В квартирата ти са намерени 11 грама хашиш. Нима не знаеш за това?

— И защо със стотина други с бронежилетки ме изкарахте гола посред нощ?

— Говоря за друго. Твой ли е хашишът?

— Не искам да отговарям на това.

— А стереоуредбата? Тя е крадена. Знаеше ли това?

Изгледа го учудено. И реакцията й бе съвсем естествена.

— Не, нямах никаква представа.

— Знаеш ли откъде е?

— Не искам да отговарям на този въпрос.

— Обаче си длъжна. Кой я е купил?

— Не съм аз.

— А от кого я купи приятелят ти?

— Няма да отговоря.

— А откъде дойде хашишът. Може би от същия доставчик?

— Няма да отговоря.

— Ако продължаваш в същия дух, ще прекараш тук няколко седмици, а това не е за теб. Доколкото разбирам, преди не си задържана. Следователно ще получиш само условна присъда. Помогни ни и ние ще се постараем да те освободим колкото се може по-скоро.

Тя не отговори нищо. Фристед включи отново магнетофона и продължи.

— Знаеш ли откъде се е появил краденият магнетофон, марка… извинявай, стереоуредбата марка “Маранц”?

— Вече ви казах, че няма да отговоря на това.

— Също така не искаш да обясниш появата на кибритената кутийка с хашиш в квартирата ти, така ли?

— Не искам.

— Е, какво пък. С това разпитът е приключен. Часът е 14.41.

След това стана бързо и се направи, че иска да я удари, макар че не се докосна до нея и неочаквано, сякаш ядосан, излезе от стаята, кимвайки на Апелтофт.

Преди да продължи с разпита, последният изчака малко.

— Разбираш ли — каза той, — че сега проверяваме всичките улики, както малките, така и големите? Всичко. Дори и това да се окаже глупост, то все пак ще е необходимо да се изяснят всички подробности, преди да те пуснем, а ние да се заемем с по-сериозни неща.

— А какво всъщност сме направили и в какво ни подозирате? — попита тя и за пръв път погледна Апелтофт в очите. — Нали не мислите, че ние сме направили нещо на полицая в колата? Защо ни арестувахте?

— Напълно е възможно да сме попаднали на лъжлива следа. А ти знаеш ли каква може да е реакцията на убийство на полицай? Ако обаче ни обясниш онова, за което те питаме, то ще направя всичко, за да те пуснат.

— Сигурно ли е?

— Разбира се — излъга по навик Апелтофт, въпреки че от това му стана зле. — Ще забравим тази глупост и не виждам причини да те задържаме повече.

— А ако с това натопя някого…

— Никой няма да разбере, че си го направила ти. Сега просто разговаряме. Разпитът е приключен.

— Обаче това е дяволски неприятно.

— Чуй ме, не мисли за това! Сега си в лайната, както и приятелчетата ти. Помогни ни обаче да се оправим с тази простотия и ще можем да се заемем с по-сериозни неща. Знаеш ли откъде са хашишът и стереото?

— Не исках да ги купуваме. Бях сигурна, че са крадени, защото той е такъв тип, този…

— Кой?

— Не искам да говоря.

— Сама си създаваш проблеми. А имаш и майка…

Бедните родители бяха стандартната уловка. Апелтофт обаче знаеше, че тя ще попадне точно в целта, но още по-добре знаеше, че ще са необходими нови следи, нови идеи и ще се наложи да се довежда тук плачещата й майчица.

— А мама знае ли?…

— Предполагам. Ти обаче още днес можеш да отидеш при нея и да й обясниш, че всичко това не е толкова опасно, стига само да ми помогнеш малко. Аз пък ще помогна на теб, обещавам ти.

— Сигурно ли е, че никой няма да научи за мен?

— Съвсем сигурно е. Ще си остане между нас.

— Той обаче е опасен тип. Винаги носи оръжие. Не, не знам…

— Не се притеснявай, защото можем да те защитим от “този тип”. Палестинец ли е?

— Хм.

— А къде живее?

— В Сьодертеле.

— Сам ли живее?

— Не, в квартирата живеят още двама ливанци. Макар че нямаме нищо общо с него. Брат му е в пропалестинската група в Сьодертеле, въпреки че той не е от нашите. Ние не искаме да имаме работа с такива.

— Какво имаш предвид с това “с такива”?

— С престъпници, а ние не сме престъпници.

— А къде живее в Сьодертеле?

— Улицата, струва ми се, се нарича “Граневеген”. Това е район, в който живеят много чужденци.

— Как се казва?

— Не знам дали мога да говоря за това.

— Защо трябва да преобърнем цялата “Граневеген”, за да намерим квартирата му? Ще е по-добре, ако го направим по-тихо. Нали знаеш как се получава иначе?

— Абделкадер Латиф Машраф… Но брат му не е свързан с аферите му.

— Аха, значи на вратата му пише “Машраф”?

— Да, мисля, че квартирата е негова, защото живее там от много години. А ливанците са там отскоро.

— Въоръжени ли са?

— Да, но не казвайте, че го знаете от мен!

— Няма. Ще спазя стриктно обещанието си.

— А сега ще мога ли да си отида оттук?

— Ще видя какво мога да направя, но това го решава прокурорът. А сега ще се върнем в килията.

Виждайки отчаянието в очите на момичето, Апелтофт се почувства като престъпник. То бе такова слабо същество; високо около 155 см; дребничко, като зверче; облечено зле в онова, което му бяха дали от конфискуваните неща.

— Ти обаче каза, че…

— Сигурна ли си, че не си имала никакви контакти с Фолкесон?

— Не съм, вече ви казах, че не съм! Не, не и още веднъж не! Дяволски детектив! Дяволски проклет детектив!

В кабинета влезе Фристед и те се опитаха с общи усилия да извадят момичето от истерията. След това я замъкнаха внимателно обратно в килията и казаха на дежурния в полицията лекар да й даде успокоително, а самите те се върнаха в залата за заседания, за да съберат нови факти. Карл ги очакваше с нетърпение, но още по изразите на лицата им разбра, че резултатите не са оправдали надеждите им.

— Отказва да признае каквито и да е контакти с Фолкесон — каза Апелтофт и се протегна към кафеварката, но я остави веднага обратно с гримаса на отвращение.

— Най-лошото е, че й вярвам. Вярвам, че казва истината — каза Фристед.

— Така е. Та нали измъкнах нещо от нея, но то е съвсем друго, да ме прости Бог, и ме кара да вярвам, че не би скрила от нас контакт с Фолкесон — поясни Апелтофт и отново посегна към кафеварката.

Наля си кафе и изгледа въпросително останалите.

След това те обсъдиха следващите възможни постъпки. Най-интересен от задържаните бе явно Хедлунд с пълнителя от АК-47. Засега обаче той бе още там, където го бяха затворили след задържането. И ако съществуваше каквато и да е връзка с търговците на крадени вещи или със самите крадци от Сьодертеле, то трябваше да се бърза.

Съществуваха два възможни варианта. Първият от тях бе да бъде известен Неслунд, който сигурно щеше да устрои цирк с бронежилетки и да обкръжи целия квартал. Това обаче можеше да се направи едва след 24 часа. Перспективата въобще не бе блестяща. Вторият вариант бе да се отправят сами натам и да хванат тези момчета, но те можеха да са въоръжени. Това също не бе добър вариант.

— Позволете ми да ги заловя — каза Карл със спокоен и уверен тон, без да оставя съмнения, че ще направи точно това.

И двамата бяха запомнили за цял живот показното изпълнение на Карл с големия чуждестранен автоматичен пистолет.

— Да отидем тримата — предложи Апелтофт.

— Аз не мога, защото точно в десет вечерта трябва да получа едно доказателство, а предполагам, че няма да имам друг шанс — възрази Фристед.

— Не е проблем — каза Карл, — ще хванем тези тримата с Апелтофт без каквито и да е…

Помълчаха малко. След което Фристед им кимна и излезе.

Карл отиде в кабинета си, отвори сейфа и си сложи кобура с револвера, а след това пъхна десетина допълнителни патрона в колана си с цял ред скрити малки отделения и едно голямо, точно на нивото на кръста. Това му напомни за патрондашите, зашити от китайския шивач в Сан Диего във всички панталони, както на официалните, така и на спортните костюми.

Провери предпазителя на пистолета си и го пъхна в голямото отделение на гърба си. След това облече сакото си, оправи вратовръзката си, сложи в един от джобовете на сакото си резервен пълнител за пистолета, заключи сейфа и се отправи към Апелтофт.

Апелтофт вече бе намерил адреса и номера на телефона, а също така карта на Сьодертеле.

— Да тръгваме веднага — каза той. — С всеки изминал час канонадата в пресата ще нараства и клиентите ни могат да изчезнат, така че, мисля, трябва да побързаме.

Карл шофираше с новата си кола към Сьодертеле със скорост от 180 километра в час. Това му бе позволено и от състоянието на пътя, и от закона.

Известно време те изучаваха жилищния квартал. Намираше се в края на града. Къщите бяха ниски и еднакво високи. Тримата араби живееха на последния, третия етаж в една от отдалечените сгради. В квартирата бе светло и от време на време се появяваха сенките на поне двама души. Къщата нямаше таван. Следователно входът и изходът, от които можеха да се възползват, бе само един.

— Въпреки че, почти сигурно, в такива къщи има още и мазе с пералня и други подобни? — поинтересува се Карл.

— Възможно е дори да е свързано със съседните, макар че при тези чужденци вратите обикновено се заключват.

— Няма значение — каза Карл. — Сега ще влезем, ще се изкачим и ще ги хванем.

Карл влезе през портата между сградите и Апелтофт го последва. Приближиха се до първата врата, водеща към мазето, но когато Карл натисна дръжката й, тя се оказа заключена. Той въздъхна, извади необикновената си връзка ключове, подбра необходимия му инструмент и отвори вратата толкова бързо, колкото ако бе действал с истински ключ.

Така преминаха през три заключени перални и най-накрая се приближиха до необходимото им стълбище. Никой не ги видя, докато се изкачваха на третия етаж. Известно време стояха пред вратата и се ослушваха. Отвътре се чуваше източна музика.

— Чудесно — прошепна Карл. — Уредбата им е включена. Върви след мен на разстояние от три метра и гледай внимателно наляво, а аз поемам дясната страна. О’кей?

Той извади черния си револвер и застана с гръб към стената до вратата, като държеше оръжието си с дулото нагоре. След това пъхна с лявата си ръка шперца в секретната ключалка. Резето запълзя нагоре и те изчакаха няколко секунди, но отвътре се разнасяше само музика.

Апелтофт извади пистолета си и след това направи изведнъж още едно вече несъзнателно движението, а именно вдигна оръжието си по същия начин като Карл.

— Още нещо — прошепна Карл. — Ако по пътя ни има врата на тоалетна, то спри и я провери, преди да продължиш. О’кей?

Апелтофт кимна. И веднага усети, че започва да се сковава от страх, а след няколко мига и краката му престанаха да го слушат.

— След три секунди — прошепна Карл.

Апелтофт преброи три секунди, които му се сториха като миг. Карл отвори вратата и влетя в апартамента.

Фристед предположи, че ще е най-вежливо да се приближи до мястото на срещата откъм най-откритото пространство. Остави колата си на паркинга до “Юргодсбрунс Вердсхюс” и тръгна покрай ресторанта, осветен ярко от уличната светлина. След това мина по моста към мястото на срещата. Времето бе уговорено точно, а наоколо нямаше жива душа. Приближавайки се до мястото на убийството, той спря и в този момент някаква фигура излезе от сенчестата алея, намираща се на десетина метра встрани, и се отправи срещу него. Бе шефът на ГРУ.

— Добър вечер, господин комисар — поздрави го руският полковник, подавайки му ръка. — Имам предложение как бихме могли да стигнем до споразумение. Да се поразходим, а?

Фристед кимна и те се отправиха по посока на Юргорден по локалното платно. Руснакът помълча, след което изложи варианта си.

— Разбирате ли, господин комисар, в нашата работа възникват понякога големи проблеми с разни услуги. И не е важно дали искаш да помолиш някого или сам обещаваш да направиш нещо. Аз също имам мъчнотии с един проблем и се надявам, че ще можете да ми помогнете.

— Аз, разбира се, не бих могъл да ви обещая нищо — отговори Фристед с подозрение, но едновременно с това и с учудване.

Нима руснакът бе наистина чак такъв глупак, че се опитваше да го завербува безцеремонно още на втората им среща?

Предложението обаче бе от такъв вид, че не го поставяше в положението на задължен на руското разузнаване. Шефът на ГРУ издаде един шведски чиновник от Управлението по имиграционните въпроси в Норшьопинг, твърдейки, че последният предавал постоянно сведения за иранската студентска опозиция в Швеция. На шведа му се плащало добре, а самото заплащане се извършвало просто и старомодно — в плик при среща. Поради това било лесно да се залови при удобен случай този човек. Нали така? Шведската свръзка освен това нямала дипломатически имунитет, така че ако се ударело в необходимия момент, можело да бъдат хванати и двамата, при това с необходимите доказателства.

— Знаете ли кога и къде се провеждат тези срещи? — попита Фристед.

— Знам кога и къде трябва да се състои следващата среща. Ако получите от мен времето и мястото на срещата, то ще можете ли да заловите този човек?

— Безспорно това е възможно. Бих искал обаче да знам защо?

— Трябва да направя услуга на един приятел и вие можете да ми помогнете. Този сътрудник на вашето Управление по имиграционните въпроси е навредил на мои приятели и ние искаме да го отстраним. Това е всичко. Можете ли да го организирате?

— И с това ви връщам услугата — като арестувам шведски престъпник?

— Точно така.

— В такъв случай не виждам пречки това да стане. Ще е обаче неприятно, ако сведението е грешно.

— Можете да сте сигурен, че не е така. Договорихме ли се?

— Да. За мен не е проблем да приема предупреждение за евентуално престъпление от когото и да било. Ако имате и други подобни предупреждения, аз ще гледам на тях толкова сериозно, колкото и ако произлизаха от някакъв друг… е-е-е… квалифициран източник.

— Добре — каза шефът на ГРУ, изваждайки малък кафяв плик от вътрешния си джоб. — Ето ви всичките необходими ви данни.

Фристед се поколеба. Стояха сред дъбовата гора в Юргорден, бе тъмна декемврийска вечер и наоколо нямаше жива душа. Нищо обаче не пречеше някой да ги снима в този момент. Фристед бе чувал, че дори и руснаците имаха вече такъв вид апаратура.

— Не съм сигурен дали мога да приема плик от вас, без да знам съдържанието му. Да се поразходим още малко в тази посока — отговори Фристед.

Руснакът се засмя.

— С удоволствие, господин комисар, с удоволствие. В каква посока?

Фристед свърна по пътя, водещ по посока на големия мост на “Юргорденсбрун” и “Скансен”. Известно време вървяха, мълчейки.

— A сегa да поговорим за пистолета — прекъсна мълчанието шефът на ГРУ. — Мога да ви разкажа следното за това оръжие: То е произведено преди години, но след това е стояло на склад и по този начин не е използвано до момента на експорта му. После се е озовало в голяма пратка, изпратена в Сирия. По такъв начин оръжието е попаднало в сирийската армия и може би — трудно е да се каже със сигурност — е било в някого от армейските офицери там или, възможно е, в танковите войски. Нали войниците нямат пистолети. За да се проследи по-нататъшната му историята обаче, ще е необходимо да попитаме сирийската военна служба за сигурност, а това не ни се иска. Може би ще можем да стигнем докрай, ако е особено важно за вас да знаете продължението на историята. В този момент обаче подобен наш въпрос би привлякъл вниманието и, възможно е, би довел до ненужни последствия, защото би се наложило да накажем някого за нищо. Разбирате ли?

— Не. Не разбирам. Как така “да го накажете за нищо”?

— Точно така, ако бъдем принципни, господин комисар… Убиецът едва ли е офицер от редовната сирийска армия, взел — трябва да се признае — собственото си оръжие и тръгнал към Швеция да убива офицер от шведската служба за сигурност. Не е ли така?

— Не е и не мога да се съглася с това.

— Е, добре. Нека бъде така. Собственикът на пистолета или го е продал на черния пазар, или му е бил откраднат. И ако сега започнем да го разпитваме или нещо от този род, то това ще доведе само до трагични последици за самия офицер, което пък ще привлече ненужно внимание. Разбирате ли ме?

— Не.

— Всичко това зависи от ситуацията в Близкия Изток. Разбирате ли?

— Не.

— В гъсто населения Изток не може да се скрие нищо. Ако направим подобно запитване, то за него ще научат само за седмица в пет столици от Близкия Изток и ще разберат, че руското разузнаване иска да проследи съдбата на оръжие, използвано за убийство в Стокхолм. Разбирате ли?

— Да.

— Добре. Ако това ви е много необходимо, то можете да се свържете отново с мен. Засега обаче мога да ви съобщя само това, че оръжието е доставено в сирийската армия. Че такова военно оръжие имат само офицерите в Сирия и че то вероятно е попаднало в танковите войски или в пехотата. Ясно ли е?

— Ясно е.

Продължиха разходката си покрай Юргорденсканален и се спряха до улична лампа. Фристед разглеждаше съсредоточено слабоватия руски офицер от разузнаването. Цялата ситуация приличаше на сън.

— Ще помисля по въпроса. Благодаря за информацията. А що се отнася до чиновника от Управлението по имиграционните въпроси, то ние ще се опитаме да го хванем. Стига да получа необходимите сведения.

— Довиждане, господин комисар — каза руснакът и му подаде ръка.

След това се завъртя на токове и се отдалечи в тъмнината. Фристед остана на място и го проследи внимателно с поглед. Нямаше ли да се случи нещо с този търговец на данни за бежанците?

След това продължи пътя си по посока на моста на “Юргорденсбрун”. Бе хладно, потърка замръзналите си пръсти и пъхна ръце в джобовете си.

В десния лежеше плик.

Притиснал брадичката си с коленете си, Абделкадер Машраф седеше на зелената пейка и гледаше съсредоточено стоманената врата, намираща се на три метра от него. Все още не можеше да осъзнае, че това бе катастрофа за него. Настроението му се менеше с регулярността на движението на махало — от самосъжаление, защото го очакваше неизбежен престой в затвора, а в по-лошия случай — изселване в ивицата Газа, тоест, на практика, в Израел; до чувство на унижение, защото бе знаел, че всичко ще свърши така, и много пъти бе фантазирал как точно ще се случи. А когато се случи, то съвсем не бе така, както си го бе представял.

Винаги бе казвал, че е от онези, които няма да се дадат живи. Той, Абделкадер Латиф Машраф, не бе някакъв си жалък страхливец като по-малките му братчета, тичащи насам-натам с листовки в ръце и вярващи, че пропагандата и дискусиите за демокрацията могат да доведат до нещо. Този вонящ ционистки агент, лепнал се за Абделкадер Машраф, се бе натъкнал на неподходящия палестинец. Винаги се бе хвалил (сега вече със задна дата, което можеше да изглежда като празни приказки) и никога не се бе съмнявал, че ще настъпи часът, когато ще докаже колко е опасен с оръжие в ръка и че е по-добре да не се сблъскват с него.

И бе напълно уверен в това. Просто всичко се случи твърде бързо. Револверът му се намираше на по-малко от метър и половина разстояние и чул звуци в антрето, се хвърли към канапето, пъхна ръка под най-близката възглавница и точно в момента, в който успя да напипа кобура, разбра, че е закъснял.

Над него стоеше този израелски — така си помисли отначало — агент, насочил дулото на револвера си в лицето му — именно револвер, а не пистолет, каквито ползваха шведските полицаи.

Освен това този човек говореше на английски. Абделкадер не разбираше всичките думи, но общият смисъл му бе съвсем ясен: “Едно невнимателно движение на ръката ти под възглавницата и ще умреш, момче. Разбираш ли? Бавно. Много бавно вадим ръце и виждаме какво имаме там…”

В следващия миг той се оказа съборен по някакъв начин и вече лежеше по гръб със собствения си револвер, насочен към него. А вторият непознат се надсмиваше издевателски над оръжието му.

— Да-а, момче, мислиш се за Клинт Истууд и имаш “Магнум-44”, а? И как възнамеряваше да останеш на крака, когато започне канонадата? О’кей, къде са нещицата? Имаш на разположение само пет секунди, за да кажеш къде са вещите? Не ни трябваш ти, лайно, а вещите. Ако кажеш, ще живееш, в противен случай ще налапаш собствения си дяволски и проклет от бога “Магнум”!

И усетил огромното дуло на револвера пред устата си, той закрещя истерично: “Всичко е в канапето, зашито е в канапето от задната страна, дявол да го вземе. Само не стреляйте!..”

След това Машраф и двамата му приятели се озоваха пред стената. Опрени на нея с ръце и разкрачили крака, те престояха така около четвърт час, докато не дойде униформен полицай и не ги прибра.

И тогава той, Машраф, откри, че са ги заловили само двама души и че освен това те говореха помежду си на шведски, тоест бяха всичко на всичко шведски полицаи.

Извадиха от вътрешния му джоб неговия нож и разрязаха с него канапето от задната страна, където намериха оръжието.

Абделкадер Машраф не изпитваше никакви илюзии и по отношение на другите тайници в дома си. Разбира се, че щяха да намерят всичко.

Апелтофт и Карл се върнаха в своя общ работен кабинет. Донесоха със себе си конфискуваното оръжие, а останалото оставиха под разпореждането на екипа на Юнгдал. Сега на масата пред тях лежеше значителен арсенал.

— Не мога да разбера — каза Апелтофт, — защо ти е толкова весело, дяволе.

Карл вдигна огромния револвер и усмихвайки се, го завъртя, пред себе си.

— Опитай се да стреляш с такъв и ще разбереш. Откатът му е като на пушка за слонове, а точността като, например, на оръдието на кралския кораб “Ваза” — заяви Карл. — По- голям обаче, безспорно, няма. Когато Клинт започнал да го използва във филмите си, говори се, започнали да го разграбват в САЩ.

— Клинт ли? — учуди се Апелтофт, но остави въпроса си да виси във въздуха. — Има по-важни неща, над които да поразсъждаваме. Например, какво имаме — терористи или въоръжени престъпници?

Карл клонеше към определението “престъпници”. Това оръжие на Клинт Истууд бе само играчка, която не можеше да се използва срещу човек. Другото, по-малкото, бе значително по-интересно — автоматичен браунинг, калибър 32, със седем патрона в пълнителя.

Откраднатият АК-47 нямаше патрони, но такива можеха да се купят без разрешително във всеки ловен магазин, защото “Уинчестър-308” бе един от най-разпространените калибри за лов на елени. Обстоятелството обаче, че в квартирата липсваха патрони за него, във всеки случай свидетелстваше, че притежателят му — един от тримата крадци — не е имал никакви определени планове за използването му.

Голямото количество налични пари — 246 345 крони в картонени кутии от обувки пък свидетелстваше, по-скоро, че се занимаваха с продажба на крадени вещи и наркотици. Юнгдал и хората му щяха скоро да разберат това.

— Заключението ни е, че не са терористи, а обикновени престъпници — заяви Апелтофт.

— Съгласен съм — подкрепи го Карл. — И аз не мисля, че оръжието им би могло да бъде намерено при терористите.

Апелтофт го гледа със съмнение известно време, след това възрази:

— Така е, но нали този момък бе сложил ръка върху оръжието си, докато го залавяше.

— Не си представям, във всеки случай, терористите така. Техните револвери щяха да са готови и ту щяха да успеят да ги насочат срещу мен. А автоматичните им карабини не са зашити в облегалката на канапето под възглавници с тичащи елени.

— А ако се бе опитал да стреля?…

Апелтофт не довърши въпроса си. Наплашен от разсъжденията на Карл, той не искаше, просто отказваше да слуша онова, което бяха принудени да чуват “служебните” му уши. Професионално погледнато, Карл бе допуснал служебна грешка. И ако някой от тези идиотски крадци се обърнеше към съда, на Апелтофт щеше да му се наложи да играе ролята на блюстител на реда, пътуващ в автобус, който, видите ли, нищо не е чул и нищо не е видял от онова, което “уж” се е случило пред очите му.

Отговаряйки му, Карл бе застанал с гръб към него и разглеждаше оръжието, което вече изучаваше за трети път.

— Ако този дявол бе извадил своя “Магнум-44”, то той щеше да умре. При това щеше да се случи най-ужасното нещо. Неслунд щеше да “получи” своя убиец. Не е ли така?

Карл се обърна и погледна към Апелтофт.

Въпросът му бе много неприятен. Не, не защото намекваше за липса на угризения на съвестта при шефа на шведската служба за сигурност, а по простата причина, че това заключение означаваше, че вече нямаше да разполагат с реални следи за намирането на истинския убиец.

— Разбирам какво имаш предвид — отговори тихо Апелтофт. — И най-ужасното е, че трябва да се съглася с теб. Дявол да го вземе, бързо се учиш!

— Ние тримата обаче искаме да намерим убиеца, нали?

— Да, искаме. Ще можем ли обаче?

— Къде да го търсим сега? Сред палестинците, които засякоха в Упсала ли? Има ли смисъл в това?

— Мисля, че не. Всичко това е просто театър, въпреки че никога не трябва да си напълно сигурен в нищо.

— Ако те, дори по погрешка, все пак намерят нещо, ще ни съобщят ли?

— Вероятно.

— Тогава да плюем на тях. Какво ни остава?

Налагаше се Анелис Рюден да бъде отнесена вече в графата на изчерпаните възможности. Наистина, оставаше неясно защо Фолкесон бе записал телефонния й номер. Можеше обаче, чисто и просто, някой да ги бе “наклепал”, че те, тоест тя или момчето й, знаят нещо, макар и това да не бе истина.

От останалите трима шведи само Хедлунд представляваше интерес като формално заподозрян в “незаконно притежание на оръжие”. Особено намерения в него пълнител с патрони за АК-47 бе истинско оръжие на терористи. Дали не бе останал от по-голяма партида?

Възможността не трябваше да се изключва. Трябваше да се заемат с конфискуваното от Хедлунд. Трябваше да се получат нови данни, но от тази гледна точка не си заслужаваше явно да се разчита на резултати от разпитите, защото нали Хедлунд бе единственият от четиримата, който се държеше наперено. Бе заявил кратко и ясно на следователите си, че въобще не възнамерява да отговаря на въпросите им и че не иска предложения му адвокат, а иска собствен такъв и лично се бе свързал с един от най-известните в страната. И “звездата” от адвокатурата долетял като стрела, поел защитата му и съобщил, че клиентът му не е длъжен да отговаря на въпроси в отсъствието на адвоката му. Той обаче, тоест адвокатът, поради много важен съдебен процес, не можел да отдели време за този случай преди денонощие и половина.

— И така — каза Апелтофт, — трябва да съсредоточим вниманието си преди всичко върху Хедлунд. Имаш ли някакви предложения?

— Имам — каза Карл. — Искам да разгледам книгите му, за да разбера какво представлява. А ти се заеми с писмата му и останалото. След това ще го обсъдим. Ставали?

— Само че от утре сутрин? — попита уморено Апелтофт.

Чувстваше се много стар полицай от сигурността.

— Разбира се — отговори по-младият му колега, ако бе наистина такъв. В момента обаче бе именно такъв. — Разбира се, че нямам нищо против. Вече не мога да мисля. Значи е време да вървим да спим.

Телефонът иззвъня. Апелтофт отговори с кратко изгрухтяване, след това само с думата “естествено” и остави слушалката.

— Беше Неслунд — каза той. — Шерлок Холмс иска да те види веднага. Той също още работи. Да се видим утре?

Кимнаха си един на другиго и се разделиха.

Шефът на спецотдела Хенрик П. Неслунд бе в превъзходно настроение. Всичко вървеше почти като по мед и масло. Дори свръх очакванията. Четиримата леви екстремисти бяха задържани по напълно приемливи основания. Според пресмятанията му, залавянето на седемте палестинци щеше да приключи с депортирането на трима или четирима от тях по закона за тероризма, което бе достатъчно оправдание пред пресата, дори и ако в останалите части на организираната операция възникнеше някаква пробойна. Освен това този Хамилтън се бе ориентирал мигновено и бе намерил тайното леговище на палестинските терористи и търговци на наркотици в Сьодертеле. Така че засега операцията се развиваше напълно успешно. Като при това се разчиташе, че през следващата седмица разследването ще доведе поне до минимален резултат. Можеха да се надяват, че разпитите, обработката на материалите от домашния обиск и анализът на няколкостотинте интересни телефонни разговори щяха явно да доведат до реални резултати (забавянето бе свързано с трудностите при превода на записите на разговорите на арабските диалекти). Най-важното за Неслунд обаче бе това, че всичко вървеше по план, защото така се чувстваше в свои води. Оставаше обаче най-трудното, а именно да се позвъни на заподозрения престъпник, на този хитър дявол, който не бе толкова лесно да бъде разтърсен. Неслунд все пак надуши една възможност и старателно я обсъди с някои хора от “откритата служба”. Последната бе добре осведомена за операцията по залавянето в Сьодертеле. Така Хамилтън се оказа човекът, който можеше да реши проблема до края.

Неслунд наблюдаваше с напрегнат интерес Карл, който, небръснат; с разхлабен възел на вратовръзката си; със сако, наметнато на едното рамо, и едва влачейки крака, влезе и се стовари върху стола срещу него.

В кабинета бе почти тъмно, защото светеше само малката зелена лампа върху бюрото. Известно време Неслунд разглеждаше някакъв кобур, а след това заговори. Още не бе решил точно как трябваше да го направи — твърдо или меко. Както се случеше.

— Добре беше направено там, в Сьодертеле — предпазливо започна той.

— Така е. Решихме, че трябва да бързаме.

— А не бе ли по-добре преди това да се посъветвате, вместо направо да полетите?

— Вече казах, че трябваше да бързаме. Преценихме всичко и веднага тръгнахме, щом само получихме информацията.

Най-важното бе да не го изпуснем.

— Струва ми се обаче, че сте рискували. Това са опасни личности и можехме да включим достъпните ни резерви. Откровено казано, не съм в особен възторг от начина ви на действие, въпреки че всичко е минало гладко.

— Знаехме, че са само трима.

— И ти, разбира се, бе сигурен, че ще се справиш сам?

— Да, без да се съмнявам. Така и стана — точно и бързо.

Неслунд не хареса уверения тон на Карл. Не бе свикнал да разговарят така с него. Този път обаче се отнесе снизходително към поведението на Карл, защото имаше една идея, която искаше да осъществи с негова помощ.

— Е, а ако терористите бяха успели да извадят оръжието си, какво щеше да стане?

— Той нямаше шансове, защото оръжието му е твърде недодялано. Ти обаче имаш предвид проблемите, свързани с по-нататъшното разследване, нали така?

Карл по-скоро лежеше, отколкото седеше. Бе уморен и явно не харесваше Неслунд. И му бе скучно да обсъжда случая с него.

— А какво щеше да стане, ако той бе успял да се прицели?

Карл се поколеба. Дали онзи не очакваше хитър отговор по установените правила, че, видите ли, тогава щял да избие револвера от ръцете му, без да повреди мебелировката или нещо от този род? Защо обаче трябваше да се преструва? Карл реши да не лъже, въпреки възможното мъмрене.

— Ако бе успял да извади револвера си, сигурно щях да му пусна два куршума. Щяха да попаднат в областта на сърцето му, в белите му дробове. Щеше да е възможно и да оживее, но кой знае. Той явно щеше да иска да ни избяга по какъвто и да е начин и в такъв случай нямаше да имаме никакъв друг избор, освен да стреляме.

— Разбирам — каза спокойно Неслунд. — Мисля, че разбирам.

Карл чакаше с известно подозрение какво щеше да последва. Бе напълно уверен в себе си и всичко, както изглеждаше, бе минало нормално. Малцина биха могли да извадят оръжието си и да се подготвят за стрелба при такава неочаквана ситуация. Статистиката на американската полиция не можеше да се тълкува иначе по този въпрос.

Неслунд обаче реши да продължи меко. Не, разбира се, че не ставаше дума за никакво формално мъмрене, и дори обратното, той бе доволен от чутото. Бе много доволен.

— Доколкото разбирам, заподозреният престъпник е крайно опасна личност — продължи Неслунд след една от своите изкусни паузи.

Карл се изправи несъзнателно, а Неслунд продължи:

— Той е под наше наблюдение и ние искаме да знаем какво мисли в момента.

Неслунд направи още една пауза.

— А ти какво мислиш, Хамилтън? Какво ще предприеме?

— Ако говорим за един и същи човек, то той въобще няма да предприеме нищо. Ще отиде на работа и ще се държи съвсем нормално — отговори Карл с тон, който би прозвучал иронично за по-чувствително ухо от това на Неслунд.

— Аз мисля същото — продължи Неслунд. — И при това вероятно ще мине време, докато обработим обемистия материал за него. А след като го обработим, е възможно да стане “горещо”. Надявам се, че разбираш какво имам предвид?

— И какво? — попита подозрително Карл.

— Възможно е да стане дума за залавянето на този дявол. Бих искал и ти да си там, ако ме разбираш.

— Искаш да го убия ли?

— Страх ли те е?

— Не. Значи искаш да го убия, така ли?

Неслунд не отговори направо и в това се състоеше грешката му, ако възнамеряваше да скрие намеренията си, отклонявайки се от отговора. Онова обаче, което каза, стана причина за постоянната омраза между тях.

— Разбираш ли, Хамилтън, аз искам да завърша операцията спокойно и красиво. Имам предвид този дявол. Не искам обаче това да се стовари, например, върху по-старшите ти колеги. Така че ако, подчертавам ако, възелът се затегне, говоря за заподозрения престъпник, бих искал да го направиш именно ти. Ясно ли е?

— Напълно. Разбирам какво имаш предвид. Значи го подслушват вкъщи, но не и на работата и освен това го наблюдават двама на смени, така ли?

— Точно така е. Трябва да измислим нещо и да вземем решение, преди да се е досетил.

Карл понечи да попита за възможността за алтернативен престъпник, но в последния момент се сдържа и се отказа интуитивно от такъв въпрос. Неочаквано почувства силно презрение към този малък педант, “търговец на коли”, седящ от другата страна на бюрото. По-добре бе да се премълчи относно чувствата, които изпитваше към този Шерлок Холмс.

Карл кимна, стана, наметна сакото на раменете си и излезе. Неслунд гледа известно време затворената врата и се радваше: “Да, дявол да го вземе! Е, ти просто си дявол!”

7

Понеже Фристед пристигна на работа пръв, денят му започна с двоумението дали да помоли секретарката да включи кафеварката или сам да се заеме с това. Та нали дотогава вече бе бъркал два пъти, като единия път кафето се бе изляло до чашката, а вторият път врялата вода бе потекла и през филтъра с кафето и покрай него. И понеже Апелтофт можеше да пристигне във всеки един момент, той не искаше да рискува да бъде заварен на “местопрестъплението” (Апелтофт бе най-къщовен, поне по стандартите на “фирмата”). Сега обаче, когато се появиха двамата му колеги — един след друг — положението бе под контрол и Фристед с преднамерена безгрижност подаде чашка първо на учудения Апелтофт, а след това и на Карл, който въобще не забеляза това историческо събитие.

— Трябва да ви разкажа нещо под секрет, но не искам да стигне до когото и да било чрез вас. И ако в бъдеще всичко това изплува, то ще е по-добре да го научите сега и то от мен — започна Фристед.

Колегите му седнаха и се приготвиха внимателно и без да задават въпроси да слушат.

— Определих произхода на пистолета или поне получих квалифицирана информация — продължи Фристед. — И така, пистолетът е бил изнесен от Русия в Сирия точно преди началото на размириците там. Оръжието е попаднало при някого от офицерите — или танкист, или пехотинец. С това следата прекъсва.

— Как научи това? — учуди се Апелтофт.

— Точно в това е проблемът. Свързах се с шефа на ГРУ. Разходихме се тайничко с него по Юргорден. Просто — цирк. Във всеки случай той ми разказа всичко това. Проблемът обаче не е в това, а че ме помоли за една услуга.

Апелтофт едва не се задави с кафето си, но замаха с ръка, в смисъл: “Моля, продължавай!”

— Отначало и аз си мислех същото, като теб, Апелтофт, но всичко се оказа не толкова просто. Той ми съобщи данни за един тип от Управлението по имиграционните въпроси, който предавал сведения за ирански бежанци в иранското посолство. Явен случай на шпиониране на бежанците, с други думи казано, “незаконна шпионска дейност”. Имам името, времето и мястото. “Да се залови при предаването на сведенията” — каза руснакът. Така че, както разбирате, имам проблем.

— Ти какво? Какъв ти проблем? Ако е истина, то трябва да се отиде и да се хване тази измет. Каква е разликата — възрази Карл.

— М-да. Не знам. Досега не се е случвало руснаците да са споделяли безплатно с нас — продължаваше да размишлява Фристед.

— Не е, но не сме ги и молили — усмихна се Апелтофт. — Струва ми се, че няма проблем. Ако е истина, то “фирмата” трябва да залови този тип.

— Въпреки че защо му е на руснака да го хванем? — поинтересува се Фристед. — Къде е загадката?

— Може и да няма такава. Например, онзи е избягал от техните ведомости за заплати при онези, които плащат по-добре, затова го и предават — отговори спокойно Апелтофт.

Опасенията му бяха като издухани от вятър.

— Или пък възможно е да е свързано с политическата игра между Иран, Ирак и Русия, за която ние не знаем нищо и никога няма да узнаем — предположи Карл.

— Между другото, това е само дебютът на руснаците в нашия клуб — каза Апелтофт. — Венерстрьом[56] ни бе предложен от САЩ, получихме Берлинг[57] във “фирмата” си от израелците и доколкото си спомням, американците ни издадоха онзи дявол, следователя от чуждестранния отдел, който продаваше бежанци на Ирак. Във всеки случай няма защо да се притесняваме, ако не се окаже, че информацията е погрешна. А и тогава ще видим.

Наложи им се да обсъдят още няколко варианта. Руснакът може би бе искал да докаже, че сведенията му за пистолета са съвсем достоверни, поради което ги бе сложил в един куп с други сведения, които също би трябвало да са истински. Какъв сценарий, а? Или това наистина бе начало на търговски отношения? А може би бе примамка за комисаря от СЕПО, който бе плюл на условностите на етикета и сам бе поел риска?

Времето щеше да покаже. Фристед реши да поговори с “необходимите” хора, за да бъде хванат юнакът от Управлението по имиграционните въпроси. А за това как бе научил историята на пистолета “Токарев” — между другото, напълно правдоподобна — трябваше да се мълчи.

— Е и какво разбрахме, изхождайки от “правдоподобността” на руската история за пистолета? — попита Фристед.

— Не е кой знае колко — изръмжа мислено Карл, който вече бе поработил мислено над проблема и резултатът не го бе вдъхновил. — Нали се връщаме към времената, когато сирийската армия влиза в Ливан и пистолетът попада по някакъв начин в Бейрут, а там която и да е палестинска организация се сдобива с него и отново сме на изходни позиции.

Двамата полицаи гледаха безпомощно Карл, защото им се струваше, че е дори твърде прав.

- “Много шум за нищо”, казала бабата, която се опитвала да остриже вълна от прасето — опита се да се пошегува Фристед, очаквайки овации. — Е и какво ще правим сега?

— Карл и аз стигнахме до извода, че трябва да се съсредоточим върху разпитите на двамата активисти от пропалестинското движение, за които знаем най-малко. Имам предвид теб и мен. А Карл ще разгледа библиотеката на Хедлунд. Може пък да намери в нея някаква пътеводна нишка. Аз пък ще се заема с кореспонденцията му и с още някои неща.

— Всъщност вчера не говорихме за това, но сутринта чух по “Ехо”-то, че в Сьодертеле всичко е минало добре. Значи са били просто обикновени крадци, а? — попита Фристед.

— Така е. И ние стигнахме до този извод. Търговци на хашиш, на крадени вещи. Дребни крадци. А и нали засякохме следата им от точно такъв източник, така че това няма да ни доведе до никъде — поясни Апелтофт. — Затова и решихме да се заемем с Хедлунд и материалите от разпитите.

Карл слезе един етаж по-надолу, измина няколко крачки по коридора и надникна в заседателната зала, в която имаше две дълги маси. Там се извършваше сортировката, номерирането и предварителната класификация на конфискувания материал. Работата бе в разгара си. Нали законът изискваше старателно вписване в протокола на конфискуваните вещи.

Едната от дългите маси бе определен за сортирането на нещата на двойката Хернберг — Хедлунд. Номерираните предмети се разпределяха в три купчинки още там, на масата, като едната бе тази на Хедлунд; другата, средната, за “или — или” и третата — на Хернберг.

Карл взе няколко ксерокопия и се отправи на обиколка около масата, като от време на време прелистваше или просто преобръщаше книги, изписани листа, фотографии, протоколи от събрания и други документи. Правеше го без особено любопитство, а и му бе някак си неловко да навлиза в личния живот на хора, които бяха само няколко години по-млади от него. От вчерашната му среща с Неслунд му бе останала някаква горчилка. Това го измъчваше и бе спал лошо.

Онова, което бе взето от общата им библиотека, не представляваше кой знае какъв интерес. “Подозрителната” литература се оказаха Ленин и Сара Лидман[58]. Карл обаче разбра, че литературата бе подбирана от съвсем неопитна ръка. За получаването на по-пълна картина трябваше да се разгледат още веднъж книжните лавици и онова, което бе останало в квартирата. Отбеляза си любопитните неща, реши засега да не се мъчи с кореспонденцията, с която трябваше да се заеме Апелтофт, и получи разрешение да посети дома на Хернберг и Хедлунд, за да разгледа неконфискуваното.

И Фристед, и Апелтофт бяха единни по въпроса, че първо трябваше да надникнат при Петра Хернберг, защото така можеха да научат нещо за Хедлунд, който отказваше решително да отговаря на въпроси.

Предната вечер Петра Хернберг бе разпитвана кратко, преднамерено объркано и грубо (законът предписваше, че задържаният или арестуваният трябваше незабавно да получат писмено обвинение и имат правото да се възползват от помощта на адвокат). Имаше кратък запис на този разпит, от който, както се и очакваше, ставаше ясно, че девойката отказваше да се признае за виновна в незаконно притежание на оръжие и в съучастничество в убийство. Последното бе малко учудващо.

— Наистина ли я питахте за съучастие в убийство? — учуди се Апелтофт, когато той и Фристед се срещнаха с двамата най-добри следователи на “фирмата”.

— Да, питахме я, защото се твърдеше, че именно в това е проблемът. Не е ли така? — те бяха получили момичето, след което бяха хвърляли жребия кой да играе “лошото” и кой — “доброто” ченге.

“Лошото” ченге бе започнало да я притиска и сега тя седеше в стаята за разпити съвсем сама.

— Е и как е? — попита Фристед.

Двамата следователи смятаха, че тя все още е в шоково състояние, но вече е започнала да идва на себе си. Петра правела впечатление на интелигентно момиче и, разбира се, щяла да започне да разсъждава, ако не се побърза и не се прибягне до провокации.

Фристед и Апелтофт получиха разрешение за разговор с Петра Хернберг в рамките на не повече от два часа. Когато влязоха в стаята за разпити, тя седеше с отсъстващ поглед.

— Здрасти, казвам се Арне, а колегата ми — Ерик — поздрави я Фристед и седна. — Ние водим друго разследване тук, в тази сграда. То обаче е свързано с ареста ти, така че бихме искали да поговорим с теб. О’кей?

Тонът на Фристед бе коректен, приятелски и убедителен. Той притежаваше способността да пита за тежка вина така, както се питаше за разрешение да се запали лула.

Тя кимна, надигна се от мястото си и седна срещу бюрото, зад което се бе настанил Фристед. Петра бе мила, поддържаше външността си и бе лесно да си я представиш в бяла престилка зад аптекарския щанд. Бе именно такава. Напълно бе възможно да е наистина просто момичето от аптеката, помисли си Апелтофт. Той седеше малко настрани и стремейки се да не привлича внимание върху себе си, я изучаваше.

— Защо направихте това с нас? — попита спокойно тя.

Фристед поразлисти документите, лежащи на бюрото пред него, правейки се, че е потопен в изучаването им.

— Имаше голяма хайка на много места, въпреки че, разбира се, ти не го знаеш — каза Фристед.

Момичето поклати глава.

— Заподозряна си в незаконно притежание на оръжие и в заговор с цел убийство. Както виждам обаче, ти го отричаш — продължи невъзмутимо Фристед.

— Какво ти незаконно притежание? Не вярвам в това. И какъв ти заговор? Мислите, че съм убила някого ли?

Полицаите разглеждаха внимателно и мълчаливо момичето, след което Фристед продължи играта.

— Що се отнася до незаконното притежание на оръжие, то става дума за две неща. Ловната пушка не е кой знае какво, но ти навярно го знаеш?

— Онази, която висеше на стената ли? Та това е антикварна вещ, нещо като старинно оръжие. И вие мислите, че сме арестувани за…

— Това не е толкова важно. Е, а какво ще кажеш за патроните за китайския автомат? — прекъсна я Фристед.

Следващият момент бе много важен и двамата комисари затаиха несъзнателно дъх.

Девойката се замисли — или неразбрала съвсем за какво става дума, или разигравайки прекрасно театър.

— Нещо не разбирам за какво говорите — отговори най-накрая тя.

— За пълнителя за китайски АК-47… Нали си виждала такова автоматично оръжие с въртящ се пълнител? — продължи безстрастно Фристед.

В очите на девойката блесна огънче.

— А-а — каза тя, — само за това ли? Та той от години се търкаля в някакво чекмедже. Това е сувенир, може би дори детинщина, но като цяло е ненужна вещ. Донесох тази дреболия много отдавна от Бейрут.

— Защо? — кратко и уверено попита Фристед.

— Детинщина… Всъщност… е-е… там обикновено си правеха огърлици от гилзите на този “калашников” или “клашников”, както го наричаха. Взимаха гилзите, пробиваха ги и ги увесваха на вратовете си. Казваха, че било “революционно”. Вместо всякакви там награди, разбрахте ли?

— А от кого го получи?

— От един палестинец, в когото бях влюбена и чието име нямам намерение да споменавам.

— Добре, добре. Така обаче и не си си направила огърлица?

— Не, не си направих. Вкусовете се променят. А и Андерс, моето момче, не се решаваше да ги продупчи, защото имаше там нещо с шапчиците им или както ги наричат. А след това съм забравила за тях и едва сега си спомних.

— Обаче има и пълнител.

— Има, но ми се струва, че бе счупен или развален. Освен това в него може да се сложи нещо.

— А защо не изхвърли този боклук?

— Канех се веднъж, но после си помислих, че не трябва да се изхвърлят взривоопасни предмети в боклука. Та нали го изгарят в Льовста и би могло… След това исках да го изхвърля в реката, но реших, че е глупаво. Така си и остана да си лежи.

Фристед и Апелтофт се спогледаха. Последният кимна. Това означаваше, че бяха повярвали на историята.

— Е, а какво за онзи, как беше, за убийството… на човека от СЕПО? — попита тя.

— Разбираш ли — отговори просто Фристед, — че всичко изглежда така, сякаш има връзка между вас четиримата и някои други, които също се намират вече тук, в тази сграда. Какво ще кажеш за това, освен че си невинна и така нататък?

— Нищо.

— И защо?

— Защото не разбирам обвиненията.

— Аха — каза Фристед и излезе, а разговорът бе поет от Апелтофт.

Той й обясни, че уликите са си улики и винаги има възможност отначало да не разбираш в какво си се замесил непосредствено. А след това си поговориха малко за убийствата по политически причини. Тя му изнесе лекция, че ако движението, формиращо общественото мнение в страната, премине към преки акции от този вид, то ще извърши политическа грешка. Не го интересуваше какво казваше тя, а го интересуваше как го правеше.

След това попита Петра какво е правила цяла година в Бейрут и тя му разказа, че е работила в малък диспансер в един от най-големите бежански лагери — “Бурж ел Баражна”. Това било обикновена доброволна работа за скандинавците, съчувстващи на палестинското движение и много десетки момичета от Швеция, Норвегия и Дания правели същото. Именно тогава, между другото, срещнала и своето момче. Било пристигнало там с мисия за солидарност.

— А към кое политическо движение принадлежиш, освен към пропалестинското? — попита я неочаквано прямо Апелтофт.

— А вие и с това ли се занимавате?

— Не, у нас в Швеция, както знаеш гласуването е тайно, но те питам, само за да видя дали ще ми отговориш.

Тя въздъхна и се замисли. Нещо в реакцията й караше Апелтофт да е нащрек. Твърде сговорчива бе и твърде равнодушно се отнасяше към обвинението в убийство.

— Бях член на две партии, но напуснах и двете — отговори най-сетне тя. — А ако искаш много да знаеш на кои, то ще ти кажа. Първо — на ЛКП, а после — на КПШ.

— КПШ — Комунистическата партия на Швеция ли е?

— Да, аз пък си мислех, че знаете.

— Така е, но не и в нашия отдел. А партиите, в които си членувала, не биха ли могли да се занимават с политически убийства?

Най-сетне реагира. Сплете пръсти и се опита да се овладее, за да не рухне — поне така изглеждаше. След това отговори със сподавен глас:

— Напуснах ги и не искам повече да говоря за политика. Сега пък аз имам въпрос към вас. Ако човек не е виновен за убийство, то бихте ли могли да намерите все пак доказателства? Имам предвид, дали ни арестувахте по този начин, за да конфискувате ловната пушка?

Апелтофт изчакваше и я изучаваше. Тя губеше самообладание. Страхуваше се! За пръв път показа, че я е страх.

— Не, арестувахме ви не за да получим ловната пушка, можеш да бъдеш сигурна в това. Следите от вас в Хегерстен обаче ни отведоха направо до друго място, където прибрахме много по-интересно оръжие. Това говори ли ти нещо?

— Искам адвокат. А ти, между другото, не отговори на въпроса ми. Е?

— Ако си невинна, не могат да те осъдят, и ние не измисляме доказателства, ако няма такива. Повярвай ми!

— Вярвам ти, но все пак искам адвокат.

— И все пак ми повярвай! Можем да проследим сума ти нишки и връзки като начало, но в края на краищата ще получим нещо съвсем друго. Ако си невинна, то можеш да ни помогнеш да стигнем по-бързо до вярната следа, както и на самата себе си, за да излезеш по-скоро оттук.

— Как така?

— Отговаряй на всичките ни въпроси! Ако грешим, ще стане ясно. А ако не грешим, можеш да поискаш адвокат и отново всичко ще е ясно. Необходими са обаче доказателства. Ако бе толкова просто, нито аз, нито повечето от нас нямаше да работим тук.

— А какво ще стане с мен?

— Мисля, че ще те разпитват най-много седмица. А след това — арест. Знаеш ли какво е това?

— Да, при закрити врати съдът определя дали тайните доказателства са подходящи за по-дългото ми задържане.

— Горе-долу е така. Възможно е и “при закрити врати”. На прокурора обаче все пак ще му се наложи да изложи мотивите си пред съда. Незаконното притежание на оръжие от страна на твоето момче и твоят пълнител с десетте патрона няма да стигнат.

— А нима не сте задължени да записвате на магнетофон всичките разпити?

— Това не е истински разпит и на теб ще ти се наложи да отговориш още веднъж на всичките въпроси на нашите колеги.

— А защо просто си разговаряме в момента?

— Защото аз и моят колега се занимаваме с други въпроси, свързани непосредствено със самото убийство. А онези, с които ще се срещнеш след това, са обикновени, така да се каже, следователи.

— А колко души още сте прибрали?

— Освен вас, още десетина от Хегерстен.

Някак й олекна и тя въздъхна силно и ясно. Това бе много важно за Апелтофт, защото до момента се обвиняваше, че така дълго й отговаряше и можеше да попречи случайно на бъдещите разпити на колегите си. Последната й реакция го убеди интуитивно, че е прав. Изпита изкушението да удари момичето по бузата, но се сдържа, защото тя бе само на двадесет и шест години.

Надигна се и й се усмихна пестеливо.

— Ще запомниш задълго разговора ни. Ако не си виновна, както твърдиш, то след седмица ще излезеш оттук. Можеш да ми вярваш. Само отговаряй на всичките въпроси на следователите и всичко ще е по-лесно.

След това излезе и разказа на Фристед за впечатленията си. Не, не вярваше и то по много причини, че тази двадесет и шестгодишна приемница на рецепти в аптеката е участвала въобще в каквото и да е убийство. От това се почувства явно облекчен.

След различни преговори с инстанциите Карл се добра до запечатаната квартира в Хегерстен. Всичко в нея изглеждаше като след взлом, което, честно казано, си и беше така. Карл обаче се интересуваше от библиотеката. След обиска, организиран от патрула, който бе взел всичко подозрително, набиващо се на очи за обикновения служещ в службата за сигурност, в нея зееха дупки. Карл обаче не бе обикновен в този смисъл и дори повече от това.

Преглеждайки редиците книги, той ту кимаше одобрително, ту изхъмкваше язвително. Отначало видя онова, което и очакваше, тоест Фенон[59], Жан-Пол Сартр, Стефан Бекман[60] и Йоран Палм[61] — “паметните знаци” на втората половина на XX век в Швеция.

Имаше обаче и нещо друго. Особено интересни изглеждаха два малки отделения от библиотеката. Първото, състоящо се от седем-осем, се отнасяше за Кропоткин[62].

Подобна литература не се задържаше на лавиците на представителите на “левите сили”, защото класическата теория за хвърлянето на бомби попадаше в разред “случайни” дори и по времето на руската революция. Едва ли учител от средно ниво по основни предмети “история и шведски език” би имал повод да преподава класически анархизъм.

На лавиците бе останала и почти цялата литература на немски език. Никой от групата по завладяването не знаеше немски. Карл не само си спомни това, но и провери в списъка й. Цялата конфискувана немска литература бе вече отбелязана с нещо като червени звездички, в смисъл — “политически неблагонадеждна”. Десетина книги с гладки корици обаче, издадени от някакъв си Freie Universitet in Bremen[63], бяха останали на полиците. Бяха материали, оправдаващи от идеологическа позиция фракцията “Баадер-Майнхоф” и подобните й организации. Такова нещо не можеше да се купи в Швеция, дори и в книжарниците-кафенета на “левите сили”. Сигурно всички щяха да ги сметнат за “мръсна литература”.

Карл прегледа също така и годините на издаването на отделните книги. И се получи приблизителната картина на това как традиционно “ляв” интелектуалец, започва след години не само да се приближава до нетрадиционни идеи, към тероризма като идеологическа конструкция, но и да навлиза в психологията, тълкуването на сънища и екстрасенсориката.

Над голямата модерна двойна спалня от IKEA[64] висеше изрезка от вестник без текст, представляваща снимка на млад човек с белезници. Нещо привлече Карл към снимката и той я заразглежда по-внимателно, откривайки, че белезниците бяха американско производство. И тогава си спомни. Имаше един такъв шведски активист на борбата за мир, осъден някъде в САЩ за това, че той и други “борци” се вмъкнали на територията на един завод и изцапали с кръв някакво оборудване за производство на ядрено оръжие.

“Да се премине към непосредствени акции — помисли си Карл. — Да се бие така, че да се вижда и чува. Да се бие по слабите места. Да се предизвикват репресивните тенденции във властта, като тя бъде принудена да свали маската си и да покаже истинското си кърваво лице. Да се работи на малки групи. На никого да не се има доверие. Да се използва тълпата за скриване в нея. Да не се отделя от нея, като се упражняват необичайни професии или странни норми на поведение… — усмихна се иронично и продължи да си спомня: — Да се заобикаля контролът на държавата над средствата за масова информация, като се принуждават от време на време последните да информират обществеността за вашите собствени “театрални” акции и за резултатите от преследванията и отмъщенията.”

Приблизително така мислеха подобни типове. Андерс Хедлунд съвсем не бе обикновен ляв активист и вероятно — много нетипичен активист на пропалестинското движение. И бе много правилно, че се бе озовал в групата на четиримата от Хегерстен. След него щеше да се повлече дълга опашка. Освен това в него бе и пълнителят за АК-47. Най-сетне сякаш всичко се връзваше.

На Апелтофт не му се наложи да уговаря дълго Фристед, за да докаже правилността на изводите си. Ако тази девойка, Петра, членуваше в някаква конспиративна група, то нямаше да й стане по-лесно, след като научи, че са заловени още десет човека. Единственото възможно обяснение за това бе изводът й, че самата тя и момчето й са хванати просто с другите. Освен това бе заявила, че пълнителят, разбира се, е развален. До същия изход бе стигнал веднага и Хамилтън. Така че всичко си бе съвсем логично.

— Нали дъщеря ти работеше в аптека? — усмихна се Фристед.

— Така е и не отричам, че това повлия в известна степен на решението ми — отговори му смутено Апелтофт. — Тя обаче не лъже.

— Разбира се, че не лъже. Не съм си го и помислял — каза бързо Фристед. — Да влезем още веднъж в стаята за разпити, а?

Те имаха два варианта за разговор, но се отказаха от тях, след като се изкачиха в следващия отдел, където течеше разпитът. Анелис Рюден бе в депресия, бе станала апатична и не отговаряше, когато се обръщаха към нея. Освен това полицейският лекар я бе натъпкал с успокоителни таблетки, така че едва ли можеше да се разчита на нея. Само се усмихваше на всичките въпроси.

Андерс Хедлунд, момчето с “голямата опашка”, също седеше в килията си. Той продължаваше да се ежи и отказваше да си има работа със следователите. Дори не поиска да приеме необходимите му неща — прибори за бръснене и други такива. Оставаше само приятелят на Анелис — Нилс Ивар Густав Сунд — двадесет и седемгодишният ветеран на пропалестинското движение.

Разпитващите го сътрудници само свиха рамене, когато Фристед и Апелтофт ги попитаха за положението. Момчето, говедото му с говедо, плачело, призовавало родителите си и момичето си и ругаело. Трудно било да се измъкне дори и една-едничка разумна дума от него.

Видът на Нилс Ивар Густав Сунд съответстваше точно на това описание — небръснат, чорлав, със зачервени очи и изпокъсани дрехи. Говореше с фалцет. Фристед представи себе си и Апелтофт и обясни, че именно те се занимават с разследването на делото за убийството.

Момченцето, по-точно, мъжът, изглеждащ като момченце, не бе натъпкан от полицейския лекар с лекарства, но се държеше така, сякаш се бе нагълтал с таблетки. Говореше несвързано, объркано, като думите изскачаха от него някак си без ред, дори когато не го питаха нищо; крещеше, че се страхува от килията и не иска да го затварят.

Този път разговорът трябваше да бъде започнат от Апелтофт, а на Фристед му предстоеше да седи отстрани и да наблюдава. Апелтофт обясни, че по принцип е възможно да се избегне изолацията, като е необходимо само да се помогне на следствието. Това обаче не мина и Апелтофт стана “зъл” и “нахален”, а след това излезе “ядосано” от стаята. Дойде редът на Фристед. Той играеше ролята на доброто и разбиращото всичко ченге, отнело делото от “лошото” ченге, и започна със стандартните похвати, но и при него не се получи нищо.

Фристед излезе от стаята и поговори със следователите, които още не знаеха за подозренията в търговия с крадени вещи, в продажбата на наркотици и за стереоуредбата. Фристед успя да уговори колегите си да опитат още веднъж. След това влезе отново в килията, преструващ се на мил, но отново не се получи нищо. Тогава си размениха местата, като влезе Апелтофт и изигра “лошото” ченге. (Предпоставка за тази елементарна техника бе това, че разпитваният бе новак, защото тази психологическа атака не действаше на опитните престъпници, които бяха добре запознати с тези похвати.)

— Да опитаме още веднъж. Напи познаваш момчето, осигуряващо ти хашиш? А стереоуредбата? Казва се Абделкадер, живее в Сьодертеле, а сега ще е в затвора за няколко години. Знаеш ли за това?

Сунд млъкна. Изстрелът попадна в целта.

— Защо сте от един отбор с него? Знаеш ли какво оръжие имаше в дома си? Не ми прави гримаси, а отговаряй, за да приключваме с това! Аз нямам толкова много свободно време, с колкото разполагат колегите ми, е!

