
На цената на всичко младата и красива Беки Шарп решава да стане част от висшите кръгове на английското общество. Надарена с много хитрост и чар, използвайки всеки мъж, изпречил се на пътя й, младата жена успява да се домогне до така желаните власт и пари. Но на каква цена? Дали всички лъжи и измами, на които подлага хората, цялата хитрост и амбиция си струват за да се превърне в част от фалшивия блясък на богатите и преуспелите?
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Уилям Текери
Панаир на суетата
роман без герой
Посвещавам с обич това повествование на Б. У. Проктър
Преди вдигането на завесата
Режисьорът на представлението седи пред завесата, гледа към панаира и дълбока тъга го обзема, когато обхваща с поглед това шумно място. Там ядат и пият, ухажват се и се зарязват, смеят се и плачат, пушат, мамят, боричкат се, танцуват и свирят; побойници се блъскат насам-натам, контета оглеждат жените, мошеници обират джобовете, полицаи бдят, пътуващи търговци (и те са мошеници, зло да ги порази!) реват пред сергиите си, а селяндурите-наивници зяпат по варакосаните танцувачки и клетите стари начервени клоуни, докато сръчните хитреци опипват отзад джобовете им. Да, това е Панаирът на суетата: място без нравственост и без веселие, макар и много шумно. Вгледайте се в лицата на актьорите и смешниците, когато са свършили работа. Погледнете клоуна Том, когато измива боята от страните си, преди да седне да вечеря с жена си и малките клоунчета зад кулисите. Скоро завесата ще се вдигне и той ще се запремята презглава и ще се провиква: «Здравейте!»
Уверен съм, че човекът склонен към размисъл не би се чувствувал потиснат от собственото си веселие или от веселието на другите, когато минава край подобно зрелище. Тук и там някоя смешна случка или благородна проява ще го трогне и зарадва: хубавко дете, загледало се в сергията със сладкишите; хубава девойка, застанала поруменяла до любимия си, докато той избира да й купи нещо; клетият Том Клоуна, ей там зад фургона, заглозгал кокала заедно с почтеното си семейство, което се препитава от палячовщината му. Но общото впечатление е по-скоро печално, отколкото весело. Когато се приберете вкъщи, обхванати от размисъл, вглъбеност и снизхождение, вие се залавяте с книгите си или с друга работа.
Освен тази поука няма друга, която да вложа в настоящата повест за «Панаира на суетата». Някои хора считат панаирите за много неморални и ги избягват заедно със семействата и слугите си; твърде е възможно да са прави. Но ония, които мислят иначе и са благоразположени, доброжелателни или критични, може би ще пожелаят да влязат за около половин час и да видят какво става там. Спектаклите са най-разнообразни: безжалостни единоборства, елегантна и изискана езда, картинки от живота на хайлайфа и други — по-посредствени; любовни сцени за сантименталните, както и леки комични номера. И всичко това — в съответния декор, ярко осветено от свещите на самия автор.
Какво още да каже режисьорът? Да благодари за любезността, с която представлението бе посрещнато във всички по-главни градове на Англия и където бе отбелязано с похвали от уважаваните представители на печата и благородничеството. Той се гордее, задето марионетките му са доставили удоволствие на най-доброто общество на империята. За прочутата малка кукла Беки се произнесоха, че имала необикновено гъвкави стави и откликвала живо при всяко подръпване на конците. А куклата Амелия, макар и с по-ограничен кръг обожатели, бе изработена и нагласена извънредно грижливо от майстора. Куклата Добин, колкото и да е тромава, все пак играе много забавно и естествено; танцът на малкото момче се хареса на някои; моля да обърнете внимание на богато облечения благородник-злодей, за чийто образ е положено голямо старание и когото дяволът ще отнесе на края на това изключително представление.
С тези думи и с дълбок поклон към покровителите си режисьорът се оттегля и завесата се вдига.
Лондон, 28 юни 1848г.
Глава I
Лицеят на мис Пинкъртън
През едно светло юнско утро, когато настоящият век бе още в юношеството си, пред голямата желязна порта на лицея за млади девойки на мис Пинкъртън, на Чизик Мел, спря голям семеен екипаж, с два охранени коня в блестящи хамути, каран със скорост от четири мили в час от охранен кочияш с триъгълна шапка и перука. Един черен слуга, разположил се на капрата до дебелия кочияш, размърда кривите си нозе веднага щом екипажът спря срещу лъскавата медна табелка на лицея на мис Пинкъртън и докато дърпаше звънеца, най-малко двадесетина млади главици надникнаха от тесните прозорци на величествената стара тухлена къща. Нещо повече: зоркият наблюдател би разпознал дори малкия червен нос на самата добродушна мис Джимайма Пинкъртън, показал се над няколко саксии с мушкато от прозореца на собствената й гостна.
— Екипажът на мисис Седли, сестро — каза мис Джимайма. — Самбо, черният слуга, току-що дръпна звънеца; а кочияшът има нова червена жилетка.
— Свършихте ли с всички необходими приготовления във връзка със заминаването на мис Седли, мис Джимайма? — запита самата тази величествена дама — мис Пинкъртън, Семирамидата на Хамърсмит, приятелка на доктор Джонсън и в писмовна връзка с мисис Чепоун.
— Момичетата станаха тази сутрин в четири часа, за да опаковат багажа й, сестро — отвърна мис Джимайма. — Приготвили сме й и китка.
— Кажете «букет», сестро; така е по-благородно.
— Е, тъй де, букетът е голям почти колкото купа сено. Сложих в куфара на Амелия две шишенца с одеколон от карамфил за мисис Седли, както и рецепта за приготовляването му.
— Надявам се, мис Джимайма, че сте снели копие от сметката на мис Седли. Това е, нали? Много добре — деветдесет и три лири и четири шилинга. Бъдете така добра да я адресирате до Джон Седли, ескуайър, и да запечатате тази бележка, която написах за съпругата му.
Според мис Джимайма едно писмо, написано собственоръчно от сестра й, мис Пинкъртън, бе достойно за същото дълбоко уважение, каквото се полага на писмо от някой владетел. Само когато възпитаничките й напущаха заведението или когато се готвеха да се омъжват и веднъж, когато клетата мис Бърч умря от скарлатина, за мис Пинкъртън се знаеше, че е писала лично писма на родителите на възпитаничките си. И мнението на мис Джимайма беше, че ако нещо бе в състояние да утеши мисис Бърч за загубата на нейната дъщеря, това можеше да бъде единствено трогателното и красноречиво писмо, с което мис Пинкъртън й съобщаваше за нещастието.
В настоящия случай «бележката» на мис Пинкъртън имаше следното съдържание:
«Алея Мел, Чизик, 15 юни 18…г.
Госпожо,
имам честта и щастието, след шестгодишното й пребиваване в лицея, да представя мис Амелия Седли на родителите й като млада дама, достойна да заеме подобаващото й място в изискания и изтънчен кръг на тяхното общество. Добродетелите, характерни за една млада англичанка от благороден род, и дарбите, подходящи за нейния произход и положение, не липсват на обичливата мис Седли, чието трудолюбие и послушание спечелиха сърцата на преподавателите й и чийто благ нрав очароваше както по-възрастните от нея така и по-младите й приятелки.
По музика, танц, краснопис, по всякакъв вид бродерия и ръчна работа тя, може да се каже, осъществи най-съкровените желания на хората около нея. По география има все още да се желае; а грижливото и неотменно носене на дъската за изправяне на гърба четири часа дневно, в продължение на следващите три години, препоръчвам като нужно за придобиване на онази благородна походка и стойка, които са така необходими за всяка елегантна млада девойка.
По отношение принципите на религията и нравствеността мис Седли е достойна за едно заведение, което е било почетено от присъствието на великия лексикограф доктор Джонсън. Като напуща нашия лицей, мис Амелия отнася със себе си сърцата на приятелките си и привързаността на директорката си, която има честта да се назове, госпожо, ваша най-покорна слугиня.
Барбара Пинкъртън
П.П. Мис Шарп придружава мис Седли. Особено желателно е престоят на мис Шарп на Ръсъл Скуеър да не надвиши десет дни. Изисканото семейство, у което тя ще постъпи на служба, желае да се възползува от услугите й колкото е възможно по-скоро.»
След като завърши това писмо, мис Пинкъртън написа собственото си име и името на мис Седли върху първия лист на един екземпляр от речника на Джонсън — онова интересно произведение, което тя неизменно подаряваше на възпитаничките си при напущането им на лицея.
В обвивката му беше мушнато копие от стихотворението «Към младата девойка, напущаща лицея на Чизик Мел» от покойния високоуважаван доктор Самюъл Джонсън. Всъщност името на лексикографа не слизаше от устата на тази величествена дама и посещението, направено й някога си от него, бе източникът на репутацията и богатството й.
Като получи нареждане от сестра си да вземе от шкафа речника, мис Джимайма извади от посоченото място два екземпляра. Когато мис Пинкъртън завърши надписването на първия екземпляр, Джимайма й подаде плахо и нерешително и втория.
— А това за кого е, мис Джимайма? — запита със страшна студенина мис Пинкъртън.
— За Беки Шарп — отвърна Джимайма силно разтреперана. Набръчканото й лице и шията й поруменяха и тя застана с гръб към сестра си. — За Беки Шарп. И тя напуща.
— Мис Джимайма! — възкликна мис Пинкъртън, подчертавайки всяка буква от името й. — С ума си ли сте? Приберете речника обратно в шкафа и никога в бъдеще не смейте да си позволявате подобна свобода.
— Но, сестро, той струва само два шилинга и девет пенса, а клетата Беки ще се чувствува нещастна, ако не го получи.
— Веднага изпратете мис Седли при мен — каза мис Пинкъртън, И като не посмя да каже ни думичка повече, мис Джимайма заситни, навън от стаята, крайно развълнувана и смутена.
Бащата на мис Седли бе търговец в Лондон, и притежаваше значително богатство, докато мис Шарп бе стипендиантка, за която мис Пинкъртън смяташе, че е сторила достатъчно, за да трябва на прощаване да й отдава и тази голяма чест — да й подари речника.
Макар писмата на директорките да са подвеждащи като епитафиите, все пак, тъй както понякога се случва този свят да се напуска от човек, действително заслужил всички похвали, гравирани над костите му от каменоделеца — да е бил наистина добър християнин, добър родител, дете, съпруга или съпруг и наистина да оставя след себе си неутешимо семейство, което да оплаква загубата му, тъй също и в някои лицеи от време на време се случва даден ученик действително да заслужава похвалите на обективния учител. Мис Амелия Седли беше тъкмо такава млада девойка и не само напълно заслужаваше всички похвали, с които я обсипваше мис Пинкъртън, но дори притежаваше и много други очарователни качества, които тази стара, надута, подобна на Минерва жена не бе в състояние да долови вследствие на разликата в положението и възрастта между възпитаничката й и самата нея.
Тя не само пееше като чучулига или като мисис Билигтън, танцуваше като Хилисбърг или Парисо, бродираше прекрасно и пишеше точно по правописа, но имаше и добро, нежно, весело и благородно сърце, което спечелваше любовта на всички край нея, от самата Минерва до бедната прислужничка в кухнята и дъщерята на еднооката жена, на която бе позволено да продава стоката си веднъж седмично на младите госпожици в лицея. От двадесетте и четири млади девойки тя имаше дванадесет близки и сърдечни приятелки. Дори завистливата мис Бригс никога не говореше лошо за нея; високопоставената и важна мис Салтайр (внучка на лорд Декстър) признаваше, че Амелия има благородна осанка; а колкото се отнася до мис Шварц, богатата и много къдрокоса мулатка от Сент Китс, в деня, когато Амелия си замина, тя избухна в такъв плач, че се принудиха да повикат доктор Флос и едва ли не я упоиха с едно лекарство за успокояване. Както би могло да се предположи, високото положение и качествата на мис Пинкъртън я караха да проявява привързаността си спокойно и достойно. Но мис Джимайма на няколко пъти вече се разхленчваше при мисълта за заминаването на Амелия и ако не се боеше от сестра си, щеше направо да изпадне в истерия подобно богатата наследничка от Сент Китс (която плащаше двойно). Удоволствието да се отдадеш напълно на скръбта си е позволено само на богати пансионерки. Честната Джимайма се грижеше за сметките, за прането, за кърпенето, за сладкишите, за сервизите и приборите, а трябваше да надзирава и прислугата. Но защо ли да говорим за нея? Навярно от този момент нататък няма да я чуем повече и когато големите порти от ковано желязо се затворят зад Амелия, тя и страшната й сестра не ще се появят повече в тази повест.
Но тъй като с Амелия ще се срещаме непрестанно, няма вреда, ако кажем още в началото на познанството ни, че тя е едно мило малко същество; и че е цяло щастие — както в живота, така и в романите, които (особено последните) изобилствуват с най-разнообразни злодеи — да имаме за постоянен наш спътник подобно безхитростно и добросърдечно създание.
Понеже не е героиня, излишно е да описваме външността й. Страхувам се да кажа, че носът й е по-скоро малък, отколкото обратното, и че бузите й са твърде кръгли и червени за една героиня; но лицето й руменее от здраве, а по устните й се появява най-свежата усмивка. В очите й бляска веселост и жизнерадост, освен когато се изпълнят със сълзи, а това се случва прекалено често, тъй като това глупаче се разплаква дори и за умряло канарче; или за някоя мишка, случайно хваната от котката; или в края на всеки роман, колкото и глупав да е той. А пък кажеше ли й се някоя по-груба дума — ако изобщо би имало тъй коравосърдечен човек, че да го стори — ех, толкова по-зле за него. Дори мис Пинкъртън, тази мрачна и богоподобна личност, престана да й се кара още след първия път и макар да разбираше от чувствителност толкова, колкото и от алгебра, заповяда на всички учители и преподаватели да се отнасят с мис Седли с най-голяма деликатност, тъй като грубото държане било вредно за нея.
Така че, когато дойде денят на заминаването, мис Седли се намери между двете си обичайни действия — да плаче и да се смее, и се чудеше кое от тях да извърши. Тя се радваше, че си отива вкъщи и едновременно с това много тъжеше, че напуща училището. От три дни насам малката Лаура Мартин, сирачето, вървеше по петите й като кученце. Тя трябваше да даде и получи най-малко четиринадесет подаръка — да даде четиринадесет тържествени обещания, че ще пише всяка седмица.
— Изпращай писмата си чрез дядо ми, граф Декстър — каза мис Салтайр (която между другото беше доста раздърпана).
— Не се скъпи за пощенските разноски, ами пиши всеки ден, мила моя — каза поривистата и с коса като вълна, но великодушна и топлосърдечна мис Шварц.
А малкото сираче Лаура Мартин (което едва се бе научило да пише) взе ръката на приятелката си и каза, поглеждайки я свенливо право в лицето:
— Амелия, когато ти пиша, ще те наричам «мамо».
Не се съмнявам, че когато мистър Джоунс чете тази книга в клуба си, ще заяви, че подробности като тия са крайно глупави, тривиални и прекалено сантиментални. Да, виждам в този момент как Джоунс (позачервен от агнешката плешка и виното) изважда молив, подчертава думите «глупави», «сантиментални» и пр. и написва отстрани забележката «Много вярно». Е, добре, той е даровит човек и се възхищава от великото и героичното в живота и в романите, и ще е най-добре да спре дотук и да се залови за друга книга.
И тъй мистър Самбо нареди в екипажа цветята, подаръците, куфарите и кутиите за шапки на мис Седли заедно с един много малък и износен стар куфар от телешка кожа, с картичката на мис Шарп, прикрепена към него. Самбо се ухили, когато го пое, а кочияшът го премести с подходящото презрително изражение. Часът на раздялата настъпи. Тъгата в този момент бе значително намалена от възхитителното слово, което мис Пинкъртън отправи към възпитаничката си. Не че тази прощална реч тласна Амелия към философски размишления или пък я въоръжи със спокойствие. Въздействието й идваше от това, че тя бе непоносимо скучна, надута и отегчителна; и като се боеше твърде много от директорката си, мис Седли не смееше в нейно присъствие да се отдаде на личната си скръб. В приемната поднесоха кейк със стафиди и бутилка вино, също както при тържествените случаи, когато се правеха посещения от родителите. След почерпката мис Седли бе свободна да си тръгне.
— Трябва да влезете и да се сбогувате с мис Пинкъртън, Беки — каза мис Джимайма на една млада девойка, на която никой не обръщаше внимание и която слизаше по стълбите със собствената си ръчна чанта в ръка.
— Да, предполагам, че трябва — каза мис Шарп спокойно и за голямо учудване на мис Джимайма.
Когато мис Джимайма почука на вратата и получи позволението да се влезе, мис Шарп пристъпи напред съвсем равнодушно и каза на френски, с безупречно произношение: Mademoiselle, je viens vous faire mes adieux [1].
Мис Пикъртън не разбираше френски; тя само възпитаваше онези, които го разбираха. Като прехапа устни и тръсна своята царствена, увенчана с римски нос глава (на върха на която стоеше голям и тържествен тюрбан), тя каза: «Мис Шарп, сбогом.» Докато говореше, Хамърсмитската Семирамида размаха ръка както за сбогом, така и за да даде възможност на мис Шарп да хване един от пръстите на ръката, протегната за тази цел.
Мис Шарп само скръсти собствените си ръце с ледена усмивка и поклон, като отказа да приеме тази чест, на което Семирамида тръсна с още по-голямо възмущение тюрбана си. Всъщност това беше едно малко сражение между младата дама й възрастната и последната бе победена.
— Господ да те благослови, мое дете — каза тя, като прегърна Амелия и отправи смръщен поглед над рамото й към мис Шарп.
— Тръгвайте, Беки — каза мис Джимайма, дърпайки твърде уплашено другата девойка, и вратата на гостната се затвори завинаги след тях.
Дойде време за битката и раздялата долу. Думите са безсилни да опишат това. Всички слуги бяха в хола — всички мили приятелки — всички млади девойки, а също и учителят по танц, който току-що бе дошъл. Имаше такова боричкане, прегръщане, целуване и плач и такива истерични провиквания от страна на мис Шварц, която заемаше спалня-салон, че никое перо не може ги описа, а нежното сърце предпочита да ги отмине. Прегръщането се свърши; разделиха се — по-право, мис Седли се раздели с приятелите си. Мис Шарп свенливо бе влязла в екипажа няколко минути преди това. Никой не плачеше, че се разделя с нея.
Кривокракият Самбо затръшна вратата на екипажа след младата си разплакана господарка и скочи отзад на екипажа. «Спри!» — извика мис Джимайма, като се втурна към портата с един пакет.
— Ето няколко сандвича, мила — каза тя на Амелия. — Може да огладнеете. Беки, Беки Шарп, ето за вас една книга, която сестра ми… искам да кажа, която аз… Джонсъновия речник, знаете; не трябва да ни напуснете без него. Сбогом. Кочияш, карай. Господ да ви благослови!
И доброто същество се оттегли в градината, обхванато от силно вълнение.
Но ужас! Тъкмо когато екипажът потегли, мис Шарп подаде бледото си лице от прозореца и захвърли книгата обратно в градината.
Това почти накара Джимайма да припадне от ужас.
— Боже мой, никога не съм… — възкликна тя. — Каква дръзка… — Вълнението не й позволяваше да довърши изреченията си. Екипажът изтрополя напред; големите порти се затвориха; звънецът удари за урока по танц. Светът се разкри пред двете млади девойки; и тъй, сбогом, Чизик Мел.
Глава II
В която мис Шарп и мис Седли се приготовляват да започнат борбата
Когато мис Шарп извърши героичното деяние, описано в предишната глава, и видя как речникът прелетя над плочника на малката градина и накрая падна при нозете на смаяната Джимайма, по лицето на младата девойка, досега почти зелено от омраза, се изписа усмивка, която едва ли беше по-приятна, и тя се отпусна успокоена в екипажа, като каза:
— С речника свърших; и, слава богу, свърших и с Чизик.
Мис Седли се бе развълнувала от това предизвикателство почти колкото мис Джимайма. Та помислете — едва беше изминала минута, откакто бе напуснала лицея, а впечатления, събирани в продължение на шест години, трудно се заличават за такова кратко време. Нещо повече, за някои тези юношески притеснения и мъчителни преживелици траят вечно. Познавам например един стар джентълмен на шестдесет и осем, който една сутрин на закуска ми каза твърде развълнувано: «Нощес сънувах, че д-р Рейн ме напердаши.» Въображението му го бе върнало петдесет и пет години назад. Д-р Рейн и неговата пръчка бяха за него тъй страшни на шестдесет и осем години, както и когато е бил на тринадесет. Не зная какво би станало, ако докторът със своята голяма пръчка действително се появеше пред него, дори и на тази му възраст, и кажеше със страшния си глас: «Момче, свали си панталоните!…» И така, мис Седли се разтревожи извънредно много от това бунтовно действие.
— Как можа да направиш това, Ребека? — каза тя след известно мълчание.
— Ха, да не мислиш, че мис Пинкъртън ще дойде и ще ми заповяда да се върна пак в онази стара дупка? — отвърна Ребека със смях.
— Не, но…
— Мразя целия лицей — продължи разгневено мис Шарп. — Дано никога вече не го видя! Ах, да потъне дано на дъното на Темза. И ако мис Пинкъртън е там, няма да я извадя; не, няма да го сторя. Ех, тъй бих желала да видя как водата я носи с тюрбан и с всичко, с развятия й шлейф отзад и с носа й като на лодка!
— Стига! — възкликна мис Седли.
— Ха, да не би пък черният лакей да ме обади? — извика мис Ребека, като се изсмя. — Той може да отиде и да каже на мис Пинкъртън, че я мразя от цялото си сърце. Бих желала да го стори. А бих желала също да имам възможност да го докажа. В продължение на две години получавах от нея само укори и обиди. С мен се отнасяха по-зле, отколкото с последната слугиня в кухнята. От никого, освен от тебе, не чух ни една приятелска дума. Караха ме да надзиравам малките момичета в долната занималия и да приказвам френски на госпожиците, докато най-после майчиният ми език ми втръсна. Голяма смешка беше, дето заговорих на мис Пинкъртън на френски, нали? Тя не знае нито думица френски, а е твърде горда да си го признае. Струва ми се, че именно това я накара да се раздели с мен; така че благодаря на бога за френския език. Vive la France! Vive l’Empereur! Vive Bonaparte [2]!
— О, Ребека, Ребека, срамота! — извика мис Седли; защото това беше най-голямото богохулство, което Ребека бе изрекла досега. Ако по това време някой в Англия кажеше: «Да живее Бонапарт!» — беше все едно, че казва: «Да живее дяволът!» — Как можеш, как смееш да храниш толкова лоши и отмъстителни мисли!
— Отмъщението може да е лошо нещо, обаче е естествено — отвърна мис Ребека. — Аз не съм ангел. — И за да бъдем искрени, трябва да кажем, че действително не беше ангел.
Необходимо е да отбележим, че през време на този разговор (който се водеше, докато екипажът се търкаляше лениво покрай брега на реката), макар и мис Ребека на два пъти да бе имала случай да благодари на бога, първия път стори това заради туй, че се бе отървала от едно лице, което мразеше, а втория път — защото й бе дадена възможност да смути или обърка неприятелите си. В нито един от тези два случая не се срещат мотиви за религиозна благодарност, нито пък такива, които могат да служат за двигатели на един благороден и мил човек. С други думи, мис Ребека не беше нито благородна, нито мила. Целият свят се отнасял зле с нея, така твърдеше тази млада мизантропка, а можем да бъдем уверени, че хората, към които целият свят се отнася зле, напълно заслужават това. Светът е огледало и представя пред всеки отражението на собственото му лице. Намръщете му се и той ще ви отвърне с кисел поглед; засмейте му се и той ще ви бъде весел и сърдечен приятел. Така че нека всички млади хора направят избора си. В едно сме положителни: ако светът нехаеше за мис Шарп, и тя от своя страна не бе сторила добро никому; нито пък можеше да се очаква, че двадесет и четири млади девойки могат да бъдат толкова добродушни, като героинята на тази повест, мис Седли (която избрахме тъкмо поради това, че бе най-благородната от всички; иначе какво би ни попречило да вземем вместо нея за героиня мис Шварц или мис Кръмп, или мис Хопкинс!) — не можеше да се очаква всяка една да притежава смирения и кротък нрав на мис Амелия Седли; да се възползува от всеки сгоден случай, за да покорява злонравието и коравосърдечието на Ребека и с хиляди мили думи и нежни постъпки поне веднъж да сломи нейната неприязън към подобните й.
Бащата на мис Шарп беше художник и като такъв бе давал уроци по рисуване в училището на мис Пинкъртън. Той беше остроумен човек и приятен компаньон; твърде склонен да прави дългове и със слабост към кръчмите. Когато беше пиян, имаше навика да бие жена си и дъщеря си; а на следното утро, обхванат от главоболие, ругаеше света, че пренебрегвал таланта му и се нахвърляше, с доста голямо остроумие и понякога напълно справедливо, върху своите събратя-художници, които наричаше глупаци. Тъй като се препитаваше с извънредно голяма трудност и дължеше пари на цяла миля около квартала Сохо, където живееше, той бе намислил да подобри положението си и се ожени за една млада французойка, по професия балерина. Мис Шарп никога не загатваше за скромната професия на майка си, обаче заявяваше, че семейство Антрша били от благородно гасконско потекло и много се гордееше, че произхожда от техния род. Любопитно е да се отбележи, че колкото повече се издигаше в живота тази млада девойка, толкова по-високо и по-блестящо ставаше положението на прадедите й.
Майката на Ребека бе получила някъде някакво образование и дъщерята говореше френски с чист парижки акцент. По онова време това беше донейде рядко качество и то стана причина да бъде взета на служба от правоверната мис Пинкъртън. Майката бе умряла, а бащата, като видя, че няма вероятност да оздравее след третата си атака от делириум тременс, написа едно мъжествено и трогателно писмо на мис Пинкъртън, оставяйки сирачето под нейна защита, и така отиде в гроба, след като двама съдебни пристави се скараха над трупа му. Когато постъпи в Чизик, Ребека беше на седемнадесет години и влезе там като стипендиантка. Както видяхме, задължението й беше да приказва френски, а привилегиите й бяха да не й вземат такса и да й отпущат няколко гвинеи годишно, с които да заплаща случайните и разпокъсани познания, получавани от преподавателите в училището.
На вид тя беше дребна и крехка; бледна, със светла коса и очи, които имаше обичай да държи сведени надолу. Когато ги повдигнеше, виждаше се, че са много големи и необикновено привлекателни. Толкова привлекателни, че преподобният мистър Крисп, току-що завършил в Кеймбридж, младши помощник на викария на Чизик — преподобния Флауърдю, се влюби в мис Шарп. Той бе повален само от един неин поглед, отправен към амвона в черквата на Чизик от определените за ученичките скамейки. Този заслепен от любов млад човек понякога пиеше чай с мис Пинкъртън, на която го бе представила майчицата му, и дори направи предложение за нещо като женитба чрез писмо, което еднооката продавачка на ябълки бе натоварена да предаде, но което заловиха. Извикаха мисис Крисп от Бъкстън и тя веднага отнесе със себе си милото си синче. Но дори мисълта за подобен орел в гълъбарника на Чизик причини голямо вълнение в гърдите на мис Пинкъртън, която би изгонила мис Шарп, ако не бе свързана с нея посредством договор. Тя никога не можа напълно да повярва твърденията на младата девойка, че не е разменила ни думица с мистър Крисп, освен пред нейните собствени очи, когато го бе виждала по време на чая.
Край високите и едри девойки в лицея Ребека Шарп изглеждаше като дете. Но тя притежаваше онази печална преждевременна зрелост, която се дължи на бедността. С не един настойчив кредитор бе разговаряла тя и го бе връщала от бащината си врата; не един търговец бе омилостивявала и развеселява и така бе изкопчвала още един обед на кредит. Тя често седеше с баща си, който много се гордееше с остроумието й, и слушаше приказките на мнозина от приятелите му, твърде често не много подходящи за ушите на едно малко момиче. Но тя казваше, че никога не е била малко момиче; открай време си била жена, още от осемгодишна възраст. О, защо мис Пинкъртън бе пуснала такава опасна птичка в кафеза си?
Работата е там, че старата дама смяташе Ребека за най-смиреното същество на света — така умело играеше тя ролята на наивка, когато баща й я водеше в Чизик; и само една година преди сключването на спогодбата, по силата на която Ребека бе приета в лицея, когато тя беше на шестнадесет години, мис Пинкъртън произнесе тържествено слово и й подари кукла — която между другото беше конфискувана собственост на мис Суиндъл. (Бяха я издебнали, че тайно си играе с нея в клас.) Как се смяха бащата и дъщерята, тътрейки се към дома след вечерния прием (когато се произнасяха речи и канеха всички преподаватели) и в каква ярост би изпаднала мис Пинкъртън, ако бе видяла каква карикатура, представляваща самата нея, бе успяла да направи от куклата тази малка присмехулница Ребека. Беки имаше обичай да разговаря с нея и това създаваше истинско забавление на Нюман Стрийт, Джерард Стринт и квартала на художниците, а когато младите художници идваха да изпият обичайния си джин с вода с ленивия, остроумен, весел, разпуснат по-стар техен колега, те редовно питаха Ребека дали мис Пинкъртън си е вкъщи — познаваха я тъй добре, клетата, както мистър Лорънс или президента Уест. Веднъж Ребека бе удостоена да прекара няколко дни в Чизик, след което си направи друга кукла и я нарече мис Джимайма; защото, макар това честно същество да й бе направило и поднесло желе и кейк колкото за три деца и да й бе дало на тръгване монета от седем шилинга, усетът й за комичното бе много по-силен от признателността й и тя пожертвува мис Джеми също тъй безмилостно, както и сестра й.
Нещастието дойде и тя бе заведена в лицея, за да остане да живее там. Строгата церемониалност я задушаваше: молитвите и обедите, уроците и разходките, които бяха наредени с конвенционална точност, я потискаха непоносимо; и тя си спомняше за свободата и оскъдицата на старото студио в Сохо с такова съжаление, че всички, включително и самата тя, си представяха, че страда от мъка по баща си. Ребека имаше малка стаичка на тавана, където нощем прислужничките я чуваха да плаче и да се разхожда. Но плачът беше от яд, не от мъка. Преди тя не бе имала обичай да се прикрива, обаче сега самотата я научи да се преструва. Никога не се бе движила в женско общество; макар и пропаднал човек, баща й бе талантлив; разговорът с него беше хиляди пъти по-приятен, отколкото приказките на онези от нейния собствен пол, с които се сблъскваше сега. Надутата суетност на старата директорка, глупавото добродушие на сестра й, вятърничавите приказки и клюки на по-възрастните момичета и студената вежливост на надзирателките еднакво я дразнеха. Тази нещастна девойка нямаше майчинско сърце, иначе бръщолевенето и приказките на по-малките ученички, с грижата за които я бяха натоварили, може би щяха да я заинтересуват и утешат. Но тя живя между тях две години и нито едно от децата не се опечали от раздялата с нея. Добрата, нежносърдечна Амелия Седли беше единственият човек, към когото можа поне малко да се привърже; а кой би могъл да не се привърже към Амелия?
Преимуществата на младите девойки с по-високо обществено положение от нейното, караха Ребека да изпитва неописуема завист. «Каква важност си дава туй момиче заради това, че е графска внучка! — каза тя на една от пансионерките. — Как се кланят и подмазват на онази креолка заради нейните сто хиляди лири стерлинги! Аз съм хиляди пъти по-умна и по-привлекателна от това същество въпреки всичкото му богатство. Възпитана съм също тъй добре, както и графската внучка, въпреки произхода й, и все пак всички тук ме отминават. А нима, когато бях в бащиното си ателие, мъжете не се отказваха от най-веселите балове и забавления, за да прекарат вечерта с мене?» Тя си науми на всяка цена да се освободи от затвора, в който се бе озовала, и реши да действува сама, като за пръв път си състави определени планове за бъдещето.
Възползува се от онова, което можеше да й предложи лицеят, и тъй като вече умееше да свири на пиано и бе добра лингвистка, бързо премина онзи учебен курс, който по онова време се смяташе достатъчен за една девойка. Ребека непрестанно се упражняваше и веднъж, когато момичетата бяха на разходка и тя си бе останала вкъщи, я чуха да свири тъй добре, че Минерва благоразумно реши да си спести разноските за учител на по-малките ученички и загатна на мис Шарп, че за в бъдеще ще трябва да им стане учителка по музика.
Девойката отказа — за първи път и за голямо учудване на величествената директорка на лицея. «Аз съм тук, за да говоря френски на децата — отвърна остро Ребека, — а не да им преподавам музика и да ви пестя разноските за учител. Дайте ми заплата и ще им стана преподавателка.»
Минерва се принуди да отстъпи и, разбира се, от него ден я намрази.
— В продължение на тридесет и пет години — каза тя и при това с пълно основание — не съм срещнала нито един индивид, който да се е осмелил в собствената ми къща да изкаже съмнение относно авторитета ми. Хранила съм змия в пазвата си.
— Ами, змия — глупости! — каза мис Шарп на старата дама, която почти припадна от удивление. — Взехте ме, защото ви бях полезна. Между нас не може и въпрос да става за благодарност. Мразя това място и желая да го напусна. Няма да върша нищо друго освен онова, за което съм длъжна.
Напразно старата дама я запита дали съзнава, че приказва с мис Пинкъртън. Ребека й се засмя в лицето с ужасен саркастичен демонски смях, който едва не накара старата директорка да припадне. «Дайте ми известна сума пари — каза девойката — и се отървете от мене или ако повече ви се нрави, намерете ми хубаво място като възпитателна в семейството на някой благородник — можете да го направите, стига да искате.» В бъдещите им спорове тя винаги се връщаше към тази тема. «Мразим се една друга — намерете ми работа и аз съм готова да се махна оттук.»
При все че имаше римски нос и тюрбан и че бе висока като гренадир и властна като принцеса, достойната мис Пинкъртън нямаше нито силата, нито волята на малката си подчинена и напразно се мъчеше да се бори с нея и да й внушава страхопочитание. Когато веднъж се опита да й се скара пред други хора, Ребека изпълни своя описан вече план да й отговаря на френски, като по този начин спечели пълно надмощие над старата жена. За да поддържа авторитета си в лицея, наложи й се да премахне тази бунтовничка, това чудовище, тази змия, тази луда глава. И тъй като точно тогава научи, че семейството на сър Пит Кроли се нуждае от възпитателка, препоръча за тази цел мис Шарп, макар тя да бе змия и луда глава. «Не мога да укоря мис Шарп за държанието й — каза тя, — освен към самата мене, и трябва да призная, че дарбите и достойнствата й са наистина от високо качество. Поне колкото се отнася до ума й, тя може да служи за похвала на образователната система, прокарвана в моя лицей.»
По този начин директорката примири съвестта си, освободи се от договора и пусна на свобода подчинената си. Битката, описана тук в няколко реда, разбира се, трая в продължение на месеци. И понеже мис Седли сега караше седемнадесетата си година и тъкмо щеше да напуща училището и тъй като изпитваше приятелски чувства към мис Шарп (едничката проява на Амелия, която срещна неодобрението ми — бе казала Минерва), Ребека бе поканена от приятелката си да прекара една седмица у дома й, преди да встъпи в длъжността си на възпитателка в семейството на сър Пит Кроли.
Тъй се откри светът пред двете млади девойки. За Амелия той беше един съвсем нов, свеж, блестящ свят, разцъфнал се с всичките си цветчета. За Ребека той не беше напълно нов (и дори ако трябва да се каже истината относно историята Крисп, продавачката на сладкиши загатнала на някого, че всъщност между мис Шарп и мистър Крисп имало много повече от онова, което бе станало обществено достояние, и че неговото писмо било в отговор на друго писмо). Но кой ли пък може да ви каже истината относно тази работа? Както и да е, Ребека не започваше сега живота си в широкия свят, тя само го подхващаше отново.
Когато стигнаха мястото, откъдето пътят свиваше към Кенсингтън, Амелия не бе забравила приятелките си, но бе изтрила сълзите си и бе силно поруменяла и цяла пламнала от удоволствие, защото един млад гвардейски офицер, зърнал я, когато бе минал край екипажа с коня си, бе възкликнал: «Ех, че хубаво момиче!» Преди екипажът да пристигне на Ръсъл Скуеър, двете приятелки бяха разговаряли доста за светските приеми и за това, дали младите девойки си слагат пудра и кринолин, когато ги представят официално в обществото, както и дали Амелия ще има тази чест. Що се отнасяше до кметския бал, тя знаеше, че на него ще отиде. Когато най-после пристигнаха, мис Амелия скочи, облегната на ръката на Самбо, грейнала от щастие и хубост, с които можеше да се мери с коя да е девойка в Лондон. Както Самбо, тъй и кочияшът бяха единодушни по тази точка, а същото сториха майка й, баща й и всички слуги в къщата, събрали се в преддверието да посрещнат с поклон и реверанси младата си господарка.
Можете да бъдете уверени, че тя показа на Ребека всяка една от стаите на къщата и всичко, което имаше във всяко едно от чекмеджетата. Показа й книгите си и всички огърлици, брошки, дантели и дрънкулки. Тя настоя пред Ребека да приеме пръстена с бял халцедон, а също и тюркоазния и една сладка муселинена рокля, която сега й беше много малка, но която щеше чудесно да приляга на приятелката й. Също така Амелия реши в душата си да поиска позволение от майка си да подари на Ребека белия си кашмирен шал. Защо да не й го даде? Та нали брат й Джоузеф й бе донесъл два от Индия?
Когато Ребека видя двата прекрасни кашмирени шала, които Джоузеф Седли бе донесъл на сестра си, тя каза — в което бе съвсем права, — че «навярно е много хубаво човек да има брат» и лесно спечели съчувствието на нежносърдечната Амелия затова, гдето е сама в света, сираче без приятели и роднини.
— Не си самичка — каза Амелия, — ти знаеш, Ребека, че винаги ще ти бъда приятелка и ще те обичам като сестра — истина ти казвам.
— Да, но да имах родители като твоите — добри, богати, нежни родители, които ти дават всичко, каквото пожелаеш; и най-вече любовта им, която е по-ценна от всичко! Клетият ми татко не можеше нищо да ми даде и аз имах само две рокли! Пък да имаш и брат, мил и добър брат! О, как ли го обичаш!
Амелия се разсмя.
— Какво? Нима не го обичаш? Ти, която тъй лесно обикваш всекиго?
— Да, разбира се, обичам го… само че…
— Само че какво?
— Само че, изглежда, той много не се интересува дали го обичам, или не. Когато си дойде вкъщи след десетгодишно отсъствие, протегна ми двата си пръста да се ръкуваме! Много е мил и добър, но почти не приказва с мене. Струва ми се, че обича лулата си много повече от… — Но Амелия се спря. Нима трябваше да говори лошо за брат си? — Когато бях дете, той беше много мил към мене — прибави тя. — Когато замина, бях едва на пет години.
— Не е ли много богат? Запита Ребека. — Казват, че всички чиновници в Индия са страшно богати.
— Предполагам, че има много голям доход.
— А снаха ти хубава жена ли е?
— Ха! Та Джоузеф не е женен — каза Амелия и отново се разсмя.
Безсъмнено тя вече бе споменала това обстоятелство, но, изглежда, младата девойка не си спомняше. Дори нещо повече, закле се, че е очаквала да види цял рояк малки племенници и племеннички. Много се разочарова, че мистър Седли не е женен, сигурна била, че Амелия й е казала, че е женен, пък и толкова много обичала малки деца.
— Струва ми се, че в Чизик децата ти бяха дошли до гуша — каза Амелия, като се позачуди на внезапната нежност, която бе обзела приятелката й. И наистина по-нататък мис Шарп никога нямаше да се увлича дотолкова, че да изказва мнения, чиято неискреност би могла лесно да се долови. Но не трябва да забравяме — сега тя бе едва на деветнадесет години и не бе привикнала да мами, горкото невинно създание, и да трупа опитност чрез собствените си постъпки. Ето какво бе значението на горния разпит, скрито в сърцето на тази ловка млада жена: «Ако мистър Джоузеф Седли е богат и неженен, защо пък аз да не се омъжа за него? Вярно е — имам на разположение само две седмици, но няма никаква вреда, ако се опитам.» И тя реши в себе си да направи това похвално усилие. Удвои ласките си към Амелия; целуна бялата огърлица, преди да я сложи на шията си, и се закле, че никога, никога не ще се раздели с нея. Когато звънецът за обеда удари, тя слезе долу с ръка около кръста на приятелката си, както е обичаят на младите девойки. На вратата на столовата бе толкова развълнувана, че едва намери смелост да влезе.
— Пипни да видиш как бие сърцето ми, миличка! — каза тя на приятелката си.
— Не, не бие — отвърна Амелия. — Влез, не се плаши. Татко няма да ти стори нищо лошо.
Глава III
Ребека в присъствието на неприятеля
Един много едър, подпухнал човек, с бричове от еленова кожа и ботуши до над колената, с няколко огромни вратовръзки, стигащи почти до носа му, с жилетка на червени ивици и ябълковозелен жакет с металически копчета колкото жълтици (това бе сутрешното облекло на едно конте от благороден род по онова време), четеше вестник пред огъня, когато двете девойки влязоха. При това появяване той подскочи от креслото си, силно поруменя и почти скри лицето си във вратовръзките.
— Аз съм сестра ти, Джоузеф — каза Амелия, като се разсмя и разтърси двата пръста, които й бе протегнал. — Както знаеш, прибрах се вкъщи завинаги, а това е моята приятелка, мис Шарп, за която си чувал да споменавам.
— Не, честна дума, никога не съм чул — каза главата изпод вратовръзките, като се разтрепери силно, — искам да кажа, да, чувал съм… какво отвратително студено време, госпожице — и при тези думи той се залови да разбутва огъня с всичка сила, макар че бе средата на юни.
— Много е хубав — прошепна Ребека на Амелия възвисочко.
— Така ли мислиш? — отвърна последната. — Ще му го кажа.
— Миличка, за нищо на света — каза мис Шарп и се отдръпна назад като свенлива кошута. Преди това тя бе направила на господина изпълнен с почитание реверанс, подобаващ на една девица, и смирените й очи гледаха така упорито в земята, че просто бе чудно как бе успяла да го види.
— Благодаря ти за красивите шалове, братко — каза Амелия. — Нали са много хубави, Ребека?
— О, божествени! — каза мис Шарп и очите й се отправиха от земята право към светилника.
Джоузеф продължаваше да вдига голям шум с машите, като през всичкото време пъхтеше и духаше и беше толкова почервенял, колкото можеше да позволи жълтото му лице.
— Аз не мога да ти правя такива хубави подаръци, Джоузеф — продължи сестра му, — но докато бях в училище, ти избродирах чудесни тиранти.
— Боже мой, Амелия, какво говориш? — извика братът, крайно смутен, и дръпна с всичка сила шнура на звънеца, който остана в ръката му, и увеличи смущението на бедния човечец. — За бога, виж дали моето бъги е пред портата? Не ми е възможно да чакам. Трябва да изляза. Дявол да го вземе този мой лакей! Трябва да излизам.
В този миг в стаята влезе бащата на семейството, подрънквайки с печатите си като истински британски търговец.
— Какво се е случило, Еми? — запита той.
— Джоузеф ме помоли да видя дали неговото бъги е пред портата. Какво е това бъги, татко?
— Вид ориенталска носилка с един кон — каза старият джентълмен, който беше своего рода шегаджия.
При тези думи Джоузеф избухна в неудържим смях, но като срещна погледа на мис Шарп, той спря внезапно като застрелян.
— Тази девойка е приятелката ти, нали? Мис Шарп, много съм щастлив да ви видя. Нима двете с Еми вече успяхте да се скарате с Джоузеф, та той иска да се махне?
— Обещах на Бонами от нашата служба да обядвам с него, сър — каза Джоузеф.
— Хайде де! Нали каза на майка си, че ще обядваш тук?
— Но с тези дрехи е невъзможно.
— Погледнете го, не е ли достатъчно елегантен да обядва където и да било, мис Шарп?
Разбира се, при тези думи мис Шарп погледна приятелката си и тогава двете избухнаха в силен смях, твърде приятен за стария джентълмен.
— Виждали ли сте бричове от еленова кожа в лицея на мис Пинкъртън? — продължи да се шегува той.
— За бога, татко! — извика Джоузеф.
— Я гледай, докачил съм го. Мисис Седли, миличка, докачих сина ви. Намекнах за кожените му бричове. Попитайте мис Шарп и тя ще ви каже. Хайде, Джоузеф, помири се с мис Шарп и нека всички да отидем да обядваме.
— Имаме пилаф, Джоузеф, тъкмо както го обичаш, а татко е донесъл най-хубавия калкан в Билингсгейт.
— Хайде сър, хайде, слезте долу с мис Шарп, а аз ще ви последвам с тези две млади дами — каза бащата и като взе под ръка съпругата и дъщеря си, тръгна весело надолу.
Ако мис Ребека Шарп бе решила в сърцето си да победи този едър красавец, не мисля, уважаеми госпожи, че имаме право да я обвиняваме. Защото макар изкуството да се търси съпруг обикновено да се възлага скромно от младите девойки на майчиците им, спомнете си, че мис Шарп нямаше грижливи родители, които да й уреждат тези деликатни въпроси и ако тя самичка не си намереше съпруг, в света не съществуваше никой друг, който би свалил от плещите й това задължение. Какво кара младите момичета «да влязат в обществото», ако не благородната амбиция да се омъжат? Какво ги кара да се тълпят по местата за летуване? Какво ги кара да танцуват до пет часа сутринта през цял един сезон? Какво ги принуждава да се мъчат пред пианото над различни сонати, да изучават с някой модем учител четири песни за една гвинея на час, да свирят на арфа, ако имат хубави ръце и рамене, и да носят шапки с пера, ако не за да подмамят по-наблизо някой «подходящ» млад човек и да го улучат с тези техни лъкове и стрели? Какво кара почтени родители да вдигат килимите си, да разбутват цялата къща и да изразходват една пета от годишния си доход за домашни вечеринки и шампанско? Нима правят това от любов към ближния си и от едничкото желание да видят как млади хора се веселят и танцуват? Ха! Те просто искат да омъжат дъщерите си и също както почтената мисис Седли бе скроила вече двадесетина плана за уреждане живота на нейната Амелия, също така и нашата обична, но лишена от защита Ребека бе взела твърдо решение да стори всичко възможно да си осигури съпруг, който за нея беше по-необходим, отколкото за приятелката й. Тя имаше живо въображение и освен това беше чела «Хиляда и една нощ» и географията на Гутрие. Докато се обличаха за обяд и след като запита Амелия дали брат й е много богат, тя си построи чудесна въздушна кула, на която сама беше господарка, а някъде извътре се мяркаше някакъв съпруг (тя не го бе още видяла, следователно фигурата му не й беше много ясна). Виждаше се сред множество шалове, тюрбани, диамантени огърлици и си представяше как се качва на слон под звуците на марша «Синята брада», за да направи официално посещение на Великия могол. Прекрасни видения! Щастливото преимущество на младостта е да ви сътворява и множество мечтателни млади същества, наред с Ребека Шарп, лелеят подобни мечти.
Джоузеф Седли беше дванадесет години по-възрастен от сестра си Амелия. Той работеше в гражданското ведомство на Източно-индийската компания и по времето, за което пишем, името му фигурираше в регистъра на тази компания като административен началник на Богли Уола, Бенгалия — а това бе твърде висок и доходен пост, както е известно на всички; за да разбере читателят до какъв висок пост бе стигнал Джоузеф в службата си, нека надзърне в споменатия регистър.
Богли Уола се намира в чудесна, усамотена, блатиста, обрасла с джунгли местност, позната с богатия си лов на бекаси, както и с това, че нерядко там бихте могли да подплашите някой тигър. Рамгун, където е седалището на магистрата, се намира на разстояние от около тридесет мили. Така писа Джоузеф на родителите си, когато зае тази служба. Той бе живял в това прелестно място около осем години, като едва виждаше християнско лице, освен два пъти годишно, когато пристигаха съответните чиновници, за да отнесат в Калкута събраните от него данъци.
За щастие по това време той се разболя от някаква болест на черния дроб и се върна в Европа, за да се лекува. Това беше за него източник на много удобства и забавления. Когато се намираше в Лондон, не живееше при родителите си, а си имаше собствено жилище, както подобава на весел млад ерген. Преди да замине за Индия, той беше твърде млад, за да взема участие в отредените за един светски човек удоволствия, така че след завръщането си се впусна в тях с голямо усърдие. Яздеше в парка, вечеряше в големи ресторанти (тъй като Ориенталският клуб не бе още открит), посещаваше театри, както бе модерно тогава, и се появяваше в операта, грижливо облечен в тесни панталони и с цилиндър.
При завръщането си в Индия и след това той имаше обичай да говори за удоволствията си от този период с голям възторг и даваше да се разбере, че той и Уелският принц са направлявали тогава светския живот. Но тук той беше също тъй самотен, както и в джунглите на Богли Уола. Джоузеф не познаваше почти никого в столицата и ако не беше лекарят му, както и хапчетата с живак и чернодробното заболяване, сигурно щеше да умре от самота. Беше ленив, раздразнителен и бонвиван, появяването на дама го изплашваше страшно много, затова рядко се мяркаше в семейния кръг на Ръсъл Скуеър, където имаше доста веселие и където шегите на добродушния му стар баща засягаха неговото amour-propre [3]. Пълнотата му създаваше много грижи и безпокойства и от време на време той правеше отчаяни усилия да се отърве от прекалено изобилната си тлъстина, но леността и слабостта му към удобния живот бързо надвиваха над тези усилия и той отново започваше да се храни три пъти дневно. Никога не бе добре облечен, но полагаше големи усилия да украсява едрата си фигура и прекарваше няколко часа дневно в това занимание. Лакеят му натрупа цяло богатство от гардероба му. Тоалетната му масичка бе покрита с толкова помади и парфюми, колкото са необходими за някоя стара красавица. За да има талия, той бе опитал всички видове колани, превръзки и корсети, които някога са били измислени. Подобно на повечето пълни мъже, обезателно държеше дрехите му да бъдат прекалено тесни и се грижеше да имат най-пъстри цветове и да са с най-младежка кройка. Когато най-после биваше готов и облечен, той излизаше следобед в парка да язди, самичък, а сетне се връщаше да се облече отново и да вечеря пак самичък в «Пиаца Кофи Хауз». Беше суетен като момиче и може би голямата му стеснителност се дължеше на прекалената му суетност. Ако мис Ребека успее да го пипне, и то при първото си влизане в живота, значи, че е необикновено хитра девойка.
Първата й схватка показа значителна ловкост. Когато каза, че Седли е много хубав, тя знаеше, че Амелия ще каже на майка си, която навярно ще го съобщи на Джоузеф или най-малкото ще се зарадва от този комплимент към сина й. Всички майки изпитват доволство от подобно нещо. Ако кажехте на Сикора, че синът й Калибан с красив като Аполон, тя би се зарадвала, макар и да е вещица. Може би пък Джоузеф Седли щеше да чуе комплимента — Ребека говореше достатъчно високо — и той наистина го чу, и мислейки се за прекрасен, похвалата го накара цял да изтръпне и да подскочи вътрешно от радост. Но после дойде и реакцията. «Ами ако тази девойка ми се подиграва?» — помисли си той и веднага се втурна към звънеца, бързайки да се оттегли, както видяхме, когато бащините му шеги и майчините му молби го накараха да спре и остане където беше. Той поведе младата девойка долу към столовата разтревожен и изпълнен със съмнение. «Наистина ли мисли, че съм хубав? — разсъждаваше си той, — или пък само ми се присмива?» Казахме за Джоузеф Седли, че бе суетен като момиче. Господ да ни е на помощ! Девойките трябва само да обърнат израза и да кажат за някоя от собствения им пол: «Суетна е като мъж» — и ще имат пълно право. Мустакатите същества също тъй търсят похвали и са придирчиви към облеклото си, също тъй се гордеят с прелестите си и съзнават привлекателността си, както коя и да е кокетка.
И тъй, те слязоха в столовата — Джоузеф много червен и поруменял, Ребека много скромна, навела надолу зелените си очи. Беше облечена в бяло, с голи рамене, бели като сняг — самият образ на младостта, беззащитната невинност и смирената девическа простота. «Трябва да бъда много тиха — мислеше си Ребека — и да покажа твърде голям интерес към Индия.»
Чухме вече как мисис Седли бе приготвила за сина си пилаф с лютиви индийски подправки, точно както той го обичаше, и през време на обеда поднесоха от това блюдо и на Ребека.
— Какво е това? — каза тя и отправи въпросителен поглед към мистър Джоузеф.
— Прекрасно е — отвърна той. Устата му беше пълна с пилаф, лицето му бе червено от приятното удоволствие да го дъвче. — Мамо, хубав е като моя пилаф в Индия.
— О, трябва да го опитам, ако е индийска гозба — каза мис Ребека. — Сигурна съм, че всичко, което идва оттам, е хубаво.
— Дай малко къри на мис Шарп, мила — обади се мистър Седли, смеейки се.
Ребека никога по-рано не бе опитвала това ядене.
— Намирате ли го толкова хубаво, колкото всичко останало от Индия? — запита мистър Седли.
— О, прекрасно! — възкликна Ребека, която изпитваше истински страдания от лютия червен пипер.
— Опитайте с него една «чили», мис Шарп — каза Джоузеф, истински заинтригуван.
— Чили — повтори Ребека задъхано. — О, да! — Тя мислеше, че чили е нещо хладно, както показваше името, и че обикновено се поднася с лютивия пилаф. — Колко свежи и зелени изглеждат! — каза тя и сложи една в устата си. То беше по-люто от пилафа; плътта и кръвта не можеха да изтърпят повече. Тя остави вилицата си.
— Вода, малко вода, за бога! — извика Ребека.
Мистър Седли избухна в смях (той беше груб човек от борсата, където хората обичат всякакви шеги).
— Тези чили са истински индийски, уверявам ви — каза той. — Самбо, дай вода на мис Шарп.
На бащиния смях отговори и Джоузеф, който намери шегата чудесна. Дамите само се поусмихнаха. Смятаха, че клетата Ребека си беше изпатила прекалено много. Тя би желала да удуши стария Седли, но преглътна унижението си също тъй, както и отвратителния пилаф преди това, и щом й бе възможно да проговори, каза с комична благодушност:
— Трябваше да си спомня за пипера, който персийската принцеса слагала в сладкишите с каймак, в една от приказките на «Хиляда и една нощ». Вие в Индия слагате ли пипер в сладкишите си с каймак, сър?
Старият Седли се разсмя и реши, че Ребека е твърде благодушно същество. Джоузеф само забеляза:
— Сладкиши с каймак ли, госпожице? Нашият каймак в Бенгалия е много лош. Обикновено употребяваме козе мляко: и боже мой, знаете ли, принуден съм да го харесвам!
— Сега вече няма да харесвате всичко от Индия, мис Шарп — забеляза старият джентълмен; но когато следобед дамите се оттеглиха, хитрият стар човек каза на сина си. — Внимавай, Джоз, това момиче ти е хвърлило око.
— Ами! Глупости! — каза Джоз твърде поласкан. — Спомням си, сър, една девойка от Думдум, дъщеря на артилерийски офицер, която после се омъжи за Ланс, лекаря, и която ми бе хвърлила око през… и четвърта година — на мене и на Мълигътони, за когото ви споменах преди обед — чудесен човек е този Мълигътони — магистър в Буджбудж и положително ще влезе в съвета подир пет години. Значи, тъй, сър, артилеристите дадоха бал и Куинтин от четиринадесети полк ми каза: «Седли — рече той — залагам тринадесет срещу десет, че преди, да са започнали дъждовете, Софи Кътлър ще пипне или тебе, или Мълигътони.» — «Дадено» — рекох аз и, ех, сър, сър, този кларет е много хубав. От Адамсън ли е или от Карбонел?
В отговор се чу леко хъркане: почетният борсов агент беше заспал, така че останалата част от разказа на Джоузеф за него остана незавършена. Но той винаги бе много разговорлив в мъжка компания и беше разправял тази приятна историйка повече от двадесет пъти на лекаря си д-р Голъп, когато последният идваше да се осведомява за черния му дроб и за хапчетата.
Понеже бе болен човек, Джоузеф Седли се задоволи с бутилка кларет, освен обичайната си мадейра на обед, справи се с една-две чинии ягоди с каймак и двадесет и четири малки сладкиша, които лежаха забравени в една чиния до него, и положително (защото авторите на романи имат привилегията да знаят всичко) си мислеше твърде много за девойката горе. «Мило, весело, живо младо създание — казваше си той. — Как само ме погледна, когато по време на обеда й вдигнах носната кърпичка! Тя я изпусна два пъти. Кой ли пък пее оттатък в приемната? Я чакай! Дали да ида да видя?»
Свенливостта му обаче го обхвана с неудържима сила. Баща му бе заспал, шапката му беше в хола, а наблизо, на Саутхамптън Роуд, имаше пиаца за файтони.
— Ще отида да видя «Четиридесетте разбойници» — каза той — и балета на мис Декамп — и с тези думи се измъкна полекичка на върха на острите си обувки, като изчезна, без да събуди достойния си родител.
— Ето, Джоузеф си отива — каза Амелия, която гледаше от отворения прозорец на приемната, докато Ребека пееше пред пианото.
— Мис Шарп го подплаши — забеляза мисис Седли. — Горкият Джоз, защо е толкова свенлив?
Глава IV
Зелената копринена кесия
Уплахата на клетия Джо трая два или три дни, през които той не посети къщата, а също и мис Ребека не спомена името му през това време. Към мисис Седли тя беше самата почтителна благодарност — радваше се извънредно много на базарите и се изпълваше с почуда в театъра, където добрата жена я водеше. Един ден Амелия имаше главоболие, та не можеше да отиде на веселбата, на която двете девойки бяха поканени, и тогава нищо не беше в състояние да накара приятелката й да тръгне без нея. «Какво? Ти, която показа на клетото сираче за първи път в живота му какво значи щастие и любов — да те оставя? Тебе! Никога!» — и зелените очи погледнаха към небето, изпълнени със сълзи. Мисис Седли не можеше да не признае, че приятелката на дъщеря й има прекрасно и благородно сърчице.
А що се отнася до шегите на мистър Седли, Ребека се смееше над тях с такава сърдечност и постоянство, които не малко радваха и умиляваха този добродушен джентълмен. Но Ребека спечели благоволението не само на членовете на семейството. Тя учуди и мисис Бленкинсоп, като показа много голям интерес към приготовляването на малиново сладко, операция, която се извършваше тогава в стаята на икономката. Непрестанно наричаше Самбо «сър» и «мистър Самбо» за негово най-голямо удоволствие, а на камериерката се извиняваше с такава сладост и смирение за това, че се е осмелила да я безпокои и да я вика със звънеца, че слугинската стая бе почти толкова очарована от нея, колкото и приемната.
Веднъж, като разглеждаше някакви рисунки, които Амелия бе изпратила от училище, Ребека попадна на една, която я накара да избухне в сълзи и да напусне стаята. Това се случи в деня, когато Джоз Седли се появи за втори път.
Амелия излезе бързо подир приятелката си, за да разбере причината на този изблик на чувства, след което нежносърдечната девойка се завърна без другарката си, също тъй развълнувана.
— Знаеш ли, мамо, учител по рисуване ни беше баща й, който правеше по-голяма част от рисунките ни.
— Любов моя! Положителна съм, че чух веднъж мис Пинкъртън да казва как той никога не се докосвал до тях, само ги монтирал.
— Е, да, то се наричаше монтиране, мамо. Ребека си спомнила рисунката и как баща й работил върху нея. Мисълта я обхванала изведнъж — и затова, знаеш тя…
— Клетото дете, толкова е чувствително! — каза мисис Седли.
— Бих желала да можеше да остане още една седмица при нас — каза Амелия.
— Страшно много прилича на мис Кътлър, с която се виждах в Думдум, само че е по-хубава. Сега е омъжена за Ланс, артилерийския лекар. Знаеш ли, мамо, веднъж Куинтин, от четиринадесетия полк, се обзаложи…
— О, Джоузеф, знаем тази история — каза Амелия, като се засмя. — Вместо пак да ни я разказваш, накарай мама да пише на този някой си сър Кроли и да го помоли да даде малко отпуск на милата, клета Ребека, — ето я и нея, със зачервени от плач очи.
— Сега съм по-добре — каза девойката с възможно най-сладката усмивка, като пое ръката на добродушната мисис Седли и я целуна почтително. — Колко сте мили всички към мене! Всички — прибави тя със смях — освен вие, мистър Джоузеф.
— Аз! — каза Джоузеф, като за миг се подвоуми дали да си отиде. — Боже мой! Мили боже! Мис Шарп!
— Да! Как можахте да бъдете толкова жесток, че да ме накарате да ям на обед онази ужасна гозба с пипера още първия ден, когато ви видях? Вие не сте тъй добър към мене, както милата Амелия.
— Той не те познава тъй добре — провикна се Амелия.
— Да му мисли онзи, който не е добър към тебе, мила — каза майката.
— Пилафът беше прекрасен; наистина беше — каза Джоузеф съвсем сериозно. — Може би не е имало достатъчно лимонов сок в него; да, вярно, че нямаше.
— Ами онези чили?
— Божичко, как ви накараха да извикате! — каза Джоз, като си спомни смешната случка и избухна в смях, който секна съвсем внезапно както обикновено.
— Не знам дали вече ще ви оставям да ми избирате гозбите — каза Ребека, докато отново слизаха за обед. — Не мислех, че мъжете обичат да правят бели на клетите безобидни момичета.
— За бога, мис Ребека, за нищо на света не бих желал да ви навредя.
— Така е — отвърна тя. — Знам, че не бихте го направили — и тя стисна съвсем лекичко китката му с малката си ръчица, след което я отдръпна изплашена, като погледна за миг лицето му, а сетне надолу към килима. Не мога да кажа, че сърцето на Джоз не трепна при това несъзнателно, плахо, мило движение от страна на безхитростната девойка.
То представляваше аванс и може би някои дами с неоспоримо добро държане ще го сметнат за нескромно действие. Не забравяйте обаче, че милата клета Ребека трябваше да върши всичките си работи. Ако някой е твърде беден, за да поддържа прислуга, макар да е много елегантен, трябва самичък да мете стаите си. Ако някоя мила девойка си няма мила мамичка да й уреди работата със съответния младеж, тя трябва самичка да си я нагласи. И, о, истинска благословия е, че тези жени не упражняват силата си по-често! Ние не бихме могли да им устоим. Покажат ли и най-малката благосклонност, мъжете мигновено падат на колене — стари или грозни — все едно. Поддържам това като неотменима истина. Една жена със средни възможности и без ясно очертана гърбица може да се омъжи за когото си иска. Нека само сме благодарни, че скъпите създания са като полските зверове и не съзнават силата си. Ако я съзнаваха, щяха напълно да ни сразят.
«Гледай ти! — мислеше си Джоузеф, когато влизаше в столовата. — Започвам да се чувствувам точно тъй, както с мис Кътлър в Думдум.» Как сладко и миличко го запитваше мис Шарп за различните блюда през време на обеда — полунежно, полушеговито! По това време тя вече беше доста интимна с цялото семейство, а — що се отнася до двете девойки, те се обичаха една друга като сестри. С младите неомъжени момичета винаги се случва това, ако са заедно в една къща в продължение на десет дни.
И сякаш за да подпомогне във всяко отношение плановете на Ребека, Амелия направи не друго, а напомни на брат си за едно негово обещание, дадено й през миналата великденска ваканция.
— Когато бях още ученичка — каза тя, смеейки се. — Джоузеф ми обеща да ме заведе във Воксхол. А сега — продължи Амелия, — както и Ребека е тук, ще стане още по-добре да отидем.
— О, чудесно! — възкликна Ребека, готова да запляска с ръце, но като се овладя, тя застина неподвижно, както подобаваше на такова смирено създание като нея.
— Довечера няма да мога — каза Джоз.
— Е, добре, утре.
— Утре татко ти и аз ще вечеряме вън — забеляза мисис Седли.
— Мисис Седли — обади се съпругът й, — нима вярвате, че аз ще се реша да отида там — и че жена на вашите години и с вашите килограми може да рискува да се простуди в това влажно място?
— Трябва някой да придружи децата — извика мисис Седли.
— Нека отиде Джоз — каза баща му, като се разсмя. — Той е достатъчно голям. — При тези думи дори и Самбо, който се намираше край бюфета, избухна в смях, а горкият дебел Джоз се почувствува едва ли не готов да стане отцеубиец.
— Развържете корсета му! — продължи безмилостният стар джентълмен. — Плиснете в лицето му малко студена вода, мис Шарп, или го отнесете горе; милото същество припадна. Горката жертва! Занесете го горе! Лекичък е като перце.
— Дявол да ме вземе, сър, това вече не мога да го понеса! — изрева Джоузеф.
— Оседлай слона на мистър Джоз, Самбо! — извика бащата. Но като видя, че Джоз едва не се разплака от смущение, старият шегаджия прекрати смеха си и каза, протягайки ръка към сина си: — Всичко е само на шега, Джоз. Самбо, няма какво да се грижиш за слона, ами дай на мистър Джоз и на мене по чаша шампанско. И кралят дори няма такова шампанско в избата си, момчето ми!
Шишето шампанско възстанови доброто настроение на Джоузеф и преди още да бе изпразнена бутилката, от която предвид заболяването си изпи три четвърти, той се съгласи да заведе двете момичета във Воксхол.
— За всяка от девойките трябва да има кавалер — каза старият джентълмен. — Джоз ще изостави Еми в тълпата — толкова е обаян от мис Шарп. Изпратете да попитат дали Джордж Озбърн няма да иска да дойде.
При тези думи, кой знае по каква причина, мисис Седли погледна към съпруга си и се засмя. Очите на мистър Седли блеснаха неописуемо дяволито и той погледна Амелия. Амелия сведе глава надолу и поруменя тъй, както умеят само седемнадесетгодишните девойки и както мис Ребека никога в живота си не бе поруменявала — най-малкото не бе го правила от осемгодишната си възраст, когато кръстницата й я бе хванала да краде сладко от долапа.
— Най-добре ще е Амелия да напише бележка — каза баща й — и да покаже на Джордж Озбърн какъв хубав почерк сме си донесли от лицея на мис Пинкъртън. Спомняш ли си, когато му писа да дойде на «Дванадесета нощ», Еми, и написа «дванадесет» с «м» вместо с «н»?
— Това беше преди години — каза Амелия.
— Сякаш беше вчера, нали, Джон? — обърна се мисис Седли към съпруга си.
Същата вечер, при един разговор, който се водеше в предната стая на втория етаж, в нещо като шатра от пъстър кретон с индийски мотиви, подплатена с розово платно, в която шатра имаше пухено легло с две възглавници, върху които се виждаха две кръгли, червени глави, едната в дантелена нощна шапчица, а другата в обикновена памучна, завършваща с пискюл; та именно там, по време на домашната изправителна лекция мисис Седли порица съпруга си за жестокото му държане към клетия Джоз.
— Беше много злобно от твоя страна, мистър Седли — каза тя, — да измъчваш по този начин горкото момче.
— Мила моя — каза памучният пискюл в защита на своето поведение. — Джоз е много по-суетен, отколкото си била ти през целил си живот и това означава твърде много. Макар че преди около тридесет години, в годината хиляда седемстотин и осемдесета, ти може би имаше право да бъдеш суетна. Не казвам, че не е така. Но не мога да търпя Джоз с неговата контешка свенливост. Той просто надминава себе си, мила моя, и през всичкото време мисли за собствената си личност и за това, че е прекрасен. Струва ми се, мила, че ще си имаме безпокойства с него. Ето на, малката приятелка на Еми го ухажва най-усилено — това е съвсем ясно и ако тя не го пипне, някоя друга ще го стори. Този човек е обречен да бъде жертва на жените, също както аз съм обречен да ходя на борсата всеки ден. Истински късмет е, мила, че не ни доведе някоя черна снаха. Но запомни ми думите, мила, първата жена, която пожелае, ще го пипне.
— Още утре ще си отиде, хитро същество такова — каза мисис Седли твърде енергично.
— Ако не тя, друга — и защо да не е тя, мисис Седли? Що се отнася до мене, пет пари не давам коя ще се омъжи за него. Нека Джоз направи това, което му харесва.
След малко гласовете затихнаха или се заместиха от нежната, но неромантична музика на носовете; и тишината в дома на Джон Седли, ескуайър, от Ръсъл Скуеър и борсата, се нарушаваше само когато черковният часовник отброяваше часа, а нощният пазач го съобщаваше.
Когато настъпи утрото, добродушната мисис Седли вече не мислеше да изпълни заплахите си към мис Шарп, защото, макар да няма нищо по-проницателно, по-обикновено и по-оправдано от майчинската ревност, все пак не й се щеше да повярва, че малката, смирена, признателна и блага възпитателка ще се осмели да пожелае подобна величествена личност, като административния началник на Богли Уола. Освен това молбата за продължаване отпуска на младата девойка бе вече изпратена и щеше да е трудно да се търси предлог да я отпратят начаса.
Сякаш всички сили желаеха нещата да се наредят в полза на благовъзпитаната Ребека, та дори и природните стихии (макар че отначало тя не бе склонна да приеме влиянието им като благоприятно за нея) се намесиха да й помогнат. В деня, определен за разходка до Воксхол, Джордж Озбърн дойде за вечеря, а възрастните отидоха на гости на общинския съветник Болс. Тогава се разрази такава буря, каквато обикновено се случва, когато човек реши да отиде във Воксхол и младите се принудиха да си останат у дома. Мистър Озбърн никак не изглеждаше разочарован от това. Той и Джоузеф Седли изпиха подобаващо количество портвайн, tête-à-tête в столовата, през което време Седли разправи цяла серия от най-хубавите си индийски историйки, тъй като в мъжка компания бе необикновено словоохотлив. Сетне мис Амелия Седли игра ролята на домакиня в приемната и тези четирима млади хора прекараха заедно такава приятна вечер, че всички изразиха по-скоро доволство от бурята, която бе станала причина да отложат посещението си във Воксхол.
Озбърн бе кръщелник на Седли и през тези двадесет и три години се чувствуваше като човек от семейството. Когато беше на шест седмици, той получи от Джон Седли сребърна чаша; на шест месеца — свирка и звънчета от корал и злато; а от юношеските си години нататък на Коледа редовно получаваше от стария джентълмен парични дарове. Спомняше си, че веднъж след ваканция, когато Джоузеф Седли беше оперен юноша, а той — дръзко десетгодишно хлапе, първият здравата го беше напердашил. С други думи, Джордж бе толкова близък със семейството, колкото можеха да го направят тези всекидневни прояви на добрина и интимност.
— Спомняш ли си, Седли, как се бе разгневил, когато отрязах пискюлите на високите ти ботуши и как мис… хм… как Амелия ме спаси от побой, като падна на колене и помоли брат си Джоз да не бие малкия Джордж?
Джоз си спомняше това бележито обстоятелство твърде добре, но се закле, че напълно го е забравил.
— Ами спомняш ли си как дойде с файтон в лицея на д-р Суиштейл да ме видиш преди да тръгнеш за Индия, как ме погали по главата и ми даде половин гвинея? Винаги си въобразявах, че си най-малко седем фута висок и много се удивих при завръщането ти от Индия, когато видях, че не си по-висок от мен.
— Колко мило от страна на мистър Седли да ви посети в училището и да ви даде пари! — възкликна възторжено Ребека.
— Да, и то след като бях откъснал пискюлите на ботушите му. Момчетата никога не забравят тези подаръци в лицея, нито пък хората, които им ги дават.
— Много харесвам високи ботуши — каза Ребека.
Джоз Седли, който страшно много се възхищаваше от нозете си и винаги носеше такива украсени ботуши, остана крайно доволен от забележката, макар да прибра крака под масата, когато тя бе изречена.
— Мис Шарп! — обади се Джордж Озбърн. — Вие сте такава добра художничка, че трябва непременно да нарисувате голяма историческа картина, изобразяваща сцената с ботушите. Седли ще бъде представен с кожени бричове, хванал в една ръка обезобразения ботуш, а с другата ще държи воланчето на блузата ми. Амелия ще е коленичила до него, вдигнала нагоре малките си ръчички и картината ще има някакво алегорично название като илюстрациите в учебниците.
— Няма да имам време да я нарисувам тук — каза Ребека. — Ще я направя, когато… когато си отида. — И тя сниши глас и доби такъв тъжен и печален вид, че всички почувствуваха колко жестока е участта й и колко много ще съжаляват, когато се разделят с нея.
— О, ако би могла да останеш по-дълго, мила Ребека — каза Амелия.
— Защо? — запита другата още по-тъжно. — За да бъда още по-нещаст… за да ми е още по-тягостно, когато те загубя? — И тя извърна глава. Амелия даде воля на своята слабост към сълзите, която, както вече споменахме, беше един от недостатъците на това чувствително същество. Джордж Озбърн погледна двете девойки затрогнат и с любопитство, а Джоузеф Седли издаде от огромните си гърди нещо като въздишки и сведе очи към любимите ботуши.
— Нека послушаме малко музика, мис Седли… Амелия — каза Джордж, който почувствува в този миг почти непреодолимо желание да я целуне пред очите на компанията. Тя го погледна за минутка и ако заявя, че те се влюбиха един в друг в този кратък миг, може би ще е невярно, тъй като тези двама млади хора всъщност бяха отгледани от родителите си с тази именно цел и вече близо от десет години в съответните им семейства твърде често се говореше за предстоящия брак. Отидоха към пианото, което, както повечето пиана, бе сложено в задната приемна; и понеже беше донейде тъмно, мис Амелия сложи по най-непринуден начин ръката си в ръката на мистър Озбърн, който, разбира се, много по-лесно от нея можеше да проправи път между столовете и отоманките. Това обстоятелство даде възможност на мистър Джоузеф Седли и Ребека да останат tête-à-tête край масата на приемната, където девойката бе заета с плетенето на зелена копринена кесия.
— Няма нужда да се пита за семейните тайни — каза мис Шарп. — Тези двамата издадоха своята.
— Според мен веднага щом получи назначение — каза Джоузеф, — работата ще се нареди! Джордж Озбърн е чудесен човек.
— А сестра ви е най-милото същество на света. Щастлив е мъжът, който я спечели! — При тези думи мис Шарп издаде дълбока въздишка.
Когато двама неженени хора останат заедно и заговорят за подобни деликатни въпроси, между тях възниква голямо доверие и близост. Не е нужно да се дават точни сведения относно разговора, който се поведе между мистър Седли и младата девойка, тъй като, ако се съди по горния откъслек, посоченият разговор не бе особено духовит, нито пък многословен. Той рядко бива такъв между хората в обществото и където и да било другаде, освен в много изисканите и остроумни романи. Тъй като от съседната стая се чуваше музика, разговорът, разбира се, се водеше с подходящите приглушени гласове, макар че, искрено казано, двамата в другата приемна нямаше да се обезпокоят, колкото и високо да говореха, тъй като бяха заети с личните си вълнения.
Почти за първи път в живота си мистър Седли откри, че приказва без никакво стеснение и свенливост с лице от другия пол. Мис Ребека му зададе въпроси за Индия и това му откри възможност да разправи много интересни анекдоти за страната и за самия себе си. Той описа баловете в правителствената резиденция и начина, по който се разхлаждаха през горещия сезон с помощта на големи ветрила, мокри рогозки по прозорците и тям подобни. Изказа се много духовито за няколкото шотландци, които лорд Минто, губернаторът, покровителствувал. Сетне описа как става лов на тигри и как веднъж седлото на слона му било издърпано изпод него от един разярен звяр. С какво удоволствие слушаше мис Ребека за официалните балове и как се смееше на историйките за шотландския лейтенант, като наричаше мистър Седли «мрачно, заядливо същество»; а как се уплаши при историята със слона!
— Заради майка ви, скъпи мистър Седли — каза тя, — заради всичките ви приятели, обещайте никога да не предприемате подобни ужасни експедиции.
— Ами, ами, мис Шарп — каза той, подръпвайки яката си, — опасността прави спорта още по-приятен. — Той беше ходил на лов за тигри само веднъж, когато бе станала споменатата случка и когато едва не загина — не от тигъра, а от уплаха. И докато продължаваше да говори, доби твърде голяма смелост и дори имаше дързостта да я запита за кого плете зелената копринена кесия. Сам се учуди на галантните си интимни обноски, които му правеха истинско удоволствие.
— За този, който се нуждае от подобна кесия — отвърна мис Ребека, като го погледна най-мило и пленително.
Седли се готвеше да каже нещо твърде красноречиво и започна:
— О, мис Шарп, как… — когато изпълняваната в съседната стая песен се свърши и го накара да чуе собствения си глас тъй ясно, че се спря, изчерви се и избърса развълнувано носа си.
— Я колко сладкодумно приказва брат ви! — прошепна мистър Озбърн на Амелия. — Приятелката ви просто прави чудеса.
— Колкото повече, толкова по-добре — каза Амелия, която подобно на почти всички истински жени в дъното на сърцето си таеше голяма слабост към сватосването и много щеше да се радва, ако Джоузеф си заведеше съпруга в Индия. Също тъй през тези няколко дни на постоянна близост у нея бе възникнало силно приятелско чувство към Ребека и тя бе открила у нея хиляди добродетели и привлекателни качества, които не бе доловила, докато бяха заедно в Чизик. Младите девойки изобщо твърде бързо се сприятеляват. И вината не е тяхна, ако подир брака този Sehnsucht nach der Liebe [4] утихне. Това, което сантименталистите с гръмки думи наричат копнеж за любов и което казано по-простичко, означава — че жените се чувствуват задоволени едва когато имат, съпруг и деца, върху които да съсредоточат обичта си, разпилявана преди това на дребно.
След като изчерпа малкия си запас от песни или след като бе стояла достатъчно дълго в задната приемна, мис Амелия сметна за прилично да покани приятелката си да попее.
— Нямаше да слушате моите песни — обърна се тя към мистър Озбърн (макар да знаеше, че не казва истината), — ако преди това бяхте чули Ребека.
— Аз обаче предупреждавам мис Шарп — каза Озбърн, — че независимо от това дали съм прав или не, смятам мис Амелия Седли за първата певица в света.
— Почакайте да я чуете — каза Амелия, а Джоузеф Седли прояви такава учтивост, че дори занесе свещите до пианото. Озбърн намекна, че не ще му е неприятно да остане на тъмно, но мис Седли заяви със смях, че нямало да му прави компания и тогава двамата последваха Джоузеф. Ребека пееше много по-добре от приятелката си (въпреки че, разбира се, Озбърн бе свободен да поддържа мнението си) и положи най-големи усилия, за голямо учудване на Амелия, която никога не бе я чувала да пее тъй добре. Тя изпя една френска песен, от която Джоузеф не разбра нито думица и която и Джордж си призна, че не разбира, а сетне изпълни няколко простички балади, които бяха на мода преди четиридесет години и в които британските моряци, нашият крал, клетата Сузана, синеоката Мери и други подобни са главните герои. Знае се, че те не са кой знае колко ценни от музикална гледна точка, но действуват на чувствата и хората ги разбираха по-добре, отколкото вечните сладникави lagrime, sospiri и felicita [5] на музиката на Доницети, която е толкова на мода днес. В паузата се водеше сантиментален разговор, подходящ за програмата, а Самбо (след като внесе чая), зарадваната готвачка и дори икономката, мисис Бленкинсоп, благоволиха да слушат песните от площадката на стълбите.
Сред баладите имаше една, последната от концерта, чието съдържание беше следното:
Пуста и гола е степта
и страшна буря се извива,
но здрав е покривът на малката къщурка
и весел е запаленият вътре огън.
Момче-сираче край оградата й мина
и като зърна лумналия пламък,
още по-страшна му се стори злата буря
и още по-студен нападалия сняг.
Видяха го как крачеше напред
с морни крачки и тъга в сърцето
и мили гласове го викаха назад,
и с топъл поглед «добре дошъл» му пожелаха.
Но кога зора се сипна, гостенинът си отиде
и веселият огън пламна пак.
Смили се, боже, над всички скитници сами
и чуй как свири вятърът на хълма.
Тя бе пропита с чувството на казаните преди малко от Ребека думи: «Когато си отида». Като стигна до последните слова, дълбокият глас на мис Шарп секна. Всички почувствуваха намека за заминаването й и за това, че тя е нещастно сираче. Джоузеф Седли, който обичаше музика и беше мекосърдечен, остана очарован от изпълнението на песента, а завършекът й го трогна дълбоко. Ако бе имал смелостта, ако Джордж и мис Седли бяха останали в другата стая, както младият момък бе предложил, на ергенуването на Джоузеф Седли щеше да се сложи край и тази повест нямаше да бъде написана. Но когато песента завърши, Ребека стана от пианото и като подаде ръка на Амелия, отиде в полуосветената приемна. Точно в този миг Самбо донесе поднос със сандвичи, желета и няколко искрящи чаши и шишета, към които вниманието на мистър Седли веднага се прикова. Когато родителите на семейство Седли се завърнаха от вечерята, на която бяха поканени, те завариха младите хора така унесени в разговор, че не бяха чули приближаването на екипажа и мистър Джоузеф тъкмо казваше:
— Скъпа мис Шарп, една малка лъжичка желе, да ви подкрепи след вашия усилен… вашето… тъй приятно усилие.
— Браво, Джоз! — възкликна мистър Седли.
Като чу добре познатия му шегаджийски глас, Джоз изведнъж се оттегли в смутено мълчание и бързо си тръгна. Той не лежа буден цяла нощ и не размишлява дали е влюбен в мис Шарп. Любовната страст никога не пречеше на апетита, нито пък на съня на мистър Джоузеф Седли, но той си мислеше колко приятно би било да слуша подобни песни, каква distinguee девойка бе тя, как говореше френски по-добре дори от съпругата на губернатора и каква сензация би направила на баловете в Калкута. «Явно е, че клетото девойче е влюбено в мен — мислеше си той. — Не е по-бедна от повечето девойки, които идват в Индия. Бих могъл да попадна на някоя много по-лоша, да му се не види!» И с тези размишления той заспа.
Как лежеше будна мис Шарп и как размишляваше дали утре той ще дойде, или не — това няма защо да се казва. Следният ден настъпи и неизбежен като съдбата, мистър Джоузеф Седли се появи преди обед. Никога по-рано не бе правил тази чест на Ръсъл Скуеър. Джордж Озбърн бе вече там («пречейки» на работата на Амелия, която пишеше на дванадесетте си най-добри приятелки в Чизик Мел), а Ребека бе заета с вчерашното си ръкоделие. Когато файтончето на Джоз спря и след обикновеното си гръмогласно почукване и важно суетене пред вратата бившият административен началник на Богли Уола се изкатери горе, между Озбърн и мис Седли се размениха многозначителни погледи и като се усмихнаха дяволито, тези двама погледнаха към Ребека, която наистина се изчерви и наведе къдриците си над плетивото. Как биеше сърцето й, когато Джоузеф се появи — Джоузеф, задъхан от изкачването, с лъснати скърцащи ботуши — Джоузеф, в нова жилетка, зачервен от горещината и стеснение, поруменял зад подплатената си вратовръзка. Всички се почувствуваха стеснени, а що се отнася до Амелия, мисля, че тя бе изплашена повече от всички.
Самбо, който отвори широко вратата и извести за появяването на Джоузеф, следваше ухилен зад гърба на административния началник и носеше два красиви букета, които този смелчага бе имал дързостта да купи от пазара на Ковънт Гардън тази сутрин — те не бяха чак толкова големи, колкото букетите, които понастоящем дамите носят със себе си, но младите девойки много се зарадваха, когато Джоузеф поднесе по един букет на всяка с крайно тържествен поклон.
— Браво, Джоз! — провикна се Озбърн.
— Благодаря, скъпи Джоузеф — каза Амелия, готова да целуне брат си, ако той би имал подобно намерение. (И струва ми се, за една целувка от страна на подобно мило създание като Амелия бих купил всичката стока на най-изискания цветар.)
— О, какви божествени цветя! — възкликна мис Шарп и ги помириса деликатно, като ги притисна до гърдите си и отправи очи към тавана, обхваната от неописуемо възхищение. Може би тя най-напред погледна във вътрешността на букета, за да види дали там няма някаква бележчица, но такава не се намери.
— Нима в Богли Уола разговарят с езика на цветята, Седли? — запита със смях Озбърн.
— Ами, нищо подобно! — отвърна сантименталният младеж. — Купих ги от Натан. Много се радвам, че ви харесват. И знаеш ли, Амелия, едновременно с тях купих и ананаси, които дадох на Самбо. Нека останат за десерт на обед. Много са разхладителни и приятни в топло време.
Ребека каза, че никога не била вкусвала ананаси и много й се искало да ги опита.
Така продължи разговорът. Не знам под какъв предлог Озбърн излезе от стаята, нито пък защо след малко излезе и Амелия — може би да нагледа разрязването на ананасите. Но Джоз бе оставен насаме с Ребека, която отново се бе заловила за ръкоделието и зелената коприна и лъскавите игли се движеха бързо под нежните й бели пръсти.
— Каква прелестна, прелестна песен ни изпяхте снощи, скъпа мис Шарп! — каза административният началник. — Тя едва ли не ме разплака; честна дума.
— Защото имате нежно сърце, мистър Джоузеф; струва ми се, че сърцата на всички от семейство Седли са такива.
— Държа ме буден снощи и тази сутрин се опитах да си я тананикам в леглото; честна дума. Голъп, лекарят ми, дойде в единадесет часа (аз съм болен, знаете, и Голъп идва при мен всеки ден) и, представете си, завари ме да пея като — като червеношийка.
— О, шегаджия такъв! Хайде да ви чуя как ще я пеете.
— Аз? Не, вие, мис Шарп, скъпа мис Шарп, моля ви се, изпейте я.
— Не сега, мистър Седли — каза Ребека с въздишка. — Нямам настроение за нея; освен това трябва да свърша кесията. Ще ми помогнете ли, мистър Седли? — И преди да бе имал време да я запита как да стори това, мистър Джоузеф Седли, от Източноиндийската компания, действително седеше tête-à-tête с една млада девойка, като я гледаше с пронизващ поглед. Ръцете му бяха протегнати напред като за молба, а около китките му бе намотано едно чиле зелена коприна, която тя навиваше.
В тази романтична поза Озбърн и Амелия завариха интересната двойка, когато влязоха да известят, че обедът е готов. Намотаването на коприната току-що бе завършено, но мистър Джоузеф не бе заговорил.
— Положителна съм, че ще го стори довечера, мила — каза Амелия, като стисна ръката й.
Седли бе обмислил работата и си бе казал: «Да му се не види, ще повдигна въпроса във Воксхол.»
Глава V
Нашият Добин
Побоят между Къф и Добин и неочакваният резултат от това състезание за дълго ще се помнят от всеки, който се възпитаваше тогава в знаменития лицей на доктор Суиштейл. Последният юноша (наричан Досадния Добин, Заспалия Добин и с други подобни прякори, изразяващи момчешко презрение) беше най-кроткият, най-тромавият и, както изглеждаше, най-тъпият от всички млади господа на доктор Суиштейл. Баща му беше търговец на бакалски стоки в Сити и се говореше, че е бил приет в лицея въз основа на онова, което наричаха «взаимни облаги» — с други думи, таксите за пансиона и учението му се изплащаха от бащата в стоки, не в пари. И той стоеше там — почти на най-долното стъпало на училището — в своите груби панталони и жакет от рипсено кадифе, които едрите му кости едва не пръскаха по шевовете — като представител на еди-колко си фунта чай, свещи, захар, сапун, сушени сливи (само малка част от които се слагаха в пудинга) и други продукти. Ужасен бе денят за малкия Добин, когато един от малчуганите на училището бе избягал в града да си купи сладкиши и бе зърнал колата на Добин и Ръдж, търговци на бакалски стоки от Теме Стрийт, Лондон, спряла пред вратата на лицея, за да се разтоварят от нея онези стоки, с които фирмата търгуваше.
За малкия Добин след това нямаше никакво спокойствие. Отправените срещу него шеги бяха ужасни и безмилостни.
— Здравей, Добин — казваше един от хлапаците, — във вестника има добри новини. Цената на захарта се вдига, момчето ми.
Друг пък започваше да прави сметки:
— Ако един фунт свещи струва седем пенса и половина, колко ще струва Добин? — което биваше последвано от силен смях от страна на младите нехранимайковци, които справедливо считаха, че продаването на стоки на дребно е срамна и позорна дейност, която заслужава презрението на всички истински джентълмени.
— Баща ти е един обикновен търговец, Озбърн — каза веднъж насаме Добин на малкото момче, което му бе докарало тази беда.
Но то му отвърна високомерно:
— Баща ми е джентълмен и си има собствен екипаж — след което Уилям Добин се отдалечи в една малка пристройка на дъното на двора, където прекара свободния полуден в най-тежка мъка. Има ли някой, който да не си спомня подобни горчиви, горчиви часове на детска скръб? Кой не е страдал от несправедливости; кой не се е свивал пред унижения; кой има по-остър усет за злото и кой изпитва по-силна благодарност за проявена добрина, отколкото едно малко, благородно момче? И колко много от тези нежни душици вие унижавате, вледенявате и измъчвате заради някаква си аритметика или латински!
Уилям Добин, поради неспособността си да смели основните правила на гореспоменатия език, изложен в онази чудна книга, Итънската латинска граматика, бе принуден да се числи към най-слабите ученици на доктор Суиштейл и постоянно трябваше да търпи подигравките на малчуганите с розови лица и престилки, когато маршируваше наред с най-малките, гигант между тях, със сведен надолу слисан поглед, с изпомачкана читанка и тесни панталони. Големи и малки, всички му се подиграваха. Зашиваха панталоните му, като ги правеха още по-тесни. Прерязваха пружините на леглото му, прекатурваха кофи и скамейки, за да се спъне в тях — нещо, което той никога не пропущаше да направи. Изпращаха му колети, които съдържаха не друго, а бащините му сапуни и свещи. Нямаше ученик в лицея, който да не си прави смях с Добин; и той понасяше всичко много търпеливо, мълчалив и страшно нещастен.
Къф, от друга страна, беше главатарят и контето на лицея. Той внасяше тайно бутилки с вино, биеше се с градските момчета, а в съботен ден идваха да го вземат с едно пони, което яздеше на път за дома. В стаята му имаше чифт ботуши, с които през ваканциите ходеше на лов. Имаше си златен часовник и смъркаше емфие като доктор Суиштейл. Беше ходил на опера и знаеше качествата на по-големите актьори, като предпочиташе мистър Кийн пред мистър Кембъл. Можеше да преведе четиридесет латински стиха в един час. Пишеше френска поезия. Какво ли още не можеше или не знаеше? Казваха, че дори самият доктор Суиштейл се страхувал от него.
Къф, неоспорваният цар на училището, господствуваше над поданиците си и ги тероризираше с неотразимо чувство за надмощие. Един лъскаше обувките му, друг препичаше хляба му, трети му подаваше топките за крикет в продължение на цял летен следобед. «Фигз» беше момчето, което той презираше най-силно и с което, макар и постоянно да го обиждаше и да му се надсмиваше, не благоволяваше да има пряко вземане-даване.
Един ден, насаме, между двамата млади господа възникна спречкване. Фигз беше самичък в занималнята и се трудеше върху едно писмо за дома. Точно тогава влезе Къф и го прати да му свърши някаква работа, струва ми се, да му купи сладкиши.
— Не мога — отвърна Добин, — искам да свърша писмото си.
— Не можеш ли? — възкликна мистър Къф, дръпвайки писмото (в което много думи бяха задраскани, много бяха написани погрешно и върху които бяха изразходвани много усилия, мисли и сълзи; тъй като клетото момче пишеше на майка си, която много обичаше, макар и да бе жена на бакалин и да живееше в една задна стая на Теме Стрийт).
— Не можеш ли? — повтори мистър Къф. — Бих желал да знам защо, моля? Не би ли могъл да пишеш на почитаемата майка Фигз утре?
— Не наричай хората с прякори — каза Добин, като се вдигна много възбудено от чина.
— Е, сър, ще отидете ли? — изкукурига училищният петел.
— Дай писмото — отвърна Добин. — Един джентълмен не чете чужди писма.
— Добре де, а сега няма ли да отидеш? — отново запита другият.
— Не, няма. Не удряй, защото ще те пребия! — изрева Добин, като сграбчи една оловна мастилница с такъв зъл поглед, че мистър Къф се спря, смъкна ръкавите си, които бе навил нагоре, сложи ръце в джобовете и си отиде с подигравателна усмивка. След това той никога не влезе в личен досег с момчето на бакалина, обаче, ако сме справедливи към него, трябва да кажем, че всякога говореше за мистър Добин с презрение зад гърба му.
Известно време след този разговор стана така, че през един слънчев следобед мистър Къф се намери близо до клетия Уилям Добин, който лежеше под едно дърво на игрището, сричайки любимите си приказки от «Хиляда и една нощ», и далеч от останалите момчета, които бяха заети с различни спортни игри, бе съвсем самичък и се чувствуваше почти щастлив. Ах, защо хората не оставят децата на мира! Защо учителите не престанат да ги тормозят, защо родителите упорствуват да насочват посвоему мислите им и да господствуват над чувствата им — тези мисли и чувства, които са загадка за всички (всъщност, какво ли знаем вие и аз един за друг, за децата ни, за бащите ни, за съседа ни и колко по-красиви и по-ценни са мислите на клетото момче или момиче, което се мъчим да направляваме, от тези на развратения от света човек, който властвува над тях?) — та ако, казвам, родителите и възпитателите оставяха децата по-дълго сами — от това щеше да има само полза, макар възпитанието им да пострада.
И тъй, Уилям Добин бе забравил света поне за малко и се намираше далеч някъде със Синдбад мореплавателя в долината на диамантите или с принц Ахмед и магьосницата Перибану в онази очарователна пещера, в която принцът я бе намерил и която всички бихме желали да обиколим, когато пискливи крясъци на разплакано дете го сепнаха от приятния му унес. Като вдигна очи, той видя пред себе си Къф, който налагаше едно малко момче.
Беше онова момче, което бе разправило за бакалската кола, но той не беше отмъстителен, особено към малките и беззащитните.
— Как посмяхте, сър, да счупите шишето? — викаше Къф на хлапето, като размахваше една бухалка за крикет над главата му.
Бе заповядал на момчето да се прехвърли през стената на игрището (на едно място, където парчетата натрошено стъкло отгоре бяха разчистени и в тухлите бяха направени удобни вдлъбнатини), да изтича на разстояние от четвърт миля, да купи на вересия шише ром, да се промъкне обратно, без да го видят дебнещите шпиони на доктора, и отново да се добере до игрището. Докато изпълняваше тази поръчка, кракът му се бе подхлъзнал, питието се бе разляло, панталоните му се бяха скъсали и той се появи пред господаря си разтреперан, виновен, но все пак здрав и читав.
— Как посмяхте, сър, да я счупите? — казваше Къф. — Несръчен малък крадец. Изпил си рома и сега се преструваш, че си счупил шишето. Подай си ръката.
И бухалката се стовари тежко върху ръката на детето. Последва стенание. Добин вдигна очи. Магьосницата Перибану бе избягала с принц Ахмед в най-вътрешната част на пещерата, Синдбад бе изчезнал в миг от долината на диамантите, далеч сред облаците, и пред честния Уилям лежеше всекидневният живот, а едно голямо момче биеше едно малко, без да има основание за това.
— Дай си и другата ръка! — изрева Къф на малкия си съучастник, чието лице бе разкривено от болка, Добин потрепери и се изпъчи в старите си тесни дрехи.
— На ти това, дяволче такова! — извика мистър Къф и бухалката отново се стовари върху ръката на детето.
Не се ужасявайте, госпожи, всяко момче, което е било в лицей, е вършило подобни неща. И вашите деца по всяка вероятност ще го вършат и понасят на свой ред. Бухалката се стовари още веднъж и Добин скочи.
Не мога да кажа какъв беше подтикът му. Измъчването в лицеите е също така узаконено, както бичуването в Русия. В известно отношение би било неджентълменско да му се противопостави човек. Може би глупавата Добинова душа се възмущаваше от тази проява на потисничество или пък жадуваше за отмъщение и гореше от нетърпение да премери сили с надутия мъчител и тиранин, който печелеше цялата слава, величие, гордост, почит и уважение в лицея, за когото биеха барабани и се развяваха знамена. Но какъвто и да беше поривът му, той скочи и изкрещя:
— Махни се, Къф, не измъчвай повече това дете! Иначе ще…
— Иначе какво? — запита Къф, смаян от това прекъсване. — Подай си напред ръката, зверче такова!
— Ще те напердаша тъй, както никога в живота ти не са те пердашили! — каза Добин в отговор на първата част на изречението на Къф.
Малкият Озбърн ахна със сълзи на очи и погледна с учудване и без да вярва този удивителен защитник, появил се така внезапно да го вземе под покровителството си, докато пък учудването на Къф едва ли бе по-малко от неговото. Представете си смайването на покойния ни владетел Джордж III, когато чул за въстанието на Североамериканските колонии. Представете си смелия Голиат, когато малкият Давид пристъпил към него и поискал да се борят, и само тогава ще добиете понятие за чувствата на мистър Реджинълд Къф, когато му бе оказана тази съпротива.
— След училище — каза той естествено; ала след като помълча и го изгледа така, сякаш искаше да каже: «Дотогава си направи завещанието или предай последното си желание на приятелите си.»
— Както обичаш — отвърна Добин. — Ти ще ми бъдеш секундант, Озбърн.
— Добре, щом искаш — отвърна малкият Озбърн; защото знаете, че баща му имаше собствен екипаж и той малко се срамуваше от защитника си.
Да, когато настана часът на битката, той едва се пресрамваше да подвиква: «Давай, Фигз» — и нито едно момче от целия лицей не повтори това подвикване през първите два-три рунда на тази бележита борба, в чието начало методичният Къф с презрителна усмивка на лице, подвижен и весел, сякаш беше на бал, стоварваше ударите си върху своя противник и на три пъти поваля този нещастен защитник. При всяко поваляне се чуваха одобрителни викове и всеки един от наблюдателите изпитваше силното желание да му се даде честта да подложи коляното си на победителя.
«Как ли ще ме напердашат, като се свърши» — мислеше си малкият Озбърн, вдигайки своя човек.
— Най-добре е да се предадеш — каза той на Добин. — Само ще ме напердаши, а ти знаеш, Фигз, че съм свикнал на това.
Но Фигз, чиито стави трепереха и чиито ноздри дъхаха яростно, се впусна в борбата за четвърти път.
Тъй като съвсем не знаеше как да възпре насочените срещу него удари, а освен това именно Къф беше нанесъл първия удар предишните три пъти, без да остави някаква възможност на противника си да го удари, Фигз реши сега да започне рунда с атака от своя страна. Понеже беше левак, той сложи в действие лявата си ръка и удари два пъти с всичка сила — веднъж по лявото око на мистър Къф и веднъж по прекрасния му римски нос.
За голямо учудване на зрителите този път Къф бе повален.
— Хубав удар, дявол да го вземе! — възкликна малкият Озбърн с вид на познавач, като потупа своя човек по гърба. — Удряй го с лява ръка, Фигз, моето момче.
През останалото време на битката лявата ръка на Фигз бе извънредно много заета, Къф биваше повалян всеки път. При шестия рунд почти толкова момчета се провикваха: «Карай, Фигз» — колкото и: «Карай, Къф.» При дванадесетия рунд Къф вече никакъв го нямаше, както се казва в такива случаи, и бе загубил не само самообладание, но и способността да напада и се отбранява. Фигз, от друга страна, бе спокоен като квакер. Лицето му бе съвсем бледо, очите му блестяха, широко отворени, а една голяма драскотина на дясната му буза изобилно кървеше и всичко това му придаваше страшен и свиреп вид, който, изглежда, събуди уплаха в душите на мнозина от зрителите. Но въпреки това неустрашимият му противник се приготви за тринадесети рунд.
Ако имах перото на Напие, бих могъл да опиша битката както подобава. Това бе последното нападение на гвардейците (или по-право, би било, тъй като битката при Ватерло още не бе станала) — това бе устремът на колоната на маршал Ней с десетте хиляди щръкнали байонета и двадесетте орли — това бяха крясъците на любителите на говеждо месо — британците, втурнали се стремглаво надолу по хълма да прегърнат врага в свирепа битка — с други думи, това бе Къф, впуснал се смело напред, обаче цял отмалял и замаян, докато Добин стовари обичайния си ляв удар върху носа на противника си и го повали на земята за последен път.
— Смятам, че това вече му е достатъчно — каза Фигз, когато противникът му падна на тревата като билярдна топка; и дори когато краят на борбата беше оповестен, мистър Реджинълд Къф не бе в състояние или пък не пожела да се изправи.
Тогава всички момчета извикаха «ура» за Добин така възторжено, че бихте го помислили за техен любимец през цялото време на битката. Виковете изкараха доктор Суиштейл от кабинета му, любопитен да узнае причината за тази олелия. Разбира се, той заплаши Фигз, че ще го напердаши здравата, но Къф, който по това време бе дошъл на себе си и измиваше раните си, се изправи и каза:
— Вината е моя, сър — не на Фигз — не на Добин. Биех едно малко момче и той ми даде да разбера.
С тази великодушна реч той не само спаси победителя си от побой, но и спечели обратно първенството си пред момчетата, което поради поражението си почти бе загубил.
Малкият Озбърн писа вкъщи на родителите си и им разправи цялата случка.
«Шугъркейн Хаус, Ричмънд,
март 18…
Мила мамо,
надявам се, че всички сте добре. Ще ти бъда много благодарен, ако ми изпратиш един кейк и пет шилинга. Тук имаше сражение между Къф и Добин. Къф, както знаете, беше побойникът на училището. Борбата трая тринадесет рунда и Добин победи. Така че сега Къф е на второ място. Борбата беше заради мен. Къф ме напердаши, задето му бях счупил едно шише с мляко, и Фигз се застъпи за мен. Наричаме го Фигз, защото баща му е бакалин — фирмата им е „Фигз и Ръдж“, Темс Стрийт, Сити — и смятам, че понеже той се би за мен, трябва да купувате чая и захарта от баща му. Къф си отива вкъщи всяка събота, но тази седмица не ще може, защото и двете му очи са насинени. Има си едно бяло пони, което идва да го вземе, а също и лакей в ливрея на бяла кобила. Бих желал и татко да ми вземе едно пони, и съм твой покорен син:
Джордж Седли Озбърн
П.П. Кажи много здраве на малката Еми. Изрязвам й един екипаж от картон. Моля ти се, не обикновен кейк, а със стафиди.»
Като резултат на Добиновата победа, репутацията му пред момчетата се издигна неимоверно високо и името Фигз, което дотогава бе символ на укор, сега стана измежду най-популярните и най-уважаваните прякори в училището.
— Най-после той не е виновен, че баща му е бакалин — казваше Джордж Озбърн, който, макар и малък, бе много обичан от младежите на доктор Суиштейл; и неговото мнение бе прието много радушно. Гласуваха, че ще се счита за непристойно да се подиграват на Добин за произхода му, и «старият Фигз» стана прякор, с който се изразяваше обич и привързаност.
Промяната в положението му възвиси Добиновия дух. Той постигна чудни успехи в учението. Самият превъзходен Къф, при чието благоволение Добин можеше само да поруменява, му помагаше за латинските стихове, занимаваше го през свободните си часове, изведе го триумфално от класа на малките момчета в класа на по-възрастните и дори там му извоюва добро място. Откриха, че макар и тъп по класическите езици, по математика той е удивително бърз. За обща радост излезе трети по алгебра, а през лятната изпитна сесия по френски получи за награда книга. Трябваше да видите майчиното му лице, когато докторът му поднесе Telemaque (този прелестен роман) пред очите на цялото училище, родителите и гостите, надписан за Гилелмо Добин. Всички момчета изръкопляскаха в знак на одобрение и сърадване. Кой може да опише как той поруменяваше, как се спъваше, как тромаво се държа и колко крака изпотъпка, докато се върне на мястото си? Старият Добин, баща му, който сега за първи път го уважаваше, му даде публично две гвинеи, по-голямата част от които той похарчи за един общ пир; а след ваканцията пристигна в училището във фрак.
Добин беше юноша прекалено скромен, за да предположи, че тази щастлива промяна в положението му бе резултат от собственото му великодушие и мъжество. Той погрешно смяташе, че добруването му се дължи единствено на доброжелателството на малкия Джордж Озбърн, на когото оттогава нататък се закле в такава любов и привързаност, каквато само децата са годни да изпитват — привързаност като в приказката, изпитвана от тромавия Орсън към прекрасния малък Валентин, неговия победител. Той падна ничком пред малкия Озбърн и му отдаде любовта си. Дори и преди да се бяха запознали, той се бе възхищавал тайно от Озбърн, а сега стана негов лакей, негово куче, неговият Петкан. Вярваше, че Озбърн притежава всички добродетели, че е най-хубавият, най-смелият, най-дейният, най-способният, най-великодушният от всички юноши в света. Разделяше с него парите си, купуваше му най-разнообразни подаръци: ножчета, кутии за моливи, златни печати, бонбони, романтични книжки с големи цветни картини, представляващи рицари и разбойници, върху много от които се виждаха надписите «На Джордж Озбърн, ескуайър, от неговия предан приятел Уилям Добин» — изрази на уважение, които Джордж приемаше много благосклонно както подобаваше на превъзходните му качества.
Така че, когато лейтенант Озбърн дойде на Ръсъл Скуеър в деня на отиването им във Воксхол, той каза на дамите:
— Мисис Седли, надявам се, че няма да е неудобно; поканих нашия Добин да вечеря тук, а след това да дойде с нас във Воксхол. Той е почти толкова скромен, колкото Джоз.
— Скромност, ами — каза едрият джентълмен, като хвърли поглед на победител към мис Шарп.
— Да, той е скромен, но ти си несравнимо по-грациозен, Седли — прибави със смях Озбърн. — Срещнах го в Бедфорд, когато отидох да те търся, и му казах, че мис Амелия се е прибрала у дома си и че всички възнамеряваме да се повеселим някоя вечер. Казах също, че мисис Седли му е простила вече, задето счупи съда за пунш на детския празник. Не си ли опомняте тази злополука, госпожо, преди седем години?
— Върху алената копринена рокля на мисис Фламинго — каза добродушната мисис Седли. — Колко беше недодялан. А и сестрите му не са много по-грациозни. Лейди Добин беше снощи в Хайбъри с три от тях. Ех, ама какви фигури, милички!
— Общинският съветник е много богат, нали? — каза лукаво Озбърн. — Не мислите ли, че една от сестрите би била добра партия за мен, госпожо?
— Ах, глупаво същество! Та коя ли би ви взела с това ваше жълто лице?
— Как моето лице жълто? Не казвайте това, преди да видите Добин. Той е прекарвал жълтеница три пъти: два пъти в Насау и веднъж в Сент Китс.
— Както и да е, вашето лице е достатъчно жълто за нас. Нали, Еми? — каза мисис Седли. При тези думи мис Амелия само се усмихна и поруменя. И като погледна към бледото и интересно лице на мистър Джордж Озбърн, както и към прекрасните му черни, къдрави, лъскави бакенбарди, на които самият той гледаше с не малко самодоволство, тя реши в своето мъничко сърчице, че в цялата армия на негово величество и дори в целия широк свят няма такова лице, нито пък такъв герой.
— Цветът на лицето на капитан Добин за мен няма никакво значение — каза тя, — нито пък тромавостта му. Много добре знаете, че той винаги ще ми се нрави — а основание за това нейно твърдение беше обстоятелството, че той бе приятел и защитник на Джордж.
— В цялата войска няма по-прекрасен човек — каза Озбърн, — нито пък по-добър офицер, макар, признавам, да не е Адонис. — И той погледна към огледалото с голяма наивност, като при това свое действие срещна погледа на мис Шарп, отправен зорко към него. Той се изчерви малко, а Ребека (хитра малка лисичка) си помисли: «Ah, mon beau Monsieur [6]! Разбрах те колко струваш.»
Същата вечер, когато Амелия влезе пъргаво в гостната в бяла муселинена рокля, готова за завоеванието във Воксхол, извила глас като чучулига и свежа като роза, един много висок и непохватен джентълмен с големи крака и ръце и с големи уши, изпъкващи на ниско остриганата му глава с черна коса, облечен в отвратителния военен мундир и подобната на цилиндър шапка от онова време, пристъпи напред да я посрещне и направи един от най-тромавите поклони, които човек може да си представи.
Бе не друг, а капитан Уилям Добин, от… пехотен на негово величество полк, завърнал се след жълтеницата в Западноиндийските острови, където военната участ бе захвърлила полка му, докато толкова много от смелите му другари жънеха успехи на полуострова.
На влизане той бе почукал така плахо и тихо, че дамите горе не бяха го чули, иначе, бъдете уверени, мис Амелия никога не би се осмелила да влезе в стаята с песен на уста. Но при това обстоятелство сладкият й мил гласец достигна право до сърцето на капитана и се настани там. Когато тя му подаде ръка, преди да я хване, той се спря и си помисли: «Я виж, възможно ли е — нима вие сте девойчето, което помня в розова рокличка тъй неотдавна — вечерта, когато съборих съда за пунш, точно след като ме бяха произвели? Вие ли сте малкото момиче, за което Джордж Озбърн каза, че ще се ожени? Какво цъфтящо младо създание сте и какво щастие има този мошеник!» Той си помисли всичко това, преди да вземе ръката на Амелия в своята, като остави шапката си да падне. Смятам, че от описания на предишната страница разговор прозорливият читател е могъл да схване историята му от времето, когато бе напуснал училище, до самия момент, когато имахме удоволствието да го видим отново. Добин, презираният бакалин, бе вече общински съветник — общинският съветник Добин бе полковник в градската милиция, която тогава пламтеше от желание да възпре френското нахлуване. Корпусът на полковник Добин, в който старият мистър Озбърн бе служил като незначителен фелдфебел, бе прегледан от владетеля и от Йоркския херцог и полковникът бе получил рицарско звание. Синът му постъпи в армията, а после младият Озбърн влезе в същия полк. Двамата служиха на Западноиндийските острови и в Канада. Полкът току-що се бе прибрал в отечеството и привързаността на Добин към Джордж Озбърн сега бе толкова гореща и силна, колкото и по времето, когато бяха ученици.
И тъй, тези симпатични хора сега седнаха да вечерят. Те разговаряха за война и слава, за Бонапарт и за лорд Уелингтън, както и за военния бюлетин. В онези бележити дни във всеки военен бюлетин се четеше за някоя победа и двамата храбри младежи копнееха да видят собствените си имена в славния списък, като проклинаха нещастната си участ да се числят към полк, който бе далеч от мястото, където можеше да се спечели слава. Мис Шарп се запали при този възбуден разговор, обаче на мис Седли просто й прилошаваше, докато го слушаше. Мистър Джоз разправи няколко от своите историйки за лов на тигри, довърши разказа за мис Кътлър и лекаря Ланс, поднесе на Ребека от всичко, което се намираше на масата, и самият той хапна и пи твърде много. После скочи с удивителна грация да отвори вратата на дамите, когато те се оттеглиха, и като се върна на масата, наля се с няколко чаши кларет, които изпи с нервна бързина.
— Събира смелост — прошепна Озбърн на Добин; и най-после настана часът, екипажът пристигна и тръгнаха към Воксхол.
Глава VI
Воксхол
Знам, че мелодията, която свиря, е много спокойна (макар че ще последват и някои много бурни глави) и ще трябва да помоля добросърдечния читател да си спомни, че засега разправяме само за членовете на семейството на един борсов посредник на Ръсъл Скуеър, които се разхождат, обядват, вечерят, приказват и се любят както всички хора в обикновения живот, без каквато и да било бурна или чудновата преживелица, която да отбележи хода на любовта им. Ето как стои работата: Озбърн, влюбен в Амелия, поканва своя стар приятел на вечеря и на разходка във Воксхол. Джоз Седли, от своя страна, е влюбен пък в Ребека. Ще се ожени ли той за нея? Сега за сега това е важният въпрос.
На този сюжет бихме могли да дадем благороднически, романтичен или пък хумористичен облик. Представете си, че бяхме преместили действието на Гровнър Скуеър със съвсем същите случки — ех, как биха слушали тогава някои хора! Представете си, че бяхме показали как лорд Джоузеф Седли се влюбва и как маркиз Озбърн отдава сърцето си на лейди Амелия с пълното съгласие на херцога, благородния й баща. Или вместо към висшата аристокрация, представете си, че бяхме насочили поглед към най-долните слоеве и опишехме какво става в кухнята на мистър Седли: как черният Самбо е влюбен в готвачката (какъвто действително беше случаят) и как се сбива заради нея с кочияша; как хващат ратая, че открадва една студена агнешка плешка, и как новата femme de chambre [7] на Амелия отказва да отиде да спи без лоена свещ. Подобни случки биха могли да бъдат разправени така, че да предизвикат много смях и да се сметнат за «сценки от живота». Или пък, ако имахме склонност към страшните неща, бихме могли да изобразим любимия на новата femme de chambre като някой професионален крадец, който нахлува в къщата с бандата си, убива черния Самбо пред нозете на господаря му и отвлича Амелия по нощница, като я оставя да се появи отново на сцената едва в третия том. По този начин лесно бихме сътворили един интересен роман, който би се чел с трепет и през чиито пламенни глави читателят би препускал задъхано. Читателите ми обаче не трябва да се надяват на подобен роман. В случая се отнася само до съвсем всекидневна историйка и четецът трябва да се задоволи с една глава за Воксхол, която е толкова кратка, че просто не си заслужава да се нарече отделна глава. И все пак тя представлява нещо отделно и освен това е много важна. Няма ли в живота на всеки човек такива глави, които уж не представляват нищо, а всъщност повлияват на цялата останала история?
Нека тогава влезем в екипажа с компанията от Ръсъл Скуеър и се запътим към ресторанта-градина. Между Джоз и мис Шарп, които са на предната седалка, няма почти никакво местенце. Мистър Озбърн се забива като шило между капитан Добин и Амелия.
Всички, които се намираха в екипажа, мислеха, че Джоз ще предложи на Ребека Шарп да я направи мисис Седли. Родителите във вкъщи се бяха примирили с тази мисъл, макар че, между нас казано, мистър Седли изпитваше към сина си нещо, което много приличаше на презрение. Казваше за него, че е суетен, ленив и женствен. Не можеше да понася позата му на светски човек и сърдечно се смееше на историйките му, пропити от надуто самохвалство.
— Ще му оставя половината си имущество — казваше бащата, — а освен това той си има и достатъчно собствени средства; но тъй като съм напълно уверен, че ако сестра му, ти и аз утре умрем, ще каже само: «Ох, божичко!» — и ще продължи да си обядва както обикновено, затова няма да се тревожа за него. Нека се жени, за която му е угодно. Това съвсем не е моя работа.
Амелия, от друга страна, както подобава на девойка с нейния нрав и благоразумие, бе настроена твърде възторжено спрямо това сватосване. Веднъж-дваж Джоз насмалко щеше да й каже нещо много важно, което тя с удоволствие се готвеше да чуе, но този дебел човек не се решаваше да сподели голямата си тайна и за най-голямо разочарование на сестра си при тези случаи той само въздъхваше изтежко и се махаше.
Тази тайнственост караше нежното сърчице на Амелия да потрепва от вълнение. Ако не заговаряше с Ребека по този деликатен въпрос, тя компенсираше загубата, като водеше дълги и интимни разговори с мисис Бленкинсоп, икономката, която пусна две-три думички на камериерката, която пък от своя страна може да е споменала нещо бегло на готвачката, която, положителен съм, е разпръснала новината между всички търговци, така че за женитбата на мистър Джоз сега се говореше сред значителен брой от населението на Ръсъл Скуеър.
Разбира се, мнението на мисис Седли беше, че синът й ще се унижи, ако се ожени за дъщерята на художник…
— Но, боже мой, госпожо! — възкликваше мисис Бленкинсоп. — Ние бяхме само бакалска дъщеря, когато се омъжихме за мистър С., който пък тогава беше чиновник при един борсов посредник, и, общо взето, нямахме дори петстотин фунта стерлинги, а ето че сега сме доста богатички.
Амелия напълно споделяше това мнение, към което малко по малко се присъедини и добродушната мисис Седли.
Мистър Седли беше неутрален.
— Нека Джоз се ожени, за която му е угодно — повтаряше той, — това не е моя работа. Тази девойка няма пари; но и мисис Седли нямаше. Изглежда ми умна и с приятен нрав, и твърде е възможно да го сложи в ред. По-добре тя, мила моя, отколкото някоя черна мисис Седли и цяла дузина махагонови внучета.
С други думи, всичко сякаш гледаше благосклонно на участта на Ребека. Когато отиваха да вечерят, тя взе под ръка Джоз, като че ли това се разбираше от само себе си; а седеше до него и в открития му екипаж (ех, и какво конте беше, като седеше спокоен, тържествен и караше конете!) и макар никой да не казваше и дума по въпроса за женитбата, за всички, изглежда, той беше съвсем ясен. Едничкото нещо, което тя желаеше, беше самото предложение и, ах, как чувствуваше сега Ребека нужда от майка! Една мила, нежна майка, която би наредила работата за десет минути и в кратък, деликатен, поверителен разговор би изтръгнала нужното признание от свенливите устни на младия момък!
Такова беше положението на нещата, когато екипажът прекосяваше Уестминстърския мост.
Компанията спря своевременно при кралските градини. Докато величественият Джоузеф слизаше от скърцащия екипаж, тълпата извика «ура» за дебелия джентълмен, който поруменя и изглеждаше грамаден и мощен, когато тръгна под ръка с Ребека. Джордж, разбира се, се погрижи за Амелия. Тя изглеждаше щастлива като розов храст под слънчеви лъчи.
— Виж какво, Добин — каза Джордж, — ти си добро момче; я се погрижи, моля ти се, за шаловете и другите неща. — Така че, докато той тръгна с мис Седли, честният Добин трябваше да се задоволи да даде ръка на шаловете и да плати входа на цялата компания.
Той вървеше скромно зад тях и нямаше никакво желание да им разваля удоволствието. За Ребека и Джоз не даваше пет пари, но за Амелия смяташе, че е достойна дори за блестящия Джордж Озбърн и като виждаше как тази красива девойка пристъпва напред и какво голямо удоволствие изпитва, той наблюдаваше наивната й радост с нещо като бащинско доволство. Може би чувствуваше, че му се иска да има на ръката си нещо друго, освен шал (хората се смееха, като виждаха този недодялан млад офицер с женски товар в ръце), обаче Уилям Добин нямаше склонност към себичните сметки и ако приятелят му беше истински щастлив, как можеше той да е недоволен? И истина е, че на ни едно от развлеченията, които градините предлагаха, нито на стоте хиляди допълнителни лампи, които винаги светваха; нито на музикантите с цилиндри, свирещи трепетни мелодии под позлатения свод в средата на парка; на певците, обайващи ушите както със сантиментални, така и с комични песни; на народните танци, представяни с много подскачане, потропване и смях; на сигнала, който оповестяваше, че мадам Саки ще политне към звездите с помощта на въже; на отшелника, който винаги седеше в осветената пещера; на тъмните алеи, тъй благоприятни за срещите на влюбените; на глинените халби с бира, разнасяни от прислужници в одърпани стари ливреи; на бляскащите ложи, в които щастливците пируваха и си въобразяваха, че ядат — пред тях имаше почти невидими парчета шунка — на ни едно от тези неща, нито дори на кроткия Симпсън, този тихичък усмихнат идиот, който и тогава господствуваше над цялото място, капитан Уилям Добин не обърна никакво вниманието.
Той носеше белия кашмирен шал на Амелия и се спря под позлатения свод да чуе как мадам Салман изпълни «Бородинската битка» (една дивашка кантата, насочена срещу корсиканския парвеню, който напоследък понасяше неуспехи в Русия). Докато се отдалечаваше, мистър Добин се опита да тананика мелодията и откри, че тананика песента, която Амелия Седли пееше на стълбата, когато слизаше за вечеря.
Той се изсмя сам на себе си, тъй като истината е, че пееше толкова добре, колкото бухал.
Трябва да се има пред вид, като нещо напълно понятно, че понеже нашите млади хора се бяха отделили на двойки, те си бяха обещали най-тържествено да бъдат заедно цялата вечер и се разделиха само десет минути след това. Компаниите във Воксхол винаги се разделят, но само за да се срещнат отново около масата, когато ще могат да разправят за случилите им се междувременно приключения.
А какви бяха приключенията на мистър Озбърн и Амелия? Това е тайна. Но бъдете сигурни в едно — те бяха напълно щастливи и коректни в поведението си; и тъй като през тези петнадесет години често имаха обичай да бъдат заедно, техният tête-à-tête не представляваше особена новост.
Когато обаче мис Ребека Шарп и нейният кавалер се загубиха в една отдалечена алея, в която имаше не по-малко от стотина подобни скитащи се двойки, те и двамата почувствуваха, че положението е крайно деликатно и критично и сега или никога е моментът, мислеше си мис Шарп, да се предизвика онова обяснение, което трептеше на устните на мистър Седли. Преди това отидоха да видят московската панорама, където един грубиян настъпи крака на мис Шарп и я принуди да падне с писък в ръцете на мистър Седли, и тази малка случка засили нежността и самоувереността на този джентълмен до такава степен, че той отново й разправи, най-малко за шести път, няколко от любимите си индийски историйки.
— Как бих желала да видя Индия! — каза мис Ребека.
— Наистина ли? — отвърна Джоузеф с просто убийствена нежност и безсъмнено щеше да последва този хитър въпрос с друг такъв, още по-нежен (тъй като пухтеше и се задъхваше твърде много и ръката на Ребека, която се намираше близо до сърцето му, усещаше трескавите удари на този негов орган), когато — о, колко досадно! — звънецът за пускането на ракетите удари, последва суетня и тичане и тези интересни влюбени се принудиха да се влеят в потока от хора.
Капитан Добин помисли да се присъедини към компанията за вечеря, тъй като, искрено казано, забавленията на Воксхол не му се сториха особено привлекателни — но той два пъти мина покрай сепарето, където събралите се вече двойки бяха заели места, и никой не му обърна внимание. Бяха сложени прибори за четирима. Двете двойки си бъбреха весело и Добин знаеше, че съвсем са го забравили и все едно, че изобщо го нямаше на този свят.
— Ще бъда само de trop — каза капитанът, като ги поглеждаше с известен копнеж. — По-добре да отида и да си поприказвам с отшелника — и той се отдалечи от шума на тълпата и тропота на банкета и се оттегли към тъмната алея, на чийто край се виждаше добре известната табела с надпис «Усамотение». За Добин това не представляваше голямо забавление. И наистина открил съм от собствен опит, че да бъде човек самичък във Воксхол, това е една от най-тъжните преживелици за самотния ерген.
В това време двете двойки бяха много щастливи в сепарето си, където се водеха най-приятни и интимни разговори. Джоз бе на върха на славата си, като даваше заповеди на келнерите с голяма величественост. Той направи салатата, и отпуши бутилката шампанско; и наряза пилетата; и изяде и изпи повечето от намиращите се на масата закуски и напитки. Най-после настоя да си поръчат пунш; всички си поръчваха пунш във Воксхол. «Келнер, пунш, моля.»
Съдът с пунш беше причината за цялата тази история. И защо не пуншът вместо нещо друго? Нима едно стъкло с циановодород не стана причина красивата Розамунда да се оттегли от света? Нима един съд с вино не стана причина за смъртта на Александър Велики? Или най-малкото доктор Ламприер казва така. По същия начин и този съд с пунш повлия върху съдбата на всички действуващи лица на нашия «роман без герой», който сега ви разправяме. Да, той повлия на живота им, въпреки че повечето от тях не вкусиха нито капка от него.
Младите дами не пиха; Озбърн не го обичаше; и в резултат на това Джоз, този дебел gourmand [8] изпи цялото съдържание на съда. А последицата от обстоятелството, че изпи всичкото питие, беше оживлението му, което отначало беше удивително, а после стана почти болезнено, защото той приказваше и се смееше толкова високо, че привлече десетки слушатели около сепарето, за голямо смущение на невинната компания вътре. Като предложи да изпее една песен (което той стори в тази горчиво-сантиментална гама, която е тъй характерна за господата, намиращи се в нетрезво състояние), той почти разгони насъбралата се публика около позлатения свод на музикантите и слушателите му го удостоиха с бурни аплодисменти.
— Браво, Дебеланко! — каза един. — Бис, бис, Даниел Ламберт! — провикна се друг. — Каква прекрасна фигура за въжеиграч — възкликна друг шегобиец, за неописуема тревога на дамите и за голяма ярост на мистър Озбърн.
— За бога, Джоз, нека да си вървим! — извика този джентълмен и младите девойки се изправиха.
— Почакай, скъпото ми миличко момиченце — провикна се Джоз, сега смел като лъв, и прегърна мис Ребека през кръста. Ребека се стресна, но не й бе възможно да си откопчи ръката. Смехът отвън се удвои. Джоз продължи да пие, да ухажва и да пее; и като намигаше на зрителите и размахваше грациозно чашата си, той ги подканваше да дойдат и разделят с него пунша.
Мистър Озбърн тъкмо се готвеше да изрита един джентълмен в ботуши, който пожела да се възползува от тази покана, и по всичко изглеждаше, че щеше да се случи нещо неприятно, когато за най-голямо щастие един джентълмен, на име Добин, който се разхождаше из алеите, сега пристъпи в сепарето.
— Махайте се, глупаци такива! — извика този джентълмен, като разблъска с раменете си голям брой от зрителите, които се разпръснаха пред цилиндъра и ядосания му вид, и той влезе твърде развълнуван в сепарето.
— Боже мой! Добин, къде беше? — каза Озбърн, като дръпна от ръката му белия кашмирен шал и обви с него Амелия. — Свърши нещо полезно и се погрижи за Джоз, докато отведа дамите до екипажа.
Джоз се готвеше да стане и да попречи на това, но само едно бутване с пръст от страна на Озбърн го запрати задъхан обратно на мястото му и лейтенантът можа да отведе благополучно дамите. Докато се отдалечаваха, Джоз им изпрати целувка и възкликна с хълцане:
— Господ да ви благослови! Господ да ви благослови! — Сетне сграбчи капитан Добин за ръката и като заплака, най-жаловито му довери тайната на любовта си. Призна му, че обича девойката, която току-що си бе отишла; положителен бе, че е съкрушил сърцето й със своето поведение; закле се, че ще се ожени за нея още на следното утро в черквата «Сент Джордж», Хъноувър Скуеър; щял да разбуди кентърбърийския епископ в Ламбет, да, непременно, и да го накара да се приготви. Като взе повод от тези му думи, Добин хитро го увеща да излязат от парка и да побързат към двореца Ламбет, а след като успяха да се измъкнат от портите, лесно натика Джоз Седли в един файтон, който го откара благополучно в квартирата му.
