Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.

Седеше на първия чин;
до прозореца, вляво,
беше нисък на ръст,
с коса като пламък,
червена и права,
с цяло съзвездие лунички
върху двете страни.

Беше много добър ученик.
Знаеше всеки урок,
отговаряше точно и ясно,
не мълчеше,
                когато учителят,
питаше:
                прав зад катедрата.
— Кои са царете от Второто българско царство?
— Къде се намират Азорските острови?
— Какво получаваме, когато прибавим
към натрия три молекули сребро?

Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.

Веднъж,
                съвсем неочаквано,
влезе един офицер.
Прав зад катедрата,
                        офицерът посочи
първия чин до прозореца вляво,
                                        и каза:
— Излез на дъската.
                        Ела.
                                Говори.
Отговаряй на всички въпроси
подробно и ясно.

Беше в час по мъчение.

От стената
                като от черни килии
гледаха Ботев и Левски.
Върху празните чинове
                        седеше страхът
и подсказваше:
                        — Кои са ония,
с които си ходил на сбирка?
                                — Къде се намира
квартирата, дето се срещаше с тях?
— Какво си получил?
                        — Кому си го дал?

Беше в час по безстрашие.

Тои беше добър ученик.
Най-добрият в класа.
Излезе навън
                пред дъската.
Косата му рижа изгря
върху нейното черно небе
с тебеширени облаци.
Лицето му
        беше спокойно и ясно
под златните лунички.

Беше много добър ученик.
Най-добрият в класа.

Но нищо не каза.
На всички въпроси
отвърна с мълчание.

Мълчеше,
        когато го питаха в класната стая.
Мълчеше,
        когато навън го поведоха.
Мълчеше,
        когато го туриха прав
до стената на задния двор.
Мълчеше,
        когато последен звънец
удариха пушките.

Беше много добър ученик.
Мълча
        и получи отличен

в час по безсмъртие.