УРСУЛА ЛЕ ГУИН
СБОРНИК"ЗЕМЛЕМОРИЯ"
Книга първа
Магьосникът от Землемория
На братята ми Клифтън, Тед, Карл
1. Воини в мъглата
Остров Гонт, самотен планински купол, стърчащ цяла миля над терзаното от бури Североизточно море, е земя, прочута с магьосници. От селищата във високите му долини, от пристанищата в тъмните му, тесни заливи много гонтийци се отправят към големите градове, за да постъпят на служба при владетелите на архипелага като магьосници или жреци, или пък жадни за приключения, бродят от остров на остров из цялата Землемория, вършейки чудеса.
Казват, че най-великият от тях бил един човек, наречен Ястреба — несъмнено най-големият пътешественик, който по онова време станал и повелител на драконите, и върховен жрец. За неговия живот се разказва в „Подвизите на Гед“ и в много песни, но това тук е историята му от времената, преди да се прослави, преди да се родят песните.
Родното му място беше едно уединено селце на име Десетте елши, разположено високо в планината в горния край на Северната котловина. Под селото, по склоновете към морето се редяха едно под друго пасищата и нивите на котловината, а по завоите на река Ар имаше други градове, над него се издигаха само гористи хребети, устремени към скалистите и заснежени висини.
Майка му го беше кръстила Дюни, но тъй като умря, преди той да стане на година, тя не можа да му даде нищо повече от име и живот. Баща му, ковачът на бронзови сечива в селото, беше мрачен, неразговорлив човек и понеже шестте братя на Дюни бяха много по-големи от него и един по един напуснаха дома, за да орат земята, да плават по моретата или да станат ковачи в други градове на Северната котловина, нямаше кой да отгледа детето с обич.
То растеше на свобода, избуя и стана високо, бързоного, гръмогласно, гордо и изпълнено с плам момче. Пасеше козите по стръмните ливади над речните извори заедно с малкото други деца от селото и когато заякна достатъчно, за да свива и разтяга духалото, с цената на много юмручни и камшични удари баща му го накара да работи като ковашки чирак.
От Дюни не можеше да се очаква много работа. Не се свърташе в къщи — постоянно скиташе из горите, плуваше във вировете на Ар, която като всички гонтски реки е бързотечна и студена, или се катереше по чукарите и урвите към върховете над гората, откъдето гледаше необятния северен океан, безостровен отвъд Перегал.
В селото живееше сестра на починалата му майка. Тя го гледа, докато беше още пеленаче, но си имаше нейна работа и престана да му обръща внимание, щом той се оказа в състояние да се грижи сам за себе си. Ала един ден навършилото седем години момче, неуко и непосветено в изкуствата и силите, действуващи на този свят, чу леля му да вика някакви думи на една коза, скочила върху сламения покрив на колибата. Отначало козата не искаше да слезе оттам, но щом чу римуваните слова, незабавно скочи.
На другия ден, като пасеше дълговласите кози по поляните на Високия скат, Дюни им извика думите, които бе чул, без да знае нито за какво се употребяват, нито какво значат, нито на какъв език са:
Той извика двустишието силно и козите дойдоха при него. Дойдоха много бързо, всички заедно, без да издават никакъв звук. Гледаха го от тъмните цепнатини на жълтите си очи.
Дюни се засмя и извика отново двустишието, което му даваше власт над козите. Те се приближиха още повече, скупчиха се и се заблъскаха около него.
Изведнъж го обзе страх пред дебелите им, ръбести рога, странните им очи и странното им мълчание. Опита се да се измъкне и да избяга. Те хукнаха с него, без да го изпускат от обкръжението си, и всички заедно връхлетяха в селото — козите, притиснати една до друга, като че наоколо им бе опънато здраво въже, а сред тях потъналото в сълзи, хлипащо момче. Селяните наизскачаха от домовете си, заругаха козите и се заприсмиваха на момчето. С тях излезе и леля му, която не се смееше. Тя каза някаква дума и животните, освободени от заклинанието, заблеяха, захрупаха листа и се отдалечиха.
— Ела с мене — каза тя на Дюни.
Заведе го в колибата си, където живееше сама. Обикновено не пускаше вътре деца и те се страхуваха от това място. Колибата беше ниска, сумрачна, без прозорци, и ухаеше на билки, които се сушаха на таванската греда — мента, мащерка, бял равнец, шавар, бял бардун, детелина, вратига и дафинови листа. Леля му седна с кръстосани крака до огнището, погледна го изкосо през рошавите си черни коси и го попита какво е казал на козите и дали знае двустишието. Когато разбра, че макар да не разбира нищо, той е омагьосал козите да дойдат при него и да го последват, тя видя заложената у него сила.
Като сестрин син той не бе представлявал нищо за нея, но сега тя го погледна с други очи. Похвали го и му каза, че би могла да го научи и други стихчета, които ще му харесат повече, да му каже думичката, която кара охлюва да се подаде от черупката си, или името, което призовава сокола да се спусне от небето.
— Да, кажи ми това име! — извика то, освободило се от страха, който му бяха причинили козите, и възгордяло се от похвалите й за острия му ум.
Магьосницата рече:
— Ако ти го кажа, не бива никога да го повтаряш пред другите деца.
— Обещавам.
Тя се усмихна на доверчивото му невежество:
— Тъй да бъде. Но аз ще обвържа обещанието ти. Езикът ти ще занемее, докато аз самата не реша да го развържа и дори тогава, макар че ще можеш да говориш, няма да можеш да произнесеш в присъствието на друг човек думата, научена от мен. Трябва да пазим тайните на изкуството си.
— Добре — съгласи се момчето, тъй като без друго не желаеше да разкрива тайната пред другарчетата си, радостно, че може да знае и върши онова, което те не знаят и не могат.
То не мръдна, докато леля му прибираше несресаната си коса отзад и завързваше колана на роклята си.
После тя отново седна с кръстосани крака и захвана хвърля с шепи листа в огнището, докато димът от тях разстла и изпълни сумрака на колибата. След това за Гласът й ту се извисяваше, ту стихваше, като че това някакъв чужд глас и пеенето продължи, докато момчето престана да съзнава дали е будно, или заспало. А през цялото това време до него седеше със зачервени от дим очи старото черно куче на магьосницата, което никога не лаеше. Изведнъж магьосницата проговори на Дюни на неразбираем език и го накара да изрича заедно с нея рими и думи, докато заклинанието му подействува и той занемя.
— Говори! — заповяда тя, за да изпита магията.
Момчето не можеше да говори, но се засмя. В този миг леля му се поизплаши от силата му, понеже това беше една от най-мощните й магии — тя се бе опитала не само да овладее говора и мълчанието му, но и да го застави да й служи в магьосническия занаят. И все пак, дори омагьосано, то се бе засмяло. Тя не каза нито дума. Започна да залива с бистра вода огъня, докато димът се разнесе, даде му да пие вода и щом въздухът се прочисти и то отново можеше да говори, тя му откри истинското име на сокола, на което отговаряше тази птица.
Това беше първата стъпка на Дюни по пътя, който щеше да следва през целия си живот, пътя на жреца, пътя, по който накрая се впусна след една сянка и я преследва по земя и море чак до мрачните брегове на царството на смъртта. Но при първите стъпки този път изглеждаше широк и светъл.
Щом откри, че дивите соколи се спускат стремглгаво към него от простора, когато ги призове по име, и кацат върху китката му с оглушителен плясък на крилете също като ловните птици на принца, той зажадува да узнае и други такива имена и навести леля си с огромната молба да научи имената на ястреба, на рибояда и на орела. За да заслужи могъщите слова, той правеше и учеше всичко, което му кажеше магьосницата, макар че имаше и доста неприятни неща.
На Гонт казват „слабо като женска магия“, или пък „проклето като женска магия“. Е, магьосницата от Десетте елши не се занимаваше с черна магия, нито пък се намесваше някога във висшите изкуства на общуване с Древните сили, но тъй като беше неука жена, заобиколена от неуки хора, тя често използваше уменията си за глупави и съмнителни цели. Не знаеше нищо за силите на Равновесието и Градежа, известни на истинския магьосник, който им служи вярно. Те му повеляват да извършва магиите си само при истинска нужда. Тя имаше магия за всякакви случаи и непрекъснато правеше заклинания. Голяма част от умението й беше просто шарлатанство и тя не различаваше истинските магии от фалшивите. Знаеше много проклятия и май повече я биваше да разболява, отколкото да лекува. Като всяка вещица можеше да свари любовна отвара, но правеше и други, по-грозни отвари, служещи на човешката завист и омраза. Тези хитрини обаче тя държеше настрана от младия си чирак и доколкото можеше, го учеше на почтено изкуство.
Отначало той по детски се радваше на магьосническото изкуство, на силата, която то му даваше над птици и животни и на познанието за тях. И тази радост не го напусна през целия му живот. Като го виждаха във високите пасища често с някоя граблива птица, другите деца го кръстиха Ястреба и така той получи името, с което го наричаха по-късно хората, ако истинското му име им бе неизвестно.
Тъй като магьосницата му говореше неспирно за славата, богатствата и за великата власт над хората които може да добие един магьосник, той се запретна да научи повече полезни неща. Това му се отдаваше бързо.
Тя го хвалеше, децата от селото започнаха да се страхуват от него, а самият той беше сигурен, че много Скоро ще стане велик човек. И продължаваше да напредва с нейна помощ от дума на дума, от заклинание на заклинание, докато стана на дванадесет години и усвои голяма част от знанията й, които не бяха много, но стигаха за една вещица и още повече — за едно дванадесет годишно момче. Тя му предаде всичките си познания за билките и лечението, всичко, което знаеше относно изкуствата за намиране, спояване, поправяне, отключване и разкриване. Изпя му всичките песни и „Великите подвизи“, които знаеше, научи го на всички думи от Истинската реч, които сама беше научила от своя учител-заклинател. А Дюни бе научил и разни трикове, шеги и заклинания за илюзия от гадателите на времето и странствуващите фокусници, които обикаляха градовете на Северната котловина и Източната гора. Имено с едно от тези леки заклинания той показа за първи път, че в него се таи велика сила.
В онези дни Каргадската империя беше могъща. Тя обхващаше четирите огромни острова между Северния и Източния разлив — Карего-Ат, Атуан, Хур-ат-Хур и Атнини. Езикът, който се говори там, не прилича на никой от езиците на архипелага или останалите разливи а хората са диви, белокожи, жълтокоси и свирепи и обичат кървавите гледки и миризмата на горящи градове. Предната година с многобройна, неудържима флота от кораби с алени платна те бяха нападнали Торикълските острови и здраво укрепения Торхийвън. Новината за този набег се разнесе на север, стигна и до Гонт, но владетелите му се занимаваха по това време с морско разбойничество и не обърнаха много внимание на чуждоземните злочестини. После в ръцете на каргите падна Спеви. Те го плячкосаха и опустошиха, а народа му поробиха и той си остава и до днес остров, потънал в разрушения. Жадни за завоевания, след това каргите отплаваха към Гонт на тридесет огромни кораба, които се появиха пред Източното пристанище. С битка си проправиха път през града, завзеха го, изгориха го, оставиха корабите си под охрана в устието на Ар и се отправиха нагоре към котловината, като рушаха, плячкосваха и избиваха хора и животни. По пътя се разделиха на банди и всяка грабеше, където си поиска. Бегълци дойдоха да предупредят селата, разположени във висините. Съвсем скоро селяните от Десетте елши видяха как пушек затъмни небето на изток и онези, които се изкачиха през нощта на Високия скат, съзряха потъналата в мъгла котловина набраздена от червени пожари. Готовите за жътва поля бяха подпалени, а овощните градини — изгорени; плодовете се печаха на пламтящите клони, а хамбарите и чифлиците тлееха в развалини. Някои от селяните избягаха нагоре по клисурите и се скриха в гората, други се приготвиха да бранят живота си, а трети не направиха нито едното, нито другото, а седнаха и занареждаха отчаяно. Магьосницата избяга, скри се съвсем сама в една пещера горе на стръмнината Капърдинг и запечата отвора й със заклинания. Бащата на Дюни, ковачът, беше сред тези, които останаха, защото не искаше да изостави ковачницата, където бе работил петдесет години. През цялата нощ той неуморно изчукваше каквито метали му попаднеха и правеше от тях върхове за копия, а помощниците му ги привързваха към дръжките на мотики и гребла, тъй като нямаше време да ги втъкнат в тях както подобава. В се-лото не се намираше друго оръжие освен ловни лъкове и къси ножове, тъй като планинското население на Гонт не е войнствено — то се слави не с воини, а с крадци на кози, морски разбойници и магьосници.
При изгрев слънце се спусна гъста бяла мъгла — нещо обикновено за есенните утрини в низините на острова. Сред колибите и къщите си по криволичещата улица на Десетте елши селяните чакаха с ловните си лъкове и новоизковани копия. Без да знаят дали каргите са наблизо или далеч, те стояха безмълвни, вторачили поглед в мъглата, която скриваше от очите им всички форми, разстояния и опасности.
Дюни беше сред тях. Цяла нощ се беше трудил с ковашкото духало, бе свивал и разтягал двата дълги ръкава от козя кожа, които поддържаха огъня със силна струя въздух. От тази работа сега ръцете го боляха толкова много и така трепереха, че не можеше да насочва копието, което си бе избрал. Не виждаше как би могъл да се бие или да бъде полезен на себе си или на съселяните си. Измъчваше го мисълта, че ще умре твърде млад, набучен на каргска пика и ще отиде в земята на мрака, без да е узнал собственото си име, истинското си име на човек. Погледна слабите си ръце, мокри от студената роса на мъглата и го обхвана ярост пред слабостта му, защото познаваше силата си. Той носеше в себе си сила, стига да знаеше как да я използва. Затова се помъчи да открие измежду всички познати заклинания нещо, което би дало предимство на него и другарите му или поне някаква възможност. Но само нуждата не е достатъчна, за да се отключи силата, трябва и знание.
Под палещото слънце, издигнало се над върха, мъглата започна да изтънява, да се раздвижва и да се разкъсва на големи и малки талази. Тогава селяните съзряха банда воини, които се катереха по планината. Носеха бронзови шлемове и набедреници, нагръдници от дебела кожа, дървени и бронзови щитове и бяха въоръжени с мечове и дълги каргски пики. Окичени с пера, те лъкатушеха в подрънкваща и нестройна редица нагоре по стръмния бряг на Ар, вече толкова наблизо, че се виждаха белите им лица и се чуваха думи от наречието им, когато си подвикваха. Тази банда от нашественическите орди наброяваше около стотина души, което не е много, но в селото имаше само осемнадесет мъже и момчета.
Сега нуждата призова знанието. Вперил поглед в мъглата, която се разсейваше по пътеката пред каргите, Дюни си спомни едно заклинание, което можеше да му послужи. В желанието си да спечели момчето за свой чирак, някакъв стар гадател от Котловината, на времето го беше научил на няколко чародейства. Едното от тях се наричаше „мъглотворно“, спояващо заклинание, което сбира мъглите за известно време на едно място. С него един майстор на илюзията може да извае от мъглата призрачни илюзорни форми, които не след дълго избледняват. Момчето не притежаваше такова изкуство, но то се стремеше към нещо друго и имаше силата да постави заклинанието в служба на собствените си цели. Бързо и високо назова местностите и границите на селото и тогава изговори мъглотворното заклинание, като вплете в стиховете му и думи от заклинанието за скриване и накрая извика думата, която задействува магията.
Едва бе свършило и баща му, който се беше приближил зад него, го удари здравата по главата и го събори на земята.
— Мълчи, глупако! Затваряй си кресливата уста и се скрий, щом не можеш да се биеш!
Дюни се изправи на крака. Каргите се чуваха вече откъм края на селото; бяха стигнали до голямото тисово дърво край двора на щавача на кожи. Гласовете им, звънтенето и скърцането на доспехите им се долавяше съвсем ясно, но самите те не се виждаха. Мъглата се беше сбрала и сгъстила над цялото село и тъй бе посивила светлината и помътнила всички очертания, че човек едва виждаше пред себе си собствените си ръце.
— Аз скрих всички ни — рече Дюни навъсено, тъй като от удара на баща му го болеше главата, а изпълнението на двойното заклинание беше изчерпало всичките му сили. — Ще поддържам мъглата, докато мога. Намери другите и ги отведи на Високия скат!
Ковачът загледа втренчено сина си, който стоеше като дух в тази тайнствена, влажна мъгла. Измина цяла минута, преди да разбере какво му говори Дюни, но щом схвана думите му, той веднага хукна да намери другите и да им каже какво да правят. Движеше се безшумно, защото познаваше всяка ограда и всеки ъгъл в селото. През мъглата вече се мержелееше червено петно, тъй като каргите бяха подпалили сламения покрив на една къща. Все още не навлизаха в селото, а чакаха в долния край да се вдигне мъглата и да оголи плячката и жертвите им.
Щавачът, чиято къща гореше, изпрати няколко момчета натам. Те заподскачаха току под носовете на каргите, присмиваха им се и крещяха, а след това изчезваха като дим в дим. Междувременно, като пълзяха между оградите и притичваха от къща на къща, по-старите мъже се приближиха от другата страна и изпратиха сноп от стрели и копия към воините, които се бяха скупчили на едно място. Един карг се строполи в гърчове с все още топло изковано копие в тялото. Засегнати от стрелите, другите побесняха. Хвърлиха се напред с намерение да посекат немощните си нападатели, но се натъкваха само на заобикалящата ги мъгла, изпълнена с гласове. Втурнаха се след гласовете, мушеха мъглата с огромните си кървави, окичени с пера пики. Пробягаха с викове по улицата и въобще не разбраха, че са преминали през самото село, тъй като запустелите колиби и къщи само се показваха и отново се скриваха в гърчещата се сива мъгла. Селяните бягаха без ред и повечето бързо се отдалечиха, тъй като познаваха околността, но някои, момчета или старци, напредваха по-бавно. Каргите връхлитаха върху им и забиваха пиките си в тях или ги посичаха с мечовете си, надавайки бойния си вик — имената на белите божествени братя на Атуан:
— Улуа! Атуа!
Щом усетиха неравна почва под краката си, някои от бандата се спряха, ала останалите продължиха настъплението си. Те търсеха призрачното село и преследваха неясните, люлеещи се силуети, които просто отскачаха от досега им. Цялата мъгла беше оживяла от тези бягащи сенки, които се изплъзваха, появяваха се от всички страни и избледняваха. Една група карги подгони призраците право към Високия скат — урвата над изворите на Ар. Преследваните излязоха на открито и там изчезнаха в оредяващата мъгла, а преследвачите им полетяха с крясъци надолу през мъглата и внезапната слънчева светлина от сто фута височина право към плитките вирове сред скалите. Онези, които пристигнаха по-късно и не паднаха в пропастта, се скупчиха на ръба й и се заслушаха.
Ужас изпълни сърцата на каргите в този момент и те затърсиха в тайнствената мъгла другарите си, а не селяните. Събраха се на хълма, но сред тях още търчаха духове и призрачни форми, които ги мушкаха в гърба с копия или ножове и отново изчезваха. Всички карги се запрепъваха безмълвно надолу по хълма и неочаквано излязоха от сивата, заслепяваща мъгла. Съзряха реката и котловините под селото — оголени и ясни в утринната слънчева светлина. Там спряха, събраха се и погледнаха назад. Безизразна стена от полюшваща се и гърчеща се сивота пресичаше пътеката и скриваше всичко зад себе си. Нито един карг не погледна повече от веднъж назад. Всички забързаха надолу, далеч от омагьосаното място.
В по-ниските части на Северната котловина тези воини се навоюваха достатъчно. Градовете от Източната гора сбраха хората си и ги изпратиха срещу нашествениците. Защитниците се спуснаха на групи от хълмовете и през този и следващия ден каргите бяха отблъснати до бреговете на Източното пристанище, където намериха корабите си изгорени. Там те се биха с гръб към морето до последния човек, а пясъците по устието на Ар кафенееха от кръв, докато не дойде приливът.
Но онова утро влажната сива мъгла се бе задържала известно време в Десетте елши и горе на Високия скат, а после се бе разнесла и стопила. В ясната и ветровита утрин току някой мъж се изправяше и оглеждаше с учудване. Тук мъртъв карг с жълта, дълга, разпиляна и кървава коса, а там селският щавач, загинал царствено в бой.
Подпалената къща долу в селото беше все още в пламъци. Хората се спуснаха да потушават пожара, тъй като бяха спечелили битката. До голямото тисово дърво на улицата намериха Дюни, сина на ковача, който стоеше сам и невредим, но безмълвен и зашеметен. На всички беше ясно какво бе направил той. Заведоха го в бащината му къща и отидоха да извикат магьосницата от пещерата да излекува момчето, което беше спасило живота и имота им. Каргите бяха отнели живота само на четирима и изгорили една къща.
Дюни не беше ранен от оръжие, но въпреки това нито продумваше, нито ядеше, нито спеше — като че не чуваше какво му се говори, нито пък виждаше хората, които идваха при него. По онези места нямаше достатъчно добър магьосник, който да излекува болестта му.
— Преразходил е силите си — каза леля му, без да може да му помогне.
Докато той лежеше със загадъчен и онемял поглед, историята за момчето, което сътворило мъглата и хвърлило в ужас каргските воини с безразборно движещи се сенки, се разказваше навред из Северната котловина, Източната гора, високо в планините, отвъд тях и дори в Голямото пристанище на Гонт.
Тогава, на петия ден след клането при Ар, в Десетте елши пристигна странник — ни млад, ни стар, гологлав, загърнат в наметало и с огромна дъбова тояга, висока колкото самия него. Той не дойде по пътя срещу течението на Ар, откъдето пристигаха повечето хора, а по самото течение, от високопланинските гори. Селските жени видяха добре, че е магьосник и когато им каза, че лекува всичко, те го заведоха право в къщата на ковача. Странникът отпрати всички освен бащата и лелята на момчето, наведе се над леглото, където лежеше Дюни с поглед, вперен в мрака, положи ръка върху челото и докосна устните му.
Дюни се изправи бавно, като се оглеждаше. След малко проговори и в него започнаха да се възвръщат силата и гладът. Дадоха му малко да хапне и пийне и той легна отново, като през цялото време наблюдаваше странника със загадъчния си, учуден поглед.
— Ти не си обикновен човек — рече ковачът на странника.
— Нито пък това момче ще бъде обикновен човек — отговори той. — Разказът за мъглата стигна до Ри Алби, моето родно място. Дойдох тук, за да му дам име, ако все още не е станал пълнолетен, както се говори.
— Братко — прошепна магьосницата на ковача, — това съвсем сигурно е жрецът на Ри Алби, Оджиън Мълчаливия, онзи, който обузда земетръса…
— Господине — каза ковачът, който не се стряскаше от големи имена, — синът ми ще навърши тринадесет години идния месец, но ние мислехме да обявим пълнолетието му на празника на Слънчевото завръщане тази зима.
— Нека бъде кръстен колкото се може по-скоро — каза жрецът, — защото името му трябва. Сега имам друга работа, но ще се върна тук за деня, който избереш. Ако разрешиш, след това ще го взема със себе си. И ако се окаже схватлив, ще го задържа като чирак или ще се погрижа да получи образование, подходящо за дарбите му. Защото е опасно да не се просвети ума на родения с жречески способности.
Оджиън говореше тихо, но уверено и дори твърдоглавият ковач се съгласи с всичко, казано от него.
В деня, в който момчето навърши тринадесет години, през ранното есенно великолепие, когато ярко оцветените листа са все още по клоните на дърветата, Оджиън се върна в селото от странстванията си из Гонтската планина и церемонията по пълнолетието се състоя. Магьосницата отне на момчето името Дюни, с което майка му го бе нарекла като пеленаче. Без име и без дрехи то навлезе в студените извори на Ар сред скалите под стръмните урви. Тозчас водните пари скриха лицето на слънцето, а във вира около него плъзнаха и се смесиха огромни сенки. То премина до другия бряг през ледената и жива вода, като трепереше от студ, но бавно и изправено, както подобава. Щом стигна до брега, чакащият Оджиън протегна ръка, хвана го за рамото и прошепна истинското му име: Гед.
Тъй беше кръстен той от мъдреца, който познаваше добре възможностите за използване на силата.
Празненствата още не бяха свършили; селяните се веселяха при изобилие от ядене и бира, а един бард от котловината възпяваше „Подвизите на повелителите на драконите“, когато жрецът каза тихо на Гед:
— Ела, момко! Вземи си сбогом с близките и ги остави да празнуват.
Гед взе нещата си, които се състояха от един хубав, бронзов нож, изкован от баща му, кожено палто, скроено за него от вдовицата на щавача, и елшова пръчка, наречена за него от леля му — не притежаваше нищо друго освен ризата и панталоните на себе си. Каза сбогом на единствените хора, които познаваше на този свят и погледна за последен път селото, пръснато и сгушено под чукарите над речните извори. След това тръгна с новия си господар по стръмните, гористи склонове на планинския остров, през листата и сенките на ярката есен.
2. Сянката
Гед смяташе, че като чирак на велик жрец, веднага ще навлезе в тайнството и ще овладее силите. Ще може да разбира езика на зверовете и говора на горските листа, ще се научи да разлюлява ветровете с думата си и да се превръща в каквато си форма пожелае. Може би той и господарят му ще тичат заедно, преобразени като елени, или ще летят над планината към Ри Алби на орлови криле.
Ала нищо подобно. Те заскитаха първо из долната част на котловината, после тръгнаха да заобикалят планинския купол на югозапад. Намираха подслон в селцата или прекарваха нощта на открито в пущинаците като бедни странствуващи заклинатели, калайджии или просяци. В никакво тайнствено владение не навлизаха. Не се случваше нищо. Дъбовата тояга на жреца, която Гед отначало бе наблюдавал с нетърпение и страх, не беше нищо друго освен здрав бастун. Изминаха три-четири дни, а Оджиън все още не беше изговорил ни едно заклинание пред Гед, не бе го научил на никакво име, рунически знак или магия. Макар и много мълчалив, той имаше толкова благ и спокоен характер, че Гед скоро загуби страхопочитанието си към него и след още два-три дни събра достатъчно смелост, за да попита учителя си:
— Кога ще започне чиракуването ми, господарю?
— То вече започна — отвърна Оджиън. Настъпи тишина, сякаш Гед премълчаваше нещо. Най-сетне се осмели:
— Но аз още нищо не съм научил.
— Защото не си разбрал на какво те уча — отвърна жрецът, като продължаваше да върви с равномерни широки крачки по пътя, който минаваше през високия проход между Оварк и Уис. Като повечето гонтийци той беше мургав, с тъмен меднокафяв цвят на кожата, сивокос, слаб и жилав като куче — неуморим. Рядко говореше, малко ядеше, още по-малко спеше. Имаше много остър слух и зрение и често чертите на лицето му се изостряха в очакване.
Гед не му отвърна. Не винаги е лесно да отговориш на един жрец.
— Искаш да правиш заклинания — каза Оджиън след малко, без да се спира. — Твърде много вода си изчерпил от този кладенец. Почакай! Пълнолетието е търпение. Майсторството е деветократно търпение. Каква е тази билка на пътеката?
— Омайниче.
— А онова?
— Не знам.
— Наричат го четирилистниче. — Оджиън беше спрял и допрял медния край на тоягата си до буренчето, така че Гед погледна растението отблизо и откъсна един изсъхнал семенник от него.
— Какво му е предназначението, учителю? — попита той най-сетне, тъй като Оджиън не каза нищо повече.
— Не ми е познато.
Гед подържа семенника малко, след като продължиха пътя си, после го хвърли.
— Когато разпознаваш корена, листата и цвета на четирилистничето по всяко време на растежа му по вида, мириса и семената му, тогава можеш да научиш истинското му име, тъй като ще познаваш същността му. Твоето предназначение какво е? Или моето? Полезна ли е Гонтската планина или пък Открито море? — След около половин миля Оджиън продължи: — За да чуеш, трябва да мълчиш.
Момчето се намръщи. Не обичаше да го карат да се чувствува като глупак. Скри неприязънта и нетърпението си и се опита да бъде покорен, за да се съгласи Оджиън най-сетне да го научи на нещо. Защото той жадуваше да се научи, да добие сила. Започна да му се струва обаче, че може да научи повече, ако се движи с някой билкар или селски заклинател и докато заобикаляха планината на запад през пустите гори покрай Уис, той все повече и повече се чудеше какво ли представляват мощта и магическата сила на този велик жрец Оджиън. Когато валеше дъжд, Оджиън дори не произнасяше заклинанието против буря, познато на всеки гадател на времето. По земите, пълни със заклинатели, като Гонт или Енладите, човек често може да види как някой дъждовен облак се полюшва бавно от една посока в друга, от едно място на друго, отклоняван от едно заклинание, за да срещне друго, докато накрая бъде изтласкан в открито море, където може да сипе дъжд на воля. Но Оджиън оставяше дъжда да си вали, където си иска. Сега той намери един клонест бор и легна под него. Мокър и навъсен, Гед се сви сред капещите храсти, като се чудеше какъв смисъл има да притежаваш власт, ако си твърде мъдър, за да я използваш, и съжаляваше, че не беше отишъл чирак при онзи стар гадател на времето от котловината, където поне щеше да спи сух. Ала нито една от тези мисли не изрече на глас. Не каза нито дума. Учителят му се усмихна и заспа под дъжда.
Те пристигнаха в Ри Алби, родното място на Оджиън, малко преди Слънчевото завръщане, когато по високите места на Гонт заваляха първите обилни снегове. Градът е разположен по края на високите скали на Оувърфел и името му означава Соколово гнездо. Погледнеш ли оттам надолу, в далечината можеш да видиш дълбокото пристанище, пристанищните кули на Гонт и корабите, които влизат или излизат от залива.
Къщата на жреца, макар да бе голяма и солидна дървена постройка с камина, а не с огнище, приличаше на колибите в Десетте елши — само с едно помещение и кошара за козите, пристроена към едната стена. На западната стена имаше нещо като ниша, в която спеше Гед. Прозорецът над сламеника му гледаше към морето, но най-често кепенците му бяха затворени, за да спират силните ветрове, които духат цяла зима от север и от запад. Той прекара зимата в топлия сумрак на тази къща, заслушан в плющенето на дъжда и вятъра навън или в безмълвието на снеговалежа, докато се учеше да пише и чете шестстотинте руни на хардийския език. Радваше се, че се е сдобил с тези знания, защото без тях никакво заучаване на заклинания и магии не можеше да доведе до истинското майсторство. Макар хардийският, един от езиците на архипелага, да не притежаваше повече магическа сила от другите човешки езици, той водеше началото си от Древната реч — езика, на който нещата са кръстени с истинските им имена, и пътят към разбирането на тази реч започва с руните, които са били написани, когато земните острови за първи път са се издигнали от морето.
Ала все още не ставаха чудеса и магии. Цяла зима обръщаше Гед тежките страници на Книгата с руните, докато навън валеше дъжд и сняг, а Оджиън се завръщаше от скитанията си из заледените гори или от грижите си по козите, изтупваше снега от ботушите си и сядаше безмълвен до огъня. И дългото, слушащо мълчание на жреца изпълваше стаята, изпълваше и разума на Гед така, че понякога той си мислеше, че е забравил как звучат думите, а ако Оджиън най-сетне проговореше, то му се струваше, че жрецът токущо е открил речта. Но казаното от него не беше важно, то се отнасяше само до прости неща като хляба, водата, времето и съня.
Когато дойде животворната и светла пролет, Оджиън често започна да изпраща Гед за билки по ливадите над Ри Алби. Казваше му да се занимава с това, колкото пожелае, като му позволяваше да прекарва целия ден в скитане на слънце край пълните с дъждовна вода потоци, из горите и мокрите зелени поля. Всеки път Гед излизаше с удоволствие и се връщаше чак вечерта, но никога не забрави съвсем за билките. Търсеше ги непрекъснато, докато се катереше и бродеше по пътеките, докато газеше водите и разглеждаше, и винаги носеше по някоя в къщи. Между два потока откри ливада, покрита обилно с белоцветниче с редки и високо ценени от лечителите цветове и на другия ден отново отиде там. Но вече го бе изпреварило едно момиче, за което знаеше, че е дъщерята на стария владетел на Ри Алби. Едва ли щеше да я заговори, ако тя не се беше приближила към него и не го беше поздравила приветливо:
— Аз те познавам, ти си Ястреба, ученикът на нашия жрец. Бих искала да ми разкажеш нещо за заклинателството.
Той погледна надолу към белите цветя, които докосваха леко бялата й пола и срамежливо и навъсено й отговори едва-едва. Но тя продължи да говори така открито, безгрижно и своенравно, че той лека-полека се успокои. Момичето беше високо, негова връстница, много бледо, с почти бяла кожа — в селото се говореше, че майка й била от Оскил или друга някоя чуждоземна страна. Дългата й права коса се спускаше като черен водопад. Гед си помисли, че е много грозна, но му се щеше да й достави удоволствие, да спечели възхищението й, което и без това се увеличаваше, докато разговаряха. Тя го накара да й разкаже цялата история за чародейството му с мъглата, която бе сразила каргските воини, и я изслуша с удивление и възхита, но без да изрече нито една похвална дума. Скоро заговори за друго:
— Можеш ли да извикваш птиците и зверовете при себе си?
— Да — отвърна Гед. Знаеше, че в скалите над ливадата има соколово гнездо и призова птицата с името й. Тя дойде, но не поиска да кацне на китката му. Присъствието на момичето несъмнено я плашеше. Нададе писък, плясна с широките си криле във въздуха и се издигна с вятъра.
— Как се казва този вид заклинание, който накара сокола да дойде?
— Заклинание за призоваване.
— Можеш ли да извикваш и духове на мъртъвци? Стори му се, че тя му се подиграва с този въпрос, тъй като соколът не се беше подчинил изцяло на призива му.
Нямаше да й позволи да му се подиграва.
— Бих могъл, ако поискам — отговори й той спокойно.
— Не е ли много трудно, много опасно, да извикаш един дух?
— Трудно? Да. Опасно? — той сви рамене. Сега вече беше почти сигурен, че чете възхищение в погледа й.
— Можеш ли да правиш заклинание за любов?
— Това не е майсторство.
— Вярно — отвърна тя. — Всяка селска магьосница може. Можеш ли да правиш заклинание за преобразяване? Можеш ли да променяш собствения си образ? Нали казват, че така правели магьосниците?
Той отново не беше съвсем сигурен дали тя не задава въпроса подигравателно и отвърна:
— Бих могъл, ако поискам.
Тя започна да го моли да се преобрази в каквото по-желае — в ястреб, бик, огън или дърво. Той отблъсна молбата й с кратки тайнствени думи, използвани от господаря му, но не знаеше как да откаже категорично, когато тя взе да го придумва. Освен това не беше наясно дали сам вярва на самохвалството си или не. Остави я, като й каза, че учителят му, жрецът, го чака в къщи и на следния ден не се върна на ливадата. Но на по-следния отново отиде, като си каза, че трябва да събере още от разцъфналите цветове. Тя беше там. Двамата нагазиха боси в мочурливата трева и закъсаха тежките бели цветове. Пролетното слънце грееше, а тя разговаряше с него весело като някоя козарка от собственото му село. Пак го заразпитва за заклинанията и слушаше с широко отворени очи всичко, което й разказваше, тъй че той пак взе да се хвали. Тогава тя го попита дали не би направил заклинание за преобразяване. Той й отказа, а тя го погледна, отмятайки черната коса от лицето си:
— Страхуваш ли се да го направиш?
— Не, не се страхувам.
— Може би си твърде млад — усмихна се тя снизходително.
Това беше прекалено. Без много приказки Гед реши да й докаже на какво е способен. Каза й на другия ден да дойде отново на поляната, ако иска, взе си довиждане и се прибра, преди да се е върнал учителят му. Пристъпи право към полицата и свали двете книги на познанието, които Оджиън все още никога не беше отварял в негово присъствие.
Затърси заклинание за самопреобразяване, но не можа да го намери, тъй като все още бавно разчиташе руните и трудно разбираше написаното. Тези книги бяха от незапомнени времена. Оджиън ги беше получил от учителя си, Хелет Прозорливия, а Хелет — от своя учител, жреца на Перегал и тъй следите им се губеха дълбоко в древността. Писмените знаци бяха дребни и необичайни, надебелявани, подчертавани от много ръце, вече превърнали се на прах. Все пак тук-там Гед разбираше нещичко от онова, което се мъчеше да прочете, и тъй като въпросите и подигравките на момичето не излизаха от ума му, той се спря на една страница, която съдържаше заклинание за призоваване на духове.
Изведнъж го обзе страх, докато разгадаваше руна по руна и символ по символ. Очите му се заковаха в написаното и не се отделиха от там, преди да изчете цялото заклинание.
След това вдигна глава и видя, че в къщата бе настъпил мрак. Беше чел без светлина, на тъмно. Погледна надолу към книгата, ала не можеше повече да различава руните. Ужасът в него растеше и сякаш го прилепваше към стола. Беше му студено. Погледна през рамо и видя, че до затворената врата се е свило нещо — безформено сенчесто вълмо, по-тъмно и от самия мрак. То като че се протягаше към него и шепнеше. Викаше го шепнешком, но той не успяваше да разбере никакви думи.
Изведнъж вратата се разтвори широко. Влезе мъж, излъчващ пламтяща бяла светлина. Величествен и сияен, той заговори гръмко, ожесточено и бързо. Мракът и шепненето секнаха и се разнесоха.
Ужасът напусна Гед, но той все още изпитваше смъртен страх, защото в сиянието на прага стоеше сам Оджиън жрецът, а дъбовата тояга в ръката му гореше с бял пламък.
Без да каже дума, жрецът мина покрай Гед, запали лампата и сложи книгите на полицата. След това се обърна към момчето и рече:
— Това заклинание винаги ще поставя силата и живота ти в опасност. Заради него ли отвори книгите?
— Не, учителю — промълви момчето и засрамено му разказа какво и защо бе търсил.
— Не си ли спомняш, аз ти казах, че майката на това момиче, жената на владетеля, е заклинателка?
Наистина веднъж той беше споменал това, но Гед не бе обърнал внимание на думите му. Ала сега вече разбра, че Оджиън никога не му казваше нещо, без да има причина за това.
— Самото момиче вече е половин магьосница. Може и майката да е изпратила момичето да разговаря с тебе.
Може тя да е отворила книгата на страницата, която си прочел. Ние служим на различни сили — не зная какво иска тя, но знам, че едва ли ми желае доброто. Гед, чуй ме сега. Идвало ли ти е някога наум, че силата се обгражда от опасността, както светлината от сянката? Магьосничеството не е игра, която играем за удоволствие или слава. Помисли само, че всяко заклинание, което изричаме, всяка магия, която правим, е за добро или за зло. Преди да кажеш или извършиш нещо, трябва да знаеш каква цена ще платиш.
— Как да знам тези неща, като не ме учиш на нищо! — извика Гед, подтикнат от срама си. — Откакто живея с тебе, нито съм научил, нито съм видял нещо…
— Токущо видя нещо — отвърна жрецът. — До вратата, в тъмното, като влязох.
Гед замълча.
Оджиън коленичи и стъкна огъня в огнището, тъй като къщата беше студена. Все още на колене, той каза тихо:
— Гед, млади ми соколе, ти не си задължен да останеш с мене, нито пък да ми служиш. Не ти дойде при мене, а аз при тебе. Много си млад, за да направиш избор, но аз не мога да го направя заради тебе. Ако желаеш, ще те изпратя на остров Роук, където се преподават всички висши изкуства. Ти ще научиш всяко изкуство, което пожелаеш, тъй като силата ти е голяма. Надявам се, че е по-голяма дори от гордостта ти. Бих те задържал тук, при себе си, защото ти липсва онова, което аз притежавам, но няма да го направя против волята ти. Избирай сега между Ри Алби и Роук.
Гед слушаше онемял и объркан. Беше обикнал този човек, който го бе излекувал само с едно докосване и който никога не се гневеше. Обичаше го и едва сега разбра това. Погледна дъбовия жезъл, облегнат в ъгъла при комина, и си припомни пламъка му, който беше изгорил злото, дошло от мрака. Изведнъж закопня да остане при Оджиън, да се скита с него надалеч из горите и да се научи как да мълчи. Но у него имаше и други копнения, които не можеше да потисне — жажда за слава, желание за действие. Пътят към майсторството, предлаган му от Оджиън, изглеждаше дълъг. Струваше ли си да върви по тази бавна, заобиколна пътека, щом можеше да се устреми с морския вятър право към Вътрешно море, към острова на мъдреците, където въздухът искреше от вълшебства, а върховният жрец се разхождаше сред чудеса.
— Учителю — рече той, — ще отида в Роук. В едно слънчево пролетно утро няколко дни след това Оджиън крачеше до него надолу по стръмния път от Оувърфел към Голямото пристанище на Гонт. Стражите на Гонт, застанали между изваяните дракони пред градските порти, съзряха жреца и веднага коленичиха с кръстосани мечове да го посрещнат. Те го познаха и му отдадоха чест по заповед на принца и по собствено желание, тъй като преди десет години Оджиън бе спасил града от земетресение, което щеше да срине със земята богатските кули и да затвори с лавина пролива между Дългоръките чукари. Той беше разговарял с планината Гонт, за да я усмири и бе успокоил тресещите се пропасти на Оувърфел, както се успокоява изплашено животно. Гед беше чувал да се говори за този случай и сега си го спомни, защото изумен видя как въоръжените стражи коленичиха пред мълчаливия му господар. Почти със страх той вдигна поглед към човека, който бе предотвратил едно земетресение, но лицето на Оджиън както винаги мълчеше.
Двамата се спуснаха до вълнолома, където управителят на пристанището избърза към тях да посрещне Оджиън и да го попита с какво може да му услужи. Жрецът му каза и той веднага назова един кораб, който тръгваше към Вътрешно море и който можеше да вземе Гед като пътник.
— Или пък ще пътува като ветроносец — допълни той, — ако умее това изкуство. Нямат гадател на времето на борда.
— Той разбира нещо от мъгли, но нищо от морски ветрове — отвърна жрецът и постави леко ръка на рамото на Гед. — Не пробвай никакви трикове с морето и неговите ветрове, Ястребе — все още си човек от сушата. Управителю, как се казва корабът?
— „Сянка“, от Андрадите е и пътува към Хорт с кожи и драконова кост. Хубав кораб, учителю Оджиън.
Лицето на жреца помръкна при името на кораба, но той каза:
— Тъй да бъде. Дай това писмо на ректора на училището в Роук, Ястребе. Попътен вятър! Сбогом.
Това беше всичко на раздяла. Оджиън се обърна и се отдалечи нагоре по улицата. Гед гледаше отчаяно как си отива учителят му.
— Ела, момко — каза управителят и го заведе по брега до пристана, където „Сянка“ се подготвяше за отплаване.
Навярно е странно, че на остров, широк петдесет мили, и в село, разположено под обърнати към морето скали, едно дете може да порасне, без въобще да се качи на лодка, или пък да потопи пръст в солената вода, но така си беше. Земеделец, козар, говедар, ловец или занаятчия — човекът от сушата гледа на океана като на несигурно владение на солта, с което той няма нищо общо. За него жителите на село, намиращо се на два дни път от собственото му село, са чуждоземци, а островът, отстоящ на един ден път с кораб от собствения му остров — просто слух или мъгляви хълмове, издигащи се далеч на хоризонта, а не на твърда земя като тази под краката му.
И за Гед, който никога не се беше спускал от планинските висини, пристанището Гонт бе величаво и дивно място — големи къщи и кули, изсечени от камък, бряг, осеян с пристани и докове, морско пристанище, където около петдесетина лодки и галери се люлееха до вълнолома, или пък чакаха ремонт, поставени нависоко с дъното нагоре, или закотвени на рейд, със сгънати платна и затворени люкове; моряци, които викаха на чудновати наречия и пристанищни работници, които тичаха, тежко натоварени между бурета, кутии, въжета и гребла; брадати търговци с кожени дрехи, които разговаряха тихо, стъпвайки внимателно по хлъзгавите камъни над водата; рибари, които разтоварваха улова си бумтящи удари на бъчвари, звънтящо почукване на корабостроители, напевно подканване на продавачи на стриди, гръмовити викове на капитани, а отвъд всичко това — тихият, проблясващ залив. С удивени очи, уши и душа той последва управителя до широкия док, където беше привързан „Сянка“. Той го заведе право при капитана на кораба.
След като размениха няколко думи, капитанът се съгласи да вземе Гед до Роук като пътник, тъй като това беше молба на един жрец и управителят остави младежа при него. Капитанът на „Сянка“ бе едър и дебел човек с червено наметало, украсено с хермелин, както подобава на андрадийски търговец. Без да погледне към Гед, той го попита гръмовито:
— Можеш ли да заповядаш на времето, момче?
— Да.
— Можеш ли да докарваш вятъра?
След отрицателния му отговор капитанът му каза да си намери някое място, където да не пречи.
Гребците се качваха вече на борда, тъй като корабът трябваше да излезе на рейд, преди да падне нощта и да отплава с отлива призори. Удобно място нямаше, ала Гед се изкачи някак си върху увития, завързан с ремъци и покрит с кожа, товар в кърмата на кораба и прилепен върху него, започна да наблюдава всичко, което ставаше наоколо. Гребците скочиха на борда — здравеняци с мускулести ръце, а пристанищните работници търкаляха с гръм и трясък бурета с вода от дока и ги складираха под пейките на гребците. Добре построеният кораб натежа под товара, но от време на време се залюляваше игриво върху плискащите крайбрежни вълни, готов да отплава. Тогава кормчията зае мястото си отдясно на кърмата и погледна към капитана, застанал върху една дъска, изрязана във формата на Старата змия от Андрад. Той изрева заповедите си с могъщ глас и „Сянка“ бе отвързан и полека изтеглен извън доковете от две лодки с гребла. Последва капитанският рев:
— Отворете люковете! — И огромните гребла бяха спуснати с тропот навън, по петнадесет от всяка страна. Гребците занавеждаха силните си гърбове, а един младеж до капитана отмерваше ритъма върху барабан. Корабът заплава леко като чайка, направлявана от крилете си, а шумът и врявата на града внезапно останаха зад него. Те навлязоха в тихите води на залива. Над тях се издигаше като увиснал над морската повърхност високият връх на планината. Хвърлиха котва в едно плитко заливче, закътано в южните Дългоръки чукари и там пренощуваха.
Някои от седемдесетте души на екипажа бяха на възраст колкото Гед — много млади, ала всичките пълнолетни. Тези младежи го викаха да споделя с тях храната и пиенето и бяха дружелюбни, макар груби и пълни с шеги и подигравки. Те го наричаха „козар“, разбира се, защото беше от Гонт, но по-далеч от това не отидоха. Той бе висок и силен като петнадесетгодишните и незабавно отвръщаше както на добрата дума, така и на насмешката. По този начин Гед си спечели място сред тях и още от първата нощ заживя като тях и започна да учи занаята им, Това се харесваше на корабните офицери, тъй като на борда нямаше място за пътници без работа.
Мястото едва стигаше за екипажа, а на една галера без палуба, раблъскана с хора, механизми и товар, и дума не можеше да става за удобства. Но какво значеше удобството за Гед? През нощта, легнал сред навитите и завързани кожи от северните острови, той впери поглед в пролетните звезди над пристанищните води и жълтите светлинки на града отвъд кърмата. После заспа и се пробуди отново, изпълнен с възторг. Призори приливът се обърна. Те вдигнаха котва и бавно загребаха между Дългоръките чукари. Щом изгревът зачерви планината Гонт зад тях, те вдигнаха високо платно и заплаваха на югозапад по Гонтско море.
Между Барниск и Торхийвън ги съпътствуваше лек вятър и на втория ден на хоризонта се появи Хавнър, Великият остров, сърцето и огнището на архипелага. Три дни пред очите им се простираха зелените хълмове на Хавнър, докато го заобикаляха на изток, но те не слязоха на брега. Щяха да изминат много години, преди Гед да стъпи на тази земя или да види белите кули на голямото пристанище на Хавнър в центъра на света.
Втората нощ прекараха в Кембърмаут, северното пристанище на остров Уей, третата — в един малък град на входа на Фелкуей, а на следващия ден минаха покрай северния нос Оу и навлязоха в пролива Ибевнър. Там свиха платна и загребаха. От двете им страни неизменно се простираше земя и наблизо непрестанно минаваха други кораби — малки и големи търговски кораби, едни, пристигащи след дългогодишно плаване чак от външните разливи с чудноват товар, а други, прехвърчащи като врабци от остров на остров из Вътрешно море. Като излязоха от оживения пролив, те завиха на юг, оставиха Хавнър зад кърмата и преминаха между двата красиви острова Арк и Илиън, чиито градове са разположени по планински върхове и склонове. След това, в дъжд и нарастващ вятър, започнаха да си проправят път през Вътрешно море към остров Роук.
През нощта, тъй като вятърът се разбушува, те свалиха платната и мачтите и през целия следващ ден гребаха. Дългият кораб се носеше уверено и храбро по вълните, но кормчията на кърмата се взираше в дъжда, който плющеше над морето и не виждаше нищо друго освен водната стихия. Те плаваха на юг според компаса. Посоката им беше известна, но не им беше известно през какви води се движеха. Гед чу да се говори за плитчините северно от Роук и за рифовете на изток и че може би въобще са се отклонили от курса си и се намират в пустите води южно от Камери. Вятърът се усилваше все повече и повече и разкъсваше върховете на огромните вълни на летящи пенливи дрипи, а те продължаваха да гребат на юг пред него. Греблата бяха скъсени, тъй като гребането стана извънредно трудно. По-младите седнаха по двама на гребло и Гед се редуваше с другите, както беше правил от Гонт дотук. Когато не гребяха, те изгребваха водата от кораба, тъй като отгоре им се стоварваха огромни вълни. По този начин с мъка напредваха сред вълните, които се гонеха като димящи планини под напора на вятъра, студеният дъжд плющеше безмилостно върху гърбовете им, а ударите на барабана ехтяха в бурята като удари на сърце.
Някакъв мъж дойде да смени Гед при греблото, та да го изпрати при капитана. От наметалото на капитана се стичаше дъждовна вода, но той стоеше непоклатимо на палубата като буре с вино. Като видя Гед долу, той го попита:
— Можеш ли да усмириш вятъра, момко?
— Не, господине.
— Имаш ли власт над желязото?
Той питаше дали Гед може да направи така, че стрелката на компаса да показва пътя им към Роук, като накара магнита да сочи не север, а необходимата им посока. Това изкуство е тайна на повелителите на морето и отново отговорът на Гед трябваше да бъде отрицателен.
— Е, тогава — изрева капитанът през вятъра и дъжда — трябва да си намериш някой друг кораб да те върне на Роук от град Хорт. Сега Роук трябва да е на запад от нас и единствено магия може да ни заведе там през това море. Налага се да държим курс на юг.
Това не се понрави на Гед; тъй като беше чувал моряците да говорят за Хорт като за място без всякакви закони, център на престъпна търговия, където се поробват хора и се продават в Южния разлив. Той се завърна при греблото си, залегна заедно с другаря си — як андрадийски младеж, чу как барабанът отмери удара и видя окачения на кърмата фенер да подскача и проблясва, блъскан на всички страни от вятъра — измъчено светло петънце в удавения от пороя мрак. Гед поглеждаше на запад всеки път, щом трудният ритъм на гребането му позволеше това. И когато корабът се издигна на гребена на една висока вълна, за миг той зърна светлина между облаците над тъмната димяща вода. Тя можеше да бъде и последен отблясък на залеза, но не, това не беше чер-вена светлина, а ярко сияние.
Другарят му по гребло не бе видял нищо, но въпреки това Гед извика, че има светлина. Кормчията се мъчеше да я зърне при всяко издигане на кораба върху огромните вълни и я забеляза заедно с Гед, но изкрещя в отговор, че това било залязващото слънце. Тогава Гед повика един от младежите, който изгребваше водата, да го замести за малко, проправи си път по задръстената пътека между гребците, хвана се за изваяния нос, за да не бъде хвърлен зад борда и извика на капитана:
— Господине, онази светлина на запад е остров Роук!
— Не виждам никаква светлина — изрева капитанът, но още не беше свършил, и Гед я посочи с ръка. В този миг всички видяха ясно светлината, която блещукаше на запад над разпененото и разбунено море.
Не заради пътника си, ами за да спаси кораба от застрашаващата го буря, капитанът веднага заповяда на кормчията да се насочи на запад към светлината. Ала рече на Гед:
— Момче, ти говориш като повелител на морето, но бъди сигурен, че ако объркаш пътя в това време, ще те хвърля да плуваш до Роук!
Сега вместо бурята да ги носи напред, те трябваше да гребат срещу вятъра, а това беше много трудно. Вълните блъскаха кораба, непрестанно го тласкаха на юг от новия му курс, въртяха го и го пълнеха с вода, така че изгребването не биваше да спира нито за миг, а гребците трябваше да внимават да не би въртящият се кораб да издигне греблата им над водата в момента на загребването и да ги хвърли между пейките. Под буреносните облаци беше почти тъмно, но от време на време те различаваха светлината на запад. Тя им стигаше да определят курса си и да продължат борбата. Най-сетне вятърът позатихна и светлината пред тях се засили. Те продължаваха да гребат и между два последователни удара, сякаш преминавайки през завеса, излязоха от бурята в кристален въздух, където сиянието на залязлото слънце осветяваше небето и морето. Недалеч, над пенестите гребени на вълните, видяха висок, заоблен зелен хълм, а под него град, построен в малък залив, където имаше закотвени лодки и всичко това беше потънало в спокойствие.
Облегнат на дългия лост, кормчията обърна глава и каза:
— Господине! Истинска земя ли е това, или магия?
— Поддържай курса, тъпако! А вие, безгръбначни роби, гребете! Това е Туилският залив и Роукската могила, както би разбрал всеки глупак! Гребете!
И под ударите на барабана те навлязоха изтощени в залива. Там беше толкова тихо, че се чуваха чак гласовете на хората от града горе, звънът на една камбана, а съскането и ревът на бурята долитаха от много далеч. Във всички посоки на около миля от острова бяха надвиснали тъмни облаци. Но по ясното и тихо небе над Роук една по една изгряваха звездите.
3. Школата за магьосници
Гед пренощува на борда на „Сянка“ и призори се раздели с първите си морски другари, които бодро викаха след него благопожелания, докато се изкачваше на пристана. Град Туил не е голям и къщите му са сгушени по малкото стръмни и тесни улички. За Гед обаче той беше голям и тъй като не знаеше накъде да върви, попита първия гражданин на Туил, когото срещна, къде да намери ректора на Роукската школа. Човекът го погледна изкосо и каза, преди да продължи нагоре по улицата:
— Мъдреците няма защо да питат, а глупакът пита напразно!
Гед продължи да се изкачва по хълма и най-сетне излезе на един площад, обграден от трите страни с къщи с островърхи покриви, а от четвъртата — със стената на огромно здание, чиито прозорчета, малко на брой, се издигаха по-високо от комините на околните къщи. Това, изглежда, беше крепост или замък, построен от здрави сиви каменни блокове. На площада под него бяха издигнати сергии, където идваха и си отиваха хора. Гед зададе въпроса си на една старица с кошница, пълна с миди.
— Не винаги можеш да намериш ректора там, където е, ала понякога можеш да го намериш там, където не е — отговори му тя и продължи с висок глас да предлага мидите си.
Близо до единия ъгъл на голямото здание имаше неугледна дървена вратичка. Той отиде до нея и почука силно. Отвори му някакъв старец и Гед му каза:
— Нося писмо до ректора на Школата на този остров от жреца Оджиън от Гонт. Искам да намеря ректора, ала не ща да чувам повече загадки и подигравки.
— Това е Школата — отвърна старецът с благ глас. — Аз съм вратарят. Влез, ако можеш.
Гед пристъпи напред. Струваше му се, че е прекрачил прага, но все още си беше отвън, на улицата, както и преди.
Отново пристъпи напред и отново си остана пред прага. Вратарят го гледаше отвътре с благ поглед.
Гед беше по-скоро разгневен, отколкото объркан, тъй като му се струваше, че продължават да му се надсмиват. С думи и знаци направи заклинанието за отваряне, което беше научил отдавна от леля си — най-ценното от целия й запас от заклинания. Сега го направи добре. Но то беше само заклинание на една селска магьосница и силите, които държаха тази арата, въобще не помръднаха.
След този неуспех Гед дълго стоя на улицата. На края погледна към стареца, който чакаше вътре, и каза неохотнo:
— Не мога да вляза без помощта ти.
— Кажи си името — отвърна вратарят.
Гед отново се смълча — човек никога не изговаря името си на глас, освен ако животът му се намира в смъртна опасност.
— Аз съм Гед — каза той високо. Чак тогава, пристъпвайки напред, можа да прекрачи прага. Въпреки светлината зад гърба му, все пак му се стори, че някаква сянка го последва по петите.
Като се обърна, той видя още, че прагът, който беше прекрачил, не е от просто дърво, както си бе помислил отначало, ами от драконова кост, по която никъде не личеше отделна част — той бе изсечен, както узна по-късно, от един зъб на Великия дракон. Вратата, която старецът затвори след него, беше от полиран рог, през който се мержелееше дневната светлина, а на вътрешната й страна бе изваяно Хилядолистното дърво.
— Добре дошъл в този дом, момко — каза вратарят и без нито дума повече го поведе през зали и коридори към един открит двор във вътрешността на зданието. Дворът беше отчасти с каменна настилка, но без покрив и на едно затревено място на слънце под дръвчетата играеше водоскок. Гед почака тук известно време сам. Той не помръдваше, а сърцето му биеше силно, тъй като му се струваше, че чувствува около себе си невидими присъствия и сили и му беше известно, че това място е построено не само от камък, но и от магия, по-здрава от камъка. Намираше се в най-вътрешната зала на Дома на мъдреците, а над него бе небето. Внезапно съзря облечен в бяло човек, който го наблюдаваше през струите на водоскока.
В момента, в който очите им се срещнаха, в клоните на дървото високо запя птичка. Изведнъж Гед започна да разбира птичите трели, езика на водата, падаща в басейна на водоскока, формата на облаците и началото и края на вятъра, който поклащаше листата — струваше му се, че самият той е слово, изречено от слънчевата светлина.
После този миг премина и Гед, и светът наоколо си бяха същите или почти все същите. Той пристъпи напред, за да коленичи пред Върховния жрец, и му даде писмото, написано от Оджиън.
Върховният жрец, Немерл, ректор на Роук, беше стар човек, по-стар според хорските приказки от всички хора на този свят. Когато заговори, за да приветствува любезно Гед, гласът му затрептя като птиче чуруликане. Косата, брадата и мантията му бяха бели, а годините като че полека-лека бяха изцедили от него и цвят, и плът, и го бяха оставили бял и изпит като плавей, който цял век се е носил по водата:
— Очите ми са стари, не мога да прочета какво пише господарят ти — каза той с трептящ глас. — Прочети ми писмото, момко.
И Гед разчете на глас писмото, което беше написано с хардийски руни. Там не се казваше нищо повече от следното: „Учителю Немерл! Този, когото ти изпращам, ще бъде най-великият от магьосниците на Гонт, ако е верен поривът на вятъра.“ Това бе подписано не с истинското име на Оджиън, което Гед все още не беше научил, а с неговата руна, Затворената уста.
— Изпраща те този, който укротява земетръса, затова бъди двойно добре дошъл. Младият Оджиън ми бе скъп, когато пристигна тук от Гонт. Сега ми разкажи за моретата и поличбите при пътешествието ти, момко.
— Приятно беше, учителю, с изключение на бурята вчера.
— Кой кораб те доведе тук?
— „Сянка“, търговски кораб от Андрадите.
— Чия воля те изпрати тук?
— Моята.
Върховният жрец го погледна, после отвърна поглед и заговори на неразбираем за Гед език, мърморейки като старец, чийто разсъдък блуждае из годините и островите. Но сред мърморенето имаше думи от птичата песен и от ромона на падащата вода. Той не правеше заклинание и въпреки това в гласа му имаше сила, която развълнува ума на Гед по такъв начин, че младежът остана зашеметен и като че за миг се видя сам сред странна, безкрайна пустош, обкръжен от сенки. А през цялото време се намираше в огрения от слънцето двор и чуваше ромона на водоскока.
Изведнъж една огромна черна птица, оскилски гарван, прекоси каменната тераса и тревата. Тя се приближи до ръба на мантията на Върховния жрец и застана там, цялата черна, с клюн като кинжал и очи като камъчета, които гледаха изкосо към Гед. След това клъвна три пъти белия жезъл, на който се бе облегнал Немерл и старият магьосник престана да мърмори и се усмихна.
— Бягай да играеш, момко! — обърна се той към Гед като към малко момче.
Гед подви коляно пред него. Когато се изправи, Върховният жрец го нямаше вече. Само гарванът стоеше там и го оглеждаше с проточен клюн, като че искаше да клъвне изчезналия жезъл.
Той заговори на език, който според Гед беше оскилски:
— Теренон узбук! — изграчи. — Теренон узбук орек. — И си отиде също така наперено, както бе дошъл.
Гед тръгна да излиза от двора, като се чудеше накъде да поеме. Под арката го пресрещна висок младеж, който сведе глава и го поздрави много вежливо:
— Наричам се Джаспар, син на Енуит от владението Иолг на остров Хавнър. Днес съм на твоите услуги. Ще те разведа из Големия дом и ще отговоря на въпросите ти, както мога. Как да те наричам, господине?
На Гед, планински селянин, който никога не се беше събирал със синовете на богати търговци и благородници, му се стори, че този тук му се надсмива с думите „услуги“ и „господине“, както и с прекалената си вежливост. Отговорът му беше кратък:
— Наричат ме Ястреба.
Другият младеж за миг затаи дъх, сякаш очакваше по-изискан отговор и като не го получи, се изправи и се обърна леко встрани. Той беше много висок, с две или три години по-голям от Гед и се движеше и държеше със скована изящност, позирайки според Гед като танцьор. От раменете му се спускаше сиво наметало с отметната назад качулка. Джаспар го заведе най-напред в гардеробната, където като вече приет ученик Гед можеше да си намери същото наметало по мярка и всякакви други дрехи, от които би имал нужда. Той си избра едно тъмносиво наметало и Джаспар каза:
— Сега си един от нас.
Когато говореше, Джаспар се усмихваше едва-едва по такъв начин, че караше Гед да търси подигравка зад учтивите му думи.
— Дрехите ли правят жреца? — попита той навъсено.
— Не — отвърна по-възрастният младеж. — Макар да съм чувал, че обноските правят човека. Сега накъде?
— Накъдето пожелаеш. Не познавам този дом. Джаспар го поведе по коридорите на Големия дом, като му показваше откритите дворове и покритите зали:
Залата с книгите, където се пазеха томовете на познанието и ръкописите с руните, голямата Зала с камината, където в празнични дни се събираше цялата Школа, и горе, в кулите и под покривите — малките килии, където спяха ученици и учители. Килията на Гед се намираше в южната кула и прозорецът й гледаше надолу към островърхите покриви на Туил и към морето. Както и в останалите спални килии, там нямаше нищо друго освен сламения дюшек в ъгъла.
— Тук живеем много оскъдно — каза Джаспар. — Ала се надявам, че няма да имаш нищо против това.
— Свикнал съм. — След малко, като се опитваше да се покаже равен на този учтив и надменен младеж, той добави: — Ти едва ли си свикнал лесно на този живот в началото, когато си дошъл.
Джаспар го погледна и погледът му казваше безмълвно: „Ти пък какво ли би могъл да знаеш за това, на което съм свикнал или не съм свикнал аз, синът на Господаря на владението Иолг на Хавнър.“ Ала на глас изрече само:
— Ела насам!
Докато бяха горе, удари гонгът и те слязоха да обядват на Дългата маса в трапезарията заедно със стотина момчета и младежи. Всеки си прислужваше сам, шегуваше се с готвачите през тезгяха, напълваше чинията си от огромните купи с гореща храна, поставени върху первазите и сядаше на Дългата маса, където пожелаеше.
— Казват — обърна се Джаспар към Гед, — че колкото и души да седнат на тази маса, винаги остава място.
На нея несъмнено имаше място както за многото групички шумни момчета, които разговаряха и ядяха с апетит, така и за по-възрастните, с наметала, прихванати със сребърна закопчалка на врата и вглъбени лица, които сякаш трябваше да размишляват за много неща. Джаспар заведе Гед и седна при един едър младеж на име Веч, който гълташе охотно храната си, без да говори много. Говорът му издаваше, че произхожда от Източния разлив, а цветът на кожата му беше много тъмен, не червеникавокафяв, като на Гед и Джаспар и на повечето жители на архипелага, а чернокафяв. Самият той не бе красив и нямаше изтънчени обноски. След като привърши обеда, Веч измърмори нещо по адрес на храната, после се обърна към Гед и каза:
— Това поне не е илюзия, както повечето неща тук — лепи се по кокалите ти.
Гед не разбра думите му, но почувствува някаква симпатия към него и се зарадва, когато той остана с тях след яденето.
Тръгнаха заедно надолу към града, за да се научи Гед да се ориентира в него. Колкото и да бяха малко на брой и къси уличките на Туил, те се виеха и изкачваха по странен начин между островърхите къщи и човек лесно можеше да загуби пътя си. Странен град бе това, странни бяха и жителите му — рибари, работници и занаятчии, както всички останали, но тъй свикнали с непрестанното чародейство на острова на мъдреците, че самите те сякаш бяха половин магьосници. Говореха със загадки, както се бе уверил Гед, и окото им не мигваше, ако видеха момче да се превръща в риба или къща да литва във въздуха, тъй като знаеха, че това е лудория на някой ученик, и продължаваха да кърпят обувките си или да режат овнешко.
Тримата младежи минаха покрай Задната врата и през градините на Големия дом, прекосиха бистрата Туилбърн по един дървен мост и продължиха на север през горите и пасищата. Пътеката се виеше нагоре. Те преминаха през дъбови горички, които хвърляха дебели сенки на ярката слънчева светлина. Недалеч вляво имаше една горичка, която Гед някак все не можеше да види ясно. Колкото и да му се струваше, че ей-сега ще се озове там, пътеката въобще не стигна до нея. Дори дърветата не се различаваха. Видял вперения му поглед, Веч каза тихо:
— Това е Горската обител. Ние все още не можем да стигнем там…
По стоплените и огрени от слънцето пасища цъфтяха жълти цветя.
— Искрички-каза Джаспар. — Растат там, където вятърът е довял пепел от горящия Илиън, когато Ерет Акбе защищавал Вътрешните острови от Господаря на огъня. — Той духна едно прецъфтяло цветче и семената му се отделиха и се издигнаха с вятъра, проблясвайки на слънцето като огнени искри.
Следвайки пътеката, те заобиколиха подножието на една огромна зелена могила, обла и без дървета. Това беше могилата, която Гед бе видял от кораба при навлизането му в омагьосаните води на Роук. На склона Джаспар спря и каза:
— У нас в Хавнър съм слушал много за гонтското магьосничество и винаги само хвалебствени слова, така че отдавна ми се ще да се запозная с него. Ето ни сега един човек от Гонт. Още повече че се намираме на склоновете на Роукската могила, чиито корени се спускат чак до центъра на земята. Тук всички заклинания действуват много силно. Направи някой трик, Ястребе. Покажи ни какво можеш.
Объркан и изненадан, Гед не отговори нищо. — По-късно, Джаспар — рече Веч простичко. — Остави го на мира.
— Той има или умение, или сила, иначе вратарят не би го пуснал да влезе. Защо да не я покаже сега? Нали, Ястребе?
— И умение имам, и сила — отвърна Гед. — Покажи ми какво имаш предвид!
— Илюзии, разбира се, трикове, игри на образи. Ето виж!
Джаспар вдигна пръст, изговори няколко странни думи и там, където пръстът му сочеше склона, сред зелената трева рукна струйка вода. Тя се увеличи и се превърна в бликащ поток, който се втурна надолу по хълма. Гед потопи ръка в потока — мокър, пийна от него — хладен. Ала въпреки това не можеше да утоли ничия жажда, тъй като беше само илюзия. С друга дума Джаспар спря водата и тревата отново се полюшна на слънцето, суха.
— Твой ред е, Веч — каза той с хладната си усмивка. Веч се почеса по главата начумерено, но взе шепа пръст в ръка и занарежда някакъв припев. Моделирайки я с тънките си пръсти, той й придаваше форма, мачкаше я, галеше я — докато неочаквано тя се превърна в мъничко същество, прилично на земна пчела или власата муха, което литна с жужене над Роукската могила и изчезна.
Съкрушен, Гед стоеше с широко отворени очи. Нима знаеше нещо друго освен селски магии — заклинания за викане на кози, за лекуване на брадавици, за преместване на тежки товари или поправяне на гърнета?
— Не знам такива трикове — каза той. Това беше достатъчно за Веч, който настояваше да си вървят, но Джаспар попита:
— Защо не знаеш?
— Магиите не са игра. Ние на Гонт не ги правим за удоволствие или похвала — отвърна Гед надменно.
— А за какво ги правите? — попита Джаспар. — За пари ли?
— Не! — Но не се сещаше какво друго да каже, за да скрие невежеството и спаси гордостта си. Джаспар се засмя, ала не раздразнено и продължи да ги води по Роукската могила. Гед вървеше след него, навъсен и наскърбен, съзнавайки, че се е държал като глупак, и винеше Джаспар за това.
През нощта, завит с наметалото си върху дюшека, в студената си, неосветена каменна килия, в абсолютната тишина на Големия дом на Роук, той бе обзет от тежки мисли за това удивително място и за всичките заклинания и магии, правени тук. Наоколо цареше пълен мрак, изпълни го ужас. Искаше му се да бъде където и да е другаде, само не на Роук. Ала тогава на прага застана Веч със синкаво кълбо вълшебна светлина над главата си, което се поклащаше и осветяваше пътя му, и го попита дали може да влезе да си поговорят. Той заразпитва Гед за Гонт, а след това с любов заговори за родните си острови в Източния разлив, за дима от селските огнища, който се издига привечер над спокойното море и се вие между островчетата със смешни имена — Корп, Коп и Холп, Венуей и Вимиш, Ифиш, Копиш и Снег. Когато очерта с пръст върху каменния под бреговете на тези острови, за да покаже на Гед разположението им, контурите пробляснаха слабо, като че нарисувани със сребърна пръчка, и след малко изчезнаха. Веч беше в тази Школа от три години и скоро щеше да стане Заклинател — по-низшите магически изкуства бяха за него като летенето за птиците. Но той притежаваше едно по-висше изкуство, което не може да се научи, изкуството на добротата. От тази нощ нататък той непрестанно предлагаше и засвидетелствуваше на Гед приятелството си — здраво и открито приятелство, на което Гед не можеше да не отвърне.
Но Веч беше дружелюбен и към Джаспар, който още първия ден на Роукската могила бе направил Гед за смях. Гед нямаше да забрави това, ала, изглежда, и Джаспар нямаше да го забрави, тъй като не спираше да му говори с учтивия си тон и подигравателната си усмивка. Гордостта на Гед не търпеше обидно и пренебрежително отношение. Той се закле да докаже някой ден на Джаспар и на всички останали, които го слушаха, колко голяма е в действителност силата му. Защото никой от тях, въпреки всичките им изкусни трикове, не беше спасил с магия цяло село. За никого от тях не бе писал Оджиън, че ще стане най-великият магьосник на Гонт.
И като успокои гордостта си, Гед се отдаде с всички сили на учебните занимания — уроците, изкуствата, преданията и уменията, които преподаваха учителите със сивите наметала, наричани Деветимата.
Всеки ден той изучаваше определено време с Повелителя на песните „Подвизите на героите“ и „Преданията за мъдростта“, като започваше с най-древната от всички — „Сътворението на Еа“. След това с още десетина младежи упражняваше при Повелителя на вятъра изкуството да властвува над вятъра и времето. По цели дни през пролетта и началото на лятото те плаваха с платноходки в Роукския залив, като се учеха да ги управляват със слово, да успокояват вълните, да говорят на природния вятър и да пораждат магически вятър. Това са много сложни умения и често се случваше главата на Гед да пострада, когато лодката внезапно се залюлееше под напора на погрешно насочен вятър, или се блъснеше в друга лодка, въпреки че имаха цял залив на разположение. А понякога и трите момчета неочаквано се хвърляха да плуват, щом лодката им потънеше под някоя огромна, неволно сътворена вълна. По-спокойни бяха пътешествията им по брега, където в други дни ги водеше Повелителят на билките. Той преподаваше действието и свойствата на растителния свят, а Повелителят на ръцете ги учеше на ловкост и фокуси и на по-низшите форми на преобразяването.
Гед с лекота възприемаше всичко това и само след месец започна да надминава младежи, прекарали цяла година в Роук. А триковете за илюзия му се отдаваха така лесно, като че бяха заложени в него по рождение и сега трябваше само да му се припомнят. Повелителят на ръцете беше кротък и весел старец, изпитващ безкрайно удоволствие от остроумието и красотата на изкуствата, които преподаваше. Много скоро Гед престана да се страхува от него, питаше го ту за едно, ту за друго заклинание и всеки път учителят се усмихваше и изпълняваше молбата му. Ала един ден в Двора на илюзиите, горящ от желание да засрами Джаспар, Гед най-после каза на Повелителя на ръцете:
— Учителю, всички тези заклинания си приличат — знаеш ли едно, значи, знаеш всички останали. И щом спреш да правиш заклинанието, илюзията изчезва. Ако сега превърна едно камъче в диамант… — и той направи това с едно слово и махване на ръка — какво трябва да направя, та този диамант да си остане диамант? Как да задържим действието на заклинанието и да го продължим?
Повелителят на ръцете погледна скъпоценния камък, който блестеше ярко върху дланта на Гед като най-хубавия камък от драконовото съкровище. После произнесе едно слово:
— Толк.
И там отново се появи камъчето — грубо, сиво парче скала, а не диамант. Учителят го взе, сложи го на дланта си и протегна ръка.
— Това е скала — „толк“ на Истинската реч — каза той с благ поглед към Гед. — Парче от камъка, от който е направен остров Роук, парченце от сушата, върху която живеят хората. То е истинско. Част е от света. Чрез илюзията на преобразяването можеш да направиш така, че то да изглежда като диамант или цвете, или муха, или око, или пламък… — Камъчето проблясваше, превръщаше се във всяка една форма, назовавана от него, докато накрая възвърна първоначалния си образ. — Но това е само мнима действителност. Илюзията измамва възприятията на наблюдателя, кара го да вижда, да чува и усеща, че предметът се преобразява. Но тя не го променя. За да преобразиш този къс скала в скъпоценен камък, трябва да промениш истинското му име. А направиш ли тъй, синко мой, дори с едно парченце от света, значи, преобразяваш самия свят. Възможно е. Това е изкуството на Повелителя на промените и ти ще го научиш, щом бъдеш готов за него. Но не бива да преобразяваш нищо, нито камъче, нито песъчинка, ако не знаеш какво добро или зло ще последва от това действие. Светът е в равновесие, в хармония. Силата на един магьосник да преобразява и да призовава може да разклати равновесието на света. Страховита е тази сила. Опасна е. Тя трябва да произлиза от знание и да служи на необходимост. Запалиш ли свещ, вече хвърляш сянка. Той погледна към камъчето отново и каза по-меко:
— И скалата е хубаво нещо. Ако островите на Землемория бяха направени само от диамант, щеше да ни е трудно да живеем на тях. Радвай се на илюзиите, момко, и остави скалата да си бъде скала. — Той се усмихна, но Гед не остана удовлетворен. Накараш ли някой жрец да разкрие тайните си, той започва да говори като Оджиън за равновесие, опасност и мрак. Но несъмнено един магьосник, издигнал се над тези детински трикове за илюзия до истинските изкуства на призоваване и преобразяване, е достатъчно силен да прави каквото си иска, да сътворява най-подходящото според него световно равновесие и да прогонва мрака със собствената си светлина.
В коридора той срещна Джаспар. Откакто славата за успехите на Гед се носеше из Школата, той уж му говореше по-дружелюбно, но всъщност още по-подигравателно:
— Мрачен изглеждаш, Ястребе. Да не би да не ти стават фокусите?
В стремежа си, както винаги, да се постави на равна нога с Джаспар, Гед отговори на въпроса, като не обърна внимание на иронията в него:
— Омръзнаха ми фокусите, омръзнаха ми тези илюзии, подходящи само за забавление на лениви господари в замъците и владенията им. Единствената истинска магия, която досега са ме научили в Роук, е как се прави вълшебна светлина и как се заповядва на времето. Всичко останало е само глупост.
— Глупостта е опасна дори в ръцете на глупака. При тези думи Гед се обърна като ударен и тръгна към Джаспар, но по-възрастният младеж се усмихваше тъй, сякаш въобще не бе искал да го обиди, кимна със скования си и изискан маниер и се отдалечи.
Дълбоко разярен, Гед гледаше след него. Тогава той се закле да надмине съперника си, и то не при някакво състезание по илюзии, а при изпитание на силите. Нямаше да позволи на изискания, изпълнен с презрение и омраза младеж да го гледа отвисоко.
Гед не преставаше да мисли защо Джаспар може да го мрази. Знаеше само защо той мрази Джаспар. Другите ученици скоро научиха, че рядко могат да се мерят с Гед както на шега, така и на сериозно, и говореха за него с възхищение или със завист:
— Той е роден магьосник, никога няма да позволи да го биеш.
Единствен Джаспар нито го хвалеше, нито го избягваше, а просто го гледаше отвисоко с леката си усмивка. И затова той беше единственият му съперник, който трябваше да бъде посрамен.
Гед не виждаше или не искаше да види, че в съперничеството, което той поддържаше и подхранваше като част от собствената си гордост, има нещо от опасността и мрака, за които кротко го беше предупредил Повелителят на ръцете.
Когато не беше обзет от ярост, той ясно разбираше, че все още не може да се мери с Джаспар или с по-големите момчета, затова продължаваше да се труди както обикновено. В края на лятото заниманията намаляха и оставаше повече време за забавления — състезания с омагьосани лодки в пристанището, илюзионни подвизи в дворовете на Големия дом, а в горичките през дългите вечери — шеметни игри на криеница, при която всички ставаха невидими и между дърветата със смях и викове се движеха само гласове, които гонеха подвижни, мержелеещи се вълшебни светлинки, или пък бягаха от тях. С настъпването на есента те със свежи сили подновиха заниманията си, упражнявайки нови магии. Изпълнени с вълнения и чудеса, първите месеци на Гед в Роук се изнизаха бързо.
През зимата беше по-различно. Заедно с още седем момчета той бе изпратен на най-северния нос на Роук, където се издига Самотната кула. Там живееше самичък Повелителят на имената, чието име не означава нищо на никой език — Куремкармерук. На много мили от кулата нямаше жива душа. Зловеща се извисяваше тя над северните урви; сиви бяха облаците над огромните зимни вълни; безкрайни списъците, колонките и редиците от имена, които трябваше да заучат осемте ученика на Повелителя на имената. Куремкармерук седеше сред тях на високия подиум във високата зала на кулата и пишеше колонки от имена, които трябваше да се заучат преди полунощ, когато мастилото избледняваше и пергаментът ставаше отново чист. Там царяха студ, сумрак и непрестанна тишина, в която се чуваше само скърцането на перото на учителя и въздишките на някой ученик, който трябваше да научи преди полунощ името на всеки нос, точка, залив, вир, проток, пристанище, плитчина, риф и скала по бреговете на Лосоу, едно островче в Пелнийско море. Ако ученикът се оплачеше, учителят можеше, без да каже нито дума, да удължи списъка или да рече:
— Който иска да бъде повелител на моретата, трябва да знае истинското име на всяка една капка в тях.
Понякога Гед въздишаше, но никога не се оплакваше. Той виждаше как в дъното на тази прашна и безкрайна учебна материя, състояща се от истинските имена на всяко местенце, предмет и същество лежи като бисер в някой пресъхнал кладенец желаната от него сила. А магьосничеството се състои именно в това, да можеш да назовеш всяко нещо с истинското му име. Така им беше казал Куремкармерук през първата нощ в кулата. Той никога не повтори това, но Гед не забрави думите му: „Много могъщи магьосници са прекарвали целия си живот в търсене на името на едно-единствено нещо — едно-единствено загубено или скрито име. И списъците все още не са довършени. Нито пък ще бъдат довършени до края на света. Слушайте и ще видите защо. В света под слънцето, както и в оня свят без слънце, много неща нямат нищо общо с човека или с човешката реч и много сили са свръх нашата сила. И магията, истинските магии се вършат само от онези, които знаят хардийски думи или Древната реч, от която е произлязъл този език. А тя е речта на драконите, речта на Сегой, създателя на световните острови, речта на нашите народни предания, песни, заклинания, молитви. Думите й са скрити и преобразени в нашите хардийски думи. Ние наричаме морската пяна «сукиън» — тази дума е изкована от две думи от Древната реч — «сук» — перушина и «иниън» — море. Значи, пяната, това е морска перушина. Но не можете да омагьосате пяната, като я наречете «сукиън», трябва да използвате истинското й име на Древната реч, което е «есса». Всяка заклинателка знае някои думи от Древната реч, а един жрец знае много от тях. Ала има още много повече и някои от тях са се загубили през вековете, други са били скрити, някои се знаят единствено от драконите и древните земни сили, други не са познати на никое живо същество и няма човек, който да може да ги научи всичките. Защото тази реч е безкрайна.
Коя е причината? Морето се казва «иниън», добре. Но това, което ние наричаме Вътрешно море, също си има име на Древната реч. Тъй като нищо не може да има две истински имена, «иниън» може да означава само «цялото море без Вътрешно море». Но всъщност то не означава дори това, тъй като има безброй морета, заливи и протоци с отделни имена. Така че ако някой жрец-повелител на моретата има безумието да се опита да направи заклинание за буря или безветрие върху целия океан, то трябва да съдържа не само думата «иниън», а името на всяка частица от моретата на архипелага, всички Външни разливи и водата отвъд тях, където няма имена. Следователно именно онова, което ни дава магическа власт, определя границите на тази власт. Един жрец може да заповядва само на онова, което е близо до него, което може да се назове точно и изцяло. И правилно. Ако не беше така, злонамереностата на силните и безразсъдството на мъдрите отдавна да бяха се опитали да променят онова, що не може да бъде променено, и по този начин да бяха нарушили Равновесието. Неуравновесеното море щеше да залее островите, на които животът и без това е изложен на опасност, и всички имена и гласове щяха да се изгубят в древното мълчание.“
Дълго премисляше Гед тези думи, докато прозря значението им и въпреки това величието на начинанието не можа да направи труда през тази дълга година в кулата по-лек. Накрая Куремкармерук му каза:
— Това е добро начало за тебе.
И нищо повече. Магьосниците казват истината, а истината беше, че цялото изкуство на имената, което неуморният Гед се бе трудил да изучи през годината, беше само едно начало на онова, което трябваше да продължава да изучава през целия си живот. Освободиха го от Самотната кула по-рано от онези, с които беше дошъл, защото се бе изучил по-бързо, но това си остана единствената похвала, която получи.
И той тръгна през ранната зима сам по незаселените и пусти пътища на юг през островите.Нощта се спусна и заваля дъжд. Гед не каза никакво заклинание, за да се предпази от дъжда, защото времето на Роук беше в ръцете на Повелителя на ветровете и не биваше да се намесва. Подслони се под едно дърво, загърна се с наметалото си и легна. Изведнъж се замисли за стария си учител Оджиън, който може би все още бродеше из планините на Гонт и спеше на открито, където оголените клони му служеха за покрив, а поройният дъжд — за стени. Това го накара да се усмихне, защото мисълта за Оджиън винаги беше утеха за него. Заспа спокоен в студения мрак, изпълнен с дъждовния шепот. Събуди се призори и вдигна глава — дъждът беше спрял. Видя, че в диплите на наметалото му се е подслонило някакво животинче. То вероятно беше пропълзяло там на топло, бе се сгушило и заспало. Гед го погледна с учудване, тъй като това беше едно рядко, чудновато животно — отак.
Тези същества се срещат само на южните острови на архипелага — Роук, Енсмър, Поуди и Уотхорт. Те са малки, с гладка кафява или прорязана с по-светли ивици козина, с широки муцуни и огромни ясни очи. Имат жестоки зъби и свиреп нрав, затова не ги отглеждат по домовете. Не издават никакъв звук, безгласни са. Гед погали животинчето, то се събуди, прозя се и безстрашно показа кафявото си езиче и белите си зъби.
— Отак — каза му Гед, а след това си спомни хилядите имена на животни, които беше научил в кулата и го нарече с истинското му име на Древната реч. — Оеж! Искаш ли да дойдеш с мен?
Отакът се настани на разтворената му длан и започна да лиже козината си. Той го сложи върху рамото си в диплите на качулката и го понесе по пътя. Понякога денем отакът скачаше оттам и се втурваше в горите, но винаги се завръщаше при него. Веднъж дори хвана горска мишка. Гед се засмя и му каза да изяде мишката, тъй като самият той постеше, защото тази нощ беше Празникът на слънчевото завръщане. В една влажна вечер той стигна на Роукската могила, видя, че над покривите на Големия дом в дъжда играят ярки вълшебни светлини, влезе и беше посрещнат от учителите и другарите си в осветената от огнището зала.
За Гед, който нямаше дом, където да се завърне, това беше като завръщане у дома. Зарадва се, че вижда толкова много познати лица, а най-вече, когато към него се приближи Веч с широка усмивка на тъмното си лице. Едва сега Гед се осмели да си признае колко много му бе липсвал той през изминалата година. През есента Веч беше станал заклинател и не беше вече ученик, но това не издигаше преграда помежду им. Двамата заговориха веднага и на Гед му се струваше, че през този първи час изрече пред Веч повече неща, отколкото през цялата година в Самотната кула.
Когато седнаха да вечерят на дългите маси, подредени за празника в Залата с камината, отакът все още се гушеше в диплите на качулката му. Веч се възхищаваше на животинчето и дори веднъж посегна да го погали, ала то оголи острите си зъби.
— Казват, Ястребе — засмя се той, — че ако див звяр прояви благосклонност към някого, то Древните сили на Замъка и водата ще му проговорят с човешки глас.
— Казват още, че магьосниците от Гонт често си имат любими животни — каза Джаспар, който седеше от другата страна на Веч. — Нашият господар Немерл си има гарван, а в песните се говори, че Червеният жрец от Арк си е водил глиган на златна верижка. Но никога не съм чувал някой заклинател да държи плъх в качулката си.
Всички избухнаха в смях при тези думи и Гед се присъедини към тях. Това беше една весела нощ и той се радваше, че се намира тук, сред топлина и веселие и празнува с другарите си. Ала като всички приказки на Джаспар и тази шега го накара да скръцне със зъби.
Същата вечер в Школата гостуваше Владетелят на Оу, сам прославен заклинател. Бивш ученик на Върховния жрец, той понякога се завръщаше в Роук за Зимния празник или за Дълготрайния танц през лятото. Придружаваше го жена му, стройна и млада, сияйна като слънчев лъч. В черната й коса бяха вплетени опали. В залите на Големия дом рядко сядаше жена и някои от по-възрастните учители й хвърляха коси и неодобрителни погледи. Но младежите не откъсваха очи от нея.
— За такава жена — каза Веч на Гед — бих направил безкрайни чудеса…
— Но това е само една жена — отвърна Гед.
— И принцеса Елфаран е била само една жена — каза Веч, — а цялата Инланд била опустошена заради нея, героят-жрец от Хавнър загинал и остров Солеа потънал в морето.
— Предания — отвърна Гед. Но и той загледа Владетелката на Оу, като се чудеше дали наистина тя притежава онази пагубна красота, за която се говореше в преданията.
Повелителят на песните изпя „Подвигът на младия цар“, а всички заедно изпяха „Зимният химн“. После, преди да станат от масите, настъпи кратко смълчаване, през което Джаспар се надигна, приближи се към масата до камината, където седяха Върховният жрец, гостите и учителите, и заговори на Владетелката на Оу. Джаспар не беше вече момче, а висок и представителен младеж с наметало, прибрано на тила със сребърна закопчалка. През тази година той също беше станал заклинател, а среброто беше отличие за това. Жената се усмихна на думите му и опалите в черната й коса засияха. След като учителите кимнаха благосклонно в знак на съгласие, Джаспар направи пред нея заклинание за илюзия. На каменния под изникна бяло дърво. Клоните му докоснаха гредите на високия таван в залата и на всяка клонка като слънце грейна златна ябълка, защото това беше Годишното дърво. През клоните внезапно прелитна птичка, цялата в бяло, с опашка като снеговалеж, а златните ябълки избледняха и се превърнаха в семена като кристални капки. Те се отрониха от дървото като дъжд и в миг се разнесе ухание, а полюшващото се дърво се разлисти с огненорозови листа и бели цветчета като звезди. Изведнъж илюзията изчезна. Господарката на Оу извика от удоволствие и наведе сияйната си главица към младия заклинател в преклонение пред изкусността му.
— Ела с нас, ела да живееш с нас в Оу-токне! Не може ли да дойде, господарю мой? — попита тя с детски глас строгия си съпруг.
Но Джаспар каза само:
— Когато изуча изкуства, достойни за моите учители тук и достойни за похвалите ви, господарко, ще дойда с радост и с радост ще ви служа завинаги.
Тъй той достави удоволствие на всички присъствуващи освен на Гед. Гед присъедини към похвалите гласа, но не и сърцето си. „Аз можех да направя нещо далеч по-добро“ — помисли си с непримирима завист и с това радостната вечер беше помрачена за него.
4. Сянката излиза на свобода
През пролетта Гед не се виждаше много с Веч или Джаспар, защото като заклинатели сега те учеха с Повелителя на градежа в потайната Горска обител, където не можеше да стъпи никой ученик. Гед беше останал в Големия дом и се трудеше с учителите над всички изкуства, достъпни за заклинателите, които правят магии, но не носят жезъл — призоваване на ветровете, изменяне на времето, откриване и спояване, както и над изкуствата на гадатели, ясновидци, бардове, лечители и билкари. Сам в килията си нощем, с кълбо вълшебна светлина над книгата вместо лампа или свещ, той изучаваше по-старите Руни и Руните на Еа, които се използват във висшите заклинания. Всички тези умения му се отдаваха лесно и сред учениците се носеше мълвата, че този или онзи учител бил казал, че младежът от Гонт бил най-схватливият ученик, учил някога в Роук. А за отака се носеха слухове, че бил превъплътен дух, който шепнел мъдри слова в ухото на Гед. Някои дори говореха, че гарванът на Върховния жрец бил приветствувал Гед при пристигането му с думите: „Бъдещи Върховни жрецо!“ Независимо дали вярваха, или не вярваха на такива приказки, дали харесваха,.или не харесваха Гед, повечето от неговите другари му се възхищаваха и пламенно го следваха в редките моменти, когато се развилнееше и предвождаше игрите им в растящите пролетни вечери. Но през по-голямата част от времето той беше изтъкан от трудолюбие, гордост и упоритост и се държеше настрана. Тъй като Веч отсъствуваше, Гед нямаше между тях приятел и не изпитваше нужда да се сприятелява.
Той стана на петнадесет години. Твърде млад беше за Висшите изкуства на магьосника или жреца с жезъл, нo бързо усвояваше всички илюзионни изкуства на които започна да го учи отделно от другите Повелителят на промените, също младеж. Учителят му говореше за истинските заклинания за даване на форма. Обясняваше му как, ако нещо наистина трябва да се преобрази в друго, то трябва да се преименува за времето, през което ще действува заклинанието. Разказа му как това влияе върху имената и природата на предметите около преобразеното нещо. Изтъкна му опасностите, които се крият в преобразяването, особено когато магьосникът променя собствения си образ и по този начин рискува да се впримчи в собственото си заклинание. Малко по малко, подтикван от увереността, с която младежът възприемаше всичко, младият учител отиде по-далеч. Той го научи първо на едно, а после и на друго от висшите заклинания за преобразяване и му даде да изучава Книгата на формите. Направи това без знанието на Върховния жрец — неразумна, но не и злонамерена постъпка.
Сега Гед учеше и с Повелителя на призоваването, който беше строг, състарен и закоравял от задълбоченото и мрачно магьосничество, което преподаваше. Не с илюзия се занимаваше той, а с истинска магия — призоваване на такива сили, като светлината и топлината, силата, която привлича магнита, онези сили, възприемани от хората като тегло, форма, цвят, звук. Това бяха истински сили, почерпени от безкрайните и неизмерими сили на вселената, които никакво човешко заклинание или използване не може да изчерпи или постави вън от равновесие. Учениците му вече познаваха. изкуството, с което повелителите на времето и морето заповядваха над вятъра и водата, но той им показа защо истинският магьосник използва тези заклинания само при нужда, тъй като да призовеш такива земни сили означава да промениш земята, защото те са част от нея:
— Дъжд на Роук може да означава суша в Оскил, — казваше той, — а безветрието в Източния разлив може да означава бури и разруха в Западния, ако не знаете какво правите.
Рядко им говореше за призоваване на действителни неща и живи хора, на духове на мъртъвци и на Невидимото — заклинания, които са връх в изкуството на Повелителя на призоваването. Веднъж-дваж Гед се опита да изтръгне от него нещичко за тези тайнства, но учителят го гледа дълго и навъсено, без да продума, докато Гед се почувствува неловко и престана да говори за това.
Понякога наистина му ставаше неловко, когато правеше дори по-низши заклинания, преподавани от Повелителя на призоваването. На някои страници в Книгата на познанието срещна руни, които му се сториха познати, въпреки че не си спомняше в коя книга ги бе виждал преди. Имаше някои фрази, които се изричат при заклинанието за призоваване и които той не обичаше да изрича. Те му напомняха за един миг на сенки в тъмна стая, за затворена врата и сенки, пълзящи към него от ъгъла при вратата. Той побързваше да отстрани такива мисли и да продължи напред. Тези моменти на ужас и мрак, казваше си той, са просто сенки на невежеството ми. Колкото повече научеше, толкова по-малко щеше да се страхува, а накрая, като пълновластен магьосник, нямаше да се страхува от нищо на света, съвсем от нищо.
През втория летен месец цялата Школа се събра отново в Големия дом да чествува Лунната нощ и Дълготрайния танц. Тази година те се паднаха заедно, сливайки се в един празник от две денонощия, а това се случва само веднъж на петдесет и две години. През цялата първа нощ, най-късата пълнолунна нощ от годината, по полята свиреха флейти, тесните улички на Туил преливаха от барабанни удари и факли и над огрените от лунна светлина води на Роукския залив се разнасяха песни. При изгрев слънце бардовете от Роук запяха дългата песен за „Подвигът на Ерет-Акбе“, в която се разказва как били построени белите кули на Хавнър и как Ерет-Акбе от Древния остров Еа пътешествувал из целия архипелаг и разливите, докато накрая в най-отдалечения Западен остров, на хоризонта на Открито море, срещнал дракона Орм и как сега костите на героя лежат в разбитите доспехи на брега на самотния Селидор сред драконовите кости, а мечът му, забучен на върха на най-високата кула в Хавнър, все още аленее над Вътрешно море при залез слънце. Песента свърши и започна Дълготрайният танц. Граждани, учители, ученици и селяни, мъже и жени, играеха в топлата прах и топлия сумрак и по всички пътища на Роук се устремяваха към морския бряг под ритъма на барабаните и рученето на гайдите и флейтите. Танцувайки, те навлизаха в морето, осветени от луната, която беше намаляла с една нощ след пълнолунието, а музиката потъваше в грохота на разбиващите се вълни. Щом на изток започна да просветлява, всички се завърнаха на брега, барабаните замлъкнаха и се чуваше само тихата, но пронизителна свирня на флейтите. На всеки един от островите на архипелага през онази нощ се празнуваше по този начин — един танц една музика, свързваща разделените от морето земи.
Щом свърши Дълготрайният танц, много от хората си легнаха и спаха през целия ден, а вечерта отново се събраха да ядат и пият. Група младежи — ученици и заклинатели, бяха изнесли вечерята си от столовата в един двор на Големия дом, защото искаха да празнуват отделно. Там бяха Веч, Джаспар и Гед заедно с още шест-седем по-възрастни младежи. Имаше и някои момчета, пуснати за кратко време от Самотната кула, тъй като празникът беше изкарал навън дори самия Куремкармерук. Всички ядяха, смееха се, лудуваха и правеха трикове, достойни да смаят цял царски двор. Едно момче беше хвърлило над двора мрежа от сто звезди от вълшебна светлина, оцветени като скъпоценни камъни, и те се полюшваха и шествуваха бавно над главите на младежите, под истинските звезди. Две момчета играеха на кегли с топки от зелен пламък и кегли, които подскачаха и отскачаха, щом топката ги доближеше. А през цялото време Веч седеше във въздуха с кръстосани крака и ядеше печено пиле. Едно от по-малките момчета се опита да го издърпа на земята, но Веч, седнал във въздуха със спокойна усмивка, просто се издигна малко по-високо, където не можеха да го стигнат. От време на време той хвърляше по някой пилешки кокал, който се превръщаше на бухал и отлиташе с крясък сред мрежата от звездни светлини. Гед изстрелваше след бухалите стрели от трохи и ги сваляше, а щом докоснеха земята, те отново се превръщаха в кокали и трохи, тъй като илюзията изчезваше. Той също се опита да се присъедини към Веч във въздуха, но понеже не притежаваше ключа на заклинанието, трябваше да маха с ръце, за да се задържи горе. А щом тупнеше на земята, всички избухваха в смях. Гед не спираше с тази лудория заради всеобщото веселие и се смееше заедно с другарите си, защото след тези две дълги нощи, изпълнени с танц, лунна светлина, музика и магии, беше изпаднал в повишено и бурно настроение и беше готов на всичко. Неочаквано се приземи с лекота точно до Джаспар, който никога не се смееше високо.
— Ястребът, който не може да лети… — каза Джаспар и се отдръпна.
— А нима Джаспар е скъпоценен камък[1]? — отвърна Гед с усмивка. — О, съкровище сред заклинателите! О, бисер на Хавнър, заблести над нас!
Момчето, което беше накарало светлинките да танцуват, изпрати една от тях над главата на Джаспар и тя заигра и заблещука около него. Не толкова хладнокръвно, колкото обикновено и със смръщено чело, той я отмахна с ръка и с един жест я угаси:
— Омръзнаха ми момчетии, шум и лудории.
— Остаряваш, момко — отбеляза Веч отгоре.
— Ако искаш тишина и униние — намеси се едно от по-малките момчета, — пробвай кулата.
— Какво искаш тогава, Джаспар? — попита го Гед.
— Общество, достойно за мене — отвърна Джаспар. — Хайде, Веч. Да оставим учениците да се забавляват с играчките си.
— Нима заклинателите притежават нещо повече от учениците? — обърна се Гед към Джаспар. Гласът му беше тих, ала всички останали внезапно замълчаха, тъй като сега омразата им звънтеше открито и ясно като стомана, измъкната от ножницата.
— Да — отговори Джаспар. — Сила.
— Нека премерим силите си.
— Предизвикваш ли ме?
— Предизвиквам те.
Веч се спусна на земята и застана между тях със свъсено лице:
— Забранени са ни дуели по заклинателство и вие добре знаете това. Престанете.
И Гед, и Джаспар мълчаха, защото наистина знаеха закона на Роук. Знаеха още, че Веч се ръководи от любов, а те от омраза. Въпреки това гневът им беше само възпрян, но не и охладен. След известно време Джаспар се дръпна настрана и каза със студената си усмивка, като че ли искаше думите му да бъдат чути единствено от Веч:
— Не е ли по-добре отново да припомниш на приятеля си козар закона, който го закриля? Той изглежда съкрушен. Дали наистина си е мислил, че бих приел предизвикателство от него? Човек, който мирише на кози, ученик, който не знае още Първото преобразяване.
— Джаспар — отвърна Гед, — откъде знаеш какво знам аз?
И внезапно, без да се чуе нито дума, Гед изчезна от погледа им, а над мястото му закръжи огромен сокол, разтворил клюна си, готов за писък. Миг след това във факелните отблясъци отново застана Гед, впил помръкнал поглед в Джаспар.
Изуменият Джаспар отстъпи крачка назад, но после само сви рамене и процеди една-единствена дума:
— Илюзия.
Останалите занегодуваха.
— Това не беше илюзия — каза Веч. — Това беше истинско преобразяване. И стига вече, Джаспар, слушай…
— Колкото да докаже, че е погледнал зад гърба на учителя крадешком в Книгата за формите. И какво от това? Продължавай, козарю! Харесва ми тази клопка, която слагаш сам на себе си. Колкото повече се опитваш да докажеш, че си достоен за мен, толкова повече се показваш такъв, какъвто си в действителност.
При тези думи Веч се извърна към Гед и му каза много тихо:
— Ястребе, бъди мъж и остави това сега… Ела с мен. Гед погледна приятеля си, усмихна се, но само го помоли да подържи за миг Оеж. После свали от рамото си малкия отак, където той се намираше, както обикновено, и го сложи в ръцете му. Животинчето, което никога не беше позволявало да го докоснат, сега отиде при Веч, изкатери се по ръката му и се сви на рамото му, без да изпуска от очи господаря си.
— Хайде — Гед подкани Джаспар тихо, както преди, — какво ще сториш, за да докажеш, че ме превъзхождаш?
— Нищо не е необходимо да сторя, козарю. И все пак ще го направя. Ще ти дам възможност. Завистта те яде като червей. Нека изгоним червея. Веднъж на Роукската могила ти се похвали, че гонтийските магьосници не си играят. Да вървим на могилата и да ни покажеш какво правят тогава. А след това може и аз да ти покажа малко заклинателство.
— Точно това бих желал да видя — отвърна Гед. По-малките момчета, свикнали да виждат как ядът му изригва при най-малкия намек за пренебрежение или обида, гледаха с учудване сегашното му хладнокръвие. В погледа на Веч нямаше учудване, а нарастващ страх. Той се опита да се намеси отново, но Джаспар му каза:
— Стой настрана, Веч! Е, козарю, какво ще направиш с възможността, която ти давам? Илюзия ли ще ни покажеш, огнено кълбо ли, или пък заклинание за лекуване на крастави кози?
— Какво би искал да сторя, Джаспар?
— Ако питаш мен, можеш да призовеш дух от мъртвите — сви рамене по-възрастният младеж.
— Ще го сторя.
— Няма — Джаспар го погледна право в очите с ярост, която не можеше повече да скрива зад презрението си. — Няма. Не можеш. Само се хвалиш…
— Кълна се в името си, ще го сторя!
За момент никой не помръдна.
Гед се откопчи от Веч, който се опитваше да го задържи със сила и излезе от двора, без да се обръща. Танцуващите светлинки над главите им угаснаха и по-тънаха в мрака. Джаспар се поколеба за миг и след това го последва. Изпълнени с любопитство и страх, останалите мълчаливо тръгнаха след тях на групички.
Тъмните склонове на могилата се издигаха в летния вечерен мрак, предвестник на луната. Присъствието на този хълм, където бяха извършвани много чудеса, тежеше във въздуха около тях като надвиснало бреме. Изкачвайки се, те се замислиха за дълбоките му корени, по-дълбоки от морето, достигащи чак до старите, слепи и тайнствени огньове в сърцето на земята. Спряха на източния скат. Над черната трева на хребета пред тях блещукаха звезди. Нямаше и помен от вятър.
Гед се изкачи няколко крачки по-нагоре от останалите, обърна се и каза ясно:
— Джаспар, кой дух да повикам?
— Който пожелаеш. Никой няма да те послуша. — Като че ли гласът му трепереше. Може би трепереше от гняв.
— Страхуваш ли се? — попита го Гед тихо и подигравателно.
Но дори не дочака отговора му, ако въобще имаше такъв. Джаспар вече не го интересуваше. Тук на могилата изчезнаха и омраза, и ярост и бяха заменени с чувство на пълна увереност. Нямаше защо да завижда на никого. Знаеше, че на това мрачно и омагьосано място тази нощ силата му е по-голяма от всякога. Тя изпълваше полека-лека жилите му и изведнъж Гед започна да трепери под неудържимия й напор. Сега усещаше, че Джаспар стои много по-ниско от него и че сигурно е бил изпратен само за да го доведе тук тази нощ — не съперник, а просто слуга на съдбата на Гед. Чувствуваше как корените под краката му се спускат надълбоко в мрака, а над главата си виждаше сухите, далечни огънчета на звездите. Той можеше да се разпорежда над всичко между небето и земята, да заповядва. Сега стоеше в центъра на света.
— Не се страхувай! — каза Гед с усмивка. — Ще повикам дух на жена. Няма защо да се страхуваш от жена. Ще извикам Елфаран, красавицата от „Подвигът на Енлад“.
— Тя е умряла преди хиляда години, костите й лежат дълбоко под морето на Еа, а може и никога да не е съществувала.
— Нима годините и разстоянията имат значение за мъртвите? Нима песните лъжат? — отвърна Гед отново с безобидна насмешка в гласа. — Наблюдавай въздуха между ръцете ми.
Той се извърна настрана и застана неподвижно. Величествено и бавно протегна ръце-жестът на приветствуване, с който започва призоваването, и заговори.
Беше прочел руните на това заклинание за призоваване в книгата на Оджиън преди повече от две години и оттогава не ги беше виждал. Беше ги прочел в мрака. Сега тук в мрака, като че ги четеше отново от страница, отворена пред него в нощта. Но вече разбираше това, което четеше, изговаряше го дума по дума на глас и виждаше знаците, сочещи как трябва да се направи заклинанието със звука на гласа и движението на тялото и ръката.
Останалите момчета наблюдаваха безмълвно и неподвижно.Само ротреперваха от време на време, тъй като великото заклинание започваше да действува. Гласът на Гед беше все още слаб, но променен, дълбок и напевен и думите, които изговаряше, им бяха непознати. Той млъкна. Ненадейно в тревата с тътен се издигна вятър. Гед падна на колене и извика високо. След това се просна напред, като че ли искаше да прегърне с протегнатите си ръце земята, и когато се изправи, едва удържаше в прегръдките си нещо тъмно, нещо тъй тежко, че той с огромни усилия се мъчеше да се вдигне на крака. Горещият вятър стенеше в черните, люлеещи се треви на могилата. Дори и да имаше звезди, сега никой не ги виждаше.
Словата на заклинанието просъскваха неясно в устата на Гед и той извика високо и отчетливо:
— Елфаран! И отново:
— Елфаран!
И за трети път:
— Елфаран!
Безформената тъмна маса, която бе вдигнал, се разцепи. Раздели се и в разперените му ръце проблесна бледа нишка светлина — неясен овал, издигащ се от земята до ръцете му.В този светлинен овал за миг се раздвижи някаква форма с човешки очертания — висока жена, която гледаше назад през рамо. Лицето й беше красиво, печално и изпълнено със страх.
Духът остана смътен само за миг, след това бледият овал в прегръдката на Гед засия с ярка светлина, която се разшири и разпростря — една цепнатина в мрака на земята и нощта, разкъсване на световната тъкан, през което лумна страховито сияние. И тогава през зейналия процеп се изкатери нещо, прилично на вълмо от черна сянка. Бързоподвижно и уродливо, то скочи право към лицето на Гед.
Гед залитна под тежестта му и нададе кратък, пресипнал вик. Малкият отак, животното, което нямаше глас, също извика високо и скочи от рамото на Веч, готово да се хвърли в бой.
Борейки се, Гед се строполи в гърчове, а светлият процеп в световния мрак над него продължаваше да се разширява и удължава. Момчетата, които гледаха, избягаха, а Джаспар се наведе към земята, за да скрие очите си от ужасяващата светлина. Единствено Веч се спусна към приятеля си. И единствен той съзря впилата се в Гед кълбеста сянка, която разкъсваше плътта му. Приличаше на черен звяр, голям колкото дете, но се надуваше и свиваше, и нямаше ни глава, ни лице, а само четири лапи с хищни нокти, които се вкопчваха и деряха. Веч захлипа от ужас, ала въпреки това протегна ръце да откъсне нещото от Гед. Но още преди да го докосне, той се вцепени на мястото си и не можеше да помръдне.
Непоносимата светлина избледня и съдраните краища на света бавно се събраха отново. Наблизо се чуваше тих глас, чийто звук приличаше на шепот на дърво или на игрив водоскок.
Звездите отново се показаха и тревите на склона побеляха от светлината на изгряващата луна. Нощта беше изцелена. Възстановено и непоклатимо цареше равновесието между светлината и мрака. Сянката-звяр я нямаше. Гед лежеше по гръб с разперени ръце, сякаш все още приветствуваше духа и правеше заклинанието. Лицето му беше почерняло от кръв и по ризата му имаше огромни черни петна. Малкият отак се беше свил на рамото му и трепереше. А над него стоеше старец, чието наметало проблясваше на лунната светлина — Върховният жрец Немерл.
Сребърният връх на жезъла му описваше кръгове над гърдите на Гед. После докосна леко веднъж сърцето му и веднъж устните, а през цялото време Немерл не спираше да шепне. Гед се раздвижи и устните му се разделиха, щом направи усилие да си поеме дъх. Тогава Върховният жрец вдигна жезъла, опря го в земята и тежко се облегна върху него с наведена глава, като че ли едва стоеше на крака.
Веч усети, че отново може да се движи. Огледа се и видя, че не е вече сам. Бяха дошли Повелителят на призоваването и Повелителят на промените. Не може да се направи голяма магия, без тя да се отрази върху такива люде, а те знаеха как да се отзоват бързо при нужда, въпреки че никой не беше по-бърз от Върховния жрец. Сега изпратиха за помощ — някои придружиха Върховния жрец, а други, между които и Веч, понесоха Гед към покоите на Повелителя на билките.
Цяла нощ Повелителят на призоваването не напусна поста си на Роукската могила. Ала нищо не помръдваше на склона, където беше разкъсана световната тъкан. Никаква сянка не изпълзя на лунната светлина, търсейки процепа, през който да се завърне в собствените си владения. Тя бе избягала и от Немерл, и през могъщите омагъосани стени, които заобикалят и закрилят остров Роук, и сега се намираше някъде по света. Криеше се някъде в света. Ако Гед беше умрял тази нощ, сянката можеше да се опита да намери отворената от него врата и да го последва в царството на смъртта, или пък да си отиде там, откъдето бе дошла. Ето какво чакаше Повелителят на призоваването на Роукската могила. Ала Гед оживя.
Сложиха го да легне в лечебните покои и Повелителят на билките се зае с раните по лицето му, врата и рамото му, Това бяха дълбоки, разкъсани и прокълнати рани. Черната кръв в тях не спираше и избиваше дори през заклинанията и наложените върху тях увити в паяжина листа. Гед лежеше безмълвен и с невиждащи очи. Бавният огън на треската го измъчваше безмилостно и никакво заклинание не можеше да го охлади.
Недалеч, в двора с игривия водоскок, лежеше Върховният жрец, също така неподвижен, ала студен, много студен. Живот имаше само в очите му, които гледаха осветените от луната водни струи и трепкащите листа. Тези, които бяха при него, не изговаряха заклинания, нито пък го лекуваха. Само тихо си продумваха по някоя дума и отново обръщаха глави към учителя си. Той лежеше неподвижен, а орловият му нос, високото му чело и бялата му коса изглеждаха още по-прозрачно бели на лунната светлина. За да спре действието на развилнялото се заклинание и да прогони сянката от Гед, Немерл беше изчерпал цялата си магическа сила, а с нея си бе отишла и физическата му сила. Той умираше. Но смъртта на един велик жрец, който много пъти през живота си е прекосявал сухите и стръмни скатове на царството на смъртта, е необикновена, защото умиращият не си отива сляпо, а уверено, тъй като познава пътя. Когато Немерл отправяше поглед нагоре, през листата на дървото, останалите не знаеха дали вижда летните, избледняващи от зората звезди, или други звезди, никога незалязващи зад хълмовете, които не виждат утрото.
Оскилският гарван, негов любимец от тридесет години, беше изчезнал. Никой не го бе видял къде е отишъл.
— Лети пред него — каза Повелителят на градежа, докато будуваха.
Настъпи топъл и ясен ден. Големият дом и улиците на Туил бяха смълчани. До обед не се чу никакъв глас и тогава железните камбани проговориха високо от Кулата на Повелителя на песните с погребален звън.
На следващия ден Деветимата от Роук се събраха някъде под тъмните дървета на Горската обител. И там дори те издигнаха наоколо си девет стени от мълчание, така че ни човек, ни някаква сила да не може да им продума или да ги чуе, докато избират новия Върховен жрец измежду жреците на Землемория. Бе избран Геншър от Уей. Веднага по Вътрешно море беше изпратен кораб до остров Уей да доведе на Роук Върховния жрец. На руля стоеше Повелителят на ветровете. Той отправи магическия вятър към платното, корабът тръгна бързо и изчезна от погледите.
За тези събития Гед не знаеше нищо. Цели четири седмици през това горещо лято той лежа сляп, глух и ням. Само от време на време изстенваше и извикваше като животно. Накрая изпълнените с търпение изкуства на Повелителя на билките оказаха лечебното си въздействие и раните започнаха да се затварят, а треската го остави на мира. Лека-полека той като че ли започна отново да чува, ала не проговаряше. Един ясен есенен ден Повелителят на билките отвори капаците на прозореца в стаята му. От онази мрачна нощ на Роукската могила Гед бе виждал само мрак пред очите си. Сега видя дневната светлина и грейналото слънце. Скри набразденото си от белези лице в ръцете си и заплака.
С настъпването на зимата той все още говореше със заекване, затова Повелителят на билките го държеше в лечебните си покои, като се опитваше постепенно да възвърне духовната му и физическа сила. Пусна го едва когато дойде пролетта и веднага го изпрати при Върховния жрец Геншър, за да му се закълне във вярност. Гед не беше имал възможност да изпълни дълга си заедно с останалите учители и ученици, когато Геншър дойде на Роук.
Не позволиха на никой от другарите му да го посети по време на болестта и сега, като минаваше, някои от тях се питаха:
— Кой е този?
По-рано Гед беше лек, жилав и силен. Сега, омаломощен от болка, той вървеше колебливо и не вдигаше лице, тъй като лявата му страна беше побеляла от белези. Избягваше и познати, и непознати. Отиде право в двора с водоскока. Там, където едно време го бе очаквал Немерл, сега го очакваше Геншър.
И новият Върховен жрец, подобно на предишния, беше загърнат с бяло наметало, но като повечето жители на Уей и Източния разлив, Геншър имаше черна кожа и черни очи под гъстите вежди.
Гед коленичи и му обеща вярност и покорство. Геншър не отвърна веднага.
— Знам какво си направил — каза той накрая, — ала не знам какво представляваш. Не мога да приема клетвата ти.
Гед се изправи и се подпря с ръка на дръвчето до водоскока, за да не залитне. Все още бавно намираше думите:
— Трябва ли да напусна Роук, господарю мой?
— Искаш ли?
— Не.
— Какво искаш?
— Да остана. Да се уча. Да поправя… злото…
— Самият Немерл не можа да направи това. Не, няма да ти позволя да напуснеш Роук. Само силата на учителите тук и отбранителните стени на този остров, които не допускат воините на злото, могат да те закрилят сега. Ако излезеш вън от тях, онова, което си пуснал на свобода, ще те намери веднага, ще се настани в теб и ще те овладее. Няма да си повече човек, а „гебет“ — кукла, изпълняваща злата воля на сянката, която ти изкара на слънчева светлина. Трябва да останеш тук, докато придобиеш достатъчно сила и мъдрост, за да се браниш от нея, ако въобще е възможно. Дори и сега тя те чака. Положително те чака. Виждал ли си я от онази нощ?
— Насън, господарю — каза Гед с болка и срам в гласа. — Господарю Геншър, не зная какво бе онова… онова нещо, което излезе от заклинанието и се впи в мен…
— Нито пък аз знам. То няма име. Ти имаш голяма вродена сила и си я употребил погрешно за заклинание, над което нямаш власт, без да знаеш как това заклинание ще повлияе на равновесието между светлината и мрака, живота и смъртта, доброто и злото. И си бил подтикнат към това от гордост и омраза. Нима е чудно, че последствията са пагубни? Извикал си дух от мъртвите, но с него е дошла една от силите на смъртта. Дошла е неповикана оттам, където няма имена. Изчадие на злото, тя иска да сее зло чрез теб. Силата, с която си я извикал, й дава власт над теб — вие сте свързани. Това е сянката на твоята надменност, сянката на невежеството ти, твоята сянка. Нима една сянка има име?
— Да бях умрял по-добре! — извика Гед накрая, отвратен и изтощен.
— Кой си ти да съдиш кое е добро и кое зло, ти, за когото Немерл даде живота си? … Тук ти си в безопасност. Ще живееш тук и ще продължиш учението си. Казват, че си бил умен. Продължавай да работиш. Работи добре. Не можеш да направиш нищо повече.
С тези думи Геншър свърши и внезапно изчезна — нещо обичайно за жреците. Водоскокът играеше на слънцето, Гед го погледа известно време, заслушан в гласа му и обзет от мисли за Немерл. Едно време в същия този двор той се беше почувствувал като слово, изречено от слънцето. Сега и мракът бе изрекъл слово, което не можеше да се отмени.
Гед излезе от двора, отиде в старата си стая в Южната кула, която все още пазеха за него и се усамоти. Когато гонгът звънна за вечеря, той слезе долу и седна при другите младежи на Дългата маса, почти без да им говори. Едва вдигаше глава дори към онези, които го поздравяваха най-приветливо. След ден-два всички го оставиха на мира. Желаеше да бъде сам, защото се страхуваше от злото, което неволно можеше да каже или направи.
Ни Веч, ни Джаспар бяха тук и той не попита за тях. Момчетата, които беше предвождал и ръководил, го бяха изпреварили поради пропуснатите от него месеци и през пролетта и лятото Гед учи с много по-малки от него момчета. Но и сред тях не блестеше, защото думите на всяко заклинание, дори най-простото, излизаха със запъване от устата му и ръцете му правеха движенията колебливо.
През есента той трябваше отново да отиде в Самотната кула да учи с Повелителя на имената. Работата, която едно време го ужасяваше, сега му доставяше удоволствие, защото той търсеше именно мълчание и дълго учение, без заклинания и без да призовава силата, която все още чувствуваше в себе си.
Нощта, преди да тръгне за кулата, в стаята му дойде гост с кафяво наметало за път и дъбов жезъл, подкован с желязо. При вида на магьосническия жезъл Гед се изправи.
— Ястребе…
Гласът го накара да вдигне поглед — пред него стоеше Веч с уверено и честно лице, както винаги, възмъжало, черно и откровено, ала с непроменена усмивка. На рамото му се беше свило яснооко животинче с ивици по козината.
— То не се отделяше от мен по време на болестта ти и сега с мъка ще се разделя с него. А с още по-голяма мъка ще се разделя с теб, Ястребе. Но аз си отивам у дома. Хайде, Оеж, върви при истинския си господар! — Веч по-тупа с ръка отака и го остави на пода. Животинчето отиде при сламеника на Гед, седна на него и започна да мие козината със сухия си, кафяв език, подобен на листенце. Веч се засмя, но Гед не можа и да се усмихне. Галейки отака, той се наведе, за да скрие лицето си.
— Мислех, че не ще дойдеш повече да ме видиш, Веч. В думите му нямаше укор, но Веч отвърна:
— Не можех. Повелителят на билките ми забрани, а и сам бях затворен в Горската обител цяла зима. Не ме освободиха, докато не заслужих жезъла си. Слушай, когато и ти бъдеш свободен, ела на Източния разлив. Ще те чакам. В градчетата там цари веселие и магьосниците са добре дошли.
— Свободен… — промълви Гед, сви рамене и се опита да се усмихне.
Очте на Веч не го гледаха с обичайния си поглед, тъй като сега в тях освен любов, може би имаше и магическа сила.
— Няма да стоиш затворен на Роук завинаги — каза той внимателно.
— Е… Идвало ми е наум, че може да отида да работя при учителя в кулата, да бъда един от тези, които търсят из книгите и звездите изгубени имена и по този начин… ако не допринасям полза, то поне да не причинявам повече вреди…
— Може — каза Веч. — Аз не съм ясновидец, ала виждам пред теб не книги и зали, а далечни морета, огнедишащи дракони, градски кули и всички онези неща, които вижда един ястреб, полетял високо и надалеч.
— А зад мен… какво виждаш зад мен? — попита Гед и се изправи така, че вълшебната светлина над главите им очерта сянката му върху стената и пода. Изведнъж той извърна глава и каза със заекване: — Но кажи ми къде ще отидеш, какво ще правиш?
— Ще си отида у дома да видя братята си и сестра си, за която съм ти говорил. Оставих я малко момиченце, а скоро ще бъде кръстена. Странно, нали? Ще стана магьосник нейде из островчетата. О, още дълго бих стоял и говорил с теб, ала не мога. Корабът ми отплава довечера, а отливът вече е започнал. Ястребе, ако някога пътят ти мине на изток, ела при мен. И ако някога имаш нужда от мен, извикай ме по име: „Естариол“!
При тези думи Гед вдигна белязаното си лице и погледна приятеля си в очите.
— Естариол, моето име е Гед.
После те се сбогуваха тихо. Веч се обърна, тръгна по каменния коридор и напусна Роук.
За миг Гед остана неподвижен като човек, който е научил съдбовна вест и трябва да обогати духа си, за да я възприеме. Много скъп бе полученият от Веч дар — истинското му име.
Никой освен кръстникът не знае истинското име на човека. Ако решиш, можеш да го кажеш на брат си, на жена си или на приятеля си, ала и те никога няма да го споменат пред чужди хора. Ще те наричат като всички останали с второто ти име — Ястреб, Веч или пък Оджиън, което значи шишарка. Щом простите хора крият имената си от всички освен от онези, към които хранят безгранична любов и доверие, то какво остава за магьосниците, които са по-опасни и по-уязвими. Знаеш ли нечие истинско име, ти разполагаш с живота на този човек. Тъй че Гед, сам загубил вяра в себе си, получи от Веч онзи дар, който само приятел може да даде — доказателството за неизменно и непоклатимо доверие.
Той седна на сламеника и вълшебното светещо кълбо изгасна, издавайки мирис на блатен газ. Погали отака, който се изтегна успокоен и заспа на коляното му, сякаш никога не бе спал другаде. В Големия дом цареше тишина. Гед се сети, че беше навечерието на пълнолетието му, денят, в който Оджиън го бе кръстил. Оттогава бяха изминали четири години. Той си спомни студения планински извор, през който беше преминал гол и безименен. Замисли се за другите бистри вирове в река Ар, където беше плувал, за Десетте елши под високите, гористи планински склонове, за утринните сенки по прашната селска улица, за огнените пламъци, подскачащи в зимния следобед под въздушната струя на духалото в ковачницата, за тъмната и уханна колиба на магьосницата, където въздухът беше изпълнен с дим и заклинания. Отдавна не беше мислил за тези неща. Сега, през нощта на неговата седемнадесетгодишнина, те се възвръщаха в паметта му. Всичките години и места от краткия му, разбит живот се подреждаха в една картина пред погледа му. Най-сетне, след всичките тези продължителни, горчиви и загубени години, той отново знаеше кой е и къде се намира. Ала не виждаше и се страхуваше да погледне към пътя си в бъдещето.
На другата сутрин Гед тръгна през острова с отака на рамо, както преди. Този път стигна до Самотната кула за три, а не за два дни, и беше съвсем изтощен, когато я съзря над фучащите и съскащи вълни около северния нос. Вътре тя беше такава, каквато си я спомняше — мрачна и студена, а Куремкармерук седеше нависоко и пишеше списъци от имена. Учителят вдигна поглед към него, без да го поздрави.
— Лягай си, на уморения му липсва ум — каза му той, като че ли Гед никога не беше напускал това място. — Утре може да отвориш Книгата с делата на създателите и да научиш имената от нея.
В края на зимата той се завърна в Големия дом. Стана заклинател и тогава върховният жрец Геншър прие клетвата му за вярност. От този момент Гед започна да изучава висшите изкуства и заклинания, преминавайки от илюзията към истинското магьосничество, към знанието, което трябваше да притежава, за да заслужи магьосническия жезъл. Мъката, с която произнасяше заклинанията, постепенно изчезна с течение на месеците и ръцете му възвърнаха изкусността си, но той не бързаше, както преди, да натрупа знания, тъй като беше получил дълъг и мъчителен урок от страха. За щастие, дори най-висшите и най-опасни заклинания за създаване и оформяне не доведоха до лоши за него последствия и срещи. Запитваше се понякога дали сянката, която бе пуснал на свобода, не е загубила силата си, или пък не е избягала по някакъв начин от този свят, тъй като повече не се вестяваше в сънищата му. Но дълбоко в сърцето си съзнаваше безумието на тази надежда.
От учителите и от древните книги на познанието Гед научи каквото можа за съществата, подобни на освободената от него сянка, а то беше съвсем малко. Никъде не съществуваше пряко описание и никой не говореше открито за това. Тук-там в древните книги се загатваше за неща, напомнящи сянката-звяр. Тя не беше човешки призрак, нито пък създание на Древните земни сили, въпреки че, изглежда, имаше някаква връзка с тях. В „Познанието за драконите“, което Гед прочете много внимателно, имаше едно предание за някакъв повелител на драконите в древността, който попаднал под властта на една от Древните сили — говорящ камък, намиращ се в далечна северна страна. „По заповед на камъка, се казваше в книгата, той проговри, за да вдигне от царството на смъртта мъртъв дух, но тъй като магическата му сила беше изкривена от волята на камъка, заедно с мъртвия дух излезе и нещо неповикано, което го разкъса отвътре и, след като се настани в тялото му, тръгна да унищожава хората.“ Но в книгата не се казваше какво е било това нещо, нито пък как свършва преданието. И учителите не знаеха откъде може да се вземе такава сянка — от смъртта според Върховния жрец, от отвъдната страна на света според Повелителя на промените, а Повелителят на призоваването просто не знаеше. Повелителят на призоваването често навестяваше Гед по време на болестта му. Той беше суров и строг, както винаги, но Гед вече познаваше доброто му сърце и го обичаше.
— Не знам. Знам единствено, че само могъща сила е могла да призове такова нещо и може би само една-единствена сила… един-единствен глас… твоят глас. Но какво означава това на свой ред, не знам. Ти ще разбереш.
Трябва да разбереш или да умреш, или още по-страшно от смъртта… — Гласът му беше тих, а погледът му, отправен към Гед, мрачен. — Като момче си мислил, че един магьосник може всичко. И аз така мислех едно време. И всички ние. А истината е, че с нарастването на истинската сила на един човек и с разширяването на познанието му, пътят пред него се стеснява. Най-накрая той започва да върши единствено и изцяло това, което трябва, без да избира…
След осемнадесетия си рожден ден Гед бе изпратен от Върховния жрец да учи при Повелителя на градежа. За знанията, придобити в Горската обител, не се приказва много другаде. Говори се, че там не се правят заклинания, въпреки че самото място е омагьосано. Понякога дърветата от тази горичка се виждат, а по-някога — не. Но те винаги се намират на едно и също място и в една и съща част на Роук. Говори се, че самите дървета в горичката преливат от мъдрост. Говори се, че Повелителят на градежа изучава върховното си магическо изкуство в самата горичка и ако някога дърветата умрат, заедно с тях ще умре и мъдростта му. В този ден водата ще се издигне и ще удави островите на Землемория, които Сегой издигнал от дълбините на времето, преди да се родят преданията. Цялата суша, населена от хора и дракони, ще потъне.
Но това бяха само слухове — магьосниците не говорят за това.
Месеците се изнизаха и най-сетне един пролетен ден Гед се завърна в Големия дом, без да има представа какво още ще го накарат да върши. На прага на вратата, от която тръгва пътеката към Роукската могила, го посрещна старец. Отначало Гед не го позна, но след като се помъчи малко, си спомни, че това е старецът, който го беше пуснал в Школата в деня на пристигането му преди пет години.
Старецът се усмихна, поздрави го по име и попита:
— Знаеш ли кой съм?
Гед се беше замислял и преди защо винаги се казва, че на Роук има деветима учители, а той познава само осем: Повелителя на ветровете, Повелителя на ръцете, Повелителя на билките, Повелителя на песните, Повелителя на промените, Повелителя на призоваването, Повелителя на имената, Повелителя на градежа. Изглежда, хората считаха Върховния жрец за деветия. Ала при избора на нов Върховен жрец също присъствуваха деветима учители.
— Мисля, че си Повелителят на вратата — каза Гед.
— Да, така е. Ти спечели достъп в Роук, като назова името си, Гед. Сега можеш да спечелиш свободата си, като назовеш моето — рече усмихващият се старец и зачака. Гед онемя. Разбира се, той знаеше хиляди начини и изкуства за откриване имената на предмети и хора — това майсторство беше част от всичко, което беше научил в Роук, защото без него не могат да се правят множество полезни магии. Но да се открие името на жрец или учител е нещо друго. То е скрито по-добре от риба в морето, пазено по-добре от драконова бърлога. Любопитствуващото заклинание ще се сблъска с по-силна магия, най-изтънчените средства ще пропаднат, лукавите подпитвания ще бъдат осуетени по лукав начин, а силата ще се разпадне от само себе си.
— Тясна е вратата, която пазиш, учителю — рече най-сетне Гед. — Май ще трябва да поседя на полето и да попостя, докато изтънея достатъчно, че да мога да мина през нея.
— Стой колкото пожелаеш — каза Повелителят на вратата с усмивка.
Гед се отдалечи малко, приседна под една елша на брега на Туилбърн и пусна отака да играе в потока и да лови раци по тинестото дъно. Яркото слънце залезе късно, тъй като пролетта преваляше. В прозорците на Големия дом заблещукаха фенери и вълшебни светлини, а в подножието на могилата улиците на град Туил се изпълниха с мрак. Над покривите забухаха бухали, в тъмнината над потока се застрелкаха прилепи, а Гед все още седеше и мислеше как би могъл чрез сила, хитрост или магия да научи името на Повелителя на вратата. Колкото повече размишляваше, толкова по-малко виждаше сред всички магически изкуства, научени през петте години в Роук, нещо, което би могло да му помогне да изтръгне такава тайна от такъв жрец.
Той легна и заспа под звездите насред полето с отака, който се беше сгушил в джоба му. След изгрев слънце, все така гладен, отиде при вратата на Дома и почука. Отвори му Повелителят на вратата.
— Учителю — рече Гед, — не мога да науча името ти със сила, тъй като не съм достатъчно силен, нито пък с лукавство, тъй като не съм достатъчно хитър. Тъй че с удоволствие ще остана тук да се уча или да ти служа, както пожелаеш, освен ако случайно не отговориш на един мой въпрос.
— Питай!
— Как се казваш?
Повелителят на вратата се усмихна и си каза името, а Гед го повтори и влезе за последен път в Дома.
Когато го напусна отново, той беше загърнат с тежко, тъмносиньо наметало — дар от общината на Лоу Торнинг, накъдето се бе запътил. тъй като там имаха нужда от магьосник. Носеше и жезъл, висок колкото него, изсечен от тис и подкован с бронз.
Повелителят на вратата се сбогува с него и му отвори задната врата на Големия дом, вратата от рог и драконова кост. Гед се спусна по улиците на Туил и стигна до кораба, който го очакваше в блесналите на утринното слънце води.
5. Драконът на Пендор
Западно от Роук, между двете огромни земи Хоск и Енсмър, са скупчени Деветдесетте острова. Най-близкият до Роук е Сърд, а най-отдалеченият — Сепиш, който се намира почти в Пелнийско море. Дали общият им брой е деветдесет, е неразрешим въпрос, тъй като ако се броят само островите с прясна изворна вода, може да се стигне до осемдесет, а ако се брои всяка стърчаща в морето скала, може да се стигне до сто и повече, преди да започне приливът. Протоците между островчетата са тесни, затова кротките приливи и отливи на Вътрешно море прииждат раздразнени и объркани и се отдръпват с изненадваща сила, така че ако при отлива някъде има три острова, то при прилива там може да е останал само един. Поради опасността от приливи и отливи всяко дете, което може да ходи, умее и да гребе и си има собствена лодчица. Домакините пресичат с лодка протока пред къщата си, за да пийнат чай със съседката, търговците хвалят стоката си под ритъма на греблата. Пътищата са от солена вода, преградена на места с опънати между къщите мрежи, в които се хващат малките рибки трубки, а тяхното масло е богатството на Деветдесетте острова. Там няма много мостове, нито пък големи градове. Гъмжащите от стопанства и рибарски колиби островчета са обединени в общини по десет-двадесет на брой. Една от тях е Лоу Торнинг, която се намира в най-западната точка. Тя не гледа към Вътрешно море, а към безлюдния океан, към онзи самотен край на архипелага, където се издига само плячкосаният от драконите остров Пендор, а отвъд него — пустеещите води на Западния разлив.
За новия магьосник на общината бяха приготвили къща. Тя се издигаще на един хълм сред зелени ечемичени нивя, защитени от западния вятър от дървета, които сега бяха почервенели от цвят. От вратата се виждаха другите сламени покриви, горичките и градините, другите острови с техните покриви, поля и хълмове, а сред тях се виеха безброй бистроводни морски протоци. Къщата беше бедняшка, без прозорци, с глинен под, ала по-хубава от родния дом на Гед. Застанали почтително пред Магьосника от Роук, островитяните от Лоу Торнинг го помолиха да ги извини заради бедността й.
— Нямаме камък, с който да строим — каза един от тях.
— Не сме богати, но и не гладуваме — добави друг.
— Поне ще бъде сухо, защото сам се погрижих за покрива, господине — намеси се и трети.
За Гед къщата не беше от значение. Той искрено благодари на общинските първенци и те, осемнадесет на брой, се разотидоха по домовете. Всеки загреба със собствената си лодка към родния си остров, за да разкаже на рибарите и домакините какъв странен и мрачен младеж е новият магьосник, как говори малко, но справедливо и без да се гордее. Едва ли имаше причина за гордост в това място, където Гед за първи път отиваше като магьосник. Магьосниците, изучили се в Роук, обикновено отиваха по градове или замъци, да служат на велики владетели, които им предоставяха разкош. Според традицията, на рибарите от Лоу Торнинг се полагаше най-много селска магьосница или просто заклинател да омагьосва рибарските им мрежи, да освещава новите лодки и да лекува животните и хората. Но в последните години старият дракон на Пендор бе добил потомство — според мълвата девет дракона, които сега се бяха настанили в разрушените кули на Морските владетели от Пендор и влачеха люспестите си кореми нагоре-надолу по мраморните стълби и разбитите прагове. Тъй като на този мъртъв остров им липсваше храна, те щяха да започнат да долитат насам веднага щом пораснеха и ги налегнеше гладът. Над югозападните брегове на Хоск вече бе забелязано ято от четири дракона, които тайно проучвали кошарите, хамбарите и селата, без да кацат. Драконовият глад се разбужда бавно, ала трудно се засища. Тъй че островитяните от Лоу Торнинг бяха изпратили на Роук пратеник да моли за магьосник, който да предпази народа им от витаещата над западния хоризонт опасност и Върховният жрец бе преценил, че страхът им е основателен.
— Там няма удобства — беше казал той на Гед в деня, в който го направи магьосник, — ни слава, ни богатство, може би няма и опасност. Ще отидеш ли?
— Да — беше отвърнал Гед не само от покорство. От онази нощ на Роукската могила той намрази славата и себеизтъкването със същата страст, с която преди ги бе обичал. Сега непрестанно се съмняваше в силата си и се страхуваше, когато трябваше да я подложи на изпитание. Освен това приказките за дракони го привличаха особено много. На Гонт от векове не бе имало дракони, а и най-смелият от тях не би дръзнал да прелети близо до Роук, тъй че там те съществуваха. единствено в приказките и песните, без някой да ги е виждал. В Школата Гед беше научил всичко възможно за драконите, ала едно е да четеш за драконите, а съвсем друго — да ги срещнеш. Пред него се разкриваше ярка възможност и той въодушевено даде съгласието си.
Върховният жрец кимна, но с мрачен поглед.
— Отговори ми! Страхуваш ли се да напуснеш Роук, или бързаш да си отидеш? — каза той най-сетне.
— И двете, господарю.
Геншър кимна отново и каза много тихо:
— Не зная дали постъпвам правилно, като те отпращам оттук, където си в безопасност. Не виждам пътя ти. Целият е в мрак. А на север има някаква сила, която би те унищожила. Ала каква е тя и къде е, дали в миналото ти или на бъдещия ти път, не мога да кажа. Цялата е в сянка. Когато дойдоха хората от Лоу Торнинг, веднага се сетих за теб, защото мястото ми се стори безопасно и отдалечено, където ще имаш време да събереш силите си. Но не знам дали въобще има безопасно място за теб, нито пък накъде отива пътят ти. Не искам да те изпратя в мрака…
Отначало къщата под цъфналите дървета се стори на Гед достатъчно светла. Там заживя той. От това място наблюдаваше западното небе и се ослушваше за плясък на люспести криле. Но никакъв дракон не идваше. Гед ловеше риба от пристана и се грижеше за градинката си. Цели дни прекарваше в размисъл над някоя страница, ред или дума от Книгите на познанието, които беше донесъл от Роук. През лятото седеше навън под дърветата, а отакът спеше до него или гонеше мишки из гората сред трева и маргаритки. Когато го повикаха, помагаше на жителите на Лоу Торнинг като лечител и гадател на времето. Тъй като в родното си село бе служил на още по-бедни хора, и през ум не му минаваше, че такива обикновени изкуства могат да срамят един магьосник. А и те не искаха много от него поради страхопочитанието, което им вдъхваше отчасти с ранга си на магьосник от острова на Мъдреците и отчасти с мълчанието и с белезите по лицето си. Въпреки младостта му у него имаше нещо, което не предразполагаше хората.
Все пак той си намери приятел — един майстор-лодкар, който живееше на съседния остров. Казваше се Пеквари. Гед го видя за първи път на пристана и се спря да погледа как закрепва мачтата на една малка лодка. Лодкарят погледна към магьосника с широка усмивка и каза:
— Ето че вече привършвам след цял месец работа. Вие май щяхте за миг да се справите с нея само с една дума, а, господине?
— Сигурно — отвърна Гед, — ала лодката можеше и да потъне в следващата минута, ако не поддържам заклинанията. Но ако искаш…
— Какво, господине?
— Тази лодка е едно прекрасно творение. Не се нуждае от нищо. Но ако искаш, бих могъл да й направя заклинание за спояване, та да бъде здрава, или пък заклинание за намиране, та да се завръща по-лесно на брега — каза той колебливо, тъй като не искаше да обиди майстора, ала лицето на Пеквари грейна.
— Тя е за сина ми, господине, и би било много любезно от ваша страна да й направите такива заклинания. — Той се изкачи на пристана да стисне ръката на Гед и да му благодари.
След този ден те често работеха заедно. Гед правеше заклинанията на лодките, които Пеквари строеше или поправяше и на свой ред се учеше от него как се изработва или как се управлява лодка без магическа помощ — почти свещено умение на Роук. Гед, Пеквари и малкият му син Иот често плаваха из проливите с лодки с платна или гребла и накрая Гед стана добър моряк, а приятелството му с Пеквари се заздрави.
Късно през есента синът на лодкаря се разболя. Майката изпрати да повикат врачката от остров Теск, която беше добра лечителка, и ден-два всичко изглеждаше наред. После в една бурна нощ Гед чу удари по вратата си. Пеквари беше дошъл да го моли да спаси детето. Гед се втурна към лодката заедно с него и с всички сили те загребаха през мрака и дъжда към къщата на лодкаря. Вътре Гед видя детето върху сламеника, майката, свита безмълвно до него и врачката, надвесена над димящи корени — най-добрия лек, който тя познаваше.
— Господарю — прошепна тя на Гед, — струва ми се, че това е червената треска и детето ще умре от нея до довечера.
Когато коленичи и сложи ръце върху детето, Гед си помисли същото и се отдръпна за миг. През последните месеци на собственото му дълго боледуване Повелителят на билките го беше научил на много неща от знанията на един лечител; най-важният урок бе да лекуваш раната и болестта, но и да оставиш умиращия дух да си отиде.
Майката долови това движение и неговото значение и извика от отчаяние. Пеквари се наведе над нея:
— Господарят Ястреб ще го спаси, жено. Няма защо да плачеш. Той е тук сега. Може да го направи.
Като чу майчиния вопъл и видя доверието на Пеквари, Гед не можеше да ги разочарова. Той отказа да повярва на очите си и му се стори, че навярно детето може да се спаси, ако се победи треската.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, Пеквари — каза той и започна да къпе момченцето със студена дъждовна вода, която му носеха отвън, като изричаше едно заклинание за спиране на треската. То нито подействува, нито допринесе някаква полза и внезапно Гед усети, че детето умира в ръцете му.
Без да се замисля за себе си, той призова всичките си сили наведнъж и изпрати духа си да върне духа на детето. Извика името му: „Иот!“ Като че до слуха му долетя едва доловим отговор и той упорито извика отново. Тогава видя момченцето да тича бързо далеч пред него надолу по някакъв мрачен склон на огромен хълм. Не се чуваше никакъв звук. Звездите над хълма му бяха съвсем непознати. Въпреки това той различи съзвездията по име — Сноп, Врата, Въртележка, Дърво. Това бяха онези звезди, които никога не залязват, които не избледняват при настъпването на зората. Твърде далеч беше последвал умиращото дете.
Като разбра това, той изведнъж видя, че е сам на мрачния хълм. Трудно беше да се върне, много трудно. Обърна се бавно. Бавно придвижи единия си крак напред, за да се изкачи обратно по хълма, след това другия. Напредваше стъпка по стъпка, с огромни усилия на волята. И всяка следваща стъпка беше по-трудна от предишната.
Звездите не потрепваха. На сухия, стръмен склон нямаше и помен от ветрец. В цялото това безкрайно царство на мрака единствен той се движеше с мъка нагоре по хълма. Стигна върха и съзря там ниска каменна стена. От другата й страна го чакаше една сянка.
Сянката не приличаше нито на човек, нито на животно. Беше безформена, почти невидима, шепнеше му нещо неразбираемо и се устремяваше към него. Тя стоеше при живите, а той при мъртвите.
Гед трябваше или да се спусне по хълма в пустите земи и мрачните градове на мъртвите, или да прекрачи стената и да се озове отново при живите, където го очакваше безформеното зло.
Сети се за жезъла-дух в ръката си и го вдигна високо. Това движение му възвърна силата. Той се приготви да прескочи ниската каменна стена право срещу сянката и в този миг жезълът изведнъж запламтя в мрака с ослепително бяла светлина. Гед скочи, усети, че пада, и повече не видя нищо.
А пред очите на Пеквари, жена му и врачката младият магьосник бе застинал насред заклинанието си, без да изпуска детето от ръце. После той внимателно положи малкия Иот върху сламеника, изправи се и застана безмълвно с жезъл в ръка. Изведнъж вдигна високо жезъла, който заблестя като мълния с бяло сияние, и всички предмети в колибата заподскачаха тайнствено и живо в краткотрайните пламъци. Когато заслепението премина, те видяха младежа, свит на глинения под до сламеника, където лежеше мъртвото дете.
Пеквари си помисли, че и магьосникът е мъртъв. Жена му заплака, а той беше безкрайно изумен. Но врачката беше чувала нещичко за магьосничеството и пътищата, които може да поеме един истински магьосник, затова се погрижи студеният и безжизнен Гед да не бъде считан за мъртвец, а за болен или изпаднал в транс. Занесоха го в дома му и оставиха една старица да гледа дали ще се събуди, или ще заспи завинаги.
Малкият отак се скри между гредите на къщата, както правеше винаги, когато влизаха непознати. Остана там през цялото време, докато дъждът плющеше по стените, и щом огънят загасна, а бавно изнизващата се нощ потопи в сън старицата до огнището, той пропълзя до неподвижния и безмълвен Гед върху леглото и заблиза дълго и търпеливо ръцете и китките му със сухия си кафяв език. Свит до главата му, отакът ближеше слепоочията, белязаната му страна и съвсем внимателно затворените му очи. И много бавно под въздействието на това докосване Гед дойде на себе си. Той се събуди, без да знае къде е бил или къде се намира, нито пък какво е това мержелеещо се сиво сияние, което бе предвестник на зората. Тогава животинчето се сви отново до рамото му и заспа.
По-късно, когато Гед размишляваше за тази нощ, стана му ясно, че ако никой не го бе докоснал, докато лежеше бездиханен, ако никой не го бе повикал по някакъв начин, той щеше да си отиде завинаги. Спаси го единствено нямата, инстинктивна мъдрост на звяра, който ближеше ранения си другар, за да го успокои. Но в тази мъдрост Гед видя нещо сродно със собствената си сила, нещо дълбоко колкото самото магьосничество. От този момент той повярва, че мъдър е онзи, който никога не се отделя от останалите живи същества, говорящи или не. След това дълги години се стремеше да научи онова, което може да се научи в мълчание от очите на животните, от полета на птиците, от бавното полюшване на клоните.
Сега за първи път Гед бе преминал в отвъдния свят и се бе завърнал невредим — пътешествие, което само един магьосник може да извърши с отворени очи и което е опасно и за най-великия жрец. Но при завръщането му го обзе мъка и страх. Мъката беше за приятеля му Пеквари, а страхът — за самия него. Той не знаеше защо Върховният жрец се беше страхувал да го отпрати от Роук, нито пък какво бе потъмнило и засенчило ясния жречески поглед към бъдещето му. То бе, защото там го очакваше самият мрак, безименното същество, чуждо на този свят, сянката, която той или беше пуснал на свобода, или беше създал. През всичките тези години тя бе чакала духа му там на стената. И най-сетне го намери. Сега ще тръгне по следите му, ще се мъчи да се добере до него, да отнеме силата му и да я влее в себе си, да изсмуче живота му и да се облече в плътта му.
Малко след това тя му се яви насън като безглава мечка. Стори му се, че опипва стените на къщата, търсейки вратата. Не беше му се присънвал такъв сън, откакто бяха оздравели раните, причинени от нея. Той се събуди отмалял и изстинал, а белезите по лицето и рамото му се бяха обтегнали болезнено.
Настанаха лоши времена. Само да сънуваше сянката или дори да си помислеше за нея, Гед изпадаше веднага в познатия леден ужас — разумът и силата го напускаха и го оставяха да се лута оглупял. Обземаше го гняв пред собствения му страх, но каква полза? Търсеше закрила, но не намираше. Сянката бе безплътна, нежива, бездушна, безименна, без друг живот освен този, който самият той й беше дал — ужасна сила извън законите на слънчевия свят. Единственото, което знаеше за нея, беше, че той я привлича и създадена от него, тя ще се опита да наложи волята си чрез него. Ала в каква форма ще се появи, тъй като все още й липсваше собствена форма, и кога ще се появи — това му бе неизвестно.
Гед издигна всички възможни магически прегради около къщата си и около острова, на който живееше. Създадените от заклинания стени непрекъснато трябва да се подновяват и той скоро разбра, че така ще трябва да изразходва всичката си сила над тези защитни мерки и няма да може да служи успешно на островитяните. Какво можеше да направи между две вражи сили, ако от Пендор дойдеше някой дракон?
Отново сънува сянката, но този път тя беше в къщата, до вратата, устремяваше се към него през мрака и шепнеше неразбираеми думи. Той се събуди в ужас и изпрати пламтящото вълшебно кълбо да освети всяко кътче в къщичката, за да се увери, че сянката я няма никъде. След това сложи дърва върху въглените в огнището, седна пред огъня и потъна в размисъл. Чуваше само как есенният вятър опипва сламения покрив и как стене в оголелите клони на дърветата. В сърцето му се беше разбудил старият гняв. Нима ще търпи това безпомощно очакване, този затвор на островчето, където мърмореше безполезни заклинания за защита? И все пак не можеше току-тъй да избяга от затвора. Това означаваше да злоупотреби с доверието на островитяните и да ги остави беззащитни пред застрашаващия ги дракон. За него имаше само един път.
На следващото утро той слезе при рибарите на главния пристан в Лоу Торнинг, намери старейшината и му каза:
— Трябва да напусна това място. В опасност съм, а поставям в опасност и вас. Трябва да си вървя. Затова ви моля да ми позволите да отида да се справя с драконите на Пендор. По този начин ще изпълня дълга си към вас и ще си замина свободно. Ако не сполуча сега, то едва ли ще сполуча и когато те дойдат тук, а по-добре това да се разбере веднага, отколкото по-късно. Островитянинът го гледаше отчаяно:
— Господин Ястребе, та там има девет дракона.
— Казват, че осемте са все още малки.
— Ала старият…
— Казвам ти, че трябва да си вървя оттук. Моля те да ми позволиш първо да ви отърва от драконовата заплаха, ако мога.
— Както желаеш, господарю — каза островитянинът мрачно. Останалите, които се намираха там, счетоха това за безумие или безразсъдна смелост от страна на младия магьосник и наблюдаваха отпътуването му съкрушени, без надежда да го видят отново. Някои намекваха, че той просто искал да се върне във Вътрешно море през Хоск и да ги изостави. Други, между които и Пеквари, твърдяха, че е полудял и си търси смъртта.
От четири поколения моряците насочваха корабите си далеч от бреговете на остров Пендор. Нито един жрец не се беше опитвал да се пребори с дракона там, тъй като островът не се намираше на оживен морски път, а последните му владетели — пирати, робовладелци и войнолюбци, си бяха спечелили омразата на всички жители от югозападните области на Землемория. Поради тази причина никой не се беше постарал да отмъсти за Владетеля на Пендор, след като драконът внезапно бе нападнал от запад него и хората му по време на едно пиршество в кулата и ги бе задушил с огнения си дъх, докато останалото население, обзето от ужас, се хвърляло в морето. Без защита, Пендор бе оставен в драконовите нокти с всичките си кости, кули и съкровища, откраднати от отдавна загиналите принцове от бреговете на Палн и Хоск.
Всичко това беше известно на Гед, ала той знаеше и още нещо, тъй като от самото си пристигане на Лоу Торнинг не бе преставал да размишлява над наученото за драконите. Насочил лодката си на запад, той я направляваше, без да гребе или да използва моряшките изкуства, на които го бе научил Пеквари. С помощта на магия призова магическия вятър да издуе платното й, а на самата нея направи заклинание и я устреми към хоризонта, където очакваше да се появи мъртвият остров. Нужна му беше бързина и си служеше с магическия вятър, защото повече се страхуваше от онова, което бе оставил зад себе си, отколкото от онова, което го очакваше. Но с превалянето на деня нетърпението му се превърна от страх в някакво радостно облекчение. Поне по собствено желание търсеше тази опасност и колкото повече се доближаваше до нея, толкова повече растеше увереността му, че поне този път, поне този час преди смъртта си, ще бъде свободен. Сянката не смееше да го последва в ноктите на дракона. Беловърхите вълни се надбягваха по сивата повърхност на морето, а северният вятър трупаше сиви облаци на небето. Бързият магически вятър го носеше на запад и той скоро забеляза скалите на Пендор, безлюдните улици на града и разрушените му кули.
На входа на пристанището, плитък залив с формата на полумесец, Гед заповяда на магическия вятър да стихне и лодката се усмири, залюляна от вълните. Тогава той призова дракона:
— Похитителю на Пендор, ела и защищавай съкровищата си!
Гласът му се загуби в рева на вълните, които се разбиваха върху пепеливите брегове, ала драконите имат остър слух. Не след дълго от някаква съборетина без покрив един от тях се стрелна нагоре във въздуха като огромен черен прилеп с тънки криле и прешленест гръбнак и с кръжене се приближи към Гед. При вида на това изчадие — мит за хората, той отново доби смелост, засмя се и извика:
— Върви и кажи на Стария да дойде ти, летящ червей!
Това беше един от младите дракони, излюпени тук преди няколко години от драконицата от Западния разлив. Според хорските приказки тя бе снесла люпилото си от огромни яйца в някаква порутена зала на кулата и отново бе отлетяла, оставяйки Стария дракон на Пендор да се грижи за малките, когато изпълзели от черупките си като смъртоносни гущери.
Младият дракон не отговори. Той не беше голям — може би дълъг колкото кораб с четиридесет гребла, и тънък като червей въпреки размаха на черните си ципести криле. Беше все още безгласен и лишен от присъщото на драконите лукавство. Разтворил дългите си зъбати челюсти, той се спусна като стрела право към Гед, застанал в люлеещата се лодка. С едно силно заклинание Гед просто вкамени крилете и крайниците му и го запрати като камък в морето. Сивата вода се затвори над него.
От основите на най-високата кула се издигнаха още два дракона като първия. И те се спуснаха като него право към Гед. Той хвана и двата, захвърли ги във водата и ги удави, все още без дори да повдигне магьосническия си жезъл.
След известно време от острова към него се приближиха още трима. Единият от тях беше много по-голям и бълваше огън от устата си. По-малките се насочиха срещу Гед с плющене на крила, ала големият го заобиколи много бързо в гръб, за да изгори с огнения си дъх него и лодката му. Нито едно заклинание не би въздействувало и на тримата, тъй като двамата идваха от север, а третият от юг. Щом разбра това, Гед направи заклинание за преобразяване и между две огнени издишвания излетя от лодката, приел драконов образ.
С широко разперени криле и издадени нокти той полетя към двамата и ги попари с огън, а след това се обърна към третия, който беше по-голям от него и също въоръжен с огън. Понесени от вятъра над сивите вълни, те се прегъваха на две, щракаха челюсти, спускаха се надолу, хвърляха се напред, докато се обвиха в дим, почервенял от огнения им дъх. Внезапно Гед се издигна, а другият се втурна да го преследва. Насред полета си драконът-Гед изпъна криле и спря за миг. После се спусна напред като ястреб с издадени нокти, заудря другия по врата и по хълбока и го заблъска надолу. Черните криле запляскаха в суматоха и в морето закапаха едри черни капки драконова кръв. Пендорският дракон се отскубна и с осакатени криле полетя ниско към острова. Там пропълзя да се скрие в някакъв кладенец или пещера в разрушения град.
Гед незабавно възвърна образа си и се изправи в лодката, тъй като беше извънредно опасно да остане в драконовата кожа повече от необходимото. Ръцете му бяха почернели от парещата кръв на влечугото, а главата му бе обгорена от огъня, но сега това нямаше значение. Той едва дочака да си поеме дъх и извика:
— Шест видях, петимата са мъртви, а сте девет всичко на всичко! Излезте, червеи такива!
Дълго време на острова не се помръдна нищо, нито се чу някакъв звук освен ревът на прибоя. Изведнъж Гед видя как най-високата кула бавно промени формата си и се изду от едната страна, като че ли й порасна ръка. Той се страхуваше от драконовата магия, тъй като старите дракони са могъщи и коварни в магьосничеството си, което и прилича, и се отличава от това на хората. Но миг по-късно разбра, че го мамеха не драконите, а собствените му очи. Той беше взел за част от кулата рамото на дракона на Пендор, който бавно изправяше туловището си.
Когато най-сетне се изправи на краката си, люспестата му, покрита с шипове глава се издигна по-високо от срутената кула, а предните му лапи с извадени нокти стъпиха върху отломките на града. Сивочерните му люспи отразяваха дневната светлина като тъмни кристали. Макар и тънък като хрътка, той бе висок колкото цял хълм. Гед го наблюдаваше със страхопочитание. Ни песни, ни предания биха могли да подготвят разума за подобна гледка. Гед гледаше дракона почти право в очите и попадна в клопката им, защото никой не можеше да погледне един дракон по този начин. Младежът отвърна поглед от мазните зелени очи, които не се отклоняваха от него и вдигна пред себе си жезъла, който сега изглеждаше като треска или клонче.
— Осем сина имах, магьосниче — изрече драконът с могъщ и сух глас. — Петима са мъртви, а един умира — стига. Няма да се добереш до съкровищата ми, като ги избиеш.
— Не ми трябват съкровищата ти. От ноздрите на дракона изфуча жълт пушек — той се смееше.
— Не би ли желал да дойдеш на брега и да ги погледнеш, магьосниче? Те си струват това.
— Не, драконе. — Драконите са родственици на ветровете и огъня и не обичат да се бият над морето. Това беше досегашното предимство на Гед и той не искаше да го загуби. Ала ивицата морска вода между него и огромните сиви нокти вече не му даваше кой знае какво надмощие.
Трудно беше да отвърне поглед от зелените натрапчиви очи.
— Много млад магьосник си — каза драконът. — Не знаех, че хората добиват силата си толкова млади.
И двамата говореха на Древната реч, тъй като това е все още езикът на драконите. Когато си служат с Древната реч, хората са задължени да казват истината, но това не важи за драконите. Тъй като това е собственият им език, на него те могат да лъжат, да изопачават истинските думи с измамна цел, да впримчват непредпазливия слушател в лабиринт от огледални слова, всяко едно от които отразява истината, без да води за никъде. Гед бе предупреждаван за това и слушаше драконовите приказки с недоверчиво ухо, нащрек. Ала те изглеждаха прости и ясни.
— Да молиш помощта ми ли си дошъл тук, магьосниче?
— Не, драконе.
— Все пак бих могъл да ти помогна. Скоро ще имаш нужда от помощ срещу онова, което те преследва в мрака.
Гед онемя.
— Какво те преследва? Кажи ми името му.
— Ако можех… — Гед се сепна.
От драконовите ноздри — две кръгли дупки, се изви жълт пушек.
— Да можеше да му кажеш името, сигурно щеше да го надвиеш, магьосниче. Навярно аз ще мога да ти го кажа, когато го съзра наблизо. А то ще дойде насам, ако почакаш около острова ми. Ще дойде, където и да отидеш. Ако не искаш да те доближи, трябва да бягаш, да бягаш, все да бягаш от него. А то ще продължава да те преследва. Не би ли желал да узнаеш името му?
Гед отново се смълча. Не можеше да отгатне нито откъде знае драконът за сянката, която той бе пуснал на свобода, нито как би могъл да узнае името й. Върховният жрец беше казал, че сянката няма име. Все пак драконите си имат собствена мъдрост и са по-древна раса от хората. Малко са хората, които могат да отгатнат какво знае един дракон и откъде го знае и това са само повелителите на драконите. За Гед едно беше сигурно: че дори драконът да казваше истината, дори наистина да можеше да му открие природата и името на сянката и да му даде власт над нея, той щеше да го направи изцяло с користна цел.
— Много рядко — каза накрая младежът — драконите пожелават да правят услуги на хората.
— Но пък обикновено — отвърна драконът — котките си играят с мишките, преди да ги убият.
— Но аз не съм дошъл тук да си играя или пък да бъда играчка. Дойдох да се спазаря с теб.
Остър като сабя и петорно по-дълъг, върхът на драконовата опашка се изви като скорпион над бронирания му гръб. Той каза сухо:
— Аз не се пазаря. Взимам. Можеш ли да ми предложиш нещо, което да не мога да взема от тебе, когато си поискам?
— Безопасност. Твоята безопасност. Закълни се, че никога не ще полетиш на изток от Пендор и аз ще се закълна да те оставя невредим.
От гърлото на дракона излезе дращещ шум, подобен на далечна каменна лавина в планината. Около тривърхия му език заигра огън. Той се надигна по-високо и застрашително над развалините:
— Предлагаш ми безопасност! Заплашваш ме! С какво?
— С името ти, Йевод!
Гласът на Гед потрепера, ала той изрече това име ясно и високо. При звука му Старият дракон замлъкна, онемя. Измина цяла минута, след това още една и тогава Гед, застанал в люлеещата се лодчица, се усмихна. Той заложи тази постъпка и целия си живот на една догадка, родена от древните истории за драконите, които беше научил в Роук. Бе решил, че драконът на Пендор е същият, който плячкосвал земите на запад от Оскил по времето на Елфаран и Моред и бил изгонен от Оскил от един магьосник Елт, силен в познанията си върху имената. Сега предположението му се оказваше вярно.
— Равностойни сме, Йевод. Ти имаш силата си, а аз имам името ти. Ще се спазарим ли?
Драконът все още не отговаряше. Дълги години се беше разполагал той на този остров сред златни нагръдници и смарагди, разпилени из прахта, тухлите и костите. Дълги години бе гледал как потомците му — черни гущери, си играят сред развалините и как се опитват да полетят от високите скали. Дълги часове беше спал на слънце, необезпокояван ни от човешки глас, ни от плющене на платно. И бе остарял. Сега му беше трудно да се помръдне, за да се изправи пред този млад жрец, този незаякнал враг, чийто жезъл караше него, стария дракон Йевод, да трепери.
— Можеш да си избереш девет скъпоценни камъка от съкровището ми — каза той най-после със съскане и скимтене. — Най-хубавите, които пожелаеш. И си върви!
— Не искам камъните ти, Йевод.
— Какво е станало с човешката алчност? Едно време на север хората обичаха лъскавите камъни… Знам какво искаш, магьосниче. И аз мога да ти предложа безопасност, защото знам какво единствено може да те спаси. Преследва те ужасно нещо. Ще ти кажа името му.
Сърцето на Гед подскочи и застанал също така неподвижно като дракона, той стисна жезъла. За миг се пребори с неочакваната надежда. Не за собствения си живот се пазареше той. Едно-единствено надмощие имаше над дракона. Затова отхвърли надеждата и постъпи, както трябваше.
— Не това искам, Йевод!
Изречеше ли драконовото име, той като че ли затягаше около врата на огромния звяр тъничка каишка. В пронизващия го драконов поглед Гед чувствуваше древната злоба към хората от опита му с тях. Виждаше стоманените нокти, дълги колкото човешка ръка, твърдата като камък кожа и угасващия огън, който се спотайваше в драконовото гърло и въпреки това продължаваше да затяга каишката.
— Йевод! Закълни се в името си, че ти и синовете ти никога няма да стъпите на архипелага! — каза той отново.
Внезапно от устата на дракона изригнаха ярки и шумни пламъци и той каза:
— Заклевам се в името си.
В този миг над острова настъпи тишина и Йевод сведе огромната си глава.
Когато я повдигна отново и се огледа, магьосникът го нямаше вече, а платното на лодката, насочила се към богатите, пълни със скъпоценни камъни острови из моретата в централната част на архипелага, се бе превърнало в бяло петънце върху вълните на изток. Драконът на Пендор изпадна в ярост, издигна се, разрушавайки кулата с гърченето на туловището си и разпери с трясък криле, които покриха целия потънал в развалини град. Но клетвата му го обвързваше и той никога повече не полетя към архипелага.
6. Преследван
Щом Пендор потъна зад него отвъд хоризонта, Гед отново почувствува как сърцето му се изпълва със страх от сянката, трудно му беше да премине от ясно очертаната драконова опасност към този безформен, безнадежден ужас. Той остави магическия вятър да утихне и се понесе напред с полъха на природния вятър, тъй като сега не изпитваше никакво желание да бърза. А и нямаше ясен план за бъдещите си действия. Трябваше да бяга, както беше казал драконът, ала накъде? На Роук, помисли си той, тъй като там поне бе на сигурно място и можеше да намери съвет от мъдрите.
Обаче първо трябваше да се върне на Лоу Торнинг и да разкаже на първенците за случилото се. Щом се разчу, че магьосникът им си е дошъл пет дни след отпътуването си на север, те пристигнаха с лодките си, следвани от половината жители на общината. Незабавно го наобиколиха, жадни да го видят и чуят. След разказа му един човек рече:
— Видял ли е някой такова чудо на чудесата — избити и покорени дракони? Ами ако той…
— Замълчи! — грубо го прекъсна старейшината, тъй като знаеше, както и повечето от тях, че един магьосник може да казва истината по едва доловим начин или въобще да не я казва, ала каже ли нещо, то е точно така.
Нали в това се състои изкуството му. Хората се почудиха известно време и накрая всички почувствуваха, че страхът ги напуска и заликуваха. Скупчиха се около младия магьосник и поискаха отново да чуят разказа му. Пристигнаха още островитяни, които също искаха да го чуят. Скоро не беше необходимо да разказва повече. Самите те разказваха, и то по-добре от него. Селските бардове пригодиха разказа му към една стара мелодия и запяха „Песента на Ястреба“. На островчетата от Лоу Торнинг и в общините на юг и изток лумнаха огньове. Рибарите с викове съобщаваха новината от лодка на лодка и тя се понесе от остров на остров — злото е отблъснато, драконите на Пендор никога няма да долетят!
За Гед тази нощ, само тази нощ, беше изпълнена с радост. Никаква сянка не можеше да го доближи през яркото сияние на тези огньове на благодарността, пламтящи на всеки хълм и бряг, през кръговете смеещи се танцьори, които го заобикаляха, пееха хвалебствия в негова чест и размахваха факлите си във ветровитата есенна нощ, така че за миг на вятъра проблясваха огромни, ярки искри.
На другия ден той се срещна с Пеквари. — Не знаех, че си толкова могъщ, господарю мой! — каза му лодкарят. — В думите му имаше плахост, тъй като се беше осмелил да смята Гед за приятел, но и укор. Гед бе избил драконите, а не бе спасил едно детенце. След това той отново почувствува безпокойството и нетърпението, които го бяха завели на Пендор, а сега го отпращаха от Лоу Торнинг. На другия ден, макар че островитяните с радост биха го задържали, докато е жив, за да го възхваляват и да се гордеят с него, Гед напусна къщата на хълма без друг багаж, освен книгите си, жезъла и отака на рамо.
Той потегли с лодка, придружен от няколко млади рибари от Лоу Торнинг, които бяха помолили за честта да му бъдат гребци. Колкото и бързо да гребяха те в оживените източни проливи на Деветдесетте острова, под прозорците и балконите на надвесилите се над водата къщи, покрай пристаните на Неш, покрай напоените от дъжда пасища на Дромган и зловонните навеси на Гийт, където се съхраняваше рибеното масло, вестта за подвига му все ги изпреварваше. Навсякъде, където минаваха, хората си подсвиркваха „Песента на Ястреба“, надпреварваха се да го канят да пренощува и да им разказва за победата си над дракона. Когато най-после стигна Сърд, капитанът, когото помоли да го закара на Роук, се поклони и рече:
— За мен това е удоволствие, господарю, а за кораба ми — чест.
И тъй, Деветдесетте острова останаха зад Гед. Но едва-що корабът зави, за да излезе от вътрешното пристанище на Сърд и вдигна платна, насреща му задуха силен източен вятър. Това беше странно, тъй като зимното небе беше ясно и времето изглеждаше, като че ще се запази меко цялата сутрин. От Сърд до Роук имаше само тридесет мили и те продължиха пътя си, дори когато вятърът се усили. Корабчето, подобно на повечето търговски кораби от Вътрешно море, имаше предно и задно платно, които можеха да противостоят на насрещния вятър, а капитанът беше изкусен моряк, който се гордееше с умението си. И сега те си проправяха път на изток, променяйки курса ту на север, ту на юг. Облаци и дъжд дойдоха с вятъра, който променяше посоката си и духаше с такава необуздана сила, че имаше опасност корабът да се преобърне.
— Господарю Ястреб — каза капитанът на младежа, застанал до него на почетното място до руля, макар че едва ли можеше да се запази някакво достойнство под напора на този вятър и дъжд, измокрил всички до кости и вселил в тях отчаяно покорство. — Господарю Ястреб, не би ли могъл да кажеш думичка на този вятър?
— Колко близо сме до Роук?
— Преполовили сме пътя. Но от eдин час въобще не напредваме, господине.
Гед каза нещо на вятъра, той отслабна и известно време те напредваха доста добре. После изведнъж от юг със свистене се втурнаха силни ветрове и ги върнаха отново на запад. На небето облаците се разкъсваха и кипяха, а капитанът яростно ревеше:
— Този глупашки вихър вее едновременно от всички страни! Само магически вятър ще ни преведе през това време, господарю!
При тези думи Гед помръкна, но корабът и екипажът му бяха в опасност заради него и той изпрати магическия вятър в платната му. Корабът веднага започна да пори вълните право на изток, а капитанът отново се ободри. Ала малко по малко, въпреки поддържаното от Гед заклинание магаческият вятър отслабна и съвсем спря, а корабът за миг застана неподвижно върху вълните с отпуснати платна сред бушуващия дъжд и вятър. Изведнъж с гръм и трясък бурята връхлетя върху него, той се обърна и заподскача на север като подплашена котка.
Гед се хвана за един стълб, тъй като корабът почти полегна на едната си страна.
— Върни се в Сърд, капитане! — извика той. Капитанът изригна проклятия и изрева, че няма да се върне.
— Истински магьосник на борда, а аз, най-добрият моряк от търговския флот с най-добрия кораб в ръцете ми и да се върна?
В този миг корабът като че попадна във водовъртеж и капитанът трябваше да се хване за стълба при кърмата, за да не падне през борда, а Гед му каза:
— Остави ме на Сърд и отплавай накъдето искаш. Не срещу твоя кораб духа този вятър, а срещу мен.
— Срещу теб, магьосник от Роук?
— Никога ли не си чувал за Роукския вятър, капитане?
— Да, дето държи силите на злото далеч от острова на мъдреците, ала какво общо има това с тебе, укротителю на дракони?
— Това си е между мен и сянката ми — кратко отвърна Гед, както подобава на магьосник и не каза нито дума повече, докато се носеха бързо обратно към Сърд с попътен вятър и под разясняващото се небе.
Гед се заизкачва от пристана към Сърд с натежало и изплашено сърце. С настъпването на зимата дните ставаха по-къси и скоро падна мрак. Привечер тревогата на Гед винаги нарастваше и сега му се струваше, че зад всеки завой го очаква заплаха. Затова трябваше с огромни усилия на волята да се въздържа да не поглежда назад с мисълта, че някой върви по следите му. Той отиде в странноприемницата на Сърд, където пътници и търговци ядяха заедно храна, осигурена от общината, и можеха да пренощуват в едно дълго помещение — такова беше гостоприемството на цветущите острови от Вътрешно море.
Гед отдели парче месо от вечерята си и после, седнал до огнището, придума отака да излезе от качулката му, където се беше свивал целия ден, и се опита да го накара да яде, като го галеше и му шепнеше:
— Оеж, оеж, мъничкият ми, кротичкият ми… Ала животинчето не хапна и пропълзя да се скрие в джоба му. По това, по собствената си приглушена несигурност, по мрака, изпълващ ъглите на огромното помещение, Гед разбра, че сянката не е далеч от него.
Никой тук не го познаваше — това бяха пътници от други острови, които не бяха чували „Песента на Ястреба“. Никой не го заговаряше. Най-сетне той си избра един сламеник и легна, ала цяла нощ лежа с отворени очи, заобиколен от потъналите в сън странници. Цяла нощ се опитваше да избере посока, по която да продължи пътя си, да обмисли накъде да върви, какво да прави, но всеки избор, всяко намерение беше възпрепятствувано от предчувствието му за обреченост. Който и път да поемеше, пред него непременно щеше да се изпречи сянката. Нямаше я единствено на Роук, ала на Роук той не можеше да отиде, възпрян от висшите древни заклинания, които пазеха опасния остров. Обърналият се срещу него Роукски вятър бе доказателство за близостта на преследвача му.
Преследващата го сянка бе безтелесна, сляпа към слънчевата светлина, създание на царството на мрака, което не съществуваше ни във времето, ни в пространството. Навярно денем го следваше слепешката по обления от слънчева светлина свят и можеше да приема видима форма само насън или в мрака. Все още не притежаваше плът или дух, които да отразят слънчевата светлина — и точно така се пее в „Подвигът на Хоуд“:
„Зората създава земя и море, ражда от сянката форма, а сънят отпраща в царството на мрака.“ Но ако сянката настигнеше Гед, тя можеше да извлече силата му, да отнеме плътта, топлината и живота от тялото му, както и волята, която го направляваше.
Такава орис виждаше той пред себе си на всеки път. И знаеше, че може да бъде подмамен към тази орис, тъй като сянката, която ставаше по-силна, щом се приближеше до него, сега имаше достатъчно власт да използва силите на злото или злите хора за собствените си цели, като му покаже лъжовни предзнаменования или проговори с гласа на някой странник. Подозираше, че тя се спотайва в някой от спящите тук в странноприемницата тази нощ, намерила опора в нечия тъмна душа, откъдето го чака и наблюдава и в този миг дори се храни от слабостта му, от несигурността и страха му.
Това беше непоносимо. Гед трябваше да се довери на случайността и да побегне натам, накъдето го поведе тя. При първия студен лъч на зората той стана и под избледняващите звезди се спусна с бързи крачки към пристанището на Сърд, решен да се качи на първия отплаващ кораб, който би го взел. Една галера товареше рибено масло и при изгрев слънце трябваше да се отправи към Голямото пристанище на Хавнър. Гед помоли капитана й да го вземе. Човек с магьоснически жезъл може да се качи на повечето кораби, без да го разпитват и без да плаща. С готовност го взеха на борда и след един час корабът тръгна. Настроението на Гед се повиши с първото вдигане на четиридесетте дълги гребла и поддържащите ритъма барабанни удари му прозвучаха като смела музика.
Но той не знаеше какво ще прави в Хавнър, нито накъде ще побегне оттам. Защо не на север? Самият той бе от север, може би щеше да намери кораб, който да го отведе от Хавнър на Гонт, и може би отново щеше да види Оджиън. Или пък можеше да намери някой кораб, тръгнал към далечните разливи, надалеч, където сянката можеше да го изгуби и да се откаже от преследването. Освен тези неясни мисли в главата му нямаше никакъв друг план и той не виждаше каква посока би трябвало да следва. Само трябваше да бяга…
С четиридесетте си гребла корабът измина над сто и петдесет мили по зимното море, преди да превали втория ден. Те влязоха в пристанището на Орими на източния бряг на голямата земя Хоск, тъй като тези търговски галери от Вътрешно море плават близо до брега и когато могат, нощуват в пристанищата. Гед слезе на брега, тъй като беше още светло и заскита безцелно и замислено по стръмните улички на пристанищния град.
Орими е стар град, построен здраво от камък и тухли, защитен със стена от разюзданите владетели, обитаващи вътрешността на остров Хоск. Пристанищните складове са като крепости, а къщите на търговците имат кули и укрепления. Ала за Гед тези масивни сгради не бяха нищо повече от завеса, зад която цареше мрачна пустота, а погълнатите от работа минувачи му изглеждаха като безгласни човешки сенки, а не като истински хора. При залез слънце той отново се спусна към пристанището, но дори там, под червеното сияние и вятъра, придружаващи превалящия ден, и морето, и земята му се сториха неясни и безмълвни.
— Накъде отиваш, велики магьоснико? С тези думи някой зад него прикова вниманието му. Той се обърна и видя човек в сиво, който носеше тояга от здраво дърво, но не магъосническа. Лицето на непознатия бе скрито в качулката му от червеното сияние, но Гед почувствува как невидимите очи срещат неговите. Отстъпи една крачка и вдигна собствения си тисов жезъл между себе си и странника.
— От какво се страхуваш? — попита кротко човекът.
— От онова, което ме преследва.
— Така ли? Но аз не съм сянката ти.
Гед мълчеше. Знаеше, че наистина този човек, какъвто и да е той, не е онова, от което се страхуваше — не беше нито сянка, нито призрак, нито гебет. В сухата тишина и сенките, които се бяха спуснали над света, човекът дори имаше глас и плът. Той отметна качулката си. Имаше странна, набраздена, плешива глава и сбръчкано лице. Макар че възрастта не беше проличала в гласа му, той имаше старчески вид.
— Не те познавам — рече човекът в сиво, — ала мисля, че навярно не се срещаме случайно. Веднъж чух разказа за един младеж с белязано лице, който победил мрака и се сдобил с голяма власт, с царска власт. Не знам дали ставаше дума за тебе. Но ще ти кажа едно: Иди в Двора на Теренон, ако имаш нужда от меч, с който да се опълчиш срещу сенките. Тисовият жезъл няма да ти послужи.
У Гед се бореха надеждата и недоверието, докато слушаше това. Един магьосник скоро научава, че малко от срещите му са случайни, били те за добро или зло.
— В коя земя се намира Дворът на Теренон?
— В Оскил.
При звука на това име за миг в паметта му изникна черен гарван върху зелена трева, който го гледа изкосо с око като от полиран камък и му говори нещо, ала думите бяха забравени.
— Тази земя има малко мрачно име — рече Гед, без да откъсва поглед от странника, като се опитваше да прецени що за човек е той. Нещо в държанието му загатваше за заклинател, дори за магьосник, но колкото и смело да говореше на Гед, той имаше странно изнурен вид, почти като болен човек, затворник или роб.
— Ти си от Роук — отговори той. — Магьосниците от Роук кръщават с мрачни имена всички магии, над които нямат власт.
— Що за човек си ти?
— Пътник, търговски пътник от Оскил, тук съм по работа — отвърна човекът в сиво. Тъй като Гед не го попита нищо повече, той с тих глас му пожела лека нощ и се запъти нагоре по тясната уличка над вълнолома.
Изпълнен с колебание дали да обърне внимание на този знак или не, Гед впери поглед на север. Червеното сияние бавно потъваше зад хълмовете и ветровития морски хоризонт. Спусна се сив сумрак, който бързо беше застигнат от нощта.
Внезапно Гед взе решение, забърза по вълнолома към един рибар, който сгъваше мрежите в лодката си, и го попита:
— Знаеш ли някой кораб от това пристанище, който да отива на север — към Семел или Енладите?
— Ей онзи там е от Оскил, сигурно спира на Енладите.
Все тъй забързан, Гед отиде на един дълъг и източен като змия кораб с висок, украсен с дърворезба нос.
Капаците на люковете за греблата бяха боядисани в червено, а на всеки от тях бе изрисувана с черно руната Сифл. Изглеждаше мрачен, пъргав и готов за отплаване, тъй като целият му екипаж беше вече на борда. Гед намери капитана и го помоли да го вземе до Оскил.
— Можеш ли да си платиш?
— Имам някаква власт над ветровете.
— Самият аз съм повелител на времето. Нищо ли не можеш да дадеш? Никакви пари?
В Лоу Торнинг островитяните бяха поискали да му платят според възможностите си с монети от кост, които се използват от търговците в архипелага, но той отказа да вземе повече от десетина. Сега ги предложи на оскилианеца, но той поклати глава:
— Не използваме тези пари. Ако нямаш с какво да платиш, не мога да те взема на борда.
— Имаш ли нужда от силни ръце? Мога да боравя с греблата.
— Аха, не ни стигат двама души. Намери си тогава пейка! — каза капитанът и престана да се занимава с него.
И като остави жезъла и торбата с книгите под пейката на гребците, Гед постъпи за десет мъчителни зимни дни като гребец на този кораб от север. Призори тръгнаха от Орими и през първия ден му се струваше, че няма да издържи. Лявата му ръка не беше съвсем здрава поради старите рани в рамото, а гребането по протоците на Лоу Торнинг не го беше подготвило за неумолимото и безкрайно изтласкване на дългото гребло на галерата под ударите на барабана. Всяко сядане зад греблата траеше два-три часа, докато дойдеше втората смяна, ала почивката едва му стигаше да поотпусне мускулите си и отново трябваше да се връща при тях. На втория ден се почувствува още по-зле, но след това позаякна и започна да се справя с работата.
Между екипажа нямаше и следа от другарските отношения, които беше заварил на борда на „Сянка“ при първото си пътешествие към Роук. Моряците от андрадийските и гонтските кораби са съдружници, които работят заедно за обща печалба, а търговците от Оскил използват за гребци роби или наемат хора, на които плащат с дребни златни монети. В Оскил златото е могъщо нещо. Но там то не е източник на приятелство. Тъй като половината от екипажа бяха работещи насила роби, то капитаните бяха робовладелци, при това изпълнени с жестокост. Но камшиците им никога не се стоварваха върху гърба на гребец, който с труда си заплаща пътуването си. Заради това не можеше да съществува приятелство сред екипаж, където едни страдат от камшика, а други — не. Другарите на Гед приказваха малко помежду си, а още по-малко с него. Повечето бяха от Оскил и не говореха хардийски, езика на архипелага, а на някакъв собствен диалект. Бяха сурови, бледолики мъже с увиснали мустаци и права коса. Наричаха Гед „Келуб“ — червенокожият. Макар да знаеха, че е магьосник, не се отнасяха към него с уважение, а с предпазлива злоба. А и той самият нямаше никакво желание да завързва приятелство. Дори на пейката си, завладян от могъщия ритъм на греблата, един от шестдесетте гребци на кораба, понесъл се по безлюдното сиво море, Гед се чувствуваше и беззащитен, и изложен на опасност. Когато привечер навлизаха в непознати пристанища, той се завиваше с наметалото си, заспиваше и сънуваше, колкото и да беше изтощен. Събуждаше се и пак сънуваше — лоши сънища, които след това не можеше да си спомни, макар да му се струваше, че витаят около кораба и моряците, поради което подозираше всеки един от тях.
Всички свободни хора от Оскил носеха на хълбока си дълъг нож и веднъж, когато неговата смяна обядваше заедно с тях, един го попита:
— Роб ли си ти или клетвопрестъпник, Келуб?
— Нито едното, нито другото.
— Защо си без нож тогава? Страхуваш се да се биеш? — присмя му се мъжът на име Скьор.
— Не.
— Кученцето ти ли се бие вместо тебе?
— Отак — намеси се друг, който слушаше разговора. — Не е куче, а отак — и каза нещо на оскилски, при което Скьор се навъси и се извърна. Изведнъж Гед зърна някаква промяна в лицето му — чертите му се размазаха и разместиха, сякаш за миг нещо го беше променило, беше го обладало отвътре и гледаше през очите му изкосо към Гед. Но в следващия момент Гед видя цялото му лице и той изглеждаше както обикновено, та Гед си каза, че навярно е видял само собствения си страх, собствения си ужас, отразен в очите на другия. Но Скьор му се присъни тази нощ, прекарана в пристанището в Есен. След това той го избягваше, доколкото можеше, а му се струваше, че и Скьор страни от него,и те не размениха нито дума повече.
Снежните планини на Хавнър потънаха на юг зад тях, загубили очертанията си в мъглите на ранната зима. Те продължаваха да гребат и минаха покрай морето на Еа, където едно време се удавила Елфаран, после покрай Енладите. Два дни останаха в пристанището на Берила, градът на драконовата кост, белеещ се над залива западно от легендарния Енлад. В пристанищата, където спираха, екипажът не напускаше кораба и не стъпваше на сушата. Щом изгря червеното слънце, те излязоха от Оскилско море, където попаднаха във вихъра на североизточните ветрове, духащи безпрепятствено от безостровната шир на Северния разлив. Въпреки това пренесоха товара си непокътнат през безмилостното море и на втория ден след Берила пристигнаха в пристанището на Нешум, търговски град в източен Оскил.
Гед видя нисък, изложен на вятъра и дъжда бряг, сив град, свил се зад дългите каменни вълноломи на пристанището, а зад града — голи хълмове под потъмнялото снежно небе. Съвсем се бяха отдалечили от слънцето на Вътрешно море.
Пристанищните работници от Морската гилдия на Нешум се качиха на борда да разтоварят стоките — злато, сребро, украшения, тънки коприни и гоблени от Юга. Това бяха все безценни неща, които владетелите на Оскил трупаха в съкровищниците си. Свободните хора от екипажа бяха разпуснати. Гед спря един от тях да го попита накъде трябва да върви. До този момент подозрението, което изпитваше към всички, не му беше позволило да им каже накъде отива, но сега, останал сам в непознатата земя, трябваше да се обърне към някого, за да го упъти. Мъжът му отвърна нетърпеливо, че не знае, и продължи пътя си, а Скьор чу това и рече:
— Дворът на Теренон? На Кексемтските бърда? Аз отивам натам.
Едва ли Гед би си избрал Скьор за спътник, но тъй като не знаеше ни езика, ни пътя, нямаше голям избор. А и едва ли има някакво значение, мислеше си той: Не по собствен избор беше стигнал дотук. Нещо го бе довело и продължаваше да го води напред. Затова той си сложи качулката, взе жезъла и торбата и последва оскилианеца по градските улици нагоре към снежните хълмове. Малкият отак не искаше да остане на рамото му и се скри в джоба на овчия му кожух, както правеше при студено време. Наоколо, докъдето стигаше погледът, се простираше гола, хълмиста пустош. Те вървяха мълчаливо, а над цялата земя тегнеше зимното мълчание.
— Колко има още? — попита Гед, след като бяха изминали няколко мили, без да забележат никъде нито село, нито чифлик. Мислеше си, че нямат нищо за ядене.
Скьор извърна за миг глава, вдигна качулката си и рече:
— Малко.
Лицето му беше грозно, бледо, недодялано и жестоко, но Гед не се страхуваше от човешко същество, макар че би могъл да се страхува от мястото, където ще го заведе такъв човек. Той кимна и те продължиха. Пътят им едва забележимо прорязваше бялата пустош, покрита с тънък сняг и безлистни храсталаци. Тук-там други пътеки го пресичаха или се отделяха от него. След като димът от комините на Нешум се скри зад хълмовете в смрачаващия се следобед, нищо повече не им сочеше посоката, която трябваше да следват или откъдето бяха дошли. Единствено вятърът не преставаше да духа от изток. След още няколко часа Гед зърна в небето над далечните хълмове на северозапад някаква драскотинка, нещо като бял зъб. Но краткият ден си отиваше и при следващото изкачване той не можа да я различи по-ясно и да разбере дали това е кула, дърво или нещо друго.
— Там ли отиваме? — попита той и посочи мястото. Скьор не отговори, а продължи да крачи тежко, загърнат в грубото си наметало с островърхата, кожена оскилианска качулка. Гед вървеше до него. Бяха изминали много път и вече му се доспиваше от равномерния ход след дългите изтощителни и мъчителни дни, прекарани на кораба. Започна да му се струва, че е вървял и ще върви цяла вечност до това безмълвно същество по безмълвната, смрачаваща се земя. Предпазливостта и вниманието му бяха притъпени. Крачеше като в някакъв безкраен сън без посока. Отакът се раздвижи в джоба му и у Гед също се събуди и раздвижи някакъв смътен страх.
— Спуска се мрак и завалява сняг. Още колко има, Скьор? — проговори той с огромни усилия.
— Малко — отвърна спътникът му след известно време, без да се обръща. Но гласът му не беше с човешки звук, а дращеше, като че излизаше от звяр без устни, който се опитва да говори. Гед се спря. В здрачаващото се сияние наоколо се простираха голи хълмове. Сипеше се слаб сняг, който се носеше из въздуха и рядко се спускаше към земята.
— Скьор! — каза той и другият се спря и се обърна. Под островърхата качулка нямаше лице.
Преди Гед да може да изрече някакво заклинание или да призове силата си, гебетът проговори с дращещия си глас:
— Гед!
Заловен по този начин в истинската си същност, Гед не можеше да се преобрази и трябваше да се изправи беззащитен пред гебета. А и не можеше да извика за помощ в тази чужда земя, където не познаваше нищо и никого и нямаше кой да се отзове на вика му. Беше съвсем сам и между него и врага му нямаше нищо друго освен тисовия жезъл в дясната му ръка.
Онова, което беше изпило разума на Скьор и завзело плътта му, сега застави тялото му да пристъпи към Гед, а ръцете му да се разтворят към него. Ужасът изпълни Гед с ярост, той замахна с жезъла и го стовари шумно върху качулката, която скриваше лицето-сянка. Този жесток удар почти прилепи качулката и наметалото към земята, като че в тях имаше само вятър, но след миг те с гърч и пляскане се изправиха отново. Тялото на един гебет е лишено от истинска плът и представлява нещо като черупка или пара с човешки очертания — неистинска плът, обвила сянката, която е истинска. С резки и вълнообразни движения, като че развята от вятъра, сянката разпери ръце и се впусна към Гед, опитвайки се да го сграбчи, както го беше сграбчила на Роукската могила. Ако успееше, тя щеше да захвърли обвивката на Скьор и да се настани в Гед, да го погълне отвътре и да го завладее — това бе нейната цел. Гед я удари повторно с тежкия си димящ жезъл и я отблъсна, но тя отново се впусна. Той пак я удари, но след това изпусна обгърнатия от пламък и дим жезъл, който изгаряше ръката му. Отстъпи и внезапно се обърна и побягна.
Гед бягаше, а гебетът го следваше на една крачка. Той не можеше да го настигне, но и не изоставаше. Без да се обръща, Гед бягаше из безкрайната, мрачна земя и нямаше къде да се скрие. Още веднъж дращещият, свистящ глас на гебета го извика по име, но макар да беше отнел магьосническата му сила по този начин, той нямаше власт над тялото му и не можеше да го спре. Гед продължаваше да бяга.
Нощта се сгъсти над преследвача и жертвата, а слабият сняг заличаваше пътеката от погледа на Гед. Пулсът биеше в очите му, дъхът му пареше в гърлото и вече не бягаше истински, а се спъваше и залиташе. Въпреки това, като че ли неуморимият преследвач не можеше да го хване, колкото и близо да се намираше. Той беше започнал да го зове с шепот и мърморене и Гед разбра, че цял живот е носил в себе си този шепот, без да го чува, но сега го чуваше и трябваше да се пречупи, да се предаде, да спре. Но той продължаваше с мъка да се катери по един безкраен, смътен склон. Струваше му се, че някъде пред него има светлина и че някъде пред себе, си или над себе си чува глас, който го зовеше:
— Ела! Ела!
Гед се опита да отговори, но беше останал без глас. Бледото сияние заблестя по-уверено. То идеше от някаква врата пред него. Той не виждаше стените, но видя вратата. Видя я и спря, а гебетът го сграбчи за наметалото и го задърпа, опитвайки се да го яхне. С остатъка от силите си Гед се хвърли напред през мъждукащата врата. Опита се да се обърне и да я затвори пред гебета, но краката му не го държаха. Залитна и протегна ръка да се опре някъде. Пред погледа му се носеха и проблясваха светлинки. Усети, че пада, че го задържат, преди да е паднал, ала разумът му, изчерпан докрай, потъна в мрака.
7. Полетът на Ястреба
Гед се събуди и дълго лежа с усещането, че е приятно да се събудиш, тъй като не беше очаквал това да му се случи отново. Приятно беше да видиш около себе си изобилната, чиста дневна светлина. Струваше му се, че се къпе в нея или пък се носи с лодка по много спокойни води. Най-сетне разбра, че се намира в легло, в каквото досега не беше спал. То бе поставено върху рамка, издигната на четири високи, украсени с дърворезба крака, а дюшеците му бяха копринени торби с пух. Затова имаше чувството, че плува във въздуха или водата. Над него висеше ален балдахин, който не пропускаше полъха на вятъра. Завесите бяха вдигнати от двете страни и даваха възможност на Гед да разгледа стаята с каменни стени и каменен под. През трите високи прозореца видя хълмистата пустош — гола, кафява, тук-там напръскана с преспи сняг и огряна от мекото зимно слънце. Сигурно стаята се намираше високо над земята, тъй като оттук погледът стигаше далеч.
Гед отметна сатенената пухена покривка, седна и видя, че е облечен като някой владетел с копринена дреха и сребърен пояс. На един стол до леглото го очакваха ботуши от гладка кожа и подплатено с хермелин наметало. Поседя известно време неподвижен и безчувствен като омагьосан, после се изправи и протегна ръка за жезъла си. Ала него го нямаше.
Дясната му ръка, намазана с мехлем и превързана, беше с изгорена длан и пръсти. Чак сега усети болката в нея и в цялото си наранено тяло. Отново застана неподвижно. След това прошепна тихо и отчаяно:
— Оеж, оеж…
Нямаше го и малкото, свирепо и вярно същество, малката, безмълвна душа, която веднъж го беше извела от покоите на смъртта. Дали е бил при него снощи, когато бягаше? Снощи ли беше това или преди много нощи? Не знаеше. В съзнанието му всичко бе замъглено и неразбираемо — гебетът, горящият жезъл, бягството, шепотът, вратата. Нищо не си спомняше ясно. Дори сега нищо не му беше ясно. Прошепна още веднъж името на животинчето, без да се надява да получи отговор и очите му се наляха със сълзи.
Някъде в далечината звънна звънче. Близо до стаята му се чу приятният звън на второ звънче. Зад гърба му, в другия край на стаята се отвори врата и през нея влезе жена:
— Добре дошъл, Ястребе — каза тя с усмивка. Беше млада и висока, облечена в бяло и сребристо, с корона от сребърна мрежа върху косата, която се спускаше от раменете и като черен водопад.
Гед се поклони сковано.
— Струва ми се, че не ме помниш.
— Да те помня? — Само веднъж в живота си беше виждал красива жена, облечена както подобава на красотата й. Това бе онази господарка на Оу, която бе дошла със съпруга си в Роук на Празника на слънчевото завръщане. Тя му се беше сторила като лек и ярък пламък на свещ, ала тази жена тук бе като бяла месечина при новолуние.
— Сигурна бях, че няма да си спомниш — каза тя с усмивка. — Ала колкото и лесно да забравяш, ти си добре дошъл тук като стар приятел.
— Какво е това място? — попита Гед все още със сковано тяло и език. Не му беше лесно да й говори, а не можеше и да извърне поглед от нея. Царствените дрехи, с които беше облечен, му изглеждаха странни, камъните под краката му бяха непознати, дори въздухът, който дишаше, бе чуждоземен — самият той не беше същият, не бе предишният.
— Тази крепост се нарича Дворът на Теренон. Моят господар, Бендереск, е владетел на земите, които започват от Кексемтските бърда и стигат на север до Оските планини. Той е и пазител на скъпоценния камък, наречен Теренон. А мен тук, в Оскил, ме наричат Серет, сребро на техния език. А теб, знам, че те наричат понякога Ястреб и си станал магьосник на Острова на мъдреците.
Гед погледна към изгорената си ръка и след известно време каза:
— Не знам какъв съм. Едно време имах сила. Мисля, че съм я изгубил.
— Не! Не си я изгубил или си я изгубил само за да си я възвърнеш десетократно. На това място не те застрашава онова, което те доведе тук, приятелю мой. Около тази кула има здрави стени и не всички са построени от камък. Тук можеш да си починеш и отново да се сдобиеш със силата си. Тук можеш да намериш и друга сила, и жезъл, който няма да се изпепели в ръката ти. Най-после пътят на злото може да те доведе до доброто. Ела с мен сега да ти покажа владенията ни.
Гласът й беше толкова благозвучен, че развълнуван от скритото в него обещание, Гед едва различаваше думите й. Той я последва.
Стаята му наистина се намираше високо в кулата, която се издигаше като остър зъб на хълма. Той тръгна след Серет надолу по виещите се мраморни стълби, през потънали в разкош стаи и зали, покрай прозорци, които гледаха на север, запад, юг и изток над ниските кафяви хълмове,чиито незаселени, незалесени и неизменни била се простираха чак до обления в слънце зимен хоризонт. Единствено в далечната северна синева се открояваха малки бели върхове, а на юг можеше да се долови блясъкът на морето.
Вратите се отваряха от слуги — всички бледолики и недодялани оскилианци, които правеха път на господарката си и на Гед. Нейната кожа също беше светла, но за разлика от тях тя говореше добре хардийски, дори, както се стори на Гед, с гонтски акцент. По-късно същия ден тя го заведе при съпруга си Бендереск, Владетел на Теренон. Три пъти по-стар от нея, костелив, с прозрачна кожа и замъглени очи, той приветствува Гед с мрачна, студена учтивост и го покани да му гостува колкото пожелае. След това нямаше какво повече да му каже, тъй като не го разпита за пътешествията му или за врага, който го беше преследвал чак дотук, а и Серет не отвори дума за тях.
Колкото и чудно да беше това, то бе само част от чудатостите на цялото място, чудно беше и присъствито на Гед тук. Като че разумът му все не можеше да се избистри. Не виждаше ясно нещата. Беше дошъл в тази кула случайно и все пак случайността изглеждаше предопределена; или може би беше дошъл по предопределение, което беше чиста случайност. Беше тръгнал на север, един непознат в Орими му бе казал да потърси помощ тук, очакваше го оскилски кораб, Скьор го беше повел по пътя. Доколко всичко това беше дело на сянката, която го преследваше? А може би тя въобще нямаше нищо общо тук. Не бяха ли и той, и преследвачът му привлечени в Оскил от някаква друга сила, той — впуснал се след примамката, а сянката — спуснала се след него в образа на Скьор, когото щеше да използва като свое оръжие в благоприятния момент? Това навярно бе така, защото сянката, както беше казала Серет, положително не можеше да проникне в Двора на Теренон. Не беше усетил заплашителното й, невидимо присъствие, откакто се бе събудил в кулата. Но какво тогава го беше довело тук? Това не бе място, където се идва случайно, и дори притъпеното му съзнание започна да прозира тази истина. Към тези врати не се приближаваха други странници. Кулата се издигаше самотна и отдалечена, обърнала гръб на пътя, водещ към Нешум, най-близкия град. В крепостта не влизаше никой и никой не излизаше от нея. Прозорците й гледаха надолу към безлюдната пустош.
От тях поглеждаше навън Гед, седнал в стаята си високо в кулата, където прекарваше ден подир ден сам, безразличен, съкрушен и треперещ от студ. Въпреки всичките килими и гоблени, въпреки дебелите кожени дрехи и големите мраморни камини в кулата непрекъснато беше студено. Този студ проникваше в костите и не можеше да бъде прогонен. А споменът за врага, за собственото му поражение и бягство изпълваше сърцето на Гед с ледено чувство за срам, от което също не можеше да се отърси. Пред себе си виждаше всичките учители от Роук, смръщения Върховен жрец Геншър, Немерл, Оджиън и дори магьосницата, която го беше научила на първото му заклинание. Те не отделяха поглед от него и той знаеше, че не е оправдал доверието им. Убеждаваше ги с умолителен глас:
— Ако не бях побягнал, сянката щеше да ме завладее. Вече беше отнела всичката сила на Скьор и част от моята и аз не можех да се боря с нея. Тя знаеше името ми. Трябваше да бягам. Един гебет-магьосник би се оказал страхотна сила, сееща зло и разруха. Трябваше да избягам.
Но никой от слушателите му не отговаряше. И Гед продължаваше да гледа как ситният сняг се сипе непрестанно върху пустите земи под прозореца и да чувствува как у него се увеличава студеното безразличие. На края като че ли не му остана никакво друго усещане освен изтощението.
Отчаянието му го караше да остава сам дълги дни. Когато все пак излизаше от стаята си, беше безмълвен и скован. Красотата на Господарката на кулата го объркваше и в този богат, благоприличен и чудноват двор Гед се чувствуваше като козар по рождение и възпитание.
Оставяха го сам, когато пожелаеше, и щом не можеше повече да понася мислите си и да наблюдава падащия сняг, той се срещаше и разговаряше със Серет долу в кулата, в една от кръглите, украсени с гоблени и огрени от камината зали. Господарката на кулата нямаше весел нрав. Тя никога не се смееше, макар да се усмихваше често и въпреки това можеше да го успокои само с една усмивка. С нея Гед започна да забравя сковаността и срама си. Не след дълго те започнаха да се срещат всеки ден и да разговарят дълго, тихо и спокойно край камината или някой прозорец, малко настрана от слугите, които непрекъснато я придружаваха.
Старият владетел рядко напускаше покоите си. Само сутрин се разхождаше нагоре-надолу по заснежените вътрешни дворове на крепостта като стар заклинател, който цяла нощ се е занимавал с магии. Той не продумваше, когато вечеряше с Гед и Серет, но понякога вдигаше към младата си съпруга безмилостен и алчен поглед. В тези моменти Гед я съжаляваше. Тя беше като бяла кошута в клетка, като бяла птица с отрязани криле, като сребърен пръстен на старчески пръст. Тя беше част от съкровището на Бендереск. Останеха ли насаме, Гед се опитваше да разсее самотата й, както тя беше разсеяла неговата.
— Какъв е този скъпоценен камък, на когото е кръстена крепостта ви? — попита я той веднъж, докато разговаряха над опразнените златни блюда и бокали в подобната на пещера, осветена от свещи столова.
— Не си ли чувал за него? Та той е забележителен!
— Не. Знам само, че владетелите в Оскил имат забележителни съкровища.
А, този скъпоценен камък засенчва всичките с блясъка си. Ела, искаш ли да го видиш?
Тя се усмихна присмехулно и дръзко, като че малко уплашена от постъпката си, и поведе младежа по тесните коридори на приземията. Двамата слязоха под земята по стълби, които ги доведоха до една заключена врата, която той не беше виждал преди. Серет я отключи със сребърен ключ, без да откъсва поглед от Гед. Усмивката й не слизаше от лицето и като че ли го предизвикваше да я последва. Зад вратата имаше къс коридор и втора врата, която тя отключи със златен ключ. Зад нея се появи трета врата, която Серет отвори с една от великите думи за отключване. Зад последната врата свещта й освети празна стаичка, голяма колкото тъмнична килия с под, стени и таван от неиздялан камък.
— Виждаш ли го? — попита Серет.
Гед огледа стаята и магьосническото му око се спря на един от камъните по пода. Това беше неиздялан, влажен, тежък и безформен отломък като останалите, но Гед почувствува силата му. Стори му се, че камъкът му говори с глас. Той затаи дъх и за миг му се зави свят. Това беше основният камък на кулата, центърът, от който лъхаше вледеняващият студ. Нищо не беше в състояние да стопли малката стая. Той принадлежеше на древността и в него беше затворен някакъв древен и страховит дух. Гед не отговори на Серет нито с да, нито с не, а просто не помръдваше от мястото си. Не след дълго тя му хвърли бърз и озадачен поглед и посочи камъка.
— Това е Теренон. Чудно ли ти е, че държим такъв скъпоценен камък, заключен в най-дълбоката ни съкровищница?
Онемелият Гед стоеше нащрек. Серет можеше и да го изпитва, но според него тя нямаше представа за природата на камъка и затова говореше толкова лекомислено за него. Едва ли го познаваше достатъчно, за да се страхува от него.
— В какво се състои силата му? — попита той най-сетне.
— Бил е направен още преди Сегой да издигне световните острови от Открито море. Бил е направен заедно със света и ще съществува до края на света. За него времето не представлява нищо. Ако сложиш ръка върху него и му зададеш някакъв въпрос, той ще ти отговори според силата ти. Той има глас, ако знаеш как да го чуеш. Ще ти разкаже за минали, настоящи и бъдещи неща. Той съобщи за идването ти, дълго преди да дойдеш в тези земи. Ще го попиташ ли нещо сега?
— Не.
— Той ще ти отговори.
— Нямам въпроси към него.
— Може да ти каже — продължи Серет с тихия си глас — как да сразиш врага си. Гед не продумваше.
— Страхуваш ли се от камъка? — недоумяващо попита тя.
— Да — отвърна той.
В мъртвешкия студ и тишината на стаята, обградена със стени от камък и заклинания и осветена от единствената свещ в ръката на Серет, тя го погледна отново с блеснали очи:
— Ястребе, ти не се страхуваш.
— Ала не желая да разговарям с този дух — отвърна Гед и я погледна право в лицето с мрачна решителност. — Той е запечатан в един камък, а камъкът е заключен и пазен с хиляди различни заклинания зад три крепостни стени в тази пустош, не защото е скъпоценен, а защото може да причини голямо зло. Не знам какво са ти казали за него, когато си дошла тук, но ти, която си млада и добросърдечна, никога не трябва да се докосваш до това нещо, нито дори да го поглеждаш. Няма да ти направи добро.
— Аз съм го докосвала. Говорила съм му и съм го чувала да говори. Не ми е направил нищо лошо.
Тя се обърна. Двамата тръгнаха назад през вратите и коридорите и излязоха на осветеното от факли широко стълбище, където Серет изгаси свещта си. Не си казаха много на раздяла.
Тази нощ Гед спа малко. Не мисълта за сянката го държеше буден, защото тя, изглежда, беше почти прогонена от непрестанно появяващия се образ на камъка, който беше в основата на тази кула и от спомена за лицето на Серет под отблясъците на свещта. Отново и отново Гед усещаше върху себе си очите й и се опитваше да разбере дали те го гледаха с презрение или с обида, когато отказа да докосне камъка. Най-накрая си легна в ледените копринени чаршафи, но непрекъснато се събуждаше от мрачните си мисли за камъка и очите на Серет.
На другия ден я завари при залез слънце в кръглата зала от сив мрамор, където тя често прекарваше следобедите с придворните си в игри или на тъкачния стан.
— Господарке Серет — каза й той. — Оскърбих те. Съжалявам за това.
— Не — отвърна тя замислено. — Не… — Отпрати прислужниците и когато останаха сами, отново се обърна към Гед. — Гостенино мой, приятелю мой. Ти си много проницателен, ала навярно не виждаш всичко, което може да се види. На Гонт и на Роук се учат висши магии. Но не се учат всички магии. Това е Оскил — Гарванова земя, а не хардийска. Не я управляват жреци, а и те едва ли я познават много. Тук стават неща, които не се изучават от учителите на Юга, които нямат име в списъците на Повелителите на имената. Човек се страхува от онова, което не познава. Но в Двора на Теренон ти няма от какво да се страхуваш. Един по-слаб човек би могъл да се страхува, но не и ти. Ти си роден със силата да владееш онова, което е в запечатаната стая. Зная това. Затова сега си тук.
— Не разбирам.
— Това е защото господарят ми Бендереск не беше напълно искрен с тебе. Аз ще бъда искрена. Ела, седни до мен.
Гед седна до нея върху покрития с меки възглавници перваз. Умиращата слънчева светлина струеше равномерно през прозореца и ги обливаше със сияние, в което липсваше топлота. Нестопеният снощен сняг покриваше като сивобяла плащеница хълмовете долу, вече потъващи в сянка.
— Бендереск е владетел и наследник на Теренон — сега тя говореше много тихо, — ала той не може да се възползва от него, не може напълно да го подчини на волята си. И аз не мога да направя това, нито сама, нито заедно с него. Нито той, нито аз притежаваме това изкуство и тази сила. Ти притежаваш и двете.
— Откъде знаеш това?
— От самия камък! Казах ти, че той предрече идването ти. Той познава господаря си. Чакал те е да дойдеш. Чакал те е още преди да си бил роден. Чакал е онзи, който може да го овладее. А който може да накара Теренон да отговаря на въпросите му и да изпълнява волята му, притежава власт над собствената си съдба и сила да смаже всеки враг, смъртен или идващ от онзи свят. Той разполага с прозорливост, знание, богатство, владения и магическа сила, които биха засрамили дори и самия Върховен жрец! Всичко това ще бъде твое, ако пожелаеш и когато пожелаеш.
Серет отново вдигна към него необикновените си ясни очи и погледът й го прониза тъй, че той потрепера, сякаш му стана студено. Ала в лицето й съзираше страх и му се струваше, че тя търси помощта му, но е твърде горда, за да го помоли за това. Гед беше озадачен. Докато говореше, тя беше сложила малката си бяла ръка върху неговата тъмна и силна ръка:
— Серет! — каза той умолително. — Не притежавам такава сила, каквато си мислиш. Прахосах силата, която имах. Не мога да ти помогна, не мога да ти бъда полезен. Ала знам, че хората не могат да използват Древните земни сили. Те никога не са ни били давани и попаднат ли в нашите ръце, ще вършат само злини. Порочни средства — порочен край. Не съм бил привлечен, а доведен тук и силата, която ме доведе, иска да ме погуби. Не мога да ти помогна.
— Който прахосва силата си, понякога е изпълнен с още по-голяма сила — каза тя с усмивка, като че ли страховете и съмненията му бяха детински. — Може и да познавам повече от теб силата, която те е довела тук. Не те ли заговори някакъв човек на улицата в Орими? Той беше пратеник, служител на Теренон. Едно време и той е бил магьосник, но захвърлил жезъла си, за да служи на сила, по-велика от силата на всеки жрец. И ти дойде в Оскил и на хълмовете се опита да сразиш с жезъла си някаква сянка, а ние едва те спасихме, защото преследвачът ти се оказа по-лукав, отколкото бяхме предположили, и вече беше отнел доста от силата ти… Със сянка може да се пребори единствено друга сянка. Мракът може да бъде разгромен единствено от мрак. Слушай, Ястребе! Какво ти трябва още, за да победиш сянката, която те чака отвъд тези стени?
— Не мога да узная онова, което ми трябва. Името и.
— Теренон познава всички, които някога са се раждали и умирали, всички същества преди и след смъртта, неродените и неумиращи неща, световете на светлината и мрака и той ще ти каже това име.
— А цената?
— Няма цена. Казвам ти, че той ще ти се подчинява, ще ти служи като роб.
Потресен и измъчван, Гед не отговори. Сега тя държеше ръката му с двете си ръце и го гледаше в очите. Слънцето беше потънало в мъглите, които закриваха хоризонта, и въздухът бе помътнял, но лицето й все повече засияваше от възторг и тържество, като виждаше как се разколебава волята му.
— Ти ще бъдеш по-могъщ от всички хора — шепнеше тихо тя, — техен цар. Ще управляваш, а аз ще управлявам заедно с теб…
Внезапно Гед се изправи и пристъпи напред. В този миг видя Владетеля на Теренон, който стоеше до вратата и слушаше разговора им с едва доловима усмивка.
Погледът на Гед се проясни, разумът му — също. Той се обърна към Серет и каза със заекване:
— Светлината разгромява мрака. Светлината. Едва беше изрекъл тези думи и те като че ли осветиха пътя, по който наистина бе привлечен и примамен тук. Бяха използвали страха му като водач и веднъж добрали се до него, възнамеряваха да го задържат. Действително го бяха спасили от сянката, тъй като не искаха да бъде завладян от нея, преди да стане роб на камъка. Щом силата на камъка покореше волята му, те щяха да я пуснат да влезе, тъй като един гебет е по-добър роб от човека. Само да бе докоснал камъка или да му бе заговорил и щеше да бъде загубен завинаги. И все пак, както сянката, която не можа съвсем да го застигне и завладее, така и камъкът не можа съвсем да се възползва от него. Гед почти бе отстъпил, ала не съвсем. Не се бе поддал. А Злото много трудно може да завземе неподатлива душа.
Той стоеше между двамата, които бяха отстъпили, които се бяха поддали, и гледаше ту единия, ту другия. Бендереск се приближаваше към тях.
— Казах ли ти — обърна се Владетелят на Теренон със сух глас към жена си, — че ще се изплъзне от ръцете ти, Серет? Хитри глупци са твоите гонтски заклинатели. И ти, жено от Гонт, си глупачка, намислила да измамиш и двама ни, да ни управляваш с красотата си и да използваш Теренон за собствените си цели. Ала Владетелят на камъка съм аз, аз и ето как постъпвам с невярната жена — „Екаврое аи олуантар“…
Това беше заклинание за преобразяване и Бендереск вдигна дългите си ръце, за да превърне свилата се от ужас жена в нещо отвратително — в свиня, куче или лигава вещица. Гед пристъпи напред и удари с ръце ръцете на владетеля, изричайки само една кратка дума. И въпреки че нямаше жезъл и се намираше в чужда, порочна и завладяна от тъмна сила земя, волята му възтържествува. Бендереск не се помръдна от мястото си, вперил невиждащ и изпълнен с омраза поглед в Серет.
— Ела — каза тя с треперещ глас, — Ястребе, ела бързо, преди да е призовал слугите на камъка…
Подобно на ехо, из кулата се понесе глух тропот, който преминаваше през камъните на пода и стените — сух, треперещ ропот, като че говореше самата земя.
Серет сграбчи Гед за ръката и хукна заедно с него надолу по дългите извити стълби през коридори и зали. Излязоха в двора, където последните сребърни отблясъци на деня все още осветяваха мръсния, утъпкан сняг. Трима от крепостните слуги препречиха пътя им със сърдити и питащи очи, като че ли ги бяха заподозрели в заговор срещу господаря им.
— Стъмва се, господарке — каза единият.
— Сега не можеш да излезеш — допълни другият.
— Изчезвайте от пътя ми, влечуги! — извика Серет и заговори на съскаща оскилска реч. Изведнъж слугите се отдръпнаха от нея и се строполиха на земята в гърчове. Единият от тях зарева с глас.
— Трябва да излезем през вратата, няма друг изход. Виждаш ли я? Можеш ли да я намериш, Ястребе? — Тя го дърпаше за ръката, ала той се колебаеше.
— Какво заклинание им направи?
— Налях вряло олово в костите им, ще умрат от него. Бързо, казвам ти, че ще пусне слугите на камъка, а аз не мога да намеря вратата. Над нея лежи силна магия. Бързо!
Гед не можеше да проумее думите й, тъй като виждаше омагьосаната врата толкова ясно, колкото и каменната арка, през която погледът му стигаше до нея. Той преведе Серет през арката, после — по неутъпкания сняг на най-външния двор и с магическото слово за отваряне — през вратата в изградената от заклинания стена.
Щом излязоха от сребристия сумрак на Двора на Теренон, Серет се промени. Не че стана по-малко красива на призрачната светлина над хълмовете, но в красотата й сега прозираше жестокостта на магьосница и Гед най-после я позна — това беше дъщерята на Владетеля на Ри Алби, дъщерята на магьосницата от Оскил, която едно време му се бе подигравала в зелените ливади над къщата на Оджиън и го бе изпратила да прочете заклинанието, което пусна сянката на свобода. Но сега той нямаше време да мисли за това, тъй като се оглеждаше с изострени сетива и търсеше врага — сянката, която навярно го очакваше някъде извън омагьосаните стени. Навярно тя все още беше в образа на гебет, облечена а смъртта на Скьор, или пък се криеше в сгъстяващия се мрак, готова да го завладее и да слее безформеността си с живата му плът. Гед усещаше близостта й, ала не я виждаше. Но изведнъж погледът му се спря на малко, тъмно петно — нещо, полузаровено в снега на няколко крачки от вратата. Той се наведе и внимателно го вдигна с двете си ръце. Беше отакът. Меката му, къса козина бе цялата сплъстена от кръв, а телцето му беше вкоченено и изстинало.
— Преобрази се! Преобрази се! Идат! — изкрещя Серет, сграбчи го за ръката и посочи кулата, която се извисяваше в мрака зад тях като висок бял зъб. От тесните прозорчета близо до основите й изпълзяваха тъмни същества. Те се издигаха, пляскайки с дългите си криле, кръжаха над стените и се упътваха към Гед и Серет, застанали беззащитни на склона на хълма. Глухият тропот, който бяха чули в крепостта, се бе засилил и превърнал в трусове и стенания под краката им.
Сърцето на Гед се изпълни с гняв и яростна омраза към всичките жестоки и смъртоносни същества, които го бяха лъгали, мамили и преследвали.
— Преобрази се! — му изкрещя Серет и с изречено на един дъх заклинание се смали и превърна в сива чайка, която отлетя. Ала Гед се наведе, откъсна тънък, сух стрък дива трева, щръкнал от снега, където бе лежал мъртвият отак и му заговори на Истинската реч. Стръкът започна да се удължава и надебелява и накрая Гед държеше в ръката си голяма тояга — магьоснически жезъл. Този път той не лумна с гибелен пламък, когато Гед го размаха срещу налитащите черни, крилати същества от Двора на Теренон, а само запламтя с белия жречески огън, който прогонва мрака, без да изгаря.
Летящите зверове се спуснаха отново в атака — грозни изчадия, по-стари от птиците, драконите и хората, отдавна забравени от светлината на деня, ала съживени от древната, пагубна, незабравяща сила на камъка. Гед усещаше бръснещия замах на ноктите им около себе си и му прилошаваше от мъртвешката смрад. С ожесточение отвръщаше на ударите с удари и ги отбиваше с огнената тояга, създадена от гнева му и от стрък дива трева. Изведнъж всички те се издигнаха като гарвани, подплашени от мършата и полетяха, безмълвно пляскайки с криле, в посоката, накъдето бе отлетяла Серет в образа на чайка. На пръв поглед огромните им криле се движеха бавно, ала те летяха бързо, тъй като всеки плясък ги отнасяше далеч напред. Нямаше чайка на света, която би могла да им избяга.