— Абделкацер е задържан, така ли? — попита Сунд вече със съвсем друг тон.

Оказа се напълно объркан.

— Да, а и не само той. Хванахме приблизително дузина араби след вас, но този дявол имаше оръжие, с което можеше да започне истинска война. Какво знаеш по въпроса?

Апелтофт обаче не получи отговор. Сунд отново изпадна в истерия и се опита да се хвърли през бронираното стъкло на стаята за разпити. И въобще стана неуправляем.

— Извини ме — каза Апелтофт, разпервайки ръце и излизайки от стаята.

Наложи му се да остави Сунд на колегите си, които не изпаднаха във възторг от това.

Срещнаха се в кафенето до басейна в другата сграда на полицията, за да поотдъхнат. На Карл бързо му мина ловната треска, щом само чу за реакцията на Петра Хернберг след научаването, че са задържани и много други. Бе й станало вероятно по-леко, защото явно “убиецът” трябваше да е сред другите, които, ако се съдеше по поведението й, дори не я интересуваха. Разказът й, че именно тя, а не този космат и явно антипатичен й Андерс Хедлунд, е домъкнала вкъщи пълнителя с десетте патрона за АК-47, бе съвсем правдоподобен. Дори бе казала, че пълнителят има някакъв дефект, но не знаела какъв. Всичко приличаше много на истината. Така че не можеше да се стовари това върху Хедлунд.

— Жалко — каза Карл, — защото ми се искаше да сме в правилната посока. Ясно е, че той наистина симпатизира на терористите.

— Така е — измуча Апелтофт, — но не можем да си направим окончателни изводи от това, което знаем. Хората могат да държат всякакви глупости в библиотеките си. Аз например имам сума ти книги за парните машини, но, дявол да го вземе, не се интересувам много-много от тях.

— При левите активисти обаче всичко е другояче — обясни Карл. — Те нямат в библиотеките си излишна им литература в такива количества. Марксистът-ленинист няма да държи метър и половина лавици с томовете на Троцки, а троцкистът — със събраните съчинения на Мао Дзедун, членът на Комунистическата партия притежава всичките съчинения на Сталин, дявол да го вземе, и нито едно на Алтюсер[65].

— А защо не? Нима не трябва да се изучава противника? Мислех, че всички правят така — учуди се Фристед.

— Не е така, защото библиотеката на всеки човек е част от индивидуалността му, и както членовете на религиозна секта не държат у дома си символите на сатаната. Вкъщи се държи онова, което се идентифицира със стопанина, защото, идвайки му на гости, приятелите му да гледат книгите му, да ядат салати и да пият вино. Така ми се струва.

— Да сведем глави пред знаещите работата си. Във всеки случай, комунизмът не е силната ми страна — избоботи Апелтофт, въпреки че си помисли, неясно защо, за дъщеря си с бялата аптекарска престилка.

— Значи, мислиш, че симпатизира на терористите?

— Да, така мисля. Знам от собствен опит, че картината ще се проясни, след като се запознаем с кореспонденцията му, с протоколите от събранията и другите подобни.

— Тогава да се захващаме с това — каза Фристед. — А сега да се разделим до утре. Продължавай да изучаваш този Хедлунд, Ерик! Ти, Карл, се разходи по материалите на “фирмата” за Хедлунд и Понти, а аз ще се опитам да обрисувам онова, което знаем и което не знаем!

— А защо Понти? И така ми е дяволски много? — изстена Карл.

— Защото никой от нас още не е довършил нищо докрай, така че все някога трябва да се свърши с това бреме. Просто сме задължени да го направим.

Малко по-късно Фристед седеше сам в общия им работен кабинет и се опитваше да очертае нещо като логическа схема на всички сведения, като се започне от пистолета и бележките, оставени от Фолкесон; мине се през заловените активисти на пропалестинското движение и връзките им с търговците на наркотици и дребните престъпници от Сьодертеле и така се стигне чак до наскоро арестуваните в Упсала палестинци, които бяха заподозрени в тероризъм.

Начертал схемата, той изведнъж си представи ясно онова, което усещаше доста отдавна. Почти сигурно не знаеха кой знае колко много. Имаше големи логически пропуски, като, например, за връзката между Фолкесон и тази малка Анелис, която сега бе горе, в килията си в следствения арест. Не успяха да измъкнат дори и най-малък намек от момичето, въпреки че именно то бе косвената причина за залавянето на четиримата от Хегерстен и след това ги бе насочило към Сьодертеле.

А от четиримата шведски младежи за момента бе интересен само Хедлунд. Ако обаче тази следа водеше доникъде, то положението съвсем не бе розово. Оставаше един теоретичен шанс, че ударът срещу палестинците (дори и да бе абсолютна грешка, е добре, чист успех, поправи се Фристед) може да даде случайно нещо. Оставаше само да се чака.

Фристед се съгласи безропотно, че съвсем не той е центърът на разследването, провеждано от “фирмата”. От една страна, диригентът бе Неслунд с групата за анализ на телефонните разговори, с конфискацията и може би със засечените нови телефонни разговори, а от друга — съвсем отделната група, занимаваща се с палестинците, които, ако се съдеше по известните факти, нямаха никакво отношение към проблема. И освен това във “фирмата” можеше да се случи всичко, за което Фристед щеше да научи по-късно и дори само трохите, които щеше да му отдели Неслунд.

Имаше и друг начин да си изясни какви по-точно идеи имаше Неслунд, за да планира по-нататъшните си действия. Пo принцип на Фристед не му харесваше този обходен метод, но сега в играта се бяха включили съвсем ирационални моменти или по-точно бе да се каже — силната му неприязън към средствата за масова информация.

Събра целия материал и го заключи в сейфа, провери по стар навик дали не е забравил нещо, след което взе палтото си и излезе.

Двадесет минути по-късно си купи от вестникарската будка на Централна гара всичките интересуващи го вестници от последните два дни, а именно “Дагенс нюхетер”, “Свенска дагбладет” и “Експресен”. След това се отправи у дома, към вилата си в Бром, обядва, мълчейки разсеяно, след което, както обикновено, прибра съдовете и всичко останало и се оттегли в кабинета си. Извади хартия и химикалка и постави вестниците пред себе си.

Естествено бе да го интересуват “фирмените” журналисти, особено когато някой от тях коментираше събитията или открито, или между редовете, така както, например, го правеше обичайният рупор на Неслунд — интендантът на полицията Карл Алфредсон, известен под псевдонима Карл-Алфред.

И при четиримата бе “конфискувано голямо количество оръжие и наркотици” и едно от намерените оръжия имаше “косвена връзка с убийството на интенданта на полицията Фолкесон”. Говореше се и за наказания за съучастничество в извършване на убийството. Карл-Алфред обясняваше, че такива хора имали достатъчни юридически познания, поради което не трябвало да бъдат подценявани. Те така старателно разпределяли престъпната си дейност помежду си и всеки отговарял за малка част, така че на прокурора щяло да му се наложи да се разправя с всеки поотделно, когато застанат пред съда. Това обаче не било проблем на службата за сигурност, която се задоволявала само с проследяването на виновните, след което ги предавала в ръцете на демократичното правосъдие.

Хайката срещу четиримата шведски терористи била довела на свой ред СЕПО до следите на “въоръжена фракция”, която освен това се занимавала с контрабанда на наркотици за “финансиране на терористите”, тоест това не били обикновени търговци на наркотици. Известно било също така, че палестинският тероризъм се финансирал с контрабанда на хашиш от Ливан, обясняваше Карл-Алфред в “Дагенс нюхетер”.

Що се отнасяло до седемте палестинци, заловени в Упсала, то се потвърждавало, че вероятно именно тази група е осъществила самия терористичен акт. Имало явна връзка между тях и четиримата шведи. По такъв начин в един калъп се поставяли търговците на хашиш, четиримата шведи и седемте палестински терористи.

Дотук всичко бе приблизително така, както и очакваше Фристед и както въобще си представяше плановете на Неслунд. Можеше, разбира се, и да е глупост това, че убиецът се намираше сред седемте палестинци, групирали се в Упсала, или сред заловената “наркофракция” в Сьодертеле, или пък че все пак му се бе удало да се изплъзне от мрежата. За това обаче СЕПО “премълчавало” и Карл-Алфред от “Свенска дагбладет” уверяваше, че СЕПО държи в ръцете си някои важни нишки, за което от гледна точка на сигурността не искало да говори, което, като цяло, било разбираемо. Да, наистина бе “разбираемо” защото нямаше такива нишки. Фристед седя известно време, взрян в статията на първата страница, озаглавена: СЕПО РАЗБИВА НОВА АРАБСКА ТЕРОРИСТИЧНА ФРАКЦИЯ.

След това премина към изучаването на мнението на добре информирания израелски източник във вестник “Експресен”. Той бе журналист, който постоянно разобличаваше шведските сделки с арабския свят. Само той единствен знаеше, не по-малко от цялото израелско разузнаване. Той наистина имаше свои аргументи, които журналистите на “фирмата” не съобщаваха.

Арабската терористична операция “план Даал” била всъщност част от постоянно водещата се гражданска война между съперничещите си палестински организации в ООП и на самата нея срещу “предателите” в арабския свят, които бяха за преговори. Следваше изброяване на голям брой случаи, при които палестинците се бяха избивали помежду си или бяха убивали арабски политици (списъкът се стори познат на Фристед). И ако сега — а за това говорело всичко — се окажело, че СЕПО е предотвратило именно такава операция, то съществувал риск палестинските терористи да изпратят в страната нов “патрул на смъртта”, за да осъществят замислените си отпреди планове или за да ударят по СЕПО като възмездие. Такава евентуална цел в Швеция можело да е египетското посолство, което напоследък получило усилена охрана от СЕПО.

В заключението на статията на израелския глашатай имаше няколко реда, които накараха Фристед да потърси дори червен молив, за да ги подчертае.

“Дори и палестинските терористични организации да са избрали предимно палестинци за жертви на терористичните си акции, именно в този омагьосан кръг се забелязват известни тенденции за това, че те възнамеряват да осъществяват деянията си чрез шведски престъпници или чрез един шведски престъпник” — съобщаваше за вестник “Експресен” високопоставен източник от СЕПО.

Фристед се замисли задълго. Освен очакваните очевидни дрънканици, при които наслуки се показваха различни групи и се обединяваха в обща армия, имаше и две странни новости. Първо, нямаше нито дума за това, че убийството на Фолкесон е свързано с този “план Даал”. Второ, намеците за шведски убиец сякаш се приписваха на “фирмата”, а не на традиционния източник на вестник “Експресен”.

Нещата изглеждаха зле. Някой настояваше упорито за шведски убиец и някой издигаше високо знамето на нов терористичен акт.

Фристед бе откъснат от мрачните си мисли от сина му, който този път влезе, след като преди това почука. Той, разбира се, също бе чел вестниците, но бе обърнал внимание на друг абзац, в който бе представен “списъкът на смъртниците” от конфискуваните материали и на общите обичайни лъжи.

— Твоята група ли залови онези от Сьодертеле вчера вечерта, когато те нямаше у дома? — попита го момчето.

— Да, ние бяхме. Нямаше обаче никакви бронежилетки, нито други глупости от този род.

— Тук обаче пише, че е намерен цял склад руски автомати, ръчни гранати и какво ли още не.

— Това, първо, не е съвсем истина, а и нали съм ти казвал да не вярваш на всичко, което пишат по вестниците за моята работа — усмихна се Фристед. — Второ, тези “ястреби” нямаха никакъв шанс, дявол да го вземе, дори и да не вярваш в това. Във “фирмата” ни има много компетентни в това хора.

Фристед се замисли над думите, казани току-що от самия него, но не стигна до никакъв определен извод. Този Хамилтън му харесваше, но имаше нещо странно, нещо, явно отблъскващо, в неговата лъскава и порядъчна външност.

Недоволният и изморен Апелтофт седеше зад бюрото си. Вече към средата на разследването кореспонденцията се състоеше от стотици писма. Предимството обаче се състоеше в това, че те бяха систематизирани хронологично в две папки, но представляваха значително затруднение за Апелтофт, защото основната част от тях бяха написани на немски.

Отначало той стоя цял час с речник в ръка, опитвайки се неуспешно да разбере съдържанието им. И въпреки че в края на краищата успя да схване чисто формалното значение на думите, то смисълът и връзките му убягваха. Тогава той промени рязко подхода си. Само за два часа състави списък на срещащите се в кореспонденцията имена и направи бележки в кои писма се срещат. Нека Хамилтън ги прекара през компютъра си и ако е необходимо, да се обърне към немците от Verfassungsschutz[66] и да провери дали някое ги интересува. Между другото, Хамилтън, изглежда знаеше немски език.

След като Апелтофт премина към купчината конфискувани шведски протоколи от събранията, той се почувства като Сизиф, търкалящ камъка нагоре в планината, защото, преди всичко, все още не виждаше смисъл от това.

Например, налице бяха чисто обективните причини за въоръжени акции, но липсваха необходимите субективни предпоставки, свързани в известна степен и с дипломатическата стратегия на ООП и с още неотстранените противоречия между дребнобуржоазните елементи в движението и онези, които застъпваха революционно-пролетарската линия.

“Би ли могла дъщеря ми да разбере това?”

Отначало Карл се опитваше да се заеме сериозно с информацията за журналиста Ерик Понти, събирана от “фирмата” почти двадесет години. Премина набързо през онези моменти, в които се съобщаваше или нещо малко неочаквано, или имаше само общи приказки.

Имаше логика, защото Ерик Понти принадлежеше към онова разклонение на шведското движение на левите сили, към което бе принадлежал и той самият, макар и в по-ранен период. По този начин основното бе известно. И педантично изброените доводи в една или друга насока се базираха очевидно върху съвсем обосновани факти. Понти се бе срещал с Арафат, с Кадафи, с Жорж Хабаш[67], с Насър, с Камал Джумблат[68] и дявол знаеше с още кого в Арабския изток. Очевиден обаче бе фактът, че повечето от тези срещи се бяха превърнали в обикновени вестникарски статии или радиоинтервюта, а това се игнорираше с дразнеща последователност в материалите.

Имаше и раздел с копия от различни доклади за Понти и връзките му с чуждестранни спецслужби. Онова, което се пишеше в заключенията им, бе приблизително точно в отделните детайли, но в края на краищата въвеждаше в заблуждение. Немската служба за сигурност например бе научила веднъж, че Понти е шведски ляв активист и има най-голямото количество контакти с известни терористи от Близкия Изток, и че са го посещавали двама осъдени след това германски терористи, а ето че само преди два месеца бе посетил по “неизвестни причини” в Либия.

Ако през 70-те години Понти се бе озовал зад западно-германската бариера и не се бе изплашил, когато местният персонал на службата за сигурност провери в компютрите си какво означава това и що за швед е той, то тази служба за сигурност щеше да е след секунди на крака, готова да го застреля “при опит за бягство”.

А “норвежецът”, явяващ се причина за активността на “фирмата” през тази седмица, бе научил, че Понти оглавява списъка с известните шведски организации за пропалестинска дейност в страната и освен това има тесни отношения с международния тероризъм и вероятно именно той ръководи “патрулите на убийците”.

И така нататък.

И още нещо за журналистическия заговор. Той можеше да се обясни съвсем другояче, защото по онова време всички са били повече или по-малко “журналисти”.

Годините на службата на Понти в армията се считаха за най-тъмните в биографията му. Тогава обаче самата шведска държава бе правела тези хора такива много преди появата на понятието “логистичен терорист”.

Карл заряза четенето и се отправи към заключената стая, направи няколко тренировъчни удара там, за да понижи агресивността си, а след това седна над документите за Хедлунд. Последният не му харесваше, ако се вземеше под внимание само политическият му облик.

Материалите на “фирмата” обаче се оказаха оскъдни. Само няколко пътувания насам-натам, малко “ръководни длъжности” и нищо съществено, за което да се заловиш.

Убийствен резултат. Карл бе почувствал възбудата на ловеца, след като бе хвърлил за пръв път поглед върху библиотеката на Хедлунд. Последният бе единственият, който можеше да бъде “разработван”, докато останалите веднага изчезваха сякаш в нищото. Търговията с наркотици и откраднати вещи в дадения случай бяха нищо. Ако се съдеше по пълното безразличие на Фристед и Апелтофт при създалата се ситуация, заловените палестинци също не бяха от значение. Доколкото можеше да се разбере и Анелис Рюден бе лъжлива следа. “Момичето, живеещо в една квартира с Хедлунд, е “зелено” — бяха решили Апелтофт и Фристед. Те имаха основания за подобно заключение, защото бяха опитни и умни. А онзи Сунд бе въобще боклук и засега бе под въпрос.

Сега отново за Понти. Най-вероятно Неслунд подготвяше следващия си удар именно срещу него, като не напразно бе възложил на Карл да се заеме с въпроса и дори намекваше, че трябва да е готов да стреля.

И тогава всичко забуксува.

Карл и сам не разбираше защо не разказа нито на Апелтофт, нито на Фристед какви мисли се въртяха в главата на Неслунд. Не, не бе, защото не им вярваше, а просто може би мисълта му се стори твърде невероятна.

Карл почувства, че стига до задънена улица. С рязко движение той сграбчи телефонната слушалка, но размисли и погледна към часовника. Бе само още девет и половина.

И той взе решение.

Преоблече се бързо, избръсна се и излезе. Кръстовището в Стария град бе съвсем пусто и без да се оглежда, той се отправи направо към кафене “Опера”.

Пред кафенето още нямаше опашка. Това го зарадва, защото нямаше да му се налага да показва документ за самоличност, за да влезе, и нямаше да стои на опашка, ако решеше, че твърде често се възползва от положението си.

Най-мощната вълна на нощния живот на Стокхолм още не бе придошла. Той мина покрай бара, поръча си бира и застана до дългия плот така, че единственият вход в залата да бъде постоянно в полезрението му. Бе невъзможно да греши — никой не го следеше. След четвърт час той излезе в преддверието, пъхна петкронова монета в малкия червен телефонен апарат и набра един от пет-шестте необходими му номера, които помнеше наизуст.

Човекът, когото търсеше, не си бе у дома. Жена му обаче каза, че е в квартирата си в Стокхолм.

Както изискваше професионалната предпазливост, Карл, без да се оглежда, тръгна бавно към станцията на метрото до Централната гара и там се смеси с хорския поток. Седна в първото метро и около половин час се вози, проверявайки дали няма опашка. На спецслужбите щеше да им се наложи да привлекат маса народ, за да го следят, въпреки че той не се обърна нито веднъж.

Най-накрая стигна до станция “Площад Карлаплан” и излезе на повърхността.

Ръмеше дъжд и улиците в района на Естермалм бяха достатъчно пусти. Пресече “Карлавеген” и зави по “Гревгатан”, след това пресече улицата и отново тръгна по “Гревгатан” надолу до “Страндвеген”. Прозорците на необходимия му апартамент светеха, както и тогава, когато там се намираше оперативният отдел IB на разузнаването. Сега това бе квартирата на Стария, а самият той бе по онова време шеф на този оперативен отдел. Следователно Стария си бе у дома. Улицата бе съвсем пуста и в двете посоки.

Карл позвъни с условния сигнал — три кратки и едно дълго позвъняване — на домофона във входа. Никой не отговори, но бравата се отключи.

Стария изглеждаше свеж, въпреки приказките, че бил болен през последните години, и дори по-млад, отколкото първия път, когато се бяха срещнали в Кивика. Посрещна сърдечно Карл и веднага му предложи чашка домашен ябълков сайдер, с който се гордееше. “Това го знаят всички”, тоест не всички във “фирмата”, а всички в “компанията”[69], а това бе съвсем друго нещо.

Стария се зае ентусиазирано да разпитва Карл за това и онова, спомни си за Сан Диего и обучението му там — точно сега се готвели да изпратят двама нови шведи там. След това заразказва сам за усложненията между ръководството на Департамента по отбраната и правителството. Казано накратко, въпросът за новия тип оперативен работник висял във въздуха и било напълно възможно ситуацията в “компанията” да се промени в зависимост от това какво щяло да бъде правителството. Засега обаче политиците плюели на нея.

— Е, а ти как си в полицията? — попита най-накрая Стария.

Казвайки “в полицията”, той използва вътрешния жаргон на разузнаването. Никога и при никакви условия не се казваше нищо друго освен “полицията” (тук за службата за сигурност като такава никога не се разсъждаваше и ако се говореше, то бе толкова малко, колкото и за социалните помощи или за губернаторите).

Карл разказа накратко за общата ситуация, но се разпростря особено върху стигналото до задънена улица разследване. Не само това обаче били проблемът и причината за идването му тук. Единият проблем бил задънената улица, а другият се заключавал в това, че толкова често се прехвърляла топката, та това водело безкрай до възникване на препятствия. Нямало никаква възможност да се види целият терен, просто нищо не се виждало.

— Така е — каза Стария и се надигна, за да донесе нови дози сайдер, но се спря, гледайки въпросително към бутилката с уиски.

Карл кимна и Стария изчезна, за да търси лед.

— Оттогава промениха кухнята — връщайки се каза той, — но именно в това е силата и слабостта на полицията и това е ефект от стриктното разделяне на секции.

— Тоест? — попита Карл.

Стария започна да обяснява. В шведската “полиция”, тоест в службата за сигурност, всичко било стриктно разделено на секции и никой не знаел с какво се занимава колегата му в съседната стая. В чисто професионален план това било предимство. Ако там се вмъкнел диверсант — е, например, като арестувания преди няколко години Берлинг — то той можел да нанесе само ограничена вреда, защото нямало да има възможност да знае всичко.

А недостатъците били свързани с чисто оперативното свойство, което Карл току-що бил обрисувал доста ефектно. Различните следствени групи, работещи едновременно в полицията може би биха могли да намерят много по-бързо решението. За това решение обаче не знаел никой, защото то не се появявало, преди да бъдат събрани отделните парченца на цялата картина, а поради това съществувала и такава проточваща се несигурност. Ръководството, тоест Неслунд, обаче имало общ поглед върху нещата.

— Именно това ме притеснява — каза Карл, — защото не му вярвам…

— Е! Той е същият идиот като предшественика си, онзи влюбен в Израел Фронлунд или както там, дяволите да го вземат, се казваше…

— И то защото доста откровено ми предложи да убия шведски журналист по времето на предстоящото му залавяне — продължи Карл.

— За кого става въпрос? — попита тихо Стария.

— За Ерик Понти от “Дагенс ехо”, ако го познаваш.

— Боже мой! Значи Понти би трябвало да е убиецът?

— Неслунд се прави, че вярва в това, но в материалите ни няма такива доказателства.

— А как изглеждат материалите ви? Не се притеснявай, че ми губиш времето, а ми разкажи най-важното, защото рискуваме не само теб като оперативен работник, но и много повече. Е?

Карл разказа подробно за пребиваването на Ерик Понти в Осло и за единствения телефонен разговор, свързващ последния с останалите арестувани, както и за неясните материали, съществуващи в архива на “фирмата” за Понти.

Седнал в полумрака под картина, на която бе изобразен голям френски петел, Стария приличаше на бухал. Веждите му се бяха устремили някак птичешки напред, сякаш Стария ги решеше по такъв начин или се грижеше специално за тях. Карл свърши, но Стария продължаваше да мълчи и да гледа в чашата си.

— Неслунд е идиот — каза той най-сетне. — Този глупак не разбира какви ще са последствията от такава операция. Това ще е най-големият скандал и за нас, и за полицията. Снимката и името ти ще попаднат във всички вестници. Случаят ще се разглежда във всички инстанции — от инспектора и канцлера на правосъдието, от вътрешния отдел на полицията, от провинциалните съдилища, от съда на цялото кралство, от висшия конституционен комитет на рикстага, от Европейския съд и от самия дявол. Какъв идиот!

Карл виждаше за пръв път Стария възмутен. Последният си наля още уиски, без да предложи на госта си.

— И ако не се смята, че тази операция е просто идиотизъм, то Понти, разбира се, няма нищо общо с това. Не е ли така? — попита Стария, сякаш проверявайки мислите си, но не дочакал отговор продължи: — Освен това нашите планове за нови оперативни работници във “фирмата” ще отидат по дяволите, защото ще изплува цялата ти тайна и ние ще останем с пръст в уста. Така, докъде стигнахме? Ах да… и освен това Понти няма никакво отношение към цялата тази история, нали?

— Разбира се, че няма — отговори Карл. — Аз не вярвам, че Неслунд знае нещо повече от нас за това кой е застрелял полицая. Мисля си обаче, че Неслунд се опитва да убие с един изстрел два заека. Иска външно всичко да изглежда така, че убиецът е открит и убит, като едновременно с това иска да отстрани “старата лисица”.

— Знаеш ли, че си мисля същото — проточи Стария. — Но noch ist Polen nicht verloren.[70] Ние обаче ще го спрем!

— Тоест как?

— Слабостта в хипотезата на Неслунд е в това, че Понти най-вероятно няма отношение към това дело. А силата на позицията му е в това, че в материалите съществуват странности, свързани именно с Понти, и преди всичко с неговата норвежка разходка, не е ли така?

— Така е, доколкото разбирам.

— Ами тогава ще разберем защо Понти е бил в Осло и тази следа ще изчезне за вас от полицията.

— Как ще го направим?

— Попитай го. Понякога е полезно. Попитай го защо е бил в Осло.

Карл се замисли над това макар и съвсем логично, но все пак глупаво предложение. Опита се дори да каже, че това означава да наруши всяко правило на службата за сигурност, за което можеше да се сети. Стария му отговори спокойно, че полицията може да вземе правилата си и да си ги пъхне отзад. Има разлика между божия закон и човешките предписания.

— Освен това — обясни по-нататък Стария, — ние ще окажем услуга на полицията. Та нали с това ще я спасим от най-гадната ситуация, в която биха могли да нагазят тези идиоти. Е, добре, съществуват и наши интереси. Данъчната служба или където попаднеш след тази история. В корабоплаването в Норшьопинг, ще помисля. Един от информаторите ни се озова там, след като се “издъни”. И така, на работа. Да планираме операцията си.

Тогава Стария си спомни, че чашата на Карл е празна. Докато я пълнеше, ръката му трепереше леко. Или не му бе добре, или бе твърде много възбуден.

Стария го разпита подробно за детайлите, свързани с Понти. Значи го държат под похлупак, наблюдават го, подслушват домашния му телефон и сигурно преглеждат пощата му. Може да са се добрали и до кореспонденцията, получавана в Шведското радио. По някои технически и юридически причини обаче не можеха да подслушват разговорите му от централата на Шведското радио. Ето къде бе останала възможност за връзка с него. Личното установяване на такъв контакт от страна на Стария обаче би било рисковано. Само при мисълта за недоразуменията, до които можеше да доведе записаният им на лента разговор, му ставаше зле. Трябваше да се вземе под внимание и рискът, че магнетофонът на журналистите е често пъти включен. И така, Карл получи разрешение да осъществи контакт по начина, предложен от Стария.

Следователно трябваше да се свърже с Понти без свидетели и това можеше да бъде организирано. След това Понти трябваше да бъде убеден да се съгласи на среща, за да обясни причините за странното си пътуване до Осло. А след това Карл трябваше да разкаже за действията си на колегите си в полицията. Възможно бе те да бъдат настроени критично, на ако по радиото не бъде казано нищо — а в необходимостта от това Понти трябваше да бъде убеден — то щяха да се съгласят, стига наистина да бяха наистина честни полицаи.

— И аз, разбира се, съм стигнал до тази идея съвсем самостоятелно? — попита Карл.

— Нали не искаш да въвлечеш в това “компанията” и мен?

— Добре. Ще се срещна с Понти на празен перон на метрото около полунощ. Значи, решаваме, че има приемливо обяснение и за едното, и за другото?

— Да, така решаваме.

— А ако той няма никакво обяснение и наистина, въпреки очакваното, е убиецът?

— Не ми се иска да мисля за това. И нека не говорим за него. Можеш обаче да предприемеш обичайните предохранителни мерки, защото си обучен на това.

— Ако обаче се стигне до… “конфронтация” между нас, какво да правя? Да изхвърля след това оръжието си в Стрьомен, така ли? А?

— Не чух последния ти въпрос — отговори студено Стария. — Мисля, че в такъв случай ще срещнеш определено разбиране от Неслунд. Както обаче се казва, I don’t hear that.[71]

Карл се облегна на облегалката на дивана и затвори очи.

— Вече е късно. Аз обаче ще се издам, така или иначе, щом само проведа операцията. Ще останеш ли още в града?

— Да — отговори му кратко в същия делови тон Стария. — Две седмици с прекъсване за коледната ваканция, а след това знаеш къде да ме търсиш.

Постояха малко до вратата, докато Карл разгледа настенните украшения — различно оръжие, сред което традиционните ловни пушки и стар “маузер”.

— Нали знаеш, че е забранено да се окачват на стената оръжия, имащи затвор — отбеляза Карл, искайки да разведри обстановката.

— Знам — отговори ме Стария, — но тези закончета са за полицията, а не за нас. Предчувствам, че операцията ще мине добре. Не се безпокой и се обади веднага, щом можеш.

Карл се спусна три етажа, без да пали осветлението. Излизайки навън, той се огледа добре, но наоколо бе пусто. Отправи се бавно пеша към дома си в Стария град. А дъждът продължаваше да се лее.

Стария седя още дълго на дивана в стаята, която някога бе оперативният отдел IB, като пушеше бавно цигара, нарушавайки строгата забрана на лекарите, но сега имаше повече основания да се безпокои и то съвсем не за здравето си.

Стария бе офицер и винаги бе бил такъв още от времето, когато като студент от работническо семейство бе попаднал на военна служба в края на световната война и не я бе напуснал пет години след това, докато бе станал фенрик[72]. А след това си остана такъв. Преди имаше малко офицери- социалдемократи и това бе една от причините, поради която лично Таге Ерландер[73] възложи именно на Стария да създаде новата служба за военно разузнаване и ето че той служеше в нея вече 30 години. За него Карл бе онова “военно оръжие”, от което се нуждаеше Швеция. Той гледаше на него с онова чувство, с което се посещава военното летище, където стоиш и наблюдаваш как, ревейки със стартовите си двигатели, два изтребителя се устремяват право нагоре. Можеха да се защитят и нямаше да се предадат!

Един-единствен “виген” AJ-37[74] обаче струваше 40–50 милиона. За тези пари можеха да се издържат десетина оперативни работници от класата на Хамилтън, а Швеция се нуждаеше най-вече от такова оръжие, отколкото от каквото и да било друго. Цялата й територия бе открита за шпионска дейност от страна на други държави — и приятелски, и вражески, като преди всичко вражески. И в тази борба нейната “полиция” — службата й за сигурност не представляваше нищо. “Полицията” се състоеше от комисари на средна възраст и млади “академици”, занимаващи се преди всичко с пропагандни материали в пресата за собствената си ефективност и както например сега, в тази заплетена ситуация, прибиращи от време на време известно количество “съмнителни“ араби или кюрди, или арменци, или други тъмнокоси. Нима “полицията” представляваше защита за Швеция, нима бе оръжие?

Службата за сигурност се състоеше в момента от хора, седящи в кабинетите си или пред радарните установки. Нормално ли бе това? А територията оставаше незащитена, брегът — открит и Стокхолм бе само играчка за чуждите страни. Така и щеше да бъде, докато в службата за сигурност не влезеха хора, които биха могли да излязат на бойното поле, да проследят врага, да проконтролират маневрите му и да разрушат всичките му планове.

Та ето че Стария гледаше на Хамилтън както шеф на авиацията гледа първия екземпляр от нов боен самолет, който не отстъпва на вражеския нито по скорост, нито по височина на полета. Да, типична американска машина, но върху крилете с трите корони на син фон[75].

Ако онзи идиот Несквист — или както там се казваше онзи “полицай” — вкараше Карл в операция, която е обречена да се превърне в ужасен скандал, то имаше риск за всичкото “оръжие от нов тип”, което все още не бе въведено докрай.

Стария прецени възможностите за контакт с неколцина чуждестранни негови приятели, за да изясни дали не може да бъде намерен бързо убиецът, но отхвърли тази мисъл, защото все пак съществуваше и проблемът със сигурността. Имаше опасност да се натъкне на онзи, който бе замесен в това или който имаше близки отношения с организацията, стояща зад него, а то бе едно и също.

Животът бе научил Стария да не бърза и той реши да изчака резултатите от нанасящата удар по плановете на Неслунд операция, която трябваше да бъде проведена от Хамилтън, тоест срещата му с онзи известен журналист.

8

Първата половина от деня Карл прекара ползотворно пред компютъра. В списъка от четиридесет и шест имена, намерени от Апелтофт в писмата на Хедлунд, повече от двадесет влизаха в асортимента от служебни интереси на шведското разузнаване. Кръгът на контактните му връзки стана доста определен. Симпатиите на Хедлунд бяха насочени както към средното, така и към новото поколение германски терористи, в което нямаше никакво съмнение. А непопадналите в базата данни на шведския компютър имена бяха изпратени с телекс на германските колеги с молба за най-бърз отговор. И само след няколко часа — някаква гротескна ефективност — той бе получен, като минимум петима от бройката на онези, за които бе запитано, се издирваха от съответните служби във връзка с извършването на различни терористични акции, а останалите, според общата оценка, се оказваха така наречените “симпатизанти”.

На свой ред, немците молеха за данни относно това кога, откъде и под каква форма издирваните лица са се проявили? Още преди обед Карл успя да им изпрати дълга поредица от справки, които, доколкото разбираше, можеха да доведат в някои от случаите до залавянето на определени лица или поде до появата на интересни оперативни планове за издирването им.

След това се зае с изучаването на документацията, от която, докато се занимаваше с нея, Апелтофт бе разбрал, че не разбира нищо, тоест с протоколите от шведските събрания, митинги, и дискусии, както и с писмата.

Фристед намина и му съобщи, че целият материал за разпита на Хедлунд за терористичните му контакти или поне за намеците за тях би трябвало да е готов към два часа следобед. Именно тогава и щял да дойде адвокатът на последния, за да присъства на първия разпит. Колкото повече информация имали двамата следователи, толкова по-добре.

Карл състави доста дълъг списък от възможни предложения за предстоящия разпит, когато се сети да пусне “Дагенс ехо” и да научи какво щеше да говори Понти или в най-лошия случай някой от сътрудниците в редакцията му за историята, свързана с този терористичен акт.

Започваше третата или четвъртата част на предаването, в която с иносказания се говореше за много добре завоалирания пробив при воденето на това дело, приет от останалите средства за масова информация без каквито и да е въпроси. Основното време бе определено за две кръстосани интервюта, в които от време на време ту министърът по имиграционните въпроси, който отговаряше формално за предстоящото депортиране на заподозрените палестински терористи от страната, ту “рупорът” на полицията Карл Алфредсон, дълбаещ в една точка — каква именно е връзката между групата заподозрени четирима шведи и групата от седемте палестинци — отговаряха на въпросите на репортерите.

И министърът по имиграционните въпроси, и Карл Алфредсон обясняваха отначало, че всичко това е “секретно”. Те повтаряха като папагали едно и също. Тогава обаче в ефир се появи Понти, който ръководеше лично цялото предаване, и зададе въпроса: “Дали не трябва тези секретни доказателства да се предявят на четиримата шведи на предстоящите разпити? Те не могат да бъдат арестувани по секретни доказателства, защото нали са шведи?”

Разбира се, че не. Делото обаче можело да се гледа и при закрити врати. Е, а ако не ги били арестували? Тогава можело да се разказва за тях, така ли? Следователно било само въпрос на време, докато научели всички, че няма никаква връзка между тези групи?

Представителите на правителството и на службата за сигурност повтаряха едно и също: “Секретно, секретно, секретно”. Ситуацията бе комична и безнадеждна. Главното се състоеше в това, че Понти уцелваше с такава точност най-слабото място в следствието. Създаваше се впечатлението, че самият той знае, че всичко е точно така. Знае, че, разбира се, то щеше да изплува на повърхността и арестът на четиримата шведи нямаше да изглежда чак такава необходимост за всички и че нямаше да се потвърдят “неоспоримите” им връзки със седемте палестинци.

“Добре, много добре — помисли си Карл. — А може би Понти наистина е запознат отблизо и с истината, и със същността на проблема?”

След като тръгнаха другите новини, Карл изключи радиото и се върна към бележките за разпита на Хедлунд, а след това се отправи към Фристед, където вече го чакаха двамата следователи, и им разказа за собствената си гледна точка и за германските им колеги, както и за това, че още на сутринта са получени данни за възможността за извършването на арести в Германия.

И едва след това успя най-сетне да се измъкне в града и да позвъни от телефонен автомат, който със сигурност не се подслушваше. Не се доверяваше на своя телефон или, във всеки случай, искаше да избегне ненужния риск. Спусна се до магазина за вино “Сюстембулагет” на площад “Кунгсхолмсторг”, за да съчетае полезното с приятното. Прибрал покупките си във фирмена торбичка, той влезе в телефонната будка, намираща се до Бюрото по печата от другата страна на улицата и набра номера на Шведското радио. Вече бе обмислил добре какво и как щеше да каже.

— Здравей — започна той. — Аз работя в отдела по сигурността при Управлението на полицията и не искам да се представям. Трябва да се срещна с теб, колкото се може по-скоро и най-добре е да е тази вечер.

— А, как да разбера, че си такъв, за какъвто се представяш? — попита го Понти уверено, както и бе предполагал Карл.

— Става дума за пътуването ти до Осло. Летял си с полета в 9 часа, а си се върнал на следващия ден в 16.30, като си се пошегувал с нашите норвежки колеги, което е довело до определени подозрения. Да продължавам ли?

Понти въздъхна направо в телефонната слушалка.

— Не, не е необходимо — отговори той. — В такъв случай обаче има един проблем.

— Какъв именно?

— Следят ме. Говори ли ти нещо това?

— Точно това ни е излишно. Откачи се по някакъв начин. Знаеш ли как?

— Добре, ще опитам. Може и да се отдавам на сантименталност, но ми напомня доброто старо време. Ще взема такси, след това ще сляза в метрото, нещо такова.

— Добре. От Слюсен по посока на Велингбю има мотриса в 21.43. Ще успееш ли да я хванеш?

— В първия или в последния вагон?

— Да кажем в първия, ще те пресрещна някъде по пътя.

— Надявам се, че ще си сам.

— Да, и ти също.

— Как да разбера, че не е идиотска шега?

— Това няма как да го разбереш. Опри се на това, че не бих те търсил, ако не бе толкова важно.

Настъпи кратко мълчание.

— О’кей! Първият вагон на мотрисата от Слюсенв 21.43. Ако поради някаква причина не успея, ще бъда в една от следващите две композиции.

И без да се сбогува, затвори.

Разпитът на симпатизиращия на терористите Андерс Хедлунд завърши бързо и безрезултатно. Най-голямата “звезда” на шведската адвокатура разговаряше с двамата следователи в стаята за предварително следствие като с ученици. Отначало поиска да уточни законността на обвинението и го получи. След това поиска обстоятелствата, отегчаващи вината на клиента му, и не получи отговор. Настана време за самия разпит. И тогава, сякаш бързайки да вземат инициативата в ръцете си, следователите извадиха записките и започнаха да разпитват за хората, имената на които бяха намерени в кореспонденцията на Хедлунд.

Адвокатът ги прекъсна веднага и каза на клиента си, че не трябва да отговаря на въпроси относно политическите му симпатии или негови познати, нямащи никакво отношение към самото престъпление, в което го подозират, а именно към незаконното притежание на оръжие.

Самият му клиент така и не обели нито дума.

Следователите предприеха обходна маневра, питайки как е могло да се случи така, че Хедлунд да има обширни контакти с терористи, търсени в Германия. Адвокатът прекъсна забележката им, защото това не се отнасяше до подозренията в предполагаемото престъпление, защото Хедлунд е шведски гражданин и не може да бъде смятан за престъпник поради едно или друго познанства, и следователно няма повод да отговаря на такива въпроси.

— Става дума за подозрения, свързани с лица, които са сега у нас, в страната ни, и е възможно да подкрепят углавни престъпници — опита се да вметне единият от следователите, тълкувайки малко едностранчиво закона за тероризма.

— В никакъв случай — каза адвокатът и постави на масата малък черен касетофон, — не може да се позовавате на такъв вид подозрения по отношение на шведски гражданин. Сега трябва или да се заемем с конкретните подозрения в престъпление, или да започнем общ политически разговор, за което няма никакви основания.

Следователите протестираха против използването на касетофон от страна на адвоката. Онова, за което се говори в стаята на предварителното следствие, е все още секретно, поради което не може да бъде записано на лента.

Макар и мъчителна, престрелката свърши бързо. Адвокатът помоли за разрешение да поговори с клиента си в отделна стая. Разговорът им продължи само пет минути и след него следователите узнаха, че разпитът не можело да бъде възобновен дотогава, докато прокурорът не съобщи лично и писмено за забраната да се ползва касетофон и докато не бъдат представени доказателства за извършено престъпление. Ако става дума само за притежанието на старата ловна пушка “Хускварна”, това все още не означава престъпни намерения.

С тези думи адвокатът напусна стаята, в която продължаваше да седи издевателски усмихващият се поклонник на германския тероризъм.

Бързата развръзка доведе до множество вътрешноведомствени скандали. Следователите докладваха на Неслунд за положението, както и за съжденията си, че, видите ли, щяло да е трудно да бъде задържан Хедлунд до изясняването на правомерността на задържането му. Неслунд се отправи към прокурора К. Г. Йонсон и го помоли да удължи срока на задържането, опитвайки се да обясни това с някои положения, отнасящи се до сигурността на държавата и така нататък. Прокурорът обаче реши, че не някой друг, а именно той ще отговаря за това, че впоследствие Европейският съд ще получи нов пример за непозволени срокове на задържане в Швеция, и побесня. Неслунд бил обещал, че веднага след задържането и домашния обиск щял да представи доказателствата. Точно така е направено, заинати се Неслунд, защото в резултат на домашния обиск у Хедлунд се появили мотиви за задържането на един или дори много терористи в Германия. А това, на свой ред, може да даде началото на нови оперативни версии, като в противен случай съществува реалната опасност престъпникът да изчезне.

Тогава прокурорът бе обхванат от нов пристъп на бяс и закрещя: “Дали съществува опасност престъпникът да изчезне или не — не е важно. Първо трябва да се убеди съдът, че притежанието на негодна за лов пушка, произведена през 1910 година, може да бъде чисто формално основание за задържане!”

По такъв начин на Неслунд му оставаха не повече от три денонощия за получаването на нови улики. След това шведите трябваше да бъдат пуснати без преговори относно правото за по-нататъшно задържане.

Денят бе ясен, студен и необичайно светъл за това време от годината или поне така изглеждаше. Червеното следобедно слънце светеше право в лицето, когато Карл, Фристед и Апелтофт се срещнаха отново. Първият разказа с видимо удоволствие за находките в личните писма на Хедлунд и в протоколите.

Хедлунд бе събирал копия на протоколи от различни организации в продължение на много години. На пръв поглед го правел несистемно. Във всичките тях обаче имало нещо общо, а именно че при гласуването губел или той самият, или добре обоснованите от него предложения за “преки акции”. Контрааргументите се свеждаха до това, че — на жаргона на левите сили — предложенията му били аморфни, но по същество ставало въпрос за повече или по-малко решителен отказ от такива акции.

Главният недостатък на папката с немската кореспонденция бе липсата на копия от писмата на самия Хедлунд, като имаше само техни отговори. По такъв начин само от писмата на немците и аргументите в тях можело да се опитат да разберат за какво е писал самият Хедлунд в посланията си. Картината била приблизително следната:

Самият Хедлунд бил за “преки акции”, но “дребнобуржоазните елементи” от обкръжението му били против, така че той имал предвид, че в цялото намаляващо прогресивно — последното, изглежда, означавало “ляво” — движение нямало вкус към “преките акции”, поради което не можело да се направи нищо в тази насока. Поне не било възможно да отвори очите на другарите си.

По такъв начин, според него, другарите му повече от всичко страдали от илюзии по отношение на буржоазната демокрация и едва когато последните изчезнели, можело да се мисли за по-нататъшни стъпки.

Последното му разсъждение беше най-интересното. На практика това се случваше в момента, например, с Анелис и Сунд, които бяха получили основен урок по “буржоазна демокрация”, нали така?

Странно изглеждаше и липсата на взаимно разбиране между Хедлунд и приятелката му Петра. Та нали живееха заедно и като че ли трябваше да се изхожда именно от това. Фактически доказателства обаче нямаше, защото Петра Хернберг също се бе оказала “дребнобуржоазен елемент”, нежелаещ “преки акции”.

— Така че, ако сред тези четиримата има наш клиент, то той без съмнение е Хедлунд — направи извод Карл.

През втората половина от деня той усети, че започва да изпитва едва ли не презрение към Хедлунд. Доколкото Карл си спомняше, именно такива глупаци бе успявал да изхвърли преди от “Кларте” и другите организации. Такива хедлундци се намираха винаги, но никой от тях не успяваше да се сдобие нито с влияние, нито с доверие в лявото движение. А този бе явно изключение.

— Съвсем приемлива мисъл — подкрепи го Фристед.

Проблемът обаче бе в това, че не успяваха да разпитат

Хедлунд. Той бе успял дори да си осигури истински адвокат, който с убийствена ефективност бе разрушил всичките старания на следователите да изстискат поне нещичко от заподозрения.

Неслунд им бе изпратил няколко доклада за различните видове връзки между седмината палестинци и четиримата шведи, но след бегло запознаване с тях Фристед разбра, че всичко това бяха глупости. Няколко телефонни разговора, свидетелстващи, че някакви си палестинци бяха звънели на някакви си шведи и бяха изразявали неспокойство във връзка с публикациите във вестниците. В това нямаше нищо странно. И като цяло материалът не съдържаше нищо неочаквано и бе по същество сроден с чисто математическите пресмятания.

Може би си струваше Карл да поседи над материалите и вечерта? А Фристед и Апелтофт да продължат работата си над “графичния” модел на ситуацията и когато всичко започнеше да се прояснява, да се срещнат отново и да помислят заедно.

Надяваха се и че през нощта немците също можеха да открият нещо. Ако всичко сочеше към немските проблеми, то щеше да се узнае за това достатъчно бързо, защото, както бе известно, немските им колеги не обичаха да държат дълго пръст върху спусъка, когато научаваха, че заподозреният терорист се намира в собствената им страна. Рано или късно обаче щяха да разберат, че не може да се повлияе върху това от Швеция.

Карл взе със себе си папките с докладите за задържаните палестинци и за връзките им със задържаните шведи и се оттегли в кабинета си. Започна да “прекарва” палестинците през компютъра си и последният, без каквито и да е сантименти, ги раздели на трима привърженици на “Ал Фатах”, двама — на НФОП[76] и двама — на НФОП — ГК[77]. По неясни причини последната организация се класифицираше като терористична, докато НФОП бе “възможно терористична”, а “Ал Фатах” се смяташе за организация, неодобряваща актовете на насилие на международната арена. От това можеше да се направи веднага извод, че двама от палестинците трябваше явно да се изгонят от страната, още двама да бъдат депортирани, а трима да останат.

Подборният материал за всеки от повече или по-малко заподозрените, изпратен от Неслунд, не добавяше нито ново.

В посочени ден и час един от привържениците на НФОП бе звънял на Нилс Густав Сунд. Приложеният запис на разговора свидетелстваше за тривиалността на въпросите — наистина ли имало основание да се пише във вестниците, че някаква палестинска организация е убила “шефа на антитерористите" в СЕПО. А приложеният към това старомоден меморандум твърдеше, че палестинецът, звънял на Сунд, познаваше всичките останали палестинци.

Не можеше и да се очаква нещо друго, защото всичките те живееха в две студентски квартири в Упсала на разстояние от двестатина метра една от друга.

След това се доказваше, че Сунд познава останалите трима задържани шведи, което също бе очевидно, защото всичките те бяха членове на една и съща пропалестинска група и освен това, живееха в една и съща сграда.

По такъв начин обаче се доказваше, че всичките тези седем палестинци са свързани с всичките четирима шведи, което означаваше, че се потвърждават “интензивните им вътрешни контакти”.

Последната формулировка вече се бе появила на страниците на утрешните вестници, но Карл не ги бе чел. Следвайки съвета на по-старшите си колеги, реши да не чете вестници.

Прибра се вкъщи веднага след шест часа и се зае с тренировка в заключената си стая. След това се спусна до сръбския ресторант в Стария град и на маса, откъдето можеше безпрепятствено да наблюдава влизането и излизането от ресторанта, хапна шишчета. Около осем и половина тръгна спокойно към входа на метрото там, в Стария град, и започна операцията по отстраняването на евентуалните си „опашки”. Имаше достатъчно време и бе в добро настроение, защото явно усещаше приближаването на пробива в разследването. Под мишницата на лявата си ръка усещаше успокояващата тежест на пистолета си “Смит енд Уесън, комбат магнум”.

Влезе през последната врата в първия вагон на мотрисата, тръгваща в 21.43 и остана край нея. Това му даваше възможност да вижда целия вагон. И веднага видя Понти, застанал до предната врата. “Превъзходно — помисли си Карл, — просто отлично. Всичко е като по ноти.”

Когато мотрисата заскърца на “Сант Ериксплан”, вагонът бе вече полупразен. Понти обаче не показа с нито един мускул на лицето си дали е разпознал Карл или не.

Вече на “Турилдсплан” Карл излезе и бързо стигна до предната врата, като даде знак на Понти да слиза в момента, в който вратата вече се затваряше. Сега стояха и се гледаха един друг в очите на почти празния перон на метрото. Двамата се огледаха автоматично, но наоколо нямаше никого, освен възрастната дама, слязла от вагона и отправила се към изхода от метрото. Най-накрая се поклониха един на друг.

— Казвам се Карл и работя в “сека” — представи се Карл.

— Струва ми се, че вече сме се виждали някъде — отговори му Понти. Преди да продължи, той се огледа настрани. — А сега е мой ред, ако не възразяваш. Ще излезем не оттук, а ще изчакаме следващата мотриса или си тръгвам сам за града. Става ли?

Карл кимна. И те тръгнаха бавно към средата на перона, където Понти спря. Карл го наблюдаваше крадешком, опитвайки се да си представи как можеше да разбере професията на Понти, ако не я знаеше предварително, и стигна до мисълта, че, с извинение, е полицай. Нещо спортно и предпазливо се усещаше в поведението му и това се харесваше на Карл. В предишното “ляво” движение повечето приличаха на “интелектуалци” с очила и останалите атрибути…

— Кажи едно число от едно до три — усмихна се Понти, когато най-накрая, скърцайки, до перона се приближи следващата композиция.

— Едно — каза Карл и Понти кимна.

Влязоха във вагона и се огледаха настрани, но нищо не предизвика подозренията им. Понти помоли с поглед Карл да остане до вратата и след минута слязоха на станция “Кристинеберг”, точно когато вратите се затваряха.

— Ти каза “едно” и това е една спирка. Сам съм и не ме следят, но ти го знаеш — заключи Понти.

Карл кимна.

— Къде се научи на всичко това? — поинтересува се той, отправяйки се към изхода на метрото.

— Ти си по-млад от мен с няколко години и не помниш, но преди години СЕПО ни дишаше постоянно под опашката. Научи ни the hard way[78]. А в пропалестинското движение ни измъчваше поток от друг сорт информатори… Е, какво искаш? Да влезем ли в дворцовия парк?

— Да тръгнем в обратната посока — отговори с усмивка Карл на ироничната закачка на Понти, подразбирайки “е, какво пък, да си поиграем”.

— Защо си ходил до Осло и защо си се пошегувал с нашите колеги? Няма да те прекъсвам, но искам да знам за това и най-малката подробност, за да ти повярвам и да разбера всичко.

— Това разпит ли е?

— Не е. Важно е обаче да знам. След това може и да ти разкажа защо. Всичко зависи от…

Понти продължаваше да върви мълчаливо до Карл, след което го попита с жест накъде да продължат. Карл посочи с кимване напред и те се разтвориха в тъмнината.

Разказът на Понти бе напълно логичен. Бе пътувал до Осло за преговори с НРК[79], на която искал да продаде телевизионен репортаж от Афганистан като свободен журналист. Шведските радио и телевизия не се съгласявали на служебна командировка в Афганистан поради споровете за допълнително заплащане за риска (евентуална трудова злополука) и други шведски дреболии. Отразяването на конфликта там можело да се осъществи само при условията, приети за свободните журналисти, и правели изключение само за отразяването на латиноамериканските войни.

Такъв репортаж щял да струва пари, трябвало да получи аванс, а той се изплащал на малки части поради други профсъюзни правила. Поради това Понти се свързал със сътрудниците на Норвежкото радио, ходил до Осло и дори сключил договор с тях. Те пристигнали в хотела при него, поседели и поговорили там няколко часа подред. След това Понти се договорил да се срещне със своя добър приятел от норвежкия вестник “Дагбладет”, който бил редактор на международния отдел. Не, звъннал му още преди тръгването си от Стокхолм за Осло. Да, също така и за таксито — нали и тогава са го следели? — та ето че когато таксито се приближило до улица “Карл Юхан” Понти си спомнил, че от станция “Колсос” има само няколко кратки спирки до “Монтебело”, и едва там се излизало на повърхността. Съжалил, че е взел такси и излязъл от него.

И цялата вечер прекарал при редактора на международния отдел на вестник “Дагбладет”, с когото били добри приятели.

На следващия ден очаквал среща с познат му писател, който се казвал Йон Михелет, като последният трябвало да му звънне в хотела, за да обядват заедно, ако няма ангажимент с дъщеря си. Приятелят му обаче не звъннал и тогава Понти решил да купи няколко коледни подаръка на жена си. Тогава открил, че го следи някакъв, над главата на когото било изписано с големи букви: НОРВЕЖКАТА СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ Е НА ПОСТА СИ.

— Почти се зарадвах, защото толкова отдавна не се бях занимавал с това — смееше се Понти. — Е, след като ги видях, то реших да им изиграя цялата стандартна програма и започнах от големия универмаг.

— От секцията за стъклария — смееше се и Карл.

— Точно така. Изпълних всичко — и меренето на ръкавици, и женското бельо, и всичко останало. Когато обаче ми се стори, че няма да ми се удаде да им се измъкна втори път, си резервирах билет за следващия самолет и се отправих към летището с преследвачите си, настъпващи ме по петите.

— А защо се пошегува с тях?

Много просто. Решил да намери обяснение за интереса на полицията към него, ако имало, разбира се, такъв, той си купил новите вестници и научил, че в хотела, в който бил отседнал, трябвало да се настани израелска делегация, и всичко му станало ясно. Били го взели за терорист.

— Добре де, но защо ти бе необходим прощалният поздрав? — упорстваше Карл.

— Исках да им покажа, че съм разбрал всичко и че цялата тази история е само глупаво недоразумение. Приемете, моля, това за шеговито изразяване на дружелюбност. Струваше ми се очевидно, че ако бях наистина терорист, то нямаше да се шегувам.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Вярвам ти — каза най-накрая Карл. — Искам обаче да разгледам цялата тази история дотам, докъдето ти би могъл да скроиш теоретически нещо. Как да постъпим?

— Това не е мой проблем. Ти можеш да ме поставиш в неловко положение, но в същото ще изпадне и “фирмата”.

Карл се смая, чувайки с каква лекота използваше Понти вътрешноведомствения сленг на спецслужбата за сигурност. Стояха до телефонна будка.

— Имаш ли монети по една крона? — попита Карл.

Двамата поровиха из джобовете си и събраха десетина монети. Карл се извини и влезе в будката, а Понти се отстрани вежливо на разстояние, от каквото се виждаше добре, но не чуваше нищо. Карл позвъни на Хестенес в Осло и го помоли да вземе лист хартия и химикалка.

Разговорът му отне не повече от пет минути.

— Дойде ли моят ред да задавам въпроси? — попита Понти.

Карл кимна мълчаливо.

— Защо е всичко това? — попита Понти.

— Защото трябва да знам, че имаш естествено обяснение за пътуването си до Осло, обяснение, което може да се провери и да те оставим на мира, като се заемем с някого другиго.

— Това пък защо? — попита отново Понти.

Бяха се приближили до водата. Бе студено и звездно, а мостът бе пуст. Нямаше жива душа наоколо. Карл мълча доста дълго, преценявайки всичките плюсове и минуси на професията си. Не бе разказвал на никого с какво се занимава, което беше дало преди време основание на една много близка му жена в края на краищата да се убеди, че й изневерява и лъже.

Смяташе, че не е задължен да информира подробно Понти, а освен това бе опасно, защото последният бе журналист. Понти обаче знаеше много неща. И щеше да е интересно да му зададе и други въпроси. И тогава Карл реши да задълбочи своята “служебна грешка”. Понти стоеше малко настрани, без да повтаря въпроса си.

— Ето как стоят нещата — каза Карл и въздъхна дълбоко. — Описанието на убиеца прилича много на твоето. Освен това убиецът би успял съвсем спокойно за полета в девет за Осло. Има повод да се смята, че Фолкесон е попаднал на следите на терористична акция. Възможната мишена е израелската делегация в Осло.

Карл спря, започнал да се съмнява. Не можеше да види изражението на лицето на Понти, а забеляза само как онзи тръскаше глава.

— Вие, дявол да го вземе, сте полудели. Значи, първо е трябвало да застрелям Аксел Фолкесон, когото, между другото, познавах много добре. Трябва да ме имате за дяволски жесток терорист, за да свържа двата края. А когато — surprise-surprise[80] — за свое най-голямо удивление съм открил, че норвежката полиция наистина охранява израелците, което, разбира се, може да се очаква, то би трябвало да си събера партакешите и да се върна обратно в сивото ежедневие на Стокхолм. Не, способностите на “фирмата” отново са под всякаква критика. И как така успявате да съществувате още?

— Аз съм един от тези, които се занимават с разследването на този случай, и ние през цялото време се съмняваме в тази версия. И аз реших да се срещна с теб просто така, насаме, при това рискувайки много. Ако това стане известно, ще ме изгонят. Надявам се, че разбираш?

Понти тръгна бавно покрай брега, къпалните и детския парк с люлките, поскърцващи от слабия вятър. Карл го следваше, продължавайки да обяснява.

— Занимавайки се със случая, ние не мислехме за това и аз самият правех всичко, което можех, за да намеря обяснение за какъв дявол си отлетял за Осло, но ни попречиха нашите норвежки колеги.

— По какъв начин?

— Не са обръщали внимание на обикновените норвежци, влизащи в хотела. Изхождали са от това, че ще се свързваш с някого от арабските терористи и то не в хотела, а в града. Дори не са и забелязали онези двамата от Норвежкото радио. Всичко е толкова просто. Освен това са останали формални подозрения срещу теб. Не, не в онези, които се занимават с разследването, а в… да, на друго място във “фирмата”.

— Неслунд — изфуча Понти. — Съществуват две неща, поради които презирам “фирмата” ви. Едното е чисто лично — преследването срещу нас, започнало преди години. А второто е откровеното презрение на обикновения шведски данъкоплатец, който просто е задължен да поиска тази дейност да не се ръководи от идиот. А при вас кой е? Героят от Юкасерви! И за това трябва да даваме паричките си?

Понти седна на малка пейчица на детската въртележка, оттласна се и тя, скърцайки, започна да се движи.

— Каниш се да ме задържиш поне час, а? — попита той. — Имам предвид, докато норвежките ви колеги се проявят като глупаци, свързвайки се с “Дагбладет”?

— Нали това няма да попречи на пътуването ти в Афганистан? — попита Карл, за да не отговаря на съвсем точния извод, направен от Понти.

— То ще бъде, мисля, през лятото. През зимата е невъзможно, защото преминаването по планинските пътеки е трудно. Заминаването е определено за средата на лятото. Ако не ме затворят за убийството на полицая.

— Няма такава опасност. А ти имаш ли някакви идеи относно убийството на Фолкесон?

— Мога да изключа руснаците, но това е всичко. Знаеш ли всъщност с какво точно се занимаваше Фолкесон?

— Само приблизително. Отговаряше за Близкия Изток.

— Сядай, за да ти разкажа малко за Фолкесон, когото познавах повече от двадесет години.