Джордж Озбърн заведе девойките в дома им и след като вратата се затвори след тях и той прекосяваше Ръсъл Скуеър, така се разсмя, че учуди нощния пазач. Амелия погледна твърде жално приятелката си, докато се качваха горе, целуна я и отиде да си легне без повече приказки.
«Утре непременно трябва да ми направи предложение — мислеше си Ребека. — Четири пъти ме нарече „съкровище на душата ми“ и ми стисна ръката в присъствие на Амелия. Утре непременно трябва да ми направи предложение.» Същото си мислеше и Амелия. И смея да кажа, тя си мислеше още за роклята, която щеше да носи като шаферка, за подаръците, които щеше да направи на скъпата си хубава снахица, за следващата церемония, в която самата тя би играла главна роля, и т.н. и т.н.
О, невежи млади създания! Колко малко ви е познато въздействието на пунша! Какво е опиянението, което той причинява вечер, сравнено със замайването на сутринта! Като мъж мога да потвърдя тази истина; не съществува на света друго главоболие, подобно на главоболието, причинено от воксхолския пунш. Дори и след двадесет години си спомням последиците на две чаши — две винени чаши! — да, само две, давам ви джентълменската си дума, а Джоузеф Седли, който страдаше от заболяване на черния дроб, бе погълнал най-малко цял литър от тази отвратителна течност.
Следното утро, когато Ребека си мислеше, че ще изгрее зората на щастливата й участ, завари Седли да пъшка сред такива страдания, които перото отказва да опише. Содата не беше още изнамерена. Слабата бира — бихте ли повярвали? — бе едничкото питие, с което нещастните джентълмени успокояваха треската след напиването от предната вечер. С това леко питие отпреде му завари Джордж Озбърн бившия административен началник на Богли Уола, стенещ на дивана в квартирата си. Добин бе вече в стаята и се грижеше добросърдечно за пациента си от предната вечер. Двамата офицери погледнаха към лежащия вакханал, хвърлиха си по един кос поглед и си размениха най-съчувствени усмивки. Дори лакеят на Седли, най-тържественият и коректен джентълмен в света, мълчалив и мрачен като собственик на погребално бюро, едва успяваше да сдържи усмивката си, когато погледнеше към нещастния си господар.
— Мистър Седли бе необикновено буен снощи, сър — прошепна той доверително на Озбърн, когато последният се изкачваше по стълбите. — Искаше да се сбие с файтонджията, сър. Капитанът бе принуден да го изкачи горе на ръце като някое малко дете. — Докато казваше това, по устните на мистър Бръш за миг трепна усмивка, но чертите му възприеха веднага обичайното си безмерно спокойствие, когато разтвори широко вратата на гостната и оповести:
— Мистър Хозбин.
— Как си, Седли? — започна този млад шегобиец, след като изгледа жертвата си. — Да не би някоя счупена кост? Долу има един файтонджия с посинено око и превързана глава, който се кълне, че щял да те даде под съд.
— Какво искаш да кажеш с това «под съд»? — запита Седли със слаб глас.
— Задето си го напердашил снощи — нали го направи, Добин? Нощният пазач казва, че никога не бил виждал човек да се срива така отведнъж като него. Питай Добин.
— Ти наистина се посборичка с файтонджията — каза капитан Добин, — хубав бой му дръпна.
— Ами онзи с белия жакет във Воксхол! Как се нахвърли Джоз върху му! И как пищяха жените! Бога ми, братче, просто драго ми ставаше, като те гледах. Мислех си, че вие цивилните нямате смелост; но аз никога няма да се препречвам на пътя ти, когато си пийнал, Джоз.
— Изглежда, страшен съм, когато се разгневя — възкликна Джоз от дивана и направи такава печална и смешна гримаса, че учтивостта на капитана не можа да издържи повече и той и Озбърн прихнаха в гръмък смях.
Озбърн се възползува безмилостно от положението. Той смяташе Джоз за безхарактерен страхливец. Разсъждаваше върху въпроса за очакваната женитба между Джоз и Ребека и не се радваше прекалено много, че един член на семейството, в което той, Джордж Озбърн, от… полк щял да се ожени, щял да направи един mesalliance [9] с някаква незначителна гувернантка, която искала да се издигне.
— Добре се нареди ти, клети човече! — каза Озбърн. — Просто беше ужасен! Знаеш ли, момко, че накара всички в парка да ти се смеят, макар и самият ти да плачеше. Каква сладникава сантименталност те бе обхванала, Джоз! Не си ли спомняш, че изпя една песен?
— Една какво? — запита Джоз.
— Една сантиментална песен и нарече Роза, Ребека — как й беше името? — нарече я съкровище на душата ти. — И този безмилостен млад човек грабна Добиновата ръка и отново представи цялата сцена за истински ужас на първоначалния й герой въпреки молбите на добродушния Добин да го пощади.
— Защо пък да го щадя? — отвърна Озбърн на укорите на приятеля си, когато напуснаха болния, оставяйки го на грижите на доктор Голъп. — Какво право има той да се държи покровителствено и да ни прави глупаци във Воксхол? Коя е тази малка ученичка, която го зяпа и го ухажва? Дявол да го вземе, семейството е достатъчно нискостоящо и без нея. Нямам нищо против гувернантките, но бих предпочел да имам за снаха една лейди. Аз съм либерален човек, обаче си имам гордост и знам какво е положението ми; нека и тя знае своето. Ще сложа този надут набоб на мястото му и няма да го оставя да се прави на по-голям глупак, отколкото е в действителност. Затова му казах да внимава — тя би могла да го подведе под отговорност.
— Ти вероятно знаеш по-добре — каза Добин, макар и в тона му да личеше съмнение. — Винаги си бил тори, а семейството ти е едно от най-старите в Англия. Но…
— Ела да видиш момичетата и сам да поухажваш мис Шарп — прекъсна лейтенантът приятеля си. Капитан Добин обаче отказа да придружи Озбърн при всекидневното му посещение на младите дами на Ръсъл Скуеър.
Докато вървеше надолу по Саутхамптън Роуд откъм Хобърн, Джордж се разсмя, когато видя на два различни прозореца в къщата на Седли две глави на пост.
Истината е, че мис Амелия гледаше от балкона на гостната към отсрещната страна на площада, където бе жилището на самия лейтенант; докато мис Шарп, от малката си спалня на втория етаж, очакваше появяването на едрата фигура на мистър Джоузеф.
— Сестра Ани е на наблюдателната кула — каза той на Амелия, — но никой няма да дойде — и като се засмя на шегата си, която му достави огромно удоволствие, той описа на мис Седли с най-комични изрази състоянието на брат й.
— Смятам, че е много жестоко от твоя страна да се надсмиваш, Джордж — каза тя с нещастно изражение. Но Джордж се смя още повече на жалния й вид, като продължаваше да смята шегата си за особено сполучлива. И когато мис Шарп слезе долу, той я подкачаше много оживено за въздействието на прелестите й върху дебелия джентълмен.
— О, мис Шарп! Ако можехте само да го видите тази сутрин как стенеше в своя халат на цветя и как се извиваше върху дивана; ако можехте само да го видите как изплезва езика си пред доктор Голъп!
— Да видя кого? — запита мис Шарп.
— Кого? О, кого? Капитан Добин, разбира се, към когото между другото снощи всички бяхме тъй внимателни.
— Бяхме много нелюбезни към него — каза Еми, като поруменя силно. — Аз — аз съвсем го бях забравила.
— Разбира се, че го беше забравила! — провикна се Озбърн и продължи да се смее. — Човек не може винаги да мисли за Добин. Нали така, мис Шарп?
— Само като прекатури чашата с виното на вечеря — каза мис Шарп високомерно, като тръсна глава, — само тогава обърнах внимание на съществуването му.
— Много добре, мис Шарп, ще му го кажа — отвърна Озбърн.
И докато говореше, мис Шарп почувствува към този млад офицер недоверие и ненавист, които той не съзна, че бе събудил. «Той, значи, ще ми се подиграва, така ли? — мислеше си Ребека. — Дали и пред Джоузеф ми се е подигравал? Дали не го е изплашил? Може би той няма и да дойде.» Мъгла мина пред очите й и сърцето й заби силно.
— Вие непрестанно се шегувате — каза тя, усмихвайки се най-невинно. — Нищо, подигравайте се, мистър Озбърн, мене няма кой да ме защищава. — И когато тя се отдалечи и Амелия го погледна укорително, Джордж Озбърн почувствува угризение, че е причинил ненужно огорчение на това беззащитно същество.
— Скъпа ми Амелия — каза той, — ти си много добра, много благородна и не познаваш света. Но аз го познавам. И твоята малка приятелка, мис Шарп, трябва да разбере къде й е мястото.
— Не мислиш ли, че Джоз ще…
— Честна дума, мила, не знам. Може да го стори, а може би и не. Не съм му господар. Знам само, че е много глупав и суетен човек и че снощи постави милото ми малко момиче в много болезнено и неловко положение. Съкровището на сърцето ми! — И той се разсмя отново, като стори това така заразително, че и Еми се разсмя.
През целия ден Джоз не се появи никакъв. Но Амелия не се страхуваше от това; тъй като тази малка хитруша бе изпратила прислужника, мистър Самбо, в квартирата на мистър Джоузеф да поиска една книга, която бе обещал, както и да го запита как се чувствува. Отговорът, изпратен чрез лакея на Джоз, мистър Бръш, беше, че господарят му е болен на легло и докторът току-що е бил при него. Сигурно ще дойде утре, мислеше си тя, но за нищо на света нямаше смелост да каже и думичка по въпроса на Ребека; а и самата тази девойка през цялата вечер след забавлението във Воксхол не направи никакъв намек за него.
Но на следния ден, когато двете девойки седяха на дивана, като даваха вид, че пишат писма или четат романи, в стаята влезе Самбо, приятно ухилен, както си имаше обичай, под мишница с някакъв пакет, а също и с една бележка на поднос.
— Бележка от мистър Джоз, мис — каза Самбо.
Как трепереше Амелия, докато я отваряше!
Ето и съдържанието й:
«Мила Амелия,
изпращам ти „Горският сирак“. Вчера бях твърде болен, за да дойда. Днес заминавам за Челтнъм. Моля ти се, извини ме, ако можеш, пред симпатичната мис Шарп за поведението ми във Воксхол и я помоли да ми прости и да забрави всяка дума, която може да съм изрекъл през време на възбудата си в онази фатална вечер. Веднага щом се пооправя, ще замина за няколко месеца за Шотландия, тъй като здравето ми е твърде разклатено.
Това бе смъртната присъда. Всичко беше свършено. Амелия не смееше да погледне към бледото лице и пламтящите очи на Ребека, а само пусна писмото в полата на приятелката си; сетне стана и се качи горе, където се наплака до насита.
Бленкинсоп, икономката, отиде при нея да я утеши и Амелия плака доверчиво на рамото й, като се облекчи твърде много.
— Не го приемайте тъй тъжно, госпожице. Не исках да ви кажа, но никой от нас не я харесваше, освен в началото. Видях я със собствените си очи как чете писмата на майка ви. Пинър каза, че все току бъркала в кутията ви за украшения, в чекмеджетата ви, както и в чекмеджетата на другите, и е уверена, че е сложила бялата ви панделка в куфара си.
— Аз й я дадох, аз й я дадох — каза Амелия.
Но това не промени мнението на мисис Бленкинсоп за мис Шарп.
— Никак не им вярвам на тези гувернантки, Пинър — каза тя на камериерката. — Важничат и се големеят като дами, е пък заплатата им не е по-голяма от твоята или моята.
За всички в къщата, освен за клетата Амелия, сега стана ясно, че Ребека трябва да си отиде, и както господари, така и прислуга (пак само с едно изключение) бяха съгласни, че това трябва да стане колкото е възможно по-скоро. Нашето добро дете претърси всичките си чекмеджета, скринове, чанти и кутии — прегледа всичките си рокли, ешарпове, парчета плат, дантели, копринени чорапи и дреболии, — като избираше това и онова, за да приготви един вързоп за Ребека. Отиде при баща си, този щедър британски търговец, който й бе обещал, че ще й даде толкова гвинеи, колкото са годините й, и замоли стария джентълмен да даде парите на Ребека, която сигурно имала нужда от тях, докато на самата нея не й липсвало нищо.
Дори успя да накара Джордж Озбърн да даде лептата си (тъй като той беше от най-щедрите младежи в армията) и без да се съпротивява, младият човек отиде на Бонд Стрийт и купи най-хубавата шапка и ешарп, които можа да намери.
— Това е подарък от Джордж, Ребека, миличка — каза Амелия, изпълнена с гордост при вида на кутията, съдържаща тези съкровища. — Какъв вкус има само! Няма никой подобен на него.
— Никой — отвърна Ребека. — Колко съм му благодарна! — А в себе си тя си мислеше: «Джордж Озбърн осуети женитбата ми» и съответно го намрази.
Ребека се приготовляваше за заминаването си с голямо хладнокръвие и прие всички мили подаръци на Амелия, след като прояви точно това колебание, което в случая бе необходимо. Разбира се, на мисис Седли се закле във вечна признателност, но не се натрапваше много на тази добра жена, която се чувствуваше неловко и се стараеше да я избягва. Когато мистър Седли й подари чантата с парите, тя му целуна ръка и му поиска позволение да го счита за в бъдеще свой добър приятел и покровител. Държанието й бе така мило, че той бе готов да й подпише чек за още двадесет фунта стерлинги, но не се поддаде на чувствата си, тъй като екипажът го чакаше да го отведе на вечеря, и се отдалечи пъргаво с думите:
— Господ да ви благослови, мила; винаги отсядайте тук, когато сте в града… Карай към кметството, Джеймс.
Дойде най-после раздялата с мис Амелия, но върху тази картина искам да спусна воал. След сцена, в която едното действуващо лице бе искрено, а другото — само отличен артист — след най-нежните милувки, най-жалните сълзи, след като се размениха обещания за най-мили чувства и стана нужда да се дава шишенце с ароматични соли, — най-сетне Амелия и Ребека се разделиха, като първата се закле във вечна и безкрайна любов.
Глава VII
Кроли от Куинс Кроли
Измежду най-почитаните имена, започващи с буквата «К» в алманаха на благородниците през годината 18… се намираше името Кроли, сър Пит, баронет, Грейт Гонт Стрийт и Куинс Кроли, Хантс. Това уважавано име бе фигурирало непрекъснато в продължение на няколко години и в парламентарните списъци заедно с имената на други няколко достойни джентълмени, които заемаха там местата си като избраници на графството.
Разправя се, във връзка с избирателните права на графството, че при едно от пътуванията си кралица Елизабет спряла в Кроли на закуска и толкова й харесала някаква забележително хубава хампширска бира, която й била поднесена от тогавашния Кроли (хубав джентълмен с подстригана брадичка и стройни крака), че оттогава нататък кралицата наредила графството да праща двама представители в парламента. А от деня на това бележито посещение мястото придобило името Куинс Кроли, което носи и досега. И макар че с течение на времето, а и поради онези промени, които годините причиняват на империите, градовете и графствата, Куинс Кроли вече не бе толкова населен както в епохата на кралица Елизабет — дори нещо повече, — макар да бе дошъл до положението да го нарекат «корумпиран» — все пак сър Пит Кроли казваше напълно справедливо по свойствения си изящен начин: «Корумпиран! Глупости! Този окръг ми носи хубавички хиляда и петстотин годишно.»
Сър Пит Кроли (наречен по името на бележития член на камарата на общините, Уилям Пит) беше син на Уолпол Кроли, първи баронет от службата за Мерки и червен восък през царуването на Джордж II, когато бе подведен под отговорност за злоупотреба, както ставаше с доста от честните джентълмени през онова време. А няма защо дори да се казва, че Уолпол Кроли бе син на Джон Чърчил Кроли, кръстен на бележития пълководец от времето на кралица Ана. Фамилното дърво, което е закачено в Куинс Кроли, споменава по-нататък за Чарлс Стюарт, по-късно наречен Беърбоунс Кроли, син на онзи Кроли, който се подвизавал по времето на Джеймс I. Най-после трябва да се спомене и за Кроли на кралица Елизабет, който е нарисуван на преден план на картината, с раздвоена брадичка и с бойно снаряжение. Представено е, както се прави в такива случаи, че от жилетката му израства дърво, на главните клони на което са изписани гореспоменатите бележити имена. Наблизо до името на сър Пит Кроли, баронет (герой на настоящите записки), са написани имената на неговия брат, преподобния Бют Кроли, глава на енорията Кроли и Снейлби, както и на разни други членове на семейство Кроли от женски и мъжки пол.
Сър Пит бе най-напред женен за Гризелда, шестата дъщеря на Мънго Бинки, лорд Бинки и следователно братовчед на мистър Дъндес. Тя му роди двама сина: Пит и Родън. Много години след смъртта на съпругата си сър Пит заведе пред олтара Роуз, дъщерята на мистър Дж. Доусън от Мъдбъри, от която имаше две дъщери, за възпитанието на които Ребека бе назначена като гувернантка. Явно е, че младата девойка бе дошла в едно семейство с много благородни връзки и щеше да се движи в много по-изискан кръг от този, който току-що бе напуснала на Ръсъл Скуеър.
Тя бе получила нареждане да отиде при възпитаничките си с бележката, написана върху стар плик, съдържаща следните думи:
«Сър Пит Кроли омолява мис Шарп и вещите й да бъдат тук във вторник, тъй като тръгвам за Куинс Кроли утри сутрента рано».
Доколкото си спомняше, Ребека никога не бе виждала друг баронет и веднага щом си взе сбогом с Амелия и преброи гвинеите, които добросърдечният мистър Седли бе сложил в една чанта за нея, както и веднага след като си избърса очите с носната кърпичка (което действие извърши в момента, когато екипажът зави зад ъгъла на улицата), тя започна да премисля какво би могъл да представлява един баронет. «Дали носи звездичка? — мислеше си. — Или пък само лордовете носят звезди? Но сигурно ще е много изящен в параден костюм, с къдрички и напудрена коса, подобно на мистър Ротън в Ковънт Гардън. Навярно е страшно горд и сигурно ще се отнася с голямо презрение към мен. Но все пак ще трябва да понасям горчивата си съдба с търпение — поне ще живея между благородници, а не между простаци от търговското съсловие.» И тя започна да мисли за приятелите си от Ръсъл Скуеър със съвсем същата философска горчивина, с каквато в една много известна басня лисицата си мисли за гроздето.
След като премина Гонт Скуеър за към Грейт Гонт Стрийт, екипажът най-после спря пред висока мрачна къща, между други две високи и мрачни къщи, като всяка имаше по един траурен герб на прозореца на гостната, какъвто е обичаят на къщите на Грейт Гонт Стрийт, в която мрачна местност смъртта, изглежда, вечно царува. Капаците на прозорците на първия етаж на къщата на сър Пит бяха затворени, на столовата бяха полуотворени, а транспарантите им бяха покрити със стари вестници.
Джон, прислужникът, който бе карал екипажа самичък, не си направи труд да слезе, за да дръпне звънеца, така че помоли едно минаващо млекарче да стори това вместо него. Когато се чу звънецът, между пролуките на прозореца на столовата се показа една глава и вратата се отвори от човек в овехтели бричове и гетри, с мръсен стар жакет, отвратителна стара кърпа, омотана около обраслия му врат, с лъскава гола глава, ухилено червено лице, две блещукащи сиви очи и с вечно зяпнала усмивка на лице.
— Това ли е къщата на сър Пит Кроли? — запита Джон от капрата.
— Да — каза човекът на вратата, като кимна.
— Свали тогава тези два сандъка — каза Джон.
— Свали ги ти — каза вратарят.
— Не виждаш ли, че не мога да оставя конете си? Хайде, приятелче, поеми багажа, а госпожицата ще те почерпи с бира — каза Джон, смеейки се, тъй като вече не се държеше с уважение към Ребека, понеже връзката й със семейството бе прекъсната и на тръгване тя не бе дала никакъв подарък на прислугата.
Човекът с голата глава извади ръце от джобовете на брича си, приближи се напред при това подканване и като метна на рамо сандъка на мис Шарп, занесе го в къщата.
— Вземи, моля, тази кошница и шала и отвори вратата — каза мис Шарп и слезе от екипажа, изпълнена с голямо възмущение. — Ще пиша на мистър Седли и ще му кажа как се държиш — обърна се тя към кочияша.
— Не го правете — отвърна той. — Вярвам, че нищо не сте забравили, нали? Роклите на мис Амелия — те са у вас, нали? А тя щеше да ги дава на камериерката. Надявам се, че ще ви стоят добре. Затвори вратата, Джим, от нея няма да намажеш нищо — продължи Джон, посочвайки с палеца си към мис Шарп, — не е свястна; казвам ти, никак не е свястна. — И като каза това, кочияшът на мистър Седли подкара конете. Истината е, че той бе влюбен във въпросната камериерка и се възмущаваше, че я лишиха от дрехите, които й се падаха по право.
Като влезе в столовата по нареждане на индивида с гетрите, Ребека откри, че отвътре къщата не е по-уютна, отколкото са обикновено тези къщи, когато благородните семейства не се намират в града. Сякаш верните стаи скърбяха за отсъствуващите си господари. Персийският килим се бе навил и оттеглил сърдито под бюфета. Картините бяха скрили лица под стари листове кафява хартия. Провесената от тавана лампа също бе обвита във вехт кафяв чувал. Прозоречните завеси бяха изчезнали под най-различни изтъркани покривала. Мраморният бюст на сър Уолпол Кроли поглеждаше от своя тъмен ъгъл към голите дъски и намазаните с масло железни перила пред камината, а столовете бяха преобърнати с краката нагоре и стояха струпани край стените. В тъмния ъгъл срещу статуята се намираше груба, старомодна кутия за ножове, заключена и поставена над един шкаф.
Но два кухненски стола, една кръгла маса, както и изтънелите стари маши бяха наредени около камината, а над слабия пращящ огън имаше тенджера. На масата се виждаше парче сирене, хляб, тънка свещ, както и малко черна бира в едно канче.
— Вече сте се хранили, нали? Тук не е съвсем топло. Не искате ли капчица бира?
— Къде е сър Пит Кроли? — запита величествено мис Шарп.
— Хи, хи! Аз съм сър Пит Кроли, Не забравяйте, че ми дължите бакшиш, задето ви внесох багажа. Хи, хи! Попитайте Тинкър дали не съм аз сър Пит Кроли. Мисис Тинкър, мис Шарп; мис Възпитателката, мисис Чистачката. Хо, хо!
Дамата, назована мисис Тинкър, се появи в този момент с лула и с кесия тютюн, за която я бяха изпратили тъкмо преди пристигането на мис Шарп. Тя подаде тези неща на сър Пит, който зае мястото си до огъня.
— Къде е остатъкът? — каза той. — Дадох ти три монети по половин пени. Къде е остатъкът, старо?
— Ето го! — отвърна мисис Тинкър, подхвърляйки монетата. — Само баронетите държат на петачетата.
— Едно петаче дневно прави седем шилинга годишно — отвърна членът на парламента. — Седем шилинга годишно правят лихвата на седем гвинеи. Стискай си петачетата, старо, тогава гвинеите сами ще дойдат при тебе.
— Можете да бъдете уверена, че това е сър Пит Кроли, млада госпожице — каза начумерено мисис Тинкър, — защото много стиска петачетата си. Скоро ще го опознаете още по-добре.
— И няма да ме харесате по-малко, мис Шарп — каза старият джентълмен почти учтиво. — Преди да бъда щедър, трябва да съм справедлив.
— Никога не е дал даром една стотинка — изръмжа Тинкър.
— Никога и никога не ще го сторя, защото е против принципите ми. Върви и донеси още един стол от кухнята, Тинкър, ако желаеш да седнеш, и тогава ще хапнем нещо за вечеря.
Сетне баронетът мушна една вилица в съда над огъня и извади оттам парче шкембе и глава лук, която раздели на доста равни парчета, след което двамата с Тинкър захванаха да вечерят.
— Видите ли, мис Шарп, когато не съм тук, Тинкър се храни с парите, които получава като заплата: когато съм в града, обядва със семейството. Хо, хо! Доволен съм, че мис Шарп не е гладна, нали, Тинк? — И те се нахвърлиха на скромната си вечеря.
След вечеря сър Пит Кроли запуши лулата си, а когато съвсем се стъмни, запали тъничката свещ и като извади от джоба си голям сноп книжа, той се зае да ги чете и подрежда.
— Дошъл съм тук по съдебна работа, миличка, и това е причината, поради която утре ще имам удоволствието да ме придружава такава хубава спътничка.
— Той все има разни съдебни работи — каза мисис Тинкър, като вдигна канчето с бира.
— Пийни си, пийни си — каза баронетът. — Да, миличка, Тинкър, е съвсем права; аз съм спечелил и загубил повече дела от кой да е друг човек в Англия. Ето, погледнете тук — Кроли, баронет, срещу Снефл. Ще го смажа, иначе името ми няма да е Пит Кроли. Подър и някой си против Кроли, баронет. Не могат да докажат, че земята е енорийска. Ще оспорвам; земицата си е моя. Тя принадлежи на енорията толкова, колкото на вас или на Тинкър. Ще спечеля делото, дори и хиляда гвинеи да ми струва. Хвърлете поглед върху книжата; можете да го сторите, ако желаете, миличка. Умеете ли добре да пишете? Ще ви дам работа, когато отидем в Куинс Кроли, бъдете сигурна в това, мис Шарп. След смъртта на жената имам нужда от помощница.
— И тя беше такава като него — обади се Тинкър. — Водеше дела с всичките си доставчици; и в продължение на четири години изпъди четиридесет и осем лакеи.
— Стисната беше, много стисната — каза простичко баронетът, — но за мен си беше ценна и ми спестяваше издръжката на домакин. — Разговорът продължи известно време в този доверителен тон и за голямо забавление на новодошлата. Каквито и да бяха качествата на сър Пит Кроли, добри или лоши, той ни най-малко не ги скриваше. Говореше непрестанно за себе си, понякога на най-груб и вулгарен хампширски диалект, а понякога възприемаше тона на светски човек. И тъй, като напомни на мис Шарп да бъде готова в пет часа сутринта, той й пожела лека нощ.
— Тази вечер ще спите с Тинкър — каза той. — Леглото е голямо и има място за двама. Лейди Кроли умря в него. Лека нощ.
Сър Пит се отдалечи след тази благословия; а достойната Тинкър, взела в ръка свещта, тръгна напред да сочи пътя по големите мрачни каменни стъпала, край високите неприветливи врати на приемната със завитите в хартия дръжки, към по-голямата предна спалня, където лейди Кроли бе спала за последен път. Стаята и леглото имаха такъв погребален и мрачен вид, та човек би си представил не само че лейди Кроли бе умряла там, а и че духът й обитава помещението. Но Ребека се развъртя пъргаво из стаята, надникна в огромните гардероби, шкафове и скринове, опита заключените чекмеджета и разгледа мрачните картини и тоалетните принадлежности, докато старата чистачка четеше молитвите си.
— Не бих могла да спя в това легло, ако съвестта ми не е чиста, мис — каза старата жена.
— В него има място не само за нас двете, а и за половин дузина духове — отвърна Ребека. — Разправете ми всичко за лейди Кроли и сър Пит Кроли, и за всички, скъпа мисис Тинкър.
Но старата Тинкър не се остави на тази малка разпитвачка. Като й даде да разбере, че леглото е място за спане, а не за разговори, тя се сви в своя ъгъл и се отдаде на такова хъркане, каквото излиза само от носовете на невинните. Ребека лежа будна дълго, дълго време, като си мислеше за утрешния ден, за новия свят, в който навлиза, и за възможностите й за успех в него. Светлината на свещта блещукаше по легена. Камината хвърляше голяма черна сянка върху два малки семейни портрета, представляващи млади момчета, едното в колежанска тога, а другото в червена войнишка куртка. Когато заспиваше, Ребека си избра да сънува него.
В четири часа на такова розово лятно утро, което правеше дори и Грейт Гонт Стрийт да изглежда весела, вярната Тинкър събуди другарката си по легло и й каза да се приготви за път, след което отключи и махна веригата от голямата врата на хола (а дрънченето отекна и разбуди спящата улица) и като се запъти към Оксфорд Стрийт, повика файтон от близката пиаца. Излишно е да споменаваме номера на това превозно средство, както и да заявяваме, че собственикът му бе застанал толкова рано наблизо до Суолоу Стрийт с надеждата, че някой млад гуляйджия, прибирайки се с люшкане от кръчмата, ще поиска помощта на файтона му и ще му заплати с пиянска щедрост.
Излишно е да разказваме още, че кочияшът, ако е имал подобни надежди, бе горчиво разочарован; и че достойният баронет, когото той закара в Сити, не му даде нито петаче повече от определената такса. Той напразно умоляваше и хокаше; напразно захвърли багажа на мис Шарп в канавката до един хан и се кълнеше, че ще се отнесе до съда.
— По-добре ще е да не вършиш това — каза ханджията; — този е сър Пит Кроли.
— Да, точно така, Джоз — провикна се одобрително баронетът. — Бих желал да видя кой е човекът, който ще спечели дело срещу мен.
— Също и аз — каза Джоз, като се ухили сърдито и покачи багажа на баронета върху покрива на дилижанса.
— Остави и за мен място на капрата — каза членът на парламента на кочияша, който отвърна: «Да, сър Пит» — като докосна шапката си и се изпълни с ярост (тъй като бе обещал капрата на един млад джентълмен от Кеймбридж, който положително щеше да му даде бакшиш). Нагласиха мис Шарп на едно задно място вътре в дилижанса, който, можеше да се каже, я въвеждаше в широкия свят.
Как младежът от Кеймбридж сложи намусено отпред петте си връхни дрехи, но как ядът му мина, когато накараха малката мис Шарп да напусне екипажа и да се качи на покрива до него, когато той я загърна в едно от палтата си и съвсем оправи настроението си, как астматичният господин, надутата дама, която се заклеваше в честта си, че никога по-рано не била пътувала в обществен дилижанс (в дилижансите винаги има такива дами — уви — по-скоро имаше, защото вече ги няма дилижансите!), и дебелата вдовица с бутилката бренди заеха вътре местата си; как помощникът на кочияша поиска пари от всички и получи една монета от шест пенса от господина и пет омазнени монети от половин пени от дебелата вдовица и как най-после дилижансът потегли, като отначало извиваше по тъмните улици на Олдърсгейт, а после изтрополи край синята купола на «Св. Павел», как минаха близо до «Бялата мечка» на Пикадили и т.н. и т.н. — всичко това няма защо да се разказва. Но писачът на тези страници, който в по-раншни дни и при същото хубаво време е предприемал подобно забележително пътуване, не може да не мисли за него със сладостно и тъжно съжаление. Къде са сега и шосето, и веселите житейски случки, които ставаха по него? Няма ли Челси или Гринич за честния стар кочияш с пъпчив нос? Чудя се къде са сега тези добри хорица. Дали старият Уелър е жив или умрял? Ами прислужниците и ханчетата, в които те прислужваха, и порциите студено говеждо, и недораслият ханджия със своя син нос и дрънкащо ведро, къде е той и къде са хората от неговото поколение? За гениите, които са още в пелени и които ще пишат романи за любимите деца на читателя, тези хора и неща ще бъдат легенда и история, също като Ни-невия или Ричард Лъвското сърце. За тях дилижансът ще представлява само романтична останка — четири впрегнати коня, неправдоподобни като приказките за Буцефал и черната Бес. Ах, как блестяха ливреите им, когато прислужниците в конюшнята издърпваха кеневирените покривала и те се впущаха напред — ах, как се размахваха опашките им, когато с димящи бедра влизаха колебливо в конюшнята при свършване на пътуването! Уви! Никога вече не ще чуем рога да изсвирва в полунощ, нито пък ще видим дървените порти да се разтварят широко. Впрочем къде ни откарва нашият дилижанс? Нека спрем в Куинс Кроли и видим как мис Ребека Шарп ще пристигне там.
Глава VIII
Тайно и поверително
«Мис Ребека Шарп до мис Амелия Седли
Ръсъл Скуеър, Лондон
Моя най-скъпа, сладка Амелия,
С каква смесица от радост и мъка вземам перото да пиша на скъпата си приятелка! О, каква разлика между днес и вчера! Сега съм без приятели и сама; вчера бях у дома, в сладката близост на една сестрица, която винаги, винаги ще обичам!
Няма да ти разправям в какви сълзи и в каква мъка прекарах фаталната нощ, през която бях разделена от теб. Във вторник ти си отишла да се веселиш и да бъдеш щастлива с майка си и предания си млад офицер до теб. И аз си мислех цяла нощ как танцуваш у Пъркинсонови и как, сигурна съм, ти си била най-хубавата от всички на бала. Прислужникът ме заведе със стария екипаж до градската къща на сър Пит Кроли, където, след като прислужникът Джон се държа много грубо и безочливо с мен (уви, можеше безнаказано да обижда бедността и нещастието!), бях предадена на грижите на сър Пит и ме накараха да прекарам нощта в старо и мрачно легло, до една отвратителна, мрачна стара чистачка, която се грижи за къщата. Не мигнах нито минутка през цялата нощ.
Сър Пит съвсем не е това, което ние, глупавите момичета, си представлявахме, че представлява един баронет, когато четяхме „Цецилия“ в Чизик. Нещо повече, не мога да си въобразя нещо по-малко сходно с лорд Орвил. Представи си един стар, набит, нисък, прост и много мръсен човек, в стари дрехи и износени вехти гетри, който пуши с отвратителна лула и сам готви отвратителната си вечеря в една тенджерка. Той приказва със селски акцент и руга твърде много старата чистачка, както и файтонджията, който ни откара до хана, откъдето тръгва дилижансът. През по-голямата част от пътуването прекарах на покрива му.
Чистачката ме събуди още в зори и след като пристигнахме в хана, отначало ме сложиха вътре в дилижанса. Но, о, когато дойдохме до едно място, наречено Ликингтън, и дъждът заваля силно — кой би могъл да повярва, — принудиха ме да изляза навън, тъй като сър Пит е един от собствениците на дилижанса, а в Мъдбъри се качи някакъв пътник, който настояваше да му дадат вътрешно място. Така аз бях длъжна да седя вън на дъжда, обаче един джентълмен от Кеймбридж ме подслони много любезно под една от няколкото си връхни дрехи.
Този джентълмен и помощникът на кочияша, изглежда познаваха сър Пит много добре и твърде много му се надсмиваха. Те и двамата го наричаха стар стипца, което значи много стиснат и алчен човек. Разправят, че никога не давал никакви пари никому (а това скъперничество ми е страшно омразно); и младият джентълмен ме принуди да забележа, че от последната спирка насам вървим много бавно, защото сър Пит седеше на капрата и защото през тази част от пътуването караха с неговите коне.
Но когато стигнахме в Мъдбъри, на четири мили от Куинс Кроли, там ни очакваше екипаж с четири прекрасни коня с покривала с гербове, така че влязохме тържествено в парка на баронета. Има една прелестна алея, дълга цяла миля, която води към къщата, а жената от къщичката при портата (над чиито колони се виждат една змия и един гълъб, символите на герба Кроли) ни направи няколко реверанса, когато отвори старата врата от ковано желязо, прилична на вратата на омразния Чизик.
— Има една алея — каза сър Пит, — дълга цяла миля. А от онези дървета може да се съберат шест хиляди фунта дървен материал. Това за нищо ли не го смятате? — И ако знаеш как смешно произнасяше някои думи! От Мъдбъри при него се качи някой си мистър Ходсън, и те говореха за разни продажби, за наематели, за обработване на земята и казаха много неща, от които нищо не можах да разбера. Били хванали някой си Сам Майлс да лови дивеч незаконно, а Питър Бейли най-после отишъл в бедняшки дом. „Така му се пада — каза сър Пит, — той и семейството му ме мамят в тази ферма от сто и петдесет години насам“ Предполагам, че става дума за някой стар наемател на земята му, който не е могъл да си плати наема. И при този разговор сър Пит направи няколко граматични грешки, но баронетите няма защо да обръщат внимание на тези неща, както трябва да правят клетите гувернантки.
Докато вървяхме, забелязах красива черковна купола, издигаща се над няколко стари бряста в парка; а, пред тях, в средата на една моравка, край няколко малки къщички, се виждаше стара червена къща с високи комини, покрити с бръшлян и с блеснали на слънцето прозорци.
— Това вашата черква ли е, сър? — попитах аз.
— Да, дявол да я вземе каза сър Пит (само че употреби една още по-лоша дума). — Как е Бюти, Ходсън? Бюти е брат ми Бют, миличка, брат ми — пасторът. Наричам го Бюти и Звяра, ха, ха!
Ходсън също се засмя, а сетне придоби по-сериозен вид и като кимна с глава, каза:
— Боя се, че е по-добре, сър Пит. Вчера беше излязъл с понито си и оглеждаше царевицата ни.
— Гледал е да види какъв десетък ще получи, дявол да го вземе (и този път изрече същата лоша дума). Нима ракията няма никога да го убие? Як е като онзи там, как го наричаха — стария Матусалем.
Мистър Ходсън отново се изсмя.
— Младият господин се върна вкъщи от колежа. Набиха Джон Скрогинс почти до смърт.
— Набили са помощник-пазача ми? — изрева сър Пит.
— Видели го в землището на пастора, сър — отвърна мистър Ходсън. Тогава сър Пит се закле яростно, че ако някога хванел някой от техните хора да ходи на лов из собственото му имение, цял да ги изсели, дявол да го вземе, непременно щял да ги изсели. „Другиму съм дал бенефиция, Ходсън; никой от тази пасмина няма да го пипне“ — и мистър Ходсън каза, че бил напълно прав. От всичко това ми стана ясно, че двамата братя не са в добри отношения — както често се случва между братя и сестри. Не си ли спомняш двете госпожици Скречли в Чизик как все спореха и се караха — и как Мери Бокс все пердашеше Луиза?
После, като видя две малки момчета да събират съчки в гората, мистър Ходсън скочи от екипажа по заповед на сър Пит и се нахвърли върху тях с бастуна си.
— Удряй, Ходсън — ревеше баронетът, — душичките им извади и ги докарай вкъщи, вагабонти такива! Името ми да не е Пит, ако не ги дам под съд.
Тогава чухме бастуна на мистър Ходсън да пращи по раменете на горките деца и когато сър Пит видя, че злодеите са хванати, продължи да кара към къщата.
Всички слуги бяха излезли да ни посрещнат и…
Ето, миличка, снощи бях прекъсната от едно ужасно блъскане по вратата ми и кой, мислиш, беше това? Сър Пит Кроли в нощна шапчица и халат — такава фигура! Аз се отдръпнах назад, а той се приближи към мен и грабна свещта.
— Никакви свещи след единадесет часа, мис Беки каза той. — Легнете си в тъмното, мис Беки. Легнете си в тъмното, хубаво, дръзко момиче (така ме нарече), и ако не искате всяка вечер да ме виждате как идвам за свещта, лягайте си в единадесет часа.
След тези думи той и мистър Хоръкс, лакеят, се отдалечиха със смях. Можеш да бъдеш уверена, че няма да го насърчавам да ми прави други подобни посещения. Нощем пущат две огромни овчарски кучета, които нощес джафкаха и виха срещу луната.
— Онова куче се нарича Горър — каза сър Пит, — веднъж то разкъса един човек, наистина го разкъса, майка му наричаха Флора, а сега й викам Джафкачка, понеже е твърде стара, за да хапе. Хо-хо!
Пред къщата на Куинс Кроли, която представлява отвратителна старомодна постройка от червени тухли, с високи комини и стрехи в стила на кралица Бес, се простира тераса, по която се виждат отстрани образите на фамилния гълъб и змия и към която се отваря вратата на голямата зала. Ах, миличка, положителна съм, че голямата зала е огромна и мрачна като залата на милия замък Удолфо. В нея има огромна камина, в която може да се помести половината училище на мис Пинкъртън, а на скарата й може да се опече най-малко един вол. По стените висят портретите на не знам колко поколения Кролевци, някои с бради и старинни набрани яки, някои с огромни перуки и вирнати носове на обувките, някои с корсети и рокли, които изглеждат корави като кули, а някои с дълги букли и — ох, миличка — почти без никакви корсети. На единия край на залата се намира голямата стълба, цялата от черен дъб и много мрачна, а от двете й страни има две високи врати, с еленови глави над тях, водещи към билярдната зала и библиотеката, както и към големия жълт салон и сутрешните стаи. Струва ми се, че на първия етаж има най-малко двадесет спални; и в една от тях се намира леглото, в което е спала кралица Елизабет. Новите ми възпитанички ме разведоха тази сутрин из всички тези прекрасни апартаменти. Но заявявам ти, че мрачният им вид не се освежава от вечно затворените капаци на прозорците. И едва ли имаше стая, в която да не очаквах проникналият лъч да освети някое привидение. Имаме си занималия на втория етаж, като от едната й страна се намира моята спалня, а от другата — спалнята на момичетата. Следват апартаментите на сър Пит, на мистър Кроли — първия син, и на мистър Родън Кроли, който е офицер като някой си и сега се намира далеч със своя полк. Уверявам те, че не ни липсва простор. Можеш да настаниш в къщата всички хора от Ръсъл Скуеър и мисля, че пак ще остане място.
Половин час след пристигането ни големият звънец за вечеря удари и аз слязох долу с двете си възпитанички (те са много слабички, незначителни хлапенца на десет и осем години). Бях облечена в твоята скъпа муселинена рокля (за която онази омразна мис Пинър се показа толкова груба, поради това, че ти ми я подари). Защото с мен ще се държат като с член на семейството, освен когато ще има гости и малките госпожици и аз ще вечеряме горе.
Значи тъй, големият звънец удари и ние се събрахме в малката гостна, където обикновено седи лейди Кроли. Тя е втората лейди Кроли и е майка на малките госпожици. Дъщеря е на железар и женитбата й се счита за голямо щастие. Изглежда, че някога е била хубава и очите й постоянно оплакват загубата на красотата й. Сега е слаба и бледа, с високи рамене и очевидно не представлява нищо особено. Завареният й син, мистър Кроли, беше също в стаята. Облечен съвсем официално, той важничеше като собственик на погребално бюро. Той е бледен, слаб, грозен, мълчалив; има тънки крака, без гръден кош, бакенбарди с цвят на сено и коса с ягодов цвят. Той е самият образ на покойната си майка, чийто свят лик се намира над камината — Гризелда от благородния род Бинки.
— Това е новата възпитателка, мистър Кроли — каза лейди Кроли, като дойде напред и взе ръката ми. — Мис Шарп.
— О! — каза мистър Кроли, като издаде напред глава, след което продължи да чете голяма брошура, с която се бе увлякъл.
— Надявам се, че ще бъдете добра към момичетата ми — каза лейди Кроли, а червените й очи бяха пълни със сълзи, както обикновено.
— Божичко, мамо, разбира се, че ще бъде — каза по-голямото; и аз веднага разбрах, че от тази жена няма защо да се страхувам.
— Масата е сложена, милейди — каза лакеят, облечен в черно, с огромен нагръдник с къдри, който изглеждаше така, сякаш бе един от нагръдниците от времето на кралица Елизабет, нарисуван на някой от портретите в залата. И като взе под ръка мистър Кроли, тя ни поведе към столовата, където я последвах, хванала за ръка двете си възпитанички.
Сър Пит бе вече в стаята, с една сребърна кана. Току-що беше се завърнал от зимника и също бе в официално облекло; с други думи, свалил гетрите си и показваше малките си набити крака в черни вълнени чорапи. Бюфетът беше покрит с блестящи стари прибори — стари чаши, златни и сребърни; стари блюда и прибори за зехтин и оцет, подобни на приборите в магазините на Ръндъл и Бридж. Всичко на масата беше също от сребро и двама лакеи с червени коси и канареножълти ливреи стояха от двете страни на бюфета.
Мистър Кроли прочете дълга молитва и сър Пит каза амин, след което отмахнаха големите сребърни похлупаци на съдовете за сервиране.
— Какво имаме за вечеря, Бетси? — запита баронетът.
— Агнешко, струва ми се, сър Пит — отвърна лейди Кроли.
— Mouton aux navets [10] — прибави тържествено лакеят, — а супата е potage de mouton a l’Ecossaise [11]. Гарнитурите са pommes de terre au naturel [12], както и choufleur a l’eau [13].
— Агнешкото си е агнешко — каза баронетът — и си е чудесно нещо. Кое беше агнето, Хоръкс, и кога го заклахте?
— Едно от черните шотландски агнета, сър Пит; заклахме го в четвъртък.
— Ще си вземете ли едно малко potage [14] мис, хм — мис Блънт? — запита мистър Кроли.
— Чудесна шотландска попара, мила — каза сър Пит, — макар че я наричат с френско име.
— Обичаят е, сър, в доброто общество — каза надменно мистър Кроли — яденето да се нарича така, както го нарекох.
Двамата лакеи с канареножълтите ливреи ни го поднесоха в сребърни супени чинии заедно с mouton aux navets [15]. После донесоха бира, разредена с вода, която на нас дамите, поднесоха във винени чаши. Не съм добра познавачка на бирата, но мога да кажа с чиста съвест, че предпочитам вода.
Докато вечеряхме, сър Пит се възползува от случая да запита какво е станало с плешките на агнето.
— Предполагам, че са изядени в стаята на прислугата — каза лейди Кроли смирено.
— Точно така, милейди — каза Хоръкс, — а и нищо друго не ни се дава там.
Сър Пит избухна в силен смях и продължи разговора си с мистър Хоръкс.
— Онова малкото черно прасе от кентската свиня трябва вече много да се е угоило.
— Не съвсем, сър Пит — каза лакеят с най-тържествен вид, на който сър Пит, а сега и младите госпожици, се разсмяха силно.
— Мис Кроли, мис Роуз Кроли — каза мистър Кроли, — прави ми впечатление, че вашият смях е много неуместен.
— Не им обръщайте внимание, милорд — каза баронетът, — ще опитаме прасето в събота. Заколи го в събота сутринта, Джон Хоръкс. Мис Шарп обожава свинско, нали, мис Шарп?
Мисля, че това беше целият разговор по време на вечерята. Когато се нахранихме, пред сър Пит сложиха съд с гореща вода, в която имаше една бутилка, съдържаща, както предполагам, ром. Мистър Хоръкс поднесе на мен и на възпитаничките ми три малки чаши вино, а на лейди Кроли наляха по-голямата чаша. Когато се оттеглихме, тя взе от работното си чекмедже едно безформено нескончаемо плетиво; младите госпожици започнаха да играят крибидж с колода изцапани карти. За всички ни бе запалена само една свещ, но поставена в прекрасен стар сребърен свещник, и след няколко въпроса, отправени ми от лейди Кроли, аз трябваше да избера забавлението си между един том църковни проповеди и една брошура върху законите за зърнените храни, която мистър Кроли бе чел преди вечеря.
Седяхме така в продължение на един час, когато се чуха стъпки.
— Приберете картите, деца — извика лейди Кроли, силно разтреперана. — Оставете книгите на мистър Кроли, мис Шарп.
И едва послушахме тези заповеди, когато в стаята влезе мистър Кроли.
— Ще продължим вчерашната лекция, млади госпожици — каза той, — и двете ще се редувате да четете по една страница; така че мис — хм, мис Шарп ще има възможност да ви чуе.
И горките момичета започнаха да сричат дълга, мрачна проповед, произнесена в черквата „Бетезда“ в Ливърпул от мисията за индианците от племето чикасо. Не е ли това една прекрасна вечер?
В десет часа заповядаха на слугите да повикат сър Пит и цялото домочадие за вечерна молитва. Сър Пит влезе пръв, твърде зачервен, и с малко олюляващи се стъпки. След него дойдоха лакеят, канарените ливреи, прислужникът на мистър Кроли, други трима мъже, които много миришеха на яхър, както и четири жени, и едната от тях прекалено натруфена, отправи към мен страшно презрителен поглед, когато се друсна на колене.
След като мистър Кроли чете молитвите дълго и разпалено, раздадоха ни свещите и отидохме да спим. Сетне прекъснаха писането ми, както вече съобщих на милата си и скъпа Амелия.
Лека нощ. Хиляди, хиляди целувки!
Събота
Тази сутрин в пет часа чух квиченето на малкото черно прасе. Роуз и Вайълит ме запознаха вчера с него; също и с конюшните, с кучешките къщички и с градинаря, който береше овошки за пазара и от когото те се мъчеха да измолят една чепка отгледано в топлилник грозде; но той каза, че сър Пит бил преброил всички гроздове и ако им даде, макар и една чепка, ще рискува да загуби мястото си. Милите момиченца хванаха един жребец в една ливада и ме попитаха дали яздя, след което сами започнаха да яздят, докато прислужникът от конюшнята се нахвърли с ужасни проклятия и ги изпъди.
Лейди Кроли непрестанно плете нещо от домашна вълна. А сър Пит всяка вечер се напива. Предполагам, че другарува с Хоръкс, лакея. Мистър Кроли всяка вечер чете проповеди, а сутрин се заключва в кабинета си или пък отива на кон до Мъдбъри, или по обществена работа, или до Скуошмор, където всеки вторник и петък държи проповеди на енориашите.
Предай моята безкрайна любов и благодарност на милите ти татко и мама. Клетият ти брат оздравя ли от последиците на пунша? Божичко! Божичко! Как трябва да се пазят мъжете от лошия пунш!
Като се вземе предвид всичко, смятам, че за нашата скъпа Амелия Седли от Ръсъл Скуеър стана добре, гдето тя и мис Шарп се разделиха. Разбира се, Ребека е смешно създание; и безсъмнено тези описания за горката лейди, която оплаква загубената си красота, и за господина с «бакенбарди с цвят на сено и коса с ягодов цвят» са много духовити и показват голямо познаване на света. И вие, и аз без друго сме на мнение, че когато е била на колене, тя си е мислила за нещо по-добро от панделките на мис Хоръкс. Но нека моят любезен читател не забравя: заглавието на тази повест е «Панаир на суетата», а Панаирът на суетата е едно много суетно, лошо, глупаво място, изпълнено с всякакво лицемерие, преструвки и фалш. И макар моралистът, който е изобразен на предната корица и представлява точният портрет на вашия покорен слуга, да заявява открито, че не носи съдийска тога, нито свещенически одежди, а съвсем същият дългоопашат фрак, в какъвто са облечени и хората, за които се разправя, все пак човек е длъжен да каже истината, доколкото я вижда, независимо от това дали на главата му има шутовска шапка със звънчета или пък широкопола шапка на духовник. А предприеме ли се подобно нещо, ще се разкрият доста неприятни работи.
Чувал съм за един колега от писателския бранш в Неапол, който проповядвал пред група честни лентяи край морския бряг. И той така се разгневил и разпалил срещу някои от злодеите, чиито дела описвал и измислял, че слушателите не могли да устоят, та и те, заедно с поета, гръмко се нахвърлили с проклятия и възмущение против измисленото чудовище — герой на разказа, така че писателят ги обиколил с шапка в ръка и монетите се търкаляли в нея сред истинска буря на одобрение.
В малките парижки театри, от друга страна, вие не само ще чуете хората да викат: «Ah gredin! Ah monstre [16]!» и да проклинат от местата си злодея на пиесата, но дори и самите актьори отказват да играят лошите роли, като този на infames Anglais [17], брутални казаци и други такива, а предпочитат да се явяват при по-малка заплата в собственият си образ на верни французи. Давам ви тези два примера един до друг, за да видите, че настоящият разказвач желае да разобличи и накаже своите злодеи не само от сребролюбиви мотиви, а защото изпитва към тих искрена омраза, която не е в състояние да потуши и която трябва да си намери отдушник в подходящи ругатни и груби думи.
Предупреждавам любезните си приятели, значи, че ще разказвам за чудовищна подлост и за хитроумни — обаче, надявам се, интересни — престъпления. Моите злодеи не са мекушави злодеи, в това можете да сте уверени. Стигнем ли до съответните места, няма да пощадим грубите думи — о, не! Но когато разказваме за по-обикновени работи, трябва по необходимост да бъдем спокойни. Буря в помийна яма е немислима. Тези неща ще запазим за мощния океан и за самотната полунощ. Настоящата глава е много спокойна. Другите — … но нека не говорим предварително за тях.
И като ви представяй действуващите лица, аз ще поискам позволение, като човек и брат, не само да ви запозная с тях, но понякога да сляза от катедрата и да говоря за тях; ако са добри и мили, да ги обичам и да ги потупвам по рамото; ако са глупави, да им се надсмивам доверително пред читателя; ако са зли и безсърдечни, да ги ругая с най-силните слова, които благоприличието позволява.
В противен случай може би ще си въобразите, че именно аз се подигравам на обичайната вечерна молитва, която мис Шарп намира толкова комична, че аз се смея над клатушкащия се баронет — докато всъщност смехът идва от страна на личност, която няма почит към нищо друго, освен благополучието и не й прави впечатление нищо друго, освен сполуките в живота. В света живеят и благоденствуват много такива хора — без вяра, без надежда, без милосърдие. Нека скъпи приятели, да ги укоряваме със силни думи и без пощада. Има други, също преуспели в живота, които са по-скоро шарлатани и глупци. И за да ги разобличаваме и се борим с такива като тях, несъмнено е измислен смехът.
Глава IX
Семеен портрет
Сър Пит Кроли беше философ със слабост към това, което се нарича живот в низините. Първата му женитба с дъщерята на благородния Бинки бе извършена под влияние на родителите му; и както често повтаряше на лейди Кроли докато бе жива, тя била такава отвратителна крамолница от високо потекло, че дявол да го вземело, ако след смъртта й се оженел за подобна ней. След като тя се помина, той спази обещанието си и избра за втора съпруга мис Роуз Доусън, дъщеря на мистър Джон Томас Доусън, железар от Мъдбъри. Колко щастлива беше Роуз при мисълта, че ще стане милейди Кроли!
Нека изброим в какви точки се изразяваше щастието й. Най-напред тя се отказа от Питър Бът, млад човек, който й беше предан и поради последвалото разочарование в любовта се отдаде на контрабанда, бракониерство и хиляди други лоши прояви. Сетне тя се скара, както в такива случаи е задължително, с всички свои приятелки я близки от младежките си години, които, разбира се, не можеха да правят посещения на милейди в Куинс Кроли — нито пък можа да намери в новото си обществено положение други хора, които да са готови да я приемат. Пък и кой ли можеше да стори това? Лорд Хъдълстън Фъдълстън имаше три дъщери, като всяка една от тях се надяваше да стане лейди Кроли. Семейството на сър Джайлс Уошпот се почувствува обидено, задето нито едно от момичетата им не бе предпочетено при женитбата, а останалите баронети на окръга се възмущаваха от недостойния брак на колегата им баронет. За простолюдието няма защо да говорим — нека го оставим да се възмущава анонимно.
Както заявяваше сър Пит, той не давал пет пари за всички тези хора. Имаше си своята хубавичка Роуз, а какво повече е нужно на човека, освен да си гледа удоволствието? Така че той се напиваше всяка вечер, понякога биеше хубавата си Роуз и я оставяше в Хампшир, когато отиваше в Лондон, без нито една-единствена приятелска душа в света. Дори и мисис Бют Кроли, жената на пастора, отказваше да общува с нея, защото, както самата тя казваше, не искала да се унижава да завързва приятелство с една занаятчийска дъщеря.
Тъй като едничките дарове, с които природата я бе удостоила, бяха розовите бузи и бялата кожа и тъй като не притежаваше никакъв характер, нито дарби, нито собствено мнение, нито занимания, нито онази живост на духа и острота на нрава, с които съдбата често дарява напълно глупавите жени, силата, която притегляше към нея сър Пит, не беше много голяма. Розовият цвят изчезна от бузите й, а свежата й грациозност напусна фигурата й след раждането на двете деца и тя стана просто машина в къщата на съпруга си, не по-полезна от голямото пиано на покойната лейди Кроли. Понеже имаше светла кожа, тя носеше дрехи със светли цветове, както правят повечето русокоси жени, и се явяваше обикновено в зацапано морскозелено или мътно небесносиньо. Цял ден плетеше разни неща от домашна вълна. В продължение на няколко години направи завивки за всички легла в Кроли. Имаше си малка цветна градинка, към която изпитваше известна привързаност: но освен тази нямаше никаква друга слабост или антипатия. Когато мъжът й бе груб с нея, тя се държеше апатично; когато я удряше, тя се разплакваше. Нямаше достатъчно характер да се отдаде на пиене и току пъшкаше, като цял ден ходеше раздърпана, с коса навита на книжки. О, Панаир на суетата, Панаир на суетата! Ако не беше ти, тази жена щеше да бъде весела девойка: Питър Бът и Роуз щяха да са щастливи съпрузи в някоя уютна ферма, с весело семейство; щяха да си имат своя честен дял от удоволствия, грижи, надежди и борби. Но в Панаира на суетата титлата и екипажът с четирите впрегнати в него коня са играчки, по-ценни от щастието. И ако Хенрих VIII или Синята брада сега са живи и си поискат десета жена, мислите ли, че няма да вземат най-хубавата девойка, която този сезон ще излезе официално в обществото?
Тъпата отпуснатост на майчицата им не събуждаше, както би могло да се очаква, особена привързаност в сърцата на двете малки дъщери, които обаче се чувствуваха много щастливи в слугинските стаи и в конюшните. И тъй като за щастие шотландецът градинар имаше добра жена и няколко добри деца, в неговата къщичка те се движеха в здраво общество и получаваха добър пример, което до идването на мис Шарп представляваше едничкото им образование.
Нейното назначаване за възпитателка се дължеше на увещанията на мистър Пит Кроли, едничкия приятел и защитник, когото лейди Кроли имаше, и единственият човек, освен децата й, към когото изпитваше известна слаба привързаност. Мистър Пит приличаше на благородното семейство Бинки, на което бе потомък, и беше твърде изискан и учтив джентълмен. Когато навърши пълнолетие и се прибра от Крайстчърч, той се залови да реформира отслабналата дисциплина в имението, въпреки съпротивата на баща си, който изпитваше страхопочитание към него. Придържаше се към такава строга изисканост, че по-скоро би гладувал, отколкото да си позволи да вечеря без бяла вратовръзка. Веднъж, наскоро след като се беше прибрал от колежа и когато лакеят Хоръкс му донесе едно писмо, без да го сложи на поднос, той го погледна по такъв начин и го смъмри с такава рязкост, че оттогава нататък Хоръкс трепереше пред него. Всички от домакинството се прекланяха пред мистър Кроли, а книжките за къдрене на лейди Кроли се сваляха, когато той си беше вкъщи. Калните гетри на сър Пит изчезваха; и ако този непоправим стар човек все още се придържаше към други свои навици, той никога не се напиваше с ром в присъствието на сина си, а с прислугата говореше много сдържано и учтиво; същите тези личности забелязаха, че сър Пит никога не ругае жена си, когато син му е в стаята.
Той именно научи лакея да казва: «Масата е сложена за милейди» — и настояваше да я отвежда под ръка на вечеря. Рядко я заговаряше, но когато правеше това, вършеше го с най-голяма почит; и никога не я оставяше да излезе от стаята, без да стане най-тържествено и да й отвори вратата с най-елегантен поклон.
В Итън го наричаха мис Кроли; и там, трябва да кажа със съжаление, по-малкият му брат Родън го биеше свирепо. Макар и да не блестеше с таланти, той компенсираше липсата на дарби с похвална работливост и през осемте прекарани в училище години нито веднъж не бе подлаган на наказанията, които, както се смяташе от всички, само ангелите могат да избягнат.
В колежа успехът му беше, разбира се, много висок. Там той се подготви за обществения живот, в който щеше да навлезе под покровителството на дядо си, лорд Бинки, като изучаваше с най-голямо прилежание древните и съвременни оратори и като вземаше непрестанно участие в различните клубове за дискусии и спорове. Но макар и да говореше с лекота и да произнасяше думите с важност, слушайки с голямо удоволствие собствения си слабичък глас, макар също така да не изказваше каквото да било мнение или твърдение, без то да е напълно изтъркано и банално и освен туй подкрепено с латински цитат, все пак оставаше в сянка, въпреки посредствеността си, която би осигурила успех на всекиго. Той дори не получи за награда стихотворението, което всичките му приятели твърдяха, че положително нему ще се падне.
След като напусна колежа, стана частен секретар на лорд Бинки, подир което бе назначен аташе в легацията в Пъмпърникъл, която служба заемаше с голямо достойнство, и изпращаше в родината си пратки, съдържащи страсбургски сладкиш, за тогавашния министър на външните работи. След като остана на същата служба в продължение на десет години (няколко години подир кончината на непрежалимия лорд Бинки) и като видя, че напредъкът му е твърде бавен, най-после се отказа от дипломатическата кариера с известно презрение и се зае да стане земеделски благородник.
Когато се прибра в Англия, той написа една брошура из областта на земеделското законодателство (тъй като беше амбициозен човек и винаги желаеше да се намира пред погледа на обществото) и взе дейно участие в борбата за освобождаването на негрите. Сетне стана приятел на мистър Уилбърфорс, от чиято политика се възхищаваше, и води прочутата преписка с преподобния Сайлъс Хорнблоуър за мисията в Ашанти. Редовно ходеше в Лондон, ако не за парламентарната сесия, то поне през май, за религиозните събрания. На село беше магистрат и деен посетител и сказчик на лишените от религиозно водачество. Говореше се, че отдавал вниманието си на лейди Джейн Шийпшанкс, третата дъщеря на лорд Саутдаун, чиято сестра, лейди Емилия, бе авторка на две трогателни есета.
Описанията на мис Шарп относно дейността му в Куинс Кроли не бяха злостен присмех. Той подлагаше прислужниците на споменатите по-горе религиозни обреди, в които (и толкова по-добре) задължаваше и баща си да участвува. Посещаваше службата на индепендентската черква в Кроли, за голямо възмущение на вуйчо си, пастора, и следователно за голямо удоволствие на сър Пит, когото увеща един или два пъти да стори същото. Това стана причина за няколко яростни проповеди в енорийската черква на Кроли, ясно насочени против старата готическа черковна ложа на баронета. Но честният сър Пит не почувствува силата на тези слова, тъй като през време на черковната проповед винаги си подремваше.
Мистър Кроли изпитваше силно желание за доброто на родината и на християнския свят, старият джентълмен да му отстъпи мястото си в парламента; обаче последният непрестанно му отказваше. Разбира се, и двамата бяха твърде разумни, за да пренебрегнат стоте и петдесет лири годишно, които идваха от второто място (по онова време заемано от мистър Куадрън, който имаше картбланш по въпроса за робството); и наистина семейното имение беше в доста затруднено положение и приходът, черпен от избирателния окръг, бе от голяма полза за домакинството на Куинс Кроли.
Имението не можа да се съвземе след тежкия запор, наложен на Уолпол Кроли, първи баронет, за злоупотребата му в заеманата от него длъжност в поверителната пощенска служба. Сър Уолпол бе весел човек, жаден да граби пари и да ги прахосва «alieni appetens sui profusus» [18], — (както би забелязал с въздишка мистър Кроли), и приживе си бе спечелил обичта на целия окръг за постоянното пиянство и гостоприемство, поддържани в Куинс Кроли. Тогава избите бяха пълни с бургундско вино, кучкарниците — с хрътки, а конюшните — с породисти коне за лов. Сега конете, които се намираха в Куинс Кроли, бяха изпращани да орат или караха трафалгарската пощенска кола. И тъкмо с няколко от тези коне един свободен ден мис Шарп бе доведена в имението; защото, макар и да бе грубиянин, сър Пит държеше на благородничеството си, докато беше в дома си, рядко излизаше, без да впрегне четири коня, и макар за вечеря да му поднасяха овче месо, то винаги се сервираше от трима лакеи.
Ако скъперничеството би могло да обогати човека, сър Пит Кроли можеше да стане богаташ — ако беше адвокат в някой провинциален град без друг капитал, освен ума си, твърде възможно е да си бе докарал добри печалби и да добиеше твърде значително влияние. Но за нещастие той бе надарен със знатно име и голямо, макар и претоварено с дългове имение. Имаше вкус към съдебните дела, което всяка година му струваше хиляди. Понеже, както сам казваше, той бе твърде хитър, за да бъде ограбен от един-единствен адвокат, оставаше работите си да се разбъркват от дузина адвокати, към които изпитваше еднакво недоверие. Беше толкова стиснат като земевладелец, че рядко намираше наематели на земята, които да не са фалирали, и такъв скъперник като фермер, че сякаш и за семето в земята му се свидеше, поради което отмъстителната природа го лишаваше от реколтите, с които даряваше по-щедрите земеделци. Той спекулираше по всички възможни начини: разработваше мини; купуваше акции в дружества за прокарване на канали; даваше коне за каране на пощенски коли; сключваше договори с държавата и беше най-заетият човек и магистрат в окръга си. Тъй като нямаше обичай да плаща на честни чиновници в гранитната си каменоломна, той има удоволствието четирима от надзирателите му да избягат в Америка, като отнесоха цели състояния. Поради липса на необходимите предпазни мерки, мините му се напълваха с вода; правителството се отказваше от договорите си с него поради разваленото месо, което доставяше, а що се отнася до конете му, всеки притежател на пощенска кола в кралството знаеше, че той загубва повече коне от който и да било друг човек в окръга, защото не ги дохранваше и купуваше евтина стока. По нрав бе общителен и не бе никак надменен; дори нещо повече — предпочиташе обществото на някой фермер или търговец на коне пред някой джентълмен като милорда, сина си. Обичаше да пие, да ругае, да се шегува с дъщерите на фермерите и никога не го бяха видели да даде и един шилинг или да стори някое добро дело, обаче иначе бе приятен, хитър, шеговит, като днес се черпеше и веселеше с някой от наемателите на земята си, а на другия ден го изпъждаше, или пък се смееше заедно с човека, когото даваше под съд за бракониерство, вършейки това със същото добро настроение. За учтивостта му към прекрасния пол вече се загатна от мис Ребека Шарп — и с една дума, между цялото благородничество на Англия нямаше по-хитър, по-подъл, по-себелюбив, по-безчестен и по-глупав стар човек. Кървавочервената ръка на сър Пит Кроли не бъркаше в ничий джоб, освен в собствения си и като почитатели на британската аристокрация, ние не можем да не признаем с болка и съжаление, че всички тези лоши качества съществуваха у един човек, чието име фигурираше в списъка на благородниците.
Имаше една важна причина, поради която мистър Кроли държеше баща си в такова страхопочитание, и тя бе резултат на известни парични сделки. Баронетът дължеше на сина си сума от оставеното от майка му наследство, която не намираше за необходимо да му изплати. Той имаше просто непобедима ненавист към плащане на задълженията си и вършеше това само когато насила бе принуждаван да го стори. Мис Шарп изчисли (понеже, както скоро ще видим, тя бе въведена в повечето семейни тайни), че само плащането на кредиторите струваше на почитаемия баронет няколко хиляди годишно. Но това беше забавление, от което той не можеше да се лиши; изпитваше някакво жестоко удоволствие да кара клетите хорица да чакат, като влачеше делата от съдилище в съдилище и отсрочваше плащането с все нови срокове. Каква е ползата от мястото ти в парламента, казваше той, ако трябва да си плащаш дълговете? Поради всичко това членуването му в Камарата на лордовете му носеше не малки облаги.
О, Панаир на суетата, Панаир на суетата! Ето един човек, който не можеше да пише правилно и който нямаше навика да чете — който притежаваше привичките и лукавостта на селяк; чиято цел в живота беше подлото усукване; който нямаше нито чувства, нито вкусове, нито удоволствия, които да не са груби и нечисти; и все пак притежаваше високо обществено положение, почит и власт и беше големец и подпора на обществото. Заемаше висока служба и се возеше в позлатен екипаж. Големи сановници и държавници го ухажваха и в Панаира на суетата притежаваше по-високо място от най-големия гений и най-нравствения гражданин.
Сър Пит имаше една неомъжена доведена сестра, която бе наследила голямото имущество на майка си, и макар баронетът да й бе предложил да вземе парите назаем срещу ипотека, мис Кроли му отказа и предпочете да вложи богатството си в акции. Но тя бе дала да се разбере, че намерението й е да раздели наследството между втория син на сър Пит и семейството на брат му, пастора, и веднъж-дваж бе платила дълговете на Родън Кроли по време на престоя му в колежа и армията. Следователно, когато идваше в Куинс Кроли, мис Кроли бе обект на голямо уважение, тъй като банковата й сметка беше такава, че би създала привързаност към притежателката й, където и да било.
Какво благородство дават банковите сметки на една стара дама! С каква нежност гледаме на нея, ако ни е роднина (и дано всеки читател има десетки подобни роднини), за какво добро и благородно създание я считаме! Как младшият съдружник на Хобс и Добс я придружава усмихнат към екипажа с изобразения на него герб и с дебелия запъхтян кочияш! Как намираме случай да уведомим приятелите си какво е положението й, когато тя ни идва на гости! Казваме (с пълно основание), че бихме желали да притежаваме подписа на мис Мак Хуартър върху чек от пет хиляди фунта стерлинги. «За нея това би било дреболия» — добавя жена ви. «Тя ми е леля» — заявявате вие, сякаш случайно и напълно естествено, когато приятелят ви запитва дали мис Мак Хуартър ви е роднина. Жена ви непрестанно й праща малки изрази на привързаност, дъщеричките ви постоянно й поднасят възглавнички и табуретки за крака. Какъв хубав огън гори в стаята й, когато ви идва на гости, макар жена ви да си слага корсета на студено! През време на посещението й, къщата ви добива празничен, топъл, весел и уютен вид, липсващ през другите дни. И вие самият, скъпи господине, забравяте да си подремнете следобед и изведнъж откривате, че ви е много приятно да играете бридж (макар и винаги да губите). Какви обеди се поднасят тогава у вас — всеки ден дивеч, мадейра и безкрайни количества риба от Лондон! Дори и слугите в кухнята споделят общото благосъстояние; и по някакъв начин през време на престоя на дебелия кочияш на мис Мак Хуъртър бирата изведнъж става по-силна и консумацията на чай и захар в детската стая (където се храни прислужницата й) се увеличава твърде много. Така ли е, или не е така? Отправям въпроса си към средните класи. О, богове! Бих желал да ми изпратите една стара леля — неомъжена леля — леля с герб на екипажа си и светлокафява перука — как децата ми ще й плетат чантички и как моята Джулия и аз ще й създаваме удобства в къщата си! Сладостно, сладостно видение! Глупава, глупава мечта!
Глава X
Мис Шарп започва да си създава приятели
И сега, след като бе приета за член на симпатичното семейство, чиито портрети скицирахме в предишните страници, Ребека бе длъжна, както сама тя отбеляза, да стане приятна на благодетелите си и да спечели доверието им до най-висшата степен, до която това й бе възможно. Човек не може да не се възхищава от това чувство на признателност у едно беззащитно сираче; и ако тя си правеше сметките с известна доза себелюбие, кой ще каже, че благоразумието й не бе напълно оправдано? «Аз съм самичка в света — казваше си самотното момиче. — Не мога да очаквам нищо друго, освен онова, което единствено собствените ми усилия могат да ми донесат; и докато розовобузестото хлапе Амелия, която няма и половината от моя мозък, има десет хиляди фунта и установено положение, клетата Ребека (и моята фигура е много по-хубава от нейната) трябва да разчита само на себе си и на собствения си разсъдък. Е добре, нека да видим дали умът ми може да ми осигури една почтена поддръжка и дали някой и друг ден няма да мога да покажа на мис Амелия истинското си превъзходство пред нея. Не че ненавиждам горката Амелия. Кой би могъл да ненавижда такова безвредно добродушно създание? Само че наистина ще бъде прекрасно, когато някой ден заема мястото си в света над нея. Пък и защо ли да не стане това?» Така си мечтаеше нашата малка романтична приятелка, такова бъдеще си рисуваше, а и не трябва да се възмущаваме, че във всичките й въздушни кули фигурата на съпруга бе най-важната. За какво друго имат да мислят младите момичета, ако не за съпрузи? За какво друго мислят и майчиците им? «Трябва сама да си бъда майчица» — казваше си Ребека не без известно парливо чувство на поражение, което я обземаше при мисълта за малкия й неуспех по отношение на Джоз Седли.
Следователно тя си науми благоразумно да си създаде добро положение и сигурност сред семейството на Куинс Кроли и за тази цел реши да стане приятна на всички наоколо, които по някакъв начин биха могли да попречат на удобствата й.
Понеже лейди Кроли не беше от тези хора и тъй като освен туй бе толкова отпусната и безхарактерна, че нямаше никаква тежест в дома си, Ребека скоро откри, че съвсем не е необходимо да спечелва благоразположението й. Тя имаше обичай да говори на възпитаничките си за тяхната «клета мамичка» и макар да се отнасяше към тази дама с явно изразено хладно уважение, благоразумно насочваше вниманието си главно към останалите членове на семейството.
С децата, чието одобрение напълно спечели, методът й беше доста прост. Тя не товареше младите им мозъци с прекалено много учение, а обратното — остави ги сами да се справят с образованието си; защото кое образование е по-полезно от самообразованието? По-голямата беше донякъде склонна към четене и тъй като в старата библиотека на Куинс Кроли имаше значителен брой произведения от миналия век с по-леко съдържание както на френски, така и на английски (купувани от секретаря на поверителната служба за Мерките и червения восък по времето на позора му), и тъй като никой освен нея не си даваше труда да преглежда рафтовете с книгите, Ребека можа приятно и дори някак си на игра да влее знания в главата на мис Роуз Кроли.
Така тя и мис Роуз прочетоха множество забавни френски и английски литературни произведения, между които могат да се споменат тези на учения д-р Смолет, на изобретателния мистър Хенри Филдинг, на изящния и фантастичен Monsieur Crebillon [19] младши, от когото нашият безсмъртен поет Грей толкова се възхищава, и на универсалния Monsieur de Voltaire [20]. Веднъж, когато мистър Кроли запита какво четат малките госпожици, възпитателката отвърна:
— Смолет.
— О, Смолет — каза мистър Кроли, напълно задоволен. — Неговата история е по-скучна, но съвсем не така опасна като историята на мистър Хюм. Защото вие четете история, нали?
— Да — отвърна мис Роуз, без обаче да прибави, че четяха не друга история, а тази на мистър Хъмфри Клинкър.
При друг случай той се възмути донякъде, като завари сестра си със сборник френски пиеси; но тъй като възпитателката забеляза, че правят това, за да може детето да възприеме особеностите на говоримия френски език, той бе принуден да се съгласи с нея. Като дипломат, мистър Кроли беше крайно горд със собственото изкуство да приказва френски (тъй като все още беше светски човек) и комплиментите, които възпитателката му правеше за тази негова способност, го радваха не малко.
Навиците на мис Вайълит бяха, напротив, по-груби и по-буйни от навиците на сестра й. Тя например знаеше скритите места, където кокошките снасяха яйцата си. Можеше да се покачи на дърво, за да обере гнездата на пернатите певци. И голямо беше удоволствието й, когато яздеше младите жребци и препускаше из полетата като амазонка. Беше любимка на баща си и на прислужниците от конюшните. Също така бе любимката и ужасът на готвачката, тъй като намираше скритите места на гърнетата със сладко, които нападаше, когато можеше да ги досегне. Двете сестри непрестанно враждуваха помежду си. И когато мис Шарп откриеше някоя от простъпките й, никога не я съобщаваше на лейди Кроли, която би я разправила на бащата или още по-лошо, на мистър Кроли. Тя обещаваше да не казва нищо, ако мис Вайълит е добро момиче и ако обича възпитателката си.
Към мистър Кроли мис Шарп се държеше почтително и с послушание. Имаше обичай да се съветва с него за някои френски пасажи, които не разбираше, въпреки че майка й бе французойка. Той й ги превеждаше за нейно задоволство и освен че й помагаше в светската литература, беше достатъчно любезен да й избира книги с по-сериозен характер и да разговаря твърде често с нея. Тя се възхищаваше страшно много от неговата беседа в полза на един помощен фонд; зачете с интерес брошурата му върху земеделското законодателство; много се вълнуваше, понякога дори до сълзи, от вечерните му проповеди, като казваше:
— О, благодаря ви, сър — и въздишаше и вдигаше поглед към небето, което понякога го караше да благоволи да се ръкува с нея.
— Все пак кръвта е всичко — казваше този религиозен аристократ. — Какво въздействие имат думите ми върху мис Шарп, докато никой от другите не се трогва от тях. Твърде съм изтънчен за тях — прекалено изискан. Трябва да опростя малко стила си — обаче тя го разбира. Майка й е от рода Монморанси.
И наистина това беше семейството, от което мис Шарп произхождаше по майчина линия. Разбира се, тя не казваше, че майка й е била на сцената; това би шокирало религиозните принципи на мистър Кроли. Колко много благородни емигранти бе запратила в мизерия тази ужасна революция! Преди да изминат няколко месеца от идването й в къщата, тя бе разправила повече от една история за прадедите си, имената на някои от които мистър Кроли намери случайно в алманаха на д’Озие, който се намираше в библиотеката и който засили вярата му в тяхната истинност, както и във високото потекло на Ребека. Трябва ли от това любопитство и тършуване из алманасите да предполагаме — а трябва ли и героинята ни да предполага, — че мистър Кроли се интересува от нея? Не, той вършеше това само от приятелство. Не заявихме ли вече, че той бе предан на лейди Джейн Шийпшанкс?
Веднъж или дваж той й направи забележка, че играела на дама със сър Пит, като каза, че това било безбожно развлечение и че било по-добре, ако се залови да чете «Наследството на Тръмп» или «Сляпата перачка от Муржийлс», или пък някое по-сериозно произведение. Но мис Шарп отвърна, че майка й често имала обичай да играе същата игра със стария граф де Трик-трак и с преподобния абат дьо Корне, като по този начин намери извинение за това и други светски удоволствия.
Но малката възпитателка се показваше приятна на стария баронет не само като играеше дама с него. Тя намери много други начини да му бъде полезна. С неуморимо търпение прочете всички съдебни книжа, с които обеща да я забавлява преди идването им в Куинс Кроли. Доброволно предложи да препише много от писмата му и ловко промени правописа им, за да придобият съвременен вид. Прояви интерес към всичко, отнасящо се до имението, за фермата, за парка, за градината и конюшните. И беше такава приятна компаньонка, че баронетът рядко излизаше на обичайната си разходка след закуска без нея (и децата, разбира се), когато тя даваше съвети кои дървета да се окастрят, кои лехи да се прекопаят, кои плодове да се съберат и кои коне да отидат на оран или да се впрегнат в каруца. Преди да измине една година от престоя й в Куинс Кроли, тя напълно успя да спечели доверието на баронета; и разговорът на обедната маса, в който по-рано участвуваха баронетът и лакеят Хоръкс, сега се водеше изключително между сър Пит и мис Шарп. Когато мистър Кроли отсъствуваше, тя беше почти господарка на къщата, обаче в новото си високо положение се държеше със скромност и предпазливост, за да не засяга авторитета на хората в кухнята и конюшните, спрямо които държанието й беше винаги крайно скромно и любезно. Сега тя беше съвсем различна от онова високомерно, свенливо, недоволно малко момиче, което познавахме по-рано, и тази промяна в нрава й показваше голямо благоразумие, искрено желание да се понрави или най-малкото — голяма нравствена смелост от нейна страна. Дали тази нова система на смирение и вежливост, възприета от нашата Ребека, се диктуваше от сърцето й, ще се докаже от по-нататъшната й история. Системата на лицемерието, практикувана години наред, рядко може да се прокарва успешно от човек на двадесет и една години; но читателите ни не трябва да забравят, че макар и млада на години, нашата героиня бе възрастна по своята житейска опитност, и написаното от нас е останало безрезултатно, ако те не са открили, че тя бе много умна жена.
По-възрастният и по-младият син на семейството Кроли подобно на момченцето и момиченцето в барометъра, никога не оставаха заедно вкъщи — те се мразеха един друг от все сърце; Родън Кроли, кавалеристът, изпитваше голямо презрение към целия дом и се вестяваше там само когато леля му правеше годишното си посещение.
За голямото добро качество на тази стара дама вече споменахме. Тя притежаваше седемдесет хиляди лири стерлинги и почти бе осиновила Родън. По-големия си племенник ненавиждаше твърде много и го презираше заради мекушавостта му. От своя страна той не се поколебаваше да заяви, че душата й е окончателно погубена и беше на мнение, че и възможностите на брат му за онзи свят не са по-добри.
— Тя е безбожна светска жена — казваше мистър Кроли. — Движи се между атеисти и французи и духът ми потреперва от ужас, когато си помисля за страшното й положение и за това, че макар да е близо до гроба, тя толкова се е отдала на суетност, разпуснатост и безумие. — Работата беше там, че старата дама отказваше да присъствува на обичайната му вечерна беседа и когато идваше в Куинс Кроли самичка, той биваше принуден да преустанови всекидневното си богослужение.
— Не се занимавай с проповеди, Пит, когато мис Кроли дойде тук — казваше баща му. — Тя съобщава в писмото си, че няма да търпи поученията ти.
— О, сър, не забравяйте прислугата.
— По дяволите прислугата! — отвръщаше сър Пит. И син му смяташе, че нещо дори по-лошо може да се случи, ако те бъдат лишени от благодатта на проповедите му.
— Да му се не види, Пит! — отговори бащата на тези негови възражения. — Нима ще се покажеш такъв глупак, че да оставиш три хиляди годишно да излязат вън от семейството?
— Какво са парите в сравнение с душите ни, сър? — продължи мистър Кроли.
— Искаш да кажеш, че старата дама няма да ти остави нищо, така ли?… — И, кой знае, може би мистър Кроли наистина имаше тъкмо това предвид.
Старата мис Кроли положително не беше от нечестивите. Тя си имаше уютна къщичка в Парк Лейн и тъй като през лондонския сезон ядеше и пиеше повече, отколкото трябваше, през лятото отиваше в Хароугейт или Челтнам, Тя беше най-гостоприемната и най-весела стара девица и казваше, че на младини е била красавица (много добре знаем, че всички стари жени са били красавици на младини). По онова време минаваше за голям радикал и bel esprit [21]. Бе живяла известно време във Франция (където казват, че Сент Жюст събудил у нея нещастна страст) и оттогава нататък бе придобила слабост към френските романи, френската кухня и френските вина. Четеше Волтер и знаеше Русо наизуст; говореше с лекота по въпроса за развода и много енергично за правата на жените.
Тази достойна стара дама имаше голяма слабост към Родън Кроли още от времето, когато беше малко момче, изпрати го в Кеймбридж (за разлика от брат му, който беше в Оксфорд) и когато младият човек бе помолен от управата на първия университет да напусне, след престой от две години, тя му откупи служба в един гвардейски полк.
Този млад офицер бе едно съвършено конте, добре познато в града. Бокс, лов и каране на екипаж с четири коня бяха проявите на тогавашната британска аристокрация; и той беше деен участник във всички тези благородни спортове. При все че принадлежеше към Кралската гвардия, която стоеше на острова и чиято длъжност беше да се навърта около принц-регента, без още да е проявила храбростта си вън от отечеството, Родън Кроли се бе бил вече на три дуела, чрез които даде обилни доказателства за презрението си към смъртта.
— Както и за онова, което идва подир смъртта — би забелязал мистър Кроли, отправяйки приличните си на френско грозде очи към тавана. Той винаги мислеше за братовата си душа или пък за душите на онези, чиито мнения се различаваха от неговите. Това е един вид утеха, на която мнозина сериозни хора се отдават.
Глупавата, романтична мис Кроли, която никак не се ужасяваше от храбростта на любимеца си, имаше обичай винаги да заплаща дълговете му след всеки дуел и не даваше да се пошепне нито една думица против нравствеността му.
— Като се налудува, ще се умири — казваше тя — и освен това той струва много повече от онзи скимтящ лицемер — брат му.
Глава XI
Простотата на Аркадия
Освен тези честни хорица, които живееха в имението (чиято простота и селска чистота на нравите без друго показват преимуществото на живота на село пред живота в града), ние трябва да запознаем читателя с техните роднини и съседи в пасторския дом.
Преподобният Бют Кроли беше висок, представителен, весел, много по-популярен в окръга от брат си, баронета. Като ученик в колежа той беше един от състезателите в ежегодното надбягване с лодки и бе напердашил всички по-известни градски борци. Вкуса си към бокса и атлетическите упражнения той пренесе и в частния си живот. Не можеше да се случи някакво сбиване на разстояние от двадесет мили, на което той да не присъствува, нито надбягване, нито бал, нито състезание между платноходки, нито избори, нито официален обяд, нито въобще друг някакъв обяд в целия окръг, без той да си намери начин да участвува в него. Човек не можеше да не забележи кобилата му и лампите на кабриолета му на около двадесет мили от пасторския дом, когато се случеше да има някакъв прием във Фъдлстън, Роксби или Уошпот Хол, или пък у някой от лордовете на окръга, с които бе близък. Имаше чудесен глас; обичаше песента «Южен вятър и облачно небе» и при общо одобрение пееше соловите арии в хоровите песни. Ходеше на лов с хрътки, в костюм на квадратчета и беше един от най-добрите риболовци в окръга.
Мисис Кроли, жената на пастора, беше способна дребна женица, която пишеше черковните проповеди на преподобния. Тъй като имаше склонност към домашния живот, тя поддържаше реда в къщата до голяма степен само с помощта на дъщерите си и бе абсолютен монарх в пасторския дом, като благоразумно даваше пълна свобода на съпруга си вън от него. Той можеше да излиза и се прибира, когато си иска, и да се храни навън, когато пожелае, тъй като мисис Кроли беше пестелива жена и знаеше цената на портвайна. От самия момент, когато мисис Бют отвлече младия пастор на Куинс Кроли (тя беше от добро семейство, дъщеря на покойния лейтенант-полковиик Хектор Мак Тевиш, и двете с майка й решиха да превземат Бют, като успяха да сторят това в Хароугейт), тя беше благоразумна съпруга и добра домакиня. Въпреки грижите й обаче той винаги имаше дългове. Трябваше да изминат най-малко десет години, за да може да заплати сметките си в колежа, натрупали се, когато баща му беше още жив. В годината хиляда седемстотин деветдесет и някоя си, когато тъкмо се бе освободил от товара на тези задължения, той загуби при конни надбягвания и стана необходимо да направи заем при съсипателна лихва и оттогава нататък непрекъснато трябваше да се бори с парични затруднения. Сестра му помагаше от време на време с някоя и друга стотарка, но, разбира се, голямата му надежда бе смъртта й — при който случай «дявол да го вземе (имаше обичай да казва той), тя трябва да ми остави половината от парите си».
Така че баронетът и брат му имаха всяко основание, което можеше да съществува между двама братя, да бъдат настроени един срещу друг. При безброй много семейни сделки сър Пит бе успял да спечели надмощие над Бют. Младият Пит не само че не ходеше на лов, ами взе, че направи един салон за религиозни събрания под самия нос на чичо си. Знаеше се, че Родън ще наследи главната част от имуществото на мис Кроли. Тези парични сделки — тези спекулации, свързани с живота и смъртта, — тези мълчаливи битки за бъдеща плячка, карат братята в Панаира на суетата да се любят горещо един друг. Аз от своя страна зная много случаи, когато банкнотата от пет лири стерлинги се е намесвала и е разрушавала една половинвековна привързаност между двама братя; и не мога да не се възхищавам, като си помисля какво чудесно и трайно нещо е обичта между хората.
Не може да се предположи, че пристигането на една такава личност като Ребека в Куинс Кроли, както и постепенното й ограждане от добрите чувства на всички живущи там, можеше да остане незабелязано от мисис Бют Кроли. Мисис Бют, която знаеше за колко дни там се изяжда един говежди бут, какво количество бельо се събира при голямото пране, колко праскови има на южната страна, колко лекарство е взела милейди през време на болестта си — тъй като за известни жители на провинцията тези неща могат да представляват много голям интерес, — мисис Бют, значи, не можеше да отмине възпитателката, без да разпита за всяка подробност от нейната история и характер. Между прислугата в пасторския дом и прислугата в имението винаги имаше добро разбирателство. В кухнята на първия винаги се намираше хубава чаша пиво за хората на имението, които обикновено получаваха оскъдно количество напитки — и дори нещо повече — жената на пастора знаеше точно колко малц отива за всяко буре бира в имението, тъй като между слугите на едното място и на другото съществуваха роднински връзки, подобни на връзките между техните господари. И по тези канали всяко едно от семействата научаваше съвсем подробно всичко, което вършеше съседното. Между другото можем да отбележим това като общо правило: когато вие и брат ви сте приятели, това, което той върши, ви е безразлично, а когато се скарате, всичките му действия ви стават известни, все едно, че сте му шпионин.
Така че много скоро след пристигането си Ребека започна да заема редовно място в бюлетините, които мисис Кроли получаваше от имението. Ето няколко извадки от тези бюлетини: «Черната свиня заклана — тежи толкова килограма — бутовете са насолени — ребрата и краката сготвени за вечеря. Мистър Крамп от Мъдбъри дошъл да разговаря със сър Пит за пращането на Джон Блекмор в затвора — мистър Пит на събрание (заедно с имената на всички присъствуващи) — милейди, както обикновено — малките госпожици с възпитателката.»
После пристигнаха други сведения: «Новата възпитателка си гледа добре работата — сър Пит е много любезен с нея — също и мистър Кроли — чете й разни трактати…»
— Горкото изоставено момиче! — каза дребничката, чернолика мисис Бют Кроли.
Най-после дойде съобщението, че възпитателката «се е наредила добре с всички», пише писмата на сър Пит, върши му работата, съставя му сметките — управлява цялата къща: милейди, мистър Кроли, момичетата и всички останали — на което мисис Кроли заяви, че тя е едно хитро, дръзко момиче и сигурно има ужасни намерения. По този начин онова, което се случваше в имението, стана главната тема на разговори в пасторския дом и острите очи на мисис Бют долавяха всичко, което ставаше в неприятелския лагер — всичко и много друго, освен него.
Мисис Бют Кроли до мис Пинкъртън, Чизик
Пасторския дом, Куинс Кроли
Декември
«Уважаема госпожице!
Макар не са минали много години, откакто имах възможност да се възползувам от приятните Ви и безценни наставления, аз винаги съм пазила най-добри чувства и най-дълбоко уважение към мис Пинкъртън и скъпия Чизик. Надявам се, че сте добре със здравето. Светът и образователната кауза не могат да си позволят да загубят мис Пинкъртън в продължение на още много, много години. Когато моята приятелка лейди Фъдлстън спомена, че скъпите й момичета се нуждаят от възпитателка (аз съм твърде бедна, за да взема възпитателка за моите деца, но нима не съм получила образованието си в Чизик?), възкликнах: „Та към кого другиго бихме могли да се обърнем, ако не към прекрасната и незаменима мис Пинкъртън?“ С други думи, нямате ли, скъпа госпожице, списък на онези от Вашите ученички, някоя от които би могла да постъпи на служба при моята любезна приятелка и съседка? Мога да Ви уверя, че тя ще вземе само такава възпитателка, каквато Вие й изберете.
Скъпият ми съпруг с удоволствие заявява, че харесва всичко, което излиза от училището на мис Пинкъртън. Как бих желала да го запозная, също и милите си дъщери, с приятелката на моето юношество и с тази, от която се е възхищавал великият лексикограф на нашата родина! Ако някога Ви се случи да минавате през Хампшир, мистър Кроли ме моли да Ви кажа, не се надява да украсите нашия провинциален пасторски дом с присъствието си. Той е скромният, но щастлив дом на преданата Вам:
Марта Кроли
П.П. Братът на мистър Кроли, баронетът, с когото, уви, не сме в такива близки отношения, каквито подобават на двама братя, има възпитателка за двете си малки момичета, за която чувам, че е имала щастието да учи в Чизик. За нея чувам най-различни неща; и тъй като съм най-нежно загрижена за скъпите си племеннички, които бих желала да виждам между собствените си деца, въпреки семейните разправии, и тъй като жадувам да проявя внимание към всяка една от вашите ученички, разправете ми, скъпа мис Пинкъртън, историята на тази девойка, с която заради Вас, бих желала да се отнасям приятелски.»
Мис Пинкъртън до мисис Бют Кроли
Джонсън Хаус, Чизик, Декември 18…
«Уважаема госпожо!
Получих любезното Ви писмо, на което отговарям веднага. Като жена с такава тежка служба, чувствувам голямо удоволствие, когато видя, че проявените от мен грижи са събудили отзвук на добри чувства и че в лицето на симпатичната мисис Бют Кроли откривам моята превъзходна бивша ученичка, веселата и изискана мис Марта Мак Тевиш. Щастлива съм, че под моите грижи сега се намират дъщерите на много от Вашите съученички в моето учебно заведение — и какво голямо удоволствие бих изпитала, ако Вашите собствени обични дъщери се нуждаеха от моите възпитателни напътствия!
Като изказвам уважението си към лейди Фъдлстън, аз имам честта (писмено) да й представя моите две приятелки, мис Тъфин и мис Хоуки.
Всяка една от тези девойки е напълно годна и има необходимия ценз да преподава гръцки, латински и основните правила на староеврейски; също тъй математика и история; испански, френски, италиански и география; музика — вокална и инструментална; танцуване без помощта на учител; както и основните познания по естествена история. И двете умеят добре да си служат с глобуса. Освен всичко това, мис Тъфин, която е дъщеря на покойния пастор Томас Тъфин (стипендиант на Корпъс Колидж, Кеймбридж), може да преподава сирийски език и елементарни познания по конструкционно право. Но тъй като е само на осемнадесет години и притежава крайно привлекателна външност, може би няма да е подходяща за дома на сър Хъдлстън Фъдлстън.
Мис Летиция Хоуки, от друга страна, няма външен чар. Тя е двадесет и девет годишна и лицето й е белязано от едра шарка. Вървежът й е спънат, притежава червена коса и малко слабо зрение. И двете девойки са надарени с всяка нравствена и религиозна добродетел. Изискванията им, разбира се, са такива, каквито заслужават способностите им. Като изпращам своите най-дълбоки почитания на преподобния Бют Кроли, аз оставам, любезна госпожо, Вашата най-покорна и вярна:
Барбара Пинкъртън
П.П. Относно мис Шарп, за която споменавате, е възпитателка в дома на сър Пит Кроли и която беше моя ученичка, не мога да кажа нищо лошо. Външният й вид не е приятен, но ние не можем да направляваме делата на природата. Макар че родителите й са били хора с лошо име (баща й бе художник, няколко пъти фалирал, а майка й, както по-късно с ужас научих, е била балерина в операта), все пак тя има значителни дарби и не мога да съжалявам, че я приех по милост. Опасявам се да не би принципите на майка й — която ми бе представена като французка графиня, принудена да избяга от отечеството си поради ужасите на революцията, но която, както научих, е била жена от най-долно потекло и с най-низка нравственост — да се окажат наследени от клетата девойка, която приех като отхвърлена от обществото. Нейните принципи обаче досега са били коректни (както се надявам) и съм уверена, че нищо няма да се случи, което да им навреди в елегантния и изискан кръг на известния сър Пит Кроли.»
Мис Ребека Шарп до мис Амелия Седли
«Не съм писала на любимата си Амелия в продължение на толкова седмици, защото, мисля си, какви ли новини има за разправяне относно онова, което става в Царството на скуката, както съм кръстила имението, и колко ли може да те интересува дали реколтата на цвеклото е добра или лоша, дали угоеното прасе е тежало осемдесет килограма или деветдесет и дали добитъкът се развива добре, когато се храни с кръмно цвекло? Всеки един ден след последното ми писмо е бил съвсем еднакъв с предидущия. Преди закуска се разхождам със сър Пит и мотичката му. След закуска идва ред на уроците в занималнята; следва четене и писане на писма от и за разни адвокати, за наеми, каменовъглени мини, канали и други такива със сър Пит (чиято секретарка съм станала). След вечеря идват проповедите на мистър Кроли или игра на дама с баронета; през време и на двете тези забавления милейди гледа с еднаква отпуснатост. Напоследък е станала малко по-интересна, тъй като нещо се е разболяла и това стана причина в имението да се появи нов посетител — един млад лекар. Да, миличка, младите девойки не трябва никога да се отчайват. Младият лекар даде на твоята приятелка да разбере, че ако й харесва да стане мисис Глаубър, той с удоволствие ще я приеме да украси кабинета му. Отвърнах на този нахалник, че гипсът и позлатата могат да служат достатъчно добре за украса. Като че ли съм била родена да се омъжа за някакъв си селски доктор! Мистър Глаубър си отиде сериозно разстроен при този отказ, взел е някакво лекарство за успокоение и сега навярно е оздравял вече. Сър Пит се възхити от решението ми. Мисля, че би съжалявал, ако се наложи да изгуби малката си секретарка, и струва ми се, че този стар клетник има слабост към мене, доколкото изобщо е възможно той да има слабост към някого. Да се омъжа — ами! — и то за някакъв си селски лекар, след като… Не, не, човек не може да забрави толкова скоро старите връзки, за които няма повече да говоря. Нека се върнем към Царството на скуката.
От известно време насам то не е вече Царство на скуката. Миличка, пристигна ни на гости мис Кроли, със своите охранени коне, охранени слуги и охранено куче — великата, богата мис Кроли, със седемдесетте хиляди лири стерлинги, носещи пет на сто лихва, която, или по-право, чиито пари, двамата братя обожават. Горката душица има страшно апоплектичен вид; нищо чудно, че братята й са така много загрижени за нея. Трябва да ги видиш как се борят да й наредят възглавниците или да й подадат кафето!
— Когато идвам на село — казва тя (понеже е много духовита), — аз си оставям моята раболепна мис Бригс вкъщи. Тук ролята на раболепни мазници играят братята ми, мила, и каква хубава двойка са само!
Когато тя идва на село, нашето имение разтваря широко вратите си и ще предположиш, че в продължение най-малко на един месец старият сър Уолпол е излязъл от гроба си. Даваме приеми, излизаме на разходки с екипажа с четирите коня, лакеите си слагат най-новите канареножълти ливреи; пием кларет и шампанско по такъв начин, сякаш всеки ден ни ги поднасят на масата. В занималнята имаме свещи и огън, на които да се топлим. Принуждават лейди Кроли да облече най-светлата, граховозелена рокля, която има в гардероба си, а ученичките ми свалят грубите си обувки и тесните си вълнени карирани палта и си слагат копринени чорапи и муселинени рокли, както подобава на дъщерите на един баронет. Роуз пристигна вчера в много окаян вид — уилтширската свиня (една огромна нейна любимка) я блъснала на земята и й развалила прекрасната лилава копринена рокля на цветя, като заскачала отгоре й. Ако това се бе случило преди една седмица, сър Пит би ругал ужасно, би издърпал ушите на клетото момиче и би я наказал цял месец да се храни само с вода и хляб. А сега едничкото нещо, което каза, беше:
— Хубавичко ще те наредя, госпожице, когато леля ти си отиде — и взе цялата случка на смях, като нещо съвсем маловажно. Нека вярваме, че гневът му ще се размине, преди мис Кроли да си тръгне. Надявам се, че ще е така — заради мис Роуз. Какво умиротворяващо и облагородяващо средство са парите!
Друго възхитително въздействие на мис Кроли и парите й проличава в поведението на двамата братя Кроли. Думата ми е за баронета и пастора, не за нашите братя — а за гореспоменатите, които цяла година се мразят, а по Коледа изведнъж много се обикват. Писах ти миналата година как отвратителният любител на конните надбягвания, пасторът, имаше обичай да ни държи тромави проповеди в черквата и как сър Пит му отвръщаше с хъркане. Когато мис Кроли пристигне, няма никакви крамоли и имението и пасторският дом си правят и връщат посещения — пасторът и баронетът разговарят за прасета и бракониерство, както и за обществените работи на графството, като вършат това по най-любезен начин, без никакво мърморене. Дори вярвам, че мис Кроли не иска да чуе нищо за крамолите им и се заклева, че ще остави парите си на шропширските Кролевци ако първите я обидят. И мисля, че ако тези шропширски Кролевци са умни хора, може би ще пипнат всичко; но шропширският Кроли е пастор подобно на хампширския си братовчед, и е засегнал смъртно мис Кроли (която веднъж избягала там в припадък на ярост срещу непрактичните си братя) със своите строги пуритански схващания за нравствеността. Предполагам, че и в нейно присъствие той се е придържал към вечерните молитви.
Нашите книги с черковни проповеди се затварят, когато мис Кроли пристигне, и мистър Пит, когото тя ненавижда, намира за благоразумно да отиде в града. От друга страна, младото конте, капитан Кроли, се появява в имението точно тогава и, предполагам, ти би искала да узнаеш що за личност е той.
Е добре, той е едро, младо конте. Висок е шест фута и говори със силен глас, като сред приказките му се чуват много проклятия; дава заповеди на слугите, които въпреки това го обожават, тъй като е много щедър с парите си, и те са готови да сторят всичко за него. Миналата седмица пазачите едва ли не убиха един пристав и помощника му, дошли от Лондон да арестуват капитана, които те намерили да дебнат край стената на парка — набили ги, натопили ги във вода и щели да ги застрелят за бракониерство, но баронетът се намеси и ги спаси.
Много добре виждам, че капитанът искрено презира баща си, като го нарича с какви ли не ужасни прякори. Той има ужасна репутация сред дамите. Води си вкъщи хората, с които ходи на лов, дружи с благородниците на графството, кани на вечеря, когото си иска, и сър Пит не смее да каже „не“, от страх да не обиди мис Кроли и да изпусне наследствената си част, ако тя умре от апоплексия. Да ти кажа ли за комплимента, който капитанът ми направи? Трябва, защото беше много хубав. Една вечер, представи си, имахме гости за танц, беше дошъл сър Фъдлстън Хъдлстън и семейството му, сър Джайлс Уошпот и младите му дъщери и не знам колко още други хора. И знаеш ли, чух го да казва:
— Бога ми, бива си я тази енергична млада жена! — като думите му се отнасяха за милата ти приятелка; и после ми направи честта да танцува два народни танца с мен. Живее си добре с младите благородници, с които играе хазарт, пие, язди и разговаря за лов и стрелба; но казва, че провинциалните момичета са скучни и, да ти кажа, смятам, че не греши. Трябва да видиш презрението, с което гледат на горката мен! Когато танцуват, сядам и свиря скромно на пианото. Но миналата вечер като влезе позачервен от столовата и ме видя заета що този начин, той заруга гласно, заявявайки, че съм най-добрата танцьорка в залата, и се закле, че ще повика музиканти от Мъдбъри.
— Ще отида да изсвиря един народен танц — каза мисис Бют Кроли с готовност (тя е дребничка, чернолика стара жена, с тюрбан, поизкривена и със силно бляскащи очи); и след като капитанът и твоята малка Ребека изпълниха един танц, представи си, тя ми направи комплимент за играта ми! Никога по-рано не се е чувало подобно нещо, гордата мисис Бют Кроли, първа братовчедка на граф Типтоф, която не благоволява да прави посещение на лейди Кроли, освен когато етърва й е на село. Клетата лейди Кроли! През по-голямата част от тези веселби тя си седи горе и гълта лекарства.
Мисис Бют започна съвсем внезапно да проявява голяма слабост към мен.
— Скъпа мис Шарп — казва ми тя, — защо не доведете вашите момичета в пасторския дом? Братовчедките им много ще се зарадват.
Разбирам я много добре какво иска да каже. Синьор Клементи, не ни е учил да свирим на пиано напразно. По този начин мисис Бют се надява да намери учителка за децата си. Прозирам много добре плановете й, все едно, че ми ги е открила; обаче ще отида, тъй като съм си наумила да им стана приятна — нима това не е дълг на една клета възпитателка, която няма никакъв приятел, нито защитник в света? Жената на пастора ми направи цял кош комплименти за напредъка, който са постигнали възпитаничките ми, и безсъмнено е смятала да ме трогне — горката простичка провинциалистка! — като че възпитаничките ми много ме интересуват!
Казват ми, скъпа Амелия, че роклите ти от индийски муселин и тази от розовата коприна много ми приличат. Доста са износени вече; но нали знаеш, ние, бедните момичета не можем да си позволим да имаме des fraiches toilettes [22]. Щастлива, щастлива Амелия! Ти, която трябва само да отидеш с екипажа до Сент Джеймс Стрийт и майка ти ще ти купи всичко, което пожелаеш. Довиждане, скъпо момиче.
Твоя предана Ребека
П.П. Бих желала да видиш лицата на госпожици Блекбрук (дъщерите на адмирал Блекбрук, мила), прекрасни млади момичета, с рокли от Лондон, когато капитан Родън Кроли избра мен за партньорка в танца!»
Когато мисис Бют Кроли (чиито хитрини нашата прозорлива Ребека така скоро разкри) получи от мис Шарп обещание да й отиде на гости, тя убеди всевластната мис Кроли да отправи необходимата молба към сър Пит. Добродушната стара дама, която много обичаше да й е весело и да вижда всички наоколо си доволни и щастливи, се възхити много от това и се показа готова да сдобри и сближи двамата братя. Следователно взе се решение младите хора от двете семейства да си правят чести посещения в бъдеще и, разбира се, приятелството трая само дотогава, докато веселата стара посредничка беше там да поддържа мира.
— Защо покани онзи нехранимайко, Родън Кроли, на вечеря? — каза пасторът на жена си, когато се връщаха вкъщи през парка. — Лично на мен не ми е потрябвал. Той гледа на нас провинциалистите като на чернокожи. Никога не е доволен, ако не му поднесем от запечатаното вино, което ми струва десет шилинга бутилката, дявол да го вземе! Освен това той е човек с такива лоши навици — картоиграч, пияница — разпуснат във всяко отношение. Веднъж убил един човек на дуел, до гуша е затънал в дългове и ограби както от мене, така и от близките ми най-хубавата част от имуществото на мис Кроли. Уокси казва — тук пасторът насочи юмрук към луната с движение, което много ясно наподобяваше на проклятие, и прибави с тъжен глас, — че му е оставила в завещанието си петдесет хиляди; така че няма да има повече от тридесет за разделяне.
— Струва ми се, че тя скоро ще умре — каза жената на пастора. — Лицето й беше много червено, когато станахме от вечеря. Трябваше да я разкопчея.
— Тя изпи седем чаши шампанско — каза преподобният джентълмен с нисък глас, — пък и с какво лошо шампанско ни трови брат ми, но вие жените никога не можете да разпознаете кое е добро и кое е лошо.
— Ние нищо не знаем — каза мисис Бют Кроли.
— След вечеря тя пи шери-бренди — продължи негово преподобие, — а с кафето си взе кюрасо. И пет лири стерлинги да ми дадат, пак не бих куснал от това питие, просто сърцето ми изгаря. Тя не ще го понесе, мисис Кроли, непременно ще умре, никоя човешка плът не може да му устои! Залагам пет към две, че в една година Матилда ще свърши.
Впуснали се в тези тъжни размишления, замислили се за дълговете си, за сина си Джим в колежа и Франк в Уулуич, както и за четирите момичета, които не бяха красавици, клетичките, и нямаха дори и петак зестра, освен онова, което биха получили от очакваното наследство от леля си, пасторът и съпругата му вървяха известно време в мълчание.
— Не вярвам Пит да е такъв отвратителен мошеник, че да продаде правото върху черковния имот. А онзи мекушав методист, синът му, се надява да влезе в парламента — продължи мистър Кроли след известно мълчание.
— Сър Пит Кроли е способен на всичко — каза съпругата на пастора. — Трябва да наредим мис Кроли да го накара да обещае правото върху черковния имот на Джеймс.
— Пит всичко ще обещае — отвърна братът. — Той обеща, че ще плати сметките ми в колежа, когато баща ни умря; обеща, че ще построи новото крило на пасторския дом; обеща, че ще ме остави да взема нивата на Джиб и шестте акра ливада — и добре изпълни обещанията си! И тъкмо на сина на този човек — на този картоиграч, нехранимайко и убиец Родън Кроли, на него Матилда ще остави по-голямата част от имуществото си! Това е наистина нехристиянско. Бога ми, такова е. Това безчестно куче притежава всички пороци освен лицемерието, което пък принадлежи на брат му.
— Шт, любов моя! Намираме се в имението на сър Пит — прекъсна го жена му.
— Повтарям, че той притежава всички пороци, мисис Кроли. Не ми противоречи. Нима той не застреля капитан Маркър? Не ограби ли младия лорд Дъвдейл в заведението «Какаовото дърво»? Много добре знаеш, че е сторил всичко това; а що се отнася до жените, ти го научи преди мен, в собствената ми магистратска стая…
— За бога, мистър Кроли — каза дамата, — пощади ме от подробностите.
— И ти каниш този мошеник в къщата си! — продължи разгневеният пастор. — Ти, майка на малки деца, съпруга на един свещеник от англиканската черква! За бога!
— Бют Кроли, ти си глупак — каза презрително пасторската съпруга.
— Е, госпожо, глупак, или не — и аз не казвам, Марта, че съм толкова умен, колкото тебе — никога не съм го казвал, обаче заявявам най-категорично, че няма да се явя пред Родън Кроли. Ще отида при Хъдлстън — да, ще отида да видя черната му хрътка и ще се обзаложа за петдесет лири, че моят Ланселот ще я надбяга. Бога ми, ще го сторя. Ще надбяга кое и да е куче в Англия. Но отказвам да се срещна с този звяр Родън Кроли.
— Мистър Кроли, ти си пиян както винаги — отвърна жена му. И на следното утро, когато пасторът се събуди и поиска да му донесат малко слаба бира, тя му напомни за обещанието да посети сър Хъдлстън Фъдлстън в събота, и тъй като знаеше, че вечерта ще е важна, решиха той да се върне с коня за богослужението в неделя сутринта. По този начин става ясно, че населението на графството Кроли е еднакво щастливо както със своя дворянин, така и с пастора си.
Не дълго след пристигането на мис Кроли в имението, привлекателните качества на Ребека спечелиха сърцето на добродушната лондончанка, както бяха сторили и с провинциалните наивници, които описахме. Един ден, като отиваше на обичайната си разходка с екипаж, тя счете за редно да заповяда «онази малка възпитателка» да я придружи до Мъдбъри. Преди да се завърнат, Ребека бе успяла да я спечели, тъй като можа да я накара да се разсмее четири пъти и я бе забавлявала през цялото пътуване.
— Какво? Да не се позволява на мис Шарп да вечеря на общата маса? — каза тя на сър Пит, който бе устроил прием и бе поканил съседните баронети. — Мило същество, нима предполагаш, че мога да разговарям за възпитанието на децата с лейди Фъдлстън или пък да разисквам съдебни въпроси с онзи гъсок, стария сър Джайлс Уошпот? Настоявам и мис Шарп да бъде на масата. Нека лейди Кроли остане горе, ако няма място. Но малката мис Шарп! Ха, та тя е единственият човек в това графство, с когото си струва да се разговаря!
Разбира се, след такава заповед, която не търпи възражение, възпитателката мис Шарп получи нареждане да вечеря с изисканата компания в долния етаж. И когато сър Хъдлстън въведе мис Кроли в обедната зала с голяма церемониалност и се готвеше да заеме мястото си до нея, старата дама извика с дрезгав глас:
— Беки Шарп! Мис Шарп! Елате да седнете до мен, да ме забавлявате, а сър Хъдлстън нека седне до лейди Уошпот.
Когато гостите станаха и екипажите се разотидоха, ненаситната мис Кроли каза: «Елате в будоара ми, Беки, и нека поклюкарствуваме по адрес на компанията» — което тези две приятелки извършиха с истинско съвършенство. Старият сър Хъдлстън пъхтял много през време на вечерята; сър Джайлс Уошпот сърбал супата си особено шумно, а милейди подмигвала с лявото си око; и всичко това Беки имитираше превъзходно; а също и разговорите; за политиката, за войната, за съдебните сесии — за всички тези скучни и досадни теми, върху които разговарят провинциалните благородници. А що се отнася до тоалетите на госпожици Уошпот и забележителната жълта шапка на лейди Фъдлстън, мис Шарп ги раздроби на парченца за безкрайно удоволствие на слушателката си.
— Мила моя, вие сте една превъзходна trouvaille — казваше й мис Кроли. — Бих желала да можехте да дойдете с мен в Лондон, само че от вас не мога да направя такъв прицел на подигравките си, както върша това с клетата Бригс — не, не, хитро същество такова; вие сте прекалено умна за такова нещо — нали, Фъркин?
Мисис Фъркин, която вчесваше съвсем малките остатъци от коса по главата на мис Кроли, вдигна лице нагоре и каза с най-убийствения сарказъм:
— Наистина смятам, че госпожицата е много умна.
Работата е там, че мисис Фъркин притежаваше тази естествена завистливост, която е един от най-главните принципи на всяка честна жена.
След като отблъсна сър Хъдлстън Фъдлстън, мис Кроли заповяда на Родън да я отвежда в залата за ядене всеки ден, а Беки да я следва с възглавницата — или пък Беки да я хваща под ръка, а Родън да носи възглавницата. «Трябва да сядаме заедно — казваше тя. — Ние тримата сме единствените християни в графството, любов моя» — в който случай трябва да се признае, че религиозното ниво в графството беше особено ниско.
Освен че бе толкова религиозна, мис Кроли беше, както вече казахме, ултралиберална във възгледите си и винаги намираше случай да ги изрази най-прямо и искрено.
— И какво е значението на потеклото, мила? — казваше тя на Ребека. — Погледнете брат ми Пит; погледнете Хъдлстънови, които обитават това място още от времето на Хенрих II; погледнете клетия Бют в пасторския дом; нима някой от тях е равен на вас по интелигентност и възпитание? Какво? Равен на вас ли? Та те не могат да се мерят и с милата бедна Бригс, компаньонката ми, или с Баулс моя лакей. Вие, любов моя, сте същински образец, истинска скъпоценност и не трябва да има някой, който да стои по-високо от вас; вие имате повече ум от половината графство; ако се съди според способностите, би трябвало да сте баронеса, не, не трябва да съществуват никакви баронеси — но никой не бива да е по-високостоящ от вас, и аз, любов моя, ви считам равна на мене във всяко отношение. И бихте ли сложили още малко въглища в огъня, миличка; я вземете тази моя рокля и я преправете — вие така добре умеете да вършите това.
Така тази стара филантропка я караше да й прави разни услуги, да се грижи за дрехите й и всяка вечер да я приспива с френски романи.
По онова време, както някои по-възрастни читатели може би си спомнят, светът на благородничеството бе хвърлен в състояние на доста голяма възбуда, поради две събития, които, както казват вестниците, можеха да дадат добра работа на проповедниците. Подпоручик Шафтън бе избягал с лейди Барбара Фитзърс, дъщеря и наследничка на граф Брюин; а бедният Виър Вейн, джентълмен, който до четиридесетата си година бе поддържал неопетнена репутация и бе изгледал безчислена челяд, внезапно и възмутително бе напуснал дома си заради мисис Ружмон, актрисата, която беше на шестдесет и пет години.
— Това е най-прекрасната черта от характера на скъпия лорд Нелсън — каза мис Кроли. — Той бил готов да стори всичко заради една жена. Без друго трябва да има нещо добро у човек, който е в състояние да направи това. Обожавам всички неблагоразумни бракове. Това, което най-много ми харесва, е благородник да се ожени за воденичарска дъщеря, подобно на онова, което стори лорд Флауърдейл — то така разгневява всички жени. Бих желала някой голям човек да избяга с вас, миличка. Вие положително сте достатъчно хубава за такова нещо.
— О, би било прекрасно! — призна си Ребека.
— Друго, което ми се прави, е беден младеж да избяга с богата девойка. Страшно много ми се иска Родън да избяга с някоя.
— С някоя богата или с някоя бедна?
— Ха, глупаче такова! Родън не притежава нито шилинг повече от това, което аз му давам. Той е crible de dettes [23] — непременно трябва да поправи паричното си положение и да успее в живота.
— Много ли е умен? — запита Ребека.
— Умен ли, любов моя? От нищичко друго не разбира, освен от коне, от полка си, от ходене на лов и от забавления; но на всяка цена трябва да преуспее — той притежава такива приятни лоши качества! Нима не знаете, че застреля един човек и че остави куршума си да мине през шапката на един обиден баща? В полка му го обожават; и всички младежи в «Уотие» и «Какаовото дърво» се кълнат в него.
Когато мис Ребека Шарп писа на възлюбената си приятелка за малкия бал в Куинс Кроли, както и за начина, по който за пръв път капитан Кроли я бе отличил от другите чрез държанието си спрямо нея, може да се види чудно, но тя не описа тази случка съвсем вярно. Капитанът бе й показал предпочитанието си на няколко пъти преди това. Той я бе срещал при около десетина разходки. Бе се сблъсквал с нея в около петдесет коридора и антрета. Навърташе се около пианото й двадесет пъти в една вечер (сега милейди беше болна и стоеше горе и никой не я слушаше), докато мис Шарп пееше. Също така бе й писал бележчици (най-хубавите, които можеха да излязат изпод перото на необразования кавалерист; но дори и тъпотата, наред с другите качества, може да мине пред жените). Но когато той мушна първата от тези бележчици между страниците на песента, която пееше, малката възпитателка стана, погледна го спокойно в лицето, взе деликатно триъгълното писъмце и като го развя настрани, сякаш бе някаква триъгълна шапка, тя пристъпи напред към неприятеля и хвърли бележката в огъня, след което продължи да пее по-весело от по рано.
— Какво беше това? — запита мис Кроли, чиято следобедна дрямка бе прекъсната от свиренето на музиката.
— Една фалшива нота — отвърна, смеейки се, мис Шарп; а Родън Кроли пламна от яд и унижение.
Макар и да забелязваше очевидната слабост на мис Кроли към новата възпитателка, мисис Кроли се показа така мила, че не прояви завист и покани младата девойка в пасторския дом, и то не само нея, а дори и Родън Кроли, съперника на съпруга си в петте процента лихва върху имуществото на старата мома. Мисис Кроли и племенникът й изведнъж започнаха да проявяват голяма слабост един към друг. Той се отказа от ходене на лов; отблъскваше поканите за увеселения у Хъдлстънови, престана да обядва във военния клуб в Мъдбъри и най-голямото му удоволствие бе да прави разходката си към пасторския дом — където отиваше и мис Кроли. И тъй като майка им беше болна, защо пък и децата да не отидат там с мис Шарп? Така че и децата (миличките) отиваха с мис Шарп; и понякога, вечер, част от компанията се връщаше пеша заедно. Мис Кроли не правеше това — тя предпочиташе екипажа си, обаче разходката през нивята на пастора, през малкия парк и през обвитата в мрак градина, както и през набраздената от сенките на дърветата алея за към Куинс Кроли, беше прелестна на лунно осветление за такива двама любители на красивото като капитана и мис Ребека.
— О, тези звезди, тези звезди! — казваше мис Ребека и извръщаше бляскавите си зелени очи нагоре към тях. — Просто имам чувството, че съм едва ли не дух, когато се вглеждам в тях.
— Ох, ох, божичко, да, точно същото изпитвам и аз, мис Шарп отвръщаше другият ентусиаст. — Пурата ми не ви пречи, нали, мис Шарп?
От всичко на света мис Шарп обичаше най-много миризмата на пурата сред полето — и дори тя веднъж опита една, като го стори по най-милия възможен начин — духна малко пушек, нададе лек писък, позакикоти се и върна пурата на капитана, който засука мустак и с едно силно смукване я накара да заблести яркочервена в тъмната градина, като възкликна:
— Брей, ох, божичко, това е най-прекрасната пура, която съм пушил, ох! — тъй като интелектът и разговорът му бяха еднакво блестящи и подходящи за солиден млад кавалерист.
Старият Пит Кроли, който пушеше лулата си и пиеше бира, разговаряйки с Джон Хоръкс за една овца, която трябваше да се заколи, зърна от прозореца на кабинета си заетата с тези действия двойка и като изригна поток проклятия, възкликна, че ако не е мис Кроли, той ще изхвърли този нехранимайко Родън навън.
— Наистина е калпав човек — забеляза мистър Хоръкс. — Такъв е и слугата му, Фледърс. Той вдигна в слугинската стая такава олелия за яденето и бирата, каквато никой лорд не би вдигнал, но мисля, че мис Шарп му е лика-прилика, сър Пит — прибави той след малко мълчание.
И наистина такава беше тя както за бащата, така и за сина.
Глава XII
Една доста сантиментална глава
Сега трябва да си вземем сбогом с Аркадия, както и с обичливите хорица, които проявяват там провинциалните си добродетели, и да се върнем обратно в Лондон, за да видим какво става с мис Амелия. «Пет пари не давам за нея», пише ни някаква непозната с хубав ситен почерк и розов печат на плика. «Тя е блудкава и безвкусна» и прибавя други любезни забележки в същия дух, които никога не бих повторил пред вас, ако в действителност не бяха крайно ласкателни за младата девойка, за която се отнасят.
Нима почитаемият читател, запознат с коварството на обществото, не е чувал никога подобни забележки от добродушни приятелки, които винаги се чудят какво толкова привлекателно намирате у мис Смит; или какво е могло да накара майор Джоунс да направи предложение на тази глупава, незначителна, безсмислено усмихваща се мис Томсън, която няма никакви други достойнства, освен розовите й бузи и сини очи? «Та какво ли може да намери човек в розовите бузи и в сините очи?» — запитват тези мили моралистки и мъдро загатват, че даровете на гениалността, постиженията на ума и подходящото за една дама познание в областта на ботаниката и геологията, умението да се пише поезия, изкуството да се дрънкат сонати по маниера на Херц и тъй нататък били много по-ценни за една жена, отколкото тези нетрайни прелести, които след няколко години неминуемо изгубвали блясъка си. Много поучително е да чуе човек как жените разискват за негодността и нетрайността на красотата.
Но макар че добродетелта е много по-похвално нещо и че на тези клети същества, страдащи от нещастието да притежават външна красота, трябва непрестанно да се напомня за очакващата ги участ; и макар по всяка вероятност героичният женски характер, от който жените се възхищават като от нещо славно и красиво, да е много по за предпочитане от милите, свежи, усмихнати, естествени и нежни малки домашни богини, които мъжете са склонни да обожават — все пак гореспоменатите и по-несъвършени същества би трябвало да притежават поне утехата, че в края на краищата мъжете наистина се възхищават от тях; въпреки всички декларации и предупреждения, изхождащи от страна на милите ни приятелки, ние продължаваме да живеем с тази наша глупост и заблуда и винаги ще го вършим. И наистина, що се отнася до мене, макар и непрестанно да ми се повтаря от лица, към които изпитвам най-голямо уважение, че мис Браун била незначително хлапе, че мисис Хуайт не притежавала нищо друго, освен petit minois chiffonne [24], и че мисис Блек не представлявала нищо, все пак знам, че с мисис Блек съм разговаряла най-приятно (разбира се, скъпа госпожо, тези разговори са най-добродетелни), виждам как всички мъже са се струпали около стола на мисис Хуайт и как всички младежи просто се бият, за да танцуват с мис Браун. Поради това се изкушавам да мисля, че най-големият комплимент за една жена е презрението, което получава от собствения си пол.
Младите девойки от Амелиното общество чудесно вършеха това спрямо нея. Например едва ли имаше нещо, по което госпожици Озбърн, сестрите на Джордж, и госпожици Добин да бяха така единодушни, както за качествата й, които намираха за съвсем посредствени; а също и учудването, с което гледаха на това, че братята им я намират толкова привлекателна.
— Ние се държим любезно с нея — казваха госпожици Озбърн, две чудесни чернокоси млади девойки, които имаха най-добрите възпитателки, учителки и шивачки; и се отнасяха с нея с такава прекалена любезност и благоволение и я покровителствуваха така непоносимо, че клетото създание наистина бе просто като вцепенено в тяхно присъствие, и ако се съдеше по външните й прояви, действително беше толкова глупава, колкото я считаха. Тя правеше усилия да ги харесва, тъй като бяха сестри на бъдещия й съпруг. Прекарваше с тях «дълги сутрини», ужасно скучни и досадни предобеди. Разхождаше се тържествено в големия им семеен екипаж заедно с тях и мис Уирт, компаньонката им, кокалеста девица. Водеха я на концерти, където се свиреше старинна музика, за да й доставят удоволствие, както и на оратории, и в катедралата «Св. Павел», за да види сиропиталищните питомци, и там тя изпадаше в такава уплаха от приятелките си, че просто не посмяваше да се трогне от химна, който децата пееха. Къщата им беше удобна; татковата им трапеза — богата и изящна; обществото им — сериозно и благородно; самочувствието им — огромно. Всичките им навици бяха надути и строго спазвани, а всичките им забавления — непоносимо скучни и благопристойни. След всяко от посещенията си (и, ох, колко доволна беше, когато те се свършваха) мис Озбърн и мис Мария Озбърн, и мис Уирт, компаньонка-девственица, се запитваха една друга с увеличаващо се учудване: «Какво наистина намира Джордж в това създание?»
— Как така? — възкликва някой заядлив читател. — Как стана така, че Амелия, която имаше толкова много приятелки в училище и така много я обичаха там, след като навлезе в светския живот, проницателните същества от собствения й пол започнаха да се отнасят презрително към нея? — Скъпи господине, в пансиона на мис Пинкъртън нямаше никакви мъже, освен стария учител по танц; и вие не мислите, че момичетата биха си съперничили за него, нали? Когато Джордж, техният красив брат, избягваше от къщи веднага след закуска и вечеряше вън от дома около шест пъти седмично, няма нищо чудно, че пренебрегнатите сестри се дразнеха от това. Когато младият Булък (от фирмата «Хълкър, Булък и сие», банкери, Ломбардстрийт), който ухажваше мис Мария през последните два сезона, покани Амелия да танцуват котилиона, нима можехте да очаквате, че мис Мария ще е доволна? И все пак тя каза, че се радвала, като наивно, великодушно същество.
— Толкова ми е драго, че харесваш скъпата Амелия — каза тя оживено на мистър Булък след танца. — Тя е сгодена за брат ми Джордж, не представлява нещо кой знай какво, но е най-добродушното и най-непрестореното младо същество. Всички вкъщи имаме такава слабост към нея.
Мила девойко, кой би могъл да измери дълбочината на чувството, изразено в това възторжено «такава»?