Мигновено, както бе направил на Роук, Гед прие образа на голям ястреб, на онзи странствуващ ястреб, който лети като стрела, като мисъл. Острите му, здрави криле го понесоха по следите на преследвачите му. Наоколо се смрачаваше и в облаците проблясваха звезди. Той съзря пред себе си как черното, настръхнало ято се спуска върху някаква точица във въздуха под тях. Отвъд това черно вълмо морето бледнееше в сивотата на последните отблясъци дневна светлина. Мигновено и с прибрани криле ястребът-Гед, се спусна към изчадията на камъка и ги разпръсна като водни капки от подхвърлен в морето камък. Ала те вече бяха хванали жертвата си. По клюновете им имаше кръв, а в ноктите им — бели пера и по сивкавите вълни пред тях нямаше и следа от лекия полет на чайката.
Те вече се извръщаха отново към Гед и се приближаваха бързо и тежко с разтворени железни клюнове, ала той се издигна над тях, нададе ястребовия вик, изпълнен с предизвикателна ярост, и се стрелна над високите вълни в открито море.
Изчадията на камъка заграчиха, описаха няколко кръга и след това едно по едно тежко полетяха обратно към сушата. Древните сили не можеха да прекосят морето, тъй като всяка една от тях беше свързана с някакъв остров, с определено място като пещера, камък или бликащ извор. Черните същества се завърнаха в крепостната кула, където при завръщането им Владетелят на Теренон навярно е избухнал в плач или в смях. Ала Гед продължаваше полета си, понесен от ястребовите криле и ястребовия си гняв. Като пусната стрела, като незабравена мисъл летеше той на изток през зимния вятър и нощта.
Оджиън Мълчаливия се бе завърнал късно у дома си в Ри Алби от есенните си странствувания. С годините той беше станал по-мълчалив и по-уединен от всякога. Новият Владетел на Гонт, долу в града не беше успял да изтръгне нито дума от него, въпреки че се бе изкачил чак до Соколовото гнездо да търси помощта на жреца за някакво пиратско нападение над Андрадите. Оджиън, който разговаряше с паяците в паяжините им и според хорските приказки любезно поздравяваше дърветата, не отрони нито дума пред Владетеля на острова и той си тръгна, изпълнен с негодувание. В душата на Оджиън може би също се таеше някакво негодувание или безпокойство, тъй като той прекара цяло лято и цяла есен сам високо в планината и се завърна при огнището си едва сега, малко преди Слънчевото завръщане.
На сутринта стана късно и понеже му се пиеше чаша чай, излезе навън да донесе вода от потока недалеч от къщата му. Бреговете на бълбукащото вирче бяха замръзнали и в изсъхналия мъх между камъните бяха вплетени скрежни цветя. Денят бе настъпил отдавна, ала още цял час могъщото било на планината щеше да остане без слънце. През това зимно утро целият западен Гонт, от морския бряг чак до върха, беше в сянка, по-тих и ясен. Докато жрецът стоеше до потока и плъзгаше погледа си по полегатите склонове надолу към пристанището и сивата морска шир, над него изпляскаха криле. Той погледна нагоре и повдигна леко ръка. Със силен плясък на криле към него се спусна огромен ястреб и кацна на китката му. Като обучена ловна птица се задържа той там, ала по тялото му нямаше и следа от скъсана каишка, нашийник или звънче. Ноктите се впиваха дълбоко в китката на Оджиън, крилете потръпваха, а кръглите златни очи гледаха безизразно и подивяло.
— Вестител ли си ти, или пък известие? — попита Оджиън ястреба с благ глас. — Хайде с мене… — Ястребът не откъсваше поглед от него. За миг Оджиън замлъкна.
— Струва ми се, че съм те кръщавал някога — каза той отново, отправи се към къщата си и влезе в нея с ястреба на китката си. Остави го на топло при огнището и му предложи вода. Но той не искаше да пие. Тогава Оджиън започна да прави заклинание с много тих глас, като изтъкаваше магическата паяжина повече с ръце отколкото с думи. Когато заклинанието бе готово, той рече „Гед“, без да гледа към ястреба върху огнището. Почака малко, след това се обърна, стана и се приближи до младежа, който трепереше с безизразен поглед пред огъня.
Гед беше облечен със скъпи чуждоземни кожи, коприна и сребро, ала дрехите му бяха съдрани и втвърдени от морската сол. Той бе омаломощен и приведен, а правите му коси закриваха белязаното му лице.
Оджиън свали изцапаното царствено наметало от раменете му, заведе го в нишата, където едно време спеше чиракът му, сложи го да легне на сламеника, прошепна заклинание за сън и го остави. Нищо не му каза, понеже знаеше, че сега Гед не притежава човешка реч.
Като момче Оджиън смяташе като всички останали момчета, че е много приятна игра да приемеш чрез магия какъвто си искаш образ — на човек или животно, дърво или облак и да си играеш тъй, превърнат в хиляди различни образи. Ала като магьосник той беше научил цената на тази игра — опасността да загубиш собствената си същност, да загубиш истината в играта. Колкото по-дълго остане човек в чуждия образ, толкова по-силна е тази опасност. Всеки чирак-заклинател научава разказа за магьосника Бордгер от Уей, който с голямо удоволствие се превръщал в мечка и все по-често правел това, докато накрая в него израсла мечката а човекът умрял и той си останал мечка, убил собствения си невръстен син в горите, бил подгонен и заклан. А едва ли някой знае колко от делфините, подскачащи из водите на Вътрешно море, са били едно време хора-мъдреци, изгубили мъдростта и името си във веселия бяг на морските вълни.
Гед беше приел образа на ястреб в момент на ожесточен гняв и отчаяние и по време на полета си мислеше само за едно: да изпревари и камъка, и сянката, да избяга от студените, коварни земи, да си отиде у дома. Необузданият му гняв беше също като ястребовия и сега бушуваше в гърдите му, а желанието му да лети беше станало желание и на самия ястреб. Тъй полетя той над Енлад, където се спусна на земята да пийне вода от едно усамотено горско вирче и отново се издигна, гонен от страха си от сянката, която бе по следите му. После прекоси безкрайната морска шир, наречена Енладови челюсти, отправи се на югоизток между едва забележимите Оранейски хълмове отдясно и още по-смътните Андрадски хълмове отляво и измина дълъг път, докато най-после от морските вълни пред него постепенно се издигна една неподвижна вълна — белият връх на Гонт. И денем, и нощем по време на безкрайния преход той бе летял с ястребови криле и гледал с ястребови очи. Забравил собствените си мисли, накрая той знаеше само онова, което знае един ястреб — глада, посоката на вятъра и на полета си.
Крилете му го доведоха в най-подходящото убежище. Малко бяха хората на Роук, които можеха да го превърнат обратно в човек, а на Гонт имаше само един, способен да направи това.
Гед се събуди подивял и онемял. Оджиън безмълвно му даде месо и вода и го заведе до огъня. Той седна там, изгърбен и мрачен като голям, отпаднал и навъсен ястреб. През нощта се унесе в сън. На третата сутрин стана, приближи се към огнището, където седеше жрецът, вперил поглед в пламъците, и каза:
— Учителю…
— Добре дошъл, момко — отвърна Оджиън.
— Върнах се при тебе такъв, какъвто заминах — глупак — каза младежът с прегракнал и надебелял глас. Жрецът се усмихна, направи знак на Гед да седне до огнището срещу него и започна да прави чай.
Валеше сняг. Тази зима тук, на по-ниските склонове на Гонт, това бе първият сняг. Капаците на прозорците бяха плътно затворени, ала те чуваха как снегът се сипе леко върху покрива и как всичко около къщата утихва и потъва в дълбоката снежна тишина. Дълго време седяха те до огнището и Гед разправяше на стария си учител за годините, последвали отпътуването му от Гонт на борда на кораба, наречен „Сянка“. Оджиън не задаваше въпроси и когато Гед свърши, той дълго мълча, погълнат от дълбоки размишления. После стана, извади на масата хляб, сирене и вино и те ядоха заедно. Когато свършиха и разтребиха, Оджиън проговори:
— Жестоки са белезите ти, момко!
— Не ми достигат силите пред това нещо — отвърна Гед.
Оджиън поклати глава и известно време не каза нищо повече. Най-сетне отново рече:
— Чудно! Достатъчно сили си имал да надвиеш един заклинател в собствените му владения, там в Оскил. Достатъчно сили си имал да издържиш на съблазните на една Древна земна сила и да отблъснеш нападението на слугите й. А на Пендор си имал достатъчно сили да се изправиш срещу един дракон.
— Късмет имах в Оскил, а не сили — отвърна Гед и отново потрепера при мисълта за призрачния, смъртен студ в Двора на Теренон. — Колкото до дракона, аз знаех името му. Злото, сянката, дето ме преследва, няма име.
— Всяко нещо си има име — каза Оджиън толкова уверено, че Гед не посмя да повтори думите на Върховния жрец Геншър, че силите на злото като тази, която той бе пуснал на свобода, са безименни. Наистина Драконът на Пендор беше предложил да му каже името на сянката, ала той не вярваше много в истинността на това предложение, както и не повярва на обещанието на Серет, че камъкът ще му каже онова, което искаше да знае.
— Ако сянката си има име — каза той най-сетне, — тя едва ли ще иска да ми го каже…
— Няма — каза Оджиън. — Както и ти не си поискал да й кажеш твоето. А тя го е знаела. На голите бърда в Оскил тя те е извикала по име — името, дадено ти от мене. Чудно, чудно.
Той се замисли отново.
— Дойдох тук за съвет, а не за убежище, учителю — каза Гед най-накрая. — Няма да ти докарам сянката тук, а тя скоро ще дойде, ако остана. На времето ти я прогони от същата тази стая.
— Не, това беше само нейният предвестник, сянката на една сянка. Сега не бих могъл да я прогоня. Само ти би могъл да сториш това.
— Но аз съм безсилен пред нея. Има ли някакво място… — Гласът му замря, преди да е задал въпроса.
— Няма безопасно място — отвърна Оджиън внимателно. — Не се преобразявай, отново, Гед. Сянката се мъчи да разруши истинската ти същност. Тя почти с успяла, като те е накарала да се превърнеш в ястреб. Не, не знам къде трябва да вървиш. Все пак имам някаква представа какво трябва да направиш. Трудно ми е да ти го кажа.
С мълчанието си Гед настояваше за истината и Оджиън най-сетне каза:
— Трябва да се обърнеш.
— Да се обърна?
— Ако продължаваш напред, ако продължаваш да бягаш, където и да стигнеш, навсякъде ще срещнеш опасност и зло, защото самото зло те води и избира пътя ти. Трябва да избереш. Трябва да потърсиш онова, което те търси. Трябва да преследваш преследвача.
Гед не каза нищо.
— Кръстих те в изворите на Ар — каза жрецът, — поток, който се спуска от планината към морето. Възможно е да се узнае къде е краят му, ала не е възможно да се знае дали той не се обръща, за да се върне към началото си, и дали не съдържа това начало в себе си. Ако човек че е треска, понесена и погълната от потока, то той трябва да бъде самият поток, целият поток, от извора му до морето. Ти се върна на Гонт, върна се при мене, Гед. Сега се обърни и потърси самия извор и онова, което се намира пред извора. Там е твоята надежда за сила.
— Там ли, учителю? — попита Гед с ужас в гласа. — Къде?
Оджиън не отговори.
— Ако се обърна — каза Гед след известно време, — ако, както казваш, тръгна да гоня преследвача си, мисля, че гонитбата няма да трае дълго. Неговото единствено желание е да ме срещне лице в лице. На два пъти успя да направи това и двата пъти ме победи.
— Чудото става на третия път — каза Оджиън. Гед крачеше напред-назад из стаята, от огнището до вратата и обратно:
— А ако ме победи напълно — каза той, като че спореше със себе си или с Оджиън, — а ако отнеме знанието и силата ми и се възползва от тях? Сега заплашва единствено мен. Ала ако се настани в мен и ме завладее, ще причини невъобразимо зло чрез мен.
— Точно тъй. Ако те победи.
— Обаче ако пак побягна, той непременно ще ме намери отново… А цялата ми сила се, изчерпва при бягството. — Гед продължи да крачи, след това внезапно се обърна и коленичи пред жреца. — Бил съм с велики магьосници и съм живял на Острова на мъдреците, ала ти си истинският ми учител, Оджиън — думите му бяха пропити с любов и печална радост.
— Добре. Сега го знаеш. По-добре сега, отколкото никога. Но най-накрая ти ще бъдеш мой учител. — Оджиън стана, разпали огъня, окачи над него котлето да заври и навлече овчия си кожух. — Трябва да вървя при козите си. Гледай котлето заради мен, момко.
Върна се целият в сняг и затропа с крака да го отърси от ботушите си, а в ръцете си носеше дълъг, неодялан прът от тисово дърво. Над този прът се труди той с нож, камък и заклинания през целия следобед и след вечеря на светлината от лампата. Многократно прокарваше ръце по повърхността му, като че търсеше някакъв недостатък. Често, както си работеше, запяваше тихо. Все още отпаднал, Гед го слушаше и унасяйки се в сън, си представяше, че отново е дете и се намира в колибата на магьосницата от Десетте елши, където огънят осветява мрака през зимната нощ, въздухът е напоен с мирис на билки и дим, а душата му се изпълва със съновидения от тихия, напевен глас, който изрича заклинания и възпява подвизите на герои, борили се срещу силите на мрака, победили или победени много отдавна на далечни острови.
— Готово — каза Оджиън и му подаде завършения жезъл. — Върховният жрец ти е дал тисово дърво — добър избор и аз се придържам към него. Исках да направя голям лък от пръта, ала така е по-добре. Лека нощ, синко мой.
Не намерил думи да му благодари, Гед се обърна и тръгна към нишата си, а Оджиън впери поглед в него и каза много тихо, за да не бъде чут:
— О, млади мой ястребе, на добър път! Призори, когато Оджиън се събуди, Гед го нямаше вече. Оставил беше само едно послание, изписано с магически сребърни руни върху плочата на огнището, което започна да избледнява още докато Оджиън го четеше: „Учителю, сега аз ще преследвам.“
8. Преследвач
Гед тръгна по пътя от Ри Алби в зимната дрезгавина преди изгрев слънце и стигна в пристанището на Гонт преди обед. Оджиън беше заменил оскилската му премяна с прилични гонтски гамаши, риза, кожена жилетка и долни дрехи, но Гед задържа царското, подплатено с кожа наметало за зимното си пътуване. И тъй, с наметало и празни ръце, без да се смята тъмния, висок колкото него жезъл, той се озова пред градските порти. Разхождащите се пред дървените дракони войници веднага познаха магьосника в него. Те отдръпнаха пиките си, пуснаха го да влезе без никакви въпроси и пред погледите им той се отдалечи по улицата.
Гед заразпитва по пристаните и в Дома на морската гилдия дали има кораби, които да отплават на север или на запад към Енлад, Андрад, Оранеа. Навсякъде получаваше отговор, че едва ли някой кораб ще отплава от гонтското пристанище точно преди Слънчевото завръщане, а в Дома на морската гилдия му казаха, че дори и рибарски лодки не минават през Дългоръките чукари в това неблагонадеждно време. В столовата там му предложиха обед — рядко се налага на един магьосник сам да си поиска ядене. Той поседя малко с тези пристанищни работници, корабостроители и гадатели на времето, като се наслаждаваше на бавния им, оскъден разговор, на гърлената им, гонтска реч. Умираше от желание да си остане тук, на Гонт, да се откаже от всякакви магьосничества и рискове, да забрави и сила, и ужас, и да заживее в мир като всички останали на познатата и скъпа земя на отечеството си. Такова беше желанието му, ала друга бе повелята на волята му. Затова не остана дълго нито в Морската гилдия, нито в града, след като разбра, че няма отплаващи кораби. Тръгна по брега, стигна до първото селце на север от град Гонт и там намери един рибар, който продаваше лодка.
Това беше свъсен старец, а лодката му, висока дванадесет фута и покрита със застъпващи се дъски, бе толкова изкорубена и напукана, че едва ли можеше да се държи над водата. Въпреки това той искаше висока цена — заклинание за сигурност в морето за себе си, лодката и сина си, което да трае цяла година. Освен от морето, гонтските рибари не се страхуват от нищо друго, дори от магьосниците.
Заклинанието за сигурност в морето, на което толкова държат в северния архипелаг, не е спасило никога никого от морския вятър или буреносните вълни, ала направено от познавач на местните води, лодките и моряшкото изкуство, то дава на рибаря поне ежедневна сигурност. Гед го направи добре и честно. Уверено и търпеливо работи над него цяла нощ и цял ден, без да пропусне нещо, въпреки че през цялото време го изпълваше напрегнат страх, а мислите му се лутаха по мрачни пътеки и се мъчеха да разберат как, кога и къде сянката отново ще застане пред него. Щом направи заклинанието, той изведнъж се почувствува много отпаднал. През нощта спа в рибарската хижа в хамак от китови черва. На сутринта стана вмирисан като изсушена херинга и слезе до скалистото заливче, където се намираше новата му лодка.
Той я избута в спокойните води край пристана и тя веднага взе да се пълни с вода. Лек като котка, Гед стъпи в нея и започна да оправя изкорубените дъски и изгнилите пирони с инструменти и заклинания, както правеше с Пеквари в Лоу Торнинг. Скупчилите се на разстояние от него селяни мълчаливо наблюдаваха чевръстите му ръце и слушаха мекия му глас. И тази работа той свърши също така добре и търпеливо и на края се сдоби с една здрава лодка. После издигна вместо мачта жезъла, направен от Оджиън, закрепи го със заклинания и заби напречно върху него една летва от здраво дърво. После с помощта на вятъра изтъка под нея платно от заклинания — квадратно платно, бяло като снеговете на връх Гонт във висината. Тук жените въздъхнаха със завист. След това Гед застана до мачтата и призова лек магически вятър. Лодката тръгна по водата и зави към Дългоръките чукари от другата страна на големия залив. Щом мълчаливо наблюдаващите рибари видяха как пробитата лодка се плъзга с изпънато платно бързо и леко като литнала чайка, те заликуваха широко усмихнати, потропвайки с крака на студения, ветровит бряг. Гед се обърна за миг назад и видя поздрава им под назъбените чукари, над които снежните поли на планината се издигаха в облаците.
Той прекоси залива и минавайки между Дългоръките чукари, излезе в Гонтско море, откъдето се отправи на северозапад, северно от Оранеа, по същия път, по който се бе завърнал у дома. Гед просто възнамеряваше да се върне по собствените си следи. Кой знае, последвала ястребовия му полет през дните и ветровете от Оскил, сянката можеше да се отклони или да го пресрещне. Но тя нямаше да изпусне тръгналия насреща й открито и в открито море Гед, освен ако не се бе оттеглила изцяло в призрачното си царство.
Ако въобще трябваше да я срещне, искаше му се това да стане в морската шир. Не знаеше защо, но изпитваше ужас от нова среща с нея на сушата. От морето се издигат бури и чудовища, но не и сили на злото — злото принадлежи на земята. А в мрачната земя, където Гед бе ходил веднъж, иямаше ни море, ни река, ни извор — Смъртта е безводно място. Макар че през суровата зима самото море представляваше опасност за него, то тази опасност, променливост и несигурност сега му се струваха като защита и предимство. Мислеше си, че при срещата, която ще сложи край на безразсъдството му, поне ще може да се вкопчи в сянката веднага. щом тя се вкопчи в него, и с теглото на тялото си и на собствената си смърт ще я завлече в мрачните морски дълбини, откъдето тя няма да може да се издигне отново. И тъй поне чрез смъртта си ще унищожи злото, което бе пуснал на свобода с живота си.
Гед се носеше по неспокойното и бурно море, над което облаците бяха надвиснали като огромни траурни покривала. Сега не използваше магическия вятър, а природния, който духаше остро от северозапад. Трябваше само често да поддържа с шепот тъканта на направеното от заклинания платно и то само се обръщаше да улови вятъра. Без магия едва ли би могъл да насочи разнебитената лодчица по такъв курс в това бурно море. Гед се носеше неотклонно напред и зорко се взираше наоколо. Жената на рибаря му беше дала два хляба и стомна с вода и след няколко часа, като забеляза Камебер Рок — единствения остров между Гонт и Оранеа, той похапна и пийна, обзет от благодарност към мълчаливата гонтска жена, която му беше дала храната. Мина покрай едва доловимото късче земя и се отправи по на запад през завеса от влажни капчици, които на сушата може би бяха снежинки. Освен лекото поскърцване на лодката и плясъка на вълните върху носа й, не се чуваше никакъв звук. Наоколо не се виждаше ни лодка, ни птица. Нищо не помръдваше, освен вечно движещата се вода и носещите се облаци — облаците, които той смътно си спомняше от времето на полета си, когато летеше на ястребовите си криле на изток по същия този път, по който сега се връщаше на запад, и гледаше нагоре към сивото небе.
Погледът му не долавяше нищо в далечината пред него. Замръзнал и изтощен от това безкрайно взиране в сивата пустош, Гед се изправи.
— Ела де — промърмори той, — ела, какво чакаш, Сянко?
Не последва ни отговор, ни появата на някакво по-тъмно петно сред мрачните мъгли и вълни. Въпреки това сега той ставаше все по-сигурен, че тя не е далеч, че слепешката следва студената му следа.
— Аз съм Гед Ястреба и призовавам сянката си! — провикна се той изведнъж. Лодката проскърца, вълните прошушнаха, а вятърът просъска в бялото платно. Времето течеше. Но Гед чакаше с ръка върху тисовата мачта на лодката си и с поглед, вперен в ледения дъждец, който бавно прииждаше на парцали от север. Времето течеше. Изведнъж в дъждовната далечина той съзря идващата сянка.
Тя беше изоставила тялото на оскилския гребец Скьор, но не го следваше през ветровете и по моретата и като гебет. Нито пък беше приела звероподобния образ, в който я бе видял на Роукската могила и в сънищата си. Въпреки това сега, дори на дневна светлина, сянката имаше някаква форма. Докато преследваше Гед и докато се бореше с него по голите бърда, тя беше изсмукала част от силата му и може би сега, когато той я призова с висок глас и на светло, тя бе получила или беше принудена да приеме някакви очертания и прилика. Несъмнено този път напомняше донякъде на човек, макар че не хвърляше сянка, тъй като самата тя беше сянка. Прекосила морето от Енладовите челюсти на път за Гонт, тя едва-едва стъпваше по вълните и се взираше през вятъра — размазано, грозно вълмо, през което се сипеше студеният дъжд.
Понеже беше полузаслепена от деня и понеже Гед я беше извикал, той я видя, преди тя да го види. Можеше да я разпознае веднага, както и тя него, сред всички същества, сред всички сенки.
Изправил се в ужасяващата самота на зимното море, Гед съзря онова, от което се страхуваше. Струваше му се, че вятърът отвява сянката настрани от лодката, че вълните минават под нея пред озадачения му поглед, а тя неотклонно се приближава към него. Не можеше да разбере дали се движи или не. И тя вече го беше видяла. Макар че в душата му нямаше нищо друго освен ужас и страх от допира с нея — ледена черна болка, изсмукваща живота му, той чакаше неподвижно. Изведнъж с висок глас той извика магическия вятър, който с внезапна сила опъна бялото му платно и лодката заподскача по сивите вълни право срещу провесената на вятъра сянка. Без никакъв звук тя потрепера, обърна се и побягна.
Спусна се срещу вятъра, на север. Срещу вятъра я последва и лодката на Гед — скоростта на сянката срещу изкуството на жреца, а срещу двамата — дъждовната вихрушка. Младежът викаше на лодката си, на платното си, на вятъра и на вълните пред него, както ловец вика на хрътките си, когато вълкът бяга пред очите им. Той опъна изтъканото от заклинания платно с вихър, който би разцепил всяко обикновено платно и който, пръскайки пяна, понесе лодката му по морето все по-бързо и по-бързо към беглеца.
Сянката се обърна — очертанията й внезапно се разляха и замъглиха и тя заприлича повече на дим, носен от вятъра, отколкото на човек. Направи полузавой, преви се назад и се спусна по посока на вихъра, като че се отправяше към Гонт.
С ръка и заклинание Гед обърна лодката си и при този бърз завой тя подскочи като делфин над водата. По-бързо отпреди преследваше той сянката, но тя ставаше все по-смътно доловима. Дъждът, примесен със суграшица и сняг, брулеше гърба му и лявата му страна и той едва виждаше на стотина крачки пред себе си. Не след дълго бурята се усили и сянката се изгуби. Въпреки това Гед плаваше след нея тъй уверено, сякаш вървеше по дирите на някой звяр по снега, а не след дух, бягащ над водата. Макар сега да се носеше по посоката на вятъра, той все още опъваше платното с пеещия магически вятър и изпoд заоблената кърма на лодката летяха пръски пяна, докато пореше с плясък водата.
Дълго продължиха странния си бяг ловецът и подгоненият звяр, а мракът се спускаше бързо. Гед знаеше, че невероятната бързина, с която се движеше през изминалите часове, трябва да го е извела на юг от Гонт и сега се насочва към Спеви или Торхийвън, а може би е отминал дори и тях и излиза в открития Разлив. Не беше сигурен. Беше му все едно. Той беше ловец и преследвач, а пред него бягаше страхът.
Внезапно за миг съзря сянката недалеч от себе си. Природният вятър отслабваше, а носената от вихъра суграшица се беше превърнала в ледена, разкъсана и сгъстяваща се мъгла. През нея Гед видя сянката, която бягаше малко надясно от пътя му. Той заговори на вятъра и платното, обърна лоста на руля и продължи преследването слепешком, понеже мъглата се сгъстяваше бързо, като за миг се разбунваше и разкъсваше при срещата си с магическия вятър, а след това отново обгръщаше лодката — безформена сивота, която умъртвяваше светлината и зрението. Гед едва беше изрекъл първата дума от заклинанието за проясняване, когато отново съзря сянката вдясно от себе си, но много по-наблизо. Тя вече не бързаше. Мъглата минаваше през смътните очертания на главата й. И без лице тя приличаше на човек, макар да беше безформена и променлива като човешка сянка. Той обърна лодката си още веднъж с мисълта, че е притиснал врага си, но в този миг той изчезна и лодката му налетя върху подводни скали, които мъглата беше скрила от погледа му и се разби в тях. Почти изхвърлен зад борда, Гед се вкопчи за мачтата-жезъл преди удара на следващата вълна. Тя беше огромна и подхвърли лодчицата над водата, а после я стовари върху една скала тъй, както човек може да подхвърли и разбие охлювена черупка.
Здрав и магически беше жезълът, направен от Оджиън. Той не се счупи, а се понесе по водата като сухо дърво. Оттегляйки се от плитчината, вълните повлякоха вкопчилия се в жезъла Гед навътре в морето и той беше спасен от ужасна смърт върху скалите, преди да дойде следващата вълна. Заслепен и задавен от солта, Гед се опитваше да държи главата си над водата и да се бори с непреодолимото морско течение. Малко встрани от скалите имаше пясъчен бряг. Той го видя на няколко пъти при опитите си да се освободи от тласъка на следващата вълна. Мъчеше се с всички сили и с помощта на магическия жезъл да стигне този бряг. Но въобще не се приближаваше до него. Вълнението го подхвърляше напред-назад като дрипа, ледената морска вода бързо изсмукваше топлината и силата от тялото му и той не можеше повече да движи ръцете си. Беше загубил от погледа си и скалите, и брега и не знаеше накъде се носи. Разбунената вода около него, под него и над него го заслепяваше, задушаваше, давеше.
Изведнъж от разпокъсаната мъгла се надигна една вълна, която го поде, претърколи го няколко пъти и го запокити на пясъка като къс плавей.
Така си и остана там. Все още стискаше с двете си ръце тисовия жезъл. Устремили се обратно към морето, по-малки вълни се опитваха отново да го отвлекат от пясъка. Над него мъглата се разкъсваше и сгъстяваше, а след това заплющя дъжд, примесен със суграшица.
Най-сетне Гед се раздвижи. Изправи се на ръце и колене и бавно запълзя нагоре по брега далеч от водата. Беше се спуснала черна нощ, но той се обърна шепнешком към жезъла и над него засия вълшебното кълбо. С негова помощ Гед успя с неимоверни усилия да се добере до дюните. Толкова беше пребит, смазан и замръзнал, че това пълзене по мокрия пясък през изпълнения с морски грохот и свистене мрак му се стори най-тежката задача в живота му. Веднъж дори си помисли, че морският тътен и вятър замират, а мокрият пясък се превръща в прах под ръцете му и непознати звезди отправят неподвижен взор към гърба му, но без да вдигне глава, той продължи да пълзи и след малко долови собственото си тежко дишане и почувствува как вятърът ожесточено набива дъжда в лицето му.
Движението най-сетне му възвърна малко топлина и след като припълзя сред дюните, където поривите на дъждовния вятър бяха по-смирени, Гед успя да се изправи на крака. Поиска по-силна светлина от жезъла, понеже наоколо беше тъмно като в рог, опря се на него и като се препъваше и спираше, измина около половин миля навътре в сушата. Изведнъж от върха на една дюна той чу морето по-силно отпреди и не зад себе си, а пред себе си — дюните отново се спускаха към друг бряг. Това не беше никакъв остров, а просто риф, пясъчна ивица насред океана.
Твърде изтощен беше, за да се отчая. Само изхлипа и дълго стоя там зашеметен и облегнат на жезъла си. След това мрачно зави наляво, та поне вятърът на духа в гърба му и затътри крака надолу по дюната, търсейки някакво убежище сред заледената, полегнала морска трева, където да се подслони. Вдигна жезъла да види какво има насреща му и сиянието освети в далечината едва проблясваща дървена стена, мокра от дъжда.
Тъй малка и разнебитена, сякаш построена от някое дете, това беше колиба или навес. Гед почука с жезъла на ниската врата. Никой не отвори. Той я бутна и влезе, превит почти на две. Вътре в колибата не можеше да застане прав. В огнището тлееха червени въглени и мержелеещата им светлина разкри пред погледа му беловлас и дългокос мъж, свил се в ужас до отсрещната стена и още едно човешко същество, надзъртащо изпод куп парцали или кожи на пода.
— Няма да ви сторя зло — прошепна Гед. Те не отвърнаха нищо. Той гледаше ту към единия, ту към другия. От ужас очите им бяха станали безизразни. Когато Гед остави жезъла на пода, съществото под купа парцали се скри със скимтене. Той свали натежалото от вода и лед наметало, съблече се гол и се сгуши до огнището.
— Дайте ми нещо да се загърна — Гед беше пресипнал и говореше едва-едва, тъй като зъбите му тракаха, а тялото му се разтърсваше от продължителни тръпки. Дори и да го бяха чули, старците не отговориха. Той се пресегна и взе една дрипа от купа, който служеше за легло. Преди много години тя може би е била козяк, но сега беше цялата парцалива и омазнена с черно. Съществото под купа изстена от ужас, но Гед не му обърна внимание. Изтри водата от себе си и прошепна:
— Дърва имате ли? Стъкни огъня, старче. Неволята ме води тук. Няма да ви сторя зло.
Ала вцепенен от страх, старецът не му отговори.
— Разбираш ли ме? Не говориш ли хардийски? — Гед се замисли за миг. — Каргад?
При тази дума старецът веднага кимна еднократно като тъжна стара кукла на конци. Но тъй като това беше единствената дума, която Гед знаеше на каргски, с нея разговорът им приключи. Той сам намери дърва, струпани до едната стена, стъкна огъня и със знаци помоли за вода, тъй като от погълнатата морска вода му се повдигаше и сега изгаряше от жажда. Старецът раболепно му посочи голяма черупка с вода и побутна към огъня друга черупка, в която имаше изсушена риба. Кръстосал крака до огъня, Гед хапна и пийна малко. Постепенно силата и разумът му започнаха да се възвръщат и той се зачуди къде ли е попаднал. Дори магическият вятър не би могъл да го отвее чак до Каргадските острови. Това островче трябва да е в разлива източно от Гонт, но все още западно от Карего-Ат. Изглеждаше странно, че на такова малко и усамотено място — една пясъчна ивица — живеят хора. Може би са корабокрушенци, ала той беше твърде изтощен да си блъска главата с тях в този момент.
Започна да суши наметалото си на топлината. Сребристата му кожа съхнеше бързо и щом Гед усети, че поне се е затоплило, макар и не съвсем изсъхнало, той се зави с него и се опъна до огнището.
— Спете, клети хора! — каза Гед на мълчаливите си домакини, положи глава на пясъчния под и заспа.
Три нощи прекара той на безименния остров. Първата сутрин го боляха всичките мускули, тресеше го и му се повдигаше. Цял ден и цяла нощ лежа като дърво до огнището в колибата. На втората сутрин все още беше вдървен и го болеше всичко, но постепенно се съвзе. Отново си облече вкоравените от солта дрехи, тъй като нямаше достатъчно вода да ги изпере, после излезе навън в сивото ветровито утро и огледа мястото, където го беше подмамила сянката.
Това беше скалиста пясъчна ивица, широка една миля в най-широкото си място, малко по-дълга от миля и цялата заобиколена с плитчини и скали. Тук не растеше никакво дърво, храст или растение освен полегналата морска трева. Сами сред безкрайната морска пустош, старецът и старицата живееха в колибата, скътана в една пещера между дюните. Тя беше построена или по-скоро струпана от дъски и клони, донесени от вълните. Водата извираше от едно възсолено кладенче до нея. Хранеха се с риба, пресни или сушени раци и водорасли. Дрипавите кожи в колибата, неголемият запас от костени игли и рибарски куки, влакна за въдици и огнива не бяха от кози, както Гед си беше помислил отначало, а от петнист тюлен. И наистина точно на такова място идваха през лятото тюлените да отглеждат малките си. Но никой друг не би дошъл тук. Старците се страхуваха от Гед не защото го взимаха за дух и не защото беше магьосник, а единствено защото беше човек. Бяха забравили, че на света има и други хора.
Старецът ни за миг не потисна безмълвния си ужас. Щом му се стореше, че Гед възнамерява да го докосне, той се отдръпваше с накуцване и наблюдаваше свъсено изпод разчорлените си мръсни бели коси. Отначало и старицата хленчеше и се криеше под купчината парцали, щом Гед се помръднеше. Но после, изпаднал в трескав унес в тъмната колиба, той я видя как присяда, вперила в него странен, помътнял и закопнял поглед. След това му донесе да пие вода. Когато се изправи да вземе черупката от нея, тя се уплаши, изпусна я и разля водата. После се разплака и изтри очите си с дългите, сивобели коси.
Сега го наблюдаваше долу на брега как работи, как стъкмява нова лодка от изхвърлените на сушата останки от старата с помощта на грубата каменна тесла на стареца и заклинание за спояване. Гед нито поправяше, нито строеше, тъй като му липсваше необходимият дървен материал и трябваше да задоволява всичките си нужди с чисто магьосничество. Но старицата гледаше със същия жадуващ поглед не толкова изумителната му работа, колкото самия него. След известно време тя се отдалечи и се върна с дар — шепа миди, които беше събрала на скалите. Той ги изяде все още мокри и сурови, както му ги даде и й благодари.
Като че ли събрала смелост, тя отиде в колибата и се върна отново с нещо в ръце — един парцалив вързоп. Разви го плахо, като не откъсваше поглед от лицето му през цялото време и му го показа.
Това беше детска рокличка от сребърен брокат, твърд поради вшитите перли, разядени от солта и пожълтели от времето. Върху корсажа те образуваха позната за Гед форма — двойната стрела на божествените братя от Каргадската империя с царска корона над нея.
Старицата, сбръчкана, мръсна и облечена в зле съшит чувал от тюленова кожа, посочи копринената рокличка, а след това себе си и се усмихна щастливо и безсмислено като малко дете. После извади от някакво скришно място в полите на дрехата си малък предмет и го подаде на Гед. Това се оказа парче тъмен метал, може би част от счупено украшение — половината от счупен пръстен. Гед го погледна, но тя му направи, знак да го вземе и не се успокои, докато желанието й не беше изпълнено. Тогава кимна и се усмихна отново — беше му направила подарък. Но роклята уви внимателно в мазните дрипи и отново се затътри към колибата, за да скрие съкровището си.
Гед сложи счупения пръстен в джоба си почти със същото внимание, защото сърцето му преливаше от жал. Сега вече му дойде наум, че навярно двамата старци произлизат от някое царско семейство в Каргадската империя и са захвърлени безпощадно на неотбелязано в никоя карта островче далеч от Карего-Ат от някой тиранин или узурпатор, който се е страхувал да пролее царска кръв. Момчето е било може би на осем-десет години, а принцесата — здраво момиченце в рокля от коприна и перли. Оцелели, те живеят сами от четиридесет, а може би и от петдесет години на една скала сред океана — принц и принцеса на отчаянието.
Но той се увери в правотата на предположението си години по-късно, когато по следите на Пръстена на Ерет-Акбе се озова в Каргадските земи и Гробниците на Атуан.
Третата му нощ на острова се стопи в спокоен и блед изгрев. Беше денят на Слънчевото завръщане, най-късият ден от годината. Малката му лодка от дърво и магия, останки и заклинания беше готова. Гед се опита да каже на старците, че ще ги заведе на друга земя — Гонт, Спеви или Ториклите. Ако поискат, дори би ги оставил на някой самотен бряг на Карего-Ат, въпреки че каргските води не бяха безопасно място за жител на архипелага. Но те не желаеха да напуснат пустия си остров. Старицата, изглежда, не разбираше знаците и тихите му думи. Старецът разбра и отказа — всичките му спомени за други земи и други хора бяха кошмари, изпълнени с кръвопролития, великани и писъци. Те се изписаха на лицето му, докато клатеше глава.
На сутринта Гед напълни с вода от кладенеца един мех от тюленова кожа и тъй като не можеше да благодари на старците за топлината и храната и за нещастие нямаше никакъв подарък за старицата, той направи каквото можа и омагьоса соления и ненадежден извор. Оттогава този извор се пълни непрестанно със сладка и бистра вода като високопланински поток на Гонт. Заради него това скалисто и песъчливо място сега е отбелязано на картите и си има име — моряците го наричат Островът на изворната вода. Но колибата я няма вече и бурите на безброй зими са заличили всякаква следа от двамата й самотни обитатели.
Докато Гед изкарваше лодката си от песъчливия южен край на островчето, старците се бяха скрили в колибата, тъй като, изглежда, се страхуваха да не се случи нещо лошо. Той остави природния вятър, който духаше неизменно от север, да издуе изтъканото от заклинания платно и бързо се устреми в открито море.
Този път морското пътешествие на Гед беше странно, тъй като той беше преследвач, който не знаеше нито какво точно преследва, нито къде може да го намери из цялата Землемория. Трябваше да се осланя на догадки, на чувство и на късмет, точно както беше правил и преследвачът му. Гед се объркваше от безплътните сенки, тъй както сянката се объркваше от дневната светлина и материалните неща. Но поне в едно беше сигурен — че наистина сега той е ловецът, а не плячката. След като го беше подмамила към скалите, сянката можеше да направи с него каквото си иска, докато лежеше полумъртъв на брега или се луташе в мрака по обветрените дюни, обаче тя не беше дочакала тази възможност. Беше избягала, без да се осмели да се изправи пред него. Това го накара да повярва на Оджиън — сянката не можеше да изсмуква силите му, ако той върви насреща й. Тъй че трябваше да продължава да й противостои, да я преследва, макар че следата й по морската шир беше студена и макар че не го напътствуваше нищо друго освен духащият от север природен вятър и някаква смътна догадка или предчувствие в душата му, че верният път е на юг или на изток.
Преди падането на нощта Гед съзря далеч вляво дългата, неясна брегова линия на голяма земя, която навярно бе Карего-Ат. Беше се озовал посред морските пътища на тези варварски племена. Внимателно се взираше в алената вечер за някой каргски кораб или галера и тогава си спомни онова утро от детството си в Десетте елши, украсените с пара воини, огъня, мъглата. Тези спомени го изпълниха с безпокойство и той отведнъж разбра, че сянката го е подмамила със същата измама, с която си бе послужил той на времето. Като че из дълбините на собственото му минало тя беше призовала мъглата в морето, за да го обгърне, да скрие опасността от него и да го повлече към смъртта.
Той държеше неотклонно курс на изток и когато нощта се спусна над източния край на света, земята изчезна от погледа му.
Вълните бяха вече пропити с мрак и само гребените им все още руменееха на западното сияние. Гед запя „Зимната песен“ и други подобни песни от „Подвизите на младия цар“, които си спомняше от тържествата на Слънчевото завръщане. Гласът му беше ясен, ала не отекваше никъде из безкрайната морска тишина. Мракът падна бързо и грейнаха зимните звезди.
През най-дългата нощ от годината той будува и дълго гледа как звездите изгряват от лявата му страна, издигат се над главата му и потъват в далечните черни води отдясно, докато зимният вятър го носеше безспир на юг по невидимото море. От време на време заспиваше за миг, стряскаше се и пак се събуждаше. Лодката му не беше в действителност никаква лодка, а само чародейство и магия, скрепени с малко дъски и дървета, които бързо биха се разпаднали и пръснали по вълните, ако отпуснеше заклинанията за форма и спояване, които ги държаха, а платното, изтъкано от магия и въздух, не би издържало дълго на вятъра, ако той заспеше, а би се превърнало само на вятър. Заклинанията му бяха убедителни и силни, но когато действието им е затворено в тесни граници, непрестанно трябва да се подновява силата, поддържаща това действие. Затова Гед не мигна тази нощ. Би напредвал по-лесно и по-бързо като ястреб или делфин, но Оджиън го бе посъветвал да не се преобразява и Гед познаваше цената на неговите съвети. Тъй плаваше той на юг под залязващите на запад звезди, а дългата нощ се изнизваше бавно, докато най-сетне първият ден от новата година огря цялото море.
Скоро след изгрев слънце Гед съзря пред себе си земя, към която лодката му се доближаваше едва-едва. Призори природният вятър беше отслабнал. Той призова в платното си лек магически вятър, за да го закара към нея. При вида й отново го изпълни страх — онзи безмерен ужас, който настоятелно го караше да обърне гръб, да побегне. Но Гед следваше дирята на този страх, както ловецът върви по широките, размазани, ноктести стъпки на мечката, която всеки момент може да се хвърли отгоре му из шубраците. Сега беше наблизо — и той го знаеше.
Земята, към която се бе устремил, имаше чудноват вид. Отдалеч му се беше сторило, че е отвесна планинска стена, а сега виждаше, че е разкъсана на няколко дълги, стръмни хребета, може би острови, отделени от проливи и протоци. В Роук, в кулата на Повелителя на имената, Гед бе проучил много карти, но повечето от тях бяха на архипелага и вътрешните морета. Сега той беше навлязъл дълбоко в Източния разлив и не знаеше кой е този остров. Но не се и замисляше много. Пред него се намираше страхът, който се спотайваше скрит от погледа му, или пък го чакаше сред склоновете и горите на острова. Именно той беше целта на пътешествието му.
Високите и гористи чукари се издигаха застрашително над лодката, вълните, които се разбиваха в скалистия бряг, пръскаха платното му, а магическият вятър го носеше по водите на един пролив между два огромни бряга. Това беше ивица вода, която се врязваше пред него дълбоко в острова и не бе по-широка от удвоената дължина на една галера. Ограденото море яростно се хвърляше върху стръмните брегове. Чукарите се спускаха отвесно във водата и я засенчваха със студеното си отражение. Вятърът беше спрял и наоколо цареше тишина.
Сянката го беше подмамила по голите бърда в Оскил и върху потъналите в мъгла скали. Щеше ли сега да го примами в някаква клопка за трети път? Той ли я беше притиснал тук, или тя — него? Това Гед не знаеше. Знаеше само, че го измъчва страх и че непременно трябва да продължи напред, за да довърши делото си — да прогони докрай злото, да преследва ужаса си до самия му източник. Той направляваше руля много предпазливо, взирайки се пред себе си и зад себе си, нагоре и надолу по чукарите от двете си страни. Беше оставил слънцето на новия ден в откритото море зад себе си. Тук всичко беше тъмно. Когато хвърли поглед назад, отворът между двете земни ивици му заприлича на далечна, светла врата. Колкото повече навлизаше към сърцето на планината, откъдето водеха началото си чукарите, толкова по-високо и по-застрашително се издигаха те над него и толкова по-тясна ставаше водната ивица. Гед впиваше поглед в мрачния процеп пред него и в огромните, набраздени от пещери и сипеи склонове отляво и отдясно, по които се бяха свили дървета с полуизровени корени. Нищо не помръдваше. Той вече наближаваше дъното на пролива — висока, гола, сбръчкана скалиста стена, в която последните морски вълни се плискаха немощно като поточе. Свлеклите се камъни, изгнилите дънери и коренища на чворести дървета съвсем стесняваха пътя на лодката. Клопка, мрачна клопка под корените на безмълвната планина, в която беше попаднал Гед. Нито пред него, нито над него помръдваше нещо. Всичко беше мъртвешки неподвижно. Нямаше накъде да върви по-вече.
Той обърна лодката, като я направляваше внимателно с помощта на заклинание и измислено гребло, за да не се удари в подводните скали или да се оплете в протегнатите коренища и клонаци, докато я насочваше отново към изхода. Тъкмо се канеше да призове вятъра да го върне там, откъдето го беше довел, когато внезапно думите на заклинанието замръзнаха на устните му и сърцето му изстина. Гед погледна назад през рамо. Сянката беше зад него в лодката.
Само миг и щеше да бъде загубен завинаги, но той беше готов и се хвърли напред, за да сграбчи и задържи врага си, който се полюшваше и трептеше съвсем наблизо. Никакво магьосничество не можеше да му помогне сега. В борбата си с неживото трябваше да се осланя единствено на собствената си плът, на живота си. Без да каже дума, Гед нападна и лодката се залюля и потопи от внезапното му обръщане и скок. По ръцете му премина болка, която прониза гърдите и спря дъха му. Изпълни го вледеняващ студ и той ослепя. Въпреки това в ръцете му, които бяха сграбчили сянката, нямаше нищо друго освен мрак и въздух.
Той се запрепъва напред, хвана мачтата, за да се задържи прав и светлината отново прониза очите му. Тогава видя как сянката потрепера, сви се, после в миг се разгърна и разпростря над него и платното му. И като черен дим, подхванат от вятъра, безформеното вълмо отхвръкна и побягна по водата към светлата врата между чукарите.
Гед се отпусна на колене. Малката, закърпена със заклинания лодка отново се залюля и успокои, понесена от тревожните вълни. Вцепенен и неспособен да мисли, той се сви в нея, мъчейки се да си поеме дъх. Най-сетне надигащата се изпод ръцете му студена вода го предупреди, че трябва да се погрижи за лодката си, тъй като заклинанията, които я държаха, отслабваха. Той се изправи, като се държеше за жезъла, който служеше за мачта и отново направи, доколкото можа, заклинанието за спояване. Беше премръзнал и изтощен — ръцете му горяха от болка и силите му бяха изчерпани. Искаше му се да отиде там, на онова тъмно място, където морето се среща с планината, и да заспи, да спи върху неспокойните, люлеещи се води.
Не можеше да разбере дали изтощението му се дължи на магия, направена му от сянката при бягството й, на леденото й докосване, или пък просто на глада, безсънието и умората, но той се бореше срещу него. С неимоверни усилия призова лек магически вятър в платното и тръгна по морския път по следите на избягалата сянка.
Ужасът беше изчезнал. Изчезнала беше и радостта. Това не беше вече никакво преследване. Сега Гед не беше нито плячката, нито ловецът. За трети път те се бяха срещнали и докоснали. По собствена воля се беше обърнал той към сянката и се беше помъчил да я задържи с двете си живи ръце. Макар това да не му се беше отдало, той беше изковал помежду им верига — връзка, която не можеше да се прекъсне. Нямаше нужда да гони сянката докрай, да я преследва, нито пък бягството и щеше да й помогне. Нито той, нито тя можеха да избягат. Щом настъпеше часът на последната им среща и се озовяха на определеното място, те непременно щяха да се срещнат.
Но до този час и извън това място Гед никога нямаше да има мир и спокойствие — ни денем, ни нощем, ни на земята, ни в морето. Сега той знаеше жестоката истина — никога не си бе поставял за цел да поправи стореното, а само да доведе докрай започнатото.
Той излезе от мрачния пролив. Светлото утро огряваше морето, а от север подухваше лек ветрец.
Изпи останалата вода от меха, заобиколи най-западния нос и се озова в широк пролив между него и друг остров, разположен по на запад. Едва тогава разпозна мястото, като си припомни морските карти на Източния разлив. Това бяха Ръцете — два самотни острова, протегнали планинските си пръсти на север към Каргадските земи. Лодката плаваше между тях и когато идващите от север буреносни облаци затъмниха следобеда, Гед стигна южния бряг на западния остров. Беше видял на това място малко селце, откъдето към морето се спускаше поток. Не го беше грижа как щяха да го посрещнат, стига да намери вода, огнище и сън.
Селяните бяха грубовати и срамежливи хора, изпълнени със страхопочитание пред жезъла на един магьосник и с недоверие към странниците. Но Гед приеха гостоприемно, тъй като пристигаше сам от морето преди буря. Предложиха му месо и вода в изобилие, топлината на огнището и на човешки гласове, които говореха на собствения му хардийски. Най-вече му дадоха гореща вода да измие от себе си соления морски студ, както и легло, където можеше да спи.
9. Ифиш
В това село на Западната Ръка Гед прекара три дни, през които се възстанови и си приготви лодка, построена не от заклинания и корабокрушенски останки, а от здрави, добре съединени и непропускащи дъски. Тя имаше собствена устойчива мачта и платно, можеше да се управлява с лекота, а при нужда можеше и да се спи в нея. Като повечето лодки от Севера и Разливите и тази беше построена от застъпващи се една с друга дъски, за да издържа на високите вълни. Всяка нейна част беше яка и добре направена. Гед подсили дървенията с дълбоко втъкани в нея заклинания, тъй като му се струваше, че ще се наложи дълго да плава с тази лодка. В нея можеха да се качат двама или трима души и собственикът и — един старец — му каза, че той и братята му са преминавали с нея през високи вълни и ужасно време и тя храбро се е носила напред.
За разлика от хитрия гонтски рибар, този старец беше готов да му подари лодката от страх и преклонение пред магьосничеството му. Но Гед му заплати като магьосник, като излекува очите му от пердетата, които бавно го ослепяваха. Тогава ликуващият старец му каза:
— Ние наричахме лодката Сандърлинг, ала ти я наричай Взор. Нарисувай й очи от двете страни на носа и от невиждащото дърво наоколо ще се взира моята признателност и ще те предпазва от скали и рифове. Защото бях забравил, че на света има толкова много светлина, докато ти не ми я разкри отново.
Щом възвърна силата си, Гед извърши и други дела през тези дни в селото под стръмните гори на Ръката. Макар и по-бедни, тези хора приличаха на селяните, които помнеше от детските си години в Северната котловина на Гонт. Сред тях той се чувствуваше у дома си, както никога нямаше да се почувствува в богатските дворове. Без да пита, знаеше от какво се нужадаят най-остро. Направи заклинания за здраве на сакати и болнави деца и за увеличаване на козите и овцете в нищожните селски стада. Начерта руната Симн върху всички донесени му вретена, станове, гребла, бронзови и каменни сечива, за да може добре да си вършат работата, и руната Пир върху дървените покриви на колибите, за да закриля домовете и обитателите им от огън, вятър и безумие.
Когато „Взор“ беше готова и добре запасена с вода и сушена риба, той остана в селото още един ден, за да научи младия им бард на „Подвизите на Моред“ и „Хавнърското сказание“. Много рядко тук се отбиваше по някой кораб от архипелага и песни отпреди сто години бяха съвсем нови за тези селяни, които копнееха да слушат предания за герои. Да беше свободен и да не тегнеше нищо над него, Гед с радост щеше да остане тук седмица или месец и да им пее всичко, което знаеше, за да зазвучат великите песни на още един остров. Но той не беше свободен и на следващата сутрин вдигна платното и се отправи през обширните морета на Разлива право на юг. Защото на юг беше отишла сянката. Не беше необходимо да прави заклинание за намиране, за да разбере това. Знаеше го с такава сигурност, сякаш каквито и разстояния, морета и земи да ги разделяха, те бяха свързани със здрава нишка. И Гед тръгна уверен, спокоен и изпълнен с надежда по предначертания си път, а зимният вятър го понесе на юг.
След един ден и една нощ в пустото море той пристигна на едно островче, за което му казаха, че се нарича Вимиш. Хората в малкото пристанище го загледаха накриво, а заклинателят им дойде бързо-бързо. След като изгледа Гед сурово, той се поклони и рече надуто и ласкаещо:
— Магьоснико, господарю мой! Прости дързостта ми и ни окажи честта да приемеш от нас всичко, от което се нуждаеш за пътешествието си — храна, вода, платно, въжета. В този миг дъщеря ми носи към лодката ти връзка току-що изпечени кокошки. Според мен обаче ще да е благоразумно да продължиш по пътя си веднага, щом намериш за добре. Хората са малко разтревожени. Онзи ден бил забелязан някакъв човек, който пешком пресякъл скромния ни остров от север на юг. Ала никой не видял да го докарва или откарва лодка и той май не хвърлял никаква сянка. Онези, които го видели, твърдят, че приличал малко на теб.
При тези думи Гед сведе глава, обърна се, върна се на пристанището на Вимиш и отплава, без да поглежда назад. Нямаше нужда да плаши островитяните или да настройва заклинателя им срещу себе си. Предпочиташе отново да спи в морето и да премисли новината, която му беше съобщил магьосникът, тъй като тя силно го озадачи.
Денят се изниза, а нощта премина, изпълнена с ромона на студения дъжд, който не спря и при настъпването на сивата зора. Лекият северен вятър носеше „Взор“ все напред. Следобед дъждът и мъглата се разнесоха и от време на време грейваше слънце. По-късно Гед съзря право на пътя си ниските синкави хълмове на голям остров, осветен от непостоянното зимно слънце. Бледият дим от огнищата се точеше бавно над покривите в градчетата по хълмовете — приятна гледка сред безкрайната монотонност на морето.
Гед тръгна след една рибарска флотилия и стигна до пристанището им. После се запъти нагоре по градските улици в златистата зимна вечер и намери една странноприемница на име „Хареки“, където стопли тялото и душата си с огън, бира и печено овнешко. На масите в странноприемницата имаше още няколко пътешественици — търговци от Източния разлив, но повечето от посетителите бяха местни жители, дошли тук да пийнат хубава бира, да чуят някоя и друга вест и да побъбрят. Те не бяха грубовати и стеснителни като рибарите от Ръцете, а истински граждани — чевръсти и улегнали. Несъмнено бяха разбрали, че Гед е магьосник, но никой не заговори за това. Единствен приказливият съдържател спомена в разговора, че този град, Исмей, има щастието да притежава заедно с още няколко града на острова един безкрайно скъпоценен магьосник, талантлив и подготвен в Роукската школа, получил жезъла си от самия Върховен жрец. В момента го нямало тук, но живеел в дома на дедите си в самия Исмей и поради тази причина градът не се нуждаел от друг служител на Висшите изкуства.
— Както казват, два жезъла в един град непременно ще се кръстосат, нали тъй, господине? — попита съдържателят, усмихнат и жизнерадостен. Тъй Гед беше осведомен, че не е желан тук като странствуващ магьосник, който се мъчи да преживява чрез заклинателство. От Вимиш го бяха отпратили безцеремонно, а от Исмей — любезно. И той се зачуди дали има някаква истина в слуховете за добросърдечните нрави на Източния разлив. Това беше остров Ифиш, родното място на Веч. И той не изглеждаше толкова гостоприемен, както бе твърдял приятелят му.
Въпреки това Гед виждаше добрината в хорските лица. Само че те усещаха онова, което той вече знаеше — че е отделен от тях, откъснат, обречен, отправил се по следите на мрака. Като студен вятър беше той в осветена от огъня стая, като черна птица, пренесена от бурята от чужди земи. Колкото по-скоро си отидеше заедно със злокобната си участ, толкова по-добре за тези люде.
— Тръгнал съм по една следа — каза той на съдържателя. — Няма да остана повече от нощ-две тук. — Гласът му беше безрадостен. Без да отвърне, съдържателят хвърли поглед към големия тисов жезъл в ъгъла. След това напълни чашата на Гед с кафява бира, докато пяната преля от нея.
Гед знаеше, че трябва да прекара в Исмей само тази нощ. Не беше добре дошъл ни тук, нито където и да било другаде. Трябваше да си върви по пътя. Но му бяха омръзнали студеното, пусто море и ненарушаваната от човешки глас тишина. Каза си, че ще стои само един ден в Исмей и ще си тръгне на утринта. Затова спа до късно. Когато се събуди, валеше лек сняг и той се заскита по градските улички да погледа хората, погълнати от ежедневието си. Гледаше как завитите в кожени пелерини деца правят снежни замъци и снежни човеци. Чуваше как клюкарките бъбрят от отворените врати през улицата. Гледаше как ковачът работи, а до него едно зачервено момче се поти над дългото духало. През прозорците, които привечер мъждукаха с бледа, ръждива светлина, той виждаше как жените, седнали пред становете си, се обръщат за момент да кажат нещо с усмивка на дете, или съпруга там вътре, в топлината на къщата. Гед виждаше всичко това отвън и отстрани. Сам и с натежало сърце, той не си признаваше, че го изпълва тъга. Нощта падаше, а той все още се мотаеше из улиците, тъй като не му се щеше да се върне в странноприемницата. Изведнъж чу веселия разговор на мъж и момиче, които минаха покрай него на път за градския площад, и се обърна. защото позна мъжкия глас.
Гед тръгна след двамата, настигна ги и застана редом с тях в сумрака, осветяван единствено от мъждукащи в далечината фенери. Момичето се стъписа, но мъжът впери поглед в него, след това издигна високо тоягата си помежду им като преграда срещу заплахата или действието на злото. Това беше прекалено.
— Мислех, че ще ме познаеш, Веч! — каза Гед с треперещ глас.
Дори и след тези думи Веч се поколеба за миг.
— Познавам те — каза той, свали тоягата, стисна ръката на Гед и го прегърна през рамо. — Познавам те! Добре дошъл, приятелю мой, добре дошъл! Как ужасно те посрещнах, като призрак, промъкващ се изотзад, а толкова дълго съм те чакал и търсил.
— Значи, ти си магьосникът, с когото се хвалят в Исмей? Интересно…
— О, да, аз съм техният магьосник, ала чуй, нека ти кажа защо не те познах, приятелю. Може би съм те търсил твърде упорито. Преди три дни… ти беше ли тук преди три дни, на Ифиш?
— Пристигнах вчера.
— Преди три дни те видях на улицата в Куор, селото горе на хълмовете. Тоест видях някакво твое изображение или имитация, или просто човек, който прилича на теб. Той вървеше пред мене, излизаше от селото и тъкмо се скриваше зад един завой на пътя, когато го зърнах. Извиках, но не получих отговор. Тръгнах след него, но не намерих никого, нито следа дори, а земята беше замръзнала. Странна случка и сега, като видях как се появи от сенките, си помислих, че отново съм бил измамен. Съжалявам, Гед — той изрече истинското му име тихо, за да не го чуе момичето, което чакаше недалеч зад тях.
Гед също отвърна тихо, за да може да използва истинското име на приятеля си:
— Няма нищо, Естариол. Но това съм самият аз и се радвам, че те виждам.
Може би Веч долови нещо повече от обикновена радост в гласа му. Все още с ръка върху рамото на Гед, той му каза на Истинската реч:
— Макар да идваш от мрака и изпаднал в беда, идването ти е радост за мен. — После продължи на хардийски с акцента на жителите на Разлива. — Хайде, ела с нас у дома. Ние се прибираме. Време е да се приютим от мрака! Това е сестра ми, най-малката от нас. По-хубава от мене, както виждаш, но не толкова умела. Нарича се Яроу[2]. Яроу, това е Ястреба, най-добрият от нас и мой скъп приятел.
— Велики магьоснико — приветствува го момичето, като сведе благоприлично глава и скри очите си с ръка, за да му покаже почитта си, както правеха жените от Източния разлив. Очите й бяха ясни, свенливи и любопитни. Може би четиринадесетгодишна, тя беше тъмна като брат си, но много нежна и крехка. Върху ръкава й се бе притиснало малко драконче с криле и нокти, не по-дълго от ръката й. Тръгнаха заедно по тъмната улица и по пътя Гед отбеляза:
— На Гонт казват, че гонтските жени били храбри, ала никога не съм виждал девойка да носи дракон като гривна.
Яроу се разсмя и му отвърна направо:
— Та това е само хареки, нямате ли хареки на Гонт? — При тези думи тя за миг се засрами и скри очите си.
— Не, нито пък дракони. Това същество не е ли дракон?
— Дракон, но мъничък, който живее по дъбовете и се храни с оси, червеи и врабчи яйца… Не става по-голям от това. О, господине, брат ми често ми е разказвал за животинчето, което сте имали, дивия отак… още ли е с вас?
— Не, вече не.
Веч се обърна към него, като че искаше да попита нещо, но се сдържа и чак по-късно направи това, когато двамата останаха насаме пред каменното огнище в дома му.
Въпреки че беше главният магьосник на целия остров Ифиш, Веч живееше заедно с най-малкия си брат и сестра си в Исмей, родното му градче. Баща му бил заможен морски търговец и къщата им беше просторна, здраво построена и уютно подредена с множество глинени съдове, фини тъкани, бронзови и медни съдове върху украсените с резба полици и скринове. В единия ъгъл на всекидневната беше изправена голяма таонска арфа, а в другия — стан с висока рамка, украсена с драконова кост, на който Яроу тъчеше килими. Въпреки простия си и тих начин на живот Веч беше не само властен магьосник на това място, но и господар в собствения си дом. Тук живееха и двойка стари слуги, които благоденствуваха заедно с къщата, братът — жизнерадостно момче, и Яроу — бърза и мълчалива като рибка. Тя сервира вечерята на двамата приятели, хапна с тях, заслушана в разговора им и след това се прибра незабелязано в стаята си. Тук всичко беше поставено спокойно и уверено на мястото си. Гед обгърна с поглед осветената от огъня стая.
— Ето как би трябвало да живее човек — каза той и въздъхна.
— Да, това е един добър начин — съгласи се Веч. — Има и други. Сега, приятелю, разкажи ми, ако можеш, какво те е сполетяло и какво си изгубил от нашия последен разговор преди две години. И ми кажи какво пътешествие си предприел, тъй като виждам, че няма да останеш дълго при нас.
Гед му разказа всичко и като свърши, Веч дълго време седя, потънал в размишления.
— Ще дойда с тебе, Гед — рече той най-сетне.
— Не.
— Струва ми се, че трябва.
— Не, Естариол. Това не е нито твоя работа, нито твое проклятие. Сам поех този път на злото, сам ще стигна до края му. Не искам никой друг да пострада от това, най-малко ти, който се опита да ме предпазиш от него в самото начало, Естариол…
— Винаги си се ръководил от гордостта — каза приятелят му с усмивка, като че ли говореха за нещо, което не ги засягаше. — Помисли си само — истина е, че това си е твое дело, но ако то се провали, не трябва ли да има още някой, който да предупреди архипелага? Тогава сянката ще се превърне в страхотна сила. Ами ако я сразиш, не трябва ли да има още някой, който да разкаже за това на архипелага, за да се знае подвига ти и да се възпее? Знам, че не мога да ти бъда полезен, и все пак ми се струва, че трябва да дойда с теб.
Гед не можеше да отхвърли молбата на приятеля си, но каза:
— Знаех си, че не трябва да оставам тук този ден, а останах.
— Магьосниците не се срещат случайно, приятелю — отвърна Веч. — И най-сетне, както сам каза, аз бях с теб в началото на пътешествието ти. Справедливостта изисква да те последвам до самия му край. — Той сложи още дърва в огъня и те поседяха известно време, загледани в пламъците.
— От онази нощ на Роукската могила не съм чувал нищо за един човек и сърце не ми даваше да попитам някого в Школата за него. Имам предвид Джаспар.
— Той не можа да заслужи жезъла си. Напусна Роук същото лято и отиде на остров Оу като заклинател в двора на владетеля на Оу-Токне. Не знам нищо повече за него.
Седнали до огнището с крака почти в огъня и с очи, вперени в него, те се радваха на топлината, разливаща се по краката и лицата им, тъй като нощта бе сурова. Най-сетне Гед каза тихо:
— Има нещо, от което се страхувам, Естариол. Още повече, ако тръгнеш с мен. Там, при Ръцете, в задънения край на пролива аз се обърнах с лице към сянката. Тя беше съвсем наблизо и аз я сграбчих, или се опитах да я сграбча. Но нищо не можах да хвана. Не можах да я надвия. Тя избяга и аз я последвах. И това може да се повтори отново и отново. Нямам власт над нея. На края на този път може да няма ни смърт, ни победа — нищо, достойно за възпяване. Може да няма дори никакъв край. Може би ще трябва да прекарам живота си в безкрайна, безсмислена гонитба от море на море, от земя на земя, в едно призрачно преследване.
— Махни се! — каза Веч и с лявата си ръка направи знака, предотвратяващ злото, за което се говори. Въпреки всичките мрачни мисли това накара Гед да се усмихне леко, понеже беше по-скоро жест на детинско суеверие, отколкото магьосничество. У Веч винаги имаше някаква селска невинност. Но той се отличаваше също с дълбок ум, проницателност и прямота. — Тази мисъл е зловеща и, уверен съм, невярна. По-скоро ми се струва, че мога да видя края на онова, чието начало съм видял. Ще разбереш някак си природата й, ще проникнеш в същността й и ще я хванеш по този начин, ще я покориш и победиш. Макар че това е труден въпрос — какво всъщност представлява тя. Нещо ме тревожи. Има нещо, което не разбирам. Изглежда, сянката сега се движи с твоята външност или поне с външност, подобна на твоята. Така са я видели на Вимиш, така я видях и аз тук, на Ифиш. Защо ли това е така и защо ли тя никога не е по-стъпила по този начин на архипелага?
— Казват, че в Разливите законите се изменят.
— А, верни думи са това, да знаеш. Толкова хубави заклинания, които научих в Роук, тук нямат сила или пък не стават, както трябва. А тук се правят някои заклинания, които въобще не съм учил в Роук. Всяка земя си има собствени сили и колкото повече се отдалечаваш от Вътрешните земи, толкова по-малко знаеш за тези сили и за тяхното управление. Ала едва ли това е единствената причина за промяната в сянката.
— И аз мисля така. Струва ми се, че когато престанах да бягам от нея и се обърнах насреща й или, по-точно, обърнах волята си срещу нея, й дадох образ и форма и именно по този начин й попречих да ми отнеме силата. Всичките ми действия отекват в нея като ехо. Тя е мое творение.
— В Оскил тя те назова с истинското ти име и с това спря всяка магия, която би могъл да използваш срещу нея. Защо не направи така отново там, при Ръцете?
— Не знам. Може би тя черпи сила, за да говори, единствено от моята слабост. Говори почти със собствения ми език, иначе откъде ще е разбрала името ми? Откъде ще го е научила? Колко съм си блъскал главата с този въпрос, откакто напуснах Гонт и тръгнах по моретата, а все не виждам отговора му. Може би облечена в собствената си форма или безформие, тя въобще не може да говори, освен като гебет, с език, взет назаем. Не знам.
— Тогава трябва да се пазиш, ако я срещнеш повторно в образа на гебет.
— Струва ми се — отвърна Гед и протегна ръка към червените въглени, като че изпитваше някакъв вътрешен хлад, — струва ми се, че това няма да стане. Сега ние двамата сме свързани един с друг. Тя не може да се освободи от мен дотолкова, че да завладее някой друг и да му отнеме волята и същността, както направи със Скьор. Само мен може да овладее. И ще го направи, ако някога отново отстъпя и се опитам да избягам от нея, да скъсам връзката. Въпреки това, когато я сграбчих с всички сили, тя се превърна в обикновена пара и ми избяга. И отново ще избяга, макар че в действителност това е невъзможно, тъй като винаги мога да я намеря. Свързан съм с една грозна и жестока сянка и ще се откъсна от нея само ако науча думата, с която тя може да бъде победена — името й.
— Има ли имена в царството на мрака? — запита умислено приятелят му.
— Геншър, Върховният жрец, каза, че няма. Оджиън, моят учител, твърди обратното.
— „Безкрайни са споровете на мъдреците“ — цитира Веч с малко мрачна усмивка.
— Господарката на Оскил, която изпълняваше волята на Древната сила, се закле, че камъкът ще ми каже името на сянката, но аз не й вярвам много. Обаче един дракон също искаше да ми открие името й в замяна за собственото си, за да се отърве от мен. Поради това съм си мислил, че драконите може и да знаят неща, спорни за жреците.
— Знаят, ала са жестоки. Но какъв дракон? Не си ми казвал, че си говорил с дракони от последната ни среща.
Те разговаряха до късно тази нощ и въпреки че неизменно се връщаха на мъчителната тема за предстоящото изпитание на Гед, насладата от близостта им преобладаваше, тъй като взаимната им обич беше силна и трайна, издържала на времето и съдбата.
На сутринта Гед се събуди под покрива на приятеля си. Все още сънен, той се чувствуваше толкова щастлив, сякаш се намираше на място, напълно защитено от беди и злини. През целия ден това бленувано благоденствие изпълваше до известна степен мислите му и той го приемаше не като добра поличба, а като дар. Струваше му се много вероятно, че с излизането от този дом ще напусне последното убежище в живота си и затова се радваше на краткотрайния сън.
Тъй като трябваше да се погрижи за някои неща, преди да напусне Ифиш, Веч тръгна за другите села на острова с момчето, което чиракуваше при него като заклинател. Гед остана с Яроу и брат й, наречен Мур[3], който по възраст беше между нея и Веч. Тъй като не притежаваше дарбата или бича на жреческата сила, не беше ходил никъде другаде освен на Ифиш, Ток и Холп и животът му бе лек и необезпокояван, той си беше все още само момче. Гед и Мур се наблюдаваха един друг с възхищение и известна завист. Струваше им се странно, че и двамата са на деветнадесет години — толкова бяха различни. Гед се удивляваше, че човек, живял цели деветнадесет години, може да е толкова безгрижен. Гледайки приятното, жизнерадостно лице на Мур, той се чувствуваше съвсем измършавял и загрубял. Въобще не му идваше наум, че Мур му завижда дори за белезите, които насичаха лицето му, защото ги взимаше за следи от драконови нокти — руната и знакът на героя.
Поради това двамата младежи малко се смущаваха един от друг. Затова пък Яроу скоро загуби страхопочитанието си към Гед, понеже се намираше в собствената си къща и беше нейна господарка. Той се отнасяше много внимателно с нея и тя го обсипваше с въпроси, тъй като според думите й Веч никога не й казвал нищо. През тези два дни Яроу непрекъснато правеше сухи житни питки за пътешествениците и им приготвяше запаси от сушена риба, месо и други провизии, докато накрая Гед й каза да престане, тъй като не възнамерявал да пътува до Селидор без прекъсване.
— Къде се намира Селидор?
— В края на Западния разлив, където драконите са на път и под път като мишките.
— В такъв случай по-добре си стой на изток. Тук драконите ни са големи колкото мишките. Ето ви месото. Сигурен ли си, че ще стигне? Слушай, едно не ми е ясно. И двамата с брат ми сте всесилни магьосници. Само да махнете с ръка, да промърморите нещо и готово. Защо тогава огладнявате? Защо да не кажете „Баница с месо!“, когато дойде време за вечеря в морето, баницата с месо се появява и вие я изяждате.
— Е, не че не можем да го направим. Ала не изпитваме голямо желание да ядем думите си, както казват хората. „Баница с месо“ не е нищо повече от една дума. Ние можем да я направим благоуханна, вкусна и дори засищаща, но тя си остава дума. Само подлъгва стомаха и не дава никаква сила на гладния.
— Тогава магьосниците не са готвачи — каза Мур, който седеше срещу Гед от другата страна на кухненското огнище и изрязваше капак на кутия от много фино дърво — по занаят беше дърводелец, макар и не много усърден.
— Нито пък готвачите — магьосници, уви — каза Яроу, коленичила да види дали са готови последните питки, които се печаха в огнището. — Ала все пак не ми е ясно, Ястребе. Виждала съм брат си и дори чиракът му само с една дума да запалват светлина на тъмно. И тя свети, блести, не дума, а светлина, която може да ти покаже пътя.
— Да — отвърна Гед. — Светлината е сила. Велика сила, благодарение на която ние съществуваме, но която съществува сама, независимо от нашите нужди. Слънчевата и звездната светлина са времето, а времето е светлина. Животът е в слънчевата светлина, в дните и годините. На тъмно животът може да призове светлината, като я назове… Но обикновено, когато видиш магьосник да назовава или призовава нещо, да предизвиква появата на нещо — това не е същото. Той не може да призове по-велика сила от неговата и онова, което се появява, е само илюзия. Да призовеш нещо, което въобще го няма, да го извикаш с истинското му име, това е голямо и сериозно вълшебство. То не може да се използва само заради един глад. Яроу, дракончето ти открадна една питка.
Без да откъсва поглед от Гед, Яроу се беше заслушала толкова внимателно в думите му, че въобще не забеляза как малкото хареки пропълзя бързо от топлото си местенце на куката над огнището и грабна една питка по-голяма от самото него. Потънала в размисъл, тя взе на коленете си люспестото създание и започна да го храни с парченца и трохички.
— Значи, никога не би призовал истинска баница с месо от страх да не нарушиш онова, за което брат ми говори непрестанно… все забравям името му…
— Равновесието — отвърна Гед сериозно, тъй като и тя говореше сериозно.
— Да. Но след корабокрушението ти си отплавал от онова място с лодка, направена повечето от заклинания, и тя не пропускала вода. Нима и това е илюзия?
— Отчасти, да. Тъй като не можех да гледам невъзмутимо как морето изпълва огромните дупки в лодката ми, аз ги запълних. Обаче здравината й не беше илюзия, нито резултат от призоваване, а бе постигната с друг вид вълшебство — заклинание за спояване. Частиците на дървото бяха съединени в едно неразделно цяло, в лодка. Та нали лодката е нещо, което не пропуска вода?
— И пропускащи лодки съм поправял — каза Мур.
— Е, и моята течеше, като не поддържах заклинанието — той се наведе от мястото си в ъгъла, взе една питка и я заподхвърля в ръцете си. — И аз си откраднах питка.
— Значи, си си изгорил пръстите. И когато умираш от глад в безлюдните води сред далечните острови, ще се сетиш за тази питка и ще си кажеш: „А! Ако не бях откраднал питката, сега щях да я изям, уви!“. Аз пък ще изям питката на брат си, та и той да гладува с теб…
— Така се поддържа равновесието — отбеляза Гед, когато Яроу взе и захрупа една гореща, полупрепечена питка. Тя се засмя и задави.
— Да можех наистина да разбера думите ти. Твърде глупава съм — каза тя след малко, станала отново сериозна.
— Сестричке — отвърна Гед, — аз не умея да обяснявам. Да имахме повече време…
— Ще имаме. Когато брат ми се върне в къщи, ти ще дойдеш с него поне за малко, нали?
— Ако мога — отговори той внимателно. И те млъкнаха. След малко, гледайки как харекито се изкачва на куката си, Яроу попита отново:
— Само това ми кажи, ако не е тайна! Какви други велики сили има освен светлината?
— Не е тайна. Според мен силата е една-единствена в началото и края. Години и разстояния, звезди и свещи, вода и вятър и магьосничество, изкуството на човешката ръка и мъдростта в корените на дървото — всички те възникват едновременно. Моето и твоето име, истинското име на слънцето, на извора или на нероденото дете — всички тези имена са срички от великото слово, което се изговаря извънредно бавно от звездната светлина. Няма друга сила. Няма друго име.
Мур спря движението на ножа си върху дървото и попита:
— Ами смъртта?
Момичето слушаше, свело бляскавата си черна глава.
— За да се изрече една дума — отвърна Гед бавно, — трябва да има мълчание.Преди и след това. — После внезапно се изправи. — Нямам право да говоря за тези неща. Самият аз изговорих отредената ми дума погрешно. По-добре да си мълча, няма да проговоря отново. Може и да няма друга истинска сила освен мракът. — И той напусна огнището и топлата кухня, взе наметалото си и излезе сам на улицата в студения, ръмящ зимен дъжд.
— Над него тегне проклятие — каза Мур, загледан малко уплашено след Гед.
— Струва ми се, че пътят, по който е тръгнал, го води към смъртта — отвърна момичето, — и макар да се страхува от това, той неотклонно продължава напред. — Тя вдигна глава и се загледа в огъня, като че виждаше в пламъците лодка, дошла сама от зимните морета и отново отплавала към пустите води. Очите й за миг се наляха със сълзи, но тя не каза нищо.
На другия ден Веч се завърна у дома и се сбогува с първенците на Исмей. Те не гледаха с добро око на това, че той предприема посред зима такова смъртоносно пътешествие за нещо, което дори не го засягаше. Но колкото и да го укоряваха, нищо не можеше да го спре. Отегчен от досажданията на старците, той каза:
— Аз ви принадлежа по произход, по обичай и поради собствения си дълг към вас. Ваш магьосник съм. Но време е да си припомните, че макар и да съм слуга, не съм ваш слуга. Когато съм свободен да се върна, ще се върна. Дотогава сбогом!
Призори, когато сивкавата светлина започна да извира от морето на изток, двамата младежи тръгнаха с „Взор“ от пристанището на Исмей и издигнаха срещу северния вятър кафявото, здраво изтъкано платно. Застанала на пристана, Яроу наблюдаваше отплаването им така, както всички моряшки жени и сестри по бреговете на цялата Землемория наблюдават отплаването на мъжете — без да махат или викат, безмълвни, загърнати в сивите си или кафяви наметала с качулки, застанали на брега, който постепенно се смалява зад лодката, докато океанът расте помежду им.
10. В открито море
Пристанището вече беше изчезнало зад тях, а пред нарисуваните, мокри очи на „Взор“ се откриваха все по-обширни и по-пусти води. За две денонощия спътниците прекосиха водната шир между Ифиш и остров Содерс, изминавайки стоте мили при ужасно време и насрещни ветрове. На Содерс спряха само колкото да напълнят един мех с вода и да купят едно изцапано с катран платно, с което искаха да предпазят от морската вода и дъжда част от нещата си в непокритата лодка. Не се бяха погрижили за това по-рано, защото магьосниците се сдобиват с такива нищожни удобства чрез най-прости и обикновени заклинания. Наистина не е необходимо кой знае каква магия, за да се пригоди морската вода за пиене и да се спести досадното запасяване с прясна вода. Но Гед нямаше никакво желание да използва магьосническата си сила, нито пък да позволи това на Веч. Единствените му думи бяха „По-добре недей“ и приятелят му нито го запита защо, нито започна да му противоречи. Когато вятърът изду платното им, лошо, вледеняващо предчувствие обзе и двамата. Убежище, пристанища, спокойствие и безопасност — всичко това беше останало зад тях. Бяха му обърнали гръб. По пътя, по който тръгваха, всички събития бяха опасни и всяка постъпка имаше значение. По този път и най-малкото заклинание можеше да промени случайността и да наруши равновесието на силите и съдбата, тъй като те отиваха към самия център на това равновесие, към мястото, където си дават среща светлината и мракът. А такива пътешественици не бива да изричат дори и едно слово невнимателно.
Излезли отново в открито море, те плаваха покрай бреговете на Содерс, чиито бели снежни поля чезнеха в подножието на мъгливи хълмове. Гед насочи лодката на юг към води, където големите търговци от архипелага не идват никога — най-външните граници на Разлива.
Веч не се интересуваше от посоката им, тъй като знаеше, че Гед не я избира, а се отправя натам, накъдето трябва. Содерс се смали и избледня зад тях, вълните съскаха и пляскаха под носа на лодката, а сивата морска шир се простираше на всички страни чак до хоризонта.
— Кои земи се намират на пътя ни? — изведнъж попита Гед.
— На юг от Содерс няма никакви острови. На югоизток има много малко, и то на голямо разстояние един от друг — Пелимер, Корней, Госк и Астоуел, наричан още последна земя. Отвъд него — открито море.
— Ами на югозапад?
— Роламени, един от островите в нашия Източен разлив и още няколко островчета наоколо. След него няма други чак до Южния разлив, където се намират Руд, Тум и Ухо, а там не стъпва човешки крак.
— Ние можем и да стъпим — каза Гед кисело.
— Бих предпочел да не правим това — отвърна Веч, — казват, че тази част на света е враждебна, пълна с кости и поличби. Моряците твърдят, че над водите при остров Ухо и Далечен Сор могат да се видят звезди, които не се виждат никъде другаде и още нямат имена.
— Да, на кораба, който ме отведе на Роук, имаше един моряк, който говореше за това. Разказваше още и за салджийския народ, живеещ далеч в Южния разлив, тези хора, които стъпват на сушата само веднъж в годината, за да отсекат дънери за саловете си, а през останалото време по цели дни и месеци се носят по теченията навътре в океана, където няма и помен от земя. Иска ми се да видя тези селища върху салове.
— А на мене не — каза Веч с усмивка. — На мен ми дай земя и земни люде. Всеки в леглото си, морето — в неговото, а аз — в моето.
— Да бях видял всички градове на архипелага! — каза Гед, хванал въжето на платното и вперил поглед в безкрайната сива пустош пред тях. — Хавнър в сърцето на света, Еа, където са се родили митовете, и Шелийт с водоскоците на Уей — всички градове и всички големи острови. А също и по-малките земи, странните острови във външните разливи. Да мина с кораб по Драконовия път далеч на запад. Или да се отправя на север през ледниците право към Хогенската земя. Някои твърдят, че била по-голяма от целия архипелаг, а други — че била само от рифове и скали, сред които плавали ледове. Не се знае. Иска ми се да видя китовете в северните морета… Ала не мога. Трябва да следвам предначертания си път и да обърна гръб на светлите брегове. Прекалено много бързах, а сега нямам време. Продадох слънчевата светлина, градовете и далечните земи за шепа власт, за една сянка, за мрака. — И Гед постъпи като истински жрец и превърна страха и съжалението си в песен — полуизпята, скръбна песен, която едва ли отправяше само към себе си.
— „О, дано още веднъж зърна яркото огнище на земята, белите кули на Хавнър“… — изговори приятелят му в отговор на думите на героя от „Подвизите на Ерет-Акбе“.
Така се носеха те по пустата водна шир, без да се отклоняват от пътя си. През този ден не видяха нещо повече от едно ято среброперки, насочили се на юг. Как веднъж не подскочи някой делфин. Как някоя чайка или гларус не нарушиха с полета си сивата монотонност на въздуха. Щом изтокът се смрачи, а западът поруменя, Веч извади храната, раздели я помежду им и каза:
— Това е последната бира. Пия за онази, която се е сетила да сложи бъчвичката на борда за жадните в студеното време — сестра ми Яроу.
При тези думи Гед отхвърли безрадостните си мисли, престана да се взира пред себе си в морето и приветствува Яроу по-горещо може би от Веч. Мисълта за нея го изпълни със спомена за мъдрата й детска топлота. Тя не приличаше на никоя от познатите му жени. (Нима въобще бе познавал някоя девойка? Но това и през ум не му мина.)
— Тя е като рибка-бодливка, плуваща в бистър поток — каза той, — беззащитна, ала не можеш я хвана.
Изведнъж Веч го погледна право в очите и се усмихна:
— Ти си жрец по рождение. Истинското й име е Кест. На древната реч „кест“ означава бодливка — Гед добре знаеше това и се зарадва от сърце. Но не след дълго каза тихо:
— Може би не трябваше да ми казваш името й.
— У теб името й е в безопасност както и моето — каза Веч, който не беше постъпил така от лекомислие. — А и ти вече го знаеше, без да ти го казвам…
Червенината на запад се изпепели и след това по-черня. Цялото море и небе потънаха в мрак. Завит с наметалото си от вълна и кожа, Гед се излегна на дъното на лодката да поспи. Хванал въжето на платното, Веч си тананикаше тихо песента от „Подвизите на Енлад“, в която се говори как жрецът Моред Белия напуснал Хавнър с кораб без гребла и отишъл на остров Солеа, където видял Елфаран в пролетните овощни градини. Гед заспа, преди песента да стигне до печалния край на любовта им, смъртта на Моред и крушението на Енлад, когато огромните и свирепи морски вълни залели овощните градини на Солеа. Събуди се към полунощ и смени Веч, който заспа на свой ред. Малката лодка цепеше развълнуваното море, бягаше пред силния вятър, наклонил платното й, и се носеше сляпо в нощта. Но облаците се бяха разкъсали и преди да пукне зората, иззад кафявите им очертания се показа тънката луна, която огря морето със слаба светлина.
— Луната намалява — промърмори Веч, пробудил се призори, когато леденият вятър утихна за малко. Гед вдигна поглед към белия полукръг над избледняващите води на изток, но не отговори. Първото новолуние след Слънчевото завръщане се нарича Мракобесие и е противоположният полюс на Лунните дни и Дълготрайния танц през лятото. Това време не е благоприятно за пътешественици и болни. През Мракобесието не се кръщават деца, не се възпяват подвизи, не се острят мечове и сечива, не се дават клетви. То е тъмната ос на годината, когато извършената работа не става, както трябва.
По следите на морските птици и водораслите три дни след Содерс те пристигнаха на Пелимер — малък остров, изгърбушил се високо над огромните сиви вълни. Жителите му говореха хардийски, но по свой начин, странен дори за ухото на Веч. Младежите слязоха на брега за прясна вода и почивка и отначало бяха посрещнати добре, с удивление и възбуждение. В главния град на острова живееше магьосник, който не беше с ума си. Непрестанно говореше за голямата змия, която ядяла основите на Пелимер и островът скоро щял да се понесе като откъсната от котвата си лодка и да се прекатури от края на света. Отначало той поздрави любезно младите магьосници, но заговори за змията и започна да гледа Гед накриво. После захвана да ги ругае на улицата, като ги наричаше шпиони и слуги на Морската змия. От този момент пелимерци ги загледаха навъсено, защото, макар и безумен, той все пак беше техният заклинател. Тъй че Гед и Веч не се бавиха дълго, а още преди мръкване поеха на път, отново на югоизток.
През тези денонощия в открито море Гед нито веднъж не спомена за сянката или за целта, която преследваше.
— Сигурен ли си? — беше единственият въпрос, който Веч му зададе, докато пътят им все повече и повече ги отдалечаваше от познатите земи на Землемория.
— Сигурно ли е желязото къде се намира магнитът? — беше отговорът на Гед.
Веч кимна и те продължиха, без да си кажат дума повече. Само от време на време разговаряха за вълшебствата и средствата, които използвали жреците в незапомнени времена, за да разберат скритите имена на пагубни сили и същества. Как Нерегер от Палн бил научил името на Черния Жрец, като подслушал разговора на драконите и как Моред бил видял името на врага си, изписано от падащите дъждовни капки в праха на бойното поле сред равнините на Енлад. Разговаряха за заклинания за откриване и призоваване, за въпросите, които могат да бъдат задавани единствено от Роукския Повелител на градежа. Обаче Гед често приключваше разговора, като промърморваше думите, казани му от Оджиън на билото на Гонт през една отдавнашна есен:
„За да чуеш, трябва да мълчиш.“ И той млъкваше, и часове наред размишляваше, без да откъсва поглед от морето пред лодката. Понякога Веч си мислеше, че отвъд вълните, разстоянията и предстоящите сиви дни приятелят му съзира целта на тяхното дирене и мрачния край на пътешествието им.
Преминаха между Корней и Госк в ужасно време, без въобще да ги различат в мъглата и дъжда. Разбраха, че са ги отминали едва на следващия ден, когато пред погледа им се изправиха островърхите чукари на едно островче. Над тях кръжаха огромни ята от чайки и провлачените им крясъци се чуваха отдалеч.
— Това трябва да е Астоуел, както изглежда — каза Веч. — Последната земя. Източно и южно от него картите са празни.
— Все пак жителите му може би познават и по-далечни земи — отвърна Гед.
— Защо говориш така? — попита Веч, доловил безпокойство в думите му.
— Не там — отвърна Гед отново с колеблив и странен глас, вперил поглед в Астоуел, покрай него или през него. — Не там. Не в морето, а на твърда земя. Коя земя? Преди появата на морето, отвъд началото, зад дверите на дневната светлина…
Той замлъкна и когато заговори отново, гласът му беше съвсем обикновен, сякаш се беше освободил от заклинание или видение, което не си спомняше ясно.
Пристанището на Астоуел — в устието на една река, заобиколено от високи скали, се намираше на северния бряг на острова. Всички колиби в селището гледаха на север или на запад, като че ли островът непрестанно обръщаше лице, макар и от толкова далеч, към Землемория, към човечеството.
Пристигането на странници по време когато никоя лодка не би се осмелила да премине през вълните около Астоуел, породи объркване и смут. Скрили децата в полите си, жените надничаха от прага на направените от плет колиби и щом Веч и Гед се приближиха откъм брега, те се скриха ужасени. Стиснали каменна брадва или нож в ръка, мършавите и оскъдно облечени мъже заплашително ги обградиха. Но скоро страхът им премина, те посрещнаха странниците много приятелски и ги засипаха с въпроси. Дори от Содерс или Роламени тук много рядко идваше по някой кораб, тъй като астоуелци нямаха какво да предложат в замяна на бронза или изящните стоки — дори дървен материал нямаха. Лодките им бяха примитивни, изплетени от тръстика и само някой смелчага би се осмелил да отплава с тях за Госк или Корней. Съвсем сами живееха тук, на края на всички карти. Нямаха ни магьосница, ни заклинател и май не разпознаха истинското предназначение на тоягите на младите магьосници, а само се възхищаваха на скъпоценния материал, от който бяха направени — дървото. Старейшината им беше много стар и единствен той беше виждал човек, роден на архипелага. Затова Гед се оказа чудо за всички останали — мъжете водеха синовете си да видят човека от архипелага, за да могат да го запомнят до старини. Бяха чували само за Хавнър и Еа, но никога за Гонт, и го взеха за Владетел на Хавнър. Той направи всичко възможно да отговори на въпросите им за белия град, който никога не беше виждал. С напредването на вечерта Гед ставаше все по-неспокоен и най-накрая попита мъжете от селището, скупчени около огнището в заслона, който беше изпълнен с миризливата топлина на единственото им гориво — кози тор и слама:
— Какво има на изток от вашата земя? Те се смълчаха. Едни се усмихнаха, а други се смръщиха.
— Море — отвърна старейшината.
— Отвъд няма ли друга земя?
— Това е Последна земя. Отвъд няма земя. Чак до края на света няма нищо друго освен вода.
— Това са мъдри хора, татко — каза един по-млад човек, — мореплаватели, пътешественици. Навярно говорят за земя, която не познаваме.
— На изток от тази земя няма друго — каза старецът, смълча се и дълго гледа Гед.
През нощта спътниците спаха в задимената топлина на заслона. Преди изгрев слънце Гед вдигна приятеля си и му прошепна:
— Естариол, събуди се! Не можем да останем, трябва да вървим.
— Защо толкова рано? — попита го Веч, все още сънен.
— Не рано, а късно. Твърде бавно съм се движил. Тя е намерила начин да ми избяга и с това ме обрича на гибел. Не бива да ми избяга, защото трябва да я последвам, колкото и далеч да отиде. Загубя ли я, загубен съм и аз.
— В каква посока ще я преследваме?
— На изток. Ела! Напълних меховете с вода.
Те напуснаха заслона, преди да се събуди някой в селото. Само едно детенце проплака нейде в мрака. На смътната звездна светлина Гед и Веч се добраха до устието на потока, отвързаха „Взор“ от канарата, избутаха я в черната вода и преди слънцето да изпълни първия ден от Мракобесието, те се отправиха в открито море на изток от Астоуел.
През този ден небето беше ясно. Студеният и поривист природен вятър духаше от североизток, но Гед призова магически вятър — първата му магия от Ръцете насам. Носеха се много бързо на изток. Лодката потреперваше от ударите на огромните, димящи и огрени от слънцето вълни, но напредваше храбро, както бе обещал строителят й, и се отзоваваше на магическия вятър досущ като вълшебен роукски кораб.
Цяла сутрин Гед проговорваше само когато подновяваше силата на вятъра или го поддържаше в платното и Веч си доспа на кърмата, макар и не много спокойно. По обед те си разделиха пестеливо храната, която привършваше, и безмълвно изядоха парчето солена риба и житната питка.
През целия следобед плаваха неотклонно и неуморимо на изток. Гед наруши мълчанието си веднъж:
— Ти с кои си? С онези, които мислят, че светът отвъд Външните разливи е само море, или с другите, които си въобразяват, че от другата страна на света има други архипелази или пък необходни, неоткрити земи?
— В този момент — отвърна Веч — съм с онези, които твърдят, че светът има само една страна и който наближи края й, ще се прекатури от него.
Гед не се усмихна. В него не беше останала и следа от веселие:
— Кой знае какво може да срещне човек там отвъд? Най-малко ние, които никога не напускаме нашите брегове.
— Който се е помъчил да узнае, не се е завърнал. А при нас не е пристигал кораб от непознати земи.
Гед остави тези думи без отговор.
Цял ден и цяла нощ ги носеше мощният магически вятър на изток по огромните океански вълни. Гед стоя на пост от здрач до зори, тъй като в тъмнината водещата го сила нарастваше още повече. Той гледаше неотклонно пред себе си, макар в безлунната нощ очите му да не стигаха по-далеч от невиждащите очи, нарисувани на носа на лодката. Призори тъмното му лице беше посивяло от изтощение и вцепенен от студ, той едва-едва се изтегна да си отдъхне.
— Поддържай магическия вятър от запад, Естариол — прошепна Гед и заспа.
Слънцето не се показа и не след дълго по носа заплющя дъжд, идващ от североизток. Това не беше буря, а само продължителните ледени ветрове и дъждове на зимата. Съвсем скоро всичко в откритата лодка подгизна въпреки платненото покривало, което бяха купили. Веч се измокри до кости, а Гед потреперваше от студ в съня си. От състрадание към приятеля си и може би към себе си Веч се опита да отклони за малко неспирния дъждоносен ураган. Но въпреки че изпълняваше волята на Гед и поддържаше силен и постоянен магически вятър, той нямаше особена власт над времето тук, толкова далеч от сушата, и вихрите на открито море не искаха да чуят гласа му.
Това изпълни Веч със смътен страх и той се зачуди дали въобще ще им остане някаква магьосническа сила, ако продължават да се отдалечават от земите, предопределени за човека.
През нощта Гед отново застана на пост, неизменно поддържайки курса на изток. С настъпването на деня природният вятър малко отслабна и слънцето изгря колебливо. Но огромните вълни се издигаха толкова високо, че „Взор“ трябваше да се накланя и да ги изкачва, като че бяха хълмове. За миг тя замираше на гребена и отведнъж се спускаше надолу. След това отново се изкачваше по следващата. И това се повтаряше безкрайно.
Привечер Веч наруши дългото мълчание:
— Приятелю, преди ти май уверено твърдеше, че на края ще се доберем до земя. Няма да оспорвам думите ти освен в едно — тази увереност може да е хитрост, с която онова, което гониш, иска да те примами надалеч в океана, на недостижимо за човека място. А в непознатите води силата ни може да се промени и да намалее. Докато една сянка не може нито да се умори, нито да умре от глад, нито да се удави.
Макар да седяха един до друг на пейката, погледът на Гед като че ли стигаше до него от голямо разстояние, от другия край на широка бездна. В очите му имаше безпокойство и отговорът му не дойде веднага.
— Естариол, наближаваме — каза той накрая. Веч почувствува истината в тези думи и се изплаши. Но сложи ръка на рамото на приятеля си и каза само:
— Е, тогава добре. Това е добре.
През нощта Гед отново застана на пост, защото не можеше да спи в тъмнината. Не можа да заспи и при настъпването на третия ден. Те продължаваха да се носят със същата постоянна, лека и ужасна бързина по вълните и Веч се удивляваше на силата на приятеля си, който можеше с часове да поддържа такъв силен магически вятър тук, в Открито море, където собствената му сила намаляваше и се губеше. Напред и все напред се устремяваха те. Най-сетне Веч започна да вярва, че казаното от Гед ще се сбъдне и те ще се озоват отвъд морския хоризонт на изток, отвъд дверите на дневната светлина. Гед стоеше отпред, както винаги вперил поглед пред себе си. Но не океана гледаше той сега, или поне не безкрайната и разбунена водна пустош, сливаща се в безкрая с небето, която виждаше Веч. Мрачно видение прикриваше и забулваше сивото море и сивото небе от очите му. Мракът се увеличаваше и булото се сгъстяваше. Всичко това бе невидимо за Веч, който долови мрака само за миг, когато погледна към лицето на приятеля си. Те продължаваха напред. И въпреки че се движеха под напора на един и същ вятър и в една и съща лодка, внезапно Веч като че ли се отправи на изток по световния океан, а Гед продължи сам в царството, където няма ни изток, ни запад, ни изгрев, ни залез.
Изведнъж Гед се изправи на носа и проговори с висок глас. Магическият. вятър утихна. „Взор“ спря устрема си и заподскача като треска по огромните вълни. Макар северният природен вятър да духаше по-силно от всякога, кафявото платно увисна неподвижно. Лодката застана на едно място.
— Свали платното! — каза Гед и Веч незабавно изпълни желанието му. През това време Гед развърза греблата, постави ги в халките им и започна да гребе приведен.
Веч, който не виждаше нищо друго освен бушуващите вълни наоколо, не можеше да разбере защо сега се придвижват с гребла. Но той изчака и не след дълго усети как природният вятър отслабва и вълните намаляват. Лодката все по-рядко се изкачваше и спускаше, а накрая започна да напредва под силния замах на греблата по почти гладката повърхност, като че ли се намираше в дълбок залив. И въпреки че Веч не виждаше онова, което се разкриваше пред погледа на Гед, въпреки че не различаваше мрачните склонове под неподвижните звезди, магьосническият му поглед започна да вижда как от морските дълбини около лодката извира мрак и как вълните се снижават и отпускат, като че задавени от пясък.
Ако това беше заклинание за илюзия, то беше невероятно силно. Да накараш Открито море да изглежда като земя! Веч се опита да събере ума и смелостта си и изговори заклинанието за разбулване, като след всяка изречена на срички дума се взираше в тайнствената, превръщаща се в суша океанска бездна, търсейки някаква промяна или колебание в илюзията. Ала напразно. Навярно заклинанието, предназначено да повлияе само върху собственото му видение, а не върху действуващата около тях магия, тук нямаше никаква сила. Или пък нямаше никаква илюзия, а просто бяха стигнали края на света.
Без да обръща внимание на нищо, Гед гребеше все по-бавно, подбирайки пътя си между проливи и плитчини, видими само за неговия поглед. Килът на лодката заора и тя потрепера. Въпреки че под тях се намираха безкрайните морски дълбини, те бяха върху суша. Греблата издрънчаха страховито в тишината, когато Гед ги изтегли обратно в лодката. Плисъкът на водата, свистенето на вятъра, скърцането на дървото и платното бяха замрели, погълнати от всеобхватното, навярно никога ненарушавано мълчание. Лодката застана неподвижно. Нямаше и помен от вятър. Морето се превърна в прозрачен, застинал пясък. Нищо не помръдваше нито на мрачното небе, нито върху сухата, неистинска земя, която се сливаше в далечината със сгъстяващия се мрак.
Гед се изправи, взе жезъла си и с лекота прекрачи борда. Веч очакваше да го види как пада и потъва в морето, което непременно съществуваше там, зад сухото, мъгляво було, скриващо вода, небе и светлина. Ала нямаше вече море. Гед се отдалечи от лодката. Стъпките му се отпечатваха по тъмния пясък, който простенваше под тях.
Жезълът му заискри не с магическо сияние, а с ярък, бял пламък, който скоро загоря толкова ослепително, та чак зачерви пръстите му, стиснали блесналото дърво.
Без да се отправя в никаква посока, той крачеше напред, оставил лодката зад себе си. Тук нямаше посоки, нямаше север, юг, изток или запад, а само напред и надалеч.
Веч виждаше светлината, която носеше приятелят му като огромна, бавно движеща се през мрака звезда. А мракът около нея ставаше все по-гъст, по-черен и непроницаем. Същото виждаше и Гед, взирайки се непрекъснато напред под светлината. И не след дълго той съзря на границата на осветеното поле една сянка, която се Приближаваше към него по пясъка.
Отначало сянката беше безформена, ала колкото по-близо идваше, толкова по-човешки вид добиваше. Заприлича на посивял и мрачен старец. Но щом Гед си по-мисли, че съзира в тази фигура баща си — ковача, той видя, че това не е старец, а младеж. Джаспар, нахалното, красиво младежко лице на Джаспар, сивото, прикрепено със сребърна закопчалка наметало и скованата походка. Погледът му, отправен към Гед през мрака, беше изпълнен с омраза. Без да спира, Гед забави ход и издигна още по-високо жезъла си. В пламтящото сияние образът на Джаспар изчезна от приближаващата се фигура. Тя стана Пеквари. Но лицето на Пеквари беше цялото подуто и мъртвешки бледо като на удавник, а той странно протягаше ръка и като че ли го викаше. Отново, без да спира, Гед продължи напред, въпреки че по-между им оставаха само няколко крачки. Изведнъж фигурата срещу него се преобрази изцяло, изду се от двете си страни, като че разпери огромни тънки криле, загърчи се и отново се сви. За миг Гед видя в нея бялото лице на Скьор, после две забулени втренчени очи и след това внезапно там се появи един ужасяващ и непознат образ на човек или чудовище, с гърчещи се устни и бездънни очи, в които сякаш зееше черна бездна.
Тогава Гед вдигна високо жезъла. Той запламтя с непоносимо бяло и ослепително сияние, което опустошаваше и изпепеляваше дори този древен мрак. На светлината му фигурата, която идваше към Гед, се отърси от всякакви човешки черти. Тя прибра очертанията си, сви се, почерня и запълзя по пясъка на четири къси лапи с извадени нокти, вдигнала към него невиждащата си, безформена муцуна, на която нямаше ни уста, ни уши, ни очи. В мига, в който застанаха един срещу друг, сянката почерня изцяло на бялото, пламтящо около нея жреческо сияние и се изправи. Човек и сянка се срещнаха безмълвно лице в лице и спряха.
Гед наруши древната тишина и изговори ясно и високо името на сянката. В същия този миг, без устни и език, сянката изговори същата дума: „Гед!“ И двата гласа се сляха в един.
Гед изпусна жезъла, протегна ръце и сграбчи сянката си. Сграбчи своята черна половина, която протягаше ръце към него. Срещнаха се светлината и мракът, сляха се и станаха едно.
В далечината ужасеният Веч си помисли, че Гед е победен, тъй като видя как яркото сияние гасне и бледнее. Изпълнен с ярост и отчаяние, той скочи върху пясъка, за да помогне на приятеля си или да умре с него и се втурна към светлинката, мъждукаща в пустия мрак на сухата земя. Ала краката му затъваха в пясъка и той с мъка се придвижваше напред, сякаш се беше натъкнал на плаващи пясъци или силно водно течение, докато изведнъж светът се възстанови пред него с ревящия си шум, със славната дневна светлина, суровия зимен студ и горчивия вкус на сол и Веч започна да потъва в неочаквано появилото се, истинско и живо море.
Наблизо лодката се люшкаше празна върху сивите вълни. Веч не виждаше нищо друго под водата, тъй като разбиващата се морска пяна пълнеше очите му и го ослепяваше. Не много умел плувец, той с последни усилия се добра до лодката и се изкачи в нея. Като кашляше и се опитваше да изцеди водата, която струеше от косата му, той се огледа отчаяно наоколо, без да знае в коя посока да се обърне. Най-после различи тъмно петно сред вълните в далечината, където на мястото на пясъка сега бушуваше вода. Грабна греблата, загреба с всички сили към приятеля си, стигна до него, хвана го за раменете и го изтегли в лодката.
Гед беше зашеметен и гледаше вторачено с невиждащи очи, ала нямаше видима рана по себе си. В ръката си държеше здраво жезъла от черно тисово дърво, който не излъчваше повече никакво сияние. Безмълвен, изтощен, прогизнал и треперещ, той легна, сгушен до мачтата без да погледне към Веч, който издигна платното и обърна лодката така, че да хване северозападния вятър. Гед не виждаше света около себе си, докато право пред тях, в тъмнеещото след залеза небе, като в залив от ясна синя светлина между дългите облаци не се показа новата луна — пръстен от драконова кост, рогов венец, отразена слънчева светлина, която грееше над океан от мрак.
Гед вдигна глава и впери поглед в далечния ярък полумесец на запад.
Дълго не откъсна очи оттам. След това се изправи, хванал жезъла с две ръце, както воин държи дългия си меч, обходи с очи небето, морето, издутото кафяво платно пред себе си, лицето на приятеля си и рече:
— Естариол! Погледни, край! Свърши се. — Засмя се. — Раната е излекувана. Аз съм цял. Свободен. — После се наведе, зарови лице в ръцете си и заплака като момче.
До този миг Веч го наблюдаваше загрижено и със страх, тъй като не беше сигурен какво се бе случило там, в царството на мрака. Той не знаеше дали с него в лодката седи Гед и дълго време ръката му не се откъсваше от котвата, готов да пробие дъното на лодката и да я потопи в морето, вместо да върне в пристанищата на Землемория злото, което може би беше приело образа на Гед. След като видя приятеля си и го чу да говори, опасенията му се разпръснаха и той започна да прозира истината: Гед не беше нито загубил, нито спечелил, а назовавайки сянката на своята смърт със собственото си име, беше извоювал целостта си. Беше станал човек, които, осъзнал цялата си истинска същност, не може да бъде използван или завладяван от друга сила освен от себе си и така живее заради самия живот и не може да служи на разрухата, болката, омразата или мрака. В „Сътворението на Еа“, най-древната песен, се казва:
„Само в мълчанието има слово, само в мрака — светлина, само в смъртта — живот; ярко прорязва полетът на ястреба пустеещите небеса.“ Тази песен пееше високо Гед сега и направляваше лодката на запад, подпомаган от ледения вятър на зимната нощ, който духаше в гърба им от безкрайността на Открито море.
Изминаха осем дни, после още толкова, а погледът им все още не зърваше земя. Многократно трябваше да пълнят меховете си с морска вода, подсладена от заклинания. Ловяха риба, но дори когато изговаряха рибарски заклинания, хващаха много малко, тъй като рибите в открито море не знаят собствените си имена и не обръщат внимание на магиите. Когато не им остана нищо за ядене освен няколко парченца пушено месо, Гед си спомни как Яроу му беше казала, когато открадна питката от огнището, че ще съжалява за тази кражба, когато огладнее в морето. Но колкото и да бе гладен, споменът му достави удоволствие. Защото тя беше казала още, че той и брат й ще се завърнат отново у дома.
Само за три дни ги беше довел магическия вятър на изток, а сега вече шестнадесет дни плаваха назад, на запад. Никой още не беше идвал оттам, откъдето се завръщаха младите магьосници Естариол и Гед с откритата рибарска лодка по време на зимното Мракобесие. По пътя им не се развихриха силни бури и те неотклонно напредваха, като се насочваха по компаса и звездата Толбегрен малко по на север отпреди. Ето защо не се върнаха на Астоуел, а след като подминаха Далечен Толи и Снег, без да ги видят,се натъкнаха на най-южния нос на Копиш. Над вълните пред тях като крепост се издигаха каменни чукари. Над пенещата се вода кръжаха и надаваха писъци морски птици, а вятърът разнасяше синкавия пушек от огнищата на малките селища.
Оттам пътят до Ифиш не беше дълъг. Те влязоха в пристанището на Исмей в една тиха, беззвездна вечер, преди да започне да се сипе снегът. Завързаха „Взор“, с която бяха пропътували чак до царството на смъртта и обратно, и се отправиха по тесните улички към къщата на магьосника. С леки сърца влязоха в светлината и топлината на огнището под този покрив и Яроу изтича да ги посрещне, плачеща от радост.
Ако Естариол от Ифиш е удържал думата си и е съчинил песен за първия голям подвиг на Гед, то тя се е загубила. В Източния разлив се пази предание за някаква лодка, която се натъкнала на земя някъде в безбрежния океан на много дни път от всеки бряг. На Ифиш казват, че в тази лодка бил Естариол, но на Ток твърдят, че в нея имало двама рибари, отнесени от бурята далеч в Открито море, а пък на Холп се говори, че това било един холпски рибар, който не могъл да изтръгне лодката си от невидимите пясъци и все още се скита там. Така че от песента за сянката са останали само късчета легенда, които се носят през годините от остров на остров като плавеи. Но в „Подвигът на Гед“ не се казва нищо за това пътешествие, нито за срещата на Гед със сянката, преди да премине невредим по Драконовия път или да върне в Хавнър Пръстена на Ерет-Акбе от Гробниците на Атуан, или преди най-сетне да се завърне още веднъж на Роук като Върховен жрец на всички острови по света.
Книга втора
Гробниците на Атуан
ПРОЛОГ
— Прибирай се, Тенар! Прибирай се!
В дълбоката здрачна долина ябълките скоро щяха да разцъфнат. Тук-таме сред сенчестите клони имаше по някое ранно отворено цветче — розово-бяло като бледа звезда. Надолу из градинските пътеки, сред гъстите, млади, росни треви, момиченцето тичаше заради самата радост да тича. Чуло, че го викат, то не тръгна веднага, а едва след една дълга обиколка обърна лице към къщи. Майката го чакаше пред вратата на къщурката, озарена в гръб от огъня на камината, с очи, вперени в дребната фигурка, която хвъркаше и подскачаше като пухче от магарешки бодил, духнато над тъмнеещата трева под дърветата.
Бащата се обади зад ъгъла на къщата, докато стържеше мотиката от полепналата пръст:
— Какво си се вторачила в това дете? Ще дойдат да го отведат още другия месец. И по-добре. Все едно си го погребала и край. Защо да обичаш някого, когото трябва да загубиш? Тенар не ни е нужна. Да бяха платили за нея, щом я вземат, друго щеше да е. Но няма да платят. Ще си я отведат, и толкова.
Майката не отвърна. Остана загледана в детето, което се беше спряло да надникне между клоните на дърветата. Над високите хълмове и овощните градини грееше ослепително ясна Вечерницата.
— Не е наша, вече не е наша, откакто дойдоха онези хора тук и казаха, че трябва да стане Жрица на Гробниците. Нима не го разбра?
Гласът на мъжа бе пресипнал от болка и горчивина:
— Още четири деца имаш. Те ще ти останат, но не и тя. Не си я слагай на сърцето. Зарежи я.
— Ще я зарежа, когато му дойде времето — отговори жената.
Тя се наведе да срещне детето, затичано с малките си голи крачка из калта, и го взе в своите обятия. Преди да влезе в къщурката, се обърна, наведе глава и целуна черната детска косица. Нейната руса коса бе огряна от светлината на огъня.
Мъжът се задържа навън, краката му мръзнеха боси на земята, над него ясното небе се стъмняваше. В здрача лицето му тънеше в мъка — мъка сурова, тежка, яростна, думи за която нямаше. Сетне сви рамене и последва жена си в стаята, озарена от огъня и оглушена от детски гласове.
1. ПОГЪЛНАТАТА
Мощен рог изви пронизително и замлъкна. Възцари се тишина, нарушавана от шума на множество стъпки в тихия бавен ритъм на някакъв тъпан. Слънцето проникваше неравномерно и косо през процепите в покрива на Тронната зала, през срутените керемиди и зидарията между колоните. Изгряло беше преди час. Въздухът още бе студен и неподвижен. Сухите плевели между мраморните плочи на настилката, сгърчени и заскрежени, се заплитаха в дългите роби на жриците.
Те прииждаха на четворки в огромната зала между двуредните колони. Глухо биеше тъпанът. Ни глас се чуваше, ни око поглеждаше отнякъде. Облечени в черно, момичетата държаха в ръце факли, които под сноповете слънчева светлина горяха червеникави и пламваха по-ярки в междинния мрак. Отвън, на стълбите пред Тронната зала, стояха мъжете — стражи, тръбачи, барабанчици, — през великите порти можеха да преминат само жени; жени, които в тъмни роби, с качулки и на четворки бавно приближаваха към Празния трон.
Две високи жрици, целите в черно, влязоха и постепенно се откроиха от останалите: едната — източена и строга, а другата — олюляваща се от пълнота на всяка крачка. Момиченце на около шест годинки вървеше помежду им. Облечено бе в тясна бяла риза. Главата, ръцете и нозете му бяха голи, стъпалата — боси. Изглеждаше съвсем дребно. Високите жени спряха пред стълбата, извеждаща към трона. Там вече в тъмни редици стояха останалите.
Побутнаха детето малко напред.
Върху високия си пиедестал тронът беше сякаш целият обгърнат с огромни черни паяжини, увиснали от тъмния покрив. Не можеше да се различи дали бяха завеси или по-плътни сенки. Самият трон бе черен, задната и страничните му облегалки смътно проблясваха в злато и скъпоценни камъни. Беше огромен. Ако седнеше в него, човек би заприличал на джудже. Размерите му бяха нечовешки. Стоеше празен. Освен сенките там никой не сядаше.
Оставено само, детето изкачи четири от седемте мраморни стъпала на червеникави ивици. Те бяха толкова широки и вийски, че трябваше да покатерва с два крака всяко стъпало, преди да изпробва следващото. На средното стъпало, точно пред самия трон, имаше голям, груб дървен ешафод с вдлъбнатина. Детето коленичи и.намести странично главата си в дупката. Застина неподвижно на колене.
Внезапно една фигура, опасана в бяла сукнена мантия, изникна иззад сенките откъм дясната страна на трона и се спусна към детето надолу по стълбата. Носеше меч от лъскава стомана, дълъг пет стъпки. Имаше бяла маска вместо лице. Безмълвно и решително вдигна с две ръце меча над шията на момиченцето. Тъпанът спря да бие,
Щом острието се извиси докрай и замря, отляво на трона изскочи една черна фигура, втурна се по стълбите и спря ръцете на жертвоприносителя. Острието на меча просветна насред замах. За миг двете фигури, бялата и черната, останаха в равновесие, като танцьори без лица, над неподвижното дете, оголило шия под черните коси, които падаха от двете му страни.
Фигурите безшумно се отдръпнаха, върнаха се обратно по стълбите и изчезнаха в мрака зад огромния трон. Една от жриците пристъпи напред и изля бокал с течност на стъпалата зад коленичилото дете. В тъмата на залата петното изглеждаше черно.
Детето се надигна и с усилие слезе по четирите стъпала. Щом стъпи долу, двете високи жрици му облякоха черна роба, мантия с качулка и го обърнаха отново с лице към стълбите, към тъмното петно, към трона.
— O, нека Безименните извърнат поглед към това момиче, родено завинаги безименно. То им се предава. Нека те приемат живота му и всичките години до самата му смърт, която също им принадлежи. Нека бъдат благословени да го приемат. Нека Тенар бъде погълната!
Други гласове, силни и пронизителни като тръби, отвърнаха:
— Погълната е тя! Погълната!
Момиченцето бе вдигнало поглед към трона изпод черната си качулка. Скъпоценните камъни, вдълбани в задната и в огромните хищни странични облегалки, бяха целите покрити с прах. По инкрустираната задна облегалка имаше паяжини и белезникави петна от кукумявчи тор. Крак на смъртен никога не бе пристъпвал трите най-високи стъпала под трона, под които то беше коленичило преди. Те бяха така плътно потънали в прахоляк, че напомняха насил от сива пръст, затулил напълно червеникавите мраморни плочи, скрити под неподвижните, недокоснати от стъпки наслоения на неизбродни години, на неизбродни векове.
— Погълната е тя! Погълната!
Сега тъпанът отново заби рязко в по-бърз ритъм. Безмълвна и провлачена, процесията се заоттегля на изток от трона, по посока на яркия отдалечен квадрат на вратата. От двете страни дебелите двойни колони се виеха към таванския мрак като прасците на множество бели нозе. Детето вървеше между жриците, вече цялото в черно като тях, и с малки боси крачета твърдо пристъпваше по скрежните бурени и ледения камък. Не вдигаше очи дори когато слънцето, косо проникващо през разрушения покрив, озаряваше пътеката.
Стражите широко отвориха огромните порти. Черната процесия излезе вън на режещата студена светлина в ранния утринен вятър. Слънцето, плувнало над източната шир, заслепяваше. По Западните планини и фасадата на Тронната зала играеха отблясъците на жълтите му лъчи. Останалите сгради в подножието на хълма още тънеха в морава сянка. Само върху малкото крайпътно възвишение Храмът на Боговете-близнаци величествено отразяваше просветляването на деня с новопозлатения си покрив. Черната четворна редица на жриците се виеше надолу по надгробната могила и както вървяха, те започнаха тихо да пеят. Мелодията се състоеше само от три тона, а единствената дума, повтаряна многократно, бе толкова стара, че значението й бе изчезнало като знак от път, отдавна несъществуващ. Тази кухо звучаща дума те пееха отново и отново. Целият ден, посветен на Прераждането на жрицата, се изпълваше от тихия женски напев — скучен, постоянен, монотонен.
Момичето бе развеждано от стая в стая, от храм в храм. На едно място му сложиха сол върху езика; на друго го накараха да коленичи, обърнато на запад, отрязаха косата му и го умиха с масло и ароматен оцет; на трето похлупиха лицето му върху черна мраморна плоча зад олтара, а гласове, изпълнени с тъга, виеха жалейка за мъртвите. Нито то, нито някоя от жриците прие храна или вода през всичките тия часове. Когато Вечерницата изгря, сложиха момиченцето да си легне голо между опърляни овчи козяци, в стая, необитавана от него никога преди. Къщата бе стояла заключена от години, за да бъде отворена едва днес. На височина стаята бе по-голяма, отколкото на ширина, и нямаше прозорци. Миришеше на мърша, застояло и смрадно. Безмълвни, жените оставиха момиченцето в тъмното.
То не помръдваше. Лежеше, както беше оставено. С широко отворени очи. И така лежа дълго.
Мярна му се светлина, която трепна по високата стена. Някой тихо приближаваше по коридора, засланяйки свещта, която просветваше бледа като светулка. Чу се дрезгав шепот:
— Хей, тук ли си, Тенар?
Детето не отвърна.
През вратата се подаде една странна глава, приличаща на обелен картоф, с картофеножълт цвят. И очите й бяха като картофчета — кафяви и мънички. Носът приличаше на джудже между огромните, изпити, сплеснати бузи, а устата беше само една цепка. Детето гледаше това лице неподвижно, с големи, тъжни, самовглъбени очи.
— Хей, Тенар, къде си, сладурчето ми? Гласът бе дрезгав, по женски тънък, но не принадлежеше на жена.
— Не бива да съм тук, мястото ми е вън, пред вратата, натам съм се запътил. Ала трябваше да видя как се чувства моята малка Тенар след целия този дълъг ден. Как е моето бедно малко сладурче, а?
Той я доближи, безшумен и едър, и протегна ръка, сякаш да поглади косата й.
— Не съм вече Тенар — промълви детето, загледано в него. Ръката му спря. Гостът не я докосна.
— Не си, зная — прошепна скоро той. — Зная. Сега ти си малката Погълната. Но аз… Тя нищо не каза.
— Беше тежък ден за едно малко момиченце — рече мъжът провлечено. Свещта просветваше в огромната му жълтеникава длан.
— Не биваше да влизаш в този дом, Манан.
— Не, не. Зная. Не биваше да влизам в този дом. Добре, лека нощ, малката ми… Лека нощ.
Детето не отвърна. Манан бавно се обърна и се отдалечи. Светлината се отдръпна от високите килийни стени. Момиченцето, което вече нямаше друго име освен Арха, Погълнатата, лежеше по гръб и гледаше неотклонно в мрака.
2. СТЕНАТА, ОГРАЖДАЩА МЯСТОТО
Когато порасна, споменът за майка й се бе заличил, тя дори не знаеше, че я е загубила. Принадлежеше тук, на това Място на Гробниците, винаги бе принадлежала тук. Само понякога, в дългите юлски вечери, когато съзерцаваше Западните планини — сухи, с оттенъка на лъвска козина при последните отблясъци на залеза, — в паметта й изплуваше споменът за огън, за едно някогашно огнище, което бе горяло със същата прозрачножълта светлина. Припомняше си как я държат на ръце — нещо странно, защото тук рядко даже я докосваха. И някакъв приятен дъх, ухание на коса, мита и изплакната с ароматна пелинова отвара — дълга руса коса с цвят на залез и огън. И това беше всичко.
Разбира се, тя знаеше повече, отколкото си спомняше, защото й бяха разказали цялата история. Когато бе на седем години, за първи път се запита коя е всъщност Арха, отиде при своя страж, надзирателя Манан, и рече:
— Разкажи ми как съм била избрана, Манан.
— О, ти знаеш всичко, малката ми.
Тя наистина знаеше. Тара, високата жрица със сухия глас, й бе разправяла историята, додето запамети думите й и започне да ги декламира.
— Да, зная. Щом умре Първата жрица на Гробниците на Атуан, ритуалите по погребението и предаването на душата се изпълняват в продължение на месец по лунния календар. Подир това някои от жриците и надзирателите на Мястото на Гробниците поемат през пустинята към селищата на Атуан, за да дирят и разпитват. Търсят момиченце, родено в същата нощ, когато е умряла Първата жрица. След като открият такова дете, те чакат и го наблюдават. Детето трябва да е телесно и психически здраво и докато порасне, не трябва да се разболява от рахит, дребна шарка или друга някоя болест, нито да ослепее. Достигне ли петгодишна възраст неувредено, става ясно, че тялото му наистина е прероденото тяло на умрялата жрица. Тогава детето се представя на Бога-крал в Авабат, довеждат го в храма на жрицата и го обучават в течение на една година. В края на годината го завеждат в Тронната зала и връщат името му на неговите Повелители, Безименните, понеже Вечно прераждащата се жрица е безименна.
Тара и беше разказала дословно това и повече тя не посмя да разпитва. Без да бъде жестока, слабата жрица бе много студена и имаше свои железни закони, тъй че Арха се страхуваше от нея. Но от Манан не се боеше, съвсем не. Тя му заповядваше:
— А сега ми разкажи как съм била избрана! И той разказваше отново:
— На третия ден от пълнолунието поехме на северозапад. Защото Арха, покойната, бе умряла на третия ден от предишното пълнолуние. Първо отидохме в Тенакбах. Това е голям град, макар виделите да говорят, че в сравнение с Авабат прилича на бълха пред слоница. Според мене той си е голям — трябва да имаше поне хиляда къщи! После отидохме в Гар. Никой в онези градове нямаше бебе момиченце, родено на третия ден от предишното пълнолуние. Някои имаха момчета, но момчетата не вършеха работа … И така, упътихме се към хълмистите земи северно от Гар, из селата и градовете. Това е моето родно място. Роден съм отвъд, сред онези хълмове, където текат реки и зеленеят поля. Не в тази пустиня.
Дрезгавият глас на Манан прозвучаваше странно при тия думи, очичките му съвсем се скриваха в кухините. Той прекъсваше разказа си за малко, сетне отново продължаваше:
— Дирехме и разговаряхме с всички родители, които имаха деца, родени предишния месец. Някои ни мамеха: „А, да, разбира се, нашето бебе е родено на третия ден от пълнолунието!“ Защото, знаеш ли, бедните често са доволни да се отърват от момичетата си. А имаше и такива, които бяха толкова бедни и живееха в такива самотни къщурки в долините сред хълмовете, че не брояха дните и трудно можеха да пресметнат изтеклото време, тъй че не знаеха със сигурност на колко дни са бебетата им. Винаги обаче може да се разбере истината, ако дълго се пита. Макар и бавно. Накрая намерихме едно момиченце в село, състоящо се от десет къщи в овощните долини западно от Ентат. Беше на осем месеца — времето, през което го бяхме търсили. Родило се бе в същата нощ, когато умря Жрицата на Гробниците, при това в часа на нейната смърт. Хубаво бебе беше. Седнало на коленете на майка си, то ни гледаше със светлите си очи, а ние се тълпяхме като прилепи в пещера в едничката стая на къщата. Бащата беше беден човек. Грижеше се за ябълките в овощната. градина на богаташа и нищо свое си нямаше освен петте деца и една коза. И къщата дори не бе негова. И така, натъпкахме се вътре и човек не можеше да види как жриците разглеждат бебето и си говорят, че по тяхному Преродената най-сетне е открита. И майката разбираше това. Тя притискаше бебето в ръце и дума не проронваше. Е, и тъй, на следващия ден се върнахме. Но що да видим! Малкото светлооко бебе лежеше в отделна люлка, цялото обринато, плачеше и простенваше. Тялото му бе покрито с трескави петна и червени обриви, а майката виеше по-силно и от него:
— Ох, ох, Баба Шарка е налегнала бебенцето ми!
Имаше предвид варицелата. И в моето село я наричаха Баба Шарка. Косила обаче, която сега е Върховна жрица на Бога-крал, се приближи до люлката и взе бебето на ръце. Всички други се отдръпнаха, заедно с тях и аз. Не че кой знае колко ме е грижа за живота, но кой влиза в къща, където има шарка? Ала тя не се страхуваше. Вдигна бебето и каза:
— Никаква треска няма.
Наплюнчи пръст, потърка червеникавите белези и те се изтриха. Бедничката глупава майка си бе наумила да ни излъже, за да запази детето си!
Манан се засмя от сърце. Жълтото му лице не се промени особено, но страните му се издуха.
— Тъй че мъжът й я наби, понеже се уплаши от гнева на жриците. Скоро ние се завърнахме в пустинята, обаче всяка година някой от Мястото наминаваше към селото сред ябълковите градини, за да провери как расте детето. Пет години изтекоха и тогава Тара и Косила потеглиха на път, придружени от надзирателите на храма и стражите на Червения шлем за охрана. Доведоха детето, защото наистина то бе Преродената жрица на Гробниците и нейното място бе тук. А кое е било това дете, малката ми?
— Това съм била аз — отвърна Арха, загледана в далечината, сякаш да зърне нещо, недостъпно за очите, нещо отвъд видимостта.
Веднъж тя попита:
— А какво направи… майката, когато отидоха да отведат детето й?
Ала Манан не знаеше. Той не бе ходил с жриците последния път.
А и тя не можеше да си спомни. За какво й беше да си спомня? Всичко бе минало, отдавна минало. Беше дошла на отреденото й място. Само него познаваше в целия свят — Мястото на Гробниците на Атуан.
Първата година спеше в обща спалня с другите послушници — момичета от четири до четиринадесет години. Още тогава Манан се открои сред останалите надзиратели като специален неин страж, а креватчето й се намираше в малка ниша, отделена донейде от дългата, слабо осветена спалня в Големия дом, където момичетата се кискаха и шушукаха, преди да заспят, а в сивата светлина на утрото се прозяваха и сплитаха косите си едно на друго. Когато и отнеха името и тя стана Арха, вече спеше сама в Малкия дом в леглото и в стаята, които щяха да бъдат нейни до края на живота й. Това бе домът й, Домът на Първата жрица, и в него никой не можеше да влезе, без тя да му разреши. Още съвсем малка, на нея й бе приятно да чуе как покорно се чука на вратата и да произнася:
— Можете да влезете.
Дразнеше се, че двете върховни жрици, Косила и Тара, смятаха, че разрешението й се подразбира от само себе си и влизаха, без да чукат.
Изнизваха се дни, години и всички си приличаха. Момичетата от Мястото на Гробниците прекарваха часовете си в обучение. Не играеха изобщо. Време за игри нямаше. Изучаваха сакрални песни и сакрални танци, историята на Каргадските земи, тайнствата на боговете, на които бяха посветени: на Бога-крал, който владееше Авабат, или на близнаците Атуах и Улуах. От всички единствена Арха усвои ритуалите на Безименните, а те бяха предавани само от един човек — Тара, Върховната жрица на Боговете-близнаци. Това всеки ден я откъсваше от останалите за час или час и нещо, но основната част от ежедневието си тя прекарваше просто в работа като всички други — момичетата се учеха да предат и тъкат вълната от овцете, да сеят, жънат и приготвят сами храната си: леща, грухан овес за каша и ситно брашно за безквасен хляб, лук, зеле, козе сирене, ябълки и мед.
Най-приятното от всичко, което можеше да ти се случи, бе да те пуснат на риболов в тъмнозеленикавата река, която течеше през пустинята, на половин миля североизточно от Мястото. Да си вземеш ябълка или студена питка за обяд и целия ден да стоиш между тръстиките под прегарящото слънце, загледан в зеленото спокойно течение на реката и в сенките на облаците, които бавно се местеха над планините. Но ако някой извикаше от вълнение при опъване на въдицата, когато на речния бряг излетеше златисто бляскава риба и се замяташе бездиханна във въздуха, тогава Мебет просъскваше като пепелянка:
— Млъкни, креслива глупачке!
Мебет, която служеше в Храма на Бога-крал, беше мургава жена, все още млада, ала рязка и твърда като обсидиан. Риболовът бе нейната страст. Трябваше да внимаваш да не я разгневиш, да не гъкнеш, в противен случай тя никога повече нямаше да те вземе отново на риболов. И тогава ти никога повече нямаше да отидеш на реката освен през лятото за вода, когато кладенците намалееха. Това беше досадна работа: половин миля да бъхтиш пеша до реката в прежурящата до бяло жега, да напълниш двете ведра на кобилицата и колкото се може по-бързо да поемеш нагоре по хълма към Мястото. Първите стотина ярда бяха лесни, но после ведрата започваха да натежават и кобилицата протриваше раменете като парче нажежено желязо, а светлината ярко напичаше сухия път и всяка стъпка бе все по-трудна и бавна. Накрая трябваше да стигнеш хладната сянка на задния двор на Големия дом край зеленчуковата градина и с плисък да изсипеш ведрата в огромния водоем. Сетне да се върнеш и да повториш всичко отново и отново.
В околностите на Мястото — единственото име, което носеше и от което се нуждаеше, защото беше най-древно и неприкосновено в Четирите земи на Каргадската империя — живееха неколкостотин човека и имаше редица постройки: три храма, Големият дом и Малкият дом, квартирите на надзирателите евнуси, бараките на стражите и много пристройки на роби отвън, досам стената, кошари за овце и кози и други селскостопански сгради. Изглеждаше като градче в далечината, погледнато откъм сухите западни хълмове, където не растеше нищо освен пелин, едно плъзнало на места диво увивно растение, дребни бурени и пустинни треви.
А от дълбочината на източните равнини, вдигайки поглед нагоре, човек можеше да забележи как златистият покрив на Храма на Боговете-близнаци проблясва и трепка в подножието на планините като люспици слюда в канара.
Самият храм представляваше каменен куб, боядисан в бяло без прозорци и с нисък портал и врата. По-помпозен и с векове по-нов бе Храмът на Бога-крал малко по-надолу, с висок портик и редица плътни бели колони с рисувани капители — всяка направена от як кедров труп, докаран с кораб от горите на Хур-ат-Хур и довлечен от двадесетина роби през голите равнини до Мястото. Едва когато пътникът приближеше от изток и видеше златистия покрив и ярките колони, той забелязваше над всички тях, на известна височина върху Хълма на Мястото, светлокафеникав и в руини като самата пустиня, най-стария от всички човешки храмове — Тронната зала, огромна, ниска, с откъртени стени и широк рухнал купол.
Отвъд залата хребетът на хълма бе опасан по цялото си протежение с масивна каменна стена, зидана без хоросан и срутена на много места. От вътрешната страна на стената, като огромни пръсти над земята, се възправяха няколко камъка — черни, високи осемнадесет — деветнадесет стъпки. Зърнеше ли ги, окото непрестанно се връщаше към тях. Видът им спотайваше някакъв скрит, неразгадаем смисъл. Бяха девет на брой. Един стърчеше прав, другите бяха леко килнати, а два от тях — съборени. Като мазки боя ги покриваха сиво-оранжеви лишеи и само едничък бе останал гол и черен, с потъмнял блясък. Беше гладък камък, но под кората от лишеи на останалите се криеха странни издълбани фигури и знаци, които пръстите не можеха да определят. Това бяха Надгробните камъни на Атуан. Говореше се, че са тук от епохата на първите хора, когато е била създадена Землемория.
Забити били в мрака, щом сушата се въздигнала от океанските дълбини. Бяха далеч по-стари от Боговете-крале на Каргад, по-стари от Боговете-близнаци, по-стари от светлината. Бяха Надгробните камъни на онези, които са господствали преди сътворението на човешкия свят, на Безименните, и тя, тяхната служителка, също беше Безименна.
Арха рядко се разхождаше сред тях, а друг никой не бе пристъпвал тая земя — върха на хълма отвътре на скалната стена, зад Тронната зала. Два пъти годишно по новолуние, при пролетното и есенното равноденствие, пред трона се извършваха жертвоприношения и тя излизаше през ниската задна врата на залата с един огромен месингов тас с димяща козя кръв. Трябваше да излее половината пред изправения черен камък, другата половина — върху килнатите камъни, забити в скалната почва и покрити с петна от кръвните приношения на вековете.
Понякога в ранните утрини Арха се разхождаше тук сама, бродеше между камъните, опитвайки се да разгадае тайнствените форми и грапавини на изваяните фигури, които косите лъчи на слънцето открояваха по-ясно. Друг път присядаше, загледана към Западните планини или в ниското към редицата стени и покриви на Мястото, с първите признаци на живот около Големия дом и бараките на стражите, с овцете и козите, поели на стада към пръснатите крайречни пасбища. При камъните нямаше какво да се прави. Ходеше там само защото имаше разрешение и защото можеше да остане сама. Мястото беше мрачно. Дори по пладне, в горещината на лятото, някакъв хлад витаеше в пустинята около него. Понякога вятър леко просвирваше между два близки камъка, доближени сякаш да споделят тайна. Но тайната оставаше несподелена.
От Гробищната стена тръгваше друга, по-ниска скална стена, която очертаваше дълга, неравна полускоба около Хълма на Мястото и постепенно се губеше на север от реката. Тя не толкова охраняваше Мястото, колкото го разделяше на две — от едната страна храмовете и домовете на жриците и надзирателите, от другата — помещенията на стражите и робите, които обработваха земята, пасяха стадата и събираха фуража в Мястото. Никой не прекосяваше тази стена освен на някои много свети празници, когато тези, дето биеха тъпаните и надуваха роговете, съпровождаха процесията на жриците. Ала и тогава те не влизаха през храмовите врати. Никой мъж не можеше да пристъпи във вътрешната земя на Мястото. Навремето имало поклонения, крале и вождове от Четирите земи идвали да се поклонят тук. Първият Бог-крал дошъл преди век и половина сам да изпълни ритуалите в собствения си храм. Но дори и той не успял да достигне Надгробните камъни, дори и той трябвало да се храни и спи извън стената, която опасва Мястото.
Човек лесно би могъл да я изкачи по процепите в скалата. Един следобеден ден през късна пролет Погълнатата и едно друго момиче на име Пенте бяха седнали върху стената. И двете бяха дванадесетгодишни. Трябваше да се намират в тъкачницата на Големия дом — огромен каменен таван; трябваше да седят пред грамадните станове с вечно наснована досадна черна прежда и да тъкат черното платно, от което се правеха роби. Момичетата се бяха измъкнали да пийнат вода от кладенеца на двора и тогава Арха бе казала: „Ела!“ и беше повела другото момиче надолу по хълма, към стената, заобикаляйки местата, които се виждаха от Големия дом. Сега седяха отгоре, на десет стъпки височина, с провесени навън крака и гледаха равните ширни поля на североизток.
— Искам да видя морето — каза Пенте.
— Защо? — попита Арха, като дъвчеше горчивото стъбълце на някакъв плевел, откъснат от стената.
Цъфтежът едва бе преминал по тази безплодна земя. Всички дребни пустинни цветове — жълти, розови, бели, нискорасли и бързопреходни, щяха да вържат семена, да разпилеят ситни пепелявобели перца и пухчета, а после кривите им, грапави, причудливи плодове да окапят. Земята под ябълките в овощната градина приличаше на бяло-розова пряспа. Клоните зеленееха и на дълги мили от Мястото се простираха само разлистени дървета. Всичко останало от хоризонт до хоризонт беше мрачно, кафеникаво, с цвят на пустиня и единствени планините имаха сребристосин оттенък от първите зрънца на цъфналия пелин.
— О, не зная защо. Просто ми се иска да видя нещо различно. Тук всичко е едно и също. Нищо не се случва.
— Всичко, което се случва навсякъде, започва оттук — рече Арха.
— О, зная… Но ми се иска да видя как се случва. Пенте се усмихна. Тя бе нежно, приятно момиче. Почеса босите си крака в затоплената от слънцето скала и скоро продължи:
— Знаеш ли, когато съм била малка, живяла съм край морето. Селището ни е било точно зад дюните и ние сме слизали понякога да играем на брега. Спомням си, че веднъж забелязахме корабна флотилия, която плаваше навътре в морето. Изтичахме, разказахме в селото и всички излязоха да я зърнат. Корабите приличаха на дракони с червени крила. Някои имаха истински шии и драконови глави. Плаваха от Атуан, но не бяха каргадски кораби. Капитанът съобщи, че идват от запад, от Вътрешните земи. Всички надойдоха да ги видят. Може би се страхуваха да не пуснат котва. Ала корабите просто продължиха, без никой да знае накъде отиват. Може би да нападнат Карего-Ат. Но всъщност, като помислиш, идваха от островите на магьосниците, където всички са с цвят като пръстта и могат да правят заклинания, все едно че намигат.
— Не и над мене — каза Арха ожесточено. — Не бих ги погледнала дори. Това са отвратителни проклети магьосници. Как смеят да плават така близо до Свещената земя?
— Добре де, предполагам, че някой ден Богът-крал ще ги покори всичките и ще ги отведе в робство. А аз искам да видя отново морето. В крайморските вирове имаше малки октоподи и като им викнеш: „Буу!“, те целите побеляваха. Ето го и стария Манан — идва да те търси.
Стражът-слуга на Арха се задаваше бавно откъм вътрешната страна на стената. Спираше се да извади по някой стрък див лук, който прибавяше към голямата проскубана връзка в ръцете си, изправяше се и се оглеждаше наоколо с малки, мрачни кафяви очи. Бе напълнял с годините и жълтеникавата му кьосава кожа лъщеше на слънцето.
— Спусни се откъм Мъжката страна — просъска Арха и двете момичета се плъзнаха, гъвкави като гущерчета, надолу по външната страна на стената и прилепнаха в подножието й, невидими отвътре. Чуха се да приближават бавните стъпки на Манан.
— Хей, ти! Картофено лице! — изтананика насмешливо Арха, както тихо шепне вятър в тревите. Тежката походка замря.
— Хей, там? — поде несигурен глас. — Малката ми? Арха?
Мълчание.
— Хей, ти! Картофено лице!
— Хей, ти! Картофено шкембе! — изимитира я шепнешком Пенте и издаде стон, потискайки кикота си.
— Има ли някой там? Мълчание.
— Е, добре, добре, добре — въздъхна евнухът и с бавна крачка продължи нататък. Когато прехвърли билото на склона, момичетата изпълзяха обратно върху стената. Пенте бе порозовяла от пот и кикот, ала Арха изглеждаше разярена:
— Този тъп стар овен, който навсякъде ме следи!
— Но той е длъжен да го прави — отвърна разсъдливо Пенте. — Това е неговата работа — да се грижи за тебе.
— Тези, на които служа, се грижат за мене. И аз изпълнявам тяхната воля. Не ми е нужно да се съобразявам с никой друг. Всичките тези старици и полумъже трябва да ме оставят на мира. Аз съм Първата жрица.
Пенте зяпна в нея.
— О, зная. Зная, Арха — отрони плахо тя.
— Тогава да ме оставят да бъда Първата жрица, а не да ми заповядват непрекъснато!
Известно време Пенте нищо не каза, но въздъхна и седна, люлеейки пълничките си крака, втренчила поглед надолу към обширните белезникави земи, които съвсем плавно се издигаха до високия, смътен, необятен хоризонт.
— Ти ще започнеш да заповядваш твърде скоро — промълви тя накрая. — След две години вече няма да бъдем деца. Ще станем на четиринадесет години. Аз ще отида в Храма на Бога-крал и за мен нещата едва ли ще се променят много. Ала тогава ти наистина ще бъдеш Първата жрица. Даже Косила и Тара ще трябва да ти се подчиняват.
Погълнатата не реагира. Лицето й остана неподвижно, а под черните вежди очите й леко проблясваха на светлината на небето.
— Трябва да се връщаме — рече Пенте.
— Не.
— Но учителката по тъкачество може да каже на Тара. А и скоро ще стане време за деветте песнопения.
— Аз ще остана тук. И ти също.
— Тебе няма да те накажат, ама мен ще накажат — предпазливо заговорй Пенте.
Арха не отвърна. Пенте въздъхна и остана. Слънцето тънеше в омара високо над равнините. Недалеч от полегатия склон слабо прозвънваха хлопатари на овце и блееха агнета. На слаби повеи духаше сух пролетен вятър и носеше сладостна миризма.
Деветте песнопения почти бяха свършили, когато момичетата се върнаха. Мебет ги бе видяла да седят на Мъжката страна и бе докладвала на своята господарка Косила, Върховната жрица на Бога-крал.
Косила имаше тежка походка и мрачен вид. С безизразно лице и глас тя се обърна към двете момичета и им заповяда да я последват. Преведе ги през каменните коридори на Големия дом и през входа горе по могилата към Храма на Атуах и Улуах. Там разговаря с Върховната жрица на този храм, Тара — висока, суха и слаба като крак на сърна.
Косила се извърна към Пенте:
— Свали расото си.
Тя наложи момичето с връзка тръстикови пръчки, които прорязаха леко кожата й. Пенте ги понесе търпеливо, с безмълвни сълзи. Върнаха я в тъкачницата без вечеря и я оставиха и на другия ден без храна.
— Ако още веднъж те открият да се катериш по Мъжката страна — каза Косила, — ще ти се случат много лоши неща. Разбра ли, Пенте?
Гласът на Косила беше тих, но враждебен.
— Да — отвърна Пенте и се изплъзна свита и разтреперана, а тежката дреха жулеше разранената кожа на гърба й.
Арха стоя до Тара и наблюдава побоя. Сега гледаше как Косила почиства пръчките.
Тара й каза:
— Не е уместно да те виждат да се катериш и да тичаш с останалите момичета. Ти си Арха.
Тя стоеше навъсена и не отговори.
— По-добре е да правиш само онова, което се очаква от тебе. Ти си Арха.
В миг момичето вдигна очи към лицето на Тара, после към Косила и в погледа му се четеше такава омраза, че бе страшно да го гледаш. Ала тънката жрица не му обърна внимание. Вместо това се приведе напред и произнесе натъртено, почти просъска:
— Ти си Арха. Нищо друго не е останало от теб, всичко е било погълнато.
— Всичко е било погълнато — повтори момичето, както бе повтаряло всеки ден през своя живот от шестата си година насам.
Тара леко се поклони. Същото направи и Косила, оставяйки камшика встрани. Момичето не отвърна на поклона, но покорно се обърна и си тръгна.
След вечерята от картофи и ранен лук, която изядоха мълчаливо в тясната и тъмна трапезария, след пението на вечерните химни, благословията на вратите и краткия Ритуал на Мълчанието заниманията за деня свършиха. Сега момичетата можеха да се качат в общата спалня, да играят на зарове и пръчици, докато догори единствената свещ, и да си шушукат през леглата в мрака. Както всяка вечер Арха пое през дворовете и склоновете на Мястото към Малкия дом, където спеше сама.
Нощният вятър беше приятен. Пролетните звезди грееха гъсти като облаците маргаритки в ливадите, като слънчеви бликове по априлско море. Но момичето не си спомняше нито ливадите, нито морето. То не вдигаше поглед.
— Хей ти, малката ми!
— Манан — обади се тя с безразличие. Огромната сянка до нея се размърда. Звездната светлина хвърляше отблясъци по голото му теме.
— Наказа ли те?
— Не могат да ме накажат.
— Да… Така е…
— Не могат да ме накажат. Не смеят.
Той стоеше с едри провесени ръце, тъмен и огромен. Тя подуши мириса на див лук, потния монашески дъх на старото му черно расо със скъсан подгъв, твърде късо за неговия ръст.
— Не могат да ме докоснат. Аз съм Арха — каза тя рязко и ожесточено и избухна в сълзи.
Отпуснатите едри длани се повдигнаха, придърпаха я към себе си и нежно я задържаха, приглаждайки сплетените й коси.
— Хайде, хайде. Малкото ми сладурче, малкото ми момиченце…
Тя чу хриповете от хлътналите му гърди и се притисна към него. Сълзите и бързо спряха и Арха се улови за Манан, сякаш не можеше да стои върху краката си.
— Бедничкото ми момиченце — прошепна той, вдигна детето на ръце и го занесе до входа на къщата, където то спеше само. Пусна го долу.
— Сега по-добре ли си, малката ми?
Тя кимна, обърна се и влезе в мрачната къща.
3. ЗАТВОРНИЦИТЕ
Стъпките на Косила отекваха в коридора на Малкия дом, отмерени и бавни. Високият тромав силует изпълни вратата на стаята, снижи ре за поклон, докосвайки пода с едно коляно, и се изправи в цял ръст:
— Господарке?
— Какво, Косила?
— Досега имах правото да се грижа за някои дела, свързани с владението на Безименните. Дойде време, ако желаеш, да усвоиш, съблюдаваш и поемеш отговорност за тези дела, за които нямаш спомен от този живот.
Момичето седеше в своята стая без прозорци и изглеждаше, че медитира, но всъщност не вършеше нищо и почти нищо не мислеше. Мина известно време, преди неподвижното, мрачно, надменно изражение на лицето му да се промени, макар че се опита да скрие промяната:
— Лабиринтът ли?
— Няма да влизаме в Лабиринта. Ала ще трябва да прекосим Подземието.
В гласа на Косила имаше страх или претенция за страх, предназначена да сплаши момичето. Арха се изправи, без да бърза, и каза с безразличие:
— Много добре.
Но в душата си, докато следваше тромавия силует на Жрицата на Бога-крал, тя ликуваше: „Най-сетне! Най-сетне! Най-сетне ще видя своето владение!“
Беше петнадесетгодишна. От година насам бе преминала в зрелостта и получила пълната си власт на Първа жрица на Гробниците на Атуан, най-върховната сред всички върховни жрици на Каргадските земи — жрица, на която дори самият Бог-крал не можеше да заповядва. Сега всички коленичеха пред нея, даже непреклоннeте Тара и Косила. Всички й говореха с прекомерна почтителност. Нищо обаче не се бе променило. Нищо не се случваше. Щом минаха церемониите по нейното ръкополагане, дните продължиха да текат, както си бяха текли и преди. Трябваше да се преде вълна, да се тъче черно платно, да се мели брашно, да се извършват обредите. Деветте песнопения трябваше да се изпълняват всяка вечер, да се благославят вратите, да се поят Надгробните камъни с козя кръв два пъти годишно, да се играят танците по новолуние пред Празния трон. Така измина цяла година както предишните и нима всички години щяха да отлитат все по същия начин?!
Понякога у нея се надигаше досада, силна като ужас, и започваше да я дави за гърлото. Неотдавна заговори за това. Усети, че трябва да сподели с някого, иначе ще полудее. Разказа на Манан. Тя бе твърде горда, за да се довери на другите момичета, и твърде предпазлива, за да се изповяда пред по-възрастните жени, но пред Манан нямаше значение, той беше верен стар овен, безразлично бе какво ще говори пред него. За нейна изненада евнухът имаше отговор.
— Знаеш ли, малката ми — подзе той, — много отдавна, още преди нашите Четири земи да се съединят в една империя, преди да съществува Бог-крал над всички нас, имало множество по-малки крале, принцове и вождове. Те винаги се карали помежду си. И дошли тук да разрешат споровете си. Точно тъй станало — дошли от нашия край Атуан и от Карего-Ат, от Атнини и даже от Хур-ат-Хур всички вождове и принцове със своите слуги и армии. Пристигнали и попитали какво да правят. А ти си отишла пред Празния трон и си им предала съвета на Безименните. Е, това било доста отдавна. След време Жреците-крале започнали да управляват целия Карего-Ат, а скоро вече управлявали и Атуан. Оттогава четири-пет поколения Божествени крале ръководят едновременно Четирите земи и са ги превърнали в империя. Така ситуацията се променила. Богът-крал може да сваля некадърните вождове и сам да разрешава всички спорове. А понеже е бог, виждаш ли, не му е необходимо твърде често да се съветва с Безименните.
Арха се замисли над това. Времето не беше от значение тук, в пустинята, под неизменните Надгробни камъни, които съществуваха едни и същи от самото начало на света. Тя не бе свикнала да мисли, че нещата се променят, че едно умира, а друго се ражда. Не й се струваше приятно да ги разглежда в тази светлина.
— Могъществото на Бога-крал е много по-нищожно от могъществото на онези, на които служа аз — рече намръщена.
— Разбира се… Разбира се… Но това не се казва на никой бог, малко сладурче. Нито на неговата жрица.
Той я погледна с кафявите си живи очички и тя си помисли за Косила, Върховната жрица на Бога-крал, която винаги й бе вдъхвала страх, откакто за първи път стъпи на Мястото. Едва сега разбра какво имаше предвид той.
— Но Богът-крал и хората му пренебрегват богослуженията на Гробниците. Никой не ги посещава.
— Е, нали изпраща затворници за жертвоприношение, не е пренебрегвал това. Пък и даровете, които се полагат на Безименните…
— Дарове! Неговият храм се зографисва всяка година, олтарът му е покрит със сто кила злато, розово масло гори в кадилниците му! А виж Тронната зала: по покрива — дупки, куполът се руши, по стените са плъзнали мишки, бухали и прилепи… Ала туй ще сполети и Бога-крал заедно с всичките му храмове, и всичките крале, които ще го наследят. Този храм е бил тук преди тях и ще остане след тях, когато те изчезнат. Той е сърцето на всички неща.
— Той е сърцето на всички неща.
— В него се крият съкровища. Понякога Тара ми е разказвала за тях. Биха могли десет пъти да изпълнят Храма на Бога-крал. Злато и трофеи, получени преди векове, преди сто поколения, незнайно кога. Всичко това е заключено в дупки и ровове в Подземието. Още отказват да ме заведат там, карат ме все да чакам и чакам. Но аз зная как изглежда. Има помещения под залата, под цялото Място, под нас, където стоим сега. Огромна мрежа от тунели, Лабиринт. Прилича на грамаден тъмен град под хълма. Пълен със злато, с мечове на отколешни герои, със стари корони, кости, години, мълчание.
Тя говореше като в транс, като обладана. Манан я наблюдаваше. Неговото плоско лице никога не изразяваше нещо повече от безжизнена, грижовна тъга. В момента то бе по-тъжно от обикновено.
— И ти си господарка на всичко това — каза той. — На мълчанието,на мрака.
— Да. Но те не искат да ми покажат нищо освен над-земните стаи зад трона. Не са ми показали даже входовете на Подземието. Само понякога ще смотолевят нещо. Крият от мене собственото ми владение! Защо ме карат все да чакам и да чакам?
— Още си млада — рече Манан с дрезгавия си алт. — А и може би се страхуват, малката ми. Когато влязат там, те са в опасност. Няма смъртен, който да не се бои от Безименните.
Арха не отговори, обаче погледът й просветна. Отново Манан и бе открил нов начин да гледа на нещата. Тара и Косила винаги й се бяха стрували така студени, тъй силни — тя дори не си представяше, че могат да изпитват страх. Но Манан беше прав. Те се плашеха от местата, които й принадлежаха, част от чиято сила бе Арха. Страхуваха се да се спуснат в местата на мрака, за да не бъдат погълнати.
Сега, когато слизаше с Косила по стълбите на Малкия дом и се изкачваше по стръмната вита пътека към Тронната зала, тя си припомни този разговор с Манан и пак възтържествува. Все едно къде ще я заведат, какво ще й покажат. Тя няма да се уплаши. Тя ще намери пътя си.
По пътеката, малко зад нея, Косила нареждаше:
— Едно от задълженията на моята господарка, както й е известно, е жертвоприношението на затворници, престъпници от благородно потекло, които чрез светотатство или предателство са съгрешили спрямо нашия господар, Бога-крал.
— Или срещу Безименните — допълни Арха.
— Точно така. Не е прието Погълнатата, докато е още дете, да поема такова задължение. Но моята господарка вече не е дете. В Оковната стая има затворници, изпратени преди месец от Негово превъзходителство, нашия господар Бога-крал от град Авабат.
— Не знаех, че са пристигнали затворници. Защо не съм била уведомена?
— Затворниците се водят нощем скрито, както повеляват древните обичаи на Гробниците. Пътят е таен и моята господарка може да стигне до него, ако върви по пътеката край стената.
Арха се отклони, за да поеме край огромната каменна стена, която ограждаше Гробниците зад залата с купола. Беше построена от масивни скали. Най-дребните бяха по-големи от човешки бой, а най-едрите имаха размери на каруца. Макар и неогладени, те бяха внимателно свързани и подредени. Въпреки това на места върхът на стената се бе свлякъл и скалите лежаха в безформени купища. Подобно нещо можеха да сторят само необозрими периоди от време, векове от жарки дни и мразовити нощи в пустинята, хилядолетия, през които хълмовете бяха вършили своите невидими движения.
— Гробищната стена може да се прескочи съвсем лесно — каза Арха, докато минаваха под нея.
— Нямаме достатъчно мъже да я възстановят — отговори Косила.
— Имаме достатъчно мъже да я пазят.
— Само роби. Не можеш да се довериш на един роб.
— Ще можеш да се довериш, ако му вдъхнеш страх. Наказанието за тях трябва да бъде същото каквото за непознат, допуснат да пристъпи Свещената земя от вътрешната страна на стената.
— А наказанието какво е?
Косила питаше не за да чуе отговора. Тя самата бе учила Арха на този отговор много отдавна.
— Да се обезглави пред трона.
— Нима волята на моята господарка е да се определят стражи за Стената на Гробниците?
— Да — отвърна момичето.
Под дългите черни ръкави пръстите му надменно се свиха. То знаеше, че Косила не иска да отделя роби за тази цел, а и това беше ненужно задължение, защото — какви непознати идваха тук? Едва ли някой мъж би могъл да се скита, случайно или преднамерено, на около миля от Мястото, без да бъде забелязан. Сигурно бе, че той няма да успее да приближи Гробниците. Но един страж беше дължима чест и Косила не можеше, убедително да я оспори. Налагаше се да се подчини на Арха.
— Ето тук — чу се студеният й глас.
Арха спря. Често бе минавала по тази пътека край Стената на Гробниците и я познаваше, както познаваше всяка стъпка от Мястото, всяка скала, бодил и магарешки трън. Огромната скална стена се издигаше вляво, висока три пъти колкото нея. Отдясно хълмът полегато се спускаше в плитка безводна долина, която скоро отново се издигаше в подножието на западната верига. Арха се огледа по цялата околност, ала не видя нищо, което да не беше зървала преди.
— Под червените скали, господарке.
На няколко ярда надолу по хълма личеше изригнала червена лава, която образуваше нещо като стъпало или малка издатина. Щом слезе и застана пред нея с лице към скалите, Арха осъзна, че те имаха вид на груба врата, висока четири стъпки.
— Какво трябва да се направи?
Отдавна бе научила, че на свещени места е безсмислено усилието да отваряш една врата, без да знаеш как тя се отваря.
— Моята господарка притежава всички ключове към местата на мрака.
След като се извършиха ритуалите, чрез които Арха навлезе в зрелостта, тя носеше около кръста си железен обръч, където висяха малка кама и тринадесет ключа, някои от които дълги и тежки, други — дребни като куки за въдица. Тя повдигна обръча и показа ключовете.
— Ето този — посочи Косила.
После втъкна дебелото връхче в един процеп между две вдлъбнатини на червената скала. Ключът — дълга желязна ос с две гравирани езичета — влезе в процепа. С двете си ръце и с усилие Арха го наклони наляво, но го превъртя съвсем леко.
— А сега?
— Сега заедно…
Двете натиснаха грубата скала вляво от ключалката. Трудно, ала без да заяжда и с много слаб шум, неравната плоча на червената скала помръдна навътре и открехна тясна пролука. Вътре цареше мрак.
Арха се приведе и влезе.
Налагаше се Косила, която беше тромава и тежко облечена, да се промъква през тесния отвор. Щом влезе, тя се облегна на вратата и с мъка я блъсна да се затвори.
Владееше абсолютен мрак. Никаква светлинка не се виждаше. Тъмнината тегнеше, сякаш се озоваха с отворени очи под вода.
Превиха се почти одве, защото се намираха на място, високо не повече от четири стъпки. Арха опипваше стената, докосвайки я едновременно вляво и вдясно.
— Носиш ли светлина? — прошепна момичето, както се шепне на тъмно.
— Не — отвърна зад нея Косила. Тя също бе снижила глас, но в него се усещаше нещо като насмешка. А Косила никога не се бе усмихвала.
Сърцето на Арха заигра, кръвта й кипна в гърдите. Рече си с ожесточение: „Това място е мое, аз му принадлежа и няма да се уплаша!“
На глас не каза нищо. Пое напред. Имаше само един път. Надолу, към недрата на хълма.
Косила я последва, като пъхтеше тежко. Дрехите и се закачаха и влачеха по скалите и земята.
Внезапно таванът се издигна — Арха можеше да застане изправена и да протегне ръце, без да допре стените. Въздухът, душен и застоял, сега докосна лицето й по-прохладен и влажен и лекият му полъх създаваше усещане за обширност. Арха пристъпи предпазливо напред в непрогледния мрак. Един камък се изтърколи изпод обутите й в сандали нозе, удари се о друг й тихият звук събуди ехото. То отекна с множество гласове — слаби, далечни, все по-далечни. Навярно пещерата бе огромна на шир и длъж, но не и празна — нещо в нейната тъма, повърхнини на невидими предмети или прегради, разчупваше ехото на хиляди отломъци.
— Тук сигурно се намираме под Надгробните камъни — прошепна момичето и шепотът му се разбяга из кухата чернилка, разливайки тънки като паяжина звуци, които продължително отекваха.
— Да. Това са Гробниците. Върви. Аз не мога да остана тука. Все по лявата страна. Ще преминеш покрай три отвора.
Шепотът на Косила съскаше (и слабото ехо просъскваше след нея). Тя се страхуваше, тя наистина се страхуваше. Не искаше да бъде сред Безименните, между техните гробове, в техните пещери, в мрака. Мястото не беше нейно, тя не му принадлежеше.
— Ще дойда тук с факла — каза Арха, като опипом си проправяше път край стената и се удивляваше на странните скални образувания, хлътнатини, изпъкналости, заоблености и ръбове, ту груби като въже, ту гладки като пиринч. Това определено бе ваятелство. Може би цялата пещера бе дело на древни скулптори.
— Тука светлината е забранена — рязко прошепна Косила.
Начинът, по който го изрече, накара Арха да разбере, че така е редно. Бяха в самия дом на мрака, в сърцето на нощта.
Три пъти пръстите й напипваха отвори сред подвеждащата скална тъмнина. Четвъртия отвор тя обходи с ръце на длъж и шир и влезе в него. Зад нея идваше Косила.
В тунела, отново леко наклонен, те задминаха един ляв отвор и при следващото разклонение поеха вдясно — налучкваха и опипваха пътя си в подземния мрак, в тишината на земните недра. През цялото време трябваше да вървят с разперени ръце и да следват двете страни на тунела, за да не пропуснат да преброят някой отвор или незабелязано да отминат определено разклонение. Ориентираха се само с докосване, пътят не се виждаше, а се налучкваше.
— Това ли е Лабиринтът?
— Не. Това е проходът, който се намира под трона.
— А къде е входът на Лабиринта? Арха харесваше тази игра в тъмното. Искаше да се изправи пред по-голяма загадка.
— Във втория отвор на Подземието, който задминахме. Сега потърси една врата вдясно, дървена врата, ако не сме я пропуснали вече.
Арха долови как Косила неспокойно опипваше с ръце стената и се жулеше о твърдия камък. Тя леко плъзна връхчетата на пръстите си по скалата и в миг усети гладката дървена повърхност. Блъсна я и проскърцвайки, вратата се отвори без усилие. Един миг стоя, ослепена от светлина.
Влязоха в ниска широка стая, със стени от дялан камък, осветена от увиснала на синджир димяща факла. Помещението бе душно от пушека на факлата, защото не се проветряваше. Очите на Арха смъдяха и се насълзиха.
— Къде са затворниците?
— Ето там.
Най-сетне осъзна, че трите неясни купчини в далечния край на стаята бяха хора.
— Вратата не е заключена. Няма ли стража?
— Не е необходима.
Тя колебливо надникна през димната завеса. Двата глезена и китката на затворниците бяха оковани във вериги, забити в скалната стена. Ако някой поискаше да легне, окованата му ръка оставаше вдигната, провиснала на веригите. Косите и брадите им бяха сплъстени и заедно със сенките скриваха лицата им. Единият бе полуизлегнат, другите двама — седнали или приклекнали. Бяха голи. Миризмата, която се излъчваше от тях, бе по-силна дори от димната смрад.
Един затворник сякаш наблюдаваше Арха; стори й се, че вижда блясъка на зениците му, после си помисли, че се лъже. Останалите не помръдваха с наведени глави.
Тя се извърна настрани и каза:
— Това вече не са мъже.
— И никога не са били. Те са демони, зли духове, които са готвили покушение срещу свещения живот на Бога-крал! — очите на Косила горяха в червената светлина на факлата.
Арха отново погледна затворниците със страхопочитание и любопитство.
— Как би могъл човек да нападне бог? Нима е възможно това? Вие там, как сте се осмелили да нападне-те самия жив бог?
Единият от мъжете се взря в нея изпод черната си четина, но не отвърна нищо.
— Отрязали са им езиците, преди да ги изпратят от Авабат — каза Косила. — Не говори с тях, господарке. Те са осквернени. Твои са, ала не за да приказваш с тях, не за да ги гледаш или да мислиш за тях. Твои са, за да ги предадеш на Безименните.
— Как ще бъдат принесени в жертва?
Арха вече не гледаше към затворниците. Вместо това се обърна към Косила, извличайки сила от масивното тяло, от хладния глас. Зави и се свят, от димната смрад и сажди й призляваше, но тя разсъждаваше и говореше със съвършено спокойствие. Не беше ли постъпвала така много пъти досега?
— Жрицата на Гробниците най-добре знае каква смърт ще удовлетвори нейните Повелители и тя трябва да я избере. Има доста начини.
— Нека Гобар, капитанът на стражите, отсече главите им. А кръвта да се излее пред трона.
— Като приношение на козел ли? — Косила сякаш се присмиваше над нейната липса на въображение. Арха остана безмълвна. Косила продължи да говори:
— Освен туй Гобар е мъж. А никой мъж не може да влезе в Местата на мрака на Гробниците — моята господарка положително помни това? Ако влезе, не може да ги напусне…
— Кой е довел тук тези роби? Кой им дава храна?
— Надзирателите Дюби и Юахто, които служат на моя храм: те са евнуси и могат да слизат тука в услуга на Безименните, както и аз. Стражите на Бога-крал оставиха затворниците, оковани пред стената, а аз и надзирателите ги въведохме през Затворническата врата, вратата в червените скали. Винаги се е постъпвало така. Храна и вода им се подават през тавански отвор от стаята зад трона.
Арха вдигна поглед. Зад синджира, където висеше факлата, видя дървен четириъгълник, вдълбан в каменния таван. Беше твърде малък, за да мине през него човек, но едно въже би достигнало тъкмо до средния от тримата затворници. Тя отново бързо отмести очи.
— Тогава да не носят повече храна и вода. И да загасят факлата.
Косила се поклони:
— А какво ще правим с телата, когато умрат?
— Нека Дюби и Юахто ги погребат в голямата пещера на Подземието, през която минахме — отвърна момичето, като повиши глас. — Това да стане на тъмно. Моите Повелители ще погълнат телата им.
— Ще бъде сторено.
— Правилно ли е така, Косила?
— Правилно, господарке.
— Да тръгваме тогава — каза Арха много рязко, спусна се обратно към дървената врата и излезе от Оковната стая в мрака на тунела.
Той изглеждаше спокоен и мирен като беззвездна нощ — безмълвен, невидим, лишен от светлина и живот. Тя се потопи в чистата тъма, гмурна се в нея както плувец във вода. Косила забърза след момичето, като изоставаше все повече, пъшкаше и се тътрузеше. Без никакво колебание Арха премина за втори път разклоненията, които бяха следвали и пропуснали при идването си насам, заобиколи широкото кънтящо Подземие и огъната надве, запълзя нагоре по последния дълъг тунел към затворената врата в скалите. Там се наведе и потърси дългия ключ на обръча, опасващ кръста й. Откри го, но не можа да намери процепа на ключалката. Нямаше ни лъч светлина по невидимата стена пред нея. Заопипва я с пръсти, търсейки брава, болт или дръжка, обаче нищо не откри. Къде трябваше да влезе ключът? Как ще се измъкне оттук?
— Господарке!
Гласът на Косила, умножаван от ехото, просъска и отекна далече зад нея:
— Господарке, вратата не се отваря отвътре. Няма как да излезем. Няма обратен път. Арха се облегна на скалата. Не каза нищичко.
— Арха!
— Тук съм!
— Ела!
Тя допълзя на ръце и колене като куче до полите на Косила.
— Вдясно. Побързай. Аз не трябва да се застоявам тука. Не принадлежа на това място. Последвай ме.
Арха се изправи на крака и здраво се хвана за робата на Косила. Вървяха дълго, следвайки отдясно причудливо изваяната пещерна стена, след което навлязоха в една черна дупка в мрака. Поеха нагоре по някакви тунели и стълби. Момичето продължаваше да се държи за робата на жената. Очите му бяха затворени.
Почувства върху клепачите си червена светлина. Помисли си, че отново е в стаята с факлата и не отвори очи. Но въздухът миришеше сладникаво на застояло и плесен, с дъх на познато. А краката й стъпваха като по стръмна скала. Арха се пусна от робата на Косила и открехна очи. Над главата й зееше тавански отвор. Промъкна се през него след Косила. Той ги отведе в стая, която познаваше — малка каменна килия с няколко сандъка и железни ковчези в поредицата от стаи зад Тронната зала. Дневната светлина мъждукаше сива и немощна във външния коридор.
— Другата, Затворническата врата, води само към тунелите. Тя не извежда навън. Този е единственият път за излизане. Ако съществува друг, нито аз, нито Тара го знаем. Ако го има, ти самата трябва да си го спомниш. Но струва ми се, че няма.
Косила продължаваше да говори полугласно и с някаква злост. Пълното й лице под черната качулка бе бледо и влажно от потта.
— Не си спомням завоите на този път за излизане.
— Аз ще ти ги кажа. Ала само веднъж. Ще трябва да ги запомниш, защото следващия път няма да дойда с тебе. Аз не принадлежа на това място. Трябва да дойдеш сама.
Момичето кимна. Вдигна поглед към лицето на възрастната жена и си помисли колко странно изглеждаше то — бледо от едва овладян страх и в същото време тържествуващо, сякаш Косила тайно се наслаждаваше на нейната слабост.
— После ще дойда сама — рече Арха, но когато направи опит да се откъсне от Косила, коленете й се подкосиха и стаята се завъртя пред очите й. Свлече се като малко черно кълбо в краката на Върховната жрица.
— Ще се научиш — каза Косила и все още дишаше тежко, застанала неподвижна. — Ще се научиш.
4. СЪНИЩА И РАЗГОВОРИ
Няколко дни Арха се чувстваше зле. Лекуваха я от треска. Тя оставаше в леглото си или сядаше на верандата пред Малкия дом в мекото есенно слънце и гледаше нагоре към западните хълмове. Усещаше се слаба и глупава. Отново и отново се връщаше към тези мисли. Срамуваше се от своя припадък. Пред Стената на Гробниците така и не бяха поставили стража, но тя вече не се осмеляваше да пита Косила за това. Изобщо не искаше да види Косила — никога. Защото се срамуваше, че припадна.
Често, седнала на слънце, тя кроеше планове как ще се държи другия път, когато отиде в местата на мрака под хълма. Много пъти размишляваше каква смърт ще определи на следващите затворници — по-сложна, по-подходяща за ритуалите на Празния трон.
Всяка нощ се будеше в тъмното и простенваше:
— Още не са умрели! Все още умират!
Сънуваше много. Присънваше й се, че трябва да сготви храна — огромни котли с вкусна овесена каша — и да я излее в една яма в земята. Сънуваше, че трябва да пренесе в мрака пълно ведро с вода, дълбоко пиринчено ведро, на някой, който е жаден. И все не достигаше до този човек. Събуждаше се самата тя жадна, ала не ставаше да пие. Лежеше будна, с отворени очи, в иззиданата без прозорци стая.
Една сутрин Пенте дойде да я посети. Арха видя от верандата как тя наближаваше Малкия дом безгрижно и безцелно, сякаш съвсем случайно минава насам. Ако Арха не я бе заговорила, Пенте нямаше да се качи по стълбите. Но Арха бе самотна и я заговори.
Пенте направи дълбок поклон, задължителен за всички, които доближаваха Жрицата на Гробниците, след това тежко се отпусна на стълбата под Арха, издавайки нещо като: „Пух!“ Станала бе доста висока и закръглена. Каквото и да направеше, винаги поруменяваше като череша и този път беше почервеняла от вървенето.
— Чух, че си болна. Скътала съм ти малко ябълки. Тя ненадейно измъкна изпод огромната си черна роба едно серкме, натъпкано с шест-седем чудесни жълти ябълки. Пенте вече бе посветена в служба на Бога-крал и служеше в неговия храм под ръководството на Косила. Още не беше жрица и затова се обучаваше и работеше заедно с послушничките.
— Тази година двете с Попе сортирахме ябълките и аз ти скътах най-хубавите. Винаги сушат наистина хубавите ябълки. Така се съхраняват най-добре, но е жалко за тях. Нали са великолепни?
Арха поглади светлозлатистата гладка кора на плодовете, зърна вейките, по които още се крепяха някои кафяви листа.
— Действително са чудесни.
— Вземи си една.
— Не сега. Ти си вземи.
От учтивост Пенте избра най-малката и я изгълта на десетина сочни, умели, лакоми хапки.
— По цял ден мога да ям — каза тя. — Все не ми стига. Бих предпочела да бъда готвачка наместо жрица. Бих готвила по-добре от тази стара стисната Натаба и освен това щях да облизвам гърнетата… О, чу ли за Мюнит? Тя трябвало да лъска онези пиринчени гърнета, в които държат розовото масло, онези високи тесни съдове със запушалки, нали знаеш? Помислила си, че трябва да ги почисти и отвътре, пъхнала, нали знаеш, ръката си с един парцал и не могла да я измъкне. Толкова се опитвала, че цялата се запъхтяла и се подула в китката, нали знаеш, та наистина се заклещила. Хукнала из спалните и пищяла: „Не мога да се освободя! Не мога да се освободя!“ А Пунти, който е вече съвсем глух, си помислил, че е станал пожар и започнал да крещи на другите надзиратели да идват да спасяват послушниците. Юахто в същото време доял мляко и изскочил от кошарата да види какво става, дойните кози наизлезли, втурнали се в двора и налетели на Пунти, на надзирателите и на малките момичета, а Мюнит истерично размахвала пиринченото гърне на ръката си и всички се щурали нагоре-надолу, когато Косила дошла от храма и възкликнала: „Какво е това? Какво значи всичко това?“
Хубавото закръглено лице на Пенте направи такава отблъскваща гримаса, коренно различна от хладното изражение на Косила и едновременно тъй наподобяваща, че Арха избухна направо в ужасен смях.
— „Какво е това? Какво значи всичко това?“, продължила да вика Косила и тогава… тогава кафявата коза я ухапала — Пенте се разтресе от смях, сълзи бликнаха от очите й. — И тогава М-М-Мюнит ударила козата с г-г-гърнето.
Двете момичета се запревиваха от кикот, люлеейки се напред-назад, държаха се за коленете, задушаваха се.
— А Косила се обърнала и казала: „Какво е това? Какво значи всичко това?“ на… на… на козата. — Краят на разказа бе заглушен от смях. Най-сетне Пенте избърса очите и носа си и разсеяно захапа нова ябълка.
От толкова продължителен смях на Арха й се зави малко свят. Тя си наложи да се успокои и след известно време попита:
— Как си попаднала тук, Пенте?
— О, била съм шестото момиче на моите родители и те просто не могли да отгледат толкоз много и да ги оженят. Тъй че като съм навършила шест години, ме довели в Храма на Бога-крал и ме посветили. Това станало в Осава. Предполагам, че там е имало твърде много послушнички, защото скоро съм била изпратена тук. А може да са сметнали, че от мене ще излезе голяма жрица или нещо подобно. Но тука са се излъгали! — Пенте отхапа от ябълката със засмяно, разочаровано лице.
— Би ли предпочела да не си жрица?
— Дали бих предпочела? Разбира се! Бих предпочела да се омъжа за свинар и да живея в канавките, бих предпочела всичко друго, само не и да стоя жива погребана през всичките дни на земния си живот с тая женска паплач в една загниваща стара пустиня, където не стъпва човешки крак. Ала какво предпочитам е без значение, понеже вече съм посветена и не мога да се отърва. Надявам се през следващия си живот да бъда танцьорка в Авабат! Ще съм си го заслужила!
Арха се вгледа в нея с внимателни тъмни очи. Не я разбираше. Стори й се, че не бе забелязвала Пенте преди, не бе я наблюдавала и не беше успявала да я види — закръглена, жизнена и сочна като някоя от нейните златни ябълки, тя изглеждаше доста красива.
— За тебе храмът нищо ли не значи? — попита Арха твърде рязко.
Пенте, винаги покорна и лесно податлива, този път не се уплаши.
— О, зная, че твоите Повелители имат голямо значение за тебе — каза тя с безразличие, което удиви Арха. — В това все пак се крие някакъв смисъл, защото ти си специална тяхна служителка. Не си просто посветена, а си призвана по рождение. Но погледни ме мен. Трябва ли да изпитвам особено благоговение и прочие към Бога-крал? В края на краищата той е просто човек, макар и в Авабат да живее в дворец със златни покриви, който се простира на десет мили околовръст. Той е близо петдесетгодишен и плешив. Можеш да го видиш на всички статуи. И се обзалагам, че си подрязва ноктите като всички останали. Прекрасно зная, че е и бог. Но си мисля, че ще бъде много по-божествен, след като умре.
Арха бе съгласна с Пенте, защото беше почнала тайно да гледа на самородните Божествени императори на Каргад като на самозвани, фалшиви богове, опитващи се да похитят преклонението, дължимо на истинските и вечни Сили. Ала зад думите на Пенте се криеше нещо, с което не можеше да се съгласи, нещо напълно ново за нея, нещо, което я плашеше. Тя не бе осъзнала колко са различни хората и по какъв различен начин гледат на живота. Почувства се така, сякаш бе вдигнала очи и съзряла изведнъж цяла нова планета, увиснала точно над прозореца, огромна и гъсто населена, един съвсем странен свят — свят, в който боговете нямаха значение. Тя беше уплашена от твърдото неверие на Пенте. В уплахата си предприе нападение.
— Вярно е. Моите Повелители са мъртви от много, много време. И никога не са били хора… Знаеш ли, Пенте, бих могла да те призова в служба на Гробниците.
Говореше любезно, сякаш предлагаше на приятелката си добър шанс.
Руменината изчезна от бузите на Пенте.
— Да — каза тя, — би могла. Но аз не съм… не съм способна на това.
— Защо?
— Страхувам се от тъмнината — тихо рече Пенте. Арха възкликна леко презрително, обаче остана удовлетворена. Беше постигнала целта си. Пенте може и да не вярва в боговете, но се страхува от безименните сили на мрака — както всяка смъртна душа.
— Знаеш, че ако не искаш, няма да го направя — промълви Арха.
Помежду им настъпи дълго мълчание.
— Ти все повече заприличваш на Тара — меко и унесено, както обикновено, заговори Пенте. — Добре, че не заприличваш на Косила. Но си толкова силна. И на мене ми се иска да бъда силна, ала аз просто обичам да ям…
— Продължавай — каза Арха, надменна и заинтригувана, а Пенте бавно изхрупа и третата ябълка до семките.
Подир няколко дни повелите на нескончаемите ритуали на Мястото извадиха Арха от уединението й. Една коза бе родила извънсезонни близнаци и те щяха да бъдат принесени в жертва на боговете — според традицията това бе важен ритуал, на който Първата жрица трябваше да присъства. Церемонията се изпълияваше по новолуние пред Празния трон. Арха вдъхваше упойните аромати на билките, които горяха в широки бронзови подноси пред трона, и танцуваше сама в черно. Танцуваше пред невидимите сенки на мъртвите и неродените и душите по време на този танц витаеха във въздуха около нея, следваха играта на нозете й, бавните сигурни движения на ръцете. Тя пееше песните, чиито думи никой смъртен не разбираше и които сричка по сричка бе научила от Тара много отдавна. Хор от жрици, скрити в сянката зад огромните двуредни колони, подемаше след нея странните думи и грамадната рухнала зала отекваше от гласове, сякаш стълпените души повтаряха песнопенията отново и отново.
Богът-крал на Авабат не изпрати повече затворници в Мястото и Арха постепенно престана да сънува тримата, които отдавна бяха вече мъртви и погребани в плитките си гробове в гигактската пещера под Гробниците.
Тя събра целия си кураж, за да отиде пак в пещерата. Трябваше да го направи — Жрицата на Гробниците бе длъжна да посещава собственото си владение без страх и да познава неговите пътища.
Когато влезе първия път, таваиският капак бе залостен здраво, но не колкото се страхуваше. Подготвила се бе толкова добре, събрала беше такава решимост да отиде сама и да овладее нервите си, че когато слезе, почти с разочарование откри: няма нищо страшно. И да имаше гробове, те не се виждаха, нищичко не се виждаше. Царяха тъмнина и тишина. И това бе всичко.
Ходеше там ден подир ден, влизаше както винаги през таванския отвор на стаята зад трона, додето хубаво опозна целия обход на пещерата със странните й скулптурни стени, доколкото нещо невидимо можеше да се опознае. Не се отделяше от стените, защото ако се спуснеше в огромната дупка, щеше да загуби ориентир в тъмното и да се добере до стената слепешком, без да знае къде се намира. Както се убеди още първия път, в местата на мрака важното бе да помниш кои завои и отвори си отминал и кои ти предстоят. Трябваше да ги броиш, понеже при допир всички си приличаха. Арха имаше тренирана памет и не срещаше трудности с този стар трик да си намира пътя, като опипва и брои, а не както обикновено, когато може да го види. Скоро научи наизуст всички коридори, открояващи се в Подземието, цялата плетеница от проходи под Тронната зала и хълма. Но в един коридор тя никога не влизаше — втория, вляво от входа сред червените скали. Знаеше, че ако сбърка и хлътне през него, никога повече няма да открие обратния път. Все по-силно копнееше да слезе и опознае Лабиринта, но потискаше този копнеж у себе си, преди да бе научила всичко възможно за него там горе, на земята.
Тара не знаеше много — само имената на някои от стаите и описанието на посоките и завоите, които трябваше да се следват и пропускат, за да се стигне до тези стаи. Тя можеше да ги каже на Арха, ала не и да ги начертае в праха или дори с жест във въздуха.А и самата тя не ги беше изминавала, не беше влизала никога в Лабиринта. Но когато Арха я питаше: „Как се стига от отворената Желязна врата до Рисуваната стая?“, или: „Къде върви пътят от Костната стая до тунела край реката?“, Тара помълчаваше малко и издекламирваше странните посоки, които бе научила доста преди предишната Арха — трябва да се минат толкова и толкова кръстопътя, да се вземат толкова и толкова завоя и така нататък. Всичко това Арха запаметяваше, както го бе запаметила и Тара — от първо чуване. По цели нощи, докато лежеше в леглото си, тя си ги повтаряше и се опитваше да си представи местата, стаите, завоите.
Тара показа на Арха множество шпионки, които гледаха към Лабиринта от всяка сграда и храм на Мястото и даже под скалите извън него. Мрежата от каменни тунели се простираше под цялото Място и дори отвъд стените му; тунелите опасваха в мрака много мили. Никой освен нея, двете върховни жрици и техните специални слуги, евнусите Манан, Юахто и Дюби, не знаеха за съществуването на Лабиринта, който се простираше под всяха тяхна стъпка. Сред останалите се носеха смътни слухове за него; всички бяха чували за някакви пещери и помещения под Гробниците. Но никой не проявяваше любопитство, свързано с Безименните и техните свещени места. Може би усещаха, че колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Арха, разбира се, бе изключително любопитна и щом научи за шпионките към Лабиринта, отиде да ги потърси. Те обаче бяха така добре замаскирани в подовите настилки и пустинните местности, че не успя да открие нито една, дори и тази в Малкия й дом, докато Тара не й я показа.
Една пролетна нощ тя взе със себе си фенер със свещ и без да го пали, се спусна през Подземието в левия коридор на прохода, към който водеше вратата сред червените скали.
Слезна на тридесетина стъпки в прохода и влезе в мрака през един вход, като напипа желязната рамка на вратата — досегашна граница на нейните издирвания. Дълго вървя в тунела след Желязната врата и когато накрая зави вдясно, запали свещта и се огледа. Тук светлината бе допустима. Вече не се намираше в Подземието. Мястото не бе така свещено, макар и по-опасно. Намираше се в Лабиринта.
В малкия светлинен кръг на свещта се видя заобиколена от груби голи стени, сводове и скална настилка. Въздухът беше мъртвешки. Пред нея и зад нея тунелът тънеше в тъма.
Всички тунели си приличаха, кръстосваха се и се прекръстосваха. Тя внимателно броеше завоите и проходите и си повтаряше напътствията на Тара, макар че ги помнеше съвършено. Защото не биваше да се загуби в Лабиринта. В Подземието и в късите околни проходи Косила или Тара можеха да я открият, а и Манан, когото бе водила тук няколко пъти, щеше да я намери. В Лабиринта никои от тях не беше стъпвал — само тя. Малко щяха да й помогнат, ако слезеха в Подземието и започнеха да викат, щом тя се заплете в някое кръстовище от тунели на половин миля. Представи си как щеше да чуе ехото от зовящи гласове, отекващо във всеки коридор, как щеше да се опита да ги достигне, но загубена, щеше да се загуби още по-лошо. Така живо си представи всичко, че спря, понеже и се стори, че чува далечен глас, който я викаше. Нищо подобно. А и няма да се загуби. Бе много внимателна. Още повече че принадлежеше на това място, то бе собственото й владение. Силите на мрака, Безименните, щяха да направляват всяка нейна стъпка, както биха заблудили всеки смъртен, осмелил се да проникне в Лабиринта на Гробниците.
Сега не отиде далече, ала достатъчно, за да укрепне в нея онази странна, горчива, но и приятна увереност, че е напълно сама и независима, и да я връща отново и отново всеки път все по-навътре. Стигна Рисуваната стая и Шестте пътя, прекоси дългия Външен тунел и странното кръстовище, което водеше до Костната стая.
— Кога е бил проправен Лабиринтът? — попита тя Тара и строгата слаба жрица й отвърна:
— Не зная, господарке. Никой не знае.
— Защо е бил прокаран?
— За да укрие съкровищата на Гробниците и за наказание на всеки, който би се опитал да ги отвлече.
— Виждала съм само съкровищата, които се намират в стаите зад трона и в подземията му. Какво е заровено в Лабиринта?
— Доста по-голямо и древно съкровище. Искаш ли да го зърнеш?
— Да.
— Никой освен тебе не може да проникне в Съкровищницата на Гробниците. Слугите си можеш да вземеш в Лабиринта, но не и в съкровищницата. Дори ако Манан влезе там, това ще разбуди гнева на мрака; той никога не ще излезе жив от Лабиринта. Там ще трябва винаги да ходиш сама. Аз зная къде се намира Голямото съкровище. Ти ми показа пътя преди петнадесет години, преди да умреш, за да го запомня и да ти го предам, когато се завърнеш. Мога да тя опиша как да отидеш в Лабиринта след Рисуваната стая. Ключът за съкровището е на обръча ти — сребърният ключ с драконовата фигура на езичето. Но там трябва да бъдеш сама.
— Кажи ми пътя.
Тара го описа и тя го запомни, както запомняше всичко. Ала не отиде да види Голямото съкровище на Гробниците. Имаше чувството, че все още й липсват нужната воля и познание. А може би искаше да си остави нещо в запас, нещо, към което да се стреми, което да придава очарование на тези празни тунели в мрака, които винаги свършваха с голи стени и празни прашни килии. Трябваше да почака още малко, преди да види своите съкровища.
В края на краищата не беше ли ги зървала преди?
Все още изпитваше странно чувство, когато Тара и Косила й говореха за неща, които бе видяла или казала, преди да умре. Наистина тя знаеше, че е умряла и се е преродила в нова плът в часа, когато старото тяло я е напуснало — и то не само преди петнадесет години, а още преди и преди, назад в годините, преди поколения и поколения, стотици години назад, до самото начало на времето, когато е бил прокаран Лабиринтът и издигнати Надгробните камъни, когато в това Място е живяла Първата жрица на Безименните и е танцувала пред Празния трон. Всички бяха едно, всички тези животи и нейният. Тя беше Първата жрица. Човешките същества се раждаха веднъж завинаги, а само тя, Арха, се прераждаше вечно. Стотици пъти бе научавала пътеките и завоите на Лабиринта, за да достигне накрая до тайната стая.
Понякога й се струваше, че си спомня. Мрачните пространства под хълма и изглеждаха толкова познати, сякаш бяха не само нейно владение, но и неин дом. Когато вдъхваше упоителни аромати и танцуваше в лунния мрак, главата й олекваше и тялото преставаше да й принадлежи. Тогава тя играеше босонога във вековете, облечена в черна роба, и знаеше, че този танц никога не е свършвал.
Все пак винаги й звучеше странно, когато Тара кажеше: „Спомена ми, преди да умреш…“
Веднъж Арха попита:
— Що за хора са били тези, дето са идвали да грабят Гробниците? Нима това е истина?
Идеята за крадци я бе споходила като нещо вълнуващо, но невероятно. Как биха могли да достигнат Мястото незабелязани? Тук рядко идваха поклонници, по-рядко дори от затворниците. Понякога пристигаха нови послушници или роби от по-малките храмове на Четирите земи или пък скромна процесия поднасяше златно дарение или специален тамян в някой храм. И това беше всичко. Никой не се появяваше случайно — да купува или продава, да разглежда или краде. Никой не идваше освен по заповед. Арха дори не знаеше разстоянието до най-близкия град — дали беше двадесет мили или повече. Той бе мъничък град. Мястото се пазеше и съхраняваше от пустотата, от самотата. Който и да прекоси околната пустиня, мислеше си тя, ще остане незабелязан колкото черен овен в снежно поле.
Седнала бе с Тара и Косила. Сега прекарваше повечето си време с тях, когато не беше в Малкия дом, или сама в подножието на хълма. Беше бурна и студена априлска нощ. Намираха се около ниския огън от пелинови клони край камината, в стаята зад Храма на Бога-крал, стаята на Косила. В коридора пред вратата Манан и Дюби играеха на пръчици и жетони — подхвърляха връзка пръчици и трябваше да уловят колкото се може повече с обратната страна на дланта. Манан и Арха тайно понякога все още се забавляваха с тази игра във вътрешния двор на Малкия дом. Потракването на падащи пръчици, приглушените възгласи на триумф или поражение, тихото пращене на огъня бяха единствените звуци, когато трите жрици се смълчаваха. Отвъд стените всичко наоколо тънеше в дълбоката тишина на пустинната нощ. Изрядко долиташе ромон на бурен дъждовен порой.
— В древността много хора са идвали да плячкосват Гробниците, но никой не е успял — каза Тара.
Каквато си бе мълчалива, тя обичаше от време на време да разкаже по някоя история и често го правеше за обучение на Арха. По всичко личеше, че тази вечер от нея може да се измъкне нещо.
— Кой би имал подобна смелост?
— Те, те са я имали — рече Косила, — заклинателите и магьосниците от Вътрешните земи. Тогава Боговете-крале още не царували в Каргадските земи и ние не сме били така силни. Магьосниците идели по море от запад в Карего-Ат и в Атуан, за да плячкосват селищата по крайбрежието и да грабят фермите. Те стигали чак до свещения град Авабат. Твърдели, че пристигат на лов за дракони, но вършели набези над градове и храмове.
— А техните велики герои идвали да изпробват мечовете си — заразказва Тара — и да вършат безбожни заклинания. Един от тях, голям магьосник и господар на драконите, най-големият от всички, претърпял тук своя крах. Било много, много отдавна, ала историята още се помни, и то не само по тези места. Името му било Ерет-Акбе, той бил крал и магьосник на Западните земи. Дошъл по нашите краища, свързал се в Авабат с бунтовнически каргадски вождове и заедно с тях се сражавал за господство над града срещу Върховния жрец на Вътрешния храм на Боговете-близнаци. Дълго водили битка те — човешката магия против божествената светлина — и храмът наоколо потънал в развалини. Най-накрая Върховният жрец успял да строши магическия му жезъл, разчупил надве амулета на силата му и с това го надвил. Той забягнал от града и от Каргадските земи и през Землемория отплавал далеч на запад. Там един дракон го убил, защото Ерет-Акбе бил загубил силата си. От този ден завинаги изчезнали могъществото и величието на Вътрешните земи. Върховен жрец тогава бил Интатин, първият от династията Тарб, която в изпълнение на пророчествата поставила в продължение на столетия началото на Жреците-крале в Карего-Ат, а те от своя страна — на Боговете-крале на целия Каргад. Станало така, че от времето на Интатин растат силата и могъществото на Каргадските земи. Магьосници извършвали похищения над Гробниците, като се опитвали да си върнат счупения амулет на Ерет-Акбе. Но той все още е тук, където Върховният жрец го е оставил да се съхранява. Тука са и костите им. Тара отправи поглед в земята под краката си:
— А другата половина е била изгубена во веки веков.
— Как така изгубена? — попита Арха.
— Едната половина задържал Интатин и я предал в Съкровището на Гробниците, където завинаги лежи на сигурно място. Другата останала в ръцете на магьосника, който, преди да избяга, я дал на един дребен крал, един от бунтовниците на име Торег от Хупун. Не зная защо е постъпил тъй.
— За да предизвика вражда и накара Торег да се възгордее — каза Косила. — Така и станало. По време на династията Тарб потомците на Торег отново се вдигнали на бунт. По-късно въстанали срещу първия Божествен крал, като отказали да го признаят нито за бог, нито за крал. Прокълнато, окаяно племе било това. Всички те вече са мъртви. Тара кимна.
— Бащата на сегашния Бог-крал, Негово величество Въздигнатия, унищожил фамилията Хупун и разрушил храмовете и. Когато сторил туй, половината амулет, който се пазел от времето на Ерет-Акбе и Интатин, била изгубена. Никой не знае какво е станало с нея. Било е преди едно поколение.
— Няма съмнение, че са я захвърлили на боклука — рече Косила. — Говори се, че нямал вид на нещо ценно, този пръстен на Ерет-Акбе. Проклет да е и той, и всичко магьосническо!
Косила се изплю в огъня.
— Ти виждала ли си онази половина, която се пази тук? — обърна се Арха към Тара. Слабата жена поклати глава:
— Тя се намира в съкровищницата, където никой освен Първата жрица няма право да влиза. Не зная, може би това е най-голямото съкровище. Така ми се струва. Защото в продължение на стотици години крадци и магьосници от Вътрешните земи са се опитвали да си го върнат, отминавали са отворени ковчези със злато, търсейки единствено него. Доста време е изминало, откак са живели Ерет-Акбе и Интатин, но историята все още се знае и предава и тук, и на Запад. Повечето неща остаряват и загиват през вековете. Малко неща, които са били съкровени, си остават такива и историите им продължават да се предават.
Арха се замисли за момент и каза:
— Тези хора сигурно са били много смели или много глупави, щом са влезли в Гробниците. Не знаят ли каква сила крият Безименните?
— Не — отговори Косила със студения си глас. — Те нямат богове. Правят магии и смятат себе си за богове. Ала не са такива. И когато умрат, не се прераждат. Превръщат се в кости и прах и вятърът разнася душите им, докато ги разпилее. Те нямат безсмъртни души.
— Но какво представлява тяхната магия? — попита Арха очарована. Беше забравила някогашните си думи, че ще отвърне лице от корабите, идващи от Вътрешните земи. — Как правят магии? Какви действия извършват?
— Трикове, измами, фокуси — отвърна Косила.
— Не само — каза Тара, — ако е вярно донякъде онова, което се говори. Магьосниците от Запада могат да призовават и укротяват ветровете, могат да променят техните посоки по собствено желание. Всички им го признават и разказват едни и същи истории. Затуй са добри мореплаватели — умеят да извикат в платната магически вятър, който да ги отведе, където пожелаят, и да спрат морските бури. Говори се също, че могат да запалят светлина или да спуснат мрак по своя воля, да превръщат скалите в диаманти и оловото — в злато. Способни са в миг да построят огромен дворец или цял град, поне привидно. Да се превърнат в мечки, риби или дракони, ако поискат.
— Не вярвам на всичките тия работи — рече Косила. — Че са опасни, умели и хитри, изплъзващи се като змиорки — това да. Но казват, че отнемеш ли дървения жезъл от един магьосник, той загубва силата си. Може би върху жезлите им са изписани зли руни.
Тара отново поклати глава:
— Те наистина носят жезъл, ала жезълът им е само оръдие на силата, която е в самите тях.
— Но как се сдобиват с тази сила? — попита Арха.
— Откъде произтича тя?
— От лъжите — отвърна Косила.
— От думите — каза Тара. — Чувала съм това от човек, който веднъж видял велик магьосник от Вътрешните земи — маг, както ги наричат по онези места. Хванали го в плен при един набег на Запад. Той им показал пръчка от сухо дърво, произнесъл някаква дума и — не щеш ли1 — пръчката цъфнала. Произнесъл друга дума и ето че вързала червени ябълки. Тогава изрекъл още една дума и пръчката, цветовете и ябълките — всичко изчезнало, а заедно с тях и магьосникът. Една думичка и се изпарил като небесната дъга, все едно че намигнал: не останала и следа от него и те вече не го открили на този остров. Дали е просто фокусничество всичко туй?
— Глупавият лесно се лъже — заяви Косила. Тара не каза нищо повече, за да избегне спора. Но Арха не искаше да изостави темата.
— Как изглеждат магьосниците? — попита тя. — Наистина ли са целите черни, с белнали очи?
— Такива са — черни и противни. Не съм виждала нито един от тях — самодоволно забеляза Косила, намести тежкото си туловище на ниския стол и протегна ръце към огъня.
— Нека Боговете-близнаци ги държат далеч оттук! — промълви Тара.
— Никога вече няма да дойдат отново — каза Косила.
А огънят пращеше, дъждът ръмеше и зад мрачната порта Манан пискливо подвикваше: „Ахаа! Едната половина за мене, едната половина за мене!“
5. СВЕТЛИНА ПОД ХЪЛМА
Тази година с наближаването на зимата Тара се спомина. През лятото я налегна тежка болест — както беше слаба, заприлича на скелет, както бе мълчалива, отказа да говори съвсем. Понякога, когато бяха сами, приказваше с Арха. После и това престана и тя се стопи мълчаливo в мрака. След смъртта й Арха започна болезнено да усеща нейната липса. Макар и строга, Тара никога не беше жестока. Тя научи Арха на гордост, не на страх. Сега оставаше само Косила.
Новата Върховна жрица на Храма на Боговете-близнаци щеше да дойде в Авабат напролет. А дотогава Мястото щяха да управляват Арха и Косила. Жената наричаше момичето „Господарке“ и бе готова да се подчини на всяка заповед. Ала Арха не бе научена да заповядва на Косила. Тя имаше правото, но не и силата да го стори — нужна беше голяма сила, за да противостоиш на стремежа на Косила към по-високо положение, на омразата й към всичко, което не е в нейната власт.
Откак Арха научи (от нежната Пенте), че съществува безверие и въпреки страха си от него го прие като реалност, тя бе способна да се вгледа в Косила много по-спокойно, и да проникне в нея. Косила не носеше в душата си истинско преклонение пред Безименните или пред боговете. За нея нямаше нищо свято освен силата. Сега императорът на Каргадските земи владееше силата и затова в нейните очи той беше наистина Божествен крал и тя вярно му служеше. Но за нея храмовете бяха само показност, Надгробните камъни — само скали, Гробниците на Атуан — тъмни дупки в земята, страшни, ала празни. Стига да можеше, Косила щеше да прекрати поклоненията пред Празния трон, щеше да унищожи Първата жрица, ако смееше.
Последния факт Арха осъзна съвсем спокойно. Може би Тара и бе помогнала да го види, макар че не беше казала нищо направо. В началните стадии на болестта, преди мълчанието да се спусне над нея, тя бе поискала Арха да идва на всеки няколко дни и и бе разказвала много за делата на Бога-крал и неговия предшественик, както и за обичаите на Авабат — неща, които тя като Първа жрица трябваше да знае, но които често не правеха чест на Бога-крал и двора му. Тара нерядко й говореше за нейния живот, разправяше и как е изглеждала, какво е вършела Погълнатата в предишното си съществуване. От време на време споменаваше за трудностите и опасностите, които крие настоящето. Нито веднъж не вметна името на Косила. Обаче Арха бе учила при Тара единадесет години и умееше да разбира дори от намек или интонация.
След като отмина мрачният срив на Траурните ритуали, тя се стремеше да избягва Косила. Подир дългите ежедневни служби и обреди Арха се прибираше в уединената си обител. Винаги щом й оставаше време, отиваше в стаята зад трона, отваряше таванския капак и слизаше в мрака — денем и нощем, защото там нямаше никаква разлика. Стремеше се напълно да опознае своето владение. С цялата му сакралност, Подземието беше напълно забранено за всички освен за жриците и техните приближени евнуси. Всеки друг, мъж или жена, който се осмилеше да влезе, щеше да бъде веднага умъртвен от гнева на Безименните. Но между многото правила, които познаваше, никое не забраняваше да се слиза в Лабиринта. Това не бе необходимо. Там можеше да се отиде само през Подземието. А и нужни ли са на мухите правила, които да им забранят да влизат в мрежата на паяка?
Тя често взимаше Манан да я придружава в по-близките райони на Лабиринта, за да научи пътя. Той съвсем не изгаряше от желание да ходи там, обаче се подчиняваше, както винаги. Арха се увери, че Дюби и Юахто, евнусите на Косила, знаят маршрута към Оковната стая и за излизане от Подземието, но нищо повече. Никога не ги взе със себе си в Лабиринта. Не искаше никой друг освен Манан, който и бе напълно предан, да познава тайните пътеки. Защото те принадлежаха на нея, завинаги само на нея. Беше започнала подробно да изучава Лабиринта. Много дни през цялата есен бе скитала из безкрайните коридори, ала все още оставаха недосегаеми места. Уморително беше кръстосването по неизбродната, непостижима мрежа от пътеки, краката натежаваха, умът се отегчаваше постоянно да брои завоите и проходите, отминати и предстоящи. Тъмното скалисто Подземие бе очарователно като улиците на огромен град. Но за обикновения смъртен то бе изтощително и объркващо. Дори неговата жрица почна накрая да го чувства само като ужасна клопка.
И така, с напредването на зимата тя все повече насочваше цялото си внимание към самата зала, към олтарите и нишите зад и под тях, към стаите с ракли и сандъци и онова, което криеха, към проходите и таваните, към прашните сводове под купола с гнездата на стотици прилепи, към сутерените и мазетата, които бяха преддверия в коридорите на мрака.
Ръцете и ръкавите й сладостно миришеха на мускус, изсъхнал на прах, след като осем века е лежал в някой железен сандък, по веждите й имаше чернилка и паяжини, тя с часове коленичеше да разглежда резбата на някоя красива, съсипана от времето кедрова ракла, дарение от някогашен крал пред Безименните сили на Гробниците. Ето го краля — малка дървена фигурка с голям нос, а ето я и Тронната зала с широкия й купол и предни колони, майсторски изваяна от резбар, който от стотици години е вече само прах. Ето я Първата жрица — вдъхва упойни аромати от бронзовите подноси, изпича пророчества или съвети към краля, който в тази сцена е със счупен нос. Лицето на жрицата е твърде дребно, за да се откроят чертите му, но Арха си представяше, че това е нейното лице. Питаше се какво ли е казала на краля, благодарен ли е останал той?
Тя си имаше своите любими места в Тронната зала, както човек си има любими места за сядане в някоя слънчева къща. Често посещаваше тясна галерийка над един от дрешниците в задната част на залата. Там се пазеха древни мантии и костюми, останали от времето, когато велики крале и вождове бяха идвали на поклонение в Мястото на Гробниците на Атуан и бяха признавали по-велика власт от своята и от всяка друга човешка власт. Едно време техните дъщери, принцесите, бяха носили меките бели коприни, украсени с топаз и тъмен аметист, и бяха танцували с Жрицата на Гробниците. Имаше малки рисувани масички от слонова кост в една от съкровищниците и там бе изобразен такъв танц, а вождовете и кралете чакаха вън от залата, защото и тогава, както и сега, мъжки крак не бе стъпвал в земята на Гробниците. Но девойките са можели да влизат и да танцуват с жрицата, целите в бяла коприна. Самата жрица и тогава, както и днес, винаги е била облечена в грубо, домашно тъкано черно платно. Арха обичаше да идва и да докосва нежната мека материя, прогнила от времето, скъпоценните камъни, устояли на вековете и късащи се от платното под собствената си тежест. Раклите таяха аромат, различен от всички мускуси и тамяни в храмовете на Мястото — по-свеж, по-лек, по-млад аромат.
В стаите със съкровищата Арха можеше да прекара по цяла нощ. Изучаваше съдържанието на някоя ракла скъпоценност по скъпоценност — ръждясалата броня, счупените пера на шлем, токите, декоративните игли и брошките от бронз, сребро или чисто злато.
Необезпокоявани от нейното присъствие, бухалите седяха под гредите и отваряха и затваряха жълтите си очи. Късче звездна светлина огряваше през процепите на покрива; или се сипеше сняг, нежен и студен като тези коприни, и се стопяваше при докосване.
Една късна зимна нощ в залата бе прекалено хладно. Тя отиде до таванския капак, отвори го и се спусна надолу по стълбите, като го затвори след себе си. Безмълвно пое по добре познатата й пътека, която извеждаше към Подземието. Там, разбира се, Арха никога не носеше светлина. Ако се връщаше от Лабиринта или слизаше през нощта и имаше фенер, тя го угасяше, преди да наближи Подземието. Никога не бе виждала това място, никога през всичките поколения на своето жречество. Сега в прохода духна пламъка на свещта и без да забавя крачка, се спусна в катранения мрак леко като рибка в тъмни води. И зиме, и лете тук не проникваше нито студ, нито горещина — цареше вечно един и същ, непроменлив, леко влажен равномерен хлад. Горе ледени зимни ветрища помитаха снега през пустинята. Долу липсваха ветрове, липсваха сезони. Беше затворено, тихо и сигурно.
Отправи се към Рисуваната стая. Понякога обичаше да ходи там и да разгадава странните стенни рисунки, които изскачаха от мрака при светлината на нейната свещ: хора с дълги криле и огромни ясни или свъсени очи. Никой не можеше да каже кои бяха те — други такива рисунки в Мястото нямаше. Но на нея й се струваше, че знае — това бяха душите на обречените, които не се прераждаха. Рисуваната стая се намираше в Лабиринта, така че трябваше първо да премине през пещерата под Надгробните камъни. Когато я доближи, спускайки се по наклонения проход, пред нея просветна нещо бледосиво — леко загатнато блещукане, отражение на отражението от далечна светлина.
Тя си помисли, че очите й я лъжат, както често се случваше в този непрогледен мрак. Затвори ги и просветването изчезна. Отвори ги — и то се появи отново.
Спря и замръзна неподвижна. Това бе нещо сиво, не черно. Бледоматова ивица, която едва личеше тук, където видимост нямаше, където чернилката бе всичко.
Тя направи няколко крачки напред и сложи длан върху стената на тунела тъкмо в тази ивица. Съзря почти незабележимото движение на ръката си.
Продължи нататък. Беше удивителен — отвъд всяко съображение, отвъд всеки страх — тоя слаб отблясък светлина, дето светлина никога не бе имало, в най-дълбоката пропаст на мрака. Вървеше безшумно, босонога в черното си облекло. При последния завой на коридора спря; после много бавно направи последната крачка, надникна и видя.
Видя нещо, което не беше виждала преди, макар и живяла стотици пъти — огромната сводеста пещера под Надгробните камъни, издълбана не от човешка ръка, а от силите на Земята. Украсяваха я кристали, кубета с орнаменти и филигранни фигури от бял варовик, където подводните води бяха вършили своето векове наред. Пещерата бе грамадна, със светнали тавани и стени, изкусни и заплетени — един диамантен дворец, обител от аметист и кристал, в който великолепието беше прогонило древната тъма.
Не ярка, а направо ослепителна за навикналото към мрака око бе светлината, която извайваше това чудо. Лъчението струеше меко, подобно на магическо, и бавно се преместваше из пещерата, като хвърляше хиляди светкавици по покрития със скъпоценни камъни таван и разлюляваше хиляди фантастични сенки по ваяните стени.
Светлината идваше от върха на един дървен жезъл, без да дими, без да изгаря. Жезълът се държеше от човешка ръка. Арха съзря лицето зад лъчите — мургаво лице, лице на мъж.
Тя не помръдна.
Доста време мъжът кръстосваше и прекръстосваше дългата пещера. Движеше се, сякаш търси нещо, надничаше зад каменните дантели, разглеждаше подробно коридорите, които излизаха извън Подземието, но не влизаше в тях. Жрицата на Гробниците все още стоеше неподвижно в тъмната ивица на прохода, изчаквайки.
Най-непоносима и беше мисълта, че се намира пред непознат. Тя рядко бе срещала непознати. Струваше й се, че това е някой от надзирателите — или не, някой от мъжете оттатък стената — козар, страж или роб на Мястото. Дошъл е да види тайните на Безименните или може би да открадне нещо от Гробниците…
Да открадне. Да ограби Силите на мрака. Светотатство — думата бавно изникна в съзнанието на Арха. Това бе мъж, а мъжки крак не биваше да докосва пръстта на Гробниците, Свещеното място. Ала той все пак бе тук, в пещерата, която е сърцето на Гробниците. Беше влязъл в нея. Запалил беше светлина тук, където светлината е недопустима, където никога не е имало светлина от самото начало на света. Защо Безименните не го погубеха?
Сега стоеше и гледаше скалната настилка, която бе откъртена и разместена. Виждаше се, че е била отворена и затворена отново. Горчивата ялова пръст, изкопана за гробници, още не беше утъпкана.
Нейните Повелители, които бяха погълнали онези тримата, защо не поглъщаха и него? Какво чакаха?
Да се задвижат ръцете им, да заговори езикът им…
— Върви си! Върви! Изчезвай! — ненадейно с всички сили извика тя.
Величествен ек гръмна и прокънтя в пещерата, сякаш взриви мрака. Лицето сепнато се обърна към нея и след миг я съзря отвъд разтърсения блясък на пещерата. После светлината изчезна. Изчезна целият блясък. Сляп мрак и тишина.
Сега отново можеше да мисли. Беше освободена от магията на светлината.
Сигурно бе влязъл през вратата в червените скали, Затворническата врата, и ще се опита да избяга оттам. Лека и безшумна като мекокрилите прилепи, тя пробяга полудъгата на пещерата и се спусна в ниския тунел към портата, която се отваряше само навътре. Тук пред входа на тунела спря. Не се чувстваше външният полъх на вятъра — той не бе оставил вратата отворена след себе си. Беше затворена и ако се намираше в тунела, гостът бе уловен като в капан.
Но в тунела го нямаше. Тя бе уверена в това. В тясното пространство щеше да чуе диханието му, да усети топлината и пулса на самия му живот. В тунела нямаше никой. Тя стоеше изправена и се вслушваше. Къде ли изчезна?
Тъмнината притискаше като превръзка очите й. Беше объркана, че видя Подземието, беше зашеметена. Познаваше го само като пространство, определяно чрез слуха, докосването на пръстите, хладните въздушни течения в мрака. Като пространство — мистерия, недостъпна за зрението. И ето че го бе видяла. И мистерията отстъпи не на ужаса, а на красотата — една по-дълбока мистерия от тази на тъмата.
Сега вървеше бавно и несигурно напред. Опипваше пътеката вляво до втория проход, онзи, който водеше в Лабиринта. Там спря и се ослуша.
Слухът й не я ориентираше повече от очите. Но опряла ръце о двете стени на сводестия скалист проход, тя усети смътна вибрация в скалата. Сред застоялия хладен въздух се прокрадваше мирис, който не беше тамошен — мирис на див пелин, растящ горе из пустинните хълмове, под открито небе.
Полека и тихо Арха се спусна по коридора, следвайки обонянието си.
Чу го на около стотина крачки. Беше почти като нея безшумен, ала не се движеше така уверено в тъмнината. Долови удар — навярно се бе препънал в ръбестата настилка и бе скочил веднага. Друго нищо. Почака още малко и бавно продължи, като докосваше стената съвсем леко с връхчетата на пръстите на дясната си ръка. Накрая достигна заоблена метална преграда. Спря, опипа желязната рамка и най-сетне допря една издадена напред груба дръжка, висока колкото да я стигне. Внезапно с всички сили я дръпна надолу.
Чуха се страхотно скрибуцане и някакъв удар. Порой сини искри се разхвърчаха. Ехото с гръм и трясък заглъхна по коридора зад нея. Протегна длани и само на няколко сантиметра пред лицето си усети грапавата повърхност на желязна врата. Пое си дълбоко дъх.
Бавно се върна нагоре по тунела към Подземието, без да се откъсва от стената вдясно, и продължи към таванския отвор на Тронната зала. Не бързаше, вървеше тихо, макар тишината вече да не бе необходима. Хванала беше своя крадец. Той бе проникнал през единствения път навътре или навън от Лабиринта — вратата, която се отваряше само отвън.
Сега беше там, долу, в подземния мрак, и нямаше никога да излезе отново.
Бавно и изправено мина покрай Празния трон в дългата зала с колоните. Свърна край една бронзова съдина с червена въглищна жарава върху висок триножник и приближи седемте стъпала, водещи към трона.
На най-ниското коленичи и удари чело о студения камък, покрит с прах и разпилени миши кости, които ловуващи бухали бяха изхвърлили.
— Простете ми, че видях накърнен Вашия мрак — обърна се тя безгласно. — Простете ми, че видях Вашите гробове осквернени. Вие ще бъдете отмъстени. О, Повелители мои, смъртта ще го предаде във Вашите ръце и той не ще се прероди пак!
Но дори докато се молеше, тя съзираше в мислите си трептящото лъчение на осветената пещера — живот в мястото на смъртта. И вместо ужас от осквернението и гняв срещу крадеца усещаше колко странно бе това, колко странно…
„Какво ще трябва да кажа на Косила?“, питаше се тя, щом излезе навън в зимната вихрушка и се загърна в наметалото си. „Нищо. Засега нищо. Аз съм господарката на Лабиринта. Това не се отнася до Бога-крал. Ще й кажа може би, когато крадецът бъде мъртъв. А как да го убия? Ще повикам Косила, за да гледа как ще умре. Тя обича смъртта. Какво ли е търсил? Трябва да е бил луд. Как е успял да влезе? Аз и Косила притежаваме единствените ключове от вратата в червените скали и от таванския отвор. Сигурно е влязъл през тази врата. Само един магьосник би могъл да я отвори. Магьосник…“
Тя спря, макар че вятърът щеше да я отнесе.
„Той е магьосник, заклинател от Вътрешните земи, решил е да търси амулета на Ерет-Акбе.“
В това се криеше такова безбожно очарование, че Арха цялата пламна въпреки ледения вятър и се разсмя на глас. Всичко, Мястото и пустинята околовръст, бе тъмно и тихо. Вятърът виеше. Долу в Големия дом светлините бяха загаснали. Прелитаха ситни, призрачни снежинки.
„Щом е отворил вратата в червените скали с магия, той може да отвори и останалите. Може да избяга.“
Тази мисъл я накара да охладнее за момент, но не беше убедителна. Безименните го бяха пуснали да влезе. Защо не? Няма да стори никакво зло. Какво зло би сторил един крадец, който не може да напусне мястото на кражбата? Навярно той имаше власт над заклинанията и тъмните сили, и то огромна, след като бе стигнал дотук. Ала нямаше да продължи. Никое заклинание на смъртен не е по-силно от волята на Безименните, от духовете в Гробниците, от кралете с Празен трон.
За да се увери, тя забърза надолу към Малкия дом. Манан спеше на верандата, завит в наметалото си и в окаяната кожена завивка, която му служеше за зимно легло. Влезе тихо, без да пали свещ, за да не го събуди. Отвори малка заключена стаичка, нещо като ниша в дъното на коридора. Пална кремъчна искра, колкото да намери мястото в пода, коленичи и премести някаква плоча. Напипа парче плътен, мръсен плат от няколко квадратни инча. Махна го, без да вдига шум. После се дръпна назад — един лъч светлина бе насочен право в лицето й.
След малко тя твърде внимателно надникна в отвора. Забравила беше за странната светлина на неговия жезъл. Най-много очакваше да го чуе долу в тъмното. Забравила бе за светлината, обаче го намери там, където предполагаше: точно под шпионката, до Желязната врата, която препречваше бягството му от Лабиринта.
Стоеше с ръка на кръста, с другата държеше наклонен дървения жезъл, а на върха му се крепеше този мек магически светлик. Можеше да зърне от шест стъпки височина отпуснатата му настрани глава. Носеше, както всеки пътник или поклонник през зимата, къса тежка наметка, кожена туника, вълнени калцуни и опинци с навуща. На гърба му имаше лек вързоп, от който се подаваше мях за вода, в калъфка на хълбока му висеше нож. Стоеше неподвижен като статуя, спокоен и замислен.
Той бавно издигна жезъла и насочи светлия му край към вратата, която Арха не виждаше през шпионката. Светлината стана по-малка и ярка и силно заблестя. Той заговори. Езикът му бе странен за нея, но още по-странен бе неговият глас, дълбок и звучен.
Светлината на жезъла лумна, после замъждука и изтля. За миг тя съвсем угасна и Арха престана да го вижда.
Бледовиолетовото метиленово лъчение се появи отново същото и тя забеляза как той се отдръпна от вратата. Заклинанието му за отваряне бе пропаднало. Силите които държаха заключена тази врата, бяха по-могъщи от неговата магия.
Той се огледа наоколо, сякаш се питаше — а сега накъде?
Тунелът или коридорът, където се намираше, бе широк около пет стъпки. Таванът му се извисяваше дванадесет-петнадесет стъпки над грубата скална настилка. Стените тук бяха от огладен камък, наредени без хоросан, много внимателно и плътно, тъй че крайчецът на нож едва ли би могъл да се пъхне между сглобките. Горе те се накланяха навътре, образувайки свод.