Карл седна срещу него на пейката на въртележката, която продължаваше да се върти.

Знаеше началото на историята. Фолкесон и Рофе Янсон пристигнали в един прекрасен ден при него и установили контакт с тогавашната пропалестинска група в Стокхолм. Идилични времена били, а антитерористичният отдел на “фирмата” се състоял всъщност от двама души. Отделът обаче се разраснал с годините и станал един от най-големите във “фирмата”, като различни чуждестранни служби за сигурност започнали да работят с тях, да изискват услуга за услуга и то в такъв обем, че външните неща станали решаващ фактор на влияние върху дейността на “фирмата”. Обичайните методи на работа вече не били подходящи. Освен това всеки влизащ в Швеция политически бежанец бил задължен да представи пълно описание на живота си в полицията, а значи и в Управлението по имиграционните въпроси, тоест на Фолкесон. А той, на свой ред, карал тези бежанци да стават информатори, защото притежавал властта и определял дали бежанците да останат в Швеция или не, дали могат да доведат там жена си или чичо си и така нататък.

— И най-неприятното във всичко това, ако се оставят настрани моралните аспекти и се постараем да погледнем на това съвсем практично, е, че който и да е от тези информатори можеше да стане убиец. Доколкото го разбирам, убийството би могло да е акт на лично отмъщение, превърнал се в политически терор. Проверихте ли конюшнята с информатори на Фолкесон?

— Не искам да отговарям на това — каза Карл, като при това си помисли, че на никого от “фирмата” не му бе хрумнало това. — А какво мислиш за хипотезата, свързана с палестинска организация?

Понти сви рамене.

— Струва ми се невероятна, но и тя не трябва да се изключва. Сред палестинците има дяволски много луди, което трябва добре да се знае.

— А защо ти се струва, че е невероятна?

— Чисто статистически и исторически. Нито една палестинска организация не трябва да се занимава с терор в Швеция, защото стратегията им е такава. Това, разбира се, не изключва възможността някоя малка секта от един или друг вид, да е решила, че стратегията им е остаряла и трябва да се промени. И ето ти го взривът. Аз обаче не знам това. Ако го знаех, щеше да го знаеш и ти, чувайки за това от “Дагенс ехо”.

— Въпреки че подкрепяш палестинците ли?

— Да, аз подкрепям палестинците и не ми харесваха методите на работа на Фолкесон напоследък, но не съм и за убийствата на шведски полицаи, ако имаш това предвид. Между другото, именно затова и подкрепям палестинското движение.

— Защото би имало повече вреда, отколкото полза ли?

— Така е, въпреки че не се готвя да споря с хората от “фирмата”. Искаш ли да знаеш още нещо?

— Всъщност, да. Наистина, това не е свързано непосредствено с даденото разследване, но ме интересуват две неща.

Карл знаеше, че ще се гмурне още по-надълбоко. Онова, за което искаше да пита, разкриваше и съдържанието на общата им оценка за самия Понти. Любопитството му обаче го караше да пита, а интуицията му подсказваше с неочаквано удивителна сила, че му се удаваше възможността да се сдобие с много важни сведения.

— Преди години израелците са изпратили в Швеция свой таен агент, прекрасен експерт по хитроумно планиране на акции. А ти си успял да го разобличиш само за няколко часа.

— Да, спомням си този случай. Той всъщност се оказа голямо събитие в моя живот. Е?

— Как го направи?

Понти се разсмя тихо. (Карл проклинаше тъмнината, защото не му позволяваше да види лицето на събеседника си.)

— Да се поразходим. Радвам се, че тази история все още е в аналите и се предъвква. В твоята, както и в моята, работа обаче обяснението лежи на повърхността и поради това не може да бъде намерено. Да, това наистина е превъзходна и поучителна история.

Закрачиха бавно покрай брега и стигнаха до стълбата, водеща към града. Бе късна вечер. Хора почти нямаше и никой не ги видя.

Израелецът бил с прекрасно разработена легенда. Когато Понти го посрещнал на Централна гара и чул за пръв път историята му, стигнал до извода, че никога няма да успее да я проконтролира и че всичките подробности, които могат да бъдат проверени, са точни. А това означавало, че не трябвало да се проверява, а просто да се повярва в истинността на самата история. В продължение на много години обаче пропалестинското движение било мишена за провокаторите, за “фирмата” и IB, за произраелските частни шпиони и за самите израелци.

Точно тази вечер в Стокхолм се намирал Хасан Канафани, пристигнал по съвсем лична работа, свързана с една журналистка от “Дагенс нюхетер”, но нямало повод да бъде посетен. Понеже обаче палестинецът бил гост на “ляво” шведско многобройно семейство, можело да бъде представен за когото и да било и да се кажело, че се е оказал случайно в апартамент близо до Централната гара.

Взимайки със себе си човека, който скоро щял да бъде разобличен като израелски агент, Ерик Понти се отправил именно към този апартамент. Скоро след това и някак между другото той обяснил ситуацията на палестинския ръководител на НФОП и се договорили Канафани да зададе в отделна стая няколко въпроса на евентуалния “другар”.

Канафани се убедил бързо, че историята на този човек е много, ама много добре отработена. Онзи дори описвал съвсем точно коридорите на затвора в Рамала, назовавал правилно имената на затворниците и номерата на килиите, в които били затворени, както и всичко останало. А и самият той бил затворен половин година в камера № 14. А онези, които изброил като другари по килия, наистина били затворени в нея. Преди всичко — Абдул Хасан Латиф. Само Латиф не се пречупил по време на мъченията и нищо не си бил признал, като дори го осъдили само на основанието, че принадлежи към тази организация. Израелският агент “знаел” историята на Абдул Хасан Латиф като оперативен работник на “Ал Фатах”, както и за други оперативни работници на “Ал Фатах”, тоест версията на израелците. Освен това я бил чул от самия Абдул Хасан Латиф в килия № 14, както казал на Канафани.

Абдул Хасан Латиф наистина бил принадлежал към НФОП, но към съвсем друга група и към съвсем друго обединение, различно от онова за което си мислели израелците. Освен това Латиф бил един от старите приятели от детството на Хасан Канафани, който бил сигурен, че по много причини Латиф никога не би разказал тази израелска версия на американския си съкилийник. Никога.

— А след това през цялото време се чудех дали самият агент не бе познал Канафани и не бе разбрал какво се е случило — завърши разказа си Понти. — Е, а сега чувам от теб, че тази история е станала популярна дори и на международно, ниво. Дявол да го вземе, колко ли учудени са били израелците!?

Изкачиха се до улица “Атербум” и се спряха, опрели се в стената и разглеждащи тъмната повърхност на водата, светлините на островите Есинге и движението на транспорта по моста “Есингеледен”. Самата улица бе пуста и от двете страни.

— А какво направи след това с този момък? — попита Карл, стараейки се да не показва колко важно бе да знае това.

— Отидох с него на стоянката на такситата на площад “Нора Банторйет” и му казах да благодари на щастливата си звезда, че не е преживял всичко това в Бейрут, а в Стокхолм. Защото тук е достатъчно само да изгоним израелския агент. “Надявам се никога вече да не се срещнем” — казах му аз.

— Заплашваше ли го?

Понти се разсмя.

— А-а, значи така е написал в доклада си? Та-ака, не му се е харесала ситуацията, а? Дяволски провокатори, защото, когато претърпят неуспех, винаги напират да дават обяснения. Ако Канафани обаче не бе случайно в града през онази вечер, то аз никога нямаше да разоблича този дявол. Истински професионалист е. И операцията бе подготвена отлично. А известна ли ти е предисторията?

Карл кимна. От езика му бяха готови да се откъснат въпросите: “Как се казва девойката от “Дагенс нюхетер”? Може ли тя да потвърди, че Канафани е бил там? Знае ли още някой тази история? Колко време след нея е убит Канафани, когото нали взривиха в колата му в Бейрут? Израелците ли са го направили? Има ли някаква друга взаимовръзка тук?”

Карл обаче реши да се откаже от тях. Изглежда, че историята бе правдива, защото бе толкова логична и обясняваше на практика онова, което не би могъл да обясни нито един аналитик от службата за сигурност. Именно така ли бе и станало всичко, когато е бил разобличен израелският таен агент Бен Тевел?

— Така значи, дявол да го вземе, е било — след като помълча, каза най-накрая Карл. — Тази история така си е и останала костелив орех и не й е намерено никакво обяснение.

— Което доказва колко опасен съм аз и така нататък.

— Горе-долу е така.

Продължиха мълчаливо разходката си.

Карл въобще не можеше да се съсредоточи върху едно нещо, защото го завладяваха най-противоречиви мисли. Та нали при всички обстоятелства ситуацията бе абсурдна. След като дълги години бяха гледани на Понти като на враг, ненамирайки обяснение на историята с Бен Тевел, то защо бяха залагали предимно на тайното телефонно подслушване, а не се бяха възползвали от възможността просто да отидат при човека и да поговорят с него? А може би Карл бе просто наивен и продължаваше да смята, че хората казват истината, защото да се лъже е отвратително?

Не, благоразумието можеше да обясни много неща, а и разказът на Понти за пътуването му до Норвегия можеше да бъде проверен до най-малката подробност. И Карл реши да продължи разговора за това, което още повече натежаваше на “служебната му грешка”, която косвено разобличаваше подозренията на “фирмата”. След като бе казал “а”, трябваше да каже и “б”.

— Както знаеш, малобройна група журналисти, свързана с историята на “Фолкет и билд/ Културфронт”, заема сега, както и ти, влиятелни…

— Да, знам — прекъсна го Понти. — Знам интелигентната ви теория за това, защото нали Пощальона бе в “Експресен” и я въртеше като доказателство за нашата уж конспирация. Провървя му, защото никой така и не разбра за какво и за кого говореше.

— Е, а как е всъщност?

Понти въздъхна.

Според него, обяснението било съвсем просто. Студентите преди и след политически бурните десетилетия разчитали на кариери в промишлеността, науката или на борсите, но не и в журналистиката. По-точно било така: По онова време всичките “леви” студенти били журналисти, като всеки от тях имал някакво списанийце, всичките пишели някъде, защото нали написването на статия било най-естествената, и най-обикновена форма на борба. Именно така и започвали много журналисти, като пишат, за да променят света, за да “пробудят масовото съзнание” или поне да отменят несправедливите закони.

И понеже през онези години на практика всички станали журналисти, талантливите сред тях се оказали повече, отколкото през обичайните времена. Да вземели, например, онези, за които се отнасяла “конспиративната” идея на Пощальона, е например ръководителя на програмата “Студио С”. Ако било в по-късни години, той щял да стане доцент по углавно право. Бившият кореспондент в САЩ, а след това шеф на международния отдел в програмата “Рапорт” би станал професор по вътрешна икономика или нещо от този род. А онзи, който работел в списание “Малмьо-Магазин”, щял да измине същия път, който и колегата му от “Студио С”, ако е бил студент през 80-те години и така нататък.

Дълги години списание “Фолкет и билд/ Културфронт” било естествено място за срещи на всички журналисти, станали такива заради самата работа. Сред тях била и групата, която се утвърдила, издържайки на политическата конкуренция в журналистиката.

Именно през онези години последната се обогатила така с таланти, които в други политически времена биха тръгнали по съвсем друг път. Самият Понти, например, би станал в “нормално” време ръководител на някакво си предприятие. И съвсем не било странно, че тази група издържала и конкуренцията на следващите години, когато борбата по-утихнала, а идеята за революция била отдалечена в бъдещето, защото вече можело спокойно да се каже, че са специалисти в съвсем други области, но не и в онези, за които били мечтали, докато били най-добрите ученици в класовете си.

В телевизията и радиото ги взимали поотделно, независимо един от друг, по силата конкуренцията в тази област или, в отделни случаи, необичайно високия образователен ценз в журналистиката.

Просто комично звучала “конспиративната” идея на Пощальона в “Експресен”, че всичките те, честно казано, не били истински журналисти, а само преоблечени като такива. Този, който подкрепял такова мнение, не разбирал нищо от същността на журналистиката или от конкуренцията в този отрасъл; нищо не разбирал от “лявото” движение и въобще нищо, освен чисто техническите взаимовръзки, кой кой е и т. н.

Стигнаха до улица “Йервелгатан” и се спряха така, че пред погледа им се откри сградата на вестниците “Дагенс нюхетер” и “Експресен”.

— Въпреки че там — посочил с поглед нагоре, каза Понти, — “левите” попаднаха едва през последните години, но вече съществуваше наш “отбор Б” и доколкото знам, той бързо се превърна в репортери на скандални произшествия. Там сега има само трима-четирима клартеисти и социалдемократи и те използват думата “терорист”, щом само трябва да напишат “арабин”. Всъщност това е много по-голяма загадка, отколкото онази в мистерията на Пощальона за мен и ръководителите на телевизионни програми.

— А откъде знаеш толкова много за “фирмата”? — учуди се Карл, усетил, че трябва да отвлече Понти от журналистическита тема и да не продължават с обсъждането й в оставащото време от срещата им.

Въпреки че Понти говореше спокойно, в гласа му се усещаше някаква странна озлобеност.

— За “фирмата” ли? — попита Понти, сякаш насила го бяха измъкнали от дълбоките му размисли. — Да, да, “фирмата”. Нали вече казах за суровата ни младост или, как да се каже, когато ни преследваха из цялата страна като престъпници и предатели на родината? Тогава завързах добри връзки там.

— Това не е ли странно?

— Не чак толкова много. Всичко зависи, струва ми се, от противоречията в самата “фирма”, между старшите, които усещат, че Неслунд ги изтласква и се отнася несправедливо с тях, и неговата нова гвардия. И едните, и другите обаче усещат, че отиват по дяволите, и искат всичко да излезе наяве.

— И сплетничат с теб?

— Понякога. Между теб и мен има разлика. Помисли за това! Аз нито за секунда не мога да съм сигурен, че всичко, за което, ти говоря, ще си остане между нас, така че е безсмислено да очаквам от теб такова обещание. Ако обаче го дам аз, — това е съвсем друга работа.

— И защо?

— Не по лични, а по юридически причини. Ако ти искаш да ми съобщиш нещо като “анонимен авторитетен източник”, то анонимността ти е защитена от закона. Аз бих извършил престъпление, ако те разкрия като източник, без да става на въпрос, че с това бих извършил още по-голямо професионално-етично престъпление. В един прекрасен ден и ти може би ще се възползваш от това и тогава, разбира се, ще се разберем.

Бяха подминали вече сградата, в която се помещаваха вестниците “Дагенс нюхетер” и “Експресен”; руското посолство и вестник “Свенска дагбладет” и се спуснаха към моста “Вестербрун”. Маршрутът им не бе кой знае колко примамлив, а времето и късният час продължаваха да не привличат минувачи. Време бе обаче да се разделят, защото оставаше само километър до сградата на полицията на остров Кунгсхолмен.

Карл обмисли едновременно няколко въпроса. Бе доволен, че ще успее да отклони подозренията от Ерик Понти, защото последният му харесваше, и ще можеше да концентрира вниманието си върху онзи дявол Хедлунд, който все повече и повече не му харесваше. А не можеше ли Понти да помогне с нещо?

— Бих искал да чуя гледната ти точка по един въпрос — каза му Карл и без да чака отговор, продължи: — След като палестинците не са заинтересувани от провеждането на терористични актове в Швеция и след като в такъв случай става въпрос само за малобройна фракционна група, която, така да се каже, саботира ръководството на ООП, може ли да се получат доказателства за това?

— Попитай ги сам — отговори Понти кратко и ясно, сякаш за това бе необходимо само да се отиде до съседната пряка и да се попита съседката.

— Как така, дявол да го вземе?

— Ако ООП не одобрява нещо или пък няма никакво отношение към него, то те може и да ти кажат. Ако това е дело на палестински ръце, то те, във всеки случай, го знаят. Няма да разбереш дали ще ти кажат нещо или няма, докато не ги попиташ сам.

— Кого да попитам?

— Палестинската служба за сигурност и разузнаване.

— А съществува ли такава?

— Засрами се! Та тя е най-добрата в Близкия Изток.

— Здравейте, аз съм от шведската служба за сигурност и бих искал да знам дали имате навика да убивате наши офицери?

— Точно така, а и защо не. Трябва да намериш Абу ал Хул.

— Този пък кой е?

— Шефът на палестинското разузнаване. Малцина го познават. Между другото Абу ал Хул означава Сфинкс.

— А къде да го намеря?

— Най-вероятно в Бейрут. Или в Тунис, но мисля, че най-сигурно е в Бейрут.

— Можеш ли да ми помогнеш да се срещна с него?

Спряха се под опората на моста “Вестербрун” и се загледаха в пустия изтънял и полузамръзнал тревен килим на крайбрежната улица, отиваща към “Нора Мелярстранд”. Понти мислеше. Най-накрая се реши.

Нямало да бъде чак толкова лесно. Карл трябвало да отиде отначало в Бейрут и там да намери един шведски лекар в скандинавския диспансер на палестинската група в лагера за бежанци “Бурж ел Баражна”. Понти би могъл да му напише писмо. Ако Карл успеел да го убеди в добрите си намерения, то онзи, на свой ред, щял да свърже Карл с “Джихаз ар Разед” — така се казвала самата организация. Тя отговаряла за сигурността на скандинавските си приятели в Бейрут. А след това към следващата стъпка, като вече всичко щяло да зависи от умението на Карл да води преговори.

— Опасно ли е? — попита Карл.

— Да, и то в най-висша степен, ако се опиташ да ги излъжеш. Ако ли не, то в най-лошия случай, мисля, че всичко може да свърши с това да те пратят по дяволите, но ти във всеки случай ще знаеш, че не искат да обсъждат вариантите за отиването на Фолкесон при прадедите му.

— Значи ще напишеш писмо на шведския лекар и ще му обясниш същността на въпроса, нали?

— Да. Можеш да го получиш утре. Наистина, ще ми се наложи отново да се отървавам от колегите ти и от тяхната нова идея, че съм много “съмнителен тип” — нали така, струва ми се, се казва?

— Изпрати писмото на адреса на отдела по сигурността при Управлението на полицията! Ще го намериш в телефонния указател. И нека да е на името на Арне Фристед, комисар от криминалната полиция.

— Това ти ли си?

— Не.

— Добре, така да бъде. Значи ме следят, за да видят дали няма да се издам.

— Да.

— Тогава се държат странно. Правят всичко възможно, за да разбера, че ме следят. Защо?

— Сигурен ли си?

— Не може да има никакви съмнения. Те искат да видя, че ме следят.

— Не зная защо. Изглежда се опитват да те изплашат. Между другото, трябва да ти дам един съвет. Надявам се, че си разбрал, че няма доказателства срещу теб. Ако обаче решат да те задържат, то в името на Бога, не се съпротивлявай и не взимай никакво оръжие!

— Благодаря за предупреждението. Наистина ще го запомня — каза Понти, завъртя се на токове и си тръгна.

Карл още дълго не помръдна от мястото си, така и неразбрал дали реакцията на Понти бе изблик на гняв или нещо друго? След това си спомни какво трябваше да пита още, но вече бе твърде късно. А и за “Джихаз ар Разед”.

И изведнъж му просветна, че “Разед” бе “неизвестна палестинска организация” сред другите палестински терористични организации в Европа.

Изчака, докато Понти се скри от погледа му, след което тръгна към “Вестербрун” и спря такси.

Карл пътуваше към дома си особено доволен от себе си. Смешното бе, че и Понти, и Стария му бяха дали един и същ ясен съвет: “Търси и питай!”

А в “Бурж ел Баражна” бе работила Петра Хернберг, една от задържаните шведки. Тя би могла да го посъветва нещо смислено.

Върнал се вкъщи, Карл седна на бюрото, което използваше рядко, и записа старателно разговора си с Ерик Понти. Бе сигурен че щеше да получи от Руар Хестенес от Осло — еднозначен положителен отговор.

На сутринта и през първата половина от следващия ден сътрудниците на “фирмата” обработваха материалите от германската служба за сигурност. Започвайки от 7 часа сутринта, та чак да 12 часа непрестанно трещеше телексът, предавайки съобщенията в центъра на Управлението на службата за сигурност. Скоро материалът стана необятен.

По някаква причина или бяха арестували, или извикали на разпит петнадесет млади хора от самата Германия, а след това имаше нови арести в Бремен и Хамбург.

Оказа се невъзможно да се оцени бързо ефектът от активността на немците. Единственият конкретен резултат бе залавянето на някакъв търсен терорист.

Още от сутринта Неслунд сформира още една работна група.

За образуването на извънредната група от “немски” експерти съществуваше известна историческа причина, а именно че през последните години тези специалисти нямаше какво да правят, защото германският тероризъм бе почти унищожен. Почти тридесет “благородни” терористи бяха заключени в затвора “Крефелд” вече дълги години, а специално построеният бункер при съда в Дюселдорф бе празен.

Покрай тези драматични съобщения от Германия постъпи и един кратък и тривиален доклад от норвежката полиция за наблюдение, подписан от младшия полицай Руар Хестенес.

Хестенес обясняваше с най-големи подробности какво бе правил Ерик Понти през цялото онова време, през което не бяха успели да го контролират ефективно. През първата половина от деня Понти бе преседял няколко часа на преговори с двама от шефовете на Норвежката радиокомпания в самия хотел. Ставало дума за възможността да се направят репортажи от Афганистан. Договорът бил подписан и НРК щяло да финансира репортажа. Двамата норвежки шефове били потвърдили всичко това. Освен това НРК платила впоследствие билета за самолета на Понти и стаята в хотела била резервирана от секретарката на НРК от името на нейния шеф. Тя била избрала и хотела.

Вечерта на първия ден Понти бил на гости на свой приятел, редактора на чуждестранния отдел на вестник “Дагбладет”, който живеел до метростанцията “Монтебело”. Понти бил останал при него до посред нощ.

На следващия ден Понти възнамерявал да се срещне със свой познат писател на име Йон Михелет, който, между другото, бил един от най-известните “леви” писатели в страната. Срещата обаче не се състояла поради ангажимент на последния. И двамата обаче — и Михелет, и редакторът на чуждестранния отдел на вестник “Дагбладет” — потвърждавали гореизложените обстоятелства. За норвежката полиция вече нямало никакви неизяснени моменти.

— Да — каза Фристед, — ето че ни окачиха на въжето. Въобще е чудесно, че норвежците ни се махнаха от пътя. Може да се прекрати разработката по линия на Понти. Сега губим работата си и с Хедлунд, и с немците, така че с какво да се заемем?

— Възнамерявам да отскоча до Бейрут — с невинен вид каза Карл.

И видял учудените лица на двамата си колеги, реши да им обясни всичко — и как се е срещнал лично с Понти, и как е позвънил на Хестенес.

След като приключи с разказа си, Апелтофт и Фристед седяха известно време мълчаливо.

— Аз лично не възразявам — каза Фристед. — След като мога да се срещам зад гърба на Неслунд с руски шпиони, то защо да не може просто да се поговори с обикновен журналист от Шведското радио?

— Освен това разговорът е дал резултат — тихо добави Апелтофт и отклони погледа си.

Той лично не одобряваше такъв вид методи. Според него инструкциите и правилата се пишеха не за да бъдат нарушавани.

Нямаше да е толкова лесно обаче да се обясни пътуването на Карл до Бейрут. Трудно можеше да се очаква, че Неслунд щеше да възприеме с ентусиазъм мисълта за побратимяване с врага — това, първо. И, второ, бе трудно да му се каже точно кой бе направил това предложение и кой щеше да помогне за осъществяването на контакта.

Идеята обаче се хареса на Фристед. Само като си представеше, че палестинците можеха да успеят да проследят пътя на оръжието на убийството! Че кой друг би могъл да намери следите на изчезнал в Бейрут пистолет? Как обаче, дявол да го вземе, да се обясни това предложение на Шерлок Холмс?

— Имам една идея — каза мрачно Апелтофт.

Мислите му подскачаха като топка между неодобрението спрямо новите похвати и необходимостта да се използва и най-малката възможност за получаване на допълнителни данни. Та нали те на практика не бяха напреднали и с йота за разкриването на убиеца на Аксел Фолкесон.

Идеята на Апелтофт бе проста. Започна с това, че Петра Хернберг бе работила в същата тази болница в Бейрут. Би трябвало да познава и други шведски лекари. Тя освен това бе живяла със своето немско приятелче, а както сега се изяснява, всичко “немско” щеше да стане приоритетно. Можеше да се поговори с нея за пребиваването й в Бейрут, да се опитат да изучат действията на шведските доброволци и техните евентуални връзки с другите леви организации и особено с немските. Та нали Хедлунд се бе намирал в Бейрут едновременно с Петра Хернберг. Въпреки че може би тази версия е твърде уязвима.

— И все пак нека опитаме — каза Фристед — Да вървим, Ерик, и да започнем разпита с въпроси към Петра. А ти се заеми с приготовленията и билета за самолета, както и с това, което още е необходимо!

— А Неслунд ще се съгласи ли? — попита Карл.

— Не се безпокой. Достатъчно е да му кажем, че ще имаме по-големи резултати от тези на немците, и той ще се зарадва. Ще спечели плюс от “Киловат-групата”, защото нали вече подметна на немците да хванат истински терорист, а това е “златна звездичка” в досието му. Само да се спомене Германий и веднага ще клъвне. “Deutschland, Deutschland uber alles” [81]. Да вървим Ерик при Петра.

— А какво е “Киловат-групата”? — попита Карл.

— За това — друг път. Това е международният “Ротари”[82] на всички шефове.

9

След Хамбург Карл извади от пластмасовата кутия чиния с парчета студено пуешко и салата „Уолдорф” и надникна през илюминатора. Там, на земята германската спецполиция “изцеждаше” сведения от заблудените студенти. А от единствения терорист сигурно така и не бяха успели да измъкнат нищо. Въпреки че Карл никога не вярваше на ксерокопираните сведения на немските леви за съвременните разпити.

В случая бяха замесени един терорист, заловен случайно и то някъде в Германия; двама ливанци и палестински търгаш на хашиш и крадени вещи; двама шведски активисти на пропалестинското движение с незначителна доза наркотици и крадена стереоуредба; шведка-аптекарка, пазеща десет малки “военни” сувенира; още един шведски “фен на тероризма” и притежател на ловна пушка, модел 1910 година; и като добавка към всичко това — политически бежанци, нямащи отношение към даденото дело. Разследването на делото — терористична акция под кодовото название “план Далет” и взаимовръзката между този план и убийството на шведския полицай от сигурността — обаче така и не помръдваше от мъртвата точка.

Причината се състоеше в това, че всичките тези “залавяния” бяха безполезни. Можеше, разбира се, да се “поровят” връзките на Хедлунд с Германия, но не си заслужаваше да се възлагат кой знае какви надежди на това.

Карл почувства силно облекчение, че се отървава от това преливане от пусто в празно, несигурността и въртенето в кръг. Самолетът се гмурна в облак и Карл с нежелание се зае с пуешкото, като го поливаше с шампанско “Помери”, което се раздаваше безплатно в малка бутилчица. Летеше в бизнескласата като млад бизнесмен, а и изглеждаше подходящо — як, костюма като излят, вратовръзка, дипломатическо куфарче с тъмночервен цвят. Нито външността, нито багажът му позволяваха Карл Хамилтън да бъде заподозрян, че съвсем не е млад специалист по компютърна техника. Претеглил старателно всичките “за” и “против”, той бе оставил оръжието си у дома в Швеция. Та нали му предстояха двете най-любими на терористите и най-контролираните летища в света — тези на Атина и на Бейрут — а след това и градът, в който се водеше война и в който статусът на гражданско лице бе къде по-надеждна защита, отколкото оръжието.

Карл се опитваше да се откъсне от всичко онова, с което бе натъпкана главата му през последната седмица, която му се струваше като месец. Облегна се на облегалката на седалката и се пренесе мислено в обетованата земя на Калифорния. И видя Теси, която, загоряла, излизаше от водата, държейки в ръка харпун, върху който проблясваха няколко рибки.

Теси O’Конър, студентка в Университета на Южна Калифорния, с нейната очарователна американска усмивка; пътят, виещ се покрай брега на Тихия океан, по който, бавно и леко, поклащайки се, се движи кола; палмовите алеи; сивите военни кораби в залива; соленият вятър; вълните; сърфингът; чак смешно трудното свикване с изискващия голяма издръжливост американски футбол, някаква си смесица от народна топка и обикновен футбол, като, наистина, през последния си семестър Карл бе успял да се справи с всичко това и да стане добър играч на университетския отбор. Калифорния…

Теси O’Конър с открита усмивка сред фенките преди мача.

Никога не й каза за второто си образование. За това не каза никога нито с една дума или един намек на нито един човек и никога не позволи да бъде провокиран за сбиване. В края на краищата отношенията му с Теси станаха непоносими, защото постоянно бързаше за някъде и изчезваше, без да има възможността да обясни къде и защо. И какъв бе резултатът? Вече “на бойното поле”, той наистина бе издал извънредно пространна информация за личността, “подозирана” формално от службата за сигурност. Ако знаеше, че някога ще постъпи така, то още тогава щеше да обясни всичко на Теси. И изведнъж му се прииска непоносимо да я види.

Както и да се принуждаваше да не мисли за нея, нищо не се получаваше. Тогава обаче нямаше изход, защото така или иначе трябваше да се върне в родината си. А тя учеше право, което едва ли бе нужно на някого в Швеция? А дали не бе по-добре да бе останал в САЩ? Да бе станал програмист. Или професионален футболист. Не, пак нямаше да се получи нищо.

Опита се да се погледне отстрани. Млад човек с прекрасно образование, пари и “ляво” минало, с извинение, така и незабелязан от никого. По същество бе вярно. И сега отново осъществяваше делово пътуване до Близкия Изток.

Младият офицер от запаса със специалното образование, предричащо му кариера на военен разузнавач, на практика попадна в параноичната служба за сигурност и участваше в лов на своите другари. Може би майка му би се усмихнала на това, както и жлъчният му баща, когото така и не бе виждал след скарването (“Никакви болшевишки изроди в дома ми!”) сигурно за пръв път от години насам щеше да се разсмее.

Не, не бе истина. Хората от типа на Хедлунд не бяха никакви другари и приятели. А целта на операцията бе не лов на другарите му, а издирването на убиец и неутрализирането на подготвяна терористична акция.

Неслунд така или иначе щеше да изхвърли онези четиримата палестинци във всеки един момент и Карл не можеше да повлияе на ситуацията.

Помоли за още една безплатна бутилчица с шампанско, облегна се на облегалката на седалката, затвори плътно очи и се върна на Калифорнийския бряг, при слънцето, спускащо се към водата.

Слязъл от самолета на Скандинавската авиокомпания в Атина, той заседна в тълпата, обсаждаща в залата за транзитни пътници билетните каси на фирмата “Middle East Airline”[83]. По това време МЕА бе единствената авиокомпания, чиито самолети летяха до Бейрут. Вече нямаше билети за следващия полет, но край стойката се тълпяха хора, които доказваха минимум на три езика, че именно те трябва да пътуват с този полет. Карл застана на опашката и реши да се подчини на съдбата, без да вдига скандал. След като се приближи най-сетне до билетната стойка, се случи онова, от което се и опасяваше, а именно че служителката на авиокомпанията му хвърли, както и на билета му, бегъл поглед и заяви, че съжалява, но “резервацията е осъществена твърде късно и ако го устройва, то може да опита да си купи билет — наистина, това е почти невъзможно — след двадесет и четири часа”.

Без да повишава тон, Карл помоли за разрешение да поговори с отговорника на дежурната смяна. Когато последният, раздразнен от вече минимум двадесет извънредни молби, застана пред него, Карл го отведе внимателно настрани и му съобщи, че е шведски полицай в служебна командировка и че именно с този полет за Бейрут ще го очаква ливанската полиция, както и че е убеден, че отговорникът на смяната може да уреди всичко лесно и без шум. Даде му билета си и добави, че ще чака резултатите в бара. Мърморейки си нещо под нос, дежурният изчезна, а Карл се отправи към бара, усетил за пръв път, че той си е той, че не му е необходимо да се преструва на никого, че е сам “на бойното поле” и му е предоставена възможността да импровизира, като лъже, когато е необходимо, и казва истината, когато е истина и трябва да бъде казана. Не успя да пресуши бутилката с гръцко вино, напомнящо “Перно”, когато служителка от МЕА се приближи до него с билета му и му каза, че всичко е наред.

Докато “Боингът-707” прелиташе над Кипър, небето бе съвсем чисто. След това обаче кръжа доста над Ливан и Средиземно море. Очевидно имаше някакви усложнения с кацането, но командирът не съобщаваше нищо по вътрешното радио. Време бе да се захване за работа и Карл се потопи в четенето на разпита, проведен от Апелтофт, като си отбелязваше практичните съвети, които даваше Петра Хернберг. Повечето от тях бяха банални, но все пак — полезни. Отнасяха се за охраната на лагера за бежанци “Бурж ел Баражна”, за диспансера, за пътя до него и за разказа с какво обикновено се занимаваха лекарите в страната, намираща се в състояние на война. Какво, в частност, правеха хирурзите и как живееха. Кой в шведското посолство поддържаше контакти с “не много верноподаните шведи”, намиращи се в Ливан, защото нали към тази група от шведи май спадаха онези, които се отнасяха със симпатии към пропалестинското движение. Бе важно също да се знае какво трябваше да се казва на пътните пропускателни пунктове, кой бе “за” и кой — “против” тези симпатизанти в лагерите за бежанци.

Спускайки се, самолетът най-сетне свали колесника си и започна кацане над червените пясъци и струпаните бели къщи и тенекиените сараи. Ту тук, ту там се мяркаха изравнени от булдозерите площадки — лагерите за бежанци “Сабра” и “Шатила”[84]. Карл си спомни за кървавото клане и шестстотинте убити. А сега му предстоеше среща с охраната на лагерите, като трябваше да я моли за помощ, за да научи нещо само за едно, но особено важно убийство, защото се отнасяше за швед. Съмнението се стовари като вълна върху Карл, но ударът от нея бе толкова кратък, колкото и ударът на колесника върху пистата за излитане и кацане. Горещият въздух бе пропит с миризмата на авиационно гориво. Хаосът в залата за пристигналите от Атина бе някаква пародия на будещите възхищение немски организираност и ред. Вливайки се в и изливайки се от успоредните опашки, всеки, долетял тук, сякаш се оказваше сложен проблем, за решаването на който бе необходимо да бъдат привличани различни “власти” и “невласти”, понякога облечени с униформа, понякога — без нея, но създадени, за да “контролират контрола на предходния контрол”.

Цивилните препускаха в хаотичен безпорядък насам-натам между контролните инстанции. Мнозина бяха въоръжени и то предимно с автоматични колтове, забеляза между другото Карл. Тези хора служеха във военно-полицейските организации и отказваха да признаят останките от униформената държавност, съхранили се все още на единственото действащо летище в Ливан.

Визата на Карл, разбира се, бе наред и, естествено, нямаше какво да декларира пред митническите власти, но именно това им се стори подозрително и бе изгубено много време за обяснения. На Карл се наложи да заяви направо на униформения контрольор, че самият той е полицай, а на цивилния контрольор каза нещо мъгливо, че “отива в шведското посолство”. Три пъти отваряха и претърсваха багажа му. След около час, преминал най-сетне през паспортния контрол, той излезе от летището и веднага бе атакуван от очакващите клиенти таксиметрови шофьори, като даде куфарчето си на онзи, който стигна пръв до него.

Пред главния вход на летището стояха два джипа, натъпкани до отказ с модерно облечени брадати и чернооки мъже с автоматични оръжия, леки картечници и дори противотанково оръдие. Това бе отряд от мюсюлманската полиция.

Предното стъкло на таксито — тъмнозелен старомоден “Мерцедес-190” — бе изпъстрено със следи от халосни патрони. Личната карта на шофьора съобщаваше, че се казва Ахмед еди-кой си, тоест бе мюсюлманин.

— Къде отиваме мистър, защото ходя само до западен Бейрут. Били ли сте преди тук?

— Да, макар и много отдавна. В шведското посолство. Доколкото си спомням, то е точно в западната част на Бейрут.;

Таксиметровият шофьор не отговори, защото точно в този момент преминаваха през първия от трите контролно-пропускателни пункта по пътя за Бейрут. Двама младежи с автоматични оръжия заповядаха да бъде отворен багажникът и попитаха Карл кой е, откъде е и къде отива, като го помолиха да си покаже паспорта, сякаш наистина искаха да го видят.

— Кажете им сега, че сте швед, защото сами попитаха. Така ще е по-бързо — обясни му таксиметровият шофьор.

— Защо? Нима е добре да си швед?

— Това е единствената страна, която не се е опитвала да влезе в Ливан, а това е добро. Когато сте бил тук, явно всичко е било иначе, а сега е very bad[85].

На следващия контролно-пропускателен пункт имаше полиция, въоръжена с американско оръжие, отбеляза за себе си Карл. Значи бе друга група.

— Швед — каза Карл и веднага получи разрешение да продължи пътя си.

Когато влязоха в града, всичко изглеждаше значително по-зле, отколкото Карл можеше да си представи, наблюдавайки дългогодишната война по новините. Някои квартали приличаха на кадри от времето на Втората световна война. Бяха разбити от американската, израелската или може би друзката[86] артилерия. Дори циментовите фасади на сградите в онези малко на брой квартали, които, сякаш войната бе повече или по-малко пощадила, бяха изпъстрени със ситни пробойни, сякаш всичките къщи в Бейрут боледуваха от заразна болест, причиняваща обриви.

Приближавайки се към главната улица на Бейрут, “Хамра стрийт”, те се вляха в безкраен поток от коли, промъкващ се през тълпи от търговци и купувачи.

— Днес е добър ден, защото войната не е чак толкова много — поясни неясно какво таксиметровият шофьор.

Когато пристигнаха на местоназначението си, той поиска сума, равна на няколкостотин шведски крони и сам се уплаши от нахалството си, но за негово най-голямо учудване Карл не започна да се пазари, а веднага му я връчи в долари.

— Не се разстройвай, че не поиска повече. Нямаше да споря, а просто щях да ти дам половината — пошегува се уморено Карл.

Пред вратите на посолството Карл видя изобразен на плакат шведския герб с жълтия кръст на светлосин фон[87] и кралската корона. Посолството се намираше в едно от помещенията, в строени между етажите на доста съвременна и неповредена сграда. Изкачвайки се по стълбището, Карл се натъкна на опашка от ливанци и палестинци, даващи му пари за купуване на виза. Изглежда, че цената на такава на черния пазар бе хиляда крони, а някои бяха готови да удвоят сумата. Доколкото обаче бе запознат Карл, шведската виза се издаваше безплатно. Нима някой от служителите в посолството се занимаваше с частно предприемачество и търгуваше с визи?

Посолството бе получило телекс от Министерството на външните работи за пристигането на Карл и един от младшите дипломати бе останал след работния ден, за да го посрещне. Той бе млад човек, с мярка изнежен и с мярка високомерен втори секретар. Веднага даде да се разбере, че работата на Карл не го интересува. Именно в неговите задължения обаче влизаше наблюдението на шведите от “клас Б”, намиращи се само в Бейрут и помагащи на лагерите на бежанците.

Над бюрото на младия дипломат висеше голям плакат с летен пейзаж от провинция Даларна и майски прът[88]. Освен това, обръщайки се към Карл, дипломатът му говореше на “вие”.

— Особите, които търсите, в убийство ли са заподозрени? — попита дипломатът с леко презрително ударение на думата особите.

— Не, но за нас е много важно да мога да поговоря с тях. Преди всичко ми се иска да знам къде живеят — отговори му рязко Карл.

— Може ли да ви попитам в какво се състои същността на въпроса, защото това може да опрости проблема.

— Не може. Отнася се до сигурността на държавата. Мога само да кажа, че по никакъв начин и в нищо не са заподозрени. Знаеш ли къде живеят? Мога ли да се срещна с тях, така да се каже лично, без да посещавам „Бурж ел Баражна”? При възможност не бих искал да привличам внимание върху себе си.

Карл вече бе разбрал, че посолството на Швеция едва ли щеше да приеме молбата му с ентусиазъм.

— Ние нямаме точните адреси на тези особи, защото връзката ни с тях не е организирана добре. Да, знаем кои са и колко са, защото въпреки всичко са шведи.

— Значи нямаш личните им адреси?

— На практика — не.

— Значи ще ми се наложи да ги търся в лагера за бежанци?

— Струва ми се, че е така.

— Това означава, че ако по някакви причини ви се наложи да се заемете с евакуацията на всички шведи, намиращи се в района на Бейрут, няма да можете да се доберете до тези доброволни помощници?

— Това някакъв вид разпит ли е?

— Съвсем не. Просто ми е любопитно, защото, въпреки всичко, са шведи. Нима не отговаряте и за тяхната сигурност?

— Тук, в Ливан, всеки се грижи сам, както умее, за сигурността си. Ако обаче въпросът за евакуация стане актуален, то ние разчитаме, че те сами ще се обадят, стига да е в техен интерес.

Карл реши да махне с ръка на това. Той лично бе вече готов да си тръгне, но според формалната инструкция му предстоеше да съобщи за още нещо.

— Задачата, която трябва да изпълня, е такава, че мога да изпадна в беда. Искам да знам телефонен номер, на който мога да се свържа с вас по всяко време на денонощието.

— Тук всички, включително и полицията, работят само през регламентираното време — отговори младият дипломат високомерно и Карл с учудване усети, че озверява и че му се иска в буквалния смисъл да запуши устата на този келеш.

Той обаче се взе в ръце, защото го бяха обучили добре да го прави.

— Мисля, че не разбра какво имам предвид — меко отбеляза той, — но съм тук по поръка на службата за сигурност на държавата на свеите, готите и венделеите[89], а това може да постави под заплаха не само мен, но и да доведе всички вас до дверите на ада, ако с мен се случи някаква неприятност. Така че давай телефонния номер и името на човека, с когото ще се свързвам. А след това ми кажи в кой хотел ще отседна.

След половин час Карл вече бе настанен в хотел от средна класа. Казваше се “Плаза” и се намираше на улица, пресичаща “Хамра стрийт”. В него, както и в останалите все още отворени хотели в Бейрут, имаше достатъчно свободни стаи.

Карл посвети известно време на изучаването на третия етаж, за да си изясни има ли там резервен изход, кои балкони са съединени помежду си, как работи бравата на вратата и всичко, което можеше да се окаже необходимо при какъвто и да е случай.

След това за последен път почти час проверява доколко добре е запомнил всичките си записки, препрочитайки ги, изгаряйки ги листче по листче и пускайки пепелта им в тоалетната чиния. След това разхвърля из цялата стая донесените от него материали под формата на брошури за компютърна техника и други делови документи, запомняйки старателно местата им, прикрепи към вратата свой косъм на десетина сантиметра над пода и излезе. Намери много бързо ресторанта, в който го бяха нагостили със също толкова изящния ливанско-френски обед, както и преди войната. Тук се сервираше дори специален сорт розово ливанско вино, чийто вкус си спомни, щом само видя бутилката.

Докато седеше до масата, в тъмнината проехтяваха от време на време изстрели. Понеже никой от посетителите на ресторанта обаче не им обръщаше внимание, то той си направи извода, че така би трябвало да бъде.

Шофьорът на таксито отказа да се приближи до лагера “Бурж ел Баражна” на по-малко от двеста метра. Там имаше контролен пункт на полицията, който, неясно защо, не му харесваше. Карл слезе от таксито, плати и без особени проблеми премина през полицейския пункт, обяснявайки, че е шведски лекар и иска да се срещне със свои познати. Разпитвайки срещнатите, той намери бързо местоположението на скандинавския приемен пункт.

Лагерът се състоеше от малки кубообразни бетонни сараи, покрити с бяла мазилка. Срещаше най-често облечени в черно жени. Почти всяка от тях носеше нещо — вода в големи консервени тенекии, плодове или още нещо в кошници, деца във вързопи, а в найлоновите пликчета можеше да има всичко, каквото ти хрумне — от обувки до тухни. Срещаха се и млади хора, но нито един от тях не бе въоръжен. Само за няколкостотинте метра, изминати от него, той преброи много хиляди жилища.

Приемната на диспансера се състоеше от три кубообразни бели къщи, подредени в една редица. В първата стая седяха само жени в черно, като на врата и гърдите на някои от тях имаше цветно палестинско везмо. Някои бяха с деца, други — без, но всичките чакаха с невъзмутимото и типично за Близкия Изток търпение. Някаква жена го сметна за лекар и веднага стовари върху му лавина от думи, протягайки към него повито в пелени бебе с влажни болни очи. Едва успя да й каже на английски, че е сбъркала и че той не е лекар, когато веднага иззад единствената маса в стаята — останалата мебел в помещението се състоеше само от пейки покрай стените за чакащите пациенти — срещу него се надигна палестинско момиче с престилка на медицинска сестра. Той не се представи, а каза само, че е швед и търси доктор Гунар Бергстрьом.

Тя го помоли да почака и се отправи към съседната къща, а той остана да стои прав, не знаейки къде да се настани. Всичките места бяха заети. Отказал на предложенията на много от жените, отстъпващи му мястото си, той застана до вратата.

Слабоват и тъмнокос мъж с къса бяла престилка и десетина години по-възрастен от Карл влезе в стаята, сваляйки в движение гумените си ръкавици.

— Току-що асистирах на много сложно раждане — каза той вместо поздрав.

Стиснаха си ръцете. Карл огледа с поглед стаята и реши, че никой от околните не разбира шведски.

— Аз съм от шведската служба за сигурност и ми трябва твоята помощ. Искам да си поговорим, щом само намериш малко свободно време за това — заяви му Карл без заобикалки.

— След четвърт час имам операция и не знам… А с какво мога да помогна?

Лекарят разглеждаше недоверчиво Карл.

— Нито ти, нито който и да е друг от вас не сте заподозрени в каквото и да е престъпление. Позволи ми да се огранича засега само с това обяснение. Ние наистина се нуждаем от помощ. Кога свършваш работа?

— Бих могъл след три часа, ако е толкова важно. А наистина ли е важно?

— Наистина. Бихме могли да се срещнем някъде. Например във “Вимпи” на “Хамра стрийт” след три часа и половина.

— Ясно е, че си швед. Както обаче разбираш, предложението ти звучи малко странно. Как се казваш и как мога да разбера, че наистина си от СЕПО?

— Нося ти писмо от човек, когото познаваш. Също така можеш да позвъниш на един идиот в шведското посолство и да получиш потвърждение, че сътрудник на службата за сигурност те търси, но не искам да споменавам името си. Става ли?

— Мога ли да видя писмото?

Разговорът им преминаваше в спокоен и делови тон и седящите наоколо предполагаха, че това са двама лекари, загрижени малко за нещо си, които се съветват помежду си, но нищо повече от това.

Писмото от Ерик Понти бе много кратко и написано на ръка върху фирмена бланка на Шведското радио. Карл го бе получил в друг плик, адресиран до Фристед, както и бе уговорено.

Здравей, Гунар.

Имам основания да предполагам, че нашият съотечественик от СЕПО, който ще дойде при теб в Бейрут с това писмо, наистина се нуждае от помощта ти. Направи всичко, което можеш! Важно е и може би е както в твой, така и в мой интерес.

Ерик Понти

— O’кей — каза лекарят. — Това е мой стар познат и аз му вярвам. “Вимпи” на “Хамра стрийт”, така ли?

Те си стиснаха ръцете и се разделиха.

Времето приличаше на шведски майски ден. Метнал сакото си на рамо, Карл си организира продължителна разходка по засадената с царевица крайбрежна улица, която преди бе служила като място за паради и му напомняше за френската Ривиера. Сега бе застроена със сгради, в които живееха бежанци от другите лагери или от бомбардираните градски квартали — палестинци и мюсюлмани-ливанци. Бившите частни къпални също се бяха превърнали в “град на тенекиени сараи”. Като че ли позна една от тях, в която някога той и другарите му бяха очаквали среща с шефа на информацията на ООП. Тогава бяха яли морски таралежи и лангусти на грил “а ла провансал[90] ”. Там все още висеше старата табела.

Половин час по-късно той влезе в града и се насочи към мястото, където преди се намираше хотел “Сент Джордж”. Тогава скачаха в морето направо от една от терасите. Сега не бе останало почти нищо — само обгорели руини, останки от стени без прозорци и без врати. Трамплинът за скокове във вода обаче се бе запазил. Бе един вид ироничен и упорит въпросителен знак, поставен над синята повърхност на водата.

Средиземно море бе както и преди синьо-зелено, въпреки че откакто бе идвал за пръв път в Бейрут, в този район бе стоварвана два пъти американската морска пехота, а израелците бяха идвали три пъти, като единия път бяха стигнали едва ли не до Бейрут, а друг път дори бяха влезли в него. ООП бе отслабнала дотолкова във военно отношение, че не бе в състояние да защити лагерите на бежанците, поради което бе последвало многогодишно клане — отначало от страна на християнската полиция, след това — на израелците и най-накрая — на шиитската полиция. Откакто Карл и приятелите му бяха посетили Бейрут, бяха убити десетки хиляди палестинци. Тогава ООП бе един от най-силните военни фактори в разрушителната борба за Бейрут. Днес ООП бе най-слабата във военно отношение и освен това с най-многобройното и най-незащитено гражданско население.

Организацията, в която работеше Карл, пристигнал за втори път в Бейрут, безспорно и безкомпромисно подкрепяше Израел. Така че защо сега, когато се опитваше да осъществи връзка с ООП, да не бъде разглеждан от нея като израелски агент?

Налагаше му се да се движи през цялото време, защото, щом само спреше, се оказваше заобиколен от хленчещи деца. Най-накрая се върна в хотела и убедил се, че никой не е влизал в стаята му, смени панталоните си с дънки, легна на кревата и се взира дълго в тавана, без да мисли за нищо, но и без да заспива.

Шведският лекар пристигна във “Вимпи” със закъснение от седемнадесет минути. Несвикналият с източния обичай да не се спазва уговореното време Карл вече си мислеше дали да не си тръгва. Въобще несмутеният от закъснението си лекар обаче бе замислен, защото го тревожеше самото естество на случващото се.

— Как да разбера кой си ти на практика и дали не си тук, за да изиграеш някой номер на мен и на другарите ми? Може пък писмото на Понти да е фалшификат — без да поздрави, каза той на Карл, отмествайки пластмасовия стол и сядайки на него.

Карл оцени прямотата му. Бе убеден, че първата стъпка не е проблем, защото проблемите щяха да започнат след това.

Разказа за убийството на Фолкесон и за първоначалната работна хипотеза на отдела по сигурността, при която се подозирала някаква палестинска организация (при това не каза нищо за подозренията спрямо Ерик Понти). Сега се бил появил повод за търсене в друг кръг. Ако наистина виновникът е някаква си отцепила се палестинска група, то това не би било в интерес на ръководството на ООП (може би тя иска именно така да се отцепи). Защо обаче ООП да не се включи в търсенето на убиеца? Във всеки случай това може да доведе до нещо. Четирима другари — Карл употреби спокойно тази дума — от пропалестинското движение бяха задържани към този момент, въпреки че нямаше причини за това. Щом само бъде намерена истинската следа, може да ги пуснат. Службата за сигурност и разузнаване на ООП може освен това да помогне и за друго, но Карл не желае да говори за това сега. Иска да влезе в контакт с ООП. Само това и нищо повече. Е, а ако наистина е необходимо да се провери дали наистина е сътрудник на шведската служба за сигурност, то, както вече беше казал, трябва да се позвъни на някакъв опърничав втори секретар от шведското посолство и последният би могъл вероятно да потвърди това.

Лекарят мълчеше. Поръча бутилка белгийска бира и шам- фъстък, след което заговори. Не за работата обаче, а за шведите, които вече десет години оказваха медицинска помощ в Бейрут. Строго погледнато, това не касаеше проблема, но Карл не го прекъсваше.

В работата си пропалестинското движение винаги се ръководело от миролюбиви, законни и демократични методи. Така постъпвали онези, които предпочитали да участват само в дебати и пропаганда, а онези, които искали нещо по-конкретно, можели винаги да окажат активна помощ. Та нали потребността от нея била безгранична, въпреки военното положение. И тогава започвала някаква дяволщина — усещането, че СЕПО е постоянно зад гърба ти. Колко пъти можело да се прочете в “Експресен”, че СЕПО “знае” за пътуванията на шведи до “тренировъчните лагери” на “Черния септември”. Тези сведения се пазели в СЕПО и в бъдеще другарите не можели да получат работа в така наречените “отбранителни” предприятия, които в Швеция били учудващо много. И младите студенти, които винаги откликвали с душата си на молбите за помощ, попадали за цял живот в категорията на неблагонадеждните и потенциалните терористи. Горчивата ирония била в това, че именно медицинските сестри и санитарите се срещали най-често с истинския тероризъм — рани от осколки; рани от изгаряния; рани от куршуми; ампутации; фосфор; напалм; мини; бомби, замаскирани като детски играчки; осколъчни гранати, както американско, така и израелско производство; ракети от легиран месинг, разпръсващи се на милиони частици, които е почти невъзможно да бъдат изчоплени от раните; пластмасови осколки, които не се виждат и с рентген.

А като благодарност от шведската държава за тази благотворителна помощ получавали етикета “терористи”. Вместо това самото шведско правителство изпращало помощи на корумпираните режими в Африка или давало милиарди на диктаторските режими и окупаторите.

Карл си допи бирата и си поръча още една.

— Бях три години в една пропалестинска група — каза той накрая. — Съгласен съм за всичко с теб. Сега обаче преследвам убиец и терористична група, която трябва да бъде спряна, дори и да е палестинска. Напълно е възможно да преследваме някоя германска фракция. Кой знае? Колкото по-бързо ги заловим, толкова по-добре.

— В каква група си бил?

— Не искам да говоря за това, защото не искам да споменавам името си. Във всеки случай това съвсем не е свързано със сегашната ми работа, ако си го мислиш.

— А как мога да се убедя в това?

— От само себе си се разбира, че никак. Какво обаче толкова те безпокои? Та аз те моля само за една услуга — да ми осигуриш контакт. Това е всичко. А след това може би никога повече няма да се видим.

Лекарят го погледна изпитателно. Усещаше се, че се колебае.

— Да не би да търсите доказателства, че шведите тук имат връзки с “Разед”? Това обаче не е чудно, защото нали те отговарят за нашата сигурност и знаят предварително дали трябва да ни евакуират, дали не се планира диверсия срещу нас и така нататък. Това е съвсем нормално и вие би трябвало да го разбирате.

— Така е — каза Карл. — Това го разбирам. Ето защо се и обърнах към теб с молба да ми помогнеш да установя първия контакт и нищо повече. Освен това бързам, а и ти вероятно също. Всеки ден, прекаран от мен тук, удължава пребиваването на твоите другари в затвора, които са изолирани и разпитвани от съвсем недружелюбния и неразбиращ всичко персонал на “сека”.

— О’кей! C кого искаш да се срещнеш?

— Със самия Абу ал Хул.

Лекарят се разсмя и закима възторжено на самия себе си, сякаш си казваше: “Само това оставаше”.

— А стига, бе! Аз дори не знам дали той съществува. Още не съм срещал нито един швед, който да го е виждал. Напълно вероятно е той просто да е мит, наименование или обозначение на ръководството на “Разед”. А дори и да съществува, то, между другото, би могъл да е в някоя друга част на света.

— Тогава да опитаме да се спуснем с няколко стъпала. Та аз не познавам никого от “Разед”. Свържи ме с когото и да е от местните шефове, а аз ще му кажа какво искам. Така става ли?

— А къде си отседнал?

— Бих предпочел да се срещнем някъде в града.

— Не мисля, че ще се получи. Те трябва да дойдат при теб, а не обратното.

— O’кей! Хотел “Плаза”, стая 414. Кога ще успееш да организираш срещата?

— Може и до половин час, а може и след две седмици. Не знам.

Карл се готвеше да покани лекаря да обядват заедно, но се отказа от тази си мисъл. Искаше му се от чисто лично любопитство да научи малко повече за медицинската помощ, оказвана от шведите, но за това щеше да е необходимо време, а и на самия него щеше да му се наложи да отговаря на въпроси, което означаваше, че можеше да даде повод на своя чувствителен събеседник да си мисли през цялото време, че на практика води прикрит разпит.

— O’кей — каза той и постави една банкнота върху масата. — Тогава да се разделяме. Надявам се, че всичко ще се получи и ти, разбира се, ще узнаеш за резултатите, така или иначе. Ако в продължение на два дни не се случи нищо, то ще бъда принуден да те потърся отново. Договорихме ли се?

Карл вече бе изчезнал в блъсканицата по “Хамра стрийт”, а лекарят продължаваше да седи неподвижно, взрял се в чашата си с бира. А усещането, че срещата ще се състои задължително, не напускаше крачещия сред тълпата Карл.

Избра си малък ориенталски ресторант и изяде в него един дюнер със салата, поливайки всичко това с бира. След това се поразходи безцелно по улиците около “Хамра” и стигна до едно кино, в което прожектираха “Амадеус”. Филмът бе дублиран на арабски, но музиката си оставаше същата. Той вече бе гледал този филм, но изпита истински възторг да види и слуша Моцарт, говорещ на арабски.

Когато се готвеше да вкара ключа в ключалката на хотелската си стая, забеляза, че някой вече е отключил вратата. Застана нащрек и ръката му сама посегна към мястото, където обикновено носеше револвера си. След това си пое дълбоко въздух и влезе в тъмната стая. Усети слабата чужда миризма още преди да запали осветлението, но се престори на учуден.

В стаята седяха двама души — мъж на около тридесет и пет години с тъмни очила и чернокоса жена с европейски дрехи и с десет години по-млада, насочила дулото на автоматичен колт към корема на Карл. “Популярна марка” — помисли си той и се спря по средата на стаята, като бавно и спокойно разкопчаваше велуреното си яке.

— Не съм въоръжен — поясни той.

— Казвам се Мишел, а това е Муна — каза мъжът с тъмните очила. — Искал си да се срещнеш с нас и ето ни тук.

Карл посочи към кревата и мъжът кимна одобрително.

Свалил якето и обувките си, Карл седна.

— А как да разбера кои сте? — попита той.

Мъжът, представил се като Мишел, му показа малък бял плик с емблемата на Шведското радио на фона на дъга — писмото от Ерик Понти.

— Добре — каза Карл. — Казвам се Карл Хамилтън и съм сътрудник на шведската служба за сигурност. Тук съм официално или е по-добре да се каже — полуофициално, за да помоля за вашата помощ.

Мъжът, нарекъл се Мишел, кимна на спътницата си и тя скри пистолета в дамската си чантичка.

— Слушаме те — каза Мишел. — Позволи ни обаче да те помолим за всеки случай да не се опитваш да напуснеш стаята внезапно. По-добре остани да седиш на леглото. Просто за да се избягнат недоразумения.

Карл кимна. Поведението им му се струваше съвсем пристойно и коректно. Бе доволен, че контактът започваше професионално.

— Искам да се срещна с Абу ал Хул — каза направо той.

Девойката се опули, но веднага се овладя. Мъжът, представил се за Мишел, дори не мигна.

— Защо? — само попита той.

— Да ви предложа нещо от хладилника? — попита Карл и веднага добави: — Там няма нищо друго, освен напитки.

— Знаем това. Не, благодаря. Та на въпроса — отговори мъжът рязко, но достатъчно дружелюбно.

Карл им разказа цялата история от началото до края. След това изложи заключението на шведската служба за сигурност, че, разбира се, това би трябвало да е операция на ООП, но разузнавателната служба на последната не дава разясняващи отговори. Ако не било така, то положението по-скоро се облекчавало. Освен това шведската страна нямала възможност да проследи историята на пистолета, руско производство, попаднал в сирийската армия. Всичко това отне приблизително десет минути на Карл. И едва след това мъжът, нарекъл се Мишел, зададе първия си въпрос:

— А защо разчитате, че ще поискаме да ви помогнем, което, между другото, не е толкова невероятно? Та за какво ни е да ви помагаме?

— Ами ето защо — ако случаят не се изясни, то всичко ще изглежда така, сякаш именно палестинците са убили един от нас. Това ще повлече след себе си неприятни последствия за палестинското движение сред шведското обществено мнение. И ще облекчи положението на шведските власти, които искат да преследват палестинците в нашата страна.