Мис Уирт и тези две предани млади жени тъй често и тъй настоятелно внушаваха на Джордж Озбърн, че той прави голяма жертва и че проявява романтично великодушие, като се отдава срещу нищо на Амелия, та не знам дали всъщност той наистина не се считаше за един от най-благородните офицери на британската армия, като се оставяше да бъде обичан, с доста силно чувство на примирение.
По някакъв си начин, макар и да напускаше дома си всяка сутрин, както вече казахме, и да вечеряше навън шест пъти седмично, когато сестрите му мислеха, че влюбеният младеж се намира край полата на мис Седли, в действителност той не беше винаги при Амелия, макар светът да предполагаше, че е в краката й. Положително е, че при повече от един случай, когато капитан Добин отиваше там, за да потърси приятеля си, мис Озбърн (която беше много внимателна към капитана и с усърдие го слушаше да разказва за живота в казармата и се интересуваше за здравето на милата му мамичка) със смях посочваше към отсрещната страна на площада и казваше:
— О, та вие трябва да отидете у семейство Седли, за да питате за Джордж; тук ние тъй рядко го виждаме.
При тези любезни думи капитанът се замисляше малко стеснително и неловко и обръщаше разговора, както подобава на един съвършен светски човек, подхващайки някоя тема от общ характер — например за операта, за последния бал, даден от принца в Карлтън Хаус или пък за времето — тази спасителна за обществото тема.
— Какво невинно същество е този твой любимец! — казваше мис Мария на мис Джейн, след като капитанът си отидеше. — Видя ли го как поруменя, когато се спомена, че клетият Джордж е на дежурство?
— Жалко, че Фредрик Булък не притежава поне малко от неговата скромност, Мария — отвръщаше по-голямата сестра, като тръсваше глава.
— Скромност! Искаш да кажеш непохватност. Не бих желала Фредрик да скъса муселинената ми рокля, както стори капитан Добин с твоята, у мисис Пъркинс.
— Да скъса твоята рокля ли? Та как би могъл да го направи? Нима той не танцуваше с Амелия?
Работата беше там, че когато капитан Добин се изчерви така и взе да се държи неловко, той си бе спомнил едно обстоятелство, което не смяташе за необходимо да съобщава на младите девойки, а именно, че бе ходил вече в дома на мистър Седли, под предлог да се види с Джордж, разбира се; и Джордж не беше там, а само клетата Амелия, с тъжно, изпълнено с копнеж лице, седнала край прозореца на приемната. И след като разговаряха известно време за разни глупости и дребни неща, тя се осмели да запита дали има нещо вярно в това, че полкът скоро щял да бъде изпратен в чужбина и дали капитан Добин е виждал в него ден мистър Озбърн.
Още не бе заповядано на полка да потегли за чужбина; и капитан Добин не бе виждал Джордж.
— Най-вероятното е сега той да е при сестрите си — каза капиталът. — Да отида ли да го доведа? — Тя му подаде ръка любезно и с благодарност и той пресече площада; тя чака през целия ден, обаче Джордж никакъв не се появи.
Клетото нежно сърчице! То продължаваше да се надява и да тупти, да ожида и да вярва. Виждате, че животът му не представлява нещо кой знае какво. В него няма много събития и случки. Само едно чувство през целия ден — кога ще дойде той? Само една мисъл, с която да заспива и да се събужда. Предполагам, че когато Амелия разпитваше капитан Добин за него, Джордж е играел билярд с капитан Кенън на Суолоу Стрийт; защото Джордж беше весел и общителен младеж и много сръчен във всички игри, изискващи ловкост.
Веднъж, след едно отсъствие от три дни, мис Амелия си сложи бонето и действително нахлу в дома на Озбърн.
— Какво! Оставила си брат ни, за да дойдеш при нас? — казаха младите девойки. — Да не би да сте се скарали? Хайде, Амелия, кажи ни!
Не, не бе имало никаква кавга.
— Та кой ли би могъл да се скара с него? — каза тя, с изпълнени със сълзи очи. Била дошла само — само за да види скъпите си приятелки; толкова отдавна не са се срещали. И през този ден тя се държа тъй глупаво и тромаво, че госпожици Озбърн и тяхната компаньонка, които зяпаха подире й, докато си излезе тъжно, този път се почудиха още повече от всякога какво намира Джордж в клетата малка Амелия.
Да, разбира се, че се учудваха. Как можеше да разкрие тя това свенливо, малко сърчице и да остави тези млади госпожици да го разглеждат с дръзките си черни очи? Най-добре беше то да се свие и скрие. Знам, че госпожици Озбърн се проявяваха като превъзходни критички, когато трябваше да се прецени един кашмирски шал или един копринен розов комбинезон; и когато мис Търнър боядиса своята ален цвят и го преправи на ешарф; и когото мис Пикфорд развали хермелиновата си наметка и направи от нея маншон и гарнитура за палто, уверявам ви, че тези промени не останаха незабелязани от двете наблюдателни сестри. Но имайте предвид, че съществуват неща по-тънки и по-деликатни от кожата и атлаза, от всичките богатства на цар Соломон и от целия гардероб на Савската царица; неща, чиято красота остава незабелязана за очите на мнозина познавачи. И има също тъй благородни и скромни сенчести места; а има и градински цветя, грамадни като медни тигани, които дори и слънцето гледат право в лицето. Мис Седли не беше от типа на слънчогледите; и аз твърдя, че е против законите за пропорционалността, ако една виолетка се нарисува колкото двойна гергина.
Разбира се, така е; в живота на едно добро младо момиче, което все още се намира в бащиното гнездо, не може да има много от тези вълнуващи случки, които са обикновено отредени за героините на романите. Капани и изстрели могат да прокудят кръжащите за храна стари птици — може наблизо да летят соколи, от които те успяват да избягнат или които се нахвърлят върху им; но малките пилета в гнездото водят удобно и неромантично съществуване между пуха и сламата, докато дойде и техният ред да излетят навън. Беки Шарп отдавна бе отлетяла, като подскачаше върху какви ли не клончета, сред множеството къпини, и си кълвеше зрънцата спокойно и благополучно, докато Амелия се свиваше удобничко в дома си на Ръсъл Скуеър; ако понякога излизаше навън в света, то ставаше под покровителството на възрастните; нито пък можеше да се очаква, че някаква беда би могла да я сполети — нея, или богатия й удобен и весел дом, в който бе нежно приютена. Мамичка изпълняваше сутринните си задължения, излизаше на всекидневната си разходка с екипаж, правеше покупки и приятни посещения, и всичко това съставляваше удоволствието или професията, както бихте могли да я наречете, на богатите лондонски дами. Татко се занимаваше с тайнствените си работи в Сити — място, изпълнено с възбуда, по времето, когато войната бушуваше из цяла Европа и се рискуваше животът на цели империи; когато вестник «Куриер» имаше десетки хиляди абонати; когато единият ден ви носеше битката при Виктория, другият подпалването на Москва или пък рогът на вестителя ечеше по обед на Ръсъл Скуеър и съобщаваше: «Битката за Лайпциг — шестстотин хиляди участници — пълно поражение на французите — двеста хиляди убити.» Веднъж или два пъти Седли се прибра вкъщи с много мрачно лице; и в това няма нищо чудно, когато подобни новини вълнуват сърцата във всички борси на Европа.
Междувременно в Блумсбъри и Ръсъл Скуеър животът си течеше така, сякаш в Европа всичко беше наред. Лайпцигското отстъпление не повлия ни най-малко на броя на блюдата, които мистър Самбо поднасяше в помещението за прислугата; съюзните войски се вливаха като поток във Франция; а звънецът си биеше за вечеря в седем часа, както обикновено. Не мисля, че клетичката Амелия се вълнуваше от Бриен и Монмирай, нито че до падането на императора тя се бе заинтересувала за войната; когато това стана, тя плесна с ръце и изрече молитва — о, такава благодарствена молитва! — след което с цялата си душа се хвърли в прегръдките на Джордж Озбърн, за удивление на всички, които станаха свидетели на този изблик на чувства. Работата беше там, че мирът бе обявен и Европа щеше да си почине; Корсиканеца бе победен и полкът на поручик Озбърн нямаше да бъде изпратен да се бие. Този беше пътят на разсъжденията на мис Амелия. За нея участта на Европа, това бе поручик Джордж Озбърн. Когато опасността за него премина, тя запя благодарствени химни. Той беше нейната Европа, нейният император, нейният съюз на монарси и царственият й принц-регент. Той беше нейното слънце и нейната луна; и дори вярвам, че според нея голямата илюминация и балът в кметството в чест на владетелите, са били устроени всъщност за Джордж Озбърн.
Казахме вече, че хитростта, нищетата и мисълта за лични облаги бяха печалните учители, от които клетата мис Беки Шарп получи образованието си. А за мис Амелия Седли последният възпитател бе любовта и просто удивително с какъв напредък постигна тази млада девойка под ръководството на този обичан от всички учител! При всекидневното и постоянно внимание към този прочут възпитател, в продължение на петнадесет или осемнадесет месеца, колко тайни научи Амелия, от които мис Уирт и чернооките млади девойки, които живееха на отсрещната страна на площада, а и самата стара Пинкъртън от Чизик, нямаха никакво понятие! Пък и наистина, как ли можеха да знаят това тези примерни и почтени девици? По отношение на госпожици Пинкъртън и Уирт за нежни чувства не можеше да се говори: не бих посмял дори да загатна подобно нещо за тях. Вярно е, че мис Мария Озбърн бе «привързана» към мистър Фредерик Огъстъс Булък от фирмата «Хълкър, Булък и Булък», но нейната бе една напълно почтена привързаност и тя би взела по същия начин Булък старши, тъй като си бе намислила — както подобава на всяка добре възпитана млада жена, — че непременно трябва да притежава къща на Парк Лейн, вила в Уимбълдън, красив екипаж, два високи и елегантни коня, също толкова лакеи и една четвърт от годишните доходи на известната фирма «Хълкър и Булък», а всички тези преимущества бяха събрани накуп в личността на Фредерик Огъстъс. Ако тогава бяха изнамерени портокаловите цветчета (тези трогателни емблеми на женска чистота, донесени у нас от Франция, където най-обикновено нещо е хората да продават дъщерите си, когато ги омъжват), — повтарям, мис Мария би сложила венеца на невинността и би пристъпила в екипажа наред със стария, оплешивял, с подути от подагра крака и червен от бутилката нос Булък старши: и би отдала красивото си съществуване за щастието му с превъзходна скромност — само че старият джентълмен бе вече оженен; и поради това тя подари чувствата си на по-младия съдружник. Свежи, разцъфнали портокалови цветчета! Онзи ден видях мис Тротър (бивша), украсена с тях, да влиза в екипажа пред черквата «Сент Джордж», на Хановър Скуеър, и лорд Матусалем се покачи, накуцвайки, до нея. С каква прелестна скромност спусна тя перденцата на каляската — милата невинна девойка! Половината от екипажите на Панаира на суетата присъствуваха на венчавката.
Но не такъв вид любов беше чувството, което завърши образованието на Амелия; и в продължение на една година превърна доброто младо момиче в добра млада жена, която щеше да стане и добра съпруга, когато дойдеше това щастливо време. Тази млада личност (може би беше много неблагоразумно от страна на родителите й да я насърчават и да я поощряват в това обожаване на идоли и в глупавите й романтични идеи) обичаше с цялото си сърце младия офицер, който бе на служба на негово величество и с когото вече направихме кратко, познанство. Тя започваше да мисли за него още в първия миг след като се събудеше; й неговото име беше последното, което споменаваше в молитвите си. Никога не бе виждала толкова красив и толкова умен човек, такава елегантна фигура на кон, такъв танцьор, изобщо такъв герой във всяко отношение. Хората говореха за поклона на принца. Та какво представляваше той в сравнение с поклона на Джордж! Тя бе виждала престолонаследника, когото всички така възхваляваха. Сравнете го с нейния Джордж! Нито един от хубавите кавалери в операта (а по онова време наистина имаше хубави кавалери със същински оперни цилиндри) не беше в състояние да се мери с него. Той можеше да бъде само приказен принц; и, о, колко великодушен беше, че се привеждаше пред една такава смирена Пепеляшка! Ако мис Пинкъртън бе довереница на Амелия, тя би се опитала да спре тази сляпа преданост, но бъдете сигурни, че нямаше да постигне голям успех. Защото това е в самата природа и в самия инстинкт на някои жени. Едни са родени да хитруват, а други да обичат; и бих желал всеки почтен ерген, който чете настоящата повест, да си избере от онзи вид жени, който най-много ще му допадне.
И понеже се намираше под влиянието на това непреодолимо чувство, мис Амелия пренебрегна най-жестоко своите дванадесет скъпи приятелки в Чизик, както обикновено правят този вид себелюбиви хора. Разбира се, тя мислеше само за любовта си; пък и мис Солтейър беше твърде студена да й се довери, а не можеше да се реши да разкаже за своята любов и на мис Шварц, младата наследничка от Сент Китс, с коса като вълна. Тя покани през ваканцията малката Лаура Мартин у дома си и, както ми се струва, разкри пред нея сърцето си, като обеща на малкото момиче да го вземе да живее при нея, щом се омъжи, и му описа много неща за любовта, които трябва да са били изключително полезни и нови за тази малка личност. Уви, уви! Боя се, че умът на клетата Еми не бе много уравновесен.
Какво правеха родителите й, че не спираха това сърце да не бие толкова бързо? Старият Седли, изглежда, не бе много наблюдателен. Напоследък той беше доста умислен и работите му в Сити го поглъщаха. Мисис Седли имаше такъв лек и нелюбопитен характер, че дори не ревнуваше. Мистър Джоз беше далеч, обсаден от една ирландска вдовица в Челтнам. Амелия имаше на разположение цялата къща — уви, понякога тя беше прекалено много на нейно разположение. Защото Джордж естествено беше в казармата на гвардейците-кавалеристи; пък и невинаги можеше да си вземе отпуск от Четъм; а нали трябваше да се види с приятелите и сестрите си и да се движи сред обществото, когато биваше в града? (Той, който беше украса на всяко общество!) А пък когато бе с полка си, той биваше твърде изморен, за да пише дълги писма. Знам къде пазеше тя пакетчето писма, които беше получила. И ще бъда като лунен лъч — ще надникна полекичка към леглото, където вярата, красотата и невинността лежат и бленуват.
Но докато писмата на Озбърн бяха кратки и явно писани от военен, трябва да се признае, че, от друга страна, ако писмата на мис Седли до мистър Озбърн се издадяха, тогава би трябвало да продължим настоящата книга с такова множество томове, че и най-сантименталният читател не би могъл да ги изчете. Тя не само изпълваше цели листове хартия от голям формат, но и задраскваше с най-удивителна упоритост; преписваше без мъка цели страници от стихотворните сбирки; подчертаваше с жар думи и пасажи и, с една дума, издаваше напълно състоянието си. Тя не беше героиня. Писмата й биха изпълнени с повторения. Граматиката й понякога беше от твърде съмнително естество, а в стиховете си позволяваше всякакъв вид свобода по отношение на метриката. Но, о, госпожи, ако не ви се отдаде да трогнете сърцето, въпреки погрешната граматика, и ако сте обичани само защото знаете разликата между триметъра и тетраметъра, тогава нека поезията да върви по дяволите и нека всички учители загинат най-печално!
Глава XIII
Малко сантименталност и малко други неща
Боя се, че джентълменът, на когото мис Амелия изпращаше писмата си, беше твърде строг критик. Толкова много пликове следваха поручик Озбърн из цялата страна, че той просто взе да се срамува от шегите, които колегите му си правеха с тях, и заповяда на слугата си никога да не му ги дава другаде, освен в частното му жилище. Видяха го веднъж да пали пурата си с едно от тях, за ужас на капитан Добин, който, уверен съм, би дал цяла банкнота за този документ.
Известно време Джордж се мъчеше да пази тази liaison [25] в тайна. Вярно, зад всичко това се крие жена, той си признаваше.
— И тя съвсем не е първата — казваше подпоручик Спуни на подпоручик Стъбл. — Този Озбърн е същински дявол. В Демерара имаше една девойка, дъщеря на съдия, която просто подлудя по него; имаше и друга — красива квартеронка, мис Пай, в Сен Винсент; а откакто се е върнал в отечеството си, казват, че се държал като същински донжуан, дявол да го вземе.
Стъбл и Спуни си мислеха, че да бъдеш «същински донжуан, дявол да го вземе», е едно от най-прекрасните качества, които мъжът може да притежава; и репутацията на младия Озбърн сред младежите от полка му бе наистина удивителна. Той беше знаменит в полските спортове, знаменит с песните си, знаменит и на парад; с лекота харчеше парите, с които баща му щедро го снабдяваше. Мундирите му бяха по-добре скроени от мундирите на когото и да било в полка и освен това бяха повече на брой, отколкото у другите офицери. Войниците го обожаваха. Понасяше повече вино от всички в офицерската столова, включително и от стария Хевитоп, полковника. Можеше да се боксира по-добре от редника Нъклс (който, ако не беше пиянството му, щеше да стане фелдфебел и който бе първенец в бокса); и бе най-добрият играч на бейзбол в полковия клуб. Яздеше на собствения си кон, Светкавица, и спечели гарнизонната купа при състезанията в Квебек. Имаше и други хора освен Амелия, които го обожаваха. Стъбл и Спуни го смятаха за нещо като Аполон; за Добин той представляваше същински образ на «възхитителния Крайтън». А мисис майор О’Дауд го признаваше за елегантен младеж, който й напомняше за Фитцджерълд Фогърти, втория син на лорд Каслфогърти.
И тъй, Стъбл, Спуни и останалите си правеха най-романтични догадки относно жената, която праща писма на Озбърн, като някои смятаха, че тя е влюбена в него лондонска графиня или че е генералска дъщеря, сгодена за друг и лудо влюбена в него, или пък че е съпруга на член на парламента, която му предлага четири коня и бягство, или че е друга някоя жертва на приятно вълнуваща страст, романтична и срамна и за двете страни. Озбърн не хвърляше никаква светлина върху тези догадки и оставяше младите си почитатели и приятели да измислят и украсяват цялата история.
Истинското положение нямаше никога да се узнае в полка, ако не беше приказливостта на капитан Добин. Един ден капитанът закусваше в полковата столова, докато Какл, помощникът на лекаря, и другите двама гореспоменати ценни личности правеха най-различни догадки относно Озбърновата любовна интрига. Стъбл поддържаше, че дамата била графиня от двора на кралица Шарлота, а Какл се кълнеше, че била оперна певица с най-лоша репутация. Тази идея развълнува така Добин, че макар по това време устата му да бе пълна с яйца и хляб с масло и макар съвсем да не беше нужно да говори, той не можа да се сдържи да не изломоти:
— Какл, ти си глупав тъпак. Винаги дрънкаш безсмислици и разнасяш клюки. Озбърн нито ще избяга с графиня, нито пък ще разруши живота на някаква шивачка. Мис Седли е една от най-очарователните млади жени, които някога са съществували. Те отдавна са сгодени; и който говори против нея, ще направи най-добре да не върши това в мое присъствие. — При тези думи той почервеня силно, сетне престана да говори и почти се задави с чашата чай. Тази история проникна в полка за половин час и същата вечер мисис майор О’Дауд писа на зълва си Глорвина в О’Даудстаун да не бърза да идва в Дъблин, тъй като младият Озбърн е вече преждевременно сгоден.
Същата вечер тя поздрави по този случай поручика с подходяща реч при чаша уиски със сода и той си отиде вкъщи съвсем разярен, с намерение да се скара на Добин (който беше отказал на поканата на мисис майор О’Дауд и седеше в стаята си, като свиреше на флейта и, предполагам, пишеше тъжни стихове) — да се скара на Добин за това, че бе издал тайната му.
— Кой, по дяволите, те накара да говориш за работите ми? — крещеше с възмущение Озбърн. — Защо трябва целият полк да знае, че ще се женя? Защо трябва онази дърта клюкарка Пеги О’Дауд да плещи свободно за мен на масата си и да разтръбява за годежа ми на цял свят? Най-после какво право имаш ти да съобщаваш, че действително съм сгоден и изобщо да се бъркаш в работите ми?
— На мене ми се струва… — започна капитан Добин.
— По дяволите това, което на тебе ти се струва — прекъсна го по-младият мъж. — Знам много добре, че съм ти задължен — прекалено добре го знам, но нима трябва винаги да ми държиш проповеди само заради това, че си бил с пет години по-голям от мене? Дявол да ме вземе, ако продължавам да търпя твоето проклето чувство на превъзходство и надутото ти покровителствено отношение към мен. Да, превъзходство и покровителство! Бих искал да знам в какво стоя по-долу от тебе!
— Сгоден ли си? — прекъсна го капитан Добин.
— Какво значение има това за тебе или за някого друг тук?
— Срамуваш ли се? — продължи да пита Добин.
— Бих желал да знам какво право имаш да ми задаваш този въпрос — каза Джордж.
— Мили боже, да не би да искаш да кажеш, че възнамеряваш да скъсаш? — запита Добин сепнато.
— С други думи, питаш ме дали съм почтен човек — каза яростно Озбърн. — Това ли искаш да кажеш? Напоследък си възприел такъв тон по отношение на мене, че… дявол да ме вземе, ако продължа да понасям повече.
— Какво съм сторил? Просто съм ти напомнил, че пренебрегваш едно прелестно момиче, Джордж. Казвал съм ти, че когато си в града, трябва да я посещаваш, а не да ходиш в кафенетата около Сент Джеймс, където се играе хазарт.
— Предполагам, че искаш да ти върна парите — каза презрително Джордж.
— Разбира се, винаги съм искал това, нали? — отвърна Добин. — Ти наистина говориш като благороден човек.
— Дявол да го вземе, Уилям, прости ми — каза Джордж, изпълнен с разкаяние. — Бог е свидетел, ти си ми доказвал по най-различни начини, че действително си ми приятел. От какви ли не бели си ме измъквал. Когато кавалеристът Кроли спечели от мене онази сума, аз просто щях да фалирам, ако не беше ти — знам това много добре. Но ти не трябва да се отнасяш към мене с такава строгост; не трябва постоянно да ми държиш проповеди. Аз наистина съм много предан на Амелия. Обожавам я и тъй нататък. Не поглеждай гневно. Тя е безпогрешна. Знам това. Но човек не може да се радва на нещо, ако го спечели, без да си плати за него. Боже мой, та полкът току-що се е завърнал от Западноиндийските острови и аз трябва малко да полудувам, а после, като се оженя, ще се поправя. Ще го направя, честна дума. И… виж какво, Доб… не ми се сърди, идния месец ще ти дам една стотарка — положителен съм, че тогава баща ми ще ми отпусне хубава сумичка. И ще поискам отпуска от Хевитоп, ще отида в града и още утре ще се видя с Амелия — ето, нима не си доволен?
— Невъзможно е човек да ти се сърди дълго, Джордж — каза добродушният капитан. — А що се отнася до парите, момчето ми, сам знаеш, че ако ми трябват, ти ще разделиш и последния си шилинг с мене.
— Бога ми, наистина бих го сторил, Добин — каза Джордж с най-голямо великодушие, при все че никога нямаше излишни пари.
— Само бих желал, Джордж, да прекратиш лудориите си. Ако бе видял лицето на клетата малка мис Еми, когато онзи ден ме запита за тебе, ти просто би пратил билярдните топки по дяволите. Върви и я утеши, нехранимайко такъв. Върви и й напиши дълго писмо. Стори нещо да я направиш щастлива; нещо съвсем мъничко ще бъде достатъчно.
— Изглежда, че тя страшно много ме обича — каза поручикът самодоволно; и отиде в полковата столова да завърши вечерята, като се повесели с приятелите си.
Междувременно на Ръсъл Скуеър Амелия гледаше луната, която светеше над това спокойно място, както и над площада, където бяха Четъмските казарми, в които служеше поручик Озбърн, и си размишляваше какво ли върши нейният герой. Може би прави преглед на караула, мислеше си тя; може би е на лагер; може би бди над постелята на някой ранен другар или учи военното изкуство в самотната си стая. И великодушните й мисли се носеха напред, подобно крилати ангели, и летяха надолу по реката към Четъм и Ростър, като се мъчеха да проникнат в казармата, където беше Джордж… Като се има предвид всичко, смятам, че беше добре, дето портите бяха затворени и часовите не позволяваха на никого да влезе; така че клетият малък бял ангел не можа да чуе песните, които младежите вътре пееха гръмко над чашите с уиски.
В деня след краткия разговор в Четъмските казарми, за да покаже, че ще удържи на думата си, младият Озбърн направи приготовления и отиде в града, като спечели с това похвалите на капитан Добин.
— Иска ми се да й направя някакъв малък подарък — каза доверително Озбърн на приятеля си, — само че татко не е отпуснал парата — останал съм без нищичко.
Но Добин не искаше да се попречи на тази щедрост и благородство и затова услужи на мистър Озбърн с няколко лири, които той взе след известно леко колебание.
И смея да кажа, че положително би купил нещо много хубаво за Амелия; само че когато слезе от дилижанса на Флийт Стрийт, привлече го красива игла за риза на витрината на магазин за скъпоценности, на която просто не можа да устои. И след като заплати за нея, останаха му много малко пари за други прояви на великодушие. Няма значение, можете да бъдете уверени, че не от подаръците му се нуждаеше Амелия. Когато Джордж дойде на Ръсъл Скуеър, лицето й така светна, сякаш той беше самото слънце. Малките грижи, страхове, сълзи, плахи зли предчувствия и родените от безсъние мисли на не знам колко дни и нощи бяха забравени под мигновеното влияние на тази позната усмивка, на която никога не можеше да устои. Той засия срещу нея от вратата на приемната — величествен, с прекрасни бакенбарди, приличен на бог. Самбо, чието лице светна в съчувствена усмивка, когато съобщи за пристигането на капитан Озбърн (когото той бе повишил в по-горен чин), видя как младото момиче се сепна, поруменя и подскочи от наблюдателния си пост край прозореца. Тогава Самбо се оттегли и веднага щом вратата се затвори, тя се впусна разтреперана към сърцето на поручик Озбърн, сякаш то беше единственото място, в което трябваше да се сгуши. О ти, мъничка, задъхана душичке! Най-прекрасното дърво от цялата гора, с най-правия ствол, с най-мощните клони и най-гъстия листак, което ти избра да си строиш гнездо и чуруликаш, може би вече е белязано и може би не след дълго ще се повали с трясък. Колко старо, старо е това сравнение между човека и дървото!
Междувременно Джордж я целуна много мило по челото и бляскащите очи и се показа много мил и любезен; и тя реши, че диамантената му игла за риза (която не го беше виждала да носи по-рано) бе най-хубавото украшение на света.
Наблюдателният читател, проследил предишното държане на нашия млад поручик и запомнил краткия разговор, който току-що беше водил с капитан Добин, навярно е дошъл до известни заключения относно характера на мистър Озбърн. Някой циничен французин е казал, че за любовната сделка са нужни две страни: едната, която обича, и другата, която благоволява да се остави да я обичат. Може би понякога обичането се пада на дамата, а понякога на кавалера. Може би не един обладан от любов младеж е взел нечувствителността за скромност, безразличието за девическа свенливост, обикновената празноглавост за мила стеснителност, с една дума, взел е гъската за лебед. Не една влюбена жена украсява магарето с пищността и красотата на въображението си; възхищава се от тъпотата като от мъжествена простота; обожава самолюбието му като превъзходство; смята глупостта му за величествена сериозност и се отнася към него така, както прекрасната блестяща Титания се отнася към един известен атински тъкач. Колко много такива комедии от грешки съм наблюдавал на този свят! Но едно е положително — Амелия вярваше, че любимият й е един от най-смелите и най-блестящите по ум мъже в империята, и твърде е възможно и поручик Озбърн да си е мислил същото.
Той беше малко буйничък, но пък нали толкова младежи са буйнички; и не предпочитат ли девойките един непрокопсаник пред кроткия и женствен мъж? Той не се беше налудувал още, но скоро щеше да го стори; и щеше да напусне армията, сега, като мирът бе сключен: когато корсиканското чудовище бе затворено на Елба, а повишението в по-горен чин бе получено; и когато вече нямаше възможност да проявява смелостта си и несъмнените си военни качества. А отпущаните от баща му пари, както и зестрата на Амелия, щяха да им помогнат да си вземат удобна къща някъде в провинцията, в близко съседство с такова място, което би дало възможност за спортуване, и тогава той ще се занимава по малко с лов и по малко със земеделие; и ще бъдат толкова щастливи! А колкото това да остане в армията като женен, бе немислимо. Представяте ли си мисис Джордж Озбърн на квартира в някое малко градче; или, още по-лошо, в Източно или Западноиндийските острови, под покровителството на мисис майор О’Дауд? Амелия просто си умираше от смях, когато Озбърн й разправяше за мисис майор О’Дауд. Той я обичал твърде много, за да я остави да бъде подвластна на тази ужасна жена с нейните вулгарности, както и на грубото отношение, което трябвало да търпи съпругата на един военен. За себе си той нехаел — не бил от този тип хора; обаче скъпото му мило момиче трябвало да заеме онова място в обществото, което й се полагало като негова съпруга. И можете да бъдете уверени, че тя се съгласяваше на тези предложения, както би се съгласила на всички други, които биха дошли от негова страна.
Като водеха подобни разговори и си построиха безброй въздушни кули (които Амелия украсяваше с най-различни цветни градини, полски алеи, селски черквици, неделни училища и други подобни, докато пък окото на Джордж бе отправено към конюшните, кучкарниците и зимниците), тези двама млади прекараха няколко много приятни часове. И тъй като поручикът можеше да остане в града само този ден, а трябваше да свърши и множество важни работи, той предложи на мис Еми да вечеря с бъдещите си зълви. Тя прие с радост поканата. Той я заведе при сестрите си, където я остави да бъбри и разговаря по такъв начин, който удиви тези дами и те си помислиха, че може би пък Джордж наистина ще успее да направи нещо от нея. След това той излезе и свърши работите си.
С други думи, той влезе в една сладкарница на Чаринг Крос и изяде три сладоледа; отиде в Пел-Мел да направи проба на новия си мундир, отби се в едно кафене и тръгна да търси капитан Кенън. После изигра с него единадесет партии билярд, от които спечели осем, и се завърна на Ръсъл Скуеър, където закъсня за вечерята с половин час, но настроението му беше прекрасно.
За стария мистър Озбърн не можеше да се каже същото. Когато този джентълмен се върна от Сити и бе посрещнат в гостната от дъщерите си и елегантната мис Уирт, те изведнъж познаха по лицето му — което и в най-добрите моменти беше подпухнало, строго и жълто, — а също и по намусеността му и по свиването на черните му вежди, че сърцето, което се намираше под голямата му бяла жилетка, беше разтревожено и неспокойно. Когато Амелия пристъпи напред да го поздрави, което тя вършеше винаги с голям трепет и свенливост, той изръмжа сърдито нещо за поздрав и пусна малката ръчичка от голямата си космата лапа, без усилие да я задържи. После погледна мрачно към по-възрастната си дъщеря, която, долавяйки значението на погледа му, с ясния въпрос: «Защо, по дяволите, тъкмо тя е тук?» — изведнъж каза:
— Джордж е в града, татенце. Отиде за малко в кавалерийските казарми, но ще си дойде за вечеря.
— Ами, ще си дойде! Няма да оставя вечерята да закъснява заради него, Джейн. — С тези думи този достопочтен мъж се отпусна на специалния си стол, след което тишината в тази благородна, добре наредена приемна беше прекъсвана само от изплашените тиктакания на големия френски часовник.
Когато този хронометър със стойка, украсена от весела група медни фигурки, представляващи жертвоприношението на Ифигения, отброи седем удара с тежкия си катедрален звън, мистър Озбърн дръпна буйно шнура на намиращия се от дясната му страна звънец и лакеят се втурна в стаята.
— Вечеря! — изрева мистър Озбърн.
— Мистър Джордж не се е прибрал още, сър — намеси се лакеят.
— По дяволите мистър Джордж. Господар ли съм в тази къща, или не съм? Вечеря! — извика намръщено мистър Озбърн. Амелия потрепери. Останалите три дами си протелеграфираха нещо с очи. Послушният звънец в долния етаж започна да звъни и обявява, че вечерята е сложена. След като звънецът престана, главата на семейството мушна ръце в големите джобове на синия си фрак с медни копчета и без да чака нищо повече, слезе долу самичък, мръщейки се през рамо на четирите жени.
— Сега пък какво има, миличка? — запитваха се те една друга, докато ставаха и запристъпваха предпазливо подир господаря на къщата.
— Предполагам, че печалбите спадат — прошепна мис Уирт.
И тъй, разтреперани и смълчани, тези четири притаени жени последваха мрачния си водач. Заеха мълчаливо местата си. Той изръмжа молитвата, която прозвуча така грубо, сякаш беше проклятие. Отмахнаха големите сребърни похлупаци. Амелия трепереше на мястото си, тъй като седеше до страшния Озбърн и бе сама на своята страна на масата, където, поради откъсването на Джордж, имаше празно място.
— Супа? — запита с гробовен глас мистър Озбърн, като грабна лъжицата за разсипване, и впери очи в нея. След като сипа и на останалите, известно време той остана мълчалив.
— Махнете чинията на мис Амелия — каза най-после той. — Тя не може да яде тази супа. А и аз не мога. Отвратителна е. Махнете супата, Хикс, а ти, Джейн, утре да изпъдиш готвачката.
Като завърши забележките си по отношение на супата, мистър Озбърн каза и за рибата няколко отсечени думи, които също имаха остър и критичен характер, и изруга по адрес на Билингсгейт с такава ярост, каквато беше достойна за това място. Сетне потъна в мълчание и погълна няколко чаши вино, добивайки все по-страшен и по-страшен вид, докато едно бодро почукване на вратата обяви пристигането на Джордж и тогава всички се оживиха.
Не му било възможно да се прибере по-рано. Генерал Дагиле го накарал да чака в кавалерийската казарма. Не държал на супата и на рибата. Нека му поднесат каквото и да е — нямало значение какво. Агнешкото е чудесно — всичко е чудесно. Доброто му настроение беше в пълна противоположност с намусеността на баща му; и той бъбреше през цялата вечер, за голямо удоволствие на всички, особено на една, чието име няма защо да споменаваме.
Веднага след като младите девойки свършиха да разговарят за портокалите и виното, с които обикновено се приключваше мрачната вечеря в дома на мистър Озбърн, даде се знак да се оттеглят в приемната и тогава всички станаха от масата. Амелия се надяваше, че Джордж скоро ще се присъедини към тях. Тя започна да свири някои от любимите му валсове (току-що пристигнали от странство) на големия тапициран с кожа и с гравирани крака роял. Но тази малка хитрост не го доведе при нея. Той остана глух за валсовете; те взеха да звучат по-слабо и по-слабо. Сетне отчаяната пианистка стана от мястото си и макар трите й приятелки да изпълниха някои от най-шумните и най-хубави парчета от репертоара си, тя не чу нито една нота, като седеше замислена и изпълнена със зли предчувствия. Намръщеното лице на стария Озбърн, което винаги беше страшно, никога не бе й се струвало толкова ужасяващо, колкото сега. Докато излизаше от стаята, очите му я следяха по такъв начин, сякаш беше виновна за нещо. Когато й поднесоха кафето, тя се стресна, като че то беше чаша отрова, която мистър Хикс, лакеят, желаеше да й предложи. Каква тайнственост я дебнеше? О, тези жени! Те галят и милват предчувствията си и правят любимки най-лошите си мисли, както вършат това и с недъгавите си деца.
Мрачността, изписана по родителското лице, беше разтревожила и Джордж Озбърн. При тези смръщени вежди и този жлъчен поглед как да се изтръгнат от бащата парите, от които Джордж тъй много се нуждаеше? Той започна да хвали виното. Това средство обикновено успяваше да умилостиви стария джентълмен.
— В Западноиндийските острови никога не получавахме такова вино като вашето, сър. Полковник Хевитоп онзи ден мушна под колана си три бутилки от онова, което вие ми изпратихте.
— А, така ли? — каза старият джентълмен. — То ми струва осем шилинга бутилката.
— Бихте ли взели шест гвинеи за дванайсет бутилки? — каза със смях Джордж. — Един от най-големите мъже на кралството желае да има от него.
— Тъй ли? — изръмжа бащата. — Пожелавам му да го получи.
— Когато генерал Дагиле беше в Четъм, сър, Хевитоп го покани на закуска й поиска да му дам от виното. Генералът също много го хареса — помоли го да вземе от него и за главнокомандуващия. Той е дясната ръка на негово кралско величество.
— Виното е наистина дяволски хубаво — каза старият Озбърн и изразът на веждите му се смекчи. Джордж тъкмо се канеше да се възползува от доброто му разположение и да постави на разискване въпроса за парите, когато бащата стана отново сериозен и му поръча, макар и все пак с мек тон, да дръпне звънеца, за да им поднесат кларета.
— И ще видим дали и той е също тъй хубав като мадейрата, Джордж, от която с удоволствие бих дал на негово кралско височество. И докато пием, ще поговорим за една твърде важна работа.
Докато седеше неспокойно горе, Амелия чу звънеца за кларета. Стори й се, че в звука му има нещо тайнствено и злокобно. Някои от нещата, които известни хора вечно предчувствуват, не могат да не се сбъднат.
— Това, което желая да знам, Джордж започна старият джентълмен, след като млясна бавно с устни подир първата чаша, — това, което желая да знам, е как — хм, — какво има между тебе и онова малко създание горе?
— Мисля, сър, че не е трудно да се разбере — каза Джордж със самодоволна усмивка. — Работата е доста ясна, сър. Какво прекрасно вино!
— Какво искаш да кажеш с това, че работата е ясна?
— Ех, да му се не види, сър, не ме насилвайте. Аз съм скромен човек. Аз — хм — не си въобразявам, че съм покорител на жените; но признавам, че тя е страшно много привързана към мене. Всеки би забелязал това още от пръв поглед.
— Ами ти?
— Ех, сър, нима не ми заповядахте да се оженя за нея и нима не съм добро момче? Нима татковците ни не решиха тази работа още отдавна?
— Чудесен момък си ми ти, наистина. Та не чувам ли за лудориите ти с лорд Таркин, капитан Кроли от гвардейския полк, почитаемия господин Дюсис и цялата тази компания? Бъди внимателен, момко, бъди внимателен.
Старият джентълмен произнасяше тези аристократични имена с най-голямо наслаждение. Когато срещнеше някой високопоставен човек, той веднага започваше да подлизурствува и да го кичи с титлите му тъй, както само един свободен британец може да върши това. Връщаше се вкъщи и се ровеше из алманасите да научи биографията му, произнасяше името му във всекидневните си разговори и бърбореше за негово сиятелство пред дъщерите си. Падаше ничком пред величието и се грееше на лъчите му също както неаполитанските просяци се греят на слънцето. Когато чу тези имена, Джордж се изплаши. Побоя се да не би баща му да е научил за известни негови хазартни прояви. Но старият моралист разсея страховете му, като каза спокойно:
— Ех, младежите са си младежи. И едно ме утешава, че след като живееш сред най-доброто общество на Англия, както се надявам, че правиш, както смятам, че правиш, за което и средствата ми ги помагат…
— Благодаря ви, сър — каза Джордж, като веднага се спря на въпроса. — Човек не може да живее с тези високопоставени личности без пари; а кесията ми, сър, погледнете я. — И той вдигна изплетената му от Амелия кесийка, която съдържаше последната от Добиновите банкноти.
— Няма да те оставя в нужда, момчето ми. Синът на един британски търговец никога не трябва да се намира в нужда. Гвинеите ми не са по-лоши от техните, Джордж, момчето ми; и аз не ги скъпя. Отбий се утре при мистър Чопър, когато минаваш през Сити, и той ще ти даде нещо. Аз не скъпя парите си, когато знам, че си в добро общество, защото съм уверен, че доброто общество не може да тръгне по крив път. Не съм горделивец. Произходът ми е скромен, но ти имаш преимущества. Добре ги използувай. Другарствувай с младите благородници. Мнозина от тях имат много по-малко пари от тебе, момчето ми. А що се отнася до розовите капели (при тези думи изпод надвисналите вежди се появи многозначителна и не много приятна усмивка), ха, момчетата са си момчета. Има само едно нещо, което ти заповядвам да избягваш, и ако не ме послушаш, ще те оставям без петак, бога ми; думата ми е за хазарта.
— О, разбира се, сър.
— Но да се върнем към другата работа, относно Амелия. Защо не се ожениш за някоя по-високопоставена девойка вместо за дъщерята на един борсов посредник, Джордж — това е, което желая да знам.
— Ами че това е семейна работа, сър — каза Джордж, като чупеше лешници. — Вие и мистър Седли направихте сватовщината още преди сто години.
— Не го отричам; но положението на хората се изменя. Не отричам, че Седли създаде богатството ми или по-право, че ми помогна да придобия, благодарение на собствените си дарби и способности, онова важно място, което мога да кажа, че заемам в търговията с лой за свещи, както и сред търговското съсловие на лондонското Сити. Аз съм показал благодарността си към Седли; и напоследък той е имал нужда от нея, както може да се види от чековата ми книжка. Джордж! Мога да ти доверя, че работите на мистър Седли не ми харесват. Главният ми чиновник, мистър Чопър, също не ги харесва, а той е познавач на тези неща и разбира от борсови сделки, както никой друг в Лондон. Хълпър и Булък също се оттеглят от Седли. Казвам ти категорично, че ако не видя с очите си Амелините десет хиляди, ти няма да се ожениш за нея. Няма да приема в семейството си дъщерята на един фалирал човек. Подай виното, момко — или позвъни за кафето.
С тези думи мистър Озбърн разтвори вечерния вестник и Джордж разбра от този сигнал, че разговорът е свършен и че татко му се готви да си подремне.
Той се качи бързешком при Амелия в най-добро разположение. Кое го караше тази вечер да бъде по-внимателен към нея, отколкото не е бивал от дълго време насам — с по-силно желание да я забавлява, по-нежен, по-духовит в разговора си? Дали сърцето му се изпълни с повече топлота поради угрозата от някаква беда, или пък мисълта, че можеше да загуби тази мъничка плячка, го караше да я цени повече?
Тя се хранеше с възпоминанието за тази щастлива вечер в продължение на много, много дни след това, като си спомняше думите му, погледите му, песните, които пееше, стойката му, когато се навеждаше над нея или я гледаше отдалече. Както й се стори, никоя друга вечер в Озбърнови не беше минавала така бързо; и за първи път тази млада девойка бе почти готова да се ядоса на преждевременното пристигане на мистър Самбо с шала й.
На следното утро Джордж дойде и нежно се сбогува с нея; подир това избърза към Сити, където посети мистър Чопър, главният чиновник на баща си, и получи от този джентълмен документ, който замени у «Хълкър и Булък» за цяла кесия пари. Когато Джордж влизаше там, старият Джон Седли тъкмо излизаше от салона на банката с много унил вид. Но кръщелникът му беше в твърде повишено настроение, за да забележи потиснатостта на този достопочтен борсов посредник, както и тъжния поглед, който добрият стар джентълмен хвърли. Младият Булък ме излезе ухилен от салона с него, както бе обичаят му, през миналите години.
И когато люлеещите се врати на «Хълкър, Булък и сие» се затвориха зад мистър Седли, мистър Куил, касиерът (чието благородно занимание беше да раздава новички банкноти от едно чекмедже и суверени от една медна кутия), намигна на мистър Драйвър, чиновника вдясно от него. Мистър Драйвър също намигна.
— Няма вече — прошепна мистър Драйвър.
— На никаква цена — каза мистър Куил. — Мистър Джордж Озбърн, в какви банкноти ще искате сумата, сър? — Джордж натъпка жадно една пачка банкноти в джобовете си, като още същата вечер плати на Добин в полковата столова петдесет лири стерлинги.
Същата тази вечер Амелия му написа дълго и много нежно писмо. Сърцето й преливаше от нежност, но то все още предчувствуваше нещо лошо. «Защо мистър Озбърн хвърляше такива мрачни погледи?» — питаше тя. Да не би да са възникнали някакви недоразумения между неговия и нейния татко?… Клетият й татко се върнал от Сити толкова унил, че всички вкъщи се разтревожили за него. С една дума, тя беше изпълнила четири страници с любов, опасения, надежди и лоши предчувствия.
— Клетата малка Еми, милата малка Еми! Колко много ме обича! — каза си Джордж, като преглеждаше писмото. — И, ох, божичко, какво главоболие ми причини този пунш! Наистина, клетата малка Еми!…
Глава XIV
Мис Кроли у дома си
Горе-долу по същото време пред една много уютна и добре разположена къща в Парк Лейн спря пътнически екипаж с герб на вратичката. На задното седалище се виждаше недоволно женско същество, със зелен воал и наредени една до друга буклички, а на капрата седеше едър човек с вид на доверено лице. Това беше екипажът на нашата мис Кроли, която се връщаше от Хантс. Прозорците на екипажа бяха затворени; охраненото куче от испанска порода, чиято глава и език обикновено се люлееха през един от тях, лежеше на полата на недоволното женско същество. Когато превозното средство спря, от него извадиха един голям кръгъл вързоп от шалове с помощта на няколко прислужници и на една млада дама, която придружаваше вързопа с дрехите. Този вързоп съдържаше мис Кроли, която беше отведена горе и положена в легло, а стаята бе затоплена като за болник. Изпратиха да повикат домашния й лекар и аптекаря. Те пристигнаха, посъветваха се, дадоха нарежданията си и изчезнаха. Младата компаньонка на мис Кроли Влезе, когато посещението им се свърши, за да получи нарежданията им, и даде на болната лекарствата, предписани от тези видни мъже.
На другия ден кавалерийският капитан Кроли пристигна с коня си от казармата в Найтсбридж. Черният му военен кон удряше копита в сламата пред вратата на болната му леля. Той разпитваше с нежна загриженост за обичната си роднина. Изглежда, че съществуваха доста основания за безпокойство. Той завари прислужницата на мис Кроли (недоволното женско същество) необикновено сърдита и отчаяна; а мис Бригс, нейната dame de compagnie [26], седеше самичка в приемната, обляна в сълзи. Тя се беше върнала бързо вкъщи, след като бе научила за болестта на любимата си приятелка. Тъй желаела да отърчи до постелята й, тази постеля, която тя, Бригс, в дни на болест така често беше оправяла. Отказали й да влезе в стаята на мис Кроли. Една непозната й давала лекарствата — една непозната от провинцията, — някаква си омразна мис… Сълзи задавиха гърлото на пренебрегнатата dame de compagnie и, тя зарови погазените си чувства и клетия си червен нос в носната си кърпичка.
Родън Кроли изпрати горе името си по намусената femme de chambre [27] и новата компаньонка на мис Кроли слезе на пръсти от стаята на болната, сложи малката си ръчица в неговата, когато той пристъпи нетърпеливо напред да я посрещне, хвърли крайно презрителен поглед на смаяната Бригс и като кимна на младия гвардеец да излязат от задната приемна, поведе го долу към печалната сега столова, където в миналото се поднасяха такива пищни обеди.
Тук тези двама разговаряха около десетина минути, като безсъмнено разискваха болестта на старата жена горе. В края на десетте минути звънецът на столовата иззвъня живо и веднага бе последван от влизането на мистър Баулс, дебелия доверен лакей на мис Кроли (който беше стоял прилепен до ключалката през време на по-голямата част от разговора). Тогава капитанът излезе, засуквайки мустаците си, качи се на черния си кавалерийски кон, който удряше копита в сламата за голям възторг на събралите се по улицата хлапаци. После погледна към прозореца на столовата, докато се качваше на коня си, който подскачаше и се извиваше елегантно — за миг фигурата на младата девойка се мярна на прозореца, след което изчезна и безсъмнено се качи отново горе, да се залови пак с нежните си и благородни задължения.
Чудно, коя ли би могла да бъде тази млада жена! Същата вечер в столовата сложиха мъничка вечеря за двама. Мисис Фъркин, камериерката, влезе в стаята на господарката си и се засуети там през отсъствието на новата милосърдна сестра — а последната и мис Бригс седнаха пред вкусната си малка вечеря.
Бригс така се задушаваше от обхваналите я чувства, че не можеше да хапне нито парченце месо. Младата личност разряза едно пиле с най-голяма деликатност и така ясно си поиска яйчен сос, че клетата Бригс, пред която бе поставен този деликатес, се стресна, вдигна голям шум с лъжицата за разсипване и отново изпадна в буйна истерия.
— Няма ли да е по-добре, ако дадете на мис Бригс чаша вино? — обърна се младата личност към мистър Баулс, едрия доверен лакей. Той я послуша. Бригс грабна механично чашата, изгълта със задавяне съдържанието й, поизпъшка и взе да чопли пилето в чинията си.
— Смятам, че ще можем сами да си сервираме — каза много учтиво другата личност — и не ще се нуждаем от любезните услуги на мистър Баулс. Мистър Баулс, когато имаме нужда от вас, ще позвъним. — Той слезе долу, където между другото изсипа най-ужасни ругатни върху своя подчинен — невинния помощник-лакей.
— Жалко е, че така тежко приемате нещата, мис Бригс — каза младата личност с хладен, леко ироничен тон.
— Най-скъпата ми приятелка е толкова болна, а н-н-не иска да ме види — промълви със задавяне мис Бригс, отново обхваната от мъката си.
— Не е вече толкова болна. Успокойте се, скъпа мис Бригс. Просто е преяла — нищо повече. Сега е много по-добре. Скоро съвсем ще се оправи. Изтощена е от вендузите и лекарствата, но бързо ще се ободри. Успокойте се, моля ви, и си пийнете още малко вино.
— Но защо, защо не иска да ме види? — заблея мис Бригс. — О, Матилда, Матилда, след двадесет и три годишни нежни грижи! Това ли е отплатата ти към клетата, клета Арабела?
— Не плачете толкова, клета Арабела — каза другата (със съвсем лека усмивка). — Тя не иска да ви види просто защото казва, че не я гледате така добре, както върша това аз. За мене не е никакво удоволствие да стоя будна дяла нощ и бих желала вие да правехте това вместо мене.
— Не съм ли се грижила за тази скъпа постеля в продължение на толкова години? — каза Арабела. — А сега…
— Сега тя предпочита някоя друга. Така е, болните си имат такива хрумвания и те трябва да бъдат удовлетворявани. Когато оздравее, ще си отида.
— Никога, никога — възкликна Арабела, като вдъхваше буйно от шишенцето си с ароматични соли.
— Никога не ще оздравее или никога няма да си отида — кое от двете, мис Бригс? — запита другата със същата дразнеща добродушност. — Ами! За две седмици всичко ще й мине и тогава, аз ще се върна при малките си възпитанички в Куинс Кроли и при майка им, която е много по-болна от нашата приятелка. Вие няма защо да ревнувате от мене, мила ми мис Бригс. Аз съм едно нещастно момиче, без никакви приятели и съвсем безвредно. Ни най-малко не желая да ви изместя от сърцето на мис Кроли. Седмица след като си замина, тя ще ме забрави, а обичта й към вас е плод на дълги години. Дайте ми малко вино, ако обичате, мила мис Бригс, и нека бъдем приятелки. Наистина аз се нуждая от приятели. — Незлобивата и мекосърдечна Бригс подаде безмълвно ръка при тази молба, но въпреки това дълбоко чувствуваше проявеното от мис Кроли пренебрежение и горчиво, горчиво оплакваше непостоянството на своята Матилда. След около половин час, когато привършиха вечерята, мис Ребека Шарп (тъй като, колкото и да е чудно, това бе името на тази, която досега остроумно наричахме «личността») се качи отново горе, в стаята на болната, откъдето изкара клетата Фъркин с най-обезоръжителна любезност.
— Благодаря ви, мисис Фъркин, достатъчно сте работили; колко добре вършите всичко! Ще позвъня, когато има нужда. Благодаря ви. — И Фъркин слезе долу в припадък на ревност, толкова по-опасна, защото беше принудена да я спотайва в гърдите си.
Бурята на тази ревност ли беше, която разтвори вратата на приемната, когато тя мина през площадката на първия етаж? Не — тя бе отворена крадешком от ръката на Бригс. Бригс бе стояла на пост. Бригс бе чула прекалено ясно скърцането от стъпките на слизащата надолу Фъркин, както и тракането на лъжицата в съда за каша, който пренебрегнатото женско същество носеше.
— Е, Фъркин — каза тя, когато другата влезе в етажа. — Е, Джейн?
— По-зле и по-зле, мис Б. — каза Фъркин, като клатеше глава.
— Не е ли по-добре?
— Проговори ми само веднъж и аз я запитах дали й е по-леко, а тя ми каза да си държа глупавия език. О, мис Б., никога не съм мислила, че ще дойде този ден! — и водопроводните тръби отново започнаха да работят.
— Що за човек е тази мис Шарп, Фъркин? И през ум не ми минаваше, докато се радвах на коледното пируване в елегантния дом на моите верни приятели, преподобния Лайънел Деламер и неговата симпатична съпруга, че ще заваря една непозната, която е заела мястото ми в сърцето на най-скъпата ми, на все още най-скъпата ми Матилда! — Както се вижда по изразите на мис Бригс, последната имаше сантиментален характер и литературни претенции и преди години беше издала — чрез подписка — сбирка стихове, наречена «Песни на славея».
— Мис Б., всички са си изгубили ума по тази млада жена — отвърна Фъркин. — Сър Пит в никакъв случай не искаше да я пусне, но не посмя да откаже на мис Кроли. Същото е и с мисис Бют от пасторския дом — просто не се чувствува щастлива, ако тя не е близо до нея. Капитанът е луд по нея. Мистър Кроли умира от ревност. Откакто се разболя, мис Кроли не може да търпи около себе си друг, освен мис Шарп. И наистина не мога да разбера на какво се дължи това. Просто е омагьосала всички.
Ребека прекара нощта в непрестанно бдение край постелята на мис Кроли. Следната нощ старата дама спа така добре, че Ребека има време да си почине удобно няколко часа на дивана, в краката на леглото, до покровителката си. Твърде скоро мис Кроли се почувствува тъй леко, че вече можеше да седне, и се смя от сърце на Ребека, която прекрасно й имитираше мис Бригс и нейната скръб. Тя така умело предаде плача и подсмърчането на Бригс, както и начина, по който последната си служеше с носната кърпичка, че мис Кроли истински се развесели, за голям възторг на лекаря и аптекари, които дойдоха да я посетят и които, когато биваше болна, винаги намираха тази достойна светска жена много потисната и ужасно изплашена от смъртта.
Капитан Кроли идваше всеки ден и получаваше от мис Ребека бюлетин за здравето на леля си. Нейното състояние се подобри тъй бързо, че клетата Бригс получи позволение да влезе при покровителката си; и нежносърдечните хора могат лесно да си представят потисканите чувства на това сантиментално женско същество, както и трогателното естество на срещата.
В скоро време мис Кроли пожела да вижда Бригс за дълго в стаята си. Ребека имаше обичай да я имитира пред самото й лице с възхитителна сериозност, като по този начин двойно повече забавляваше достойната си покровителка.
Причините, които бяха довели мис Кроли до тази жалка болест и които я бяха накарали да напусне дома на брата си в провинцията, бяха от такъв неромантичен характер, че едва ли е подходящо да бъдат разкривани в подобен благороден и сантиментален роман. Защото нима е възможно да се каже за едно деликатно женско същество от доброто общество, че яде и пие прекалено много и че една обилна порция горещи раци, поднесена за вечеря в пасторския дом и изядена с много голямо удоволствие, беше станала причина за неразположението, което мис Кроли твърдеше, че се дължало единствено на влажното време? Атаката беше толкова остра, че Матилда — както се изрази негово преподобие — едва «не хвърли топа». Цялото семейство беше изпаднало в треска на очакване относно завещанието и Родън Кроли виждаше как ще си осигури най-малко четиридесет хиляди лири стерлинги преди започването на лондонския сезон. Мистър Кроли изпрати на болната отбрана сбирка от трактати, да я подготвят за момента, когато щеше да смени Панаира на суетата и Парк Лейн с друг един свят. Но от Саутхамптън навреме пристигна добър доктор, който победи раците, оказали се едва ли не фатални за нея, и успешно й вдъхна достатъчно сили да може да се завърне в Лондон. Баронетът не скри силното си раздразнение от насоката, която бяха взели събитията.
Докато всички бяха съсредоточили вниманието си върху мис Кроли и всеки час вестители притичваха да носят новини за здравето й на любещите я роднини в пасторския дом, в другата част на къщата имаше една тежко болна жена, на която никой не обръщаше никакво внимание. Това беше самата господарка на имението. Добрият доктор поклати глава, след като я видя, а сър Пит склони той да я прегледа, понеже това можеше да стане без заплащане; и тя бе оставена в самотната си стая — грижеха се за нея толкова, колкото за бурените в парка.
Младите госпожици също загубиха много от безценната благодат на уроците, които възпитателката им даваше. Мис Шарп беше такава предана милосърдна сестра, че мис Кроли не приемаше лекарствата си от ничия друга ръка. Бяха отпратили Фъркин дълго преди тръгването на господарката й от имението. Тази вярна прислужница намери мрачна утеха при завръщането си в Лондон, когато видя, че мис Бригс страда от същите пристъпи на ревност и че и тя се оплаква от същата неблагодарност, с която се бяха отнесли към самата нея.
Поради болестта на леля си капитан Родън получи продължение на отпуската си и, като всеки предан на дълга си син, остана вкъщи. Той винаги седеше в преддверието на стаята й. (Бяха поставили леглото й в парадната спалня, в която се влизаше през малкия син салон.) Баща му непрестанно го срещаше там; или пък ако пристъпваше по коридора, макар и съвсем тихичко, вратата на бащината му стая винаги беше отворена и подобното на хиена лице на стария джентълмен блясваше отсреща му. Какво го караше да дебне така сина си? Навярно великодушното съперничество за нежните грижи, които двамата се надпреварваха да полагат за скъпата им болна в парадната спалня. Ребека имаше обичай да излиза и да утешава и двамата; или, по-право, единия, или другия от тях. И двамата тези достойни джентълмени бяха много загрижени да научат новините за болната от тяхната малка доверена вестителка.
На вечеря — когато слизаше долу за половин час — тя поддържаше мира помежду им и изчезваше през нощта; тогава Родън потегляше с коня си към казармата на сто и петдесети гвардейски полк в Мъдбъри, като оставяше своя татко в обществото на мистър Хоръкс и на чашата ром с вода. Тя бе прекарала най-скучните две седмици, които един смъртен може да преживее, в болничната стая на мис Кроли; но мъничките й нерви, изглежда, бяха направени от стомана, тъй като теготата и болничните задължения не й оказаха никакво влияние.
Едва след като измина много време оттогава, тя разкри колко тежки са били тези задължения; каква капризна пациентка е била веселата стара дама, как се ядосвала, как прекарвала нощите в безсъние, какъв ужас изпитвала от смъртта; през колко дълги нощи е лежала и стенела и как е изпадала едва ли не в делириум при мисълта за онзи свят, на който, в моменти на добро здраве, не обръщала никакво внимание. Опитай се да си представиш, о прелестен млади читателю, една светска, себелюбива, порочна, безбожна, неблагодарна стара жена, извиваща се от болки и страх, и при това без перуката си. Представили всичко това и преди да остарееш, научи се да обичаш и да се молиш.
Ребека Шарп бдеше край тази грозна постеля с непоклатимо търпение. Нищо не се изплъзваше от погледа й; и като благоразумна икономка, умееше всичко добре да използува. Години по-късно тя разправяше хубави историйки за боледуването на мис Кроли — историйки, които караха дамата да поруменява. През време на болестта Ребека никога не се ядоса; винаги беше пъргава и бодра; спеше леко, тъй като съвестта й беше съвсем чиста; и беше готова да си подремне по всяко време. Така че по външния й вид не личаха никакви белези на умора. Може би лицето й беше малко по-бледичко, а кръговете около очите й малко по-тъмни от обикновено, но когато й да излизаше от болничната стая, тя винаги се усмихваше, беше свежа и спретната в халата и шапчицата си, като в най-изисканото си вечерно облекло.
Тъй си мислеше капитанът и цял гореше от трепет по нея. Заострената стрела на любовта беше проникнала през дебелата му кожа. Шест седмици близост — удобни случаи за общуване — всичко това напълно го бе превърнало в жертва. От всички хора в света той избра тъкмо леля си от пасторския дом да й разкрие сърцето си. Тя започна да му се подиграва; каза, че предвиждала тази негова глупост; залови се да го предупреждава; и завърши, като призна, че малката Шарп е най-умното, най-забавното, най-необикновеното, най-добродушното, най-непринуденото и най-доброто същество в Англия. Но Родън не бивало да си играе с чувствата й — скъпата ми Кроли никога не би му простила това, тъй като и тя била очарована от малката възпитателка и обичала мис Шарп като своя дъщеря. Родън трябвало да се махне — да се върне в полка си и в порочния Лондон и да не си играе с чувствата на едно бедно, наивно момиче.
Съчувствувайки на тежкото положение на гвардееца, тази добродушна дама много, много пъти му даваше възможност да се вижда с мис Шарп в пасторския дом и да я придружава до дома, както видяхме вече. Когато, госпожи, известен тип мъже се влюбят, макар и да виждат примката и въжето и цялата апаратура, посредством която се готвят да ги оплетат, те се нахвърлят на стръвта — за тях това е неизбежно — неминуемо се натъкват на нея и тогава я глътват и се задавят. Родън видя, че мисис Бют проявява явно намерение да го оплете около Ребека. Той не беше много мъдър; обаче все пак бе запознат с градския живот и бе прекарал няколко сезона в Лондон. И си помисли, че в тъмната му душа проблесна светлинка, когато разсъждаваше върху едно нещо, което му беше казала мисис Бют.
— Помни ми думата, Родън — бе казала тя. — Един ден мис Шарп ще ти стане роднина.
— Каква роднина — да не би братовчед ми… а, мисис Бют? Да не би Джеймс да я ухажва? — запита шеговито офицерът.
— Повече от това — каза мисис Бют и черните й очи проблеснаха.
— Да не би пък Пит? Той няма да я пипне. Този подлец не е достоен за нея. Освен това вързан е при лейди Джейн Шийпшанкс.
— Вие мъжете нищо не можете да схванете. Глупаво сляпо същество — ако нещо се случи с лейди Кроли, мис Шарп ще ти стане мащеха; това е, което ще се случи.
Родън Кроли, ескуайър, свирна продължително в знак на удивление при това съобщение. Той не можа да отрече истинността му. Явната слабост на баща му към мис Шарп не бе му убягнала. Той познаваше добре характера на стария джентълмен; и по-безчестен, стар… той не довърши изречението и си тръгна към къщи, засуквайки мустаци, убеден, че е разгадал загадъчните думи на мисис Бют.
«Бога ми, това е ужасно — мислеше си Родън, — ужасно, бога ми! Уверен съм, че тази жена иска да опозори девойката, за да не може тя да влезе в семейството като лейди Кроли.»
Когато видя Ребека насаме, той започна да се шегува, по своя грациозен начин, за привързаността на баща му към нея. Тя тръсна презрително глава, погледна го право в очите и каза:
— Е добре, да кажем, че той наистина има слабост към мене. В това съм уверена, а има и други хора, които изпитват същото. Капитан Кроли, вие не смятате, че аз се страхувам от него, нали? Не смятате също така, че не съм способна да браня честта си — каза малката жена, с вид на същинска царица.
— Ох, ах, хм — просто ви предупреждавам да бъдете нащрек, знаете — само това — каза той и засука мустаци.
— Значи, загатвате за нещо непочтено! — избухна тя.
— О, божичко, вижте какво, мис Ребека — прекъсна я тромавият кавалерист.
— Нима мислите, че нямам чувство за собствено достойнство затова, че съм бедна и без приятели и защото богатите изобщо го нямат? Нима мислите, че защото съм възпитателка, не притежавам също толкова разум, чувствителност и добро възпитание както вас, благородниците от Хампшир? Аз съм от рода Монморанси. Мислите ли, че една Монморанси не струва колкото един Кроли?
Когато мис Шарп бе развълнувана и намекваше за майчините си роднини, тя заговорваше със съвсем лек чуждестранен акцент, който придаваше голяма прелест на ясния й, звънтящ глас.
— Не — продължи тя, като пламваше все по-силно, докато говореше на капитана, — аз мога да понасям бедността, но не и срама, пренебрежението, но не и обидите; при това обиди от вас — от вас.
Вълнението й я победи и тя избухна в сълзи.
— Дявол да го вземе, мис Шарп, Ребека, бога ми, честна дума, не бих сторил такова нещо и за хиляда жълтици. Спрете, Ребека! — Девойката бе изчезнала. Него ден тя отиде на разходка с екипажа, заедно с мис Кроли. Това стана, преди лелята да се разболее. На вечеря бе необикновено блестяща и оживена, обаче не обръщаше никакво внимание нито на намеците, нито на кимванията, нито на тромавите увещания на унизения, влюбен гвардеец. Подобни схватки ставаха непрестанно в тази малка война — скучни за разказване и сходни по резултат. Тежката кавалерия на Кроли беше влудявана от пораженията и всеки ден я разгромяваха.
Ако баронетът от Куинс Кроли не се страхуваше да не изгуби наследството на сестра си пред собствените си очи, той никога не би позволил на милите си дъщерички да се лишават от скъпите дарове на образованието, с които безценната им възпитателка ги облагодетелствуваше. Ребека беше съумяла да стане толкова приятна и полезна, че старата къща приличаше на пустиня без нея. Сега, когато малката секретарка я нямаше, писмата на сър Пит оставаха непреписани и непоправени, книгите му бяха неподредени, а къщните му работи и безбройните му планове оставаха незавършени. От това и от правописа на многобройните писма, който той й изпращаше и с които я умоляваше и заповядваше да се върне, личеше много ясно колко необходима му беше станала. Почти всеки нов ден донасяше писмо от баронета, съдържащо най-настоятелни молби към Беки да се прибере или пък жални оплаквания към мис Кроли за изоставеното образование на дъщерите му. Но мис Кроли не обръщаше никакво внимание на тези документи.
Мис Бригс не беше официално уволнена, обаче длъжността й като компаньонка беше само синекурна и представляваше истинска подигравка за нея; и тя правеше компания единствено на дебелото испанско куче в приемната или на недоволната Фъркин в стаичката на икономката. Но макар старата жена по никакъв начин да не искаше да чуе за заминаването на Ребека, не я взе на редовна служба в Парк Лейн. Подобно на много богати хора, мис Кроли имаше навик да приема колкото може повече услуги от по-нискостоящите от нея хора и най-добросърдечно да ги отпраща, когато вече не ги намираше полезни. За някои богаташи признателността ни най-малко не е естествено качество, нито пък някога им идва на ум за нея. Те приемат просто слугуването на нуждаещите се като нещо, което последните им дължат. А и ти, бедни паразите и смирени готованко, нямаш голямо основание да се оплакваш! Обичта ти към господаря е точно толкова искрена, колкото и отплатата, която обикновено получаваш. Парите обичаш, а не човека. И ако Крез и слугите му си разменят местата, ти знаеш, клети измамнико, кой би получил облагите на твоята преданост.
И въпреки непринудеността и грижите на Ребека, въпреки милото й държане и неуморимото й добро разположение, не съм сигурен дали старата проницателна лондончанка, която изобилно бе дарявана с тези бисери на добро приятелство, не изпитваше през всичкото време някакво скрито подозрение спрямо своята нежна милосърдна сестра и приятелка. Често трябва да е минавало през ума на мис Кроли, че никой не върши каквото и да било за нищо. Ако съдеше според собствените си чувства към света, тя би могла много добре да премери и чувствата на света към самата нея; и може би си разсъждаваше, че обикновено участта на хората е да нямат приятели, ако самите те не обичат никого.
И тъй, междувременно Беки бе за нея най-голямата утеха и най-голямото удобство, така че тя й даде една-две нови рокли и една стара огърлица и шал, показа й приятелските си чувства, като хулеше пред новата си довереница всичките си близки (а нима може да има по-трогателна проява на обич от тази?) и смътно кроеше за нея някаква голяма бъдеща облага — например да я омъжи за аптекаря Клъмп или по друг начин да я настани добре в живота, или пък, най-малкото, да я изпрати обратно в Куинс Кроли, когато й се насити и когато лондонският сезон навлезе в разгара си.
Когато мис Кроли беше на оздравяване и можеше да слиза в приемната, Беки й пееше и я забавляваше по най-различни начини. А когато стана достатъчно добре, за да излиза с екипажа, Беки я придружаваше. И между многото места, които посетиха в своите разходки, случи се така, че възхитителната доброта и приятелство на мис Кроли я накараха да проникне не другаде, а на Ръсъл Скуеър, в Блумсбъри, в дома на Джон Седли.
Както може да се предположи, преди това събитие двете мили приятелки си бяха разменили много писма. През няколкомесечния престой на Ребека в Хампшир вечното приятелство (трябва ли да признаем това?) бе доста отслабнало и беше станало толкова хилаво и немощно от старост, че заплашваше напълно да изчезне. Работата беше там, че и двете девойки имаха да мислят за собствените си тревоги — Ребека за успеха си пред своите работодатели, а Амелия за единствения въпрос, който я беше погълнал. Когато двете девойки се срещнаха и се хвърлиха в обятията си с онази буйност, която отличава държането на младите момичета едно към друго, Ребека изигра ролята си при прегръщането с голяма живост и енергичност. Клетата малка Амелия поруменя, когато целуваше приятелката си, като се укоряваше, че е проявила нещо много подобно на студенина към нея.
Първата им среща беше много кратка. Амелия тъкмо се готвеше да излезе на разходка. Мис Кроли чакаше долу в екипажа си, а хората й се удивляваха на квартала, в който се бяха озовали, и зяпаха честния Самбо, черния лакей на Блумсбъри, сякаш той беше един от чудноватите жители на този край. Но когато слезе долу с милата си усмивка (Ребека трябваше да я представи на приятелката си, мис Кроли просто жадувала да я види, а все още била твърде болна, за да излезе от екипажа) — когато, казвам, Амелия слезе долу, представителите на висшата парклейнска аристокрация се зачудиха извънредно много, че подобно мило същество може да се пръкне от новобогаташеския Блумсбъри. И мис Кроли остана истински очарована от нежното поруменяло лице на младата девойка, която пристъпи напред тъй свенливо и тъй грациозно, за да изрази уважението си към покровителката на приятелката си.
— Какъв цвят на лицето, миличка! Какъв сладък глас! — каза мис Кроли, когато след тази кратка среща потеглиха с екипажа към западния край на града. — Мила ми Шарп, младата ви приятелка е очарователна. Пратете да ни я доведат на гости в Парк Лейн, чувате ли? — Мис Кроли имаше добър вкус. Тя харесваше естествените обноски — малко свенливост само ги правеше още повече да изпъкват. Обичаше да вижда край себе си хубави лица; също както обичаше хубави картини и скъп порцелан. Него ден тя заговори няколко пъти с възторг за Амелия. Спомена за нея на Родън Кроли, който дойде да изрази почитта си, като вкуси от пилето на леля си.
Разбира се, при този случай Ребека веднага заяви, че Амелия е сгодена — за някой си поручик Озбърн — стара нейна любов.
— Той не е ли пехотинец? — запита капитан Кроли, като си спомни номера на полка му след известно усилие, както подобаваше на един кавалерист.
Ребека каза, че полкът наистина трябва да е същият. А името на капитана било Добин.
— Един висок, мършав момък — каза Кроли — и във всекиго се спъва. Знам го; а Озбърн е хубавичко момче, с големи черни бакенбарди, нали?
— Огромни — каза мис Ребека Шарп — и ужасно се гордее с тях, уверявам ви.
Капитан Родън Кроли се разсмя в отговор. И тъй като дамите настояваха да се изясни, той стори това, след като смехът му утихна.
— Представлява си, че може да играе билярд — каза той. — Спечелих от него двеста лири стерлинги в «Какаовото дърво». Той да играе, тъпаче такова! Него ден щеше да играе на каквато и да било сума, само че капитан Добин го отмъкна, дявол да го вземе!
— Родън, Родън, не бъди толкова лош — забеляза мис Кроли крайно доволна.
— Скъпа лельо, от всички младежи, които съм виждал, смятам, че този момък е най-зеленият. Таркин и Дюсис смъкват от него колкото си искат пари. На всичко е готов, само да могат да го видят с някой лорд. Той им плаща вечерите в Гринич и те канят компанията.
— И сигурно компанията е много приятна.
— Точно така, мис Шарп. Както обикновено вие сте права, мис Шарп. Удивително приятна компания, ха, ха! — и капитанът се разсмя гръмогласно, като смяташе, че е казал някоя много сполучлива шега.
— Родън, не бъди лош! — възкликна леля му.
— Тъй, тъй, баща му е човек от Сити — казват, че бил страшно богат. Дявол да ги вземе тези хора от Сити, трябва да им се пусне малко кръвчица; и аз не съм свършил още с него, казвам ви. Ха, ха!
— Внимавайте, капитан Кроли; ще предупредя Амелия. Да вземе за мъж един картоиграч!
— Ужасен е, нали? — каза капитанът с много сериозен вид; и сетне прибави, осенен от внезапна мисъл: — Бога ми, леличко, ще го поканим тук.
— Бива ли го за пред хора? — запита лелята.
— Дали го бива? О, и как още — отвърна капитан Кроли. — Нека го поканим, когато започнете да приемате по малко; и неговата — как я казвате, — неговата възлюблена — нали така, мис Шарп? Бога ми, ще му напиша бележчица и ще го поканя. Ще опитам дали играе пикет така добре, както билярд. Къде живее той, мис Шарп?
Мис Шарп съобщи на Кроли градския адрес на поручика; и няколко дни след този разговор поручик Озбърн получи писмо с ученическия почерк на капитан Кроли, в което имаше и покана от мис Кроли.
Ребека също изпрати покана на скъпата си Амелия, която, можете да бъдете уверени, бе готова да я приеме, когато научи, че и Джордж е поканен. Наредиха Амелия да прекара сутринта с дамите в Парк Лейн, където всички бяха много мили с нея. Ребека я покровителствуваше със спокойно чувство на превъзходство. Ребека бе толкова по-умна от нея, а освен това приятелката й беше толкова кротка и скромна, че винаги отстъпваше, когато някой решеше да я командува, и изпълняваше заповедите на Ребека с пълно смирение и добро разположение. Любезността на мис Кроли също беше забележителна. Тя продължи да се възхищава от малката Амелия, говореше за нея в нейно присъствие, сякаш тя бе някаква бездушна кукла, слугиня или картина, и й се удивляваше с най-голямото възможно доброжелателство. Възхищавам се от възхищението, което благородничеството понякога изпитва спрямо обикновените хора. Няма нищо по-приятно от това, да видите как жителите на аристократическия Мейфеър проявяват своето благоволение. Голямото великодушие на мис Кроли по-скоро уморяваше Амелия и не знам дали от трите дами на Парк Лейн тя не намираше честната Бригс за най-приятна. Тя съчувствуваше на Бригс, както вършеше това спрямо всички пренебрегнати и добри хора, тъй като съвсем не беше от така наречените «жени с извисен дух».
Джордж дойде на вечеря — на ергенска вечеря с капитан Кроли.
Големият семеен екипаж на Озбърнови го доведе в Парк Лейн от Ръсъл Скуеър, където младите девойки, които не бяха поканени на вечерята, дадоха вид, че това пренебрежение им е напълно безразлично, обаче все пак потърсиха името на сър Пит Кроли в алманаха на благородниците и научиха всичко, което тази книги можеше да им разкаже за семейство Кроли и неговия произход, а също и за семейство Бинки, за техните роднини и тъй нататък. Родън Кроли прие Джордж Озбърн с голяма откровеност и любезност, похвали способността му да играе билярд, запита го кога ще играят реванш, заинтересува се за полка на Озбърн и още същата вечер щеше да му предложи партия пикет, обаче мис Кроли най-строго забрани да се играе каквато и да било хазартна игра в дома й. Така че поне за този ден кесията на младия поручик не беше изпразнена от любезния му покровител. Но те уговориха да се срещнат някъде на следния ден и да прекарат вечерта във весела компания.
— Разбира се, ако не сте дежурен при онази мила мис Седли — каза Кроли с многозначително намигване. — Просто прекрасно момиче, честна дума, Озбърн. — И бе достатъчно добър да добави: — И хубави парички, нали?
Озбърн не беше дежурен; той щеше да се срещне с капитан Кроли с най-голямо удоволствие; и когато се видяха на другия ден, Родън изказа възторга си от ездата на новия си приятел — което бе напълно заслужено — и го запозна с трима или четирима младежи от доброто общество, което обстоятелство страшно много повдигна духа на наивничкия млад офицер.
— Между другото, как е малката мис Шарп? — запита Озбърн приятеля си при чаша вино, с вид на галантен човек. — Добродушно малко девойче. Добре ли сте с нея в Куинс Кроли? Мис Седли много я харесваше миналата година.
Капитан Кроли погледна свирепо поручика с малките си сини очи и не свали поглед от него, докато оня му разказваше за познанството си с хубавата възпитателка. Изглежда, наученото успокои Кроли и потуши ревността в гърдите на този гвардеец.
Когато двамата младежи се качиха горе и след като представиха Озбърн на мис Кроли, той се запъти към Ребека с лека, покровителствена походка. Той си бе наумил да бъде добър с нея и да се държи като неин защитник. Дори се ръкува с нея, като с приятелка на Амелия, и когато каза: «Ах, мис Шарп! Как сте?» — той й протегна лявата си ръка в очакване, че тази чест съвсем ще я смути.
Мис Шари протегна десния си показалец и му кимна леко, с такава студенина и надменност, че Родън Кроли, който наблюдаваше тази сцена от другата стая, едва можа да сдържи смеха си, когато видя в какво неловко положение бе изпаднал поручикът, как се сепна, какво мълчание последва и с каква тромавост най-после благоволи да вземе протегнатия му пръст.
— И с дявола би излязла наглава, бога ми! — каза възхитен капитанът. И за да започне разговор, поручикът запита мило Ребека как харесва новото си място.
— Новото ми място? — каза хладно мис Шарп. — Колко мило от ваша страна да ми напомняте за него. То е сравнително добро и заплатата е доста хубава — макар и не толкова висока, колкото заплатата на мис Уирт, струва ми се, при сестрите ви на Ръсъл Скуеър. Как са тези две дами? Не че би трябвало да питам.
— Защо не? — запита учуден мистър Озбърн.
— Ех, те никога не благоволяват да приказват с мене, нито пък ме поканиха, докато гостувах на Амелия. Но ние, бедните възпитателки, знаете, сме свикнали на подобни унижения.
— Скъпа мис Шарп! — възкликна Озбърн.
— Поне в някои семейства — продължи Ребека. — Но вие не можете да си представите каква разлика има в държанието на други семейства. Ние, в Хампшир, не сме толкова богати, колкото сте вие, щастливците от Сити. Но пък сега съм в аристократична среда — в средата на стар английски род. Сигурно ви е известно, че бащата на сър Пит отказал да му дадат лордска титла. И вие виждате как се отнасят с мене. Чувствувам се много добре. Мястото е наистина доста хубаво. Но колко мило от ваша страна, че се интересувате.
Озбърн беше разярен. Малката възпитателка се държеше с него така покровителствено и с такава насмешка, че младият британски лъв се почувствува много неловко. А не можеше и да събере достатъчно смелост, за да намери повод да се оттегли от този прелестен разговор.
— Аз пък си мислех, че семействата от Сити много ви харесват — каза надменно той.
— Думата ви е за миналата година, когато току-що бях излязла от онова ужасно, просташко училище нали? Разбира се, че тогава те ми харесваха. Нима всяко момиче не желае да се прибере вкъщи през ваканцията? И как бих могла тогава да съдя по-добре? Но, о, мистър Озбърн, какво голямо значение има придобитата в продължение на осемнадесет месеца опитност! Осемнадесет месеца, прекарани — простете ми за думите — между джентълмени. А що се отнася до милата Амелия, признавам, че тя е истински бисер и навсякъде би била очарователна. Ето, виждам, че настроението ви много се подобри; но, ох, тези странни хора от Сити! И мистър Джоз — как е онзи чудесен мистър Джоузеф?
— Струва ми се, че миналата година нямахте нищо против онзи чудесен мистър Джоузеф? — каза любезно Озбърн.
— Колко сте жесток! Е добре, между нас казано, той съвсем не сломи сърцето ми; и все пак, ако ми беше предложил това, което искате да кажете с погледа си (и колко изразителен и мил е този ваш поглед!), аз нямаше да кажа «не».
Мистър Озбърн я погледна така, сякаш искаше да каже: «Наистина, колко любезно от ваша страна!»
— Каква чест би било за мене да ви имам за роднина, мислите си вие, нали? Да бъда роднина на Джордж Озбърн, ескуайър, син на Джон Озбърн, ескуайър, син на… какъв беше дядо ви, мистър Озбърн? Добре, добре, не се ядосвайте. Вие съвсем не сте виновен за родословието си и аз искрено ви признавам, че наистина бих се омъжила за мистър Джоз Седли; би ли могло едно бедно момиче да постъпи иначе? Сега знаете вече цялата тайна. Аз съм пряма и откровена. И като се има предвид всичко, много мило беше от ваша страна да намеквате за тези обстоятелства — много мило и много учтиво. Амелия, мила, мистър Озбърн и аз разговаряхме за клетия ти брат Джоузеф. Как е той?
И така, Джордж бе напълно сломен. Не че Ребека бе права; обаче чудесно бе успяла да изкара него крив. И сега той избяга засрамен, като чувствуваше, че ако остане още една минута, щеше да изглежда като глупак в очите на Амелия.
Макар и Ребека да излезе по-силна от него, Джордж не беше толкова подъл, че да разнася клюки или да отмъщава на една дама — само че на следния ден не можа да се стърпи да не довери тайно на капитан Кроли някои от впечатленията си относно мис Ребека — че е остра, че е опасна жена, че е отчаяна кокетка и т.н. Кроли се съгласи с всичко това, като се смееше, и преди да се изминат двадесет и четири часа, Ребека бе запозната най-подробно с тези мнения на Озбърн. Те прибавиха нова тежест към мнението, което си бе съставила за него. Женският й инстинкт й бе подсказал, че именно Джордж беше попречил на успеха на първата й любовна авантюра и тя го прецени съобразно с това.
— Аз само ви предупреждавам — каза той на Родън Кроли с многозначителен поглед (той беше купил коня на кавалериста и след вечеря бе изгубил около двадесет гвинеи), — само ви предупреждавам: познавам жените и ви съветвам да бъдете нащрек.
— Благодаря ви, мое момче — каза Кроли с поглед, който изразяваше особена благодарност. — Виждам, че сте много буден момък. — И Джордж си тръгна уверен, че Кроли е напълно прав.
Той разправи на Амелия какво бе сторил и как бе посъветвал Родън Кроли — дяволски добър и прям човек — да се пази от тази хитра интригантка Ребека.
— Да се пази от кого? — извика Амелия.
— От твоята приятелка, възпитателката. Не гледай така учудено.
— О, Джордж, какво си сторил? — каза Амелия. Защо женските й очи, които любовта бе направила проницателни, в един миг бяха открили тайната, останала скрита за мис Кроли, за клетата девица Бригс и най-вече за глупавите очи на онова младо конте с бакенбардите, поручик Озбърн.
Защото, когато Ребека й бе помогнала да се наметне с шала в горния етаж, където двете приятелки имаха възможност да си пошушукат и да поведат един от онези тайни разговори, доставящи такова удоволствие на жените, Амелия се бе приближила до Ребека и като бе взела малките й ръце в своите, й каза: «Всичко виждам.»
Ребека я бе целунала.
И нито една от двете млади жени не бе проронила ни думичка повече относно тази приятна тайна. Но изглежда, че бе съдено тя да се разнесе не след дълго.
Наскоро след гореописаните случки, докато мис Ребека Шарп продължаваше да стои в къщата на покровителката си на Парк Лейн, на Грейт Гонт Стрийт се появи още един надгробен герб, заел мястото си сред многото, които обикновено украсяват този мрачен квартал. Той бе окачен на къщата на сър Пит Кроли; но не известяваше за смъртта на достойния баронет. Това бе женски траурен герб и преди няколко години бе оповестил смъртта на старата майка на сър Пит, покойната вдовствуваща лейди Кроли. След като изтече времето на траура, надгробният герб бе свален от фасадата на къщата и бе забутан някъде в задните помещения на резиденцията на сър Пит.
Сега той се появи отново, за клетата Роуз Доусън. Сър Пит беше пак вдовец. Изобразените на него хералдични знаци, сложени до гербовете на сър Пит, не принадлежаха естествено на бедната Роуз. Тя нямаше никакъв герб. Но нарисуваните там херувими послужиха както за нея, така и за майката на сър Пит. Отдолу се четеше Resurgam [28], а отстрани до нея се виждаха емблемите на фамилията Кроли — гълъб и змия. Надгробни гербове и семейни емблеми, Resurgam. — Ето ви сгоден случай за морализиране!
Мистър Кроли, големият син на съпруга й, беше бдял край иначе самотната й постеля. Тя напусна този свят, ободрена от думите и утехата, които той можа да й даде. В продължение на дълги години неговата доброта бе едничката, която тя познаваше; неговото приятелство бе единственото, което по някакъв начин бе успявало да утеши слабата й самотна душа. Сърцето й бе умряло дълго преди тялото й. Тя го беше продала, за да стане съпруга на сър Пит Кроли. В Панаира на суетата множество майки и дъщери всеки ден правят подобни сделки.
Когато тя почина, съпругът й беше в Лондон, улисан в безкрайните си планове и зает с безбройните си адвокати. Въпреки това обаче той бе намерил време да се отбива често в Парк Лейн и да праща цял куп писма на Ребека, умолявайки я, налагайки й, заповядвайки й да се върне при малките си възпитанички в имението, които сега, докато майка им боледуваше, бяха съвсем изоставени. Но мис Кроли не искаше и да чуе за заминаването й. Защото, макар и да нямаше в Лондон друга модерна дама, която да изоставя приятелките си с такава лекота като нея, веднага щом им се насити, и макар изобщо малцина да се отегчаваха така бързо като нея, все пак, докато нейният cngoument траеше, привързаността й бе голяма и тя все още продължаваше да се държи здраво о Ребека.
Новината за смъртта на лейди Кроли не събуди повече скръб и не даде повод за повече коментари, отколкото можеше да се очаква от семейния кръг на мис Кроли.
— Струва ми се, че ще трябва да отложа приема си на трети този месец — каза мис Кроли; и прибави след кратко мълчание: — Надявам се, че брат ми ще спази достатъчно изискванията на приличието, за да не се ожени отново.
— Как ли ще се разяри Пит, ако го направи — забеляза Родън с обичайното си уважение към своя по-възрастен брат. Ребека не каза нищо. От цялото семейство тя изглеждаше най-тъжна и най-засегната от събитието. Него ден тя напусна стаята, преди Родън да си бе отишъл; но те се срещнаха случайно долу, когато той си тръгваше, след като се бе сбогувал, и разговаряха известно време.
На следния ден Ребека стоеше край прозореца и гледаше навън, когато изведнъж стресна мис Кроли, спокойно заета с един френски роман, като извика уплашена:
— Ето сър Пит, госпожо! — и почукването на баронета последва думите й.
— Миличка, не мога да се видя с него. Не желая да се виждам с него. Кажи на Баулс да съобщи, че не съм вкъщи или пък слез долу и му дай да разбере, че съм твърде болна, за да приема когото и да било. В този момент нервите ми не са в състояние да понесат брат ми — извика мис Кроли и отново взе романа си.
— Много е болна и не може да ви приеме, сър — каза Ребека, като слезе с леки стъпки долу при сър Пит, който се готвеше да се качи.
— Толкова по-добре — отвърна сър Пит. — Аз искам да се видя с вас, мис Беки. Елате с мене в салона — и те влязоха там.
— Искам ви отново в Куинс Кроли, госпожице — каза баронетът, като спря поглед върху й и свали черните си ръкавици и шапката с широкия черен креп наоколо. Очите му гледаха така особено и бяха така остро вперени в нея, че Ребека Шарп почти се разтрепери.
— Надявам се, че скоро ще си дойда — каза тя с нисък глас, — веднага щом мис Кроли се поправи, и ще се прибера при… при милите дечица.
— От три месеца насам повтаряте това, Беки — отвърна сър Пит, — а все още продължавате да се увъртате около сестра ми, която ще ви захвърли като стара обувка, когато съвсем ви се насити. Казвам ви, че ми трябвате. Сега се връщам за погребението. Ще се приберете ли? Да или не?
— Не смея… не мисля… че би трябвало… да бъда сама… с вас, сър — каза Беки, като даваше вид на много развълнувана.
— Пак повтарям, че ми трябвате — каза сър Пит, удряйки по масата. — Не мога да живея без вас. Това ми стана ясно едва когато си заминахте. Всичко у дома върви наопаки. Къщата сякаш не е същата. Всичките ми сметки отново се объркаха. Вие трябва да се върнете. Хайде, върнете се, Беки. Мила Беки, върнете се.
— Да се върна… като каква, сър? — задъхано запита Ребека.
— Върнете се като лейди Кроли, ако желаете — каза баронетът, като грабна обвитата си в креп шапка. — Ето! Доволна ли сте? Върнете се и ми станете жена. Вие заслужавате това. По дяволите произхода. По-достойна лейди от вас не съм виждал. Дори в малкия си пръст вие имате повече ум, отколкото жената на кой да е баронет в окръга. Ще дойдете ли? Да или не?
— О, сър Пит! — каза Ребека много развълнувана.
— Кажете да, Беки — продължи сър Пит. — Аз съм стар човек, но съм добър. Ще ме бива още двадесет години. Ще ви направя щастлива, ще видите. Ще вършите, каквото си искате; ще харчите, колкото желаете; и ще си живеете както ви е угодно. Ще ви завещая една сума. Ще направя всичко, както му е редът. Погледнете! — и старият човек падна на колене и се захили като сатир.
Ребека се дръпна назад, а по лицето й се изписа изумление. През време на цялата тази история нито веднъж не бяхме я виждали да изгуби присъствие на духа, но сега тя го изгуби и пророни няколко от най-искрените сълзи, които някога са падали от очите й.
— О, сър Пит! — каза тя. — О, сър, аз… аз съм вече омъжена.
Глава XV
В която съпругът на Ребека се появява за кратко време
Всеки читател със сантиментална природа (а друг ние не желаем) трябва много да е харесал картината, с която завърши последното действие на нашата малка драма; защото какво може да е по-хубаво от образа на Любовта на колене пред Красотата.
Но когато Любовта чу от Красотата страшното признание, че тя вече е омъжена, той изведнъж скочи прав, след като бе коленичил унизен на килима, издавайки такива възклицания, които изплашиха бедната малка красавица повече, отколкото в момента, когато направи признанието си.
— Омъжена; вие се шегувате! — провикна се баронетът след първото избухване на ярост и удивление. — Вие ми се подигравате, Беки! Кой ще се омъжи за вас, когато не притежавате нито един шилинг?!
— Омъжена! Омъжена! — каза Ребека в припадък на плач. Гласът й се задушаваше от вълнение, носната й кърпичка бе притисната до очите и тя бе склонила глава върху камината. Това беше картина на истинска скръб, която можеше да смекчи и най-коравото сърце. — О, сър Пит, скъпи сър Пит, не ме смятайте за неблагодарна след всичката доброта, която проявихте към мене. Едничко вашето великодушие можа да изтръгне тайната ми.
— По дяволите великодушието ми! — изрева сър Пит. — Кой е човекът, за когото сте омъжена? Къде стана това?
— Нека се върна при вас в имението, сър! Нека се грижа за вас тъй вярно, както и по-рано! Не ме отделяйте от скъпия Куинс Кроли, моля ви!
— Значи, синковецът ви е изоставил, така ли? — каза баронетът, като си въобразяваше, че е започнал да схваща работата. — Добре, Беки — върнете се, ако желаете. Човек не може да изяде сладкиша си и пак да си го има. Както и да е, аз ви направих почтено предложение. Върнете се като възпитателка — нека стане както вам е угодно. — Тя протегна ръка. Плачът й бе толкова горчив, че просто можеше да сломи сърцето й; къдриците бяха паднали на челото й и върху мраморната камина, където бе склонила глава.
— Значи, мошеникът избяга, а? — каза сър Пит, като правеше усилие да я утеши. — Това няма значение, Беки. Аз ще се погрижа за вас.
— О, сър! За мене ще е гордост да се върна в Куинс Кроли и да се грижа за децата и за вас както по-рано, когато казвахте, че сте доволен от работата на клетата ви Ребека. Когато си помисля за това, което току-що ми предложихте, сърцето ми се изпълва с признателност — наистина се изпълва. Аз не мога да ви бъда жена, сър; но нека — нека бъда ваша дъщеря!
Като каза това, Ребека на свой ред падна на колене по най-трагичен начин и като взе черната мазолеста ръка на сър Пит в двете си ръце (които бяха много бели и хубави, и меки като коприна), тя го погледна с израз на изящна трагичност и доверчивост, когато — когато вратата се отвори и мис Кроли влезе величествено в стаята.
Мисис Фъркин и мис Бригс, които случайно се бяха озовали на вратата на салона скоро след като баронетът и Ребека влязоха там, бяха видели, също така случайно, през ключалката, как старият джентълмен коленичеше пред възпитателката и чуха великодушното предложение, което й направи. То едва излезе от устата му, когато мисис Фъркин и мис Бригс се втурнаха в стаята, където мис Кроли четеше френския роман, и й съобщиха изумителната новина, че сър Пит е на колене и прави предложение на мис Шарп. И ако пресметнете времето, необходимо да се проведе горният разговор — времето, през което Бригс и Фъркин трябваше да изтичат към всекидневната, времето, през което мис Кроли трябваше да се смае и да изпусне романа на Pigault le Brun, както и времето, през което трябваше да слезе долу, — вие ще видите колко точен е този разказ и как мис Кроли действително се беше появила в самия момент, когато Ребека бе възприела смирената си поза.
— Дамата е на земята, а не кавалерът — каза мис Кроли с глас и поглед, които бяха изпълнени с голямо презрение. — Казаха ми, че вие сте на колене, сър Пит; хайде, коленичете, моля, и нека се порадвам на тази хубава двойка!
— Тъкмо благодарих на сър Пит, госпожо — каза Ребека, като ставаше, — и му казвах, че… че никога не ще мога да стана лейди Кроли.
— Вие сте му отказали! — възкликна мис Кроли, учудена повече от всякога. Застаналите при вратата Бригс и Фъркин отвориха смаяно очи и уста.
— Да — отказах — продължи Ребека с тъжен, изпълнен със сълзи глас.
— И трябва ли да повярвам на ушите си, че вие действително й направихте предложение; сър Пит? — запита старата дама.
— Да — каза баронетът, — направих го.
— И тя отказа, както твърди?
— Да — каза сър Пит и се усмихна широко…
— Поне не изглежда, че отказът е сломил сърцето ви.
— Ни най-малко — отвърна сър Пит с такова хладнокръвие и добро разположение, че мис Кроли едва не подлудя от удивление. Че един стар джентълмен с високо обществено положение можеше да падне на колене пред една бедна гувернантка, а след това да избухне в смях, защото тя отказваше да се омъжи за него, че една бедна гувернантка можеше да откаже на един баронет с четири хиляди годишен доход — всичко това бяха неща, които мис Кроли никога не можеше да разгадае. То надминаваше всички усложнения на интригата в романите на любимия й Pigault le Brun.
— Доволна съм, че смятате всичко за хубава шега, братко — продължи тя, като се опитваше да се ориентира в тази бъркотия.
— Чудесна — каза сър Пит. — Кой би могъл да си помисли подобно нещо! Какво хитро малко дяволче! Каква лисичка! — мърмореше си той и възкликваше от удоволствие.
— Кой би могъл да си помисли какво? — извика мис Кроли, удряйки с крак. — Моля ви, мис Шарп, да не би да чакате да се разведе принц-регентът, та затова нашето семейство не ви се вижда достатъчно добро?
— Положението, в което ме заварихте, когато влязохте — каза Ребека, — съвсем не даваше да се разбере, че съм се отнесла с презрение към честта, която този добър, този благороден човек благоволи да ми направи. Мислите ли, че съм без сърце? Нима всички не ме обичахте и нима не бяхте така добри към клетото сираче — към изоставеното момиче — и нима аз не чувствувам нищо? О, мои приятели! О, мои благодетели! Не трябва ли любовта ми, животът ми и дългът ми да се помъчат да отплатят за доверието, което ми оказахте? Нима, мис Кроли, вам се свиди и за благодарността, която мога да изпитвам? О, това е прекалено — сърцето ми ще се пръсне! — И тя се отпусна на един стол така жално, че по-голямата част от присъствуващата публика се трогна до сълзи от мъката й.
— Независимо от това дали ще се омъжите за мене, или не, вие сте едно добро малко момиче, Беки, и помнете, че аз съм ви приятел — каза сър Пит, след което сложи на главата увитата си с креп шапка и си тръгна — за голямо облекчение на Ребека. Явно бе, че не бяха разкрили тайната й пред мис Кроли и тя можеше да се радва на едно временно отлагане на присъдата.
Като притисна носна кърпичка до очите си и, отпрати с кимване честната Бригс, която се готвеше да я последва горе, тя се прибра в стаята си. А Бригс и мис Кроли, в състояние на силна възбуда, останаха да разискват чудноватата случка, докато Фъркин, не по-малко смаяна, се втурна в кухненските области и заразправя за събитието на цялата намираща се там мъжка и женска компания. Новината беше направила такова впечатление на мисис Фъркин, че тя сметна за свой дълг да разтръби за нея още с вечерната поща и «заедно със смирените си почитания да съобщи на мисис Бют Кроли и на семейството в пасторския дом, че сър Пит е предложил на мис Шарп да му стане съпруга, на което тя му отказала, за голямо учудване на всички».
Двете дами в столовата (където за най-голяма радост на достойната мис Бригс отново й бяха дали възможност да води доверителни разговори с покровителката си) се чудеха и маеха до насита на предложението на сър Пит и на отказа на Ребека. Бригс сполучливо забеляза, че навярно съществува друга пречка, под формата на някаква предишна връзка, тъй като иначе никоя млада жена, която е с ума си, не би отказала на такова изгодно предложение.
— Самата ти би го приела, нали, Бригс? — каза мило мис Кроли.
— Нима не е преимущество да станеш сестра на мис Кроли? — отвърна Бригс, като смирено отбягна да отговори направо на въпроса.
— В края на краищата от Беки би излязла една добра лейди Кроли — забеляза мис Кроли (която се бе смекчила от отказа на Ребека и бе много либерална и великодушна сега, когато нямаше да става нужда да прави жертви). — Тя е много умна (дори в малкия си пръст има повече мозък, отколкото ти в цялата си глава, мила ми Бригс), а и обноските й са превъзходни, след като я превъзпитах. Освен това тя е от рода Монморанси, Бригс, а кръвта има значение, макар лично аз да я презирам. И тя би смогнала да се държи на положение между надутите глупави хампширци много по-успешно от онази нещастна железарска дъщеря.
Както ставаше обикновено, и този път Бригс се съгласи, след като се впуснаха да разискват и правят догадки относно «предишната връзка».
— Вие, клетите самотни създания, винаги имате по някоя глупава любов — каза мис Кроли. — Та нали и самата ти си била влюбена в един учител (не плачи, Бригс — ти винаги плачеш, а това няма да го съживи), и аз предполагам, че и тази нещастна Беки се е проявила като глупава и сантиментална — някой доктор или иконом, или художник, или млад свещеник, или нещо подобно.
— Клетото, клетото създание! — възкликна Бригс (която си мислеше за преди двадесет и четири години и за онзи туберкулозен млад учител, чиято жълта къдрица и чиито писма, красиви в своята нечетливост, тя пазеше в старото си писалище горе). — Клетото създание! — повтори Бригс. Тя отново беше свежа осемнадесетгодишна девойка; беше отишла на вечерня и двамата с младия туберкулозен учител четяха с треперлив глас от една и съща книга с псалми.
— След подобно поведение от страна на Ребека — каза възторжено мис Кроли — нашето семейство е длъжно да направи нещо. Трябва да открием кой е този човек, Бригс, и аз ще го настаня на работа; или ще му поръчам да ме нарисува, знаеш; или ще поговоря за него с братовчед ми, — и ще дам прикя на Беки, и ще направим сватба, Бригс, и ти ще приготвиш сватбената закуска и ще станеш шаферка.
Бригс заяви, че това ще бъде чудесно и се закле, че милата мис Кроли винаги е била добра и щедра, след което се качи в спалнята на Ребека да я утеши и да побъбрят за предложението, за отказа и за причините му; както и да загатне за великодушните намерения на мис Кроли и да открие кой е джентълменът, който е покорил сърцето на мис Шарп.
Ребека беше много мила, много обичлива и отзивчива — отвърна с жар и благодарност на проявената от Бригс нежност — призна, че има някаква тайна връзка — една сладка тайна — колко жалко, че Бригс не бе останала още половин минутка пред ключалката! Може би Ребека би казала нещо. Само пет минути след като мис Бригс се качи в стаята на Ребека, самата мис Кроли се появи там. Това беше нечувана дотогава чест; любопитството й я бе победило; тя не можеше да дочака бавните преговори на посланичката си, затова отиде лично и заповяда на Бригс да излезе от стаята. Като изрази одобрението си от поведението на Ребека, тя заразпитва подробно за срещата, както и за обстоятелствата, които бяха довели до смайващото предложение на сър Пит.
Ребека каза, че отдавна била доловила слабостта, която сър Пит й правел честта да изпитва към нея (тъй като той имал обичай да проявява чувствата си много прямо и открито); но без да споменава частните си причини, с които засега не желаела да безпокои мис Кроли, тя заяви, че възрастта на сър Пит, положението му и навиците му били такива, че не би могла и да мисли за брак с него; и нима една жена със себеуважение и усет за приличие би могла да се вслушва в едно предложение за женитба, което идва в такъв момент, когато починалата жена на обожателя дори още не е погребана?
— Глупости, миличка, вие никога не бихте му отказали, ако тук не бе замесен друг някой човек — каза мис Кроли, като веднага се спря право на въпроса. — Кажете ми частните си причини: какви са те? Съществува друг някой, нали? Кой е покорил сърцето ви?
Ребека сведе надолу очи и призна, че действително има друг човек.
— Вие правилно сте отгатнали, скъпа мис Кроли — каза тя със сладък, наивен, треперещ глас. — Учудвате се, че едно такова бедно и самотно момиче може да има някаква връзка, нали? Никога не съм чувала, че бедността може да служи за защита срещу подобно нещо. Бих желала да е така.
— Мое мило, клето дете — извика мис Кроли, която винаги беше готова да сантименталничи, — да не би тогава чувствата ви да са несподелени? Да не би тайно да страдате? Разправете ми всичко и аз ще ви утеша.
— Бих желала да можехте, окъпа мис Кроли — каза Ребека със същия жален глас. — Аз действително се нуждая от утеха. — И тя сложи глава на рамото на мис Кроли и заплака така естествено, че старата дама, изпълнена с неочаквано съчувствие, я прегърна с почти майчинска нежност, промълви няколко мили и топли утешителни думи, закле се, че я обича като дъщеря и ще направи всичко, което е по силите й, за да помогне.
— А сега кажете ми кой е той, мила. Да не би да е братът на онази хубавичка мис Седли? Вие бяхте споменали, че сте имали нещо с него. Аз ще го поканя тук, миличка. И вие ще го имате, наистина ще го имате.
— Не ме питайте сега — отвърна Ребека. — Скоро ще узнаете всичко. Действително ще узнаете, скъпа, добра мис Кроли — скъпа приятелко, мога ли да ви нарека така?
— Разбира се, че можете, мое дете — отвърна старата дама, като я целуна.
— Не мога да ви го кажа сега! — простена Ребека. — Много съм нещастна. Но, моля ви се, винаги ме обичайте, обещайте, че винаги ще ме обичате. — И сред взаимни сълзи — тъй като вълнението на младата жена беше събудило съчувствието на възрастната — мис Кроли даде тържествено това обещание и напусна стаята на своето малко protegee [29], възхищавайки се от нея като от едно мило, безизкуствено, топлосърдечно, нежно, неразбираемо създание.
И сега тя остана сама, да си размишлява върху внезапните и чудновати събития, станали този ден, за това, което се бе случило, както и за онова, което би могло да се случи. Какви, мислите, бяха тайните чувства на мис, не (простете), на мисис Ребека? Ако няколко страници по-назад авторът на тази повест си позволи привилегията да надникне в спалнята на мис Амелия Седли и да отгадае, с всезнанието на литературния творец, всичките нежни мъки и чувства, които се мятаха върху тази невинна възглавница, защо той да не се обяви за доверител и на Ребека, за пазител на тайните й и за ключар на съвестта на тази млада жена?
Е добре, на първо място Ребека изрази своите искрени и трогателни съжаления за това, че нещо толкова изгодно й бе предложено, а тя трябваше да го откаже. Всеки уравновесен човек без друго би споделил тези нейни напълно естествени чувства. Коя добра майка няма да съжали една бедна девойка, която можеше да стане лейди и да сподели един доход от четири хиляди годишно? Кой добре възпитан млад човек от Панаира на суетата няма да съчувствува на една трудеща се, умна и ценна девойка, която получава такова почтено и изгодно предложение тъкмо тогава, когато е вън от възможностите й да го приеме?
Разочарованието на нашата приятелка Беки наистина заслужава всякакво съчувствие.
Спомням си, когато една вечер бях поканен на един прием в Панаира на суетата. Наблюдавах старата мис Тоуди, която също присъствуваше там, как ласкаеше и обръщаше специално внимание на малката мисис Брифлес, съпруга на един адвокат, която наистина е от добро семейство, но е много бедна, както е известно на всички ни.
Каква, запитах се мислено аз, може да е причината на проявената от мис Тоуди любезност; дали Брифлес е на служба в съда на някое графство, или пък жена му е получила наследство? Но още тогава мис Тоуди обясни със свойствената си простота в какво се състои работата. «Знаете ли — каза тя, — че мисис Брифлес е внучка на сър Джон Редхенд, който е толкова болен в Челтнам, че едва ли ще преживее още шест месеца. Негов наследник става бащата на мисис Брифлес; така че, както виждате, тя ще стане дъщеря на баронет.» И Тоуди покани Брифлес и съпругата му на вечеря още през следващата седмица.
Ако само възможността да стане дъщеря на баронет може да извоюва на една дама такава чест, ние без друго трябва да уважаваме мъката на една млада жена, която е загубила случая да стане съпруга на баронет. Кой би си помислил, че лейди Кроли ще умре толкова скоро? «Тя беше от онези болнави жени, които могат да живеят с болестта си и десет години — мислеше си Ребека, обхваната от угризения, — и тогава щях да стана благородна лейди! И щях да въртя онзи стар човек, както си намеря за добре. Щях, както им се пада, да се отблагодаря на мисис Бют за покровителственото й отношение и на мистър Пит за непоносимото снизходително държане. Щях да накарам да мебелират отново и да украсят къщата в града. Щях да имам най-хубавия екипаж в Лондон и ложа в операта; й следния сезон щях да бъда представена в двореца. Всичко това би могло да стане; а сега — сега всичко бе само несигурност и неизвестност.»
Но Ребека бе млада жена с твърде голяма решителност и енергия, за да си позволи да се измъчва непристойно и безполезно за нещо, което бе безвъзвратно минало. Така че, като му отреди само толкова съжаление, колкото бе необходимо, тя благоразумно отправи цялото си внимание към бъдещето, което сега беше за нея много по-важно. И тя премисли положението си, с всичките му надежди, съмнения и възможности.
На първо място тя бе омъжена — това беше важно обстоятелство. Сър Пит го знаеше. За нея не беше толкова важно, че трябваше най-неочаквано да направи признанието, а по-скоро, че се оказа необходимо да стори това неочаквано. Някой ден то все трябваше да се узнае и защо не сега вместо по-късно? Този, който сам желаеше да се ожени за нея, би трябвало поне да замълчи относно собствената й женитба. Големият въпрос беше — как щеше да понесе новината мис Кроли? Ребека си имаше своите опасения; но тя си спомняше всичко, което мис Кроли бе казвала; презрението, което старата дама признаваше, че изпитва към потеклото; смелите й либерални възгледи, романтичните й склонности; едва ли не прекомерната й слабост към племенника й и постоянно проявяваната й привързаност към самата Ребека. «Тя толкова го обича — мислеше си Ребека, — че би му простила всичко. Толкова е свикнала с мене, че, струва ми се, никак няма да се чувствува добре без мене и когато тайната се разбули, ще има сцена, истерия и голяма разправия, а сетне ще последва пълно сдобряване.» Но както и да е, имаше ли смисъл да отлагат? Жребият бе хвърлен и дали работата щеше да се открие сега или утре, резултатът щеше да бъде един и същ. И тъй, решила, че новината трябва да се съобщи на мис Кроли, младата жена започна да размишлява върху най-добрия начин, по който би могла да стори това; както и дали трябваше да посрещне бурята, която неминуемо щеше да се разрази, или пък да избяга и да се скрие, докато първото избухване отмине. Под напора на тези мисли тя написа следното писмо:
«Скъпи приятелю,
Голямата криза, за която толкова често разисквахме, настъпи. Половината от тайната ми е известна и аз дълго размишлявах и най-после реших, че сега е моментът да разкрием цялата истина. Сър Пит дойде при мене тази сутрин и какво, мислиш, направи? — Официално предложение за женитба. Помисли си! Клетата малка аз. Значи, можела съм да стана лейди Кроли. Колко доволна би останала мисис Бют.
С други думи, бих могла да бъда нечия майка вместо… о, как треперя, как треперя, когато си помисля, че скоро ще трябва да открием всичко!
Сър Пит знае, че съм омъжена и тъй като не му е известно за кого, засега не е още много разочарован. Ma tante [30] наистина се ядосва, че съм му отказала. Но е олицетворение на самата доброта и любезност. Благоволи да каже, че бих му била добра съпруга; и се заклева, че ще бъде истинска майки на твоята малка Ребека. Представям си как отначало ще се разстрои, когато научи новината. Но нима трябва да се страхуваме от друго, освен от минутна ярост? Мисля, че не; положителна съм, че не. Тя има такава слабост към тебе (непослушен готованко такъв), че би ти простила всичко; и дори вярвам, че следващото място в сърцето й принадлежи на мене и че без мене ще се чувствува нещастна. Скъпи мой! Нещо ми подсказва, че ще победим. Ти ще напуснеш този отвратителен полк, ще изоставиш хазарта и конете и ще станеш добро момче; и всички ще живеем в Парк Лейн, и ma tante ще ни остави всичките си пари.
Утре ще се постарая да дойда в три часа на обикновеното място. Ако мис Б. ме придружава, ти трябва да дойдеш на вечеря и да ми донесеш отговор. Сложи го в третия том на беседите на Портеус. Но каквото и да се случи, ела при твоята; Р.»
Писмото беше адресирано до «мис Илайза Стайлс, дом мистър Барнет, седлар, Найтсбридж».
И вярвам, нито един читател на тази малка повест няма да е толкова непрозорлив, та да не разбере, че мис Илайза Стайлс (Ребека казваше, че тя е стара нейна съученичка, с която напоследък бе започнала да води оживена кореспонденция и която редовно ходеше да взема тези писма от седларя) носеше пиринчени шпори, големи къдрави мустаци и беше не друг, а самият капитан Родън Кроли.
Глава XVI
Писмото върху игленичето
За никого не е от значение как се бяха оженили. Какво може да попречи на един капитан и на една пълнолетна девойка да си набавят разрешение и да се венчаят в която и да било черква на този град? На кого е нужно да се казва, че ако една жена желае нещо, тя непременно си намира начин да го постигне? Моето предположение е, че веднъж, когато мис Шарп бе отишла да прекара сутринта с милата си приятелка мис Амелия Седли на Ръсъл Скуеър, хората можеха да видят една твърде подобна на нея дама да влиза в една от черквите на Сити, придружена от джентълмен с боядисани мустаци, който я изпрати след около четвърт час до чакащия я файтон, и че това беше една тиха сватба.
И като имаме пред вид всекидневния житейски опит, кой би могъл да се съмнява, че един джентълмен може да се ожени за коя и да е жена? Колцина от мъдрите и учените са се женили за готвачките си? Нима и самият лорд Елдън, най-благоразумният от всички мъже, не избяга, за да се ожени? Нима Ахил и Аякс не са били влюбени в слугините си? И можем ли да очакваме, че един кавалерист със силни желания и малко мозък, който никога не е овладявал нито една своя страст, би могъл изведнъж да стане благоразумен и би отказал да заплати необходимата цена за обхваналата го прищявка? Ако хората сключваха само благоразумни бракове, колко много биха намалели ражданията!
Струва ми се, че женитбата на мистър Родън бе една от най-честните постъпки, които ще трябва да отбележим, когато разправяме свързаната с настоящия разказ биография на този джентълмен. Никой не може да каже, че е немъжествено да се влюбиш в някоя жена или да се ожениш за нея, щом като си влюбен. А и възхищението, удоволствието, страстта, почудата, безграничното доверие и жаркият възторг, с които малко по малко този едър офицер започна да се отнася към малката Ребека, бяха чувства, за които поне дамите ще заявят, че му правят чест. Когато тя пееше, всяка една нотка затрептяваше в тъпата му душа и пронизваше цялото му грамадно тяло. Когато тя заговаряше, той събираше всичките сили на мозъка си да слуша и да се смайва. Когато биваше духовита, той си повтаряше на ум шегите й и избухваше в смях на улицата, половин час след като ги бе чул, за голямо учудване на лакея в двуколката до него или на приятеля, с когото яздеше по Ротън Роу. За него думите й бяха същински оракули и най-малкото й действие се отличаваше с безпогрешна грация и мъдрост. «Само как пее тя — как рисува — мислеше си той. — Как яздеше онази непокорна кобила в Куинс Кроли!» И в моменти на откровение той й казваше:
— Бога ми, Бек, ти си годна да станеш главнокомандуващ или кентърбърийски архиепископ, бога ми.
Нима неговият случай е рядък? И нима всеки ден не виждаме как не един честен Херкулес се хваща за полата на някоя Омфала и как не един едър мустакат Самсон пада пред краката на Далила?
И тъй, когато Беки му каза, че голямата криза е наближила и времето за работа е дошло, той се показа готов за действие под заповедите й, също както би се впуснал с отделението в атака по заповед на полковника си. Не стана нужда да слага писмото си в третия том на беседите на Портеус. Ребека лесно намери начин да се отърве от Бригс, която я придружаваше, и да се срещне с верния си приятел «на обикновеното място» на следния ден. Тя премисли работите през нощта и съобщи на Родън заключенията, до които бе стигнала. Разбира се, той се съгласи с нея. Беше уверен, че всичко трябва да стане тъй, както тя намира за добре, че нейните предложения са най-подходящите, че мис Кроли без друго ще омекне, или, както той се изрази, след време «ще се примири». Ако намеренията на Ребека бяха съвършено противоположни, той би ги следвал със същата неотклонност.
— Ти имаш достатъчно мозък и за двама ни, Бек — каза той. — Положително ще ни извадиш от тази беля. Просто не съм виждал човек, равен на тебе, макар и да съм срещал какви ли не хора. — И с това простичко признание смаяният от любов кавалерист я остави, за да изпълни своя дял от плана, който тя бе съставила и за двамата.
Той се състоеше просто в това, да наеме тиха квартира в Бромптън или някъде наблизо до казармите, за мистър и мисис Кроли. Защото Ребека бе решила, и смятам напълно благоразумно, да избягат. Това нейно намерение направи Родън много щастлив, тъй като през последните няколко седмици постоянно я бе увещавал да предприемат същите мерки. И той се втурна да наеме квартирата с всичкия жар на един влюбен. Съгласи се да плаща две гвинеи седмично с такава готовност, че хазайката съжали, задето му бе поискала толкова малко. Нае пиано, купи огромно количество парникови цветя и най-различни хубави неща. А що се отнася до шаловете, велурените ръкавици, копринените чорапи, златните френски часовници, гривните и парфюмите, той ги поръча с щедростта на сляпата любов и на неограничения кредит. И след като облекчи съвестта си посредством този поток от великодушие, той отиде да вечеря неспокойно в клуба си и да чака идването на великия момент в своя живот.
Събитията от предишния ден, възхитителното поведение на Ребека, която бе отказала на едно такова изгодно за нея предложение, мълчаливото понасяне на нещастието, самообладанието и веселият вид, с който девойката търпеше бедата, всичко това направи мис Кроли много по-нежна от обикновено. Подобно събитие, било то женитба, отказ или предложение, може да създаде трепет в цяло едно домакинство от жени и да пусне в действие всичкото им истерично съчувствие. Като наблюдател на човешката природа, аз често посещавам черквата «Сент Джордж» на Хановър Скуеър по времето, когато стават женитбите на благородното съсловие. И макар никога да не съм виждал приятелите на младоженеца да избухват в сълзи, нито пък клисарите и участвуващите свещеници да се вълнуват, все пак никак не е обичайно да види човек как жените, които ни най-малко не са засегнати от събитието — стари дами, отдавна минали възрастта за всякакъв брак, пълни жени на средна възраст с цял куп синове и дъщери, да не говорим за хубавите млади същества с розови бонета, чийто ред скоро ще дойде и за които е естествено да проявяват любопитство към церемонията, — казвам: много обикновено е човек да види как присъствуващите жени въздишат, плачат и подсмърчат; крият лица в ненужните си носни кърпички и всички — стари и млади — се тресат от вълнение. Когато моят приятел от модното общество, Джон Пимпликоу, се ожени за прелестната лейди Белгрейвия Грийн Паркър, общото вълнение бе толкова силно, че дори и дребната подсмърчаща стара ключарка, която ме заведе на мястото ми, бе обляна в сълзи. «И защо?» попитах се мълчаливо аз — нали не тя щеше да се омъжва?
С една дума, след случката със сър Пит мис Кроли и Бригс бяха обхванати от истинска буря на чувства и Ребека стана прицел на тяхното най-нежно внимание. В нейно отсъствие мис Кроли се утешаваше с най-сантименталния от романите в библиотеката си. Малката Шарп със своите тайни страдания бе героинята на деня.
Тази вечер Ребека пя по-сладко и приказва по-приятно от всеки друг ден от престоя си на Парк Лейн. Сърцето на мис Кроли напълно се отвори за нея. Тя говореше шеговито и със смях за предложението на сър Пит, осмиваше го като глупаво хрумване на стар човек; и очите й се напълниха със сълзи, а сърцето на Бригс — с мълчалива ревност, когато каза, че не желае друга участ, освен тази, да остане завинаги при скъпата си благодетелка.
— Мило мое малко създание — каза старата дама, — аз не възнамерявам да ви пусна да мръднете още дълги години, можете да бъдете уверена. А що се отнася до това, да се върнете при онзи отвратителен мой брат след всичко, което се случи — за подобно нещо не може и да се приказва. Ще стоите тук, при мене и при Бригс. Бригс много често иска да се вижда с роднините си. Бригс, можеш да правиш това, когато пожелаеш. Но колкото се отнася до вас, миличка, вие трябва да стоите тук и да се грижите за старата жена.
Ако в този момент Родън Кроли беше там, вместо да пие неспокойно кларет в клуба, двамата млади можеха да паднат на колене пред старата мома, да признаят всичко и тя може би щеше в един миг да им прости. Но тази възможност им бе отказана навярно за да може повестта да бъде написана и да бъдат разказани множество техни чудновати преживелици — преживелици, които никога не биха им се случили, ако бяха подслонени под удобната и безинтересна стряха на мис Кроли.
По нареждане на мисис Фъркин в домакинството на Парк Лейн служеше една млада жена от Хампшир, чиято длъжност между другото беше да чука на вратата на мис Шарп и да й подава каната с топла вода, която Фъркин по-скоро би умряла, отколкото да поднесе на натрапницата; а тази девойка, отрасла в семейното имение, имаше брат в отделението на капитан Кроли и ако истината бе излязла налице, положително биха открили, че известни събития, доста тясно свързани с настоящата история, й бяха добре известни. Както и да е, с трите гвинеи, които Ребека й даде, тя купи жълт шал, чифт зелени обувки и светлосиня шапка с червено перо и тъй като малката Шарп не бе много щедра с парите си, безсъмнено Бети Мартин бе подкупена за известни направени от нея услуги.
На втория ден след предложението на сър Пит слънцето изгря както обикновено и в обичайния час Бети Мартин, прислужницата на горния етаж, почука на спалнята на възпитателката.
Никой не отговори и тя почука отново. Тишината и този път остана ненарушена; и Бети, с топлата вода в ръце, отвори вратата и влезе в стаята.
Покритото с памучна покривка малко бяло легло беше гладко и спретнато както предишния ден, когато Бети със собствените си ръце бе помогнала да го оправят. Две малки денкчета стояха вързани в единия край на стаята, а на масата пред прозореца — върху игленичето — голямото дебело иглениче с розова подплата, направено във форма на дамска нощна шапчица се намираше писмо. Навярно то бе стояло там цяла нощ.
Бети пристъпи на пръсти към него, сякаш се боеше да не го събуди — погледна го, огледа и стаята с много доволен и учуден вид, взе писмото и се ухили широко, като го въртеше в ръце, след което най-сетне го занесе долу, в стаята на мис Бригс.
Бих искал да знам как Бети можа да разбере, че писмото бе за мис Бригс. Цялото образование на Бети се заключаваше в това, което бе научила в неделното училище на мисис Бют Кроли, и тя можеше да чете английски толкова, колкото и староеврейски.
— Я, мис Бригс! — възкликна момичето. — О, мис, нещо трябва да се е случило! В стаята на мис Шарп няма никой. Никой не е спал в леглото, избягала е и е оставила това писмо за вас, мис.
— Какво! — провикна се Бригс, като изпусна гребена, а тънкия кичур коса падна над раменете й. — Бягство! Мис Шарп избягала! Какво, какво е това? — И тя счупи любопитно печата и, както казват, «изгълта съдържанието» на отправеното до нея писмо.
«Скъпа мис Бригс,
Вашето нежно и благородно сърце ще ми съчувствува, ще ме съжали и ще ми прости. Със сълзи, с благословии и с молитви напущам дома, където клетото сираче намери доброта и обич. Но има други изисквания, по-мощни от тези на благодетелката ми, които ме принуждават да се махна от къщата й. Отивам там, където е дългът ми — при съпруга си. Да, аз съм омъжена. Съпругът ми заповядва да се прибера в нашия скромен дом. Скъпа мис Бригс, съобщете тази новина на моята скъпа, на моята обична благодетелка, а нежното Ви съчувствие ще Ви подскаже как да сторите това. Кажете й, че преди да си отида, аз съм плакала върху нейната скъпа за мене възглавница — тази възглавница, която тъй често оправях, когато бе болна, и край която отново жадувам да бдя. О, с каква радост ще се върна в милия дом на Парк Лейн! Как треперя при мисълта за отговора, от който ще зависи участта ми! Когато сър Пит благоволи да ми предложи ръката си и да ми направи тази чест, която обичната мис Кроли каза, че напълно заслужавам (благославям я за това, че смята клетото сираче достойно да й бъде сестра), аз му казах, че вече съм съпруга другиму. Дори и той ми прости. Но аз нямах достатъчно смелост да му открия всичко, да му кажа, че не мога да му стана жена, понеже съм негова дъщеря! Тъй като съм венчана за най-добрия и най-великодушния от всички мъже — Родън на мис Кроли сега е моят Родън. По негова заповед аз отварям устни за това признание и отивам да го последвам в нашия скромен дом, както бих го последвала навсякъде в света. О, моя превъзходна и добра приятелко, застъпете се пред обичната леля на моя Родън за него и за клетата девойка, към която цялото му благородно семейство показа такава несравнима обич. Помолете мис Кроли да приеме своите деца. Не мога да кажа нищо повече, освен да изпрося благословии за всички в милия дом, който напущам. За всички ви се моля.
Тъкмо когато Бригс привърши да чете този трогателен и интересен документ, който отново я възвърна на поста й като първа довереница на мис Кроли, мисис Фъркин влезе в стаята.
— Мисис Бют Кроли току-що пристигна с пощенската кола от Хампшир и иска чай; ще дойдете ли долу да приготвите закуската, мис?
И за голямо учудване на Фъркин, като се загъна в халата си, с развяна рошава коса отзад, с щръкнали книжки за къдрене на челото, Бригс се затече долу при мисис Бют, взела в ръка писмото, което съдържаше чудната новина.
— О, мисис Фъркин — възкликна Бети, — такова нещо се е случило! Мис Шарп е избягала с капитана и сега двамата са в Гретна Грийн!
Бихме могли да посветим цяла глава, за да опишем чувствата на мисис Фъркин, ако вълнението на господарката й не бе превзело вниманието на нашата по-благородна муза.
Когато мисис Бют Кроли, вкочанясала от нощното пътуване, седна да се сгрее пред наскоро запаления огън в приемната и научи от мис Бригс новината за тайната женитба, тя заяви, че навярно провидението имало пръст в това, че била пристигнала тъкмо в този момент, за да помогне на скъпата мис Кроли да понесе удара. Ребека била хитра и дръзка жена, която тя от край време подозирала. А що се отнася до Родън Кроли, мисис Бют никога не можела да си обясни слабостта на леля му към него и винаги го считала за покварено, загубено и пропаднало същество. И това ужасно негово поведение ще има поне тази добра последица — каза мисис Бют, — че ще отвори очите на скъпата мис Кроли, за да може тя да види истинския образ на този лош човек. След това мисис Бют си хапна сладко препечен хляб с масло и чай и тъй като в къщата сега имаше свободна стая, не се наложи да остава в хотела, където портсмутската пощенска кола я свали и откъдето тя заповяда на помощника на лакея, мистър Баулс, да й донесе багажа.
Трябва да се знае, че мис Кроли излизаше от стаята си чак към обед — обикновено пиеше сутрешния си шоколад в леглото, докато Беки й четеше вестника, или се забавляваше с нещо друго, или пък просто безделничеше. Съзаклятничките от долния етаж единодушно решиха да пощадят скъпата им мис Кроли, докато последната се появи във всекидневната си, а междувременно й съобщиха, че мисис Бют Кроли е пристигнала от Хампшир е пощенската кола, че се е настанила в Глостърския хотел, че изпраща много здраве на мис Кроли и че е поканена на закуска от мис Бригс. Пристигането на Мисис Бют Кроли, което други път не би причинило някаква особена радост, сега бе посрещнато с удоволствие, тъй като мис Кроли бе много доволна от мисълта, че ще поклюкарствува със снаха си за покойната лейди Кроли, за предстоящото погребение и за внезапното предложение на сър Пит към Ребека.