Това беше всичко.
Той тръгна напред. Една крачка — и излезе извън обзора на Арха. Светлината угасна, Тя тъкмо щеше да сложи на мястото им парчето плат и плочата, когато мекият лъч светлина отново изникна от пода под нея. Гостът се беше върнал до вратата. Навярно бе разбрал, че ако веднъж се отдалечи и навлезе в Лабиринта, едва ли ще я открие отново.
Изрече само една дума, съвсем ниско: „Емен“, и после по-високо: „Емен!“ Желязната врата изскърца в подпорите си, ниското ехо се търкулна по сводестия тунел като гръм и на Арха й се стори, че подът се разтресе.
Но вратата остана затворена.
Тогава той се разсмя — кратък смях на човек, който си казва: „Какъв съм глупак!“ Огледа стените още един път, озърна се нагоре и Арха видя, че усмивката все още стои на мургавото му лице. После седна, свали вързопа от рамо, извади парче сух хляб и започна да яде. Отпуши кожения си мях за вода и го разтърси; беше лек в ръката му като празен. Върна запушалката, без да отпие. Остави вързопа зад себе си вместо възглавница, придърпа наметалото си и легна на земята. Жезълът беше в дясната му длан. Когато се излегна назад, малкият сноп или кълбо светлина смътно се мярна на горния край на жезъла и увисна на няколко стъпки зад главата му. Лявата ръка остана на гърдите, държейки нещо, висящо на тежка верижка около шията му. Настанил се бе удобно, с кръстосани глезени. Погледът му блуждаеше към шпионката и обратно. Въздъхна и затвори очи. Светлината постепенно отслабна. Той се унесе в сън.
Свитата пред гърдите ръка се отпусна и плъзна встрани и момичето, което го наблюдаваше отгоре, видя талисмана на верижката: приличаше на груб метал с формата на полумесец.
Слабото блещукане, запалено от неговата магия, угасна. Гостът лежеше в тишина и мрак.
Арха върна парчето плат на мястото му и постави отново плочата. Внимателно се изправи и се промъкна незабелязано в своята стая. Там тя дълго лежа будна във ветровитата тъма и виждаше пред очите си кристалното лъчение, което бе потрепвало в дома на смъртта, слабия, неизгарящ огън, камъните в стената на тунела, кроткото лице на спящия мъж.
6. ЧОВЕШКИ КАПАН
На следващия ден, щом изпълни задълженията си в различните храмове и свещените танци, на които обучаваше послушничките, тя се измъкна в Малкия дом, затъмни стаята, отвори шпионката и погледна през нея. Нямаше никаква светлина. Беше си отишъл. Не очакваше от него да стои толкова дълго пред затворената врата, но само оттук знаеше да погледне. Как щеше да го открие сега, когато се бе загубил?
Тунелите на Лабиринта според Тара и според собствения и опит се простираха със своите завои и разклонения, спирали и затворени проходи на повече от двадесет мили. Слепият край, който бе най-далечната точка на Гробниците, вероятно беше на не повече от миля по права линия. Но долу под земята нямаше прави линии. Всички тунели се виеха, разделяха и сливаха отново, разклоняваха се, пресичаха се, кръжаха и чертаеха сложни пътеки, които свършваха в собственото си начало, защото нямаше нито начало, нито край. Човек можеше да върви, да върви и да върви и пак да стигне доникъде, понеже нямаше къде да се стигне. Нямаше център, нямаше средоточие в Лабиринта. Веднъж затвореше ли се вратата, беше завинаги. Правилна посока липсваше.
Макар пътеките и завоите към различните помещения и стаи да бяха дълбоко врязани в паметта на Арха, при по-дългите преходи тя носеше кълбо тънка прежда и я размотаваше зад себе си, а на връщане я следваше и навиваше обратно. Защото ако пропуснеше и един от проходите, които трябваше да следва, дори и тя щеше да се изгуби. Светлината нямаше да помогне, тъй като нямаше следи. Всички коридори, всички дири и отвори си приличаха.
Даже и да бе изминал много мили, той можеше пак да не се отдалечи и на четиридесет стъпки от вратата, през която беше влязъл.
Тя отиде в Тронната зала, в Храма на Боговете-близнаци, в избата под кухните и изчаквайки да остане сама, надникна през всички шпионки в гъстия, хладен мрак. Когато се спусна нощта, леденостудена в заревото на звездите, Арха обиколи някои от местата на хълма, премести някои камъни, почисти земята, надзърна отново долу и видя беззвездната подземна тъма.
Той беше там. Той трябваше да бъде там. И все пак й се бе изплъзнал. Щеше да умре от жажда, преди тя да го открие. Щом се увери, че е умрял, ще изпрати Манан в Лабиринта да го потърси. Непоносимо й беше да мисли за това. Коленичила под звездите върху горчивата пръст на хълма, тя се обля в сълзи.
Приближи пътеката, която се спускаше от хълма към Храма на Бога-крал. Под звездите колоните с ваящи капители светлееха с белезникавия си скреж като костни стълбове. Почука на задната врата и Косила я прие.
— Какво води моята господарка насам? — попита пълната жена, студена и бдителна.
— Жрице, в Лабиринта има някакъв мъж. Косила се стъписа — случило се бе нещо неочаквано за нея. Остана така вторачена. Очите й сякаш леко се издуха. На Арха й мина през ума, че Косила много напомня как Пенте я имитираше, и я напуши лудешки смях, който тя потисна и прогони.
— Мъж — в Лабиринта?
— Да, непознат мъж.
И понеже Косила продължаваше да я гледа с недоверие, добави:
— В състояние съм да разпозная един мъж, макар че не съм виждала мнозина.
Косила презрително отмина иронията и:
— Как е могъл да влезе там мъж?
— Струва ми се — чрез магия. Кожата му е мургава. Навярно е от Вътрешните земи. Дошъл е да ограби Гробниците. Заварих го първо в Подземието, точно под Надгробните камъни. Когато ме усети, спусна се към Входа на Лабиринта, сякаш го познаваше добре. Заключих зад него Желязната врата. Той направи някакви заклинания, но те не отвориха вратата. Сутринта е навлязъл в проходите и сега не мога да го открия.
— Има ли светлина?
— Да.
— А вода?
— Малък, непълен мях.
— Свещта му сигурно вече е догоряла — разсъждаваше Косила. — Четири-пет дни. Може би шест. И после можеш да изпратиш моите надзиратели долу да измъкнат тялото. Кръвта да бъде принесена пред трона и…
— Не — каза Арха с внезапна рязка ожесточеност. — Искам го жив.
Жрицата погледна момичето от внушителната си висота:
— Защо?
— За да направя… да направя агонията му по-продължителна. Той извърши светотатство срещу Безименните. Оскверни Подземието със светлина. Дошъл е да плячкосва съкровищата на Гробниците. Полага му се по-тежко наказание, отколкото да лежи самотен в тунела и така да умре.
— Да — рече Косила, сякаш обмисляйки. — Но как ще го заловиш, господарке? Това крие риск. За него няма шанс да оцелее. Нима цяла една стая в Лабиринта не е пълна с костите на хора, които са влезли, без да могат да излязат оттам?… Нека Силите на мрака го накажат според волята си, по собствените си начини, черните начини на Лабиринта. Жаждата причинява жестока смърт.
— Зная — отвърна момичето. Обърна се и тръгна в нощта, като придърпа качулката си, за да се предпази от ледения вятър. Нима не знаеше това?
Детинско и глупаво беше да ходи при Косила. От нея не можеше да получи никаква помощ. Самата Косила не предлагаше друго освен хладнокръвното чакане и накрая — смъртта. От нищо не разбираше. Не съзнаваше, че мъжът трябва да се залови. Не биваше да става както с предишните. Арха нямаше да го понесе повторно. Щом се налагаше смърт, тя трябваше да стане внезапно и на светло. Много по-редно е този крадец, който пръв от векове насам е имал смелостта да нападне Гробниците, да умре под острието на меча. Та той дори нямаше безсмъртна душа, за да се прероди. Духът му щеше да броди и стене из коридорите. Не биваше да го оставят в мрака да умре самотен от жажда.
Тази нощ Арха спа малко. Следващият ден бе изпълнен с ритуали и задължения. Нощта прекара, бродейки мълчаливо и без фенер от шпионка на шпионка из всичките мрачни сгради на Мястото и обруления от вятъра хълм. Накрая отиде да си легне в Малкия дом, два-три часа преди изгрев слънце, ала въпреки това не можа да си почине.
На третия ден късно следобед тя се запъти сама през пустинята към реката, която бе намаляла от зимната засуха и влачеше парчета лед между тръстиките. Спомни си, че веднъж през есента, навлязла дълбоко в Лабиринта, чу в един дълъг извит коридор край Шестия кръст шума на падаща вода зад камъните. Дали ако жаден човек я открие, не би останал там? Шпионки имаше дори и тук, вън. Тя трябваше само да ги потърси. Миналата година Тара й ги бе показала всичките, не беше трудно да ги открие отново. Припомняше си местата и силуетите като слепец. До всяко потайно кътче я водеше осезанието, не зрението. Когато достигна второто място, най-отдалеченото от Гробниците, отметна качулка, за да вижда, погледна през една пролука, където скалата бе хлътнала, и пред нея се появи смътният блясък на магическата светлина.
Той беше там, полуневидим. Шпионката гледаше към слепия край на пътеката. Виждаха се само гърбът му, сведената шия и дясната ръка. Седеше близо до ъгъла, където се пресичаха стените, и чоплеше камъните с нож — къс стоманен нож с гравирана дръжка. Острието му бе счупено. Отчупената част лежеше точно под шпионката. Беше го строшил, опитвайки се да откърти камъните, за да стигне до водата, която се чуваше да шурти бистра и ромоляща в мъртвешката подземна тишина, оттатък непристъпната стена. Движенията му бяха равнодушни. Подир тези три денонощия нямаше и помен от жилавата и спокойна осанка пред Желязната врата, от човека, който се присмиваше над собственото си поражение. Упорстваше все още, но силата го бе напуснала. Не можеше да раздели камъните със заклинание, налагаше се да си служи с безсмисления нож. Дори и магическата му светлина бе избледняла и смътна. Мъждукаше, докато Арха го проследи с поглед. Главата на мъжа потръпна и той изпусна ножа. После упорито го вдигна и се опита насила да вмъкне счупеното острие между камъните. Легнала между заскрежените тръстики на речния бряг, без да съзнава къде се намира и какво върши, Арха долепи устни до студената пролука в скалата и ги заслони с шепи, за да се чува.
— Магьоснико! — извика тя, гласът й се плъзна в каменното гърло и хладно прошушна в подземния тунел.
Мъжът се сепна и скочи, изчезвайки от полезрението й. Тя отново долепи устни до шпионката и викна:
— Върни се обратно по речната стена до втория завой. Първи завой вляво. След двата десни завоя вземи последния. Отмини един завой вдясно, завий във втория. После наляво, след туй надясно. Остани там, в Рисуваната стая.
Когато се премести, за да надникне отново, тя сигурно пропусна сноп дневна светлина да проникне за миг през шпионката в тунела, защото той се бе върнал в полето на видимост и гледаше към отвора. Лицето му, с белег, който Арха сега зърна, изразяваше напрегнатост и очакване. Устните бяха открехнати и потъмнели, очите — светнали. Той вдигна жезъла и доближи светлината по-близо до очите и. Тя уплашено се отдръпна, похлупи шпионката със скалната плоча, нареди камъните, които служеха за прикритие, изправи се и бързо се върна в Мястото. Забеляза, че ръцете й трепереха и от време на време, докато вървеше, и призляваше. Не знаеше какво да прави.
Ако послушаше нейното упътване, той щеше да се върне до Желязната врата, в стаята с рисунките. Но нямаше защо да отива там, тя беше празна. На тавана на Рисуваната стая имаше шпионка, удобна шпионка откъм Храма на Боговете-близнаци. Може би това я наведе на мисълта за тази стая. Не знаеше. Защо ли го заговори?
Би могла да му спусне вода през някоя от шпионките и да го повика. Така ще продължи живота му — толкова, колкото пожелае. Ако периодично го снабдяваше с малко храна и вода, той щеше да живее дни и месеци наред и да броди из Лабиринта. А тя ще може да го наблюдава и да му казва къде е водата, а понякога и да го лъже, за да го кара да ходи напразно. Да, той винаги ще бъде принуден да ходи. Това ще му даде да разбере как човек се подиграва над Безименните, как се перчи с глупавата си мъжественост в Гробниците на Безсмъртните души!
Ала докато е там, самата тя не ще може да влиза в Лабиринта. „А защо не? — запита се и си отговори: — Защото гостът би могъл да избяга през Желязната врата, която ще трябва да остави отворена след себе си…“ Но той не би достигнал по-далеч от Подземието. Истината бе, че се страхуваше да го срещне. Страхуваше се от неговата сила, от изкуствата, които го бяха довели в Подземието, от магията, разпалила тази светлина. Дали обаче бе оправдан такъв страх? Силите, които владееха местата на мрака, служеха на нея, не нему. Той просто беше безсилен в царството на Безименните. Не успя да отвори Желязната врата, да си достави храна чрез собствената магия, нито вода отвъд стената, не успя да призове някое демонично чудовище да събори зида — всичко онова, от което тя се боеше. Дори не бе открил вратата към Голямото съкровище след тридневно лутане, макар че сигурно я търсеше. Самата Арха още не се бе възползвала от упътванията на Тара, за да посети тази стая. Все отлагаше и отлагаше от някакво страхопочитание, съпротива, от усещането, че още не му е времето.
Хрумна й — защо той да не го направи вместо нея? Нека да разгледа каквото си иска в съкровищата на Гробниците. Ще му бъде от голяма полза! А тя ще му се присмее — хайде да се нахрани със златото и да се напои с диамантите.
С нервната трескава забързаност, която я владееше през последните три дни, Арха се втурна към Храма на Боговете-близнаци, отключи малката сводеста съкровищница и намери добре укритата в свода шпионка. Долу се намираше Рисуваната стая, тъмна като гроб. Пътят през подземните проходи бе много по-обходен, вероятно няколко мили по-дълъг. Не помнеше това. А той явно бе отслабнал и се движеше бавно. Възможно бе да забрави нейните упътвания и да свърне в погрешна посока. Малко хора можеха да запомнят посоките отведнъж като нея. А може и да не разбираше езика й. Щом е така — нека се лута, докато падне и загине в мрака, този глупак, този чужденец, този безверник. Нека духът му витае из каменните пътеки на Гробниците на Атуан, докато и той бъде погълнат от тъмата…
Рано на другата сутрин, подир нощ с кратък сън и лоши сънища, отново отиде до шпионката в малкия храм. Погледна надолу и нищо не видя — черен мрак. Надвеси свещта на един тенекиен фенер, окачен на верига. Той беше там, в Рисуваната стая. На светлината на свещта зърна краката му и едната отпусната длан. През шпионката, голяма колкото цяла плоча в настилката, тя се обърна към него:
— Магьоснико!
Никакво движение. Дали не беше мъртъв? Това ли бе цялата му сила? Презрително се усмихна. Сърцето й силно биеше.
— Магьоснико! — извика тя. Гласът и отекна долу в празната стая. Размърда се, изправи се бавно и объркано се озърна.
След известно време той погледна нагоре — светлината на малкия фенер, който се люлееше на тавана, го караше да примигва. Беше страшно да съзреш лицето му — подуто и тъмно като лице на мумия. Докосна с ръка жезъла, който лежеше до него на пода, но светликът не се появи на дървото. Всяка сила го бе напуснала.
— Искаш ли да видиш Съкровището на Гробниците на Атуан, магьоснико?
Той отпаднало вдигна поглед, примигвайки срещу светлината на фенера и, който единствено виждаше. След малко лицето му леко потрепна — нещо като опит за усмивка, и кимна.
— Поеми от тази стая наляво. Свий в първия ляв коридор.
И тя бързо, без прекъсване изброи цялата редица посоки и накрая каза:
— Там ще намериш съкровището, за което си дошъл. И там може би ще откриеш вода. Кое от двете би предпочел в момента, магьоснико?
Той се изправи на крака, опирайки се на жезъла си. Погледна нагоре с невиждащи очи и се опита да каже нещо, но пресъхналото му гърло не издаде никакъв звук. Леко присви рамене и излезе от Рисуваната стая.
Нямаше да му даде вода. Той и без това не ще намери пътя до съкровищницата. Посоките бяха твърде дълги, за да ги запомни, а ако стигнеше дотам, чакаше го пропастта. Сега бе останал на тъмно. Ще изгуби посоката и най-сетне ще падне долу, за да умре из тесните, пусти, безводни зали. А Манан ще го открие и извлече навън. И това ще бъде краят му. Арха се вкопчи в похлупака на шпионката, залюля се напред-назад, напред-назад и прехапа устни, за да понесе ужасната си болка. Нямаше да му даде вода, нямаше да му даде вода. Щеше да му даде смърт, смърт, смърт, смърт, смърт.
В този черен час от живота й при нея се появи Косила, крачейки тромаво из съкровищницата в тежките си черни зимни одеяния.
— Онзи мъж мъртъв ли е вече? Арха вдигна глава. В очите й липсваха сълзи, нямаше какво да крие.
— Струва ми се, че да — отвърна тя, отупвайки полите си от праха. — Светлината му е угаснала.
— Може да хитрува. Лишените от душа са много коварни.
— Ще изчакам още един ден, за да се уверя.
— Да, един-два дена. После Дюби може да слезе долу и да го изнесе. Той е по-силен от стария Манан.
— Но Манан е слуга на Безименните, докато Дюби не е. Има места в Лабиринта, където Дюби не бива да ходи, а крадецът се намира в някое от тях,
— Защо да не бива, след като вече е осквернено…
— Ще бъде пречистено чрез неговата смърт — каза Арха.
По израза на Косила тя забеляза, че сигурно има нещо особено в собственото й лице.
— Това владение е мое, жрице. Аз съм длъжна да се грижа за него, както изискват от мене моите Повелители. Не са ми нужни повече уроци как се убива.
Лицето на Косила бавно се отдръпна в черната качулка като пустинна костенурка в черупката си — свъсено и студено.
— Много добре, господарке.
Разделиха се пред олтара на Боговете-близнаци. Без да бърза повече, Арха се запъти към Малкия дом и по-вика Манан да я придружи. Подир разговора си с Косила вече знаеше какво да прави.
Заедно с Манан изкачиха хълма, минаха през Тронната зала и след това в Подземието. Натиснаха задружно дългата дръжка и отвориха Желязната врата на Лабиринта. Там запалиха фенери и влязоха. Арха го поведе към Рисуваната стая и оттам — по пътеката към Голямата съкровищница.
Крадецът не беше стигнал много далеч. Двамата с Манан не бяха изминали и петстотин крачки по криволичещия път, когато се натъкнаха на него — свит в тесния коридор като захвърлена купчина дрипи. Преди да падне, бе изпуснал жезъла си, който лежеше на известно разстояние от него. Устата му бе разкървавена, очите — леко притворени.
— Жив е — каза Манан, като коленичи и постави огромната си жълтеникава длан върху потъмнялото гърло, за да напипа пулса. — Да го удуша ли, господарке?
— Не. Искам го жив. Вдигни го и го пренеси след мене.
— Жив ли? — попита разтревожен Манан. — Защо, малка господарке?
— За да бъде роб на Гробниците! Престани да говориш и прави каквото ти казвам.
С лице, по-тъжно откогато и да било, Манан се подчини и метна младия мъж през рамо без усилие, като дълга торба. С този си товар той се заклатушка подир Арха. Така не можеше да върви продължително. Спираха десетки пъти по обратния път, за да смогне Манан да си поеме дъх. При всяко спиране коридорът изглеждаше все един и същ — прилепнали сиво-жълтеникави камъни, които преминаваха в свод, грапава скална настилка, застоял въздух. Манан пъшкаше и охкаше, непознатият лежеше неподвижно, двата фенера очертаваха кръг слаба светлина, избледняваща в мрака надолу по коридорите и от двете страни. При всяка почивка Арха отливаше от манерката вода в пресъхналите устни на мъжа, всеки път по малко, за да не го убие внезапният прилив на живот.
— Към Затворническата стая ли? — попита Манан, щом достигнаха прохода, извеждащ към Желязната врата. Тук Арха за първи път се замисли къде да отведе затворника. Не знаеше.
— Не, не там — каза тя.
Прилошаваше и от спомена за пушека, вонята и безсловесните, слепи лица със сплъстени коси. А и Косила можеше да отиде в Затворническата стая.
— Тоя… той трябва да остане в Лабиринта, за да не си възвърне магическата сила. В коя ли стая…
— Рисуваната стая има врата, ключалка и шпионка, господарке. Ако на вратите може да се разчита при човек като него.
— Тук, долу, той е лишен от силата си. Занеси го там, Манан.
Така че Манан го повлече обратно по наполовина вече изминатия път, останал без дъх и сили да протестира. Когато накрая влязоха в Рисуваната стая, Арха свали дългото си, тежко зимно наметало от вълна и го постла на прашния под.
— Сложи го върху него — рече тя. Манан се ококори от ужас и изхриптя:
— Малка господарке…
— Искам този човек да живее, Манан. Той ще умре от студ, погледни го как се тресе.
— Ще оскверни дрехата ти. Жреческата дреха. Той е мъж, неверник — изломоти Манан, а малките му очички се свиха сякаш от болка.
— Тогава ще изгоря наметалото и ще поискам да ми изтъкат ново! Хайде, Манан!
При тези думи той се наведе покорно и свлече затворника от гърба си върху черното наметало. Мъжът лежеше неподвижен като мъртъв, но пулсът му тежко туптеше в гърлото и понякога спазъм разтърсваше цялото му тяло.
— Трябва да го оковем — каза Манан.
— Нима ти изглежда опасен? — присмя се Арха.
Ала когато Манан посочи забитата в камъка желязна халка, където затворникът можеше да бъде прикован, тя го изпрати да донесе верига и окови от Оковната стая. Той замрънка надолу из коридорите, като си повтаряше посоките под нос. Беше ходил до Рисуваната стая и преди, но никога сам.
Рисунките по четирите стени сякаш се движеха на светлината на фенера, потрепваха причудливите човешки фигури, приклекнали или изправени, с отпуснати криле в извънвременната пустота.
Тя коленичи и започна да влива глътки вода в устата на затворника. Най-после той се изкашля и немощно протегна ръце към манерката. Арха го остави да пие. Гостът отново се отпусна назад с намокрено лице, омазано с прах и кръв, и промърмори една-две думи на език, който й беше непознат.
Манан най-сетне се завърна, влачейки дълга верига, огромен катинар с ключ и желязна скоба, която постави около кръста на мъжа и я заключи.
— Не е достатъчно пристегната, може да се измъкне — мърмореше той, докато закрепваше края на веригата за халката, забита в стената.
— Няма, погледни.
С по-малко страх от затворника сега Арха провря ръка между скобата и ребрата на мъжа:
— Освен ако не гладува повече от четири дни.
— Малка господарке — започна Манан плачливо. — Не се съмнявам, но… за какво им е този роб на Безименните? Той е мъж, малката ми.
— А ти си стар глупак, Манан. Хайде вече, престани да се суетиш.
Затворникът ги наблюдаваше със светлите си угрижени очи.
— Къде му е жезълът, Манан? Ето го. Ще го взема. В него се крие магия. О, и това. Ще прибера и него.
С внезапен жест тя улови сребърната верижка, която се подаваше на шията изпод туниката на мъжа, и я измъкна през главата му, макар че той се опита да хване ръцете и и да й попречи. Манан го ритна в гърба. Тя разлюля верижката над него, без да му позволи да я достигне.
— Това ли ти е талисманът, магьоснико? Нима е скъп за тебе? Що за ценност — не можа ли да се сдобиеш с по-добър? Аз ще ти го запазя.
И Арха нахлузи верижката през главата си и скри висулката под тежката яка на своята вълнена роба.
— Не знаеш как да си служиш с него — проговори той съвсем пресипнал и с лошо произношение на каргадски език, но съвсем ясно.
Манан отново го ритна и магьосникът изгрухтя от болка и притвори очи.
— Остави го, Манан. Хайде.
Тя излезе от стаята. Манан я последва, мърморейки.
През нощта, когато всички светлини на Мястото угаснаха, отново изкачи хълма сама. Напълни манерката си от кладенеца в помещението зад трона и понесе водата и един голям, плосък, безквасен самун от елдово брашно към Рисуваната стая на Лабиринта. Сложи ги до вратата, близо до затворника. Той спеше, без да помръдне. Върна се в Малкия дом и тази нощ тя също спа дълго и дълбоко.
Рано следобед отново отиде сама в Лабиринта. Хляба го нямаше, манерката беше пресушена, непознатият седеше облегнат на стената. Лицето му изглеждаше отблъскващо от мръсотия и струпеи, но с будно изражение.
Тя застана в другия край на стаята, за да не може той, както бе окован, да я достигне, и се загледа в него. После отмести поглед, обаче нямаше върху какво да го съсредоточи. Нещо й пречеше да заговори. Сърцето й биеше от страх, макар че причина за страх нямаше. Гостът беше изцяло в нейните ръце.
— Приятно е да бъдеш на светло — мекият му, дълбок тембър я смути.
— Как те наричат? — властно запита тя. Собственият й глас й се стори необичайно висок и тънък.
— Най-често ме наричат Ястреба.
— Ястреба? Това ли ти е името?
— Не.
— Кое е тогава?
— Не мога да ти кажа. Ти ли си Първата жрица на Гробниците?
— Да.
— Как те наричат?
— Наричат ме Арха.
— Погълнатата — това ли означава името ти? Той я наблюдаваше внимателно и мрачно. Съвсем леко се усмихна.
— Как е името ти?
— Нямам име. Не ми задавай въпроси. Откъде си дошъл?
— От Запад, от Вътрешните земи.
— От Хавнър ли?
Туй беше единственото название на град или остров от Вътрешните земи, което тя знаеше.
— Да, от Хавнър.
— Защо си дошъл?
— Гробниците на Атуан са прочути сред моя народ.
— Но ти си иноверец, безбожник.
Тя тръсна глава.
— О, не, жрице. Аз вярвам в Силите на мрака! Срещал съм Безименните и на други места.
— На какви други места?
— В Архипелага — във Вътрешните земи има места, които принадлежат на Древните сили на Земята, както е тук. Ала никое не е толкова голямо. Никъде другаде не притежават храм и жрица и не се прекланят пред тях така, както тук.
— Да не би да си пристигнал да им се поклониш? — присмя се тя.
— Дойдох да ги ограбя — беше неговият отговор. Арха се загледа в мрачното му лице:
— Самозванец.
— Разбирах, че няма да бъде лесно.
— Лесно ли? Невъзможно е! Щеше да го знаеш, ако не беше безбожник. Безименните пазят онова, което им принадлежи.
— Това, което търся, не им принадлежи.
— Сигурно принадлежи на теб.
— Мое е правото над него.
— Какъв трябва да си тогава — бог? Или крал? Тя го огледа от главата до петите: окован, мръсен, изтощен.
— Не си нищо повече от един крадец. Без да отговори, той надзърна в очите й.
— Нямаш право да ме гледаш! — сряза го Арха.
— Господарке, не съм искал да те обидя. Аз съм странник и случаен пътник. Не познавам вашите обичаи, нито обноските, дължими на Жрицата на Гробниците. В твоя власт съм и моля да ме извиниш, ако съм те обидил.
Остана безмълвна и почувства в миг как съвсем глупаво гореща кръв изби по бузите и. Но той не я гледаше и не забеляза изчервяването и. Беше отместил мрачния си взор, подчинявайки й се.
Известно време не каза нищо. Рисуваните фигури наоколо ги следяха с тъжни, слепи зеници.
Тя носеше глинена стомна с вода. Очите му се рееха към стомната и след малко Арха предложи:
— Пий, ако искаш.
Той веднага се хвана за стомната, вдигна я леко като винена чаша и отпи дълга, дълга глътка. После намокри края на ръкава си и почисти, доколкото можа, мръсотията, засъхналата кръв и паяжината от лицето и ръцете си. Момичето го наблюдаваше. След като свърши, изглеждаше по-добре, но тази котешка баня откри белезите от едната страна на лицето му — стари, отдавна зараснали белези, с белезникав оттенък по мургавата му кожа, четири успоредни резки от окото до челюстта, сякаш одрани от огромни, хищни нокти.
— Какъв е този белег? Той не отвърна веднага.
— От дракон ли е? — попита тя с опит за насмешка. Нима не бе дошла тук да се надсмее над своята жертва, да издевателства над неговата безпомощност?
— Не, не е от дракон.
— Значи не си дори господар на драконите.
— Господар съм на драконите — отговори неохотно той. — Обаче белезите са отпреди. Казах ти, че съм срещал Силите на мрака и на други места по Земята. Това на лицето ми е знакът на една от родствениците на Безименните. Но вече не е безименна, защото накрая научих името й.
— Какво говориш ти? Чие име?
— Не мога да ти го кажа — отвърна той и се усмихна, макар лицето му да бе мрачно.
— Всичко това е безсмислица, глупаво дрънкане, светотатство. Става дума за Безименните! Ти просто не знаеш какво приказваш!
— Зная по-добре и от тебе, жрице — рече с по-проникновен глас. — Погледни още веднъж.
Затворникът обърна глава, за да й покаже четирите ужасни следи на бузата си.
— Не ти вярвам — гласът й потрепера.
— Жрице, ти си твърде млада — заговори той ласкаво. — Едва ли дълго си служила на Силите на мрака.
— Служила съм. Служила съм много дълго! Аз съм Първата жрица. Преродената. Служила съм на своите Повелители хиляди години и още хиляди преди това. Аз съм тяхна служителка, техният глас, техните ръце. Аз съм и тяхната мъст, ако някой оскверни Гробниците им и види забраненото за очите. Стига с тия лъжи и хвалби! Не разбираш ли, че само една моя дума и стражът ми ще дойде и ще ти отреже главата? Ако пък си отида и заключа вратата, тогава никой никога няма да дойде — в този мрак ще намериш смъртта си и силите, на които служа, ще погълнат твоята душа, а костите ти ще останат да лежат долу в праха.
Той безмълвно кимна.
Като нямаше какво повече да каже, тя се запъна, измъкна се от стаята и залости вратата с трясък. Нека да си мисли, че няма да се върне! Нека се поти в мрака, нека проклина и трепери, нека се опитва да прави своите нечисти, безсмислени заклинания!
Но си го представи как се протяга преди сън, спокоен като овца на слънчева ливада, какъвто го видя, когато влезе през Желязната врата.
Тя плю на портата, направи знак да прогони осквернението и почти затича към Подземието.
Минавайки покрай стената по пътеката към таванския отвор на залата, леко докосваше с пръсти гладките повърхнини и гравюри в скалата, подобни на замръзнали въжета. Прониза я копнеж да запали фенера, да види още веднъж, само за миг, стародавно издялания камък, прелестното озарение на стените. Притисна силно очи и забърза нататък.
7. ГОЛЯМОТО СЪКРОВИЩЕ
Никога всекидневните ритуали и задължения не бяха и се стрували толкова много, така незначителни и дълги. Малките момичета с техните бледи лица и спотаеност, неспокойните послушници, жриците, строги и студени, с битие, което бе една тайна смесица от съперничества и злочестини, от дребни амбиции и празни страсти — всички тези същества, сред които бе живяла винаги и които представляваха нейният човешки свят, сега й изглеждаха едновременно жалки и досадни.
Но тя, която служеше на великите сили, тя, жрицата на мрачната Нощ, бе недосегаема за подобна дребнавост. Нямаше защо да се страхува от гнетящата досада на настоящето, от дните, изпълнени с единствената радост да получиш по-тлъсто агнешко в супата си от своята съседка… Изобщо Арха беше недосегаема от дните. В Подземието дни нямаше. Там винаги бе само нощ. И в тая нескончаема нощ затворникът — тъмният мъж, владеещ тъмни магии, окован в желязо и прикован към камък, който чакаше дали тя ще дойде или не, дали ще му донесе вода, хляб и живот или нож, жертвен бокал и смърт според прищявката си.
На никого освен на Косила не беше казала за този мъж, а тя не би издала тайната на друг. Вече три денонощия гостът се намираше в Рисуваната стая, а Косила още не бе питала за него. Може би вече го смяташе за мъртъв и мислеше, че Манан е извлякъл трупа в Костната стая. Не беше в стила на Косила да приема каквото и да било на доверие. Обаче Арха си каза, че няма нищо странно в мълчанието й. Косила искаше всичко да бъде държано в тайна и мразеше да задава въпроси. Освен това Арха й заяви да не се бърка в работите й. Косила просто се подчиняваше.
Но щом се предполагаше, че мъжът е мъртъв, Арха не можеше да иска храна за него. Затова освен с някои ябълки и сух лук, откраднати от избите на Големия дом, тя минаваше без ядене. Под предлог, че желае да се храни сама, разпореди да и изпращат закуските и вечерите в Малкия дом и всяка нощ занасяше дажбата си долу в Рисуваната стая на Лабиринта — всичко с изключение на супите. Имаше навика да пости от един до четири дни наведнъж и не се замисляше за това. Мъжът в Лабиринта излапваше дребните й дажби от хляб, сирене и боб, както мечка лапва муха — ам! и готово. Явно би го повторил пет-шест пъти. Ала той вежливо й благодареше, сякаш беше гостът, а тя — стопанката на онези трапези от пировете на Бога-крал, за които се говореше, че са целите отрупани с печено месо, маслени хлябове и вино в кристални чаши. Беше много странен човек.
— Разкажи ми за Вътрешните земи.
Арха носеше малък кръстат стол от слонова кост, за да не и се налага да стои права, докато му задава въпроси, но и да не се принизи да седне на пода до него.
— Има много острови. Четири пъти по четиридесет, разправят, само в Архипелага. После са Разливите. Никой не е преплавал всички Разливи и не е преброил всичките им земи. Напълно са различни един от друг. Но може би най-красивият е Хавнър — голям край в средоточието на Земята. В сърцето на Хавнър, разположен на обширен пристанищен залив, е градът Хавнър. Кулите му са построени от бял мрамор. Къщите на всеки принц и търговец имат бели кули, които се издигат една над друга. Покривите са покрити с алени керемиди, а всички мостове над каналите — с мозайка, червена, синя и зелена. Флаговете на принцовете също носят различни цветове и се развяват от белите кули. На най-високата е поставен мечът на Ерет-Акбе, насочен към небето като карфица. Когато слънцето изгрее над Хавнър, то осветява първо това острие и го озарява, а когато залезе, известно време мечът се издига позлатен във вечерта.
— А кой е бил Ерет-Акбе? — притворно попита тя. Той вдигна очи към нея. Не отговори, само леко се подсмихна. Сетне премисли и каза:
— Вярно е, тук ти би могла да узнаеш малко за него. Вероятно нищо, освен че е идвал в Каргадските земи. Каква част от този разказ ти е позната?
— Че е загубил магическия си жезъл, амулета и силата си — като тебе — отвърна тя. — Изплъзнал се от Върховния жрец, побягнал на Запад и там драконите го убили. Но ако беше дошъл в Гробниците, нямаше да има нужда от дракони.
— Съвсем правилно — рече нейният затворник. Тя не искаше да говорят повече за Ерет-Акбе, долавяше нещо опасно в тази тема.
— Казват, че бил господар на драконите. Ти твърдиш същото за себе си. Обясни ми, какво значи господар на драконите?
Тонът и винаги беше подигравателен, неговите отговори — прости и прями, сякаш приемаше всичко за чиста монета.
— Господар на драконите е онзи, с когото драконите са склонни да разговарят — каза той. — Това поне е най-важното. Не ловкост да покоряваш драконите, както мислят повечето хора. Драконите не могат да бъдат покорени. При дракона съществува само един въпрос — дали ще говори с тебе, или ще те погълне. Ако можеш да разчиташ, че ще направи първото, а не второто, ти си господар на драконите.
— Те умеят ли да говорят
— Разбира се! Тяхната реч е най-древната, езикът, който ние, хората, научаваме толкова трудно и използваме така неправилно, когато правим своите магически заклинания и призоваваме духовете. Нито един човек не познава този език, дори и една десета част от него. Човекът няма време да го научи. Но драконите живеят по хиляда години… С тях си струва да се говори, както се досещаш.
— Има ли дракони тук, в Атуан?
— Мисля, че от много векове насам няма, както и в Карего-Ат. Но казват, че на вашия най-северен остров, Хур-ат-Хур, още са останали големи дракони в планините. Сега те всички са се отдръпнали на запад от Вътрешните земи, в далечния Западен разлив, на острови, където не живеят хора или идват твърде рядко. Когато огладнеят, нападат земите на изток, ала това не става често. Виждал съм острова, на който отиват да танцуват. Летят на спирали с огромни криле, навътре-навън, все по-високо и по-високо над западните морета, като вихрушка от жълти есенни листа.
Изпълнени от видения, очите му се взряха отвъд черните рисунки по стените, отвъд стените и земята на мрака, сякаш съзираха равното открито море в залеза и златистите дракони, носещи се в златистия вятър.
— Лъжеш — каза момичето ожесточено. — Измисляш си. Той я погледна сепнат:
— Защо да лъжа, Арха?
— За да ме накараш да се чувствам като глупачка, тъпа и уплашена. За да се изкараш умен, смел и силен, господар на драконите и какво ли не. Виждал си танцуващи дракони и кулите на Хавнър и знаеш всичко за всичко. А аз изобщо не зная нищо и никъде не съм била. Но цялото ти знание е лъжа. Ти не си нищо друго освен крадец и затворник, ти нямаш душа и никога няма да излезеш оттук. Няма значение дали съществуват Океани, дракони и какво ли не още, защото ти никога повече не ще ги видиш, не ще видиш дори слънчевата светлина. Аз познавам само мрака, подземната нощ. И това е всичко, което съществува истински. Най-сетне — всичко, което трябва да се познава. Мълчанието и мракът. Ти знаеш всичко, магьоснико. Обаче аз зная единственото, което е истинско!
Той сведе глава. Дългите му меденокафяви ръце спокойно лежаха на коленете. Тя различаваше четиризъбия белег на бузата му. Гостът бе достигнал по-далеч от нея в мрака. Познаваше по-добре смъртта, дори смъртта… В гърдите й се надигна пристъп на омраза и в миг я задуши. Защо седеше там, така безпомощен и тъй силен? Защо тя не можеше да го срази?
— Ето затова те оставих да живееш — заговори внезапно Арха, без ни най-малко да помисли. — Искам да ми покажеш триковете на магьосниците. Докато притежаваш умения, които можеш да ми покажеш, ще бъдеш жив. Ако няма нищо, ако всичко е само заблуда и лъжи, тогава с тебе е свършено. Разбираш ли?
— Да.
— Прекрасно. Продължавай.
За миг той подпря глава на ръцете си и се поотмести. Железният пояс му пречеше да застане удобно, освен ако не легне изпружен.
Накрая вдигна лице и заговори много сериозно:
— Чуй, Арха, аз съм магьосник, заклинател, както ме наричаш. Притежавам известни умения и сила. Това е вярно. Вярно е също, че тук, в Мястото на Древните сили, моята сила и моето изкуство не ми се подчиняват. Мога да ти направя някои илюзии и да ти покажа всякакви чудеса. Това е незначителна част от магьосничеството. Аз можех да правя илюзии още като дете. Мога да ги правя дори и тук. Но ако им повярваш, те ще те уплашат, а ако страхът те разгневи, ти може да поискаш да ме убиеш. Ако пък не им повярваш, ще видиш в тях само лъжи и измама, както казваш, и аз отново рискувам живота си. А моята цел и желание в момента са да остана жив. Това я накара да се разсмее и тя рече:
— О, известно време ще останеш жив, не схващаш ли? Ти си глупак! Добре, покажи ми тези илюзии, аз зная, че са измамни и няма да се уплаша от тях. Всъщност не бих се уплашила даже ако бяха истински. Но продължавай. При всички случаи безценната ти кожа е спасена, поне за тази нощ.
На това той се разсмя, както тя се бе разсмяла преди. Подхвърляха си живота ту насам, ту натам, сякаш си играеха с топка.
— Какво искаш да ти покажа?
— Какво можеш да ми покажеш?
— Всичко.
— Продължаваш да се хвалиш.
— Не — каза той, явно леко засегнат. — Изобщо не съм имал намерение да се хваля.
— Покажи ми нещо, което според теб си струва да се види. Каквото и да е!
Той наведе глава, загледан известно време в ръцете си. Нищо не се случи. Лоената свещ във фенера гореше слабо и равномерно. Черните рисунки по стените, птицекрилите, застинали фигури с очи, изписани в бледочервено и бяло, мъждееха над двамата. Никакъв звук не се чуваше. Тя въздъхна разочарована и някак натъжена. Той беше слаб; говореше големи неща, но не правеше нищо. Беше само един изкусен лъжец и умел крадец.
— Добре — каза накрая Арха и поприбра поли, за да се изправи. При нейното движение вълната странно прошумоля. Жрицата се погледна слисана и скочи на крака.
Тежките черни одежди, носени години наред, бяха изчезнали. Полата й бе от тюркоазена коприна, светла и мека като вечерно небе. Тя шумолеше около бедрата й, а ризата, цялата бродирана с тънки копринени конци, перли и ситни кристални топчета, нежно просветваше като априлски дъжд.
Тя погледна магьосника, без да може дума да пророни.
— Харесва ли ти?
— Откъде…
— Подобна е на роклята, в която веднъж видях една принцеса на празника на Слънчевото завръщане в новия дворец на Хавнър — обясни той, като я гледаше доволен. — Ти поиска да ти покажа нещо, което си заслужава да се види. Аз ти показах самата тебе.
— Направи така … направи така, че да изчезне.
— Ти ми даде наметалото си — рече затворникът сякаш с укор. — Мога ли аз с нищо да не ти отвърна? Е, добре, не се безпокой, това е само илюзия — погледни.
Той не раздвижи дори пръст; определено не промълви нито дума; но синята великолепна коприна изчезна и тя остана в своето грубо черно одеяние.
Известно време не помръдна.
— Как да разбера дали си такъв, какъвто изглеждаш?
— Не можеш — каза той. — Аз сам не зная как изглеждам в твоите очи. Арха отново се замисли:
— Ти би могъл да ме измамиш, да ме накараш да те видя като…
Тя прекъсна насред дума, защото с едва забележим жест той сочеше нагоре. Стори й се, че прави заклинание, и бързо се дръпна към вратата. Когато обаче проследи движението му, погледът й откри високо в тъмния сводест таван малкото квадратче на шпионката откъм съкровищницата на Храма на Боговете-близнаци.
От шпионката не проникваше светлина; не се виждаше нищо, не се долавяше ничие присъствие; но той все още сочеше нагоре с въпросителен израз.
И двамата останаха известно време неподвижни. — Твоята магия не е нищо повече от детски трик — произнесе отчетливо тя. — Хитрост, и лъжи. Стига ми това, което видях. Ти ще се превърнеш в храна на Безименните. А аз вече няма да стъпя отново тук.
Взе си фенера и излезе, като здраво и шумно залости желязното резе. После застана разстроена вън пред вратата. Как да постъпи?
Какво ли бе успяла да зърне и чуе Косила? Какво ли бяха говорили? Не можеше да си спомни. Изглежда, не смогна да каже на затворника онова, което възнамеряваше. Той винаги я объркваше със своите разкази за дракони и кули, за имената на Безименните, с желанието си да остане жив, с благодарността си за наметалото, където лежеше. И той също не каза онова, което се предполагаше. Тя дори не го попита за талисмана, който все още носеше скрит на гърдите си.
Толкова по-добре, защото Косила ги беше чула.
Но какво значение имаше туй, какво зло можеше да стори Косила? Още докато си задаваше въпроса, тя знаеше неговия отговор. Нищо не бе по-лесно от това да се убие ястреб в клетка. Мъжът беше беззащитен, окован в каменна клетка. Жрицата на Бога-крал трябваше само да изпрати тази нощ слугата си Дюби да го удуши. Или ако двамата с Дюби не познаваха Лабиринта достатъчно добре, нужно бе едно — тя да впръска през шпионката отровен прах в Рисуваната стая. Арха имаше кутии и стъкленици със зловредни вещества, някои можеха да отравят храната и водата, други насищаха въздуха и убиваха при продължително дишане. На сутринта той щеше да е мъртъв и всичко да е свършено. В Гробниците никога вече нямаше да проникне светлина.
Арха забърза по тясната каменна пътека към входа на Подземието, където я чакаше Манан, клекнал търпеливо като стар жабок в мрака. Той се безпокоеше от нейните посещения при затворника. А тя отказваше да го взема със себе си през целия път, затова се бяха разбрали така. Сега я радваше неговата близост. Поне на него можеше да се довери.
— Чуй, Манан. Ще отидеш веднага в Рисуваната стая. Кажи на мъжа, че го извеждаш, за да го заровиш жив под Гробниците. Кажи това на глас, освободи веригата и го заведи в… — тя се запъна, защото не беше решила къде да скрие затворника.
— В Подземието — рече с готовност Манан.
— Не, глупако. Заповядах да го кажеш, не да го направиш. Почакай…
Кое място беше недостъпно за Косила и нейните шпиони? Никое освен най-дълбоките подземия, най-свещените и най-потайните места от владенията на Безименните, където тя нямаше смелост да отиде. Но дали Косила не би се решила на всичко? Даже и да се боеше от местата на мрака, жрицата бе способна да потисне своя страх, за да постигне целите си. Не можеше да се каже каква част фактически от плана на Лабиринта е успяла да научи от Тара или от предишната Арха и дори от собствени тайни проучвания през минали години. Арха я подозираше, че знае повече, отколкото показва. Ала имаше една пътека, която тя положително не бе узнала, понеже се пазеше в най-дълбока тайна.
— Трябва да заведеш мъжа, където ще ти покажа, и то на тъмно. После, щом те върна обратно тук, ще изкопаеш гроб в Подземието, ще направиш ковчег, ще го заровиш празен в пръстта, така че да може да се напипа и открие, ако някой го потърси. Дълбок гроб. Разбираш ли?
— Не — каза Манан непреклонно и разстроено. — Малката ми, тази хитрост не е разумна. Не е добра. Тук не трябва да има мъж! Ще последва наказание.
— Трябва да му се отреже езикът на тоя стар глупак, да! Нима ти се осмеляваш да ме учиш какво е разумно? Аз спазвам заповедите на Силите на мрака. Последвай ме!
— Съжалявам, малка господарке, съжалявам… Те се върнаха в Рисуваната стая. Там тя почака вън в тунела, докато Манан влезе и освободи веригата от скобата в стената. Чу как дълбокият глас попита:
— Манан, а сега накъде?
И дрезгавият алт отговори мрачно:
— Господарката ми каза, че трябва да бъдеш погребан жив. В подземната гробница. Ставай!
Тя дочу как тежката верига изплющя подобно на камшик.
Затворникът излезе с ръце, завързани с кожения ремък на Манан. Манан го последва, водейки го като куче на къса каишка, само дето нашийникът беше около кръста му и каишката бе желязна. Той извърна очи към нея, ала тя духна свещта и без да промълви нито дума, пое в мрака. Веднага наложи бавния, но добре отмерен ритъм, с който вървеше без светлина из Лабиринта, като твърде леко и почти непрекъснато докосваше с пръсти стените. Манан и затворникът следваха отзад, много по-неуверени заради каишката, влачеха се и се спъваха. Трябваше обаче да вървят на тъмно. Защото тя не искаше никой от тях да научи пътеката.
Ляв завой от Рисуваната стая, пропускайки един отвор, влизаш в следващия вдясно, отминаваш един вдясно, после вървиш по дълга вита пътека и надолу по една стълба, голяма, хлъзгава и прекалено тясна за обикновената човешка стъпка. По-далеч от тази стълба Арха не беше отивала.
Тук въздухът бе по-застоял и неподвижен, миришеше силно. Посоките се открояваха отчетливи в съзнанието й, дори чуваше гласа на Тара, която ги произнасяше. Надолу по стълбите (зад нея затворникът се препъваше в катранената тъма и тя долавяше как се задъхва, когато Манан го насочва със силно дръпване на веригата) и в края на стълбите — веднага завой вляво. Държиш лява посока и след два отвора влизаш в първия отдясно, после дясна посока. Тунелите се виеха и преплитаха. Никой от тях не вървеше направо.
— Сетне трябва да заобиколиш пропастта — каза гласът на Тара от мрака на съзнанието и. — Пътят е много тесен.
Тя забави крачка, наведе се и опипа с една ръка настилката отпред. Сега коридорът беше прав и твърде дълъг, създавайки фалшиво спокойствие у госта. Внезапно чувствителната й длан, която опипваше, леко докосвайки скалата пред себе си, се оказа пред нищо. Достигнали бяха каменния край на ръба, отвъд който зееше празнина. Стената вдясно на коридора се спускаше отвесно в бездната. Отляво личеше издатина, не по-широка от човешка длан.
— Тук има пропаст. Обърни се вляво към стената, прилепи се към нея с тялото си и върви настрани. Плъзгай стъпала. Дръж веригата, Манан… На ръба ли си? Той се стеснява. Не пренасяй тежестта на петите си. Аз вече отминах пропастта. Подай ми ръка. Така…
Тунелът се виеше на къси зигзаги с много отвори встрани. Преминавайки край тях, шумът на стъпките им ехтеше странно, някак си кухо. Още по-странно бе едно леко притегляне, едно всмукване навътре, което можеше да се усети. Коридорите свършваха с пропасти като тази, която отминаха. Може би тук, под долната част на Лабиринта, имаше кухина — пещера, така дълбока и обширна, че би надминала по размери пещерата на Подземието — огромна черна вътрешна празнота.
В тъмните тунели над бездната, където вървяха, коридорите постепенно се стесняваха и снижаваха и самата Арха трябваше да спре. Нямаше ли край този път?
Краят се появи внезапно — една затворена врата. Както вървеше приведена, малко по-бързо от обикновено, Арха се блъсна в нея и си удари главата и ръцете. Тя напипа ключалката, после малкия ключ на обръча около талията си, който никога не бе използван, сребърния ключ с езиче във формата на дракон. Той се пъхна в ключалката и се превъртя. Арха отвори вратата към Голямото съкровище на Атуан. Сух, противен, спарен въздух полъхна навън в тъмното.
— Манан, ти не трябва да влизаш тук. Почакай отпред.
— Той може, а аз — не?
— Ако влезеш в тази стая, Манан, няма да можеш да излезеш. Такъв е законът за всички освен за мене. Никой човек с изключение на мен не е напускал жив тази стая. Ще влезеш ли?
— Ще почакам отвън — каза меланхоличният глас в мрака. — Господарке, господарке, не затваряй вратата.
Неговата паника така я разстрои, че тя остави вратата открехната. Всъщност мястото я изпълваше със смътен страх и Арха изпита някакво недоверие към затворника, макар да бе здраво завързан. Влязла веднъж, тя запали светлината. Ръцете й трепереха. Свещта на фенера се разгоря трудно; въздухът беше застоял и мъртвешки. Жълтеникавото блещукане, което изглеждаше ярко след дългите нощни проходи, постепенно откри наоколо им съкровищницата с раздвижените сенки, които я изпълваха.
Имаше шест огромни каменни сандъка, покрити с дебел слой сив ситен прах като хлебен мухъл. Нищо друго. Стените бяха груби, таванът — нисък. Мястото беше студено, с дълбок, безветрен студ, който сякаш спираше кръвта в сърцето. Нямаше паяжини, само прахоляк. Нищо не живееше тук, съвсем нищо, дори и редките дребни паяци от Лабиринта. Прахът бе плътно наслоен и всяка прашинка в съкровищницата бе престояла макар и ден — дни, месеци, години, векове се бяха превърнали в прах.
— Това е мястото, което търсеше — каза Арха и гласът й бе непоколебим. — Това е Голямото съкровище на Гробниците. Ти го достигна. И няма да можеш никога да го напуснеш.
Той не отвърна, лицето му беше спокойно, но нещо в очите му я разтърси: някаква безутешност, поглед на човек, когото са предали.
— Ти каза, че искаш да останеш жив. Аз зная само това място, където можеш да съхраниш живота си. Косила ще те убие или ще принуди мене да те убия, Ястребе. Само тук тя не може да достигне.
Гостът продължаваше да мълчи.
— Ти никога не би могъл да напуснеш Гробниците и без това, не разбираш ли? Едно и също е. Поне стигна до… края на твоето пътешествие. Ето го онова, което търсеше.
Той седна върху един от големите сандъци с вид на загубен човек. Провлачената верига остро издрънча по камъка. Ястреба огледа сивите стени и сенките наоколо, после нея.
Тя гледаше встрани към каменните сандъци. Нямаше никакво желание да ги отваря. Не се интересуваше какви чудеса се криеха в тях.
— Не е необходимо да влачиш тази верига тук. Тя приближи, освободи железния пояс и откопча от ръцете му кожения ремък на Манан.
— Сега трябва да заключа вратата, но когато идвам, ще се доверявам на тебе. Знаеш, че не можеш да излезеш оттук — че не трябва да се опитваш. Аз съм тяхната мъст и изпълнявам тяхната воля. Ако аз им изневеря — ако ти излъжеш моето доверие, — тогава те ще си отмъстят. Не се мъчи да излезеш от тази стая, като ме нараниш или измамиш, когато идвам. Трябва да ми вярваш.
— Ще направя, каквото кажеш — отвърна той ласкаво.
— Ще ти донасям храна и вода, щом мога. Няма да бъде много. Вода ще има достатъчно, но известно време храната няма да бъде изобилна. Аз също огладнявам, разбираш ли? Ще имаш достатъчно, за да живееш. Възможно е да не успея да дойда отново ден или два, а може би и по-дълго. Трябва да отклоня Косила от следите. Обаче ще се върна. Обещавам ти. Ето манерката. Пази я. Не мога да дойда скоро, но ще дойда.
Той вдигна лице към нея. Изражението му бе особено.
— Пази се, Тенар — бяха думите му.
8. ИМЕНА
Тя поведе Манан обратно по витите пътеки в мрака и го остави в тъмното Подземие да копае гроба, който трябваше да послужи за доказателство пред Косила, че крадецът е бил наистина наказан. Стана късно, прибра се направо в Малкия дом и си легна. През нощта внезапно се събуди; спомни си, че наметалото й остана в Рисуваната стая. В това усойно Подземие той няма да има с какво да се стопли освен с късата си наметка, няма да има къде да легне освен на прашния камък. „Студен гроб, студен гроб“ — въртеше се в мислите й печално, ала тя бе твърде изнурена, за да се събуди окончателно, и скоро отново се унесе в сън. Присъниха й се разни неща. Сънува душите на мъртвите по стените на Рисуваната стая, фигурите, които приличаха на огромни раздърпани птици с човешки ръце, крака и лица, клекнали в праха на мрачната обител. Те не можеха да полетят. Храна им беше глината, вода им бе прахът. Това бяха душите, които не се прераждаха. Наобиколили я бяха свити сред сенките и от време на време от тях долиташе някакво жужене или писукане. Една я доближи. Отпърво тя се уплаши и направи опит да се отдръпне, но не можа да помръдне. Беше не с човешко лице, а с лице на птица. Обаче имаше златни коси и проговори с глас на жена:
— Тенар — нежно, меко. — Тенар.
Събуди се. Устата й беше запечатана с глина. Лежеше в каменна подземна гробница. Ръцете и краката й бяха увити в покров и тя не можеше нито да мръдне, нито да проговори.
Отчаянието й стана толкова силно, че разкъса гърдите й, проби камъка като огромна птица и изхвръкна в дневната светлина — съвсем слабата дневна светлина в нейната стая без прозорци.
Този път се надигна наистина разбудена, изтощена от нощните сънища, със замъглено съзнание. Облече се и излезе на водоема в оградения двор на Малкия дом. Там потопи в ледената вода ръцете и лицето си, цялата си глава, докато тялото й се разтресе от студ и кръвта бързо потече в жилите й. После отметна мокра коса, изправи се и обгърна с поглед утринното небе.
Минаваше изгрев слънце, беше прекрасен зимен ден. Небето бе жълтеникаво и много ясно. Някаква птица, ястреб или пустинен орел, се виеше нависоко, тъй нависоко, че отразяваше слънцето, пламнала в златисти петна.
— Аз съм Тенар — тихо произнесе тя и потръпна от студ, страх и възбуда — там, под откритото, окъпано в слънце небе. — Върнах си името. Аз съм Тенар!
Златистите петна закръжиха на запад, към планините, и изчезнаха от погледа. Слънцето позлати стрехите на Малкия дом. Хлопатарите на овцете подрънкваха долу в кошарите. Лекият свеж ветрец понесе от комините мириса на дървесен пушек и елдова каша.
„Толкова съм гладна… Как е научил, как е могъл да научи името ми? О, трябва да се нахраня, толкова съм гладна…“
Придърпа качулката си и забърза за закуска.
Храната след тридневния пост й вля устойчивост и увереност. Престана да се чувства подивяла, безволна и уплашена. Подир закуската се усети напълно способна да се справи с Косила.
На излизане от столовата на Големия дом тя приближи високата, едра фигура и каза:
— Приключих с крадеца… Какъв прекрасен ден!
Студените сиви очи я погледнаха изкриво под черната качулка:
— Струва ми се, че една жрица е длъжна да се въздържа от храна три дни след извършване на жертвоприношение.
Истина беше. Арха бе забравила и лицето и я издаде.
— Той още не е мъртъв — отговори накрая тя, опитвайки се да запази безразличния тон, който само преди миг и се бе удал така лесно. — Жив е погребан. В Гробниците. В един ковчег. Може да влезе малко въздух, ковчегът не е запечатан, дървен е. Умирането ще бъде много бавно. Когато разбера, че е мъртъв, ще започна постите.
— Как ще разбереш?
Объркана, Арха се запъна отново:
— Ще разбера… Моите Повелители ще ми известят.
— Ясно. Къде е гробът?
— В Подземието. Заповядах на Манан да го изкопае под Гладкия камък.
Не беше нужно веднага да отговаря по такъв смирен, глупав начин. Пред Косила трябваше да се държи с цялото си достойнство.
— Жив, в дървен ковчег. Това е съмнително, щом става дума за магьосник, господарке. Успя ли да се увериш, че устата му е запушена, за да не може да изрича заклинания? И че ръцете му са завързани? Тези хора са способни да правят магии с едно мръдване на пръста даже когато езикът им е отрязан.
— Нищо не е останало от магиите му, това са само прости трикове — повиши глас момичето. — Той е погребан и моите Повелители чакат душата му. А останалото не те засяга, жрице!
Тоя път тя отиде твърде далеч. Можеха да чуят и останалите — Пенте и няколко други момичета, Дюби и жрицата Мебет се намираха наблизо. Момичетата бяха целите в слух и Косила го съзнаваше.
— Всичко, което става тук, ме засяга, господарке. Всичко, което се случва във владенията на Бога-крал, се отнася към него — Безсмъртния човек, комуто аз служа. Дори в подземната обител и в сърцата на хората прониква той и вижда; и никой няма да му забрани да влезе!
— Аз ще му забраня. В Гробниците не се влиза, ако Безименните не позволят. Те са съществували преди твоя Бог-крал и ще съществуват след него. Внимавай, когато говориш за тях, жрице. Не предизвиквай тяхната мъст над себе си. Те ще влязат в сънищата ти, ще проникнат в мрачните кътчета на твоето съзнание и ти ще полудееш.
Очите на момичето светеха. Лицето на Косила беше скрито, отдръпнато в черната качулка. Пенте и другите ги наблюдаваха, ужасени и очаровани.
— Те са остарели — чу се гласът на Косила — слаба, съскаща нишка звук изпод качулката. — Остарели са. Забравено е преклонението пред тях навсякъде освен тук. Свършено е със силата им. Те са само едни сенки и вече не притежават сила. Не се опитвай да ме уплашиш, Погълната. Ти си Първата жрица. Не означава ли това, че си също и последната?… Не можеш да ме уплашиш, аз виждам и твоето сърце. Мракът нищо не скрива от мене. Пази се, Арха!
Тя се обърна и тръгна с широки решителни стъпки, тъпчейки заскрежените бурени с обутите си в сандали тромави нозе, запътена към дома с белите колони, дома на Бога-крал.
С крехката си и тъмна фигура момичето стоеше сякаш сраснало със земята в предния двор на Големия дом. Никой и нищо не помръдна, освен Косила, навред. Додето поглед стигаше, в двора и в храма, из хълма и пустинята, в равнината и планината.
— Нека тъмните сили погълнат твоята душа, Косила — извика тя с глас, приличен на ястребов писък, и вдигна ръка с твърдо изпъната длан, за да отпрати проклятието към гърба на жрицата, въпреки че тя вече изкачваше стълбите на своя храм. Косила се олюля, но не спря, нито се обърна. Продължи и влезе в Храма на Бога-крал.
Този ден Арха прекара седнала върху най-ниското стъпало на Празния трон. Не се осмеляваше да слезе в Лабиринта, не искаше да отиде при другите жрици. Беше я налегнала някаква тежест и час след час я приковаваше в студения сумрак на огромната Тронна зала. Бе се вторачила в двуредните дебели прозрачни колони, които се губеха в мрака на отвъдния край на залата, в светлината, която се спускаше на снопове през процепите на покрива, и дима, който гъсто се виеше от бронзовия триножник с дървени въглища близо до трона. Тя рисуваше с малки миши кости фигурки по мраморната стълба, навела глава, с активно, но притъпено съзнание. „Коя съм аз?“ — питаше се Арха и не намираше отговор.
Манан се довлече в залата между двуредните колони дълго след като светлината вече не проникваше в мрака и студът се бе усилил. Бледото му лице беше много натъжено. Той застана малко надалеч от нея, отпуснал ръце. Скъсаният подгъв на вехтото му наметало висеше над петите му.
— Малка господарке?
— Какво има, Манан? — тя го погледна с унила привързаност.
— Малката ми, остави ме да направя, каквото ми каза. Той трябва да умре, малката ми. Омагьосал те е. Косила ще си отмъсти. Тя е стара и жестока, а ти си твърде млада. Няма да ти стигнат силите.
— Нищо не може да ми направи.
— Дори ако явно, пред очите на всички, те убие, никой в цялата империя няма да се осмили да я накаже. Тя е Върховната жрица на Бога-крал, а Богът-крал е господар над всички. Ала тя няма да те убие явно. Ще го направи тайно, ще те унищожи нощем.
— Тогава ще се преродя отново.
Манан сплете пръсти.
— Би могла и да не те убие — прошепна той.
— Какво искаш да кажеш?
— Би могла да те заключи в някоя стая в … там долу … Както ти направи с него. И може би ще живееш години наред … А нова жрица няма да се роди, защото ти няма да бъдеш мъртва. Но няма да има и Жрица на Гробниците и танците при новолуние няма да се танцуват, нито да се правят жертвоприношения и да се лее кръв. Преклонението пред Силите на мрака ще бъде завинаги забравено. Ще се осъществи желанието на Косила и на нейния господар.
— Те ще ме освободят, Манан
— Не и докато са ти разгневени, малка господарке — прошепна Манан.
— Разгневени?
— Заради него… Непринесеното жертвоприношение. О, малката ми1 Те не прощават!
Навел глава, Манан седеше на най-ниското стъпало в праха. Тя разглеждаше върху дланта си нещо дребно, миниатюрен миши скелет. Бухалите в стрехите на трона леко се размърдаха. Притъмняваше с приближаването на нощта.
— Не слизай тази нощ в Лабиринта — рече много тихо Манан. — Отиди си у дома и се наспи. На сутринта иди при Косила и й кажи, че вдигаш клетвата си от нея. И това е всичко. Не трябва да се тревожиш. Аз ще й дам доказателство.
— Какво доказателство?
— Че магьосникът е мъртъв.
Тя не помръдна. Бавно сключи пръсти и крехкият скелет изпука и се скърши. Когато отвори ръка, в нея имаше само парчета кости и прах.
— Не — каза жрицата и отърси праха от дланта си.
— Той трябва да умре. Направил ти е магия, Арха. Загубена си.
— Не ми е направил никаква магия. Ти си стар и наплашен, Манан, страх те е от дърти жени. Как мислиш да стигнеш до него и да го убиеш, за да се сдобиеш със своето „доказателство“? Знаеш ли добре пътя до Голямото съкровище, който снощи измина на тъмно? Можеш ли да преброиш завоите, да стигнеш стълбата, после пропастта и най-сетне вратата? Можеш ли да отключиш същата тази врата?… О, бедният ми стар Манан, разумът ти се е замъглил. Тя те е уплашила. Сега върви в Малкия дом, поспи и забрави за всичко това. Не ме тревожи никога с приказки за смъртта… Аз ще дойда по-късно. Върви, върви, стари глупако, стари тромчо.
Арха се бе изправила и нежно го потупа по широките гърди, подтиквайки го да тръгне.
— Лека нощ, лека нощ!
Той се обърна тежко и с неохота, обладан от лоши предчувствия, но покорен, и тромаво запристъпя надолу през дългата зала под колоните и рухналия покрив. Тя наблюдаваше как той се отдалечава.
Когато си отиде, Арха известно време се повъртя около подиума на трона и после изчезна в мрака зад него.
9. ПРЪСТЕНЪТ НА ЕРЕТ-АКБЕ
В Голямата съкровищница на Гробниците на Атуан времето беше спряло. Нямаше светлина, нямаше живот, дори и паяк в праха не помръдваше, нито червей в студената земя. Там имаше само скали, тъма и безвремие.
Върху каменния похлупак на един от големите сандъци, проснат по гръб, лежеше крадецът от Вътрешните земи, подобен на скулптура, изваяна върху надгробен камък. При движенията си бе вдигнал прах, посипал се по дрехите му. Не помръдваше.
Ключалката щракна и вратата се отвори. В мъртвешкия мрак проникна светлина и свеж полъх прониза мъртвешкия въздух. Мъжът остана легнал неподвижно.
Арха затвори вратата, заключи я, постави фенера.си върху сандъка и бавно приближи към застиналата фигура. Движеше се плахо, с широко отворени очи, със зеници, все още разширени от продължителното вървене на тъмно.
— Ястребе!
Докосна го по рамото и повтори името му още веднъж и още веднъж.
Магьосникът се размърда и простена. Най-сетне се повдигна и приседна с измъчено лице и празен поглед. Гледаше я, без да може да я познае.
— Това съм аз, Арха — Тенар. Донесох ти вода. Ето, пий.
Той непохватно се пресегна към манерката, сякаш ръцете му бяха сковани, и отпи, но не много.
— Колко време е минало? — попита с усилие.
— Два дни, откакто си в тази стая. Сега е третата по-ред нощ. Не можах да дойда по-рано. Трябваше да открадна храна — ето я…
Тя извади един плосък сив самун от торбата, която носеше, ала той кимна:
— Не съм гладен. Това… това е убийствено място. Обгърна главата си с ръце и застина така.
— Студено ли ти е? Донесох ти наметалото от Рисуваната стая.
Ястреба не помръдваше. Тя остави наметалото долу и се загледа в него. Потръпваше и очите й бяха все още тъмни и разширени.
Внезапно се свлече на колене, преви се и заплака с дълбоки хлипове, разтърсващи цялото й тяло, но без сълзи.
Целият вдървен, той се надигна от сандъка и се наведе над нея.
— Тенар?
— Не съм Тенар. Не съм и Арха. Боговете са мъртви, мъртви са.
Магьосникът отметна качулката й, постави длани върху главата й и заговори. Имаше мек глас, говореше на език, който тя никога не бе чувала. Звукът му падаше като дъжд в сърцето й. Притихна и се заслуша.
Когато се успокои, той я вдигна като дете и я постави на големия сандък, където беше легнал преди малко. Положи ръцете си върху нейните:
— Защо плачеш, Тенар?
— Ще ти кажа, макар да няма никакво значение. Ти нищо не можеш да направиш. Нищо да предотвратиш. И ти умираш, нали? Следователно няма значение. Нищо няма значение. Косила, Жрицата на Бога-крал, винаги е била жестока, опитваше се да ме накара да те убия. Както убих онези, другите. Но аз отказах. С какво право искаше това? Тогава тя отправи предизвикателство към Безименните, присмя се над тях, а аз я проклех. От този момент се страхувам от нея, защото Манан каза вярно, че Косила не вярва в боговете. Иска те да бъдат забравени и е способна да ме убие, така както спя. Затова и не се оставих да заспя. Не се върнах в Малкия дом. Останах в Тронната зала през цялата нощ, в една от галериите, където са танцувалните дрехи. Преди да се развидели, слязох в Големия дом и откраднах малко храна от кухнята, после се върнах в залата и стоях там през целия ден. Опитвах се да измисля какво да правя. А вечерта, вечерта бях толкова уморена, помислих си, че мога да отида на някое свещено място и да поспя, тя може да се уплаши да дойде там. И така, слязох в Подземието. В голямата пещера, където те видях за първи път… А… а Косила беше там. Трябва да е влязла през вратата в червените скали. Носеше фенер. Ровеше гроба, изкопан от Манан, за да се увери дали в него има труп. Като плъх в гробище, огромен, дебел, черен плъх, който дълбае. И светлина, която гори в Свещеното място, в мястото на мрака. А Безименните не и сториха нищо. Не я убиха, не я накараха да полудее. Остарели са вече, както каза тя. Мъртви са. Изчезнали са. Аз не съм вече жрица.
Мъжът стоеше и слушаше с леко наведена глава, ръцете му лежаха върху нейните. Лицето и осанката му бяха си възвърнали енергията, макар белезите на бузата му да се очертаваха синкавосиви, а косата и дрехите му да бяха потънали в прах.
— Успях да премина в Подземието покрай нея. Свещта й хвърляше повече сенки, отколкото светлина, пък и тя не ме чуваше. Исках да вляза в Лабиринта, за да се махна от нея. Но вътре все имах усещането, че ме следва. През всичките коридори продължавах да чувам някого подире си. Не знаех къде да отида. Мислех, че съм на сигурно място тук, мислех, че моите Повелители ще ме закрилят. Обаче те няма да го сторят. Изчезнали са, мъртви са…
— За тях ли плачеш — за тяхната смърт? Но те са тук, Тенар, те са тук!
— Откъде знаеш? — вяло попита тя.
— Откакто стъпих в пещерата под Надгробните камъни, аз се мъча да ги овладея, да ги направя неосезаеми. Цялото ми изкуство е насочено натам, то изтощава всичката ми сила. Оплетох в тези тунели безкрайна мрежа от заклинания — заклинания за сън, умиротворяване, укриване, ала те продължават да усещат моето присъствие — получувствителни, полусънни, полубудни. А аз напълно се изтощих да им се противопоставям. Това е най-страшното от всички места, тук няма надежда за човека. Когато ти ми даде вода, аз умирах от жажда, но не само водата ме спаси. Спаси ме силата на ръцете, които ми я поднесоха.
Като каза тези думи, той взе дланта й в своята и известно време я разглежда. После се обърна, направи няколко крачки из стаята и отново застана пред нея. Тя мълчеше.
— Наистина ли си помисли, че са мъртви? Твоето сърце чувства най-добре това. Те са тъмни и безсмъртни и мразят светлината: кратката, ярка светлина на нашата смъртност. Безсмъртни са, ала не са богове. И никога не са били. Не заслужават никоя човешка душа да ги боготвори.
Момичето слушаше с натежали очи, втренчено в потрепващия фенер.
— Какво си получила от тях, Тенар?
— Нищо — прошепна тя.
— Те нищо не могат да дадат. В тях няма творяща сила, силата им е насочена към мрака, към разрушението. Те не умеят да се отделят от това място, те са мястото. И то трябва да им бъде оставено. Не бива да се отричат, нито забравят. Обаче не бива и никога да се боготворят. Земята е красива, светла и блага. Но не само това. Земята също е страшна, мрачна и жестока. Заекът стене, когато умира в зелените ливади. Планините сключват огромни длани, в които е скрит огън. В морето има акули, има жестокост и в човешките очи. И там, където хората обожествяват всички тези неща и се унижават пред тях, там вирее злото. Има места на света, където се събира мракът, места, изцяло предадени на онези, които наричаме Безименни, на древните и свещени сили на Земята отпреди Светлината, силите на мрака, на разрухата, на лудостта… Мисля, че те са накарали твоята жрица Косила да полудее много отдавна. Мисля, че тя е пребродила тези пещери, както е пребродила лабиринта на своята душа, и не може вече да види светлината на деня. Говорила ти е, че Безименните са мъртви. Само една изгубена душа, душа, изгубена за истината, може да вярва в това. Те съществуват. Ала не са твои Повелители. И никога не са били. Ти си свободна, Тенар. Накарали са те да бъдеш роб, но ти се освободи.
Тя го слушаше, обаче лицето й оставаше непроменено. Повече той нищо не каза. И двамата потънаха в мълчание, но не в мълчанието преди нейното идване. Сега дишането им бе доловимо, както пулсът на живота във вените им и горящата свещ в калаения фенер, която тихо, приятно пращеше.
— Как научи името ми?
Той крачеше напред-назад из стаята, раздухваше по-сипалия се прах, протягаше ръце и рамене в усилие да се отърси от сковаващия студ.
— Да научавам имената е моят занаят. Виждаш ли, за да омагьосва, човек трябва да открие истинското име на нещата. В моя край ние цял живот крием истинските си имена освен от онези, в които имаме пълно доверие. Защото името спотайва голяма сила и голяма заплаха. Някога, в началото на времето, когато Сегой въздигнал островите на Землемория от океанските глъбини, всички неща носели истинските си имена. И всяка магия и досега зависи от познаването — повторното научаване, припомнянето — на този същински, древен език на Сътворението. Разбира се, трябва да се усвоят някои заклинания, някои начини да се използват думите. Трябва също да се познават последиците. Но животът на магьосника е посветен на откриването на имената и на начините, по които се стига до тях.
— Как откри моето име? Един миг той я гледаше с дълбок, чист поглед, отвъд сенките, които ги разделяха. Леко се поколеба:
— Това не мога да ти кажа. Ти приличаш на фенер, увит и дълбоко скрит на тъмно. Ала светлината грее въпреки всичко, светлината те не са успели да загасят. Не са успели да те скрият. Аз познах името ти, както познах светлината, Тенар. В това е моята дарба, моята сила. Не мога да ти открия нищо повече. Но кажи ми, какво ще правиш сега? Косила вече е намерила гроба празен. Какво ли ще стори?
— Не зная. Ако се появя горе, ще накара да ме убият. Една Върховна жрица, която е излъгала, се наказва със смърт. Може да ме принесе в жертва на стъпалата пред трона, стига да пожелае. И този път Манан ще трябва наистина да посече главата ми, а не просто да вдигне меч и да чака Тъмната фигура да го спре. Този път няма да бъде спрян. Мечът ще падне, за да отсече главата ми.
Говореше вяло и бавно. Той смръщи вежди:
— Ако останем дълго тук, ти, Тенар, ще полудееш. Гневът на Безименните се е спуснал над твоето съзнание. Както и над моето. По-добре е, че сега си тук, много по-добре. Но мина доста време, преди да дойдеш, и аз изразходвах голяма част от силата си. Никой сам не може дълго да противостои на Силите на мрака. Огромна е тяхната мощ.
Той спря да говори. Гласът му спадна и сякаш се загуби нишката на мислите му. Потри чело и отново отиде да пийне от манерката. Отчупи комат хляб и седна отсреща на сандъка да хапне.
Думите му бяха верни. Тя почувства тежест, някакъв натиск над съзнанието си, който замъгляваше и объркваше всяка мисъл и чувство. Въпреки това не бе уплашена, както по коридорите, когато идваше. Страшна беше само тази пълна тишина наоколо. На какво се дължеше тя? Никога по-рано Арха не беше се страхувала от тишината на Подземието. Но и никога не бе проявявала непокорство пред Безименните, не беше им се противопоставяла. Момичето горчиво се усмихна:
— Ето ни тук, седнали върху най-голямото съкровище в империята. Богът-крал би дал. всичките си жени, за да притежава и един сандък от него. А ние дори не отворихме някой капак да го погледнем.
— Аз отворих — каза Ястреба, докато дъвчеше.
— На тъмно ли?
— Запалих малко светлина. Магическа светлина. Трудно ми бе тук. Дори и жезълът не би ме облекчил много, ала без него беше като опит да запалиш огън с мокри дърва в дъжда. Все пак накрая се появи. И аз намерих онова, което търсех.
Арха бавно повдигна лице и го погледна:
— Пръстена ли?
— Половината пръстен. Другата половина е в тебе.
— В мене ли? Но другата половина е била изгубена.
— И намерена. Аз я носех на верижка около шията си. Ти ми я взе и ме попита дали не мога да се сдобия с по-добър талисман. Единственият талисман, по-добър от полупръстена на Ерет-Акбе, е целият пръстен. Ала, както се казва, половин хляб е за предпочитане пред нищо. Така че сега ти имаш моята половина, а аз — твоята.
Той й се усмихна през сенките на гробницата.
— Когато я взех от тебе, ти каза, че не зная какво да правя с нея.
— Това е вярно.
— А ти самият знаеш ли? Магьосникът кимна.
— Разкажи ми: какъв е този пръстен, как си се сдобил със загубената половина, как си достигнал дотук, защо. Трябва да узная всичко и тогава може би ще разбера какво да сторя.
— Може би. Добре. Какво представлява пръстенът на Ерет-Акбе ли? Е, сама виждащ, че не изглежда скъпоценен, дори не е и пръстен. Прекалено е голям. Възможно е да е бил гривна, но пък тогава е твърде малък. Никой не знае за кого е бил предназначен. Носила го е красавицата Елфаран навремето, преди остров Солеа да потъне в морето. Когато тя го е носила, пръстенът е бил вече много древен. Накрая попаднал в ръцете на Ерет-Акбе … Металът е чисто сребро, пробито с девет дупки. От външната страна има вълнообразен знак, а от вътрешната — деветте Руни на силата. Върху твоята част са четири от руните и половината от петата; върху моята — също. Счупен е точно през средата на един от символите, който е унищожен. Оттогава му казват Изчезналата руна. Магьосниците познават останалите осем: Пир, която пази от лудост, от вятър и огън; Гес, даряваща издръжливост, и така нататък. Но Изчезналата руна е онази, която е обединявала земите. Била е Руната на единението, знакът на суверенната власт, знакът на мира. Никой крал не би управлявал добре, ако не управлява под този знак. Не се знае как е бил изписан. След като бил изгубен, изчезнали великите крале на Хавнър. Появили се принцове и тирани, възникнали войни и вражди между всички краища на Землемория.
И тъй, мъдрите владетели и магьосниците от Архипелага поискали пръстена на Ерет-Акбе, за да възстановят Изчезналата руна. Ала накрая се отказали да изпращат хора да го търсят, защото никой не успял да се сдобие с едната половина в Гробниците на Атуан, а другата половина, която Ерет-Акбе дал на един каргадски крал, оттогава насетне изчезнала. Решили, че няма смисъл да се дири. Това било преди много години.
И така, ето как стигнах до амулета. Когато бях на малко повече от твоите години, се бях впуснал в една гонитба, нещо като преследване по море. Онова, което преследвах, ме подведе и аз се намерих изхвърлен на пустинен остров, недалеч от бреговете на Карего-Ат и Атуан, югозападно оттук. Островчето беше малко, не по-голямо от пясъчна ивица, по средата с дълги затревени дюни, един извор солена вода и нищо друго.
Там живееха двама души — старец и старица. Мисля, че бяха брат и сестра. Те изпаднаха в ужас, щом ме видяха. Не зная колко дълго не бяха зървали друго човешко лице. Може би години, десетки години. Но аз бях в нужда и те се държаха любезно с мен. Имаха колиба от плавей, имаха и огън. Старицата ме хранеше — миди, които отлепяше от скалите при отлив, и сушено месо от морски птици, които убиваха с камъни. Страхуваше се от мене, обаче ми даваше храна. После, когато престанах да я плаша, старата жена ми се довери и ми показа своето съкровище. И тя си имаше съкровище… Това беше една малка рокля, изтъкана от коприна, посипана с перли. Малка детска рокля, роклята на принцеса. Самата старица бе облечена в нещавена тюленова кожа,
Не можехме да водим разговор — по онова време аз не владеех каргадски, а те не говореха никой от езиците на Архипелага и съвсем слабо собствения си език. Изглежда, бяха доведени там като деца и оставени да умрат. Не зная защо, а подозирам, че и те самите не знаеха. Не познаваха нищо освен острова, вятъра и морето. Но когато си тръгнах, тя ми направи подарък. По-дари ми изчезналата половина от пръстена на Ерет-Акбе.
Той за миг прекъсна разказа си. — Не знаех какво е това, тя — също. Най-големият дар на този век и на този свят беше даден от една бедна, невежа старица, облечена в тюленова кожа, на един глупав развейпрах, който го пъхна в джоба си, каза „Благодаря“ и отплува… И така, аз продължих пътя си и сторих, каквото трябваше да сторя. После изникнаха други неща, ходих до Драконовия пробег на запад и така нататък. Но винаги носех това нещо със себе си, защото изпитвах благодарност към старицата, подарила ми единственото, което имаше. Сложих му верижка в една от пробитите дупки, носех го и никога не мислех за него. И тогава, веднъж в Селидор — най-отдалечения остров, земята, където Ерет-Акбе загина в битка с дракона Орм, — в Селидор аз говорих с един дракон от потеклото на Орм. Той ми разкри какво носех на гърдите си.
Видя му се смешно, че не зная. Драконите ни смятат за доста забавни. Ала те си спомнят Ерет-Акбе. За него говорят така, сякаш е бил дракон, а не човек.
Когато се завърнах във Вътрешните земи, отидох най-сетне в Хавнър. Аз съм роден в Гонт, далеч на запад от вашите Каргадски земи, и оттогава бях скитал много, но никога не бях ходил в Хавнър. Дошло бе времето да отида. Там видях белите крепости и говорих с великите мъже, с търговците, принцовете и господарите на стародавни владения. Разказах им за своето притежание. За това, че стига да поискат, ще тръгна да търся другата половина на пръстена в Гробниците на Атуан, за да се възстанови Изчезналата руна, ключът към мира. Защото до болка ни е нужен мир на този свят. Те щедро ме възхваляваха, а един от тях дори ми даде пари, за да стегна лодката си. И тъй, аз научих вашия език и дойдох в Атуан.
Той замлъкна, вгледан в сенките пред себе си.
— Хората от нашите градове не познаха ли по говора и по кожата ти, че си от Запада?
— О, да заблудиш хората е лесно — отвърна гостът с отсъстващ глас, — щом владееш някои трикове. Правиш илюзорни промени и никой освен друг магьосник не може да проникне зад тях. А тук, в Каргадските земи, вие нямате вълшебници и магьосници. Чудна работа. Прогонили сте толкова отдавна своите вълшебници, забранили сте Изкуството на магията. И вече едва ли вярвате в него.
— Мене са ме учили да не вярвам. То противоречи на ученията на Жреците-крале. Но зная, че само магия би могла да те доведе в Гробниците и да те преведе през вратата в червените скали.
— Не само магия, а и добро напътствие. Ние използваме писмеността, струва ми се, повече от вас. Ти можеш ли да четеш?
— Не, това е едно от черните умения. Той кимна:
— Обаче е полезно. Неуспял крадец някога е оставил описание на Гробниците на Атуан и напътствие как да се влезе, ако човек умее да използва едно от Великите заклинания за отваряне. Всичко това е записано в една книга в съкровищницата на принца на Хавнър. Той ми даде да го прочета. Така стигнах чак до Голямата пещера.
— До Подземието.
— Крадецът, който е описал пътя за влизане, смятал, че съкровището е там, в Подземието. Аз го търсих, но имах чувството, че трябва да е скрито по-добре навътре в Лабиринта. Знаех входа на Лабиринта и когато те видях, се спуснах нататък с намерение да се скрия в проходите и да потърся съкровището. Разбира се, сгреших. Безименните вече ме бяха уловили и влудяваха съзнанието ми. Оттогава ставам все по-слаб и по-глупав. Човек не трябва да им се покорява, трябва да се противопоставя, да поддържа духа си винаги силен и сигурен. Отдавна съм разбрал това. Ала е трудно да го постигнеш тук, където те са толкова могъщи. Те не са богове, Тенар. Но са по-силни от всеки човек. Дълго останаха в мълчание.
— Какво друго намери в сандъците със съкровищата? — попита тя с безразличие.
— Боклук. Злато, скъпоценни камъни, корони, мечове. Нищо, което да принадлежи на жив човек… Кажи ми, Тенар, как си била избрана за Жрица на Гробниците ?
— Когато умре Първата жрица, тръгват из целия Атуан да търсят момиченце, родено в нощта на нейната смърт. И винаги намират. Защото то е Преродената жрица. Щом детето навърши пет години, те го довеждат тук, в това Място. А когато стане шестгодишно, отдават го на Силите на мрака да погълнат душата му. Така то им принадлежи и им е принадлежало от началото на времето. И е лишено от име.
— Вярваш ли в туй?
— Винаги съм вярвала.
— И сега ли? Арха нищо не каза.
Отново помежду им се спусна сенчесто мълчание. Дълго след това тя помоли:
— Разкажи ми… разкажи ми за драконите на Запад.
— Тенар, какво ще правим? Не можем да останем тука и да си разправяме истории, докато изгори свещта и отново падне мрак.
— Не зная какво да правя. Страх ме е. Тя бе седнала изправена върху каменния сандък със скръстени ръце и приказваше високо като през болка.
— Страхувам се от мрака. Той нежно й заговори:
— Трябва да направиш избор. Или да ме оставиш, да заключиш вратата, да се изкачиш пред твоите олтари и да ме предадеш на Повелителите си; после да отидем при жрицата Косила — и това ще бъде краят на всичко. Или да отключиш вратата и да излезеш през нея заедно с мене. Остави Гробниците, остави Атуан и ела с мен отвъд морето. И това ще бъде началото. Трябва да бъдеш или Арха, или Тенар. Не можеш да бъдеш и двете.
Дълбокият глас беше нежен и сигурен. Тя се вгледа през сенките в лицето му, което бе строго и белязано но в което нямаше жестокост, нямаше измама.
— Ако се откажа да служа на Силите на мрака, те ще ме убият. Ако изоставя това Място, ще умра.
— Ти няма да умреш. Ще умре Арха.
— Не мога…
— За да се прероди, човек трябва да умре, Тенар. Не е толкова трудно, колкото изглежда от обратната страна.
— Те няма да ни пуснат да излезем никога.
— Може би. Обаче си струва да опитаме. Ти имаш познание, а аз имам умение. Помежду ни е… Той направи пауза.
— Помежду ни е пръстенът на Ерет-Акбе.
— Да, така е. Но аз мислех за още нещо помежду ни. Наречи го доверие… Това е неговото име. То е нещо велико. Макар и всеки от нас поотделно да е слаб, с него ние сме силни, по-силни от Силите на мрака.
Очите му, ясни и светли, се открояваха върху белязаното му лице.
— Чуй, Тенар. Дойдох тук като крадец, като враг, опълчен срещу тебе. А ти ми оказа милост и ми се довери. И аз ти се доверих от първия път, в който за миг зърнах лицето ти в пещерата под Гробниците, красотата му в мрака. Ти доказа своето доверие. Аз не се разочаровах. Ще ти дам всичко, което имам. Истинското ми име е Гед. То е твое, за да го пазиш.
Беше се изправил и й подаваше един полукръг от пробито и изваяно сребро:
— Нека да съединим пръстена.
Тенар го пое от ръката му. Махна от шията си сребърната верижка и изхлузи другата половина от нея. Постави двете части върху своята длан, така че счупените ръбове се съединиха и пръстенът стана цял.
Тя не вдигна лице. Само каза:
— Ще дойда с тебе.
10. ГНЕВЪТ НА МРАКА
При тези думи мъжът на име Гед сложи ръка върху нейната, която държеше счупения талисман. Тя се стресна, вдигна глава и го видя зачервен от живот и ликуване, усмихнат. Това я разтревожи и уплаши.
— Ти направи и двама ни свободни — каза той. — Сам никой не постига свободата. Хайде, нека не губим повече време, докато все още го имаме. Покажи ми отново пръстена за малко.
Тенар бе скрила сребърните половини, но по негова молба пак ги показа на дланта си. Счупените краища се докосваха.
Без да ги вземе, той положи десница над тях, изрече няколко думи и по лицето му внезапно изби пот. Тя усети как дланта й странно потръпна, сякаш върху нея се бе разбудило малко спящо животинче. Гед си пое дълбоко дъх, отпусна се и избърса чело.
— Така — каза той, взе пръстена на Ерет-Акбе и го плъзна през пръстите плътно около дясната й китка. — Така. Става ти. Сигурно е бил гривна на жена или дете.
Загледа се в него със задоволство.
— Дали ще се закрепи — промърмори нервно тя, чувствайки нежната и хладна сребърна пластинка около тънката си ръка.
— Ще се закрепи. Не можех да слепя с проста магия пръстена на Ерет-Акбе, както селска врачка би поправила някакъв си бакър. Трябваше да призова Силите на съзиданието и да го възстановя единен. Сега той е цял, сякаш никога не се е чупил. Трябва да тръгваме, Тенар. Ще донеса торбата и манерката. Сложи си наметалото. Има ли още нещо?
Додето тя се суетеше пред вратата, за да я отвори, той спомена:
— Иска ми се да си взема жезъла.
— Пред вратата е. Донесла съм го — прошепна Тенар.
— Защо си го донесла? — учуди се той.
— Смятах… да те преведа през вратата. Да те пусна да си вървиш.
— Не си имала такъв избор. Би могла да ме превърнеш в роб и ти да останеш роб; или да ме освободиш и свободна да ме последваш. Хайде, малката ми, събери смелост и превърти ключа.
Тя завъртя драконообразното езиче на ключа и отвори вратата към ниския черен коридор. Излезе от Съкровищницата на Гробниците с пръстена на Ерет-Акбе върху ръката си, а мъжът я последва.
Дочу се не толкова шум, колкото се почувства слаба вибрация в стените, настилката и пода, целите от скала. Донякъде напомняше далечен трясък от тежък предмет, паднал на голямо разстояние оттук.
Косите й настръхнаха. Без да спира, тя духна пламъка в тенекиения фенер. Чуваше стъпките на мъжа зад себе си. Съвсем тихо и така близо, че дъхът му докосна косите и, той каза:
— Остави фенера. Аз мога да запаля светлина, ако е нужно. Кое време е вън?
— Когато идвах насам, отдавна минаваше полунощ.
— Тогава ще трябва да продължим. Тенар не помръдна. Разбра, че се налага да го води. Единствено тя знаеше пътя за излизаме от Лабиринта и той чакаше, за да я последва. Тръгна приведена, защото тунелът бе много нисък, но вървеше с бърза крачка. От невидими пролуки полъхваха хлад и остър, усоен мирис — безжизненият дъх на огромната кухина под тях. Когато проходът леко се извиси и тя вече можеше да се изправи, забави ход и започна да брои крачките си при наближаването на пропастта. Стъпвайки леко и усещайки всяко нейно движение, Гед я следваше отблизо. Щом Тенар спря, на минутата спря и той.
— Ето я пропастта — прошепна тя. — Не мога да налучкам ръба. А, не, тук е. Внимавай, струва ми се, че камъните са разклатени… Не, не, почакай — наистина са разклатени …
Предпазливо се измъкна назад, понеже настилката под краката и се люлееше. Мъжът я хвана за ръка да я подкрепи. Сърцето й биеше силно.
— Ръбът не е стабилен. Камъните се клатушкат.
— Ще запаля малко светлина да ги зърна: Ще се опитам да ги укрепя с необходимата дума. Всичко е наред, малката ми.
Мина й през ума колко е странно, че той я наричаше, както винаги я бе наричал Манан. Щом на върха на жезъла се появи бледият светлик, наподобяващ светенето на гнило дърво или звезда иззад мъгла, Тенар стъпи върху тясната ивица край черната бездна и видя как в тъмното зад магьосника се мержелее масивна фигура, в която разпозна Манан. Но гласът й заседна в гърлото като уловен с примка и тя не можа да извика.
Манан се опита да блъсне Гед от несигурната му опора в пропастта и в тоя момент той вдигна очи, съзря го и с внезапен крясък на изненада или гняв замахна с жезъла към него. При този вик светлината блесна, бяла и непоносима, право в лицето на евнуха. Манан закри очи с огромната си ръка, отчаяно протегна другата да улови Гед, ала не успя и падна.
Падна, без да извика. От черната пропаст не достигна звук от удар на тяло, нито смъртен стон, нищо, съвсем нищо. С опасност за живота си, долепени до ръба, коленичили, замръзнали на самия край, Гед и Тенар не помръдваха. Ослушваха се. Не чуха нищо.
Сивкавият сноп светлина бе едва видим.
— Ела — каза Гед и й подаде ръка. Тя я пое, направи три рисковани стъпки и той я преведе. После загаси светлината.
Тенар отново тръгна напред, за да води. Беше съвсем вцепенена, лишена от мисъл. Едва след някое време се запита: дали беше надясно или наляво ?
Тук спря. Зад нея на няколко стъпки спря и той и нежно я запита:
— Какво има?
— Изгубих се. Запали светлина.
— Изгуби ли се?
— Аз… аз обърках броя на завоите.
— Броил съм ги — приближи се Гед. — Ляв завой след пропастта, после десен и отново ляв.
— Тогава следващият ще бъде отново десен — каза автоматично тя, но не помръдна. — Запали светлина.
— Светлината няма да ни ориентира за пътя, Тенар.
— Нищо не би могло да ни ориентира. Ние го загубихме. Свършено е с нас.
Над нейния шепот се спусна мъртвешко мълчание, погълна го.
Тя усети спътника си, неговото движение и топлина близо до себе си в хладния мрак. Той потърси ръката й и я пое в своята:
— Върви нататък, Тенар. Следващият завой вдясно.
— Запали светлината — примоли се момичето. — Тези тунели имат толкова много завои…
— Не мога. Нямам излишна сила. Тенар, те са… Те знаят, че сме напуснали съкровищницата. Знаят, че минаваме край пропастта. По следите ни са. Търсят ни, търсят волята ни, духа ни, да го убият, да го погълнат. Трябва непрестанно да ги отклонявам. Влагам цялата си сила. Трябва да издържа на натиска им. Заедно с тебе. С твоята помощ. Длъжни сме да продължим.
— Оттук няма излизане — отвърна тя, но пристъпи напред. После още веднъж, с колебание, сякаш всеки път под нея се разтваряше черната куха пропаст с цялата си подземна празнота.
Той държеше здраво и топло ръката й в своята. Продължиха така пътя си.
Стори им се, че мина много време, преди да достигнат стълбата. Преди тя не изглеждаше толкова стръмна, с тези хлъзгави резки в скалата вместо стъпала. Но те я изкачиха и после тръгнаха малко по-бързо, защото Тенар знаеше, че витият проход продължава след стълбите дълго без завои. Пръстите й се ориентираха по лявата стена и налучкаха един отвор вляво.
— Оттук — промълви тя, обаче той се дръпна назад: нещо в движенията й го усъмни.
— Не — запъна се объркана жрицата, — не този, следващият вляво. Вече не зная. Не мога да се справя. Няма излизане оттук.
— Отиваме към Рисуваната стая — каза тихият глас в мрака. — Как се стигаше дотам?
— След този завой — левия.
Тя продължи да води. Направиха дълга обиколка около една уловка и се запътиха към прохода, чието разклонение вдясно водеше към Рисуваната стая.
— Направо — прошепна Тенар и мракът, който се разпростираше толкова дълго, сега започна да става по-поносим, защото тя стотици пъти бе преброявала завоите и познаваше добре пътя към Желязната врата.
Въпреки странната тежест в съзнанието си Тенар не можеше да се заблуди, щом не се стараеше нарочно да мисли. Но те все повече и повече доближаваха онова, което й тегнеше, и бяха толкова уморени и потиснати, че тя един-два пъти простена, силейки се да помръдне. Мъжът до нея дишаше тежко, задържаше дъх отново и отново, с огромно усилие, напрегнал цялото си тяло. Понякога рязко и приглушено изпускаше дума или сричка. По този начин най-сетне достигнаха Желязната врата. И обладана от внезапен ужас, Тенар изтегли ръка.
Вратата беше отворена.
— Бързо! — извика тя и дръпна спътника си. После, от другата страна, се спря.
— Защо ли беше отворена? — запита се Тенар.
— Защото на твоите Повелители им е нужна ръката ти, за да я затвори.
— Ние стигнахме до… — гласът и изневери.
— До сърцето на мрака. Зная това. Все пак сме вън от Лабиринта. Как се излиза от Подземието?
— Пътят е един. Вратата, през която си влязъл, не се отваря отвътре. Пътят върви през пещерата и през проходите до таванския отвор зад трона, в Тронната зала.
— Тогава трябва да тръгнем по него.
— Но там е тя — промълви момичето. — Там е, в Подземието. В пещерата, рови в празния гроб. Не мога да мина край нея, о, не, не мога отново да мина край нея!
— Тя вече си е тръгнала оттам.
— Не мога.
— Тенар, тъкмо сега аз крепя покрива над главите ни, държа стените, за да не се срутят върху нас. Правя го, откакто преминахме пропастта, където ни причака техният слуга. След като мога да укротя земетръса, нима те е страх да срещнеш една човешка душа заедно с мене? Имай ми доверие, както аз имам доверие в тебе. Ела.
Запътиха се по-нататък.
Безконечният тунел се отвори. Те доловиха разширяването, уголеменото пространство на мрака. Навлезли бяха в огромната пещера под Надгробните камъни. Понечиха да я заобиколят, опирайки се о дясната стена. Тенар измина само няколко крачки, преди отново да спре:
— Това пък какво е? — промълви тя, гласът й едва излизаше от устата.
В тази мъртва, огромна черна шупла въздух се долавяше някакъв шум — разтърсване или трепет, звук, който пролазваше в кръвта, достигаше до мозъка на костите. Стените, изваяни от времето, откънтяваха ли откънтяваха под пръстите й.
— Продължавай — тембърът на мъжа беше сух и напрегнат. — Побързай, Тенар.
Докато тя се препъваше напред, съзнанието й виеше, мрачно и разтърсено като подземна гробница:
— Простете ми. О, Повелители мои, о, Безименни, най-древни сили, простете ми, простете ми! Никакъв отклик. Отклик никога не бе имало. Достигнаха прохода пред Тронната зала, изкачиха се по стълбите и ето че най-сетне се намериха на последните стъпала, а таванският капак беше над главите им. Той стоеше затворен, както винаги го оставяха. Тя натисна пружината, с която се отваряше, но капакът не помръдна.
— Счупен е, заключен е — каза Тенар. Гед се изкачи покрай нея и натисна с гръб капака. Не помръдваше.
— Не е заключен, ами е затиснат с нещо тежко.
— Ще успееш ли да го отвориш?
— Може би. Мисля, че горе чака тя. Край нея има ли мъже?
— Дюби и Юахто, възможно е и други надзиратели. Там мъжете нямат право да влизат…
— Не мога едновременно да правя заклинание за отваряне, да държа хората горе в бездействие и да противостоя на волята на мрака — размишляваше той със спокоен глас. — Тогава трябва да опитаме през другата врата, в скалите, откъдето влязох. Тя е убедена, че не се отваря отвътре.
— Убедена е. Веднъж ме накара да опитам.
— Значи може да не я вземе предвид Хайде, Тенар, хайде!
Тя заслиза по каменните стъпала, които така скърцаха и се клатеха, сякаш в Подземието долу бяха опънати тетива.
— Какво е това клатене?
— Ела — той бе толкоз непоколебим и уверен, че Тенар се подчини и запълзя обратно надолу, по проходите и стълбите, обратно към ужасната пещера.
На входа я връхлетя такъв страхотен изблик от сляпа и разтърсваща омраза, че тя се сниши и несъзнателно изкрещя:
— Те са тук! Те са тук!
— Тогава покажи им, че и ние сме тук — рече мъжът и ярка светлина се излъчи от жезъла и от пръстите му, разбивайки се като морска вълна на слънце о хилядите диаманти по тавана и стените: едно светлинно великолепие, в което те пробягаха цялата пещера, а сенките им препускаха надалеч от тях по белите рисунки, блестящите процепи и празния отворен гроб.
Тичаха към ниската врата — надолу по тунела, приведени, тя първа, той след нея. Там, в тунела, скалите ечаха и се клатеха под краката им. Но светлината, ослепителна, още ги следваше. Когато видя мъртвешкото каменно лице пред себе си, тя чу отвъд земното ехтене неговият глас да изрича една дума и щом падна на колене, над главата й жезълът удари затворената врата в червените скали. Те пламнаха в бяло като подпалени и се разпукаха на две страни.
Над тях небето предизгревно просветляваше. Съзираха се няколко сребърни звезди, високи и хладни. Тенар зърна звездите, усети нежния вятър по своето лице. Не се изправи, остана там просната между земята и небето.
Мъжът — странна тъмна фигура в предутринната полусветлина — хвана ръката й зад гърба и я потегли, за да се изправи. Лицето му бе почерняло и изкривено като на дявол. Тя се сви на кълбо и се отдръпна от него, крещейки ужасена с глас, плътен и не неин:
— Не! Не! Не ме докосвай, остави ме, върви си! Сгърчено одве, момичето се дръпна към ронливата, безръба паст на Гробниците.
Здравото му ръкостискане се разхлаби. Той изрече с тих глас:
— В името на залога, който носиш, моля те, Тенар, тръгни с мене.
Тя погледна звездната светлина, която падаше върху сребърната гривна на китката й. Втренчи се в него и се изправи зашеметена. Подаде му ръка и тръгна. Не можеше да тича. Заспускаха се по хълма. От черната уста между скалите зад гърба им долиташе дълъг, провлачен смъртен вой на омраза и жалба. Наоколо се свличаха камъни. Земята се тресеше. Продължиха да вървят, очите й все още оставаха втренчени в проблясъка на звездна светлина върху китката й.
Намираха се в една сумрачна долина на запад от Мястото. Започваха да се изкачват. И съвсем внезапно той я накара да се обърне:
— Погледни.
Тя хвърли взор назад. Бяха прекосили долината и стояха на нивото на Надгробните камъни, деветте огромни монолита, които се издигаха възправени или полегнали над пещерата с диамантите и гробовете. Възправените камъни се движеха. Поклащаха се и бавно се свеждаха като корабни платна. Един от тях внезапно се дръпна и източи; някаква тръпка премина през него и той падна. Падна още един и се разби, подобно на първия. Ниският купол на Тронната зала отзад, черен на фона на жълтеникавото небе, се тресеше. Стените се издуваха. Цялата огромна грамада от камък и зидария промени формата си като глина в течаща вода, сниши се и сред тътена на внезапна вихрушка от отломъци и прахоляк се наклони настрани и рухна. Повърхността на долината се нагъна и раздруса. Нещо като вълна премина през хълма и между Надгробните камъни зейна огромна пукнатина. Тя открехна подземния мрак, процеждайки сива димна струйка прах. Камъните, останали прави, се строполиха в нея и бяха погълнати. Сетне грубите черни уста се сключиха с трясък, отекнал сякаш в самото небе. Хълмът се разтърси още веднъж и затихна.
Тенар отмести поглед от този ужасен земетръс към мъжа до нея, чието лице никога не бе виждала на дневна светлина.
— Ти го укроти — изрече тя и гласът и се процеди като вятър в тръстика подир мощния трясък и рев на земята. — Ти успокои земетръса, гнева на мрака.
— Трябва да продължим — отвърна Гед, като обърна гръб на изгрева и рухналите Гробници. — Уморен съм, студено ми е…
Докато вървяха, той се препъваше и тя хвана ръката му. И двамата не можеха да се движат по-бързо, влачеха се. Бавно, сякаш два малки паяка по гигантска стена, те пъплеха нагоре по широкия склон на хълма, докато стигнаха върха, където земята бе изсъхнала, пожълтяла от изгряващото слънце и прорязана от дългите пръснати сенки на пелина. Пред тях се възправяха Западните планини с подножия от лилави и златисти възвишения. Поспряха, после се прехвърлиха отвъд билото на хълма, откъдето Мястото на Гробниците не можеше да се види, и изчезнаха от погледа.
11. ЗАПАДНИТЕ ПЛАНИНИ
Тенар се събуди от лошите си сънища далеч от местата, които бе кръстосвала толкова дълго, че плътта й се беше стопила и в мрака прозираха белите кости на ръцете й.Щом отвори очи, зърна златна светлина и вдъхна силния мирис на пелин. Със събуждането си тя изпита сладост, удоволствие, което я прониза цялата, преизпълни я. Надигна се и седна, протегна ръце изпод черните ръкави на робата и се огледа наоколо с неописуема радост.
Бе вечер. Слънцето се спускаше зад планините, които се мержелееха близко и високо на запад, но отблясъците му изпълваха цялата земя и небе: обширното, чисто зимно небе и ширната, гола, златиста земя с нейните планини и просторни долини. Вятърът бе стихнал. Беше студено и абсолютно тихо. Нищо не помръдваше. Листата на пелиновите храсти наблизо бяха сухи и сиви, стъбълцата на дребните, изсушени пустинни треви боцкаха дланта й. Всепроникващият блясък на светлината гореше по всяка клонка, по всеки сух лист или стъбло, по хълмовете, във въздуха.
Погледна вляво. Мъжът лежеше върху тази пустинна земя, увит в своето наметало, подложил десница под главата си, потънал в дълбок сън. В съня лицето му изглеждаше строго, почти смръщено, ала лявата му ръка се бе отпуснала в прахоляка край един малък магарешки бодил с главичка, още обвита в прокъсан сив пух и крехки защитни шипове. Този мъж и малкият пустинен магарешки бодил, бодилът и спящият мъж…
Това беше човек с мощ, сродна и равна на Древните сили на Земята — човек, който говореше с дракони и укротяваше земетръси със словото си. И ето го — спи легнал сред боклуците и един малък магарешки бодил расте до ръката му. Всичко това изглеждаше твърде странно. Да живееш, да бъдеш на този свят, беше много по-велико и чудно, отколкото тя някога си бе представяла. Небето досягаше със своя блясък прашната му коса и обви бодила в кратка позлата.
Светлината бавно чезнеше. Студът при това се сгъстяваше сякаш с всяка минута. Тенар се изправи и се зае да събира крехки пелинови съчки, вдигаше опадали вейки, кършеше жилави клони, които растяха наоколо едри и чепати. Бяха спрели тук по обяд, безсилни да продължат от умора. Достатъчен заслон им бяха няколко закърнели хвойни и западният склон на хребета, по който се бяха спуснали. Пийнаха малко вода от манерката, легнаха и заспаха.
Имаше и по-големи клони, разпилени под младите дървета. Тя ги събра. Издълба ямичка в един ъгъл, образуван от забити в земята скали, стъкна огън и го накладе с кремъчното си огниво. Праханта от пелянови клонки и листа пламна веднага. Сухите клони разцъфтяха в розови пламъци с мирис на смола. Сега всичко около огъня потъна в пълен мрак. Звездите отново се показаха сред огромното небе.
Спящият се събуди от съсъка и пращенето на огнището. Седна, потри с длани изцапаното си лице и най-сетне вдървено се изправи и се приближи до пламъците.
— Питам се… — започна сънено той.
— Зная, но не можем да прекараме нощта тук без топлина. Много студено става. След малко тя добави:
— Освен ако владееш магия, която да ни сгрее или да прикрие огъня.
Седнал до огнището и почти докосвайки го с крака, Гед обви коленете си с ръце:
— Брр… Един огън е нещо много по-добро от магията. Направил съм наоколо една малка илюзия. Ако някой мине, всичко ще му се стори само съчки и камъни. Как мислиш? Дали ще тръгнат след нас?
— Страхувам се, но ми се струва, че няма да го направят. За тебе не знае никой освен Косила. Косила и Манан. А те са мъртви. Когато рухна храмът, Косила сигурно е била там. Тя ни причакваше край таванския отвор. Всички останали ще помислят, че съм се намирала в Тронната зала или Гробниците и съм била премазана от земетръса.
Момичето също обви коленете си с ръце и потрепера:
— Надявам се, че другите сгради не са се срутили. От хълма се виждаше трудно поради праха. Положително не са се съборили всички храмове и домове, не се е съборил и Големият дом, където спят момичетата.
— Мисля, че не. Гробниците се самопогълнаха. Когато се обърнах, забелязах златистия покрив на един от храмовете. Все още си стоеше. А долу по хълма се виждаха фигурите на тичащи хора.
— Какво ли ще приказват, какво ли ще си помислят… Бедната Пенте! Сега може би ще трябва да стане Върховна жрица на Бога-крал. А тя винаги е искала да избяга, докато аз — не. Може би вече ще успее.
Тенар се усмихна. В нея бликаше радост, която никаква магия, никакъв страх не биха могли да помрачат. Това бе същата радост, споходила я при събуждането й в златистата светлина. Тя отвори торбата и извади два малки плоски самуна. Подаде отвъд огъня единия на Гед, а другия захапа.
Хлябът бе твърд, квасен и много вкусен.
Те мълчаливо дъвчеха известно време.
— Колко далеч сме от морето?
— Дойдох оттам за две денонощия. Обратният път ще бъде по-дълъг.
— Аз съм издръжлива — каза Тенар.
— Да, и храбра. Но спътникът ти е уморен — отвърна с усмивка той. — А и нямаме много хляб.
— Дали ще открием вода?
— Утре, в планините.
— Ще успееш ли да намериш храна? — тя зададе въпроса си доста неопределено и примирено.
— За лов са нужни време и оръжие.
— Виждаш ли, аз имах предвид чрез заклинания.
— Мога да повикам заек — рече Гед, докато разравяше огъня с усукана хвойнова пръчка. — Сега зайците излизат от леговищата си наоколо. Тяхното време е вечерта. Мога да позова някой по име и той да дойде. Ала ти би ли уловила, одрала и сготвила заек, който е повикан при тебе по този начин? Ако умираш от глад — може би. Но мисля, че това ще разруши доверието.
— Да. Смятах, че просто умееш…
— Да измайсторя вечеря — каза той. — О, бих могъл. В златни съдове, ако поискаш. Обаче ще бъде само илюзия, а когато се храниш с илюзия, оставаш по-гладен отпреди. Можеш да се заситиш толкова, колкото ако преглъщаш собствените си думи.
За миг тя видя белите му зъби да проблесват на светлината на огъня.
— Особено е твоето магьосничество — произнесе с известно достойнство на равнопоставена, като жрица, която се обръща към магьосник. — Изглежда приложимо само към големите неща.
Той сложи още дърва в огнището, което лумна във фоерверки от искри и блясък с аромат на хвойна.
— Можеш ли да повикаш заек?
— Искаш ли? Тенар кимна.
Той се извърна от огъня и проговори тихо към огромния звезден мрак:
— Кебо… О, Кебо…
Тишина. Нито звук, нито движение. Едва след някое време, в самия край на потрепващата светлина от огнището, се показа кръгло око като топче от черен кехлибар, съвсем ниско до земята. Извивка на гръб с козина, едно ухо, дълго, будно, наострено.
Гед проговори пак. Ухото помръдна и неусетно се появи още едно ухо иззад сенките. После малкото животинче се обърна и Тенар го видя за миг цялото да се завръща безгрижно към делата си в нощта с къс, безшумен, гъвкав подскок.
— Ах — въздъхна тя, — толкова е красиво. Сетне попита:
— Аз бих ли могла да направя същото?
— Ами…
— Това е тайна — внезапно каза Тенар, отново обхваната от чувство на гордост.
— Името на заека е тайна. Човек не бива да го използва лекомислено, без причина. Но виждаш ли, силата на призоваването не е тайна, а по-скоро дар, мистерия.
— О, ти я притежаваш, зная!
В гласа й имаше обожание, нескривано зад привидна насмешка. Той погледна към спътничката си, без да отвърне.
Наистина бе все още изтощен от борбата с Безименните. Изчерпал беше силата си в тресящите се тунели. Макар да беше спечелил, останал му бе малко дух, за да може да ликува. Скоро пак се сви съвсем близо до огнището и заспа.
Тенар остана седнала да поддържа огъня и да наблюдава светлината на зимните съзвездия от хоризонт до хоризонт; додето главата й се замая от великолепието и тишината и тя задряма.
Събудиха се и двамата. Огънят беше угаснал. Звездите, които бе съзерцавала, сега се издигаха високо над планините и на изток бяха изгрели нови. Сепнаха се от студа, сухия студ на пустинната нощ, и от вятъра, който напомняше ледено острие. На небето от югозапад се спускаше облачна завеса.
Дървата, събрани за огрев, бяха свършили.
— Хайде да се разходим — каза Гед. — Малко остава до изгрева.
Зъбите му тракаха и тя едва успяваше да го разбере. Поеха нагоре по дългия, полегат западен склон. На звездната светлина храстите и скалите се открояваха черни и беше лесно да се върви като през деня. След първоначалния студ те се стоплиха от движението. Престанаха да се гушат и треперят и тръгнаха по-леко. И така, до изгрев слънце, изкачиха първото възвишение на Западните планини, които бяха обграждали живота на Тенар до този момент.
Спряха в горичка, чиито дървета още имаха златни потрепващи листа по клоните. Тя не познаваше други видове освен хвойната, болнавите тополи край речните извори и четиридесетте ябълкови дървета в градините на Мястото. Сред трепетликите слабо дюдюкаше някаква мъничка птица. Под клонаците течеше извор, тесен, но силен, който мъжки ревеше над камъни и падове, твърде бърз, за да замръзне. Тенар едва ли не се уплаши от него. Бе привикнала към пустинята, дето всичко тънеше в тишина и се движеше бавно — мудните реки, сенките на облаците, кръжащите лешояди.
Те си поделиха къс хляб и последното ронливо парче сирене за закуска, отдъхнаха малко и продължиха нататък.
Привечер вече се бяха изкачили нависоко. Времето бе облачно и ветровито, вкочаняваше. Разположиха се в долината на друг поток, където имаше много дърва, и този път накладоха голям огън, на който можеха да се стоплят хубаво.
Тенар беше щастлива. Открила бе катерича хралупа със запаси, оставени без заслон от едно паднало дърво — това бяха няколко шепи орехи и ядки с гладка черупка, които Гед, незнаещ добре каргадски, нарече убир. С два камъка тя ги счупи и поднесе всяка втора ядка на мъжа.
— Иска ми се да останем тук — промълви Тенар, взряна надолу към ветровитата сумрачна долина между хълмовете. — Харесва ми това място.
— Мястото е хубаво — съгласи се той.
— Насам никога не идват хора.
— Не идват често… Аз съм роден сред планините — отвърна Гед. — В Гонтската планина. Когато отплаваме към Хавнър, ако се насочим на север, ще минем покрай нея. Красива е да се види зимно време, издигаща се от морето цялата бяла, като огромна вълна. Селото ми се намира близо до един извор като този тук. А ти, Тенар, къде си родена ти?
— На север от Атуан. Мисля, че в Ентат. Не мога да си спомня.
— Толкова малка ли са те взели?
— Била съм на пет години. Помня огъня в камината и … друго нищо.
Той потри брадичката си. Макар и рядко обрасла, тя бе чиста — въпреки студа и двамата се бяха измили в планинските потоци. Потърка брада и сега изглеждаше строг и замислен. Тенар го наблюдаваше, без да може с нищо да изрази онова, което й беше на сърцето, докато го гледаше в светлината на огнището, в планинския здрач.
— Какво ли ще правиш ти в Хавнър? — запита се Гед, като се обръщаше не толкова към нея, колкото към огъня. — Повече, отколкото съзнавах, ти си истински преродена.
Тя кимна и се усмихна леко. Чувстваше се като новородена.
— Трябва поне да научиш езика.
— Твоя език ли?
— Да.
— Бих искала да го науча.
— Добре тогава. Това е кабат — и той подхвърли едно малко камъче в скута на черната й роба.
— Кабат. Така ли е на езика на драконите?
— Не, не. Нали ти не искаш да правиш заклинания, а да разговаряш с другите мъже и жени?
— Но как е камък на езика на драконите?
— Толк. Ала сега ти не си моя послушница в изкуството на магията. В момента учиш езика, на който говорят хората от Архипелага, от Вътрешните земи. Преди да дойда при вас, и на мене ми се наложи да науча вашия език.
— Изговорът ти е странен.
— Несъмнено. А сега аркеми кабат — и Гед протегна ръце, за да получи камъка от нея.
— Трябва ли да ходя в Хавнър?
— Че къде другаде ще отидеш, Тенар? Тя се поколеба.
— Хавнър е красив град — заговори той. — А и ти му носиш пръстена, знака на мира, загубеното съкровище. В Хавнър ще бъдеш посрещната като принцеса. Ще те обсипят с почести за големия дар, който даваш, ще ти устроят посрещане, ще бъдеш винаги добре дошла. В този град хората са благородни и щедри. Ще те нарекат Бялата господарка заради светлата ти кожа и ще те обичат още повече, защото си млада. И защото си красива. Ще имаш стотици рокли като онази, която ти показах чрез илюзия, но истински. Ще получиш похвали, любов и благодарност. Ти, която не си познавала нищо освен самота, завист и мрак.
— Имаше един Манан — каза в защита тя, устните н леко потреперваха. — Той ме обичаше и винаги беше мил с мене. Той ме закриляше, както умееше, а аз го убих заради това. Пропадна в тъмната бездна. Не искам да ходя в Хавнър. Не искам да ходя там. Искам да остана тук.
— Тук — в Атуан ли?
— В планините. Където сме сега.
— Тенар — започна Гед с тихия си мрачен глас. — Щом е така, ще останем. Обаче аз не нося ножа си. А и ако завали сняг, ще бъде трудно. Но докато можем да намираме храна, ще останем.
— Не, зная, че не можем да останем. Просто съм глупава — каза Тенар, като се изправи, за да сложи още дърва в огъня и разпиля ореховите черупки.
Източи се — тънка и много стройна в прокъсаната си зацапана роба и черното си наметало.
— Всичко, което съм научила досега, е ненужно, а не умея нищо друго. Ще се опитам да придобия нови знания.
Гед извърна поглед встрани, като болезнено присви клепачи.
На следващия ден те прекосиха билото на светлокафявата планинска верига. В прохода духаше силен вятър, хаплив и заслепяващ, примесен със сняг. Едва след като се спуснаха по отсрещния хълм, доста надолу под снежнооблачните върхове, Тенар съзря отвъдните равнини. Те бяха целите потънали в зеленина — борове, треви, засети поля и угари. Даже в мъртвилото на зимата, когато гъсталаците бяха оголели и гората — застлана със сиви клони, тази земя беше зелена, смирена и блага. Те я наблюдаваха от един скалист склон. Безмълвен, Гед посочи на запад, където слънцето се спускаше зад дебелия каймак и мътилката на облаците. Слънцето се бе скрило, но хоризонтът грееше почти като ослепителните кристални стени на Подземието — радостния блясък на края на света.
— Какво е това? — попита момичето.
А той отвърна:
— Морето.
Скоро Тенар стана свидетел на нещо не по-малко удивително. Те поеха по един път, който по здрач ги отведе в някакво село — десет-дванадесет наредени къщи. Осъзнавайки, че се намират в близост до човешко присъствие, тя тревожно погледна спътника си. Погледна, но не го видя. Редом до нея, в облеклото на Гед, с неговата походка и обувки, крачеше друг човек. Беше със светла кожа и голобрад. Той хвърли поглед към нея — имаше сини очи. Намигна и.
— Дали ще ги измамя? — попита човекът. — Как ти стоят дрехите?
Момичето се огледа. Носеше кафява пола и жакет на селянка, с голям червен вълнен шал.
— О, това наистина си ти — извика Тенар, като се спря внезапно. — Това си ти, Гед!
С произнасянето на името му тя съвсем ясно го видя — мургавото белязано лице, което познаваше, тъмните очи. Ала там все пак стоеше светлоликият непознат.
— Не произнасяй истинското ми име пред другите. Аз също няма да произнасям твоето. Ние сме брат и сестра, идваме от Тенакбах. Смятам да помоля за някоя хапка вечеря, ако срещнем любезен домакин. Той я хвана за ръка и те влязоха в селото. На следващата сутрин поеха с пълни стомаси, след като се наспаха добре в един плевник.
— Магьосниците често ли просят? — запита Тенар на път през зелените поля, където пасяха кози и дребни петнисти волове.
— Защо питаш?
— Имаш вид на човек, свикнал с това. Просеше всъщност съвсем умело.
— Ами да. През целия си живот съм просил, ако погледнем по този начин. Знаеш ли, магьосниците не притежават много. Впрочем когато скитат, те нямат нищо освен жезъла и дрехите си. Другите хора ги приемат с радост и им дават подслон. И магьосниците наистина им се отплащат.
— По какъв начин се отплащат?
— Ето например тази жена от селото. Аз излекувах козите й.
— От какво страдаха?
— И на двете виметата им бяха възпалени. Аз съм пасъл кози като момче.
— Каза ли й, че си ги излекувал?
— Не. Защо трябваше да й казвам? Нима беше необходимо? След известно мълчание тя добави:
— Виждам, че магията ти не служи само за големи неща.
— Гостоприемството — отвърна той, — любезността към един непознат е нещо много важно. Разбира се, достатъчна е благодарността. Но за козите ми стана жал.
Следобед стигнаха до голям град. Беше построен от глинени тухли и заграден със стени като каргадските градове, с надвиснали зъбати стрехи, с наблюдателници в четирите краища и една-единствена входна врата, пред която чергари пасяха голямо стадо овце. Над жълтеникавите тухлени стени на повече от стотина къщи стърчаха алени керемидени покриви. Двама стражари с червенопери шлемове, напомнящи онези, които носеха служителите на Бога-крал, стояха пред вратата. Тенар бе мярвала мъже с подобни шлемове да идват веднъж-дваж в годината в Мястото. Те съпровождаха даренията на роби и пари за Храма на Бога-крал. Когато спомена това на Гед на минаване покрай стените, той каза:
— Виждал съм ги като момче. Те нападаха Гонт, идваха в моето село, за да грабят. Ала бяха прогонени. На брега, долу край Ар, стана битка. Много хора бяха убити — стотици, казват. Може би сега, когато е съединен пръстенът и Изчезналата руна е възвърната, не ще има повече такива набези и убийства между Каргадската империя и Вътрешните земи.
— Ще бъде глупаво, ако всичко това продължи — рече Тенар. — Какво би правил Богът-крал с толкова много роби?
Спътникът й сякаш се замисли за известно време:
— Имаш предвид в случай, че Каргадските земи покорят Архипелага? Тя кимна.
— Смятам, че това едва ли може да стане.
— Но виж колко е силна империята — този огромен град с неговите стени и всичките тия хора. Как вашите земи биха устояли на едно нападение?
— Градът не е особено голям — каза той внимателно и кротко. — И на мен щеше да ми се стори огромен, когато за първи път слязох от моята планина. Но в Землемория има много, много големи градове, между които този е само едно малко градче. Има много, много земи, Тенар. Ти ще ги видиш.
Тя нищо не отвърна. Следваше неотклонно пътя, лицето й беше затворено.
— Прекрасно е да се зърнат тези нови земи, които изникват от морето с приближаването на лодката. Фермерските имения и горите, градовете с техните пристанища и дворци, пазарите, където се продава всичко на света.
Тенар кимна. Знаеше, че той се опитва да я окуражи, ала радостта й бе останала горе в планините, в здрачната долина край потока. В нея сега се спотайваше страх, който все повече растеше. Непознато й бе всичко предстоящо. Известни й бяха само пустинята и Гробниците. Каква полза имаше от това? Познаваше завоите на един разрушен Лабиринт, танците, които се играеха пред един паднал олтар. Не знаеше нищо за планините, за градовете, за човешките сърца.
Внезапно попита:
— Там ти ще бъдеш ли с мене?
Не гледаше към него. Гед продължаваше да пази своята илюзорна маскировка на светлокож каргадски провинциалист, а пък на нея не й беше приятно да го вижда такъв. Гласът му обаче оставаше непроменен, същият този глас, който и бе говорил в Лабиринта.
Той се забави с отговора си:
— Тенар, аз отивам там, където съм изпратен. Следвам моето призвание. То никога не ме е оставяло дълго да се застоя някъде. Разбираш ли? Аз върша онова, което съм длъжен. Където отивам, трябва да отивам сам. Докато ти се нуждаеш от мене, аз ще бъда с теб в Хавнър. А ако някога отново ти потрябвам, повикай ме. Аз ще дойда. Ще дойда дори от гроба, ако ти ме повикаш, Тенар, но не мога да остана с тебе.
Тя не отвърна нищо. След малко той продължи:
— Там аз няма да ти бъда задълго необходим. Ти ще срещнеш щастието.
Момичето кимна мълчаливо в знак на съгласие. Продължиха пътя си към морето редом един до друг.
12. ПЛАВАНЕТО
Той бе скрил своята лодка в пещера от едната страна на огромен скален масив, който местните хора наричаха Облачния нос. Някакъв селянин им даде за вечеря паница задушена риба. Те си проправиха път през скалите надолу към брега в последните отблясъци на сивия ден. Пещерата представляваше тесен процеп на около тридесет стъпки навътре в масива. Песъчливото й дъно бе влажно, издигащо се току над нивото на прилива. Отворът и се виждаше откъм морето и Гед каза, че не бива да палят огън, за да не ги забележат нощните рибари от малкия си сал и това да събуди любопитството им. Така че те лежаха окаяни върху пясъка, изглеждащ мек между пръстите, но твърд като скала под уморените им тела. И Тенар слушаше морето на няколко ярда под пещерата — то се удряше, отливаше и отекваше в скалите и неговият гръм се чуваше на много мили по брега. То отзвучаваше пак и пак, и пак — все същото и въпреки това различно. Нямаше отдих. По всички брегове из всички земи, по целия свят то нескончаемо, неспирно подемаше своите неспокойни вълни. Пустинята, планините — те бяха неподвижни. Те не стенеха вечно с този велик, монотонен глас. Морето говореше неуморно. Но неговият език бе за нея непознат, неразбираем.
Когато се появи първата синкава светлина, когато приливът се отдръпна, Тенар се събуди от неспокойния си сън и видя магьосника, който излизаше от пещерата. Наблюдаваше го как се разхожда босоног, препасал наметката си, търсейки нещо по черно обраслите скали долу. Щом се върна, той с влизането си засени пещерата.
— Ето — подаде й шепа мокри, противни неща, които приличаха на лилави камъни с оранжеви устни.
— Какво е това?
— Скални миди. А тези тук са стриди — те даже са по-вкусни. Погледни — като тази.
С малкото ножче от нейния обръч с ключове, което тя му бе дала в планините, той отвори една черупка и изяде оранжевата мида с морска вода вместо сос.
— Ти дори не я готвиш? Ядеш я жива!
Момичето отказа да гледа към него, докато Гед, със сконфузено лице, но невъздържано продължи да отваря черупките една след друга.
Като свърши, той приближи до лодката в пещерата. Тя лежеше с носа напред и няколко трупи от плавей я крепяха на пясъка. Снощи Тенар възприе лодката с недоверие, без да разбира какво е това. Бе много по-голяма, отколкото си представяше лодките, три пъти по-дълга от собствения й ръст. Беше пълна с предмети, чието предназначение й бе неизвестно и й изглеждаше заплашително. От двете страни на предната част (която ние наричаме нос) личеше по едно изрисувано око. И в своя полусън Тенар имаше усещането, че лодката се взира в нея.
Гед известно време рови и се върна с пакет черен хляб, добре завит, за да се запази сух. Предложи й голямо парче.
— Не съм гладна. Той погледна свъсеното й лице. Остави хляба настрани, зави го както преди и седна на входа на пещерата.
— Приливът ще се отдръпне след около два часа. После ще можем да тръгнем — каза Гед. — Ти прекара неспокойна нощ. Защо сега не поспиш?
— Не ми се спи.
Той не отвърна. Седеше, обърнат в профил към нея, кръстосал крака в мрачната арка на скалите. Отвъд него се виждаше светло бушуващото, развълнувано море, както тя го наблюдаваше вътре от пещерата. Магьосникът не помръдваше. Беше застинал като самите скали. От него се излъчваше неподвижност, както пуснат във водата камък отделя кръгове. Мълчанието му не беше безсловесност, а нещо само за себе си, като мълчанието на пустинята.
Дълго след това Тенар се изправи и приближи до входа на пещерата. Той не помръдваше. Тя се взря в лицето му. То изглеждаше бакърено, неподвижно, тъмните му очи не бяха затворени, но сведени надолу, устата — успокоена.
Беше толкова далеч от нея, колкото самото море.
Къде ли се намираше сега? По какви пътища на духа се бе устремил? Тенар никога не би могла да го последва.
Накарал я беше да тръгне след него. Беше назовал името й и тя покорно се отзова на повикването, както малкият, див пустинен заек дойде от мрака при него. И ето че сега, когато притежаваше пръстена, сега, когато Гробниците бяха в развалини и тяхната жрица отрекла се завинаги, той не се нуждаеше от нея и отиваше някъде, където тя не можеше да го последва. Гед я бе измамил и щеше да я изостави в отчаяние.
Тенар протегна ръка и с рязко движение издърпа от колана му малкия стоманен нож, който му бе дала. Той помръдна не повече от ограбена статуя.
Острието на ножа беше дълго около четири инча, от едната страна наточено. Бе миниатюрен нож за жертвоприношения. Представляваше част от одеянието на Жрицата на Гробниците, което тя трябваше да носи заедно с обръча с ключовете, един пояс от конски косъм и някои други атрибути, чието предназначение не й беше известно. Никога не бе използвала ножа за нищо, освен че в един от танците при новолуние го хвърляше и улавяше пред трона. Харесваше и този танц. Беше див, без никаква музика, само тактът на собствените й нозе. Случвало и се бе да пореже пръстите си, когато го изпълняваше, докато овладя умението винаги да улавя дръжката му. Малкото острие бе достатъчно, за да пререже един пръст до кокала или пък артериите на врата. Тя ще продължи да служи на своите Повелители, въпреки че те я бяха предали и отхвърлили. Те ще напътят и водят ръката й в последното действие на мрака. Те ще приемат жертвата.
Тенар се отправи към мъжа, криейки ножа отзад, зад хълбока си. Както бе застанала така, той бавио повдигна лице и я погледна. Имаше вид на човек, който се завръща много отдалеч и е станал свидетел на ужасни неща. Лицето му бе спокойно, но изпълнено с болка. Когато я погледна и започна да я вижда все по-ясно, изразът му се избистри. Най-сетне продума:
— Тенар — като за поздрав и протегна длан да докосне ивицата пробито и ваяно сребро на китката й.
Направи го, сякаш да си вдъхне увереност, доверчиво. Не обърна никакво внимание на ножа в ръката й. Погледна встрани към вълните, които се надигаха издълбоко към скалите, и произнесе с усилие:
— Време е… Време е да вървим. При звука на неговия глас гневът я напусна. Почувства се уплашена.
— Ще ги оставиш зад себе си, Тенар. Сега ще поемеш свободна — каза той, изправяйки се с ненадейна жизненост и пристегна отново наметката си. — Помогни ми за лодката. Тя е поставена върху трупи като валове. Така, блъскай… пак. Така, така, достатъчно. Бъди готова да влезеш вътре, когато ти кажа: „Скочи!“ Това място подвежда при отплаване. Още веднъж. Ето! Скачай! — и прехвърляйки се след нея, Гед я прихвана да не загуби равновесие, постави я на дъното на лодката, закрепи се с разкрачени крака, изправи се с греблата и оттласна корпуса навътре по една отливна вълна отсам скалите, покрай носа, който бучеше, окъпан в пяна.
Щом излязоха от плитчините, той прибра греблата и стъпи до мачтата. Когато вече се намираше в лодката, тя и се стори твърде малка на фона на морето.
Гед вдигна платното. Всички приспособления изглеждаха продължително, силно износени, въпреки че избелялото червено платно бе много внимателно закърпено и лодката бе съвсем чиста и спретната. Те бяха като своя господар — доста пътували, видели сурово посрещане.
— Ето че сега — каза той, — сега сме далеч, сега сме на чисто, отпътувахме напълно, нали, Тенар? Не чувстваш ли?
Тя наистина го почувства. Една тъмна ръка беше отпуснала сърцето й от доживотната си прегръдка. Но не изпитваше радостта, която бе усетила в планините. Захлупи глава с длани и заплака, бузите й станаха солени и мокри. Плачеше за годините, загубени във веригите на ненужно зло. Плачеше от болка, защото бе свободна.
Започваше да разбира колко е трудна свободата. Свободата е тежък товар, бреме, огромно и странно, което духът не може да схване. Тя не е лека. Не е дар, който получаваш, а избор, който правиш, и изборът може да се окаже суров. Пътят води нагоре към светлината, но съсипаният пътник може никога да не достигне неговия връх.
Гед я остави да се наплаче и не й каза нищо за утеха. Не проговори той и когато сълзите й спряха и тя седна, взряна назад в ниската синя земя на Атуан. Лицето му беше сурово и бдящо, сякаш стоеше сам. Следеше платното и управлението, бърз и мълчалив, като гледаше все напред.
В следобедните часове той кимна вдясно от тях по посока на слънцето, накъдето плаваха сега:
— Това е Карего-Ат.
И Тенар проследи ръката му, съзирайки в далечината очертанията на възвишения, които се сливаха с облаците — големия остров на Бога-крал. Зад тях Атуан вече не се виждаше. Тежко й беше на душата. Слънцето пулсираше в очите й като златно чукче.
Следобедната им закуска бе сух хляб, пушена сушена риба, която се стори на Тенар с противен вкус, и вода от бурето на лодката, което предишната вечер Гед напълни от един извор на Облачния нос. Зимната привечер скоро спусна своята прохлада над морето. Някъде на север те зърнаха слаби отблясъци от жълтите огньове в далечните селища на Карего-Ат. Двамата потънаха в омарата, надигнала се от вълните, и останаха сами в звездната нощ, в дълбоките води.
Тенар се бе свила на кърмата. Гед лежеше на носа, използвайки бурето за вода като възглавница. Лодката се движеше равномерно, ниските вълни леко се плискаха от двете и страни, макар че вятърът съвсем неуловимо полъхваше от юг. Тук, на открито, далеч от скалистите брегове, морето бе съвсем тихо; едва нашепваше само когато досегнеше лодката.
— Щом духа южен вятър, лодката на север ли се движи? — запита Тенар, шепнейки по подобие на морето.
— Да, ако не променим курса. Но аз съм изпратил в платната й магически вятър в западна посока. До утре сутринта ще излезем от каргадските води. Тогава ще я оставя да плава по естествения вятър.
— Тя може ли да се самонасочва?
— Може — отвърна сериозно Гед. — Ако се напъти правилно. Не й е необходимо много. Била е в открито море отвъд най-далечния остров на Източния разлив, била е в Селидор, където е загинал Ерет-Акбе, далеч на запад. Мъдра, опитна лодка е „Взор“. Човек може да й се довери.
Тенар лежеше в лодката, движена от магия над огромните дълбини, и гледаше нагоре в мрака. През целия си живот бе гледала в мрака, но сега той беше различен — просторният мрак на морската нощ. Нямаше таван, нямаше край. Простираше се отвъд звездите.
Движеха го неземни сили. Съществувал бе преди светлината, щеше да продължи да съществува и след нея. Съществувал бе преди живота, щеше да продължи да съществува и след него. Той се простираше отвъд злото.
Тя проговори в тъмата:
— Тук, в това море, ли се намира онзи малък остров, където си получил талисмана?
— Да — чу се в отговор гласът му. — Някъде тук, може би на юг. Не съм го откривал втори път.
— Аз зная коя е старицата, дето ти е дала пръстена.
— Така ли?
— Разказвали са ми историята. Когато бях обучавана за Първа жрица. Най-напред ми я разправи Тара в присъствието на Косила, а след това по-пълно, когато бяхме сами. Тогава ми говори за последен път, преди да умре. Имало една благородна династия в Хупун, която се опълчила срещу разбунтувалите се върховни жреци в Авабат. Основател на династията бил крал Торег и сред съкровищата, които оставил на своите наследници, бил полупръстенът, който Ерет-Акбе му дал.
— Това наистина е записано в „Подвизите на Ерет-Акбе“. Там се казва… на твоя език, Тенар, там се казва: "Когато пръстенът се счупил, половината останала в ръцете на Върховния жрец Интатин, а другата половина — в ръцете на героя. И Върховният жрец изпратил счупената половина на Безименните, на Древните в земята на Атуан и тя лотънала в мрака, в неведоми места. Но Ерет-Акбе дал счупената половина в ръцете на девойката Тиарат, дъщеря на мъдрия крал, с думите: „Нека тази половинка остане на светло, като-моминска зестра, нека остане на тази земя, докато бъде съединена.“ Така казал героят, преди да отплава на запад.
— И тъй, полупръстенът се предавал от една дъщеря на друга н династията през всичките тези години. Но когато върховните жреци се самопровъзгласили за Жреци-крале и после, когато Жреците-крале образували империята и започнали да се наричат Богове-крале, династията на Торег все повече отслабвала и обеднявала. И накрая, така рече Тара, от потомството на Торег останали само двама, две малки деца, момче и момиче. Богът-крал от Авабат по онова време бил бащата на този, който управлява сега. Той откраднал малчуганите от двореца им в Хупун. Имало пророчество, че един от потомците на Торег ще доведе до падането на империята и това го карало да се страхува. Разпоредил да отвлекат децата, да ги заведат на самотен остров някъде насред морето и да ги зарежат там само с дрехите на гърба им и малко храна. Страхувал се да ги убие с нож, да ги удуши или отрови. Те били от кралска кръв, а убийството на крале носи проклятие даже върху боговете. Наричали се Енсар и Антила. Пръстена ти е дала Антила. Той дълго мълча.
— Така историята става цяла. Както стана цял пръстенът. Но това е жестока история, Тенар. Тези малки деца, островът, старецът и старицата, които видях… Те почти не познаваха човешката реч.
— Ще те помоля нещо — каза тя. — Аз не искам да ходя във Вътрешните земи, в Хавнър. Мястото ми не е там, в големите градове, сред непознати хора. Мястото ми не е на никоя земя. Аз предадох народа си. Аз нямам народ. Извърших голямо зло. Остави ме сама на някой остров, както са били оставени кралските деца, но остров самотен, където няма хора, където няма никого. Остави ме и занеси пръстена в Хавнър. Той принадлежи на тебе, не на мен. Както и на твоя народ. Остави ме сама със себе си.
Бавно, постепенно, но за нея изненадващо изгря светлина, която изглеждаше като бледа луна в мрака — магическата светлина, явила се по негова воля. Висеше на върха на жезъла, изправен в ръцете му, докато той седеше на носа, загледан в Тенар. Светлината озаряваше със сребрист блясък долния край на мачтата, планшира, дъските и лицето на магьосника. Погледът на Гед бе насочен към Тенар.
— Какво зло си сторила ти?
— Заповядах трима души да бъдат оставени заключени в една стая под трона и уморени от глад. Те умряха от глад и жажда и бяха заровени в Подземието. Надгробните камъни покриха гробовете им.
Тя млъкна.
— Има ли още нещо?
— Манан.
— Неговата смърт тежи на моята душа.
— Не. Той умря, защото ме обичаше и ми беше верен. Мислеше си, че ме закриля. Той задържа меча си над моята шия. Когато бях малка, когато плачех, се държеше мило с мене. — Тенар отново млъкна, понеже сълзите и напираха, а не искаше повече да плаче. Ръцете й бяха впити в черните дипли на робата.
— Аз не бях добра с него никога — продължи тя. — Няма да дойда в Хавнър. Няма да тръгна с тебе. Намери някой остров, където не идва никой, и ме заведи там, остави ме. Злото трябва да се заплаща. Аз не съм свободна.
Меката светлина, посивяла от морската мъгла, блещукаше помежду им.
— Чуй, Тенар. Чуй ме внимателно. Ти си била само съдина на злото. Сега злото се е изляло навън. С него е свършено. Заровено е в собствения си гроб. Ти не си създадена за жестокост и мрак. Създадена си да носиш светлина, като горящ фенер, който съхранява и отдава своя пламък. Аз открих фенера незапален. Няма да го оставя на някой пустинен остров като нещо намерено и захвърлено. Ще те заведа в Хавнър и ще кажа на принцесата на Землемория: „Погледни! В мястото на мрака аз открих светлината и нейното въплъщение. Чрез нея едно древно зло бе разбито. Чрез нея бях изваден от гроба. Чрез нея счупеното бе съединено и където цареше омраза, ще се възцари мир.“
— Няма да дойда — извика Тенар в агония. — Не мога. Това не е истина!
— И после — тихо продължи той — ще те отведа далеч от принцовете и богатите господари; защото е истина, че мястото ти не е там. Ти си твърде млада и твърде мъдра. Ще отидем в моята земя, в Гонт, където съм роден, при моя стар повелител Оджиън. Наричат го Мълчаливия. Живее в малка къщичка на големите скали в Ри Алби, високо над морето. Има кози и парче земя. През есента се скита из острова сам, в горите, по склоновете на планините и речните корита. Някога, когато бях по-млад от тебе, живеех при него. Не останах задълго, защото нямах мъдростта да остана. Поех в търсене на злото и наистина го намерих… Но ти идваш, избягала от злото, потърсила свобода. Ти се нуждаеш от мълчание, докато откриеш своя път. При Оджиън ти ще срещнеш добротата и мълчанието, Тенар. Там огънят на фенера ще се стаи за известно време от вятъра. Приемаш ли?
Морската мъгла се прокрадваше сива между лицата им. Лодката леко се издигаше по дължината на вълните. Наоколо им бе нощта, а под тях — морето.
— Да — каза тя с дълбока въздишка. И след време добави:
— Искам да стигнем там по-скоро… Да можехме да отидем сега.
— Няма да трае дълго, малката ми.
— Ще идваш ли понякога там?
— Когато мога, ще идвам.
Светлината угасна. Всичко около тях потъна в мрак.
Подир изгревите и залезите, подир тихите дни и ледените ветрове на това зимно плаване те се озоваха във Вътрешно море. Преминаха оживените морски пътища край грамадните кораби, достигайки пролива Ебавнор, и навлязоха в залива, заключен в сърцето на Хавнър.
Прекосиха го и стигнаха голямото хавнърско пристанище. Видяха белите кули и целия град, бял и лъчист в снега. Стрехите на мостовете и алените покриви на къщите бяха покрити със сняг и платната на стотиците кораби в пристанището блестяха на зимното слънце целите в скреж. Новината за пристигането им бе дошла преди тях, защото кърпените червени платна на „Взор“ бяха добре известни по тези морета. Огромна тълпа се бе стекла на заскрежения вълнолом и боядисаните вимпели скърцаха под ведрия, студен вятър над главите на хората.
Тенар седеше изправена на кърмата в прокъсаното си черно наметало. Поглеждаше халката на китката си, после претъпкания, пъстроцветен бряг, дворците и високите кули.Тя вдигна дясната си ръка и слънцето просветна в среброто на пръстена. По вятъра долетяха одобрителни възгласи. смътни и радостни над развълнуваното море. Гед докара лодката до брега. Стотици длани се протегнаха да докоснат въжето, с което захвърли котвата. Той скочи на пристана и се обърна, за да й подаде ръка.
— Ела — каза й магьосникът усмихнат и тя се изправи и тръгна.
Вървеше със сериозно лице до него по белите улици на Хавнър, държейки се за ръката му като дете, което се прибира у дома.
Книга трета
Най-далечният бряг
1. САМОДИВСКОТО ДЪРВО
Мартенското слънце грееше в младите листа на ясеновите и брястовите дървета в Двора на водоскока, водата бликаше и падаше в мрежа от сенки и светлини. Четири каменни зида обграждаха открития двор. Отвъд тях се простираха обширни зали и градини, алеи, коридори, кули и най-накрая здравите външни стени на Големия дом на Роук, устойчив на всяко нашествие, земетресение и дори морски прилив, защото бе съграден не само от камък, но и от вечна магия. Понеже Роук е Островът на мъдреците, тук се открехват тайните на магическото изкуство. Големият дом е Школата и основното средище на магьосниците. А главното място в дома е този малък двор, сгушен в самото му сърце, където водоскокът танцува и дърветата се извисяват в дъжд, слънце или звездна светлина.
Едно голямо самодивско дърво, най-близкото до водоскока, бе изгърбило и напукало мраморната настилка с корените си. Ивици зелен мъх прорастваха в пукнатините, плъзнали откъм тревната площ около басейна. Там, върху ниска, покрита с мрамор и мъх издатина, седеше момче и следеше с поглед високата струя на водоскока. То бе почти мъж и все пак още момче — стройно, богато облечено. Лицето му беше толкова фино очертано и спокойно, сякаш бе изваяно от бронз.
Зад него, на петнайсетина стъпки под дърветата на централната поляна, стоеше мъж — или поне така изглеждаше, — трудно бе да се определи в тази трепкаща, менлива сянка и нагорещена светлина. Той наблюдаваше момчето, вперило очи във водоскока. Ни звук, ни движение се усещаше — само играта на листата и водата с нейната постоянна песен. Ветрецът повя в самодивското дърво и разлюля едва покаралия злак. Сепнато, момчето пъргаво скочи. Отиде до мъжа и му се поклони:
— Повелителю мой, Върховни жрецо — промълви то.
Мъжът застана пред него — ниска, изправена, жилава фигура в бяла вълнена наметка с отметната качулка. Над гънките й се очертаваше лицето му, мургаво, с орлов нос и белези като от някогашна рана. Очите му бяха ясни и проницателни. Той ласкаво заговори:
— Приятно място да приседнеш е Дворът на водоскока — и изпреварвайки извинението на момчето, добави: — Ти идваш отдалеч и си уморен. Седни.
Жрецът коленичи на белия ръб на басейна и протегна ръка към пръстена блестящи капчици, които падаха от високото устие на фонтана, оставяйки водата да се стича през пръстите му. Момчето се настани отново върху издадените плочи и в продължение на минута никой не проговори.
— Ти си синът на принца на Енлад — каза Върховният жрец, — наследникът на престолнината на Моред. Няма по-древно, нито по-красиво наследство в цяла Землемория. Виждал съм градините на Енлад напролет и златистите покриви на Берила… Как те наричат?
— Наричат ме Арен.
— Това сигурно е дума от твоето родно наречие. Какво значи тя в обикновения говор?
— Меч — отвърна момчето.
Върховният жрец кимна. Пак замълчаха и после момчето подзе — не самонадеяно, ала не и плахо:
— Аз си мислех, че Върховният жрец познава всички езици.
Мъжът поклати глава, съзерцавайки водоскока.
— И всички имена…
— Всички имена ли? Единствено Сегой, който е изрекъл Първото слово, въздигайки островите от дълбините на морето, е знаел всички имена. Положително — и ясният изпитателен поглед падна върху лицето на Арен — ако ми трябваше да зная истинското ти име, щях да го зная. Но не е. Ще те наричам Арен. А моето име е Ястреба… Кажи ми, как мина пътуването ти?
— Бе твърде дълго.
— Насрещни ветрове имаше ли?
— Ветровете бяха добри, обаче моите вести са лоши, повелителю Ястребе.
— Да ги чуем тогава — замислено произнесе Върховният жрец като човек, който се подчинява на нетърпението на дете, и когато Арен заговори, той отново се взря в кристалната завеса от водни капки, падащи от високото, сякаш слушаше, но чуваше отвъд думите на момчето.
— Ти знаеш, повелителю, че моят баща, принцът, владее магическото изкуство, понеже е от родословието на Моред и една година от младостта си е прекарал тук, в Роук. Той притежава сила и познание, въпреки че рядко използва своите умения, зает твърде много с ръководенето и уредбата на страната, с управлението на градовете и търговията. Флотилиите на нашия остров отиват чак до Западния разлив, търгуват със сапфири, волски кожи и калай. Рано тази зима оттам се завърна в града ни един капитан и разказът му стигна до ушите на татко, който проводи да доведат този човек, за да чуе всичко от неговата уста. — Момчето говореше бързо, уверено. То бе възпитавано от фини, изтънчени хора и нямаше хлапашка самонадеяност. — Морският капитан разказа, че на остров Нарвидуен, на около петстотин мили западно от нас, магията е изчезнала. Там според него заклинанията са загубили силата си и магическите слова чезнат в забвение. Баща ми запита дали всички заклинатели и магьосници са напуснали острова, а той отговори, че някои са останали, но вече не правят нито магии, нито дори прости чародейства за поправка на пробит съд или намиране на игла. Тогава татко се поинтересува за хората: не са ли те уплашени? Морският капитан отвърна, че изглеждат по-скоро безразлични. Болест ги е налегнала, каза той, и есенната реколта е слаба, ала тях не ги е грижа. Приличат — аз присъствах, докато говореше, — приличат на болни. Напомнят човек, комуто са предрекли в близката година смърт, а той отказва да повярва, внушавайки си, че ще живее вечно. Вървят — според думите му, — без да виждат нищо наоколо си. И други завърнали се търговци потвърдиха мълвата, че Нарвидуен е станал окаяна земя, загубила магическото изкуство. Но това бяха само приказки от Разлива, които винаги са били причудливи, и единствено моят баща се замисляше над тях. После на Нова година, когато ние в Енлад честваме празника на Агнеца, когато жените на овчарите идват в града и носят първородните агнета от стадата, баща ми определи магьосника Рут да произнесе заклинанието за плодородие. Ала Рут се завърна съкрушен в тронната зала, положи на земята своя жезъл и продума: „Владетелю, не мога да изрека заклинанието.“ Баща ми се опита да разбере нещо повече, но магьосникът успя да каже само: „Забравил съм словата и подредбата.“ Тогава татко излезе на стъдата и сам изрече заклинанието, с което обредът бе извършен. Вечерта обаче го видях да се връща вкъщи мрачен и угрижен и ми призна: „Произнесох думите, но не зная дали те имаха смисъл.“ И наистина, тая пролет става нещо със стадата — овцете умират при раждане, много агнета се появяват мъртвородени, а някои са… уродливи. — Гладкият, оживен разказ на момчето секна, то трепна при последната дума и преглътна. — Видях някои от тях — добави то. Последва мълчание.
— Баща ми е убеден: този случай и разказите от Нарвидуен говорят, че зли сили са завладели нашия край. Той има нужда от съвета на мъдреците.
— Нуждата му е неотложна, щом е изпратил теб — каза Върховният жрец. — Ти си неговият единствен син, а пътуването от Енлад до Роук не е кратко. Има ли и друго за разправяне?
— Някои приказки на стариците от Възвишенията.
— Какво говорят стариците?
— Че съдбите, които врачките гадаят по дима и локвите, вещаят все на лошо и че любовното биле не лови. Ала те не познават истинската магия.
— Гаданията и любовното биле не са от особено значение, но в думите на стариците си струва да се вслушва човек. Добре, вестите ти ще бъдат обсъдени от повелителите на Роук. Обаче не зная, Арен, какъв съвет биха дали на твоя баща. Защото Енлад не е първата страна, от която идват подобни вести.
Пътуването на Арен от север на юг, покрай големия остров Хавнър и през Вътрешно море до Роук, бе първото му плаване. Едва сега, през последните няколко седмици, той зърна земи, различни от родния му край, доби представа за разстоянията и многообразието и узна какъв огромен свят и колко много хора има отвъд милите му хълмове на Енлад. Още не беше свикнал да мисли в широта и му трябваше време, докато се научи.
— Къде другаде? — малко обезсърчен попита той, понеже се бе надявал, че ще се завърне в Енлад с незабавен лек.
— Първо в Южния разлив. И още по на юг от Архипелага, в Уотхорт. В Уотхорт е изчезнала магията, твърдят хората. Но е трудно да бъдем сигурни. Това е земя на размирици и пирати и, както се казва, да слушаш търговец от Юга, е все едно да слушаш лъжец. Ала историята е винаги една и съща: пресъхнали са изворите на магията.
— Но тук, в Роук…
— Тук, в Роук, не сме усетили нищо. Защитени сме от бури, промени и зла участ. Твърде защитени може би. Какво ще правиш сега, принце?
— Ще се завърна в Енлад едва когато мога да занеса на баща си обяснение за бедата и лек за нея.
Върховният жрец се вгледа отново в госта и този път, при цялото си възпитание, Арен отмести поглед встрани. Не знаеше защо — изразът на тия тъмни очи не бе суров. Те бяха справедливи, спокойни, съчувствени.
Всички в Енлад гледаха баща му отдолу нагоре, а той бе неговият син. Никой досега не се беше взирал в него така — не като в Арен, принца на Енлад, сина на владетеля, ами просто като в Арен. Неприятно му бе да признае, че се страхува от погледа на Върховния жрец, обаче не намери сили да го срещне. Този поглед уголемяваше още повече околния свят и в момента не само Енлад потъваше в незначителност, но и самият той — сякаш в очите на Върховния жрец бе само дребна фигурка, много дребна, на фона на огромните, обгърнати от морето земи, над които тегнеше мрак.
Както седеше, Арен ровеше с пръсти живия мъх, пораснал в пукнатините на мраморната настилка, и след кратка пауза изрече:
— Ще постъпя така, както повеляваш. Гласът му, добил плътност едва през последните години, сега прозвуча тънък и дрезгав.
— Дългът ти е не към мен, а към твоя баща — бяха думите на Върховния жрец.
Погледът му се задържа върху Арен и този път момъкът вдигна очи. Решил да се покори изцяло на волята му, Арен забрави себе си и чак тогава видя истински Върховния жрец — най-могъщия магьосник в цяла Землемория, мъжа, затъкнал Черния кладенец на Фъндор, сдобил се с пръстена на Ерет-Акбе от Гробниците на Атуан и построил неуязвимата крайморска дига на Неп; моряка, който познаваше всички морета от Астоуел до Селидор; единствения жив господар на драконите. Това бе той, коленичил до водоскока — нисък, не млад човек, с тих глас и очи, дълбоки като свечеряване.
Арен скочи от мястото си и целият трескав, тържествено падна на колене.
— Повелителю — с пресъхнало гърло промълви той, — позволи ми да бъда твой слуга!
Напуснало го бе цялото му самообладание, лицето му гореше, гласът му трепереше.
На хълбока му, в ножница от чисто нова кожа, с орнаменти в червено и златно, висеше меч. Самият меч беше скромен, с доста износена кръстата дръжка от сребрист бронз. Той нетърпеливо го изтегли и поднесе дръжката му на Върховния жрец, както васал на своя владетел.
Върховният жрец не вдигна ръка да го докосне. Само погледна към него и после към Арен.
— Твой е, не мой — рече жрецът — и ти не си ничий слуга.
— Но баща ми каза да остана в Роук, докато открия откъде идва злото или усвоя някое умение. Аз не владея никаква изкусност, мисля, че не притежавам сила, но сред моите предци е имало магьосници и ако успея по някакъв начин да се науча да бъда полезен…
— Твоите предци са били първо крале — произнесе Върховният жрец — и едва тогава магьосници.
Той стана и с тиха, енергична стъпка се приближи до Арен, взе ръката на момчето и го накара да се изправи.
— Благодарен съм ти за готовността да ми служиш. И макар да не приемам сега, възможно е след като обменим мнения по всичко, да приема. Предложението на една благородна душа не бива да се отхвърля с лекота. Нито пък да се отклонява мечът на един син на Моред!… Сега върви! Онзи момък, който те доведе тук, ще се погрижи да се нахраниш, измиеш и отпочинеш. Върви! — и той леко побутна Арен между плещите — фамилиарност, която никой дотогава не си бе позволявал и която, проявена от всеки друг, би възмутила младия принц. Но докосването на Върховния жрец беше като потупване с меч по рамото за рицарско посвещаване.
Арен бе дейно момче, което се радваше на игрите, изпитваше гордост и удоволствие от уменията на тялото и ума, упражняваше без усилие задълженията си по церемониала и управлението, които съвсем не бяха лесни и прости. И все пак не се беше посвещавал изцяло на нищо. Всичко му се бе удавало с лекота и всичко бе постигал с лекота. Всичко беше игра и той я играеше с любов. Но сега докоснаха нещо дълбоко у него, събудено не от игра или мечта, а от честта, надвисналата опасност и мъдростта; от едно прорязано от белези лице, тих глас и мургава ръка, която носеше — небрежна към всемогъществото му — тисовия жезъл с инкрустираната от сребро върху черната дървесина загубена Руна на кралете.
И тъй, мигом бе направена първата крачка извън детството, без озъртане напред или назад, безрезервно и безусловно.
Забравил учтивите сбогувания, той се завтече към вратата, смутен, сияещ, покорен. А Гед, Върховният жрец, дълго гледа след него.
Гед постоя известно време под ясена близо до водоскока, сетне вдигна лице към окъпаното от слънцето небе и промълви полугласно, сякаш се обръщаше към водоскока: „Благ е пратеникът, ала зли са известията.“ Водоскокът не го чу, а продължи да ромоли на своя сребърен език и той остана няколко минути заслушан. После се упъти към друга врата, която Арен не забеляза, пък и малцина биха могли да я съзрат, колкото и внимателно да се вглеждат.
— Повелителю на вратата — обърна се той. Показа се дребен човек на неопределена възраст. Млад не беше, тъй че трябваше да се нарече стар, но и тази дума не му подхождаше. Лицето му с цвят на слонова кост бе сухо, приятна усмивка очертаваше дълги бръчки по страните му.
— Какво има, Гед? — запита той.
Бяха сами, а Вратарят бе един от седмината на света, които знаеха името на Върховния жрец. Останалите бяха: Повелителят на имената от Роук; Оджиън Мълчаливия — жрецът на Ри Алби, който много отдавна в Гонтската планина даде това име на Гед; Бялата владетелка на Гонт, господарката на пръстена; селският магьосник в Ифиш, на име Веч; и пак в Ифиш жената на един дърводелец, майка на три момичета, невежа в магията, но мъдра в други неща, чието име бе Яроу; накрая, от другата страна на Землемория, далеч на запад, два дракона — Орм Ембар и Калесин.
— Тази вечер трябва да се съберем — каза Върховният жрец. — Аз ще отида при Повелителя на градежа. И ще известя Куремкармерук да остави веднъж своите свитъци и да даде почивка на учениците си, за да дойде, макар и не телом, при нас. Ще се погрижиш ли за останалите?
— Да — отвърна Повелителят на вратата усмихнат и изчезна. Изчезна и Върховният жрец и само водоскокът продължи да си говори ведро и неуморно в слънчевата светлина на ранната пролет.
Някъде на запад от Големия дом на Роук и понякога южно от него обикновено се вижда неприкосновената Горска обител. Тя не е означена на картите и няма път към нея освен за онези, които го знаят.Но дори новопосветените и хората от града и стопанствата наоколо могат да я съзрат — макар и винаги някак си в далечината: гора с високи дървета, чиито зелени листа имат златни оттенъци даже през пролетта. Всички — новопосветените, градските и селските люде — смятат, че Горската обител се мести по някакъв мистичен начин. Те обаче грешат, защото Горската обител не се движи. Нейните корени са корените на битието. А се движи всичко останало.
Гед пое из полята извън Големия дом. Беше пладне и той свали белия си плащ. Един стопанин, който ореше земята по склона, вдигна ръка за поздрав и Гед му отвърна по същия начин. Малки птички се разлетяха във въздуха и зачуруликаха. Искричето току-що бе цъфнало в незасетите угари и край пътищата. Високо горе ястреб чертаеше обширна дъга по небето. Гед го погледна и пак вдигна ръка. Птицата се спусна стремглаво, завихрила пера, и кацна право върху китката, която Гед й протегна, като се вкопчи в нея с жълтите си нокти. Не бе ястреб, а големият сокол на Роук — ловна птица, цялата на бели и кафяви ивици. Тя се вгледа отстрани във Върховния жрец с едното си искрящо златисто око, после шумно потрака с извития си клюн и се вторачи право в него с двете си златисти очи.
— Неустрашими — изрече мъжът на езика на Сътворението, — неустрашими мой.
Огромната птица запляска с криле и впи ноктите си, вперила взор в него.
— Върви сега, братко мой, неустрашими.
Далеч оттатък склона под ясното небе земеделецът беше спрял да погледа. Веднъж през миналата есен той забеляза как Върховният жрец прие на китката си една хищна птица и в следващия миг не се съзираше вече никакъв човек, а само два ястреба, които се носеха нагоре във вятъра.
Но този път земеделецът ги видя да се разделят: птицата пое към висините, човекът продължи пътя си из калните поля.
Той стигна пътеката, извеждаща към неприкосновената Горска обител — пътека, която минаваше винаги пряко и направо, независимо как времето и светът се накланяха спрямо нея, — и следвайки я, скоро се скри в сянката на дърветата.
Някои от тях бяха просто необхватни. Като ги гледаше, човек би могъл най-сетне да повярва, че Горската обител е вечно неподвижна: приличаха на крепостни кули от памтивека, посивели от годините, с чудовищни коренища. Те бяха най-древните, някои вече с оредели листа и изсъхнали клони. Не бяха безсмъртни. Сред гигантите растяха млади фиданки, високи и буйни, със светли корони.
Почвата под дърветата бе мека, обогатена от изгнилата шума на безброй години. В нея растяха папрати и храсталаци, но никакво дърво от друг вид освен този, който нямаше название на хардийския език на Землемория. Въздухът изпод клоните дъхаше на пръст и свежест и беше с вкус на жива изворна вода.
На горска полянка, образувана преди години, когато тук се бе повалило едно огромно дърво, Гед срещна Повелителя на градежа. Той живееше в Горската обител и рядко, почти никога не излизаше от нея. Косата му жълтееше като масло. Не беше от Архипелага. След като бе съединен отново пръстенът на Ерет-Акбе, дивите каргадски племена прекратиха своите набези и сключиха мир и някои търговски сделки с Вътрешните земи. Те не бяха дружелюбен народ и се държаха настрана. Обаче от време на време се случваше някой млад воин или син на търговец да дойде на своя глава, воден от любов към приключенията или от копнеж да овладее изкуството на магията. Такъв беше преди десет години и Повелителят на градежа — млад дивак от Карего-Ат, препасал сабя и окичен с червени пера; той бе пристигнал една дъждовна утрин в Роук и бе заявил безпрекословно и на оскъден хардийски пред Повелителя на вратата:
— Аз дошъл да учи.
И ето го сега в зелено-златистата светлина под дърветата — висок, светъл мъж, с дълга руса коса и особени зелени очи — Повелителят на градежа на цяла Землемория.
Може би той също знаеше името на Гед, но и така да беше, нито веднъж не го произнесе. Поздравиха се мълчаливо.
— В какво си се вгледал така? — попита Върховният жрец, а другият отговори:
— В един паяк.
В пространството между два високи стръка трева паякът бе изплел своята мрежа — изящно увиснал кръг. Сребърните нишки ловяха слънчевата светлина. А в средата предачът стоеше в очакване — сиво-черна твар, не по-голяма от зеница.
— Това също е градеж — каза Гед, разглеждайки изкусната мрежа.
— Що е зло? — запита по-младият. Кръглата паяжина с черния си център сякаш наблюдаваше и двамата.
— Паяжина, която изплитаме ние, хората — отвърна Гед.
В тази гора не пееха птици. Тя беше тиха и топла под обедното слънце. Заобикаляха ги дървета и сенки.
— Дойдоха вести от Нарвидуен и Енлад: и там е същото.
— На юг и югозапад. На север и северозапад — изрече Повелителят на градежа, без да вдига поглед от кръглата паяжина.
— Ще се съберем тази вечер тук. Това е най-доброто място да се посъветваме.
— Аз не мога да дам съвет. — Тоя път Повелителят на градежа погледна към Гед и зелените му очи бяха студени: — Страхувам се — каза той. — Появи се страхът. Страх чак до корените.
— Да — рече Гед. — Мисля, че трябва да надникнем в дълбоките извори. Твърде дълго се радвахме на светлината, приспивани от покоя, който донесе съединяването на пръстена. Занимавахме се с дреболии — да ловим риба из плитчините. Тази вечер ще трябва да изследваме дълбините.
И той остави Повелителя на градежа сам, все така загледан в паяка сред обляната в слънце трева.
В края на Горската обител, където листата на огромните дървета се свеждаха вече над обикновена земя, Гед седна, облегнат на едно могъщо коренище, и постави жезъла на коленете си. Затвори очи като за отмора и изпрати дух-вестител над хълмовете и полята на Роук, на север към плискания от морето нос, където се издига Самотната кула.
— Куремкармерук — прошепна той чрез своя дух и Повелителят на имената вдигна глава от дебелата книга с имена на корени, билки, листа, семена и венчелистчета, която четеше на учениците си, и каза:
— Ето ме, повелителю,
После се вслуша — висок, слаб старец, с бели коси под тъмната качулка. Учениците вдигнаха очи от писалищата в залата на кулата и се спогледаха.
— Ще дойда — рече Куремкармерук, сетне отново наведе глава над книгата и продължи — И тъй, венчелистчето на цветето мули носи името йебера, чашелистчето — партонат. И стъблото, и листата, и коренът — всяко нещо си има име…
А там, под дървото, Върховният жрец Гед, който знаеше всичките имена на мули, извика обратно своя дух-вестител, протегна по-удобно крака и все така със затворени очи скоро потъна в сън под шарената сянка.
2. ПОВЕЛИТЕЛИТЕ НА РОУК
Школата на Роук е мястото, където от всички краища на Землемория се изпращат момчета с талант за чародейство, за да изучават висшите изкуства на магията. Тук те добиват вещина в различни вълшебства, усвояват имена и руни, умения и заклинания, учат какво трябва и какво не трябва да вършат и защо. Там, след дълга практика, ако постигнат хармония между ръката, съзнанието и духа, те могат да получат сан и жезъла на могъществото.
Магьосници се обучават само в Роук и тъй като по всички острови има заклинатели и чародейци, а магията е потребна на хората като хляба и носи наслаждение като музиката, Школата по магическо изкуство се ползва с голяма почит.
Жреците, деветима на брой, които са Учителите в Школата, са смятани за равни с великите принцове на Архипелага. Техният повелител, наставникът на Роук, Върховният жрец, не е подвластен въобще на никой човек освен на Единния крал на всички острови, и то само като проява на добра воля, защото дори кралят не би могъл да принуди един толкова велик жрец да служи на обичайния закон, ако неговата воля е друга. Но даже и във вековете, когато още е нямало крале, Върховните жреци на Роук са проявявали вярност и са спазвали общоприетите закони. Всичко в Роук си оставаше такова, каквото е било от стотици години. Това място изглеждаше защитено от всякакви сътресения и момчешки смях кънтеше из двора и широките, хладни коридори на Големия дом.
Арен бе разведен из Школата от един набит момък, чието наметало се крепеше със сребърна закопчалка на шията — знак, че е преминал послушничеството и е признат за магьосник, а сега се обучава, за да получи жезъл. Наричаше се Гембъл[4].
— Защото — както обясни той — родителите ми имали шест момичета преди мене и седмото дете, по думите на баща ми, било предизвикателство към съдбата.
Гембъл беше любезен придружител, остроумен и красноречив. В друг случай Арен би се забавлявал с неговото чувство за хумор, ала днес мислите му бяха другаде. Той всъщност не му обръщаше внимание. А Гембъл, подтикнат от естественото желание да бъде забелязан, започна да се възползва от разсеяността на госта. Наговори му чудати неща за Школата, после му заразказва най-невероятни измислици; Арен на всичко от-връщаше: „О, да“ или „Ясно“, докато Гембъл го взе за пълен идиот.
— Тук, разбира се, не се готви — говореше той, превеждайки Арен през огромната каменна кухня, цялата оживена от отблясъците на бакърените котли, от почукването на кълцащи ножове и насълзяващия очите мирис на лук. — Това е само за пред хората. Обикновено ходим в трапезарията и всеки със заклинания извиква онова, което му се яде. Така си спестяваме и миенето на съдове.
— Да, разбирам — каза Арен възпитано.
— Естествено новопостъпилите, неусвоили още заклинанията, често губят значително тегло през първите месеци тук. Но се научават. Има едно момче от Хавнър, което непрекъснато прави опити да извика печено пиле, ала успява да получи само просена каша. Наистина вчера наред с нея се сдоби и с един чироз.
Гембъл започваше да пресипва от усилие да събуди удивлението на госта. Накрая се предаде и престана да говори.
— Откъде… от коя земя е Върховният жрец? — попита гостът, без дори да огледа величествения коридор, през който преминаваха и по чиито стени и сводест таван бе изваяно хилядолистното дърво.
— От Гонт — рече Гембъл. — Там е бил селско козарче.
Едва сега, пред този прост, всеизвестен факт момчето от Енлад се извърна и погледна Гембъл с осъдително неверие:
— Козарче ли?
— Както повечето гонтийци, освен ако не са пирати или магьосници. Не казвам, разбира се, че и днес е козар.
— Но как е могло едно козарче да стане Върховен жрец?
— По същия начин, по който би станал и един принц: като дойде в Роук и надмине по умение всички Учители, като отмъкне пръстена на Атуан, преплава Драконовия път и се превърне в най-великия магьосник след времето на Ерет-Акбе — как иначе?
Те излязоха от галерията през северната врата. Топъл и светъл, късният следобед обгръщаше разораните хълмове, покривите на град Туил и залива отвъд него. Там поспряха да разговарят. Гембъл сподели:
— Всичко това, разбира се, е било твърде отдавна. Откакто е избран за Върховен жрец, той не е направил много. Така е с всички. Седят си просто в Роук и съзерцават Равновесието навярно. Пък и вече е доста стар.
— Стар ли? На колко е години?
— О, към четиридесет или петдесет.
— Ти виждал ли си го?
— Разбира се, че съм го виждал — рязко отвърна Гембъл.
Височайшият идиот започваше да се оказва и височайш сноб.
— Често ли?
— Не. Той живее в уединение. Но когато за първи път дойдох в Роук, го видях в Двора на водоскока.
— Днес и аз там разговарях с него — рече принцът. Нещо в интонацията му накара Гембъл да го погледне и най-подробно да заразказва:
— Беше преди три години. Толкова се притеснявах, че всъщност изобщо не вдигнах поглед към жреца. Бях, разбира се, много млад. Ала в тоя двор е трудно да видиш ясно нещата. Спомням си най-вече неговия глас и ромона на водоскока.
И след малко добави:
— Той има гонтийски акцент.
— Ако аз можех да говоря с драконите на собствения им език, нямаше да ме е грижа за акцента ми.
При тези думи Гембъл го изгледа донякъде одобрително и попита:
— Идваш да постъпиш в Школата ли, принце?
— Не. Донесох вест от моя баща до Върховния жрец.
— Енлад е една от кралските престолнини, нали?
— Енлад, Илиън и Уей. Някога Хавнър и Еа също са били, но династиите в тия земи са отмрели. Родословието на принцовете на Илиън започва от Гемал, Родения от морето, и преминава през Махарион. В началото на царския род на Уей стоят Акамбар и династията на Шелиет. Потеклото на господаря на Енладите, най-древното, води началото си от Моред, минава през сина му Сериад и стига до Енладската династия.
Арен издекламира родословните дървета с разсеяния вид на примерен ученик, чийто ум е някъде другаде.
— Как мислиш, дали докато сме живи, ще видим отново някога крал в Хавнър?
— Не съм се замислял над това.
— В Арк, откъдето произхождам, хората се замислят. Виждаш ли, след като бе сключено примирие, ние сме част от престолнината Илиън. Колко години минаха, може би седемнайсет или осемнайсет, откак пръстенът с Кралската руна бе върнат на Кралския замък в Хавнър. Тогава за известен период нещата се оправиха, обаче сега са по-зле от всякога. Време е пак крал да заеме трона на Землемория, да вземе в свои ръце делото на мира. Хората са уморени от войни и набези, от търговци, които повишават безбожно цените, и от принцове, които повишават данъците, от цялата тази бъркотия и неуправляеми сили. Роук може да напътства, но не и да управлява. Тук е заложено Равновесието, ала Властта трябва да бъде в ръцете на крал.
Гембъл говореше с истинска загриженост, оставил настрана всякакво занасяне, и най-сетне привлече вниманието на Арен.
— Енлад е богата и мирна земя — бавно промълви гостът. — Никога не е влизала в разпри. Ние само сме чували за такива проблеми по другите земи. На трона в Хавнър не е заставал крал, откакто Махарион почина — цели осемстотин години. Дали тези земи биха приели един крал?
— Ако той дойде с мир и могъщество. Ако Роук и Хавнър го признаят за достоен.
— А има и едно пророчество, което трябва да се сбъдне, нали? Махарион е казал, че следващият крал трябва да бъде жрец — вметна Арен.
— Повелителят на песните е от Хавнър и силно се интересува от това. От три години насам той ни повтаря тези думи. Махарион е завещал: „Моя трон ще наследи онзи, който премине жив през земята на мрака и достигне далечните брегове на деня.“
— А туй ще рече, че трябва да бъде жрец.
— Да, защото само магьосник или жрец може да мине сред мъртвите по земята на мрака и да се завърне оттам. Макар че и те не я прекосяват — поне винаги говорят, че тя има една-единствена граница и отвъд нея е безкраят. Какво са тогава „далечните брегове на деня“? Но така гласи пророчеството на Последния крал, затова някой ден ще се роди човекът, който ще го изпълни. И Роук ще го признае, а флотилиите, армиите и народите ще се обединят около него. Тогава отново ще има върховна власт в центъра на света, в Кралския замък на Хавнър. Аз бих се приобщил към един истински крал и бих му служил с цялото си сърце и изкуство — произнесе Гембъл и сетне се засмя, разтърсвайки рамене, за да не си помисли Арен, че говори прекалено въодушевено.
Но Арен го погледна дружелюбно и си помисли: „Той би изпитвал към този крал същото, което аз изпитвам към Върховния жрец.“ А на глас каза:
— Един крал ще има нужда от хора като теб около себе си.
Те постояха така, всеки вглъбен в собствените си мисли, и все пак в безмълвно единомислие, докато не отекна гонг в Големия дом зад тях.
— Ето! — забеляза Гембъл. — Тази вечер има супа от леща и лук. Хайде да вървим.
— Нали каза, че не готвят — все още унесен изрече Арен, като го последва.
— О, понякога… По грешка…
Никаква магия не бе замесена във вечерята, дори много веществена си беше тя. После двамата заскитаха из полята в мекия синкав здрач.
— Това е могилата на Роук — обясни Гембъл и се заизкачва по заобления баир. Росната трева докосваше краката им, а долу около мочурливото Туилско изворче жабешки хор приветстваше първото затопляне и скъсяващите се звездни нощи.
Нещо вълшебно имаше в околната земя. Гембъл леко заговори:
— Тази могила е била първата суша, въздигнала се от морето, когато е било изречено Първото слово.
— И ще бъде последната, която ще потъне, щом всички неща се разпаднат — допълни Арен.
— Затова е място, на което можеш спокойно да стоиш — каза Гембъл, отърсвайки се от екстаза си. Но в следващия миг изкрещя, обзет от страхопочитание: — Виж! Горската обител!
На юг от могилата над земята сияеше огромна светлина, напомняща лунен изгрев, макар че тънката луна вече се бе издигнала на запад над билото на хълма. И това сияние потрепваше, подобно на листа във вятър.
— Какво е туй?
— Горската обител свети. Учителите трябва да са там. Разправят, че тя греела пак така с лунна светлина, когато преди пет години се събрали да изберат Върховен жрец. Но защо ли са се срещнали сега? Дали заради вестите, които ти си донесъл?
— Възможно е — отвърна Арен. Развълнуван и разтревожен, Гембъл поиска да се завърнат в Големия дом, за да чуят слуховете за онова, което предвещаваше срещата на повелителите. Арен пое редом с него, ала често извръщаше глава по посока на странното сияние, докато склонът го скри и на небето останаха само изгряващото новолуние и пролетните звезди.
Сам в мрака на каменната килия, в която щеше да спи, Арен лежеше с отворени очи. През целия си живот той бе спал в легло, завит с меки кожи. Даже в двадесетвесловата галера, с която пристигна от Енлад, на младия принц бяха предоставени повече удобства, отколкото тук — тоя сламеник върху каменния под и вехтото сплъстено одеяло. Но Арен не забелязваше това. „Аз съм в центъра на света — размишляваще той. — Повелителите разговарят на свещеното място. Какво ли ще сторят? Дали ще направят велико вълшебство, за да спасят магията? Възможно ли е да е истина, че магията в света отмира? Нима дори Роук е заплашен? Тук ще живея. Няма да се върна у дома. По-скоро ще бъда метач на тази стая, отколкото принц на Енлад. Дали ще ми позволят да остана като послушник? А може би не ще се изучава повече магическо изкуство, нито имената на всички неща. Ето, баща ми притежава магьосническа дарба, а аз не — навярно тя наистина отмира в света. И все пак ще остана близо до него. Даже да загубя силата и изкуството си. Даже никога да не го видя. Никога да не ми проговори.“ Пламенното му въображение бързо се понесе отвъд всичко това и само след миг той отново се видя изправен пред Върховния жрец в двора под самодивското дърво — но небето бе тъмно, дърветата безлистни, водоскокът замлъкнал. Тогава Арен каза: „Повелителю, връхлетя ни буря, обаче аз ще остана при тебе и ще ти служа.“ Върховният жрец му се усмихна… Но тъкмо тук фантазията му секна, защото не бе виждал това мургаво лице да се усмихва.
На сутринта стана с усещането, че вчера е бил момче, а днес е вече мъж. Беше готов на всичко. Ала когато то дойде, остана като гръмнат.
— Върховният жрец желае да говори с теб, принц Арен — каза му един млад послушник на входната врата, почака за миг и хукна, преди още Арен да събере мислите си, за да отговори.
Той пое надолу по стълбата, през каменните коридори към Двора на водоскока, без да знае къде трябва да отиде. В коридора го посрещна възрастен човек с усмивка, очертала дълбоки бръчки по бузите му от носа към брадичката — същият, който вчера го спря на вратата на Големия дом при пристигането му от пристанището и поиска да узнае истинското му име, преди да го пусне вътре.
— Мини по този път — каза Повелителят на вратата.
В тая част на сградата залите и коридорите бяха тихи, изпразнени от момчешката врява и олелия, оживяващи всичко останало. Тука човек усещаше колко стари са стените. Можеше да се долови магията, с която са били положени и споени древните камъни. Върху зидовете на места личаха дълбоко издълбани руни, някои от тях инкрустирани със сребро. Арен бе усвоил от баща си хардийските руни, но никоя от тези тук не познаваше, въпреки че смътно долавяше някакво значение, което сякаш някога е знаел, обаче е забравил.
— Заповядай, момче — кимна Повелителят на вратата, който не се съобразяваше с титли като господар или принц.
Арен го последва в дълга, слабо осветена стая, където в дъното гореше огън в каменна камина и пламъците му хвърляха отражения върху дъбовия под. Заострените прозорци в другия край едва пропускаха сънната, мъглива светлина на утринта. Пред камината бяха застанали група мъже. Щом Арен влезе, всички извърнаха поглед към него, но той видя един-единствен измежду тях — Върховния жрец. Спря, поклони се и застана безмълвен.
— Това са Повелителите на Роук, Арен — каза Върховният жрец, — седмина измежду деветте. Повелителят на градежа не напуска своята Горска обител, а Повелителят на имената се намира в кулата си на тридесет мили северно оттук. Всички те знаят какво те води насам. Повелители мои, това е синът на Моред.
Не гордост събудиха тези думи у Арен, а само някакъв страх. Той се гордееше с потеклото си, но се смяташе наследник на принцове от династията на Енладите. Моред, от когото водеше началото си тая династия, бе мъртъв от две хиляди години. Делата му бяха се превърнали в легенда, не принадлежаха на този свят. Арен се почувства така, сякаш Върховният жрец го беше нарекъл син на един мит, наследник на сънища.
Не се осмели да вдигне поглед към лицата на осмината мъже. Бе се вторачил в долния метален обков по жезъла на Върховния жрец и усещаше как кръвта бучи в ушите му.
— Елате, нека закусим заедно — каза Върховният жрец и ги покани на една маса под прозорците. Там бяха поставени мляко и леко вино, хляб, прясно масло и сирене. Арен седна с тях й хапна.
През целия си живот бе седял сред благородници, земевладелци и богати търговци. Тронната зала на баща му в Берила беше винаги пълна с тях — хора, които притежаваха много, купуваха и продаваха, владееха богатствата на света. Те ядяха, пиеха вино и говореха гръмогласно. Някои спореха, други ласкаеха, повечето търсеха облага за себе си. Макар и млад, Арен бе научил твърде много за поведението и преструвките на хората. Но никога не бе попадал сред люде като тези. Те се хранеха с хляб, говореха малко, лицата им бяха кротки. Ако се стремяха към нещо, не го правеха заради себе си. И все пак притежаваха огромна сила — Арен долавяше това.
Ястреба, Върховният жрец, седеше в центъра на масата и, изглежда, слушаше разговора, но бе потънал в мълчание и никой не се обръщаше към него. Арен също бе оставен на спокойствие, тъй че успя да се съвземе. Вляво от него беше седнал Повелителят на вратата, а отдясно — един сивокос, благовиден човек, който накрая го заговори:
— Ние сме сънародници, принц Арен. Аз съм роден в източната част на Енлад, близо до гората Аол.
— Ходил съм на лов в тази гора — отвърна Арен и те побъбриха известно време за градовете на митичния остров, докато на Арен му стана приятно от спомена за родната земя.
Когато се нахраниха, всички отново се оттеглиха край камината; някои седнаха, други останаха прави. Настъпи кратка тишина.
— Снощи се събрахме, за да помислим — започна Върховният жрец. — Разговаряхме дълго, но не можахме нищо да решим. Бих искал да чуя вашата дума сега, на утринната светлина; без значение е дали ще потвърдите снощната оценка, или ще я отхвърлите.
— Че нищо не успяхме да решим, само по себе си е оценка — каза Повелителят на билките, набит, мургав човек със спокойни очи. — В Горската обител се открива градежът. Ала там ние не постигнахме нищо освен разногласие.
— Само защото не можахме ясно да видим градивното — рече сивокосият жрец от Енлад, Повелителят на промените. — Не знаем достатъчно. Слухове от Уотхорт, вести от Енлад. Вести странни, които трябва да бъдат премислени. Но не е необходимо да се поражда голям страх на толкова малка. основа. Нашата сила не е под заплаха само затуй, че някои заклинатели са забравили своите заклинания.
— И аз казвам същото — обади се сух мъж с проницателен поглед, Повелителят на вятъра. — Нима не обладаваме цялата си сила? Нима не растат дърветата в Горската обител и не се отрупват с все нови и нови листа? Нима небесните бури не се подчиняват на нашата дума? Кой би могъл да изпитва страх за магическото умение — най-старото човешко изкуство?
— Никой измежду хората — допълни Повелителят на призоваването, висок млад човек, с плътен глас и мургаво, благородно лице, — никой измежду хората и никоя сила не може да окове магията и да лиши словото от могъщество. Защото словото е Сътворение и който би могъл да го превърне в тишина, би върнал света обратно към хаоса.
— Точно така. И онзи, който би съумял да го стори, едва ли ще е в Уотхорт или Нарвидуен — каза Повелителят на промените. — Той щеше да бъде тук, пред вратите на Роук, и краят на света щеше да се вижда. Още не сме стигнали дотам.
— И все пак има нещо нередно — рече друг и всички погледнаха към нето. Широкоплещест и як като дъбово буре, той беше седнал до огъня и гласът му се лееше мек и плътен като звън на огромна камбана. Това бе Повелителят на песните. — Къде е кралят, който би трябвало да заема престола в Хавнър? Не Роук е сърцето на света. В крепостта Хавнър е положен мечът на Ерет-Акбе, там стои тронът на Сериад, на Акамбар, на Махарион. Вече осемстотин години сърцето на света е празно! Ние имаме корона, а нямаме крал, който да я носи. Притежаваме Загубената руна, Руната на кралете и Руната на мира, които са ни възвърнати, но имаме ли мир? Нека на трона се възцари крал и отново ще намерим покой, и дори в най-далечните разливи магьосниците ще практикуват своите умения необезпокоявани, ще има ред и време за всички неща.
— Така е — намеси се Повелителят на ръката, слаб и подвижен човек, скромен в обноските си, с ясни и внимателни очи — Съгласен съм с теб, Певецо. Защо да се чудим, че чезне магията, щом всичко останало е объркано? Когато стадото се заблуди, нима само нашата черна овца ще се завърне в кошарата?
Повелителят на вратата се засмя на това, но нищо не каза.
— И тъй, според всички нас — започна Върховният жрец — оказва се, че няма нищо особено тревожно или ако има, то е в слабото или недобро управление на тези земи, при което всички изкуства и висши умения на хората се забравят. С туй аз до голяма степен съм съгласен. Наистина, тъкмо защото Югът е почти откъснат от мирната търговия, ни се налага да разчитаме на слухове. А кой разполага със сигурни данни от Западния разлив освен тези от Нарвидуен? Ако корабите плаваха и се завръщаха благополучно както едно време, ако всички краища на Землемория бяха сплотени, щяхме да знаем какво става и в най-отдалечените места. Това щеше да ни позволи да вземем мерки и аз мисля, че сме длъжни. Защото, повелители мои, когато Енладският принц твърди, че е изрекъл словата на Сътворение в заклинание, обаче смисълът му е убягнал в момента на изричането, когато Повелителят на градежа твърди, че страх се таи в корените, но няма да каже нищо повече — нима това са нищожни основания за тревога? Бурята, когато се задава, е само облаче на хоризонта.
— Винаги виждаш нещата откъм черната им страна, Ястребе — произнесе Повелителят на вратата. — Нека приемем, че предположението ти е невярно.
— Не зная. Силата отслабва. Липсва решителност. Слънцето потъмнява. Имам чувството, повелители мои, имам чувството, че всички ние, които седим тук и приказваме, сме смъртно наранени, и както говорим ли, говорим, кръвта ни бавно изтича от вените.
— И ти си решил да предприемеш нещо.
— Да — кимна Върховният жрец.
— Е, добре, могат ли совите да спрат Ястреба да полети? — рече Повелителят на вратата.
— Но къде би отишъл? — попита Повелителят на промените. А този на песните му отговори:
— Да открие нашия крал и го доведе на трона! Върховният жрец го погледна изпитателно, ала каза само:
— Ще отида там, където е бедата.
— На юг или запад — поясни Повелителят на вятъра.
— И на север или изток, ако стане нужда — добави Повелителят на вратата.
— Но ти си нужен тук, Върховни — обади се Повелителят на промените. — Наместо да бродиш в безпросветно дирене сред неприятелски народи и чужди морета, не е ли по-разумно да останеш тука, дето магията е силна, и с помощта на своето изкуство да разбереш къде се крият злината и безпорядъкът?
— Изкуството не ми помага — отвърна Върховният жрец. В гласа му имаше нещо, което накара всички да се обърнат към него отрезвени и разтревожени. — Аз съм наставник на Роук. И не го напускам лесно. Бих искал да има съгласие между вашите мисли и моите. Сега обаче няма надежда за това. Решението принадлежи на мене. И аз ще трябва да замина.
— Ние се покоряваме на твоето решение — каза Повелителят на призоваването.
— Тръгвам сам. Вие сте Съветът на Роук, а той не бива да бъде разцепван. При все туй ще взема със себе си един човек, ако получа неговото съгласие — и погледна към Арен. — Вчера ти пожела да ми служиш. Повелителят на градежа снощи спомена: „Не случайно попада човек на бреговете на Роук. Не случайно синът на Моред е носителят на тази вест.“ И ни дума повече не поиска да промълви той оная нощ. Затова, Арен, обръщам се към тебе — ще тръгнеш ли с мен?
— Да, повелителю — отвърна с пресъхнало гърло Арен.
— Принцът, твоят баща, за нищо на света не би ти разрешил да поемеш по този гибелен път — забеляза рязко Повелителят на промените и после се обърна към Върховния жрец: — Момъкът е млад и не владее изкуството на магията.
— Моите години и моите заклинания са достатъчни за двама ни — отговори сухо Ястреба. — А що се отнася до баща ти, какво ще кажеш, Арен?
— Баща ми щеше да разреши.
— Откъде знаеш? — запита Повелителят на призоваването.
Арен не разбираше накъде се иска от него да тръгне, нито кога, нито защо. Бе смутен и засрамен в присъствието на тези сериозни, честни мъже, внушаващи страх. Ако му бе останало време да помисли, не би казал нищо. Но време нямаше. Върховният жрец се обърна към него:
— Тръгваш ли с мен?
— Когато баща ми ме изпроводи насам, ето какво ми рече: „Страхувам се, че на света настъпват тъмни времена, времена на опасност. Изпращам теб, а не друг вестоносец, защото ти ще можеш да отсъдиш дали да потърсим помощ от Острова на мъдреците, или на тях да предложим помощта на Енладите.“ И тъй, ако съм нужен — ето ме.
Забеляза как Върховният жрец се усмихна. Огромна доброта се разля в усмивката му, макар и за кратко.
— Виждате, нали? — обърна се той към седмината жреци. — Възможно ли е годините и уменията да добавят нещо към това?
Арен почувства, че гледат към него одобрително, но и някак със замислени или учудени очи.
Думата взе Повелителят на призоваването, извитите му вежди се изтеглиха в смръщена гримаса:
— Не те разбирам, повелителю. Решен си да заминеш — добре! Цели пет години стоиш заключен тук като в клетка. Ала преди винаги си бил сам, тръгвал си сам. И ето че сега с другар — защо?
— Преди никога не съм се нуждаел от помощ — каза Ястреба с нотка на заплаха или ирония в гласа си. — А и днес намерих другаря, от когото се нуждая.
Беше придобил някак опасен вид и Повелителят на призоваването не зададе повече въпроси, макар че остана намръщен.
Но ето че Повелителят на билките, с неговите спокойни очи и мургаво лице, като мъдър, търпелив бивол бавно се надигна от мястото си и застана във внушителна поза.
— Върви, повелителю — произнесе той. — Вземи този момък със себе си. И нека нашето доверие те съпровожда.
Един след друг и останалите дадоха своето съгласие и се оттеглиха сами или по двама, докато от седмината остана едничък Повелителят на призоваването.
— Ястребе — започна той, — не искам да оспорвам твоето решение. Само ще ти кажа: ако са се появили неравновесие и заплаха от огромна злина, тогава може би ще трябва да се отиде и отвъд Уотхорт или Западния разлив, или дори отвъд края на света. Дали там, където ще трябва да отидеш, можеш да вземеш и своя спътник, ще бъде ли справедливо към него?
Застанали бяха на разстояние от Арен и Призователят говореше със снижен глас, обаче Върховният жрец отвърна открито:
— Справедливо е.
— Не казваш всичко, което знаеш — рече Призователят.
— Щях да ти кажа. Но не зная нищичко. Само долавям много неща.
— Позволи ми да те последвам.
— Някой трябва да охранява входа.
— Повелителят на вратата го прави.
— Не само входа на Роук. Остани тук и следи дали е светъл изгревът и кои преминават през каменната стена, накъде сочат лицата им. Появил се е пролом, Торион, появило се е разкъсване, рана и нея отивам да търся. Ако аз се загубя, може би ще я откриеш ти. Ала почакай. Моля те, почакай ме.
Беше заговорил на Древната реч, езика на Сътворението, на който се изричат истинските заклинания и се гради върховната магия. Но в разговор той се използва много рядко освен между драконите. Призователят не се възпротиви повече, не приведе други основания, само мълчаливо се поклони на Върховния жрец и на Арен и се сбогува.
Огънят в камината пращеше. Друг звук не се чуваше вече. Зад прозореца, смътна и безформена, мъглата се сгъстяваше.
Върховният жрец се бе загледал в пламъците, сякаш забравил за съществуването на Арен. Момчето стоеше встрани от камината и не знаеше да тръгва ли, или да почака да го отпратят, нерешително и някак сиротно, отново с чувството, че е дребна фигурка в огромното, черно, непонятно пространство.
— Ще тръгнем първо за град Хорт — каза Ястреба, като се обърна с гръб към огъня. — Там идват известия от всички краища на Южния разлив. Може би ще открием някаква следа. Корабът ти още чака в залива. Поговори с капитана, нека извести баща ти. Мисля, че трябва да тръгнем колкото е възможно по-скоро. Утре при изгрев слънце ела на стълбите до заслона с лодките.
— Какво, повелителю — гласът на Арен пресекна за миг, — какво е онова, което търсиш?
— Не зная, Арен.
— Тогава…
— Тогава как ще го търся ли? Нямам представа. — Той се усмихна леко на Арен, но лицето му изглеждаше сурово като стомана в сивата светлина от прозорците.
— Повелителю — започна Арен вече с уверен глас. — Истина е, че произхождам от родословието на Моред, ако един толкова стар корен може вярно да се проследи. Да ти служа, би било за мене върховно щастие и чест, нищо в живота не бих предпочел пред това. Ала се страхувам, че ме смяташ за повече от онова, което съм.
— Може би — промълви Върховният жрец.
— Аз нямам особени дарования. Мога да се дуелирам с кинжал и благородна сабя. Да управлявам лодка. Да играя дворцови и народни танци. Да решавам спорове между придворни. Добър съм в борбата, слаб при стрелбата с лък, умел в игрите с топка. Знам да пея и да свиря на арфа и лютня. И нищо повече. Каква полза можеш да имаш от мен? Повелителят на призоваването е прав…
— А, забеляза ли? Той ревнува. Претендира за привилегията на изпитаната вярност.
— И по-голямото умение, повелителю.
— Значи ти предпочиташ да взема него, а пък ти да останеш, така ли?
— Не! Но се страхувам…
— От какво?
Сълзи бликнаха от очите на момчето.
— Да не те подведа — отвърна то.
Върховният жрец отново извърна лице към огъня.
— Седни, Арен — рече той и момчето се приближи до каменната ъглова седалка край камината. — Не съм те взел за магьосник, нито за воин, нито за нещо завършено. Не зная какъв си, ала се радвам да чуя, че умееш да управляваш лодка… Какъв ще станеш, никой не знае. Обаче мога да кажа едно: ти си синът на Моред и Сериад. Арен замълча.
— Вярно е, повелителю — отрони накрая той. — Но… Върховният жрец не казваше нищо и Арен трябваше да продължи:
— Ала аз не съм Моред, аз съм си аз.
— Не се гордееш със своето потекло!
— Не, гордея се с него. То ме прави принц, то е моят дълг. За него трябва да бъда достоен…
— Това имах предвид — Върховният жрец кимна. — Да отхвърлиш миналото означава да отхвърлиш бъдещето. Човек не избира своето предопределение — или го приема, или не. Ако корените на самодивското дърво са плитки, то няма да има корона.
При тези думи Арен вдигна очи поразен, защото истинското му име бе Лебанен, което означаваше самодивско дърво. Но Върховният жрец не беше споменал името му.
— Твоите корени са дълбоки — продължи той. — Ти притежаваш сила и трябва да имаш пространство за растеж. И така, аз ти предлагам наместо безметежния път до дома едно опасно пътешествие към неясна цел. Можеш и да не идваш. Изборът е твой. Обаче аз ти давам тая възможност, защото ми омръзнаха безопасните кътчета, покривите и стените, които ме обграждат.
Той рязко прекъсна, оглеждайки се с напрегнати, блуждаещи очи. Арен съзря дълбокото неспокойствие на този човек и то го уплаши. Но страхът изостря възбудата и момчето заяви с разтуптяно сърце:
— Повелителю, избирам да тръгна с тебе. Когато излизаше от Големия дом, сърцето и умът на Арен бяха преизпълнени с удивление. Казваше си, че е щастлив, ала думата не изглеждаше подходяща. Казваше си, че Върховният жрец го е нарекъл силен, избраник на съдбата и трябва да се гордее с това признание, но, кой знае защо, не изпитваше гордост. Най-могъщият магьосник на света бе му обещал: „Утре ще отплаваме към ръба на гибелта“ и той беше кимнал и тръгнал. Нима не трябваше да бъде горд? Гордост обаче нямаше. Изпитваше само удивление.
Спусна се по стръмните, вити улици на град Туил, намери на вълнолома капитана на своя кораб и му каза:
— Утре ще отплавам с Върховния жрец към Уотхорт и Южния разлив. Предай на баща ми, принца, че когато изпълня дълга си, ще се завърна у дома, в Берила.
Капитанът се навъси. Знаеше как владетелят на Енлад би посрещнал подобен вестител.
— Трябва ми писмено известие от твоята ръка, принце — каза той.
Арен намери това за основателно и обладан от усещането, че всичко трябва да се извърши на минутата, хукна отново. Откри едно странно магазинче, откъдето се снабди с мастило, четчица и плътна мека хартия. После забърза обратно към вълнолома и приседна на кея, за да пише на родителите си. Представи си как майка му държи същото това парче хартия, докато чете писмото, и сърцето му се сви от мъка. Тя бе жизнерадостна, търпелива жена, но Арен знаеше, че нейното удовлетворение от съдбата се дължи на него и че тя копнее за завръщането му. Невъзможно беше да облекчи болката й от дългото си отсъствие. Писмото му бе сухо и кратко. Той се подписа с Руната на меча, запечата посланието си с катран от една делва наблизо и го подаде на капитана. Сетне внезапно извика: „Почакай!“ — сякаш корабът бе готов да тръгне всеки миг — и се втурна обратно нагоре по калдъръмените улици към странното магазинче. Трудно беше да го открие отново, защото в улиците на Туил имаше нещо измамно. Всеки път пресечките изглеждаха различни. Най-после излезе на търсената улица и нахлу в магазина изпод нанизите червени мъниста, които украсяваха входа. Докато купуваше мастилото и хартията, бе забелязал в една табла с токи и украшения сребърна брошка във формата на дива роза. А името на майка му беше Роза.
— Ще купя това — произнесе той припряно, както подобава на принц.
— Древна изработка от сребро от остров Оу. Виждам, че сте познавач на старинните занаяти — рече продавачът с поглед, вперен в дръжката, а не в изящния калъф на меча на Арен. — Струва четири монети от слонова кост.
Арен заплати твърде високата цена, без да пита повече. В своята кесия имаше много монети от слонова кост, които служат за парични знаци във Вътрешните земи. Хареса му идеята да купи подарък на майка си. Беше му приятно и самото купуване. Така че на излизане от магазина положи ръка върху дръжката на меча си някак самонадеяно.
Неговият баща му бе дал този меч в навечерието на отпътуването му от Енлад. Той го прие тържествено и го носеше, сякаш това е негов дълг, дори на борда на кораба. Изпитваше гордост от тежестта му върху хълбока си, от тежестта на древната му възраст върху духа си. Защото туй беше мечът на Сериад, сина на Моред и Елфаран. Нямаше друг по-стар на света освен мечът на Ерет-Акбе, положен на върха на кралската кула в Хавнър. Но този тук никога не е бил полаган някъде или укриван — него винаги са го носили. Въпреки това вековете не го бяха изхабили, не бяха отслабили силата му, понеже върховна магия бе вплетена в неговия обков. Историята му говореше, че никога не е изтеглян освен в служба на живота и не може да бъде изтеглен за друго. При никоя кръвна вражда, отмъщение или алчност, в никоя грабителска война не би се оставил той да бъде размахан. От него, най-голямото семейно съкровище, Арен беше получил светското си име: като дете го наричаха Арендек — „Малкия меч“.
Никога не бе използвал това оръжие, баща му — също. В Енлад цареше мир.
И ето че днес, из улиците на този непознат град на Острова на мъдреците, изпита странно усещане, когато докосна дръжката на меча. Почувства я неудобна и студена в ръцете си. Със своята тежест мечът спъваше хода му, теглеше го назад. Усещането за чудо не го бе напуснало, но той бе изстинал. Слезе на вълнолома, предаде брошката за майка си на капитана и му пожела попътен вятър и успешно завръщане. Обърна се и придърпа наметалото си, за да скрие ножницата, пазеща старото непокорно острие, смъртоносния предмет, който беше наследил. Не бе вече самонадеян. „Какво правя аз?“ — каза си, докато се катереше, без да бърза сега, из тесните улици към внушителната крепост на Големия дом над града. „Как стана така, че не се завръщам у дома? Защо съм тръгнал да търся нещо, което не разбирам, с човек, когото не познавам?“ И тези въпроси оставаха без отговор.
3. ГРАДЪТ ХОРТ
В предутринния здрач Арен облече получените дрехи — износено, но чисто моряшко облекло — и бързо се спусна из тихите зали на Големия дом към източната порта, изваяна от рог и драконови зъби. Повелителят на вратата го преведе извън и с лека усмивка му посочи пътя, който трябваше да поеме. Той сви по горната улица на града, после слезе по едiа пътечка до навеса за лодките на Школата, южно от доковете на Туил. Едва виждаше пътя си. Дърветата, покривите, хълмовете бяха само смътни очертания в полумрака. Бе тъмно, безветрено и студено. Всичко стоеше неподвижно, далечно и мъгляво. И единствено над черното море на изток се очертаваше бледа светла ивица — хоризонтът, който мигновено се изливаше към невидимото слънце.
Арен стигна до стъпалата на лодкарския пристан. Там нямаше никой, нищо не помръдваше. Огромното моряшко наметало и вълнената шапка му пазеха топло, ала той потреперваше в мрака на каменните стъпала, целият в очакване.
Лодките се мержелееха черни над черната вода, внезапно от тях долетя тъп, глух тътен, който проехтя три пъти. Косата на Арен настръхна. От водата мълчаливо изплава дълга сянка. Това бе лодка, която леко се плъзгаше към кея. Момчето се спусна по стъпалата на пристана и скочи в нея.
— Хвани ръчката на кормилото — каза Върховният жрец, подвижна призрачна фигура, застанала на носа — и здраво я дръж, докато вдигна платното.
Вече навлизаха в морето и платното се разгъваше на мачтата като бяло крило, улавящо прииждащата светлина.
— Западен вятър, за да излезем без гребане от залива — туй несъмнено е прощален дар от Повелителя на ветровете. Погледни, момче, лодката се плъзга съвсем леко! Добре — западен вятър и светла зора в деня на пролетното равноденствие.
— Това ли е „Взор“? — В песни и приказки Арен беше слушал за лодката на Върховния жрец.
— Да, тя е — отвърна другарят му, зает с въжетата. Лодката се залюля и възви с подновяването на вятъра. Арен стисна зъби, опитвайки се да я задържи стабилна.
— Тя плава много леко, но някак своеволно, повелителю. Върховният жрец се засмя:
— Остави я да проявява своята воля. Тя е и мъдра. Чуй, Арен — и той замълча за миг, коленичил на мястото за гребане с лице към спътника си, — сега аз не съм повелител и ти не си принц. Аз съм търговец на име Хок, а ти — моят племенник, който опознава моретата с мене, и се нарича Арен. Идваме от Енладите. От кой град ли? Някой по-голям, ако срещнем съгражданин.
— Например Темир.
— Темир, на южния бряг? Те търгуват из всички разливи — кимна Върховният жрец.
— Но ти нямаш енладски акцент — каза предпазливо Арен.
— Зная. Имам гонтийски акцент — отвърна другарят му и се засмя, като погледна нагоре към просветляващото небе на изток. — Ала мисля, че мога да се понауча от тебе. И така, идваме от Темир с нашата лодка „Делфин“ и аз не съм нито повелител, нито жрец, нито Ястреб, а — как се казвам?
— Хок, повелителю.
При тези думи Арен прехапа устни.
— Практика, племеннико. Нужна е практика — рече Върховният жрец. — Ти никога не си бил нищо друг освен принц. Докато аз съм бил много неща и последното от всички, може би най-малкото, Върховен жрец., Тръгнали сме на юг да търсим емелов камък, от който се дялат амулети. Зная, че го ценят в Енладите. От не го правят амулети, предпазващи от хрема, изкълчване схващане на врата или грешки на езика.
След миг Арен се разсмя и когато отметна глава назад, лодката подскочи върху една голяма вълна и то зърна частица от короната на слънцето — внезапно лумнало злато върху ръба на морето.
Застанал с ръка на мачтата, защото лодката подскачаше по разбушуваните вълни, Ястреба пееше, срещайки изгрева на пролетното равноденствие. Арен не познаваше Древната реч, езика на магьосниците и драконите, ала долавяше в думите възхвала и ликуване, мощен, равномерен ритъм, както вечно се редуват приливи и отливи, както вечно се редуват ден и нощ. Чайки пищяха из вятъра; бреговете на Туилския залив се изплъзваха от двете им страни и те навлязоха сред огромните озарени вълни на Вътрешно море.
Морският път от Роук до град Хорт не е дълъг, но те прекараха три нощи в откритата шир. Върховният жрец бе нетърпелив, преди да тръгне, обаче веднъж поел, бе преизпълнен с търпение. Ветровете се обърнаха веднага, щом те излязоха от овладяното време на Роук, ала Ястреба не извика магическа струя в платната, както би могъл да стори всеки заклинател. Наместо това употреби часове наред да учи Арен как да се справя лодката при упорит насрещен вятър в осеяното със скали море, източно от Исел. Втората нощ на открито ги застигна бурен, студен мартенски дъжд, но жрецът не произнесе заклинание, с което да го отклони. Следващата нощ, докато лежаха близо до хортското пристанище в спокойния, хладен, мъглист мрак, Арен мислеше върху това и осъзна, че за краткия период, откакто с познаваха, Върховният жрец не стори нито една магия. В същото време беше ненадминат моряк. За три дни Арен научи от него повече, отколкото за десет години уроци и състезания с лодки из залива на Берила. А между магьосник и моряк няма кой знае каква разлика. И двамата общуват със силите на небето и морето, подчиняват мощни ветрове на властта на своите ръце и правят далечното — близко. Върховният жрец и Хок, морският търговец, бяха горе-долу едно и също.
Той бе доста мълчалив човек, макар и изключително добронамерен. Арен не го дразнеше със своята неумелост. Държеше се приятелски. По-добър спътник не би могъл да се намери, рече си Арен. Но често потъваше в мислите си, мълчеше часове наред и когато в такива мигове се налагаше да каже нещо, гласът му бе суров, а погледът му се втренчваше отвъд принца. Това не намаляваше любовта на момчето, ала не му харесваше. У него имаше нещо страшно. Може би Ястреба го усещаше, защото в тази мъглива нощ, недалеч от бреговете на Уотхорт, започна малко колебливо да разказва на Арен за себе си.
— Не ми се ще утре отново да се впускам сред хората — подзе той. — Преструвам се, че съм свободен… Че нищо нередно няма в света. Че не съм Върховен жрец, нито дори магьосник. Че съм Хок от Темир, без отговорности и привилегии, без задължения към никого и към нищо…
Той спря и след известно време продължи:
— Опитай се да избереш внимателно, Арен, щом дойде часът на Големия избор. Когато бях млад, наложи ми се да избирам между живот, в който да бъда, и живот, в който да действам. Аз се хвърлих на втория като пъстърва на муха. Но всяко действие, което извършваш, всяко деяние те обвързва със своите последици и те кара да действаш отново и отново. Тогава много рядко уцелваш време и място като това сега, между две действия, когато можеш да спреш и просто да бъдеш. Или да се запиташ кой в края на краищата си ти.
„Как може такъв човек — мислеше Арен — да се съмнява кой е и какъв е?“ Бе вярвал, че подобни колебания са привилегия на младите, които още нищо не са постигнали.
Те се олюляваха в огромния хладен мрак.
— Ето, затова обичам морето — чу се гласът на Ястреба в тъмата.
Арен го разбираше. Обаче собствените му мисли го носеха напред, както през трите дни и нощи досега, към онова, което търсеха, към целта на тяхното плаване. И понеже другарят му бе настроен за разговор, накрая той запита:
— Мислиш ли, че ще намерим това, което дирим, в град Хорт?
Ястреба поклати глава — може би искаше да каже „Не“ или че не знае.
— Дали то е някакъв мор, чума, която се разпространява от място на място, поразявайки реколтата, стадата и човешкия дух?
— Морът е разклащане на върховното Равновесие, на самата Хармония. Сега е по-друго. От него вони на зло. Ние можем да страдаме, докато Хармонията се възстанови, но не губим надежда, не се поставяме над изкуството, не забравяме думите на Творението. В природата няма нищо неестествено. В сегашния случай се извършва не възстановяване на Хармонията, а нарушаването й. Има само едно създание, което може да стори това.
— Някой човек ли? — попита Арен колебливо.
— Ние, хората.
— По какъв начин?
— С желанието си за живот на всяка цена.
— За живот? Но нима е грешно да желаеш да живееш?
— Не. Ала когато се домогваме до власт над живота — да имаме безкрайно богатство, безметежна сигурност, безсмъртие, — тогава желанието се превръща в алчност. И ако към тая алчност се добави и познание, тогава пък се явява злото. Нарушава се Хармонията на света и разрухата накланя везните.
Арен размишлява над това известно време и сетне попита:
— Значи ти смяташ, че този, когото търсим, е човек?
— Да, точно така. Човек и магьосник.
— Но според онова, което зная от татко и от учителите си, аз мислех, че върховните изкуства на магията са зависими от Равновесието, от Хармонията на нещата и затуй не могат да бъдат използвани за зло.
— Това е спорно мнение — каза Ястреба някак горчиво. — Безгранични са основанията на магьосниците… Всеки край на Землемория познава баятели, които правят нечисти заклинания, чародейци, които впрягат уменията си, за да натрупат богатство. Ала има и други. Господарят на огъня, който искаше да унищожи мрака и да спре слънцето в зенита му, беше велик жрец: даже Ерет-Акбе едва ли би го надминал. Друг такъв бе Врагът на Моред. Когато той се появи, цели градове коленичиха в краката му, войски се сражаваха за него. Заклинанието, което направи срещу Моред, беше толкова могъщо, че и гибелта му не го прекрати, остров Солея потъна в морето и всичко върху него погина. Това са били мъже, у които огромната сила и знание са служили на волята на злото и то се е подхранвало от тях. Не зная дали магическото изкуство, което преследва по-добра цел, е винаги по-силно. Но да се надяваме.
Има нещо потискащо в туй да се осланяш на надеждата, когато се нуждаеш от сигурност. Арен съзнаваше, че не желае да се задържи на тоя хладен предел. След известно време той каза:
— Разбрах, струва ми се, защо твърдиш, че единствено хората вършат зло. Дори акулите са невинни — те убиват, защото „трябва“.
— Това е причината нищо да не може да ни се противопостави. Само едно нещо на този свят умее да противостои на злия човек. И то е друг човек. В нашия срам е и нашето величие. Едничък собственият ни дух, който е способен на зло, е способен и да го преодолее.
— Но драконите, не вършат ли и те големи злини? Нима са невинни?
— Драконите! Драконите са алчни, ненаситни, коварни, безмилостни, лишени от разкаяние — ала дали са зли? Кой съм аз да съдя делата на драконите?… Те са по-мъдри от хората. При тях е като в сънищата, Арен. Ние, хората, сънуваме, правим магии, вършим добро, вършим зло. Драконите не сънуват. Те са самите сънища. Те не правят магия — тя е тяхната материя, тяхното битие. Те не действат: те са.
— В Серилун — започна Арен — се намира кожата на Бар От, убит от Кьор, принца на Енлад, преди триста години. От този ден насам дракони не са доближавали бреговете на Енлад. Виждал съм кожата на Бар От. Тя е тежка като желязо и толкова огромна, че казват, ако се разстеле, би покрила целия пазарен площад на Серилун. Зъбите са дълги колкото от лакътя до китката. А твърди се, че Бар От бил млад дракон, непораснал.
— У тебе се крие желание да видиш драконите — рече Ястреба.
— Да
— Тяхната кръв е студена и отровна. Не трябва да ги гледаш в очите. Те са по-стари от човечеството… Той мълча известно време и после продължи:
— И въпреки че съм забравил или съжалил за всичко, което съм извършил, аз помня едно: как веднъж зърнах дракони да се издигат с вятъра нагоре към залеза над западните острови, и съм щастлив.
И двамата се смълчаха, вече нямаше ни звук, ни светлина. Само шепотът на вятъра и лодката. И сънят накрая ги отнесе там, върху дълбоките води.
Те навлязоха в хортското пристанище в бледнеещата мъгла на утрото. Стотици. плавателни съдове вдигаха или спускаха котва — риболовни лодки, кораби, ловуващи раци, траулери, търговски гемии, две галери с по двадесет весла, една огромна полуразбита шестдесет-веслова галера и някои издължени кораби за далечно плаване с високо вдигнати триъгълни платна, за да улавят вятъра в горните слоеве на атмосферата из горещите затишия на Южния разлив.
— Това военен кораб ли е? — запита Арен, когато минаха покрай една от двадесетвесловите галери, и другарят му отговори:
— Кораб, превозващ роби, ако съдя по верижните окови на трюма. В Южния разлив търгуват с хора.
Арен помисли малко върху туй, после отиде до сандъчето с принадлежностите си и взе оттам меча, който бе завил добре и прибрал сутринта на отплаването им. Той го отви и застана нерешително, като държеше с две ръце поставеното в ножницата оръжие с провиснал ремък:
— Това не е меч, който носи един морски търговец. Ножницата е твърде красива. Зает с кормилото, Ястреба хвърли поглед към него:
— Носи го, ако искаш.
— Помислих си, че може би е разумно.
— Що се отнася до мечовете, този е разумен — каза другарят му, съсредоточено направлявайки лодката през задръстения залив. — Нали е меч, дето не се оставя винаги да бъде употребен?
— Така казват — кимна Арен. — И все пак е убивал. Убивал е хора.
Принцът погледна към тънката, протрита от ръце дръжка.
— Той е убивал, но аз не съм. Кара ме да се чувствам глупак. Толкова по-стар е от мене… Ще взема камата си — заключи Арен, зави меча отново и го пъхна дълбоко в сандъчето. Лицето му бе смутено и ядосано.
Ястреба нищо не каза. След малко предложи:
— Ще вземеш ли сега веслата, момче? Насочваме се към стъпалата на пристана.
Хорт, едно от седемте големи пристанища на Архипелага, се издигаше над шумната брегова ивица по склоновете на три стръмни възвишения, потънал в пъстра смесица от багри. Кирпичените къщи бяха измазани в алено, оранжево, жълто и бяло. Керемидите на покривите бяха морави. Окичените с цвят дървета образуваха тъмночервени петна из горните улици. Ярки раирани навеси от покрив до покрив засенчваха тесните пазарчета. Кейовете блестяха на слънцето. Уличките, водещи навътре от брега, приличаха на тъмни процепи, изпълнени със сенки, хора и шумотевица.
Когато завързаха лодката, Ястреба се приведе близо до момчето, уж да изпробва възела, и рече:
— Арен, някои хора в Уотхорт ме познават твърде добре. Затова хубаво ме погледни, за да можеш да ме отличиш.
Щом се изправи, на лицето му нямаше никакъв белег, косата му бе съвсем сива, а носът му — дебел и малко чип. Вместо дългия колкото целия му ръст тисов жезъл в ръката си държеше пръчка от слонова кост, която скри в пазвата си.
— Познаваш ли ме? — обърна се той към Арен, широко усмихнат, с енладски акцент. — Никога ли не си виждал вуйчо си?
В двореца на Берила Арен бе срещал магьосници, които променяха своите лица, когато изпълняваха „Подвизите на Моред“, и знаеше, че това е само илюзия. Той запази самообладание и успя да каже:
— О, да, вуйчо Хок!