— Вие обикновено си сътрудничите винаги с Израел — вметна девойката.

Обади се за пръв път. Говореше на английски с лек, като че ли френски акцент. Щеше да е просто красива, ако не бе лявата й буза. Лицето й бе загрозявано от изгаряне до устата, сякаш през цялото време се усмихваше саркастично.

— Така е — отговори Карл. — Мога само да добавя, че самият аз никога и с никого не съм си сътрудничил, а ето че сега търся вас. Все някога, между другото, трябва да се направи първата крачка.

— Номерът на пистолета у тебе ли е? — попита го мъжът, представил се за Мишел. — Мога ли да го получа?

Карл бръкна демонстративно за портфейла си — девойката с пистолета не помръдна — и извади малко машинописно листче с номера на пистолета „Токарев”. Подаде го на мъжа, а последният, без дори да го погледне, го пъхна във вътрешния си джоб.

— Защо искаш да се срещнеш с Абу ал Хул? Нима не ти е достатъчно да получиш сведенията от нас? — попита го девойката.

— Не е — отговори Карл. — Вие можете лесно да ме излъжете. Освен това началството ми няма да повярва, че сведенията ви, да го кажем по-меко, се отнасят до “палестинския проблем”.

— А какво ще се промени, ако се срещнеш с Абу ал Хул? — попита момичето.

— Той е от ръководството на ООП. Когато шведската служба за сигурност търси контакт с ръководството на ООП, това е преди всичко един вид дипломатически акт. Може да се каже, установяване на сътрудничество. А данните, които той ще, ми предостави, ще бъдат вероятно по-правдиви, защото става въпрос за престиж. За пръв път си сътрудничим не с израелците, а с вас. Това е промяна на политическия курс и е толкова политически въпрос, колкото и въпросът за сигурността.

Палестинците се спогледаха и усмихнали се, кимнаха. Съгласиха се на мига.

— Звучи съвсем логично, но се надявам, че разбираш, че бихме могли да се натъкнем на препятствия и то, възможно е, на непреодолими препятствия. Проблемите за сигурността също могат да бъдат разглеждани в малко по-друга светлина, както разбираш — каза мъжът.

— Така е, съгласен съм, но за мен е важен резултатът — съгласи се лесно Карл, защото усещаше, че разговорът се движи в правилната посока.

— Съгласяваш се на опасна операция — каза девойката, наблягайки на всяка дума, — защото, ако си от Мосад, то всичко ще свърши с това, че именно ти, а не Абу ал Хул или който е да е от нас, ще бъдеш убит.

— Все още ли искаш да се срещнеш с Абу ал Хул? — попита го отново мъжът.

Карл кимна.

Мъжът каза нещо бързо и неразбрано на арабски и жената стана и излезе. Взе чантичката с пистолета със себе си и в същия момент мъжът извади собственото си оръжие и го сложи до себе си на подлакътника на креслото.

— Сега ще направим едно малко пътуване — обясни той. — В тази стая няма да говоря повече по работа. След като излезем на улицата, ще тръгнеш сам надясно. Приблизително след двайсет метра ще видиш синьо “Пежо”, в което ще те чака Муна. Ако колата с теб и Муна бъде следена, ти ще умреш. А ако ли не… ще се видим довечера. Договорихме ли се?

Карл кимна, сложи си якето и обувките и излезе на улицата, без да чака мъжът да го последва.

Синята кола бе на указаното място. Седна отпред до Муна, която му подаде черни очила с тъмна странична защита, каквито носят слепите. Сложил си очилата, той усети, че не вижда почти нищо. Те се закрепваха с пружини около очите и прилепваха плътно към лицето.

— За да не ти завързваме очите, защото би се сторило подозрително на контролните пунктове — каза девойката, седяща до него, като леко и спокойно включи двигателя.

Колата завиваше постоянно ту надясно, ту наляво и по уличния шум той се досети, че са в центъра на града. След пет минути иззвъня радиотелефон и девойката, нарекла се Муна, отговори нещо. Може би че колата не е следена.

Измина около половин час и Карл започна да се тревожи. А ако изведнъж някой полицай реши, че колата със слепия пътник се държи твърде странно и започне да я следи. Дали щеше да го застреля тогава на място? Не, това бе невъзможно. Опитваше се да си спомни дали не бе видял къде бе оставила чантичката си. Не, не си спомняше дали го е видял или не, а и това едва ли имаше някакво значение, защото тя спокойно можеше да е преместила оръжието. Ако бяха забелязали нещо, трябваше да постъпи кодирано съобщение по радиостанцията и едва след това щяха да откарат колата някъде, щяха да почакат известно време, след което тя трябваше да излезе и бързо да се отдалечи, и чак тогава в багажника щеше да се задейства взривното устройство. Нима не бе така?

Не е, помисли си Карл. Щеше да е излишен риск да разкарват из града минирана кола с взривно устройство, което може да се задейства неочаквано, особено ако се управлява с радиовълна (от всеки радиопредавател в такси или в полицейска кола…), когато имаше толкова много контролно-пропускателни пунктове. Карл се почувства неудобно. Да свали очилата обаче и да обезвреди девойката щеше да означава да даде повод за подозрения и да се превърне в обект на мрачен лов.

Колата спря.

— Ще изляза от другата страна и ще ти помогна да слезеш, а след това ще те отведа в сградата — каза девойката.

Карл си отбеляза, че се намират в тих квартал. Шумът от коли се донасяше отдалече, някъде отгоре… Едва ли бяха преминали през границата, зад която живееха християните. Принуди се да не мисли и позволи да го въведат като слепец през вратата, а след това се изкачиха на третия етаж и влязоха в един апартамент. Някой го побутна внимателно и го настани на едно канапе. След това друг свали бързо и доста рязко очилата му.

Седеше в стая със заковани прозорци. Подът бе от бял камък, а стените от червено боядисани тухли, без каквито и да е украшения. Пред канапето имаше малка масичка. Освен това в стаята имаше кафяво бакелитово бюро в ретростил и няколко стола. До едната от вратите седеше млад човек с дълга къдрава коса, зелена униформа и АК-47 на коленете си. Зад бюрото, гледайки Карл в лицето, седеше човекът, представил се като Мишел. Останалите излязоха от стаята и затвориха вратата.

— Поставихме канапето за твое удобство, защото известно време не трябва да напускаш тази стая — каза Мишел, щом само примижавайки, Карл го разпозна.

А след това? — попита Карл.

Не ни проследиха, но не можем да сме стопроцентово сигурни в това. Следващата стъпка, за съжаление, ще е мъчителна за теб, но аз се надявам, че ще ни разбереш. Все пак искаш доста.

Карл не отговори и чакаше продължението.

— Ще те помолим за разрешение да се заемем с дрехите ти, а засега ще получиш от нас други. Докато се преобличаш обаче, ще помолим лекар да те прегледа, независимо дали го искаш или не. Просто за наше успокоение. Надявам се, че всичко ще свърши много бързо.

Карл предчувстваше какво щеше да се случи и кимна. Извади портфейла си, положи личното си удостоверение с малкия държавен герб до него, след това, без да пророни и дума, се съблече и постави дрехите си на купчина на масата пред канапето.

— Добре — каза мъжът, нарекъл се Мишел, приближи се до вратата и почука лекичко.

Влязоха двама мъже — млад и по-възрастен, като главата на втория бе скрита под черна маска. Младият носеше в ръце черен чувал, в който пъхна всичките вещи на Карл, освен портфейла и удостоверението, и изчезна, затваряйки вратата зад себе си.

Възрастният човек с черната маска се приближи до масата и извади някакъв инструмент от малка чанта. След това си сложи гумена ръкавица, намазана с вазелин, и се обърна към Карл.

— Аз съм доктор Махмуд и се извинявам за странния си външен вид — каза той. — Отначало ще ви предложа най-неприятното. Бъдете любезен да дойдете тук и да се наведете напред, като се разкрачите.

Карл въздъхна нерешително, след което изпълни онова, за което го бяха помолили. Това бе първият (за негово голямо разочарование по-късно в живота му), но не и последният път, когато бе подложен на подобна проверка, която (за което нямаше ни най-малка представа) бе на практика доста обичайна при контрола на границата на неговата собствена страна и преди всичко в затвора “Крунуберг”, в който в момента бяха затворени по подозрение в тероризъм четирима шведски активисти на пропалестинското движение, въпреки че за задържането им нямаше никакви формални поводи.

Следващия етап бе изследване на устната кухина. Държейки зъболекарско огледалце в едната си ръка, маскираният доктор, който, без съмнение, приличаше на съвсем истински лекар, почукваше с някакви инструменти по всеки зъб и по всяка открита от него пломба.

След това бяха прегледани ноктите на краката и ръцете му, всеки поотделно, а после и самите ръце и крака — явно в търсене на каквито и да е счупвания. На въпроса дали е имал такива, Карл отговори: “Не, никога не съм си чупил нищо”.

След това лекарят извади детектор за метал, сглоби го, превръщайки го в доста тежък инструмент, и го прокара по всеки един участък от тялото му. Най-сетне прегледът свърши, лекарят събра инструментите си в чантата си, спря се до охраната на вратата и се поклони вежливо.

— Струва ми се, че всичко е наред. Благодаря ви за вежливото сътрудничество и се надявам, че всичко с вас ще е наред. Не знам какво ще се случи сега с вас, но няма да ви разстрелят, след като минахте през всичко това. Е, довиждане, уважаеми — каза лекарят.

Всичко това правеше абсурдно и комично впечатление, понеже думите му никак не се връзваха с черната маска на терорист. Почука на вратата и го пуснаха да излезе от стаята.

Влезе човекът, представил се като Мишел, и изгледа някак смутено Карл.

— Надявам се, че ни разбираш — каза той.

Карл кимна и в този момент палестинецът с автоматично оръжие съобрази, че все още е съвсем гол. Той излезе бързо и веднага се върна с някакви дрехи. Американска военна униформа, като отличителните знаци и тези на вида войски бяха свалени, но, почти сигурно, тя бе на военноморски пехотинец. По средата на гърба на зелената риза имаше няколко закърпени дупки — изглежда, от куршуми — и бледокафяви петна, неможещи да се изперат. На Карл му се стори невероятно, че униформите на убитите войници можеха да се използват отново. Посочи с показалец дупките и кръпките и човекът, нарекъл се Мишел, явно прочете мислите му.

— Няма никаква преднамерена символика, просто именно това ни попадна под ръка. Униформата принадлежеше на един американски войник, загинал в този град — обясни той с доброжелателност, която бе приблизително толкова комична, колкото и онази на лекаря с маска на терорист.

— Застреляхте ли го? — попита учудено Карл, навличайки зелената униформа.

— Да, щом сме наследили дрехите му. Във всеки случай, не сме я получили по американската програма за подпомагане. Е, сега, след като първият етап приключи, нека поговорим за функциите ти в шведското разузнаване. Ти си доста млад. Да започнем с това.

— Възрастта ми е посочена в удостоверението ми за самоличност.

— С какво се занимаваш в службата за сигурност, на какво си обучен и каква ти е специалността?

— Не възнамерявам да отговарям на тези въпроси.

— Бих могъл да те принудя.

— Не вярвам. Това, за което питаш, е секретна информация на Кралство Швеция.

— Трябва ли да превръщаме разговора ни в нещо неприятно?

Карл прецени мълчаливо ситуацията. Значи този човек искаше да го подложи на мъчения. Онова, което Карл не искаше да издаде, бе свързано с образованието му, защото то бе военна тайна. А той не възнамеряваше да доверява на никого шведските военни тайни.

Това — от една страна. От друга обаче, ако започнеха да го измъчват, то сътрудничеството им, меко казано, щеше да бъде затруднено, а ако при това стигнеха твърде далече, то с неохота щяха да му позволят да се върне жив в Швеция.

— Дори на живеещите тук шведи не съобщих името си, а на вас ви го казах. Можете да научите от официалните документи в Швеция, че съм сътрудник на службата за сигурност. Тези сведения обаче са трудни за получаване, а вие, между другото, вече го знаете. Освен това аз съм лейтенант от шведския флот. Образованието ми е приблизително такова, каквото получават командосите в целия свят. Пристигнах в Бейрут невъоръжен, сам потърсих среща с вас, за да ви помоля за сътрудничество, и не възнамерявам да казвам повече от това.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм дотолкова, доколкото въобще е възможно. Не ми харесва заплахата ти с мъчения и не защото от тях боли, а защото сътрудничеството ни ще се окаже напълно невъзможно.

— Смяташ, че можем да те убием просто така?

— Та то се разбира от само себе си. Вие обаче няма да го направите.

— И защо не?

— Ако теорията ми е правилна, че става въпрос за “план Далет”, а не за “план Даал”, интересите ни съвпадат. Ако сте убили шведския висш полицай, сте загазили. А ако ме убиете в Бейрут, ще загазите още повече. Цената, която ще трябва да платите, ще е твърде висока. Освен това ще поставите вашите шведски “фенове”, помогнали за контакта, в твърде неизгодно положение. Те ще бъдат обвинени в престъпление. Сигурен съм, че го разбираш. И така, време е да прекратим театъра на ужасите.

— Добре — каза човекът, представил се като Мишел. — Много добре! Започваш да ми харесваш. Да плюем на мъченията.

Произнесе последните думи, разливайки се в усмивка. След това отново стана сериозен.

— Хайде да поразсъждаваме трезво — продължи той. — Независимо от това дали го искаш или не, но ще ти се наложи да останеш тук. Какви проблеми, които не бихме могли да предвидим, биха могли да възникнат от това? С посолството ви например?

— Аз действам независимо от посолството, така че то няма да ме търси. Дори обратното, бих могъл да им позвъня, ако възникнат проблеми, но ти сигурно нямаш това предвид.

— Не, защото вече се свързахме с посолството ви. Те потвърдиха пред един позвънял им швед, че ти, така да се каже, съществуваш, но за останалото не искаха да говорят. Още нещо?

— Ами, хотелът. Там биха могли да започнат да се безпокоят и в най-лошия случай да извикат полиция, ако все още съществува такава в Бейрут.

— С това всичко е наред. Платихме сметката ти и багажът ти скоро ще пристигне, защото, така да се каже, си напуснал хотела.

— Тогава не виждам никакви проблеми. Поне засега.

— Тоест?

— Не мога просто така да изчезна.

— Дори за три-четири дни?

— Биха могли да започнат да ме търсят, ако не се обадя доста дълго време.

— Разбира се. Нека обаче поговорим за друго. Какво мислиш за нас и за израелците?

— Те имат най-добрата служба за сигурност и разузнаване, а и вашата е почти същата. Това, което видях досега при вас, прави много добро впечатление.

— Всъщност, имах предвид, на чия страна си, лично?

— Не искам да отговарям на това?

— Защо?

— Защото съм в малко необичайно положение и мнението ми на практика се промени.

Човекът, нарекъл себе си Мишел, се усмихна отново.

— Хайде да плюем на всичко това, а?

Карл кимна одобрително.

— Ето какво ще направим — продължи палестинският офицер-шпионин. — Ще проверим дрехите ти и утре сигурно ще си ги получиш обратно. Също така започнахме разследване, свързано с оръжието. Що се отнася до срещата ти с Абу ал Хул, все още не се знае дали той ще се заинтересува от среща с теб. Във всеки случай трябва да се консултира преди това с Абу Амар (Ясер Арафат), който сега е в Кувейт. Първата ти закуска ще ти бъде сервирана в девет часа утре. Сградата се охранява добре, охраната няма да заспи, а от стаята е невъзможно да се избяга. Искаш ли нещо за четене?

— Местни вестници, по възможност — на английски.

— Добре, ще го уредя. Надявам се да се видим скоро.

Човекът, представил се като Мишел, излезе, взимайки със себе си младия въоръжен охранител. Вратата бе заключена от външната страна, при това с такъв грохот, сякаш я подпряха със стоманена греда.

Карл не изследва нито прозореца, нито вратата. Засега нямаше намерение да се опитва да избяга от затвора си.

На следващата сутрин комисарят-криминалист Арне Фристед разглеждаше дълго голямата схема, заемаща цяла стена от общия им работен кабинет. Чакаше колегата си, който трябваше всеки момент да донесе разузнавателния материал от онази група, която се занимаваше със седемте палестинци.

Въобще не можеше да схване логиката нито на самите събития, нито на хода на разследването. И това бе много неприятно. Като се започнеше с пистолета “Токарев”, попаднал там от Сирия, събитията вървяха “отляво-надясно” — през магазина за шивашки принадлежности в Естермалм до четиримата шведски активисти от пропалестинското движение. И четиримата бяха свързани де факто помежду си. От последния в тази редица се проточваше линия към редица немски имена на терористи, затворени към настоящия момент в Бремен и Хамбург. Тази поредица от събития обаче още не бе получила своя завършек, като бе известно само това, че все още нямаше повод заловеният немец, търсен досега от немската полиция, да бъде свързван с убийството или с пистолета „Токарев”.

Нагоре от пропалестинските активисти се издигаха три плътни червени линии, свързващи шведите с двама ливански и един палестински престъпници, след което нямаше никакво логично продължение. Вдясно от четиримата шведи бяха прокарани две сини линии към групата от седем арабски имена с указано в скоби название на организацията. Четири от седемте арабски имена бяха отбелязани с малки звездички — това бяха онези, които трябваше да бъдат депортирани от страната като терористи.

Четиримата шведи се намираха в центъра на графиката. В това обаче нямаше никаква логика, защото нямаше никаква връзка между тях, пистолета „Токарев” и убийството, от една страна, и палестинците — от друга.

Фристед остави настрана документите по случая с журналиста Ерик Понти. Тази връзка бе обозначена със синя линия, защото материалът, постъпил от норвежците, бе “плътен”, без пропуски. Освен това, съвпадаше напълно с казаното от самия Понти, за което обаче Фристед не съобщи на Неслунд.

Ако се съдеше по вече известните данни и връзки, изобразени на схемата на стената, съществуваха, строго погледнато, две възможности — или немското разследване щеше да даде нови и конкретни сведения, или, което също бе възможно, макар и само теоретично, и Фристед го разбираше — щяха да се намерят данни в материала за седемте палестинци.

Освен това можеха да се надяват на малки, ама много малки шансове от опита на Карл Хамилтън да намери игла в купа сено в Бейрут. Опитът, разбира се, бе сериозен, но едва ли можеше да се разчита сериозно на него.

— Това няма да внесе кой знае каква яснота по случая — каза Апелтофт, влизайки в стаята и хвърляйки недоволно върху празната среда на масата за заседания връзка протоколи от разследването и разпитите, дебела около тридесет сантиметра.

— За съжаление, сигурно е така, но все пак ще го прегледаме — отговори Фристед и с принудена увереност се отправи към кафеварката.

Най-сетне се бе научил да се справя с тази “адска машина”.

Прекараха по-голямата част от деня със “седемте палестинци”. Проверяваха подред разпитите, протоколите за домашен обиск и личните политически изявления, които всеки от тях бе представил пред шведското Управление по имиграционните въпроси и местната полиция, по времето, когато бяха искали разрешение да останат в Швеция. За да се представят в качеството на политически бежанци, те, естествено, се представяха преди всичко като дезертьори от палестинските организации. Поради това се и страхуваха да не ги върнат в Близкия Изток. Съвсем вероятно бе да са преоценили дейността си или значимостта си за различните организации, към които се причисляваха, защото сега именно тази принадлежност даваше възможността да бъде гледано на тях като на терористи.

Както и можеше да се очаква, седмината имаха “вътрешни връзки”, тоест, казано на нормален шведски, “се познаваха помежду си”. А при по-внимателно вглеждане се оказваше, че се познават доста добре, защото живееха близко един до другиго и симпатиите им към посочените от тях организации не играеха никаква роля в това. Например, двамата най-заподозрени в тероризъм “другари” от НФОП — ГК общуваха с по-малко заподозрените привърженици на идеологически близката им организация НФОП и с привържениците на “Ал Фатах”, защото живееха в един коридор на едно и също студентско общежитие.

Членовете на следствената група бяха стигнали до извода, че най-тежко е положението на привържениците на “Ал Фатах”. Те също трябваше да бъдат депортирани, въпреки че сама по себе си “Ал Фатах” не бе класифицирана от правителството като терористична организация.

Бе препоръчано и седмината да бъдат депортирани от страната при първия удобен случай. А и въобще те можеха да бъдат задържани дълго време затворени в полицейския арест, защото законът предвиждаше, че службата за сигурност можеше да е и прокурор, и съдия по време на преговорите за защитници, които задържаните можеха да поискат съвсем законно. Неслунд обаче все още не бе направил никакво запитване в Управлението по имиграционните въпроси.

Връзките между седемте палестинци и четиримата задържани шведи бяха слаби. Всичко се свеждаше само до телефонни разговори, което бе напълно естествено. (Известно ли е нещо? Чували ли са какво е било казано в “Рапорт” за НФОП като за “заподозряна” в извършеното престъпление? А, значи така, нищо не са казали за НФОП, а? Ще има ли някакви изяви? И така нататък.)

След този изгубен, както решиха след това, но честно отработен работен ден Фристед и Апелтофт се убедиха в онова, за което се досещаха още от самото начало, а именно че Неслунд можеше да използва седмината палестинци както си поиска, защото те нямаха никакво отношение към делото. Просто му се искаше да изглежда така. Това си бе негова работа, неговото шоу за средствата за масова информация и за рекламния апарат, така че не трябваше да се намесват в това. “Фирмата” често постъпваше по този начин с така наречените “Крьохер лифтен”.

— А как изглежда всичко сега? — попита Фристед, приближавайки се до стената и сваляйки снимките на седемте палестинци.

— Остава разследването на немците. И, естествено, Карл там, в Бейрут. Това обаче е само въпрос на късмет — отговори Апелтофт.

— Той, изглежда, е добро момче, този Хамилтън — или каза, или попита Фристед и за пръв път през този ден запали лулата си.

— Така е, но аз, сигурно съм старомоден, защото ми е трудно да разбера това — комунист във “фирмата” — изръмжа Апелтофт.

— Извинявай, но ние вече сме твърде стари — и ти, и аз — най-малкото за работа. А и премиер-министърът има хора с такова минало. Той със сигурност не е от момченцата на Неслунд.

— Не — каза Апелтофт — не е. Карл със сигурност не е негов човек. Въпреки че не разбирам как е попаднал тук, защото не е и истински полицай. Начинът му на боравене с оръжието ме кара да се замисля. Те какво, готвят се да развият нова дейност тук ли?

Въпросът му увисна във въздуха. За тях бе важно не че Карл бе от онези млади “полуакадемици”, които събираше Неслунд за новата си гвардия, онези, които правеха бърза кариера и дърпаха чергата към себе си. Именно сега двама от тях, заедно с Карл Алфред, се държаха като шефове при отсъствието на Неслунд. Последният пък бе отлетял за Хамбург, за да се “информира за състоянието на нещата”, тоест да се погрее на лъчите на славата, която, колкото и да бе смешно, му бе донесена от находката на Карл Хамилтън, оказала се съвсем по вкуса на немските им колеги.

Неслунд наистина преживя много приятен ден в Хамбург. Дори и ударът, нанесен там и в Бремен, да не бе довел до залавянето на терорист и половина (защото още един човек бе задържан за незаконно притежание на оръжие), то планината от документи и записки говореше, че е открита солидна група от фенове на тероризма, за която досега съществуваха само мъгляви сведения. И ако тя се канеше да стане потенциална база на третото поколение немски терористи, то горещото й желание бе охладено. И което бе по-важно, вече бе “доказано”, че имената им са известни на отдела за борба с тероризма при службата за сигурност, което пък означаваше, че онези, които бяха възнамерявали да ги вербуват за създаването на структури на нова организация, едва ли щяха да поискат вече да се свържат с тях. От тази гледна точка германските им колеги бяха много доволни от помощта, оказана им от Швеция, и оказаха повече от сърдечен прием на Неслунд. Не намериха обаче каквито и да е доказателства за подготовката на каквато и да е акция в самата Швеция. Наистина, това не означаваше, че можеше да се откажат от такава версия, защото липсата на квалифицирани терористи сред заловените можеше съвсем точно да се изтълкува като умението им да се измъкват навреме от капаните, но нямаше каквито и да било конкретни данни и като се отчетеше, че за по-бързото провеждане на операцията по залавянето им бяха мобилизирани толкова много хора, то трудно можеше да се каже, че някой от тях може да изплува малко по-късно на повърхността. Ако това се случеше обаче, то, разбира се, щеше веднага да стане известно.

И все пак Хенрик П. Неслунд се чувстваше не кой знае колко разочарован, когато, заедно с двамата си немски колеги, също “шефове”, се отправи за Париж. Та нали именно заради срещата в Париж летеше през Хамбург, защото иначе пътуването му нямаше да е кой знае колко оправдано. Парижката среща обаче бе важна и Неслунд възлагаше големи надежди на тази двудневна ежегодна обща среща на групата “Киловат” във Версай.

Последната бе неофициално обединение, възникнало по инициатива на Израел и включващо службите за сигурност на Норвегия, Дания и Швеция, специализираните сектори на холандската, италианската и белгийската служби за сигурност, занимаващи се с борбата с тероризма, и “второ бюро” на френското разузнаване DGSE, което се занимаваше, както на международен професионален сленг се казваше в тези среди, със “спецоперации” или, по-откровено, с dirty tricks[91].

Великобритания изпращаше обикновено сътрудници от МИ-6 и МИ-5, Израел бе представляван от Мосад и Шин Бет, а Германия — от BND и Verfassungsschutz, тоест от служби и за разузнаване, и за сигурност. Великобритания и Израел не можеха да си позволят лукса да залавят терористи със силите само на една организация. По такъв начин, контрол върху дейността на IRA[92] в Лондон, бе осъществяван от МИ-5, а за връзките на IRA с Либия и другите видове дейност в Европа отговаряше МИ-6. Същото бе и в Израел, като борбата срещу тероризма бе в сферата на интересите на службата за сигурност Шин Бет, а разузнаването — на Мосад.

Целта на групата “Киловат” бе не толкова да създава връзки между европейските и израелските служби за борба с тероризма, защото такива вече бяха създадени, благодарение на ежедневното тясно сътрудничество, колкото, срещайки се няколко пъти в годината на ниво ръководители на ведомства в Париж, последните да водят тактически и стратегически преговори, без да ги протоколират или вкарват в компютрите (за да не докладват за тях на своите политици). По такъв начин координацията на връзките се превръщаше в обичайно, но добре регулирано сътрудничество.

Шефът на “Бюро Б” на шведската служба за сигурност бе постоянният шведски представител в групата “Киловат”. Така бе от началото на встъпването в длъжност на предшественика на Неслунд — човекът, който заедно с бившия шеф на шведската полиция, бе излязъл на световния пазар на шпионажа. Тогава бяха успели да продадат шведска техника за подслушване и компютри, приспособени за службите за сигурност.

Шведската служба за сигурност нямаше, разбира се, тежко представителство в групата, в която повечето от организациите бяха два пъти по-многобройни и притежаваха няколкократно по-голям практически опит, въпреки че си имаха работа с повече на брой проблеми, свързани с тероризма. Шведите обаче имаха своите изгоди от присъствието си в тази група, ако не се смяташе, че някои удовлетворяваха суетността си с възможността да поседят редом с високите широкоплещи момчета, и те се състояха в това, че можеха постоянно да следят как се въвеждат в работата новите технически постижения, а също така да са наясно с това какви бяха в момента преобладаващите тенденции в терористичното движение, действащо на европейското “бойно поле”. За по-влиятелните членове — а към тях се отнасяше преди всичко израелският Мосад — сътрудничеството в рамките на групата “Киловат” означаваше възможност да предадат на колегите си от цяла Европа секретните си сведения и информации. Естественото правило при размяната на информация между различните организации за сигурност и разузнаване се състоеше в това, че който имаше повече сведения, по-лесно получаваше в замяна нова информация като благодарност за помощта. В това отношение шведите бяха постоянно в ролята на длъжници, преди всичко спрямо немците и израелците.

На тази среща на групата “Киловат” бяха разглеждани два основни въпроса. Първият се отнасяше до новата вълна от покушения спрямо британските хотели и британските туристи, предприета от IRA през последните две седмици. Вторият засягаше тенденциите, предизвикващи все по-големи опасения, а именно връзката между онези, които в Германия бяха наричани “трето поколение терористи”, и двете или трите групи от Франция и Белгия, които бяха започнали да пропагандират нещо като “терористичен интернационал” и война срещу НАТО във Франция, Белгия и Германия. Съвсем наскоро на парижка улица бе убит американски полковник, а организацията “Преки акции” бе заявила гордо съпричастността си. Френският полковник, представляващ на срещата френското разузнаване, а по същество шеф на “Второ бюро”, съставено почти изцяло от корсиканци, намекна, че негови хора са внедрени при терористите и скоро може да се разчита на широкомащабен удар. Надяваше се, че това ще ги доведе до следите на белгийската терористична група.

Докладът на Неслунд, отнасящ се до убийството на шведския офицер от сигурността и до работата по проследяването на предполагаемите палестински убийци, бе последен в дневния ред.

През двата приятно проведени във Версай дни обаче — французите се бяха погрижили за храната и напитките — Неслунд, както се и надяваше, проведе сума ти неформални и поверителни срещи с израелските си колеги.

Израелците го убедиха в това, че убийството е свързано с операцията, която още не била осъществена, тоест със самия “план Даал”, и понеже още не са намерени никакви следи от операцията, замислена добре от групировките на Ясер Арафат в рамките на ООП, трябвало да се започне търсене на друго място, като се насочат усилията срещу възможни акции, планирани от някоя опозиционна група палестинци, подкрепяна от Иран или Либия. Ставало преди всичко дума за Либия.

Приблизително същото мислеха и подчинените на Неслунд, така че те не научиха нищо ново след завръщането му от Париж, защото фактите бяха твърде малко. И поради това в обкръжението му стигнаха до напълно правилния извод, че израелците са му разказали значително повече неща, но по някаква причина Неслунд не иска да им съобщи подробностите.

Карл вече бе прекарал в затвора си почти четиридесет и осем часа, когато човекът, представил се като Мишел, дойде при него, съпроводен от млади и добре въоръжени мъже.

Те бързаха и нервничеха. Трябвало веднага да тръгнат на път. Карл помоли за разрешение да се избръсне, да смени дрехите си и да си вземе душ, но нищо не излезе от това. Веднага му сложиха тъмните очила и го свалиха два етажа по-надолу, след което го настаниха в нещо, което можеше да е ремарке на малък пикап. Последва познатото му мотаене по улиците. Карл се досети по шума, че преминаваха през централната част на Западен Бейрут, след което отново се върнаха в покрайнините на града. След като колата спря, го преведоха през двор и може би през някаква строителна площадка, защото се спъваше в дъски и купчини камъни.

Двама души вървяха от двете му страни и го водеха под ръка. Минаха през врата или арка, след което се озоваха върху тясно, открито стълбище. Ехото от стъпките и гласовете им подсказа на Карл, че се изкачват по стълби на недостроена висока сграда.

След това минаха през врата, която, ако се съдеше по кратките възгласи на много хора, бе добре охранявана. Карл си помисли, че охранителите вероятно се проверяваха взаимно. Освен това чу шумоленето на листове, които, изглежда, някой четеше.

Свалиха очилата му в коридора. Наистина бе в недостроена висока сграда. Минаха през много бъдещи апартаменти без врати и без подова настилка. Всичките прозорци на коридора и на излизащите в него помещения обаче бяха заковани за случаи на въздушни атаки. Карл забеляза, че отвън не прониква светлина, а осветлението в коридора бе минимално.

— Избрахме мястото специално за тази среща — прошепна зад гърба му човекът, нарекъл се Мишел.

Покрай стените в другия край на коридора бяха струпани чували с пясък за защита от евентуален обстрел с гранатохвъргачки. Влязоха в една стая през проход във високата двойна стена, направен от чували с пясък. Зад едно от обичайните за Близкия Изток бюра от кафява пластмаса, имитираща дърво, седеше Абу ал Хул. В стаята имаше двама охранители, всеки на своя стол и до своята стена, приблизително на четири метра един от друг. Абу ал Хул седеше до вътрешната тясна стена, а пред бюрото му имаше два стола.

Дори и стаята да бе пълна с народ, помисли си Карл, пак щеше да е трудно да не се разбере кой в нея имаше прякора Сфинкса и бе шеф на една от най-добрите в Близкия Изток служби за сигурност и разузнаване.

Абу ал Хул не го поздрави, а само му посочи единия от столовете пред себе си. Карл седна, също без да му подаде ръка. Абу ал Хул бе побелял, късо подстриган и мускулест човек на около шестдесет години. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, а на твърдото му лице изпъкваха по източно извитият му нос и голямата му уста, несвикнала да се усмихва.

Човекът, нарекъл себе си Мишел, седна до Карл и известно време седя мълчаливо. След това Абу ал Хул свали бавно очилата си. Оказа се синеок.

— Аз съм Абу ал Хул — каза той с нисък и меланхоличен баритон.

— А аз съм Карл Хамилтън, офицер от шведската служба за сигурност, и се радвам, че получих възможността да се срещна с вас — отговори му Карл.

Без да му отговори, Абу ал Хул го изучава известно време с твърдия си син поглед, след това му подаде през бюрото малко хартиено листче.

— Имаме определени косвени сведения, че най-компетентният ни враг — знаете, че имаме много врагове — планира покушение срещу някого от ръководството ни тук, в Бейрут. Лично аз, без съмнение, бих могъл да бъда такава цел. Съгласно информацията ни, тези планове могат да имат скандинавска връзка. Какво мислите за това, господин Хамилтън? — монотонно и едва мърдайки устни, попита Абу ал Хул.

— Не знам нищо за това и нямаме никакви сведения по въпроса — отговори предпазливо Карл.

— Помислете си дали вие самият не сте част от тази група? Връзката ви със Скандинавия е безспорна. И както разбирате, ние посветихме двата дни, през които ни гостувахте, на извършването на известни проверки — продължи Абу ал Хул със същия равен тон.

Карл се замисли. Бе почувствал известно облекчение, защото това, наистина и без каквото и да е съмнение, бе именно онази среща, която бе очаквал, а не пътуване в мрака на неизвестността — каквато мисъл неведнъж го бе посещавала: Ако обаче сега, неясно защо, бяха решили, че той участва в някаква си операция, насочена срещу ръководството на ООП, то положението му бе най-малкото тревожно. Веднъж бе имало такава операция и Карл бе запознат добре с нея, защото бе в Бейрут, точно когато израелска група командоси бе нахлула в квартирата на трима висши ръководители на ООП и ги бе застреляла на място.

— Аз, разбира се, не мога да знам какви проверки сте извършвали, но нямам причини да се безпокоя по този повод — отговори бавно Карл, стараейки се да не нервничи.

— Можете ли, мистър Хамилтън, да докажете по някакъв начин, че не участвате в подобна операция? В такъв случай бихме могли да се договорим и за останалото.

— А какво по-точно искате да докажа?

— Че не сте изпратен убиец, например.

Абу ал Хул оставаше спокоен, но четиримата мъже, намиращи се в стаята, се взираха напрегнато в Карл.

Той пък търсеше трескаво изход от ситуацията. Разговорът бе приел по-неприятен обрат, отколкото можеше дори да си представи. Възможно бе това да е само стандартен похват за разпит — опит да се уговори разпитвания, че “това го знаят всички” и така нататък, но от друга страна, ако палестинците, неясно защо, не му бяха повярвали, то времето му щеше да започне да тече като в пясъчен часовник. Карл взе решение и веднага започна атака, въпреки че след това така и не можа да си обясни защо постъпи именно така.

— Искате твърде много — каза той, протягайки се и прозявайки се, сякаш бе много уморен, след което се усмихна, и когато ръцете му се протягаха настрани и бяха все още до средата, изтегли стола под себе си и хвана дулото на автомата на най-близкия охранител.

Дръпна го към себе си с едната си ръка, а самият той се хвърли в противоположната посока и с всичка сила заби лакътя си в диафрагмата на заварения неподготвен телохранител. След това изпразни мигновено оръжието, познато му от тренировките, и го насочи срещу втория охранител, намиращ се от другата страна, но в посоката, в която седеше човекът, представил се като Мишел, и издаде звуци, имитиращи стрелба: “Та-та-та”.

Вторият бодигард застина от изненада. А онзи, когото бе ударил, лежеше на пода и тихо стенеше.

— Ето така — каза Карл и насочи своя АК-47 към Абу ал Хул, който така и не промени изражението на лицето си, не помръдна нито главата си, нито ръката си и въобще не отреагира по никакъв начин на светкавичното изпълнение на Карл. — Може би да ви го докажа така. Защото все още сте живи.

И остави внимателно АК-47 върху бюрото пред Абу ал Хул, наведе се над лежащия, помогна му да стане и му се извини. След това седна отново на стола си. Човекът, представил себе си като Мишел, се надигна от пода и седна спокойно до Карл.

Абу ал Хул се усмихна слабо. Усмивката му едва ли би могла да бъде забелязана на което и да е друго лице, но върху лицето на човека, наречен Сфинкса, тя бе несъмнена.

— Добре — каза Абу ал Хул. — Вие умеете да вземате инициативата в свои ръце, мистър Хамилтън, и аз одобрявам това. Не обаче поради недоверие, а от чиста предпазливост именно това оръжие не бе заредено. Както ви казах, ние проведохме известни разследвания и те ни отведоха до Калифорния, ако ме разбирате какво искам да ви кажа…

— Не, не ви разбирам — отговори Карл и се протегна към автомата на бюрото, но никой от намиращите се в стаята не го спря.

Извади пълнителя, който се оказа празен. След това върна автомата на бюрото.

Абу ал Хул дори не се усмихна.

— Искам отначало да чуете няколко мои версии, мистър Хамилтън, но това не е само мое лично мнение, а е на цялата ООП. Предполагам, че сте готов да ме изслушате?

Карл кимна.

“Джихаз ар Разед” не бил чувал дори и намек за това, че в Стокхолм трябвало да се извърши някаква операция. А сензационното убийство на шведски полицай от сигурността щяло да предизвика слухове и уплаха в палестинските кръгове, така че в такъв случай те наистина биха били отговорни за него. А сега, когато била минала повече от седмица след това събитие…

Било невъзможно да се изключи, че една или друга арабска държава е подготвила тайно нещичко, например, Сирия, но дори и в този случай все нещо щяло да стигне до тях.

Това било всичко на всичко информация. А ако се преминело към политическата страна на въпроса, то нито лудият полковник от Либия[93], нито още по-малко ООП имали повод да устройват тази шумотевица в Швеция. Това щяло да бъде както стратегическа, така и политическа грешка, защото всяка операция, колкото и добре да бъдела планирана, все пак носела голям риск. Ако бъдело извършено убийство на висш полицай от службата за сигурност и убиецът бъде хванат, то пак цената на убийството на полицая нямало да бъде съизмерима с онова, което са искали да направят.

Съвсем вероятно обаче било израелците да са замислили такава операция и то по две причини. Първо, мишената на самата операция била тактически и стратегически достатъчно важна и не било никак трудно да си представят кого би могла да засяга в този случай тя. Второ, те били почти сигурни, че палестинците биха могли да поемат отговорността за това, докато шведската служба за сигурност прикрива неволно отстъплението им.

Това не бяха само теоретични или пропагандни разсъждения на врага на Израел. Над това наистина си струваше да се замисли.

— Значи така — каза Карл със смесено чувство на любопитство и раздразнение от изкуствената пауза, която много му напомняше за Неслунд у дома, в Стокхолм. — А защо, ще си позволя да попитам?

Абу ал Хул все още държеше ръка върху една папка и гледаше Карл право в очите.

— Защото пистолетът, за който питате, е пристигнал при вас от Израел — отговори той със същия спокоен тон.

— Как можете да го докажете, след като руснаците не доставят оръжие за Израел — отбеляза недоверчиво Карл. — Обяснението щеше да е добро, ако беше правдоподобно. Как може да бъде проверено?

Пистолетът „Токарев” № АРР-4576543 принадлежал на майора от 23-та моторизирана пехотна бригада Рашид Абдел Хаму ал Холейли. Той бил ранен и пленен в боевете на Голанските възвишения. После този майор влязъл в състава на групата сирийци, разменени срещу израелски пленници под наблюдението на Червения кръст на границата на примирието в Кунейтра. Както и другите пленници, той бил предаден, естествено, без оръжие. Служебното оръжие на сирийските офицери се прикрепвало към униформата им с кожен ремък или месингова верижка, така че със сигурност можело да се направи извод, че не е могъл да загуби пистолета си, когато е бил ранен. Следователно бил попаднал в ръцете на израелците, а това означавало, че убиецът в случая с шведския антитерорист би могъл да е израелец.

— Проблемът, от само себе си се разбира обаче, е в това, че тези данни се намират, ако може така да се каже, в сферата на палестинските интереси — каза Карл.

Абу ал Хул кимна почти незабележимо, очаквайки Карл да продължи.

— Бих искал да знам дали бих могъл по някакъв начин да проверя достоверността на тези данни?

— Ние, разбира се, мислихме по този въпрос — отговори му Абу ал Хул замислено. — Проблемът е труден. Вие, мистър Хамилтън, доколкото съм запознат, се ориентирате доста добре в политическата ситуация в Близкия Изток и в борбата ни срещу ционистките и другите ни врагове, нали така? В такъв случай да започнем с онова, което знаете. Сирия не е съвсем точно онази държава или по-точно онзи режим, който ни обича и ни подкрепя. И ако се обърнете за тези сведения към сирийския режим, то бих ви помолил в такъв случай да не намеквате, че източник на тази информация сме ние, защото тогава няма да има никаква сигурност, че ще потвърдят всичко това. Нали така? Сирия няма повод да защитава Израел в името на Всевишния и Милосърдния[94]. Има възможност за получаване на положителен резултат по този начин, но ние ще го предоставим на вас. А сега да продължим и да видим дали можем да направим сътрудничеството ни още по-плодотворно. Чували ли сте нещо за “Божията мъст”?

Карл поклати отрицателно глава.

Абу ал Хул прекъсна разказа си и поръча турско кафе. След по-малко от тридесет секунди единият от охранителите се върна с месингово джезве с класическа форма и три малки чашки, които подаде подред най-напред на Абу ал Хул, след това — на Карл и най-накрая — на човека, представил се Като Мишел.

- “Божията мъст” е специален отдел в Мосад, който е създаден през периода, през който Голда Меир бе премиер-министър на Израел. Разцветът на дейността му бе в началото на 70-те години, а стратегията му включваше две направления. Първото бе убийства на палестински интелектуалци в Европа. Преди всичко не на онези, които, така или иначе, са свързани с военните операции, а на интелектуалците, които се занимават с пропаганда, журналистика, поезия, литература. Дългата поредица убийства, последвали след това, показа, че това е дело на ръцете на много опитен екип. Второто бе стремежът да се представи всичко така, сякаш убийствата са извършвани от съперничещи си палестински групи и следователно сякаш самите палестинци се избиват помежду си.

Един израелски генерал, близък приятел на Голда Меир — Арон Замир, ръководеше тази дейност до 1973 година, чак до първия си голям неуспех, който бе свързан с историята в град Лилехамер в Норвегия. Това, че бе убит друг човек, както се казва, не било толкова страшно, но че половин дузина оперативни работници попаднали в затвора, било катастрофа, защото за освобождаването им било необходимо решение на норвежкия съд. Всичко свърши с това, че Арон Замир, който, между другото, също бе на местопрестъплението в Норвегия, бе уволнен, а отделът прекрати дейността си.

Абу ал Хул обаче смяташе, че сега дейността му е възобновена отново. Убийството на палестинския представител в Социалистическия интернационал Хисам Сартави много приличало по почерка си на работата на “Божията мъст”, като при това две обстоятелства сочели към това — технически операцията била проведена превъзходно и всичко било представено така (това се споменавало и в историческите трудове), че уж самите палестинци се стреляли помежду си и че уж палестинците, настояващи за преговори, били убивани от кръвожадната фаланга, която искала да има винаги влияние върху тях.

Имало обаче и съществени разлики. Грешката в Лилехамер се състояла в това, че в операцията били включени твърде много любители. Убийците избягали, защото нали били истински професионалисти, постъпващи уверено в такива ситуации, но онези, които трябвало да обезпечават операцията били заловени.

Фиаското в Лилехамер било много болезнен удар за Израел. Убийството на Хисам Сартави обаче било осъществено вече без помощта на любители. А по времето на Бегин, преди години, на Арон Замир било простено и той отново станал шеф в Мосад.

— Поради това — завърши разсъжденията си Абу ал Хул, — добавих част от материалите за “Божията мъст” и Арон Замир към данните за историята на пистолета „Токарев”. Беше ми много приятно да започна сътрудничество с шведската служба за сигурност. Ако поискате нови контакти с нас, то винаги ще сме съгласни, а ако научим още нещо, свързано с убийството в Стокхолм, то ще съобщим лично на вас, мистър Хамилтън.

Абу ал Хул се надигна, протегна приличащата си на мечешка лапа ръка и стисна здраво тази на Карл.

Човекът, нарекъл се Мишел, изведе внимателно Карл от стаята надолу по дългия тъмен коридор. Най-накрая се приближиха до вратата с новите чували с пясък и с нови пазачи.

“Мишел” каза нещо кратко на арабски на охраната, след което се спуснаха сами по стълбището. Изглежда, че повече нямаше нужда от тъмните очила. Промъкнаха се внимателно през строителните препятствия пред почти готовата висока сграда, в която бе протекла срещата, приближиха се, всеки от своята страна, до единствената очакваща ги кола и седнаха на задната й седалка. Шофьорът включи двигателя, без да чака заповед от “Мишел”. И се отправиха отново към центъра на града.

— Казвам се Хусейни, Рашид Хусейни — каза човекът, наричащ досега себе си Мишел, и му подаде ръка. — Багажът ти и всичко останало е в хотелската ти стая. Ще те оставим една пресечка преди хотела. Позволих си да ти взема билет за самолета, излитащ утре следобед. Ще го намериш, както и платената сметка за хотела, в стаята си. Бихме могли да обядваме заедно преди полета ти.

— С най-голямо удоволствие — каза Карл.

— Муна или аз ще минем да те вземем около един на обяд. Вземи и нашите дрехи, става ли? Какво предпочиташ — месо, риба или раци?

— Най-добре е риба и раци.

След четвърт час Карл влезе в хотела и взе ключа за старата си стая толкова уверено, сякаш се връщаше след кратка разходка. Та нали стаята бе същата.

Взе си душ, изми си главата и се избръсна. Върху нощното шкафче все още стоеше неотворената бутилка уиски, купена в самолета. Стоеше си на същото място с етикета навътре, както я бе оставил отначало. В куфарчето му лежаха долното бельо и чистите ризи, а брошурите по компютърна техника бяха на местата, където ги беше поставил. В гардероба висяха костюмът и палтото му. Нищо не бе изчезнало. Разхождаше се из стаята с кърпа около бедрата и се опитваше да разбере как бяха успели да възстановят съвсем точно реда в стаята, след като всичко бе изнасяно от нея. Нима, преди да вземат вещите му, бяха заснели всичко с фотоапарат?

Отвори бутилката уиски, взе чашата за изплакване на зъби от банята, напълни я и легна на леглото с папката документи, получена от Абу ал Хул. Данните за сирийската история на пистолета „Токарев”, започваща с пленяването на сирийския майор, бяха кратки и заемаха по-малко от една страница с машинописен текст.

Останалото представляваше извадки от дълъг оперативен анализ на израелската акция в Лилехамер през 1973 година, който бе явно от някакъв архив. Имаше и приложения с различни изводи, които обаче не бяха особено интересни и не бяха нови. На Карл обаче му се стори малко странно, че тази акция напомняше отново за себе си като призрак, въпреки че и у дома, в собствените им архиви имаха всичките материали за нея. Е, разбира се, че бе интересно да се прочете и онова, което казваше другата страна за нея. Анализът на палестинското разузнаване започваше с кратко възпроизвеждане на хода на събитията.

В 22.40 часа на 21 юли 1973 година мароканският гражданин Ахмед Бухики слязъл с жена си от автобуса във Фурубакен, намиращ се близо до Лилехамер. След като с жена му, която, между другото, била в деветия месец, се отправили към дома си, били настигнати от взета под наем светла кола, марка “Мазда”, с фалшиви номера. Колата спряла, от нея излезли двама мъже и се приближили до двойката. Извадили пистолети, накарали жената да се отдръпне и стреляли няколко пъти в Бухики. Той паднал. След това продължили да стрелят по падналия и изстреляли като цяло четиринадесет куршума от близко разстояние в него. Всичките рани, освен една, били сериозни или смъртоносни.

След това мъжете влезли в колата си и заминали. Така било извършено това убийство.

Понеже двамата израелски агенти били опитни офицери от отдела за специални операции на Мосад, а по-точно — от отдела, наречен “Божия мъст”, то начинът им на действие бил учудващ. Броят изстрели свидетелствал, че и двамата са изпразнили пистолетите си, калибър 7,62, още на самото място.

Веднага възниквали няколко въпроса. Защо им е било необходимо да стрелят четиринадесет пъти, защо са останали на мястото и защо са излели злобата си, проточвайки операцията, при което много хора биха могли да ги запомнят?

И защо е било необходимо да засипват местопрестъплението с гилзи от патрони? И защо пистолети, а не револвери?

Опитвайки се да отговори на собствените си въпроси, палестинският аналитик стигаше до следните изводи: Начинът на действие, при който се изпращат куршум след куршум във вече убит човек, не можел да бъде оценен като постъпка на професионалист, защото при това явно са взели връх чувствата на омраза или на лично отмъщение.

С други думи казано, убийството било извършено така, че да прилича на “акт на арабско отмъщение” и за да се засилела това впечатление, не било използвано израелско оръжие.

В продължение на няколко следващи дни оперативният отдел заловил няколко второстепенни участници. Шест души от различни националности, сред които и еврейска: Мариан Гладникоф, родена през 1943 г., шведка; Силвия Рафаел, родена през 1957 година, вероятно, в Австрия; Дан Арбел, роден през 1937 година в Дания; Цви Щайнберг, роден през 1943 година, вероятно, в Израел; и Микаел Дорф, роден през 1947 година в Холандия.

Всичките те били осъдени и получили повече от символична мярка на наказание за убийството, класифицирано като “непреднамерено”. След година — година и половина всичките те били пуснати от норвежките затвори.

Никой от заловените не играел кой знае каква значителна роля в тази операция, защото всичките били любители. Когато заловили шведката и датчанина, които, между другото, отивали да върнат взетите под наем коли, те веднага започнали да отричат, опитвайки се да се спасят.

По такъв начин Мосад се бил възползвал от смесен екип от любители да карат взети под наем коли, да разнасят вестници, да звънят по телефоните и да изпълняват някои елементарни задачи, свързани с наблюдението. И именно тези любители били заловени, а добре обучената част от екипа се изпарила към Швеция, за да се добере оттам до Израел.

Ако били заловени професионалисти, те нямало да кажат нищо на разпитите и тогава нямало да могат да ги осъдят, а скандалът очевидно щял да бъде потушен.

От чисто оперативна гледна точка било интересно това, че убитият нямал никакво отношение към палестинското движение. Работел като келнер в Лилехамер още от момента на преселването си в Норвегия. Израелците го взели за сериозна мишена, само защото някои от “любителите” били видели как един арабски турист, пристигнал от Осло в Лилехамер, бил говорил два пъти с Бухики. Това се оказало достатъчно.

Анализът на операцията се стори на Карл твърде лекомислен поради странното смесване на “любители” и “професионалисти”.

Оперативен шеф на тази акция бил известният офицер от Мосад на име Густав Пистауър. Най-близките му помощници се казвали “Майк” и “Франсоа” и никой не могъл да ги разпознае. А ръководител на операцията бил и вероятно е давал указания относно начина на стрелба самият Арон Замир, шефът на “Божията мъст”.

Урокът от случилото се и за израелците, и за останалите бил преди всичко в това, че било глупаво да се намесват любители в операция от такъв мащаб.

Палестинският аналитик продължаваше да разследва проблема със същата последователност.

На Карл не му се налагаше да чете повече. Той подчерта с дебела черта няколко думи, а на едно място постави удивителен знак в полето. Ставаше дума за калибъра на оръжието на убийството — 7,62 мм. Това бе необичаен калибър за пистолет, като по-типичен бе 7,65 мм, както например при валтера, с който бе въоръжена шведската полиция.

7,62 обаче бе калибърът на пистолета на „Токарев”. На практика можеше да се изключат останалите видове оръжия. Убийците бяха използвали “Токарев”. И това доказваше, че са били израелци.

Палестинският анализ, който Карл държеше в момента в ръце, бе направен преди много години, много преди интересът към оръжието на „Токарев” да се бе появил отново във връзка със скандинавското убийство.

Карл усети леко треперене. Поръча телефонен разговор с Фристед в Стокхолм, който му се наложи да изчака само четвърт час.

— Здрасти — каза Карл. — Имах някои проблеми с първите делови контакти. Всичко обаче се оправи и то дори свръх очакванията. Можем да продадем повече, отколкото разчитахме. Ще се върна у дома утре вечерта със самолета, който излита в 16,30 местно време.

Фристед само изгрухтя нещо в отговор от типа на: “Много добре”. И двамата затвориха.

Карл се пъхна под одеялото и поставил ръце под главата си, се загледа в тъмнината. От “Хамра стрийт” долиташе безкрайната симфония на автомобилни клаксони.

Защо бяха изпразнили пълнителите си във вече мъртвия човек?

Заспа, така и не измислил нищо, и спа лошо, без сънища.

Няколко утринни часа той броди по големите книжарници в центъра на града, които си спомняше много добре още от първото си идване в Бейрут. По онова време бейрутските книжарници бяха най-добрите в Близкия Изток. Сега изборът на книги не бе чак такъв, но все пак не бе и толкова беден, колкото можеше да се очаква. Не бе ясно как търговците на книги успяваха в това. Дали се наемаха за това параходи, които влизаха в “християнските” пристанища? А как след това се прехвърляше всичко това в Западен Бейрут? С камиони до Дамаск или със самолети?

На Карл му се стори, че делът на религиозната литература най-малко се е удвоил. А най-новите американски, английски и френски издания за последните войни в Близкия Изток бяха толкова, че Карл не повярва на очите си. Купи няколко книги на английски език за палестинските влиятелни военни и за политическите мюсюлмански организации в Ливан.

Навсякъде го вземаха за американец и това бе естествено, защото говореше на същия английски, на който и останалите студенти в Сан Диего. Никой обаче не се отнасяше предпазливо с него или поне не се забелязваше такова нещо. Реши, че хората просто си мислеха, че е журналист, при това американски журналист в Бейрут, поради което едва ли бе привърженик на американската и израелската политики в Близкия Изток. Поне Карл предполагаше, че именно поради това продавачите в книжарниците или уличните търговци на напитки не се отнасяха враждебно към него.

Когато се върна в хотелската си стая, там вече го чакаше Муна, но този път без пистолет. Помоли го да остави багажа си в стаята и да слезе до тъмнозеления фиат, който била паркирала през една пресечка от хотела. Тръгнаха покрай брега по “Корнишен”, покрай големи самотни скали навътре в морето, приличащи на древни замъци на кръстоносци. Денят бе тих и хубав, а над морето се виеше лека мъгла.

— Прегърни ме, но преди това покажи паспорта си. Казвам се, както знаеш, Муна и съм медицинска сестра — каза му тя бързо, докато се приближаваха към първия контролно-пропускателен пункт по пътя на юг.

Над главата им изрева “Боинг-707” на авиокомпанията МЕА, прелетял ниско над тях — полетите бяха възобновени.

Карл подаде през Муна паспорта си на полициите “Амал”[95] и закачливо я целуна по бузата. (“Не преигравай” — прошепна Муна с престорено раздразнение.)

След половин час те влязоха в малко селце до морето и завиха в някаква пряка. Излязоха от колата и преминавайки през няколко безлюдни дворове, се озоваха в доста широка къща от жълти тухли, очевидно изоставена. Излязоха на голяма и защитена с парапет тераса, от която започваше полегат скат към морето. Там ги очакваше разкошен ливански обяд — червени малки пържени рибки (“Султан Ибрахим”); маслини; хлебни питки; лябне (ливански йогурт), нарязана зелена салата; хумус (крем от турски грах); опашки на лангусти на грил; средиземноморски раци; големи риби, приличащи на костури; запотени бутилки с минерална вода и ливанско розе.

Около масата седяха Рашид Хусейни и двама младежи, по-точно телохранители на около двадесетина години, оставили автоматичните си оръжия на четири-пет метра от масата до парапета на терасата.

Рашид го посрещна, стисна сърдечно ръката му и представи младежите — Муса и Али.

— Стори ми се, че тук ще е по-приятно и по-малко опасно, отколкото в някой ресторант. В Бейрут има толкова много очи и уши — каза Рашид, след като се настаниха около масата.

— Това обаче не е собствено ваша територия? — учуди се Карл.

— Не е — отговори му Муна. — Това е територия на “Амал”, но те не търсят тук “Джихаз ар Разед”, защото са заети с издирването ни в самия град.

— Въпреки че е трудно да се твърди със сигурност — усмихна се Рашид, криейки очите си зад слънчеви очила. — Е, а ако все пак довтасат тук, то ние ще ти заемем някакво оръжие. Те обаче няма да го направят и резултатът е едно на нула в полза за нас. Кога все пак напусна Калифорния?

Изглежда, Рашид не се интересуваше кой знае колко от това, а попита просто така, докато елегантно и ловко размазваше купчинка хумусен крем върху комат хляб.

— А защо мислиш, че идвам от Калифорния? — отпил малко вино, отвърна на въпроса с въпрос Карл, стараейки се да демонстрира безразличие.

— Ванг Ли — подхвърли кратко Муна.

— А кой е този Ванг Ли, дявол да го вземе? — учуди се Карл, сипвайки в чинията си пържени рибки.

— Шивачът ти в Сан Диего — усмихна се Муна. — Изследвахме дрехите ти милиметър по милиметър. В подплатата на панталоните ти има интересни нещица — и джобчета за патрони, калибър 38, доколкото разбрахме; и малък джоб, в който имаш навика да носиш пистолет от неизвестна ни марка.

— Разкажете ми какво означава всичко това — изръмжа Карл. — Какъв е този Ванг Ли?

Ванг Ли бил собственикът на китайската пералня, в която дрехите на Карл бяха приспособявани за нуждите му. Освен това обаче, той бил вшил в тях и кратко китайско стихче за щастие. По всяка вероятност, просто за реклама на фирмата си. Върху листчето със стихове имало и малък знак на фирмата му с името му, защото Ванг Ли бил не само китаец, но и американец. Така стигнали до Сан Диего. Останалото не било трудно.

По методите си на действие палестинското разузнаване приличало доста на основния му враг — Мосад. Израелците можели да ползват услугите на хора от много националности, които им симпатизирали, и имали информатори в повечето страни в света, което било разбираемо. След победата на израелците през 1948 година, когато половината от населението се озовало в лагерите за бежанци, положението на палестинците започнало от година на година да прилича все повече на това в Израел. Историческата ирония се състояла в това, че едновременно с основаването на Израел започнала нова и значителна национална емиграция от него.

Имали си и предимство, единствено, но много важно предимство, а именно че лагерите за бежанци под егидата на ООН били разпръснати из целия Близък Изток. Всичките деца в тях ходели на училище. След завършване на общообразователните училища те получавали стипендии за която и да е гимназия в Арабския Близък Изток, а оттам продължавала интелектуалната емиграция във всичките университети по света. В резултат на това след двадесет-тридесет години не останал нито един уважаващ себе си университет по целия свят, на Изток и на Запад, в който да нямало малка палестинска колония. Освен това сега, най-образованите хора в Близкия Изток след израелците били палестинците. В някои професии, например сред лекарите и атомните физици, палестинците дори били повече от израелците.

Казано накратко, палестинското разузнаване имало в Сан Диего минимум петдесетина свои информатори. Досието на шведския стипендиант Карл Хамилтън било готово в рамките на двадесет и четири час. И всичко това, благодарение на палестинската емиграция и стиховете, зашити от Ванг Ли в панталоните му за щастие.