Едва когато старата дама бе настанена на обичайното си кресло във всекидневната и след като двете дами си размениха предварителните прегръдки и въпроси, съзаклятничките сметнаха, че е дошъл моментът да я подложат на операцията. Кой не се е възхищавал от изкусните и деликатни загатвания и намеци, с които жените «подготвят» приятелките си за някоя лоша новина? Двете приятелки на мис Кроли създадоха такава тайнствена атмосфера, преди да й съобщят новината, че действително успяха да я доведат до необходимото състояние на съмнение и тревога.
— И тя отказала на сър Пит, скъпа мис Кроли; подгответе се за онова, което ще ви кажа — започна мисис Бют, — защото… защото не е могла да постъпи иначе.
— Разбира се, че е имала основание за това — отвърна мис Кроли. — Тя харесва някой друг. Казах на Бригс това вчера.
— Харесва някой друг! — със задъхване промълви Бригс. — О, мила приятелко, та тя вече е омъжена.
— Да, вече е омъжена — присъедини се към нея мисис Бют. И двете седяха със стиснати ръце, като ту се поглеждаха една друга, ту хвърляха поглед към жертвата си.
— Изпратете я при мене, изпратете я веднага! Тази хитра нещастница! Как е посмяла да не ми каже? — Извика мис Кроли.
— Тя няма да дойде скоро. Пригответе се да чуете нещо, скъпа приятелко — тя е излязла за дълго — тя е… тя е напуснала къщата завинаги.
— Мили боже, и кой ще ми приготовлява сега шоколада? Пратете да я повикат; искам веднага да се върне — каза старата дама.
— Снощи е избягала, мис Кроли — извика мисис Бют.
— Оставила е едно писмо за мене — възкликна Бригс. — Омъжена е за…
— Подгответе я, за бога. Не я измъчвайте, мила мис Бригс.
— Е добре, за кого е омъжена? — извика старата мома с неспокойна ярост.
— За… за един ваш роднина…
— Тя отказа на сър Пит — извика жертвата. — Веднага ми кажете. Не ме влудявайте.
— О, мис Кроли… подгответе я, Бригс… омъжена е за Родън Кроли.
— Родън се е оженил за… Ребека… една възпитателка… една личност съвсем незнач… Махай се от къщата ми, глупачко такава, идиотко такава… ти, глупава, стара Бригс… как посмя? А и ти, Марта, и ти си забъркана в тази каша… ти си го накарала да се ожени, като си мислила, че ще го лиша от наследство… — крещеше истерично клетата стара дама.
— Аз ли, мис Кроли, аз ли да накарам един член на това семейство да се ожени за дъщерята на един учител по рисуване?
— Майка й е от рода Монморанси — извика старата дама и дръпна шнура на звънеца с всичка сила.
— Майка й е била оперна балерина, а и самата тя е била на сцената или нещо по-лошо — каза мисис Бют.
Мис Кроли нададе един последен писък и припадна. Принудиха се да я пренесат отново в стаята, която току-що бе напуснала. Истеричните припадъци следваха едни след друг. Изпратиха за лекар — дойде и аптекарят. Мисис Бют влезе в ролята на милосърдна сестра край леглото и.
— Роднините й трябва да се намират около нея — каза тази обичлива жена.
Едва я бяха пренесли в стаята и, когато се появи нова личност, на която също трябваше да съобщят новината. Беше сър Пит.
— Къде е Беки? — запита той, като влезе. — Къде е багажът й? Тя ще дойде с мене в Куинс Кроли.
— Не сте ли научили за тайната й женитба? — запита го Бригс.
— Какво значение има това за мене? — попита сър Пит. — Много добре знам, че е омъжена. Това съвсем не усложнява работите. Кажете й веднага да слезе долу и да не ме заставя да чакам.
— Не ви ли е известно, сър — запита мис Бригс, — че тя напусна нашия покрив, за голямо учудване, на мис Кроли, която едва не умря, когато научи за брака й с капитан Родън?
Когато сър Пит чу, че Ребека се е омъжила за сина му, той изля яростен поток от думи, които не би трябвало да се повтарят тук и които накараха мис Бригс да избяга с потръсване от стаята. И заедно с нея ние ще затворим вратата зад влудения стар човек, побеснял от омраза, задето бяха попречили на желанието му.
Един ден след това той се върна в Куинс Кроли и се втурна като луд в стаята, която й бе служила, когато беше там — блъсна и разтвори с крак сандъците й и разпиля книжата й, дрехите й и другите неща. Мис Хоръкс, дъщерята на лакея, взе някои от тях. Децата се маскираха и играеха на театър с останалите. Това стана само няколко дни след като клетата майка бе заровена в самотния си гроб и бе поставена, неоплакана и непожалена, в една гробница, изпълнена с чужди за нея хора.
— Представи си, че старата дама не се примири — казваше Родън на жена си, когато двамата седяха в уютната си квартира на Бромптън Роуд. Цяла сутрин тя бе опитвала новото пиано. Новите ръкавици й прилягаха чудесно; новите шалове много й приличаха; новите пръстени блестяха на малките й ръце, а новият часовник тиктакаше на кръста й. — Представи си, че не се примири, а, Беки?
— Тогава аз ще ти създам богатство — каза тя; и Далила погали бузата на Самсон.
— Ти си способна всичко да направиш — каза той, целувайки малката ръка. — Бога ми, наистина си способна; а сега ще отидем с файтон в «Звездата и жартиера» и ще вечеряме, бога ми.
Глава XVII
Как капитан Добин купи пиано
Ако има някаква гледка в Панаира на суетата, която присмехът и съчувствието да посещават ръка за ръка, където да съзираме най-чудновати контрасти, смешни и жални; където би било еднакво прилично да бъдете любезни и нажалени или свирепи и цинични — това са онзи вид многобройни публични събрания, за които се съобщава всеки ден на последната страница на вестник «Таймс» и които покойният мистър Джордж Робинс председателствуваше с толкова благородство. Струва ми се, че съществуват малцина лондончани, които не са присъствували на тези събрания, и всички, които имат склонност да поучават, са си мислили с любопитство и страх за деня, когато ще дойде и техният ред и когато мистър Хамърдаун ще извърши продажбата по заповед на правоприемниците на Диоген или ще му бъде наредено от бирниците да предложи на публична продан библиотеката, мебелите, сервизите, дрехите и отбраните вина на починалия Епикур.
Дори и най-себелюбивият обитател на Панаира на суетата не може да не чувствува известно съжаление и съчувствие, когато присъствува на тази жалка сцена, представляваща част от погребалната церемония на някой починал приятел. Останките на лорд Дайвс са в семейната гробница; скулпторите му издълбават надпис, който с пълна истинност отразява добродетелите му и скръбта на наследника му, който сега се разпорежда с имуществото му. Кой от гостите, присъствували някога на масата на Дайвс, може да мине край добре познатата къща, без да въздъхне? Познатата къща, чиито светлини така весело блясваха в седем часа, чиито входни врати се отваряла с такава готовност, а раболепните слуги извикваха името ви от площадка на площадка, докато се изкачвахте по удобната стълба и стигнехте до залата, където веселият стар Дайвс посрещаше приятелите си! И колко много приятели имаше той, и с какво благородство ги гощаваше! Колко духовити ставаха тук хора, които униваха, щом излезеха от вратите му; и как учтиво и приятелски се държаха тези, които навсякъде другаде се клеветяха и мразеха! Той беше надут, но и това се преглъщаше при наличността на такъв готвач като неговия. Може би беше и малко скучен, но нима вино като неговото не правеше всеки разговор приятен? «Трябва на всяка цена да вземем от неговото бургундско вино» — провикват се оплаквачите от клуба му. «Купих тази кутия при разпродажбата на вещите на стария Дайвс — казва Пинчър, като я подава на другите да я разгледат, — принадлежала е на една от любовниците на Людовик XV, хубава е, нали?»
И те заговарят за младия Дайвс и как той пропилява имуществото си.
Но колко променена е сега къщата! Фасадата й е облепена с обяви, описващи с едри букви различните мебели. От един горен прозорец е провесен килим, половин дузина хамали се излягат по мръсните стъпала, преддверието е изпълнено с дрипави хора с ориенталски физиономии, които мушват в ръката ви напечатани картички и предлагат да наддават от ваше име. Стари жени и любители нахлуват в горните помещения, опипват завесите на леглата, мушват ръце в перушината на възглавниците, потупват дюшеците, отварят и затварят чекмеджетата. Енергични млади домакини премерват одеялата и завесите, за да видят дали ще подхождат за новото им домакинство (един сноб е готов години подред да повтаря, че е купил това или онова от разпродажбата у Дайвс), а мистър Хамърдуан седи до голямата махагонова маса в столовата на долния етаж, размахва чукчето от слонова кост и прилага всички средства, които могат да му дадат сладкодумието, молбите, възторгът, отчаянието и убедителността; крещи на хората си, надсмива се на мистър Дейвидс за бавността му; подбужда мистър Мос към действие; умолява; заповядва, вика, докато най-после чукът удря, подобно на съдбата, а след това преминаваме към следващия предмет. О, Дайвс, кой би могъл да си помисли, когато седяхме около широката маса, блеснала от порцелан и безупречни покривки и кърпи, че на челното й място ще видим такова блюдо като този кряскащ продавач?
Разпродажбата бе вече напреднала. Превъзходната мебелировка на приемната, направена от най-добрите майстори; отбраните редки и бележити вина, купувани, без да се гледа цената им, според познатия на всички вкус на купувача им; пълният и богат семеен сервиз — всичко това е продадено още предишните дни. Някои от най-хубавите вина (а всички от тях се ползуваха с голяма слава сред познавачите) бяха купени от лакея на мистър Джон Озбърн, ескуайър, Ръсъл Скуеър, за неговия господар, който ги познаваше много добре. Част от най-необходимите прибори на сервиза е купена от неколцина млади борсови посредници от Сити. Сега, когато публиката бе поканена да купи по-маловажните предмети, случи се така, че ораторът на масата подробно описваше качествата на една картина, която искаше да препоръча на слушателите си. Последните съвсем не бяха толкова много, нито толкова отбрани, колкото присъствуващите от предишните дни на разпродажбата.
— Номер триста шестдесет и девет! — изрева мистър Хамърдаун. — Портрет на един джентълмен на слон. Кой ще наддава за джентълмена на слона? Вдигнете картината, Блоумън, и нека господата да я видят. — Един дълъг блед джентълмен, с вид на военен, седнал скромно до махагоновата маса, не можа да удържи усмивката си, когато мистър Блоумън показа картината. — Обърнете слона към капитана, Блоумън. Е, какво ще кажем за слона, сър? — Но капитанът поруменя и бързо и стеснително извърна погледа си другаде.
— Да кажем ли двадесет гвинеи за това произведение на изкуството? Петнадесет, пет, сами определете цената. Джентълменът без слона струва пет фунта стерлинги.
— Чудя се как не е съборил слона — каза един професионален шегаджия, — доста едричък е този джентълмен. — При тези думи в стаята се разнесе общо кикотене (защото ездачът на слона беше нарисуван като доста пълен човек).
— Не се опитвайте да подбивате цената, мистър Мос — каза мистър Хамърдаун. — Нека публиката го разгледа като произведение на изкуството. Смелото животно е нарисувано съвсем естествено; джентълменът е в жълто сако, взел е в ръка пушката си и отива на лов; в далечината се виждат бананово дърво и пагода, вероятно тази картина наподобява някое интересно местенце от нашите знаменити източни владения. Колко давате за този предмет? Хайде, господа, не ме принуждавайте да стоя тук цял ден.
Някой предложи пет шилинга, при което седналият край масата военен погледна към мястото, откъдето бе дошло това щедро предложение, и видя там друг офицер, с една млада дама, която го бе хванала под ръка. И двамата, изглежда, много се забавляваха от тази сцена и в края на краищата, когато чукчето удари, именно те получиха картината за половин гвинея. Седналият край масата джентълмен доби още по-изненадан и по-смутен вид, когато видя тази двойка. Главата му потъна в офицерската яка и той извърна към тях гърба си, за да не могат да го видят.
Нямаме за цел да изреждаме другите вещи, които него ден мистър Хамърдаун има чест да предложи на публична продан, освен само един предмет, малко четвъртито пиано, което бе свалено от горния етаж на къщата (големият роял бе продаден преди това); младата дама го опита с бързата си и ловка ръка (като накара офицера отново да се стресне и поруменее) и когато дойде редът му, започна да наддава.
Но той се натъкна на съпротивление. Евреинът, агент на седналия край масата офицер, наддаваше срещу евреина, агент на купувачите на слона, така че за малкото пиано се поведе остра битка, а мистър Хамърдаун насърчаваше участвуващите в нея.
Най-после, след като състезанието продължи доста, двамата притежатели на слона напуснаха борбата, чукчето удари и човекът, който ръководеше разпродажбата, каза: «Мистър Луис, двадесет и пет» — така че този, за когото мистър Луис наддаваше, стана собственик на малкото четвъртито пиано. Като извърши покупката, той се изправи с такъв вид, сякаш се чувствуваше много облекчен, в този момент неуспелите в сделката негови съперници го зърнаха и дамата се обърна към кавалера си с думите:
— Я гледай, Родън, това е капитан Добин.
Предполагам, че Беки не бе доволна от новото пиано, което съпругът й бе наел, или може би собствениците му си го бяха взели, отказвайки да продължават да й услужват на кредит, или пък изпитваше особена слабост към инструмента, който току-що се бе опитала да купи, тъй като той й напомняше миналите дни, когато имаше обичай да свири на него в малката всекидневна на нашата скъпа Амелия Седли.
Разпродажбата ставаше в старата къща на Ръсъл Скуеър, където прекарахме заедно няколко вечери в началото на нашия разказ. Добрият стар Джон Седли бе разорен. Името му се бе появило в списъка на фалиралите търговци и това бе последвано от обявяване в несъстоятелност и изключване от борсата. Лакеят на мистър Озбърн дойде да закупи известно количество от знаменития портвайн и да го пренесе в зимника на отсрещния дом. Що се отнася до сервиза изящно изработени сребърни лъжици и вилици, както и до десертните прибори, те станаха собственост на трима млади борсови посредници (господа Дейл, Спигът и Дейл, от Тредни Стрийт), които едно време бяха вършили сделки със стария човек. Той се бе отнесъл много великодушно с тях по времето, когато бе много добър с всички, с които имаше някакво вземане-даване, и сега те изпратиха тази малка останка от корабокрушението, заедно с почитанията си, на добрата мисис Седли. А пък що се отнася до пианото, понеже капитан Уилям Добин можеше да свири на него толкова, колкото и да танцува на въже, твърде е вероятно, той да не го бе купил за собствена употреба.
Накъсо казано, една вечер то пристигна в една много малка къщичка на тясната уличка, отклоняваща се от Фулъм Роуд — една от онези улички, които имат най-романтични имена (тази например се наричаше улица Ана-Мария) и чиито къщи приличат на кукленски домове; където ви се струва, че хората, поглеждащи от прозорците на първия етаж, седят с нозе в приемната; където по храстите в малките градинки отпред вечно цъфтят детски престилки, малки червени чорапки, шапчици и други такива; откъдето чувате звуци на клавесин и момински песни; и накъдето вечер виждате чиновниците от Сити да се тътрят уморено. Тук именно беше домът на мистър Клен, чиновник на мистър Седли, и в това убежище добрият стар джентълмен подслони глава с жена си и дъщеря си, щом ударът настъпи.
Когато до Джоз Седли стигна новината за семейното нещастие, той постъпи тъй, както би постъпил всеки с неговия нрав. Не се върна в Лондон, обаче писа на майка си да се отнесе до пълномощниците му и да изтегли от тях толкова пари, колкото е необходимо, та добрите му покрусени родители да не се боят от нищетата. Като стори това, Джоз продължи да си живее в семейния пансион в Челтнам също както и по-рано. Излизаше на разходка с двуколката си; пиеше си кларета; играеше си бридж; разправяше индийските си историйки, а ирландската вдовица го утешаваше и ласкаеше както обикновено. Паричният му подарък, колкото и да бе добре дошъл, направи слабо впечатление на родителите му; и аз съм чувал Амелия Седли да казва, че първия ден, в който видяла баща си да вдига глава след нещастието, било, когато получила пакета с вилиците и лъжиците, изпратени с поздравите на младите борсови посредници. И тогава той избухнал в плач като малко дете, развълнуван от случката повече и от жена си, на която те били подарени. Едуард Дейл, младшият съдружник във фирмата, който бе купил тези прибори, беше твърде много запленен от Амелия, на която направи предложение за женитба въпреки случилото се нещастие. В 1820 година той се ожени за мис Луиза Кътс (дъщеря на Хайъм и Кътс, известни търговци на зърнени храни), която имаше доста добри доходи; и сега живее в охолство и с многобройна челяд в елегантната си вила на Мюзуел Хил. Но нека споменът за този добър човечец не ни отклонява от нашия главен разказ.
Читателите ни, надявам се, имат достатъчно добро мнение за капитан и мисис Кроли, та да предположат, че може да им хрумне да отидат на гости в едно тъй далечно място като Блумсбъри, ако са знаели, че семейството, което са искали да почетат с посещението си, вече е не само на заден план в обществото, но е и без пари и не може в нищо да им бъде полезно. Ребека бе много изненадана, когато видя, че удобната стара къща, където я бяха посрещнали любезно, бе нападната от купувачи и продавачи на търг и нейните интимни семейни ценности бяха осквернявани и ограбвани от чужди хора. Един месец след бягството си тя се бе сетила за Амелия, и Родън, разсмивайки се гръмко, бе изразил съгласието си да се види отново с младия Озбърн. «Той е много удобен познайник, Бек — прибави този шегаджия. — Бих желал да му продам и друг кон, Бек. Бих желал също да изиграя още няколко партии билярд с него. Точно сега той може да ни бъде това, което аз наричам полезен, мисис Кроли — ха, ха!» Няма защо да се предполага от тези негови думи, че Родън Кроли умишлено е възнамерявал да измами Озбърн на хазарт. Той само желаеше да се възползува от играта му по начина, който всеки обичащ спорта джентълмен от Панаира на суетата смята за свое право спрямо съседа си.
Старата леля твърде много се бавеше със своето «примиряване». Бе изминал цял месец. Мистър Баулс отказваше да пусне Родън в къщата й, а също и слугите му нямаха достъп там. Писмата му се връщаха неотваряни. Мис Кроли не мръдваше навън — тя не се чувствуваше добре, — а мисис Бют продължаваше да стои пред нея и нито за миг не я напускаше. Както Кроли, така и жена му предчувствуваха, че нейното продължително присъствие там предвещава някаква беда.
— Божичко, сега вече започнах да разбирам защо тя все гледаше да ни събере в Куинс Кроли — казваше Родън.
— Каква хитра женица! — възкликна Ребека.
— Ех, аз не съжалявам, а май че и ти — провикна се капитанът, все още обхванат от силна любов към жена си, която вместо отговор го възнагради с целувка, като се почувствува не малко задоволена от великодушната вяра, която съпругът й имаше в нея.
«Ако би имал малко повече мозък — мислеше си тя, — може би щях да успея да направя нещо от него.» Но тя никога не го оставяше да долови мнението, което имаше за него, като с неуморима любезност слушаше разказите му за онова, което ставаше в конюшнята и в полковата столова; смееше се на всичките му шеги; показваше най-голям интерес към Джек Спетърдеш, чийто впрегатен кон остарял, към Боб Мартингейл, когото арестували в един игрален дом, и към Том Синкбарс, който щял да вземе участие в конните надбягвания. Когато той се прибираше, тя се държеше живо и весело; когато искаше да излиза, и тя настояваше той да не остава вкъщи; когато беше у дома, тя му свиреше и пееше, правеше му хубави напитки, надзираваше приготвянето на вечерята му, топлеше чехлите му и потапяше душата му в удобства. Чувал съм баба ми да казва, че най-добрите жени са лицемерни. Ние не знаем колко те скриват от нас, как стоят нащрек, когато изглеждат най-безизкуствени и доверчиви; колко често техните искрени усмивки, които тъй лесно се появяват на устните им, са само изкуствени средства, с които ни умилостивяват, бягат от истината или ни обезоръжават. Не казвам, че такъв е случаят само с кокетните — същото се отнася и до образците на домашна добродетел, до онези, които служат за пример на женско съвършенство. Кой не е виждал как една жена скрива тъпотата на глупавия си съпруг или пък укротява яростта на свирепия? Ние приемаме това приятно на вид робско подчинение и хвалим жената за него; и тази хубава измама ние наричаме истина. Една добра къщовна жена е по необходимост шарлатанка; и съпругът на Корнелия е бил измамен, също както и Потифар — само че по различен начин.
Чрез тези прояви на внимание опитният нехранимайко Родън Кроли бе превърнат в един много щастлив и покорен женен мъж. Той вече не посещаваше предишните си свърталища. Веднъж или дваж запитаха за него в клубовете му, но не почувствуваха много отсъствието му; в тези павилиони на Панаира на суетата хората не усещат много силно липсата на подобните си. Уединената му съпруга, винаги усмихната и весела, малката му удобна квартира, вкусните яденета и прекараните в семейния кът вечери притежаваха всичкия чар на нещо ново и скрито от другите. Бракът не бе още обявен пред света, нито пък във вестник «Морнинг пост». Всичките му кредитори щяха да се впуснат вкупом върху му, ако знаеха, че се е свързал с една жена без богатство. «Моите роднини няма да ви изпъдят» — казваше Беки с малко горчив смях; и тя бе напълно доволна да чака, докато старата леля се сдобреше с тях, че след това да изяви претенции за мястото си в обществото. Така че тя живееше в Бромптън, като междувременно не виждаше никого или само онези малцина от приятелите на съпруга си, които бяха допускани до столовата й. Те всички бяха очаровани от нея. Малките вечери, смехът и бъбренето и след това музиката доставяха радост на всички, които участвуваха в тези удоволствия. На майор Мартингейл никога не му хрумваше да поиска да види акта за женитбата. Капитан Синкбарс бе напълно очарован от умението й да прави пунш. А младият поручик Спетърдеш (който обичаше да играе пикет и когото капитан Кроли често канеше) бе просто сразен от мисис Кроли. Но нейната предпазливост и скромност не я напущаха нито за миг, пък и репутацията на Кроли като ревнив и войнствен офицер служеше за отлична защита на малката му женичка.
В този град има джентълмени от много добри семейства и твърде известни сред обществото, които никога не са влизали в приемната на една дама; така че за женитбата на Родън Кроли може би се разказваше в неговия роден край, където, разбира се, мисис Бют бе разнесла новината, обаче в Лондон или се съмняваха в нея, или не бяха я научили, или изобщо не приказваха за това. Той си живееше удобно на кредит. Имаше голям капитал от дългове, с които, ако са благоразумно разпределени, човек може да кара дълги години и с които мнозина съумяват да преживяват сто пъти по-добре и от хората с готови пари. Та кой от тези, които се движат по лондонските улици, не може да посочи поне десетина мъже, возещи се в прекрасни екипажи, докато той върви пешком, които са известни в модното общество, които търговците с поклон изпращат до екипажите им, които не се лишават от нищо и които никой не знае от какво живеят? Виждаме Джек Трифтлес да се разхожда из парка или да се стрелка с файтона си по Пел Мел и отиваме на вечерите му, където се поднасят превъзходни блюда. «Как е започнало това — казваме ние — и как ли ще свърши?» «Драги приятелю — чух веднъж Джек да казва, — аз имам дългове във всички европейски столици.» Краят трябва да дойде някой ден, обаче междувременно Джек си живее чудесно; хората с удоволствие стискат ръката му, не обръщат внимание на тъмните историйки, които от време на време се шепнат за него, и заявяват, че е добродушен, весел, безразсъден човек.
Истината ни задължава да признаем: Ребека се бе омъжила точно за такъв човек. В неговия дом имаше всичко, освен готови пари, от които домакинството им доста наскоро почувствува нужда. Един ден, като четяха вестника, те стигнаха до съобщението: «Поручик Дж. Озбърн става капитан чрез откупуване чина на Смит.» Тогава Родън изрече споменатата вече забележка за любимия на Амелия, което доведе до посещението им на Ръсъл Скуеър.
Когато Родън и жена му поискаха да поговорят с капитан Добин на разпродажбата и да чуят подробности около бедата, която бе сполетяла старите приятели на Ребека, капитанът бе изчезнал. Това, което успяха да научат, им бе разказано от случаен преносвач или посредник на търга.
— Погледни онези с кривите човки — каза Беки, като се качваше много развеселена във файтона с картината под мишница. — Приличат на лешояди след сражение.
— Не знам, миличка, никога не съм бил в сражение. Попитай Мартингейл; той беше в Испания като адютант на генерал Блейзис.
— Мистър Седли беше много мил и стар човечец — каза Ребека. — Искрено съжалявам, че се е разорил.
— О, хората на борсата са свикнали на това, знаеш — отвърна Родън и махна една муха от ухото на коня.
— Как ми се искаше да купим от порцелановите сервизи, Родън! — продължи сантиментално съпругата му. — Двадесет и пет гвинеи за онова малко пиано бе ужасно голяма сума. Избрахме го от магазина на Бродууд за Амелия, когато завърши училището. Тогава струваше само тридесет и пет гвинеи.
— Онзи — как се наричаше. — Озбърн, навярно сега ще се откаже от нея, след като семейството е разорено. Как ли ще страда хубавичката ти малка приятелка, а, Беки?
— О, ще й мине — каза с усмивка Беки и те продължиха пътя си, като заговориха за нещо друго.
Глава XVIII
Кой свиреше на купеното от капитан Добин пиано
За момент разказът ще ни отведе сред някои много забележителни събития и личности и ще се хване за полите на историята. Когато орлите на Наполеон Бонапарт, корсиканския парвеню, литнаха от Прованс, където бяха кацнали след кратък престой на Елба, те прехвръкваха от камбанария на камбанария, и най-после стигнаха кулите на «Нотр Дам». Чудя се дали при този свой полет императорските птици можеха да видят какво става в едно малко кътче на енорията Блумсбъри, в Лондон, което изглеждаше толкова заспало, че дори и пърхането, и пляскането на тези мощни криле там оставаше незабелязано!
«Наполеон е пристигнал в Кан.» Подобна новина може да създаде паника във Виена и да накара Русия да изпусне картите и да си зашушука с Прусия, а Метерних и Талейран да заклатят заедно глави, докато принц Харденберг и дори настоящият маркиз Лондондери можеха да се почувствуват озадачени. Но какво въздействие можеше да окаже тази новина на една млада девойка на Ръсъл Скуеър, пред чиято врата нощният пазач съобщаваше напевно часовете, докато тя спеше; която, ако се разхождаше по площада, беше предпазвана от оградите, а също и от пазителите на реда; която, ако трябваше да измине дори и късото разстояние до Саутхамптън Роуд, за да си купи някаква панделка, беше следвана от черния Самбо с огромен бастун; за която се грижеха толкова ангели-пазители, със и без заплати, бдяха над нея, обличаха я, слагаха я да спи и не я изпущаха от погледа си? Милостиви боже, не е ли жестоко, че голямата съдбоносна борба на империята не можеше да се води, без да повлияе върху участта на едно клето, малко, безвредно осемнадесетгодишно момиче, което гугукаше, целуваше плахо или бродираше муселинени якички на Ръсъл Скуеър? И тебе ли, мило домашно цвете, и тебе ли ще прекърши бушуващата буря на войната, макар и да се гушиш под заслона на Холбърн? Да; Наполеон залага за последен път, и щастието на клетата малка Еми Седли по някакъв си начин е свързано с него.
На първо място богатството на баща й беше пометено от фаталната новина. Напоследък всички спекулации на нещастния стар джентълмен бяха излезли безуспешни. Предприятията бяха пропаднали; търговци се биха разорили; известни ценни книжа, които той разчиташе, че ще спаднат, бяха покачили цената си. Има ли смисъл да се впускаме в подробности? Ако преуспяването е рядко и бавно, всеки знае колко бързо и лесно идва провалянето. Старият Седли не споделяше тежките си грижи със своите домашни. В тихата къща, където всичко изобилствуваше, нещата изглеждаха, че си вървят по обикновения ред; добродушната господарка следваше своите многобройни празни занимания и леките си всекидневни задължения; дъщеря й все още беше погълната в единствената си егоистична, нежна мисъл и когато дойде крайният удар, който покоси това достойно семейство, тя все още пренебрегваше всичко останало.
Една вечер мисис Седли пишеше покани за прием; Озбърнови бяха канили гости и тя не трябваше да остане по-назад. Джон Седли, който се беше прибрал от Сити много късно, седеше мълчаливо край камината, а жена му бъбреше нещо. Еми се беше качила горе, потисната и с развалено настроение. «Тя не е щастлива — продължи да говори майката. — Джордж Озбърн я пренебрегва. Просто не мога да търпя надутостта на тези хора. Три седмици вече, откакто момичетата не са идвали у дома, а Джордж на два пъти е бил в града, без да се отбие тук. Едуард Дейл го видял в операта. Сигурна съм, че Едуард би се оженил за нея. А мисля, че и капитан Добин… само че аз така мразя тези военни! И Джордж е станал такова конте. Пък и каква важност си дава за това, че е офицер! Трябва да покажем на някои хора, че и ние струваме колкото тях. Само да понасърчим малко Едуард Дейл и ще видиш. Трябва да дадем един прием, мистър С. Защо не говориш, Джон? Да кажем ли след две седмици, във вторник? Защо не отговаряш? Боже мой, Джон, какво се е случило?»
Джон Седли скочи от стола си, за да посрещне жена си, която се беше втурнала към него. Той я взе в прегръдките си и каза бързо:
— Ние сме разорени, Мери. Трябва да почваме отначало, миличка. Най-добре ще е да узнаете всичко и веднага. — Докато говореше, той трепереше с цялото си тяло и почти падна. Той мислеше, че думите му ще съсипят жена му — жена му, на която никога не бе казвал ни една груба дума. Но от двамата той беше по-развълнуваният, макар и за нея ударът да беше дошъл внезапно. Когато той се отпусна в креслото, жената взе ролята на утешителка. Тя хвана разтрепераната му ръка, целуна я и я сложи около врата си; нарече го своя Джон — своя скъп Джон — своя старец — своя мил и добър старец; изля цял поток несвързани думи, пропити с любов и нежност. Верният й глас и простичките ласки изпълниха натъженото му сърце с неописуемо удоволствие и мъка и утешиха, и развеселиха претоварената му с горест душа.
През цялата дълга вечер, докато седяха заедно и клетият Седли й откриваше дълго събираните тревоги, като й разправяше за загубите и неприятностите си — подлостта на някои от най-старите му приятели, мъжествената доброта на други, от които никога не би могъл да очаква подобно нещо — през цялото това признание само веднъж вярната съпруга се отдаде на чувствата си.
— Боже мой, боже мой, това ще сломи сърцето на Еми — каза тя.
Бащата бе забравил клетата девойка. Тя лежеше горе будна и нещастна. Сред много приятели, в дома си, при родителите си, тя беше самичка. Колцина са онези, на които човек може всичко да разправи? Кой може да бъде искрен, когато не среща съчувствие, и да говори открито на тези, които никога не могат да разберат? Затова нашата добра Амелия бе самотна. От времето, когато бе започнала да има неща за доверяване, тя не беше имала кому да ги довери. Със старата си майка не можеше да сподели съмненията и грижите си; бъдещите й сестри всеки ден й изглеждаха все по-чужди. И тя хранеше зли предчувствия и страхове, които не смееше дори пред себе си да признае, макар и непрестанно да размишляваше върху тях.
Сърцето й се мъчеше да вярва, че Джордж Озбърн й е верен и я заслужава, макар и да съзнаваше, че не е така. Колко много неща бе казала, без да получи някакъв отклик от негова страна! С колко много подозрения в егоизъм и равнодушие трябваше да се сблъсква и да се мъчи упорито да преодолява! На кого можеше клетата малка мъченица да разправи тези всекидневни борби и изпитания? Самият й герой я разбираше едва наполовина. Не й се искаше да допусне, че човекът, когото обича, стои по-долу от нея; нито пък се осмеляваше да си признае, че прекалено бързо е отдала сърцето си. И след като веднъж го бе дала, чистата свенлива девойка беше твърде скромна, твърде нежна, твърде доверчива, твърде слаба и твърде много жена, за да си го вземе обратно. По отношение на чувствата на жените ни сме същински турци; и сме ги принудили и те да възприемат тази наша доктрина. Оставяме телата им свободно да отиват където си искат, а усмивките им, къдричките им и розовите им бонета ги закриват вместо фереджета и яшмаци. Душите им обаче трябва да бъдат виждани само от един мъж и те възприемат това не без желание и се съгласяват да си останат у дома като наши робини — да ни служат и да ни вършат тежката работа.
Така потиснато и измъчено бе това нежно малко сърце, когато през месец март 1815 година Наполеон спря в Кан и Людовик XVIII избяга, а цяла Европа бе изплашена и акциите спадаха и старият Джон Седли се разори.
Няма да проследяваме достойния стар борсов играч по пътя на тези последни мъки и терзания, през които той премина, преди да го бе сполетял търговският му крах. На борсата бе включен в списъка на несъстоятелните длъжници; престана да ходи в кантората си; полиците му бяха протестирали; разоряването му бе окончателно. Къщата и мебелировката бяха иззети и продадени, а той и семейството му бяха изхвърлени, както вече видяхме, да скрият глави където намерят.
Джон Седли нямаше смелост да погледне домашния си персонал, който на няколко пъти се бе появявал в страниците ни и от когото бедността го принуди да се лиши. Заплатите на тези достойни личности бяха изплатени с точността, която често проявяват само хора, свикнали да дължат големи суми. Те съжаляваха, че трябва да напуснат хубавите си места, обаче сърцата им не се сломиха от раздялата с обичните господари. Прислужничката на Амелия бе много щедра със съчувствията си, обаче си отиде напълно примирена, за да се издигне в един от най-благородните квартали на града, Черният Самбо, с характерната за професията си жар, реши да отвори кръчма. Честната стара мисис Бленкинсоп, която бе видяла раждането на Джоз и Амелия и ухажването на Джон Седли и жена му, пожела да остане при тях без заплата, тъй като си бе събрала хубава сумичка от получаваните от тях пари; и тя придружи разореното семейство в скромното му ново убежище, където известно време се грижеше за тях и им мърмореше.
От всички противници във възникналите с кредиторите му спорове, които така жестоко измъчваха унизения стар джентълмен, остарял в тези шест седмици повече, отколкото през последните петнадесет години — най-упорит и най-свиреп от всички беше Джон Озбърн, старият му приятел и съсед Джон Озбърн, когото той издигна в живота, който му дължеше толкова много и чийто син щеше да се ожени за дъщерята на Седли. Твърдостта, с която Озбърн се противопоставяше, можеше да се дължи на всяко едно от тези обстоятелства.
Когато някой е твърде много задължен другиму, с когото впоследствие се скарва, сякаш поради някакво чувство на приличие той му става по-голям неприятел, отколкото би сторил това един чужд човек. За да оправдаете собственото си коравосърдечие и неблагодарност в такъв случай, вие сте длъжни да докажете вината на отсрещната страна. Не че сте егоист, брутален и разярен поради неуспеха на сделката — о, не — работата е там, че съдружникът ви е довел до това със своята низост, подтикван от най-долни подбуди. Воден просто от своето чувство за последователност, мъчителят е длъжен да покаже, че поваленият човек е злодей — иначе ще излезе, че самият той, мъчителят, е лош човек.
И по общо правило, което може да успокои съвестта на всички склонни към жестокост кредитори, изглежда, че всички изпаднали в затруднение хора не са напълно честни. Те спотайват нещо; преувеличават възможностите за печалба; скриват истинското положение на нещата; казват, че работите се намират в цветущо състояние, когато всъщност са безнадеждни; ходят с усмихнати лица (и колко тъжна е тази усмивка!) до самия миг на катастрофата — готови са да се възползуват от всеки повод да забавят хода на събитията или да задържат известни суми, само и само да отложат неизбежния крах с още няколко дни. «Долу всяка подобна нечестност!» — казва възторжено кредиторът и хули своя провален противник. «Ти, глупак такъв, защо се хващаш за сламката?» — казва спокойният здрав разум на потъващия човек. «Мошенико, защо се боиш да влезеш в списъка на разорените?» — казва благосъстоятелният на клетника, потъващ в черния поток. Кой не е забелязал готовността, с която най-близките приятели и най-честните хора се подозират и се обвиняват в измама, когато имат някакви парични разправии? Това става с всички. И предполагам, всички са прави, а светът е измамник.
Озбърн не можеше да понесе мисълта за получаваните по-рано от него облаги и тази мисъл го дразнеше и вбесяваше. Направените ни от някого добрини винаги засилват неприязънта ни към този човек. Най-после той трябваше да скъса и годежа между дъщерята на Седли и сина си; и тъй като работата бе отишла твърде далеч и щастието и може би доброто име на девойката щяха да бъдат провалени, необходимо бе да се изнамерят най-силните основания за това скъсване и Джон Озбърн трябваше да докаже, че Джон Седли е действително лош човек.
При срещите на кредиторите той се държеше към Седли с такава жестокост и високомерие, че това едва ли не сломи сърцето на разорения нещастник. Забрани всякакви срещи между Джордж и Амелия — като застрашаваше младежа с анатемосване, ако наруши заповедта му, и хулеше клетата невинна девойка като някоя най-подла и най-изкусна хитруша. Едно от най-важните условия при гнева и омразата е, че трябва да разпространявате лъжи против обекта на ненавистта си и сам да им вярвате, за да можете, както вече казахме, да бъдете последователни.
Когато големият удар дойде — обявяването в несъстоятелност, излизането от къщата на Ръсъл Скуеър, постановлението, че всичко е свършено между нея и Джордж — че всичко е свършено между нея и любовта, между нея и щастието, между нея и вярата й в света, — едно грубо писмо от Джон Озбърн й обясни с няколко сурови думи, че поведението на баща й е такова, щото всички връзки между семействата трябва да се скъсат, — когато, значи, последният удар дойде, той не я разтърси тъй силно, както родителите й, както майка й очакваше (тъй като Джон Седли бе потънал само в развалините на собствените си работи и на собствената си погазена чест). Амелия прие новината бледа и спокойна. Това само потвърждава мрачните предчувствия, които тя отдавна изпитваше. То бе само прочитането на присъдата — присъдата за престъплението, в което отдавна бе виновна — престъплението да обича когото не трябва, да обича прекалено и против разума. Тя и сега не разкриваше мислите си повече от по-рано. Сега, когато се бе убедила, че всяка надежда е отлетяла, тя едва ли бе по-нещастна от по-преди, когато чувствуваше, но не смееше да признае, че всичко е свършено. Така че тя се премести от голямата къща в малката, без да усети някаква разлика; през повечето време си стоеше в мъничката стая, вехнеше мълчаливо и чезнеше ден след ден. Не искам да кажа, че всички жени са такива. Скъпа мис Булък, аз не мисля, че вашето сърце ще се сломи по този начин. Вие сте една здраво разсъждаваща млада жена с правилни възгледи. Не се осмелявам да кажа същото и за себе си; сърцето ми е страдало и, трябва да призная, преживяло е страданията. Но има някои души, тъй нежно устроени, тъй деликатни и тъй крехки!
Когато старият Джон Седли мислеше за връзката между Джордж и Амелия или намекваше за нея, той вършеше това с неприязън, която беше почти толкова голяма, колкото проявената от мистър Озбърн. Той хулеше Озбърн и семейството му, като ги наричаше безсърдечни, зли и неблагодарни. Никоя земна сила, кълнеше се той, не би го принудила да омъжи дъщеря си за сина на такъв злодей. Той заповяда на Еми да изгони Джордж от ума си и да му върне всички подаръци и писма, които някога е получавала от него.
Тя обеща, че ще го послуша, и се постара да го стори. Скри получените от него две-три дрънкулки; а що се отнася до писмата, извади ги от мястото, където ги пазеше; препрочете ги — като че ли вече не ги знаеше наизуст, — но не можа да се раздели с тях. Това усилие бе прекалено голямо за нея; и тя отново ги сложи в пазвата си — също както сте виждали някоя жена да гали умряло дете. Младата Амелия чувствуваше, че ако се откъсне от тази последна утеха, или ще умре, или ще загуби ума си. Как поруменяваше и как цяла светваше, когато тези писма идваха! Как изтичваше с туптящо сърце да ги прочете, без да я видят! Ако биха студени, как превратно ги тълкуваше тази нежна душица и каква топлота им вливаше! Ако бяха кратки или егоистични, какви извинения изнамираше тя за автора им!
Тя съзерцаваше и съзерцаваше тези няколко неструващи нищо хартии. Живееше в миналия си живот, тъй като, изглежда, всяко писмо й напомняше някоя случка от него. Как добре си спомняше всичко! Погледите му, гласа му, облеклото му, какво бе казал и как го бе казал — всички тези спомени и останки на умрели чувства бяха едничкото, което сега имаше на този свят. А целта на живота й беше да бди над трупа на любовта.
Тя гледаше към смъртта с неизразимо ожидание. «Тогава — мислеше си тя — ще мога винаги да го следвам.» Аз не възхвалявам поведението й, нито пък я давам за пример на мис Булък. Мис Булък знае да направлява чувствата си по-добре, отколкото това клето малко същество. Мис Б. никога не би страдала така дълбоко, както беше сторила тази безразсъдна Амелия, не би отдала безвъзвратно любовта си; не би подарила сърцето си, без да получи нищо — само едно несигурно обещание, което в един миг бе останало без стойност. Дългият годеж е договор, който едната страна е свободна да спази или наруши, но който заангажира целия капитал на другата.
И тъй, млади девойки, бъдете предпазливи; внимавайте как се сгодявате. Пазете се да не обичате откровено; никога не издавайте всичко, което чувствувате, или пък (още по-добре) чувствувайте само малко. Вижте какви са последиците, когато проявявате преждевременна искреност и доверчивост, и не се доверявайте нито на себе си, нито на другите. Омъжвайте се тъй, както правят това във Франция, където ролята на шаферки и довереници играят адвокатите. Най-малкото, никога не изпитвайте чувства, които могат да ви навредят, нито давайте обещания, които не можете в известен момент да измените или да оттеглите. Този е пътят, който ще ви осигури успех, ще ви донесе почит и добро име в Панаира на суетата.
Ако Амелия би могла да чуе какво се говореше за нея в онова общество, от което бащиното й разорение току-що я бе изпъдило, тя би видяла какви са престъпленията й и как напълно е изложила доброто си име. Мисис Смит никога не беше виждала такова престъпно неблагоразумие; мисис Браун винаги беше порицавала такива ужасни фамилиарности и краят можеше да служи за предупреждение на нейните дъщери.
— Капитан Озбърн, разбира се, не можеше да се ожени за дъщерята на един разорен човек — казваха госпожици Добин. — Достатъчно е, че е бил измамен от бащата. А що се отнася до онази малка Амелия, нейната глупост бе надминала всяка възможна…
— Всяка възможна какво? — изрева капитан Добин. — Не бяха ли сгодени още от детинство? Не беше ли това равнозначно на брак? Нека само някой посмее да изрече и една дума против най-милата, най-чистата, най-нежната, най-ангелската от всички млади жени!
— Ха, Уилям, няма защо на нас да се перчиш така. Ние не сме мъже. Ние не можем да се сражаваме с тебе — каза мис Джейн. — Не сме казали нищо против мис Седли, освен това, че цялото й поведение винаги е било най-неблагоразумно, да не го наречем и по-лошо; както и това, че родителите й са хора, които положително си заслужават нещастията.
— Сега, когато мис Седли е свободна, няма ли да е по-добре ти да й направиш предложение, а, Уилям? — запита саркастично мис Ана. — Ще бъде една действително подходяща семейна връзка. Ха! Ха!
— Аз да се оженя за нея! — каза Добин, като поруменя силно и заговори много бързо. — Ако вие, млади девойки, сте винаги готови да сменяте любимите си, мислите ли, че и с нея е същото? Смейте се и се подигравайте на този ангел. Тя не може да ви чуе; освен това е бедна и нещастна и заслужава да й се надсмивате. Продължавай да се подиграваш, Ана. Ти си духовитият член на семейството и останалите обичат да те слушат.
— Трябва пак да ти кажа Уилям, че тук не сме в казарма — забеляза мис Ана.
— В казарма, бога ми… бих желал да чуя някой в казармата да каже това, което вие казвате — извика този разгневен британски лъв. — Бих желал да чуя някой мъж да пророни една думичка против нея, бога ми. Но мъжете не приказват по този начин, Ана. Само жените се събират и съскат, и крещят, и грачат. Хайде, махай се — не започвай да плачеш. Казах само, че сте две гъски — смили се Уилям Добин, като забеляза, че зачервените очи на мис Ана се овлажниха както обикновено. — Добре, добре, не сте гъски, лебеди сте — само, моля ви, оставете мис Седли на мира.
И майката, и сестрите бяха съгласни, че никога не са виждали някой да се увлече така, както Уилям се бе увлякъл по онова глупаво, малко, кокетно, опулено същество. И те трепереха да не би след развалянето на годежа й с Озбърн тя да се обърне към другия си обожател. При тези свои опасения достойните млади девойки безсъмнено съдеха по собствения си опит или по-скоро (тъй като досега не бяха имали възможност да се оженят или да измамят някого в любов), според собствените си преценки за добро и зло.
— Истинска благословия е, мамичко, дето на полка е заповядано да замине за чужбина — казаха момичетата. — Брат ни е пощаден поне от тази опасност.
И наистина обстоятелствата бяха точно такива. И тъкмо по този начин се случи, че френският император изигра роля в семейната комедия на Панаира на суетата, която сега представяме и която никога не би се играла без намесата на това царствено нямо действуващо лице. Именно той разори Бурбоните и мистър Джон Седли. Той, чието пристигане в столицата му, призова на оръжие цяла Франция да го брани и цяла Европа да го гони. Докато френският народ и армия се кълняха във вярност на бойните орли на полето на Марса, четири мощни европейски армии тръгваха за големия chasse a L’aigle [31]; и едната от тези беше английската армия, в която участвуваха двамата наши герои — капитан Добин и капитан Озбърн.
Новината за бягството на Наполеон и спирането му в Кан бе посрещнато от смелия… полк с пламенна радост и възторг, което може да се разбере от всеки, който познава този знаменит полк. От полковника до най-малкият барабанчик, всички бяха изпълнени с надежда, с амбиция и патриотична ярост; и благодаряха на френския император като за някаква лично на тях оказана добрина, загдето беше развалил мира на Европа. Този бе моментът, за който… полк бе жадувал, за да покаже на другарите си по оръжие, че и той може да се сражава също тъй добре, както и полуостровните ветерани, и че Западноиндийските острови и жълтата треска не бяха унищожили всичката му смелост и храброст. Преди края на похода (на който също бе решила да отиде) мисис майор О’Дауд се надяваше да може да се подписва «мисис полковник О’Дауд». Нашите двама приятели (Добин и Озбърн) бяха също тъй възбудени, както и останалите; и всички по своя си начин — мистър Добин много тихо, мистър Озбърн много шумно и енергично — изявяваха своята готовност да изпълняват дълга си и да спечелят своя дял на чест и отличие.
Вълнението, породено от тази новина и обхванало цялата страна и армия, бе толкова силно, че всички частни работи останаха на заден план. И навярно поради това младият Озбърн, наскоро получил капитанския си чин, зает с приготовленията за похода, който неминуемо щеше да дойде, жадуващ за по-нататъшни повишения — не беше толкова засегнат от другите събития, които при по-спокойна обстановка биха го заинтересували. Трябва да признаем, че бедата на добрия стар Джон Седли не го опечали много. В деня, когато стана първата среща между кредиторите на нещастния човек, той бе зает да пробва новата си униформа, която много му отиваше. Баща му разправи за лошото, измамническо, срамно поведение на разорения, напомни му какво бе казал за Амелия, както и това, че връзката им вече е скъсана завинаги; и същата вечер му даде една хубава сума да заплати новите си дрехи и еполети, в които изглеждаше така добре. Младият щедър човек винаги имаше нужда от пари и ги взе без много думи. Къщата на Седли, където бе прекарал толкова щастливи часове, беше облепена с обяви. Той ги видя да се белеят на луната, когато се прибираше вечерта. Значи, този удобен дом е затворен за Амелия и родителите й. И къде ли са се подслонили? Мисълта за разорението им го развълнува не малко. Нея вечер в кафенето на хотел «Олд Слотърс» (където отсядаше, когато отиваше в града) той беше много тъжен; и пи твърде много, както забелязаха намиращите се там негови приятели.
После дойде Добин, който го предупреди да не пие толкова, обаче той каза, че вършел това само защото се чувствувал дяволски потиснат. Но когато приятелят му започна тромаво да му задава разни въпроси и го попита твърде многозначително за новини, Озбърн отказа да разговаря с него, като обаче призна, че е страшно обезпокоен и нещастен.
Три дни след това Добин завари Озбърн в стаята му в казармата, с глава склонена на масата, с разхвърляни наоколо книжа; очевидно младият капитан беше потънал в голямо отчаяние.
— Тя… тя ми изпрати обратно някои неща, които съм й подарявал… няколко проклети дрънкулки. Погледни! — Виждаше се едно малко пакетче, адресирано с добре познатия почерк до капитан Озбърн, а наоколо се търкаляха няколко предмета — пръстен, сребърен нож, който той й бе купил като момче на един панаир; златна верижка и едно медальонче с кичур коса в него. — Всичко е свършено — каза той с въздишка на горчиво угризение. — Погледни, Уил, можеш да го прочетеш, ако искаш.
Имаше едно писмо, съдържащо няколко реда, което му показа и което гласеше:
«Татко ми заповяда да върна тези подаръци, които ти ми направи в по-щастливи за мене дни; пиша ти за последен път. Мисля, знам, че и ти чувствуваш сполетялото ни нещастие така дълбоко, както го чувствувам и аз. Аз съм, която те освобождава от годежа; той става невъзможен при сегашното ни нещастие. Положителна съм, че ти не си имал никакъв дял в него, нито в жестоките подозрения на мистър Озбърн, които представляват най-голямата ни мъка. Сбогом. Сбогом. Моля бога да ми даде сили да понеса това и другите нещастия и винаги да те благославя.
А.
Често ще свиря на пианото — на твоето пиано. Само ти би могъл да го изпратиш.»
Добин беше много мекосърдечен. Винаги се трогваше, когато виждаше жени и деца да страдат. Мисълта, че Амелия е самотна и със сломено сърце, разкъсваше от мъка благородната му душа. И той избухна в такива чувства, които всеки, който желае, може да сметне за израз на мекушавост. Той заяви, че Амелия е ангел, с което Озбърн се съгласи от все сърце. И той също така бе прекарал през паметта си историята на техните два живота — и я бе видял, от детството й до днес, все тъй мила, тъй невинна, тъй очарователно искрена и безизкуствено предана и нежна.
Каква мъка е да загуби всичко това — каква мъка е, че го бе имал, без да го оцени! Хиляди мили случки и възпоминания се затълпиха в паметта му — и във всичките той я виждаше винаги добра и красива. А що се отнася до самия него, той се изчерви от угризение и срам, като си спомни собствения си егоизъм и равнодушие, противопоставени на нейната чистота. За известно време войната, славата, всичко бе забравено и двамата приятели приказваха само за нея.
— Къде са те? — запита Озбърн след дълъг разговор и дълго мълчание — и право да си кажем, чувствуваше се доста засрамен, че не бе предприел нищо да разбере къде бе отишла. — Къде са те? На бележката няма никакъв адрес.
Добин знаеше. Той не само беше изпратил пианото; но бе написал и едно писмо на мисис Седли, с което й искаше позволение да отиде да я види — и предишния ден действително я бе видял, а също и Амелия и още повече, беше донесъл прощалното писмо и пакетчето, които така много развълнуваха и двамата.
Мисис Седли прие добродушния младеж много радушно и силно се трогна от пристигането на пианото, което, правеше догадки тя, сигурно е изпратено от Джордж и изразява добрите му чувства. Капитан Добин не разсея заблуждението на достойната дама, а само изслуша разказа й за бедите и нещастията с голямо съчувствие — като изрази и своята скръб от сполетелите ги загуби и лишения и заедно с нея порица жестокото поведение на мистър Озбърн към неговия пръв благодетел. След като тя пооблекчи малко мъката си и изля голяма част от тъгата си, той се осмели да запита дали би могъл да види Амелия, която седеше в стаята си, както обикновено, и която майката доведе разтреперана долу.
Видът й бе толкова страшен и отчаяният й поглед тъй жален, че честният Уилям Добин се изплаши, като я видя. В бледото вторачено лице той прочете най-фатални предзнаменования. След като поседя при него една-две минути, тя сложи пакетчето в ръцете му и каза:
— Занесете това на капитан Озбърн, ако обичате, и — и надявам се, че той е много добре — и много мило от ваша страна, че дойдохте да ни видите — и новата ни къща много ви харесва. И аз — аз мисля, че трябва да се кача горе, мамо, тъй като не ми е много добре. — И с тези думи, като направи реверанс и се усмихна, клетото дете си излезе. Когато я извеждаше, майката хвърли тревожен поглед към Добин. За добрия човек подобни обяснения не бяха необходими. Самият той я обичаше твърде много, за да има нужда от такова нещо. Неизразима мъка, жал и ужас го обхванаха; и след като я види, той си отиде с чувството, че е някакъв престъпник.
Когато Озбърн научи, че приятелят му я беше видял, той заразпитва живо и загрижено за клетото дете. Как е тя? Как изглежда? Какво казва? Приятелят взе ръката му и го погледна в очите.
— Джордж, тя е на умиране… — каза Уилям Добин и не можа повече да говори.
В малката къщичка, където семейство Седли беше намерило убежище, имаше едно приветливо ирландско момиче, което вършеше цялата домакинска работа. Много пъти то напразно се бе старало да утеши и помогне на Амелия. Еми бе твърде натъжена, за да му отвърне, като дори не забелязваше опитите, които момичето правеше.
Четири часа след разговора между Добин и Озбърн това момиче влезе в стаята на Амелия, където тя седеше, както обикновено, замечтана мълчаливо над писмата — нейните малки съкровища. Момичето, усмихнато, с лукав и весел вид, направи много опити да привлече вниманието на клетата Еми, която обаче не я забелязваше.
— Мис Еми — каза момичето.
— Идвам — каза Еми, без да погледне.
— Трябва да ви съобщя нещо — продължи момичето. — Има нещо — някой — знаете, ето друго писмо за вас — не четете вече старите. — И тя й даде едно писмо, което Еми взе и прочете.
«Трябва да те видя — казваше писмото. — Скъпа ми Еми — скъпя моя любов — скъпа съпруго, ела при мене.»
Джордж и майка й бяха навън и я чакаха да прочете писмото.
Глава XIX
Как болногледачката на мис Кроли се грижеше за нея
Видяхме вече, че щом някое важно за семейство Кроли събитие стигнеше до ушите на мисис Фъркин, последната веднага се чувствуваше длъжна да го съобщи на мисис Бют Кроли в пасторския дом. Споменахме също така колко мила и любезна беше тази добродушна дама към доверената прислужница на мис Кроли. Тя беше много любезна и към мис Бригс, компаньонката, и си осигури добрите й чувства посредством цяла поредица от онези обещания и прояви на внимание, които струват малко, когато се правят, но които са много приятни и ценни за този, който ги получава. Да, всеки, който ръководи домакинство, трябва да знае колко евтини и все пак колко приятни са тези прояви и какъв вкус дават и на най-блудкавото блюдо в живота. Кой е бил този съвършен глупак, който казал, че «думите не мажат хляба с масло»? Половината от парчетата хляб в обществото се поднасят и стават вкусни само с тази подправка. Както безсмъртният Алексис Сойе може за половин пени да сготви по-вкусна супа, отколкото един неопитен готвач с цели килограми месо и зеленчуци, по същия начин и един изкусен артист може да стори така, че няколко простички и приятни думи да хванат повече място, отколкото материалното добро, което би направил неопитният. Дори нещо повече, ние знаем, че на дело стореното добро често пъти разваля някои стомаси; докато голяма част от тях са в състояние да смелят всякакво количество приятни думи и винаги са гладни за повече от същата храна. Мисис Бют толкова често бе казвала на Бригс и Фъркин колко силно ги обича и какво тя би направила за такива искрени и предани приятелки като тях, ако би имала богатството на мис Кроли, че въпросните две дами показваха към нея най-голямо уважение и изпитваха такава благодарност, сякаш мисис Бют ги беше обсипала с най-големи облаги.
Родън Кроли, от друга страна, какъвто си беше егоистичен и тромав, никога не проявяваше и най-малкото усилие да спечели лелините си адютантки, като им показваше напълно открито презрението си — веднъж дори накара Фъркин да му събуе ботушите — пращаше я на дъжда да му върши разни унизителни услуги — и ако понякога й даваше по някоя гвинея, вършеше го по такъв начин, сякаш й удряше плесница. И понеже леля му правеше Бригс прицелна точка на подигравките си, той следваше примера й и също й се надсмиваше, а шегите му бяха толкова деликатни, колкото и ритниците на коня му. Докато мисис Бют се съветваше с нея относно някои мъчнотии или в случаи, където трябваше да се прояви изисканост, възхищаваше се от поезията й и чрез хиляди прояви на доброта и учтивост показваше колко много цени Бригс. Ако правеше някой съвсем дребен подарък на Фъркин, тя го придружаваше с толкова ласкателства, че малкият подарък се превръщаше в злато в сърцето на признателната прислужница, която освен това очакваше някаква много голяма облага, която неминуемо трябваше да получи в деня, когато мисис Бют щеше да се сдобие с наследството.
Обръщаме почтително внимание на тези, които сега встъпват в живота, върху различното поведение на тези двама души. «Хвалете всекиго — казвам аз на такива хора. — Не бъдете придирчиви, а ласкайте хората право в лицето и зад гърба им, когато сте сигурни, че има някаква възможност да го научат. Никога не пропущайте случая да кажете добра дума. Също както Колингуд никога не виждал някое празно местенце в имението си, без да извади от джоба си жълъд и да го посади, така правете и вие с ласкателствата си в живота. Един жълъд не струва нищо; но от него може да израсне доста внушително дърво.»
Накъсо казано, когато работите вървяха добре за Родън Кроли, услужваха му сърдито и насила; а когато изпадна в немилост, никой не му помогна и не го съжали. Но когато мисис Бют взе командата в къщата на мис Кроли, тамошният гарнизон с възторг заработи под заповедите й, като очакваше всякакви облаги от обещанията й, от щедростта й и от любезните й думи.
Мисис Бют нито за миг не си позволи да смята, че той ще се почувствува сразен след едно поражение и че няма да направи по-нататъшни опити да си възвърне загубените позиции. Тя познаваше Ребека като умна и енергична жена и знаеше, че никога няма да се остави да падне без борба. Чувствуваше, че трябва да се подготви за тази борба и непрестанно да бъде нащрек срещу всякакво нападение и всякаква изненада.
Преди всичко, макар и да държеше града в своя власт, беше ли тя сигурна в най-главния му жител? Щеше ли самата мис Кроли да удържи положението; и не желаеше ли тайно отново да приеме изпъдения противник? Старата дама обичаше Родън и Ребека, която я забавляваше. Мисис Бют не искаше да скрива от себе си, че никой от нейните хора не беше в състояние да допринесе нещо за забавляването на свикналата с градския живот дама. «Зная, че пеенето на моите момичета, сравнено с това на онази омразна възпитателка, е непоносимо» — признаваше си искрено пасторската съпруга. Тя винаги заспиваше, когато Марта и Луиза пееха дуетите си. Дървеното колежанско възпитание на Джим и приказките на клетия мил Бют за конете и кучетата му я дразнеха. «Ако я заведа в пасторския дом, ти ще се ядоса на всички ни и ще побегне, зная, че ще го стори. И тогава може отново да попадне в лапите на онзи отвратителен Родън и да стане жертва на онази змия Шарп. Междувременно ясно ми е, че тя никак не е добре и поне за няколко седмици няма да може да се мръдне; а през това време трябва да измислим план, за да я защитим от хитростите на онези безпринципни хора.»
Ако някой кажеше на мис Кроли, че е болна или че изглежда болнава, дори и когато се чувствуваше най-добре, разтрепераната стара дама веднага изпращаше за доктора си; и трябва да призная, че тя действително беше доста зле след внезапно случилата се семейна неприятност, която би могла да разклати и по-здрави от нейните нерви. Най-малкото мисис Бют си мислеше, че е длъжна да заяви на доктора, на аптекаря, на компаньонката и на слугите, че положението на мис Кроли е много критично и че те трябва да действуват с оглед на това. Тя заповяда да покрият улицата до колене със слама и да скрият чукчето на вратата при приборите на мистър Баулс. Настояваше пред доктора да идва два пъти дневно; и всеки два часа наливаше пациентката си с лекарства. Когато някой влизаше в стаята, тя изшъткваше тъй силно и многозначително, че изплашваше клетата стара дама в леглото, от което тя не можеше да погледне, без да види вторачени в нея малките лъскави очички на мисис Бют, която неотклонно седеше в креслото до постелята. И докато се движеше из стаята подобно котка с кадифени лапи, тези нейни очи сякаш святкаха в тъмното (тъй като държеше завесите спуснати). Така пролежа мис Кроли дълги, дълги дни, през които мисис Бют й четеше религиозни книги, а в безкрайните нощни часове трябваше да слуша напевния глас на нощния пазач и пращенето на оставената за през нощта свещ. В полунощ идваше аптекарят с дебнещи стъпки, а след това й оставаше да гледа святкащите очи на мисис Бют или жълтите отблясъци, които слабата светлина на свещта хвърляше върху мрачния таван. Самата Хигия би се разболяла при подобен режим, а какво оставаше за тази клета, стара, с разстроени нерви жертва? Споменахме вече, че когато беше здрава и в добро настроение, тази почтена жителка на Панаира на суетата имаше такива свободни възгледи относно морала и религията, каквито би пожелал Monsieur de Voltaire [32], но когато я нападнеше болест, състоянието и се влошаваше още повече от ужасния страх пред смъртта; и тогава неописуема боязън обхващаше немощната стара грешница.
То се знае — проповедите за пред болни и нравоучителните разсъждения нямат място в обикновените повести и ние не ще правим опити (както някои съвременни романисти) да увлечем читателя, за да му поднесем някаква мрачна беседа, когато той си е платил, за да гледа комедии. Но едва ли може да се внуши без проповядване, че шумът, възторгът, смехът и веселието, които Панаирът на суетата показва пред хората, невинаги се проявяват и в частния им живот и че понякога ги обхваща най-ужасна потиснатост на духа и най-печални угризения. Споменът за най-пищните банкети едва ли може да развесели болния епикуреец. Възпоминанията за най-прекрасните дрехи и най-големите успехи по баловете едва ли могат много да утешат повехналите хубавици. Може би и държавниците, в известни моменти на живота си не чувствуват особено задоволство при мисълта за най-големите си успехи; и сполуката, и веселието на вчерашния ден са от много малко значение, когато наближи един известен (макар и все пак неизвестен) ден, за който всеки от нас трябва да се замисли в един или друг случай. О, мои събратя шутове! Не идват ли моменти, когато човек се изморява да се хили и премята, да подхвърля шапката си и раздрусва звънчетата? Това, скъпи другари и приятели, е приятната ми цел — да се разхождам с вас през Панаира, да разглеждаме заедно будките и бараките; а после да се приберем вкъщи след шума, блясъка и веселието и тайно от другите да се отдадем на мъката си.
«Ако моят клетник имаше глава на плещите си — мислеше си мисис Бют Кроли, — колко полезен би могъл да бъде на тази нещастна стара дама при сегашните обстоятелства! Би могъл да я накара да се разкае за страшното си свободомислие; би могъл да й внуши да изпълни дълга си и да се откаже завинаги от онзи омразен негодник, който опозори и себе си, и семейството си; и може да й повлияе да се отнесе справедливо към милите момичета и двете момчета, които несъмнено се нуждаят и заслужават всяка помощ, която роднините им могат да им окажат.»
И тъй като омразата към порока представлява стъпка към добродетелта, мисис Бют Кроли се стараеше да влее в съзнанието на зълва си необходимото отвращение към многобройните грехове на Родън Кроли. Чичовата му жена изброи такова количество от тях, че те бяха достатъчни да осъдят на гибел цял полк млади офицери. Ако човек извърши някакво зло в живота си, не зная дали има моралист, по-склонен да покаже прегрешенията му пред света от собствените му роднини; така и мисис Бют показа превъзходна семейна заинтересованост и познание по отношение на Родъновата история. Тя знаеше всички подробности за онази грозна кавга с капитан Маркър, при която Родън, виновен от самото начало, свършил с това, че застрелял капитана. Тя знаеше как нещастният лорд Дъвдейл, чиято мамичка била наела къща в Оксфорд, за да може той да получи там образованието си, и който до идването си в Лондон не се бил докосвал до карти, бил развратен от Родън в «Какаовото дърво» и този ужасен развратител и изкусител на младежта го напил и му ограбил четири хиляди лири стерлинги. Тя описа с най-живи подробности страданията на провинциалните семейства, които бил разорил — чиито синове завлякъл в безчестие и бедност и чиито дъщери подтикнал към падение. Тя познаваше клетите търговци, които загубили състоянието си поради неговото разточителство — подлостите и мошеничествата, чрез които постигал това, — удивителните лъжи, с които мамел най-великодушната от всички лели, както и неблагодарността и насмешката, с които заплащал за жертвите й. Тя разправи малко по малко тези истории на мис Кроли; разправи й ги с всички подробности; чувствуваше, че това е нейният наложителен дълг като християнка и майка; и не изпитваше никакво угризение, нито разкаяние спрямо тази, която принасяше в жертва. Дори нещо повече, тя навярно смяташе, че това, което върши, е похвално и се гордееше с твърдостта, с която действуваше. Да, кажете каквото искате, обаче ако човек трябва да бъде похулен, никой не може да свърши това тъй добре, както някой негов роднина. И ние сме принудени да признаем за този нещастен клетник Родън Кроли, че самата истина бе достатъчна да го осъди и че всички измислици и клюки представляваха само излишни усилия от страна на приятелите му.
Също и Ребека, която сега бе станала роднина, получи своя дял от любопитството на любезната мисис Бют. Тази жена, която тъй неуморимо търсеше истината (и която бе дала най-строга заповед да не се приемат никакви пратеници, нито писма, идващи от страна на Родън), взе екипажа на мис Кроли и отиде при старата си приятелка мис Пинкъртън в Чизик, на която съобщи страшната новина, че капитан Кроли бил съблазнен от мис Шарп, и от която научи най-различни данни относно произхода и ранния живот на бившата възпитателка. Приятелката на лексикографа можа да й даде достатъчно сведения. Накараха мис Джимайма да донесе писмата на учителя по рисуване. В едно от тях той изказваше благодарността си на двете дами от Чизик за това, че приели Ребека, а последният документ, излязъл изпод перото на нещастния художник, беше този, с който той заявяваше от смъртното си легло, че оставя своето осиротяло дете под закрилата на мис Пинкъртън. В колекцията имаше също и младежки писма и молби от Ребека, с които просеше помощ за баща си или изразяваше собствената си благодарност. Не зная дали в Панаира на суетата има по-хубави сатири от писмата. Вземете например сноп писма от вашия мил приятел, писани преди десет години — от милия ви приятел, когото сега мразите. Погледнете писмата от сестра ви! Колко много сте били привързани един към друг, преди да се скарате за онова наследство от двадесет фунта стерлинги! Препрочетете детинските драсканици на сина ви, който след това едва ли не сломи сърцето ви със самолюбието и неблагодарността си. Или пък погледнете собствените си писма, изпълнени с вечен плам и безкрайна любов, които ви бяха върнати от любимата ви, когато се омъжи за висшия сановник — любимата ви, за която сега мислите толкова, колкото и за кралица Елизабет. Клетви, любов, обещания, споделени тайни, благодарност — колко са смешни, когато ги четете след известно време! В Панаира на суетата трябва да има закон, който да заповядва изгарянето на всички писмени документи (освен изпращаните от търговците сметки) след известен къс срок от време. Тези шарлатани и мизантропи, които препоръчват неизличимо японско мастило, трябва да загинат заедно със собствените си вредни открития. Най-доброто мастило за употреба в Панаира на суетата трябва да бъде такова, което за няколко дни напълно изчезва и оставя хартията чиста, та да може да пишете на нея и другиму.
От пансиона на мис Пинкъртън неуморимата мисис Бют проследи пътя на Шарп и дъщеря му назад към квартирата им на Грийк Стрийт, която покойният художник бе заемал; и където портретите на хазайката в бяла атлазена рокля и на съпруга й с пиринчени копчета, нарисувани от Шарп вместо наема за тримесечието, все още красяха стените на приемната. Мисис Стоукс беше общителна жена и бързо разправи всичко, което знаеше за мистър Шарп, какъв бил разпуснат и беден; добродушен и забавен; как винаги бил преследван от пристави и кредитори; как, за ужас на хазайката, която просто не могла да понася съпругата му, той се оженил за последната едва наскоро преди смъртта й; и каква особена малка хитруша била дъщеря му; как карала всички да се смеят на шегите и закачките й; как сама носела ракията от кръчмата и как я познавали във всички ателиета на квартала. Накъсо казано, мисис Бют доби такива пълни знания за родословието, образованието и поведението на новата си племенница, които едва ли биха доставили голямо удоволствие на Ребека, ако тя би знаела за предприетото разследване.
Мис Кроли бе обсипана с благодатта на тези усърдни разследвания. Мисис Родън Кроли била дъщеря на оперна балерина. Самата тя също танцувала. Служела и за модел на художници. Възпитавана била тъй, както подобава на дъщерята на една такава майка. Пиела джин с баща си и т.н. и т.н. Пропаднала жена се омъжила за пропаднал мъж; и поуката, която трябваше да се изведе от разказа на мисис Бют, бе, че злодейството на тази двойка е непоправимо и че никой свестен човек не би трябвало да има нещо общо с тях.
Това бяха материалите, които благоразумната мисис Бют насъбра в Парк Лейн, това бяха амунициите и провизиите, които служеха за подкрепления на къщата срещу обсадата, която тя знаеше, че Родън и жена му ще предприемат срещу мис Кроли.
Но ако в приготовленията й можеше да се намери някаква грешка, тя се състоеше в това, че бе прекалено ревностна; всичко вършеше прекалено усърдно. Тя безсъмнено бе направила мис Кроли по-болна, отколкото бе необходимо; и макар старата жена да се бе подчинила на господството й, то бе толкова строго и неумолимо, че жертвата бе склонна да избяга от него при първата появила се на пътя й възможност. Властните жени, тези украшения на женския пол — жените, които нареждат всичко за всекиго и знаят по-добре от засегнатия кое е най-добро за ближните им, понякога не мислят за възможността от домашен бунт, нито пък за друга неприятна последица, произтичаща от прекалено строгата им власт.
Така например мисис Бют имаше най-добрите намерения в света и се съсипваше до смърт, като се лишаваше от сън, от храна и от чист въздух заради немощната си зълва, обаче тя отиде толкова далеч в убеждението си, че старата жена е болна, че едва ли не успя да я сложи в гроба. Един ден разкри на аптекаря, мистър Клъмп, своята пожертвователност и резултатите от нея.
— Положителна съм, драги мистър Клъмп — каза тя, — че не съм пожалила никакви усилия, за да помогна за оздравяването на нашата скъпа болна, която бе повалена на легло поради неблагодарността на своя племенник. Аз никога не се спирам пред личните неудобства и никога не отказвам да правя жертви.
— Трябва да се признае, че предаността ви е възхитителна — каза мистър Клъмп с нисък поклон, — обаче…
— От идването си тук просто не съм затворила очи, отказала съм се от съня си, от здравето си, от всяко удобство, за да мога да изпълня своя дълг. Когато клетият ми Джеймс се разболя от шарка, нима оставих слугинята си да го гледа? Не.
— Направили сте това, което подобава на една превъзходна майка, скъпа госпожо, на една добра майка, обаче…
— Като майка и като съпруга на един английски свещеник, аз смирено се надявам, че принципите ми са прави — каза мисис Бют с възторжената тържественост на дълбоко убедения — и докато природата ме поддържа, мистър Клъмп, аз никога, никога не ще напусна своя пост. Други могат да повалят тази побеляла глава на болничната постеля (тук мисис Бют поклати глава и посочи към една от кафявите перуки на мис Кроли, сложена на поставка в тоалетната стая), обаче аз никога не ще я напусна. Ах, мистър Клъмп! Боя се, че тази болна се нуждае не само от медицинска, но и от духовна подкрепа.
— Това, което исках да отбележа, скъпа госпожо — тук упоритият Клъмп отново я прекъсна любезно, — това, което исках да отбележа, когато вие изразихте чувствата, които ви правят такава голяма чест, беше, че вие, струва ми се, се боите без основание за добрата си приятелка и прекалено щедро жертвувате собственото си здраве заради нея.
— Бих дала и живота си, за да изпълня своя дълг, както и за доброто на кой да е член от семейството на съпруга ми — прекъсна го мисис Бют.
— Да, госпожо, ако е необходимо; но ние не желаем мисис Бют да става мъченица — каза галантно мистър Клъмп. — Двамата с доктор Скуилс обсъдихме най-старателно положението на мис Кроли, както и сама можете да предположите. Намирам я потисната и неспокойна; разтревожена е от семейните неприятности.
— Племенникът й ще отиде към гибел! — извика мисис Кроли.
— Разтревожена е от семейни неприятности; но вие дойдохте като ангел-хранител, скъпа госпожо, като същински ангел-хранител, уверявам ви, за да я облекчите при настоящите нещастия. Но доктор Скуилс и аз смятаме, че нашата симпатична приятелка не е в такова състояние, та да е необходимо да пази леглото. Тя е потисната, но лежането може би усилва още повече потиснатостта й. Нуждае се от промяна, чист въздух, веселие — най-приятните лекарства на аптекарското изкуство — каза мистър Клъмп, като се усмихна и показа хубавите си зъби. — Убедете я да стане, скъпа госпожо. Измъкнете я от леглото и от лошите мисли; настоявайте да поизлиза на разходка с екипажа. Това ще направи да цъфнат рози и на вашите бузи, ако ми позволите да ви го кажа, мисис Бют Кроли.
— Само видът на ужасния й племенник, срещнат случайно в парка, където чувам, че този нещастник се разхожда с нахалната съучастничка на престъпленията си — каза мирис Бют (като без да иска, даде да се прозре себелюбието й), — ще й причини такъв удар, че ще трябва отново да я сложим на легло. Тя не трябва да излиза, мистър Клъмп. И няма да излезе, докато съм тук да бдя над нея. А що се отнася до моето здраве, нима то има някакво значение? Аз го давам с радост, сър. Жертвувам го пред олтара на дълга си.
— Честна дума, госпожо — каза сега сурово мистър Клъмп, — не отговарям за живота й, ако тя продължава да лежи в тази тъмна стая. Нервите й са толкова разстроени, че може всеки миг да я изгубим; и ако желаете капитан Кроли да стане неин наследник, предупреждавам ви най-искрено, госпожо, че вие правите всичко възможно да му помогнете.
— Боже мой! Наистина ли животът й е в опасност? — извика мисис Бют. — Защо, защо не ме предупредихте по-рано, мистър Клъмп?
Предишната вечер мистър Клъмп и доктор Скуилс се бяха съвещавали (над бутилка вино в дома на сър Лапен Уорън, чиято съпруга се готвеше да го ощастливи с тринадесетото си благословение) относно болестта на мис Кроли.
— Онази жена от Хампшир — забеляза доктор Скуилс, — която се е вкопчила в старата Тили Кроли, е същинска харпия. Каква прекрасна мадейра!
— Какъв глупак излезе Родън Кроли — отвърна Клъмп, — да вземе да се ожени за някаква си възпитателка! Но тя не беше за изхвърляне, нали?
— Зелени очи, хубава кожа, грациозна фигура, знаменито развита отпред — забеляза Скуилс. — Вярно, не беше за изхвърляне. Кроли наистина излезе глупак.
— Той винаги си е бил глупак — отвърна аптекарят.
— Разбира се, старата няма да му остави нито стотинка — каза лекарят и след малко добави: — Хубави парички ще остави, нали?
— Да остави парички ли? — каза Клъмп, като се ухили. — Нямам намерение да се стигне дотам. Та нали, докато е жива, ще получавам от нея двеста лири стерлинги годишно.
— Онази жена от Хампшир ще я убие за два месеца, мое момче, ако продължава така да я гледа — каза доктор Скуилс. — Стара жена; обича да си похапва; разстроени нерви; болно сърце; натиск на мозъка; апоплексия и толкова. Накарай я да стане, Клъмп; накарай я да излезе, иначе не й давам много седмици, а тогава и ти няма дълго да получаваш твоите двеста лири годишно. — Този намек именно накара достойния аптекар да заговори така откровено на мисис Бют Кроли.
Тъй като мисис Бют държеше старата дама под властта си, на легло, без друг човек наоколо, тя предприе няколко нападения, за да я накара да промени завещанието си. Но когато на мис Кроли се правеха такива мрачни предложения, страхът й от смъртта силно се увеличаваше. И мисис Бют видя, че преди да се надява да постигне своята благородна цел, тя трябва да подобри настроението и здравето на пациентката си. Следващият въпрос беше къде да я заведе. Едничкото място, където няма възможност да срещне онези двама омразници, е черквата, а това няма да я забавлява — мислеше си с право мисис Бют. «Трябва да отидем на разходка из нашите хубави лондонски предградия — каза си след това тя. — Чувам, че те са най-живописните в света.» И тя изведнъж силно се заинтересува от Хампстед и Хорнзи и откри, че Дълуич много я привлича, поради което сложи своята жертва в екипажа и я закара към тези провинциални места, като изпълваше часовете на пътешествията с разговори за Родън и съпругата му и разправяше на старата жена всичко онова, което можеше да засили негодуванието й спрямо тези двама окаяници.
Изглежда, мисис Бют дърпаше канапа по-силно, отколкото беше необходимо. Защото, макар и да успя да внуши на мис Кроли необходимата ненавист към непослушния й племенник, болната жена изпитваше силна омраза и таен страх от мъчителката си и жадуваше да избяга от нея. Не след дълго тя въстана най-категорично против разходките в Хайгейт и Хорнзи. Старата жена настояваше да отидат в парка. Мисис Бют знаеше, че там ще срещнат отвратителния Родън, и беше права. Един ден файтонът му се появи на ринга; Ребека седеше до него. В неприятелския екипаж мис Кроли заемаше обичайното си място, като мисис Бют се намираше от лявата й страна, а пуделът и мис Бригс седяха отзад. Моментът бе напрегнат и сърцето на Ребека заби бързо, когато разпозна екипажа. И когато двете превозни средства се приближиха едно срещу друго, тя скръсти ръце и погледна към старата мома с израз на дълбока преданост и мъка. Родън се разтрепери и лицето му стана мораво зад боядисаните мустаци. В другия екипаж само Бригс се развълнува и хвърли неспокоен поглед към старите си приятели. Бонето на мис Кроли бе упорито обърнато на другата страна. Мисис Бют избра точно този момент да обсипва пудела с ласки, като го наричаше свое мъничко любимче, сладичко кученце и миличко същество. Екипажите се разминаха и всеки продължи пътя си.
— Нищо не излезе, дявол да го вземе — каза Родън на жена си.
— Опитай още веднъж, Родън — отвърна Ребека. — Не би ли могъл да вклещиш твоите колела в техните, миличък?
Родън нямаше смелост за тази маневра. Когато екипажите се срещнаха отново, той се изправи, вдигна ръка, за да свали шапка, и цял се превърна в зрение. Но този път лицето на мис Кроли не бе извърнато настрани; тя и мисис Бют го погледнаха право в очите и най-безжалостно изразиха пренебрежението си. Той се отпусна с проклятие на мястото си и като се отклони от ринга, препусна отчаяно към къщи.
Това беше решителна победа за мисис Бют. Но като забеляза явната нервност на мис Кроли, тя почувствува опасността от други подобни срещи и реши, че за здравето на скъпата й приятелка крайно необходимо да напуснат за известно време града, като горещо препоръча да заминат за Брайтън.
Глава XX
В която капитан Добин играе ролята на брачен пратеник
Без да разбере как, капитан Уилям Добин стана най-жаркият подбудител и помагач за свързването на Джордж Озбърн с Амелия. Ако не беше той, това никога нямаше да стане. Той не можеше да не си го признае и се усмихваше донейде горчиво, като си мислеше, че от всички хора на света именно на него е паднала грижата за тази женитба. Но макар воденето на преговорите да бе едва ли не най-болезнената длъжност, която можеше да му бъде дадена, все пак, щом трябваше да изпълни някакъв дълг, капитан Добин бе свикнал да върши това без много думи и колебание. След като се убеди, че ако я лишат от съпруга й, мис Седли ще умре от отчаяние, той реши да употреби всички усилия, за да я запази жива.
Няма да влизам в пълни подробности относно срещата между Джордж и Амелия, когато той бе доведен отново до нозете (не би ли трябвало да се осмелим да кажем ръцете?) на любимата си посредством намесата на неговия честен приятел Уилям. Много по-кораво сърце от Джорджовото би се стопило при вида на това сладко личице, тъй трагично смазано от мъка и отчаяние, както и при искрените и нежни думи, с които тя разкри страданията на покрусеното си сърце. Но понеже тя не припадна, когато разтрепераната й майка доведе пред нея Озбърн, и понеже даде отдушник на прекомерната си скръб само като сложи глава на рамото на любимия си, където изплака насъбралите се нежни и облекчителни сълзи, старата мисис Седли, която също се почувствува много облекчена, реши, че е най-добре да остави младите хора сами. Когато тя си излизаше, Еми плачеше над ръката на Джордж, целувайки я смирено, сякаш той бе върховният й повелител и господар, а самата тя бе недостойна и виновна и се нуждаеше от благоволението и прошката му.
Нейното смирение и сладко безропотно послушание силно трогнаха и поласкаха Джордж Озбърн. В това вярно и покорно създание той видя робиня и душата му тайно потрепна при съзнанието за своята мощ. Макар и да бе султан, той щеше да се покаже щедър и щеше да вдигне коленичилата Естер, за да я направи своя царица. Освен това тъгата и красотата й го трогнаха колкото подчинението й, така че, както се казва, той я развесели, вдигна я и й прости. Всичките й надежди и чувства, които бяха на умиране поради туй, че бе лишена от това свое слънце, изведнъж отново цъфнаха, когато светлината му пак грейна над нея. Едва ли бихте могли да познаете, че светналото малко личице, сложено нея нощ върху възглавницата на Амелия, бе същото, което лежеше там предишната нощ толкова бледо, така безжизнено, така равнодушно към всичко наоколо. Честната ирландска девойка, прислужничката, зарадвана от тази промяна, поиска позволение да целуне лицето, което изведнъж бе станало тъй цветущо, Амелия обви ръце около шията на момичето и го целуна от цялото си сърце, също като дете. Наистина тя бе малко повече от дете. И като на дете бе нея нощ сънят й — сладък и освежителен; а колко ненаказано голямо беше щастието й, когато се събуди сутринта с раждането на слънчевата светлина!
«Днес той отново ще бъде тук — мислеше си Амелия. — Той е най-великият и най-добрият от всички мъже!» А и Джордж също така си мислеше, че е едно от най-благородните живи същества и че прави огромна жертва, като се жени за това младо създание.
Докато тя и Озбърн се радваха на приятния си tête-à-tête на горния етаж, старата мисис Седли и капитан Добин разговаряха долу върху създаденото положение и за бъдещето на двамата млади хора. След като събра влюбените и ги остави да се прегръщат най-горещо, постъпвайки като истинска жена, мисис Седли изрази мнението, че никоя земна сила не ще накара мистър Седли да се съгласи на брака между дъщеря му и сина на човека, който се бе отнесъл към него така жестоко и така срамно. И тя заразправя надълго и нашироко за миналите щастливи дни и за миналия им разкош, когато Озбърн живеел много скромно, а жена му оставала крайно доволна, ако можела да получи някои от бебешките дрешки на Джоз, с които мисис Седли й услужила при раждането на едно от децата им. Тя беше сигурна, че дяволската неблагодарност на този човек е сломила сърцето на мистър Седли, а пък що се отнася до женитбата, той нямало никога, никога, никога да се съгласи.
— Тогава те трябва да избягат, госпожо — каза със смях Добин, — и да последват примера на капитан Родън Кроли и онази малка възпитателка, приятелката на мис Еми.
— Възможно ли е? Никога не бих си помислила… — И мисис Седли силно се развълнува при тази новина. Колко би желала и Бленкинсоп да я бе чула! Бленкинсоп винаги подозирала онази мис Шарп. Как се бил отървал Джоз!… И тя описа добре познатата вече любовна интрижка между Ребека и данъчния началник на Богли Уола.
Не беше обаче яростта на мистър Седли, от която Добин се боеше толкова, колкото от яростта на другия засегнат родител, и той си призна, че е много разтревожен и загрижен относно поведението на червеновеждия стар тиранин от Ръсъл Скуеър. Добин бе уверен, че той е забранил безусловно брака. Той знаеше какъв упорит и свиреп човек е Озбърн и как не отстъпва от думата си.
— Единствената възможност, която Джордж има за помирение с баща си, е да се отличи в предстоящия поход — заявяваше приятелят му. — Ако умре, съдбата ще е една и за двамата. А ако не успее да се отличи, какво ще стане тогава? Чувал съм, че има малко пари от майка си — достатъчно, за да си купи майорската титла — иначе ще трябва да продаде каквото има и да отиде да копае в Канада или да заживее без обичайните удобства в някоя къщичка в провинцията.
Добин си мислеше, че с такава съпруга той не би имал нищо против да отиде дори в Сибир — и може да е чудно, но на този смешен и крайно неразумен младеж нито за миг не хрумна, че липсата на средства да се поддържа хубав екипаж и коне, както и на доход, който би дал възможност на притежателите му да посрещат приятелите си по благороднически, може да служи за пречка на брака между Джордж и мис Седли.
Тези важни обстоятелства го караха да смята, че женитбата трябва да стане колкото може по-скоро. Чудя се, дали самият той не искаше това да мине по-бърже? Също както в случай на смърт хората желаят да избързат с погребението или както гледат да се свърши по-скоро с раздялата, когато се решат на такава. Едно е положително, че веднъж взел работата в ръцете си, капитан Добин я направляваше с най-голямо усърдие. Той убеди Джордж в необходимостта да се действува неотложно и му изтъкна възможностите за помирение с баща му, което можеше да се постигне, ако вестникът съобщеше за някакво негово отличие. Ако е нужно, и той самият ще предизвика и въвлече и двамата бащи в тази работа. Най-малкото Добин убеди Джордж да свърши всичко, преди да бе дошла очакваната от всички заповед за заминаването на полка на поход в Европа.
Упорито зает с тези женитбени планове, получил одобрението и съгласието на мисис Седли, която нямаше голямо желание да съобщи лично работата на съпруга си, мистър Добин отиде да потърси Джон Седли в неговото свърталище в Сити, кафене «Тапиока», където, след затварянето на собствената му кантора и след постигналото го нещастие, клетият съсипан стар джентълмен отиваше всекидневно да пише и получава писмата си и да ги събира в тайнствени, вързопчета, няколко от които носеше в джобовете на жакета си. Не знам нещо по-печално от тази улисаност и тези тайнствени занимания на един разорен човек; писмата от богаташи, които ви показва; смачканите и изпоцапани документи, обещаващи поддръжка и изразяващи съчувствия, които той слага свенливо пред вас и върху които гради надеждите си за възстановяване и бъдещо богатство. Обичният ми читател сигурно е имал случай в своя житейски опит да бъде издебван от не един такъв нещастник. Той ви дръпва в ъгъла, изважда от зяпналия си джоб снопчето книжа и с канапа в уста слага пред вас любимите си отбрани писма. Кой не познава тъжния ревностен полусмахнат поглед, който той ви отправя с безнадеждните си очи?
Добин откри, че веселият, благоденствуващ и шеговит навремето Джон Седли сега се бе превърнал в такъв именно човек. Жакетът му, който биваше тъй спретнат и изящен, сега бе избелял по ръбовете, а копчетата му се бяха протрили. Лицето му бе хлътнало и небръснато; нагръдникът и вратовръзката му висяха отпуснато под заприличалата на торба жилетка. Когато в миналото черпеше приятелите си в някое кафене, той викаше и се смееше по-високо от всеки и караше всички келнери да подскачат наоколо му; а сега бе просто мъчително да го гледаш как смирено и учтиво се държи със стария прислужник Джон от «Тапиока», с помътнели очи, скъсани чорапи и напукани меки обувки, чиято длъжност е да поднася восъчни кръгчета за удряне на печати, мастило в глинени мастилници и листове хартия на посетителите на това мрачно увеселително заведение, където, изглежда, нищо друго не се консумираше. А що се отнася до Уилям Добин, комуто през юношеските години той често беше давал пари за почерпка и когото старият джентълмен хиляди пъти бе правил прицелна точка на шегите си, сега Седли му подаде ръка много колебливо и смирено, като го нарече «сър». Чувство на срам и угризение обхвана Уилям Добин, когато съсипаният стар човек го посрещна и назова така, сякаш самият той беше в нещо виновен за нещастията, които дотолкова бяха принизили Джон Седли.
— Много се радвам да ви видя, капитан Добин, сър — каза той, след като хвърли крадешком един-два погледа към посетителя си (чиято мършава фигура и военен вид запалиха пламъче на възбуда в помътнелите очи на келнера с напуканите обувки и събудиха старата дама в черно, която дремеше сред овехтелите кафени чаши зад тезгяха). — Как са достойният общински съветник и милейди, вашата превъзходна майка, сър? — И когато каза «милейди», той погледна към келнера, сякаш искаше да каже: «Чуваш ли, Джон, аз все още имам приятели, и при това хора с титла и добро име.» — По работа ли идвате при мене, сър? Моите млади приятели, Дейл и Спигът, вършат засега цялата ми работа, докато новата ми кантора стане готова; тъй като, знаете, капитане, аз съм тук само временно. Какво бих могъл да сторя за вас, сър? Желаете ли да вземете нещо?
Добин заяви с голямо колебание и заекване, че не е нито жаден, нито гладен; че няма никаква работа за свършване; че е дошъл само да попита дали мистър Седли е добре и да се ръкува с един стар приятел. И сетне прибави, като по най-извратен начин изкриви истината:
— Майка ми е много добре — искам да кажа, напоследък никак не беше добре и чака само първия хубав ден да отиде на гости на мисис Седли. Как е мисис Седли, сър? Надявам се, че е добре. — И тук той се спря, мислейки за дълбоката си неискреност; защото денят беше чудесен и слънцето светеше весело, доколкото това бе възможно в Кофин Корт, където се намираше кафене «Тапиока»; и мистър Добин се сети, че е видял мисис Седли само преди един час, след като бе завел у тях Озбърн с файтона си и го бе оставил tête-à-tête с мис Амелия.
— Жена ми ще бъде много щастлива да се види с милейди — отвърна Седли, като извади книжата си. — Лейди Добин ще ни намери в по-малка къща от тази, в която по-рано имахме обичай да приемаме приятелите си; обаче тя е уютна и промяната на въздуха се отразява добре на дъщеря ми, която не се чувствуваше добре в града — вие, сър, си спомняте за малката Еми, нали? — Да, в града никак не се чувствуваше добре. — Докато старият джентълмен говореше, очите му шареха наоколо и той си мислеше за друго, а пръстите му барабаняха върху книжата и си играеха с изтъркания шнур, с който документите бяха превързани.
— Вие сте военен — продължи той — и аз ви питам, Бил Добин, можеше ли някому да хрумне, че онзи корсикански мошеник ще се завърне от Елба? Когато съюзените владетели бяха тук миналата година и ние им дадохме онзи банкет в Сити, сър, и когато видяхме ракетите и китайския мост в парка Сент Джеймс, можеше ли един разумен човек да предположи, че мирът не е действително сключен, след като вече му бяхме изпели благодарствените молитви, сър? Питам ви, Уилям, можех ли да предположа, че австрийският император е такъв проклет предател — предател и нищо повече? Аз наричам нещата с истинското им име — проклет двуличен предател и интригант, който през всичкото време е желаел завръщането на зет си. И казвам, че бягството на Наполеон от Елба е проклета измама и заговор, сър, в които са забъркани половината европейски държави, за да могат да свалят цената на акциите и да разорят страната ни. Ето защо името ми е в списъка на опропастените търговци. И защо е всичко това, сър? Защото имах доверие в руския император и в принц-регента. Погледнете тук. Погледнете документите ми. Погледнете как са се котирали ценните книжа на първи март и погледнете ги сега. Всичко е било наредено със заговор, сър, иначе онзи мошеник никога не щеше да побегне. Къде е бил английският представител, който го е оставил да избяга? Той трябва да се застреля, сър — трябва да го доведат пред военен съд и да го застрелят, бога ми.
— Сега отиваме да погнем Наполеон, сър — каза Добин, поизплашен от яростта на стария човек, чиито вени на челото се бяха издули и който седеше и удряше със свит юмрук по книжата си. — Ние ще го пипнем, сър — маркизът е вече в Белгия и всеки ден чакаме заповед за тръгване.
— Не му давайте да отдъхне. Върнете се с главата на онзи злодей, сър. Застреляйте този страхливец, сър — крещеше Седли. — Сам аз бих влязъл в армията, ако не бях съсипан и стар — разорен от онзи проклет мошеник — и от бандата крадци и измамници в тази страна, които аз издигнах, сър, и които сега се разхождат с екипажите си — прибави той с пресекнал глас.
Добин се смая не малко при вида на този добър, стар приятел, почти побъркан от сполетялото го нещастие и влуден от старчески гняв. Жалете покрусения джентълмен — вие, които считате парите и доброто име за най-голямо благо; да, за такива ги считат и в Панаира на суетата.
— Да — продължи той, — понякога човек държи змии в пазвата си и ги топли, а сетне те го ухапват. Понякога човек сам слага просяка на коня и после той пръв го стъпква. Вие знаете за кого говоря, момчето ми. Говоря за един възгордял се с богатството си злодей от Ръсъл Скуеър, когото познавах, когато нямаше и един шилинг, и за когото се моля да го видя просяк — такъв, какъвто беше, когато му подадох ръка за помощ.
— Чух нещо за това, сър, от моя приятел Джордж — каза Добин, който с нетърпение чакаше разговорът да стигне дотук. — Кавгата между вас и баща му го нарани твърде много, сър. И дори ви нося известие от него.
— Аха, за това, значи, сте дошли, така ли? — извика старият човек, като скочи. — Какво! Може би той ми съчувствува, така ли? Много мило от страна на този оперен франт, с неговото контешко държане и хайлайфска надутост. Все още ли се навърта около дома ми? Ако синът ми имаше смелостта на мъж, щеше да го застреля. Той е също такъв злодей като баща си. Не позволявам да се споменава името му в дома ми. Проклинам деня, когато го пуснах там; и предпочитам да видя дъщеря си умряла пред краката ми, отколкото омъжена за него.
— Джордж не е виновен за свирепостта на баща си, сър. Любовта на дъщеря ви към него е толкова негово дело, колкото и ваше. Кой сте вие, та да си играете с чувствата на двама млади хора и по ваша воля да сломявате сърцата им?
— Не забравяйте, че неговият баща скъсва годежа — извика старият Седли. — Аз съм този, който го забранява. Неговото семейство и моето са разделени завинаги. Паднал съм ниско, но не чак дотолкова, не, не. Можете да кажете това на цялата сган — на сина, на бащата, на сестрите, на всички.
— Моето мнение, сър, е, че вие нямате нито власт, нито право да разделяте тези двама — отвърна Добин с нисък глас — и че ако не дадете дъщеря си, неин дълг ще бъде да се омъжи без вашето съгласие. Няма причина тя да умира или да живее в нещастие заради това, че сте упорит. Според мене тя трябва да се счита за омъжена, все едно, че съобщението за брака й е вече прочетено във всички черкви в Лондон. И на отправените ви от стария Озбърн обвинения какъв по-хубав отговор можете да дадете от този, че самият му син желае да влезе в семейството ви и да се ожени за дъщеря ви?
Лъч на нещо като задоволство сякаш блесна над стария Седли, когато му бе представен този довод, но все пак той продължи да настоява, че никога нямало да даде съгласието си за брак между Амелия и Джордж Озбърн.
— Тогава ще трябва да свършим работата без вашето съгласие — каза Добин, като се усмихна, и разправи на мистър Седли, също както бе разправил и на мисис Седли предишния ден, за тайната женитба на Ребека и капитан Кроли. Това, изглежда, развесели стария джентълмен.
— Вие капитаните сте ужасни хора — каза той, като завърза книжата си, и нещо подобно на усмивка се появи на устните му, за голямо учудване на бледоокия келнер, който току-що влезе и който никога не бе виждал такова изражение на лицето на Седли, откакто последният бе започнал да посещава мрачното кафене.
Може би мисълта да нанесе по този начин удар на неприятеля си пооблекчи стария джентълмен и понеже разговорът им се свърши, той и Добин се разделиха като доста добри приятели.
— Моите сестри казват, че тя имала диаманти, големи колкото гълъбови яйца — каза със смях Джордж. — Как ли правят цвета на кожата й да изпъква още повече! Какъв ли блясък се получава, когато сложи скъпоценностите около шията си! Черната й като смола коса е къдрава като косата на Самбо. Когато се е представила в двореца, сигурно е носила халка на носа си; и ако си сложи снопче пера на кока, положително ще заприлича на същинска дивашка красавица.
В разговор с Амелия Джордж се подиграваше на външния вид на една млада девойка, с която напоследък баща му и сестрите му се бяха запознали и която стана предмет на голямо уважение от страна на семейството от Ръсъл Скуеър. Говореше се за нея, че имала не знам колко плантации в западноиндийските острови; много пари, вложени в ценни книжа; а в списъка на акционерите на Източноиндийската компания пред името й имало три звездички. Притежавала имение в Съри, къща на Портланд Плейс. Името на богатата западноиндийска наследничка се споменавало с похвала във вестник «Морнинг Пост». Мисис Хегистън, вдовицата на полковник Хегистън, нейна роднина, й служила за «придружница» и поддържала домакинството й. Току-що била излязла от училище, където завършила образованието си, а Джордж и сестрите му я били срещнали на един вечерен прием в Девъншир Плейс, дома на стария Хълкър (фирмата «Хълкър, Булък и сие» от дълго време била във връзка с плантациите й в западноиндийските острови), и момичетата й направили най-сърдечни аванси, които наследничката приела най-любезно. «Сираче с нейното положение — с толкова много пари — колко интересно!» — казваха госпожици Озбърн. Когато се върнаха от бала у Хълкър, те говореха на компаньонката си мис Уирт само за тяхната нова приятелка; бяха наредили да се срещат постоянно и още на следния ден отидоха с екипажа да я видят. Мисис Хегистън, вдовицата на полковник Хегистън и роднина на лорд Бинки, за когото тя непрестанно говореше, направи на милите наивни момичета впечатление на доста надменна жена и прекалено склонна да приказва за знатните си роднини. Но Рода била тъкмо такава, каквато човек можел да желае — най-откровеното, най-доброто, най-приятното същество — може би се нуждаела от малко повече изисканост, но пък била тъй добродушна! И момичетата започнаха веднага да си говорят на малки имена.
— Трябваше да я видиш как се беше облякла за двореца, Еми — каза със смях Озбърн. — Дойде при сестрите ми да се покаже, преди да я представи там роднината й милейди Бинки. Тази жена Хегистън е роднина с всички. Диамантите й блестяха като ракетите във Воксхол, когато ние бяхме там. (Спомняш ли си Воксхол, Еми, и как Джоз пееше на ухото на скъпото си съкровище?) Представи си, миличка, диаманти и махагон! Помисли си само какъв прекрасен контраст — и белите пера в косата й — искам да кажа, във вълната й. Обиците й бяха като светилници, Бога ми, човек просто можеше да ги запали — а и жълтият й копринен шлейф, който се влачеше отзаде й като опашка на комета.
— На колко е години? — запита Еми, на която Джордж бъбреше за тази тъмнокожа особа на сутринта, след като отново се бяха събрали — бъбреше тъй сладко, както никой друг в света не можеше да бъбри.
— Ех, макар и току-що да е напуснала училище, черната принцеса трябва да е на двадесет и две-три години. А пък да я видиш какъв правопис има! Обикновено мисис полковник Хегистън пише писмата й, но веднъж, в момент на изблик на чувства, тя написала една бележка на сестрите ми; вместо «сатен» писала «сетен», а вместо «Сент Джеймс» — «Сент Джамс».
— О, това трябва да е мис Шварц, която заемаше спалня-салон — каза Еми, като си спомни за добродушната мулатка, която бе изпаднала в такава истерия, когато Амелия напущаше лицея на мис Пинкъртън.
— Точно същото име — каза Джордж. — Баща й бил германски евреин — казват, че бил собственик на роби, свързан по някакъв начин с Канибалските острови. Миналата година той умрял и мис Пинкъртън завършила образованието й. Тя може да свири две парчета на пиано; знае три песни и може да пише, когато мисис Хегистън е наблизо да й диктува буквите. Джейн и Мария вече я обичат като сестра.
— Бих желала и мене да обичаха — каза с копнеж Еми. — Към мене винаги се държаха студено.
— Мило дете, и тебе щяха да обичат, ако имаше двеста хиляди фунта стерлинги — отвърна Джордж. — Така са възпитани. Това, на което нашето общество държи, са парите. Живеем сред големи търговци от Сити и банкери и всеки, който разговаря с тебе, подрънква в джоб парите си. Ето например онзи простак Фред Булък, който ще се ожени за Мария, ето Голдмур, директора на Източноиндийската компания, ето и Дипли, търговеца на восък, от нашия бранш — каза Джордж, като се изчерви неловко. — Дявол да я вземе цялата тази сган от сребролюбци-простаци! Когато присъствувам на големите им тежки вечери, заспивам. И така се срамувам от глупавите приеми на баща си! Свикнал съм да живея с джентълмени, Еми, и със светски хора, а не с охранени търговци. Скъпа малка женичке, ти си единствената от нашия кръг, която мисли, говори и се държи като дама; и ти вършиш това, защото си ангел и не можеш иначе. Не протестирай. Ти наистина си единствената лейди. Не забеляза ли това и мис Кроли, която е живяла сред най-доброто общество на Европа? А що се отнася до Кроли от гвардейския полк, дявол да го вземе, чудесен човек е и аз се възхищавам от него за това, че се ожени за девойката, която си бе избрал.
По същата причина и Амелия много се възхищаваше от мистър Кроли. Вярваше, че Ребека ще бъде щастлива с него и се надяваше (със смях), че Джоз ще се утеши. Така тези двама продължиха да си бъбрят също като едно време. Тя си бе възвърнала доверието в Джордж, макар и да проявяваше доста много ревност спрямо мис Шварц, като казваше, че много се бояла (лицемерка такава) да не би Джордж да я забрави заради парите и именията на наследничката от Сент Китс. Но истината е, че тя беше твърде щастлива, за да изпитва каквито и да било страхове, съмнения или предчувствия; и щом Джордж беше до нея, не се страхуваше ни от наследници, ни от красавици, нито изобщо от нищо.
Когато след обед капитан Добин се върна при двамата — което той стори с голямо съчувствие, — сърцето му се изпълни с радост, като видя как Амелия отново е станала младо момиче — как се смее и чурулика, как пее познатите стари песни пред пианото и как те бяха прекъснати единствено от звънеца отвън, който известяваше за връщането на мистър Седли от Сити, поради което дадоха на Джордж знак да се оттегли.
Освен дето му се усмихна за добре дошъл — и дори това беше лицемерие, тъй като идването му я подразни, — мис Седли нито веднъж не се сети за капитан Добин през време на посещението му. Но той беше доволен, защото я видя щастлива; и изпитваше благодарност за това, че той е станал причина за настоящото й щастие.
Глава XXI
Свада за една наследничка
У всекиго може да се породи любов към някоя млада девойка, която притежава качествата на мис Шварц; и в душата на стария мистър Озбърн се породи блян, който тя трябваше да осъществи. Той насърчаваше с много голям възторг и благоразположение жарката привързаност на дъщерите си към младата наследничка и заявяваше, че като баща изпитвал най-искрено удоволствие да вижда как дъщерите му така на място влагат обичта си.
— В нашата скромна къща на Ръсъл Скуеър вие няма да намерите този разкош и тази пищност, на която сте свикнали в западния край на града, мис — казваше той на Рода. — Дъщерите ми са простички и безкористни момичета, но сърцата им са там, където трябва, и привързаността, която изпитват към вас, им прави чест — да, повтарям, прави им чест. Аз съм обикновен, простичък, смирен британски търговец — честен, както ще потвърдят това и Хълкър, и Булък, които бяха във връзка с покойния ви баща. Вие ще видите, че ние сме сплотено, простичко, щастливо и, смятам, уважавано семейство — скромни хора със скромна трапеза, обаче ви приемаме сърдечно, мила ми мис Рода — нека ви наричам само Рода, защото сърцето ми е изпълнено с обич към вас. Аз съм откровен човек и вие ми харесвате. Чаша шампанско! Хикс, подай чаша шампанско на мис Шварц.
Нямаше никакво съмнение, че старият Озбърн вярва всичко, каквото казва, и че момичетата са напълно искрени в проявите си на любов към мис Шварц. За хората в Панаира на суетата е съвсем естествено да се привързват към богатите. Ако най-простичките хора са склонни да гледат с не малка любезност на голямото благополучие (защото аз предизвиквам всеки британец да събере смелост и си признае дали мисълта за богатство не събужда у него страхопочитание и приятно усещане, и дали, ако ви кажат, че човекът, който седи на вечерята до вас, притежава половин милион, вие няма да се отнесете към него с известно любопитство) — ако, значи, обикновените хора гледат с благодарност към парите, колко по-силно е това за светските господа! Парите събуждат у тях изблик на любов и добри чувства и нежността им спонтанно възниква към интересните притежатели на богатството. Познавам някои почтени хора, гдето не се чувствуват свободни да дарят приятелството си на човек, който няма известна сума пари или място в обществото. Те проявяват чувствата си само при подходящи случаи. И за доказателство на това може да служи обстоятелството, че повечето членове на семейство Озбърн, които в продължение на петнадесет години не можеха да събудят в сърцата си обич към Амелия Седли, само за една вечер се привързаха така силно към мис Шварц, както би могъл да си пожелае най-романтичният поддръжник на идеята за любов от пръв поглед.
Колко подходяща би била тя за Джордж (единодушно решиха сестрите и мис Уирт) и колко по-сполучлив щял да бъде един брак с нея, отколкото с онази незначителна малка Амелия! Такъв блестящ младеж като него, с такава хубава външност, с такива качества — тъкмо съпруг за нея! И душите на младите девойки се изпълниха с видения за балове в Портланд Плейс, представяния в двореца и сближаване с половината аристокрация. И те не приказваха на любимата си нова приятелка за нищо друго, освен за Джордж и за неговите знатни познати.
Също и старият Озбърн си мислеше, че тя би била много подходяща за съпруга на Джордж. Той ще напусне армията; ще влезе в парламента; ще стане светски човек и фигура в политическия живот. Кръвта му се разпали от честен британски възторг, като си представяше как името Озбърн добива благородство в лицето на сина му и как той може да сложи начало на цяло поколение блестящи баронети. И започна да работи в Сити и на борсата, докато научи всичко относно богатството на наследничката — къде са вложени парите й и къде се намират именията й. Младият Фред Булък, един от главните осведомители, би желал да се опита пред нея за себе си (така именно се изрази младият банкер), само че се бе заангажирал вече при Мария Озбърн. Но като не беше в състояние да си я осигури за съпруга, безкористният Фред бе напълно съгласен да я види своя снаха.
— Нека Джордж се запретне и я спечели — посъветва той. — Ковете желязото, докато е горещо — докато е още нова за Лондон. След няколко седмици някой проклет младеж от аристократичния край на града ще дойде с титлата и парите си и ще изиграе всички ни от Сити, както стори това миналата година лорд Фитцруфус с мис Грогръм, която вече бе сгодена за Подър, от фирмата «Подър и Браун». Колкото по-скоро се свърши работата, толкова по-добре, мистър Озбърн; това е моят съвет.
Няма значение, че когато мистър Озбърн напусна банката, мистър Булък си спомни за Амелия и какво мило момиче е тя, и как е привързана към Джордж Озбърн; и той отдели най-малко десет секунди от ценното си време, за да окайва нещастната млада жена за нейната зла участ.
Докато Джордж Озбърн, подтикван от добрите си чувства и от верния си приятел Добин, се връщаше отново в краката на Амелия, баща му и сестрите му нареждаха този блестящ брак, на който и през ум не им минаваше, че той може да се възпротиви.
Когато старият Озбърн правеше за нещо «намек», и най-тъпият човек не можеше да не се сети за какво става дума. Когато изритваше някой лакей по стълбата, той наричаше това «намек», отправен към лакея да напусне службата си. С обичайната си откровеност и деликатност той каза на мисис Хегистън, че ще й даде чек за пет хиляди лири стерлинги в деня, когато синът му се ожени за повереницата й; той нарече това предложение «намек», като го считаше за много ловка проява на дипломация. Най-сетне направи намек и на Джордж за наследничката, като му заповяда веднага да се ожени за нея, също както би заповядал на лакея си да отпуши бутилка или на чиновника си да напише писмо.
Този повелителен намек обезпокои Джордж твърде много. Той беше в самия разгар на първия си плам и удоволствие от второто си ухажване на Амелия и това му бе неописуемо приятно. Разликата между нейния вид и държане и тези на наследничката правеше мисълта за брак с богаташката двойно по-смешна и омразна. «Представи си да ме видят в екипаж или в ложа в операта до една такава махагонова красавица!» — мислеше си той. Прибавете към всичко и обстоятелството, че младият Озбърн бе също толкова упорит, колкото и старият. Когато желаеше нещо, той беше тъй настойчив в намерението си да го получи и точно толкова буен, когато го разядосваха, както и баща му в най-свирепите моменти.
Първия ден, когато баща му направи официално намек, че трябва да сложи чувствата си пред краката на мис Шварц, Джордж се опита да печели време.
— Трябваше по-рано да се сетите за тази работа, сър — каза той. — Това не може да стане сега, когато всеки ден очакваме да ни пратят на поход в чужбина. Почакайте, докато се върна, ако изобщо се върна. — После той даде да се разбере, че времето, когато полкът всеки миг очаква да напусне Англия, не е подходящо избрано, че малкото дни или седмици, през които им остава да бъдат в отечеството, трябва да бъдат посветени на работа, а не на ухажване; за това имало достатъчно време, когато се завърнел в родината си с майорски чин. — Тъй като аз ви обещавам — каза с доволство той, — че по един или друг повод вие ще прочетете името Джордж Озбърн във вестника.
Бащиният му отговор се основаваше върху сведенията, които бе получил в Сити: че младежите от Уест Енд непременно ще пипнат наследницата, ако той се забави, и че ако не се ожени за мис Шварц, най-малко би могъл да потвърди писмено годежа си, който да приключи с брак, когато се завърне в Англия. Бащата поддържаше, че мъж, който може да получи десет хиляди годишно, като си седи в отечеството, е глупак, ако рискува живота си, като отива в чужбина.
— Значи, сър, вие искате да се покажа страхливец и да опетня семейното име заради парите на мис Шварц — възрази Джордж.
Тази забележка смути стария джентълмен; но тъй като имаше какво да му отговори на това и понеже вече бе решил какво трябва да направи, той каза:
— Утре ще вечеряте тук, сър, и всеки ден, когато мис Шварц е у дома, вие ще бъдете тук да й показвате уважението си. Ако имате нужда от пари, отнесете се до мистър Чопър.
Така на пътя на Джордж се появи още една пречка в плановете му относно Амелия, във връзка с които той и Добин бяха водили не един доверителен разговор. Мнението на приятеля му за поведението, което трябваше да следва, вече ни е известно. А що се отнася до Озбърн, когато веднъж решеше нещо, всяка нова пречка само го правеше още по-упорит.
Мургавият обект на съзаклятието, което главните членове на семейство Озбърн бяха устроили, не знаеше нищо относно плановете им във връзка с нея (които, колкото и чудно да изглежда, нейната приятелка и настойница не й откри) и като вземаше всичките ласкателства на младите момичета за искрена обич, а освен това, понеже имаше много гореща и поривиста природа, както вече имахме случай да покажем, тя отвърна на чувствата им със същински тропически плам. И нека да кажем истината — самата тя си имаше собствен интерес в дома на Ръсъл Скуеър; с една дума, тя смяташе Джордж Озбърн за много симпатичен младеж. Бакенбардите му й бяха направили впечатление още първата вечер, когато ги съзря на бала у Хълкър; и както знаем, тя не беше първата жена, която се очароваше от тях. Джордж изглеждаше едновременно горд и меланхоличен, отпуснат и свиреп. Имаше вид на човек със страсти, тайни и скрити гризящи го мъки и преживявания. Гласът му беше дълбок и плътен. Той казваше, че вечерята е топла или предлагаше сладолед на дамата си с такъв тъжен и доверителен глас, сякаш й съобщаваше за смъртта на майка й или се готвеше да направи любовно признание. Слагаше в краката си всички луди-млади от бащиното си общество и беше героят на тези треторазредни хора. Неколцина му се подиграваха и го мразеха. Други, подобно на Добин, се възхищаваха жарко от него. И бакенбардите му бяха започнали да вършат работата си и да се увиват около сърцето на мис Шварц.
Когато имаше някаква възможност да го срещне на Ръсъл Скуеър, тази непресторена и добродушна млада девойка изпадаше в нетърпение да види милите си госпожици Озбърн. Тя изразходва много средства за нови рокли, гривни, шапки и огромни пера. Гиздеше се с най-голямо старание, за да се хареса на Победителя, и проявяваше всичките си простички дарования да спечели симпатиите му. Момичетата я подканваха с най-голяма сериозност да им посвири и тя изпяваше трите си песни и изсвирваше двете си малки парчета толкова често, колкото я помолваха, като вършеше това с все по-голямо удоволствие. През време на тези приятни занимания мис Уирт и настойничката седяха наблизо и най-усърдно проучваха благородничеството и разговаряха за аристокрацията.
На другия ден, след като чу бащиния си намек и малко преди определения за вечеря час, Джордж се излежаваше на един диван в гостната, обхванат от напълно естествена и твърде много прилягаща му тъга. По нареждане на баща си беше ходил преди това при мистър Чопър в Сити (макар че даваше на сина си много пари, старият джентълмен никога не му определяше една постоянна сума, като му отпущаше толкова, колкото в момента му хрумнеше). След това отиде във Фулъм и прекара три часа с Амелия, с милата си малка Амелия, а когато се прибра вкъщи, завари в гостната сестрите си, които бяха разперили колосаните си муселинени рокли; двете знатни възрастни дами кудкудякаха нещо в дъното, а откровената мис Шварц седеше облечена в любимата си жълта копринена рокля, с тюркоазни гривни, безброй пръстени, цветя, пера, панделки и всякакви дрънкулки, украсена като за маскарад.
След като направиха няколко напразни опита да го увлекат в разговор, те заприказваха за мода и салонни клюки, докато бърборенето им просто го влуди. Той съпоставяше държането им с държането на малката Еми — пискливите им гласове с нейните нежни напевни тонове; колосаните им рокли и предвзетите им пози и рамене с нейните смирени, плавни движения и скромна грациозност. Клетата Шварц седеше точно на мястото, на което Еми имаше обичай да сяда. Украсените й със скъпоценности ръце лежаха разперени на жълтия й копринен скут. Брошките и обиците й блестяха, а големите й очи се въртяха наоколо. Тя седеше така, без да върши нищо, изпълнена с доволство, като се мислеше очарователна. Сестрите не бяха виждали нищо по-прекрасно от копринената й рокля.
— Дявол да я вземе — казваше Джордж на доверения си приятел, — тя ми приличаше на порцеланова кукла, която цял ден само се хили и клати глава. Бога ми, Уил, едва се удържах да не хвърля отгоре й възглавницата от дивана. — Но той възпря тази проява на чувствата си.
Сестрите започнаха да свирят «Пражката битка».
— Спрете това проклето нещо! — изрева разярено Джордж от дивана. — То ме кара да побеснявам. Вие ни изсвирете нещо, мис Шварц, моля ви. Изпейте нещо, каквото и да е, само не «Пражката битка».
— «Синеоката Мери» ли да изпея или мелодията от малката латерна? — запита мис Шварц.
— Онази сладка песен от латерната, която весели улицата — казаха сестрите.
— Вече я чухме — обади се мизантропът от дивана.
— Мога да пея и «Fleuve du Tage» [33] — каза със смирен глас Шварц, — ако имам думите. — Тази беше последната песен от колекцията на достойната девойка.
— О, «Fleuve du Tage» — извика мис Мария; — ние я имаме — и тя отиде да потърси нотите.
Случи се така, че тази песен, която по онова време бе на върха на своята популярност, бе дадена на младите момичета от една тяхна млада приятелка, чието име стоеше на кориците. След като завърши песента и получи одобрението на Джордж (който си спомни, че Амелия много обичаше тази мелодия), мис Шварц може би се надяваше да я извикат на бис и си играеше с нотните листове, когато погледът й падна върху първата страница и тя видя името «Амелия Седли», написано в ъгъла.
— Божичко! — извика мис Шварц, като се завъртя бързо на столчето пред пианото. — Моята ли Амелия е това? Амелия, която беше в пансиона на мис Пинкъртън в Хамърсмит? Сигурна съм, че е тя. Положително е тя. Разправете ми за нея — къде е тя?
— Не говорете за нея — каза бързо мис Мария Озбърн. — Семейството й се опозори. Баща й измами татко, а що се отнася до нея, тук името й не бива да се споменава. — Това беше отговорът на мис Мария за грубостта на Джордж към «Пражката битка».
— Приятелка на Амелия ли сте? — каза Джордж, като скочи. — Господ да ви благослови за това, мис Шварц. Не слушайте какво говорят момичетата. Най-малко тя е виновна в нещо. Тя е най…
— Знаеш, че не бива да говориш за нея, Джордж — извика Джейн. — Татко е забранил.
— Кой ще ме спре? — провикна се Джордж. — Да, ще говоря за нея. Повтарям, че тя е най-доброто, най-милото, най-нежното и най-сладкото момиче в Англия; и че разорена, или не, сестрите ми не са достойни дори свещта й да държат. Ако я обичате, идете да я видите, мис Шварц; сега тя се нуждае от приятели; и пак казвам, благословен да е всеки, който я обича. Който говори добре за нея, е мой приятел; а който я хули, ми е неприятел. Благодаря ви, мис Шварц — и той отиде и разтърси ръката й.
— Джордж! Джордж! — извика умолително една от сестрите.
— Да, повтарям — каза свирепо Джордж. — Благодаря на всекиго, който обича Амелия Сед… — Той спря. Старият Озбърн беше в стаята с позеленяло от ярост лице и с очи, подобни на разгорещени въглени.
Макар Джордж да се спря по средата на изречението, все пак кръвта му туптеше гневно и дори цяло поколение Озбърнови не бе в състояние да го изплаши. И като се овладя в миг, той отвърна на сърдития поглед на баща си с поглед, тъй изпълнен с решителност и предизвикателство, че на свой ред старият човек отстъпи и погледна настрани. Той почувствува, че моментът на сбиването е дошъл.
— Мисис Хегистън, позволете ми да ви отведа на вечеря — каза той. — Подай ръка на мис Шварц, Джордж. — И те тръгнаха надолу.
— Мис Шварц, аз обичам Амелия и ние сме сгодени едва ли не от рождението си — каза Озбърн на дамата си; и през цялата вечер Джордж бъбреше с такова оживление, което учуди дори самия него, и накара баща си да се почувствува двойно по-неспокоен за битката, която щеше да се разрази веднага щом дамите излезеха.
Разликата между двамата беше тази, че докато бащата беше буен и кавгаджия, синът имаше три пъти повече смелост и самообладание и не само можеше да прави нападения, но и да ги отблъсква. И като разбра, че сега е моментът, когато ще се разреши изходът от борбата с баща му, той вечеряше с превъзходно спокойствие и охота, преди битката да бе започнала. В пълна противоположност на него, старият Озбърн беше неспокоен и пиеше много. Заплиташе език в разговора си с дамите, които седяха до него, а спокойствието на Джордж го ядосваше още повече. Той просто се влуди, като видя как Джордж спокойно сгъна кърпата си и с какъв елегантен поклон отвори вратата на дамите, за да излязат. Сетне си наля чаша вино, опита го и погледна баща си право в лицето, сякаш му казваше: «Господа гвардейци, стреляйте първи.» Старият джентълмен също се въоръжи с муниции, но каната с виното удряше о чашата, докато той се мъчеше да я налее.
След като въздъхна изтежко, с лице, което беше станало мораво, той започна:
— Как се осмелихте, сър, да споменете името на тази личност пред мис Шварц в моята гостна? Питам ви, сър, как се осмелихте да го направите?
— Спрете, сър — отвърна му Джордж. — Един капитан от британската армия не бива да се пита как се осмелява да върши това или онова.
— На сина си мога да кажа, каквото намеря за добре, сър. Ако искам, мога да го оставя без пет пари. Ако искам, мога да го направя и просяк. И ще кажа това, което пожелая — отвърна старият.
— Аз съм джентълмен, макар и да съм ваш син, сър — отвърна високомерно Джордж. — Каквото и да желаете да ми кажете, каквито и заповеди да искате да ми дадете, ще ви помоля да сторите това с този език, който съм свикнал да слушам.
Когато момъкът възприемеше това високомерно държане, то събуждаше в баща му или голямо страхопочитание, или голямо раздразнение. Старият Озбърн тайно се плашеше от сина си като от по-голям джентълмен от самия него; и може би читателите ми са забелязали в своята опитност из този наш Панаир на суетата, че грубият човек изпитва най-голямо недоверие към оня, който има качествата на джентълмен.
— Моят баща не ми е дал образованието, което вие сте получили, нито преимуществата, които сте имали, нито парите, които са били на ваше разположение. Ако бях дружил с хората, с които някои са дружили с помощта на моите средства, тогава може би, сър, моят син нямаше да се перчи с превъзходството си и с хайлайфската си надутост (тези думи бяха изречени с най-саркастичния тон на стария Озбърн), Обаче в мое време да обижда човек баща си, не се смяташе за джентълменска проява. Ако аз бях направил подобно нещо, моят баща щеше да ме изрита по стълбите, сър.
— Никога не съм ви обиждал, сър. Само ви помолих да си спомните, че синът ви е джентълмен, какъвто сте и вие. Много добре знам, че ми давате доста пари — каза Джордж (като ровеше пачката банкноти, които сутринта бе получил от мистър Чопър). Вие честичко ми го повтаряте. Няма опасност да го забравя.
— Бих желал да не забравяте и други някои неща — отвърна бащата. — Бих желал да не забравяте, че в тази къща — доколкото благоволявате да я почетете с присъствието си, господин капитан — аз съм господарят — и че онова име, и че онова — което вие…
— Което какво, сър? — запита Джордж с едва доловима насмешка, наливайки си нова чаша кларет.
— … което аз… — избухна бащата със страшно проклятие — че името на онези Седли не трябва никога да се споменава тука, сър — нито на един от тази проклета сган, сър.
— Не бях аз този, който пръв спомена името на мис Седли. Не друг, а моите сестри заговориха против нея на мис Шварц; и, бога ми, аз ще я защищавам, където и да отида. Няма никому да позволя да говори лошо за нея в мое присъствие. Смятам, че нашето семейство вече й е сторило достатъчно зло и няма защо да продължава да я тъпче сега, когато тя е повалена. Ще застрелям всеки, освен вас, който каже и една дума срещу нея.
— Продължавайте, сър, продължавайте — каза старият джентълмен, а очите му просто щяха да изхвръкнат.
— Да продължавам за какво, сър? За това как се отнесохте към онзи ангел ли? Кой ме накара да я обикна? Вие сторихте това. Може би щях да избера друга и може би щях да се обърна към някоя, която стои по-горе от вашето общество, обаче аз ви послушах. И сега, когато сърцето й е мое, вие ми заповядвате да го захвърля и да я накажа, а може би и да я убия — заради чужди грешки. Това е срамота, бога ми — каза Джордж, като с всяка дума гневът го обхващаше все по-силно. — Срамота е да постъпва човек безотговорно с чувствата на една девойка — при това такъв ангел като нея. Тя тъй превъзхождаше всички, сред които живееше, щото би могла да събуди завист, но е толкова добра и благородна, че просто е чудно как можаха да посмеят да я мразят. Ако аз я напусна, сър, мислите ли, че тя ще ме забрави?
— Не позволявам да ми се говорят тук тези безсмислици и глупави сантименталности, сър! — извика бащата. — Не позволявам в семейството ми да има просешки женитби! Ако предпочитате да захвърлите един доход от осем хиляди годишно, който бихте могли да получите, това си е ваша работа, но, за бога, съберете си нещата и се махнете от тази къща, сър! Кажете ми веднъж завинаги, сър, ще направите ли, което ви казвам, или няма?
— Да се оженя за онази мулатка ли? — каза Джордж, като си подръпна нагоре яката. — Цветът й не ми харесва, сър. Предложете я на онзи черния, който мете улицата срещу Флийт Маркет, сър. Аз няма да се оженя за тази хотентотска Венера.
Мистър Озбърн дръпна буйно шнура на звънеца, с който имаше обичай да повиква лакея, когато иска вино — и с почти черно лице заповяда на прислужника да доведе файтон за капитан Озбърн.
— Всичко е свършено — каза Джордж, като влезе след един час в кафенето на хотел «Слотърс» с твърде блед вид.
— Какво е свършено, момчето ми? — запита Добин.
Джордж му разправи какво се бе случило между него и баща му.
— Още утре ще се оженя за нея — каза той с проклятие. — Всеки ден я обиквам все повече и повече.