Но докато жрецът се препираше с пристанищния пазач относно таксата за престой на лодката, Арен продължително го съзерцава, за да се увери, че ще може да го разпознае. Ала вместо да се успокои, както го наблюдаваше, той се разтревожи още повече от преобразяването. Бе прекалено цялостно — туй изобщо не беше Върховният жрец, мъдрият водач и наставник. Таксата на пазача бе твърде висока и Ястреба мърмореше недоволно, докато плащаше. Вървейки с Арен, магьосникът продължи да негодува:
— Това е изпитание за търпението ми — да плащам на пладнешки крадец да пази лодката ми, когато едно полузаклинание би ми свършило двойна работа! Е, добре, такава е цената на маскировката… А и забравих родния си акцент, нали, племенниче?
Те се движеха по една претъпкана, миризлива, бедняшка улица, с наредени от двете страни магазинчета, не по-големи от обикновени сергии, чиито собственици висяха по вратите си сред камари и нанизи стоки и хвалеха високо красотата и евтинията на своите грънци, плетива, шапки, лопати, игли, кесии, бакъри, кошници, ножове, въжета, гайки, спално бельо и всевъзможна друга железария и галантерия.
— Това панаир ли е?
— А? — обади се чипоносият мъж, като приведе сивокосата си глава.
— Панаир ли има, вуйчо?
— Панаир? О, не. Те държат сергиите си през цялата година. Махнете тия рибени кюфтета, госпожо, аз съм закусил.
В същото време Арен се мъчеше да се отърве от един мъж, който носеше табла с шишенца и го следваше по петите, нареждайки:
— Опитай, красиви млади господине, няма да сгрешиш. Ароматът е сладък като розите от Нумима, омагьосва жените, опитай, млади господарю на моретата, млади принце.
В този миг Ястреба се озова между търговеца и Арен и рече:
— Що за магии са това?
— Не са магии — запремигва мъжът, като отстъпи назад. — Аз не продавам магии, морски господарю. Само сиропи за подслаждане на вкуса след пиене или корени от хейзия — нищо друго, велики принце!
Той се поклони чак до калдъръма, таблата с шишенцата потракваше и дрънчеше, някои от тях се бяха килнали така, че летливото вещество се процеждаше на розови или лилави капчици.
Ястреба се обърна гърбом, без да проговори, и продължи нататък с Арен. Скоро тълпите от хора оредяха и магазините станаха отчайващо бедни. Единствените стоки под малките навеси бяха тук шепа извити пирони, там счупено чукче за хаван или някое старо чепкало. Тази оскъдица отвращаваше Арен по-малко от богатия край на улицата, където се бе почувствал задавен, задушен от напора на стоките и от крещящите гласове: „Купете, купете!“ А окаяният търговец го беше потресъл. Той си спомни прохладните, светли улици на своя северен град. Никой в Берила не би се унижил тъй пред един странник, помисли си момчето.
— Какъв противен народ! — каза на глас.
— Насам, племенниче — бе отговорът на другаря му. Те свърнаха встрани по тясна уличка между високи червени стени без прозорци, която пресичаше склона и минаваше под една арка, украсена с излинели знамена, а после излязоха на неравен слънчев площад — още един пазар, натъпкан с павилиони и сергии, гъмжащ от хора и насекоми;
По края на площада имаше мъже и жени, които седяха или лежаха по гръб неподвижни. Устните им бяха странно почернели сякаш от болест и около тях жужаха мухи и се събираха на рояци като гроздове стафиди.
— Толкова много! — чу се гласът на Ястреба, плътен и непредпазлив, сякаш той също бе поразен. Но когато Арен вдигна очи, видя пред себе си тъпото, невъзмутимо лице на простодушния търговец Хок, съвсем безгрижен.
— Какво им е на тези хора?
— Хейзия. Тя облекчава болката и притъпява сетивата, освобождавайки тялото от съзнание. Тогава съзнанието се рее свободно, ала щом се завърне в тялото, се нуждае от още хейзия. И жаждата нараства, а животът се скъсява, защото това вещество е отровно. Първо се явява треперене, сетне парализа и накрая — смърт.
Арен погледна към една жена, която седеше облегната на затоплената от слънцето стена. Тя вдигна ръка, сякаш да прогони мухите от лицето си, но ръката описа конвулсивно кръгообразно движение като че напълно забравена, задвижена от мускулен спазъм. Жестът приличаше на безцелен припев, на заклинание, лишено от смисъл.
Хок също гледаше безизразно към нея.
— Хайде да вървим! — каза той.
Поеха през пазарния площад към засенчена с навес сергия. Ивици слънчева светлина, оцветени в зелено, оранжево, лимонено, пурпурно и небесно синьо, косо падаха върху платовете, шаловете и тъканите пояси и виеха пъстър танц в ситните огледалца, които красяха високата шапка с пера на продавачката. Тя бе едра и мощно напяваше: „Коприни, сатени, брезенти, кожи, кечета, вълнени тъкани, козяци от Гонт, тюлове от Соул, коприни от Лорбанъри! Хей, вие, хора от Севера, свалете своите качулати палта, не виждате ли слънцето на небето? Какво ще кажете да занесете това у дома, на едно момиче в далечния Хавнър? Вижте го само — коприна от Юга, фина като крило на пеперуда!“
Тя сръчно разгъна топ тънък розов плат със сребърни нишки.
— Не, госпожо, ние не сме женени за кралици — рече Хок, а гласът на жената се превърна в рев:
— И с какво обличате жените си, с чул ли? Или с брезент? Скъперници! Отказват да купят парче коприна за своята нещастница, която мръзне сред вечните северни снегове. Тогава как ви се струва туй — гонтийски козяк, за да я топли в зимните нощи?
Тя просна на тезгяха огромен квадрат в кремаво и кафяво, изтъкан от сребристото руно на козите от североизточните острови. Мнимият търговец протегна ръка, попипа го и се усмихна.
— Ей, ти гонтиец ли си? — прогърмя гласът и разлюлялата се шапка изпрати хиляди танцуващи петна върху балдахина и тъканите.
— Виж, това е изработка от Андрадин. Има само четири дебели конци в основата си. В Гонт използват шест и повече. Но кажи ми ти, защо си оставила магиите и си започнала да продаваш парцали? Когато преди години бях тук, те видях да вадиш пламъци от ушите на хората, а после превръщаше пламъците в птици и златни камбанки и това бе по-добър занаят от този сега.
— Изобщо не беше занаят — отвърна огромната жена и Арен в миг усети как очите й, твърди и сурови като ахати, се взират в него и в Хок изпод блясъка и движението на кланящите се пера и просветващите огледалца.
— Красиво бе, като издърпваше огън от ушите — каза Хок сериозно, ала простовато. — Мислех да го покажа на племенника си.
— Знаете ли — подзе жената не така кресливо, облягайки едрите си загорели ръце и тежкия си бюст върху тезгяха, — ние вече не правим такива фокуси. Хората не ги щат. Наситиха им се. Виждате ли тези огледалца, помните ги, нали? — тя разтърси глава и цветните светлинни отражения шеметно закръжиха около тях. — Е, добре, можеш да объркаш съзнанието на човека с припламващи стъкълца, с думи и други трикове, които няма да ви кажа, та той да започне да мисли, че вижда онова, което не вижда, което го няма. Както пламъците и златните камбанки или костюмите, в които обличах моряците — платно от злато с диаманти сякаш зарзали, — и те тръгваха наперени досущ като Единния крал на всички острови… Но това бяха фокуси, щуротии. Човек може да заблуди хората. Само пръст да им покажеш и те заприличват на пилци, омагьосани от змия. Хората са като пилците. Обаче накрая осъзнават, че са ги зашеметили и измамили, разяряват се и загубват желание за подобни неща. И ето че се захванах с тази търговия. Може би не всички коприни са истински и козяците не са гонтийски, но все едно, те могат да се носят — да се носят! Те са веществени, а не просто лъжа и въздух, както костюмите от златно платно!
— Я гледай ти — каза Хок, — значи в цял Хорт не е останал никой, който да издърпва пламъци от ушите или да прави други подобни магии, както някога?
При тия думи жената смръщи вежди. Изправи се и внимателно започна да сгъва козяка.
— Онези, които търсят измама и видения, дъвчат хейзия — отвърна тя. — Говори с тях, ако искаш.
И посочи с глава неподвижните фигури около площада.
— Но имаше и чародейци — те извикваха магически вятър за моряците и правеха заклинания за късмет на товарите им. Всички ли са се обърнали към други занаяти?
Ала внезапно разярена, продавачката кресна в отговор:
— Има един заклинател, щом ти е нужен такъв, велик заклинател, магьосник с жезъл и всичко останало — погледни го! Плавал е със самия Егре, викал е ветровете, откривал е богати галери, ако се слушат думите му, но всичко това са лъжи. Накрая капитан Егре му даде заслужен урок — отряза му дясната ръка. Ей го там сега, виж го — седи с уста, натъпкана с хейзия, и стомах, пълен с въздух. Лъжи и въздух! Това е всичко, което съдържат твоите магии, морски капитан-козел!
— Хайде, хайде, госпожо — каза Хок с неотменна благост. — Аз само питах. Тя им обърна широкия си гръб, като ги заслепи със скачащи огледални отражения, и Хок се отдалечи бавно, придружен от Арен.
Те нарочно се шляеха, за да се доближат до посочения мъж. Той бе седнал, облегнат на една стена, с блуждаещ поглед. Личеше, че потъмнялото му брадясало лице навремето е било много красиво. Сбърчената ампутирана китка се опираше жалка на плочите на калдъръма в горещата слънчева светлина.
Някакво брожение се беше надигнало сред сергиите зад тях, но на Арен му бе трудно да откъсне поглед от мъжа, прикован от излъчването на грозотата му.
— Наистина ли е бил магьосник? — попита той съвсем тихо.
— Може би е онзи, наричан някога Заека, заклинател на вятъра и времето при пирата Егре. Били са прочути крадци. Запази спокойствие, Арен!
Някакъв мъж, спуснал се с всички сили иззад сергиите, едва не повали и двамата. Друг подтичваше наблизо, превит под тежестта на огромна сгъваема табла, накачулена с върви, панделки и ширити. Една сергия с трясък се срути, навеси се събаряха или прибираха набързо, купища хора се блъскаха и биеха из пазарния площад, гласове се надигаха в писък и вой. Над всички тях кънтеше резкият крясък на жената с огледалната шапка. Арен я мярна да размахва кол или тояга срещу група мъже, отблъсквайки ги с широки махове като фехтовчик, притиснат до стената. Дали бе кавга, разраснала се в размирица, нападение на шайка крадци или свада между враждуващи търговски лагери — трудно можеше да се каже. Хората тичаха, награбили в ръце стоки, които може би бяха плячкосани или спасени от плячкосване. Развихряха се боеве с ножове и юмруци, разпри из целия площад.
— Оттук — каза Арен, сочейки една близка странична улица, извеждаща от бъркотията, и се упъти натам, защото ясно беше, че трябва бързо да се измъкват. Но другарят му го задържа за ръката. Арен се обърна и видя как мъжът, наричан Заека, прави опити да се вдигне на крака. Изправяйки се, той се олюля за миг, а после, без да се оглежда, тръгна по края на площада, като опипваше с единствената си ръка стените, за да се ориентира или подпира.
— Дръж го под око — рече Ястреба и те поеха след него.
Никой не обезпокои нито тях, нито човека, когото следваха, и подир минута бяха извън пазарния площад и се спускаха мълчаливо от хълма по тясна вита уличка.
Горните етажи на къщите почти се допираха над улицата и закриваха светлината. Калдъръмът под краката им бе хлъзгав от влага и смет. Заека напредваше с бърза крачка, макар все още да влачеше ръка по стените като слепец. Трябваше да вървят доста близо зад него, за да не го изгубят на някоя пресечка. Изведнъж Арен 6е обхванат от вълнение при това преследване. Сетивата му се изостриха както при лов на елени в горите на Енлад. Той ясно съзираше всяко лице, покрай което минаваха, и вдишваше лепливото зловоние на града — миризма на боклуци, окадено, мърша и цветя. Докато си проправяха път по широка претъпкана улица, принцът чу ударите на барабан и видя цяла редица от голи мъже и жени, оковани един за друг през китките и кръста, със сплъстени коси, провиснали над лицата им. Едва ги зърна и те изчезнаха, понеже Арен трябваще да свие след Заека надолу по някакви стълби, докато излязоха на тесен пуст площад, където само няколко жени клюкарстваха до чешмата.
Там Ястреба настигна Заека и положи ръка върху рамото му, при което сакатият се сви като попарен, потрепера и потърси опора в портала на една масивна врата. Остана така, без да спира да трепери, вторачен в тях с невиждащите очи на преследвано животно.
— Заека ли те наричат? — попита Ястреба, заговорил със собствения си глас, който прозвуча дрезгаво, но любезно. Мъжът не каза нищо, сякаш не чуваше или не желаеше да чуе.
— Искам нещо от тебе — рече жрецът. Отново никакъв отговор. — Ще ти заплатя. Бавна реакция:
— В слонова кост или злато?
— В злато.
— Колко?
— Магьосникът знае цената на заклинанията. Лицето на Заека трепна и се преобрази, оживено в миг толкова бързо, че някак просветна, сетне отново помръкна безизразно.
— С всичко това е свършено — произнесе той. — С всичко е свършено.
Пристъп на кашлица го преви надве. Изплю чернилка. Когато се изправи, застана безразличен, разтреперан, като че забравил за какво говореха.
Арен отново го наблюдаваше като хипнотизиран. Бе застанал в ъгъла до едната от двете гигантски фигури край вратата — статуи с вратове, огънати под тежестта на фронтона, и възлести мускулести тела, които само частично изпъкваха от стената, сякаш се бяха борили да се отскубнат от мрамора и да оживеят, но по средата се бяха предали. Вратата, която охраняваха, бе изгнила по краищата. Къщата, навремето дворец, сега стоеше запусната. Тъжните, изваяни лица на гигантите бяха очукани и покрити с лишеи. Между тези замислени фигури мъжът, наричан Заека, стоеше хилав и слаб. Очите му бяха мрачни като прозорците на празната къща. Той вдигна сакатата си ръка към Ястреба и простена: „Подари нещо на един беден инвалид, господарю…“
Жрецът се навъси сякаш от болка или срам. Арен почувства, че за миг съзира истинското му лице изпод маската. Спътникът му пак постави длан върху рамото на Заека и му каза тихо няколко думи на магическия език, който Арен не разбираше.
Но Заека разбра. Той се вкопчи с единствената си ръка в Ястреба и изрече със заекване:
— Ти все още можеш да говориш… да говориш… Ела с мене, ела…
Жрецът погледна към Арен и кимна.
Поеха надолу по стръмните улици към една от клисурите между трите хълма на Хорт. Докато слизаха, пътеките ставаха все по-тесни, тъмни и тихи. Небето бе само бледа ивица между надвисналите стрехи; от двете страни на улицата стените бяха усойни. В дъното на клисурата течеше поток, който вонеше като открит отточен канал. По бреговете между извитите мостове бяха струпани къщи. Заека свърна в тъмния вход на една от тях и изчезна като духната свещ. Те го последваха.
Неосветените стълби скърцаха и се клатеха под краката им. На върха Заека побутна някаква врата и когато я отвори, те видяха къде се намират: празна стая със сламен дюшек в ъгъла и неостъклен прозорец, чиито кепенци пропускаха слаба, прашна светлина.
Заека се обърна с лице към Ястреба и отново улови ръката му. Устните му се движеха и той произнесе със запъване:
— Драконът… драконът…
Ястреба твърдо отвърна на погледа му, без да продума.
— Не мога да говоря — отрони Заека, пусна ръката му, сви се на голия под и заплака.
Жрецът коленичи до него и нежно му заприказва на Древната реч. Арен стоеше до затворената врата с длан върху дръжката на камата. Сивата светлина и прашната стая, двете коленичили фигури, мекият странен звук от гласа на жреца, който използваше езика на драконите — всичко се сливаше като сън, без връзка с действителността и с изтичащото време.
Заека бавно се изправи. Изтупа колене със здравата си ръка и скри сакатата зад гърба си. Огледа се, зяпна към Арен. Сега виждаше онова, което гледаше. После се обърна и седна на дюшека. Арен остана прав, на стража. Ала с простотата на човек, прекарал детството си без всякакво обзавеждане, Ястреба се настани с кръстосани крака на голия под.
— Разкажи ми как загуби изкуството си и езика на своето изкуство — каза той.
Известно време Заека не отговори. Започна да се удря с чокана по бедрото рязко и неспокойно и накрая пророни, изплювайки думите на тласъци:
— Те ми отрязаха ръката. Не мога да правя заклинания. Отрязаха ми ръката. Кръвта й изтече и тя изсъхна.
— Но това е станало, след като си загубил силата си, Заеко, иначе те не биха могли да го сторят.
— Силата…
— Силата над ветровете, над вълните, над хората. Ти ги наричаше с техните имена и те ти се подчиняваха.
— Да, спомням си, че бях жив — рече мъжът с тих, дрезгав глас. — И знаех думите и имената…
— Сега мъртъв ли си?
— Не. Жив. Жив съм. Само че някога бях дракон… Не съм мъртъв. Понякога спя. Сънят е близък до смъртта, всеки знае туй. Мъртвите се движат в съня, всеки го знае. Те идват живи при тебе и ти казват много неща. Излизат от смъртта в сънищата. Има път. И ако ги последваш твърде надалеч, въпреки всичко има път назад. Въпреки всичко. Можеш да го откриеш, ако знаеш къде да търсиш. И ако кскаш да платиш цената.
— Каква е тази цена? — гласът на Ястреба плуваше в сумрачния въздух като сянката на падащо листо.
— Животът — какво друго? С какво можеш да откупиш живота освен с живот?
Заека се люлееше напред-назад върху сламеника си с лукав, тайнствен блясък в очите.
— Виждаш ли — каза той, — те могат да отсекат ръката ми. Могат да отсекат главата ми. Но това няма значение. Аз мога да намеря пътя за връщане. Зная къде да търся. Само хора, притежаващи силата, могат да отидат там.
— Имаш предвид магьосници?
— Да.
Заека се поколеба,сякаш претегляше думата няколко пъти, не желаеше да я изрече.
— Хора, притежаващи сила — повтори той. — И те трябва… трябва да я отдадат. Да платят.
После млъкна, сякаш думата „платят“ накрая му бе напомнила за нещо и мъжът осъзна, че пилее сведения, вместо да ги продава. Нищо повече не можеше да се измъкне от него, дори намеци и пелтечене за „обратния път“, в които Ястреба, изглежда, намираше смисъл. Доста скоро жрецът се изправи.
— Добре, полуотговорите не са отговор — кимна той — и същото е със заплащането.
И ловко като илюзионист подхвърли една златна монета върху сламеника пред Заека.
Заека я вдигна. Погледна нея, Ястреба и Арен, като рязко местеше глава.
— Почакайте — заекна домакинът.
Щом ситуацията се промени, той загуби контрол над нея и сега безуспешно диреше онова, което искаше да каже.
— Довечера — изрече най-сетне. — Почакайте. Довечера. Имам хейзия.
— Аз не се нуждая от нея.
— Ще ти покажа… Ще ти покажа пътя. Довечера. Ще те взема. Ще ти покажа. Ти можеш да стигнеш там, защото ти… ти си… — той затърси думата, докато Ястреба каза:
— Аз съм магьосник.
— Да. И така, ние можем — ние можем да стигнем там. По пътя. Когато сънувам. В съня. Виждаш ли? Аз ще те взема. Ти ще дойдеш с мене до пътя… до пътя.
Ястреба стоеше сериозен и замислен в средата на мрачната стая.
— Може би — промълви той накрая. — Ако дойдем, ще бъдем тук по тъмно.
После се обърна към Арен, който веднага отвори вратата, нетърпелив да си тръгнат.
Усойната сенчеста улица изглеждаше светла като градина след стаята на Заека. Те се за изкачваха към центъра на града по най-краткия път — стръмна каменна стълба между обрасли с бръшлян стени. Арен вдишваше и издишваше подобно морски вълк:
— Ух! Смяташ ли да ходиш пак?
— Ами да! Ако не успея да получа същите сведения по по-безопасен начин. Възможно е той да ни устрои клопка.
— Но ти не си ли защитен от крадци и други подобни?
— Защитен? — повтори Ястреба. — Какво имаш предвид? Мислиш ли, че вървя увит в заклинания като старица, която се страхува от ревматизъм? Нямам време за туй. Маскирам лицето си, за да скрия какво търсим — и толкоз. Ние можем да се пазим един друг. Ала истината е, че няма да успеем да се предпазим от опасности по време на нашето пътешествие.
— Разбира се — отвърна Арен решително, разгневен, засегнат в своята гордост — Аз не се стремя към това.
— Чудесно — рече жрецът неумолимо и все пак добронамерено, което успокои яда на Арен.
Всъщност принцът беше озадачен от собствения си гняв, никога не бе помислял да говори по такъв начин на Върховния жрец. Но въпреки всичко той беше и не беше Върховният жрец, този Хок с чипия нос и ъглестите, недообръснати бузи, чийто глас веднъж принадлежеше на един човек, а после на друг: просто съмнителен непознат.
— Има ли някакъв смисъл в онова, което каза той — запита Арен, защото не копнееше да се връща в оная мрачна стая над вонящата река. — Цялото това дъра-бъра за живота и смъртта и как да се завърнеш обратно с отрязана глава?
— Не зная дали има смисъл. Аз исках да говоря с магьосник, който е загубил силата си. Той твърди, че не я е загубил, а я е отдал, продал. За какво? Живот за живот, каза той. Сила за сила. Не, аз не го разбирам, ала си струва да бъде чут.
Непоколебимият разум на Ястреба засрами още по-вече Арен. Той се почувства капризен и раздразнителен като дете. Заека го бе хипнотизирал, но сега, когато хипнотичното въздействие беше нарушено, той усети силно отвращение, сякаш бе изял нещо гадно. Реши да не проговаря повече, докато не се овладее. В следващия момент стъпи накриво по изтритите хлъзгави стълби, подхлъзна се и едва се задържа, като си ожули ръцете на камъните.
— О, проклет да е този мръсен град! — избухна той гневно. А жрецът сухо отговори:
— Мисля, че не се нуждае от проклятие. Наистина в Хорт имаше нещо много грозно, то се чувстваше в самия въздух — човек би могъл сериозно да си помисли, че над него тегне проклятие. Това обаче не беше присъствие на нещо определено, а по-скоро отсъствие, отслабване на определеностите, като болест, която скоро заразяваше духа на всеки посетител. Дори топлината на следобедното слънце бе нездрава — твърде тежка горещина за месец март. Площадите и улиците бяха оживени от работа и движение, но нямаше нито ред, нито благоденствие. Стоките бяха некачествени, цените високи, а пазарът несигурен както за продавачите, така и за купувачите, защото бе пълен с крадци и скитнически банди. Рядко се срещаха жени по улиците, и то само на групи. Това беше град без закон и управа. Говорейки с хората, Арен и Ястреба скоро научиха, че всъщност в Хорт няма нито кмет, нито общински съвет, нито владетел. Някои от хортските управители се бяха оттеглили, други бяха умрели, а трети — убити. Различни началници господстваха над различни части от града, пристанищните пазачи своеволничеха на пристана и пълнеха джобовете си и т.н. Нямаше градски център. Независимо от непрестанната си дейност хората изглеждаха без цели. На занаятчиите сякаш им липсваше желание да работят добре. Даже крадците крадяха, понеже само това умееха да правят. Целият шум и пъстрота на големия пристанищен град се открояваха тук, на повърхността, но навсякъде по краищата му седяха неподвижни онези, които дъвчеха хейзия. А под повърхността нещата не изглеждаха съвсем реални — дори лицата, звуците, миризмите. Те избледняваха от време на време през този дълъг топъл следобед, докато Ястреба и Арен се разхождаха из улиците и разговаряха с един или друг човек. Биха могли даже да изчезнат напълно — раираните сенници, мръсният калдъръм, цветните стени и цялата жизненост на битието, — превръщайки Хорт в град-сън, тъжен и пуст в слънчевата мараня.
Едва в горния край на града, където късно следобед отидоха да починат, това болезнено усещане за бълнуване ги напусна за малко.
— В тоя град няма щастие — бе казал Ястреба преди няколко часа.
И сега, след дългото напразно скитане и безплодните разговори с непознати, той изглеждаше уморен и навъсен. Маската му бе станала леко прозирна; някаква суровост и мрачност се прокрадваха зад фалшивото лице на морския търговец. Арен не успя да се отърси от сутрешната си раздразнителност. Седяха на острото стърнище на хълма под сенките на една горичка от дървета — тъмнолисти и гъсто напъпили в червено, а някои разцъфнали. Оттам градът не се виждаше, личаха само керемидените му покриви, наредени стъпаловидно по посока на морето. Заливът разтваряше широко брегове, сиво-син под пролетната омара, опънал се до хоризонта. Нямаше очертания, нито граници. Те седяха и съзерцаваха огромното синкаво пространство. Съзнанието на Арен се прочисти, готово да посрещне и поздрави света.
Когато отидоха да пият от едно бистро поточе наблизо, спускащо се по кафявите скали от извора си в някаква богаташка градина на хълма зад тях, той пи жадно и потопи главата си направо под студената вода. После се изправи и си спомни стиховете от „Подвизите на Моред“:
Ястреба се засмя и той също се усмихна. Тръсна глава като куче и светлите ситни капчици се разлетяха в късната златна слънчева светлина.
Трябваше да напуснат горичката и да слязат отново из улиците. След като вечеряха на една сергия, където се продаваха мазни рибени кюфтета, нощта вече бе надвиснала във въздуха. Тъмнината се спусна бързо из тесните улички.
— Ще трябва да вървим, момче — каза Ястреба и Арен попита:
— Къде, на лодката ли?
Но принцът знаеше, че не става дума за лодката, а за къщата над реката с празната, прашна и отвратителна стая.
Заека ги чакаше на входа.
Той запали газена лампа и ги поведе нагоре по черното стълбище. Мъничкият пламък непрекъснато трепкаше в ръката му, като хвърляше широки, бързи сенки по стените.
Сакатият бе сложил още един чувал със слама за гостите си, ала Арен зае място върху голия под до вратата. Тя се отваряше навън и за да я охранява, би трябвало да седне от външната й страна. Обаче този черен като яма коридор му беше твърде неприятен, пък и искаше да държи Заека под око. Вниманието на Ястреба, а може би и неговата сила щяха да бъдат обърнати към онова, което домакинът имаше да му казва или показва, на Арен се падаше задачата да стои нащрек срещу евентуално мошеничество.
Заека се държеше по-изправен и трепереше по-малко, бе измил устата и зъбите си; в началото говореше доста разумно, макар и с вълнение. Очите му бяха толкова тъмни под светлината на лампата, че изглеждаха като очите на животно, без бяло. Той се запрепира с Ястреба, подтиквайки го да дъвче хейзия.
— Аз искам да те взема, да те взема с мене. Трябва да тръгнем по един и същ път. Скоро аз поемам, независимо дали ти си готов или не. Трябва да вземеш хейзия, за да ме последваш.
— Мисля, че мога да те следвам.
— Не и където аз отивам. Това не е… заклинателство. — Той, изглежда, не можеше да произнесе думите „магьосник“ и „магьосничество“. — Зная, че ти можеш да достигнеш… мястото, стената. Но не е там. По друг път е.
— Ако ти тръгнеш, аз мога да те последвам.
Заека поклати глава. Красивото му, съсипано лице бе пламнало; той хвърляше често поглед към Арен, като се съобразяваше и с него, макар че говореше само на Ястреба:
— Виж, има два вида хора, нали? Нашият вид и останалите… Драконите и останалите. Хората, които не притежават сила, са само наполовина живи. Те нямат значение. Не знаят какво сънуват, страхуват се от тъмнината. Ала останалите, повелителите измежду хората, не се страхуват да се спуснат в мрака. Ние сме силни.
— Когато знаем имената на нещата.
— Но имената там нямат значение. В това е същината, в това е работата. Там не ти е нужно нито да правиш нещо, нито да знаеш. Заклинанията не важат. Трябва да забравиш всичко, да се освободиш от всичко. За това хейзията помага — забравяш имената, освобождаваш се от формите на нещата, влизаш направо в реалността. Аз ще поема натам съвсем скоро. Ако искаш да откриеш къде е, трябва да постъпваш, както ти казвам. Трябва да владееш хората, за да владееш живота. Трябва да откриеш тайната. Бих могъл да ти кажа и името й, обаче какво е името? Името не е реално. Реалното, винаги реалното. Драконите не могат да отидат там. Драконите умират. Те всички умират. Аз съм взел толкова много тази нощ, че ти никога няма да ме настигнеш. С пръст няма да ме докоснеш. Където аз се загубя, ти ще можеш да ме поведеш. Помниш ли в какво е тайната? Спомни ли си? Никаква смърт. Да няма смърт — никога! Никакво потно легло и изгнил ковчег, никога повече. Кръвта изсъхва подобно суха река и изчезва. Няма страх. Няма смърт. Имената изчезват и думите, и страхът изчезват. Покажи ми къде мога да се изгубя, покажи ми, повелителю…
Той продължи, задавен от вълнението да нарежда, сякаш напяваше заклинание, ала заклинание нямаше, липсваха завършеност и смисъл. Арен слушаше, слушаше, мъчейки се да разбере. Ех, ако би могъл да проумее! Ястреба би трябвало да постъпи, както му казват, и да вземе упоителното, само този път, за да открие за какво говори Заека, да разбере тайната, която той не искаше или не можеше да разкаже. Нали за това бяха дошли? Но може би — Арен отмести поглед от изпадналото в екстаз лице на Заека към другия профил, — може би жрецът вече е разбрал… Непроницаем като скала бе тоя профил. Къде бяха чипият нос, невъзмутимият вид? Хок, морският търговец, беше изчезнал, забравен. Жрецът, Върховният жрец седеше там.
Гласът на Заека сега бръщолевеше монотонно, тялото му се полюляваше, както бе седнал с кръстосани крака. Лицето му изглеждаше измъчено, с отпуснати устни. Обърнат към него, над бледия равномерен пламък на газената лампа, поставена на пода между двамата, другият не проговаряше, обаче бе протегнал ръка и взел дланта на Заека в своята. Арен не го видя да протяга ръка. Имаше пролуки в реда на събитията, пропадания в небитие, трябва да беше просъница. Сигурно бяха изминали няколко часа, може би наближаваше полунощ. Ако той заспеше, дали щеше да последва Заека в неговия сън и да стигне до мястото, до тайния път? Навярно. Сега туй изглеждаше твърде възможно. Но той трябваше да охранява вратата. Почти не бяха говорили с Ястреба за това, обаче и двамата разбираха, че като ги накара да се върнат през нощта, Заека можеше да е замислил някоя клопка; нали е бил пират, имаше познати крадци. Те не си бяха казали нищо, ала Арен знаеше, че трябва да стои на пост, защото докато жрецът извършва своето странно пътешествие на духа, ще бъде беззащитен. Като глупак Арен беше оставил меча си в лодката и в момента какво би му помогнала камата, ако вратата внезапно се отвори зад него? Но това нямаше да стане: той щеше да стои нащрек и да чуе. Заека бе замлъкнал. Двамата мъже бяха съвършено безмълвни, цялата къща тънеше в тишина. Никой не би могъл да изкачи тези люлеещи се стълби безшумно. Момчето можеше да предупреди, ако долови шум. Ще извика високо, те щяха да излязат от транса и Ястреба щеше да се обърне и да защити себе си и Арен с отмъстителния плам на магьосническия гняв… Когато принцът седна до вратата, Ястреба го погледна — само един поглед на одобрение: одобрение и доверие. Той щеше да пази. Нямаше опасност, ако стои на пост. Обаче беше трудно, трудно да наблюдава непрекъснато двете лица и малката перла пламък на лампата между тях на пода. И двамата бяха безмълвни сега, и двамата неподвижни, с отворени очи, но невиждащи светлината или прашната стая, невиждащи този свят, а някакъв друг свят на сън и смърт… Да ги наблюдава, без да се опитва да ги последва…
Там, в необятната гола тъма, стоеше някой и махаше с ръка. „Ела“ — каза той, високият господар на сенките. В ръката си държеше мъничък пламък, не по-голям от перла, поднесе го към Арен, предлагайки му живот. Арен бавно пристъпи към него и го последва.
4. МАГИЧЕСКА СВЕТЛИНА
Суха, устата му бе суха. Усещаше вкус на прах. Прах бе полепнал по устните му.
Без да вдига глава от пода, той следеше играта на сенките. Огромни сенки, които се движеха и огъваха, нарастваха и чезнеха, и други, по-бледи, които сякаш им се надсмиваха, като шеметно танцуваха по тавана и стените. Само една сянка в ъгъла и една на пода не помръдваха.
Заболя го тилът. И изведнъж, в проблясък на съзнанието, в един смразяващ миг, той ясно видя онова, което ставаше наоколо: Заека, свлечен в ъгъла, с глава, клюмнала на коленете; Ястреба — проснат по гръб, и някакъв мъж, коленичил над него; друг, който пъхаше златни монети в една торба, и трети, застанал на пост с фенер в едната ръка и кама в другата. Камата на Арен.
Ако говореха, той не ги чуваше. Чуваше само собствените си мисли, които му нашепваха веднага и без колебание какво да стори. Арен тутакси се подчини. Пропълзя много бавно няколко крачки напред, протегна лявата си ръка и сграбчи торбата с плячката. После скочи и с дрезгав вик се втурна към стълбището. Спусна се надолу в непрогледния мрак, без да пропусне нито едно стъпало, без даже да ги усеща под нозете си, сякаш летеше. Изскочи на улицата и с всички сили се втурна в тъмното.
Къщите бяха като черни запуснати кораби на фона на звездите. Звездната светлина слабо блещукаше над реката отдясно и макар да не виждаше накъде върви, той различаваше преките и се шмугваше в тях, повеждайки по грешна следа. Бяха го последвали, чуваше ги по петите си, съвсем близо. Бяха боси и дишането им бе по-шумно от стъпките. Ако имаше време, щеше да се засмее. Най-сетне разбра какво значи да си преследван, жертва, а не ловец, не водач на гонитбата. Това значеше да бъдеш сам и свободен. Той свърна надясно, пробяга превит по един мост с високи парапети, плъзна се в страничната уличка зад ъгъла, после обратно към реката, после по друг мост. Обувките му чаткаха по калдъръма — единственият звук в целия град. Спря на края на моста, за да ги развърже, но връзките се бяха заплели, а преследвачите не бяха загубили посоката му. Фенерът проблесна за миг отвъд реката, меките, тежки, бързи стъпки го настигаха. Не можеше да им се изплъзне, можеше само да бяга напред, да не спира, да тича пред тях и да ги отвлича далеч от прашната стая, много далеч… Бяха му взели наметката заедно с камата и сега Арен беше по риза, олекнал и сгорещен, виеше му се свят, болката в тила се обаждаше при всяка крачка, а той тичаше ли, тичаше… Торбата го спъваше. Захвърли я внезапно и една златна монета се търкулна върху камъните с ясен звън.
— Ето ви парите! — изкрещя момчето с дрезгав, запъхтян глас.
Продължи да бяга. И изведнъж улицата свърши. Никаква пресечка, никакви звезди напред, сляп край. Принцът се обърна, без да спира, и тръгна право срещу преследвачите си. Фенерът лудо се люшна пред очите му, когато с боен вик налетя върху тях.
Един фенер се полюшваше напред-назад пред погледа му — бледа точка светлина сред огромната подвижна сивота. Арен дълго време го съзерцава. Светлината все повече отслабваше, докато накрая пред лъчите й премина сянка и те угаснаха. Той малко се затъжи за тях — или може би за себе си, защото знаеше, че трябва да се събуди вече.
Угаснал, фенерът продължаваше да се люлее на мачтата, където беше окачен. Всичко наоколо бе море, което се озаряваше от изгряващото слънце. Биеше някакъв барабан. Греблата тежко, равномерно скърцаха, дървенията на кораба стържеше и стенеше със стотици гласчета. Един човек, изправен на носа, викна нещо на моряците зад него. Всички мъже, оковани заедно с Арен в задния трюм, стояха безмълвно. Всеки носеше железен пояс около кръста и белезници на китките и тези окови бяха свързани чрез тежка къса верига за оковите на следващия. Освен това железният пояс бе прикрепен с винт за палубата, тъй че човек би могъл да седи, да приклекне, но не и да се изправи. Бяха твърде нагъсто, за да полегнат, наблъскани в малкия товарен трюм. Арен се намираше в ъгъла при предния отвор. Повдигнеше ли глава, погледът му стигаше нивото на палубата между трюма и парапета — пролука с ширина десетина стъпки.
Той нямаше много ясен спомен от миналата нощ, помнеше само преследването и сляпата улица. Беше се бил, бяха го повалили, овързали през тялото и отвлекли нанякъде. Бе дочул странния съскащ глас на някакъв мъж. И нещо като ковачница, разжарено огнище… не можеше да си спомни добре. Знаеше обаче, че тук е кораб за роби и че го карат за продан.
Това нямаше голямо значение. Мъчеше го остра жажда. Цялото му тяло и главата го боляха. Когато слънцето изгря, светлината запрати болезнени стрели в очите му.
Късно сутринта те получиха по краищник хляб и дълга глътка от кожения мях, който мъж със заострени, сурови черти на лицето поднасяше към устните им. Вратът му бе обвит с широка, поръбена със златно кожена лента като кучешка каишка и когато Арен го чу да говори, той разпозна слабия, странен, съскащ глас.
Питието и храната облекчиха за кратко телесните му мъки и умът му се избистри. За първи път погледна лицата на другите роби: трима на неговия ред и четирима отзад. Някои бяха отпуснали глави върху свитите си колена; един се бе свлякъл, болен или упоен. Точно до Арен седеше младеж на около двадесет години с едро, плоско лице.
— Накъде ни водят? — попита го принцът. Младежът погледна към него — лицата им не бяха отдалечени на повече от една стъпка — и се усмихна, свивайки рамене. Арен изтълкува този жест като незнание. Но онзи разтърси окованите си ръце, сякаш искаше да направи някакъв знак, и отвори своята все още усмихната уста, където на мястото на езика се подаваше само почернелият му корен.
— Може би в Шоул — каза някой зад Арен. А друг добави:
— Или на пазара в Амрун.
И в тоя миг мъжът с каишката, който сякаш се намираше навсякъде из кораба, се наведе над трюма и просъска:
— Млъкнете, ако не искате да бъдете хвърлени на акулите.
И всички притихнаха.
Арен се опита да си представи тези места — Шоул и пазара в Амрун. Там продаваха роби. Без съмнение те ги излагаха пред купувачите, както воловете и овните за продан на пазарния площад в Берила. Той ще стои там, окован във вериги. Някой ще го купи и ще го заведе у дома си. После ще му нареди нещо, а принцът ще откаже да се подчини. Или ще се подчини, обаче ще направи опит да избяга. И в двата случая ще бъде убит. Не че душата му се бунтуваше срещу мисълта за робството — бе твърде изтощен и объркан за това. Просто знаеше, че няма да издържи, че за седмица-две ще умре или ще го убият. Макар да разбираше и приемаше този факт, той го плашеше и Арен се отказа да мисли за бъдещето. Втренчи се в прогнилите черни дъски на трюма под нозете си, усети жаркото слънце по голите си рамене и жаждата, която пресушаваше устата му и отново стягаше гърлото му.
Слънцето залезе и настъпи студена ясна нощ. Изгряха ярки звезди. Барабанът думкаше подобно бавно тупкащо сърце, определяйки ритъма на веслата, тъй като нямаше ни повей от вятър. Сега студът стана най-голямата беда. Свитите крака на мъжа отзад стопляха Арен откъм гърба, а отляво го топлеше немият, който седеше до него прегърбен, тананикайки си някаква равномерна мелодия на един тон. Гребците се смениха, барабанът отново задумка. Арен бе жадувал да се стъмни, но сега не можеше да заспи. Ставите го боляха, а и нямаше как да промени положението на тялото си. Седеше, целият в болки, трепереше, сгърчен от студ, втренчен в звездите, които подскачаха по небето при всеки удар на веслата, сетне отново се плъзгаха по местата си и заставаха неподвижни, пак подскачаха, плъзгаха се, замръзваха…
Мъжът с каишката и друг един бяха застанали между задния трюм и мачтата; малкият клатещ се фенер горе изпращаше между тях лъчи и очертаваше главите и раменете им.
— Дяволска работа, та това е мъгла! — чу се слабият, злобен глас на мъжа с каишката. — От къде на къде мъгла в Южния разлив по туй време на годината! Кучешки късмет!
Тъпанът биеше. Звездите подскачаха, плъзгаха се, замръзваха. Младежът с отрязания език до Арен изведнъж потрепера и като вдигна глава, нададе вик от някакъв кошмар — ужасен, неясен звук.
— Тихо там! — изръмжа вторият мъж до мачтата. Немият отново потрепера и млъкна, като мляскаше с челюсти.
Звездите крадешком се плъзнаха напред, в нищото. Мачтата се люшна и изчезна. Едно студено сиво одеяло падна върху гърба на Арен. Барабанът спря, после ударите му се подновиха, ала по-бавно.
— Гъста като мляко — чу се дрезгавият глас някъде над Арен.
— Ей вие там, поддържайте ритъма! На двадесет мили околовръст няма никаква плитчина.
Мазолест, белязан от рана крак изникна от мъглата, спря за миг близо до лицето на Арен, сетне направи крачка и потъна.
В мъглата се губеше чувството за движение напред, усещаха се само люлеенето и тягата на веслата. Пулсът на барабана заглъхна. Цареше лепкав студ. Влагата, заскрежила косата на Арен, се стичаше към очите му. Той ловеше капките с език и с отворена уста вдишваше влажния въздух, опитвайки се да утоли жаждата си. Но зъбите му тракаха. Студената метална верига се удряше о бедрото му и пареше като огън там, където го докосваше. Тъпанът биеше ли, биеше, накрая престана. Замлъкна.
— Продължавай да биеш! Какво има? — изръмжа дрезгавият, съскащ глас от носа на кораба. Ала отговор не се чу.
Корабът се заклати леко в тихото море. Отвъд смътно откроените перила на палубата не се виждаше нищо — само пустош. Корабът застърга о нещо. Прозвуча силен шум в тази мъртва, необикновена тишина и мрак.
— Сигурно излязохме на сушата — прошепна един от пленниците, обаче гласът му потъна в мълчание.
Мъглата избледня, сякаш разтворена от светлина. Арен ясно зърна главите на окованите до него хора, ситните капчици влага, които блещукаха в косите им. Корабът пак се залюля, момчето се изпъна, доколкото му позволяваха веригите, и проточи врат, за да види по-надалеч. Мъглата светеше над палубата сякаш лунно сияние зад тъничък облак, студена и лъчиста. Гребците седяха подобно истукани. Хората от екипажа бяха застанали в средата на кораба и очите им блестяха. Сам на палубата стоеше мъж и светлината струеше от него — от лицето, ръцете, от жезъла му, който пламтеше като разтопено сребро.
Една тъмна сянка се бе свила в краката на този сияен човек.
Арен се опита да каже нещо, но не успя. Обгърнат във великолепието на тая светлина, Върховният жрец се приближи до него и коленичи на палубата. Арен по-чувства как дланта му го докосва и чу гласа му. Усети как се свличат веригите от китките и тялото му. Трюмът кънтеше от дрънчене на окови. Но никой не се помръдна. Само Арен пробва да се изправи, ала не можа, схванат от продължителната неподвижност. Върховният жрец хвана здраво ръката му и с тази подкрепа той изпълзя от товарния трюм и се сгуши на палубата.
Жрецът се отдалечи от него и величието му озари замръзналите лица на гребците. Спря се пред мъжа, свит долу до перилата.
— Аз не наказвам — произнесе твърдият, отчетлив глас, хладен като магическата светлина в мъглата. — Но в името на справедливостта, Егре, ще поема този грях върху себе си: нека гърлото ти онемее до деня, в който откриеш една дума, достойна да бъде изречена.
Той се върна при Арен и му помогна да се изправи на крака.
— Ела, момче — каза чародеят и с негова помощ Арен закуцука напред и едва ли не пълзешком се строполи в лодката, която се люлееше долу, отстрани на кораба. Това беше „Взор“ с платно като крило на нощна пеперуда в мъглата.
Все тъй в тишина и мъртво спокойствие светлината се стопи, а лодката се отдели от кораба. Галерата, димният мачтов фенер, неподвижните гребци, черният профил на трюма изчезнаха почти на мига. На Арен му се стори, че чува викове, но те бяха слаби и скоро се загубиха. Не след дълго мъглата започна да се раздира и изтънява и се стопи в мрака. Те излязоха под звездите и тиха като нощна пеперуда, „Взор“ се понесе по морето в ясната нощ.
Ястреба зави Арен с одеяло и му даде да пие. Седеше с ръка върху рамото му, когато момчето внезапно се разплака. Той нищо не каза, ала в докосването му имаше нежност и сигурност. Арен почувства как му олеква от топлината, плавното движение на лодката, сърдечното облекчение.
Погледна към спътника си. Никакво неземно сияние не обграждаше тъмното му лице. То едва се виждаше на светлината на звездите.
Лодката летеше омагьосана. Вълните шепнеха край нея, сякаш удивени.
— Кой беше мъжът с каишката?
— Лежи спокойно. Пиратът Егре. Носи тая каишка, за да прикрива белега, получен навремето, когато му посекли врата. Явно от разбойничество е стигнал до търговия с роби. Но този път сметките му излязоха криви.
В равния, тих глас се долови нотка на доволство.
— Как ме откри?
— С магия, с подкуп… Загубих много време. Не исках да се разбере, че Върховният жрец и Наставник на Роук се рови из бордеите на Хорт. Щеше ми се да запазя маскировката си. Обаче се наложи да издирвам този или онзи и когато накрая разбрах, че корабът с робите е отплавал преди зазоряване, загубих търпение. Взех „Взор“, повиках в платната й вятър сред мъртвото дневно затишие и за известно време споих веслата на всеки кораб в залива за халките — как ще обяснят това, щом магията била лъжа и въздух, си е тяхна работа. Но в бързината и гнева си пропуснах и задминах кораба на Егре, който се бе насочил на югоизток, за да избегне плитчините. Тоя ден нищо не ми се удаваше лесно. В Хорт не може да ти провърви… Най-сетне направих заклинание за намиране и стигнах до кораба в мрака. Няма ли да поспиш сега?
— Няма нужда, чувствам се много по-добре.
Лека треска замени студените тръпки и Арен наистина беше добре — тялото му бе отпуснато, ала мисълта му скачаше от едно на друго.
— Скоро ли се свести? Какво стана със Заека?
— Свестих се на разсъмване. Имам късмет, че главата ми е корава. Зад ухото си нося цицина с разрез като пукната краставица. Заека го оставих да спи упоен.
— Аз не удържах поста си…
— Но не защото заспа.
— Не — Арен се поколеба. — Това беше… Бях…
— Ти беше пред мене. Видях те — каза Ястреба по особен начин. — И така, те са пропълзели вътре и са ни халосали по главите като агнета в кланица, взели са златото, хубавите дрехи, един добър за продан роб и са си тръгнали. Дошли бяха за тебе, момче. За тебе щяха да получат колкото за цял чифлик на пазара в Амрун.
— Не ме бяха ударили достатъчно силно. Съвзех се и ги накарах да поиграят на гоненица. А освен туй, преди да ме хванат, разпилях цялата им плячка по улицата. — Очите на Арен блеснаха.
— Съвзел си се, докато са били още в стаята, и си хукнал да бягаш? Защо?
— За да ги отклоня от тебе.
Изненадващият въпрос на Ястреба нарани гордостта на Арен и той добави разпалено:
— Мислех, че са тръгнали след тебе. Мислех, че могат да те убият. Грабнах торбата им, за да ме последват, изкрещях и хукнах. И те ме последваха.
— Да, разбира се — това бе всичко, което каза Ястреба. Ни една похвална дума, макар че известно време седя и мисли. Сетне попита: — А не ти ли хрумна, че вече можеше да съм мъртъв?
— Не.
— Първо убийството, а после кражбата — така е по-сигурно.
— Не се замислих за това. Гледах само как да ги отдалеча от тебе.
— Но защо?
— Защото ти би могъл да ни защитиш, да спасиш и двама ни, ако имаш време да се съвземеш. Или поне себе си да измъкнеш. Аз бях на пост, обаче не удържах поста. Трябваше да поправя грешката си. Пазех тебе. Само ти имаш значение. Аз съм за охрана и за всичко, от което се нуждаеш. Ала ни водиш ти, ти можеш да стигнеш, където трябва, можеш да поправиш злината.
— Наистина ли? — каза Върховният жрец. — И аз до снощи смятах така. Мислех, че имам последовател, но всъщност аз последвах тебе, момче. — Гласът му беше хладен и може би малко ироничен.
Арен не знаеше какво да каже. Наистина бе съвсем объркан. Считаше, че геройското отвличане на крадците от Ястреба едва ли би изкупило вината му, задето заспа или изпадна в транс на поста си. А сега излизаше, че отвличането е било глупост, докато трансът в най-неподходящия момент е бил особено умна постъпка.
— Съжалявам, повелителю — каза накрая той с вдървени устни, като едва се сдържаше да не се разплаче отново. — Съжалявам, че те подведох. А ти спаси живота ми…
— Може би и ти моя — промълви жрецът с пресипнал глас. — Кой знае? Те биха могли да ми прережат гърлото. Но да не говорим повече за това, Арен. Радвам се, че си до мене.
Той отиде до сандъка с припасите, запали малката печка и се зае с нещо. Арен лежеше и гледаше звездите. Вълнението му се беше уталожило, мислите му престанаха да препускат във всички посоки. Тогава осъзна, че Ястреба няма да го съди нито за това, което е направил, нито за онова, което не е направил. То беше свършено и Ястреба го приемаше като свършено. „Аз не наказвам“ — с леден глас бе казал на Егре. Нито пък награждаваше. Но за да открие Арен, той светкавично бе прекосил морето, бе вложил цялото си магическо умение, за да му помогне. И отново би го сторил. На него можеше да се разчита.
Магьосникът напълно заслужаваше цялата любов на Арен и цялото му доверие. Защото всъщност сам се отнасяше с доверие към Арен. Отдаваше му право.
Ето че се обърна и подаде на Арен чаша димящо, подгряно вино.
— Може би туй ще ти помогне да заспиш. Внимавай да не си опариш езика.
— Откъде дойде това вино? Не забелязах в лодката да има мях с вино.
— На „Взор“ има повече, отколкото вижда окото — рече Ястреба, като се настани до него, и Арен чу как спътникът му се засмя в тъмното — кратко и почти беззвучно.
Принцът се надигна да изпие виното, което бе много добро, ободряваше духа и тялото.
— Накъде отиваме сега? — попита той.
— На запад.
— А докъде стигнахме със Заека?
— В мрака. Аз не го изгубих, но той се изгуби. Залута се по външните граници, в безкрайното безплодно бълнуване и кошмара. Душата му пищеше като птица сред пустош, като морска чайка далеч от морето. Заека не може да води. Винаги е бил изгубен. При цялото си умение в магията никога не е съзрял пътя пред себе си, тъй като е гледал само своята личност.
Арен не разбираше всичко това. Нито държеше да го разбере в момента. Той бе издърпан малко навътре в този „мрак“, за който говореха магьосниците, и нямаше желание да си го спомня; нямаше нищо общо с него. Всъщност не искаше да заспива сега, за да не види отново в съня си онази тъмна фигура, сянката, която бе поднесла перлата към него и му беше прошепнала: „Ела!“
— Повелителю — промълви момчето, като отклони веднага мисълта си към нещо друго, — защо…
— Спи! — каза Ястреба с леко раздразнение.
— Не мога да заспя, повелителю. Питах се дали си освободил и останалите роби.
— Да. Не оставих никого завързан на кораба.
— Но хората на Егре имаха оръжие. Ако бе завързал тях…
— Ако ги бях завързал — какво? Те бяха само шестима. Гребците също бяха оковани роби като тебе. В този момент Егре и хората му биха могли да са мъртви или оковани като другите, за да бъдат продадени в робство. Ала аз ги оставих свободни да се борят или пазарят. Аз не поробвам никого.
— Ти обаче знаеш, че са злодеи…
— Е, нима трябва да се присъединя към тях? Да оставя техните дела да направляват моите? Няма да направя избора им вместо тях, нито ще позволя те да направят моя вместо мене.
Арен замълча и се замисли над думите му. В същото време жрецът меко говореше:
— Виждаш ли, Арен, едно действие не е, както смятат младите, камък, който вдигаш и хвърляш, а той улучва или пропуска целта, и това е всичко. Когато вдигнеш камъка, земята олеква, но ръката натежава. Щом го хвърлиш, орбитите на звездите се огъват и там, където удари или падне, Вселената се променя. Всяко едно действие влияе върху Равновесието на цялото. Ветровете и моретата, стихиите на водата, земята и светлината, всички техни действия и всички действия на дивите зверове и зелените растения са добри и правилни. Всички те са в рамките на Равновесието. От урагана и звуците на огромния кит до сухия лист, който пада, и мушицата, която лети, всички дейности са част от една обща Хармония. Ала ние, доколкото можем да имаме власт над света и един над друг, ние трябва да се научим на всичко, което листът, китът и вятърът вършат от само себе си. Трябва да се научим да спазваме Хармонията. Притежавайки разум, не бива да действаме в невежество. Имайки избор, не бива да действаме безотговорно. Кой съм аз — макар че имам властта да го сторя, — за да наказвам и награждавам, да си играя с човешките съдби?
— Но в такъв случай — рече момчето, като се мръщеше срещу звездите — нима Хармонията трябва да се спазва чрез бездействие? Сигурно човек е длъжен да действа, дори да не знае последиците от своите действия, ако изобщо трябва да се прави нещо.
— Не се бой. Много по-лесно е за хората да действат, отколкото да се въздържат от действие. Ние ще продължаваме да вършим добро и зло… Обаче ако над всички нас отново застане крал и ако той поиска съвет от някой жрец както в старите времена, и ако аз бъда този жрец, ще му кажа: „Повелителю, не прави нищо, защото е правилно, защото е похвално или благородно да го правиш; не прави нищо, защото изглежда добре да го направиш; прави само онова, което трябва и което не можеш да извършиш по друг начин.“
Докато говореше, нещо в гласа на магьосника накара Арен да се обърне и да се взре в него. Наблюдавайки ястребовия нос, белязаната буза, тъмните, пронизващи очи, стори му се, че лицето му пак излъчва светлина. И Арен го погледна с любов, ала и със страх, като си помисли: „Той ме превъзхожда толкова много.“ Едва сега осъзна, че не вълшебна светлина, нито хладен магически блясък очертаваха без сянка всички линии и извивки на това лице, а обикновената, дневна светлина, светлината на утрото. Имаше сила, по-велика от неговата. И годините не бяха по-милостиви към Ястреба, отколкото към всеки друг. Нарастващото сияние озаряваше бръчките на възрастта и той изглеждаше уморен. Прозина се…
И както гледаше, размишлявайки, Арен накрая заспа. Но буден до него, Ястреба наблюдаваше зората и изгрева на слънцето съсредоточено, както се наблюдава накърнено съкровище, пропукан диамант, болно дете.
5. МОРСКИ СЪНИЩА
Към обяд Ястреба изтегли магическия вятър от платното и пусна лодката по земния вятър, който духаше леко на югозапад. Отдясно в далечината неусетно се изплъзваха и губеха хълмовете на южен Уотхорт. Те ставаха все по-малки и сини, прилични на мъглисти валма над вълните.
Арен се събуди. Морето се плискаше в горещото, златисто пладне — необятна водна шир под необятна светлина. Ястреба седеше гол на кърмата — само с една препаска и нещо като тюрбан от брезент на главата. Той пееше нежно и барабанеше с длани по пейката на гребеца в лек, монотонен ритъм. Това не бе магическо заклинание, нито песен за подвизите на герои или крале, а провлаченият напев с нищо незначещи думи на козарче, което сам-само пасе стадата по гонтийските хълмове в онези дълги следобеди на лятото.
Някоя риба току изскачаше над морската повърхност и се плъзваше продължително във въздуха на твърдите си, блестящи като крилца на водно конче хриле.
— Намираме се в Южния разлив — рече Ястреба, когато свърши песента. — Странна част на света, където рибите летят и, казват, делфините пеят. Но водата е приятна за плуване, а аз се разбирам с акулите. Измий допира на робовладелеца от себе си.
Всички мускули на Арен го боляха и в началото отказваха да се движат. Той бе неопитен плувец, защото моретата край Енладите са сурови — човек по-скоро се бори с тях, отколкото да плува, и твърде бързо се изтощава. Това море беше по-синьо и макар студено при първото гмуркане, после ставаше приятно. То изсмука болките му. Момчето се виеше редом с „Взор“ като млада морска змия и вдигаше фонтани от пръски. Ястреба се присъедини към него с по-уверен замах. Покорна и сигурна, белокрилата „Взор“ ги чакаше над искрящите вълни. Една риба изскочи от морето във въздуха. Арен я последва. Тя се гмуркаше, отново изскачаше и пореше въздуха, устремяваше се под водата, търсеше го.
Златистото и гъвкаво тяло на принца игра и се радва на водата и светлината чак докато слънцето докосна морето. А мъжът, тъмнокож и сдържан, с пестеливи движения и овладяната сила на възрастта, плуваше и направляваше лодката. Майстореше навес от платното и съзерцаваше плуващото момче и летящата риба с безпристрастна нежност.
— Накъде се насочваме? — попита Арен в късния здрач, след като хапна осолено месо и корав хляб и отново почувства сънливост.
— Лорбанъри — отговори Ястреба и тия нищо незначещи за Арен срички бяха последното, което чу тази вечер, тъй че първите нощни сънища се заплетоха около тях.
Присъни му се, че върви из купища мека, прозрачна материя, конци и парцали в розово, златно, небесносиньо и изпитва глупаво удоволствие. Някой му каза:
„Това са копринените поля на Лорбанъри, където никога не се стъмва.“ Но по-късно, в края на нощта, когато ярки звезди грееха в пролетното небе, той сънува, че се намира в една разрушена къща. Въздухът бе сух. Всичко беше прашно и окичено с прокъсани, мръсни паяжини. Краката на Арен се оплетоха в тях, те пълзяха към устата и ноздрите му и го задушаваха. Ала най-голям ужас вдъхваше мисълта, че тая висока, опустошена стая е залата, където бе закусвал с Повелителите на Големия дом на Роук.
Сепна се ужасен, сърцето му биеше, нозете му се бяха схванали под пейката на гребеца. Изправи се и се опита да се отърси от лошия сън. На изток още не се виждаше светлина, само мракът се разсейваше. Мачтата скърцаше, платното, все така опънато от североизточния бриз, се мяркаше над него високо и избеляло. На кърмата спътникът му бе потънал в дълбок, тих сън. Арен легна пак и задряма, докато го събуди светлината на деня.
Този ден морето беше по-тихо и по-синьо, отколкото би могъл да си представи, водата бе тъй мека и чиста, че плуването напомняше плъзгане или летене във въздуха. Бе странно и като на сън.
Към обяд принцът попита:
— Магьосниците отдават ли значение на сънищата? Ястреба ловеше риба. Той внимателно следеше влакното. Едва след дълга пауза каза:
— Защо?
— Питах се дали в тях има някаква истина.
— Разбира се.
— Истината ли предсказват?
Но рибата кълвеше и десет минути по-късно, щом жрецът поднесе великолепен сребристосин морски костур за закуска, въпросът беше напълно забравен.
Когато следобед си почиваха под навеса, издигнат да ги пази от безмилостното слънце, Арен запита:
— Какво ще търсим в Лорбанъри?
— Онова, което търсим — отговори Ястреба. Малко по-късно Арен рече:
— В Енлад разказваме една приказка за момчето, което имало за учител камък.
— Да?… И какво научило?
— Да не задава въпроси.
Ястреба изсумтя, сякаш да сдържи смеха си, и се изправи.
— Е, добре — каза той. — Макар че предпочитам да мълча, преди да знам за какво говоря. Защо няма вече магия в Хорт, в Нарвидуен, а може би навсякъде из Разливите? Това искаме да разберем, нали?
— Да!
— Знаеш ли старата поговорка: „Правилата се изменят в Разливите“? Моряците я употребяват, но тя е създадена от магьосниците и показва, че мястото влияе на магията. Едно същинско заклинание в Роук може да бъде празни думи в Ифиш. Езикът на Сътворението не се помни навсякъде — тук една дума, там друга. А заклинанията се вплитат в земята, водата, ветровете, откосите на светлината там, където са изречени. Веднъж плавах на Изток, толкова надалеч, че нито вятърът, нито водата чуваха моите заповеди, невежи за имената си. Или по-скоро аз бях невежият. Защото светът е голям, откритото море се простира отвъд познанието и отвъд света започват други светове. Над тези бездни от пространство и време едва ли има дума, която навсякъде и винаги да съхранява значението и силата си. Освен Първото слово, което Сегой е изрекъл, когато е създал всичко, и Последното, което още не е изричано и няма да се чуе, преди всички неща да изчезнат… Дори в този свят на нашата Землемория с познатите ни малки острови съществуват различия, загадки, промени. А Южният разлив е най-непознатото и най-загадъчното място. Малко са магьосниците от Вътрешните земи, които са идвали сред тукашните хора. Те не ни посрещат добре, защото, както се смята, имат свои собствени магии. Ала това са смътни слухове, може би там просто не познават магическото изкуство или не го разбират напълно. Ако е така, всеки, който поиска, може лесно да го разруши. Там силата на магията отслабва по-бързо, отколкото при нас, във Вътрешните земи. И ние чуваме приказки, че магията е изчезнала на Юг. Защото порядъкът придава на делата ни дълбочина и сила. Нямат ли посока, човешките дела са плитки, блуждаещи и напразни. Дебелата жена с огледалцата е загубила своето изкуство и счита, че никога не го е притежавала. Заека дъвче хейзия и вярва, че е надминал най-великите жреци, когато едва навлиза в селенията на съня и вече се изгубва… Но къде мисли, че е отишъл? Какво дири? Какво е погълнало магическото му изкуство? Смятам, че достатъчно видяхме в Хорт, затова ще отидем в Лорбанъри, за да разберем какво правят там магьосниците, да открием онова, което трябва да открием… Отговорих ли на въпроса ти?
— Да, но…
— Тогава остави камъка да помълчи! — настоя жрецът.
И като седна до мачтата в жълтеникавата сянка на навеса, загледа се в морето на запад, докато лодката се носеше леко на юг в изтичащия следобед. Седеше изправен и неподвижен. Часовете минаваха. Арен плува няколко пъти, като тихо се плъзваше във водата от кърмата, защото не искаше да се изпречва пред този тъмен поглед, който, отправен над морето, виждаше сякаш далеч отвъд хоризонта, отвъд синия въздух и границите на светлината.
Накрая Ястреба излезе от мълчанието си, макар да проронваше само по някоя и друга дума. Възпитанието на Арен му помагаше бързо да отгатва настроението, прикривано зад любезност или сдържаност. Сега той знаеше, че на другаря му бе тежко на сърцето. Не зададе повече въпроси, а привечер каза:
— Ще смутя ли мислите ти, ако попея? Ястреба отвърна с опит за шега:
— Това зависи от пеенето.
Арен седна, опрял гръб на мачтата, и запя. Гласът му не беше така висок и звънлив, както някога в двореца на Берила, когато го обучаваше учителят по музика, който теглеше струните на арфата си. Сега по-високите тонове звучаха дрезгаво, а ниските бяха дълбоки и чисти като звук на виола. Той пееше „Жалбата за Белия вълшебник“, създадена от Елфаран, когато узнава за смъртта на Моред и вече очаква своята. Не се пее често, нито леко тази песен. Ястреба се заслуша в младия глас, полетял силен, уверен и тъжен между пурпурното небе и морето, и сълзи замъглиха очите му.
Арен помълча малко след изпълнението. После нежно поде по-кратки и леки мелодии за разведряване сред монотонното безветрие, морското вълнение и чезнещата светлина при падането на нощта.
Щом престана да пее, настъпи пълна тишина, вятърът бе стихнал, вълнението — намаляло. Дървенията и въжетата леко проскърцваха, морето почиваше смълчано, а горе звездите изгряваха една след друга. На юг се появи жълта светлина, заискри ярко и разпиля порой златисти пръски по водата.
— Погледни! Маяк! — И след минута: — Дали пък не е звезда? Ястреба известно време я иаблюдава и накрая каза:
— Според мене трябва да е звездата Гобардон. Тя се вижда само от Южиия разлив. Гобардон означава Корона. Куремкармерук ни учеше, че пътувайки по море още по на юг, човек може да открие други осем звезди на хоризонта под Гобардон, които образуват огромно съзвездие. Според едни — приличало на тичащ човек, според други — на руната Агнен. Руната на края.
Погледнаха я как освети неспокойния хоризонт над морето и уверено засия.
— Ти изпя песента на Елфаран — рече Ястреба, — сякаш познаваш тъгата й, накара и мене да я почувствам… От всички истории на Землемория тази винаги ме е вълнувала най-много. Огромният кураж, с който Моред побеждава отчаянието. И благородният крал Сериад, роден въпреки отчаянието. И Елфаран. Когато аз извърших най-голямата злина в живота си, все пак ми се струваше, че търсех нейната красота. Тогава я видях — за миг видях Елфаран.
Студена тръпка полази по гърба на Арен. Той преглътна и остана смълчан, като гледаше великолепната, гибелна, топазеножълта звезда.
— Кой е любимият ти герой? — попита жрецът.
— Ерет-Акбе — отвърна Арен.
— Наистина той е бил най-великият.
— Но аз мисля за неговата смърт — съвсем сам, в битка с дракона Орм на брега на Селидор. Можел е да владее цяла Землемория. Обаче е предпочел тази смърт.
Жрецът не отговори. За известно време всеки от тях потъна в собствените си мисли. След малко Арен попита, като все още наблюдаваше жълтата светлина на Гобардон:
— Значи е истина, че мъртвите могат да бъдат съживени чрез магия?
— Могат — отвърна жрецът.
— Но прави ли се това? По какъв начин? Спътникът му отговаряше с голяма неохота.
— Чрез заклинанията за призоваване — изрече той, като смръщи вежди или може би примигна.
Арен помисли, че няма да каже нищо повече, ала в същото време жрецът продължи:
— Тези заклинания са вписани в Завета на Палн. Повелителят на призоваването никога не преподава и не използва тоя завет. Рядко се прибягва до него и, мисля, никога разумно. Върховните му заклинания са създадени от Сивия жрец на Палн преди хиляда години. Той призовал духовете на герои и магьосници, даже Ерет-Акбе, за да посъветват Владетелите на Палн във войната и управлението.
— И какво станало?
— Съветът на мъртвите не е полезен на живите. Зли времена настанали за Палн. Сивият жрец бил прогонен и умрял в неизвестност.
Магьосникът разказваше с неохота, но разказваше. Сякаш разбираше, че Арен има правото на отговор. И Арен продължи да настоява:
— И сега никой ли не използва тези заклинания?
— Познавах само един човек, който свободно боравеше с тях.
— Кой беше той?
— Живееше в Хавнър. Смятаха го за обикновен заклинател, обаче имаше природната дарба на голям жрец. Печелеше пари чрез изкуството си, като показваше на всеки срещу заплащане духа, който пожелаеше да види — мъртва жена, съпруг или дете; постепенно изпълни къщата си с неспокойни сенки от стари времена, с красиви жени от епохата на кралете. Видях как повика от Земята на мъртвите стария ми учител Немерл, който бе Върховен жрец по времето на моята младост, само за забавление. И великата душа откликна на неговия зов като вярно куче. Аз се ядосах и го предизвиках. Тогава още не бях Върховен жрец. Казах му: „Ти заставяш мъртвите да дойдат в дома ти. Готов ли си да дойдеш с мен в техния?“ И го принудих да дойде, макар че мъжът се съпротивява с цялата си воля, промени образа си и плака на глас в тъмнината.
— Значи си го убил? — прошепна смаяно Арен.
— Не! Заставих го да ме последва и да се върне заедно с мене. Той беше уплашен. Той, който тъй лесно извикваше мъртвите, беше по-уплашен от смъртта — от собствената си смърт, — отколкото всеки друг, когото познавах. Там, пред каменната стена… Но аз съм на път да ти кажа повече, отколкото трябва да знае един послушник. А ти даже не си послушник.
Проницателните му очи срещнаха погледа на Арен, което го смути.
— Както и да е — продължи Върховният жрец. — Има една каменна стена и сетне едно гранично пространство. Премине ли го, духът отива в смъртта; жив човек може да го премине и да се върне обратно само ако знае пътя… Пред каменната стена онзи мъж се свлече откъм страната на живите. Той впи ръце в камъните, като плачеше и стенеше. Принудих го да продължи. Страхът му ме отвращаваше и ядосваше. По това трябваше да позная, че постъпвам зле. Ала бях овладян от гняв и суета. Съперникът беше силен, пък аз копнеех да докажа, че съм по-силният.
— И какво направи той после, когато се върнахте обратно?
— Пълзеше и се кълнеше никога повече да не употребява Палнийския завет, целуваше ръката ми, а би ме убил, ако имаше смелост.
— Какво стана по-нататък с него?
— Замина на запад от Хавнър, може би към Палн. Никога повече не съм чувал за него. От времето, когато го познавах, той беше белокос, макар и все още пъргав, дългорък човек и приличаше на борец. Трябва да е мъртъв вече. Не мога даже да си спомня името му.
— Истинското му име ли?
— Не! Него си спомням — жрецът направи кратка пауза и в продължение на три удара на сърцето остана съвършено неподвижен.
— В Хавнър го наричат Коб — произнесе той с променен, внимателен глас.
Беше твърде тъмно, за да се различи изразът на лицето му. Арен видя как той вдигна очи към жълтата звезда, сега високо над вълните, която очертаваше по повърхността им накъсана, фина като паяжина златна нишка.
След известно време Върховният жрец продължи:
— Не само на сън, Арен, съзираме онова, което предстои, залегнало в отдавна забравеното, и говорим неща, които ни се струват безсмислени, защото не разбираме тяхното значение.
6. ЛОРБАНЪРИ
Лорбанъри се виждаше на десет мили разстояние отвъд огряната от слънцето вода, целият в зелено, зелено като мъха около някой водоскок. С приближаването му се различаваха листни корони и стволове, сенки, улици и къщи, лица, облекла, прах и всичко друго, от което е съставен един остров, населен от хора. Но повече от всичко в него беше зеленината. Всеки декар, който не бе застроен или превърнат в пътища, бе оставен на ниските топчести черничеви дървета, с чиито листа се хранеха малките буби, предящи коприната, а мъжете, жените и децата на Лорбанъри я изтегляха на нишки и тъчаха на платна. По здрач въздухът се изпълваше с дребни сиви прилепи, които се гощават с бубите. Те поглъщат много, ала тъкачите на коприна не ги преследват или убиват, тъй като да убиеш сивокрил прилеп се смята за особено лоша поличба. Защото, както казват, щом хората се прехранват от бубите, прилепите също имат право на това.
Къщите са странни, с малки, произволно разположени прозорци и стрехи от черничеви клони, позеленели от лишеи и мъхове. Лорбанъри е бил богат остров, каквито са повечето в разлива, и туй още можеше да се забележи по красиво боядисаните и добре обзаведени домове, по големите предачни чекръци и тъкачни станове в навесите и работилниците и по каменните кейове на малкото пристанище Сосара, което побираше няколко търговски галери. Но галери там нямаше. Боята на къщите бе олющена, покъщнината — стара, повечето чекръци и станове бяха тихи, покрити с прах и паяжина между педалите, между механизма и рамката.
— Магьосници ли? — каза кметът на Сосара, нисък човек с лице, закоравяло и кафяво като петите на босите му крака. — В Лорбанъри няма магьосници. И никога не е имало.
— Кой би помислил? — възкликна Ястреба с почитание.
Той седеше заедно с осем-девет селяни и пиеше резливо вино от черничеви плодове, тазгодишна реколта. По необходимост бе обяснил, че са дошли в Южния разлив да търсят емелов камък, но не беше променил нито своя вид, нито този на другаря си. Само Арен, както обикновено, бе оставил меча си, скрит в лодката,а ако Ястреба носеше жезъла си, той не се виждаше. Селяните, в началото навъсени и враждебни, бяха готови всеки момент отново да станат такива. Единствено със своята власт и умение Ястреба ги накара да го приемат, макар и неохотно.
— Та тук трябва да имате чародейци по дърветата — говореше той сега. — Как се справят те с късния скреж по градините?
— Никак — отвърна му мършав мъж в края на редицата. Селяните бяха насядали един до друг, облегнати на стената на кръчмата под стряхата от клони. Едрият, мек априлски дъжд ръмеше досами голите им стъпала.
— В дъжда е бедата, не в скрежа — рече кметът. — Бубените пашкули загниват. Никой човек не може да спре дъжда. И никога не е можел.
Той бе войнствено настроен срещу магията и магьосниците. Някои от останалите бяха по-колебливи.
— Никога по това време на годината не се е изливал такъв дъжд, докато беше жив старецът — уточни един измежду тях.
— Кой? Старият Милди? Да, но вече го няма. Мъртъв е — каза кметът.
— Наричаха го Градинаря — вметна сухият.
— Да, Градинаря му викаха — повтори още някой. И после се спусна мълчание като дъждовен облак.
Арен седеше до прозореца в единствената стая на хана. Беше намерил стара лютня, окачена на стената — дългошиеста, триструнна лютня, с каквито свирят на Острова на коприната, — и сега си играеше с нея, учеше се да извлича нейната музика, тиха като ромоленето на дъжда по покрива.
— На пазара в град Хорт — спомня си Ястреба — видях да продават такава материя за лорбанърска коприна. Част от нея бе коприна, но не и лорбанърска.
— Времето е лошо вече четири-пет години — каза сухият.
— Пет години има от онзи Празник на земята — рече един старец с преживящ, самодоволен глас, — когато умря старият Милди, да, а беше много по-млад, отколкото съм в момента аз. Умря на Празниха на земята.
— Недостигът вдига цените — намеси се кметът. — За един топ сивя, средно тънка коприна днес получаваме толкова, колкото някога получавахме за три топа.
— Ако изобщо получим. нещо. Къде са корабите? И синята боя не я бива — възрази сухият мъж, като по такъв начин предизвика половинчасов спор за качеството на боите, използвани в големите работилници.
— Кой прави боите? — попита Ястреба и нова кавга избухна около този въпрос.
Стигна се до извода, че боядисването се ръководи от членовете на.едно семейство, които всъщност се представят за магьосници. Но ако някога са били магьосници, сега бяха загубили своето изкуство и никой друг не бе го усвоил, както кисело отбеляза сухият мъж. Защото всички, с изключение на кмета, се съгласиха, че прочутите сини бои на Лорбанъри, неподражаемият пурпур, „драконовият огън“, носен навремето от кралиците на Хавнър, не са това, което са били. Нещо в тях беше изчезнало. Бяха виновни ненавременните дъждове, оцветителите или разтворителите.
— Или очите на хората, които не могат да различат небесносиньото от синкавата мътилка — добави сухият мъж и стрелна с поглед кмета. Кметът не пое предизвикателството и всички отново потънаха в мълчание.
Резливото вино само вкисваше настроението им и лицата им бяха начумерени. Вече не се чуваше нищо освен шумоленето на дъжда в неизброимите листа на градините в котловината, шепотът на морето долу в края на улицата и монотонният звук на лютнята иззад вратата в мрака.
— Умее ли да пее този твой момък, който е като момиче? — попита кметът.
— Да, умее. Арен, изпей ни нещо, момчето ми.
— Не мога да настроя тая лютня в мажор — каза усмихнат Арен през прозореца. — Плаче й се. Какво искате да чуете, стопани?
— Нещо непознато — промърмори кметът. Лютнята леко потрепери, той вече я докосваше.
— Това може би е непознато по тези места. И принцът запя:
Всички притихнаха — печалните и хитри лица, отрудените ръце и тела. Седяха, без да помръдват в топлия дъждовен южен здрач, и слушаха песента, звучаща като гласа на сивия лебед в студените морета на Еа, изпълнен с копнеж, безутешен. Когато Арен свърши, те постояха известно време смълчани.
— Странна е тази мелодия — пророни неуверено някой.
Друг, убеден, че Лорбанъри е едничкият център на пространството и времето, рече:
— Чуждоземните песни са винаги странни и тъжни.
— Изпейте някоя от вашите — помоли Ястреба. — И аз искам да чуя жизнерадостен напев. Това момче все пее за някогашни мъртви герои.
— Аз ще изпея — каза последният, който се бе обадил, прокашля се леко и поде песента за „онуй руйно, буйно вино, е-хей, пей и се смей!“. Но компанията не се включи в напева и мъжът запъна на „е-хей“.
— Вече никой не пее като хората — ядоса се той. — Младите са виновни — все променят и правят нещата различно, вместо да научат някогашните песни.
— Не е там работата. Вече нищо не е като хората. Нищо не върви както трябва.
— Ай-ай-ай — изхриптя най-старият. — Избяга ни късметът. Ето това е. Избяга ни късметът.
Нямаше какво повече да се каже. И селяните си тръгнаха по двама, по трима, докато Ястреба остана сам пред прозореца, а Арен — зад него. Тогава Ястреба се разсмя, ала смехът му не беше весел.
Плахата жена на ханджията дойде и им постла на пода, после излезе и те легнаха да спят. Но таванският гредоред на стаята бе свърталище на прилепи. Цяла нощ те летяха навън-навътре през неостъклените прозорци и силно скимтяха. Едва призори се прибраха и успокоиха, като се настаниха в малките сиви спретнати гнезда, провиснали от гредореда.
Сигурно поради непрестанното движение на прилепите Арен спа неспокойно. От много нощи вече не беше заспивал на брега. Тялото му бе отвикнало от неподвижността на земята и докато навлизаше в съня, му липсваше люлеенето… А сетне светът пропадаше под него и той се събуждаше стреснат. Когато накрая се унесе, засънува, че е окован в трюма на кораба с роби. И други бяха оковани до него, ала всички те бяха мъртви. Принцът се буди няколко пъти от този сън, мъчейки се да се отърси от него, но щом заспеше, отново го виждаше. Накрая взе да му се струва, че е съвсем сам на кораба, обаче продължава да е окован и не може да се движи. После чу в ухото си странен бавен шепот:
„Махни оковите си, махни оковите си.“ Опита се да се раздвижи и успя. Тогава се изправи. Стоеше насред огромно, мрачно блато под натежало небе. В земята, в сгъстения въздух се таеше ужас, огромен ужас. Това пространство беше страхът, самият страх и той се намираше в него. Трябваше да намери излаз, но пътека нямаше, чувстваше се дребен като дете, като мравка, докато пространството беше грамадно, безкрайно. Опита се да тръгне, препъна се и се събуди.
Сега страхът, все така ужасен и безконечен, бе вътре у него, а не той в страха. Черният мрак в стаята го задушаваше и Арен затърси някоя звезда през тъмния квадрат, който служеше за прозорец, ала въпреки че дъждът бе престанал, не се виждаха звезди. Лежеше буден, изпитваше страх, а прилепите кръжаха насам-натам с безшумните си кожени крила. Понякога едва дочуваше тъничките им гласчета.
Настъпи светло утро и те станаха рано. Ястреба настойчиво заразпитва за емелов камък. Въпреки че никой от жителите не знаеше какво е това емелов камък, всички имаха разни теории и се караха помежду си. Той ги изслушваше с надеждата да разбере нещо не само за емеловите камъни. Накрая двамата с Арен тръгнаха натам, накъдето ги насочи кметът — към изкопите, от които се добиваше цветната глина. Но по пътя Ястреба се обърна встрани.
— Това ще да е къщата — каза той. — Нали споменаха, че семейството бояджии и съмнителни магьосници живее на тази улица.
— Каква полза да говорим с тях? — попита Арен, който добре си спомняше Заека.
— Туй злощастие си има сърцевина — отвърна рязко жрецът. — Има някъде пролука, откъдето изтича щастието. Някой трябва да ме заведе до нея. И той тръгна, а Арен бе принуден да го следва. Къщата стоеше уединена сред собствените си градини, хубава каменна постройка, ала и тя, както цялата останала площ, беше отдавна запусната. Несъбрани бубени пашкули висяха избелели по проядените клони; земята под тях бе осеяна с изсъхнали като хартия мъртви ларви и какавиди. Около къщата под гъстите дървета витаеше дъх на разложение и щом наближиха, Арен изведнъж си спомни ужаса, изпитан през нощта.
Преди още да достигнат вратата, тя се отвори с трясък. Навън изскочи посивяла жена, която замята гневни погледи със зачервените си очи и се разкрещя:
— Марш оттук, проклетници, крадци, клеветници, безумци, лъжци и презрени глупаци! Вървете си, махайте се! Бъдете трижди проклети!
Ястреба се спря някак озадачен и бързо вдигна ръка в странно движение, като изрече: „Отклони се!“
Жената спря да крещи на мига. Тя се втренчи в него:
— Защо направи това?
— За да отклоня клетвите ти. Непознатата го зяпа известно време и накрая попита с дрезгав глас:
— Чужденец ли си?
— От Севера.
Тя пристъпи напред. В началото Арен беше готов да й се присмее — една старица, която крещи зловещо на входната врата, — но близо до нея изпита само срам. Бе мръсна, зле облечена, с противен дъх, а в очите й имаше ужасен израз на болка.
— Аз нямам сила да прокълна — каза тя. — Нямам сила.
Старицата повтори движението на Ястреба:
— Още ли правят това по земите, откъдето идваш? Той кимна. Наблюдаваше я неотклонно и жената посрещна погледа му.
В същото време лицето й започна да се съсредоточава и променя и тя попита:
— Къде ти е жезълът?
— Не го показвам тук, сестро.
— Да, не бива. Той ще те откъсне от живота. Както мен откъсна от силата ми. И аз я загубих. Загубих всичко, което знаех, всичките думи и имена. Те излязоха по тънки като паяжина нишки от очите и устата ми. Един пролом се е пропукал в света и светлината изтича през него. А думите изтичат със светлината. Знаеше ли за това? Синът ми по цял ден седи втренчен в мрака и търси този пролом в света. Казва, че ако бил сляп, щял да вижда по-добре. Като бояджия загуби ръката си. Ние бяхме бояджиите на Лорбанъри. Виж! — старицата разтърси своите тънки, мускулести ръце, изцапани до раменете с избледнели, неизтрити шарени бои. — Никога не се измиват от кожата. Но съзнанието се измива. То не задържа цветовете… Кои сте вие?
Ястреба не каза нищо. Отново продължително се взряха в очите си. И Арен, който стоеше отстрани, ги наблюдаваше притеснен.
Изведнъж тя потрепера и прошепна:
— Аз те познавам…
— Да, себеподобните се познават, сестро. Странно бе да гледаш как старицата се отдръпна ужасена от жреца в порив да избяга и същевременно се устреми към него, сякаш да падне в краката му. Той взе дланта й и я задържа:
— Искаш ли да си върнеш силата, уменията, да си спомниш имената? Аз мога да ти помогна.
— Ти си Великият мъж — промълви тя. — Ти си Кралят на сенките, Господарят на Земята на мрака…
— Не съм. Не съм никакъв крал. Аз съм човек, смъртен, твой брат и себеподобен.
— Но никога няма да умреш, нали?
— Ще умра.
— Обаче ще се върнеш и ще живееш вечно.
— Нито аз, нито друг човек.
— Значи не си… не си Великият господар на мрака — рече тя, смръщила вежди, като го гледаше някак изпитателно, но не толкова уплашено. — И все пак си Велик владетел. Нима сте двама? Как се наричаш? За миг суровото лице на Ястреба се смекчи.
— Не мога да ти кажа това — отвърна той нежно.
— Ще ти открия една тайна — произнесе старицата. Сега тя стоеше по-изправено и го гледаше право в
лицето, а в гласа й се долавяше нотка от някогашно достойнство и увереност.
— Аз не искам да живея, да живея вечно. Бих предпочела да си възвърна имената. Ала всички те изчезнаха. Днес имената нямат значение. Няма повече тайни. Искаш ли да знаеш името ми?
Очите и се изпълниха със светлина, старата жена сви юмруци, наклони се напред и прошепна:
— Моето име е Акарен. После извика високо:
— Акарен! Акарен! Моето име е Акарен! Сега всички знаят тайното ми име, истинското ми име и няма тайни, и няма истина, и няма смърт — смърт — смърт — смърт! Тя изкрещя думата, хлипайки, и от устата й се разлетяха пръски.
— Замълчи, Акарен!
Старицата замълча. Сълзи се стекоха по бузите и, които бяха мръсни и осеяни с кичури сплъстена посивяла коса.
Ястреба взе в ръце това сбръчкано, размазано от сълзи лице и много леко, много нежно го целуна по клепачите. Тя не смееше да помръдне, затворила очи. Той доближи устни до ухото й и каза нещо на Древната реч, сетне отново я целуна и я пусна.
Акарен го погледна замислено и учудено. Така новороденото гледа майка си, тъй майката гледа детето си. Тя се обърна бавно, запъти се към вратата, влезе вътре и я затвори след себе си — без да проговори, с безмълвния израз на удивление, изписано върху лицето й.
Жрецът също се обърна безмълвен и пое обратно към пътя. Арен го последва. Той не се осмели да попита нищо. След малко жрецът спря в запустялата градина и каза:
— Аз и отнех името, като и дадох ново име и така — някакъв нов живот. Друга помощ или надежда за нея не съществуваше.
Гласът му беше напрегнат и сподавен.
— Тя е била жена, притежаваща сила — продължи магьосникът. — Не проста баятелка или гадателка, а жена с изкуство и умение. Използвала е способностите си, за да създава красота. Една горда и почтена жена. Такъв е бил нейният живот. Но всичко това е пропиляно.
Той рязко се извърна, навлезе в градинските алеи и застана там до ствола на едно дърво, обърнат с гръб. Арен го чакаше в горещината, прошарена от сенките на листата. Разбираше, че Ястреба се срамува да го натоварва със своите чувства. И наистина, момчето не би могло нищо да му каже или да направи за него. Но в душата си то бе свързано докрай със своя приятел, вече не с първоначалния плам и обожание, а с болка, която идваше направо от дълбините на сърцето и оплиташе най-сигурния възел. Защото днес почувства, че в любовта му има състрадание, без което никоя любов не е изпитана, не е цялостна, не е трайна.
След малко Ястреба се върна при него изпод зелените сенки на градината. Никой не пророни дума и те поеха рамо до рамо. Снощната влага бе изсъхнала и под краката им се вдигаше прах. Порано денят бе изглеждал на Арен неприятен и мрачен, сякаш заразен от собствените му сънища. Сега изпитваше удоволствие от парещото слънце и облекчение от сенките и се радваше на разходката, без да мисли за целта и.
И толкова по-добре, защото бездруго не свършиха нищо. Следобедът мина в разговори с мъжете, които копаеха оцветяващата руда, и в пазарлъци около цената на няколко къса от тъй наречения емелов камък. Когато се затътриха обратно към Сосара в късното следобедно слънце, струящо над главите и гърбовете им, Ястреба забеляза:
— Това е син малахит, но едва ли и в Сосара ще направят разликата.
— Странни са хората тук — рече Арен. — С всичко при тях е така — не умеят да правят разлика. Както каза един от тях снощи на кмета: „Не би могъл да отличиш същинското небесносиньо от синкавата мътилка…“ Оплакват се от зли времена, ала не помнят кога са започнали; говорят, че работата им е калпава, а пък не я подобряват. Даже не знаят разликата между занаятчия и заклинател, между занаят и магия. Сякаш умовете им не познават очертанията, границите и цветовете. Всичко им изглежда едно и също, всичко за тях е сиво.
„Да“ — съгласи се мислено жрецът.
Той вървя известно време приведен, с глава, потънала между раменете, приличен на ястреб. Макар и дребен човек, имаше дълга крачка.
— Какво ли е това, което им липсва? Без никакво колебание Арен отвърна:
— Радост от живота.
— Да — повтори Ястреба в одобрение на думите му и се замисли над тях. После продължи:
— Радвам се, че размишляваш вместо мене, момче… Аз се чувствам уморен и глупав. Тежко ми е на сърцето от сутринта, откакто говорихме с онази жена, наричана някога Акарен. Не обичам запуснатото и унищоженото. Не искам да имам враг. А ако трябва да имам враг, не ща да го търся, да го откривам, да го срещам… Щом ще трябва да търся, то нека бъде съкровище, а не нещо противно.
— Враг ли, повелителю? — каза Арен.
Ястреба кимна.
— Когато тя говореше за Великия мъж, Краля на сенките…
Ястреба отново кимна:
— Така ми се струва. Смятам, че трябва да стигнем не само до някакво място, но и до човек. Това е зло, зло, което става на острова: загубата на изкуството и гордостта, тази безрадостност, тази пустота. Те са дело на зла воля. Ала воля, която дори не се извръща насам, дори не забелязва Акарен или Лорбанъри. Следата, която дирим, е следа на разрухата: все едно да зърнем талига, препускаща по планински склон, да свлича лавини зад себе си.
— Не може ли Акарен да ти разкаже повече за тоя враг — кой е той, къде се намира, какво представлява?
— Вече не, момче — отвърна жрецът с мек, донякъде печален глас. — Безспорно, тя би могла. В нейната лудост имаше запазена магическа сила. Всъщност лудостта й бе нейната магическа сила. Но не издържах да й задавам въпроси. Тя бе цялата в болка.
И той продължи да върви с глава, сгушена между раменете, сякаш сам изживяваше и искаше да се освободи от някаква болка.
Арен дочу стъпки отзад и се обърна. Един мъж тичаше след тях, доста далеч, обаче бързо ги настигаше. Прахът по пътя и дългата му къдрава коса виеха червени ореоли около фигурата му на фона на залязващото слънце, а високата му сянка скачаше безумно по стволовете и пътеките на крайпътните градини.
— Чуйте! — викаше той. — Спрете! Аз го открих! Открих го!
Настигайки ги, непознатият почти ги връхлетя. Ръката на Арен посегна към мястото, където трябваше да бъде дръжката на меча, после към изчезналата кама и накрая се сви в юмрук — всичко това за миг. Той се навъси и излезе напред. Мъжът беше с цяла глава по-висок от Ястреба, широкоплещест, запъхтян, разпален — един луд с безумни очи.
— Открих го! — повтаряше той, докато Арен се опитваше да го усмири със строг, заплашителен глас и държание:
— Какво искаш?
Мъжът се стремеше да го заобиколи, за да стигне до Ястреба. Арен отново се изпречи пред него.
— Ти си бояджията от Лорбанъри — каза Ястреба. Принцът се почувства глупаво задето се е опитвал да предпази другаря си. Отдръпна се встрани и освободи пътя. Защото жрецът произнесе само пет думи и лудият престана да диша тежко, нашарените му от боя ръце се отпуснаха, гласът му стана по-тих и той кимна.
— Аз бях бояджия, но вече не мога да боядисвам — промълви той.
Сетне погледна подозрително към Ястреба и се озъби, разтърсвайки червеникавата си, прашна, буйна коса.
— Ти си отнел името на майка ми — рече той. — Вече не я познавам и тя не ме познава. Тя все още много ме обича, ала ме напусна. Мъртва е.
Сърцето на Арен се сви, обаче момчето видя, че Ястреба само тръсна глава:
— Не, не е мъртва.
— Но ще бъде. Тя ще умре.
— Да. Както всеки, който е живял — каза жрецът. Бояджията изглеждаше за миг объркан от тези думи, после се хвърли право към Ястреба, хвана го за раменете и се наведе над него. Направи всичко това толкова бързо, че Арен не можа да му попречи, ала успя да се приближи достатъчно, за да чуе шепота му: „Открих пролома в мрака. Кралят стоеше там. Той го пази, той го владее. Носеше малък пламък, една свещица в ръката си. Духна я и тя угасна. Духна отново и тя се запали! Засвети!“ Ястреба не се възпротиви, че го държат и му шепнат в ухото. Просто попита:
— Къде се намираше, когато видя туй?
— В леглото.
— Сънуваше ли?
— Не.
— Отвъд стената?
— Не — отвърна бояджията, внезапно отрезвен и като че ли с неудобство. Той пусна жреца и отстъпи назад. — Не, аз… аз не зная къде е. Видях го, ама не знам къде е…
— Именно това искам да науча — обясни Ястреба.
— Мога да ти помогна.
— Как?
— Имаш лодка. Нали си дошъл с нея? Ще продължиш нататък. На запад ли отиваш? Там е пътят. Пътят към мястото, където е той. Трябва да има място, място тук, защото той е жив — не е като духовете и сенките, които прекосяват стената, и не е от тях… През стената могат да преминават само духове, но кралят е тяло, безсмъртна плът. Аз видях как неговият дъх запалва пламъка в мрака, пламъка, който бе угасен. Видях всичко това.
Лицето на мъжа се бе преобразило с дива красота в златисточервената светлина.
— Аз зная, че той е преодолял смъртта. Зная го. Отдадох своето магическо умение, за да го узная. Някога бях магьосник! Ти също го знаеш и отиваш там. Вземи ме със себе си.
Същата светлина падаше върху лицето на Ястреба, но го оставяше неподвижно и сурово.
— Опитвам се да отида — каза магьосникът.
— Вземи ме със себе си! Ястреба кимна леко.
— Ако си на брега, когато отплаваме — рече той студено като преди.
Бояджията отстъпи още крачка назад и се втренчи в него. Въодушевеният му вид бавно помръкваше, докато придоби странен, вглъбен израз, сякаш някаква разумна мисъл се мъчеше да си пробие път през бушуващите думи, чувства и видения в обърканото му съзнание. Накрая той се обърна, без да каже дума, и затича обратно по пътя, обгърнат от облака прах, който още не бе се уталожил след него. Арен пое дълбоко въздух с облекчение.
Ястреба също въздъхна, но не с лекота на сърцето.
— Е, добре — промълви той. — Странните пътища имат странни водачи. Да вървим. Арен пое редом с него.
— Нали няма да го вземеш с нас? — попита принцът.
— Това зависи от него.
В пристъп на гняв Арен помисли: „Зависи и от мен.“ Ала не каза нищо и те продължиха в мълчание.
В Сосара не ги посрещнаха ласкаво. На малък остров като Лорбанъри всичко се знае в мига, в който стане, и несъмнено бяха ги видели, когато свърнаха към къщата на бояджиите и когато говореха с лудия на пътя. Ханджията ги обслужи неучтиво, а жена му се престори на смъртно уплашена от тях. Вечерта, щом мъжете от селото се събраха под стрехите на хана, те твърде ясно показаха, че не разговарят с чужденци, но са много духовити и весели помежду си. Обаче не разполагаха с кой знае колко остроумия и скоро оживлението им пресекна. Дълго време седяха в мълчание и накрая кметът се обърна към Ястреба:
— Намери ли от твоя камък?
— Намерих малко — отвърна Ястреба учтиво.
— Без съмнение Сопли ти е показал къде да го откриеш.
— Ха-ха-ха — подеха другите мъже при този шедьовър на иронията.
— Сопли трябва да е името на червенокосия?
— На лудия. Ти се отбива при майка му тая сутрин.
— Дирех някой магьосник — каза жрецът.
Сухият, който седеше близо до него, плюна в тъмното:
— За какво ти е?
— За да намеря това, което търся.
— Хората идват в Лорбанъри за коприна — рече кметът. — Не идват за камъни. Нито за магии, фокуси, ала-бала или вълшебни номера. Тук живеят честни хора и вършат честна работа.
— Което е право, право е — потвърдиха останалите.
— И други тука не са ни нужни — чуждоземци, които слухтят и си пъхат носа в нашите дела.
— Което е право, право е — обади се хорът.
— Ако имаше някой заклинател, който да не е луд, щяхме да му дадем почтена работа в хангарите. Но такива не могат да вършат почтена работа.
— Биха могли, ако имаше какво да се работи — каза Ястреба. — Хангарите ви са празни, градините — запуснати. Коприната във вашите складове е изтъкана отпреди години. С какво се занимавате сега вие тук, в Лорбанъри?
— Гледаме си работата — сопна се кметът. Ала сухият се намеси някак развълнувано:
— Защо не се завръщат корабите, можете ли да ни кажете? За какво стоят в Хорт? Дали не е, защото нашата работа е калпава?
Прекъснаха го гневни опровержения. Всички крещяха един през друг, скачаха на крака, кметът размахваше юмруци пред лицето на Ястреба, някой извади нож. Бяха се развихрили дивашки страсти. Арен веднага бе скочил и гледаше към Ястреба, целият в очакване той да се изправи, обгърнат от магическо сияние и разкрил своята сила, да ги накара да онемеят. Но гостът не го направи. Остана седнал, местеше поглед от човек на човек и слушаше заплахите им. И постепенно те се успокоиха, сякаш не можеха да задържат гнева повече, отколкото задържаха веселието. Ножът беше прибран, заплахите се обърнаха на закачки. Хората почнаха да се изнизват като кучета след бой, едни наперено, други крадешком.
Когато останаха сами, Ястреба се изправи, влезе в хана и отпи от каната до вратата глътка вода.
— Хайде, момче — каза той. — Стига ми толкова.
— На лодката ли?
— Да.
Жрецът остави на перваза два сребърни търговски жетона, за да плати преспиването, и метна на рамо лекия вързоп с дрехи. Арен бе уморен и умираше за сън, но като погледна стаята на хана, задушна и грозна, с неспокойни прилепи по тавана, спомни си миналата нощ и с готовност последва Ястреба. Мислеше също, докато се спускаха по тъмната, единствена улица на Сосара, че ако тръгнат сега, ще успеят да се изплъзнат от лудия Сопли. Щом обаче стигнаха на пристанището, той ги чакаше там.
— Ето те и теб — кимна жрецът. — Качвай се, ако искаш да дойдеш.
Без да каже дума, Сопли скочи в лодката и се сви до мачтата като голямо бездомно куче. Този път Арег: се разбунтува:
— Повелителю!
Ястреба се обърна. Те застанаха очи в очи на кея над лодката.
— Всички на тоя остров са луди. Но аз мислех, че ти не си. Защо го вземаш с нас?
— За водач.
— Водач — към по-голяма лудост? Към смърт чрез удавяне или нож в гърба?
— Към смъртта, ала по кой път, не зная. Арен говореше разгорещено и въпреки че Ястреба му отвръщаше кратко, в гласа му имаше свирепа нотка. Не бе свикнал да му задават въпроси. Но откак този следобед се опита да го предпази от лудия на пътя и се убеди колко безсмислена и ненужна е помощта му, Арен изпитваше горчивина и целият пристъп на всеотдайност, който го бе обзел сутринта, се изгуби. Беше неспособен да защити Ястреба, не му позволяваха да взема решения, неспособен бе и не му бе позволено даже да узнае същността на тяхното дирене. Просто го влачеха, непотребен като дете. Обаче той не беше дете.
— Няма да се карам с теб, повелителю — рече принцът колкото можа по-студено. — Но това е … Това е отвъд всякакъв разум.
— То е отвъд разума. Ние отиваме там, където разумът няма да ни отведе. Ще дойдеш ли или не? Сълзи на гняв бликнаха от очите на Арен.
— Казах, че ще дойда и ще ти служа. Аз не изменям на думата си.
— Туй е добре — сурово отвърна жрецът и понечи да се обърне. После отново погледна момчето. — Ти си ми нужен, Арен. Както и аз на теб. Защото сега мога да ти кажа: убеден съм, че това е твоят път, пътят, който трябва да следваш не от покорност и вярност към мене, а понеже ти е бил предопределен още преди да ме срещнеш; още преди да стъпиш на Роук, преди да отпътуваш от Енлад. Не можеш да му обърнеш гръб.
Гласът му бе омекнал. Арен му отвърна все така мрачно:
— Как бих могъл да му обърна гръб, без лодка, тук, на края на света?
— Нима това е краят на света? Не, той е много по-далеч. Но все пак ние може би ще го достигнем.
Арен кимна и се метна в лодката. Ястреба върза въжето и повика лек вятър в платното. След като веднъж се отдалечиха от мержелеещите се пусти пристанища на Лорбанъри, хладен и чист въздух полъхна от тъмния север, сребърната луна изгря от гладкото море пред тях и се издигна от лявата им страна, докато те плаваха на юг, заобикаляйки острова.
7. ЛУДИЯТ
Лудият, бояджията от Лорбанъри, седеше свит на кълбо до мачтата, прегърнал с ръце коленете си и клюмнал глава. Огромната му буйна коса изглеждаше черна под лунната светлина. Ястреба се бе завил с едно одеяло и потънал в сън на кърмата на лодката. Никой не се помръдваше. Арен остана седнал на носа, като си даде клетва да бди цяла нощ. Ако жрецът предпочиташе да си мисли, че лудият им спътник няма да ги безпокои през нощните часове, това си беше негова работа. Арен обаче имаше свое мнение и своя отговорност.
Ала нощта бе твърде дълга, твърде спокойна. Лунната светлина се сипеше неизменна. Свит до мачтата, Сопли издаваше дълги полугласни похърквания. Лодката се движеше неусетно и неусетно Арен се предаде на съня. Веднъж се стресна, видя, че луната не се е издигнала много, и изостави самозвания си пост, настани се удобно и заспа.
Отново го навестиха сънища, както през цялото това пътуване; в началото те бяха накъсани, но странно сладостни и успокояващи. На мястото на мачтата на „Взор“ растеше дърво с огромни извити клони, покрити с листак. Лебеди водеха лодката, като се стрелкаха пред нея със силните си криле. В далечината над синьо-зеленото море сияеше град от белоцветни кули. После Арен се намери в една от кулите, изкачвайки спираловидното стълбище, като тичаше по него с нетърпение и лекота. Картините се меняха, пак се появяваха и се превръщаха в други, които отминаваха без следа. Ала внезапно той се озова сред страшния мъждив полумрак на блатото и у него се всели ужас, който го задави. Въпреки всичко продължи напред, защото трябваше да върви. Дълго време беше нужно, докато осъзнае, че да вървиш напред тук означава да се въртиш в кръг, да стигнеш отново до собствените си следи. И все пак трябваше да се измъкне. Това ставаше все по-неотложно. Започна да тича. Както тичаше, кръговете се стесняваха и земята взе да хлътва подобно фуния. Той бягаше в сгъстяващия се мрак все по-бързо и по-бързо около пропадащото устие на една яма, огромен водовъртеж, който всмукваше надолу, към мрака. Едва разбрал това, кракът му се подхлъзна и принцът падна.
— Какво има, Арен? — Ястреба му говореше от кърмата. В сивата зора небето и морето бяха тихи.
— Нищо.
— Кошмар ли?
— Нищо.
Арен бе измръзнал и дясната ръка го болеше, понеже дълго бе стояла свита под него. Момчето примижа срещу прииждащата светлина и си помисли: „Той ми намеква едно или друго, но няма ясно да ми каже къде сме тръгнали и защо, и защо аз трябва да ходя там. А ето че помъкна и този луд с нас. Кой е по-луд, побърканият или аз, че съм поел с него? Те двамата се разбират помежду си. Всички магьосници са луди сега, спомена той. Бих могъл да си бъда у дома, в двореца в Берила, в моята стая с дърворезба по стените и застлана с червени килими, край горящата камина. Можех днес да се будя, за да тръгвам на лов с баща си. Защо дойдох с него? Защо ме взе със себе си? Защото такова било предопределението ми, твърди той, ала това са магьоснически приказки, които правят нещата да изглеждат големи чрез големи думи. Но смисълът им винаги е отвъд думите. Ако трябва да отида някъде, то е у дома, а не да се скитам безсмислено из Разливите. Аз имам задължения вкъщи, а пък се опитвам да се измъкна от тях. Ако Ястреба наистина мисли, че съществува някакъв враг на магията, защо тръгна сам с мене? Би могъл да вземе друг жрец за свой помощник — или стотици. Би могъл да доведе цяла армия или корабна флотилия. Така ли се посреща гибелна злина — като изпратиш с лодка един старец и едно момче? Това си е чиста лудост. Самият той е луд — както каза, отива да търси смъртта. Търси смъртта, а иска да вземе и мен. Обаче аз не съм нито луд, нито стар, не искам да умирам и няма да отида с него.“
Арен се повдигна на лакът и се загледа напред. Луната, която бе изгряла пред лодката, когато напуснаха залива Сосара, сега отново беше напреде им, залязвайки. Зад тях от изток идваше денят — мъждив и посивял.
Нямаше облаци, небето бе смътно и болезнено неясно. По-късно слънцето започна да пари, но грееше забулено, без блясък.
Целия ден те плаваха покрай бреговете на Лорбанъри, ниски и зелени от дясната им страна. Лек вятър духаше откъм сушата и издуваше платното им. Някъде привечер отминаха и последния голям нос; бризът утихна. Ястреба извика магически вятър и като пуснат сокол „Взор“ стремително полетя, оставяйки зад себе си Острова на коприната.
Бояджията Сопли седеше свит на мястото си през цялото време; очевидно имаше страх от лодки и от морето, бе налегнат от морска болест и окаян. В този миг той дрезгаво се обади:
— На запад ли пътуваме?
Залезът светеше право в лицето му. Но Ястреба кимна; проявяваше търпение и при най-глупавите му въпроси.
— Към Обхол ли?
— Обхол е на запад от Лорбанъри.
— Далеч на запад. Може би онова място е там.
— Как изглежда то?
— Откъде да знам! Как бих могъл да го видя? То не се намира в Лорбанъри. С години съм го дирил, четири-пет години в мрака, в нощта. Когато затворех очи, той ме викаше: „Ела, ела“, ала аз все не можех да отида. Аз не съм повелител на магьосниците, способен да намира пътищата в мрака. Но има и място, където може да се отиде по светло, на слънце. Милди и майка ми не успяха да проумеят това. Те търсеха само в тъмното. Тогава старият Милди умря, а майка ми загуби разсъдъка си. Забрави заклинанията, които използвахме при боядисването, и туй се отрази на ума й. Искаше да умре, обаче аз й казах да почака. Да почака, докато открия онова място. Трябва да има такова място. Щом мъртвите могат да се връщат в живота на този свят, трябва да съществува някакво място, откъдето се преминава.
— Мъртвите се връщат в живота, така ли?
— Мислех, че тия неща са ти известни — отвърна Сопли след малко, като гледаше изпитателно Ястреба.
— Аз се стремя да ги узная.
Сопли нищо не каза. Жрецът внезапно впери в него остър, прям поглед, на който не можеше да се устои, и рече ласкаво:
— Път към безсмъртието ли търсиш, Сопли? Сопли срещна очите му за миг. После сведе своята рошава, кафеникаво-червена глава, сключи ръце около глезените си и се полюля напред-назад. Изглежда, заемаше тази поза, когато се страхуваше, а щом беше в нея, нито говореше, нито слушаше какво му приказват. Арен се извърна от него отчаян и отвратен. Как щяха да пътуват дни и нощи наред със Сопли в една осемнадесетфутова лодка? То бе като да делиш едно и също тяло с някоя болна душа…
Ястреба се приближи до носа и коленичи на пейката за гребеца, съзерцавайки бледата вечер.
— Този човек има нежна душа — каза той. Арен не отговори. Само попита ледено:
— Що за място е Обхол? Никога не съм чувал за него.
— Виждал съм го единствено на картите, нищо повече… Погледни нататък — спътниците на Гобардон!
Огромната звезда с топазен цвят сега се бе издигнала по-високо в южното небе, а малко под нея блестяха едно бяло светило вляво и едно синкаво-бяло вдясно, като образуваха триъгълник и озаряваха мътното море.
— Имат ли имена?
— Повелителят на имената не знаеше. Може би жителите на Обхол и Уелоги са им дали названия. Нямам представа. Вече навлизаме в неизвестни морета, Арен, под Знака на края.
Момчето не отвърна, вгледано с някаква омраза в светлите безименни звезди над безбрежната водна шир.
Докато те плаваха на запад ден след ден, топлината на южната пролет се спускаше над водите и небето се проясняваше. Но на Арен му се струваше, че светлината е някак си мъждива, като пречупена през стъкло. Морето бе топло и плаването не освежаваше. Солената им храна беше безвкусна. Всичко бе лишено от ведрина и блясък освен през нощта, когато звездите грееха с по-могъщо сияние от всеки друг път. Той лягаше и гледаше към тях, докато заспеше. А заспеше ли, почваше да сънува — все оня сън с блатото и ямата или някаква долина, обградена от високи скали, или безконечен път надолу под надвиснало небе. И все тази мъглива светлина, и ужаса, и безнадеждния опит да избяга.
Той не спомена на Ястреба за всичко това. Не говореше за нищо съществено с жреца, за нищо освен за дреболиите, съпътстващи плаването им. Ястреба, който винаги трябваше да бъде измъкван от обичайното си мълчание, и сега беше потънал в него.
Арен започна да разбира какъв глупак е бил да се довери духом и телом на тоя неспокоен, потаен човек, дето се оставяше да бъде движен от пориви и не се стараеше дори да държи живота си в свои ръце поне колкото да го съхранява. Да, той вече бе заживял с мисълта за смъртта, защото според Арен нямаше смелост да признае собствения си провал — провала на магическото изкуство като върховна сила сред хората.
За тези, които познаваха тайните, стана ясно, че не се крият особени загадки в онова вълшебство, от което Ястреба и всички заклинатели и магьосници от неговото поколение извличаха славата и влиянието си. Нищо нямаше в него освен способи за използване на вятъра и климата, знание за лечебните свойства на билките и умели илюзии с мъгли, светлини и изменения на формите, които можеха да впечатлят невежите, но бяха само прости трикове. Светът оставаше непроменен. Нищо в магическото изкуство не даваше на човека власт над другите, нито над смъртта. Жреците не живееха повече от обикновените хора. Всичките им тайнствени слова не бяха способни да отложат и с час наближаващата гибел.
Даже в малките неща не можеше да се разчита на магията. Ястреба пестеше уменията си. Те пътуваха с природните ветрове винаги щом можеха, ловяха риба, за да се прехранват, икономисваха водата като всички други моряци. След четиридневно нескончаемо блъскане в насрещни ветрища Арен го помоли да извика малко попътен вятър в платното и когато той поклати отрицателно глава, попита:
— Защо не?
— Не бих накарал болен човек да се надбягва, нито ще поставя камък върху превит от товар гръб — отвърна Ястреба.
Не беше ясно дали говори за себе си или за целия свят. Отговорите му винаги бяха пестеливи, трудни за разбиране. В това, помисли си Арен, е същността на магьосничеството: да намекваш за голямо значение, когато не казваш изобщо нищо, и да се правиш, че бездействието е короната на мъдростта.
Арен се стараеше да не обръща внимание на Сопли, ала туй се оказа невъзможно. Във всеки случай между тях се установи нещо като връзка. Сопли не беше толкова луд или не по такъв прост начин, какъвто подсказваха дивашки обраслата му глава и накъсаните приказки. Всъщност лудостта му се изразяваше най-силно в страха му от водата. Да влезе в лодката му бе струвало отчаяна смелост и той не успя да се отърси напълно от уплахата си. Седеше все с ниско наведено чело, за да не вижда вълните, които се надигаха и плискаха наоколо, и крехката малка черупка на лодката. Наложеше ли се да се изправи, завиваше му се свят и той се хващаше за мачтата. Първия път, когато Арен реши да поплува и се хвърли от носа, Сопли ужасен изкрещя. Щом момчето се покатери обратно в лодката, завари бедния човечец позеленял от страх.
— Помислих, че се давиш — каза той и Арен се засмя.
Следобед, когато Ястреба се отдаде на съзерцание, без нищо да чува и забелязва, Сопли винмателно допълзя по пейките до Арен и тихичко го попита:
— Ти не искаш да умреш, нали?
— Разбира се, че не.
— А той иска — рече Сопли, като леко посочи с долната си челюст към Ястреба.
— Защо приказваш така?
Арен заговори с властен тон, който всъщност бе естествен за него, и Сопли го прие, въпреки че беше десет или петнадесет години по-възрастен от принца. Лудият отвърна с вежлива готовност, макар и както винаги несвързано:
— Той иска да стигне до мястото на тайната. Но не разбирам защо. Той не иска… Не вярва в… обещанието.
— Какво обещание?
Сопли го изгледа остро с нещо от опустошената си мъжественост в очите, ала волята на Арен бе по-силна. Отговори му съвсем тихо:
— Ти знаеш. Живот. Вечен живот.
По тялото на Арен премина мразовита тръпка. Спомни си своите сънища — блатото, ямата, високите скали, мъждивата светлина. Това беше смъртта, това беше ужасът от смъртта. От нея трябваше да избяга. Да намери пътя. А там, на входа, стоеше фигура със сенчест ореол, която държеше светлинка, малка колкото перла — проблясъка на безсмъртния живот. За първи път Арен срещна очите на Сопли: светлокафяви и много чисти; в тях прочете, че най-накрая е разбрал и че Сопли също знае.
— Той — каза бояджията, като помръдна брадичка към Ястреба — не иска да отдаде името си. Никой не може да се вмъкне оттам заедно с името си. Проходът е твърде тесен.
— Ти виждал ли си го?
— В тъмното, в съзнанието си. А това не е достатъчно. Аз искам да стигна там. Искам да го съзра. В реалния свят, със собствени очи. Какво ще стане, ако… ако умра и не успея да открия прохода, мястото? Повечето хора не го откриват, те даже не знаят, че съществува, само някои от нас имат силата. Но е трудно, понеже, за да стигнеш дотам, трябва да отдадеш силата си… Не ти остават думи. Не ти остават имена. Твърде трудно е да се справиш със съзнанието. А когато… умреш, съзнанието ти… също умира. — Той се запъваше всеки път при тая дума. — Аз не искам да зная, че мога да се върна. Искам да достигна дотам. Откъм страната на живота. Искам да живея, да бъда спасен. Мразя… мразя тази вода…
Бояджията сви крайници като паяк, който пада, и медночервената му глава потъна между раменете, за да се скрие от гледката на морето.
Ала след това Арен вече не избягваше разговорите с него, защото знаеше, че Сопли споделя не само виденията му, но и страха му и че ако стане най-лошото, би могъл да му помогне срещу Ястреба.
Те държаха неотменен курс на запад, където според магьосника ги водеше Сопли, като плаваха бавно в затишията и непостоянния бриз. Обаче не Сопли ги водеше — той, който нищо не знаеше за морето, не беше виждал карта, не бе стъпвал в лодка и изпитваше болезнен ужас от водата. Всъщност водач им бе жрецът и съзнателно ги отклоняваше. Сега Арен разбираше това и виждаше основанията му. Върховният жрец съзнаваше, че те и други като тях търсят безсмъртие, което им е обещано и към което са привлечени, и може би ще го намерят. В своята гордост, в своята високомерна гордост на Върховен жрец той се страхуваше да не би те да се сдобият с него. Завиждаше им, боеше се от тях и не би допуснал някой да бъде по-могъщ от него. Беше решил да плават навътре, в открито море, отвъд всички земи, докато напълно загубят пътя и не са в състояние да се върнат обратно в света и там да умрат от жажда. Защото самият той бе готов да умре, за да им попречи да постигнат безсмъртие.
От време на време Ястреба проговаряше на Арен за едно или друго, свързано с лодката, плуваше с него в топлото море или му пожелаваше лека нощ под огромните звезди и тогава всички тези тревоги изглеждаха на момчето пълна безсмислица. Понякога то се взираше в своя спътник, виждаше твърдото му, сурово, търпеливо лице и си мислеше: „Той е мой приятел и повелител.“ И му се струваше невероятно, че се е съмнявал. Но скоро след това отново се съмняваше и със Сопли си разменяха предупредителни погледи към общия им враг.
Всеки ден слънцето печеше силно, ала помътнено. Светлината му падаше като гланц над бавно надигащото се море. Водата бе синя, небето също — без оттенъци, без промяна. Слаби ветрове подухваха и отмираха; те обръщаха платното, за да ги уловят, и бавно пълзяха към безкрая.
Най-сетне един следобед се появи лек попътен вятър и Ястреба посочи към залеза:
— Погледнете!
Високо над мачтата ято морски патици се бе подредило във формата на черна руна, изписана в небето. Патиците летяха на запад — и на другия ден оттам пред „Взор“ се откри огромен остров.
— Това е той — кимна Сопли. — Островът. Трябва да отидем до него.
— Там ли е онова място, което търсиш?
— Да. Трябва да слезем на тази суша. Няма по-далечна от нея.
— Сигурно е Обхол. Отвъд него в Южния разлив се намира още един остров, Уелоги. А в Западния разлив има острови още по-далеч от Уелоги. Сигурен ли си, че е тук, Сопли?
Бояджията се ядоса и пак започна да потреперва с клепачи. Но Арен си помисли, че той вече не говори с тях така безумно, както беше говорил в Лорбанъри.
— Да. Тук трябва да слезем. Стигнахме. Тук е мястото, което търсим. Искаш ли да се закълна, че го познавам? Да се закълна ли в името си?
— Не можеш — каза Ястреба с неумолим глас, гледайки нагоре към Сопли, доста по-висок от него. Сопли се бе изправил, за да наблюдава сушата пред тях, като се държеше здраво за мачтата. — Не прави опит, Сопли.
Лицето на бояджията се смръщи сякаш от гняв или болка.
Той погледна към планините, които се мержелееха сини в далечината отвъд надигащата се, пулсираща морска повърхност, и рече:
— Ти ме взе за водач. Мястото е тук. Трябва да слезем на брега.
— Ще слезем, разбира се. Трябва да налеем вода — каза Ястреба и отиде при лоста на кормилото. Сопли седна на своето място до мачтата, мърморейки. Арен го чу да произнася:
— Заклевам се в името си, в моето име — и така многократно, като при всяко повтаряне се свиваше болезнено.
Те доближиха острова при северен вятър и заплаваха по крайбрежието, за да търсят залив или място за спиране, но големите пенести вълни се разбиваха гръмко под палещите лъчи по целия северен бряг. Зелени планини, покрити до върховете с дървета, се припичаха на слънцето във вътрешността на сушата.
Щом заобиколиха един нос, те най-сетне се добраха до залив във формата на сърп н с бели пясъчни ивици. Тук вълните достигаха успокоени, омаломощени от носа и лодката можеше спокойно да излезе на сушата. Никаква следа от човешки живот не се виждаше нито на брега, нито горе в планините. Не се забелязваха ни лодка, ни покрив, ни струйка дим. Лекият ветрец спря веднага, щом „Взор“ навлезе в залива. Беше тихо, безветрено, горещо. Арен хвана веслата, Ястреба улравляваше. Единственият звук бе скърцането на дървените дръжки. Зелените върхове се извисяваха над залива, затваряйки кръга. Слънцето полагаше воали от нагорещена до бяло светлина над водата. Арен чуваше как кръвта бучи в ушите му. Сопли бе напуснал заслона на мачтата и пропълзял на носа, се държеше за планшира и се взираше, целият устремен към сушата. Загорялото белязано лице на Ястреба лъщеше от пот като намазано с олио. Погледът му постоянно се местеше от вълните под тях нагоре към стръмнините, потънали в зеленина.
— Ето сега — каза той на Арен и лодката. Момчето загреба три пъти надълбоко с веслата и „Взор“ леко се вряза в пясъка. Ястреба скочи долу, за да изблъска корпуса към брега с последния тласък на вълните. Но когато понечи да го блъсне, той се препъна и едва не падна, като се залови за кърмата. С огромно усилие издърпа лодката обратно във водата, преодолявайки вълната, и се метна вътре, докато „Взор“ се колебаеше между морето и брега.
— Гребете! — промълви магьосникът задавено, застанал на четири крака. От него шуртеше вода и той се опитваше да си поеме дъх. Държеше копие — с бронзов връх, дълго около две стъпки. Откъде го беше взел? И друго копие се появи, докато Арен залегна изумен над веслата.
Копието удари странично една от пейките за гребци и пропука дървото, отскачайки от единия ъгъл до другия. По скалите край брега под дърветата се движеха някакви силуети, които подтичваха приведени. Чуваха се кратки подсвирквания и свистене. Арен веднага сниши главата си между плешките, наведе се и загреба с мощни удари: два, за да излезе от плитчините, един — за да обърне лодката, и след това навътре в морето.
Сопли закрещя зад гърба му. Той хвана внезапно ръцете на принца, така че веслата изхвърчаха над водата и краят на едното удари момчето под лъжичката. За миг то остана ослепено и бездиханно.
— Обърни! Обърни! — крещеше Сопли. „Взор“ внезапно подскочи и се залюля сред вълните. Яростен, Арен се озърна, щом пак улови веслата. Сопли не беше в лодката.
Навсякъде около тях дълбоката вода на залива бушуваше ослепително на слънцето.
Арен отново погледна глупаво назад, после към Ястреба, клекнал на кърмата.
— Натам — посочи жрецът наблизо, но там нямаше нищо освен морето и жаркото слънце.
Копие, полетяло от тетива, едва не улучи лодката и потъна безшумно на няколко ярда от нея. Арен загреба с дузина силни удари, сетне отпусна мускули и още веднъж погледна към Ястреба.
Дланите и лявата му ръка бяха целите в кръв. Той притискаше върху рамото си парче брезент. Бронзовърхото копие лежеше в дъното на лодката. В първия момент, когато Арен го бе видял, то не беше в ръцете на Ястреба; оказа се, че е стърчало от рамото му, със забит в него връх. Магьосникът съсредоточено наблюдаваше водата между тях и белия бряг, където някакви дребни фигурки сновяха и ръкомахаха в ослепителната мараня. Накрая проговори:
— Продължавай.
— Сопли…
— Изобщо не изплува.
— Удавил ли се е? — попита Арен. Не можеше да повярва.
Спътникът му кимна.
Арен продължи да гребе, докато брегът остана само бяла ивица в подножието на горите и високите зелени върхове. Ястреба седна на кормилото, като придържаше парчето плат върху рамото си, ала без да му обръща внимание.
— Копие ли го прониза?
— Не, Сопли скочи.
— Но той… той не можеше да плува. Страхуваше се от водата.
— Да. Смъртно се страхуваше. Искаше да стигне до брега.
— Защо ни нападнаха? Кои са те?
— Сигурно са ни сметнали за врагове. Би ли… ми помогнал с това за момент?
Едва тогава Арен видя, че парчето плат, с което жрецът затискаше рамото си, е прогизнало от кръв.
Копието се бе забило между раменната става и ключицата, като бе разсякло една от основните вени и тя кървеше обилно. Под неговите указания Арен накъса ивица от някаква ленена риза и превърза раната. Ястреба го помоли за копието и когато Арен го положи на коленете му, той опипа с дясната си ръка острието, издължено и тясно като върбов лист, направено от грубо изкован бронз. Опита се да каже нещо, но после тръсна глава:
— Нямам сила за заклинания. По-късно. И така ще се оправя. Ще ни измъкнеш ли от този залив, Арен?
Момчето мълчаливо се върна на веслата. Напрегна своето силно и гъвкаво тяло и скоро изведе „Взор“ извън сърпа на залива в открито море. Платното висеше вяло. Слънцето гореше през завесата от омара и в ужасната задуха зелените върхове сякаш трепереха и пулсираха. Ястреба се бе опънал на дъното на лодката, с глава, подпряна на пейката до лоста на кормилото, и лежеше неподвижен с полупритворени клепачи и устни. Арен не смееше да го гледа в лицето, а рееше поглед над кърмата. Гореща мараня се стелеше над водата, сякаш воали паяжина бяха опънати под небето. Ръцете му трепереха от умора, обаче той продължаваше да гребе.
— Накъде ни караш? — попита Ястреба с дрезгав глас, като се приповдигна.
Обръщайки се, Арен видя лунния сърп на залива да извива отново своите зелени ръце към лодката, зърна пред тях бялата линия на брега и високо горе скупчените планини. Беше обърнал „Взор“, без да разбере.
— Не мога да греба повече — каза той и остави веслата, а после се сви на носа.
Непрекъснато имаше чувството, че Сопли се намира зад него, там, до мачтата. Бяха прекарали много дни заедно и смъртта му бе твърде внезапна, твърде безсмислена, за да бъде разбрана. Нищо не можеше да бъде разбрано.
Лодката остана да се люшка върху водата, платното беше провиснало на мачтата. Приливът, нахлуващ към залива, я обърна странично по посока на течението и на леки тласъци я побутваше все по-близо и по-близо към далечната бяла линия на брега.
— „Взор“ — ласкаво произнесе жрецът и каза още дума-две на Древната реч. Корпусът слабо се олюля и се насочи към открито море, като се плъзна по бляскавата водна повърхност, надалеч от лапите на залива.
Но бавно и постепенно след по-малко от час лодката спря да се движи и платното отново увисна. Арен погледна през рамо и видя другаря си — той лежеше както преди, ала главата му бе леко клюмнала, очите — затворени.
През цялото време Арен изпитваше тежък, болезнен ужас, който растеше и парализираше действията му, сякаш оплиташе с фини нишки тялото и замъгляваше ума. Нямаше кураж у него, който да се пребори с този страх, а само тъпо негодувание срещу съдбата.
Не би трябвало да оставя лодката да се носи по течението тук, в близост до скалистите брегове на една земя, чиито жители нападаха странниците — това му беше ясно, но вече нямаше голямо значение. Какво му оставаше да прави? Да гребе? Да върне „Взор“ обратно в Роук? Той бе изгубен, бе съвършено и безнадеждно изгубен в необятния разлив. Никога не ще успее да закара лодката до някоя приятелска земя и след седмици пътуване. Само воден от жреца би могъл да го стори, обаче Ястреба беше безпомощен, ранен така внезапно и безсмислено, както Сопли бе мъртъв. Лицето му бе променено, жълтеникаво, с отпуснати черти. Може би умираше. Арен помисли, че трябва да го премести под сенника, за да го предпази от слънцето, и да му даде вода. Хората, изгубили кръв, страдаха от жажда. Но вече дни наред те нямаха достатъчно вода, бъчонката беше почти празна. Какво значение имаше това сега? Нямаше никаква полза от нищо, всичко бе все едно. Щастието си беше отишло.
Минаваха часове, слънцето припичаше, сивкавата горещина обгръщаше Арен. Той оставаше неподвижен.
Хладина облъхна челото му. Принцът вдигна очи. Беше вечер — слънцето бе залязло, хоризонтът на запад — мъждивочервен. „Взор“ бавно се движеше с лекия източен бриз, заобикаляйки стръмните гористи брегове на Обхол. Арен отиде на кърмата и се погрижи за спътника си — приготви му един сламеник под сенника и му даде да пие. Извърши всичко това набързо, избягвайки с поглед превръзката, която трябваше да се смени, защото раната не бе престанала да кърви. Отмалял, Ястреба не проронваше дума. Даже докато пиеше жадно, очите му се затваряха и той отново потъна в сън, за който беше повече жаден. Жрецът лежеше мълчаливо и щом бризът утихна в мрака, никой не го замени с магически вятър и лодката отново се залюля безгрижно върху гладката, въздишаща вода. Но сега планините, които се възправяха отдясно, бяха черни на фона на великолепното звездно небе и Арен дълго ги съзерцава. Техните очертания му се струваха познати, сякаш ги бе виждал по-рано, сякаш ги бе познавал през целия си живот.
Когато легна да спи, беше с лице на юг и там, високо в небето, над пустото море, блестеше звездата Гобардон. Двете светила, които заедно с нея очертаваха триъгълник, също бяха горе, а под тях в една редица грееха още три и описваха по-голям триъгълник. Накрая, с напредването на нощта, други две звезди се търкулиха от сребристочерната водна шир. Те бяха жълти като Гобардон, ала по-бледи, разположени върху полегата линия, спускаща се от долния десен ъгъл на триъгълника. И тъй, това бяха осемте от онези девет звезди, за които се смяташе, че очертават фигурата на човек или хардийската руна Агнен. Арен не съзираше човек във фигурата, освен ако не беше странно изкривен, както при повечето звездни форми. Но руната бе ясно очертана, с превито рамо и напречна черта, липсваше само основата, последният щрих — звездата, която още не се виждаше.
Както наблюдаваше тая картина, Арен заспа. Щом се събуди на сутринта, „Взор“ се бе отдалечила от Обхол. Мъгла скриваше бреговете и всичко останало освен върховете на планините и изтъняваше понататък над лилавите води на Юга, забулвайки последните звезди.
Арен погледна своя спътник. Ястреба дишаше неравномерно, както когато болката пропълзи в съня, без да го разбива съвсем. Лицето му изглеждаше сбръчкано и старо под студената контрастна светлина. Арен се вгледа в него, видя един човек, останал без силата си, без магическо умение, без здраве, даже без младост, без нищо. Той не защити Сопли, нито отклони копието от самия себе си. Поведе ги към гибел и не ги спаси. Сега Сопли бе мъртъв, а и той умираше. И принцът щеше да умре. Заради този човек и всъщност съвсем напразно.
Така Арен погледна на него с ясните очи на отчаянието и разпозна нищото.
Не се събуждаше у него споменът за водоскока под самодивското дърво, нито за бялата магическа светлина в мъглата над кораба за роби, нито за печалните градини край къщата на бояджиите. Никаква гордост или воля не се пробуждаха у него. Той гледаше как зората се издига над притихналото море, където в ниското пълзяха огромни вълни с цвят на аметист и всичко приличаше на сън, избледняло, изпразнено от присъствието и силата на реалността. И в дълбините на съня и на водата нямаше нищо — само бездна и пропаст. Нямаше дълбини.
„Взор“ се движеше неравномерно и бавно, следвайки променливото настроение на въздушните течения. Отзад в изгряващото слънце се стопяваха черните върхове на Обхол, откъдето прииждаше вятърът и носеше лодката далеч от сушата, далеч от света, навътре в открито море.
8. ДЕЦА НА ОТКРИТОТО МОРЕ
Към пладне Ястреба се размърда и поиска вода. След като отпи, той попита:
— В каква посока плаваме?
Защото платното над главите им беше опънато и „Взор“ се гмуркаше и издигаше като ластовичка върху дългите вълни.
— На запад или северозапад.
— Студено ми е — промълви Ястреба. Слънцето сияеше и изпълваше лодката с топлина. Арен не каза нищо.
— Опитай да държиш посока на запад. Към Уелоги, западно от Обхол. Спри на сушата там. Трябва ни вода.
Момчето се взря напред към пустото море.
— Какво има, Арен?
Принцът не отговори.
Ястреба пробва да се изправи и да седне и като не успя, и се протегна към жезъла, който лежеше до сандъчето. Но не можа да го достигне и когато се опита да каже нещо, думите се спряха на пресъхналите му устни. Кръвта рукна пак изпод подгизналата и вкоравена превръзка и потече на тъничка пурпурна нишка по мургавата кожа на гърдите му. Той рязко си пое дъх и затвори клепачи.
Арен го погледна без никакво чувство и не за дълго. Пристъпи към носа и отново се сви там, втренчил очи напред. Устата му бе пресъхнала. Вятърът, който сега духаше стабилно от изток над откритото море, беше сух като пустинен. Имаха само един-два литра вода в бъчвичката и те според Арен бяха за Ястреба, не за него — изобщо не му хрумна да пие от тази вода. Той бе опънал въдиците, понеже откакто напуснаха Лорбанъри, бе научил, че суровата риба утолява и глада, и жаждата. Обаче нищо не се хващаше. Все едно — нямаше значение. Лодката плаваше ли, плаваше из водната пустиня. Над нея, по небесната шир, също от изток на запад, плаваше слънцето — бавно, но спечелвайки накрая надпреварата.
За момент Арен помисли, че на юг вижда някакви сини възвишения, които можеха да бъдат суша или облак. Вече часове наред лодката се движеше на северозапад. Той не направи опит да я обърне и да промени курса — остави я да си върви. Сушата можеше да е истинска, ала можеше и да не е. Нямаше никакво значение. Цялото това необятно огнено великолепие от вятър, слънце и море беше за него само дим и мъгла.
Настъпи мрак, после светлина, пак мрак и пак светлина — като барабанни удари върху опънатото платно на небето.
Арен провлече ръка по вълните зад борда. За миг я зърна съвсем ясно — тя светлееше бледозеленикава изпод живата вода. Наведе се и изсмука влагата от пръстите. Бе горчива и болезнено изгори устните му, но той опита отново. Започна да му се гади, преви се да повърне, обаче само малко жълта течност опари гърлото му. Страхуваше се да приближи до Ястреба, защото водата бе свършила. Цял се тресеше въпреки горещината. Всичко беше тихо, сухо и ярко, ужасно ярко. Принцът скри очи от светлината.
В лодката стояха трима мъже, тънки като върлини, с ъгловати лица и сивооки, прилични на жерави или чапли. Имаха пискливи птичи гласове. Нищо не им се разбираше. Един от тях коленичи до него с тъмен мех в ръка и му даде да пие — беше вода. Арен пи ненаситно, задушаваше се, отново пиеше, докато пресуши съда. Тогава се огледа, мъчейки се да се вдигне на крака:
— Къде е той, къде е той?
Защото на „Взор“ редом с него бяха само тримата странни слаби мъже.
Те го погледнаха, без да разбират.
— Другият — промълви момчето прегракнало, като трудно произнасяше сричките с възпаленото си гърло, — приятелят ми.
Единият от тях усети отчаянието му, макар и не по думите. Леко постави ръка на рамото му, а с другата посочи:
— Ето там.
Арен се обърна. И видя на север пред лодката редица салове, скупчени или пръснати из морето — толкова много салове, че приличаха на есенни листа върху езерна повърхност. По средата на всеки имаше ниска каюта или заслон, на някои дори стърчаха мачти с напречни рейки. Те плаваха като листа, леко се издигаха и спускаха, щом под тях преминеха огромните вълни на западното море. Помежду им като сребро проблясваха просеки вода, а отгоре виснеха дъждовни облаци, златистовиолетови, и затуляха небето на запад.
— Ето там — посочи мъжът към голям сал, близо до „Взор“.
— Жив ли е?
Всички го погледнаха и накрая някой от тях разбра:
— Жив е, той е жив.
Тогава Арен заплака, разтърсван от сухи хлипове. Единият от мъжете пое китката му в своята силна издължена ръка и го изведе от „Взор“ на сала, към който бе завързана лодката. Съоръжението бе така огромно и леко на повърхността, че не потъна дори малко под тяхната тежест. Мъжът преведе Арен, докато друг от тях протегна тежка кука с извит зъб на акула и придърпа един близък сал, така че да скочат на него. Там непознатият заведе Арен до някакъв навес, открит от едната страна и заслонен с платнище откъм останалите три.
— Легни — каза му той и Арен не разбра нищо повече.
Лежеше, изпружен по гръб, и погледът му блуждаеше по зеления навес, изпъстрен със ситни точици светлина. Струваше му се, че се намира в ябълковите градини на Семермин, където принцовете на Енлад прекарват лятото в планините над Берила. Все едно, че лежеше в гъстата трева на Семермин и виждаше слънчевите лъчи сред ябълковите клони.
Скоро дочу плисъците и ударите на водата изпод сала и тънките гласове на хора, които говореха хардийски, обичайния език на Архипелага, но с много променено звучене и интонация, тъй че бе труден за разбиране. Тогава осъзна къде е попаднал — отвъд Архипелага, отвъд всички острови, в открито море. Ала остана все така спокоен, сякаш лежеше в тревата сред градините на своето родно място.
Помисли си, че трябва да стане, и се изправи. Тялото му беше отслабнало и изгоряло, краката трепереха, обаче все още го държаха. Отметна тъканото платно, което ограждаше навеса, и се озова навън, в тишината на следобеда. Бе валяло, докато е спал. Дървенията на сала — огромни, гладки, четвъртити трупи, плътно прилепнали един до друг — бе потъмняла от влага, а косата на тези слаби полуголи хора беше черна и мокра от дъжда. Но небето бе наполовина прояснено и там, където слънцето грееше, облаците на сребристи купове плаваха на североизток.
Един от мъжете се приближи предпазливо до Арен и спря на няколко крачки от него. Беше слаб и нисък, не по-висок от дванадесетгодишно момче. Очите му бяха издължени, големи и тъмни. Носеше копие с остър връх от слонова кост.
Арен му заговори:
— Аз дължа живота си на тебе и твоите хора. Мъжът кимна.
— Ще ме заведеш ли при моя приятел?
Обръщайки се, човекът извика с глас, пронизителен като писък на морска птица. После приклекна на пети в очакване и Арен стори същото.
Саловете бяха с мачти, но мачтата на техния нямаше рейки. На рейките се закрепваха платна, сравнително малки за тия съоръжения, от кафеникава материя, която не беше брезент, ами изглеждаше по-скоро като сукно, бито, а не тъкано. Един сал, отдалечен на четвърт миля, спусна с въжета кафеникавото си платно и бавно си запроправя път, разблъсквайки останалите, докато се изравни със сала на Арен. Когато ги отделяха само три стъпки вода, мъжът до принца стана и леко прескочи оттатък. Арен стори същото и тромаво се просна по корем. Краката му бяха загубили пъргавината си. Вдигна се и забеляза, че мъничкият човек го гледа, но не подигравателно, а с одобрение: явно хладнокръвието на момчето бе спечелило неговото уважение.
Този сал беше по-голям и се издигаше по-високо над водата от останалите. Направен бе от трупи, дълги четиридесет стъпки и широки четири, потъмнели и изтрити от употреба и старост. Край няколкото навеса или заслона стояха странно изваяни дървени статуи, а пък в четирите краища се извисяваха върлини, върху които бяха прикрепени ветрила от пера на морски птици. Водачът му го придружи до най-малкия заслон и там видяха Ястреба, потънал в сън.
Арен приседна под заслона. Водачът се върна на другата платформа и той остана, необезпокояван от никого. След около час една жена от съседния сал му донесе храна: студено ястие от риба с някакви прозрачни зелени късчета, солено, ала вкусно, и чашка вода, застояла, с дъх на смола от запушалката на съда. Тя му поднесе водата като съкровище, с което го удостоява. Той я изпи почтително и не поиска още, макар че би погълнал десет такива чаши.
Рамото на Ястреба бе умело привързано. Магьосникът спеше дълбоко. Когато се събуди, погледът му беше ясен. Съзря Арен и се засмя с онази мила, радостна усмивка, която винаги бе изненадваща на неговото сурово лице. Арен отново почувства, че плач напира в гърлото му. Положи длан върху ръката на Ястреба, без да каже дума.
Един от хората на саловете дойде и клекна на сянка под съседния заслон — по-голям, изглежда, нещо като храм, със сложни ъгловати очертания на входа и изваяни от дърво подпори на вратата във формата на китове. Мъжът бе слаб и нисък като другите, с момчешка фигура, ала чертите на лицето му бяха резки, изпити от годините. Бе покрит само с една препаска, но целият обгърнат с достойнство.
— Той трябва да спи — каза мъжът и Арен остави Ястреба и се приближи към него.
— Ти си вождът на този народ — рече Арен, който умееше да разпознае един принц.
— Да — отговори мъжът с леко кимване. Момчето застана пред него право и неподвижно. В
същия миг тъмните очи на туземеца срещнаха за кратко неговите.
— Ти също си вожд — отбеляза той.
— Да — отвърна Арен.
Много му се искаше да знае как човекът от саловете беше разбрал това, обаче остана невъзмутим:
— Но аз служа тук на моя повелител.
Вождът на салджиите произнесе нещо, което гостът въобще не разбра — думи, променени до неузнаваемост или неизвестни нему. После попита:
— Защо сте дошли в Балатран?
— Търсим…
Ала Арен не знаеше колко може да каже, нито какво всъщност. Всичко, което се случи и което търсеха, му изглеждаше толкова далечно, че бе съвсем объркано в съзнанието му. Накрая обясни:
— Отидохме в Обхол. Там ни нападнаха, щом излязохме на сушата. Моят повелител беше ранен.
— Ами ти?
— Мен не ме раниха — отвърна Арен. Хладното самообладание, което бе усвоил през детството си в двореца, му служеше добре. — Но имаше нещо, нещо като лудост. Един човек, който пътуваше с нас, се удави. Цареше страх.
Той спря да говори и остана смълчан.
Вождът го наблюдаваше с черни, непроницаеми очи и най-накрая рече:
— Значи тук сте дошли случайно.
— Да. Все още ли се намираме в Южния разлив?
— Разлив? Не. Островите — със своята тънка, почерняла ръка вождът описа кръгово движение колкото четвърт окръжност на североизток, — островите са там. Всички острови.
Сетне посочи вечерното море напреде им, от север през запад на юг, и каза:
— Морето.
— От коя земя сте вие, повелителю?
— От никоя земя. Ние сме деца на откритото море. Арен се взря в острите черти на лицето му. После огледа грамадния сал с неговия храм и високите идоли, всеки от които изваян от цяло дърво — внушителни фигури на богове, смесица от делфин, риба, човек и морска птица. Погледна хората, заети с работа — те тъчаха, дялкаха, ловяха риба, готвеха върху високи платформи, отглеждаха деца. Погледна саловете наоколо — поне седемдесет на брой, пръснати по водата в огромен кръг с диаметър около миля. Това бе цял град — тънки струйки пушек се вдигаха над далечните навеси, детски гласове се носеха с вятъра. Това бе град, а под неговите основи — бездната.
— Никога ли не спирате на суша? — попита момчето с тих глас.
— Веднъж в годината. Отиваме на Голямата дюна. Там сечем дърва и поправяме саловете. Туй става през есента; после поемаме на север след сивите китове. През зимата се разделяме — всеки сал остава сам. А напролет идваме в Балатран и се срещаме. Тогава се движим от сал на сал, стават женитби, играем Големия танц. Това са пътищата на Балатран. Оттук на юг върви голямото течение. Лятно време ние се носим по него, докато видим Свещените същества — сивите китове, които плуват на север. И тогава поемаме след тях, за да се върнем накрая за малко на бреговете на Емах върху Голямата дюна.
— Всичко това, повелителю, е удивително — каза Арен. — Никога не съм чувал за такъв народ като вашия. Моето родно място е далеч оттука. Ала и там, на островите на Енлад, ние танцуваме Големия танц в навечерието на лятното слънцестоене.
— Вие стъпвате по земята, което е по-безопасно — рече вождът сухо. — Ние танцуваме над дълбокото море.
Сетне запита:
— Как се казва твоят повелител?
— Ястреба — отвърна Арен.
Вождът повтори сричките, но ясно бе, че те не съдържат смисъл за него. И туй, повече от всичко останало, накара Арен да повярва на разказа му. Тези люде живееха в морето от година на година, в открито море — далеч от всяка земя и дъх на земя, отвъд полета на земните птици, отвъд знанието на другите хора.
— Смъртта бе влязла у него — кимна вождът. — Той трябва да спи. Върни се на сала на Звездата. Аз ще изпратя да те повикат.
Мъжът се изправи. Макар че бе напълно уверен в себе си, очевидно не беше съвсем сигурен дали да се държи с Арен като с равен или просто като с момче. Арен предпочиташе второто в дадената ситуация и прие да бъде отпратен, обаче се сблъска с нов проблем. Саловете пак се бяха отдалечили един от друг и помежду им се лееше стотина ярда гладка атлазена вода.
Вождът на децата на откритото море се обърна към него още веднъж и каза кратко:
— Плувай!
Принцът предпазливо се потопи във водата. Хладината й приятно се разля по изгорената му от слънцето кожа. Той преплува и се изкатери на другия сал, където завари група от пет-шест деца и младежи, които го наблюдаваха с нескриван интерес. Едно момиченце забеляза:
— Ти плуваш като риба на въдицата.
— А как би трябвало да плувам? — попита Арен, леко огорчен, но внимателен. Не можеше да бъде груб с толкова мъничко създание. То изглеждаше като полирана махагонова статуетка, крехка и съвършена.
— Ето така! — извика туземката и се гмурна като тюлен сред ослепително лазурните вълни. Едва след дълго и на невъобразимо разстояние се чу нейният писък и черната й гладка коса се показа на повърхността.
— Хайде — подхвърли едно момче, което сигурно бе на възрастта на Арен, макар че по ръст и телосложение изглеждаше на не повече от дванадесет години. Имаше сериозно лице и целият му гръб бе покрит с татуировка на син морски рак. То се гмурна и всички останали се гмурнаха заедно с него, дори тригодишното. Така че и Арен трябваше да ги последва, като внимаваше да не шляпа.
— Като змиорка — каза момчето, щом се изравни с него.
— Като делфин — каза едно хубаво момиче с мила усмивка и изчезна в дълбините.
— Като мене! — изписука тригодишното, изскачайки над водата като бутилка.
И тъй, вечерта до мръкнало и на следния дълъг златен ден, и през всичките идни дни Арен плуваше, приказваше, работеше с младежите от сала на Звездата. И от всички събития на пътуването от заранта на равноденствието, когато заедно с Ястреба напусна Роук, това му се струваше някак си най-странно. То се различаваше от всичко, което беше преживял през целия си живот; и още повече от онова, което предстоеше. Докато лягаше да спи до другите, под звездите, той си мислеше: „Всичко изглежда така, сякаш съм мъртъв, и това е някакъв отвъден живот — тук, в светлината на слънцето, на края на света, сред синовете и дъщерите на морето…“ Преди да заспи, винаги търсеше с поглед далеч на юг жълтата звезда и Рунния знак на края. И винаги виждаше Гобардон и по-малкия или по-големия триъгълник. Но сега той изгряваше по-късно и Арен не успяваше да задържи очите си отворени, докато цялата фигура се открои над хоризонта. Денем и нощем се носеха саловете на юг, ала морето оставаше същото, защото не се променя вечно променливото. Дъждовните майски бури отминаха и нощем грееха ярки звезди, а денем — слънце.
Принцът знаеше, че животът им не преминава вечно в това съноподобно спокойствие. Попита ги за зимата и те му разказаха за продължителните дъждове и гигантските вълни, за самотните салове, откъснати един от друг, които плават и чезнат в сивота и мрак седмица след седмица. Миналата зима в едномесечна буря те бяха видели вълни, огромни като „гръмоносни облаци“ — нарекоха ги така, понеже никога не бяха зървали планини, — зад едната прииждала друга, грамадна, на няколко мили разстояние и се втурвала бясно отгоре им. „Могат ли саловете да плават в такова море?“ — запита той. И те отвърнаха — да, но не винаги. Напролет, когато се събираха на рейда на Балатран, се случваше да липсва по някой сал — два, три, шест…
Те се женеха твърде млади. Синият рак, момчето, татуирано в чест на собственото си име, и хубавата девойка Албатрос бяха мъж и жена, макар че той беше само на седемнадесет, а пък тя — с две години по-млада. Имаше доста такива бракове между хората от саловете. Много бебета пълзяха и щъпукаха наоколо, привързани с дълги каиши за четирите подпори на навеса в средата, където долазваха, щом станеше горещо, и заспиваха в мърдащ куп. По-големите деца се грижеха за по-малките, а мъжете и жените работеха заедно. Всички участваха в събирането на големите кафяви водорасли нилгю от рейда, назъбени като папрат и дълги осемдесет-сто фута. Всички се трудеха дружно — превръщаха нилгюто в платно и изплитаха от грубите нишки въжета и мрежи. Ловяха риба и я сушаха, изработваха сечива от китова кост и изпълняваха всички останали задължения по саловете. Но винаги имаше време за плуване и разговори и никога нямаше срок за свършването на една работа. Нямаше часове — само цели дни и цели нощи.
Подир няколко такива денонощия на Арен му се струваше, че е живял на сала неизмеримо дълго, че Обхол е бил сън, предхождан от по-бледи сънища, и че в някакъв друг живот е съществувал на земята и е бил принц на Енлад.
Когато най-сетне го повикаха на сала на вожда, Ястреба се взря в него и каза:
— Заприличал си на онзи Арен, когото срещнах в Двора на водоскока: закръглен като добре гледано дете. Понася ти тук, момчето ми.
— Да, повелителю.
— Но къде е това тук? Много пространства оставихме зад себе си. Доплавахме отвъд края на картите… Слушал съм отдавна да разказват за хората на салове, обаче го смятах за една от легендите на Южния разлив, плод на фантазията, без реално съдържание. Ала ето че на тази фантазия дължим спасението си, на този мит дължим живота си.
Той говореше с усмивка, сякаш участваше в това безгрижие извън времето в светлината на лятото. Но лицето му беше изпито и в погледа му тегнеше безпросветен мрак. Арен го видя и не извърна очи.
— Аз те предадох — рече той и млъкна. — Предадох твоето доверие.
— Как така, Арен?
— Там — в Обхол. Когато един-единствен път ти имаше нужда от мене. Беше ранен, нуждаеше се от моята помощ. А аз не сторих нищо. Лодката се носеше без посока и аз я оставих така. Ти страдаше, а пък аз не направих нищо за тебе. Зърнах суша и дори не се опитах да обърна лодката.
— Замълчи, момче — произнесе жрецът с такава твърдост, че Арен се подчини. После Ястреба добави:
— Кажи какво мислеше през цялото време.
— Нищо, повелителю, нищо! Мислех, че няма смисъл да се прави каквото и да било. Мислех, че с магическото ти умение е свършено — не, че никога не го е имало. Че си ме заблудил. — Пот изби по лицето на Арен и той говореше с усилие, но продължи: — Аз се страхувах от тебе. Страхувах се от смъртта. Толкова се страхувах от нея, че даже не те погледнах — да не би да умираш. За нищо друго не можех да мисля освен за това, че има, има начин да не умра — само да успея да го открия. Ала животът през цялото време си отиваше, сякаш огромна рана се бе отворила и кръвта изтичаше през нея — като твоята рана. Тази рана обаче беше във всичко. И аз не направих нищо, нищо не направих, а се опитах да се скрия от ужаса на умирането.
Той спря, защото му бе непоносимо да изрича истината на глас. Не срамът го спираше, ами страхът, същият страх. Сега разбра защо тоя тих живот на саловете сред морето и слънцето му се струваше отвъд смъртта, съноподобен, нереален. Защото чувстваше дълбоко в сърцето си реалността изпразнена — без топлина, цвят или звук, — без смисъл. Нямаше висини, нито дълбини. Цялата тази красива игра на форми, светлини и багри в морето и в очите на хората не беше нищо повече от игра на илюзии в празното пространство.
Те отминаваха и оставаха само хлад и безформеност. И нищо друго.
Ястреба се взираше в него и принцът наведе глава, за да избегне погледа му. Но внезапно в съзнанието му заговори един друг глас на кураж или насмешка. Той бе нахален, безмилостен и нашепваше: „Страхливец! Страхливец! И този път ли ще се откажеш?“
И момчето с огромно усилие повдигна очи и срещна погледа на приятеля си.
Ястреба се протегна и хвана здраво ръката му в своята. Очите и плътта им се докоснаха.
— Лебанен — рече той. Никога не бе произнасял истинското име на Арен и Арен не беше му го казвал. — Лебанен, всичко това съществува. И ти съществуваш. Няма безсмъртие. И няма смърт. За да чуеш думата, е нужно мълчание. За да видиш звездите, е нужен мрак. Танцът се танцува винаги над празно пространство, над ужасяващата бездна.
Принцът би се отскубнал от него, но жрецът не го пускаше.
— Аз те предадох — каза Арен. — И пак ще те предам. Нямам достатъчно сила.
— Имаш достатъчно сила — гласът на Ястреба беше нежен, обаче в него се долавяше онази суровост, която бе събудила у Арен срама и самонасмешката. — Което обичаш, ще обичаш. С което си се заловил, ще го извършиш. На тебе може да се разчита. Не е чудно, че още не си го разбрал. Имал си само седемнадесет години, за да го схванеш. Но помисли, Лебанен. Да отхвърлиш смъртта означава да отхвърлиш живота.
— Ала аз търсех смъртта — Арен вдигна ръка, взрян в Ястреба. — Като Сопли…
— Сопли не търсеше смъртта. Той търсеше край на страха от смъртта.
— Път обаче има. Пътя, който диреше той. Сопли. И Заека, и останалите. Пътя на връщане към живота, към безсмъртен живот. Ти — ти повече от всички — трябва да знаеш този път.
— Не го зная.
— Ами другите магьосници…
— Зная какво те си мислят, че търсят. Но зная също, че ще умрат, както Сопли умря. Както аз ще умра. Както ти ще умреш.
Той все още здраво стискаше Арен.
— И аз благославям това знание. То е върховен дар. То е дарът на собственото аз. Ние притежаваме само онова, което сме готови да загубим. Това аз — нашата мъка и величие, нашата човечност — не е вечно. То се променя, то изчезва като морска вълна. Предпочиташ ли морето да спре, приливите и отливите да стихнат, за да спасиш една-единствена вълна, за да спасиш себе си? Готов ли си да отдадеш умението на ръцете си, страстта на сърцето, жаждата на ума, за да си купиш безсмъртие?
— Безсмъртие — повтори Арен.
— Да, безсмъртие — каза жрецът. Той пусна ръката на принца и погледна встрани, оставяйки го сам, макар че седяха един срещу друг.
— Не зная — рече Арен, — не зная какво търся, нито къде отивам, нито кой съм.
— Аз зная кой си — отвърна Ястреба все така тихо и твърдо. — Ти си моят водач. Със своята невинност и смелост, със своята неразумност и вярност ти си моят водач — детето, което изпратих пред себе си в мрака. Аз следвам твоя страх. Ти си помислил, че съм жесток към тебе. Но дори не знаеш колко съм жесток всъщност. Аз използвам твоята любов, както човек пали свещ, както изгаря свещта, за да освети пътя си. И трябва да продължим. Ние трябва да продължим. Трябва да изминем целия път. Трябва да достигнем мястото, където изворите пресъхват и накъдето те тласка смъртният ти страх.
— Къде е то, повелителю?
— Не зная. Не мога да те заведа там, ала ще те последвам.
Погледът на жреца бе мрачен, непроницаем.
— Но ако аз отново те подведа, ако те предам…
— Имам доверие в теб, сина на Моред.
И двамата замълчаха.
Над тях високите изваяни идоли се полюляваха леко върху фона на синьото южно небе — тела на делфини със свити крила на чайки и с човешки лица, втренчили очи от мидени черупки.
Ястреба се изправи с усилие, защото още не бе оздравял от раната.
— Уморих се да седя — каза той. — Ще надебелея от това безделие.
Закрачи по сала и Арен го придружи. Разхождаха се и си говореха по малко. Принцът разказа как прекарва времето си, кои са приятелите му сред обитателите на саловете. Безпокойството надхвърляше силите на Ястреба и те скоро му изневериха. Той се спря пред едно момиче, което тъчеше на стана си зад Храма на Свещените същества, и го помоли да потърси вожда. После се върна под своя навес.
Тук го навести вождът на салджиите и го поздрави с вежливост, на която жрецът отвърна. Тримата седнаха заедно върху пъстрите тюленови кожи под навеса.
— Мислих върху нещата, които ми каза — поде вождът с церемониална любезност. — За хората, дето вярват, че могат пак да се върнат след смъртта си и в своя стремеж да го постигнат забравят преклонението пред боговете, занемаряват телата си и полудяват. Това е злощастие и велика глупост. Мислех също какво общо има то с нас. Нищо не ни свързва с останалите хора, с техните острови и обичаи, с онова, което създават и което рушат. Ние живеем в морето и животът ни му принадлежи. Не се надяваме да го спасим, но не се стараем и да го изгубим. Лудостта не стига дотук. Ние не ходим на сушата и обитателите на сушата не идват при нас. Когато бях млад, понякога се случваше да говорим с хората, чиито лодки спираха край Голямата дюна, докато отсядахме там да режем трупи за саловете си и да строим зимните си навеси.Често виждахме платна от Охол и Уелуи (така той наричаше Обхол и Уелоги) да следват сивите китове през есента. Понякога придружаваха саловете ни отдалеч, защото ние познаваме пътищата и сборните места на Свещените същества в морето. Ала това е всичко, което зная за сухоземните жители, а те не идват вече. Може би всички са по-лудели и са се избили един друг. Преди две години от Голямата дюна видяхме как над Уелуи на север три дни се издигаше дим от огромен пожар. Но и така да е било, какво ни засяга? Ние сме деца на откритото море и следваме морските пътища.
— И все пак, когато зърнахте лодка на сухоземен човек да се носи по течението, вие се притекохте на помощ — забеляза жрецът.
— Някои твърдяха, че това е неразумно и бяха готови да я оставят да се носи до края на морето — отвърна вождът високо и невъзмутимо.
— Ти обаче не беше от тях.
— Не. Аз казах, че можем да помогнем на тези хора, макар и сухоземни, и така сторихме. Но с вашите дела нямаме нищо общо. Ако има лудост сред земните жители, те сами трябва да я преодолеят. Ние следваме пътя на Свещените същества. Не можем да ви помогнем в онова, към което се стремите. Докато желаете да останете при нас, вие сте добре дошли. Не ни делят много дни от Големия танц. После тръгваме на север по източното течение, което в края на лятото ще ни заведе до Голямата дюна. Ще бъде добре, ако останеш с нас, за да излекуваш раната си. Ала ако поемеш с лодката по своя път, също ще бъде добре.
Жрецът благодари; вождът стана, слаб и стегнат като чапла, и ги остави сами.
— Невинността не е сила срещу злото — рече Ястреба леко огорчен. — Но в нея има сила за добро… Мисля да погостуваме още някое време тук, докато надвия слабостта си.
— Това е разумно — каза Арен.
Физическата слабост на Ястреба го беше поразила и трогнала. Той реши да пази този човек от собствената му енергия и нетърпеливост, да настоява да останат поне докато премине болката му.
Жрецът го погледна някак учуден от похвалата.
— Тук са много внимателни — продължи Арен, без да забележи. — Изглеждат незасегнати от душевната болест на хората в Хорт и по другите острови. На островите никой нямаше да ни помогне и посрещне така.
— Сигурно си прав.
— А и живеят приятно през лятото…
— Да, наистина. Макар че да ядеш студена риба през целия си живот, да не видиш никога една круша, потънала в цвят, и да не вкусиш пролетта, това накрая сигурно е отегчително.
И тъй, Арен се върна на сала на Звездата, работеше, плуваше и се припичаше на слънце наравно с другите младежи, разговаряше с Ястреба в прохладните вечери и спеше под съзвездията. И дните се нижеха, наближаваше Големият танц в навечерието на лятното слънцестоене, а огромните салове се носеха бавно на юг по теченията на откритото море.
9. ОРМ ЕМБАР
През цялата нощ, най-късата в годината, факли горяха на саловете, долепени в огромна окръжност под гъсто осеяното със звезди небе, тъй че огнен пръстен светеше в морето. Салджиите танцуваха без тъпан, лютня или друга музика, само под ритъма на голите стъпала по широките люлеещи се платформи и тънките гласове на певците, които звънтяха жаловито в грамадната шир на тяхното обиталище — морето. Луната не бе изгряла тази нощ и телата на танцьорите мъждукаха на звездната и факелната светлина. От време на време нещо проблясваше като риба над водата: някой младеж с огромен скок се мяташе от един сал на друг; те се надпреварваха да преминават по целия пръстен и да танцуват навсякъде преди зазоряване.
С тях танцуваше и Арен, защото Големият танц е познат на всички острови от Архипелага, макар песните и стъпките да се различават. С напредването на нощта, когато много от танцьорите се умориха и седнаха да погледат или подремят, а гласовете на певците пресипнаха, той стигна с една група пъргави младежи до сала на вожда и остана там, докато те продължиха нататък.
Ястреба седеше с вожда и неговите три жени близо до храма. Между изваяните китове пред входа бе застанал певец с непресекващ глас. Той неуморно пя през цялата нощ, като отмерваше ритъма с ръце върху дървото.
— За какво се говори в песента? — запита Арен жреца, понеже не разбираше думите, които се провлачваха дълго, със странни тонални обрати.
— За сивите китове, за албатроса, за бурята… Те не познават песните за герои и крале. Не знаят името на Ерет-Акбе. По-рано той пя за Сегой, който издигнал сушата сред морето — това е всичко, което помнят от старите писания. Останалите им песни са все за морския свят.
Момчето се заслуша. Певецът уподобяваше звуците на делфин и нижеше песента си около него. Арен наблюдаваше профила на Ястреба, очертан тъмен и строг под светлината на факлите, ясния блясък в очите на жените, докато си бъбреха тихо, усещаше как салът дълго и бавно се спуска по вълните и постепенно се унасяше в сън.
Събуди се изведнъж. Певецът до тях беше замлъкнал. И не само той, а и всички останали на близките и далечните салове. Тънките гласове бяха заглъхнали като далечно писукане на морски птици и всичко бе притихнало.
Арен се озърна през рамо на изток, очаквайки да види зората. Но само пълната луна плаваше ниско, едва изгряла, златна сред летните звезди.
После обърна поглед на юг и съзря високо в небето жълтата звезда Гобардон, а под нея — осемте и спътника, до последния. Руната на края светеше ясна и огнена на небосвода. Той погледна Ястреба и забеляза затъмненото му лице, обърнато към същото съзвездие.
— Защо спираш? Още не е ден, нито дори зазоряване.
Мъжът се запъна и пророни:
— Не зная.
— Продължи песента си. Големият танц все още не е свършил.
— Не зная думите — каза певецът и надигна глас сякаш от ужас. — Не мога да пея. Забравил съм песента.
— Запей друга тогава!
— Няма повече песни. Всичко е свършено — извика певецът, пристъпи напред и се преви на палубата. Вождът го гледаше изумен.
Саловете се люлееха под огъня на пращящите факли, всичките притихнали. Тишината на морето обгърна слабо трепкащите върху него живот и светлина и ги погълна. Танцьорите не помръднаха.
Тогава на Арен се стори, че сиянието на звездите помръкна, ала на изток не се зазоряваше. Обхвана го ужас и той си помисли: „Няма да има изгрев. Няма да има ден.“
Жрецът стана. По жезъла му се плъзна светлик, бял и бърз, най-ярък около златната руна, изваяна в дървото.
— Танцът не е свършил — рече той. — Нито нощта. Запей, Арен.
Арен искаше да каже: „Не мога, повелителю“, но вместо това погледна към деветте звезди на юг, пое дълбоко дъх и запя. Гласът му, слаб и сипкав в началото, се извиси с песента, а тя бе най-древната песен за сътворението на Еа, за Равновесието на мрака и светлината и извикването на зелените земи от онзи, който изрекъл Първото слово — най-стария повелител, Сегой.
Преди да свърши изпълнението, небето избледня в сивкавосиньо и на него останаха смътно да светят само луната и Гобардон, докато факлите съскаха във вятъра на зазоряването. Щом приключи песента, Арен замлъкна. И танцьорите, насъбрали се да го послушат, тихо се разотидоха по саловете, а изтокът продължи да светлее.
— Песента беше хубава — каза вождът. Думите му прозвучаха неуверено, макар че се стремеше да говори спокойно. — Нямаше да е добре да се прекъсне Големият танц, преди да е свършил. Ще накарам да набият певците с водораслови камшици.
— По-добре ги успокой — предложи Ястреба. Той още стоеше изправен и гласът му бе суров. — Никой певец не избира мълчанието. Ела при мен, Арен.
Магьосникът се обърна и тръгна към навеса, а Арен го последва. Но чудатостите на това разсъмване не бяха свършили, защото точно тогава, когато хоризонтът на изток побеля, от север долетя огромна птица. Тя беше толкова високо, че крилете й улавяха светлината на слънцето, което още не бе огряло света, и махаха позлатени във въздуха. Арен извика, сочейки към нея. Изненадан, жрецът погледна нагоре. Лицето му стана сурово и тържествено и той се провикна силно:
— Нам хиеда аро Гед, арквейса — което на езика на Сътворението ще рече: „Ако търсиш Гед — той е пред тебе.“
И като хвърлен златен лот, с широко разперени криле, гигантски и мълниеносни, с хищни нокти, които биха разкъсали цял вол като мишка, и със завихрено огнено дихание в огромните ноздри, драконът се спусна стремглаво сякаш сокол над разлюления сал.
Хората от саловете се развикаха. Някои се свиха долу, други скочиха в морето, а трети гледаха с удивление, по-силно от страха.
Драконът закръжи над тях. Сигурно имаше деветдесет стъпки от единия до другия край на ципестите му криле, които грееха подобно златист дим под задалото се слънце; тялото му бе също тъй дълго, но тънко, извито като хрътка, назъбено като гущер, люспесто като змия. По тесния му гръбнак се проточваха ред зъбци с формата на бодли и с дължина при извивката на гърба поне три стъпки. Надолу те се смаляваха все повече, докато последният на върха на опашката изглеждаше колкото острието на къс нож. Бодлите бяха сиви, люспите също стоманеносиви, ала със златист отблясък. Очите му бяха зелени и дръпнати.
Вождът, воден от страх за своите хора (да не говорим, че и за себе си), извади от заслона един от онези харпуни, с които ловяха китове — по-дълъг от самия него, със заострен костен обков. Като го закрепи в малката си жилеста ръка, той затича напред, за да добие тласък и да го запрати нагоре в тесния, незащитен корем на дракона, който се извиваше над сала. Щом видя това, Арен се събуди от вцепенението си, хвърли се, хвана ръката му и го повали заедно с харпуна.
— Искаш да го разгневиш с твоите глупави карфици ли? — задъхваше се той. — Нека Господарят на драконите да говори пръв!
Вождът, останал без въздух в борбата, глупаво зяпаше ту Арен, ту жреца, ту дракона. Обаче не промълви нито дума. Тогава заговори драконът.
Никой не го разбра освен Гед, към когото бяха отправени словата му, защото драконите използват само Древната реч, която е техният език. Гласът му бе мек и съскащ като мяукането на разгневена котка, но силен и страховито мелодичен. Който чуеше този глас, замръзваше заслушан.
Жрецът му отвърна кратко и драконът отново заговори, задържайки се на леките си криле над главата му. „Досущ като водно конче, увиснало във въздуха“ — помисли си Арен. Тогава жрецът произнесе една-единствена дума:
„Мемеас“ („Ще дойда“). И издигна тисовия си жезъл. Драконът отвори челюсти — кълбо дим се изви от тях в дълга арабескова фигура. Златистите криле изплющяха подобно гръм, вдигайки огромен вятър, който миришеше на изгоряло. Изви се и мощно полетя на север.
Саловете бяха притихнали. Чуваше се само как децата тихо хленчат и проплакват, а жените ги успокояват. Някои мъже излизаха от морето и се качваха горе, малко засрамени. А забравените факли догаряха под първите лъчи на слънцето.
Жрецът кимна към Арен. Лицето му беше озарено като от радост или проблясък на гняв, но той изрече спокойно:
— Трябва да тръгваме, момче. Вземи си сбогом и ела.
Магьосникът се обърна, благодари на вожда и се прости с него. После премина от големия сал през други три, все още допрени за танца, докато стигна до сала, към който бе вързана „Взор“. Лодката бе следвала града на салове в бавното му плаване на юг, люлеейки се празна отзад. Ала сега децата на откритото море бяха налели изпразнената бъчонка със скътана дъждовна вода и попълнили хранителните запаси в знак на почит към гостите — защото много от туземците вярваха, че Ястреба е едно от Свещените същества, приело формата на човек вместо на кит. Когато Арен пристигна, той беше вдигнал платното. Принцът отвърза въжето и скочи в лодката. В същия миг тя се отдели от сала и платното й се опъна като при силен вятър, макар че духаше само слаб утринен бриз. Извъртя се и полетя на север в посоката на дракона, лека като перце, носена от вятъра.
Щом Арен се обърна, градът на саловете вече приличаше на разпилени по морето ситни тресчици и вейки — заслоните и прътовете на факлите. Скоро и те се загубиха в отблясъците на утринното слънце по водата. „Взор“ летеше напред. Носът й пореше вълните и изпод него хвърчаха кристални пръски, които заслепяваха очите.
Никой земен вятър не би подел тази малка лодка така бързо освен по време на буря и тогава тя би могла да потъне в разбеснелите се вълни. Не земен вятър, а магическо слово и сила я караха тъй устремно да лети. Жрецът дълго време стоя до мачтата, зорко наблюдавайки. Накрая седна на старото си място до лоста на кормилото, постави ръка върху него и погледна към Арен.
— Това беше Орм Ембар — каза той. — Драконът на Селидор, родственик на Великия Орм, който уби Ерет-Акбе и бе убит от него.
— Търсеше ли някого, повелителю? — попита Арен, защото не беше сигурен дали жрецът е отправил към дракона приветствие или заплаха.
— Търсеше мене. Драконите винаги намират онова, което дирят. Той дойде, за да поиска помощта ми — и магьосникът се позасмя. — Не бих повярвал, ако ми кажеха, че един дракон е потърсил помощта на човек. При това точно този! Той не е най-старият, макар че е доста стар. Но е най-могъщият. И не крие името си, както са длъжни да правят това драконите и хората. Няма страх, че някой ще го надвие. Много отдавна, в Селидор, той ме остави жив и ми довери една голяма истина. Каза ми как Руната на кралете може да бъде открита отново. На него дължа пръстена на Ерет-Акбе. Ала никога не съм мислил, че ще върна такъв дълг на такъв заемодател.
— Какво желае Орм Ембар?
— Да ми покаже пътя, който търся — отговори жрецът по-мрачно.
И след кратко мълчание добави:
— Думите му бяха: „Има на запад друг Господар на драконите. Той иска да ни унищожи и неговата сила е по-голяма от нашата.“ Аз го попитах: „Дори от твоята ли, Орм Ембар?“, а той отвърна: „Дори от моята. Нуждая се от теб. Последвай ме бързо.“ И така, аз приех поканата, подчиних се.
— Нищо повече ли от това не знаеш?
— Ще узная още.
Арен намота въжето на котвата и го прибра, погрижи се за някои други дреболии около лодката, но през цялото време у него, като опънати тетива, звънтеше напрегнато вълнение, звучеше в гласа му и накрая момчето каза:
— Това е по-добър водач от другите! Ястреба го погледна и се засмя.
— Да — съгласи се той. — Този път, струва ми се, няма да загубим посоката.
Така започна голямото им препускане през морската шир. Хиляда мили и повече деляха неотбелязаните на картата владения на хората от саловете и остров Селидор, който от всички области на Землемория е най-далеч на запад. Ден след ден изгряваше сияен на кръгозора и залязваше, обагрен в червено. Под златната арка на слънцето и сребърната колесница на звездите лодката летеше сам-сама сред цялото море.
Понякога в далечината се струпваха буреносните облаци на късното лято и хвърляха лилави сенки на хоризонта. Тогава Арен наблюдаваше как жрецът се изправя и с думи и жестове призовава облаците да прилетят към тях и да изсипят дъждовете си над лодката. Проблясваше светкавица, изтрещяваше гръм, но жрецът все стоеше с вдигната ръка, докато дъждът не се излееше върху него и Арен и в приготвените съдове, над „Взор“ и морето, шибайки вълните с огромната си мощ. Двамата с принца се усмихваха доволно, защото храна имаха достатъчно, макар и не в излишък, обаче вода им бе необходима.
А и дивното величие на бурята, покорна на жреческото слово, ги очароваше.
Арен се удивляваше на силата, която неговият приятел сега използваше с лекота, и веднага спомена:
— В началото на нашето пътуване ти не правеше заклинания.
— Първият урок на Роук, както и последният, е: „Върши само необходимото.“ И нищо повече!
— Тогава между тях навярно има много уроци за това кое е необходимо.
— Така е. Трябва да се съблюдава Хармонията. Но когато Хармонията е нарушена, трябва да се съблюдават други неща. Преди всичко — бързината.
— Ала как става тъй, че всички магьосници от Юга, пък вече и другаде — дори певците от саловете, — са загубили изкуството си, а ти си запазил своето?
— Защото аз не желая нищо повече от него — отвърна Ястреба.
И след известно време добави по-весело:
— И ако ще го губя скоро, то поне да го използвам колкото се може повече, докато го имам.
Наистина в този момент у него се разкриха една душевна ведрина, една чиста радост от изкуството, които Арен не бе забелязвал досега, свикнал да го вижда винаги толкова угрижен. Съзнанието на магьосника черпи наслада от фокусите; магьосникът си е фокусник. Преобразяването в Хорт, което така беше притеснило Арен, бе за Ястреба просто игра — нищо и никаква игра за човек, който умееше да променя по своя воля не само лицето и гласа си, но също тялото и цялото си същество, превръщайки се в риба, делфин или ястреб. А един път той рече:
— Погледни, Арен. Ще ти покажа Гонт. И го накара да надзърне в пълното догоре с вода ведро, което беше отхлупил. Мнозина най-обикновени чародейци могат да извикат образ върху водната повърхност и ето, той бе сторил същото: огромен, обгърнат в облаци връх, който се издигаше от сивото море. След това образът се промени и Арен видя само една висока скала от този планински остров. Сякаш надничаше през погледа на някаква птица, чайка или сокол, която се носеше с вятъра над морето и наблюдаваше оттам канарите, извисени на две хиляди стъпки над вълните. Върху надвисналия им ръб стоеше малка къщурка.
— Това е Ри Алби — каза Ястреба. — Там живее моят учител Оджиън, който преди много време е укротил земетръс. Той пасе козите си, събира билки и мълчи. Питам се дали още броди из планината; твърде е стар вече. Но аз ще разбера, дори и днес сигурно ще разбера, ако Оджиън умре…
В думите му нямаше достатъчно увереност. Образът потрепна за миг, като че скалата се срутваше. После се проясни и гласът на магьосника също се избистри:
— Той бродеше самотен из горите в късно лято и есен. И сам дойде при мене, когато бях хлапе от затънтено планинско село. И ми даде името. А заедно с него и живота.
Сега образът във водното огледало се измени, сякаш гледан от птица сред горските клони, която виждаше стръмните слънчеви поляни под скалата, снега на върха и един полегато спускащ се път, потънал в златистозелена тъма.
— Няма друго мълчание като мълчанието на тези гори — произнесе жрецът с копнеж.
Образът избледня и във ведрото остана отразен единствено ослепителният диск на обедното слънце.
— Там — каза Ястреба със странен, насмешлив поглед, — ако можех да се върна там, даже и ти не би могъл да ме последваш.
Пред тях се очерта суша — ниска и синя като гъста мъгла в тоя следобеден час.
— Селидор ли е това? — попита Арен с разтуптяно сърце, ала жрецът отвърна:
— Струва ми се, че е О6 или Джесидж. Не сме изминали и половината път, момче.
Същата нощ те преплаваха пролива между тези два острова. Не видяха никакви светлини, но въздухът бе изпълнен с дим, толкова гъст, че дробовете им се възпалиха от дишането. Когато настъпи ден и погледнаха назад, източният остров, Джесидж, изглеждаше изгорял и черен, додето стигаше взорът, а над земята лежеше бледа синя мъгла.
— Изгорели са нивите — каза Арен.
— Да, и селищата. Усещал съм и по-рано този дим.
— Диваци ли са хората тук, на Запад? Ястреба поклати отрицателно глава:
— Селски стопани, граждани.
Арен гледаше поразен черната съсипана почва, обгорените овощни дървета на фона на небето. И лицето му помръкна.
— Какво зло са им сторили дърветата? — промълви той. — Трябва ли да наказват тревата заради собствените си грешки? Диваци са ония, които подпалват земята, защото са се скарали с други хора.
— Те нямат вожд — рече Ястреба. — Нямат крал. Всички благородници и магьосници са се оттеглили, потънали в собствените си представи, заети да търсят вратата, която ще ги отведе отвъд смъртта. Така беше на Юг и предполагам, че и тук е така.
— И всичко това е дело на един човек — на оня, за когото говореше драконът? Изглежда невероятно.
— Защо не? Ако имахме Единен крал на всички острови, той също щеше да бъде един човек и да управлява. Един човек може да руши тъй, както може и да владее — да бъде крал или антикрал.
В гласа му отново се долавяше онази насмешка или предизвикателство, които дразнеха Арен.
— Кралят има прислужници, войни, вестоносци, съветници. Той управлява чрез своите слуги. Къде са слугите на този антикрал?
— В нашето съзнание, момчето ми. В нашето съзнание. Предателят е нашето аз, онова аз, което вика: „Искам да живея! Нека светът се продъни, само и само аз да живея!“ Дребната невярна душица вътре у нас, невидима като паяк в мрака. Тя говори във всички хора, обаче малцина я разбират. Магьосниците, певците, творците. А също и героите — ония, които искат да осъществят себе си. Да осъществиш себе си е нещо рядко, велико. А пък да се осъществиш завинаги — не е ли туй още по-велико?
Арен рязко погледна Ястреба в очите:
— Искаш да кажеш, че не е по-велико. Но обясни ми защо. Бях дете, когато тръгнах на това пътешествие. Не вярвах в смъртта. Оттогава научих нещо — може би немного, ала все пак нещо: научих се да вярвам в смъртта. Но не се научих да я приемам с радост, да посрещам с добре дошла моята или твоята гибел. Ако обичам живота, нямам ли право да мразя неговия край?
Учителят на Арен по фехтовка в Берила беше мъж към шестдесетте, нисък, плешив, хладнокръвен. Години наред принцът изпитваше неприязън към него, макар че го познаваше като изключителен фехтовчик. Ала веднъж по време на упражненията той издебна преподавателя си и го обезоръжи; и никога не можа да забрави невероятното, неочаквано щастие, което внезапно озари студения лик на неговия учител, надеждата, радостта — равен, най-сетне равен! От този ден нататък учителят по фехтовка го обучаваше безпощадно и винаги когато се дуелираха, върху лицето на стария мъж се появяваше същата неизменна усмивка, толкова по-лъчезарна, колкото по-упорито се биеше Арен. Сега тя грееше върху лицето на Ястреба.
— Живот без край — изрече жрецът. — Живот без смърт. Безсмъртие. Всяка душа копнее за него, силата на тоя копнеж е нейното здраве. Но бъди внимателен, Арен. Ти си човек, който може да постигне това желание.
— И тогава?
— Тогава — ето резултата. Тази отрова, попарила земята. Човешките изкуства, потънали в забрава. Певецът — онемял. Окото — сляпо. А после? Самозван крал на престола. На престола завинаги. Вечно с едни и същи поданици. Нито раждане, нито нов живот. Нито деца. Само в смъртното има живот, Арен. Само чрез смъртта се постига възраждане. Хармонията не е неподвижност. Тя е движение — вечно преобразяване.
— Но как може цялостната Хармония да бъде застрашена от действията на един човек, от живота на един човек? Това сигурно не е възможно. Недопустимо е… — той се поколеба.
— Кой обаче допуска? Кой забранява?
— Не зная.
— Аз също.
Едва ли не сърдито, настойчиво Арен попита:
— Тогава как можеш да бъдеш толкова сигурен?
— Зная какво огромно зло може да стори човекът — отвърна Ястреба н белязаното Му лице се смръщи, ала по-скоро от болка, отколкото от гняв. — Зная го, защото съм го извършвал. Извършвал съм същото това зло, воден от същата тази гордост. Отварял съм вратата между световете. Само процеп, малък процеп, единствено за да докажа, че съм по-силен от самата смърт. Бях млад н не бях срещал смъртта — като тебе… И Върховният жрец Немерл трябваше да отдаде цялата си мощ, цялото си умение и живота си, за да затвори тази врата. Лицето ми носи белега, който оная нощ остави върху мене Но него уби. О, вратата между мрака и светлината може да бъде отворена, Арен. Нужна е голяма сила, ала това може да бъде сторено. Обаче да я затвориш отново — то е друга работа.
— Но при теб навярно не е било същото…
— Защо? Защото съм добър ли? В окото на Ястреба пак проблесна онази студенина като от шпагата на учителя по фехтовка.
— Какво е добър човек, Арен? Който не върши зло ли? Който не би отворил вратата към мрака? Който не носи мрака у себе си? Вгледай се отново, момчето ми. Вгледай се по-надалеч. Туй, което ще научиш, ще ти бъде нужно, за да стигнеш там, където отиваш. Взри се у себе си. Нима не чу гласа, който те повика: „Ела“? Нима не го последва?
— Да. Ала аз… аз мислех, че това е неговият глас.
— Неговият е. Но е и твоят. Той говори на теб и на всички, които могат да чуят, със собствения им глас.
— Защо тогава и ти не го чуваш?
— Защото не желая! — отвърна Ястреба яростно. — Аз съм роден с могъщество, както и ти. Обаче ти си млад. Стоиш на границите на много възможности, в страна на сенки, в царство на сънища. И чуваш гласа, който ти казва: „Ела“. Както навремето се случи с мене. Но аз съм вече стар. Моят избор е направен. Извършил съм онова, което е трябвало. Стоя в светлина и виждам собствената си смърт. И съм разбрал, че една е силата, достойна за притежание. Силата не да вземаш, а да приемаш. Не да трупаш, а да даваш.
Джесидж беше останал далеч назад — снньо петно в морето.
— Значи аз съм негов слуга — рече Арен.
— Да. А аз твой.
— Ала кой е той тогава? Какъв е?
— Мисля, че е човек.
— Човекът, за когото ми разказа веднъж — заклинателят от Хавнър, който викал мъртвите? Дали е същият?
— Напълно е възможно.
— Но нали каза, че е стар, че си го познавал отдавна? Не е ли вече мъртъв?
— Възможно е — рече Ястреба.
И повече никой не проговори.
Тази нощ морето бе цялото огнено. Островърхите вълни, които пореше „Взор“, и всяко движение на рибите под повърхността на водата се очертаваха и оживяваха от някаква светлина. Арен седеше хванат за планшира, положил глава върху ръката си, и съзерцаваше тия вити дъги и вихрушки от сребристо лъчение.
Той потопи длан в морето, издигна я и от пръстите му леко се порониха светлинки.
— Погледни — кимна той. — Аз също съм магьосник.
— Не ти е дадена тази дарба — отвърна спътникът му.
— Няма да съм ти от голяма полза без нея — каза Арен, взрян в неспокойните отблясъци на вълните, — когато се изправим пред врага.
Защото се бе надявал, от самото начало се бе надявал, че Върховният жрец е избрал него и само него за това пътуване, понеже притежава скрита вродена сила, унаследена от прародителя Моред, която ще му се открие във върховна нужда и черен час. И той ще спаси себе си, своя повелител и целия свят от врага. Но неотдавна отново се беше обърнал към тая надежда и тя му се видя твърде далечна — спомни си как като малчуган изгаряше от желание да постави на главата си бащината корона и плака, щом му забраниха. И този път надеждата му бе прибързана и детинска. Нямаше магическа сила у него. И никога не ще има.
Щеше да дойде времето, когато той ще може и ще трябва да сложи бащината си корона и да управлява като принц на Енлад. Но сега това му се струваше нещо незначително, а родното му място — малко и далечно. И не защото бе изменил на призванието си. Просто неговото призвание бе станало по-голямо, отдадено на по-висша цел и по-върховна надежда. Той също беше разбрал своята слабост и по нея се научи да измерва силата си. Вече знаеше, че е силен. Ала за какво му бе нужна сила, ако нямаше дарование, ако нямаше какво да даде на своя повелител освен покорност и неизменна любов? Щеше ли туй да бъде достатъчно там, където отиваха?
— За да види светлината на свещта, човек трябва да я занесе на тъмно — каза Ястреба и нищо повече.
Арен се опита да се утеши с това, но не го намери много утешително.
Когато се събудиха на другия ден, въздухът и водата бяха посивели. Небето над мачтата се проясни до опаловосиньо, защото мъглата беше паднала ниско. За северни люде, каквито бяха Арен от Енлад и Ястреба от Гонт, мъглата бе добре дошла като стар приятел. Тя нежно обгръщаше лодката, скриваше далечината и те се чувстваха като в позната стая след дълги седмици огряно, голо пространство, брулено от ветровете. Навлизаха в родния си климат и вече бяха навярно на географската ширина на Роук.
А на около седемстотин мили източно от тези застлани с мъгла води, където плаваше „Взор“, ясно слънце грееше в дърветата на Горската обител, в зелената корона на Роукската могила и по високите плочести покриви на Големия дом.
В една от стаите на Южната кула, работно помещение на магьосниците, пълно с епруветки и реторти, с колби и щипци, дебелостенни пещи и малки спиртни лампи, духала, стативи, клещи, пили и тръби, с хиляди кутийки, мускали и запушени шишенца, обозначени с хардийски и още по-тайнствени руни — изобщо с всички пособия на алхимията, духането на стъкло, облагородяването на металите и лечителството, — сред отрупаните маси и пейки стояха Повелителят на промените и Повелителят на призоваването на Роук.
В ръцете си среброкосият Повелител на промените държеше огромен камък, подобен на необработен диамант. Беше скален кристал, оцветен дълбоко в сърцевината си в бледолилаво и розово, но прозрачен като вода. Обаче щом окото се вгледаше в тази бистрота, то откриваше непрозрачност и никакво отражение или образ от околния свят, а само плоскости и все по-дълбоки глъбини, докато потънеше в сън, от който нямаше обратен път. Това бе Камъкът на Шелиет. Отдавна той служеше на принцовете на Уей, понякога като атрибут от тяхното съкровище, понякога като магия за сън, ала от време на време и за по-гибелни цели — защото ония, които дълго и без да разбират гледаха в дълбините на кристала, можеха да полудеят. Но когато на Роук дойде Върховният жрец Геншър от Уей, той донесе със себе си Камъка на Шелиет, понеже в ръцете на един жрец този минерал разкриваше голяма истина. Все пак истината се променя според човека. И Повелителят на промените държеше камъка в шепи, наблюдаваше под изпъкналата му грапава повърхност безкрайните, прозрачни, блещукащи дълбини и разказваше за гледката:
— Земята се вижда така, сякаш стоя на връх Он, в центъра на света, и погледът ми обхваща всичко — чак до най-далечния остров от най-далечния разлив и отвъд него. Всичко е ясно. Съзирам корабите в проливите на Илиен, запалените огнища на Торхивън и покривите на кулата, където се намираме сега. Но отвъд Роук не забелязвам нищо. Няма земи на запад. Няма земи на юг. Не мога да видя Уотхорт, нито островите от Западния разлив, дори и най-близкия от тях, Пендор. Ами Оскил и Ебоскил — къде ли са? Над Енлад се спуска мъгла, някаква сивота като паяжина. Всеки път, щом погледна, изчезват още и още острови, а морето на тяхното място е гладко и неизменно, както преди Сътворението…
Гласът му пресекна на последната дума, сякаш едва достигаше до устните.
Той положи камъка на поставката от слонова кост и се отдалечи. Благото му лице изглеждаше измъчено:
— Кажи ти какво виждаш.
Повелителят на призоваването взе кристала в ръце и го огледа бавно, като че търсеше по грубата му прозрачна повърхност вход за своето видение. Той дълго го държа със съсредоточен израз. Накрая го остави и произнесе:
— Повелителю на промените, аз не виждам много. Откъслечни, мимолетни видения, в които няма завършеност.
Белокосият повелител сключи длани:
— Не е ли това само по себе си странно?
— Защо?
— Често ли очите ти са слепи? — викна Повелителят на промените, обхванат от гняв. — Не виждаш ли, че има… — и той неколкократно заекна, преди да може да продължи, — че има ръка, която скрива погледа ти, както запушва моята уста?
— Ти си твърде възбуден, повелителю — отвърна Призователят.
— Извикай Духа на камъка — каза Повелителят на промените, като се стараеше да се владее, ала произнасяше думите някак сподавено.
— Защо?
— Защо! Защото аз искам това.
— Хайде, повелителю, предизвикваш ли ме — досущ като момченца пред бърлогата на мечката? Да не сме деца?
— Да! Пред онова, което съзирам в Камъка на Шелиет, аз съм дете — уплашено дете. Извикай Духа на камъка. Трябва ли да те моля, повелителю?
— Не — рече високият повелител, но смръщен се извърна от по-възрастния.
После разтвори широко ръце във внушителния жест, с който започват заклинанията в неговото изкуство, вдигна глава и произнесе сричките на призоваването. Докато говореше, в Камъка на Шелиет нахлу светлина. Около него стаята се стъмни и сенките се скупчиха. Когато сенките станаха много дълбоки, а камъкът твърде ярък, Призователят съедини длани и издигна кристала пред лицето си, взрян в неговото лъчение.
Той помълча малко, след туй меко заговори:
— Виждам водоскоците на Шелиет, езерата, басейните и водопадите; сълзящите пещери със сребърни завеси, където папрати растат сред купища мъх, вълнообразните пясъци, водите, които се надигат, водите, които текат; избликването на дълбоки извори изпод земята, тайната и сладостта на източника, на потока…
Той отново потъна в мълчание и остана така, бледен като сребро в светлината на камъка. Сетне внезапно изкрещя, изпусна кристала с трясък и падайки на колене, зарови лице в ръцете си.
Сенките изчезнаха. Лятната светлина изпълваше потъналата в безпорядък стая. Великият камък лежеше непокътнат сред праха и разхвърляните вещи под масата.
Повелителят на призоваването се протегна като слепец и по детски хвана ръката на другия. Пое дълбоко дъх. Накрая се изправи, леко опирайки се на Повелителя на промените, и каза с разтреперани устни в някакъв опит да се усмихне:
— Не бива да приемам твоите предизвикателства, повелителю.
— Какво видя, Торион?
— Видях водоскоците. Видях как те потънаха, как потоците пресъхнаха, а изворите се отдръпнаха. И под тях всичко бе черно и сухо. Ти видя морето преди Сътворението, но аз видях онова… което идва след него… Съзрях разрухата.
Той навлажни устни:
— Как искам Върховният жрец да е тук.
— Аз искам ние да сме там, при него.
— Къде? Няма кой да го открие сега. Повелителят на призоваването надзърна през прозореца, зад който се простираше синьото спокойно море.
— Нито вест, нито призоваване може да го достигне. Той е там, където ти съгледа пусто море. Наближава земята, където изворите пресъхват. Намира се там, където изкуствата ни не действат… Ала може би все още има заклинания, които могат да стигнат до него, например някои от Завета на Палн.
— Но това са заклинания, с които мъртвите се извикват сред живите!
— Или живите сред мъртвите.
— Нали не мислиш, че е мъртъв?
— Мисля, че върви към смъртта, че е повлечен към нея. Както всички нас. Напускат ни нашата сила и нашата устойчивост, надеждата и щастието. Изворите пресъхват.
Повелителят на промените го погледна тревожно и накрая каза:
— Не се опитвай да го повикаш, Торион. Той знаеше какво търси дълго преди ние да го узнаем. За него светът е прозрачен както този Камък на Шелиет: той гледа и вижда какво е и какво трябва да бъде… Не можем да му помогнем. Във върховните заклинания се таи гибел и най-голяма заплаха крие Заветът, който ти спомена. Трябва да изпълним заръката му да не предприемаме нищо, а да пазим стените на Роук и да помним Имената.
— Да — отвърна Призователят. — Но сега искам да се оттегля и да помисля върху това.
И той напусна стаята на кулата, като се движеше някак сковано. Чернокосата му глава с благородни черти бе високо вдигната.
На сутринта Повелителят на промените отиде да го потърси. Когато влезе в стаята му, след като чука дълго, го намери проснат на каменния под, сякаш съборен от тежък удар. Ръцете му бяха широко разтворени като в жест на призоваване, но дланите бяха студени, а отворените му очи — с празен поглед. Повелителят на промените коленичи до него и го повика с магическа сила, три пъти изричайки името му Торион, ала той не се помръдваше. Не беше мъртъв, обаче у него имаше живот само колкото да поддържа заглъхващите удари на сърцето и малко въздух в дробовете. Повелителят на промените взе ръцете му и прошепна:
— О, Торион, аз те накарах да погледнеш в камъка. Аз ти причиних това.
После бързо излезе от стаята и високо завика към всички, които срещаше, учители и ученици:
— Врагът достигна до нас, в добре укрепения Роук, и прониза силата ни в сърцето!
Макар да бе благ човек, сега изглеждаше толкова суров и обречен, че всеки, който го видя, се уплаши.
— Погрижете се за Повелителя на призоваването — крещеше той. Но кой ли ще повика духа му обратно, когато самият владетел на това изкуство си отива?
Старецът се упъти към собствената си стая и всички се отдръпнаха, за да му сторят път.
Извикаха Повелителя на лечението. Той ги накара да поставят на легло Торион Призователя и хубаво да го завият. Ала не запари лечебни билки, нито изпя някоя от песните, които облекчават болното тяло и объркания ум. Един от учениците му беше с него — младо момче, още не заклинател, но с обещаваща дарба в лечителското изкуство. Момчето попита:
— Учителю, нищо ли не може да се направи за него?
— Не от тази страна на стената — отвърна Лечителят.
Обаче осъзнавайки с кого разговаря, добави:
— Той не е болен, момче. Но дори ако това беше заболяване на тялото, не зная дали нашето умение щеше да му помогне. Изглежда, в билките ми напоследък не се крие спасение. И макар да произнасям думите на заклинанията, те са безсилни.
— Същото призна вчера и Повелителят на песните. Той спря по средата на песента, на която ни учеше, и каза: „Не зная смисъла на тази песен.“ И излезе от стаята. Някои момчета се разсмяха, ала аз почувствах, че подът под мене пропада.
Лечителят погледна откритото умно лице на ученика, после студения вкочанен лик на Призователя и рече:
— Торион ще се върне при нас. Песните няма да бъдат забравени.
Но същата нощ Повелителят на промените напусна Роук. Никой не разбра как си бе отишъл. Той спеше в стая с прозорец към градината. На сутринта прозорецът беше отворен и стареца го нямаше. Помислиха, че със своето умение да променя формите се е превърнал в птица или звяр, а може би в мъгла или даже вятър, защото всяка форма и материя бе подвластна на изкуството му, и е напуснал Роук навярно за да търси Върховния жрец. Онези, които знаеха каква опасност има Повелителят на промените да попадне в плен на собствените си заклинания при най-малкия недостиг на умение или воля, се страхуваха за него, обаче не говореха за своите страхове.
И така, Съветът на мъдреците загуби трима от повелителите. Дните минаваха, ала никаква вест не идваше от Върховния жрец, Призователят лежеше немощен и Повелителят на промените не се завърна. Униние и тъга надвиснаха над Големия дом. Момчетата шушукаха и някои намекваха, че ще напуснат Роук, понеже не са научили онова, за което са дошли.
— Може би — говореше едно — всичко от самото начало е било лъжа, всички тези тайнствени изкуства и сили. От всички учителя само Повелителят на ръката все още прави своите номера, а пък те, както знаем, са чиста илюзия. Останалите се спотайват или отказват да вършат каквото и да било, защото измамата им се разкри.
А друго от онези, които слушаха, добави:
— Добре де, какво са вълшебствата? Какво е магьосническото изкуство освен игра с привидностите? Нима то може да спаси човека от смърт или поне да удължи живота му? Ако жреците притежаваха силата, която си приписват, те, разбира се, щяха да живеят вечно!
И момчетата се впуснаха да разказват за смъртта на великите повелители: как Моред е паднал в битка, Нерегер е бил убит от Сивия жрец, Ерет-Акбе — от дракона, как Геншър, последният Върховен жрец, е умрял от болест в леглото си като обикновен смъртен. Някои от момчетата слушаха с удоволствие, защото имаха завистливи сърца; други слушаха и се чувстваха нещастни.
През цялото това време Повелителят на градежа стоеше сам в Горската обител и не допускаше никого в нея.
Само Вратарят, макар да го виждаха рядко, оставаше непроменен. В очите му не бе паднала сянка. Той се усмихваше и предпазваше вратите на Големия дом до завръщането на неговия настоятел.
10. ДРАКОНОВИЯТ ПЪТ
А същият този Настоятел на Острова на мъдреците се събуди целият схванат в студената светла утрин в една малка лодка сред най-далечните води на Западния разлив. Той се надигна с дълбока прозявка и скоро, сочейки на север, каза на своя спътник, който също се прозяваше:
— Погледни! Онези два острова — виждаш ли ги? Това са най-южните острови от Драконовия път.
— Ти имаш ястребов поглед, повелителю — рече Арен, като се взираше сънено в морето, без да забелязва нищо.
— Затова ме наричат Ястреба — отвърна жрецът жизнерадостно, сякаш отърсил се от мрачните мисли и предчувствия. — Не ги ли виждаш?
— Виждам чайки — каза Арен, който разтърка очи и се вгледа в синкаво-сивия хоризонт. Жрецът се разсмя:
— Дори и ястреб не би могъл да зърне чайки от двадесет мили разстояние.
Щом слънцето озари мъглите на изток, малките вити ята, които Арен наблюдаваше във въздуха, започнаха да блещукат като златист прашец, изсипан над водата, като прашинки в слънчев лъч. И принцът осъзна, че това са дракони.
Когато „Взор“ наближи островите, Арен видя как драконите се рееха и кръжаха в утринния вятър и сърцето му подскочи от радост, от щастие, прилично на болка. Величието на всичко тленно се откриваше в този полет. Красотата им таеше страховита сила, дивна първичност и изящество на разума. Това бяха мислещи същества — притежаваха реч, притежаваха древна мъдрост. В очертанията на техния летеж имаше строга, овладяна хармония.
„Аз видях драконите, понесени от утринния вятър, и нищо повече няма значение“ — мислеше Арен, макар че остана безмълвен.
Понякога полетът им рязко се изменяше, кръговете се накъсваха и един или друг дракон изстрелваше от ноздрите си продълговата огнена спирала. Тя се диплеше и оставаше за миг във въздуха, удвоявайки извитата и светла дълга линия на драконовото тяло. Виждайки туй, жрецът забеляза:
— Ядосани са. Играят танца на гнева върху крилете на вятъра.
И след малко добави:
— Вече сме в гнездото на осите.
Защото драконите бяха зърнали мъничкото платно сред вълните и първо един, сетне още един се откъснаха от вихъра на танца и опънали дългите си тела, плавно се спуснаха право към лодката, като пореха въздуха с огромните си криле.
Жрецът погледна към Арен, който седеше на кормилото, понеже идваха бурни насрещни вълни. Момчето го държеше здраво със сигурна ръка, макар и с взор, вперен в маховете на тези криле. Ястреба се обърна успокоен и застанал до мачтата, прибра магическия вятър от платното. Издигна жезъла си и заговори високо.
Като чуха неговия глас и словата на Древната реч, някои от драконите се извиха насред полет, разпръснаха се и се завърнаха на островите. Други спряха и увиснаха във въздуха; саблените нокти на предните им крайници бяха разперени, ала неподвижни. Един измежду тях се спусна ниско над водата и се приближи към човеците. С два маха на крилете той бе вече над лодката. Безлюспестият му корем леко докосна мачтата. Арен видя сбръчканата незащитена плът между раменната ключица и гърдите, която наред с очите е единствената уязвима част от тялото на дракона, освен ако копието, което го пробожда, не е силно омагьосано. Димът, излизащ от огромната зъбата уста, го задуши и навя мирис на гнило, от който той потръпна и започна да му се повдига.
Сянката отмина. Но се върна все така ниско и тоя път Арен усети как страшилището всмука дълбоко въздух като тяга на пещ, преди да изпусне пара. Чу се ясният и суров глас на Ястреба. Драконът се оттегли. И всички отлетяха подобно въглени, понесени от струя вятър.
Арен си пое дъх и изтри студената пот от челото си. Погледна своя приятел и видя, че косата му е побеляла: диханието на дракона я бе опърлило. А тежката материя на платното беше изгоряла до кафяво от едната страна.
— Косата ти е леко опърлена, момчето ми.
— Също и твоята, повелителю. Изненадан, Ястреба прокара ръка по главата си.
— Наистина! Това е нахалство. Обаче аз не искам да се карам с тези създания. Те имат вид на луди, на по-дивели. Нищо не проговориха. Не съм виждал дракон, който да не говори, преди да нападне — ако ще и само за да измъчи жертвата си… Сега трябва да продължим. Не ги гледай в очите, Арен. Извърни лице, ако си принуден. Ще потеглим с естествения вятър — той духа точно от юг, а пък моето изкуство може да ми потрябва за други неща. Направлявай лодката.
„Взор“ се понесе напред и скоро отляво се откри един далечен остров, а отдясно — двата острова-близнаци, които бяха зърнали в началото. Бреговете им бяха с ниски рифове и коравата скала бе побеляла от драконов тор и малки белоглави чайки, безстрашно виещи гнездата си сред драконите.
Страшилищата се издигаха нагоре и извиваха хищен танц във висините. Нито едно не се спусна отново над лодката. Понякога те отправяха остри, силни крясъци помежду си сред въздушния вихър, но ако в тях се съдържаха думи, то Арен не можеше да ги разбере.
Лодката заобиколи малък нос и принцът видя нещо, което му заприлича на разрушена крепост. Ала беше дракон. Едното му черно крило лежеше свито под него, а другото бе опънато широко върху пясъка чак до водата и вълните леко го полюляваха като при полет. Дългото змиеобразно тяло бе проснато в цял ръст върху брега. Единият преден крайник липсваше, люспите и плътта от огромната ребрена дъга бяха разкъсани, коремът — изтърбушен, и пясъците наоколо бяха почернели от отровната драконова кръв. Но драконът беше още жив. Толкова могъщ е животът на тия същества, че само равна на тях магическа сила може да ги убие бързо. Златистозеленикавите му очи бяха отворени и когато лодката доближи, грамадната удължена глава се помръдна и ноздрите със съсък изпуснаха кълба пара, примесена с пръски кръв.
Брегът между умиращия дракон и морето бе осеян със следи от ходилата и тежките тела на неговите събратя и вътрешностите му бяха утъпкани в пясъка.
Нито дума не пророниха Ястреба и Арен, преди да се отдалечат от острова, отправяйки се към неспокойния, бурен пролив на Драконовия път, пълен с рифове, подводни плитчини и скални форми, по посока на Северните острови от двойната верига. Едва тогава Ястреба промълви:
— Това беше злощастна гледка — и гласът му бе суров и мрачен.
— Нима те… се изяждат помежду си?
— Не. Не повече от нас. Но са доведени до лудост. Речта им е отнета. Те, които са проговорили, преди хората да проговорят; те, които са по-древни от всичко живо, децата на Сегой — те са докарани до немия ужас на зверовете. О, Калесин! Къде ли са те отнесли крилете ти? Дали си жив, за да видиш своя род, потънал в срам?
Гласът му прокънтя като накалено желязо и той се взря нагоре, претърсвайки с поглед небето. Ала зад тях бяха драконите, които кръжаха ниско над скалистите острови и напоения с кръв бряг, а над тях се открояваха само синият небосвод и обедното слънце.
Дотогава никой жив човек не бе преплавал Драконовия път и не бе го зървал освен Върховният жрец. Преди двадесет и повече години той го измина целия от изток на запад и обратно. Това беше кошмар и очарование за моряка. Водата представляваше лабиринт от сини проливи и зелени плитчини и между тях Арен и жрецът с думи и жестове си проправяха внимателно пътя през рифовете и скалите. Някои бяха ниски, потопени или полупотопени под водата, покрити с водорасли, полепнали раци и морска папрат. Напомняха подводни чудовища, змиевидни или раковинообразни. Други се издигаха островърхи над морето във формата на арки и полуарки, вити кули и фантастични животни, гърбове на глигани, глави на змии, огромни, изкривени, преплетени, сякаш животът полусъзнателно се бе гърчил и ваял в камъка. Морските вълни се разбиваха в тях като шумно дихание и ги обливаха със светла, горчива пяна. Една от скалите приличаше откъм юг на приведена над морето фигура на човек, потънал в дълбок размисъл, със сгушени рамене и благородна осанка. Но щом лодката я задмина и те погледнаха от север, човекът бе напълно изчезнал, а в масивните скали се откриваше пещера, в която водата навлизаше и се плискаше с кух, кънтящ тътен. И в него сякаш се долавяше смътна дума или сричка. Когато се отдалечиха, измамният шум отслабна и сричката долетя по-ясно отпреди.
— Има ли ехо в пещерата? — попита Арен.
— Да, това е гласът на морето.
— Но той изрича някаква дума. Ястреба се вслуша. После се взря в Арен и пак в пещерата:
— Как ти се счува?
— Сякаш изрича сричката „ом“.
— В Древната реч тя означава начало или далечно минало. Ала аз я чувам като „об“, което е название на края.
— Погледни напред! — прекъсна рязко той в мига, когато Арен вече предупреждаваше;
— Плитчина!
И въпреки че „Взор“ като котка си проправяше път сред опасностите, известно време двамата бяха заети с управлението на лодката и пещерата с вечното ехо на онова загадъчно слово остана далеч назад.
Тук водата вече ставаше по-дълбока и те се измъкнаха от фантасмагоричните скали. Пред тях постепенно се появи остров с очертанията на кула. Рифовете му бяха черни, образувани сякаш от плътно споени стълбове или цилиндри, с остри ръбове и гладки повърхности, издигащи се на около триста стъпки над морето.
— Това е Владението на Калесин — каза жрецът. — Така го наричаха драконите, когато бях тук преди много години.
— Кой е Калесин?
— Най-старият…
— Той ли е съградил всичко наоколо?
— Не зная. Не зная дали изобщо е било съграждано. Не зная и на каква възраст е той. Казвам „той“, но и това не зная… В сравнение с Калесин, Орм Ембар е сукалче. А ти и аз сме като еднодневки.
Магьосникът внимателно се вгледа в ужасната скална верига и Арен също хвърли неспокоен поглед нататък, защото си мислеше как драконът би могъл да изскочи иззад далечния черен рът, тъй че сянката му едва ли не да падне върху тях. Обаче не се появи никакъв дракон. Те бавно преминаха спокойните води в завета на скалите и до тях достигаха само тътенът и шепотът на сенчестите вълни по базалтовите колони. Тук водата бе дълбока, без рифове и скали. Арен направляваше лодката, а Ястреба, застанал на носа, внимателно наблюдаваше каменните силуети и светлото небе пред тях.
Най-накрая „Взор“ излезе от сянката на Владението на Калесин в светлината на късния следобед. Те пресякоха Драконовия път. Жрецът вдигна ръка като човек, съзрял онова, което е търсил, и отвъд огромното златисто пространство пред тях на златисти криле долетя драконът Орм Ембар.
Арен чу как Ястреба извика високо към него:
— Аро Калесин?
Той отгатна смисъла на тези думи, но не схвана отговора на дракона. При все това, винаги щом чуеше Древната реч, принцът усещаше, че е на косъм да я разбере, че почти я разбира — като език забравен, ала не непознат. На тоя език гласът на жреца звучеше по-ясно, отколкото на хардийски, и отекваше като най-нежното докосване на огромна камбана. А гласът на дракона, едновременно дълбок и пронизителен, приличаше на гонг или на съскащо подрънкване на цимбали.
Арен наблюдаваше спътника си, застанал на тесния нос, да разговаря с чудовищното същество, увиснало над него във въздуха, изпълвайки половината небе. И сърцето му бе обладано от ликуваща гордост — човекът беше толкова дребно, крехко създание и толкова силно. Защото ако само големината имаше значение, драконът би могъл с един замах на ноктестия си крайник да откъсне главата от раменете на човека, би могъл да разбие и потопи лодката, както камък потапя плаващ лист… Но Ястреба бе не по-малко опасен от Орм Ембар — и драконът знаеше това.
Жрецът извърна глава.
— Лебанен — повика той и момчето скочи и излезе напред, макар че съвсем не искаше да изминава дължината на лодката, не искаше да се приближава нито на крачка до тази петнадесетфутова челюст и дръпнатите яркозелени очи с тесни зеници, които го изгаряха, гледайки го отгоре.
Ястреба не се обърна към него, а постави ръка върху рамото му и пак заговори на дракона.
— Лебанен — изрече дълбокият глас без никакъв патос. — Агни Лебанен.
Арен погледна нагоре. Но си спомни предупреждението на жреца, усещайки дланта му върху рамото си, и избягна погледа на златистозелените очи.
Не можеше да говори на Древната реч, обаче не беше и ням.
— Приветствам те, Орм Ембар, Господар на драконите — произнесе той ясно, както един принц поздравява друг.
После настъпи тишина и сърцето на Арен биеше затруднено и тежко. Ала магьосникът, застанал до него, се усмихваше.
След това драконът отново заговори и Ястреба му отвърна. Разговорът продължи доста, както се стори на Арен. Накрая най-внезапно приключи. Драконът се устреми напред, като с един замах на крилете едва не прекатури лодката, и отлетя. Момчето погледна към слънцето и видя, че то не бе се преместило твърде много на запад. Всъщност не беше изминало дълго време. Но лицето на жреца бе добило цвят на влажна пепел и когато се обърна към Арен, очите му блеснаха. Той приседна на пейката за гребеца.
— Браво, момче — каза дрезгаво. — Не е лесна работа да говориш с дракони.
Арен извади храна, понеже не бяха хапвали през целия ден. И жрецът не спомена нищо повече, преди да се нахранят и утолят жаждата си. По това време слънцето вече се бе спуснало ниско над хоризонта, макар че в тези северни ширини далеч преди края на лятото нощта настъпваше късно и бавно.
— И сега Орм Ембар ми откри много неща — започна жрецът накрая. — Каза, че оня, когото търсим, е и не е на Селидор… Трудно е за един дракон да говори разбрано. Те нямат ясно съзнание. Дори когато някой от тях е готов да ни довери истината, което се случва рядко, той не знае как изглежда тази истина на човека. Аз го попитах: „Така ли, както баща ти Орм се намира на Селидор?“ Защото, нали знаеш, там Орм и Ерет-Акбе са загинали в битка. Отговори ми: „И не, и да. Ще го откриеш на Селидор, ала не в Селидор.“ — Ястреба спря за миг и се замисли, докато дъвчеше коричка твърд хляб. — Може би искаше да каже, че този човек не се намира в Селидор, но аз трябва да отида там, за да го открия. Може би… Тогава го запитах за останалите дракони. Той съобщи, че онзи човек е бил сред тях, без да се страхува, защото дори да бъдел убит, възкръсвал от смъртта в собственото си тяло. Затова те се плашат от него като от същество извън природата. И техният страх ги прави подвластни на магията му. Така той им е отнел Речта на Сътворението, направил ги е жертва на диви инстинкти. И ето, те се унищожават едни други или се самоубиват, потапяйки се в морето. Противна смърт за един огнедишащ дракон, дивна рожба на огъня и вятъра. Тогава аз го попитах: „Къде е вашият господар Калесин?“ „На запад“ — отвърна Орм Ембар, което би могло да означава, че Калесин е летял към далечни земи, недостигнати от никой кораб. Ала може и да не значи това. Тъй аз свърших моите въпроси и той зададе своите, като каза: „Летях на север над Калтуел и Торинговите врата. В Калтуел видях как селяни убиват новородено на жертвения камък. А в Ингат зърнах как един заклинател бе пребит с камъни от своите съграждани. Как мислиш, Гед, дали те ще изядат бебето? Дали магьосникът ще се върне от смъртта и ще запрати камъни срещу своите съграждани?“ Реших, че ми се надсмива и бях готов да заговоря гневно, но той не се надсмиваше. „Смисълът на нещата се е загубил. Има пролом в света и морето изтича през него. Светлината изтича през него. Ще останем в една пустинна земя. Няма да има повече реч и няма да има повече смърт.“ И ето че накрая аз разбрах какво е искал да ми каже.
Арен обаче не разбираше. А и беше дълбоко разтревожен. Защото, предавайки думите на дракона, Ястреба бе назовал безпогрешно собственото си истинско име. Това ненадейно извика в съзнанието на принца спомена за онази измъчена жена в Лорбанъри, която крещеше: „Името ми е Акарен!“ Ако силите на магията, на музиката, на речта, на доверието отслабваха и напускаха хората, ако ги овладяваше безумието на страха и подобно на лишените от разсъдък дракони те се нахвърляха един срещу друг и се унищожаваха — ако всичко това бе така, нима неговият повелител щеше да успее да го избегне? Нима щеше да му стигне силата?
Не изглеждаше толкова силен, приведен над вечерята си от хляб и пушена риба, с хлътнали рамене и посивяла опърлена коса, с тънки ръце и изнурено лице.
И все пак драконът се страхуваше от него.
— Какво те тревожи, момче?
Не можеше да скрие истината от него.
— Повелителю, ти изрече името си.
— О, да. Забравих, че не съм ти го казвал по-рано. Ще трябва да знаеш истинското ми име, ако стигнем там, закъдето сме поели.
И с все още пълна уста той отправи поглед към Арен:
— Или ти си помисли, че аз изкуфявам и съм започнал да раздрънквам името си като занесен старец, без смисъл и свян? Още не, момче!
— Не — каза принцът, толкова смутен, че нищо повече не му хрумна.
Той бе много уморен, денят беше дълъг, драконите — изтощителни. А пътят напред тънеше в мрак.
— Арен — обърна се жрецът към него. — Не, Лебанен — там, където отиваме, не можеш да се скриеш. Там всичко носи своето същинско име.
— Мъртвите не могат да бъдат наранени — мрачно отвърна Арен.
— Но не само там, не само в смъртта хората възвръщат имената си. Онези, които са най-раними, най-уязвими — които отдават любовта си и не искат нищо в замяна, — те изричат истинските си имена. Хората с верни сърца, творящите живот… Ти си изтощен, момчето ми. Легни да поспиш. Сега нищо не можем да правим, освен да държим посоката през цялата нощ. А на сутринта ще видим последния остров от този свят.
В гласа му имаше неизразима нежност. Арен се сви на носа на лодката и сънят го налегна на часа. Дочу как жрецът подхвана тихо, почти шепнешком една песен и думите й бяха не на хардийски, а на езика на Сътворението. И когато най-сетне започваше да разбира и да си спомня смисъла на думите, тъкмо преди да ги проумее, той потъна в дълбок сън.
Жрецът мълчаливо прибра хляба и рибата, огледа въжетата, подреди всичко в лодката, после хвана насочващото въже на платното и като седна на задната пейка за гребеца, извика магически вятър. Неизтощима, „Взор“ полетя на север подобно стрела над морето.
Той се загледа в Арен. Спящото лице на момчето бе озарено в златисточервено от продължителния залез, буйната му коса беше разпиляна от вятъра. Меките спокойни черти на принца, който седеше до водоскока на Големия дом само преди няколко месеца, бяха изчезнали. Лицето му сега бе изпито, по-сурово, много по-силно. Но не по-малко красиво.
„Не намерих никой да ме последва по моя път — изрече на глас Върховният жрец Гед към спящото момче или вятъра. — Никой; само теб. А и ти трябва да вървиш по своя път, не по моя. Ала нека твоето царуване бъде донякъде и мое. Понеже те познах пръв! Аз пръв те познах! И бъдните дни ще ми признаят това повече от всичко, което съм постигнал с магическото си изкуство… Ако има бъдни дни. Защото преди туй ние двамата с теб трябва да застанем в точката на Равновесие, в опорната точка на въртенето на света. И ако падна аз, ще паднеш и ти, и всичко останало… За кратко, само за кратко. Никоя тъма не е вечна. Дори и в мрака, дори и в мрака има звезди… O, как бих желал да зърна коронования в Хавнър, да видя как слънцето блести върху Кулата на меча и върху пръстена, който донесохме с Тенар от Атуан, от мрачните Гробници, за тебе, който още не си бил роден!“
Той се засмя, обърна се на север и си каза на прост език: „Едно козарче да възцари наследника на Моред на неговия трон? Никога ли не ще ми дойде умът?“
После, с насочващото въже в ръка и с поглед в опънатото платно, което се червенееше на последните лъчи от запад, Гед отново тихо заговори: „Не ще бъда в Хавнър, нито в Роук. Време е да се простя с могъществото си. Да оставя старите играчки и да продължа нататък. Време е да се завърна у дома. Да видя Тенар. Да видя Оджиън, преди да умре, и да говоря с него за последен път там, в къщичката сред урвите на Ри Алби. Копнея да бродя из планините, из планините на Гонт и из горите през есента, когато листата са пъстроцветни. Няма друго царство като царството на горите. Време е да се завърна, да се завърна в мълчанието, в самотата. И там може би най-сетне ще науча онова, което с никое действие и с никоя сила не може да се познае; онова, което още не съм научил.“
Западът лумна цял в луди и величествени червени езици, морето пурпурно засия, а платното стана алено като кръв. После тихо падна нощта. През тази нощ момчето спа, докато мъжът будуваше, неизменно взрян в мрака напред. Нямаше никакви звезди.