— Отпорих ги и сега са в ръчния ти багаж. Можеш да ги прочетеш, ако знаеш китайски — каза весело Муна, — а ако искаш да си ги запазиш, то ще си ги зашиеш обратно сам.

— Търсили сте метални предмети или още нещо в дрехите ми? Защо сте го направили именно по този начин и каква е тази чудовищна подозрителност към един обикновен швед? — учуди се Карл.

Опитваше се да яде хумуса така, както и Рашид.

— Защото сме експерти по оцеляване. Например, ние бяхме тук, в Бейрут, през цялото време на израелската окупация. Те намираха библиотеките ни, информационните ни центрове, изследователските и образователните ни отдели, но не можаха да намерят “Джихаз ар Разед”. Не пожелахме да си тръгнем оттук по заобиколен път за Тунис, както направи по-голямата част от въоръжените ни сили. Щеше да е необходимо твърде много време, за да се върнем отново, а освен това ние сме по-добре защитени от чужди погледи, отколкото военните съединения. Между другото, що се отнася до старателната ти проверка, то тя вече е приключена и е къде по-приятно да се говори с теб, когато си уверен, че не е необходимо от време на време душата ти да отива в петите!

Карл се усмихна на това искрено обяснение. Самият той бе изпитвал веднъж-два пъти нещо такова.

— В Сан Диего си изучавал не само компютрите, държавното устройство и американската литература. Как се озова в шведската служба за сигурност? — попита Муна.

Решил да покаже, че тези въпроси не са му по вкуса, Карл премълча. Постави върху чинията си една лангуста и също зададе неделикатен въпрос.

— А какви са функциите на вас двамата в “Джихаз ар Разед”? — попита той.

— Аз се занимавам с оперативен анализ, а Муна е офицер от един от нашите оперативни отдели. Али и Муса са охранители и бъдещи оперативни работници. Те са от отдела на Муна. А каква е твоята функция? — добави бързо Рашид.

Карл въздъхна. Бе се надявал, че няма да получи отговор на въпроса си.

— Преди всичко съм оперативен работник, но работата ми се състои основно в анализ на резултатите от разузнаването и в компютърната им обработка. За съжаление обаче, не можем да продължим в този дух, защото не мога да седя тук и да отговарям на подобни въпроси. Кажете по-добре, ще можете ли да оцелеете тук, в Ливан? Възстановихте ли достатъчно средствата на военната си самоотбрана?

Рашид и Муна смятаха, че най-критичният етап вече е в миналото. Много години били минали, за да се върнат тайно шест хиляди души от различни военни съединения, евакуирани от американците и израелците през 1973 година. Тежкият период, през който различни групи се нахвърляли на бежанските лагери, бил минал и сега балансът на силите бил, като цяло, възстановен. Били постигнали почти достатъчната им отбранителна способност и им стигали хората за отбрана на бежанските лагери. Не им достигало преди всичко тежкото въоръжение. Трябвало им време, за да оправят това, и тогава въоръжените им сили щели да са в състояние да провеждат операции срещу Израел. Разбирало се обаче, че защитата на собственото гражданско население била с предимство по време на дислокацията на военните части на освободителното движение.

— Наистина ли вярвате, че можете да победите Израел или към такива действия ви тласкат религиозни подбуди? — попита Карл.

— Ние не можем да победим Израел с оръжие, ако това имаш предвид, но можем да го победим, като продължаваме да съществуваме, и евреите го знаят много добре. Поради това от време на време се опитват да ни унищожат или карат други да го правят. Ако оцелеем, то Израел ще загине, и не нашите военни мускули ще са причината за това, а противоречията в самото израелско общество. Ние трябва да печелим време, да оцеляваме и да печелим време — отговори Рашид неочаквано убедително и много сериозно.

— Те имат в границите на самия Израел милион и половина палестинци, а “имат” още и нас — милион и половина палестинци извън границите им — продължи Муна. — Тук, извън границите им, те могат да се опитват да ни бомбардират, но какво да правят с онези, които се намират в страната им? Да не би да построят газови камери? Няма да го направят никога по множество причини. Може би искат да изградят европейска държава с арабско мнозинство по примера на Южна Африка? И едновременно с това да създадат такава военна машина, която да държи на колене не само нас, но и всичките им евентуални врагове — имам предвид арабските държави? Не, приятелю мой, времето е на наша страна, както отбеляза правилно Рашид. Щом е така, то можем да оцелеем, а засега всичко при нас е наред. Раждаемостта при палестинците надхвърля постоянно смъртността, а и външният свят прави всичко възможно, за да поддържа бойния ни дух. А ти на чия страна си?

— Вече знаете това, защото сте изучили миналото ми — каза Карл.

Усещаше уязвимостта на позициите си, защото в започнатата дискусия предимството — морално, тактическо, от гледна точка на осведомеността — бе на тяхна страна.

— Да, ние знаем, че си бил от левите, но това е било много отдавна. Тогава не си работил в най-враждебната на Палестина служба за сигурност. От тази гледна точка въпросът е много интересен — добави предпазливо Рашид.

— Дипломатичен или честен отговор искате? — поинтересува се Карл.

— Първо дипломатичния, а след това ще видим — каза Муна.

Карл се замисли за малко. Трябваше му самият той да разбере онова, което трябваше да формулира за пред другите. Те чакаха със забележимо нетърпение.

— От моя гледна точка би трябвало да съществува Палестина с равни права за евреите и арабите. Чисто морално това, за съжаление, е засега единственият възможен отговор.

— Това ли бе дипломатичният ти отговор? — удиви се Муна.

Карл кимна.

— А сега ни отговори честно — каза Рашид.

— Мисля, че и на практика, и психологически е нелепо да се желае израелците да ликвидират, така да се каже, самите себе си. Тогава тяхната пропаганда ще представи всичко това като изискване за физическото унищожаване на еврейското население в Израел. По такъв начин личното ми мнение е, че е необходима палестинска държава, която да съществува едновременно с Израел.

— Не съм съгласен с теб, защото, според мен, всичко това е лицемерие, понеже Израел няма да може да преживее такова разделяне. Нека обаче сменим темата. Как мислиш, ще има ли полза от материала ни?

Рашид, изглежда, се разкайваше, че бе започнал политическа дискусия. Муна се престори, че разглежда ноктите си и нищо друго не я интересува. Тя приличаше много на медицинска сестра и бе почти невъзможно да си я представиш като оперативен работник “на бойното поле”, особено когато последното бе едно от най-кървавите в света.

Карл въздъхна облекчено, след като дискусията премина на по-практични теми.

— Ако данните са ви точни, то те напълно опровергават работната ни хипотеза. От друга страна обаче, аз самият се съмнявах във версията, с която пристигнах тук. И дори не можех да си представя, че ще успеете да намерите в панталоните ми поздрав от Ванг Ли. Поради това въпросът дали сте ми дали точни сведения или това е обичайната пропаганда е много важен.

— Дадохме ти най-точните сведения — отговори сериозно Рашид. — И щяхме да направим същото, дори и ако тази операция бе осъществена от палестинци. И не е задължително да се симпатизира на нас или на делото ни, за да се разбере това. Ние сме практични. Появи се първата възможност за сътрудничество с шведската служба за сигурност, което до този момент бе привилегия на Израел. В този шанс ние виждаме излизане на нов “пазар”, поради което предлагаме най-доброто, което можем. Доволен ли си?

— Отговорът е логичен — каза Карл, — и се надявам, че съответства на действителността, защото и без това ще ми е доста трудно да обясня на ръководството си у нас как съм получил тези сведения. А ако се върна вкъщи с пропалестинска фалшива информация, то ще ми се наложи да си търся друга работа.

— Не се притеснявай. Във всичко това обаче ме вълнува една подробност, която не е чак толкова важна, но нали съм адвокат, и става въпрос за това… хм, за това, че убийците в Норвегия получиха толкова меко наказание. В Швеция същото ли е?

— Не знам. Ти сам обаче разбираш ли кое в този случай е най-тясно свързано с днешния ни проблем?

— Това, че се опитват да представят убийството като дело на луди и ми се струва, че по-нататък се надяват да втълпят на всички, че уж психически неуравновесените араби се избиват един друг, жадни за кръв и така нататък. Струва ми се, че има известен паралел с вашия случай. Е, кажи защо сте толкова сигурни, че са били араби, когато явно са били израелци? Струва ми се, че аспектът е много интересен.

— Знаете ли какво оръжие са използвали в Лилехамер? — попита Карл с такъв вид, сякаш това не бе по-малко важно за него и си наля минерална вода. Само той и Муна пиеха вино, а останалите се ограничаваха с минералната вода.

— Не, оръжието не е било открито, защото убийците са избягали — отговори недоволно Рапгид.

“Интересно — помисли си Карл. — Или наистина не са забелязали онези три стотни от милиметъра разлика между калибъра на пистолета на „Токарев” и техния обичаен калибър, или се преструват, за да направят откритието ми на практика мое собствено, поради което да е още по-значимо.”

— Доколкото разбирам, те са използвали същото оръжие, същата марка и същия калибър — подхвърли като скоропоговорка Карл, опитвайки се да ги обърка.

Рашид го изгледа учудено.

— Доколкото си спомням, това не се твърди в онези стари материали, които четох, но е било така. А това само потвърждава тезата ни, не е ли така?

— В най-голяма степен. Всъщност какво оръжие използват вашите оперативни работници?

— Попитай Муна за това, защото е в нейната сфера — пошегува се Рашид.

Муна се замисли.

— Нашите оперативни работници ползват оръжието, с което са свикнали. Ако става дума за лично оръжие, то ние предпочитаме “Токарев”. Аз никога не съм имала такъв. Твърди се, че има недостатъци и освен това е рядко оръжие. Не се препоръчва, защото се използва от сирийската армия. Ние използваме по-голям калибър и най-често срещаното оръжие, разпространено сред нас в Бейрут, е автоматичният колт, но някои предпочитат браунинг с по-малък калибър. Най-обичайният ни калибър е 38 и 9 мм и това е по чисто практични причини, понеже целият Близък Изток е наводнен с тях, ако става дума за пистолети.

— Доколкото видях, ти самата си с колт. Мога ли да го видя?

Муна извади оръжието от чантичката си и го подаде на Карл с ръкохватката напред. Той извади пълнителя и изсипа няколко патрона върху дланта си. Върху тях нямаше заводско клеймо.

— Откъде са? — попита Карл, играейки си с патроните като с топчета.

— Наше собствено производство са — усмихна се Муна. — Мислехме да напишем “Made in Palestina” [96], но рано или късно това щеше да стане неизгодно.

— А ако “Амал” те задържи с това, няма ли да имаш проблеми?

— Ако “Амал” ме задържи, няма да имам проблеми, защото просто ще ме убият — отговори спокойно тя, гледайки към морето.

Продължаваха да седят около масата, но сега предпочитаха да говорят на неутрални теми, спомняйки си миналото си. Рашид бе получил юридическо образование в Американския университет в Бейрут. Успял да започне частна практика, но избухнала гражданската война. Оттогава търсенето на юридическа защита на законните права и ред в Бейрут нараснало забележимо. Сега Рашид притежавал адвокатска кантора, като наистина това било само прикритие на аналитика и стратега на “Джихаз ар Разед”. Бащата на Рашид произхождал от много известна палестинска фамилия и бил женен за либийска християнка. Не, майка му не подкрепяла фалангистите, защото била от доста богато семейство. Така че Рашид бил и адвокат, и полулибиец.

Муна била родена в сектора Газа и навремето си участвала в, група на съпротивата. Групата й обаче била обкръжена от израелците, които убили братята й и взривили и двете къщи на семейството й, и Муна избягала в Йордания. След това над нея поела опека “Ал Фатах” и тя се озовала в група зa саботаж в Южен Ливан и прекарала в нея дотогава, докато Абу ал Хул не й обърнал внимание и не я изпратил на двугодишен курс в Северна Корея. През последните пет години се занимавала с оперативна работа и в Европа, и в Близкия Изток, а тук в Бейрут завършила краткосрочен курс за медицински сестри и това станало нейна “шапка”, понякога дори и в „Бурж ел Баражна”. Именно през нея преминавали връзките на “Разед” със скандинавския медицински персонал.

Али и Муса, мълчащи в присъствието на двамата офицери, били войници от петнадесетгодишна възраст и влезли в онзи “елит”, който “Разед” формирал от време на време за охрана или провеждане на военни операции.

Още един млад човек с автоматично оръжие в ръка излезе на терасата и прошепнал няколко кратки фрази на Рашид на арабски, се оттегли.

— М-да — каза Рашид. — Време е да се разотиваме. Багажът ти е регистриран и няма никаква измама и нищо неочаквано, естествено, в него, но това бе най-добрият начин да предадем контрабандно няколко доклада по теб. Те са в таен джоб в куфарчето ти. Билетът и ръчният ти багаж са в колата. Муна ще дойде с теб, за да се простите нежно на летището. Остава само да се договорим за по-нататъшните контакти.

Не бе трудно да бъде намерен Карл, защото имаше много високо социално положение в цивилизована страна. Ако Карл обаче поиска да се свърже с “Разед”, можел да позвъни в адвокатската кантора и да говори за дела или за нещо подобно. Числото 16 щяло да означава “пристигнах в Бейрут”, числото 15 — че би искал среща в Стокхолм, а числото 21 — че операцията в Стокхолм е минала добре.

Вече на летището, той се протегна към куфарчето на задната седалка. Муна сведе глава и той я разцелува по двете бузи.

— Ако срещнеш израелски оперативни работници, предай им, че ги обичам нежно — прошепна тя.

— Обещавам — отговори й Карл. — Обещавам, че ще им предам поздрави от теб.

Самолетът на компанията МЕ А излетя почти навреме. Вечерното слънце хвърляше дълги коси сенки върху Кипър, а Карл заспа.

10

Още от седем часа сутринта Арне Фристед седеше в кабинета си и планираше операция по залавянето на престъпници. Мястото на срещата бе кафенето на втория етаж на Централна гара, а времето на срещата бе 12 часът на обяд. Да, по-скоро, в 12. Основните проблеми бяха няколко, като самата сграда на гарата имаше два входа и два изхода, а бе необходимо да се отчете и възможно голямо струпване на народ близо до мястото на залавянето. А предстоеше да бъдат заловени двама — швед, висшестоящ чиновник от Управлението по имиграционните въпроси, и иранец, шпионин, непритежаващ дипломатически имунитет и работещ като шофьор в иранското посолство. Казваше се Марек Кхорас и вече бе вписан в полицейските списъци на Швеция за незаконно притежание на оръжие, като освен това, съгласно описанието му, по характер бе не просто неуравновесен, но дори агресивен.

А това не бе хубаво, ако се вземеше предвид, че мястото бе многолюдно. Ако всичко протечеше по обичайния начин, щеше да стане така: Единият от двамата щеше да дойде пръв, да ри вземе чаша кафе, да си намери маса и да седне да чете вестник. Според класическия образец, вторият щеше да се появи след известно време, щеше да седне срещу първия и също да извади вестник. Не бе необходимо дори да разговарят. Те просто щяха да сгънат вестниците си, да ги оставят на масата и тръгвайки си, всеки щеше да вземе вестника на другия. В единия щяха да са документите, а парите — в другия.

Мястото на срещата бе много удобно, защото целият ход на събитията можеше да се заснеме на видео, понеже едната от камерите на Централна гара обхващаше цялата територия на кафенето, поради това там нямаше необходимост от много наблюдатели.

Ако всичко се случеше именно така, двамата можеха да бъдат задържани с уликите при излизането им от кафенето. Шведът, разбира се, нямаше да прави сцени. А иранецът?

Двама оперативни работници трябваше да се намират в кафенето и да поддържат радиовръзка с Фристед, а той щеше да се намира във временния полицейски участък в Централна гара, където щеше да се извършва и видеозаписът. При изучаването на плана на помещението бе най-лесно да се предположи, че всеки от онези двамата щеше да избере свой вход и свой изход. Единият от тях можеше да бъде хванат лесно на автобусната спирка, тоест на виадукта на “Клараберг”. А вторият очевидно щеше да опита да изчезне в самата Централна гора, може би по пътя към метрото. Трябваше да се блокира стълбището от кафенето и вторият да бъде арестуван още по пътя към него. Ако останеше в кафенето, щеше да се наложи да се предприеме нещо на място, като всичко зависеше от това къде щяха да седнат и имаше опасност от възникването на допълнителни проблеми.

И така, ако иранецът се спуснеше пръв по стълбата, тоест, ако си тръгнеше пръв от кафето, то можеше да бъде хванат веднага. А след това просто да се изчака шведът.

А ако постъпеха обратно? Та нали решаващият аргумент за получаването на сериозни улики бе залавянето и на двамата — единия с парите, а другия с документите. Най-важни обаче бяха документите, така че — следователно — иранецът не трябваше да бъде изпуснат при никакви обстоятелства.

Карл и Апелтофт пристигнаха почти едновременно — в осем часа и няколко минути. Карл бе изпълнен с новини и идеи и не млъкна повече от четвърт час.

Убиецът бил израелец, възползвал се от заловено оръжие по вече отработен образец. Достатъчно било да си спомнят за израелския офицер от сигурността. Нали тя бе предупредила именно за “план Далет”, а не за арабски “план Даал”. Това, че е съобщила някакви сведения на Фолкесон, но явно е пропуснала подробностите, не било толкова странно, ако се вземат предвид последвалите го събития.

По такъв начин възниквали два проблема. Преди всичко, основният въпрос е дали самата операция продължава? Едва ли израелците са се отказали от нея заради неочакваните усложнения във връзка с убийството на шведския полицай. Не е изключено обаче убиецът и съучастниците му да са вече в Израел. В такъв случай…

И вторият проблем, който бил по-неприятният, бил как, дявол да го вземе, четиримата “пропалестински активисти” са се забъркали в тази каша? Можело да се предположи, разбира се, че един от тях е замесен в нещо, но не и с израелците.

— Все пак може вероятно да се предположи, че и палестинците не са били съвсем откровени с теб — отбеляза кисело Апелтофт. — Мисля си, че не е чак толкова неочаквано желанието им да внушат на стария привърженик на движението им, че те и приятелите им не са виновни. Търси, така да се каже, престъпниците от другата страна.

— Трябва да се проверят две неща — продължи Карл, непозволявайки да бъде объркан от явната липса на ентусиазъм у Апелтофт. — Да научим от норвежците какво оръжие е използвано в Лилехамер. А чрез Министерството на външните работи можем да се обърнем към Сирия и да помолим за данни за пистолета на техния майор. Ако сведенията ни се потвърдят, значи всичко е било така.

— М-да — проточи Фристед. — Не е толкова трудно да го разберем от норвежците. Можеш да го направиш и сам. Просто им позвъни и ги попитай. С Министерството на външните работи и Сирия обаче положението е по-сложно. Трябва да бъде уведомен Неслунд. Ще ти се наложи лично да го посетиш. Трябва и да предвидиш, че едва ли ще затанцува от възторг.

— Предполагаш, че предпочита да има убиец-арабин ли?

— Не съм казал това. Между другото, днес по обед трябва да арестуваме някои хора. Отначало ми се струваше, че не е свързано с разследването ни, но сега не съм чак толкова сигурен в това.

Има тук една пречка и проблемът не е само в произхода на самата информация за продажността на шведския шеф на отдел и връзките му с иранците. Този тип от Управлението по имиграционните въпроси толкова често изплува по време на предварителното следствие, свързано със седемте заподозрени в тероризъм палестинци, че направо да се чудиш.

Освен това обвинява четиримата заподозрени в тероризъм, мотивирайки го с пространно доказателство за вече известното или предполагаемо пребиваване на организацията НФОП — ГК в Европа и анализ на политическите й цели и средства.

След това е изпратил на правителството меморандум за възможността за депортирането и на седмината, дори и да имало законови пречки за това от типа на сериозни гонения, смъртни присъди или мъчения. Стигнал бил до извода, че в дадения случай не ги заплашвало нищо нито в миролюбивия Ливан, нито на териториите, контролирани от Израел, Сирия или Йордания.

Фристед си призна, че не е кой знае какъв познавач на условията на живот в тези страни, но не бил сигурен и в това, за което пишел човекът, когото им предстояло да заловят в 12 часа на обяд.

— Все още не разбирам какво отношение има това към нашия случай — изръмжа Апелтофт. — Та нали обстоятелството, че нашият “имиграционен шпионин” е във висша степен магаре, не опровергава преките подозрения срещу него.

— Та-ака е, разбира се — проточи Фристед, — но ние знаем откъде получих тази конфиденциална информация. Никой друг от “фирмата” не го знае. Поне засега. Не е ли странно, че руският шпионин ни предлага просто така върху сребърно блюдо момък, явно забъркан в нашия случай?

— Като го приберем, ще разберем. Ако той наистина е “имиграционен шпионин”, то възмездието няма да му се размине — каза Апелтофт.

— Да си свършим работата, пък после ще видим. Ако искаш, Хамилтън, можеш да се присъединиш към нас, но преди това звънни до Норвегия, а след обяд, докато ние се занимаваме с арестуваните, върви при Шерлок Холмс за поредната си порция овации.

Фристед ръководеше операцията от малка стая на полицейския участък, натъпкана с монитори. Цялата тази техника бе предназначена преди всичко за контрол над вандалите на Централна гара. Сега всичките монитори бяха изключени, с изключение на два, които бяха включили за видеозапис.

Оперативната група пристигна на гарата в единадесет часа, но както се и очакваше, нито един от заподозрените не се появи преди уговореното време. Първи дойде откъм улица “Клараберг” шведът и групата за наблюдение докладва за пристигането му само минута, преди да влезе в залата и да застане на опашката пред бара.

Директорът на отдел си взе чаша кафе и тръгна към масичката до прозореца, гледащ към перона за влакове, заминаващи на север. За да се наблюдава масата му без проблем, се наложи да се регулира малко едната от камерите.

— Добре — промърмори Фристед, обръщайки се към Карл. — Наистина, лицето му не се вижда, защото е скрито. Ако бе седнал от другата страна обаче, нямаше да вижда помещението.

Въпреки че след това сигурно ще си сменят местата. Иранецът ще дойде от другата страна, отдолу. Ако обаче си знае работата, то ще си тръгне през виадукта на “Клараберг” и в най-лошия случай ще седне веднага в колата си и ще изчезне. Тогава ще останем само с директора на отдела и паричките му — прошепна Карл, сякаш наблюдаваните можеха да го чуят.

— Колко наши хора имаме около виадукта? — попита Фристед по радиото.

Оказа се, че са двама и още двама в непосредствена близост. Ако не се случеше нещо извънредно, бяха повече от достатъчно.

Както се и очакваше, иранецът пристигна в дванадесет часа без една минута. Взе си чаша и сандвич, престори се, че търси свободно място, след което седна срещу шведския директор на отдел, а последният се престори, на свой ред, че не го забелязва. В кафенето имаше достатъчно свободни места. Всичко бе на практика ясно и информацията се бе оказана вярна. Без каквито и да е съмнения, това бяха именно те.

След това сякаш по поръчка за заснемане с видеокамера започна номерът с вестниците. Първо шведът сгъна вестника си веднъж — вероятно предаваните документи бяха голям формат. Няколко минути след това и иранецът остави вестника си на масата, след като го сгъна два пъти.

— За да не се изсипят парите — прошепна Карл.

Шведът стана и тръгна към изхода, като взе със себе си, естествено, вестника на иранеца. Избра пътя надолу по стълбището към голямата чакалня на гарата, както и бе предсказал Карл.

— О’кей — каза Фристед по радиопредавателя. — Хванете го веднага, щом само слезе по стълбището! Внимателно със стоката. Съобщете незабавно резултата!

Иранецът остана седнал и спокойно дояждаше сандвича си, пийвайки си чай.

— Как мислиш, кога ще си тръгне? — прошепна Фристед, обръщайки се към Карл.

Карл обаче вече го нямаше в стаята.

Иранецът стана, взе вестника на шведа и както се и очакваше, тръгна към изхода за виадукта.

— Да се залови обектът, щом само мине през вратата — каза Фристед по радиостанцията.

Докато Марек Кхорас вървеше с документите под мишница, той се молеше на Аллах да му помогне да забележи всичките му врагове. Именно през този шведски декемврийски ден обаче Милосърдния и Доброжелателния[97] не намери време за религиозния фанатизиран убиец и търгаш с политически бежанци.

Правейки това, което правеше не за пари, а по убеждение, Марек Кхорас бе обещал на Милосърдния и Доброжелателния, че няма да се предаде жив и охотно ще се присъедини към всичките други мъченици, загинали за делото му.

Излизайки от кафето, иранецът, който преди това бе работил като полицай от службите за сигурност, разбра на мига, че двамата, които вървяха срещу него със спортни обувки, дънки и спортни якета, също са полицаи. Без да се колебае нито миг и без да престава да се моли на Аллах, той извади от джоба на якето си револвер с надеждата или веднага да попадне в рая, или да се отърве и да остане на свобода.

Не успя обаче да стреля нито веднъж по вървящите срещу него без оръжие в ръце полицаи от групата за наблюдение, чиито валтери стояха преспокойно в нараменните им кобури. Светлината обаче наистина угасна за него, а когато отново се включи, то това не бе в рая, а в кабинета на лекаря на кунгсбергския затвор.

Защото само на половин метър след него от кафенето бе излязъл Карл Хамилтън.

Няколко часа по-късно Хенрик П. Неслунд седеше в кабинета си, а на един от столовете за посетители срещу него се бе разположил Карл. Шефът на спецотдела слушаше не много ясното обяснение на Карл за причините за неговото, меко казано, ненужно отскачане до Бейрут, като постоянно поглеждаше към лежащия пред него доклад за залавянето на “ирански полицай от службите за сигурност”. Не можеше да реши как да се държи с това “петле”, пробутано му от Стария. Така, сплетничейки на чашка за шведската служба за сигурност, израелците наричаха бащински сътрудниците му! След като Неслунд се похвали, че, видите ли, един от тях служи при него и че именно той е разкрил връзките на германските терористи, а освен това, едва ли не сам, е разгромил леговището на терористи в самия Стокхолм, един от израелците се разсмя и добави:

— Да го наречем тогава петел.

— Какво пък, става — съгласи се Неслунд. — Този дявол е доста високомерен, а е и от студентите-комунисти.

— Наречи го тогава Coq Rouge — Червения петел, също като цвета на това вино — продължи да се смее израелският полковник, а те пиеха вино от, марката “Божоле” с червено петле на етикета.

Неслунд се съгласи весело.

— Прекрасно предложение — и пиха за Coq Rouge.

Ако бяха малко по-далновидни, нито един от тях нямаше да предложи този тост. И все пак Карл получи прякора, който щеше да го следва презрелия му живот и щеше да е предмет на различни измислици и обсъждания сред колегите му от целия свят — приятели и врагове.

Червения петел високомерен комунист ли е? Или е испански боен петел с шипове, червени от кръв? По редица причини Неслунд нямаше никога да си признае, че е съпричастен към раждането на прякора Кок Руж. А Карл така и нямаше да научи, че именно Неслунд е забъркан в това, а и никога нямаше да се досети.

Сега обаче Неслунд седеше с този скучен Кок Руж и не знаеше с какво да започне — с хокане или похвали. И избра неутралния път, във всеки случай, с мек старт.

— Доколкото схващам, Хамилтън, момчетата ни от отдела за наблюдение са щели или да бъдат убити, или ранени, ако не си се намесил в случая. Чия бе тази импровизация — твоя или на Фристед?

— Моя. Не ми хареса ситуацията. Шведът не бе опасен и това бе ясно за всички. Този религиозен фанатик от Иран обаче… А и не разбирам момчетата от наблюдението. Защо вървяха така, сякаш се готвеха да приберат пиян?

— Те не са искали да вадят оръжие в тълпата. Свикнали са да ловят гуляйджии, които не се съпротивляват. А и можеш ли да ги разбереш защо? Добре обаче, че си се появил навреме.

— Значи информацията се потвърди.

— Не ще и дума, вече са затворени. Списъци с имена, адреси, месторабота и т. н., и т. н. срещу пари. Петнадесет хиляди, между другото. А как получихте информацията?

— Това е работа на Фристед и не мога да отговоря на този въпрос.

Карл се замисли дали излъга или не. Всичко зависеше от тълкуването на думите “не мога да отговоря”. Той обаче наистина не можеше да отговори, защото бе обещал на Фристед да си държи езика зад зъбите. Следователно, така и трябваше да постъпи.

— Първо — за доброто, след това — за лошото. Не ми харесва пътуването ти до Бейрут, Хамилтън. Ако бях тук, нямаше да отскочиш или както там се нарича. Разбираш ли ме?

— Защо? Резултатите са интересни. Норвежците потвърдиха, че гилзите са същите. Следователно и оръжието е същото.

— Е-е, гилзите не казват толкова много.

— Не е така. Това е доста необичаен калибър. Става само за руския пистолет, всички останали възможности са за немско оръжие от началото на века, каквото вече не се произвежда. Нацистка Германия е имала същия калибър, но както е известно, там вече няма такова оръжие.

— Историята за сириеца и останалото намирисва на блъф.

— Трябва да се провери чрез МВнР и тяхното посолство. Ако сирийците потвърдят…

— Арабите са си араби и държат един на друг. Случайно, разбираш ли, научих, че си попаднал не на вярната следа. Амбициозно е направено, дори твърде амбициозно. И между другото, никакви служебни пътувания без моето одобрение за в бъдеще. Ясно ли е?

— Да.

— Трябва да се съсредоточи цялото внимание върху Хедлунд. Нещо там не достига. Ти как мислиш?

— Така е.

— А какво е то?

— Понеже е събирал и трупал в папка писмата от немците, значи не е изхвърлял и своите. Тоест ги е криел. А може да е скрил и още нещо, което не сме намерили по време на обиска. Това може да се очаква от него, защото е подозрителен тип.

— Good thinking[98], Хамилтън. Наистина, добра мисъл. А как да намерим скритото?

— Не знам.

— Ами заеми се с това. Разбра ли?

— Добре.

— И второ. Понти. Някак много лекомислено го отписахме. Той и панталоните си е могъл да смени, и пътуването си да изиграе, и прикритие да си осигури. По-скоро би трябвало да се чудим, ако не го е направил. Разбира се, че е обмислил всичко при случай на неуспех с операцията си.

— С каква операция?

— Ако се бе случило онова, което е готвил.

— Това обаче вече не е актуално.

— Възможно е. В мрежата ни обаче попаднаха мнозина, а убиецът го няма.

— Стаята му в хотела е резервирана от секретарката на Норвежката радиокомпания, а не от него самия.

— Тя обаче би могла да го попита къде иска да отседне. Питала ли е онзи Хедлунд… или както беше там… Проверено ли е?

— Не мисля. Във всеки случай на мен не ми е известно.

— Ето виждаш ли? Никакви глупости повече. Заеми се с Хедлунд и скривалищата му! Ще ти бъде оказана помощ. Какво предлагаш?

— Да се претърси още веднъж квартирата му. При обиска е обръщано внимание на онова, което се е виждало. При по-внимателен оглед може и да се намери онова, което сме пропуснали.

— Good thinking, Хамилтън. Утре вземи двама специалисти и се заеми с проблема. И никаква самодейност! Ясно ли се изразих?

— Напълно.

— Повече никакви завои! Придържай се към известното, дявол да го вземе, Петле! Ясно ли се изразих?

— Съвсем.

— Добре. Dismissed[99]!

Карл се засегна от англо-американската словоформа, използвана от Неслунд. Шведският й превод имаше двояк смисъл — “изчезни” или “разкарай се”.

Повъртя се около Фристед и Апелтофт. Те продължаваха с разбора на успешно проведеното залавяне. В резултат на обиска в Норшьопинг бе намерена огромна сума налични пари и част от работни материали на Управлението по имиграционните въпроси, което не съответстваше някак си на работата на шеф на отдел. На “Лидингьо”, у иранеца, пък бяха намерени списъци и бележки, потвърждаващи твърдо вида на заниманията му. Сега ги бяха дали за превод. Във всеки случай бе вече ясно, че като резултат от операцията трябваше да има две присъди за шпионаж.

— И по колко ще получат? — поинтересува се Карл.

— Приблизително по три години — радваше се Апелтофт. — След това ще ги изгонят от работа, във всеки случай шведа, а паричките ще ги конфискуват. Така му се пада, дявол да го вземе. Заслужават да бъдат съдени по ирански.

— Сигурно така и ще постъпят с единия от тях, след като си излежи присъдата тук и бъде депортиран — пошегува се Фристед.

Усещаше се, че и двамата са в добро настроение. Денят се бе оказал резултатен, а и Фристед, и Апелтофт си бяха полицаи до мозъка на костите си.

— Неслунд ме попита откъде имаме информацията — каза Карл, охлаждайки с това веселието, царящо в кабинета.

— А ти какво му отговори? — поинтересува се Фристед с престорено безразличие.

— Казах му, че не мога да му отговоря, защото не е моя работа.

— Благодаря ти — каза Фристед и се зае с документацията си.

Карл си тръгна, без да каже нищо повече. Иранският случай бе чисто полицейска работа и те щяха да се справят добре и без него.

Та той дори не разбираше служебните бланки.

Отначало Фристед и Апелтофт заспориха. Първият бе сигурен, че Карл не се е раздрънкал за руския източник на информацията. Следователно, предполагаше той, Карл бе “бял” човек, а не един от младите и ненадеждни неслундски шпиони. Апелтофт се съгласи, но все пак го смущаваше това, че Карл е някакво си комунистче, което, видите ли, отишло в Бейрут, за да получи уверенията на палестинците, че не са виновни те. На такива изявления трудно можело да се вярва.

Фристед също се съгласи с това. И двамата се заровиха мълчаливо в случая, който още вечерта прогърмя по “Вечерно ехо”: “Арестуван е един от шефовете на Управлението по имиграционните въпроси. Оказал се ирански шпионин”.

Карл изхвърли гнусливо две съобщения за глоба за неправилно паркиране на колата му за няколко денонощия на непозволено място — пред сградата на полицията на “Кунгсхолм”.

Спря пред “Макдоналдс” на “Свеавеген” и си купи чипс, ябълков пай и черно кафе, след което се отправи направо към дома си в Стария град, недоволен от това, че сега щеше да му се наложи да търси доказателства за терористичните мисли на Хедлунд. Въпреки че те, разбира се, съществуваха все някъде.

Отритнал с крак вестниците, натрупали се за няколко дни, Карл видя изведнъж картичката. Веднага разбра, че това е най-важното събитие напоследък.

С картичката в ръка и без да включва осветлението в останалата част на апартамента си, той се отправи направо към телефона и набра един от заучените наизуст номера.

— Ще дойда след четвърт час — каза той и постави слушалката, сякаш потвърждавайки, че не може да има нищо по-важно от това.

Двадесет минути по-късно Стария си сложи очилата за четене. Преди това обаче, както обикновено, нагости госта си с домашен сайдер. Текстът бе написан на английски, а рисунката върху картичката изобразяваше екзотични риби в Червено море. Стария прочете картичката бавно и само веднъж:

Скъпи Карл!

През цялото време мисля за теб и едва не се побърках. Реших, че трябва да се срещнем. Направи всичко, каквото можеш, но се освободи за Коледа. Нека направим една любовна ваканция в Ейлат. Ще плуваме, ще ловим риба. Резервирам стая. Звънни, щом само пристигнеш в Израел, на№ 067/37290 (дом.). Обеща да дойдеш. Сега знам, че си ми по-необходим от всичко на света и не мога да живея без теб.

Шуламит Ханегби

Стария остави замислено картичката, надигна се и потърси забранените му цигари. Изпусна един-два пъти дим през устата и заговори:

— Извинявай, но това “не мога да живея” и така нататък не може да се тълкува буквално. Израелците никога не убиват своите. Тя има предвид нещо много важно — каза Стария и изпрати към тавана облаче дим.

— А не е ли капан? — попита Карл.

— Не мисля. Шведски полицай не може да изчезне толкова лесно в Израел, защото е възможен голям скандал. А ако искаха да научат намеренията ти, щяха да се обърнат към Неслунд, защото щеше да им каже всичко.

— Нали те обаче са убили Аксел Фолкесон.

Карл съобрази на мига, че не бе успял да каже още нито дума за откритията си в Бейрут. Стария повдигна въпросително гъстите си вежди — чакаше разяснения.

За десетина минути Карл му разказа хипотезата си, че убийството е дело на специализирана група от Мосад, наричала се преди “Божията мъст”. Без да го прекъсва и без да се учудва, Стария пушеше спокойно цигарата си.

— Добра работа — каза той, след като Карл приключи. — И теорията ти е интересна. Между другото, възможно е и да си прав. На този дявол Арон Замир не може да се вярва. Това обаче не променя проблема с картичката. Следователно, момичето е предупреждавало за нещо нашия полицай и сега иска да разкаже нещо и на теб.

Карлкимна.

— Очевидно е, че иска да повтори предупреждението си. Да го поясни, така да се каже. А какво мислиш ти по този повод?

— Да, тя, очевидно, е запозната със съдържанието на “план Далет”. Освен това знае, че израелските убийци са започнали действията си. Защо й е обаче да издава своите? Това ме учудва. Аз, например, не вярвам на Неслунд.

Преди да отговори, Стария взе картичката и погледна пощенския щемпел.

— Картичката е изпратена от Израел в деня, в който си заминал. Нито Неслунд, нито израелката са можели да знаят, че ще се озовеш така внезапно в Бейрут. Ако, разбира се, самият Абу ал Хул не е израелец.

— Това не е логично, без да става на въпрос, че не вярвам на това. А и защо им е на израелците да ме снабдяват отначало с информация за самите себе си, като ми устроят театър в Бейрут, а след това ми отмъстят за информацията си, знаейки при това, че бих могъл да разкажа за нея на половината шведска служба за сигурност? Защо да има опасност да изчезна в Израел?

— Така е — съгласи се Стария. — Това е невъзможно. Картичката е истинска. Трябва да отидеш и да я попиташ лично.

— Защо обаче иска да издаде своите?

— Тя е офицер от службата за сигурност и работи в “Шин Бет” или “Аман”. При израелците, както и навсякъде другаде, съществува съперничество между различните организации. Нещо от този род е. И тя не харесва Мосад или не одобрява мръсните трикове на департамента на Мосад.

— А ако там хванат и двама ни?

— Това няма да е изгодно за никого.

— Какво имаш предвид?

— Дори не ми се иска и да го казвам. Тя не е заинтересувана от каквито и да е признания, а и ти също. Обаждай ми се на всеки дванадесет часа. Ако нямам такова обаждане от теб, ще отида при стар мой познат и ще го заплаша с отмъщение от страна на Один[100] и голям скандал. Мисля, че няма да те подложат на мъчения. Добре е, че не си арабин.

— А какво да правя с Неслунд?

Неслунд се бе върнал току-що от Париж — за това с ирония и мимоходом бе намекнал Фристед — и бе казал, че “знае”, че операцията все още е арабска. Бе отказал да провери сирийската история на пистолета на „Токарев” и освен това бе забранил на Карл да предприема каквито и да е пътувания.

Стария дори се вдъхнови от струпалите се оперативни усложнения и ги загриза методично едно след друго. Възнамеряваше да се заема с проблема с пистолета лично посредством старите си приятели във френското разузнаване SDECE, защото те били в много добри отношения със сирийците и запитването им щяло да бъде прието с необходимото внимание. Освен това щяло да предизвика по-малко подозрения, отколкото запитване от страна на шведското МВнР, при това с позоваване на разследване на случай на убийство.

Това — по отношение на пистолета.

А това, че след пребиваването си в Париж “полицаят” (тоест Неслунд) бил казал, че “знае нещо”, било естествено. А и Неслунд бил идиот. Разбира се, че израелците го били натъпкали с някаква “добре огладена” информация за предстояща арабска операция. Тези сведения пък били важни, най-вече с това, че такава операция била все още възможна и за това намеквала и картичката.

Такива ми ти работи.

Сега за забраната за пътуване. Стария се оживи отново и заяви, че с този вид бюрократични пречки трябвало да се бори със същото оръжие. Както и всички останали шведи, Карл можел — и с това шведската служба за сигурност се различавала явно от съответните организации по целия свят — да се обяви за болен и както и всички останали шведи, имал правото на едноседмична настинка без лекарско потвърждение по всяко време на годината. Що се отнасяло до самото пътуване, то било добре, че настъпвала Коледа и във връзка с това разполагали с необходимия канал. Карл можел да замине в състава на групата, организирана от “Ансгар тур”, заедно с пилигримите и пенсионерите. Стария имал добри връзки там.

— Добре ще е — каза в резюме Стария, — ако успеем да помогнем за изместването на стария Арон Замир. Доста от моите израелски колеги ще оценят това по достойнство. Между другото, ще съставя инструкция за теб. Ти, доколкото разбирам, никога не си бил в Израел?

— Нито като пилигрим, нито като шпионин.

Весело тананикайки си, Стария тръгна за уискито. Върна се с бутилка и я вдигна така, сякаш канеше петела от голямата картина да се присъедини към него.

— А какво става с “пропалестинските активисти”, които арестувахте? Рано или късно ще се наложи да ги освободите. Любопитно е да се види как Неслунд ще се опита да изпълзи от тази пропаст. С лед или без?

— Без. Трима от тях нямат нищо общо с това и са обикновени “активисти”. А единият е просто дявол, като “Баадер-Майнхоф” е истината и светлината за него. Той обаче, както и останалите, едва ли е свързан с “плана Далет”.

— А има ли чисто формално за какво да го затворите?

— Не, не мисля. На шведите, дявол да го вземе, е разрешено да изповядват каквито си искат възгледи, а ето че арабите могат да бъдат обявени за това за терористи. Между другото, ти с твоето оръжие на стената в антрето, нарушаваш значително повече закона от него. Не виждам за какво би могъл да бъде осъден. Въпреки че Неслунд иска да се поровя в “мръсните му ризи”.

— Мислиш ли, че ще намериш нещо?

— Възможно е да намеря допълнителни документи, потвърждаващи, че симпатизира на терористите. Работа е за архива, така да се каже. Не вярвам обаче в престъплението му и преди всичко не вярвам да сътрудничи на израелците.

— Да, това наистина е малко вероятно. Добре си представям затрудненията на Неслунд след седмица. Ако всичко се разкрие, то вестниците “Свенска дагбладет” и “Експресен” ще бъдат принудени да “свирят отбой”. Много весело ще е.

— Такива като Хедлунд ли сте имали предвид, когато сте се занимавали навремето с инфилтрацията на левите сили?

Стария се намръщи. Въпросът бе болезнен за него. Помисли си и за самия Карл, за когото и за миг не можеше да приеме, че по този начин моли за прошка за миналото си.

И Стария не пожали време за разяснения.

— Първо, този период от историята на шведската служба за сигурност вече е минало. Много пъти той не бе кой знае колко удачен, но в някои оперативни отношения бе напълно успешен. Например, именно IB организира КСМЛ — Комунистическия съюз, като от време на време в ръководството му имаше толкова наши, че можеха да го управляват напълно. Този класически трик е използван навремето си от тайната полиция през 1906 година в Русия. Нашата полиция не би могла никога да го направи. За нея освен това всичките социалисти са еднакви, сякаш Коминтернът все още съществува. Създавайки обаче KCMЛ, бе много удобно да събираме най-изявените екстремисти на едно и също място (може да се каже, че KCMЛ бе нашата мухоловка). При ограничеността на човешкия ресурс обаче това бе необходимо, защото по никакъв разумен начин не можеш да организираш наблюдението на всичките “леви” и никога нямаше да можем да отделим зърното от плявата.

От оперативна гледна точка тази история бе интересна. Прекрасно класическо решение на класически проблем. За разузнаването обаче е вредно да вкарва в работа ресурсите си, когато става дума за сфера на дейност на полицията. И това също е класически проблем. От правителството обаче постъпваха директиви — отначало от Таге Ерландер, а след това и от Улоф Палме — защото то не вярваше на полицията, а именно през онези години — края на 60-те и началото на 70-те — ние бяхме натрупали материал за лявото движение, който бе къде по-значителен от каквото и да било друго. И всичко това много преди руският шпионаж да придобие такава агресивност. През онзи период почти бе забравено за руснаците, за правителството бе по-важен ловът на наште си леви. А и чуждестранните колеги жадуваха за прясна стока на нашия пазар, така че и в това имаше оперативно предимство.

Слушайки го, Карл все повече се намръщваше и Стария го забеляза.

— Просто ти разказвам онова, което беше, а не морализаторствам. По-нататък всичко ще е различно при нас. Ти, например, ще избегнеш съдбата на KCMЛ, бъди сигурен. Те, между другото, са “самонастройващо се пиано”. Мисля, че прибрахме хората си оттам, именно защото сами започнаха да се саморазправят.

— Сега обаче аз се занимавам с лов на пропалестински активисти. А след това ще дойда при теб и ще трябва да следя KCMЛ?

— Това е някаква глупост. Когато преминеш към нас, ние ще те изпратим да се бориш срещу враговете на страната ни, а не да ловиш левите. Между другото, още ли си комунист?

— А ти все още ли си социалист или социалдемократ?

— Мисля, че колкото повече остарявам, толкова повече ще клоня към левите. Е, а ти комунист ли си?

— Не знам. Аз съм за всичко, свързано с правия ред и икономическото равенство, но не ми харесват комунистическите традиции с тайната полиция и със задържането на опозицията в лудници с инжекциите от сярна киселина отзад. Не съм обаче и социалдемократ. Всъщност, не знам какъв съм.

— Огорчава ли те това?

— Не. В “Кларте” бе интересно. Там се чувствахме знаещи всичко. Сега обаче не съм същият и нямам онова “марксистко-ленинско-маодзедуновско мислене”, както по онова време. Не искам обаче да съм политически полицай, така че си го запиши някъде, дявол да го вземе.

— Добре. След като преминеш при нас, ще се заемеш с руснаците. Any objections? [101]

— None whatsoever[102].

— Искаш ли да напуснеш полицията?

— Да. И колкото се може по-скоро.

— Разплети това кълбо и ще станеш неудобен за полицията, а аз ще имам солидни аргументи и ще мога да те взема непосредствено при мен.

— Обещаваш ли?

— Ще направя всичко, което мога. Обещавам ти. Ти обаче имаш още едно задължение. Например, да се върнеш жив от Израел.

— А ако не успея?

— Това също е решение на проблема, макар и не най-доброто. Още уиски?

Първата половина на следващия ден Карл прекара в квартирата на Хедлунд — Хернберг. Не бе обаче сам. С него бяха двама от техническия отдел, двама, които можеха да намерят скритото, където и да бе то. Отвън бе паркиран с нищо неотличаващ се микробус фолксваген, натъпкан с оборудване, за функциите на което Карл само се досещаше. Нещо там бе свързано с ултразвука, търсенето на метал и топлинните вълни.

“Аха — оглеждайки се, казаха те. — И какво трябва да ти намерим?” Карл поясни, че става въпрос очевидно за документи с обичаен формат, вероятно, машинописни листове, бели. След това възниквал чисто теоретичният въпрос за оръжие. Там обаче вече била идвала два пъти полицията, така че второто било малко вероятно.

Двамата експерти започнаха с разполагането на оборудването си. Извършиха отначало общ оглед, след което се преместиха в кухнята. Карл се върна в голямата стая и разгледа библиотеката, повъртя в ръце нещата от бюрото — вече ги бе разглеждал предишния път — поопипа с ръка спалното бельо, свали от канапето „ИКЕА” възглавниците и усети, че е излишен там. По разнасящите се звуци разбра, че момчетата-специалисти се занимаваха с разглобяването на кухнята — предмет след предмет.

Надникна в кошчето за хартия. Доколкото си спомняше, предишния път то бе празно. Сега обаче на дъното му лежеше купчина разкъсани книжни страници. Вдигна я внимателно — страниците, изглежда, бяха рязани с остър нож. Текстът се оказа на английски. Преди да се поинтересува от заглавието на книгата, Карл прочете наслуки няколко странички, след което се приближи до библиотеката и намери с лекота старо английско издание на “Пътешествията на Гъливер”[103] на най-долната полица до Стриндберг[104].

Той разтвори книгата и изстина. Страниците бяха изрязани от нея, а на тяхно място си почиваха шестнадесет патрона, като му бе достатъчно да разгледа само бегло единия, който извади с помощта на ножица, за да разбере, че става въпрос за “Токарев” и за 7,62 мм.

“Невероятно — помисли си той. — Невъзможно е. Не, това не е истина.” Внезапно се изкуши да пъхне патроните в джоба си и да скрие самата книга, но прецени, че разочарованието му не трябва да прераства в глупост. Остави книгата с шестнадесетте патрона на бюрото, разпери ръце и крака и седна в едно от креслата, опитвайки се да осмисли всичко.

Обаче не успя, защото чу, че експертите го викаха в кухнята. Влезе там в момента, в който местеха хладилника.

— Хладилникът почти винаги е едно от най-добрите места — обясни му единият от експертите. — Те крият нещата, ако не в хладилника, то зад него.

Извадиха папка с копия от писма и написан на ръка дневник.

— Трябва ли ти найлонова торбичка заради пръстовите отпечатъци? — попита вторият.

— Не — каза Карл, — но в стаята, в една разрязана книга, има патрони за пистолет. За тях ми трябва торбичка.

Карл докладва веднага на Неслунд за резултатите от повторния обиск, а последният прие доклада му като скъп коледен подарък. След това изпрати изрязаната книга с патроните на експертиза за сваляне на пръстови отпечатъци и се зае лично с изучаването на конфискувания текст, като отново се превърна в политически полицай.

Копията от писмата не съдържаха нищо неочаквано, като правеше впечатление само езикът им — удивително добър немски. А иначе представляваха огледално отражение на отговорите, вече четени от него. По задължение състави списък на имената, споменавани в текстовете, пусна ги през компютъра и отпечата копия от справките. След това изучава няколко часа дневника.

Хедлунд се оказа просто терорист-романтик. Привличаха го акции срещу Европа, срещу НАТО, срещу “фашизма в Германия”, срещу монополистическия капитал и срещу полициите навсякъде — от Швеция до САЩ.

Ту тук, ту там Хедлунд се оплакваше от “самотата” си, но не в прекия смисъл на думата. Той бе духовно “самотен” сред своите дребнобуржоазни другари, самотен в помислите си за създаване на организирана съпротива на шведските граждани. И понеже бе толкова дяволски самотен, чувстваше, че не е в състояние да вдигне хората на борба и така нататък.

“За съжаление — мислеше си Карл, — в записките на 97-ма страница, правени преди няколко години, се среща нещо като заглавие, очевидно, на някаква рокпесен от типа на “Застреляй детектива”. Хедлунд веднага бе отбелязал: “Присъединявам се!”

Служебно задължен, Карл отбеляза номера на страницата и самата формулировка.

Написа доклад и приложи намерения текст. Те не променяха вече създалия се облик на Хедлунд като романтик на насилието с уклон към германския тероризъм. В мислите му обаче нямаше нищо, свързано с проект за осъществяването на терористична операция на територията на Швеция с помощта на палестинци. Изразът “застреляй детектива”, употребен от него в дневника му, бе взет от стара рокпесен, изпълнявана от шведска рокгрупа. (Карл се консултира за това с магазин за грамофонни плочи по телефона, като явно се смущаваше.)

Опита се да осмисли още веднъж всичко. Позвъни нетърпеливо по конфиденциалната връзка на техниците, занимаващи се с пръстовите отпечатъци, но се оказа, че според предварителните резултати, не са открити пръстови отпечатъци на Хедлунд върху патроните. Във всеки случай нямало такива върху останалите в книгата страници, близки до изрязаната среда.

Опита се да си спомни дали наистина бе надникнал в кошчето за хартия, когато бе ходил за пръв път в квартирата. Да, почти бе сигурен, че го бе направил. Освен това не само той бе извършвал оглед, така че и други бяха оглеждали кошчето.

Хедлунд да е убиецът? В арабска операция под кодовото название “план Даал”? За нищо на света.

Карл извади на дисплея данните за Хедлунд, като поиска всичко, което се отнасяше до военната му служба, и си изясни, че последният е пацифист, отказан се от военна служба.

Нима през трите месеца на пребиваването му в Бейрут палестинците бяха успели да превърнат този дърдорко в убиец, за да изпълни тази мисия вместо Муна и момчетата й? Не, това бе невъзможно.

Нима Хедлунд би могъл да извърши това сам, за да докаже правилността на тезисите си, за да му повярват, за да се сдобие с нови привърженици и за да задейства “репресивната машина”?

Защо му бе било на Аксел Фолкесон да се среща толкова рано с него? И въобще, познавал ли е той Хедлунд?

Карл си отбеляза, че трябва да се отговори на последния въпрос.

А какво, всъщност, означаваше нежеланието му Хедлунд да е замесен в убийството? Нима и той, както и Неслунд, искаше на практика убиецът да е палестинец, а не израелец?

Може би Шуламит Ханегби би могла да отговори на тези въпроси. Трябваше да се срещне с нея на всяка цена.

Приключи с писането на докладите и ги постави в плик за вътрешноведомствено ползване с копия за Неслунд и Фристед. Вече бе късно, работният ден бе свършил преди няколко часа и повечето сътрудници се бяха разотишли по домовете си.

Карл се спусна до мястото, където бе оставил колата си, очаквайки да намери квитанция за глоба за продължително паркиране, и по обичайния си път покрай магазинчето за хамбургери се отправи към дома си в Стария град. Вече очакващата го поща обаче удължи за втори път през този ден работния му такъв. Стария му бе изпратил билет на “Ансгар тур” с полет на следващата сутрин и списък със заповеди, започващ със специално подчертаното: “Не взимай никакво оръжие със себе си”.

Да, правилно бе, разбира се, така че щеше да направи точно това. В специалната му чанта имаше специален пластмасов джоб за оръжие с метална подложка. В специалния апарат на обикновените летища там се виждаха няколко фотоапарата и обектива, а в тайното отделение зад “апаратите” се намираше револверът му. При отваряне на чантата там наистина се виждаше фотоапарат и телеобектив, които почти прозираха, обаче вътре, от другата страна на пластмасовата пластинка, се намираше това тайно отделение. Повечето от контролните пунктове в света се хващаха на номера с тази пластинка (американското разузнаване я ползваше обикновено в страната си, за да не попълва специалните формуляри за носене на оръжие). Израелците обаче не можеха, разбира се, да бъдат подведени. Освен това той щеше да лети за Израел не да печели войната. Ако все пак му се наложеше да спечели нещо в нея, то щеше да е само едно сражение.

Останалите инструкции на Стария бяха още по-неочаквани. Остави четенето на писмото и позвъни на Фристед. Обади се синът на последния и каза, че баща му и майка му са отишли на някаква вечеринка. Тогава позвъни на Апелтофт, който се оказа у дома си.

— Ей сега ще намина — каза Карл и затвори телефона.

След половин час Карл вече седеше до кухненската маса на Апелтофт. Отначало му бе трудно да си събере мислите и да каже онова, което искаше. Проблемът бе в това, че нямаше никаква представа как би трябвало да изглежда домът на офицер от сигурността, а в извънградското жилище на Апелтофт той видя нещо абсурдно-народно-шведско, което приятелите му от “Кларте” най-малкото не биха могли да си представят.

Надникна в голямата стая и поздрави жената на Апелтофт, седнала пред телевизора. На най-горната книжна лавица бяха наредени различни туристически сувенири — раковини, кибритени кутийки, статуетки на испански бойни бикове, миниатюрен мях за вино, снимки на Апелтофт и фру[105] Трета с бански костюми и хартийки на носовете, сватбен портрет в селска църква, снимка на дъщеря им със студентска шапка.

На книжните рафтове имаше редица евтини издания на класиците на световната литература и старо течение на списанието “Фолкет и билд” с шведска “работническа” литература. А в кухнята, където седяха, висеше тъкан килим с изображение на червена къща и малко езеро, лодка с весла и така нататък, както и с текста: “Домашното огнище е по-скъпо и от златото”.

Апелтофт седеше, протегнал крака. На единия му чорап имаше дупчица. Във всички случаи човек по чорапи не изглежда толкова солидно, а по-беззащитно и по-неофициално.

Апелтофт чувстваше себе си уморен, стар и нерешителен човек. Разбира се, било важно, че Карл научил най-накрая нещо за израелците. Разбира се, че било невъзможно да се принуди Неслунд да отмени заповедта си за напускането на страната поради това. Разбира се, че Карл имал правото да съобщи, че е болен и все пак да замине. Разбира се, че най-важното било да се продължи с търсенето на следите на убиеца на Аксел Фолкесон. Разбира се, че онова, с което разполагали, не било никаква следа, а задържани пропалестински активисти и араби, които са заплашени от изселване от Швеция.

И все пак фундаменталната грешка се състояла в това, че ето вече за трети път някой от тримата, натоварени с разследването на убийството, се възползвал от методи, противоречащи на служебния правилник. И особено лошо било това сега, когато в дома на Хедлунд били намерени патрони и пистолет. Според мнението на самия Карл, в чийто професионализъм Апелтофт въобще не се съмнявал, именно от това извънредно необичайно оръжие се бил възползвал убиецът. Ситуацията била ужасно неприятна, но нямало какво да се прави.

— Не — каза Апелтофт след минута мълчание. — Никой от служителите във “фирмата” не би могъл да подхвърли тези патрони.

— Че защо не? — кратко и рязко попита Карл.

— Защото не се занимаваме с такива неща. Ще се разчуе, ще тръгнат слухове и освен това е престъпно. Дори никой от личната гвардия на Неслунд не би се решил на такова нещо. Нищо и никога не би се получило, защото не би могъл да заповяда такова нещо, а е изключено да го направи лично. Между другото и осигуряването им е трудно. Кой от нашите би могъл да се сдобие с тези руски армейски патрони?

— А израелците?

— Защо им е да рискуват и да се намесват в предварителното ни следствие? За да ни насочат по лъжлива следа ли?

— Точно затова.

— На практика е теоретически възможно. Най-вероятното обаче е тези играчки да са били у момчето, както и дневникът, и писмата. Имам предвид, че и те са намерени едва при третото отиване там.

— Така е, но след като Неслунд настоя с такъв ентусиазъм да потърся още веднъж. И още нещо, дявол да го вземе. Какво “знае” Неслунд след завръщането си от Париж?

— М-да, обаче дневникът и писмата все пак не са фалшиви. Те наистина принадлежат на Хедлунд, нали така? А също не са намерени при първите два обиска. Възможно е същото да се е случило и с патроните.

— А кошчето за хартия! Нима специалистите два пъти не са го преглеждали?

— Да, това е невероятно. Ти, разбира се, си прав, защото има известна разлика между кошчето за хартия и скривалището зад хладилника.

— Известна разлика ли?

— Е, да. Доста голяма. Ще прегледам всичко. Във всеки случай, обещавам. Ако някой ги е подхвърлил, то няма да мине. Нека Фристед продължи да се занимава с онази въшка от Управлението по имиграционните въпроси, а аз ще се върна към Хедпуцщ ще видя какво и защо имаме там. Защо ти е обаче да летиш до Израел? Не поставяш ли всичко на карта?

— Трябва да науча истината. Не искам, ако след известно време ни отстранят от случая, така и да не сме научили цялата истина. Освен това се чувствам до известна степен излъган.

— Да, мисля, че си прав. Дяволски неприятно е наистина, но и аз не мога да се избавя от мисълта, че някой ни лъже.

— Разбира се, че това е Неслунд.

— Е, а ако някой лъже Неслунд? Да, той е лайно и ги е натворил такива във “фирмата”. В това съм съгласен. Трудно ми е обаче да повярвам, че е престъпник. Не, добре е, че ще отлетиш. Вярвам ти и е хубаво, че мога да го кажа, така че се възползвам от това сега.

— Преди обаче не мислеше така.

— Не.

— И защо не?

— Трудно е да се определи. Всичките новаци, какъвто си и ти, са хора на Неслунд и рушат “фирмата”, а освен това ни шпионират. Само кажи нещо, което не трябва да се казва на глас, и Неслунд ще го знае още същия ден. Мислех, че също си от тях, “експерт”, и това е всичко. Извинявай, но може да се каже и така, че ние, старите детективи, сме твърде сложни за “директорите на бюра”.