Глава XXII
Женитба и част от меден месец
И най-смелият и упорит неприятел не може да издържи глада; затова старият Озбърн се чувствуваше доста спокоен относно противника си от току-що описаното стълкновение; той беше дълбоко уверен, че щом запасите на Джордж се свършат, ще последва безусловна капитулация. Разбира се, жалко бе, че момъкът се бе снабдил с муниции в самия ден на първото сблъскване; «Но това подкрепление ще трае временно — мислеше си старият Озбърн — и само ще забави предаването на Джордж.» В продължение на няколко дни между бащата и сина нямаше никаква връзка. Първият се сърдеше на това мълчание, но не се безпокоеше; защото, както сам казваше, той знаеше къде може да натисне Джордж и само чакаше резултата на тази операция. Той съобщи на сестрите за развръзката на спора между двамата, но им заповяда да не обръщат внимание на тази работа и когато Джордж се върне, да го посрещнат както обикновено, все едно че нищо не се е случвало. Всеки ден слагаха прибора му по обичая, и, види се, старият джентълмен го очакваше с известно нетърпение; обаче той не се появи никакъв. Някой запита за него в хотел «Слотърс», но им казаха, че той и приятелят му капитан Добин напуснали града.
Един суров, бурен ден в края на април, когато дъждът шибаше паважа на старата улица, където в миналото се намираше хотел «Слотърс», Джордж Озбърн влезе в кафенето много посърнал и блед, макар че бе гиздаво облечен в синя връхна дреха с пиринчени копчета и спретната велурена жилетка, според тогавашната мода. Там беше и приятелят му капитан Добин, и той в синьо и пиринч, махнал военния мундир и сивите панталони, с които обикновено покриваше мършавата си снага.
Добин бе дошъл в кафенето преди повече от час. Той прегледа всички вестници, но му бе невъзможно да чете. Погледна към часовника няколко десетки пъти; също и към улицата, където дъждът чукаше, а тропащите с обувките си минувачи оставяха след себе си дълги сенки върху лъскавата каменна настилка. Уилям барабанеше с пръсти по масата, изгриза напълно ноктите си и ги изпохапа почти до костта (той беше свикнал да украсява по този начин големите си ръце); закрепи ловко лъжичката върху каничката за мляко, прекатури я и т.н. и т.н.; и изобщо показа онези признаци на безпокойство и прояви тези отчаяни опити за забавление, които хората имат обичай да показват, когато са нетърпеливи, разтревожени и когато чакат нещо.
Някои от другарите му, господата, които бяха в същата зала, се шегуваха с прекрасния му костюм и с голямата му възбуда. Един го запита дали не е тръгнал да се жени. Добин се засмя и каза, че когато това стане, ще прати на своя познат (майор Уогстаф от инженерните войски) парче от тортата. Най-после капитан Озбърн се появи, много елегантно облечен, обаче много бледен и развълнуван, както вече забелязахме. Той избърса бледото си лице с голямата жълта носна кърпа, силно напарфюмирана. Ръкува се с Добин, погледна часовника и каза на келнера Джон да му донесе кюрасо. После погълна с нервна жажда две чашки от това питие. Приятелят му го попита с любопитство за здравето му.
— Не мигнах до сутринта, Доб — каза той. — Имах треска и ужасно главоболие. Станах в девет и отидох да се изкъпя. Знаеш ли, Доб, чувствувам се точно тъй, както онази сутрин в Квебек, когато трябваше да изляза на състезание с коня Ракета.
— Същото е и с мене — отвърна Уилям. — Тази сутрин бях двойно по-неспокоен от тебе. Спомням си, че тогава ти закуси знаменито. Хапни нещо и сега.
— Ти си прекрасен човек, Уил. Ще пия за твое здраве, момчето ми, и за сбогом на…
— Не, не, две чаши са достатъчно — прекъсна го Добин. — Хей, Джон, вдигни напитките. Сложи малко черен пипер на пилето си. Но побързай, защото вече е време да сме там.
Когато ставаше тази кратка среща между двамата капитани, часът бе единадесет и половина. От известно време вън чакаше файтон, и който прислужникът на капитан Озбърн сложи куфара на господаря си и чантата с тоалетните му принадлежности. Двамата джентълмени забързаха под един чадър и влязоха във файтона, а лакеят се качи на капрата, като проклинаше дъжда и мокрия файтонджия, който изпущаше пара до него.
— Пред черковната врата ще намерим по-хубав екипаж от този — каза той, — това все пак е утеха. — И файтонът тръгна, поемайки надолу по Пикадили, където Апсли Хаус и болницата «Сент Джордж» все още бяха червено боядисани, където имаше газени фенери и където арката Пимлико не бе още издигната, нито пък отвратителното чудовище на кон, което господствува над нея и над цялата околност. Файтонът продължи да върви надолу по Бромптън Роуд и стигна до една черква, наблизо до Фулъм Роуд.
Там чакаше екипаж с четири коня; също и една от онези карети, които се наричат стъклени. Поради дъжда бяха се насъбрали малцина празноскитащи.
— Дявол да го вземе! — извика Джордж. — Казах само за екипаж с два коня.
— Господарят пожела екипаж с четири коня — каза слугата на мистър Джоузеф Седли, който чакаше; и той се съгласи с лакея на мистър Озбърн, докато двамата следваха Джордж и Уилям в черквата, че «зрелището е съвсем бедно и едва ли ще има сватбено угощение».
— Ето ви и вас — каза нашият стар приятел Джоузеф Седли, като пристъпи напред. — Закъснял си пет минути, Джордж, момчето ми. Какъв ден, а? Дявол да го вземе, също както при започването на дъждовния сезон в Бенгалия. Ще видиш обаче, че моят екипаж не пропуска вода. Хайде, идвай, майка ми и Еми са в преддверието.
Джоз Седли беше прекрасен. Сега бе по-пълен от всякога. Яките му бяха по-високи; лицето му бе по-червено; накъдреният му нагръдник се развяваше величествено от пъстрата жилетка. Ваксата за ботуши не бе още изнамерена; обаче високите чизми така лъщяха на красивите му крака, че положително трябва да са били онези, пред които в една стара картина е представено как един джентълмен се бръсне; а на светлосивия му жакет бе цъфнало прелестно шаферско цвете, подобно на разтворена бяла магнолия.
С една дума, Джордж бе хвърлил големия жребий. Той щеше да се жени. Оттам идеше бледността и нервността му — безсънната му нощ и сутрешното му безпокойство. Чувал съм и други хора да изпадат в подобно състояние по подобен повод. Безсъмнено след три или четири церемонии човек свиква с това, обаче всеки признава, че първото гмуркане е страшно.
Булката носеше кафява копринена наметка и сламена шапка с розова панделка; над шапката си имаше воал от бяла дантела, подарък от нейния брат мистър Джоузеф Седли. Капитан Добин беше поискал позволение да й подари златна верижка и часовник, които тя носеше при този случай; а майка й бе дала диамантена брошка — почти единствената скъпоценност, която й бе останала. През време на церемонията мисис Седли седеше на черковната скамейка и плачеше, а ирландското слугинче и хазайката й мисис Клеп я утешаваха. Старият Седли не присъствуваше. Джоз пое ролята на баща си да предаде булката, докато капитан Добин влезе в ролята на свидетел на приятеля си Джордж.
В черквата нямаше никой друг, освен тези, които извършваха церемонията, малката сватбарска група и прислужниците. Двамата лакеи стояха високомерно настрани. Дъждът трополеше по прозорците. Той се чуваше през паузите на обреда; чуваше се и хлипането на старата мисис Седли на черковната скамейка. Гласът на свещеника отекваше тъжно в празната черква. Озбърновото «съгласен» прозвуча с дълбок басов тон. Отговорът на Еми се отрони разтреперано от устните й, направо от сърцето, по едва можа да бъде чут от друг, освен от капитан Добин.
Когато обредът свърши, Джоз Седли излезе напред и целуна сестра си за първи път от много месеци — мрачният вид на Джордж беше изчезнал и сега той изглеждаше горд и ликуващ.
— Твой ред е, Уилям — каза той, слагайки приятелски ръка върху рамото на Добин; и последният отиде и докосна Амелия по бузата.
Сетне отидоха в преддверието и се разписаха в регистъра.
— Господ да те благослови, приятелю Добин — каза Джордж, като сграбчи ръката му и нещо много прилично на влага блесна в очите му. Уилям отвърна само като кимна с глава. Сърцето му бе преизпълнено и той не можеше да каже нищо.
— Пиши непременно и ела веднага щом можеш — каза Озбърн. След като мисис Седли си взе развълнувано сбогом с дъщеря си, младоженците се запътиха към екипажа.
— Махайте се оттук, дяволчета такива — извика Джордж на малката група мокри хлапета, които се навъртаха край черковната врата. Дъждът се лееше по лицата на невестата и младоженеца, докато отиваха към екипажа. Няколкото деца извикаха унило «ура», когато екипажът тръгна, хвърляйки пръски кал.
Уилям Добин, със своята смешновата фигура, стоеше на черковната тераса и гледаше към каретата. Малката група зрители му подвикваха подигравателно. Той не мислеше нито за тях, нито за смеха им.
— Ела вкъщи да похапнем, Добин — извика един глас зад него; и една пълна мека ръка се сложи на рамото му, като прекъсна унесеността на честния човечец. Но капитанът нямаше сърце да отиде да пирува с Джоз Седли. Той настани разплаканата стара дама и придружаващите я в екипажа до Джоз и ги остави, без да размени повече думи. И този екипаж отмина и хлапетата извикаха ново присмехулно «ура».
— Дръжте, просячета такива — каза Добин, като им раздаде няколко петачета, след което си тръгна сам в дъжда. Всичко бе свършено. Те бяха венчани и, дай боже, щастливи. Никога, откакто беше малко момче, той не се бе чувствувал тъй нещастен и самотен. Жадуваше с натежало от болка сърце да изминат първите няколко дни, за да може отново да я види.
Няколко дни след по-горе описаната церемония трима познати наши младежи се радваха на красивия изглед, представляващ от едната страна сводести прозорци, а от другата синьо море — гледка, която Брайтън предлага на пътника. Понякога очарованият лондончанин поглежда към океана — засмял се с безброй трапчинки, изпъстрен с бели платна, със стотици подвижни кабини, целуващи полата на синята му дреха; друг път, повече като любител на човешката природа, отколкото на природните сцени, той обръща очи към сводестите прозорци и към туптящия там човешки живот, който те разкриват. От един се чуват звуци на пиано, на което млада девойка с къдри се упражнява шест часа дневно, за голямо удоволствие на останалите обитатели; на друг се показва прекрасната Поли, бавачката, която друса на ръце мастър Омниум; докато Джейкъб, неговият баща, яде дребни морски рачета и гълта за закуска вестник «Таймс» на долния прозорец. По-нататък са госпожици Лийри — те търсят с поглед младите офицери от тежката артилерии, които непременно ще закрачат по скалите. Ето и един човек от Сити, с моряшки вид и с огромен телескоп, който той е насочил към морето, за да обхване с него всяка увеселителна и риболовна лодка, която идва към брега или го напуща, и т.н. и т.н. Но имаме ли свободно време да описваме Брайтън? Брайтън, този чист Неапол с благородно население — този Брайтън, който винаги изглежда бодър, весел и облечен пъстро като палячо — този Брайтън, който по времето на настоящата повест бе седем часа далеч от Лондон, но който сега отстои само на стотина минути от него и който кой знае колко още ще се приближи, освен ако Джоунвил не дойде без време да го бомбардира.
— Ех, ама че е хубаво онова момиче от етажа над ателието за бельо! — забеляза единият от тези трима на другаря си. — Божичко, Кроли, не го ли видя как ми намигна, когато минавах?
— Недей сломява сърцето й, Джоз, мошеник такъв — каза един от другарите му. — Не си играй с чувствата й, донжуан такъв.
— Я се махай! — каза Джоз Седли, твърде доволен, като се захили към въпросната домашна прислужничка и й хвърли най-сразяващ поглед. В Брайтън Джоз беше дори по-величествен, отколкото на сватбата на сестра си. Носеше ярки жилетки, всяка една от които го караше да изглежда като конте, и беше облечен във военен мундир, украсен с разни копчета, петлици и нашивки. Напоследък той носеше военно облекло и беше възприел военни навици. Вървеше с двамата си приятели, които бяха от тази именно професия, като потропваше с шпорите си, перчеше се ужасно и хвърляше смъртоносни погледи на всички слугини, които заслужаваха да бъдат сразени.
— Е, момчета, какво ще правим, докато дамите се завърнат? — запита контето. Дамите бяха отишли с екипажа му на разходка в Ротингдийн.
— Нека поиграем билярд — каза единият от приятелите му — високият с почернените мустаци.
— Не, капитане; не, дявол да го вземе — отвърна поизплашен Джоз. — Никакъв билярд днес, Кроли, мое момче; вчера беше достатъчно.
— Ти играеш много добре — каза Кроли, като се смееше. — Нали тъй, Озбърн? Как добре направи онзи петорен удар, нали?
— Знаменито — каза Озбърн. — Джоз е голям майстор на билярда, пък и на всичко друго. Бих желал да имаше тук лов на тигри. Бихме могли да убием няколко преди вечеря. (Брей, какво хубаво момиче мина! Какви глезени, а, Джоз?) Разправи ни историята за онзи лов на тигри и как си погнал един в джунглите — чудесна история е това, Кроли. — И Джордж Озбърн се прозина — Ех, че мудно минава тук времето! — каза той. — Какво ще правим сега?
— Да отидем ли да разгледаме конете, които Снъфлър току-що е довел от людския панаир? — предложи Кроли.
— А защо пък да не отидем да хапнем малко желе у Дътън? — каза хитрецът Джоз, който искаше да убие с един куршум два заека. — Там има чудесна келнерка.
— Хайде да отидем да посрещнем «Светкавицата», вече й е време, нали? — подкани Джордж. И тъй като това мнение надделя над предложенията за конете и желето, те се запътиха към станцията на дилижанса, за да видят пристигането на «Светкавицата».
Като вървяха, срещнаха екипажа — отворения екипаж на Джоз Седли, с пищните гербове — разкошното превозно средство, в което той имаше обичай да се вози в Челтнам, величествен и самотен, със скръстени ръце и накривена шапка; или пък по-щастлив, с дами до него.
Сега в екипажа имаше две дами: едната дребничка, със светла коса, облечена според последната мода; другата — с кафява копринена наметка и сламена шапка с розови панделки, с кръгло розово, щастливо лице, да ти е драго да го погледнеш. Тя спря екипажа, когато той наближи тримата господа, и след тази властна проява видът й стана малко неспокоен и тя поруменя по най-безсмислен начин.
— Разходката беше чудесна, Джордж — каза тя — и… и тъй се радваме, че се връщаме и, Джоузеф, не го оставяй да закъснява.
— Не изкушавайте съпрузите ни да вършат лудории, мистър Седли, вие, лоши човече — каза Ребека, като заклати към Джоз хубавия си малък пръст, облечен в най-елегантната френска велурена ръкавица. — Никакъв билярд, никакво пушене, никакви лудории!
— Моя мила мисис Кроли, боже мой! Честна дума! — това бе всичко, което Джоз можа да възкликне вместо отговор; но той успя да застане в подходящата поза, с глава, облегната на едното рамо, извърнал засмяното си лице към своята жертва, с едната ръка на гърба, подпряна на бастуна, а другата (тази с диамантения пръстен) между гънките на нагръдника и жилетките си. Когато екипажът отмина, той изпрати целувка на хубавите дами с украсената си с диаманта ръка. Как желаеше целият Челтнам, целият Чоуринги, цялата Калкута да го бяха видели в тази поза — как маха с ръка на такава красавица, в обществото на такъв известен сред модния свят младеж като Родън Кроли от конната гвардия!
Нашите младоженци бяха избрали Брайтън да прекарат първите няколко дни след сватбата си. Бяха си наели стаи в хотел «Шип Ин», където се радваха на големи удобства и спокойствие, а скоро след това и Джоз се присъедини към тях. Но той не беше единственият от компанията, която намериха там. Когато един следобед се връщаха в хотела след разходка по морския бряг, те срещнаха не друг, а Ребека и съпруга й. Веднага се познаха и Ребека се хвърли в прегръдките на най-милата си приятелка. Кроли и Озбърн си стиснаха сърдечно ръце, а Беки, в продължение само на няколко часа, намери начин да накара последния да забрави неприятните думи, които си бяха разменили.
— Спомняте ли си последната ни среща у мис Кроли, когато бях тъй груба към вас, скъпи капитан Озбърн? Тогава ми се сторихте тъй невнимателен към милата ми Амелия. Това ме разядоса и ме накара да бъда толкова нелюбезна, толкова рязка и толкова неблагодарна! Простете ми, моля ви! — каза Ребека и протегна ръка с такава откровеност и пленителна грация, че Озбърн не можеше да не я поеме. Вие, братко, просто не знаете какво добро можете да направите, когато искрено и смирено си признаете, че сте виновен. Познавах веднъж един джентълмен, достоен обитател на Панаира на суетата, който имаше обичай умишлено да върши разни дребни злини на съседите си, за да може след това открито и мъжествено да им се извини за стореното — и какъв беше резултатът? Приятелят ми Кроки Дойл бе обичан от всички. Смятаха го малко невъздържан и рязък, обаче иначе много честен. Смирението на Беки мина пред Джордж Озбърн за искрено.
Тези две млади двойки имаха да си разказват много работи. Разискваха женитбите си; и обсъждаха бъдещето с най-голяма откровеност и заинтересованост и от двете страни. Капитан Добин щеше да извести на стария Озбърн за женитбата на Джордж; и младият момък доста потреперваше при мисълта за последиците от това съобщение. Мис Кроли, на която се основаваха всички Родънови надежди, продължаваше да се държи. Понеже нямаха достъп до къщата й в Парк Лейн, обичащите я племенник и племенница я бяха последвали в Брайтън, където непрестанно държаха пратениците си пред вратата й.
— Бих желала да видите някои от Родъновите приятели, които постоянно се навъртат около нашата врата — каза, смеейки се, Ребека. — Виждала ли си някога настойчив кредитор, миличка, или пристав със своя агент? Две такива отвратителни личности наблюдаваха къщата ни от отсрещния бакалин през цялата минала седмица, затова не можахме да тръгнем преди неделя. Какво ли ще правим, ако леличка не отстъпи?
С изблици на силен смях Родън разправи цяла дузина историйки за своите кредитори и за това как Ребека ловко се справяла с тях. Той се закле тържествено, че в цяла Европа нямало друга жена като нея, която така да умеела да увещава кредиторите. Тази нейна практика бе започнала почти веднага след женитбата им и съпругът й разбра колко ценна е подобна съпруга. Те имаха достатъчно кредит, но и неплатените сметки бяха в изобилие и живееха под тежестта на много голяма липса от готови пари. Влияеха ли тези парични трудности върху доброто разположение на Родън? Не. Всички от Панаира на суетата трябва да са забелязали колко добре живеят онези, които здравата и до гуша са затънали в дългове; как от нищо не се лишават; колко са весели и спокойни. Родън и жена му имаха най-хубавите стаи в хотела в Брайтън. Когато им поднесе първото ядене, собственикът им направи поклон като пред най-добрите си клиенти и Родън недоволствуваше от гозбите и от виното с дързост, каквато никой благородник в страната не би могъл да надмине. Дългият опит, мъжествената външност, безупречните дрехи и обувки и учтивите, взискателни обноски могат често да помогнат на човека точно толкова, колкото голямата банкова сметка.
Двете младоженски компании се срещаха постоянно в апартаментите си. След две-три вечери господата започнаха да играят малко пикет, докато съпругите им седяха настрани и бъбреха. Това развлечение, както и пристигането на Джоз Седли, който се появи с големия си открит екипаж и поигра няколко партии билярд с капитан Кроли, понапълниха малко Родъновата кесия и благополучно го снабдиха с онези готови пари, при чиято липса и най-силните духове понякога униват.
И тъй, тримата джентълмени отидоха да посрещнат «Светкавицата». Точен до минутата, изпълненият отвън и отвътре дилижанс пристигна, галопирайки надолу по улицата, докато помощникът на кочияша свиреше с рога обичайната си мелодия, и колата спря пред агенцията.
— Ей, ето го и нашия Добин — провикна се Джордж, радостен, че вижда стария си приятел кацнал на покрива — неговото очаквано посещение в Брайтън се бе забавило досега. — Как си, момчето ми? Много се радвам, че дойде. На Еми ще й стане много приятно, когато те види — каза Озбърн, като разтърси сърдечно ръката на приятеля си, веднага щом последният слезе от дилижанса — след което прибави с по-нисък и развълнуван глас: — Какви са новините? Ходи ли на Ръсъл Скуеър? Какво казва баща ми? Разкажи ми всичко.
Добин изглеждаше много бледен и сериозен.
— Видях се с баща ти — каза той. — Как е Амелия… мисис Джордж? Веднага ще ти кажа всичко, но освен това нося и най-голямата новина; и тя е…
— Казвай я бързо, приятелю — каза Джордж.
— Заповядано ни е да тръгнем за Белгия. Цялата армия отива — гвардия и всичко. Хевитоп има подагра и просто е луд, че не може да мръдне. Командата поема О’Дауд и идната седмица ще отплуваме от Четъм.
Тази новина за война не можа да не стресне влюбените, като накара всички тези господа да добият много сериозен вид.
Глава XXIII
Капитан Добин продължава да играе ролята на агитатор
Коя е тази тайна чародейна сила на приятелството, под чието влияние един обикновено муден, хладен или свенлив човек става мъдър, деен и решителен, когато действува за друг? Също както след няколко фокуснически сеанса на доктор Елиътсън Алексис престава да усеща болки, започва да чете с темето си, да вижда няколко мили надалеч, да предрича какво ще стане следващата седмица и да върши други чудеса, които в никакъв случай не е в състояние да направи, когато е в обикновеното си нормално състояние, така и в житейските работи и под магнетичното влияние на приятелството свитият човек става смел, свенливият — самоуверен, ленивият — деен, а буйният — благоразумен и кротък. Кое, от друга страна, кара адвоката да избягва да защищава собствената си кауза и да вика за съветник своя учен събрат? Кое принуждава доктора, когато се разболее, да праща за съперника си, вместо сам да види собствения си език в огледалото над камината или да напише собствената си рецепта на бюрото? Подхвърлям тези въпроси на интелигентния читател, който много добре знае как можем да бъдем едновременно доверчиви и скептични, отстъпчиви и упорити, колко сме силни за другите и колебливи за себе си. По същия начин нашият приятел Уилям Добин, който беше толкова отстъпчив, че ако родителите му го принудеха, навярно би слязъл в кухнята да се ожени за готвачката, и ако се отнасяше до собствения му интерес, би сметнал за непоносима трудност дори улицата да прекоси, сега се зае най-ревностно и усърдно да урежда работите на Джордж Озбърн, също както най-себелюбивият тактик би се заел със своите собствени.
Докато приятелят пи Джордж и неговата млада съпруга се радваха на първите свенливи дни на медения си месец в Брайтън, честният Уилям остана като пълномощник на Джордж в Лондон да свърши всичката делова работа около женитбата. Негов дълг беше да посети стария Седли и жена му и да държи първия в добро разположение на духа; да сближи Джоз с неговия зет, за да може тежестта и положението на Джоузеф като административен началник на Богли Уола да послужи като компенсация за бащиното му разорение; да помогне старият Озбърн да се помири с женитбата; и най-после да съобщи за тази женитба по такъв начин, че най-малко да раздразни стария джентълмен.
Преди да се яви пред главата на семейство Озбърн с новината, която беше негов дълг да донесе, Добин реши, че е благоразумно да се сприятели с останалите членове на семейството и ако е възможно, да спечели дамите на своя страна. «В дъното на сърцето си те няма да се разсърдят — мислеше си той. — Никоя жена не може да се ядоса на една романтична женитба. Отначало ще поизпискат, а после положително ще се сдобрят с брат си; тогава тримата заедно ще предприемем атака срещу стария мистър Озбърн.» И тъй, този подобен на Макиавели, пехотински капитан се зае да търси подходящи стратегически средства, чрез които деликатно и постепенно да открие на госпожици Озбърн братовата им тайна.
Като поразпита за майчините си светски ангажименти, той скоро успя да открие кои от приятелите на милейди дават приеми този сезон и къде би имало вероятност да срещне сестрите Озбърн; и макар да се отвращаваше от гуляи и вечерни приеми, които, уви, се устройват от мнозина благоразумни хора, той скоро разбра къде може да види госпожици Озбърн. Като се появи на бала, където танцува по няколко пъти и с двете и се държа крайно учтиво, той действително има смелост да помоли мис Озбърн за няколкоминутен разговор, рано на следния ден, когато, каза той, щял да й съобщи нещо много важно.
Какво я накара да се дръпне назад, да впери поглед в него, а сетне в земята пред нозете си, и да даде вид, че ще припадне в ръцете му, ако той не я бе настъпил навреме по крака, като по този начин й даде възможност да се овладее? Защо тя така силно се развълнува от думите на Добин? На това не можем да дадем никакъв отговор. Но когато той пристигна на следния ден, Мария не беше в гостната със сестра си и мис Уирт отиде да я намери, така че капитанът и мис Озбърн останаха сами. И двамата бяха толкова тихи, че тиктакането на изобразяващия жертвоприношението на Ифигения часовник над камината се чуваше силно.
— Колко хубаво беше снощното тържество! — започна най-после насърчително мис Озбърн. — И… колко по-добре танцувате сега, капитан Добин! Сигурно някой ви е учил — прибави тя с мило лукавство.
— Трябва да ме видите как играя народни танци с нашата мисис майор О’Дауд, а също и джиг — виждали ли сте някога джиг? Но аз мисля, че всеки може да играе добре с вас, мис Озбърн — вие така хубаво танцувате.
— Млада и красива ли е съпругата на майора? — запита хубавата му събеседничка. — Ах, колко ли с ужасно да бъде човек съпруга на военен! Просто се чудя как имат настроение да танцуват, особено в тези ужасни военни времена! О, капитан Добин, понякога потрепвам, когато си помисля за нашия мил Джордж и за опасностите, на които са изложени военните. Много ли от офицерите на вашия полк са женени, капитан Добин?
«Бога ми, тя вече съвсем си разкри картите» — мислеше си мис Уирт; но тази нейна забележка не можа да се чуе през цепките на вратата, пред която компаньонката бе застанала.
— Един от нашите младежи току-що се ожени — каза Добин, като дойде право на въпроса. — Двамата се обичаха много отдавна. Връзката им е много стара и освен това са бедни като църковни мишки.
— Ах, колко интересно! Ох, колко романтично! — извика мис Озбърн, когато капитанът каза «стара връзка» и «бедни». Съчувствието й го насърчи.
— Най-прекрасният младеж в полка — продължи той. — В армията няма по-смел и по-хубав офицер; а и жена му е тъй очарователна! Как само ще я харесате! Наистина, как ще я харесате, когато я опознаете, мис Озбърн! — Младата девойка си помисли, че мигът е настъпил и че това се доказваше от Добиновото неспокойство, което той изразяваше видимо, като присвиваше чело, потропваше по земята с големите си нозе, бързо закопчаваше и разкопчаваше мундира си и т.н. Мис Озбърн си мислеше, че ако си поотдъхне малко, той ще разкрие сърцето си; и се приготви напрегнато да го изслуша. А часовникът, сложен в олтара, на който бе поставена Ифигения, след подготвително потреперване започна да удря дванадесет; и удряше така бавно, сякаш щеше да трае до един — тъй безкрайно се видя то на нетърпеливо чакащата мома.
— Но аз не съм дошъл да говоря за женитба — искам да кажа… тази женитба… всъщност… знаете… скъпа мис Озбърн, думата ми е за нашия приятел Джордж.
— За Джордж ли? — каза тя с такъв разочарован глас, че мис Уирт и Мария се разсмяха от другата страна на вратата, а дори и самият този клетник Добин бе склонен да се усмихне, защото положението на нещата не му беше съвсем непознато. Джордж често го бе закачал деликатно: «Ех, Уил, защо не вземеш нашата Джейн? Ако й предложиш, ще те приеме. Залагам пет към две, че ще го стори.»
— Да, за Джордж — продължи той. — Между мистър Озбърн и него имало някакво спречкване. Аз съм тъй привързан към него — вие знаете, че двамата сме като братя — и ми се иска, и се моля тази разпра да се потуши. Ние трябва да заминем за чужбина, мис Озбърн. Всеки ден можем да получим заповед. Кой знае какво може да се случи през този поход! Не се вълнувайте, скъпа мис Озбърн; и тези двамата трябва поне да се разделят като приятели.
— Не е имало никаква разправия, капитан Добин, а само обикновена малка сцена с татко — каза девойката. — Всеки ден очакваме Джордж да се върне. Това, което татко искаше, беше само за негово добро. Трябва само той да се върне и съм уверена, че всичко ще се оправи. А знам, че и милата Рода, която си отиде тъй натъжена и ядосана, ще му прости. Жената прощава много лесно, капитане.
— Такъв ангел като вас положително би простил — каза Добин със страшна лукавост. — И никой мъж не би се помирил, ако причини болка на една жена. Какво бихте почувствували, ако някой мъж се покаже неверен към вас?
— Бих погинала… бих се хвърлила от прозореца… бих взела отрова… бих залиняла и умряла. Знам, че точно тъй ще постъпя — извика мис Джейн, която въпреки това бе преживяла няколко сърдечни историйки без каквато и да било мисъл за самоубийство.
— А има и други — продължи Добин — също тъй нежно сърдечни и верни като вас. Не ви говоря за западноиндийската наследничка, мис Озбърн, а за една клета девойка, която Джордж едно време обичаше и която от детинство бе отгледана с внушението да не мисли за никой друг, освен за него. Виждал съм я в бедността й, без да се оплаква, със сломено сърце, но без недостатък. Думата ми е за мис Седли. Скъпа мис Озбърн, може ли благородното ви сърце да се сърди на вашия брат затова, че й е верен? Може ли собствената му съвест да му прости, ако я изостави? Бъдете й приятелка — тя винаги ви е обичала — й… и аз идвам тук, натоварен от Джордж, да ви кажа, че той държи на годежа си с нея като на свой свещен дълг; и да ви помоля поне в и е да вземете неговата страна.
Когато някакво силно чувство обхванеше мистър Добин, след първите една-две колебливи думи, той можеше да говори с превъзходна плавност; явно беше, че красноречието му при настоящия случай направи силно впечатление на дамата, към която се бе обърнал.
— Знаете ли — каза тя, — това е… доста изненадващо… доста болезнено… доста необикновено… и какво ще каже татко… ако Джордж отхвърли такава блестяща възможност, каквато му бе предложена? Но поне може да се каже, че във ваше лице, капитан Добин, той е намерил смел защитник. Всичко обаче е безполезно — продължи тя след известно мълчание. — Аз съчувствувам на клетата мис Седли… най-искрено. Никога не сме смятали, че една женитба с нея би била добра, макар винаги, винаги да сме били много мили с нея. Но положителна съм, че татко никога не ще се съгласи. А една добре възпитана млада жена… със здрав разсъдък… трябва… Джордж трябва да се откаже от нея, скъпи капитан Добин, наистина трябва да го стори.
— Трябва ли един мъж да се откаже от жената, която обича точно когато я е сполетяло нещастие? — каза Добин, простирайки напред ръка. — Скъпа мис Озбърн, от вас ли чувам този съвет? Мила госпожице! Вие трябва да се отнесете приятелски към нея. Той не може да я изостави. Мислите ли, че един мъж би се отказал от вас, ако бяхте бедна?
Този ловък въпрос трогна не малко мис Джейн Озбърн.
— Не знам дали ние клетите момичета трябва да вярваме това, което вие мъжете ни казвате, капитане — каза тя. — Има нещо в женската нежност, което я кара да е прекалено доверчива. Боя се, че вие сте жестоки, жестоки измамници — и на Добин положително му се стори, че почувствува натиск от ръката, която мис Озбърн му бе протегнала.
Той я пусна поизплашен.
— Измамници! — каза той. — Не, скъпа мис Озбърн, не всички мъже са измамници; вашият брат не е измамник; Джордж обича Амелия още от времето, когато двамата бяха деца; никакво богатство не ще го накара да се ожени за друга, освен за нея. Трябва ли да я изостави? Бихте ли го посъветвали да стори това?
Със своите възгледи по тези въпроси какво би могла да отговори на това мис Джейн? Тъй като не можеше да каже нищо, тя отклони запитването му, като заяви:
— Е, ако не сте измамник, най-малкото вие сте много романтичен. — Капитан Добин отмина тази забележка, без да възрази.
Най-после, когато след още няколко учтиви израза реши, че мис Озбърн е достатъчно подготвена да чуе цялата новина, той й я прошепна на ухото: «Джордж не може да се откаже от Амелия… той вече е оженен за нея.» Сетне й разправи подробностите около женитбата, които ни са известни вече: как клетата девойка щяла да умре, ако любимият не й бе останал верен; как старият Седли отказал да даде съгласието си и как трябвало да извадят позволително за венчавка; как Джоз Седли дошъл от Челтнам да предаде официално невестата; как заминали за Брайтън с екипажа на Джоз да прекарат медения си месец; и как Джордж разчитал на милите си добри сестри да го сдобрят с баща му, като бил уверен, че такива предани и нежни жени като тях положително ще направят това. След като поиска позволение (дадено му с готовност) да се види отново с нея и като си помисли с право, че новината, която бе донесъл, ще бъде разгласена пред останалите дами още след пет минути, капитан Добин се поклони и си взе сбогом.
Той едва бе излязъл от къщата, когато мис Мария и мис Уирт се втурнаха при мис Озбърн и тя им съобщи цялата чудесна новина. За да бъдем справедливи към тях, трябва да кажем, че сестрите не останаха много недоволни. Има нещо в една женитба с бягство, на което много малко жени могат сериозно да се сърдят, и Амелия дори се поиздигна в очите им поради смелостта, която бе проявила, като се бе съгласила на подобен брак. Докато разискваха и бърбореха за тази история и се чудеха какво ще направи и каже татко, на вратата се чу силно почукване, подобно на гръмотевица, което накара съзаклятничките да се стреснат. «Трябва да е татко» — помислиха си те. Но беше само мистър Фредерик Булък, който бе дошъл от Сити, както бе уговорено, да заведе дамите на изложба на цветя.
Както може да се предположи, тайната не остана скрита за този джентълмен. Но когато той я научи, лицето му показа удивление, което беше много различно от сантименталното учудване, изписано на лицата на сестрите. Мистър Булък бе светски човек и младши съдружник на богата фирма. Той познаваше значението на парите и знаеше цената им; и в лицето му светна весело пламъче на приятно очакване, карайки го да се усмихне на своята Мария, като си помисли, че поради тази глупост от страна на Джордж нейната цена може би ще се увеличи с тридесет хиляди лири стерлинги повече, отколкото той се бе надявал да получи от нея.
— Бога ми, Джейн! — каза той, като погледна дори и по-възрастната сестра с известен интерес. — Ийлс ще съжалява, че развали работата с тебе. Сега ти можеш да струваш и петдесет хиляди стерлинги.
До този момент сестрите не бяха мислили за паричния въпрос и през време на разходката им Фред Булък ги подиграваше за това с грациозна веселост. Когато се връщаха с екипажа за обед, те се чувствуваха не малко издигнати в собствените си очи. Нека уважаемият ми читател не счете тази проява на егоизъм за неестествена. Когато същата тази сутрин авторът на настоящата хроника се връщаше с омнибуса от Ричмънд и докато колата сменяше конете си, той забеляза (понеже седеше на капрата) три деца да си играят долу в една локва — много мръсни, задружни и щастливи. Тогава към тези три се приближи друго малко дете. «Поли — каза то, — сестра ти има едно пени.» Като чуха това, децата в миг станаха от локвата и изтичаха да изявят почитта си към Пеги. И когато омнибусът тръгна, видях Пеги, следвана от детската процесия, тръгнала много важно към будката на близката продавачка на сладкиши.
Глава XXIV
В която мистър Озбърн взема от шкафа семейната библия
След като подготви сестрите, Добин забърза към Сити да изпълни останалата и по-трудна част от поетото задължение. Мисълта, че трябва да излезе лице срещу лице със стария Озбърн, го караше да се чувствува неспокоен и неведнъж му хрумна да остави девойките да разкрият тайната, която той знаеше, че няма дълго да пазят. Но той беше обещал да съобщи на Джордж как старият Озбърн е понесъл новината и затова отиде в Сити в бащината си кантора на Темс Стрийт, откъдето изпрати бележка на мистър Озбърн, молейки го за половинчасов разговор относно работите на сина му Джордж. Добиновият пратеник се върна от кантората на мистър Озбърн, с поздравите на последния, който щял да бъде много щастлив да се види веднага с капитана. Съобразно с това Добин се яви пред него.
Като съзнаваше, че има да разкрие тайна, за която носеше половината вина, и си представяше колко болезнена и бурна ще бъде срещата, капитанът влезе в кантората на мистър Озбърн с посърнал вид и свенливи стъпки. Той мина през външната стая, където седеше мистър Чопър, който го поздрави шеговито от бюрото си и с това го постави в още по-неловко положение. Мистър Чопър намигна, кимна и посочи с писалката към вратата на своя началник, като каза с дразнещото си весело разположение:
— Ще намерите шефа в добро настроение.
Озбърн също стана и разтърси ръката му, като каза:
— Как сте, момчето ми? — с такава сърдечност, която накара клетия посланик да се почувствува двойно по-виновен. Ръката му лежеше като умряла в ръката на стария джентълмен. Усещаше, че, повече или по-малко, самият той бе причината за всичко, което бе станало. Той бе довел отново Джордж при Амелия; той бе насърчил, уредил и едва ли не извършил женитбата, за която бе дошъл да съобщи на Джорджовия баща, който сега го посрещаше с усмивка за «добре дошъл», потупваше го по рамото и го наричаше «Добин, момчето ми». Пратеникът действително имаше основание да стои с клюмнала глава.
Озбърн беше напълно уверен, че Добин е дошъл да обяви капитулацията на сина му. Двамата с мистър Чопър разискваха отношенията между бащата и сина в същия момент, когато дойде Добиновият пратеник. И двамата бяха на мнение, че Джордж праща да каже, че вече се предава. И двамата очакваха това вече от няколко дни.
— Божичко, Чопър! Каква сватба ще направим! — каза мистър Озбърн на чиновника си, щракайки с големите си пръсти и подрънквайки всички жълтици и шилинги в големите си джобове с поглед на победител.
С подобни действия, извършвани и в двата джоба, с многозначителен и весел вид Озбърн гледаше от стола си към Добин, седнал мълчалив и смутен. «Такъв недодялан момък, никак не е подходящ за капитан в армията — мислеше си старият Озбърн. — Чудя се как Джордж не го е научил на по-добри обноски.»
Най-после Добин събра достатъчно смелост да започне.
— Сър — каза той, — нося ви много важни и сериозни новини. Тази сутрин бях в конната гвардия и няма никакво съмнение, че ще бъде заповядано полкът ни да замине за чужбина. Преди да измине седмицата, ще бъдем вече на път за Белгия. И вие знаете, сър, че няма да се върнем в отечеството, преди да е станала битката, която може да се окаже фатална за мнозина от нас.
Озбърн стана сериозен.
— Полкът ще изпълни своя дълг, не се съмнявам в това, сър — каза той.
— Французите са много силни, сър — продължи Добин. — Ще мине доста време, преди русите и австрийците да могат да пратят войските си. Ние първи ще започнем борбата, сър; и бъдете уверен, че Наполеон ще се погрижи тя да е доста тежка.
— С каква цел ми разправяте всичко това, Добин? — запита го събеседникът му, неспокоен и намръщен. — Предполагам, че нито един британец не се бои от проклетите французи, нали?
— Искам само да кажа, че преди да заминем и като се има пред вид голямата опасност, която е надвиснала над всички ни — ако съществуват някои недоразумения между вас и Джордж, — ще бъде добре, сър, ако… ако се помирите, нали? Не дай боже да се случи нещо с него. Тогава, смятам, никога не ще си простите, ако не сте се разделили с добри чувства.
Като каза това, клетият Уилям Добин стана ален и се почувствува като предател. Ако не беше той, може би това недоразумение между двамата никога не би възникнало. Защо женитбата на приятеля му не се бе забавила? Защо трябваше да настоява тя да стане толкова скоро? Той чувствуваше, че Джордж можеше да се раздели с Амелия, без това да му причини смъртна болка. А може би Амелия би надживяла мъката от загубата му. Неговите съвети бяха станали причина за тази женитба и за всичко, което произтичаше от нея. И защо беше всичко това? Защото я обичаше толкова много, че не можеше да понесе да я вижда нещастна; или защото страданията от тази несигурност в положението им бяха толкова непоносими, че предпочиташе да ги смаже веднъж завинаги — също както бързаме с погребението, след като някой почине, или с раздялата с любимите, когато тя е наложителна.
— Вие сте добър момък, Уилям — каза мистър Озбърн с по-мек тон, — и имате право, че Джордж и аз не бива да се разделяме сърдити. Вижте какво. Аз съм сторил за него това, че съм му давал три пъти повече пари, отколкото вие някога сте получавали от баща си. Но не искам да се хваля. Не аз ще кажа как съм се трудил за него, как съм работил и как съм изразходвал дарбите и енергията си. Попитайте Чопър. Попитайте себе си. Попитайте цял Лондон. Е добре, аз му предлагам такава женитба, с която всеки благородник в тая страна може да се гордее — едничкото нещо, което съм му поискал в живота си — и той ми отказва. Аз ли съм виновният? Аз ли съм причина за тази свада? Какво друго желая, освен неговото добро, за което съм се трудил като каторжник още от самото му раждане? Никой не може да каже, че у мене има някаква проява на егоизъм. Нека той се върне. И аз ще кажа, ето ръката ми. Да забравим и да простим, казвам аз. А що се отнася до това, да се ожени сега, то е вън от въпроса. Нека се помири с мис Ш. и да направят сватбата после, когато се върне като полковник; защото той ще стане полковник, бога ми, ако това може да се постигне с пари. Радвам се, че сте го увещали да се върне. Знам, че вие сте направили това, Добин. И други път сте го спасявали от много бели. Нека дойде. Аз няма да бъда жесток. Елате да вечеряте днес на Ръсъл Скуеър; и двамата. На обикновеното място, по обикновеното време. Ще имаме месо от елен и няма да се задават никакви въпроси.
Тази похвала и вяра в него прониза остро Добиновото сърце. Колкото повече разговорът продължаваше в този дух, толкова по-виновен се чувствуваше той.
— Сър — каза Добин, — боя се, че вие се мамите. Да, вие наистина се мамите. Джордж е твърде издигнат нравствено, за да се ожени за пари. Една заплаха от ваша страна, че ще го обезнаследите, в случай че не ви послуша, ще бъде последвана само от съпротивление.
— Ха, човече, дявол да го вземе, да не би да наричате предложението за осем или десет хиляди годишно заплаха? — каза мистър Озбърн, все още със своето дразнещо добро настроение. — Ех, божичко, ако мис Шварц ме поиска, веднага ще я взема. Аз не ще обръщам внимание, ако цветът й е възкафявичък. — И старият джентълмен се ухили многозначително и се разсмя грубо.
— Вие забравяте, сър, предишните задължения, които капитан Озбърн е поел — каза сериозно посланикът.
— Какви задължения? За какво, по дяволите, намеквате? Нима искате да кажете — продължи мистър Озбърн, като се изпълни с яд и удивление, когато тази мисъл му хрумна за първи път, — нима искате да кажете, че е такъв глупак, та все още да се увърта около дъщерята на онзи разорен стар измамник? Нима сте дошли да ме карате да предполагам, че той иска да се ожени за нея? Чудесна съпруга за него! Моят син и наследник да се ожени за просякиня от улицата! Дявол да го вземе, ако стори това, нека си купи метла и стане метач. Сега си спомням, че тя все се въртеше около него и го зяпаше. И не се съмнявам, че към това я е подтиквал онзи стар мошеник, баща й.
— Мистър Седли беше вашият най-добър приятел, сър — намеси се Добин, едва ли не доволен, като откри, че е започнал да се ядосва. — Беше време, когато го наричахте иначе, а не измамник и мошеник. Тъкмо вие направихте сватлъка. Джордж няма право да постъпва безотговорно с чувствата на…
— Да постъпва безотговорно! — изрева старият Озбърн. — Я гледай, точно тези бяха думите, които моят джентълмен употреби, когато ми се надуваше тук преди две седмици и когато говореше за британската армия на баща си, който го е създал. Ха, значи, вие сте го надумали, така ли? Моите благодарности, капитане. Вие, значи, искате да вмъквате просяци в семейството ми. Много съм ви задължен, капитане. Ха, за нея да се ожени той, той! И защо? Гарантирам ви, че тя ще отиде при него и без това.
— Сър — каза Добин, обхванат от нескриван яд. — Никой няма да обижда тази дама в мое присъствие, и най-малкото вие!
— Аха, ще ме викате на дуел, така ли? Чакайте, нека позвъня за два револвера. Мистър Джордж ви изпрати тук, за да обиждате баща му, така ли? — каза Озбърн, като дръпна шнура на звънеца.
— Мистър Озбърн — каза Добин с разтреперан глас, вие сте този, който обиждате най-доброто създание на света. Няма да е зле да я пощадите, сър, защото тя е съпруга на вашия син.
И с тези думи, чувствувайки, че не може да каже нищо повече, Добин си отиде, а Озбърн се отпусна на стола си и загледа яростно подире му. В отговор на позвъняването в стаята влезе чиновник. Капитанът едва бе напуснал сградата, където се намираше кантората на мистър Озбърн, когато мистър Чопър, главният чиновник, се затича без шапка след него.
— За бога, какво се е случило? — каза мистър Чопър, като хвана капитана за полите на мундира. — Шефът припадна. Какво е направил мистър Джордж?
— Венча се за мис Седли преди пет дни — отвърна Добин. — Аз бях негов свидетел, мистър Чопър, а и вие трябва да застанете на негова страна.
Старият чиновник поклати глава.
— Лоша е тази новина, капитане, ако нея именно сте донесли. Шефът никога няма да му прости.
Добин замоли Чопър да го държи в течение и да праща съобщенията си в хотела, където беше отседнал. После тръгна унило към западната част на града, силно обезпокоен за миналото и бъдещето.
Когато членовете на фамилията от Ръсъл Скуеър се събраха тоя ден за вечеря, те завариха бащата на семейството седнал на обикновеното си място, но на лицето му бе отпечатан мрачен израз, който при появяването си караше всички да замълчат. Дамите и мистър Булък, който вечеряше с тях, подразбраха, че някаква новина е била съобщена на мистър Озбърн. Мрачните му погледи караха мистър Булък да мълчи и се таи, обаче към мис Мария, до която бе седнал, и към сестра й, заемаща челното място на масата, той се държеше необикновено вежливо и внимателно.
Мис Уирт седеше сама на своята страна на масата, като между нея и мис Джейн Озбърн имаше празно място. Това беше столът, който Джордж заемаше, когато вечеряше вкъщи; и както вече казахме, приборът му бе сложен, в очакване на блудния син. Нищо не нарушаваше тишината на вечерята, освен вялото доверително шепнене на усмихнатия мистър Фредерик и тракането на приборите. Слугите изпълняваха длъжността си, като се движеха дебнешком. И погребални оплаквачи не биха изглеждали по-мрачни от прислужниците на мистър Озбърн. Еленовият врат, на който той покани Добин, бе разрязан от него в пълно мълчание; но той почти не вкуси от своето парче, макар и да пиеше много, като лакеят усърдно наливаше чашата му.
Най-после, точно на края на вечерята, очите му, които той вторачваше във всеки подред, сега се впериха за миг върху сложения за Джордж прибор. Сетне той посочи към него с лявата си ръка. Дъщерите му го погледнаха и не разбраха или не поискаха да разберат този знак; а и слугите отначало не го схванаха.
— Махнете онази чиния каза най-после той, като стана с проклятие и блъскайки назад стола си, влезе в своята стая.
Зад столовата на мистър Озбърн се намираше онова помещение, което в този дом обикновено се наричаше кабинет; то бе свещено за господаря на къщата. Тук мистър Озбърн се оттегляше през неделните сутрини, когато не бе настроен да ходи на черква; и тук прекарваше предобеда в аленото си кожено кресло, като четеше вестник. Тук се намираха един-два стъклени шкафа за книги, съдържащи стандартни творби в дебели позлатени подвързии. Това бяха: «Годишният регистър», «Джентълменско списание», «Проповедите на Блер» и «Хюм и Смолет». Той не се докосваше до нито една от тези книги; обаче нито един член на семейството не смееше, дори и ако от това зависеше животът му, да пипне някоя от книгите, освен през редките неделни вечери, когато нямаше гости за вечеря и когато голямата алена семейна библия и молитвеникът се сваляха от мястото им в ъгъла до алманаха на благородничеството и като извикваха слугите в столовата, старият Озбърн прочиташе пред семейството си вечерната служба с висок, важен, прегракнал глас. Никой член на домакинството, бил той слуга или дете, не влизаше в тази стая, без да изпита известен страх. Тук той преглеждаше сметките на домакинята и проверяваше домашния дневник на лакея. Оттук можеше да обхваща с погледа си, през чистия, постлан с чакъл двор, задния вход на конюшните, с които един от звънците му беше свързан; и кочияшът излизаше от своето помещение в този двор като в някаква съдебна зала и там Озбърн го ругаеше от прозореца на кабинета си. Мис Уирт влизаше четири пъти годишно в тази стая, за да получи заплатата си; а също и дъщерите му да вземат тримесечно отпусканите им суми. Когато Джордж бе момче, баща му го бе бил с камшик тук много пъти, докато майка му седеше премаляла на стълбите, заслушана в ударите на камшика. Почти никога не бяха чували момчето да вика при това наказание; а сетне, когато излизаше оттам, клетата жена го прегръщаше и целуваше тайно и му даваше пари, за да го утеши. Над камината имаше семеен портрет, преместен там от предната стая след смъртта на мисис Озбърн. Той представляваше Джордж на едно пони, по-възрастната сестра му подава букет, а по-малката се е хванала за ръката на майка си. Всички са с розови бузи и големи, червени устни и се усмихват глезено един на друг, както е възприето в семейните портрети. Майката сега лежеше заровена и отдавна забравена — сестрите и братът имаха сто различни свои собствени интереси и макар все още да принадлежаха към едно семейство, бяха съвсем отчуждени един от друг. След като изминат десетки години, когато всички изобразени там лица остареят, колко горчива е сатирата в тези превзети семейни портрети, с тяхната смешна сантименталност и лъжливи усмивки, с тъй свенливата им и тъй самодоволна невинност! А официалният портрет на самия Озбърн, на който се виждаше и голямата му сребърна мастилница и креслото му, бе в столовата, заел почетното място, опразнено от семейното табло.
Старият Озбърн се оттегли в този именно кабинет, за голямо облекчение на малката компания, която бе напуснал. Когато слугите си излязоха, известно време те разговаряха оживено, но много ниско; сетне се качиха тихичко горе и мистър Булък ги придружи дебнешком със своите скърцащи обувки. Той никак ме бе настроен да седи сам и да пие вино толкова близо до страшния стар джентълмен в кабинета отсреща.
Един час след мръкване лакеят, който не получи обичайното повикване, се осмели да почука на вратата и да му занесе восъчни свещи и чай. Господарят на къщата седеше в креслото си и когато слугата постави свещите и подкрепителното питие на масата и си излезе, мистър Озбърн стана и заключи след него вратата. Този път нямаше никакво съмнение каква е работата; всички в къщата знаеха, че ще се случи някаква голяма катастрофа, която навярно ще засегне зле мастър Джордж.
В голямото лъскаво махагоново писалище мистър Озбърн имаше едно чекмедже, което бе специално посветено на работите и книжата на неговия син. Тук той пазеше всички документи, свързани с него, още от времето, когато бе малко момче: тетрадките с домашните и училищни упражнения, за които бе получил награда и в които се четеше Джорджовият почерк и почеркът на учителя; първите му писма, с големи кръгли букви, в които изпращаше много здраве на татко и мама и молеше за сладкиши. В тях неведнъж се споменаваше за неговия мил кръстник Седли. Проклятия потрепваха по позеленелите устни на стария Озбърн и грозна омраза и разочарование тровеха сърцето му, когато при преглеждането на тези книжа той се натъкваше на това име. Всички имаха съответно обозначение и бяха превързани с червени канцеларски лентички. На едно се четеше: «От Джорджи, съдържащо молбата му за пет шилинга, 23 април 18… г.; отговорено на 25 април.» Или: «Джорджи иска да му се купи пони, 13 октомври» и т.н. В друг пакет се намираха писмата и сметките, получени от директора на пансиона, където Джордж бе учил като момче. На трети бе обозначено: «Сметки от шивача на Дж.; суми, теглени от Дж. Озбърн, младши.» Виждаха се писмата му от Западноиндийските острови, писмата от агента му, както и вестниците, съдържащи съобщения за военните му успехи.
Като ги обръщаше едно след друго и седеше замислен над тези спомени, нещастният човек прекара така много часове. Най-скъпите му прояви на суетност, най-амбициозните му надежди — всичко беше събрано тук. Как се бе гордял той със своето момче! То беше най-хубавото дете, което човек можеше да види. Всички казваха, че приличал на благороднически син. Една дворцова принцеса го бе забелязала в Кю Гардънс и го бе целунала, а после го запитала за името му. Кой от Сити можеше да се похвали с такова момче? Можеше ли дори и един принц да получи повече грижи? Синът му имаше всичко, което можеше да се купи с пари. На годишния акт старият имаше обичай да отива в лицея с екипаж с четири коня и със слуги в нови ливреи и да раздава на момчетата новички шилинги. А когато отиде с Джордж в полка му, преди момъкът да замине за Канада, той даде на офицерите такава вечеря, пред която би седнал и Йоркският херцог. Беше ли отказал някога пари, когато Джордж направеше някакъв дълг? Ето ги на всичките му сметки — изплатени без ни една дума. Много генерали от армията не можеха да яздят коне като неговите! Пред очите му се представяше детето му в сто различни случая, които той си спомняше — след вечеря, когато имаше обичай да идва, важен като лорд, и да изпива своята чаша вино до баща си, на челното място на масата; на понито в Брайтън, когато препускаше из храсталаците и яздеше наред с ловците; в деня, в който бе представен на принц-регента на приема, когато от цялата казарма не можеше да излезе по-прекрасен младеж. И това, това бе краят на всичко — да се ожени за дъщерята на разорен човек и да избяга пред лицето на дълга и на богатството! Под тежестта на какво унижение и ярост трябваше сега да страда този стар светски човек; какви пристъпи на болезнена ярост и на разочарования в своята бащина обич и амбиции трябваше да търпи; какви болки на неудовлетворена суета и нежност го обхващаха!
Като прегледа тези книжа и седя замислен над едно и друго, обзет от тази най-горчива от всички мъки, с която нещастните мислят за щастливите изминали дни, Джорджовият баща извади документите от чекмеджето, където тъй дълго ги бе пазил, и ги заключи в кутия за писма, която завърза и запечата с печата си. После отвори шкафа за книги и взе споменатата голяма червена библия — богато украсена книга, цялата блеснала в позлата, която рядко поглеждаха. Тя имаше една заглавна илюстрация, представляваща как Аврам принася в жертва Исака. Тук, според обичая, Озбърн бе отбелязал на първата празна страница, с едрия си чиновнически почерк, датите на женитбата си и на смъртта на жена си, ражданията и кръщелните имена на децата си. Първа идваше Джейн, после Джордж Седли Озбърн, после Мария Франциска, както и датите на кръщенията им. Като взе перо, той задраска внимателно името на Джордж от листа; и когато страницата изсъхна, сложи книгата обратно на мястото, от което я бе взел. После взе още един документ от друго чекмедже, където пазеше собствените си книжа; и след като го прочете, той го смачка и подпали на една от свещите, като го гледаше, докато целият изгоря в камината. Това беше завещанието му; и когато то изгоря, той седна и написа едно писмо. После позвъни на слугата, когото натовари да го изпрати на сутринта. Но сутринта бе вече настъпила и когато той отиваше да спи, слънцето блестеше из цялата къща, а птиците пееха между свежите зелени листа на Ръсъл Скуеър.
Уилям Добин желаеше да държи в добро настроение цялото семейство на мистър Озбърн и всички у дома им, а също и да осигури на Джордж колкото може повече приятели в този труден за него момент. Освен това, като знаеше какво добро въздействие оказват хубавите яденета и доброто вино върху човешката душа, веднага след като се върна в хотела, той написа най-любезно писмо на мистър Томъс Чопър, ескуайър, като поканваше този джентълмен да вечеря с него на следния ден в хотел «Слотърс». Поканата стигна до мистър Чопър, преди да бе напуснал Сити, и незабавният му отговор гласеше, че «мистър Чопър изпраща своите почитания и ще има честта и удоволствието да се види с капитан Добин». Когато същата вечер мистър Чопър се върна у дома си в Съмърс Таун, той показа на мисис Чопър и на дъщерите си поканата и черновката на своя отговор и през време на чая те разговаряха най-оживено за военните джентълмени и за хората от Уест Енд. Когато момичетата се оттеглиха за почивка, мистър и мисис Чопър заприказваха за странните събития, които ставаха в семейството на шефа. Чиновникът никога не бил виждал своя началник толкова разтревожен. Когато отишъл при мистър Озбърн след излизането на капитан Добин, той го намерил с потъмняло лице и едва ли не в припадък. Положителен бил, че между мистър Озбърн и младия капитан е избухнало някакво ужасно недоразумение. Също така Чопър получил нареждане да направи сметка на всички суми, пратени на капитан Озбърн през последните три години.
— И тези суми са доста големички — каза главният чиновник и почувствува как уважението му към младия господар нараства още повече заради щедростта, с която пилее парите си. Той бе уверен, че пререканието има нещо общо с мис Седли. А мисис Чопър заяви, че много съжалявала клетата млада девойка затова, гдето е загубила такъв хубав младеж като капитана. Понеже беше дъщеря на пропаднал борсов агент, мистър Чопър нямаше особено добро отношение към мис Седли, От всички търговски къщи в Сити той уважаваше най-много фирмата на Озбърн и надеждата му бе, че капитан Джордж ще се ожени за дъщерята на някой благородник. Нея нощ чиновникът спа много по-спокойно от шефа си и като прегърна децата си след закуска (която изяде с много голяма охота, макар скромната му чаша на живота да бе подслаждана само с долнокачествена захар), той тръгна за работа в най-хубавия си празничен костюм и риза с накъдрен нагръдник, като обеща на гледащата го с възхищение съпруга, че вечерта няма да погълне голямо количество от виното на капитан Добин.
Когато мистър Озбърн пристигна в Сити по обичайното си време, чиновниците, които винаги имаха основание да дебнат израза на лицето му, сега намериха, че то е необикновено посърнало и изпито. В дванадесет часа дойде мистър Хигс (от фирмата «Хигс и Бледъруик», адвокати, Бедфърд Роу), чието идване бе предварително уредено и когото въведоха в частната стая на шефа, където той остана в продължение на повече от един час. Към един часа мистър Чопър получи пратка, донесена от ординареца на капитан Добин и съдържаща писмо за мистър Озбърн, което чиновникът, като влезе, му подаде. Наскоро след това повикаха мистър Чопър и мистър Бърч, следващия подред чиновник, и ги помолиха да станат свидетели при изготвянето на един документ.
— Съставих ново завещание — каза мистър Озбърн, след което тези двама джентълмени сложиха съответно подписите си. Не се размениха никакви думи. Когато мистър Хигс излезе във външните помещения, видът му бе крайно сериозен и погледът му се прикова остро върху лицето на мистър Чопър, обаче не даде никакви обяснения. Направи впечатление, че през целия ден мистър Озбърн беше особено тих и внимателен, за голямо учудване на онези, които мрачният му вид караше да вещаят зло. Него ден той не нагруби никого и нито веднъж не го чуха да ругае. Напусна работата рано и преди да излезе, повика още веднъж главния си чиновник и след като му даде общи нареждания, запита го с известно колебание и неохота знае ли дали капитан Добин е в града.
Чопър каза, че вярвал да е така. Впрочем и двамата знаеха това много добре.
Озбърн взе писмо, отправено до капитана, и като го даде на чиновника, помоли последния незабавно да го предаде лично на Добин.
— А сега, Чопър — каза той, като взе шапката си и с особен израз на лицето, — вече ще бъда спокоен. — Точно когато часовникът удари два (безсъмнено двамата си бяха определили среща), пристигна мистър Фредерик Булък и той и мистър Озбърн излязоха заедно.
Командирът на… полк, полкът на Добин и Озбърн, беше стар генерал, който бе предприел първия си поход под началството на Улф в Квебек и отдавна вече бе твърде стар и слаб, за да командува. Но той изпитваше известен интерес към полка, на който бе номинален шеф, и приемаше у дома си някои от младите си офицери, проявявайки гостоприемство, което, струва ми се, сега не се среща сред неговите събратя. Капитан Добин беше голям любимец на този стар генерал. Добин познаваше добре литературата на своята професия и можеше да говори за Фридрих Велики и за кралицата-императрица, както и за техните войни, почти тъй добре както самият генерал, който бе равнодушен към победите на настоящето и чието сърце беше при военните тактици от преди петдесет години. Този генерал прати известие на Добин да отиде при него на закуска сутринта, когато мистър Озбърн промени завещанието си, а мистър Чопър сложи най-хубавата си горна риза с накъдрения нагръдник, и тогава осведоми младия си любимец, няколко дни предварително, за онова, което всички очакваха — заповедта за заминаването за Белгия. Заповедта, с която се нареждаше на полка да бъде готов, щеше да излезе от щаба подир един-два дни. И тъй като транспортът бе добър, те щяха да потеглят преди края на седмицата. През време на престоя на полка в Четъм в него бяха постъпили подкрепления и старият генерал се надяваше, че полкът, който бе помогнал за победата над Монткалм в Канада и за поражението на мистър Уошингтън при Лонг Айланд, ще докаже на неведнъж тъпканите полета на Белгия и Холандия, че е достоен за историческата си репутация.
— И тъй, добри ми приятелю, ако имате някоя affaire la [34] — каза старият генерал, като взе емфие с двата пръста на треперливата си бяла старческа ръка и сетне посочи онова място на своята robe de chambre [35], под което сърцето му все още немощно туптеше, — ако имате да утешавате някоя Филис или да си вземете сбогом с татко и мама, или пък да правите някакво завещание, препоръчвам ви да сторите това без никакво забавяне. — С тези думи генералът подаде на младия си приятел пръст за ръкуване, кимна му добродушно със своята покрита с напудрена перука глава и след като вратата се затвори след Добин, седна да напише едно poulet [36] (той страшно се гордееше със своя френски език) на Mademoiselle Amenadie [37] от театъра на негово величество.
Тази новина разтревожи Добин и той помисли за приятелите си в Брайтън, а сетне се засрами от себе си за това, че Амелия е винаги на първо място в мислите му (винаги, преди всеки друг — преди баща и майка, сестри и дълг, — винаги, при заспиване и събуждане и през целия ден). Когато се върна в хотела си, изпрати кратка бележка на мистър Озбърн, когото осведомяваше за новината, която бе получил и която, надяваше се той, може би щеше да доведе до сдобряване с Джордж.
Тази бележка, донесена от същия пратеник, който предишния ден бе занесъл поканата на Чопър, обезпокои не малко достойния чиновник. Тя бе сложена в отправено до него писмо и докато го отваряше, той трепереше да не би вечерята, на която толкова разчиташе, да се отлага. Чопър обаче се облекчи неизказано много, когато откри, че в плика има само едно напомняне до него («Ще ви очаквам в седем и половина», пишеше капитан Добин). Чопър много се интересуваше от работите на семейството на своя работодател; но que voulez-vous [38]? — една официална вечеря за него значеше много повече от работите на който да било друг смъртен.
За Добин бе напълно оправдано да разправи за наученото от генерала на всеки офицер от полка, срещнат по пътя; така че той го съобщи на поручик Стъбл, когото видя у комисионера и който (толкова бе силен у него военният плам) веднага отиде във военния магазин да си купи нова сабя. Този младеж, макар да имаше само седемнадесет години и около шестдесет и пет инча височина, както и рахитично телосложение, твърде пострадало от преждевременната употреба на бренди с вода, притежаваше безсъмнена смелост и лъвско сърце. И сега той опита, огъна и уравновеси на дланта си едно такова хладно оръжие, което смяташе, че ще извърши сеч сред французите. Като крещеше «ха, ха» и тропаше енергично с малките си крака, той отправи острието два или три пъти към капитан Добин, който, смеейки се, отблъсна нападението с тръстиковия си бастун.
Мистър Стъбл, както може да се предположи от дребното му и слабовато телосложение, принадлежеше към най-лекия род войска. В противоположност на него поручик Спуни беше висок младеж и се числеше към гренадирската рота (тази на капитан Добин) и сега той премери една нова шапка от мечешка кожа, под която изглеждаше прекалено свиреп за възрастта си. После тези двама младежи се отправиха към хотел «Слотърс», където си поръчаха знаменита вечеря и седнаха да пишат писма на добрите си и загрижени родители вкъщи — писма, изпълнени с нежност и сърдечност, със смелост и лош правопис. Да! Сега в Англия биеха много загрижени сърца; и в много домове се шепнеха майчини молитви и се лееха майчини сълзи.
Като видя, че на една от масите младият Стъбл бе зает със съчиняване, а сълзите се търкаляха по носа му върху хартията (тъй като този младок си мислеше за своята мамичка и за това, че може би никога вече няма да я види), Добин, който тъкмо се готвеше да пише на Джордж Озбърн, се разколеба и прибра листовете.
— Защо пък да правя това? — каза той. — Нека тази вечер бъде щастлива. Ще отида да видя родителите си рано сутринта, а после лично ще се явя в Брайтън.
Така че той пристъпи и сложи голямата си ръка на рамото на Стъбл, като ободри този млад боец, казвайки му, че ако престане да пие бренди с вода, ще стане добър войник, понеже винаги е бил благороден и добросърдечен момък. Това накара очите на младия Стъбл да светнат, понеже всички в полка много уважаваха Добин като най-добрия офицер и най-умния човек там.
— Благодаря ви, Добин — каза той, изтривайки очи с кокалчетата на пръстите си. — Аз… аз й казах тъкмо това. И, о, сър, тя е толкова добра към мене. — Водните тръби отново заработиха и не знам дали очите на мекосърдечния капитан Добин също не се овлажниха.
Двамата поручици, капитанът и мистър Чопър вечеряха заедно. Чопър му донесе писмо от мистър Озбърн, в което последният накратко изпращаше поздравите си на капитан Добин и го молеше да предаде вътре приложеното на капитан Джордж Озбърн. Чопър не знаеше нищо повече, макар да описа вида на мистър Озбърн, както и срещата му с адвоката. Той се чудеше как шефът не бе наругал никого — а особено когато напълниха чашите с вино — изля цял поток от догадки и предположения. Но при всяка чаша последните бяха все по-мъгляви и накрая станаха съвсем неразбираеми. В късните часове капитан Добин сложи в един файтон своя гостенин, който хълцаше и със заекване заявяваше, че ще бъде негов при… при… приятел завинаги.
Когато капитан Добин си взе сбогом с мис Озбърн, ние споменахме, че й поиска позволение да я посети още веднъж, така че на следния ден тя го очаква в продължение на няколко часа; и може би, ако бе дошъл и ако бе й задал онзи въпрос, на който бе готова да отговори, тя щеше да застане на страната на брат си и тогава навярно Джордж и ядосаният баща щяха да се сдобрят. Но макар да го чакаше, капитанът не се появи. Той имаше да свършва свои лични работи; трябваше да посети и утеши собствените си родители, а рано на следния ден щеше да вземе дилижанса «Светкавица», за да отиде при приятелите си в Брайтън. Този ден мис Озбърн чу баща си да дава заповед в никакъв случай да не пущат в къщата му онзи проклет нахалник капитан Добин, така че всички надежди, които таеше в сърцето си, изведнъж рухнаха. Дойде и мистър Фредерик Булък и се държа особено нежно с Марин и внимателно към душевно смазания стар джентълмен. Защото, макар и да бе заявил, че вече ще се успокои, средствата, чрез които бе потърсил мир, изглежда, още не бяха му оказали въздействие и случките от миналите два дни явно го бяха разтърсили.
Глава XXV
В която всички действуващи лица решават за благоразумно да напуснат Брайтън
След като заведоха Добин в хотел «Шип Ин» при дамите, той започна да се държи шеговито и весело, което доказваше, че с всеки изминал ден от живота си този млад офицер бе започнал да става все по-голям лицемер. Като видя мисис Джордж Озбърн в нейното ново положение, той се опита да скрие, да потули острата тревога относно въздействието, което щеше да й окаже донесената от него мрачна новина.
— Моето мнение е, Джордж — каза той, — че преди да са изминали и три седмици, френският император ще се нахвърли върху ни с кавалерия и с пехота и така ще разиграе херцога, щото предишната война ще ни се стори като някаква детска игра. Но ти няма защо да казваш всичко това на мисис Озбърн. В края на краищата може да се случи да не се сражаваме и работата ни в Белгия да се окаже само военна окупация. Мнозина мислят, че ще е така; Брюксел е пълен с изискани хора и светски дами. — И двамата се съгласиха да представят мисията на британската армия пред Амелия в тази именно светлина.
След като уговори това съзаклятие, лицемерният Добин поздрави весело мисис Джордж, опита се да й направи един-два комплимента за новото й положение на млада булка (които комплименти, трябва да се признае, бяха крайно тромави и несполучливи), а сетне заговори за Брайтън, за морския въздух, за тамошните развлечения, за красивия изглед по шосето и за заслугите на дилижанса «Светкавица» и конете му — всичко това по най-неразбираем за Амелия начин и за голямо забавление на Ребека, която наблюдаваше капитана така, както изобщо наблюдаваше всички наоколо си.
Трябва да се признае, че малката Амелия нямаше особено ласкаво мнение за приятеля на своя съпруг, капитан Добин. Той заекваше, беше грозноват и крайно тромав и несръчен. Тя го харесваше заради привързаността му към съпруга й (но, разбира се, това не беше кой знае каква заслуга, тъй като той напълно заслужаваше това) и смяташе, че Джордж проявява голямо великодушие и доброта, като дарява приятелството си на своя събрат-офицер. Той много пъти бе имитирал пред нея Добиновото заекване и чудноватите му обноски. Но за да бъдем справедливи към него, трябва да признаем, че хвалеше много пламенно добрите качества на приятеля си. В този неин кратък ден на възторг и без още добре да го познава, тя гледаше с известна подигравка на честния Уилям — а и той знаеше нейното мнение и смирено го приемаше. Но щеше да дойде време тя да го опознае по-добре и да промени отношението си към него; но това време бе все още далеч.
А що се отнася до Ребека, капитан Добин не бе стоял и два часа в компанията на дамите, когато тя откри напълно тайната му. Ребека не го харесваше и тайно се боеше от него; пък и той не бе особено добре настроен към нея. Добин бе толкова честен, че нейните лукавства и умилквания не му оказваха въздействие и той странеше от нея с някакво инстинктивно отвращение. А тъй като съвсем не стоеше толкова по-горе от другите жени, че да не изпитва ревност, тя го ненавиждаше още повече заради обожанието му към Амелия. Въпреки това се държеше към него с най-голямо уважение и сърдечност. Приятел на семейство Озбърн! Приятел на най-милите й благодетели. Тя се закле, че винаги ще го обича най-искрено. Както каза лукаво на Амелия, тя си го спомняше много добре през онази вечер във Воксхол и когато двете дами отидоха да се обличат за вечеря, изказа по негов адрес няколко подигравки, Родън Кроли не обръщаше почти никакво внимание на Добин — гледаше на него като на добродушен глупак и невъзпитан човек от Сити. Джоз го покровителствуваше с преголяма важност.
Когато Джордж и Добин останаха сами в стаята на последния, където Джордж го бе последвал, Добин извади от писалището си писмото, което мистър Озбърн го бе натоварил да предаде на сина му.
— Не е писано с почерка на баща ми — каза Джордж с изплашен вид. И наистина така беше — писмото бе от адвоката на мистър Озбърн и имаше следното съдържание:
«Бедфърд Роу, 7 май, 1815 г.
Сър.
Наредено ми е от министър Озбърн да ви осведомя, че той продължава да се придържа към по-рано изказаното пред вас негово решение и че вследствие на брака, който сте благоволили да сключите, отсега нататък той престава да ви счита за член на неговото семейство. Това решение е окончателно и неотменимо.
При все че изхарчените за вас пари през време на малолетието ви, както и сумите, които така щедро сте теглили напоследък от него, надвишават твърде много паричната наличност, на която имате право (а именно една трета от имуществото на покойната ви майка, мисис Озбърн, което при смъртта й сте наследили заедно с мис Джейн Озбърн и мис Мария-Франциска Озбърн), все пак аз съм натоварен от мистър Озбърн да ви кажа, че той няма да предяви никакви права спрямо вашето имущество и че сумата от две хиляди лири стерлинги при днешния курс на лихвата от 4% ще бъде платена вам или на пълномощниците ви при получаването на стоящото, от:
Вашия покорен слуга
С. Хигс
П.П. Мистър Озбърн желае да ви каже веднъж завинаги, че той отказва да получава от вас каквито и да са съобщения и писма във връзка било с този, било с други въпроси.»
— Чудесно си уредил работата ми — каза Джордж, като погледна свирепо към Уилям Добин. — Я погледни — и той му подхвърли писмото на баща си. — Бога ми, станах просяк, и то само благодарение на глупавата си сантименталност. Толкова ли не можехме да почакаме? Сега е война и един куршум може да ме свърши — тогава по-добре ли ще бъде за Еми, когато остане вдовица на просяк? Ти свърши цялата работа. Докато не ме ожени и не ме разори, не се успокои. Какво, по дяволите, мога да правя с две хиляди лири стерлинги? Такава сума няма да трае и две години. Откакто съм дошъл тук, дължа на Кроли от карти и билярд сто и четиридесет лири. Наистина, много те бива да уреждаш чужди работи.
— Не може да се отрече, че положението е трудно — отвърна Добин, след като прочете писмото със смутен вид. — И както казваш, то е отчасти мое дело. Има някои хора, които няма да имат нищо против, ако се сменят с тебе — прибави той с горчива усмивка. — Колко капитани от полка, мислиш, притежават две хиляди лири стерлинги вън от заплатата? Трябва да живееш само от нея, докато баща ти омекне, а пък ако умреш, оставяш на жена си сто лири стерлинги годишно.
— Как можеш да предположиш, че човек с моите навици ще може да живее само със заплатата си и със сто лири годишно? — извика Джордж силно ядосан. — Трябва да си глупак, за да говориш така, Добин. Как, по дяволите, ще запазя положението си в обществото с такива мизерни средства? Не мога да променя навиците си. За мене е наложително да имам удобствата, на които съм свикнал. Не съм израснал само с овесена каша като Мак Хуъртър, нито пък с картофи както О’Дауд. Да не би да очакваш жена ми да вземе да пере войнишки дрехи или да върви след полка в багажната каруца?
— Добре, добре — каза Добин все още добродушно, — ще й намерим по-добро превозно средство. Но опитай се да не забравяш, че сега, мое момче, ти си само свален от трона принц и затова бъди мирен, докато трае бурята. То няма да е за дълго. Нека веднъж името ти се появи във вестниците и аз съм уверен, че старият ще омекне спрямо тебе.
— Да бъда споменат във вестниците! — възкликна Джордж. — И на кое място? Най-вероятно между убитите и ранените, и при това начело на списъка.
— Ха! Когато ни ранят, ще имаме достатъчно време за плач — каза Добин. — А ти знаеш, Джордж, че ако те сполети беда, аз имам нещичко, пък и не съм човек за женене, така че няма да забравя кръщелника си в завещанието — прибави с усмивка той. Тук спорът се свърши — както се бяха свършвали десетки подобни разговори между Озбърн и приятеля му, — като първият заяви, че не можел за дълго да се сърди на Добин и най-великодушно му прости, след като го бе наругал, без да има основание.
— Виж какво, Беки — извика Родън Кроли от стаичката си за обличане, като се обърна към жена си, която също се обличаше за вечеря в собствената си стая.
— Какво? Каза Беки с хрипкав глас. Тя се вглеждаше през рамо в огледалото. Беше си сложила най-хубавата и най-свежа бяла рокля, която човек можеше да си представи; и с голи рамене, с малка огърлица и светлосин колан бе самия образ на младежка невинност и девическо щастие.
— Знаеш, мисля си, какво ли ще прави мисис О., когато О. потегли с полка? — каза Кроли, като влезе в стаята, изпълнявайки дует с две огромни четки върху главата си и поглеждайки възхитено изпод косата си към хубавата си малка жена.
— Предполагам, че ще си изплаче очите — отвърна Беки. — Вече десетина пъти е хленчила само като се спомене за това.
— Ти обаче пет пари не даваш, нали? — каза Родън, полуразядосан при тази липса на чувства от страна на жена му.
— Глупчо такъв! Не знаеш ли, че възнамерявам да дойда с тебе — отвърна Беки, — освен това с тебе работата е различна. Ти отиваш като адютант на генерал Тъфто. Ние не сме на първа линия — каза мисис Кроли, като тръсна глава, което така очарова съпруга й, че той се наведе и я целуна.
— Родън, миличък — не смяташ ли, че… че ще е добре да вземеш… онези пари от Купидон, преди той да тръгне? — продължи Беки, изпращайки му смъртоносна стрела. Тя наричаше Джордж Озбърн Купидон. Вече около стотина пъти го бе ласкала за хубостта му. Бе стояла мило над главата му, докато той играеше ecarte [39], когато вечер имаше навик да идва в стаята на Родън за половин час преди лягане.
Често го наричаше ужасен гуляйджия и заплашваше, че ще каже на Еми за лошите му привички и бохемските му навици. Носеше му пурата и я запалваше, защото познаваше въздействието на тази маневра, понеже преди това често я бе практикувала по отношение на Родън. Той я смяташе за весела, жива, хитра distinguee, приятна. При малките им разходки и вечери Беки, разбира се, блестеше много повече от клетата Еми, която стоеше много мълчалива и плаха, докато мисис Кроли и съпругът й бърбореха, а капитан Кроли (и Джоз, след като се присъедини към младите двойки) лапаха мълчаливо.
Зли предчувствия се въртяха в ума на Еми във връзка с приятелката й. Остроумието на Ребека, нейната живост и блестящите й маниери й причиняваха остро безпокойство. Бяха женени само от една седмица, а ето че Джордж вече страдаше от ennui [40] и жадуваше за компанията на чужди хора! Тя трепереше за бъдещето. «Каква другарка ще му бъда — мислеше си, — когато той е толкова духовит и находчив, а аз съм такова смирено и глупаво същество? Колко благородно бе от негова страна, че се ожени за мене — че се отрече от всичко и се унизи да дойде при мене! Трябваше да му откажа, само че нямах смелост да го направя. Трябваше да си седя вкъщи и да се грижа за клетия татко.» Сега за първи път тя се сети, че е пренебрегнала родителите си и това я накара да се изчерви от угризение. (Наистина клетото дете имаше известно основание да измъчва неспокойната си съвест с това обвинение.) «О — мислеше си тя, — аз се показах толкова лоша и себелюбива — себелюбива за това, че ги забравих в тяхната мъка, себелюбива за това, че принудих Джордж да се ожени за мене. Знам, че не съм достойна за него — знам, че без мене той би бил щастлив — и все пак… все пак се опитах да се откажа от него.»
Много е тежко, когато, преди да са изминали седем дни от сватбата, подобни мисли се вмъкват в съзнанието на младата булка. Но точно така беше и вечерта, преди Добин да бе дошъл при тези млади хора — през една прекрасна, осветена от блясъка на луната майска вечер — тъй топла и благоуханна, че прозорците бяха широко отворени към верандата, а Джордж и мисис Кроли наблюдаваха спокойния океан, проснал пред тях искрящата си повърхност, докато Родън и Джоз бяха заети вътре с игра на табла — Амелия се бе свила в едно голямо кресло, напълно пренебрегната, като наблюдаваше двете групи, обхваната от силно отчаяние и угризение — мрачни другари за нежната й самотна душа. Едва една седмица бе изминала, и бе стигнала до това! Ако бе погледнала към бъдещето, щеше да види, че то й предлага мрачен изглед; Еми обаче бе прекалено плаха, за да обърне поглед нататък, да тръгне сама по това широко море и да го преброди без водач и защитник. Знам, че мис Смит има лошо мнение за нея. Но скъпа, госпожо, колцина са надарени с вашата голяма сила на духа?
— Божичко, каква чудесна нощ и колко светла е луната! — каза Джордж, — изпущайки от пурата си дим, който се понесе нагоре към небето.
— Как сладко миришат пурите на открито! Просто ги обожавам. Кой би помислил, че луната е двеста тридесет и шест хиляди осемстотин четиридесет и седем мили далеч оттук? — прибави Беки, поглеждайки с усмивка към това светило. — Не съм ли умна, че съм го запомнила? Ха! Всичко това научихме в лицея на мис Пинкъртън! Колко спокойно е морето и как ясно очертано е всичко! Заявявам ви, че просто виждам французкия бряг! — И бляскащите й зелени очи пронизаха така остро нощта, сякаш наистина можеха да прозрат през нея.
— Знаете ли какво възнамерявам да направя някоя сутрин? — каза тя. — Открих, че мога чудесно да плувам и някой ден, когато компаньонката на леля Кроли — старата Бригс, спомняте си я, нали? — онази с извития нос и дългите кичури коса, — та, казвам, когато Бригс отиде да се къпе, възнамерявам да се гмурна под чадъра й и да настоя да се сдобрим под водата. Не е ли това чудесна тактика?
Джордж избухна в смях при мисълта за тази среща във водата.
— Хей, там, вие двамата, какъв е този шум от вас? — извика Родън, раздрънквайки заровете. Амелия се разплака по най-глупавия начин и се оттегли в стаята си да хленчи в уединение.
В тази глава нашият разказ е обречен да се движи ту напред, ту назад и това ще го прави да изглежда доста разбъркан. Така, след като доведем повествованието до утрешния ден, веднага ще се върнем към вчерашния, за да можем да обхванем всичко, което се е случило. Също както при приемите на нейно величество вие виждате, че каляските на посланиците и на висшите сановници се оттеглят бързо от някой частен вход, докато дамите на капитан Джонс се оглеждат нетърпеливо за своя файтон; и също както в преддверието на министъра на финансите група молители чакат търпеливо своя ред и биват извиквани един по един, когато изведнъж някой ирландски член на парламента или друга някоя видна личност влиза и веднага го въвеждат при заместник-министъра, пререждайки останалите, също тъй и при развитието на даден разказ авторът е длъжен да проявява подобна пристрастност. Макар че и по-маловажните случки трябва да бъдат разправени, все пак необходимо с те да се отложат за след появяването на големите събития. Така че обстоятелството, което доведе Добин в Брайтън, а именно отправената към гвардейците заповед да заминат за Белгия, както и събирането на силите на съюзниците в тази страна под командата на негово благородие херцог Уелингтън — това важно събитие има своето предимство пред всички по-малки случки, от които предимно е съставен този разказ; оттам произтича и това леко, но оправдано и извинимо разбъркване на описаните събития. Засега ние сме се придвижили само толкова след глава XXII, че сме докарали различните си действуващи лица едва до момента, когато те се намират в стаите си за обличане преди вечерята, която щеше да се състои в деня на пристигането на капитан Добин.
Джордж беше твърде милостив или твърде много зает с вратовръзката си, за да предаде веднага на Амелия всички новини, които приятелят му бе донесъл от Лондон. Той обаче влезе в нейната стая, държейки в ръка писмото на адвоката, а видът му беше толкова важен и тържествен, че жена му, която винаги бе нащрек в очакване на някаква беда, изведнъж си помисли, че ще се случи най-лошото и като изтича при съпруга си, помоли своя обичен Джордж да й разкаже всичко. Сигурно е получил заповед за заминаване в чужбина — заяви тя — и следната седмица положително ще има сражение, в това била уверена.
Нейният обичен Джордж отбягна въпроса за заминаването в чужбина и с тъжно поклащане на глава каза:
— Не, Еми, не е това; не за себе си ме е грижа, а за тебе. Получих лоши новини от баща си. Той не желае да има каквито и да било връзки с мене; отказал се е от нас и ни е обрекъл на бедност. Аз мога да търпя всякакви лишения; но ти, миличка, как ще понесеш това? Прочети тук. — И той й подаде писмото.
С нежна загриженост в очите Амелия слушаше как нейният благороден герои й разкрива споменатите вече великодушни чувства и като седна на леглото, прочете писмото, което Джордж й подаде с твърде надут, мъченически изглед. Но когато го свърши, лицето й се проясни. Както вече споменахме, мисълта да сподели бедност и лишения с любимия човек далеч не тъй е неприятна за една топлосърдечна жена. За малката Амелия тя бе дори приятна. След това, както обикновено, тя се засрами от себе си, загдето се бе почувствувала щастлива в такъв неподходящ момент и възпря радостта си, като каза смирено:
— О, Джордж, как ли страда клетото ти сърце при мисълта, че си разделен с баща си!
— Да, наистина страда — каза Джордж с измъчено лице.
Но той не може да ти се сърди дълго — продължи тя. — Никой не би могъл да стори това, уверена съм. Той трябва да ти прости, скъпи ми, добри съпруже. О, аз никога няма да си простя, ако не го направи.
— Това, което ме тревожи, клета моя Еми, то е не моето нещастие, а твоето — каза Джордж. — Нямам нищо против малко бедност; и смятам, без да съм суетен, че имам достатъчно дарби да си пробия самичък път.
— Разбира се, че имаш — намеси се жена му, която предполагаше, че войната ще се прекрати и съпругът й ще стане веднага генерал.
— Да, ще успея да си пробия път както всеки друг — продължи Озбърн, — но как мога да понеса мисълта, че ти, скъпо мое момиче, ще бъдеш лишена от онези удобства и онова положение в обществото, което моята жена има право да очаква? Обичаното ми момиче в казарма; съпруга на военен в пътуващ полк; подложена на всякакъв вид безпокойства и лишения! Това ме прави тъй нещастен.
Спокойна, че това е едничката причина за тревогите на съпруга й, Еми взе ръката му и със светнало лице и усмивка на уста му затананика онази песенчица, в която героинята, след като укорява съпруга си, че не е достатъчно внимателен към нея, обещава «да му кърпи панталоните и да му приготовлява грог», ако той й е верен, ако я обича и е добър и ако не я изоставя.
— Освен туй — каза тя след малко мълчание, през време на което изглеждаше тъй хубава и щастлива, както би желала това всяка млада жена — нима две хиляди лири стерлинги не представляват огромна сума?
Джордж се разсмя на нейната наивност; и най-после те слязоха да вечерят, като Амелия бе увиснала на ръката му и продължаваше да тананика същата песенчица, чувствувайки се по-доволна и по-спокойна, отколкото бе от няколко дни насам.
Така тази отдавна чакана вечеря, вместо да бъде тъжна, се оказа крайно оживена и весела. Възбудата от похода противодействуваше в съзнанието на Джордж на потиснатостта, причинена от писмото, с което го обезнаследяваха. Добин продължаваше да играе ролята на бърборко. Той забавляваше компанията, като разказваше за армията в Белгия, където нямало нищо друго, освен празненства, веселие и светски живот. Сетне, като си постави по-особена цел, този ловък в маневрите си капитан се залови да описва как мисис майор О’Дауд опаковала своите дрехи и дрехите на майора и как най-хубавите му еполети били поставени в кутията за чай, а знаменитият й жълт тюрбан, украсен с пера от райска птица и завит в кафява хартия, бил заключен в тенекиената кутия за цилиндъра на майора. По-нататък Добин се запита какво ли въздействие този тюрбан би могъл да окаже в двора на френския крал в Гант или на големите военни балове в Брюксел.
— Гант! Брюксел! — извика Амелия, като изведнъж, се сепна. — Да не би полкът да е получил заповед да замине? Джордж, така ли? — Сянка на ужас премина по сладкото усмихнато лице и тя се вкопчи в Джордж сякаш инстинктивно.
— Не се страхувай, мила — каза той меко, — пътуването трае само дванадесет часа. То няма да ти навреди. И ти ще дойдеш с мене, Еми.
— Аз възнамерявам да отида — каза Беки. — Причислена съм към персонала. Генерал Тъфто ми е голям флирт. Нали, Родън?
Родън се изсмя с обичайния си гръмък глас. Уилям Добин цял се изчерви.
— Тя не бива да отива — каза той, — помисли за… «за опасността» — щеше да прибави той, но нима целият му разговор през време на вечерята не бе насочен само към това да докаже, че там не съществува никаква опасност? Той много се смути и замълча.
— Трябва да отида, и ще отида! — извика Амелия с най-голяма енергичност; а Джордж, който се възхити от решителността й, я погали под брадичката и попита всички присъствуващи, дали са виждали подобна опърничава жена, след което се съгласи, че тя непременно ще трябва да му прави компания.
— Ще накараме мисис майор О’Дауд да ти стане настойничка — каза той.
Какво я бе грижа, ако съпругът й е до нея? По този начин горчивината на раздялата бе премахната. Макар че война и опасност ги чакаха, войната и опасността може би нямаше да дойдат още цели няколко месеца. Имаше поне временна отсрочка и тя правеше свенливата малка Амелия почти толкова щастлива, колкото би била, ако всичко това се отменеше окончателно, а и самият Добин призна в дъното на сърцето си, че така е по-добре. Защото, да му се позволи да я вижда, за него сега беше най-голямата привилегия и надежда в живота му и той тайно си мислеше как ще я пази и бди над нея. «Ако аз бях женен за нея — мислеше си той, — нямаше да я пусна да отиде.» Но Джордж беше господарят и приятелят му не смяташе за редно да оспорва неговото решение.
Като обви ръка около кръста на приятелката си, Ребека най-после отвлече Амелия от масата, където се бяха разисквали толкова важни работи, и остави господата в крайно възбудено състояние да пият и разговарят много развеселени.
По време на вечерята Родън получи от жена си една бележчица и макар веднага да я смачка и изгори на свещта, ние имахме щастието да я прочетем над рамото на Ребека. «Голяма новина — пишеше тя. — Мисис Бют си е отишла. Вземи парите от Купидон тази вечер, тъй като утре навярно той ще тръгне на път. Имай това предвид. Р.» Така че, когато малката компания се готвеше да се събере на кафе в дамския апартамент, Родън докосна Озбърн по лакътя и му каза любезно:
— Виж какво, Озбърн, момчето ми, ако ти е удобно, ще бъдеш ли така добър да ми дадеш онази нищожна сумичка? — Това не беше съвсем удобно, но все пак Джордж му даде значителна парична наличност в банкноти от портфейла си, както и чек за останалата сума, които банката му трябваше да плати в срок от една седмица.
След като тази работа се уреди, Джордж, Джоз и Добин устроиха военен съвет, пушейки пурите си, и дойдоха до заключение, че на следния ден трябва да се направи общо придвижване към Лондон в открития екипаж на Джоз. Струва ми се, че последният предпочиташе да постои, докато Родън Кроли напусне Брайтън, обаче Добин и Джордж успяха да го увещаят и той се съгласи да закара компанията в Лондон, като заповяда да впрегнат четири коня, както подхождаше на издигнатото му положение. С тези коне и каляската те потеглиха тържествено на другия ден след закуска. Сутринта Амелия стана много рано и приготви куфарите си с голяма пъргавина, докато Озбърн лежеше в кревата и съжаляваше, че нямало слугиня да й помогне. Но тя беше много доволна, че сама си върши тази работа. Вече я беше обхванало някакво неясно неприятно чувство спрямо Ребека; и макар на тръгване те да се бяха целунали най-нежно, все пак ние знаем какво нещо е ревността; а мисис Амелия притежаваше и тази между останалите добродетели на своя пол.
Трябва да си опомним, че освен тези действуващи лица, които се появяват и изчезват, в Брайтън има и други наши стари приятели, а именно мис Кроли и окръжаващата я свита. Макар че Ребека и съпругът й се намираха на няколко хвърлея от жилището, което заемаше болната мис Кроли, вратата на старата дама бе тъй безмилостно залостена за тях, както и в Лондон. Докато край нея беше мисис Бют Кроли, последната следеше най-зорко възлюблената й Матилда да не се вълнува от никаква среща със своя племенник. Когато старата мома излизаше на разходка с екипажа, вярната мисис Бют сядаше до нея. Когато мис Кроли отиваше да подиша чист въздух с движещия се стол, мисис Бют вървеше от едната страна на превозното средство, докато честната Бригс заемаше другия фланг. И ако случайно срещнеха Родън и жена му — макар първият винаги да сваляше чинно шапка, компанията на мис Кроли го отминаваше с такова ледено и убийствено безразличие, че Родън започна да се отчайва.
— Няма никакво значение дали сме тук или в Лондон — често казваше с униние капитан Родън.
— По-добре в удобен хотел в Брайтън, отколкото в затвор за длъжници — отговаряше жена му, която имаше по-весел нрав. — Помисли само за онези двама пратеници на мистър Мозес, които наблюдават дома ни в продължение на седмица. Приятелите ни тук са много глупави, но мистър Джоз и капитан Купидон са по-добри компаньони от хората на мистър Мозес, любов моя.
— Чудя се как призовките не са ме последвали и тук — продължи Родън все тъй отчаян.
— Когато сторят това, ще намерим начин да им убегнем — каза безстрашната малка Беки и повторно обясни на съпруга си какво е преимуществото да са с Джоз и Озбърн, чието познанство бе донесло на Родън Кроли такъв навременен запас от готови пари.
— Но той едва ли ще е достатъчен да платим сметката в хотела — недоволно мърмореше гвардейският капитан.
— Защо пък трябва да плащаме? — каза дамата, която за всичко имаше отговор.
Чрез лакея на Родън, който все още поддържаше известно слабо познанство с мъжкия персонал на домакинството на мис Кроли и който бе получил нареждане да черпи с вино кочияша, винаги, когато го види, нашата млада двойка следеше доста зорко движенията на старата мис Кроли. Освен това Ребека навреме се сети да се разболее и да повика същия лекар, който гледаше старата мома, така че, общо взето, сведенията им бяха доста пълни. А също и мис Бригс, която, макар и да не бе принудена да възприеме неприязнено отношение, тайно в себе си не бе неприятелски настроена спрямо Родън и жена му. По природа тя беше добра и лесно прощаваше. Сега, когато причината на ревността й беше премахната, ненавистта й към Ребека също изчезна и тя си спомняше за вечното добро разположение и благите думи на последната, особено пък като се има предвид, че тя и камериерката мисис Фъркин, както и цялата прислуга на мис Кроли, пъшкаше под тиранията на енергичната мисис Бют.
Както често се случва, тази добра, но властна жена прекалено много използуваше преимуществата си и отиде твърде далеч в успешното осъществяване на намеренията си. В продължение на няколко седмици тя докара болната до такова състояние на безпомощно послушание, че клетата душица се постави напълно под заповедите на снаха си, като дори не смееше да се оплаче на мис Бригс или на Фъркин. Мисис Бют отмерваше с безпогрешна точност количеството вино, което бе позволено на мис Кроли да изпива всеки ден, а това страшно дразнеше Фъркин и лакея, които се виждаха лишени дори от контрола над шишетата с напитките. Тя разпределяше сладкишите, желетата, пилетата и определяше кога и какво количество от тях да се приготовляват. Сутрин, обед и вечер тя й донасяше отвратителните лекарства, предписани от лекаря, и принуждаваше болната да ги поглъща с такова трогателно послушание, че Фъркин казваше:
— Горката ми господарка изпива лекарствата като същинско агънце.
Тя даваше нареждане кога да се излиза на разходка с екипаж и кога със стола на колелца; и, с една дума, така смаза старата дама през време на оздравяването й, както може да го стори само една разпоредителна, морална и с майчински наклонности жена. Ако понякога болната проявеше известно слабо съпротивление и я замолваше за малко повече храна и капчица по-малко лекарство, милосърдната сестра я заплашваше с моментална смърт; тогава мис Кроли отстъпваше веднага.
— У нея не е останала вече никаква душевна енергия — забеляза Фъркин на Бригс. — През последните три седмици нито веднъж не ме е нарекла глупачка.
Най-после мисис Бют реши да уволни спомената по-горе честна прислужничка, дебелия доверен лакей мистър Баулс и самата Бригс и да повика дъщерите си от пасторския дом, след което да премести болната в Куинс Кроли. Но точно тогава се случи една много неприятна случка, която я принуди да изостави приятните си задължения. Една вечер нейният съпруг, преподобният Бют Кроли, падна от коня на връщане вкъщи и си счупи ключицата. Появиха се признаци на треска и възпаление и мисис Бют се принуди да напусне Съсикс и да тръгне за Хампшир. Тя обеща да се върне при скъпата си приятелка веднага щом Бют оздравее и на тръгване даде най-строги нареждания на прислугата за държането им спрямо тяхната господарка. В момента, когато тя се качи на дилижанса, целият дом на мис Кроли се изпълни с такава радост и облекчение, каквито хората там не бяха изпитвали в продължение на много седмици преди това. Още същия ден мис Кроли изостави следобедната си доза лекарство; мистър Баулс отвори отделна бутилка шери за себе си и за мисис Фъркин, а вечерта мис Кроли и мис Бригс седнаха да играят пикет, вместо да се вдълбочат в проповедите на Портеус. Всичко стана тъй, както в старата детска приказка, в която се казва, че пръчката забравила да набие кучето и всичко тръгнало мирно и щастливо.
Много рано сутрин, два или три пъти седмично, мис Бригс имаше обичай да отива до някоя кабина за къпане и да се забавлява във водата с фланелена роба и непромокаема шапка. Както видяхме, това обстоятелство беше известно на Ребека и макар че тя не направи опит да връхлети върху Бригс, както бе заплашила, и да се гмурне при нея под неприкосновеността на чадъра на кабината за къпане, мисис Родън реши да нападне Бригс, когато тя излизаше от банята си освежена и оживена от водата и когато имаше вероятност да е в добро разположение на духа.
И тъй, на следното утро Беки стана много рано и като занесе бинокъла във всекидневната, която беше обърната към морето, отправи го към къпалните кабини на брега. Тя видя как Бригс пристигна, как отиде в кабината си и навлезе в морето. Ребека се озова на брега тъкмо когато нимфата, която беше дошла да търси, бе излязла и пристъпваше по пясъка. Картината беше много хубава: плажът, лицата на къпещите се жени, редицата скали и сгради, блеснали алени на слънчевата светлина. По лицето на Ребека бе изписана мила и нежна усмивка, а хубавата й бяла ръка беше протегната напред тъкмо когато Бригс излизаше от кабинката. Какво друго можеше да направи Бригс, освен да приеме поздрава?
— Мис Ш… мисис Кроли — каза тя.
Мисис Кроли сграбчи ръката й, притисна я до сърцето си и с внезапен порив обви ръце около Бригс и я целуна горещо.
— Скъпа, скъпа приятелко! — каза тя с отсенка на такова искрено чувство, че, разбира се, сърцето на мис Бригс изведнъж се смекчи и дори жената, която обслужваше кабините, се трогна.
За Ребека не бе трудно да поведе дълъг, доверителен и приятен разговор с Бригс. Тя и описа и разправи най-подробно всичко, което се бе случило от сутринта, когато Беки тъй внезапно бе напуснала къщата на мис Кроли на Парк Лейн, до щастливия за всички ден, когато мисис Бют си бе заминала. Всички признаци на болестта на мис Кроли, всички подробности около боледуването и лекуването бяха разказали от старата довереница с тази пълнота и точност, които доставят голямо удоволствие на жените. Нима някога жените се уморяват да си разправят една на друга за болките и лекарите си? При този случай Бригс не се умори, а и на Ребека не й омръзна да слуша. Тя бе благородна, истински благородна, че на милата добра Бригс и на вярната безценна Фъркин бе позволено да останат при тяхната благодетелка през време на боледуването й. Господ да я благослови! Макар и да изглеждаше, че тя, Ребека, е проявила неблагодарност към мис Кроли, все пак нима този грях не е естествен и достоен за извинение? Можеше ли тя да не подаде ръка на човека, който е спечелил сърцето й? При това запитване сантименталната Бригс можа само да извърне очи към небето, да изпусне съчувствена въздишка и да си спомни, че преди много години и тя бе отдала сърцето си, и това я накара да признае, че Ребека не е толкова голяма престъпница.
— Мога ли някога да забравя тази, която окрили с приятелството си самотното сираче? Не, макар че тя ме е отхвърлила от сърцето си — продължи Ребека, — аз никога не ще престана да я обичам и ще посветя живота си да й служа. Като моя лична благодетелка, като най-скъпа роднина на любимия ми Родън, аз обичам и се възхищавам от мис Кроли повече, отколкото всяка друга жена, и, о, мис Бригс, след нея обичам тези, които й са верни. Аз никога не бих се отнесла към добрите приятели на мис Кроли тъй, както е сторила това онази омразна и подла мисис Бют. Родън, който е самата доброта — продължи. Ребека, — макар че външните му обноски изглеждат груби, е повтарял сто пъти със сълзи на очи, че благодари на бога, задето е оставил обичаната му леля в ръцете на две такива великолепни болногледачки като преданата й Фъркин и възхитителната мис Бригс.
Ако големите й страхове се оправдаеха и машинациите на онази ужасна мисис Бют стигнеха дотам, че да изпъдят всички, които мис Кроли обичаше, и да направят клетата жена жертва на онези змеици от пасторския дом, Ребека я помоли да не забравя, че нейният дом, колкото и да е скромен, винаги ще бъде отворен за нея.
— Скъпа приятелко възкликна тя в изблик на чувства, — някои сърца никога не забравят добрите дела; и не всички жени са като мисис Бют Кроли! Всъщност защо трябва да се оплаквам от нея? — прибави Ребека. — Макар и да бях нейно оръдие и жертва на хитростите й, не дължа ли обичания си Родън на нея? — И Ребека разкри на Бригс какво бе поведението на мисис Бют в Куинс Кроли и макар тогава то да й било необяснимо, сега събитията й го нравели напълно ясно — сега, когато привързаността, която мисис Бют бе насърчила чрез хиляди хитрости, беше вече възникнала — сега, когато двамата невинни бяха паднали в поставения от нея капан и се обичаха, и се бяха оженили, и се бяха разорили поради лукавствата й.
Всичко туй беше напълно вярно. Бригс ясно видя цялата хитро скроена мрежа. Мисис Бют беше устроила работата между Родън и Ребека. Все пак, макар че последната бе напълно невинна жертва, мис Бригс не можеше да скрие от приятелката си, че сърцето на мис Кроли е безнадеждно изстинало към Ребека и че старата дама никога няма да прости на племенника си за неговата неблагоразумна женитба.
По този въпрос Ребека си имаше собствено мнение и не се отчайваше. Ако мис Кроли не им прости сега, тя може би ще стори това някога в бъдеще. Дори и сега между Родън и баронетската титла стоеше само онзи кекав Пит Кроли, който знаеше само да цвърти; и ако с него станеше нещо, цялата работа ще се нареди както трябва. Най-малкото тя бе доволна, че успя да охули мисис Бют и да разобличи хитрите й планове, а това можеше да се окаже изгодно за интересите на Родън. След като поговори около един час с отново намерената си приятелка, Ребека си отиде, като най-нежно й изрази чувствата си и остана напълно уверена, че разговорът, който бяха водили, ще бъде съобщен на мис Кроли, преди да се изминат много часове.
Срещата свърши и Ребека трябваше да се върне в хотела си, където цялата компания от предишната вечер се бе събрала на прощална закуска. Ребека си взе сбогом с Амелия с такава нежност, която подхожда на две обичащи се като сестри жени. След като си послужи добре с носната кърпичка и стоя увиснала на шията на приятелката си, сякаш се разделяха завинаги, тя размаха от прозореца кърпичката си (която впрочем бе съвсем суха), докато екипажът потегляше, след което се върна на масата за закуска и като се има предвид вълнението й, изяде няколко дребни морски раци с доста голяма охота. Докато дъвчеше тези деликатеси, разправи на Родън какво се бе случило между нея и Бригс през време на сутрешната й разходка. Надеждите й бяха много големи и тя сполучи да накара съпруга си да сподели всичките й мнения, независимо от това дали те имаха тъжен или весел характер.
— А сега, миличък, ще бъдеш така добър да седнеш на писалищната маса и да напишеш едно хубаво малко писъмце на мис Кроли, в което ще кажеш, че си добро момче и други подобни неща. — Така че Родън седна и написа с голяма бързина: «Брайтън, четвъртък» и след това: «Скъпа ми лельо». Тук обаче въображението на смелия офицер му измени. Той захапа края на писалката си и вдигна поглед към жена си. Тя не можа да се удържи да не се разсмее на печалната му физиономия; и като се заразхожда напред-назад из стаята с ръце на гърба си, малката жена започна да диктува едно писмо, което той записваше:
— «Преди да замина от родината си да се впусна в поход, който може да се окаже съдбоносен…»
— Какво? — каза Родън с известно учудване, обаче веднага схвана хумора на положението и написа продиктувания израз, като се ухили.
— «… който може да се окаже съдбоносен, аз дойдох насам…»
— Защо да не кажем «дойдох тук», Беки? Граматично така е по-правилно — намеси се кавалеристът.
— «Аз дойдох насам — настоя Беки, като тропна с крак, — за да кажа сбогом на своята най-добра и най-скъпа приятелка. Умолявам те, преди да замина, за да не се върна може би никога, да ми позволиш да стисна ръката, от която през целия си живот съм получавал само добрини.»
— «… през целия, си живот съм получавал само добрини» — повтори като ехо Родън, като записваше думите и се чудеше на съчинителските си способности.
— «От тебе искам само едно — да не се разделяме сърдити. По известни въпроси, макар и не по всички, аз притежавам нашата фамилна гордост. Ожених се за, дъщерята на художник и не се срамувам от тази своя връзка.»
— Да, бога ми, че не се срамувам! — възкликна Родън.
— Ах ти, глупчо такъв! — каза Ребека, като го щипна по ухото и погледна да види дали не прави правописни грешки. — «Умолявам» се пише не с «о» а с «у».
И той поправи грешката си, прекланяйки се пред по-големите знания на малката си женичка.
— «Аз смятах, че ходът на моята любов ти е известен — продължи Ребека. — Знаех, че мисис Бют Кроли я одобрява и насърчава. Но аз не виня никого. Ожених се за бедна жена и с доволство ще се придържам към онова, което съм сторил. Остави богатството си на когото искаш, скъпа лельо. Аз никога не ще се оплаквам от начина, по който ще се разпоредиш с него. Бих желал да вярваш, че те обичам заради самата тебе, а не заради парите ти. Бих желал също да се сдобрим, преди да напусна Англия. Нека, нека да те видя, преди да тръгна. След няколко седмици или месеца може да е вече късно, а не мога да понеса мисълта, че ще напусна страната, без да съм чул една добра дума за сбогом от тебе.»
— Тук тя няма да познае стила ми — каза Беки. — Нарочно направих изреченията си къси и енергични. И тя тайно занесе това автентично послание на мис Бригс.
Старата мис Кроли се разсмя, когато Бригс с голяма тайнственост й връчи това искрено и простичко послание.
— Сега, когато мисис Бют я няма, ще можем да го прочетем — каза тя. — Прочети ми го, Бригс.
Когато Бригс свърши да чете писмото, покровителката й се разсмя още повече.
— Не виждаш ли, гъско такава — каза тя на Бригс, която силно се трогна от искрената любов, лъхаща от съчинението, — не виждаш ли, че Родън не е написал ни една думичка от него. Никога в живота си не ми е писал, без да ми иска пари, и всичките му писма са изпълнени с лош правопис, с тирета и граматични грешки. Онази змия, гувернантката, тя е, която го командува.
«Те всички си приличат — мислеше мис Кроли. — Всички желаят да умра и жадуват само за парите ми.»
— Нямам нищо против да се видя с Родън — прибави тя след известно мълчание и с напълно равнодушен глас. — Все ми е едно дали ще се сдобря с него, или не. Ако няма да има никаква сцена, защо пък да не се срещнем? За мене това няма никакво значение. Но човешкото търпение си има свои граници; и имай предвид, мила, че най-почтително отказвам да приема мисис Родън — това не бих могла да понеса. — И мис Бригс беше принудена да се задоволи с подобно одобряване наполовина. Ти смяташе, че най-добрият способ да сближи отново мис Кроли с нейния племенник е да предупреди Родън да чака при скалите, където старата дама ще излезе на разходка със своя подвижен стол.
Те се срещнаха там. Не знам дали тайно мис Кроли изпитваше някакво вълнение, като видя стария си любимец, но му подаде двата си пръста за ръкуване с такъв усмихнат и разположен вид, сякаш и вчера се бяха виждали. Що се отнася до Родън, той цял поруменя, а вълнението и смущението му при срещата бяха толкова силни, че дори разтърси ръката на Бригс. Може би към това го подтикваше интересът му или пък се бе развълнувал от промяната, която болестта от последните няколко седмици беше предизвикала у леля му.
— Старата винаги е била за мене като коз при игра на карти — каза той на жена си, когато й разправяше за срещата — и знаеш ли, почувствувах се някак си тъй особено. Вървях край онези там — как ги наричат — и стигнах до самата й врата, където Баулс излезе да й помогне да се прибере. И много ми се искаше да вляза, само че…
— Родън, нима ти не влезе? — изпищя жена му.
— Не, миличка; да пукна, ако не ме хвана страх, когато стигнах дотам.
— Глупак такъв! Трябваше да влезеш и да не излезеш вече оттам — каза Ребека.
— Не ме ругай — каза сърдито едрият гвардеец. — Може действително да съм се проявил като глупак, Беки, но няма защо да ми го казваш. — И той хвърли такъв поглед на жена си, който се появяваше на лицето му, когато беше ядосан, и който никак не правеше физиономията му приятна.
— Е добре, миличък, утре трябва да стоиш на пост и непременно да отидеш да я видиш, независимо от това дали тя ще те покани, или не — каза Ребека, като се мъчеше да успокои своя разядосан другар по хомот. На това той отговори, че щял да направи точно туй, което му се нравело, и че щял да й бъде благодарен, ако му говорела по-учтиво. След това нараненият съпруг си излезе и прекара предобеда в билярдната зала сърдит, мълчалив и изпълнен с подозрения.
Но преди вечерта да бе изминала, той се принуди да отстъпи и да признае, както обикновено, че жена му е по-умна и по-прозорлива от него. Защото лошите й предчувствия относно последиците на направената от него грешка наистина се оправдаха. Мис Кроли действително трябва да е изпитала известно вълнение, когато го бе видяла и се бе ръкувала с него след тази толкова дълга раздяла. Тя доста размишляваше върху срещата им.
— Родън е взел много да напълнява и да остарява, Бригс — каза тя на компаньонката си. — Носът му е станал червен и видът му е крайно груб. Бракът му с онази жена безнадеждно го е опростачил. Мисис Бют винаги казваше, че двамата пият заедно; и не се съмнявам, че го правят. Да, той ужасно миришеше на ракия. Забелязах това. А ти не го ли забеляза?
Бригс напразно възразяваше, че мисис Бют говори лошо за всекиго и че доколкото човек в нейното скромно положение може да съди, пасторската жена е…
— Хитра и подла, нали? Да, точно такава е и действително говори зле за всекиго, но аз съм положителна, че онази жена е принудила Родън да се пропие. Всички тези нископоставени хора вършат това.
— Той много се развълнува, когато ви видя, госпожо — каза компаньонката; — и уверена съм, когато си спомните, че той отива на бойното поле…
— Колко пари ти е обещал той, Бригс? — извика старата мома, като изпадна в ярост. — Ето на, разбира се, започваш да плачеш. Мразя да ми се правят сцени. Защо трябва винаги да ме тревожите? Върви да плачеш в собствената си стая и прати Фъркин при мене — или не, остани тук, избърши си носа, престани да ревеш и напиши едно писмо до капитан Родън Кроли.
Клетата Бригс седна послушно пред папката с листовете за писане. По тях се виждаха следи от установения и бърз почерк на досегашната секретарка на старата дама, мисис Бют Кроли.
— Започни с «Многоуважаеми господине» или «Уважаеми господине» — така ще е по-добре, и кажи, че си натоварена от мис Кроли, — не от мистър Кримър, лекаря на мис Кроли, да заявиш, че здравето ми е такова, че всички силни вълнения ще бъдат опасни за сегашното ми деликатно състояние — и че трябва да се откажа от всякакви семейни срещи и разисквания. Благодари му за идването в Брайтън и тъй нататък и го помоли да не стои повече тук заради мене. И също така, мис Бригс, можеш да прибавиш, че му желая bon voyage [41] и ако си направи труд да отиде при моите адвокати на Грейс Ин Скуеър, ще намери там нещо оставено за него. Да, това е достатъчно; и то ще го накара да напусне Брайтън.
Благодушната Бригс написа последното изречение с най-голямо доволство.
— Да се нахвърлят върху ми в същия ден след заминаването на мисис Бют — продължи да бърбори старата дама, — това наистина е вече неприлично. Бригс, миличка, пиши и на мисис Бют Кроли и й кажи, че няма защо да се връща при мене. Не… не трябва… и няма да се върне… и няма да бъда робиня в собствената си къща… и не ще се оставя да гладувам и да се тровя с разни лекарства. Те всички искат да ме убият… всички… всички… — и при тези думи самотната стара дама избухна в истеричен плач.
Последната сцена от нейната печална панаирска комедия бързо наближаваше. Шарените лампи изгасваха една по една и тъмната завеса беше почти готова да се спусне.
Последният пасаж, който отпраща Родън към лондонския адвокат на мис Кроли и който Бригс бе написала с такава радост, поутеши малко кавалериста и жена му след първото им печално разочарование, когато прочетоха отказа на старата мома да се сдобри с тях. Също така той постигна целта, която старата дама си бе поставила, когато го бе продиктувала, като накара Родън да избърза към Лондон.
С получените от Джордж Озбърн банкноти и с това, което бе спечелил от Джоз, той плати сметката си в хотела, така че собственикът и до ден-днешен не знае каква голяма бе по едно време опасността да не си получи никога парите. Защото, както един генерал изпраща багажа си в тила преди атаката, така също и Ребека най-благоразумно опакова най-ценните си вещи и ги изпрати по слугата на Джордж, който пое грижата за целия багаж и го придружи с лондонския дилижанс. На следния ден Родън и жена му се прибраха със същото превозно средство.
— Искаше ми се да видя старата, преди да си заминем — каза Родън. — Тя изглежда толкова изтощена и променена, че положително няма да изтрае още дълго време. Интересно какъв чек ще намеря при Уокси. Двеста лири стерлинги — не може да е по-малко от двеста, а, Беки?
Поради постоянните посещения на чиновниците на мидлсекския пристав Родън и жена му не се върнаха в жилището си в Бромптън, а отседнаха в хотел. Рано на следното утро Ребека има случай да ги види, когато минаваше край това предградие на път за квартирата на мисис Седли във Фулъм, където тя отиде да потърси своята скъпа Амелия и приятелите си от Брайтън. Те всички бяха заминали за Четъм и оттам за Харуич, за да вземат кораба за Белгия заедно с полка. Добрата стара мисис Седли, разплакана и печална, бе останала сама. Като се върна от посещението си, Ребека завари своя съпруг, който бе ходил в Грейс Ин и бе научил съдбата си. Беше се върнал изпълнен с ярост.
— Дявол да го вземе, Беки — каза той, — изпратила ми е само двадесет лири!
Макар че беше в техен ущърб, шегата беше просто чудесна и, за голям яд на Родън, Беки избухна в смях.
Глава XXVI
Между Лондон и Четъм
След като напусна Брайтън, нашият приятел Джордж, както подобава на всеки светски и високопоставен човек, пътуващ в каляска с четири коня, се отправи тържествено към един прекрасен хотел на Кавендиш Скуеър, където един апартамент от няколко чудесни стаи, както и великолепно наредена маса, заобиколена от черни келнери, бяха готови да посрещнат младия джентълмен и неговата невеста. С държане на същински принц Джордж играеше ролята на домакин спрямо Джоз и Добин; а пък Амелия, за пръв път и с голяма стеснителност и плахост, стоеше начело на масата, която Джордж наричаше нейна собствена.
Той говореше с пренебрежение за виното и царствено мъмреше келнерите, докато Джоз лапаше костенурката с безкрайно удоволствие. Добин му сипваше от нея, тъй като домакинята, пред която бяха сложили супника, бе толкова несведуща относно съдържанието му, че щеше да даде супата на мистър Седли, без да му предложи необходимите към нея гарнитури.
Величествеността на приема, както и на помещенията, в които той бе даден, обезпокои мистър Добин и когато след обеда Джоз заспа в голямото си кресло, той смъмри Джордж. Но напразно викаше против огромните количества храна и шампанско, достойни за един архиепископ. «Свикнал съм да пътувам като джентълмен — каза Джордж — и дявол да го вземе, и жена ми ще пътува като истинска лейди. Докато имам поне едно петаче и кесията си, на нея няма нищо да й липсва» — каза щедрият момък, твърде доволен от себе си и от това свое великодушие. А Добин дори не се опита да го убеждава, че щастието на Амелия не се състои в супата от костенурка.
Наскоро подир обеда Амелия изрази желание да отиде да види майка си във Фулъм. Джордж й разреши с известно недоволство. И тя заситни към огромната си спалня, в средата на която се намираше огромно мрачно легло, в което бе спала сестрата на император Александър, когато владетелите на съюзните държави бяха в Лондон. Там тя си сложи шала и шапката с голямо удоволствие и нетърпение. Когато се върна в столовата, Джордж продължаваше да пие кларета си и дори не се помръдна.
— Няма ли и ти да дойдеш, миличък? — запита го тя.
Не, «миличкият» имал «някаква работа» вечерта. Слугата му щял да й вземе файтон и да я придружи. И понеже файтонът беше до самата врата на хотела, Амелия направи разочаровано малък реверанс, след като напразно погледна веднъж или дваж съпруга си в очите, и слезе надолу по голямата стълба. Капитан Добин отиде след нея, качи я на файтона и видя как той тръгна към определеното място. Дори и лакеят се срамуваше да спомене пред хотелските служащи местонахождението на къщата, където трябваше да ги откара файтонджията, и каза, че ще му даде нареждания, когато отидат по-нататък.
Добин се прибра в старата си квартира в хотел «Слотърс», като навярно си мислеше колко приятно би било да седи и той в този файтон заедно с мисис Озбърн. Джордж, изглежда, имаше съвсем друг вкус, защото, след като изпи достатъчно вино, отиде на театър, за да види как мистър Кийн изпълнява ролята на Шейлок. Капитан Озбърн беше голям любител на драмата и сам бе играл комични роли с голямо умение в няколко полкови театрални представления. Джоз спа дълго след като мръкна, и се събуди, стреснат от слугата си, който преместваше и изпразваше чашите и шишетата от масата. Отново трябваше да се повика файтон от близката пиаца, който да заведе този едър герой в квартирата и леглото му.
Можете да бъдете уверени, че когато мисис Седли видя файтона да спира пред малката градинска портичка, тя изтича от вратата, за да посрещне разтрепераната и разплакана млада булка, и я притисна до сърцето си с цялата си майчинска любов и трепет. Старият мистър Клеп, който беше по риза и кастреше нещо в градинката си, се отдръпна изплашен назад. Ирландското слугинче се втурна от кухнята и усмихнато я поздрави с «господ да ви благослови». Амелия едва можа да премине по калдъръма и да се качи по стълбите във всекидневната.
Какви реки от сълзи започнаха да се леят и как плакаха майка и дъщеря, когато останаха сами и се запрегръщаха в това светилище — туй може да си представи всеки читател, който е надарен дори със слаба доза сантименталност. Кога ли не плачат жените? Има ли случай на радост, на мъка или на друга житейска проява, когато те да не проливат сълзи? И след такова събитие, каквото е женитбата, майката и дъщерята положително имаха право да се отдадат на подобно разчувствуване, колкото нежно, толкова и освежително. Когато се отнася до женитба, аз съм виждал жени, които се мразят, да се целуват и обхванати от обич, заедно да плачат. А колко по-силно чувствуват това ония, които се обичат! Добрите майки се женят втори път на сватбата на дъщерите си, а що се отнася до следващите събития, кой не знае как прекалено майчински са настроени бабите? Дори нещо повече, често пъти, докато не стане баба, една жена не знае какво значи да е майка. Затова нека погледнем с уважение ма Амелия и на майка й, когато те си шепнеха и хлипаха, и се смееха, и плачеха в полуздрача на всекидневната. Тъкмо така погледна на тях и старият Седли. Той не беше предчувствувал кой се намира в приближаващия се файтон. Не бе изтичал да посрещне дъщеря си, макар че я целуна много нежно, когато тя влезе в стаята (където той бе зает, както обикновено, с книжката и сметките си) и след като поседя за малко при майката и дъщерята, най-благоразумно остави стаята на тяхно разположение.
Лакеят на Джордж гледаше с голямо високомерие как мистър Клеп полива по жилетка розовите си храсти. Но с голямо благоволение свали шапка на мистър Седли, който го запита за новини относно своя зет, относно каляската на мистър Джоз и дали конете му са били в Брайтън, а тъй също и за онзи дяволски предател Бонапарт и за войната. После ирландското слугинче дойде с чиния сладкиши и с бутилка вино, от които старият джентълмен настоя да почерпи лакея. Освен това той му даде половин гвинея, която слугата прибра със смесено чувство на изненада и презрение. «За здравето на господаря и господарката ти, Тротър — каза мистър Седли, — а ето ти и нещичко да се почерпиш, когато се прибереш вкъщи, Тротър.»
Бяха се изминали само девет дни, откакто Амелия бе напуснала дома си и малката къщичка — и все пак колко далечно изглеждаше времето, когато си бе взела сбогом! Каква дълбока пропаст лежеше между нея и миналия й живот! Тя гледаше назад към него от мястото, където стоеше сега, и обхващаше с мислите си, почти като някое друго същество, онази млада неомъжена девойка, погълната от любовта, неспособна да вижда друго, освен едно-единствено нещо, приемаща родителската обич ако не неблагодарно, най-малко с безразличие и като нещо, което по право й се пада, докато цялото й сърце и всичките й мисли бяха насочени към осъществяването на едно-едничко желание. Като прекара в паметта си тези дни, тъй скорошни и все пак тъй далечни, тя се засрами; и видът на добрите й родители я изпълни с нежност и угризение. Нали бе спечелила наградата, нали бе намерила пристанището на живота? Защо тогава все още я гризяха съмнения и се чувствуваше незадоволена? Когато героят и героинята преминат през брачната граница, романистът обикновено спуща завесата, сякаш тогава драмата се свършва; сякаш съмненията и житейските борби се прекратяват; сякаш влезе ли се веднъж в брачната страна, всичко там е приятно и свежо, и за двамата съпрузи не остава друго, освен да се хванат за ръка и да тръгнат полекичка надолу към старостта, постигнали щастливо всичките си цели. Но нашата Амелия беше едва на брега на своето ново царство, а поглеждаше вече загрижено назад към тъжните приятелски фигури, които й махаха за сбогом през потока, от другата страна на долния бряг.
В чест на посещението на младата булка, майка й реши за необходимо да приготви не знам какъв си пир и след първия изблик на приказки тя остави за малко мисис Джордж Озбърн и се втурна в долната част на къщата. Там се намираше кухня — стая (заемана от мистър и мисис Клеп, а вечерно време, след като измиеше чиниите и си свалеше книжките за къдрене, и от мис Фленигън, ирландската прислужница), и тук мисис Седли взе всички мерки за приготовлението на пищна и тържествена закуска. Всички хора си имат свои собствени начини, чрез които изразяват нежността си, и, изглежда, мисис Седли смяташе, че един козуначен сладкиш и известно количество портокалово сладко, сложено в малка чинийка от гравирано стъкло, са тъкмо нещата, които ще бъдат най-подходящи за Амелия в нейното тъй интересно положение.
Докато долу се занимаваха с тези деликатеси, Амелия напусна всекидневната и се качи горе, като се озова, едва ли не без сама да знае как, в малката стаичка, която заемаше преди женитбата си, и в същото кресло, където бе прекарала толкова горчиви часове. Тя се отпусна в нето, сякаш то бе някакъв неин стар приятел; и се замисли за изминалата седмица и за живота преди това. Нима вече е обърнала неясния си тъжен поглед назад? Винаги да очаква нещо, което, когато го постигне, да й носи по-скоро съмнение и тъга, отколкото удоволствие — това беше участта на нашето клето малко същество, безпомощно, загубено скитниче сред големите борещи се тълпи на Панаира на суетата.
Седеше тя тук и си спомняше с любов за онзи образ на Джордж, пред когото бе коленичила преди женитбата си. Признаваше ли пред себе си колко различен е истинският човек от онзи великолепен млад герой, когото бе обожавала? Необходими са много, много години — и мъжът трябва действително да е много лош, — преди женската гордост и суета да й позволят да изрече пред себе си подобно признание. Сетне пред погледа й се мярнаха бляскащите зелени очи на Ребека и вещаещата й зло усмивка и я изпълниха с тревога. И тя седя така известно време, обхваната от обикновеното си настроение на самолюбива унесеност, в същото това съвсем равнодушно и печално състояние, в което доброто слугинче я бе заварило в деня, когато й бе донесло писмото, с което Джордж подновяваше предложението си за женитба.
Тя погледна към малкото бяло легло, което преди няколко дни бе нейно, и си помисли, че би желала да легне и тази нощ в него и да се събуди както по-рано, а на сутринта да види над себе си засмяното майчино лице. После с ужас си спомни за големия погребален павилион, покрит със завеси от дамаска в огромната и мрачна официална спалня, който я чакаше в големия хотел на Кавендиш Скуеър. Милото малко бяло легло! Колко дълги нощи бе плакала над неговата възглавница! Как бе страдала и как се бе надявала да умре там; а не бяха ли осъществени сега всичките й желания; и любимият, за когото се бе измъчвала, не беше ли неин завинаги? Милата майчица! Как търпеливо и нежно бе бдяла над това легло! Тя отиде и коленичи до него; и тази наранена и боязлива, но нежна и любеща душа потърси утеха там, където, трябва да признаем, тя рядко бе обръщала поглед. Любовта бе досега нейно верую; и тъжното, наранено, разочаровано сърце започна да чувствува нужда от друг утешител.