11. СЕЛИДОР
Щом се събуди на сутринта, Арен зърна бреговете на Селидор, мрачни и ниски в синевата на запад.
В двореца на Берила се пазеха стари карти от кралско време, когато търговци и пътешественици са се отправяли на далечни плавания от Вътрешните земи и Разливите са били добре познати. Върху две стени в тронната зала на принца бе изработена огромна мозайка с картата на Севера и Запада, като над самия трон в златно и сиво се очертаваше Енлад. Сега пред очите на Арен мислено изпъкваше тази гледка, съзерцавана хиляди пъти през детството. На север от Енлад бе Оскил, на запад — Ебоскил, а пък на юг — Семел и Палн. И там Вътрешните земи свършваха и оставаше само бледата синьо-зелена мозайка на пустото море, осеяна на места с дребни фигурки на делфини или китове. Накрая, в ъгъла, свързващ северната и западната стена, се намираше Нарвидуен, а отвъд него личаха три по-малки острова, После отново пусто море до самия ръб на стената, където беше Селидор, и по-нататък — нищо.
Спомняше си го ярко, витите му очертания и огромния залив в сърцето му с тесен процеп на изток. Те не достигнаха чак толкоз на север, ами се насочиха към едно дълбоко врязано заливче в най-южния край на острова и там слязоха на брега, докато слънцето бе още ниско в утринната мъгла.
Така приключи големият им пробег от рейда на Балатран до западния остров. Тишината на земята им се струваше странна, когато закотвиха „Взор“ и след толкова време стъпиха на суша.
Гед изкачи ниска дюна, чиято корона беше надвиснала над стръмния склон, задържана от силните корени на тревата по върха. Щом стигна най-горе, той се огледа на север и запад. Арен спря до лодката да обуе обувките си, които не бе носил от дълго време, извади от сандъчето меча си и го препаса, този път без да се пита дали трябва да го стори. Сетне се изкачи пред Гед, за да погледа сушата.
Дюните се редяха навътре, ниски и затревени, в продължение на около половин миля, после следваха блата, гъсто осеяни с острица и солена тръстика. Отвъд тях, докъдето стигаше взорът, се нижеха ниски жълто-кафяви хълмове. Красив и безлюден бе Селидор. Никъде нямаше ни следа от човек, човешка дейност или поселище. Не се виждаха зверове, а обраслите с тръстики езера не бяха обитавани от ята чайки, диви патици или от други птици.
Те се спуснаха по вътрешната страна на дюната и пясъчният склон ги откъсна от шума на вълните и от гласа на вятъра. Всичко притихна.
Между крайбрежната дюна и следващата имаше закътана долчинка с чист пясък и утринното слънце топло огряваше западния й склон.
— Лебанен — каза жрецът, защото сега се обръщаше към момчето с истинското му име. — Не можах да спя миналата нощ, но сега трябва. Остани до мен на пост.
Той легна на припек, понеже в сянката беше студено, заслони очи с ръце, въздъхна и заспа. Арен седна до него. Не виждаше нищо освен белите склонове на долчинката и тревата, поклащаща се върху дюната на фона на мъгливосиньото небе и жълтото слънце. Не се чуваха никакви звуци освен глухият шепот на морската пяна и шушненето на вятъра в песъчинките.
Арен зърна нещо като орел, който летеше високо; ала не беше орел. Той закръжи и се спусна долу, а разперените му златни криле пронизително изплющяха. Закрепи се с огромните си нокти на върха на дюната. Гигантската му глава бе черна, с огнени отблясъци от слънцето.
Драконът пропълзя малко надолу по склона и проговори:
— Агни Лебанен.
Застанал между него и Гед, Арен отвърна:
— Орм Ембар.
И изтегли голия си меч.
Сега оръжието не тежеше. Гладката изтрита дръжка легна удобно в ръката му. Острието излезе леко, с готовност от ножницата. С цялата си сила древният меч бе готов да му служи, защото той вече знаеше как да го употребява. Този меч му принадлежеше.
Драконът отново заговори, обаче Арен не го разбра. Погледна към спящия си другар, когото плясъкът на криле не беше събудил, и каза на госта:
— Моят повелител е уморен. Той спи.
При тези думи Орм Ембар допълзя и се сви в дъното на долчинката. Изглеждаше тромав на земята, не така лек и волен, както при полет, но имаше някаква зловеща грация в местенето на ноктестите му стъпала и извивката на назъбената му опашка. Като слезе долу, той сви крака под себе си, изправи грамадната си глава и застана неподвижен: сякаш символ, изваян върху войнишки шлем. Арен усещаше погледа на искрящото му око на по-малко от десет стъпки и слабия дъх на изгоряло, който витаеше около него. Това не бе зловонен мирис — сух и остър, той беше в унисон с дъха на морето и соления пясък — едно чисто и диво ухание.
Слънцето се издигна, докосна Орм Ембар и драконът запламтя като статуя, излята от желязо и злато.
Гед все още спеше напълно отпуснат, без да усеща госта, както спящият фермер не забелязва своето куче.
Така измина около час и Арен се стресна, виждайки жреца седнал до него.
— Толкова ли си свикнал с драконите, че заспиваш между лапите им? — разсмя се Гед и се прозя. После се изправи и заговори на Орм Ембар на Древната реч.
Преди да отговори, Орм Ембар също се прозя — било от сънливост, било от предизвикателство — и това откри гледка, каквато малцина са доживели да видят: редиците жълтеникаво-бели зъби, продълговати и остри като мечове, раздвоения огненочервен език, двойно по-дълъг от човешки ръст, димящата пещера на гърлото.
Орм Ембар каза нещо и Гед понечи да отвърне, когато и двамата се обърнаха и погледнаха Арен. Те ясно бяха чули в тишината съскането на метал, изхвръквал от ножницата. Арен гледаше нагоре към върха на дюната зад главата на жреца и ръката му държеше меча.
Там, озарен от слънцето, бе застанал един човек и вятърът леко повяваше в дрехите му. Той стоеше неподвижно като истукан и само краищата и качулката на наметката му потрепваха. Косата му бе черна, дълга и падаше на гъсти лъскави къдрици. Беше висок, с широки рамене, силен и хубав човек. Очите му се взираха сякаш отвъд тях, към морето. Усмихваше се.
— Зная те, Орм Ембар — заговори той. — И тебе също, Ястребе, макар че си остарял от последния път, когато те видях. Сега, казват, си Върховен жрец. Станал си знаменит и стар. А водиш млад слуга със себе си: несъмнено послушник от онези, дето изучават изкуството на Острова на мъдреците. Какво ви довя двамата тук, така далеч от Роук и непристъпните стени, които пазят повелителите от всяка злина?
— Има пролом в друга стена, по-велика от тях — рече Гед, като хвана с две ръце жезъла си, гледайки мъжа. — Но няма ли да се изправиш пред нас в плът и кръв, за да можем да поздравим оня, когото толкова отдавна търсим?
— В плът и кръв? — каза мъжът и отново се усмихна. — Нима плътта, тялото, месото са от значение между двама магьосници? Не, нека се срещнем дух с дух, Върховни жрецо.
— Мисля, че не можем да го сторим. Момче, прибери меча. Това е само сянка, привидение, а не истински човек. Все едно да разсечеш вятъра. В Хавнър, когато косата ти беше бяла, те наричахаме Коб. Но то не беше истинското ти име. Как да те наричаме, когато пак те срещнем?
— Наричайте ме повелител — произнесе високата фигура на върха на дюната.
— Да, и как още?
— Крал и господар.
При тези думи Орм Ембар изсъска страховито и огромните му очи пламнаха. Ала драконът извърна грамадната си глава от мъжа и остана свит на своето място, сякаш не можеше да се движи.
— А къде да те намерим и кога?
— В моите владения, когато аз благоволя.
— Много добре — каза Гед, вдигна леко жезъла по посока към високия мъж и той изчезна като духната свещ.
Арен гледаше втрещено. Драконът се изправи могъщо на четирите си криви крака, опашката му се влачеше, а устните му оголиха зъбите. Но жрецът отново се облегна на жезъла си:
— Това бе само сянка. Привидност или образ на човек. Чува и говори, обаче не притежава сила освен тази, която може да му придаде собственият ни страх. Той не наподобява истински онзи, който го изпраща, освен по негово желание. Струва ми се, че сега разбрахме как изглежда.
— Дали е близо, как мислиш?
— Сенките не могат да прекосяват водата. Намира се на Селидор. Но Селидор е голям остров, по-широк от Роук и Гонт и почти толкова дълъг, колкото Енлад. Може би ще го търсим доста време.
Тогава драконът заговори. Гед го изслуша и се обърна към Арен:
— Ето какво казва Повелителят на Селидор: „Аз се завърнах на моята земя и няма да я напусна. Ще открия Разрушителя и ще ви заведа при него, за да можем заедно да го унищожим.“ А нали ти споменах, че един дракон винаги намира онова, което търси.
Жрецът застана на едно коляно пред огромното създание, както поданик пред своя крал, и му благодари на собствения му език. Върху наведената му глава, горещо и близко, лъхна диханието на дракона.
Орм Ембар затътри люспестото си туловище обратно нагоре по дюната, удари криле и отлетя.
Гед изтупа пясъка от дрехите си и каза на Арен:
— Ето че ме видя да коленича. И ще ме видиш още веднъж преди края.
Арен не попита какво означава това. В дните на дългата им дружба той бе разбрал, че винаги има причина за недоизреченото от жреца. Ала му се стори, че в тези думи се крие лошо предзнаменование.
Те отново прекосиха дюната до брега, за да проверят дали лодката е сигурно защитена от буря и прилив, да си вземат наметките за през нощта и остатъка от храната. Гед поспря за минута до острия нос на „Взор“, която го бе носила из непознати морета така дълго, така надалеч. Той го докосна с ръка, но не направи заклинание, не отрони нито дума. И те пак навлязоха в сушата на север, по посока на хълмовете.
Вървяха през целия ден и вечерта спряха край един поток, който се виеше надолу към езерните тръстики и блатата. Макар и в разгара на лятото, вятърът духаше хладен откъм запад, от необятните необитаеми разливи на откритото море. Мъгла забули небето и нямаше звезди над хълмовете, никога невидели светлинка на прозорец или на домашно огнище.
Арен се събуди в тъмното. Огънят им бе загаснал, обаче на запад луната грееше със сива, смътна светлина. В долината на потока и по склона на хълма стоеше огромно множество от хора, неподвижни, мълчаливи, обърнати към Гед н Арен. Очите им не отразяваха лунния светлик.
Арен не се осмели да проговори, но докосна с ръка Гед. Жрецът се размърда и се надигна.
— Какво има? — попита той.
Проследи погледа на Арен и видя смълчания народ. Всички, мъже и жени, носеха тъмни облекла. Лицата им не се открояваха ясно на слабото сияние, ала на Арен се стори, че измежду тези, които бяха най-близо до тях през потока, стояха някои познати, макар че не можеше да каже имената им.
Гед се изправи и наметалото му се свлече. Лицето, косата, ризата му светеха бледосребристи, сякаш лунната светлина го бе озарила. Той направи широко движение с ръка и произнесе високо:
— О, вие, които сте били живи, идете си свободно! Аз свалям веригите от вас. Анваса мане харо пенодате!
Огромното множество безмълвни люде остана за миг неподвижно. После бавно се обърна, тръгна сякаш към сивия мрак и изчезна.
Гед седна на земята. Пое дълбоко дъх. Погледна към Арен и постави ръка на рамото му, докосването му бе топло и решително.
— Няма нищо страшно, Лебанен — каза той нежно и с насмешка. — Това бяха само мъртвите.
Арен кимна, зъбите му тракаха, студът го пронизваше до самите кости.
— Как… — започна принцът, но челюстта и устните не му се подчиняваха. Гед го разбра:
— Те са се отзовали на неговото повикване. Това е, което обещава Коб: вечен живот. При една негова дума те могат да се върнат. Пак по негова повеля ще трябва да бродят по хълмовете на живота, макар че не могат да раздвижат и стръкче трева.
— Тогава… тогава той също ли е мъртъв?
Гед поклати глава замислен:
— Мъртвите не могат да призовават другите мъртъви обратно към живот. Не, Коб има енергията на жив човек и дори повече от нея… Ала за да убеди някого да го последва, той го заблуждава. А силата пази за себе си. Играе ролята на Цар на мъртвите; и не само на мъртвите… Но това бяха просто сенки.
— Не зная защо се страхувам от тях — каза засрамено Арен.
— Страхуваш се от тях, понеже се страхуваш от смъртта, и с право — смъртта таи ужас и предизвиква паника — рече жрецът.
Той сложи още дърва в огъня и раздуха ситните въглени под пепелта. Пламъкът проблесна в съчките — блажена светлина за Арен.
— Животът също таи ужас. Към него трябва да питаеш боязън и да му отдаваш възхвала — добави Гед.
И двамата отново седнаха, плътно загърнати в своите наметки. Постояха мълчаливи. Сетне Гед произнесе мрачно:
— Лебанен, не зная докога той ще ни измъчва с превъплъщения и сенки. Ала накрая ти знаеш къде ще отиде.
— В земята на мрака.
— Да. Сред духовете и сенките.
— Вече ги видях. Ще тръгна с теб.
— На мен ли се уповаваш? Ти можеш да разчиташ на моята любов, обаче не се осланяй на силата ми. Защото срещнах, струва ми се, равностоен противник.
— Ще тръгна с тебе.
— Но ако бъда сразен, ако загубя силата или живота си, не ще бъда способен да те изведа обратно. А ти не можеш да се върнеш сам.
— С теб ще се върна. При тези думи Гед каза:
— Ти влизаш в зрелостта пред прага на смъртта. После изрече много тихо онова слово или название, с което драконът двукратно бе назовал Арен:
— Агни, агни Лебанен.
След туй престанаха да говорят, сънят пак ги налегна и те заспаха край слабия, мъждукащ огън.
На сутринта продължиха пътя си на северозапад. Арен предложи това, защото Гед се обърна към него:
— Избери ти посоката, момче. За мен всички пътища са еднакви.
Не бързаха за никъде, понеже очакваха Орм Ембар да им изпрати знак. Следваше най-ниската крайбрежна верига хълмове, от която се виждаше океанът. Тревата бе суха и ниска, вечно брулена от вятъра. Отдясно се издигаха златисти и пусти хълмове, отляво бяха солените блата и западното море. Само веднъж се мярнаха лебеди, които летяха далеч на юг. И никакво друго живо същество през целия ден. Арен бе изтощен от ужас, от постоянно очакване на най-лошото. Нетърпение и глух гняв се надигаха у него. След часове мълчание най-накрая се обади:
— Тази земя е мъртва като самите селения на смъртта.
— Не говори така — прекъсна го рязко жрецът. Някое време той крачеше мълчаливо, после отново подзе с променен глас: — Погледни тази земя, огледай се. Това е твоето царство, царството на живота. Твоето безсмъртие. Виж хълмовете, тленните хълмове. Те не са вечни. Хълмовете с живата трева, бликналите ручеи вода… В целия свят, във всички светове, в безбрежността на времето няма други като тия ручеи, които извират студени изпод земята там, където не достига човешко око, и текат през слънце и мрак към морето. Дълбоки са изворите на битието, по-дълбоки от живота, от смъртта…
Той замълча, обаче погледът, който отправи към Арен и към окъпаните в слънце хълмове, бе изпълнен с огромна, безсловесна, печална любов. Арен забеляза това и тогава за първи път го прозря целия, такъв, какъвто беше.
— Не мога да го изразя — каза огорчено Гед. Но принцът си спомни часа на първата им среща в Двора на водоскока, мъжа, коленичил пред падащата струя. И в гърдите му се надигна радост, чиста като онази вода от спомена. Той погледна своя спътник и промълви:
— Аз отдадох любовта си на онова, което е достойно за нея. Не е ли то царството, непресъхващият извор?
— Да, момчето ми — рече Гед с нежност и болка.
Те продължиха да вървят мълчешком. Ала сега Арен гледаше през очите на приятеля си великолепието на живота, който се откриваше наоколо в тази тиха, пуста земя, сякаш магия, по-силна от всичко, бе вплетена във всяка тревица, във всяка сянка, във всеки камък. Така, преди да замине завинаги, човек се вглежда в любимите си места и ги съзира съвършени, истински, скъпи, такива, каквито не ги е виждал никога и няма да ги види вече.
Малко преди спускането на вечерта от запад нахлуха гъсти облаци, довеяни от силните морски ветрове, и избухнаха в пламъци пред диска на залязващото слънце. Както събираше съчки за огън в речната долина, озарен от червеното сияние, Арен вдигна очи и на около десет крачки пред себе си забеляза да стои човек. Лицето му бе неясно и странно, но момчето го разпозна — Сопли, бояджията от Лорбанъри, който беше мъртъв.
Зад него стояха други, всички с мрачни втренчени лица. Те сякаш говореха, ала Арен не чуваше думите им, а само някакъв шепот, отнасян от западния вятър. Някои бавно започнаха да приближават.
Той се изправи, погледна към тях, после към Сопли. След това се обърна гърбом, наведе се, вдигна от земята още една съчка, макар че ръката му трепереше. Прибави я към товара си, сетне още една и още една. Пак се изправи и надзърна зад себе си. В долчинката не беше останал никой. Само червената светлина гореше в тревата. Върна се при Гед и стовари съчките за огъня, без да каже нищо за онова, което бе видял.
През цялата нощ в мъглистия мрак на тази земя, напусната от всичко живо, всеки път, щом се стреснеше в своя неспокоен сън, Арен долавяше наоколо си шепота на душите на мъртвите. Той напрягаше цялата си воля да не слуша и отново заспиваше.
Двамата с Гед се събудиха късно, когато слънцето, показало се цяла длан над хълмовете, най-после се отърси от мъглата и озари студения пейзаж. По време на леката им сутрешна закуска долетя драконът и закръжи във въздуха над тях. От устата му изригваше огън, искри и дим летяха от червеникавите му ноздри. Зъбите му проблясваха като остриета от слонова кост сред тези огнени езици. Той обаче не каза нищо, макар че Гед го поздрави и на собствения му език извика към него:
— Откри ли дирите му, Орм Ембар?
Драконът отметна глава назад, огъна някак странно тялото си и загреба въздуха с острите си сякаш бръснач хищни нокти. След туй бързо се понесе на запад, без да откъсва поглед от тях.
Гед стисна тисовия жезъл и го удари в земята:
— Но той не може да говори! Словата на Сътворението са му отнети, онемял е като змия, като безсловесен червей, мъдростта му е заключена в мълчание. Въпреки това той може да ни покаже пътя и ние ще го последваме!
Преметнали на гръб леките си вързопи, те закрачиха на запад през хълмовете, накъдето бе полетял Орм Ембар.
Повече от осем мили изминаха все със същия бърз, равномерен ход. Сега морето се разстилаше от двете им страни и те вървяха по един вододел, който минаваше през сухи тръстики и вити речни корита и накрая се спускаше в издаден пясъчен бряг с цвят на слонова кост. Това беше най-западният нос на сушата, краят на земята.
Орм Ембар се бе свил на тоя жълтеникаво-бял пясък с наведена глава подобно разярена котка и издишаше огнени пламъци. Малко по-нататък, между него и дългите ниски вълни на морето, имаше нещо като колиба или заслон, толкова бяло, сякаш построено от изсъхнал от памтивека плавей. Но плавей не растеше на този бряг, който не граничеше с никаква друга земя. Когато наближиха, Арен забеляза, че порутените стени са изградени от огромни кости — първоначално ги взе за китови, ала сетне видя искрящите триъгълни шипове като ножове и осъзна, че са от дракон.
Те стигнаха до мястото. Морското слънце проблясваше в процепите между костите. Трегерът на вратата бе от бедрена кост, по-дълга от човешки ръст. Върху него стоеше човешки череп, втренчен с кухите си очи в хълмовете на Селидор.
Спряха тук и щом вдигнаха поглед към черепа, един човек се показа отвътре и застана на прага. Носеше старовремска ризница от позлатен бронз, съдрана сякаш от сабя, а украсената със скъпоценни камъни ножница на меча му беше празна. Лицето му бе сурово, с черни извити вежди и тесен нос. Имаше тъмни, проницателни, тъжни очи. По ръцете, гърлото и страните му се забелязваха рани. Бяха зараснали, но смъртоносни рани. Той стоеше прав и неподвижен и ги гледаше.
Гед направи крачка към него. Те си приличаха по нещо, застанали така, един срещу друг.
— Ти си Ерет-Акбе — рече Гед. Другият го изгледа продължително и кимна веднъж, обаче нищо не каза.
— Значи дори и ти трябва да се подчиниш на волята му! — Гняв звучеше в гласа на Гед. — О, повелителю, най-добрият и най-храбрият от всички ни, почивай в славата си и в смъртта!
И издигнал ръце, Гед ги спусна с величествен жест и повтори онези думи, които бе изрекъл пред множеството мъртви. Дланите му оставиха за миг във въздуха широка светла диря. Когато тя се стопи, човекът в ризницата бе изчезнал и само слънцето ярко огряваше мястото му върху пясъка.
Гед удари с жезъла си по костената къща, тя рухна и също изчезна. Нищо не остана от нея освен една огромна ребрена кост, която се подаваше от земята.
Той се обърна към Орм Ембар:
— Тука ли е, Орм Ембар? Това ли е мястото? Драконът отвори уста и силно изсъска.
— Тук, на последния бряг на света. Добре! Гед разтвори ръце, хванал в лявата черния тисов жезъл, и с жест на призоваване заговори. Въпреки че използваше езика на Сътворението, Арен накрая разбра, защото това призоваване имаше сила над всички и всеки, който го чуеше, трябваше да го разбере:
— Призовавам те тук и сега, враг мой, пред моите очи и в твоята плът и те заклинам в думата, която не ще бъде произнесена преди свършека на времето, ела!
Но когато трябваше да изрече името на призовавания, Гед каза само: „Враг мой.“
Последва тишина, като че гласът на морето бе замлъкнал. Арен помисли, че слънцето се скри и потъмня, макар то да се издигаше високо в ясното небе. Над брега се спусна мрак, сякаш гледан през опушено стъкло. Пред самия Гед мракът стана особено гъст и беше трудно да се види каквото и да било. Можеше да се предположи, че там няма нищо, нищо, върху което да падне светлината, само безформеност.
Изведнъж от нея изникна човек. Същият, когото бяха видели на дюната, чернокос, дългорък, жилав и строен. Сега държеше дълъг жезъл или стоманено острие, гравирано цялото с руни, и го насочи към Гед, който излезе насреща му. В погледа му имаше странен израз, сякаш очите му бяха невиждащи, ослепени от слънцето.
— Идвам — каза той — по своя воля и по собствен път. Ти не можеш да ме призовеш, Върховни жрецо. Аз не съм сянка. Аз съм жив. Само аз измежду всичките съм жив! Ти се мислиш за жив, ала си умиращ, умиращ. Знаеш ли какво държа в ръката си? Жезъла на Сивия жрец — онзи, който изпрати Нерегер в забвение, повелителя на моето изкуство. Но сега аз съм повелителят. И ми омръзна да си играя на дребно с тебе.
При тези думи той протегна напред стоманеното острие, за да докосне Гед, който стоеше като схванат и онемял. Арен бе само на крачка зад него и с цялата си воля се стремеше да излезе напред, обаче не можеше да се помръдне, не можеше дори да постави ръка върху дръжката на меча и сякаш си бе глътнал езика.
Ала над Гед и Арен, високо над главите им, във вит полет се появи туловището на дракона, огромно и огнено, и с всички сили се спусна върху другия, тъй че омагьосаното стоманено острие се заби до дръжката в беззащитните драконски гърди. Но мъжът бе съборен под неговата тежест, смазан и изпепелен.
Орм Ембар се надигна отново от пясъка, изви гръбнак, изплющя с криле и избълва огнени съсиреци, като простена. Опита се да полети и не успя. Гибелният хладен метал беше пронизал сърцето му. Той се свлече превит, от устата му кръвта изтичаше черна, отровна и димяща, а огънят в ноздрите му гаснеше, докато те заприличаха на изпепелени ями. Драконът положи грамадната си глава върху брега.
Така умря Орм Ембар, на мястото, където бе умрял прародителят му Орм, върху костите на Орм, заровени в пясъка.
Ала там, дето беше повалил врага си на земята, лежеше нещо грозно и сгърчено, като тяло на паяк, изсъхнал в собствената си паяжина. То бе изгорено от дъха на страшилището и смазано от ноктите му. И все пак Арен забеляза, че се движи. Фигурата пропълзя, отдалечавайки се леко от дракона.
Лицето се вдигна към тях. Нищо приятно не бе останало в чертите му, единствено разруха и старост, надживяла старостта. Устните бяха повехнали. Очните кухини бяха пусти, отдавна изпразнени. Тъй Гед и Арен видяха най-сетне истинското лице на своя враг.
Той се извърна. Обгорените, почернели ръце се протегнаха и в тях се стече мрак, същият безформен мрак, който погълна и затъмни слънцето. Между дланите на Разрушителя се очерта нещо, подобно на арка или порта, макар смътна и безформена, и през нея не се съзираше нито светлият пясък, нито морето, само дълъг тъмен скат, който се спускаше все по-надолу в черен тунел.
Нататък пое смазаната, влачеща се фигура и когато навлезе в мрака, тя като че ли изведнъж се надигна, раздвижи се бързо и изчезна.
— Ела, Лебанен — каза Гед, взе ръката на момчето и тръгна напред към сухата земя.
12. СУХАТА ЗЕМЯ
Тисовият жезъл на жреца светеше в сивия надвиснал мрак със сребристо сияние. Погледът на Арен бе привлечен от друго треперливо движение — проблясъците по острието на меча, който самият той носеше гол в ръката си. Когато със своето деяние и смърт там, на брега на Селидор, драконът разруши приковаващата магия, принцът беше изтеглил оръжието си. И тук, макар и само сянка, той бе жива сянка и носеше сянката на собствения си меч.
Друга светлина нямаше. Бе като в късен, облачен здрач в края на ноември — въздухът надвисваше смрачен, студен и сив, не се виждаше ясно и надалече. Арен разпозна местата от своите безнадеждни сънища. Но му се струваше, че е достигнал по-далеч, безкрайно по-далеч, отколкото насън. Нищо не можеше да различи, освен че двамата със спътника му бяха застанали на склона на един хълм и пред тях се издигаше ниска каменна стена, не по-висока от човешко коляно.
Гед продължаваше да държи в дясната си длан ръката на Арен. Пристъпи напред и момчето го последва. Те прекрачиха отвъд каменната стена.
Безформен, големият склон изчезна от погледа им, стопявайки се в мрака.
Ала над тях, където Арен бе очаквал да съзре тежко надвиснали облаци, небето беше черно, обсипано със звезди. Той се загледа в тях и сякаш сърцето му се сви вледенено в гърдите. Не беше виждал такива звезди. Те светеха неподвижни, без да трепват. Това бяха светила, които не изгряват и не залязват, никой облак не ги скрива и никога не избледняват на слънцето. Неподвижни и дребни, те огряват сухата земя.
Гед пое надолу, по отвъдната страна на хълма на битието, и крачка по крачка Арен го следваше. Ужас се спотайваше у него, обаче сърцето му бе толкова решително и волята тъй непоколебима, че страхът не можа да го овладее и той не си даваше сметка за него. Усещаше го като някаква вътрешна тъга, като заключено и оковано животно.
Стори им се, че дълго се спускат по склона на този хълм, но може би беше кратко. Защото времето не течеше там, където не духаше вятър и звездите стояха замръзнали. Накрая стигнаха улиците на един от тамошните градове и Арен видя къщи с никога неосветявани прозорци, а на някои от входовете — с помръкнали лица и празни ръце — застанали мъртвите.
Пазарните площади бяха пусти. Там никой нищо не купуваше, нито продаваше, не печелеше и не губеше. Нищо не беше нужно, нищо не се изработваше. Гед и Арен се разхождаха по тесните улички съвсем сами, макар на няколко пъти да зърваха по някоя фигура, която завиваше надругаде, далечна и едва забележима в мрачината. Първия път Арен бе готов да изтегли меча си, ала Гед само поклати глава и продължи. Тогава принцът разпозна силуета на жена, която се движеше бавно, без да се старае да им убегне.
Всички, които видяха — малобройни, понеже мъртвите са много, но земята им е голяма, — стояха неподвижно или мудно, безцелно се шляеха. Не се забелязваха белези от рани по тях, каквито имаше образът на Ерет-Акбе, призован на дневна светлина в лобното му място. Тук те не носеха и следите на никаква болест. Бяха цялостни, излекувани. Облекчени от болката и от живота. Не бяха отблъскващи, както се боеше Арен, не бяха страшни, както си мислеше. Лицата им бяха спокойни, освободени от гняв и желание и в сенчестите им очи нямаше надежда.
Наместо боязън у Арен се надигна огромно съчувствие и ако отдолу все пак се таеше някакъв страх, той бе не за него самия, ами за всички хора. Защото видя майка и дете, които бяха умрели заедно и оставаха заедно в земята на мрака. Но детето не тичаше, нито плачеше и майката не го държеше, даже не го поглеждаше. А онези, които бяха загинали от любов, се разминаваха по улиците.
Грънчарското колело бе неподвижно, станът — празен, печката — студена. И песента — замлъкнала.
Мрачни улици между мрачни къщи се простираха безконечно и те бродеха из тях. Звукът от стъпките им бе единственият шум. Беше студено. В началото Арен не усети този студ, обаче той пропълзя в душата му, която тук бе и негова плът. Чувстваше страхотно изтощение. Бяха изминали толкова дълъг път. Защо да продължават, мислеше си момчето и взе да изостава.
Внезапно Гед спря и се обърна към един мъж, застанал на кръстопътя между две улици. Той бе висок и строен; Арен си помисли, че е зървал някъде лицето му, но не успя да си спомни къде. Гед му заговори — и това беше едничкият глас, който наруши тишината, откакто бяха прекрачили каменната стена:
— О, Торион, приятелю, как дойде тук?! Магьосникът разтвори ръце към Повелителя на призоваването от Роук.
Торион не направи никакъв ответен жест. Стоеше неподвижен, с неподвижно лице. Ала сребристата светлина от жезъла на Гед потъна дълбоко в засенчените му очи, като хвърли лек проблясък в тях или го отрази. Гед взе ръката, която не се протегна към него, и продължи:
— Какво правиш тук, Торион? Ти още не принадлежиш на това царство! Върни се!
— Аз последвах безсмъртния. И загубих пътя. — Гласът на Призователя бе тих и глух като на човек, говорещ насън.
— Нагоре, към стената — каза Гед и посочи пътя, по който двамата с Арен бяха дошли — дългата, тъмна, наклонена улица. При тия думи лицето на Торион трепна, сякаш у него нахлу надежда, като нетърпимо пробождане на сабя.
— Не мога да открия пътя, повелителю, не мога да открия пътя — повтори той.
— Може би ще го откриеш — рече Гед, прегръщайки го, и те продължиха нататък. Торион остана на пресечката зад тях.
Както вървяха, на Арен се струваше, че в този безвременен мрак наистина няма нито напред, нито назад, нито изток, нито запад; нямаше никакъв път. Съществуваше ли начин да се излезе? Той си спомни как се бяха придвижвали по хълма, все надолу, накъдето и да се обърнеха. И в мрачния град улиците само се спускаха, тъй че, за да се върнат до каменната стена, трябваше постоянно да се изкачват и нейде на върха на хълма биха я намерили. Обаче те не се обърнаха. Продължаваха да вървят един до друг. Дали той следваше Гед? Или го водеше?
Излязоха извън града. Царството на неизброимите мъртви беше празно. Ни дърво, ни трън, ни стръкче трева не растеше в тая каменна земя под неугасващите звезди.
Хоризонт нямаше, понеже окото не можеше да вижда толкова надалеч в тъмнината. Но в дълъг участък пред тях небето бе изпразнено от ситните неподвижни звезди и това беззвездно пространство бе назъбено като планинска верига. Докато вървяха, очертанията ставаха все по-ясни: високи върхове, незасегнати от дъжд и ветрове, без сняг, който да проблясва на светлината на звездите. Бяха съвсем черни. Тази гледка вля безутешност в душата на Арен. Той отмести взор. Ала вече ги бе видял, разпознаваше ги и те отново привличаха погледа му. Всеки път, щом ги зърнеше, усещаше хладна тежест в гърдите и едва не губеше самообладание. Но продължаваше да крачи все надолу, защото земята чезнеше и се снишаваше към планинските подножия. Най-накрая попита:
— Повелителю, какво е… — принцът посочи към планините, без да довърши; гърлото му бе пресъхнало.
— Те граничат със света на светлината — отвърна Гед. — Както каменната стена. Единственото им име е Болка. През тях минава път, който е забранен за мъртвите. Не е дълъг, обаче е горчив.
— Жаден съм — едва промълви Арен, а приятелят му отговори:
— Тук утоляват жаждата с прах.
И те продължиха нататък.
На Арен му се стори, че спътникът му леко е забавил походката си и от време на време се колебае. Самият той не изпитваше колебание, макар че го налягаше още по-голяма умора. Трябваше да вървят все по-надолу, все по-натам. И те вървяха.
Понякога преминаваха през други градове на мъртвите, чиито тъмни ъгловати покриви се очертаваха на фона на звездите, застинали завинаги отгоре. След градовете отново идваше пуста земя, където нищо не растеше. Щом излезеха от някой град, той потъваше в мрака. Нищо не се виждаше напред или назад освен планините, които все повече се приближаваха и се извисяваха пред тях. От дясната им страна чезнеше безформеният склон, както тогава — колко отдавна беше? — когато прекосиха каменната стена.
— Какво има нататък? — промърмори Арен, защото бе закопнял за човешка реч, но жрецът само поклати глава:
— Не зная. Това е може би един безкраен път. Натам, накъдето отиваха, наклонът сякаш още повече се смаляваше. Под краката им земята рязко скриптеше като пясък. Обаче те крачеха неотклонно. И Арен вече съвсем не мислеше за туй как ще се завърнат. Нито пък за спиране, макар да беше много уморен. Опита се в един момент да освети слепия мрак, изтощението и ужаса у себе си с мисъл за своя роден дом. Ала не успя да си спомни как изглежда светлината на слънцето, нито лицето на майка си. Нищо не можеше да се направи, само да се върви напред. И той вървеше.
Усети под стъпалата си края на земята, а Гед до него се колебаеше. После и жрецът спря. Дългото спускане беше свършило — това бе финалът. Нямаше път напред. Нямаше нужда да продължават.
Бяха в долината пред самите Планини на Болката. В подножието им имаше скали и около тях — големи обли камъни, твърди като шлака, сякаш тази тясна долчинка бе пресъхналото корито на някогашна река или втвърден огнен поток от вулканите, които извисяваха своите черни, безмилостни върхове в небето.
Неподвижен, Арен стоеше там, в мрака на тясната долина, и също тъй неподвижен, Гед беше застанал до него. Те приличаха на мъртвите — лишени от смисъл, втренчени в нищото, безмълвни. Арен си каза с малко страх: „Дойдохме твърде далеч.“
Сега това не изглеждаше особено важно.
Гед даде глас на мислите му:
— Стигнахме доста далеч, за да се върнем. Гласът му бе тих, но ехото му не бе напълно заглушено от огромната мрачна пустош, която ги заобикаляше, и Арен леко се стресна. Нима не бяха слезли дотук, за да срещнат оногова, когото търсеха? В мрака някой произнесе:
— Дойдохте твърде далеч. Арен му отвърна:
— Само твърде далеч е достатъчно.
— Достигнахте Сухата река — каза гласът. — Не можете да се върнете обратно до каменната стена. Не можете да се върнете обратно в живота.
— Не по същия път — рече Гед в тъмата. Арен едва го виждаше, макар да стояха един до друг, защото планините пред тях скриваха половината звездно небе и изглеждаше, че коритото на Сухата река бе самият мрак.
— Но ние ще узнаем твоя път. Не се чу никакъв отговор.
— Тук се срещаме като равни. Ако си сляп, Коб, то знай, че сме тук, в тъмното. Пак не се чу отговор.
— Тук ние не можем да те нараним, нито да те убием. От какво се страхуваш?
— Не се страхувам от нищо — изрече гласът в тъмнината.
И после бавно, в слаб проблясък на светлина като този, който понякога блещукаше около жезъла на магьосника, мъжът се появи малко над Гед и Арен сред огромните смътно очертани камънаци. Беше висок, с широки рамене и дълги ръце, както оная фигура, дето им се бе явила на дюната, на брега на Селидор, но по-стар. Косата му бе бяла и гъста над високото чело. Така изглеждаше духът му в царството на мъртвите, необгорен от огъня на дракона, неосакатен. Ала не беше цялостен. Очните му кухини оставаха празни.
— Не се страхувам от нищо. От какво може да се страхува един мъртвец?
Той се разсмя. Звукът на гласа му отекна толкова фалшив и неестествен там, в тясната каменна долина сред планините, че за миг Арен почувства как се задушава. Принцът се хвана за меча си и продължи да слуша.
— Не зная от какво може да се страхува мъртвецът — отвърна Гед. — Положително не от смъртта? И все пак, изглежда, ти се боиш от нея. Затова си намерил начин да я избегнеш.
— Наистина. Аз съм жив. Моето тяло е живо.
— Не съвсем — отвърна сухо жрецът. — Възрастта може да се прикрие с илюзия. Но Орм Ембар не бе нежен към това тяло.
— Аз мога да го излекувам. Зная тайни за лечение и подмладяване, които не са илюзии. За какъв ме вземаш? Само защото те наричат Върховен жрец, ти ме смяташ за селска баячка. Мене, който сред всички магьосници единствен открих Пътя към Безсмъртието, досега неоткрит от никого!
— А може би не сме го търсили — каза Гед.
— Търсили сте го! Всички сте го търсили, обаче не сте смогнали да го намерите. Затуй сте измислили дълбокомъдрени слова за съдбата, която трябва да се приема, за Хармонията н Равновесието на живота и смъртта. Но това са само думи — лъжи, предназначени да скрият вашия провал, да потулят страха ви от смъртта! Кой не би живял вечно, ако можеше? А аз мога. Аз съм безсмъртен. Постигнах онова, което вие не успяхте — ето защо съм ваш господар. И ти го знаеш. Искаш ли да разбереш как го направих, Върховни жрецо?
— Да, искам.
Коб пристъпи напред. Арен забеляза, че макар да нямаше очи, той не се държеше съвсем като сляп. Изглежда, усещаше твърде точно къде стояха Гед и Арен и долавяше присъствието и на двамата, въпреки че не извърна нито веднъж глава към принца. Сякаш притежаваше магическо второ зрение, подобно на онова, което имат духовете и привиденията: нещо помагащо им да се ориентират, без да виждат истински.
— Отидох в Палн — обърна се той към Гед, — след като в своята горделивост ти помисли, че си ме унизил и си ми дал урок. О, ти наистина ми даде урок, обаче не онзи, който си въобразяваше! Там аз си казах: ето че видях смъртта и няма да я приема. Нека цялата глупава природа следва своя глупашки ход, ала аз съм човек, по-висш от природата, по-добър от нея! И няма да вървя по тоя път, няма да изменя на себе си! Взел това решение, пак отгърнах Палнийския завет, но там намерих само намеци и бръщолевения за онова, което ми трябваше. И аз го съставих наново, пресътворих го и създадох закилинание — най-великото, което някога е било създавано. Най-великото и последното!
— И създавайки това заклинание, ти умря.
— Да! Умрях. Имах смелостта да умра, за да открия онуй, което вие, страхливците, не успяхте — пътя, извеждащ обратно от смъртта. Аз отворих вратата, която е стояла заключена от началото на времето. И сега идвам тук свободно и свободно се връщам в света на живите. Единствен между хората, единствен във времето аз съм Господар на двата свята. Вратата, която отключих, е отворена не само тук, но и в съзнанието на живите, в глъбините и непознати кътчета на техните същества, където всички сме едно в мрака. Те знаят това и идват при мен. Мъртвите също са принудени да ми се подчиняват, всички мъртви, защото аз не съм загубил магическите умения на живите. Те трябва да се прехвърлят през каменната стена, когато им заповядам — всички души: господари, магьосници, надменни жени, — по моя заповед трябва да преминават отсам или оттатък, от живота към смъртта и от смъртта към живота. Всички са длъжни да вървят след мен — и живите, и мъртвите, — след мен, който преминах в смъртта и останах жив!
— Къде идват при теб, Коб? На кое място се намираш?
— Между двата свята.
— Но това значи нито в живота, нито в смъртта. Какво е животът, Коб?
— Власт.
— Какво е любовта?
— Власт — повтори непоколебимо слепият, като присви рамене.
— Какво е светлината?
— Мрак!
— Какво е твоето име?
— Аз нямам име.
— Всички в тази земя носят истинските си имена.
— Кажи ми тогава твоето.
— Казвам се Гед. А ти? Слепият се поколеба и отвърна:
— Коб.
— Това бе името, с което те наричаха. Какво е станало с истинското ти име? С истинската ти същност? В Палн, където умря, ли я остави? Твърде много си забравил, о, Господарю на двата свята. Забравил си светлината и любовта и собственото си име.
— Сега обаче притежавам твоето и имам власт над тебе, Върховни жрецо Гед — Гед, който приживе беше Върховен жрец.
— Моето име няма да ти е от полза — каза Гед. — Над мене ти нямаш никаква власт. Аз съм жив човек. Тялото ми лежи на брега на Селидор, под слънцето, върху топлата земя. А когато това тяло умре, аз ще бъда тук — ала само по име, само като сянка. Нима не разбираш, ти, който си повикал толкова сенки от мъртвите, който си призовавал толкова духове на загинали, дори и на моя повелител Ерет-Акбе, най-мъдрия измежду всички ни? Не разбра ли, че и той, даже и той е само сянка и име? Неговата смърт не прави живота по-малко значим. Нито самия него. Той е там — там, не тук! Тук няма нищо, само прах и сенки. Там той е в земята и светлината, в полета на орела и в зеленината. И всички, които са умрели някога, продължават да живеят — те се прераждат безконечно и не ще дойде краят им. Всички освен теб. Защото теб няма да те споходи смъртта. Ти си се лишил от нея и си се лишил от живота, за да спасиш себе си. Себе си! Своето безсмъртно аз! Какво е то? Кой си ти?
— Аз съм си аз. Моето тяло няма да се разложи и да умре…
— Живото тяло изпитва болка, Коб. Живото тяло старее, умира. Смъртта е цената, която плащаме, за да сме живи. И за да съществува животът.
— Аз няма да я платя! Аз мога да умра и в същия миг отново да оживея! Не мога да бъда убит, безсмъртен съм. Единствен аз съм аз завинаги!
— Кой си ти тогава?
— Безсмъртният.
— Как се наричаш?
— Кралят.
— Кажи моето име. Чу го само преди минута. Произнеси го.
— Ти не си истински. Нямаш име. Съществувам единствено аз.
— Ти съществуваш без име и без форма. Продал си земната зеленина, слънцето и звездите, за да съхраниш себе си. Но ти нямаш същност. Продал си само себе си. Дал си всичко, за да получиш едно нищо. И сега искаш да смучеш света, светлината и живота, които си загубил, та да запълниш това нищо. Обаче то не може да бъде запълнено. Всички земни песни и всички небесни звезди не могат да запълнят празнотата, която зее у теб.
Гласът на Гед отекваше твърд като стомана там, в хладната долина в подножието на планините, и слепият се сви, сякаш да се предпази от него. Вдигна лице и бледата звездна светлина го озари. Изглеждаше разплакан, ала нямаше сълзи, защото нямаше очи. Устата му се отваряше и затваряше, пълна с мрак, но от нея не долитаха слова, а само някакво стенание. Накрая пророни една дума, като едва я изговори през разкривените си устни, и тази дума беше: „Живот.“
— Бих ти дал живот, ако можех, Коб. Обаче не мога. Ти си мъртъв. Но мога да ти дам смърт.
— Не! — високо простена слепият и пак повтори: — Не, не!
Падна долу, превит от ридания, макар бузите му да оставаха сухи като каменистото речно корито, където течеше единствено мрак и никога вода.
— Не можеш. Никой не може да ме освободи. Аз отворих вратата между двата свята и не мога да я затворя. Никой не може да я затвори. Тя никога вече няма да се затвори. Тя влече, влече ме. Трябва да се върна при нея. Трябва да мина през нея и да се върна обратно тук, в праха и студа, в мълчанието. Тя ме засмуква. Не мога да си отида от нея, не мога да я затворя. Накрая ще погълне цялата светлина на света. Всички реки ще заприличат на Сухата река. Няма сила, която да затвори вратата, която отворих аз!
Много странна бе тази смесица от отчаяние и мъст, от суета и ужас, звучаща в думите му.
— Къде е тя? — попита кратко Гед.
— Натам. Не е далеч. Можеш да стигнеш до нея. Но не ще успееш да сториш нищо. Не можеш да я затвориш. Дори да вложиш цялата си сила в това действие, няма да бъде достатъчно. Нищо не ще бъде достатъчно.
— Може би — отвърна Гед. — Ти си избрал отчаянието, ала помни, че ние още не сме направили този избор. Заведи ни там.
Слепият вдигна лице, върху което бе изписана борбата между страха и омразата. Омразата надделя.
— Няма да го сторя — каза той.
При тези думи Арен пристъпи напред и рече:
— Ще го сториш.
Слепият замръзна на мястото си. Обкръжаваше ги хладното безмълвие; мракът на царството на мъртвите обкръжаваше думите им.
— Кой си ти?
— Името ми е Лебанен. Гед заговори:
— Щом наричаш себе си крал, не можеш ли да разпознаеш кой стои пред тебе?
Коб отново остана напълно безмълвен. После, дишайки тежко, произнесе:
— Но той е мъртъв… Вие сте мъртви. Не можете да се върнете обратно. Оттук няма излизане. Вие сте хванати в капан!
Докато говореше, слабото сияние около него се стопи и те чуха как той се обърна и бързо потъна в тъмата.
— Освети пътя ми, повелителю — извика Арен и Гед издигна жезъла си над главата му, тъй че бялата светлина разцепи стародавния мрак, пълен със сенки и скали. Между тях бързаше високата, приведена фигура на слепеца, която се катереше нагоре по коритото на реката със странна, невиждаща, непоколебима походка.
Принцът го последва с меч в ръка; след него тръгна Гед.
Скоро Арен изпревари своя другар и светлината стана много слаба, препречвана от камъните и завоите на речното корито. Но шумът от крачките на Коб и усещането за неговото присъствие бе достатъчен пътеводител. Той изостана с увеличаването на наклона, вече беше по-близо. Те се изкачиха по стръмна клисура, задръстена от каменни късове. Сухата река, стеснявайки се към началото, се виеше между отвесни брегове. Скалите трополяха под краката и ръцете им, защото се налагаше да се катерят пълзешком. Арен долови, че е дошъл краят на теснината, втурна се с огромен скок към Коб, хвана ръката му и го задържа — там, сред нещо като скален басейн, широк пет-шест стъпки, който вероятно е бил езеро, ако тук някога е имало вода. Над него личеше урва от скали и камънаци, а сред тях се чернееше дупка — изворът на Сухата река.
Коб не се опита да се отскубне от него. Стоеше напълно неподвижен, докато приближаващата светлина от жезъла на Гед озаряваше сляпото му лице, извърнато към Арен.
— Това е мястото — изрече той накрая с подобие на усмивка върху устните. — Това е мястото, което търсите. Виждате ли го? Тук можете да се преродите. Трябва само да ме последвате. Ще получите безсмъртен живот. И ние ще царуваме заедно.
Арен погледна сухата, тъмна дупка, извора от прах, средището, където една мъртва душа, пропълзяла в пръстта и мрака, се раждаше отново мъртва. Стори му се отвратително и с пресипнал глас, борейки се с ужасното гадене, той произнесе:
— Нека се затвори!
— Да се затвори! — каза Гед, който стигна до тях.
Ръцете и лицето му излъчваха светлина, сякаш беше звезда, паднала в безконечната нощ. Сухият извор, вратата зееше отворена пред него. Бе широка и куха, но дълбока или плитка — не можеше да се определи. В нея нямаше нищо, където да кацне светъл лъч, който да зърнат очите. Бе празна. През нея не минаваше светлина, нито мрак, нямаше живот, нито смърт. Тя беше нищото. Път, който не извежда никъде.
Гед вдигна длани и произнесе нещо.
Арен продължаваше да държи ръката на Коб. Слепецът се бе облегнал с другата си ръка върху една канара. И двамата стояха неподвижно, приковани от заклинанието.
Цялото си умение, придобивано през живота, всичката пламенна страст на сърцето си вложи Гед, за да затвори тази врата, да възвърне отново целостта на света. И под властта на гласа и жестовете му скалите с усилие се задвижиха една към друга, за да се съединят, да се срещнат; и се доближиха. Но в същото време светлината все повече отслабваше, гаснеше от ръцете и лицето му, гаснеше от тисовия жезъл, докато по него остана само бледо сияние. На това мъждукане Арен видя, че вратата е почти затворена.
Слепият усети как скалите се задвижват изпод ръката му, как се съединяват. И почувства, че го напускат изкусността и мощта, чезнат, губят се. Той внезапно изкрещя:
— Не! — Отскубна се от Арен, хвърли се напред и сграбчи Гед в мощна сляпа хватка. Повали го под тежестта си и здраво сключи пръсти около шията му, за да го удуши.
Тогава момчето вдигна меча на Сериад и с всички сили стовари острието му право върху приведения врат със сплъстена коса.
Духът на живия притежава сила в света на мъртвите, а сянката на неговия меч — острота. Той отвори огромна рана, пробождайки гръбнака на Коб. Рукна черна кръв, осветена от сиянието на меча.
Но безполезно е да убиваш мъртвеца, а пък Коб бе мъртъв, мъртъв от години. Раната се затвори, поглъщайки кръвта си. Слепият се изправи в цял ръст и протегна дългите си ръце към Арен с лице, сгърчено от ярост и омраза — сякаш едва сега беше разбрал кой е истинският му враг и съперник.
Ужасно бе това съживяване след смъртоносния удар, тази невъзможност да умреш, толкова по-ужасно бе от всяка смърт, че у Арен лумна безумен гняв и като вдигна меча си, той отново го стовари със страшен напречен удар. Коб падна с разцепен череп и лице, оплискано с кръв, ала принцът веднага се спусна отгоре му, за да удари пак, преди раната да се затвори, да удря, до-като убие…
До него Гед, който се опитваше да се изправи на колене, произнесе някаква дума.
Чувайки неговия глас, Арен се сепна, сякаш нечия ръка спря меча му. Слепият, който беше почнал да се надига, също замръзна. Гед застана на крака, като леко се олюляваше. Когато успя да се задържи прав, Върховният жрец се обърна към скалите.
— Бъдете съединени! — произнесе той с ясен глас. Жезълът му очерта с огнени линии в процепа между камъните един знак — руната Агнен, Руната на края, която затваря пътищата и се изписва върху капака на ковчезите. И тогава проломът изчезна, стопи се кухината сред мрачните скали. Вратата се затвори.
Сухата земя потрепера под нозете им, силен гръм разтърси празното, неизменно небе и постепенно отзвуча.
— Със слово, което не ще бъде изречено до края на времето, те призовах. Със словото, изречено при Сътворението, сега те пускам на свобода. Върви свободен!
— И като се наведе над проснатия в краката му слепец, Гед прошепна нещо в ухото му, скрито под бялата сплъстена коса.
Коб се изправи. Бавно се озърна наоколо си, прогледнал. Видя Арен, после жреца. Не каза нито дума, но продължително стоя втренчен в тях с тъмните си очи. Неговото лице не изразяваше гняв, нито омраза, нито тъга. Обърна се полека, пое надолу по коритото на Сухата река и не след дълго се скри от погледа.
Светлината бе угаснала от жезъла на Гед и от лицето му. Той стоеше, потънал в мрак. Щом Арен се приближи, магьосникът хвана ръката му, за да се задържи прав. Внезапно го разтърси глухо ридание.
— Всичко свърши — промълви той. — Бе сторено.
— Да, сторено бе, скъпи повелителю. Трябва да вървим.
— Да. Да се връщаме у дома.
Гед изглеждаше объркан и изтощен. Последва Арен надолу по речното корито, пристъпяйки бавно и с усилие сред камъните и скалите. Арен го изчакваше. Когато бреговете на Сухата река се снижиха и наклонът не бе така стръмен, принцът се насочи към пътя, по който бяха дошли — дългия, безформен склон, извеждащ нагоре в мрака. След туй се обърна.
Гед нищо не каза. В момента, когато спряха, той се беше свлякъл върху една канара от лава, преизтощен, обвесил глава.
Арен бе разбрал, че пътят, по който се движеха, се затваряше след тях. Можеха да вървят само напред. Трябваше да изминат целия склон. „Дори твърде далеч не е достатъчно“ — помисли си момчето. Погледна черните върхове, студени и безмълвни на фона на застиналите звезди, ужасяващи. И още веднъж онзи потаен ироничен глас у него безмилостно заговори: „Насред пътя ли ще спреш, Лебанен?“
Той отиде до Гед и нежно му рече:
— Трябва да продължим, повелителю.
Жрецът не отвърна, но се изправи.
— Струва ми се, че трябва да вървим през планините.
— По твоя път, момчето ми — дрезгаво прошепна Гед. — Помогни ми.
И те се закатериха по билото от прах и шлака. Арен крепеше приятеля си, доколкото можеше. Пълен мрак обвиваше рътлините и склоновете и принцът трябваше да опипва пътя, тъй че му беше трудно да подкрепя Гед. Тежко, непосилно се вървеше, ала още по-тежко стана нагоре по стръмното. Коравите скали деряха ръцете като назъбено желязо. А ставаше и студено, все по-студено към върха. Мъчително бе да докосваш тази земя. Тя пареше като жив въглен, сякаш отдолу гореше огън. Обаче въздухът бе мразовит и мрачен. Нямаше ни звук, ни вятър. Острите скали се ломяха под нозете им, изплъзваха се изпод ръцете. Черни и отвесни бяха хребетите, бездните наоколо тънеха в сляп мрак. Долу зад гърба им чезнеше царството на мъртвите. Горе над тях се извисяваха върхове до звездите. И нищо не се помръдваше на длъж и шир из тези черни планини освен двете смъртни души.
Гед често се препъваше и от преумора губеше почва под краката си. Дишаше все по-трудно и когато ожулваше длани в скалите, се задъхваше от болка. Сърцето на Арен се свиваше, щом дочуеше стенанията му. Опитваше се да го задържи да не падне. Но пътеката често бе твърде тясна, за да вървят един до друг, и момчето минаваше напред и търсеше местата, където да стъпват. Ала накрая, на високия склон, стигащ до звездите, магьосникът се подхлъзна, свлече се и повече не стана.
— Повелителю — коленичи до него Арен и изрече името му: — Гед!
Той не се помръдна, нито проговори. Принцът го взе на ръце и го понесе по стръмнините. Най-сетне стигна до някакво равно пространство. Положи тялото на жреца и падна до него изтощен, целият в болки, загубил всяка надежда. Това бе пределът между двата черни върха, към който се беше стремил. Това бе проходът, финалът. Накрая на равното се издигаше ръбът на една скала — и отвъд нея цареше вечен мрак, а ситните звезди висяха неподвижни в черната бездна на небето.
Издръжливостта може да надживее надеждата. Когато събра сили, той упорито запълзя напред. Надзърна отвъд ръба на мрака. И под него, току отдолу, видя брега с цвят на слонова кост, белите и кехлибарени вълни, които се издигаха и разбиваха с пяна в пясъка, а над морето — слънцето, залязващо в златна омара.
Арен погледна назад към тъмата. Върна се, повдигна Гед, колкото можа, и пое с усилие нататък дотогава, докато не можеше повече. Скоро всичко свърши — жаждата и болката, и мракът, и светлината на слънцето, и шумът на развълнуваното море.
13. КАМЪКЪТ НА БОЛКАТА
Когато Арен се събуди, гъста мъгла скриваше морето, дюните и хълмовете на Селидор. Вълните с глух ромон се надигаха от мъглата и с шепот се връщаха обратно в нея. Имаше прилив и крайбрежната ивица бе много по-тясна, отколкото когато стъпиха тук за първи път. Дантелите от пяна по края на всяка вълна галеха отпуснатата лява ръка на Гед, който лежеше проснат с лице върху пясъка. Косата и облеклото му бяха мокри, а дрехите на Арен прилепваха ледени към тялото му, сякаш морето го бе обляло поне веднъж. Нямаше и следа от мъртвото тяло на Коб. Може би вълните го бяха отнесли навътре във водата. Но извърнеше ли глава, Арен виждаше зад себе си в мъглата огромното смътно туловище на Орм Ембар, приличащо на разрушена крепост.
Той се изправи, целият треперейки от студ. Едва стоеше на нозе, замръзнал, замаян от слабост, каквато те наляга, когато дълго си лежал обездвижен. Заклатушка се като пиян. Щом овладя краката си, отиде до Гед и го придърпа по пясъка малко по-далеч от вълните, обаче туй беше всичко, което успя да направи. Гед му се струваше много студен и много тежък. Той го бе пренесъл през границата от смъртта към живота, ала може би напразно. Долепи ухо до гърдите му, но не можеше да спре треперенето на крайниците и тракането на зъбите си, за да долови ударите на сърцето му. Стана и затъпка на едно място, за да се стопли, а сетне, тътрейки крака като старец, взе да дири вързопите. Бяха ги оставили до малък поток, който се спускаше от хребета на хълма, още отдавна, когато наближиха къщата от кости. Сега затърси това поточе, понеже в ума му имаше само една мисъл: вода, прясна вода.
Потокът се изпречи пред него съвсем неочаквано, вит и разклонен сякаш сребърно дърво по пясъка към морето. Той се свлече на земята и пи с лице, потопено във водата, с ръце, потопени във водата, поглъщайки я с цялата си душа и тяло.
Накрая се изправи и съзря отсреща огромен дракон.
Беше надвесил почти над него главата си с цвят на желязо и ръждивочервени петна около ноздрите, очните кухини и челюстите. Ноктите му се впиваха дълбоко в мекия влажен пясък край потока. Свитите криле едва-едва се виждаха, подобни на платна, а краят на тъмното му тяло се губеше в мъглата.
Не помръдваше. Може би стоеше там от часове, от години, от векове. Бе като излят от метал, изваян от скала — ала очите, в които не се осмеляваше да погледне, очите, приличащи на мазни кръгове върху вода, на жълтеникав дим зад стъкло, прозрачните, дълбоки, златисти очи наблюдаваха Арен.
Нищо не можеше да се направи. Той се вдигна на крака. Ако страшилището реши, ще го убие. Ако ли не, ще помогне на Гед, в случай че може да му се помогне. Принцът пое нагоре край малкия поток, за да търси вързопите.
Драконът не предприе нищо. Седеше неподвижно и наблюдаваше. Арен откри вързопите, напълни с вода меховете и се върна по пясъка при Гед. Отдалечил се едва на няколко крачки от потока, драконът изчезна в гъстата мъгла.
Арен даде на Гед да пие, обаче не можа да го повдигне. Жрецът лежеше отпуснат и студен, главата му тежко се оброни върху ръката на момчето. Мургавото му лице бе посивяло, носът, скулите и отдавнашните белези рязко се очертаваха. Тялото също изглеждаше отслабнало и догарящо, полумъртво.
Арен седна върху влажния пясък, положил главата на приятеля си върху своите колене. Мъглата ги обви в мек, смътен пашкул, който се избистряше над тях. Там някъде беше мъртвото туловище на Орм Ембар, а живият дракон ги чакаше край потока. На един друг бряг на Селидор стоеше лодката „Взор“, изпразнена от всякакви провизии. И по-нататък, на изток — морето. Отдалечени бяха може би на триста мили от най-близката земя на Западния разлив и на хиляда от Вътрешно море. Това бе твърде далеч. В Енлад обичаха да казват: „Далеч, колкото до Селидор.“ Легендите и приказките, които разказваха на децата, започваха така: „Някога, много отдавна, отдавна, колкото цялото време и далеч, далеч, колкото до остров Селидор, живял един принц…“
Той самият бе принцът. Но всичко в легендите само започваше така, а за него тук свършваше.
Не беше сломен. Въпреки умората н тревогата за другаря си не изпитваше горчивина или съжаление. Ала нямаше какво повече да се направи. Всичко бе направено.
Когато силите му се възвърнаха, реши да се опита да хване риба с въдицата, която лежеше във вързопа му. Защото, щом утоли жаждата си, започна да изпитва мъчителен глад, а пък всичката храна бе свършила с изключение на един корав хляб. Него щеше да пази, понеже като го размекне във вода, би могъл да нахрани Гед.
Само това му бе по силите. Всичко по-нататък изглеждаше неясно, обвито в сянка.
Той прерови джобовете си така, както седеше с Гед на колене в мъглата, за да види дали няма да открие някакъв полезен предмет. В единия джоб на дрехата си напипа нещо кораво и островато. Извади го и го огледа озадачен. Беше малко камъче, черно, поресто и твърдо. Едва не го захвърли. Но сетне усети колко ръбесто бе то в дланта му, колко яко и парещо, и колко тежко и разбра какво представляваше — скален отломък от Планините на Болката. Беше се търкулнал в джоба му, когато се е катерил нагоре или когато е пълзял по ръба на предела с Гед. Задържа в ръка този вечен спомен, камъка на Болката. Стисна го в юмрук, запази го. После се усмихна с усмивка тъжна и радостна, познал за първи път сам в живота си, без ничии похвали, тук, на края на света, победата.
Мъглите се раздвижиха и изтъняха. Далеч отвъд тях се провидя слънцето над открито море. Дюните и хълмовете се явяваха и чезнеха, безцветни и уголемени под воалите мъгла. Слънчевата светлина огря тялото на Орм Ембар, величествено в своята смърт.
Драконът с желязночерен цвят се бе свил неподвижно на отсрещния бряг на потока.
Следобед слънцето стана ясно и топло и прогори последните останки от мъгла във въздуха. Арен свали мокрите си дрехи, остави ги да се сушат и тръгна гол, препасан само с меча си. Остави и одеждите на Гед да съхнат на припек. Но макар че топлината го обгръщаше, лековита и упоителна, и бе огрян от слънце, Гед продължаваше да лежи неподвижен.
Чу се звук като от стържене на кръстосани шпаги. Драконът с метален цвят се надигна на кривите си крака. Раздвижи се и прекоси потока, влачейки по пясъка дългото си тяло с глух съсък. Арен зърна гънките на раменните му стави и шипестата броня, прорязана от белези като ризницата на Ерет-Акбе, съзря пожълтелите, притъпени зъби. Във всичко това, както и в уверените тежки движения, в дълбокото му, внушаващо страх спокойствие, той видя знака на възрастта — на преклонната възраст, на безпаметните години. И когато драконът спря на няколко стъпки от магьосника, Арен застана помежду им и попита на хардийски, защото не знаеше Древната реч:
— Ти ли си Калесин?
Нито дума не пророни страшилището, но като че ли се усмихна. После, навеждайки огромната си глава с опъната напред шия, погледна към Гед и произнесе името му.
Имаше могъщ и мек глас, дъхът му напомняше ковашка пещ.
Проговори още веднъж и още веднъж и на третия път жрецът отвори очи. След малко се опита да се повдигне и да седне, ала не успя. Арен коленичи до него и го подкрепи. Тогава Гед промълви:
— Калесин, сенванисен ар Роук.
Нямаше повече сила след тези думи. Отпусна глава на рамото на Арен и притвори клепачи.
Драконът не отвърна нищо. Той се сви както преди, без да помръдва. Мъглата отново прииждаше, забулвайки слънцето, което се спускаше над морето.
Принцът се облече и зави Гед с наметалото. Отливът бе последван от нов прилив и той реши да пренесе спътника си върху по-сухи дюни, защото почувства, че силите му се възвръщат.
Но когато се наведе да вдигне Гед, драконът протегна люспестия си крак и почти го докосна. Кракът притежаваше четири извити нокти и един заден шип, какъвто имат петлите, обаче този беше челичен, дълъг колкото острието на коса.
— Собриост — изфуча драконът като януарски вятър в замръзнали тръстики.
— Остави повелителя ми на мира! Той спаси всички ни, жертвайки силата и може би живота си! Остави го на мира!
Арен говореше разпалено и властно. Бе твърде потиснат, преизпълнен от уплаха и ужас, беше му дошло до гуша и искаше да се отърве от него. Разгневен бе на дракона заради огромните му размери и мощ, заради несправедливото му преимущество. Бе видял смъртта, беше вкусил смъртта и никаква заплаха нямаше власт над него.
Старият дракон Калесин го изгледа със своето продълговато, ужасно, златисто око. Неизмерими векове се таяха в дълбините на това око. Утрото на света светеше на дъното му. Макар да не срещна този поглед, Арен го усещаше отправен към себе си, дълбок, нежен и донякъде весел.
— Аро собриост — рече страшилището и изду ръждивите си ноздри, тъй че стаеният, задушен огън в тях просветна.
Принцът бе прихванал с ръка раменете на Гед, за да го повдигне, когато Калесин го спря с движението си и сега Гед извърна леко глава и прошепна:
— Той казва: „Качи се тук.“
Арен остана известно време неподвижен. Всичко това беше глупост. Но пред очите му бяха огромният ноктест крак, прострян, за да стъпят на него, и по-нагоре гънката на лакътя, а още по-нагоре издаденото рамо и мускулатурата на крилото, започващо от плешката: четири стъпала като на стълба. И там, току пред крилете и първия твърд като желязо шип на гръбначната броня, във вдлъбнатината на шията оставаше място, колкото да седнат двама души. Стига да бяха луди, загубили всяка надежда и разсъдък.
— Качи се! — произнесе Калесин на речта на Сътворението.
Принцът стана и помогна на приятеля си да се изправи. Гед държеше главата си вдигната и воден от ръката на Арен, се изкатери по тези странни стъпала. Двамата се настаниха в извивката на грубоватия врат на дракона. Момчето седна отзад, готово да подкрепи Гед при нужда. И двамата почувстваха как ги облъхва благотворна топлина като топлината на слънцето там, където се докосваха до кожата на дракона — животът гореше огнен под твърдата сякаш желязо броня.
Арен забеляза, че бяха забравили тисовия жезъл на жреца полузаровен в пясъка. Морето се опитваше да го отнесе. Той тръгна да слиза, за да го вземе, но Гед го спря.
— Остави го, Лебанен. Аз отдадох цялата си магическа сила край сухия извор. Вече не съм магьосник. Калесин се обърна и ги погледна отстрани. Древен смях се четеше в погледа му. Дали беше мъжки или женски дракон, не можеше да се каже. Какво мислеше, също не можеше да се узнае. Крилете му бавно се разпериха. Не бяха златни като на Орм Ембар, ами червени, тъмночервени като ръжда или кръв, като пурпурната коприна на Лорбанъри. Драконът издигна внимателно тези подобия на платна, за да не събори немощните си пътници. Предпазливо се сви и скочи подобно котка във въздуха, а пурпурните му криле заплющяха и ги понесоха отвъд мъглите, стелещи се над Селидор.
Калесин загреба вечерния въздух, изви се над открито море и полетя на изток.
В средата на лятото над остров Ули бе забелязан огромен дракон, който летеше ниско. След туй го видяха над Усидеро и северно от Онтуего. Макар че драконите всяват паника у населението от Западния разлив, което твърде добре ги познава, след като това страшилище отлетя и местните хора напуснаха укритията си, съзрелите го казаха:
— Не всички дракони са мъртви, както мислехме. Може би и не всички магьосници са мъртви. Полетът му бе прекрасен и величествен — изглежда, че е най-старият от всички дракони.
Никой не видя къде кацна Калесин. По тия далечни острови имаше гори и диви хълмове, рядко посещавани от човек, където дори спускането на едно чудовище може да остане незабелязано.
Но на Деветдесетте острова се вдигнаха писъци и олелия. Мъжете гребяха с лодките на запад между малките островчета и крещяха:
— Крийте се! Крийте се! Драконът от Пендор е нарушил дадената дума. Върховният жрец е загинал, а драконът е дошъл, жаден за жертви!
Без да се приземи, без даже да погледне надолу, грамадното желязночерно влечуго прелетя над малките островчета, градчета и ферми и не удостои дори с огнена струйка тези дребни риби. Премина над Гит и Серд, прекоси проливите на Вътрешно море и наближи Роук.
Човек не помни, едва ли и легендите помнят дракон, който се е осмелил да прехвърли видимите и невидимите стени на укрепения остров. Ала Калесин не се поколеба. Той се понесе на огромните си криле над западния бряг на Роук, над селищата и полята и тежко се спусна над зеления хълм край град Туил. После плавно се насочи към земята, разпери и отново сгъна червените си криле и се настани върху билото на Роукската могила.
Момчетата тичешком излязоха от Големия дом. Нищо не би могло да ги спре. Но въпреки младостта си те бяха по-бавни от своите учители и стигнаха могилата подир тях. Щом пристигнаха, Повелителят на градежа бе вече там, излязъл от своята Горска обител, светлата му коса грееше на слънцето. С него беше и Повелителят на промените, който преди две нощи се бе завърнал във вид на огромен морски орел, изтощен и с наранени криле. Прикован в тази форма от собствените си заклинания, той възвърна вида си чак след като стъпи в Горската обител през нощта, когато Хармонията се възстанови и проломът се съедини. Бе дошъл и Призователят, изпит и немощен, едва преди ден надигнал се от постелята. До него стоеше Вратарят. Тук бяха и другите учители от Острова на мъдреците.
Всички наблюдаваха как пътешествениците слизат, като единият подкрепяше другия. Видяха ги как се оглеждат със странно задоволство, сериозност и удивление. Драконът се сви и застина подобно камък, докато те се спуснаха от гърба му и се изправиха до него. Той извърна глава към Върховния жрец, който му говореше нещо, и му отвърна кратко. Посрещачите успяха да зърнат отстрани израза на това златисто, студено, насмешливо око. Онези, които разбираха, чуха как драконът каза:
— Доведох младия крал в неговото кралство и стария човек в неговия дом.
— Той е малко по-далеч, Калесин — промълви Гед. — Още не съм стигнал там, където трябва да отида.
Жрецът погледна надолу към покривите и кулите на Големия дом, озарени от слънцето, и леко се усмихна. После се извърна към Арен, който стоеше висок и строен в протритите си дрехи и едва се държеше на крака от умора след дългия полет и от удивление след всичко преживяно. Гед коленичи пред него и сведе посивялата си глава пред очите на всички.
Сетне се изправи и целуна младежа по бузата с думите:
— Когато се възкачиш на трона си в Хавнър, скъпи мой приятелю и повелителю, царувай дълго и мирно.
След това погледна учителите и младите магьосници, момчетата и градските люде, скупчени по склоновете и в подножието на могилата. Лицето му бе спокойно, а очите му се смееха почти като очите на Калесин. Обърна се и отново се изкачи по крака и рамото на дракона, за да възседне шията му, макар и без юзди между огромните дъги на крилете. Тогава те се разпериха с грохот и старият Калесин подскочи във въздуха. Драконовата паст гръмко избълва огън и дим, заплющяха крилете му. Страшилището възви в кръг над хълма и полетя на североизток към онази част на Землемория, където се намира планинският остров Гонт.
Повелителят на вратата каза усмихнат:
— Неговото дело е свършено. Той се завръща у дома.
И всички гледаха след дракона, който се рееше между морето и слънцето, докато се загуби от погледа.
В „Подвизите на Гед“ се говори, че някогашният Върховен жрец отишъл на коронацията на Единния крал на всички острови в Кулата на меча в Хавнър, сърцето на света. Пее се в песента, че когато церемонията свършила и пиршествата започнали, той си тръгнал и се спуснал сам към хавнърското пристанище. Там, във водата, чакала една стара, обрулена от бури и протрита от годините лодка, празна и без платно. Гед повикал лодката с името й „Взор“ и тя дошла при него. Щом се качил в нея, Гед обърнал гръб на сушата и лодката поела без вятър, платно или весла. Понесла го надалеч от пристан и уют, на запад покрай островите, през морето. И повече нищо не се чуло за него.
Ала на остров Гонт разправят историята по-различно. Казват, че младият крал Лебанен самичък дошъл в Гонт да покани Гед на коронацията. Обаче не го намерил нито на гонтийското пристанище, нито в Ри Алби. Никой не можал да му каже къде е, знаели само, че бил тръгнал през горите към планината. Казват, че често ходел там и с месеци не се завръщал и никой не познавал пътищата на неговата самота. Някои предложили да го потърсят, но Единният крал им забранил с думите:
— Той владее по-велико царство от моето.
И тъй, кралят напуснал планината, качил се на кораба и се завърнал в Хавнър, за да получи короната.
Книга четвърта
Техану
ЗЛОДЕЯНИЕТО
Когато Флинт, фермерът от Средната долина, умря, неговата вдовица остана да живее в стопанството. Синът й беше отплавал из моретата, дъщеря й се омъжи за един търговец от Валмаут и майка им заживя във фермата Оук сама. Говореше се, че била много почитана в онази далечна страна, откъдето бе дошла. Вярно, че магьосникът Оджиън често я навестяваше, но какво толкова — малко ли всякакви хорица посещаваше той?
Името й бе чуждоземно, ала Флинт я наричаше Гоха, което в Гонт означава бял паяк. Това име й прилягаше: тя беше белокожа, дребничка и също като паяк умееше да изприда козята вълна и овчето руно. И ето че сега стана вдовицата Гоха — стопанка на стадо овце, една овощна градина с круши, две наемни къщички, стария каменен фермерски дом под дъбовете и семейната гробница на хълма, където Флинт почиваше на собствена земя.
— Винаги съм живяла край гробници — бе казала на дъщеря си.
— О, мамо, ела да живееш с нас в града! — настояваше Апъл, но вдовицата не искаше да се разделя със своята самота.
— Може би по-късно, когато дойдат децата и имаш нужда от помощ — отвръщаше тя и с удоволствие гледаше сивооката си дъщеря. — Не сега. В момента не съм ти потребна, а и тук ми е добре.
Щом Апъл се върна при младия си съпруг, вдовицата затвори вратата и застана на каменния под в кухнята на фермерската къща. Мръкнало бе, обаче Гоха не запали осветлението. Спомни си как нейният съпруг палеше лампата: ръцете, огънчето, съсредоточеното, мургаво лице в светлината на пламъка. Къщата тънеше в тишина.
„Навремето живеех сама в подобен притихнал дом — помисли си тя. — И ето че отново ще живея.“
Сетне пална лампата. Един късен следобед, в самото начало на горещините, забързана по прашния път, от селото пристигна Ларк, отколешна приятелка на вдовицата.
— Гоха! — провикна се тя, като я видя да плеви из бобените лехи. — Гоха, случило се е нещастие. Голямо нещастие. Можеш ли да дойдеш?
— Да — отвърна вдовицата. — Какво е станало?
Ларк си пое дъх. Беше пълна, простовата жена, чието тяло вече не отговаряше на името[5] й. Някога бе стройна, красива девойка, сближила се с Гоха, без да обръща внимание на слуховете за белоликата каргадска вещица, която Флинт бил прибрал в къщата си. Оттогава, та досега те си поддържаха приятелството.
— Едно дете е изгоряло — каза Ларк.
— Чие дете?
— На скитниците.
Гоха отиде да притвори вратата и двете тръгнаха по алеята. Ларк продължаваше да говори, както си вървяха. Тя едва си поемаше дъх, цялата потна, Ситните семенници на високите треви, ограждащи алеята, я удряха по бузите и челото и тя ги отмахваше, без да се спира.
— Бяха отседнали в ливадите край реката от месец насам. Някакъв мъж, който се представяше за калайджия, но всъщност бе крадец, и една жена с него. Имаше и друг, по-млад, дето постоянно се мъкнеше с тях. Изобщо не работеха, Крадяха, просеха и се прехранваха на гърба на жената. Знаеш как е сега. Правят шайки по пътищата, нападат ферми. На твое място бих си заключвала вратата в тия времена. И тъй, онзи, по-младият, влиза в селото — аз стоях пред къщи — и ми вика: „Детето е зле.“ Почти не бях виждала това момиченце. Беше като малка къртица — светкавично се губеше от погледа, така че не бях сигурна има ли го изобщо. „Какво му е? — попитах аз. — Да няма температура?“ А оня отвръща: „Изгори се, както палеше огъня.“ И преди да сваря да тръгна подире му, се изпари. Изчезна, Докато стигна реката, другите двама също бяха изчезнали. Изпарили се. Нямаше никого. Целият им катун бе отнесен. Само огнището беше останало и още тлееше. Точно до него, на земята…
Ларк измина няколко крачки в мълчание. Взираше се право пред себе си, не поглеждаше Гоха.
— Дори едно одеяло не бяха метнали отгоре му — каза тя.
Продължи да крачи.
— Блъснали го в разпаления огън — Ларк преглътна и избърса полепналите по разгорещеното й лице семенца. — Можеше да се помисли, че е паднало, но нали ако е било в съзнание, щеше да се опита да се спаси. Сигурно са го пребили от бой, сметнали са, че е мъртво, и са решили да скрият какво са му сторили, та затова…
Отново помълча и пак подзе:
— Може и да не е младият мъж. В края на краищата може тъкмо той да го е измъкнал от огъня. Може да е бил бащата. Не зная. Няма значение. Кой знае? Кой го е грижа? Кой го е еня за това дете? Какво ни кара да вършим онова, което вършим?
Гоха тихо попита:
— Ще оживее ли?
— Нямам представа — отвърна Ларк. — Може и да оживее.
След известно време, когато наближиха селото, тя рече:
— Не зная кое ме накара да дойда при теб. Айви е там. Нищо не може да се направи.
— Дали да не отида до Валмаут и да доведа Бийч?
— И той не може да стори нищичко. Няма как — няма как да се помогне. Затоплих момичето. Айви му даде билкова отвара и му бая за сън. Занесох го у дома. Трябва да е шест-седем годишно, обаче не тежи дори колкото двегодишно дете. Още не се е събудило, но диша много тежко… Не зная дали ще успееш да помогнеш, ала имах нужда от теб.
— И аз искам да дойда — промълви Гоха.
Но преди да стигнат къщата на Ларк, тя притвори клепачи и дъхът й спря от някакъв ужас.
Децата на стопанката бяха изпратени навън и домът бе притихнал. Момиченцето лежеше в безсъзнание върху леглото на Ларк. Селската врачка Айви го беше намазала с мехлем от омайна леска и нещо универсално за по-малките изгаряния, без да докосва дясната страна на лицето и дясната ръка, които бяха изгорени до кости. Бе начертала руната Пир над възглавницата му и бе спряла дотук.
— Можеш ли да направиш нещо? — попита Ларк шепнешком.
Гоха се загледа в изгореното дете. Ръцете й бяха неподвижни. Поклати глава.
— Нали си се учила да лекуваш в планината? — В гласа на Ларк звучаха стаена болка, ярост, срам.
— И самият Оджиън не би го изцерил — каза вдовицата.
Ларк извърна очи, прехапала устни, и заплака. Гоха я прегърна и погали посивялата й коса. Двете постояха в прегръдка.
От кухнята се появи Айви и щом видя Гоха, се намръщи. Макар вдовицата да не правеше магии и заклинания, говореше се, че преди да дойде в Гонт, е живяла при магьосника от Ри Алби и е познавала Върховния жрец на Роук. Явно притежаваше странни и неведоми способности. Врачката я ревнуваше заради нейната привилегированост. Тя доближи до леглото, забърка смес в една чиния и я постави на огъня, непрекъснато повтаряйки някакво лечебно заклинание. Изгореното момиченце се разкашля и се приповдигна от вонята на пушека, като все се гушеше и трепереше. Чуваше се затрудненото му, кратко и учестено дишане. То погледна към Гоха с единственото си око.
Вдовицата пристъпи напред и хвана лявата ръка на детето. Заговори му на своя език:
— И аз съм им служила, но ги напуснах. Няма да те дам на тях.
Момичето се бе втренчило в нея или в нищото, правейки усилия отново и отново да си поеме дъх.
СОКОЛОВО ГНЕЗДО
Една година след това, в горещите и дълги дни подир Големия танц, по пътя към Средната долина от север дойде вестоносец и запита къде живее вдовицата Гоха. Хората от селото го упътиха и той пристигна във фермата Оук късно следобед. Беше човек с остри черти на лицето и живи очички. Погледна Гоха и стадото овце зад гърба й и рече:
— Хубави агънца. Магьосникът от Ри Алби те вика.
— И е изпратил тебе? — премига учудено и недоверчиво Гоха. Когато се нуждаеше от нея, Оджиън използваше по-надеждни и бързи вестители — зова на някой орел или собствения си глас, който й нашепваше: „Ще дойдеш ли?“
Човекът кимна.
— Болен е — каза той. — Ще ми продадеш ли някое от тези агнета?
— Бива. Разбери се с овчаря. Ей го там, до оградата. Ще хапнеш ли? Можеш да пренощуваш тук, ако искаш, но аз трябва да вървя.
— През нощта ли?
Тоя път в строгия й поглед нямаше учудване.
— Не мога да чакам — отвърна тя.
Поговори за минутка със стария овчар Клиърбрук и се обърна, поемайки към къщата, издигната край гробището под дъбовете. Вестоносецът я последва.
В кухнята, застлана с каменен под, едно дете, което той погледна само веднъж и веднага извърна глава, му поднесе мляко, хляб, сирене и пресен лук, сетне излезе безмълвно. То отново се появи заедно с жената: и двете приготвени за път, нарамили леки кожени торби. Вестоносецът тръгна заедно с тях и вдовицата заключи вратата на фермата. Всички потеглиха. Мъжът пое по своята задача, понеже известието от Оджиън бе само услуга наред със сериозната работа, която имаше да върши — да купи овни за разплод за господаря на Ри Алби. Гоха и детето се сбогуваха с него на селския кръстопът. Те се отправиха на север, откъдето той беше дошъл, после на запад към подножието на планината Гонт.
Вървяха, докато дългият летен здрач се сгъсти. Тогава свърнаха от тесния път и отседнаха в една долчинка край бърз, тих ручей, в който между гъстите клонаци на върбите се оглеждаше бледото вечерно небе. Гоха направи постеля от суха трева и върбови листа, скрита зад шубраците като заешко леговище, и сложи на нея детето, завито в одеяло.
— Ето че сега си сякаш в пашкул — каза тя. — На сутринта ще се превърнеш в пеперуда и ще излетиш.
Вдовицата не запали огън, а легна, загърната в наметката си, и се загледа в звездите, които изгряваха една по една, вслушана в тихия ромон на ручея, докато заспи.
Щом се събудиха в утринния студ, Гоха накладе малък огън, стопли вода и приготви овесена каша за себе си и за детето. Крехката озлочестена пеперудка излезе трепереща от своя пашкул и жената охлади тигана в росните треви, за да може тя да го хване и да яде от него. На изток високото, тъмно било на планината започна да просветлява, когато те отново поеха по пътя си.
Вървяха през целия ден с крачката на дете, което често се уморява. Вдовицата копнееше в сърцето си да побърза, но ходеше бавно. Не би могла дълго да носи момичето на ръце, затова му разказваше истории да го развлича.
— Сега ще отидем при един човек, един много стар човек, който се нарича Оджиън — говореше тя, докато се влачеха нагоре из тесния път, виещ се през гората. — Той е мъдър старец и магьосник. Знаеш ли какво е това магьосник, Теру?
Даже и да имаше име, момиченцето не го помнеше или не искаше да го каже. И Гоха го кръсти Теру.
Детето поклати глава.
— Аз също не зная — кимна жената. — Но зная какво умеят магьосниците. Когато бях млада — по-голяма от тебе, ала все пак млада, — Оджиън беше мой баща, така както аз съм ти майка сега. Той се грижеше за мен и се опитваше да ме научи каквото е нужно. Живеехме заедно, въпреки че за него бе по-добре да се скита сам. Обичаше да се разхожда из тези пътеки, по които вървим днес, в горите, сред запустели места. Кръстосваше навред из планините, наблюдаваше, вслушваше се. Винаги слушаше. Затова го наричаха Мълчаливия. С мене обаче говореше. Разправяше ми истории. Не само ония героични предания за царе и подвизи от едно време, които всички са чували, но и такива, които знаеше единствено той.
Тя измина няколко крачки, преди да продължи:
— Ще ти разкажа една от тези истории. Магьосниците умеят да се превръщат в нещо друго — да приемат друга форма. Те наричат това преобразяване. Дори и обикновен магьосник ще направи така, че да изглежда като животно например, сякаш си е поставил маска, и в първия момент човек не може да каже какво точно вижда. Ала големите магьосници и жреците отиват още по-нататък. Те могат да станат самата маска, наистина да се превъплътят в друго същество. Ако някой от тях иска да преплава морето, обаче няма лодка, може да се превърне в чайка и да прехвръкне отвъд. Но трябва да внимава. Остане ли по-дълго птица, той започва да мисли като птица и забравя да разсъждава като човек. Тогава може да отлети, без да успее да се върне отново към човешкия си облик. Говори се, че навремето имало един велик магьосник, който обичал да се преобразява в мечка. Правел го твърде често, накрая останал мечка и удушил собствения си малък син. Наложило се да го преследват и убият. Ала Оджиън обичаше понякога и да се шегува на тази тема. Веднъж, когато в килера му се бяха вмъкнали мишки и изгризали сиренето, той залови една със заклинание, хвана я ей така, погледна я в очите и й рече: „Нали те предупредих да не се правиш на мишка!“ И в първия момент аз си казах, че говори сериозно…
Гоха помълча, сетне продължи:
— Историята, която ще чуеш сега, е за нещо подобно на превъплъщение. Но според Оджиън става дума за по-висше изкуство — как да имаш две същности едновременно, в една и съща форма, — а то вече надхвърля силата на магьосниците. Той бил свидетел на това в едно селце край северозападното крайбрежие на Гонт, наричано Кемай. Там живеела старица, рибарска жена, която не била нито магьосница, нито учена. Ала умеела да съчинява песни. Случило се така, че Оджиън узнал за нея. Един ден, както се разхождал край брега по онези места, което обичал да прави, той дочул някой да пее — рибари шиели мрежи, поправяли лодки и си тананикали, докато работели:
Ето думите, които чул Оджиън, и понеже не ги бил слушал никога преди, попитал каква е тази песен. И тъй, от отговор на отговор намерил се един селянин, дето му казал: „Това е песен на жената от Кемай.“
Тогава Оджиън отишъл в Кемай, в малкото рибарско пристанище, където живеела тая жена. Открил къщичката й в ниското, близо до пристанищната дига, Почукал на вратата с магическия си жезъл. Тя излязла и му отворила.
Нали си спомняш, че децата също имат детски имена и всеки притежава име, с което го наричат хората, а понякога и прозвище. Хората могат да се назовават един друг по най-различен начин. Ти си моята Теру, но щом пораснеш, може би ще носиш хардийско име. Пък когато, живот и здраве, станеш жена, можеш да получиш и истинското си име. То ще ти бъде дадено от човек с голяма сила, от магьосник или жрец, защото те владеят умението да даряват имена. И него ти навярно никога няма да кажеш на друг, понеже в звуците му е заключена твоята същност. То е твоята сила, твоята власт; но за друг човек би било риск и товар, който трябва да се дава само при крайна нужда и доверие. Ала един велик магьосник ще го знае и без да му го съобщаваш, защото той знае всички имена.
И така, Оджиън спрял пред вратата на къщурката край морската дига и старицата му отворила. И ето че магъосникът отстъпил, издигнал високо жезъла си и се заслонил с ръка като от огън. В своето удивление и страх Оджиън произнесъл истинското й име: „Драконе!“
И в този момент, както разправяше той, на вратата вече не виждал жената, а ослепителни пламъци и сиянието на златистите люспи, нокти и огромните драконови очи. Казват, че човек не бива да наднича в очите на дракона.
После всичко това изчезнало и пред него застанал не дракон, ами обикновена старица — малко прегърбена, висока, побеляла рибарска жена с едри длани. Двамата стояли и се гледали. Най-сетне тя рекла: „Влез, господарю Оджиън.“
И магьосникът влязъл. Старицата го нагостила с рибена чорба, нахранил се той, заприказвали се край огъня. Оджиън предположил, че тя владее изкуството да се преобразява, но не знаел дали е жена, която може да се превръща в дракон, или дракон, който умее да се преобрази на жена. Затова я попитал направо: „Жена ли си ти или дракон?“
Тя не отвърнала, а казала само: „Ще ти изпея една песен.“
Малко камъче бе влязло в обувката на Теру. Спряха се да го извадят и после много бавно продължиха, защото пътят се виеше стръмно между отвесните скали, обрасли отгоре с гъсталаци, където пееха цикади в лятната горещина.
— Ето историята, която тя изпяла на Оджиън. Когато Сегой въздигнал островите на света изпод морето в началото на времето, драконите били първите, родили се от земята и вятъра, духащ над нея. Така се пее в песента на Сътворението. Но в нея се казва още, че в началото драконите и хората били едно цяло. Те представлявали един народ, една крилата раса и говорели истинния език.
Ала нищо не може да съществува, без да се развива. И ето че някои дракони все повече обиквали летежа и необята и все по-малко имали нещо общо с труда и съзиданието, с учението и познанието, с домовете и селищата. Те искали само да летят, все по-далеч и по-далеч, да ловуват и да се хранят със своята плячка, неуки и нехайни, стремейки се към все по-голяма свобода.
Други от драконовия народ се интересували по-слабо от летене, а вместо това започнали да трупат съкровища, вещи, знания. Те взели да строят къщи и крепости, където да си държат богатствата, за да предават натрупаното в наследство на децата си, и се стремели да събират все повече и повече. И ето че започнали да се страхуват от прелетните дракони, които можели да долетят и да унищожат скъпото им имане, да го подпалят с огнения си дъх от чисто невнимание или от жестокост.
Дивите дракони въобще не се бояли. Те не научавали нищо. Понеже били невежи и лишени от страх, не умеели да се спасяват, когато нелетящите дракони им поставяли клопки като на животни и ги умъртвявали. Но тогава други диви дракони долитали и подпалвали красивите къщи, рушели, убивали. Най-силните и най-умните първи се избивали. Най-страхливите се спотайвали по време на битките и щом нямало вече къде да се скрият, забягвали. Те се възползвали от своите умения, правели лодки и отплавали с тях далеч на изток, далеч от западните острови, където великите крилати водели война помежду си сред съсипаните крепости.
И тъй, онези, които били едновременно и дракони, и хора, се променили, превръщайки се в два народа: драконите, винаги по-редки и по-диви, разединявани от тяхната нескончаема и безумна алчност и гняв в отдалечените острови на Западния разлив; и човешкият род, винаги по-многоброен из богатите селища и градовете на югоизток, във Вътрешните острови. Ала сред тях останали някои, дето съхранили драконовото познание — истинния език на Сътворението, — и това са днешните магьосници.
Но както се пее в песента, между нас има хора, които помнят, че някога са били дракони, и сред драконите се срещат такива, които знаят родството си с хората. И те твърдят, че когато единният народ се разделил, някои — едновременно човеци и дракони — отишли не на изток, а на запад, в открито море, и стигнали обратната страна на света, Там те живеят в мир — огромни крилати същества, свободни и мъдри, с човешко съзнание и с драконови сърца… И тъй, рибарската жена пеела:
Това била историята, която разказала старицата от Кемай, и тя завършвала с тези думи.
Тогава Оджиън рекъл: „Когато те видях в първия момент, съзрях истинската ти същност. Тая жена, застанала отсреща ми пред камината, не е онова, което изглежда.“
Старицата тръснала глава и казала: „Де да беше така просто!“
След известно време Оджиън се върнал в Ри Алби. И щом ми разправи тази история, добави:
„Оттогава насам все се чудя дали някой, човек или дракон, е стигал толкова далеч на запад и кои сме ние, в какво се крие нашата цялостност…“
— Не огладня ли, Теру? — попита Гоха. — Онуй място зад завоя изглежда удобно за сядане. Може би оттам се вижда пристанището на Гонт, долу, в подножието на планината. То е голям град, по-голям от Валмаут. Като завием, ще седнем да починем малко.
От възвишението те наистина зърнаха ширналите се гористи склонове чак до града с неговия залив и канарите, препречващи достъпа до брега, а също и лодките, които върху тъмните вълни напомняха дървени черупки или водни бръмбари. Далеч пред тях по пътя и малко над него от планинския скат се издаваше една скала — Откосът, на който се намираше Ри Алби, Соколово гнездо.
Теру не се оплакваше, но когато Гоха скоро каза „Искаш ли да тръгваме?“, детето, седнало между бездните на небето и морето, кимна утвърдително. Слънцето бе топло и те бяха вървели дълго след закуската в долчинката.
Вдовицата извади бутилка вода да пийнат по глътка. После измъкна пакетче стафиди и орехи и го подаде на детето.
— Вече се вижда мястото, където отиваме — съобщи тя. — Ще ми се да стигнем преди мръкване, ако можем. Нямам търпение да срещна Оджиън. Ще се умориш, но ние няма да бързаме прекалено. Още тази вечер ще сме там по живо, по здраво. Вземи пакетчето и го прибери в колана си. Стафидите и ядките ще те подкрепят. Искаш ли жезъл — като магьосник — да се подпираш?
Теру кимна, дъвчейки. Гоха измъкна ножче и отряза тънко лесково стъбло за детето, а сетне, щом съгледа една паднала на пътя елша, отчупи клон и го одяла, за да си направи здрава и лека тояга.
Отново потеглиха. Момичето вървеше с усилие и се залъгваше със стафидите. Гоха запя, развличайки и двете — любовни и пасторални песни и балади, които бе научила в Средната долина. Ала изведнъж гласът й секна насред мелодията. Жената спря и посочи предупредително с ръка.
Четиримата мъже на пътя пред тях ги бяха видели. Нямаше смисъл да се крият в гората, докато отминат или ги изпреварят.
— Това са просто пътници — каза тихо тя на Теру и продължи да върви, като здраво хвана елшовата тояга.
Онова, което Ларк бе споменала за банди и крадци, не бяха само вайкания, присъщи на всички стари хора, че нещата не са както едно време и че светът не върви на добро. През последните седем години ставаха размирици и цареше подозрителност в селищата на Гонт. Младежите се държаха като чужди сред своите, не тачеха гостоприемството, крадяха, продаваха откраднатото. Ширеше се просията, а неудовлетворената просия таеше заплаха от насилие. Жените не смееха да се движат сами из пътищата и съжаляваха, че са загубили свободата си. Някои млади жени забягваха и се присъединяваха към бандите на крадците и бракониерите. Често преди да е изтекла и година, те се връщаха у дома свъсени, целите в синини и бременни. А сред селските врачки и знахарки се разпространяваха слухове, че занаятът не върви: магиите, които винаги бяха лекували, вече не церяха; заклинанията за намиране на загубени вещи не помагаха нищо или откриваха не това, което трябва; любовното биле караше мъжете да полудяват не от копнеж, ами от убийствена ревност. И най-лошото, говореше се, че самозванци, дето нямат и понятие от изкуството на магията, от неговите закони, ограничения и опасностите при нарушаването им, се представяха за хора на силата и обещаваха удивителни богатства и здраве на своите следовници, та дори и безсмъртие.
Айви, знахарката от селото на Гоха, бе споменавала нещо смътно за отслабването на вълшебствата; Бийч, магьосникът от Валмаут — също. Той беше проницателен и скромен човек, притекъл се на помощ на Айви да сторят малкото, което можеха, за да облекчат болките на Теру и да излекуват белезите й. Бийч бе казал на вдовицата:
— Време, когато се случват подобни неща, е време на гибел, краят на една епоха. Колко векове изминаха, откакто няма крал в Хавнър? Не може да продължава така. Трябва отново да се обединим, ако не искаме да се затрием остров срещу остров, човек срещу човека, баща срещу детето си…
Беше я погледнал някак смирено, но в същото време с ясния си проницателен взор.
— Пръстенът на Ерет-Акбе е върнат в Хавнърската кула — продължи той. — Аз зная кой го е върнал… Върху среброто му е изписан знакът на новата епоха, която ще дойде! Ала ние не се възползвахме от него. Нямаме крал. Нямаме обединителен център. Ние трябва да открием своето сърце, своята сила. Може би най-сетне ще се намеси самият Върховен жрец.
И бе добавил поверително:
— В края на краищата нали е от Гонт?
Но не се чуваше нито Върховният жрец да е сторил нещо, нито някакъв наследник на трона в Хавнър да се е появил. И работите вървяха зле.
Затова и Гоха изгледа мъжете отпред със страх и прикрит гняв. Те отстъпиха встрани по двама, за да им направят място да минат.
Както крачеха, без да се озъртат, Теру се притисна към вдовицата с наведена глава, обаче не посмя да я хване за ръката.
Един от четиримата, широкоплещест мъж с остри черни мустаци, които се пъхаха в устата му, се провикна с тънка усмивка:
— Хей, вие!
Но Гоха се обади едновременно с него и още по-силно:
— Махайте се от пътя ми! — и издигна елшовата тояга, сякаш беше магически жезъл. — Тръгнала съм по работа при Оджиън!
Тя премина между мъжете право напред, а Теру подтичваше до нея. Непознатите, взели дързостта за магьосничество, застинаха по местата си. Вероятно името на Оджиън все още криеше сила. Или пък сила се криеше у нея или Теру. Защото щом двете се отдалечиха, единият от мъжете каза:
— Е, видяхте ли? — и плю, размахвайки ръце да пропъди злите духове.
— Вещица с нейното чудовищно дете! — кимна втори. — Остави ги, нека вървят!
Трети, с кожена шапка и кожен жакет, се спря и загледа за момент, докато другите се влачеха по пътя си. Лицето му изглеждаше болно и сломено, ала въпреки това той сякаш се канеше да последва жената и детето. Тогава мустакатият му подвикна:
— Хайде, Хенди! — и онзи се подчини.
Когато се изгубиха от погледа на мъжете зад завоя, Гоха трябваше да вземе Теру на ръце и да избърза с нея. Скоро се принуди да я пусне и да спре задъхана. Детето не зададе никакъв въпрос и с нищо не я забави. Веднага щом Гоха можа да тръгне отново, момичето я последва със сетни сили, стискайки я за ръката.
— Почервеняла си като огън — каза то. Теру говореше рядко и не много ясно, понеже имаше доста дрезгав глас, но вдовицата я разбираше.
— Ядосана съм — опита да се засмее Гоха, — а когато съм ядосана, почервенявам. Като твоите хора, ония мургави диваци от Запада… Погледни този град пред нас, трябва да е Оук Спрингс. Това е единственото селище тъдява. Ще спрем там да починем малко. Може би ще намерим и мляко. Ако решиш, че после можем да продължим към Соколово гнездо, надявам се да стигнем около полунощ.
Детето кимна. Отвори пакетчето си със стафиди и орехови ядки и си хапна няколко. Сетне поеха по своя път.
Слънцето отдавна бе залязло. Минаха през селището и наближиха къщата на Оджиън върху ръба на урвата. Първите звезди се показваха иззад скупчените тъмни облаци над високия хоризонт на морето. Подухваше бриз и брулеше ниските треви. Самотна коза блееше в ливадите над схлупената къщурка. Един прозорец мъждукаше с бледожълтеникава светлина.
Гоха подпря тоягата си и пръчката на Теру до вратата, хвана детето за ръка и почука.
Никой на отвърна.
Тя блъсна вратата и я отвори. Пламъците в огнището бяха угаснали, оставяйки само пепел и сгурия, но една газена лампа на масата пръскаше слаб светлик и от постелята си в далечния ъгъл на стаята Оджиън каза:
— Влез, Тенар.
ОДЖИЪН
Тя сложи детето да легне в западната ниша. Запали огъня. После отиде да седне до сламеника на Оджиън:
— Никой ли не се грижи за тебе?
— Отпратих ги да си вървят — прошепна той.
Лицето му беше мургаво и упорито повече от всякога, ала косата му бе прозрачно бяла и бледата светлина не хвърляше блясък в неговите очи.
— Така можеш да си умреш сам — каза ядосано гостенката.
— Помогни ми да го сторя — рече старецът.
— О, почакай — помоли се тя, клекна и долепи чело до дланта му.
— Не тази нощ — съгласи се той. — Утре.
Оджиън с последни сили вдигна ръка и поглади косата й.
Жената отново седна. Огънят се бе разпалил. По стените и ниския свод играеха светлини и още повече сгъстяваха сенките в ъглите на продълговатата стая.
— Ако можеше да дойде и Гед — промълви старецът.
— Изпратил ли си му известие?
— Той е загубен — каза Оджиън. — Загубен е. Като облак. Като мъгла, която се стеле над земята. Замина на запад. Само с един клон самодивско дърво. В гъстата мъгла. Загуби се моят Ястреб.
— Не, не, не — шепнеше тя. — Гед ще се върне.
Млъкнаха. Топлината на огъня проникна в тях и Оджиън ту се унасяше, ту пак се пробуждаше, а Тенар изпита удоволствие от почивката след дългото изтощително ходене. Тя бе носила Теру на ръце при последното изкачване, защото детето почна да се задъхва от умора, опитвайки се да върви бързо.
Тенар стана, стопли вода и изми от себе си праха на пътя. Свари мляко и хапна малко хляб, който намери в долапа на Оджиън. После отново седна до него. Докато магьосникът спеше, тя бдеше край леглото и размишляваше, наблюдавайки лицето му, светлината на огъня и сенките.
Спомни си онова момиче, приседнало мълчаливо и замислено в нощта много отдавна и много далеч оттук, едно момиче в стая без прозорци, което нищо не знаеше за себе си, освен че е било погълнато, жрица и слуга на земните сили на мрака. Сетне се сети за жената, заслушана в гъстата тишина на фермерската къща, докато мъжът и децата й спяха, за да размисли, да бъде поне час сама. Сетне видя вдовицата, довела тук едно изгорено дете, която седеше до този умиращ човек и чакаше той да се пробуди. Правеше онова, което бяха правили всички жени, всяка една от тях. Но Оджиън не я бе нарекъл с името на слугата, съпругата или вдовицата. Както и Гед в мрака на Гробниците на Атуан. Както твърде отдавна нейната майка, която си спомняше само по онуй топло усещане и представата за лъвска грива в светлината на огнището — майката, дала й името.
— Аз съм Тенар — прошепна тя. Огънят обхвана една суха борова клонка и лумна в яркожълт пламък.
Оджиън започна да диша трудно. Гостенката му помогна, доколкото можа, да се успокои. И двамата задрямаха за малко, тя клюмна край неговото омайно, унасящо мълчаливо присъствие, нарушавано само от най-странни думи. Внезапно посред нощ той се обади, все едно, че срещаше стар приятел:
— Значи си тук? Виждал ли си го?
А когато Тенар стана да накладе огъня, още веднъж заговори, този път сякаш с някого от отдавнашните му спомени, защото каза ясно като дете:
— Опитах се да й помогна, но покривът се срути. Срути се върху тях. От земетресението.
Тенар се заслуша. „Опитах се да й помогна“ — говореше през болка и със старчески глас някогашното момче. После почна да се задушава отново.
В ранни зори Тенар се събуди. Помисли си, че е от морския шум. Оказа се плющене на криле. Ято птици летеше ниско насам. Бяха толкова много, че крилете им вдигаха вихрушка и прозорецът потъмня от бързолетните им сенки. Изглежда, направиха един кръг около къщата, сетне отлетяха. Не издадоха нито звук, тъй че тя не разбра що за птици бяха.
На сутринта се появиха някои хора от Ри Алби — селището, на север от което се намираше домът на Оджиън. Дойдоха едно момиче козарче и една жена за млякото от кравите на магьосника. Пристигнаха и други да питат могат ли да помогнат с нещо. Мос, селската знахарка, опипа елшовата тояга и лесковата пръчка до вратата и надзърна вътре с надежда, но дори и тя не се осмели да влезе, а Оджиън викна от сламеника си:
— Кажи им да си вървят! На всички кажи да си вървят!
Той изглеждаше поукрепнал и се чувстваше по-добре. Когато малката Теру се събуди, старецът й заговори със сухия, ласкав, тих глас, който помнеше Тенар. Детето отиде да си играе на слънце и Оджиън запита вдовицата:
— Какво е това име?
Той знаеше истинния език на Сътворението, ала никога не бе учил каргадски.
— Теру означава пламък, пламтене — отвърна тя.
— Аха! — възкликна магьосникът и очите му проблеснаха, а веждите се свъсиха. Известно време не можеше да намери думи.
— От нея — каза той най-сетне, — от нея… От нея хората ще се страхуват.
— Те и сега се страхуват — рече горчиво Тенар.
Оджиън поклати глава.
— Научи я, Тенар — прошепна той. — Научи я на всичко! Не от Роук… Те се страхуват… Защо те оставих да си отидеш? За да я доведеш тук… Не е ли твърде късно?
— Успокой се, успокой се — нежно каза тя, защото старецът с мъка изричаше думите и едва си поемаше дъх. Пак поклати глава и изпъшка:
— Научи я.
След това млъкна.
Не искаше да яде и сръбваше само по малко вода. Към пладне се унесе. Събуди се късно следобед, промълви:
— Сега, дъще — и се изправи.
Тенар взе ръката му и му се усмихна.
— Помогни ми да стана.
— Не, не.
— Да — настоя той. — Навън. Не трябва да умра затворен.
— Къде искаш да ходиш?
— Където и да е. Но ако мога, по горската пътека — рече магьосникът. — По хълма над ливадата.
Щом видя, че Оджиън може да се изправи и е решен да излезе, тя му помогна. Отидоха заедно до прага, там той спря да огледа единствената стая на къщата си. В тъмния ъгъл отдясно на вратата бе облегнат неговият жезъл и просветваше. Тенар се протегна да му го подаде, обаче старецът кимна:
— Не, без него.
После се озърна отново, сякаш търсеше нещо забравено.
— Хайде — каза най-сетне той.
Когато свежият западен вятър го духна в лицето, Оджиън погледна нагоре към хоризонта и възкликна:
— Колко е хубаво!
— Позволи ми да накарам хора от селото да направят носилка и да те носят — предложи вдовицата — Всички те само чакат да сторят нещичко за тебе.
— Искам да се разхождам — отвърна старият човек.
Теру излезе край къщи и се загледа сериозно в Оджиън и Тенар, които вървяха стъпка по стъпка и спираха на всеки пет-шест метра, за да си поеме магьосникът дъх. Крачеха през гъсто обраслата ливада към гората, издигаща се от подножието на скалата стръмно нагоре по склона. Слънцето припичаше, а бризът довяваше хлад. Отне им много време да прекосят ливадата. Лицето на Оджиън бе посивяло и краката му трепереха като трева на вятъра, докато най-после стигнаха в самото начало на гората, малко навътре по планинската пътека. Там той се свлече в корените на едно дърво и се облегна на ствола му. Дълго не можеше нито да помръдне, нито да проговори. Цялото му тяло се тресеше от силните, неравни удари на сърцето. Накрая поклати глава и прошепна:
— Хубаво е.
Теру ги бе последвала от разстояние. Тенар отиде при нея, взе я на ръце и й каза нещо. Сетне се върна при Оджиън.
— Донесла е козяк — съобщи тя.
— Не ми е студено.
— На мен обаче ми е студено.
Усмивката потрепваше на лицето й. Детето приближи, влачейки козяка. Пошушна в ухото на Тенар и отново избяга.
— Хедър е съгласна да й помага, докато доят козите, и ще се погрижи за нея — обясни Тенар на Оджиън, — тъй че аз мога да стоя тук.
— Никога не ти е едно до главата — забеляза старецът с дрезгавия си шепот, който беше едничкият останал му глас.
— Така е. Винаги съм имала поне две грижи, а обикновено и повече — каза тя. — Но сега съм тук при теб.
Той кимна.
Дълго не проговори. Седеше облегнат върху ствола на дървото със затворени очи. Наблюдавайки лицето му, Тенар видя как то бавно се променя под лъчите на залеза.
Магьосникът отвори очи и надзърна през една пролука в листака към небето на запад. Сякаш съзерцаваше нещо — нещо, което ставаше в далечното, яснозлатисто пространство от светлина. Изведнъж прошепна колебливо:
— Драконът…
Слънцето бе залязло, вятърът — утихнал.
Оджиън погледна вдовицата.
— Край — промълви развълнуван той. — Всичко се промени!… Промени се, Тенар! Чакай… чакай тук за…
Тялото му се разтресе, олюля се сякаш клон под напора на буря. Задиша тежко. Очите му се затваряха и отваряха, взрени някъде отвъд нея. Докосна я по дланта. Тя се наведе към него. Старецът й каза истинското си име, за да остане след неговата смърт.
Улови се за ръката й, стисна клепачи и отново започна да си поема с усилие дъх, докато съвсем се задуши. Тогава легна като един от корените на дървото, а звездите изгряха и заблестяха в листака.
Тенар седеше заедно с мъртвия човек в мрака. Някакъв фенер мъждукаше подобно светулка оттатък ливадата. Тя бе метнала козяка върху двама им, но ръката й, която крепеше неговата, се вледени, сякаш държеше камък. Допря още веднъж чело до тази длан. Изправи се, схваната и замаяна, чувствайки тялото си някак особено, и отиде да посрещне оня, който идваше със светлината.
През тая нощ съседите на Оджиън останаха край него и той не можа да ги отпрати.
Замъкът на господаря на Ри Алби се намираше върху една гола скала на планинския склон над Откоса. Рано на другата сутрин, много преди слънцето да озари планината, магьосникът на служба при владетеля прекоси селището. Малко след това втори магьосник се заизкачва по стръмната пътека, извеждаща от пристанището Гонт. Бе тръгнал по тъмно. Разчуло се беше, че Оджиън е на смъртно легло, а и силата им бе такава, че бързо узнаваха за кончината на велик посветен.
Селището Ри Алби имаше и една врачка, дето вършеше по-простите работи: намиране на загубено, поправка на счупено, наместване на кости — неща, с които хората не искаха да безпокоят магьосника. Леля Мос беше мрачно същество, неомъжена, както повечето врачки, немита, с посивяваща коса, завита на странен кок, и зачервени от дима на билките очи. Тя прекоси ливадата с фенера и заедно с Тенар и другите остана да бди край тялото на Оджиън. Поставила бе восъчна свещ зад стъкло и бе запалила благовонни масла в глинен съд. Казала беше думите, които трябва да се кажат, и направила онова, което следва да се направи. Когато дойде време да се приготви тялото за погребение, тя погледна първо към Тенар, преди да го докосне, сякаш чакаше разрешение, и сетне продължи със задълженията си. Селските баячки се грижеха за упокоя на мъртвия, а често и за погребалния ритуал.
Щом от замъка пристигна магьосникът — висок млад човек със сребрист жезъл от бор, — и другият магьосник от пристанището Гонт също дойде — набит мъж на средна възраст с къс жезъл от тис, леля Мос не вдигна към тях зачервените си очи, ами бързо се поклони и се оттегли, като прибра своите жалки муски.
Когато полагаше трупа, както трябва да бъде погребан — обърнат наляво, с присвити колене, — тя сложи в отворената му нагоре лява длан малко вълшебно вързопче, нещо, завито в мека козя кожа и завързано с цветен канап. Магьосникът от Ри Алби го махна с върха на жезъла си.
— Изкопан ли е гробът? — попита магьосникът от пристанище Гонт.
— Да — отвърна другият от Ри Алби, — изкопан е в замъка на моя господар.
И посочи към билото на планината.
— Ясно — рече човекът от Гонтийското пристанище. — Мислех, че нашият магьосник трябва да бъде погребан в града, който спаси от земетресение.
— Моят господар желае подобна чест — кимна този от Ри Алби.
— Това обаче би изглеждало… — започна оня от пристанището, ала спря, защото не желаеше да спори, но и не искаше да се остави на претенциите на младия си колега. Сведе очи към мъртвеца: — Ще трябва да го погребем безименен — произнесе той с жалост и горчивина. — Аз вървях през цялата нощ и все пак закъснях. Дваж по-голяма загуба!
Младият магьосник не каза нищо.
— Неговото име бе Айхал — обади се Тенар — и желанието му бе да бъде погребан тук, където лежи сега.
И двамата мъже погледнаха към нея. Като видя една обикновена селянка на средна възраст, младият просто се извърна встрани. Човекът от Гонт я прецени за момент и запита:
— Коя си ти?
— Наричат ме Гоха, вдовицата на Флинт — прошепна тя. — Коя съм, вие, струва ми се, трябва да знаете, а не аз да ви казвам.
При тези думи магьосникът от Ри Алби я удостои с остър поглед:
— Внимавай как разговаряш с хора на силата, жено!
— Почакай, почакай — рече мъжът от пристанището Гонт и потупа колегата от Ри Алби, за да го успокои, като продължаваше да гледа към Тенар. — Някога ти си била… била си негова повереница, нали?
— И негова приятелка — допълни Тенар. После обърна глава и млъкна. Беше усетила гнева в гласа си, докато произнасяше „приятелка“. Сведе взор към своя другар — един труп, приготвен за погребение. Изгубен и безмълвен. Те го бяха наобиколили: живи, пълни със сила, без да изпитват ни най-малка близост, само неприязън, съперничество, гняв.
— Съжалявам — каза тя. — Прекарах твърде дълга нощ. Бях с него, когато издъхна.
— Това не е… — започна магьосникът от замъка, но най-неочаквано леля Мос го прекъсна и рече високо:
— Вярно е, вярно е. Никой освен нея. Той изпрати да я повикат. Изпрати младия Таунсенд, търговеца на овце, да й каже да дойде веднага в планината и забави края си, за да я дочака да бъде с него и едва тогава умря. Умря, където ще бъде погребан, тук.
— И той ти е доверил… доверил ти е името си? — попита по-старият магьосник.
— Да, точно така.
Тенар ги погледна и въпреки усилията да се овладее, недоверието, изписано върху лицето на по-стария, и презрението на другия предизвикаха нейния сопнат отговор:
— Аз ви съобщих това име. Нужно ли е да го повтарям?
По израженията им тя със смайване разбра, че не бяха чули името, истинското име на Оджиън — просто не бяха й обърнали никакво внимание.
— О, лоши времена са настъпили! — възкликна вдовицата. — Времена, когато дори едно такова име остава нечуто, могат да се стоварят като камък! Нима силата не е умение да слушаш? Тогава чуйте: името му бе Айхал. Името му в смъртта е Айхал. В песните ще бъде известен като Айхал от Гонт. Ако все още бъдат създавани песни. Приживе той беше мълчалив човек, а сега е напълно безмълвен. Може би няма да има повече песни, само мълчание. Много съм уморена. Загубих скъп наставник и приятел.
Гласът й се скърши; гърлото й се сви в сподавено ридание. Тя се обърна и съгледа на горската пътечка малката муска, която бе направила леля Мос. Взе я, коленичи до трупа, целуна отворената длан на лявата му ръка и постави вързопчето в нея. Така, коленичила, Тенар отново вдигна поглед към двамата мъже и тихо каза:
— Ще се погрижите ли да изкопаят гроба му тук, където той пожела?
Първо по-старият, сетне и младият кимнаха. Тя се изправи, приглади полата си и тръгна обратно през ливадата в утринната светлина.
КАЛЕСИН
„Чакай“ — заръча й Оджиън, който сега вече бе Айхал, точно преди вятърът на смъртта да го разтърси и откъсне от живите. „Край, всичко се промени — прошепна той. — Тенар, почакай…“ Ала не й каза какво трябва да почака. Може би промяната, която беше зърнал? Дали е имал предвид собствената си смърт, финала на собствения си живот? Говорил бе с радостно вълнение. Възложил й бе да чака.
— Какво още се иска от мене? — питаше се тя, докато помиташе пода на къщата му. — Дали трябва да чакам тук, в твоя дом?
— Да — отвърна й безмълвно усмихнат Айхал Мълчаливия.
И тъй, Тенар помете къщата, изчисти огнището и проветри сламеника. Изхвърли няколко строшени глинени съда и един пробит тиган, но се докосваше до тях внимателно. Дори погали о бузата си счупена чиния, когато я изнесе на боклука, понеже тя напомняше за болестта на стария магьосник през изминалата година. Той бе аскет, живееше просто като беден фермер, ала докато можеше да вижда и имаше сили у себе си, никога не би използвал такава чиния и не би оставил някой тиган, без да го поправи. Тези свидетелства на слабостта му я натъжиха и й се прищя да е била там с Оджиън, да се е грижила за него.
— Това щеше да ми е толкова приятно — обърна се тя към неговата памет, обаче не получи отговор.
Магьосникът никога не би позволил друг да го обслужва. Дали би и казал: „Ти си имаш по-важна работа“? Не знаеше. Той мълчеше. Но че сега постъпва правилно, като остава в къщата му, бе сигурна.
Шенди и старият й съпруг Клиърбрук, който беше обитавал фермата в Средната долина по-дълго от самата нея, щяха да се погрижат за стадата и овощната градина. Второто семейство в стопанството, Тиф и Сис, щеше да прибере житото. Останалото можеше да почака малко. Малинака й щяха да го оберат децата. Жалко. Тя обичаше тези плодове. Тук, на високото, на Откоса, където морският вятър духаше непрестанно, бе доста студено, за да растат малини. Ала дребната праскова на Оджиън, скрита на завет до южната стена на къщата, завърза осемнадесет рожби и Теру ги наблюдаваше, както котката наблюдава мишка, докато един ден влезе и каза с дрезгавия си, неясен глас:
— Две от прасковите са целите жълто-червени.
— О-о-о! — възкликна Гоха и те отидоха заедно до дървото, откъснаха двете узрели топки и ги изядоха там, без да ги белят. Сокът се стичаше по брадичките им; те облизваха пръсти.
— Може ли да я посадя? — попита Теру, сочейки набръчканата костилка в дланта си.
— Да. В съседство със старото дърво земята е подходяща. Но не бива да е твърде близо. За да имат и двете простор за корените и клоните си.
Детето си избра място и изкопа мъничка дупка. Постави в нея костилката и я зарови. Тенар го следеше. „За краткото време, през което сме тук, Теру се е променила“ — помисли тя. Продължаваше да бъде затворена, без да се сърди, без да се радва, обаче преодоля постоянната си скованост и бдителност. Самичка си бе поискала праскови. Беше решила да посади костилката, да увеличи броя на овошките по света. В Оук момичето не се страхуваше само от двама души — от Тенар и Ларк. Но тука започна да общува най-непосредствено с Хедър, козарката на Ри Алби, една малко креслива, полуумна девойка на двадесет години, която се отнасяше към детето почти като към друга коза или сакато козле. Това беше хубаво. Леля Мос също излъчваше доброта независимо от миризмата си.
Когато Тенар живееше в Ри Алби преди четвърт век, Мос бе млада знахарка. Тя се кланяше и усмихваше на „бялата господарка“, повереница и послушница на Оджиън, обръщайки се към нея с най-голям респект. Тенар усети, че този респект е фалшив, маска на завист, неприязън и недоверие, твърде познати й от жените, над които беше поставена в положение на висшестояща. Те я гледаха като необикновено, привилегировано същество. Жрица на Гробниците на Атуан или чуждоземна повереница на магьосника от Гонт, тя бе нависоко, откроена. Мъжете й бяха признали силата, мъжете бяха споделили силата си с нея. Жените я наблюдаваха отстрани, понякога със злоба, често с лека насмешка.
Тенар се чувстваше изолирана, отритната. Беше избягала от духовете на запустелите Гробници, а сетне изоставила силите на познанието и умението, предложени й от нейния настойник Оджиън. Бе обърнала гръб на всичко това, отишла бе на другата страна, в другата стая, където живееха жените, за да стане една от тях: фермерска съпруга, майка, домакиня, нагърбвайки се с мисията, за която е родена жената, с властта, която й е предоставена от човешкия ред.
И там, в Средната долина, спътничката на Флинт, Гоха беше добре приета сред женското съсловие. Разбира се, чужденка, белокожа и с малко странно произношение, но изключителна къщовница, отлична предачка, с възпитани, прилични деца и преуспяващо стопанство — уважавана, почтена. А за мъжете тя бе просто половинката на Флинт, занимаваща се с това, с което трябва да се занимава една жена: леглото, раждането, месенето на хляба, готвенето, чистенето, преденето, сеитбата, обслужването. Одобряваха я. „Флинт направи хубав избор в края на краищата“ — казваха те. „Чудно, какво представлява такава бяла жена, цялата бяла?“ — говореха очите им, когато я оглеждаха, докато остаря и престанаха да я забелязват.
Сега вече всичко се беше променило, нищо от онова не бе останало. Откак двете с Мос бдяха над Оджиън заедно, знахарката й даде да разбере, че е готова да бъдат приятелки, да я следва и да й служи, каквото и да пожелаеше Тенар. Тя съвсем не бе сигурна какво иска от леля Мос, намирайки я непредсказуема, ненадеждна, непонятна, избухлива, невежа, потайна, неумита. Но Мос се сдружи с изгореното дете. Може би на нея се дължеше тази промяна у Теру, това, че започна да се чувства малко по-свободно. Със старицата Теру се държеше както с всички останали — равнодушна, безответна, покорна като предмет, като камък. Ала знахарката не я изостави, продължи да й предлага бонбони и разни „съкровища“, да я подкупва, да я ласкае, да я примамва. „Ела с леля Мос, миличка! Ела и леля ще ти покаже най-прекрасната гледка на света…“
Носът на Мос беше издаден над беззъбата челюст и тънките устни; на бузата й имаше брадавица, колкото черешова костилка; косата й бе сиво-черно сплъстено кълбо от странни възли и кичури и разпръскваше толкова силна миризма, че се усещаше навсякъде, дълбока и смесена подобно миризмата на лисичарник. „Ела с мене в гората, миличка! — казваха старите вещици от приказките, които се разправяха на децата в Гонт. — Ела с мене и аз ще ти покажа нещо чудесно!“ И после затваряха детето в своята пещ, изпичаха го до кафяво и го изяждаха. Или го пускаха в кладенеца си, където то куцукаше и виеше тъжно, или пък го оставяха да спи в продължение на сто години в някаква скала, докато дойде царският син, вълшебникът принц, да разтърси камъка със слово, да събуди девойката с целувка и да убие злата вещица…
„Ела с мене, миличка!“ И Мос завеждаше момичето в полята и му показваше гнездо на чучулига в прясното сено или го водеше в мочурищата да събират див джоджен и боровинки. Не й трябваше да затваря детето в пещта, нито да го превръща в чудовище, нито да го заключва в скала. Всичко това му беше сторено вече.
Старицата любезничеше с Теру, но туй бе измамна любезност и когато бяха заедно, тя, изглежда, твърде много й говореше. Тенар не знаеше какво казва Мос, на какво я учи, не знаеше дали да остави знахарката да пълни главата на момиченцето. Стотици пъти бе чувала хората да споменават: „Нефелна като женска магия, невярна като женска магия.“ И наистина, убедила се беше, че уменията на жени като Мос и Айви бяха слаби по същността си и черни поради зли намерения или невежество. Макар да помнеха доста заклинания и част от великите песни, селските знахарки не бяха обучени във висшите изкуства или принципите на магията. Тя беше мъжка работа, мъжко умение, правеше се от мъже. Никога не бе имало жена магьосник. Въпреки че някои се наричаха магьосници или чародейки, тяхната сила не беше развита чрез обучение, бе сила без майсторство и знание, полусериозна, полуопасна,
Обикновените селски баячки като Мос се опираха на няколко думи от истинния език, предадени им като огромно богатство от по-старите знахарки или купени на висока цена от вълшебници, и на запас от обичайни заклинания за намиране и поправяне, много безсмислени ритуали и тайнствени действия и жестикулации, груби практически уроци по бабуване, наместване на счупено, лекуване на животни и отделни болести при хората, добро познаване на билките, смесено с маса суеверия — всичко това прибавено към някой и друг природен дар за лечителство, пеене, преобразяване. Подобна смесица можеше да се окаже свястна или лоша. Някои знахарки бяха жестоки, опърничави жени, готови да сторят зло, които не разбираха защо пък да не го сторят. Повечето церяха с незначителен брой любовни билета и магии за зачеване, съпроводени с мълчалив цинизъм.
Малцина сред тях, притежавайки мъдрост, макар и без познания, използваха дарбата си за добро, въпреки че не можеха да кажат, както всеки чирак-магьосник, защо го правят и словата за Равновесието и Пътя на Силата, дето оправдават тяхното действие или бездействие. „Аз следвам сърцето си — призна една от тези жени на Тенар, когато тя бе повереница и послушница на Оджиън. — Господарят Оджиън е велик магьосник. Той ти оказва голяма чест, като те учи. Но погледни и виж, детето ми, дали всичко, на което те обучава, в крайна сметка не се свежда до това да следваш своето сърце.“
Още тогава Тенар беше решила, че тая умна жена е права и все пак не напълно; имаше и още нещо. И продължаваше да смята така.
Когато сега наблюдаваше Мос и Теру, тя си мислеше, че знахарката следва сърцето си, ала това бе мрачно, диво, фалшиво сърце — като крава, която върви с рогата напред, без да се съобразява с нищо. Може би Мос е привързана към Теру не само от доброта, ами и от самото страдание на момичето, от нанесената му злина: от насилието, от изгарянето?
Нищо обаче, което Теру казваше или правеше, не издаваше, че тя научава нещо от леля Мос, освен къде си вие гнездо чучулигата, къде растат боровинките или как да играе на ластик с една ръка. Дясната ръка на Теру бе толкова засегната от огъня, че зарасна накриво и палецът й приличаше на кука, на щипка на рак. Но леля Мос знаеше доста начини да се играе на ластик с четирите пръста на едната длан и палеца на другата и множество римувани куплети, които вървяха с играта, като:
И ето че ластикът образуваше три триъгълника; после те се превръщаха в квадрат… Теру никога не пееше високо, ала Тенар я чуваше как нашепва напева под носа си, докато прави фигурите сама, седнала върху прага на къщата на магьосника.
И вдовицата си мислеше какво ли я свързва с това дете освен жалостта, освен обикновеният дълг към безпомощните? Ларк щеше да я задържи при себе си, ако Тенар не я беше взела. Но Тенар я прибра, без дори да се пита защо. Дали послуша гласа на сърцето си? Оджиън бе казал: „Те ще се страхуват от нея.“ А жената му отвърна: „Те вече се страхуват.“ И това беше истина. Може би и тя самата се боеше от детето, както я плашеха жестокостта, насилието, огънят. Дали страхът не бе звеното, което ги свързваше?
— Гоха — рече Теру, клекнала под прасковата и загледана в тежката лятна пръст, където посади костилката, — какво представляват драконите?
— Огромни същества — обясни Тенар, — подобни на гущери, но по-дълги от кораб, по-големи от къща. С криле като птиците. Когато дишат, изпускат огън.
— А идват ли по тези места?
— Не — отговори вдовицата.
Теру не попита нищо повече.
— Леля Мос ли ти е разправяла за драконите?
Момичето поклати глава:
— Не, ти ми разправи.
— А-а-а! — възкликна Тенар и добави: — Прасковата, която посади, има нужда от поливане, за да порасте. По веднъж на ден, докато дойдат дъждовете.
Теру се изправи и изтича до кладенеца, като зави зад къщата. Краката и стъпалата й бяха незасегнати, здрави. Тенар обичаше да я наблюдава как ходи или бяга с мургавите си, прашни хубави крачета по земята. Върна се с лейката на Оджиън, мъкнейки я с усилие, и направи гьолче на мястото на новото насаждение.
— Значи ти си спомняш историята как хората и драконите са били едно… Тя разказва как хората дошли тук, на изток, а драконите останали по далечните западни острови. Много, много далеч.
Момичето кимна. То сякаш не слушаше особено внимателно, ала щом Тенар каза „западни острови“, посочи към морето. И вдигна лице към високия ярък хоризонт, който се виждаше между виещия се по коловете боб и сайванта.
Една коза се качи на покрива му и извърна профила си към тях, гордо изправила осанка; явно се смяташе за планинско животно.
— Сипи отново се е развързала — каза Тенар.
— Хъш, хъш! — замахна Теру, имитирайки виковете на Хедър. Самата Хедър се появи в края на бобената леха и също извика към козата, която не й обърна никакво внимание, замислено загледана надолу към боба.
Вдовицата ги остави трите да играят на ловене на Сипи и тръгна да скита покрай урвата. Къщата на Оджиън бе разположена встрани от селото, по-близо от всяка друга до ръба на Откоса, който тук изглеждаше стръмен, обрасъл с трева склон, прорязан от оголени скали и каменни тераси, където можеха да се пасат козите. Щом човек поемеше на север, склонът ставаше още по-стръмен, докато започнеше да се спуска отвесно. По пътеката скалите се подаваха изпод пръстта, а на около миля северно от селото Откосът се стесняваше до ивица червеникав пясъчник, издаден над морето, което подриваше основата му петстотин метра под него.
Нищо не растеше в този отдалечен край на Откоса освен лишеи и мъх и тук-таме по някоя синя маргаритка, недоразвита под брулещия вятър, прилична на копче, изпуснато върху грубоватия, остър камънак. Откъм вътрешния ръб на урвата, на североизток над тясната блатиста ивица се извисяваше тъмният, грамаден силует на Гонтийската планина, покрит с гори почти до върха, Откосът се намираше толкова високо над залива, че човек трябваше да се наведе, за да види околните брегове и неясно откроените низини на Есари. Отвъд тях на югоизток се простираха само небе и море.
Тенар обичаше да идва тук през годините, когато живееше в Ри Алби. Оджиън бе влюбен в гората, но тя — която познаваше пустинята, където единствените дървета на стотици мили околовръст бяха една градина чепати ябълки и праскови, напоявани ръчно през безкрайните лета, не вирееше нищо зелено, влажно и естествено и нямаше друго освен скали, огромна равнина и небосвод, — тя харесваше ръба на урвата повече от горите. Обичаше над главата й да е празно.
Лишеите, сивите скални мъхове, безстеблените маргаритки също я привличаха. Те бяха стари познайници. Седна на стръмната скала, на няколко стъпки от ръба, й се загледа към морето, както някога. Слънцето беше горещо, ала неспирният вятър охлаждаше потта по лицето и ръцете й. Облегна се на длани, без да мисли за нищичко: лъчите, въздухът, небето и морето проникваха в нея, изпълваха я. Но нещо я одраска по лявата ръка и тя се озърна да види какво е. Бе мъничък магарешки бодил, сгърчен в пясъка и едва-едва подал безцветни шипове. Той сковано се олюляваше под вятъра, опъваше му се, впил корени в скалата — Тенар остана дълго взряна в него.
Когато погледна отново към морето, забеляза в синята мараня, където небето и водата се срещаха, очертанията на Орнея, най-източния от Вътрешните острови.
Загледа се мечтателно в това бледо, съноподобно петно, докато една птица, прелитаща от запад, не прикова вниманието й. Не беше чайка, защото летеше отмерено, и твърде нависоко — за да бъде пеликан. Дали не бе дива патица или албатрос, ако този рядък пътешественик из открито море обикаляше островите? Тя гледаше как птицата бавно маха с криле, далеч навътре и високо в ослепителния въздух. После стана, отдръпна се малко от ръба на урвата и застина. Сърцето й се сви, а дъхът й спря в гърлото, както наблюдаваше виещото се тъмноръждиво тяло, носено от огромни, ципести, огненочервени криле, разтворените нокти, кълбата дим, които се стапяха в простора зад него.
Право към Гонт хвърчеше той, право към Откоса, право към нея. Тенар видя как кафяво-черните му люспи просветваха, видя блясъка в неговото удължено око. Зърна и аления език, бълващ пламъци. Вятърът носеше мирис на изгоряло и драконът със съскане се насочваше към урвата, издишвайки жарки струи.
Шумно удари нозе о скалата. Шипестата му опашка се виеше и гърмеше, а крилете, пурпурни на слънцето, вдигнаха вихрушка и с трясък се сгънаха от двете му защитени страни. Гостът бавно изпъна шия. Погледна към жената, която стоеше така близо до него, че хищните му остри нокти можеха лесно да я стигнат. Тя също го погледна, Почувства главата му почти до себе си.
Бяха й казвали, че човек не бива да надзърта в драконовите очи. Но това сега нямаше значение. Страшилището гледаше право в нея с жълтите си зеници под защитната им ципа, широко отворени над острия нос. Ноздрите му изпускаха грамадни пламъци.
То се извърна, за да не я засегне огромният оранжев огън, който избълва, когато проговори или може би се засмя:
— Ха!
Сетне сниши тяло и приклекна. Заговори, ала не към нея.
— Ахиварайхе Гед — каза много смирено, през дим, и огненият му език просветна. Наведе глава.
Тогава за първи път Тенар съзря мъжа върху неговия гръб. Човекът седеше точно между двата дълги саблени шипа при раменете, откъдето започваха крилете му. Здраво бе вкопчил ръце в тъмно-ръждивата броня по врата и овесил чело към единия шип като заспал.
— Ахи ехерайхе, Гед! — произнесе драконът малко по-силно.
Удължените му устни изглеждаха така, сякаш винаги се усмихват. Зъбите му се показваха — дълги колкото ръката на Тенар, леко жълтеникави, с бели остри връхчета.
Мъжът не се помръдна дори.
Драконът извърна продълговатата си глава и отново погледна към вдовицата.
— Собриост — прошепна той и шепотът му прозвуча като триене на стомана.
Тя знаеше тази дума от езика на Сътворението. Оджиън я бе научил на всичко, което Тенар имаше желание да научи от тоя език. „Ела — казваше драконът, — качи се!“ И тя видя къде трябваше да стъпи, за да се покатери. Ноктестия крак, извития лакът, раменните стави и първия мускул на крилото: всичко четири стъпала.
И жената пророни едно: „Ха!“, но не на смях, а опитвайки се да си поеме дъх, защото гърлото й се бе стегнало. Виеше й се свят и тя наведе леко глава, за да пази равновесие. После тръгна по ноктите, близо до издължената уста и продълговатото жълто око, и се изкачи върху рамото на страшилището. Хвана мъжа за лявата ръка. Той не помръдна, ала навярно не беше умрял, щом драконът го бе донесъл дотук и се бе обърнал към него.
— Ела. Хайде, Гед, ела… — каза му тя. Пусна ръката му и се вгледа в неговото лице.
Жрецът едва раздвижи врат. Очите му бяха отворени, но не виждаха нищо. Тенар трябваше да се покачи още и да освободи дясната му ръка, която здраво се беше вкопчила в бронята на дракона, Сетне го улови за ръцете и го завлачи надолу по четирите странни стъпала към земята.
Той се попривдигна и се опита да се задържи за нея, обаче бе напълно безсилен. Свлече се долу подобно торба и остана легнал.
Драконът наведе огромната си глава и съвсем като животно подуши тялото му.
После полуразтвори криле със силен металически звук, отдръпна се от Гед и приближи до края на скалата. Отново се обърна през рамо и погледна към Тенар. Гласът му изпращя сякаш огън:
— Тессе Калесин.
Морският вятър прошушна в полуразтворените му криле.
— Тессе Тенар — каза жената с ясен, потрепващ тембър.
Сега драконът гледаше встрани, на запад, към морето. Дългото му тяло се изви, железните люспи прозвъннаха, след туй рязко разпери криле, приклекна, отхвръкна напред от урвата и се понесе по вятъра. Опашката му се повлече и остави диря върху пясъчника. Червените криле се затвориха, пак се отвориха и затвориха и ето че Калесин бе вече далеч от сушата, устремен право на запад.
Тенар се взира подире му, докато той се стопи и започна да изглежда не по-голям от дива патица или чайка. Въздухът беше охладнял. В присъствието на дракона бе горещо, горещо като в пещ от неговия вътрешен огън. Жената потръпна. Седна на скалата до Гед и заплака. Скри лице в шепи и зави на глас:
— Какво ще правя? Какво ще правя сега?
Сетне избърса очите и носа в ръкава си, опъна с две ръце косата си назад и се обърна към мъжа, който лежеше до нея. Той бе толкова тих и отпуснат връз голата скала, сякаш щеше завинаги да си остане така.
Тенар въздъхна. Нищо не можеше да се направи, но трябваше поне да опита.
Нямаше сили да го пренесе. Налагаше се да потърси помощ. Това значеше да го остави сам. Струваше й се, че е прекалено близо до ръба на урвата. Ако понечи да се изправи, можеше да падне, какъвто беше слаб и замаян. Как да го премести? Щом му заговори и го докосна, той дори не помръдна. Тя го хвана под мишница, мъчейки се да го издърпа, и за собствена изненада успя. Не тежеше особено даже сега, когато бе напълно отпуснат. Вдовицата упорито го изтегли десет-петнадесет стъпки навътре от ръба на голата урва до мястото, където сухата трева създаваше илюзия за завет. Там трябваше да го остави. Не можеше да тича, защото краката й трепереха и все още не смогваше да се съвземе от плача. Вървеше колкото се може по-бързо към къщата на Оджиън и като наближи, викна Хедър, Мос и Теру.
Детето се появи откъм сайванта, както обикновено покорно при повикване, ала не и възторжено.
— Теру, бягай в селото да доведеш някого… Някой силен човек… На урвата има ранен.
Момичето остана на мястото си. То никога не бе ходило само в селото. Застина от колебание между покорството и страха. Тенар видя това и каза:
— Тук ли е леля Мос? А Хедър? Ние трите можем да го пренесем. Но побързай, Теру.
Струваше й се, че ако остави Гед легнал там без закрила, той ще умре. Когато се върне, ще го намери издъхнал, паднал, студен. Всичко би могло да се случи. Трябваше да побърза, за да го предотврати. Флинт бе починал от удар на полето, без тя да бъде до него. Почина сам. Един овчар го намери рухнал край оградата. Оджиън също си отиде и Тенар не успя да му помогне, да върне диханието му. Гед беше дошъл у дома, за да умре, и това бе краят, нищо не й оставаше, нищо не можеше да се направи, обаче трябваше да опита.
— Бързо, Теру! Доведи когото и да е! — Тя самата се заклати към селото, когато видя старата Мос, забързана през пасището, да пристъпва опряна на дебелата си тояга от глогина.
— Викаше ли ме, миличка?
Появата на Мос веднага я успокои. Пое си дъх и способността й да мисли се възвърна. Мос не губи време с въпроси, ала щом чу, че има ранен мъж, който трябва да се пренесе, взе тежкото конопено платно, с което се покриваше сламеникът и което Тенар бе изнесла да се проветри, и го помъкна към ръба на Откоса. Двете с вдовицата завиха Гед в него и с усилие повлякоха товара към къщи. Точно тогава Хедър дотича при тях, следвана от Теру и Сипи. Хедър беше млада и силна и с нейна помощ те вдигнаха платното като носилка и занесоха мъжа в къщата.
Тенар и Теру спяха в нишата до западната стена на единствената продълговата стаичка. В срещуположния край се намираше само леглото на Оджиън Мълчаливия, покрито с дебела ленена покривка. Там положиха мъжа. Тенар метна върху му одеялото на Оджиън, докато Мос произнасяше заклинания, а Хедър и Теру стояха и зяпаха.
— Сега го оставете — рече вдовицата и изведе всички вън.
— Кой е това? — попита Хедър.
— Какво прави на Откоса? — учуди се леля Мос.
— Ти го познаваш, Мос. Навремето е бил чирак на Оджиън.
Знахарката поклати глава.
— Онова момче от Десетте елши ли, миличка — сети се тя, — което после стана Върховен жрец на Роук?
Тенар кимна утвърдително.
— Не, миличка — каза Мос. — Прилича на него, обаче не е той. Този човек не е магьосник. Дори и знахар не е.
Хедър гледаше ту едната, ту другата с любопитство. Тя не разбираше повечето неща, които се говореха, ала обичаше да ги слуша.
— Но аз го познавам, Мос. Това е Ястреба. — Произнасянето на името, на прякора на Гед я изпълни с нежност и най-сетне Тенар почувства, че туй наистина е човекът, с когото е била свързана през всичките тия години, откакто го зърна за първи път. Представи си светлината, която много отдавна проблясваше като звезда в мрака на Гробниците, и неговото лице на тази светлина.
— Познавам го, Мос.
Усмихна се. После се усмихна още по-широко.
— Това бе първият мъж, когото срещнах — добави тя.
Леля Мос промърмори нещо и се отдръпна. Не искаше да противоречи на „господарката Гоха“, но остана напълно неубедена.
— Съществуват какви ли не трикове, преобразявания, превръщания, промени — рече знахарката. — Добре е да внимаваш, миличка. Как се е добрал дотук? Някой видял ли го е да минава през селото?
— Никой от вас ли не забеляза…?
Те я погледнаха с удивление. Тя се опита да произнесе „дракона“, ала неуспя. Устните и езикът не й се подчиниха. Обаче една дума сама се изплъзна от гърлото й:
— Калесин.
Теру бе зяпнала в нея. Гореща вълна обхвана детето, сякаш го обори треска. То нищо не каза, но мърдаше устни, като че повтаряше името наум, и тази трескава топлина го изгаряше.
— Това са трикове! — заяви Мос. — Магьосникът ни напусна и сега какви ли не мошеници ще се появят с техните номера.
— Аз съм дошла от Атуан в Хавнър и от Хавнър в Гонт в една открита лодка с този човек — сухо вметна Тенар. — Ти го видя, когато ме доведе тук, Мос. Тогава той още не беше Върховен жрец. Но мъжът бе същият. Нима може да има други белези като тия?
Въпросът накара старицата да се замисли и тя се овладя. Погледна Теру.
— Не — отвърна Мос, — обаче…
— Смяташ ли, че не бих го познала?
Леля Мос изкриви уста, намръщи се, потърка единия си палец о другия и се загледа в ръцете си.
— Лоши работи стават по света, господарке — каза тя. — Нещо може да заеме формата и тялото на човека, а пък душата му да си е отишла, да е погълната…
— Сянката ли?
Мос се сви цялата при откровеното изговаряне на това слово. Само кимна.
— Наистина говорят, че някога, много отдавна, магьосникът Ястреба минал оттук, преди ти да дойдеш с него. И нещо тъмно го следвало по петите. Може и още да го следва. Може…
— Драконът, който го донесе при нас, го нарече с истинското му име. И аз зная туй име.
В гласа й прозвуча гняв пред упоритата подозрителност на знахарката.
Мос не отрони нито дума. Нейното мълчание бе по-красноречиво от думите.
— Ами ако тази сянка върху него е собствената му смърт? — промълви Тенар. — Ако той умира? Нямам представа. Ако Оджиън…
При спомена за Оджиън тя отново се разплака. Помисли си, че Гед е дошъл твърде късно. Преглътна сълзите и отиде при сандъка с борина. Даде на Теру да напълни чайника и я погали по лицето. Сгърчените бразди на белезите й бяха горещи, но детето нямаше треска, Тенар коленичи да накладе огъня. Все някой в тая къща — знахарката, вдовицата, сакатото момиче, болният мъж, — все някой трябваше да свърши необходимото, а не да плаши Теру със сълзи. Ала драконът си бе отишъл и дали наистина не предстоеше нищо освен смъртта?
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО
Гед лежеше като мъртъв. Къде ли е бил? Какво ли е преживял? Тази нощ, на светлината на огъня, Тенар съблече покритите му с петна, раздърпани, вкоравели от пот дрехи, уми го и го остави да лежи гол между ленените чаршафи и одеялото от мека, тежка козя вълна. Макар и нисък, слаб човек, той бе набит и енергичен. Сега беше изтънял, сякаш стопен до кости, уморен, крехък. Дори белезите, които браздяха рамото и лявата половина на лицето му от темето до челюстта, изглеждаха смалени, прозрачни. Косата му бе посивяла.
„Разболях се от жалейки, болна съм от мъка. Няма да страдам по него! Нима сам не дойде при мене на гърба на дракона? Някога исках да го убия — помисли си тя. — Сега ще му помогна да оживее, ако мога.“ И го погледна с предизвикателство, а не с жал.
— Кой кого спаси в Лабиринта, Гед?
Той спеше, без да чува, без да помръдва. Вдовицата беше много уморена. Изкъпа се с водата, която бе стоплила да го умие, и пропълзя до мъничкото, топло, лъчисто мълчание на спящата Теру. Тя бе погълната от съня и сънят й се разтваряше в едно бледорозово и сребристо, обширно ветровито пространство. Детето летеше и викаше: „Калесин!“ Друг глас му отвръщаше от светлата бездна.
Когато Тенар се събуди, птиците вече чуруликаха сред поляната и на покрива. Седна върху сламеника и видя утринната светлина през кривото стъкло на ниското прозорче, което гледаше на запад. Имаше нещо ново — някакъв кълн или проблясък, твърде дребен, за да му обърне внимание и да се замисли над него, свеж. Теру все още спеше. Тенар остана до нея и се загледа навън в облаците. Сети се за дъщеря си Апъл и се опита да си я спомни като бебе. Представата й беше смътна, затова бързо изчезна: крехкото пълничко телце, което се разтърсваше от смях, къдравата, въздушна косица… После дойде второто бебе. Нарекоха го Спарк[6], защото, както се шегуваха, бе искрата, запалена от Флинт[7]. Тя не знаеше истинското му име. Колкото Апъл бе здрава, толкова той боледуваше като дете. Роден преждевременно и много дребен, синът й едва не умря от ларингит на два месеца и две години след това беше все едно да гледаш голишарче — никога не знаеш дали ще оживее до сутринта, или не. Но той издържа, малката му искрица не угасна. Израсна жилаво момче, винаги дейно, пълно с енергия. Не ставаше за работа във фермата, нямаше търпение с животните, с растенията, с хората. Използваше думи само когато се налага, никога за удоволствие, нито да изрази любовта си, нито да научи нещо.
Оджиън ги бе навестил при едно от скитанията си. Тогава Апъл беше на тринадесет, а Спарк на единадесет години. Магьосникът кръсти момичето в изворите на Кахеда в началото на равнината, Апъл влезе красива в зелените води, същинска жена-дете, и той й даде истинското и име — Хайохе. Бе останал в стопанството Оук ден-два и попита Спарк дали не иска да поскита с него из гората. Спарк само кимна.
— Какво би правил, ако можеше? — рече тогава магьосникът и момчето му довери онова, което не искаше да сподели с майка си, нито с баща си:
— Бих отплавал в морето.
И така, когато след около три години Бийч му даде истинското име, Спарк замина като моряк на един търговски кораб, пренасящ стоки от Валмаут за Орнея и Северен Хавнър. От време на време се връщаше във фермата, но не често и никога задълго, макар че подир смъртта на баща му щеше да стане негов наследник. Той бе белокож както Тенар, ала порасна висок като Флинт, с издължено лице. Не каза на родителите си своето истинско име. Навярно нямаше да го каже на никого. Тенар не го беше виждала от три години. Може да не знаеше, а може и да знаеше за смъртта на баща си. Или самият той да бе умрял, да се бе удавил. Не й се вярваше. Спарк щеше да пренесе искрата на живота през води и бури.
Това усещаше тя у себе си сега, искра. Като предчувствие за зачатие. Някаква промяна, нещо ново. Какво беше то, жената не искаше да пита. Човек не пита. Човек не пита за същинското име. То му се дава или не.
Стана, облече се. Въпреки ранната утрин бе топло и тя не напали огъня. Седна на прага да изпие чаша мляко и да погледа как сянката на Гонтийската планина се смалява в морето. Ветрецът беше слаб, колкото може да бъде на тази брулена от течения скална издатина. Бризът дъхаше на лято, мек и изпълнен с аромат на поляни. Някаква сладост се носеше във въздуха, някаква промяна.
— Всичко се промени! — прошепна радостно старецът, преди да умре. Бе положил ръка върху нейната и й бе дал като подарък истинското си име. Беше й го поверил.
— Айхал! — възкликна тя.
В отговор няколко кози пред сайванта изблеяха. Чакаха Хедър. „Бе-е-е!“ — обади се една; сетне друга, по-гърлено, твърдо: „Бла-а-а!“ Разчитай на коза, ако искаш да се разориш, обичаше да казва Флинт. Той бе овчар и не обичаше козите. Но като малък Ястреба е бил козарче тук, из тези места.
Вдовицата влезе. Вече станала, Теру гледаше към спящия мъж. Тенар обгърна детето с ръка и макар че то обикновено се дърпаше или беше безучастно към нежностите, тоя път прие прегръдката и дори лекичко се притисна към гърдите й.
Гед лежеше все тъй изтощен, борен от съня. Лицето му бе така обърнато, че се виждаха четирите белега, които го прорязваха.
— Изгорен ли е? — пошепна Теру.
Тенар не отвърна веднага. Не знаеше от какво са тези белези. Много отдавна, в Рисуваната стая на Лабиринта, го беше запитала на присмех:
— От дракон ли е това?
А той й отговори сериозно:
— Не е от дракон. Една родственица на Безименните ми ги остави. Обаче аз научих нейното име…
И туй бе всичко. Но тя разбираше какво значи за детето думата „изгаряне“.
— Да — кимна Тенар.
Теру продължи да гледа към мъжа. Беше извърнала глава, за да може да го вижда с единственото си здраво око, и приличаше на малка птица, на врабче или сипка.
— Хайде, врабченцето ми, пиленцето ми, той се нуждае от сън, а ти — от една праскова. Има ли тази сутрин узрели плодове?
Теру изтича да провери, Тенар я последва. Докато ядеше прасковата си, момичето изпитателно наблюдаваше мястото, където засади своята костилка предишния ден. Очевидно бе разочаровано, че никакво дърво не е израснало, ала не каза нищо.
— Полей я — напомни Тенар.
Леля Мос пристигна късно сутринта. Едно от уменията на знахарката беше да плете кошници с тръстиките от блатото, което се намираше на Откоса. Тенар я помоли да я посвети в този занаят. Като чужденка в Гонт тя бе забелязала, че хората обичат да учат другите. Бе усвоила умението да се оставя да я обучават и така приемаха нейния чуждоземен произход, прощаваха й.
Оджиън й предаде своето знание, после Флинт я научи на неговото. Навик в живота й стана да се учи. Винаги имаше много за научаване, много повече, отколкото предполагаше, когато беше жрица-послушница или повереница на магьосника.
Тръстиките бяха влажни и тая сутрин трябваше да ги цепят — пипкава, но не особено трудна работа, която не изискваше пълно внимание.
— Лельо — обърна се Тенар към Мос, когато седнаха на прага пред ведрото тръстики и една рогозка, където да слагат разцепените, — как разбираш дали един човек е магьосник или не?
Отговорът на баячката бе заобиколен, като започваше с обичайните й афоризми и мъглявости.
— Дълбокото познава дълбокото — произнесе тя важно — и истинското личи отдалеч.
Тук Мос разказа историята за мравката, която понесла от двореца един тънък косъм и избягала с него в мравуняка, а през нощта мравунякът засветил отвътре подобно звезда, защото косъмът бил от главата на Върховния жрец Брост. Ала само мъдрите можали да видят светещия мравуняк. За обикновените очи той си оставал тъмен.
— Значи човек има нужда от обучение — рече Тенар.
— Може би да, може би не — беше лайтмотивът в мъглявия отговор на Мос. — Някои го умеят по рождение. И дори да не подозират, пак ще се прояви. Ще просветне, както косъмът на жреца в подземната дупка.
— Да — каза Тенар. — Забелязала съм.
Тя разцепи една тръстика и остави отделените части върху рогозката:
— Как познаваш тогава, че един човек не е магьосник?
— Когато у него липсва онова, миличка. Силата. Виж сега. Ако имам очи, ще забележа, че и ти имаш очи, нали така? А ако си сляпа, ще видя и това. Ако имаш само едно око като малката или пък три, ще видя и тях, не е ли така? Но ако аз нямам око, с което да гледам, няма да разбера дали и ти имаш, освен ако сама не ми кажеш. Обаче аз имам очи. Аз виждам, зная. С третото око! — Мос докосна челото си и изкудкудяка като квачка, горда, че е снесла яйце.
Бе доволна, че е намерила точните думи. До голяма степен нейните оплетени изрази и преструвки се дължаха на неумението й да борави със словата и понятията. Никой не я беше учил да разсъждава логично. Никой изобщо не я слушаше какво бърбори. От нея се очакваше, дори се изискваше да бъде неясна, мистична, да смотолевя нещата. Тя бе знахарка. Нямаше нищо общо с ясните мисли.
— Е, добре — рече Тенар. — Не искаш да отговориш на този въпрос. Значи, когато погледнеш един човек с третото си око, ти виждаш неговата сила или не?
— По-скоро разбирам — отвърна леля Мос. — Казвам, че виждам, защото така се говори. Но не е като да виждам тебе или тая тръстика, или планината отсреща. То е по-скоро разпознаване. Аз зная какво е в тебе и какво не е в горкичката празноглава Хедър. Зная какво е в милото дете и какво не е в него. Аз зная… — тя не можа да продължи с изброяването. Смотолеви нещо и се изплю. — Всяка врачка, която поне малко си владее занаята, ще разпознае друга врачка! — добави припряно.
— Значи вие се разпознавате.
Мос кимна утвърдително:
— Точно така. Това е думата. Разпознаваме се.
— Магьосникът също би усетил у теб силата, би разбрал, че си знахарка…
Ала Мос се смееше насреща й. Устата й бе зейнала като паст, лицето — премрежено от бръчици.
— Имаш предвид мъж ли, миличка, магьосник мъж? Че какво е общото между нас и един мъж на силата?
— Но Оджиън…
— Оджиън беше много добър — каза знахарката без ни най-малка ирония.
Известно време те продължиха да цепят тръстиките мълчаливо.
— Не се престаравай, миличка — обади се леля Мос.
— Обаче Оджиън ме учеше така, сякаш не бях момиче. Сякаш бях негова послушница като Ястреба. Научи ме на езика на Сътворението, Мос. Научаваше ме на всичко, което пожелавах.
— Той не беше като другите.
— Аз не заслужавах да бъда учена. Аз го напуснах. Какво ме интересуваха неговите книги? Защо ми бяха? Аз исках да живея. Исках да имам мъж, исках да имам деца, исках да разполагам с живота си.
Тенар цепеше тръстиките бързо, прилежно с нокътя си.
— И го получих — допълни тя.
— Все едно да вземаш с дясната ръка и да захвърляш с лявата — каза знахарката. — Ех, миличка господарке, какво да се прави? Какво да се прави? Желанието за някой мъж ме е тласкало неведнъж към ужасни неприятности. Но никога не ми е хрумвало да се омъжа — никога! А, не. Туй не е за мене.
— Защо не? — попита Тенар.
Хваната на тясно, Мос само отвърна:
— Ами кой ще вземе някаква си знахарка? — После потри челюсти, като да преживяше: — Пък и коя ли знахарка ще хукне да се омъжва?
Те продължаваха да цепят влажните тръстики.
— Кое им е лошото на мъжете? — предпазливо произнесе вдовицата.
Също така предпазливо и снишавайки глас, Мос отговори:
— Не зная, миличка. Мислила съм си за това. Често съм си мислила за това. Най-много мога да кажа ето какво. Мъжът е затворен в собствената си кожа, както орех в черупка. Твърда и силна е неговата черупка. И той цялата я изпълва, изпълва я със себе си. Той е всичко. Няма място за нищо друго под черупката.
Тенар помълча малко и сетне запита:
— Но ако е магьосник?
— В такъв случай вътре е само неговата сила. Силата му — това е той, разбираш ли? Така е при мъжа и толкоз. Щом силата му го напусне, с него е свършено. Изпразнен е.
Тя счупи въображаемия орех и хвърли черупката му:
— Нищо.
— А как е с жената тогава?
— Хе, миличка, жената е друга работа. Знае ли някой къде започва и къде свършва жената? Чуй ме, господарке, аз имам корени, аз имам корени, по-дълбоки от този остров. По-дълбоки от морето, по-стари от времето, когато са били издигнати островите. Моите корени стигат назад до началото на мрака.
Очите на Мос светнаха със странен блясък в зачервените зеници и гласът й стана напевен:
— Аз стигам назад до мрака! Била съм преди луната. Никой не знае, никой не знае, никой не може да каже коя съм аз, коя е жената, жената на силата, по-дълбока от корените на дърветата, по-дълбока от корените на островите, по-стара от Сътворението, по-стара от луната. Кой смее да задава въпроси на мрака? Кой ще попита мрака как му е името?
Старицата се люлееше, повтаряйки в самозабрава своя заклинателен напев, а Тенар седеше изправена и цепеше тръстиките с нокът наполовина.
— Аз ще попитам — заяви тя.
После разполови още една тръстика.
— Твърде дълго съм живяла в мрака — добави вдовицата.
От време на време отиваше да види дали Ястреба продължава да спи. Погледна и сега. Щом отново седна при Мос, нямаше желание да се връща към разговора, защото знахарката изглеждаше мрачна и затворена.
— Когато се събудих тази сутрин, почувствах се така, сякаш бе повял някакъв нов вятър. Някаква промяна. Може би е от времето. Усети ли го? — смени темата Тенар.
Мос не отвърна с „да“ или „не“.
— Много ветрове духат тук на Откоса, някои добри, някои болни. Едни докарват облаци, други — хубаво време, а трети носят вести на онези, които могат да ги чуят. Ала ако не искат да слушат, няма да ги чуят. Коя съм аз, за да зная — бедна старица, която не се е учила нито на магическо изкуство, нито на книга? Цялото ми знание е в земята, в тъмната земя. Под краката на горделивците. Под краката на високомерните жреци и властелини. Защо им е на тези многознайковци да поглеждат надолу? Какво може да знае една стара знахарка?
— Тя би могла да ти стане ужасен враг — помисли си Тенар, — но приятел — трудно.
— Лельо — започна тя и пое следващата тръстика, — аз съм израсла сред жени. Само жени. В Каргадските земи, далеч на изток, в Атуан. Взели са ме от семейството ми като дете, за да ме направят жрица в една пустош. Не зная името й, всички я наричахме просто Мястото. То бе единственото кътче, което познавах. Охраняваха го няколко войници, ала те нямаха право да влизат отвъд стените, дето го ограждаха. Ние също не трябваше да излизаме навън. Само групово, всички жени и момичета, с евнуси, които да ни охраняват, без да можем да видим мъжете.
— Какви са пък тези?
— Евнусите ли? — Тенар неволно беше употребила каргадската дума. — Скопени мъже.
Знахарката се опули. Тя произнесе заклинанието „Цех!“ и направи знака за отклоняване на злите сили. Облиза устни. Бе изпълнена с негодувание.
— Един от тях беше нещо като майка за мен… Но аз така и не видях мъж, докато станах зряла жена, Единствено момичета и жени. И въпреки това не се научих да разбирам жените, защото познавах само тях. Също като мъжете, които живеят все сред себеподобни — моряци, войници, роукските жреци, — нима те знаят мъжката природа? Как биха могли, щом никога не са разговаряли с жени?
— Дали ги хващат и скопяват, както овните и козлите? — попита Мос.
Ужасът, страхът и дори някакъв проблясък на отмъстителност бяха взели връх над гнева и разума. Съзнанието на леля Мос бе напълно завладяно от темата за евнусите.
Тенар не можа да й каже много. Установи, че никога не се е замисляла над това. Скопци бяха съществували в Атуан, когато беше момиче. Един евнух я бе обичал предано, тя него също; обаче накрая го уби, за да избяга от Мястото. Сетне дойде в Архипелага, където нямаше евнуси, и съвсем забрави за тях, изхвърляйки ги в мрака заедно с тялото на Манан.
— Предполагам — поде Тенар в стремежа си да задоволи любопитството на Мос за подробности, — предполагам, че вземат малки момчета и… — но тук млъкна. Ръцете й спряха да работят.
— Като Теру — каза тя след дълга пауза. — За какво е детето? За какво е то? За да го използват. Да го изнасилват, да го скопяват… Слушай, Мос. Когато живеех в местата на мрака, там правеха тъкмо туй. Щом пристигнах тука, помислих си, че най-после съм дошла на бял свят. Научих истинската реч. Имах мъж, родих деца, живях добре. На ярка светлина. И в тази именно ярка дневна светлина те сториха на Теру всичко това. В ливадите край реката. Реката, която блика от извора, където Оджиън кръсти дъщеря ми. Под светлината на слънцето. Опитвам се да намеря място, за да живея, Мос. Разбираш ли ме? Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да, да — рече старицата и подир малко добави: — Има достатъчно мъка на тая земя, миличка, не е нужно сама да ходиш да я търсиш.
И забелязала как пръстите на Тенар треперят, докато се опитва да разцепи една тръстика, допълни:
— Не се престаравай, миличка.
Гед се понадигна едва на следващия ден. Мос, която бе опитна, макар и ужасно мръсна като болногледачка, успя да му сложи в устата някоя и друга лъжица месен бульон.
— Гладен и прежаднял — обяви тя. — Нямало е какво да яде и пие там, откъдето идва.
Сетне отново го погледна преценяващо:
— На път е, струва ми се. Щом отслабнат, не могат да пийнат и вода, въпреки че имат нужда само от това. Големи, силни мъже са умирали така пред очите ми. Стопяват се за броени дни като сенки.
С неотклонното си търпение обаче тя му сложи в устата още няколко лъжици от нейния бульон от месо и билки.
— Ще видим. Изглежда, че е твърде късно. Той е на път.
Говореше без жалост, може би дори със задоволство. Мъжът не означаваше нищо за нея. Значение имаше само смъртта. Може да й се удаде да погребе този магьосник, след като не я оставиха да погребе стария.
Гед се събуди на другия ден, докато Тенар мажеше с мехлем ръцете му. Сигурно дълго бе пътувал, възседнал гърба на Калесин, понеже металните люспи бяха ожулили кожата на дланите му и пръстите му бяха целите одраскани от вътрешната страна. В съня те оставаха стиснати, сякаш да не изпуснат липсващия дракон. Тя трябваше внимателно да разтвори хватката им, за да ги измие и натрие с мехлема. Докато правеше това, той викаше и се опитваше да се улови за нещо, като че ли пада. Открехна очи. Вдовицата тихо му заговори. Гед я погледна.
— Тенар — каза гостът, без да се усмихне. Разпозна я естествено, без емоции. И тя изпита истинско удоволствие — сякаш вдъхна аромата на цвете — от факта, че все още има един човек, който знае името й, и този човек е той.
Тенар се наведе напред и го целуна по бузата:
— Не мърдай. Остави ме да свърша.
Магьосникът се подчини и скоро пак се унесе, тоя път с отворени и отпуснати длани.
Заспивайки до Теру късно същата вечер, тя си каза: „Аз никога досега не бях го целувала.“ Подобна мисъл я потресе. Отначало направо не повярва. Нима не се е случвало нито веднъж през всичките тези години — не в Гробниците, но после, когато вървяха заедно из планините или когато плаваха към Хавнър с лодката „Взор“, за да дойдат тук, в Гонт?
Не. И Оджиън никога не я целуна, нито тя него. Наричаше я дъще, обичаше я, ала никога не я бе милвал. Пък и тя, израснала самотна, недосегаема като жрица, не се стремеше към ласка или поне не бе разбирала, че се стреми. Понякога облягаше за миг чело или буза на дланта на Оджиън. Тогава той я докосваше леко по косата, само веднъж.
При Гед нямаше и толкоз.
„Нима никога не съм помисляла за това?“ — питаше се удивена Тенар и не можеше да повярва.
Не знаеше. Когато се опита да разсъждава по тази тема, налегнаха я ужас и чувство за грях, но сетне отминаха, понеже нямаше никакъв смисъл. Устните й си спомняха вкуса на неговата грубовата, суха, хладна кожа близо до устата отдясно и единствено туй имаше значение и тежест.
Вдовицата заспа. Сънува, че някакъв глас я вика: „Тенар! Тенар!“ и тя му отвръща с крясък на морска птица, литнала в светлината над морето. Обаче не знаеше името, което назоваваше.
Ястреба разочарова леля Мос. Остана жив. След ден-два знахарката го обяви за спасен. Тя идваше и го хранеше със своя бульон от козе месо, корени и билки, привдигаше го към себе си — силната миризма на тялото й го обгръщаше — и му поднасяше лъжичка по лъжичка, докато мърмореше. Въпреки че той я позна и се обърна към нея с името й, а и тя не можеше да отрече, че тоя човек наистина прилича на Ястреба, все пак много й се искаше да го отрече. Той никак не й харесваше. Повтаряше, че целият бил сбъркан. Тенар достатъчно уважаваше проницателността на знахарката, за да се разтревожи от нейните думи, но не изпитваше никакво подозрение. Беше й приятно, че Гед е тук и бавно се връща към живота.
— Ще видиш, когато дойде напълно на себе си — каза тя на Мос.
— На себе си! — възкликна леля Мос и направи жест, с който искаше да покаже, че чупи и изхвърля празна черупка.
Той скоро попита за Оджиън. Тенар се страхуваше от този въпрос. Бе си внушавала и почти успешно, че няма да я попита, че сам ще разбере, както бяха разбрали дори магьосниците от пристанището Гонт и Ри Алби, щом умря Оджиън. Ала на четвъртата сутрин гостът лежеше буден, когато тя дойде при него. Погледна я и рече:
— Това е къщата на Оджиън.
— На Айхал — подчерта вдовицата, колкото можеше по-естествено.
Все още й бе трудно да изговаря истинското име на магьосника. Нямаше и представа дали Гед знае туй име. Навярно. Оджиън трябва да му е казал или Ястреба да го е узнал, без да му се казва.
Известно време той не реагира, сетне проговори безизразно:
— Значи е мъртъв.
Лежеше и замислено гледаше пред себе си, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
— Кога съм дошъл тук?
Тенар се наведе към него, за да я чуе:
— Преди четири дни вечерта.
— И никой друг е нямало в планината — каза той. Тялото му трепна като от болка или от непоносимия спомен за болка. Намръщи се и затвори очи. После си пое дълбоко дъх.
С възвръщането на силата му Тенар свикна с навъсените вежди, дълбоките въздишки и сключените пръсти. Силата му се възвръщаше, но не и облекчението и здравето.
Седнал бе на прага на къщата под слънцето на летния следобед. За първи път се отдалечаваше толкова от леглото си. Седеше на прага, загледан в отиващия си ден, и Тенар, която идваше от бобените лехи, се взря от своя страна в него. Той още изглеждаше пепелявоблед като сянка. Подобно впечатление се създаваше не само от посивялата коса, а и от това, че беше станал кожа и кости. Очите му бяха угаснали. И все пак тази сянка, този пребледнял мъж бе същият, чието лице тя видя някога огряно от лъчите на собствената му сила, същото силно лице с ястребов нос и изрязана уста, същият красив човек. Винаги е бил горд и красив.
Тенар приближи до него.
— Слънцето ти е полезно — каза му тя и той кимна, ала ръцете му оставаха свити, докато си седеше обгърнат от топлината на лятото.
Гед бе толкова мълчалив, че й се струваше, че нейното присъствие го смущава. Сигурно не можеше да се държи с нея така непосредствено, както някога. Той беше вече Върховен жрец в края на краищата — не биваше да забравя това. А и двадесет и пет години бяха минали, откакто вървяха заедно из планините на Атуан и отплаваха с „Взор“, прекосявайки източните морета.
— Къде е „Взор“? — попита ненадейно тя, изненадана от тая мисъл, но после си каза: „Колко глупаво от моя страна! Толкоз години са изтекли и Върховният жрец надали ще държи такава малка лодчица.“
— В Селидор — отвърна той с лице, погълнато от неговата постоянна и неразбираема тъга.
„Някога, много отдавна, отдавна, колкото вечността, и далеч, далеч, колкото остров Селидор…“
— Най-далечният остров — промълви Тенар почти като въпрос.
— Далеч, далеч на запад — потвърди мъжът.
Седяха край масата, току-що свършили с вечерята. Теру бе излязла навън да играе.
— От Селидор значи си дошъл на гърба на Калесин?
И този път името на дракона сякаш излезе само от устата й, звуците сами се оформиха, издишвайки шипяща струя.
При това име Гед вдигна очи и настойчиво я изгледа, което я накара да осъзнае, че той рядко срещаше нейния поглед. После кимна утвърдително и искрен до педантичност, се поправи:
— От Селидор до Роук и сетне от Роук до Гонт.
Какво означаваше туй? Хиляда, десет хиляди мили? Тя нямаше представа. Виждала бе огромни карти в съкровищниците на Хавнър, ала никой не я беше учил на числа и разстояния. „Толкова далеч, колкото Селидор…“ И дали милите можеха да бъдат мерило за полета на един дракон?
— Гед — обърна се към него с истинското му име, понеже бяха сами, — разбирам, че си преминал през големи изпитания и опасности. Ако не искаш или не можеш да ми кажеш — недей. Но, струва ми се, че ако зная, ако зная нещо за това, бих могла да ти помогна. Бих желала да ти помогна. Нищо чудно скоро да дойдат от Роук да те вземат, да изпратят кораб за Върховния жрец или може би дракон знам ли? И ти отново ще заминеш. Без да сме си казали нищичко.
Тя закърши ръце от фалша на собствените си думи и глас. Да се шегува с дракона, да мърмори като недоволна жена!
Той гледаше надолу към масата, търпелив и сериозен подобно стопанин след напрегнат ден на полето, изправен пред някаква домашна буря.
— Никой няма да дойде от Роук, струва ми се — рече жрецът, което му костваше твърде голямо усилие, и той трябваше да си поеме дъх, преди да продължи:
— Дай ми малко срок.
Стори и се, че Гед няма какво повече да каже, и отвърна:
— Да, разбира се, съжалявам — сетне се изправи да почисти масата, когато магьосникът произнесе все още със сведен поглед, но достатъчно отчетливо:
— Вече разполагам с време.
После също стана, занесе чинията си на умивалника и довърши почистването на масата. Докато Тенар прибираше храната, той изми съдовете. Това я заинтригува. Сравняваше го с Флинт, който никога не бе измил и една паница през живота си. Туй беше женска работа, Обаче Гед и Оджиън бяха живели тук сами, без жени. Гед навсякъде бе живял без жени, затова и вършеше „женската работа“ и не мислеше нищо лошо за нея. Жалко би било, реши Тенар, ако той започнеше да я подценява, да се страхува, че тя подрива достойнството му.
Никой не дойде от Роук да го потърси. Когато споменаха за това, беше изминало твърде малко време и никакъв кораб не би успял да пристигне освен с магически вятър в платната през целия път. Но дните отлитаха, а вест или знак за него не идваше. Стори й се странно да оставят Върховния жрец толкова дълго необезпокояван. Може би им бе забранил да го търсят; или се е скрил тук с магия, тъй че да не могат да разберат къде е, нито да го познаят. Ето че и селяните засега не му обръщаха особено внимание.
Това, че от имението на господаря на Ри Алби още никой не идваше, не беше за учудване. Владетелите на замъка поначало не бяха в добри отношения с Оджиън. Из селото се говореше, че жените от тоя замък се занимавали с черна магия. Една от тях се омъжила за някакъв велможа от Севера, който жива я погребал под един камък. Друга въздействала на нероденото дете в утробата си, опитвайки се да направи от него създание на силата, и наистина то проговорило при раждането си, ала се появило на бял свят без кости.
— Като малка кожена торба — шепнеха си селянките, — малка торба с очи и глас. Не пожелало да суче, мънкало на някакъв странен език и много скоро умряло…
Каквато и истина да имаше в тези приказки, вярно бе, че владетелите на Ри Алби се държаха настрана. Сподвижница на Ястреба, повереница на магьосника Оджиън, приносителка на пръстена на Ерет-Акбе в Хавнър, можеше да се очаква, че Тенар ще бъде поканена в замъка на имението, когато за първи път стъпи в Ри Алби, но не беше. Вместо това, за нейна радост, остана да живее сама в една къщурка, която принадлежеше на селския тъкач Фан, и рядко й се налагаше да вижда хората от голямата къща, и то от разстояние. Мос й каза, че господарката на къщата е умряла и са останали само много, много старият господар и неговият внук, както и младият магьосник на име Аспен, когото бяха наели от Роук.
Откакто Оджиън почина и бе погребан с талисмана на леля Мос в ръка под буковото дърво край планинската пътека, Тенар не беше виждала Аспен. Колкото и да е странно, той не знаеше, че Върховният жрец на Землемория е в собственото му село, или ако знаеше, се държеше надалеч. А и магьосникът от пристанище Гонт, който бе пристигнал за погребението на Оджиън, също не дойде повторно. Дори и да не беше разбрал, че Гед е тук, то със сигурност помнеше коя е тя, бялата владетелка, носила пръстена на Ерет-Акбе на китката си и съединила отново Руната на мира. „Но колко години са минали оттогава, стара жено! — каза си тя. — Кому ще накривиш шапката?“
И въпреки всичко нали от нея бяха научили истинското име на Оджиън? Дължаха й известна проява на учтивост.
Ала магьосниците поначало не бяха особено учтив народ. Те бяха хора на силата. Имаха отношение само към силното. А каква сила притежаваше Тенар сега? Или изобщо бе притежавала? Като момиче и жрица беше просто съд: енергията на мрака бе текла през нея, използвала я бе и оставила я празна, недокосната. Като млада жена тя получи могъщо познание от един човек на силата, но го загърби, без да се докосне до него. По женски предпочете и притежаваше навремето силите на жената, обаче това време мина — не беше вече съпруга и майка. Нищо нямаше у нея, никаква мощ, която да бъде забелязана от някого.
Но драконът й бе проговорил. „Аз съм Калесин“ — каза той, а тя му отвърна: „Аз съм Тенар.“
„Какво значи господар на драконите?“ — попита някога Гед в местата на мрака, в Лабиринта, опитвайки се да отрече неговата сила, да го накара да признае нейната. И той й отговори с онази естествена прямота, която винаги я обезоръжаваше: „Човек, с когото драконите са готови да приказват.“
И тъй, Тенар стана жена, с която драконите разговарят. Дали това беше новото, тайното познание, зрънцето светлина, което тя усети у себе си, когато се събуди под малкото прозорче, обърнато на запад?
Няколко дни след разговора на масата вдовицата се зае да плеви една леха в градината на Оджиън, чистейки обраслия лук, който той засади напролет. Гед се промъкна през пролуката на високата ограда, дето държеше козите отвън, и започна да работи от другия край на реда. Поплеви известно време, сетне седна и си погледна дланите.
— Остави ги да зарастат — меко рече Тенар.
Ястреба кимна.
Високият, привързан на колове боб в съседния ред цъфтеше и уханието на цветовете му бе много приятно. Мъжът седеше, отпуснал изтънели ръце на коленете си, и гледаше към осветената от слънцето плетеница от лози, цветя и увиснали бобени вейки. Тя подзе, както си работеше:
— Преди да умре, Айхал каза: „Всичко се промени…“ И наистина след неговата смърт аз го жаля, скърбя, но нещо ме издига над страданието. Нещо идва за живот, пуснато е на свобода. Насън и щом отворя очи, зная, че има някаква промяна.
— Да — потвърди той. — Краят на злото. И… — Подир дълго мълчание заговори отново. Не гледаше към нея, ала гласът му прозвуча точно като онзи глас, който познаваше — тих, спокоен, с лекия си гонтийски акцент:
— Помниш ли, Тенар когато за първи път пристигнахме в Хавнър?
„Как бих могла да забравя?“ — помисли си тя, но нищо не каза от страх да не го накара пак да млъкне.
— Как изтеглихме „Взор“ и излязохме на кея — стъпалата бяха мраморни. И хората, всичките тези хора… А ти вървеше, вдигнала ръка, за да им покажеш пръстена…
„… Вдигнала ръка. Аз бях изплашена до смърт от всички тия лица, гласове, цветове, кули и знамена, всичко в злато, сребро и музика. Там познавах само тебе, само тебе на света, в целия свят единствено тебе, с когото вървях…“
— Стражите на Кралския дворец ни съпроводиха до Кулата на Ерет-Акбе всред многолюдните улици. И ние изкачихме високите стъпала — ние двамата, сами. Спомняш ли си?
Тенар кимна. Докосна с ръце земята, която плевеше, и усети нейната ронливост, нейния хлад.
— Аз отворих вратата, Тя бе тежка и отначало заяде. После двамата влязохме. Помниш ли?
Сякаш търсеше потвърждение: „Истина ли е било това? Ти спомняш ли си?“
— Беше голяма зала, с извисени сводове — рече Тенар. — Приличаше ми на залата, където бях погълната, но само защото бе също толкова висока. Светлината нахлуваше от прозорците горе на кулата. Сноповете лъчи се кръстосваха като саби.
— И тронът — допълни той.
— Да, и тронът. Целият бе в злато и пурпур. Ала празен като трона в залата на Атуан.
— Вече не е — каза Ястреба. Загледа се в нея сред зелените стръкове лук. Лицето му бе напрегнато, изпълнено с копнеж, сякаш беше изправен пред непостижима радост. — Има крал на трона в Хавнър, в центъра на света. Предсказаното се сбъдна. Руната бе съединена и възстановена целостта на света. Дойдоха мирни времена. Той…
Гед замълча, сведе поглед и стисна ръце:
— Той ме върна от смъртта към живота. Арен от Енлад, който в бъдещите песни ще се нарича Лебанен. Той получи своето истинско име — Лебанен, кралят на Землемория.
— Значи оттам идва тази радост, това просветление — възкликна Тенар и коленичи, вперила взор в него.
Магьосникът не реагира.
„Хавнър има крал“ — каза си тя. После повтори на глас:
— Хавнър има крал!
Вдовицата носеше у себе си спомена за оня красив град, за широките улици, мраморните кули, керемидените и бронзови покриви, за корабите с бели платна в пристанището и разкошната тронна зала, където се кръстосваха слънчевите лъчи, богатството, достолепието, хармонията и редът, поддържан там. Представяше си как от този светъл център редът се разпространява като съвършени водни кръгове, като права улица, като кораб, плаващ преди вятъра — знаещ своето направление, принасящ мир.
— Добре се справи, приятелю — кимна вдовицата. Той махна леко, сякаш да предотврати думите й, извърна се и притисна устата си с длан. Тенар не можеше да понесе сълзите му. Наведе се над своята работа. Издърпа един плевел, сетне друг, якият му корен се откъсна. Тя разрови с ръце твърдата почва, за да открие началото на плевела, пръстите й потънаха долу.
— Гоха — чу се слабият, дрезгав глас на Теру и жената се озърна наоколо.
Детето с обезобразеното лице гледаше към нея със зрящото и със сляпото си око. Тенар помисли:
„Дали да й съобщя, че в Хавнър има крал?“
Изправи се и отиде до вратата, за да не кара Теру да вика. Бийч каза, че докато е лежало в огнището в безсъзнание, момичето е вдишало огън.
— Гласът му е изгорял — поясни той.
— Трябваше да наблюдавам Сипи — прошепна Теру, — но тя изчезна от пасището и не мога да я намеря.
Рядко бе произнасяла толкова дълго изречение. Цялата трепереше от тичането и от стремежа си да не се разреве. „Не можем сега да седнем всички да плачем — рече си Тенар. — Това би било глупаво, не бива да го допускаме!“
— Ястребе — викна тя, — една от козите е избягала.
Той стана веднага и се упъти към вратата. Погледна Теру, сякаш не забелязваше ужасните белези по лицето й, сякаш не забелязваше и нея самата. Момичето бе само едно дете, загубило козата си. Козата беше в ума му.
— Може да се е смесила със селското стадо — предположи Ястреба. — Това дъщеря ли ти е? — обърна се към Тенар.
Досега не бе обелвал и дума за детето и Тенар си помисли колко странни са мъжете.
— Не. Нито внучка. Обаче е моя рожба — каза тя. Какво я караше отново да му се подиграва и присмива?
Гед се отдръпна от вратата, защото Сипи изведнъж се шмугна към тях като стрела, а Теру затича след нея.
— Хей! — провикна се магьосникът ненадейно, скочи и препречи пътя на козата, насочвайки я право към отворената порта и ръцете на Тенар.
Тя успя да хване Сипи за оглавника. Животното внезапно застина, кротко като агънце, и погледна към Тенар с едното си жълто око и към лехата с лук — с другото.
— Вън! — кресна вдовицата и поведе козата към каменливото пасище, където й бе мястото.
Гед седна на земята, останал и той като Теру без дъх. Дишаше тежко и се виждаше, че му се вие свят, но поне не беше облян в сълзи. Имай доверие на коза, та всичко да се провали.
— Хедър не трябваше да те оставя да пазиш Сипи — рече Тенар на Теру. — Никой не може да опази Сипи. Ако отново избяга, просто кажи на Хедър и не се тревожи. Разбрано?
Теру кимна. Бе се вторачила в Гед. Рядко й се случваше да се загледа в някого, особено пък в мъж. Можеше само да мерне с око човека. Ала този път го наблюдаваше настойчиво, вирнала глава като врабче. Дали не й се струваше герой?
ВЛОШАВАНЕ
Беше минал месец от есенното равноденствие, но вечерите все още бяха дълги на Откоса, който гледаше на запад. Теру се прибра късно, след като цял ден бяха обикаляли за билки с леля Мос и беше твърде изтощена, за да хапне нещо. Тенар я сложи на скута си да й попее. Когато детето бе преуморено, то не можеше да заспи. Свиваше се в леглото като парализирано животинче и започваше да халюцинира, докато изпадне в сомнамбулно състояние между съня и будността, и нищо не стигаше до него. Вдовицата знаеше, че ако го вземе на ръце и му попее, може да помогне. Изредеше ли всички песни от Средната долина, които като фермерска съпруга бе научила, тя подемаше безконечните каргадски напеви, чути от нея като дете-жрица в Гробниците на Атуан. Приспиваше Теру с монотонните, сладостни мелодии на жертвоприношенията пред Безименните сили и Празния трон, който сега тънеше в прах и развалини след земетресението. Не долавяше никаква друга сила в тях, освен силата на самата песен. А и обичаше да пее на майчиния си език, макар да не знаеше какви песни реди една майка на детето си в Атуан, нито какво беше пяла собствената й майка.
Най-сетне Теру заспа. Тенар внимателно я сложи в леглото и почака да види дали няма да се събуди. После хвърли бегъл, едва ли не виновен поглед наоколо, за да се увери, че е сама, и с радостен, доволен вид постави своята тънка, прозрачна ръка върху детската кожа там, където бе ужасният белег от изгаряне на бузата и окото. Всичко това изчезваше при нейното докосване. Белегът зарастваше и пред очите й заставаше едно закръгленичко, нежно, спящо личице. Сякаш докосването възстановяваше истината. Сетне леко и неохотно вдигаше длан и виждаше непоправимото и неизлечимо зло.
Тя се наведе, целуна белега и тихо излезе от къщата.
В ширната, бисерна мараня залязваше слънцето. Околовръст нямаше жива душа. Сигурно Ястреба беше в гората. Започна да посещава гроба на Оджиън и с часове да остава в тишината под бука. Като поукрепна малко, взе да обикаля пътеките, по които бе бродил Оджиън. Нямаше никакъв апетит и Тенар го караше насила да се храни. Избягваше хората, искаше да бъде сам. Теру с готовност би го следвала навсякъде и каквато си беше мълчалива, едва ли щеше да му пречи, но той бе неспокоен, връщаше детето вкъщи и се отправяше самичък надалеч, из краища, които вдовицата не познаваше. Връщаше се късно и веднага заспиваше, а често, преди тя и детето да се събудят, пак излизаше. Тенар му оставяше да си носи хляб и месо.
Сега го гледаше как приближава по пътеката през поляната, която и се стори толкова дълга и мъчителна при последната разходка на Оджиън. Вървеше в сияйния въздух, сред превитите от вятъра треви, упорито заключил у себе си своето нещастие, твърд като камък.
— Ще се навърташ ли край къщата? — попита го тя отдалече. — Теру спи, а аз искам да се поразходя малко.
— Да, върви — каза той и Тенар тръгна, замислена за безразличието на мъжете към всички онези неотменни неща, дето владеят една жена: че не трябва например да се отдалечаваш от спящото дете, че свободата на едного означава несвобода за другиго, докато се установи оня променлив, подвижен баланс, подобен на баланса на човешкото тяло — първо местиш единия, после другия крак и така постигаш великото умение да ходиш…
Сетне мислите й бяха погълнати от гъстеещите цветове на небето и от нежния полъх на вятъра. Тя продължи разходката си без метафори, додето стигна песъчливата урва. Спря пред нея и се загледа в слънцето, губещо се в тиха, светла мараня.
Тенар коленичи, откри с поглед, а скоро и с пръсти дългата, неясно очертана следа в края на скалата: следата от опашката на Калесин. Отново и отново я проследи с показалец, вперила унесени очи в бездната на здрача. Произнесе името му веднъж. Този път то не опари дъха и, но просъска и леко се отрони от устата й: „Калесин…“
Вдигна взор на изток. Върховете на Гонтийската планина бяха целите червени над гористите места, отразявайки светлината, която бе залязла долу, в ниското. Докато гледаше, цветът избледня. Отмести поглед и когато пак го върна, височините бяха вече сиви, неясни и гористите склонове потъмнели.
Почака вечерницата и щом тя изгря над лятната омара, бавно се отправи към дома.
Към дома ли? Защо стоеше тук, в къщурката на Оджиън, а не в своята, фермерската къща? Защо се грижеше за козите и лука на Оджиън, а не за собствените си овощни градини и стада? „Чакай“ — каза й той и тя го послуша. Ала ето че драконът дойде, Гед се възстанови. Ролята й бе изпълнена. Беше поприбрала къщата. Повече нямаше нужда от нея. Време бе да си върви.
И все пак не можеше дори да помисли, че ще изостави тази висока скала, това Соколово гнездо, и ще се върне отново в низините, в удобните фермерски земи, в закътаните краища — не можеше да размишлява за туй, без сърцето й да се свие и да помръкне. Какви сънища я задържаха тук, под мъничкото прозорче с изглед на запад? Какво означаваше за нея драконът, който я намери на Откоса?
Вратата на къщата бе отворена, както обикновено, за да влизат светлинка и въздух. Ястреба седеше без осветление и огън на едно ниско столче пред угасналото огнище. Той често почиваше там. Тенар предполагаше, че това е било мястото му, когато за кратко време като момче е служил при Оджиън. И тя сядаше тука през зимните дни, докато беше ученичка на Оджиън Мълчаливия.
Той я видя да влиза, но погледът му бе вперен в десния тъмен ъгъл зад вратата. Там беше изправен жезълът на покойника — тежка дъбова тояга, висока колкото човешки ръст и протрита на мястото на дръжката. До нея Теру бе поставила лесковата пръчка и елшовата тояга, които Тенар откърши за тях на път за Ри Алби.
Вдовицата си рече: „Ами къде ли е неговият жезъл, жезълът от тисово дърво, който му беше дал Оджиън? И защо ли до днес не ми е хрумнало да помисля за това?“
Тъмно бе в къщата и сякаш душно. Почувства се потисната. Искаше й се да поговорят, ала сега, когато беше тук, нямаше какво да му каже, нито той на нея.
— Струва ми се — започна най-сетне Тенар, докато подреждаше четирите чинии на дъбовия шкаф, — че е време да се връщам във фермата.
Магьосникът нищо не отвърна. Може и да е кимнал, но тя бе обърната с гръб.
Изведнъж се усети уморена, имаше желание да си легне, обаче Гед все още седеше близо до входа, а и не се беше стъмнило съвсем. Не можеше да се съблече пред него. Тъкмо се канеше да го помоли да излезе за малко, когато той се прокашля и колебливо заговори:
— Книгите. Книгите на Оджиън. Руните и двете Свещени книги. Ще ги вземеш ли със себе си?
— Аз ли?
— Ти бе последната му ученичка.
Тя приближи до огнището и седна отсреща на трикракото столче на Оджиън.
— Научих се да пиша на хардийски руните, ала нищо не помня от това. Спомням си нещо от езика на драконите. И само толкоз. Не можах да стана магьосница. Омъжих се, както знаеш. Мислиш ли, че Оджиън би завещал своите мъдри книги на една фермерска жена?
Той помълча и после безстрастно попита:
— А не ги ли е оставил на някого?
— Най-вероятно би ги оставил на тебе.
Ястреба нищо не отвърна.
— Ти бе последният му чирак, негова гордост и приятел. Никога не го е казвал, но естествено е да дойдат при тебе.
— Ами аз какво ще правя с тях?
Тенар го изгледа в мрака. Западното прозорче хвърляше слаба светлина. Мрачният, безмилостен, необясним гняв в гласа му предизвика собствения й гняв:
— Мене ли питаш ти, Върховният жрец? Защо ме изкарваш по-глупава, Гед, отколкото съм? Тогава той се изправи. Гласът му трепереше:
— Но не виждаш ли… не можеш ли да видиш… че с всичко това е свършено… няма го!
Тя остана втрещена, опитваше се да разгледа лицето му.
— Аз нямам никаква сила. Нищо. Отдадох я, изчерпах я — цялата. За да затворя… За да… Е, няма я, свърши се.
Вдовицата се опита да отрече онова, което той казваше, обаче не можеше.
— Както се излива вода — промълви Гед, — чаша вода в пясъка. В пресъхналата земя. Тъкмо туй трябваше да направя аз. Но сега няма от какво да пия. А какво значение има, какво можеше да промени една чаша вода в пустинята? Нима пустинята изчезна?… Ах! Чуй ме! Така ми шепнеше тя иззад тази врата: „Чуй ме! Чуй ме!“ И аз отидох в мъртвата земя, когато бях млад. Там я срещнах, слях се с нея, ожених се за своята смърт. Тя ми даде живот. Даде ми вода, водата на живота. Тя бе извор, ручей, руйна, щедра. Ала изворите там не текат. Всичко, което накрая ми остана, беше чаша вода и аз трябваше да я излея в пясъка, коритото на пресъхналата река, върху скалите в тъмнината. И тъй, силата е изчерпана. Свърши. Няма я.
Тенар бе чувала достатъчно от Оджиън и самия Гед, за да се досети за каква земя говори той и въпреки че използваше образи, те не замаскираха истината, а бяха самата истина, както я беше узнал. Знаеше също, че трябва да отрече онова, което казваше магьосникът, независимо дали бе вярно.
— Ти не си оставяш никакво време, Гед — рече тя. — Тежко е завръщането от смъртта, дори и на крилете на дракона. Нужно ти е време. Време и спокойствие, мълчание и тишина. Ранен си и трябва да се лекуваш.
Той дълго не отговори, застанал изправен там. Жената си мислеше, че е казала каквото трябва, за да го успокои. Но Гед най-сетне промълви:
— Като детето ли?
Беше сякаш пробождане с нож, толкова остър, че не усети как се заби в тялото и.
— Не разбирам защо си взела Теру — продължи той със същия тих, равен глас, — като знаеш, че не може да се излекува. Като знаеш що за живот я очаква. Предполагам, че е заслуга на времето, което изживяхме — една тъмна епоха, епоха на разруха, едно свършено време. Сигурно си я взела, както и аз отидох да се срещна с моя враг — защото не си можела да сториш нищо друго. И така, ще трябва да влезем в новата епоха с плячката от нашата победа над злото. Ти с твоето обгорено дете, а аз без абсолютно нищо.
Гласът на отчаянието бе равен, слаб.
Тенар се обърна да погледне към магическия жезъл в тъмния ъгъл зад вратата вдясно, ала той не светеше.
Беше се стъмнило напълно — и вътре, и навън. През отворената врата надничаха няколко звезди, високи и бледи. Тя се загледа в тях. Искаше й се да разбере кои са те. Стана и опипом край масата стигна до прага. Леките облаци се бяха сгъстили и не се виждаха много звезди. Отвътре бе наблюдавала една бяла лятна звезда, която на родния й език в Атуан наричаха Техану. Не можа да разпознае другите. Не знаеше как се казва Техану тук, на хардийски, нито пък истинското й име, с което я бяха кръстили драконите. Знаеше само как би я нарекла майка й. Техану, Техану, Тенар, Тенар…
— Гед — попита тя, без да се обръща, — кой те е отгледал като дете?
Той приближи до нея и също се загледа в мъгливия хоризонт над морето, в звездите, в тъмния силует на планината пред тях.
— Никой особено — отвърна. — Майка ми е починала, когато съм бил бебе. Имах по-големи братя, но не ги помня. Помня баща ми, ковача. И сестрата на майка ми. Тя беше знахарката на Десетте елши.
— Като леля Мос — забеляза Тенар.
— По-млада. И притежаваше сила.
— Как се казваше?
Гед замълча.
— Не мога да си спомня — бавно отговори той. След малко допълни: — Тя ме научи на имената. Сокол, прелетен сокол, орел рибар, ястреб кокошар, ястреб врабчар…
— Как наричат по вашите места онази звезда? Ей там, онази бялата?
— Сърцето на Лебеда — рече жрецът, загледан в нея. — В Десетте елши я наричат Стрелата.
Ала не произнесе името й на езика на Сътворението, нито истинските имена на ястреба, сокола, орела, които му бе поверила знахарката.
— Не биваше да ти казвам това вътре — тихо промълви той. — Въобще не бива да говоря.
— Щом не желаеш да разговаряме, какво друго ми остава, освен да си ида? Защо мислиш само за себе си? Все за себе си? Излез за малко. Искам да си легна — ядоса се накрая Тенар.
Гед смотолеви объркан някакво извинение и излезе. А тя отиде в нишата, смъкна дрехите си и се пъхна в леглото, заравяйки лице в сладостната топлина на копринената косица по вратлето на Теру.
„Като знаеш що за живот я очаква…“ Гневът й, глупавият й отказ да признае истината за това, което чу, се дължаха на нейното разочарование. Макар Ларк десетократно да повтори, че нищо не може да се направи, тя все се беше надявала, че Тенар ще успее със свои сили да излекува изгарянията. Въпреки че самата вдовица непрекъснато твърдеше, че и Оджиън не би могъл да помогне, вярваше: Гед е способен да изцери Теру. Ще постави ръка върху белега и той ще изчезне, сляпото око ще прогледне, вкочанената ръка ще се раздвижи, разбитият й живот ще се възстанови. „Като знаеш що за живот я очаква…“ Извърнатите лица, знаците за отклоняване на злото, ужасът, любопитството, болезненото съжаление и дебнещата заплаха, защото злото влече след себе си зло… и никога ласка на мъж. Никой нямаше да я прегърне. Никой освен Тенар. О, Ястреба бе прав: по-добре щеше да бъде за детето да умре. Трябваше да го оставят да си замине в оная мъртва земя, тя, Ларк и Айви — тези стари жени, забъркали се където не им е работата, мекушави и жестоки. Той беше прав, той винаги биваше прав. Но това значи, че мъжете, дето се бяха забавлявали с Теру, и жената, която си бе позволила да проституира, също са били съвсем прави, като са я пребили до безсъзнание и са я блъснали в огъня да изгори до смърт. Само че не си бяха свършили делото докрай. Бяха се размекнали, подарили й бяха някакъв живот. Там им е била грешката. А Тенар беше постъпила във всичко погрешно. Предадена като дете на силите на мрака, тя бе погълната от тях, оставила се бе да я погълнат. Наистина ли си въобразяваше, че щом прекоси морето и усвои други езици, щом стане съпруга и майка и просто живее живота си, може да се превърне в нещо друго освен в онова, което представляваше — техен слуга, тяхна храна, всякога на тяхно разположение при всичките им прищевки? Самата съсипана, вдовицата привлече съсипаното към себе си, то стана част от собствената и разруха, олицетворение на собствената й злочестина.
Косата на детето беше руса, топла, приятно ухаеща. В съня си Теру се сгуши в прегръдката на Тенар. Какво бе виновна? Бяха я наранили, наранили я бяха непоправимо, ала тя нямаше никаква вина. Нищо не е непоправимо, нищо не е непоправимо. Тенар я притисна, легнала до нея, и насочи мислите си към светлината на нейния сън, към бездната от лъчи, към името на дракона, името на звездата, Сърцето на Лебеда, Стрелата, Техану.
Тя сресваше черната коза заради руното, което после щеше да изпреде и да даде да изтъкат, за да направят прочутия на остров Гонт вълнен ямурлук. Старата черна коза бе сресвана хиляди пъти и това й беше приятно. Клатеше се в синхрон с ресането. Сиво-черното руно се трупаше на мека, мръсна купчинка, която Тенар накрая натъпка в една тюлена торба. Погали животното около ушите в знак на благодарност и го потупа приятелски по корема. „Бе-е-е!“ — изблея козата и изприпка напред. Вдовицата излезе от ограденото пасище, заобиколи и отиде пред къщата, оглеждайки поляната, за да провери дали Теру още си играе там.
Мос бе показала на детето как да плете кошници от слама и макар че сакатата ръка го правеше несръчно, то започна да свиква. Седеше сред тревата с плетивото си на скута, но не работеше. Наблюдаваше Ястреба.
Той бе застанал доста далеч пред ръба на урвата. Беше с гръб към Теру и не знаеше, че някой го наблюдава, защото самият той гледаше един млад керкенез. А птицата на свой ред пък следеше дребната плячка, която бе съзряла в тревите. Стоеше настръхнала и помахваше с криле, за да изненада гризача, да го паникьоса и да се вмъкне в леговището му. Мъжът изглеждаше също толкова съсредоточен, също толкова гладен, колкото и птицата, втренчен в нея. Той бавно вдигна дясната си ръка и навярно каза нещо, въпреки че вятърът отвя думите му. Керкенезът се извърна, нададе силен, остър, пронизителен вик и излетя нагоре към гората.
Гед свали ръка и застана неподвижен, наблюдавайки полета. Детето и жената стояха тихо. Само птицата летеше свободна.
— Веднъж той дойде при мен като сокол, прелетен сокол — подзе Оджиън един зимен ден край огъня.
Разказваше за заклинанията за преобразяване, за трансформация, за магьосника Борджа, който се бе превъплътил в мечка.
— Долетя при мен от северозапад и кацна на китката ми. Аз го взех близо до огъня. Не умееше да говори. Можех да му помогна, защото го познавах, и така успях да го освободя от сокола и да го превърна отново в човек. Но у него си остана нещо птиче. В селото го наричаха Ястреба, понеже дивите ястреби се събираха в краката му при една негова дума. Кои сме ние? Какво е всъщност човекът? Преди да има име, преди да има познание и сила, ястребът вече е бил в сърцевината му, както и мъжът, магьосникът и другото — той е бил онова, което не можем да назовем. И такива сме всички ние.
Момичето, което седеше край огнището, наблюдаваше пламъците и слушаше, си представи ястреба; представи си човека; представи си как птиците откликват на всеки негов зов, на всяко негово слово. Щом само ги повика, те идват, удряйки криле, да докоснат ръката му с жестоките си нокти; представи си хищната птица ястреб у себе си.
ПЛЪХОВЕ
Един късен следобед в къщата на магьосника дойде Таунсенд, който беше донесъл вестите от Оджиън във фермата на Средната долина.
— Сега, когато господарят Оджиън е мъртъв, ще продавате ли козите?
— Може би — отвърна Тенар естествено. Тя наистина се чудеше как ще се изхранва, ако остане в Ри Алби. Оджиън, като всеки магьосник, получаваше помощи от хората, на които служеше със своето умение и сила — в неговия случай, на всички от Гонт. Стига само да поискаше и щеше щедро да събере всичко необходимо в замяна на собствената си отзивчивост. Обаче на Оджиън не му се налагаше да иска. По-скоро трябваше да подарява излишните храни, дрехи, сечива, добитък, всякакви принадлежности и сувенири, които му даваха или просто оставяха пред прага му.
— Какво ще правя с това? — объркан питаше той с пълни ръце. Наоколо пиукаха нахални пилета; стояха неколкометров гоблен и консерви мариновано цвекло.
Ето че Тенар бе напуснала Средната долина. При внезапното си тръгване тя дори не помисли колко дълго може да остане. Не взе със себе си седемте монети от слонова кост — цялото съкровище на Флинт. А и те едва ли щяха да й послужат в селото освен за покупка на земя или животни. Или пък да се спазари на пристанището с някой амбулантен търговец, който продава кожи и коприни от Лорбанъри на едри фермери и дребни богаташи в Гонт. От фермата на Флинт вземаха достатъчно, за да се снабдяват двете с Теру с храна и облекло. Ала шестте кози на Оджиън, бобът и лукът бяха по-скоро удоволствие, отколкото потребност. Тя още живееше от запасите на магьосника, получени като подарък. Селяните носеха по нещо и на нея в негова памет, леля Мос също проявяваше щедрост. Вчера й каза:
— Шарената ми квачка, миличка, започна да мъти. Като се излюпят пиленцата, ще ти донеса две-три. Оджиън не ги обичаше — били глупави, много шум вдигали, — но какъв ще е тоя дом без пиленца на прага?
И така си беше — кокошките на Мос се разхождаха напред-назад из къщи, спяха в нейното легло и още повече насищаха миризмата на тази толкова воняща, мрачна и задимена стаичка.
Тенар се обърна към мъжа с острото лице:
— Има едно хубавичко яре, едногодишно е. Добра дойна коза ще излезе от него.
— Интересуваше ме цялото стадо — рече Таунсенд. — Или поне пет-шест, а?
— Всичко са шест. Иди горе на пасището, ако искаш да им хвърлиш око.
— Добре — каза мъжът, обаче не се помръдна. И двете страни явно не трябваше да демонстрират прекалена готовност.
— Видя ли големия кораб? — попита той. Къщата на Оджиън гледаше на северозапад и от нея личаха само скалните носове на залива, само стръмните урви. Но от няколко места в селото можеха да се зърнат полегатият криволичещ път към Гонтийското пристанище, доковете, както и целият пристанищен район. Едно от редовните занимания на жителите в Ри Алби беше да наблюдават корабите. На пейката зад ковачницата винаги седяха по неколцина старци. Оттук гледката бе най-добрата и макар те никога през живота си да не бяха изминали тия петнадесетина мили по вития път, отделящи ги от пристанище Гонт, пристигането и отплаването на корабите им се струваше спектакъл, предназначен специално за тяхно развлечение, странен и непознат.
— Момчето в ковачницата казва, че бил от Хавнър. То ходи до долу да купува кюлчета и се върна късно снощи. Твърди, че големият кораб бил от Хавнърското пристанище.
Може би Таунсенд говореше само за да отклони вниманието на Тенар от цената на козите. И навярно имаше нещо вродено в убягващия му поглед. Ала Голямото Хавнърско пристанище малко търгуваше с Гонт — този беден и далечен остров, никому неизвестен освен с магьосниците, пиратите и козите си. А и, кой знае защо, нещичко в думите „големият кораб“ изпълни вдовицата с безпокойство.
— Говори се, че в Хавнър имало вече крал — продължи прекупвачът, все така загледан встрани.
— Това е добре — каза Тенар.
Таунсенд кимна утвърдително:
— Ще държи надалеч чуждоземната измет.
Тук чуждоземката Тенар мило допълни:
— Но онези от пристанището може и да не останат твърде доволни.
Имаше предвид капитаните на пиратски кораби от Гонт, които все повече вземаха под контрол североизточните морета, и много от някогашните търговски връзки с централните острови на Архипелага бяха прекъснати и нарушени. Това водеше до обедняване на всички гонтийци с изключение на пиратите, обаче хората продължаваха да гледат на тях като на герои. Доколкото знаеше Тенар, нейният син също бе моряк на пиратски кораб. И може би така беше в по-голяма безопасност, отколкото на порядъчен търговски съд. „По-добре акула, отколкото херинга“ — както гласеше една поговорка.
— Все ще се намери някой да не му хареса — механично отбеляза вдовицата, колкото да поддържа разговора, който вече бе започнал да я изнервя, тъй че се изправи и каза: — Ела да видиш козите. Но не зная дали ще продаваме.
Тя съпроводи мъжа до портата на заграденото пасище и го остави там. Беше й неприятен. Не че негова бе вината, дето на два пъти вече й носеше лоши известия, ала не те гледаше в очите, пък и имаше нещо отблъскващо в присъствието му. Няма да му продаде козите на Оджиън. Дори и Сипи.
След като прекупвачът постоя, без да вземе нищо, я налегна някаква тревога. Казала му беше: „Няма да продаваме.“ Колко глупаво от нейна страна — да употреби „ние“ вместо „аз“, когато той изобщо не пожела да говори с Ястреба. Не направи и намек за него, както се полагаше, докато мъж се пазари с жена, особено ако тя отказва на предложението му.
Тенар не знаеше как гледат на Ястреба в селото, на неговите появи и изчезвания. Макар самотен и мълчалив, макар и вдъхващ страх, Оджиън бе все пак техният магьосник и съселянин. Те се гордееха с името на Ястреба — Върховния жрец, който беше живял някога в Ри Алби, вършил бе чудеса, надхитрил един дракон край Деветдесетте острова и донесъл пръстена на Ерет-Акбе неизвестно откъде. И въпреки всичко не го познаваха. Откакто дойде, Гед не стъпи нито веднъж в селото — ходеше само в гората, из пусти места. Не й бе хрумвало досега, ала и той като Теру избягваше селската гмеж.
Сигурно го одумваха. Това си беше село, хората говореха. Но все пак не смееха да стигат особено надалеч в клюките си за жреци и магьосници. Те бяха обгърнати в тайнственост, животът на владетелите на силата изглеждаше доста странен, различен от собствения им живот.
— Остави го на мира — бе чувала да казват селяните от Средната долина, ако някой си позволеше твърде много по адрес на наскоро посетил ги шаман или на местния магьосник Бийч. — Остави го на мира. Той си има своя път, ние си имаме нашия.
Що се отнася до самата Тенар, това, че дойде да лекува и да се грижи за един мъж на силата, също не подлежеше на обсъждане. То беше от нещата, за които се махва с ръка: „Остави го на мира.“ А и тя не бе отсядала по-задълго в селото. Селяните не изпитваха към нея нито приятелство, нито вражда. Живяла е навремето в къщата на тъкача Фан, била е послушница на стария магьосник и той изпрати Таунсенд да я повика — всичко туй беше много добре. Но това дете, което водеше със себе си, да те е страх да го погледнеш. Кой е тоя, дето би се осмелил да се покаже с него по светло? Пък и що за жена е Тенар в края на краищата: ученичка на магьосник, лечителка на магьосник? Да, тук намирисваше на магьосничество, на всичкото отгоре — чуждоземно. От друга страна, била е жена на богат фермер. Вярно, че е починал и тя е останала вдовица. Ех, кой ли може да проумее нещо при магьосниците? Остави ги, най-хубаво ги остави…
Тенар отиде да посрещне Върховния жрец на Землемория, който идваше насам покрай оградата.
— Казват, че някакъв кораб пристигнал от Хавнър — спомена тя.
Мъжът спря и инстинктивно се извърна, сякаш искаше да хукне като подгонен от ястреб плъх, ала бързо се овладя.
— Какво има, Гед? — удиви се вдовицата.
— Не ми е по силите — рече той, — не мога да ги срещна.
— Кого не можеш да срещнеш?
— Хората на краля.
Лицето му доби сив цвят, както при идването му. Озърташе се, като че ли търсеше място, където да се скрие.
Толкоз притеснен изглеждаше и така беззащитен в своя страх, че тя мислеше само как ще успее да го укрие.
— Няма защо да се срещаш с тях. И да дойдат, ще ги отпратя. Влез сега у дома. Цял ден не си хапвал нищо.
— Там вече има някакъв човек — забеляза Ястреба.
— Това е Таунсенд. Дойде да се договаря за цената на козите. И него ще отпратя. Хайде!
Той тръгна подир нея и щом се прибраха, тя затвори вратата.
— Те няма да ти сторят нищо лошо, Гед. За какво им трябваш?
— О, не — поклати вяло глава жрецът и седна на масата.
— Знаят ли, че си тук?
— Нямам представа.
— От какво се боиш тогава? — попита Тенар не толкова с укор, колкото назидателно, от позицията на здравия разум.
Той скри за миг лице в своите длани. После, свел поглед, заразтрива челото и слепоочията си.
— Аз не съм онова… което бях… — Повече нищо не можа да каже.
— Добре, добре — промълви вдовицата. Тя се страхуваше да не го засегне, да не го накара да се почувства още по-унизен от някакъв намек на съжаление. Хвана я яд — и на него, и на другите заради него.
— Какво им влиза в работата къде си, кой си, какво предпочиташ да правиш? Така и ще си останат с любопитството.
Това бяха думи на Ларк. Как копнееше сега за присъствието на една обикновена, мъдра жена!
— Е, както и да е. Този кораб може да няма нищо общо с тебе. Може би просто преследва пиратите. Хубаво би било кралят да се заеме с тях… В шкафа намерих скрити няколко бутилки вино. Чудно откога ли ги пази Оджиън? По една чашка червено с хляб и сирене ще ни дойде добре. Малката обядва и с Хедър тръгнаха на лов за жаби. За вечеря сигурно ще имаме жабешки бутчета. Но засега ще трябва да се задоволим по-скромно. Интересно откъде ли се е взело виното? Кой ли го е донесъл на Оджиън? Колко ли е старо?
И тя продължаваше да бъбри по женски, дано му спести обясненията и неловкото мълчание, докато преодолее пристъпа на срам, та да хапне малко и да изпие чаша леко, старо алено винце.
— Аз съм този, който трябва да си иде, Тенар. Трябва да свикна да бъда това, което съм сега.
— Къде ще ходиш?
— Из горите.
— Ще се скиташ… като Оджиън?
Вдовицата го погледна. Спомни си как му се надсмиваше, когато обикаляха улиците на Атуан: „Често ли просят магьосниците?“ А той й отвърна: „Да, обаче се опитват да дадат нещо в замяна.“
Тя предпазливо произнесе:
— Дали ще можеш за известно време да се препитаваш със заклинания за търсене и намиране?
Напълни чашата му.
Гед тръсна глава. Отпи глътка вино и извърна очи:
— Не. Нищо не ми е останало. Съвсем нищо.
Тенар не успя да повярва. Искаше и се да протестира, да отрича, да го попита: „Как е възможно да говориш така — нима си забравил всичко, което си узнал от Оджиън, в Роук, по време на пътешествията си! Не може да си забравил думите, имената, действията на силата! Нали си се учил, сам си се сдобивал със своята мощ!“ Сдържа се да не каже всичко туй и само промърмори:
— Не разбирам… Как е възможно все пак…
— Вода в пясъка — припомни Гед и леко наклони чашата си, сякаш да я излее. После продължи: — Не проумявам обаче защо той ме донесе на крилете си. Жестока е добротата на младите… Но ето ме тук и все някак ще трябва да я карам, докато се върна…
Тенар не схващаше смисъла на думите му, ала усети нотка на оплакване или обвинение, която у него я шокира и ядоса.
— Тук те донесе Калесин — сопна му се тя. Вратата на стаята беше затворена и затова бе тъмно. Едничко западното прозорче пропускаше светлината на късния следобед. Не можеше да различи израза на лицето му. Но той вдигна чаша към нея и пи със загадъчна усмивка:
— Това вино трябва да е донесено от някой голям търговец или пират. Дори и в Хавнър не ми се е случвало да опитвам такова.
Гед въртеше тумбестата чаша в ръце и я разглеждаше.
— Ще си измисля някакво име и ще отида в Армаут, в източните гонтийски провинции, където съм роден. Там събират сено и винаги се нуждаят от работници по коситба и жътва.
Тенар не знаеше какво да отговори. При този разстроен и болнав вид подобна работа можеха да му дадат само от милосърдие или жестокост. А и да я получеше, нямаше да се справи с нея.
— Пътищата вече не са като някога — вметна тя. — В последно време навсякъде кръстосват крадци и шайки. Чуждоземна измет, както казва моят приятел Таунсенд. Съвсем не е безопасно да вървиш сам.
Докато се взираше в здрача да види как той възприема думите й, изведнъж и хрумна да се попита: как ли се чувства човек, който е нямал страх от никого и внезапно му се налага да се страхува?
— Оджиън се скиташе… — понечи да каже Гед, ала веднага затъкна устата си с ръка. Спомни си, че Оджиън Мълчаливия беше истински магьосник.
— В южните части на острова отглеждат добитък — рече Тенар. — Овце, кози, крави. Преди Големия танц ги извеждат по хълмовете и пасат там, докато дойдат дъждовете. Винаги има нужда от пастири.
Вдовицата отпи глътка вино:
— Но защо просто не останеш тук?
— Къщата на Оджиън е първото място, където ще ме потърсят.
— И какво от това? Какво могат да искат от тебе?
— Да продължа да бъда онова, което бях.
В гласа му се усещаше такава неутешимост, че тя цялата изстина.
Мълчеше и се опитваше да си припомни какво означава да си имала сила, да си била Погълнатата, единствената Жрица на Гробниците на Атуан и да се лишиш от всичко туй, да го отхвърлиш, да си останеш само Тенар и нищо повече. Помисли си какво е да бъдеш жена в разцвета си, с деца и съпруг, и после изведнъж да ги загубиш, превръщайки се в стара, безсилна вдовица. Но дори и сега не успя да разбере неговия срам, агонията на унижението му. Сигурно едничък мъжът може да се чувства така. Жената свиква със срама.
А може би леля Мос щеше да се окаже права — няма ли я ядката, черупката остава празна.
„Магьосническа работа“ — заключи тя. И за да смени темата, пък и защото лекото сгряващо вино бе развързало езика и ума й, взе, че се разприказва:
— Знаеш ли какво си помислих, когато Оджиън се захвана да ме учи, а аз отказвах да продължа и вместо това се ожених за моя фермер? В деня на сватбата се запитах — как ли ще се ядоса Гед, като разбере?!
Тя се разсмя.
— Така си беше — каза той. Тенар чакаше. — Разочарован бях.
— И ядосан — допълни жената.
— Да, ядосан.
Ястреба й доля чашата:
— Тогава имах сила да разпознавам силата. А ти, ти цялата светеше в Лабиринта, в онова ужасно място на мрака…
— Е, добре, кажи ми какво трябваше да правя с моята сила, с всичко, на което Оджиън се опита да ме научи?
— Да го използваш.
— Как обаче?
— Както се използва магическото изкуство.
— От кого?
— От магьосниците — с тиха болка поясни той.
— Значи магията, това са уменията, изкуството на магьосниците, тъй ли?
— Че какво друго? — Гед я изгледа веднъж-дваж и се замисли.
— Когато Оджиън ме учеше тук, край огнището, думите на Древната реч ми се удаваха както на него самия. Имах чувството, че усвоявам език, на който съм говорила, преди да се родя. Но останалото — свещените писания, Руните на силата, заклинанията, законите, въздействието върху силите, — всичко туй ми изглеждаше мъртво, чуждо. Струваше ми се, че мога да се облека като воин, да взема сабя и копие, да се накича с перо и така нататък, ала това няма да ми отива, нали? Какво ще правя със сабята аз? Нима ще стана герой? Най-многото дрехите да не ми приличат и да ми пречат да ходя.
Тя си сръбна от виното.
— Затова свалих тази чужда премяна и се облякох в моите собствени дрехи.
— Какво ти каза Оджиън, когато го напусна?
— Ами какво казваше обикновено той?
Въпросът отново предизвика неговата неясна усмивка. Гед премълча.