— Особено ако са комунисти.

— А ти какъв си?

— М-да, честно казано, не мога да го твърдя. Във всеки случай обаче съм зачислен във “фирмения” регистър като неблагонадежден.

— Знам го, но не мога да го повярвам. През първите години на службата си във “фирмата” работех в местния клон в Люлео и там се занимавах с комунистите. Четях всеки ден “Норшенсфламан”, особено семейните страници. Първо некролозите, като зачерквах умрелите от регистъра, а новите имена — на онези, които изразяваха съболезнованията си — ги вкарвах в него. По онова време светът бе по-прост. Не, Хамилтън, ти ми харесваш и аз те моля за прошка. Ние сме стари копои, нали разбираш?

Апелтофт се извини и отиде да сложи жена си да легне. Зави я и се върна скоро с бутилка евтино вино.

— Винаги заспива пред телевизора и въпреки това прекарва всичките си вечери пред него. А аз седя предимно тук, до кухненската маса, с моите си работи. Женен ли си?

— Не съм. Всичко се провали заради работата ми. Бях влюбен, но не се реших да й разкажа за работата си и възникна неразбиране.

— Аз никога не съм разказвал на жена си за работата си — отрони печално Апелтофт, отваряйки бутилката.

11

Странно впечатление остава от деня, прекаран край Стената на плача[106] в навечерието на християнската Бъдни вечер. През 1967 година там, пред самата стена, бяха направили площад. Онези, които влизаха вътре в загражденията, трябваше да носят на главата си кръгла шапчица, но мнозина туристи-християни отказваха да си сложат такава по причини, които не можеха да обяснят нито те, нито който и да е. Ето защо празнично украсеният площад пред Стената на плача бе едно от малкото места в Израел, където, като цяло, можеше да се определи кой е евреин и кой не е.

Това обаче също не бе съвсем показателно. През този ден, в навечерието на Бъдни вечер, там пристигна и скандинавска група, при това, водена от пастор. Хихикайки и шегувайки се, туристите взеха под наем всичко необходимо, за да им бъде разрешено да се приближат непосредствено до стената от страна на охранителите със зелените униформи на пограничната полиция. Този път охраната не бе многобройна и групата бе пропусната без контрол, защото всички вече бяха проверени преди влизането си в тази зона, а сезонът й средната възраст на дамите гарантираха благопристойно облекло.

Пред самата стена ръководителят на групата ги запозна накратко и шепнешком с историята на стената и завърши разказа си с указанието, че биха могли да напишат кратки молби върху листчета хартия и да ги пъхнат в процепите на стената. Обикновено евреите от цял свят постъпвали точно така. Никой от групата обаче не го направи. Та нали тази стена не бе стена на техния бог. Между другото, веднага след посещението на Стената на плача, те трябваше да се изкачат до джамията на Омар, която бе, както се твърдеше, най-красивата сграда на мохамеданите, а там не трябваше да си слагат на главите кръгли шапчици, но трябваше да си събуват обувките. Таксата за двете посещения влизаше в стойността на пътуването до Свещената земя.

Бе втората половина от деня и валеше дъжд. Евреите-хасиди[107] с дълги черни кафтани, шапки и високи обувки, обточени с кожи, без да придават значение на това, че видът им би могъл да развесели туристите, се поклащаха в молитви пред стената. От всички възвишения околовръст очите на службата за сигурност следяха напрегнато случващото се. Едни — така, че не се виждаха, а други — така, че само един от посетителите в последния ред можеше да ги види. Средно на ден се взривяваше по една бомба в Израел, но това се случваше в по-малко охраняваните места от типа на автобусни спирки, универсални магазини и кафенета. През последните няколко десетилетия това вече не правеше особено впечатление на никого тук. Край самото Свято място обаче не трябваше да се случва нищо, дори и горе — в района на мюсюлманския храм. Веднъж на един американски студент все пак му се бе удало да подпали джамията “Ал Акса”, за да очисти мястото от стария храм и да построи там нов, както обяснил впоследствие, което предизвика вълна от демонстрации, кръвопролития и поток от обвинения и недостойни публикации срещу арабите.

След като скандинавската туристическа група се добра с мъка до мюсюлманското светилище, ги огледаха и провериха още веднъж, повече заради божествената справедливост, отколкото заради загриженост за сигурността. Разбира се, че никой от службата за сигурност не очакваше, че терористите могат да се престорят на туристи, освен това тук бяха свикнали да виждат християни-пенсионери, а и останалите членове на групата не се отличаваха с нищо особено. Дори и младият човек, който подкрепяше под ръка възрастната си родственица, докато влизаха в джамията на Омар, за да се възхитят, макар и не без християнска надменност, на елинските и другите немюсюлмански художествени мотиви. Пасторът, който бе и ръководител на групата, ги откри и в характера на самото здание, защото никакво собствено “мохамеданско” изкуство не съществувало. След това се спуснаха в пещерата в средата на оголената скала, намираща се точно под купола. Там Авраам се готвел да принесе в жертва сина си (и това бе същата скала, от която Мохамед започнал пътешествието си по Небесния свод и с това именно дал повод да се построи там джамията на Омар, но пасторът пропусна да го каже, както и за това, че Авраам е един от праотците в Корана, поради което Ибрахим е най-често срещаното арабско име).

Хотел “Джордан хаус” се намираше само на пет-десет минути пеша от Стария град и след посещението на храма на групата бе предоставена възможността да поброди около час самостоятелно и да си направи покупки от пазарите край Виа Долороса, където вече бе била сутринта.

Фру Ейвур Бергрен, седемдесетгодишна вдовица на търговец на дрехи от Йоншьопинг, бе за пръв път на задгранично пътуване, ако не се смяташе ходенето й до Дания. Тя бе безкрайно благодарна на този млад и добре възпитан човек, който я взе под опеката си още на летището “Бен Гурион”, а сега й и предложи да посетят заедно пазарите. Наистина, тя се огорчи много, когато забеляза, че той не пя предната вечер с тях псалма за пътешествието до Израел, когато групата, настанила се в хотела, се събра в малкия ресторант. Все пак младежът бе тук, а и не само той не бе пял.

Освен това бе хубаво да си имаш защитник, докато бродиш по арабските улички. Не й се искаше да я излъжат или окрадат,/поради това се отнасяше сериозно към всякакъв вид предупреждения по въпроса. И освен това тя не бе много добре с чуждите езици, а спътникът й, както разказваше след това, се договаряше без проблем с търговците.

Помогна й в един магазин, в който араби продаваха прекрасни бродерии, като я помоли да седне и й предложи чай в малка чашка с листо мента и много подсладен. През последните години обаче захарта въобще не й понасяше и младият човек веднага й донесе друга чаша с чай, но вече без захар. На вкус чаят й заприлича на дъвка, но младият човек я увери, че това е от зеленото листо мента. Тя му повярва и се почувства напълно сигурна в присъствието му. И дори започна малко да го ревнува, когато малко по-късно той помоли за разрешение собственика на дюкяна да ползва телефона му.

Карл стоеше в натъпкания с табуретки, игри “триктрак”[108] и покрити с прах бродирани рокли тесен склад със старомоден телефонен апарат в ръка и кабел, покрит наполовина от стружки, и се готвеше за телефонния разговор, занимаващ почти непрекъснато мислите му през последните две денонощия. Знаеше, че телефонният номер щеше да го отведе в кибуц[109], разположен близо до Кинерет, на няколко часа път с кола оттук. Някой му отговори на иврит. След като потърси на английски Шуламит Ханегби, той разбра по интонацията, че го молят да почака. Бяха изминали вече няколко минути и разговорът в дюкяна бе замрял поради незнание на езика. Най-сетне тя взе слушалката и веднага му отговори на английски.

— Здравей, скъпа! Чувствах се длъжен да дойда при теб. Не можеш да си представиш колко искам да те видя. А и благодаря за картичката — започна Карл.

След две-три секунди мълчание тя отговори.

— О, любими, не можеш да си представиш колко съм се затъжила за теб. Дори не смеех да се надявам, че заради мен ще зарежеш всичко и ще дойдеш. С колко време разполагаме? — попита тя с такъв тон, сякаш всичко, което казваше, бе самата истина.

— Разполагам с пет дни. Да отидем където казваше. Аз съм готов. Кога ще можеш?

— Трябва първо да довърша някои неща, но може би вдругиден… А ти къде си, в Йерусалим ли?

— Да.

— Вдругиден, с първия автобус. Обещай ми, че няма да закъсняваш.

— Обещавам.

— Колко ще е хубаво!

— Разбира се. И аз си мечтая за това, както и ти.

— А сега довиждане и скоро ще се видим — каза тя и прекъсна внезапно връзката.

Карл постоя още малко със слушалката в ръка, след което я постави внимателно на мястото й. Помнеше всяка казана дума, но доколкото разбираше, малко от казаното се поддаваше на тълкуване. Тя имаше предвид първия автобус, първия автобус от Йерусалим за Ейлат на Коледа. В това нямаше никакво съмнение. Той не бе споменавал никакво друго място, освен Йерусалим, а в картичката тя бе писала за Ейлат.

Върна се в дюкяна, където старата дама вече изгаряше от нетърпение и измъчваше собственика палестинец, неговорещ йоншьопингски, който бе може би единственият език в света, на който не можеше да предлага стоката си. Карл си купи везана сирийска покривка, приблизително същата, каквато си бе купила и старата дама, а след това тръгнаха бавно по настлания с камъни Виа Долороса покрай безбройни кафенета, скромни дюкяни за плодове и сувенирни магазини, където настойчиво се опитваха да ги вкарат собствениците им. Почти до самата Дамаска порта бе разположен магазин за нумизматика, в който се продаваха още и глинени чирепи и дори почти цели амфори, както се твърдеше, от финикийските времена (ако туристите не бяха на външен вид евреи, то чирепите се превръщаха във “финикийски”, а иначе бяха просто еврейски). Наистина, на фру Ейвур Бергрен й бе неловко, но все пак й се искаше да хвърли поглед на тези чирепи, ако бяха от християнските времена. Карл я посъветва да не купува нищо.

Дъждът се усили. След като минаха през Дамаската порта, хлъзгавата хилядолетна каменна настилка бе сменена от асфалт: Фру Бергрен заговори за впечатленията си, че Йерусалим не бил толкова голям, колкото си го представяла, а между другото, Старият град наистина изглеждал арабски, което явно не било така по времето на Иисус. Сега, когато евреите се били върнали да живеят в страната си, било странно, че арабите продължавали да живеят в Свещения град.

Карл кимаше през цялото време, сякаш я слушаше, докато самият той се бе потопил в съвсем други проблеми. След час и половина трябваше да позвъни на друг телефон с таен номер в Естермалм в Стокхолм, където никой нямаше да му отговори, но дежурният офицер щеше да преброи старателно броя на иззвъняванията и броя минути до следващото позвъняване с определен брой иззвънявания. Този път той трябваше да остави телефона да иззвъни седем пъти, да почака шест минути и да повтори позвъняването с осем иззвънявания. След това дежурният офицер щеше да звънне на Стария и да му съобщи цифровия код неизвестно откъде, а за последния това щеше да означава нещо като следното телеграфно съобщение:

“Никакви признаци на безпокойство. Новото съобщение ще е след двадесет и четири часа. Контактът е осъществен”.

Нито един компютър на света не можеше да дешифрира този код, защото конструкцията му бе известна само на Стария и на Карл. Освен това бе стратегически незначителен рискът някой компютър да може да свърже едно от двадесетте хиляди телефонни обаждания между Европа и Израел през последното денонощие с Карл Хамилтън и с тайния номер в Стокхолм. А таен номер можеше да има всеки.

— Разбирам добре, че звъня на приятелката си. Затова е и младостта — каза фру Бергрен, като смени и темата на разговора, и тона му. Сега изглеждаше малко обидена.

— Така е — усмихна се скромно Карл. — Трябва да си призная, че съм разобличен.

Изпрати я до хотела и се отправи към града, за да разузнае къде се намираше централната автогара на рехов[110] “Яфо”. Там си купи разписание, автобусни карти и научи няколко телефонни номера. Не започна обаче да звъни, нито да се оглежда, защото, първо, вече се бе убедил, че след него няма опашка — бе го разбрал, още докато бе звънял по телефона — и, второ, онези, които евентуално го следяха, си бяха у дома, в своя си град, и едва ли си заслужаваше да се издават. Съвременните европейски райони на Йерусалим създаваха затруднения за онзи, който искаше да се избави от проследяване, защото се състояха от криви улички между ниски къщи, из които не можеш да изчезнеш нито с кола, нито с метро, а и отново бързо се оправяш, ако дори случайно се заблудиш из тях. Виещите се пресечки в арабската част на града, намираща се зад стените му, предлагаха, естествено, други възможности. И те обаче не бяха много сигурни, защото рано или късно обектът все пак трябваше да излезе извън пръстеновидната стена през една от големите порти и там можеше да бъде засечен.

Защо й трябваше време за подготовка и за подготовка на какво? Ако всичко това бе организиран капан, можеха да го засекат още при пристигането му, при преминаването му през контрола на израелската служба за сигурност на пътниците или при огледа на багажа в “Каструп”[111] и с това да приключат операцията. Ако обаче това бе нейна лична инициатива, то бе напълно възможно да се предположи, че наистина й трябват денонощие или две за подготовка за път. Тя внимателно следеше да не назове Ейлат по телефона. А и нямаше повод за това, защото и тя, и той, и “Шин Бет” знаеха за какво става дума. От друга страна обаче, те можеха да изхождат от това, че той би трябвало да си направи именно този извод.

Тя бе подчертала да не закъснява за първия автобус за Ейлат, тоест да се намира в него. От това съвсем не следваше, че самата тя ще се качи на него в Йерусалим, или пък бе намек, че ще го направи на някоя от спирките. Вариантите засега бяха прости и ясни. Нямаше защо повече да се съмнява, а просто да си състави план на действие — първо, как да изчезне, а след това — как да се качи в автобуса.

По-малко от един работен ден му бе достатъчно на Ерик Апелтофт, за да се убеди, че “амунициите за оръжието на убийството” (така бе нарекъл Неслунд шестнадесетте патрона, калибър 7,62 мм) са подхвърлени в квартирата след първия домашен обиск. А онзи, който бе подхвърлил “материалните улики”, явно си нямаше представа как се провежда домашен обиск по шведски.

Протоколът за конфискацията в квартирата на Хедлунд — Хернберг бе събран в дебела папка с опис на няколко хиляди предмета в различни графи.

Предметите, номерирани с номера от 537 до 589 в протокол 37-Б, бяха под рубриката “Кошче за хартия до бюрото”.

По такъв начин кошчето бе старателно изпразнено и съдържанието му бе прехвърлено в специален номериран пластмасов чувал, който след това бе отворен от персонала, изучаващ конфискуваното, и описан от него. Там бе имало толкова и толкова смачкани листове с текст с такова и такова съдържание, четири смачкани пакета от цигари такава и такава марки, боклук от острени моливи, обвивка от шоколадов десерт “Баунти”, две ябълкови огризки и така нататък от номер 537 до номер 589.

Така че бе съвсем недопустимо персоналът, изпразващ кошчето, да е изпуснал от внимание каквато и да е подробност, лежаща на дъното му. Освен това Апелтофт си поговори с двамата сътрудници, които се бяха занимавали със самото кошче и опаковането на материалите в чувала. Те много добре си спомняха как единият ги бе държал, а другият ги бе прехвърлял от едното място в другото, както постъпват винаги и това “се разбирало от само себе си”. Нищо не би могло да е останало на дъното.

Хедлунд не бе много учуден, когато по време на разпита го обвиниха в съучастничество в убийство. Той просто, както обикновено, отказа да отговаря на въпросите в отсъствието на адвоката му.

Апелтофт се колеба дълго, преди да позвъни на “звездата” от адвокатурата и да го помоли да дойдел в предварителния арест, за да може да се проведе кратък разпит с или без включен. Наистина ставало въпрос за навечерието на Бъдни вечер, но затова пък било важно, а и нямало да отнеме много време. Освен това вероятно щяло да е от полза за заподозрения. Имало някои признаци, че “руските амуниции” са попаднали в квартирата на последния след обиска и задържането му.

Апелтофт изпитваше чувство на отвращение, докато му се налагаше да разказва това на адвоката. Справедливостта обаче трябваше да възтържествува, дори и да бе горчива на вкус. Казаното на адвоката имаше ефект и само след двадесет минути той бе на посоченото място и сега и тримата седяха в залата за заседания, чиито прозорци не гледаха към затвора “Крунуберг”. Апелтофт донесе в чантата си книгата и две малки пластмасови торбички с шестнадесетте патрони и частите от изрязаните листове от “Пътешествието на Гъливер”.

Разположи ги върху празната маса.

Седеше срещу неприятния му млад фен на тероризма и също толкова неприятния му всезнайко-адвокат. Последният постави демонстративно диктофон върху масата, включи го, кимна на клиента си и се облегна назад, като скръсти ръце.

— М-м — каза сковано и нервно Апелтофт. — Предполагам, Хедлунд, че вече имаш определен отговор за това — и посочи патроните. — Значи, отричаш, че тези патрони са твои, така ли?

— Вие сте ги подхвърлили там. Сигурно, точно така се прави всичко в тази “прекрасна буржоазна демокрация” — отговори фенът на тероризма.

— Не, това не е за нас. Въпросът обаче е друг, а именно как е попаднало това в твоята библиотека?

— Не аз трябва да отговарям на този въпрос.

— Напълно е възможно да не си ти. Аз обаче просто искам да знам дали нямаш някаква идея или предположение как е попаднало всичко това там?

— Едва ли си струва клиентът ми да се занимава с разследване за службите за сигурност — прекъсна го адвокатът.

Апелтофт реши първо да се вземе в ръце, а след това вече да му отговори.

— Разбира се, че не — каза той спокойно, контролирайки се напълно. — Ние обаче имаме повод да мислим, че тази стока е попаднала там след първия домашен обиск. Въпросът в този случай е следният — дали не бихте могли да ни подскажете какво би могло да е станало?

— Аз мога — каза фенът на тероризма. — Имам собствена гледна точка по въпроса. Ако не се вземе под внимание това, че нямам руски пистолет и че въобще не мога да боравя с подобно оръжие, то може да стане дума за книгата.

— И какво за книгата? — попита нетърпеливо Апелтофт.

— Ако започна да режа една от книгите си, за да скрия патроните, то аз, дявол го взел, не бих рязал библиографска рядкост. Тази книга струва от 200 до 250 фунта. Вашите павиани обаче не са знаели, разбира се, какво режат. Ще поискам възмездяване на щетите, така да знаете, дявол да го вземе!

Апелтофт се замисли. Не се чувстваше добре от това, че двамата срещу него се взираха напрегнато насреща му, а диктофонът на адвоката продължаваше да се върти.

— Да — каза той най-накрая. — Това вероятно не е лоша идея. Въпросът е от кого ще искате възмездяване.

— Това не е толкова сложен въпрос — каза адвокатът, — защото полицията носи отговорност за запечатването след обиска. Искам обаче да ви попитам кое ви накара да решите, че клиентът ми не носи отговорност за това?

Апелтофт не се решаваше. След това, без да каже нито дума, посочи диктофона. Адвокатът се изненада, но решително го изключи, извади демонстративно касетата и с трясък я постави на масата.

— В протокол 37-Б е описано съдържанието на кошчето за хартия по време на домашния обиск. В него има пълен списък на предметите, но няма никакво споменаване на изрязани от книга страници. Следователно те са се появили след обиска — каза Апелтофт тихо и горчиво, като при това гледаше настрани.

Не бе негова работа да се изявява като адвокат или да защитава съчувстващ на терористите и прокурорът вероятно нямаше да е във възторг от казаното току-що. Справедливостта обаче трябваше да възтържествува и Апелтофт не бе от хората, които биха подхвърлили фалшив материал като доказателство. И бе напълно сигурен, че се бе случило нечуваното.

Хиляди християни се тълпяха пред църквата “Рождество Христово” на коледната полунощна меса във Витлеем. Последният бе невзрачно палестинско градче, предимно християнско, като, естествено, “съвсем християнско” ставаше на Бъдни вечер, както и онази част от населението, която продаваше по няколко пластмасови фигурки на малкия Иисус в яслите, обкръжен от пастирите или без тях.

Бе влажно и студено, но не валеше дъжд. Малка група от туристите от “Ансгар тур” не намериха място в самата църква и се задоволиха с такова под тентата на улично кафене с два екрана за пряко излъчване, откъдето можеха да наблюдават службата, слушайки превода на ръководителя на групата. Вече бяха посетили “Ливадата на пастирите”, където, според преданието, последните бяха узнали благата вест. Там туристите бяха видели истински палестински пастири с геги и овци и се бяха фотографирали с тях срещу незначително заплащане.

Фру Ейвур Бергрен остана с малка група от туристите в хотела и гледаше всичко това по телевизията, за да не посрещне полунощ на улицата. Туристите бяха крайно разочаровани, когато научиха, че няма да се намери място за тях в църквата, защото всичко бе заето от християнски знаменитости.

След като Карл усети, че остава около половин час до приключването на службата, той се надигна с невъзмутим вид от мястото си в дъното на кафенето и се отправи към тоалетната, с което да започне измъкването си. От чантата, която носеше, извади дънки, пуловер и голямо зелено яке, полувоенен модел, каквито всички мъже и повечето жени в Израел носеха, и бързо се преоблече. След това излезе на съседната улица през кухнята, в която играеха карти няколко палестинци. От високоговорителите на площада от другата страна на пресечката се разнасяше пеене на псалми. Той се спусна по улицата и свърна към хълмист район с тесни пресечки. Карл бе изучил старателно картата на Витлеем и бе сигурен, че щеше да може да се ориентира.

Карл усети, че го обхваща хазартът и че настроението му се подобрява. Сега, когато бе сам на “бойното поле” и можеше да действа по добре усвоените от него правила, негов противник бяха не някакви си там чекисти, а най-добрата в света служба за сигурност, при това намираща се у дома си, и той или щеше да попадне в капан, или щеше да се сдобие с наистина важна информация.

Най-сетне започваха истински действия в реални условия, при които можеше да се провери работата на цялата система.

Улиците и кръстовищата в тази част на Витлеем бяха тихи и пустинни и толкова малко народ се срещаше, че той разбра доста бързо, че не е следен.

Пресече тази част от града, заобиколи големия площад и се отправи към мястото за паркиране на туристическите автобуси, маршрутните и обикновените таксита. Оставаха не повече от двадесет минути докато, потокът от туристи се излее там след приключването на службата в църквата. Намери бързо автобуса с табелата “Ансгар тур” на предното стъкло.

Шофьорът седеше на седалката до шофьорската, четеше и слушаше източна музика. Карл почука на стъклото и му предаде писмо за ръководителя на групата, в което обясняваше, че се отделя от нея, за да остане в самота и да поразмисли няколко дни, но преди заминаването обратно ще се обади обезателно (бе съвсем излишно да съобщят в полицията за него като за изчезнал пилигрим). Обясни на шофьора с няколко жеста, че Иисус Христос не може да е от пластмаса и че не е предмет на търговия. След това се отдалечи уверено. Шофьорът вдигна рамене, пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си и включи отново музиката.

Карл взе такси и се отправи към Йерусалим. По това време на денонощието планинският път бе почти пуст. Срещнаха само няколко коли и така и пристигнаха сами. Карл посочи адрес в центъра на еврейската част на града.

През две пресечки от мястото, където слезе от таксито, имаше денонощно кафене — така бе рекламирано в туристическите брошури — и Карл влезе в него. Купи си няколко английски вестника, поръча си слабо кафе с мляко, петмез и хумус с малко хляб, намери си закътан ъгъл и прекара там няколко часа, четейки вестници. Най-накрая реши, че твърде дълго се е заседял. Никой обаче не се интересуваше особено от него. В кафенето се бяха разположили на групи предимно млади израелци, които, изглежда, “бистреха” политиката. Ако някой хвърлеше бегъл поглед в неговата посока, то вестниците на английски език веднага издаваха, че е чужденец, което пък пресичаше желанието за разговор с него на тема политика или футбол.

Излезе от кафенето почти по тъмно, но вече, аха-аха, трябваше да се развидели. Спусна се през еврейската част на града, продължи пътя си надолу по хълма към осветената стара градска стена и влезе през портата за Яфа. Улиците бяха мокри от дъжда и съвсем безлюдни, а щорите от гофрирана ламарина на магазините — спуснати. В момента градът изглеждаше така, сякаш бе безлюден, въпреки че през деня там имаше шум и блъсканица.

Необходими му бяха десетина минути, за да пресече целия град и да излезе от него от другата страна, близо до храма. Оттам той тръгна надолу към Гетсиманската градина. Там, в малка къщичка в долината, се намираше, както се твърдеше, гробът на Мария Магдалена. От нея той започна да се изкачва в Маслинената планина[112]. След четвърт част бродене сред храсти и девета той стигна до мястото, което бе самата маслинена гора.

Отвори чантата си, извади от нея мушамата си, разстла я и седна, подпрял гръб на едно маслинено дърво. Никой не можеше да мине незабелязано покрай него, но наоколо нямаше жива душа, а гледката бе великолепна.

Под него се разстилаше класическият Йерусалим. Големият златист купол на джамията на Омар, по-малкият сребърен купол на джамията “Ал Акса”, ротондата на Божи гроб, градската стена и част от постройки, които не успя да определи, се виждаха само като светли петна. Именно този пейзаж бе цел на продължителна война, именно този изглед бе ябълката на раздора, държаща Близкия Изток в постоянно напрежение. Йерусалим бе град, който, както твърдяха евреите, те бяха завоювали завинаги. Или пък бе Ал Кудс — също толкова свещен град, който мюсюлманите се кълняха, че ще си върнат. Оттук войната се бе разпълзяла по света чрез милиарди груби и тънки нишки и една от тях беше оплела някакъв си полицейски началник Фолкесон в Стокхолм, което бе довело до убийството му. Джамията на Омар там, долу, бе построена приблизително шестстотин години след като римляните бяха разрушили еврейския храм и бяха заточили няколкото десетки хиляди въстанали в други римски провинции, за да бъдат прекратени най-сетне размириците в еврейските колонии. Тези десетки хиляди заточеници, които, съгласно легендата, постоянно се молели и поздравявали с “догодина в Йерусалим”, завоювали впоследствие страната и прогонили от нея още по-голям брой палестинци, а те на свой ред, трябвало да посветят следващите си сто години на повторението на победите на Салах ал-Дин[113] над града на кръстоносците.

Някъде там, долу, в слабо осветената еврейска част на града или в тъмнината под куполите на арабската му част може би се криеше убиецът, когото търсеше Карл Густав Гилбърт Хамилтън, лейтенант от резерва на шведския флот.

Странно стечение на обстоятелствата и нелепа мисия.

Загърна се още по-плътно с дебелото си военно яке и се отпусна. Седеше и просто гледаше към светлинките и се вслушваше в тишината на същото онова място в Маслинената планина, където, както му хрумна изведнъж, може би бе прекарал някога своята последна нощ Иисус, преди да слезе в града, за да умре. Времето се точеше бавно, като при лов.

Скоро след изгрев-слънце той стана, извади самобръсначката си и се зае с утринния си тоалет. След това се спусна бързо в града и само за четвърт час премина през новите градски райони, с които израелците бяха обкръжили арабския център на града. Строителството все още продължаваше, навсякъде се трупаха купища арматура, останки от строителни материали, блокове от пенобетон, дъски, ръждясали машини или части за такива, счупени плочи, каквито се използваха за фундамент на къщите.

Влезе в новата част на арабския градски квартал, намери кафене на улица “Салах ал-Дин”, пи кафе и изяде две арабски пасти. След това помоли едно момченце да му хване такси, като му даде еднодоларова банкнота. Оставаха му четиридесет и шест минути до тръгването на автобуса за Беер Шева и Ейлат. Влезе в тоалетната, изми си зъбите и се огледа в огледалото. Не се различаваше по нищо от мъжете на неговата възраст в Йерусалим, като може би бе само малко по-висок и светъл, така че можеше да мине за американец, евреин или за какъвто и да е.

Докато таксито се изкачваше бавно на хълма по пътя от Йерусалим към основната магистрала за Тел Авив, той виждаше добре какво става отзад. Все още бе сигурен, че никой не се бе “лепнал” за него. Ако намеренията на Шуламит да действа зад гърба на службата за сигурност на собствената си страна бяха искрени, ако не я бяха “покрили” и не подслушваха телефона й, ако не ходеха по петите й, ако бе направила всичко това по неясни причини с помощта на някоя израелска организация и ако всичко бе добре обмислено, то тогава… Във всеки случай той пътуваше за срещата сам, без опашка.

Когато се приближиха до автобусната спирка на завоя на югозапад, към Кирият Гат, помоли таксиметраджията да я подмине малко, а самият той огледа бързо малцината, които чакаха автобуса. Спря колата след километър, плати и почака, докато таксито зави обратно и изчезна от погледа му. След това тръгна назад към автобусната спирка, защото когато слиза от такси, за да се хване автобус, това само привлича вниманието.

Чакаше вече четвърт час, като през това време минаха два автобуса — и двата за Тел Авив. Само той и възрастна жена с две деца бяха останали на спирката, когато се приближи необходимият му автобус. И тогава той се стегна целият, усетил, че започва да нервничи.

Влизайки в автобуса, той не се огледа, решавайки, че инициативата трябва да бъде поета от Шуламит. Това щеше да му позволи да се ориентира по-бързо. Как можеше да бъде сигурен, че все още го смяташе за “любовта на живота си”? Заплатил за пътуването и преминавайки през две-трети пълния автобус, той разбра, че я нямаше в него. Не се разстрои много, защото Шуламит можеше да го е направила по много причини. Единственото възможно решение бе да продължи пътуването си до Ейлат и ако и там не се случеше нищо, да се опита да й позвъни отново. Седна на едно от двете празни места отзад до възрастен палестинец, държащ две клетки с живи кокошки, облегна се на облегалката и спокойно заспа, защото бе направил всичко необходимо и засега не можеше да повлияе на случващото се. Бе спал очевидно два часа, поне така му се стори, когато се събуди на спирка, по-шумна от обичайното. Съседът му — палестинецът — се измъкна от автобуса под ругатните на околните и кудкудякането на кокошките, както и повечето араби. Погледнал през прозореца, Карл видя табела, съобщаваща на три езика, че са пристигнали в Беер Шева. И тогава забеляза Шуламит Ханегби сред пътниците, качващи се в автобуса. Бе със зелено яке, на лявото й рамо висеше автомат “узи”, а в ръката й имаше голяма военна мешка.

Карл затвори очи и се престори на заспал, така че да й се наложи да “го събуди” и да започне разговор, който да не изисква от него нито твърде голямо оживление, нито престорено равнодушие.

Опитваше се със затворени очи, макар и да бе твърде късно за оценка на ситуацията, да си представи как изглеждаха останалите, качили се в автобуса. Реши обаче, че не е успял да забележи нищо необичайно, и не отвори очи.

Усети как тя се приближи и постави бавно чантата си до него. Вместо обаче да пъхне своя и неговия багаж на горната полица, тя го прегърна здраво, разтърси го и го целуна с театрална страст точно в момента, в който отваряше очи. Той си помисли, че точно така би трябвало да е във филмите, където целувката, изглеждаща напълно искрена, бе, на практика, само игра.

След като устните им се разделиха бавно, той я погледна въпросително, а тя постави мълчаливо пръст пред устните му.

— О, Чарли, най-сетне! — каза тя не високо, но и не тихо на английски. — Щях да полудея без теб. Как са роднините ти?

— Well, нормално. А твоите?

— Семейни проблеми, нали разбираш, Чарли? Татко не искаше да се срещаме, та така.

Тя разгърна малко хартиено листче и го постави незабележимо на коленете му. На него бе написано: “Влюбена двойка отива в Ейлат. Разговорите — после”.

— Най-сетне сме заедно, така че да забравим всичко останало — каза Карл и кимна по посока на листчето.

Автобусът тръгна. По радиото в салона му започна излъчване на новините. Съобщаваха се събитията от последното денонощие, от което Карл не разбра нищо, освен това че думата “терористи” се повтаряше безкрай.

— Случило ли се е нещо? — попита той, посочвайки с жест към високоговорителя.

— Нима не си чул? — отговори му тя. — Във Витлеем е имало голяма терористична акция през нощта, веднага след коледната меса.

— И какво е станало? — попита, изтръпнал той.

— Бомби. Взривили са се две бомби, докато народът е излизал от месата. Християните имат по това време на годината коледна меса. Четирима-петима убити и дузина ранени.

— Това не е хубаво — каза Карл, искрено обезпокоен от различните предположения във връзка със собственото му “изчезване” и възможните недоразумения, свързани с него. — Наистина не е хубаво. Задържали ли са виновните? Сигурно ca палестинци?

— А-а, обикновената история, няколко арестувани, но няма да кажат веднага. Подробностите ще станат известни след известно време, въпреки че радио “Бейрут” вече съобщи кой е виновен или кой е отговорен за тази акция.

Карл я разглеждаше отстрани, а в главата му се въртяха въпроси. Основният бе свързан с причината за срещата им, след това — защо носеше автомат и дали трите дебели месингови пластинки на раменете й означаваха, че е капитан, а не сержант, защото той, като лейтенант и неин любовник, имаше, следователно, правото да знае. И ако наистина пътуваха за Ейлат, защо се държеше така, сякаш можеха да ги подслушват, и как би могло да се осъществи технически и на практика това. Тя явно го харесваше. Трябваше да намери неутрална тема за разговор, за да прекара останалите часове с полза и удоволствие.

— Аз всъщност не знам почти нищо за семейството ти, защото, когато сме заедно, мислим само един за друг. Няма ли да ми разкажеш малко за тях, за да ги разбера по-добре? — помоли я той.

Тя се усмихна, защото било чудесна идея, понеже тя наистина не била успяла да му разкаже нищо смислено, а той би трябвало да знае повече за тях, за да разбере по-добре всичко.

Ландшафтът започна да се променя. Без съмнение се приближаваха към пустинята, ставаше по-топло и им се прииска да свалят зелените си военни якета.

Шуламит Ханегби бе сабра[114], родена израелка, второ поколение. Дядо й бил пристигнал тук от полския, а тогава още руски град Пинск преди Първата световна война. Принадлежал към поколението на пионерите — създателите на кибуците, — към първите идеалисти, готвещи се да построят еврейско социалистическо общество в Палестина. Казвал се Ледерман, но после приел еврейското име Хаим Ханегби, което означавало “живот в пустинята” — именно онова, което искал.

Ханегби се оженил за рускиня, която била пристигнала тук през 1924 година, и те имали трима синове. Още като юноша обаче, най-големият избягал, станал десен, зарязвайки социалдемократическото движение “Мапай”[115] в кибуца в Галилея, преместил се в Тел Авив, заел се с бизнес и попаднал в една политическа група заедно с Менахем Бегин. Годините на Втората световна война, чак до освободителната война от 1947–1948 г., направили от братята едва ли не смъртни врагове, като двамата по-малки били в “Хагана”[116], а най-големият — в терористичната фракция на Бегин “Иргун цвай леуми”[117]. Най-малкият чичо на Шуламит останал в “Хагана”, превърнала се в “Захал” — регулярната армия на Израел. През последните десет години бил главният шеф на военното разузнаване.

Баща й се оженил през 1946 г. за полякиня, пристигнала със семейството си от лагера за интернирани на Кипър с повреден кораб, използван от ционистите за разкъсване на британската блокада срещу еврейската имиграция в Палестина.

Единият от двамата братя на Шуламит бил убит по време на палестинската атака в ивицата Газа преди девет години, след като току-що бил произведен в офицер и му оставали два дни служба в армията. Палестинската младеж затрупала танка му с ръчни гранати от покрива на една къща. След това целият квартал бил взривен, изтрит буквално от лицето на земята, като бил арестуван само един виновник и той бил момиче. Предполагали, между другото, че съучастниците й също са били момичета, но тя не издала никого по време на разпитите, въпреки че те съвсем не били от приятните. Осъдили я на осемнадесет години затвор.

Карл си помисли за Муна, която бе срещнал в Бейрут. Теоретично тя би могла да е една от онези избягали федаинки. С това обаче трагедията в семейството на Шуламит не свършила. Тя самата била млада вдовица — между другото го молела за прошка, че не му го била казала по-рано. Мъжът й умрял почти веднага, след като се оженили. По време на похода в Ливан. Точно сега синът й бил тръгнал на училище и затова й било толкова трудно да дойде.

Роднините й се били разделили на две политически фракции. И Всичките били ашкенази[118] и сефаради[119] от първо или второ поколение, както и тя самата, и освен това с етническо начало и същия историко-политически фон, който влияел на съдбата на Израел. Имала роднини и в политическия истеблишмънт[120]; и в профсъюзното движение “Хистрадрут”, имащо по-голяма тежест от политическите партии; и разбира се, в ръководството на Министерството на отбраната на страната. Противоречията между тях обаче били много жестоки. Крайнодесните от роднините й (чичо й от фракцията “Иргун” имал седем деца от два брака) предпочитали, както и самата Шуламит, линията на традиционалистите, а именно докато арабите не изчезнат поне от най-близките райони — война, война и пак война, нито педя “преотстъпена” земя с цената на предателство и така нататък.

И все пак тази линия била подкопана от икономическата катастрофа, постоянно увеличаващата се емиграция и намаляващата имиграция, както и от загубата на много хиляди израелци във военните действия срещу Ливан, резултат от които било само спечелването на нови фанатизирани врагове на Израел. На практика фракцията на Бегин постигнала почти невъзможното, като й се удало да се обърне към Ливан и освен това да влезе в алианс или поне да установи въоръжен неутралитет с бившите си смъртни врагове от средите на десните ливански християни. Ако привържениците на Бегин продължаваха тази отчаяна политика в международните отношения, в икономиката и в някои отдели на службата за сигурност — подчерта незабележимо последното — всичко това щяло да доведе Израел до ада.

Такива били противоречията в семейството й по това време. Това давало възможност на Карл да разбере по-добре колко тясно била свързана с Израел и колко щяло да й е трудно да се омъжи и да напусне тази страна.

Това не е важно. Нали, във всеки случай, сега сме заедно — утешаваше я театрално Карл, намеквайки за трудностите на съпружеския живот, въпреки че не разбираше съвсем смисъла на “играта” им.

Автобусът пътуваше между полуразрушили се планини към равнината край Червено море. Тя разказваше дълго и подробно, а той се опитваше да отдели от монолога й мотивите й за предупреждението й към Аксел Фолкесон за възможна планирана акция на “десните сили” в израелската служба за сигурност. Нима всичко бе толкова просто? Не се предава обаче военна информация на чужда държава, само защото не си съгласен с причините за възникването й?

Не съм съвсем сигурен, че разбирам всичко, което казваш. Имам предвид за нас двамата. Е, добре, разказвай по-нататък! — каза той, взе ръката й и я стисна приятелски няколко пъти.

Тя се усмихна и отдръпна ръката си.

Ейлат бе малко и още слабо устроено селище, приблизително такова, каквото си го представяше Карл. Сума ти недостроени къщи, строителни площадки, купища цимент и арматурно желязо и между тях симпатични хотелчета, като от цветна картичка, но с чупещи се в ръцете дръжки на вратите при докосване до тях и с нерегулярно течаща вода в стаите.

Бе около 25 градуса — истински шведски плувен сезон. Слезли от автобуса и събрали багажа си, те свалиха пуловерите си и тръгнаха към водата. Както и навсякъде другаде в Израел и тук имаше много млади хора.

Шуламит обясни, че хотелът им е на километър и половина от египетската граница и че си струва да “хванат” кола. Карл спря такси, въпреки че тя го уверяваше, че в Израел винаги ще те откарат, когато “стопираш”. Преди, докато служеше във флота, Карл също бе постъпвал така, но в Калифорния се бе убедил, че “стопиращият” се опитва напразно да реши проблема си.

Пътуваха покрай Старото пристанище, съвсем близо до зелено-синия металически оттенък на Червено море и само на няколко километра от бреговете на Саудитска Арабия.

Хотелът бе бял, в асансьора свиреше “муцак”[121] музика. С две думи — нищо необичайно. Влезли в стаята си, Шуламит постави пред устните си показалеца, след което го запита високо дали веднага ще се заемат с “любов” или първо ще похапнат и, въобще, какво ще правят след това. Карл се колебаеше и й предостави правото на избор, а тя му предложи “да се заемат с любов” на брега. А след това можело да вземат под наем акваланги, ако, разбира се, той знаел какво да прави с тях, или просто да поплуват. Нямало да е зле и да хапнат на брега.

В хотела можеше да се наеме и кола. И ето че вече с малък златист японски автомобил с израелска реклама на полуспуснатия слънчев предпазител се отправиха по посока на Египет. Граничният пост “Таба” бе на километър от хотела им, като там дори не разтвориха паспортите им, а им разрешиха с ленив жест да минат.

Мястото, към което се насочваха, се наричаше Кораловия остров. Бе къпалня с ресторант от обикновен израелски тип по средата на малък остров с доста добре запазили се руини на замък от времето на кръстоносците.

Влязоха в симпатична колиба със сламен покрив и си поръчаха риба на грил и кока-кола, която въпреки нежеланието си Карл се бе научил да пие в САЩ. По време на обяда продължаваха да си говорят празни приказки, прелиствайки брошурата, за да намерят там Кораловия остров, и за своя най-голяма радост го намериха, а заедно с него и следния текст: “Кораловият остров в залива е почти изцяло покрит с добре запазили се руини от крепост на кръстоносците, разрушена от мохамеданите, но издигната отново от мамелюците и арабите”. Карл прочете иронично текста на глас, след което каза на Шуламит:

— Ах, какви ужасни мохамедани! Да разрушат крепостта на кръстоносците, но това не е чак толкова странно, защото нали последните са окупатори. А след това, по-късно, я възстановяват отново и това също не е толкова странно, защото в този текст израелската държава ги нарича приятелски мамелюци и араби. Не постъпвате ли всички вие въобще така по тези краища?

Тя не обърна внимание на шегата му, а впи погледа на сините си очи в неговите и му зададе въпрос, за възможността да не отговаря на който Карл би дал твърде много:

— Ти за нас ли си или срещу нас, Карл?

Той си спомни за Муна от Бейрут, Муна, която би могла да е една от онези, които бяха убили младия офицер — брата на Шуламит, и разбра интуитивно, че трябва да постъпи така, както и в разговора с Муна.

— Дипломатичен или честен отговор искаш?

— Първо дипломатичния, пък после ще видим?

— Ти и семейството ти имате само един шанс за бъдещето. Ти и подобните на теб тук сте си у дома и това го знаят дори палестинците, но това е и тяхна страна и тук те също са си у дома.

— Този отговор не е много впечатляващ, а и самата аз съм съгласна с това. Е, а ако чуем честния отговор?

— А не можеш ли да го чуеш малко по-късно… След разговора ни за личните ни отношения?

— Не мога.

— Тогава ще бъда изкушен да излъжа, защото те искам.

— Опитай се само да ме излъжеш и тогава ще видиш. И така, честният отговор?

— Подкрепям палестинците. Когато бях студент, бях в движението за солидарност с Палестина и не се разкайвам.

— Добре.

— Че какво му е доброто?

— Не всичко е добро, но просто мисля. Е, добре е, че наистина ми даде честен отговор. Да се уединим, скъпи?

Облякоха си банските, взеха под наем няколко хавлии и тънки рогозки, купиха си малко крем против изгаряне и си намериха място до водата, настрани от останалите. Легнаха с лице един към друг и започнаха да се целуват.

— Дявол да го вземе — промърмори Карл. — Наистина ли мислеше, че могат да ни подслушват и защо се качи в автобуса едва в Беер Шева?

— Разбира се, че не бе много вероятно да ни подслушват. Аз обаче не исках да рискувам и скоро ще разбереш защо. А като повод за това да се кача в автобуса едва в Беер Шева послужи подозрението, че телефонът ми все пак се подслушва. Заради това и бе първият автобус някъде от Йерусалим. А ти къде се качи в него?

— На две спирки след Йерусалим, на завоя за Кирият Гат. Отделих се от групата, с която бях дошъл, върнах се в хотела и се уверих, че не ме следят.

— Можеш ли го?

— Аз пък се помотах из страната за всеки случай. Навестих приятелите си и много други, преди да се отправя за Беер Шева. Надявах се, че ще останеш в автобуса, защото те помолих да не го изпускаш.

— Е, ето че сме тук. Какво е “план Далет” и за какво си предупредила Аксел Фолкесон?

— Сигурно или поне чисто теоретично извършвам престъпление, като ти разказвам всичко това.

— Знам. Никой обаче не ни чува и ти няма да си го признаваш, а аз няма да те питам. В името на Бога, не ми казвай, че съм долетял в Ейлат по време на нашата Бъдни вечер, за да опитам още веднъж агнешки котлети.

— Агнешки котлети ли?

— Точно така. Нали именно за това получи визитката ми с личния ми адрес? Нали казах, че те каня на агнешки пържоли.

— Ти първо предложи “свински пържоли” — разсмя се тя.

След това се наведе, докосна го леко с устни, седна, сложи си тъмни очила и започна да натрива по тялото си крем против изгаряне. Едновременно с това се оглеждаше наоколо. Нямаше никаква техническа възможност да бъдат подслушвани.

— Знаеш ли какво е “Сайерет Маткал”? — попита го тя и легна, правейки му знак да продължи да натрива гърба й с крем, което той и започна да прави.

Освен това той получи прекрасната възможност да види всичко, ставащо наоколо.

— Не — каза Карл, — не знам.

— Това е специален отдел в парашутните войски, на които се доверява Мосад. Наричаме ги “момчетата” на сленг.

- “Мокри” поръчки[122] и други подобни ли?

— Именно. И не само “мокри” поръчки, които, между другото, са превъзходно описани от колегите ти на Запад, в което е и проблемът. Трябва да им се признае, че тези момчета правят и много добри неща. А този път в Стокхолм пристигнаха четири такива момчета, сред които бе и един от старите приятели на моя дясноекстремистки чичо, който се казва Арон Замир. Чувал ли си нещо за него?

— Да. Отделът “Божия мъст”, специалисти по убийствата на араби в Европа. Именно те поставят в трудно положение палестинците-интелектуалци.

— Чел ли си го или вече го знаеш?

— Не, просто имам известна представа. Затворихме четирима невинни, за които вече не вярвам, че са съпричастни към случая, но рискуват да лежат дълго. Освен това ръководството на нашата организация се готви да експулсира цяла група палестински бежанци, които очевидно нямат никакво отношение към “план Далет”. Да се върнем обаче на въпроса.

— Знам, че вестниците писаха някои неща за това, че пропалестински екстремисти и терористи са арестувани за убийството на Аксел.

— Познаваше ли го?

— Малко.

— За какво го предупреждаваше?

— За чичо Арон и за неговия “план Далет”. Няколко дни преди срещата ни получих две съобщения. Едното се отнасяше за плащането от страна на чичо Арон на тежка дипломатическа пратка. Съдено по всичко, ставаше дума за оръжие. Едновременно с това ми съобщиха, че към Стокхолм се отправя група от четирима от “Сайерет Маткал” и че са снабдени с паспорти от различни страни и националности.

— А “план Далет”?

— Срещнах се с чичо Арон. Той много отдавна — още когато бях момиче — се опитваше да ме убеди да се съглася с мнението му, че ние в семейството ми сме хленчещи либерали и наивни “мапайници”. Веднъж по време на закуската той ми каза, че е разработил крупна операция под названието “план Далет” и че “Божията мъст” отново се активизира. Операцията се отнасяла именно за Скандинавия, защото именно там бяха попаднали последния път в “ада”.

— Лилехамер в Норвегия. И всичко, защото са включили в тази операция твърде много любители.

— Да, така е. И щом като сега всичките четири “момчета” се бяха събрали заедно, то това означаваше, че не искат да повторят грешката си.

— А каква е била целта им този път?

— Това не знам.

— Глупости. Ако не си знаела целта, то нямаше да се почувстваш “политически възмутена”. Те сигурно са мислили, че са открили конспиративна терористична група или нещо от този род?

— Тогава щях да знам. Та нали съм или поне бях офицер от сигурността. Ако в Стокхолм имаше такава група, ние щяхме да знаем за това.

— И ти си се отправила при Аксел Фолкесон и си го предупредила за онова, което сама не си знаела? Нещо не се връзва.

Карл престана да я маже със слънцезащитния крем и легна до нея, за да види очите й. Повдигна внимателно очилата й и тя не се възпротиви. Все пак реши да спечели време по начин, който обикновено дразни непушачите, а именно като извади пакет цигари, след това поиска запалка и най-накрая запуши, направи няколко дръпвания и едва след това продължи разказа си.

И така, тя била офицер от сигурността. Следователно знаела, че пристигналата в Стокхолм терористична група не би могла да има никакви неочаквани тактически цели. Следователно ставало дума за стратегическа цел, тоест цел, която съществувала перманентно в Стокхолм.

А всяка стратегическа арабска цел в Стокхолм била политически неприемлива за нея. Важното било Карл да го разберял наистина. Проблемът не бил в това, че имала морални възражения срещу самата военна операция, защото израсналите в Израел не изпитвали такива. Едно било обаче да се убие, например, в Бейрут, защото, ако операцията не успеела, това още не означавало, че щял да бъде нанесен непоправим удар по Израел, по дипломатическите му връзки и положението в света. Неуспешна операция в Стокхолм обаче би се превърнала в истинска катастрофа.

Колкото и да бил благоприятен климатът за оперативна работа в Стокхолм, защото шведската служба за сигурност не спадала към враговете на Израел, винаги съществувал риск за грешки. Политическият ущърб от подобен провал можел да бъде стократно по-голям от личния триумф на всички в “Божията мъст” при успешна операция.

Карл седна и започна да разглежда руините от крепостта на кръстоносците, намиращи се на двеста метра от тях. Опитваше се да си представи как младши офицер от западна служба за сигурност би могъл по собствена инициатива да предпази противника. Според него вероятно се виждаше, че се съмнява и че не вярва много на онова, което чува.

Шуламит изгаси цигарата си в пясъка и зачака следващия му въпрос.

— Когато казваш “би трябвало да има перманентна стратегическа цел”, какво означава конкретно това? — попита я той и подал й крема, легна по корем, обърнал глава по посока на замъка на кръстоносците.

— Например, арабско посолство — каза тя и изстиска студена струя крем върху гърба му. — Това би могло да изглежда напълно като арабска работа, най-вероятно палестинска, защото този начин бе обичаен в предходните години. И така, тази или онази фракция удря, например, по посолството на Ливан. Между другото, целта е лесна. Един охранител извън пределите на посолството, млади студенти от университета, без каквито и да били военно или политическо образование — “представители на народа”, нали знаеш? След това — някъде митичен палестински бюлетин за това, че “предателят Кадафи трябва да бъде наказан” и до седмица ад с пукотевици, защото и Кадафи е изпратил своите повече или по-малко чевръсти “патрули на отмъщението”. Би могъл обаче да е и офисът на ООП — една палестинска фракция напада друга и така нататък. Или, ако искаш още по-фино, посолството на Египет и най-голямата му туристическа фирма, защото именно Египет излезе от борбата срещу ционизма. Нещо от този род.

— Значи целта трябва да е арабска?

— Да.

— Защо? Защо, например, тези палестински терористи да не ударят по САЩ. Това също би било логично.

— Така е, но ако това бе излязло наяве, а такова се е случвало поне между седемте разузнавания, това би означавало да стигне и до американците и да стане известно на “Вашингтон пост” или на “Нюзуик”, предизвиквайки страшен скандал, който би ударил и по военните власти в Израел.

— А може ли да се предположи шведска цел?

— Да, ако тя има явна връзка с палестинския тероризъм, но в такъв случай няма да е толкова шикозна, като даденото убийство, защото Арон не би замислил такова нещо.

— Да се убие шведски офицер от службите по сигурността е напълно шведска и достатъчно интересна цел. Освен това, точно това се е случило.

— Това не е влизало в плановете и аз не мога да си го представя.

— Защо да не можеш?

— Защото, така или иначе, това, че Аксел Фолкесон умря, е моя грешка.

Запали нова цигара. Карл не можеше да разбере как можеше да лежи и да пуши в тази изнуряваща жега.

Лежаха пред замъка на кръстоносците и струйката дим от цигарата й се издигаше, без каквито и да е препятствия, право нагоре, като чак след това се размиваше от незабележимия бриз. Карл се обливаше в пот и не само от жегата, а и от нервна възбуда.

Шуламит разказваше спокойно и методично как, според нея, било станало всичко. Тя предупредила Аксел Фолкесон за Арон Замир и за някакъв си “план Далет”, чието съдържание не знаела. Обсъждали проблема у дома й — да, срещали се по-охотно там, отколкото просто в града, където можело да бъдат видени — и в задълженията им влизало да се срещат от време на време. Разсъждавали приблизително така, както сега тя и Карл, и тя му намекнала как да се срещне с Арон Замир и под какво име пътувал обикновено той (бизнесмен с австрийски паспорт на името на Абрахам Менделсон). Идеята им се състояла в това Фолкесон просто да си поговори с него и да му каже всичко както си е, а именно че шведски офицер от служба за сигурност знае за предстоящата операция и не иска повече да чува за подобни глупости. Така че щяло по-добре да си стегнат багажа и да си заминат незабелязано за вкъщи, като така можело да се разделят и като приятели.

— Не — възрази Карл, — нещо не се връзва. Как, дявол да го вземе, той би могъл да научи за това, а и ако нашата организация се е съгласила на такава среща и той е разказал за това на твоя чичо, то едва ли той е щял да го убие.

— Именно това е тъжното, защото ми даде дума да каже, че само той знае за всичко и гарантира, че няма да стане известно на никого другиго. Разбираш ли какво означава това?

— Мисля, че да — каза Карл, започвайки да разбира.

Опита се да си представи следната картина как интендантът от полицията Аксел Фолкесон се уговаря за среща и казва, че случаят е много важен, като може би споменава направо “план Далет”, след което се среща с шефа на израелската операция. Обсъждат ситуацията, а колата се движи по посока на Юргорден. Възможно е, Фолкесон да е насочил случайно колата натам, но имаше и вариант израелецът да го е помолил да отидат някъде, където биха могли да говорят на спокойствие и където няма кой да ги види. Фолкесон спира колата в Юргорден и започва да разсъждава. Казва, че знае за подготвяната операция. Казва, че в Швеция, са против нея, но ако групата се върне тайно там, откъдето е дошла, няма да има последствия.

Израелецът трябва да изстиска от Фолкесон следващите сведения:

1) Откъде, дявол да го вземе, знае Фолкесон за това?

2) Какви гаранции има Израел, че няма да се вдигне никакъв шум?

3) Колко души в шведската полиция знаят за това и дали Фолкесон действа самостоятелно или по заповед на Неслунд?

Фолкесон прави следващата си съдбоносна грешка. Отначало — и това е разбираемо — казва, че не иска да се лиши от доверието на “източника” си, но че последният, естествено, е израелски, защото как иначе би могъл да е сигурен в него?

След това дава честна дума или нещо от този род, че, видите ли, нищо “няма да изтече”, а след това, за да е наистина убедителен, добавя, че само той от целия отдел по сигурността знае всичко и че никой няма ни най-малката представа за това.

Той е швед. Освен това е и шведски полицай, при това началник. И представа си няма какъв риск поема, съобщавайки на израелския “патрул на смъртта”, че само той, един-единствен, знае за плановете им. Ето защо и умира.

Карл кимна машинално.

— Значи, Фолкесон е разказал, че е единственият в целия ни отдел, който знае за това?

— Да, така би трябвало да е — съгласи се тя, гледайки някъде настрани и чертаейки бързо с показалец няколко кръга върху пясъка.

— Войнствен чичо имаш!

— Не вярвам да го е направил лично.

— А защо не?

— Той е генерал, израелски генерал. Мисля, че това е работа на ръцете на шефа на самата операция. Във всеки случай на някого, който има правото да взема решения и да ги изпълнява самостоятелно.

— Кой е този шеф на операцията?

— Наричат го Елазар, но това не е истинското му име. Той е много известен човек в Израел, поне в нашите кръгове. Един от най-добрите сред нас е.

— Един от най-добрите убийци ли? От онези, които стрелят право в очите на невъоръжен швед?

— И в това, но и в много други мишени.

— Знаеш ли още нещо за него, например звание, външен вид, възраст и така нататък?

Той е на около четиридесет, необичайно висок е за израелец, добре сложен е и прилича на арабин — мустаци и всичко останало, но все пак е ашкенази. Сигурно е подполковник или нещо от този род. Срещала съм го, но бе отдавна.

— Знаеш ли другите му имена, под които се подвизава?

— Не.

— И все пак не разбирам две неща.

— Е, казвай!

— Първо, не разбирам защо не са те дали на военен трибунал, ако имате такъв. Второ, не разбирам защо предприемаш такива рисковани постъпки.

— Това е лесно за обяснение. Може би обаче да се изкъпем преди това, а?

— По-добре — не.

Опитваше се да спечели време. Седна, сви колене под брадичката си, а след това, гледайки към водата, започна да разказва. И двамата престанаха да се озъртат. Опита се отново да му обясни политическата структура на Израел. Семейството й принадлежало към прослойката, която се нарича висша класа. Дори и само поради тази причина било невъзможно да се предприемат официални репресии срещу нея, защото щяло да стане известно, че тя е предупредила шведския полицай и с това е надхвърлила пълномощията си. Шведското управление на полицията дори вече било направило официално запитване във връзка с оставените от Фолкесон записки в дневника.

Освен това имало и съвсем практична причина. Съдът над евреи в Израел не можел да е таен. Ако я дадели на съд за онова, което е направила, то тя, разбира се, щяла да се защитава и всичко би се взривило, а вредата щяла да е не само вътрешнополитическа (всички партии щели да си изпатят, но и международна.

И освен това тя вече била казала “а”. Имало причина да каже и “б”, а операцията продължавала.

Това не било само догадка. След като Елазар или някой друг от екипа на Арон Замир бе стигнал вече толкова далече, че да убие високопоставен шведски полицай, то само това било достатъчно, за да е ясно, че са настроени да продължат операцията. И това не било всичко. Методите на израелската пропаганда срещу заловените активисти и палестинци свидетелствали, че се подготвя почва за по-нататъшни действия.

И това обаче не било всичко. Случилото се предизвикало страшен скандал във висшите кръгове на израелското разузнаване. Казано накратко, чичо й от разузнаването “Аман” Знаел, че операцията още не е завършена. Още два отдела на Мосад им оказали оперативна подкрепа, въпреки че тя не знаела каква. Логично обаче било да се предположи, че се предвижда нова “арабска” операция, свързана с убийството на Фолкесон, за да се приключи с този неприятен случай. Тоест с един изстрел да се убият няколко зайци. С други думи казано, всеки (който мислел като военен, а не като политик) се досещал, че в най-скоро време ще възникне необходимостта да се проведе всичко това.

Карл стана на крака. Целият бе подгизнал, пред очите му тъмнееше, но се опитваше да се убеди, че това е просто от жегата.

— Хайде да се къпем — каза той. — Да видим живите риби от картичката, която ми изпрати.

Пясъкът изгаряше стъпалата им, докато вървяха към кръглата сламена колиба, в която се даваха под наем принадлежности за подводно плуване. Двамата се надяваха да се насладят на обикновено плуване, но единият от служителите в заемния пункт искаше явно да ги убеди да вземат бутилки с компресиран въздух и двамата, като че ли, бяха еднакво учудени, когато Карл заяви уверено, че може да се справи с водолазната екипировка.

Той получи по-тежък и по-стар акваланг от непозната му марка, но, изглежда, разчетен за работно налягане от около тридесет атмосфери. По-новият модел, който се падна на Шуламит, имаше манометър, показващ двадесет атмосфери. Въздухът в неговия акваланг щеше да стигне за по-дълго време, отколкото в нейния, но те не се канеха да прекарат под водата повече от час. След като чу, че температурата на водата е двадесет и четири градуса, Карл се отказа от водолазен костюм, но прикрепи към крака си нож, защото научи от Шуламит, че край южния нос на острова има дълбочина, а в нея пещера, в която се въдят лангусти. Взе и сакче за ловните си трофеи.