Имаме ли право да повтаряме пред вас или да подслушваме молитвите й? Те, братко, са тайни и стоят вън от обсега на Панаира на суетата, в който лежи нашият разказ.
Можем само да кажем, че когато най-после съобщиха, че чаят е готов, нашата млада дама слезе много по-весела. Вече не бе отчаяна, не оплакваше съдбата си, не мислеше за Джорджовата студенина, нито за зелените очи на Ребека, както вършеше това напоследък. Тя слезе долу и целуна баща си и майка си, заприказва стария джентълмен и го направи по-весел, отколкото бе в продължение на дълги дни. Сетне седна пред пианото, което Добин бе купил за нея, и изпя всички стари любими песни на баща си. Тя заяви, че чаят е превъзходен и се възхити от изискания вкус, с който мармаладът бе насипан в чинийките. И като реши да направи всички наоколо си щастливи, самата тя се почувствува щастлива. Сънят и в онзи грамаден погребален павилион бе крепък и тя се събуди с усмивка, когато Джордж си дойде от театъра.
На следния ден Джордж имаше да свършва много по-важна «работа» от тази, която го бе накарал да види мистър Кийн в ролята на Шейлок. Веднага след пристигането си в Лондон той писа на бащините си адвокати и царствено изрази желание да се срещне с тях на следния ден. Сметката му в хотела, както и дългът му към капитан Кроли от билярд и карти бяха почти изпразнили кесията на младия човек. Преди да тръгне на път, тя се нуждаеше от ново напълване, а той нямаше за това друг източник, освен двете хиляди лири стерлинги, които адвокатите бяха упълномощени да му предадат. В дъното на сърцето си той бе уверен, че преди да мине много време, баща му ще се смекчи. Кой родител би могъл за дълго да бъде неумолим пред такава личност като него? Ако миналите му заслуги и личните му добродетели не успееха да разтопят леда в сърцето на баща му, Джордж реши така да се отличи в очаквания поход, че старият джентълмен без друго да отстъпи. Ами ако не го стори? Ха! Светът беше пред него. Може би късметът му на карти ще се усмихне, а и две хиляди лири стерлинги съвсем не са малко пари.
Така че той още веднъж изпрати Амелия с файтон при майка й, като даде най-строги нареждания на двете дами да накупят всичко, което смятат за необходимо за една дама от ранга на мисис Джордж Озбърн, която тръгва на пътуване в чужбина. Те имаха само един ден, за да попълнят екипировката, и човек може лесно да си представи, че тази работа зае цялото им време. Качила се отново в каретата, заета да влиза от един магазин в друг, изпращана чак до екипажа от раболепни търговци или учтиви собственици на модни къщи, мисис Седли се почувствува почти в старото си положение и за първи път, откакто я бяха сполетели нещастията, бе искрено щастлива. А избирането, пазаренето и купуването на хубави неща радваше, не по-малко и мисис Амелия. (Нима и най-философски настроеният мъж би дал и пет пари за жена, която не изпитва това удоволствие?) Тя се вслуша в заповедите на съпруга си и си позволи малък разкош, като си купи най-различни дамски принадлежности, показвайки голям вкус и усет към елегантното, както забелязаха всички продавачи.
А и за войната, която предстоеше, мисис Озбърн не се плашеше много. Щяха да смажат Бонапарт почти без борба. Всеки ден отплуваха кораби за Брюксел и Гант, изпълнени със светски мъже и известни в обществото жени. Хората отиваха там не толкова на война, колкото на някакво модно пътешествие. Вестниците се надсмиваха над нещастния военен парвеню и измамник и възбуждаха презрение към него. Нима едно такова корсиканско нищожество може да устрои срещу европейските армии и гения на безсмъртния Уелингтън! Амелия го презираше от дъното на сърцето си; защото няма нужда да се казва, че това меко и нежно създание черпеше мненията си от онези, които я заобикаляха, тъй като вярната й природа бе прекалено смирена, за да мисли самостоятелно. С една дума, тя и майка й се напазаруваха чудесно и Амелия се прояви много добре при това първо нейно появяване в благородния свят на Лондон.
Междувременно, с кривната на една страна шапка, с изпъчени рамене и с важната си военна походка, Джордж се отправи към Бедфърд Роу и влезе надменно в бюрото на адвоката, сякаш беше господар на всеки един от бледоликите чиновници, които работеха там. Той заповяда на един от тях да осведоми мистър Хигс, че капитан Озбърн го чака, като стори това тъп свирепо и с такова покровителствено държане, сякаш адвокатът, който имаше три пъти повече ум от него, петдесет пъти повече пари и хиляди пъти по-голяма опитност, беше някакъв прост служащ, който трябваше в миг да пренебрегне всичката си работа, за да се постави ма услугите на капитана. Докато стоеше там и почукваше ботуш с бастуна си, мислейки си какви мизерни клетници са всички тези хора, той не видя презрителната усмивка, преминала по лицата на всички в стаята, от главния чиновник до стажантите, от стажантите до одърпаните писари и бледоликите момчета за поръчки, облечени в прекалено тесни за тях дрехи. Мизерните клетници знаеха всичко около неговите работи. Те разговаряха за тях с другите чиновници, когато сядаха вечер в кръчмата над канче бира. О, богове какво ли не знаят адвокатите и адвокатските чиновници в Лондон! Няма нищо скрито от погледа им и техните подобни мълчаливо управляват нашия град.
Когато влезе в бюрото на мистър Хигс, Джордж може би очакваше, че този джентълмен е натоварен да му предаде някаква вест за помирение от страна на баща му; може би бе възприел това студено и високомерно държане като израз на своята решителност и твърдост. Но ако бе така, свирепостта му бе посрещната от адвоката със смразяваща леденина, която правеше надутостта му смешна. Когато капитанът влезе, той даваше вид, че пише нещо.
— Заповядайте, сър, седнете — каза той, — след малко ще се занимая и с вашата работа. Мистър Поу, донесете, ако обичате, документите за прехвърлянето. — И след това той продължи да пише.
След като донесе тези книжа, мистър Поу, изчисли лихвата от две хиляди стерлинги според курса на деня и запита капитан Озбърн дали иска да получи сумата си в банков чек, или смята да даде нареждане да се вложи в ценни книжа.
— Един от управителите на имуществото на покойната мисис Озбърн не е в града — каза равнодушно той, — но моят клиент иска да се съобразя с вашето желание и да свърша тази работа колкото може по-скоро.
— Дайте ми чек, сър — каза твърде намусено капитанът. — Махнете шилингите и пенсовете — прибави той, когато адвокатът пишеше размерът на сумата; и капитанът се ласкаеше от мисълта, че с този великодушен жест е сложил стария чудак на мястото му. Джордж излезе важно от бюрото, с чека в джоб.
— До две години този момък ще отиде в затвор — каза мистър Хигс на мистър Поу.
— Не мислите ли, сър, че О. ще омекне?
— Ще омекне толкова, колкото и паметникът на площада — отвърна мистър Хигс.
— Много бързо я кара този младеж — каза чиновникът. — Женен е едва от една седмица, а вече го видях заедно с други военни как изпращат мисис Хайфлайър до екипажа й подир представлението. — След това повикаха друг клиент, така че мистър Джордж Озбърн излезе от съзнанието на тези достойни джентълмени.
Чекът бе отправен до машите приятели Хълкър и Булък, банкери от Ломбард Стрийт. Като продължаваше да мисли, че върши някаква работа, Джордж се запъти към тяхната банка и получи парите си. Случи се така, че когато Джордж влезе, Фредерик Булък, ескуайър, чието жълто лице бе наведено над един регистър, до който седеше свитичък чиновник, се намираше тъкмо в залата с гишетата. Жълтото му лице придоби още по-мъртвешки вид, когато видя капитана, и той се промъкна крадешком и виновно към най-вътрешната стая. Джордж беше твърде улисан да гледа жадно парите си (тъй като никога по-рано не бе виждал такава голяма сума), така че не забеляза нито лицето, нито бягството на приличния на мъртвец обожател на своята сестра.
Фред Булък описа на стария Озбърн външния вид и държането на сина му.
— Влезе смел като сокол — каза Фредерик. — И изтегли всичко до стотинка. За колко ли време ще стигнат няколкостотин лири на човек като него?
Озбърн изрева със страшно проклятие, че малко го интересувало кога и как щял да изразходва Джордж парите. Понастоящем Фредерик вечеряше всеки ден на Ръсъл Скуеър. Общо взето, Джордж остана много доволен от свършената през деня работа. Той нареди да опаковат бързо всичкия му багаж и екипировката, а след това плати всички покупки на Амелия с чекове до агентите си и с щедростта на лорд.
Глава XXVII
В която Амелия се присъединява към своя полк
Когато прекрасната карета на Джордж спря пред вратата на хана в Четъм, първото нещо, което Амелия разпозна, беше приятелското лице на капитан Добин, който в продължение на цял час крачеше надолу-нагоре по улицата, като очакваше пристигането на своите близки. С патронташ на мундира си, с ален пояс и със сабя, капитанът бе добил истински военен вид, който караше Джоз да се чувствува горд, че има такъв познат, и едрият цивилен го поздрави със сърдечност, съвсем различна от онази, с която Джоз даряваше приятеля си в Брайтън и на Бонд Стрийт.
Заедно с капитана беше и подпоручик Стъбл. И когато файтонът приближи към хана, последният избухна във възклицания: «Бога ми! Какво хубаво момиче!», изразявайки по този начин възторга си от избора на Джордж. И наистина, облечена във венчалната си пелерина, с розовите панделки и с поруменяло от бързото пътуване и чистия въздух лице, тя изглеждаше толкова свежа и хубава, че напълно оправдаваше комплимента на подпоручика. Добин му беше много признателен за това. Като пристъпи напред, за да помогне на дамата да слезе от файтона, Стъбл видя каква хубава малка ръчичка му подаде тя и какво прекрасно мъничко, краче заситни по стъпалата. Той цял се изчерви и направи най-хубавия поклон, на който беше способен. Като забеляза номера на полка, избродиран на шапката на подпоручика, Амелия му отвърна с мила усмивка и реверанс, които просто убиха младия момък на място. От този ден нататък Добин започна да се държи много мило с мистър Стъбл, като го насърчаваше да говори за Амелия през време на разходките им и когато си правеха посещения един другиму в квартирите. Изобщо между всички честни младежи на… полк стана модно да обожават и да се възхищават от младата мисис Озбърн. Простичкото й безизкуствено държане и скромната й любезност покориха всички непокварени сърца; и тази нейна простота и нежност не могат да се опишат с думи. Но кой не долавя тези качества у този род жени и кой не съзира в тях всякакви добродетели, макар и те да не ви казват нищо друго, освен, че за следния кадрил са заети или пък че времето е топло? Джордж, който винаги бе героят на своя полк, сега се издигна страшно много в очите на младежите поради това, че се беше оженил за туй клето младо създание и че си беше избрал такава мила и добра съпруга.
Във всекидневната, където се очакваше да пристигнат пътниците, за голямо свое учудване Амелия намери писмо, адресирано до мисис капитан Озбърн. То бе триъгълна записчица на розова хартия, по която изобилствуваше светлосин восък и чийто печат представляваше гълъб и маслинена клонка. Бе написана с много едър, но неустановен женски почерк.
— Това е твърдата ръка на Пеги О’Дауд — каза Джордж смеейки се, — познавам по печата.
И наистина бележката беше от мисис майор О’Дауд, която молеше мисис Озбърн да й достави удоволствие с присъствието си още същата вечер и да отиде у тях, където ще се събере малка приятелска компания.
— Трябва да отидеш — каза Джордж. — Там ще се запознаеш с целия полк. О’Дауд командува полка, а Пеги командува О’Дауд.
Но те нямаха много време да се радват на писмото на мисис О’Дауд, тъй като вратата се отвори широко и една пълна, весела дама, с костюм за езда, следвана от един-двама офицери от полка, влезе в стаята.
— Просто не можех да дочакам, докато стане време за чая. Джордж, приятелю, представи ме на съпругата си. Госпожо, много се радвам, че ви виждам, и че мога да ви запозная с моя съпруг, майор О’Дауд. — С тези думи веселата дама с костюма за езда грабна с голяма топлота ръката на Амелия и тя веднага разбра, че пред нея стои жената, на която съпругът й тъй често се беше подигравал. — Вие често сте слушали за мене от онзи ваш съпруг там — каза жената с много голяма живост.
— Често сте слушали за нея — повтори като ехо съпругът й, майорът.
Амелия отвърна усмихнато, че наистина е чувала много за нея.
— И сигурно много малко добро ви е говорил за мене — каза мисис О’Дауд, като прибави, че «Джордж е такова едно лошо дяволче».
— Главата си залагам, че е тъй — каза майорът, мъчейки се да изглежда многозначителен, което накара Джордж да се изсмее. Като тупна с камшика си, мисис майор О’Дауд каза на съпруга си да мълчи; а сетне изяви желание да бъде представена официално на мисис капитан Озбърн.
— Това, мила моя — каза Джордж с голяма тържественост, — е моята много добра, любезна и прекрасна приятелка Орилия Маргарета, накратко наречена Пеги.
— Бога ми, прав сте — намеси се майорът.
— Накратко наречена Пеги, съпруга на майор Майкъл О’Дауд от нашия полк и дъщеря на Фитцджерълд Берсфорд де Бурго Мълоуни, от Гленмълоуни, графство Килдейр.
— И на Мериън Скуиир, от Дъблин — каза дамата със спокойна тържественост.
— И на Мериън Скуиир, разбира се — прошепна майорът.
— Там ти ме ухажваше, скъпи майоре — каза дамата; и майорът се съгласи с това, както се съгласяваше с всичко, което изобщо се казваше в компания.
Майор О’Дауд, който бе служил на своя владетел във всяко кътче на света и бе заплатил за всяка стъпка в професията си с някое смело и неустрашимо дело, заслужаващ дори по-голяма награда, беше най-скромният, най-тихият, най-смиреният и овчеподобен дребен мъж и тъй слушаше жена си, сякаш й бе прислужник. В полковата столова седеше мълчалив и пиеше много. Когато се нагълтваше с вино, той се прибираше тихо и с клатушкане вкъщи. Когато заговаряше, правеше това само за да се съгласи с всекиго по всеки въпрос; и вървеше в живота с превъзходна леснина и добро разположение. И най-горещото слънце на Индия не беше в състояние да възпламени нрава му. Той отиваше до батареята със същото безразличие, с което се приближаваше до масата за ядене; можеше да яде конско месо и костенурка с еднаква охота и удоволствие; имаше стара майка, мисис О’Дауд от О’Даудстаун, която винаги слушаше, освен в два случая, когато избяга и се записа в армията и когато настоя да се ожени за онази ужасна Пеги Мълоуни.
Пеги беше една от петте сестри и единадесетте деца на благородния род Гленмълоуни; обаче съпругът й, макар че й бе братовчед, беше роднина от майчината й страна, така че не притежаваше неоценимото преимущество да е свързан със семейство Мълоуни, което тя смяташе за най-бележитото в света. След като опита девет сезона в Дъблин и два в Бат и Челтнам и като не си намери другар в живота, мис Мълоуни заповяда на братовчед си Мик да се ожени за нея, когато беше на около тридесет и три години; и като я послуша, честният човечец я отведе на Западноиндийските острови, да господствува над дамите на… полк, в който той тъкмо бе получил място чрез размяна.
Преди да бе изминал и половин час, откакто мисис О’Дауд стоеше в присъствието на Амелия (или изобщо в чието и да било присъствие), тази симпатична дама разясни на своята нова приятелка цялото си потекло.
— Моя мила — каза тя добродушно, — намерението ми беше Джордж да стане мой брат и зълва ми Глорвина чудесно би му прилягала. Но каквото било — било; той беше сгоден за вас и затова сега реших да ви приема като сестра и да гледам на вас като такава, и да ви обичам като член на нашето семейство. Бога ми, личицето ви е тъй мило и добродушно и имате такова държане, че положителна съм, ще се погаждаме; уверена съм също, че ще станете верен член на семейството ни.
— Положително ще бъде — каза О’Дауд с одобрение и Амелия почувствува не малко благодарност и не малко я забавляваше това, гдето тъй изведнъж я въведоха в такова огромно семейство.
— Тук всички сме добри хорица — продължи жената на майора. — В нашата армия няма нито един полк, където да намерите по-сплотено общество или по-приятна столова. Между нас няма никакво одумване, никакви разправии, интриги или клюки. Всички се обичаме помежду си.
— Особено мисис Магенис — каза Джордж, като се засмя.
— Мисис капитан Магенис и аз се сдобрихме, макар че нейното отношение към мене ще ме вкара побеляла в гроба.
— О, миличката ми Пеги, с тази прекрасна черна коса над челото ти — провикна се майорът.
— Дръж си езика, Мик, глупчо такъв! Съпрузите са ни само пречка, мила мисис Озбърн. Пък що се отнася до моя Мик, аз често му казвам, че никога не трябва да си отваря устата, освен, за да командува или да слага в нея месо и вино. Ще ви разправя за полка и ще ви обясня всичко, когато останем сами. Запознайте ме сега с вашия брат; ех, какъв прекрасен човек е той и ми напомня за братовчед ми Ден Мълоуни (Мълоуни от Бълимълоуни, миличка, който се ожени за Офилия Скъли, знаете, от Оистерстаун, братовчедка на самия лорд Полдуди). Мистър Седли, сър, драго ми е да се запозная с вас. Предполагам, че днес ще вечеряте в полковата столова. (Не забравяйте какво ти каза онзи дяволски доктор, Мик, и каквото и да правиш, пази се трезвен за приема ми довечера.)
— Сто и петдесети полк ни дава прощална вечеря, любов моя — намеси се майорът, — но лесно ще вземем покана и за мистър Седли.
— Изтичайте, Симпл (това е нашият поручик Симпл, скъпа ми Амелия, забравих да ви го представя). Изтичайте бързо, предайте на полковник Тевиш поздравите на мисис майор О’Дауд и му кажете, че капитан Озбърн е дошъл със своя шурей и ще го доведе в трапезарията на сто и петдесети полк точно в пет часа — когато вие и аз, миличка, ще закусим тук, ако желаете. — Преди мисис О’Дауд да бе завършила речта си, младият поручик припкаше надолу по стълбите да изпълни поръката.
— Послушанието е душата на армията. Ние отиваме, където дългът ни зове, Еми, а мисис О’Дауд ще остане да те просвещава — каза капитан Озбърн; и двамата джентълмени излязоха с майора, като застанаха от двете му страни и се ухилиха един другиму над главата му.
И като остана сама с новата си приятелка, импулсивната мисис О’Дауд се зае да излива такъв поток от сведения, който паметта на ничия клета малка жена не може да попие. Тя разправи на Амелия хиляди подробности относно твърде многочисленото семейство, в което смаяната млада дама изведнъж се бе озовала.
— Мисис Хевитоп, жената на полковника, умря в Ямайка от жълта треска и от сломено сърце, защото ужасният стар полковник, чиято глава е гола като снаряд, правеше мили очи на едно тамошно момиче от смесена раса. Мисис Магенис, макар и да е без образование, е добра жена, обаче има дяволски език и би измамила и собствената си майка на карти. А пък мисис капитан Кърк извръща с възмущение рачешките си очи, когато стане дума за игра на карти (докато баща ми, най-набожният човек, който някога е стъпвал в черква, вуйчо ми Дейн Мълоуни и братовчедът ни, епископът, редовно си играеха на карти всяка вечер). Този път ни една от тях не отива с полка — прибави мисис О’Дауд. — Фани Магенис ще остане при майка си, която навярно продава картофи и въглища на дребно в Излингтън Таун, близо до Лондон, макар че тя непрестанно се перчи с бащините си кораби и ни ги показва, когато вървят нагоре по реката. А мисис Кърк и децата й ще останат тук, в Бътезда Плейс, за да са близо, до любимия й проповедник д-р Рамсхорн. Мисис Бъни е в интересно положение — ха, тя винаги е в такова и вече е родила на поручика седем. А жената на подпоручик Поски, която дойде тук два месеца преди вас, миличка, постоянно се кара с мъжа си и крясъците им се чуват из цялата казарма (говори се, че дори чупели чинии и Том Поски никога не може да обясни от какво има синина на окото). Та и тя ще отиде при майка си, която държи девически пансион — зле е направила, че е избягала оттам! Къде сте получили образованието си, миличка? Нашите не се поскъпиха и ме дадоха в лицея на мадам Фланан, в Илисъс Гроув, Бутърстаун, близо до Дъблин, и там една маркиза ни предаваше чисто парижко произношение, а един запасен генерал-майор — гимнастика.
Това беше разнородното семейство, на което нашата смаяна Амелия изведнъж откри, че е станала член с мисис О’Дауд като по възрастна нейна сестра. По време на чая я представиха на другите й роднини от женски пол и понеже беше кротка, тя им направи добро впечатление; до мига, в който пристигнаха мъжете от столовата на сто и петдесети полк, които така се възхитиха от нея, че сестрите й, разбира се, веднага започнаха да й намират недостатъци.
— Надявам се, че Озбърн вече е приключил с лудориите си — каза мисис Магенис на мисис Бъни.
— Ако един влязъл в пътя непрокопсаник може да стане добър съпруг, тя положително ще кара добре с Джордж — обърна се мисис О’Дауд към Поски, която бе изгубила положението си на млада булка в полка и много се ядосваше на узурпаторката. А що се отнася до мисис Кърк, тази последователка на д-р Рамсхорн зададе един-два основни професионални въпроса, за да види дали Амелия е религиозно събудена, дали е истинска християнка и тъй нататък и като разбра от наивността на отговорите на мисис Озбърн, че все още се намира в пълен мрак, тя й сложи в ръцете три малки книжки с картини, а именно: «Вой в пустинята», «Перачката от Уондсуъртската мера» и «Най-доброто оръжие на британския войник», които имаха за цел да събудят спящите и които мисис Кърк помоли Амелия да прочете още същата вечер, преди да си легне.
Понеже бяха добри момчета, всички мъже заобиколиха хубавичката жена на своя другар и започнаха да я ухажват с войнишка галантност. За нея това бе същински малък триумф и той повдигна духа й и накара очите й да заблестят. Джордж се чувствуваше горд, че така много я харесват и бе много доволен от начина (много весел и грациозен, макар и наивен и малко плах), по който тя приемаше вниманието на господата и отвръщаше на комплиментите им. А погледнете Джордж в униформата му — колко по-хубав беше той от всеки друг офицер в залата! Тя чувствуваше, че той я наблюдава с любов и грееше от щастие при тази негова мила проява. «Ще бъда приветлива към всичките му приятели — реши в сърцето си тя. — Ще ги обичам всички тъй, как то обичам него. Винаги ще се старая да бъда весела и в добро настроение и да правя дома му щастлив.»
Полкът действително я прие с възхищение. Капитаните одобряваха, поручиците се възхищаваха, а подпоручиците изпадаха във възторг.
Старият Кътлър, докторът направи една-две шеги, които няма защо да повтаряме пред вас, тъй като бяха от областта на професията му. А пък Какл, неговият асистент, благоволи да я изпита по литература и провери знанията й с три от най-добрите си френски цитати. Младият Стъбл ходеше от човек на човек и шепнеше: «Бога ми, хубаво момиче, нали?» — и през всичкото време не махаше очи от нея, освен когато донесоха подсладеното вино.
А що се отнася до капитан Добин, през цялата вечер той едва ли й продума нещо. Той и капитан Портър от сто и петдесети полк заведоха в хотела Джоз, който беше в твърде сълзливо пияно състояние и бе разправил с голям ефект историята за лова на тигри както в полковата столова, така и на приема на мисис О’Дауд, с нейния тюрбан и пера от райска птица. След като сложи административния началник в ръцете на слугата му, Добин се заразхожда напред-назад пред вратата на хотела, като пушеше пурата си. Междувременно Джордж зави грижливо жена си с шала и я отведе от дома на мисис О’Дауд, след като всички офицери се ръкуваха с нея, придружиха я до файтона и извикаха «ура», когато той потегли. Излизайки от екипажа, Амелия подаде малката си ръка на капитан Добин и усмихнато го смъмри за това, че през цялата вечер не бе й обърнал никакво внимание.
Капитанът запали пура и продължи да се занимава с това вредно удоволствие дълго след като хотелът и улицата заспаха. Той проследи с поглед как светлините в прозорците на всекидневната на Джордж угаснаха и как светнаха в близката до нея спалня. Бе почти утро, когато се прибра в квартирата си. До ушите му достигаха веселите викове «ура» от корабите на реката, където транспортните плавателни съдове вземаха вече товарите си, преди да тръгнат надолу по Темза.
Глава XXVIII
В която Амелия отива на поход в Белгия
Полкът и неговите офицери трябваше да бъдат пренесени с кораби, отпуснати специално за целта от правителството на негово кралско величество. Два дни след празненството у мисис О’Дауд, сред веселите провиквания, екнали от всички намиращи се по реката кораби на Източноиндийската компания и от военните кораби до брега, докато музиката свиреше химна «Боже, краля пази», а офицерите размахваха фуражки и моряците викаха буйно «ура», транспортните плавателни съдове потеглиха надолу по реката и поеха пътя към Остенде, охранявани от конвои. Междувременно галантният Джоз се бе съгласил да придружи сестра си и майоршата, чиито куфари и вързопи, включително и знаменитата райска птица и тюрбанът, бяха наместени при полковия багаж, така че нашите две героини отидоха с каляската ненатоварени, в Рамсгейт. Оттам редовно отплуваха пътнически кораби, поради което те скоро можеха да тръгнат за Остенде.
Този период от живота на Джоз, който започваше отсега нататък, бе тъй изпълнен със събития, че му служеше за тема на разговор в продължение на много години подир това и дори историята за лова на тигри бе заместена с много по-вълнуващи разкази относно големия поход към Ватерло. Забелязаха, че веднага щом се съгласи да придружи сестра си в чужбина, той престана да бръсне горната си устна. В Четъм следеше парадите и военните упражнения с голямо усърдие; слушаше с голямо внимание разговорите на своите събратя-офицери (както след това понякога ги наричаше) и научи колкото можеше повече военни термини. Мисис О’Дауд му беше голяма помощ при тези проучвания; и в деня, когато най-после се качиха на борда на «Прекрасната роза», която щеше да ги откара до предназначението им, той се появи с украсен с шнурове фрак и дебели памучни панталони, а на главата му имаше опасана с елегантен златен галон фуражка. Тъй като екипажът му бе с него и понеже на всички от кораба съобщаваше доверително, че ще се присъедини към армията на херцог Уелингтън, хората го помислиха за някаква голяма личност — интендантски генерал или най-малкото правителствен пратеник.
През време на пътуването той страдаше ужасно от морска болест, а и дамите се намираха в същото положение. Амелия обаче се съживи отново, когато пътническото корабче наближи Остенде и тя видя транспортните кораби, които пренасяха полка й и влязоха в пристанището почти в едно и също време в «Прекрасната роза». В състояние на пълна отпадналост Джоз отседна в хотел, а капитан Добин придружи дамите, след което се зае да освобождава екипажа и багажа на Джоз от кораба и от митницата, тъй като мистър Джоз понастоящем беше без слуга. Лакеят на Джордж и неговият изнежен прислужник бяха устроили заговор в Четъм и категорично отказаха да пътуват по море. Този бунт, който избухна внезапно, и то в последния ден, така разтревожи мистър Седли младши, че тон едва ли не се отказа от пътуването, обаче капитан Добин (който според думите на Джоз, страшно много се бъркал в чуждите работи) започна да го хока и да му се подиграва, като казваше, че мустаците му били поникнали предварително, така че Джоз най-после се видя принуден да тръгне. Вместо добре възпитаните и добре охранените лондонски прислужници, които можеха да говорят само английски, Добин намери за компанията на Джоз един дребен червендалест белгиец, който не знаеше абсолютно никакъв език, но който с пъргавината си и с това, че постоянно наричаше Джоз «милорд», бързо спечели благоволението на този джентълмен. Времената в Остенде сега са съвсем други; малцина от британците, които отиват там, приличат на лордове и имат държането на тези членове на нашата наследствена аристокрация. По-голямата част от тях са с одърпан вид и оскъдно бельо; обичат да играят билярд и да пият бренди; пушат пури и се хранят с евтини яденета.
Но може да се каже, като общо правило, че всеки англичанин от армията на херцог Уелингтън самичък заплати пътуването си. Споменът за подобно обстоятелство напълно подхожда на държава, съставена от дребни търговци. За една обичаща търговията страна като тази, в която влязоха англичаните, бе истинска благословия, че трябваше да приеме в пределите си подобна армия от купувачи и да храни войници, които са такива добри платци. А и страната, която бяха дошли да бранят, не е войнолюбива. В продължение на дълги години народът й винаги е оставял други да се бият за него. Когато авторът на настоящата повест отиде да хвърли птичи поглед върху бойното поле на Ватерло, запитахме водача на дилижанса — представителен мъж, с вид на военен ветеран — дали е участвувал в битката. «Pas si bete» [42] — ни отвърна той — нещо, което никой французин не би си признал, и отговор, който никой французин не би дал. Но пък, от друга страна, кочияшът, който ни караше, бе Viscount, син на някакъв разорен имперски генерал, който прие да му дадем бакшиш, да се почерпи с бира. А това е положително добра поука.
Тази равна, плодородна и удобна за живеене страна никога не бе изглеждала по-богата и по-цветуща, отколкото в началото на лятото на 1815 година, когато зелените й полета и тихите й градове се оживиха от множество червени куртки; когато по широките й шосета се тълпяха блестящи английски екипажи; когато големите й, пътуващи из каналите кораби, плъзгащи се покрай тучни пасища и приятни старинни селца, край издигащи се сред стари дървета замъци, бяха изпълнени със заможни англичани; когато войникът, който пиеше в селската кръчма, не само пиеше, а си и плащаше, а пък англичанинът Доналд, настанен на квартира във фламандската ферма, люлееше бебето, докато Жан и Жанет прибираха вън сеното. Понеже точно сега нашите художници се увличат от военни сюжети, аз им предлагам да нарисуват тези сценки, за да илюстрират принципите на една честна английска война. Всичко изглеждаше така блестящо и така безвредно, като някакъв изглед от Хайд Парк. Междувременно, скрит зад своята стена от гранични укрепления, Наполеон се готвеше за нападението, което щеше да подложи на кървава сеч тези обичащи реда хора и щеше да повали толкова много от тях.
Всички бяха обладани от такова пълно чувство на увереност във водача (защото непоколебимата вяра, която херцог Уелингтън бе вдъхнал в сърцата на целия английски народ, бе толкова силна, колкото и онзи още по-буен ентусиазъм, с който по едно време французите гледаха на Наполеон), страната изглеждаше да има така добре организирана отбрана и близката помощ в случай на нужда бе тъй сигурна, че никой не изпитваше уплаха и нашите пътници, двамина измежду които бяха по природа плашливи подобно на множество английски туристи, се чувствуваха напълно спокойни. Знаменитият полк, с много от чиито офицери сме вече запознати, бе пренесен с кораби в Брюж и в Гант, откъдето трябваше да тръгне за Брюксел. Джоз придружаваше дамите в цивилните кораби, които всички стари пътници във Фламандия сигурно си спомнят поради разкоша и удобствата, предлагани в тях. Тъй богати и хубави бяха храната и напитките на тези бавни, но много удобни плавателни съдове, щото се разправя за някакъв английски пътник, който дошъл в Белгия уж за една седмица, обаче плаването така много му харесало, че непрестанно се движел между Гант и Брюж, докато изнамерили железниците; тогава той умишлено се удавил при последния курс на кораба. Смъртта на Джоз няма да има този характер, обаче той се чувствуваше крайно удобно и мисис О’Дауд твърдеше, че му липсвала само зълва й Глорвина, за да бъде щастието му пълно. Той стоеше по цял ден на палубата, пиеше фламандска бира, викаше с крясък слугата си Изидор и разговаряше галантно с дамите.
Смелостта му бе огромна.
— Какво! Наполеон ли да ни нападне? — провикваше се той. — Миличко ми момиченце, клета моя Еми, няма защо да се плашиш. Не съществува никаква опасност. За два месеца съюзниците ще бъдат в Париж, уверявам те. И тогава ще те заведа на вечеря в «Пале Роял», бога ми! Казвам ти, триста хиляди руси влизат сега във Франция по Рейн — триста хиляди, под командата на Витгенщайн и на Баркли де Толи, миличка. Ти, пиленце, не познаваш военните работи. Но аз ги знам и ти казвам, че никаква френска пехота не може да устои на руската и никой от генералите на Наполеон не може да полее вода и на малкия пръст на Витгенщайн. А не забравяй и австрийците, които са петстотин хиляди души и вече са на десет дни път от границата, под командата на Шварценберг и принц Карл. Ами прусаците и техния смел принц-маршал! И след като Мюра вече го няма, покажи ми друг кавалерийски командир, подобен на него! Е, мисис О’Дауд? Смятате ли, че нашето малко момиче трябва да се страхува, Изидор? Хей господинчо! Донеси още бира!
Мисис О’Дауд каза, че нейната «Глорвина не се страхува от никой мъж на света, още по-малко от някакъв си французин» — и изпи на един дъх чаша бира, като намигна, с което показа колко й бе харесало питието.
Тъй като напоследък бе имал доста възможност да се движи сред неприятеля или, с други думи, понеже в Бат и Челтнам често беше принуден да се явява в дамско общество, нашият приятел, административният началник, бе загубил голяма част от девическата си плахост и бе станал много разговорлив, особено пък когато добиеше смелост от бирата, всички в полка имаха слабост към него, тъй като щедро черпеше офицерите и ги забавляваше с вида и държането си на военен. И понеже в армията има един много известен полк, който се предвожда от козел, докато пък начело на друг върви елен, Джордж казваше, по отношение на шурея си, че техния полк марширувал подир слон.
След като запознаха Амелия с полка, Джордж започна донейде да се срамува заради някои от хората, на които бе принуден да я представи. И, както каза на Добин (няма защо да се споменава какво изпита последният, когато научи това), той реши в скоро време да се премести на служба в някой по-добър полк, за да отдели съпругата си от тези проклети просташки жени. По тази простащина, да се срамуваш от обществото си, се среща много по-често у мъжете, отколкото у жените (освен у най-светските дами); а мисис Амелия, която беше много естествена и непристорена, ни най-малко не притежаваше този изкуствен срам, който съпругът й считаше за изисканост от своя страна. Така например мисис О’Дауд имаше перо от петел на шапката си и много голям часовник, окачен над стомаха й, който тя постоянно раздрънкваше, като разправяше как той й бил подарен от баща й, когато влизала в екипажа след венчавката си. Тези украшения, заедно с другите външни особености на жената на майора, причиняваха ужасни мъки на капитан Озбърн, когато съпругата му и мисис О’Дауд бяха заедно; докато пък Амелия само се забавляваше с ексцентричностите на тази честна женица и никак не се срамуваше от нейното общество.
През време на това популярно пътешествие, което оттогава насам се предприема почти от всеки англичанин от средната класа, те наистина бяха могли да имат по-образована, но едва ли по-забавна спътничка от мисис майор О’Дауд.
— Ех, миличка, ако вземе човек да говори за кораби, които обслужват каналите, вие трябва да видите тези, които сноват между Дъблин и Бълингслоу. Там ще разберете какво значи бързо пътуване! И какво се нарича хубаво говедо! Ненапразно баща ми получи златен медал (и самият негово сиятелство лордът изяде парче от печеното, като каза, че никога в живота си не бил вкусвал по-хубаво месо) за едно такова четиригодишно говедо, каквото никога няма да намерите в тази тук страна.
А и Джоз призна с въздишка, че ако ставало въпрос за хубаво говеждо месо, в което тлъстото и крехкото да са най-добре разпределени. Никъде, освен в Англия не можело да се намери подобно нещо.
— С изключение на Ирландия, откъдето идва най-хубавото месо — каза майоршата, след което, подобно на мнозина патриоти от нейната страна, продължи да прави сравнения, твърде благоприятни за собствената й родина. Макар самата тя да бе започнала да сравнява пазара в Брюж с този в Дъблин, това съпоставяне събуди у нея присмех и презрение. — Ще ви бъда много благодарна, ако ми обясните какво искат да кажат с оная смешна постройка, издигната над пазарния площад — каза тя в такъв изблик на подигравка, който едва ли не събори старата кула. Местността, край която минаваха, бе изпълнена с английска войска. Сутрин ги събуждаше свиренето на английски рогове, а вечер си лягаха под звуците на британските тръби и барабани. Цялата страна и цяла Европа бяха под оръжие и най-голямото историческо събитие беше надвиснало над главите им, а добрата Пеги О’Дауд, която то засягаше толкова, колкото и всички други, продължаваше да бърбори за Бълинафад, за конете и конюшните на Гленмълоуни и за виното, което се пиело там; Джоз Седли я прекъсваше, за да разправи за индийските подправки и ориза в Думдум; докато пък Амелия мислеше за съпруга си и за това как най-добре ще покаже любовта си към него; сякаш това бяха най-важните въпроси в света.
Тези, които имат обичай да оставят настрани книгата на историята, за да си представят какво би могло да стане в света, ако дадено събитие не се е случило (а това е твърде озадачаващ, приятен, остроумен и полезен начин на мислене), безсъмнено често са си казвали, че Наполеон е избрал особено неподходящ момент да се върне от Елба и да пусне орела си да литне от залива Сан Хуан към Нотр Дам, Историците, които са на наша страна, твърдят, че, за щастие, армиите на всички съюзени сили тогава се намирали на военна нога и че всеки момент били готови да връхлетят над дошлия от Елба император. Владетелите интриганти, събрани във Виена да прекрояват европейските държави според угодата си, имаха такива основания за разпри помежду си, щото ако обектът на общата им омраза и страх не се бе завърнал, войските, победили Наполеон, можеха да се нахвърлят една срещу друга. Един монарх държеше войската си в пълна бойна готовност, защото бе грабнал Полша за себе си и беше решил твърдо да я задържи; друг бе ограбил половината Саксония и възнамеряваше на всяка цена да запази плячката си; Италия пък създаваше грижи на трети. Всеки протестираше срещу алчността на другия; и ако само корсиканецът можеше да почака в затвора, докато всички тези владетели се хванеха за гушата, той би могъл да се завърне и да си царува необезпокояван от никого. Но пък какво щеше да се случи тогава с нашата повест и с приятелите ни? Какво щеше да стане с морето, ако всички капки в него се изпаряха?
Междувременно животът и особено тичането след разни удоволствия си продължаваха, сякаш краят им никога нямаше да дойде и сякаш напред не се виждаше никакъв неприятел. Когато нашите пътници пристигнаха в Брюксел, където бе разквартируван техният полк, всички казваха, че това било голямо щастие за тях. Те се озоваха в една от най-веселите и най-блестящи малки столици на Европа, където павилиони на Панаира на суетата се издигаха сред най-изкусително оживление и великолепие. Тук се играеше усилено на карти и се танцуваше до насита; устройваха се изобилни пирове за голяма радост на оня лакомник Джоз: имаше театър, където един чудотворен Каталани доставяше удоволствие на всички слушатели; имаше и прекрасни разходки, оживявани от великолепието на военните паради; докато пък старият град, с чудноватите костюми и особената си архитектура, радваше очите на малката Амелия, която никога не бе ходила в чужбина, и й създаваше какви ли не очарователни изненади. Така че сега и до края на медения й месец, в продължение на следващите няколко седмици, прекарани в удобна и хубава квартира, чиито разноски се поемаха от Джоз и Озбърн, който понастоящем имаше много пари и проявяваше голямо внимание към жена си, мисис Амелия се чувствуваше тъй доволна и щастлива, както би била всяка друга млада булка, отишла на разходка в чужбина.
Всеки един от тези щастливи дни предлагаше по някоя новост и забавление на всички от компанията. Имаше да се разгледа някоя черква или картинна галерия, или да се отиде на разходка, или на опера. Полковите музики свиреха по всяко време. Най-видните личности на Англия се разхождаха из парка — и постоянно се устройваха разни военни празненства. Всяка вечер Джордж извеждаше жена си на някакво забавление или угощение и както винаги бе много доволен от себе си, казвайки, че е станал същински семеен човек. А какво значеше да бъдеш на забавление или угощение с него! Нима то не бе достатъчно да накара малкото й сърчице да забие от радост? Писмата, които тя изпращаше по това време вкъщи на майка си, бяха изпълнени с радост и благодарност. Съпругът й я караше да си купува дантели, дрехи, скъпоценности и най-различни украшения. О, той беше най-нежният, най-добрият и най-щедър от всички мъже!
Видът на множеството лордове, дами и видни светски личности, които се тълпяха в града и се появяваха на всяко обществено място, изпълваше Джорджовата истински британска душа с огромно удоволствие. Те бяха изоставили това свое ледено и високомерно държане, което понякога е свойствено на високопоставените, когато се намират в родината си; и както се появяваха из най-различни обществени места, благоволяваха да се смесват с останалата част от компанията, която срещаха там. Една вечер, на угощение, дадено от генерала на дивизията, към която се числеше полкът на Джордж, той има честта да танцува с лейди Бланш Тислууд, дъщеря на лорд Берейкърс. Той се втурваше между навалицата да носи сладолед и подкрепителни напитки за двете благородни дами; буташе се и си проправяше път да намери екипажа на лейди Берейкърс; и когато се прибра вкъщи, така се надуваше, разправяйки за графинята, че и собственият му баща не би могъл да го надмине в това. Следния ден той направи посещение на дамите; покани компанията им на голяма вечеря в ресторант и просто полудя от радост, когато те приеха. Старият Берейкърс, който притежаваше малко гордост и голяма охота за ядене, беше готов да отиде на гуляй, където и да било.
— Надявам се, че няма да има други жени, освен тези от нашата компания — каза лейди Берейкърс, след като поразмисли върху поканата, която бе отправена и приета прекалено бързо.
— Боже мой, мамичко — нима предполагаш, че онзи човек ще доведе жена си — изписка лейди Бланш, която предишната вечер бе стояла отпусната в ръцете на Джордж в продължение на дълги часове, докато танцуваха току-що дошлия на мода валс. — Мъжете са поносими, обаче жените им…
— Чувам, че жена му, за която току-що се бил венчал, била дяволски хубавичка — каза старият граф.
— Е, скъпа ми Бланш — каза майката, — щом татко иска да отидем, смятам, че трябва да го сторим; но в Англия няма защо да поддържаме с него познанство. — И тъй като решиха да обърнат гръб на новия си познат, ако се случеше да го срещнат в аристократическите квартали на Лондон, тези високопоставени личности отидоха на устроената от него вечеря в Брюксел и благоволиха да го оставят да плати за доставеното им удоволствие, като показаха благородството си с това, че накараха жена му да се чувствува неудобно и грижливо я изключваха от разговора. Никой не проявява този вид благородство тъй добре, както британската аристократка. Да наблюдава как една високопоставена дама се държи към други, по-нискостоящи от нея жени — това е едно чудесно удоволствие за философски настроения посетител на Панаира на суетата.
Празненството, за което добрият Джордж изразходва много средства, беше най-вялото от всички забавления, на които Амелия бе присъствувала през медения си месец. За този прием тя писа на майка си най-жаловити неща; как графиня Берейкърс никога не отговаряла, когато я заприказваше, как лейди Бланш я гледала с ококорени очи през лорнета си, как капитан Добин страшно се разярил на държанието им; и как на излизане от ресторанта лордът поискал да види сметката и казал, че била дяволски скъпа, а вечерята — дяволски лоша. Но макар че Амелия разправи всички тези неща и писа в къщи за грубите обноски на гостите, както и за собственото си неловко положение, старата мисис Седли се почувствува страшно доволна и така ревностно разказваше за Емината приятелка графиня Берейкърс, че новината как синът му угощавал лордове и графини стигна дори до ушите на стария Озбърн в Сити.
Тези, които познават настоящия генерал-лейтенант, сър Джордж Тъфто, носител на Ордена на банята, и са имали случай да го видят, когато почти всеки ден през лондонския сезон се разхожда важно с корсети и подплънки и се пъчи рахитично на лачените си ботуши с високи токове, като се усмихва лигаво на минувачките или пък язди гиздав дорест кон и зяпа каретите в парка — тези, които познават настоящия Джордж Тъфто, едва ли биха познали в негово лице смелия воин в битката при Ватерло. Сега той има гъста, къдрава, кафява коса и черни вежди, а бакенбардите му са тъмночервени. През 1815 година той беше плешив и със светла коса и имаше по-едра снага и крайници, които напоследък много са се съсухрили. Когато бе на около седемдесет години (сега е почти на осемдесет), косата му, която беше съвсем оредяла и напълно побеляла, изведнъж стана гъста, кафява и къдрава, а мустаците и веждите му придобиха настоящия си цвят. Злобните езици, разправят, че по целите му гърди имало подплънки от вълна и че косата му била перука, понеже никога не растяла. Том Тъфто, с чийто баща той се скара преди много години, заявява, че мадмоазел де Джези, от френския театър, вдигнала в ръка косата на дядо му в гримьорната; обаче Том е известен със злобната си и завистлива природа; и перуката на генерала няма нищо общо с нашия разказ.
Един ден, когато няколко от нашите приятели от… полк се разхождаха из цветния пазар на Брюксел, след като бяха отишли да разгледат кметството, за което мисис майор О’Дауд заяви, че не било и наполовина тъй голямо и хубаво както бащиното й имение в Гленмълоуни, един висш офицер, следван от ординарец, приближи до пазара, слезе от коня си, отиде между цветята и избра най-хубавия букет, който можеше да се купи. След като обвиха в хартия красивите цветя, офицерът се качи отново на коня и подаде букета на ординареца си. Последният го носеше ухилен, следвайки началника си, който се отдалечи много важно и самодоволно.
— Трябва да видите цветята в Гленмълоуни — забеляза мисис О’Дауд. — Баща ми има трима шотландски градинари с девет помощници. Имаме си цял акър с топлилници, а пък ананасите са за нас нещо тъй обикновено, както грахът през пролетта. Всеки един от нашите гроздове тежи шест фунта и ви давам честна дума, че магнолиите ни са големи колкото чайници. — Добин, който никога не «помпаше» мисис О’Дауд, което лошият Озбърн с удоволствие вършеше (за голям ужас на Амелия, която го умоляваше да я пощади), сега изостана сред тълпата, издавайки разни неясни звуци от гърлото си, докато стигна на безопасно разстояние, и тогава избухна в силен смях за голямо учудване на продавачите на пазара.
— Какви са тези звуци, които онзи тромавият издава от устата си? — каза мисис О’Дауд. — Да не би пак да му тече кръв от носа? Той все това разправя и сигурно вече всичката му кръв е изтекла оттам. Нали магнолиите в Гленмълоуни са големи колкото чайници, а, О’Дауд?
— О, разбира се, Пеги, и дори още по-големи — каза майорът. Точно тогава разговорът се прекъсна по описания вече начин от пристигането на военния, който купи букета.
— Дяволски хубав кон… Кой беше ездачът? — запита Джордж.
— Би трябвало да видите коня на брат ми Моли Мълоуни, наречен Моласес, който спечели купата при състезанията — възкликна майоршата и продължи да разказва семейната история, когато съпругът й я прекъсна и каза:
— Това беше генерал Тъфто, който командува… кавалерийска дивизия — след което прибави тихичко: — в Талавера той и аз бяхме ранени в един и същи крак.
— Откъдето получихте тази походка — каза със смях Джордж. — Генерал Тъфто! Значи, миличка, семейство Кроли са пристигнали.
Сърцето на Амелия се сви — и тя не знаеше защо. Като че ли слънцето вече не блестеше така ярко. Високите стари покриви и стрехи изведнъж добиха по-малко живописен вид, макар че залезът бе прекрасен и че това ставаше през един от най-светлите и най-красивите дни в края на май.
Глава XXIX
Брюксел
Мистър Джоз бе наел чифт коне за открития си екипаж и с тези животни, както и с елегантното си лондонско превозно средство, той представляваше доста внушителна фигура, когато се разхождаше по алеите на Брюксел. Джордж си купи кон за езда, за своя лична употреба, и двамата с капитан Добин често придружаваха екипажа, в който Джоз и сестра му всеки ден правеха приятни разходки. Веднъж те отидоха в парка на любимото си удоволствие и там стана ясно, че думите на Джордж за пристигането на капитан Кроли и съпругата му са напълно верни. Сред малка група ездачи, между които се намираха някои от най-видните личности на Брюксел, се виждаше Ребека, в най-прекрасен и най-тясно скроен костюм за езда, възседнала красив малък арабски кон, които яздеше превъзходно (тя бе придобила това изкуство в Куинс Кроли, където баронетът, мистър Пит, и самият Родън й бяха давали много уроци), а до нея се намираше галантният генерал Тъфто.
— О, разбира се, това е самият херцог — провикна се мисис майор О’Дауд на Джоз, който страшно поруменя. — А онзи там на кобилата е лорд Ъксбридж. Колко е елегантен! С брат ми Мълой Мълоуни си приличат като две грахови зърна.
Ребека не се отправи към екипажа. Вместо това, веднага щом видя в него старата си приятелка Амелия, тя показа, че е забелязала присъствието й, като се усмихна и кимна грациозно, след което замаха игриво с ръка и изпрати целувка по посока на каляската. После продължи разговора си с генерал Тъфто, който запита:
— Кой е онзи дебел военен със златни галони около шапката? — А Беки отговори:
— Офицер на служба в Индия.
Но Родън Кроли се отдели от компанията си, дойде при тях ръкува се сърдечно с Амелия и каза на Джоз:
— Е, стари приятелю, как сте? — като впери такъв продължителен поглед в лицето на мисис О’Дауд и в черните пера от петел на шапката й, че тя започна да си мисли, че го е покорила.
Джордж, който бе останал назад, се приближи почти веднага с Добин и двамата докоснаха с ръка шапка към видните личности, между които Озбърн веднага забеляза мисис Кроли. За него беше голямо удоволствие да види как Родън се бе навел свойски над екипажа му и разговаряше приятелски с Амелия. Той отвърна на сърдечния поздрав на адютанта с още по-топло от неговото приветствие. Кимванията, които си размениха Родън и Добин, представляваха само слаби прояви на учтивост.
Кроли съобщи на Джордж, че са отседнали в «Хотел дю Парк» заедно с генерал Тъфто, а Джордж накара приятеля си да му обещае, че в най-скоро време ще им отиде на гости.
— Съжалявам, че не ви видях преди три дни — каза Джордж. — Бях канил гости на вечеря в ресторант — не излезе лошо. Лорд Берейкърс, графинята и лейди Бланш бяха така добри да вечерят с нас — жалко, че вас ви нямаше. — Като даде по този начин на приятеля си да разбере, че е голям светски човек, Озбърн се раздели с Родън, който последва групата високопоставени ездачи по алеята, където се бяха отправили, докато пък Джордж и Добин отново заеха местата си от двете страни на екипажа на Амелия.
— Как добре изглеждаше херцогът — забеляза мисис О’Дауд. — Семействата Уелзли и Мълоуни са сродени; но, разбира се, клетата аз не мога дори да си мечтая да му се представя, ако негово сиятелство не счита за нужно да си спомни за семейната ни връзка.
— Той е военен от голям мащаб — каза Джоз, който сега, след отминаването на видната личност, се чувствуваше много по-удобно. — Спечелвана ли е друг път битка като тази при Саламанка? Нали, Добин? Но къде овладя той най-добре военното си изкуство? В Индия, момчето ми! Джунглите са най-доброто училище за един генерал, помни какво ти казвам! И аз също го познавах, мисис О’Дауд. Една вечер в Думдум и двамата танцувахме с мис Кътлър, дъщеря на артилериста Кътлър — чудесно момиче!
Появяването на високопоставените личности накара всички да говорят за тях през цялата разходка; и на вечеря; и до момента, когато трябваше да отидат в операта. Там все едно, че си бяха в Англия. Залата бе изпълнена с познати британски физиономии, както и с тоалетите, с които британската жена винаги се е славила. Не по-малко блестящо беше и облеклото на мисис О’Дауд. Тя имаше къдрици над челото си и гарнитури от ирландски диаманти и цветен кварц, които, мислеше си тя, надминават по блясъка си всички украшения в залата. Присъствието й причиняваше смъртни мъки на Озбърн; но тя винаги най-упорито решаваше да отива на всички забавления, за които чуваше, че младите й приятели се готвят. Никога не й минаваше през ума, че присъствието й може да им достави друго, освен много голямо удоволствие.
— Тя ти беше донякъде полезна, миличка — каза Джордж на жена си, която можеше да оставя самичка с по-лека съвест, когато жената на майора беше при нея. — Но какво щастие, че дойде Ребека! Сега тя ще ти бъде другарка и ще можем да се отървем от тази завеяна ирландка. — Амелия не отговори нищо на тези негови думи, така че откъде можем да знаем какви бяха мислите й?
Като хвърли поглед на брюкселската опера, мисис О’Дауд съвсем не я намери тъй хубава като театъра на Фишембл Стрийт в Дъблин, нито пък френската музика можеше, според нея, да се мери с народните мелодии на отечеството й. Тя обсипваше приятелите си с тези и други подобни мнения, изказвани с доста силен глас, като размахваше голямото си хлопащо ветрило с удивително самодоволство.
— Родън, любов моя, коя е онази чудесна жена до Амелия? — каза една дама в една от насрещните, ложи (която насаме почти винаги бе учтива със съпруга си, а пред хората още по-силно показваше любовта си).
— Не виждаш ли онова същество с жълтото нещо в тюрбана си, с червената копринена рокля и с големия часовник?
— До хубавата малка женичка в бяло ли? — запита един джентълмен на средна възраст, седнал до събеседничката си, с ордени на гърди, с няколко жилетки и с голяма колосана яка, която просто го задушаваше.
— Хубавата жена в бяло е Амелия, генерале. Ах, вие, лоши човече, вие забелязвате всички хубави жени.
— Само една-единствена в света, бога ми — каза генералът, изпълнен с доволство, а дамата го потупа с големия букет, който държеше в ръцете си.
— Това е положително той — каза мисис О’Дауд; — а букетът е съвсем същият, който той купи на цветния пазар! — И когато Ребека улови погледа на приятелката си и отново изигра пантомимата с изпращането на целувката, мисис майор О’Дауд помисли, че поздравът е отправен към нея и й отвърна с любезна усмивка, което накара онзи нещастен Добин отново да изскочи с крясък от ложата.
На края на действието Джордж в миг се намери навън и се запъти към ложата на Ребека, да й изкаже почитанията си. На коридора той видя Кроли и двамата размениха няколко думи относно събитията през последните две седмици.
— Всичко беше наред с чека, който ви дадох, нали? — каза Джордж с многозначителен поглед.
— Съвсем наред, момчето ми — отвърна Родън. — Ще бъда щастлив да ви дам възможност за реванш. Бащата поомекна ли?
— Не още — каза Джордж, — но и това ще стане. Пък и аз си имам лично имущество, наследство от майка ми. Ами леличка смили ли се?
— Изпрати ми двадесет лири стерлинги, стара стипца такава. Кога ще се видим? Във вторник генералът ще вечеря навън. Не можете ли да дойдете във вторник? Я вижте какво, накарайте Седли да си обръсне мустаците. Какво, по дяволите, иска да каже един цивилен, като си оставя мустаци и си окачва по дрехите такива дрънкулки? Довиждане. Постарайте се да дойдете във вторник — и Родън се отдалечи с двама блестящи млади светски джентълмени, които, подобно на него, се числяха към свитата на един генерал.
Доволството на Джордж беше само наполовина, тъй като го бяха поканили, когато генералът нямаше да вечеря с тях.
— Ще отида да изкажа почитанията си на съпругата ви — каза той, на което Родън отвърна:
— Хм, както обичате — и придоби твърде недоволен вид, който накара двамата млади офицери да си разменят многозначителни погледи. Джордж се раздели с тях и тръгна важно към ложата на генерала, чийто номер грижливо бе запомнил. «Entrez» [43] каза ясен гласец и нашият приятел се намери в присъствието на Ребека, която скочи права, плесна с ръце и ги поднесе и двете на Джордж — толкова голяма бе радостта й, че го вижда. Генералът, с лентички от ордени на петелката си, впери сърдито и смръщено очи в новодошлия, сякаш искаше да каже: «Кой, по дяволите, сте вие?»
— Скъпи капитан Джордж! — извика във възторг малката Ребека. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте! Двамата с генерала скучаехме. Генерале, това е моят капитан Джордж, за когото сте чували да приказвам.
— А, така ли? — каза генералът, като се поклони съвсем леко. — От кой полк е капитан Джордж?
Джордж спомена номера на полка си. Колко му се искаше да каже, че той е някой прочут кавалерийски полк!
— Предполагам, че наскоро сте се завърнали от Западноиндийските острови. Не сте видели много служба през последната война. Тук ли сте разквартирувани, капитан Джордж?
— Не капитан Джордж, глупави човече, а капитан Озбърн — каза Ребека. През всичкото време генералът поглеждаше свирепо ту нея, ту него.
— А, така, значи капитан Озбърн! Роднина ли сте със семейство Л… Озбърн?
— Имаме един и същ герб — каза Джордж, което наистина бе така, тъй като преди петнадесет години, когато трябваше да сложи някакъв семеен символ на току-що купения екипаж, мистър Озбърн се посъветва с един специалист по хералдика и си избра герба на семейство Л… Озбърн. Генералът не отвърна нищо на това, а взе бинокъла си — лорнетът с две стъкла тогава още не бе изнамерен — и даде вид, че разглежда залата; обаче Ребека забеляза как едното му око бе отправено към тях и как им хвърляше ядосани погледи.
Тя удвои сърдечността си.
— Как е милата Амелия? Впрочем няма защо да питам — колко хубав вид има! А кое е онова приятно и благодушно същество до нея — някой ваш флирт ли? Ах, вие, лоши мъже! Ето и мистър Седли, когото виждам, че яде сладолед — личи си как му се услажда! Генерале, защо не ядем сладолед?
— Да отида ли да ви доноса? — каза генералът, преливаш от ярост.
— Нека аз сторя това, моля ви — каза Джордж.
— Не, смятам да отида в ложата на Амелия. Милото, скъпо момиче! Подайте ми ръка, капитан Джордж. — И като каза това и кимна на генерала, тя заситни по коридора. Когато останаха само двама с Джордж, Ребека му хвърли особен и твърде многозначителен поглед, който все едно, че казваше; «Не виждате ли как стоят работите и как го карам да изглупява?» Джордж обаче не го разбра. Той мислеше за собствените си планове и с гордост се възхищаваше на собствената си способност да се харесва.
Проклятията, които генералът изрече веднага щом Ребека и нейният покорител излязоха, бяха толкова цветисти, че положително никой словослагател не би ги набрал, дори да ги бях написал. Те идваха от самото сърце на генерала; и не е ли чудесно, че човешкото сърце е годно да роди подобно нещо и да изхвърли от недрата си, когато случаят изисква, такъв запас от страст и ярост, гняв и омраза?
Очите на кротката Амелия също бяха тревожно отправени към двойката, чието поведение така бе разядосало генерала. Но когато Ребека влезе в ложата й, тя се спусна към нея с нескривана възторжена обич, въпреки че се намираха на обществено място. Прегърна най-скъпата си приятелка в присъствието на цялата зала или, най-малкото, точно пред погледа на бинокъла на генерала, който сега бе обърнат към компанията на Озбърн. Мисис Родън поздрави най-мило и Джоз. Тя се възхити от голямата брошка от цветен кварц на гърдите на мисис О’Дауд и на великолепните ирландски диаманти и просто не можеше да повярва, че не са донесени направо от Голконда. Суетеше се наоколо, бърбореше, обръщаше се и извиваше, усмихваше се на един, ахкаше пред друг и всичко това право пред ревнивия бинокъл отсреща. И когато дойде време за балета (в който никоя танцувачка не направи необходимите гримаси и не изигра ролята си по-добре от нея), тя заситни към собствената си ложа, като този път се облегна на ръката на капитан Добин. Отказа на Джордж да я придружи — той трябвало да остане да забавлява своята скъпа, добра, малка Амелия.
— Каква лицемерка е тази жена! — промърмори на Джордж честният капитан Добин, когато се върна от ложата на Ребека, където я придружи в пълно мълчание и с мрачно като на погребение лице. — Извива се и се кълчи като змия. Не забеляза ли, че през всичкото време, докато беше тук, играеше комедии пред генерала отсреща?
— Глупости — играела комедии! Дявол да го вземе, тя е най-милата женичка в Англия — отвърна Джордж като показа белите си зъби и засука мъжествените бакенбарди. — Ти никак не си светски човек, Добин. Виж как веднага успя да умири генерала. Погледни го само как се смее! Ех, да му се не види, какво рамо има тази жена! Еми, защо ти не държиш букет? Всички жени имат букети.
— Я го гледай, ами че защо не й купихте? — каза мисис О’Дауд; както Амелия, така и Добин й поблагодариха за тази навременна забележка. Но никоя от дамите не продума повече. Амелия бе замаяна от ослепителния блясък и светските приказки на изисканата си приятелка. Дори и О’Дауд бе потисната и мълчалива след лъчезарното появяване на Беки и през цялата вечер не продума нищо за Гленмълоуни.
— Кога възнамеряваш да изоставиш хазарта, Джордж, както ми обещаваш от сто години насам? — каза Добин на приятеля си, няколко дни след прекараната в операта вечер.
— Ами ти кога възнамеряваш да изоставиш проповедите? — отвърна другият. — За какво толкова се тревожиш, човече? Ние залагаме по малко. Снощи аз спечелих. Да не би да предполагаш, че Кроли не играе честно? Когато се играе без измама, за една година печалбите и загубите се уравновесяват.
— Но струва ми се, че той не би могъл да ти плати, ако загуби — каза Добин и съветите му получиха тази отплата, която обикновено се предизвиква от всеки съвет. Озбърн и Кроли сега бяха постоянно заедно. Генерал Тъфто вечеряше всякога навън. Джордж бе винаги добре дошъл в стаите (твърде наблизо до стаите на генерала), които адютантът и съпругата му заемаха в хотела.
Когато Джордж и жена му посетиха Родън и Ребека, Амелия се държа така, че това едва ли не причини първата им разпра. С други думи, Джордж бурно се скара с жена си за нежеланието й да отиде там, както и за надутото и държане към нейната стара приятелка мисис Кроли, Амелия не отговори с нито една дума. И при второто си посещение у мисис Родън тя се държа дори още по-свенливо и неловко като чувствуваше върху себе си погледа на съпруга си и зоркото око на Ребека.
Разбира се, Ребека бе двойно по-любезна и не обръщаше никакво внимание на хладината на приятелката си.
— Струва ми се, че Еми е станала по-горда, след като името на баща й се появи в… след нещастията на мистър Седли — каза Ребека, като се показа милостива пред Джордж и смекчи израза си.
— Честна дума, когато бяхме в Брайтън, аз си мислех, че тя ми прави чест да ме ревнува; а сега, предполагам, се възмущава, задето Родън, аз и генералът живеем заедно. Ех, драги мой, как бихме могли изобщо да живеем със средствата, които имаме, ако не разделяхме разноските с някой приятел? И не смятате ли, че Родън е достатъчно силен, за да бди над честта ми? Но аз съм много задължена на Еми, много — каза мисис Родън.
— Ами, ревност! — отвърна Джордж. — Всички жени са ревниви.
— А също и всички мъже. Вие не ревнувахте ли от генерал Тъфто, а и генералът не ревнуваше ли от вас онази вечер в операта? Ха, та той просто беше готов да ме изяде, че излязох с вас, за да видя онази глупава ваша женичка; като че и двамата много ме интересувате — каза съпругата на Кроли и тръсна дръзко глава. — Ще вечеряте ли тук? Драконът ще бъде на гости у главнокомандуващия. Шушука се за една голяма новина. Казват, че французите са преминали границата. Ще си вечеряме спокойно.
Джордж прие поканата, макар че жена му беше малко неразположена. Бяха женени по-малко от шест седмици. Друга жена й се надсмиваше и подиграваше, а това не го ядосваше. Той и на себе си не се ядосваше, добродушният човечец. Това бе срамота, признаваше си той; но, дявол да го вземе, ако една хубава жена сама ти се изпречва на пътя, какво можеш да направиш? «Малко съм си свободничък с жените» — често казваше той, като се усмихваше и кимаше многозначително на Стъбл и Спуни и на всички сътрапезници в полковата столова; и те по-скоро го уважаваха за тази му смелост, вместо да го осъждат. След победата на война, победата в любовта е била от незапомнени времена източник на гордост за мъжете в Панаира на суетата. Иначе как щяха гимназистите да се хвалят с любовните си похождения; и как щеше Дон Жуан да бъде популярен?
И тъй, решил твърдо в себе си, че е покорител на жените и че е предопределен да ги сразява, той не се противопостави на участта си, а спокойно се остави да бъде повлечен от нея. И понеже Еми не казваше нищо, нито пък го измъчваше с ревността си, а просто си страдаше и тайно вехнеше от мъка, той си въобрази, че тя съвсем не подозира онова, което всичките му познати много ясно долавяха — а именно, че отчаяно ухажва мисис Кроли. Ходеше с нея на езда винаги, когато беше свободна. Заявяваше на Амелия, че имал някаква служебна работа (обаче тази лъжа съвсем не я мамеше) и като оставяше жена си сама или в обществото на брат й, прекарваше вечерите си при семейство Кроли и губеше пари в полза на съпруга, ласкаейки се от мисълта, че съпругата умира от любов по него. Твърде е възможно тези достойни съпрузи никога да не се бяха уговаряли единият от тях да любезничи с младия джентълмен, а другият да му обира парите на карти, но, така или иначе, двамата се разбираха отлично и Родън оставяше Озбърн да идва и си отива с най-добро разположение.
Джордж бе толкова зает с новите си познати, че той и Добин съвсем не бяха заедно тъй често, както преди. Пред хората и в полка Джордж го избягваше и, както видяхме, никак не обичаше проповедите, които по-възрастният от него мъж имаше склонност да му чете. Наистина, някои негови постъпки правеха капитан Добин крайно мрачен и хладен, но каква полза имаше да казва на Джордж, че макар да има големи бакенбарди и да си въобразява, че знае много, той е наивен като ученик, че Родън си го бе избрал за жертва, както бе сторил с мнозина преди това, и че щом престанеше да го използува, щеше да го захвърли с презрение? Джордж не го слушаше. И тъй като, когато отиваше в квартирата на Озбърнови, Добин рядко имаше възможност да срещне приятеля си и двамата бяха пощадени от доста мъчителни и безполезни разговори. Нашият приятел Джордж се бе отдал напълно на удоволствията, предлагани от Панаира на суетата.
От времето на цар Дарий насам не е имало по-блестяща свита от цивилни, от свитата, която се навърташе край армията на херцог Уелингтън в Белгия през 1815 година и, тъй да се каже, я отведе сред танци и пиршества до самата граница на бойното поле. Исторически ще остане оня бал, който една благородна графиня даде в Брюксел на 15 юни през споменатата година. Той накара цял Брюксел да изпадне във вълнение и аз съм чувал от някои дами, които са били там по онова време, че интересът на представителките на собствения им пол към този бал бил много по-голям, отколкото към неприятеля пред тях. Борбите, интригите и молбите за покани били такива, на каквито са способни единствено английските дами, само и само да бъдат допуснати до обществото на знатните от собствения им народ.
Джоз и мисис О’Дауд, които умираха от желание да отидат, напразно се мъчеха да си доставят покани; обаче някои други от приятелите ни имаха по-голям късмет. Така например, поради застъпничеството на лорд Берейкърс и като отплата за вечерята в ресторанта, Джордж получи покана за капитан и мисис Озбърн и това обстоятелство страшно много повдигна духа му. Добин, който беше приятел на генерала, командуващ дивизията на полка им, дойде един ден със смях при мисис Озбърн и й показа подобна на тяхната покана, която накара Джоз да му завижда, а Джордж да се чуди как, дявол да го вземе, той именно бе могъл да се намести сред висшето общество. Най-после, разбира се, бяха поканени също така и мистър и мисис Родън, както подобава на приятелите на генерал, командуващ кавалерийска бригада.
На уречената вечер, след като бе поръчал на Амелия нови тоалети и най-различни накити, Джордж заведе с екипаж жена си на знаменития бал, където тя не познаваше абсолютно никого. Като се огледа за лейди Берейкърс, която го отмина високомерно, тъй като смяташе, че поканата е достатъчна, той намести Амелия на една скамейка и я остави там с мислите й; Джордж считаше, че се е отнесъл много великодушно щом й бе доставил ново облекло и я бе довел на бала, където тя бе свободна да се забавлява както намери за добре. Мислите й не бяха от най-приятните и никой, освен добрият Добин не дойде да ги обезпокои.
Докато нейното появяване остана напълно незабелязано (което съпругът й откри с известно раздразнение), дебютът на мисис Кроли беше наистина блестящ. Тя пристигна много късно. Лицето й сияеше; роклята й бе самото съвършенство. Сред събраните там видни личности и под отправените към нея монокли Ребека изглеждаше тъй спокойна и хладнокръвна, както когато завеждаше малките момичета от лицея на мис Пинкъртън на черква. Множеството мъже, които вече познаваше, както и контетата, се тълпяха около нея. А що се отнася до дамите, те си шепнеха, че Родън я бил отвлякъл от някакъв манастир и че била роднина на семейство Монморанси. Тя говореше френски с такова съвършенство, че в това може би имаше някаква истина, и всички се съгласиха, че обноските й са прекрасни и че видът й е много distingue.
Петдесет кавалери в миг я заобиколиха и настояваха да имат честта да танцуват с нея. Но тя каза, че била заета и щяла да танцува много малко, след което веднага се отправи към мястото, където Еми седеше незабелязана от никого, отчаяна и нещастна. И тъй, за да срази с един удар клетото дете, мисис Родън изтича и с любов поздрави скъпата си Амелия, като веднага започна да се държи покровителствено с нея. Тя откри недостатъци в роклята на приятелката си, във фризурата й, чудеше се как може да е така chaussee [44] и се кълнеше, че на следната сутрин ще й изпрати корсетиерката си. Ребека заяви, че балът бил чудесен, че се виждали все известни хора и че в цялата зала имало само много малко незначителни личности. В продължение на две седмици и след три вечери в обществото тази млада жена дотолкова бе усвоила аристократическия жаргон, че и един истински член на хайлайфа не би могъл да говори като нея; и единствено по това, дето приказваше френски толкова добре, човек можеше да познае, че не е светска дама по рождение.
Джордж, който бе оставил Еми на скамейката веднага щом влязоха в балната зала, много скоро се върна там, когато видя Ребека до нейната скъпа приятелка. Беки тъкмо мъмреше мисис Озбърн за глупостите, които съпругът й вършел.
— За бога, миличка, накарай го да престане да играе на карти — казваше и тя, — иначе ще се разори. Той и Родън играят всяка вечер, а ти го знаеш колко е беден и Родън ще му вземе и последния шилинг, ако не внимава. Защо не го спреш, небрежно малко създание? Защо не идваш вечер при нас, вместо да скучаеш вкъщи с онзи капитан Добин? Признавам, той е tres aimable [45]; но как може човек да обича мъж с такива големи крака? Краката на съпруга ти са прелестни — ето го и него. Къде сте били, клетнико? Еми си изплака очите по вас. Дойдохте да ме вземете за кадрила ли? — и тя остави шала и букета си при Амелия и пристъпи напред да танцува с Джордж. Само жените умеят така да нараняват. На върха на мъничките им копия има отрова, която жили хиляди пъти по-силно от по-тъпите оръжия на мъжете. Нашата клета Еми, която през целия си живот никога не бе мразила и не се бе надсмивала, бе безсилна в ръцете на безмилостната си малка неприятелка.
Джордж танцува с Ребека два или три пъти — Амелия не можа да разбере колко точно. Тя седеше в своя ъгъл съвсем незабелязана, освен когато Родън дойде да й каже няколко тромави думи и по-късно вечерта, когато капитан Добин толкова се осмели, че й донесе нещичко за подкрепване и седна при нея. Не му се искаше да я попита защо е тъй тъжна. Но като претекст за сълзите, които пълнеха очите й, тя му разправи как мисис Кроли я изплашила, като й разправила, че Джордж продължавал да играе на карти.
— Когато човек се увлече в игра, просто е чудно какви тромави мошеници оставя да го мамят — каза Добин.
— Наистина — отвърна Еми. Тя мислеше за нещо друго. Не загубата на парите я измъчваше.
Най-сетне Джордж се върна за шала и цветята на Ребека. Тя си отивала. И дори не благоволи да си вземе сбогом с Амелия. Клетата женица остави съпруга си да дойде и пак да си отиде, без да каже ни една дума, и само оброни глава. Бяха извикали Добин някъде и той шепнеше нещо на своя приятел, генерала на дивизията, дълбоко увлечен в разговор, така че не видя как Джордж отново се отдели от нея. Той се отдалечи с букета, но когато го даде на притежателката му, в него имаше бележчица, свита като змия между цветята. Очите на Ребека веднага я забелязаха. Тя се бе научила как да се справя с такива бележчици още отрано в живота. Ребека протегна ръка и взе букета. Когато срещна погледа й, той разбра, че тя знае какво ще намери там. Съпругът й я отведе бързо, очевидно твърде зает със собствените си мисли, за да забележи красноречивите знаци, които приятелят му и жена му си размениха. Те обаче бяха съвсем бегли. Ребека подаде ръка на Джордж с един от обичайните си бързи многозначителни погледи, направи реверанс и си тръгна. Джордж се поклони над ръката й, не отвърна нищо на забележката, която Кроли направи, дори не я чу — тъй силно туптеше мозъкът му от възторг и възбуда, и ги остави да си отидат без нито една дума.
Жена му видя най-малко едната част от сцената с букета. Беше много естествено Джордж да отиде по молба на Ребека за цветята и наметката й — то не беше нещо повече от онова, което бе вършил двадесет пъти през последните няколко дни; но това вече беше прекалено много за Еми.
— Уилям — каза тя, като изведнъж се улови о Добин, който стоеше край нея, — вие винаги сте били много добър към мене… аз… аз не се чувствувам добре. Заведете ме у дома. — Тя не знаеше, че го бе нарекла с кръщелното му име, както правеше това Джордж. Той бързо излезе с нея. Квартирата й беше наблизо и те си преправиха път през тълпата навън, където, изглежда, имаше по-голям шум и повече движение, отколкото в балната зала. Джордж се бе ядосвал два или три пъти, когато на връщане от разни забавления бе намирал жена си будна, така че сега тя веднага си легна. Но макар и да не спеше, и макар проглушителният шум и тропот, както и топуркането на ездачите навън да не преставаха, тя не чуваше тази врява, тъй като други безпокойства я държаха будна.
А в това време Озбърн, зашеметен от възбуда, отиде при една игрална маса и започна бясно да залага. Той постоянно печелеше. «Тази вечер във всичко ми върви» — каза той. Но дори щастието в играта не възпря буйността му и той скочи след малко, прибирайки печалбата си, отиде на бюфета, където погълна много вино.
И тук, докато бъбреше на хората наоколо и се смееше високо, обладан от силно възбуждение, при него дойде Добин, Преди това той бе обиколил игралните маси, за да търси приятеля си. Колкото поруменял и весел бе Джордж, толкова бледен и сериозен изглеждаше Добин.
— Хей, Доб! Ела да пийнеш, драги ми Доб! Виното на херцога е прекрасно. Ей, вие там, дайте ми още — и той подаде чашата си с разтреперана ръка.
— Ела навън, Джордж — каза Добин, все така сериозен. — Не пий повече.
— Да не пия! Няма нищо по-хубаво от пиенето. Пийни си и ти и поразвесели малко мрачната си физиономия, стари приятелю. За твое здраве!
Добин се приближи и му прошепна нещо. Джордж се сепна, извика буйно «ура» и като глътна на един дъх чашата си, остави я шумно на масата и излезе навън, хванал под ръка приятеля си. «Врагът е преминал Самбр — каза Уилям — и левият ни фланг вече се бие. След три часа трябва да потеглим.»
Джордж си тръгна, а нервите му трепереха от възбуда при толкова дългоочакваната новина, която сега, след като вече бе дошла, изглеждаше тъй внезапна. Какво значение имаха в този миг любовните интрижки? Не за тях, а за хиляди други неща мислеше той, докато вървеше бързо към квартирата си: за миналия си живот и бъдещите си възможности; за участта, която може би го очакваше; за съпругата, за детето, което навярно щеше да дойде и с което може би щеше да се раздели, без да го е видял. О, как би желал стореното тази вечер да не бе ставало, за да можеше поне с чиста съвест да си вземе сбогом с онова нежно и чисто създание, на чиято любов отдаваше толкова малко значение!
Той се замисли върху краткия си брачен живот. Как лудо разпиля малкия си капитал през тези няколко седмици! Колко безразсъден се показа! Ако с него се случеше някакво нещастие, какво щеше да остане за нея? Колко е недостоен за тази жена! Защо се беше оженил за нея? Той не беше годен за брак. Защо не послуша баща си, който винаги бе тъй великодушен към него? Надежди, угризения, амбиция, нежност и себелюбиви съжаления изпълваха сърцето му. Той седна и започна да пише на баща си, спомняйки си какво бе казал веднъж по-рано, когато щеше да се бие на дуел. Зарята обагряше леко небето, когато затваряше прощалното си писмо. Той го запечата и целуна надписа. Мислеше си за това как бе изоставил щедрия си баща и си спомняше за хилядите добрини, които този строг старец бе сторил за него.
Когато влезе, погледна в стаята на Амелия; тя лежеше спокойно, а очите й изглеждаха затворени, и той остана доволен, че тя спи. След като се прибра в жилището си от бала, той завари ординареца си вече зает с приготовленията за заминаването му. Човекът разбра направения от него знак да пази тишина, така че всичко бе свършено много бързо и безшумно.
Да влезе ли и да събуди Амелия — мислеше си Джордж — или пък да остави бележка на брат й, той да й съобщи новината за заминаването му? После реши и влезе да погледне още веднъж.
Когато отиде за първи път в стаята й, тя бе будна, но държеше очите си затворени, за да не би да изглежда, че дори будността й го упреква. Но понеже се бе завърнал толкова скоро след нея, това плахо мъничко сърце се почувствува по-спокойно и като се извърна към него, докато той си излизаше тихичко от стаята, тя изпадна в лека дрямка. Джордж дойде да я види още веднъж, влизайки по-тихо от по-рано: Под светлината на бледата нощна лампа той виждаше милото й бледо лице. Завършващите й с дълги ресници синкави клепачи бяха затворени, а едната й ръка, закръглена, гладка и бяла, лежеше над покривката. Боже мой! Колко невинна и чиста бе тя, колко мила и нежна и колко самотна! А той, себичен, жесток потънал в престъпления! С болка на сърце, обхванат от срам, той застана в края на леглото и се загледа в заспалата девойка. Как се осмеляваше — кой беше той, та да се моли за една тъй безгрешна! Господ да я благослови! Господ да я благослови! Приближи се до леглото и погледна ръката, малката мека ръчица, отпусната в сън; и той се наведе безшумно над възглавницата, към нежното бледо лице.
Две хубави ръце се обвиха мило около врата му, докато той се навеждаше.
— Аз съм будна, Джордж — каза клетото дете с въздишка, която просто можеше да сломи малкото сърце, сгушено така близо до неговото. Тя беше будна, горката душица, и за какво? В този миг рогът на казармата засвири ясно и звукът му се понесе из града; и сред биенето на пехотинските барабани и дрезгавите ноти на шотландските гайди целият град се пробуди.
Глава XXX
«Девойката, която оставих след себе си»
Ние не твърдим, че се числим към военните романисти. Мястото ни е при мирното население. Когато арената се разчисти за бой, ние слизаме долу и чакаме смирено. Иначе само ще пречим на схватките на смелите юнаци. Няма да придружим полк… по-далеч от градските порти, а ще оставим майор О’Дауд да изпълни дълга си и ще се върнем при съпругата му, при дамите и при багажа.
Майорът и жена му не бяха поканени на бала, където в последната глава видяхме другите си приятели. Така че те имаха много повече време за здравословна почивка и сън, отколкото онези, които искаха едновременно да се радват на удоволствия и да изпълняват дълга си.
— Моето убеждение е, Пеги, миличка — каза той, докато дърпаше спокойно нощната шапка над ушите си, — че след ден-два ще се разиграе такъв бал, какъвто мнозина от тях не са и чували. — И той беше много по-щастлив да се оттегли на почивка, след като изпие спокойно чашка вино, вместо да се появява на разни забавления. Пеги от своя страна би желала да покаже тюрбана и райската си птица на бала, но само ако не беше новината, която й бе съобщил съпругът й и която я беше направила много сериозна.
— Бих желал да ме събудиш около половин час преди да свирят тръбите — каза майорът на жена си. — Вдигни ме към един и половина, Пеги, миличка, и се погрижи да ми приготвиш нещата. И може би, мисис О’Д., аз няма да се върна за закуска. — И след тези думи, които означаваха, че според него полкът ще тръгне на поход на следното утро, майорът престана да приказва и заспа.
Мисис О’Дауд, тази добра домакиня, с камизола и навита на книжки коса, почувствува, че в този критичен момент дългът й налагаше да действува, а не да спи. «За това ще има достатъчно време — каза тя, — когато Майк замине.» Така че тя му приготви пътната чанта, изчетка мундира, шапката и другите части на военното облекло и ги нареди едно до друго. После сложи в джобовете му някои леки закуски за из път, както и плетена джобна бутилка, в която имаше близо пайнт удивително силен коняк, който тя и майорът много обичаха. И щом стрелките на часовника показаха един и половина, а вътрешният му механизъм (според хубавата му притежателка неговият звън бе също като катедрална камбана) отброи ударите на този фатален час, мисис О’Дауд събуди своя майор, след като му бе приготвила чаша от най-хубавото кафе, каквото можеше да се направи тази сутрин в Брюксел. И никой не ще отрече, че приготовленията на тази достойна жена доказваха любовта й не по-зле, отколкото сълзите и истеричните припадъци, с които по-чувствителните жени проявяват чувствата си. Ще се отрече ли също, че като пиеха заедно това кафе, докато тръбите свиреха за ставане от сън, а барабаните биеха из различни части на града, те вършеха нещо много по-полезно и по-подходящо за целта, отколкото всякакъв демонстративен изблик на чувства? И последствието бе, че майорът се появи на плаца спретнат, свеж и бодър, а избръснатото му розово лице внушаваше радост и самоувереност на цялата дружина. Всички офицери отдадоха чест, когато полкът мина под балкона, на който стоеше тази храбра жена, махаше им с ръка и викаше «ура». И смея да кажа, че не от липса на смелост, а от чувство на женска деликатност и приличие тя се въздържа да не поведе лично героичния… полк към бойното поле.
В неделни дни и при тържествени случаи мисис О’Дауд имаше обичай да чете задълбочено една голяма книга, съдържаща проповедите на вуйчо й, епископа. Тя й бе утехата на борда на транспортния кораб, когато си пристигаха в отечеството и едва не претърпяха корабокрушение, на връщане от Западноиндийските острови. След заминаването на полка тя прибягна пак към нея за подкрепа в размишленията си. Може би не разбираше много от онова, което четеше, и мислите й бяха другаде, но намерението й да спи, с нощната шапка на клетия Мик на възглавницата пред очите й, остана неизпълнено. Така си е по света. Джек или Доналд отиват да събират слава с раница на гръб, като стъпват бодро под звуците на песента «Девойката, която оставих след себе си». А девойката е, която остава и страда — и има твърде много време да мисли, да мечтае и да си спомня.
Като знаеше колко безполезни са съжаленията и как отдаването на чувствата само прави хората по-нещастни, мисис Ребека благоразумно реши да не се оставя на някаква си празна скръб и понесе раздялата с мъжа си с истинско спартанско спокойствие. Дори нещо повече, самият капитан Родън беше много по-развълнуван, отколкото храбрата малка жена, с която си вземаше сбогом. Тя бе покорила тази груба натура; той я обичаше и обожаваше, отдавайки й всичкото почитание и възхищение, на което бе способен. Никога не бе изпитвал такова щастие, с каквото го бе дарила жена му през няколкото изминали месеца. Всички предишни удоволствия от конните състезания, от полковите гуляи, от лова и от игралната маса — всички по-раншни любовни авантюрки с разни продавачки и оперни балерини и другите подобни лесни завоевания на този тромав военен Адонис бяха съвсем блудкави в сравнение със законните съпружески удоволствия, на които се радваше напоследък. Тя винаги знаеше как да го забавлява и той намираше дома си и нейното общество хиляди пъти по-приятно от кое и да било място и компания, посещавани от него от детинството му насам. И той проклинаше миналите си лудории и разточителност, а най-вече се укоряваше за големите си дългове, които трябваше завинаги да останат като пречка за напредването на жена му в света. Той често пъшкаше над тях в среднощните си разговори с Ребека, макар че като ерген те никога не бяха му създавали безпокойства. Самият той бе поразен от това обстоятелство. «Дявол да го вземе — казваше той (или може би употребяваше някой още по-силен израз от простичкия си речник), — преди да се оженя, пет пари не давах какви полици подписвам и стига само Мойсей да чакаше или Леви да увеличаваше срока с още три месеца, продължавах да нехая. Но откакто се ожених, давам ти честна дума, че освен, разбира се, дето съм подновявал старите дългове дори не съм се докосвал до нови бланки за полици.»
Ребека винаги знаеше как да разгонва тези мрачни настроения. «Ех, глупава любов моя — казваше му тя, — още не сме свършили с леля ти. Но ако тя ни изневери, остава ни повишението ти във военната служба. Или, чакай, когато чичо ти Бют свърши живота си, аз имам друг план. Щом правото върху черковния имот принадлежи на по-младия брат в семейството, защо да не продадеш военната си титла и да не се отдадеш на черквата?» Тази нейна мисъл караше Родън да крещи от смях — просто можехте да чуете избухванията, които ехтяха посред нощ в хотела, и гръмкото «ха-ха» на едрия кавалерист. Генерал Тъфто го чуваше от апартамента си на етажа над тях; а на следния ден на закуска Ребека изигра цялата сценка с голямо въодушевление и произнесе първата Родънова проповед за огромно удоволствие на генерала.
Но това бяха само минали дни и минали разговори. Когато пристигна последната новина за започването на похода и съобщението, че войските трябва да потеглят, Родън така посърна, че Ребека го подиграваше по начин, който доста засегна гвардееца.
— Беки, ти, надявам се, не смяташ, че се боя — каза той с треперлив глас. — Но аз съм доста добра мишена и ако нещо ме цапне, ще оставя зад себе си едно, а може би и две същества, за които бих желал да се погрижа, тъй като аз ги вкарах в тази беля. Поне това не е за смях, мисис Кроли.
Ребека се опита да ускори раздразнените чувства на наранения любовник, като го обсипа със стотици милувки и любезни думи. Само когато жизнерадостта и чувството за хумор вземаха връх у това весело същество (както се случваше при повечето житейски случки), тя даваше воля на язвителния си дух, но бързо успяваше да се овладее.
— Скъпа любов моя — каза тя, — нима предполагаш, че не чувствувам нищо? — и като избърса бързо нещо от очите си, тя погледна с усмивка съпруга си.
— Виж какво — рече той. — Я нека видим какво ще остане за тебе, ако аз падна. Тук имах доста голям късмет, така че ето ти двеста и тридесет лири стерлинги. В джоба си имам десет наполеона. Те ще ми са достатъчни, тъй като генералът плаща всичко като принц. А пък ако ме убият, много добре знаеш, че не струвам нищо. Не плачи, малка женичке; може и да остана жив, да те тревожа още дълги години. Освен това няма да взема ни един от конете си, а ще яздя сивия кавалерийски кон на генерала: той е по-евтин и аз му казах, че моят е окуцял. Ако ми видят сметката, двете животни все ще ти донесат нещо. Вчера Григ ми предложи деветдесет за кобилата, преди тази проклета новина да бе дошла, а аз, глупакът, не пожелах да я отстъпя за по-малко от стотарка. Бълфинч може винаги да ти докара добра печалба, само че ще е най-добре да го продадеш в тази страна, тъй като дължа на толкова много търговци, че предпочитам той да не се връща в Англия. Малката кобилка, която генералът ти подари, също ще ти донесе нещичко, а освен това тук не ти пращат разни глупави сметки за обслужването на конете в конюшнята — каза Родън със смях. — Ето и куфара — той ми струваше двеста лири или по-право, дължа толкова за него. А четките с позлатените дръжки и тоалетните шишета трябва да струват тридесет или четиридесет. Моля, прибавете и това към сметката, госпожо, заедно с иглите, пръстените, часовника с верижката и другите дреболии. Те струват доста парички. Знам, че мис Кроли плати цяла стотарка за машинката с верижката. Ех, да му се не види, четки с позлатени дръжки и тоалетни шишета! Дявол да го вземе, съжалявам, че нямам повече от тях. Едуардс настояваше да ми продаде посребрена събувалка за ботуши, а можех и да притежавам несесер със сребърна тенджерка за топлене на съдовете и цял комплект чинии. Но няма какво, трябва да се задоволим с това, което е налице, мила ми Беки.
И тъй капитан Кроли, който рядко мислеше за друго, освен за себе си, с изключение на последните няколко месеца от живота му, когато любовта бе станала негов господар, сега правеше последните си разпореждания и съставяше списък на малкото си притежания, като се мъчеше да види как те могат да се преобърнат в пари за жена му, в случай че с него се случи някакво нещастие. Той изпитваше доволство, когато записваше с молив, с едрия си ученически почерк, отделните пера на движимото си имущество, което можеше да се продаде в полза на вдовицата му. Ето няколко примера: «Двуцевната ми пушка, да речем, четиридесет гвинеи; наметката ми за езда, подплатена със самурова кожа, петдесет лири; пистолетите ми за дуел, в калъф от палисандрово дърво (същите, с които застрелях капитан Маркър), двадесет лири;» и т.н. и т.н. — всички тези неща той оставяше на Ребека.
Верен на намерението си да прави икономии, капитанът се облече в най-старата си и одърпана униформа и еполети, като остави най-новото си облекло под грижите на жена си (или може би на вдовицата си). И това всеизвестно конте тръгна на поход със скромна като на фелдфебел екипировка, а устните му мълвяха нещо подобно на молитва за жената, която оставяше. Той я вдигна, подържа я за миг в ръцете си и здраво я притисна до разтуптяното си сърце. И когато я свали долу и тръгна, лицето му бе мораво, а очите — замъглени. Той яздеше край своя генерал, пушейки мълчаливо пурата си. Двамата бързаха след отделенията на командуваната от генерала бригада, която ги предшествуваше. И чак след като изминаха няколко мили, той престана да суче мустаци и наруши мълчанието.
А Ребека, както вече казахме, благоразумно реши да не се отдава на безполезно вълнение и да не страда от раздялата с мъжа си. Тя му махна за сбогом от прозореца и постоя за миг, след като той отмина. Кулите на катедралата и високите стрехи на чудноватите стари къщи тъкмо почваха да розовеят под светлината на изгрева. Тази нощ за нея не бе имало почивка. Тя все още бе облечена в хубавата си бална рокля, русата й коса се спущаше на малко разпилени къдрици над шията, а около очите й имаше тъмни кръгове от безсъние. «На какъв ужас приличам — каза тя, като се огледа в огледалото — и колко блед прави човека този розов цвят!» И свали от себе си розовата рокля, но като правеше това, от корсажа й падна една бележчица. Тя я вдигна с усмивка и я заключи в тоалетната си кутия. После сложи букета си от бала в чаша с вода, легна си и заспа спокойно.
Градът беше съвсем тих, когато тя се събуди в десет часа и изпи чаша кафе — твърде необходимо и освежително след умората и скръбта от тазсутрешните събития.
След като се нахрани, зае се със сметките, които добрият Родън бе направил предишната нощ, и разучи положението си. Ако се случеше най-лошото и като се вземеше предвид всичко, тя щеше да има доста добро състояние. Ребека притежаваше собствени скъпоценности и чеиз, които се прибавяха към оставените от съпруга й вещи. А ние вече описахме и похвалихме Родъновата щедрост, проявена веднага след сватбата. Освен гореизброеното и малката кобила генералът, нейният роб и обожател, и бе направил множество хубави подаръци. Това бяха кашмирени шалове, купени при публична разпродажба и принадлежащи на съпругата на един разорен френски генерал, както и безброй други доказателства за чувствата му, купувани от магазините за скъпоценности, всички от които показваха вкуса и богатството на обожателя й. А що се отнася до «машинките», както клетият Родън наричаше часовниците, тяхното тиктакане се чуваше из цялата й стая. Защото, когато една вечер тя спомена, че подареният й от Родън часовник имал английска направа и бил развален, още на следната сутрин й бе донесено малко часовниче — същинска скъпоценност, марка «Льороа», с верижка и капаче, украсено с тюркоази, както и друго, то пък марка «Брьоге», покрито с перли и малко по-голямо от половин крона. Генерал Тъфто бе купил едното, а капитан Озбърн галантно й бе поднесъл другото. Мисис Озбърн нямаше часовник, но за да бъдем справедливи към Джордж, трябва да кажем, че ако му бе поискала, той щеше да й купи. А почитаемата мисис Тъфто в Англия имаше един стар инструмент, останал от майка й, който би могъл да служи вместо тенджерката за топлене на прибори, за която Родън бе споменал. Ако господа Хауъл и Джеймс публикуват списък на лицата, които купуват продаваните от тях скъпоценности, колко много щяха да се учудят някои семейства! И ако всички тези накити отиваха в ръцете на законните жени и дъщери на купувачите им, какво изобилие от подобни вещи щеше да излезе на показ в най-благородните домове на Панаира на суетата!
След като пресметна цената на всички тези предмети, мисис Ребека откри, не без известно парливо чувство на тържество и самодоволство, че ако се случеха известни обстоятелства, тя можеше да разчита най-малко на шест или седемстотин лири стерлинги, с които да започне живота си. И тя прекара сутринта много приятно, като нареждаше, преглеждаше и заключваше отделените вещи от имуществото си. Между книжката в Родъновия портфейл се намираше чек за двадесет лири стерлинги, отправен до банката на Озбърн. Това я накара да си спомни за мисис Озбърн. «Ще отида да осребря този чек — каза тя, — а след това ще направя посещение на клетата малка Еми.» Ако това е роман без герой, той може поне да се похвали с героиня. Нито един човек от британската армия, нито дори самият велик херцог, не би могъл в моменти на мъчнотии и съмнения да бъде по-хладнокръвен и по-спокоен от непобедимата по дух съпруга на адютанта.
Но имаме още един познат, който също оставаше в тила и нямаше да се сражава. Следователно наше право е да знаем и неговите чувства и постъпки. Това е приятелят ни, бившият административен началник на Богли Уола, чиято почивка, като тази на другите хора, бе нарушена рано сутринта от свиренето на тръбите. Тъй като бе голям сънливец и много обичаше леглото си, твърде възможно бе да останеше да дремне до обичайния си час около обед, глух за тръбите, барабаните и гайдите на британската армия. Но на това попречи не Джордж Озбърн, с когото живееше в едни и същи стаи и който, както обикновено, бе твърде зает със собствените си работи или с мъката по раздялата с жена си, така че и през ум не му мина да се сбогува със спящия си шурей. Повтаряме: не Джордж прекъсна дрямката на Джоз Седли, а капитан Добин, който дойде и го събуди, за да му стисне ръка, преди да замине.
— Много мило от ваша страна — каза Джоз, като се прозяваше и мислено пращаше капитана по дяволите.
— Аз… аз… знаете, не исках да тръгна, преди да ви кажа сбогом — каза несвързано Добин, — защото, знаете, някои от нас може вече да не се върнат, и бих желал да видя, че всички сте добре и… и тъй нататък, знаете.
— Какво искате да кажете? — запита Джоз, като триеше очи. Капитанът ни най-малко не го слушаше, нито пък поглеждаше към пълния джентълмен с нощната шапчица, към когото даваше вид, че изпитва такива нежни чувства. Този лицемер бе съсредоточил цялото си внимание към стаите на Джордж и напрягаше очи и уши, като крачеше из стаята, събаряше столове, барабанеше с пръсти, хапеше нокти и по най-различни начини проявяваше силните си вътрешни преживявания.
Джоз никога не бе имал добро мнение за капитана и сега взе доста да се съмнява в храбростта му.
— Какво мога да направя за вас, Добин? — каза той язвително.
— Ще ви кажа какво можете да направите — отвърна капитанът, като се приближи до леглото. — Седли, след четвърт час ние тръгваме на поход и може би нито Джордж, нито аз ще се завърнем. Помнете, че не трябва да се помръдвате от този град, преди да се уверите как стоят работите. Ще стоите тук и ще бдите над сестра си — ще я успокоявате и ще внимавате да не я сполети някаква беда. Ако се случи нещо с Джордж, помнете, че тя има в света единствено вас, към когото да се обърне. И ако на войската ни не й провърви, вие ще се погрижите тя да пристигне благополучно в Англия. И ще ми дадете честната си дума в никакъв случай да не я изоставите. Знам, че няма да го направите — когато става дума за пари, вие винаги сте били много щедър. Имате ли нужда от пари? Искам да кажа, имате ли достатъчно налични средства да се върнете в Англия в случай на нещастие?
— Сър — каза величествено Джоз, — когато имам нужда от пари, аз знам къде да ги търся. А що се отнася до сестра ми, не в и е трябва да ми казвате как да се държа с нея.
— Приказвате като човек с дух, Джоз — отвърна добродушно другият. — Радвам се, че Джордж може да я остави в такива добри ръце. И мога да му предам честната ви дума, че в случай на нужда ще се грижите за нея, нали?
— Разбира се, разбира се — отвърна мистър Джоз, чиято щедрост по паричните работи Добин бе преценил съвсем правилно.
— И ще я изведете благополучно от Брюксел в случай на поражение?
— Поражение! По дяволите, сър, такова нещо е невъзможно. Не се опитвайте мене да плашите — извика героят от леглото си. И като чу Джоз да говори с такава твърдост за дълга си към Еми, Добин се почувствува напълно спокоен. — «Най-малкото — мислеше си капитанът — връщането назад ще й бъде осигурено, в случай че дойде най-лошото.»
Ако капитан Добин очакваше да получи някаква утеха и облекчение лично за себе си, след като види Амелия още веднъж преди тръгването на полка, това негово себелюбие бе наказано тъкмо тъй, както заслужаваше подобен ужасен егоизъм. Вратата на спалнята на Джоз се отваряше към всекидневната, която бе обща за цялата семейна компания, а срещу тази врата се намираше спалнята на Амелия. Свиренето на войнишките рогове бе събудило всички — сега вече нямаше смисъл да се крие. Прислужникът на Джордж събираше багажа в стаята му, а Озбърн влизаше и излизаше от съседната спалня, като му подхвърляше вещите, които смяташе, че ще е необходимо да вземе за похода. И тогава за Добин се откри възможността, за която сърцето му жадуваше, и той зърна още веднъж лицето на Амелия. Но как изглеждаше това лице. Тъй бледо, с такъв безумен и отчаян израз, че след това споменът за него го преследваше като престъпление и видът му го караше да изпитва неописуема болка от ожидание и жал.
Тя бе загърната в бяла сутрешна роба, косата й се спущаше по раменете, а големите й очи гледаха вперено и без блясък. За да помогне при приготовленията за заминаването и да покаже, че и тя може да бъде полезна в настоящия критичен момент, тази клета душица бе взела един Джорджов колан от чекмеджето и следваше мъжа си насам-натам с колана в ръка, като наблюдаваше мълчаливо събирането на багажа. Тя излезе от стаята и застана облегната на стената, притиснала до гърди пояса, чийто тежък ален пискюл падаше надолу като някакво голямо, кърваво петно. Остро чувство за виновност прониза нашия нежно сърдечен капитан, когато я погледна. «Мили боже — мислеше си той, — и аз посмях да надникна в скръб като тази!» А не можеше да й помогне; нямаше средства, с които да облекчи и утеши тази безпомощна и безмълвна мъка. Той се спря за миг и я погледна, безсилен и разкъсван от жал, също както баща би погледнал своето обхванато от болка дете.
Най-после Джордж хвана Еми за ръка и я поведе назад към спалнята, откъдето след това излезе самичък. Това бе моментът на раздялата и след малко него вече го нямаше.
«Слава богу, че се свърши» — помисли си Джордж, като бягаше надолу по стълбата със сабя под мишница. Той изтича към сборното място, където бе строен полкът и накъдето войниците и офицерите бързо се отправяха от квартирите си. Кръвта му биеше силно, а бузите му горяха. Войната, тази голяма игра, щеше да се развихри и той щеше да бъде един от играчите. Каква бясна възбуда, каква смесица от съмнение, надежда и удоволствие! Какъв голям бе шансът за печалба или загуба! Какво представляваха другите, направлявани от случая игри, в които бе участвувал, в сравнение с тази! Още от момчешките си години този младеж се бе хвърлял във всички видове състезания, които изискваха атлетични способности и смелост. Първенец на училището и полка си, той навсякъде бе следван от одобрителните викове на другарите си. От момчешкия мач на крикет до полковите състезания той бе спечелвал стотици победи. И където и да отидеше, мъжете и жените се възхищаваха от него и му завиждаха. Има ли други качества, с които човек да печели повече възторг и бързи похвали, отколкото с физическата сила, телесното надмощие и смелостта? Още от незапомнени времена певците и поетите са възпявали силата и храбростта. И от Троянския разказ до ден-днешен поезията винаги си е избирала за герой боеца. Чудно, дали защото тайно в сърцето си хората са страхливци, та затова толкова се възхищават от храбростта и награждават и обожават бойната смелост повече от всяко друго качество?
И тъй, при звука на този вълнуващ боен призив Джордж избяга от нежната прегръдка, в която се бе помайвал. И макар властта на Амелия върху него да бе слаба, той се срамуваше, задето тъй дълго го беше задържала. Същото чувство на нетърпение и възбуда цареше между всички наши приятели, с които се виждахме от време на време — от пълничкия майор, който водеше полка на бой, до малкия подпоручик Стъбл, който този ден щеше да носи знамето.
Когато полкът потегли, слънцето тъкмо изгряваше. Гледката бе величествена — музиката водеше колоната и свиреше полковия химн — сетне идваше командирът, майорът, яхнал едрия си кон Пирам, след него гренадирите, предвождани от техния капитан. В центъра се виждаха знамената, носени от старшия и младшия подпоручик, а подир тях вървеше Джордж, начело на своята дружина. Той погледна нагоре, усмихна се на Амелия и отмина; а сетне и звуците на музиката заглъхнаха в далечината.
Глава XXXI
В която Джоз Седли се грижи за сестра си
Понеже всички висши офицери бяха призовани другаде да изпълнят дълга си, Джоз Седли остана да командува малката колония в Брюксел. Намиращата се под заповедите му дружина се състоеше от болната Амелия, белгиеца Изидор, негов прислужник, и камериерката, която изпълняваше длъжността на прислужница за обща работа на цялото домакинство. Макар духът му да бе смутен, а почивката — разстроена от посещението на Добин и от станалите сутринта събития, Джоз остана в леглото в продължение на много часове, като се търкаляше там буден, докато настъпи обичайния му за ставане миг. Слънцето бе високо на небето и нашите смели приятели от… полк бяха вече изминали няколко мили, преди мирният гражданин да се бе появил на закуска, облечен в своя халат на цветя.
Джоз бе много спокоен относно заминаването на зет си. Дори може би в дъното на сърцето си бе доволен, че Озбърн го няма, тъй като в негово присъствие Джоз играеше твърде второстепенна роля в домакинството, а и Озбърн не се свенеше да показва презрението си спрямо едрия цивилен. Но Еми винаги бе много добра и мила към него. Тя именно се грижеше за удобствата му, внимаваше да се поднасят любимите му яденета и се разхождаше и яздеше с него (за което имаше много, прекалено много случаи… та нали Джордж все го нямаше!) и изправяше сладкото си лице между неговия гняв и презрението на съпруга си. Много пъти тя плахо бе смъмряла Джордж в защита на брат си, обаче съпругът й веднага пресичаше молбите й по свойствения си рязък начин. «Аз съм честен човек — казваше той — и ако изпитвам някакво чувство, показвам го, както прави това всеки честен човек. Дявол да го вземе, как можеш да искаш от мене да се държа с уважение към такъв глупак като брат ти?» Така че Джоз бе доволен от отсъствието на Джордж. Цивилната шапка и ръкавиците му, сложени върху скрина, както и мисълта, че притежателя им го няма, пораждаха у Джоз таен радостен трепет «Той няма да ме безпокои тази сутрин с контешката си надутост и с дързостта си» — мислеше си Джоз.
— Сложи шапката на капитана в преддверието — каза той на Изидор, прислужника.
— Може би тя вече няма да му е нужна — отвърна лакеят, като погледна многозначително господаря си. И той също мразеше Джордж, който се държеше към него с типична английска безочливост.
— И попитай мадам дали ще дойде на закуска — каза мистър Седли с голяма величественост, като се срамуваше да разговаря с един слуга за ненавистта си към Джордж. Истината е, че преди това той много пъти бе подхвърлял обидни думи за зет си пред прислужника.
Уви! Мадам не можела да дойде на закуска и да нареже хубавите tartines [46], които мистър Джоз обичаше. Мадам била твърде зле и се намирала в ужасно състояние след заминаването на съпруга си. Така каза камериерката. Джоз прояви съчувствието си, като й наля голяма чаша чай. Това бе неговият начин да изразява нежността си. А сега той отиде още по-далеч — не само че й изпрати закуска, но започна да си мисли какви деликатеси би могла да пожелае за обед.
Изидор, прислужникът, наблюдаваше много сърдито, докато слугата на Озбърн, нареждаше багажа на господаря си преди заминаването на капитана. На първо място, той мразеше мистър Озбърн, чието държане към него, както към всички по-нискостоящи, бе твърде властническо (а прислужниците от континента не обичат да се отнасят към тях безочливо, както към нашите по-благонравни слуги в Англия). На второ място, той се ядосваше, че толкова ценности щяха да се изплъзнат от неговите ръце, за да станат притежание на другиго, когато бедата щеше да връхлети англичаните. Както той, така и много други хора в Брюксел и в Белгия не изпитваха никакво съмнение, че англичаните щяха да претърпят поражение. Почти всички бяха уверени, че императорът ще раздели пруската и английската армии, ще сломи и двете една подир друга и ще навлезе в Брюксел, преди да изминат три дни. И тогава всички движими вещи на сегашните му господари, които щяха да бъдат или убити, или бегълци, или пленници, щяха да станат законно имущество на monsieur Изидор.
Докато помагаше на Джоз при неговия труден и сложен всекидневен тоалет, този верен слуга си представяше какво ще направи със същите тези предмети, с които украсява външността на господаря си. Той ще подари сребърните парфюмени шишета и тоалетните принадлежности на една млада дама, към която изпитваше известни чувства, а английските прибори за маса и голямата рубинена игла ще запази за себе си. Тя ще изглежда много добре върху една от прекрасните ризи с дантелени нагръдници заедно с шапката със златния галон и украсения с металически закопчалки фрак (а той може лесно да се прекрои, за да му стане точно по мярка), с бастуна със златната дръжка на капитана и с големия двоен рубинов пръстен, който ще поръча да превърнат в чифт чудесни обици. Всички тези неща ще направят от него превъзходен Аполона и тогава madmoiselle [47] Рейн ще му стане лесна плячка. «Ех, как ще ми приличат тези копчета за ръкавели! — мислеше си той, като ги прикрепяше върху маншетите над дебелите меки китки на мистър Седли. — Жадувам за копчета за ръкавели; ами ботушите на капитана с пиринчените шпори в съседната стая, corbleu [48]! Как ще привлекат те вниманието на хората, когато се разхождам по булеварда!…» И тъй, докато monsieur [49] Изилор държеше с пръсти носа на господаря си и бръснеше долната част на лицето му, въображението му се разхождаше из парка и той се виждаше облечен във фрак и дантелен нагръдник, заедно с madmoiselle Рейн. Той се помайваше мислено край брега и наблюдаваше лодките, които плуваха бавно под хладните сенки на дърветата край речния ръкав, или пък се разхлаждаше с бира на скамейката на една бирария по пътя към Лекен.
За щастие Джоз разбираше какво става в ума на лакея толкова, колкото уважаемият читател и аз подозираме какво мислят за нас Джон и Мери, на които плащаме заплати. Какво ли мислят за нас слугите ни! Ако знаехме какви мисли таят за нас близките ни и скъпите ни роднини, ние щяхме постоянно да живеем в непоносим ужас и в един свят, който щяхме да искаме с радост да напуснем.
Камериерката на Амелия беше много по-малко егоистично настроена. Малцина слуги можеха да се приближат до това мило и добро същество, без да отдадат своята дан на вярност и привързаност към нейната приветлива и нежна натура. И действително Паулина, готвачката, утеши господарката си повече, отколкото сториха това всички други, с които тя се срещна тази нещастна утрин. Когато тя видя как в продължение на дълги часове Амелия седеше край прозорците мълчалива, неподвижна и посърнала, застанала там, за да изпрати с поглед последните байонети на отминаващата колона, добрата девойка взе ръката на господарката си и каза: «Tenez, Madame, est-ce qu’il n’est pas aussi, а l’armee, mon homme a moi [50]?» И с тези думи тя избухна в сълзи. Като се отпусна в прегръдките й, Амелия стори същото и тогава всяка една от тях се залови да жали и утешава другата.
Преди обед Изидор отиде на няколко пъти в града и пред вратите на хотелите и жилищата край парка, където живееха англичаните, и там, като се движеше между другите прислужници, лакеи и камериери, той събра плъзналите из града новини и ги занесе за сведение на господаря си. Почти всички тези господа бяха в сърцето си привърженици на императора и мнението им беше, че походът скоро ще свърши. Прокламацията, която императорът изпрати от Авен, бе разпръсната навсякъде из Брюксел. «Войници! — казваше тя. — Сега е годишнината от битките при Маренго и Фридландия, които на два пъти решиха съдбините на Европа. Тогава, както и подир Аустерлиц и Ваграм, ние бяхме прекалено великодушни. Ние вярвахме на клетвите и обещанията на владетелите, които благоволихме да оставим на троновете им. Нека още веднъж се срещнем с тях. Те и ние — не сме ли все същите мъже? Войници! Същите тези прусаци, които днес са тъй дръзки, бяха трима към един срещу вас в Йена и шест към един в Монмирай. Онези от вас, които са били пленници в Англия, могат да разправят на другарите си какви страдания са понесли на английските кораби-затвори. Безумци! Един миг благоденствие ги е заслепил и ако влязат във Франция, то ще бъде само за да намерят там гроба си!» Но привържениците на французите предричаха още по-бързо унищожаване на враговете на императора. Всички бяха съгласни, че прусаците и британците никога не ще се завърнат, освен като пленници в тила на армията победителка.
През деня съобщиха тези мнения едно по едно на мистър Седли. Разправиха му как херцог Уелингтън се опитал да събере войската си, чието напредване било напълно смазано предишната нощ.
— Смазано, ами! — възкликна Джоз, който по време на закуска биваше много сърцат. — Херцогът е отишъл да срази императора, както е сразил преди това всичките му генерали.
— Книжата му са изгорени, вещите му са пренесени другаде, а квартирата му се приготовлява за херцога на Далмация — отвърна вестителят на Джоз. — Научих го от собствения му главен лакей. Хората на граф де Ришмон прибират всичко. Негово сиятелство вече е избягал, а графинята само чака да приберат сервизите, за да се присъедини към френския крал в Остенде.
— Френският крал е в Гант, човече — отвърна Джоз, давайки вид, че не му вярва.
— Снощи е избягал от Брюж, а днес потегля от Остенде. Граф де Бери е взет пленник. Които искат да са в безопасност, трябва бързо да тръгват, тъй като утре ще вдигнат бентовете на каналите и тогава кой ще може да избяга, когато цялата страна бъде наводнена?
— Глупости, човече, ние сме трима срещу един, срещу цялата войска, която Наполеон може да изправи на бойното поле — противопостави му се мистър Седли. — Австрийците и руснаците също вече са на път. Той трябва да бъде смазан и ще бъде смазан — каза Джоз, като удари с ръка по масата.
— В Йена прусаците бяха трима към един, а той пипна войската и държавата им за една седмица. В Монмирай бяха шест към един и той ги разгони като овце. Вярно, австрийската армия е потеглила, но начело вървят императрицата и кралят на Рим. А пък руснаците, ха! — руснаците ще се оттеглят. А за англичаните няма да има никаква пощада заради жестокостта, с която са се отнасяли към нашите юнаци на техните ужасни кораби. Ето вижте, това го има тук черно на бяло. Това е прокламацията на негово величество краля и император — каза Изидор, който сега вече се проявяваше като отявлен Наполеонов привърженик. И като извади от джоба си споменатия документ, той го мушна строго пред лицето на господаря си и вече поглеждаше към фрака и другите скъпоценности като към свои собствени притежания.
Джоз бе ако не още сериозно изплашен, то поне значително разтревожен.
— Дай ми жакета и шапката — каза той — и ме последвай. Сам ще отида да видя дали тези сведения са верни.
Изидор се изпълни с ярост, като видя как Джоз си сложи фрака с галоните.
— По-добре ще е, ако милорд махне военната дреха — каза той. — Французите са се заклели да не проявяват милост към нито един английски войник.
— Тихо, момче! — каза Джоз все още с решителен вид и мушна ръка в ръкава с непоколебима твърдост. И докато извършваше тази героична постъпка, пред него се появи мисис Родън Кроли, която бе дошла да посети Амелия в този критичен момент и бе влязла, без да позвъни на вратата на преддверието.
Ребека беше облечена много спретнато и изящно. Спокойният й сън след Родъновото заминаване я бе освежил, а усмихнатите й розови бузи бяха много приятни за гледане, когато физиономиите на всички други хора в града носеха отпечатък на най-дълбока унилост и загриженост. Тя се разсмя на позата, в която бе заварила Джоз, както и на извиванията и конвулсиите, с които пълнят джентълмен наместваше тялото си в жакета с галоните.
— Да не би да се готвите да постъпвате във войската, мистър Джоузеф? — каза тя. — Никой ли няма да остане в Брюксел да защищава нас, клетите жени?
Джоз успя да нахлузи жакета и пристъпи напред, цял поруменял, като мърмореше, заеквайки, разни извинения пред хубавата посетителка.
— Как се чувствувате след тазсутрешните събития, след умората от бала миналата нощ?
Monsieur Изидор изчезна в съседната спалня и отнесе халата на цветя.
— Колко е мило от ваша страна, че питате — каза тя, стискайки с две ръце десницата му. — Колко хладнокръвен и спокоен изглеждате, докато всички останали са тъй изплашени! Как е нашата мила малка Еми? Раздялата трябва да е била ужасна.
— Да, просто страшна — каза Джоз.
— Вие мъжете можете да понасяте всичко — отвърна дамата. — Раздялата и опасността не значат нищо за вас. Признайте, че се готвехте да се запишете във войската и да ни оставите на участта ни. Зная, че е така нещо ми казва, че съм права. Толкова се изплаших, когато тази мисъл ми хрумна (защото аз действително мисля понякога за вас, когато съм самичка, мистър Джоузеф), че веднага изтичах да ви помоля да не бягате от нас.
Тези нейни думи биха могли да се разберат по следния начин: «Драги ми господине, ако се случи нещо с войската ни и ако се наложи да бягаме, вие имате много удобна каляска, в която възнамерявам да получа едно място.» Не зная дали Джоз разбра думите й в този смисъл. Но той бе дълбоко огорчен от нейното пренебрежение през време на престоя им в Брюксел. Не бяха го представили на нито един от високопоставените познати на Родън Кроли. Ребека не го бе канила почти никак, тъй като бе твърде плах, за да играе много на карти, а присъствието му еднакво отегчаваше както Джордж, така и Родън. И двамата може би не желаеха да имат свидетел на забавленията, в които заедно се впущаха. «Ах — мислеше си Джоз, — когато се намира в нужда, веднага й идва на ум за мене. Като няма друг, към когото да се обърне, тя се сеща за стария Джоз Седли!» Но независимо от тези съмнения се чувствуваше поласкан от мнението, което Ребека имаше за неговата храброст. Той се изчерви силно и придоби важен вид.
— Бих желал да видя сражението — каза той. — Всеки мъж, който има поне малко дух, би проявил същата склонност. В Индия поопитах какво значи да се сражаваш, но не и на такава широка нога.
— Вие мъжете сте готови всичко да пожертвувате за някакво удоволствие — отвърна Ребека. — Тази сутрин капитан Кроли ме остави тъй весел, сякаш отиваше на лов. Какво ли го е грижа? Какво изобщо ви е грижа за мъките и страданията на една нещастна изоставена жена? (Чудно, дали този дебел и ленив лакомник наистина е възнамерявал да постъпи във войската?) О, скъпи мистър Седли, аз идвам при вас за утеха — за облекчение. Цяла сутрин съм била на колене. Треперя, като си помисля за ужасната опасност, в която съпрузите ни, приятелите ни и смелите ни войски и съюзници се впущат сега! И идвам тук за подслон, а намирам друг от приятелите си — последния, който ми е останал, — готов да се впусне в същия ужас!
— Скъпа госпожо — отвърна Джоз, който вече бе започнал да се успокоява, — не се страхувайте. Аз само казах, че имам желание да отида — кой британец не би поискал това? Дългът ми обаче ме задържа тук. Аз не мога да изоставя онова клето създание в съседната стая. — И той показа с пръст към вратата на стаята, в която се намираше Амелия.
— Какъв добър, благороден брат! — каза Ребека, като доближи до очи носната си кърпа и вдъхна одеколона, с който тя бе напоена. — Колко съм била несправедлива към вас — вие имате сърце! А мислех, че нямате.
— О, бога ми! — каза Джоз, като направи движение, сякаш щеше да сложи ръка върху въпросното място. — Вие сте несправедлива към мене, много сте несправедлива, скъпа мисис Кроли.
— Да, така е, вашето сърце е вярно на сестра ви. Но аз си спомням преди две години, когато то бе невярно към мене! — каза Ребека, като отправи за миг поглед към него, а сетне се извърна към прозореца.
Джоз почервеня силно. Този орган, за чиято липса Ребека го обвиняваше, започна шумно да бие. Той си спомни за дните, когато избяга от нея, както и за страстта, която тогава бе пламнала у него — дните, когато я бе разхождал с файтончето си, когато тя му плетеше зелената кесия и когато той седеше омаян и гледаше вторачено белите й ръце и бляскащите й очи.
— Зная, че ме мислите за неблагодарна — продължи Ребека, като се отдръпна от прозореца и пак го погледна, след което заговори с нисък, изпълнен с трепет глас. — Студенината ви, извърнатият ви настрани поглед, държането ви, когато се виждахме напоследък, а също и когато влязох сега при вас, всичко това ми го доказва много ясно. Но смятате ли, че нямах причини да ви отбягвам? Нека собственото ви сърце отговори на този въпрос. Мислите ли, че съпругът ми е много добре настроен към вас? Единствените груби думи, които съм чула от него (а аз трябва да отдам тази справедливост на капитан Кроли), са се отнасяли до вас — и колко жестоки, жестоки бяха тези думи!
— Милостиви боже! Какво съм сторил? — запита развълнувано Джоз, обладан от радост и недоумение. — Какво съм сторил… за… за да…
— Нима ревността не е нищо? — каза Ребека. — Той така ме измъчва заради вас! Но каквото и да е имало в миналото, сърцето ми е само негово. Сега аз съм невинна. Не съм ли, мистър Седли?
Сърцето на Джоз туптеше от удоволствие, докато наблюдаваше тази жертва на своята привлекателност. Няколко изкусни думи, един или два нежни многозначителни погледа и любовта му отново пламна, и всичките му съмнения и подозрения изчезнаха. Нима от Соломоново време до ден-днешен жената не е мамила с ласките си и по-мъдри мъже и не ги е карала да стават глупци? «Ако се случи най-лошото — мислеше си Беки. — Бягството ми е осигурено; положително ще получа чудесно място в екипажа.»
Просто не се знае какви любовни признания щеше да изтръгне от сърцето си Джоз, подтикван от бурната си страст, но точно в тази минута в стаята влезе прислужникът Изидор и се зае с разни домакински задължения. Джоз, който тъкмо щеше да разкрие със задъхване чувствата си, почти се задуши от вълнението, което бе длъжен да потисне. Ребека също реши, че е време да влезе и утеши скъпата си Амелия. «Au revoir» [51] — каза тя, като прати целувка на мистър Джоузеф, и почука леко на вратата на сестра му. Когато тя влезе и затвори след себе си вратата, той се отпусна на един стол, като гледаше вперено, въздишаше и пъхтеше застрашително. «Този жакет е прекалено тесен за милорда» — каза Изидор, чиито очи пак се отправиха към металическите копчета. Господарят му обаче не го чуваше; неговите мисли бяха другаде. Те ту го караха да пламти и да подлудява, като си представяше очарователната Ребека, ту го принуждаваше да се свива виновно, когато пред погледа му се изправяше ревнивият Родън Кроли, с неговите свирепи, извити мустаци и с ужасните му пищови за дуел, напълнени и заредени.
Появяването на Ребека ужаси Амелия и я накара да се свие назад. То й заговори за света и й донесе спомена за вчерашния ден. Смазващите страхове за бъдещето я бяха накарали да забрави Ребека, ревността си — всичко, освен това, че съпруга й го няма и че се намира в опасност. Преди да бе дошло това безстрашно светско същество, което отвори вратата и наруши покоя, и самите ние не смеехме да влезем в тази тъжна стая. Колко дълго бе седяла клетата девойка на колене! Какви безкрайни часове на безмълвна молитва и горчиви страдания бе прекарала там! Военните повествователи, които пишат въодушевени разкази за битки и победи, едва ли някога говорят за тези неща. Те представляват само тъмни петна сред пищното шествие на войната. И между тържествените звуци, на величествения химн вие не долавяте вдовишките плачове и майчините въздишки. И все пак имало ли е време, когато техните гласове да не са се носили — гласове на смирени, сломени сърца, чиито роптания не се чуват сред ликуващия ек на победата! Ребека спря върху нея зелените си очи и като шумолеше със свежата си коприна и блестящите си накити, тя пристъпи леко напред и протегна ръце да я прегърне. Но след първите потрепвания на ужас Амелия бе обхваната от гняв и смъртно бледото й до преди малко лице стана червено. След миг тя отвърна на погледа на Ребека с такова спокойствие, което учуди и смути съперницата й.
— Скъпа Амелия, ти не си никак добре — каза гостенката, като протегна напред ръка, за да вземе тази на Амелия. — Какво ти е? Нямаше да съм спокойна, ако не дойдех да те видя.
Амелия си отдръпна ръката — никога през живота си тази нежна душица не бе поглеждала с недоверие на проявените към нея добри чувства, нито пък бе отказвала да им отвърне със същото. Но сега тя си отдръпна ръката и цялата се разтрепери.
— Защо си дошла тук, Ребека? — каза тя, като все още я гледаше печално с големите си очи. Тези погледи обезпокоиха гостенката й.
«Трябва да го е видяла, когато ми даде писмото на бала» — помисли си Ребека.
— Не се вълнувай, скъпа Амелия — каза тя, като погледна надолу. — Дойдох само да видя, ако е възможно… дали си добре.
— А ти добре ли си? — каза Амелия. — Разбира се, че си добре. Ти не обичаш съпруга си. Ако го обичаше, нямаше да си тук. Кажи ми, Ребека, видяла ли си от мене друго, освен добро?
— О, Амелия, разбира се, че не — каза другата, като продължи да държи главата си надолу.
— Кой ти дари приятелството си, когато беше съвсем бедна? Не се ли държах към тебе като към сестра? Ти ни познаваше в по-щастливи дни, преди той да се бе оженил за мене. Тогава аз бях всичко за него. Иначе би ли постъпил тъй благородно и би ли изоставил богатство и семейство, за да ме направи щастлива? Защо застана между мене и любовта ми? Кой те изпрати да разделиш тези, които бог е съчетал, и да отнемеш сърцето на моя любим — на моя съпруг? Мислиш ли, че би могла да го обичаш, както аз го обичам. Неговата любов бе всичко за мене. Ти го знаеше и въпреки това пожела да ми я грабнеш. Това е срамно, Ребека — ти, лоша и зла жена — невярна приятелка и невярна съпруга!
— Амелия, кълна се в бога, че нямам никаква вина пред съпруга си — каза Ребека, като извърна поглед от нея.
— А пред мене нямаш ли вина, Ребека? Ти не успя, но се опита. Попитай сърцето си дали не е така.
«Тя не знае нищо» — каза си Ребека.
— Той се върна пак при мене. Аз знаех, че ще го направи. Знаех, че никакви лъжи, никакви ласкателства не могат да го задържат за дълго далеч от мене. Знаех, че ще се върне. Молих се на бога да се върне. — Клетата девойка изрече тези думи с такава сила на духа и с такава енергичност, каквито Ребека никога по-рано не бе виждала у нея и пред които стоеше напълно безмълвна. — Какво ти сторих — продължи тя с по-жален глас, — та трябваше да се опитваш да ми го отнемеш? Той беше мой само в продължение на шест седмици. Ти би могла поне през тях да ме пощадиш, Ребека. Но още от първия ден на брака ни ти дойде и го порази. Сега, когато го няма, идваш да видиш как съм, така ли? — продължи тя. — През миналите две седмици ти ме направи достатъчно нещастна — можеше поне днес да се смилиш над мене.
— Аз… аз никога не съм идвала тук — възрази Ребека.
— Вярно. Не си идвала. Обаче го караше да отива другаде. И сега идваш да ми го вземеш, така ли? — продължи тя с по-отчаян глас. — Той беше тук, но сега го няма. Беше седнал на онзи диван. Не се докосвай до него. Седяхме там и приказвахме. Аз бях на коленете му и обвивах с ръце шията, му. И тогава заедно изрекохме «Отче наш». Да, той беше тук и тогава дойдоха и го взеха. Но той ми обеща, че ще се върне.
— Да, мила, ще се върне — каза Ребека, трогната въпреки желанието си.
— Погледни — каза Амелия, — това е неговият колан — нали цветът му е хубав? — И тя взе пискюла и го целуна. По някое време на деня тя го бе опасала около кръста си. Сега бе забравила яда си, ревността си, изглажда, дори и присъствието на съперницата си. Пристъпи безмълвно и почти с усмивка на лице към леглото и започна да гали възглавницата на Джордж.
Ребека си излезе също така безмълвно.
— Как е Амелия? — запита Джоз, който продължаваше да седи на стола все в същото положение.