Вдовицата кимна утвърдително. Сетне продължи по-задушевно:
— Оджиън ме прие, защото ме доведе ти. Той не искаше никакъв чирак след тебе, пък и не би взел момиче освен по твоя молба. Въпреки всичко ме обичаше. Уважаваше ме. Аз също го обичах и уважавах. Ала той не можеше да ми даде онова, което ми бе нужно, а аз не можех да възприема онова, което магьосникът можеше да ми даде. И Оджиън го разбра. Но отношението му към Теру беше съвсем различно, Гед. Видя я в деня, преди да умре. И ти, и Мос твърдите, че силата разпознава силата. Не зная какво е зърнал у нея, обаче ми каза:
„Научи я!“ И после…
Ястреба чакаше.
— После каза: „Те ще се страхуват от нея.“ И още: „Научи я на всичко! Не Роук.“ Не знам какво имаше предвид. Откъде мога да знам? Ако бях останала тук при него, може би щях да разбера, щях да узная. Но си мислех: „Ще дойде Гед, той ще прозре. Ще знае на какво да я учи, от какво има нужда несретничето ми.“
— Не, нямам представа — промълви жрецът. — В детето съзирам само… само стореното зло.
Той си изпи виното:
— Не мога нищо да му дам.
На вратата леко се почука. Гед се сепна и както преди се извърна безпомощно, търсейки сякаш къде да се скрие.
Тенар приближи до прага, открехна и подуши Мос още преди да я е видяла.
— Мъже в селото — драматично зашепна старицата. — Някакви русоляви люде. Твърдят, че са слезли на пристанището с големия кораб от Хавнър. Дошли били да търсят Върховния жрец.
— Той не иска да се среща с тях — рече премаляла Тенар. Не знаеше какво да прави.
— Щом е така…
Знахарката изчака малко, сетне попита:
— Ами къде е гостът?
— Тук съм — скочи Ястреба и се показа, като отвори по-широко вратата. Леля Мос му хвърли едно око, ала нищо не каза. — Те знаят ли къде съм?
— Не от мен — отвърна Мос.
— Ако дойдат вкъщи — забеляза Тенар, — можеш направо да ги отпратиш. В края на краищата нали ти си Върховният жрец?
Нито той, нито Мос й обърнаха някакво внимание.
— Е, в моя дом няма да стъпят — рече Мос. — Хайде, ела, ако искаш.
Гед я последва, отправяйки поглед към вдовицата, без да пророни нито дума.
— Но аз какво да им кажа? — попита тя.
— Нищо, миличка — отговори знахарката.
Хедър и Теру се върнаха от блатата със седем мъртви жаби в едно серкме и Тенар се зае да отреже и одере бутчетата и да приготви вечеря на ловците. Тъкмо свършваше, когато отвън се чуха гласове. Тя надзърна през отворената врата. Няколко души бяха застанали отпред. Носеха шапки със златисти нашивки, имаха бляскав вид.
— Госпожа Гоха? — запита вежлив глас.
— Влезте! — покани ги домакинята.
Те влязоха: петима мъже, които изглеждаха два пъти повече в схлупената стаичка, каквито бяха високи и едри. Озърнаха се и Тенар си представи какво виждат.
Виждаха една жена с дълъг, остър нож в ръката; дъска за рязане на масата и от едната й страна — купчина одрани зелено-белезникави бутчета, а от другата — купчина тлъсти, окървавени, издъхнали жаби. Нещо се размърда в сянката зад вратата — дете, ала деформирано дете, с полуизгорено лице, с изкривена ръка. На леглото в нишата под единствения прозорец седеше едра, кокалеста млада селянка, която ги бе зяпнала с широко отворена уста. Дланите и бяха в кръв и кал, от влажните й дрехи се разнасяше миризма на блато. Когато разбра, че я наблюдават, тя се опита да скрие лицето си с пола, като оголи крака до бедрата.
Мъжете извърнаха очи от нея и от детето и вече нямаше към кого другиго да гледат освен към жената с умрелите жаби.
— Госпожа Гоха? — повтори един.
— Аз съм — каза тя.
— Изпратени сме от краля, от Хавнър — обясни вежливият глас. Тя не можеше да види ясно лицето му.
— Търсим Върховния жрец, Ястреба от Гонт. Крал Лебанен ще бъде коронясан в края на есента и иска Върховният жрец, негов повелител и приятел, да участва в подготовката на коронацията и да го увенчае с короната, ако бъде така добър.
Говорът на мъжа бе равен и куртоазен като пред придворна дама. Носеше кожен панталон и ленена риза, прашна след изкачването от Гонтийското пристанище, но от фина материя, със златиста бродирана шевица около врата.
— Няма го — промълви Тенар.
Няколко селски момчета надникнаха през вратата и се отдръпнаха, после пак надзърнаха и побягнаха с викове.
— Сигурно ще можете да ни кажете къде е той, госпожо Гоха — рече мъжът.
— Не мога.
Тя погледна гостите. Страхът, който изпита в първия момент и който може би се дължеше на паниката на Ястреба или на глупаво смущение при среща с непознати, изчезна. Вдовицата се намираше в къщата на Оджиън и прекрасно знаеше защо Оджиън никога не се бе боял от големци.
— Навярно сте уморени от дългия път. Защо не седнете? — покани ги Тенар. — Има вино. Заповядайте, ще измия чашите.
Тя отнесе дъската за рязане на шкафа и прибра вътре жабешките бутчета, останалото изхвърли в помията, която Хедър носеше на прасетата на тъкача Фан. После изплакна ръцете си и ножа в умивалника и поля чиста вода да измие двете чаши, от които бяха пили с Ястреба, В шкафа имаше още една стъклена и две глинени чашки без дръжка. Сложи ги на масата и наля вино за посетителите. В бутилката беше останало точно колкото да стигне за всички. Те си бяха разменили погледи и не седнаха. Това можеше да бъде извинено с липсата на достатъчно столове. Правилата на гостоприемството обаче ги задължаваха да приемат онуй, което им се предлагаше. Всеки от мъжете пое своята чаша и измънка някаква благодарност. Пиха за нейно здраве.
— За бога! — възкликна един.
Друг каза с ококорени очи:
— От Андрадите е — последна реколта.
Трети поклати глава и допълни сериозно:
— Андрадите — Годината на Дракона.
Четвъртият кимна и почтително отпи. Петият, който бе възкликнал в началото, вдигна глинената си чаша пред Тенар и рече:
— Правите ни чест, госпожо, с това кралско вино.
— На Оджиън е — поясни тя. — Туй е къщата на Оджиън, всъщност на Айхал. Знаехте ли, господа?
— Да, госпожо. Кралят ни изпрати именно в тази къща, вярвайки, че Върховният жрец ще дойде тук, и то още по-сигурно, когато до Роук и Хавнър стигна слухът за смъртта на магьосника. Върховният жрец беше отнесен от Роук върху крилете на един дракон и оттогава досега ни вест, ни кост от него — нито в Роукската школа, нито при крал Лебанен. В наш общ интерес е и отговаря на искреното желание на краля да разберем дали жрецът е тука и дали се чувства добре. Бил ли е насам, госпожо?
— Не мога да твърдя — отвърна тя, но подобно усукване не бе достатъчно убедително и явно, че мъжете бяха на същото мнение. Тенар се отдръпна и застана зад масата:
— Мисълта ми е, че няма да ви кажа. Струва ми се, че ако Върховният жрец има желание да дойде, ще го стори сам. А ако не иска да го намерите, няма да го намерите. Сигурно е, че няма да го откриете пряко волята му.
Най-възрастният и най-високият мъж вметна:
— Ние изпълняваме волята на краля.
Първият добави с по-примирителен тон:
— Ние сме само вестоносци. Каквото има между краля и Върховния жрец на островите, то си е между тях. Нашата задача е да му предадем вестта и да получим неговия отговор.
— Ако мога, ще се погрижа той да получи известието ви.
— Ами отговорът? — попита най-възрастният. Тя нищо не отвърна и първият подзе отново:
— Ще отседнем при владетеля на Ри Алби, който, щом разбра за пристигането на нашия кораб, ни предложи гостоприемството си.
Тенар се почувства така, сякаш й готвеха някаква клопка или затягаха въже около врата й, макар да не знаеше откъде идва това усещане. Бяха й се отразили уязвимостта на Ястреба, чувството му за собствено безсилие. Когато бе объркана, тя се скриваше зад своята външност, зад привидното впечатление, че не е нищо друго освен обикновена съпруга и домакиня на средна възраст. Но дали туй беше само привидно? То бе в същото време и истина и тия неща бяха толкова трудно доловими, колкото преобразяванията и превъплъщенията на магьосниците. Вдовицата наведе глава и каза:
— Това би отговаряло повече на вашите благородни особи. Ние тук живеем просто, както живееше Оджиън.
— И пиете андрадийско вино — забеляза онзи, дето разпозна сорта на гроздето. Той бе светлоок, красив човек, с покоряваща усмивка.
Жената продължаваше да играе своята роля и стоеше със сведена глава, Ала щом се сбогуваха и излязоха, вече знаеше, че както и да се представя, те скоро ще разберат — тя е Тенар, която донесе пръстена — и ще са наясно, че познава Върховния жрец и може да ги заведе при него. Ако са решили да го открият.
Когато си заминаха, вдовицата си отдъхна. Хедър също си отдъхна и най-сетне затвори уста, останала отворена през цялото време.
— Няма да позволя — каза тя с тон на дълбоко задоволство и отиде да види къде са козите.
Теру излезе от укритието си зад вратата, където се беше барикадирала от непознатите с жезъла на Оджиън, елшовата тояга на Тенар и своята лескова пръчка. Тя се движеше свито и боязливо, както не бе правила, откакто дойдоха тук, без да вдига поглед, скрила изгореното си лице в рамото.
Жената приближи към нея и се наведе да я вземе на ръце:
— Теру, те няма да ти сторят зло. Не са лоши хора. Детето дори не я погледна. Остави се в прегръдката й напълно вдървено.
— Само кажи и аз няма повече да ги пусна вкъщи.
След малко момичето се раздвижи и попита с дрезгавия си плътен глас:
— Какво ще направят на Ястреба?
— Нищо — отвърна Тенар. — Нищо лошо. Дошли са да му окажат чест.
Но тя вече виждаше какво може да му причини техният опит да му окажат чест: отричане на загубата му, отричане правото му на скръб по тази загуба, насилие да играе ролята на такъв, какъвто повече не е.
Щом пусна детето, Теру влезе в килера и извади метлата, Внимателно почисти пода, където бяха стояли хавнърските мъже, измете вън пред вратата праха от обувките им.
Докато я наблюдаваше, Тенар взе решение. Отиде до рафта, дето се пазеха трите дебели книги на Оджиън, и се разрови из него. Намери няколко гъши пера и шише полузасъхнало мастило, обаче никаква хартия. Сви устни. Беше и неприятно да повреди нещо толкоз свещено, ала откъсна едно тънко листче от бялата страница в края на Книгата на руните. Седна до масата, натопи перото и започна да пише. Мастилото едва се цедеше, пък и думите й идваха трудно. Не бе писала от времето, когато седеше на същата тази маса преди четвърт век, а Оджиън надничаше през рамото й и я учеше на хардийските и на великите Руни на силата. Сътвори следното:
„иди оукска ферма в срена долина при клербрук
кажи гоха ме прашта да гледам градината и офците“
Трябваше й почти толкова време да го прочете, колкото и да го напише. Теру бе свършила с метенето и напрегнато я следеше.
Прибави още една дума: „до-вечера“.
— Къде е Хедър? — попита тя детето, като сгъваше листа веднъж, после втори път. — Искам да занесе това у леля Мос.
На нея самата й се щеше да иде да види Ястреба, но не смееше, за да не я зърнат и така да ги насочи към него.
— Аз ще отида — прошепна Теру. Тенар я стрелна с поглед:
— Ще трябва да вървиш сама, Теру. През цялото село.
Детето кимна.
— Дай го само на него!
То отново кимна.
Вдовицата напъха бележката в джоба му, прегърна го, целуна го и го изпрати. Сега Теру не крачеше свито и боязливо, а тичаше свободно. „Сякаш лети“ — помисли си Тенар, докато я гледаше как изчезва в тъмнината отвъд светлата сянка на вратата, политнала като птица, като дракон, като дете, разкрепостена.
ЯСТРЕБИ
Теру скоро се върна с отговора на Ястреба: „Каза, че тръгва довечера.“
Тенар беше доволна да чуе това. Успокои се, щом научи, че е приел нейния план и ще се махне от тия вестоносци и вести, изпълващи го с ужас. Едва след като поднесе на Хедър и момичето тяхното жабешко угощение, сложи Теру в леглото, попя й и седна сама, без да запали лампата или огъня, сърцето й се сви. Свършено е с него. Гед е лишен от силата си, объркан и неуверен, нуждае се от приятели. А тя го изпраща далеч от тези, които са и желаят да бъдат негови приятели. Той тръгва, докато Тенар трябва да остане тук, за да отклони преследвачите от следите му и поне да разбере дали ще останат в Гонт, или ще се върнат в Хавнър.
Паниката на Ястреба и това тя да й се подчинява й се сториха еднакво неразумни. Вдовицата си помисли, че всъщност няма причина той да тръгва. По-добре би било да постъпи хитро и да продължи да се крие в къщата на Мос, която бе последното място, дето едни кралски пратеници ще потърсят Върховния жрец. Много по-разумно е да остане там, изчаквайки хората на краля да си заминат. После може да се върне тук, в дома на Оджиън, където му е мястото. И всичко ще си върви както преди. Тя ще се грижи за него, докато силата му се възвърне, а той ще бъде нейн скъп приятел.
Една сянка се мярна на входната врата под светлината на звездите:
— Шшшт! Будна ли си?
Влезе леля Мос.
— Той тръгна — произнесе тя потайно, ликуващо. — Хвана стария път през гората. Каза, че утре ще се спусне напряко към Средната долина, покрай Оукските извори.
— Хубаво — рече Тенар.
По-смела от обикновено, старицата седна непоканена:
— Дадох му хляб и сирене за из път.
— Благодаря ти, Мос. Много си добра.
— Господарке Гоха — гласът на Мос стана напевен в тъмното, както когато баеше или правеше заклинания. — Има нещо, което трябва да ти кажа, миличка. Не че искам да си приписвам заслуги. Помня, че си живяла сред големи хора и си била една от тях. Помисля ли си за туй и онемявам. Ала едно нещо зная, което ти няма откъде да знаеш, въпреки че владееш руните, Древната реч и всичко, което си научила из чужди земи и от умни люде.
— Така е, Мос.
— Е, добре, щом е тъй. Когато си говорехме как знахарката познава друга знахарка и как силата различава силата, аз ти споменах… за този, който си отиде… че не е магьосник повече, какъвто и да е бил преди, а ти отричаше… Бях права, нали?
— Да.
— Да, права бях.
— Той самият го каза.
— Разбира се, че ще го каже. Не е лъжец, нито нарича черното бяло, в това съм сигурна. Не е и човек, който се опитва да кара каруца без кон. Но да сме наясно — доволна съм, че си отиде. Той не е вече онова, което е бил, за нищо не го бива повече.
Тенар не схвана нищичко от приказките й. Само тези думи за каруцата без кон.
— Не разбирам защо се страхува толкова — учуди се вдовицата. — Е, сещам се донякъде, обаче не го разбирам. Защо трябва да изпитва срам? Зная, че би предпочел да е мъртъв. И зная също как аз гледам на живота — върши си работата, и то добре. В това е удоволствието, радостта, всичко. А ако не успяваш да си вършиш работата, ако тя ти бъде отнета, какво можеш да очакваш? Трябва да има нещо…
Мос слушаше и кимаше, сякаш да потвърди мъдростта на думите й, но след кратка пауза се обади:
— Странно е, когато старият човек се превърне в петнадесетгодишен хлапак, не може да се отрече!
Тенар беше готова да запита: „Какво имаш предвид, Мос?“, ала премълча… Осъзна, че се ослушва с надеждата да чуе как Гед се връща от скитанията си през гората, ослушва се да чуе гласа му, осъзна, че цялото й същество отказва да приеме неговото отсъствие. Тя изведнъж стрелна знахарката с очи. Върху столчето на Оджиън до празното огнище се показваше черна, безформена сянка.
— Ах! — извика вдовицата и в главата й нахлуха рояк мисли. — Ето защо… Ето защо никога…
След дълго мълчание тя попита:
— Те… магьосниците… това магия ли е?
— Разбира се, разбира се, миличка — отвърна Мос. — Магия е. Някои правят размяна, дават обет като при женитба и получават власт. Но в туй има нещо лошо, все едно да злоупотребяваш с Древните сили, което не бива. Старият магьосник ми казваше, че те никога не постъпват така. Ала аз познавам някои знахарки, дето са го правили, и нищо лошо не им се е случило.
— Онези, при които израснах, даваха обет за девственост.
— О, да, каза ми. Никакви мъже освен скопци. Ужас!
— Обаче защо, защо… защо никога не съм се замисляла?
Старицата високо се разсмя:
— Защото тъкмо там им е силата, миличка. Да не мислиш! Да не можеш да мислиш! И те не мислят, щом веднъж са направили магията. Как иначе, та нали това ще им отнеме силата? Човек не получава нищо, без да даде също толкова. Правилото важи за всички. И те го знаят — магьосниците, хората на силата, — знаят го по-добре от всеки друг. Но за един мъж е трудно да не бъде мъж, дори и слънцето да може да сваля от небето. Затова те си изчистват съзнанието с магия за обвързване. И й остават верни. Даже и в тези лоши времена, когато заклинанията не ловят, не съм чула магьосник да си е нарушил обета, използвайки своята сила за плътска наслада. Туй и най-лошите се боят да сторят. Е, има и такива, които извикват илюзорни представи, обаче само се залъгват. А някои мъже с незначителни способности и нескопосни вещари се опитват чрез магии да омайват селските жени, но от всичко личи, че подобни тънкости не струват много. И едната, и другата сила са могъщи, ала не вървят заедно. Така зная аз.
Тенар остана погълната от мислите си. Най-сетне кимна:
— Значи се разделят?
— Да, Магьосникът е длъжен на това.
— Но ти не си.
— Аз ли? Аз съм само една стара знахарка, миличка.
— Колко стара?
След миг гласът на Мос прозвуча в тъмнината с лека насмешка:
— Достатъчно стара, за да съм вън от опасност.
— Ала ти каза… Не си живяла във въздържание.
— Що е то, миличка?
— Ами както при магьосниците.
— А, не. Не, не. Никога не съм срещала кой знае какви мъже, но когато погледнех някого… не като магьосница, разбираш ли, миличка… когато погледнех някого, той веднага се завърташе като гарван на леш. Ден-два и ето ти го, почнал да обикаля къщата ми: „Трябва ми лек, кучето хванало краста“, „Търся чай, че баба ми е болна“, обаче аз си знам какво му е нужно и ако ми хареса, получава го. А колкото до любовта — любовта не е за мене. Има някои знахарки, дето се занимават с нея, но те са срам за занаята, Аз си върша работата за пари, ала си правя удоволствието за любов — така ги разбирам тия неща. Не че това винаги е удоволствие. Бях полудяла по един мъж дълго, години наред. Красив беше той, но коравосърдечен. Вече е отдавна мъртъв. Бащата на Таунсенд, който се върна да живее тук, знаеш го. Ох, така се бях мераклисала по него, че си използвах умението, направих му куп магии, без да се получи нищо. Всичко напусто. Все едно камък да пусне мляко… А пък в Ри Алби дойдох най-вече заради неприятности с един мъж в Гонтийското пристанище. Ала не мога да говоря за това, защото те бяха богати хора, големци. У тях беше силата, не у мене! Не искаха синът им да се заплита с просто момиче като Мос. Мръсна кучка ми викаха и щяха да ме пречукат подобно псе, ако не бях избягала. Но как харесвах този младеж със заоблените му, гладки ръце и крака, с големите му, тъмни очи — още ми е пред погледа като вчера въпреки всичките тая години…
Те дълго седяха и мълчаха в мрака.
— Когато си била с мъж, Мос, загубваше ли силата си?
— Ни най-малко — отвърна знахарката самодоволно.
— Но нали каза, че за да получиш, трябва да дадеш? Значи за мъжете и за жените е различно?
— Та какво ли не е различно при нас, миличка?
— Не знам — рече Тенар. — Все си мисля, че ние си създаваме различията, а после се оплакваме от тях. Не разбирам защо изкуството на магията и силата трябва да са различни за магьосника и за магьосницата. Освен ако е различна самата сила. Или изкуството.
— Мъжът отдава, миличка. Жената поглъща.
Тенар нищо не каза, ала остана недоволна от отговора.
— На пръв поглед на нас сякаш ни е дадена по-малко сила, отколкото на тях — допълни Мос. — Но нашата сила е дълбока. Цялата е корени. Като стар къпинов храст. А пък силата на магьосника е като ела — висока, красива и стройна, обаче при първата буря ще се повали. Докато къпината нищо не може да я унищожи. — И тя отново нададе типичното си кудкудякане, доволна от сравнението, което успя да направи.
— И тъй — оживи се знахарката, — може да е за добро, че искаш да се махнеш оттук, додето хората не са почнали да говорят.
— Да говорят ли?
— Ти си почтена жена, миличка, а репутацията на жената е нейното богатство.
— Нейното богатство — повтори Тенар все така безучастно; и още веднъж: — Нейното богатство. Нейното съкровище. Нейното имане. Нейната скъпоценност…
Изправи се, понеже не я свърташе на едно място, и изтегна ръце и гръбнак:
— Като драконите, които започнали да търсят пещери, да строят крепости само и само да скрият своите съкровища, своите иманета, да ги пазят, да спят с тях, да станат самите съкровища. Поглъщай, поглъщай и нищичко не давай!
— Е, ти ще научиш цената на доброто име — каза сухо леля Мос, — когато го загубиш. То не е всичко. Но нищо не може да го замести.
— Ти би ли се съгласила да се откажеш от знахарството само за да бъдеш почтена, Мос?
— Не зная — отвърна старицата замислено. — Не зная, както не зная как да стана почтена. Едното колчем ми е дадено, ала второто — не.
Тенар пристъпи към нея и взе ръцете й в своите. Не очаквала такъв жест, Мос се дръпна, обаче другата приближи и я целуна по бузата.
Леля Мос вдигна длан и смирено докосна косата на Тенар, както някога я бе милвал Оджиън. После се оттегли и смотолеви, че трябва да си тръгва. Вече на вратата се спря и предложи:
— Мога да остана, ако искаш, при тези чужденци, дето се навъртат наоколо.
— Не, върви — отговори Тенар. — Свикнала съм на чужденци.
Тая нощ вдовицата отново сънува вихъра от светлина, но сега това бе димна, червена, оранжево-червеникава и кехлибарена светлина, сякаш въздухът се бе възпламенил. Тя едновременно беше и не беше самата стихия. Носеше се по вятъра и бе самият вятър, вихрушката, силата, която се освобождаваше. И никакъв глас не я повика.
Сутринта я завари седнала на прага да реши косата си. Тенар не бе блондинка, както повечето каргадци. Имаше светла кожа, ала тъмна коса. И тя продължаваше да е тъмна, като само тук-там понякога се забелязваше по някой и друг бял косъм. Беше я измила с водата, стоплена за пране. Днес щеше да пере — след като Гед си бе заминал и репутацията й беше спасена. В момента се решеше и сушеше на слънце. Духаше горещ вятър. От връхчетата на косата й се разлитаха искри.
Теру дойде и седна до нея. Тенар се обърна и видя колко настойчиво, почти разтреперано я наблюдаваше детето.
— Какво има, птиченцето ми?
— Летят огънчета! — възкликна момичето със страх и вълнение. — По цялото небе!
— Това са искри от косата ми — с лека изненада каза Тенар.
Теру се усмихваше, а тя не си спомняше детето да се е усмихвало по-рано. То протегна и двете си ръце — и здравата, и обгорената, — за да докосне разлитащите се светлинки от свободно падащата коса на вдовицата.
— Летят огънчета! — повтори и се засмя. За първи път Тенар се запита как ли гледа Теру на нея и на света — и си даде сметка, че не знае: не знае как се вижда светът с едно изгорено око. И пак си припомни думите на Оджиън: „Те ще се страхуват от нея.“ Но тя самата не се боеше от детето. Продължи да движи гребена, та да се разсипят отново искри, и повторно се чу дрезгавият смях, изпълнен с удоволствие.
Изпра чаршафите, кърпите, бельото и роклята си, както и рокличките на Теру, и ги просна (след като провери дали козите са в ограденото пасище) да съхнат на поляната върху изпръхналата трева. Затисна ги с камъни, защото бе задухал силен вятър, в който се усещаше поривът на късно лято.
Теру растеше. Беше все така дребна и слабичка за своята възраст — вероятно около осем годинки. Ала през последните няколко месеца раните й заздравяваха, вече не я боляха и тя започна да се храни по-добре. Израстваше бързо в дрешките, които преносваше от най-малкото, петгодишно момиче на Ларк.
Тенар реши да намине към селото и да вземе от тъкача Фан един-два ката плат срещу отпадъците, дето му пращаше за прасетата. Смяташе да ушие нещо на Теру. А искаше и да погостува на Фан. Смъртта на Оджиън и боледуването на Гед не й бяха позволили да се види с познатите си селяни. Както винаги, грижите я бяха откъснали от обичайните й и познати неща, от света, където си бе избрала да живее — не свят на крале и кралици, на велики сили и господства, на висши изкуства, пътешествия и приключения. Така си мислеше тя, докато отиваше да провери дали Теру е при Хедър. Сетне се отправи към селото. Предпочела беше света на обикновените хора, заети с обикновени неща. Те се женеха, отглеждаха деца, стопанисваха земята, шиеха, перяха. Размишляваше за всичко това с някаква мъст, насочена към Гед, който сега навярно вървеше към Средната долина. Представи си го насред път, близо до долчинката, където бяха спали двете с Теру. Представи си този слаб, белокос мъж, тръгнал сам и мълчалив, с половин хляб от знахарката в джоба си и дълбока мъка в сърцето.
„Време е да разбереш — говореше му тя наум, — време е да разбереш, че в Роук не всичко си познал.“ Докато се обръщаше мислено към жреца, споходи я друга представа: как до Ястреба се приближава един от мъжете, дето ги бяха причакали с Теру на онзи път. „Внимавай, Гед“ — изпусна се неволно вдовицата, понеже се страхуваше за него. Та той нямаше дори тояга! Това не беше едрият мъж с мустаците, а по-младият с кожената шапка, който настойчиво се бе вглеждал в Теру.
Тя вдигна очи към малката къщурка, кротнала се точно до къщата на Фан, където Тенар живееше по време на престоя си в селото. Покрай нея вървеше някакъв човек. И то точно същият, когото си спомни, когото си представи — мъжът с кожената шапка. Той отмина къщурката, после жилището на тъкача. Не я забеляза. Жената го наблюдаваше как крачи, без да спира, по селската улица. Можеше да се предположи, че ще се отправи или към завоя, извеждащ към хълма, или към господарския дом.
Без да се запита защо, Тенар го проследи от разстояние да види накъде отива. Човекът пое към имението на господаря на Ри Алби, а не по пътя, по който бе тръгнал Гед. Тогава тя се върна и влезе при стария Фан.
Отшелник като повечето тъкачи, Фан беше добър и внимателен, макар и по своя свенлив начин, към това каргадско момиче. Колко много хора й бяха помагали да си създаде доброто име! Старецът вече бе почти ослепял и един чирак вършеше едва ли не цялата тъкашка работа. Зарадва се, че има гости. Беше седнал някак тържествено в стар гравиран стол. Над него се намираше голямо рисувано ветрило, от което идваше и името[8] му — семейна реликва, която, поне така се говореше, била подарена на дядо му от някакъв щедър морски пират, защото му помогнал в критичен момент. Ветрилото бе окачено отворено на стената. Щом го погледна, Тенар веднага разпозна изящно изобразените мъже и жени във величествените им роби в розово, нефритовозелено и небесносиньо, както и кулите, мостовете и знамената на Голямото Хавнърско пристанище. Всички посетители на Ри Алби биваха изпращани да видят ветрилото и единодушно признаваха, че то е най-красивото нещо в селото.
Тя изрази своята възхита, знаейки, че туй ще достави удоволствие на стареца, а и понеже вещта наистина беше хубава. Тъкачът запита:
— Нищо подобно не си виждала при всичките си пътувания, нали?
— О, не, в Средната долина няма какво да се сравни с това — отвърна тя.
— Когато живееше при мен, не съм ли ти го показвал от обратната му страна?
— От обратната му страна ли? Не — отговори Тенар и на него не му оставаше друго, освен да свали предмета и да й го покаже. Но се наложи тя да го стори, защото той не виждаше да махне кабърчетата, пък и не можеше да се качи на стола.
Само я напътстваше припряно какво и как да върши. Тенар му подаде ветрилото и Фан се завзира в нето с невиждащия си поглед, посгъна го да провери дали се движи, после го затвори цялото, обърна го и й го подаде.
— Отвори го бавно — каза й.
Вдовицата така и направи. С разгъването на ветрилото пред взора й оживяха дракони, леко и изящно изрисувани върху жълтеникавата коприна — Драконите в бледочервено, синьо и зелено оживяха на групи, както бяха на групи фигурите от другата страна, между облаци и планински върхове.
— Вдигни го към светлината — рече старият Фан. Тя го повдигна и съзря двете страни, двете рисунки, слети в едно на светлината, която огряваше коприната тъй, че облаците и върховете се сливаха с кулите на града, мъжете и жените се превръщаха в крилати същества, а драконите гледаха с човешки очи.
— Виждаш ли?
— Виждам — промълви гостенката.
— Аз вече не мога. Но си го представям. Рядко съм показвал това на някого.
— Удивително е.
— Исках да го покажа на стария магьосник, ама днес-утре, така и не успях.
Тенар обърна ветрилото още веднъж към светлината, после го окачи на мястото му, както си беше — драконите скрити в мрака, а пък мъжете и жените оживели под слънчевите лъчи.
Сетне Фан я заведе да види двете му прасета, угоявани за есенни суджуци. Поразговориха се, че Хедър не издържа на пиене. Тенар му каза, че иска парче плат за детска дрешка. Той толкова се зарадва, че измъкна цяло ленено платно, докато девойката, която чиракуваше тук и която, изглежда, бе наследила както неговата необщителност, така и неговото майсторство, смръщила вежди, равномерно потракваше на широкия стан.
По пътя към къщи вдовицата си представи Теру, седнала на тоя стан. Това беше добър начин да си изкарва прехраната. Работата в основни линии бе скучна и еднообразна, ала тъкачеството беше уважаван занаят и в някои ръце се превръщаше в благородно изкуство. Хората бяха свикнали с факта, че тъкачите са малко свити, често остават неженени, погълнати от грижите по своя труд. Въпреки туй ги уважаваха. Работейки затворена вкъщи на стана, на Теру няма да се налага да показва лицето си. Ами изгорената ръка? Ще може ли тази ръка да борави със совалката, да наснове основата?
И нима цял живот все ще трябва да се крие?
Но с какво да се заеме? „Като си знаела що за живот ще е това…“
Тенар се застави да мисли за нещо друго. За рокличката, която щеше да ушие. Роклите от дъщерите на Ларк бяха тъмнокафяви, от грубо домашно платно. Тя щеше да боядиса половината от платното на Фая в жълто или с червен брош от блатото, а отгоре да направи плисирана бяла престилка. Трябваше ли детето да се скрие зад стана и никога да не облече плисирана дрешка? Ако крои внимателно, ще се получат дори две престилки за смяна.
— Теру! — извика тя, щом наближи къщата. Бе оставила Хедър и Теру на пасището със зановец. Извика я отново, защото искаше да й покаже плата й да поговорят за роклята. Хедър се появи тромаво откъм навеса, теглейки Сипи на въже.
— Къде е Теру?
— С тебе — отвърна козарката толкова искрено, че Тенар се обърна наоколо да потърси детето, докато проумя, че Хедър няма и представа къде е Теру и говори наслуки.
— Къде я остави?
Младата жена не знаеше. Тя досега никога не беше подвеждала Тенар, сякаш съзнаваше, че Теру трябва да бъде пазена като една от козите. А може би самата Теру го е схванала и се е държала наблизо ? Така си мислеше вдовицата и тъй като не можеше да се разбере разумно с Хедър, започна да се оглежда наоколо и пак да вика момиченцето, без да получи никакъв отговор.
Не смееше да приближи ръба на скалата. Още първия ден, когато пристигнаха, бе обяснила на Теру, че никога не бива да слиза сама надолу по стръмнините под къщата, нито по отвесния склон на север от нея, защото с едно око няма да прецени разстоянието и височината. Детето я послуша. Но децата забравят. Пък и да не беше забравило, могло е да приближи до склона, без да съзнава това, Или е отишло при леля Мос. Точно така — след като снощи ходи там самичко, защо да не отиде отново? Разбира се, че бе тъй.
Не се оказа там. Мос не беше виждала Теру.
— Ще я намеря, миличка, аз ще я намеря — увери тя Тенар. Ала вместо да тръгне да я търси из планинската пътека, както вдовицата се надяваше, Мос започна да сплита коси, приготвяйки се да прави заклинание за намиране.
Тенар се втурна обратно към къщата на Оджиън, като непрестанно викаше Теру. Този път погледна надолу към стръмния склон с надеждата да зърне дребната фигурка да играе свита между големите камъни. Но щом видя само набразденото, тъмно море в дъното на стръмнината, зави й се свят и сърцето я прободе.
Отиде до гроба на Оджиън и малко по-нагоре по планинската пътека, викайки през цялото време. На връщане през ливадата керкенезът ловуваше на същото място, където го бе наблюдавал Гед. Сега птицата се приведе, нападна и се изправи с някакво животинче в ноктите си. После бързо се шмугна в гората. „Ходи да храни малките си“ — реши Тенар. През ума и минаха всякакви мисли, картинни и живи, докато вървеше покрай проснатото на тревата пране, което вече бе изсъхнало. Трябваше да го прибере, преди да се стъмни. И по-внимателно да провери около къщата, навеса и сайванта. Тя си беше виновна. Сама предизвика случката с тия нейни мисли да прави от Теру тъкачка, да я затвори да работи в полумрак, да бъде както другите. Нали Оджиън й бе казал: „Научи я, Тенар, научи я на всичко!“ Нали самата тя съзнаваше, че щом не можеш да поправиш едно зло, трябва да се издигнеш над него? Знаеше, че детето й е поверено, а не беше изпълнила своя дълг, бе излъгала неговото доверие и изгубила този безценен подарък.
Влезе в къщата, след като претърси всяко ъгълче на другите постройки, и отново се огледа около нишата и леглото. Наля си вода, защото устата и бе пресъхнала подобно пясък.
Трите дървени пръчки зад вратата — жезълът на Оджиън и двете тояги — размърдаха сенки и сякаш й подсказаха: „Тук.“
Детето се беше свило в тъмния ъгъл, сгушило се като кученце, склонило глава на рамото си, с плътно свити ръце и крака, затворило едничкото си око.
— Птиченцето ми, врабченцето ми, звездичката ми, какво има? Какво се е случило? Какво са ти сторили пък сега?
Тенар прегърна детското телце, свито и сковано като камък, и започна да го люлее на ръце.
— Как можа така да ме стреснеш? Как можа да се скриеш от мен? О, толкова се разтревожих!
Тя се разплака и топли капки се зарониха по крехкото личице:
— О, Теру, Теру, Теру, никога повече не се крий от мене!
Свитите крайници на момичето полека се отпуснаха. Теру се раздвижи и бавно се вкопчи в Тенар, зарови лице на гърдите й и сетне се притисна още по-силно, сграбчи я отчаяно. Не плачеше. Изглежда, че нейните сълзи бяха пресушени от огъня, не й бяха останали сълзи. Но дълго, жаловито простена.
Тенар я бе прегърнала и я люлееше ли, люлееше. Главата й лежеше положена върху гърдите на вдовицата.
— Кажи ми — прошепна жената и детето отвърна със слаб, дрезгав шепот:
— Той идва тук.
В първия момент Тенар си помисли за Гед. После умът й, още силно подгонен от страха, мигновено осъзна какво означаваше „той“ за Теру. Усмихна се кисело, обаче запита отново:
— Кой е този „той“?
Никакъв отговор, само тръпка.
— Един мъж с кожена шапка, така ли? — промълви Тенар.
Теру само кимна.
— Дето го видяхме, като идвахме насам?
Никакъв отговор.
— Онези четирима мъже, които ме ядосаха, помниш ли ги? Той беше от тях.
Но тук тя се сети, че Теру винаги държи главата си сведена и крие своята изгорена страна, без никога да поглежда нагоре сред непознати.
— Ти познаваш ли го, Теру?
— Да.
— От… от катуна, където си живяла край реката ли?
Само кимване. Тенар силно я прегърна.
— И той е идвал насам, така ли? — попита Тенар и всичкият й страх се превърна в гняв, щом изрече това, гняв, който прогори подобно огнен жезъл цялото й тяло. Тя нададе нещо като смях — „Ха!“ — и в тоя момент си спомни как се бе смял Калесин.
Ала не беше толкова просто за един човек, за една жена. Огънят трябваше да се овладее. И детето да се утеши.
— Мъжът забеляза ли те?
— Аз се скрих.
Тогава Тенар каза, поглаждайки я по косата:
— Той никога няма да те докосне, Теру. Разбери ме и ми повярвай. Той никога няма да те види, докато аз съм с тебе, а ще трябва да си има работа с мен. Схващаш ли, скъпа моя, безценна моя, хубава моя? Не трябва да се страхуваш от него. Този човек се храни с твоя страх. Ти трябва да го накараш да гладува, Теру. Трябва да го изтощим от глад, да го заставим да изяде сам себе си. Да изглозга костите си, собствените си ръце… Ох, ох, не ме слушай сега, просто съм ядосана, просто съм ядосана… Почервеняла ли съм? Почервеняла ли съм като гонтийска жена? Като дракон ли съм червена?
Тя се опитваше да се шегува. Момичето вдигна глава, погледна я със своето сгърчено, боязливо, обгорено лице и кимна:
— Да — Направо си един червен дракон.
Представата, че този мъж може да се озове в къщата, дошъл да се порадва на своето собствено творение и може би намислил даже да го подобри, тая представа винаги изваждаше вдовицата от равновесие, докарваше й пристъп на гадене, желание да повърне. Но погнусата изгоря в яростта.
Те станаха, измиха се и Тенар реши, че най-много от всичко изпитва глад.
— Прегладнях — каза тя на Теру и нареди богата трапеза — хляб и сирене, студен боб с олио и подправки, нарязан лук и суха наденица, Детето се нахрани, а Тенар направо преяде.
Когато вдигнаха масата, рече:
— Сега засега, Теру, аз няма да те оставя и ти няма да ме оставиш, нали? Двете заедно ще идем в къщата на леля Мос. Тя правеше заклинание да те търси, ала вече няма защо да продължава, пък може още да не е разбрала.
Теру застина на мястото си. Погледна само веднъж през отворената врата и се отдръпна от нея.
— Трябва да съберем и прането. На връщане. Като се върнем, ще ти покажа какъв плат съм взела днес. За рокля. Ще ти ушия нова, червена рокля.
Детето стоеше затворено у себе си.
— Ако се крием, Теру, ние го храним. Ние самите трябва да ядем, а него да оставим гладен. Ела с мене.
Затруднението, бариерата, която тази врата представляваше за Теру, бе огромна. Тя се дърпаше от нея, извръщаше лице, трепереше, опъваше се. Жестоко бе да иска да я преодолява, жестоко да я кара да излиза от укритието си, но Тенар беше безмилостна.
— Ела! — повтори вдовицата и момичето дойде. Те прекосиха полето към къщата на Мос, хванати за ръка. Веднъж — два пъти Теру се осмели да вдигне поглед нагоре.
Мос не се изненада, щом ги зърна, ала имаше особен, потаен вид. Тя каза на Теру да изтича да види новите пиленца, които бе излюпила квачката с пръстен около шията, и да си избере две. Теру веднага изчезна в това убежище.
— Била е през цялото време в къщата и се е крила — рече Тенар.
— И добре е правила.
— Защо? — рязко попита вдовицата. Идеята за криенето не й беше много приятна.
— Наоколо… наоколо се навъртат разни същества — каза знахарката не заплашително, обаче неловко.
— Наоколо се навъртат идиоти! — избухна Тенар. Мос я погледна и се отдръпна леко.
— Е, хайде, хайде, миличка. Цялата си огън. Пламъци се вият около главата ти. Направих заклинание да намеря детето, но не се получи. Тръгна някак накриво, още не знам дали е свършило. Много съм объркана. Видях някакви огромни създания. Търсех момиченцето, пък видях тях. Летяха сред облаците, над планините. А ето сега това около главата ти, сякаш косата ти е обкръжена от пламъци. Какво има, какво се е случило?
— Някакъв мъж с кожена шапка — отвърна Тенар. — Млад, добре сложен мъж. Със скъсан шев на рамото. Мярвала ли си го?
Мос поклати глава:
— Наеха го в имението за сенокоса.
— Нали съм ти споменавала, че тя — Тенар се огледа наоколо — е била с една жена и двама мъже? Той е единият от тях.
— Искаш да кажеш един от тези, дето…
— Да.
Леля Мос застина като дървена статуя на старица.
— Не разбирам — промълви накрая тя. — Смятах, че познавам хората, ала съм се лъгала. Защо… защо ще идва… да я види ли?
— Ако той е бащата, може би идва да предяви претенциите си.
— Да предявява претенции ли?
— Теру му принадлежи.
Вдовицата говореше безизразно, загледана във върховете на Гонтийската планина.
— Но си мисля, че не е бащата. Другият е. Който дойде да каже на приятелката ми, че детето „се е изгорило“.
Мос стоеше все така объркана, все така уплашена от собствените си магии и видения, от ожесточението на Тенар, от близостта на ужасяващото зло. Поклати безутешно глава:
— Не разбирам. Все си мислех, че съм достатъчно схватлива. Как е възможно да се върне?
— За да се храни — каза Тенар. — Да се храни. Няма повече да я оставя сама. Ала утре, Мос, ще те помоля да я пазиш тук за около час рано сутринта. Ще го сториш ли, докато аз отида до господарския дом?
— Да, естествено, миличка. Мога да й направя заклинание за укриване, ако искаш. Но… но онези са там, големците от града на краля…
— И какво от това? Нека да погледат как живеят обикновените хора — рече Тенар и Мос отново се отдръпна, сякаш вятърът бе довял огнени искри насреща й.
ОТКРИВАНЕ НА ДУМИТЕ
Събираха сено в ливадите на господаря, проснати на склона в ярките сенки на утринта, Трима от косачите бяха жени, единият беше момче, доколкото можеше да види Тенар от разстояние, а другият бе изгърбен и с побелели коси. Тя приближи до окосените редове и попита една от жените за човека с кожената шапка.
— Оня от Валмаут ли? — каза косачката. — Нямам представа къде се е дянал.
Дойдоха и другите от реда, доволни, че ще си направят малка почивка, Никой не знаеше къде е мъжът от Средната долина и защо не е дошъл на работа с тях.
— От тези е, дето не се задържат — обясни белокосият. — Не могат да си намерят място. Познаваш ли го, госпожо?
— Случайно — каза Тенар. — Навъртал се е около дома ми — уплашил детето. Не зная дори името му.
— Нарича се Хенди — вметна момчето. Другите стояха и гледаха отстрани, ала не отрониха нито дума. Вече се досещаха коя трябва да беше тя — каргадската жена в къщата на стария магьосник. Те бяха наети под аренда от господаря на Ри Алби, отнасяха се с подозрителност към селяните и не искаха да си имат нищо общо с Оджиън. Наточиха косите си, обърнаха се, разпиляха се отново и се заловиха със своята работа. Тенар заслиза обратно от ливадата на хълма, мина покрай редица орехови дървета и стигна до пътя.
Там стоеше и чакаше някакъв мъж. Сърцето й се обърна. Тя закрачи насреща му.
Беше Аспен, магьосникът от имението. Бе застанал елегантно облегнат върху дългия си боров жезъл в сянката на едно крайпътно дърво. Когато жената излезе на пътя, той я попита:
— Работа ли търсиш?
— Не.
— Господарят ми има нужда от работници на полето. Горещините минават и сеното трябва да се прибере.
Пред Гоха, вдовицата на Флинт, подобни слова бяха уместни и тя отвърна най-учтиво:
— Вашето умение несъмнено ще може да отклони дъжда, додето цялото сено бъде прибрано от ливадите.
Той обаче знаеше, че това е жената, на която Оджиън преди смъртта си бе поверил истинското си име, а щом го знаеше, то думите му можеха да бъдат само обида и съзнателно лицемерие и да означават явно предизвикателство. Вдовицата тъкмо се канеше да го попита къде е Хенди, но вместо туй каза:
— Дошла съм да предупредя надзирателя, че един от хората, които сте наели за сенокоса, беше известен в моето село като крадец и още по-лошо, тъй че е по-добре да не се подвизава наоколо. Ала явно се е махнал сам.
Тенар преспокойно гледаше Аспен право в очите, докато магьосникът надмогна себе си да й отвърне:
— Не познавам хората тук.
Онази сутрин подир смъртта на Оджиън тя го бе сметнала за млад човек, висок, красив мъж със сиво наметало и сребрист жезъл. Сега не й се струваше толкова млад, както тогава, А може и да беше такъв, но видът му бе съсипан и изморен. Тоя път и погледът, и гласът му изразяваха откровена неприязън и Тенар му отвърна в стила на Гоха:
— Разбира се, простете, господарю.
Не искаше неприятности с него. Тъкмо се обърна и се канеше да си върви към селото, когато Аспен и викна:
— Почакай.
Тя се спря.
— По-лош от крадец, казваш. Колко обаче струва злословието? Всъщност женският език е по-лош и от крадец. Домъкнала си се тук да сееш раздори сред ратаите, да разнасяш какви ли не лъжи и клевети, да насаждаш зло като вещица. Нима смяташ, че не те познах, че си вещица ли, щом видях онова дяволче, дето се влачи с тебе? Да не мислиш, че не разбрах откъде е и защо? Добре е сторил онзи мъж, който се е опитал да го затрие, но жалко, че не е стигнал до края. Вече ме предизвика веднъж край тялото на стария магьосник. Тогава ти простих заради него, а и заради другите, които присъстваха. Ала ти прекрачи всякакви граници. Предупреждавам те: само ако още един път пристъпиш това имение и се осмелиш да ме заговориш, ще те прогоня от Ри Алби и от Откоса и ще насъскам кучетата по петите ти. Разбра ли ме?
— Не — отвърна Тенар. — Никога не съм разбирала хора като вас.
И вдовицата пое надолу по пътя.
По целия гръбнак я полази тръпка и косата й настръхна. Тя рязко се извърна и видя магьосника, вдигнал жезъла си към нея, а наоколо му се бяха скупчили тъмни светкавици. Тъкмо бе отворил уста да я прокълне. В този миг й дойде наум: „Бях си въобразила, че щом Гед е загубил силата си, едва ли не всички са я загубили, но не било така“. А един вежлив глас каза:
— Виж ти, какво става тук?
Откъм черешовата градина, която се намираше встрани от пътя, излязоха двама от хавнърските мъже. Те поглеждаха ту към Аспен, ту към Тенар с израз на подчертана вежливост, сякаш се извиняваха, дето трябва да прекъснат магьосника в момент, когато хвърля проклятие над една възрастна вдовица, ала просто няма как.
— Госпожо Гоха — насочи се към нея мъжът със златистата шевица на ризата и и се поклони.
Другият, светлоокият, също я поздрави усмихнат и произнесе:
— Сигурни сме, че госпожа Гоха носи открито и без страх пред самия крал своето истинско име. Но тъй като живее в Гонт, може би предпочита да се обръщаме към нея с гонтийското й име. Знаейки нейните дела обаче, аз моля за разрешение да й отдадем заслужена почит. Защото тя е държала пръстена, който не е слагала никоя друга жена след Елфаран.
Той падна на коляно пред нея, сякаш това бе най-естественото нещо на света, улови я за дясната ръка и много леко и бързо притисна чело към китката й.
— О, благодаря ви — възкликна Тенар развълнувана и стоплена, — какви ли не сили се крият в този свят!
Магьосникът стоеше неподвижен и гледаше втренчено. Беше се спрял, преди да изрече проклятието, и бе отдръпнал жезъла си, но около самия жезъл и около очите му все още се виждаше насъбран мрак.
Не стана ясно дали е знаел отпреди или в момента научаваше, че тя е Тенар, дето е донесла пръстена. Все едно. Едва ли можеше да я мрази повече от туй. Вината й идваше оттам, че е жена. А то бе по-лошо и непоправимо в неговите очи от всичко друго. Никое наказание не би могло да е достатъчно за нея. Той беше видял стореното на Теру, бе го одобрил.
— Господине — обърна се тя към по-възрастния, — всичко освен честността и откритостта би било неуважение към краля, когото вие понастоящем представлявате. Аз бих искала да зачета краля и неговите пратеници. Ала честта ми повелява да мълча, докато моят приятел ме освободи от думата, която съм дала пред него. Аз… аз съм сигурна, уважаеми господа, че той скоро ще ви извести за себе си. Само му дайте малко време, умолявам ви.
— Разбира се — казаха в един глас и двамата. — Може да разполага с колкото време му е необходимо. А вашето доверие, скъпа госпожо, е висока чест за нас.
Най-сетне тя се заспуска надолу по пътя за Ри Алби, потресена от шока и обрата на нещата: от неприкритата, откровена омраза на магьосника и своето собствено яростно презрение, от ужаса, когато внезапно проумя неговата воля и сила да й причини зло, и неочакваната закрила, която намери в лицето на кралските пратеници — тия хора, пристигнали на кораб с бели платна от самия символ на закрилата, от крепостта на меча и трона, от центъра на реда и правото. Сърцето й се изпълни с благодарност. Значи наистина се бе възкачил крал на този трон и най-хубавият скъпоценен камък в короната му беше Руната на мира.
Бе й харесало умното и добро лице на по-младия — и как той коленичи пред нея като пред кралица, и едва забележимото потрепване на усмивката му. Тя се обърна и погледна назад. Двамата пратеници се изкачваха нагоре по пътя към имението заедно с магьосника Аспен. Виждаше се, че си говорят с него най-дружески, сякаш нищо не се беше случило.
Туй леко охлади надеждата и доверието й. Вярно бе, че са придворни, че не им прилича да се карат, да съдят или изразяват неодобрение. Вярно бе, че той е магьосник, магьосникът на техния домакин. И въпреки това все й се струваше, че е нередно да се разхождат и да разговарят с такава охота.
Хората от Хавнър постояха някой и друг ден в Ри Алби, вероятно с надеждата, че Върховният жрец ще промени намерението си и ще им се яви, но нито го търсиха, нито насилваха Тенар да им каже къде е. Когато най-после отпътуваха, вдовицата си каза, че трябва да вземе решение какво да прави. Тука вече нищо не я задържаше, а сериозни причини я караха да тръгне — Аспен и Хенди нямаше да оставят на мира нито нея, нито Теру.
Въпреки всичко й беше трудно да реши и да потегли. Да напусне Ри Алби — това означаваше да напусне Оджиън, да го загуби. Докато още се грижеше за къщата му, докато плевеше лука му, не го бе загубила. Мислеше си: „Никога не ще ми липсва небето долу.“ Тук, където беше идвал Калесин, тя бе Тенар. Долу, в Средната долина, отново щеше да се превърне в Гоха. И тя все отлагаше. Питаше се: „Трябва ли да се плаша от тези мошеници, да бягам от тях? Та нали те искат туй! Нима ще позволя да ме принуждават да се скитам от място на място, когато си поискат?“ Казваше си: „Да почакам да избия маслото.“ Винаги водеше Теру със себе си. И дните минаваха.
Понякога се отбиваше леля Мос да разправи едно-друго. Тенар я разпита за магьосника Аспен, като й каза само, че я е заплашил — а може би той тъкмо това и целеше? Мос обикновено стоеше настрана от владенията на стария господар, ала проявяваше любопитство към онова, което се случва там, и използваше всяка възможност да поговори с тамошните си познати — една жена, от която се беше учила да бабува, и други, на които бе помагала с лечителство и намиране на загубено. Провокираше ги да съобщават какво става в господарския дом. Те всички мразеха Аспен и с готовност говореха срещу него, но приказките им бяха до голяма степен плод на омразата и страха. Обаче наред с измислиците имаше по някоя и друга истина. Самата Мос беше свидетелка, че преди да дойде Аспен преди три години, внукът, младият господар, бе в цветущо здраве, макар и малко свитичък и мрачен човек — като подплашен, както се изразяваше тя. И някъде по времето, когато умря майката на младежа, възрастният проводи за магьосник от Роук: „За какво ли му трябваше? Щом старият Оджиън е на миля оттук? И когато всички в господарската къща са едва ли не магьосници?“
Но така или иначе се появи Аспен. Той изпрати своите почитания на Оджиън и толкоз. По думите на Мос изобщо не излизал от владетелските покои. От тогава насам внукът никъде не се весваше. Казваха, че лежал ден и нощ в леглото си. Като болно бебе, изпит целият според израза на една жена, която бе ходила по работа в господарския дом. За сметка на това старият владетел, който е на сто години, ако не и повече, както твърдеше Мос — тя нямаше нито страх, нито респект пред числата, старият владетел изглеждал чудесно и направо бликал от енергия. А един от мъжете, защото в дома всички слуги бяха мъже, рекъл на някаква си жена, че дядото е наел Аспен да му помага да живее вечно, и магьосникът постигал целта, като го подхранвал с живота на внука. В това мъжът не виждал нищо лошо: „На кого не му се живее вечно?“
— Грозна история — слиса се Тенар. — Нима в селото не се говори за всичко туй?
Мос сви рамене. И в този случай се казваше: „Карай да върви.“ Делата на силните не можеха да бъдат съдени от безсилните. А съществуваха и някаква смътна, сляпа покорност и закостенялост — старецът беше техен господар, господарят на Ри Алби — не им бе задача да го съдят. Явно, че дори и Мос приемаше нещата по същия начин.
— Рискована работа, може да се обърне на зле — кимаше тя, ала не я наричаше престъпление.
В имението нямаше и следа от мъж на име Хенди. В желанието си да се увери, че е напуснал Откоса, Тенар разпита някой и друг измежду познатите си от селото зървали ли са такъв човек, но получи неохотни и двусмислени отговори. Не искаха да имат нищо общо с нейните дела. „Карай да върви…“ Само старият Фан се отнасяше към нея като към приятелка и съселянка, и то може би защото бе толкова ослепял, че не виждаше добре Теру.
Вдовицата вече винаги водеше момичето със себе си, когато ходеше в селото или изобщо се отдалечаваше от къщи.
Тази обвързаност не тежеше на Теру. Тя се държеше близо до Тенар като малко дете, помагаше и или си играеше край нея. Правеше си котешка люлка, плетеше кошници или се забавляваше с кокалените фигурки, които откриха върху лавиците на Оджиън в плетена сламена торбичка. Това бяха едно животно, напомнящо куче или овца, и силует, подобен на мъж или жена, Според Тенар в тях нямаше никаква сила или нещо опасно, а Мос каза: „Най-обикновени играчки.“
Те обаче криеха огромна магия за Теру. Тя ги местеше и разиграваше някакви странни истории с часове, без да пророни нито дума. Понякога строеше къщи за човека или животното — каменни купчини или колибки от кал и слама. Носеше фигурите в плетената торбичка винаги в джоба си. Учеше се и да преде. Успяваше да държи хурката с изгорената ръка и да засуква с другата вретеното. Откакто бяха тук, решеха козите най-редовно и вече имаше пълна торба с меко козе руно за предене.
Трябваше да я уча — мислеше си Тенар с отчаяние. — Оджиън ми поръча да я науча на всичко, пък аз, на какво я уча аз? Да готви и да преде." Но от друга страна си казваше в стила на Гоха: „Е, нима това не са добри умения, полезни и благородни? Нима мъдростта е само празни приказки?“
Все пак тази мисъл продължаваше да я тревожи и един следобед, когато Теру чепкаше вълната, а тя я разчесваше на сянка под прасковата, Тенар поде:
— Теру, смятам, че е време да започнеш да учиш истинските имена на нещата. Съществува език, на който имената на всички неща са истински. Дума и дело са едно и също. Говорейки на тоя език, Сегой е издигнал островите от морето. Това е езикът на драконите.
Детето я слушаше мълчаливо.
Тенар остави чесалата и взе от земята малък камък:
— На този език на туй му казват „толк“.
Теру я наблюдаваше и повтори думата „толк“, ала без глас, само с устни, които бяха леко дръпнати вдясно от изгарянето.
Камъкът си остана просто камък в дланите на вдовицата.
И двете мълчаха.
— Още не — рече Тенар. — Още е рано за това.
Тя пусна камъка, вдигна чесалата и взе шепа мръсносива вълна, която Теру бе приготвила за развличане.
— Може би ще му дойде времето, когато получиш истинското си име. А сега слушай: ще почна да те запознавам с преданията, време е да чуеш преданията — тези за Архипелага и Каргад. Вече ти разказах една история, научена от моя приятел Оджиън Мълчаливия. Днес ще ти разправя друга, която съм чувала от приятелката ми Ларк. Тя я разказваше на своите и на моите деца. Това е преданието за Андаур и Авад. Много, много отдавна и далеч колкото Селидор живял мъж на име Андаур — дървар, който се скитал сам из лесовете. Един ден навлязъл дълбоко в гората и отсякъл грамаден дъб. Падайки, дъбът изплакал с човешки глас…
Двете прекараха доста приятен следобед. Обаче през нощта, легнала до спящото дете, Тенар не можа да мигне. Беше неспокойна, какви ли не дребни притеснения й се въртяха из главата — затворила ли е вратата на кошарата, дали ръката я боли, защото е чесала вълна или защото има артрит и какво ли още не. Накрая съвсем се притесни: стори й се, че чува шум около къщата,
„Защо ли не си взема едно куче? Глупаво е да нямаш куче — каза си. — Сама жена с дете в тези дни би трябвало да помисли за куче. Но нали това е домът на Оджиън? Нима ще дойде някой тук със зъл умисъл! Ала Оджиън умря. Умря и е погребан край корените на онова дърво в края на гората. Няма кой да дойде. Ястреба си отиде, избяга. Вече и Ястреб не е, и сянка не е останала от него, той е свършен човек, принуден насила да живее. И на мене не ми е останала сила, и аз за нищо не ставам. Едничка дума на езика на Сътворението казах и тя падна мъртва от устата ми, безсмислена. Камък. Аз съм само една жена, стара, слаба, глупава жена. Каквото и да направя, все излиза погрешно. Каквото да докосна, става на пепел, сянка, камък. Аз съм. създание на мрака, набъбнало от мрак. Само огън може да ме очисти. Единствен огънят може да ме погълне, да ме погълне като…“
Тя седна в леглото и изкрещя на собствения си език:
— Нека се отклони тази клетва, нека се върне обратно!
Вдигна дясната си ръка и я спусна, сочейки затворената врата. После скочи от постелята, спусна се към вратата, отвори я рязко и извика в облачната нощ:
— Закъснял си, Аспен! Аз бях погълната отдавна. Върви да очистиш собствената си къща!
Никакъв отговор, нито звук. Само слаб, нагарчащ, противен дъх от изгоряло — като прогорена дреха или опърлена коса.
Тенар затвори вратата, подпря я с жезъла на Оджиън и погледна да види дали Теру спи. Самата тя не мигна през цялата нощ.
На сутринта взе Теру със себе си и отиде в селото да пита Фан ще иска ли вълната, която предяха. Това беше оправдание да се махне от къщата и да бъде малко сред хора. Старецът каза, че ще се радва да изтъче преждата, и те си поговориха десетина минути под голямото рисувано ветрило, докато помощничката му се мръщеше и удряше стана навъсено. Когато Теру и Тенар излизаха от дома на Фан, някой се отдръпна зад ъгъла на малката пристройка, където тя бе живяла навремето. Някакви пчели или оси сякаш жилеха жената по врата и по главата, чуваше се дъжд да ромоли наоколо, дъжд като на облак, ала облаци нямаше. Имаше камъни. Тя видя ситните камъчета, които падаха по земята. Теру се бе спряла — удивена и стъписана и се озърташе. Няколко момчета изтичаха иззад пристройката. Уж се криеха, а едновременно искаха да ги забележат — подвикваха си, смееха се.
— Да побързаме — твърдо рече вдовицата и те се отправиха към къщата на Оджиън.
Тенар цялата започна да се тресе и й ставаше все по-лошо, докато вървяха. Опита се да го скрие от детето, което изглеждаше обезпокоено, но не и уплашено. Не беше проумяло какво се е случило.
Щом пристигнаха вкъщи, Тенар разбра, че някой е влизал, докато те са били в селото. Миришеше на пърлено месо и коса. Покривката на леглото им бе смачкана.
Докато се чудеше що да стори, усети, че й е направена магия. Бяха я оставили да я причака. Не преставаше да я тресе и мозъкът й беше объркан, муден, неспособен за никакво решение. Не можеше да мисли. Споменала бе думата, истинското име на камъка и той бе запратен срещу нея… в лицето й… в лицето на злото, в лицето на ужаса… Осмелила се беше да говори… Не трябваше да говори…
Каза си на родния език: „Не умея да мисля на хардийски. Не бива.“
Можеше да разсъждава на каргадски. Не бързо. Така, сякаш се налагаше да помоли някогашното момиче Арха да излезе от мрака и да решава вместо нея. Да й помогне. Както й помогна снощи, отклонявайки клетвата на магьосника обратно към него. Арха не знаеше много от онова, което знаеха Тенар и Гоха, обаче бе научена да кълне, да живее в мрака и да мълчи.
Трудно се постигаше това: да мълчиш. Искаше й се да вика. Искаше й се да говори — да отиде при Мос и да й разкаже какво се е случило, защо трябва да си върви. Поне да се сбогува. Опита се да поръча на Хедър:
— Тези кози са вече твои, Хедър — и успя някак си да го произнесе на хардийски, тъй че другата да разбере, ала тя не можа.
Гледаше безсмислено и се смееше:
— О, туй са козите на господаря Оджиън!
— Добре тогава… — Тенар понечи да каже: „Продължавай да се грижиш за тях вместо него“, но я връхлетя някакъв ужасен пристъп и тя чу собствения си глас да изпищява:
— Ти, тъпо, безумно, ненормално създание!
Хедър се втрещи и престана да се смее. Тенар прикри уста с ръката си. Хвана козарката и я заведе да видят сирената, които се приготвяха в мандрата, сочеше ту към тях, ту към Хедър, докато накрая тя кимна неопределено и отново се разсмя на странното й държане.
Вдовицата помаха на Теру — ела! — и влезе в къщата, където тежката миризма беше още по-силна и приятелката й цяла се разтрепери.
Тенар взе вързопите им и пътните обувки. Сложи в багажа другата си рокля и долното бельо, двете стари роклички на Теру и недоушитата нова дрешка, както и останалото парче плат. Постави също и вретената, които бе издялала за себе си и за момичето, малко храна и една глинена стомничка с вода за из път. Във вързопа на Теру отидоха най-хубавите й кошници, кокаленият човек и кокаленото животно в тяхната сламена торбичка, някои пера, килимчето, което Мос й беше дала, и плик с ядки и стафиди.
Искаше й се да каже: „Иди полей прасковата“, но не смееше. Изведе детето вън и му показа какво да направи. Теру поля дребното стръкче внимателно.
Тенар помете и подреди къщата, работейки бързо и мълчаливо. Постави една кана на полицата и зърна там трите големи книги на Оджиън.
Видя ги с очите на Арха и те нищо не й говореха — три кожени подвързии, пълни с хартия.
Ала Тенар ги гледаше упорито и си гризеше ноктите, смръщена от напрежението да реши как да ги пренесе. Не можеше да ги носи. А трябваше. Те в никой случай не можеха да останат тук, в осквернената къща, къщата, където се бе вселила омразата. Книгите бяха негови. На Оджиън. На Гед. На нея. Познанието. „Научи я на всичко!“ Тя изпразни торбата с вълната и преждата и постави вътре томовете един върху друг, след което завърза отвора с кожена връв, за която да се държи.
— Трябва вече да тръгваме, Теру.
Каза го на каргадски, но името на детето беше същото — от каргадските думи пламък, пламтене. Момичето тръгна, без да задава въпроси, понесло малкото си съкровище във вързопа на гръб.
Взеха си пътните тояги — лесковото стъбло и елшовия клон. Оставиха жезъла на Оджиън в тъмния ъгъл до вратата. Оставиха вратата на къщата широко отворена за морския вятър.
Някакъв инстинкт я караше да върви далеч от полята и от планинския път, по който бе дошла. Спусна се право надолу по пасищата из стръмните баири, хванала Теру за ръка, и излезе на каруцарския коловоз, който извиваше чак до Гонтийското пристанище. Знаеше, че срещне ли Аспен, е загубена; предполагаше, че той може да я причака наблизо. Надяваше се, не на този път.
След като измина около миля по стръмното, вече можеше да разсъждава. Първо си помисли, че е избрала вярната посока. Хардийските, а подир малко и истинските думи се връщаха в съзнанието й, тъй че тя спря, вдигна един камък, прехвърли го в шепи и си каза наум: „Толк.“ Пъхна камъка в джоба си. Загледа се в просторното небе и в облаците и си рече: „Калесин.“ Умът й се избистри, стана чист като въздуха.
Излязоха на дълго сечище, заслонено от високи, обрасли с трева склонове и изпъкнали скали, където вдовицата се почувства някак неспокойна. Щом свърнаха след завоя, видяха тъмносиния залив под себе си и в него, между Аркадните скали — красив кораб с опънати платна. Миналия път Тенар се бе страхувала от един такъв кораб, но не и сега. Искаше й се да хукне надолу да го посрещне.
Обаче не можеше. Трябваше да върви с крачката на Теру. Тя вече ходеше по-бързо, отколкото преди два месеца, пък и нанадолнището ги улесняваше. Ала корабът се движеше още по-бързо. Магически вятър духаше в платната му. Носеше се леко като лебед към залива. Преди Тенар и Теру да изминат и половината път до следващия голям завой, той вече бе влязъл в пристанището.
Странни изглеждаха градовете на Тенар. Тя не беше живяла в тях. Виждала бе Хавнър, най-големия град на Землемория, само веднъж, и то за малко. Когато преди години двамата с Гед пристигнаха в пристанище Гонт, не се отбиха из улиците, ами тръгнаха право нагоре към Откоса. Другият град, който познаваше, бе Валмаут. Дъщеря й живееше там. Туй беше сънлив, слънчев пристанищен градец, за който най-голямото събитие бе появата на някой търговски кораб от Андрадите, а повечето разговори на местните жители се въртяха вечно около сушената риба.
Слънцето се издигаше все още високо над морето на запад, когато тя и детето стигнаха улиците на Гонтийското пристанище. Тези петнадесет мили Теру измина, без нито веднъж да се оплаче или да спре от изнемога, макар че сигурно беше много уморена. Тенар също капна след безсънната нощ и тревогите, които изживя. Пък и книгите на Оджиън бяха доста тежки. Насред пътя ги премести във вързопа, който носеше на гръб, а храната и дрехите сложи в торбата за вълна. Това я облекчи, но само донякъде. Най-сетне се дотътриха до първите къщи край градската порта, където пътят минаваше между статуите на два каменни дракона и се превръщаше в улица. Пазачът пред портата ги стрелна с поглед. Теру скри своето изгорено лице в рамото и пъхна изгорената си ръка под престилката на рокличката.
— За някоя къща в града ли сте тръгнали, госпожо? — попита мъжът, като все надничаше към Теру.
Тенар не знаеше какво да отговори. Не й беше известно, че на градските врати стоят пазачи. Тя нямаше с какво да си плати нито пътната такса, нито престоя в странноприемница. Не познаваше жива душа в пристанищния град Гонт освен, както й хрумна в момента, магьосника, който дойде на погребението на Оджиън. Как ли се казваше? Ех, не можеше да си спомни името му. Стоеше досущ като Хедър, със зяпнала уста.
— Хайде, вървете — рече пазачът с досада и им обърна гръб.
Искаше й се да попита как да намери крайбрежния път за Валмаут на юг покрай носовете, ала не посмя да буди интереса му отново, за да не вземе да реши, че е скитница или магьосница — изобщо нещо, което каменните дракони не биваше да пуснат в Гонтийското пристанище. И така, минаха между статуите — Теру повдигна леко главица да ги види и закрачи напред по калдъръма, все по-удивена, озадачена и объркана. Тенар нямаше впечатлението, че им е попречено да влязат в пристанището. Тук имаше всичко. Високи каменни постройки, каруци, товарни коли, файтони, едър рогат добитък, магарета, пазарища, магазини и тълпи от хора, хора, хора — колкото повече навлизаха в града, толкова повече бяха хората. Теру се държеше здраво за ръката на вдовицата и боязливо крачеше, скрила лице в косите си. Тенар също здраво я държеше за ръка.
Не виждаше възможност да отседнат тука и не им оставаше нищо друго, освен да се отправят на юг и да вървят, докато падне нощта — която беше вече близо, — с надеждата да преспят в гората, Тенар се спря на една едра жена в широка бяла престилка, спускаща кепенците на отсрещния магазин, и пресече улицата, решена да я попита кой път води към Валмаут. Жената изглеждаше симпатична, със сериозно червендалесто лице. Но докато Тенар събираше кураж да я заговори, Теру силно стисна ръката й, сякаш се опитваше да се скрие в нея. Вдовицата вдигна очи и видя мъжа с кожената шапка да върви точно насреща им по улицата. Той ги забеляза в същия миг и се спря. Тенар буквално повлече детето.
— Бързо ела! — каза тя и мина право покрай мъжа. След като го изпревари, започна да крачи още по-енергично и се спусна надолу към тъмните води, просветващи на залеза, към доковете и вълноломите в края на стръмната улица. Теру тичаше до нея, задъхана така, както подир изгарянето.
Високи мачти се олюляваха върху фона на огненожълтото небе. Със сгънати платна онзи кораб почиваше край каменния кей, до една многовеслова галера.
Тенар погледна назад. Мъжът ги следваше отблизо. Никак не бързаше. Явно бе, че няма спешна работа.
Тя слезе към кея, но скоро Теру се спъна и не можеше да продължи, дори дъх едва си поемаше. Тенар я взе на ръце и детето се сгуши в нея, скрило лице в рамото й. С тоя товар вдовицата едва се движеше. Краката й трепереха. Направи една крачка, две, три. Стигна до малкия дървен мост, който свързваше кея с бялата палуба на кораба. Хвана се за парапета му.
Един от моряците на палубата — плешив, жилав човек — я изгледа:
— Какво има, госпожо?
— От… от Хавнър ли е този кораб?
— От кралския град, разбира се.
— Пуснете ме горе.
— Но аз нямам право на това — каза с усмивка морякът, ала премести поглед и зърна мъжа, който приближи и застана зад Тенар.
— Няма защо да бягате — рече й Хенди. — Няма да ви сторя нищо лошо. Не ви мисля злото. Нима не разбирате — аз бях този, дето й се притече на помощ? Наистина съжалявам за станалото. Искам само да ви помогна.
Той протегна ръка, сякаш нещо неудържимо го караше да погали момичето. Тенар не можа да помръдне. Обещала беше на Теру, че Хенди никога повече няма да я пипне. Видя как дланта му докосна голата ръка на детето, която се отдръпна.
— Какво искате от нея? — обади се нов глас. Друг моряк бе заел мястото на плешивия. Това бе млад човек и на Тенар и се стори, че е нейният син.
Хенди не се забави с отговора:
— Тя ми взе… открадна ми детето — моята племенничка. Омагьоса я и тя избяга с нея, както сами забелязвате…
Тенар стоеше като онемяла. Думите отново бяха я напуснали, бяха й отнети. Младият моряк не беше нейният син. Лицето му бе слабо и сериозно, погледът ясен. Като гледаше към него, вдовицата успя да намери нужните слова:
— Пуснете ме на кораба, моля ви!
Младият мъж й подаде ръка. Тя я пое и той я преведе по моста към палубата.
— Почакай тук — каза той на Хенди, а на нея: — Елате с мене.
Но краката й отказаха да я държат. Свлече се върху дъските на кораба от Хавнър и изпусна тежкия вързоп, ала продължаваше здраво да прегръща Теру:
— Не позволявайте да я вземе, о, не им я давайте повече, никога повече, никога повече!
ДЕЛФИНЪТ
Тя няма да остави детето, няма да им го даде. Всички на кораба бяха мъже. Много време мина, преди да започне да схваща какво й говорят, какво се е случило, какво става. Когато разбра кой е младият моряк, онзи, когото сметна за свой син, стори й се, че отдавна го е знаела, но не се е осмелявала да го допусне. Не беше в състояние да мисли каквото и да било.
Той се бе върнал от дока на кораба и в момента разговаряше близо до мостика с някакъв белокос човек, както изглежда, капитана. Хвърли поглед към Тенар, останала свита с Теру в един ъгъл на палубата между мачтата и огромна макара за вадене на вода. Дългият изморителен ден беше надделял над страха на Теру — тя спеше дълбоко, сгушена до вдовицата, сложила малкото си вързопче за възглавница и завита с връхната си дреха.
Тенар бавно се надигна и младият мъж веднага дойде при нея. Тя пооправи полата си и се опита да приглади коса назад.
— Аз съм Тенар от Атуан — каза. Той стоеше безмълвен. Жената продължи: — Вие сте кралят, струва ми се.
Човекът бе много млад, по-млад от сина й Спарк. Едва ли имаше и двайсет години. Видът му обаче съвсем не беше младежки. Нещо в погледа му я накара да си помисли: „Минал е през огъня.“
— Името ми е Лебанен от Енлад, милейди — произнесе той и се канеше да й се поклони, дори да коленичи пред нея. Но тя хвана ръцете му и двамата останаха изправени един срещу друг.
— Не пред мен — настоя Тенар. — Нито аз пред вас!
Кралят се засмя с почуда и задържа дланите й в своите, като я гледаше открито:
— Как узнахте, че ви търся? При мене ли идвахте, когато онзи човек…
— Не, не. Бягах… бягах от него… от едни престъпници. Опитвах се да си отида у дома, туй е всичко.
— В Атуан ли?
— О, не! В моята ферма. Тук, в Гонт, в Средната долина.
Тя също се разсмя. През сълзи. Вече можеше да си позволи сълзите и се разплака. Пусна ръцете на Лебанен, за да избърше очите си.
— Къде е това, Средната долина? — попита той.
— На югоизток, покрай носовете. Пристанището е Валмаут.
— Ще ви закараме дотам — зарадва се кралят, че може да й предложи услугите си.
Тенар се усмихна, пак избърса очи и кимна в знак, че приема.
— Чаша вино, нещо за ядене, малко отдих — каза той. — И легло за детето ти.
Капитанът, който внимателно слушаше, даде своите разпореждания. Плешивият моряк, когото тя си спомняше сякаш отпреди много време, пристъпи напред. Явно се канеше да вземе Теру на ръце. Тенар застана между него и детето. Не можеше да му позволи да докосне малката.
— Сама ще я пренеса — рече тя и гласът й прозвуча високо.
— Там има стълба, госпожо, аз ще го сторя — обясни морякът и гостенката разбра, че го прави от любезност, но въпреки това не го остави да допре Теру.
— Нека аз — намеси се младият човек, кралят, и като погледна към нея за разрешение, коленичи, вдигна спящото дете на ръце и го понесе по стълбището. Тенар го последва.
Той сложи Теру на леглото в една малка каюта, внимателно, нежно. Вдовицата му позволи да я завие с наметалото и. Нея той покани в една по-голяма каюта на кърмата с продълговат прозорец, който гледаше към притъмняващия залив. Седнаха край дъбовата маса. Лебанен пое подноса от момчето, което го донесе, и разля червено вино в чашите от дебело стъкло. Предложи й кейк и плодове.
Тя опита от виното.
— Много е хубаво. Но не е реколта от Годината на Дракона.
Той я погледна с нескрита изненада, по момчешки.
— От Енлад е, не е от Андрадите — смирено каза.
— Много е хубаво — повтори Тенар и отново отпи. Взе си от кейка. Беше от маслено тесто, твърде мазен и не сладък. Едрото кехлибарено грозде бе сочно и тръпчиво. Живителните вкусове на храната и виното бяха като въжетата, които държат кораба о пристана, свързаха я пак със света, възвърнаха й мислите.
— Доста се уплаших — извини се тя. — Струва ми се, че скоро ще дойда на себе си. Вчера… не, днес, тази сутрин… ми направиха… магия… — С усилие изговори думата, запъна се: — Пппрокълнаха ме… Останах без дар слово и без мисъл. От това избягахме и налетяхме точно на човека, на човека, който…
Тенар хвърли отчаян поглед към младия благородник. Кралят я слушаше. Неговите сериозни очи я накараха да разкаже всичко, което трябва,
— Той е един от хората, дето са осакатили момичето. Той и родителите на Теру. Изнасилили са я, пребили са я и я хвърлили в огъня. Случват се тези неща, милорд. И с децата се случват такива неща. А сега я преследва, за да се добере отново до нея. И…
Тя се спря и отпи от виното, така че да усети вкуса му.
— И тъй, от него намерих закрила при вас, самото олицетворение на закрилата.
Вдовицата се загледа в ниския, дялан гредоред на каютата, в полираната маса, сребърния поднос, слабото, спокойно лице на младия монарх. Косата му бе тъмна и мека, кожата му — с бронзово-мургав оттенък. Облечен беше хубаво и просто, без верижка, пръстен или някакъв друг отличителен знак на властта. Тенар си каза, че изглежда точно така, както би трябвало да изглежда истинският крал.
— Съжалявам, че пуснах този човек. Но може да се намери пак. А кой бе направил магията?
— Един магьосник.
Премълча името му. Изобщо не й се мислеше за това. Искаше да ги загърби всичките. Никакво отмъщение, никакво преследване. Да ги остави на собствената им омраза, да им обърне гръб, да забрави за тях.
Лебанен не настоя, обаче попита:
— Ще бъдете ли на сигурно място във вашата ферма?
— Предполагам. Ако не бях толкова уморена, толкова объркана от… с толкова объркано съзнание, така че да мога да разсъждавам, нямаше да се уплаша от Хенди. Какво би успял да ми стори той? На улицата, при толкова хора наоколо? Не трябваше да бягам от него. Но чувствах само нейния страх. Тя е тъй малка, че не може да не се страхува. Трябва да се научи на това. Трябва аз да я науча…
Умът й блуждаеше. Мислите й идваха в съзнанието на каргадски. На каргадски ли говореше той? Сигурно ще я сметне за побъркана, някаква обезумяла, бръщолевеща старица. Тя хвърли тайно поглед към него. Тъмните му очи не я гледаха. Взираха се в огънчето на стъклената лампа, окачена над масата, в ниското й, неподвижно, чисто пламъче. Лицето му бе твърде тъжно за млад човек.
— Дошли сте да търсите Върховния жрец, Ястреба — каза вдовицата.
— Гед — погледна я кралят с лека усмивка. — Ти, той и аз трябва да се наричаме с истинските си имена.
— Ти и аз — да, обаче той — само пред нас.
Лебанен кимна.
— Заплашват го завистливи, злонамерени хора, а сега е беззащитен. Знаеше ли го?
Тя не можа да се изрази по-ясно. Събеседникът й отвърна:
— Зная от него, че магическата му сила е свършила. Изчерпана е в усилието да ме спаси — мене и всички нас. Но това е толкова трудно за вярване. Иска ми се да не му вярвам.
— На мене също. Ала е истина. Тъй че той… — Тенар отново се поколеба. — Той желае да бъде оставен сам, докато зараснат раните му — каза накрая тя предпазливо.
Лебанен рече:
— Той и аз бяхме заедно в земята на мрака, в пустата земя. Умирахме заедно. Заедно прекосихме тамошните планини. Човек може да се върне обратно през тях. Има път, който Гед знаеше. Но името на планините е Болка. Камъните… камъните раняват, а раните трудно зарастват.
Той погледна ръцете си. Тя си спомни ръцете на Ястреба, целите изподрани, свити от болка. Свили се да скрият раните.
Собствената й длан също се сви и стисна малкото камъче, което пазеше в джоба си, понесла го по стръмния път като слово.
— Защо се крие от мене? — извика младият човек в своята скръб. После тихо добави: — Наистина се надявах да го видя. Но щом не иска, ще се откажа, разбира се.
Тя признаваше, че пратениците от Хавнър се бяха държали изискано, вежливо, достойно. Оценила бе това. Лебанен обаче в чистата си скръб я накара да го обикне.
— Той ще дойде при теб, сигурна съм. Само му дай време. Жестоко е уязвен — отнето му е всичко. Ала когато заговори за тебе, когато спомене името ти, о, тогава аз в миг отново го виждам, какъвто бе и какъвто пак ще бъде — изпълнен с гордост!
— Гордост ли? — повтори Лебанен с изненада.
— Да, разбира се, че гордост. Кой може да има повече основание за гордост?
— Не очаквах… Той беше толкова смирен — промълви Лебанен и се разсмя на своето неподходящо определение.
— Сега му липсва смирение — обясни Тенар. — И е суров към себе си без всякаква причина. Струва ми се, че нищо не можем да направим за него, освен да го оставим да следва собствения си път, докато намери себе си, както се казва в Гонт…
Изведнъж тя самата се почувства останала без сили, толкова уморена, че й прилоша.
— Имам нужда от почивка — въздъхна вдовицата. Той стана веднага.
— Милейди Тенар, ти каза, че си побягнала от един враг и си се натъкнала на друг. А аз дойдох да търся един приятел и намерих друг.
Тенар се усмихна на неговото остроумие и учтивост — „Какво добро момче“ — помисли си тя.
Когато се събуди на следващата сутрин, екипажът вече бе на крак: гредите скърцаха и се огъваха, над главата й се чуваха шум от тичащи нозе, плющене на платна, викове на моряци. Теру едва отвори очи и беше потисната, а може би имаше и треска, макар тя винаги да бе толкоз гореща, че Тенар трудно можеше да разбере — тресе ли я или не. Изпълнена с угризения, че е влачила крехкото дете петнадесет мили пеша, пък и заради всичко, случило се предишния ден, вдовицата се опита да го разведри. Каза му, че се возят на кораб и че на кораба има истински крал; че тази каюта, в която се намират, е собствената стая на краля; че корабът ще ги закара у дома, във фермата, и у дома ще ги чака леля Ларк, а може би Ястреба също ще е там. Дори и това не предизвика у Теру никакъв интерес. Тя остана безмълвна, равнодушна, вяла.
Върху малката й тънка ръчичка личаха четири отпечатани пръста, алени като дамга, сякаш някой силно я беше стиснал. Но Хенди само леко я бе докоснал. Тенар й беше обещала, уверила я беше, че той никога повече няма да я допре. И наруши обещанието си. Думата й не означаваше нищо. Какво можеше да означава дадената дума пред сляпото насилие?
Наведе се да целуне белезите върху ръката на момичето.
— Иска ми се да имам време да довърша червената ти рокличка. На краля сигурно ще му хареса да те види в нея. Ала в края на краищата хората, та даже и кралете, не носят най-красивите си дрехи, когато пътуват с кораб.
Теру седеше на леглото с наведено чело и нищо не отвръщаше. Тенар среса косата й. Най-сетне тя бе пораснала гъста и мека и бе покрила изгорените части на главата.
— Гладна ли си, птиченцето ми? Снощи не си вечеряла. Може би кралят ще ни предложи закуска. Вчера той ме нагости с кейк и грозде.
Никакъв отговор.
Когато Тенар каза, че е време да излязат, тя се подчини. Горе на палубата стоеше със скрито в рамото лице. Не вдигна поглед към белите платна, опънати на утринния вятър, нито към блестящата вода или назад към Гонтийската планина, чиито склонове, величествени гори, скали и върхове се извисяваха в небето. Не вдигна очи и щом Лебанен я заговори.
— Теру — нежно произнесе Тенар и коленичи до нея, — ако един крал се обърне към тебе, трябва да му отговориш.
Момичето продължаваше да мълчи. Лицето на Лебанен бе непроницаемо. Може би беше маска на учтивост, която трябваше да скрие отвращението, шока. Но тъмните му очи бяха спокойни. Той леко докосна ръката на детето и рече;
— Сигурно е странно да се събудиш насред морето?
Теру склони да хапне само един малък плод. Тенар я попита дали не иска да се върне в каютата си и тя кимна. Макар и неохотно, жената я остави свита в леглото й и се върна на палубата.
Корабът минаваше между Аркадните скали — непреклонно извисили се каменни стени, които сякаш се скланяха над платната. Дежурни войници в малки укрепления като в лястовичи гнезда от кал върху скалите гледаха надолу към тях, а моряците радостно им викаха от палубата.
— Път за краля! — крещяха те и отговорът се връщаше, не по-силен от лястовичи глас:
— Краля!
Лебанен стоеше на високия нос на кораба с капитана и един възрастен, слаб, тесноок мъж в сиво наметало на магьосник от Роук. Гед също бе носил такова наметало — чиста и красива дреха — в деня, когато той и Тенар оставиха пръстена на Ерет-Акбе в Кулата на меча; а старото наметало, цялото на петна, мръсно и износено от пътя, беше единствената му постеля върху студените камъни в Гробниците на Атуан и върху пустите, каменливи склонове, когато прекосяваха заедно тези планини. Спомняше си всичко туй, докато гледаше как пяната се разлита край кърмата и високите скали остават назад.
Щом корабът задмина последните рифове, навлезе в дълбоко море и се насочи на изток, тримата мъже приближиха към Тенар. Лебанен рече:
— Милейди, това е Повелителят на ветровете от остров Роук.
Магьосникът се поклони и я изгледа с възхита в проницателните си очи, а също и с любопитство. „Ето човек, който обича да знае откъде духа вятърът“ — помисли си тя.
— Значи няма защо да се надяваме на добро време, можем твърдо да разчитаме на вас — обърна се вдовицата към магьосника.
— В ден като днешния аз съм просто ненужен товар — отвърна той. — Пък и с моряк като капитан Сератен на руля на кого му е притрябвал повелител на времето?
„Всички са толкова учтиви, все милейди, милорди и повелители, все поклони и комплименти“ — каза си тя. Хвърли поглед към младия крал. Лебанен гледаше към нея и се усмихваше, но сдържано.
Тенар се почувства, както се бе почувствала в Хавнър като момиче — непохватна варварка всред всички тия любезности. Ала вече не беше момиче и не изпита страхопочитание, а само удивление пред това как мъжете бяха устроили този свят тъй, че да го превърнат в танц на маски, и колко лесно бе за жената да се научи да играе такъв танц.
За едно денонощие, обясниха й, ще стигнат до Валмаут. Ще влязат в пристанището късно следобед при този благоприятен вятър в платната.
Все още много уморена от продължителната тревога и напрежение предишния ден, не й трябваше нищо друго, освен да седне на мястото, което плешивият моряк й натъкми от сламена рогозка и парче корабно платно, и да наблюдава вълните и чайките, да гледа очертанията на Гонтийската планина, сини и сънни в обедната светлина, и как те се променят, докато заобикаляха стръмните брегове на миля — две разстояние навътре в морето. После изведе Теру горе на слънце и детето легна до нея, взираше се пред себе си или дремеше.
Един от моряците приближи до тях — босоног, доста мургав, беззъб човек. Имаше ходила, прилични на копита, и ужасно изкривени пръсти. Той сложи долу до Теру някакъв предмет.
— Това е за момиченцето — каза с дрезгавия си глас и веднага се отдалечи, макар и не много.
Едва оттам вдигна очи от работата си и надзърна с надежда да види дали тя е харесала подаръка му, след което се направи, че изобщо не е поглеждал. Теру така и не докосна малкото, увито в плат пакетче. Трябваше Тенар да го отвори. Беше изящна статуетка на делфин от слонова или някаква друга кост, голяма колкото палеца й.
— Може да живее в твоята сламена торбичка — рече вдовицата, — заедно с другите ти кокалени фигурки.
При тези думи детето се оживи дотам, че измъкна плетената си торбичка и постави делфина в нея. Но се наложи Тенар да иде да благодари на бедния дарител. Теру не пожела нито да го погледне, нито да му проговори. Скоро отново поиска да се прибере в каютата и Тенар я остави там в компанията на човечето от кост, животното и делфина.
„Толкова е лесно — помисли тя, — толкова е лесно на човек като Хенди да й отнеме слънцето, да й отнеме кораба, краля и детството и е толкова трудно да й бъдат върнати пак! Цяла година се опитвах да й ги върна, а той само с едно докосване ги отне и изхвърли. И за какво му е всичко — това ли е неговата цена, неговата сила? И нима туй е сила — празнотата?“
Тенар се присъедини към Лебанен и магьосника до мачтата. Слънцето вече захождаше на запад и корабът пътуваше сред величествена светлина, която я караше да си спомни съня за полета с дракона.
— Милейди Тенар — каза кралят, — бих искал, ала няма да изпратя вест до нашия общ приятел. Не желая да те обременявам, нито да посегна на неговата свобода. Коронацията ще бъде след месец. Ако той положи короната на главата ми, моето управление ще започне така, както душата ми копнее. Но независимо дали ще дойде или не, Ястреба ме доведе в кралството и ме направи крал. И аз няма да забравя това.
— Зная, че няма да го забравиш — нежно отвърна тя.
Лебанен бе тъй прочувствен, толкоз сериозен, обгърнат от формалностите на ранга си и все пак толкова уязвим в своята искреност, в чистотата на волята си. Сърцето я заболя за него. Той си мислеше, че е познал болката, а трябваше да я познава все отново и отново, през целия си живот, и да не се разделя никога с нея.
Затова и нямаше като Хенди да тръгне по лекия път.
— С готовност ще предам твоето известие — обеща тя. — Това с нищо няма да ме обремени. А дали той ще го чуе, зависи от неговата воля.
Повелителят на ветровете се усмихна:
— Винаги е било така. Всичко, което е правил, е зависело от неговата воля.
— Дълго ли го познавахте?
— По-дълго от вас, милейди. Аз му бях учител — отговори магьосникът. — Доколкото можех… Дойде в школата в Роук като момче, с едно писмо от Оджиън, където се казваше, че има голяма сила. Ала когато за първи път го изведох с лодка да го науча как се заповядва на вятъра, той извика пороен дъжд. В него видях онова, което ни трябваше. По-мислих си, че или ще се удави, преди да навърши шестнадесет, или ще стане Върховен жрец преди четиридесет… Поне ми се иска да съм си го помислил.
— Той още ли е Върховен жрец? — попита Тенар. Въпросът показваше явно невежество, но мълчанието, с което беше посрещнат, я накара да се уплаши, че е било по-лошо от невежество.
Накрая магьосникът каза:
— В Роук сега няма Върховен жрец.
Тонът му бе изключително внимателен и премерен. Тя не се осмели да го запита какво има предвид.
— Аз мисля, че Съединителката на Руната на мира може да участва във всеки съвет на тази страна. Не ти ли се струва така, повелителю? — вметна Лебанен.
След поредно мълчание и явна вътрешна борба магьосникът отвърна:
— Разбира се.
Кралят очакваше още нещо, обаче той не каза нищо повече.
Лебанен погледна блестящата вода и заговори като в приказка:
— Когато Ястреба и аз пристигнахме в Роук от най-далечния запад, носени от дракона…
Замлъкна за миг и името на страшилището само изникна в съзнанието на Тенар подобно удар на гонг: Калесин.
— Драконът ме остави там, а него отнесе. Тогава Повелителят на вратата на Роукската школа рече: „Той свърши своето дело. Сега си отива у дома.“ Преди това — на брега на Селидор — Гед ме накара да зарежа жезъла му. Каза, че вече не е магьосник. И така, Повелителите на Роук свикаха съвет да изберат нов Върховен жрец. Поканиха ме, за да чуя онова, което е необходимо да знае един крал за Съвета на мъдреците. Бяхме заедно още веднъж, когато се отстраняваше Торион, един измежду тях, наречен Призователя, чието умение се беше обърнало срещу него чрез огромното зло, дето моят повелител Ястреба откри и унищожи. Когато двамата бяхме там, в пустата земя, между стената и планините, аз видях Торион. Моят повелител го заприказва и му посочи пътя обратно към живота отвъд стената. Но той не го пое. Не пожела да се върне.
Младият човек здраво се бе хванал за корабната мачта със своите силни, красиви ръце. Докато говореше, продължаваше да гледа към морето. Известно време мълча, после отново поде разказа си.
— И тъй, аз попълних числото на деветте, които се събират, за да изберат Върховен жрец. Те са… те са мъдри хора — каза той, хвърляйки поглед към Тенар. — Не само владеещи своето изкуство, но и вещи. Възползват се от различията си, както бях забелязал и преди, та да вземат по-добри решения. Ала този път…
— Всъщност… — започна Повелителят на ветровете, като видя, че Лебанен изпитва нежелание да критикува мъдреците на Роук. — Е, ние всички бяхме на различно мнение и не можахме да вземем решение. Не успяхме да постигнем съгласие. Защото Върховният жрец не е умрял — жив е, обаче в същото време не е магьосник, — а продължава да бъде господар на драконите, както изглежда… Пък и нашият Повелител на промените бе все още потресен от обръщането на собственото му изкуство против него, вярваше, че Призователят ще се завърне от мъртвите, и ни молеше да го почакаме… Повелителят на градежа напълно отказа да говори. Той е каргадец, милейди, като вас, знаехте ли го? Дойде в Роук от Карего-Ат — следеше я с проницателните си очи магьосникът, сякаш питаше: „Откъде духа вятърът?“ — И така, поради всичко това не смогнахме да вземем решение. Когато Вратарят ни попита за имената на ония, измежду които щяхме да избираме, не се спомена нито едно. Всеки гледаше към другите…
— А аз — в земята — каза Лебанен.
— Накрая се обърнахме към онзи, дето знаеше всички имена, Повелителя на имената. Той наблюдаваше Повелителя на градежа, който не бе казал и дума досега, а седеше там, между своите дървета, като пън. Ние се срещаме в горска обител, сред дървеса, чиито корени са по-дълбоки от островите. Паднала беше вечерта. Понякога сред стволовете се появява светлина, но тази вечер липсваше. Тъмно бе, нямаше звезди, през листата се подаваше само облачното небе. Тогава Повелителят на градежа се изправи и заговори — ала не на Древната реч, нито на хардийски, ами на каргадски. Малко измежду нас го владееха. Дори не знаеха кой е тоя език. И се чудехме какво да мислим. Обаче Повелителят на имената ни преведе думите му. „Една жена от Гонт“ — казал той.
Магьосникът млъкна. Вече не гледаше към нея.
Скоро тя попита:
— И нищо повече ли?
— Нито думичка. Ние настоявахме, но човекът само ни съзерцаваше удивено и не можеше да отвърне. Защото бе получил видение, зърнал бе очертанията на нещата, градежа им, което не може да се предаде със слово, да не говорим за понятия. Той остана не по-малко учуден от собствените си думи, отколкото всички нас. Ала това беше всичко, което научихме.
Мъдреците на Роук бяха и учители, а Повелителят на ветровете бе твърде добър учител. Ето защо и разказът му се получи ясен, по-ясен може би, отколкото му се искаше. Той хвърли поглед към Тенар, после встрани.
— Налагаше се, изглежда, да идем в Гонт. Но за какво? Да търсим кого? „Една жена“ — не е много, за което да се хванеш! Явно тя трябваше да ни упъти, да ни посочи по някакъв начин пътя към нашия Върховен жрец. И както можете да се досетите, милейди, заговорихме за вас. Защото за коя друга жена от Гонт бяхме чували? Това не е голям остров, а вашата слава е огромна. Някой каза: „Тя ще ни заведе при Оджиън.“ Всички обаче знаехме, че Оджиън Мълчаливия доста отдавна е отказал да стане Върховен жрец и положително няма да приеме сега, когато е болен и стар. И наистина, оказа се, че Оджиън е бил на смъртно легло по същото време. Друг рече: „Тя може да ни заведе при Ястреба.“ И тъй, останахме в пълна неяснота.
— Вярно е — добави Лебанен, — защото в тоя момент заваля там, сред дърветата. — Той се усмихна. — Струваше ми се, че чувам за първи път дъжд да вали. Голяма радост бе за мене.
— Станахме мокри и деветимата — каза Повелителят на ветровете, — а един от нас — щастлив.
Тенар се разсмя. Въпреки всичко този човек й харесваше. Щом той е подозрителен спрямо нея, длъжна е и тя да бъде подозрителна. Но по отношение на Лебанен и в негово присъствие хората можеха да бъдат само искрени.
— Вашата „жена от Гонт“ не съм аз, защото няма да ви заведа при Ястреба.
— Смятам — забеляза магьосникът, навярно откровен посвоему, — че не можете да бъдете вие, милейди, и поради друг факт: призователят щеше да изрече името ви по време на видението. Малцина са онези, които открито носят истинското си име! Ала аз съм натоварен от Съвета на Роук да ви попитам познавате ли някаква жена на тоя остров, която може да се окаже търсената от нас — сестра или майка на някой мъж на силата или дори негов учител? Има много мъдри знахарки. Може би Оджиън е знаел такава жена? Говори се, че той е познавал всяка жива душа на острова, въпреки че все живееше сам и се скиташе из пущинаците. Как бих искал да е жив сега, за да ни помогне!
Тя се сети за рибарката от разказа на Оджиън. Но това бе една старица още по времето, когато магьосникът се е срещнал с нея, сигурно вече беше умряла. „Макар че драконите — помисли си Тенар — живеят дълго, както се твърди.“
Първо нищо не промълви, а после само:
— Не познавам такава жена.
Усети как събеседникът й овладя раздразнението си. „За каква се смята тя? Какво иска?“ — сигурно се чудеше Повелителят на ветровете. А вдовицата се питаше защо не можа да му каже. Той беше глух и това я караше да мълчи. Тя не можеше да му каже дори, че е глух.
— И така, няма Върховен жрец в Землемория — произнесе най-сетне гостенката. — Обаче има крал.
— На когото се уповаваме с надежда и доверие — подчерта магьосникът сърдечно, което му отиваше. Лебанен ги наблюдаваше и слушаше. Усмихна се.
— В последните години — поде колебливо Тенар — се случиха много беди и нещастия. Туй с моето — с момиченцето… често започнаха да се случват такива неща. А и съм чувала мъже и жени на силата да говорят, че уменията им изчезват, променят се.
— Онзи, когото Върховният жрец и мой повелител разгроми в пустата земя, онзи Коб причини неимоверни злини и разруха. Ще трябва дълго да възстановяваме нашето изкуство, да лекуваме нашите магьосници и магьосничеството — заключи категорично мъдрецът от Роук.
— Питам се дали не е потребно нещо повече от лекуване и възстановяване — каза Тенар. — Макар че и това, то се знае, е нужно. Но аз се питам също възможно ли е… възможно ли е Коб да е добил такава сила, защото е настъпила някаква промяна в света, някаква голяма промяна? И поради нея ние имаме отново крал на Землемория — крал вместо Върховен жрец?
Повелителят на ветровете я погледна, сякаш виждаше буреносен облак далеч на хоризонта. Даже леко повдигна дясната си ръка като пред заклинание за спиране на вятъра, после пак я свали. Усмихна се:
— Не се страхувайте, милейди. Роук и изкуството на магията ще просъществуват. Съкровището ни се пази добре.
— Кажете го на Калесин — отвърна вдовицата, внезапно почувствала, че няма повече сили да понася тоталното му незачитане, за което той не си даваше сметка.
Това го накара да се ококори, разбира се. Отлично чу името на дракона. Ала то не го подтикна да се вслуша в нея. Как би могъл да я чуе човек, който не беше се вслушвал в жена освен в люлчините песни на майка си?
— Наистина — каза Лебанен — Калесин стъпи на Роук, макар да се твърди, че той е напълно защитен от дракони. При туй не със заклинание на моя повелител, който нямаше вече магическо умение… Но аз не мисля, Повелителю на ветровете, че милейди Тенар се страхува за себе си.
Магьосникът направи искрено усилие да изглади обидата:
— Съжалявам, милейди, позволих си да говоря като с обикновена жена.
Тя едва не се разсмя. Значи можеше да го обезпокои. Обаче само отвърна с безразличие:
— Страховете ми са най-обичайни страхове.
Нямаше смисъл. Той не можеше да я чуе. Младият крал мълчеше и слушаше. Там горе между мачтите и платната, в този разлюлян, шеметен свят, едно моряче се провикна със своя чист и приятен глас:
— Град на хоризонта!
И подир минута всички на палубата зърнаха скупчените покриви, кълбата синкав дим и отблясъците на залязващото слънце в стъклата на прозорците, доковете и кейовете на Валмаут сред атлазеносините води на залива.
— Аз ли да въведа кораба или вие, милорд? — попита капитанът със спокоен глас, а Повелителят на ветровете отвърна:
— Вие, капитане. Не ми се занимава с целия тоя плавей! — Той посочи десетките рибарски лодки, задръстили залива.
И кралският кораб бавно си проправи път като лебед сред патици, приветстван от всички рибари, край които минаваше.
Тенар огледа доковете, но не забеляза никакъв морски съд.
— Синът ми е моряк — каза тя на Лебанен. — Надявах се в пристанището да е и неговият кораб.
— Кой е той?
— Беше помощник-капитан на „Чайката от Ескел“ преди две години, ала може да е отишъл в друг екипаж. Спарк е неспокоен човек — усмихна се вдовицата, — Когато те видях за първи път, взех те за моя син. Никак не си приличате, освен че и ти си висок, строен, млад. Но аз бях объркана, изплашена… Обичаен страх.
Магьосникът бе застанал на капитанския мостик, тъй че тя и Лебанен бяха сами.
— Твърде много се е вселил този обичаен страх — кимна кралят.
Сега беше единственият й шанс да говори насаме с него и думите излязоха прибързани, несигурни:
— Исках да кажа… обаче нямаше смисъл… Не е ли възможно да има жена в Гонт, не зная коя, нямам и представа, но не е ли възможно да има или да се появи жената, която търсите… Не е ли възможно да се… нуждаете точно от нея?
Той я чуваше. Не беше глух за нейните думи. Ала се смръщи напрегнато, сякаш се опитваше да разбере някакъв чужд език. И само каза шепнешком:
— Може би.
Една рибарка викна от малката си лодка:
— Откъде сте?
А момчето на мачтата отвърна като петле:
— От кралския град!
— Как се нарича този кораб? — поинтересува се Тенар. — Синът ми сигурно ще пита на кой кораб съм пътувала.
— „Делфин“ — обясни Лебанен с усмивка. „Сине мой, кралю мой, скъпото ми момче — помисли си Тенар. — Как ми се иска да бъдеш близо до мен!“
— Трябва да ида да доведа малката — рече тя.
— Как ще стигнете у дома?
— Пеша. Само на няколко мили е навътре в равнината.
Вдовицата посочи към сушата оттатък града, където се бе ширнала Средната долина, озарена от слънцето, в лоното между двете планински вериги.
— Селото е разположено около реката, а пък моята ферма е на половин миля от селото. Чудесен край на твоето кралство.
— Но ще бъдете ли в безопасност?
— О, да. Ще пренощувам тук, във Валмаут, при дъщеря си. А в селото може да се разчита на всекиго. Няма да бъда сама.
Очите им се срещнаха за миг, обаче никой не произнесе името, за което мислеха и двамата.
— Дали пак ще идват от Роук да търсят „жената от Гонт“ или него?
— Него не. Ако отново предложат, аз ще забраня — Лебанен дори не разбираше колко много й казва с тези думи. — Но що се отнася до търсенето на Върховен жрец или на жената от видението на Повелителя на градежа — да, това може да ги доведе пак насам. И може би при теб.
— Те са добре дошли в Оукската ферма — обеща тя. — Макар и не колкото ти.
— Ще дойда, когато мога — произнесе той малко сурово; и добави с известен копнеж: — Ако мога.
У ДОМА
Повечето хора във Валмаут слязоха на пристанището да видят кораба от Хавнър, чули, че кралят е на него, новият крал, младият крал от песните, които се пееха напоследък. Те още не знаеха тези песни, обаче помнеха древните, пък и старият Рели донесе своята арфа и изпълни част от „Подвизите на Моред“, където се казваше, че ще дойде със сигурност крал на Землемория, който ще бъде наследник на Моред. В това време на палубата се яви самият Лебанен: млад, строен и красив, колкото можеше да бъде, а с него — един магьосник от Роук и една жена с малко момиченце във вехти дрехи, но той се отнасяше към тях като към кралица и принцеса, тъй че навярно бяха такива.
— Може да е майка му — каза Шини, като се опитваше да надзърне над главите на хората. Тогава приятелката й Апъл я стисна за ръката и едва не изпищя:
— Ами че това е майка ми!
— Чия майка? — попита Шини, а Апъл отвърна:
— Моята. До нея е Теру.
Ала тя не си проправи път през тълпата, дори когато едно длъжностно лице от кораба слезе на брега да покани стария Рели да посвири пред краля. Остана да чака с другите. Видя как Лебанен посрещна първенците на Валмаут и изслуша песните на Рели. Видя как той се сбогува със своите гости, защото се говореше, че преди да падне нощта, корабът ще бъде отново в открито море на път за Хавнър. Последни по моста минаха Теру и Тенар. Кралят удостои и двете с церемониална прегръдка, доближавайки буза до буза, и коленичи, за да прегърне детето.
— Ах! — възкликна тълпата на пристана. Слънцето залязваше сред златисти облаци и хвърляше огромна златна диря в залива, когато двете слязоха по подвижния мост. Вдовицата влачеше тежък вързоп и торба, а Теру криеше лице в косата си. Мостът бе прибран, моряците скочиха към мачтите, помощник-капитаните дадоха своите разпореждания и корабът „Делфин“ потегли. Едва тогава Апъл си проби път през народа.
— Здравей, мамо — каза тя и Тенар отговори:
— Здравей, дъще.
Целунаха се. Апъл вдигна Теру на ръце и възкликна:
— Я, колко си пораснала! Станала си два пъти по-голяма отпреди. Да вървим в къщи.
Но тази вечер в уютния дом на младия си съпруг търговец Апъл изпита известно неудобство пред майка си. На няколко пъти хвърли поглед към нея — замислен, изпълнен едва ли не със страхопочитание.
— Знаеш ли, мамо, никога не бях отдавала значение на всичко това — рече тя, докато я изпровождаше до вратата на спалнята й. — Руната на мира и… че си донесла пръстена на Хавнър. Струваше ми се като в песните. Станало преди хиляда години! Е, значи си била наистина ти, така ли?
— Беше едно момиче от Атуан — отвърна Тенар. — Действително преди хиляда години. Но сега ми се иска да спя поне толкоз века.
— Лягай тогава — тръгна си Апъл, ала пак се обърна с фенера в ръка: — Ти, която се целуваш с краля.
— Я да се махаш — пошегува се майката.
Апъл и съпругът й задържаха Тенар няколко дни, но сетне тя решително настоя да потегли за фермата. Апъл ги изпрати двете с Теру. Бе краят на лятото, задаваше се есента. Слънцето беше все още топло, обаче духаше прохладен вятър. Листата на дърветата бяха посърнали, посипани с прах, а полята — ожънати или във време на жътва. Домакинята говореше колко е укрепнала Теру и колко по-издръжлива е станала.
— Ако можеше да я видиш в Ри Алби — каза Тенар. — Преди… — но се спря, защото бе решила да не тревожи дъщеря си с всичко това.
— Какво се е случило? — попита Апъл толкова настойчиво, че другата се предаде и тихо отвърна:
— Един от тях.
Теру вървеше на няколко метра отпред, дългокрака в окъсялата си рокличка, и береше къпини из крайпътния храсталак.
— Баща й ли? — рече Апъл и от тази мисъл направо й призля.
— Ларк казва, че онзи, който изглежда да й е баща, се наричал Хейк. А тоя е по-млад. Дето обади на Ларк за момичето. Името му е Хенди. Навърташе се… из Ри Алби. За нещастие по-късно налетяхме точно на него в пристанище Гонт. Ала кралят го отстрани. И ето че аз съм тук, а пък той остана там и ще се сложи край на всичко това.
— Но Теру се е уплашила — мрачно отбеляза Апъл.
Тенар кимна.
— Защо е трябвало да ходите в Гонтийското пристанище?
— Ами Хенди постъпи на работа при… един магьосник в господарското имение в Ри Алби. И този магьосник ме намрази… — Вдовицата се опита да си спомни как беше името му, обаче не можа. Единственото, което й идваше наум, бе Туахо — каргадска дума за вид дърво, но какво дърво, също не се сещаше.
— И после?
— Ами после като че ли беше най-добре да се върнем у дома.
— Интересно защо оня магьосник те е намразил ?
— Най-вече защото съм жена.
— Стар тъпанар — каза Апъл.
— В нашия случай млад тъпанар.
— Още по-лошо. Забележи, никой от познатите ми наоколо не е виждал родителите, ако могат да се нарекат така. Но ако те още се навъртат насам не ми се иска да оставаш сама във фермата.
Приятно е дъщеря ти да се грижи за теб като майка, а ти да се държиш като дъщеря на дъщеря си. Тенар отсече припряно:
— Няма страшно!
— Можеш поне едно куче да си вземеш.
— Мислила съм за това. Навярно някой в селото има кутре. Ще питам Ларк, щом пристигнем.
— Не кутре, мамо. Куче.
— И все пак малко, за да може Теру да си играе с него — примоли се тя.
— Малко кутре, което ходи и се увърта около разбойниците — каза Апъл. Младата жена вървеше, както си беше закръглена и сивоока, и се шегуваше с майка си.
Пристигнаха в селото към обяд. Ларк посрещна Тенар и Теру, обсипвайки ги с прегръдки, целувки, въпроси и вкусни неща за ядене. Мълчаливият й съпруг и някои други селяни се спряха да поздравят Тенар. Тя почувства щастието от завръщането вкъщи.
Ларк заедно с най-малките две от седемте й деца — момче и момиче — ги изпратиха до фермата. Децата познаваха Теру, откакто Ларк я беше довела у дома, и бяха свикнали с нея, макар че след два месеца раздяла мъничко се срамуваха в началото. С тях и дори със самата Ларк Теру си оставаше затворена, вяла, като в злите стари времена.
— Изтощена е, объркана е от пътуването. Ще се оправи. Тя чудесно се справя — обясни вдовицата, ала Апъл не й позволи да се измъкне толкова лесно:
— Един от онези се е появил и е уплашил и момичето, и майка ми.
Тоя следобед те двете, дъщерята и приятелката, изкопчиха малко по малко цялата история от Тенар, докато проветряваха хладната, запусната, прашна къща. Подредиха я, изтупаха завивките, поклатиха глави над хубавия лук, оставиха някои храни в килера и сложиха голяма тенджера супа да ври за вечеря. Трябваше да измъкват думите една по една от Тенар. Тя сякаш не им каза какво точно беше направил магьосникът. Спомена неопределено, че я бил прокълнал, но може би тъкмо той е изпратил Хенди след нея. Щом обаче стигна до разказа за краля, словата сами се изляха от устата й:
— И тогава… тогава се появи кралят! Блестящ като острието на меч. Хенди се сви и отдръпна назад… В началото го взех за Спарк! Наистина! В първия момент — толкоз бях стъписана…
— Е, Шини пък те взе за неговата майка — рече Апъл. — Когато ви наблюдавахме от пристанището, а корабът се приближи и ти на него в целия си блясък. Та тя целуна краля, лельо Ларк — ей така. Помислих си, че след него ще целуне и магьосника, но не.
— И през ум не би ми минало, що за идея? Какъв магьосник? — попита Ларк с глава в долапа. — Къде ти е брашното, Гоха?
— Пред очите ти. Един магьосник от Роук, дошъл да търси новия Върховен жрец.
— Нима тук?
— А защо не? — учуди се Апъл. — Та нали предишният беше от Гонт? Ала не ми се стори много да го дирят. Веднага отпътуваха обратно за Хавнър, щом се отърваха от майка ми.
— Какви ги говориш и ти… Каза, че търси жена — обясни Тенар. — „Жената от Гонт.“ Но не изглеждаше особено очарован.
— Магьосник да търси жена? Е, това е нещо ново — избъбри Ларк. — Мислех, че е хванало гъгрица, обаче е доста добро. Ще направя палачинки, нали искате? Къде е олиото?
— Ей там. Ще взема някои съдове от мазето. О, Шенди! Ето те и тебе! Как си? Как е Клиърбрук? Как я карате? Продадохте ли агнешкото?
На вечеря седнаха деветима. Под меката вечерна светлина, в кухнята с каменна настилка и дълга фермерска маса Теру започна полека-лека да се окопитва и на няколко пъти проговори на другите деца. Ала все още се страхуваше и с настъпването на мрака седна така, че да може да наблюдава през прозореца със здравото си око.
Едва когато Ларк си отиде с дечурлигата по здрач и Апъл запя приспивни песни на Теру, а двете с Шенди се заеха с миенето на чиниите, Тенар попита за Гед. Не й се искаше да пита пред Ларк и дъщерята — щеше да й се наложи да дава твърде много обяснения. Тя пропусна да спомене неговото идване в Ри Алби. Пък и не й се говореше повече за Ри Алби. Щом си помислеше за него, и над съзнанието й се спускаше тъма.
— Идвал ли е миналия месец някой от мое име да помага в работата?
— О, съвсем забравих! — извика Шенди. — Имаш предвид Хоук, с белязаното лице?
— Да, Хоук — потвърди Тенар.
— Ами сигурно е горе към Горещите извори над Лису с овцете. Мисля, че е с овцете на Сери. Дойде тук, каза, че та си го пратила, но нямаше никаква работа за него. Аз и Клиърбрук смогваме с животните. Щом потрябва, старият Тиф и Сис помагат при доенето и аз се чудех какво да правя, обаче Клиърбрук го посъветва: „Върви да питаш човека на Сери, надзирателя му в Кахеданан. Попитай го трябват ли му пастири за високите пасища.“ Хоук отиде да пита и са го наели веднага, та тръгна още на следващия ден. Есенес ще се върне със стадата. Да, сега е горе над Лису, из пасищата на Дълги лъки. Май го цаниха за кози. Приятен човек. Овце ли бяха, кози ли, не мога да си спомня. Гоха, нали не се сърдиш, че не го оставихме тука, но хич нямаше работа. Хоук рече, че бил козар горе из планините, дето е роден, някъде над Армаут. Сигурно кози са му дали.
— Може — кимна Тенар.
Тя изпита едновременно облекчение и разочарование. Искаше й се да чуе, че е на сигурно място и е добре, ала също искаше и да го намери тук.
„Все пак е хубаво да бъдеш в къщи“ — каза си. Да се махнеш от всички тревоги, сънища, магии, от целия ужас в Ри Алби, да забравиш за всичко лошо. Вече бе в Оук и това бе нейният дом — тези каменни стени и подове, прозорците с тесни рамки и тъмните дъбове зад тях на лунна светлина, тихите, подредени стаи. Остана дълго будна тая нощ. Дъщеря й спеше оттатък в детската стая заедно с Теру, а Тенар лежете в своето легло, в леглото на съпруга си, сама.
Заспа. Събуди се без спомен да е сънувала.
След няколко дни във фермата тя почти вече не мислеше за лятото, прекарано на Откоса. Беше толкова отдавна и толкова далеч. Въпреки уверенията на Шенди, че нямало и троха работа, вдовицата намери доста неща за правене: всичко, останало несвършено през летните месеци, и всичко, което трябваше да се свърши в сезона на жътвата на полето и в доялната. Работеше от изгрев до тъмна нощ, а ако се случеше да седне за някой и друг час, залавяше се да преде или да шие дрешки на Теру. Червената рокличка най-сетне бе готова и стана хубава — с бяла престилка за празнични случаи и оранжево-кафява за делник.
— Виж каква си красива! — възкликна Тенар с шивашка гордост, когато Теру я облече за първи път.
Момичето смръщено отмести поглед встрани.
— Хубава си — каза вдовицата този път с различен тон. — Слушай, Теру. Вярно е, че имаш белези, грозни белези. Защото ти е причинена грозна злина. И хората виждат тия белези. Но те виждат и тебе също, а ти не си белезите. Ти самата не си грозна. Не си лоша. Ти си Теру и си красива. Ти си Теру, която умее да работи, да се разхожда, да тича и танцува чудесно в своята червена рокля.
Детето слушаше. Нежната, незасегната страна на лицето му бе също тъй безизразна, както застиналата, прорязана от белезите маска.
Сведе взор към ръцете на Тенар и ги докосна леко с малките си пръстчета.
— Роклята ми харесва — рече със своя слаб, дрезгав глас.
Когато Тенар остана сама и започна да прибира парчетата плат, сълзи опариха очите и. Чувстваше угризения. Правилно постъпи, като уши рокличката и каза на детето истината. Ала това не беше достатъчно, правото и истината. Имаше пропаст, бездна, паст между правото и истината. Любовта, нейната към Теру и на Теру към нея, прокарваше мост над тази пропаст, мост като паяжина, обаче не можеше да я запълни и преодолее. Туй не беше възможно. И детето го знаеше по-добре от нея.
Дойде денят на равноденствието. Светлото есенно слънце грееше през леки облачета. Бронзов загар бе нашарил най-напред листата на дъбовете. Докато биеше сметана в доялнята, а вратата и прозорецът бяха широко отворени, за да влиза чист въздух, Тенар си спомни, че днес е коронацията на младия крал в Хавнър. Лордове и лейди ще се разхождат в своите сини, зелени и пурпурни наметала, но той ще бъде облечен целият в бяло, представяше си жената. Ще изкачи стъпалата на Кулата на меча, същите стъпала, които тя и Гед бяха изкачвали. Короната на Моред ще бъде положена върху косите му. Ще се обърне под звуците на фанфарите, ще заеме трона, стоял празен толкова години, и ще погледне поданиците си с онези тъмни очи, които знаеха какво е болка, какво е страх. „Царувай мирно и дълго, мое бедно момче! — пожела му Тенар. — Трябваше и Гед да бъде там, да положи короната на главата ти. Трябваше да отиде.“
Гед обаче пасеше овцете или може би козите на богатия човек из планинските пасища. Беше хубава, суха, златна есен и нямаше да свалят стадата, докато не паднеше сняг горе по върховете.
Когато пристигна в селото, Тенар си науми да иде в къщурката на Айви в края на Воденичарския път. Познанството й с леля Мос в Ри Алби я накара да опознае по-отблизо Айви, стига да преодолее нейната подозрителност и съперничество. Липсваше й Мос, въпреки че Ларк беше наблизо. Тя бе научила много от нея и беше я обикнала. Мос даде и на нея, и на Теру нещо, от което те се нуждаеха. Надяваше се да намери компенсация за това тук. Но Айви, макар и доста по-чиста и надеждна от Мос, нямаше намерение да се отказва от своята неприязън към Тенар. Отнесе се към опитите й за сприятеляване с презрение, каквото вдовицата трябваше да признае, че заслужаваха.
— Ти си върви из твоя път, аз си знам моя — казваше й знахарката по всевъзможни начини освен с думи.
И Тенар се подчини, въпреки че продължаваше да се обръща към Айви с подчертано уважение, когато се срещнеха. Твърде много пъти и твърде дълго я бе пренебрегвала и сега й дължеше известна компенсация, мислеше си тя. Явно съгласна, знахарката приемаше дължимото, без да пречупи своя гняв.
В средата на есента дойде магьосникът Бийч, повикан от някакъв богат фермер да му лекува подаграта. Бийч поостана малко в селцата на Средната долина, както правеше обикновено, и един следобед намина към Оукската ферма да види как с Теру и да си побъбри с Тенар. Искаше да узнае всичко, което тя можеше да му каже за последните дни на Оджиън. Бе ученик на ученик на Оджиън Мълчаливия и предан почитател на магьосника от Гонт. Вдовицата установи, че за Оджиън не е толкова трудно да се говори, както за други хора от Ри Алби, и му разправи онова, което знаеше. Когато свърши, той я попита внимателно:
— А Върховният жрец дойде ли?
— Да — отвърна Тенар.
Бийч беше мъж около четиридесетте, с гладка кожа и благо изражение, склонен към пълнеене, с тъмни кръгове под очите, които контрастираха с меките черти на лицето му. Сега я погледна, но нищо не каза.
— Пристигна след смъртта на Оджиън и си отиде — обясни тя и допълни: — Той не е вече Върховен жрец. Знаете ли това?
Бийч кимна.
— Говори ли се, че ще избират нов Върховен жрец?
Магьосникът поклати глава:
— Един кораб идва наскоро от Енладите, обаче моряците приказваха все за коронацията, Само туй им беше в ума! И като че ли всички знамения и събития бяха добри. Ако се съди по благоразположението на магьосниците, този млад крал трябва да е щастлив човек… А както изглежда, е и активен. Точно преди да тръгна от Валмаут, пристигна заповед от пристанище Гонт да се свикат местните благородници и търговци, също и кметът със съветниците му, за да обсъдят дали всички длъжностни лица в околията са достойни и почтени хора, защото занапред те ще бъдат кралски служители, трябва да изпълняват неговата воля и да прилагат неговите закони. Е, можеш да си представиш как лорд Хено прие това!
Хено бе влиятелен пиратски шеф, който отдавна държеше повечето чиновници и морски шерифи от Южен Гонт в ръцете си.
— Но се намериха хора, готови да се противопоставят на Хено при положение, че кралят стои зад тях. Освободиха старите служители на някои места и назначиха петнадесет нови човека — почтени люде, на които ще плаща кметството. Лорд Хено направо побесня. Настъпва ново време! Не изведнъж, разбира се, ала наближава. Жалко, че повелителят Оджиън не доживя да го види.
— Той го предусети — рече Тенар. — Когато умираше, усмихна се и каза: „Всичко се промени…“
Бийч прие това по характерния си сдържан начин и бавно кимна.
— Всичко се премени — повтори той. Скоро добави: — Малката върви много добре.
— Е, да… Но понякога ми се струва, че не е чак толкова добре.
— Госпожо Гоха — забеляза гостът, — ако аз или някой друг знахар или знахарка, дори и магьосник я бе взел при себе си и бе употребил цялото си лечителско изкуство през всичките тези месеци, тя едва ли щеше да напредне повече. Ти направи всичко, което може да се направи, госпожо. Направи цяло чудо.
Неговата искрена похвала я трогна, обаче в същото време я натъжи. И тя му каза защо.
— Но туй не е достатъчно. Не мога да я излекувам. Теру е… А какво ще прави така? Какво ще стане с нея?
Вдовицата нави на мотовилката изпреденото влакно и призна:
— Боя се.
— За нея — уточни Бийч полувъпросително.
— Боя се, защото нейният страх привлича към нея онова, от което се страхува. Боя се, защото… — Ала не успя да намери нужните думи.
— Ако живее със страх, може да породи зло — рече накрая тя. — От това се плаша.
Магьосникът се замисли.
— Понякога ми се е струвало — подзе той в своя скромен маниер, — че ако Теру има дарба, а аз смятам, че е така, може да бъде научена донякъде на изкуството на магията. Като знахарка видът й навярно няма да бъде толкова… в нейна вреда.
Бийч се прокашля:
— Някои знахарки вършат доста полезна работа.
Тенар прокара мъничко от конеца, който предеше, между пръстите си, за да изпробва здравината и равномерността му.
— „Научи я на всичко“ — поръча той. И после добави: „Не Роук.“ Не разбрах какво имаше предвид.
Гостът не се затрудни в тълкуването:
— Искал е да каже, че обучението във висшите изкуства на Роук не е подходящо за момиче — обясни Бийч. — Още по-малко за недъгавата Теру. Но щом е завещал да я научиш на всичко друго, значи и той е видял, че от нея може да стане знахарка.
Магьосникът отново се замисли, този път по-обнадежден, след като и мнението на Оджиън бе на негова страна.
— След година-две, щом поукрепне и порасне, можеш евентуално да помолиш Айви да я понаучи на нещо. Разбира се, не много, преди да е получила истинското си име.
Тенар усети силна съпротива към подобна идея, ала нищо не каза. Бийч обаче беше чувствителен човек.
— Айви е студена — вметна той. — Но онова, което знае, знае го честно. Същото не може да се твърди за всички знахарки. — „Нефелна като женска магия, невярна като женска магия“ — както се казва. И все пак аз познавам знахарки, притежаващи истинска лечебна сила. Лечението подхожда на жената. То е естествено за нея. А детето може да бъде привлечено от такова нещо, след като самото е пострадало толкоз сериозно.
„Добротата му — рече си Тенар — е искрена.“ Тя учтиво му благодари и обеща, че ще помисли над неговите думи. И наистина го направи.
Преди края на месеца селяните от Средната долина се събраха на мегдана в Содева, за да изберат своите бирници и пазители на реда и да се задължат да им плащат надниците. Такива бяха спуснатите до кметовете и старейшините разпореждания на краля, на които те с готовност се подчиниха, защото по пътищата бродеха страшно много заклети просяци и скитници и работниците и фермерите копнееха да си обезпечат порядък и сигурност. Носеха се мрачни слухове, че лорд Хено бил сформирал сдружение на разбойниците и събирал всички негодници от околността да плъзнат на шайки и да счупят главите на кралските служители. Но повечето хора казваха: „Само да опитат!“ — и продължаваха да споделят помежду си, че най-сетне честният човек може да спи спокойно и че кралят е въвел ред, макар таксите да са доста високи и да ги доведат до обедняване.
Тенар се зарадва, като чу всичко това от Ларк, ала не му обърна никакво внимание. Тя беше твърде натоварена с работа. А и откакто се завърнаха у дома, едва ли не несъзнателно реши да не допуска мисълта за Хенди или друг подобен мошеник да има власт над живота й. Вдовицата не можеше да позволи всеки миг детето да възобновява кошмарите си, непрестанно да се сеща за онова, със спомена за което не би могло да живее. Момичето трябва да бъде свободно, да съзнава, че е свободно, и да расте в мир.
Теру постепенно се бе отърсила от своите плахи маниери и вече ходеше съвсем сама из цялата ферма, по самотните пътеки и даже в селото. Тенар никога не я предупреждаваше да внимава, дори и когато трябваше да си го наложи. Нищо не заплашваше детето нито във фермата, нито из селските улици: това не биваше да се поставя под въпрос и наистина жената рядко го правеше. Щом Шенди и Клиърбрук бяха наоколо, Сис и Тиф — в малката си къща, и семейството на Ларк — в селото, какво би могло да се случи на Теру през тая мека есен в Средната долина?
Тенар си взе и куче, чула за такова, каквото искаше — една от онези огромни гонтийски овчарки с умни рошави глави.
От време на време си мислеше, както в Ри Алби: „Трябва да уча детето! Нали така поръча Оджиън?“ Но все й се струваше, че не е подходящо да го учи на нещо освен на работа във фермата и вечер да му разказва предания, когато нощите станаха дълги и двете оставаха край кухненския огън, преди да си легнат. Бийч може би щеше да се окаже прав и ще бъде хубаво да прати Теру да се обучава при някоя знахарка. По-добре, отколкото да чиракува при тъкач, както смяташе Тенар. Ех, не е кой знае колко по-добре. А и тя още не беше достатъчно пораснала и бе много невежа за възрастта си, защото не я бяха учили на нищо, преди да дойде в Оукската ферма. Приличаше на животинче — почти не можеше да говори и нямаше почти никакви човешки умения — Теру усвояваше бързо и беше два пъти по-послушна и старателна от палавите момичета и ухилените, мързеливи момчета на Ларк. Вече можеше да чисти и помага в преденето, по малко да готви, малко да шие, да се грижи за кокошките, да извежда кравите и да върши чудесна работа в доялната. „Истинско фермерско момиче“ — казваше старият Тиф, макар че леко се подмазваше. Тенар бе виждала и него да прави скришом знак против уроки, когато Теру го подмине. Както повечето хора, Тиф вярваше, че си такъв, каквато е съдбата ти. Богатите и силните са благородни: човек, с когото са постъпили зле, е лош и наказанието му е справедливо.
Откъдето следваше, че няма никаква полза, дори ако Теру се превърне в най-добрата фермерска работничка на Гонт. Даже благоденствието не можеше да заличи явната дамга от стореното й. Бийч предлагаше да стане знахарка, да приеме, да се възползва от дамгата. Дали същото бе имал предвид Оджиън, казвайки: „Не Роук“ и „Те ще се страхуват от нея“? Дали това беше всичко?
Веднъж, когато една търсена случайност ги срещна из улиците на селото, Тенар рече на Айви:
— Имам въпрос към тебе, госпожо Айви. Свързан с твоя занаят.
Старицата я измери с лош поглед:
— Значи свързан със занаята ми?
Тенар кимна, без да трепне.
— Ела тогава — сви рамене Айви и я поведе по Воденичарския път към малкото си жилище.
То не напомняше пропадналия бордей, пълен с пилета, какъвто бе домът на Мос, но беше знахарска къща. По гредите бяха провесени сушени и сушащи се билки, огнището бе посипано с пепел и само крехък въглен потрепваше там като червено око. Едра черна котка с бял мустак спеше на една полица и навсякъде бяха разхвърляни шарени кутийки, делви, кани, табли и запушени бутилки и всички те излъчваха всякакви аромати, остри, сладостни или странни.
— Какво мога да сторя за тебе, госпожо Гоха? — сухо попита Айви, когато влязоха вътре.
— Кажи ми, смяташ ли, че моята поверена дъщеря Теру има някаква дарба или умение — някаква сила у себе си?
— Тя ли? Разбира се! — рече знахарката. Тенар се почувства леко объркана от категоричния, надменен отговор.
— Тъй значи. И Бийч мисли същото.
— И сляп бухал в пещера ще го види — кимна Айви. — Това ли е всичко?
— Не. Имам нужда от съвет. Когато ти кажа въпроса си, ти ще определиш цената на отговора. Честно ли е така?
— Честно.
— Дали да дам Теру да се учи при знахарка, щом стане малко по-голяма?
Айви мълча около минута. „Пресмята таксата“ — помисли си вдовицата. Вместо туй тя отвърна:
— Аз няма да я взема.
— Защо?
— Защото се боя — призна знахарката с внезапен ожесточен поглед към Тенар.
— Боиш ли се? От какво?
— От нея! Коя е тя?
— Едно дете. Дете, с което са се отнесли зле.
— Това не е всичко.
Тенар бе обладана от внезапен гняв:
— Нима трябва да бъде девствена, за да се учи?
Айви я погледна с изненада и каза след малко:
— Нямах предвид същото.
— А какво имаше предвид?
— Имах предвид, че не зная коя е. Имах предвид, че когато ме гледа с едно здраво око и с едно, което е сляпо, не зная какво вижда. Наблюдавам те как вървиш с нея, сякаш е най-обикновено дете, и си мисля: „Кои са те? Каква сила се крие у тази жена, защото тя не е глупачка, та да си играе с огъня, да държи звяр в пазвата си?“ Говорят, госпожо, че като момиче ти самата си живяла със Силите на мрака, с Подземните сили, и си била тяхна кралица и служителка. Може би затова не се страхуваш от Теру. Каква сила е тя, аз не знам, не мога да кажа. Но ми е ясно, че надхвърля моето познание или онова на Бийч и на който и да било друг знахар или магьосник, когото познавам! Ще ти дам един съвет, госпожо — свободен и безплатен, — и той е: „Пази се. Пази се от времето, когато тя ще осъзнае своята мощ!“ Толкоз по въпроса.
— Много ти благодаря, госпожо Айви — каза Тенар с абсолютната изисканост на Жрица на Гробниците на Атуан и излезе от топлата стая вън под острия, пронизващ вятър на късната есен.
Все още бе твърде ядосана. Никой не искаше да й помогне. Тя знаеше, че задачата не е по нейните сили, не беше нужно да й го повтарят, ала никой не желаеше да й влезе в положението. Оджиън умря, старата Мос просто приказваше, Айви я предупреждаваше, Бийч се бе измъкнал, а Гед — който наистина можеше да й помогне — избяга. Избяга като подгонено куче и даже едно известие не прати, нито дума, дори веднъж не помисли за нея и Теру, а все за своя скъпоценен срам. Той беше неговото дете, неговото отроче, само за него се грижеше. Никога не се бе интересувал, не го е било еня за самата нея, а единствено за силата — нейната сила, неговата сила, за това как да я използва, как да я развие. Как да съедини счупения пръстен, да свърже руната, да постави крал на трона. И когато силата му се свърши, продължаваше да мисли само за нея: че е свършила, че е загубена, че е оставен сам на себе си, за своя срам, за своята празнота,
„Не си справедлива“ — казваше Гоха на Тенар.
„Справедлива ли? — отвръщаше Тенар. — А той справедлив ли беше?“
„Да — признаваше Гоха. — Беше справедлив. Поне се опита.“
„Е, нека тогава показва тази справедливост на козите, които пасе, не на мене“ — помисли Тенар и тръгна срещу вятъра и първия едър, хладен дъжд.
— Може и сняг да завали до довечера — посрещна я на пътя оттатък ливадите на Кахеда ратаят Тиф.
— Толкова рано и сняг? Да се надяваме, че грешиш.
— Студ обаче ще хване. Това е сигурно.
И наистина хвана студ, веднага щом слънцето се скри. Локвите и коритата за вода на животните замръзнаха, оковани в лед, тръстиките на Кахеда застинаха, застина сякаш обезсилен и самият вятър.
Край огъня — по-ласкав от огъня на Айви, с пъна от старата ябълка повалена миналата пролет — вдовицата и Теру предяха и си говореха, след като бяха вдигнали вечерята.
— Разкажи ми за котешките призраци — рече дрезгаво детето и завъртя чекръка, та да изпреде от хубавата, мека козя вълна пухкава прежда.
— Това е лятна приказка.
Теру наостри уши.
— През зимата се разказва за великите подвизи. Тогава научаваш „Сътворението на Еа“, за да я пееш, щом дойде лятото по време на Големия танц. През зимата се учат коледарски песни и „Подвизите на младия крал“, за да се изпълняват на празника на Слънчевото завръщане, когато слънцето отиде на север и възвести пролетта.
— Ала аз не мога да пея — прошепна момичето. Тенар сваляше изпредените чилета от хурката и ги намотаваше на кълбо. Ръцете й се движеха бързо и ритмично.
— Не само с гласа си пее човек, но и с ума си. Какво значение има и най-сладкият глас на света, ако песента не стига до съзнанието?
Накрая развърза и последното чиле, което бе изпрела в началото.
— У теб се крие сила, Теру. А невежата сила е нещо опасно.
— Като онези, дивите, дето отказали да се учат, така ли?
Тенар не разбра думите й. Погледна я въпросително.
— Онези, дето отишли на запад — обясни момичето.
— А-а-а, драконите, за които пеела жената от Кемай. Да, именно. И тъй, с какво да почнем — как били въздигнати островите от морето или как крал Моред отблъснал Черните кораби?
— С островите — промълви Теру.
Тенар се беше надявала, че ще предпочете „Подвизите на младия крал“, защото си представяше Лебанен в лицето на Моред. Но детето бе право в своя избор.
— Много добре — каза тя и хвърли поглед към дебелите книги със Завета на Оджиън, поставени върху полицата. Даде си кураж, че ако нещо е забравила, ще го намери там. После си пое дъх и започна.
Докато дойде време за лягане, Теру вече знаеше как Сегой е издигнал първите острови от дълбините на Времето. Вместо да й пее, вдовицата я сложи в леглото, седна до нея и те заедно подеха тихо да рецитират първия куплет от „Сътворението“.
Тенар занесе малката газена лампа обратно в кухнята и се заслуша в пълната тишина. Целият свят бе окован, заключен в скреж. Ни една звезда не се показваше на хоризонта. През единственото кухненско прозорче нахлуваше тъма. От каменния под лъхаше студ.
Тя се върна край огъня. Още не и се спеше. Силните думи на песента бяха разтърсили душата й, пък и продължаваше да е ядосана след разговора с Айви. Взе ръжена да разпали отново големия пън. В това време от задната част на къщата долетя някакъв шум.
Тенар се изправи и наостри уши. И пак се чу тихо, глухо почукване или удар. Чукаше се отвън, може би по прозореца на млекарната?
Вдовицата, все още с ръжена в ръка, слезе по тъмния коридор до вратата на хладното помещение. Зад него беше млекарната. Къщата бе строена върху нисък хълм и двете помещения бяха под наклон като мазета, макар и на нивото на останалата сграда.
Млекарната имаше една врата и само един прозорец на външната стена, нисък и широк като кухненския. Пред прага на хладното помещение тя чу шум, както при опит да се разбие или откърти прозореца с лост и шепот на мъжки гласове. Флинт беше грижовен стопанин. От двете страни на всяка от вратите личаха резета — здрави чугунени плъзгачи, които се поддържаха винаги чисти и смазани, въпреки че никога не се заключваше.
Тенар пусна резето на хладното помещение. Металът се плъзна безшумно и плътно прилегна до железния жлеб на рамката.
Усети външната врата към млекарната да се отваря. Един от хората най-сетне бе съобразил да опита бравата, преди да разбият прозореца, и откри, че не е заключена. Чу се отново тих разговор, след което толкова дълго мълчание, че пулсът задумка в ушите й. Почувства как краката й се разтрепериха и студът на пода пропълзя под нейната пола като ръка.
— Свободно е — прошепна мъжки глас близо до нея и сърцето й болезнено се обърна.
Протегна ръка към резето, защото и се стори отворено и наистина вместо да заключи, тя беше отключила. Вече почти го бе плъзнала обратно, когато дочу, че вратата между хладното помещение и млекарната изскърца и се открехна. Познато й бе туй характерно скърцане на горната панта. И гласът също й прозвуча познато, макар и по различен начин.
— Това с килер — каза Хенди, след което, щом резето на преградата, до която се беше прилепила тя, издрънча, добави: — Тази е заключена.
Пак издрънча. Тънък слой светлина като острие на нож се промъкна през процепа между вратата и рамката и се плъзна по гърдите й. Тенар се отдръпна, сякаш я бе пронизало. Вратата отново изскърца, полека. Беше масивна, тежка конструкция и имаше яко резе.
Откъм другата й страна се чуха някакви разговори. От тях разбра, че възнамеряват да заобиколят и да влязат отпред. Тя веднага се оказа пред входната врата, без да усети как се е озовала тук. Сложи резето. Може би това беше само кошмарен сън. Сънувала бе такъв сън — че се опитват да проникнат в къщата и напъхват тънки остриета в процепите на вратите. Вратите… Имаше ли някое друго място, през което да влязат? Прозорците… Кепенците на прозорците в спалнята… Дъхът й спря, стори и се, че няма да може да се добере до стаята на Теру, ала съвсем скоро беше там и вече затваряше тежките, дървени крила отвъд стъклата. Пантите заяждаха, кепенците трещяха. Ох, усетиха я. Всеки момент щяха да дойдат насам. Ще минат през прозореца на другата, на нейната стая. Ще бъдат там, преди да успее да се справи. И наистина, ето ги.
Видя лицата им, смътните им силуети, които се движеха навън в тъмното, докато се опитваше да освободи лявото крило. Заяждаше. Не можеше да го затвори. Една ръка докосна стъклото и се залепи за него:
— Ето я!
— Пусни ни. Нищо няма да ти направим.
— Искаме само да говорим с теб.
— Той просто желае да види малкото си момиченце.
Най-сетне освободи крилото и закри прозореца.
Но кепенците можеха да се отворят и отвън. Те се държаха само на едни куки, които щяха да се измъкнат от дървото, ако то се насили.
— Пусни ни и нищо няма да ти сторим — каза нечий глас.
Чуваше стъпките им по замръзналата земя, в прошумоляващите листа. Дали се бе събудила Теру? Шумът от затварящите се кепенци сигурно я беше сепнал, обаче тя не издаде нито звук. Тенар стоеше в коридора между своята стая и стаята на детето. Бе тихо и тъмно като в рог. Страхуваше се да докосне Теру, за да не я стресне. Ще стои тук, при нея. Няма да им я даде. Нали ръженът беше в ръцете й? Къде ли го е оставила? Май на пода, когато затваряше кепенците. Ала ето че в момента не можеше да го открие. Търсеше опипом в мрака, но имаше чувството, че стаята е без стени.
Входната врата, водеща към кухнята, изскърца като извадена от пантите.
Ако намери ръжена, ще остане тука. Ще им се противопостави.
— Елате насам! — извика един и тя се досети какво е открил. Представи си прозореца на кухнята — широк, без кепенци, лесен за достигане.
Заопипва пътя си натам, макар да изпита усещането, че се движи много бавно. Това сега бе стаята на Теру. Навремето принадлежеше на нейните деца. Затова и не се залостваше отвътре — да не стане така, че дечурлигата да се затворят и да се уплашат, ако резето заяде.
Сигурно Клиърбрук и Шенди спокойно спяха в къщурката си оттатък баира зад овощната градина. Може би ако викнеше, Шенди щеше да я чуе. Дали пък да не отвори прозореца на спалнята и да позове за помощ? Или да събуди Теру, да прескочат перваза и да избягат през овощната градина? Та нали онези бяха там и само туй чакаха!
Не може повече да издържа така. Целият вледеняващ ужас, който я бе обзел, избухна и тя се спусна разярена към кухнята. Пред очите й играеха червени кръгове. Грабна от дъската дългия, остър касапски нож, дръпна резето и застана на вратата:
— Хайде, идвайте! Какво чакате?
При тези думи се чу стон, някой изохка, а един от мъжете предупреди:
— Пазете се! Друг се провикна:
— Насам! Насам!
После настъпи тишина. През отворената врата падаше светлина върху тъмните, замръзнали локви и проблясваше в черните клонаци на дъбовете и меките окапали листа. Когато се вдигна пердето от очите й, тя видя нещо, което се влачеше по пътеката към нея. Някаква неясна грамада или туловище се свлече на земята, стенейки провлачено и глухо. Една черна сянка пробягна в ивицата лъчи и няколко зъба заискриха.
— Тенар!
— Спри се на мястото си! — изкрещя вдовицата.
— Тенар! Това съм аз — Хоук[9], Ястреба!
— Спри на място! — повтори тя.
Черният силует застина до тъмната грамада на пътеката. Смътната светлина, процеждаща се през вратата, очерта едно лице, едно тяло и една островърха вила със зъбите нагоре. „Като магически жезъл“ — помисли си жената.
— Ти ли си това?
Той коленичи край черното нещо на пътеката.
— Струва ми се, че го убих — каза и погледна през рамо. Изправи се. От останалите нямаше и следа,
— Къде са онези?
— Избягаха. Помогни ми, Тенар.
Тя още държеше ножа в дясната си длан. С лявата улови ръката на мъжа, който лежеше свлечен на пътеката. Гед го хвана под мишница от другата страна, повлякоха го през чардака и го вкараха в къщата. Положиха го върху каменния под в кухнята. От гърдите и корема му течеше кръв като от чешма. Горната му устна се бе дръпнала, оголила зъбите, и само бялото от очите му се виждаше.
— Заключи вратата — рече Гед и тя я заключи.
— В шкафа има чаршафи.
Той измъкна един, накъса го и превърза мъжа през гръдния кош и корема. Три-четири от остриетата на вилата се бяха забили в него с всичка сила и от дупките бликаше кръв, докато Гед се занимаваше с бинтовете.
— Какво правиш тук? С тях ли дойде?
— Да, без да ме усетят. Какво друго можех да сторя, Тенар?
Той пусна тялото на непознатия и то се свлече на пода. Седна, дишайки тежко, и избърса лице с опакото на окървавената си ръка,
— Струва ми се, че съм го убил — повтори Ястреба.
— Възможно е.
Тенар гледаше как яркочервените петна бавно плъзват по превръзките, плътно увити около плоските космати гърди и корема на мъжа. Изправи се и се олюля. Виеше й се свят.
— Приближи се до огъня — каза тя. — Сигурно умираш от студ.
Не знаеше как е успяла да го познае в тъмното. Навярно по гласа. Той носеше огромен зимен пастирски ямурлук от стригана вълна, обърнат с кожата навън, и пастирска гугла, смъкната ниско над очите. Лицето му бе сбръчкано и остаряло, косата — дълга, с металносив цвят. От нето идеше дъх на дим, скреж и кошара. Трепереше. Цялото му тяло се тресеше.
— Върви до огъня — подкани го тя пак. — Сложи дърва.
Гостът така и направи. Тенар напълни котлето, сетне го окачи на желязната кука над пламъците.
Полата й беше опръскана с кръв. Вдовицата взе едно парче платно, за да я почисти със студена вода. Подаде парчето и на Гед да си избърше ръцете от кървавите петна.
— Как стана тъй, че ти дойде с тях, без да те усетят?
— Бях тръгнал да слизам от планината. Надолу по пътя от изворите на Кахеда. — Говореше глухо, сякаш дъхът не му стигаше, а от треперенето думите му се сливаха. — Дочух, че зад мене вървят някакви мъже, и се отдръпнах от пътеката в гората. Нямах желание да разговарям с никого. Пък и, кой знае защо, нещо у тези хора ме накара да изпитам страх.
Тя кимна нетърпеливо и седна срещу него от другата страна на огнището. Наведе се напред да го чува, здраво стиснала ръце на скута си. Полата върху краката й мокрееше.
— Както минаваха, долових да споменават Оукската ферма. Затова и тръгнах след тях. Единият приказваше нещо. За Теру.
— И какво рече?
Той помисли малко и продължи:
— Че ще си я върне обратно. Щял да й даде да разбере. А на тебе да отмъсти, задето си я откраднала. Каза… — Гед млъкна.
— Че и на мен ще ми даде да разбера?
— Из целия път си говореха. И все за това.
— Този не е Хенди — посочи тя с глава мъжа на пода. — Дали е…
— Каза, че била негова — Ястреба също погледна непознатия и се обърна към огъня. — Умира. Трябва да му се помогне.
— Няма да умре — промълви Тенар. — Ще изпратя на сутринта да повикат Айви. Другите може да са още на двора. Колко са?
— Двама.
— Ако ще мре, да мре: ако ще живее, да живее. Никой от нас няма да ходи навън.
Изведнъж скочи в пристъп на страх:
— Внесе ли вилата, Гед?
Той й я показа. Стоеше облегната на стената. Четирите й дълги зъба просветваха.
Тя се върна на мястото си до огнището, но цялата се тресеше, треперейки от главата до петите. Ястреба протегна ръка над огъня и хвана нейната:
— Успокой се.
— Ами ако още са вън?
— Избягаха.
— Обаче могат да се върнат.
— Нали сме двама на двама? Пък и вилата е тук.
Тя снижи глас и направо ужасена прошепна:
— Овощарската ножица и косата са под навеса в плевника.
Гед поклати глава:
— Избягали са. Като те видяха на вратата… И него…
— После какво се случи?
— Той се нахвърли върху мене и аз му отвърнах.
— Искам да кажа — преди, по пътя?
— Докато вървяха, им стана студено. А и заваля. Измръзнаха и им хрумна да свърнат насам. Първо беше само онзи, дето говореше за детето и че ще ти даде… ще ти даде да разбереш.
Гърлото му пресъхна.
— Жаден съм — каза Гед.
— Аз също. Котлето не е завряло още. И по-нататък?
Той си пое дъх и се опита да разказва последователно:
— Другите двама не надаваха много ухо. Сигурно и преди бяха чували всичко това. Бързаха да стигнат по-скоро до Валмаут. Изглежда, някой ги гонеше. Бяха като подгонени. Но нали хвана студ, а и онзи все приказваше за Оукската ферма, та единият, с кожена шапка, рече:
— Защо пък да не идем и да прекараме нощта с…
— С вдовицата, така ли?
Ястреба скри лице в ръцете си. Тя го чакаше да продължи.
Гостът се взря в огъня и с равен глас заразказва отново:
— В тоя момент ги загубих от погледа си. Пътят излезе на равно в полето и аз вече не можех да ги следвам, както преди — да вървя през гората точно зад тях. През полето трябваше да се държа много встрани така че да не ме виждат. Не знам тукашните места. Само пътя. Страх ме беше, че ако тръгна направо, ще се загубя и няма да намеря къщата. А и бе почнало да се стъмва. Струваше ми се, че може да не позная твоята къща, да я подмина. Върнах се пак на пътя и налетях на тях. Бяха ме видели и решили да почакат, докато падне мрак, та да са уверени, че никой повече няма да мине. Останаха да чакат в плевника, а аз — отвън. Само една стена ни делеше.
— Сигурно си премръзнал — унило каза Тенар.
— Наистина беше студено.
Той протегна ръце към огъня, сякаш почувствал хлад при самия спомен.
— Зърнах вилата зад вратата на навеса. Щом излязоха от плевника, заобиколиха и отидоха в задната част на къщата. Може би тогава трябваше да мина отпред и да те предупредя. Но мислех само как да ги изненадам. Това беше единственото ми предимство, единственият ми шанс… Предположих, че къщата е заключена и ще им се наложи да разбиват вратата. И ето че скоро ги чух да влизат отзад. Последвах ги в млекарната. Тъкмо да изляза оттам, те опряха до заключената врага. — Гед се позасмя. — Минаха в тъмното точно покрай мене. Бих могъл да ги препъна… Единият носеше кремък и огниво и палеше по малко прахан, когато трябваше да видят някоя брава. Отидоха отпред. Чух те да спускаш кепенците и разбрах, че си ги усетила. Говореха да счупят стъклото, зад което те бяха мярнали. В тоя момент човекът с шапката забеляза това — Гед посочи с глава кухненския прозорец с широкия вътрешен перваз. — Рече: „Дайте един камък да счупя този прозорец.“ Ония дойдоха при него и се готвеха да го повдигнат да се качи горе. И тогава аз нададох вик, той падна, а един от тях — ето го тук — връхлетя срещу мене.
— Ох, ох — изпъшка легналият на земята мъж, сякаш да довърши разказа на Гед. Ястреба стана и се наведе над него.
— Мисля, че умира.
— Не умира — каза Тенар.
Тя не преставаше да трепери, но вече от вътрешно напрежение. Котлето завря. Вдовицата направи чай в глинена кана и обхвана дебелите и стени с ръце, докато го запарваше. Наля две чаши, после трета и досипа в нея малко студена вода.
— Много е горещ — кимна тя на Гед, — изчакай да поизстине. Ще видя дали той ще може да преглъща.
Тенар седна на пода до главата на мъжа, повдигна я с едната си ръка, приближи чашата с охладения чай до устните му и се опита да открехне неговите оголени зъби. Топлата течност потече в устата му. Той преглътна.
— Няма да умре — промълви жената. — Подът е леден. Помогни ми да го преместим по-близо до огъня.
Гед се канеше да вземе покривката от миндера, който се намираше по протежение на цялата стена — от комина, та чак до коридора.
— Остави, това е хубава тъкан — каза Тенар и отиде в килера да извади една прокъсана наметка, която постла на мъжа.
Примъкнаха безжизненото тяло и го поставиха на нея, като го завиха с краищата й. Бинтовете не се бяха просмукали повече с кръв.
Изведнъж вдовицата се изправи и се вледени.
— Теру! — прошепна тя.
Гед се огледа, но детето го нямаше. Тенар бързо излезе.
Детската стая бе съвсем тъмна и тиха. Стигна опипом до леглото и докосна с длан крехкото рамо на момичето под одеялото.
— Теру?
Детето дишаше спокойно. Не беше се събуждало. Тялото излъчваше топлина в студеното помещение.
Когато излезна в коридора, Тенар прокара ръка по шкафа с чекмеджетата и напипа хладния метал — ръжена, който бе оставила на пода, докато затваряше кепенците. Вдигна го и го отнесе обратно в кухнята. Прескочи легналия мъж и закачи ръжена на куката на вградения комин. Остана права, загледана в огъня.
— Как щях да се справя с всичко това? Какво бих могла да направя? — каза тя. — Навярно нищо. Може би да избягам вън и да викам. Да изтичам до Клиърбрук и Шенди. Нямаше да имат време да сторят нищо на Теру.
— Щяха да влязат в къщата при нея, а ти да останеш на двора с двамата старци. Или да я грабнат и бързо да изчезнат. Ти направи всичко, което можа. Всъщност точно каквото трябваше. И то навреме. Светлината от къщата и твоето излизане навън с ножа, после аз… Те видяха вилата и как повалих тоя. Затова и избягаха.
— Които са могли — отбеляза Тенар. Извърна се и побутна крака на мъжа с върха на обувката си, сякаш изпитваше към него малко любопитство, малко отвращение: като към умряла усойница. — Всъщност ти направи каквото трябва.
— Струва ми се, че нападателят даже не зърна вилата. Налетя право на нея. Все едно… — Ястреба не каза все едно какво. Само прибави: — Допий си чая — и си наля още от каната, която се поддържаше топла върху тухлите на камината. — Хубав чай. Седни — рече той и тя седна.
Помълчаха.
— Когато бях момче, каргадците нахлуха в селото ми — обади се Гед. — Носеха дълги пики със завързани на дръжките пера…
Вдовицата уточни:
— Войните на Боговете-близнаци.
— Аз направих заклинание за мъгла… За да се объркат. Ала някои въпреки всичко продължиха. Видях как един от тях налетя отгоре на една вила — точно като този мъж. Само че тя цялата се заби в него. Под кръста.
— Ти си ударил в ребро — каза Тенар. Той кимна.
— Това ти е единствената грешка — рече тя. Зъбите й тракаха. Отпи малко чай. — Гед, ами какво ще стане, ако се върнат?
— Няма да се върнат.
— Могат да подпалят къщата.
— Тази ли къща? — той огледа каменните стени.
— Плевника за сено…
— Няма да се върнат — твърдо повтори Ястреба. — Няма.
Те внимателно държаха своите чаши и топлеха ръцете си на тях.
— Теру е спала през цялото време.
— Хубаво, че е станало така.
— Но тя ще види… него… тук… сутринта…
Спогледаха се.
— Да го бях убил, да беше умрял! — извика Гед разгневен. — Бих могъл да го извлека и да го погреба…
— Направи го.
Гостът само поклати ядосано глава.
— Какво значение има, защо, защо да не можем да го сторим? — питаше Тенар.
— Не зная.
— Веднага щом се развидели…
— Ще го изнеса от къщата. Клиърбрук ще ми помогне.
— Той вече нищо не може да вдига. Аз ще ти помогна, Гед.
— Както и да е, ще го направя. Ще го закарам с каруца до селото. Има ли там някакъв лечител?
— Една знахарка — Айви.
Тя изведнъж се почувства неописуемо, безкрайно уморена. Едва успяваше да държи чашата в ръка.
— Остана още чай — каза с надебелял език.
Той си сипа нова чаша.
Огънят танцуваше пред очите й. Пламъците плуваха, разгаряха се, отново затихваха, светлееха на фона на окадения камък, на фона на тъмното небе, на фона на бледото небе, приливите и отливите на нощта, бездънния въздух и облаците, отвъд света. Пламъци в жълто, оранжево, оранжево-червено, пурпурни огнени езици, драконови езици, думи, които не можеше да изрече.
— Тенар?
— По нашите места тази звезда се нарича Техану — спомни си вдовицата.
— Тенар, скъпа моя. Ела. Ела с мене.
Не бяха край огъня. Намираха се на тъмно — в тъмния коридор. И преди са били из тъмни коридори, и по-рано са се водили един друг, следвали са се един друг, в подземния мрак.
— Оттук — промълви тя.
ЗИМАТА
Събуди се с нежелание. През кепенците на прозорците проникваше бледосива светлина. Защо бяха спуснати те? Стана бързо и мина по коридора до кухнята. Край огъня нямаше никой. Върху пода също. Никаква следа, абсолютно нищо. Само глинената кана и трите чаши на лавицата.
По изгрев слънце дойде и Теру. Двете закусиха, както обикновено. Докато разчистваше масата, момичето попита:
— Какво се е случило?
Държеше в ръка крайчеца на парцала, оставен да кисне в мивката. Във водата плаваше кафяво-червена мътилка.
— А, цикълът ми дойде по-рано — каза Тенар, изненадана от собствената си лъжа,
Теру остана неподвижна за момент, с разширени ноздри и съсредоточено лице като животинче, което подушва нещо. После пусна парцала и излезе да нахрани кокошките.
Тенар се чувстваше зле. Боляха я костите. Навън все още беше студено и тя се задържа вкъщи, колкото можа, Опита се да задържи и Теру, но щом слънцето изгря напълно и задуха свеж, лек ветрец, детето пожела да се разходи.
— Стой при Шенди в градината — предупреди я вдовицата.
Теру нищо не каза и се измъкна.
Обгорената, обезобразена страна на лицето й бе грозна, засегнати бяха мускулите, а кожата над белезите — загрубяла. Ала с течение на времето белезите завяхваха, пък и Тенар свикна да не обръща внимание на деформацията и установи, че то си има свое изражение. Когато Теру беше уплашена, изгорялата, потъмняла страна „се затваряше“, свиваше се и се втвърдяваше. Когато бе развълнувана и напрегната, сляпото й око сякаш гледаше, белезите й почервеняваха и се сгорещяваха. Сега, докато излизаше, у нея личеше нещо странно — като че ли това изобщо не беше човешко лице, а на животно — на някакво чудновато, диво животно с груба кожа и едно светло око, мълчаливо, изплъзващо се.
Тенар разбра, че както тя я бе излъгала за първи път, така Теру за първи път нямаше да й се подчини. За първи, но не и за последен път.
Седна край огъня с угрижена въздишка и известно време нищо не похващаше.
На вратата се почука. Пред прага стояха Клиърбрук и Гед — не, Хоук, сега трябваше да го нарича Хоук. Старият Клиърбрук беше словоохотлив и наперен, Гед — мрачен, мълчалив и тромав в зацапания си ямурлук от овча кожа.
— Влезте — каза тя. — Пийнете малко чай. Какво ново?
— Опитали се да избягат във Валмаут, обаче стражите от Кахеданан тръгнали по петите им и в лятната къща на Чери ги сгащили — съобщи Клиърбрук, размахвайки пестник.
— Значи е избягал? — обзе я ужас.
— Не той, другите двама — поясни Ястреба.
— В бившата касапница на Раунд Хил открили едно тяло, накълцано на парчета, както в тамошните касапници при Кахеданан. Хванали се десетина-дванайсет стражи — и подире им. Обърнали всичките села през нощта и чак на заранта, тъкмо на разсъмване, ги намерили да се крият в дворната пристройка на Чери. Полузамръзнали.
— Значи е мъртъв, така ли? — попита тя ужасена. Гед бе махнал тежкия ямурлук и, седнал на плетения стол, сваляше кожените си гети.
— Жив е — каза той със своя спокоен глас. — При Айви. Закарах го сутринта с количката за смет. Още призори някакви хора бяха тръгнали по следите им. Търсеха ги и тримата, защото били убили жена горе на баира.
— Каква жена? — трепна Тенар.
Не отместваше поглед от Гед. Той незабележимо й кимна.
Клнърбрук искаше разказът да е негов и гръмко поде:
— Говорил съм с тамошните хора и от тях съм чувал, че тримата мъже се шляели без работа, спели на открито и скитали из околностите на Кахеданан, а пък жената слизала в селото да проси, пребита, цялата в синини и изгаряния. Докарвали я до този вид, за да проси и да им носи парите. Ако се върнела с празни ръце, казвали, че още повече ще я бият и по-хубаво хич да не се връща. Ала не се ли върне, щели да тръгнат подире й, та винаги се прибирала. Но в края на краищата наистина прекалили и я умъртвили от бой. Взели, че замъкнали тялото в някогашната касапница. Там още е останала някаква воня — така се надявали да скрият следите. После дошли тук. Ти защо не ни извика, Гоха? Хоук твърди, че са се опитвали да влязат в къщата, когато нападнал оня. Щях да те чуя. Поне Шенди щеше да чуе, тя чува по-добре от мене. Каза ли й вече?
Тенар поклати глава отрицателно.
— Аз ще отида да й кажа — старецът беше доволен, че пръв ще предаде новините, и пое през градината. Едва изминал и половината разстояние, се обърна.
— Няма по-свястно нещо от вилата! — провикна се той към Гед и засмян се потупа по бедрата. Сетне продължи из пътя си.
Гед изхлузи тежките гети, събу калните си обувки, остави ги на прага и се приближи до огъня по чорапи. Панталоните, ризата и жилетката му бяха от домашна вълна — приличаше на истински гонтийски козар с умно лице, ястребов нос и ясни, тъмни очи.
— Скоро ще започнат да се стичат хора — рече гостът. — Да ти разкажат и да чуят всичко отново и отново. Онези двамата, дето избягаха, са заключени в една винарска изба без вино и петнайсетина-двайсет мъже ги охраняват, а двайсет-трийсет момчета се опитват да надзърнат да ги видят…
Той се прозя, разкърши ръце и рамене и с поглед поиска от Тенар разрешение да седне край огъня.
Вдовицата му посочи място до огнището и промълви:
— Сигурно си уморен?
— Миналата нощ малко подремнах тук. Не можех да се държа буден — Ястреба пак се прозя и я погледна изпитателно, за да разбере как се чувства.
— Била е майката на Теру — тя шепнеше. Не й бе останал глас.
Той кимна. Седна леко приведен напред и опря длани на коленете си като Флинт, взрян в огъня. Така си приличаха и бяха толкова различни — подобно неподвижен камък и зареяна птица. Сърцето я болеше, костите я боляха, а съзнанието й се луташе между предчувствия и тъга, между спомена за страха и някакво тревожно просветление.
— Знахарката прие нашия човек — обясни Гед. — Завърза го в случай, че се съживи. Бинтова му пак раните и му направи заклинания за спиране на кръвта. Каза, че ще доживее до бесилото.
— До бесилото…
— Това зависи от Кралския съд. Дали ще ги обесят или изпратят на принудителен труд.
Тя се смръщи и поклати глава.
— Не можем просто да ги пуснем, Тенар — изгледа я той нежно.
— Не.
— Трябва да си понесат наказанието — Ястреба продължаваше да я наблюдава.
— Наказание! Нали и онзи е рекъл така? Че ще накаже Теру. Лоша била. И мен ще накаже. Че съм я взела. Че… — думите й струваха усилие. — Никакви наказания не искам! Трябваше вече да си е получил заслуженото. Трябваше да го убиеш.
— Свърших каквото можах — въздъхна Гед. Мина време, преди тя да реагира. Позасмя се с треперлив глас: — О, да, наистина.
— Само си помисли — колко лесно щеше да бъде, когато бях магьосник — каза той, отново загледан в жаравата. — Щях да им направя заклинание за връзване още там, на пътя, и да ги накарам да отпрашат към Валмаут като стадо овце. Или пък снощи, тук. Помисли си само какви мълнии можех да хвърля над тях. Те даже нямаше да разберат какво ги е ударило.
— Те и сега не разбраха.
Ястреба я погледна. В очите му имаше съвсем слаб, неотразим проблясък на триумф.
— Така е, не разбраха.
— Свястно нещо е вилата — промърмори Тенар. Той се прозя неудържимо.
— Защо не влезеш да поспиш? Втората стая по коридора. Освен ако нямаш нужда от компания. Ларк и Дейзи вече идват заедно с децата. — Дочула гласове, вдовицата стана да надзърне през прозореца.
— Точно така ще направя — каза той и се измъкна.
Ларк с мъжа си, жената на ковача Дейзи и други приятели от селото се изнизваха през целия ден, за да чуят и разкажат всичко отново, както Гед бе предвидил. Тяхното присъствие я съживи, малко по малко я отвлече от непрестанното усещане за ужаса от снощи. Тя започна да го възприема като минало, не като нещо, което още продължава и ще продължава винаги.
Тъкмо на туй трябва да се научи Теру, ала не по отношение на една нощ, а по отношение на целия й живот.
Щом другите си тръгнаха, Тенар рече на Ларк:
— Яд ме е на мене си, колко глупаво се държах.
— Нали ти казвах да заключваш къщата?
— Не… Може би да, всъщност това е трябвало да направя.
— Разбира се — отсече Ларк.
— Но когато дойдоха… можех да изтичам навън, можех да повикам Шенди и Клиърбрук… или да отнеса Теру там. Можех аз да отида под навеса и да взема вилата или овощарската ножица. Тя е два метра дълга и реже като бръснач. Поддържам я, както Флинт я поддържаше. Защо не постъпих така? Защо не сторих нищо разумно? Защо се заключих вътре, когато нямаше никакъв смисъл да се опитвам? Ако той, Хоук, не беше се оказал тук, аз само щях да вкарам себе си и Теру в клопката. Най-сетне излязох на вратата с касапския нож и им изкрещях. Бях като обезумяла. Това обаче едва ли щеше много да ги уплаши.
— Не зная — заяви Ларк. — Наистина е било лудост, но може би… Не, не зная. Какво друго би могла да направиш, освен да заключиш вратите? Ала ние всички, изглежда, цял живот заключваме вратите. Нали къщата е нашата крепост?
Те погледнаха към каменните стени, каменните подове, каменния комин и слънчевия кухненски прозорец на Флинтовия дом.
— Онази жена, дето са убили — каза Ларк, като наблюдаваше Тенар внимателно, — е същата.
Вдовицата тръсна глава.
— Някой спомена, че била бременна. От четири-пет месеца.
И двете помълчаха.
— Клопката — прошепна Тенар. Ларк отпусна ръце в скута си и изправи гръб. Хубавото й лице бе замислено:
— Страхът. От какво толкова се страхуваме? Защо им позволяваме да ни карат да се страхуваме? От какво се страхуват пък те? — Тя взе чорапа, който кърпеше, и го обърна. Скоро продължи: — Защо се страхуват от нас?
Тенар предеше, без да отвръща. Теру влетя в стаята и Ларк я поздрави:
— Милото ми момиченце! Ела да те прегърна, миличка!
Теру я прегърна набързо.
— Какви са тези мъже, които са хванали? — попита тя с равния си, дрезгав глас, гледайки ту Ларк, ту Тенар.
Вдовицата спря чекръка. Заговори бавно:
— Единият е Хенди. Другият се казва Шег. Раненият е Хейк. — Не отместваше поглед от лицето на Теру; видя я как цялата пламна, белезите й станаха червени. — Жената, която са убили, се нарича Сени, струва ми се.
— Сенини — прошепна детето.
Тенар кимна.
— Наистина ли са я убили?
Тя кимна отново.
— Тедпоул каза, че били идвали тук.
Тенар кимна за трети път.
Момичето огледа стаята, както я бяха огледали жените преди, но с напълно невиждащ взор, без да забелязва никакви стени.
— Ще ги убият ли?
— Възможно е да ги обесят.
— И ще умрат?
— Да.
Теру поклати глава почти с безразличие и отиде навън да играе с децата на Ларк край кладенеца. Двете жени не реагираха.
— Какво стана с онзи човек, козаря, дето ги проследил дотук? Май Хоук му беше името?
— Спи оттатък — посочи Тенар задната част на къщата.
— А-а-а — проточи Ларк.
Чекръкът на вдовицата потракваше. Тя рече:
— Познавам го отпреди.
— Аха. От Ри Алби ли?
Тенар кимна. Чекръкът не спираше да потраква.
— Да проследиш онези тримата в тъмно го и да ги нападнеш с вилата — за това се иска известен кураж, не е ли така? Той не е млад човек, нали?
— Не. — След малко продължи: — Беше болен и търсеше работа. Изпратих го отсам планината да каже на Клнърбрук да го наеме тука. Но Клиърбрук смята, че още може да се справя сам с всичко, и го проводил горе на изворите за есенната паша. Връщал се оттам.
— Мислиш ли да го оставиш в Оук?
— Ако желае — отвърна Тенар.
В Оукската ферма пристигна нова група селяни. Всички искаха да чуят разказа на Гоха и от своя страна да й разправят за участието си в залавянето на убийците, да огледат вилата, сравнявайки четирите й дълги зъба с трите червени петна по превръзките на Хейк, и да поговорят пак за събитията. Тенар си отдъхна, когато дойде вечерта. Повика Теру и затвори вратата.
Вдигна ръка да я залости. После я отпусна и с усилие над себе си се отдалечи, оставяйки незаключено.
— Ястреба е в твоята стая — уведоми я Теру, щом се върна в кухнята. Носеше яйца от хладното помещение.
— Извинявай, имах намерение да ти кажа, че е тук, обаче забравих.
— Нали го познавам — рече Теру, докато миеше лицето и ръцете си. А когато Гед влезе, разрошен и с натежали очи, направо се хвърли към него с разтворени обятия.
— Теру! — възкликна гостът и я вдигна на ръце. Тя се притисна за малко към него и бързо избяга.
— Научих началото от „Сътворението на Еа“ — похвали се момичето.
— Ще ми го изпееш ли? — той отново погледна към Тенар за разрешение и зае мястото си край огнището.
— Мога само да го кажа.
Гед кимна и зачака със сериозно изражение. Детето започна:
Гласът на детето бе като четка по метална повърхност, като шепот на сухи листа, като пращене на огън. В края на първата строфа Теру каза:
Ястреба кимна леко и сериозно в знак на одобрение.
— Колко е хубаво — забеляза той.
— Снощи го научи — обясни Тенар. — Имам чувството, че оттогава е минала година.
— Мога да науча и още.
— Разбира се, че можеш — съгласи се Гед.
— Сега иди да си довършиш миенето, моля те — рече вдовицата и детето се подчини.
— Ами аз какво да правя? — попита Ястреба. Тенар не отговори веднага. Гледаше го.
— Трябва да се сипе вода в котлето и да се стопли на огъня.
Той стана, взе котлето и отиде при помпата. Направиха си вечеря, нахраниха се, сетне почистиха масата.
— Кажи ми пак „Сътворението“, докъдето го знаеш. Ще продължим оттам нататък.
Теру изпълни втория куплет заедно с него, после заедно с жената и накрая сама.
— А сега в леглото — рече Тенар.
— Ти не разказа на Ястреба за краля.
— Разкажи му ти — предложи вдовицата, малко изненадана от подобен повод за отлагане.
Теру се обърна към Гед. Цялото й лице, белязаното и здравото, виждащото и сляпото, бе напрегнато, пламнало.
— Кралят дойде на един кораб. Имаше меч. Този костен делфин той ми го даде. Корабът направо летеше. Но аз се чувствах зле, защото Хенди ме беше пипнал. Кралят обаче докосна белезите и те изчезнаха.
Тя му показа заоблената си, тъничка ръка. Тенар погледна учудена. Бе забравила за белезите.
— Един ден искам да отида при него — призна Теру на Гед. Той кимна. — И ще го направя. Ти познаваш ли го?
— Да, познавам го. Бяхме заедно на дълго пътешествие.
— Къде?
— Там, където слънцето не изгрява и звездите не залязват. Дотам и обратно.
— Летяхте ли?
Той тръсна глава:
— Аз мога само да ходя.
Момичето се замисли и после, сякаш удовлетворено от отговора, пожела „Лека нощ“ и излезе от стаята. Тенар го последва. Този път Теру не искаше да й пее, докато заспи.
— Мога да кажа „Сътворението на Еа“ в тъмното. И двата куплета…
Жената се върна в кухнята и седна срещу Гед край огнището.
— Колко бързо се променя! Не успявам да я догоня. Стара съм вече, за да гледам дете. А тя… тя ме слуша само защото така иска.
— Това е едничкото оправдание за послушанието — отбеляза Гед.
— Но ако й хрумне да не ме слуша, какво ще правя? У нея има нещо диво. Понякога си е моята Теру, понякога нещо друго, недосегаемо. Питах Айви дали е готова да я учи. Бийч предложи. Обаче Айви отказа. Защо? Отвърна ми: „Страх ме е от нея…“ Ала ти не се страхуваш от Теру. Нито тя от тебе. Ти и Лебанен сте единствените мъже, на които детето позволи да го докоснат. Аз допуснах онзи… Хейди… О, не мога да говоря за това. Уморена съм. Нищо не разбирам…
Ястреба сложи голяма цепеница в огъня, за да гори бавно и тихо, и двамата се загледаха в потрепването на пламъците.
— Ако искаш, можеш да останеш тук, Гед — каза тя.
Той не отвърна веднага.
— Или ти се ходи в Хавнър?
— Не, не. Няма къде да ида. Бях тръгнал да търся работа.
— Е, тука има достатъчно. Клиърбрук не ще да си го признае, но артритът му направо го е довършил. Става само за лека работа в градината. Нужна ми е помощ, откакто съм се върнала. Щях да дам на стария дръвник да разбере защо те е пратил горе, ама няма смисъл.
— Това беше добре за мен — рече Гед. — Трябваше ми време.
— Овце ли пасеше?
— Кози. Горе, из най-високите пасища. Едно от козарчетата се разболяло. Сери ме нае и ме проводи там още първия ден. Гледат ги до късно горе, за да се угоят хубаво. Последния месец бях почти сам в планината. Сери ми изпрати един ямурлук и малко храна и заръча да държа стадото колкото се може по-нависоко и по-дълго. Така и сторих.
— Сам.
Той кимна, леко усмихнат.
— Ти винаги си бил сам.
— Да, наистина.
Тя нищо не каза. Ястреба я погледна:
— Искам да работя тук.
— Значи е уредено — обеща Тенар. И добави: — Поне за зимата.
Студът се беше засилил тази нощ. Всичко бе съвършено притихнало. Чуваше се само пращенето на огъня. Тишината бе като присъствие помежду им. Тя вдигна глава и го изгледа въпросително:
— В кое легло да легна, Гед, при детето или в твоето?
Той затаи дъх и тихо отвърна:
— В моето, ако искаш.
— Искам.
Беше потънал в мълчание и вдовицата забеляза какво усилие му струваше да го надмогне.
— Ако бъдеш търпелива с мене — прошепна Ястреба.
— Била съм търпелива с тебе цели двадесет и пет години — тя го докосна и се разсмя: — Хайде, хайде, скъпи… По-добре късно, отколкото никога! Аз съм само една стара жена… Нищо не е напразно, никога нищо не е напразно. Нали така си ме учил?
Тенар се изправи. Изправи се и той. Тя протегна ръце. Гостът ги пое. Прегръдката им стана по-близка. Притиснаха се един до друг с такава любов, с такава нежност, че забравиха за всичко наоколо. Нямаше значение къде ще легнат. Тая нощ те останаха на каменния под край огнището и там Тенар научи Гед на онази мистерия, която и най-мъдрият мъж не би могъл да му предаде.
Той сложи още дърва в огъня и донесе хубавата рогозка от миндера. Този път тя не се противопостави. Покриха се с нейната наметка и неговия ямурлук от стригана вълна.
Събудиха се призори. Бледа, сребриста светлина се прокрадваше в мрачните, сребреещи клони на дъбовете, които се виждаха през прозореца. Тенар цяла се притисна до него, за да усети топлината му. След малко измърмори:
— И той, Хенк, лежеше тук. Точно където сме ние.
Гед леко прошумоля в знак на протест.
— Сега ти наистина си мъж — каза тя. — Първо промуши хубавичко един друг мъж и после спа с жена. Така е редното, струва ми се.
— Шшшт! — Ястреба сложи глава на рамото й. — Не говори.
— Ще говоря, Гед. Бедничкият! Няма милост у мене, само справедливост. Никой не ме е учил на милост. Любовта е единствената благодат, която имам. О, Гед, не се плаши от мен! Ти беше мъж, още когато те видях за първи път. Нито оръжието, нито жената правят мъжа. Нито магията, нито силата — нищо освен самият той.
Лежаха в топло, сладостно мълчание.
— Искам да ми кажеш нещо.
Ястреба кимна в просъница.
— Как се случи така, че чу онова, което си приказваха Хейк, Хенди и оня, другият? Как се случи така, че си се намерил тъкмо там, тъкмо тогава?
Той се облегна на лакътя си, за да вижда очите й. Неговото лице беше толкова открито и чувствително, спокойно, изпълнено с нежност, че тя протегна ръка и докосна устните му, където го бе целунала преди месеци за първи път. Това го накара отново да я вземе в прегръдките си и разговорът им продължи без думи.
Трябваше да се уредят някои формалности. Основното бе да се каже на Клиърбрук и на другите наематели в Оукската ферма, че тя е наела човек на мястото на „стария господар“. Направи го прямо и недвусмислено. Те не можеха да имат нищо против, а и то не криеше никаква заплаха за тях. Как ще разполага вдовицата със собствеността на съпруга си зависи от това дали съществува мъж наследник или претендент. Наследник на Флинт беше синът му, морякът, и Тенар само поддържаше неговата собственост. Ако тя умреше, Клиърбрук щеше да се грижи за стопанството от името на наследника. Ако Спарк не изявеше никакви права, имотът щеше да отиде в ръцете на далечен Флинтов братовчед в Кахеданан. Двете семейства, които не бяха притежатели на земята, но я работеха и се издържаха от нея — нещо обичайно за Гонт, не можеха да бъдат изгонени от никой мъж, с когото вдовицата имаше връзка, дори тя да се ожени за него. Ала Тенар се страхуваше, че ще се противопоставят на изневярата й към Флинт. В крайна сметка те го познаваха по-дълго от нея.
За нейно облекчение никой не й се противопостави. Хоук бе спечелил благоволението им с един замах на вилата. А и само проява на здрав разум беше от страна на една жена да прибере мъж в къщата, за да я пази. Ако го приемаше и в леглото си, е, пословични бяха апетитите на вдовиците. Пък и нали е чужденка?
Отношението на селяните бе горе-долу същото. Малко шушукания, подсмихвания, но нищо повече. Оказа се, че доброто име не се губи толкова лесно, колкото си мислеше Мос. А може би чисто и просто нахапания плод прасетата го яли.
Тенар се чувстваше така окаляна и унизена от тяхното приемане, както би се чувствала от тяхното неодобрение. Единствено пред Ларк не изпитваше срам, защото тя не използваше никакви квалификации и думи като мъж, жена, вдовица, чужденка. Просто наблюдаваше и нея, и Хоук с интерес, мъничко завист, благородство.
За Ларк Хоук не беше козар, наемна ръка, мъж на вдовицата. Напротив, гледаше него самия и забелязваше доста неща, които я удивляваха. У него имаше достойнство и простота, отличаващи се от тези на другите мъже. Разликата бе незрима — в душата и в мисленето.
— Тоя мъж не е живял сред кози през целия си живот. Той познава света повече, отколкото фермата — спомена тя веднъж на Айви.
— Аз ще ти кажа, че Хоук е магьосник, който е бил прокълнат или е загубил силата си по някакъв начин. Случват се и такива работи — рече знахарката.
— А-а-а! — възкликна Ларк.
Но думите „Върховен жрец“ бяха твърде големи, твърде значителни, та да ги извадиш от ония екзотични места и дворци и да ги отнесеш към този тъмноок, белокос човек от Оукската ферма. Такова нещо на Ларк и през ум не можеше да й мине. Ако беше й минало, тя щеше да се чувства неудобно пред него. Дори самата представа, че е магьосник, малко я притесняваше, объркваше я, чак докато го срещна отново. Хоук се бе качил на едно от старите ябълкови дървета в градината и кастреше. Още отдалеч се провикна да я поздрави, щом я видя да идва във фермата. „Името му прилича — помисли си Ларк, — както се е настанил там между клоните.“ Тя му махна, усмихна се и продължи.
Тенар не беше забравила въпроса, който му зададе в кухнята под овчия ямурлук. Зададе го отново няколко дни или месеца по-късно, времето минаваше леко и незабелязано за тях в каменната къща на ветровитата ферма.
— Ти така и не ми отговори как успя да чуеш оня разговор по пътя?
— Мисля, че ти казах. Бях се отдръпнал встрани да се скрия, когато ги усетих да идват зад мене.
— Защо?
— Бях сам и знаех, че разни шайки се мотаят наоколо.
— Да, естествено. Но как стана тъй, че тъкмо когато са минавали край тебе, Хейк е говорил за Теру?
— Струва ми се, че спомена Оукската ферма.
— Напълно е възможно. Точно като по поръчка.
Той знаеше, че тя не проявява недоверие. Излегна се и зачака да продължи.
— Такова нещо може да се случи само на един магьосник — рече Тенар.
— Е, и на други хора.
— Вероятно.
— Скъпа моя, ти не се опитваш да ме реабилитираш, нали?
— Не, съвсем не. Нима има някакъв смисъл? Ако беше магьосник, щеше ли да бъдеш тук?
Намираха се в голямата дъбова спалня, завити добре в овчи кожи, защото стаята нямаше камина, а навън бе свил свиреп студ.
— Искам да попитам: съществува ли нещо извън туй, което ти наричаш сила и което я предшества може би? Нещо, което в някои случаи се изявява като сила? Например Оджиън каза, че преди ти изобщо да получиш магическо познание или школовка, си бил вече жрец. Роден жрец. Ето защо си мислех, че преди да има сила, човек първо трябва да притежава място за нея. Празнота, която да запълни. И колкото е по-голяма празнотата, толкова повече може да побере. Но ако никога не придобиеш сила или тя ти бъде отнета, или пък ти я отдадеш — това ще остане.
— Тази празнота — забеляза той.
— Празнота е просто начин да се назове. Сигурно не е най-подходящата дума.
— Може би скрита възможност? — вметна Гед. — Възможност за… за осъществяване?
— Струва ми се, че си бил на пътя точно тогава и точно там тъкмо затова. Само на теб може да се случи такова нещо. Ти не си го предизвикал. То не е станало, защото имаш сила. Случило се е с теб. Поради твоята… празнота.
След малка пауза той рече:
— На подобни неща ме учеха в Роук: че истинското магьосничество означава да вършиш единствено онова, което е потребно. Ала ти отиваш още по-далеч — не да ги правиш, а да оставиш събитията да ти се случват…
— Истинското действие възниква именно така. Нима ти не дойде да спасиш живота ми, нима не нападна Хейк с вилата? Това означава да правиш онуй, което е потребно…
Гед отново се замисли:
— В Гробниците на Атуан ли си усвоила тази мъдрост?
— Не — тя се изтегна леко, загледана в мрака. — Арха я учеха, че за да има сила, трябва да принася жертви. Да жертва себе си и другите. Нещо като сделка — за да получиш, трябва да дадеш. Не бих казала, че тук няма истина. Но моята душа не може да живее толкова натясно: това за онова, зъб за зъб, смърт за живот… Истинската свобода е отвъд всичко. Отвъд разплатата, изкуплението, възмездието. Свободата е отвъд всички сделки и сметки… „Вратата между двата свята“ — нежно добави вдовицата.
Тази нощ Тенар сънува. Сънува, че вижда вратата от „Сътворението на Еа“. Тя представляваше малко прозорче от грубо, дебело и мътно стъкло, ниско в западната стена на старата къща над морето. Прозорчето бе затворено. Беше залостено, така че да не се отваря. Жената искаше да го отвори, обаче имаше някаква дума, някакъв ключ, нещо забравено — дума, ключ, име, без което не можеше да го отвори. Започна да го търси из каменни стаи, които ставаха все по-малки и тъмни, докато се озова в ръцете на Гед, които се опитваше да я събуди:
— Успокой се, любов моя, всичко е наред!
— Не мога да изляза на свобода! — викаше тя и го прегръщаше.
Той я утешаваше, галеше косите й. Легнаха отново и Ястреба прошепна:
— Погледни.
Старата луна беше изгряла. Белите й отблясъци върху натрупалия сняг хвърляха своите отражения в стаята, понеже Тенар не спускаше кепенците въпреки студа. Въздухът над тях блестеше. Те лежаха в сянка, но сякаш таванът бе воал, който ги отделя от тихите, сребристи, безконечни дълбини от светлина.
Дебели снегове паднаха над Гонт. Зимата беше дълга и снежна, Реколтата бе добра. Имаше достатъчно храна за хората и за добитъка и нямаше кой знае какво да се прави, освен да се яде и да се стои на топло.
Теру изцяло научи „Сътворението на Еа“. В деня на зимното слънцестоене тя рецитира една зимна песен и „Подвизите на младия крал“. Вече умееше да разточва кори за баница, да преде на чекръка и да приготвя сапун. Познаваше името и приложението на всяко растение, което се подадеше над снега. Знаеше и много предания, много неща за билките, които Гед бе успял да съхрани в паметта си от краткото време на своето чиракуване при Оджиън и дългите години в Роукската школа. Ала той нито веднъж не свали от лавиците книгите с Руните и Завета и не каза на детето нито думичка от езика на Сътворението.
Двамата с Тенар разговаряха за това. Тя му разправи как бе научила Теру на една-единствена дума — „толк“, но после се беше отказала, защото й се сторило нередно, макар и без да разбира защо.
— Помислих си, че сигурно е така, понеже никога не съм говорила на този език, не съм го използвала в магията. Реших, че трябва да го научи от човек, който наистина го владее.
— Няма такъв човек.
— А още по-малко пък жена.
— Имам предвид, че само драконите го говорят като роден език.
— Ами те учат ли го?
Изненадан от въпроса, той не отвърна веднага. Очевидно се опитваше да си спомни всичко, което беше чувал и знаеше за драконите.
— Нямам представа — рече Гед. — Какво ли можем да знаем ние за тях? Дали техните знания се предават, както при нас — от майката на детето, от по-възрастния на по-младия? Или може би е като при животните — някои от знанията се предават, а други са им вродени. Дори и това не знаем. Обаче аз предполагам, че драконът и неговата реч са нещо единно, цяло.
— И не използват никакъв друг език?
Ястреба кимна.
— Те не се учат. Те са туй, което са.
Теру мина през кухнята. Едно от задълженията и беше да поддържа сандъка с подпалките винаги пълен и сега се бе заела с тая задача. Облечена в скъсено палтенце от агнешка кожа и с шапка, тя тичаше от кухнята до бараката за дърва и обратно. Изсипваше товара си в ъгъла до огнището и тръгваше пак.
— Какво е онова, дето пее? — попита Гед.
— Кой, Терули?
— Когато е сама.
— Но тя никога не пее. Не може да пее.
— Пее по своему: „Някъде далеч на запад…“
— А, тази история ли? — възкликна Тенар. — Никога ли Оджиън не ти е разказвал за жената от Кемай?
— Не, разкажи ми ти.
Тя му разправи историята, както предеше, и бръмченето на чекръка и припяваше. Накрая добави:
— Когато Повелителят на ветровете спомена, че е дошъл да търси „една жена от Гонт“, аз си помислих за нея. Ала тя сигурно е умряла вече. Пък и как някаква си рибарска жена, някогашен дракон, би могла да бъде Върховен жрец!
— Все пак Повелителят на градежа не е казал, че жената от Гонт ще стане такъв жрец — забеляза Гед.
Той кърпеше чифт доста прокъсани панталони и бе седнал близо до перваза на прозореца, за да използва цялата достъпна светлина в сумрачния ден. От зимното слънцестоене беше минал половин месец и времето все още бе мразовито.
— А какво тогава е казал?
— „Една жена от Гонт“ — така разбрах от тебе.
— Но въпросът е бил кой ще стане Върховен жрец.
— Този въпрос е останал без отговор.
— „Неопровержими са доводите на магьосниците“ — произнесе Тенар твърде сдържано.
Гед скъса конеца със зъби и го нави на двата си пръста.
— Вярно е, че в Роук съм се научил малко да увъртам — призна си той. — Това обаче не е увъртане, струва ми се. „Една жена от Гонт“ не може да стане Върховен жрец. Никоя жена не може да бъде Върховен жрец. Тя би била своето собствено отрицание. Жреците на Роук са мъже, силата им е мъжка сила, познанието им с мъжко познание. Мъжествеността и магьосничеството са изградени върху една и съща основа — силата принадлежи на мъжете. Ако жените обладаваха сила, какво щяха да бъдат мъжете, ако не жени, които не могат да раждат? И какво щяха да бъдат жените освен мъже, които могат?
— Ха! — възкликна Тенар. И добави с известно коварство: — Но нали е имало кралици? Нима те не са жени на силата?
— Кралицата не е нищо друго освен жена крал.
Тя се присмя.
— Искам да кажа, че силата й е дадена от мъжете. Те й позволяват да използва тяхната сила. Ала нима тази сила й принадлежи? Тя я притежава не защото е жена, а въпреки това.
Вдовицата кимна и се облегна назад от чекръка.
— В какво е тогава силата на жената?
— Мисля, че не знаем туй.
— Кога жената има собствена сила? С децата, предполагам. За известно време…
— Може би в своя дом.
Тя огледа кухнята:
— Но при затворени врати. При заключени врати.
— Защото сте много скъпи.
— О, да. Безценни сме. Доколкото не притежаваме сила… Спомням си кога за първи път го научих! Косила ме заплаши — мене, единствената Жрица на Гробниците. Тогава осъзнах своята безпомощност. На мен принадлежаха почестите, обаче на нея принадлежеше силата. Тя й бе дадена от Бога-крал, от мъжа. О, как се разгневих! И как се уплаших… Веднъж с Ларк говорихме на тая тема. Ларк попита: „Защо мъжете се боят от жените?“
— Когато единствената ти сила е само чуждата слабост, живееш в страх — рече Гед.
— Да, ала излиза, че жените се страхуват от собствената си сила, страхуват се от себе си.
— А нима някога са били учени да се доверяват на себе си? — запита Гед.
В това време отново се появи Теру, изпълнявайки своето задължение. Погледът й срещна погледа на Тенар.
— Не. Никой не ни е учил на доверие — тя наблюдаваше как детето подрежда дървата в сандъка. — Ако силата беше доверие. Харесва ми тази дума. Ако само ги нямаше всичките тия условности — крале, учители, магьосници, собственици. Всичко това ми се струва толкова излишно. Истинската сила, истинската свобода би трябвало да се състои в доверието, не в насилието.
— Каквото е доверието на децата към родителите — уточни той.
И двамата замълчаха.
— В действителност дори и доверието се опорочава. Мъжете от Роук имат доверие в себе си и един у друг. Тяхната мощ е чиста, нищо не хвърля сянка върху нейната чистота, тъй че те вземат чистотата за мъдрост. Даже и не подозират, че могат да грешат.
Тя вдигна очи към него. За първи път Ястреба говореше така — напълно откъснат, освободен от Роук.
— Може би се нуждаят от някоя и друга жена, за да им посочи такава възможност — рече вдовицата и той се разсмя.
Тя отново завъртя чекръка:
— Продължавам да не схващам защо, след като може да има жени кралици, да няма жени Върховни жреци?
Теру ги слушаше.
— Суха вода, горещ сняг — каза Гед една гонтийска поговорка. — Кралете получават силата си от другите хора. Докато силата на магьосника е у него самия.
— И тази сила е мъжка. Защото дори не се знае в какво е силата на жената. Добре. Разбирам. И все пак, защо тогава не си намерят Върховен жрец — мъж Върховен жрец?
Гед оглеждаше скъсания ръб на панталоните.
— Ами щом Повелителят на градежа не е отговорил на техния въпрос, значи е отговорил на въпрос, който те не са си поставили. Значи е нужно именно това — да се постави въпросът.
— Гатанка ли казвате? — попита Теру.
— Да — отвърна Тенар. — Но не знаем самата гатанка. Знаем само отговора й. И той е: „Една жена от Гонт.“
— О, има много такива — отбеляза Теру, след като се замисли за малко. И явно доволна от себе си, отиде да донесе още един наръч дърва.
Гед остана загледан подир нея.
— Всичко се промени — рече гостът. — Всичко… Понякога си мисля, Тенар, питам се дали възкачването на Лебанен на престола не е всъщност началото? Вратата… А той — вратарят, позволяващ да се премине отвъд?
— Та кралят е толкова млад — каза с нежност Тенар.
— Толкова млад, колкото е бил Моред, когато е спрял Черните кораби. Толкова млад, колкото бях аз, когато…
Той млъкна и се взря през прозореца към посърналите, замръзнали поля между оголените клони на дърветата.
— Или колкото млада беше ти в онова място на мрака… Какво е младостта или старостта? Понякога ми се струва, че съм живял хиляда години, а понякога, че животът ми е прелетял като лястовица покрай пролука в стената. Неведнъж съм умирал и възкръсвал — не само в пустата земя, но и тук, под слънцето. В „Сътворението на Еа“ се казва, че всички ние сме се върнали и вечно ще се връщаме към първоизвора, който е неизчерпаем. И че единствено чрез смъртта се постига животът… Много мислих за това, когато бях горе с козите, из планината, където дните бяха сякаш вечни и времето бе спряло между утрото и вечерта… Козите ми предаваха своята мъдрост. И ето че се запитах: „За какво е тази скръб? Кого оплаквам? Върховния жрец Гед ли? Защо козарят Хоук трябва да се поболее от мъка и срам по Гед? Какво съм сторил, от което да се срамувам?“
— Нищо — рече Тенар. — Абсолютно нищо.
— О, да. Величието на мъжете се крепи на срама, гради се на него. Затова и козарят Хоук оплакваше Върховния жрец Гед. И тичаше след козите като онова момченце, което беше навремето…
Скоро лека усмивка се плъзна по лицето на Тенар. Тя малко свенливо промълви:
— Мос казваше, че тогава си бил петнадесетгодишен.
— Горе-долу толкова. Оджиън ме кръсти през есента. На другото лято заминах за Роук… Кое е било онова момче? Една празнота… Свобода.
— А каква е Теру, Гед?
Той дълго мълча. Тя вече реши, че няма да й отговори, когато Ястреба се обади:
— Такава, каквато е. Каква ли е пък нейната свобода?
— Значи нашата свобода е у нас самите, така ли?
— Струва ми се, че да.
— Когато беше в силата си, ти изглеждаше най-свободният човек. Но на каква цена? Какво те правеше свободен? Що се отнася до мене… мене ме моделираха като глина по волята на женнте, дето служеха на Древните сили, или на мъжете, владеещи всички служби, ритуали и места, за които вече не си спомням дори. После бях свободна за кратко — с тебе и с Оджиън. Ала това не беше моята свобода. Това беше само правото на избор. И аз избрах. Избрах да моделирам себе си според потребностите на фермата, фермера и нашите деца. Превърнах се в съд. Зная неговата форма, но не и глината, от която е направен. Животът ме увлече в своя танц. И аз познавам танца, но не познавам танцуващата.
— Ами тя — подзе Гед след дълго мълчание, — ако някога започне да танцува и тя?
— „Те ще се страхуват от нея“ — прошепна Тенар. В този момент детето влезе и разговорът се прехвърли върху тестото, което бе оставено да втасва в ъгъла до огнището. Приказваха тихо и дълго, докато краткият ден превали. Прехвърляха се от тема на тема и пак се връщаха, предяха и съшиваха с думи живота си, годините, събитията и мислите, които не бяха успели да споделят. После отново млъкваха, работеха, съзерцаваха, мечтаеха с кроткото дете наоколо им.
Мина зимата и се запролети. Дните станаха по-дълги и светли, работата — повече. Лястовиците се завърнаха от слънчевите острови, от Южния разлив, където свети звездата Гобардон в Съзвездието на края. И техните лястовичи разговори едва сега започваха.
ГОСПОДАРЯТ
С настъпването на пролетта корабите се понесоха от остров на остров като лястовици. Из селата тръгнаха слухове от Валмаут, че кралски кораби са почнали да преследват пиратските, да залавят и наказват по-големите разбойници и да конфискуват заграбеното от тях. Самият лорд Хено бе изпратил трите си най-хубави и бързи кораба, управлявани от магьосника Толи — морски вълк, от когото се страхуваха всички търговци от Солеа до Андрадите. Имал намерение с тази малка флотилия да причака кралските съдове край Орнея и да ги унищожи. Но скоро един кралски кораб пристигна във Валмаутския залив с окования Толи на борда и с нареждане да екскортира лорд Хено до Гонтийското пристанище, където щяха да го съдят за пиратство и убийство. Хено се беше барикадирал в каменната си къща на хълма зад Валмаут, без да пали огън, защото времето бе топло. Пет-шест души от младите войни на краля се спуснаха през комина и цялата дружина подкара арестувания лорд по улиците на Валмаут, за да си получи заслуженото наказание.
Когато чу за това, изпълнен с любов и гордост, Гед каза:
— Добре се справя кралят.
Хенди и Шег бяха незабавно съпроводени до Гонтийското пристанище, а Хенк, щом раните му заздравяха, беше откаран там с кораб. Кралският съд ги осъди за убийство. Известието, че са отведени на каторга, предизвика удовлетворение и взаимни поздравления в Средната долина, които Тенар и Теру до нея изслушваха мълчаливо.
Пристигнаха и други кораби с пратеници на краля. Някои от тях бяха непознати за обикновените жители на Гонт — шерифи, натоварени да докладват за управлението; мирови съдии, които да чуят жалбите и проблемите на хората; данъчни инспектори и служители; благородници, дошли на посещение при по-дребните господари, за да ги призоват учтиво за вярност към Хавнърската корона. Тук-таме се мяркаха и магьосници. Те не вършеха нищо особено и говореха още по-малко.
— Все пак ми се струва, че са тръгнали да търсят друг Върховен жрец — рече Тенар.
— Или да следят за злоупотреби с магическите сили — предположи Ястреба. — Има нещо, дето не е наред.
Тенар тъкмо се канеше да възкликне: „Ами да отидат тогава в господарския дом на Ри Алби!“, когато езикът й се заплете. „Какво ли исках да кажа? — запита се тя. — Дали историята за… Започвам да забравям. Наистина, какво ли исках да кажа на Гед? А, да, че трябва да поправим вратата на долната кошара, преди да са избягали овцете.“
Все се намираше по нещо около фермата, което да я улиса. „Никога не ти е едно до главата“ — както бе забелязал Оджиън. Дори при помощта на Ястреба цялото й съзнание пак беше ангажирано с фермерски грижи. Гед й помагаше в домакинството за разлика от Флинт, но Флинт бе познавал фермата по-добре. Гед усвояваше бързо, ала много неща не знаеше. Работеха усилено и вече им оставаше по-малко време за разговори. В края на деня вечеряха заедно, лягаха си заедно и заспиваха. Призори отново започваха работа и тъй всеки делник. Като вода в колелото на мелница, което се пълни и празни, дните изтичаха един след друг…
— Здравей, майко!
На дворната порта стоеше слаб, млад човек. Вдовицата сметна, че това е най-големият син на Ларк, и попита:
— Какво те води насам, момчето ми?
После се извърна да го погледне — така, застанала насред пиукащите пиленца и важно пристъпващите гъски.
— Спарк! — викна тя и се втурна към него. Домашните птици се разбягаха.
— Хайде, хайде, стига! — каза той. Тенар го прегърна и го потупа по бузите. Момъкът влезе и се настани на масата.
— Ял ли си? Виждал ли си Апъл?
— Бих хапнал.
Тя затършува из пълния долап.
— На кой кораб пътуват? Още ли си на „Чайката“?
— Не. — Мълчание. — Корабът ми бе разбит.
Тенар се обърна ужасена:
— Корабокрушение ли е станало?
— Не — отвърна Спарк и се подсмихна. — Разбиха му екипажа. Хората на краля изловиха доста народ.
— Но… нали не е пиратски кораб?
— Не.
— Тогава защо?
— Казват, че капитанът бил прекарвал контрабандни стоки — обясни той без особено желание.
Беше много отслабнал, изглеждаше остарял, загорял, с права коса и удължено, тясно лице като на Флинт, ала още по-тясно и сурово.
— Къде е татко? — попита Спарк. Вдовицата застина.
— Значи не си се отбивал при сестра си?
— Не — рече той с безразличие.
— Флинт умря преди три години. От удар. По пътеката от овчите кошари насам. Клиърбрук го намери…
Настъпи мълчание. Изглежда, морякът не знаеше или нямаше какво да каже.
Тя му поднесе храна. Той се нахвърли върху нея с такъв апетит, че Тенар веднага му сипа още.
— Кога си ял за последен път?
Спарк сви рамене и продължи да дъвче. Майка му седна отсреща до масата. Късната пролетна светлина струеше през ниското прозорче и огряваше пиринчената решетка пред огнището. Най-после отмести чинията настрани:
— И кой поддържа фермата?
— Какво значение има, сине? — запита нежно, но сдържано Тенар.
— Тя е моя — отвърна той по същия начин. След минута жената стана да измие съдовете му.
— Да, така е.
— Ти можеш да останеш, разбира се — каза Спарк някак неловко. Може би се опитваше да се шегува, обаче не му се удаваше. — Старият Клиърбрук още ли е тука?
— Всички са налице. Има също и един мъж на име Хоук и едно дете, за което се грижа. Живеят в къщата. Ще трябва да спиш на тавана. — Тя го погледна: — Значи оставаш?
— Ще видим.
Така и Флинт бе отвръщал на всичките й въпроси през тези двайсет години — нито с „да“, нито с „не“. Отричаше й правото да пита и по тоя начин си запазваше свободата, основана на нейното невежество. „Жалка, ограничена свобода“ — помисли си Тенар.
— Бедното ми момче. Екипажът разбит, баща му умрял, а у дома непознати — и всичко туй ти се струпа наведнъж. Ще ти трябва време, за да свикнеш. Съжалявам, сине. Но се радвам, че си тук. Колко съм те мислила — там, сред моретата, в бури и зими.
Момъкът нищо не каза. Нямаше нито какво да даде, нито какво да получи. Блъсна стола назад и тъкмо се канеше да стане, когато влезе Теру. Зяпна я изумен и остана тъй, полуизправен:
— Защо се е направила такава?
— Изгорена е. Теру, това е синът ми, морякът Спарк, за когото съм ти разказвала. Тару е твоя сестра, Спарк.
— Сестра ли!
— Осиновена.
— Сестра! — повтори той. Огледа кухнята, сякаш търсеше доказателства, и надзърна в очите на майка си.
Тя отвърна на погледа му.
Морякът излезе, като се държеше по-далеч от Теру, която стоеше неподвижна. Трясна вратата зад себе си.
— Не плачи — каза й детето. То самото не плачеше. Приближи се до нея и погали ръката й: — Удари ли те?
— О, Теру, ела да те прегърна.
Седна до масата с Теру на скута си, макар че момичето беше голямо, за да го държат така, и въобще не се научи да стои спокойно. Но Тенар го прегръщаше и ридаеше. Теру допря лицето си до лицето на вдовицата и цялата се намокри от сълзи.
Гед и Спарк се прибраха в тъмното от двата противоположни края на фермата. Явно момъкът беше поговорил с Клиърбрук и бе премислил ситуацията, докато Гед се опитваше да разбере какво става. На вечерята приказваха малко, при това предпазливо. Спарк не се оплака, че не може да си отиде в стаята, а изтича като моряк нагоре по стълбището до таванския етаж и явно остана доволен от леглото, което майка му беше приготвила там, защото не слезе до късно на другата сутрин.
После си поиска закуската, очаквайки да му я поднесат. Баща му винаги е бил обслужван от майка, съпруга, дъщеря. Нима той не бе мъж като баща си? Щеше ли Тенар да му го оспори? Тя му поднесе храната и сетне разчисти масата. След това се върна в градината, където заедно с Теру и Шенди се бореха срещу епидемията от гъсеници, които заплашваха да унищожат тазгодишните плодове.
Спарк излезе и отиде при Клиърбрук и Тиф. През следващите дни прекара повечето време заедно с тях. Тежката работа около посевите и овцете, изискваща сила и умение, се вършеше от Гед, Шенди и Тенар, а двамата старци, работниците на баща му, го хванаха и почнаха да му говорят как се справят с всичко сами и сигурно искрено си вярваха.
В къщата Тенар се чувстваше нещастна. Само докато се трудеше вън, на открито, я напускаха гневът и срамът, който присъствието на Спарк я караше да изпитва.
— Ето че дойде и моят ред — рече тя с горчивина на Гед в звездния мрак на стаята. — Дойде и моят ред да загубя онова, с което най-много се гордеех.
— Какво си загубила?
— Своя син. Сина, от когото не стана човек. Провали се. И аз се провалих.
Вдовицата хапеше устни и се взираше в мрака. Ястреба не се помъчи да я убеждава в противното, нито да я утешава в скръбта й. Само попита:
— Смяташ ли, че ще остане?
— Да. Страхува се да се върне в морето. Не ми каза истината или поне не цялата истина за кораба. Бил е заместник-капитан. Предполагам, че е извозвал крадена стока. Второразредно пиратство. Това не ме интересува. Повечето моряци от Гонт са донякъде пирати. Ала той ме излъга. Излъга и ревнува от теб. Спарк е нечестен, завистлив човек.
— Струва ми се, че не е лош, а уплашен. Та нали туй е неговата ферма?
— Да си я вземе тогава! И нека тя е толкоз щедра към него, колкото…
— Недей, любов моя — промълви Гед, хвана ръцете й и не й позволи да продължи. — Не говори, не изричай лоша дума!
Бе така настоятелен, тъй искрен, че нейният гняв веднага се превърна в онази любов, която го беше породила, и Тенар се разплака:
— Няма да го прокълна — нито него, нито това място! Не съм го искала! Но толкова ми е жал толкова ме е срам. Съжалявам, Гед!
— Недей, недей. Няма значение как момъкът ще се отнася към мен. Лошото е, че с тебе е жесток.
— Ами с Теру… Държи се с нея като… Знаеш ли какво ме попита: „Защо се е направила такава?“ Защо тя се е направила…
Гед милваше косата й, както често бе правил. Докосваше я съвсем леко, бавно и търпеливо и тази ласка ги унасяше в любовен сън.
— Аз пак мога да ида да паса кози — каза накрая той. — Това ще облекчи положението ти тук, само дето работата ще е повече.
— По-скоро и аз ще дойда с теб.
Мъжът галеше косата и и съобразяваше:
— Сигурно бихме могли. Горе, над Лису, имаше няколко пастирски семейства. Обаче зимата…
— Може някои фермер да ни наеме. Аз познавам работата и овцете, а ти познаваш козите и толкова бързо се справяш с всичко…
— Особено с вилите — измърмори той и изкопчи една усмивка през сълзи от нея.
На другата сутрин Спарк бе станал рано, за да закуси с тях, защото щеше да ходи на риба със стария Тиф. На ставане от трапезата морякът каза по-добронамерено от обикновено:
— Ще донеса риба за вечеря.
През нощта Тенар беше стигнала до някои решения.
— Почакай — обърна се към него тя. — Би ли вдигнал масата, Спарк? Сложи чиниите в умивалника и ги залей с вода. Ще ги измия заедно със съдовете от снощи.
За миг той остана изумен, после рече:
— Това е женска работа — и си отмести чашата.
— Това е работа на всеки, който се храни в тази кухня.
— Но не и моя — отряза Спарк и излезе.
— Значи може да е на Хоук, ала не и твоя, така ли?
Той само кимна на прекосяване през двора,
— Много е късно — казваше си тя, връщайки се в кухнята. — Провалих се. Напълно се провалих. — Усещаше бръчките по лицето си, дълбоките бръчки край ъглите на устните и между веждите: — И да поливаш един камък, няма да порасте дърво.
— Трябва да започнеш още докато са млади и крехки. Като мене — опита да се пошегува Гед. Този път не можа да я накара да се засмее. На връщане от работа вечерта видяха на входа един мъж, който разговаряше за нещо със Спарк.
— Това да не би да е оня човек от Ри Алби? — попита Гед. Очите му излъчваха доброта.
— Идвай, Теру — повика я Тенар, защото детето беше спряло на мястото си. — Какъв човек?
Тя бе късогледа и хвърли бегъл поглед през двора:
— А, оня търговец на овце, как му беше името, Таунсенд. Защо ли се е върнала тая черна врана?
През целия ден вдовицата бе готова всеки миг да избухне, тъй че Гед и Теру запазваха разумно мълчание.
Тенар приближи до мъжете пред портата:
— За младите агнета ли си дошъл, Таунсенд? Не си ли закъснял с една година? Е, все може да се намери нещо в кошарата.
— Току-що и господарят каза същото — потвърди Таунсенд.
— Така ли! — възкликна Тенар. Интонацията и накара лицето на Спарк да потъмнее.
— Е, тогава няма да ви преча с господаря — заключи тя и вече се канеше да си тръгва, когато Таунсенд се обърна към нея:
— Имам вести за тебе, Гоха.
— Третият път е на късмет.
— Нали знаеш старата Мос, знахарката? Хич не е добре. Щом разбра, че слизам към Средната долина, ми заръча: „Предай на господарката Гоха, че искам да я видя, преди да умра. Да дойде, ако може.“
„Врана, черна врана такава“ — мислеше си Тенар, гледайки тоя мрачен вестител.
— Болна ли е?
— На смъртно легло — Таунсенд леко подсмъркна, за да изобрази съчувствие. — Разболя се през зимата и се влошава. Каза да ти предам, че много иска да те види, преди да умре.
— Благодаря, че ме извести — кимна сдържано тя и се обърна да си влезе у дома. Таунсенд се упъти заедно със Спарк към овчите кошари.
Докато приготвяха вечерята, вдовицата рече на Гед и на Теру:
— Трябва да отида.
— Разбира се — съгласи се Ястреба. — Можем да тръгнем и тримата, ако нямаш нищо против.
— Наистина ли? — за първи път този ден лицето й просветна. — О, толкова е хубаво! — зарадва се тя. — Не смеех дори и да попитам, мислех си… Теру, искаш ли да се върнем в онази къщичка, в дома на Оджиън, за известно време?
Момичето спря за малко да размисли.
— Тъкмо ще си видя прасковата.
— Да, а също и Хедър, Сипи и Мос. Бедничката Мос! О, така ми се щеше, така ми се щеше да се върна там, но винаги си казвах, че нямам право, че трябва да се грижа за фермата и какво ли още не…
Все й се струваше, че съществува и друга причина, заради която не бива да се връща, заради която не си позволяваше и да мисли за това. Даже не си бе дала сметка колко много копнееше по Ри Алби. Ала каквато и да беше причината, тя и се бе изплъзнала като сянка, като забравена дума.
— Дали има кой да се грижи за леля Мос, дали са повикали някой лечител? Та Мос беше единствената знахарка на Откоса. Но долу, в Гонтийското пристанище, сигурно има кой да й помогне. О, бедничката! Как ми се иска да тръгна… Сега е късно, обаче утре, утре рано сутринта… А господарят ще трябва сам да си прави закуската!
— Ще се научи — каза Гед.
— Не, няма да се научи. Ще намери някоя глупава жена да му я приготвя. Ох! — тя огледа кухнята с пламнало, гневно лице. — Неприятно ми е да й оставя тази маса, която съм лъскала цели двайсет години. Надявам се, че ще оцени жеста!
Спарк покани търговеца на овце за вечеря, но Таунсенд отказа нощувката, предложена му от гостоприемство. И без това на Тенар й бе неприятна подобна мисъл. Тя беше доволна, когато той се отправи в синия здрач на пролетната вечер към своята странноприемница в селото.
— Още утре заранта тръгваме за Ри Алби, сине — рече вдовицата. — Хоук, Теру и аз.
Морякът, изглежда, леко се стресна:
— Толкова внезапно?
— Ти също тръгна така и се върна така — каза майка му. — Виж сега, Спарк, в тая кутия са парите на баща ти. В нея се пазят седем монети от слонова кост и кредитните талони на стария Бриджмън, но той няма да плати, няма с какво. Тези четири андрадийски монети Флинт получи от продажбата на овчи кожи на един корабен търговец във Валмаут в продължение на четири години още когато ти бе момче. Другите три — хавнърските — Толи ни изплати за фермата при Горни извор. Аз накарах баща ти да купи тая ферма и му помогнах да я стегне и продаде. Ще ги взема, понеже наистина съм ги спечелила. Останалите, както и фермата, са твои. Ти си господарят.
Високият, слаб младеж стоеше с поглед, забит в кутията с парите.
— Вземи всичко, не го ща — промълви той.
— Не ми трябва. Но все пак благодаря ти, сине. Задръж четирите монети. Нека те бъдат подарък за твоята булка, когато се ожениш.
Тя върна обратно кутията зад широката паница на горната лавица на шкафа, където Флинт винаги я бе държал.
— Теру, приготви си нещата от сега, защото утре тръгваме рано.
— Кога се връщаш? — попита Спарк и гласът, с който зададе този въпрос, я накара да си спомни неспокойното, крехко момче, каквото беше навремето. Въпреки това каза само:
— Не зная, скъпи. Ще дойда, ако съм ти нужна.
Зае се да изважда пътните обувки и торби.
— Спарк — обърна се към него вдовицата, — ще направиш ли нещо за мен?
Той седеше край огъня, неспокоен и начумерен.
— Какво?
— Иди тия дни при сестра си във Валмаут и й кажи, че съм се върнала на Откоса. Кажи й, ако има нужда от мене, веднага да се обади.
Момъкът кимна. Наблюдаваше Гед, който вече бе събрал малкото си багаж сръчно и експедитивно като човек, свикнал с пътуванията, и в момента подреждаше съдовете, за да остави кухнята в ред. Когаго свърши с това, седна срещу Спарк да навърви още една връв на своята торба и да я пристегне отгоре.
— Има специален възел — рече Спарк. — Морски възел.
Гед мълчаливо му подаде торбата и погледна как Спарк мълчаливо демонстрира възела.
— Виждаш ли, така се стяга? — каза той и Гед поклати глава.
Напуснаха фермата по хлад, в тъмни зори. Слънцето напича късно западния склон на Гонтийската планина и те трябваше да се движат бързо, за да се стоплят. Най-сетне все пак се показа слънце над огромния масив на южния връх, огрявайки ги в гръб.
Теру крачеше двойно по-бързо от предишното лято, но въпреки туй пътешествието им отне два дни. Някъде след обед Тенар попита:
— Искате ли днес да стигнем Оукските извори? Там има удобно място за отсядане. Където пихме по чаша мляко миналия път, помниш ли, Теру?
Ястреба се загледа в планинския склон:
— И аз зная едно място…
— Чудесно — каза Тенар.
Малко преди да излязат на горния завой на пътя, от който се мержелееше пристанище Гонт, Гед свърна към гората. Слънцето клонеше на запад и хвърляше коси лъчи върху тъмните стволове и клони на дърветата. Изкачваха се близо половин миля, без да забележат пътека, и стъпиха на равно — на поляна, закътана от вятъра от скалите и околните дървеса. От тук се виждаха северните гонтийски възвишения, а между елховите гори се откриваше гледка към морето на запад. Цареше пълна тишина и само вятърът прошумоляваше в елите. Една планинска чучулига пя дълго и сладостно горе на слънце, а после се скри в гнездото си, потулено сред тревите.
Тримата си изядоха хляба и сиренето. Загледаха се как мракът пъплеше от залива към гористия склон. Постлаха си горните дрехи и легнаха да спят: Теру до Тенар, тя пък до Гед. Посред нощ Тенар се сепна. Наблизо се чуваше вик на сова — звънлив и повтарящ се като ек на камбана, а отсреща откликваше мъжката като ехо. „Ще погледам как звездите се стапят в морето“ — рече си Тенар, ала веднага заспа. Душата й бе изпълнена с покой.
Събуди се в сивата сутрин и видя Гед, който седеше загърнат в горната си дреха, взрян на запад. Мургавото му лице беше притихнало, потънало в мълчание, както го зърна веднъж, много отдавна, на брега на Атуан. Само че очите му не бяха сведени както тогава, ами вперени в безкрая. Така загледана в него, тя откри изгряващия ден, златисто-розовите отблясъци на небето.
Той се обърна към нея и Тенар му каза:
— Обичам те от първия ден, в който те видях, Гед.
— Даряваща живот — наведе се напред мъжът и целуна гърдите и устните й.
Тя го задържа за миг в прегръдките си. После станаха, събудиха Теру и тръгнаха по пътя си. Но когато свърнаха към дърветата, вдовицата пак се обърна да погледне малката поляна, сякаш я заклинаше да пази вярно нейното щастие.