Слагайки си акваланга, той наблюдаваше внимателно дали тя знае какво да прави. Преди самото си спускане под вода те провериха как работи кранът на резервната бутилка и дали вентилът й се отваря.

Представяше си, че всичко това ще е подобно на Калифорния, но въпреки че познаваше повечето от видовете риби, тукашното море бе безкрайно по-богато. Под самата повърхност на водата през първите петнадесет метра настрани от Кораловия остров той наброи повече от четиридесет. Видимостта бе отлична минимум двадесет метра. Държеше се близо до нея, защото тя познаваше мястото. Плуваха на дълбочина само от няколко метра и понеже морето бе напълно спокойно, слънчевите лъчи пробиваха с лекота пластовете вода.

Тя плуваше ритмично, като ръцете й мърдаха леко покрай тялото й. Гледайки я през стъклото на маската си, той си отбеляза между другото, че краката й са силни и тренирани. Увеличи скоростта и заплува до нея, като я попита със знаци за посоката и разстоянието, а тя му отговори също със знаци, че остават не повече от сто метра и след това ще се спуснат с десет метра по-дълбоко. Това не бе опасна дълбочина и не изискваше декомпресия при изплуването. Срещнаха пасат риби тон, състоящ се от десетки хиляди риби. Карл се огледа дали там случайно нямаше и някоя хищна (такъв запас от храна можеше да привлече и акула, и баракуда, а той вече се бе срещал много пъти с акули и не се боеше особено от тях). Срещаха обаче само коралови риби. Коралите блестяха, актиниите се поклащаха от слабото течение, а рибките-ангели се носеха като стрели. Той хвана ръката на Шуламит и й показа надолу към малък вход на пещера, в който се виждаше поклащащата се глава на мурена. Тя се усмихна и стисна силно ръката му, имитирайки ухапване от риба.

Кораловият риф свърши внезапно и пред тях се разкри тъмносиня бездна и склон, губещ се в дълбокото. Тя посочи надолу и те заплуваха покрай склона към основата на рифа. Морските животни и светлината намаляха. Изглежда се бяха гмурнали по-дълбоко от десет метра.

Шуламит посочи наляво и от време на време обясняваше, че приблизително тук вече е била, а пещерата е на около двадесетина метра. Завиха и заплуваха един до друг, търсейки пещерата. Тя я забеляза първа.

Посочи, че лангустите се събирали обикновено на тавана. Два-три метра навътре — и започнаха лова. Шуламит откри първата, то тя се обърна и избяга, въпреки че се заклещи след няколко метра. Карл извади ножа си и се отправи след нея. Уби я, върна се назад и я постави в сакчето й. Тя показа още две и всеки хвана своята, като тя откъсна бързо опашката на животното, което също бе начин да бъде лишено от живот. Намериха още две, които тя довърши по същия начин.

А след това, колкото и да “лазеха” по тавана на пещерата”, не намериха нищо повече и тя даде знак да плуват към изхода.

Точно когато бяха вече до входа на пещерата, Карл усети, че въздухът в акваланга му свършва. Отначало не повярва, защото бутилката бе изчислена за 30 атмосфери, които би трябвало да стигнат за още три такива разходки. Понеже нямаше време за губене обаче, той автоматично посегна към ръчката на резервната бутилка.

Никакъв ефект.

Карл вече виждаше повърхността на водата, а Шуламит плуваше на три метра разстояние от него. При такава една ситуация неопитният плувец щеше да бъде обхванат от смъртоносна паника.

Предстоеше му да направи избор. Естествено бе да свали акваланга и да се впусне нагоре, но това щеше да доведе до нови проблеми. Той изплю мундщука и заплува бързо към Шуламит. Тя го хвана нежно за ръката, обърна се и го погледна. Веднага обаче отблъсна ръката му и удари с плавник, за да се откъсне. Спря след два метра и го загледа. Той не можеше да види ясно очите й зад стъклото на маската. Показа й, че въздухът му е свършил — само малки мехурчета се издигаха към повърхността — и разбра, че много скоро ще му се наложи или да я накара да сподели с него въздуха от акваланга си, или да захвърли своя и да се издигне на повърхността. Не знаеше дали тя вижда лицето му, но продължаваше да я гледа, дори когато започна да сваля бутилките си и колана си. И тогава тя доплува до него и му даде мундщука си.

Карл стегна отново ремъците на акваланга си. Издигаха се към повърхността, но на половината път тя промени намерението си и показа, че ще доплуват до брега под вода. Той взе манометъра й и го погледна. Стрелката показваше, че има още много въздух. Той кимна и те заплуваха към брега, като ползваха на смени един и същ акваланг. На дълбочина от метър и половина те изплуваха, свалиха маските си и погледнаха към брега. И двамата едновременно.

— По какъв начин би могъл да свърши въздухът ти? — попита тя, задъхвайки се.

— Не само в основната бутилка. Нещо не е наред и с резервната. Кранът работи нормално, вентилът — сякаш също, а въздух няма.

Вече на брега, те обсъдиха набързо ситуацията. Шуламит бе уплашена и си представяше какво би станало, ако бяха останали без въздух там, в дълбокото. Поглеждайки към празната бутилка, тя си помисли какво би станало, ако й се бе паднала на нея.

Работниците от заемния пункт, а те бяха двама, отначало ги бяха уговаряли да вземат подводно оборудване. Предлагаха го на всички. Те обаче бяха дали преднамерено на Карл наполовина празна бутилка, не — дори две-трети празна. Може би защото бе най-голямата. По теглото й обаче бе невъзможно да се определи, понеже тя и така си бе тежка, макар и празна.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Съвсем нищо. Просто ще кажем, че бутилката ми е празна и ще им върнем всичко. Ще им кажем и че не работи вентилът на резервната бутилка. И повече нищо. Или да извикаме “Шин Бет”?

— Мислиш, че е направено нарочно ли?

— Да, защото нямахме резервен въздух. Освен това и вентилът…

— Значи са ни засекли.

— Хайде да помолим египетските власти за политическо убежище.

— Не се шегувай!

— Извини ме. А твоето предложение какво е?

— Отиваме в хотела и се отдаваме на истинска любов. Така че да ни чуват и записват на лента.

Докато предаваха оборудването си в колибата бе само единият от приемчиците. Той изигра възмущение от несправедливото, както каза, обвинение. Те обаче не започнаха да спорят, а просто му платиха и се оттеглиха на същото на брега. Лежаха на слънце и се опитваха да говорят за каквото и да било друго, само не и за неясния инцидент, който в най-лошия случай можеше да завърши нещастно. Тя го попита дали е женен или сгоден, той й отговори, че “странната” му работа е пречка за всичко. Сега разговорът им премина на лични теми, сякаш бяха обикновена влюбена двойка. Когато по пътя за хотела се целуваха, то вече бе наистина или поне им се искаше да е така.

Докато се изкачваха с асансьора, в който звучеше същата музика, Карл изведнъж започна все повече да нервничи. Това обаче нямаше нищо общо с факта, че само преди час и половина се бяха опитали да го убият. Измъчваше го страхът да се заеме с любов пред “въображаема публика”.

В много отношения Шуламит бе най-съблазнителната жена, която бе срещал някога. Офицер от неговата сфера на дейност, освен това по-старша по звание и явно по-опитна от него. Тя рискуваше живота си заради убежденията си, като за втори път предаваше тайната операция, планирана от израелската военщина! Цялото й поведение говореше за мъжество и идеологическа принципност, а като добавка към всичко това бе и много красива.

Карл се опита да отхвърли решително последния факт. Постара се да гледа на нея като на офицер, съюзник, като на “източник на информация” или каквото и да било друго, само не и като на безумно привлекателна жена. Тя обаче би именно такава.

До този момент на Карл му бе лесно да се занимава с любов с полунепознати му жени. Гледаше на тях като на потребителски продукт. Те бяха за него “десерт”, прекарване на времето, тренировка или каквото и да е друго, но никога не бе наричал това любов. Или сериозните отношения с жената, който също те обича; или секс с келнерката от кафене “Опера” преди затварянето му. Шуламит Ханегби обаче не бе нито едното, нито другото. Или и едното, и другото? Той обаче не я обичаше, защото едва я познаваше. Тези мисли го доубиваха и той изпитваше някакво неприятно усещане, предчувствайки, че чисто и просто нямаше да може да бъде мъж с нея.

Спалнята с розовата покривка заемаше почти цялата им хотелска стая. Някой вече бе влизал и бе разместил всичките им неща. Очевидно това бе дело на персонала или, във всеки случай, на някого, който явно бе искал те да знаят за това. Шуламит захвърли приклада на автомата в чантата, в която съхраняваше оръжието си (необходима предпазна мярка, когато го оставяш в хотела), въпреки че на Карл му бе все още трудно да свикне или да приеме за естествено, че влюбена двойка може да носи със себе си автомати или че в хотела настаняват хора с оръжие, стърчащо от багажа им. Така и не успя да разбере защо бе дошла въоръжена, а и не успя да я попита за това.

Шуламит захвърли дрехите си направо на пода, мина, без да се стеснява, гола покрай него за банята и пусна душа. Той остана да стои нерешително в средата на стаята, след това, все още съмнявайки се, се съблече и я последва. Тя вече бе под душа. Той преглътна заседналата в гърлото му буца и се приближи до нея. Тя хвърли опашките на лангустите в леген с вода.

Гърбът го болеше от слънцето, а топлата вода, миеща косата и лицето му, бе солена. Отначало стоеше малко по-далече от нея, след това се приближи плътно, а тя вдигна глава срещу струята и затвори очи. Тук, под душа, никой не можеше да ги чуе или дори запише на лента и тя каза, че го разбира. Той се наведе и доближи устни до ухото й.

— Струва ми се, че няма да мога. Ти ми харесваш страшно много, но твърде много ме респектираш — прошепна той.

Тя отвори очи и му отговори с пробождащ, почти раздразнен поглед.

— Ти се справи с акваланг, в който нямаше въздух. Мнозина не биха могли — отговори му тя, без да обръща внимание на странното му извинение.

— Аз /съм професионален боен плувец, така че това не е толкова странно — отговори й той мрачно.

— Знам — прошепна тя, понадигнала се внезапно и доближила устни до ухото му. — Ти не си никакъв офицер от сигурността, ти си шпионин и нашите хора са ти дали кодово название, прякор, за който нищо не знаеш — Coq Rouge.

Той я хвана за раменете и леко я отдалечи. Тя обаче остана да стои с лице нагоре към водните струи с напълно невъзмутим вид. След като той дойде на себе си от учудването, отново се наведе към ухото й.

— Правеше ли се, че дори и не подозираш, че съм боен плувец, докато вземахме оборудването? А как научи останалото?

— Чичо ми разказа, че някъде в Европа имало среща, на която нашите се срещнали с вашите и им разказали за “очаквания арабски тероризъм” в Стокхолм. Ти си бил една от темите на разговора, въпреки че не знам повече нищо. А сега да поговорим за друго, скъпи.

— Защо се преструваше, че не знаеш нищо и защо в такъв случай ми казваш това сега? — упорстваше той.

— Реших да не те лъжа за нищо, дори и за дреболии. Твърде много ме респектираш.

Каза последното силно и със смях и надвиквайки шума на водата, добави също така високо, че няма да имат никакви проблеми в леглото. Взе шампоана и започва бавно да го разтрива по тялото на Карл. След като Карл натърка загорялото й тяло с шампоан и след като водата отми изцяло пяната от тях, те продължиха да стоят под струите и да се целуват. Карл прегърна с две ръце нейното малко и гъвкаво тяло и си каза, че с магнетофон или не, но ще предостави на службата за сигурност онова, което й принадлежи, а на любовта ще отдаде онова, което й се полага.

Косата й бе още мокра, когато излязоха от банята и всеки отметна розовата покривка от своята страна. И без да бърза, тя го поведе към върховете на блаженството.

Два дни по-късно в Тринадесето отделение на стокхолмския съд се обсъждаше законното право за задържането на заподозрените. Бе в голямата, така наречена, терористка зала. През същия този ден четирима палестинци, заподозрени в извършване на престъпление, бяха депортирани от страната — трима в Ливан и един в Либия.

Оказа се, че единият от тях е без гражданство, като последният му адрес бе в Рамала на окупирания или анексиран от Израел ляв бряг на река Йордан. Възникна юридически казус, а именно, ако палестинецът бъдеше обявен за терорист, прикован с белезници към ръката на шведски полицай и експулсиран в Израел, то не бе ясно какви щяха да са последствията за него там. От една страна, дали израелците щяха да разрешат на “белязания” палестински терорист да остане на свобода? От друга — дали можеха да го дадат на съд без предявяване на каквото и да било обвинение? Нали, според израелския закон, се изискваше наличие на такова обвинение за арест, дори и по много широко практикувания израелски извънреден закон за палестинските терористи. Ето защо израелското посолство скромно се бе отказало от тази “доставка”.

Самият заподозрян не знаеше това, защото разяснението на Израел пред шведските власти бе засекретено с позоваване на интересите на чужда държава. А защитавайки се, заподозреният в тероризъм, обратното, се опитваше да убеди всички, че депортирането му в Израел би означавало доживотен затвор и мъчения за него, което противоречеше на шведския закон за експулсирането му от Швеция.

Съгласно шведския закон обаче, той все пак бе терорист. Тоест шведският закон не изискваше терористът да е наистина такъв. За да си терорист, бе достатъчно да си заподозрян за тероризъм. Дефиницията “заподозрян” бе свидетелство за това, че щом човекът е подозиран, то, следователно, той е терорист.

В сравнение с което и да е друго, шведското законодателство бе в това отношение, ако можеше така да се каже, значително по-строго. За да бъде осъден който и да е като терорист, се изискваха обикновено доказателства. Дори и в Израел.

В Швеция пък заподозреният вече бе терорист, защото бе подозиран за това от шведската служба за сигурност. Което означаваше, че трябва да бъде депортиран. Освен това изискването бе “справедливо” и поради факта, че другарите на заподозрения бяха вече експулсирани. А от него зависеше само правото да си избере къде, в коя страна да бъде изпратен. Сигурен, че е свободен в избора си, той предпочете Англия. Можеше обаче да избира само такава страна, откъдето нямаше да го депортират отново в Швеция или в Израел, което и щеше да се случи, ако бе доставен на летище “Хитроу”, прикован с белезници за полицай.

На практика му оставаше да избира между две, може би три страни. Той избра Либия и поради това отлетя заедно с полицая за Триполи (а там сигурно щеше да го поеме под крилото си либийската служба за сигурност “Мухабарат” и щеше да направи от него истински терорист).

Намерението да се осъществи експулсирането на палестинците едновременно с получаването на правото за задържане на учителя от средното училище Хедлунд, кръстен от вестниците “Експресен” и “Свенска дагбладет” “шведския шеф на фракцията”, бе насочено към предизвикването на вълна от най-положителни публикации за успехите в борбата срещу тероризма и с това да се замаже неуспешния изход от преговорите — защото заподозреният Хедлунд бе пуснат на свобода поради пълната липса на каквито и да е доказателства за съпричастността му към убийството — в морето от снимки на прикованите с белезници палестински терористи, а също така и на отцеплението в случай на улични размирици, полицейските кучета, непробиваемите жилетки и други подобни с мотивировката за намаляване на риска от опит за бягство, въпреки че според изявлението на Карл Алфред — “рупорът” на службата за сигурност, на пресата било съобщено за това от привърженици на осъдените.

По такъв начин резултатите от съдебното заседание по повод получаването на правото за арест бяха неясни. Относно заплахата от явно негодуване от страна на прокурора и службите за сигурност адвокатът също нямаше проблеми с публикациите в средствата за масова информация. Той нарече ситуацията скандална и заяви, че когато в службата за сигурност произвеждали “конспиратори”, то сигурността била равна на нула и че ако клиентът му бил чужденец, то той без съмнение щял да бъде заклеймен като “терорист”, но че сега на съда му предстояло да се убеди, виждайки доказателствата, записани черно на бяло, че няма абсолютно никакви основания за подозрения.

От само себе си се разбираше, че главният прокурор К. Г. Йонсон поиска заседанието да се проведе при закрити врати. Защитата обаче възрази решително, защото това щяло да означава нежеланието на съда да разкрие цялата истина пред обществеността.

Както се и очакваше, позовавайки се на сигурността на държавата, съдът наистина поиска закрито обсъждане.

Самото обсъждане на делото се оказа продължително. А след приключването му изтекоха още цели три часа, преди да бъдат обявени резултатите, а именно Хедлунд да бъде арестуван по подозрение в незаконно притежание на оръжие и в покушение или в съдействие (алтернативно) в убийство.

Адвокатът побесня, но веднага му затвориха устата. И все пак той съобщи на пресата за този безпрецедентен скандал в тридесетгодишната му практика. И веднага внесе делото в Кралския съд, молейки да бъде извикан нов свидетел, а именно комисарят от полицията Ерик Апелтофт.

За всеобщо учудване Кралският съд подкрепи защитата по много точки още преди решаването на делото. Първо, той се съгласи на незабавното му разглеждане, отчитайки това, че задържаният твърде дълго е бил лишен от свобода.

Освен това Кралският съд се съгласи голяма част от изслушванията да бъдат при открити врати. Само това бе достатъчно за объркване, защото едно такова решение бе в разрез с всякакви очаквания, но обясняваше причината за подобно поведение на самия Кралски съд, а именно — недоверието му към всичко, утвърждавано от Тринадесето отделение на градския съд и на така наречения “шпионски прокурор”, което обаче обществеността така и не научи никога. В своите кръгове юристите говореха, че достатъчно добре си представят слабата страна на доказателствата в гледаното дело за тероризъм. В добавка на това Кралският съд бе председателстван лично от председателката си при разглеждането на въпроса за задържането. Юридически това означаваше, че Върховният съд трябваше да произнесе демонстративно сурова присъда.

По такъв начин този ден бе триумфален за “звездата”- адвокат и печален за главния прокурор, тоест за “шпионския прокурор” К. Г. Йонсон.

Залата бе претъпкана до откат с журналисти. А когато председателката на съда даде думата на извънредно загрижения и червен като рак Йонсон, залата закипя от различни видове предположения и радостно очакване на сензация.

Йонсон представи делото изненадващо кратко. Отначало той се съгласи, че притежанието на пушка, марка “Хускварна”, калибър 12 мм, стар модел с “външни петлета”, едно от които освен това не работело, едва ли давало съществено основание за задържане, въпреки че притежанието му трябвало безспорно да се разглежда като престъпление и то, естествено, във връзка с останалите улики. А ето че притежанието на патрони за оръжието на убийството било отегчаващо вината обстоятелство и се явявало достатъчно основание за подозрение в съучастничество в убийството. Тези патрони били извънредно редки и придобиването им в Швеция било трудно. Именно този вид патрони обаче ставали за оръжието на убийството, а то също било рядкост. Вероятността Хедлунд да ги е пазил не във връзка с убийството, а само по чиста случайност била твърде малка. Освен това трябвало да се добави, че по вина на своя адвокат Хедлунд отказал да оказва съдействие на следствието, което, на свой ред и като се отчетяла безспорната сериозност на случая, трябвало да се смята за отегчаващо вината обстоятелство.

Това било всичко. Наистина, към протокола бе приложен и някакъв материал от техническата експертиза, потвърждаващ правилността на описанието на типа патрони, липсата на пръстови отпечатъци върху тях и други подобни.

Нервен шум се разнесе из залата, когато думата получи “звездата”-адвокат. Той обеща да “подреже ноктите на този дявол Йонсон”. (Такъв израз се съпровождаше обикновено от желанието на говорещия: “Разбира се, аз моля това да не се записва, защото е казано конфиденциално” и репортерите по углавните дела почти винаги уважаваха тази молба, особено ако тя произтичаше от прокурора.)

Адвокатът бе в отлично настроение, говореше меко и съзнателно проточваше паузите, преди да започне да надява примката върху все още зачервените уши на “шпионския обвинител”.

— Ако съм разбрал прокурора правилно, в което не мога да съм сигурен, когато става въпрос за господин Йонсон — започна адвокатът и направи пауза в очакване да стихне смеха на публиката от тази му дързост, — то, по този начин, моят клиент би трябвало да е един от четиримата задържани “пропалестински активисти”, които сега могат да бъдат арестувани като терористи. Така ли е, господин прокурор? — внезапно извика последното той.

Прокурорът продължаваше да събира с безразличие документите си и се направи, че не е чул въпроса. Тактиката му обаче се оказа не много успешна.

— Питам дали е така, прокуроре?! — усмихвайки се, повтори адвокатът, сигурен, че е оплел противника си в мрежите си.

— Предварителното следствие все още продължава и аз нямам никакъв повод да се изказвам засега относно съдържанието или посоката, в която то се води — изръмжа най-накрая К. Г. Йонсон, забил упорит поглед в документите си.

— Въпреки коментарите, дадени от вас по делото в средствата за масова информация, моят клиент трябва да е единственият, срещу когото има доказателства. И те се състоят, преди всичко, от стара счупена пушка, която сигурно не е произвела нито един изстрел през последните шестдесет години и която е по-опасна за ловеца, отколкото за случайния дивея. Разрешете тогава, имайки предвид, че той смята престъплението за доказано, да попитам прокурора какво наказание предвижда за тази простъпка?

— Госпожо председател — възрази вече провокираният прокурор, — това са “улики за право за задържане” и обвинението няма никакъв повод да развива темата на следствието.

Всичките пет членове на съда се взряха упорито в прокурора.

Председателката на съда отговори кратко и ясно:

— Интересно би било да се знае дали обвинението смята, че предполагаемото престъпление може да доведе заподозрения до лишаване от свобода. Та нали обвинението иска да лишим заподозрения от свобода още преди съда.

Това бе пропукване. По такъв начин обвинителят бе принуден да отговори на явно демагогския въпрос на адвоката.

— Не — каза той. — Притежанието на ловна пушка не може да доведе до лишаване от свобода. Съществува обаче принципна разлика между пушка и патрони за руски пистолет. И аз бих искал да обърна внимание на съда, че, първо, притежанието на такъв тип “амуниции” е криминално деяние и, второ, което е значително по-сериозно, че самото притежание на патроните дава основание за подозрение в престъпление, за което се полага минимум четири години тъмничен затвор.

Адвокатът плетеше мрежата си като паяк.

— Ако съм разбрал правилно обвинителя, е невъзможно този тип “амуниции”, тоест патрони, да бъдат придобити. Така ли е?

Прокурорът започна да нервничи. Не искаше отново да настройва срещу себе си явно враждебно настроената председателка на Върховния съд, така че бе по-добре да отговори.

— Така е. Този тип “амуниции” не се намират лесно извън пределите на Русия — отговори той, непредусещайки нищо лошо.

— Много интересно — каза “звездата”-адвокат и се отправи бавно към банката на обвинението в другия край на залата, изваждайки от джоба си нещо поскърцващо. Спря на метър пред масата на обвинението, като скърцаше демонстративно с нещо в джоба си. Залата замря напрегнато.

— Ето това — каза той, — са същите патрони и са купени вчера от мой колега в Хамбург.

И той извади шест патрона за пистолет, хвърляйки ги на банката пред обвинителя. Двама от публиката заръкопляскаха. Председателката на съда удари с чукчето си по масата и каза, че не се допускат никакви коментари от страна на публиката.

Адвокатът предаде патроните на съда и при това извади “коза” си.

— Що се отнася до патроните, то те, както се оказа, не са много надеждна “валута”. Това са патрони за немски маузер, калибър 7,63. По такъв начин разликата от руските оригинални патрони е само една стотна от милиметъра. Дори и тези патрони биха могли да се използват в пистолета на „Токарев”.

Решаващ обаче се оказа съвсем друг факт. Адвокатът констатира, че единственото основание за задържането било твърдението за наличието (което се оспорвало от защитата) на руските “амуниции”. Преди всичко обаче, квартирата на Хедлунд била подложена на обиск по време на залавянето му, а след това, доколкото било известно на защитата, още веднъж. И едва при третото си посещение в дома на Хедлунд полицията успяла да намери тези веществени доказателства. И дори да можело сега да се постави под въпрос ефективността на шведската служба за сигурност, то те не били, във всеки случай, такива чудаци, че два пъти, един след друг, да пропуснат толкова интересна находка. Имало основание да се предполага, че тези патрони са подхвърлени в квартирата на Хедлунд след ареста му от някого, който по неизвестни причини иска да има “основание за задържане” освен пушката “Хускварна”, която — с което обвинението любезно се съгласило — се оказала недостатъчна като доказателство.

За да подсили този факт, което не бе и чак толкова необходимо, защитата покани за свидетел комисаря-криминалист Ерик Апелтофт.

— Добре — каза председателката. — Тогава предлагам да преминем към изслушването на свидетелите.

Тя даде знак на нотариуса да извика свидетеля и последният, включил високоговорителя, извика името на нещастния Ерик Апелтофт.

Апелтофт се приближи, застана на свидетелското място и съобщи цялото си име и адреса си. Тогава обаче протестира прокурорът, защото Апелтофт даде адреса на Управлението на полицията в Стокхолм. След това председателката на Върховния съд зачете тържествено клетвата, с която Ерик Густав Себастиян Апелтофт обещаваше да говори само истината и нищо да не премълчава, добавя или изопачава. След това той получи разрешение да седне, а председателката на съда напомни на свидетеля за отговорността му за дадените от него показания.

Обвинението пожела да проведе разпита на свидетеля при закрити врати, с което съдът се съгласи веднага.

— Така — каза “звездата” на адвокатурата, след като залата на съда опустя и останаха само шест души от службата за сигурност. — Разрешете да започна с въпросите към комисаря. Какво отношение имате към провежданото следствие?

— Част съм от групата, занимаваща се с разследването на самото убийство.

— Тогава със сигурност сте запознати с веществените доказателства или как там да ги наречем? Имам предвид патроните, намерени в дома на Хедлунд.

— Така е.

— Кога ги намерихте?

— По време на домашен обиск доста след задържането на заподозрения. Предполагам, че адвокатът има предвид това.

— Тук не е мястото за предполагане на каквото и да е. Трябва просто да отговаряте на въпросите. Ясно ли ви е?

— Да.

— Обичайна практика ли е такива находки да се правят след домашен обиск?

— Не.

— Обикновено се намират веднага, така ли?

— Да.

— Следствената ви група стигна ли до заключението, че клиентът ми е свързан с убийството на висшия служител от полицията?

— Още не сме стигнали до никакви определени изводи.

— Бъдете така любезен да отговорите на въпроса ми. Смятате ли тази находка за важна следа при търсенето на убиеца?

— Не.

— Можете ли да обясните как патроните са попаднали там?

— He.

— Биха ли могли да се озоват там, след като клиентът ми е бил задържан?

— Да.

— Това не е ли изводът, до който сте стигнали?

Започнаха възмутени спорове. Обвинението възрази, че няма, видите ли, никакъв повод службата за сигурност да съобщава официално за изводи, направени от отделна следствена група. Било неприемливо от чисто оперативно-технически съображения. Защитата имала правото да задава само въпроси, отнасящи се единствено до правомерността на задържането.

Съдът се оттегли на специално съвещание, продължило десет минути, през които адвокатът се разхождаше сред журналистите, сияейки като слънчице. След като всички се събраха в залата за заседания, Върховният съд съобщи, че не трябва да се задават безпричинно въпроси, отнасящи се до данните от оперативната работа на службата за сигурност. Получил това мъгливо указание, адвокатът продължи разпита на нещастния Апелтофт.

— Тогава да се придържаме строго към взаимоотношенията ни, свързани с моя клиент. Вие, разбира се, си спомняте последния разпит, който проведохте лично в навечерието на Бъдни вечер.

— Така е.

— Спомняте ли си какъв бе мотивът за разпита?

— Да.

— Ами да го чуем тогава.

— Мотивът бе… — въздъхна Апелтофт, след което продължи: — Искахме да разберем дали Хедлунд би могъл да ни даде някакво обяснение относно това как патроните са попаднали там, където ги намерихме.

— Искате да кажете, че не вярвахте, че “амунициите” са негови, така ли?

— Точно така. Не вярвахме.

— А защо не вярвахте?

— Защото протоколът за конфискацията бе воден много стриктно. Всичко, намерено тогава в кошчето за хартия, бе регистрирано. Изглеждаше невероятно групата, извършваща обиска, да не бе забелязала откъснатите книжни страници.

— Аха. Много интересно. Според вас, този разпит на моя клиент даде ли някакви важни сведения?

— Даде.

— Какви? Не бъдете толкова пестелив на думи, господине! Тук сме, само за да установим истината и да освободим невинен човек. Та, какви?!

— Смути ни книгата, скъпата книга, от която бяха изрязани страниците, за да бъде превърната в скривалище. И бе малко вероятно заподозреният да избере именно такава книга.

— Именно това каза и моят клиент. И вие му повярвахте, въпреки че бе заподозрян в убийство, така ли?

— Така е, но след това проверих тези данни.

— Значи, проверихте, а? И как?

— Позвъних на няколко антиквари. Тази книга струва повече от три хиляди крони. Заподозреният притежава още няколко други подобни биб… както там се казваха тези скъпи книги. Струва ни се, че е бил един вид колекционер на книги.

— Какво имате предвид под “бил”? Да не би вече да са го екзекутирали?

— Не са, извинете ме. Във всеки случай аз проверих данните. И в нашата група се отказахме от идеята, че би могъл лично да постави патроните там, където бяха намерени.

Именно такива изказвания се определяха на вестникарски език като “взривена бомба” в залата на съда. Апелтофт продължаваше да гледа в банката. Чувстваше се унижен и объркан. Не, не искаше да лъже. Дори и наум не му хрумваше. Смяташе, че справедливостта трябва да възтържествува. Такова бе убеждението на Апелтофт, което единствено се бе запазило след три десетилетия работа в службата за сигурност. Измъчваше го обаче друго, а именно че в момента той, полицаят, бе свидетел на защитата, но след това там, горе, при Неслунд и колегите му, също нямаше да му е лесно.

— Много благодаря. Нямам повече въпроси — каза адвокатът, сигурен, че е спечелил делото.

— Така — каза председателката на съда. — Обвинението има ли въпроси към свидетеля?

— Не, благодаря, господин председател — каза Йонсон и се изчерви до ушите, защото изведнъж схвана как се бе обърнал към председателката, която явно бе жена.

Тогава обаче се случи и онова, което трябваше да се случи, а именно, че съдът се оттегля на съвещание. Обаче, оказал се пак сред журналистите, адвокатът не успя дори да запали цигара, когато страните (така се казваше) бяха поканени отново в залата за заседания.

Петимата съдии бяха взели решение, без дори да помръднат от местата си. По-късно вечерта няколко журналисти писаха, че изведнъж върху професионално безстрастните лица на съдиите забелязали нещо различно…

— Решение на Върховния съд относно предоставяне на права за задържане. Върховният съд отменя решението на градския съд за задържането и постановява Хедлунд да бъде освободен незабавно.

Обявил това, съдът се оттегли веднага. Двама удивени криминалисти се приближиха до Хедлунд и започнаха да му свалят белезниците и “прангите” на краката.

Понеже той бе смятан за особено опасен престъпник, бяха му сложени окови и на ръцете, и на краката. А пред сградата на съда стояха в готовност около стотина полицаи, от които петнадесетина с бронежилетки, каски и гранати със сълзотворен газ в ръцете, за да възпрепятстват евентуалните опити за незаконното му освобождаване.

Апелтофт вървеше по “пътя на тежките въздишки” — така наричаха често тунела под сградата на Стокхолмския съд, съединяващ залите на последния със затвора и със самата полиция — с наведена глава и завладян от мрачни мисли. Не, той не съжаляваше, че този гаден привърженик на терористите бе пуснат на свобода. Каквото и да говореше прокурорът пред пресата, не бе възможно Хедлунд да бъде обвинен. Решението бе справедливо. Гаднярът наистина не бе виновен.

Апелтофт бе заплашен от неизбежното, защото сега се придвижваше в отговор на повикване от страна на Неслунд, шефа на специалния отдел. А преди това, когато бе влязъл в работния си кабинет, бе достатъчен само един бегъл поглед, за да се разбере случващото се в душата му.

— Освободиха го, нали? — попита Фристед.

Апелтофт изръмжа вяло нещо, което трябваше да представлява положителен отговор, и се отпусна тежко върху един от столовете за посетителите. Чувстваше се като идиот и поради провалената си коледна ваканция, която се готвеше да проведе с дъщеря си и семейството й.

Душевното състояние на Фристед бе съвсем друго. Изучил внимателно схемата на следствието, висяща през цялото това време на стената, той най-сетне видя онова, което трябваше да види веднага. И просто изгаряше от нетърпение и от преизпълващата го енергия.

— Какво прави на 30 ноември 1963 година? — попита той Апелтофт с тон, изискващ, въпреки цялата абсурдност на въпроса, сериозен отговор.

Апелтофт разтри с палец и показалец основата на носа си и притвори очи, опитвайки се да си спомни времето отпреди толкова много години.

— Бях току-що назначен в полицията и тъкмо ме бяха прехвърлили от Люлео тук. Това бе първата година от работата ми в “сека”, в “Бюро А”, и се занимавах с руснаците. Двустайна квартира, дъщеря на две години, бе малко трудно, но иначе, нищо особено — отговори монотонно той.

— На 30 ноември 1963 година се е родил нашият убиец — каза Фристед.

Апелтофт вдигна поглед. Фристед стана, приближи се до схемата на разследването, висяща на стената, и посочи с пръст номера на телефона, който ги бе отвел отначало до младата жена, която вече вероятно бе пусната на свобода, наистина в шоково състояние и зачислена на лечение в психиатричната клиника в Дандеруде. След това този номер на телефона ги бе отвел в квартирите на четиримата пропалестински активисти, единият от които — тяхното “немско приятелче” — нямаше никакво отношение към убийството.

— Разбираш ли — продължаваше Фристед, — колко е дяволски просто? Виж тук, в настолния календар на Фолкесон! Какво всъщност е написано?

Фристед държеше календара, отворен на необходимата им страница.

— Да се позвъни или провери 631130 — прочете Апелтофт.

— Именно. На телефонен номер се звъни, но защо е необходимо той да се проверява, ако вече е известен? Той е трябвало да провери кой е този човек или да му позвъни — продължаваше Фристед, едва сдържайки ентусиазма си.

— Не е телефонен номер ли? А провери ли кой е това? Та нали тук не достигат само последните четири цифри след рождената дата[123], но компютърът може да ни ги даде — каза Апелтофт, усетил неочаквано прилив на сили.

— Именно в това е въпросът. Проверих в информационната система, но получих неочакван отговор. По някаква си причина този човек е засекретен в регистъра на разузнаването или в определен вид документация, по която се класифицират данните.

— Хамилтън — каза Апелтофт. — Хамилтън намери номера на телефона и цялата тази галимация в своя компютър. Нека набери сега и този шмекер.

— И аз мисля така. Той вече се връща. Звънна от Атина и каза, че пристига тази вечер.

— Друго каза ли?

— Да. Каза, че носи името на убиеца и описание на личността му, не съвсем пълно, но все пак било нещо.

— Знаеш ли кога ще пристигне? Да отидем да го посрещнем?

— В 20.05 от Копенхаген. И аз исках да предложа същото, защото всичко започва да се прояснява. Не си ли съгласен?

Апелтофт кимна. Наистина всичко се проясняваше. Следователно, всичко, което бе направено досега, бе грешка, като експулсираните не трябваше да бъдат експулсирани, а четиримата задържани млади шведи не трябваше да бъдат задържани. И като че ли вече нямаше повод за униние, но изведнъж го връхлетя голяма беда, защото една от секретарките на отдела надникна в кабинета им и преди да е казала каквото и да било, Апелтофт разбра всичко по погледа й.

— Неслунд те вика. В кабинета си е. Каза, че е спешно — съобщи му тя шепнешком, намеквайки за огъня и жулела, излитащи от телефонната слушалка, докато Неслунд е крещял виновния да отиде при него.

— Ще продължим веднага, щом само се върна оттам — каза Апелтофт, след като се надигна и тръгна към вратата.

Шефът на отдела бе възмутен и дори не се опитваше да го крие. Докато говореше, перчемът му бе паднал пред очите, а слепоочията му пулсираха. До него седеше главният прокурор К. Г. Йонсон със стиснати устни.

— Интересно ми е — каза Неслунд, преди Апелтофт да е успял да влезе в стаята и да си намери стол, — интересно ми е, дявол да го вземе, с какво, според теб, се занимаваме тук? Например ти?

— Аз лично се заклех да отговарям вярно на въпросите, ако става въпрос за това — отговори тихо Апелтофт, сядайки, макар и да не му бе “заповядано” да го направи.

— Не съм те канил да сядаш! — разкрещя се шефът на отдела.

Апелтофт се надигна бавно, без да отговаря на обидата.

— Заповядай, седни! — продължаваше да крещи Неслунд, отмятайки бавно рокерския си кичур, паднал върху челото му. — Е, какво? Да не си станал адвокат или проблемът е другаде?

Объркан от беса на шефа си, Апелтофт не намираше отговор и седеше мълчаливо.

— Повтарям въпроса си — продължаваше Неслунд с още по-нисък и студен тон. — Що за идейка си подхвърлил на този адвокат — галеник на съдбата, и защо?

— Докато разпитвах Хедлунд, след запознаването ми с протокола за конфискуването… Не мога другояче. Исках да получа потвърждение от него. Имам предвид какво мисли самият той за тези патрони. И след това, с тази книга…

— Не те питам за това. Питам те какво си казал на този дяволски адвокат? Не стига, че терористите трябва да имат адвокати, ами получават и помощ от пеещи детективи-петлета! И така, какво му каза?

— Показах му какво е записано в протокола от конфискацията… Така е, но и той самият имаше достъп до него, и аз му казах само онова, което го има и в неговите документи.

— Адвокатите никога не преглеждат документите! Особено преди Коледа. Значи ти си му подхвърлил тази идейка?

— Така е, но нали това е истината.

— И така, птичката ни отлетя. Разбираш ли какво означава това?

— Да. Нали обаче нямахме никакви основателни причини за задържането му.

— Не нахалствай! Попитах те дали разбираш какво означава всичко това?

— Не. Във всеки случай, няма за какво да бъде обвинен.

— Това твое мнение ли е?

— Да.

— Тогава ще ти кажа, че си тук, не за да даваш оперативни или юридически оценки, а си тук, за да разследваш. Разбра ли?

— Не-е е точно така. Ние трябва да изясняваме всичко за заподозрените — и положителното, и отрицателното. А това е един вид юридическа оценка.

— Не дрънкай глупости!

— Така, във всеки случай, е записано в служебните инструкции, а аз не разбирам глупостите, с които се занимаваме.

— Ние не сме никакви детективи! Това е държавната служба за сигурност и — о, проклет да съм! — е повече от чудно, че трябва да ти обяснявам това. Дали ще има обвинение или не, е едно, но това, че трябва да се стремим да държим терористите затворени, е съвсем друго.

— Няма обаче никакви доказателства, че той е свързан по какъвто и да е начин с този терористичен акт. Във всеки случай, с арабския.

— И ти го знаеш със сигурност?

— Знам, че няма доказателства срещу нето. И след като съм задължен да свидетелствам под клетва…

— А аз случайно знам, че това е палестинска терористична операция. Вероятно, с либийски часовников механизъм. Момчетата на Кадафи си правят кефа, а тук се появява такова лайно, каквото си ти.

Неслунд се успокои изведнъж и не само поради обидите, а защото бе казал малко повече, отколкото бе искал. Апелтофт забеляза веднага това, подскочи малко на стола си и зададе своя прост, но във връзка с това много неподходящ въпрос:

— Откъде знаеш, че операцията е палестинска? За нас, водещите разследването, това е новина.

— Не сме длъжни да ти докладваме за това — веднага вметна главният прокурор. — То е в графата “Строго секретно”.

— Така ли? — възрази Апелтофт с подчертана агресивност. — А не би ли било по-добре ние, водещите следствието, да знаем какви терористични акции се извършват в момента?

— Ти вече не водиш никакво следствие — каза Неслунд, поемайки инициативата. — Ти и Фристед можете да се заемете предимно със събирането на допълнителни сведения, свързани с онзи от Управлението по имиграционните въпроси. От днес други ще се заемат с терористичните операции. И трябва да бързаме. А също така не искам и думичка да се чуе за това. Разбираш ли ме?

— Не — отговори му Апелтофт. — Проклет да съм, но не разбирам нищо. В материалите ни няма никаква следа за нещо либийско…

— Не говоря за вашите материали. И още, бъди любезен да изчезнеш и стой по-далече от телефона! Никакви сълзи пред пресата нито от теб, нито от някакъв “анонимен източник” от СЕПО, разбра ли?

— Разбира се, но не сме ние тези, които дрънкат по телефоните… — каза Апелтофт и излезе, почти удовлетворен, защото в края на краищата последната дума бе негова, въпреки че не се бе справил достатъчно добре с жълтия кръст върху синия фон[124].

Сега обаче всичко вече бе свършило. Всичко бе отплувало в небитието — и вечерните вестници, и притесненията на сина му и жена му, свързани с измислените либийски терористи.

Така или иначе, всичко бе минало, поне за него, мислеше си той. И грешеше напълно. Именно сега започваше всичко.

12

Карл летеше над Смоланд[125] с редовния полет на авиокомпанията SAS по линията Копенхаген — “Арланда”. Докато седеше в самолета над Смоланд, той все още бе мислено в Ейлат.

Карл бе прекарал там два дни. И през това време Шуламит го убеди, че ако операцията се състои, то ще е чак след Ханука — еврейският празник, напомнящ по нещо християнската Коледа — защото тогава всички израелци, дори генералите от Мосад и оперативните работници от “Сейерет Маткал”, са в семеен кръг у дома. В Израел осъждали войните по време на големи религиозни празници. Това отношение възникнало като резултат от скъпо струващата им война “Йом Кипур”[126].

Отначало Карл успяваше да се сдържа, но още първата вечер, след като станаха от леглото и се отправиха към малкото ресторантче до старото пристанище, взимайки със себе си опашките на лангустите и попазарили се, помолиха да им ги изпекат на грил, а след това се добраха и до втората бутилка “Carmel Rose”, тя го привлече истински и неудържимо.

Къпеха се, лежаха на пясъка и си разказваха един на друг живота си. Повече не се опита да се бори срещу увлечението си. Сега му се налагаше да се бори само срещу силното си желание да й разкаже за Стария, за това как бе завербуван и с какво, по-точно, се бе занимавал в Сан Диего. Казано накратко, за всичко, за което така и не разказа на Теси.

Та нали с Шула — сега, мислейки за нея, той я наричаше с ласкавото съкратено име Шула — всичко бе другояче. Тя вече и така знаеше много и поради това не можеше да му се обиди, че не е достатъчно откровен с нея.

На следващия ден на плажа те вече не говореха по работа, а за това, че понеже не е евреин, той никога нямаше да може да се пресели в Израел, а тя, като “кибуцница”, трето поколение, никога не би могла да напусне родината си. Всичко това бе напълно ясно, логично и невъзможно да се отхвърли. Те можеха само за кратко време да си позволят да се гмурнат с главата надолу в страстта и толкова, защото не можеше да има нищо друго. Не им трябваше дори да говорят за това и доста скоро започнаха да се шегуват над измисленото “прикритие” под формата на нелепо влюбване в “информирания” шведски офицер от службата за сигурност, защото то вече се бе превърнало в действителност.

Фантазираха дълго как и кога ще се срещнат отново, как би могла тя да се върне на работата си в Стокхолм, което бе повече от съмнително, защото дори се бе лишила от “задграничното” звание майор и отново бе станала капитан, след като бе отзована в Израел. В Израел можело обаче да възникнат политически промени и тогава щели да могат да продължат да се срещат под “прикритието” си.

Измъчваше го само едно нещо, а именно, че не бе могъл да й разкаже за срещите си с палестинците в Бейрут. Можеше, например, да си представи Муна като по-малка сестра на Шула, но едновременно с това тя би могла да е и убийцата на по-малкия й брат в ивицата Газа, а Рашид Хусейни, човекът нарекъл себе си Мишел, постъпваше и разсъждаваше така, че би могъл да й е близък роднина — един от войнствените в клана й. Всичките тези военни трофеи обаче помрачаваха радостта и възторга от влюбването им.

Разделяйки се на автогарата в Беер Шева, тя му обеща да посети Стокхолм — “догодина в Стокхолм”, пошегува се тя, преиначавайки вечната молитва “догодина в Йерусалим” — а той й обеща да не влиза в конфронтация с Елазар, ако последният наистина се озове в Стокхолм след два дни.

На нито един от двамата обаче не му бе съдено да спази обещанието си.

Последното, което видя през затварящата се врата на автобуса, бе косата й, хваната на опашка, и прехвърленото през рамото й “узи”.

Трепна в полудрямката си от промяната на налягането в салона и го компенсира автоматично, сякаш се намираше под вода. И веднага се взе в ръце. От този момент го овладя строг, студен и пресметлив бяс, като мечтите за Шула се смениха със светещото табло, призоваващо пътниците да заемат местата си при захода на самолета за кацане.

За най-голямо свое учудване и въпреки предновогодишната вечер, той видя чакащия го до паспортния контрол Апелтофт.

— Да вървим. Трябва, дявол да го вземе, да си поговорим спешно. Фристед е в колата пред входа на летището — изстреля Апелтофт.

Изглеждаше разстроен от нещо, но скоро Карл разбра, че е изтълкувал неправилно състоянието му. Като истински северняк, той просто сдържаше гнева си.

По пътя към града се прекъсваха непрекъснато помежду си. За отстраняването им на практика от случая обаче заговориха едва в празния коридор, приближавайки се до служебния кабинет на Карл.

Бе вече около девет вечерта, а вечерта, както вече стана на въпрос, бе предновогодишна. В такива дни замираше дори и ловът на шпиони в държавната служба за сигурност, което бе обяснимо и от профсъюзна, и от лична гледни точки.

— И така — каза Карл, сваляйки калъфа от клавиатурата на своя дисплей и набирайки личната си парола, — имаме човек, роден на 30 ноември 1963 година, но липсват последните четири цифри от единния му граждански номер. Да видим.

Двамата възрастни комисари наблюдаваха с възторг работата на Карл, приличаща на игра със смяната на зелените буквени и цифрени комбинации на екрана на компютъра. Всичко това за тях бе от областта на научната фантастика, от бъдещото общество на кошмарите, в което тайната полиция знае всичко.

Не съвсем всичко обаче, както се оказа много скоро.

— Така — обясни Карл. — На този ден има две раждания. Едното от тях е на девица от Питео, която, изглежда, е влюбена до уши в другаря Горбачов. Тя обаче не би могла да е нашият убиец. Има още един човек, но той влиза в списъка на онези, до които нямам достъп. Те са закодирани по специален начин и трябва да получа специално разрешение от Неслунд, за да нахлуя в тази част на базата данни.

— Тогава пропада всичко — подхвърли Апелтофт, — защото той няма никога да се съгласи.

— А какви са тези лица, до които нямаш достъп? — поинтересува се Фристед.

— Не знам — отговори Карл. — Оттук е неясно, а и не ми е трябвало да знам. Всичките те са с определен код, който все пак успях да си изясня, и са двадесет и трима души.

— Значи всичко пропада — повтори Апелтофт.

— Не, не съм сигурен, че е така — отговори му замислено Карл. — В такъв случай обаче трябва да се обърна към вашата съвест. Струва ми се, че мога да разбия защитата. Това, разбира се, е забранено. Обаче ще получа онова, което търсим. Решавайте!

Те се спогледаха. В кабинета настъпи тишина и се чуваше само потракването и поскърцването на дисплея. И тримата — в по-голяма или в по-малка степен — бяха вече извършили “престъпление по служба”, като най-голямото бе това на Апелтофт, който бе освободил невинен.

— Започвай! — каза Фристед. — Дявол да го вземе, прави, каквото искаш, само да се докопаме до този дявол!

Апелтофт само кимна мълчаливо.

Карл се замисли. Най-завладяващата игра сред компютърните специалисти в Калифорния бе разгадаването на кода на системите за защита на банковите, фирмените, а в някои случаи и на компютрите на Пентагона. Устройваха си дори малки състезания. Карл така и не се увлече по този спорт, но тази тема на разговор доминираше сред всички, които се занимаваха с програмиране в университета, а след това увлечението на тези млади “хакери” се превърна в национално бедствие за всички щати. Никой не успяваше да се измъкне от необходимостта да се ориентира добре в този вид спорт.

Карл си поигра малко на клавиатурата, изваждайки ту едно, ту друго от паметта на компютъра, и започна да се придвижва бавно напред като пианист, припомнящ си темата на произведението.

— Да, значи ще се получи. Ако ви е интересно, мога да ви покажа как се прави. Искате ли?

— По-добре недей — каза Апелтофт.

— А защо не? — възрази му Фристед.

Карл влезе като вирус “Троянски кон”. Казано накратко, на компютъра бе дадена инструкцията да допълни информацията за всичките недостъпни лица с нови данни.

Това бе първата крачка и не изискваше кой знае каква програма, а Карл бе отличен програмист.

При това той снабди всичките двадесет и три недостъпни му лица с допълнителна идентификация — Coq Rouge.

След това въведе искане да бъдат открити лицата, получили обозначението Coq Rouge, и да бъдат принтирани. А след това даде команда да бъде унищожен всеки Coq Rouge и да се изтрие цялата тази операция от паметта на компютъра.

А сега да видим — каза Карл. — Или ще започне луда паника, или всичко ще е наред. Моля те, Фристед, натисни този клавиш, но само него.

Фристед натисна решително с показалеца си посочения му клавиш. В следващия миг принтерът в другия край на кабинета започна бясно да трака букви.

— Стана — каза Карл. — Нашият мъж или жена идва.

Приближи се до принтера и щом само разпечатването приключи, откъсна изписаната част хартия. Получи се списък от двадесет и трима души, общото при които бе една или друга връзка с израелските служби за сигурност и разузнаване, като към адресите им бяха приложени данни за принадлежността им към различни политически организации. С малки изключения те бяха шведи или натурализирани шведски граждани.

— Ето го нашият мъж — каза Карл. — Алоис Моргенстерн, който е роден на 30 ноември 1963 година във Виена, имигрира в Швеция през 1969 година и живее на “Флеминггатан”, на петстотин метра от мястото, където се намираме. Симпатизира, м-да, на сума ти израелски организации, изглежда, религиозни или нещо от този род, и на JDL, което би трябвало да означава Jewish Defence League[127]. Заподозрян е във връзки с логистични операции. Точно така е написано.

— Ама че сатана! През цялото време е бил под носа ни — каза Фристед.

— И какво ще правим сега? Да отидем ли при Неслунд с радостната новина и да му кажем, че сме намерили неговия либийски терорист? — захихика Апелтофт.

Наложи се да обмислят създалата се ситуация. Неслунд им бе забранил да се занимават с този случай. Полицаят обаче бе задължен веднага, щом само получи нови данни, да се намеси в разкриването на престъплението (Такъв бе свободният и кратък преразказ на съответния раздел от полицейския правилник).

Стигнаха до две прости решения. Фристед да седне на телефона и да прозвъни на хотелите в търсенето на Арон Замир — или на бизнесмена с австрийски паспорт Абрахам Менделсон, въпреки че бе малко вероятно да намерят и Елазар по този начин.

А Апелтофт и Карл да се отправят към жилището на Алоис Моргенстерн на “Флеминггатан”. Карл отвори сейфа си, извади оттам револвера си, напълни джобчетата в колана си с патрони, а универсалното си джобно ножче — с допълнителен комбиниран инструмент.

Сградата на “Флеминггатан” бе съвсем близо.

Поогледаха откъм улицата тъмните прозорци на апартамента. Като че ли бе празен. След това се изкачиха до него и позвъниха на вратата, почти сигурни, че никой няма да им отвори. На стълбището също нямаше никого, а от съседния апартамент се разнасяше силен звук от телевизор.

— Да влезем, а? — прошепна Карл и преди Апелтофт да успее да изрази позицията си по въпроса за още едно “престъпление по служба”, извади инструмента си, намери необходимия му шперц и отключи ключалката.

Апартаментът бе мебелиран с вкус в съвременен стил — Моргенстерн бе архитект-дизайнер по професия — дори много добре мебелиран, като две стаи и кухнята гледаха към улицата, а други три стаи — към двора. Последното се оказа много удобно, защото откъм улицата не можеше да се забележи светлината в по-голямата част от апартамента.

Погледнато чисто юридически, те се заеха с онова, което се наричаше “домашен обиск” и което, според углавния кодекс, бе много близко до “незаконно посегателство върху частна собственост”.

Карл се отправи веднага към бюрото, а Апелтофт започна да рови из стаите и гардеробите. Веднага откриха, че Моргенстерн има или е имал гости, пушещи израелски цигари. В една от стаите имаше две неоправени легла.

Карл стоеше до бюрото и се проклинаше, че не бе взел фотоапарата си и не можеше да снима тези интересни улики — сметки за продукти за повече от един човек, карти на метрото и близките околности на Стокхолм и още редица други, уж невинни, но едновременно с това престъпни улики, стига да имаше време да ги анализира. Стоеше си така, потънал в размисъл над малък списък с пансиони, когато го повика Апелтофт.

Карл влезе в спалнята, гледаща към двора. Там, в дъното на стаята, в толкова огромен гардероб, че в него можеше спокойно да се влезе, той намери три солидни празни дървени сандъка, но не размерите им представляваха интерес. Дори Апелтофт бе успял да се досети веднага, че описът, залепен върху сандъците, бе на иврит.

— Това е — прошепна Карл, навел се над сандъците. Точи пломбиран товар е пристигнал със самолет от Израел на адреса на израелското посолство, защото е изпратен с куриер. Не е трудно да се досети човек, какво е имало в тези сандъци. Нали така?

— Оръжие — прошепна Апелтофт. — Много оръжие, дявол да го вземе! Ето какво е купил Арон Замир.

Карл кимна. Преписаха списъците, доколкото можаха, без особено да вникват в смисъла на думите. Бе един вид бягане с препятствия между страха да не бъдат открити и все повече нарастващото лудо желание да намерят доказателства.

Час по-късно и тримата се събраха за последен път в своя общ кабинет във вече тихия и тъмен отдел по сигурността.

Фристед бе намерил координатите на някакъв си Менделсон, отседнал в “Парк-хотела”, който днес продължил пребиваването си с още една нощ. Следователно се готвеше да напусне и хотела, и страната до полунощ на последния ден от годината. А това водеше до много проста догадка.

— Ако предприемат нещо, то ще е през тази нощ — констатира Фристед. — Това ще се разбере лесно, а след това, разбира се, може да се изчакат гостите на нашето приятелче Моргенстерн. И за какво са ни всичките тези сведения?

— Той обаче няма да участва в самата операция — каза Карл. — И днес ще се прибере навреме вкъщи. Все пак трябва да поразтреби.

Е, а ако предприемеха домашен обиск в негово присъствие, защото службата за сигурност е научила — наистина, неизвестно как — какви неопровержими доказателства се намират в дома му, дали нямаше да възникне паника, която да доведе до прекратяването на самата операция?

След това щеше да се наложи вероятно да бъде пуснат този тип. Ама че щеше да се ядоса Неслунд! Имаше обаче и още един риск, че бе възможно тази вечер да не се осъществи никаква връзка между Моргенстерн и неговия “екип” и тогава операцията все пак щеше да се състои.

— Струва ми се, че имам по-добро предложение — каза Карл. — Да отидем у него. Връща се, а ние вече сме там. Тогава и ще го попитаме къде и кога ще да бъде проведена операцията.

Двамата полицаи го погледнаха недоверчиво. Можеше най-малко от всичко да очаква, че предложението му ще бъде посрещнато много дружелюбно от тях. А Апелтофт имаше и обяснение за това.

— И докато го чакаме, ако той, разбира се, вече не си е вкъщи, ще снимаме целия материал на бюрото му — продължи Карл.

— Той обаче няма да пожелае да ни сътрудничи — възрази му Фристед.

— Всичко зависи от това как ще бъде помолен за това. Струва ми се, че в случая не е необходимо да сме твърде вежливи — заключи Карл, приближи се до чантата в ъгъла на стаята и извади оттам зеленото си “военно” яке.

Тръгнаха с две коли. Фристед се свърза с Арнолд Юнгдал и го помоли да отиде при дежурния юрист, откъдето през следващите два часа да поддържа постоянно връзка с него. Още в кабинета си Карл се преобу с дънки, облече зелен пуловер и си сложи зелена плетена шапка. Взе със себе си и нещо от сейфа си, но не го показа на по-старшите си колеги.

След двадесетина минути Фристед и Карл се намираха във все още празния апартамент на Алоис Моргенстерн. Фотографираха старателно всяка записка и целия друг писмен материал, без да възстановят никакъв ред, а дори, напротив, събраха всичко снимано на купчина и го поставиха върху голямата маса от черно стъкло, намираща се пред камината в другия край на стаята. До тези документи поставиха и уоки-токито. Седящият в колата на улицата Апелтофт бе готов да ги предупреди, щом само Моргенстерн се появи пред сградата.

Докато Алоис Моргенстерн вкарваше ключа в ключалката на апартамента си, той бе безкрайно щастлив. Бяха му оказали огромно доверие и най-накрая се бе изпълнило онова, за което си бе мечтал така дълго, а именно бе вечерял с един от онези, на които се възхищаваше най-много, а и не би приел друго заплащане.

Изпитваше пълно доверие към израелския генерал. А и му се струваше, че онези двама специалисти, които бяха живели два дена в апартамента му, принадлежат именно към онзи тип израелци, които ценеше повече от всичко, а именно че олицетворяваха желязната ръка на Израел, гаранция за това, че точният израз never again[128] не бе само красив лозунг, но и реалност.

Не можеше и да допусне мисълта, че на тези хора нямаше да им провърви и че нещо толкова банално като шведската полиция, ще се превърне в препятствие на пътя им. Освен това Арон Замир го бе уверил, че някакви шведи оказвали подкрепа на операцията.

Той запали стенната лампа в антрето и се отправи към хола, но изведнъж замря. Някой бе влизал тук. Някой бе ровил в жилището му. Навсякъде имаше разхвърляни листове. Приближи се до стъклената маса, върху която лежеше на малки купчини цялата документация от бюрото му, която трябваше да изгори, веднага щом се прибере. Изведнъж разбра, че не е сам в апартамента и страхът запълзя по цялото му тяло. И тогава някой произнесе зад гърба му популярната от филмите американска фраза:

— Now. Turn around real slow. And keep your hands where I can see them. [129]

Обърнал се, той видя загорял мъж със зелени дрехи и зелена шапка, който бе насочил американски револвер в корема му. Вцепенил се, той зачака какво ще последва.

— Можем да продължим с добро или с лошо — продължи с американски акцент облеченият в зелено. — Искаме да знаем кога и къде ще се проведе операцията и в това е шансът ти да останеш жив, момче. Кога и къде? Ако не ни кажеш, ще умреш.

Алоис Моргенстерн забеляза още един човек на прага на спалнята си. Нито единият, нито другият обаче приличаха на палестинци. Както и на шведи.

Тръсна отчаяно глава. “Каквото и да е — помисли си той, — само да не стана предател.”

— Както вече казах — продължаваше мъжът с револвера в ръката (“Може ли да е от ЦРУ? Или са либийски наемници?”), — ще ти запазим живота, ако ни отговориш. И ще постъпим с добро или с лошо в зависимост от резултата от разговора ни. Изборът е твой.

Продължавайки да държи черния си револвер, насочен срещу Моргенстерн, човекът със зеленото яке отпусна свободната си ръка към глезена на крака си и повдигна панталона си. Там с два ремъка бе прикрепен към крака му специален нож — “командос”.

Човекът се приближи бавно с нож в ръката към него и Алоис усети изведнъж болка в гърдите, а в следващия миг вече лежеше на пода, предполагайки най-напред, че са го заклали. Тогава разбра, че вторият човек се е нахвърлил върху него, че е извил ръцете му зад гърба му и по някакъв начин ги е притиснал с коляното си. А след това първият допря вече ножа си до гръкляна на Моргенстерн.