— Трябва някой да стои при нея — каза Ребека. — Струва ми се, че никак не е добре. — И тя си отиде с много сериозно лице, като отказа на молбите на мистър Седли да остане за ранния обед, който беше поръчал.
По природа Ребека беше добродушна и услужлива. И тя изпитваше към Амелия по-скоро обич, отколкото ненавист. Дори тежките й думи, колкото и укоризнени да бяха, всъщност я ласкаеха — те представляваха само стонове на една смазана от поражение жена. Когато срещна случайно мисис О’Дауд, която съвсем не се беше успокоила от проповедите на епископа и се разхождаше отчаяно в парка, Ребека я спря, за голямо учудване на съпругата на майора. Тя не бе свикнала на подобни прояви на учтивост от страна на мисис Родън Кроли. Ребека я осведоми, че клетата малка мисис Озбърн се намира в отчаяно положение и че е почти обезумяла от скръб, и веднага изпрати добросърдечната ирландка да види дали не би могла да утеши младата си любимка.
— Аз си имам достатъчно собствени грижи — каза мрачно мисис О’Дауд, — и мислех, че клетата Амелия днес не би желала да й се правят посещения. Но ако тя е тъй зле, както казвате, и ако вие, която така много я обичахте, не можете да се погрижите за нея, тогава, бога ми, ще опитам дали ще мога да й бъда полезна. И тъй довиждане, госпожо. — И като изрече тези думи и тръсна глава, дамата с часовника си взе сбогом с мисис Кроли, като никак не се показа благосклонна към присъствието й.
Когато тя отмина, Беки я изгледа с усмивка на уста. Тя имаше много силно чувство за хумор и надменният поглед, който отдалечаващата се мисис О’Дауд й хвърли през рамо, почти наруши сериозността на мисис Кроли. «Моите почитания към вас, прекрасна госпожо, и много съм доволна, че ви виждам тъй весела — помисли си Пеги. — Не вие ще си изплачете очите от скръб.» С тези мисли в главата тя отмина и бързо се отправи към жилището на мисис Озбърн.
Клетата душица стоеше все още край леглото, където я бе оставила Ребека, почти обезумяла от скръб. Съпругата на майора, която беше по-силна по дух, се опита да стори всичко възможно, за да утеши младата си приятелка.
— Трябва да бъдеш твърда, скъпа ми Амелия — каза тя мило, — тъй като той не бива да те види болна, когато изпрати да те повикат след победата. Ти не си едничката жена, която днес е останала в божиите ръце.
— Знам това. Аз съм много лоша, много слаба — каза Амелия. Тя познаваше добре собствената си слабост. Но присъствието на нейната по-храбра приятелка и упражняваният от нея надзор възпираше безсилието й и я караше да се чувствува по-добре. Те седяха заедно до два часа. Сърцата им бяха при колоната войници, които продължаваха пътя си напред и все по-далеч. Ужасни съмнения и тревоги, молитви, страхове и неописуема скръб следваха полка. Това бе дан, която жените плащаха на войната. Тя е изпитание както за едните, така и за другите и изтръгва кръвта на мъжете и сълзите на жените.
В два и половина дойде ред на едно събитие, което бе от всекидневна важност за мистър Джоузеф: обедният час. Войници можеха да се сражават и да загиват, но той трябваше да се нахрани. Той влезе в стаята на Амелия, да я придума да раздели с него обеда.
— Опитай — каза той, — супата е много хубава. Хайде, Еми, опитай — каза той и й целуна ръка. Освен на сватбата й не беше правил това от дълги години.
— Ти си много добър и много мил, Джоузеф — отвърна тя. — Всички са много мили, но, моля ти се, нека днес остана в стаята си.
Лъхът на супата обаче беше приятен за обонянието на мисис О’Дауд и тя реши да прави компания на мистър Джоз. Така че двамата седнаха да обядват.
— Нека бог благослови храната — каза тържествено съпругата на майора. Тя си уцелеше за своя добър Мик, който яздеше начело на своя полк. — Лош ще бъде обедът на клетите момчета днес — добави тя с въздишка, а после, като истински философ, започна да се храни.
Духът на Джоз се повишаваше заедно с напредването на обеда. Той пи наздравица за полка; и изобщо измисляше всякакви предлози, за да глътне по още някоя чаша шампанско.
— Ще пием за О’Дауд и за смелия… полк — заяви той и се поклони галантно на гостенката си. — Нали така, мисис О’Дауд? Изидор, напълни чашата на мисис О’Дауд.
Но изведнъж Изидор се сепна, а жената на майора остави вилицата и ножа си. Прозорците на стаята бяха отворени и гледаха на юг. Откъм тази посока и над облените от слънчевата светлина покриви се носеше тъп, далечен шум.
— Какво има? — запита Джоз. — Защо не наливаш нехранимайко такъв?
— C’est le feu [52]! — възкликна Изидор, като изтича към балкона.
— Господи помилуй; това са оръдията! — извика мисис О’Дауд, като скочи и също изтича към балкона. Можеха да се видят хиляди бледи и загрижени лица, които гледаха от другите прозорци. И изведнъж сякаш цялото население на града се втурна из улиците.
Глава XXXII
В която Джоз побягва, а войната стига до своя край
Ние, които живеем в мирното лондонско Сити, никога не сме виждали, и дай боже никога да не видим, картината на суетене и уплаха, която Брюксел представляваше от себе си. Тълпите се втурнаха към Намюрската порта, от чиято посока се носеше грохотът, и мнозина се отправиха на коне по равното шосе, та ако имаше някакви съобщения от войската, да ги научат по-бързо. Всеки питаше съседа си за новини. И дори високопоставените английски лордове и дами благоволяваха да заприказват непознати хора. Привържениците на французите се движеха насам-натам, обезумели от възбуда, и предричаха победата на своя император. Жените се втурваха към черквите, изпълваха параклисите и се молеха по стъпалата. Търговците затваряха дюкяните и излизаха навън, да увеличат общата врява и виковете на уплаха. Тъпият ехтеж на оръдията продължаваше. Екипажи с пътници започнаха да напущат града и да се отправят към Гант. Предричанията на френските привърженици взеха да минават за действителни факти.
— Разцепил е войската на две — говореха хората. — Отправил се е направо към Брюксел. Ще надвие англичаните и ще бъде тук още довечера.
— Ще надвие англичаните — изкрещя Изидор на господаря си — и ще дойде тук още довечера.
Той непрестанно изтичваше на улицата за новини и винаги се връщаше с подробности за нови и нови беди. Лицето на Джоз ставаше все по-бледо и по-бледо. Уплахата бе обзела дебелия цивилен почти напълно. Изпитото шампанско не му донесе никаква смелост. До преди изгрев-слънце той вече бе изпаднал в силно безпокойство, което слугата му Изидор с удоволствие наблюдаваше. Сега той беше уверен, че ще пипне плячката на собственика на фрака с галоните.
През всичкото това време жените бяха вътре, след като послуша за миг гърмежите, жената на майора се сети за приятелката си в съседната стая и изтича да наглежда и ако е възможно, да утеши Амелия. Мисълта, че трябваше да бди над това безпомощно и нежно създание, вля нова сила в тази честна и храбра по природа ирландка. Тя прекара пет часа край леглото на приятелката си, като ту я увещаваше, ту й приказваше весело, а най-вече като мълчеше и безмълвно шепнеше плахи молитви.
— Държах ръката й чак до залез. И докато не престанаха гърмежите, нито веднъж не я пуснах — разправяше подир това пълната дама.
Паулина, камериерката бе коленичила в близката черква и се молеше за son homme a elle [53].
Когато тътнежът на канонадата спря, мисис О’Дауд излезе от стаята на Амелия и отиде в съседния салон, където Джоз седеше пред две празни бутилки, а храбростта му го бе напуснала напълно. Веднъж или два пъти той се осмели да влезе в спалнята на сестра си с твърде изплашен вид, като сякаш се готвеше да каже нещо. Но жената на майора не напущаше мястото си и той си излизаше, без да разкрие онова, което му тежеше. Срамуваше се да й каже, че иска да избяга. Но когато тя се появи в столовата, където той седеше в здрача, в печалната компания на празните си бутилки от шампанско, той почна да й открива намеренията си.
— Мисис О’Дауд — каза той, — не е ли по-добре да приготвите Амелия?
— На разходка ли ще я водите? — каза майоршата. — Та тя е толкова слаба, че не може да се помръдне.
— Аз… аз поръчах екипажа — каза той — и… и пощенски коне. Изидор отиде за тях — продължи Джоз.
— Какво ви е потрябвало да се возите тази вечер? — отвърна дамата. — Няма ли да е по-добре за нея, ако остане на легло? Току-що я сложих да си легне.
— Видгнете я — каза Джоз, — тя трябва да стане, настоявам. — И той тропна енергично с крак. — Казвам, че вече поръчах конете — да, конете са поръчани. Всичко е готово, и…
— И какво? — запита мисис О’Дауд.
— Тръгвам за Гант — отвърна Джоз. — Всички заминават. Има място и за вас! Тръгваме след половин час.
Майоршата го погледна с безкрайно презрение.
— Няма да се помръдна, докато О’Дауд не ми даде нареждане — заяви. — Вие можете да тръгнете, мистър Седли; но бога ми, Амелия и аз оставаме тук.
— Не, тя непременно ще дойде с мене — каза Джоз, като отново тропна с крак. Мисис О’Дауд сложи ръце на кръста си и застана пред вратата на спалнята.
— При майка й ли искате да я заведете — запита тя, — или пък самият вие желаете да се приберете при мамичка? Довиждане — приятно пътуване. Bon Voyage [54], както казват французите, и послушайте съвета ми да си обръснете мустаците, иначе ще ви докарат някоя беля.
— По дяволите! — изкрещя Джоз, обезумял от страх, от ярост и от унижение. В този критичен момент влезе Изидор, който също ругаеше.
— Pas de chevaux, sacrebleu [55]! — изсъска разяреният прислужник.
Нямаше никакви коне. Джоз не беше единственият човек в Брюксел, който него ден бе обхванат от паника.
Ако страхът на Джоз сега бе голям и жесток, преди да измине нощта, той се изостри толкова, че го докара едва ли не до безумие. Споменахме вече, че възлюбленият на Паулина също беше в редовете на войската, тръгнала да се срещне с император Наполеон. Този човек бе жител на Брюксел и белгийски хусар. Войниците на неговото отечество се проявиха в тази война с всичко друго, но не и с храброст и младият Ван Кустум, Паулининият обожател, беше прекалено добър войник, за да не послуша заповедта на своя генерал да избяга. Докато беше в казармата в Брюксел, младият Регулус (той бе роден в революционни времена) си бе намерил голямо удобство и прекарваше почти всичките си свободни часове в кухнята на Паулина. И когато преди няколко дни си взе сбогом с разплаканата любима, за да тръгне на поход, джобовете и кобурите на пистолетите му бяха натъпкани с хубави неща за ядене от нейния килер.
Що се отнасяше до полка му, настоящият поход бе вече свършен. Той съставляваше част от дивизията, намираща се под командата на законния му владетел, Оранския принц. И ако се съдеше по дължината на сабите и мустаците, по пищността на униформата и екипировката, Регулус и другарите му представляваха най-смелата дружина, която тръбата бе призовала на бой.
Когато Ней се втурна срещу идващите насреща му съюзни войски, които се местеха от една позиция на друга, докато пристигането на многочислената британска армия от Брюксел промени характера на битката при Катр Бра, полкът, към който се числеше Регулус, показа най-голяма дейност при отстъплението пред французите. Ескадроните на този полк биваха прогонвани от всяка позиция, която заемаха с голяма енергичност. Движенията им биваха възпирани само от напредването на британците в техния гръб, така че неприятелската кавалерия (за чиято кръвожадност и упоритост няма достатъчно силни укори) най-после получи възможност да дойде и се срещне отблизо със смелите белгийци пред нея. Те предпочетоха да се сблъскат с британците, отколкото с французите, и веднага дадоха гръб, като се втурнаха през намиращите се зад тях английски полкове и се разпръснаха по всички посоки. В действителност полкът не съществуваше вече. Той не се намираше никъде. Нямаше никаква главна квартира. Регулус се озова съвсем сам, впуснал се да бяга с коня си на много мили от бойното поле. И къде беше по-естествено да търси подслон, ако не в онази кухня и онези верни обятия, в които Паулина тъй често го бе приютявала?
Към десет часа по стълбата на къщата, в която Озбърнови заемаха един етаж, се чу дрънкането на сабя. Можеше също да се чуе и почукването на кухненската врата. Клетата Паулина, която току-що се бе прибрала от черква, припадна едва ли не ужасена, когато отвори вратата и видя пред себе си своя посърнал хусар. Той изглеждаше бледен като среднощния конник, който бе изплашил Леонора. Ако викът й нямаше да привлече господарите, които щяха да открият приятеля й, Паулина би извикала. Затова тя задуши писъка си и като поведе своя герой към кухнята, даде му бира и няколко отбрани къса от вечерята, която Джоз не бе имал сърце да изяде. С голямото количество бира и ядене, които погълна, хусарят показа, че не е призрак. И докато пълнеше уста, той разправи своите страшни патила.
Полкът им проявил чудеса от храброст и известно време възпирал напора на цялата френска армия. Най-после обаче били сразени, както навярно вече е сразена и цялата британска армия. Ней разгромявал полкове един подир друг. Белгийците напразно се намесили да предотвратят избиването на англичаните. Войниците на Брауншвайг били сломени и побягнали, а техният херцог бил убит. Поражението било пълно. И той се помъчи да удави своята печал от поражението в потоци бира.
Изидор, който бе влязъл в кухнята, чу разговора и изтича да осведоми господаря си.
— Всичко е свършено! — изкрещя той на Джоз. — Английският херцог е пленник; херцогът на Брауншвайг е убит; британската армия е в пълно бягство. Измъкнал се е само един човек и сега той е в кухнята — елате да го чуете.
И Джоз се затътри нататък, където Регулус все още седеше пред кухненската маса, здраво стиснал канчето с бирата. На най-добрия френски език, който можеше да му хрумне и който, искрено казано, бе изпълнен с граматични грешки, Джоз подкани хусаря да му разправи историята си. Колкото повече приказваше Регулус, толкова по-големи ставаха бедите. Той бил едничкият човек от техния полк, който не бил убит на бойното поле. Видял как херцогът на Брауншвайг паднал, как черните хусари се разбягали и как оръдията покосявали шотландците.
— Ами… полк?
— Раздробен на парчета — каза хусарят, при което Паулина извика:
— О, милата ми господарка, ma bonne petite dame [56] — изпадна тя едва ли не в истерия и изпълни къщата с писъците си:
Обезумял от ужас, мистър Седли не знаеше как и къде да търси подслон. Той се втурна от кухнята във всекидневната и хвърли умолителен поглед към вратата на Амелия, която мисис О’Дауд бе затворила под носа му. Но като си спомни с какво презрение му бе отвърнала и като се поспря за миг да послуша до вратата, той тръгна да излезе на улицата, за първи път през този ден. Джоз грабна свещ, огледа се за шапката си със златните галони и я намери на обикновеното й място — на масата в преддверието. Тя бе сложена до огледалото, пред което Джоз имаше навик да кокетира, като завиваше страничните си къдрици и накривяваше под подходящ ъгъл шапката си, преди да се появи пред хора. Силата на навика е толкова голяма, че дори и сред ужаса, в който бе изпаднал, той започна механично да опипва косата си и да нагласява шапката си накриво. После погледна смаян бледото лице в огледалото пред него, като съсредоточи поглед особено върху мустаците, които в продължение на седем седмици, откакто се бяха появили на света, бяха буйно пораснали. «Действително ще ме вземат за военен» — помисли той, като си спомни предупреждението на Изидор, че заколение грози цялата сломена британска армия. И като се завърна със залитане в спалнята си, той започна бясно да дърпа шнура на звънеца, с който обикновено викаше лакея.
Изидор се отзова на повикването му. Джоз се отпусна на един стол. Измъкна вратовръзката си и разкопча яките си. И двете му ръце бяха вдигнати до гърлото.
— Coupez-moi [57], Изидор! — крещеше той. — Coupez-moi, vite [58]!
За момент Изидор помисли, че господарят му е подлудял и го кара да му пререже гърлото.
— Les moustaches [59] — изпъшка Джоз, — les moustaches — coupy, rasy, vite [60]!
Неговият френски език беше точно от този вид — изобилен с думи, както вече казахме, но без да се отличава с граматична правилност.
Изидор обръсна за минутка мустаците и чу с неописуемо удоволствие как господарят му заповяда да донесе цивилния му жакет и шапка.
— Ne porty ploo — habit rnilitair — bonny — donny a prenny dehors. — Това бяха думите на Джоз и жакетът и шапката най-после станаха собственост на Изидор.
След като направи този подарък, Джоз си избра цивилен жакет и цивилна жилетка и си сложи бяла вратовръзка и цивилна касторена шапка. Ако имаше широкопола, той непременно би я сложил. И тогава човек щеше да го помисли за някой цветущ, едър служител на английската черква.
— Venny maintenong, sweevy — ally — party — dong la roo — продължи той и с тези думи се спусна бързо по стълбите и излезе на улицата.
Макар и Регулус да се бе заклел, че е единственият човек от полка и едва ли не от цялата съюзна армия, който се е спасил и не е бил разсечен на парчета от Ней, стана ясно, че това негово твърдение бе невярно и доста много от предполагаемите жертви бяха избягнали унищожението. Десетки от другарите на Регулус се бяха добрали до Брюксел и като признаваха единодушно, че са бегълци, накараха целия град да си мисли, че съюзниците са победени. Всеки час очакваха да пристигнат французите. Паниката продължаваше и навсякъде се виждаха приготовления за бягство. «Никакви коне!» — мислеше си с ужас Джоз. Той накара Изидор да пита десетки хора дали могат да им заемат или продадат коне и сърцето му просто спираше да бие, когато отвсякъде получаваше отрицателни отговори. Дали пък да предприеме пътуването пеша? Дори и страхът не бе в състояние да размърда дотолкова това тежко тяло.
Почти всички заемани от англичаните хотели бяха обърнати към парка и Джоз скиташе нерешително натам, заедно с тълпи други хора, които също като него бяха смазани от уплаха и любопитство. Той видя някои семейства, много по-щастливи от него, тъй като си бяха намерили коне и вече си заминаваха с топуркане по улиците. Но имаше и такива като него, които с никакви молби и подкупи не можеха да си доставят средства за бягство. Между тези бегълци в очакване Джоз забеляза лейди Берейкърс и дъщеря й, седнали в своята каляска пред конюшнята на хотела. Всички места на екипажа бяха заети с багаж, а едничката пречка за заминаването им бе същата липса на движима сила, която караше и Джоз да стои в бездействие.
Ребека Кроли също заемаше стаи в този хотел. Преди това тя бе имала няколко неприязнени срещи с дамите от семейство Берейкърс. Когато видеше случайно Ребека на стълбата, милейди Берейкърс извръщаше пренебрежително глава. И когато чуеше да споменават някъде името й най-упорито злословеше против съседката си.
Графинята се възмущаваше от близостта на генерал Тъфто със съпругата на адютанта. Лейди Бланш я избягваше като някаква заразителна болест. Едничък само графът от време на време поддържаше тайничко познанство с нея, когато биваше далеч от надзора на дамите си.
Сега Ребека можа да си отмъсти на тези нахални неприятели. В хотела стана известно, че капитан Кроли оставил конете си в града, и когато паниката обхвана населението, лейди Берейкърс благоволи да изпрати камериерката си при съпругата на капитана, като я поздравяваше и изказваше желание да узнае цената на конете на мисис Кроли. Мисис Кроли също изпрати поздравите си и една бележка, с която даваше да се разбере, че не е свикнала да уговаря сделки с камериерки.
Този рязък отговор накара графа да дойде лично в апартамента на Беки. Но той не сполучи повече от първата пратеничка.
— Ха, да изпратят при мене някаква си камериерка! — провикна се силно ядосана мисис Кроли. — Защо милейди Берейкърс не ме накара да й оседлая и конете! Нейно сиятелство ли иска да избяга или la femme de chambre [61] на нейно сиятелство?
Това беше отговорът, който графът занесе на графинята.
На какво ли не ни принуждава необходимостта! При неуспеха на втория посланик самата графиня отиде лично при мисис Кроли. Тя я умоляваше сама да определи цената, дори предложи да покани Беки в имението си, ако тя й даде възможност да се завърне там. Мисис Кроли й отвърна с насмешка.
— Не желая да бъда обслужвана от домоуправители с ливреи — отвърна тя. — Вероятно вие никога не ще можете да се приберете със скъпоценностите си. Те ще отидат в ръцете на французите. След два часа те ще бъдат вече тук, а дотогава аз ще бъда на половината път до Гант. Няма да ви продам конете си, не, дори и с цената на двата най-големи диаманта, които ваше сиятелство носеше на бала.
Лейди Берейкърс трепереше от гняв и от уплаха. Диамантите бяха пришити в дрехите й и укрити в обущата и в подплънките на негово сиятелство.
— Диамантите са у банкера и аз ще получа конете — каза тя.
Ребека се изсмя в лицето й. Разярената графиня слезе долу и седна в екипажа си. Тя изпрати в града камериерката, кочияша и съпруга си, като всеки от тях трябваше да търси коне; и зло тегнеше над главата на този, който си дойдеше последен! Нейно сиятелство бе решила да тръгне в момента, когато щяха да докарат коне, откъдето и да било — със съпруга си или без него.
Ребека имаше удоволствието да види нейно сиятелство в разпрегнатия екипаж. Като държеше очите си съсредоточени в нея, тя оплакваше с най-висок глас бедите на графинята.
— Да няма възможност да си намери коне — казваше тя — при наличността на толкова диаманти, зашити във възглавниците на каретата! Каква плячка за французите, когато дойдат!… Думата ми е за каретата и диамантите, не за дамата.
Тя говореше това пред хотелиера, пред прислугата, пред пътниците и пред множеството безделници, които се разтакаваха по двора. На лейди Берейкърс и се искаше да я застреля от прозореца на каретата. Докато се радваше на унищожението на неприятелката си, Ребека зърна Джоз, който тръгна към нея веднага щом я забеляза.
Това променено, изплашено, дебело лице разкриваше напълно тайната му. И той също искаше да бяга и търсеше начин за избавление. «Той ще купи конете ми — помисли си Ребека, — а аз ще се кача на кобилата.»
Джоз се приближи до приятелката си и зададе въпроса си за стотен път през изтеклия час:
— Знаете ли къде могат да се намерят коне?
— Какво, вие да бягате? — каза Ребека със смях. — Аз пък си мислех, че вие, мистър Седли, сте защитник на всички дами.
— Аз… аз не съм военен — изпъшка той.
— Ами Амелия? Кой ще бди над вашата клета малка сестрица? — запита Ребека. — Вие в никакъв случай няма да я изоставите, нали?
— Какво мога да й помогна в случай… в случай, че неприятелят дойде? — отвърна Джоз. — Те ще пощадят жените; но моят слуга ми каза, че са се заклели да не проявяват никаква милост към мъжете — проклетите му страхливци.
— Ужасни! — извика Ребека, изпитвайки удоволствие, като виждаше колко е разтревожен.
— Освен това аз няма да я изоставя — извика братът. — Няма да я изоставя. В екипажа ми има едно място за нея, а също и за вас, скъпа мисис Кроли, ако желаете да дойдете и ако намерим коне… — въздъхна той.
— Аз имам два коня за продан — каза дамата. При тази новина Джоз едва ли не се хвърли в обятията й.
— Приготви екипажа, Изидор — извика той, — намерихме… намерихме!
— Конете ми никога не са впрягани — прибави дамата. — Бълфинч ще раздроби екипажа на парчета, ако го впрегнете.
— Но е кротък за яздене, нали? — запита цивилният гражданин.
— Кротък като агне и бърз като заек — отвърна Ребека.
— Мислите ли, че ще отговаря на ръста ми? — каза Джоз. Той вече си представляваше, че е на гърба му, като дори през ум не му минаваше за горката Амелия. Кой любител на конете би могъл да устои на такова изкушение?
В отговор Ребека го повика в стаята си, където той я последва, задъхан от нетърпение да сключи по-скоро сделката. В целия си живот Джоз рядко бе прекарвал друг половин час, който да му струва толкова пари. Като измерваше цената на стоката за продан според нетърпението на Джоз да я купи, както и според редкостта на артикула, Ребека поиска такава огромна сума за конете си, че дори и нашият цивилен се сепна.
— Ще продам и двата или нито един — решително заяви тя.
Родън й бил заповядал да не се разделя с конете за по-малка цена от тази, която сега определила. Лорд Берейкърс щял да й даде същите пари. И въпреки цялата й любов и уважение към семейство Седли нейният скъп мистър Джоузеф трябвало да разбере, че бедните хора трябва да живеят. С една дума, никой не можеше да бъде по-любвеобилен и по-твърд, когато се касаеше за парична сделка.
Както можеше да се предполага, Джоз в края на краищата се съгласи. Сумата, която трябваше да й даде, бе толкова голяма, че той беше длъжен да й поиска известен срок — толкова голяма, че представляваше същинско малко състояние за Ребека, която бързо пресметна, че с тази сума и с полученото от продажбата на Родъновите вещи, както и с вдовишката си пенсия, в случай че го убият, тя ще бъде напълно независима и ще може да гледа превратностите на живота право в лицето.
Веднъж или два пъти през деня и самата тя бе мислила за бягство. Но разумът й даде по-добър съвет. — «Да предположим, че французите действително дойдат — мислеше си Беки, — какво ще направят на една бедна офицерска вдовица? Ха! Минаха вече времената на плячкосванията и на обсадите. Ще ни оставят да си отидем спокойно в отечеството или пък ще си живея приятно в чужбина с един хубав доходец.»
Междувременно Джоз и Изидор отидоха в конюшните да прегледат току-що купените животни. Джоз заповяда на слугата си да оседлае веднага конете. Той възнамеряваше да тръгне още същата вечер, още същия час. Остави лакея си да приготовлява конете, а сам се отправи към къщи да нареди необходимото за заминаването си. Последното трябваше да стане тайно. Той ще влезе в стаята си през задния вход. Никак не му се искаше да се изправи лице срещу лице с мисис О’Дауд и с Амелия и да им признае, че се готви да бяга.
Докато сключваше сделката с Ребека и докато преглеждаше конете, утрото отново бе настъпило. Но макар че полунощ отдавна бе минала, за града нямаше почивка. Хората бяха станали, светлините в къщите блестяха, тълпите продължаваха да се навъртат около вратите, а улиците бяха изпълнени с движение. Най-различни слухове все още се носеха от уста на уста. Според едно сведение прусаците били напълно сразени; според друго — англичаните предприели нападение и победили; трето пък поддържаше, че те се държали на позициите си. Този последен слух започна да се затвърдява все повече и повече. Никакъв французин не се бе появил. Започнаха да пристигат разни откъснали се от войската войници, които донасяха все по-благоприятни сведения. Най-после в Брюксел дойде един адютант със съобщения до коменданта на града. Той разлепи навсякъде официално съобщение за успеха на съюзниците при Катр Бра и за пълното отблъскване на французите под командуването на Ней след шестчасова битка. Адютантът трябва да бе дошъл по времето, когато Джоз и Ребека сключваха сделката си или когато той преглеждаше конете. Когато стигна в хотела си, Джоз завари на входа двадесетина от безбройните му обитатели, които разискваха новината. Нямаше никакво съмнение за истинността й. И той отиде да я съобщи на намиращите се под негова закрила дами. Не смяташе за необходимо да им каже как бе възнамерявал да ги напусне, как бе купил коне и каква цена бе платил за тях.
Но за тези, които мислеха единствено за безопасността на своите любими, победата или поражението бяха само второстепенни неща. Като научи за победата, Амелия стана дори още по-възбудена от по-рано. Тя искаше още в този миг да отиде при войската. Умоляваше брат си със сълзи на очи да я заведе там. Съмненията и страховете й стигнаха най-висока точка. Клетата девойка, която в продължение на дълги часове бе стояла като вцепенена, сега буйствуваше и тичаше насам-натам в истерично безумие. Каква жална картина представляваше тя! Нито един от гърчещите се от болка войници на бойното поле, петнадесет мили далеч от града, където лежаха след борбата толкова много от смелчаците — нито един мъж не страдаше по-силно от тази клета невинна жертва на войната. Джоз не можеше да понесе гледката на нейните страдания. Той остави сестра си под грижите на по-твърдата от него нейна приятелка и още веднъж слезе при входа на хотела, където всички се помайваха, все още разговаряха и чакаха повече новини.
Докато стояха там, утрото съвсем настъпи и от бойното поле започнаха да идват повече новини, донасяни от хора, които бяха участвували в самото сражение. Военни коли и дълги селски каруци, натоварени с ранени, започнаха да пристигат в града. От тях се разнасяха болезнени стенания и посърнали лица поглеждаха тъжно над сламените настилки. С любопитство и болка гледаше Джоз Седли към една от тези коли, а стоновете на хората в нея бяха ужасни — изморените коне едва можеха да теглят.
— Спри! Спри! — извика слаб глас от сламата и каруцата спря пред вратата на хотела на мистър Седли.
— Това е Джордж; зная, че е той! — извика Амелия, която в миг се впусна към балкона с бледо лице и отпусната развята коса. Човекът не беше Джордж, но и този беше добре дошъл, тъй като носеше новини от него. Това беше клетият Том Стъбл, тръгнал така смели от Брюксел преди двадесет и четири часа, носейки знамето на полка, което храбро бе защищавал на бойното поле. Един френски стрелец бе промушил младия подпоручик в крака и той падна, като все още смело държеше знамето. В края на битката намериха за клетото момче място в една каруца и го докараха в Брюксел.
— Мистър Седли, мистър Седли! — извика момчето със слаб глас и Джоз се приближи до него едва ли не изплашен от молбата му. Отначало той не позна кой го викаше.
Малкият Том Стъбл протегна горещата си и слаба ръка.
— Трябва да бъда настанен в този хотел — каза той. — Това го казаха Озбърн… и… Добин. А вие трябва да дадете на човека два наполеона — майка ми ще ви ги върне.
През дългите трескави часове, прекарани в каруцата, мислите на този младеж се въртяха около бащиния му пасторски дом, който бе напуснал само преди няколко месеца, и в този унес от време на време забравяше болката си.
Хотелът беше голям и хората любезни и всички войници от каруцата бяха внесени вътре и сложени на легла. Заведоха младия подпоручик в горния етаж, в жилището на Озбърн. Амелия и съпругата на майора се впуснаха към него, когато тя го разпозна от балкона. Можете да си представите чувствата на двете жени, когато им казаха, че за този ден боят е свършен и че съпрузите и на двете са в безопасност. С какъв безмълвен възторг Амелия се отпусна на врата на добрата си приятелка и я прегърна! С какъв изблик на благодарност коленичи тя и благодари на силата, която бе спасила съпруга й!
Никой лекар не би могъл да препоръча на нашата млада дама, в нейното трескаво и неспокойно състояние по-подходящо лекарство от това, което случаят изпречи пред нея. Тя и мисис О’Дауд непрестанно бдяха над ранения момък, чиито болки бяха много остри, и по време на наложената й длъжност Амелия нямаше време да размишлява върху собствените, си грижи, нито пък да се отдава на личните си страхове и предчувствия, към което бе склонна. Младият ранен момък разправи по простичък начин какво се беше случило през деня и как се бяха сражавали приятелите ни от храбрия… полк. Те пострадали много. Загубили много офицери и войници. Когато нападали, конят на О’Дауд бил застрелян изпод него и всички помислили, че с майора вече всичко е свършено и че Добин ще добие майорски чин, но когато се върнали от мястото на нападението към старата си позиция, открили майора седнал на трупа на своя Пирам да се разхлажда с една джобна бутилка. Капитан Озбърн повалил френския копиеносец, който пробол подпоручика. Това накара Амелия така да пребледнее, че мисис О’Дауд спря подпоручика да не разказва повече. А в края на деня капитан Добин, макар и самият той ранен, взел на ръце момъка и го занесъл при лекаря, а оттам в каруцата, която трябвало да го доведе в Брюксел. Също така обещал на каруцаря два луидора, ако го закара до хотела на мистър Седли в Брюксел и каже на мисис капитан Озбърн, че сражението е свършено и че съпругът й е здрав и читав.
— Този Уилям Добин действително има добро сърце — каза мисис О’Дауд, — при все че постоянно ми се надсмива.
Младият Стъбл се кълнеше, че в армията нямало друг офицер като него, и не престана да сипе похвали върху по-старшия от него капитан за неговата скромност, доброта и за възхитителното му хладнокръвие на бойното поле. Амелия слушаше разсеяно тази част от разговора. И само когато ставаше дума за Джордж, тя даваше ухо, а когато не го споменаваха, тогава пък мислеше за него.
Като се грижеше за ранения и като си представяше какви злини са избягнали предишния ден, вторият ден съвсем не премина бавно за Амелия. За нея в армията имаше само един човек; и щом той беше добре, трябва да се признае, че всичко останало й бе безразлично. Сведенията, които Джоз носеше от улицата, докосваха само бегло ушите й, макар че те бяха от естество да обезпокоят този плашлив джентълмен, както и мнозина други хора от Брюксел. Вярно — французите били отблъснати, но това станало след жестока и неравна битка, и то само с една от дивизиите на френската армия. Императорът с главните си войски бил далеч към Линеи, където напълно бил смазал прусаците и сега можел свободно да стовари всичките си сили върху съюзниците. Херцог Уелингтън се оттеглял към столицата и навярно някаква голяма битка щяла да се разреши пред стените й, а шансовете за успех били твърде съмнителни. Херцог Уелингтън имал само двадесет хиляди британски войници, на които да разчита, тъй като германските сили представлявали набързо събрани доброволци, а белгийците били сразени. И негово сиятелство трябвало само с тази шепа хора да устои срещу сто и петдесет хиляди войници, нахлули в Белгия.
Джоз се приближи до приятелката си и зададе въпроса си за по-под водачеството на Наполеон. Под водачеството на Наполеон! Кой е този военен, колкото изкусен и ловък да е той, който би могъл да се сражава в неравна борба с него?
Джоз си мислеше за всички тези неща и трепереше. Това правеше и цял Брюксел, където хората чувствуваха, че битката от предишния ден е само въведение към предстоящото по-голямо сражение. Една от изправените срещу императора армии вече беше разпръсната на всички страни. Малкото английски войници, които можеха да се съберат, за да му се противопоставят, щяха навярно да загинат на поста си и победителят щеше да мине през труповете им и да влезе в града. Горко на тези, които щеше да намери там! Съчиниха манифести, обществени дейци се събираха и тайно спореха, приготовляваха се жилища и се изработваха трицветни знамена и подобни емблеми, за да посрещнат с «добре дошъл» негово величество краля и император.
Изселването все продължаваше и когато намериха начин за бягство, семействата напущаха града. Когато на седемнадесети юни следобед Джоз отиде в хотела на Ребека, той откри, че голямата каляска на семейство Берейкърс вече я няма в конюшнята. Графът бе намерил отнякъде два коня, независимо от мисис Кроли, и бе поел пътя към Гант. Луи Желани приготовляваше куфара си също в този град. Като че нещастието не се изморяваше да тика в движение този тромав изгнаник.
Джоз чувствуваше, че забавянето от предишния ден бе само временно отлагане и че скъпо купените му коне непременно ще влязат в работа. През целия ден той изпитваше непоносими мъки. Дотогава, докато между Наполеон и Брюксел се намираше една английска армия, неотложното бягство не бе необходимо. Но той бе довел конете си от тяхната далечна конюшня в тази на хотела, където живееше, за да бъдат пред очите му и да не ги грози отвличане. Изидор непрестанно бдеше пред вратата на яхъра и държеше конете оседлани, да бъдат готови за тръгване. Той горещо желаеше това събитие.
След посрещането от предишния ден Ребека не смееше да се доближи до скъпата си Амелия. Тя поокастри букета, който Джордж й бе дал, сложи прясна вода на цветята и препрочете писмото, което той й бе изпратил.
— Клетникът — каза си тя, мачкайки малкото парче хартия с пръстите си, — как бих могла да я смажа с това! И за такова нещо е готова да сломи сърцето си… за един глупав мъж… за един суетен и надут човек… и при това дори не я обича. Моят клетичък добър Родън струва десет пъти повече от това същество.
Сетне тя започна да мисли какво ще направи, ако… ако нещо се случи на клетия добър Родън, и какво щастие беше, че бе оставил конете си в Брюксел.
Мисис Кроли, която не без яд видя как семейство Берейкърс си замина, през този ден намисли самата тя да вземе възприетите от графинята предпазни мерки и заши в облеклото си по-голямата част от скъпоценностите, чековете и банкнотите си. Така нагласена, тя бе готова за всякаква възможност — да избяга, ако сметне за необходимо, или пък да остане и посрещне победителя, независимо от това дали той е французин или англичанин. И не е сигурно дали нея нощ тя не сънува, че става графиня и маршалска съпруга, докато Родън, обвит в шинела си, останал да сънува на дъжда при хълма Сен Жан, си мислеше с цялото си сърце за малката женичка, която бе оставил зад себе си.
Следният ден бе неделя. Мисис майор О’Дауд имаше удоволствието да види, че й двамата й пациенти са освежени телом и духом от почивката през нощта. Самата тя бе спала на едно голямо кресло в стаята на Амелия, готова да се притече на помощ на приятелката си или пък на подпоручика, ако някой от тях се нуждае от услугите й. Когато настъпи утрото, тази яка жена се върна в квартирата, която бяха заемали с майора, и там си направи сложен и разкошен тоалет, напълно подходящ за случая. И твърде е възможно, докато седеше самичка в тази стая, в която бе живял съпругът й, където шапчицата му все още лежеше на възглавницата, а бастунът му бе изправен в ъгъла, поне една молитва да се е издигнала към небето, за благоденствието на смелия воин Майкъл О’Дауд.
Когато се завърна, тя донесе молитвеника си и прочутия сборник с проповедите на вуйчо й, епископа, от който не пропущаше да чете нито един неделен ден. Може би не схващаше всичко и не произнасяше правилно дългите и сложни думи — тъй като епископът бе учен човек и обичаше дългите латински изрази, — но тя четеше проповедите много съсредоточено и с голямо усърдие като, общо взето, ги разбираше. «Колко често моят Мик слушаше тези проповеди — мислеше си, — докато аз му ги четях спокойно в стаята!» Тя реши да предприеме това и днешния ден, а Амелия и раненият подпоручик да играят ролята на енориаши. В същия ден и в същия час тази служба бе прочетена в двадесет хиляди черкви и милиони британски мъже и жени бяха коленичили и молеха за защита този, който бе баща на всички.
Те не чуха шума, който обезпокои нашата малка група богомолци в Брюксел. Той беше много по-силен от шума, който бяха чули преди два дни — и докато мисис О’Дауд четеше службата с най-хубав глас, оръдията на Ватерло започнаха да реват.
Когато Джоз чу ужасния звук, реши да не се оставя повече на тези постоянно прииждащи страхове и веднага да избяга. Втурна се в стаята на ранения, където нашите трима приятели бяха спрели молитвите си, и ги прекъсна, като се обърна умолително към Амелия.
— Невъзможно ми е да понасям повече, Еми — каза той, — невъзможно ми е. А и ти трябва да дойдеш с мене. Купих за тебе един кои — няма значение на каква цена — и ти трябва да се облечеш и да дойдеш с мене, като ще яздиш зад Изидор.
— Да ми прости господ, мистър Седли, но вие не сте нищо друго, освен страхливец — възкликна мисис О’Дауд, като остави книгата.
— Амелия, повтарям ти, ела с мене — продължи цивилният, — не обръщай внимание, на думите й; защо трябва да стоим тук и да бъдем заклани от французите?
— Вие забравяте… полк, момчето ми — каза от леглото си малкият Стъбл, раненият герой. — И… и вие няма да ме оставите, нали, мисис О’Дауд?
— Не, мило момче — заяви тя, като се приближи и целуна момъка. — Никакво зло не ще те сполети, докато аз съм при тебе. Няма да се помръдна, докато не получа нареждане от Мик. Много красива фигура ще бъда, нали, щръкнала зад този дебеланко, на гърба на някой кон?
Тази картина накара младия ранен момък да избухне в смях и дори и Амелия да се усмихне.
— Аз не я викам — изкрещя Джоз. — Аз — аз не викам тази ирландка, а тебе, Амелия; питам те веднъж завинаги: ще дойдеш ли?
— Без съпруга си ли, Джоузеф? — каза Амелия с учуден поглед и подаде ръка на жената на майора. Търпението на Джоз бе изчерпано.
— Тогава сбогом — каза той, като разтърси яростно юмрук и тресна вратата, през която излезе. И този път той действително даде заповед за заминаване, като яхна коня на двора. Мисис О’Дауд чу тропота на копитата, докато конете излизаха от портата. И като погледна, тя изсипа няколко хапливи забележки по адрес на клетия Джоз, докато той яздеше надолу по улицата, следван от Изидор с шапката с галоните. Конете, които не бяха упражнявани в продължение на няколко дни, бяха буйни и подскачаха по улицата. Джоз, който бе тромав и плах конник, нямаше много добър вид на седлото.
— Амелия, миличка, погледни го как ще се блъсне о прозореца на приемната. Не съм виждала през живота си по-недодялан човек!
И след малко двамата ездачи изчезнаха в лек галоп надолу по улицата, която водеше към пътя за Гант, а мисис О’Дауд ги следеше с подигравателен поглед, докато се изгубиха от очите й.
През целия този ден, от сутринта до след залез, оръдията не престанаха да реват. Бе тъмно, когато гърмежите изведнъж спряха.
Всички сме чели какво е станало през този промеждутък от време. Разказът за случилото се е в устата на всеки англичанин: и вие, и аз, които сме били деца, когато голямата битка е била спечелена и загубена, никога не се изморяваме да слушаме и да преразказваме историята на това бележито сражение. Споменът за него все още трепти в гърдите на милиони съотечественици на онези смели мъже, които го загубиха. Те горят от нетърпение да им се даде възможност да си отмъстят за това унижение; и ако възникне някакво сблъскване, което да се увенчае с победа за тях и тяхното минало, те от своя страна ще се въодушевят и ще ни оставят в наследство произтичащите от победата омраза и ярост; тогава безкрайни ще са тъй наречените слава и срам, безкрайни ще са убийствата, които ще се извършват ту от едната, ту от другата държава. Може би векове след това ние, французи и англичани, ще продължаваме да се перчим и да се убиваме един друг, и в безумието си ще защищаваме ония принципи на честта, внушени ни от самия Сатана.
Всички наши приятели изпълниха своя дял и се сражаваха като истински мъже на бойното поле. През целия ден, докато жените се молеха десет мили далеч от тях, редовете на безстрашната английска пехота посрещаха и отблъскваха яростните нападения на френската конница. Оръдията, които се чуваха в Брюксел, разпръсваха редиците им, приятели падаха, а останалите живи смелчаци заемаха местата им. Надвечер нападението на французите, повтаряно и отблъсквано с буйна смелост, понамали яростта си. Те имаха да се бият с други врагове, освен с британците, или пък се готвеха за последна атака. Най-после и тя дойде. Редиците на императорската гвардия тръгнаха нагоре по хълма Сен Жан, наведнъж и за сетен път да сметат англичаните от височината, която бяха заемали цял ден и въпреки всичко, несмущавани от грохота на артилерията, която сееше смърт в редиците на англичаните. Тъмната напираща колона се катереше все по-високо и по-високо по хълма. Изглеждаше, като че окръжава издатината, когато изведнъж започна да се клатушка и колебае. Тогава най-после английските войски се втурнаха в атака от позициите, от които никакъв неприятел не бе в състояние да ги измести, и наполеоновите гвардейци обърнаха гръб и побягнаха.
В Брюксел не се чуваше вече никаква стрелба. Гонитбата продължи още няколко мили по-нататък. Мрак припадна над полето и града; и Амелия се молеше за Джордж, който лежеше по лице мъртъв, с пронизано от куршум сърце.
Глава XXXIII
В която роднините на мис Кроли проявяват голяма загриженост към нея
Молим любезния читател да си спомни — докато войската се изтегля от Фландрия след героичните си действия там и напредва, за да заеме укрепленията по границите на Франция, преди да я окупира, — че в Англия има няколко души, които си живеят мирничко и които също участвуват в настоящия разказ, тъй че трябва да получат припадащия им се дял от нашата хроника. По време на тези битки и опасности старата мис Кроли си живееше в Брайтън, твърде умерено развълнувана от развитието на големите събития. То се знае, тези големи събития правеха вестниците доста интересни и Бригс прочете на висок глас съответния брой на вестника, в който се споменаваше с похвала за храбростта на Родън Кроли, а след това се съобщаваше и за производството му в по-горен чин.
— Жалко, че този младеж предприе такава непоправима стъпка в живота! — каза леля му. — С неговия чин и отличие той би могъл да се ожени за дъщерята на някой пивовар с четвърт милион — като например мис Грейнс; или пък би могъл да поиска да се сроди с най-добрите семейства в Англия. Някой ден той все щеше да получи парите ми; или не той, децата му — тъй като, мис Бригс, аз съвсем не бързам да си отивам, макар и вие да бързате да се отървете от мене; а вместо това сега е обречен на просия, с балерина за съпруга.
— Няма ли моята скъпа мис Кроли да хвърли съчувствен поглед върху смелия воин, чието име е написано в славните страници на историята на отечеството му? — каза Бригс, която бе много възбудена от събитията при Ватерло и много обичаше да говори романтично, щом й се удадеше случай. — Нима капитанът — или полковникът, както би трябвало сега да го нарека — не е извършил дела, които правят името Кроли славно?
— Бригс, ти си глупачка — каза мис Кроли. — Полковник Кроли натика името Кроли в калта. Да се ожени за дъщерята на учител по рисуване. Да се ожени за една dame de compagnie [62] — защото, Бригс, тя бе точно това. Да, тя бе точно това, което си ти, само че по-млада и доста по-хубава и по-умна. Чудя се дали ти не си била съучастничка на тази клетница, на чиито мръсни подлости той стана жертва и от която ти така много се възхищаваше. Да, положително си била съучастничка. Но завещанието ми ще те разочарова, в това можеш да бъдеш уверена. А сега ще имаш добрината да пишеш на адвоката мистър Уокси и да му кажеш, че желая веднага да го видя.
Понастоящем мис Кроли имаше обичай да пише на адвоката си, мистър Уокси, почти всеки ден от седмицата, тъй като бе сменила всички свои разпореждания относно имуществото си и много бе объркана по въпроса, как и кому да остави парите си.
Старата мома обаче бе доста поукрепнала. Това се доказваше от увеличената енергичност и честотата на сарказмите, с които обсипваше мис Бригс. Клетата компаньонка понасяше тези нападки с такова смирение, с такъв страх и такава покорност, която бе полублагородна, полунеискрена — с една дума, търпеше с онова робско подчинение, което жените в нейното положение и с нейния нрав са длъжни да показват. Кой не е виждал как една жена може да тормози друга жена? Какво са страданията, които мъжете са принудени да понасят, в сравнение с тези всекидневно подхвърляни стрели на презрение и жестокост, които много клети жени търпят от тиранките на собствения си пол? Горките жертви! Ние обаче изхождаме от основното си твърдение, което гласи, че мис Кроли изпадаше в особена раздразнителност и жестокост, когато се привдигаше от някаква болест — също както казват, че раните смъдят най-много, когато са на оздравяване.
Докато приближаваше към края на болестта си, за чието настъпване всички се надяваха, мис Бригс бе едничката жертва, която допущаха при болната. Все пак обаче намиращите се недалеч роднини на мис Кроли не забравяха любимата си леля и посредством подаръци и мили съобщения се стараеха да поддържат своите образи живи в съзнанието й.
На първо място нека споменем племенника й Родън Кроли. Няколко седмици след забележителната битка при Ватерло и след като вестниците бяха съобщили за производството и смелостта на този отличил се офицер, параходчето от Диеп донесе на мис Кроли в Брайтън кутия с подаръци, както и синовно писмо от полковника, нейния племенник. В кутията се намираха чифт френски еполети, кръст от Легиона на честта и дръжката на една сабя — останки от бойното поле. Писмото описваше с твърде много хумор как тази дръжка принадлежала на висш гвардейски офицер, който се заклел, че «Гвардията умира, но не се предава», а следния миг бил взет пленник от един прост войник, който счупил сабята на французина с тъпия край на пушката си и Родън станал господар на счупеното оръжие. А що се отнася до кръста и сполетите, те идвали от един полковник от френската кавалерия, който през време на битката паднал под ръката на Родън Кроли, и той не знаел какво друго да направи с плячката, освен да я изпрати на най-добрата си и най-мила приятелка. Да продължава ли да й пише от Париж, накъдето се отправяла армията? Навярно ще може да й прати интересни новини от столицата и от някои от старите й приятели от емиграцията, към които тя е проявявала толкова доброта през време на изпитанията им.
Старата мома накара Бригс да отговори на полковника с любезно и ласкаво писмо, като по този начин го окуражаваше да продължи кореспонденцията. Първото му писмо беше толкова живо и забавно, че тя с удоволствие чакаше онези, които идеха след него.
— Разбира се, аз знам — обясни тя на мис Бригс, — че Родън не би могъл да напише второ такова писмо, също както и ти, клета ми Бригс, не би могла, и че му го е продиктувал не друг, а онази духовита Ребека; но пък това не е причина племенникът ми да не ме забавлява. И заради това ще му дам да разбере, че съм в добро настроение.
Чудно, дали тя знаеше не само че Беки е написала писмото, но че не друг, а тя е изпратила трофеите — купени от нея за няколко франка от един от многобройните улични търговци, които веднага започнаха да разпродават военни трофеи. Авторът, който знае всичко, знае и тези подробности. Но както и да е, любезният отговор на мис Кроли много окуражи нашите млади приятели — Родън и неговата съпруга, които очакваха най-хубавото от явно подобреното настроение на тяхната леля. Те положиха грижи да я забавляват с множество приятни писма от Париж, където, според думите на Родън, имали щастието да вървят по стъпките на армията-победителка.
На жената на пастора, която си замина за Куинс Кроли, за да се погрижи за счупената ключица на съпруга си, старата мома съвсем ле пращаше такива любезни писма. Мисис Бют, тази пъргава, властна и господарски настроена жена, бе извършила най-непростимата от всички грешки по отношение на своята зълва. Тя не само бе потискала нея и домакинството й — но също така бе отегчавала мис Кроли. И ако клетата мис Бригс бе жена с малко повече дух, тя положително щеше да се почувствува щастлива от поръчението на господарката си — да пише на мисис Бют Кроли и да й съобщи, че след нейното заминаване здравето на мис Кроли се е много подобрило и тя в никакъв случай не трябва да се безпокои, нито пък да напуща семейството си заради нея. Тази победа над една жена, която се бе държала много високомерно и жестоко спрямо мис Бригс, би зарадвала повечето нейни посестрими; обаче истината е, че Бригс бе напълно мекушава и в момента, щом неприятелката й бе притеснена от нещо, тя започна да изпитва към нея само съжаление.
— Колко бях глупава — казваше си с пълно основание мисис Бют, — че им загатнах за намерението си да се върна в онова писмо, с което пратихме токачките на мис Кроли. Трябваше да отида, без да продумам ни дума на бедното, старо оглупяло същество, и да я измъкна от ръцете на оная патка Бригс и на онази змия — камериерката. О, Бют, Бют, защо си счупи ключицата?
Наистина, защо? Видяхме вече как мисис Бют бе играла своите карти прекалено открито. Тя бе господарствувала над домакинството на мис Кроли така пълно и властно, че при първия удобен случай за въстание, разгромът й беше пълен. Тя и семейството й обаче смятаха, че е станала жертва на ужасно себелюбие и измяна и че добрините, които е направила на мис Кроли, са били посрещнати с най-черна неблагодарност. Родъновото производство в по-горен чин, както и обстоятелството, че с похвала споменаваха името му във вестника, изпълваха тази добра християнка с уплаха. Ще се смили ли сега леля му към него, щом е станал полковник и носител на орден за храброст? А онази омразна Ребека отново ли ще й стане любимка? Жената на пастора написа една неделна проповед за съпруга си, в която се говореше за суетата на военната слава и за благоденствието на злите хора. Достойният пастор я прочете с най-хубав глас и без да разбере нито сричка. Един от слушателите му бе Пит Кроли, който бе дошъл с двете си природени сестри на черква — там, където старият баронет за нищо на света не можеше да бъде принуден да стъпи.
След заминаването на Беки Шарп този стар клетник се бе отдал напълно на лошите си навици, на селските клюки и на безмълвния страх от сина си. Панделките на бонето на мис Хоръкс станаха по-разкошни от всякога. Изисканите семейства отбягваха с ужас имението и неговия собственик. Сър Пит ходеше да си попийва по домовете на наемателите си, а в пазарни дни се наливаше с ракия и вода заедно с фермерите от Мъдбъри и от другите околни градчета. Той караше семейната каляска в Саутхамптън, с мис Хоръкс в нея, и хората от околността всяка неделя очакваха да прочетат в провинциалния вестник съобщението за сватбата му. Същото очакваше с безмълвен ужас и синът му. Тежък бе товарът, който мистър Кроли трябваше да носи. На мисионерските срещи и на другите религиозни събрания, където имаше обичай да председателствува и да говори с часове, красноречието му се сковаваше. Защото, когато се изправяше, той чувствуваше, че слушателите казват: «Ето го сина на онзи стар окаяник, сър Пит, който по всяка вероятност пие в селската кръчма.» Двете момичета щяха да бъдат изоставени напълно на произвола (тъй като сър Пит се закле, че никаква възпитателка нямало вече да влезе в къщата му), ако мистър Пит не бе принудил със заплахи баща си да ги изпрати на училище.
Междувременно, както вече казахме, каквито и различия да съществуваха между скъпите племенници и племеннички на мис Кроли, те всички бяха единодушни в любовта си към нея и всички й пращаха най-различни изрази на голямата си привързаност. Така например мисис Бют изпрати няколко домашни птици, няколко едри глави карфиол и една прекрасна чантичка, изработена от миличките й момичета, които молеха леля си да си спомни за тях, докато пък мистър Пит изпрати праскови, грозде и дивеч от имението. Дилижансът от Саутхамптън донасяше в Брайтън тези изрази на добри чувства, а понякога завеждаше там и самия мистър Пит, тъй като пререканията му със сър Пит го караха да отсъствува дълго от дома. А освен това в Брайтън за него имаше нещо много привлекателно — там се намираше лейди Джейн Шийпшанкс, за чийто годеж с мистър Кроли сме споменавали и по-рано. Нейно сиятелство и сестрите й живееха в Брайтън с тяхната мамичка графиня Саутдаун — тази силна по дух жена, тъй добре позната сред сериозния свят.
Необходимо е да се кажат няколко думи за нейно сиятелство и нейното благородно семейство, което е свързано с настоящи и бъдещи връзки с рода Кроли. Относно главата на семейство Саутдаун, Клемънт Уилям, четвърти граф Саутдаун, може да се каже много малко вън от това, че негово сиятелство влезе в парламента (като лорд Уолзи) под покровителството на мистър Уилбърфорс и известно време бе гордост за своя поръчител, като минаваше за сериозен младеж. Но думите не са в състояние да опишат чувствата на възхитителната му майка, когато се научи, наскоро след смъртта на съпруга си, че синът й е член на няколко светски клуба, че е изгубил много на комар в клуба «Уотие» и в «Какаовото дърво»; че е правил дългове с уговорка да ги плати след получаване на наследството си и е ипотекирал семейното имение; че кара карета с четири коня и залага при конни състезания и дори си има ложа в операта, където забавлява най-опасна ергенска компания. В обществения кръг на вдовствуващата лейди името му се споменаваше само с въздишки.
Лейди Емилия беше доста по-възрастна от брат си и заемаше значително място в сериозния свят като авторка на някой от споменатите по-преди възхитителни трактати, както и на много химни и религиозни стихове. Тя беше зряла мома с твърде вяли склонности към женитба, тъй като хората от черната раса ангажираха почти всичките й чувства. Струва ми се, на нея дължим това прекрасно стихотворение:
Поведи ни към някой слънчев остров,
там далеч на запад в океана,
где небето вечно се усмихва,
а черните вечно ридаят…
И тъй нататък.
Тя се намираше в писмовна връзка с джентълмени със свещенически сан в повечето от нашите източно и западноиндийски владения и бе тайно привързана към преподобния Сайлъс Хорнблоуър, когото бяха татуирали в един от островите на Южните морета.
Колкото се отнася до лейди Джейн, върху която, както вече казахме, бяха съсредоточени чувствата на мистър Пит Кроли, тя беше кротка, тиха, свенлива и лесно поруменяваше. Въпреки позорното поведение на брат си тя плачеше за него и много се срамуваше, че все още продължава да го обича. Дори и сега имаше обичай да му изпраща малки, набързо и тайно написани бележчици, които скритом пускаше в пощата. Единствената страшната тайна, която тежеше на съвестта й, беше, че тя и старата икономка веднъж отидоха скришом да посетят Саутдаун в стаите му в хотел «Олбани» и го завариха — о, милия пропаднал нехранимайко! — да пуши пура, с бутилка ликьор пред него. Тя се възхищаваше от сестра си, обожаваше майка си и смяташе, че след онзи сбъркал пътя си ангел, Саутдаун, мистър Кроли е най-приятният и най-образованият от всички мъже. Нейната сестра и мамичка, които бяха дами с превъзходни качества, я направляваха във всяко отношение и гледаха на нея с онова мило съжаление, което този вид дами с превъзходни качества винаги раздават така щедро. Нейната мамичка й поръчваше роклите, книгите, шапките и идеите. Караха я да взема уроци по езда, по пиано или да се занимава с друго някое телесно упражнение, в зависимост от това кое лейди Саутдаун считаше за необходимо. И нейно сиятелство би държала дъщеря си в детски престилки до двадесет и шестата й година, на каквато възраст се намираше в настоящия момент, само ако те не бяха изхвърлени от употреба, когато лейди Джейн бе представена на кралица Шарлота.
Когато най-напред тези дами дойдоха в къщата си в Брайтън, мистър Кроли правеше посещенията си единствено на тях, като се задоволяваше да оставя визитната си картичка в дома на леля си и скромно запитваше мистър Баулс или помощник-лакея относно здравословното състояние на болната. Когато срещна мис Бригс да се връща вкъщи от библиотеката с товар романи под мишница, мистър Кроли поруменя по твърде необичаен за него начин и пристъпи напред да се ръкува с компаньонката на мис Кроли. Той представи мис Бригс на дамата, с която в момента се разхождаше — лейди Джейн Шийпшанкс, като каза:
— Лейди Джейн, позволете ми да ви представя на най-добрата приятелка и най-нежната компаньонка на леля ми, мис Бригс, която вие познавате в нейното друго качество, като авторка на хубавите «Песни на сърцето», към които имате такава слабост.
Лейди Джейн също поруменя, като протегна любезно малката си ръка към мис Бригс и каза нещо много любезно и несвързано относно мамичка и във връзка с намерението си да посети мис Кроли, както и за това, че се радвала да бъде представена на приятелите и роднините на мистър Кроли. С кротките си като на гълъб очи тя кимна за сбогом на мис Бригс, когато се разделяха, а мистър Кроли я дари с дълбок дворцов поклон, какъвто имаше обичай да прави пред нейно величество графинята на Пъмпърникъл, когато беше аташе при тамошния двор.
Ах, този хитър дипломат и последовател на приличния на Макиавели Бинки! Той беше дал на лейди Джейн онова копие от ранните стихове на клетата Бригс, за което си бе спомнил, че е виждал в Куинс Кроли и на което имаше посвещение от поетесата на покойната съпруга на баща му. Той взе със себе си книгата в Брайтън, като я чете в саутхамптънската пощенска кола и лично подчертаваше тук-там с молива си, преди да я подари на нежната лейди Джейн. Той беше също така този, който разкри пред лейди Саутдаун големите преимущества, които можеха да произлязат от една близост между нейното семейство и мис Кроли — преимущества както материални, така и духовни — каза той, — тъй като мис Кроли сега била съвсем самичка. Ужасният разгулен живот и недостойната връзка на брат му Родън бяха охладили чувствата й към този порочен млад човек; а скъперничеството и породената от алчност тирания на мисис Бют Кроли бяха накарали старата дама да въстане срещу прекалено големите изисквания на тези членове на рода им. И макар че през целия си живот той се въздържал да не се сприятелява с мис Кроли, като може би прекалено много бил държал на гордостта си, сега смятал, че трябвало да се употребят всички подобаващи средства, както, за да се спаси душата й от погибел, така и за да осигури богатството й за себе си като глава на семейство Кроли.
Силната по дух лейди Саутдаун се съгласи напълно и с двете предложения на бъдещия си зет и препоръча веднага да въведат мис Кроли в лоното на християнството. Когато се намираше в собствения си дом, както в Саутдаун, така и в замъка Тротърмор, тази висока и сурова мисионерка и носителка на истината обикаляше околната местност с файтона си, като изпращаше пред себе си вестители на коне, раздаваше цели купища религиозни трактати между селяните и наемателите и заповядваше на Гефър Джоунс да стане ревностен християнин по същия начин, както заповядваше на Гуди Хикс да погълне някакво лекарство без възражение, без противопоставяне и без съдействието на свещеника. Лорд Саутдаун, нейният покоен съпруг, епилептичен и простодушничък благородник, имаше навик да одобрява всичко, което неговата Матилда вършеше и мислеше. Така че през каквито и промени да преминеше вярата й (която се приспособяваше към най-голямо разнообразие от мнения, черпени от най-различни проповедници измежду сектантите), тя ни най-малко не се свенеше да заповядва на всички наематели на земите си и на подчинените си да я следват и да вярват онова, което тя вярваше. Така например дали възприемаше учението на преподобния Сондърс М’Нитр, шотландския пастор; или това на преподобния Люк Уотърс, кроткия последовател на Уесли; или пък на преподобния Джайлс Джоулс, просветения Кърпач, който си бе дал званието «преподобен», също както Наполеон се бе коронясал за император — при всички тези случаи се очакваше прислугата, децата и наемателите на земите на лейди Саутдаун да коленичат с нейно сиятелство и да кажат «амин» на молитвите на всеки от тези свещенослужители.
През време на религиозните упражнения позволяваха на стария Саутдаун да седи в собствената си стая поради недоброто си здравословно състояние, да пие топло вино с лимон и захар и да слуша как му четат вестника. Лейди Джейн бе любимата дъщеря на стария граф. Тя се грижеше за него и го обичаше искрено. А що се отнася до лейди Емилия, авторката на «Перачката от Финчли Комън», заплахите й за наказание свише (то беше по времето, което сега описваме, тъй като по-късно възгледите й се смекчиха) бяха толкова страшни, щото много плашеха свитичкия стар джентълмен, баща й, и лекарите заявяваха, че припадъците му винаги се случват след проповедите на нейно сиятелство.
— Непременно ще й направя посещение — каза тогава лейди Саутдаун в отговор на настояванията на обожателя на дъщеря й. — Кой е медицинският съветник на мис Кроли?
Мистър Кроли спомена името на мистър Кримър.
— Той е много опасен и много невеж лекар, скъпи ми Пит. С помощта на провидението станах причина да се откажат от него в няколко къщи, макар че при един-два случая не пристигнах навреме. Не успях да спася клетия мил генерал Глендърс, който просто умираше в ръцете на този невежа — да, умираше. Посъвзе се малко от праховете на Роджър, които му дадох, но уви! Беше вече твърде късно. Но смъртта му беше приятна; и за него това бе само една промяна към по-добро. Скъпи ми Пит, Кримър трябва да напусне леля ви.
Пит изрази пълното си съгласие. И той също така бе увлечен от енергичността на благородната си роднина и бъдеща тъща. Бяха го накарали да възприеме Сондърс М’Нитр, Люк, Уотърс, Джайлс, Джоулс, праховете на Поджър, хапчетата на Роджър, еликсира на Поуки — всяко едно от лекарствата на нейно сиятелство, било то душевно или телесно. Той никога не напущаше дома й, без да отнесе почитателно със себе си цели купища от продуктите на шарлатанската й теология и медицина. О, скъпи ми братя и другари по съдба от Панаира на суетата, кой от вас не познава и не страда под тиранията на подобни доброжелателни мъчители? Напразно вие им казвате: «Скъпа госпожо, по ваша заповед миналата година аз вземах специалитета на Поджър и му вярвам. Защо, защо сега пък трябва да се откажа от него и да възприема лекарството на Роджър?»
Но на това няма как да се помогне: ако не може да ви убеди с доводи, вярната последователка избухва в сълзи и в края на спора неверникът взема съответното лекарство и казва: «Добре, добре, нека да бъдат Роджъровите хапчета.»
— А що се отнася до душевното й състояние — продължи графинята, — разбира се, веднага трябва да се вземат грижи за него. Щом Кримър се намира край нея, тя може да върши всеки ден; а в какво състояние ще отиде на онзи свят, скъпи ми Пит, в какво ужасно състояние! Веднага ще й пратя преподобния мистър Айрънс. Джейн, напиши няколко думи на преподобния Бартоломю Айрънс, в трето лице, и му кажи, че желая да имам удоволствието да го видя тази вечер на чай в шест половина. Той е човек, който пробужда заспалите; непременно трябва да се види с мис Кроли, преди тя да се е оттеглила на почивка, още тази вечер. Емилия, миличка, приготви пакет книги за мис Кроли. Сложи в него «Глас от пламъците», «Бойно предупреждение към Йерихон» както и «Победената плът» или «Покръстеният канибал».
— А също и «Перачката от Финчли Комън», мамичко — каза лейди Емилия. — Няма да е зле отначало да се започне с нещо успокоително.
— Спрете, скъпи госпожи — каза дипломатът Пит. — Моите почитания към мненията на обичната ми и уважавана лейди Саутдаун, обаче аз смятам, че никак не е разумно да започваме въздействието върху мис Кроли, като още в самото начало й дадем подобни сериозни съчинения. Не забравяйте в какво деликатно състояние се намира тя и как досега не е свикнала, как абсолютно никак не е свикнала да се занимава с въпроси, свързани с безсмъртието на душата й.
— Значи, Пит, вие смятате, че да се започне с тези въпроси, е прекалено рано, така ли? — каза лейди Емилия, като се изправи с шест малки книжки, които се намираха вече в ръката й.
— Ако започнете веднага, вие съвсем ще я изплашите. Познавам светския характер на леля ми много добре и съм уверен, че всеки внезапен опит да я въведе в лоното на вярата ще представлява най-неподходящото средство за спасението на душата на тази нещастна жена. По този начин само ще я изплашите и ядосате. Най-вероятно е да захвърли книгите и да откаже да има каквито и да било връзки с изпращачите им.
— Вашата природа, Пит, е също така грубо светска, както и тази на леля ви — каза лейди Емилия, като излезе гордо от стаята с книгите в ръка.
— И няма защо да ви казвам, скъпа ми лейди Саутдаун — продължи Пит с нисък глас, без да обръща внимание на прекъсването, — колко фатална може да се окаже липсата на малко благост и предпазливост относно надеждите, които бихме могли да храним във връзка със светските притежания на леля ми. Не забравяйте, че тя има седемдесет хиляди лири стерлинги; помислете за възрастта й, за разстроените й нерви и за деликатното й здраве. Знам, че е унищожила завещанието, което е било направено в полза на моя брат, полковник Кроли. И ние трябва да поведем тази наранена душа към правия път, като я успокоим, а не като я изплашим; следователно аз смятам, и вие ще се съгласите с мене, че… че…
— Разбира се, разбира се — забеляза лейди Саутдаун. — Джейн, миличка, няма защо да изпращаш онази бележка на мистър Айрънс. Ако здравето й е такова, че разискванията биха я изморили, ние ще чакаме, докато се пооправи. Утре ще направя посещение на мис Кроли.
— И ако ми позволите да предложа нещо, прелестна госпожо — каза Пит с благ глас, — по-добре ще бъде да не вземате със себе си нашата тъй ценна Емилия, която е прекалено жарка; най-хубаво би било да се придружавате от милата ни и кротка лейди Джейн.
— Емилия положително ще развали всичко — каза лейди Саутдаун. И този път тя се съгласи да измени на обичайната си практика, която, както вече казахме, се състоеше в това да изпраща на застрашената от погибел душа цял куп религиозни трактати, преди лично да отиде и се заеме със спасяването й (също както нападението на французите винаги се предшествуваше от яростна канонада). И тъй, заради здравето на болната или за спасението на душата й, или пък заради парите й, лейди Саутдаун се съгласи да отложи временно любимите си начини на действие.
На следния ден големият женски екипаж на семейство Саутдаун, с графската коронка и герб, спря тържествено пред портите на мис Кроли и високият сериозен лакей подаде на мистър Баулс визитните картички на нейно сиятелство за мис Кроли, както и една за мис Бригс. Като компромис вечерта лейди Емилия изпрати на компаньонката един пакет, съдържащ няколко копия от «Перачката», както и други трактати с по-мек характер, за лична употреба на мис Б., а също тъй и няколко книги за прислугата: «Няколко мисли за прислугата», «Тиганът и огънят» и «Официалното облекло на греха», чието съдържание беше много силно.
Глава XXXIV
Лулата на Джеймс Кроли угасва
Любезното държане на мистър Кроли и милото отношение, което лейди Джейн прояви към нея, извънредно много поласкаха мис Бригс. И тя каза няколко добри думи за последната, след като картичките на семейство Саутдаун бяха поднесени на мис Кроли. Обстоятелството, че една графиня лично бе оставила картичката си на мис Бригс достави не малко удоволствие на бедната самотна компаньонка, «Много ми е чудно, мис Бригс, какво иска да каже лейди Саутдаун с това, че е оставила картичка и за тебе» — заяви републиканката мис Кроли, на което компаньонката отвърна смирено: «Надявам се, че няма нищо лошо в това, дето една високопоставена дама е обърнала внимание на една бедна, но благородна жена.» И тя постави тази картичка в работната си кутия между най-любимите си лични вещи. По-нататък мис Бригс обясни как предишния ден бе срещнала мистър Кроли на разходка със своята братовчедка и отдавна обречена нему бъдеща невеста и разправи колко добра и мила изглеждала дамата и колко скромно, да не кажем обикновено, ходела облечена. А после описа и прецени всички части на облеклото й, като се почне от шапката и се стигне до обувките, вършейки това с истинска женска точност.
Мис Кроли позволи на Бригс да бърбори, без да я прекъсва, прекалено много. Колкото повече се подобряваше здравето й, толкова по жадуваше да има хора наоколо си. Мистър Кримър, медицинският й съветник, не даваше да се издума да се върне към старите си свърталища и удоволствия в Лондон. Старата мома се радваше твърде много, когато намереше каквато и да било компания в Брайтън, и не само прие благосклонно картичките, като още на следния ден изпрати своята, но също тъй любезно покани Пит Кроли да дойде и види леля си. Той пристигна, водейки със себе си лейди Саутдаун и нейната дъщеря. Вдовствуващата графиня не каза ни дума относно душевното състояние на мис Кроли. Тя говори благоразумно за времето, за войната, за поражението на чудовището Бонапарт и най-вече — за разни лекари, за доктори-шарлатани и за ценните качества на д-р Поджър, когото тя тогава покровителствуваше.
През време на това посещение Пит Кроли направи един много тактичен жест, който показа, че ако не бе пренебрегнал тъй рано дипломатическата си кариера, сигурно би се издигнал до някакъв висок пост в професията си. Когато графиня Саутдаун се нахвърли срещу корсиканския парвеню, както бе модерно през онези дни, и заяви, че той бил чудовище, опетнено с всички възможни престъпления, че бил страхливец и тиранин, който не заслужавал да живее, че падението му било предречено и т.н., тогава Пит Кроли изведнъж вдигна оръжие в полза на избраника на съдбата. Той описа Първия консул, както го бе видял в Париж при сключването на Амиенския мир, когато той, Пит Кроли, имал удоволствието да се запознае с великия и добър мистър Фокс, държавник, към когото човек не можел да не изпитва жарко възхищение, макар и да се различава от него, и който винаги имал най-високо мнение за император Наполеон. И той заговори с голямо възмущение за недостойното поведение на съюзниците към този свален от трона си владетел, който, след като се бе предоставил великодушно на тяхната милост, бе захвърлен в жестоко и унизително изгнание, докато фанатична сган от католици тиранизираше Франция вместо него.
Тази православна неприязън спрямо римокатолическите предразсъдъци спаси Пит Кроли в очите на лейди Саутдаун, докато пък възхищението му от Фокс и Наполеон го издигна неимоверно високо в очите на мис Кроли. За приятелството й с покойния английски държавник споменахме, когато за пръв път заговорихме за нея в тази повест. Като истински либерал, мис Кроли бе противничка на водената война и при все че, разбира се, падането на императора не развълнува много старата дама, нито пък лошото отношение спрямо него повлия за скъсяването на живота й и за развалянето на почивката й, все пак думите на Пит отидоха право в сърцето й, когато той възхвали и двата й идола. И само чрез тези няколко думи той напредна твърде много в спечелване на благоволението й.
— Ами вие, миличка, какво мислите? — обърна се мис Кроли към младата девойка, която бе харесала още от пръв поглед (а това винаги й се случваше с хубави и скромни млади хора), макар че, трябва да се признае, чувствата й се охлаждаха също тъй бързо, както се пораждаха.
Лейди Джейн поруменя силно и каза, «че не разбирала от политика, която оставяла за по-мъдри от нейната глави; но при все че безсъмнено мамичка имала право, мистър Кроли говорел наистина прекрасно». И когато след свършване на посещението дамите си тръгнаха, мис Кроли изрази надеждата, че «лейди Саутдаун ще бъде тъй добра да й изпраща от време на време лейди Джейн, стига само да им е удобно да се лишат от нея, за да може тя да утешава една клета, нещастна, болна стара жена». След като й дадоха любезно това обещание, те се разделиха с най-добро разположение едни към други.
— Не оставяй лейди Саутдаун да идва втори път, Пит — каза старата дама. — Тя е глупава и надута като всички роднини на майка ти, които никога не съм могла да понасям. Но довеждай онази малка, добродушна, миличка Джейн толкова често, колкото си искаш.
Пит обеща, че ще го направи. Той не каза на графиня Саутдаун какво мнение си бе съставила леля му за нейно сиятелство, която, тъкмо обратното, си въобразяваше, че е направила много приятно и сериозно впечатление на мис Кроли.
И тъй като нямаше нищо против това да облекчи една болна жена, пък и може би в дъното на сърцето си не съжаляваше да се освободи от време на време от скучното ораторствуване на преподобния Щартоломю Айрънс и от сериозните подлизурковци, които се събираха около краката на майчицата й, лейди Джейн започна честичко да посещава мис Кроли. Придружаваше я при разходките й с файтон и я развличаше през много вечери. Лейди Джейн бе толкова нежна и добра по природа, че дори и Фъркин не ревнуваше от нея, а Бригс дори смяташе, че приятелката й е по-малко жестока към нея, когато кротката лейди Джейн биваше у тях. Обноските на мис Кроли към нейно сиятелство бяха прекрасни. Старата мома й разправяше хиляди случки от младостта си, като й говореше по съвсем различен начин от този, по който бе свикнала да разговаря с безбожната малка Ребека, тъй като в невинността на лейди Джейн имаше нещо, което правеше лекомислените приказки неуместни. А пък мис Кроли притежаваше твърде много от качествата на истински благородна жена, за да оскърби подобна чистота. Младата девойка от своя страна никога не бе виждала нежност от никого, освен от тази стара мома, от брат си и от баща си и отплащаше на проявената към нея слабост от страна на мис Кроли с приятелство и искрена доброта.
През есенните надвечери (когато Ребека се подвизаваше в Париж, най-весела от всички намиращи се там весели победители, а Амелия, нашата мила наранена Амелия, ах, къде беше тя?) лейди Джейн седеше в приемната на мис Кроли и й пееше сладко в здрача малките си простички песни и химни, докато слънцето залязваше, а морето ревеше кран брега. Старата мома се събуждаше, когато тези мелодийки се свършваха, и молеше за още. А що се отнася до Бригс, до огромното количество сълзи, които ронеше, и щастието, което изпитваше, докато даваше вид, че плете и поглежда към могъщия океан, тъмнеещ се пред прозорците с трепкащите отгоре му небесни светлинни — кой, кой може да измери щастието и разнежеността на Бригс?
В това време Пит седеше в столовата, взел пред себе си някоя статия върху законите за земеделието или някой мисионерски дневник, и се развличаше тъй, както приляга на романтичните и неромантичните мъже да се забавляват след вечеря. Той пиеше на малки глътки мадейра, строеше си въздушни кули, смяташе се за прекрасен и си мислеше, че сега е много по-влюбен в Джейн, отколкото през изминалите седем години, откакто траеше техният liaison [63] без никаква проява на нетърпение от негова страна — и спеше твърде много. Когато идваше време да се поднася кафето, мистър Баулс влизаше шумно и извикваше ескуайър Пит, когото намираше в тъмното твърде много зает със статията си.
— Бих желала, драги, да си намеря някого, с когото да играя пикет — каза една вечер мис Кроли на лакея, когато последният се появи със свещите и кафето. — Клетата Бригс е толкова глупава, че разбира от карти колкото и една кукумявка (старата мома винаги намираше случай да обижда Бригс пред прислугата); а струва ми се, че ще спя по-добре, след като поиграя малко.
При тези думи лейди Джейн поруменя до основата на мъничките си уши и до върховете на хубавите си пръсти и след като мистър Баулс излезе от стаята и вратата бе добре затворена, тя каза:
— Мис Кроли, аз мога малко да играя. Имах обичай да… да поигравам понякога с клетичкия мил татко.
— Елате и ме целунете. Елате и ме целунете още тази минута, мила ми добра душице! — провикна се възторжено мис Кроли.
И това беше живописното занимание, в което мистър Пит завари старата и младата дама, когато се качи горе със статията си в ръка. Как се изчервяваше през цялата вечер тази нещастна лейди Джейн!
Не трябва да си представяме, че хитростите на мистър Пит Кроли убягнаха от вниманието на милите му роднини от пасторския дом в Куинс Кроли. Хампшир и Съсекс се намират много близо един до друг и мисис Бют имаше приятели в последното графство, които се погрижиха да я осведомяват за всичко и дори за много повече от онова, което ставаше в дома на мис Кроли в Брайтън. Пит стоеше там все по-дълго и по-дълго. По цели месеци не се прибираше в имението, където отвратителният му стар баща се бе отдал напълно на ракията и на обществото на ужасното семейство Хоръкс. Успехът на Пит много ядосваше пасторското семейство и мисис Бют съжаляваше все повече и повече (макар че все по-малко си признаваше) за огромната грешка, която бе направила, като бе обиждала Бригс и се бе държала високомерно и скъпернически спрямо Баулс и Фъркин, така че в домакинството на мис Кроли не се намираше пито един човек, който да й дава сведения какво става там.
— Всичко това се дължи на ключицата на Бют — настоятелно повтаряше тя, — ако не я беше счупил, никога нямаше да напусна мис Кроли. Аз съм мъченица на дълга си и на твоя отвратителен и съвсем не свещенически навик да ходиш на лов, Бют.
— Ами, лов, глупости! Ти я изплаши — възрази божият служител. — Ти си умна жена, но имаш дяволски раздразнителен нрав, и си много голяма скъперница, Барбара.
— А пък тебе хубаво щяха да те стиснат в затвор за длъжници, ако не бях аз да ти пазя парите, Бют.
— Зная, зная, миличка, така е — каза добродушно пасторът. — Ти действително си умна жена, но си прекалено разпоредителна. — И набожният човечец се утеши с една голяма чаша вино.
— Какво, по дяволите, намира тя в онзи глупчо Пит Кроли? — продължи Бют. — Той няма смелост дори и муха да убие. Спомням си, когато Родън, който е истински мъж, го търкаляше с юмруци по пода на конюшнята, сякаш беше някакъв фарфалак, а Пит се прибираше с рев при мамичка… Ха! Ха! Всяко едно от момчетата ми би го напердашило с една ръка. Джим казва, че в Оксфорд още си спомняли за него под името «Мис Кроли»… глупчо такъв.
— Знаеш ли какво, Барбара? — продължи след малко негово преподобие.
— Какво? — каза Барбара, която хапеше нокти и барабанеше по масата.
— Защо пък да не изпратим Джим в Брайтън и да видим дали той няма да може да направи нещо със старата мома? Остава му още малко да довърши образованието си. Пропаднал е на изпитите си само два пъти — същото стана и с мене, — обаче той има преимуществото, че е учил в Оксфорд и че притежава университетско образование. Там се познава с някои от най-изисканите момчета. Освен това взема участие и в университетското надбягване с лодки. Дявол да го вземе, защо да не го пратим на старата и да му кажем да напердаши Пит, ако вземе да бърбори много? Ха, ха, ха!
— Да, Джим би могъл да отиде да я види, разбира се — каза жена му, като прибави с въздишка; — Ех, ако бихме могли да вкараме едно от момичетата в къщата й! Но тя не може да ги понася, тъй като не са хубави.
И докато майка им приказваше, от съседната стая се чуваше как тези нещастни и добре образовани девойки чукат по пианото с корави пръсти някакво сложно музикално парче. И наистина, по цял ден те или свиреха, или се разхождаха с дъски на гърба за придобиване на хубава стойка, или четяха география, или учеха история. Но в Панаира на суетата тези придобивки не принасят никаква полза на девойки, които са ниски, бедни, грозни и имат лош тен на лицето. Мисис Бют не можеше да измисли никой друг, освен за помощника на пастора, който да отнеме едната от тях от ръцете й. В този миг Джим се върна от конюшнята с къса лула, втикната в мушамената му шапка, и двамата с бащата заприказваха за някои черковни въпроси, поради което разговорът между пастора и жена му се прекрати.
Мисис Бют не предричаше нещо кой знае колко благоприятно за каузата им, ако син й Джеймс отидеше като посланик при лелята, затова го изпрати с доста мрачно настроение. А когато казаха на младия момък каква ще е мисията му, и той самият не очакваше голямо удоволствие или полза от нея. Все пак утешаваше се с мисълта, че старата дама може да му даде за спомен някоя хубава сумичка, с която да заплати част от по-наложителните си дългове в началото на идущия срок в Оксфорд, така че зае мястото си в дилижанса от Саутхамптън и вечерта благополучно спря в Брайтън с куфара си, с любимия си булдог Тауцър и с огромна кошница, пълна със земеделски и градинарски произведения, които милите хора от пасторския дом изпращаха на милата мис Кроли. Като реши, че е твърде късно да обезпокои болната си леля още първата вечер от пристигането си, той отседна в хотел и се представи на мис Кроли едва след обед на следния ден.
Когато лелята видя Джеймс за последен път, той беше недодялан момък в оная тромава възраст, когато гласът се мени от неземно тремоло до гръмовит бас, а по лицето разцъфтяват такива неща, за които в аптеката препоръчват най-различни лекарства; когато момчетата се бръснат скритом с ножиците на сестрите си и видът на други млади жени предизвиква у тях неописуем ужас, а големите им ръце и прасци се проточват от твърде тесните за тях дрехи. Тогава присъствието им след вечеря е едно едновременно страшно за дамите, които си шепнат в здрача на приемната, и неописуемо неприятно за останалите край масата господа, на които тяхната тромава невинност пречи да си поприказват свободно и да си разкажат по някоя и друга шега. След втората чаша татко обикновено казва: «Джек, момчето ми, излез навън и виж дали времето не се е променило.»
И младежът, доволен, че ще го оставят на свобода и все пак засегнат от това, че не го считат още за мъж, напуща незавършеното угощение. Джеймс, който при последната си среща с мис Кроли бе тъкмо такъв неоформен юноша, сега вече бе станал млад момък с преимуществата на университетско образование, придобил това неоценимо лустро, което се получава, когато човек живее сред буйна компания в някой малък колеж, когато прави дългове, когато го изключват временно от университета и когато пропадне на някои изпити.
Но той бе хубав младеж, когато дойде да се представи на леля си в Брайтън, а за капризната стара жена хубостта бе нещо, което винаги говори в полза на този, който я притежава. Поруменяването и малко тромавото му държане не отнемаше нищо от това негово качество.
Той каза, че «е дошъл за един-два дни да се види със свой съученик и… и да й изкаже уважението си, а също и уважението на родителите си, които се надяват, че тя е добре».
Когато съобщиха за пристигането на момъка, Пит беше в стаята при леля си и при споменаването на името му придоби доста смутен вид. Старата дама имаше силно чувство за хумор и проявената на място забърканост на племенника й причини голямо удоволствие. Тя запита за всички от пасторския дом с голяма заинтересованост и каза, че възнамерявала да им отиде на гости. После започна да хвали момъка пред него самия, като каза, че се бил разхубавил и че било жалко, дето сестрите му нямали малко от неговата хубост. След като разбра, в отговор на един от въпросите си, че е отседнал в хотел, тя не искаше и да чуе за това и накара мистър Баулс да изпрати веднага за багажа на мистър Джеймс Кроли.
— И виж какво, Баулс — прибави тя с голяма любезност, — имай добрината да платиш сметката на мистър Джеймс.
Тя хвърли на Пит победоносен поглед, който накара този дипломат едва ли не да се задуши от завист. Макар и да беше спечелил благоволението на леля си, досега тя нито веднъж не го бе поканила да пренощува под нейния покрив, а ето че се бе появил някакъв си нищожен младеж с големи претенции, който още от пръв поглед стана най-желан гост.
— Извинете, сър — каза Баулс, като пристъпи напред с дълбок поклон, — от кой хотел трябва Момас да вземе нещата ви?
— Ох, по дяволите — каза младият Джеймс, като се сепна някак си разтревожено, — аз сам ще отида.
— Какво! — възкликна мис Кроли.
— Хотелът се нарича «Странноприемница на Том Криб» — каза Джеймс и се изчерви силно.
Като чу името на хотела, мис Кроли избухна в смях. Мистър Баулс издаде кратък гърлен звук, както можеше да си позволи един доверен на семейството слуга, но задуши остатъка от смеха си; дипломатът само се усмихна.
— Аз… аз не знаех друг по-добър — каза Джеймс със сведен надолу поглед. — Никога друг път не съм идвал тук. Препоръча ми го кочияшът на дилижанса.
Ах, този млад лъжец! Работата беше там, че когато предишния ден пътуваше със саутхамптънската пощенска кола, Джеймс Кроли се бе запознал с боксовия шампион на Тътбъри, наречен «Любимеца», който отиваше в Брайтън да се бори с боксьора на Ротингдийн, познат под името «Бореца». Очарован от приказките на Любимеца, той прекара вечерта в обществото на този високо образован човек и неговите приятели в споменатия по-горе хан.
— Най… най-добре ще е сам да отида да си уредя сметката — продължи Джеймс. — И през ум не ми е минавало да ви карам да плащате моите сметки — прибави великодушно той. Тази деликатност накара леля му да се разсмее още повече.
— Върви и уреди сметката, Баулс — каза тя, като махна с ръка, — и ми я донеси.
Клетата жена, тя не знаеше какво беше сторила!
— Там… там има едно малко куче — каза Джеймс с ужасно виноват изглед. — Най-хубаво ще е да отида да го прибера. То хапе прасците на лакеите.
При тези думи цялата компания избухна в силен смях. Разсмяха се дори Бригс и лейди Джейн, която седеше безмълвна през време на разговора между мис Кроли и нейния племенник. Без да каже ни дума, Баулс напуска стаята.
И за да накаже по-възрастния си племенник, мис Кроли продължи да се държи великодушно към младия оксфордски възпитаник. Нямаше никаква граница на добрината и на комплиментите й, когато веднъж започнеше да ги лее. Тя каза на Пит, че можел да дойде за вечеря, а пред Джеймс настоя да я придружи при разходката й и се перчеше с него, като го разхождаше тържествено на задната седалка на екипажа. През всичкото това време благоволяваше да му говори любезно; цитираше на клетия смаян момък италианска и френска поезия, като настоятелно му повтаряше, че е учен младеж и положително ще спечели златен медал и ще стане първенец в студентските дебати.
— Ха, ха! — разсмя се Джеймс, окуражен от тези комплименти. — Ами, ами, първенец в студентските дебати! Това го има в другия дюкян.
— Какво означава това «другия дюкян», мое дете? — запита дамата.
— Званието «първенец в студентските дебати» се получава в Кеймбридж, не в Оксфорд — каза ученият младеж многозначително и навярно щеше да се задълбочи още повече в този доверителен разговор, ако в същия момент пред тях не се бе появила внезапно лека двуколка, теглена от едно пони с подрязана грива; в двуколката се намираха неговите приятели Любимеца на Тътбъри и Бореца на Ротингдийн, в бели фланелени жакети със седефени копчета, с други трима джентълмени — техни познати, като всички поздравиха клетия Джеймс, седнал в екипажа. Тази случка развали настроението на простодушничкия младеж и през останалата част от разходката не можаха да намъкнат от устата му ни «да» ни «не».
Когато се прибраха, той завари стаята си приготвена и куфарът му сложен в нея. Би могъл да забележи, когато мистър Баулс го заведе там, че по лицето му е изписана сериозност, учудване и съчувствие. Но мисълта за мистър Баулс съвсем не мина през ума му. Той оплакваше вътрешно ужасното положение, в което се бе намерил в къща, пълна със стари жени, които му бърбореха на френски и италиански и му рецитираха стихове. «Ех, да му се не види, как успях тъй да се наредя!» — възкликна скромният момък, който не можеше да стои и пред най-кротката жена — дори и пред Бригс, — когато тя го заговаряше; докато пък, ако го пуснеха край доковете на Темза, би могъл да надприказва по тарикатски и най-устатия лодкар.
На вечеря Джеймс се появи полузадушен от бялата си вратовръзка, като му бе отредена честта да кавалерствува на лейди Джейн и да я отведе долу в столовата, а Бригс и мистър Кроли ги следваха, водейки старата дама, с нейния куп шалове и възглавници. През време на яденето Бригс употреби половината от времето си да се грижи за удобствата на болната и да нарязва пилешко месо за дебелото й испанско куче. Джеймс не приказва много, но настоятелно канеше дамите да пият вино и прие предизвикателството на мистър Кроли, като погълна по-голямата част от бутилката шампанско, която бяха заповядали на мистър Баулс да извади в негова чест. Когато дамите се оттеглиха и двамата братовчеди останаха сами, бившият дипломат стана много разговорлив и дружелюбен. Той разпитваше Джеймс за успеха му в университета, за бъдещите му планове, изрази сърдечно надежда, че ще преуспее в живота, с една дума, държа се сърдечно и приятелски. Виното развърза езика на Джеймс и той разправи на братовчед си за своя живот, за намеренията си, за дълговете си, за неприятностите си при първите изпити, за кавгите си с надзирателите, като бързо пълнеше чашата си от намиращите се пред него бутилки и весело минаваше от портвайн към мадейра.
— Главното удоволствие на леля ми — каза мистър Кроли, като напълни чашата си — е да оставя хората да правят в къщата й, каквото им харесва. Това е истински «дом на свободата», Джеймс, и най-голямата радост, която можеш да доставиш на мис Кроли, е да вършиш, каквото намериш за добре, и си поискваш, каквото ти хрумне. Зная, че у вас всички ми се подиграват за това, че съм бил тори. Мис. Кроли е достатъчно либерална да търпи всякакви възгледи. Тя има републикански принципи и презира всякакви титли и високи постове.
— Защо ще се жениш за графска дъщеря? — запита го Джеймс.
— Драги приятелю, не забравяй — лейди Джейн не е крива, че е от благородническо семейство — отвърна Пит с изтънченост. — Обстоятелството, че е благородна дама, не зависи от нея. Освен това не забравяй, че съм консерватор.
— О, колкото се отнася до това — заяви Джеймс, — няма нищо, което да се сравни с благородната кръв; не, дявол да го вземе, абсолютно нищо. Аз съвсем не споделям мненията на онези там радикали. Знам какво значи да бъдеш джентълмен, дявол да го вземе! Погледни участниците в надбягванията с лодки; виж хората, които се боксират. Обърни внимание на кучето, което убива плъхове — кой от всички тези излиза победител? Разбира се, който е от стар род или благородна порода. Ей, Баулс, старче, донеси още малко портвайн, докато изфраскам тази бутилка тук. За какво говорех?
— Мисля, че разправяше за кучета, които убиват плъхове — забеляза кротичко Пит и подаде на братовчед си бутилката да я «изфраска».
— Аха, убивах плъхове, така ли? Пит, ти спортист ли си? Желаеш ли да видиш как едно куче действително убива плъхове? Ела тогава с мене у Том Кордрой, на Касъл Стрийт Мюз, и аз ще ти покажа такъв бултериер, който… ех, божичко! — възкликна Джеймс, като се разсмя на собствената си наивност. — Та ти пет пари не даваш за кучета и плъхове; ама че глупост! Да пукна, ако можеш да различиш куче от гъска!
— Не, не мога; между другото — продължи Пит с увеличаваща се вежливост — ти говореше за значението на кръвта и за преимуществата на хората с благородно потекло. Ето новата бутилка.
— Да, точно тъй — за кръвта — каза Джеймс, като погълна рубиновата течност. — Няма нищо по-важно от благородната кръв, сър — у конете, у кучетата и у хората. Ха, та ти казвам, миналия семестър, точно преди да ме изключат, искам да кажа — точно преди да се бях разболял от шарка, — ха, ха, двамата с Рингууд от Крайстчърч, Боб Рингууд, сина на лорд Сингбар — веднъж си пиехме бира в едно заведение в Бленъм, когато един лодкар от Бенбъри предложи да се бори с някой от нас за кана пунш. Аз не можех — ръката ми бе в превръзка, — проклетата ми кобила бе паднала заедно с мене едва преди два дни и ръката ми беше счупена. Е добре, аз не бях в състояние да се занимая с него, обаче Боб свали за миг жакета си, «нареди» добре човека от Бенбъри в продължение на три минути и лесно го натупа в четири рунда. Ой, божке, как се стовари на земята този момък! И на какво се дължеше всичко това? На благородната кръв, разбира се, единствено само на нея.
— Джеймс, та ти съвсем не пиеш — продължи бившият аташе. — В мое време момчетата от Оксфорд изпразваха чашите по-бързичко от вас, сегашните младежи.
— Хайде, хайде — каза Джеймс, като докосна с ръка носа си и намигна на братовчеда си със замъглени от виното очи, — не ми разправяй такива смешки, момчето ми. Иска ти се да ме изложиш, ама майстора го няма! In vino veritas, момчето ми. Бих желал леля да изпрати малко от това питие на стария; стока и половина!
— Няма да е зле да я помолиш — продължи Макиавели — или пък добре да използуват времето, докато си тук. — И като изрече един латински цитат за възхвала на виното, с вид на оратор от Камарата на общините, този вакханалец изгълта от питието почти колкото съдържанието на цял напръстник, размахвайки широко чашата си.
Когато в пасторския дом отваряха след вечеря бутилката с портвайн, младите девойки получаваха по чаша къпиново вино, а мисис Бют изпиваше чаша порто, Джеймс обикновено си наливаше две чаши, но понеже баща му доста се разсърдваше, ако той продължаваше да протяга ръка към шишето, послушното момче повечето пъти се отказваше да иска още и се обръщаше към къпиновото вино или пък тайничко отиваше в конюшнята и си пийваше джин е вода, на което се наслаждаваше в обществото на кочияша и на лулата си. В Оксфорд количеството на виното бе неограничено, обаче качеството бе ниско; но когато количеството и качеството се събираха на едно място, както това ставаше в лелината му къща, Джеймс показа, че действително може да ги оцени и съвсем не се нуждаеше от насърченията на братовчеда си, за да пресуши втората бутилка, донесена от мистър Баулс.
Когато обаче дойде време за кафето и за връщане при дамите, пред които той изпитваше страхопочитание, симпатичната откровеност на младия джентълмен го напусна и той изпадна в състояние на обичайната си намусена свенливост, като през цялата вечер се задоволи да отговаря с «да» и «не», да се мръщи на лейди Джейн и да преобърне една кафена чаша.
Но ако не говореше, той се прозяваше твърде жалостно и присъствието му охлади скромните им забавления, тъй като мис Кроли и лейди Джейн, заети с тяхната игра на карти, а също и увлечената в ръкоделието си мис Бригс усещаха как очите му са вперени в тях и те чувствуваха неудобно под този пиянски поглед.
— Той изглежда много мълчалив, тромав и стеснителен момък — каза мис Кроли на мистър Пит.
— В мъжко общество е по-общителен, отколкото с дами — отговори сухо Макиавели, като може би бе разочарован, че виното не е накарало Джим да приказва повече.
Той прекара ранните часове на следното утро в писане на майка си, като й разправи с най-цветисти изрази за приема, който му бе оказала мис Кроли. Но уви! Той не знаеше какви злини му носеше този ден и колко кратко бе отредено да трае проявеното към него благоволение. Вечерта, преди да пристигне в лелината си къща, в «Странноприемницата на Том Криб» се бе случило едно обстоятелство, което Джим бе забравил — едно нищожно, но фатално обстоятелство. Работата бе следната: Джим, който винаги се отличаваше с щедростта си и който бе особено гостоприемен, когато си пийнеше, почерпи няколко пъти с джин Любимеца на Тътбъри и Бореца на Ротингдийн, а също и приятелите им, така че в сметката на мистър Джеймс Кроли бяха записани не по-малко от осемнадесет чаши от тази течност, като всяка една струваше осем пенса. Но не бяха парите, а количеството на питието, което говореше зле за клетия Джеймс, когато лелиният му лакей, мистър Баулс, отиде по заповед на господарката си да плати сметката на младия джентълмен. Ханджията, който се боеше, че ще откажат да признаят тази сума, се закле тържествено, че младият господин лично е изпил всяка една от осемнадесетте чаши. Баулс заплати сметката и когато се върна вкъщи, показа я на мисис Фъркин. Тя се изуми от страшното количество на изпития джин и занесе разписката на мис Бригс като на главен домашен счетоводител, която пък от своя страна реши, че е неин дълг да съобщи това обстоятелство на своя шеф — мис Кроли.
Ако бе изпил цяла дузина кларет, старата мома би могла да му прости. Мистър Фокс и мистър Шеридан също пиеха кларет. Благородните господа пиеха кларет. Но осемнадесет чаши джин, погълнати в обществото на боксьори в някаква си невзрачна кръчма — това бе ужасно престъпление, което не можеше лесно да бъде простено. Всичко почна да върви наопаки за момъка. Той си тръгна за вкъщи от конюшнята, целият напарфюмиран, след като бе ходил там да направи посещение на кучето си Тауцър и с намерение да заведе приятеля си на разходка. Точно тогава срещна мис Кроли и нейното запъхтяно испанско куче, което Тауцър би изял, ако то не бе побягнало с квичене да търси защита при мис Бригс, докато коравосърдечният господар на булдога наблюдаваше със смях това преследване.
Този ден свенливостта на клетото момче също го напусна. На вечеря той се държеше оживено и шеговито. През време на вечерята каза няколко смешки по адрес на Пит Кроли; изпи толкова вино, колкото и предишния ден, и като отиде в приемната без никакво подозрение, започна да забавлява дамите с цял ред отбрани оксфордски историйки. Той описа различните боксьорски качества на Молиньо и Дъч Сам, игриво предложи на лейди Джейн да се обзаложат за изхода на борбата между Любимеца на Тътбъри и Бореца на Ротингдийн и като венец на всичко, заяви, че е готов да се бори с братовчед си Пит Кроли, със или без ръкавици.
— И това е съвсем справедливо предложение, момчето ми — каза той, като се разсмя високо и потупа Пит по рамото, — пък и татко ми поръча да го направя, а и той, ще вземе участие в обзалагането за резултата от борбата, ха, ха! — При тези думи симпатичният момък кимна многозначително на горката мис Бригс и посочи с палец над рамото си към Пит Кроли, вършейки това весело и насмешливо.
Може би Пит не беше много доволен, но, общо взето, все още не се чувствуваше нещастен. Клетият Джим се посмя добре и тръгна, залитайки, през стаята с лелината си свещ, като се опита да й пожелае лека нощ с най-ласкавата си пиянска усмивка. Той се качи горе в стаята си, напълно доволен от себе си, обхванат от приятната увереност, че леля му ще остави нему парите си и ще го предпочете пред баща му и пред останалите членове на семейството.
Качил се веднъж в стаята си, човек би помислил, че няма да е в състояние да развали и по-нататък работата; и все пак това нещастно момче направи тъкмо туй. Луната светеше много приятно над морето и Джим, привлечен към прозореца от романтичния вид на океана и на небето, помисли, че гледката ще му направи още по-голямо удоволствие, ако запуши. Никой не ще го усети, реши той, ако отвори хитро прозореца и извади главата и лулата си навън, на чист въздух. Това и направи; но тъй като се намираше във възбудено състояние, клетият Джим забрави, че вратата му е отворена през всичкото време и духащият навътре ветрец причини чудесно течение, което отнесе надолу облаците тютюнев дим, чийто аромат пристигна с намалена сила при мис Кроли и мис Бригс.
Лулата тютюн довърши цялата работа и семейство Бют Кроли никога не узна колко хиляди лири стерлинги им струваше това. Фъркин се втурна долу при Баулс, който четеше на помощника си «Огънят и тиганът» с висок гробовен глас. Фъркин му разкри страшната тайна с такъв изплашен поглед, че първия миг мистър Баулс и младият му помощник помислиха, че в къщата има разбойници, чиито нозе тя навярно бе открила под леглото на мис Кроли. Но когато му съобщиха какво се е случило, трябваше му само една минута да изтича горе, вземайки по три стъпала наведнъж, да влезе в стаята на неподозиращия нищо Джеймс и да му извика с разтревожен глас:
— Мистър Джеймс, сър, махнете тази лула. О, мистър Джеймс, какво направихте! — продължи той с дълбоко патетичен тон, като изхвърли лулата от прозореца. — Какво направихте, сър? Господарката не може да ги понася.
— Никой не кара господарката да пуши — каза Джеймс, като се разсмя лудо и съвсем не на място, вземайки цялата работа за чудесна шега. Но на сутринта чувствата му бяха съвсем различни, когато помощникът на мистър Баулс, който се грижеше за обувките на Джеймс и му носеше топла вода, за да бръсне очакваната от него с такова нетърпение брада, му подаде в леглото една бележка, излязла изпод ръката на мис Бригс.
«Уважаеми господине — казваше се в нея, — мис Кроли прекара твърде тревожна нощ поради тютюневия дим, с който къщата бе замърсена. Мис Кроли желае да Ви съобщи, че съжалява, задето не е достатъчно добре, за да Ви види, преди да си тръгнете — и особено, че Ви накара да се преместите от кръчмата, където, тя е уверена, ще се чувствувате много по-удобно през остатъка от престоя Ви в Брайтън.»
Тъй свърши кариерата на добричкия Джеймс като кандидат за лелиното му благоволение. Без сам да съзнава, той действително бе направил това, което заплашваше, че ще стори — бе се сражавал с братовчед си Пит с ръкавици.
А къде се намираше в това време този, който по-рано имаше най-много шансове за победа в това състезание за наследство? Както вече видяхме, Беки и Родън се събраха след Ватерло и прекараха зимата на 1815 година в Париж, сред голяма пищност и веселие. Ребека умееше добре да прави сметка и сумата, която клетият Джоз Седли бе платил за двата й коня, беше достатъчна да поддържа малкото им домакинство поне една година. Не стана нужда да превръщат в пари «пищовите ми, същите, с които застрелях капитан Маркър», нито златния тоалетен несесер, нито подплатената със самурова кожа връхна дреха. Беки даде да й я направят на шуба, с която яздеше в Булонската гора, за голямо възхищение на всички; и трябваше да видите сцената между нея и очарования й съпруг, към когото тя се присъедини, след като армията влезе в Камбре, когато разпра дрехите си и извади оттам всички часовници, дрънкулки, банкноти, чекове и ценности, които бе скрила в подплънките преди възнамеряваното бягство от Брюксел! Тъфто бе възхитен, а Родън се тресеше от смях, като се кълнеше, че това е по-интересно от всякаква пиеса. Тя разправи много хумористично как бе измамила Джоз Седли и това увеличи веселото настроение на съпруга й до най-висша степен. Той вярваше в жена си тъй, както френските войници вярваха в Наполеон.
Успехът й в Париж беше забележителен. Всички френски дами заявяваха, че е очарователна. Тя говореше езика им възхитително и веднага възприе грациозността, живостта и обноските им. То се знае, че съпругът и беше глупав — всички англичани са глупави — и освен това в Париж глупавият съпруг винаги се смята за обстоятелство в полза на съпругата. Той беше наследник на богатата и spirituelle [64] мис Кроли, чиято къща бе отворена за толкова много от представителите на френската аристокрация през време на изгнанието им. Те посрещаха съпругата на полковника в собствените си домове. «Защо нашата скъпа мис не дойде при своите племенник и племенница и при верните си приятели в Париж?» — писа една дама от благородничеството на мис Кроли, която бе купила дантелите и бижутата й за толкова, колкото й бе поискала самата графиня, и й бе дала не малко вечери в онези оскъдни времена след революцията.
По-нататък в писмото си тя казваше:
«Цял свят raffoles [65], прелестната съпруга на племенника Ви и нейната espiegle [66] красота. Да, ние виждаме в нея привлекателността, чара и духовитостта на нашата скъпа приятелка мис Кроли! Вчера в Тюйлери кралят я забеляза и ние всички завиждаме за вниманието, което той й оказва. Ако бихте могли само да видите злобата на една глупава милейди Берейкърс (чийто нос като човка и шапка с пера се бутат навсякъде), когато графиня Ангулем, височайшата дъщеря и близка приятелка на хора с царско потекло, специално пожела да бъде представена на мисис Кроли като Ваша скъпа дъщеря и protegee [67] й благодари от името на Франция за голямото Ви великодушие към нашите нещастници в изгнанието им! Тя посещава всички приеми, всички забавления, обаче не танцува. Времето, когато ще стане майка, наближава и въпреки туй това създание е тъй интересно и хубаво, отрупвано от вниманието на мъжете! Дори и звярът би се просълзил, когато чуе как тя говори за Вас, нейната покровителка и майка. Как Ви обича тази жена! Как ние всички обичаме нашата чудесна, нашата уважавана мис Кроли!»
Боя се, че това писмо на благородната Парижка дама никак не подобри положението на мисис Беки пред нейната чудесна, нейната уважавана роднина. Тъкмо обратното, яростта на старата мома бе безгранична, когато разбра какво е състоянието на Ребека и как дръзко е използувала тя името на мис Кроли, за да получи достъп до парижкото общество. Твърде разтревожена и с разклатено здраве, тя не беше годна да отговори на френски и затова продиктува на Бригс едно яростно писмо на собствения си език, с което разобличи мисис Родън Кроли във всяко отношение и предупреди обществото да се пази от нея, тъй като е много хитра и опасна личност. Но понеже графиня Х. бе живяла в Англия само двадесет години, тя не разбираше нито една дума от езика на тази страна и затова се задоволи да съобщи на мисис Родън Кроли, когато се срещнаха следния път, че е получила очарователно писмо от онази chere Mees [68] и че то е изпълнено с много мили изрази относно мисис Кроли, която започна сериозно да се надява, че старата мома ще омекне спрямо нея.
Междувременно тя беше най-веселата от всички англичанки и от нея се възхищаваха най-много. Вечерта, когато имаше своя седмичен прием, около нея се събираше малък европейски конгрес. Прусаци и казаци, испанци и англичани — целият свят се намираше в Париж през тази забележителна зима. Лондонските познати на Ребека биха позеленели от яд, ако видеха ордените и униформите, които се тълпяха в скромния й салон. Бележити военни яздеха край екипажа й в Булонската гора или се трупаха в непретенциозната й мъничка ложа в операта. Родън беше в най-добро настроение. В Париж засега нямаше настойчиви кредитори; във Вери или Бовилие всеки ден имаше увеселения; на карти се играеше много и той имаше добър късмет. Тъфто може би не се чувствуваше много добре. Мисис Тъфто се беше поканила сама в Париж и бе пристигнала там и освен тaзи contretemps [69] сега около стола на Беки се въртяха около двадесетина генерали и тя можеше да си избира от цяла дузина букети, когато отиваше на театър. Лейди Берейкърс и другите видни представителки на английското общество, глупави и безупречни в държането си жени, се топяха от мъка, като виждаха успеха на излязлата от низините малка Беки, чиито отровни шеги пареха като рани целомъдрените им гърди. Но всички мъже бяха на нейна страна. Тя се сражаваше с жените с несломима смелост, а те не можеха да клюкарствуват на никакъв друг език, освен на собствения си.
И тъй, зимата на 1815–1816 мина за мисис Родън Кроли в успехи, празненства и удоволствия и тя се приспособи към живота на висшето общество тъй лесно, сякаш прадедите й са били светски хора в продължение на дълги векове. Със своите дарби, духовитост и енергия тя действително заслужаваше да заеме почетно място в Панаира на суетата. Рано през пролетта на 1816 година Galignani’s journal даде следното съобщение на една от страниците си; «На двадесет и шести март съпругата на полковник-лейтенант Кроли, от… кавалерийски полк, е добила отроче от мъжки пол.»
Това събитие бе препечатано в лондонските вестници, от които мис Бригс го прочете на мис Кроли една сутрин на закуска в Брайтън. Известието, макар и да бе очаквано, причини криза в работите на рода Кроли. Гневът на старата мома стигна своя връх и като изпрати да повикат племенника й Пит и лейди Саутдаун от Брънзуик Скуеър, тя поиска от тях веднага да отпразнуват сватбата, която двете семейства очакваха от толкова години насам. И заяви, че имала намерение да отпусне на младата двойка хиляда лири годишно, които ще получават, докато е жива, а след смъртта й цялото й имущество ще остане на племенника й и на милата й племенница лейди Джейн Кроли. Уокси дойде от Лондон да завери вписването в гражданския регистър, лорд Саутдаун предаде официално сестра си на младоженеца и бракосъчетанието бе извършено от епископ, а не от преподобния Бартоломю Айрънс — за голямо разочарование на този сектантски свещеник.
След венчавката Пит желаеше да направи сватбено пътуване с невестата си, както подобаваше на хора от тяхното общество, но привързаността на старата дама към лейди Джейн бе станала толкова силна, че просто й беше невъзможно да се раздели с любимката си. Следователно Пит и съпругата му дойдоха да живеят при мис Кроли. За голямо съжаление на клетия Пит, който се видя в доста окаяно положение (тъй като бе жертва на капризите на леля си, от една страна, и на тъща си — от друга), лейди Саутдаун заемаше съседната къща и господствуваше над цялото семейство — Пит, лейди Джейн, мис Кроли, Бригс, Баулс, Фъркин и всички. Тя безмилостно ги отрупваше със своите трактати и лекарства, изпъди Кримър, доведе на негово място Роджър и в скоро време лиши мис Кроли дори и от формалната й власт. Клетата душица стана тъй плаха, че дори престана да измъчва Бригс и се вкопчи в племенницата си, като всеки ден привързаността й и страхът й се увеличаваха все повече. Почивай в мир, ти, добра и себелюбива, суетна и великодушна стара безбожнице! Ние вече няма да те видим. Нека се надяваме, че лейди Джейн се е държала мило към нея и я е извела с нежна ръка от бушуващата битка на Панаира на суетата.
Глава XXXV
Вдовица и майка
Новината за големите сражения при Катр Бра и Ватерло достигнаха до Англия по същото време. Пръв вестник «Gazette» публикува резултата от двете битки. При това славно известие цяла Англия потръпна от възторг и боязън. Сетне последваха подробностите; след съобщението за победата се изброяваха ранените и убитите. Кой може да опише страха, с който хората отваряха и прочитаха този списък? Представете си как голямата новина за битките във Фландрия пристигна почти във всяко селище и дом на трите кралства и какво ликуване и благодарност, каква мъка и разяждаща болка обхващаха хората, когато прочитаха списъците на претърпените от отделните полкове загуби и узнаваха дали скъпият приятел и роднина е избягнал смъртта, или е загинал. Всеки, който си направи труд да прегледа вестниците от онова време, непременно ще усети, макар и не направо, а от втора ръка, с какъв притаен дъх са били четени те. Списъците на жертвите продължават от един брой на вестника в следващия и вие спирате по средата, сякаш четете някой роман в серии. Помислете какво трябва да е било вълнението на хората при появяването на всеки следващ брой, излязъл току-що от печатницата. И ако подобна заинтересованост се е чувствувала в нашата страна и относно сражение, в което са участвували едва двадесет хиляди от нашите сънародници, помислете за състоянието на Европа в продължение на двадесет години преди това, когато народите са се сражавали не с хиляди, а с милиони и когато всеки един от войниците, който е повалял своя враг, е наранявал жестоко и някое друго сърце, далеч от бойното поле.
Новината, която вестникът донесе на Озбърнови, разтърси страхотно семейството и неговия домовладика. Момичетата се отдадоха на необуздана скръб. Мрачният стар баща се приведе още по-ниско под товара на тежката участ и на тъгата си. Той се мъчеше да мисли, че това е отплата от провидението за непослушанието на сина му. Не смееше да си признае, че жестоката присъда го плаши и че изпълнението й е дошло прекалено наскоро след проклятията му. Понякога цял се разтърсваше от ужас, сякаш сам той бе причинил тежката участ, която бе призовал върху главата на сина си. По-рано все съществуваше някаква възможност за сдобряване. Жената на момъка би могла да умре, или пък той би могъл да се върне и да каже: «Татко, сгреших.» Но сега нямаше никаква надежда. Той стоеше от другата страна на непроходимата пропаст и преследваше баща си с тъжни очи. Старият си ги спомняше такива веднъж, в миналото, когато момчето бе болно и всички го смятаха за умиращо. Тогава лежеше безмълвен на леглото си, вторачил поглед с безкрайна печал. Милостиви боже! Как бащата се бе вкопчил в лекаря и с каква пареща тревога вървеше подире му; каква огромна тежест се вдигна от гърдите му, когато след кризата на треската момчето се подобри и отново погледна баща си с очи, които го познаваха! Но сега нямаше никакъв лек, никаква надежда, никаква възможност за сдобряване. И най-вече — не можеше да чуе никакви думи на смирение и разкаяние, които да облекчат нараненото му самолюбие и да накарат изпълненото с яд и отрова сърце да забие пак тъй естествено, както по-рано. Трудно е да се каже кое причиняваше по-остра мъка на гордия баща — дали това, че синът му бе загинал, без той да му прости, или че съдбата го бе лишила от извинението, което собствената му гордост очакваше.
Но каквито и да бяха чувствата му, суровият старец не ги споделяше с никого. Той никога не споменаваше името на сина си пред дъщерите си, а заповяда на най-възрастната да нареди на всички жени от домакинството да облекат жалейни дрехи; пожела също така мъжете от прислугата да си сложат черно облекло. Разбира се, всички приеми и забавления се отмениха. Не казаха нищо определено на бъдещия му зет, чийто сватбен ден бе вече избран, но видът на мистър Озбърн бе достатъчен да накара мистър Булък да не задава никакви въпроси и по никакъв начин да не настоява за това тържество. Той и девойките си шепнеха понякога по този въпрос в приемната, където бащата никога не влизаше. Той постоянно седеше само в кабинета си, като цялата предна част от къщата стоя затворена, докато изтече жалейният период и известно време подир него.
Около три седмици след осемнадесети юни близкият познат на мистър Озбърн сър Уилям Добин дойде в дома му, на Ръсъл Скуеър, с много бледо и разтревожено лице и настоя да се види със стария човек. Въведоха го в неговата стая и след няколко думи, които нито гостенинът, нито домакинът можаха да разберат, първият извади едно писмо, запечатано с голям червен печат.
— Моят син, майор Добин — каза градският съветник с известно колебание, — ми изпрати писмо по един офицер от… полк, който пристигна днес в града. Писмото на сина ми съдържа и едно за вас, Озбърн. — Градският съветник сложи писмото на масата и Озбърн го гледа напрегнато и безмълвно в продължение на една-две минути. Видът му изплаши пратеника, който, след като поизгледа виновно сломения от скръб старец, излезе бързо без ни една дума повече.
Писмото бе написано с добре познатия решителен почерк на Джордж. То бе същото, което той бе написал призори на 16 юни, точно преди да си вземе сбогом с Амелия. Големият червен печат бе украсен с фалшивия герб, който Озбърн си бе присвоил и чието мото беше Pax in bello — същия, който притежаваше графският род, с който суетният стар човек се мъчеше да се убеди, че е в родствени връзки. Ръката, която бе писала това писмо, нямаше никога вече да държи ни перо, ни сабя. Дори и самият печат, с който то бе запечатано, бе ограбен от мъртвото Джорджово тяло, докато то лежеше на бойното поле. Бащата не знаеше нищо за това; само седеше и гледаше писмото с блуждаещ и изплашен поглед. Той почти падна, когато посегна да го отвори.
Имали ли сте някога недоразумение с някой обичен ваш приятел? Как ви мъчат и упрекват писмата му, писани, когато сте се обичали и сте си вярвали! Колко е печално да прелиствате тези жарки изрази на изгаснало вече чувство! Какви лъжливи епитафи са те над трупа на любовта! С каква жестокост показват житейската суета! Повечето от нас са получавали и писали цели купища от тях. Те са като заключени в килера призраци, които пазим и от които се крием. Дълго трепереше Озбърн пред писмото на своя мъртъв син.
Писмото на нещастния момък не казваше много. Той бе твърде горд, за да разкрие нежността, която изпълваше сърцето му. Джордж само пишеше, че в навечерието на голямата битка желае да си вземе сбогом с баща си и тържествено да го помоли да се покаже добър към съпругата — и може би към детето — които оставя зад себе си. Той си признаваше с разкаяние, че поради своето прахосничество и разточителство голяма част от малкото наследство на майка му е вече изразходвана. Джордж благодареше на баща си за проявеното в миналото великодушие и му обещаваше, че независимо от това дали ще падне на бойното поле, или ще остане жив, ще действува по начин, достоен за името Джордж Озбърн.
Неговата английска резервираност, гордостта му или може би някаква непохватност му бяха попречили да каже повече от това. Баща му не можа да види целувката, която Джордж бе сложил върху надписа на писмото. Мистър Озбърн го пусна от ръката си, изпълнен с най-горчива и пареща мъка, породена от покрусената му любов. Той все още обичаше сина си и все още не му бе простил.
Около два месеца подир това, когато веднъж девойките отидоха на черква с баща си, те забелязаха как той зае различно място от онова, на което обикновено сядаше, когато благоволяваше да присъствува на божествената служба. Забелязаха също, че от новото си място той гледаше нагоре към стената над главите им. Това накара и момичетата също да отправят поглед по посоката, към която се бяха отправили мрачните очи на баща им. И те видяха паметник, с доста сложна направа, където Британия бе представена, че плаче над една ваза, а счупената сабя и легналият лъв показваха, че това скулптурно произведение е издигнато в чест на някой загинал воин. Скулпторите по онова време имаха голям избор от подобни жалейни емблеми, които все още можете да видите по стените на катедралата «Св. Павел», покрити със стотици от тези надути езически алегории. През първите петнадесет години от настоящия век те се търсеха твърде много.
Под въпросната възпоменателна плоча беше изобразен добре познатият натруфен Озбърнов герб; и надписът казваше, че това е сътворено «В памет на Джордж Озбърн младши, ескуайър, капитан от… пехотен на негово величество полк, паднал на 18 юни 1815 година, на 28 години, сражавал се за своя крал и отечество в славната победна битка при Ватерло. Dulce et decorum est pro patria mori [70].»
Видът на този камък така разстрои нервите на девойките, че мис Мария се принуди да напусне черквата. Богомолците направиха почтително път на тези ридаещи момичета, облечени в пълен траур, и съжалиха суровия стар баща, седнал срещу възпоменателната плоча на умрелия войник. «Дали ще прости на мисис Джордж?» — питаха се едно друго момичетата, след като вълнението им стихна. Между познатите на семейство Озбърн, които знаеха за скъсването на връзките между бащата и сина поради женитбата на последния, също се говореше много относно възможностите за одобряване с младата вдовица. Много господа се хващаха на бас по този въпрос, както живеещите около Ръсъл Скуеър, така и в Сити.
Ако сестрите се тревожеха, че баща им може би ще признае Амелия за дъщеря на семейството, тази тяхна загриженост се усили, когато към края на есента старият Озбърн заяви, че ще замине в чужбина. Той не каза къде отива, но те веднага разбраха, че ще се упъти към Белгия, а им беше известно също така, че вдовицата на Джордж все още се намира в Брюксел. Те получаваха доста точни сведения за Амелия от лейди Добин и нейните дъщери. Нашият добър капитан бе произведен в по-горен чин поради смъртта на втория майор на полка, загинал на бойното поле. А смелият О’Дауд, който се бе отличил много там, както и при всички случаи, когато имаше възможност да покаже хладнокръвието и храбростта си, бе станал полковник и носител на Ордена на банята.
Голямо мнозинство от смелите офицери и войници на… полк, който бе пострадал жестоко и през двата дена на сражението, през есента все още се намираха в Брюксел, където лекуваха раните си. В продължение на няколко месеца след големите битки градът представляваше огромна военна болница; и когато войниците и офицерите започнаха да се понадигат от леглата си, градините и обществените места се изпълваха с ранени — стари и млади, които, откопчили се току-що от ноктите на смъртта, се отдаваха на хазарт, на веселие и на любов, както в такива случаи често правят хората от Панаира на суетата. Мистър Озбърн лесно намери някои от офицерите на… полк. Той познаваше добре униформата им, бе следил зорко всички промени и производства в полка и много обичаше да говори за него и офицерите му, сякаш сам той бе един от тях. В деня след пристигането си в Брюксел той видя един войник с добре познатите му нашивки, седнал да си почине на една каменна скамейка в градината. Отправи се към него и разтреперан зае място до оздравяващия човек.
— В ротата на капитан Озбърн ли бяхте? — запита го той и след кратко мълчание прибави: — Той беше мой син, сър.
Войникът не беше от ротата на Озбърн, но вдигна здравата си ръка и докосна тъжно и почтително шапка пред изпития, унил джентълмен, който го бе заговорил.
— В цялата армия нямаше по-прекрасен и по-добър офицер — каза войникът. — Подофицерът на ротата на капитана (сега начело на нея е капитан Реймънд) се намира в града, ранен в рамото. Негово благородие би могъл да се срещне с него, ако обича, и той ще му разправи всичко, което желае за… за действията на… полк. Но навярно негово благородие се е срещнал с храбрия майор Добин, най-добрия приятел на капитана; а сигурно е видял и мисис Озбърн, която също е в града и която, според думите на всички, била много зле. Казват, че в продължение на шест седмици и повече тя дори не била с ума си. Но, разбира се, ваше благородие знае всичко това. И простете, че ви говоря за тези неща — прибави войникът.
Озбърн сложи една гвинея в ръката на човека и му каза, че ще получи и друга, ако доведе подофицера на… полк в «Хотел дю Парк.» Това обещание много скоро изправи сержанта пред мистър Озбърн. Първият войник си отиде и като разправи на един-двама свои другари как бащата на капитан Озбърн дошъл в града и колко бил щедър, те отидоха и весело си пийнаха и похапнаха с парите, които бяха получили от гордия опечален стар баща. Придружен от подофицера, който също бе на оздравяване, Озбърн тръгна за Ватерло и Катр Бра — пътуване, което хиляди от съотечествениците му предприемаха по онова време. Той взе подофицера със себе си в екипажа и под негово ръководство преброди и двете полета. Озбърн видя тази част на пътя, откъдето полкът се бе впуснал в сражение на шестнадесети, и склона, по които бяха подгонили френската кавалерия, напираща срещу отстъпващите белгийци. Видя и мястото, където благородният капитан бе повалил френския офицер, сборичкал се с младия подпоручик за знамето, тъй като подофицерите знаменосци били убити. По този път те отстъпили на следния ден и там се намираше рътлината, където полкът спрял да пренощува под дъжда на седемнадесети. По-горе се виждаше позицията, която заели и задържали през деня, като от време на време се групирали, за да отблъснат нападението на неприятелската кавалерия, и залягали под заслона на насипа, да се запазят от яростната френска канонада. И когато вечерта всички сражаващи се там англичани получили заповед за настъпление, докато врагът се отдръпвал след последното си нападение, този бил склонът, по който капитанът се впуснал надолу, като викал «ура» и размахвал сабя, обаче бил улучен от вражески куршум и паднал мъртъв.
— Майор Добин занесе тялото на капитана в Брюксел — каза подофицерът с нисък глас — и както ваша светлост вече знае, той се погрижи за погребението му.
Селяните и продавачите на възпоменателни останки, намиращи се наоколо, крещяха край двамата мъже, предлагайки за продан най-различни спомени от битката — кръстове, еполети и изпочупени брони, докато войникът продължаваше своя разказ.
На раздяла, след като посети местата, където синът му се бе проявил за последен път, Озбърн даде много щедра награда на подофицера. Той бе видял вече неговия гроб. Озбърн бе отишъл там веднага след пристигането си в Брюксел. Тялото на Джордж лежеше в хубавото гробище на Лекен, близо до града. Веднъж, когато отишъл на това място на разходка с компания, той пожелал шеговито там да бъде гробът му. И наистина младият офицер бе положен от приятеля си тъкмо там, вън от гробището, в един ъгъл на градината, отделен с храсталаци от параклисчетата, кулите и цветните лехи, под които почиваха католиците. За стария Озбърн бе унизително да си помисли, че синът му — английски джентълмен, капитан от знаменитата британска армия, не е бил намерен за достоен да лежи в земята, където заравят някакви си обикновени чужденци. Кой от нас може да каже колко суетност се таи в най-жарката ни привързаност към другите и колко себелюбива е любовта ни? Озбърн не размишляваше много върху двойствената природа на чувствата си; нито върху борбата, която се водеше между инстинкта и самолюбието му. Той вярваше неотклонно, че всичко, което върши, е право, че при всички възможни случаи трябва да постъпва, както единствено той намира за добре и — подобно на ужилването от оса или ухапването от змия — омразата му напираше, остра и отровна, срещу всичко, което би могло да мине за противодействие. Той се гордееше с омразата си, както и с всичко друго. Винаги да бъде прав, винаги да върви напред със смазващи стъпки и никога да не се съмнява — нима това не са големите качества, с които тъпотата взема преднина в света?