Предния ден трябваше просто да вървят. Днес обаче се налагаше на всяка цена да стигнат Ри Алби. Тенар все повече се замисляше за леля Мос, питаше се какво ли може да й се е случило и наистина ли бе на смъртно легло. Ала с течение на времето и пътя преставаше да мисли за Мос и за каквото и да било. Изпитваше умора. Неприятно й беше това повторно изтощително пътешествие. Отминаха Оукските извори и заслизаха надолу из дефилето, сетне отново се заизкачваха. На последната стръмнина към Откоса вдовицата едва повдигаше краката си. Съзнанието й бе затъпяло и объркано и все кръжеше около една и съща картина или представа, докато тя станеше лишена от смисъл: шкафа в къщата на Оджиън или думите „делфин от кост“, които й влязоха в главата, щом пак видя плетената торбичка с играчките на Теру, и не искаха да излязат.
Гед вървеше с лекота, а Теру следваше неотстъпно до него — Теру, която само преди година така се измори по същия баир, че трябваше да я носят. Но през онзи ден те бяха вървели по-дълго, пък и детето още не се беше възстановило от преживяното.
Старееше вече, стара бе за този дълъг път, за толкова трудно и бързо изкачване. Възрастната жена трябва да си седи у дома, край огнището. Делфин от кост, делфин от кост, кост, клопка, проклятие. Човечето от кост и животното от кост. Ето ги отпред. Чакаха я. Уморена е. Още едно усилие по стръмното и излязоха на равнището на Откоса. Отляво се виждаха полегатите покриви на Ри Алби, отдясно пътят извеждаше до господарския дом.
— Оттук — каза Тенар.
— Не — детето посочи наляво към селото.
— Оттук — повтори Тенар и сви надясно. Гед закрачи след нея.
Вървяха между орехови градини и тревни площи. Бе топъл, късен следобед на ранното лято. Птици пееха в градинските дървета наблизо и далеч. Някакъв човек тръгна от голямата къща надолу по пътя към тях — мъж, чието име вдовицата не можеше да си спомни.
— Заповядайте! — кимна той и спря усмихнат. Спряха и те.
— Какви големци са дошли да почетат дома на господаря на Ри Алби — произнесе онзи.
Туахо? Не, не беше това името му. Делфинът от кост, животното от кост, детето от кост.
— Твоя светлост, Върховни жрецо! — поклони се ниско той и Гед отвърна на поклона му.
— И нейна светлост Тенар от Атуан! — на нея се поклони още по-ниско и тя падна на колене на пътя. Отпусна глава, заби ръце в пръстта и се свлича дотогава, докато устата й също се оваля в пътния прахоляк.
— Само да не започнеш да пълзиш — каза онзи и Тенар запълзя към него.
— Спри — заповяда той и жената спря.
— Можеш ли да говориш? — запита човекът. Тя нищо не отвърна, защото не й хрумваше нито дума, обаче Гед отговори с обичайния си тих глас:
— Да.
— Къде е онова чудовище?
— Не зная.
— Аз пък мислех, че вещицата ще си води и спътницата, ала ето че вместо нея е довела тебе. Негова светлост Върховния жрец, Ястреба! Какъв прекрасен заместник! Единственото, което мога да направя за вещиците и чудовищата, е да ги очистя от света. Но с теб, който поне навремето бе мъж, мога и да разговарям. Ти още си способен на човешка реч. И си даваш сметка какво е отмъщение. Беше си въобразил, че положението ти е в кърпа вързано, като възкачи твоя крал на трона, а моя господар, моя господар Коб унищожи. Беше си въобразил, че си наложил своята воля, че си осуетил надеждата за вечен живот, така ли?
— Не — чу се гласът на Гед.
Тенар не го виждаше. Виждаше само пръстта на пътя и я усещаше полепнала по устните си. Ястреба се обади пак:
— В смъртта е животът.
— Говори си, говори. Цитирай песните, Повелителю на Роук, Учителю! Странна гледка — Върховният жрец, преоблечен като козар, без капчица сила, без да знае никаква магическа дума. Можеш ли да направиш поне едно заклинание, Върховни жрецо? Едно мъничко заклинание, една нищожна илюзия? Не, така ли? Нито дума? Моят господар те победи. Разбра ли сега? Ти не си го унищожил! Силата му е жива! Мога да ти запазя за малко живота, за да станеш свидетел на тази сила, на моята сила. Да видиш как старецът няма да умре и че умея да използвам и твоя живот, ако трябва. Да видиш как твоят крал се бърка, дето не му е работата, как се прави на глупак със своите превзети лордове и тъпи магьосници, тръгнали да издирват някаква си жена! Жена да господства над нас! Ала тука е истинската власт, истинското господство тук, в този дом. Цяла година привличам хора, хора, които познават истинската сила. Някои са от Роук, направо изпод носа на мъдреците. И от Хавнър, изпод носа на тъй наречения Син на Моред, който търси жена да го управлява и който се мисли за толкова недосегаем, та да се нарича с истинското си име. Ти знаеш ли името ми, Върховни жрецо? Помниш ли как преди години ти бе велик Учител на учителите, а аз — най-долният ученик на Роук?
— Казваш се Аспен — отвърна търпеливият глас.
— Ами истинското ми име?
— Не зная истинското ти име.
— Какво? Нима не го знаеш? Не можеш ли да го установиш? Нима магьосниците не владеят всички имена?
— Аз не съм магьосник.
— О, кажи го отново.
— Аз не съм магьосник.
— Приятно ми е да го чуя. Повтори го.
— Аз не съм магьосник.
— Но аз съм!
— Да.
— Повтори го!
— Ти си магьосник.
— Ооо! Това е повече, отколкото съм могъл да се надявам. Търсех пъстърва, улових сом. Хайде тогава, идвай да се видиш с приятелите ми. Ти можеш да ходиш, а пък тя ще пълзи.
И те се изкачиха нагоре към къщата на господаря на Ри Алби и влязоха вътре. Тенар се влачеше на ръце и колене по пътя, после по мраморните стълби до вратата и най-сетне по мраморните настилки на коридорите и стаите.
Къщата бе мрачна. Мрак нахлу и в съзнанието на вдовицата, която схващаше все по-малко и по-малко от онова, кое го се приказваше. Само отделни думи и гласове достигаха до нея. Разбираше, когато Гед говори, и докато го слушаше, все си повтаряше името му. Съзнанието й се улавяше за това име. Ала той рядко споменаваше по нещо, само ако трябваше да отвърне на онзи, чието име не беше Туахо. Този някой от време на време се обръщаше към нея, наричайки я кучка.
— Това е новата ми кучка — каза той на неколцината мъже, застанали на тъмно в сянката на свещите. — Вижте я колко добре е дресирана. Претърколи се, кучко!
И Тенар се претъркаляше, а мъжете се смееха.
— Имаше си и едно кутренце, дето смятах да го довърша, че дясната му страна беше цялата изгоряла, обаче вместо него тя ми улови чудна птичка, ястреб. Утре ще му покажа как се хвърчи.
И други гласове се обаждаха, но тя не разбираше нито дума повече.
Завързаха й нещо около врата и я поведоха на четири крака по още стълби до една стая, овоняна на урина, гнилоч и миризливи цветя. Чуха се някакви викове. После хладна ръка я тупна леко по челото и някой се изсмя: „Хе, хе, хе“, сякаш разхлабена в пантите врата, която скрибуцаше напред-назад. Сетне я изритаха и я накараха да тръгне надолу. Не успяваше да върви толкова бързо, та я удряха в гърдите и устата. Ето че трясна порта и настъпиха тишина и мрак. Чу плач и си помисли, че е детето, нейното дете. Не искаше то да плаче. Накрая плачът престана.
ТЕХАНУ
Детето свърна наляво и повървя малко, преди да се обърне и да се скрие зад един цъфнал храст.
Оня, когото наричаха Аспен и чието име бе Еризен и когото Теру виждаше като раздвоена, сгърчена тъмна маса, беше завързал майка й и баща й с каиш — нея за езика, а него за сърцето, и ги водеше към своето скривалище. От миризмата на това място й прилошаваше, но тя ги проследи, за да разбере какво ще стане. Той ги вкара вътре и затвори вратата зад тях. Вратата бе каменна. Момичето не можеше да влезе.
Искаше да полети, ала не умееше. Не беше от крилатите.
Побягна с всичка сила през полето и покрай къщата на леля Мос, покрай къщата на Оджиън и кошарата за козите и по пътеката около ръба на урвата, където не биваше да ходи, защото не можеше да вижда добре. Но Теру внимаваше. Бе нащрек. Надзърна предпазливо със здравото си око и застана на самия ръб. Водата се плискаше ниско долу и слънцето залязваше далеч на запад. Тя погледна нататък с онова, другото око и извика с другия глас името, което бе чувала майка й да произнася насън. Не дочака отговора, а се обърна и се върна назад. Първо мина край къщата на Оджиън да види дали прасковата е пораснала. Старото дърво беше обсипано с много ситни зелени праскови, обаче от посаденото нямаше и следа. Сигурно козите го бяха унищожили или е изсъхнало, понеже не го е поливала. Теру остана известно време загледана в пръстта на неговото място, после си пое дълбоко дъх и прекоси отново полето на път към къщата на леля Мос. Пилетата, които се канеха да заспиват, се разшаваха и разписукаха, протестирайки срещу нейното нахълтване. Малката къщичка бе тъмна и пълна с всякакви миризми.
— Лельо Мос? — повика я с гласа, предназначен за пред хората.
— Кой е?
Старицата си беше в леглото и се криеше. Бе уплашена и се мъчеше да се огради със заклинания, за да отблъсне всеки, но не успяваше. Липсваше й необходимата сила.
— Кой е? Кой е там? О, миличка, о, миличкото ми дете, малкото ми изгоряло детенце, хубавицата ми, какво те води насам? Тя къде е, къде е майка ти ? И тя ли е тук? Нима е дошла? О, не влизай, не влизай, миличка. Над мене тегне проклятие, той хвърли проклятие над старата жена, не ме приближавай!
Мос плачеше. Момичето протегна длан да я погали:
— Студена си — рече то.
— Ти си като огън, детето ми, ръката ти ще ме изгори. О, не гледай към мене. Той направи така, че плътта ми да гние, да съхне и пак да гние, ала не ми дава да издъхна. „Ще ги докарам в Ри Алби“ — казва. Опитвах се да умра, опитвах, но онзи ме държи тук, жива ме държи въпреки волята ми. Не ме оставя да умра, о, искам да умра.
— Не трябва да умираш — свъси вежди Теру.
— Дете — прошепна старата жена, — миличка, назови ме с истинското ми име.
— Хатха — каза момичето.
— Ох, знаех си аз… Освободи ме, миличка!
— Трябва да почакам — обясни детето. — Докато те дойдат.
Знахарката почувства облекчение. Дишането й стана по-леко.
— Кой трябва да дойде, миличка?
— Моите хора.
Едрата, студена длан на старицата лежеше като сноп съчки в нейната ръка. Тя я държеше здраво. Стъмни се и навън, и вътре в къщурката. Хатха, наричана Мос, заспа. Тогава детето, седнало край леглото й, с една кацнала наблизо кокошка, също заспа.
Когато съмна, се появиха няколко мъже.
— Хайде, кучко, ставай! — кресна онзи и Тенар се изправи на колене и ръце. Той се разсмя:
— Изправи се цялата! Умна кучка си ти, нали можеш да ходиш на задните си крака? Ха тъй! Направи се на човек. Хайде сега да вървим.
Ремъкът бе още около врата й и мъжът я дръпна за него. Тя го последва.
— А сега ти ще я водиш — каза онзи и ето че я поведе другият, когото вдовицата обичаше, но вече не си спомняше името му.
Всички излязоха на светло. Каменната врата се разтвори да ги пусне и пак се затвори след тях.
Главатарят ги следваше отблизо — нея и другия, който дърпаше ремъка. Останалите трима-четирима мъже крачеха подире им.
Полята бяха посивели от роса. Планината се издигаше тъмна върху фона на бледото небе. Птиците сред овощните градини и храстите подемаха песните си все по-високо и по-високо.
Най-сетне дойдоха до края на света и повървяха още малко, докато пред тях се изпречиха само голи и стръмни скали. Имаше някаква следа в скалата и тя се загледа в нея.
— Ето че Ястреба може да я блъсне, а после и сам да полети — рече онзи.
Развърза ремъка от шията й:
— Върви да застанеш на ръба.
Тенар тръгна по следата в камъка и застана на ръба, Под нея беше небето и нищо друго, над нея — същото.
— И ето, сега Ястреба ще я блъсне — изръмжа мъжът. — Но може би тя ще иска да каже нещо преди това. Има толкова неказани неща. С жените винаги е така. Имаш ли да кажеш нещо, лейди Тенар?
Тя не можеше да говори, ала посочи с ръка към небосвода над морската шир.
— Албатрос — каза онзи.
Вдовицата високо се разсмя.
Сред потоци от светлина, откъм небесната врата идеше дракон и люспестото му тяло оставяше зад себе си огнена диря. Тогава Тенар проговори.
— Калесин! — извика тя, обърна се, хвана Гед за ръката и го дръпна към скалата.
Огнената вихрушка прелетя над тях. Люспите на дракона стържеха, въздухът свистеше под разперените му криле и ноктите му се забиха като остриета в камъка.
Вятърът духаше откъм морето. Мъничък магарешки бодил, израснал в скалната пукнатина, се кланяше ли, кланяше на вятъра досам ръката на Тенар.
До нея беше Гед. Бяха се сгушили един до друг, с гръб към залива. Пред тях стоеше драконът.
Той ги погледна странично с продълговатото си жълто око.
Ястреба му заговори със сипкав, разтреперан глас на драконовия език. Тя разбра думите. Гед казваше само:
— Благодарим ти, Първородни.
Калесин се обърна към Тенар и запита с могъщия си глас, който наподобяваше удар на гонг:
— Аро Техану?
— Детето! — извика вдовицата. — Теру!
Тя скочи и се втурна да търси момичето. Видя го да приближава към дракона, вървейки по ръба на скалата между планината и морето.
— Не тичай, Теру! — провикна се Тенар, но малката я беше забелязала и тичаше право към нея. Те се хвърлиха в обятията си.
Гостът извърна своята огромна рижаво-черна глава, за да ги види и с двете си очи. Ноздрите му, големи като котли, бълваха огън и дим на кълба се виеше от тях. Горещината, която излъчваше неговото тяло, разсея студения морски вятър.
— Техану — кача драконът. Детето се обърна и го погледна.
— Калесин — каза то.
Тогава Гед, който още стоеше на колене, се изправи, макар че трепереше, и се хвана за ръката на Тенар да се подпре. Засмя се.
— Сега разбирам кой те е повикал, Първородни! — рече той.
— Аз го повиках — промълви детето. — Не знаех какво друго да направя, Сегой.
Теру продължаваше да гледа към дракона и да говори на драконовия език с думите на Сътворението.
— Добре си сторила, дете — каза Калесин. — Отдавна те търся.
— Ще вървим ли сега? — попита Теру. — При другите, от другата страна на вятъра?
— Готова ли си да оставиш тези двамата?
— Не — отвърна детето. — Не могат ли да дойдат и те?
— Не могат. Техният живот е тук.
— Ще остана с тях — рече то и леко въздъхна.
Драконът се обърна настрани и изригна като вулкан — може би смях, може би презрение, може би радост или гняв:
— Ха!
После отново погледна към момичето:
— Това е добре. Имаш още работа да вършиш тук.
— Зная — отговори то.
— Ще се върна да те взема — каза Калесин. — Когато му дойде времето.
А на Гед и на Тенар:
— Давам ви своето дете, както един ден вие ще ми дадете вашето.
— Когато му дойде времето — обеща Тенар.
Калесин леко се поклони с огромната си глава. Издължените му устни, оголили остри като саби зъби, едва помръднаха по крайчетата.
Гед и Тенар заедно с Теру се отдръпнаха, за да направят път на дракона, който се извърна, влачейки люспесто тяло по ръба на скалата. Стъпваше внимателно с ноктестите си ходила. Сетне присви черните си бедра подобно котка и се оттласна напред. Разперените му криле, пурпурни на утринната светлина, изплющяха, люспестата му опашка пропълзя, съскайки по камъните — и той отлетя, изчезна: като чайка, като лястовица, като мисъл.
На неговото място останаха обгорени парчета плат, кожа и разни други неща.
— Да вървим — каза Гед.
Но вдовицата и детето стояха, загледани в останките.
— Тези хора са както играчките от кост — кимна Теру. После тръгна. Крачеше по тясната пътечка пред мъжа и жената.
— Това е родният й език — рече Ястреба. — Майчиният й език.
— Техану — промълви Тенар. — Техану е нейното име.
— То й е било дадено от онзи, който е дал имената на всички неща.
— Тя е била Техану от самото начало. Била е Техану винаги.
— Побързайте — обърна се детето и ги повика. — Леля Мос е болна.
Те успяха да изнесат Мос на въздух и светлина, да промият възпаленията й и да изгорят замърсените чаршафи на леглото. Теру донесе чисти от къщата на Оджиън. Доведе и козарката Хедър със себе си. Хедър им помогна да настанят старата жена удобно в постелята й заедно с пилетата. Накрая обеща да намери нещо за ядене и да се върне.
— Трябва някой да иде в Гонтийското пристанище и да извика тамошния магьосник. Тя може да се излекува. Трябва да се иде и в господарския дом. Сега старецът ще умре. Внукът може да бъде върнат към живота, ако домът се прочисти.
Гед седна на прага пред къщата на Мос и допря глава о рамката на вратата, отпусна се под слънцето и затвори очи.
— Кое ни кара да правим онова, което правим? — запита се той.
Тенар миеше лицето и ръцете си в един леген с вода, който бе напълнила от кладенеца. Свърши и се огледа наоколо. Съвършено изтощен, Гед беше задрямал, обърнат към утринното слънце. Тя седна на прага до него и облегна глава на рамото му. „Наистина ли се избавихме? — питаше се вдовицата. — Как стана така, че успяхме да се избавим?“
Взря се в дланта на Гед, отпусната и разтворена върху пръстения праг. Помисли си за магарешкия бодил, който се кланяше на вятъра, и за ноктестия крак на дракона, покрит със златисто-червени люспи. Бе почти задрямала, когато детето дойде и седна до нея.
— Техану — прошепна тя.
— Малкото дръвче е загинало — каза момичето.
Едва подир минута думите му достигнаха до умореното, сънено съзнание на Тенар и тя се поразбуди, колкото да отговори:
— Има ли праскови на старото дърво?
Приказваха тихо, за да не сепнат заспалия мъж.
— Само дребни и зелени.
— Ще узреят след Големия танц. Съвсем скоро.
— Ще можем ли пак да посадим една?
— И повече, ако искаш. Всичко в къщата наред ли е?
— Празна е.
— Ще живеем ли в нея?
Тенар се понадигна и прегърна детето с ръка през рамото:
— Имам пари. Ще стигнат да си купим стадо кози и зимната кошара на Търби, ако още се продава. Гед знае къде из планините да ги пасе през лятото… Чудно, дали вълната, дето чесахме, е още тук?
Изричайки това, си помисли: „Оставихме книгите, книгите на Оджиън. На лавицата в Оукската ферма — за Спарк. Бедното момче, та то не умее да прочете нито дума от тях!“
Но туй вече нямаше значение. Несъмнено имаше какво ново да се научи. А и може да изпрати някого за книгите, ако Гед ги потърси. И за чекръка. Пък може и сама да отиде някоя есен, да види сина си, да погостува на Ларк, да постои малко при Апъл. Веднага ще трябва да засадят градината на Оджиън, ако искат да имат някакви зеленчуци през лятото. Тя си спомни бобените лехи и аромата на бобените цветове. Спомни си прозорчето с изглед на запад. „Мисля, че можем да останем тук“ — каза си Тенар.
Книга пета
Другият вятър
1.
Закърпване на зелената кана
Платната, дълги и бели като лебедови криле, понесоха „Далнолет“ през лятната омара над залива от Дългоръките чукари към Гонтски пристан. Корабът се плъзгаше по замрялата вода отсам вълнолома с такова уверено изящество, че двама рибари от градчето, метнали въдиците край стария кей, го поздравиха и замахаха с ръце на екипажа и на единствения пътник, застанал при носа.
Беше мършав човек, с малък вързоп и старо черно наметало, някой заклинател навярно или дребен амбулант, невзрачен и безлик. Двамата рибари се загледаха в суматохата, настъпила по пристана и палубата на вързания вече кораб, готвещ се да разтовари трюма си, но пътника погледнаха с леко любопитство едва когато, щом той слезе по рампата, един от моряците направи зад гърба му жеста с палеца, показалеца и кутрето: „Нивга да се не върнеш дано“.
Стъпил на кея, странникът се поколеба, а после метна вързопа си на рамо и пое по улиците на Гонтски пристан. Улиците бяха оживени и скоро той се озова на Рибния пазар, бръмнал от виковете на продавачите по сергиите и пазарящите се купувачи, с каменната настилка, лъснала от рибешки люспи и сол. И да знаеше посоката, скоро я изгуби между колите, сергиите, тълпите и студените рибешки погледи.
Някаква висока старица се извърна от сергията, където хокаше свадливо уж прясната херинга, както и честността на продавачката. Щом срещна навъсения й поглед, странникът неразумно промълви:
— Ще бъдете ли така добра да ми покажете пътя за Ри Алби?
— Хе, що се не удавиш в свинска помия най-напред — сопна се старицата и се отдалечи, като го остави клюмнал и обезсърчен.
Но продавачката на риба, видяла в това възможност да спечели морално превъзходство, му подвикна:
— Ри Алби ли? Ри Алби ли търсиш бе, човек? Че тъй кажи де! Къщата на Стария маг, туй ще да търсиш сигурно в Ри Алби, а? Тъй ще да е. Ей там, като завиеш на ъгъла, хващаш значи нагоре по Улицата на змиорките, докат’ стигнеш до кулата и…
Щом се измъкна от пазара, широките улици го отведоха нагоре покрай масивната наблюдателна кула до една от градските порти. Пазеха я два огромни каменни дракона в естествен ръст, със зъби дълги колкото човешка ръка до лакътя и със слепи каменни очи, гледащи свирепо над града и залива долу. Дремещият край портата пазач му каза, че като завие наляво горе в края на пътя и ще е в Ри Алби.
— Минаваш през селото и си при къщата на Стария маг — добави пазачът.
И той се затътри нагоре по пътя, който беше доста стръмен, нагоре и нагоре по все по-стръмните склонове към върха на планината Гонт, надвиснала над своя остров като облак.
Пътят бе дълъг, а денят — горещ. Скоро той свали черното наметало и продължи гологлав и по риза, ала не бе помислил да си купи вода и храна в града, или навярно беше много свенлив, за да го стори. Не беше човек, свикнал с градове, нито много сговорчив с непознати.
След няколко изнурителни мили застигна някаква кола, която бе гледал дълго, далече нагоре по черния път, като тъмно петно сред бялото петно от прахоляка. Скърцаше и трополеше мудно, теглена от два дребни вола, стари, набръчкани и унили като костенурки. Пътникът поздрави коларя, посърнал и сбръчкан като воловете си. Коларят не отвърна нищо, само примигна.
— Дали ще се намери някой извор нагоре по пътя? — запита странникът.
Коларят поклати бавно глава. И след много време рече:
— Не.
А след още повече време рече:
— Няма.
Продължиха заедно. Обезсърчен, странникът не намери в себе си сили да закрачи по-бързо от воловете, около една миля в час сигурно, не повече.
По едно време се усети, че коларят мълчаливо му подава нещо: голяма глинена делва, увита в плетена тръстика. Взе я и като видя, че е доста тежка, се напи до насита и я върна благодарен, малко поолекнала.
— Качи се — подкани го след малко коларят.
— Благодаря. Ще повървя. Колко ли ще да има още до Ри Алби?
Колелетата изскърцаха. Воловете въздъхнаха тежко, първом единият, сетне — и другият. Прашната им кожа миришеше сладникаво под жаркия слънчев пек.
— Десет мили — рече коларят. Помисли дълго. — Или дванайсет. — Пак помълча и добави: — Не по-малко.
— Я по-добре да продължа пеш тогаз — каза странникът.
Освежен от водата, можеше да продължи по-бързо от воловете и те, с колата и коларя, вече бяха останали доста зад гърба му, когато чу коларят да проговаря отново.
— За къщата на Стария маг си тръгнал.
И да беше въпрос, като че ли не чакаше отговор. Пътникът продължи.
Когато пое нагоре по пътя, беше все в огромната сянка на планината, но щом зави наляво към селцето, за което реши, че трябва да е Ри Алби, слънцето грейна в небето на запад, а морето под него се беше проснало, бяло като стомана.
Имаше няколко малки пръснати къщички и малък прашен площад по средата, с чешма, от чийто единствен чучур бликаше вода. Той се запъти към нея, пи няколко пъти с шепа, сложи главата си под чучура, намокри косата си и остави водата да потече по раменете и ръцете му, а после приседна на ръба на каменното корито, под присвитите погледи на две мръсни момченца и едно мръсно момиченце.
— Не е салджията — каза едното от момчетата.
Пътникът заоправя с пръсти мократа си коса.
— Отива в къщата на Стария маг, глупчо — каза момичето.
— Бррр! — отвърна момчето, разкриви лицето си в ужасна гримаса с една ръка, а с другата задращи във въздуха.
— Кротко, Стони — каза другото момче.
— Да ви заведа — подхвърли момичето на пътника.
— Благодаря — отвърна той и уморено стана.
— Видя ли, няма тояга — рече едното момче, а другото му отвърна:
— Да съм казал, че има?
Двамата загледаха намръщено странника, тръгнал след момичето по една пътека през каменистите пасища, спускащи се стръмно вляво от селото.
Слънцето печеше жарко над морето. Очите му се заслепиха, а безкрайната гледка и духащият вятър го замаяха. Детето бе като малка подскачаща сянка пред него. Странникът спря.
— Хайде — рече момичето, но и то спря. Той се изкачи до нея. — Ето я.
Още малко напред той видя малка дървена къща близо до ръба на стръмната урва.
— Мене не ме е страх — каза момичето. — Взимала съм яйцата им да ги носи бащата на Стони на пазара. Веднъж тя ми даде праскови. Старата господарка. Стони вика, че съм ги била откраднала, ама не съм. Продължете. Тя не е тука. Няма ги.
Стоеше неподвижно и сочеше къщата.
— Никой ли няма?
— А, старецът е тук. Старият Ястреб де.
Пътникът продължи. Детето остана да го гледа, докато той не се скри зад къщата.
Две кози го зяпнаха от стръмното, оградено с камъни пасище. Кокошки и млади ярки кълвяха и бъбреха тихо из високата трева под няколко праскови и сливи. На късата стълба, опряна на едно от дърветата, стоеше мъж; главата му беше скрита в листака и странникът можеше да види само босите му кафяви крака.
— Здравейте — каза пътникът и след малко го повтори, но по-високо.
Листата се разтърсиха и човекът енергично слезе по стълбата. Носеше шепа сливи и щом стъпи на земята, отпъди две пчели, привлечени от сладкия сок. Пристъпи напред — нисък мъж с изправен гръб, с благородно, обрулено от времето лице и сива, вързана на тила коса. Изглеждаше на около седемдесет. Стари белези, четири бели резки, минаваха от скулата към челюстта му. Погледът му беше ведър, прям и съсредоточен.
— Зрели са — каза той, — макар че утре ще са още по-добри. — Протегна шепата си, пълна с малки жълти сливи.
— Господарят Ястреб, Врабчаря — промълви със стегнато гърло странникът. — Великият маг.
Старецът кимна скромно и каза:
— Елате на сянка.
Странникът послушно тръгна след него. Седна на дървената пейка под сянката на чворестото дърво най-близо до къщата. Прие сливите, вече изплакнати и поднесени в тръстикова кошничка; изяде една, после втора, и трета. Попитаха го и призна, че цял ден не е ял нищо. Поседя, докато стопанинът на къщата влезе вътре и скоро се появи с комат хляб, парче сирене и половин глава лук. Гостът изяде хляба, сиренето и лука и изпи чашата студена вода, донесена му от домакина. За да му прави компания, домакинът похапна от сливите.
— Изглеждате уморен. Откъде идвате?
— От Роук.
Лицето на стареца беше неразгадаемо. Той каза само:
— Нямаше да го предположа.
— От Таон съм, господарю. От Таон отидох в Роук. А там Пазителят на шарките ми каза, че трябва да дойда тук. При вас.
— Защо?
Изгледа го застрашително.
— Защото ти жив преброди страната на мрака… — Хрипливият глас на странника заглъхна.
Старецът поде думите:
— И върна се отново на далечния бряг на деня. Да. Само че това бе изречено в пророчество за идването на нашия крал, Лебанен.
— Вие бяхте с него, господарю.
— Бях. И там той спечели своето кралство. Но аз оставих своето тук. Тъй че не ме наричайте с никакви титли. Само Ястреб, или Врабчар, както предпочитате. А аз как да ви наричам?
Мъжът каза прозвището си тихо:
— Елша.
Храната, водата и седенето под сянката явно го бяха поотпуснали, но все още изглеждаше изнурен. Умора и тъга някаква се долавяха в него; лицето му беше съвсем посърнало.
Дотук старецът му беше говорил малко сприхаво, но сега гласът му стана кротък и благ.
— Я да поотложим малко приказката. Изминали сте по море близо хиляда мили, а после сте извървели пеш петнайсет, нагоре дотук. Пък аз трябва да полея боба, лещата и другото, че жена ми и дъщеря ми оставиха градината на моите грижи. Тъй че сега си отдъхнете. Можем да поговорим в хладината на вечерта. Или в хладината на утрото. Едва ли има нужда от толкова бързане, колкото мислех някога.
Когато след половин час се върна, гостът му се беше изтегнал по гръб и спеше във високата прохладна трева под сянката на прасковите.
Някогашният Велик маг на Землемория се спря с ведрото в едната ръка и мотиката в другата, погледна заспалия странник и промълви:
— Елша. Каква ли беда носиш със себе си, Елша?
Струваше му се, че ако поиска да узнае истинското име на човека, ще го разбере само като помисли, като вложи ума си в това, както щеше сигурно да го стори, докато беше маг.
Но не го знаеше и мисленето нямаше да му го даде, а и вече не беше маг.
Нищо не знаеше за този Елша и трябваше да почака той да му го каже. „Не предизвиквай сам белята“, напомни си той и продължи да полива бобените лехи.
Щом слънчевата светлина се затули от ниската каменна ограда, минаваща по билото на стръмнината край къщата, хладът на сянката пробуди заспалия. Той потрепера и се сепна, после се надигна малко вкочанен и замаян, със стръкчета трева в косата. Като видя домакина си да пълни ведрата с вода от кладенеца и да ги мъкне до лехите, отиде да му помогне.
— Още три-четири трябва да стигнат — каза някогашният Велик маг, докато поливаше редицата млади зелки. В сухия топъл привечерен въздух миризмата на мокра пръст беше приятна. Лъчите от запад се спускаха златни и начупени над земята.
Седнаха на дългата дървена пейка край вратника на къщата да погледат гаснещото слънце. Ястреба беше донесъл бутилка и две дебели ръбести чаши от зеленикаво стъкло.
— Виното е на сина на жена ми — рече той. — От Оукската ферма, в Средна долина. Добра реколта, отпреди няколко години. — Беше с кремъчночервен цвят и веднага стопли Елша. Слънцето залязваше сред спокойна ведрина. Вятърът бе стихнал. Птичите песни от плодните дръвчета довършваха картината.
Елша се беше смаял, когато научи от Повелителя на шарките, че Великият маг Ястреба, този легендарен човек, върнал краля от владенията на смъртта и след това полетял на гърба на дракон, все още е жив. Жив е, беше му казал Пазителят на шарките, и живее на родния си остров, Гонт.
— Казвам ти нещо, което знаят малцина — рече Пазителят на шарките, — защото мисля, че трябва да го знаеш. И мисля, че ще опазиш тайната му.
— Но тогава той все още е Великият маг! — отвърна с радост Елша: защото се бе превърнало в загадка и повод за сериозна грижа за всички владеещи изкуството на чародейството това, че мъдреците на остров Роук, школата и центъра на магьосничеството в Архипелага, през всички тези години от управлението на крал Лебанен все още не бяха избрали Велик маг, който да замести Ястреба.
— Не — отвърна Пазителят на шарките. — Той изобщо не е маг.
И му разказа накратко как Ястреба изгубил силата си и защо; а Елша бе имал време да помисли над всичко това. Но все пак тук, в присъствието на този човек, който беше говорил с дракони и бе върнал Пръстена на Ерет-Акбе, и беше пребродил царството на смъртта, и бе управлявал Архипелага преди краля, всички тези истории и песни витаеха в ума му. Макар да го виждаше стар, примирен и доволен от малката си градина, без никаква сила у него, освен силата на един дух, натрупана в дълъг живот на мисъл и действие, той все пак виждаше в него велик маг. И затова много се обезпокои от това, че Ястреба си има жена.
Жена, дъщеря, доведен син… Чародеите нямаха семейства. Някой прост заклинател като самия Елша можеше да се ожени или не, но мъжете на истинската сила оставаха целомъдрени. Елша можеше да си представи този човек яхнал дракон, това бе съвсем лесно, но да мисли за него като за съпруг и баща беше нещо друго. Не можеше да го постигне. Постара се. После попита:
— Вашата… жена… Тя значи е при сина си?
Ястреба се върна някъде от много далече. Беше зареял поглед към дълбините на запада.
— Не. В Хавнър е. При краля.
След малко, излязъл напълно от унеса, добави:
— Отиде там с дъщеря ни, малко след Дълготрайния танц. Лебанен ги повика за съвет. Навярно по същия въпрос, който те води тук. Ще видим… Но истината е, че тази вечер съм уморен и не съм много разположен да претеглям тежки неща. А и ти изглеждаш уморен. Тъй че по паница супа, може би, и още по чашка вино, и да поспим? А ще поговорим на заранта.
— С преголямо удоволствие, господарю — отвърна Елша. — Но колкото до съня… Точно от това се боя.
Старецът не го разбра веднага, но след малко попита:
— Страх те е да спиш?
— От сънищата.
— Аха. — Рязък поглед на тъмните очи изпод косите посивели вежди. — Мисля, че тук в тревата подремна добре.
— Най-сладкият сън, който съм имал, откак напуснах остров Роук. Благодарен съм ви за тази благодат. Може би тази нощ ще се повтори. Но ако не, боря се със съня си, викам и се будя, и съм истинско бреме за всички около мен. Ще спя навън, ако позволите.
Ястреба кимна и отрони:
— Нощта ще е приятна.
Нощта беше приятна — прохладна, морският вятър полъхваше кротко от юг, небето цяло беше побеляло от летните звезди, освен там, където се извисяваше широкият тъмен планински връх. Елша изпъна постелката и овчата кожа, дадени му от стопанина, на същото място в тревата, където бе поспал следобед.
Ястреба си легна в малката западна ниша на къщата. Беше спал там като момче, когато това бе домът на Оджиън, а той беше чирак на Оджиън в чародейството. Техану беше спала там през последните петнайсет години, защото бе неговата дъщеря. След като двете с Тенар заминаха, щом легнеше в своето легло или в това на Тенар, в тъмния заден ъгъл на единствената стая, той усещаше самотата си, затова беше започнал да спи в нишата. Харесваше тесния дървен нар, вграден в стената точно под прозореца. Там спеше добре. Но тази нощ не спа добре.
Преди полунощ го събуди вик, гласове някакви отвън, той скочи от нара и отиде до вратата. Оказа се, че е Елша — бореше се с кошмара си, а съненото кудкудякане от курника му пригласяше. Елша извика с приглушения глас на съня и после се пробуди, надигна се стреснат и се заозърта, уплашен и отчаян. Помоли домакина си да го извини и каза, че ще поседи малко буден под звездите. Ястреба си легна пак. Елша не го събуди повече, но пък го споходи лош сън.
Стоеше до една каменна стена близо до върха на дълъг склон, обрасъл със суха сива трева и спускащ се надолу от сумрака към пълната тъма. Знаеше, че е бил тук и преди, че е стоял тук преди, но не знаеше нито кога е било, нито кое е това място. Някой стоеше недалече, от другата страна на стената, долната. Лицето не можеше да види, виждаше само, че е висок, загърнат в наметало мъж. Знаеше, че го познава. Мъжът му проговори, като го нарече с истинското му име.
— Скоро ще си тук, Гед.
Премръзнал до кости, той се надигна стъписан и се вторачи в познатите стени на къщата, за да се загърне с реалността й като с дебело одеяло. Погледна през прозореца към звездите. И тогава студът го прониза в сърцето. Това не бяха звездите на лятото, тъй обичани и познати — Колата, Сокола, Танцьорите, Сърцето на лебеда. Други звезди бяха това — дребните, неподвижни звезди на сухата земя, които никога не изгряват, нито залязват. Знаел беше имената им някога. Някога, когато знаеше имената на нещата.
— Да не дава дано! — изрече на глас и направи жеста, прогонващ злочестината, който бе научил още десетгодишен. Погледът му се извърна към отворената врата на къщата, където му се беше сторило, че видя мрак, който добива очертания, издува се и се надига.
Но жестът му, макар да не притежаваше никаква сила, го събуди. Сенките зад вратата бяха просто сенки. Звездите отвъд прозореца си бяха звездите на Землемория, избледнели от първата, смътна светлина на зората.
Поседя, загърнал рамене с овчата кожа, загледан в тези гаснещи, спускащи се на запад звезди, загледан в усилващия се светлик, в цветовете му, в играта и промяната на идещия ден. Скръб имаше у него, а не знаеше защо, болка и копнеж като към нещо прескъпо и изгубено завинаги. Свикнал беше с това; толкова много скъпи неща и същества беше имал и толкова много беше изгубил; но тази тъга бе толкова голяма, че сякаш не беше негова. Изпитваше тъга в самата сърцевина на нещата, скръб въпреки възшествието на светлината. Полепила се беше по него от съня му и си остана с него, щом стана от постелята.
Запали малък огън в голямата камина и излезе да наобиколи дръвчетата и курника, за да събере закуска. Елша дойде по пътеката, минаваща на север покрай ръба на стръмнината; каза, че отишъл да се поразходи още призори. Изглеждаше унил и Ястреба отново бе поразен от тъгата на лицето му, като ехо на онова, което се бе утаило от собствения му сън.
Пиха по чаша топла ечемичена отвара, каквато пиеха заран хората на Гонт, и хапнаха по едно сварено яйце и праскови; ядоха край камината, понеже утринният въздух в сянката на планината бе твърде студен, за да седне човек отвън. Врабчаря се погрижи за стоката си: нахрани пилците, хвърли зърно на гълъбите, пусна козите на пасището. Щом се върна, седнаха отново на пейката до вратника. Слънцето още не се беше изкатерило над планината, но въздухът вече бе станал сух и топъл.
— Е, а сега ми разкажи какво те води насам, Елша. Но щом идваш от Роук, първо ми кажи добре ли вървят нещата в Големия дом.
— Не влязох там, ваше благородие.
— Аха. — Неутрален тон, но рязък поглед.
— Бях само във Вечната обител.
— Аха. — Неутрален тон, неутрален поглед. — Пазителят на шарките добре ли е?
— Каза ми: „Отнеси на милорд моята обич и почит и му предай: «Съжалявам, че не можем двамата да повървим из Дъбравата като някога».“
Ястреба се усмихна, малко тъжно. После продума:
— Тъй. Но смятам, че те е пратил при мен за нещо повече от тези думи.
— Ще се опитам да бъда кратък.
— Човече, цял ден имаме пред нас. И искам да чуя история, разказана от самото начало.
И Елша му разказа историята си от самото начало.
Беше син на вещица, роден в градчето Елини на Таон, острова на Майсторите на арфи.
Таон се намира в южния край на морето на Еа, недалече от мястото, където някога се простирала Солея, преди да я залее морето. Това бе древната сърцевина на Землемория. Всички тамошни острови бяха имали държави и градове престолни, крале и чародеи още когато Хавнър бил страна, раздирана от кръвните вражди между диви племена, а Гонт бил все още гориста пустош, в която властвали мечките. Хората, родени на Еа или Ебеа, на Енлад или Таон, дори да бяха щерка на прост изкопчия или син на вещица, се смятаха за потомци на Древните магове, извеждаха потеклото си от воини, загинали в мрачните времена за кралица Елфаран. Ето защо те често имаха изящни обноски, макар и придружени понякога от неподобаващо високомерие, и щедър, непресметлив обрат на мисъл и слово, реещи се високо над простия и прозаичен факт, нещо, към което всички, придържащи се към хладната и прагматична търговска пресметливост, се отнасяха с недоверие. „Хвърчила без връв“, наричаха богаташите на Хавнър такива хора. Ала не го казваха пред ушите на краля, Лебанен от Енлад.
Най-добрите арфи в Землемория се правеха на Таон и там имаше школи по музика, и мнозина прочути певци на „Великите подвизи“ бяха родени там или там бяха изучили изкуството си. Елини обаче било само едно пазарно градче, нямало музика там, каза Елша; а майка му била сиромашка жена, макар, както се изрази, не толкова бедна, че да гладуват. Имала белег по рождение, червено петно от дясната вежда, през ухото и чак до рамото. Много жени и мъже с подобна дамга или отлика от останалите хора ставаха по принуда вещици или заклинатели, „белязани“ били, казваха хората. Къпина научила заклинания и се справяла с по-простите неща във вещерството; същинска дарба за това не притежавала, но била оправна жена и това до голяма степен превъзмогвало липсата на дарование. Изкарвала препитанието им, научила сина си колкото могла и скътала достатъчно пари, за да плати чиракуването му при заклинателя, който му дал истинското име.
За баща си Елша не разказа нищо. Не знаеше нищо. Къпина никога не му беше разправяла за него. Въпреки че рядко спазваха целомъдрие, вещиците също така рядко оставаха заедно с един мъж за повече от една-две нощи и беше голяма рядкост вещица да се омъжи. Много по-често вещиците се сбираха по две и така живееха, а това се наричаше „вещерски брак“ или „женско венчило“. Ето защо детето на вещица имаше една или две майки, но не и баща. Това си се подразбираше и Ястреба нищо не попита по този въпрос; ала попита за обучението на Елша.
Заклинателят Олуша беше научил Елша на няколкото думи от Истинската реч, които знаеше, както и на няколко заклинания за намиране и за илюзия, в които, според самия Елша, той не бе проявил никакъв талант. Но Олуша бе вложил достатъчно интерес да разбере къде е истинската дарба на момчето. Елша беше кърпач. Можеше да съединява. Можеше да връща целостта. Счупено сечиво, прекършено острие на нож или брадва, строшена глинена купа: можеше да събира късчетата и да ги съединява отново, без никакво свързващо вещество, без никаква слабост. Така майсторът му го пратил да издирва различни заклинания за кърпене, които той намирал предимно между вещиците на острова, трудел се с тях, както и сам, за да се научи да кърпи.
— Та това си е вид знахарство — промълви Врабчаря. — Никак не е малка дарба, нито е лесен занаят.
— Носеше ми радост — отвърна Елша със сянка на усмивка. — Усъвършенствах заклинания, откривах понякога как да използвам Истинските слова в работата си… Да възстановиш разсъхнато буре, чиито дъги са се разпаднали от обръчите… истинско удоволствие е да го видиш как се събира отново, издува се в подходящата кривина и се изправя на дъното си, готово да поеме виното… Имаше един арфист от Меони, велик арфист, о, свиреше като буря над хълмовете, като морски тайфун. Жесток беше със струните на арфата, теглеше ги и ги дърпаше в страстта на изкуството си, и те се късаха във висината и полета на музиката му. Та той ме нае да бъда край него, когато свиреше, и щом скъсаше някоя струна, аз му я закърпвах с бързината на изсвирената нота, а той продължаваше да свири.
Врабчаря кимна с топлотата на човек, вещ в занаята, и попита:
— Стъкло поправял ли си?
— Да, но е мудна работа, неприятна — въздъхна Елша. — Толкова дребни късчета, докато ги събереш и наместиш…
— Но някоя голяма дупка в копитото на добиче е още по-лошо — рече Ястреба и двамата продължиха да обсъждат кърпенето и знахарството още малко, преди Елша да се върне към разказа си.
И тъй, той беше станал кърпач, заклинател със скромна практика и прочул се с дарбата си само сред местните хора. Когато бил трийсетгодишен, отишъл в главния град на острова, Меони, с арфиста, който трябвало да свири там на сватба. В къщата, където се настанили, го потърсила една жена. Млада жена, не се учила за вещица; но му казала, че имала дарба, същата като неговата, и поискала той да й стане учител. Макар нито дума да не знаела от Древната реч, можела да оправи строшено гърне и да съедини скъсано въже само с няколко движения на ръцете и с песен без думи, която мълвяла тихо, а също така лекувала счупени крайници на хора и животни, нещо, което Елша дори не се осмелявал да опита.
Тъй че вместо той да я учи, двамата събрали уменията си и се учили един друг на много повече неща, отколкото всеки от тях знаел дотогава. Тя дошла с него в Елини и заживяла с майката на Елша, Къпина, която я научила на най-различни прояви и начини да впечатли клиентите си, макар не толкова на същинско знание. Лилия било името й; и Лилия и Елша се трудили заедно там и по всички околни градчета, и печелили слава и име.
— А аз взех, че я обикнах — каза Елша. Гласът му се бе променил, откакто заговори за нея, загубил беше своята колебливост, станал бе по-настойчив и звучен. — Косата й беше тъмна, но червено злато сякаш проблясваше в нея.
Нямало как да скрие любовта си от нея, а тя го разбрала и му отвърнала. Казала, че й е все едно дали вече е вещица, или не е; казала, че двамата били родени, за да са заедно, в работата си и в живота си; обичала го и била готова да се омъжи за него.
И тъй, те се оженили, и живели много щастливо, цяла година и още половин отгоре.
— Всичко беше добре, докато не дойде ред да се роди детето — каза Елша. — Но то се забави, а после закъсня много. Бабите се помъчиха да предизвикат раждането му с билки и заклинания, но детето сякаш не искаше да й позволи да го роди. Не искаше да се отдели от нея. Не искаше да се роди. И не се роди. Отнесе я със себе си.
След малко отрони:
— Голяма радост преживяхме.
— Разбирам.
— И също толкова голяма беше скръбта ми.
Старецът кимна.
— Можах да го понеса — каза Елша. — Знаете как е. Не виждах много смисъл да живея повече, но можах да го понеса.
— Да.
— Но през зимата, два месеца след смъртта й… Споходи ме сън. Тя беше в съня.
— Разкажи го.
— Стоях на склона на хълм. По билото на хълма и надолу имаше стена, ниска, като синора между две пасища. Тя стоеше срещу мен, отвъд стената, от долната страна. Там беше по-тъмно.
Ястреба кимна. Лицето му се бе вкочанило.
— Викаше ме. Чух как гласът й произнася името ми и отидох при нея. Знаех, че е мъртва, знаех го в съня си, но го направих с радост. Не можех да я видя ясно и отидох, за да я видя, да съм с нея. А тя се протегна през стената. Не беше по-висока от гърдите ми. Бях помислил, че може би е довела със себе си детето, но не беше. Протегна ръцете си към мен, и аз протегнах своите, и се хванахме за ръце.
— Докоснахте ли се?
— Исках да отида при нея, но не можех да премина стената. Краката ми отказваха да се движат. Опитах се да я придърпам към себе си и тя искаше да дойде, или поне така ми се стори, но между нас беше стената. Не можехме да я преодолеем. И така, тя се наведе към мен и ме целуна по устата, и изрече името ми. И ми каза: „Избави ме!“
Той въздъхна и продължи:
— Помислих, че ако я нарека с истинското й име, може би ще мога да я избавя, да я придърпам през стената, и казах: „Ела с мен, Меври!“ Но тя отвърна: „Това не е името ми, Хара, това вече не е името ми.“ И пусна ръцете ми, макар че се опитвах да я задържа. И извика: „Избави ме, Хара!“ Но вече слизаше надолу в мрака. А беше пълен мрак, надолу по онзи склон отвъд стената. Виках името й, и прозвището й, зовях я с всички скъпи имена, с които я бях наричал, но тя си отиваше. И тогава се събудих.
Ястреба се взря, дълго и проницателно, в госта си.
— Ти ми каза истинското си име, Хара.
Елша го погледна леко стъписан, после вдиша дълбоко два пъти, но вдигна очи, тъжни, но и пълни с решимост.
— Та на кого другиго бих могъл да го доверя?
Ястреба му благодари мрачно.
— Ще се постарая да заслужа доверието ти. Кажи ми, знаеш ли какво е онова място… онази стена?
— Тогава не го знаех. Вече знам, че вие сте я преминали.
— Да. Бил съм на онзи хълм. И преминах стената, със силата и изкуството, които притежавах тогава. И съм слизал в градовете на мъртвите, и съм говорил с хора, които съм познавал като живи, а те понякога са ми отвръщали. Но Хара, ти си първият човек, за когото съм чувал от всички велики магьосници в древните оказания на Роук или на Палн, или на Енладите, който някога е докосвал, който е целувал някога своята любима през стената.
Елша седеше, свел глава и стиснал ръце на коленете си.
— Ще ми кажеш ли: какво беше докосването й? Топли ли бяха дланите й? Беше ли тя като студен въздух и сянка, или като жива жена? Прости ми за тези въпроси.
— Бих искал да им отговоря, господарю. На Роук Призовникът ме попита същото. Но не мога да отговоря вярно. Копнежът ми бе толкова голям, толкова го исках — възможно е да съм искал да е като приживе. Но не знам. Насън не всички неща са ясни.
— Насън, да. Но никога не бях чувал човек да иде до онази стена насън. Това е място, до което един чародей може да се опита да стигне, ако потрябва, ако е научил пътя и притежава нужната сила. Ала без знанието и без силата само един умиращ може да…
И веднага млъкна, спомнил си съня от предната нощ.
— Взех го за сън — каза Елша. — Безпокоеше ме, ала ми беше скъп. Беше като брана, разровила пръстта на сърцето ми, но се бях вкопчил в тази болка, не я изпусках. Исках я. Надявах се да го сънувам отново.
— Сънува ли го?
— Да. Сънувах го отново.
Очите му се зареяха невиждащи към сините дълбини на въздуха и океана на запад. Ниско и смътно, отвъд спокойната морска шир се простираха огрените от слънцето хълмове на Камебер. Зад тях ярките слънчеви лъчи се кършеха в северното рамо на планината.
— Беше девет дни след първия сън. Бях на същото място, но високо на хълма. Видях долу стената, пресичаща склона. И затичах надолу по хълма, виках я, сигурен бях, че ще я видя. Там имаше някой. Но щом приближих, видях, че не беше Лилия. Беше мъж и се беше изгърбил над стената, сякаш я поправяше. Казах му: „Тя къде е? Къде е Лилия?“ Той не ми отвърна, нито ме погледна. Видях какво прави. Мъчеше се не да оправи стената, а да я събори, дърпаше с пръсти един голям камък. Камъкът не помръдваше и той каза: „Помогни ми, Хара!“ Тогава видях, че е учителят ми, Олуша, онзи, който ме назова. Напъваше се и теглеше камъка с пръсти, и повтаряше името ми, и казваше: „Помогни ми, избави ме“. А после се изправи и се протегна към мен през стената, също като нея, и хвана ръката ми. Но неговата ръка пареше — от огън или от мраз, не знам, но допирът му така ме опари, че се дръпнах назад, и болката и страхът от нея ме събуди от съня.
Докато говореше, протегна ръка и показа тъмното петно на нея, като от стар оток. После промълви:
— Тогава се научих да не се оставям да ме докосват.
Гед погледна устата на Елша. На устните му също се виждаха тъмни петна.
— Хара, бил си в смъртна опасност — промълви той, също така тихо.
— Има още.
Елша се насили да надмогне мълчанието и продължи разказа си.
На следващата нощ, когато отново заспал, той се озовал на същия сумрачен хълм и видял стената, спускаща се от билото по склона. Заслизал към нея с надеждата да завари там жена си.
— Не ме интересуваше дали тя ще може да я премине, дали аз ще мога, стига само да мога да я видя и да поговоря с нея.
Но и да била там, не можал да я види между всички останали: защото щом приближил до стената, видял цяла тълпа загърнати в сянка хора от другата страна, някои ясни, а други — смътни, някои като че ли познавал, а други — не познавал, и всички запротягали ръце към него, щом приближил, и започнали да го зоват по име: „Хара! Вземи ни със себе си! Хара, избави ни!“
— Ужасно е човек да чуе истинското си име от устата на непознати — отрони Елша. — Ужасно е да го изрекат мъртъвци.
Понечил да се обърне и да се изкатери обратно към билото, далече от стената; ала краката му били просмукани от ужасната немощ на съня и отказвали да го понесат. Паднал на колене, за да не бъде притеглен надолу към стената, и завикал за помощ, въпреки че нямало кой да му помогне; и така се събудил, в ужас.
Оттогава всяка нощ, в която заспивал дълбоко, се озовавал все на онзи хълм, в сухата сива трева над стената, а мъртвите се тълпели, загърнати в сянка под нея, плачели и го умолявали, и го зовели по име.
— Събуждах се — каза той — и се намирах в стаята си. Не съм там, на онзи склон. Но знам, че те са там. А имам нужда от сън. Често пъти се опитвам да се разсъня и да си отспя денем, когато мога, но накрая все трябва да заспя. И тогава отново съм там и те са там. И не мога да се кача на хълма. Тръгна ли, все е надолу, към стената. Понякога мога да им обърна гръб, но в такива случаи ми се струва, че чувам сред гласовете им гласа на Лилия, как плаче и ме вика. И се обръщам да я видя. А те протягат ръце към мен.
Сведе поглед към ръцете си, стиснати в скута.
— Какво да правя?
Ястреба не отвърна нищо.
След дълго мълчание Елша заговори отново:
— Арфистът, за когото ви казах, ми беше добър приятел. След време той забеляза, че нещо не е наред, и като му казах, че не мога да спя заради страха си от сънищата с мъртвите, той ме напъти и ми помогна да взема кораб до Еа, да поговоря с един тамошен стар магьосник, човек, обучавал се в Школата на Роук. Щом чу какви са сънищата ми, той веднага ми каза, че трябва да отида на Роук.
— Как се казва?
— Берил. Служи на принца на Еа, който е Владетел на острова Таон.
Старецът кимна.
— Каза, че самият той не може да ми помогне, но думите му бяха като злато за корабовладелеца. Така аз отново тръгнах по море. Пътят беше дълъг, покрай бреговете на Хавнър и после надолу по Вътрешното море. Мислех, че може би като съм по вода, далече от Таон, все по-далече, ще оставя съня зад себе си. Чародеят нарече мястото в съня ми „сухата земя“ и мислех, че може би се отдалечавам от него, като тръгна по морето. Но всяка нощ се озовавах отново там, на онзи склон. И с времето започна да се случва повече от един път на нощ. По два, по три пъти, или щом затворех очи, се оказвах на хълма, а стената — под мен, и гласовете ме викат. Затова съм като човек, полудял от болка от рана, който може да намери покой едва като заспи, но сънят е изтезанието ми, с болката и скръбта по окаяните мъртви, струпани зад стената, и със страха ми от тях.
Скоро моряците започнали да го отбягват, каза той, нощем, защото викал и ги будел с окаяните си събуждания, а денем — защото мислели, че над него тегне някакво проклятие или пък някой гебет се е вселил в него.
— И никакво облекчение на Роук?
— В Дъбравата. — Лицето на Елша се проясни, щом изрече „Дъбравата“.
За миг лицето на Ястреба също просветна.
— Повелителят на шарките ме отведе там, под онези дървета, и можах да спя. Можех да спя дори нощем. И денем, макар слънцето да грееше над мен — беше като вчера, следобеда, тук — щом топлината на слънцето е над мен и червенината му прозира през клепачите ми, не се боя от съня. Но в Дъбравата нямаше никакъв страх и можех отново да заобичам нощта.
— Кажи ми как беше, като отиде на Роук.
Макар и затруднен от умората, болката и страха, Елша притежаваше красноречието на хората от своя остров; а това, което премълча от боязън, че ще се разпростре твърде дълго или че ще разкаже на Великия маг неща, които той вече знае, слушателят му можеше да си представи съвсем добре — помнеше го от деня, в който сам той за първи път бе стъпил на Острова на мъдрите, като петнайсетгодишно момче.
Когато Елша слязъл от кораба на пристана на градчето Туил, един от моряците начертал на борда руната на Затворената врата, за да не може да се върне. Елша го забелязал, но решил, че морякът си има сериозна причина. Самият той се чувствал белязан от лоша поличба; чувствал, че носи в себе си мрак. Това го направило по-боязлив, отколкото бездруго щял да бъде в един странен град. А Туил се оказал много странен град.
— Улиците те водят все накъдето не искаш — подхвърли Ястреба.
— Тъй е, господарю!… Простете, но езикът ми се покорява на сърцето, не на вас…
— Няма нищо. Свикнал бях. Мога да стана отново Козия господар, ако това ще те улесни. Продължавай.
Подведен от хората, до които се допитвал, или неразбрал посоките, Елша обикалял из малкия хълмист лабиринт на градчето Туил и Школата все оставала пред очите му, а все не можел да стигне до нея. Най-сетне, отчаян, застанал пред една проста дървена врата, в гола стена сред безлюден площад. Погледал я известно време и познал, че тъкмо това е стената, до която се опитвал да се добере. Почукал и вратата му отворил мъж с благо лице и кротки очи.
Елша бил готов да каже, че го е изпратил магьосникът Берил от Еа с послание до Повелителя на шарките, но не му оставили възможност да заговори. Вратарят го огледал за миг и казал спокойно:
— Не можеш да ги вкараш в този дом, приятелю.
Елша не попитал кои са тези, дето не можел да ги вкара със себе си. Знаел го. През всичките изминали нощи почти не бил спал, вкопчвал се отчаяно в съня и се будел в ужас, задрямвал понякога денем, виждал сухата трева, спускаща се надолу през огряната от слънцето корабна палуба, каменната стена пряко морските вълни. А щом се събуждал, сънят оставал в него, с него и около него — забулен, и той винаги чувал — смътно и през всичките шумове на вятъра и морето — гласовете, викащи името му. Вече не знаел буден ли е, или заспал. Бил полудял от болка, страх и умора.
— Задръжте ги отвън — примолил се той, — и ме пуснете, милост имайте, пуснете ме вътре!
— Изчакай тук — рекъл му мъжът, също тъй кротко като преди. — Има пейка. — Посочил му я. И затворил вратата.
Елша отишъл и седнал на каменната скамейка. Това го помнеше, както и че някакви момчета, около петнайсетгодишни, минали покрай него и го изгледали с любопитство, преди да минат през същата врата, но от онова, което станало после, помнеше само откъслеци.
Вратарят се върнал с един младеж, с тоягата и наметалото на магьосник на Роук. Сетне Елша се озовал в някаква стая, за която разбрал, че е в къща за гости. Там дошъл Повелителят Призовник и се опитал да поговори с него. Но Елша вече не можел да говори. Между съня и будността, между огряната от слънцето стая и здрача на сивия хълм, между гласа на говорещия му Призовник и онези гласове, които го викали през стената, не можел да мисли, нито да се движи в живия свят. Но в сумрачния свят, където го зовели гласовете, сторило му се, че ще е лесно да направи онези няколко стъпки до стената и да се остави протягащите се ръце да го хванат и задържат. Помислил си, ако е един от тях, да им се остави тогава и да се свърши.
И както помнеше, тогава светлата стая съвсем изчезнала и той се намирал на сивия хълм. Но с него стоял Призовникът на Роук: едър, плещест, мургав мъж с грамаден жезъл от тисово дърво, който блещукал в сумрака.
Гласовете били заглъхнали. Хората, стълпилите се зад стената човешки фигури, ги нямало. Успял да чуе само някакво далечно шумолене и някакви хлипове, докато се спускали надолу в мрака, отдалечавали се.
Призовникът пристъпил до стената и опрял ръце на нея.
Тук-там камъните се били разхлабили. Няколко били паднали и лежали в сухата трева. Елша почувствал, че трябва да ги вдигне и да ги върне на мястото им, да закърпи стената, но не го направил.
Призовникът се обърнал към него и попитал:
— Кой те доведе тук?
— Жена ми, Меври.
— Призови я тук.
Елша онемял. Най-сетне успял да отвори уста, но изрекъл не истинското име на жена си, а прозвището й, името, с което я наричал приживе. Казал го високо.
— Лилия…
Звукът бил не като бяло цвете, а като камъче, изтъркаляло се в прахта.
Последвала тишина. Малки, неподвижни звезди светели в черното небе. Елша никога дотогава не бил поглеждал към небето на това място. Не можал да познае звездите.
— Меври! — казал Призовникът и плътният му, дълбок глас изредил няколко слова от Древната реч. Елша усетил как дъхът му излязъл и едва можел да стои на крака. Но никакъв шум не последвал по дългия полегат склон, водещ към непрогледната, безформена тъма.
После имало някакво движение, нещо по-леко, изкачвало се бавно по хълма, бавно се приближавало. Елша поклатил глава, с боязън и копнеж, и промълвил:
— О, скъпа моя, любов моя.
Ала фигурата, която се приближила, била твърде дребна, за да е Лилия. Видял, че е някакво дете, около дванадесетгодишно, но дали било момиче, или момче — не можал да разбере. То не обърнало внимание нито на него, нито на Призовника, и дори не погледнало над стената, а седнало точно под нея. Когато Елша пристъпил до стената и надникнал, видял, че детето тегли и дърпа камъните, и се мъчи да разхлаби ту един, ту друг.
Призовникът зашепнал на Древната реч. Детето погледнало безразлично нагоре и продължило да дърпа камъните с малките си пръстчета, в които сякаш нямало капка сила.
Толкова ужасно било, че Елша извърнал глава; опитал се само да се обърне, а след това не можеше да си спомни нищо, докато не се събудил в слънчевата стая, в леглото, немощен, със замаяна глава и премръзнал.
Някакви хора се грижели за него: сдържаната усмихната жена, която поддържала къщата за гости, и един тъмнокож набит стар мъж, когото Вратарят довел. Елша го взел за някой знахар-заклинател. Чак след като го видял с тоягата му от маслиново дърво, разбрал, че това е Билкарят, Повелителят на знахарството в Школата на Роук.
Присъствието му донесло утеха и той успял да дари Елша със сън. Сварил чай и накарал Елша да го изпие, запалил някаква билка, която горяла бавно с миризма като на черната земя под боровете, седнал край постелята му и подхванал протяжна, тиха песен.
— Но аз не бива да заспивам — възразил Елша и усетил как сънят го залива като тъмен прилив. Лечителят положил топлата си длан върху ръката на Елша. Тогава го обзел покой и Елша се унесъл в сън, без да се бои. Докато ръката на лечителя била върху неговата или на рамото му, го пазела от тъмния склон и от каменната стена.
Събудил се, за да хапне малко, и скоро Билкарят отново дошъл с хладкия блудкав чай и миришещия на земя пушек, и монотонния, немелодичен напев, и допира на ръката; и Елша можал да си отдъхне.
Лечителят бил зает по цял ден в Школата, така че можел да го навестява само по няколко часа нощем. Елша си починал достатъчно за три нощи, за да може да хапне, да се поразходи из градчето през деня и да мисли и говори свързано. На четвъртата заран в стаята му дошли тримата Повелители — Билкарят, Вратарят и Призовникът.
Елша се поклонил на Призовника със страх и почти с недоверие в душата си. Билкарят също бил велик магьосник, ала неговото изкуство не било много по-различно от занаята на Елша, тъй че между тях съществувало известно разбирателство; към това се добавяла и благодатта от ръката му. Призовникът обаче се занимавал не с телесни неща, а с духа, с ума и волята човешка, с призраци и със значения. Тайнствено било неговото изкуство, опасно, изпълнено с риск и заплаха. А и той бил там с Елша, безтелесно, на границата при стената. С него се върнали мракът и страхът.
Изпървом никой от тримата магьосници не казвал нищо. Ако имало нещо общо между тях, то било неимоверната им способност да пазят мълчание.
Ето защо проговорил Елша, опитал се да обясни какво му е на сърцето, защото нищо друго нямало да мине.
— Ако съм сторил нещо грешно, което ме е отвело до онова място, или е довело там жена ми или другите души, ако мога да го поправя или да залича каквото съм сторил, ще го направя. Но не знам какво е.
— Нито какво си — рекъл Призовникът.
Елша онемял.
— Малцина от нас знаят кои са или какво са — рекъл Вратарят. — Само бегъл поглед.
— Разкажи ни как за пръв път се озова при каменната стена — подканил го Призовникът.
И Елша им разказал.
Магьосниците го изслушали мълчаливо и след като свършил, дълго не проговорили нищо. После Призовникът запитал:
— Помислял ли си какво означава да преминеш онази стена?
— Знаех, че няма да мога да се върна.
— Само магьосници могат приживе да минат през стената, и то при превелика нужда. Билкарят може да отиде с някой страдалец чак до стената, но ако болният я премине, той го оставя.
Призовникът беше толкова висок, едър и мургав, че напомняше на Елша за мечка.
— Моето изкуство на Призоваването ни дава власт да повикаме мъртъвци през стената, за много малко, за миг, ако е много необходимо. Самият аз се съмнявам, че може да съществува каквато и да било нужда, която да оправдае нарушаването на закона и равновесието на света. Никога не съм правил това заклинание. Нито съм прехвърлял стената. Великият маг го стори, и кралят с него, за да изцерят раната в света, нанесена от чародея Коб.
— А когато Великият маг не се върна, Торион, тогавашният Призовник, слезе в сухата земя, за да го подири — каза Билкарят. — И се върна, но променен.
— Не е нужно да говорим за това — каза едрият мъж.
— А може би трябва — възрази Билкарят. — Може би Елша трябва да го знае. Торион се предовери на своята сила, според мен. Твърде дълго се задържа там. Въобрази си, че може сам да се призове обратно в живота, ала когато се върна, беше само умението му, силата му, амбицията му — волята за живот, която не дава живот. Все пак ние му повярвахме, защото го бяхме обичали. А той ни погълна. Докато не го унищожи Ириан.
Далече от Роук, на остров Гонт, слушателят на Елша го прекъсна и попита:
— Кой?
— Ириан, така каза.
— Чувал ли си това име преди?
— Не, господарю.
— Аз също. — След пауза Ястреба продължи, сякаш с неохота. — Но виж, Торион го видях там. В сухата земя, където бе рискувал да слезе, за да ме потърси. Натъжих се, като го видях там. Казах му, че би могъл да се върне през стената. — Лицето му помръкна. — Не беше редно да го кажа. Всичко, което се каже между живи и мъртви, е лошо. Но аз също го обичах.
Поседяха мълчаливо. После Ястреба стана, разкърши рамене и разтри бедрата си. Двамата повървяха из двора, да се по-разтъпчат. Елша пи вода от кладенеца. Ястреба донесе лизгар и нова дръжка за него, залови се да оглади с нож дъбовия сап и да подостри единия му край, за да влезе в дупката.
— Продължавай, Елша — подкани го той и Елша отново подхвана разказа си.
Двамата майстори помълчали, след като Билкарят разказал за Торион. Елша се осмелил да ги попита за нещо, което му се въртяло в ума: как покойниците отиват до онази стена и как магьосниците стигат там.
Призовникът му отвърнал кратко:
— Това е пътуване на духа.
Старият лечител бил по-разсъдлив.
— Стената я преминаваме не в плътта си, тъй като тялото на покойника остава тук. И ако някой магьосник отиде там във видението си, то спящото му тяло си остава тук, живо. Ето защо ние наричаме този пътник… наричаме това, което извършва пътуването от тялото, „душата“, „духът“.
— Но жена ми хвана ръката ми — каза Елша. Не можеше да им повтори, че го е целунала. — Усетих допира й.
— Така ти се е сторило — каза Призовникът.
— Ако са се докоснали телесно, ако е създадена връзка — заговори Билкарят на Призовника, — дали не е възможно тъкмо заради това другите мъртви да могат да идват при него, да го викат и дори да го докосват?
— Точно затова трябва да им се съпротивлява — каза Призовникът и погледна Елша. Очите му бяха малки, огнени.
Елша почувства думите му като обвинение, несправедливо при това.
— Мъча се да им се съпротивлявам, господарю. Опитвал съм се. Но те са толкова много — и тя е с тях — и страдат, молят ме да ги избавя.
— Не може да страдат — каза Призовникът. — Смъртта слага край на всички страдания.
— А може би сянката на болката е болка — рече Билкарят. — В онази земя има планини, наричат се Болка.
До този момент Вратарят почти не беше проговарял. Сега заговори, с кротък и спокоен глас.
— Елша е кърпач, а не разрушител. Не мисля, че той може да разруши тази връзка.
— Щом той я е направил, той може да я разруши — заяви Призовникът.
— А той ли я е направил?
— Не владея такова изкуство, милорд — каза Елша, толкова уплашен от думите им, че гласът му прозвуча сърдито.
— Тогава аз трябва да ида при тях — каза Призовникът.
— Не, приятелю — поклати глава Вратарят, а Билкарят добави:
— Ти — най-малко от всички ни.
— Но това е мое изкуство.
— И наше.
— Тогава кой?
Вратарят рече:
— Изглежда, водачът ни е Елша. Дойде при нас за помощ, но може би той може да ни помогне. Да отидем всички с него, във видението му… до стената, ако не отвъд нея.
Тъй че същата нощ, когато в късна доба и със страх Елша се оставил сънят да го завладее и се озовал на сивия хълм, другите били с него: Билкарят, с топлината от близостта му в околния мраз; Вратарят, неуловим и сребрист като звездна светлина; и грамадният Призовник, мечката, с мрачната й сила.
Този път стояха не там, където хълмът се спускаше в тъмното, а на близкия склон, с лица нагоре към върха. Стената на това място минаваше по билото на хълма и беше ниска, малко по-висока от коляно. Небето над нея с малкото дребни звезди бе съвършено черно.
Нищо не се движеше.
„Ще е трудно да се върви нагоре към стената“ — помисли Елша. Досега тя винаги се беше намирала под него.
Но ако можеше да стигне до нея, навярно Лилия щеше да е там, както я беше видял първия път. Навярно щеше да може да я хване за ръката, а магьосниците да му помогнат да си я върне. Или той да прекрачи стената там, където беше толкова ниска, и да иде при нея.
И той закрачи нагоре по склона. Лесно беше, без никакво усилие, ето, че почти стигна.
— Хара!
Дълбокият глас на Призовника го притегли назад като клуп на врата, като дръпната каишка. Той се олюля, залитна още една крачка напред, почти до стената, падна на колене и протегна ръце към камъните. Викаше: „Спасете ме!“, но на кого? На магьосниците или на сенките отвъд стената?
После нечии ръце го подхванаха за раменете, живи ръце, силни и топли, и той се намираше в стаята си, с ръцете на лечителя наистина на раменете му, и призрачно бяла светлина наоколо. И в стаята с него бяха четирима мъже, а не трима.
Старият Билкар приседна на леглото до него и се постара да го утеши, защото се мяташе, трепереше и хлипаше. „Не мога“, хлипаше Елша, но още не знаеше на магьосниците ли говори, или на мъртвите.
Когато страхът и болката понамаляха, той се почувства непоносимо уморен и погледна почти безчувствено човека, който бе влязъл в стаята. Очите му имаха цвета на лед, косата и кожата му бяха бели. „Далече от Севера, от Енвас или Бересвек“ — помисли си Елша.
Та този новодошъл попита магьосниците:
— Какво правите, приятели мои?
— Рискове поемаме, Азвер — отвърна му Билкарят.
— Беда при границата, Пазителю на шарките — рече Призовникът.
Елша веднага усети почитта, която изпитваха към този човек, облекчението им, че е тук, докато му разказваха накратко каква е бедата.
— Ако дойде с мен, ще го пуснете ли? — попита ги Пазителят на шарките, след като свършиха, и се обърна към Елша. — В Горската обител няма защо да се боиш от сънищата си. А така и ние няма да се боим от сънищата ти.
Всички се съгласиха. Пазителят на шарките кимна и изчезна. Нямаше го.
Изобщо не беше стъпвал при тях. Беше само изпратен образ. За първи път Елша бе видял изявата на великата мощ на тези майстори и тя сигурно щеше да го изплаши, ако вече не бе изпитал достатъчно удивление и страх.
Той тръгна след Вратаря навън в нощта, по улиците, покрай стената на Школата, през нивята в подножието на един висок закръглен хълм и покрай някакъв поток, тихо напяващ водната си песен между смрачените брегове. Пред тях се издигаше висок лес, с дървета, увенчани със сива звездна светлина.
Повелителят на шарките излезе на пътеката да ги посрещне. Изглеждаше също като в стаята. Двамата с Вратаря си поговориха малко, а сетне Елша навлезе с Пазителя на шарките в Дъбравата.
— Дърветата там са тъмни — каза Елша на Ястреба, — но под тях не е тъмно. Има светлина… светлик някакъв.
Слушателят му кимна, леко усмихнат.
— Още щом пристъпих там, разбрах, че ще мога да спя. Почувствах се, сякаш съм спал през цялото време, в кошмарен сън, а сега, тук, вече съм истински буден: така че можех да заспя истински. Имаше едно място, където той ме отведе, сред корените на едно огромно дърво, меко от окапалите листа, и той ми каза, че мога да легна там. Направих го и веднага заспах. Не мога да ви опиша колко сладък бе този сън.
Обедното слънце печеше силно. Влязоха вътре и домакинът извади хляб, сирене и парче сушено месо. Докато похапваха, Елша се огледа. Къщата имаше само една продълговата стая, с малката ниша на западната стена, но беше голяма и просторна, съградена здраво, с широки дъски и дебели греди, с лъскав под и дълбоко каменно огнище.
— Благородна къща — каза Елша.
— Стара е. Наричат я къщата на Стария маг. Не заради мен, нито заради майстора ми Айхал, който живееше тук, а заради неговия учител Хелет, с когото двамата укротили големия земетръс. Добра къща е.
Елша отново поспа малко под дърветата — слънчевите лъчи прозираха между шумолящите листа. Домакинът му също отдъхна, но не задълго; когато Елша се събуди, под дървото вече имаше пълна кошница с малки зрели сливи, а Ястреба се беше качил на пасището да оправи оградата. Елша се качи да му помогне, но работата беше свършена. Козите обаче отдавна ги нямаше.
— Виметата им пресъхнаха — замърмори недоволно Ястреба на връщане към къщата. — Друга работа си нямат, все гледат къде да съборят оградата и да се измъкнат. Само ме ядосват… Първото заклинание, което научих в живота си, беше да задържам козите да не скитосват. Леля ми ме научи. Вече ми е толкова от полза, колкото ако им запея любовна песен. Я да видя аз да не са влезли в зеленчуковата градина на вдовицата. Едва ли знаеш някое заклинание да ги накара да дойдат, нали?
Двете кафяви козички наистина бяха нападнали една леха със зеле в окрайнините на селцето. Елша повтори заклинанието, което му каза Ястреба:
Козите го изгледаха учудено и малко презрително, и леко се отдръпнаха. С повечко викане и с тояги успяха да ги изкарат от лехата със зелки на пътеката, а там Ястреба извади от джоба си шепа сливи и къде с придумване, къде с прилъгване, бавно поведе палавниците обратно към пасището.
— Стари са — рече той и залости вратата. — С една коза човек никога не знае докъде я е докарал.
А Елша си помисли, че и той не знае докъде я е докарал с домакина си, но си го премълча.
Когато пак седнаха под сянката, Ястреба заговори:
— Пазителят на шарките не е северняк. Той е карг. Като жена ми. Бил е воин на Карего-Ат. Единственият мъж, който знам да е идвал някога от онези земи на Роук. Каргите нямат магьосници. Отнасят се с недоверие и неприязън към всякакво чародейство. Но са съхранили повече знание за Древните сили на земята, отколкото притежаваме ние. Този човек, Азвер, като млад чул някаква приказка за Вечната обител и му хрумнало, че центърът на земните сили трябва да се намира там. Затова изоставил своите богове и родния си език и се добрал до Роук. Застана на прага ни и рече: „Научете ме да живея в онази гора!“ И ние го учехме, докато не почна той да ни учи… Така той стана Повелителят на шарките. Суров човек е, но можеш да му се довериш.
— Изобщо не ме плашеше — каза Елша. — С него ми беше леко. Водеше ме със себе си много навътре в гората.
Двамата помълчаха, замислени за поляните и пътечките в оная гора, за слънчевите лъчи и звездната светлина в листата й.
— Тя е сърцето на света — отрони Елша.
Ястреба погледна на изток, към склоновете на планината Гонт, потъмнели от дървета.
— Ще ида да походя там. В гората, да дойде есен.
А след малко каза:
— Я ми кажи, какъв съвет ти даде Пазителят на шарките и защо те прати тук при мен?
— Каза, господарю, че вие сте знаели повече за… за сухата земя от всеки друг жив човек и затова може би ще разберете какво означава, че душите идват така при мен и молят да ги избавя.
— Каза ли как според него се е стигнало до това?
— Да. Каза, че може би двамата с жена ми не сме знаели как да се разделим, знаели сме само как да се съединим. Че деянието не е мое, но може би е на двама ни, защото сме се привлекли един друг, както се привличат капките живак. Но Повелителят Призовник не се съгласи. Според него само някаква могъща магическа сила е могла да наруши световния ред. Тъй като старият ми учител Олуша също ме докосна през стената, Призовникът каза, че може би у него е имало някаква магическа сила, която е била скрита приживе, но сега се е проявила.
Ястреба помисли малко.
— Когато живеех на Роук — заговори той, — сигурно щях да го схвана по същия начин като Призовника. Там не познавах друга по-могъща сила от това, което наричаме магия. Дори Древните сили на земята, смятах… Ако Призовникът, когото си срещнал, е същият човек, за когото си мисля, той дойде на Роук още като момче. Старият ми приятел Веч от Ифиш го изпрати да се учи при нас. И си остана там. В това е разликата между него и Азвер, Пазителя на шарките. Азвер е живял, докато порасте като син на воин, самият той е бил воин, сред мъже и жени, в житейската гмеж. Неща, от които стените на Школата пазят, той ги познава в плът и кръв. Той знае, че мъжете и жените обичат, любят се, женят се… След като поживях тези петнайсет години извън стените, склонен съм да мисля, че Азвер може би е хванал по-вярната диря. Връзката между теб и жена ти е по-силна от разделението между живот и смърт.
Елша се поколеба.
— Помислял съм, че може да е така. Но ми се струва… безсрамно да го мисля. Обичахме се много повече, отколкото биха могли да изразят тези думи, но нима любовта ни е била по-голяма от тази на всички преди нас? Нима е била по-голяма от тази на Моред и Елфаран?
— Може би не по-малка.
— Възможно ли е?
Ястреба го погледна мълчаливо, сякаш го поздравяваше за нещо, и му отвърна толкова грижовно, че Елша се почувства поласкан.
— Ами — заговори той бавно, — понякога съществува страст, която избуява, но скоро бива покосена от зла орис или от смърт. И тъй като свършва в цялата си прелест, точно нея възпяват арфистите и за нея разказват поетите: любовта, бремето на годините. Такава е била любовта на Младия крал и Елфаран. Такава е била вашата любов, Хара. Не е била по-голяма от тази на Моред, но нима неговата е била по-голяма от твоята?
Елша не отвърна нищо, умислен.
— В едно абсолютно нещо няма „по-малко“ и „по-голямо“ — каза Ястреба. — Всичко или нищо, казва истински обичащият, и това е самата истина. Любовта ми няма да умре, твърди той. Иска вечност. И с право. Как може да умре тя, след като е самият живот? Какво знаем за вечността освен беглия поглед, който получаваме, щом влезем в тази връзка?
Говореше тихо, но с жар и енергия; после отпусна гръб на облегалката и каза с нещо като усмивка:
— Всеки глупак или селяче пее за това, всяко момиче, което мечтае за любов, го знае. Но не е от нещата, които са познати на Повелителите на Роук. Пазителят на шарките може би го е знаел отпреди. Аз го научих късно. Много късно. Но не съвсем късно. — Погледна Елша, все още с предизвикателен пламък в очите. — Ти си го имал.
— Да. — Елша вдиша дълбоко. И добави: — Навярно са заедно, в тъмната земя. Моред и Елфаран.
— Не — отвърна му Ястреба с мрачна увереност.
— Но ако връзката е истинска, какво може да я прекъсне?
— Там няма любими.
— Какво са те тогава, какво правят там, в онази земя? Вие сте били там, преминали сте стената. Ходили сте и сте говорили с тях. Кажете ми!
— Ще ти кажа. — Но Ястреба дълго време не каза нищо. — Не обичам да мисля за това. — Потърка челото си и се намръщи. — Ти видя… Видял си онези звезди. Малки, жалки звезди, съвсем неподвижни. Няма луна. Няма изгрев… Има пътища, ако слезеш от хълма. Пътища и градове. На хълма има трева, мъртва трева, но по-надолу има само прах и камъни. Нищо не расте. Тъмни градове. Множеството на мъртъвците стои по улиците, или вървят по пътищата безкрай. Не говорят. Не се докосват. Никога не се докосват. — Гласът му беше глух и пресъхнал. — Там Моред би подминал Елфаран, без изобщо да извърне глава, а тя не би го погледнала… Там няма ново събиране, Хара. Няма връзка. Там майката не държи детето си.
— Но жена ми дойде при мен — промълви Елша, — тя ме извика по име, целуна ме по устата!
— Да. И тъй като вашата любов не е била по-голяма от всяка друга смъртна любов, и тъй като вие с нея не сте могъщи магьосници, чиято сила би могла да промени законите на живота и смъртта, следователно… следователно в това има нещо друго. Нещо става, нещо се променя. Макар да се случва чрез теб и на теб, ти си неговият инструмент, а не причината му.
Ястреба стана и закрачи до началото на пътеката покрай ръба на стръмнината, после — обратно до Елша. Беше настръхнал, почти трепереше от енергия като натегната пружина, като ястреб, готов да се спусне върху плячката си.
— Жена ти не ти ли каза, когато я нарече с истинското й име: „Това вече не е името ми?…“
— Да — прошепна Елша.
— Но как така? Ние, които имаме истински имена, ги запазваме, когато умрем; това, което се забравя, са прозвищата ни… Ето ти загадка, която си струва да се разбере… но доколкото го разбираме, едно истинско име е дума на Истинската реч. Точно затова само човек, притежаващ дарбата, може да разбере името на едно дете и да му го даде. А името обвързва съществото — живо или мъртво. Цялото изкуство на Призовника е в това… Но ето че когато повелителят е призовал жена ти да дойде с истинското й име, тя не е дошла при него. Ти си я назовал с прозвището й, Лилия, и тя е дошла при теб. Дойде ли при теб като при този, който я е познавал истински?
Той се взря пламенно в очите на Елша, и в същото време — сякаш виждаше повече от него. След малко продължи:
— Когато умря учителят ми Айхал, жена ми беше с него; и умирайки, той й казал: „Променено е, всичко е променено“. Гледал е през онази стена. Но от коя страна — не знам.
— А оттогава наистина имаше промени — крал на трона на Моред, и без Върховен маг на Роук. — Той вече не гледаше Елша. — Но и много, много повече. Сам видях как едно дете призова дракона Калесин, Най-древния: а Калесин дойде при нея и я нарече своя дъщеря, както я наричам аз. Какво означава това? Какво означава, че над островите на запад са виждали дракони? Кралят ни повика, изпрати кораб до пристанището на Гонт, помоли дъщеря ми Техану да отиде, за да се посъветва с нея за драконите. Някои се боят, че древният договор е нарушен и че драконите ще дойдат да палят поля и градове като по-рано, преди Ерет-Акбе да се срази с Орм Ембар. А сега, на границата между живот и смърт, една душа отхвърля връзката с името си… Не го разбирам. Знам само, че нещата се променят. Всичко се променя.
Нямаше страх в гласа му. Само пламенна възбуда.
Елша не можеше да я сподели. Твърде много беше изгубил и твърде изнурен беше от борбата си срещу сили, които не можеше да овладее или дори да проумее. Но тази храброст укрепи сърцето му.
— Дано да се промени за добро, господарю.
— Дано — отвърна старецът. — Но промяна трябва да има.
Щом позахладня, Ястреба каза, че трябвало да слезе до селото. Носеше кошница, пълна със сливи, и една по-малка в нея, пълна с яйца.
Елша тръгна с него и по пътя се разговориха. Когато разбра, че Ястреба разменя плодове, яйца и други продукти от малкото си стопанство за ечемик и пшеничено брашно, че дървата за огрев се събират търпеливо из гората, че това, че козите му не дават мляко, означава, че трябва да пести сиренето от предната година, за да му стигне, Елша се смая: как бе възможно Върховният маг на Землемория да преживява от скромния труд на двете си голи ръце? Нима собствените му хора не го почитаха?
Като слязоха в селото, видя как жените затварят вратите си, щом видеха стареца да идва. Продавачът, който взе яйцата и сливите, надраска теглото на дървения си рабош, без дума да продума, намусен и свел очи. Ястреба му проговори учтиво:
— Е, добър ти ден, Иди. — Но отговор не получи.
— Господарю — попита Елша на връщане към дома. — Те знаят ли кой сте?
— Не — отвърна някогашният Велик маг и го изгледа накриво. — И да.
— Но… — Елша не знаеше как да изрази възмущението си.
— Знаят, че нямам сила в чародейството, но че около мен има нещо нечисто. Знаят, че живея с чужденка, каргийка. Знаят, че момичето, което наричаме своя дъщеря, е нещо като вещица, но по-лошо, защото лицето и ръката й са обгорени от огън и защото тя самата е изгорила Владетеля на Ри Алби, или го е бутнала от някаква скала, или го е убила със злия си поглед — версиите са различни. Но почитат къщата, в която живеем, защото е къщата на Айхал и на Хелет, а мъртвите магьосници са добри магьосници… Ти си градски човек, Елша, от остров от кралството на Моред. Едно село на Гонт е друго нещо.
— Но защо стоите тук, господарю? Кралят със сигурност би ви оказал подобаваща почит…
— Не ми трябва почит — рязко отвърна старецът и Елша съвсем се умълча.
Продължиха нагоре. Щом наближиха къщата, съградена на ръба на канарите, той проговори отново.
— Това е орловото ми гнездо.
Пиха по чаша от червеното вино за вечеря, после — още по една, седнали да погледат залеза. Не говореха много. Страхът от идващата нощ и от съня обземаше Елша.
— Не съм лечител — каза домакинът му, — но навярно мога да направя онова, което е направил Билкарят, за да можеш да поспиш.
Елша го погледна въпросително.
— Мислих по въпроса и ми се струва, че това, което те е опазило от онзи склон, не е било никакво заклинание, а просто допирът на жива ръка. Ако искаш, можем да опитаме.
Елша възрази, но Ястреба му каза:
— Аз все едно оставам буден повечето нощи.
И тъй, в онази нощ гостът си легна на едното легло в дъното на стаята, а домакинът седна до него, загледан в огъня, и задряма.
Поглеждаше и Елша, и видя как той най-сетне се унесе в сън; а скоро след това видя как се стряска насън и трепери. Протегна ръка и я сложи на рамото на Елша, който лежеше полуизвърнат на другата страна. Спящият се поразмърда, въздъхна, отпусна се и заспа отново.
Ястреба остана доволен, че може поне това да направи. „Почти като магьосник“ — помисли си язвително.
Не му се спеше; напрежението още не го напускаше. Замисли се за всичко, което му беше казал Елша, и за разговора им следобеда. Видя го как стои на пътеката до лехата със зеле и казва заклинанието на козите, и надменното козешко безразличие към безсилните думи. Спомни си как той самият често изричаше името на ястреба-врабчар, на блатния ястреб, на сивия орел, призоваваше ги да се спуснат при него от високото небе с шума на крилете, за да впият нокти в изпънатата му ръка и да го изгледат яростно, око срещу златно око… Нямаше го вече това. Можеше да се перчи, да нарича тази къща „орловото ми гнездо“, но криле нямаше.
Виж, Техану имаше. Виж, тя можеше да лети на драконови криле.
Огънят беше изтлял. Той придърпа плътно около себе си овчата кожа и отпусна глава на стената, задържайки ръката си върху кроткото, топло рамо на Елша. Харесваше му този човек и му беше жал за него.
Дано само да не забравеше да го помоли да закърпи зелената кана, утре.
Тревата до стената беше ниска, суха. Мъртва. Не полъхваше вятър да я разшуми.
Събуди се сепнат, почти се бе надигнал от стола и след миг на почуда отново сложи ръката си на рамото на Елша, стисна леко и прошепна:
— Хара! Отдръпни се, Хара.
Елша потръпна и се отпусна. Въздъхна отново, извърна се по очи и остана да лежи неподвижно.
Ястреба остана да седи с ръка на рамото на спящия. Как бе стигнал самият той дотам, до онзи каменен зид? Вече не притежаваше силата да отиде там. Нямаше как да намери пътя. Като в предишната нощ, сънят или видението на Елша, пътуването на душата на Елша го бе привлякло до границата на тъмната земя.
Вече се бе събудил напълно. Седеше зяпнал в сивкавия квадрат на прозореца, пълен със звезди.
Тревата под стената… Тя не растеше по-далече от подножието на хълма, където се сливаше със сумрачната, суха земя. Беше казал на Елша, че там долу има само прах, само скала. Видял беше онази черна прах и черни камъни. Мъртви речни корита, в които не течеше вода. Никакво живо същество. Нито една птица, нито една плашлива полска мишка, никакви блещукания или бръмчене на дребни насекоми, тези слънчеви създания. Само мъртвите, с техните празни очи и безмълвни лица.
Но нима птиците не умираха?
Мишка, мушица, коза — бяло-кафеникавата, с тънки копита, жълтооката нагла коза Сипи, любимката на Техану, която беше умряла предишната зима от старост — къде беше Сипи?
Не и в сухата земя, в тъмната земя. Беше мъртва, но я нямаше там. Беше там, където бе мястото й. В пръстта. В пръстта и в светлината, във вятъра, в отскока на водата от камъка, в жълтото око на слънцето.
Тогава защо, защо тогава…
Гледаше как Елша оправя каната. Тумбеста и тъмнозелена, тя беше любимият съд на Тенар; беше я донесла чак от Оукската ферма, преди години. По-предния ден му се беше изплъзнала от ръцете, докато я сваляше от лавицата. Беше събрал двете останали големи парчета и малките парченца с намерение да я залепи един ден, поне за хубост, въпреки че нямаше да върши повече работа. Всеки път, щом погледнеше парчетата, прибрани в една кошница, се вбесяваше от непохватността си.
Сега наблюдаваше очарован ръцете на Елша. Тънки, силни, ловки и не бързащи, те оформяха извивките на каната, потупваха, наместваха глинените парчета, притисваха и погалваха, палците сбираха и приплъзваха малките късчета по местата им, съединяваха ги, успокояваха ги. Докато се трудеше, той мърмореше тихо някакъв двусловен напев. Думите бяха от Древната реч — Гед го знаеше, но не разбираше значението им. Лицето на Елша беше ведро, нямаше ги доскорошния уплах и тъга: лице, така изцяло потопено във времето и задачата, че от него се излъчваше спокойствието на вечността.
Дланите му се отделиха от каната, разтвориха се от нея като разцъфващо цвете. И тя стоеше на дъбовата маса, цяла-целеничка.
Той я погледна с кротко задоволство.
Когато Гед му благодари, Елша отвърна:
— Не беше никак трудно. Ръбовете бяха много чисти. Добро изделие, и глината е добра. Калпавата работа се кърпи трудно.
— Хрумна ми как би могъл да спиш по-леко — каза Гед.
Елша се беше събудил още призори и беше станал, за да може домакинът му да си легне и да спи до пладне; но това явно не можеше да продължи дълго.
— Ела с мен — каза му старецът и двамата поеха по някаква пътека, която пресичаше козето пасище и после се виеше между хълмове, малки запустели ниви и врязани в голата земя части от гората. За Елша Гонт изглеждаше диво място, дрипаво и неподредено, а рошавият масив на планината все се мръщеше, извисил се над всичко.
— Хрумна ми — заговори Ястреба, докато вървяха, — че щом аз се справих толкова добре, колкото Повелителя Билкар, да те пазя от стената само като си сложа ръката върху теб, значи и други може да ти помогнат. Стига да нямаш възражения срещу животни.
— Животни ли?
— Виждаш ли — започна Ястреба, но не продължи, прекъснат от появата на някакво странно същество, тръгнало надолу по пътеката към тях. Цялото беше омотано в поли и шалове, от рошавата му коса във всички посоки стърчаха перца и носеше високи кожени ботуши.
— О Госинястъв, О Госинястъв! — завика то отдалече.
— Е, Пиренче, здрасти. Хайде, по-кротко — каза Ястреба.
Жената спря, поклати тяло, перцата по главата й се развяха и на лицето й разцъфтя широка усмивка.
— Знаеше тя, че идеш! — завика отново. — Направи оназ ястъвовата човка, ей тъй, с пвъстите, виж, ей тъй, и ми вика въъви, айде, с ъъката! Знаше, че идеш!
— Е, идвам.
— Да ни видиш?
— Да ви видя. Пиренче, това е господин Елша.
— Госинелша — повтори тя шепнешком и изведнъж притихна, за да включи Елша в съзнанието си. Присви се, помръкна и загледа стъпалата си.
Нямаше кожени ботуши. Краката й от коленете надолу бяха покрити с гладка кафява полузасъхнала кал. Полите й бяха повдигнати и затъкнати на коланчето на кръста.
— Пак си ловила жаби, нали, Пиренче?
Тя кимна разсеяно.
— Ида кажа на Лелчето! — Започна с шепот, свърши с рев, обърна се и хукна натам, откъдето беше дошла.
— Добра душа е — рече Ястреба. — Помагаше на жена ми. Сега живее с нашата вещица и й помага. Вярвам, няма да възразиш, че ще влезем в къща на вещица?
— Никога на света, господарю.
— Мнозина се дърпат. Благородници и простолюдие, магьосници и заклинатели.
— Жена ми Лилия беше вещица.
Ястреба сведе глава и повървя малко мълчаливо.
— Как е научила за дарбата си, Елша?
— Беше й вродена. Като дете накарала един откъснат клон да зарасте отново на дървото и другите деца започнали да й носят играчките си да ги поправя. Но когато баща й я виждал да го прави, я биел през ръцете. Семейството им било заможно. Уважавани личности — каза с безизразен глас Елша. — Не искали да позволят да общува с вещици. Можело да й попречи да се омъжи за почтен човек. Затова тя криела заниманията си от тях. А и вещиците от града не искали да имат нищо общо с нея, дори когато ги търсела да се учи от тях, защото се боели от баща й, нали разбирате. После някакъв богаташ започнал да я ухажва, защото беше красива, както ви казах, господарю. По-красива, отколкото мога да ви опиша. И баща й казал, че трябва да се омъжи. Същата нощ избягала. Живеела сама, скитала се няколко години. От време на време някоя вещица я прибирала, но се препитавала сама, с умението си.
— Таон не е голям остров.
— Баща й не искал да я търси. Казвал, че една вещица калайджийка не може да е негова дъщеря.
Ястреба отново сведе глава.
— После чула за теб и дошла при теб.
— Но тя ме научи повече, отколкото можех да я науча аз — отвърна искрено Елша. — Имаше голяма дарба.
— Вярвам ти.
Стигнаха до една малка къща или голяма колиба, скътана в долчинка, обрасла с лески и зановец, с коза на покрива, няколко чернопери кокошки с бели петънца, които се разбягаха с кудкудякане, и ленива овчарска кучка, която се надигна, помисли дали да излае, но взе, че премисли и замаха с опашка.
Ястреба отиде до ниската врата и се изгърби да надникне вътре.
— А, здравей, Лелче! — рече той. — Гост съм ти довел. Елша, човек на заклинанията, от остров Таон е. Занаятът му е кърпенето и е майстор, казвам ти. Преди малко го гледах как оправи зелената кана на Тенар, нали я знаеш — изтървах я като тромав стар тъпак оня ден и стана на парчета.
Влезе в колибата, Елша влезе след него. На един стол с възглавничка зад прага седеше старица — да може да гледа светлината навън. От рошавата й бяла коса стърчаха пера. Една пъстра кокошка се бе настанила в скута й. Тя се усмихна на Ястреба с омайваща благост и кимна учтиво на госта. Кокошката се стресна, изкудкудяка и избяга.
— Това е Мос — каза Ястреба. — Вещица с много умения, най-голямото от които е добротата.
Така, помисли си Елша, Върховният маг на Роук можеше да представи някой велик чародей на някоя велика владетелка. Поклони се. Старата жена сведе глава и се позасмя.
Махна широко с лявата си ръка и погледна питащо Ястреба.
— Тенар и Техану ли? Още са в Хавнър, с краля, доколкото знам. Сигурно добре си прекарват там, при ония хубави гледки, с големия град и палатите.
— Направих ни корони! — извика Пиренче и изскочи от пълната с ароматни миризми вътрешност на къщата. — Като крале и кралици. Видя ли? — Заопипва кокошите пера, щръкнали във всички посоки от буйната й коса. Леля Мос, сетила се и тя за странната си прическа, почна да скубе с лявата си ръка перата и направи гримаса.
— Короните са тежки — каза Ястреба, наведе се и леко заизмъква перата от рядката сива коса.
— Коя е кралицата, Госинястъв? — извика Пиренче. — Коя е кралицата? Банен е кралят, ма кралицата коя е?
— Крал Лебанен си няма кралица, Пиренче.
— Че що не? Трябва да има. Що няма?
— Може би си я търси?
— Ще се ожени за Техану! — изврещя радостно жената. — Даа!
Елша вида как лицето на Ястреба се промени, стегна се и стана на камък.
Но той каза само:
— Съмнявам се.
Вдигна перата, които беше измъкнал от косата на Мос, и ги погали леко.
— Дошъл съм за една услуга. Както винаги, лельо Мос.
Тя протегна здравата си ръка и хвана неговата с толкова нежност, че Елша се трогна до дъното на душата си.
— Искам да ми заемеш едно от паленцата си.
Мос се понатъжи. Пиренче, застанала до нея, гледаше глуповато, а после изведнъж викна:
— Палетата! Лельо Мос, палетата! Ама тях ги няма!
Старата кимна унило и тъжно погали грубата кафява ръка на Ястреба.
— Някой ги е поискал?
— Най-голямото излезе и сигурно е избягало в гората и някое животно го е убило, щото не се върна, а после старият Овньо дойде и рече, че му трябват овчарски кучета и щял да вземе и двете да ги обучи, и Лелчето му ги даде, щот’ гонеха пилетата, дето ги измъти Снежинка, и щот’ цялата къща отаковаха отвътре и отвън, тъй де.
— Е, Овньо доста работа ще си отвори, докато ги обучи — каза с усмивка Ястреба. — Радвам се, че ги е взел, но жалко, че ги няма, защото исках да заема едно за една-две нощи. Спяха на леглото ти, нали, Мос?
Тя кимна, все така натъжена. После лицето й леко просветна, тя кривна глава на една страна и измяука. Ястреба примига, но Пиренчето я разбра.
— О! Котетата! — извика тя. — Сивка си има две, а Черньо й уби едно, докато го спрем, но трябва да има още две-три тъдява, спят с Лелчето и с Биди повечето нощи, откак кученцата ги няма. Коте! Коте! Коте! Къде сте, пис-пис? — И след много суетня, дращене и късащо тъпанчетата мяукане в мрачината на къщата тя се появи с едно сиво котенце. — Ето едно! — извика тя и го хвърли на Ястреба. Той го хвана непохватно и то веднага го ухапа.
— Хайде, хайде кротко — заговори му той. — Успокой се. — Животинчето измяука и отново се опита да го ухапе. Мос му махна с ръка и той го положи в скута й. Тя бавно го погали с тежката си длан. То веднага се отпусна по коремче, изпъна се, вдигна очи към нея и измърка.
— Можеш ли да ми го заемеш за малко?
Старата вещица вдигна ръка от котето в царствен жест, който говореше ясно: твое е.
— Нашият майстор Елша има неспокойни сънища, нали разбираш, и си помислих, че ако си има животинче до себе си нощем, може пък да му помогне да спи спокойно.
Мос кимна мрачно, погледна Елша в очите, пъхна ръката си под котето и го вдигна към него. Елша го пое много предпазливо, но то нито изсъска, нито го захапа. Изкатери се по ръката му и се впи във врата му под косата, вързана хлабаво на тила.
На връщане към къщата на Стария маг — котето се беше пъхнало под ризата на Елша — Ястреба обясни:
— Веднъж, когато още бях новак в изкуството си, ме помолиха да излекувам едно дете с червена треска. Знаех, че момчето умира, ала не можех да се насиля да го оставя. Опитах се да замина с него. Да го върна. През каменната стена… И така, тук, в плът, паднах до леглото и легнах все едно, че самият аз съм умрял. Имаше една вещица, която се досетила каква е работата, върнала ме в къщата ми и ме сложила на леглото. А в къщата си имах едно животно, с което се бях сдружил като момче на Роук, диво същество, което дойде при мен по своя воля и остана с мен. Един отак. Знаеш ли ги? Мисля, че на север ги няма.
Елша се поколеба.
— Знам за тях само от „Подвига“, където се разказва как… как магьосникът дошъл в Двора на Теренон в Оскил. И отакът се опитал да го предупреди за един гебет, дето вървял с него. И той се освободил от гебета, но животинчето било хванато и убито.
Ястреба продължи двайсетина крачки, без да проговори.
— Да… Така. Е, моят отак също спаси живота ми, когато се озовах поради собствената си глупост от другата страна на стената, тялото ми тук, а душата ми — отвъд. Отакът дойде при мен и ме изми, както се мият те и както умиват малките си, като котките, със сух език, търпеливо, докосваше ме и ме връщаше към живота с докосването си, връщаше ме в тялото ми. А дарът, който ми даде животинчето, не беше само живот, но и познание, толкова голямо, колкото не бях научил на Роук… Но виждаш ли, знанието го забравям.
— Казвам познание, но беше по-скоро тайнство — продължи той. — Каква е разликата между нас и животните? Речта? Всички животни имат някакъв начин да си говорят, да си кажат „ела“ и „пази се“, и много още; но не могат да разказват истории и не могат да казват лъжи. Докато ние можем… Но драконите говорят: говорят на Истинската реч, на езика на Сътворението, в който не съществуват лъжи, в който да разкажеш една история означава да я накараш да бъде! И въпреки това ние наричаме драконите животни… Тъй че може би разликата не е в езика. Може би е в това: животните не правят нито добро, нито зло. Правят това, което трябва да правят. Ние можем да наричаме това, което правят, вредно или полезно, но доброто и злото принадлежат на нас, които предпочитаме да избираме какво да правим. Да, драконите са опасни. Да, те могат да пакостят. Но те не са зли. Те, ако искаш, са под нашия морал, като всяко животно. Или над него. Извън него. Нищо общо нямат с него.
— Ние сме тези, които трябва все да избираме и да избираме. — Той въздъхна. — Животните трябва само да бъдат и да правят. Ние сме в ярема, а те са свободни. Тъй че да бъдеш животно означава да познаеш малко свобода… Снощи си мислех как вещиците често си имат компания, нещо познато. Леля ми си имаше едно старо куче, което никога не лаеше. Наричаше го Гоубфор. А Върховният маг Немерл, когато за пръв път дойдох на остров Роук, си имаше гарван, който навсякъде ходеше с него. И се сетих за една млада жена, която познавах някога, носеше си за гривна малък дракон-гущер, хареки. И така, най-сетне се сетих за моя отак. Тогава си рекох, щом това, което му трябва на Елша, за да го пази от стената, е топлината на едно докосване, защо да не е животно? След като те виждат живота, а не смъртта. Може би едно куче или коте ще е също толкова добро, колкото един Повелител на Роук…
И така се оказа. Котето, явно щастливо, че се е махнало от къщата, пълна с кучета, котараци и петли, и непредсказуемата Пиренче, много се стараеше да покаже, че е благонадеждна и старателна котка, обикаляше зорко из къщата за мишки, возеше се на рамото на Елша под косата му, когато му се позволи, а щом той си легнеше, мигом се сгушваше да заспи и почваше да мърка под брадичката му. Елша спа цялата нощ, без да помни за никакъв сън, а когато се събуди, котенцето беше седнало на гърдите му и миеше ушите си кротко и добродетелно.
Ала когато Ястреба се опита да разбере пола му, то засъска и се заинати.
— Е добре — каза той и бързо дръпна ръката си да не пострада. — Твоя работа. Или е мъжко, или е женско, Елша, в това съм сигурен.
— Все едно, няма да му дам име — каза Елша. — Котетата си отиват като пламъци на свещи. Като му дадеш име, после ще скърбиш за него.
Същия ден Елша предложи да идат да оправят оградата на пасището и двамата тръгнаха да я обиколят, Ястреба от вътрешната страна, а Елша от външната. Щом някой от двамата намереше колове, започнали да прогниват, или разхлабени летви, Елша прокарваше длани по дървото, опипваше с пръсти, подръпваше и заглаждаше, и укрепваше, с онзи несвързан монотонен напев, почти безмълвен в гърлото и гърдите му, с отпуснато и съсредоточено лице.
По едно време Ястреба го загледа и промълви:
— А аз си въобразявах, че е от само себе си!
Потънал в работата си, Елша не го попита какво има предвид.
— Ето — каза той. — Това ще държи. — И продължиха, следвани неотстъпно от двете любопитни кози, които побутваха и подръпваха оправените части, сякаш искаха да ги проверят.
— Мислех си — проговори Ястреба, — че може би трябва да заминеш за Хавнър.
Елша го погледна с тревога.
— Аз пък мислех, че може би, щом вече мога да се пазя от… онова място… ще мога да се върна у дома на Таон. — Беше загубил вяра още докато го казваше.
— Би могъл, но не смятам, че ще е разумно.
Елша отвърна с неохота.
— Голяма работа е, да помолиш за едно коте да те опази от пълчищата на мъртвите.
— Така е.
— Но… какво да правя в Хавнър? — И с внезапен изблик на надежда попита: — Ще дойдете ли с мен?
Ястреба поклати глава.
— Аз оставам тук.
— Но Повелителят на шарките…
— Те прати при мен. И те прати при онези, които трябва да чуят историята ти и да разберат какво означава… Казвам ти, Елша, мисля, че в сърцето си Пазителят на шарките вярва, че съм онова, което бях. Вярва, че аз просто се крия тук, в лесовете на Гонт, и че ще се появя, когато нуждата е най-голяма. — Старецът погледна потните си опърпани дрехи и калните си обуща и се засмя. — В целия си блясък.
— Бее — каза козата зад него.
— Но все едно, Елша, прав е бил да те прати тук, след като тя трябваше да е тук, ако не беше заминала за Хавнър.
— Господарката Тенар?
— Хама Гондун. Така я нарече самият Пазител на шарките — каза Ястреба и погледна през оградата към Елша, с непроницаеми очи. — Една жена на Гонт. Жената на Гонт. Техану.
2.
Дворци
Когато Елша слезе на пристанището, „Далнолет“ още си беше там и товареше греди. Но той знаеше, че на този кораб вече няма да го посрещнат гостоприемно, и затова отиде до вързания в съседство малък разнебитен крайбрежен съд, носещ името „Красивата роза“.
Ястреба му беше дал пълномощно за безплатен превоз, подписано от краля и подпечатано с Руната на мира.
— Прати го за мен, да го използвам, ако премисля — беше изсумтял старецът. — Ще ти послужи.
Капитанът на кораба, след като повика ковчежника си да му го прочете, изведнъж стана много учтив и се извини за тесните каюти и дългото пътуване. „Красивата роза“, разбира се, заминаваше за Хавнър, но беше каботажен кораб, продаваше дребна стока от пристан на пристан и сигурно щеше да мине цял месец, докато заобиколят югоизточния бряг на Големия остров до Кралския град.
Елша му отвърна, че това го устройва напълно. Защото макар да се боеше от пътуването, още повече го плашеше краят му.
От новолуние до полумесечина, за него пътуването се оказа време на мир и покой. Сивото коте се оказа издръжлив пътник, по цял ден енергично претърсваше корабчето за мишки, но вечер вярно се сгушваше под брадичката му на една педя разстояние; и за негова несекваща почуда, малкото късче жива топлина го пазеше от каменната стена и от гласовете, викащи го отвъд нея. Не напълно. Не толкова, че съвсем да забрави за тях. Бяха си там, малко отвъд булото на съня в нощния мрак, и малко отвъд светлината на деня. Докато спеше в топлите нощи на палубата, той често отваряше очи и гледаше как звездите се движат, полюшват се от лекото поклащане на закотвения съд, следвайки своя път през небесата на запад. Все още беше обсебен от духове. Но през този половин месец от лятото покрай бреговете на Камебер, на Барниск и на Големия остров можеше да обърне гръб на своите призраци.
Дни наред котето беше дебнало един млад плъх, голям почти колкото него. Когато го видя да дърпа с гордо усилие тялото му по палубата, един от моряците го нарече „Дръп“ и Елша прие да го нарича така.
Преплаваха през проливите на Ебавнор и през входа на залива Хавнър. Отвъд блесналата на слънцето водна шир малко по малко от далечната омара започнаха да се открояват белите кули на града в центъра на света. Когато се появиха, Елша стоеше при носа и щом погледна нагоре, видя на върха на най-високата кула блесналата сребърна светлина — Меча на Ерет-Акбе.
Съжали, че не може да остане на борда и да продължи, вместо да слиза на брега на великия град, за да се озове сред велики хора с писмо до краля. Знаеше си, че не го бива за пратеник. Защо го бяха натоварили с такова тежко бреме? Как бе възможно някакъв си селски заклинател, който нищо не разбира от висши материи и дълбоки изкуства, да се окаже призван за тези странствания от една земя до друга, от магьосник до монарх, от живите до мъртвите?
Нещо подобно бе споделил и с Ястреба.
— Всичко това е извън силите ми — беше му казал.
А старецът го поизгледа, нарече го с истинското му име и му отвърна:
— Светът е огромен и странен, Хара, но не толкова огромен и странен, колкото са умовете ни. Сещай се за това понякога.
Зад града небето бе причерняло от разразила се на сушата гръмотевична буря. Кулите грееха бели на пурпурно-черния фон и чайки се рееха над тях като разлетели се от вятъра огнени искри.
„Красивата роза“ спря до кея и спуснаха трапа. Този път моряците му пожелаха всичко хубаво, щом метна вързопа през рамо. Той вдигна покритата плетена кошница, в която търпеливо се беше свил Дръп, и слезе на брега.
Улиците бяха много и пълни с хора, но пътят към двореца беше ясен, а на Елша не му хрумваше какво друго може да направи, освен да иде направо там и да каже, че носи писмо за краля от Върховния маг Ястреба.
И го направи. Много пъти.
От пазач на пазач, от един дворцов служител на друг, от широките портални стъпала на двореца до високите преддверия, по стълбища с позлатени парапети, през вътрешни кабинети с пищни гоблени по стените, по подове, покрити с плочки, с мрамор и дъб, под решетести, гредоредни, сводести и изрисувани тавани, вървеше и повтаряше заклинанието си: „Праща ме Ястреба, някогашният Велик маг, с писмо за краля“. Отказваше да предаде писмото. Свита, тълпа от подозрителни, полуучтиви, снизходителни, печелещи време, неотстъпчиви стражи, вратари и служители се трупаше около него, следваше го на всяка крачка и забавяше пътя му навътре в двореца.
Изведнъж всички те се махнаха. Една врата се беше отворила. И се беше затворила след него.
Стоеше съвсем сам, в голяма стая. Цареше пълна тишина. Един широк прозорец гледаше над покривите на северозапад. Гръмоносните облаци бяха скрили широкия сив връх на планината Онн, надвиснала над далечните хълмове.
Отвори се друга врата. Влезе мъж, облечен в черно, приблизително на годините на Елша. Движеше се отривисто; лицето му беше красиво и сурово, гладко като бронз. Идваше право към него.
— Господин Елша, аз съм Лебанен.
Протегна дясната си ръка, за да стисне ръката на Елша според обичая в Еа и на Енладите. Елша се отзова инстинктивно на познатия жест. След това се сети, че трябваше да коленичи, или най-малкото да се поклони, но моментът за това като че ли беше отминал. Стоеше изтръпнал.
— Идвате от господаря Ястреб? Как е той? Добре ли е?
— Да, господарю. Праща ви… — Елша бръкна припряно в палтото си за писмото, което възнамеряваше да поднесе на краля коленичил, след като най-после го заведат до тронната зала, където кралят щеше да седи на трона. — …това писмо, милорд.
Очите, които го гледаха, бяха будни, добронамерено вежливи, неумолимо проницателни като на Ястреба, но криещи много повече от ума зад тях. Когато кралят взе поднесеното му от Елша писмо, учтивостта му беше съвършена.
— Приносителят на всяка вест от него може да разчита на сърдечната ми благодарност и гостоприемство. Ще ме извините ли?
Елша най-после успя да се поклони. Кралят отиде до прозореца, за да прочете писмото.
Изчете го най-малко два пъти, след което го сгъна. Лицето му си остана безстрастно като преди. Отиде до вратата и поговори с някого отвън, после се обърна към Елша.
— Моля, поседнете с мен. Ще ни донесат нещо за ядене. Знам, че сте били целия следобед в двореца. Ако капитанът на портата беше проявил капка ум да ме извести, можех да ви спестя толкова часове катерене през стените и плуване през рововете, с които са ме оградили… Поостанахте ли при господаря Ястреб? В къщата му на ръба на стръмнината?
— Да.
— Завиждам ви. Никога не съм бил там. Не съм го виждал, откакто се разделихме на Роук, преди петнайсет години. Половината ми живот. Той не пожела да отида при него на Гонт. Не дойде на коронясването ми. — Лебанен се усмихна, сякаш всички тези неща бяха маловажни. — Той ми даде кралството.
Седна и кимна на Елша да се настани в стола от другата страна на масичката. Елша погледна плота й, инкрустиран с фигури от кост и сребро — листа и цветове от самодивско дърво, увити около тънки мечове.
— Добре ли пътувахте? — попита го кралят и поведе разговор за дребни неща, докато им поднасяха блюда със студено месо и пушена пъстърва, зелена салата и сирене. Даде на Елша пример за гостоприемство, похапвайки с добър апетит; и наля вино, с цвета на най-светлия топаз, в кристални бокали. Вдигна чашата си.
— За господаря Ястреб, моя най-добър приятел.
— За него — промълви Елша и отпи.
Кралят поговори за Таон, който бе посетил преди няколко години — Елша помнеше възбудата, настъпила на острова, когато кралят беше в Меони. И поговори също така за няколкото музиканти от Таон, които сега пребиваваха в града, арфисти и певци, дошли да свирят в двора; може би Елша познавал някои от тях; и наистина имената, които спомена, му бяха познати. Предразполагаше госта си много умело, а и храната и виното също така помогнаха.
След като приключиха с яденето, кралят наля още по половин чаша и каза:
— Писмото засяга най-вече вас самия. Знаехте ли го? — Тонът му не се беше променил след разговора за маловажни неща и за миг Елша се обърка.
— Не — отвърна той.
— Имате ли представа за какво става въпрос?
— За моя сън може би — отвърна тихо Елша и сведе очи.
Кралят го изгледа за миг. Нищо оскърбително нямаше в погледа му, но в своята съсредоточеност той беше по-открит от повечето хора. После извади писмото и го подаде на Елша.
— Слаб съм в четенето, милорд.
Лебанен не се изненада — някои заклинатели можеха да четат, други — не — но явно дълбоко съжали, че бе поставил госта си в неловко положение. Златисто-бронзовото му лице почервеня.
— Извинете ме, Елша. Може ли да ви прочета какво пише?
— Моля, милорд — отвърна Елша. Смущението на краля за миг го накара да се почувства равен с него и за първи път той проговори естествено и с топлота.
Лебанен пропусна поздравите и още няколко реда, след което зачете на глас:
— „Елша от Таон, който ви носи това, е човек, призован насън, а не по своя воля в онази земя, която двамата с вас някога прекосихме. Той ще ви разкаже за страдание там, където страданието е безвъзвратно минало, и за промяна там, където нищо не се променя. Ние затворихме вратата, отворена от Коб. Сега може би предстои да падне самата стена. Той е бил на Роук. Изслушал го е само Азвер. Милорд кралят ще го чуе и ще постъпи както мъдростта му повели и както нуждата налага. Елша носи моята пожизнена почит и покорство пред милорд краля. Също така моята пожизнена почит и поздрави на милейди Тенар. Също на моята обична дъщеря Техану устно послание от мен.“ И го е подпечатал с руната на Ястребовия нокът. — Лебанен вдигна глава от писмото и задържа с погледа си очите на Елша. — Разкажете ми за този ваш сън.
И тъй, Елша разказа историята си още веднъж.
Разказа я накратко и не много добре. Колкото и да беше изпитвал благоговение пред Ястреба, някогашният Велик маг приличаше на стар селяк и се обличаше съответно; беше човек от соя и положението на Елша и тази простота беше надвила цялата му повърхностна боязливост. Но колкото и любезен и учтив да беше кралят, все пак той приличаше на крал, държеше се като крал, беше крал и за Елша тази пропаст между тях се оказа непреодолима. Затова той разказа историята си набързо, а когато приключи, въздъхна облекчено.
Лебанен зададе няколко въпроса. Лилия и след това Олуша били докоснали Елша по веднъж: повече не? И допирът на Олуша го изгорил?
Елша протегна ръката си. Белезите бяха станали почти незабележими след едномесечния загар.
— Мисля, че хората при стената щяха да ме докоснат, ако ги бях доближил.
— Но се държахте надалеч от тях?
— Досега поне.
— И не са хора, които сте познавали приживе?
— Понякога ми се струва, че познавам един или друг.
— Но никога повече не видяхте жена си?
— Толкова са много, милорд. Понякога ми се струва, че е там. Но не мога да я видя.
Разговорът за това го доближи. Съвсем близо. Усети как отново се надига у него. Струваше му се, че стените на стаята всеки миг могат да се стопят и вечерното небе и реещата се планинска вис да изчезнат като дръпната завеса, за да го оставят там, където беше стоял винаги, на един тъмен хълм до стена от камъни.
— Елша.
Той вдигна очи разтреперан, със замаяна глава. Стаята изглеждаше светла, лицето на краля — сурово и живо.
— Ще останете ли в двореца?
Беше покана, но Елша можеше само да кимне, приемайки го като заповед.
— Добре. Ще уредя утре да предадете посланието, което носите на Техану. И знам, че Бялата дама ще пожелае да поговори с вас.
Той се поклони. Лебанен се обърна към изхода.
— Милорд…
Лебанен се извърна.
— Може ли да задържа котката си?
Никаква пробягала по лицето усмивка, никаква насмешка.
— Разбира се.
— Милорд, съжалявам с цялото си сърце, че ви донесох вест, която ви разтревожи!
— Всяка вест от човека, който ви изпраща, е щедър дар за мен и приносителя й. И предпочитам да получавам лоши вести от честен човек, отколкото лъжи от ласкател — отвърна Лебанен, а Елша, като долови в думите му нещо от родните си острови, се поокуражи.
Кралят излезе и тутакси на вратата, през която беше влязъл Елша, се появи мъж.
— Ще ви отведа в стаята ви, ако благоволите да ме последвате, господине. — Беше възрастен, изпълнен с достойнство и облечен добре, и Елша го последва, без да има представа благородник ли е, или слуга, поради което не посмя да го попита за Дръп. В стаята преди стаята, където се срещна с краля, служителите, пазачите и вратарите бяха настояли най-категорично да остави плетената си кошница при тях. Вече десетина-петнайсет дворцови слуги я бяха поглеждали и оглеждали недоверчиво и неодобрително. Десет или петнайсет пъти беше обяснявал, че е взел котката си, защото е нямало къде да я остави в града. Преддверието, където го бяха принудили да я остави, се намираше вече далече зад него, не я беше видял, когато минаха през него, никога вече нямаше да може да си я намери, беше на половин дворец от него, всичките тези коридори, зали, коридорчета, врати…
Водачът му се поклони и го остави в малка хубава стая — с гоблени по стените, с килими, стол с тапицирана седалка с везмо, прозорец с изглед към залива, маса, на която бяха поставени голяма купа с летни плодове и кана с вода. И плетената кошница.
Той я отвори. Дръп се измъкна лениво, показвайки, че дворците с нищо не могат да го учудят. Протегна се, подуши за поздрав пръстите на Елша и тръгна да обикаля из стаята, да поразгледа нещата. Откри ниша зад завесата, с легло, и скочи на леглото. Дискретно почукване на вратата. Влезе младеж, понесъл плосък тежък дървен сандък без капак. Поклони се на Елша и промърмори:
— Пясък, господине.
Постави сандъка в ъгъла срещу нишата, отново се поклони и излезе.
— Е… — каза Елша и седна на леглото. Нямаше навик да говори на котето. Връзката им се свеждаше до безмълвния, доверчив допир. Но все с някого трябваше да поговори. — Днес се срещнах с краля — каза той.
А кралят имаше да поговори с твърде много хора, преди да си седне на леглото. Главните сред тях бяха посланиците на Върховния крал на каргите. Те се канеха да се сбогуват, след като бяха изпълнили мисията си в Хавнър, за тяхно задоволство, макар и не за това на Лебанен.
Беше очаквал с нетърпение визитата на тези посланици като връхна точка на няколкото години търпеливи опити, покани и преговори. През първите десет години от управлението си Лебанен не беше успял да постигне нищо в отношенията си с каргите. Богът-крал в Авабат отхвърляше предложенията му за мирен договор и търговия и връщаше пратениците му, без да ги изслуша, като заявяваше, че боговете не преговарят със смъртни злодеи, още повече с прокълнати магьосници. Но прокламациите на Бога-крал за световна божествена империя не бяха последвани от страшните флотилии от безброй кораби, пълни с воини с бели пера, които да пометат безбожния Запад. Дори пиратските набези, измъчвали от толкова отдавна източните острови на Архипелага, постепенно бяха секнали. Пиратите бяха станали контрабандисти, стремяха се да разменят всякакви незаконни стоки, които можеха да измъкнат от Карего-Ат, срещу желязото, стоманата и бронза на Архипелага, защото Земите на Каргад бяха бедни на рудници и метал.
Тъкмо тези незаконни търговци първи донесоха вестта за възхода на Върховния крал.
На Хур-ат-Хур, големия беден най-източен остров на Каргските земи, един боен вожд, Тол, изкарващ родословието си от Торег Хупунски и от бог Вулуа, се бе провъзгласил за Върховен крал на тази земя. След това беше завладял Атнини, а после, с флотилия и нашественическа армия, събрана от Хур-ат-Хур и от Атнини, бе пожелал да наложи властта си и над богатия централен остров Карего-Ат. Докато воините му си пробиваха с бой път към Авабат, столичния град, гражданите му се вдигнаха на бунт срещу тиранията на Бога-крал. Избиха висшите жреци, прогониха чиновниците от храмовете, разтвориха широко портите, посрещнаха крал Тол със знамена и танци по улиците и го поведоха към трона на Торег.
Богът-крал избяга с останките от гвардията и жреците си в Гробниците на Атуан. Там, в пустинята, в храма сред съборените от земетръса руини на олтара на Безименните, един от неговите жреци-евнуси прерязал гърлото на Бога-крал.
Тол се провъзгласи за Върховен крал на Четирите каргски земи. Веднага щом вестта стигна до него, Лебанен изпрати посланици да поздрави своя брат-крал и да го увери в благоразположението на Архипелага.
Последваха пет години на трудна и уморителна дипломация. Тол беше избухлив човек, седнал на застрашен трон. Сред отломките на теокрацията, целият контрол над владенията му беше колеблив, цялата му власт — оспорима. По-дребни крале непрекъснато се самопровъзгласяваха и трябваше да бъдат подкупвани или надвивани, за да се покорят на Върховния крал. Секти изникваха от древни олтари и пещери, с призиви: „Бойте се от всемогъщия!“ и с предсказания за земетръси, за приливни вълни и мор за богоубийците. Властвайки над размирна, разкъсана от междуособици империя, Тол трудно можеше да се довери на могъщите и богати жители на Архипелага.
За него нищо не означаваше, че техният крал говори за приятелство, размахвайки Пръстена на мира. Та нима каргите нямаха право над този пръстен? Той беше сътворен в древни времена на запад, но преди много време крал Торег Хупунски го бе приел като дар от героя Ерет-Акбе, знак на приятелство между Каргад и Хардийските земи. Беше изчезнал, а след това бе последвала война, не приятелство. Но сетне Ястреба беше намерил пръстена и го бе откраднал, с Жрицата на Гробниците на Атуан, и беше върнал в Хавнър. Ето колко значеше „честната дума“ на архипелагците.
Посредством своите пратеници Лебанен търпеливо и много вежливо изтъкваше, че Пръстенът на мира, преди всичко, е дар от Моред на Елфаран, прескъп спомен за най-обичаните крал и кралица на Архипелага. И също така много свята реликва, че на него е изписана руната на Обвързване, могъщо заклинание за благослов. Преди около четири столетия Ерет-Акбе го отнесъл в Каргските земи като оброк за нерушим мир. Но жреците на Авабат бяха нарушили този оброк и бяха строшили Пръстена. А ето че преди четиридесет години Ястреба от Роук и Тенар от Атуан го бяха скрепили. И така, какво ще кажете за мира?
Това бе същината на посланията му до крал Тол.
И ето че преди месец, малко след Дълготрайния танц на лятото, бе пристигнала флота през протока Фелкуей, нагоре през провлаците на Ебавнор и между порталите на Хавнърския залив: дълги червени кораби с яркочервени платна, понесли на борда си увенчани с пера воини, пратеници в пищни халати и няколко забулени жени.
„Нека дъщерята на Тол, Върховния крал, който седи на трона на Торег и чийто предтеча е Вулуа, да носи Пръстена на мира на ръката си, както го е носила кралицата на Солея Елфаран, и това да е знакът за вечен мир между Запада и Източните острови.“
Това бе посланието на Върховния крал до Лебанен. Написано бе на свитък с големи хардийски руни, но преди да го връчи на крал Лебанен, посланикът на Тол го прочете на глас, публично, пред пратениците и двора на Хавнър, а се беше събрал целият двор, за да бъде оказана почит на каргските пратеници. Може би защото посланикът всъщност не можеше да чете на хардийски, а изрече думите високо и бавно по памет, те прозвучаха като ултиматум.
Принцесата не каза нищо. Стоеше сред десетте слугини или робини, които я бяха придружили до Хавнър, и рояка дворцови дами, на които набързо бе наредено да се грижат за нея и да й оказват почит. Беше забулена, забулена от глава до пети, както, изглежда, диктуваше обичаят на знатните жени в Хур-ат-Хур. Булата, червени и извезани със златни нишки, се спускаха до пода от шапката с плоска периферия или прическата, така че принцесата приличаше на червена колона или стълб — цилиндрична, безлика, неподвижна и безмълвна.
— Върховният крал Тол ни оказва превелика чест — изрече Лебанен с ясен и спокоен глас; след което замълча. Дворът и посланиците зачакаха. — Принцесо, вие сте добре дошла — обърна се той към забулената фигура. Тя не помръдна.
— Нека принцесата бъде настанена в Речния дом и нека всичко бъде както тя пожелае — каза Лебанен.
Речният дом беше красив малък палат в най-северния край на града, вграден към старата градска стена, с тераси над рекичката Серенен. Беше го построила кралица Херу и често го наричаха „Дома на кралицата“. Когато Лебанен се възкачи на трона, бе заповядал да го възстановят и обзаведат, заедно с Палата на Махарион, наричан „Новия дворец“, в който провеждаше дворцовия си съвет. Речния дом използваше само за летни празненства и понякога като място за отдих, за няколко дни.
Тълпата придворни леко се разшумя. В Дома на кралицата?
След като размени с пратениците на Каргад дължимите любезности, Лебанен напусна залата за аудиенции. Отиде в гардеробната си, където можеше да е толкова сам, колкото можеше да е сам един крал, със стария си слуга Дъб, когото бе познавал през целия си живот.
Тресна позлатения свитък на масата.
— Сиренце в капан за плъх. — С бяс извади от канията камата, която носеше винаги, и я заби в посланието на Върховния крал. — Прасето в торбата. Подаръчета. Пръстенът на нейната ръка, а нашийникът — на моя врат.
Дъб го зяпна, онемял и стъписан. Принц Арен Енладски никога не губеше самообладание. Като дете можеше да поплаче малко, да изхлипа, но повече — не. Твърде добре беше обучен, твърде дисциплиниран беше, за да се поддаде на гняв. А като крал, като крал, който бе спечелил владението си, след като бе пребродил страната на мъртвите, той можеше да бъде суров, но винаги, смяташе Дъб, винаги беше твърде горд, твърде силен, за да отстъпи на гнева.
— Няма да позволя да ме използват! — изрева Лебанен и отново заби камата си, с толкова почерняло лице и заслепен от ярост, че старецът се дръпна, вече наистина уплашен.
Лебанен го видя. Винаги виждаше хората около себе си.
Прибра камата си в канията. И изрече с малко по-сдържан тон:
— Дъб, заклевам се в името си, ще унищожа Тол и неговото кралство, но няма да му позволя да ме използва като подлога за трона си. — После вдиша дълбоко и седна, за да може Дъб да свали тежкия, отрупан със злато халат от раменете му.
Дъб не промълви нито дума пред никого, но последваха, разбира се, неизбежните умувания около принцесата на каргите и какво ще прави сега кралят с нея — или по-точно, какво вече е направил.
Той не бе заявил, че приема предложението да се венчае за принцесата. Защото всички бяха съгласни, че тя му е предложена за невяста; фразите около Пръстена на Елфаран трудно прикриваха предложението или сделката, или заплахата. Но също така не го беше и отказал. Отговорът му (безкрайно анализиран) гласеше, че тя трябва да живее в Речния дом: Дома на кралицата. Това беше многозначително, нали? Но от друга страна, защо не в Новия дворец? Защо ще я праща в другия край на града?
След коронясването на Лебанен дами от знатни домове и принцеси от стари кралски родословия на Енлад, Еа и Шелиет идваха да посетят кралския двор. Отнасяха се тях с най-царствена почит и кралят бе танцувал на техните сватби, когато, една по една, се задомяваха за местни благородници или богати хора от простолюдието. Беше добре известно, че харесва компанията на жени, както и съветите им, че флиртува с охота с хубави момичета и кани по някоя интелигентна жена да го посъветва, да го подразни макар, или да го утеши. Но никое момиче или жена не беше стигало и до сянката на най-малкия шанс да се омъжи за него. И нито една не беше настанявана в Речния дом.
Кралят трябва да си има кралица, повтаряха един подир друг съветниците му.
Наистина трябва да се ожениш, Арен, бе казала майка му последния път, когато я видя жива.
Наследникът на Моред да си няма наследник? — питаха простите хора.
На всички тях той бе отговарял с различни думи и по различни поводи: Дайте ми време. Имам да възстановявам едно кралство от руините. Оставете ме да направя дом, достоен за кралица, владение, което детето ми да може да управлява. И тъй като беше много обичан и много му вярваха, а и все още беше млад и беше чаровен и убедителен, се беше отървал от всички тези обсаждащи го, изпълнени с надежда девици. До този момент.
Какво се криеше под дебелите червени була? Кой живееше под тази неразтваряща се шатра? Придворните дами, прикрепени към антуража на принцесата, биваха обсаждани с въпроси. Хубава ли е? Грозна ли е? Вярно ли е, че била висока и стройна, ниска и мускулеста, бяла като мляко, пъпчива, едноока, жълтокоса, тъмнокоса, четиридесет и пет годишна, десетгодишна, лигав изрод, умна красавица?
Постепенно, слуховете започнаха да се стичат в една посока. Беше млада, макар не и дете; с коса нито жълта, нито черна; достатъчно хубава според някои дами; грозновата според други. Дума не говорела на хардийски, твърдяха всички, и не искала да се научи. Криеше се между жените си, а принудеше ли се да излезе от стаята си, се криеше под червената шатра на булата си. Кралят лично я беше навестил, като проява на домакинска любезност. Нито му се поклонила, нито проговорила или направила какъвто и да било знак, а си стояла там, според унилия коментар на старата лейди Йеса, „като тухлен комин“.
Той й говореше с посредничеството на хора, които му бяха служили като пратеници в Каргските земи, и с посредничеството на каргските посланици, които говореха на хардийски доста прилично. Упорито й предаваше комплиментите си и питанията си относно нейните желания и предпочитания. Преводачите говореха с нейните жени, чиито була бяха по-къси и някак не толкова непроницаеми. Жените й се струпваха около неподвижния червен стълб, ломотеха и бръмчаха, и се връщаха при преводачите, а преводачите уведомяваха краля, че принцесата е доволна и не иска нищо.
Беше тук вече от половин месец, когато Тенар и Техану пристигнаха от Гонт. Лебанен бе изпратил кораб с послание, в което ги молеше да дойдат, малко преди флота на Каргад да доведе принцесата и по причини, които нямаха нищо общо с нея или с крал Тол. Но още първия път, когато остана насаме с Тенар, той избухна:
— Какво да правя с нея? Какво мога да направя?
— Разкажи ми — отвърна Тенар, леко стъписана.
Лебанен беше прекарал твърде кратко време с Тенар, въпреки че през годините си бяха писали писма; не беше привикнал още с това, че косата й е побеляла, а и му се струваше по-дребничка, отколкото я помнеше; но моментално почувства, както и преди петнадесет години, че може да й каже всичко и че тя ще го разбере.
— Цели пет години градих търговските връзки и се стараех да поддържам добри отношения с Тол, защото е боен владетел и не искам кралството ми да бъде заклещено, както при управлението на Махарион, между дракони на запад и бойни вождове на изток. И защото управлявам под Знака на мира. И всичко вървеше добре, до това. Докато не ми изпрати най-неочаквано това момиче, заявявайки: щом искаш мир, дай й Пръстена на Елфаран. Твоят пръстен, Тенар! Твоят и на Гед!
Тенар се поколеба малко.
— Тя е негова дъщеря все пак.
— Какво е една дъщеря за варварски крал? Стока. Подкуп, с който да си купи привилегия. Ти го знаеш! Родена си там!
Не беше редно да го каже и той се усети. Изведнъж падна на колене и сложи ръката й на очите си в знак на разкаяние.
— Тенар, извинявай. Но това ме отчайва до безумие. Не знам как да постъпя.
— Какво пък, докато не предприемаш нищо, поне имаш отсрочка. Може би самата принцеса има някакво мнение?
— Как? Скрита под оня червен чувал? Та тя не говори, не се показва навън! Все едно че е колец на шатра. — Опита се да се засмее. Собственото му неудържимо негодувание го притесни и той се постара да намери извинение. — Това ми дойде на главата тъкмо когато получих тревожна вест от запад. Затова те помолих да дойдеш с Техану. Не за да те занимавам с тази глупост.
— Не е глупост — отвърна Тенар, но той прекрати темата, отхвърли я и заговори за драконите.
Тъй като вестите от запад наистина бяха тревожни, беше успял да не мисли за принцесата, поне през повечето време. Ясно си даваше сметка, че не е в нрава му да се справя с държавни дела, като ги пренебрегва. Като се оставя да бъде залъгван, човек лъже другите. Няколко дни след разговора им той помоли Тенар да посети принцесата, да се опита да поговори с нея. В края на краищата, каза й, нали говорели един и същи език.
— Вероятно — отвърна Тенар. — Не съм познавала никого от Хур-ат-Хур. На Атуан ги наричахме варвари.
Почувства се като пребит. Но тя, разбира се, изпълни молбата му. Скоро след това му съобщи, че е поговорила с принцесата. На същия език, или на почти същия, и че принцесата не знаела, че съществуват други езици. Смятала, че всички тук, придворни и дами, са някакви злонамерени безумци, които й се подиграват, бъбрейки и джавкайки като животни, непознаващи човешка реч. Доколкото Тенар можеше да прецени, тя била отраснала в пустинята, в първоначалното владение на крал Тол на Хур-ат-Хур, и пребивавала съвсем за кратко в имперския двор в Авабат преди да я изпратят в Хавнър.
— Уплашена е — каза Тенар.
— Значи затова се крие в шатрата си? Какво мисли за мен?
— Откъде да знае какъв си?
Той се намръщи.
— Колко е голяма?
— Млада е. Но е жена.
— Не мога да се оженя за нея — заяви той, изведнъж решен. — Ще я върна.
— Върнатата невяста е обезчестена жена. Ако я върнеш, Тол може да я убие, за да опази дома си от позор. Със сигурност ще реши, че искаш да го опозориш.
На лицето му отново се изписа безсилен гняв.
Тенар го изпревари.
— Варварски обичаи.
Той закрачи из стаята.
— Разбирам. Но не мога да приема това момиче за кралица на кралството на Моред. Не може ли да се научи да говори хардийски? Няколко думи поне? Толкова ли е неподатлива на учене? Ще кажа на Тол, че един хардийски крал не може да се ожени за жена, която не говори езика на кралството. Не ме интересува, че няма да му хареса, заслужава си го този шамар. А и ще ми спечели време.
— И ще я помолиш да учи хардийски?
— Как мога да я помоля за каквото и да било, след като приема всичко за празен брътвеж? Каква полза ако отида при нея? Мислех, че може би ти ще поговориш с нея, Тенар… Разбираш каква наглост е това, използването на това момиче, за да изглежда Тол равен на мен, използването на Пръстена — Пръстена, който ти ни донесе — за капан! Не мога дори да се престоря, че му го прощавам. Готов съм да печеля време, да отлагам, само за да опазя мира. Но нищо повече. Дори и тази заблуда е непростима. Кажи на момичето каквото сметнеш за най-добре. Аз няма какво да правя с нея.
И си излезе, изпълнен със справедлив гняв, който бавно се охлади до едно неловко чувство, твърде наподобяващо срам.
Когато каргските пратеници обявиха, че скоро ще си тръгнат, Лебанен подготви грижливо обмислено послание до крал Тол. Изрази дълбоката си благодарност за високата чест от присъствието на принцесата в Хавнър и удоволствието, което самият той и дворът ще имат да я запознаят с нравите, обичаите и езика на кралството му. Нищо не спомена за Пръстена и за това дали ще се ожени, или няма да се ожени за нея.
Същата вечер след разговора с обезпокоения от сънищата си заклинател от Таон той се срещна за последен път с каргите и им връчи писмото си до Върховния крал. Първо го прочете на глас, както посланикът бе прочел на глас писмото на Тол до него.
Посланикът го изслуша спокойно и заяви:
— Върховният крал ще е доволен.
През цялото време, докато разменяше любезности с пратениците и им показваше даровете, които изпращаше на Тол, Лебанен се чудеше защо приеха толкова леко неговата уклончивост. И всичките му мисли стигаха до едно и също заключение: Тол знае, че не мога да се избавя от нея. На което умът му отвръщаше страстно: няма да го бъде.
Попита дали посланикът ще се отбие в Речния дом, за да се сбогува с принцесата. Посланикът го изгледа тъпо, все едно че го беше попитал дали ще се сбогува с някакъв вързоп, който му е донесъл. Лебанен отново усети как гневът се надига в душата му. Забеляза как лицето на посланика леко се промени, стана някак загрижено и добродушно. Усмихна се и пожела на пратениците попътен вятър до Каргските земи. Напусна залата за аудиенции и се прибра в покоите си.
Ритуали и церемонии затрудняваха повечето му действия, а като крал трябваше да прекара повечето от живота си пред обществото; но тъй като беше седнал на трон, стоял празен от столетия, в дворец, в който протоколът беше забравен, все пак можеше да прави някои неща, както му харесваше. Най-малкото не беше допуснал церемониалността в спалнята си. Нощите поне си бяха негови. Пожела лека нощ на Дъб, който спеше в преддверието, и затвори вратата. Седна на леглото си. Беше уморен, ядосан и странно тъжен.
На шията си носеше неизменно малка златна верижка с окачена на нея кесийка, изтъкана от златни нишки. В кесийката имаше камъче: грубо издялано късче черна скала. Извади го и го стисна в шепата си, докато седеше и мислеше.
Опита се да се избави от мислите за цялата тази глупост около каргското момиче, като помисли за заклинателя Елша и неговите сънища. Но в ума си стигаше само до болезнената завист към Елша, че е стъпил на брега на Гонт, че е разговарял с Гед и е поживял с него.
Точно от това изпитваше тъга и самота. Човекът, когото беше наричал свой господар, човекът, когото бе обичал повече от всеки друг, не му позволяваше да го доближи, не искаше да дойде при него.
Нима Гед вярваше, че след като е изгубил силата си на магьосник, Лебанен трябва да мисли за него с пренебрежение? Да го презира?
Предвид властта, която имаше сила над умовете и сърцата на хората, подобна мисъл беше допустима. Но Гед все пак го познаваше по-добре, или най-малкото имаше по-добро мнение за него.
Дали след като беше истинският господар и наставник на Лебанен, Гед просто не можеше да понесе това, че е негов поданик? Това наистина щеше да е трудно поносимо за стареца: този груб, рязък обрат в положението им.
Но Лебанен имаше много ясен спомен как Гед бе коленичил пред него на земята, на Роукската могила, в сянката на дракона и пред очите на учителите, чийто учител беше самият Гед. Беше се изправил и бе целунал Лебанен, и му бе казал да управлява добре, и го бе нарекъл „мой господарю и скъпи приятелю“.
— Той ми даде кралството — бе казал Лебанен на Елша. Даде му го точно в онзи миг. Изцяло и драговолно.
И точно затова Гед нямаше да дойде в Хавнър, нямаше да допусне Лебанен да получава съвети от него. Беше предал властта си — изцяло и по своя воля. Нямаше да позволи дори да се помисли, че се меси, да хвърля сянка над светлината на Лебанен.
— Със земните дела той приключи — казал беше Вратарят. Но историята на Елша беше принудила Гед да го изпрати тук, при Лебанен, и да го помоли да постъпи така, както е необходимо.
Наистина, странна беше историята на Елша; а твърдението на Гед, че самата стена ще рухне, бе още по-странно. Какво можеше да означава? И защо сънят на един човек можеше да има толкова тежест?
Самият той беше сънувал окрайнините на сухата земя, много отдавна, когато двамата с Великия маг пътешестваха заедно преди да пристигнат в Селидор.
И на онзи, най-западния остров, беше навлязъл с Гед в сухата земя. Отвъд стената от камъни. Надолу, в сумрачни градове, където сенките на мъртвите стояха на праговете или вървяха без цел и посока по улици, огрени само от неподвижните звезди. С Гед беше пребродил цялата онази страна, изнурителен път до една тъмна долина от прах и камъни, в подножието на планината, чието единствено име беше Болка.
Той отвори шепата си, погледна черното камъче и отново я затвори.
От долината на пресъхналата река, след като бяха свършили онова, за което бяха дошли, те бяха изкачили планината, защото връщане нямаше. Тръгнали бяха нагоре по пътя, забранен за мъртъвците, катереха се, хващайки се за скали, които пърлеха и изгаряха дланите им, докато Гед не можеше повече да продължи. Лебанен го беше носил, докъдето можа, след това беше пълзял с него до края на мрака, онази безнадеждна пропаст на нощта. И така се беше завърнал, с него, под светлината на слънцето и шума на морския прибой, на бреговете на живота.
Беше минало много време, откакто бе мислил толкова живо за онова ужасно пътуване. Но черното камъче от онази планина винаги лежеше на сърцето му.
И сега му се струваше, че споменът за онази земя, за тъмнината й, за праха, винаги беше стоял в ума му, малко под пъстрата жива игра на дните, въпреки че винаги се беше старал да извръща поглед от него. А извръщаше поглед, защото не можеше да понесе осъзнаването, че най-накрая отново ще иде там: ще иде самичък, без другар и завинаги. За да стои там с празен поглед, безмълвен, сред сенките на града-сянка. Без никога да види слънчевия зрак или да пие вода, или да докосне жива ръка.
Надигна се рязко, за да се отърси от тези мрачни мисли. Прибра камъчето в кесийката, приготви се за лягане, загаси лампата и легна. И изведнъж я видя отново: сумрачно сивата земя от прах и камъни. Издигаше се далече напред в черни, ръбести върхове, но тук се спускаше надясно, все по-надолу и по-надолу, в непрогледен мрак. „Какво ли се простира натам?“, беше попитал той Гед, докато крачеха все надолу и надолу. Спътникът му бе отвърнал, че не знае, че пътят нататък може би няма край.
Лебанен стана, ядосан и разтревожен от неумолимата нишка на мисълта си. Очите му подириха прозореца. Гледаше на север. Обичаше гледката от Хавнър над хълмовете, към високата, увенчана със сиви скали Онн. Още по на север, невидим оттук, отвъд простора на Големия остров и морето на Еа, беше Енлад, родният му дом.
Легнал, можеше да вижда само небето, ясното лятно нощно небе, Сърцето на лебеда, носещо се високо сред по-малките звезди. Неговото кралство. Кралството на светлината, на живота, в което звездите разцъфваха като бели цветя на изток и гаснеха в светлика на запад. Нямаше да мисли за онова друго владение, в което звездите бяха неподвижни, където в дланта човешка няма сила и където няма верен път, защото никой път не води за никъде.
Зяпнал към звездите, той съзнателно отклони ума си от онези спомени и от мислите за Гед. Помисли си за Тенар: звученето на гласа й, допира на ръката й. Придворните бяха формално сдържани, внимаваха как и кога да докоснат краля. Тя не беше. Слагаше ръката си на неговата и се смееше. Държеше се с него по-свойски, отколкото родната му майка навремето.
Роза, принцесата на дома Енлад, беше умряла от треска преди две години, докато той се намираше на борда на един кораб, идващ на кралска визита в Берайла на Енлад и островите на юг от него. Не беше разбрал за смъртта й, докато не пристигна в града и родния си дом, заварвайки ги потънали в траур.
Майка му сега се намираше там, в тъмната страна, в сухата страна. Ако отидеше там и минеше покрай нея, тя нямаше да го види. Нямаше да му проговори.
Стисна юмруци. Намести възглавниците на леглото си, помъчи се да се отпусне, помъчи се да отклони ума си от там, да помисли за неща, които нямаше да го върнат отново там. Да помисли за майка си като жива, за гласа й, за тъмните й очи под извитите вежди, за нежните й ръце.
Или да помисли за Тенар. Съзнаваше, че е поканил Тенар да дойде в Хавнър не само за да се съветва с нея, а защото тя беше майката, която му бе останала. Имаше нужда от тази любов, да я дава и получава. Обич, не правеща отстъпки и не приемаща условия. Очите на Тенар бяха сиви, не тъмни, но прозираха през него с пронизващо добросърдечие, неподведено от неговите думи или дела.
Знаеше, че се справя добре с онова, за което беше призван. Знаеше, че е добър в ролята си на крал. Но само с родната си майка и с Тенар беше разбирал някога, извън всякакво съмнение и колебание, какво означава да бъде крал.
Тенар го бе познавала още като младеж, преди да получи короната. Обикнала го беше оттогава и завинаги, заради самия него, заради Гед и заради самата себе си. За нея той беше синът, който никога не разбива сърцето ти.
Но смяташе, че все още има какво да оправя в себе си, след като можеше да бъде толкова гневлив и несправедлив към горкото момиче от Хур-ат-Хур.
Беше присъствала на последната аудиенция на пратениците от Авабат. Лебанен я беше помолил да бъде там и тя дойде с удоволствие. Когато бе пристигнала и завари каргите в двора, беше очаквала, че ще странят от нея или най-малкото ще я гледат накриво: жрицата изменничка, която с крадливия маг Ястреба беше откраднала Пръстена на Ерет-Акбе от съкровищницата на Гробниците на Атуан и предателски беше избягала с него в Хавнър. Заради нея при това Архипелагът отново си имаше крал. Каргите с право можеха да я обвиняват заради всичко това.
А Тол, кралят в Хур-ат-Хур, беше възстановил култа към Близначните богове и към Безименните, чийто най-голям храм Тенар бе разрушила. С което измяната й беше не само политическа, а и религиозна.
Но това все пак беше отдавна, преди повече от четиридесет години, почти се бе превърнало в легенда; а държавниците помнеха избирателно. Посланикът на Тол бе помолил за честта да се срещне с нея и я беше поздравил с пищно благочестива почит, която й се стори отчасти искрена. Нарече я Господарката Арха, Погълнатата, Преродената. От толкова години не бяха я наричали с тези имена, че й прозвучаха много странно. Но й достави силно, затрогващо удоволствие, че отново чува родния си език и че самата тя не е забравила да говори на него.
Ето защо дойде да се сбогува с посланика и свитата му. Помоли го да увери Върховния крал на каргите, че дъщеря му е добре, и за последен път погледна с обич високите кокалести мъже с техните светли, прибрани на плитки коси, прическите им с пера, дворцовите им доспехи от сребърна мрежа, с втъкани в нея птичи пера. Докато живееше в Каргад, рядко беше виждала мъже от своята раса. Само жени и евнуси бяха живели в Мястото на Гробниците.
Сред церемонията тя се усамоти в дворцовите градини. Лятната нощ бе топла и неспокойна, разцъфналите клони се полюшваха в нощния вятър. Звуците на града отвъд стените на двореца бяха като шепота на притихнало море. Двойка млади придворни се разхождаха прегърнати под дърветата; за да не ги безпокои, Тенар тръгна между фонтаните и розовите лехи в другия край на градината.
Лебанен отново беше напуснал аудиенцията навъсен. Какво му ставаше? Доколкото знаеше, досега той никога не се беше бунтувал срещу държавническите си задължения. Със сигурност знаеше, че един крал е длъжен да се ожени и че изборът му за коя да се ожени не е много голям. Знаеше, че един крал, който не се подчинява на своя народ, е тиран. Знаеше, че народът му иска кралица, иска наследници за трона. Но не беше направил нищо досега. Придворните дами с удоволствие клюкарстваха с Тенар за няколкото му любовници, никоя от които нищо не бе загубила от това, че се знае, че е любовница на краля. Той се беше оправял с тези неща дискретно, но не можеше да очаква, че вечно ще може да продължи така. Защо толкова се бе разгневил от това, че крал Тол му предлага едно съвсем подходящо решение?
Подходящо, но може би не толкова съвършено. Принцесата си беше сериозен проблем.
Тенар щеше да се опита да научи момичето на хардийски. И да намери дами, желаещи да я учат на нравите в Архипелага и на дворцовия етикет — нещо, за което тя самата определено не беше пригодна. Повече симпатия изпитваше към невежеството на принцесата, отколкото към сложните дворцови тънкости.
Възмущаваше я отказът или неспособността на Лебанен да разбере гледната точка на девойката. Толкова ли не можеше да си представи на нея какво й е? Отраснала в женските покои в крепостта на един боен вожд в затънтена пустинна земя, където сигурно не беше виждала друг мъж освен баща си, чичовците и няколко жреци; и изведнъж — отведена от онзи неизменно оскъден и суров живот, от непознати, на дълго и страшно презморско пътуване; изоставена сред хора, за които е знаела само, че са безверни и алчни за кръв чудовища, обитаващи другия край на света, при това не съвсем човешки същества, защото бяха магьосници, които можеха да се превръщат в животни и птици… И тя трябваше да се ожени за един от тях?
Тенар беше успяла да изостави своя народ и да дойде да живее сред чудовищата и магьосниците на Запада, защото беше с Гед, когото бе обикнала и комуто бе повярвала. Но дори и така, не се беше оказало никак лесно. Често пъти куражът й изневеряваше. Въпреки радушното посрещане, което й бе устроил народът на Хавнър, тълпите и възторжените викове, цветята и възхвалите, милите имена, с които я наричаха — Бялата дама, Носителката на мира, Тенар на Пръстена — въпреки всичко това се свиваше в стаята си в двореца през онези нощи, толкова отдавна, отчаяна, защото е толкова самотна и никой не говори езика й, а и тя нищичко не знае от това, което тук знаеха всички. Веднага щом отново се събраха и Пръстенът отиде на мястото си, тя бе помолила Гед да я отведе някъде и той бе изпълнил обещанието си, като се измъкна с нея на Гонт. Там беше живяла в къщата на Стария маг, като болногледачка и ученичка на Оджиън, учейки се как да бъде жена на Архипелага, докато не видя пътя, по който искаше да поеме.
Когато дойде в Хавнър с Пръстена, беше по-млада от това момиче. Ала не беше отраснала безсилна, като принцесата. Въпреки че властта й като Първа жрица беше предимно формална, власт на думи, тя беше овладяла напълно съдбата си, когато наруши мрачните правила, наложени от възпитанието й, и спечели свобода за своя пленник и за самата себе си. Но дъщерята на един боен вожд имаше контрол само над дребни неща. Когато баща й станеше крал, щяха да я наричат принцеса и щеше да получи по-богато облекло, повече роби, повече евнуси, повече скъпоценни накити, докато най-накрая не я дадяха за невяста; но за всичко това изобщо нямаше да я питат. Единственото, което можеше да види от света извън женските покои, щеше да е през процепите на капаците на прозореца в дебелите стени, през пластовете червено було.
Тенар се смяташе за щастлива, че не се е родила на толкова изостанал и варварски остров като Хур-ат-Хур, че никога не й се беше налагало да носи фейаг. Но знаеше какво е да си родена в хватката на желязна традиция. Неин дълг беше да направи каквото може, за да помогне на принцесата, докато е още в Хавнър. Но не смяташе да остава тук задълго.
Крачеше из градината, гледаше как пръските на фонтаните проблясват под звездната светлина и си мислеше как и кога ще може да се върне у дома.
Нямаше нищо против формалностите на дворцовия живот, не я притесняваше и съзнаването, че под цялата учтивост ври и кипи от амбиции, съперничества, страсти и сблъсъци на интереси. Самата тя бе отраснала в среда, изпълнена с ритуали, лицемерие и тайна политика, и всичко това нито я плашеше, нито я безпокоеше. Просто й беше мъчно за дома. Искаше да се върне на Гонт, с Гед, в техния дом.
Беше дошла в Хавнър, защото Лебанен я бе повикал с Техану, както и Гед, ако се съгласи; но Гед отказа да дойде, а Техану не можеше да замине без нея. Виж, това я плашеше и тревожеше. Нима дъщеря й толкова не можеше да се откъсне от нея? Лебанен имаше нужда от съвета на Техану, не от нейния. Но дъщеря й се беше вкопчила в нея, също толкова притеснена, също толкова чувстваща се не на място в двора на Хавнър, колкото момичето от Хур-ат-Хур, и също като нея — мълчалива и необщителна.
Така че Тенар трябваше да играе ролята на дойка, на наставничка и на придружителка вече и за двете, две уплашени момичета, които не можеха да вземат в ръце властта си, докато на нея самата не й трябваше никаква власт, освен свободата да се върне у дома, където й беше мястото, и да помага на Гед в градината.
Съжаляваше, че не могат да си посадят у дома бели рози като тукашните. Толкова уханен бе мирисът им в нощта. Но горе в планината беше твърде ветровито, а слънцето през лятото беше прекалено горещо. Пък и козите сигурно щяха да изядат розите.
Най-сетне тръгна през източното крило към покоите, в които ги бяха настанили с Техану. Дъщеря й беше заспала, тъй като беше късно. Пламъче колкото перла гореше на фитила на малката алабастрова лампа. Покоите с високите тавани бяха притихнали, потънали в сенки. Тя загаси лампата, легна си и скоро потъна в сън.
Вървеше по тесен, виещ се, сводест каменен коридор. Носеше алабастровата лампа. Мъничкият й овал от светлина й сочеше пътя в тъмното. Стигна до някаква врата, водеща към стая. В стаята имаше хора с птичи криле. Някои имаха птичи глави — на ястреби и лешояди. Стояха или клечаха неподвижно, без да поглеждат нито към нея, нито към нищо, с очи, обкръжени с бяло и червено. Крилете им приличаха на огромни черни плащове, провиснали от раменете им. Знаеше, че не могат да летят. Бяха толкова скръбни, така безнадеждни, а въздухът в стаята бе толкова мръсен, че тя се опита да се обърне, да побегне, но не можеше да се движи; и борейки се с тази парализа, се събуди.
Отново се озова сред топлите сенки, под звездите в прозореца, при мириса на рози, тихия шум на потъналия в сън град и диханието на спящата Техану.
Стана рязко, за да отърси от главата си останките от съня. Беше Рисуваната стая в Лабиринта на Гробниците, където за първи път бе срещнала Гед лице в лице, преди четиридесет години. В съня рисунките на стените бяха оживели. Само че това не беше живот. Беше безкрайният, вечният неживот на онези, които са умрели, без да се преродят: прокълнатите от Безименните: неверниците, западняците, магьосниците.
След като човек умре, той се преражда. Това бе изричното знание, с което беше отраснала. Когато като дете я отведоха в Гробниците, за да стане Арха, Погълнатата, й казаха, че тя единствена от всички хора се е прераждала и ще се преражда като самата себе си, живот след живот. Понякога го беше вярвала, но не винаги, още докато беше жрицата на Гробниците, а оттогава изобщо бе престанала да го вярва. Но знаеше онова, което знаеха всички хора на Каргските земи — че след като умрат, се прераждат в ново тяло, светлина, загасваща и светваща отново в същия миг на друго място, в женска утроба или в яйцето на мушица, или в понесено от вятъра семе трева, връщат се отново, за да съществуват, забравили предишния си живот, нов живот за новия, живот след живот — вечно.
Само онези, които бяха отхвърлени от самата земя, от Древните сили, тъмните чародеи на Хардийските земи, не се прераждаха. Когато умирали — така казваха каргите, — не се връщали в живия живот, а отивали в едно ужасно място на полусъществуване, където, крилати, но неспособни да летят, нито птици, нито хора, трябвало да обитават във вечността, без никаква надежда. С каква наслада й бяха разказвали жриците на Косил за ужасната орис, която чака онези нагли врагове на Бога-крал, чиито души са обречени да бъдат откъснати вечно от света на светлината!
Но животът след смъртта, за който й беше разказвал Гед, където според него отивали неговите хора, онази неизменна земя на прах и сянка — не беше ли това не по-малко скръбно и ужасно?
В ума й гъмжеше от въпроси, за които нямаше отговор: след като бе престанала да бъде каргийка, след като бе изменила на святото място, трябваше ли и тя да отиде в онази суха земя, след като умре? Трябваше ли Гед да отиде там? Щяха ли да се подминават там, вяло и безразлично? Невъзможно. Но ако той трябваше да отиде там, а тя да се прероди, така че раздялата им да бъде вечна?
Изобщо нямаше да мисли повече за това. Беше съвсем ясно защо сънува Рисуваната стая толкова години след като бе оставила всичко това зад гърба си. Трябваше да е свързано със срещата с посланиците, с това, че отново бе говорила на каргски, разбира се. Но въпреки това остана да лежи разтревожена, притеснена от съня. Не искаше да се връща към кошмарите на своята младост. Искаше да се прибере вкъщи, да лежи до Гед, да слуша дишането на спящата Техану. Когато Гед заспеше, беше тих като камък; но огънят бе засегнал гърлото на Техану, тъй че в дъха й винаги се долавяше някаква дрезгавост и Тенар се беше вслушвала в това, ослушваше се да го чуе нощ след нощ, година след година. Беше като самия живот, завръщащия се живот, този скъп звук, това леко хрипкаво дишане.
Вслуша се в него и най-сетне заспа. И в сънищата й имаше само въздушни бездни, и цветовете на утрото, носещи се в небето.
Елша се събуди много рано. Малкият му другар през цялата нощ бе много неспокоен, също като него. С радост стана от леглото си, отиде до прозореца, седна, още сънен, и се загледа в предутринната светлина, озарила небето над залива, с отплаващите рибарски лодки и издутите платна на кораби в ниската мъгла над залива, вслушан в шума на града, подготвящ се за новия ден. Тъкмо когато започна да се чуди дали не е време да се потопи в дворцовата суматоха, за да разбере какво се очаква от него, на вратата се почука. Някакъв мъж донесе поднос с пресни плодове и хляб, кана мляко и малка паничка месо за котето.
— Ще дойда да ви заведа при краля, когато известят петия час — уведоми го той официално, а после не толкова официално му обясни как може да слезе в дворцовите градини, ако иска да се поразходи.
Елша, разбира се, знаеше, че от полунощ до пладне има шест часа, а от пладне до полунощ — други шест, но никога не беше чувал да „известяват“ часовете, затова се учуди за какво му говори човекът.
Скоро обаче разбра, че тук, в Хавнър, четирима тръбачи излизат на високата тераса на най-високата кула на двореца, онази, която бе увенчана с тънкия сребърен резец на меча на героя, и в четвъртия и петия час преди обед, както и в първия, втория и третия час след обед надуваха тръбите си, една на запад, една на север, една на изток и една на юг. По този начин придворните в двореца, както и търговците и корабоплавателите в града, можеха да уреждат нещата си и да изпълняват задълженията си в уговорения час. Едно момче, което срещна, докато се разхождаше в градините, му обясни всичко това — малко, слабичко момче, облякло туника, която беше твърде дълга за него. Обясни му, че тръбачите знаели кога точно да надуят тръбите си, защото в кулата имало огромни пясъчни часовници, както и Махалото на Ат, висящо от върха на кулата, което, ако се пуснело да се люлее в началото на поредния час, завършвало маха си точно в началото на следващия. И също така момчето каза на Елша, че мелодиите, които свирели тръбачите, били все части от „Оплакването на Ерет-Акбе“, което написал крал Махарион, след като се завърнал от Селидор, различна част за всеки пореден час, но по пладне те изсвирвали цялата мелодия. И че ако човек искал да е някъде в определен час, трябвало само да поглежда към терасите, защото тръбачите винаги излизали няколко минути по-рано и ако слънцето греело, вдигали нагоре сребърните си тръби и те заблестявали. Момчето се казваше Роуди и беше дошло с татко си, Владетеля на Метама на Арк, за да постои цяла година в Хавнър, и ходеше на училище в двореца, и беше на девет години, и му беше мъчно за майка му и за сестра му.
Елша се върна в стаята си навреме, за да се срещне с водача си, вече не толкова изнервен, колкото можеше да е. Разговорът с детето му напомни, че синовете на владетелите все пак са деца, че владетелите все пак са хора и че не от хора трябва да се бои.
Водачът му го преведе през дворцовите коридори до едно дълго светло помещение с прозорци по едната стена, с изглед към кулите на Хавнър и към фантастичните мостове, издигащи се в ефирни дъги над каналите — погледът се рееше от покрив на покрив и от тераса на тераса през улиците. Той застана до вратата разколебан, не знаеше трябва ли да отиде до групата хора в другия край на помещението.
Кралят го видя, отиде при него и го поздрави сърдечно, заведе го при останалите и му ги представи един по един.
Имаше една жена, около петдесетгодишна, дребничка и много светлокожа, с посивяла коса и големи сиви очи: Тенар, представи я усмихнат кралят: Тенар на Пръстена. Тя погледна Елша в очите и го поздрави тихо.
Имаше един мъж, приблизително на годините на краля, облечен в кадифе и тънък лен, със скъпоценни камъни на колана и шията, и с един голям рубин на едното ухо: корабовладелецът Тосла, каза кралят. Лицето на Тосла, тъмно като стар дъб, беше кораво и скулесто.
Имаше един на средна възраст, облечен скромно, с уверен поглед, който говореше на Елша, че човек може да разчита на него: принц Сийг от дома Хавнър, каза кралят.
Имаше един четиридесетинагодишен мъж, който държеше дървена тояга, висока колкото самия него, по което Елша позна, че е магьосник от Школата на Роук. Лицето му беше обветрено, но имаше нежни ръце. Беше сдържан, но много вежлив. Майстор Оникс, представи го кралят.
Имаше и една жена, която Елша взе за слугиня, защото беше облечена много просто и стоеше встрани от групата, полуизвърната, сякаш гледаше навън през прозорците. Той забеляза колко красиво падат къдриците на черната й коса, тежка и лъскава като водопад, когато Лебанен я представи.
— Техану от Гонт — обяви кралят и гласът му изкънтя като в предизвикателство.
За миг жената погледна Елша право в очите. Беше млада; лявата част на лицето й беше гладка и мургава, с блестящо тъмно око под извитата вежда. Дясната беше обезобразена — огромна, безока, покрита с грапава кора рана. Дясната й ръка приличаше на крив гарванов нокът.
Тя подаде ръка на Елша по обичая на хората на Еа и Енладите, като всички останали, само че му подаде лявата си ръка. Той я пое и я докосна, длан в длан. Нейната пареше. Погледна го отново с възхитителния поглед на едното си око — лъскаво, навъсено и пламенно. После отново сведе глава и се отдръпна, сякаш не искаше да е между тях, не искаше да е тук.
— Господин Елша ви носи послание от баща ви, Ястреба на Гонт — каза кралят, забелязал, че вестоносецът е онемял.
Техану не вдигна глава. Лъскавата черна коса почти скриваше обезобразеното й лице.
— Господарке — започна дрезгаво, с пресъхнала уста Елша, — той ми заръча да ви задам два въпроса. — Замълча, за да оближе устни, да си поеме дъх и да надвие мигновената паника, че е забравил какво трябва да каже; но се получи пауза на изчакване.
Техану проговори с още по-хриплив глас от неговия.
— Задайте ги.
— Каза първо да ви попитам: „Кои са онези, които отиват в сухата земя?“ А на сбогуване ми каза: „Попитай дъщеря ми също: Един дракон ще премине ли през каменната стена?“
Техану кимна признателно и отстъпи още крачка назад, сякаш искаше да отнесе загадките със себе си, далече от тях.
— Сухата земя — повтори кралят. — И драконите…
Погледът му тревожно заигра от лице на лице.
— Хайде да седнем и да поговорим.
— Не бихме ли могли да поговорим долу в градините? — попита дребничката сивоока жена, Тенар. Кралят веднага се съгласи. На излизане Елша чу как Тенар му каза:
— Трудно й е да остава на затворено по цял ден. Иска си небето.
Градинарите им донесоха столове под сянката на огромна стара върба до едно от езерцата. Техану застана до езерцето и се загледа в зелената вода, в която плуваха няколко сребристи шарана. Явно искаше да помисли над въпросите на баща си, а не да говори, въпреки че можеше да ги чува.
След като всички се настаниха, кралят помоли Елша отново да разкаже историята си. Слушаха го мълчаливо и със съчувствие, и този път той можа да разкаже всичко без задръжки и без да бърза. След като приключи, помълчаха още малко, а после магьосникът Оникс го попита:
— Снощи сънувахте ли?
Елша отвърна, че доколкото помни, не го е спохождал сън.
— Аз сънувах — каза Оникс. — Сънувах Призовника, който ми беше учител в Школата на Роук. За него казват, че е умрял два пъти: защото се върна от онази страна отвъд стената.
— А аз сънувах духовете, които не са се преродили — промълви много тихо Тенар.
Принц Сийг каза:
— Цяла нощ ми се струваше, че чувам гласове из улиците на града, гласове, които ми бяха познати от детството, викаха ме както някога. Но когато се вслушвах, бяха само викове на нощните стражи или крясъците на пияни моряци.
— Аз не сънувам никога — заяви Тосла.
— Аз не сънувах онази страна — каза кралят. — Спомнях си я. И не можех да престана да си я спомням.
Той погледна към смълчаната жена, Техану, но тя само се взираше в езерото и не проговаряше.
Никой не проговаряше; и накрая Елша не издържа.
— Ако нося беда, трябва да ме изгоните!
Отговори му магьосникът Оникс — не властно, но с тон, който не търпи възражения:
— Щом Роук ви е изпратил на Гонт, а Гонт ви е изпратил в Хавнър, значи трябва да сте в Хавнър.
— Повече глави по-леко мислят — ехидно подхвърли Тосла.
— Да оставим за малко сънищата настрана — каза Лебанен. — Гостът ни трябва да знае какво ни безпокоеше преди да дойде той… защо помолих Тенар и Техану да дойдат тук в началото на лятото и защо помолих също така Тосла да прекрати пътешествията си и да се включи в съвета ни. Тосла, би ли обяснил на Елша за какво става въпрос?
Тъмноликият кимна. Рубинът на ухото му блестеше като капка кръв.
— Става въпрос за драконите. В Западния разлив те, вече от няколко години, нападат ферми и села на Ули и Узидеро. Прелитат ниско, хващат покривите на къщите с ноктите си, разтърсват ги, плашат хората. В Портите на Торин вече на два пъти са връхлитали по време на жътва и палят с дъха си нивите, опожаряват купи сено и подпалват сламените покриви. По хора не са налитали, но в пожарите са загинали хора. Не са нападали къщите на владетелите на тези острови, за да търсят съкровища, както в Тъмните времена. Само селата и нивите. Същата вест получихме от един търговец, заминал на югозапад чак до Симли, за да изкупува зърно: драконите нападнали и изпепелили нивите точно по време на жътва. А миналата зима в Семел два дракона се настанили на върха на вулкана, планината Анданден.
— Аха — каза Оникс и след като кралят го погледна питащо, поясни: — Магьосникът Сепел от Палн ми съобщава, че тамошната планина била много свято място за драконите, защото в древни времена ходели там да пият огън от земята.
— Тъй че са се върнали — продължи Тосла. — Налитат, гонят стада и добитък, които са поминъкът на тамошните хора, без да нараняват животните, но така ги плашат, че те се разбягват и подивяват. Хората казват, че са млади дракони, черни и тънки, огънят им все още е слаб.
— А в Палн вече има дракони, които живеят в планините, в северната част на острова, дива местност без ферми. По-рано там ходели ловци, да ловят диви овце и соколи за опитомяване, но драконите ги прогонили и вече никой не смее да пристъпи до планините. Може би пелнийският ви магьосник знае нещо за тях?
Оникс кимна.
— Казва, че се виждало да прелитат над планините като ято диви патици.
— Между Палн и Семел и острова на Хавнър е само Пелнийското море — вметна принц Сийг.
Елша си помисли, че от Семел до родния му остров Таон са по-малко от сто мили.
— Тосла се отправи към Драконов низ на кораба си „Гларус“ — каза кралят.
— Но едва успях да зърна най-източния от онези острови, когато ме връхлетя цяло ято зверове — каза Тосла с мрачна усмивка. — Подгониха ме като добитъка и овцете, духаха да разкъсат платната ми, докато не избягах откъдето бях дошъл. Но това не е новост.
Оникс кимна отново.
— Никой досега не е стигал до Драконовия низ, освен господар на дракони.
— Аз съм стигал — заяви кралят и изведнъж се усмихна с широка, хлапашка усмивка. — Но бях с господар на дракони… Точно за онова време си мислех. Когато бяхме с Великия маг в Западния разлив, за да търсим некроманта Коб, минахме покрай Джесидж, който е още по на запад от Симли, и видях там опожарени поля. А в Драконовия низ видяхме как се избиваха едни-други като побеснели животни.
— Възможно ли е някои от онези дракони да не са съвзели от лудостта си през онова жестоко време? — попита принц Сийг.
— Било е преди повече от петнайсет години — каза Оникс. — Но пък драконите живеят много дълго. Времето за тях може би тече по различен начин.
Елша забеляза, че докато магьосникът говори, поглежда с едно око към Техану, която стоеше сама до езерото.
— Но те все пак са нападнали хора едва преди година-две — каза принцът.
— Не са нападали — възрази Тосла. — Ако един дракон поиска да унищожи хората в едно стопанство или село, кой би могъл да го спре? Нападали са само имота им. Реколта, купи сено, ферми, добитък. Това, което казват, е: „Махайте се… махайте се от Запада!“
— Но защо трябва да ни го казват с огън и хаос? — запита магьосникът. — Та те все пак могат да говорят! Могат да говорят на Езика на Сътворението. Моред и Ерет-Акбе са разговаряли с дракони. Нашият Върховен маг е разговарял с тях.
— Онези, които видяхме в Драконовия низ — каза кралят, — бяха изгубили силата на словото. Разривът, който Коб беше нанесъл на света, изсмукваше силата им, както и нашата. Единствен великият дракон Орм Ембар дойде при нас и заговори на Върховния маг, като му каза да отиде на Селидор… — Замълча и погледът му се зарея в далечината. — Но дори Орм Ембар беше лишен от словото преди да умре. — Отново зарея поглед надалече и лицето му се озари от странна светлина. — Орм Ембар умря заради нас. Той ни отвори пътя към тъмната земя.
Дълго всички мълчаха. Тишината се наруши от тихия глас на Тенар.
— Веднъж Ястреба ми каза… да видим дали ще си спомня как го каза точно: че драконът и драконовата реч са едно и също, едно същество. Че един дракон не учи Древната реч, той е Древната реч.
— Като гларус в полет. Като плуваща риба — промълви Оникс. — Да.
Техану слушаше, застанала неподвижно до езерото. Сега всички я погледнаха. Погледът на майка й, Тенар, беше напрегнат и нетърпелив. Техану извърна глава.
— Как може човек да накара един дракон да му проговори? — рече кралят. Думите му прозвучаха като на шега, но след тях отново настъпи мълчание. — Е, надявам се, че ще го научим. Майстор Оникс, докато си говорим за дракони, ще ни разкажете ли онази своя история за момичето, което дошло в Школата на Роук, защото съм единственият тук, който я е чувал.
— Момиче в Школата? — изсмя се Тосла. — Много са се променили нещата на Роук!
— Така е — каза магьосникът и изгледа хладно мореплавателя. — Това стана преди осем години. Тя дойде от Уей, предрешена като младеж, пожелал да изучи изкуството на магията. Не можа да подведе Вратаря, разбира се. Но той все пак я пусна и взе страната й. По това време Школата се оглавяваше от Повелителя на призоваването… — Леко се поколеба. — Мъжът, когото ви казах, че сънувах снощи.
— Кажете ни нещо за този човек ако обичате, майстор Оникс — подкани го кралят. — Това беше Торион, същият, който се върна от смъртта, нали?
— Да. След като Върховният маг се забави много и не получавахме никаква вест от него, се побояхме, че може да е умрял. Ето защо Призовникът приложи изкуствата си, за да слезе и да види дали е преминал стената. Остана там дълго, тъй че учителите се уплашиха и за него. Ала накрая той се пробуди и каза, че Великият маг бил сред мъртвите и нямало да се върне, но отредил да се върне Торион и да управлява Роук. Но скоро драконът ни донесе Великия маг Ястреба жив, а с него и милорд Лебанен… Сетне, когато Великият маг отново си замина, Призовникът падна и остана да лежи все едно, че животът го бе напуснал. Билкарят, въпреки цялото си изкуство, повярва, че е мъртъв. Но докато се готвехме да го погребем, той се надигна, проговори и каза, че се е върнал към живота, за да свърши каквото трябва. И тъй като не можехме да изберем нов Върховен маг, Торион Призовникът ръководеше Школата. — Замълча. — Когато дойде момичето, въпреки че Вратарят я беше пуснал, Торион не позволи да влезе зад стените. Не искаше да има с нея нищо общо. Но Пазителят на шарките я отведе в Дъбравата и тя поживя там известно време в края на леса и ходеше с него сред дърветата. Той, както и Билкаря, и Куремкармерук Нарицателя бяха убедени, че е имало някаква сериозна причина тя да дойде на Роук, че е пратеничка или проводник на някакво велико събитие, макар тя самата да не го знае; ето защо я защитиха. Другите повелители застанаха на страната на Торион, според когото тя носела само раздор и гибел за Школата и трябвало да бъде изгонена. По това време бях ученик. Много огорчени бяхме, че учителите ни са скарани и разделени.
— И то заради едно момиче — каза Тосла. Този път Оникс го погледна съвсем студено.
— Точно така. — След което продължи разказа си. — Накратко, когато Торион изпрати една група от нас да я принудим да напусне острова, тя го предизвика да се срещне с нея същата вечер на Роукската могила. Той дойде и я призова по име да му се покори: „Ириан“ я нарече. Ала тя му отвърна: „Не съм само Ириан“. И още докато го изричаше, се преобрази. Стана… доби облика на дракон. Докосна Торион и тялото му се превърна в прах. После се изкачи на хълма и докато я гледахме, не знаехме жена ли виждаме, обгърната от пламъци, или крилат звяр. Но на самото било я видяхме съвсем ясно — дракон, като пламък от червено и златно. И тя се вдигна на крилете си и полетя на запад.
Гласът му беше затихнал, а лицето му — изпълнено с благоговеен трепет от спомена. Всички мълчаха.
Магьосникът се окашля и продължи:
— Преди да се изкачи на хълма, Нарицателят я попита: „Коя си ти?“ Тя отвърна, че не знае другото си име. Заговори я Пазачът на шарките, Повелителят на градежа, попита я къде отива и дали ще се върне. Тя каза, че отива отвъд запада, за да научи името си от своя народ, но че ако я повика — ще дойде.
В настъпилата тишина проговори един хриплив и тънък, металически глас. Елша не разбра думите, но му се сториха някак познати, сякаш си спомняше смътно смисъла им.
Техану се беше приближила до магьосника и стоеше до него, напрегната като изопнат лък. Тъкмо тя беше проговорила.
Стъписан, чародеят я погледна, стана, отстъпи крачка назад, после се овладя и каза:
— Да, това бяха думите й: „При моя народ, отвъд запада.“
— Повикайте я. О, повикайте я! — зашепна Техану, протегнала и двете си ръце към него. Той отново неволно отстъпи назад.
Тенар стана и промълви на дъщеря си:
— Техану? Какво ти става? Какво става, Техану?
Техану ги изгледа един по един. Елша се почувства като привидение пред пронизващия й поглед.
— Повикайте я — повтори тя. И погледна краля. — Можете ли да я повикате?
— Нямам такава власт. Може би Пазителят на шарките на Роук… или самата ти…
Техану поклати глава и прошепна:
— Не, не, не. Аз не съм като нея. Нямам криле.
Лебанен се обърна към Тенар, сякаш очакваше напътствие. Тенар гледаше дъщеря си отчаяно.
Техану се извърна към краля.
— Съжалявам — изхриптя сковано дрезгавият й глас. — Трябва да остана сама, сър. Ще помисля над казаното от баща ми. Ще се опитам да отговоря на въпросите му. Но трябва да остана сама, моля.
Лебанен кимна и погледна Тенар, която веднага отиде при дъщеря си и я прегърна; двете се отдалечиха по огряната от слънце пътека край езерцата и фонтаните.
Четиримата мъже седнаха отново и дълго мълчаха.
— Прав бяхте, Оникс — каза Лебанен и се обърна към другите. — Майстор Оникс ми разказа историята си за жената-дракон Ириан, след като му казах нещо за Техану. Как като дете Техану повикала дракона Калесин на Гонт и му говорила на Древната реч, а Калесин я е нарекъл „своя дъщеря“.
— Ваше величество, много странно е това… времето, в което живеем, е странно… когато една жена се оказва дракон и когато едно неуко момиче проговаря на Езика на Сътворението! — Оникс беше дълбоко и явно потресен и уплашен. Елша го забеляза и се зачуди защо самият той не изпитва такъв страх. Вероятно защото не знаеше достатъчно, за да се уплаши, или от какво да се уплаши.
— Но има и стари истории — каза Тосла. — Не сте ли ги слушали на Роук? Сигурно не са могли да минат през дебелите ви стени. Приказки, които си разказват обикновените хора. Песни дори. Има една моряшка песен, „Момичето от Белайло“, в която се разправя как един моряк оставял по едно разплакано момиче във всяко пристанище, докато една от хубавиците не полетяла на метални криле след лодката му, грабнала го и го изяла.
Оникс го изгледа с погнуса. Но Лебанен се усмихна и рече:
— Жената на Кемай… Старият Върховен маг, Айхал, наричан Оджиън, е разказал на Тенар за нея. Поканила Оджиън в къщата си и го нагостила с рибена чорба. И му казала, че човечеството и драконите някога са били едно. Тя самата била и дракон, и жена. И тъй като бил магьосник, Оджиън я видял като дракон.
— Както вие сте видели Ириан, Оникс — каза Лебанен. Оникс заговори сковано, обръщайки се само към краля:
— След като Ириан напусна Роук, Нарицателят ни показа пасажи в най-древните книги, които са останали неразгадани, но в които очевидно се споменава за същества, едновременно хора и дракони. Един ден обаче се скарали или между тях настъпило невъзвратимо разделение. Но тези неща си остават загадка за нас.
— Надявах се, че Техану ще ни помогне да я изясним — каза Лебанен. Но гласът му беше такъв, че Елша не разбра дали още разчита на това, или се е предал.
По пътеката към тях тичаше някакъв мъж, сивокос ветеран от кралската гвардия. Лебанен се извърна, стана и отиде при него. Двамата поговориха тихо. Войникът си отиде, а кралят се върна при събеседниците си.
— Има новини — заговори той малко предизвикателно. — Над Западен Хавнър е имало големи прелитания на дракони. Подпалили са гори, а според екипажа на един каботажен съд и хората, бягащи от Южния пристан, град Ресбел е в пламъци.
Същата вечер най-бързият кораб на краля го понесе с приятелите му през залива на Хавнър, с платна, подсилени от магическия вятър, предизвикан от Оникс. Призори стигнаха до устието на река Онева, под ската на планина Онн. С тях на брега бяха свалени и дванадесет коня — стройни, силни тънкокраки животни, гледани в кралските конюшни. Конете бяха рядкост по островите, освен на Хавнър и Семел. Техану познаваше магаретата добре, но досега не беше виждала кон. По-голямата част от нощта бе прекарала с тях и гледачите им — помагаше им да ги държат кротки. Бяха добре гледани, възпитани животни, но не бяха свикнали с пътувания по море.
Когато настъпи моментът да ги яхнат, на песъчливия бряг на Онева, Оникс доста се уплаши и конярите трябваше да му показват и да го окуражават, но Техану се метна на седлото веднага след краля. Юздите хвана в сакатата си ръка, но сякаш не ги използваше, а общуваше с кобилата по друг начин.
Малкият керван пое на запад, в подножията на Фалиерн. Това беше най-бързият път, с който разполагаше Лебанен — да заобиколят покрай Южния пристан щеше да им отнеме много време. Бяха взели със себе си магьосника Оникс, за да спести лошото време, да разчиства пътя им от препятствия и да ги пази от всякаква опасност, освен от възможния огън на някой дракон. Срещу драконите, ако се натъкнеха на тях, нищо не можеше да ги предпази, освен може би Техану.
След като се допита до съветниците си и командирите на гвардията си, Лебанен бързо стигна до извода, че няма начин да се срази с драконите или да защити селищата и хорските имоти от тях: стрелите бяха безполезни, щитовете — също. Само най-великите магьосници бяха успявали някога да надвият дракон. Той не разполагаше с такъв велик магьосник, а и не знаеше да има такъв между живите, но трябваше все пак да защити народа си по най-добрия възможен начин, а не можеше да измисли никакъв друг начин, освен да се опита да преговаря с драконите.
Икономът му се беше стъписал, когато тръгна към дворцовите покои, в които бяха настанени Тенар и Техану: кралят трябва да вика при себе си онези, които иска да види; да им заповяда да се явят. „Не и когато иска да ги помоли за нещо“, отвърна му Лебанен.
Каза на слисаната слугиня, която отвори вратата им, да попита дали може да поговори с Бялата дама и с Жената на Гонт. Така бяха известни двете за хората в двореца и в града. Всяка от тях носеше името си открито, както краля, нещо рядко, толкова дръзко и противно на порядки и обичаи, на безопасността и приличието, че макар хората да знаеха имената им, избягваха да ги изричат и предпочитаха да ги заобикалят.
Поканиха го и след като им разказа накратко за новината, която беше получил, той заяви:
— Техану, може да се окаже, че ти си единствената в кралството, която би могла да ми помогне. Ако успееш да призовеш тези дракони, както си повикала Калесин, и ако имаш над тях някаква власт, ако можеш да говориш с тях и да ги запиташ защо воюват срещу моя народ, ще го направиш ли?
Младата жена се смути от думите му и се обърна към майка си.
Но този път Тенар не й предложи убежище. Дори не помръдна. Само й каза:
— Техану, отдавна ти го казах: когато един крал ти заговори, ще му отговориш. Тогава беше дете и не отговори. Но вече не си дете.
Техану се дръпна уплашено. И също като дете сведе глава.
— Не мога да ги повикам — промълви с немощния си, хриплив глас. — Не ги познавам.
— Можеш ли да повикаш Калесин? — попита Лебанен.
Тя поклати глава.
— Много е далече. Не знам къде.
— Но ти си дъщеря на Калесин — каза Тенар. — Не можеш ли да говориш на тези дракони?
— Не знам — прошепна отчаяно Техану.
— Ако има и най-малка възможност, Техану — заговори Лебанен, — да говорят с теб и ти да говориш с тях, моля те, използвай тази възможност. Не мога да се сражавам с тях и не знам езика им, а как мога да разбера какво искат от нас същества, които могат да ме унищожат с един дъх, с един поглед? Ще говориш ли с тях? Заради мен? Заради нас?
Тя замълча. След това, толкова тихо, че едва се чу, промълви:
— Да.
— Тогава се приготви да тръгнеш с мен. Ще потеглим на четвъртия час вечерта. Хората ми ще те отведат на кораба. Благодаря ти. Благодаря и на теб, Тенар! — каза той и стисна ръката й, но много за кратко, защото трябваше да се погрижи за още много неща преди да тръгне.
Когато най-сетне слезе забързан на кея, видя мъничката й, скрита под наметалото фигура. Последният кон, който трябваше да се качи на борда, цвилеше и запъваше крака, отказваше да се качи по рампата. Техану като че ли разговаряше с коняря. След това хвана юздата на коня, каза му нещо тихичко на ухото и той кротко я последва по рампата.
Корабите са като малки, претъпкани с хора къщи и някъде към полунощ Лебанен чу двама от конярите да си говорят тихо на задната палуба. „Добра ръка има“, рече единият, а другият, с по-младежки глас: „А бе, тъй е, ама изглежда ужасно, нали?“ А първият отвърна: „Че щом на коня му е все едно, теб какво те интересува?“ „Не знам, ама…“
Сега, докато яздеха от пясъците на Онева към подножията на планината, където пътят се разширяваше, Тосла приближи коня си до този на Лебанен.
— Тя ще ни е преводачката, нали?
— Стига да може.
— Е, по-смела е, отколкото щях да допусна. Щом това я е сполетяло първия път, когато е говорила с дракон, може да я сполети отново.
— Какво имаш предвид?
— Обгоряла е до смърт.
— Не е от дракон.
— Кой тогава?
— Хората, при които се е родила.
— Как така?
— Скитници. Крадци. Била е пет-шест годишна. Пребили я до несвяст и я хвърлили в лагерния огън. Смятали, че е умряла или ще умре и че всичко ще се вземе за нещастен случай. Заминали си. Селяните я намерили и Тенар я прибрала.
Тосла се почеса зад ухото.
— Поучителна историйка за човешката добрина. Значи и на Великия маг не е дъщеря? Но какво имат предвид, като казват, че е изтърсаче на дракон?
Лебанен беше плавал с Тосла, беше се сражавал до него при обсадата на Сора и го познаваше като смел, умен и хладнокръвен мъж. Когато грубостта на Тосла го подразнеше, се винеше заради това, че собствената му кожа не е достатъчно дебела.
— Не знам какво имат предвид. Знам само, че драконът я е нарекъл своя дъщеря.
— Тоя ваш магьосник от Роук нещо много бързо заяви, че не го бива за тая работа. Но може да говори Древната реч, нали?
— Може. Само с няколко думи може на пепел да те направи. Ако не изпитваше уважение към мен, не към теб.
Тосла кимна.
— Знам.
Яздиха през целия ден, толкова бързо, колкото можеха да издържат конете, а надвечер стигнаха до едно малко градче, където конете можеха да се нахранят и отпочинат, а ездачите им да поспят, в кое от кое по-неудобни легла. Несвикналите да яздят откриха, че едва могат да стъпват на краката си. Тукашните хора нищо не бяха чували за дракони и изпаднаха в ужас само от блясъка на цялата тази група богати странници, дошли изневиделица, поискали овес и постеля и платили със сребро и злато.
Малко преди да съмне ездачите отново поеха по пътя си. Намираха се на стотина мили от пясъците на Онева към Ресбел. През този втори ден щяха да преминат ниските проходи на планините Фалиерн и да слязат по западния скат. Йенай, един от най-доверените командири на Лебанен, яздеше далече напред; Тосла беше в ариергарда; Лебанен водеше главната група — подрусваше се на седлото полузадрямал в тихия предутринен здрач. Приближаващият се тропот на конски копита го събуди. Йенай се беше върнал. Лебанен погледна натам, накъдето му сочеше офицерът.
Тъкмо бяха излезли от горите на билото на един хълм и на ранната светлина преди зазоряване се виждаше съвсем ясно чак до края на прохода. Планинските ридове се трупаха на черни грамади на фона на смътния, червеникав блясък на облачното утро.
Но двамата гледаха на запад.
— Това е по-близо от Ресбел — каза Йенай. — На петнайсет мили оттук сигурно.
Кобилката на Техану, въпреки че беше дребна, беше най-породистото животно и като че ли беше твърдо убедена, че тя трябва да води останалите. Ако Техану не я задържаше, щеше да дърпа напред, докато не застане начело на колоната. Кобилката се приближи, докато Лебанен дърпаше юздите на коня си, и Техану се озова до него, загледана в същата посока.
— Гората гори — каза й той.
Виждаше само изгорялата страна на лицето й, която сякаш се взираше слепешком; но виждаше и подобната й на гарванов нокът ръка, стиснала юздите. Трепереше. „Изгорялото дете се бои от огъня“ — помисли той.
Що за жестока и страхлива глупост го беше обладала, та да каже на това момиче: „Ела да поговориш с драконите, спаси ми кожата!“, и да я доведе право в пожара?
— Ще се върнем — заяви той.
Но Техану вдигна здравата си ръка и посочи:
— Вижте! Вижте там!
Искра от огромен пожар, горящ въглен, издигнал се над черната линия на прохода, полетял в небесата орел с огнени криле, дракон, понесъл се право към тях.
Техану се изправи на стремената и нададе пронизителен, разкъсващ слуха вик, като писък на чайка или на ястреб. Но беше дума, една-единствена дума:
— Медеу!
Огромното същество се приближаваше с ужасяваща скорост, дългите му тънки криле биеха въздуха почти лениво; огънят бе престанал да се отразява в тях и сега то изглеждаше черно или тъмнобронзово в усилващата се утринна светлина.
— Дръжте конете! — предупреди ги Техану с хрипливия си глас и точно в този момент сивият кон на Лебанен видя дракона и започна бясно да мята главата си и да се вдига на задните си крака. Той успя да го удържи, но зад него един от останалите коне изцвили от ужас и той чу как някой се претъркули на земята, чу виковете на конярите. Магьосникът Оникс дотича и спря до коня на Лебанен. Всички замръзнаха — стояха и гледаха приближаващия се дракон.
Техану отново извика същата дума. Драконът закръжи, забави полета си, приближи се още, спря и увисна във въздуха на петдесетина стъпки от тях.
— Медеу! — извика отново Техану и отговорът стигна до тях като ехо:
— Ме-де-ууу!
— Какво означава това? — попита Лебанен, наведен към Оникс.
— Сестра, брат — прошепна магьосникът.
Техану беше слязла от коня си, хвърлила беше юздите на Йенай и сега крачеше надолу по полегатия склон, над който беше надвиснал драконът — дългите му криле плющяха бързо и на къси махове, като на кръжащ ястреб. Но тези криле бяха петдесет стъпки дълги от единия край до другия, а плясъкът им кънтеше като метални барабани. Щом тя се приближи, от отворената му уста с дългите зъби излезе малко огнено валмо.
Тя вдигна ръката си. Не нежната си кафява длан, а изгорената — птичия нокът. Белегът от изгоряло по ръката и рамото й попречи да я изпъне нагоре. Стигна само до главата й.
Драконът се сниши малко, наведе глава и докосна ръката й с дългата си, блестяща, покрита с люспи муцуна. Като куче, като животно, поздравяващо господаря си с душене, помисли Лебанен; като сокол, кацнал на китката на соколаря; като крал, покланящ се на кралица.
Техану заговори, драконът заговори, и двамата — само по няколко думи, с кънтящите си като цимбали гласове. Нова пауза; сетне драконът заговори дълго. Оникс слушаше напрегнато. Още няколко разменени думи; стълбчета дим от ноздрите на дракона; скован, властен жест на осакатената, сгърчена женска ръка.
— Доведи я — преведе шепнешком магьосникът.
Драконът плесна силно с криле, сниши дългата си глава и изсъска, проговори отново, после се понесе във въздуха, високо над Техану, обърна се, направи един кръг и като стрела се отправи на запад.
— Нарече я „Дъщеря на Най-древната“ — прошепна магьосникът.
Техану стоеше неподвижна, загледана след отлитащия дракон.
После се обърна към тях. Изглеждаше толкова малка и крехка на широкия полегат склон и на фона на гората в сивата утринна светлина. Лебанен скочи от седлото и затича към нея. Мислеше, че ще я завари изцедена от сили и ужасена, протегна ръка да я подкрепи, но тя му се усмихна. Лицето й, наполовина — ужасно, наполовина — красиво, сияеше с червеното зарево на още неизгрялото слънце.
— Няма да нападат повече. Ще изчакат в планините — каза му тя.
После бавно се огледа, сякаш не разбираше къде е и защо, а когато Лебанен хвана ръката й, тя го остави; но пламъкът и усмивката се задържаха на лицето й и стъпваше леко.
Докато конярите държаха конете, които вече пасяха спокойно намокрената от росата трева, Оникс, Тосла и Йенай ги заобиколиха, въпреки че останаха на почтително разстояние.
— Милейди Техану — каза Оникс, — никога не бях виждал такава храброст.
— Аз също — каза Тосла.
— Страхувах се — отвърна Техану, но в гласа й нямаше чувство. — Но го нарекох мой брат, а той мен — своя сестра.
— Не можах да разбера всичко, което си казахте — призна чародеят. — Не знам Древната реч толкова добре като вас. Ще ни разкажете ли какво си казахте?
Тя заговори бавно, извърнала очи на запад, накъдето бе отлетял драконът. Изтокът аленееше и на неговия фон червенината на далечния пожар избледняваше.
— Казах: „Защо изгаряте земята на краля?“ А той отвърна: „Време е да си върнем своите земи“. А аз казах: „Най-древната ли ви каза да ги вземете с огън?“ Тогава той отвърна, че най-древната, Калесин, е заминала с Орм Ириан отвъд запада, за да лети на другия вятър. И каза, че младите дракони, които останали тук, на ветровете на света, твърдят, че хората са клетвопрестъпници, откраднали земите на драконите. Казват си едни на други, че Калесин никога няма да се върне и че повече няма да чакат, а ще прогонят хората от всички западни земи. Но Орм Ириан наскоро се е завърнала и сега е на Палн, каза той. А аз му рекох да я помоли да дойде. И той отвърна, че тя ще дойде при дъщерята на Калесин.
3.
Съветът на драконите
От прозореца на стаята си в двореца Тенар беше гледала как отплава корабът, отнасяйки в нощта Лебанен и нейната дъщеря. Не беше слязла на кея с Техану. Беше трудно, много трудно да й откаже да тръгне с нея. Техану се беше молила, тя, която никога за нищо не молеше. Не беше плакала, не можеше да плаче, но дъхът й беше излязъл на хлипове:
— Но аз не мога, не мога да ида сама! Ела с мен, мамо!
— Обич моя, сърчице мое, ако можех да ти спестя този страх, щях да го сторя, не разбираш ли, че не мога? Направих каквото можах за теб, пламъче мое, звездичке моя. Кралят е прав — само ти, ти единствена можеш да го направиш.
— Но ако просто си там, просто да зная, че си там…
— Аз съм тук, винаги съм тук. Какво бих могла да направя там, освен да съм бреме? Трябва да пътувате бързо, пътуването ще е трудно. Аз само ще ви бавя. А и може да започнеш да се боиш за мен. Сега не съм ти нужна. Няма да съм ти полезна вече. Трябва да го разбереш. Трябва да тръгваш, Техану.
И бе обърнала гръб на детето си, и бе започнала да подрежда дрехите, които Техану трябваше да вземе, не изящните одежди, които носеха тук в двореца, а грубите й, но здрави обувки и простото дебело наметало. След като не можеше да сдържи сълзите си, не биваше да позволи дъщеря й да ги види.
Техану стоеше объркана, като че ли парализирана от страх. Когато Тенар й даде дрехите да се преоблече, тя се подчини. Когато кралският офицер, Йенай, почука и попита дали би могъл да придружи господарката Техану до кея, тя се вторачи в него като нямо животно.
— Хайде, тръгвай — каза Тенар. Прегърна я и положи ръка на големия белег, покрил половината й лице. — Ти си също толкова дъщеря на Калесин, колкото и моя.
Момичето се притисна в нея, остана така много дълго, после се отдръпна, обърна се, без да каже дума, и излезе с Йенай.
Тенар стоеше и там, където я бе докоснал зноят на тялото и ръцете на Техану, усещаше нощния студ.
Пристъпи до прозореца. Светлини над пристанището, идващи и заминаващи си хора, глухият тропот на конски копита по улиците над водата. На кея се виждаше привързан един висок кораб, кораб който познаваше — „Делфин“. Гледаше от прозореца и видя Техану на пристана. Видя как най-сетне се качи на борда, повела някакъв кон, който се беше опъвал, и видя как Лебанен се качи след нея. Видя как отвързаха въжетата, лекото полюшване на кораба, тласнат с дългото весло от кея, рязкото спускане и издуване на белите платна в тъмнината. Светлината от фенера на кърмата потръпна над тъмната вода, бавно се смали в ярка капчица и изчезна.
Тенар се разшета из стаята да прибере дрехите, които беше носила Техану — копринената риза и пола; вдигна леките сандалки и ги задържа до бузата си, преди да ги прибере.
Дълго лежа будна в широкото легло и виждаше с вътрешния си взор отново и отново една и съща сцена: път, и Техану върви по него сама. И една тъмна грамада, мрежа, гърчеща се маса, която се спуска от небето, връхлитащо ято дракони, огън, ближещ небе и земя, който връхлита върху нея, и косата й гори, и дрехите й пламват… Не, Тенар! Няма да се случи това! Изтласкваше упорито тази сцена от ума си, но тя се връщаше отново — пътят, и Тенар, която върви сама по него, и черната, горяща грамада в небето, приближава се…
Когато предутринното зарево обля стаята със сиво, тя най-сетне заспа изтощена. Сънува, че е в къщата на Стария маг, нейната къща, и се радва неизразимо, че отново е там. Взе метлата от ъгъла зад вратата, за да помете лъскавия дъбов под, защото Гед го беше оставил да потъне в прах. Но в дъното на къщата имаше някаква врата, която досега не съществуваше. Когато я отвори, се озова в малка ниска стая с боядисани в бяло каменни стени. Гед се беше присвил в стаята, паднал на лакти и колене, с отпуснати ръце. Главата му не беше човешка, а малка, черна и клюнеста, глава на лешояд. И той й каза с тих, хриплив глас: „Тенар, нямам криле“. И когато го каза, в нея се надигна толкова гняв и страх, че се събуди задъхана — и видя високата стена на дворцовата си стая, огряна от ярки лъчи, и чу ясния зов на тръбите, възвестяващи четвъртия час на утрото.
Донесоха й закуска. Тя хапна малко и поприказва с Бери, старата слугиня, която си беше избрала от цялата свита слугини и почетни дами, които Лебанен й беше предложил. Бери беше умна, веща жена, родена в едно селце във вътрешен Хавнър, и с нея Тенар се разбираше по-добре, отколкото с повечето придворни дами. Те се държаха учтиво и почтително, но не знаеха какво да правят с нея, как да говорят с една жена, която е наполовина каргска жрица, наполовина — селянка от Гонт. Разбираше, че за тях е по-лесно да са добри с Техану, с нейната ужасна боязливост. Към нея можеха да изпитат жал. Но не към Тенар.
Бери обаче можеше и я изпитваше, и тази заран предложи много утеха на Тенар.
— Кралят ще я върне жива и здрава — каза й тя. — Нима можете да допуснете, че ще отведе момичето на опасност, от която да не може да го измъкне? Никога! Той — не! — Лъжлива беше тази утеха, но Бери толкова страстно вярваше, че е истина, че Тенар трябваше да се съгласи с нея, което само по себе си й подейства утешително.
Трябваше да се залови с нещо, тъй като отсъствието на Техану се чувстваше навсякъде. Реши да поговори с каргската принцеса, да види дали момичето ще благоволи да понаучи някоя дума на хардийски, или поне да й каже името си.
В Каргските земи хората нямаха истинско име, което да пазят в тайна, като говорещите на хардийски. Също като тукашните прозвища, каргските имена в повечето случаи бяха значещи — Роза, Елша, Чест, Надежда; или пък бяха традиционни — хората често носеха името на някой свой предтеча. Казваха имената си открито и се гордееха с древността на някое име, предавано от поколение на поколение. Самата тя беше отведена твърде малка от родителите си, за да знае защо са я нарекли Тенар, но смяташе, че може да е на някоя баба или прабаба. Това име й го бяха отнели, след като бе призната за Арха, преродената Безименна, и тя го беше забравила, докато Гед не й го върна. За нея, както и за него, това бе истинското й име; ала не беше име на Древната реч — не даваше на никого власт над нея и тя никога не беше го крила.
Сега я изненадваше защо принцесата крие своето. Прикачените към нея жени я наричаха само „принцесо“, или „милейди“, или „господарке“; посланиците бяха говорили за нея като за „Върховната принцеса“, „Дъщерята на Тол“, „Господарката на Хур-ат-Хур“ и прочие. Ако всичко, което притежаваше горкото момиче, бяха титлите, крайно време беше да си има и име.
Тенар знаеше, че не подхожда за една гостенка на краля да върви сама из улиците на Хавнър, а пък Бери си имаше задължения в двореца, затова помоли да я придружи някой слуга. Осигуриха й един чаровен лакей, по-скоро лакейче, тъй като беше петнадесетгодишно момче, което й помагаше на кръстовищата все едно, че беше някоя трепереща старица. Тя обичаше да се разхожда из града. Вече беше установила и си го беше признала, на път към Речния дом, че е по-лесно без Техану до нея. Хората поглеждаха Техану и бързо извръщаха погледи, а Техану стъпваше със скована, изстрадана походка, мразеше погледите им, както и извръщанията им, и Тенар страдаше с нея, може би повече от нея самата.
Но сега имаше възможност да поскита из улиците, без да бърза, да погледа уличните представления, пазарните сергии, различните лица и облекла от целия Архипелаг, да се отклони от прекия си път, за да може лакейчето да й покаже някоя улица, по която изрисувани мостове от един покрив до друг образуваха нещо като въздушен сводест покрив високо над главите им, от който на гирлянди надолу се спускаха лозници, покрити с червени цветя, а хората бяха поставили птичи кафези на позлатени пръчки от прозорците, тъй че всичко приличаше на градина, избуяла във въздуха. „О, колко бих искала Техану да види това“, мислеше си тя. Но представа си нямаше къде е сега Техану.
Речният дом, също като Новия дворец, датираше от царуването на кралица Херу, отпреди пет столетия. Когато Лебанен дойде на трона, сградата беше в руини; той го беше възстановил с много грижа и сега това бе красиво, изпълнено с покой място, скромно обзаведено, с тъмни, лъскави, непокрити с килими подове. Редици тесни прозорци се плъзгаха странично и откриваха цялата стена на някое помещение към върбите покрай реката и човек можеше да излезе на дългите дървени тераси, издаващи се над самата вода. Придворните дами бяха споделили с Тенар, че тук кралят най-много обичал да се измъква за през нощта, да остане сам или с някоя любовница, което придаваше още по-голямо значение, намекваха те, на това, че е настанил принцесата точно тук. Самата тя подозираше, че просто не беше поискал принцесата да остане под един и същ покрив с него и че това просто е единственото друго възможно място, но може би придворните дами бяха прави.
Стражите в красивите униформи я познаха и я пуснаха, лакеи известиха за пристигането й, след което се струпаха около лакейчето й да разменят клюки, което, изглежда, беше основното занимание на лакеите, а пък около нея се струпаха дворцови дами, за да я поздравят, благодарни, че в палата се е появило ново лице, и да изтръгнат от устата й всичко възможно за кралската експедиция срещу драконите. След като цялата олелия приключи, най-сетне я пуснаха в покоите на принцесата.
При първите й две гостувания я бяха оставили да почака доста в преддверието, а след това забулените жени я заведоха във вътрешната стая, единственото сумрачно помещение в цялата тази иначе светла и въздушна сграда, където принцесата стоеше с шапката си с кръгла периферия с червеното було, стигащо до пода, като че ли закована на мястото си, като някой тухлен комин, точно както бе казала лейди Йеса.
Този път беше различно. Още щом пристъпи в антрето, отвътре се чу писък и шум от разбягали се хора. Принцесата изхвърча през вратата като обезумяла, хвърли се към Тенар и я прегърна. Тенар беше дребничка, а принцесата — висока, жизнена млада жена, изпълнена с пламенно чувство — така че буквално я събори, но успя да я задържи в силните си ръце.
— О, лейди Арха, лейди Арха, спасете ме, спасете ме! — разплака се тя.
— Принцесо! Какво става?
Принцесата беше обляна в сълзи — сълзи на ужас или на облекчение, или на двете едновременно, и от всичките й оплаквания и молби Тенар успя да разбере само, че бърбори нещо за дракони и жертвоприношение.
— Край Хавнър няма никакви дракони — каза тя строго и се освободи от прегръдката на момичето — и никой няма да бъде принасян в жертва. Какво става? Какво са ви казали?
— Жените казаха, че драконите идват и че ще принесат в жертва кралска дъщеря, а не коза, защото са магьосници, и аз се уплаших. — Принцесата стисна ръце и се опита да овладее паниката, която я беше обзела. Страхът й беше истински, неудържим, и Тенар я съжали. Но не се постара да скрие съжалението си. Момичето трябваше да се научи да държи на достойнството си.
— Вашите жени са невежи и не знаят достатъчно хардийски, за да разберат какво им казват хората. А самата вие изобщо не знаете хардийски. Ако го знаехте, щяхте да разберете, че няма от какво да се страхувате. Случайно да виждате хората в тази къща да бягат разплакани и да пищят?
Принцесата я зяпна. Този път не носеше нито шапка, нито була, беше само по тънка рокля, защото денят бе топъл. За първи път Тенар я виждаше не като смътен силует под червените була. Макар очите на принцесата да бяха подути от сълзите, а лицето й подпухнало, беше великолепна: светлокафява коса, светлокафяви очи, закръглени рамене и пълни гърди, тънко кръстче — жена в разцвета на своята хубост и сила.
— И никой от тези хора няма да бъде принесен в жертва? — отрони най-сетне тя.
— Никой няма да бъде принесен в жертва.
— Тогава защо идват драконите?
Тенар вдиша дълбоко.
— Принцесо, твърде много неща има, за които трябва да си поговорим. Ако ме приемате за своя приятелка…
— О, да — отвърна принцесата, хвана ръката на Тенар и я стисна много силно. — Ти си моя приятелка. Нямам друга приятелка, готова съм кръвта си да пролея за теб.
Колкото и да звучеше глупаво, Тенар знаеше, че е вярно.
Отвърна на ръкостискането на момичето, колкото можа, и каза:
— И ти си моя приятелка. Кажи ми името си.
Очите на принцесата се ококориха. На горната й устна все още имаше едно мокро петънце, и се беше подула от плача. Долната й устна трепереше. Въздъхна дълбоко и промълви:
— Сесеракх.
— Сесеракх, моето име не е Арха, а Тенар.
— Тенар — каза момичето и стисна ръката й още по-силно.
— Така — каза Тенар; мъчеше се да овладее положението. — Пътят ми дотук беше дълъг и ожаднях. Моля да седнем и ако може, да ми донесат вода. А след това можем да поговорим.
— Да — рече принцесата и изхвърча от стаята като озверяла лъвица. От вътрешната стая се разнесоха крясъци и викове, и отново шум от разбягали се във всички посоки хора. Появи се една от слугините й, заоправя разтреперана воала си и забърбори на толкова мътен диалект, че Тенар думичка не можа да разбере. „Говори на прокълнатия език!“, изрева отвътре принцесата и горката жена жално зацвърча на завален хардийски:
— Да седи? Да пие? Лейди?
Насред тъмната претрупана стая поставиха два стола, един срещу друг. Сесеракх застана до единия.
— Бих предпочела да поседнем отвън, в сянката, над водата — каза Тенар. — Ако благоволите, принцесо.
Принцесата изкрещя, жените се разшетаха и изнесоха столовете на дървената тераса. Двете седнаха една до друга.
— Така е по-добре — въздъхна Тенар. Все още й беше странно, че говори на каргски. Никаква трудност не изпитваше, но имаше чувството, че не е самата тя, че говори някой друг, актьор, играещ ролята й.
— Водата ти харесва? — запита принцесата. Лицето й си беше възвърнало нормалния цвят на гъста сметана, а очите й, вече не толкова подути от сълзите, бяха синкаво златисти, или просто сини, със златни точици.
— Да. А на теб?
— Мразя я. Там, където живеех, нямаше вода.
— Пустиня? И аз живях в пустиня. До шестнайсет. После прекосих морето и дойдох на запад. Обичам водата, морето, реките.
— О, морето! — проплака Сесеракх, сви се и се хвана за главата. — О, мразя го, мразя го! Душата си изповръщах. През цялото време. Ден след ден. Не искам никога повече да видя море. — Погледна бързо през клоните на върбите към кроткия плитък поток отдолу. — Е, тази река не е лоша — каза малко недоверчиво.
Една от жените донесе поднос с кана и две чаши и Тенар с наслада отпи от студената вода.
— Принцесо, имаме да поговорим за много неща. Но първо: драконите все още са много далече оттук, на запад. Кралят и дъщеря ми отидоха да поговорят с тях.
— Да поговорят с тях?
— Да. — Щеше да продължи, но каза: — А сега, моля разкажете ми за драконите в Хур-ат-Хур.
Като дете й бяха разправяли, че в Хур-ат-Хур имало дракони. Дракони в планините, разбойници из пустините. Хур-ат-Хур беше бедна и далечна страна и оттам не идваха никакви стоки освен опали, тюркоази и кедрово дърво.
Сесеракх въздъхна дълбоко. В очите й отново бликнаха сълзи.
— Като помисля за родния дом, се разплаквам — каза тя с такова искрено простодушие, че самата Тенар се насълзи. — Ами, драконите живеят в планините. На два, три дни път от Месрет. Там горе са само скали и никой не безпокои драконите, а и те не досаждат на никого. Но веднъж в годината слизат, пълзят по някакъв път. По-скоро пътека, цялата покрита с гладка прах, направена от коремите им, след като пълзят по нея, откакто свят се помни. Наричат го „Драконовия път“. — Забеляза, че Тенар я слуша с дълбоко внимание, и продължи: — Да се пресича Драконовият път е табу. Човек изобщо не трябва да стъпва на него. Трябва да го заобикаля, южно от Мястото на жертвоприношението. Те започват пълзенето си надолу в края на пролетта. На четвъртия ден от петия месец всички пристигат на Мястото на жертвоприношението. Никой не закъснява. И всички от Месрет и околните села са там и ги чакат. И после, след като всички те дойдат по Драконовия път, жреците започват жертвоприношението. И това е… Вие в Атуан нямате ли пролетното жертвоприношение?
Тенар поклати глава.
— Е, точно от това се уплаших, нали разбираш, че може да е човешко жертвоприношение. Ако нещата не вървят добре, тогава принасят в жертва кралска дъщеря. Или пък ще е някое обикновено момиче. Но това не са го правили от дълго време. Поне откакто аз се помня. Откакто баща ми надви всички останали крале. Оттогава принасят в жертва само по някоя коза или овца. Кръвта събират в купи, а тлъстото месо го хвърлят в свещения огън и призовават драконите. И всички дракони изпълзяват до него. Пият кръвта и ядат огъня. — Стисна за миг очи; Тенар — също. — После драконите се връщат в планините, а ние — в Месрет.
— Колко големи са драконите?
Сесеракх разпери ръце на около метър.
— Понякога са по-големи.
— И не могат да летят? Нито да говорят?
— О, не. Крилете им са като отсечени. Издават някакъв съсък. Животните не могат да говорят. Но са свещени животни. Те са знакът на живота, защото огънят е живот, а те могат да ядат огън и да храчат огън. И са свещени, защото идват на пролетното жертвоприношение. Дори нито един човек да не дойде, драконите ще дойдат и ще се съберат там. Ние отиваме там, защото драконите идват. Жреците винаги говорят за това преди жертвоприношението.
Тенар дълго помисли над разказа й.
— Драконите тук на запад — заговори тя — са големи. Огромни. И могат да летят. Животни са, но могат да говорят. И също така са свещени. И опасни.
— Е — каза принцесата, — драконите може и да са животни, но повече приличат на нас, отколкото прокълнатите магьосници.
„Прокълнатите магьосници“ го изрече като една дума и без някакво особено натъртване. Тенар помнеше фразата от детството си. Означаваше „Тъмния народ“, хардийския народ на Архипелага.
— А защо?
— Защото драконите са преродени! Като всички животни. Като нас. — Сесеракх я изгледа с откровено любопитство. — Мислех, че щом си била жрица на Най-святото място на Гробниците, ще знаеш за тези неща много повече от мен.
— Но там нямахме дракони — отвърна Тенар. — За тях нищичко не съм учила. Моля те, приятелко, разкажи ми.
— Ами, да видим дали ще мога да го разкажа точно. Но тази приказка е зимна. Предполагам, че няма нищо лошо в това да я разкажа тук лете. Все едно, тук бездруго всичко е объркано. — Въздъхна. — Ами, в началото, нали, най-напред, всички ние сме били едно и също, всички хора и животни, вършили сме едни и същи неща. А после сме се научили да умираме. И така сме се научили да се прераждаме. Като един вид същество, или като друг. Но това е все едно, защото както и да умреш, ще се преродиш отново и рано или късно ще минеш през всички видове.
Тенар кимна. Дотук историята й беше позната.
— Но най-добрите същества, в които можеш да се преродиш, са хората и драконите, защото те са свещените същества. Тъй че човек се мъчи да не нарушава табутата, да спазва Предписанията, за да получи по-добър шанс отново да бъде личност, или поне дракон… Щом драконите тук могат да говорят и са толкова големи, разбирам каква голяма награда би трябвало да е това. Да жадуваш отново да си от нашия вид май не си струва чак толкова.
— Но историята е за прокълнатите магьосници, които открили Ведурнана — продължи тя. — Това било едно нещо, не знам точно какво, дето казало на някои хора, че ако се съгласят никога да не умират и да не се прераждат, могат да се научат как да правят магия. И те предпочели това, избрали Ведурнана. И с него отишли на запад. А то ги направило тъмни. И сега живеят тук. Всички хора тук — те са онези, които са избрали Ведурнана. Живеят и могат да правят прокълнатите си магии, ала не могат да умрат. Само телата им умират. Останалото от тях отива в някакво тъмно място и никога не се преражда. И приличат на птици. Но не могат да летят.
— Да — промълви Тенар.
— Това не си ли го учила на Атуан?
— Не — отвърна Тенар.
В ума й изплува споменът за разказа на Жената от Кемай, предаден й от Оджиън: в началото на времето човечеството и драконите били едно, но драконите избрали дивото и свободата, а човечеството — богатството и силата. Един избор, една раздяла. Дали не беше същата история?
Но образът, който тегнеше на сърцето й, беше Гед, клекнал насред онази каменна стая, с малка, черна и клюнеста глава…
— Ведурнанът не е онзи пръстен, нали? Дето все ми говорят, че ще трябва да нося?