— О’кей. Все още имаш избор — продължи човекът с ножа. — Кога и къде? Тази вечер, нали така?

При последния въпрос той почувства отначало острието на ножа върху гърлото си, а след това рязка болка на врата си, до аортата и струйката кръв от раната.

— Нямам нищо общо с това… — изхъхри Моргенстерн.

— Тази вечер. Къде и кога? — продължаваше настойчиво вторият.

Моргенстерн пресметна бързо, че ако не каже нищо, ще го убият, а ако каже, вероятно пак щяха да го убият. Разумът му трябваше да го посъветва: “Ще умреш за делото, защото си готов да жертваш живота си”. В живота обаче съществуваха много ситуации, при които разумът отказваше. Тази бе една от тях.

— Резиденцията на ООП във Вигбюхолм, тази вечер — простена той, усещайки как го залива срамът с всяка произнесена от него дума.

И тогава в живота на Алоис Моргенстерн се случиха едновременно най-приятната и най-неприятната изненади. Първо усети как ръцете му бяха стегнати на гърба му с белезници, а след това откри, че вече е изправен.

Криещият се до вратата на спалнята човек (тоест спецченгето от “Бюро Б” на шведската служба за сигурност Фристед) се приближи и доближи удостоверението си за самоличност пред очите на онемелия, вече заловен и разпитан с нарушаване в известна степен на правилата на етикета Моргенстерн.

— Ние сме служители на службата за сигурност. Ти си арестуван и ще дойдеш с нас.

През това време вторият човек със зелените дрехи изхъмка тихо, прикрепвайки при това ножа към глезена си и прибирайки американския си пистолет в нараменния си кобур.

— Вие сте шв… швед… шведи? — започна да заеква Моргенстерн.

— Така е, дявол да го вземе, но ако ти го бяхме казали веднага, нямаше да си толкова услужлив — отговори човекът в зелено.

След като казаха на Апелтофт да докара колата пред входа, те изведоха Моргенстерн с белезниците, напъхаха го на задната седалка и проведоха кратко съвещание. Бързаха.

Апелтофт знаеше къде се намира резиденцията на ООП и предложи да позвънят там и да ги предупредят, но Карл определено не ги съветваше да го направят. Ако операцията вече бе започнала, което бе повече от вероятно, то телефоните на ООП вече щяха да бъдат вдигани от израелците. Предупреждението би могло само да ускори самата акция. Той и Апелтофт трябвало да тръгнат незабавно натам, а на Фристед бе възложено да откара Моргенстерн при дежурния прокурор, защото при тези обстоятелства нямаше да възникнат проблеми с правото на арест. Всички доказателства, че Моргенстерн е предател, бяха налице. Пристигнали на мястото, те щяха да се свържат веднага с Фристед.

Карл подкара колата по посока на Тебю, отначало с бясна скорост, но приближил се до бялата вила във Вигбюхолм, намали скоростта. Убеди Апелтофт, че не си струва да влизат и двамата във вилата. По-добре било да поддържат радиовръзка, но Апелтофт не трябвало да вика Карл. Той щял сам да се свърже с него, след като проникнел вътре.

Сградата се извисяваше самотно на хълма. Бе тъмна. Подминали я малко, те не забелязаха никакво движение и никаква светлина в нея. Карл спря колата на невиждащо се от вилата място на двеста метра от последната.

— О’кей — каза той. — Дръж радиостанцията включена, а аз ще ти се обадя, щом само установя контрол върху всичко.

След това издърпа якето си от колата и се стопи в тъмнината.

Фристед откара поверения му, но не го измъчва повече, а го предаде на дежурния криминалист, като просто го бутна зад преградата, след което отведе Арнолд Юнгдал настрани и му обясни ситуацията. В очакване на пристигането на дежурния прокурор те насъскаха срещу арестувания “сестричките” и той започна да им се оплаква на висок глас от грубостта на полицаите и тяхната “незаконна заплаха да го убият”. След това помолиха двама от мъжете да помогнат при отвеждането на арестувания в килията за предварителен арест и го заключиха там.

Юнгдал реши, че е необходимо да вдигне тревога и да извика подкрепления. Беше ясно, че за всичко това трябва време, но ситуацията подсказваше, че ситуацията не търпи никакво бавене. Самите те с Фристед, след като се разпоредиха за необходимото и взеха със себе си още двама от дежурните, се отправиха към вилата в Тебю, като имаха няколко минути в повече за преценка на ситуацията.

Карл се приближи до вилата откъм задната й страна. Някой запали осветлението на долния етаж. На горния имаше отворен прозорец. Това бе странно, защото по земята имаше тънък слой сняг, а температурата навън бе минус два градуса. При такова време никой от Близкия Изток не би спал на отворен прозорец.

Покривът под прозореца бе леко извит и до тази пристройка имаше къс улук. Карл се вгледа по-внимателно, защото именно така би могъл да проникне в постройката и точно от тази страна можеше да се приближи до вилата, като остане незабелязан, в случай че имаше някой зад тъмния прозорец. Добра се до ъгъла на къщата, спря и се ослуша. Стори му се, че отвътре се разнасяха слаби викове. Пулсът му се учести от предчувствието за неизбежното. Операцията бе вече в разгара си. Те бяха там, вътре.

Помисли дали да не помоли Апелтофт да извика помощ, за да бъде обкръжена къщата, но стигна до извода, че вече е твърде късно. При тези обстоятелства никой не можеше да го обвини, че е избрал нападението. Иначе какъв смисъл щеше да има всичко онова, което бе учил толкова години?

Колко време прекара така, преценявайки различните варианти? Впоследствие едва ли щеше да си спомня тези кратки, вледеняващи мигове на съмнение.

Бързо и без особен шум той се покатери върху издадената част на покрива и замря до отворения прозорец, успял да извади револвера си и да вдигне петлето.

В стаята с отворения прозорец цареше абсолютна тишина. Виковете и шумът се разнасяха от долния етаж. Поел си дълбоко въздух, той скочи през прозореца, готов това да е последният скок в живота му.

Стаята бе празна. Бе спалня с няколко неоправени легла и преобърнати столове. Вратата, водеща вероятно към коридора, бе открехната. Виковете и плачът отдолу се чуваха по-ясно. Чуваха се и заповеди на език, с който съвсем наскоро се бе запознал. Нямаше място за никакви съмнения повече.

Той бе с маратонки и започна бавно и безшумно да се промъква към вратата. Когато я бутна, тя не изскърца. Излезе бързо в тъмнината на коридора, в единия край, на който имаше множество открехнати врати, а в другия — стълбище, водещо надолу. Карл се отправи бавно към него. Стори му се, че стиска твърде силно ръкохватката на револвера си и веднага си напомни как трябва да се държи оръжие.

Огледа внимателно пространството около стълбището. Край единия от прозорците, на три метра от открехната врата се мярна фигура. Светлината идваше оттам, а от съседната стая се чуваха неясен шум и гласове на голям брой хора. До човека, който сигурно пазеше до прозореца, имаше около четири метра. Нямаше начин да се добере незабелязано до него. Карл вдигна бавно револвера си и се прицели, но размисли.

Тогава от големия хол на долния етаж чу автоматичен откос, истерични викове и писък. Стражът се отвърна от прозореца и се отправи към вратата, за да види какво се случва там. И в момента, в който надникна през открехнатата врата, светлината угасна.

Оставил радиопредавателя си и промъкнал се до часовия, който бе забравил задълженията си, Карл го зашемети, а след това подхвана внимателно загубилия съзнание войник от специалния отряд и го положи на пода до вратата. След това надникна през широкия процеп на вратата. Четирима души седяха с лица към стената и ръце над главите си. Всичките бяха облени в кръв. До тях лежеше застреляният — жертва на току-що изтрещелия откос.

През вратата в другия край на стаята влезе човек на средна възраст или малко по-млад, влачещ след себе си жена, която, ако се съдеше по външния вид, бе арабка. Тя бе обезобразена и в шоково състояние. Той я захвърли при останалите до стената. Чуха се гласове, говорещи на иврит.

Карл се ориентира бързо. В стаята имаше трима или четирима души с автомати. Събрали всички, намиращи се в къщата, те ги разстрелваха, но изведнъж, неясно защо, бяха престанали. Може би защото някой бе намерил скрилото се момиче. Ето защо бяха възмутените гласове. Сега, ако Карл отвореше вратата и откриеше огън, те щяха да го застрелят веднага, а той може би щеше да успее да улучи само един от тях. Просто математика и нищо повече. Хората от “Сейерет Маткал” бяха професионалисти и нямаше да позволят да ги надхитри.

Единият от мъжете излезе през вратата, през която току-що бе влязъл с последната жертва, и заповяда нещо. В следващия миг един или двама стреляха едновременно по хората до стената.

Карл се задейства, без да мисли. По звуците от изстрелите той определи мястото на мишените си. Изритал вратата с крак и държейки револвера си с две ръце пред себе си, той стреля два пъти в главата на първия и два пъти в лицето на втория.

И двамата паднаха по гръб и изведнъж настъпи тишина. И тогава разбра, че е застрелял единия отстрани, а втория — направо в лицето, защото онзи все пак бе успял да се обърне към него. Изстрелите му обаче бяха съвпаднали напълно с автоматичните им откоси.

Последствията от случилото се бяха лесно предсказуеми.

Насочи револвера си към открехнатата врата в другия край на стаята, като нито за десета част от секундата не откъсваше очи от целта си, без да обръща голямо внимание на надупчената стена с разстреляните, въпреки че чуваше звуци, говорещи, че един или двама са все още живи. Просто не откъсваше поглед от открехнатата врата.

Отначало чу глас, питащ ядосано нещо на иврит, но понеже явно не последва отговор, в следващия миг човекът, който би трябвало да е Елазар, влезе от другата страна, държейки АК-47 с двете си ръце, като с едната бе обхванал предната част на автомата, а другата бе върху спусъка, но дулото бе наведено към пода.

— Шалом, Елазар! — извика му Карл от другия край на стаята, насочвайки револвера си в гърдите на добре сложения израелец с мустаци и външност на арабин.

Последният стоеше съвсем спокойно и въпреки че в гърдите му клокочеше от ярост, лицето му не издаваше чувствата.

— Шведска полиция! Хвърли оръжието! Ще получиш две години затвор — продължи Карл на английски, като едновременно следеше да не би човекът с автомата да стреля по него, възползвайки се за миг.

Елазар продължаваше да стои на едно място.

С ъгълчето на окото си Карл забеляза пулсиращата струйка кръв, която се изливаше ритмично на пода. Артерията на някого от разстреляните бе разкъсана и все още живото му сърце опустошаваше тялото, разливайки живота му по пода. Карл се застави да не гледа към стената с убитите.

— Вече казах, Елазар, да хвърлиш оръжието си на пода — произнесе още веднъж Карл.

Елазар дишаше шумно. Лицето му бе застинало и той не отместваше погледа си от противника си, въпреки че сигурно също виждаше случващото се на пода с крайчеца на очите си. Някой от ранените започна да стене и да вие. Може би бе ниското момиче, което Елазар бе довлякъл последно.

На Карл му се струваше, че “вижда” как изтича пясъкът в пясъчен часовник. Често бе проигравал подобни ситуации, но сега всичко бе в действителност. Чу гласа на инструктора си от Сан Диего:

“Имаш само две възможности. Трябва да застреляш пръв този дявол, защото той има 75 процента шанс да те помете с огъня на своя автомат, а ти имаш само 25 процента. Така че ако не се предаде, брой до пет и натискай спусъка.”

Карл преброи значително повече от пет.

Целейки се точно в мястото, където реброто се сраства с гръдния кош, той натисна плавно спусъка.

Елазар бе отхвърлен на около два метра назад.

Нещо иззвъня в ушите на Карл и му бе необходим само кратък миг, за да разбере, че не е чул само своя изстрел. Другият също държеше пръстта си върху спусъка и изстрелът от автомата бе толкова силен, че един или два куршума се забиха в пода.

Елазар падна по гръб, а автоматът му — малко по-далече от него.

Карл прехвърли револвера в лявата си ръка, а с дясната измъкна веднага пистолета си от джоба на кръста си. Вече, изглежда, бе стрелял пет пъти с револвера, така че му оставаше само един патрон. А чувството за опасност висеше във въздуха, защото на мига се усети, че стои вече с гръб към вратата, през която бе влязъл. Можеше да убие часовия при появяването му, но не го направи.

Отдръпна се бързо малко настрани и спря до вратата. Държейки револвера в лявата си ръка пред себе си, надникна в тъмнината към ъгъла, но веднага дръпна главата си. Нито тогава, нито после разбра защо го направи и така и не си спомни дали бе видял нещо в тъмното, преди да се отдръпне.

Три-четири куршума от автомат уцелиха вратата, а може би и минаха покрай нея направо в стаята. Той насочи револвера си към вратата и стреля. Чу се само един изстрел и един силен удар, неясно защо по-силен от изстрела. Прескочи през пространството, открито за отворената врата, към средата на стаята, където имаше голяма маса за хранене. Хвърли се под нея и се обърна рязко към вратата, където задължително трябваше да се появи онзи, другият, защото бе чул празното щракване и бе видял Карл, метнал се пред отворената врата.

Израелецът бе “гроги”[130], но се съвзе бързо и влетя в стаята, откривайки огън към мястото, на което, както си мислеше, се намираше Карл.

Карл лежеше под масата с беретата пред себе си и стреля два пъти по израелеца, сигурен, че и двата пъти го е уцелил. Целеше се в областта под сърцето и белите дробове, защото не искаше да го убива.

Двата деветмилиметрови куршума пронизаха напълно часовия и се забиха в стената, а самият той се претърколи, застена и се отпусна до отворената врата. С бързи крачки Карл се приближи до него и изрита автомата му по-далеч. Възможно бе и да е излишна предохранителна мярка, защото последният явно бе в безсъзнание, в шок, като единият куршум бе минал точно през стомаха му, а другият — малко отстрани, през черния дроб.

Карл замръзна неподвижно в средата на стаята. Тук трябваше да има четири души. Ако обаче бяха повече, то останалите се 'намираха някъде в къщата, а може би дори и извън нея. В такъв случай щяха да се появят или след тридесет секунди, или вече бяха тук.

Притича бързо през тъмнината в антрето и се изкачи по стълбището, по което бе слязъл. Взе разговорното устройство и натисна бутона за връзка.

— Тук е Карл. Виждаш ли някого пред къщата?

— Какво става там, при теб? Не, не виждам никого — отговори пресипнало Апелтофт.

— Извикай “Бърза помощ”! Има петима убити и пет-шест тежко ранени. Всичко свърши.

— Ясно. А ти самият ранен ли си?

— Не, не съм ранен. Ще се опитам да направя каквото мога до пристигането на “Бърза помощ”. Щом само я извикаш, идвай! Край на връзката.

Карл вдигна револвера си от пода и го пъхна в нараменния си кобур, след което спусна предпазителя на пистолета си и го втъкна зад колана си. След това остави настрани радиостанцията, извади ножа си и влезе в стаята.

Едва сега успя да оцени цялата ситуация.

Последният от израелците, по когото бе стрелял, бе жив. Останалите не показваха признаци на живот. До късата стена лежаха седем души. Стената зад тях и подът пред тях бяха залени в кръв, сякаш някой специално бе изсипал две кофи кръв.

Карл тръгна отдясно наляво покрай стената. Така, както бе извършван и самият разстрел. Първите трима бяха обезобразени от автоматичния огън. Израелците бяха стреляли отгоре-надолу по средните линии на телата.

Най-открая лежеше като че ли шведка. А и въобще компанията бе смесена — палестинци и шведи. Момичето все още дишаше. До нея бе последната жертва, палестинката, която бе още жива. Тя бе в съзнание и гледаше Карл, но като че ли не разбираше нищо.

Карл се отпусна на колене пред момичетата. Куршум бе откъснал едната буза на шведката и половината от скулата й бе застинала в кървавата усмивка на смъртта. Едната й ръка бе откъсната и кръвта все още капеше от почти празната й артерия.

Карл свали кожения й колан и пристегна здраво чукана на ръката й. Потокът кръв почти мигновено секна, но не поради понижаването на кръвното налягане в тялото под смъртоносната граница. Без да става от пода, той я придърпа към стената, след което се изкачи на бегом до спалнята, през която бе проникнал в къщата и сграбчи оттам няколко дебели одеяла. Слезе отново долу и я зави, за да не позволи на тялото й да се охлади до степента, получаваща се при шок. Останалите куршуми, доколкото можеше да прецени, бяха попаднали или в меки тъкани, или бяха повредили вътрешни органи, при което не можеше да направи нищо.

Когато се зае да помага на намиращото се все още в съзнание палестинско момиче, в стаята нахлу Апелтофт.

Нахлу и застина, стигнал само до средата на помещението, защото дори и в кошмарите си не бе сънувал такова нещо. Това бе кърваво клане.

— Помогни ми бързо да окажем помощ на това момиче — изсъска Карл.

Апелтофт свали сакото си и се приближи страхливо до стената, до която лежаха убитите.

— Има ли въобще живи? — попита той.

— Има. Тези две момичета и израелецът, който е там, до вратата — отговори му Карл, откъсвайки от покривката няколко дълги ленти, за да бинтова с тях палестинското момиче.

Куршумите бяха попаднали в гърдите й, през левия бял дроб; в стомаха и в лявото й бедро. Карл започна да бинтова бедрото й, след това разряза блузата й, намери клокочещата дупка до лявата й гръд, обърна момичето на хълбок и понечи да направи временна стегната превръзка с ивиците от покривката, но видя изходния отвор на гърба й.

— Дяволи — прошепна той. — Използват мек връх, вместо цяла обвивка.

Изходните отвори на гърба й приличаха на кратери, при това с големината на юмрук. Девойката лежеше в локва от собствената си кръв, която бе най-малкото литър и половина. Карл отпра част от кожата от тапицерията на един стол и я постави върху изходните отвори на гърба й, след което здраво и с няколко слоя превърза раните й. След това постави момичето върху едно одеяло, като го зави с друго.

Апелтофт стоеше до него съвсем без сили. Гадеше му се и едва не бе припаднал.

Странно, но девойката бе все още в съзнание. Тя шепнеше нещо, но Карл не чуваше какво. Постави пръст на устните й и й се усмихна.

— Ш-ш, не говори! Ако бъдеш разумна, ще се оправиш — каза той, навеждайки се ниско над нея, за да види колко са се разширили зениците й.

Все още не умираше.

— Шведи… ли сте?… — прошепна тихо тя.

— Да — отговори й Карл, — шведи сме. А по вас стреляха израелци. Е, това е всичко. Повече не говори!

Докосна нежно челото й и усети, че нервите му са опънати до краен предел.

Стана бързо, а пред очите му заплуваха черни кръгове.

— Какво ще правим сега? — попита едва чуто Апелтофт, чиято уста бе пресъхнала.

Карл стисна плътно клепачи и се опита да се стегне поне малко, за да не изгуби контрол над себе си.

— Провери онези двамата израелци — онзи, който е ей там и другия с простреляното лице! Виж дали са живи! — каза той, като се отправи към онзи, по когото бе стрелял последно.

Той седеше или полулежеше, опрян на вратата. Лицето му бе бяло, а двете му ръце притискаха корема му. Бе в съзнание и дишаше слабо и пресекливо.

Карл приклекна пред него и се взря в лицето му.

— Шалом, поздрави от Муна — каза той, без да разбира защо го прави.

Изглежда, че за някакъв си миг загуби разсъдък.

Израелецът се усмихна слабо.

— Кой си ти, дявол да те вземе? — попита той със слаб глас, а лицето му остана безжизнено.

Говореше на английски със силен акцент.

- “Сейерет Маткал”, но шведският — отговори му Карл и извадил пистолета си, си поигра демонстративно с него пред очите на израелския войник от специалния отряд.

И преди да зададе въпроса си, опря дулото на пистолета в челото му.

— Къде са Арон Замир и останалите?

Израелецът се усмихна уморено, но не отговори. Карл повтори въпроса си.

— Не се прави на идиот… Нищо няма да ти кажа… Ако искаш, стреляй — отговори му израелецът, губейки съзнание.

Карл спусна предпазителя на пистолета си, скри го на мястото му, издърпа израелецът така, че да се разпростре върху пода и започна да изследва джобовете му. Там имаше и патрони, и две хиляди крони от по стокронови банкноти, и арабски паспорт. Карл взе паспорта и се надигна.

Апелтофт се наведе над друг израелец, за да види дали е живи или мъртъв, но така и не го разбра.

— Ей онзи там и този като че ли са мъртви. Не знам какво е положението с лежащия по средата — каза той почти беззвучно.

Карл се приближи до израелеца, посочен от Апелтофт. Бе го улучил два пъти. Единият от куршумите му бе минал през долната му челюст и вероятно това бе вторият му изстрел. Първият куршум бе заседнал в основата на носа и бе изкривил едното му око. И двата куршума бяха излезли през тила, но човекът все още дишаше слабо.

Лежащият до него обаче изглеждаше мъртъв. Той бе първият, по който бе стрелял Карл, и по време на изстрела бе стоял съвсем спокойно. Първият куршум бе влязъл точно до дясното ухо и може би, вече в главата, се бе превъртял, защото изходният отвор бе с големината на топка за тенис.

— Така е, мъртъв е — каза Карл и се отправи към Елазар в другия край на стаята.

Последният лежеше с разперени ръце, впил застинал поглед право в тавана. Карл видя, че входният отвор бе точно по средата на гърдите му. Обърна с мъка Елазар — куршумът не бе излязъл от тялото. Сигурно се бе ударил в гръбначния стълб и бе заседнал в него. На Карл му се стори, че все още чува хрущенето на раздробените кости на убития.

Изправи се на крака и погледна към Апелтофт. Гледаха се около миг. В далечината се чуха сирените на “Бърза помощ”.

— Това е подполковник Елазар — тихо каза Карл. — Той е нашият човек. Именно той е убил Аксел Фолкесон. Шеф на спецотряд, “изявен” герой на Израел.

И двамата погледнаха към мъртвия убиец.

— А какво държиш в ръка? — попита Апелтофт и в този момент усети, че трябва да излезе от стаята и да пийне глътка вода, иначе щеше да започне да повръща.

— Паспорт — отговори му Карл, докато се отправяха, както им се струваше, по посока на кухнята или банята. — Само на арабски е, няма нищо на европейски езици и доколкото разбирам, е либийски.

— Либийски ли?

— Да, но аз ги чух как говореха на иврит. Те са израелци и нека зарежем останалото.

Изпиха по чаша вода в кухнята и се отправиха към входната врата, за да я отворят на санитарите и полицията, които вече се приближаваха към вилата.

Бе четири часа сутринта, когато Карл влезе в кабинета на Неслунд. Той бе слабо осветен, а навън бе тъмно като в рог. Освен Неслунд, вътре бяха неговият основен “рупор” Карл Алфред и самият Пощальон, тоест главният шеф на цялата служба за сигурност, който сигурно щеше или да отговаря, или да не отговаря за случилото се.

И тримата бяха извикани в само преди час, поради което бяха пристигнали на “Кунгсхолм” небрежно облечени и небръснати. Бяха се събудили на мига и все пак не бяха разбрали напълно съдържанието на краткото съобщение на дежурния от криминалната полиция. Вилата във Вигбюхолм бе вече обкръжена от специални сили, състоящи се от около петдесет души, които така и не бяха разбрали тактическата си задача. Знаеха само, че трябва да държат групата фоторепортери и журналисти по-далече от случилото се.

Всички гледаха като омагьосани и с ужас влезлия в кабинета Карл. Панталонът и пуловерът му бяха изцапани с кръв, а косата му бе прилепнала към челото му, след като бе прекарал ръка през нея. Бе брадясал, но загорялото му лице не изглеждаше толкова измъчено и изглеждаше по-стегнат и повече владеещ се, отколкото бе в действителност, когато, влизайки в кабинета, придърпа мълчаливо към себе си един от столовете за посетители, намиращи се пред бюрото на Неслунд.

В стаята цареше мъртва тишина. Никой от тримата шефове нямаше желание да зададе пръв въпрос, защото знаеха твърде малко какво по-точно се бе случило. Най-сетне, като се изкашля, започна неуверено самият Пощальон.

— Можеш ли да ни въведеш накратко в същността на проблема, Хамилтън?

— Мога — каза Карл. — Аз и Апелтофт пристигнахме твърде късно на местопрестъплението и операцията бе вече в разгара си. Влязох в къщата, след като израелците бяха започнали да разстрелват всички, които се намираха вътре. Влязох в престрелка с тях и убих трима, а един раних и сега той лежи на операционната стая в “Каролинка”[131]. Преди половин час двама от разстреляните също бяха все още живи и предполагам, че също ги оперират. Петте останали жертви — доколкото разбрахме, трима палестинци и двама шведи — са мъртви и все още се намират на местопрестъплението. Техниците се занимават с тях, а Апелтофт следи за всичко.

В кабинета настъпи отново тишина, но Карл не знаеше каква е причината за нея. Та нали само преди четвърт час Неслунд бе съобщил за очаквана либийско-палестинска операция, за която бил получил точни сведения.

— Застрелял си четирима израелци? — недоверчиво и предпазливо попита Неслунд.

Карл разбра неправилно въпроса му.

— Да, защото нямах избор. Бях сам и ситуацията не подхождаше кой знае колко за преговори. Целта на операцията им бе ясна — не се предвиждаха свидетели.

— Доколкото чухме, те са с либийски паспорти — възрази му Карл Алфред. — Защо си бил сигурен, че са израелци?

— Техният шеф, подполковник Елазар, е един от известните специалисти по въпроса. И говореха помежду си на иврит, в което не се съмнявам.

— Ти не знаеш иврит — възрази му Неслунд.

— Знам обаче как звучи ивритът и знам как звучи арабският език. Освен това имаме улики и няма никакво съмнение, а и един от хората, които са им съдействали, е жив и е арестуван.

Последното бе новина и за тримата. Суматохата, свързана с кървавата баня във Вигбюхолм, бе поизбутала настрани арестуването на Алоис Моргеястерн.

— Дори сте хванали един жив? — прошепна Неслунд, без да знае защо шепне.

— Да — каза Карл. — Казва се Алоис Моргенстерн, живее на “Флеминггатан”, шведски гражданин е и е помагал на спецотряда им. Той ни каза кога и къде трябва да бъде проведена операцията, докато бяхме у тях малко преди това. Именно неговият единен граждански номер си е бил записал Фолкесон и именно него е трябвало да провери, така че това въобще не е било телефонен номер.

И тримата заговориха едновременно, прекъсвайки се един другиго. Пощальона не разбираше за какъв телефонен номер става дума (дори не го бяха посветили в разследването и така и не бе чул за тази толкова малка, но важна подробност). Неслунд се чудеше как Карл е успял да научи името на шефа на специалния отряд, а Карл Алфред искаше да знае как този Алоис Моргенстерн им е разказал за самата операция.

— Ще започна с последното — каза Карл. — Аз и Фристед посетихме вечерта дома на Моргенстерн и го попитахме: “Кога и къде?” След това Апелтофт и аз заминахме за Вигбюхолм, а Фристед се върна отново тук, за да предаде Моргенстерн. Дежурният прокурор го задържа за опит за убийство, но доколкото разбирам, той е съучастник на убийци. Във всеки случай, в момента е там, където би трябвало да бъде.

— Как се случи всичко това, дявол го взел! — крещеше Неслунд. — Струва ми се, че ви заповядах да не се намесвате повече в разследването, а вие си знаете своето.

Карл сви рамене. Като се отчетеше конкретното развитие на събитията и резултатът от това случайно неподчинение, възраженията, така или иначе, нямаше да бъдат приети.

— И защо ви е разказал всичко това? — чудеше се Карл Алфред.

— Изплаши се. Мислеше си, че сме палестинци или нещо от този род, защото го разпитвах на английски — внимателно наблюдавайки реакцията им, отговори Карл.

Разбираше прекрасно, че разпитът с остър като острие на бръснач специален нож, опрян в гърлото, съвсем не е “по шведски”. Не виждаше обаче повод да разказва или да си признава това.

Неслунд оправяше с две ръце подгизналата си коса. Та нали до пристигането на Карл бе сигурен, че става дума за либийско-палестинска операция. А сега, въпреки либийските паспорти на престъпниците, бе ясно, че тримата мъртви са израелци, раненият също е израелец, а задържаният бе техен шведски сподвижник и не бе възможно да не се отчете това. Неслунд се взря мълчаливо в изцапания с кръв Хамилтън. Сега и самият той не разбираше какви неприятности си бе навлякъл, въпреки че усещаше как в скоро време можеше да бъде прекратено сътрудничеството им с израелците, а това, на свой ред, щеше да доведе до непредвидени резултати от “шведския” лов на терористи. Един от неговите хора бе убил трима, а може би и четирима от колегите им. Никога нямаше да му го простят.

— Ето какво ще направим сега, Хамилтън — каза кротко Неслунд. — Ще седнеш веднага и ще опишеш всичко. След това, подчертавам, трябва да пазиш всичко в най-строга тайна. Нито “гък” пред пресата, ясно ли е?

— Разбира се. Какво обаче ще правим с шефа им и останалите им оперативни работници?

— Какъв шеф и какви останали оперативни работници?

— Шефът им е генерал-лейтенант Арон Замир, който в момента е отседнал в “Парк-хотела” с австрийски паспорт на името на Абрахам Менделсон. Освен това те със сигурност имат няколко души в резерв и по такъв начин те са на свобода: Може би Замир вече знае, че операцията се е провалила и трябва спешно да бъде заловен. А у Моргенстерн би трябвало да има още двама. Ако имаме късмет, можем и да ги хванем. Бих направил това с по-голямо удоволствие, отколкото да се занимавам с писане.

— Изключено! — изрева Неслунд. — Ще оставиш оръжието си при мен, защото, така или иначе, ще е необходимо за експертизата, след като си го изпразнил по хора. След това ще седнеш и ще напишеш първия си доклад и то колкото се може по-скоро. Трябва да информираме и пресата, и правителството. Надявам се, че си в състояние да пишеш? Просто е необходимо.

Карл заби поглед в пода. Бе категорично несъгласен с Неслунд.

— Тогава ще се погрижите ли да бъдат изпратени хора за останалите? — попита той с явно недоволен и изпълнен със съмнение тон.

— Това не е твоя работа. Оставяй оръжието, върви и пиши! — каза Пощальона.

Карл се колебаеше. След това извади револвера си от кобура и го постави на бюрото пред Неслунд. Продължаваше да се колебае, но след това изви ръка зад гърба си и за изумление и на тримата им показа второто си оръжие и го постави до револвера. След това стана и излезе, без да каже нито дума повече.

Тримата мъже продължаваха да седят и да гледат като омагьосани оръжието, с което само преди час бе изпозастрелян цял израелски спецотряд. И шестте гилзи в барабана на черния револвер бяха празни. Следователно, самите куршуми бяха заседнали в телата на израелските войници. Върху ръкохватката на револвера, както и върху бялата дръжка на тежкия италиански пистолет те видяха герб със златна корона, три червени рози и сребърен полумесец.

— Боже мили — каза Пощальона, който до този момент нямаше никаква представа за съществуването на Карл Хамилтън и още по-малко бе запознат с миналото му. — И откъде го извади този?

— Той не е мой човек, а е едно от момчетата на Стария. Дадоха ни го временно, да се отрака, така да се каже — отвърна напрегнато Неслунд, без да откъсва поглед от оръжията.

Върху бялата ръкохватка на пистолета все още имаше следи от кръв.

След това между тях започна продължителен спор, защото мненията им за случилото се и за това, което трябваше да се направи оттук нататък, бяха твърде различни.

Карл се спусна с асансьора, премина през прехода в следващата сграда и пак с асансьор се изкачи до своя етаж. Освен слабото нощно осветление, там бе и съвсем тихо. Той влезе в една от тоалетните, свали пуловера си и започна да се мие. Водата в умивалника стана розова.

След това влезе в предишния им общ кабинет за заседания, за да си направи кафе, но стъклената кана липсваше. Карл пипна нагревателя, който бе топъл. Апелтофт бе останал на местопрестъплението заедно с експертите. Значи бе Фристед.

И наистина, Фристед седеше в кабинета на Карл с кафе, пакет захар и две пластмасови чашки.

— Какво казаха? — попита го той, без да става и без да навлиза в подробности защо е тук и за какво му е Карл.

— Накратко, ние трябва да плюем на Арон Замир и да не търсим останалите оперативни работници, ако съм ги разбрал правилно. А ми се струва, че трябва да се възползваме от шанса, който ни дават двете легла у Моргенстерн. Дяволският Неслунд обаче ни забрани — отговори Карл и придърпа към себе си едната чашка с кафе.

— Как се чувстваш? — попита го тихо Фристед.

— Не знам. Още не бях изпитвал такова нещо, въпреки че би трябвало. Стрелях по единия, без да му дам никакъв шанс. Стоеше пред мен с отпуснат АК-47 в ръце, сякаш не искаше да се раздели с него. Не можех иначе, защото знаех кой е той.

— Самият Елазар ли?

Карл кимна. Едва сега се бе замислил над това. Елазар бе стоял абсолютно спокойно, с нищо неиздаващ намеренията си да стреля, а и въобще не правеше опити да помръдне. Какво ли се бе въртяло в главата му през последния миг от живота му?

Дали не бе очаквал Карл — аха-аха — да трепне и да може, отскачайки встрани, да вдигне оръжието си и да изстреля автоматичен откос? Или пък бе преценявал последствията от залавянето си на местопрестъплението?

— Стреля само веднъж. Бе, когато трепна от изстрела ми в него, така че от неговия АК бе произведен минимум един изстрел. Какво трябва да пиша, дявол да го вземе, в този доклад? — попита Карл.

— Напиши, че се е опитвал да те застреля и тогава си открил огън. Иначе Неслунд ще ти отмъсти. В най-лошия случай ще бъде служебна грешка, довела до смърт. А К. Г. Йонсон ще те привлече под отговорност. Не трябва да му даваш тази възможност.

— Понеже съм стрелял пръв би могло и да е убийство. Ако обаче той е мръднал малко, всичко ще е о’кей, така ли?

— Приблизително.

Карл се приближи и седна. На бюрото лежеше малка купчина листове, поставени там явно от Фристед.

— Мисля, че бих могъл да ти помогна с този доклад. За да не стане нещо — обясни му приятелски Фристед. — Нарушихме достатъчно много инструкции, за да се доберем до онова, което търсехме. Струва ми се, че най-добре от всички бих могъл да ти помогна, ако разбираш какво имам предвид.

Карл разбираше всичко много добре. Трябваше да лъже или да заобикаля истината минимум по четири точки.

Бе получил основната информация в Израел по лична инициатива, бе нарушил заповед, дори се бе престорил на болен, а освен това нямаше разрешение да издаде “източника” си.

Бе заобиколил системата за защита на компютъра на службата за сигурност.

Бе заплашвал живота на задържан и се бе отнесъл жестоко с него.

Бе убивал, без самият да е атакуван.

— Това е глупаво — каза той. — На практика аз самият съм престъпник. Предполагам, че трябва да ме дадат под съд.

— Ама, разбира се. А Неслунд ще пусне Арон Замир накъдето му видят очите. Гадно е дори да си го помислиш. Не това, обаче, е важното, така че не можеш ли поне да се успокоиш?

— Тоест? Кое не е важно? Направо е ужасно, че най-главният виновник ще избяга, докато седим със скръстени ръце!

— Така е и всичко може да се случи точно така. Представи си обаче, че аз и ти отидем в “Парк-хотела”, заловим го и го откараме в ареста.

— Ами да, защо не?

— Кой ще го арестува и за какво? Как ще докажем, че той е главният шеф на този спецотряд? Нали не мислиш, че носи в себе си улики срещу самия себе си? Между другото, би могъл да има и дипломатически имунитет, така че всичко може да се провали пред очите ни. Не, забрави засега за него и помисли за себе си!

— Правилно ли съм постъпил?

От състоянието на Карл бе ясно, че това го тревожеше най-много. И Фристед му отговори спокойно и без съмнения:

— Да, постъпил си правилно. Този убиец си го получи по заслуги — това, първо.

— Не трябва обаче да се разсъждава така.

— Така е. Не трябва да се разсъждава по този начин, но, второ, ако не бе направил онова, което си направил, сега щеше да лежиш там вместо него. Та нали знаехме разни неща за поведението на този човек. Не се измъчвай повече и се опитай поне да плюеш на това! Ще се наложи малко да поизлъжеш.

— Всъщност защо трябва да лъжем и защо през цялото време трябва да се крием зад гърбовете на шефовете си? Ако се замислиш повече, може и да полудееш.

— Така е, за съжаление. Много е гадно, въпреки че постъпихме правилно. Иначе можеше и да избягат. През последните шест месеца Неслунд стоварваше всичко върху Либия, а в града вече цари ад и загиват все повече и повече хора. Най-накрая ни се удаде да намерим убийците. Не, Карл, ние сме прави. Мисли така и за в бъдеще. Постъпихме правилно.

— Въпреки че не бе по правилния начин. Почти до самия край преследвахме не онези, които трябваше, а и на финала, на практика, закъсняхме. Макар и само с десет минути, но закъсняхме. Помисли ли за това?

За да спечели време, Фристед натъпка старателно лулата си и много, ама много старателно я разпали.

— Колко еднакви са всички те, дявол да ги вземе — каза най-накрая той. — Израелци или палестинци — една и съща логика, едно и също поведение. Разликата е толкова малка, като при грешен телефонен номер. А сега пиши, Карл! Ще остана и ще те изчакам.

Провеждането на операцията “план Далет” през нощта на 30 срещу 31 декември бе свързано с особени обстоятелства — с възможността за манипулиране на средствата за масова информация и с най-важните съпровождащи публикации.

Всичките сутрешни вестници, които трябваше да излязат на бял свят на 31 декември, бяха напълно отпечатани два часа преди началото на последния етап от операцията. 31 декември бе почивен ден, а през първия ден от новата година в Швеция въобще не излизаха вестници.

Графикът за излизането на вечерните вестници в Стокхолм на 30 декември бе същият, както и през обикновените съботи. Това означаваше, че след осем или девет часа сутринта на 31 декември възможността за получаване на допълнителен материал за последните два дни от годината бе извънредно малка.

На сутринта на 31 декември, когато започваха работа радиото и телевизията в страната, редакциите на новините бяха полупразни. Всичко това имаше огромно значение при планирането на операцията. Единствените значителни публикации на следващия ден след завършването й от специалния отряд трябваше да са тези на вечерните вестници, които биха могли да излязат през малките часове на нощта, както и официалното комюнике, което новинарските предавания на радиото и телевизията щяха да получат от шведските власти, по-точно от “Бюро Б” на шведската служба за сигурност.

Двата вечерни вестника имаха вече ясно или почти ясно мнение за вече доста проточилата се борба срещу тероризма в страната. Изведнъж обаче избухна тревога посред нощ, защото трябваше твърде много място във вестниците за неочакваното обсъждане в Кралския съд на въпроса за правото на арест и за твърдението, че “главното лице” на шведската терористична група е пуснато необосновано на свобода.

Вестник “Експресен” се придържаше към гледната точка, че за освобождаването на “главата на терористите” е спомогнал евтин трик на адвоката и че “любимият на съдбата” адвокат чисто и просто е излъгал съда, позовавайки се на “ирелевантния тип амуниции” (нали никой от репортерите на вестниците не бе чул как Апелтофт бе дал показания за това, а този път официалните и неофициалните източници от службата за сигурност бяха необичайно пестеливи). Освен това експертът на вестника по арабския тероризъм се позоваваше на някакви интересни улики, една от които го бе накарала дори да седне да напише подробна статия за Либия и за “патрулите на смъртта на либийския диктатор”. А именно че знаел от “добре информирани източници” за подготовката и провеждането на нещо, което имало връзка с Либия и тероризма.

Щом само по полицейското радио започнаха да предават нощна музика и двата вечерни вестници разбраха, че се е случило нещо нечувано, само двадесет минути по-късно, още с първите линейки и полицията, на местопроизшествието във Вигбюхолм се появиха и репортерите.

Отначало им се удаде да разберат доста малко неща, а именно, че две линейки са откарали ранените и че в къщата било пълно с убити.

През следващите часове обаче вестниците се размърдаха и включиха по-големи сили. Ако картината не се очертаваше напълно, защото за това бе необходимо значително повече време, то поне се проясняваше. Вестниците щяха да успеят да запълнят материал от шест-седем колони, но преди всичко със снимки на полицаи с бронежилетки; следи от кръв по снега, по който бяха носени носилките; цяла колона от линейки без ранени и така нататък. А към тях и свидетелското показание: “Бе такава кървава баня, каквато не съм виждал, работейки повече от тридесет години в полицията”.

Карл пък спеше без сънища и сякаш упоен. Бе изключил телефона си.

Събуди се през втората половина от деня. Приближи се до прозореца и погледна навън. Както обикновено, Свети Йоран и Драконът си бяха на мястото. Водата в Стрьомен чернееше, също както обикновено. Стокхолм си оставаше същият, сякаш нищо не се бе случило.

Той стоеше нерешително, не знаейки дали да отиде в Кунгсхолмен, или да стои настрана. Изпи чаша слабо кафе, избръсна се и излезе в града да търси колата си (неясно защо, но не си спомняше добре къде я бе оставил).

Докато минаваше покрай будката за цигари, намираща се близо до жилището му, сякаш получи удар.

“АРАБСКО КЛАНЕ:

11 УБИТИ”

крещеше “Афтонбладет”.

“КЛАНЕ ОТ ЛИБИЙСКА ТЕРОРИСТИЧНА ГРУПА,

убити са 12 души в предградията на Стокхолм”

ревеше “Експресен”.

Приближи се до будката, купи си вестници и на бегом се втурна към дома си. И двата вестника започваха почти еднакво. “Арабска терористична група удари по ООП в Стокхолм. Сред убитите има четирима млади шведи, очевидно нощуващи случайно в резиденцията във Вигбюхолм. Доколкото е известно, това са доброволни медицински работници, които или са заминавали за Либия, или са се върнали оттам. Били са поканени на тържество или преди заминаването, или във връзка със завръщането им. Полицията още не е разкрила имената им.

Сред убитите има двама или трима, свързани с представителството на ООП в Стокхолм, в това число и самият “посланик” (кавичките на “Експресен”) на ООП и неговите най-приближени сътрудници. Либийските терористи обаче също са убити от специалния отряд на шведската служба за сигурност.”

Шефът на СЕПО отказал изявление, но се позовал на очаквано комюнике. Обичайният “рупор” на СЕПО — Карл Алфредсон бил много сдържан по отношение на въпросите относно убийците, като повтарял само следното:

— Терористите, осъществили нападението, са използвали арабско оръжие и либийски паспорти. Нямаме обаче повод да смятаме, че паспортите са фалшиви, поради което не можем да дадем никакви коментари в настоящия момент.

Всичко дотук бе приблизително еднакво и в двата вестника. Специалистът по арабския тероризъм от “Експресен” обаче разполагал със сериозен материал — подробното описание на самата либийска операция под кодовото название “план Далет” и с информацията, че либийският диктатор Муамар Кадафи е повел война срещу умерените сили в ООП, готови да предадат “свещената война”, оглавявана от самия него, чиято цел била да изтрие Израел от лицето на земята или да изхвърли евреите в морето.

Съгласно “Експресен”, СЕПО отдавна усещала, че акцията е в разгара си, ето защо персоналът от специалния отдел на СЕПО за борба с арабския тероризъм през цялото време бил по петите на убийците. По времето на престрелката не бил пострадал никой от шведите, защото, вероятно, арабските убийци не били подготвени да срещнат равностойна съпротива. Шведите били трима и ранили тежко един от арабските терористи. Състоянието на ранения било критично и; засега не било ясно дали ще оживее или не (към момент на излизането на вестника).

Засега не било известно и дали престъпниците са били либийци или палестинци. Известен обаче бил фактът, че либийският диктатор поддържа собствени групи от разколници (в палестинските терористични организации), поради това най-вероятно ставало дума за палестинци, снабдени с фалшиви паспорти от либийския диктатор.

И така нататък.

И нито ред за задържането на натурализирания швед с името Алоис Моргенстерн.

Карл седеше известно време с вестниците на коленете си, неможейки да съсредоточи мислите си. По-скоро всичко това бе един вид “отговор” на въпросите как бе замислил всичко и как бе искал да го представи Неслунд.

След това захвърли бесен вестниците и се приближи до телефона. Включи го и набра единия от номерата, които помнеше и насън да го бутнат.

— Ще дойда след десет минути. Дяволски важно е! — каза той.

Спусна се до “Шепсбрун” и хвана такси.

Стария подготвяше пътната си чанта в антрето. Готвеше се да посети семейството си в Кивик, където да посрещне Нова година, но вече бе отложил тръгването си за по-късен полет.

Карл му разказа набързо най-важното. На масата пред него лежаха смачканите вечерни вестници. Стария мълчеше и мислеше, а гласът на Карл почти трепереше от нетърпение.

— Да. Май ти казах — каза Стария, — че един от моите френски приятели е научил името на сириеца, притежател на пистолета. Бил е пленен от израелците през 1973 година. Записах си името му на листче, което е някъде тук, но сега, струва ми се, това няма вече никакво значение.

И отново се потопи в мислите си.

— Всичко това не е хубаво — каза той най-накрая. — Този идиот от върховете на полицията така и никога не слезе на земята от небесата, където го отнасят фантазиите му. Ако дезинформацията обаче оцелее още денонощие, всичко ще свърши само с някакво дяволско разбирателство и разгорещени дебати, а името ти ще бъде осветено, което, откровено казано, е съвсем излишно.

Изведнъж Стария се усмихна широко. Представи си много добре изхода от ситуацията. Без да обяснява каквото и да било, той стана и влезе в съседната стая, която някога бе служебен кабинет на бившия оперативен шев на стария IB, и вдигна телефонната слушалка. Набра номер, известен на малцина.

Звънеше в Стария град, в апартамент, чийто собственик бе един шведски дипломат, но не търсеше нито него, нито американката, която бе наела квартирата от него, а премиер-министъра, който официално се бе отправил на кратко посещение, но на практика се намираше именно там, в Стария град. Карл чу почти целия разговор.

— Здрасти, старче. Извини ме, ако ти преча, но става дума за операцията срещу ООП… Да, била е израелска операция, не са палестинци или каквито и да било други… Да, сигурен съм, защото едно от моите момчета е участвало в самата престрелка… Единият са го оперирали тази нощ, но са го хванали жив и не знаем кой стои зад тази операция… Какво? Казва се Карл Хамилтън… Да, точно така… Да, може да се каже така, хи-хи… Не, струва ми се, че ще накарат колкото се може по-скоро този идиот да млъкне. Ти нали можеш да извикаш този мръсник, Несберг или както там се… Да го извикаш и да му извиеш ръцете… Да, знаем го със сигурност, няма съмнение. Ръководителят на групата е бил подполковник на име Елазар, но не казвай на онзи идиот, че си узнал всичко от мен, защото ще се нахвърли върху източника ми… Не, няма защо. Ще ти звънна по-късно.

Връщайки се в стаята, Стария се усмихваше и си подсвиркваше. Изпитваше почти детски възторг, докато си представяше сцената с “онзи Несберг”, който щеше да се озове при премиер-министъра след няколко часа. Мисълта за това как дерат кожата на жив шеф на полицията го ободряваше.

— Ето така — каза той. — Нека този Несберг повие срещу луната след версиите на приятелчетата си. Между другото, ще възникнат дипломатически усложнения. Сега обаче е важно да се избегне официалното разследване, така че е по-добре дирекцията да предложи близка до истината история. Между другото, имам една интересна идейка.

Без да разбира нищо, Карл се взираше в стария шеф на спецслужбите. Професионалната радост на последния му се струваше психологически неоправдана. Той обаче нито коментира това, нито попита за нещо.

— Да опитаме да съберем тази вечер на “Кунгсхолм” нашите приятели от “Експресен”, какво ще кажеш?

— Много добре — изръмжа Карл. — Може би така ще е по-добре. Не е ли достатъчно обаче да се информира само премиер-министъра?

— О, не е, защото все още не е известно какво ще засекрети с оглед на “държавните интереси”, а ако не го засекрети, то ще го отложи във времето. Не, не е защото не изпитвам никакви симпатии към тези израелски отряди — мисля, че и той изпитва същото — а просто трябва да се опитаме да създадем легенда за необичайното поведение на нашия виден премиер, не е ли така?

— Може би… — промърмори неуверено Карл.

— Върви на телефона! Не е подслушван. Звънни на онзи Понти и му разкажи всичко, освен това, че ти си застрелял израелците. А след това му дай моя телефон, защото трябва да провери “версията ти”, както, струва ми се, казват тези лешояди. Така ще получи два “компетентни източника”, хи-хи.

Без каквито и да е заобикалки, цялата история бе представена още в първото вечерно излъчване на “Дагенс ехо”. Шефът на чуждестранния му отдел се оказа явно добре информиран.

По-късно вечерта премиер-министъра даде пресконференция, на която съобщи кратко, че може да потвърди сведенията, излъчени по “Дагенс ехо”.

Телата на четиримата израелски офицери вече бяха поискани от Израел, който съобщи на Швеция колко много съжалява. Шведските власти отзоваха посланика си от Израел за консултации и обявиха двама израелски дипломати, в това число и вече успелия да си замине шеф на сигурността в посолството, за persona non grata. На втория дипломат бе предложено да напусне страната в рамките на 24 часа. Шведското правителство се отнесе извънредно сериозно към случилото се. Преди всичко изрази съболезнования и дълбокото си съжаление пред ръководството на ООП. Случилото се доведе до дълбока криза в шведско-израелските отношения.

Премиерът отговори кратко и уклончиво на множеството въпроси за това как е протекло самото клане и кои и колко служители от службата за сигурност са участвали в самата акция. В продължение на целия ден бил поддържал връзка със съответния персонал от споменатата служба за сигурност. Служителите й изпълнили компетентно и по достоен за възхищение начин тежкия си дълг. Това било всичко, което можел да съобщи премиерът.

Вътрешният материал по следствието на службата за сигурност бе засекретен и нямаше никаква информация относно чуждите държави, което вече бе явно в интерес на личната сигурност на персонала на шведското СЕПО.

Карл стоеше до прозореца на апартамента си и гледаше към заснежената Стрьомен. Току-що бе приключил телефонния си разговор с човека, нарекъл себе си Мишел. Последният бе прекарал целия ден в кантората си, очаквайки именно тази кратка вест, която и бе получил. Карл първо написа текста на лист хартия, а след това стоеше с този смачкан лист, стискайки го в ръка. Текстът гласеше:

“Договорът е сключен. Както вероятно си запознат, при така създадената ситуация не всичко мина много гладко и не мисля, че ще можем да го подпишем на 15-ти или 16-ти този месец. Бъди така добър да поздравиш от мен Муна и да й кажеш, че лично й изпращам 21 рози. Предадох поздравите й при сключването на договора”.

След разшифроването съобщението гласеше, че няма да могат да се видят в скоро време, че израелците са провели операцията, но Карл ги е унищожил, като при това им е предал поздрави от Муна.

Няколко часа след операцията последният израелец бе преместен в отделението за реанимация на хирургичното отделение на Каролинската болница, но там умря. Палестинското момиче все още бе между живота и смъртта, а шведката бе умряла поради голямата загуба на кръв, която така и не успяха бързо да възстановят.

Карл се приближи до стереоуредбата си и си пусна струнен квартет от Брамс. Наля си уиски и се върна при прозореца. В този момент иззвъня камбаната, известяваща за настъпването на Нова година и над Стрьомен избухнаха фойерверки. Карл отпиваше бавно от уискито си.

Изведнъж го прониза остър студ и той забеляза, че чашата в ръката му затрепери. Да, бе плакал и преди това, но го бе правил без сълзи, а сега зарята над Стрьомен го бе досъсипала и горещите му сълзи потекоха по бузите му. Не разбираше чувствата си и не бе наясно какво се случваше с него.

— За теб, Шула! “Ще се видим догодина в Йерусалим” — произнесе той и вдигна треперещата си ръка към прозореца.

Чувстваше обаче, че това не бе истина и че никога повече нямаше да се видят.

Стария стоеше на верандата и се любуваше на тъмните меки очертания на естерландския ландшафт, заобикалящ ябълковата му градина. Държеше в ръка чаша с шампанско и бе в изключително настроение.

Да, бе се оказал прав. Точно в момента двама младежи се обучаваха в Сан Диего. Прототипът им бе вече изпробван в бой при реална обстановка и срещу най-известните с жестокостта си врагове.

Карл бе за Стария нов тип оръжие, значително по-евтино и по-ефективно отколкото, например, апаратурата за радиозасичане, която струваше къде по-скъпо. Старецът виждаше в бъдещето цяла плеяда от нови оперативни работници със силата и ефективността на младия Хамилтън. Това бе необходимо за в бъдеще, това бе най-важното и Стария бе твърдо убеден в това. Бъдещият враг съвсем не бяха няколко израелски ловци на араби. Истинският враг със сигурност бе много по-силен и опасен. Съгласно стратегическите разсъждения на Стария щеше да стане въпрос за неизбежната конфронтация на шведска територия между неговите хора и сътрудниците на руското разузнаване.

Поради това бе жизненоважно да се попречи на разкриването на името на Карл Хамилтън пред обществеността. Това щеше да постави под въпрос самото съществуване на новото оръжие и в това бе успял да убеди премиера без особени уговорки.

Уговорки обаче се наложиха. Още през 1949 година бяха изсечени няколко екземпляра лични медали, но само Негово кралско височество можеше да вземе решение за присъждането им. Това бе важно от политическа гледна точка за Стария, който искаше да спечели точка срещу старите клеветници от военното ръководство, и премиерът вече бе дал съгласието си.

Карл Хамилтън трябваше да получи медал “Густав III за храброст”, като при това щеше да бъде първият шведски офицер, удостоен с честта да бъде негов кавалер през последните осемдесет години.

Стария вече си представяше учудването на другите офицери при рида на младия Хамилтън, преминаващ покрай тях с малката синьо-жълта плочка върху униформата си и то не със стария и обичаен орден “За славни дела”, какъвто можеше да получи всеки генерал от онези, които през последните години се съпротивляваха така усилено на проекта на Стария.

Освен това бе имал разговор и с Върховния главнокомандващ. Наистина, Стария не обели и дума за предстоящото награждаване на своя подопечен. Успя обаче да уговори събеседника си да зачисли колкото се може по-скоро Карл в курсовете за бъдещи капитани при Висшето морскоучилище. Така Карл щеше да може поне за известно време да се измъкне от онази лудница в Кунгсхолмен и още повече да заприлича на онзи тип офицери, които военното ръководство искаше да има в разузнаването си. Следващата крачка бе капитан първи ранг, което бе къде по-достойно от лейтенант. А и условията там бяха значително по-добри и по такъв начин Карл нямаше да страда от неизвестността и щеше да е по-близо до департамента по отбраната и по-далече от полицията.

И така, едно от неговите момчета все пак се бе отличило “със смелост на бойното поле”. Стария усети почти възторжен трепет. Нещо подобно бе усетил веднъж в тесен офицерски кръг, наблюдавайки как първият екземпляр от J 35 Praken[132] се издига с камера за твърдо горене на ученията край Линшьопинг.

Именно такова ново оръжие бе и Хамилтън. А сега бе изпълнил и първата си бойна задача. “All Swedish aircraft returned safely to base” [133] — прошепна Стария и се усмихна сам на себе си. Именно тази фраза бе стандартната в Израел след въвеждането на ново летателно оръжие.

Стоейки в тъмното, той вдигна чашата си с шампанско. След това се върна при семейството си.

Часовникът обаче удари полунощ, докато бе още на верандата.

Епилог

В правово отношение развръзката на събитията в Швеция не бе много драматична. Алоис Моргенстерн бе осъден на две години затвор за непозволена шпионска дейност, но бе освободен по обвинението в съучастие в убийство с мотивировката, че не бил посветен в истинската цел на израелската операция. Върховният съд обаче не бе единен по въпроса. Двама от съдебните заседатели и един съдия бяха за освобождаването му и резултатът от гласуването завърши с три на два гласа. След осем месеца Моргенстерн бе напълно освободен и скоро след това емигрира в Израел.

Шефът на отдела при Управлението по емиграционните въпроси бе осъден на четири години затвор и уволнен от работа за така нареченото “шпиониране на бежанци”, класифицирано с решението на съда като “непозволена шпионска дейност”. Връзката между ареста му и израелската операция остана дълги години в тайна.

След около година на четиримата шведски пропалестински активисти бе изплатена компенсация в размер на 4500 крони за нанесени щети по време на лишаването им от свобода без/основателни причини за подозирането им в различни видове сериозни престъпления.

Депортираните от страната като терористи четирима палестинци така и не получиха правото да се върнат в Швеция, защото шефът на “Бюро Б” при службата за сигурност продължи да държи на решението си.

Само един човек от преживелите израелската операция остана физически невредим. Името му обаче така и не стана известно на обществеността. В международните шпионски кръгове обаче скоро се заговори само за сензационното развитие на стокхолмския случай. Немската BND първа разкри истинската картина на самия ход на операцията. Останалите шпионски централи я научиха от нея, а скоро и на руското разузнаване стана известно, че само един-единствен шведски офицер от военноморските сили се е противопоставил на израелския спецотряд. В Швеция като че ли се създаваше нова оперативна обстановка, която имаше или в краен случай можеше да има значение за всичките й партньори при неочаквани обстоятелства. Шведският офицер носеше кодовото название Coq Rouge.

За пръв път специалистите от цял свят получиха повод да обърнат специално внимание на това кодово обозначение.

Още един човек оцеля при израелската операция и това бе най-приближената сътрудничка на представителя на ООП в Швеция — Рашид Ашраф. След шест месеца, прекарани в болница, тя се върна във вилата във Вигбюхолм и стана новият представител на ООП в Стокхолм.

Никога повече не срещна човека, наричан Coq Rouge, и нямаше никакви спомени за него освен една маловажна подробност. Така и не я напусна острият като острие на нож спомен, че върху ръкохватката на пистолета му бе изобразен странен герб със златна корона.

“План Далет” можеше да означава както “план Д”, така и “планът на четиримата”, защото “далет” бе четвъртата буква от древноеврейската азбука. Последното тълкуване се явяваше и съдържанието на “плана”, защото Арон Замир бе нарекъл четиримата участници в него “четиримата мъдреци”. Названието на операцията започна да се използва — повече или по-малко иронично — в Израел, след като дотам стигнаха сведенията за стокхолмския финал на този политически скандал.

Един от мнозината офицери от разузнаването, които бяха пенсионирани, бе и генерал-лейтенант Арон Замир. Отделът на оперативната служба на Мосад “Божия мъст” бе временно отстранен, след което бе оглавен от съвсем нови хора и пред него бе поставена нова оперативна цел. Бе невъзможно в скоро време да се провеждат в Европа каквито и да било специализирани операции от типа на стигналата до фиаско в Стокхолм, защото и дипломатическата, и политическата цена бяха твърде високи за Израел. Освен това особеният почерк при провеждането на акциите — видите ли, става въпрос за между арабски разпри — стана твърде популярен и никой не искаше вече да го повтаря. Поне в близко бъдеще.

На човека, наричан Елазар по името на библейския герой, който бе пожертвал живота си в борбата с враг с необикновена сила, бе присвоено посмъртно званието полковник. Започнаха разпри и кавги или защо все пак му бе присвоено следващото звание, или — защо само полковник. Нито един друг офицер от Израел нямаше толкова награди, но той бе погребан не във военното гробище край Йерусалим, а в родния му кибуц в Галилея, до град Кинерет. На самото погребение и на помена присъстваха около петстотин души.

Сред най-близките му роднини бе и сестра му Шуламит.

Истинското си име Елазар бе получил от дядо си още през пионерските времена за Израел. Той се казваше Хаим Ханегби, което означаваше “живот в пустинята”, защото именно за това бе живял и умрял в Палестина неговият дядо.