Когато на връщане от посещението на Ватерло екипажът на мистър Озбърн наближаваше градските порти по залез-слънце, те срещнаха друга отворена карета, в която се виждаха две дами и един джентълмен, а отстрани на превозното средство яздеше офицер. Озбърн се отдръпна със сепване назад и подофицерът, седнал до него, хвърли учуден поглед на съседа си, докато поздравяваше с докосване на шапката си офицера, който отвърна механично на поздрава му. Това бе Амелия с ранения млад подпоручик до нея, а отсреща й седеше вярната й приятелка Пеги О’Дауд. Да, това бе Амелия, но колко беше различна от свежото и мило момиче, което Озбърн познаваше! Лицето й бе бледо и слабо. Хубавата й кестенява коса беше разделена на път под вдовишкото й боне — клетото дете! Очите й бяха вперени и не гледаха никъде. Те се отправиха с безизразен поглед в лицето на Озбърн, когато екипажите се разминаха, но тя не го позна; нито пък и той разбра коя е тя, докато не видя Добин, който яздеше край нея; и тогава му стана ясно коя е тази жена. Той я мразеше. И докато не я бе срещнал там, не знаеше колко силна е омразата му. След като каретата й отмина, той се извърна и впери очи в подофицера, който не можеше да се удържи да не го погледне, и в погледа на стареца се четяха предизвикателство и омраза, сякаш искаше да каже на придружаващия го човек: «Как, ти смееш да ме погледнеш? Дявол да те вземе! Мразя я! Тя сломи надеждите ми и цялата ми гордост…»
— Кажи на онзи нехранимайко да кара бързо! — обърна се той с проклятие към лакея на капрата.
Миг след това по каменната настилка зад Озбърновия екипаж се чу тропот на конски копита и Добин се приближи до тях. Когато каретите се разминаха, мислите му бяха другаде и чак след като измина няколко крачки, той си спомни, че човекът, когото току-що бяха срещнали, бе Озбърн. После той извърна очи да разбере дали видът на свекъра й бе направил някакво впечатление на Амелия, но клетата девойка не знаеше кой бе минал. След това Уилям, който всеки ден я придружаваше при разходките й, извади часовника си, промълви нещо за някаква работа, за която изведнъж си спомнил, и се отдалечи с коня си. Тя и това не забеляза, само седеше с отправен пред себе си поглед, като съзерцаваше хубавия пейзаж в далечината, накъдето бе отминал Джордж.
— Мистър Озбърн, мистър Озбърн! — извика Добин, като се приближи и подаде ръка. Озбърн не направи движение да я поеме, само още веднъж изкрещя с проклятие на слугата си да кара по-бързо.
Добин сложи ръка отстрани на екипажа.
— Аз трябва да ви видя, сър — каза той. — Имам да ви предам едно известие.
— От онази жена ли? — запита яростно Озбърн.
— Не — отвърна другият, — от сина ви.
При тези думи Озбърн се отпусна назад в ъгъла на екипажа си и като го остави да отмине напред, Добин продължи да язди близо зад него. Така минаха през града, докато стигнаха хотела на мистър Озбърн, без да разменят ни дума повече. Добин последва Озбърн до стаите му. Джордж често беше ходил в тези помещения; там бе жилището, което заемаше семейство Кроли през време на престоя им в Брюксел.
— Моля, имате ли да ми казвате нещо, капитан Добин?… Впрочем прося извинение, би трябвало да кажа майор Добин, тъй като по-ценните от вас хора са загинали и вие сега заемате тяхното място — каза мистър Озбърн с този свой язвителен тон, който понякога благоволяваше да възприеме.
— Наистина, по-добрите от мене са мъртви — отвърна Добин. — И аз искам да ви говоря за един от тях.
— Приказвайте накратко, сър — каза другият с проклятие, като поглеждаше смръщено посетителя си.
— Дойдох тук като негов най-близък приятел — подхвана отново майорът — и като изпълнител на завещанието му. Той го направи, преди да тръгне за сражение. Известно ли ви е колко оскъдни са средствата му и в какво притеснено положение се намира вдовицата му?
— Аз не познавам вдовицата му, сър — каза Озбърн. — Нека тя се върне при баща си. — Но джентълменът, комуто той говореше, бе твърдо решил да запази хладнокръвие и затова продължи, без да обръща внимание на прекъсването:
— Знаете ли, сър, състоянието на мисис Озбърн? Животът, а едва ли не и разсъдъкът й са разтърсени от удара, който се стовари върху нея. Много е съмнително дали ще се възстанови. Останала й е обаче една възможност за спасение и за нея дойдох тук да ви говоря. Скоро тя ще стане майка. Ще хвърлите ли бащината вина върху детето? Или ще простите на детето заради паметта на клетия Джордж?
Озбърн изля цял поток от себевъзхвали и проклятия — чрез първите той се извиняваше за поведението си пред собствената си съвест, а с вторите преувеличаваше липсата на синовен дълг у Джордж. Никой баща в Англия не бил по-щедър към сина си, който тъй безмилостно въстанал срещу него. И умрял, без дори да си признае, че е виновен. Нека тегли последиците на непослушанието и глупостта си! А що се отнасяло до него — до мистър Озбърн, той бил човек, който държал на думата си. Заклел се бил, че никога няма да проговори на онази жена, нито пък да я признае за съпруга на сина си.
— И това е, което можете да й кажете — завърши с проклятие речта си той, — и към това свое решение ще се придържам до последния ден от живота си.
Значи, оттук нямаше никаква надежда. Вдовицата трябваше да живее с оскъдната си пенсия или с помощта, която Джоз би могъл да й даде. «Мога да й кажа това, но тя няма да го чуе» — мислеше си с тъга Добин, тъй като от нещастието насам мислите на клетата млада жена съвсем не бяха тук и зашеметена под тежестта на мъката си, доброто и злото й бяха еднакво безразлични.
Такива бяха за нея дори приятелството и сторените й добрини. Тя приемаше и двете, без да се оплаква, и след като ги приемеше, отново потъваше в скръбта си.
Представете си, че подир гореописания разговор са изминали около дванадесет месеца от живота на нашата клета Амелия. Първата половина на тези дни тя прекара в такава дълбока и сърцераздирателна мъка, че ние, които наблюдаваме и описваме някои от преживяванията на това слабо и нежно сърце, трябва да се отдръпнем пред жестоката печал, която изцежда кръвта му. Пристъпвайте с тихи крачки край нещастната постеля на клетата измъчена душа. Полекичка затваряйте вратата на тъмната стая, където тя страда, също както правеха добрите хора, които се грижеха за нея през първите месеци на болката й и не я оставяха нито за миг, докато провидението не й изпрати утеха. Дойде ден — ден на почти безгранична радост и смайване, — когато клетата овдовяла девойка притисна до гърдите си дете — дете, с очите на Джордж, който бе загинал, — мъничко момче, красиво херувимче. Да чуе първия му вик, бе същинско чудо! Как плачеше и се смееше тя над него — как любовта, надеждата и вярата отново се събудиха в гърдите й, когато детенцето се сгуши там! Тя бе спасена. Лекарите, които се грижеха за нея и се страхуваха за живота и разсъдъка й, чакаха с трепет този критичен момент, преди да заявят, че едното или другото са в безопасност. За хората, които бдяха край нея в продължение на много месеци, си струваше да преживеят всичкото това съмнение и страх, за да видят отново лъчистия й поглед, отправен нежно към тях.
Един от тези хора беше нашият приятел Добин. Той я върна в Англия в майчиния й дом. Това стана, когато мисис О’Дауд получи повелително нареждане от своя полковник да тръгне — и така бе принудена да напусне болната. Всеки, който има чувство за хумор, би изпитал голямо удоволствие да види как Добин държеше детето и да чуе с какво доволство се смееше Амелия, докато го наблюдаваше. Уилям беше кръстник на детето и употреби цялата си изобретателност да му купува чашки, лъжички, биберони и коралови герданчета.
Как майка му се грижеше за него, как го обличаше и как живееше чрез него: как пъдеше всички бавачки и не позволяваше почти никоя чужда ръка да го докосва, освен нейната собствена; как смяташе, че най-голямото благоволение, което можеше да покаже към кръстника му, майор Добин, бе да му позволи да го подрусва от време на време — всичко това няма защо да се разправя тук. Детето бе нейният живот. Съществованието й бе майчината милувка. Тя ограждаше крехкото и безсъзнателно същество с любов и обожание. Самия й живот изсмукваше то от гърдите й. Нощем и когато биваше сама, тя изпадаше в такъв екстаз на майчина обич, какъвто чудната божия любов отрежда за женския инстинкт — радост, която стои много по-високо и по-ниско от разума — красива сляпа преданост, позната само на женското сърце. Едно от задълженията на Уилям Добин беше да размишлява върху това поведение на Амелия и да следи, какво става в сърцето й. И ако любовта му го караше да отгатва почти всички чувства, които го вълнуваха, уви, той виждаше с фатална яснота, че там няма място за него. И тъй, понасяше с примирение участта си, знаеше я и бе доволен да я носи.
Предполагам, че бащата и майката на Амелия прозираха намеренията на майора и не бяха настроени зле спрямо тях; защото Добин посещаваше къщата им всеки ден и в продължение на часове стоеше при тях или при Амелия, или при добрия им хазаин мистър Клеп и неговото семейство. Малката дъщеря на мистър Клеп, която бе нещо като любимка на Амелия, го наричаше майор Бонбонков. И обикновено това детенце играеше роля на церемониалмайстор и го въвеждаше при мисис Озбърн, когато той пристигаше. Веднъж то много се смя, когато файтонът на майор Бонбонков спря във Фулъм и той слезе, като свали от него дървен кон, барабан, свирка и други играчки от военен характер — тъй като малкият Джорджи бе едва шестмесечен и още бе прекалено рано да му се подаряват подобни предмети.
Детето спеше.
— Тихо! — каза Амелия, може би пораздразнена от скърцането на ботушите на майора. Тя му протегна ръка и се усмихна, понеже Уилям не можеше да я поеме, докато не се освободи от своя товар.
— Слез долу, малка Мери — обърна се той към момиченцето. — Искам да кажа нещо на мисис Озбърн.
Тя го погледна малко учудено и положи бебето в леглото му.
— Дойдох да си взема сбогом, Амелия — каза той, като пое нежно деликатната малка бяла ръка.
— Сбогом? А къде ще отидете? — запита го с усмивка тя.
— Изпращайте писма до моите пълномощници — каза той, — те ще ми ги препращат; защото вие ще ми пишете, нали? Ще отсъствувам доста дълго.
— Ще ви пиша за Джорджи — каза тя. — Драги Уилям, колко добър бяхте към него и мене! Погледнете го. Не прилича ли на ангел?
Малките розови ръчички на детето се затвориха механично около пръста на добрия офицер и Амелия отправи очи към лицето му с лъчезарна майчинска радост. И най-жестокият поглед не можеше да го нарани повече от този поглед, изпълнен с безнадеждна за него доброта. Той се наведе над детето и майката. За момент не беше в състояние да проговори. И трябваше да събере всичките си сили, за да промълви прощалните си думи.
— Господ да ви благослови! — каза Амелия, като вдигна лице и го целуна. — Тихо! Не събуждайте Джорджи! — прибави тя, когато Уилям се отправи към вратата с тежки стъпки. Тя не чу шума от колелата на файтона му, когато той потегли — беше отправила поглед към детето, което се смееше в съня си.
Глава XXXVI
Как може да се живее добре без никакъв доход
Предполагам, че в този наш Панаир на суетата никой не е толкова ненаблюдателен, че понякога да не се замисли за паричните работи на познатите си, нито пък до такава степен милосърден, че да не се чуди как съседът му Джоунс или Смит е в състояние да свърже двата края в края на годината. При най-голямо уважение към семейството (тъй като вечерям у тях два или три пъти през сезона) не мога да не призная, че появяването на Дженкинсънови в парка, в голямата карета с приличните на гренадири лакеи, ще ме удивлява и озадачава чак до смъртния ми час. Макар и да зная, че екипажът е взет под наем и че цялата прислуга на Дженкинсънови им работи само за храна и квартира, все пак за тези трима души и каретата положително се изразходват най-малко шестстотин лири стерлинги годишно. А да не се забравят и разкошните вечери, двете момчета в университета в Итън, скъпата гувернантка и частните учители на момичетата, пътуването в чужбина или до Истбърн или Уърдинг през есента, както и годишният бал с вечерята, уреждана от фирмата «Гънтър» (Между другото зная, че тази фирма снабдява семейство Дж. с блюдата на повечето от първокласните вечери, поднасяни в дома им. Това ми е добре известно, тъй като веднъж ме поканиха на подобна вечеря, за да запълня едно празно място, и тогава веднага ми стана ясно, че тези приеми стоят много по-горе от обикновените угощения, на които те канят по-незначителните си познати.) Повтарям: кой може да удържи и да не се зачуди, макар и да е най-добродушният човек в света, как Дженкинсънови си уреждат паричните въпроси? Какъв е Дженкинс? Всички знаем — чиновник в службата по червения восък, с хиляда и двеста лири стерлинги годишна заплата. А да не би жена му да притежава свои лични доходи? Ами! Мис Флинт — едно от единадесетте деца на дребен земевладелец в Бъкингамшир. Едничкото нещо, което получава от семейството си, е мисирка за Коледа, в замяна на което трябва да подслонява две или три от сестрите си през време на лондонския сезон и да дава храна и квартира на братята си, когато дойдат в града. Как Дженкинс уравновесява приходите и разходите си? Питам се, както сигурно всеки негов приятел се пита: как тъй той още не е осъден за дългове? И как миналата година можа да се върне от Булон (което стори за всеобщо учудване)?
Употребяваме тук думата «аз», за да означим с нея света изобщо, тъй като всеки от почитаемите читатели може да посочи известни свои познати семейства, за които никой не знае как живеят. Не се съмнявам, че всички сме изпивали множество чаши, чукайки се приятелски с гостоприемния домакин, а в ума си сме се чудили как, дявол да го вземе, е можел да плати това вино.
Около три-четири години след престоя им в Париж, когато Родън Кроли и съпругата му се установиха в една много малка и удобна къща на Кързън Стрийт, едва ли имаше някой от многобройните им приятели, които те угощаваха, който да не си задава горния въпрос относно тях. Както се спомена и по-рано, авторът знае всичко, и тъй като съм в състояние да разкрия пред обществото как Кроли и жена му живееха без доходи, аз моля вестниците, които имат навик да вземат откъслеци от периодично издаваните понастоящем белетристични произведения, да не препечатват следната част от разказа, нито дадените изчисления — за които, като техен откривател (употребил за това големи усилия) аз трябва да получа заслужената похвала. «Синко — бих казал аз, ако провидението ме бе благословило с дете, — чрез обстойно разпитване и постоянно общуване с даден човек ти би могъл да узнаеш как той живее охолно без никакъв доход. Но най-добре ще е да не се сближаваш с господата от тази професия, а да направиш пресмятанията от втора ръка, с помощта на логаритмите, защото, бъди уверен, че ако сам се заемеш да ги изчисляваш, това ще ти струва твърде много.»
И тъй, без никакъв годишен доход, в продължение на около две-три години, чиято история ние сме в състояние да разкажем само много накратко, Кроли и съпругата му си живееха много щастливо и удобно в Париж. По това време той напусна кавалерията и продаде военния си чин. Когато се срещнем отново с него, мустаците му и титлата полковник върху визитната му картичка ще представляват едничките останки от военната му кариера.
Вече споменахме, че наскоро след пристигането си в Париж, Ребека зае твърде блестящо и ръководно място в обществото на тази столица и бе приемана в някои от най-изисканите домове на възстановената френска аристокрация. Светските английски господа в Париж също я ухажваха, за голямо възмущение на дамите — техните съпруги, които не можеха да понасят тази издигнала се от по-долните обществени слоеве жена. В продължение на няколко месеца салоните на Фобур Сен Жермен, където тя имаше затвърдена позиция, както и разкошът на новия двор, където я приемаха с голямо внимание, радваха и може би малко опияняваха мисис Кроли, която през този период на възход като че бе склонна да гледа пренебрежително на хората — повечето от тях честни млади офицери, — от които главно се състоеше обществото на съпруга й.
Но полковникът се прозяваше печално сред графините и високопоставените дами в двореца. Старите жени, които играеха ecarte [71], вдигаха толкова шум за някаква си петфранкова монета, че не си струваше човек да сяда на игралната маса с тях. Той не можеше да оцени духовитостта на разговорите им, тъй като не разбираше езика им. И каква полза можеше да има жена му — чудеше се той, — ако всяка вечер прави реверанси на цяла редица принцеси? Затова той остави Ребека сама да посещава тези приеми, като отново се залови за своите по-простички забавления и удоволствия между приятните хора, които сам си избираше.
Когато кажем, че някой джентълмен живее изискано, без да има доход, в случая става дума за неизвестен доход. С други думи, заявяваме просто, че не ни е известно как въпросният джентълмен посреща домашните си разходи. Ето например приятелят ни, полковникът, проявяваше голямо умение към всички игри, при които съществена роля играе случаят. И като се упражняваше, нещо, което вършеше постоянно, с карти, със зарове или с щеката за билярд, много естествено е да се предположи, че той ставаше все по-изкусен в боравенето с тези предмети, отколкото ония, които ги вземат в ръка само от време на време. Да си служите добре с билярдната щека, е все едно да си служите с молив, с флейта или с малка сабя — отначало не съумявате да овладеете нито един от тези уреди; само чрез постоянство и неуморен труд, прибавени към естествената склонност, човек се приучва да борави безпогрешно с тях. Кроли, който бе само способен любител, постепенно стана неподражаем майстор на билярда. Подобно на смел генерал, дарованието му се увеличаваше заедно с опасността. И когато случаят биваше против него в цяла една игра и следователно наблюдателите се хващаха на бас, че ще загуби, той изведнъж правеше няколко крайно изкусни и смели удара, с които спечелваше битката и накрая излизаше победител, за голямо учудване на всички — впрочем на всички, които не познаваха играта му. А тези, които бяха свикнали да го наблюдават, бяха доста предпазливи с парите, които залагаха срещу играч с такива изключителни способности и човек, чиито дарби се проявяваха тъй внезапно.
Също тъй сръчен бе и при различните игри на карти. Обикновено в началото на вечерта той губеше постоянно; играеше нехайно и правеше грешки, които караха непривикналите с играта наблюдатели да си съставят лошо мнение за способностите му в хазарта. Когато обаче честите малки загуби го подтикваха към действие и събуждаха предпазливостта му, забелязваше се, че тогава играта на Кроли ставаше съвсем различна и той сразяваше напълно противника си преди изминаването на нощта. Действително малцина можеха да кажат, че са го побеждавали.
Поради честия му успех няма нищо чудно в това, че завистливите и победените понякога говореха с яд против него. И също както французите разправят за граф Уелингтън, който не бе претърпявал поражение, че постоянните му успехи на победител се дължали единствено на цяла редица удивителни, щастливи случайности, все пак и те признават, че при Ватерло той употребил измама и това му дало възможност да спечели последния си голям трик; по същия начин в Англия се шепнеше, че Родън Кроли най-вероятно си служи с измама, която единствено можела да обясни постоянния му успех.
Макар заведението на Фраскати и салонът да бяха отворени по това време в Париж, манията за хазартни игри бе тъй разпространена, че обществените игрални зали не бяха достатъчни за увлечението, обхванало всички. В частните домове хората се занимаваха с хазарт тъй пламенно, сякаш нямаше публични места, където да задоволят тази своя страст. На очарователните малки вечерни приеми у семейство Кроли това фатално забавление се практикуваше като нещо обикновено — за голямо неудоволствие на добродушната малка мисис Кроли. Тя говореше с най-дълбоко огорчение за страстта, която съпругът й проявяваше към заровете, и се оплакваше за това на всеки, който дойдеше в къщата й. Ребека заклеваше младежите никога да не се докосват до кутийката със заровете; и когато младият Грийн, от пехотата, загуби доста значителна сума, Ребека прекара цяла нощ в сълзи (както слугата разправи на нещастния джентълмен) и дори падна на колене пред мъжа си, молейки го да прости задължението и да изгори документа, с който длъжникът го потвърждаваше. Но как можеше да стори това? Самият той току-що бе загубил точно такава сума в полза на Блекстън от хусарския полк и на граф Пънтър от хановерската кавалерия. На Грийн можеше да се даде прилично продължение на срока; но дали изобщо трябваше да плати? Разбира се! Каква детинщина е да се изгаря писменото потвърждение на известно задължение.
И други офицери, повечето от тях млади — тъй като около мисис Кроли се събираха млади хора — си отиваха от приемите й с печални лица, защото все губеха, било повече, било по-малко, на нейните фатални игрални маси. Къщата й започна да се ползува с недобра репутация. Старите играчи предупреждаваха по-неопитните за грозящата ги опасност. Полковник О’Дауд, от… полк, който също пребиваваше тогава в Париж, предупреди поручик Спуни от същия полк. Между пехотинския полковник и жена му, които вечеряха в Cafe de Paris, и полковник и мисис Кроли, които също се хранеха там, избухна шумна и бурна разправия. Дамите и от двете страни взеха живо участие. Мисис О’Дауд щракна с пръсти пред лицето на мисис Кроли и нарече съпруга й «същински мошеник». Полковник Кроли извика на дуел полковник О’Дауд, носител на Ордена на банята. Като научи за спора, главнокомандуващият изпрати да повикат полковник Кроли, който приготовляваше същите пистолети, «с които бе застрелял капитан Маркър», и двамата така си поговориха, че никакъв дуел не последва. Ако Ребека не бе паднала на колене пред генерал Тъфто, щяха да изпратят Кроли обратно в Англия, и в продължение на няколко седмици подир това той игра само с цивилни.
Но въпреки несъмненото Родъново изкуство и постоянните му успехи за Ребека стана ясно, като размисли по тези въпроси, че положението им беше много несигурно и че макар и да живееха повече на кредит, малкият им капитал все щеше да се свърши.
— Хазартът, миличък — казваше тя, — е добро нещо, когато помага на доходите ти, но не и когато самият той служи за доход. Някой ден на хората може да им омръзне да играят и тогава какво ще правим?
Родън призна, че мисълта и е права. И действително той забеляза, че след няколко от малките им вечерни угощения на господата наистина омръзваше да играят с него и въпреки очарованието на Ребека не ги посещаваха с голяма охота.
Колкото и лесен и приятен да бе животът им в Париж, все пак той не представляваше нищо друго, освен забавления и празно разтакаване; и Ребека видя, че трябва да създаде кариера на мъжа си в собствената им страна. Тя трябваше да му намери някое място или служба в отечеството им или в колониите; и реши да се отправят за Англия веднага щом нейният път бъде разчистен. Като първа стъпка накара Кроли да продаде чина си в кавалерията и да остане на половин заплата. Службата му като адютант на генерал Тъфто се бе прекратила преди това. Ребека се подиграваше на този военен пред всички. Подиграваше се на перуката му (която той сложи при пристигането си в Париж), на изкуствените му зъби, най-вече на претенциите му на покорител на женските сърца и на смешната му суетност, когато си въобразяваше, че всяка жена до която се приближеше, е влюбена в него. Понастоящем генералът бе прехвърлил вниманието си към мисис Брент, съпругата на военния интендант Брент. За нея сега бяха букетите му, обедите в ресторантите, оперните ложи, дребните подаръци. Клетата мисис Тъфто не беше по-щастлива от по-рано и все още трябваше да прекарва дълги вечери вкъщи, сама с дъщерите си, като знаеше, че нейният генерал бе излязъл напарфюмиран и накъдрен, за да застане зад стола на мисис Брент в театъра. Разбира се, Беки имаше цяла дузина обожатели на негово място и можеше да раздроби на парчета съперницата си със своята духовитост. Но, както вече казахме, тя бе започнала да се изморява от този празен светски живот — оперните ложи и вечерите в ресторантите почнаха да й се струват блудкави, а букетите не можеха да служат като капитал за бъдещи доходи. Също така не можеше да се препитава с дребни подаръци, дантелени кърпички и велурени ръкавици. Тя чувствуваше празнотата на удоволствията и жадуваше за по-съществени придобивки.
В този критичен момент пристигна една новина, която се разпространи между многото кредитори на полковника в Париж и им достави голямо задоволство. Мис Кроли, богатата леля, от която той очакваше грамадно наследство, беше на умиране. Полковникът трябваше бързо да се отправи към постелята й. Мисис Кроли и детето й щяха да останат в Париж, докато той се върне да ги прибере. Той тръгна за Кале и като стигна благополучно там, можеше да се предположи, че щеше да се запъти към Дувър; но вместо това взе дилижанса за Дюнкерк и оттам пое пътя за Брюксел, към което място и по-рано бе проявявал пристрастие. Работата е там, че той имаше повече дългове в Лондон, отколкото в Париж, и предпочиташе малкия и тих белгийски град пред двете столици.
Лелята бе мъртва, Мисис Кроли поръча най-строги жалейни дрехи за себе си и за малкия Родън. Полковникът се зае да урежда работите около наследството. Сега те можеха да наемат най-хубавия апартамент на хотела вместо малкия entresol [72], в който бяха живели досега. Мисис Кроли и собственикът се посъветваха за новите завеси, спречкаха се приятелски за килимите и най-после уредиха всичко, освен сметката. Тя потегли в един от екипажите му с бавачката-французойка и детето. Очарователният хотелиер и съпругата му й махаха усмихнато за сбогом от пътната врата. Генерал Тъфто се разяри, когато научи, че си е заминала, а мисис Брент се разяри срещу него заради това, че той бе разярен. Поручик Спуни бе засегнат в самото сърце, а собственикът на хотела приготви най-хубавите си стаи в очакване на привлекателната малка жена и нейния съпруг. Той скъта с най-голямо внимание куфарите, които тя остави под негова грижа. Мадам Кроли му обърна особено внимание върху тях. Обаче, когато ги отвориха известно време подир това, стана ясно, че не съдържаха нищо особено ценно.
Но преди да отиде при съпруга си в белгийската столица, мисис Кроли направи пътуване до Англия, като остави малкия си син на континента, под грижите на прислужничката-французойка.
Раздялата между Ребека и малкия Родън не причини голяма мъка нито на нея, нито на него. Искрено казано, още от раждането на малкия джентълмен тя го бе виждала твърде рядко. Възприела хубавия обичай на френските майки, бе го дала на една дойка в някакво село в околностите на Париж, където малкият Родън прекара първите месеци от живота си съвсем не нещастно, с цял куп заварени братчета в дървени обувки. Баща му често отиваше с коня си да го навести и бащиното сърце на Родън старши се изпълваше с радост, като го виждаше, розов и изцапан, да крещи високо, щастливо улисан в играта си — да прави питки от кал под надзора на бавачката си, жената на градинаря.
Ребека не обичаше много-много да отива да вижда своя син и наследник. Веднъж той й развали една нова гълъбовосива пелерина. Той предпочиташе милувките на дойката си пред тези на майка си и когато най-после напусна тази весела бавачка и почти майка, плака силно в продължение на няколко часа. Утеши го само обещанието на майка му, която каза, че ще се върне при дойката си на следния ден. А дори и самата бавачка навярно щеше да почувствува голяма мъка от раздялата, ако не й бяха казали, че скоро ще й доведат пак детето. Известно време след това тя с нетърпение чакаше връщането му.
Изобщо може да се каже, че тези наши приятели бяха измежду първите от онова ято храбри английски авантюристи, които впоследствие нахлуха на континента и мамеха хората във всички европейски столици. През онези щастливи дни на 1817–1818 г. съществуваше много голямо уважение към богатството и почтеността на британците. Разправяли са ми, че тогава те още не се били научили да се пазарят с настойчивостта, с която сега се отличават. Големите европейски градове не са били още отворени за предприемчивостта на нашите мошеници. И докато сега почти няма град във Франция или Италия, където някой благороден наш съотечественик с онова високомерие и дързост в държането, които носим навсякъде, да не мами хотелиери, да не дава фалшиви чекове на доверчиви банкери, да не краде екипажите на производителите на файтони, скъпоценностите на златарите, парите на наивните пътници при игра на карти — дори и книгите от обществените библиотеки, преди тридесет години беше достатъчно да сте Milor Anglais [73], пътуващ в частен екипаж, за да имате кредит, където пожелаете, и джентълмените вместо те да измамват, самите биваха измамвани. Трябваше да изминат няколко седмици след отпътуването на семейство Кроли, за да може собственикът на хотела, където живееха при престоя им в Париж, да види какви загуби бе понесъл. Той разбра това едва когато мадам Марабу, шапкарката, се появи на няколко пъти с малката си сметчица за доставяните на мадам Кроли артикули; когато Monsieur Дидело от Бул д’Ор попита половин дузина пъти дали cette charmante Miledi [74], която бе купувала от него гривни и часовници, се е завърнала. Нещо повече — дори жената на бедния градинар, която се бе грижила за детето на мадам, след първите шест месеца не получи нищо за млякото, което бе давала на здравия и жизнерадостен малък Родън. Да, дори и на бавачката не платиха — семейство Кроли бързаше твърде много, за да си спомни дребния дълг към нея. А що се отнася до хотелиера, до края на живота си той сипеше тежки проклятия върху английския народ. Той запитваше пътниците дали познават някой си полковник лорд Кроли — avec sa femme — une petite darne, tres spirituelle [75]. «Ah, Monsieur! — прибавяше той. — lis m’ont affreuscment vole…» Жално ставаше на човек да го слуша как говори за това нещастие.
Целта, с която Ребека отиде в Лондон, бе да постигне известен компромис с безбройните кредитори на съпруга си и като предложи да им заплати съвсем нищожна част от задълженията му, да му осигури връщането в отечеството. Не ни прилича да проследяваме предприетите от нея стъпки при воденето на тези тъй трудни преговори. Можем само да кажем как тя им обясни, че сумата, която им предлагаше, бе единственият капитал на съпруга й; как ги убеди, че полковник Кроли би предпочел да остане да живее завинаги на континента, вместо да се прибере в отечеството си, без да уреди своите дългове; как им даде да разберат, че липсва всякаква възможност да му дойдат отнякъде други пари и че в никакъв случай не ще може да им се даде по-голяма сума от тази, която й е възложено да им предложи. И тъй, тя успя да накара кредиторите на съпруга си единодушно да приемат предложенията й и с хиляда и петстотин лири стерлинги готови пари заплати десет пъти по-големи дългове.
При тази сделка мисис Кроли не нае адвокат. Работата беше толкова проста — да приемеш или да откажеш, — както сама тя правилно забеляза, че остави адвокатите на кредиторите сами да свършат необходимото. И мистър Луис, който защищаваше интересите на мистър Дейвидс от Ред Лайън Скуеър, а също и мистър Мос, действуващ за мистър Манасе от Кързитър Стрийт (главните кредитори на полковника), изразиха възхищението си пред тази дама от блестящия начин, по който тя умееше да върши сделки, и заявиха, че никой професионалист не можел да я бие в това отношение.
Ребека прие поздравленията им с превъзходна скромност и докато вършеше работата, поръча бутилка шери и сладкиши, които да се изпратят в скромното и жилище, за да почерпи адвокатите на противната страна. На раздяла се ръкува с тях в отлично настроение и се върна право на континента, да се присъедини към съпруга си и сина си и да съобщи на първия хубавата новина за пълното му освобождение от паричните му задължения. А що се отнася до детето, през време на майчиното му отсъствие то бе значително пренебрегвано от Mademoiselle Genevieve, прислужничката-французойка. Младата девойка се бе привързала твърде много към един войник от гарнизона на Кале и в присъствието на този militaire [76] не се сещаше за своя възпитаник, така че по това време малкият Родън едва-що не се удави по крайбрежието на Кале, където Женевиев го бе изоставила и забравила.
И тъй, полковник и мисис Кроли се върнаха в Лондон и в тяхната къща на Кързън Стрийт, Мейфеър, те показаха умението, което човек трябва да притежава, ако иска да живее с гореспоменатите доходи.
Глава XXXVII
Продължаваме със същия въпрос
Преди всичко длъжни сме да обясним — тъй като в случая това е твърде необходимо — как е възможно за човек без никакъв доход да си намери жилище. Къщите се наемат или празни — и тогава, ако имате кредит при господа Гилоус или Бентингс, вие можете да ги наредите и украсите великолепно според желанието си, — или пък ги вземате мебелирани. Този начин е по-прост и е свързан с по-малко безпокойства и за двете страни. Кроли и съпругата му предпочетоха да наемат жилището си именно така.
Преди мистър Баулс да бе дошъл да господствува над домакинството и килера на мис Кроли в Парк Лейн, гази дама имаше за лакей мистър Реглс, който бе роден в семейното имение Куинс Кроли и беше по-младият син на един от градинарите. Благодарение на доброто му поведение, хубавата му фигура и прасци, както и на изисканото му държане, Реглс се издигна от мястото при дъската за острене на ножовете до стъпалото при вратата на екипажа, а от това стъпало — до лакейското помещение. След като прекара няколко години начело на домакинството на мис Кроли, където получаваше добра заплата, хубави бакшиши и имаше доста добри възможности за спестяване, той заяви, че възнамерява да сключи брачен договор с бившата готвачка на мис Кроли, която понастоящем изкарваше почтено прехраната си, като вземаше дрехи за гладене и държеше малка зарзаватчийница в близката околност. Истината е, че церемонията бе тайно извършена още преди няколко години, при все че новината за женитбата на мистър Реглс дойде до знанието на мис Кроли посредством две деца — момче и момиче на седем и осемгодишна възраст, чието постоянно присъствие в кухнята бе привлякло вниманието на мис Бригс.
Мистър Реглс тогава се оттегли от служба и лично се зае с надзираване на дюкянчето и на зеленчука. Той прибави към стоката си мляко и каймак, яйца и шунка от охранени на село свини и докато другите напуснали службата си лакеи продаваха спиртни напитки в питейните заведения, Реглс се задоволи да търгува с най-обикновени земеделски продукти. И понеже имаше добри връзки с прислужниците от околността и удобна гостна зад дюкяна, където той и мисис Реглс ги приемаха, неговото мляко, каймак и яйца малко по малко започнаха да се купуват от всичките му колеги-лакеи и печалбите му се увеличаваха всяка година. Месец подир месец той си събираше пари скромно и безшумно и когато най-после онази удобна ергенска квартира, намираща се на Кързън Стрийт №201, която напоследък бе жилище на заминалия за чужбина негова светлост Фредерик Дюсие, бе продадена на търг заедно с богатите и хубави мебели, купи я не друг, а Чарлс Реглс, Вярно, че част от парите той взе назаем, и то при доста висока лихва, от един събрат лакей, но по-голямата сума заплати със собствения си капитал. Мисис Реглс изпита не малка гордост, когато се озова в леглото от украсен е резба махагон, с копринени завеси, а отсреща й се намираше огромно скъпо огледало и гардероб, който можеше да събере нея и Реглс, и цялото семейство.
Разбира се, те не възнамеряваха да живеят постоянно в такава разкошна къща. Реглс я купи с намерение да я даде под наем. Щом си намери квартиранти, той отново се върна в дюкяна. Но колко щастлив се чувствуваше, когато излизаше оттам и отиваше на Кързън Стрийт, откъдето оглеждаше къщата си — своята собствена къща с мушкато на прозорците и украсено с резба бронзово чукче на вратата! Прислужникът, който понякога се разтакаваше край оградата, се държеше към него с уважение; готвачката купуваше необходимите й зеленчуци от неговия дюкян и го наричаше господин хазяин; и нямаше нищо, което наемателите вършеха, нито едно блюдо, което им се поднасяше, за което той, стига да желаеше, да не знае.
Реглс беше добър човек — добър и щастлив. Къщата му носеше такъв хубав годишен доход, че той твърдо реши да изпрати децата си в добри училища и затова, независимо от парите, които това му струваше, даде Чарлс на пансион у д-р Суиштейл, Шугъркейн Лодж, а малката Матилда — у мис Пековър, Лоренциум Хаус, Клапъм.
Реглс обичаше и се възхищаваше от рода Кроли, от който произтичаше цялото му житейско благополучие. В стаята зад дюкяна той бе окачил един силует на господарката си и една рисунка, представляваща къщата на вратаря на Куинс Кроли, направена с туш от самата мис Кроли. И едничката негова прибавка към украсата на къщата на Кързън Стрийт бе пейзаж, представляващ имението Куинс Кроли в Хампшир, седалището на сър Уолпол Кроли, баронет, нарисуван както седи в позлатена каляска, теглена от шест бели коня, минаваща край езеро, изпълнено с лебеди и лодки, в които се виждаха дами с кринолини и музиканти с флагове и перуки. Да, Реглс считаше, че никой в света няма такова имение, нито е от такъв величествен род.
По щастливо стечение на обстоятелствата, когато Родън и жена му се завърнаха в Лондон, къщата на Реглс се даваше под наем. Полковникът познаваше и нея, и собственика й много добре; връзката между него и рода Кроли се поддържаше постоянно, тъй като Реглс помагаше на мистър Баулс винаги, когато мис Кроли даваше угощение на приятелите си. И старият човек не само даде къщата си под наем на полковника, но дори изпълняваше ролята на лакей, когато имаше гости, докато пък мисис Реглс вършеше готварска работа долу в кухнята и изпращаше горе такива блюда, които биха задоволили самата стара мис Кроли. Този, значи, беше начинът, по който Кроли се сдоби с жилище без пари; защото, макар и Реглс да трябваше да плаща данъци и налози, както и лихвата върху ипотеката на своя събрат лакей; и премиите върху осигуровката си за живот; и таксите за обучението на децата; и яденето и пиенето за семейството си — а известно време и тези за семейство Кроли; и макар клетникът да се разори напълно от тази сделка, като изхвърлиха децата му на улицата, а самият той бе изпратен в затвор за длъжници, все пак нали някой трябва да плаща заради господата, които живеят без никакви доходи! И се случи тъй, че Реглс трябваше да стане представител на липсващия капитал на полковник Кроли.
Питам се, колко ли семейства биват тласкани към измамничество и разорение от големите мошеници от категорията на Кроли? Колко ли големи благородници ограбват дребните си доставчици, благоволяват да лишат бедните си слуги от скромните им заплати и мамят заради няколко шилинга? Когато четем, че някой благородник е заминал за Континента или че в къщата на друг благородник е влязъл съдебният пристав — или че единият или другият дължи шест или седем милиона, нещастието им ни се струва едва ли не славно и ние изпитваме уважение към жертвата заради разорението й. Но съжалява ли някой бедния бръснар, който не може да получи парите си затова, че е пудрил перуките на лакеите? Или бедния дърводелец, който е правил украшения и е строил беседки за приемите на милейди? Или клетия шивач, покровителствуван от домоуправителя, заложил всичко, каквото притежава, и повече дори, за да приготви ливреите, които милордът му е направил честта да поръча при него? Когато големият дом рухне, тези нещастници остават под руините незабелязани — та нали в старата легенда се казва, че преди човек да отиде по дяволите, той изпраща там мнозина други!
Родън и жена му великодушно станаха редовни клиенти на всички бивши доставчици на мис Кроли, които намериха за добре да им услужват. Някои проявиха доста голямо желание за това, особено победните. Удивително беше да се види постоянството, с което перачката от Тутинг докарваше количката с дрехите всяка събота и представяше сметката седмица след седмица. Самият мистър Реглс трябваше да ги снабдява със зеленчуци. Сметката за бирата, поръчвана за прислугата от кръчмата «Щастие във войната», представляваше истинско чудо в областта на бирената консумация.
Също така те дължаха по-голямата част от заплатата на всичките си прислужници, поради което последните, щат не щат, се чувствуваха свързани с къщата. С една дума, не плащаха на никого. Не плащаха на железаря, който правеше бравите; нито на стъкларя, който се грижеше за прозорците; нито на собственика на екипажа, от когото го взеха под наем; нито на кочияша, който го караше; нито на месаря, който доставяше агнешкия бут; нито за въглищата, които го опичаха; нито на готвачката, която го приготовляваше; нито на слугите, които го изяждаха. И вече ми е станало ясно, че този е начинът, по който нерядко хората живеят охолно, без да притежават никакви доходи.
В малките градчета подобни неща не могат да станат, без да се забележат. Там ние знаем какво количество мляко взема съседът ни и виждаме плешката или птиците, които му се поднасят за вечеря. Така също може би №200 и №202 на Кързън Стрийт знаят какво става в намиращата се помежду им къща, тъй като слугите влизат във връзка един с друг през оградата; обаче Кроли и жена му и техните приятели не познават №200 и №202. Когато отидете на гости на №201, там ви посрещат сърдечно, усмихват ви се мило, поднасят ви хубава вечеря, а домакинът и домакинята ви стискат весело ръка, сякаш са неоспорвани господари на три или четири хиляди лири стерлинги годишен доход — и действително са такива — не в пари, а в продукти и труд, който други полагат за тях. Ако не плащаха за агнешкото, те го имаха; ако не даваха злато в замяна на виното си, откъде бихме могли да знаем това? Никъде не се поднасяше по-хубав кларет от този на трапезата на Родън; никъде не се даваха по-хубави и по-изискано сервирани вечери. Неговите приемни бяха най-хубавите и уютни малки салони, които човек може да си представи. Ребека ги бе украсила с голям вкус и с хиляди дреболии, донесени от Париж. И когато тя сядаше до пианото си и запяваше с весело сърце, гостенинът заявяваше, че се намира в истински рай на домашно удобство и си казваше, че макар и съпругът да е въз глупавичък, съпругата е очарователна, а приемите са най-приятните в света.
Духовитостта на Ребека, нейното остроумие и лекомислие бързо я направиха много популярна сред известна категория хора в Лондон. Пред вратата й се виждаха скромни карети, от които излизаха личности с много голямо обществено положение. Зърваше се екипажът й в парка, заобиколен от твърде известни елегантни кавалери. Малката ложа на третия балкон на операта биваше изпълнена с глави, които постоянно се меняха. Но трябва да се признае, че дамите се държаха настрани от нея и че вратите им бяха затворени за нашата малка авантюристка.
Авторът на настоящата повест може, разбира се, да говори за женския свят и неговите обичан само от втора ръка. Един мъж не е в състояние да разбере, нито да проникне в тези загадки, също както не може да знае за какво приказват дамите, когато се качат горе подир вечеря. Само чрез разпитване и постоянство човек понякога добива далечна представа за тези тайни. Посредством същото усърдие всеки, който пристъпва по паважа на Пел Мел и посещава клубовете на нашата столица, научава по нещо за аристократичния свят на Лондон било от личен свой опит, било чрез някой свой познат, с когото играе билярд или пък вечеря. Тъй именно разбираме, че също както има мъже (подобни на Родън Кроли, чието положение вече описахме), представляващи забележителни фигури в очите на невежите и неопитните из областта на светския живот, които ги виждат в парка да се разхождат с най-известните градски контета, така съществуват и жени, които могат да се нарекат джентълменски дами. Те биват посрещани много благосклонно от всички господа, чиито съпруги обаче странят от тях и ги пренебрегват. Такава е мисис Файърбрейс, дамата с прекрасните руси къдри, която всеки ден срещате в Хайд Парк, заобиколена от най-прочутите франтове на империята ни. Друга като нея е мисис Рокууд, чиито приеми се описват най-подробно в модните вестници и в чийто дом виждате да вечерят най-различни посланици и благородници. Бихме могли да споменем много други, подобни на тях, ако имаха някаква връзка с настоящия разказ. Но докато простите хорица, които стоят вън от светския живот, или пък провинциалистите, които се интересуват от благородничеството, виждат тези дами на обществени места, под светлината на привидната им слава, или пък им завиждат отдалеч, по-добре осведомените могат да им кажат, че тези облажавани дами имат толкова малко възможност да влязат в «обществото», колкото и съпругата на дребния провинциален благородник, която чете за техните дела във вестник «Морнинг Пост», Хората, които живеят в Лондон, познават добре тези страшни истини. Вие чувате как множество дами, притежаващи мнимо високо положение и богатство, са изключени от това «общество».
Безумните усилия, полагани от тях, за да влязат в този кръг; подлостите, с които си служат; униженията, които понасят, са наистина удивителни за онези, чиято цел е изучаването на женската или мъжката природа. Старанието да се проникне в модния свят с цената на неимоверни мъки представлява чудесна тема за всеки голям писател, притежаващ необходимите способности, свободно време и познание на английския език, нужни за изготвянето на подобно литературно произведение.
Малкото жени, които мисис Кроли познаваше от живота си в чужбина, не само отказваха да я посещават, когато се върна в родината си, но дори я пренебрегваха рязко, когато я срещаха на публични места. Удивително бе да се види как дамите от висшето общество я бяха забравили. Безсъмнено това не беше особено приятно на Ребека, Когато лейди Берейкърс я срещна в преддверието на операта, тя събра около себе си своите дъщери, сякаш докосването до Беки бе заразително, и като отстъпи назад една-две крачки, застана пред тях и впери поглед в малката си неприятелка. Да се пропъди Беки с поглед, се изискваше поглед, по-свиреп дори от този, който високомерната стара Берейкърс можеше да стрелне с мрачните си очи. Когато лейди дьо ла Мол, която бе яздила двадесетина пъти с. Беки в Брюксел, срещна открития екипаж на мисис Кроли в парка, нейно сиятелство се показа напълно сляпа и не можа да познае бившата си приятелка. Дори и мисис Бленкинсоп, съпругата на банкера, я отмина пренебрежително, когато се видяха в черква. Сега Беки ходеше редовно на черква. Беше много облагородяващо да видите как влизат там двамата с Родън, взели в ръка големи позлатени сборници с църковни химни, и с какво религиозно смирение тя проследява цялата служба.
Отначало Родън чувствуваше много остро униженията, които се сипеха върху жена му, и бе склонен да се държи мрачно и свирепо. Той разправяше как възнамерявал да извика на дуел съпрузите или братята на всяка една от нахалните жени, които не се отнасяха с нужното уважение към жена му. И само най-строгите й запрещения и най-горещите й молби го принуждаваха да пази прилично поведение.
— Не можеш да ме вкараш в обществото посредством револверни изстрели — казваше добродушно тя. — Не забравяй, миличък, че аз бях само бавачка, а пък ти, глупаво момченце, се ползуваш с най-позорно име на човек, който има дългове, играе хазарт и е известен с всякакъв вид лоши прояви. Малко по малко ще се сдобием с колкото си искаме приятели, а междувременно трябва да бъдеш добро момче и да слушаш твоята учителка за всичко. Спомняш ли си каква ярост те обхвана, когато научихме, че леля ти е оставила почти всичко на Пит и неговата съпруга? Ако не те бях накарала насила да сдържиш яда си, щеше да разкажеш това на цял Париж и в такъв случай къде щеше да бъдеш сега? В затвора за длъжници; и нямаше да се разполагаш с хубава къща в Лондон, с всички удобства наоколо. Тогава толкова се беше разярил, че бе готов да убиеш брата си, Каин такъв, и какво добро щеше да ти донесе този твой яд? Всичката ярост в света да се събере, пак няма да ни докара лелините ти пари и много по-умно е да сме добре с братовото ти семейство, вместо да се държиш вражески към тях, като онези глупави Бют Кролеви. Когато баща ти умре, Куинс Кроли ще бъде хубава къща, в която ти и аз ще прекарваме зимата. Ако се разорим, ще можеш да се занимаваш с резбарство и да се грижиш за конюшнята, а аз да стана възпитателка на децата на лейди Джейн. Ами! Ще се разорим! Глупости! Преди да стане това, ще ти намеря хубаво място; или Пит и малкото му момче ще умрат и тогава ние ще станем сър Родън и милейди. Докато сме живи, все трябва да се надяваме, миличък, и аз все още възнамерявам да направя от тебе човек. Кой продаде конете ти? Кой уреди дълговете ти? — Родън бе длъжен да признае, че за всички тези придобивки трябва да благодари на жена си и да се остави за в бъдеще тя да го ръководи.
Действително, когато мис Кроли напусна света и парите, за които всичките и роднини водиха такава ожесточена борба, бяха оставени в края на краищата на Пит, Бют Кроли откри, че за него има само пет хиляди лири стерлинги, вместо двадесетте хиляди, на които разчиташе, и изпадна в такава ярост при това разочарование, че я изля с всичката й сила върху племенника си. И тъй ненавистта, която тегнеше над двете семейства открай време, завърши с пълно скъсване на отношенията им. От друга страна, поведението на Родън Кроли, който получи само сто лири, учуди брат му и зарадва снаха му, винаги склонна да гледа с добри чувства на всички членове на мъжовото си семейство. Той прати от Париж на брат си много откровено, мъжествено и добродушно писмо. Родън казваше в него, че съзнавал как благодарение на женитбата си е изгубил лелиното си благоразположение; и макар да не прикриваше разочарованието си от това, че неприязънта й бе останала докрай несломена, той бе доволен, че парите все пак са отишли в техния клон на семейството и сърдечно поздравяваше брат си за постигналото го щастие. Изпращаше мили поздрави на снаха си и изразяваше надежда, че тя ще бъде добре настроена спрямо мисис Родън. Писмото завършваше с послепис, излязъл изпод ръката на самата тази дама. И тя също прибавяше поздравленията си към тези на своя съпруг. Заявяваше как винаги ще си спомня проявената от мистър Кроли добрина в миналото, когато е била само и изоставено сираче, учителка на малките му сестри, за които все още продължава да се интересува с най-голяма нежност. Пожелаваше му щастие в брачния живот и като молеше за позволение да прати поздравите си на лейди Джейн (за чиято доброта била чувала от всички), тя изразяваше надеждата си, че може би някой ден ще й бъде разрешено да запознае малкото си момче с неговите леля и чичо и ги умоляваше да го дарят с тяхното благоволение и защита.
Пит Кроли погледна на това послание много благосклонно — по-благосклонно, отколкото мис Кроли бе поглеждала на някои от предишните съчинения на Ребека, писани с почерка на Родън. А що се отнася до лейди Джейн, писмото толкова я възхити, че тя очакваше от съпруга си веднага да раздели лелиното си наследство на две равни половини и да изпрати едната на брат си в Париж.
Но за голямо учудване на нейно сиятелство Пит отказа да остави на разположение на брат си чек от тридесет хиляди лири стерлинги. Той обаче великодушно предложи на Родън да си стиснат ръцете, когато реши да дойде в Англия и сметне за добре да стори това. И като благодареше на мисис Кроли за доброто й мнение за него самия и за лейди Джейн, той любезно заявяваше, че е готов да се възползува от всеки възможен случай, за да бъде полезен на малкото й момче.
Така между двамата братя се постигна почти пълно сдобряване. Когато Ребека дойде в града, Пит и съпругата му не бяха в Лондон. Много пъти мина тя с екипажа си край старата врата на Парк Лейн, за да види дали те са взели къщата на мис Кроли. Но никакво ново семейство не се показваше там и тя научи какво са предприели от Реглс — как уволнили прислужниците на мис Кроли, след като им дали прилични възнаграждения, и как мистър Пит се появил в Лондон само веднъж, когато престоял в къщата няколко дни, и как се срещнал там с адвокатите си и продал всички френски романи на мис Кроли на един букинист от Боид Стрийт. Беки си имаше свои собствени причини, които я караха да жадува за пристигането на новите й роднини. «Когато лейди Джейн дойде — мислеше си Ребека, — тя ще ме въведе в лондонското общество. А що се отнася до жените — ха, жените ще започнат да ме канят, когато разберат, че мъжете искат да се виждат с мене.»
Артикулът, който е необходим на дама с подобно положение толкова, колкото й е необходим екипажът или букетът, е компаньонката. Винаги съм се възхищавал от нежните същества, които не могат да живеят без съчувствие и затова си наемат някоя крайно грозна приятелка, с която са почти неразделни. Видът на тази неизбежна жена, с нейната избеляла рокля, седнала зад скъпата си приятелка в ложата на операта или заемаща задното място на каретата, винаги ми действува облагородяващо и високо нравствено. За мене тя играе същата весела роля, която е играла мъртвешката глава при пировете на египетските bons vivants, и с най-голяма ирония ми припомня за обичаите на Панаира на суетата. Какво? Дори дръзката, похабена, красива, безсъвестна, безсърдечна мисис Файърбрейс, чийто баща умря от срама, който тя му докара, дори прелестната, смела мисис Ментрап, готова да излезе насреща на всеки мъж в Англия, който пожелае това, и която язди сивия си кон в парка, докато майка й все още държи сергия с дребна стока в Бат — дори и тези тъй храбри жени, за които човек би си представил, че са в състояние да излязат лице срещу лице с всичко, дори и те не смеят да се покажат пред света без компаньонка. Те трябва да имат някого, до когото да се прислонят, тези нежни същества! И вие едва ли бихте ги видели на обществено място без някоя размъкната прислужница, в пребоядисана копринена рокля, седнала някъде в сянката, наблизо зад тях.
— Родън — каза Беки много късно една вечер, когато група джентълмени седяха около пращящия й огън в приемната (тъй като мъжете идваха в къщата й да довършат вечерята и тя ги черпеше с най-хубавите ледени напитки и кафе в Лондон), — трябва да имам овчарско куче.
— Какво? — каза Родън, като вдигна поглед от масата, на която играеше.
— Овчарско куче ли? — каза младият лорд Саутдаун. — Скъпа мисис Кроли, що за желание? Защо пък не холандско куче! Зная едно, голямо колкото жираф, бога ми. То ще може едва ли не да тегли екипажа ви. Или, ако желаете, персийска хрътка; или пък мъничък мопс, който би могъл да влезе в една от емфиените кутийки на лорд Стейн. Знам един човек на Бейсуотър с подобно кученце с нос, на който бихте могли… взимам попа и продължавам играта… на който бихте могли да си закачите шапката.
— Аз пък взимам ръката този път — отбеляза тържествено Родън. Обикновено той обръщаше внимание само на играта си и не се бъркаше много-много в разговора, освен когато се отнасяше за коне и залагания.
— Просто не мога да разбера за какво ви е потрябвало овчарско куче — продължи пъргавият дребен Саутдаун.
— Думата ми е за нравствено овчарско куче — каза Беки със смях и погледна към лорд Стейн.
— Какво, по дяволите, с това? — запита негово сиятелство.
— Куче, което да ме пази от вълците — продължи Ребека. — Компаньонка.
— Мило, мъничко, невинно агънце, вие наистина се нуждаете от компаньонка — каза лордът, като издаде напред брадата си и се захили отвратително, а малките му очи се отправиха лигаво към Ребека.
Великият лорд Стейн бе застанал край огъня и пиеше кафе. Огънят пращеше и светеше приятно. Двадесетина свещи пламтяха върху камината в най-различни чудновати поставки — позлатени, бронзови или порцеланови. Те прекрасно осветяваха фигурата на Ребека, седнала на дивана с покривка на ярки цветя. Беше облечена в розова рокля, свежа като пъпка; ослепително белите й ръце и рамене бяха полупокрити с тънък, прозрачен ешарп и проблясваха под него; косата й се виеше на къдри около шията; единият й мъничък крак се показваше изпод красивите гънки на коприната — най-прелестното малко краче, в най-прелестната малка пантофка и в най-тънкия копринен чорап на света.
Свещите осветяваха лъскавата плешива глава на лорд Стейн, окръжена с червеникава коса. Той имаше гъсти, дебели вежди, малки святкащи очи, налети с кръв, заобиколени с хиляди бръчици. Долната му челюст висеше отпуснато и когато се смееше, два бели кучешки зъба се подаваха напред и блестяха свирепо. Преди това той бе вечерял с някои членове на кралското семейство и носеше Ордена на жартиерата и други декорации. Негово сиятелство бе нисичък човек, с широки гърди и криви крака, но се гордееше с деликатните си прасци и стъпала и постоянно поглаждаше коляното си.
— Значи, овчарят не е достатъчен, за да защищава това агънце, така ли? — каза той.
— Овчарят е прекалено много зает с игра на карти и с посещаване на клубовете си — отвърна Беки със смях.
— Боже мой, какъв изкусен развратител! — каза лордът. — Виждате ли пасторалното му занимание — продължи с прегракналия си глас благородният лорд. — Погледнете как стриже вълната на Саутдаун. Каква наивна овчица, а? Ех, да му се не види, каква снежнобяла вълна!
Очите на Ребека стрелкаха презрително-весели погледи.
— Милорд — каза тя, — вие сте носител на испански орден. — Панделката беше сложена около шията му — дар от възстановените испански принцове.
В ранните си години лорд Стейн бе известен със смелата си игра и успеха в хазарта. Той бе седял с мистър Фокс пред игралната маса в продължение на два дена и две нощи. Бе печелил пари от личности с най-високо обществено положение в кралството — и дори се говореше, че е придобил лордската си титла на масата за карти; обаче не обичаше да се намеква за тези fredaines [77] от миналото. Ребека забеляза, че гъстите му вежди се смръщиха.
Тя стана от дивана си и взе чашата му с малък реверанс.
— Да — каза тя, — трябва да си намеря овчарско куче. Но вас то няма да лае. — И като отиде в другата приемна, седна пред пианото и започна да пее малките френски песнички с такъв прелестен и вълнуващ глас, че разчувствуваният благородник бързо я последва в съседната стая и човек можеше да види как кима с глава и отмерва с ръка такта над нея.
Междувременно Родън и приятелят му играха ecatre [78] докато се наситиха. Полковникът надви, но макар и да печелеше доста и често, вечерите като тази — когато само жена му разговаряше и получаваше възхищенията на всички, докато той седеше мълчалив вън от компанията, без да разбира ни една дума от шегите и намеците — навярно биваха доста отегчителни за бившия кавалерист.
— Как е съпругът на мисис Кроли? — запитваше го вместо «добър ден» лорд Стейн, когато се срещнеха. И наистина, сега това беше неговото призвание в живота. Той не беше вече полковник Кроли. Той беше съпругът на мисис Кроли.
Ако през всичкото това време не сме казали нищо за малкия Родън, то е, защото той или е бил скрит горе в някоя таванска стая, или е пропълзявал долу в кухнята да си търси компания. Майката едва ли някога му обръщаше внимание. Той прекарваше дните си с бавачката си французойка, докато тя беше на служба в семейството на мистър Кроли, а когато си замина, малкото човече остана самичко през нощта и силно се разплака. Тогава една от слугините се смили, премести го от детската стая в собственото си легло в близкото таванско помещение и го успокои.
Ребека, лорд Стейн и един-двама други бяха в приемната и пиеха чай, след като се бяха прибрали от операта, когато тези крясъци се чуха отгоре.
— Това е моето ангелче — плаче за бавачката си — каза тя, без да изрази някакво желание да отиде да види детето.
— Няма защо да се качвате при него и да се тревожите — забеляза иронично лорд Стейн.
— Ами! — отвърна тя, като поруменя леко. — Плачът ще го приспи. — И те започнаха да говорят за операта.
Но Родън се бе качил крадешком горе, да се погрижи за своя син и наследник, и се върна при компанията, когато видя, че добрата Доли успокоява детето. Тоалетната стаичка на полковника беше също в най-горната част на къщата. Така той често се виждаше самичък с момчето. Двамата се разговаряха всяка сутрин, докато той се бръснеше. Родън младши сядаше на едно сандъче край баща си и наблюдаваше работата му с неотслабващо удоволствие. Той беше голям приятел с татко си. Баща му носеше сладкиши от десерта и ги скри ваше в една стара кутия от еполети, където детето отиваше да ги търси, и се смееше радостно, когато откриваше съкровището. Смееше се, но не много високо, тъй като мама долу спеше и той не биваше да я безпокои. Тя си лягаше много късно и рядко ставаше преди обед.
Родън купуваше на момчето множество книжки с картинки и отрупваше стаята му с играчки. Стените й бяха покрити с картинки, залепени там лично от бащата, който ги бе купил не на вяра, а с готови пари. Когато не дежуреше при мисис Родън в парка, той отиваше в детската стая и оставаше дълги часове с момчето. То яздеше върху гърдите му, дърпаше големите му мустаци, сякаш те бяха юзди, и по цели дни прекарваше с него в неуморими лудории. Стаята беше ниска, така че веднъж, когато нямаше още пет години и бащата го подхвърляше буйно нагоре, клетото човече тъй силно блъсна главата си в тавана, че бащата едва ли не го изпусна — толкова се изплаши.
Родън младши приготви лице да изпищи с всичка сила (страшният удар му даваше пълно право за това), но точно когато щеше да започне, бащата се намеси.
— За бога, Роди, не събуждай мама — извика той. И детето, като погледна баща си вперено и много жално, прехапа устни, сви юмручета и не издаде никакъв звук. Родън разправи тази история в клубовете си, в полка, на всички в града.
— Бога ми, сър — заявяваше той, — да знаете само колко храбро е момчето ми — същински герой! С такава сила го запратих нагоре, че главата му едва ли не проби тавана, а то не заплака, за да не обезпокои майка си.
Понякога — веднъж или два пъти седмично — тази дама посещаваше горната част на къщата, където живееше детето. Тя влизаше като някаква жива фигура от моден журнал — усмихната сладко, облечена в най-хубави нови дрехи с най-изискани обувки и ръкавици. По нея блестяха скъпоценности, чудни ешарфи и дантели. На главата й винаги имаше нова шапка и в нея вечно цъфтяха цветя или пък се къдреха щраусови пера, меки и белоснежни като камелии. Тя кимваше два-три пъти покровителствено на малкото момче, което вдигаше глава от чинията си или от блокчето с войниците, които рисуваше. Когато напуснеше стаята, вътре продължаваше да се чувствува уханието на роза или някакъв друг сладостен аромат. В неговите очи тя бе неземно същество, по-висше от баща му — по-висше от всички други, — същество, на което трябваше да се възхищаваш и да обожаваш отдалеч. Да се возиш в екипажа с тази дама, бе тържествен обред. Той седеше изправен на задното седалище и не смееше да проговори, вперил очи в прекрасно облечената принцеса срещу него. Господа на чудесни коне се приближаваха, усмихваха се и разговаряха с нея. Какви лъчезарни погледи хвърляше тя към всички тях! И когато отминаваха, тя им махаше грациозно с ръка. Когато излизаше на разходка с нея, обличаха му новото червено костюмче. Старите му кафяви дрехи от холандско платно бяха добри за вкъщи. Понякога, когато бе излязла и Доли, прислужничката, оправяше леглото й, той влизаше в майчината си стая. За него това бе жилището на някаква фея — тайнствено помещение, вълшебно и очарователно. Там в гардероба висяха онези прелестни рокли — розови, сини, пъстри. Ето кутийката за скъпоценности със сребърната заключалка и красивата бронзова ръка върху тоалетната масичка, цялата блеснала от десетки пръстени по нея. Ето и огледалото, това чудо на изкуството, в което той можеше да види само лицето си, с изписаното по него удивление, и отражението на Доли, която оправяше и потупваше възглавниците на леглото. О ти, клето, мъничко, самотно, невинно момченце! За сърцата и устните на малките деца думата «майка» е тази, с която те назовават бога; а ето едно, което обожаваше камък!
Родън Кроли, макар и да бе мошеник, таеше в сърцето си известни мъжествени наклонности и все още бе способен да обича жена и дете. Към Родън младши той изпитваше голяма скрита нежност, която не убягваше от вниманието на Ребека, въпреки че тя не говореше за нея на съпруга си. Тази обич не я дразнеше — Ребека бе твърде добродушна за такова нещо. Тя само увеличаваше презрението й към него. Той се срамуваше някак си от тази бащинска слабост и я криеше от жена си — отдаваше се на нея само когато беше самичък с момчето.
Той имаше обичай да го извежда сутрин и да отиват заедно в конюшните и в парка. Дребничкият лорд Саутдаун, най-добросърдечният от всички мъже, който бе в състояние да ви даде и шапката от главата си и чиято най-важна длъжност в живота беше да купува разни дреболии, които после подаряваше, взе на малкото момченце едно пони, не много по-голямо от едър плъх, както сам той се изрази. Баща му го качваше на кончето с голямо удоволствие и вървеше край него в парка. Той изпитваше истинска радост, когато виждаше старата казарма и бившите си колеги-гвардейци в Найтсбридж — беше започнал да мисли за ергенските си години с известно съжаление. На войниците ставаше много приятно да се срещнат с по-раншния си командир и да позабавляват малкото полковниче. Голямо беше удоволствието, с което полковник Кроли обядваше в полковата столова при събратята си офицери. «Дявол да го вземе, не съм достатъчно остроумен за нея — зная това. Тя няма да чувствува отсъствието ми.» И той беше прав — съпругата му не чувствуваше липсата му.
Ребека беше добре настроена към съпруга си. Тя винаги се отнасяше към Родън мило и любезно. Дори не показваше докрай презрението, което изпитваше към него. А може би го обичаше още повече заради това, че бе глупав. Той беше най-важният й прислужник и maitre d’hotel [79] — изпълняваше поръчките й; слушаше заповедите й без възражение; возеше се в екипажа с нея, без да роптае; съпровождаше я до ложата в операта; развличаше се в клуба си през време на представлението и пристигаше да я вземе точно навреме. Той би желал да е малко по-привързана към детето, но дори и с това се примири.
«Дявол да го вземе, тя е толкова умна, знаете — казваше той, — пък мене никак ме няма в литературата и тъй нататък, знаете.» Защото, както споменахме и по-рано, не е необходимо да притежаваш голяма мъдрост, за да печелиш на билярд или карти, а Родън нямаше претенции за други способности.
Когато дойде компаньонката, домашните му задължения станаха много леки. Жена му го поощряваше да вечеря вън от къщи и когато отиваше на опера, тя го освобождаваше от дежурство.
— Не оставай тази вечер у дома да се отегчаваш, миличък — казваше му тя. — Ще дойдат неколцина мъже, които само ще ти досаждат. Не бих ги канила, но ти знаеш, не е за твое добро, а сега, като си имам овчарско куче, няма защо да се страхуваш да оставам сама.
— Овчарско куче — компаньонка! Беки Шарп с компаньонка! Не е ли това чудесна смешка? — казваше мисис Кроли. Тази мисъл гъделичкаше твърде силно чувството й за хумор.
Една неделна сутрин Родън Кроли, малкият му син и понито се разхождаха по обичая си в парка, когато срещнаха ефрейтора Клинк, стар познат на полковника, на служба в бившия му полк. Той разговаряше със свой приятел, стар джентълмен, който държеше в ръце малко момченце на възраст колкото малкия Родън. Този друг малчуган бе сграбчил медала на ефрейтора, получен за участието му в битката при Ватерло, и го разглеждаше с удоволствие.
— Добро утро, ваше благородие — каза Клинк в отговор на «Здравей, Клинк!», с което го поздрави полковникът. — Този джентълмен тук е горе-долу на възрастта на малкия полковник, сър — продължи ефрейторът.
— И неговият баща се е сражавал при Ватерло — каза старият джентълмен, който държеше момченцето. — Нали, Джорджи?
— Да — отвърна Джорджи. Той и хлапето върху понито се разглеждаха вторачено и сериозно се разучаваха един друг, както обикновено правят децата.
— В един от пехотните полкове — каза покровителствено Клинк.
— Той беше капитан в… полк — заяви с известна важност старият джентълмен. — Капитан Джордж Озбърн, сър — може би сте го познавали. Той загина като герой, сър, сражавайки се срещу корсиканския тиранин.
Полковник Кроли поруменя силно.
— Познавах го много добре, сър — отвърна той, — а също и жена му, милата му мъничка женица, сър — как е тя?
— Тя е моя дъщеря, сър — каза старият джентълмен, като свали момченцето и извади с голяма тържественост визитна картичка, която подаде на полковника. На нея беше написано: «Мистър Седли, единствен комисионер на фирмите „Черният диамант“ и „Въглища без пепел“, Бънкъре Хуорф, Теме Стрийт и Ана-Мария, Котиджис, Фулъм Роуд Уест.»
Малкият Джорджи пристъпи напред и загледа понито.
— Искаш ли да пояздиш? — запита Родън младши от седлото.
— Да — каза Джорджи. Полковникът, който го гледаше с известно любопитство, взе детето и го сложи на понито зад Родън младши.
— Дръж се за него, Джорджи — каза той, — хвани моето момче около кръста — името му е Родън. — И двете деца започнаха да се смеят.
— В целия парк няма да видите по-хубава двойка, сър — каза добродушният ефрейтор. И полковникът, ефрейторът и старият мистър Седли с неговия чадър тръгнаха отстрани край децата.
Глава XXXVIII
Скромният живот на едно семейство
Трябва да предположим, че малкият Джордж Озбърн е отишъл от Найтсбридж до Фулъм, яздейки понито, така че ще се спрем в това предградие и ще запитаме за някои наши приятели, които сме оставили там. Как е мисис Амелия след бурята на Ватерло? Живее ли тя и преуспява ли? Какво е станало с майор Добин, чийто файтон постоянно се навърташе около жилището й? Има ли някакви новини от административния началник на Богли Уола? Обстоятелствата относно него са накратко следните:
Нашият достоен дебел приятел Джоузеф Седли се завърна в Индия наскоро след като избяга от Брюксел. Или отпускът му се бе свършил, или се боеше да срещне свидетелите на бягството си подир битката при Ватерло. Както и да е, той се върна отново към задълженията си в Бенгалия много наскоро, след като Наполеон се установи на местожителство на остров Св. Елена, където Джоз видя бившия император. Ако чуехте как мистър Седли говореше на парахода, непременно щяхте да си помислите, че той и корсиканецът са се срещали не един път и че цивилният се с нахвърлил смело срещу френския генерал на хълма Сен Жан. Той разправяше хиляди анекдоти за прочутите битки; известни му бяха позициите на всеки полк, както и загубите, които всеки един от тях бе понесъл. Джоз не отричаше, че има дял в тези победи — че бе придружавал армията и бе носил съобщения за граф Уелингтън. И той описваше какво беше сторил и казал графът във всеки миг от деня на Ватерло, като разкриваше с такава точност какви са били чувствата и действията на негова светлост, че ставаше ясно как Седли трябва да е бил край победителя през целия ден. Но поради това, че не е военен, името му не се е споменавало в публикуваните сведения относно сражението. Може би действително бе започнал да вярва, че е бил на служба във войската; едно е положително — известно време в Калкута той произвеждаше огромна сензация и до края на пребиваването му в Бенгалия го наричаха Седли Ватерло.
Чековете, които Джоз бе дал за купуването на онези нещастни коне, бяха заплатени от него и агентите му без всякакво възражение. Никой не го чу да намеква за тази сделка и никой не знае с положителност какво е станало с конете, нито как се бе отървал от тях и от Изидор, слугата белгиец, който през есента на хиляда осемстотин и петнадесета година продаде във Валансиен един сив кон, много подобен на онзи, който Джоз бе яздил.
Лондонските агенти на Джоз имаха заповед да плащат на родителите му във Фулъм сто и двадесет лири стерлинги годишно. Това бе главната поддръжка на старите хора, тъй като спекулациите ма мистър Седли, вършени след разорението му, ни най-малко не можаха да възвърнат състоянието на стария джентълмен. Той се опита да стане търговец на вино, търговец на въглища, лотариен агент и т.н. и т.н. Джон Седли изпращаше проспекти на приятелите си винаги когато се заемаше с някоя нова търговия, и си поръчваше нова пиринчена фирмичка за вратата, като говореше важно, че все още можел да спечели богатство. Но сразеният и немощен стар човек никога вече не видя богатство. Един по един приятелите му го напуснаха, като им омръзна да купуват от него скъпи въглища и лошо вино. И измежду всички само жена му си представяше, когато сутрин той се запътваше, тътрейки се, към Сити, че все още върши там някаква работа. Вечер припълзяваше обратно вкъщи; а сетне отиваше в един клуб, чиито членове се събираха в кръчма, където разискваше държавните финанси. Удивително беше да го чуете как говори за милиони, за ажио, за сконтиране, за сделките на Ротшилд и на братя Бейринг. Той разправяше за такива големи суми, че господата от клуба (аптекарят, местният голям предприемач-строител, черковният клисар, комуто бе позволено да идва тайно, и мистър Клеп, нашият стар познайник) изпитваха голямо уважение към стария джентълмен. «Някога бях много по-добре финансово, сър — не пропускаше да каже той на всеки, който „си служеше със залата на клуба“. — Син ми, сър, и сега е главен правителствен чиновник в Бенгалия и получава четири хиляди рупии месечно. Дъщеря ми би могла да стане полковнишка дама, ако пожелае. А аз още утре мога да изтегля две хиляди лири стерлинги, за сметка на сина ми, първия магистрат, и банката веднага ще ми ги брои до стотинка, сър. Но членовете на семейство Седли винаги са били горди.» Вие и аз, драги ми читателю, можем също да изпаднем някой ден в подобно положение — та нима мнозина от приятелите ни не са стигнали дотам? Може щастието да ви изневери или силите да ви изоставят, или пък по-добри и по-млади актьори в пантомимата да излязат на сцената — тогава житейският успех ще ви напусне и ще ви остави покрусени и безпомощни. Тогава хората ще пресичат улицата, когато ви срещнат, или — още по-зле — ще ви подават два пръста за ръкуване и ще се отнасят към вас покровителствено и със съжаление. И тогава вие ще знаете, че още щом обърнете гръб да си вървите, приятелят ви ще започне с: «Клетникът, какво неблагоразумие извърши, какви възможности пропусна този човечец!» Но дори и да е така, притежаването на екипаж и на три хиляди лири стерлинги годишен доход не е нито най-висшата награда, нито пък постижението, по което бог съди хората. Ако мошениците преуспяват тъй често, както и пропадат, ако глупците печелят и измамниците натрупват богатство и, обратното, като постигат горе-долу еднакви дялове успех и злополучие, подобно най-способните и най-честните от нас — тогава, казвам аз, братко, даровете и удоволствията на Панаира на суетата не могат да се считат за нещо много важно и навярно… Но ние се откъснахме от нашия разказ.
Ако мисис Седли бе енергична жена, тя щеше да се прояви след разорението на съпруга си — щеше да наеме по-голяма къща и да прибере там квартиранти на храна и квартира. Съсипаният Седли щеше да играе ролята на мъж на хазайката; глава на семейното огнище; главен домакин; скромен съпруг на владетелката на сиромашкия трон. Виждал съм мъже с добро възпитание и дълбок ум, които някога са имали енергия и големи надежди, давали са на младини угощения на благородници и са поддържали коне за лов, впоследствие смирено да нарязват агнешки бутове за злобни стари вещици и да дават вид, че председателствуват над мрачната си трапеза. Но, както казахме, мисис Седли нямаше достатъчно дух да се заеме с «неколцина отбрани пансионери, които могат да получат подслон и храна при весело, музикално семейство», за каквито четем във вестник «Таймс». Тя се задоволяваше да лежи на брега, на който съдбата я бе захвърлила — и вие виждате, че тази стара двойка бе вече завършила своето поприще.
Не мисля, че те бяха нещастни. Може би в нещастието си бяха малко по-горди, отколкото в благоденствието си. Мисис Седли винаги бе голяма личност за своята хазайка, мисис Клеп, когато слизаше долу и прекарваше много часове с нея в приземния етаж или в изпълнената с разни украшения кухня. Шапките и панделките на прислужничката Бети, нейната дързост, леността й, разточителството, което проявяваше спрямо кухненските свещи, склонността й да употребява твърде много чай и захар и т.н. — всичко това ангажираше вниманието и забавляваше старата дама почти толкова, колкото постъпките на бившата й прислуга, когато на нейно разположение бяха Самбо и кочияшът, лакеят, неговият помощник, домакинята и цял полк прислужнички — членовете на бившето й домакинство, за което добрата жена говореше по сто пъти на ден. И освен Бети мисис Седли имаше да надзирава всички слугини от тяхната улица. Тя знаеше за всеки обитател на малките къщички: дали плаща наема си, или го просрочва. Отдръпваше се настрани, когато мисис Ружмон, актрисата, минаваше със съмнителното си семейство. Тръсваше глава, когато мисис Пестлър, жената на лекаря, идваше насреща й в служебното файтонче на съпруга си. Разговаряше надълго със зарзаватчията за цвеклото, което мистър Седли тъй много обичаше; следеше млекаря и момчето на фурнаджията; правеше посещения на касапина, който сигурно продаваше стотици телета с по-малко приказки, отколкото се изразходваха за агнешкото бутче на мисис Седли; броеше картофите, които слагаше в печеното за обеда в неделя, когато се обличаше с най-хубавите си дрехи и отиваше два пъти на черква, а вечер четеше проповедите на Блер.
Празничен ден (тъй като през седмицата «работата» го възпрепятствуваше да си позволи това удоволствие) старият Седли извеждаше малкото си внуче Джорджи в близките паркове или в Кесингтън Гардънс да погледа войниците или да храни патетата. Много обичаше тези облечени с червени куртки мъже, а дядо му разправяше как баща му е бил знаменит офицер и го запознаваше с много фелдфебели и редници, с ордени от Ватерло на гърдите; на тях старият човек представяше тържествено детето като син на капитан Озбърн, от… пехотен полк, загинал славно на славния осемнадесети юни. Знае се за него, че е почерпвал с чаша бира няколко от тези джентълмени, а освен това, през първите им неделни разходки, той беше склонен да глези малкия Джорджи, като го тъпчеше с ябълки и джинджифилови курабийки, в ущърб на здравето му — докато Амелия заяви, че Джордж няма никога да излиза с дядо си, ако той не обещае тържествено, като се закълне в честта си, да не купува на детето сладкиши, бонбони и изобщо каквато и да е стока от сергии.
Между мисис Седли и дъщеря й съществуваше известна хладност във връзка с това дете, а също и скрита ревност. Една вечер, когато Джордж бе още много малък, Амелия седеше в мъничката им приемна и работеше нещо, без да забележи, че старата жена е излязла от стаята. Тя изтича инстинктивно горе в детската стая, като чу плача на детето, което до този момент спеше. Там завари мисис Седли да му дава крадешком произвеждания тогава сироп за бебета, наречен «Дафис еликсир». Амелия, най-кроткото и най-милото от всички същества, цяла се разтрепери и настръхна от яд, когато откри как накърняват майчиния й авторитет. Бузите й, обикновено бледи, сега поруменяха, докато постепенно станаха толкова червени, колкото бяха, когато бе дванадесетгодишно дете. Тя грабна бебето от ръцете на майка си, сетне дръпна бутилката, а старата жена я загледа с втренчен поглед, стиснала в ръка виновната лъжичка.
Амелия захвърли с трясък бутилката в камината.
— Няма да оставя да се дава на детето отрова, мамо — извика Амелия, като буйно люлееше момчето, прегърнала го с двете си ръце и обърнала към майка си бистрите си очички.
— Да му се дава отрова ли, Амелия! — възкликна старата жена. — Ти се обръщаш с такъв език към мене?!
— Няма да му се дават никакви други лекарства, освен онези, които му предписва доктор Пестлър! Той ми каза, че «Дафис еликсир» е отрова.
— Много добре. Значи, тогава смяташ, че аз съм убийца — отвърна мисис Седли. — Това е езикът, с който говориш на майка си. Сполетявали са ме нещастия, слязла съм на най-ниското житейско стъпало, имах собствен екипаж, а сега вървя пеша, но до днес не знаех, че съм била и убийца. Много ти благодаря, че ме осведоми!
— Мамо — каза клетата Амелия, която винаги бе готова да се разплаче, — не бива да бъдеш така жестока към мене. Аз… не исках да кажа… искам да кажа, не смятам, че желаеш да направиш някакво зло на това мило детенце, само че…
— О, не миличка — само че съм убийца; в какъвто случай най-добре ще е да отида право в затвора. При все че тебе не отрових, когато беше малка, а ти дадох най-доброто образование и най-скъпите учители, които човек можеше да наеме. Да, отгледала съм пет деца и съм заровила три, и това, което съм обичала най-много, над което съм бдяла, когато е имало круп и нови зъби, и шарка, и магарешка кашлица, и за което съм викала учители чужденци, без да гледам за разноските; и съм го пращала в пансион, където аз никога не съм ходила като девойка — а съм била доволна само да почитам баща си и майка си и да живея дълго, за да бъда полезна, вместо да хленча по цял ден в стаята си и да се държа като голяма дама, — това именно мое дете ми казва, че съм убийца! Ах, мисис Озбърн, дано вие никога не отхраните змия в пазвата си, това ви пожелавам!
— Мамо, мамо! — извика смаяната девойка, а детето в ръцете й започна да надава страхотни писъци.
— Така значи, убийца! Падни на колене и помоли бога да пречисти лошото ти неблагодарно сърце, Амелия, и дано той ти прости тъй, както аз ти прощавам! — И мисис Седли излезе от стаята с вирната глава, като още веднъж изсъска думата отрова, завършвайки по този начин милостивата си благословия.
Това спречкване между мисис Седли и дъщеря й не можа да се заглади напълно до края на живота й. Недоразумението даде на старата дама безброй преимущества, които тя не пропускаше да използува с женска изобретателност и постоянство. Така например дълги седмици след това тя почти не приказваше с Амелия. Предупреждаваше хората вкъщи да не пипат детето, защото мисис Озбърн може би ще се обиди. Подканваше дъщеря си да види и се увери, че в приготовляваните всеки ден кашички на Джорджи няма никаква отрова. Когато съседите питаха за здравето на момченцето, тя подчертано ги изпращаше при мисис Озбърн. И даваше да се разбере, че тя никога не се осмелявала да запита дали детето е добре, или не. Тя никога не се докосвала до него, макар и то да било нейно собствено внуче и сладко любимче, тъй като нямала опитност с деца и би могла да го убие. И когато мистър Пестлър идваше да проверява здравето му, тя посрещаше доктора с презрително и високомерно държане, което го караше да заявява, че дори и самата лейди Тислууд, която имал честта да лекува, не била в състояние да се държи по-горделиво от старата мисис Седли, на която дори пари не вземал. И твърде е вероятно, че и Еми от своя страна чувствуваше известна ревност, като всяка майка, спрямо онези, които искаха да се месят в живота на детето й или се бореха за първо място в сърцето му. Когато някой друг гледаше детето, тя се чувствуваше неспокойна и не позволяваше на мисис Клеп и на прислужницата да го обличат и да се грижат за него, по същия начин, както не ги оставяше да бършат праха от портрета на съпруга й, окачен над малкото й легло — същото малко легло, от което клетата девойка беше отишла в неговото и в което сега се бе оттеглила, за да прекара много дълги, безшумни, изпълнени със сълзи, но щастливи години.
В тази стая се намираше цялото сърце на Амелия и нейното единствено съкровище. Тук тя се грижеше за детето си и го гледаше през време на многото болести на детинството, изпълнена с нестихваща любов. По-възрастният Джордж се връщаше някак си в него, само че по-добър, дошъл сякаш от небето. В стотици малки извивки на гласа, погледи и движения детето толкова приличаше на баща си, че сърцето на вдовицата се изпълваше с трепет, когато го притискаше до себе си, и то често я питаше защо плаче. Тя не се свенеше да му каже, че сълзите й са заради приликата с баща му. Говореше му постоянно за умрелия му баща и разправяше за любовта си към Джордж на невинното и смаяно дете много повече, от колко някога бе разправяла за нея на самия Джордж или на някой довереник в младежките си години. По този въпрос тя никога не разговаряше с родителите си, като се стесняваше да разкрие пред тях сърцето си. Малкият Джордж едва ли можеше да я разбере по-добре от тях, обаче в неговите уши, и единствено в неговите, тя изливаше любовните си тайни с пълна откровеност. Самата радост на тази жена беше нещо като скръб или най-малкото беше толкова нежна, че се проявяваше посредством сълзите й. Беше толкова чувствителна, че може би по този въпрос не би трябвало да се говори в настоящата книга. Доктор Пестлър (който сега е твърде преуспяващ дамски лекар, с голям тъмнозелен екипаж, с изгледи бързо да получи благородническа титла и с къща на Манчестър Скуеър) ми разказваше, че скръбта й при отбиването на детето била толкова силна, щото можела да смекчи и сърцето на един Ирод. Преди много години той беше чувствителен човек и съпругата му страшно го ревнуваше от мисис Амелия тогава и дълго подир това.
Може би съпругата на лекаря имаше сериозни основания за ревността си; последната се споделяше и от повечето жени, които образуваха малкия кръг нейни познати и доста се ядосваха на възторга, проявяван от другия пол към нея. И наистина: почти всички мъже, които се приближаваха до нея, я обичаха, макар че, несъмнено, не биха могли да ви обяснят защо. Тя нямаше блестящи способности, нито беше духовита, нито прекалено умна, нито изключително хубава. Но където и да отидеше, очароваше и спечелваше симпатиите на всеки мъж така неизменно, както събуждаше презрението и недоверието на своите посестрими. Струва ми се, че безпомощността беше нейното главно обаяние — някаква сладостна покорност и нежност, които трогваха всеки срещнат от нея мъж и събуждаха съчувствието и порива му да я защищава. Видяхме вече как в полка, макар и да разговаряше с малцина от Джорджовите другари, всички младежи от компанията му бяха готови да извадят саби и се сражават за нея. Същото беше и в малката къщичка, и в ограничения обществен кръг на познатите й във Фулъм, където тя събуждаше добрите чувства на всекиго. Ако Амелия беше самата мисис Менгоу, от голямото предприятие «Менгоу, Плантейн и сие», величествената собственица на богатата къща, наречена Пайнърис, във Фулъм, която даваше летни dejeuners [80], посещавани от графове и маркизи, и се разхождаше в екипаж с дорести коне и лакеи във великолепни жълти ливреи, каквито не можеха да излязат дори и от кралските конюшни в Кенсингтън — повтарям, дори да беше самата мисис Менгоу или съпругата на сина й, лейди Мери Менгоу (дъщерята на граф Касълмолди, която бе благоволила да се омъжи за шефа на фирмата), търговците от околността не биха се отнасяли към нея с по-голяма почит от тази, която неизменно засвидетелствуваха на нежната млада вдовица, когато минаваше край портите им или правеше скромните си покупки в дюкяните им.
Така, не само лекарят мистър Пестлър, но и мистър Линтън, младият асистент, който лекуваше прислужничките и дребните търговци и когото можехте да видите всеки ден да чете вестник «Таймс» в кабинета, открито се признаваше за роб на мисис Озбърн. Той беше представителен млад джентълмен, когото мисис Седли приемаше в къщата си по-благосклонно от шефа му; и ако малкият Джордж биваше нещо не добре, той се отбиваше у тях два или три пъти дневно, да види малчугана, като дори и през ума му не минаваше да взема хонорар. Той вадеше от чекмеджетата на шефа си таблетки, прахове и разни други подобни артикули, когато Джорджи имаше нужда от тях, и му правеше сиропчета и лекарства тъй удивително сладки, че за детето бе истинско удоволствие да се разболее. Той и Пестлър, неговият началник, седяха край леглото на момчето цели две нощи през забележителната и страшна седмица, когато то боледуваше от шарка и когато бихте си помислили, ако съдехте по страха на майката, че никога по-рано в света не е имало шарка. Биха ли сторили те това за други хора? Стояха ли по цели нощи в Пайнърис, когато Ралф Плантадженет и Гуендолин и Гуини Менгоу минаваха през същите детски страдания? Бдяха ли пред леглото на малката Мери Клеп, дъщерята на хазаина, която всъщност прихвана заразата от Джорджи? Истината ни принуждава да отговорим отрицателно. И двамата си спаха спокойно — поне колкото се отнасяше до нея; заявиха, че случаят бил много лек и болестта щяла да мине сама; предписаха й едно-две лекарства, а когато детето беше на оздравяване, пратиха му малко хинин, с пълно равнодушие и само за форма.
А ето и дребния французин отсреща, който даваше уроци по родния си език в различните училища в околността и когото можехте да чуете как вечер свири в стаята си треперливи стари гавоти и менуети на лъхтящата си стара цигулка.
Когато този учтив стар джентълмен, с напудрена коса, който никога не пропускаше да отиде неделен ден в католическата черква в Хамърсмит и който с държането си, с мислите си, с обноските и отношенията си бе напълно различен от брадясалите диваци от неговата родина, които проклинат коварния Албион и днес ви се мръщят над пурите си — когато старият Шевалие де Талонруж говореше за мисис Озбърн, той най-напред довършваше смъркането на щипката емфие, избръскваше останалия прах с грациозно движение на ръката, отново събираше пръстите си и като доближаваше до устата си, разтваряше ги с целувка и възкликваше! «Ah! La divine creature [81]!» Той се заклеваше и заявяваше, че когато Амелия вървяла по алеите на Бромптън, цветя се разцъфтявали буйно под нозете й. Наричаше малкия Джорджи Купидон и го питаше за Венера, неговата майка; а на смаяната Бети Фленигън казваше, че била една от грациите, любимата придружница на Reine des Amours [82]. Можем да дадем още много примери на тази несъзнателно и лесно спечелена популярност. Нима мистър Бини, кроткият и благороден свещеник от кварталната черква, не правеше постоянно посещения на вдовицата и не друсаше на коленете си малкото момче, като предлагаше да го учи латински, за голям яд на възстаричката мома, неговата сестра, която гледаше домакинството му? «В нея няма нищо, Билби — казваше му тази дама. — Когато идва тук на чай, тя не продумва нищичко през цялата вечер. Тя е само едно нещастно, сантиментално създание и аз съм уверена, че няма никакво сърце. Едничко хубавото й лице е, от което всички вие, господата, се възхищавате. Мис Гритс, която има пет хиляди лири стерлинги и освен това очаква голямо наследство, притежава два пъти повече характер и според мене е хиляди пъти по-приятна. А ако беше и хубава, положителна съм, че щеше да я считаш за самото съвършенство.»
Твърде вероятно е, до голяма степен мис Бини да е права. Действително, именно хубавото лице събужда добри чувства в сърцата на тези мошеници мъжете. Някоя жена може да притежава мъдростта и непорочността на Минерва, а ние не й обръщаме внимание, ако лицето й е грозно. Какви ли глупости не се правят заради две бляскави очички! Каква ли тъпота не става приятна покрай червените устни и сладкия гласец! И тъй, с техния усет към справедливото, дамите заключават, че ако една жена е хубава, тя е следователно и глупава. О, госпожи, госпожи! Има някои от вас, които не са нито хубави, нито мъдри.
Това са само дребни за разправяне случки от живота на нашата героиня. Както добрият читател вече безсъмнено е доловил, в посветения на нея разказ няма никакви чудеса; и ако се пишеше дневник за делата й през седемте години след раждането на детето й, сигурно там щяха да се отбележат много малко събития по-забележителни от шарката, за която разправихме на предишната страница. Да, един ден, за голямо нейно учудване, преподобният мистър Бини, за когото току-що споменахме, й предложи да смени името Озбърн с неговото собствено. Тогава, като поруменя силно, а в очите и гласа й затрептяха сълзи, тя му поблагодари за оказаната й чест, изрази признателността си за вниманието му към нея и към клетото й малко момченце, но каза, че никога, никога не би могла да помисли за друг, освен за… съпруга, който бе загубила.
На двадесет и пети април и на осемнадесети юни, дните на сватбата и на овдовяването й, тя прекарваше в стаята си, като ги посвещаваше (а не знаем и колко самотни нощни часове, докато малкото детенце спеше в креватчето си до нея) на паметта на своя загинал другар в живота. През деня тя биваше по-дейна. Трябваше да учи Джорджи да чете и пише и малко да рисува. Прочиташе разни книги, за да може да му разправя оттам приказки. Когато очите му започнаха да се разтварят и умът да узрява под влиянието на външната природа наоколо му, тя започна да учи детето, доколкото скромните й сили позволяваха, да разбира кой е творецът на всичко. Всяка сутрин и всяка вечер той и тя (в онова тържествено и трогателно общуване, което смятам, че би трябвало да причини вълнение в сърцето на всеки, който го наблюдава или си го спомня), майката и момчето, изричаха заедно «Отче наш», като тя се молеше с цялото си нежно сърце, а детето сричаше след нея. И всеки път се молеха на бога да благослови милия татко, сякаш той беше жив и се намираше в стаята при тях.
Отнемаше й много време да къпе и облича този малък джентълмен, да го извежда на бърза разходка сутрин преди закуска и преди старият татко да тръгне за «работа», да му прави най-чудесни дрешки, за която цел пестеливата вдовица нарязваше и преправяше всяко по-хубаво парче от дрехите, които бе носила след женитбата си. Защото сега (за голям яд на майка й, която предпочиташе хубави дрехи, особено след сполетялото ги нещастие) мисис Озбърн винаги се обличаше само в черно, като си слагаше сламена шапка с черна панделка. Също така тя трябваше да отделя време и за майка си, и за стария си баща. Беше се потрудила да научи крибидж и всяка вечер, когато той не отиваше в клуба си, тя играеше с него. Пееше му, когато той имаше настроение за това, и то беше добър знак, тъй като старият неизменно потъваше в сладък сън, докато траеше музиката. Тя му пишеше безбройните писма, проспекти и всякакъв вид търговски книжа. Съобщенията, с които се осведомяваха бившите познати на стария джентълмен, че той е станал комисионер на фирмите «Черният диамант» и «Въглища без пепел» и че може да снабдява приятелите си и всички клиенти въобще с най-хубавите въглища, по толкова лири стерлинги единият тон и т.н., бяха написани с нейния почерк. Едничкото нещо, което той правеше, беше да сложи на циркулярите своя претрупан със завъртулки подпис и да ги адресира с треперливия си чиновнически почерк. Едно от тези писма бе изпратено на майор Добин посредством господа Кокс и Гринууд; но тъй като по това време майорът беше в Мадрас, той нямаше особено голяма нужда от въглища. Но Уилям знаеше чия ръка е написала проспекта. Велики боже! Какво ли не би дал да можеше да я хване в своята! Пристигна втори проспект, който осведомяваше майора, че «Дж. Седли и сие», с представителство в Опорто, Бордо и Сен Мери, са в състояние да предложат на приятелите си и на клиентите най-хубавите и най-известни видове вина и ликьори на умерени цени и при изключително добри условия. Като възприе това предложение, Добин пламенно се зае да увещава губернатора, военния комендант, съдиите, полковете и всички, които познаваше в правителствените учреждения, и изпрати на «Седли и сие» такива поръчки за вино, които напълно смаяха мистър Седли и мистър Клеп, играещ ролята на сие в предприятието. Но след тази неочаквана сполука, която накара клетия стар Седли да си мисли как ще основе предприятия в Сити, с цял полк чиновници, как ще има собствен док и представителства по целия свят, вече не пристигнаха никакви други поръчки. По-раншният вкус на стария джентълмен към вината бе изчезнал; проклятията на Добиновите сътрапезници се сипеха върху му за лошите напитки, които той бе станал причина да се появят на обедната им маса; и той откупи голяма част от виното и го продаде публично, с голяма загуба. А що се отнася до Джоз, който по това време бе повишен и заемаше по-важна длъжност в правителствения кадър в Калкута, той просто побесня от ярост, когато пощата му донесе цял куп такива вакханалски проспекти заедно с частно писмо от баща му, който му казваше, че много разчитал на него в това начинание и затова му е изпратил известно количество отбрани вина, като е теглил чекове за негова сметка за стойността на същите. Но както Джоз не искаше да помислят стария Седли за палач, така също в никакъв случай не желаеше и да предположат, че неговият баща, бащата на Джоз Седли, член на финансовата комисия в Калкута, е търговец на вино, който моли за поръчки, затова презрително отказа да плати сметката и надменно препоръча на стария джентълмен да си гледа само собствената работа. И тъй чековете трябваше да се изплатят от «Седли и сие» със сумата, получена от мадраската спекулация и с малката част от спестяванията на Амелия.
Освен пенсията й от петдесет лири стерлинги годишно съществуваха и други петстотин лири, както бе заявил изпълнителят на завещанието на съпруга й, оставени при неговия адвокат по време на смъртта на Озбърн, която сума, като настойник на Джорджи, Добин предложи да се вложи в едно търгуващо с Индия предприятие при осем процента лихва. Мистър Седли, който предполагаше, че майорът има някакви измамнически намерения във връзка с парите, беше твърде много против този план. И той отиде при адвоката, за да протестира срещу влагането на парите във въпросното предприятие, когато научи за свое учудване, че при него не е имало никаква подобна сума, че едничката парична наличност на покойния капитан е била около сто лири стерлинги и че петстотинте лири, за които става дума, навярно представляват някакъв отделен капитал и подробностите около него сигурно могат да се научат от майор Добин. Убеден повече от всякога, че тук се крие някаква измама, старият Седли поиска обяснение от майора. Той заяви надуто, че като най-близък човек на дъщеря си, желаел да види сметките на покойния капитан. Добиновото заекване, изчервяване и неловко държане засилиха убеждението на стареца, че има да се разправя с измамник; и с величествен глас той му даде добре да разбере, както сам се изрази, че незаконно задържа парите на покойния му зет.
Тук вече Добин изгуби търпение и ако обвинителят му не беше толкова стар и немощен, между тях щеше да избухне голяма свада в едно от сепаретата в кафенето на хотел «Слотърс», където водеха разговора си. «Качете се горе, сър — със заекване каза майорът. — Настоявам да се качите горе и ще ви покажа кой в случая е пострадалият, дали клетият Джордж или аз.» И като повлече стария джентълмен в стаята си, той извади от писалището си сметките на Озбърн и цял сноп разписки, които показваха дълговете на последния. Справедливостта изисква да кажем, че Джордж винаги беше готов да даде разписка за взетите назаем суми. «Той ми плати дължимото в Англия — прибави Добин, — но когато падна, не притежаваше дори и сто лири стерлинги. Аз и неколцина други негови колеги офицери събрахме помежду си тази сумичка — едничкото нещо, което можехме да отделим, а вие се осмелявате да ни заявите, че искаме да измамим вдовицата и сирачето.» Седли много се разкая и засрами, макар че, искрено казано, Уилям Добин бе излъгал стария джентълмен. В действителност едничък той бе дал всеки шилинг от сумата, като, освен това се бе погрижил за погребението на приятеля си и бе заплатил всички такси и разноски, свързани с нещастието и с връщането на Амелия в Англия.
Старият Озбърн никога не си бе дал труд да помисли за тези разходи; за тях не бе помислил никой роднина на Амелия, нито дори самата Амелия. Тя повярва на малко обърканата сметка, която Добин й даде, и дори през ум не й минаваше колко много му дължи.
Два или три пъти в годината, според обещанието си, тя му пращаше писма в Мадрас, като му разказваше само за малкия Джорджи. Как пазеше той тези листове! Когато Амелия му пишеше, той й отговаряше, но никога не й се обаждаше току-така. Изпращаше обаче безброй подаръци за малкия си кръщелник и за нея. Той поръча от Китай и изпрати кутия с ешарфове и голям комплект шахматни фигури от слонова кост. Пионките представляваха малки зелени и бели човечета, с истински саби и щитове; офицерите бяха на коне, а кулите стояха върху гърбовете на слонове. «Дори и шахматните фигури на мисис Менгоу не са толкова хубави» — забеляза мистър Пестлър. За малкия Джорджи тези фигурки бяха радостта на живота му и той написа с печатни букви първото си писмо, за да благодари за тях на кръстника. Той им изпрати различни индийски туршии, от които малкият джентълмен си извади крадешком от бюфета, като едва не умря от тях. Те бяха толкова люти, че той сметна това за наказание от провидението, задето бе откраднал. Еми описа хумористично тази злополука на майора и той много се зарадва, като разбра, че духът й е започнал да се съвзема и че понякога може да бъде весела. Изпрати им също два шала, бял за нея и черен с палмови листа за майка и, както и две червени зимни вълнени шалчета — за стария мистър Седли и за Джордж. Както изчисли мисис Седли, шаловете струваха най-малко петдесет гвинеи единият. Тя носеше важно своя, когато отиваше на черква в Бромптън, и получи поздравленията на всичките си приятелки за прекрасния подарък. Еминият също стоеше добре на скромната й черна рокля!
— Колко жалко, че тя не иска и да помисли за него! — забеляза мисис Седли на мисис Клеп и на всичките си приятелки в Бромптън. — Джоз никога не ни изпраща такива подаръци и му се свиди за всичко. Съвсем явно е, че майорът е влюбен до уши, но дори само като й загатна, тя се изчервява, започва да плаче и се качва горе при портретчето. До гуша ми е дошло това портретче! Бих желала никога да не се бяхме срещали с онези омразни сребролюбци Озбърнови.
Между такива простички събития и скромни хора измина детството на Джорджи и той израсна деликатен, чувствителен, високомерен, подобно на всяко възпитавано само от жени момче — като властвуваше над нежната си майка, която обичаше със страстно чувство. Той се налагаше на всички от малкия свят наоколо му. Когато почна да поотраства, възрастните се удивляваха на надменното му държане и на голямата прилика с баща му. Той задаваше въпроси за всичко, като проявяваше обичайното за децата любопитство. Умните му забележки и въпроси смайваха дядо му, който отегчаваше членовете на клуба в кръчмата, като им разправяше за знанията и дарбите на малкото момче. То понасяше баба си с добродушно безразличие. Малкият кръг хора около него считаше, че на земята няма равен нему. Джорджи бе наследил бащината си горделивост и може би смяташе, че са прави.
Когато стана около шестгодишен, Добин започна много често да му пише. Майорът искаше да се увери, че Джорджи ходи на училище и се надяваше, че ще се отличи там. Или може би щяха да му вземат добър частен учител? Време му беше да започне да учи; и неговият кръстник и настойник намекна, че се надявал да му позволят да поеме разноските по образованието на детето, които щели да бъдат доста тежки за малкия доход на майка му. С една дума, майорът непрестанно мислеше за Амелия и нейния син и посредством адвоката си постоянно го снабдяваше с книжки с картинки, боички, чинове и всички възможни играчки и учебни помагала. Три дни преди шестия му рожден ден пред вратата на мистър Седли спря файтон, от който слезе един джентълмен, придружен от слугата си, и поиска да види мистър Джордж Озбърн. Това бе мистър Улеи, военен крояч от Кондит Стрийт, който бе дошъл по нареждане на майора да вземе мярка за костюм на малкия джентълмен. В миналото той бе имал честта да прави дрехи на капитана, бащата на младия джентълмен. Понякога, безсъмнено по желание на майора, неговите сестри, госпожици Добин, пристигаха със семейния екипаж да поканят Амелия и малкото момче за разходка, ако те имаха настроение за подобно нещо. Любезността и покровителственото държане на тези дами бяха доста неудобни за Амелия, но тя ги понасяше смирено, тъй като в природата й бе да се подчинява; а освен това екипажът и неговото великолепие създаваха на малкия Джорджи огромно удоволствие. От време на време дамите помолваха да вземат детето да прекара деня с тях и то винаги се радваше, когато отиваше в хубавата къща с градина на Денмарк Хил, където живееха те и където имаше такова чудесно грозде в топлилниците и праскови по дърветата край зида.
Един ден те дойдоха много любезно при Амелия, като й донесоха новина, която бяха уверени, че ще я зарадва — нещо много интересно за техния мил Уилям.
— Какво? Да не би да се прибира в отечеството си? — запита тя със светнали от радост очи.
— О, не, нищо подобно — имали само основание да предполагат, че милият Уилям се готви да се жени — за близка роднина на една много добра приятелка на Амелия — за мис Глорвина О’Дауд, сестрата на сър Майкъл О’Дауд, която била на гости на лейди О’Дауд в Мадрас — много хубава и образована девойка, както казвали всички.
— О! — възкликна Амелия и каза, че била много, много доволна от тази новина. Но тя изрази предположение, че Глорвина навярно не прилича на нейната стара позната, която била много добра… но… новината действително много я зарадвала. И подтиквана от някакъв порив, чието значение не мога да обясня, тя взе Джордж в прегръдките си и го целуна с много голяма нежност. Очите й бяха съвсем влажни, когато пусна детето; и тя не продума почти нищичко през цялата разходка — макар че се чувствуваше тъй доволна.
Глава XXXIX
Една цинична глава
Сега сме длъжни да се върнем за малко при някои стари наши познати от Хампшир, чиито надежди относно имуществото на богатата им роднина се разбиха така жестоко. След като разчиташе да получи тридесет хиляди лири стерлинги от сестра си, за Бют Кроли бе голямо разочарование, когато тя му остави само пет хиляди. И когато от тази сума той изплати собствените си дългове и дълговете на сина си Джим в колежа, за зестра на четирите му грозновати дъщери остана твърде незначителна част. Мисис Бют никога не разбра или най-малкото, никога не си призна до каква степен тираничното й държане беше спомогнало за разорението на съпруга й. Тя се заклеваше и заявяваше, че е направила всичко, което е по силите на една жена. Нейна ли бе грешката, че не притежава качествата на онзи подлизурко и лицемер, племенника й Пит Кроли? Тя му пожелаваше всичкото щастие, което можеше да му донесе злополучно спечеленото богатство. «Поне парите ще останат в семейството — казваше състрадателно тя. — Положително е, миличък, че Пит никога няма да ги изхарчи, защото в Англия не съществува по-голям скъперник от него и той е точно толкова омразен, макар че по друг начин, колкото и онзи разсипник и пропаднал тип, неговият брат Родън.»
Така след първия изблик на ярост и разочарование мисис Бют започна да се приспособява, доколкото това й бе възможно, към новото положение, настъпило вследствие на неосъществените им очаквания, и с всички сили почна да пести и ограничава семейните разходи. Тя учеше дъщерите си как да понасят весело бедността и изнамери хиляди забележителни начини да я прикрива и избягва. Водеше ги на балове и обществени места из околността с похвална енергия. Дори нещо повече — тя посрещаше и забавляваше приятелите си в пасторския дом, като вършеше това много по-често, отколкото преди да се получи наследството на скъпата мис Кроли. От външното й държане никой не можеше да предположи, че семейството е разочаровано в очакванията си, нито пък бе в състояние да отгатне от честото му появяване в обществото как пестят и гладуват вкъщи. Сега момичетата имаха повече дрехи, отколкото по-рано. Постоянно се появяваха на обществените забавления в Уинчестър и Саутхамптън; проникнаха в Каус за състезанията и за увеселенията с лодки, а екипажът им, с коне, взети от плуга, бе постоянно в движение, докато най-после хората започнаха едва ли не да мислят, че четирите сестри са получили голямо наследство от леля си, чието име семейството споменаваше пред обществото само с най-голяма признателност и почит. Не познавам друг вид лъжа, която да се среща по-често в Панаира на суетата от тази; лесно е да се забележи как хората, които си служат с нея, смятат това свое лицемерие за голяма заслуга и си представляват, че са особено добродетелни и заслужават похвала заради това, че успяват да измамят света по отношение на паричните си средства.
Мисис Бют действително се считаше за една от най-добродетелните жени в Англия и видът на щастливото й семейство оказваше твърде благотворно влияние върху страничния наблюдател. Те бяха тъй весели, тъй любвеобилни, тъй добре възпитани, тъй непринудени! Марта рисуваше цветя изящно и подреждаше половината благотворителни базари в графството. Ема бе поетесата на околността и стиховете й в «Хампширски телеграф» бяха славата на отредената му за поезия страница. Фани и Матилда пееха дуети, докато мамичка им акомпанираше на пианото, а другите две сестри седяха отстрани, прегърнали се една друга около кръста, и слушаха разчувствувани. Никой не чуваше как клетите момичета дрънкаха вкъщи дуетите. Никой не виждаше с каква строгост мамичка ги караше да се упражняват дълги часове наред. Накъсо казано, мисис Бют гледаше със засмяно лице злополуките и спазваше външните изисквания по най-добродетелен начин.
Тя правеше всичко, което една добра и почтена майка можеше да стори. Довеждаше морски офицери от Саутхамптън, свещеници от катедралата в Уинчестър и военни от тамошните казарми. Опитваше се да примами младите адвокати от мировите съдилища и поощряваше Джими да води вкъщи приятелите, с които ходеше на лов. Какво ли не е в състояние да направи една майка за доброто на своите обични!
Съвсем очевидно е, че между подобна жена и нейния девер, отвратителния баронет в имението, не можеше да има нищо общо. Скъсването на отношенията между Бют и неговия брат, сър Пит, бе пълно. Дори нещо повече, такова беше положението и между сър Пит и цялата околност, тъй като държането на стария човек беше наистина скандално. Ненавистта му към почтените хора се увеличаваше заедно с възрастта и вратите на имението не се бяха отваряли за екипажа на никой джентълмен от времето, когато Пит и лейди Джейн бяха дошли да направят официално посещение подир сватбата си.
Това беше ужасно и злополучно посещение, за което семейството си спомняше само с отвращение. Пит молеше жена си, с измъчено изражение, никога да не споменава за него; и обстоятелствата около това как сър Пит бе посрещнал своите син и снаха станаха известни само посредством самата мисис Бют, която все още знаеше подробностите на всички случки в имението.
Докато минаваха през главната алея на парка, в спретната и добре екипирана карета, Пит забеляза с ярост и почуда големите зеещи празни места между дърветата — неговите дървета, които старият баронет изсичаше, без да има право на това. От парка лъхаше пустота и разруха. Алеите бяха изоставени и спретнатият екипаж се клатушкаше и се опръскваше с кал в мътните локви по пътя. Голямото открито пространство пред терасата и главния вход беше черно и покрито с мъх; добре подредените на времето цветни лехи сега бяха запустели и обрасли с бурени. Капаците на почти всички прозорци от лицевата страна на къщата бяха спуснати. Трябваше дълго да звънят, за да им отворят голямата входна врата. Видяха някаква си личност с панделки да тича бързо нагоре по черните дъбови стълби, когато най-после Хоръкс въведе наследника на Куинс Кроли и неговата невеста в залите на техните прадеди. Той ги поведе към «библиотеката» на сър Пит и докато Пит и лейди Джейн наближаваха това помещение, тютюневият дим ставаше все по-гъст. «Сър Пит не е много добре» — забеляза Хоръкс с извинение в гласа си и им даде да разберат, че господарят му страда от лумбаго.
Библиотеката гледаше към предната алея и парка. Сър Пит беше отворил единия от прозорците и крещеше оттам на кочияша и на слугата на Пит, който, изглежда, се готвеше да свали багажа.
— Не бутай куфарите — викаше той, като сочеше напред с лулата си. — Глупчо такъв, това е само сутрешно посещение. Божичко, погледни какво има онзи кон на задната част на краката си! Няма ли някой да ги поразтрие малко? Здравей, Пит. Здравей, миличка. Дойдохте да видите стареца, а? Ех, божке, какво хубавичко личице! Никак не приличаш на онази стара кранта, майка ти. Хайде, бъди добричка и ела да дадеш целувчица на стария Пит.
Прегръдката посмути малко снахата — много естествено беше ласките на небръснатия и вмирисан на тютюн стар джентълмен да окажат подобно въздействие. Но тя си опомни, че брат й Саутдаун имаше мустаци и пушеше пури, и се подчини на баронета с любезна търпеливост.
— Чете ли ти Пит дълги проповеди, миличка? — запита я сър Пит след тази проява на обич. — Стотният псалм и вечерната молитва, а, Пит? Така ли беше? Ей, Хоръкс, тъпак такъв, върви и донеси чаша вино и кейк за лейди Джейн и не ми се пули като някакво дебело прасе. Няма да ви поканя да останете по-дълго, миличка; стоенето тук ще ти се стори много глупаво, а такова ще бъде то и за мене в компанията на Пит. Вече съм стар човек и обичам да си карам посвоему — вечер да си изпуша лулата и да поиграя на дама.
— И аз мога да играя на дама, сър — каза със смях лейди Джейн. — По-рано играех с татко и с мис Кроли, нали, мистър Кроли?
— И лейди Джейн знае играта, към която заявявате, че имате такава голяма слабост, сър — каза надменно Пит.
— Но тя няма да остане дълго, така че не ще имаме възможност да поиграем. Не, не, по-добре ще е да се върнете към Мъдбъри и да зарадвате мисис Ринсър или пък да отидете с каретата в пасторския дом и да поискате от Бюти да ви даде вечеря. Ще бъде очарован да ви види; той изпитва голяма признателност към вас за това, че пипнахте парите на старата. Ха, ха! Част от тях ще послужат добре, за да се позакърпи имението, след като мене няма да ме има вече.
— Както виждам, сър — каза Пит с по-висок глас, — вашите хора са секли дърветата.
— Да, да, времето е чудесно — отвърна сър Пит, който изведнъж бе оглушал. — Но знаеш, Пит, почнал съм да остарявам. Господ да те благослови и ти самият вече наближаваш петдесетте. Но той се държи още, нали, хубава ми лейди Джейн? Това е последица на богоугодничеството, трезвеността и моралния живот. Погледни мене — скоро ще стана осемдесетгодишен — хе, хе! — и той се разсмя, смръкна емфие, захили се отсреща й и я ощипа по ръката.
Пит още веднъж сведе въпроса до отсечените дървета, но баронът и този път в миг оглуша.
— Доста остарях вече и тази година лумбагото съвсем ме смаза. Едва ли ще карам още дълго, снахо. Лицето ти ми харесва, лейди Джейн. Не съзирам в него онзи проклет кокалест израз на майчиния ти род; и ще ти дам нещо хубаво, миличка, с което да се представиш в двореца. — И той се затътри към един скрин, от който извади малка стара кутийка, съдържаща някои доста хубави скъпоценности. — Вземи това, миличка — каза той. — То принадлежеше на майка ми, а след това на първата лейди Кроли. Чудесни перли — никога не ги дадох на дъщерята на железаря. Разбира се, че не. Вземи ги и бързо ги скрий — каза той, като бутна кутийката в ръката на снаха си и притвори вратата на скрина, когато Хоръкс влезе с подноса и нещата за черпене.
— Какво си дал на жената на Пит? — запита го личността с панделките, след като Пит и лейди Джейн си бяха взели сбогом със стария джентълмен. Това беше мис Хоръкс, дъщерята на лакея — причината на клюките, които се носеха из цялото графство, — дамата, която сега господарствуваше почти напълно в Куинс Кроли.
Възходът и напредването на жената с панделките се наблюдаваха с уплаха от графството и от рода. Панделките си отвориха сметка в местния банков клон; Панделките отидоха на черква с определеното за слугите файтонче, като се ползуваха с изключително право върху него. Освен това прислужниците биваха уволнявани, когато тя пожелаеше това. Шотландецът градинар, който все още се помайваше из имението и много се гордееше със своите топлилници и плодни дървета, изкарваше за семейството си добър доход от градината, като я обработваше и продаваше произведенията им в Саутхамптън. През едно слънчево утро той завари Панделките да ядат прасковите от дърветата край Южната стена и когато възрази срещу това нападение върху собствеността си, господарят му издърпа ушите. Той, жена му, децата му, единствените почтени обитатели на Куинс Кроли, бяха принудени да се изселят, заедно с цялата си покъщнина, като оставиха големия и хубав парк да запустее, а цветните лехи да обраснат с бурени. Розовата градина на клетата лейди Кроли заприлича на най-мрачна пустиня. Само двама или трима прислужници трепереха в старите мрачни помещения за прислугата. Конюшните и постройките бяха празни, затворени и полуразрушени. Сър Пит си живееше самичък и всяка вечер пиянствуваше с Хоръкс, неговият лакей или управител на имението (както сега започнаха да го наричат), и с разпуснатата дама с панделките. Понастоящем всичко беше много различно от времето, когато тя отиваше в Мъдбъри с кабриолета и наричаше дребните търговци «сър». Може би от срам или от ненавист към съседите си старият циник от Куинс Кроли сега почти не излизаше извън портите на имението. Той се караше с пълномощниците си и тормозеше арендаторите си чрез писма. По цял ден се занимаваше със собствената си кореспонденция; адвокатите и управителите на земите, които имаха да вършат с него някаква работа, не можеха да влязат във връзка със стария баронет другояче, освен посредством Панделките, които ги посрещаха при вратата на домакинското помещение, намиращо се до задния вход, откъдето ги пускаха вътре. И тъй всекидневните затруднения на сър Пит се увеличаваха и неприятностите му се умножаваха.
Лесно може да си представи човек ужаса на Пит Кроли, когато сведенията за последната слабост на баща му стигаха до ушите на този най-примерен и най-коректен от всички джентълмени. Той всеки ден трепереше, да не би да научи, че са обявили жената с панделките за негова законна майка. След първото му и последно посещение името на баща му никога не се споменаваше в изисканото и благородно жилище на Пит Кроли. Това име играеше роля на скрит в къщата призрак, край който семейството минаваше в мълчание и ужас. Графиня Саутдаун често отиваше с каретата си до имението и оставяше във вратарското помещение най-различни брошурки — брошурки, които би трябвало да накарат косите ви да настръхнат. Мисис Бют всяка вечер поглеждаше от пасторския дом, за да види дали небето над брястовете, зад които се намираше имението, не е червено и дали оградата не гори. Сър Дж. Уопшот и сър X. Фъдлстън, старите приятели на семейството, не приемаха да заседават заедно с Пит през време на сесията на мировото съдилище на околността и се извръщаха рязко от него на главната улица на Саутхамптън, където старият окаяник им подаваше нечистите си мършави ръце. Но той не даваше пет пари за това; слагаше ръка обратно в джоба си и избухваше в смях, качвайки се в екипажа си с четирите коня. Смееше се на брошурките на лейди Саутдаун; смееше се на синовете си и на света, и на жената с панделките, когато тя се ядосваше, което ставаше твърде често.
Мис Хоръкс бе настанена като икономка на Куинс Кроли и управляваше всички прислужници с голяма строгост и величественост. Бе дадено нареждане на всички слуги, да я наричат «госпожо» — а имаше едно малко момиче, което скоро щеше да получи повишение в службата и което най-настоятелно й викаше «милейди», без икономката да го смъмри за това.
— Имало е и по-добри лейди, а и по-лоши, Хестър — отвръщаше мис Хоръкс на този комплимент на подчинената си. Тъй управляваше тя, като проявяваше пълна власт над всички, освен баща си, към когото се отнасяше със значително високомерие и го предупреждаваше да не се държи много фамилиарно към тази, която «ще стане съпруга на баронет». Тя се упражняваше да играе ролята на човек, който се е качил на подобно високо житейско стъпало, и вършеше това с голямо удоволствие и за забавление на стария сър Пит, който се кикотеше на надутото й и важно държане и по цели часове се смееше, като я гледаше как си дава вид на голяма дама и се мъчи да имитира обноските на хората от хайлайфа. Баронетът се заклеваше, че било същински театър да я наблюдава човек в ролята на благородна лейди и й даде една рокля на първата баронеса Кроли, с която последната се бе явявала в двореца. Той се кълнеше (с което мис Хоръкс бе напълно съгласна), че роклята страшно много й приличала и заплашваше още същата минута да я закара в двореца с екипажа с четирите коня. Тя разтършува гардеробите на двете покойни вече баронеси, след смъртта на които наряза и преправи дрехите им така, че да отговарят на собствения й вкус и фигура. Би желала също така да притежава техните скъпоценности и украшения, но старият баронет ги бе заключил в собствения си скрин и тя не можеше да получи ключовете нито с придумване, нито с умилкване. И истината е, че известно време след като тя напусна Куинс Кроли, намериха една нейна тетрадка, от която можа да се установи, че тайно е употребявала големи усилия да се учи да пише и особено пък да се подписва като лейди Кроли, лейди Бетси Хоръкс, лейди Елизабет Кроли и т.н.
Макар благовъзпитаните хора от пасторския дом никога да не отиваха в имението и да отбягваха ужасния вдетинен старец — неговия собственик, те знаеха много подробно всичко, което става там, и всеки ден очакваха да се случи катастрофата, която и мис Хоръкс желаеше с такова нетърпение. Но съдбата ревностно се намеси и не й позволи да получи наградата, достойна за нейната добродетелна и чиста любов.
Един ден баронетът изненада «нейно сиятелство», както шеговито я наричаше, седнала пред старото и раздрънкано пиано в приемната, което едва ли бе докосвано, след като Беки Шарп бе свирила на него кадрили — седнала пред пианото с най-голяма тържественост, като крещеше с всички сили и се мъчеше да наподоби мелодиите, които понякога бе чувала. Малкото слугинче от кухнята, което чакаше повишението си, бе застанало край господарката си, очаровано от действията пред пианото, и кимаше с глава, като възклицаваше: «Божке, госпожа, колко е хубаво!» — също като някой мазник от висшето общество в истинска приемна.
Тази случка накара стария баронет да реве от смях както обикновено. Вечерта той я разказа десетина пъти на Хоръкс за голямо смущение на мис Хоръкс. Той удряше по масата, сякаш тя бе музикален инструмент, и крещеше по подобие на нейното пеене. Кълнеше се, че подобен хубав глас трябвало да се обработи и заявяваше, че било необходимо да й се намери учител по музика, в които предложения тя не виждаше нищо смешно. Тази вечер той беше в много добро настроение; и изпи със своя приятел и лакей удивително количество ром с вода. По късните часове верният приятел и слуга заведе господаря си в спалнята.
Половин час след това в къщата настана голям смут и суетене. Светлинки се появиха от един прозорец на друг в самотното и запустяло старо имение, чийто собственик обикновено заемаше само две или три от стаите. Сетне едно момче на пони тръгна в галоп за Мъдбъри, за да повика тамошния лекар. А след един час (по което обстоятелство ние можем да се уверим как превъзходната мисис Бют Кроли винаги бе поддържала разбирателство с голямата къща) самата тази дама, с дървените си обувки и старомодната си шапка, преподобният Бют Кроли и син й Джеймс Кроли излязоха от пасторския дом и като пресякоха парка, влязоха през отворената главна врата на баронетското жилище.
Те минаха през хола и малкия дъбов салон, на чиято маса се виждаха три чаши и празната бутилка ром, с помощта на която сър Пит бе бодърствувал до късно през нощта. Оттам влязоха в кабинета му, където завариха мис Хоръкс, с прословутите панделки, възбудена силно, да опитва шкафовете и чекмеджетата на писалището със своя сноп ключове. Тя ги изпусна с уплашен вик, когато малките очи на мисис Бют се отправиха с бляскане към нея изпод черната й шапка.
— Погледнете това, Джеймс и мистър Кроли — извика мисис Бют, като посочи към изплашената фигура на виновната черноока девойка.
— Той ми ги даде; той ми ги даде! — извика тя.
— Ами, дал ти ги е, разпуснато създание! — крещеше мисис Бют. — Бъди свидетел, мистър Кроли — заварихме тази непрокопсаница в момента, когато крадеше имуществото на брат ти; и тя ще бъде обесена, открай време съм си знаела това за нея.
Бетси Хоръкс, съвсем изплашена, се хвърли на колене и избухна в сълзи. Но на онези, които знаят какво значи да си истински добра жена, им е много добре известно, че такъв вид личност не прощава лесно и че унижението на врага е същински празник за душата й.
— Дръпни звънеца, Джеймс — каза мисис Бют. — Дърпай го, докато дойдат хората. — Двамата или трима слуги, които живееха в запустялата стара къща, се появиха при това дрънчене и продължително повикване.
— Заключете тази жена — каза тя. — Заварихме я да ограбва сър Пит. Мистър Кроли, ти ще изготвиш писмено обвинението, а пък ти, Бедоус, утре сутринта ще я закараш с каруцата до саутхамптънската тъмница.
— Мила моя — намеси се съдебният магистрат и пастор, — тя е само…
— Няма ли белезници? — продължи мисис Бют, като тропна с дървените си обуща. — Тук по-рано се намираха белезници. Къде е отвратителният баща на това същество?
— Той наистина ми ги даде — продължаваше да крещи клетата Бетси. — Нали така беше, Хестър? Ти видя сър Пит… много добре знаеш, че го видя, когато ми ги даде… То беше толкова отдавна… след панаира в Мъдбъри — не че много ми са потрябвали. Вземете ги, ако мислите, че не са мои. — И клетата извади от джоба си чифт големи катарами за обувки, които бяха събудили възхищението й и които току-що си бе присвоила от чекмеджетата в кабинета, където бяха оставени.
— Божичко! Бетси, как можеш да си измисляш такива работи! — каза Хестър, малкото слугинче, което чакаше да получи повишение. — И ги разправяш на мадам Кроли, такава добра и любезна госпожа, и на негово преподобие (при тези думи девойката направи реверанс). Госпожо, можете да претърсите всичките ми сандъци — ето ми ключовете, — аз съм честно момиче, макар и да съм от бедни родители, и да съм отраснала в сиропиталище — и ако намерите и най-малкото парченце дантелка или копринен чорап, за разлика от всички дрехи, които ти си присвои, пека тогава кракът ми никога не стъпи в черква.
— Дай ключовете, закоравяла престъпнице! — изсъска добродетелната дама със старомодната шапка.
— А ето и свещ, госпожо, и ако обичате, госпожо, аз мога да ви покажа стаята й, госпожо, и скрина в домакинското помещение, госпожо, където тя крие цели купища неща, госпожо — извика ревностната малка Хестър с изобилие от реверанси.
— Дръж си езика, ако обичаш. Много добре зная стаята, която заема това същество. Мисис Браун, имайте добрината да дойдете с мене, а ти, Бедоус, не изпускай от очи тази жена — каза мисис Бют, като грабна свещта. — Мистър Кроли, най-добре ще е да се качиш горе и да видиш дали не убиват клетия ти брат! — И старомодната шапка, придружена от мисис Браун, се упъти към помещението, което, както право каза, й беше много добре познато.
Бют се качи горе и там намери доктора от Мъдбъри заедно с изплашения Хоръкс над своя господар, когото бяха сложили на един стол. Те се мъчеха да пуснат кръв на сър Пит Кроли.
С настъпването на утрото изпратиха куриер при мистър Пит Кроли. Това стори съпругата на пастора, която ръководеше всичко и бе бдяла през нощта край стария баронет. Бяха успели да му вдъхнат нещо подобно на живот; той не можеше да говори, обаче, изглежда, разпознаваше хората. Мисис Бют седеше неотлъчно до леглото му. Тази дребна женица не легна нито за миг и нито веднъж не затвори огнените си черни очи, макар докторът да хъркаше в креслото. Хоръкс направи няколко напразни опита да наложи властта си и да помогне на своя господар; но мисис Бют го нарече пиян стар клетник и му каза да не показва вече лицето си вкъщи, ако не иска да го затворят като отвратителната му дъщеря.
Стреснат от държането й, той се промъкна долу в дъбовия салон, където се намираше мистър Джеймс. Последният разклати сложената там бутилка, но като видя, че е празна, заповяда на мистър Хоръкс да му даде друго шише с ром, което той занесе заедно с чисти чаши за пастора и сина му. Заповядаха на Хоръкс още същия миг да предаде ключовете и вече да не се мярка пред очите им. Сплашен от това тяхно поведение, той им остави ключовете и през нощта двамата с дъщеря си се измъкнаха тихичко и престанаха да властвуват в къщата на Куинс Кроли.