Тенар се постара да изтласка от ума си спомена за Рисуваната стая и за съня си и да се съсредоточи върху въпроса на Сесеракх.
— Пръстен ли?
— Пръстенът на Уртакби.
— Ерет-Акбе. Не. Това е Пръстенът на мира. И ти ще го носиш само ако и когато станеш кралицата на крал Лебанен. А ако това стане, ще си щастлива жена.
На лицето на Сесеракх се бе изписало любопитство. Не беше намусено, нито цинично. По-скоро беше безнадеждно, полунасмешливо, търпеливо, изражение на жена, с десетилетия по-възрастна.
— Тук не става въпрос за късмет, скъпа ми приятелко Тенар — рече тя. — Аз трябва да се омъжа за него. И така ще бъда погубена.
— Защо ще си погубена, ако се омъжиш за него?
— Ако се омъжа за него, ще трябва да му дам името си. Ако той го изрече, ще открадне душата ми. Това правят прокълнатите магьосници. Затова винаги си крият имената. Но ако открадне душата ми, няма да мога да умра. Ще трябва да живея вечно без тялото си, като птица, която не може да лети, и никога няма да се преродя.
— Затова ли криеше името си?
— На теб го дадох, скъпа приятелко.
— Ценя високо дара ти, приятелко — отвърна живо Тенар. — Но тук можеш да кажеш името си на всеки, на когото поискаш. С него не могат да откраднат душата ти. Повярвай ми, Сесеракх. И можеш да му се довериш. Той не ти… няма да ти направи нищо лошо.
Момичето долови колебанието й.
— Но би искал. Тенар, скъпа, знам какво представлявам тук. В онзи голям град Авабат, където е баща ми, бях глупава, невежа жена от пустинята. Фейагат. Градските жени се подсмихваха и ме сочеха с пръст, щом ме видеха, онези мръсници с голи лица. А тук е още по-зле. Никого не мога да разбера и те не ме разбират, и всичко, всичко е различно! Дори храната не знам каква е, магьосническа храна, главата ми се замайва. Не знам какви са табутата, няма жреци, които да попиташ, само магьоснички, тъмни и гололики. И забелязах как ме гледат. Знаеш ли, през фейаг се вижда! Лицето му видях. Много е красив, прилича на воин, но е черен магьосник и ме мрази. Не ми казвай, че не е така, защото го знам. И мисля, че щом научи името ми, ще прати душата ми в онова място завинаги.
След като помълча, загледана в полюшващите се клони на върбите над ромонящата тихо вода, натъжена и уморена, Тенар промълви:
— Значи това, което трябва да направиш, принцесо, е да се научиш как да го накараш да те харесва. Какво друго можеш да направиш?
Сесеракх тъжно сви рамене.
— Ще ти е от полза ако разбираш какво казва.
— Дъра-дъра-дъра. Всички само това казват и нищо не се разбира.
— И те не ни разбират. Хайде, принцесо, как може той да те хареса, ако всичко, което ти му казваш, е дъра-дъра-дъра? Виж. — Вдигна ръката си, посочи я с другата и каза думата първо на каргски, а после — на хардийски.
Сесеракх повтори и двете думи много старателно. След още няколко части на тялото тя изведнъж схвана възможностите, които й предлагаше превеждането, и поизправи рамене.
— Как магьосниците казват „крал“?
— Агни. Това е дума на Древната реч. Мъжът ми ми го каза.
Още докато го изричаше, усети, че е глупаво в този момент да намесва и наличието на трети език; но не това привлече вниманието на принцесата.
— Ти имаш съпруг? — Сесеракх я зяпна със светнали като на лъвица очи и се засмя звучно. — О, колко великолепно! Мислех, че си жрица! О, моля те, приятелко, разкажи ми за него! Той воин ли е? Красив ли е? Обичаш ли го?
След като кралят замина да търси дракони, Елша нямаше представа какво да прави; чувстваше се съвсем безполезен, струваше му се, че незаслужено седи в двореца и яде кралската храна, че е виновен за неприятностите, които беше донесъл със себе си. Не можеше да седи по цял ден в стаята си, затова излезе по улиците, но великолепието и оживлението на големия град само го обезсърчаваха, а като нямаше нито пари, нито някаква цел, само обикаляше, докато не се умори. После се връщаше в двореца на Махарион и се чудеше дали строгите стражи ще го пуснат да влезе. Това, което донякъде го успокояваше, бяха дворцовите градини. Надяваше се там отново да срещне Роуди, но детето не се появи, и така може би беше по-добре. Елша смяташе, че не бива да разговаря с хора. Ръцете, които се протягаха към него откъм смъртта, можеха да се протегнат и за тях.
На третия ден след заминаването на краля той слезе да се поразходи покрай градинските езерца. През деня беше много горещо. Вечерта беше безветрена и душна. Взе и Дръп и го пусна да гони бръмбарчета под храстите, а самият той седна на една пейка край голямата върба и загледа сребристозелените проблясъци на шараните във водата. Чувстваше се самотен и отпаднал. Усещаше как рухва вътрешната му защита срещу онези гласове и протягащи се ръце. Каква бе ползата от това, че е тук, в края на краищата? Не беше ли по-добре просто да се спусне в онзи сън веднъж и завинаги, да слезе по онзи хълм и да се свърши? Никой на света нямаше да скърби за него, а смъртта му щеше да им спести тази напаст, която им бе донесъл. Предостатъчно им беше да се борят с дракони. Може би ако слезеше там, щеше да види Лилия.
Ако умреше, нямаше да могат да се докоснат. Магьосниците твърдяха, че няма дори да го поискат. Твърдяха, че мъртвите забравят какво е да си жив. Но Лилия бе протегнала ръце към него. Отначало поне, за малко макар, може би щяха да си спомнят живота достатъчно, за да се погледнат, да се видят един друг, макар и да не се докоснат.
— Елша.
Вдигна бавно глава към жената, застанала наблизо. Дребната сивокоса жена, Тенар. Забеляза угрижеността й, но не знаеше какво я е разтревожило. После си спомни, че дъщеря й, обгореното момиче, беше заминала с краля. Навярно бяха получили лоша вест. Навярно всички бяха загинали.
— Зле ли ти е, Елша? — попита го тя.
Той поклати глава. Беше му трудно да говори. Чак сега разбра колко лесно щеше да е на онази, другата земя, без да говори. Без да среща очите на хора. Без да го тревожат.
Тя седна на пейката до него.
— Изглеждаш ми разтревожен.
Отвърна й с вял жест — всичко е наред, все едно.
— Бил си на Гонт. С моя съпруг, Ястреба. Той как е? Грижеше ли се за себе си?
— Да — отвърна Елша. И се постара да й отговори по-съдържателно. — Беше изключително гостоприемен.
— Радвам се да го чуя. Безпокоя се за него. Поддържа къщата не по-зле от мен, но все пак не обичам да го оставям сам задълго… Моля те, разкажи ми с какво се занимаваше той, докато му гостуваше?
Разказа й как Ястреба беше набрал кошница сливи и я беше занесъл за продан, как двамата бяха оправили оградата, как Ястреба му бе помогнал да спи.
Тя го слушаше съсредоточено, сериозно, сякаш всички тези дребни неща имаха за нея не по-малка тежест от странните събития, за които си бяха говорили преди три дни — това, че мъртвите зоват един жив човек, че едно момиче се превръща в дракон, че дракони палят пожарища по островите на запад.
В края на краищата той самият не знаеше вече кое тежи повече — големите и странни неща, или дребните.
— Жалко че не мога да се прибера у дома — въздъхна жената.
— И аз бих могъл да съжаля, но ще е напразно. Струва ми се, че никога вече не ще се върна у дома. — Не разбра защо го каза, но след като чу думите си, реши, че са верни.
Тя го изгледа продължително с кротките си сиви очи, без да каже нищо.
— Бих искала и дъщеря ми да се върне с мен у дома — каза тя, — но това също би било напразно. Знам, че трябва да продължи. Не знам накъде.
— Ще ми кажете ли какъв дар притежава тя, що за жена е, за да я повика кралят и да я вземе със себе си за среща с драконите?
— Ох, ако знаех, щях да ти кажа — отвърна Тенар с глас, изпълнен с тъга, с обич и горчилка. — Тя не ми е родна дъщеря, както може би вече си предположил или си го разбрал. Дойде при мен като малко дете, спасено от огъня, но на косъм, и така и не се изцери напълно… Когато Ястреба се върна при мен, стана и негова дъщеря. И спаси и мен, и него от жестока смърт, като призова един дракон, Калесин, наречен „Най-древния“. А драконът я нарече своя дъщеря. Тъй че е дете на много родители и ничие, непощадена от болка, но и спасена от огън. Коя е в действителност може би никога няма да разбера. Но бих искала сега да е тук, при мен, извън всякаква опасност!
Искаше му се да я успокои, но и неговото сърце се беше свило.
— Разкажи ми за жена си, Елша.
— Не мога — каза той след дълго мълчание. — Щях да го направя, ако можех, господарке Тенар. Толкова ми тежи тази вечер целият този ужас и страх. Мъча се да мисля за Лилия, но виждам само онази тъмна пустош, която се спуска все надолу и надолу, и не мога да я видя в нея. Всичките спомени, които имах за нея, бяха за мен като въздуха и водата, всичко това изтече и потъна в онова сухо място. Нищо не ми остана.
— Съжалявам — промълви тя и двамата отново се умълчаха. Здрачът се усилваше. Беше безветрено, много топло. Светлините на двореца струяха от прозорците и през неподвижните, унили листа на върбите.
— Става нещо — каза Тенар. — Става някаква голяма промяна в света. Може би няма да ни остане нищо от онова, което сме знаели.
Елша погледна нагоре към смрачаващото се небе. Дворцовите кули се очертаваха ясно, белият им мрамор и алабастър улавяха всичката светлина, останала на запад. Очите му подириха острието на меча, забит на върха на най-високата кула, и той го видя — тънка сребриста ивица.
— Вижте.
На върха на меча, като диамант или като капка вода, светеше звезда. Пред очите им звездата се освободи от острието и се издигна високо над него.
В двореца или пред стените му се разнесоха гласове; прозвуча рог, рязко и властно.
— Върнали са се — промълви Тенар и стана. Във въздуха се носеше възбуда и Елша също се изправи. Тенар забърза към двореца, откъдето можеше да се види пристанището. Но преди да прибере Дръп, Елша отново вдигна очи към меча, вече съвсем бледа резка тъмното небе, и към звездата, носеща се ярка над него.
„Делфин“ влезе в залива в безветрената лятна нощ, понесе се напористо напред с издути от магическия вятър платна. Никой в двореца не беше очаквал, че кралят ще се върне толкова скоро, но всичко беше подредено и готово за неговото идване. Кеят моментално се напълни с придворни, свободни от служба войници и градско население, готови да го поздравят, а и песнопойци и артисти се бяха струпали, за да чуят как се е сразил и е надвил драконите, та да могат да го разкажат в балади.
Останаха разочаровани: кралят и свитата му поеха право към двореца, а войниците и моряците от кораба казаха само:
— Отидоха нагоре, над пясъците на Онева, и след два дни се върнаха. Магьосникът ни изпрати вест по птица, защото тогава бяхме при Портите на Залива, а трябваше да ги срещнем в Южното пристанище. Отидохме и те ни чакаха при устието на реката, всички невредими. Но видяхме пушека от пламналите гори над Южен Фалиерн.
Тенар беше сред тълпата на кея и Техану отиде право при нея. Прегърнаха се пламенно. Но докато вървяха по улиците сред вечерните светлини и радостните възгласи, Тенар продължаваше да си мисли: „Променила се е. Никога вече няма да се върне у дома.“
Лебанен крачеше сред гвардията си. Напрегнат и зареден с енергия, изглеждаше царствен, излъчваше войнственост. „Ерет-Акбе“, викаха хората, щом го видеха, и „Сине на Моред!“ На стъпалата на двореца той се обърна с лице към всички. Имаше силен глас, решеше ли да го използва, и сега той прокънтя и усмири шума на тълпите.
— Чуйте, хора на Хавнър! Жената на Гонт говори от наше име с един от главните дракони. Уговориха примирие. Един от тях ще дойде при нас. Дракон ще дойде тук, в град Хавнър, при двореца на Махарион. Не да руши, а да преговаря. Дойде време, когато хората и драконите трябва да се срещнат и да разговарят. Затова ви казвам: дойде ли драконът, не се бойте от него, не се бийте с него, не бягайте от него, а го поздравете в Знака на мира. Поздравете го, както бихте поздравили велик владетел, дошъл в мир от далечна земя. И не се бойте. Защото сме закриляни от меча на Ерет-Акбе и от Пръстена на Елфаран, и от името на Моред. А от свое лично име, обещавам ви, че докато съм жив, ще браня този град и това кралство!
Всички слушаха, затаили дъх. Взрив от възторжени викове последва думите му, когато той се обърна и влезе в двореца.
— Сметнах, че ще е добре да ги предупредя — каза той с обичайно кроткия си глас на Техану и тя кимна. Говореше й като на приятел и тя се държеше като такава. Тенар и придворните веднага го забелязаха.
После кралят се разпореди на заранта, в четвъртия час на утрото, да се събере пълният Дворцов съвет и всички се пръснаха; но Лебанен спря Тенар за малко, след като Техану се отдалечи.
— Тя е тази, която ни брани — каза той.
— Сама?
— Не се бой за нея. Тя е дъщеря на дракон и сестра на дракон. Отива там, където ние не можем. Не се бой за нея, Тенар.
Тя сведе кротко глава.
— Благодаря ти, че ми я върна здрава и невредима. Поне засега.
Бяха се отделили от останалите, в коридора, водещ към източните покои на двореца. Тенар вдигна очи към краля.
— Говорих с принцесата за дракони.
— Принцесата ли — повтори той безразлично.
— Тя си има име. Не мога да ти го кажа, защото вярва, че можеш да го използваш, за да унищожиш душата й.
Той се намръщи.
— В Хур-ат-Хур има дракони. Малки, според нея, и без криле, и не говорят. Но са свещени. Свещеният знак, залогът за смъртта и прераждането. Тя ми напомни, че моят народ не отива там, където отиват вашите хора, когато умрат. Онази суха земя, за която разказва Елша, ние не отиваме там. Нито принцесата, нито аз. Нито драконите.
Сдържаността на Лебанен моментално се смени с напрегнато внимание.
— Въпросите на Гед за Техану — промълви той. — Това ли са отговорите?
— Зная само това, което принцесата ми каза, или ми го припомни. Тази вечер ще говоря с Техану за това.
Той се намръщи замислено; после лицето му се проясни. Наведе се и целуна Тенар по бузата за лека нощ. Отдалечи се и тя го изгледа. Беше разтопил сърцето й, беше я замаял, но не беше заслепена. „Още го е страх от принцесата“ — помисли тя.
Тронната зала беше най-старото помещение в двореца на Махарион. Беше залата на Гемал Морския син, принца на Илиен, станал крал в Хавнър и от чието родословие произлизаше кралица Херу и нейният син Махарион. Хавнърската балада гласеше:
Около тази зала в продължение на столетие наследниците на Гемал бяха съградили още по-голям дворец, а накрая Херу и Махарион бяха издигнали Кулата от алабастър, Кулата на кралицата и Кулата на меча.
Всичко това се бе съхранило; но въпреки че народът на Хавнър неизменно го беше наричал Новия дворец през всичките векове след смъртта на Махарион, когато Лебанен дойде на трона, той беше стар и наполовина в развалини. Лебанен го беше възстановил почти изцяло и с голямо великолепие. Търговците на Вътрешните острови в първоначалната си радост, че отново си имат крал и закони, защитаващи търговията им, бяха повишили приходите му и му бяха предложили още пари за подобни начинания; през първите няколко години дори не се оплакваха, че данъците съсипват търговията им и могат да оставят децата им разорени. Ето защо той можа да направи Новия дворец отново нов и великолепен. Но самата тронна зала, след като беше възстановен старият таван от дебели греди, а тесните, високи прозорци отново бяха остъклени, беше оставил с древната й суровост.
През кратките лъжединастии и Тъмните времена на тирани, узурпатори и пиратски главатари, през всичките беди, нанасяни от времето и амбициите, тронът на кралството беше стоял непокътнат в дъното на дългата зала: дървен стол с висок гръб, на обикновен дървен подиум. Някога бе имал златен обков. Него отдавна го нямаше: малките, изтръгнати златни гвоздеи бяха оставили дупки в дървото. Копринените му подложки и украси бяха откраднати или изядени от молците, мишките и плесента. Нищо друго не показваше какво представлява този стол, освен мястото, на което стоеше, и смътно различимата резба на гърба му — чапла, носеща в клюна си клонка от офика. Фамилният герб на дома Енлад.
Кралете от този дом бяха дошли от Енлад на Хавнър преди осемстотин години. Там, където е Върховният трон на Моред, казваха, там е кралството.
Лебанен бе заповядал да го почистят, гнилото дърво да се поправи и подмени, да се намаже с масло и излъска до тъмен сатен, но го остави небоядисан, непозлатен, гол. Някои богати люде, идващи да се възхитят на разкошния палат, одумваха недоволно тронната зала и трона.
— Прилича на хамбар — казваха те, и: — Това Върховният трон на Моред ли е, или столът на някой стар селяк?
На което според някои кралят отговарял:
— Какво е едно кралство без хамбарите, които ни хранят, и селяците, които отглеждат зърното? — Според други отговарял: — Моето кралство позлатени и кадифени дрънкулки ли е, или се опира на силата на дървото и камъка? — Други пък твърдяха, че нищо не отговарял, освен че просто така му харесва. И тъй като кралският му задник седеше на голия трон, критиците му нямаха последната дума по въпроса.
В тази строга зала с високи тавански греди, в прохладното утро с морска мъгла в късното лято, се събра Кралският съвет: деветдесет и един мъже и жени, сто, ако бяха дошли всички. Всички те бяха избрани от краля, някои за да представят големите благородни и царствени родове на Вътрешните острови, заклети васали на Короната; други — за да защитават интересите на други острови и части от Архипелага; трети — защото кралят ги беше намерил, или се надяваше, че ще се окажат полезни като държавни съветници. Имаше търговци, корабовладелци и представители от Хавнър и други големи пристанищни градове от Морето на Еа и Вътрешното море, внушителни и достолепни в тъмните си халати от тежка коприна. Имаше майстори на гилдии, гъвкави и лукави в сделките, сред които се открояваше една светлоока жена със здрави ръце, представителка на рудничарите от Оскил. Имаше магьосници от Роук като Оникс, в сивите им наметала и с дебели тояги. Тук беше и един пелнийски магьосник, наричан Учителя Сепел, който не носеше тояга и около когото повечето хора обикаляха в широк кръг, въпреки че изглеждаше съвсем безобиден. Имаше благороднички, млади и стари, от кралски владения и княжества, някои в коприни от Лорбанъри и перли от Пясъчните острови, и две Островитянки, едри, грубовати и излъчващи достолепие, една от Ифиш и една от Корп, да говорят от името на хората от Източния разлив. Имаше и няколко поети, няколко учени хора от древните училища на Еа и на Енладите, и няколко капитани на войска или от кралските кораби.
Всички тези съветници бяха избрани от краля. След всеки две или три години той или ги канеше да останат да служат още, или ги отпращаше по домовете им с благодарности и почести и ги подменяше. Всички закони и налози, всички присъди по дела, представяни пред трона, той обсъждаше с тях, изслушваше техния съвет. След това те гласуваха по неговото предложение и то биваше налагано само със съгласието на мнозинството. Имаше и такива, които твърдяха, че съветът не е нищо освен кралски галеници и кукли, и наистина можеше и да е така. В повечето случаи кралят налагаше волята си, стига да решеше да я отстоява. Често не изразяваше мнение и оставяше съветът да вземе решение. Мнозина съветници бяха установили, че ако разполагат с достатъчно факти, които да подкрепят позицията им, и ги отстоят добре, могат да склонят останалите и дори да убедят краля. Тъй че споровете между различните групировки и органи в съвета често се разгорещяваха и дори при пълен съвет кралят на няколко пъти беше срещал съпротива и възражения и беше губил в гласуването. Беше добър дипломат, но посредствен политикан.
Самият той смяташе, че съветът му служи добре, а хората на властта бяха започнали да го уважават. Простолюдието обаче не обръщаше много внимание на съвета. Обикновените хора възлагаха надеждите си на кралската особа. Имаше над хиляда песни и балади за сина на Моред, принца, който се върнал на гърба на дракона от смъртта към бреговете на деня, героя на Сора, владетеля на Меча на Сериад, Самодивското дърво, Ясена на Енлад, любимия на всички крал, който властваше под Знака на мира. Но щеше да е трудно да се съчинят песни за съветници, обсъждащи митнически такси.
И тъй, макар и невъзпети, те се стичаха и заемаха местата си на подплатените пейки срещу неподплатения трон. Когато кралят влезе, станаха. С него дойде Жената на Гонт, която повечето бяха виждали преди, тъй че не предизвика вълнение, и някакъв дребен мъж в ръждиво черно.
— Прилича на селски заклинател — промълви един търговец от Камери на съседа си, корабостроител от Уей, а той му прошепна с примирен, незлоблив тон:
— Несъмнено.
Мнозина от съветниците също обичаха краля, или поне го харесваха — нали тъкмо той в края на краищата беше поставил властта в ръцете им, и макар да не се чувстваха задължени да са му благодарни, все пак уважаваха преценката му.
Старата владетелка на Ебеа влезе позакъсняла, а принц Сийг, който председателстваше според протокола, покани съвета да седне. Всички седнаха.
— Чуйте краля — обяви Сийг и всички се смълчаха.
Той им съобщи, и за мнозина това бе първата сериозна вест по този въпрос, за набезите на дракони над Западен Хавнър, и как е тръгнал с Жената на Гонт, Техану, да преговаря с тях.
Държа ги в напрежение, докато им говореше за предишните нападения на дракони по островите на запад, и накратко им разказа историята на Оникс за момичето, превърнало се в дракон на Роукската могила, и им напомни също тъй, че Техану е обявена за дъщеря от Тенар на Пръстена, от някогашния Велик маг на Роук, както и от дракона Калесин, на чийто гръб самият крал бе донесен от Селидор.
Накрая им разказа какво се бе случило преди три дни призори при прохода на планините Фалиерн.
Завърши с думите:
— Драконът отнесе посланието на Техану до Орм Ириан в Палн, на повече от триста мили. Но драконите са по-бързи от всеки кораб, дори с магическия вятър. Можем да очакваме Орм Ириан всеки момент.
Принц Сийг зададе първия въпрос — знаеше, че кралят ще го посрещне с охота:
— Какво се надявате да спечелите, владетелю, като преговаряте с един дракон?
Отговорът беше бърз:
— Много повече, отколкото бихме спечелили, ако се опитахме да се борим. Трудно ми е да го изрека, но това е истината: срещу гнева на тези огромни същества, ако наистина се възправят срещу нас в цялата си чет, ние нямаме никаква защита. Мъдри хора ми казват, че може би съществува едно място, където бихме могли да устоим срещу тях, остров Роук. А на Роук може би ще се намери само един човек, който би могъл да устои срещу един-единствен дракон, без да бъде унищожен. Следователно трябва да се опитаме да разберем повода за техния гняв и като го премахнем, да сключим мир с тях.
— Те са животни — заяви старият владетел на Фелкуей. — Хората не могат да се споразумяват с животни, да сключват мир с тях.
— Нима не притежаваме Меча на Ерет-Акбе, който уби Великия дракон? — извика един млад съветник.
Отговори му друг:
— А кой уби Ерет-Акбе?
Споровете в съвета обикновено минаваха бурно, въпреки че принц Сийг държеше стриктно на правилата и не позволяваше на никого да прекъсва друг или да говори повече от обръщането на двуминутния пясъчен часовник. Бърборковците биваха прекъсвани с трясъка на жезъла на принца със сребърния връх по пода и повика му към следващия говорител. И така, те говореха и се надвикваха бързо, и всички неща, които трябваше да се кажат, както и много неща, които нямаше нужда да се казват, се казваха, после се отхвърляха и се казваха отново. Спореха най-вече дали трябва да тръгнат на война, да се бият с драконите и да ги надвият.
— Един отряд стрелци на някой от бойните кораби на краля би трябвало да ги свали като гъски — изрева някакъв разгорещен търговец от Уотхорт.
— Нима ще пълзим пред безмозъчни зверове? Нима не са останали герои между нас? — настоя властно господарката на Отокни.
На това Оникс отвърна рязко:
— Безмозъчни ли? Та те говорят на Езика на Сътворението, на езика, на който се опира цялата ни магия и мощ. Те са зверове толкова, колкото и ние сме зверове. Хората са животни, способни да говорят.
Един капитан на кораб, стар, обрулен от вятъра и слънцето мъж, каза:
— Тогава не трябва ли тъкмо вие, магьосниците, да говорите с тях? След като познавате речта им и може би споделяте тяхната мощ? Кралят говори за някакво момиче, което се превърнало в дракон. Но маговете могат да се превъплътят в дракони, когато пожелаят. Не могат ли магьосниците на Роук да говорят с тях или да се сразят с тях, ако трябва, равностойно?
Магьосникът от Палн се изправи. Беше нисък мъж, с тих глас.
— Да придобиеш друг облик значи да станеш същото същество, капитане — заговори той учтиво. — Един магьосник може да заприлича на дракон. Но истинската Промяна е изкуство, пълно с рискове. Особено сега. Една малка промяна сред огромни промени е като дъх срещу бурен вятър… Но сред нас има една, която не се нуждае от никакво изкуство и все пак може да говори от наше име на драконите по-добре от всеки друг. Стига да е готова да говори от наше име.
Тук Техану се изправи от пейката си в подножието на кралския подуиум и каза:
— Готова съм.
И отново седна.
Това ги накара да прекратят за малко горещата си препирня, но скоро отново я подхванаха.
Кралят слушаше, но не говореше. Искаше да разбере настроенията на хората си.
Сладкогласните сребърни тръби високо на кулата изсвириха цялата мелодия четири пъти, за да известят шестия час, по обед. Кралят стана, а принц Сийг обяви прекъсване на съвета до четвъртия следобеден час.
В една стая в Кулата на кралица Херу беше подредена закуска — прясно сирене, летни плодове и зеленчуци. Там Лебанен покани Техану и Тенар, Елша, Сийг и Оникс; а Оникс, с разрешението на краля, доведе и пелнийския магьосник Сепел. Седнаха да похапнат заедно и да поприказват. Прозорците гледаха към пристанището и бреговата ивица на север от залива, потънала в синкава омара, която можеше да е или от неразнеслата се още утринна мъгла, или от пушека на горските пожари в западната част на острова.
Елша все още беше изумен от това, че са го включили в най-близкия кралски кръг и са го поканили на съвета. Какво общо имаше той с драконите? Нито можеше да се бие с тях, нито да говори с тях. Превелика и странна беше за него представата за толкова могъщи същества. На моменти хвалбите и заканите на съветниците му бяха звучали като джафкане на кученца. Веднъж бе видял на морския бряг едно такова кученце, лаеше и лаеше срещу океана, втурваше се напред и се зъбеше на пенливите вълни, после тичаше уплашено от гребените им, подвило мократа си опашка.
Но се радваше, че е с Тенар, чието присъствие го успокояваше и чиято доброта и кураж му допадаха, а скоро установи, че и с Техану също така му е спокойно на душата.
С този грозен белег от изгоряло тя сякаш беше с две лица. Не можеше да вижда едновременно и двете, само едното или другото. Но вече бе свикнал с това и то не го притесняваше. Лицето на майка му някога беше наполовина покрито от виненочервения родилен белег. Лицето на Техану му напомняше за това.
Сега тя като че ли беше по-малко неспокойна и разтревожена отпреди. Седеше кротко и на два пъти заговори седящия до нея Елша с някак свенлива сърдечност. Той чувстваше, че също като него, тя е тук не по свой избор, изборът й беше отказан, принудена бе да тръгне по път, който не разбираше. Може би пътищата им се сливаха, поне засега. Тази представа го поокуражи. Разбираше само, че предстои нещо, което трябва да направи, нещо започнато, което трябва да се довърши, и чувстваше, че каквото и да се окаже то, ще е по-добре да го извърши с нея, отколкото без нея. Може би еднаквата им самотност я привличаше към него.
Но разговорът, който тя подхвана, не засягаше толкова дълбоки неща.
— Баща ми ви е дал някакво котенце — заговори го тя, след като станаха от масата. — На леля Мос ли беше?
Той кимна и тя го попита:
— Сивото ли е?
— Да.
— Беше най-доброто от котилото.
— Тя почна да дебелее тук.
Техану помълча, след което каза свенливо:
— Мисля, че е „той“.
Елша се усмихна неволно.
— Добър спътник е. Един моряк го нарече Дръп.
— Дръп — повтори тя и го погледна доволно.
— Техану — каза кралят. Беше седнал до Тенар на пейката под сводестия прозорец. — Днес на съвета не те поканих да кажеш за въпросите на господаря Ястреб. Не му беше времето. Смяташ ли, че тук е мястото?
Елша я погледна. Момичето се замисли, преди да отговори. Погледна към майка си, но не получи отговор.
— Предпочитам да ви го кажа тук — изхриптя гласът й. — И може би на принцесата на Хур-ат-Хур.
След кратка пауза кралят попита учтиво:
— Да пратя ли да я повикат?
— Не, мога и сама да я посетя. След това. Всъщност нямам много за казване. Баща ми пита: „Кои отиват в сухата земя, когато умрат?“ И двете с майка ми поговорихме за това. И си помислихме, хората отиват там, но зверовете отиват ли? Птици летят ли там? Има ли дървета, расте ли трева? Елша, ти си го виждал.
Изненадан, той успя да отвърне само:
— Там… Трева има, но по високата страна на хълма, и изглежда мъртва. А оттатък стената — не знам.
Техану погледна краля.
— Вие сте преброждали тази земя, милорд.
— Не видях никакъв звяр, нито птица или нещо, което да расте.
Елша проговори отново:
— Господарят Ястреб каза: прах, камък.
— Мисля, че в смъртта си никакви други същества не ходят там, освен човешки — каза Техану. — Но не всички хора. — Отново погледна майка си и не извърна очи.
— Хората на Карг са като животните — заговори Тенар. — Гласът й беше сух, никакво чувство не се долавяше в него. — Те умират, за да се преродят.
— Това е предразсъдък — намеси се Оникс. — Простете, лейди Тенар, но вие самата… — И замълча.
— Вече не вярвам — отвърна Тенар, — че съм или съм била, както ми казваха, вечно прераждащата се Арха, една душа, превъплъщаваща се безкрайно и поради това — безсмъртна. Но вярвам, че когато умра, като всяко смъртно същество ще се слея отново с по-великото същество на света. Като тревата, дърветата, животните. Хората са само животни, които говорят, сър, както сам казахте тази сутрин.
— Но ние можем да говорим Езика на Сътворението — възрази магьосникът. — Като научаваме думите, с които Сегой е създал света, словото на самия живот, ние учим душите си да надвиват смъртта.
— Онова място, в което няма нищо освен прах и сенки, това ли е вашето завоевание? — Гласът й този път не беше сух, а очите й блестяха.
Оникс стоеше пред нея, възмутен, но онемял.
Кралят се намеси.
— Ястреба задава и втори въпрос. „Може ли дракон да премине каменната стена?“ — Погледна Техану.
— Отговорът на този въпрос се съдържа в първия — отвърна тя, — щом драконите са само животни, които могат да говорят, а животните не отиват там. Виждал ли е някой магьосник дракон там? Или вие, милорд? — Погледна първо Оникс, а след това — Лебанен.
Оникс се замисли.
— Не.
Кралят изглеждаше смаян.
— Как никога не съм се сещал за това? Не, не видяхме нито един. Мисля, че там няма дракони.
— Милорд — каза Елша, по-високо от всичко, което бе казвал досега в двореца. — Дракон. — Стоеше с лице към прозореца и посочи.
Всички се обърнаха. В небето над залива на Хавнър видяха дракон, долитащ от запад. Дългите му, бавно поклащащи се криле блестяха червено-златни. В лятната омара зад него се точеше и бавно се разнасяше струя дим.
— Е — каза кралят, — кои покои да приготвя сега за този гост?
Каза го на смях, изумен. Ала щом видя как драконът описа кръг високо в небето и се насочи право към Кулата на меча, изтича от стаята и се понесе надолу по стълбището, разбутвайки стъписаните стражи по коридорите, за да излезе пръв и сам-самичък на терасата под бялата кула.
Терасата беше покривът на залата за пиршества, широка мраморна площадка с ниска балюстрада, и точно над нея се издигаха Кулата на меча и Кулата на кралицата. Когато кралят се появи, драконът бе кацнал и свиваше с метален грохот огромните си криле. Ноктите му бяха издълбали жлебове в мрамора.
Дългата, покрита със златни люспи глава се изви и драконът погледна краля.
Кралят сведе глава, без да срещне очите му. Но остана изправен и заговори ясно.
— Орм Ириан, добре сте дошла. Аз съм Лебанен.
— Агни Лебанен — изсъска могъщият глас поздрава, с който Орм Ембар го бе поздравил преди време, в най-далечния запад, преди да стане крал.
Оникс и Техану бяха дотичали след него с няколко стражи. Един от стражите беше извадил меча си. Лебанен видя на един от прозорците на Кулата на кралицата друг, с изпънат лък и стрела, прицелена в гърдите на дракона.
— Приберете оръжията! — прокънтяха от гласа му кулите и стражът се подчини толкова припряно, че едва не изтърва меча си, но стрелецът сниши лъка с голяма неохота, притеснен, че ще остави краля си беззащитен.
— Медеу — прошепна Техану, застанала до Лебанен, без очите й да се отклонят от дракона. Огромната глава отново се извърна и грамадното кехлибарено око блесна немигащо, обкръжено от златни люспи.
После драконът заговори.
Оникс зашепна от другата страна на краля това, което звярът говореше и което Техану отвръщаше.
— Дъще на Калесин — каза звярът, — ти не летиш.
— Не мога да се променя, сестро — отвърна Техану.
— Аз да се променя ли?
— За малко, ако благоволиш.
И тогава хората на терасата и по прозорците на кулата видяха най-странното нещо, което можеха да видят някога, колкото и дълго да живееха в свят на чародейства и чудеса. Видяха дракона, огромното същество, чийто люспест корем и покрита с шипове опашка заемаха половината ширина на терасата и чиято увенчана с червени рога глава се издигаше два пъти над ръста на краля — видяха го как сниши гигантската си глава и така затрепера, че крилете му закънтяха като цимбали, и не дим излезе от ноздрите му, а бяла мъгла, която обви в облак страховитото му туловище и то се замъгли, като тънка пелена над посърнала трева; и се стопи. Обедното слънце огря опърления, надраскан с жлебове бял мрамор. И нямаше дракон. Имаше жена. Стоеше на десетина крачки от Техану и краля. Стоеше там, където можеше да е било сърцето на дракона.
Беше млада, висока, мускулеста, мургава, тъмнокоса, облечена в селска женска риза и панталони, босонога. Стоеше неподвижно, като че ли смутена. Огледа стъписано тялото си. Вдигна ръка пред очите си.
— Какъв дребосък! — промълви на простата човешка реч и се засмя. Погледна Техану. — Все едно че съм обула обувчиците, които носех на пет годинки.
Двете жени пристъпиха една към друга. И се прегърнаха церемониално, като тежко снаряжени воини или като два кораба, срещащи се в открито море. Задържаха се леко, но продължително. Пуснаха се и се обърнаха с лице към краля.
— Лейди Ириан — каза той с поклон.
Тя го изгледа малко смутено и му отвърна с непохватен реверанс. Когато вдигна глава, той видя, че очите й са с цвета на янтар, и извърна поглед.
— В този образ не мога да ви причиня зло — каза му тя с широка усмивка. — Ваше величество — добави с неловка учтивост.
Той отново се поклони. Този път като че ли той беше смутеният. Погледна към Техану, после се извърна към Тенар, излязла на терасата с Елша. Всички мълчаха.
Очите на Ириан се спряха на Оникс, застанал в сивото си наметало малко зад краля, и лицето й отново се озари.
— Господине — промълви тя, — от остров Роук ли сте? Познавате ли Повелителя на шарките?
Оникс се поклони и кимна. Не посмя да я погледне в очите.
— Как е той? Разхожда ли се между своите дървета?
Магьосникът кимна отново.
— А Вратаря, Билкаря и Куремкармерук? Бяха ми приятели, подкрепиха ме. Ако се върнете там, моля ви, предайте им моята обич и дълбока почит.
— Ще им предам — отвърна чародеят.
— Майка ми е тук — тихо каза Техану на Ириан. — Тенар от Атуан.
— Тенар от Гонт — каза Лебанен с леко развълнуван глас.
Ириан погледна Тенар с нескрита почуда.
— Вие сте тази, която донесе Пръстена на мира от Земята на Белокосите заедно с Върховния маг?
— Да — отвърна Тенар и се взря също толкова искрено в Ириан.
На терасата над тях, обкръжаваща Кулата на меча, се забеляза раздвижване: тръбачите бяха излезли, за да възвестят поредния час, но в момента всички се бяха струпали на южната страна над терасата и надничаха, за да видят дракона. По всички прозорци на дворцовите кули се мяркаха лица, а тътенът от човешки гласове по улиците се носеше като приливна вълна.
— Когато възвестят първия час — каза Лебанен, — съветът ще се събере отново. Съветниците сигурно са видели идването ви, милейди, или поне са чули за него. Тъй че, ако благоволите, смятам, че ще е най-добре да се появите пред тях и да ви видят с очите си. А ако им заговорите, убеден съм, че ще ви изслушат.
— Добре — отвърна Ириан. За миг у нея се долови някаква безчувствена тромавост, присъща на влечуго. Но щом се раздвижи, това изчезна и тя отново заприлича просто на снажна млада жена, пристъпваща доста непохватно. Обърна се към Техану и каза с усмивка: — Имам чувството, че ще полетя нагоре като искра, никаква тежест няма в мен!
Четирите тръби на кулата зазвучаха на запад, на север, на изток и на юг, повтаряйки фраза от траурната песен на крал отпреди петстотин години, сътворена по повод смъртта на негов приятел.
За миг сегашният крал си представи лицето на онзи човек, Ерет-Акбе, застанал на брега на Селидор — тъмноок, потънал в скръб, смъртно ранен, сред костите на дракона, който го беше убил. Странно му се стори, че му хрумват толкова далечни неща точно в такъв момент; ала все пак нямаше нищо странно в това, след като живи и мъртви, хора и дракони ги привличаше нещо, което предстоеше. Нещо, което той все още не можеше да проумее.
Той се спря, докато Ириан и Техану се изравнят с него. Тръгна с тях към двореца и заговори:
— Лейди Ириан, много са нещата, за които бих искал да ви питам, но това, от което народът ми се бои и което съветът ще иска да разбере, е дали вашият народ възнамерява да води война с нас, и защо.
Тя кимна — тежко и решително.
— Ще им кажа каквото знам.
Когато влязоха през покрития със завеса вход зад подиума, в тронната зала цареше суматоха. Врявата беше толкова силна, че отначало трясъкът на жезъла на принц Сийг едва се чу. Тишината настъпи изведнъж, всички се обърнаха и видяха влизащия с дракона крал.
Лебанен не седна, а застана пред кралския трон, а Ириан застана от лявата му страна.
— Чуйте краля — обяви Сийг сред мъртвата тишина. Кралят заговори:
— Съветници! За днешния ден дълго ще се разказва и ще се пее. Дъщерите на вашите синове и синовете на вашите дъщери ще говорят: „Аз съм внук на онзи, който е присъствал на Драконовия съвет!“ И тъй, почетете онази, чието присъствие ни носи тази висока чест. Чуйте Орм Ириан.
По-късно някои от присъствалите на Драконовия съвет разправяха, че когато поглеждали право в нея, виждали само една застанала на подиума висока жена, но щом погледнели малко настрани, улавяли с крайчеца на окото си някакво смътно златисто сияние, засенчващо краля и трона. А мнозина от тях, тъй като знаеха, че не бива да поглеждат в окото на дракон, гледаха настрана; но и нея поглеждаха крадешком. Жените я гледаха и някои я смятаха за простовата, други — за красива, а някои я жалеха, че е трябвало да влезе боса в двореца. А неколцина съветници, които не бяха разбрали какво точно става, се чудеха коя ли ще да е тази жена и кога ли ще влезе драконът.
Докато тя говореше, нищо не наруши пълната тишина. Въпреки че гласът й притежаваше лекотата на повечето женски гласове, той лесно изпълни голямата зала с високия таван. Говореше бавно и официално, все едно че превеждаше наум от древната реч.
— Името ми е Ириан, от областта Стара Ирия на Уей. Сега съм Орм Ириан. Калесин, Най-древния, ме нарича своя дъщеря. Сестра съм на Орм Ембар, когото кралят познаваше, и съм внучка на Орм, който уби кралския съратник Ерет-Акбе и беше убит от него. Тук съм, защото ме повика сестра ми Техану.
— Когато Орм Ембар умря на Селидор, унищожавайки смъртното тяло на магьосника Коб, Калесин дойде отвъд запада и донесе на гърба си краля и великия маг на Роук. После, завръщайки се на Драконовия низ, Най-древния призова народа на запада, чиято реч им бе отнета от Коб и които все още са объркани. Калесин им рече: „Вие позволихте на злото да ви превърне в зло. Бяхте обезумели. Сега разумът ви се върна, но докато ветровете духат от изток, никога няма да сте онова, което бяхте: свободни и от добро, и от зло.“
— И рече Калесин: „Преди много време избрахме. Избрахме свободата. Човеците избраха игото. Ние избрахме огъня и вятъра. Те избраха водата и земята. Ние избрахме запада, а те — изтока.“
— И рече Калесин: „Ала сред нас винаги се намират някои, които им завиждат заради богатството, а сред тях винаги се намират такива, които ни завиждат за свободата. Тъй че ни връхлетя зло и винаги ще остане сред нас, докато не изберем отново, и завинаги, да сме свободни. Скоро аз ще замина отвъд запада, за да полетя на другия вятър. Ще ви отведа там или ще ви чакам, ако дойдете.“
— И тогава неколцина от драконите рекоха на Калесин: „Човеците, в своята завист към нас, преди много време откраднаха половината ни владение отвъд запада и вдигнаха стени от заклинания, та да не можем да ги преминем. Тъй че остави ни сега да ги прогоним в най-далечния изток и да си върнем островите! Човеци и дракони не могат да делят вятъра.“
— И тогава рече им Калесин: „Някога бяхме едно племе. И в знак на това във всяко човешко поколение се раждат по един-двама, които са и дракони. И във всяко поколение на нашия народ, по-дълго от краткия живот на людете, се ражда един от нас, който е и човек. Един от тях сега живее във Вътрешните острови. И има един, който сега живее при нас, който е дракон. Тия двамата са посланиците, носачите на избор. И няма да има повече такива, родени при нас или при тях. Защото равновесието се променя.“
— И им рече Калесин: „Изберете. Елате с мен да полетите на далечната страна на света, на другия вятър. Или останете и си сложете хомота на добро и зло. Или се смалете в жалки и глупави зверове.“ И накрая рече им Калесин: „Последната, която ще направи избора, ще е Техану. След нея избор няма да има. Няма да има път на запад. Само гората ще бъде, защото тя е винаги, в центъра.“
Хората от кралския съвет слушаха, безмълвни като камъни. Ириан стоеше неподвижно и се взираше през тях, докато говореше.
— Изминаха няколко години и Калесин отлетя отвъд запада. Някои го последваха, други — не. Когато се присъединих към своя род, аз последвах Калесин. Но отивам там и се връщам, докато ме носят ветровете.
— Моят народ изпитва ревност и гняв. Ония, що останаха тук, на ветровете на света, започнаха да летят на групи или сами към островите на човеците и повтарят: „Те заграбиха половината ни владение. Сега ние ще вземем целия запад от тяхното владение и ще ги прогоним от него, за да не ни носят повече своето добро и зло. Няма да превием вратове под тяхното иго.“
— Но не се опитваха да убиват островитяни, защото помнеха лудостта си: когато дракони убиваха дракони. Мразят ви, но няма да ви убиват, докато вие не се опитате да ги убиете.
— Така, една от тези групи вече бе долетяла до този остров, Хавнър, който ние наричаме „Студения хълм“. Драконът, който ги предвождаше и който говори с Техану, е моят брат Амауд. Те се стремят да ви прогонят на изток, но Амауд, също като мен, изпълнява волята на Калесин, стреми се да освободи племето ми от хомота, който вие носите. Ако двамата с него и чедата на Калесин успеем да опазим от беди вашия народ и нашия, ще го сторим. Но драконите нямат крал и не се подчиняват на никого, и ще летят накъдето пожелаят. Известно време ще правят така, както кажем двамата с моя брат, в името на Калесин. Но не задълго. И те не се боят от нищо на света, освен от вашите магьосници на смъртта.
Последната дума прокънтя тежко в просторната зала.
Кралят благодари на Ириан и каза:
— Оказахте ни висока чест със своята откровеност. Кълна се в името си, ще ви говоря откровено. Моля да ми кажете, дъще на Калесин, който ме донесе в моето кралство, какво е това, за което казахте, че плаши драконите? Мислех, че те от нищо не се боят, нито в света, нито извън него.
— Боим се от вашите заклинания за безсмъртие — грубо отвърна тя.
— За безсмъртие? — Лебанен се поколеба. — Аз не съм магьосник. Учителю Оникс, говорете от мое име, ако позволи дъщерята на Калесин.
Оникс стана. Ириан го погледна със студените си безстрастни очи и кимна.
— Лейди Ириан — заговори магьосникът, — ние заклинания за безсмъртие не правим. Само магьосникът Коб се опита да стане безсмъртен, с което злоупотреби с изкуството ни. — Говореше бавно, сякаш ровеше в ума си. — Нашият върховен маг, с милорд краля и с помощта на Орм Ембар, унищожи Коб и злото, което той причини. И Върховният маг пожертва цялата си мощ, за да изцери света, да възстанови Равновесието. Никой магьосник, откакто се помним, не се е опитвал да… — И млъкна.
Ириан го погледна в очите. Той сведе глава.
— Магьосникът, когото аз унищожих — каза тя. — Призовникът на Роук, Торион… той какво целеше?
Стъписан, Оникс не отвърна нищо.
— Той се върна от смъртта. Но не жив, като Върховния маг и краля. Беше мъртъв, но се върна през стената благодарение на изкуството си — на вашето изкуство — на вас, мъжете на Роук! Как можем да повярваме на думите ви? Вие нарушихте равновесието на света. Можете ли да го възстановите?
Оникс погледна краля. Изглеждаше отчаян.
— Милорд, не мисля, че тук, в този дворец е мястото, където могат да се обсъждат такива неща — пред всички хора — преди да сме разбрали за какво точно говорим и какво трябва да направим…
— Роук пази тайните си — отбеляза с лек укор Ириан.
— Но на Роук… — проговори Техану, без да става; плахият й глас заглъхна. Принц Сийг и кралят я погледнаха и й дадоха знак да продължи.
Тя се изправи. Лявата й страна бе извърната към съветниците, които седяха по пейките си неподвижни, като окати камъни.
— На Роук е Вечната обител — заговори тя. — Сестро, не е ли имал Калесин точно това предвид, говорейки за гората, която е в центъра? Може би трябва да отидем там. В центъра на нещата.
Ириан се усмихна.
— Ще отида там.
Двете погледнаха краля.
— Преди да ви изпратя на Роук или да тръгна с вас — бавно заговори той, — трябва да разбера какъв е залогът. Учителю Оникс, съжалявам, че толкова тежки въпроси и толкова рисковани дела ни принуждават така открито да обсъждаме действията си. Но съм убеден, че съветниците ми ще ме подкрепят, след като разбера посоката, в която трябва да действам, и я хвана. Това, което съветът ни трябва да знае, е, че островите ни няма защо да се боят от нападение на Народа на Запада… че примирието, най-малко, се поддържа.
— Поддържа се — заяви Ириан.
— Можете ли да ни кажете колко дълго?
— Половин година? — небрежно предложи тя, сякаш ставаше въпрос за ден-два.
— Ще поддържаме примирието половин година с надеждата, че ще бъде последвано от траен мир. Имам ли право да заявя, лейди Ириан, че за да имаме мир с вас, то вашият народ трябва да се увери, че намесата на нашите магьосници в… законите на живота и смъртта няма да ги застрашава?
— Да застрашава всички ни — отвърна Ириан. — Да.
Тук Лебанен се замисли за миг, след което заяви с най-царствено спокойна вежливост:
— В такъв случай съм убеден, че трябва да замина с вас. — Обърна се към пейките. — Съветници, след като е обявено примирие, трябва да търсим мир. За това търсене ще замина където е нужно, властвайки под знака на Пръстена на Елфаран. Ако виждате някакви пречки за това пътуване, кажете ги тук и сега. Защото под въпрос може да е балансът на силите в Архипелага, както и Равновесието на цялото. И ако трябва да замина, то трябва да го направя веднага. Наближава есента, а пътят до остров Роук не е къс.
Окатите камъни останаха да седят дълго, зяпнали и онемели. После принц Сийг рече:
— Тръгнете, кралю, заминете с нашата надежда и вяра, и с магическия вятър в платната ви. — Последва тихо одобрително жужене сред съветниците: „Да, да. Прав е.“
Сийг попита дали има други въпроси или нещо за обсъждане. Никой не проговори и той закри съвета.
На излизане от тронната зала Лебанен му каза:
— Благодаря ти, Сийг.
На което старият принц отвърна:
— Пред вас и дракона какво можеха да кажат горките душици?
4.
„Делфин“
Много неща трябваше да се уредят преди кралят да може да напусне престолнината си; открит оставаше и въпросът кой трябва да замине с него на Роук. Ириан и Техану, разбира се, а Техану поиска майка й да е с нея. Оникс заяви, че Елша на всяка цена трябва да замине с тях, а също така и пелнийският чародей Сепел, защото Древното знание на Палн имало много общо с такива неща като прехода между живот и смърт. За капитан на „Делфин“ кралят избра Тосла, както бе правил и преди. В отсъствието на краля за държавните дела щеше да се грижи принц Сийг с отбран кръг от съветници — той също го бе правил и преди.
С което всичко бе уредено, или поне Лебанен мислеше така, докато Тенар не го посети два дни преди да отплават и не му каза:
— Ще говориш с драконите за война и мир, както и за още по-значими неща, казва Ириан, неща, засягащи равновесието на всичко в Землемория. Народът на Каргските земи би трябвало да чуе това обсъждане и да има глас в него.
— Ти ще си тяхната представителка.
— Не аз. Аз не съм поданичка на Върховния крал. Единственото лице тук, което може да представлява неговия народ, е дъщеря му.
Лебанен отстъпи крачка назад, извърна се и накрая проговори с глас, приглушен от усилието да удържи гнева си:
— Знаеш, че тя е съвсем непригодна за такова пътуване.
— Не знам такова нещо.
— Не е образована.
— Тя е умна, практична и смела. Съвсем наясно е какво изисква от нея положението й. Вярно, не е обучавана да властва, но пък какво ли може да научи, затворена в онази килия в Речната къща със слугините си и няколко придворни дами?
— Да говори езика ни, преди всичко!
— Тя го прави. Ако се наложи, ще й превеждам.
Лебанен помълча, след което заговори предпазливо:
— Разбирам грижата ти за нейния народ. Ще помисля какво мога да направя. Но принцесата няма място в това пътуване.
— Техану и Ириан твърдят, че тя трябва да дойде с нас. Майстор Оникс твърди, че също като Елша от Таон, нейното изпращане тук точно по това време не може да е случайно съвпадение.
Лебанен се отдръпна още крачка. Тонът му остана сковано търпелив и вежлив:
— Не мога да го позволя. Невежеството и неопитността й ще я превърнат в сериозно бреме. А и не мога да я излагам на риск. Отношенията с баща й…
— В своето „невежество“, както го наричаш, тя ни подсказа как да отговорим на въпросите на Гед. Държиш се с нея толкова непочтително, колкото собствения й баща. Говориш за нея като за някакво безмозъчно същество. — Лицето на Тенар беше пребледняло от гняв. — Щом се страхуваш да я изложиш на риск, помоли я тя самата да го поеме.
Отново настъпи мълчание. Лебанен заговори със същото вдървено спокойствие, без да я поглежда.
— Щом ти, Техану и Орм Ириан сте убедени, че тази жена трябва да дойде с нас на Роук, и Оникс също е съгласен, приемам преценката ви, макар да съм убеден, че е погрешна. Моля те, кажи й, че може да дойде, ако иска.
— Ти си този, който трябва да й го каже.
Той замълча. После излезе от стаята, без да отговори.
Мина покрай Тенар и макар да не я погледна в очите, я видя ясно. Изглеждаше стара и изцедена, ръцете й трепереха. Съжаляваше я, изпитваше срам от проявената грубост към нея, облекчение от това, че никой друг не бе видял сцената; но тези чувства бяха като бледи искри сред огромния мрак на гнева му към нея, към принцесата, към всички и всичко, които му налагаха това фалшиво задължение, този нелеп дълг. На излизане от стаята разкопча яката на ризата си, сякаш го задушаваше.
Дворцовият му иконом, муден и улегнал човек с прозвище Добриян, изглежда, не го очакваше да се върне толкова рано или точно през тази врата, защото подскочи и го зяпна стъписан. Лебанен го изгледа ледено и му каза:
— Съобщи на Върховната принцеса да се яви при мен следобед.
— Върховната принцеса?
— Да не би да са повече от една? Не знаеш ли, че дъщерята на Върховния крал ни е гостенка?
Слисан, Добриян заломоти извинения, но Лебанен го прекъсна:
— Ще отида лично в Речния дом.
И тръгна — гонен, дърпан за ръкава и най-сетне — удържан от усилията на иконома да го забави, колкото да се събере прилична свита, да се изведат коне от конюшните, да се съобщи на молителите, чакащи за аудиенция в Дългата зала, че тя ще се отложи за следобед, и прочие. Всичките му задължения, дългове, всички онези спънки и капани, всички ритуали и лицемерия на кралската му „власт“, които го дърпаха и теглеха надолу като в тресавище, докато го задушат.
Когато най-сетне доведоха коня му, той се метна на седлото толкова рязко, че животното улови настроението му, вдигна се на задните си крака и зарита. Конярите и слугите се дръпнаха уплашено назад и Лебанен изпита злобно задоволство, като видя разширяващия се пред него кръг. Подкара коня право към портата, без да дочака мъжете от свитата му да се качат по седлата. Поведе ги в бърз тръс през градските улици, доста пред тях, като съзнаваше затруднението на младия офицер, който уж трябваше да язди пред него и да вика: „Път, отворете път на краля!“, но беше изостанал и не смееше да рискува да го подмине.
Беше почти обед; по улиците и площадите на Хавнър беше горещо и почти пусто. Щом чуеха тропота на копитата, хората притичваха на праговете на къщи и дюкяни, познаваха краля си и го поздравяваха. Жени, насядали на прозорците, за да поклюкарстват, поглеждаха надолу и махаха, а една му хвърли цвете. Копитата на коня му закънтяха по тухлите на широк, окъпан от слънцето площад, съвсем пуст освен едно псе, което изкуцука на три крака, без да го е еня за царствената му особа. След площада кралят пое по тесния проход, водещ към настлания с камъни път покрай Серенен, а сетне тръгна по него, в сянката на върбите под старата градска стена към Речния дом.
Ездата донякъде промени настроението му. Горещината и прелестта на смълчания град, усещането за многолюдния живот зад стени и кепенци, усмивката на жената, която му хвърли цветето, дребнавото задоволство от това, че е изпреварил всякаквите там телохранители и помпозен антураж, и най-сетне ароматът и хладината на крайречната езда и сенчестият двор на къщата, в която беше познал толкова дни на покой и удоволствие, всичко това леко го отдалечи от гнева. Чувстваше се отчужден от себе си, вече не ядосан, а празен.
Първите конници от свитата му още навлизаха в двора, когато той скочи от седлото на коня под сянката. Влезе в къщата, цопна сред десетината слуги като камък в гладко езеро и предизвика вълни на хаос и паника.
— Съобщете на принцесата, че съм тук.
Лейди Опал от Стара Демесне на Илиен, главната придворна дама тук, се появи незабавно, поздрави го изящно, предложи му освежителни напитки, държа се така, сякаш посещението му не беше никаква изненада. Тази изисканост донякъде го успокои, а донякъде — ядоса. Това безкрайно притворство! Но какво искаше от лейди Опал — да зяпне като риба на сухо (като много младата придворна дама до нея), защото кралят най-сетне и най-неочаквано е дошъл да види принцесата ли?
— Жалко, че госпожа Тенар отсъства в момента — рече тя. — С нейна помощ много по-лесно се разговаря с принцесата. Но принцесата бележи значителен напредък в езика.
Лебанен беше забравил проблема с езика. Прие мълчаливо предложената му студена напитка. Лейди Опал поведе разговор за дребни неща с помощта на другите дами, без да изкопчи нещо от краля. Той започна да осъзнава, че вероятно се очаква да говори с принцесата в компанията на всички дами, както изискваше благоприличието. Каквото и да смяташе да й каже, станало бе невъзможно да каже каквото и да било. Тъкмо се канеше да стане и да се извини, когато на прага се появи някаква жена с глава и рамене, скрити под кръгъл воал, смъкна се на колене и каза:
— Моля? Крал? Принцеса? Моля!
— Принцесата ще ви приеме в покоите си, ваше величество — преведе лейди Опал. Махна с ръка на един от слугите, който го придружи нагоре по стълбището, по коридора, през някакво преддверие, през една голяма тъмна стая, която като че ли беше пълна до пръсване с жени с червени була, и го изведе на една тераса над реката. Там стоеше фигурата, която той помнеше: цилиндърът от червено и златно.
Булата й потръпваха от лекия речен ветрец като листа на върба. Цилиндърът сякаш се сви, скъси се. Оказваше му почит сигурно. Той й отвърна с поклон. Двамата се изправиха и замълчаха.
— Принцесо — заговори Лебанен и се стъписа, като чу собствения си глас. — Тук съм, за да ви помоля да дойдете с нас на остров Роук.
Тя не отвърна нищо. Той видя как червените була се разтвориха в овал, и ръцете й. Ръце с дълги пръсти, със златист тен — разтвориха булата и откриха лицето й, засенчено в червено. Не можа да го види ясно. Беше висока почти колкото него и очите й се взираха право в него.
— Моя приятелка Тенар — заговори тя — казва: крал да види крал, лице в лице. Аз казва: да.
Полуразбрал, Лебанен отново се поклони.
— Висока чест ми оказвате, милейди.
— Да — отвърна тя. — Оказва висока чест.
Той се поколеба. Този терен беше съвсем различен. Беше неин.
Стоеше пред него неподвижна, златните краища на булата й потръпваха, а очите й го гледаха, скрити в сянката.
— Тенар, Техану и Орм Ириан са убедени, че ще е добре, ако Принцесата на Каргските земи замине с нас на остров Роук. Затова ви моля да дойдете с нас.
— Да дойде.
— На остров Роук.
— На кораб — каза тя и изведнъж тихо изстена. После промълви: — Ще дойде. Аз идва.
Не знаеше какво да отвърне. Каза само:
— Благодаря ви, милейди.
Тя кимна. Само веднъж. Като равен на равен.
Той се поклони. Остави я, както го бяха учили да напуска баща си, принца, при официални случаи в двора на Енлад, без да обръща гръб, а пристъпвайки заднешком.
Тя стоеше с лице към него, разтворила булата пред себе си, докато той не стигна до прага. Тогава пусна ръцете си, булата се затвориха и той я чу как ахна и издиша тежко, като след действие, изискващо неимоверно усилие на волята и на което едва е издържала.
Храбра, беше я нарекла Тенар. Не го разбираше, но съзнаваше, че е бил свидетел на голяма храброст. Целият гняв, който го беше изпълнил, който го беше довел тук, изчезна. Не беше изцеден, нито се чувстваше задушен, чувстваше се като озовал се пред някоя скала, на някое високо място, с чист въздух. Като пред истина.
Мина през стаята, пълна с мърморещи, лъхащи на ухания забулени жени, които се отдръпваха пред него в сумрака. Слезе по стълбището и поговори с лейди Опал, каза добра дума на зяпналата дванайсетгодишна придворна дама. Поприказва учтиво с мъжете от свитата си на двора. Качи се кротко на седлото на сивия си кон и подкара умислено към двореца на Махарион.
Елша прие с фатално примирение вестта, че трябва да отплава обратно за Роук. Будният му живот напоследък се бе изпълнил с толкова странности, че изглеждаше по-съновен от сънищата му, и той не изпитваше особено желание да задава въпроси или да възразява. Щом беше орисан да се скита от остров на остров, така да бъде; съзнаваше, че едва ли тепърва ще се върне в родния си край. Поне щеше да пътува с Тенар и Техану, двете жени, с които сърцето му се отпускаше. Пък и магьосникът Оникс бе проявил доброта към него.
Елша беше свенлив човек, а Оникс — дълбоко сдържан, а и различията в знанията и в положението им разширяваха пропастта между тях; но Оникс на няколко пъти го бе навестил, просто за да поговори с него като с човек, споделящ същото изкуство, и показваше уважение към мнението на Елша — нещо, което озадачаваше скромната му душа. Но Елша не можа да сдържи доверието, което изпитваше към него; и когато часът на тръгването наближи, зададе на Оникс въпроса, който го безпокоеше.
— За котето — промълви той смутено. — Не мисля, че е редно да го взимам. Да го държа толкова дълго затворено. За толкова младо създание е неестествено. Пък и се чудя какво ли ще стане с него…
Оникс не попита какво има предвид. Попита го само:
— Котаракът още ли ти помага да стоиш настрана от каменната стена?
— Да. Често.
Оникс се замисли.
— Ще ти трябва някаква защита, докато стигнем на Роук. Мислех за… Говорил ли си с магьосника Сепел?
— Човекът от Палн? — промълви Елша, леко притеснен.
Палн, най-големият остров западно от Хавнър, имаше славата на загадъчно място. Пелнийците говореха хардийски с особен акцент и използваха много свои думи. В древни времена владетелите им бяха отказали да се подчинят на кралете на Енлад и Хавнър. Магьосниците им не ходеха на Роук, за да се обучават. Широко разпространено беше мнението, че Пелнийското знание, опиращо се на Древните сили на Земята, е опасно, ако не и злокобно. Преди много време Сивият маг на Палн бе опустошил острова си, призовавайки душите на мъртвите, за да съветват него и владетелите му, и тази история бе част от обучението на всеки владетел: „Живите не бива да взимат съвети от мъртвите“. Помнеха се много двубои между човек от Роук и човек от Палн; в един такъв двубой преди две столетия обитателите на Палн и Семел бяха нападнати от мор, след който половината от градовете и селските им земи бяха останали пусти. А преди петнадесет години, когато магьосникът Коб беше приложил Пелнийското знание, за да премине между живота и смъртта, Върховният маг Ястреб бе изразходвал всичката си сила, за да го победи и да поправи злото, което бе причинил.
Елша, както почти всички в кралския двор и в Кралския съвет, беше избягвал близостта на магьосника Сепел.
— Помолих краля да го вземе с нас до Роук — каза Оникс.
Елша примига.
— За тези неща те знаят много повече от нас — каза Оникс. — Повечето от изкуството ни на Призоваване произлиза от Пелнийското знание. Торион беше майстор в него… Сегашният Призовник на Роук, Бранд от Венуей, не би използвал нито една частица от занаята си, извлечена от тяхното знание. Прилагано погрешно, то е носило само щети. Но може би ние просто го използваме погрешно от невежество. То възхожда от много стари времена; може би съществува някакво знание, което сме изгубили. Сепел е мъдър човек и маг. Смятам, че трябва да дойде с нас. И смятам също, че може да ти помогне, стига да му се довериш.
— Щом има вашето доверие — отвърна Елша, — има и моето.
Обикновено сдържаният Оникс се усмихна сухо.
— В тази работа твоята преценка е точно толкова добра, колкото и моята, Елша. Ако не и по-добра. Дано я използваш. Но хайде да те заведа при него.
Тръгнаха заедно през града. Жилището на Сепел се намираше в старата част, близо до корабостроителницата, оттатък Лодкарската улица. Там имаше малка колония пелнийски заселници, дошли да работят в кралската корабостроителница, защото бяха прочути корабостроители. Къщите тук бяха старинни, струпани близо една до друга, с мостовете от покрив на покрив, добавящи на Голямото пристанище на Хавнър втора, въздушна паяжина от улици високо над тези с каменната настилка.
Стаите на Сепел, на третия кат, бяха тъмни, затворени и душни от горещината в разгара на лятото. Той ги отведе по още едно стръмно стълбище на самия покрив. Беше свързан с мост от двете страни със съседните покриви, така че на него си имаше истинско кръстовище, с оживено движение. Стрехите бяха снабдени с ниски парапети, а ветрецът от залива разхлаждаше въздуха. Там седнаха на малки платнени черги в ъгъла, частта на Сепел от покрива, и той им поднесе хладен, леко горчив чай.
Беше нисък петдесетинагодишен човек, закръглен, с малки ръце и крака, с буйно къдрава къса коса и нещо рядко за мъжете на Архипелага — брада, късо подстригана, покриваща мургавите му бузи и челюстта. Държеше се вежливо. Говореше с отсечен, леко напевен акцент, тихо.
Говореха двамата с Оникс, а Елша мълчеше и ги слушаше. Умът му се отнасяше, щом заговореха за непознати му хора и неща. Гледаше покривите и стрехите, цветните градини по покривите и сводестите, изящно изваяни мостове, гледаше на север към планината Онн, грамаден бледосив купол над хълмовете, обвити в лятна мъгла. Съвзе се от унеса си, когато чу пелнийският чародей да казва:
— Вероятно дори Великият маг не е успял напълно да изцери раната, нанесена на света.
„Раната на света“ — помисли Елша. Взря се в Сепел по-напрегнато и Сепел го изгледа. Въпреки цялата мекота на лицето му очите му бяха пронизващи.
— Навярно раната е останала отворена не само заради желанието да се живее вечно — каза Сепел, — а и заради желанието на мъртвите да умрат.
Елша чу отново странни слова и усети, че ги съзнава, без да ги разбира. Сепел отново го изгледа, сякаш очакваше реакцията му.
Елша си замълча, а също и Оникс. Накрая Сепел рече:
— Когато застанете на онзи синор, майстор Елша, за какво ви молят?
— Искат свобода — едва чуто промълви Елша.
— Свобода — промърмори Оникс.
Замълчаха отново. По покривната улица притичаха две момиченца и едно момче, смееха се и викаха: „Ти гониш!“ — онази стара и безкрайна детска игра на гоненка из лабиринта на градските улици, канали, стълбища и мостове.
— Може би поначало си е било лоша сделка — каза Сепел и след като Оникс го погледна въпросително, добави: — Верв надан.
Елша разбра, че словата са от Древната реч, но не знаеше какво значат.
Погледна Оникс, чието лице бе станало гробовно. Оникс промълви само:
— Е, дано се доберем поне до истината, и то скоро.
— На хълма, където е истината — каза Сепел.
— Радвам се, че ще си с нас там. Между другото, Елша тук го тегли към онзи синор нощ след нощ и търси малко отдих. Казах му, че може би знаеш някой начин да му помогнеш.
— А ти ще приемеш ли да те докосне магьосничеството на Палн? — обърна се Сепел към Елша. Тонът му беше леко насмешлив. Но очите му грееха, твърди като гагат.
Устните на Елша бяха пресъхнали.
— Майсторе — проговори той. — На моя остров казваме, че удавникът не пита колко струва въжето. Ако можете да ме опазите от онова място макар и за една нощ, ще имате сърдечните ми благодарности, колкото и нищожна отплата да е това за такъв дар.
Оникс го погледна с лека, насмешлива, не укорителна усмивка.
Сепел изобщо не се усмихна.
— Благодарностите са рядкост в моя занаят. Заради тях съм готов да направя доста. Мисля, че мога да ви помогна, майстор Елша. Но съм длъжен да ви предупредя, че въжето е скъпо.
Елша сведе глава.
— Стигате до синора насън, а не по своя воля, нали?
— Така поне вярвам.
— Мъдро. — Сепел го погледна одобрително. — Кой от нас знае със сигурност каква е волята му? Но щом отивате там насън, ще ви избавя от този сън… за известно време. И на определена цена, както казах.
Елша го погледна питащо.
— Вашата сила.
Отначало Елша не го разбра. После проговори:
— Моята дарба, искате да кажете? Изкуството ми?
Сепел кимна.
— Та аз съм само един кърпач — промълви след малко Елша. — Силата, от която ще се откажа, не е кой знае каква.
Оникс понечи да възрази, но погледна Елша и си замълча.
— Тя е препитанието ви — каза Сепел.
— Някога беше целият ми живот. Но това свърши.
— Може би дарбата ви ще се върне, след като онова, което трябва да стане, стане. Не мога да ви го обещая. Ще се опитам само да възстановя онова, което мога, от това, което ще ви взема. Но всички ние вече вървим в нощната тъма, по земя, която не познаваме. Когато дойде денят, може да разберем къде сме, а може и да не разберем. Е, ако ви опазя от вашия сън срещу тази цена, ще ми благодарите ли?
— Да — отвърна Елша. — Какво е малкото добро от дарбата ми срещу огромното зло, което мога да причиня в невежеството си? Ако ме освободите от страха, в който живея сега, страха, че мога да причиня това зло, ще съм ви благодарен до края на живота си.
Сепел вдиша дълбоко.
— Много пъти съм слушал, че арфите на Таон свирят вярно. — Погледна Оникс. — И Роук няма възражения? — Попита го със същия насмешлив тон.
Оникс поклати глава, но лицето му изглеждаше много мрачно.
— Тогава ще идем до пещерата при Орън. Още тази вечер, ако искате.
— Защо там? — попита Оникс.
— Защото не аз, а Земята ще помогне на Елша. Орън е свято място, пълно е със сила. Въпреки че хората на Хавнър са го забравили и я използват само за да я замърсяват.
Оникс успя да размени няколко думи насаме с Елша, докато слизаха по стълбите след Сепел.
— Не си длъжен да приемаш това, Елша. Смятах, че вярвам на Сепел, но вече не знам.
— Аз му вярвам — отвърна Елша.
Разбираше съмненията на Оникс, но това, което каза, го мислеше сериозно — че е готов на всичко, за да се освободи от страха, че може да направи нещо ужасно. Всеки път, когато се окажеше привлечен в съня си към онази стена от камъни, чувстваше, че нещо се опитва чрез него да влезе в живия свят, че ще го направи, стига той да послуша мъртвите, които го зоват, а всеки път той ги чуваше, ставаше все по-слаб и му беше все по-трудно да устои на зова им.
Тримата дълго вървяха по градските улици в зноя на късния следобед. Излязоха в околностите южно от града, при стръмните скалисти хълмове покрай залива, бедна местност за този богат остров: заблатените низини между хълмистите ридове, малко орна земя по скалистите склонове. Градската крепостна стена тук беше много стара, построена с огромни, нескрепени с хоросан камъни, взети от хълмовете. Отвъд нея нямаше предградия, а и фермите бяха малко.
Крачеха по черен път, който се виеше по първия хълм и след това продължи по билото му, на изток към по-високите хълмове. Горе, откъдето се виждаше целият град, проснал се в златиста мъгла на север, вляво от тях пътят се превърна в лабиринт от тесни пътечки. Продължиха право напред и стигнаха до една огромна пукнатина в земята, черна пропаст, широка двайсет стъпки или повече, точно на пътя им.
Сякаш скалният гръбнак се бе прекършил от някакво потръпване на земята и не се беше изцерил. Слънчевата светлина от запад огряваше устието на пропастта и стръмните скали малко по-надолу, но под тях цареше пълен мрак.
В долината, на юг от хребета, имаше някаква кожарска работилница. Щавачите бяха носили тук боклука и го бяха хвърляли в пукнатината, без да ги е грижа, тъй че навсякъде беше осеяно с полуобработена кожа и вонеше на гнилоч и пикня. Но когато пристъпиха до ръба на пропастта, оттам ги лъхна друга миризма: хладен, рязък земен въздух, който накара Елша да се отдръпне.
— Скръбно ми е за това, скръбно! — високо извика магоьосникът на Палн и със странно изражение огледа боклуците, а после — покрива на щавачницата. Но след малко заговори на Елша с обичайната си кротост: — Това е пещерата, или цепнатината, наречена Орън, която познаваме от най-древните ни карти на Палн, наричат я още „Устните на Паор“. Говорила е на тукашните хора, когато за първи път дошли от запад. Преди много време. Хората са се променили. Но тя си е същата, като тогава. Тук можеш да смъкнеш бремето си, ако искаш това.
— Какво да направя? — попита Елша.
Сепел го отведе до южния край на огромния процеп, там, където той се стесняваше и събираше в тесни скални жлебове. Каза му да легне по очи, за да може да се взира надолу и надолу в непрогледния мрак.
— За земята се дръж — му каза. — Само това трябва да правиш. И да се раздвижи, дръж се за нея.
Елша легна и се вторачи между стените от камък. Усети как острите камъни се забиха в гърдите и бедрата му; чу, че Сепел зареди заклинание на висок глас с думи, които знаеше, че са на Езика на Сътворението; усети топлината на слънцето по раменете си и помириса вонята на леш от тепавичарницата. После от глъбините го лъхна резкият и кух дъх на пещерата, от което собственият му дъх секна и главата му се замая. Тъмнината пое нагоре към него. Земята под него се раздвижи, поклати се и се затресе, и той се впи в нея, вслушан в песента на високия глас, вдишвайки земния дъх. Тъмнината се надигна и го обгърна. Слънцето изчезна.
Когато се върна, слънцето се беше смъкнало ниско — червена топка над западните брегове на залива. Видя го. Видя и Сепел, седнал наблизо, уморен и окаян, черната му сянка — издължена над скалистата земя между дългите сенки на канарите.
— Събуди се най-после — промълви Оникс.
Елша осъзна, че лежи по гръб, положил глава на коленете на Оникс; един ръбест камък се беше забил в плешките му. Надигна се замаян и се извини.
Тръгнаха веднага щом почувстваха, че могат да вървят, защото трябваше да изминат доста мили, а беше ясно, че нито той, нито Сепел могат да крачат бързо. Когато отново излязоха на Лодкарската улица, се беше стъмнило съвсем. Сепел се сбогува с тях, като погледна питащо Елша — стояха под светлината от близката кръчма.
— Направих каквото ме помоли — каза му със същия окаян поглед.
— Благодаря ти — отвърна му Елша и подаде на магьосника дясната си ръка по обичая на хората от Енлад. Сепел леко я докосна. Така се разделиха.
Елша беше толкова уморен, че едва се държеше на крака. Резкият, странен въздух на пещерата още лепнеше на устата и гърлото му, от него се чувстваше олекнал, с празна глава, кух. Когато най-сетне стигнаха в двореца, Оникс поиска да го заведе до стаята му, но Елша го увери, че е добре и че му трябва само да си почине.
Влезе и Дръп заскача и замаха с опашка за поздрав.
— Ох, вече нямам нужда от теб — рече Елша и се наведе да погали гладкото сиво гръбче. В очите му избиха сълзи. Легна на леглото, а котаракът скочи, сви се на кълбо на рамото му и замърка.
А той заспа: черен и празен сън, без сънища, които да помни, без гласове, които да зоват името му, без хълм със суха трева, без смътна каменна стена, без нищо.
Вечерта преди да отплават на юг Тенар вървеше през дворцовите градини с натежало сърце и изпълнена с тревога. Не искаше да тръгва за Роук, Острова на мъдрите, Острова на Магьосниците. („Прокълнатите вещери“ — прошепна на каргски някакъв глас в ума й.) Какво да прави там? Каква полза щеше да има там от нея? Искаше й се да се върне на Гонт, при Гед. Да се върне в къщата си, при работата си, при скъпия си мъж.
Беше отчуждила Лебанен. Беше го загубила. Държеше се любезно, учтиво. Но не прощаваше.
„Колко се боят мъжете от жените!“ — мислеше тя, докато крачеше между късно разцъфтелите розови храсти. Не поотделно, а от жените, когато си говорят, когато действат заедно, когато се застъпват една за друга — тогава мъжете виждаха все заговори, козни, примки и капани.
И бяха прави, разбира се. Жените бяха склонни, като жени, да взимат страната на следващото поколение, не на сегашното; заплитаха връзките, в които мъжете виждаха вериги; връзките, които мъжете приемаха като окови. Двете със Сесеракх наистина бяха в съюз срещу него и бяха готови да го предадат, ако наистина се окажеше, че освен независим не е нищо друго. Ако се окажеше само въздух и огън, без земна тежест, без търпелива вода…
Но не толкова Лебанен я тревожеше, колкото Техану. Неземната, нейната Теру, крилатата душа, дошла да постои малко с нея и която, знаеше си, скоро щеше да я остави. От огън — към огън.
И Ириан, с която щеше да замине Техану. Какво общо можеше да има това ярко, огнено същество с някаква си стара къща, която трябва да се мете, с един старец, за когото да се грижиш? Как можеше Ириан да разбере такива неща? Какво я интересуваше нея, един дракон, че човек трябва да поеме дълга си, да се омъжи, да има деца, да носи хомота на смъртта?
Самотна и безполезна, сред същества, обречени на висша, нечовешка съдба, Тенар изцяло се отдаде на мъката по дома. Мъка не само по Гонт. Защо да не е в съюз със Сесеракх, която можеше и да е принцеса така, както тя самата преди време беше жрица, но която нямаше да полети на огнени криле, защото бе дълбоко и изцяло земна жена? И говореше езика на Тенар! Беше я учила усърдно на хардийски, радваше се на бързината, с която се учеше, но едва сега разбираше, че истинската й радост е била от това, че може да поговори с нея на каргски, да чува и да изрича думи, съдържащи в себе си цялото й детство.
Щом пое по пътеката, водеща до езерцата с риба под върбите, видя Елша. С него имаше някакво момченце. Говореха си тихо и много сериозно. Винаги се радваше, когато видеше Елша. Жалеше го заради болката и страха, който го беше обзел, почиташе го за търпението, с които ги понасяше. Допадаше й откритото му, хубаво лице и езикът му й допадаше. Какво лошо в това да добавиш малко повечко изящество в обикновената реч? А и Гед му се бе доверил.
Спря се по-далечко, за да не прекъсне разговора им, и видя как с момчето клекнаха на пътеката и загледаха в храстите. След малко от един храст изскочи сивото коте на Елша. Не им обърна внимание, а застъпва през тревата внимателно, лапа подир лапа, свело ниско корем и със светнали очи — дебнеше някакво бръмбарче.
— Можеш да го оставяш навън по цяла нощ, ако искаш — каза Елша. — Тук не може нито да се загуби, нито да пострада. Много обича да е на открито. Тези големи градини за него са като целия Хавнър. Или можеш да го пускаш сутрин. А ако искаш, може да спи с теб.
— О, това би ми харесало — рече свенливо хлапето.
— Но тогава, нали, кутията му с пясък ще трябва да е в твоята стая. И паница с прясна вода, винаги да е пълна.
— И храна.
— Е, да. Веднъж на ден. Да не му даваш повече. Малко е лаком. Склонен е да мисли, че Сегой е сътворил островите само за да може Дръп да си пълни корема.
— Хваща ли риби в езерото? — Котаракът сега се беше приближил до едно от езерцата с шарани, седеше на тревата и се озърташе; бръмбарът беше отлетял.
— Обича да ги гледа.
— И аз — каза момчето. Станаха и тръгнаха към езерата.
Тенар ги гледаше затрогната. Някаква невинност имаше и у Елша, но невинност мъжка, не детинска. Щеше да е добре да си има деца. Щеше да им е добър баща.
Замисли се за своите деца, и за внучетата — макар че най-голямата на Ябълка, Пипин, възможно ли беше? Кога Пипин стана на дванайсет? Тази година или другата щяха да я именуват! О, време беше да се връща у дома. Време беше да навести Средна долина, да купи подарък за имения ден на внучка си и играчки за малките, да се погрижи палавият Спарк да не изпотроши пак крушите, да поседи и да си побъбри с милата си дъщеря, Ябълка… истинското име на Ябълка беше Хейохе, името, което й беше дал Оджиън… Мисълта за Оджиън винаги идваше с обич и копнеж. Видя камината на къщата в Ри Алби. Видя Гед, седнал там край камината. Видя го как извръща тъмното си лице, за да я попита. Отвърна му, високо, сред градините на Новия дворец на Хавнър, на стотици мили от онази камина:
— Веднага, щом мога!
На заранта, в яркото лятно утро, всички слязоха от двореца, за да се качат на борда на „Делфин“. Жителите на Хавнър превърнаха заминаването в празненство — изпълниха улиците и кейовете, запушиха каналите с малките си островърхи лодки, които наричаха „черупки“, осеяха големия залив с лодки и джонки, развели ярки знамена; знамена и флагове се вееха и на кулите на големите къщи, и на пилоните по мостовете, високо и ниско. Докато минаваше през тези ликуващи тълпи, Тенар си спомни за онзи толкова отдавнашен ден, когато двамата с Гед влязоха в Хавнър с Руната на мира, Пръстена на Елфаран. Този пръстен-гривна тогава бе на ръката й и тя я държеше високо, за да могат хората да я видят на слънчевата светлина, а те ликуваха и протягаха ръце, сякаш искаха да я прегърнат. Мисълта за това я накара да се усмихне. Усмихваше се, когато мина по мостика и се поклони на Лебанен.
Той я поздрави с традиционния поздрав на корабовладелеца:
— Госпожо Тенар, бъдете добре дошла на борда.
Тя му отвърна, трогната от незнаен импулс:
— Благодаря ти, сине на Елфаран.
Той я погледна за миг, стъписан от името. Ала веднага след нея пристъпи Техану и той повтори официалния поздрав:
— Господарке Техану, бъдете добре дошла на борда.
Тенар продължи към носа на кораба — помнеше едно удобно ъгълче до кабестана, където пътникът можеше да е настрана от усърдния труд на екипажа и в същото време да вижда всичко, което става по оживената палуба, както и извън кораба.
По главната улица, водеща към пристана, настъпи вълнение: идваше Върховната принцеса. Тенар със задоволство забеляза, че Лебанен, а може би икономът му, се бе погрижил идването на принцесата да е съпроводено с подобаваща пищност. Конен ескорт й отваряше път през тълпите, конете цвилеха и потрепваха изящно с копита. Високи червени пера, същите, каквито носеха на шлемовете си каргските воини, се вееха на покрива на затворената позлатена каляска, превела принцесата през целия град, и на главите на четирите сиви коня, които я теглеха. Музикантите край брега засвириха с тръби, тамбури и тамбурини. А хората, разбрали, че си имат принцеса, която могат да видят и поздравят, завикаха радушно и занапираха, колкото им позволяваха конниците и пешата охрана, зяпнали от възторг, и засипаха нестройни поздрави:
— Да живее кралицата на каргите! — викна някой, а друг: — Не е… — И други: — Виж ги, всички са в червено, красиви като рубини, ама коя от тях е тя? — А пък други: — Да живее принцесата!
Тенар видя как Сесеракх — забулена от глава до пети естествено, но не можеше да я сбърка на ръст и осанка — слезе от каляската и заплува през човешкото множество, самата тя като кораб, към платформата. Две от придружителките й, също забулени, но по-ниски, забързаха зад нея, последвани от лейди Опал от Илиен. Сърцето на Тенар се сви. Лебанен беше постановил в това пътуване да не участват слуги и придружители. Не беше разходка за забавление, строго бе заявил той, и тези, които се качат на борда, трябва да имат сериозно основание. Нима Сесеракх не беше разбрала това? Или до такава степен не можеше да се отдели от глупавите си сънароднички, че бе готова да се опълчи на краля? Това щеше да е възможно най-неприятното начало на пътешествието.
Но в подножието на стълбичката гънещият се на златни вълни червен цилиндър спря и се обърна. Протегна ръце и златните пръсти на златистите длани блеснаха на слънцето. Принцесата прегърна слугините си, явно се сбогуваше. Прегърна и лейди Опал, с присъщата за царствени и знатни особи публична тържественост. После лейди Опал подкара придружителките обратно към каляската, а принцесата отново се обърна към кораба.
Последва пауза. Тенар видя как безликият червено-златист стълб вдиша дълбоко. И се изправи още повече.
И продължи напред — бавно, защото ъгълът беше стръмен, ала с непоколебимо достойнство, пред което шумните тълпи се смълчаха и зяпнаха омаяни.
Стигна до палубата и застана там, с лице срещу краля.
— Върховна принцесо на Каргските земи, бъдете добре дошла на борда — обяви с кънтящ глас Лебанен.
При тези думи тълпата избухна:
— Ура за принцесата! Да живее кралицата! Добре стъпваш, Червеничката ни!
Лебанен каза нещо на принцесата, но при многото възгласи Тенар не можа да чуе какво. Червеният стълб се обърна към многолюдното множество на брега и се поклони, сковано, но с изящество.
Техану я беше очаквала близо до краля и сега пристъпи напред, проговори й, поведе я към задната каюта на кораба, и тежките, леко полюшващи се червено-златни була се скриха. Тълпата завика и зарева още по-гръмко:
— Върни се, принцесо! Къде е Червеничката ни? Къде е господарката ни? Къде ни е кралицата?
Тенар погледна към краля в другия край на кораба. Въпреки несретата и натежалото й сърце, в гърдите й се надигна неудържим смях. Помисли си: „Горкото момче, а сега какво ще правиш?“ Бяха я обикнали още при първата отворила им се възможност да я видят, въпреки че още не я бяха видели истински… О, Лебанен, всички сме в съюз срещу теб!
„Делфин“ беше кораб с прилични размери, устроен да вози един крал с известни удобства; но най-напред и преди всичко беше устроен да плава, понесен на крилете на вятъра, за да го отведе там, където потрябва, възможно най-бързо. Помещенията бяха тесни дори когато на борда му беше само екипажът с няколко офицери, краля и неколцина спътници. На това пътуване до Роук помещенията бяха претъпкани. Екипажът, разбира се, щеше да търпи обичайните несгоди и да спи във високата три стъпки бърлога на предния трюм; но офицерите трябваше да се сбутат в окаяния килер под мостика. Колкото до пътниците, четирите жени се настаниха в предназначената обикновено за краля каюта под тясната кърма, а каютата под нея, обикновено предназначена за корабовладелеца и още един-двама офицери, побра краля, двамата магьосници, заклинателя и Тосла. Според Тенар възможността теснотията и неудобствата да им развалят настроението беше безкрайна. Ала първата и най-неотвратима възможност беше на Принцесата да й прилошее.
Носеха се през Големия залив с възможно най-кроткия вятър, водата беше спокойна и корабът се плъзгаше като лебед по безветрено езеро; но Сесеракх се беше свила на койката си и отчаяно проплакваше всеки път, щом надникнеше през булата си и видеше през широките прозорци на кърмата гладката, огряна от слънцето вода, прорязана от тънката бяла диря на кораба.
— Ще заподскача! — хленчеше тя на каргски.
— Изобщо няма да подскача — каза й Тенар. — Мисли с главата си, принцесо!
— Стомахът ми е, не е главата! — проплака Сесеракх.
— На никого не може да му прилошее в такава вода. Тебе просто те е страх.
— Майко — възрази Техану. — Не я кори. Ужасно е, когато ти прилошее.
— Не й е лошо! — Тенар беше абсолютно уверена в правотата на думите си. — Сесеракх, на теб не ти е лошо. Теб те е страх, че ще ти прилошее. Стегни се. Излез на палубата. Чистият въздух ще те оправи. Чист въздух и кураж.
— О, приятелко — промърмори Сесеракх на хардийски. — Дай ми кураж!
Тенар леко се стъписа.
— Трябва сама да го намериш, принцесо. — Съжали и добави: — Хайде, просто се опитай да излезеш на палубата. Техану, виж дали можеш да я убедиш. Помисли само колко ще страда, ако наистина ни хване буря!
Двете успяха някак да вдигнат Сесеракх на крака и да я облекат в цилиндъра от червени була, без който тя, разбира се, не можеше да се появи пред очите на мъже; полека-лека я изкараха от каютата, под сянката на страничната палуба, и трите насядаха върху гладките като кост безукорни дъски да погледат яркосинята морска шир.
Сесеракх отваряше от време на време булата пред лицето си, колкото да надникне право напред, но най-вече гледаше в скута си: поглеждаше плахо към водата, стискаше очи и отново ги свеждаше към скута си.
Тенар и Техану си побъбриха — сочеха минаващите кораби, птиците, островчетата.
— Красиво е. Забравила бях колко обичам да плавам! — каза Тенар.
— Харесва ми, когато забравя за водата — каза Техану. — Като полет е.
— Ех, вие, драконите — промълви Тенар. Изрече го леко, но думите тежаха. За първи път беше споменала за вида на осиновената си дъщеря. Усети как Техану извърна лице и я погледна с виждащото си око. Сърцето на Тенар заби силно. — Въздух и огън.
Техану си замълча. Но ръката й, нежната кафява ръка, не черният нокът, се протегна, хвана ръката на Тенар и я стисна.
— Не зная какво съм, майко — прошепна тя.
— Аз знам — каза Тенар. А сърцето й заби още по-силно отпреди.
— Не съм като Ириан — рече Техану. Опитваше се да я утеши, да я успокои, но в гласа й се долавяше копнеж, нетърпелива ревност, неутолимо желание.
— Почакай. Почакай и ще разбереш — отвърна майка й с мъка. — Ще разбереш какво да сториш… какво си… щом му дойде времето.
Говореха си толкова тихо, че принцесата не можеше да чуе какво си казват, дори да можеше да разбере. Забравили бяха за нея. Но тя долови името на Ириан, разтвори булата с тънките си длани и ги погледна; очите й светнаха под топлата червена сянка и тя попита:
— Ириан, тя е?
— Някъде напред… ей там… — Тенар махна към носа на кораба.
— Тя намира на себе кураж. Ха?
След малко Тенар отвърна:
— Няма нужда да го търси. Тя е безстрашна.
— Аха — тихо каза принцесата.
Ярките й очи пробягаха по дългата палуба към носа, където Ириан стоеше до Лебанен. Кралят сочеше напред с широк жест, говореше й нещо развълнувано. Засмя се и Ириан, висока колкото него, също се засмя.
— Открито лице — промълви Сесеракх на каргски. А сетне на хардийски — замислено и едва чуто: — Безстрашна.
Затвори булата си и остана да седи неподвижна и безлика.
Дългите брегове на Хавнър синееха зад тях. Планината Онн се рееше смътна високо на север. Черните базалтови стълбове на остров Омер се издигаха откъм десния борд на кораба, промъкващ се през проливите на Ебавнор към Вътрешното море. Слънцето грееше ярко, вятърът духаше свеж, беше поредният хубав ден. Всички жени седяха под платнения навес, вдигнат им от моряците до задната каюта. Жените носеха на един кораб късмет и затова се надпреварваха да им създадат колкото може повече дребни удобства. Тъй като магьосниците също можеха да донесат или късмет, или зло на един кораб, моряците и с тях се стараеха да се отнасят колкото може по-добре; техният навес беше изпънат на предната палуба, с хубава гледка по курса. Жените разполагаха с кадифени възглавнички, на които да седят (благодарение на доброто хрумване на краля или на иконома му); магьосниците седяха върху вързопи платно, което също вършеше работа.
Скоро Елша разбра, че с него се отнасят, и го смятат за един от магьосниците. Нищо не можеше да направи по въпроса, макар да се смущаваше да не би Оникс и Сепел да си помислят, че претендира за равенство с тях, а още повече се притесняваше заради това, че той вече дори не беше заклинател. Дарът му си беше отишъл. Вече не притежаваше никаква сила. Знаеше го толкова сигурно, колкото ако си бе изгубил зрението или ако ръката му се бе парализирала. Нямаше вече да може да оправи счупена кана, освен с лепило; а и с лепило щеше да я залепи лошо, защото никога не му се беше налагало.
А освен занаята беше изгубил и още нещо, нещо много по-голямо от занаята го беше напуснало. Загубата му го оставяше, също както го беше оставила смъртта на жена му, в пустота, в която не можеше да има никаква радост, никаква новост. Нищо повече не можеше да се случи. Нищо не можеше да се промени.
След като не беше разбирал тази по-значима страна от дарбата си преди да я изгуби, сега той се замисли върху нея, замисли се за естеството й. Беше като да знаеш по кой път да поемеш, реши накрая. Като да знаеш посоката към дома. Не нещо, което би могъл лесно да определиш или да говориш много за него, ала някаква връзка, от която зависи всичко останало. Без нея му беше пусто. Чувстваше се безполезен.
Но поне не беше и вреден. Сънищата му сега се рееха безсмислени. Не го водеха към онези мрачни земи, на хълма с мъртвата земя, при стената от камъни. Не го викаха гласове в тъмното.
Често си помисляше за Ястреба и съжаляваше, че не може да поговори с него: с Върховния маг, който бе изразходвал цялата си мощ и след като бе живял като най-великия сред великите, сега доживяваше живота си в бедност и лишен от почит. Все пак кралят жадуваше да му окаже почит; тъй че нищетата на Ястреба се дължеше на личния му избор. Навярно, реши Елша, богатствата и високият сан щяха да са срамни за човек, изгубил истинското си богатство: пътя си.
Оникс явно съжаляваше, че е тласнал Елша към тази замяна или сделка. Винаги се беше държал съвсем дружелюбно с него, но сега се отнасяше към него с някаква смесица от почит и угризение, докато отношението му към магьосника от Палн бе станало някак отчуждено. Самият Елша не изпитваше никакво негодувание към Сепел, нито съмнение в добрите му намерения. Древните сили си бяха Древните сили. Прилагането им винаги биваше съпроводено с риск. Сепел му беше казал какво ще трябва да плати и той го беше платил. Не беше съвсем разбрал колко висока ще се окаже цената, но това не бе по вина на Сепел. Беше си негова, затова че не бе оценил дарбата си според истинската й стойност.
И така, той седеше с двамата магьосници, мислеше за себе си като за фалшива монета, сравнена със златото им, но ги слушаше с цялото си внимание; те му вярваха и си говореха открито, а думите им бяха за него обучение, за каквото не бе посмявал и да мечтае като заклинател.
А докато си седяха под белия платнен навес, те си говореха за една сделка: много по-голяма сделка от онази, която той беше сключил, за да се отърве от сънищата си. Оникс многократно бе повторил словата на Древната реч, споменати от Сепел на покрива: верв надан. И докато си говореха, Елша постепенно започна да схваща, че тези думи означават нещо като избор, разделяне, създаване на две неща от едно. Далече, много далече назад във времето, преди кралете на Енлад, преди да се появи хардийското писмо, може би преди да се появи хардийският език, когато съществувал само Езикът на Сътворението, хората като че ли бяха направили някакъв избор, отказали се бяха като че ли от някаква могъща сила или притежание, за да се сдобият с друга.
Разговорът на магьосниците беше труден за следене, не толкова защото криеха нещо, а по-скоро защото самите те опипваха неща, изгубени в едно мъгливо минало, в безпаметни времена. Словата на Древната реч по необходимост идваха на езика им, а понякога Оникс заговаряше изцяло на този език. Но Сепел предпочиташе да му отвръща на хардийски. Сепел пестеше словата на Сътворението. Дори веднъж вдигна ръка да прекъсне Оникс и когато чародеят от Роук го погледна изненадано, той промълви: „Словата-заклинания действат“.
Учителят на Елша Ганет също беше наричал думите от Древната реч „слова-заклинания“. „Всяка от тях е дело на силата — твърдеше той. — Истинните думи създават истината.“ Скъперничеше Ганет откъм словата-заклинания, които знаеше, изговаряше ги само при нужда, а напишеше ли някоя руна, освен обикновените, с които пишеше на хардийски, я изтриваше още щом я довършеше. Повечето заклинатели бяха също толкова предпазливи, било за да опазят знанието за себе си, или защото хранеха голяма почит към Езика на Сътворението. Дори Сепел, макар да беше магьосник с много по-широки познания и разбиране за тези слова, предпочиташе да не ги използва в разговор, а да се придържа към обикновения език, който макар да допускаше лъжи и грешки, поне позволяваше увъртане и измъкване.
Навярно това бе част от онзи голям избор, който хората бяха направили в древни времена: да се откажат от вроденото в Древната реч познание, което някога бяха споделяли с драконите. Дали не го бяха направили, чудеше се Елша, за да си имат свой език, език, подходящ за човешкия род, на който да могат да лъжат, да увъртат, да шикалкавят и да измислят разни чудеса, които никога не са били и нивга няма да бъдат?
Драконите не говореха на никакъв друг език освен на Древната реч. И в същото време винаги твърдяха, че драконите лъжат. Така ли беше, чудеше се той. След като словата-заклинания бяха истинни, как бе възможно дори един дракон да ги използва, за да лъже?
Сепел и Оникс бяха стигнали до една от дългите, спокойни, изпълнени с тих размисъл паузи в разговора си. Като забеляза, че Оникс всъщност е почти задрямал, Елша тихо попита пелнийския чародей:
— Вярно ли е, че драконите могат да казват неистина с истинните думи?
Пелниецът се усмихна.
— Това — както казваме на Палн — е същият въпрос, който Ат е задал на Орм преди хиляда години. „Може ли един дракон да лъже?“ — попитал магът. А Орм отвърнал: „Не“, след което го лъхнал и го изгорил на пепел… Но трябва ли да вярваме на тази история, след като единственият, който би могъл да я разкаже, е самият Орм?
„Безгранични са аргументите на магьосниците“, каза си Елша, но само наум.
Оникс определено беше заспал; беше опрял глава на дървената стена, отпуснал мрачното си лице.
Сепел заговори с още по-кротък глас отпреди.
— Елша, надявам се, че не съжаляваш за това, което направихме при Орън. Знам, нашият приятел смята, че не съм те предупредил ясно за последствията.
Елша отвърна без колебание:
— Доволен съм.
Сепел сведе тъмната си глава.
След малко Елша добави:
— Зная, че се стараем да поддържаме Равновесието. Но Земните сили си правят свои сметки.
— И тяхната справедливост е трудно разбираема за хората.
— Така е. Опитвам се само да разбера защо точно това, занаята ми имам предвид, трябваше да дам, за да се отърва от съня си. Какво общо може да има едното с другото?
Сепел дълго не отговори, а после вместо отговор го попита:
— Не стигна ли със занаята си до онази каменна стена?
— Съвсем не — убедено отвърна Елша. — И да исках, нямаше да имам повече сила да стигна дотам, отколкото да се опазя от това ходене.
— Как тогава стигна дотам?
— Жена ми ме повика и сърцето ми тръгна към нея.
Магьосникът помълча дълго.
— И други мъже са губили любимите си жени.
— Така каза и господарят Ястреб. И ми каза освен това: това е истина, но все пак връзката между хора, които се обичат истински, се доближава до онова, което трае вечно.
— През каменната стена не устоява никаква връзка.
Елша погледна смуглото, кротко, с проницателни очи лице на магьосника.
— Защо е така?
— Смъртта разкъсва всяка връзка.
— Тогава защо мъртвите не умират?
Сепел го изгледа изненадано.
— Простете — промълви Елша. — В невежеството си казах нещо глупаво. Имам предвид следното: смъртта прекъсва връзката на душата с тялото и тялото умира. Връща се в земята. Но духът трябва да отиде в онова тъмно място и да съхрани подобие на тялото, и да търпи там… колко? Вечно? Сред тамошния прах и тъмнина, без светлина, без любов, без никаква радост? Не мога да го понеса, като си помисля, че Лилия е там. Защо трябва да бъде там? Не може ли да е… — Гърлото му се стегна. — Да е свободна?
— Защото вятърът там не духа — отвърна Сепел. Изражението му бе станало много странно, гласът — хриплив. — Престанал е да духа, заради изкуството на един човек.
Продължи да се взира в Елша, но като че ли не го виждаше. Изражението му се промени. Той извърна поглед към красивата извивка на бялото предно платно, изпълнено с дъха на северозападния вятър, после погледна Елша през рамо.
— За това нещо знаеш толкова, колкото и аз, приятелю — промълви с почти обичайната си мекота. — Но го знаеш с тялото си, в кръвта си, в пулса на сърцето си. А аз зная само думи. Стари думи… Тъй че по-добре да стигнем все пак до Роук, където навярно мъдреците ще могат да ни кажат какво да направим. А ако те не могат, то може би ще ни кажат драконите. Или може би тъкмо ти ще ни посочиш пътя.
— Е, това ще е все едно слепецът да поведе зрящите към ръба на пропастта! — засмя се Елша.
— Да, само че ние вече сме на ръба на пропастта, със затворени очи — каза чародеят от Палн.
На Лебанен корабът му се струваше твърде малък, за да побере огромното безпокойство, което го изпълваше. Жените седяха под малкия си навес, а магьосниците — под своя, като накацали в редици гъски, но той само крачеше, обзет от нетърпение, по тясната палуба. Имаше чувството, че тъкмо нетърпението му, а не толкова вятърът тласка „Делфин“ толкова бързо на юг — но не достатъчно бързо. Искаше му се пътуването час по-скоро да приключи.
— Помните ли флота на път за Уотхорт? — каза Тосла, който дойде при него, докато той стоеше при кормчията и оглеждаше картата и откритото море напред. — Голяма гледка беше. Трийсет кораба в колона!
— Бих предпочел да плавахме към Уотхорт — отвърна Лебанен.
— Роук никога не ми е харесвал — съгласи се Тосла. — На двайсет мили от брега му не срещаш ни един приличен вятър или течение, само магьоснически фокуси. А и скалите на север от него никога не са на едно и също място. А и градът е пълен с измами и разни шарлатани, дето се превръщат в какво ли не. — Изплю се по посока на вятъра. — Бих предпочел отново да срещна стария Гор и неговите ловци на роби!
Лебанен кимна, но си замълча. Често тъкмо в това се състоеше удоволствието от компанията на Тосла: казваше точно това, което Лебанен изпитваше, и го казваше много по-добре от самия него.
— Кой беше оня, глухонемият — попита Тосла, — дето уби Сокола на стената?
— Егри. Пиратът, станал ловец на роби.
— Да, вярно. Обаче той ви позна, при Сора. Веднага тръгна към вас. Винаги съм се чудел как стана.
— Защото веднъж ме беше хванал за роб.
Не беше лесно да изненадаш Тосла, но този път морският вълк зяпна. Явно не можеше да го повярва, но не можеше и да го каже, тъй че просто нямаше какво да каже. Лебанен за миг се порадва на ефекта, след което го съжали.
— Когато Върховният маг ме взе да подирим Коб, най-напред заминахме на юг. Един човек в град Хорт ни предаде на ловците на роби. Удариха Върховния маг по главата, а аз побягнах — мислех, че така ще ги отвлека от него. Но се оказа, че преследват точно мен — продаваем бях. Събудих се окован в една галера, плаваща за Соул. Той ме освободи още преди да се мръкне. Железата изпадаха от нас като сухи листа. И каза на Егри, че повече няма да проговори, преди да открие дума, достойна да бъде изречена… Появи се на галерата като мълния над водата… Чак тогава разбрах какво представлява.
Тосла помълча умислен.
— И е смъкнал веригите на всички роби? А защо другите не са убили Егри?
— Сигурно са го откарали на Соул и са го продали — отвърна Лебанен.
Тосла отново се умисли.
— Затова значи толкова се постарахте да премахнете търговията с роби?
— Една от причините.
— Общо взето, не влияе добре на характера — отбеляза Тосла. Погледна картата на Вътрешното море, изпъната върху палубата вляво от кормчията. — Остров Уей. Откъдето е драконката.
— Забелязвам, че се държиш настрана от нея.
Тосла облиза устни, но не подсвирна — на борда на кораб беше все пак.
— Нали я знаете оная песен, дето ви я споменах, за Девицата от Белайло. Е, винаги съм мислил, че е само приказка. Докато не я видях.
— Няма да те изяде, Тосла.
— Щеше да е славна смърт — отвърна малко кисело морякът.
Кралят се засмя.
— Ама и вие не предизвиквайте късмета.
— Не бой се.
— Гледам ви, говорите си с нея леко и спокойно. Все едно да си бъбриш с вулкан, според мен… Но да ви кажа, не бих имал нищо против да видя малко повечко от оня подарък, дето ви го пратиха каргите. Ако съдя по стъпалцата, гледката ще си струва. Ама как да я изкара човек от тая шатра? Стъпалата са страхотни, ама и малко повече да можеше да види човек, глезенче нещо поне…
Лебанен усети, че се е намръщил, и се извърна настрана, за да не го забележи Тосла.
— На мене ако ми пратеше някой такъв подарък — рече Тосла, загледан над морето, — щях да го отворя.
Лебанен не можа да сдържи нетърпеливия си жест. Тосла го забеляза; бърз беше. Ухили се лукаво и не каза нищо повече.
Корабовладелецът излезе на палубата и Лебанен се заговори с него.
— Нещо притъмня напред.
Мъжът кимна.
— Гръмотевични шквалове на юг и на запад. През нощта ще навлезем в тях.
Следобеда морето стана по-набраздено, благата слънчева светлина придоби сивкав оттенък, вятърът задуха отривисто ту от едната страна, ту от другата. Тенар бе казала на Лебанен, че принцесата се бои от морето и морската болест, и той се озърна веднъж-дваж към кърмовата каюта — очакваше да види червената фигура между гъските, накацали в редица. Тенар и Техану се бяха прибрали, ала принцесата все още си беше там и до нея седеше Ириан. Говореха си разпалено. Какво изобщо можеше да си приказва една жена-дракон от Уей с жена от харем от Хур-ат-Хур? Що за общ език можеха да намерят? Въпросът му се стори толкова важен, че той закрачи към кърмата.
Когато стигна при тях, Ириан вдигна очи към него и се усмихна. Имаше силно, открито лице, широка усмивка; по свое желание беше останала боса, към облеклото си беше безгрижна, вятърът бе разрошил косите й. Общо взето приличаше на хубава, буйна, умна и неука млада селска жена, докато човек не видеше очите й. Бяха с цвета на светъл кехлибар и щом погледнеше Лебанен право в лицето, както направи сега, той не можеше да срещне погледа й. Сведе очи.
Беше дал ясно да се разбере, че на кораба няма да има никакви дворцови церемонии, никакви поклони и реверанси, никой нямаше да скача, щом той се приближи; но принцесата беше станала на крака. Стъпалата й бяха красиви, както беше забелязал Тосла — не малки, но изящно извити и силни. Погледна ги: двете нежни стъпала върху белите дъски на палубата. После вдигна нагоре очи и видя, че принцесата прави същото като последния път, когато се озова пред него: разтвори булата си, тъй че той, но никой друг, да може да види лицето й. Стъписа го строгата, почти трагична красота на това лице под червената сянка.
— Вси… всичко наред ли е, принцесо — заекна той, нещо, което му се случваше много рядко.
— Моя приятелка Тенар казва, диша вятър — отвърна му тя.
— Да — промълви той напосоки.
— Магьосниците ви не могат ли да направят нещо за нея, според вас? — попита Ириан, разгъна дългите си ръце и крака и също се изправи. И двете с принцесата бяха високи.
Лебанен се мъчеше да определи какъв цвят имат очите на принцесата, след като вече можеше да ги види. Реши, че са сини, но по-скоро като сини опали, съдържащи в себе си и други цветове, или може би беше заради светлината, прозираща през червените й була.
— За нея?
— Много й се иска да не хване морска болест. Прекарала е ужасно на идване от Каргските земи.
— Аз няма да страхува — каза принцесата. И го изгледа право в очите, сякаш го предизвикваше… за какво?
— Разбира се. Ще помоля Оникс. Сигурен съм, че ще измисли нещо. — Поклони се сдържано на двете и забърза да подири магьосника.
Оникс и Сепел си размениха няколко думи и после се допитаха до Елша. Едно заклинание против морска болест бе повече в областта на заклинатели, кърпачи и знахари, отколкото на учени и могъщи магове. Самият Елша в момента нищо не можеше да направи, разбира се, но може би ще си спомни някоя магийка…? Не помнеше, след като никога досега не беше тръгвал по море, преди да го сполети бедата. Сепел призна, че на него самия често му прилошавало в малки съдове или при бурно море. Оникс най-сетне отиде до задната каюта и помоли принцесата за извинение: самият той не притежавал нужното умение, за да й помогне, и нищо не можел да й предложи, освен — с много оправдателен тон — една муска или талисман, който един от моряците, като чул за несгодата й — моряците чуваха всичко — настоял да й предаде.
Ръката с дългите пръсти на принцесата се измъкна от червено-златните була. Магьосникът сложи в шепата й странен черно-бял предмет: изсъхнало водорасло, оплетено около гръдната кост на птица.
— Буревестник. Защото яздят бурята — промълви с посрамено лице Оникс.
Принцесата сведе невидимата си глава и промърмори благодарности на каргски. Фетишът изчезна под булата. Тя се оттегли в каютата, а Оникс се натъкна на застаналия наблизо Лебанен и му се извини. Корабът вече се люшкаше силно от резките пориви над развълнуваното море и той каза:
— Бих могъл, ваше величество, да кажа две-три думи на тия ветрове…
Лебанен много добре знаеше, че по отношение на въздействието над времето съществуваха две школи: старомодната, на Торбарите, които заповядваха на ветровете да служат на корабите им тъй, както овчарите нареждат на кучетата си да тичат тук или там, и по-новият възглед — отпреди не повече от няколко столетия — на Школата на Роук, според който магическият вятър трябва да се вдига само при сериозна нужда, но е най-добре да се оставят да духат ветровете на света. И знаеше, че Оникс е дълбок привърженик на възгледа на Роук.
— Сам прецени, Оникс — каза той. — Ако ти се стори, че ни чака наистина тежка нощ… Но ако са само няколко шквала…
Оникс вдигна очи към предната мачта, над която в помръкналото от облаците небе вече просветваха светложълти пламъци. На юг, в чернотата пред тях се носеше далечен тътен. Отзад последната дневна светлина се стелеше вяло и треперливо над вълните.
— Добре — отвърна той с печал и слезе в малката претъпкана каюта.
Лебанен остана почти през цялото време извън каютата и спа на палубата, доколкото изобщо можеше да спи. Тази нощ на „Делфин“ на никого не му беше до сън. Не се оказа единичен шквал, а поредица от яростни летни бури, кипнали откъм югозапад, и при страховитото вълнение на огряваното от мълниите море, гръмотевичните трясъци, които сякаш всеки момент щяха да разцепят кораба на трески, и бесните щормове, от които корабът се разтърсваше, клатеше и подскачаше лудешки над гребените на огромните вълни, нощта се оказа дълга и доста шумна.
Веднъж Оникс се посъветва отново с Лебанен: дали все пак да не каже някоя дума на вятъра? Лебанен погледна собственика на кораба, но той сви рамене. За екипажа се беше отворила много работа, но не бяха притеснени. Корабът не беше в беда. Колкото до жените, съобщиха им, че са се прибрали в каютата си и играят на зарове. Преди малко Ириан и принцесата се бяха показали на палубата, но скоро разбраха, че трудно могат да се задържат на крака, пък и пречеха на екипажа, затова се оттеглиха. Това, че играели на комар, го донесе малкият помощник-готвач, когото пратиха да ги попита искат ли нещо за ядене. Поискали бяха да им донесе каквото може.
Лебанен усети, че е обладан от същото напрегнато любопитство, каквото беше изпитал следобеда. Нямаше съмнение, че всички лампи в задната кабина светят, заради светлината, която струеше златиста над пяната, оставяна от кърмата. Към полунощ той слезе и почука.
Отвори му Ириан. След шемета и чернилката на бурята отвън светлината на лампите в каютата изглеждаше топла и сигурна, въпреки че люлеещите се лампи мятаха игриви сенки, и очите му се объркаха от шаренията от цветове, меките и пъстри цветове от дрехите на жените, тенът на кожите им, смугли, бели или златисти, косите им — черни, сиви или сламеноруси, очите им — тези на принцесата се вторачиха стъписано в него и тя припряно извади някаква кърпа, за да прикрие лицето си.
— О! Мислехме, че е малкият готвач! — каза със смях Ириан.
Техану го погледна и промълви със свенливия си, дружелюбен тон:
— Неприятност ли има?
И той се усети, че е застанал вдървен на прага и ги е зяпнал като някой безмълвен пратеник на съдбата.
— Не… няма нищо… Оправяте ли се? Съжалявам, че стана малко бурничко…
— Няма и за времето да те виним — каза Тенар. — Не можахме да заспим, затова двете с принцесата започнахме да учим другите на каргски хазарт.
Той забеляза петостенните костени пръчици, пръснати по масата.
— Залагаме на острови — каза Ириан. — Но двете с Техану губим. Каргите вече спечелиха Арк и Илиен.
Принцесата беше смъкнала кърпата; седеше с лице срещу Лебанен, стегната и изключително напрегната, като някой млад воин, излязъл срещу него за учебен двубой. В топлата каюта всички бяха с оголени до раменете ръце и боси, но нейният смут от това, че лицето й е открито, привлече вниманието му, както магнитът привлича игла.
— Съжалявам, че е толкова бурно — глупаво повтори той и затвори вратата. Докато се обръщаше, чу смеха им.
Качи се отново при кормчията. Загледан напред във ветровития дъждовен мрак, огряван за миг от нащърбените далечни мълнии, той продължаваше да вижда всичко в кърмовата каюта, черния водопад на косата на Техану, приятелски насмешливата усмивка на Тенар, пръчиците по масата, закръглените рамене на принцесата, меденоцветни като светлината на лампите, шията й в сянката на косата, въпреки че не помнеше да е поглеждал раменете и шията й, а само лицето, очите й, пълни с непокорство и с отчаяние. От какво се боеше това момиче? Нима си мислеше, че иска да я нарани?
Една-две звезди просветнаха високо на юг. Той слезе в претъпканата си каюта, пусна един хамак, защото наровете бяха заети, и поспа няколко часа. Събуди се преди съмване, по-неспокоен от всякога, и се качи на палубата.
Денят настъпи толкова ярък и спокоен, че сякаш не беше имало никаква буря. Лебанен застана на носа. Гледаше как първите лъчи се изсипват над водата и му дойде наум една много стара песен:
Беше откъс от някаква балада или люлчина песен от детството му. Повече не можеше да си спомни. Мелодията беше приятна. Запя я тихо и вятърът понесе думите от устните му.
Тенар се появи от каютата и като го видя, отиде при него.
— Добро утро, скъпи ми господарю — рече тя, а той я поздрави мило, с някакъв спомен, че й е бил сърдит, но без да знае заради какво, нито как би могъл да й се сърди.
— Вие каргите и Хавнър ли спечелихте снощи?
— Не, Хавнър можеш да си го задържиш. Легнахме си. Младите още се излежават. Ще видим ли Роук днес?
— Роук ли? О, не. Чак утре сутринта. Но докъм обед би трябвало да стигнем залива Туил. Стига да ни пуснат на острова.
— Какво имаш предвид?
— Роук се пази от неканени гости.
— О! Гед ми разправяше за това. Бил на един кораб, опитвал се да се върне там, а те пратили срещу него вятър, Роукския вятър го нарече.
— Срещу него?
— Било е отдавна. — Усмихна се със задоволство на неверието му, на нежеланието му да допусне каквото и да било оскърбление спрямо Гед. — Докато бил още момче, объркано в тъмнината. Така ми каза.
— И като мъж все още се забъркваше в нея.
— Вече е престанал — отвърна мрачно Тенар.
— Да. Този път ние трябва да го направим. — Лицето му стана сериозно. — Жалко, че не знам в какво се забъркваме. Сигурен съм, че нещата се стичат към някакъв огромен риск или промяна — както предсказа Оджиън — както Гед е казал на Елша. И съм сигурен, че трябва да я посрещнем точно на Роук. Но извън това — никаква сигурност, нищо. Не знам пред какво ще се озовем. Когато с Гед слязохме в тъмната земя, знаехме кой е врагът ни. Когато поведох флота към Сора, знаех кое е злото, което искам да премахна. Но сега… драконите наши врагове ли са, или съюзници? Какво е сгрешено? Какво трябва да направим, или да развалим? Дали Повелителите на Роук ще могат да ни кажат? Или ще обърнат своя вятър против нас?
— Боейки се от…?
— Боейки се от дракона. Единствения, който познават. Или единствения, който не познават…
Лицето на Тенар също беше помръкнало, но постепенно се озари от усмивка.
— Каква торба с неприятности сме им помъкнали, наистина! Един заклинател с кошмари, магьосник от Палн, два дракона и две каргийки. Единствените свестни пътници на този кораб сте двамата с Оникс.
Лебанен не можа да се засмее.
— Да беше дошъл поне и той с нас.
Тенар сложи ръка върху неговата. Понечи да му каже нещо, но премълча.
Той стисна ръката й. Дълго стояха така, един до друг, загледани напред в игривото море.
— Принцесата има нещо, което иска да ти каже преди да стигнем Роук — каза Тенар. — Една история от Хур-ат-Хур. Там, в пустинята им, те помнят много неща. Мисля, че е по-старо от всичко, което съм чувала, освен може би историята за Жената от Кемай. Свързано е с драконите… Мисля, че ще е учтиво от твоя страна да я поканиш, за да не й се налага тя да те моли.
Той забеляза вниманието и предпазливостта в думите й и го обзе нетърпение, и го жегна срам. Загледа се далече на юг, към някаква галера сред морето, поела за Камери или за Уей — смътното, тънко проблясване на вдигнатите гребла. Каза:
— Разбира се. Някъде към обед?
— Благодаря ти.
Към обед изпрати един от младите моряци до кърмовата каюта да покани принцесата да се срещне с краля на предната палуба. Тя се появи веднага и тъй като корабът беше с дължина едва петдесетина стъпки, той можа да я проследи по целия път, докато стигне до него — кратък път, но за нея може би не толкова кратък. Защото сега към него се приближаваше не някакъв безформен цилиндър, а млада жена. Беше облечена в меки бели панталони, с дълга тъмночервена риза и носеше на главата си златна коронка, от която над лицето й се спускаше много тънко червено було. Морският вятър развя булото. Младият моряк я преведе през разните препятствия по тясната, претъпкана палуба. Тя стъпваше бавно и гордо. Беше боса. Всички очи на кораба се бяха приковали в нея.
Стигна до предната палуба и се закова на място.
Лебанен се поклони.
— Вашето присъствие е голяма чест за нас, принцесо.
Тя изпълни дълбок реверанс, с изправен гръб, и отвърна:
— Благодаря ви.
— Надявам се, че снощи не ви беше зле?
Тя хвана в шепа талисмана, който носеше на връвчица на шията си, малка кост, увита с черно, и му го показа.
— Керез акат акатарва ереви — каза. Той знаеше, че акат на каргски означава вълшебство и вълшебник.
Очи имаше навсякъде — по мостиците, по такелажа, очи, пронизващи като свредели.
— Елате напред, моля. Скоро ще можем да видим остров Роук — каза той, въпреки че бе почти невъзможно да зърнат бреговете на Роук преди съмване. С ръка под лакътя й, макар да не я докосна, той я поведе по стръмния отсек на палубата към носа, където между кабестана, тесния бушприт и десния парапет имаше малък триъгълник, на който — след като морякът се отдръпна с въжето, което оправяше — остана място колкото за двамата. Можеха да ги видят от целия кораб, но те можеха да обърнат гръб на това: толкова усамотение, на колкото царствените им особи можеха да се надяват.
След като завладяха малкото си убежище, принцесата се извърна към него и свали булото си. Беше се наканил да я попита какво може да направи за нея, но въпросът му се стори неподходящ и неуместен, така че не каза нищо.
Заговори тя.
— Господарю крал. В Хур-ат-Хур аз съм фейагат. На остров Роук ще бъда кралска дъщеря на Каргад. За да бъда това, не съм фейагат. Ако благоволите.
След малко той отвърна:
— Да. Да, принцесо. Това е… това е много добре.
— Благоволите ли?
— Много. Да. Благодаря ви, принцесо.
— Баррезу — отвърна му тя, приемайки царствено благодарността му. Изпълнената й с достойнство осанка го стъписа. Когато откри булото си първия път, лицето й беше пламнало; сега бе съвсем безцветно. Ала стоеше пред него права и неподвижна, събираше сили да му заговори отново.
— И тя. Също. Моя приятелка Тенар.
— Нашата приятелка Тенар — усмихна й се той.
— Наша приятелка Тенар. Тя казва аз да казва на крал Лебанен за Ведурнан.
Той повтори думата.
— Много много отдавна… каргски народ, магьосен народ, драконски народ, ха? Да?… Всичко народ едно, всичко говори едно… едно… О! Вулуа мекревт!
— Един език?
— Ха! Да! Един език! — В страстното си усилие да му говори на хардийски, да му каже каквото искаше да му каже, губеше самообладание; лицето и очите й светеха. — Но после дракон-народ казва: Хайде оставя, оставя всички неща. Лети!… Но хора, ние казва: Не, пази. Пази всички неща. Заселва!… И разделя се, ха? Дракон народ и ние хора? И прави Ведурнан. Тези да оставя — тези да остава. Да? Но и да пази всички неща, ние трябва оставя онзи език. Онзи език на дракон-народ.
— Древната реч?
— Да! И ние хора, ние оставя онзи Древна реч език, и пази всички неща. А дракон-народ оставя всички неща, пази онзи език. Сейнеха? Това е Ведурнан. — Красивите й, широки, дълги длани се раздвижиха красноречиво и тя се взря в лицето му с жадната надежда да я разбере. — Ние отива изток, изток, изток. Дракон-народ отива запад, запад, запад. Ние заселва, те лети. Някои дракон идва изток с нас, но не пази език, забравя, и забравя лети. Като каргски народ. Каргски народ говори каргски език, не дракон-език. Всички пази Ведурнан, изток, запад. Сейнеха? Но в…
Объркана, тя разпери ръце — на изток и на запад, а Лебанен каза:
— По средата?
— Ха, да! По средата! — Засмя се радостно, че е намерила думата. — По средата… вие! Чародейски народ! Да? Вие, среден народ, говори хардийски, но и, също, пази да говори Древна реч език. Вие го учи. Както аз учи хардийски, да? Учи говори. После, после… това лошото. Лошото нещо. После вие казва, на този чародейски език, на този Древна реч език, вие казва: Ние няма да умира. И така. И Ведурнан нарушен.
Очите й бяха като сини пламъци.
След малко попита:
— Сейнеха?
— Не съм сигурен, че разбирам.
— Вие пази живот. Пази. Много дълго. Вие не оставя. Но да умре… — Разпери ръце в широк жест, сякаш искаше да хвърли нещо — във въздуха, през водата.
Той поклати съжалително глава.
— Аха — промълви тя. Помисли малко, но думите не й дойдоха. Сломена, отпусна ръце в кротък жест на примирение. — Трябва да научи повече думи.
— Принцесо, Повелителят на шарките на Роук, Повелителят на Вечната обител… — Взря се в нея, за да се увери, че го разбира, и започна отново: — На остров Роук има един човек, велик магьосник, който е карг. Можете да му кажете това, което казахте на мен… на своя език.
Тя го изслуша напрегнато и кимна. И отвърна:
— Приятелят на Ириан. От сърце говоря на този човек. — Лицето й засия при тази мисъл.
Това трогна Лебанен.
— Съжалявам, че бяхте самотна тук, принцесо.
Тя го погледна със сияещо лице, но не отвърна нищо.
— Надявам се, че с времето… след като понаучите езика…
— Аз бързо уча — отвърна тя. А той не разбра уверение ли беше, или предупреждение.
Гледаха се в очите.
Тя възвърна царствената си осанка и му проговори официално, като в началото:
— Благодаря, че слуша мен, крал Лебанен. — Сведе глава и заслони очи в официалния знак на почит, и отново направи дълбок реверанс, при което изрече някаква фраза на каргски.
— Моля ви — промълви той. — Преведете ми какво казахте.
Тя замълча, поколеба се, помисли и накрая отвърна:
— Ваши… ваши, аа… кралчета?… синове! Синове, ваши синове, позволете им да бъдат дракони и крале на дракони. Ха?
Усмихна се лъчезарно, спусна булото над лицето си, отстъпи четири крачки, обърна се и тръгна към кърмата, стройна и с уверени стъпки. А Лебанен стоеше, сякаш снощната мълния най-сетне го беше ударила.
5.
Събиране
Последната нощ от морското пътуване беше кротка, топла и беззвездна. „Делфин“ на дълги тласъци, с леко полюшване се придвижваше на юг по гладките вълни. Беше лесно да се спи и хората спяха. А спящите сънуваха.
Елша сънуваше някакво малко животно, което дойде в тъмното и го докосна. Не можа да види какво е, а когато протегна ръка към него, то изчезна, изгуби се. Усети отново как малката му кадифена муцунка докосна дланта му. Той се понадигна и сънят му се изплъзна, но разкъсващата болка от загубата остана в сърцето му.
На нара под него Сепел сънуваше, че е в къщата си във Ферао на Палн, четеше една древна книга на познанието от Тъмното време и беше доволен от работата си; но го прекъснаха. Някой искаше да го види.
— Ще ни отнеме само миг — каза си той и отиде да поговори с онзи, който го викаше. Оказа се жена; косата й беше тъмна, проблясваше в червено, лицето й бе красиво и изпълнено с тревога.
— Пратете го при мен — промълви тя. — Ще го пратите при мен, нали?
А той помисли: „Не зная за кого ми говори, но трябва да се престоря, че знам.“ И отвърна:
— Няма да е лесно, нали знаете.
При тези негови думи тя дръпна назад ръката си и я вдигна и той видя, че държи камък, тежък камък. Стъписа се, помисли си, че иска да го хвърли по него или да го удари, присви се назад и се събуди в тъмната каюта. Остана да лежи, заслушан в дишането на другите спящи и в шепота на морето зад борда.
А в нара си от другата страна на малката каюта Оникс лежеше по гръб и се взираше в тъмното; мислеше, че очите му са отворени, мислеше, че е буден, но си мислеше също така, че много малки, тънки конци са се овързали около ръцете и краката му, около дланите и главата му, и че всички тези конци се протягат в тъмното, над земя и море, над извивката на света: и конците го придърпваха, теглеха го, тъй че самият той, както и корабът, и всичките му пътници се придърпваха леко, съвсем лекичко, към мястото, където морето пресъхваше, където корабът щеше леко да продължи по слепи пясъци. Но нищо не можеше да изрече, нито да стори, защото конците стягаха челюстите и клепачите му.
Лебанен беше слязъл в каютата, за да поспи, искаше да е свеж на заранта, когато можеше да се появи остров Роук. Спеше дълбоко, а сънищата му се рееха, променливи: висок зелен хълм над морето… една жена, която се усмихна и като вдигна ръка, му показа, че може да накара слънцето да изгрее… тъжител в съдилището му в Хавнър, от когото научи, за свой ужас и срам, че половината хора от кралството му умират от глад, заключени в стаи под къщите… дете, което му проплака: „Ела при мен!“, но той не можа да намери детето… Докато спеше, дясната му ръка стискаше здраво камъчето-амулет в кесийката на шията му.
В палубната каюта над спящите мъже жените също сънуваха. Сесеракх се изкачваше по планината, красивата пустинна планина на родния й край. Ала крачеше по запретения път, пътя на драконите. Човешки стъпки не трябваше да стъпват по този път, не трябваше дори да го прекосяват. Прахта по него беше мека и топла под босите й ходила и макар да знаеше, че не трябва да стъпва по нея, тя продължаваше, докато не вдигна очи и не разбра, че върхарите не са толкова близо, колкото си мислеше, а са черни назъбени стръмнини, които никога няма да може да изкачи. И все пак трябваше да ги изкачи.
Ириан летеше с възторг с бурния вятър, ала бурята пращаше назъбени мълнии над крилете й, свличаше я все по-надолу и надолу към облаците и докато се снишаваше все по-близо и по-близо, тя изведнъж видя, че не са облаци, а черен, нащърбен планински рид. Крилете й се оказаха стегнати на хълбоците й с въжета от мълнии и тя започна да пада.
Техану пълзеше през някакъв тунел, дълбоко под земята. Нямаше достатъчно въздух за дишане, а тунелът ставаше все по-тесен. Да се обърне и да тръгне назад не можеше. Но корените на дърветата, спускащи се надолу в пръстта на тунела, й даваха понякога опора, за която да се хване и да се издърпа в тъмното.
Тенар се изкачваше по стъпалата на Трона на Безименните в свещеното място на Атуан. Беше много малка, а стъпалата бяха много високи, тъй че трябваше да ги изкатерва с голямо усилие. Но когато стигна четвъртото стъпало, не се спря да се обърне, както й беше казала да направи жрицата. Изкачи се на следващото стъпало, а после на другото, и на по-другото, в прахта, толкова дебела, че трябваше да опипва, за да стъпи на камък, по който човешки крак не беше стъпвал. Стъпваше припряно, защото зад празния трон Гед бе оставил нещо или изгубил нещо, нещо изключително важно за стотици хиляди хора и тя трябваше да го намери. Само че не знаеше какво е. „Камък е, камък“, казваше си. Ала зад трона, когато най-сетне изпълзя до него, имаше само прах, курешки от бухали и прах.
В нишата, в къщата на Стария маг на Гонт, Гед сънуваше, че е Върховен маг. Говореше с приятеля си Торион, докато вървяха по коридора на руните към заседателната зала на Повелителите на Школата. „Никаква сила нямах — сподели той искрено с Торион, — години наред“. Призовникът се усмихна и отвърна: „Знаеш ли, това е било само сън“. Но Гед се тревожеше от дългите черни криле, които се влачеха след него по коридора; сви рамене и се опита да вдигне крилете, ала те се влачеха по пода като празни торби. „А ти имаш ли криле?“ попита той Торион и Призовникът тъжно му отвърна: „О, да“, и му показа как крилете му са вързани здраво за гърба и краката с много тънки нишки. „Добре съм окован“, рече той.
Сред дърветата на Вечната обител на остров Роук Азвер, Пазителят на шарките, спеше, както често пъти лете, на една открита полянка близо до източния край на гората, където можеше да погледне нагоре и да види звездите през листака. Там сънят му биваше лек, прозрачен, умът му се носеше от мисъл към сън и обратно, воден от движенията на звездите и на листата, менящи местата си в своя неспирен танц. Но тази нощ нямаше звезди, а листата висяха унило. Погледна нагоре към тъмното небе и видя през облаците. Над тях, високо в черното небе, имаше звезди: малки, светли, неподвижни. Не се местеха. Разбра, че изгрев няма да има… Тогава се стресна и се пробуди, и зяпна в смътната мека светлина, която винаги струеше между островчетата от дървета. Сърцето му биеше бавно и тежко.
В Големия дом младежите спяха, въртяха се и викаха насън, сънуваха, че трябва да тръгнат на битка, да победят цяла армия на покрита с прах равнина, но воините, с които трябваше да се бият, бяха старци, старици, немощни, болни хора, разплакани деца.
Повелителите на Роук сънуваха, че един кораб плава към тях по морето, натоварен тежко, ниско затънал във водата. Един сънуваше, че товарът на кораба са черни камъни. Друг сънуваше, че корабът носи жарък огън. Трети сънуваше, че товарът му са сънища.
Седемте учители, които спяха в Големия дом, се събудиха един подир друг в каменните си килии, направиха си малък вълшебен пламък и станаха. Завариха Вратаря, вече станал, да ги чака при вратата.
— Кралят ще дойде — рече им той с усмивка. — Призори.
— Роукската могила — промълви Тосла, втренчен в далечината — в смътната, неподвижна вълна на югозапад, над тънещите в предутринен сумрак вълни. Лебанен, застанал до него, не каза нищо. Пелената от облаци се бе разпръснала и небето извисяваше чистия си, безцветен купол над огромния кръг на водите.
Корабовладелецът дойде при тях и прошепна в тишината:
— Хубава зора.
Изтокът бавно се озари до жълто. Лебанен погледна към кърмата. Две от жените се бяха събудили и стояха до перилата; високи жени, боси, смълчани. Взираха се на изток.
Върхът на кръглия зелен хълм пръв улови слънчевата светлина. Когато преплаваха между дългите носове на Туилски залив, слънцето вече грееше ярко. Всички бяха излезли на палубата и гледаха. Но все още си шепнеха тихо.
Щом влязоха в пристанището, вятърът замря. Стана толкова спокойно, че водата отразяваше градчето, издигащо се над залива, и стените на Големия дом, стърчащи над градчето. Корабът се плъзгаше напред бавно, все по-бавно.
Лебанен погледна към корабовладелеца и Оникс. Морякът кимна. Магьосникът вдигна ръце нагоре и напред в заклинание и прошепна една дума.
Корабът леко се плъзна напред, без да забавя, докато не се изравни с най-дългия кей. Корабовладелецът заговори и голямото платно се смъкна, а мъжете на борда захвърляха въжетата на мъжете на кея, развикаха се и настана глъч.
На кея бяха дошли да ги посрещнат хора, стичаха се граждани и младежи от Школата, а сред тях — един едър широкоплещест мъж със смугло лице, който държеше тежък кривак, висок колкото него.
— Добре дошъл на Роук, кралю на Западните земи — каза той и пристъпи към трапа. — И добре дошли на всички ваши спътници.
Младежите с него и градските хора завикаха и замахаха за поздрав, а Лебанен слезе от кораба и ги поздрави. Поздрави и Повелителя Призовник и си размениха няколко думи.
Онези, които гледаха отстрани, забелязаха, че въпреки сърдечния поздрав Повелителят Призовник току поглежда навъсено към кораба, към жените, застанали на перилото, и че отговорите му явно не задоволиха краля.
Когато Лебанен го остави и се върна на кораба, Ириан пристъпи към него и каза:
— Ваше величество. Можете да предадете на учителите, че не искам да влизам в техния дом… този път. Не бих влязла дори да ме поканят.
Лицето на Лебанен бе станало много мрачно.
— Повелителят на шарките ви моли да отидете при него, в Дъбравата — каза й той.
При тези думи Ириан се засмя, с грейнало лице.
— Знаех си, че ще ме повика. И Техану ще дойде с мен.
— И майка ми — прошепна Техану.
Той се обърна към Тенар. Тя кимна.
— Така да бъде. Останалите ще бъдем настанени в Големия дом, освен ако някой от нас не предпочита да отседне другаде.
— С ваше позволение, милорд — заяви Сепел, — аз също бих подирил гостоприемството на Повелителя на шарките.
— Сепел, това не е нужно — каза дрезгаво Оникс. — Ела в къщата ми.
Пелнийският чародей му отвърна с успокоителен жест.
— Не искам да засегна приятелите ви, друже. Но цял живот съм копнял да повървя сред Вечната обител. А и там ще ми е по-леко.
— Вратите на Големия дом може би ще се окажат отново затворени за мен — промълви колебливо Елша и посърналото лице на Оникс почервеня от срам.
Забулената глава на принцесата се беше извръщала от човек на човек — тя слушаше жадно и се мъчеше да разбере какво си казват. Сега тя проговори.
— Моля, милорд кралю, аз иска да бъде с моя приятелка Тенар? С приятелка Техану? И Ириан? И да говори с онзи карг?
Лебанен ги изгледа всички, после погледна през рамо към Повелителя Призовник, застанал непоклатим на кея, и се засмя. И заговори с ясен и весел глас:
— Хората ми дълго стояха сбутани в тесните каюти, Призовнико, и изглежда, са закопнели за трева под петите и листа над главите. Ако всички помолим Пазителя на шарките да ни приеме и той се съгласи, ще ни простите ли за неволното пренебрежение към гостоприемството на Големия дом, поне за малко?
Призовникът замълча, след което кимна вдървено.
До него на кея беше дошъл един нисък набит мъж — гледаше отдолу към Лебанен и се усмихваше. Вдигна тоягата си от сребристо дърво и извика:
— Ваше величество, веднъж ви разведох из Големия дом и ви казах куп лъжи.
— Комарджията! — възкликна Лебанен. Срещнаха се по средата на трапа, прегърнаха се и слязоха долу.
Оникс ги последва пръв; поздрави Призовника строго и официално, а после се обърна към мъжа, наречен „Комарджията“.
— Сега Ветроключ ли си? — попита и след като Комарджията се засмя и потвърди, той също го прегърна и му рече: — Добър учител трябва да си! — Отведе го малко настрани и заговори с него жадно; въсеше се.
Лебанен погледна към кораба да даде знак на останалите да слязат и докато слизаха един по един, ги представи на Повелителите на Роук Бранд Призовника и Комарджията — Ветроключ.
На повечето острови на Архипелага хората не стискаха ръце за поздрав като на Енлад, а само свеждаха глава или отваряха шепи пред сърцето си, като за дар. Когато Ириан и Призовникът се озоваха един срещу друг, нито се поклониха, нито направиха някакъв жест. Стояха сковани, с отпуснати ръце.
Принцесата направи дълбок реверанс, с изправен гръб.
Тенар направи обичайния жест и Призовникът й отвърна.
— Жената на Гонт, дъщерята на Върховния маг, Техану — обяви Лебанен. Техану сведе глава и направи обичайния жест. Но Повелителят Призовник я зяпна като втрещен и отстъпи крачка назад.
— Господарке Техану — бързо заговори Комарджията, пристъпил между нея и Призовника, — приветстваме ви с добре дошла на Роук… заради баща ви, заради майка ви и заради вас самата. Надявам се, че пътуването ви е било приятно?
Тя го погледна смутено и сведе глава, по-скоро за да скрие лицето си, отколкото в поклон; но успя да прошепне нещо за отговор.
Лебанен, чието лице се беше стегнало в бронзова маска на хладна сдържаност, каза:
— Да, пътуването беше приятно, Комарджийо, въпреки че краят му все още е под съмнение. Е, да се поразходим ли из града, Тенар… Техану… Принцесо… Орм Ириан? — Докато говореше, поглеждаше всяка, а последното име изрече много отчетливо.
Тръгна с Тенар, а другите тръгнаха след тях. Щом стъпи на кея, Сесеракх се реши и с рязък жест смъкна булата от лицето си.
Комарджията тръгна с Оникс, Елша — със Сепел. Тосла остана на кораба. Последен напусна кея Бранд Призовника, закрачил с тежки стъпки, сам.
Тенар неведнъж беше разпитвала Гед за Дъбравата — обичаше да слуша описанията му.
— Когато я видиш първия път, прилича на всяка друга горска дъбрава. Не е много голяма. Полята свършват точно пред нея на север и на изток, а на юг и на запад са повече хълмове… Не изглежда нищо особено. Но привлича окото ти. А понякога, горе от Роукската могила, можеш да видиш, че всъщност е гора, която продължава безкрайно. Опитваш се да прецениш къде свършва, но не можеш. Продължава на запад и на запад… И когато тръгнеш из нея, пак изглежда съвсем обикновена, въпреки че дърветата са предимно от един вид, който расте само там. Високи кафяви стволове, нещо като дъб.
— Как се казват?
Гед се засмиваше.
— Архада, на Древната реч. Дървета… Дърветата на Дъбравата, на хардийски… Не всичките им листа сменят цвета си наесен, а по малко всеки сезон, тъй че листакът там винаги е зелен, с по малко златисто тук-там. Дори в тъмен ден тези дървета като че ли запазват от светлината на слънцето. А нощем под тях никога не е тъмно. Сред листата има някакво сияние, като лунна или звездна светлина. Там се срещат и върби, и дъбове, и бук, и други видове; но щом навлезеш по-надълбоко, остават все повече само от дърветата на Дъбравата. А корените на тези дървета слизат по-надълбоко от самия остров. Някои са огромни, други — тънки, но не виждаш много паднали, нито много фиданки. Живеят дълго, много дълго. — Гласът му ставаше тих, унесен. — Можеш да вървиш и да вървиш в сянката им, сред светлината им, и никога да не стигнеш края им.
— Но Роук толкова голям остров ли е?
Той я поглеждаше кротко, усмихнато.
— Горите на планината Гонт са от същата оная гора. Всички гори.
И сега тя видя Дъбравата. Следвайки Лебанен, бяха минали по кривите улички на град Туил, сбирайки по пътя си тълпи от граждани и деца, излезли да видят и поздравят своя крал. Тези техни възторжени следовници малко по малко започнаха да отпадат, след като гостите оставиха града по някакъв черен път между синори и нивя, който се стесни в пътека покрай високия закръглен хълм — Роукската могила.
Гед й беше разказвал и за Могилата. Там, казваше той, магията е силна; всички неща там получавали истинското си естество.
— Там — казваше той — нашето чародейство и Древните сили на Земята се срещат, стават едно.
Вятърът духаше във високата полуизсъхнала трева на хълма. Едно магаренце побягна уплашено по обраслото с бурени поле, махайки опашка. Добитък крачеше бавно покрай дървена ограда, пресичаща бистро поточе. А напред се виждаха дървета, тъмни дървета, сенчести.
Последваха Лебанен по няколкото каменни стъпала и по малкото мостче до огряна от слънцето ливада в самия край на гората. До потока се издигаше малка, грохнала от старост къща. Ириан се отдели от групата, изтича по тревата до къщата и погали дървената рамка на вратата, както някой би погалил за поздрав любимия си кон или куче, след като го е нямало дълго.
— Милата къща! — Върна се тичешком при тях, усмихната. — Аз живях тук — каза им. — Когато бях Драгънфлай.
Огледа дървените стрехи и хукна отново. Спря се и извика:
— Азвер!
От сянката на дърветата беше излязъл някакъв мъж. Косата му блестеше като посребрена под лъчите на слънцето. Стоеше неподвижно, а Ириан тичаше към него. Вдигна ръце към нея и тя ги взе в своите.
— Няма да те изгоря, този път няма да те изгоря! — заговори му тя, смеейки се и плачейки, ала без сълзи. — Потушила съм си огньовете!
Приближиха се един към друг, лице срещу лице, и той й каза:
— Дъще на Калесин, добре си дошла у дома.
— Сестра ми е с мен, Азвер — каза тя.
Той извърна лицето си — светло, кораво, каргско лице, забеляза Тенар — и погледна Техану право в очите. Пристъпи към нея. Падна пред нея на колене.
— Хама Гондун! — каза й, и повтори: — Дъще на Калесин.
За миг Техану остана неподвижна. После бавно му протегна ръка — дясната си ръка, изгорялата, птичия нокът. Той я взе, сведе глава и я целуна.
— За мен е чест, че бях вашият пророк, Жено на Гонт — промълви той с трогателна нежност.
После стана, обърна се най-сетне към Лебанен, направи поклона си и рече:
— Кралю мой, добре сте дошъл.
— Радвам се да те видя отново, Пазителю на шарките! Но водя цяла тълпа в самотната ти обител.
— Самотната ми обител бездруго вече е претъпкана — отвърна Пазителят на шарките. — Няколко живи души може би ще закрепят равновесието.
Очите му, светло сиво-синкаво-зелени, ги огледаха един по един. Изведнъж той се усмихна, със смайващо топла за това кораво лице усмивка.
— Но тук има жени от моя народ — каза на каргски и пристъпи към Тенар и Сесеракх, застанали малко встрани, една до друга.
— Аз съм Тенар от Атуан… от Гонт — представи се тя. — С мен е Върховната принцеса на Каргските земи.
Той ги зачете с поклон. Сесеракх му отвърна със скования си реверанс, но думите й се заизливаха, развълнувани, на каргски:
— О, господарю жрец, колко се радвам, че сте тук! Ако не беше приятелката ми Тенар, щях да полудея, мислех си, че не е останал никой на света, с когото да мога да поговоря човешки, освен онези идиотски жени, с които ме изпратиха от Авабат — но вече се уча да говоря като тях — и се уча на храброст, Тенар ми е и приятелка, и учителка… Но снощи наруших табу. Наруших табу! О, господарю жрец, моля ви, кажете ми какво трябва да сторя, за да поправя греха! Вървях по Драконовия път!
— Но вие бяхте на борда на кораба, принцесо — каза Тенар („Сънувах“, отвърна й нетърпеливо Сесеракх), — а и Повелителят на шарките не е жрец, а… чародей…
— Принцесо — заговори Пазителят, — мисля, че всички вървим по Драконовия път. И изглежда, скоро всички табута ще се разтърсят или нарушат. Не само насън. Ще поговорим за това под дърветата, по-късно. Не бойте се. Но позволете ми да поздравя приятелите ви.
Сесеракх кимна царствено и той се обърна, за да поздрави Елша и Оникс.
Принцесата го гледаше.
— Той е воин — промълви със задоволство тя на Тенар на каргски. — Не е жрец. Жреците нямат приятели.
Всички продължиха бавно напред и скоро навлязоха под сянката на дърветата.
Тенар вдигна очи към арките и плетениците от клони, дебелите пластове и тунели от листа. Видя дъбове и един голям бук, но повечето бяха дървета на Дъбравата. Овалните им листа леко се полюшваха във въздуха, като листата на трепетлика или на топола; някои бяха пожълтели и шумата по земята под краката им бе пъстрозлатиста и кафява, но листакът на утринната светлина носеше зеленината на лятото, изпълнен със сенки и наситен със светлина.
Пазителят на шарките ги поведе по пътечка между дърветата. Докато вървяха, Тенар отново си помисли за Гед, спомни си гласа му, когато й разказваше за това място. Почувства се по-близо до него от когато и да било, откакто двете с Тенар го оставиха на прага на къщата им в ранното лято и заслизаха към пристанището на Гонт, за да вземат кораба за Хавнър. Знаеше, че преди много време Гед беше живял тук с Пазителя на шарките и беше вървял тук с Азвер. Знаеше, че за него Вечната обител е най-централното и свято място, сърцето на покоя. Имаше чувството, че всеки момент може да го види, в края на някоя от дългите, огрени от слънцето поляни. И от това чувство й стана по-леко.
Защото сънят от предната нощ я беше разтревожил, а когато Сесеракх избухна за своя сън и нарушеното табу, Тенар се беше стъписала много. Тя също бе нарушила едно табу в съня си, беше го престъпила. Изкачила бе последните три стъпала на Празната гробница, забранените стъпала. Мястото на гробниците на Атуан беше останало далече назад във времето и пространството, а земетръсът навярно не беше оставил нито трон, нито стъпала в онова място, където името й бе отнето: ала Древните сили на Земята бяха и там, и тук. Те нито се променяха, нито се местеха. Те бяха и земетръсът, и земята. Техният съд не беше съдът на хората. Докато стъпваше по кръглия хълм, Роукската могила, тя съзнаваше, че стъпва там, където всички сили се срещат.
А преди време тя им се беше опълчила, освободила се беше от Гробниците, ограби съкровището, избяга тук, на Запад. Но те бяха тук. Под краката й. В корените на тези дървета. В корените на този хълм.
И тъй, тук в центъра, където силите на земята се събираха, се бяха събрали и човешките сили: един крал, една принцеса, майсторите на чародейството. И драконите.
И една жрица-крадла, станала селянка, и един селски заклинател с разбито сърце…
Тя потърси с очи Елша. Той вървеше до Техану и двамата си говореха тихо. С него Техану говореше с по-голяма охота, отколкото с който и да било друг, дори с Ириан, и изглеждаше отпусната, докато е с него. Тенар се зарадва, като ги видя, и продължи да крачи под големите дървета, оставяйки съзнанието си да потъне в полутранс от зелена светлина и полюшващи се листа. Съжали, когато след много краткото вървене Пазителят на шарките изведнъж спря. Имаше чувството, че би могла да върви из Дъбравата цяла вечност.
Скупчиха се на обрасла с трева полянка, открита към небето по средата, където дървесните клони не можеха да се съберат. От едната й страна течеше приток на Туилбърн, обрасъл с върби и елша. Недалече от потока се виждаше ниска схлупена къщичка, съградена от камък и чимове, с по-висок навес на едната стена, направен от плетена тръстика.
— Моят зимен палат, моят летен палат — каза Азвер.
Оникс и Лебанен зяпнаха изненадани малката постройка, а Ириан рече:
— Изобщо не знаех, че имаш къща!
— Нямах — отвърна Пазителя на шарките. — Но костите стареят.
С малко оправяне и няколко вещи, донесени от кораба, къщата скоро бе обзаведена с постели за жените, а за мъжете остана навесът. Хлапета се разтичаха под стрехите на Дъбравата с много провизии от кухнята на Големия дом. Късно следобед Повелителите на Роук дойдоха по покана на Пазителя на шарките, за да се срещнат с краля и свитата му.
— Тук ли се събират да избират новия Върховен маг? — обърна се Тенар към Оникс, защото Гед й бе споменавал за някаква тайна полянка.
Оникс поклати глава.
— Едва ли. Кралят щеше да го знае, нали е бил с тях на последното събиране. Но може би само Пазителят на шарките може да ти го каже. Нали знаеш, в тази гора нещата се менят. „Не винаги е там, където е.“ И пътищата из нея не са все еднакви.
— Би трябвало да е страшно — каза тя, — но като че ли не мога да се уплаша.
Оникс се усмихна.
— Тук е така.
Тя се загледа към идващите на поляната повелители, водени от едрия, приличащ на мечок Призовник и Комарджията, младия повелител на времето. Оникс й каза кои са останалите: Преобразителят, Песнопоецът, Билкарят, Ръката: всичките побелели, Преобразителят — немощен от дълбока старост — използваше магьосническата си тояга, за да се подпира. Вратарят, с гладко лице и бадемови очи, не изглеждаше нито млад, нито стар. Нарицателят, който дойде последен, изглеждаше около четиридесетгодишен. Лицето му беше спокойно и сдържано. Той се представи на краля, като се нарече Куремкармерук.
При което Ириан избухна възмутена:
— Но не сте!
Той я изгледа и отвърна сдържано:
— Това е името на Нарицателя.
— Значи моят Куремкармерук е умрял?
Той кимна.
— О! — проплака тя. — Каква непоносима новина! Той ми беше приятел, а приятелите ми тук бяха малко! — Извърна се и повече не пожела да погледне Нарицателя, ядосана и наскърбена, без сълзи в очите. Повелителя Билкар бе поздравила сърдечно, както и Вратаря, но с останалите не пожела да говори.
Тенар забеляза, че те гледат Ириан изпод вежди и притеснено.
След нея погледнаха Техану; и пак извърнаха очи; и се озърнаха отново към двете, накриво. А Тенар взе да се чуди какво ли виждат, щом погледнат Техану и Ириан. Защото това бяха хора, които виждаха с магьоснически очи.
Затова тя си каза, че ще прости на Призовника за неволния и нескрит ужас, когато за първи път видя Техану. Сигурно не беше ужас. Може би беше благоговение.
След като всички се представиха и насядаха в кръг, с възглавнички и пънчета за тези, които не можеха да минат без тях, с тревата за килим и небе и листа за таван, Призовникът изрече с глас, в който все още се долавяше каргският акцент:
— Ако той благоволи, скъпи повелители, нека да чуем краля.
Лебанен се изправи. Докато говореше, Тенар го гледаше с нескрита гордост. Толкова красив беше, толкова мъдър в младостта си! Отначало не можа да проследи всичките му думи, а само смисъла и страстта, вложени в тях.
Кралят описа на повелителите, накратко и ясно, целия проблем, който го бе довел на Роук: драконите, както и сънищата.
Завърши така:
— Стори ни се, че нощ след нощ всички тези неща се събираха, с все по-голяма сигурност, към някакво събитие, към някакъв край. И ни се стори, че тук, на тази земя, с вашето познание и помощ, които да ни помогнат, бихме могли да предвидим и да посрещнем това събитие, без да позволим да бъдем смазани от неразбирането му. Най-мъдрият от нашите магове беше предрекъл: очаква ни велика промяна. И трябва да се съюзим, за да разберем каква е промяната, каква е посоката й и как бихме могли да се надяваме да я обърнем от вражда и гибел към хармония и мир, под чийто знак аз управлявам.
Бранд Призовникът стана да му отговори. След като изрече няколко учтиви фрази, особено добронамерени към Върховната принцеса, той заяви:
— Всички учители и магьосници на Роук сме съгласни, че хорските сънища, а и не само сънищата, ни предупреждават за ужасни промени. И ние потвърждаваме, че е налице смут в най-дълбоките граници между смъртта и живота… престъпвания на тези граници, а и заплаха за нещо по-лошо. Но се съмняваме, че тези смутове могат да бъдат разбрани или удържани от някой друг, освен от майсторите на магическото изкуство. И много дълбоко се съмняваме, че на драконите, чийто живот и смърт са съвсем различни от човешките, е възможно да се доверим и да приемем, че дивата им ярост и ревност ще послужат за доброто на човешкия род.
— Призовнико — отвърна Лебанен преди Ириан да успее да проговори, — Орм Ембар умря заради мен на Селидор. Калесин ме доведе на трона… Тук, в този кръг са представени три народа: каргският, хардийският и Народът на запада.
— Всички те някога са били един народ — каза Нарицателят с равния си глас.
— Но вече не са — отвърна Призовникът; изричаше всяка дума отчетливо и отсечено. — Не ме разбирайте погрешно само защото изричам горчивата истина, милорд! Високо зачитам примирието, което сте сключили с драконите. Когато опасността, пред която сме изправени, отмине, Роук ще подпомогне Хавнър да постигне с тях траен мир. Но драконите нямат нищо общо с нас в кризата, която ни предстои. Нито хората на изтока, които предадоха безсмъртните си души, когато забравиха Езика на Сътворението.
— Ес ейемра — промълви тих, съскащ глас: Техану беше станала.
Призовникът се вторачи в нея.
— Нашият език — повтори тя на хардийски и го погледна храбро в очите.
Ириан се засмя и също го каза:
— Ес ейемра.
— Вие не сте безсмъртни — каза Тенар на Призовника. Не се беше канила да говори. Не беше станала. Думите просто излетяха от устата й като искра от камък, ударен с желязо. — Ние сме! Ние умираме, за да се слеем с неумиращия свят. Вие се отрекохте от безсмъртието.
Всички се смълчаха. Призовникът беше направил с ръцете си много леко движение, едва доловим жест.
Лицето му беше умислено, спокойно. Той оглеждаше фигурата, която бе направил от няколко клонки и листа на тревата, където седеше, точно пред краката му. После вдигна очи и ги изгледа един по един.
— Мисля, че скоро всички трябва да отидем там.
Отново тишина. Накрая Лебанен проговори:
— Къде да отидем?
— В тъмното — отвърна Призовникът.
Докато Елша седеше и слушаше, гласовете им бавно заглъхнаха и топлите късни лъчи на слънцето на късното лято се стопиха в сумрак. Нищо не остана освен дърветата: високите им слепи очертания между слепите земя и небе. Най-старите живи деца на земята. „О, Сегой — каза си той, — сътворен и сътворяващ, нека дойда при теб.“
Тъмнината продължаваше до безкрай, отвъд дървесата, отвъд всичко.
А отвъд пустотата той видя хълма, високия хълм, който бе вдясно от тях, докато се изкачваха насам от града. Видя прахта по пътя, камъните по пътеката, водеща покрай този хълм.
Сега свърна от пътеката, остави ги и закрачи нагоре по склона.
Тревата беше висока. Унили цветчета на искрениче се скланяха между тревните стръкове. Излезе на тясна пътека и пое по нея, нагоре по стръмния склон. „Сега съм си аз — каза си. — Сегой, светът е красив. Нека мина през него, към теб.“
„Мога отново да правя онова, за което бях предназначен — помисли си той, докато вървеше. — Мога да кърпя онова, което е счупено. Мога да събирам.“
Стигна билото на хълма. Застана под слънцето и вятъра, сред кимащите треви, и видя вдясно от себе си полята, покривите на градчето и голямата къща, лъчезарния залив и морето отвъд него. Обърнеше ли се, щеше да види зад себе си на запад дървесата на безкрайната гора, чезнещи все по-далече и далече, в синята далечина. Пред него хълмистият склон беше сумрачен и сив, спускаше се надолу към стена от камъни и мрак отвъд стената, и тълпящите се, зовящи го сенки. „Ще дойда — каза им той. — Ще дойда!“
По раменете и дланите му потече топлина. Вятър раздвижи листата над главата му. Заговориха гласове. Говореха, не викаха, не зовяха името му. Очите на Пазителя на шарките го наблюдаваха отвъд тревния кръг. Призовникът също го наблюдаваше. Той сведе очи, объркан. Опита се да заслуша. Събра ума си и се вслуша.
Говореше кралят, прилагаше цялото си умение и сила, за да насочи към една обща цел всички тези опърничави мъже и жени.
— Позволете ми да се опитам да ви разкажа, Повелители на Роук, какво научих от Върховната принцеса, докато плавахме насам. Принцесо, може ли да го кажа вместо вас?
Махнала булата си, тя се взря в него от другата страна на кръга и кимна мрачно.
— Тя ми разказа следното: преди много време човешкият и драконовият род били от един и същи вид, говорели на един и същи език. Но се стремели към различни неща и поради това се разбрали да се разделят — за да продължат по различни пътища. Това споразумение било наречено Ведурнан.
Оникс вдигна глава, а блестящите черни очи на Сепел се разшириха.
— Верв надан — прошепна той.
— Човешките същества тръгнали на изток, а драконите — на запад. Хората се отказали от познанието на Езика на Сътворението, а в замяна получили всички умения и занаяти, и притежаването на всичко, което може да се сътвори с ръце. Драконите се отказали от всички тези неща. Но те съхранили Древната реч.
— И крилете си — каза Ириан.
— И крилете си — повтори Лебанен. Беше уловил погледа на Азвер. — Пазителю, вие сигурно можете да продължите разказа по-добре от мен?
— Селяните на Гонт и Хур-ат-Хур помнят онова, което забравят мъдреците на Роук и жреците на Карего — каза Азвер. — Да, като дете са ми разправяли тази приказка, струва ми се, или нещо подобно. Но в нея драконите бяха забравени. В нея се разправяше как Тъмният народ на Архипелага нарушил клетвата си. Всички ние сме били обещали да се откажем от магьосничеството и от езика на магьосничеството и да говорим само на нашия си, прост език. Да не назоваваме имена и да не правим заклинания. Трябвало да се осланяме на Сегой, на силите на нашата майка, Земята, майката на Боговете-воини. Но Тъмният народ нарушил това споразумение. Те впрегнали в изкуството си Езика на Сътворението, започнали да го пишат с руни. Съхранили го, учели го, използвали го. Правели с него заклинания, с помощта на ръцете си, изговаряйки истинни слова с лъжливите си езици. Заради това каргският народ не може никога да им се довери. Така се твърди в тази приказка.
— Хората се боят от смъртта, докато драконите — не — заговори Ириан. — Хората искат да притежават живота, да го държат в ръцете си, все едно че е скъпоценност в кутийка за бижута. Онези древни магове жадували за вечен живот. Научили се да използват истинските имена, за да не позволят на хората да умират. Но онези, които не могат да умрат, не могат никога да се преродят.
— Името и драконът са едно и също — каза Куремкармерук, Нарицателят. — Ние хората сме изгубили имената си и верв надан, но сме се научили да си ги връщаме. Името, това си самият ти. Защо смъртта трябва да променя това?
Погледна Призовника; но Бранд седеше тежко отпуснат и мрачен, слушаше и не проговаряше.
— Кажете нещо повече за това, Нарицателю, ако обичате — подкани го кралят.
— Казвам това, което съм научил, донякъде предположил, не от селски приказки, а от най-старите записки в Самотната кула. Хиляда години преди първите крале на Енлад в Еа и Солея е имало хора, първите и най-великите магове, Създателите на руни. Тъкмо те са се научили да пишат на Езика на Сътворението. Те са създали руните, които драконите изобщо не познават. Те са ни научили да даваме на всяка душа истинското й име: което е нейната истина, нейната същност. И със своята сила те са дарили на онези, които носят истинското си име, живот отвъд телесната смърт.
— Живот безсмъртен — взе думата тихият глас на Сепел. Говореше леко усмихнат. — В просторна земя с реки и планини, и красиви градове, където няма нито страдание, нито болка, и където същността остава непроменена, непроменяща се, вечна… Това е мечтата на древното Познание на Палн.
— Къде — каза Призовникът, — къде е тази земя?
— На другия вятър — каза Ириан. — На запад, отвъд запада. — Огледа ги един по един, навъсено, гневно. — Нима смятате, че драконите летят само на ветровете на този свят? Нима си мислите, че нашата свобода, заради която сме се отказали от всякакви притежания, не е по-голяма от тази на безмозъчните чайки? Че нашето владение са няколко скали в затънтения край на вашите богати острови? Вие притежавате земята, притежавате морето. Но ние сме пламъкът на слънчевата светлина, ние летим на вятъра! Вие поискахте да притежавате земя. Вие поискахте да правите и да имате неща. И го имате. Това беше разделението, верв надан. Но не се задоволихте със своя дял. Поискахте не само грижите си, но и нашата свобода. Поискахте вятъра! И със заклинанията и чародействата на онези клетвопрестъпници откраднахте половината ни владение, оградихте го със стена от живота и светлината, за да можете да живеете там вечно. Крадци! Изменници!
— Сестро — каза Техану. — Не това са хората, които са откраднали от нас. Те са тези, които плащат цената.
След дрезгавия й, шепнещ глас настъпи тишина.
— Каква беше цената? — попита Нарицателят.
Техану погледна Ириан. Ириан се поколеба, а после промълви:
— „Алчността погасява слънцето.“ Това са думи на Калесин.
Думата взе Азвер, Пазителят на шарките. Докато говореше, гледаше групичките дървета оттатък поляната, сякаш следеше движенията на листата.
— Древните са разбрали, че владението на драконите не е само телесно. Че те могат да летят… извън времето, може би… И завиждайки им за свободата, са тръгнали по Драконовия път на запад отвъд запада. Там си заделили част от владението им. Владение извън времето, където същността може да бъде вечна. Но не телесно, като драконите. Хората са могли да пребивават там само в духа си… Затова те вдигнали стена, за да не може да я премине никое живо тяло, нито на човек, нито на дракон. Защото са се побояли от гнева на драконите. И със своите изкуства на назоваване изплели огромна мрежа от заклинания над всички западни земи, тъй че щом хората на островите умрат, да отиват на запад отвъд запада и да живеят там вечно. Но след като стената била вдигната и заклинанията положени, вятърът оттатък стената спрял да духа. Морето се отдръпнало. Изворите престанали да бликат. Планините на изгрева се превърнали в планини на нощта. Онези, които умирали, отивали в тъмна земя, в суха земя.
— Аз вървях из тази земя — каза Лебанен, тихо и с мъка. — От смъртта не се боя, но от нея се боя.
Отново се възцари тишина.
— Коб и Торион — заговори с грубия си, изпълнен с неохота глас Призовникът — се опитаха да съборят тази стена. Да върнат мъртвите към живота.
— Не към живота, повелителю — възрази Сепел. — Все пак, също като Създателите на руни, те се стремяха към безтелесната, безсмъртна същност.
— Но заклинанията им внесоха там смут — разсъди мрачно Призовникът. — Затова драконите започнаха да си спомнят за древното ни прегрешение… И душите на мъртвите са дошли сега и протягат ръце през стената, копнеят да се върнат в живота.
Елша стана. И каза:
— Не за живота копнеят те. А за смъртта. Да се слеят отново със земята. Да се съберат с нея.
Всички го загледаха, но той едва го забеляза; съзнанието му беше наполовина с тях, наполовина — в сухата земя. Тревата под нозете му беше зелена и огряна от слънце, беше мъртва и потънала в сумрак. Листата на дърветата потръпваха над него, а ниската каменна стена се изпъваше малко по-нататък, по склона на тъмния хълм. От всички тях виждаше само Техану; не можеше да я види ясно, но я знаеше, застанала между него и стената. Заговори на нея:
— Те са я построили, но не могат да я разрушат — каза той. — Ще ми помогнеш ли, Техану?
— Да, Хара — отвърна тя.
Между тях се втурна сянка, голяма, тъмна и могъща сила, скри я, сграбчи го, задържа го; опита се да й устои, зяпна, за да може да вдиша, не можа да си поеме дъх, видя в мрака червен огън, и нищо повече не видя.
Срещнаха се на звездната светлина в края на поляната, кралят на западните земи и Повелителят на Роук, двете власти на Землемория.
— Ще живее ли? — попита Призовникът, а Лебанен отговори:
— Лечителят твърди, че вече не е в опасност.
— Сгреших — каза Призовникът. — Съжалявам.
— Защо го призова да се върне? — попита кралят. Без укор. Искаше само да чуе отговора.
След дълго мълчание Призовникът отвърна мрачно:
— Защото имах силата да го направя.
Крачеха мълчаливо по откритата пътека между огромните дървеса. Беше много тъмно от двете страни, но звездната светлина грееше сива по пътя им.
— Сгреших. Но не е редно да иска да умре — каза Призовникът. В гласа му се долавяше мекото „р“ на Източния разлив. Говореше тихо, почти умолително. — За много старите, много болните — може би. Но животът ни е даден. Грешно е да не пазиш и цениш този велик дар!
— Смъртта също ни е дадена — отвърна кралят.
Елша лежеше на постеля в тревата. Трябваше да лежи под звездите, казал бе Призовникът, а старият Билкар се бе съгласил с него. Спеше, а Техану седеше кротко до него.
Тенар седеше на прага на ниската каменна къща и я гледаше. Над поляната грееха големите звезди на късното лято: най-високата беше Техану — Сърцето на Лебеда, върхът на небесната ос.
Сесеракх излезе тихо от къщата и приседна до нея на прага. Беше оставила златното кръгче, придържащо булото й, и буйната й кафяво-руса коса се сипеше на вълни по раменете й.
— О, приятелко моя — промълви тя, — какво ще стане с нас? Мъртвите идат насам. Усещаш ли ги? Като надигащ се прилив. През онази стена. Мисля, че никой не може да ги спре. Всички умрели, от гробовете на всички острови на запада, от всички векове…
Тенар усещаше пулса на този зов, в главата си и в кръвта си. Вече знаеха, вече всички знаеха онова, което беше знаел Елша. Но се държеше за онова, в което можеше да вярва, нищо, че тази вяра се беше превърнала вече само в надежда.
— Те са само мъртви, Сесеракх. Построили сме лъжлива стена. Трябва да се разруши. Но има и една истинска.
Техану стана, тихо пристъпи към тях, седна на стъпалото пред прага и прошепна:
— Той е добре. Спи.
— Беше ли с него? — попита Тенар.
Техану кимна.
— Бяхме при стената.
— Какво направи Призовникът?
— Призова го… върна го насила.
— В живота.
— В живота.
— Не знам от кое да се боя повече — каза Тенар, — от смъртта или от живота. Да можех да надвия този страх.
Лицето на Сесеракх, вълната на топлата й коса за миг се сведе към рамото на Тенар в лека милувка.
— Ти си храбра, храбра — промълви момичето. — Но, о! Аз колко се боя от морето! И от смъртта се боя!
Техану седеше притихнала. На смътната, мека светлина, струяща между стаените дървета, Тенар видя нежната длан на дъщеря си, сгъната над другата ръка — изгорената и сгърчена.
— Мисля — проговори с тих, странен глас Техану, — че когато умра, мога да издишам всичкия дъх, който ме е карал да живея. Мога да върна на света всичко, което не съм успяла да направя. Всичко, което съм могла да бъда, а не съм успяла да бъда. Всички възможности, които не съм избрала. Всички неща, които съм изгубила, разхитила и похабила. Мога да ги върна на света. На живота, който все още не съм изживяла. Това ще е моят ответен дар на света, който ми е дал да изживея живота, който съм живяла, обичта, която съм изпитала, дъха, който съм дишала.
Вдигна очи към звездите и въздъхна.
— Няма да е задълго.
После се обърна към Тенар.
Сесеракх погали с нежност косата на Тенар, стана и тихо влезе в къщата.
— Мисля, че ще е скоро, мамо…
— Знам.
— Не искам да те оставя.
— Трябва да ме оставиш.
— Знам.
Седяха в блещукащата тъма на Дъбравата, смълчани.
— Виж — промълви Техану. Падаща звезда прекоси небето — бърза, бавно гаснеща диря от светлина.
Петима магьосници седяха под звездната светлина.
— Виж — каза един и ръката му проследи дирята на падащата звезда.
— Душата на умиращ дракон — каза Азвер, Пазителят на шарките. — Така казват в Карего-Ат.
— Нима драконите умират? — попита умислено Оникс. — Не като нас, предполагам.
— Те и не живеят като нас. Движат се между световете. Така казва Орм Ириан. От световния вятър към другия вятър.
— Както искахме и ние — каза Сепел. — И се провалихме.
Комарджията го погледна с любопитство.
— Вие на Палн винаги ли сте знаели това сказание, това древно знание, което научихме днес… за раздялата на драконите и хората и за създаването на сухата земя?
— Не така, както го чухме днес. Мен ме учеха, че верв надан е първият велик триумф на магическото изкуство. И че висшата цел на чародейството е триумфът над времето и живота завинаги… Оттук произлизат злините, сторени от Пелнийската мъдрост.
— Но поне съхранихте знанието за Майката, което ние презряхме — каза Оникс. — Както и твоят народ, Азвер.
— Е, проявили сте благоразумието да съградите Големия си дом тук — каза с усмивка Пазителят на шарки.
— Но го съградихме лошо — каза Оникс. — Всичко, което градим, го градим лошо.
— Затова трябва да го съборим — каза Сепел.
— Не — възрази Комарджията. — Ние не сме дракони. Все пак живеем в домове. Трябва да си имаме поне някакви стени.
— За да може вятърът да духа през прозорците — каза Азвер.
— А кой ще влиза през вратите? — кротко попита Вратарят.
Замълчаха. Над полянката усилно засвири щурец, заглъхна, зацвърча отново.
— Дракони? — предложи Азвер.
Вратарят поклати глава.
— Мисля, че може би разделението, което е започнало, а сетне предадено, най-сетне ще се довърши. Драконите ще си заминат свободни, а нас ще оставят тук, с избора, който сме направили.
— Знанието за добро и зло — каза Оникс.
— Радостта да твориш, да оформяш — каза Сепел. — Майсторството ни.
— И нашата алчност, нашата слабост, нашият страх — каза Азвер.
На щуреца отвърна друг, по-близо до потока. Песента им се кръстоса, сля се и запулсира в ритъм.
— Това, от което се боя — каза Комарджията, — толкова, че чак се боя да го кажа… е следното: че когато драконите си заминат, с тях ще си отиде и нашето майсторство. Изкуството ни. Магията ни.
Мълчанието на останалите показа, че и те се боят от същото. Но накрая Вратарят проговори, кротко, но с убеденост.
— Не, не мисля. Да, те са Сътворението. Но ние сме се научили на Сътворение. Направили сме го свое. Не може да ни бъде отнето. За да го загубим, трябва да го забравим, да го отхвърлим.
— Както постъпи моят народ — каза Азвер.
— Но твоят народ не забрави какво е земята, какво е вечният живот — каза Сепел. — Докато ние забравихме.
— Бих могъл да протегна ръка над стената — каза много тихо Комарджията, а Сепел рече:
— Близо са, много са близо.
— Как ще разберем какво трябва да сторим? — отрони Оникс.
Азвер наруши тишината, настъпила след въпроса.
— Веднъж, когато Великият маг беше тук с мен в Дъбравата, ми каза, че целият му живот е минал в това да се учи как да избира да прави това, за което няма никакъв избор, освен да го направи.
— Жалко, че го няма сега — каза Оникс.
— Той с правенето приключи — промълви усмихнат Вратарят.
— Но ние не сме. Седим си тук и си приказваме на ръба на бездната… всички го знаем. — Оникс огледа лицата им, окъпани от звездната светлина. — Какво искат мъртвите от нас?
— Какво искат драконите от нас? — каза Комарджията. — Тези жени, дето са дракони, дракони, които са жени… те защо са тук? Можем ли да им вярваме?
— Имаме ли избор? — каза Вратарят.
— Не мисля — рече Пазителят на шарките. Гласът му режеше като острие на меч. — Можем само да следваме.
— Да следваме драконите ли? — попита Комарджията.
Азвер поклати глава.
— Елша.
— Но какъв водач е той, Шаркопазителю? — каза Комарджията. — Селски кърпач!
— Елша притежава мъдрост, но тя е в ръцете му, не в главата — рече Оникс. — Той следва сърцето си. Със сигурност не се стреми да ни води.
— Все пак беше избран между всички нас.
— Кой го избра? — тихо попита Сепел.
— Мъртвите — отвърна му Пазителят на шарките. Замълчаха. Песента на щурците бе заглъхнала. Към тях по тревата, огряна от сивкавата светлина на звездите, пристъпиха две високи фигури.
— Може ли двамата с Бранд да поседим с вас? — каза Лебанен. — Тази нощ няма да се спи.
Гед седеше на прага и се взираше в звездите над морето. Преди час или малко повече беше влязъл да поспи, ала щом затвори очи, видя склона на хълма и чу гласовете, надигащи се като вълна. Стана веднага и излезе навън, където можеше да гледа как се движат звездите.
Беше уморен. От време на време очите му се притваряха и тогава се озоваваше до стената от камъни, със сърце, изстинало от ужас, че може да остане там завинаги, без да познае пътя назад. Накрая, обзет от нетърпение и замаян от страха, стана, взе един фенер от къщата и го запали, и тръгна по пътеката към къщата на Мос. Мос можеше да е уплашена, а може и да не беше — напоследък тя живееше твърде близо до стената. Но Пиренче щеше да е в паника, а Мос нямаше да може да я утеши. И след като имаше нещо да се прави, а той не можеше да го направи, поне можеше да предложи утеха на горкото малоумниче. Можеше да му каже, че това са само сънища.
Трудно беше да се върви в тъмното, фенерът мяташе огромни сенки от дребните неща по пътеката. Вървеше по-бавно, отколкото му се искаше. Спъваше се понякога.
Колкото и късно да беше, видя в къщата на вдовицата светлина. Долу в селото виеше дете. „Мамо, мамо, защо хората плачат? Защо плачат хората, мамо?“ И там нямаше сън. Тази нощ нямаше да има много сън никъде по Землемория, помисли Гед. И като си го помисли, се усмихна леко, защото винаги беше обичал това затишие, това страховито затишие, мига преди нещата да се променят.
Елша се пробуди. Лежеше на земята и усещаше дълбините й под себе си. Над него грееха ярките звезди, звездите на лятото, движеха се от лист на лист с диханието на вятъра, движеха се от изток на запад с бавното въртене на света. Погледа ги още малко и ги остави.
Техану го чакаше на хълма.
— Какво трябва да направим, Хара? — попита го тя.
— Трябва да закърпим света — каза той. И се усмихна, защото най-сетне на сърцето му бе олекнало. — Трябва да съборим стената.
— Те могат ли да ни помогнат? — попита тя, защото мъртвите се сбираха и чакаха в тъмното, безчетни като трева или пясък, или звезди, вече притихнали — огромен, сумрачен бряг от души.
— Не — отвърна той. — Но други — може би. — Тръгна надолу по хълма към стената. Тук тя беше висока малко над кръста му. Хвана един от камъните на най-горния ред и се опита да го помръдне. Беше закрепен здраво, или пък беше по-тежък, отколкото се полагаше за камък; не можеше да го повдигне, не можеше да го раздвижи дори.
Техану пристъпи до него.
— Помогни ми — каза й той. Тя сложи ръце на камъка, човешката ръка и изгорелия нокът на птица, стисна го колкото можа и дръпна. Камъкът леко помръдна, после — малко повече.
— Бутни го! — каза тя и двамата го избутаха с усилие; той изтрополя и тупна тежко от другата страна на зида.
Следващият камък беше по-малък; заедно успяха да го повдигнат и да го откъртят. Пуснаха го да падне в прахта отсам стената.
Тогава земята под петите им глухо изтътна. Малките камъчета в стената се разклатиха и се зарониха. И с дълга въздишка тълпите мъртъвци запристъпваха към стената.
Пазителят на шарките изведнъж стана и се заслуша. Из поляната се разлетяха на вихрушки листа, дърветата на Дъбравата се запревиваха и затрепериха като при силен вятър, но вятър нямаше.
— Вече се променя — каза той, остави ги и закрачи в мрака под дърветата.
Призовникът, Вратарят и Сепел станаха и тръгнаха след него, бързо и мълчаливо. Комарджията и Оникс ги последваха, малко по-бавно.
Лебанен стана; направи няколко крачки след другите, поколеба се, после забърза през поляната към ниската къща от камък и чимове.
— Ириан — каза, превил гръб на тъмния праг. — Ириан, ще ме вземеш ли със себе си?
Тя излезе от къщата; усмихваше се, озарена сякаш от огнена светлина.
— Е, хайде. Ела, бързо — каза тя и хвана ръката му. Дланта й пареше като нажежен въглен, щом го понесе нагоре, към другия вятър.
След малко Сесеракх излезе от къщата на звездната светлина, а след нея дойде и Тенар. Двете се огледаха. Цареше пълен покой; дърветата отново се бяха смирили.
— Всички са заминали — прошепна Сесеракх. — По Драконовия път.
Пристъпи напред и се взря в тъмното.
— Какво ще правим, Тенар?
— Ще пазим къщата — отвърна Тенар.
— О! — прошепна Сесеракх и се смъкна на колене. Беше видяла Лебанен, легнал по очи в тревата близо до прага. — Не е мъртъв… мисля… О, мой скъпи кралю, не си отивай, не умирай!
— Той е с тях. Остани с него. Стопли го. Пази къщата, Сесеракх — каза Тенар.
Отиде при лежащия Елша, с обърнати към звездите, невиждащи очи. Приседна до него, сложи длан на ръката му. И зачака.
Елша едва успя да размърда поредния камък, но до него беше Призовникът, изгърбен, подпря рамо, натисна и каза:
— Давай! — Двамата го избутаха, докато се претърколи и тупна със същия тежък тътен от другата страна на стената.
Другите вече бяха с него и Техану, изтръгваха камъните, хвърляха ги долу край стената. За миг Елша видя как дланите му хвърлиха сенки от някакво червено сияние. Орм Ириан, така, както я беше видял първия път, огромен дракон, беше изпуснала огнения си дъх, докато се мъчеше да откърти една канара от най-долния ред камъни, забита дълбоко в земята. Ноктите й хвърляха искри, бодливият й гръб се бе извил на дъга, и скалата се откърти и се затъркаля с грохот, отваряйки голям пролом в зида.
От сенките отвъд стената се надигна тих, необятен шепот, като морски прибой в скалист бряг. Тъмната им грамада се понесе към стената. Но Елша вдигна очи и видя, че вече не е тъмно. Светлина се движеше в онова небе, където звездите бяха неподвижни, бързо припламващи искри, далече в тъмата на запад.
— Калесин!
Беше гласът на Техану. Той я погледна. Взираше се нагоре, на запад.
Тя вдигна ръце. Огън пробяга по дланите й, по ръцете и в косата й, по лицето и тялото, лумна в огромни криле над главата й и я надигна във въздуха — същество от пламък, огнено и красиво.
Тя извика силно — ясен, безсловесен вик. Полетя нависоко, устремно, бързо, нагоре и нагоре в небето, където светлината се усилваше и бял вятър бе заличил безсмислените звезди.
Сред тълпите от мъртъвци тук-там, също като нея, политаха нагоре огнени дракони, яхнали вятъра.
Повечето пристъпваха насам, по земята. Вече не се тълпяха, не плачеха, а вървяха бавно и уверено към проломите по стената: огромни тълпи мъже и жени, които щом стигнеха до рухналата стена, не се поколебаваха, а пристъпваха през нея и изчезваха: шепа прах, дъх, който грейваше за миг сред все по-усилващата се светлина.
Елша ги гледаше. Забравил, още държеше в ръце камъка, който бе откъртил, за да разхлаби по-голямата канара. Гледаше избавлението на мъртвите. Най сетне я видя сред тях. Тогава захвърли камъка и пристъпи напред.
— Лилия.
Тя го видя и се усмихна, и му протегна ръка. Той взе ръката й и двамата пристъпиха под лъчите на слънцето.
Лебанен стоеше до порутената стена и гледаше зората, изсветляваща на изток. Вече имаше изток, там, където не бе имало нито посока, нито път. Имаше изток и запад, светлина и движение. Самата земна твърд се движеше, тресеше се, потръпваше като огромен звяр, тъй че каменният зид се разтърси и се срина. Пламъци изригнаха от далечните черни зъбери на планината, наречена Болка, огънят, дето гори в сърцето на света. Огънят, дето храни драконите.
Той погледна в небето над зъберите и ги видя, тъй както ги беше видял веднъж с Гед над западното море — драконите, полетели на вятъра на утрото.
Три от тях възвиха и се понесоха към него, както стоеше сред другите недалече от билото, над рухналата стена. Два от тях позна — Орм Ириан и Калесин. Третият беше със светли люспи, златен, с криле от злато. Той летеше най-нависоко и не се спусна с тях. Орм Ириан се заигра с него във въздуха и двата дракона полетяха заедно, гонейки се все по-високо и високо, докато изведнъж най-високите лъчи на изгряващото слънце не поразиха Техану и тя не пламна като името си — голяма, ярка звезда.
Калесин направи още един кръг, спусна се и кацна величествено сред руините на стената.
— Агни Лебанен — поздрави драконът краля.
— Най-древни — отвърна кралят на дракона.
— Айссадан верв наданнан — рече необятният, съскащ глас, като море от цимбали.
Бранд Призовникът стоеше до Лебанен — непоклатим и уверен. Повтори словата на дракона на Речта на Сътворението, а после ги каза на хардийски:
— Което беше разделено, е разделено.
Близо до тях стоеше Пазителят на шарките, с коса, грейнала на ярката светлина.
— Което беше съградено, е разрушено — каза той. — Което бе разрушено, е събрано.
После вдигна с копнеж очи към небето, към златния дракон и към червено-бронзовия; но те бяха отлетели толкова далече, че почти не се виждаха, описваха огромни кръгове над дългата, пропадаща земя, в която пусти, тънещи в сенки градове рухваха под светлината на деня.
— Най-древни — промълви той и дългата глава бавно се извърна към него.
— Ще се връща ли тя понякога? Назад, през леса? — попита Азвер на речта на драконите.
Дългото, невъобразимо, жълто око на Калесин го изгледа. Огромната уста, като уста на гущер, сякаш се затвори в усмивка. Драконът не проговори.
Изпъна могъщото си туловище и го повлече по стената, тъй че останалите все още на местата си камъни се закъртиха и заизсипваха под железния му корем. После Калесин приклекна, с грохот на изпънатите си криле се надигна над хълма и полетя ниско над земята, към планините, чиито върхове вече светеха от пушеци, пара, огън и слънчеви лъчи.
— Хайде, приятели — промълви Сепел. — Още ни е рано за свободата.
Слънчевата светлина бе огряла короните на най-високите дървета, но поляната още таеше хладната сивота на разсъмването. Тенар седеше, с ръка на ръката на Елша, свела лице към земята. Гледаше как се сбира хладната роса по едно тревно стръкче, как увисва на малки, нежни капчици по стръкчето, всяка от тях — отразила целия свят.
Някой изрече името й. Тя не вдигна глава, а само промълви:
— Отиде си.
Пазителят на шарките коленичи до нея. Докосна леко с ръка челото на Елша.
Постоя така, смълчан. После каза на Тенар, на нейния език:
— Господарке, видях Техану. Тя лети златна. На другия вятър.
Тенар го погледна. Лицето му беше бяло и изнурено, но в очите имаше възхита.
Преглътна, а после промълви, дрезгаво и едва чуто:
— Цяла?
Той кимна.
Тя погали ръката на Елша — ръката на кърпача, нежна, опитна. От очите й бликнаха сълзи.
— Оставете ме малко с него — каза и заплака. Скри лицето си в шепи и заплака силно, горчиво, беззвучно.
Азвер отиде при малката група до прага на къщата. Оникс и Комарджията бяха с Призовника, който стоеше, навъсен и угрижен, до принцесата. Тя се беше свила на земята до Лебанен, с ръце над него, за да го опази, и не позволяваше на никой от магьосниците да го докосне. Очите й пламтяха. В ръката си стискаше късата стоманена кама на Лебанен.
— Върнах се с него — каза Бранд на Азвер. — Опитах се да остана с него. Не бях сигурен за пътя. Тя не ме пуска при него.
— Ганаи — каза Азвер. Титлата й, „принцесо“ — на каргски.
Очите й блеснаха към него.
— О, слава на Атва-Вулуа, и вечна слава на Майката! — извика тя. — Господарю Азвер! Накарайте тези прокълнати магьосници да се махнат. Убийте ги! Те убиха моя крал. — Подаде му камата с дръжката напред, стиснала тънкото стоманено острие.
— Не, принцесо. Той замина с дракона Ириан. Но този чародей го върна при нас. Нека го погледна. — И той коленичи, извърна леко лицето на Лебанен, за да го види по-добре, и сложи ръка на гърдите му. — Изстинал е. Пътят назад беше труден. Прегърнете го, принцесо. Стоплете го.
— Опитвах се — отвърна тя и прехапа устни. Хвърли камата и се наведе над изпадналия в несвяст. — О, горкият ми крал! — промълви на хардийски. — Милият ми, горкият ми крал!
Азвер стана и каза на Призовника:
— Мисля, че ще се оправи, Бранд. Сега тя може да помогне много повече от нас.
Призовникът го прегърна през рамото.
— Хайде, успокой се.
— Вратарят — каза Азвер, още по-пребледнял, и огледа поляната.
— Върна се с пелниеца — каза Бранд. — Да поседнем, Азвер.
Азвер се подчини и седна на дебелия пън, на който бе седял Преобразителят в кръга им предния следобед. Сякаш преди хиляда години. Вечерта старците се бяха върнали в Школата… А после бе започнала дългата нощ, нощта, която докара каменната стена толкова близо, че щеше да се спи там, а да си там бе толкова страшно, че никой не беше спал. Никой навярно в цял Роук, по всички острови… Само Елша, който тръгна да ги води… Азвер усети, че е задрямал, и потръпна.
Комарджията се опита да го убеди да се прибере в зимната къща, но Азвер настоя, че трябва да остане до принцесата, да й превежда. И с Тенар, помисли той, без да го казва — да я пази. Да я остави да поскърби. Но със скръбта Елша беше приключил. Беше предал скръбта си на нея. На всички тях. Радостта си…
Билкарят дойде от Школата и се засуети около Азвер, наметна го със зимно наметало. Той седеше в морна, трескава полудрямка, безразличен към другите, леко подразнен от присъствието на толкова хора на милата му, тиха поляна, загледан в слънчевите лъчи, процеждащи се между листата. Бдението му бе възнаградено, когато принцесата дойде при него, коленичи, погледна го в лицето с дълбоко почтение и каза:
— Господарю Азвер, кралят желае да говори с вас.
Помогна му да стане, сякаш беше някой старец. Той не възрази.
— Благодаря ти, гайнха.
— Не съм кралица — със смях му отвърна тя.
— Ще бъдеш — каза Пазителят на шарките.
Беше големият прилив на пълнолунието и „Делфин“ трябваше да изчака, докато водата се оттече през тесния ръкав на Дългоръките чукари. Тенар успя да слезе на пристанището на Гонт чак късно предобед, а след това я чакаше дълго вървене нагоре по хълма. Беше почти залез-слънце, когато мина през Ри Алби и хвана стръмната пътека към дома.
Гед поливаше зелето, вече добре пораснало.
Изправи се, погледна по пътеката към нея с ястребовия си поглед и се намръщи.
— Аха.
— О, милият ми — каза тя. И забърза последните няколко крачки към него; той бе тръгнал надолу да я срещне.
Беше уморена. Радваше се, че седи с него, с чаша хубаво червено вино в ръка, загледана как вечерта на ранната есен лумва в злато над морето.
— Как мога да ти разкажа всичко?
— Почни отзад напред.
— Добре. Така да бъде. Поискаха да остана, но им казах, че искам да се върна у дома. Но се събра съветът, Кралският съвет, нали знаеш, за годежа. Ще има голямо сватбено празненство и прочие, но не смятам, че трябва да ходя. Защото същинската им венчавка беше това. С Пръстена на Елфаран. Нашият пръстен.
Той я погледна и се усмихна, с широката, мила усмивка, за която тя смяташе, може би погрешно, може би с основание, че никой друг освен нея не я е виждал на лицето му.
— Да? — подкани я той.
— Лебанен пристъпи и застана до мен, нали, вляво от мен, после дойде Сесеракх и застана от дясната ми страна. Пред трона на Моред. А аз вдигнах Пръстена. Като тогава, когато го донесохме в Хавнър, помниш ли? Лебанен го взе, целуна го и ми го върна. И аз го сложих на ръката й, тя едва мина през него — не е дребна жена Сесеракх — о, трябва да я видиш някой ден, Гед! Каква красавица е, като лъвица! Намери си той лика-прилика… После всички викнаха. Имаше празненства и прочие. И вече можех да си тръгна.
— Продължавай.
— Назад ли?
— Назад.
— Добре. Преди това беше Роук.
— На Роук никога не е просто.
— Не е.
Отпиха мълчаливо от червеното вино.
— Кажи ми за Пазителя на шарките.
Тя се усмихна.
— Сесеракх го нарича Воинът. Казва, че само един воин може да се влюби в дракон.
— Кой го последва в сухата земя… онази нощ?
— Той последва Елша.
— Аха — каза Гед, изненадан и в същото време — удовлетворен.
— Също и другите повелители. И Лебанен, и Ириан…
— И Техану.
Мълчание.
— Излезе от къщата. Когато излязох, вече я нямаше. — Дълго мълчание. — Азвер я е видял. В изгрева. На другия вятър.
Мълчание.
— Всички си отидоха. Не останаха дракони в Хавнър или по западните острови. Оникс каза: както онова сенчесто място и всички сенки в него се събраха със света на светлината, тъй и те си върнаха истинското си владение.
— Разрушихме света, за да го съберем — каза Гед. След много дълго мълчание Тенар каза тихо:
— Пазителят на шарките вярва, че Ириан ще дойде в Дъбравата, ако я повика.
Гед не отвърна нищо. Чак след известно време каза:
— Погледни нататък, Тенар.
Тя проследи погледа му, към далечната тъма, над западното море.
— Ако дойде, ще дойде оттам — каза той. — А ако не дойде, значи е там.
Тя кимна.
— Знам. — Очите й бяха пълни със сълзи. — Лебанен ми изпя една песен, на кораба, на връщане за Хавнър. — Не можеше да пее, само прошепна думите: — „Бъди свободна, моя радост…“
Той извърна очи: над горите, към планината, към смрачаващите се висини.
— Кажи ми — промълви тя. — Кажи ми какво прави, докато ме нямаше?
— Пазех къщата.
— В гората ходи ли?
— Още не.
Истории от Землемория
Урсула Ле Гуин
Приказки от Землемория
Предговор
В края на четвъртата книга за Землемория, „Техану“, историята бе стигнала до онова, което възприемах като сега. И също като в така наречения „реален свят“, не знаех какво ще се случи по-нататък. Можех да предполагам, да предсказвам, да се опасявам, да се надявам — но не знаех.
Неспособна да продължа историята на Техану (защото все още не се е случила) и приемайки глупаво, че историята на Гед и Тенар е стигнала до своето „и оттук нататък заживели щастливо“, дадох на книгата подзаглавието „Последната книга за Землемория“.
О, неразумна писателко. Сега се движи. Дори в разказното време, дори в сънното време, в „имало едно време“, сега не е тогава.
Седем или осем години след като беше публикувана „Техану“, ме помолиха да напиша разказ, чието действие е разположено в Землемория. Един бегъл поглед над онова място ми показа, че докато не съм го наблюдавала, там са се случвали някои неща. Крайно време беше да се върна и да разбера какво става там сега.
Имах също така нужда и от информация за най-различни неща, които са станали тогава, преди да се родят Гед и Тенар. Доста обстоятелства, свързани със Землемория, с магьосниците, с остров Роук, с драконите, бяха започнали да ме озадачават. За да разбера настоящите събития, трябваше да направя историческо изследване, да отделя известно време на архивите на Архипелага.
Методът, прилаган при изследването на една несъществуваща история, се изразява в това да разкажеш историята, за да разбереш какво е станало. Убедена съм, че той не е много по-различен от онова, което правят историците на т.нар. реален свят. Дори ако присъстваме в едно историческо събитие, можем ли да го възприемем — може ли да го запаметим дори — преди да успеем да го разкажем? А за събития, ставащи във времена или по места извън собствения ни опит, не можем да разчитаме на нищо друго, освен на разказите на други хора. Миналите събития съществуват, в края на краищата, само в паметта, която е форма на въображение. Събитието е реално сега, но след като стане тогава, неговата съхраняваща се реалност зависи изцяло от нас, от нашата енергия и честност. Ако позволим то да отпадне от паметта, само въображението може да възстанови най-слабия му отблясък. Започнем ли да лъжем за миналото, да го принуждаваме да разказва история, която ние искаме да чуем, да означава това, което ние искаме да означава, то започва да губи реалността си, да се превръща във фалшификат. Да носим миналото със себе си през времето в пътните сандъци на мит и история е тежко начинание; но както казва Лао Дзъ, мъдрите хора вървят с товарните коли.
Когато човек конструира или реконструира свят, който никога не е съществувал, изцяло съчинена история, изследването върви в малко по-друг порядък, но основният импулс и техники до голяма степен са същите. Човек гледа какво се случва и се опитва да разбере защо се случва, слушаш онова, което ти казват хората там, и наблюдаваш какво вършат, мислиш за него сериозно и се стараеш да го разкажеш честно, така че разказът ти да добие тежест и да е смислен.
Петте приказки в тази книга изследват или разширяват света, установен от първите четири романа за Землемория. Всяка от тях е разказ сам за себе си, но ще е от полза, ако бъдат прочетени след, а не преди романите.
Действието на „Откривателят“ се развива около триста години преди времето на романите, в едно тъмно и тревожно време; историята му хвърля светлина върху това как са се появили някои от порядките и институциите на Архипелага. „Костите на Земята“ е за магьосниците, които са научили магьосника, който пръв учи Гед, и показва, че е нужен повече от един маг, за да се спре земетръс. „Тъмна роза и диамант“ би могла да се случи по всяко време през последните двеста години в Землемория; в края на краищата една любовна история може да се случи по всяко време и навсякъде. „На Високото блато“ е случка от кратките, но изпълнени със събития шест години, когато Гед е Върховен маг на Землемория. А последната новела, „Драгънфлай“, в която действието се развива няколко години след края на „Техану“, е мостът между тази книга и следващата, „Другият вятър“ (която ще излезе скоро). Драконов мост.
За да може умът ми спокойно да се движи през години и столетия, без всичко да се обърка, както и за да сведа до минимум неизбежните противоречия и несъответствия, докато пишех тези новели, станах (донякъде) по-систематична и методична и събрах познанията си за народите и тяхната история в „Описание на Землемория“. Неговото предназначение е като това на първата голяма карта, която нарисувах на целия Архипелаг и на Разливите, когато преди повече от тридесет години започнах работата си над „Магьосникът от Землемория“: трябваше да зная къде са разположени нещата и как да стигна оттук дотам — във времето, както и в пространството.
Тъй като този вид измислени факти, също като картите на въображаеми земи, представлява истински интерес за читателите, включвам описанието след новелите. Освен това прерисувах географските карти за тази книга и докато го правех, за щастие открих една много стара, в Архивите на Хавнър.
През годините, откакто започнах да пиша за Землемория, съм се променила, разбира се, както и хората, които са чели книгите. Всички времена са променящи времена, но нашето е време на масивно, стремглаво морално и духовно преобразуване. Архетипи се превръщат във воденични камъни, значими прости неща се усложняват, хаосът става елегантен и това, което всеки знае, че е истина, се оказва нещо, за което просто някои хора са мислили, че е така.
Обезпокоително е. При цялата ни радост от неустойчивото, възторгващо трепкане на електрониката също така жадуваме за непроменливото. Питаем любов към старите истории заради тяхната непроменимост. Артур вечно мечтае в Авалон. Билбо може да ходи „дотам и обратно“ и „там“ винаги е любимото и познато Графство. Дон Кихот все така тръгва на поход, за да убие вятърна мелница… Така хората се обръщат към владенията на фантазията заради стабилността, древните истини и неизменчивите прости неща.
А мелниците на капитализма им ги осигуряват. Предлагането отговаря на търсенето. Фантазията се превръща в стока, в индустрия.
Остоковената фантазия не поема рискове: тя не изобретява нищо, а имитира и тривиализира. Лишава старите истории от тяхната интелектуална и етична сложност, превръща действието им в жестокост, актьорите им — в кукли, а искрения им разказ — в сантиментална баналност. Героите размахват своите мечове, лазери и жезли механично като комбайните по житното поле, жънейки печалби. Дълбоко притесняващи морални избори са санирани, фризирани, стават безопасни. Страстно възприеманите идеи на велики разказвачи се копират, стереотипизират, свеждат се до играчки, нашарени с ярки бои, рекламирани, продавани, чупени, хвърляни в контейнера за боклук, стават взаимно заменими, взаимно променливи.
Това, на което разчитат и което експлоатират стокопроизводителите на фентъзи, е непреодолимото въображение на читателя, дете или възрастен, което вдъхва живот дори на тези мъртви вещи — донякъде, за малко.
Въображението като всички живи неща живее сега и живее чрез, от и благодарение на истинската промяна. Като всичко, което правим и притежаваме, то може да бъде зло-употребено и деградирано; но то надживява търговската си и дидактическа експлоатация. Земята надживява империите. Завоевателите могат да оставят след себе си пустиня на мястото на гората и ливадата, но ще завали дъждът и реките ще потекат към морето. Неустойчивите, непостоянни, не-истински владения на „имало едно време“ са също толкова част от човешката история и мисъл, колкото държавите в калейдоскопичните ни атласи, а някои от тях дори устояват по-дълго.
Ние сме заселили както действителните, така и въображаемите селения за дълго време. Но и в двете места не обитаваме така, както са го правили предците ни. Обаянието се мени с възрастта и с века.
Сега познаваме цяла дузина Артуровци и всички те са верни. Графството се промени безвъзвратно още по времето на Билбо. Дон Кихот отиде чак в Аржентина и там се срещна с Хорхе Луис Борхес. Plus c’est la meme chose, plus ca change. (Колкото повече едно нещо се запазва едно и също, толкова повече се променя.)
За мен бе радост да се върна в Землемория и да открия, че тя все още си е там, изцяло позната и в същото време — променена и продължаваща да се променя. Не се е случило това, което мислех, че ще се случи, хората не са тези — или такива — каквито мислех, че са, и се обърквам за острови, за които мислех, че зная наизуст.
Така че това са докладите за моите проучвания и открития: приказки от Землемория за онези, които са харесали или мислят, че могат да харесат тези земи, и които са готови да приемат следните хипотези:
— нещата се променят;
— на автори и чародеи не може да се вярва напълно;
— никой не може да обясни един дракон.
Откривателят
1. В Тъмното време
Това е първата страница от „Книгата за мрака“, написана преди шестстотин години в Берайла, на Енлад:
„След като Елфаран и Моред загинали и остров Солея потънал под морето, Съветът на мъдреците управлявал от името на Сериад, докато той седне на трона. Неговото царуване било ярко, ала кратко. Кралете на Енлад след него били седем и тяхната власт крепнела в мир и благоденствие. Сетне драконите започнали набезите си над западните земи и срещу тях всуе се опълчвали магьосници. Крал Акамбар преместил двора от Берайла на Енлад в град Хавнър, откъдето пращал флотилията си срещу нашествениците от земите на Каргад и ги изтласкал на изток. Но те все още продължавали да извършват набези с кораби чак до Вътрешното море. От четиринадесетте крале на Хавнър последният бил Махарион, който сключил мир и с драконите, и с каргадците, но на висока цена. А след като Пръстенът с Руната бил прекършен и Ерет-Акбе загинал с Великия дракон, а Махарион Храбрия бил убит с измяна, сякаш нищо добро вече не можело да има на Архипелага.
Мнозина били претенденти за трона на Махарион, ала никой не можел да го удържи и споровете между претендентите раздробили хорската вярност. Изчезнали добруването и справедливостта, останала само волята на богатите. Мъже от благородни домове, търговци и пирати, всеки, който можел да си наеме войници и магьосници, наричал себе си владетел, претендирал за земи и градове като за своя собственост. Бойните вождове превръщали в роби покорените, а онези, които наемали, били всъщност роби, разчитащи единствено на своите господари да ги защитят от съперничещите им бойни вождове, заграбващи земите им, и от морски пирати, плячкосващи пристаните, и от банди и орди беззаконни, окаяни хора, лишени от препитание, тласкани от глада да плячкосват и грабят.“
„Книга за мрака“, написана в края на времето, за което разказва, е сборник от противоречиви истории, откъслечни животописи и натъкмени легенди. Но е най-доброто от всички писмени сведения, оцелели от онези тъмни години. Търсещи по-скоро възхвала, отколкото историзъм, бойните вождове изгаряли книгите, които бедните и безвластните биха могли да научат що е власт.
Но колчем в ръцете на някой боен вожд се окажели книги на магьосник, той се отнасял предпазливо с тях, заключвал ги някъде грижливо, за да не се повредят, или пък ги давал на нает от него магьосник, за да постъпи с тях както намери за добре. В полетата, редом до заклинания и списъци на думи, или в края на тези изпълнени с мъдрост книги, някой магьосник или негов чирак можел да направи приписка за мор, за глад, за набег, смяна на господари, наред със заклинанията, извършени при такива събития, и техния успех или провал. Такива случайни приписки разкриват ясно по някой и друг момент, въпреки че всичко между тези моменти остава в мрак. Те са като бегли зървания на ярко осветен кораб далече навътре в морето, в тъмното, при дъжд.
А освен това са оцелели песни, древни приказки и балади от малките островчета и спокойните планински земи на Хавнър, които разказват историята за онези години.
Голямото пристанище Хавнър е градът в центъра на света, възвисяващ се със своите бели кули над залива; на най-високата кула мечът на Ерет-Акбе улавя първия и последния слънчев лъч. През този град преминава цялата търговия и обмен, учение и занаят на Землемория, нетленното й богатство. Тук пребивава кралят, завърнал се след изцеряването на Пръстена, в знак за това изцеряване. И в този град, в тези отскорошни дни, мъже и жени по островите говорят с дракони, в знак за промяна.
Но Хавнър също тъй е Великият остров, просторна и богата земя. И в селата му навътре в сушата, по селските нивя и градини по склоновете на хребета Онн нищо не се е променило особено. Там, ако една песен си струва да бъде изпята отново, сигурно ще бъде изпята. Там старците в кръчмата разправят за Моред все едно, че са го познавали, когато са били млади юнаци. Там момичетата, тръгнали да прибират кравите от паша, разправят истории за жените от Ръката, които са забравени навсякъде другаде по света, дори на Роук, ала се помнят по смълчаните, огрени от слънце пътища и поля и в кухните край огнищата, където се трудят и си приказват стопанките.
По времето на кралете магьосниците се сбирали в двора на Енлад и по-сетне в двора на Хавнър, да съветват краля и заедно да решават съдбовни неща, прилагайки изкуствата си в преследване на цели, които по общо тяхно съгласие били добри. Ала в тъмните години магьосниците продавали уменията си на оногова, който плащал най-добре, мерейки сили един срещу друг в двубои и битки на чародейство, в немара за злините, които причиняват, а и в по-лошо от суетно небрежие. Мор и глад, пресъхнали извори през пролетта, лета без дъжд и години без лято, родитба на болнави и уродливи агнета и телета, болнави и уродливи деца на людете по островите — всички тия неща се вменявали на действащите магьосници и вещици, и твърде често — с право.
Тъй че да практикуваш чародейство станало опасно, освен под опеката на силен боен вожд; а и тогава, ако магьосникът срещнел някой, чиято мощ е по-голяма от неговата, можел да бъде унищожен. А пък ако някой магьосник престанел да се пази от простолюдието, то простите люде също можели да го унищожат, стига да съзрат в него извора на най-тежките злини, които са ги сполетели и да видят в него зло същество. В ония години в умовете на повечето хора всяка магия била черна.
Тъкмо по това време селското чародейство и най-вече женското вещерство придобили мрачна слава, която се е закрепила и до днес. Вещиците плащали скъпа цена за изкуствата, които смятали за свои. Грижата за бременни животни и жени, бабуването, ученето на песни и обичаи, плодородието и обработката на ниви и градини, строежът и грижата за къща и покъщнина, копаенето на руда и метал — тези значими неща винаги са били под грижата на жените. Вещиците споделяли помежду си богати и древни знания за заклинания и магии, които да осигурят добрия изход от такива начинания. Но когато нещата потръгнели на зле при раждане или на полето, вината за това се вменявала на вещиците. А нещата по-често потръгвали на зле, отколкото на добре, заради воюващите магьосници, безскрупулно използващи отрови и проклятия в търсене на бързо надмощие, без да мислят за последствията. Те причинявали суша и град, главня по посевите, пожарища и болести, а зарад тях била наказвана селската вещица. А тя не разбирала защо магията й за изцерение карала раната да забере, защо детето, на чието раждане е бабувала, идва на света малоумно, защо от благословията й сякаш семето в браздата изгаря и ябълката линее. Но за тези злини все някой трябвало да бъде виновен: а вещицата или заклинателят били подръка, току сред селото или паланката, а не в замъка или твърдината на местния боен водач, непазени от въоръжени мъже и защитни заклинания. Давели заклинатели и вещици в отровените кладенци, изгаряли ги в посърналите нивя, живи ги изгаряли, за да станела наново тучна мъртвата земя.
Така практикуването на тяхното знание и учение станало гибелно. Ония, що се залавяли с него, много често били вече отритнати, сакати, недъгави, без близки, стари — жени и мъже, без нищо за губене. Мъдрият мъж и мъдрата жена отстъпили място на изгърбената, тътреща се фигура на безсилния селски заклинател, с неговото евтино шарлатанство, и на грозната уродлива вещица с нейните отвари за усилване на похотта, на ревността и на човешката злост. А детската дарба за магия станала нещо страшно, което трябвало да се крие.
Това е приказка за онези времена. Отчасти тя е събрана от „Книга за мрака“, а отчасти — от Хавнър, от планинските стопанства на Онн и горските земи на Фалиерн. Един разказ може да бъде сглобен от такива откъслеци и макар да изглежда съшит с бели конци, съставен наполовина от мълва и наполовина от догадки, може да се окаже достатъчно достоверен. Това е сказание за основаването на Роук, а ако Повелителите на Роук твърдят, че не е станало така, нека тогава самите те разкажат как точно е станало. Че над времето, когато за първи път Роук се превърнал в Острова на Мъдрите, лежи облак, и може тъкмо мъдрите мъже да са го поставили там.
2. Видрата
Видра живяла в нашта река,
вид всякакъв смъртен изяждала тя,
и правела странни и тайни магии,
мълвяла и драконски, и както ние.
И тъй си водата тече и тече,
и тъй си водата тече.
Видрата бил син на лодкостроител, който работел в доковете на Голямото пристанище Хавнър. Така го нарекла майка му, селска жена от село Ендлейн, скътано в северозападните подножия на Онн. Дошла в големия град да си търси работа, подобно на мнозина други. Скромни хорица със скромен поминък в тревожни времена, лодкостроителят и семейството му все гледали да не се набиват на очи, че да не си докарат беля. И тъй, щом се разбрало, че момчето има магьосническа дарба, баща му се опитал да му я избие.
— Все едно да биеш облак — ще завали — рекла майката на Видрата.
— Гледай да не му набиеш зло — казала леля му.
— Гледай той да не те нашиба с каиша вместо ти него с някоя магия! — рекъл чичото.
Но момчето не въртяло никакви номера на баща си. Поемало си боя мълчаливо и се учело да крие дарбата си.
За него самия не изглеждало кой знае какво. Толкова лесно било да накара в тъмна стая да блесне сребриста светлина или да намери изгубена игла, като си помисли за нея, или да оправи крива сглобка само като прокара длани по дървото и му поговори, че не можел да разбере защо вдигат толкова врява за такива дребни неща. Но баща му се гневял за „преките“ му подходи и дори веднъж го зашлевил през устата, докато говорел на дървото, и настоял да си върши работата само със сечивата и да мълчи.
Майка му се опитала да обясни.
— Все едно че си намерил някой голям скъпоценен камък — заговорила тя, — а какво да направи човек като нас с един диамант, освен да го крие? Всеки, който е достатъчно богат да ти го купи, е достатъчно силен, за да те убие за него. Затова го пази скрит. И го дръж далеч от очите на големците и техните вещи мъже.
„Вещи мъже“ по онова време наричали магьосниците.
Една от дарбите на сила е в това да познаваш силата. Един магьосник познава друг магьосник, освен ако прикритието не е твърде умело. А момчето не притежавало никакви други умения освен правенето на лодки, в което на дванадесет години се изявило като обещаващ ученик. Някъде по това време бабата, която помогнала на майка му при раждането, дошла и рекла на родителите му:
— Пращайте Видрата при мен вечер след работа. Вече трябва да учи песните и да се подготвя за деня на именуването си.
Което си беше чистата истина, защото тя беше направила същото за по-голямата сестра на Видрата, и затуй родителите му почнаха да го пращат вечер при нея. Но тя учеше Видрата на повече работи от песента за Сътворението. Знаеше за дарбата му. Заедно с няколко мъже и жени като нея, хора, спечелили си недобро, а някои — лошо име, всички те в някаква степен имаха една обща дарба; и тихомълком си споделяха всичкото знание и умение, което притежаваха. „Необучената дарба е като кораб без кормчия“, казаха те на Видрата и започнаха да го учат на всичко, което знаеха. Не беше много, но съдържаше някои основи на великите изкуства; и макар той да се чувстваше неловко от това, че мами родителите си, не можеше да устои на това знание, нито на добротата и похвалите, с които го обсипваха нищите му учители. „Няма да ти навреди, стига да не го използваш във вреда“, казваха му те, а за него беше лесно да им обещае.
Край потока Серенен, там, където се стича през северната стена на града, бабата даде на Видрата истинското му име, с което той щеше да се запомни по острови далече от Хавнър.
Сред тези хора имаше и един старец, когото те помежду си наричаха „Променящия“. Той показа на Видрата няколко заклинания за илюзия; а когато момчето стана на петнадесет години, старецът го отведе на полята край Серенен, за да му покаже единственото заклинание за истинска промяна, което знаеше.
— Да видим първом как ще превърнеш ей оня храст в подобие на дърво — рече той и Видрата тутакси го стори. Илюзията идеше отръки на момчето и старецът се смути много. Видрата трябваше да го моли и придумва да го учи на още и накрая да му обещае, че ако научи голямото заклинание на Променящия, никога няма да го използва за нищо друго, освен за да спаси живот, своя или нечий друг.
Чак тогава старецът го научи. Не че беше от голяма полза, мислеше си Видрата, щом като се налагаше да го крие.
Добре поне, че можеше да използва онова, което учеше в работата с баща си и чичо си на дока; а той ставаше добър занаятчия и дори баща му го признаваше.
Лоусън, морски пират, нарекъл себе си крал на Вътрешното море, по това време беше главният боен вожд в града и в цялата област югоизточно от Хавнър. Той събираше налога от богатия район и го харчеше, за да усили войнството си и флотилиите, които пращаше, за да докарват роби и да плячкосват други земи. По думите на чичото на Видрата, този господар не оставяше корабостроителите без работа. Бяха благодарни, че имат работа във време, когато хората, търсещи поминък, обикновено стигаха до просия и когато из двореца на Махарион сновяха плъхове. Вършеха честна работа, твърдеше бащата на Видрата, а за какво се използва тя — не било тяхна грижа.
Но другото учене, което бе получил, правеше Видрата чувствителен за тези неща, с уязвима съвест. Голямата галера, която строяха, щеше да тръгне на бран, подкарана от робските гребла на Лоусън, и щеше да докара като товар други роби. Той изпитваше горчилка от това, че толкова добър кораб ще се използва за нещо толкова зло.
— Защо не строим рибарски лодки, като по-рано? — питаше той, а баща му отвръщаше:
— Защото рибарите не могат да ни плащат.
— Не могат да ни плащат толкова добре като Лоусън. Но бихме могли да преживеем — възразяваше Видрата.
— Мислиш ли, че мога да откажа кралската поръчка? Искаш да ме видиш пратен на греблото с робите в галерата, която строим ли? Мисли с главата си, момче!
Тъй че Видрата продължаваше да работи с ясна мисъл и гневно сърце. Бяха в капан. А каква е ползата от една дарба на сила, мислеше той, ако не да се измъкнеш от един капан?
Съвестта му като занаятчия не можеше да му позволи да допусне какъвто и да било недостатък в строежа на кораба; но магьосническата му съвест подсказваше, че би могъл да вгради в него някаква магия, заклинание, втъкано в гредите и в корпуса му. Разбира се, това означаваше да приложи тайното изкуство за добра цел, нали? Да навреди — да, но да навреди само на вредните. Не сподели това с учителите си. Ако правеше нещо грешно, вината не беше тяхна и те не трябваше да знаят за това. Обмисляше го дълго, умуваше как точно да го направи, съставяше заклинанието много грижливо. Беше обратното на заклинание за намиране: загубващо заклинание, така си го беше нарекъл. Корабът щеше да си плува и да се управлява добре, и да се насочва, но нямаше да се насочва съвсем точно.
Беше най-доброто, което можеше да направи в протест срещу злоупотребата с една добра работа и с добър кораб. Доволен беше от себе си. Когато корабът бе пуснат на вода (а всичко по него изглеждаше наред, защото дефектът му нямаше да се прояви преди да навлезе в открито море), той не можа да затаи от учителите си какво е направил — от онзи малък кръг от старци и баби, от младия гърбушко, който можеше да говори с мъртъвци, от сляпото момиче, което знаеше имената на разни неща. Каза им за хитрината си и сляпото момиче се засмя, но старците го предупредиха:
— Отваряй си очите. Пази се. Крий се.
При Лоусън служеше един мъж, който наричаше себе си Хрътката, защото, твърдеше той, имал нюх към вещерството. Работата му беше да души храната, пиенето, дрехите и жените на Лоусън, всичко, което можеше да се използва от вражески магьосници срещу него; и също така да оглежда бойните му кораби. Един кораб е крехко изделие, поставено сред опасна стихия, уязвим е на заклинания и магии. Веднага щом Хрътката стъпи на борда на новата галера, той надуши нещо.
— Така, така — каза той, — кой ли е това? — Отиде при щурвала и опря ръка на него. — Умно е — рече той. — Но кой ли ще да е? Май е някой новак, мисля. — Подуши одобрително и кимна. — Много е умно.
Дойдоха пред къщата на Лодкарска улица след мръкване. Изритаха вратата и Хрътката, застанал между въоръжените и бронирани мъже, каза:
— Него. Другите ги оставете.
А на Видрата рече с тих и дружелюбен глас:
— Не мърдай.
Усещаше огромна сила в младежа и чак малко се уплаши от него. Но терзанието на Видрата беше твърде силно, а обучението му — твърде рехаво, за да му хрумне да използва магията, за да се освободи или да спре жестокостта им. Той се нахвърли срещу тях и се бори с тях като животно, докато не го удариха силно по главата. Счупиха челюстта на баща му, а леля му и майка му пребиха до несвяст, да ги научат друг път да не отглеждат вещи мъже. После отведоха Видрата.
По тясната улица не се отвори нито една врата. Никой не надникна навън да види от какво е целият този шум. Чак много време след като мъжете си отидоха, някои съседи се осмелиха да приближат и да предложат колкото могат утеха на близките на Видрата.
— О, какво проклятие, какво проклятие е това магьосничество! — ридаеха те.
Хрътката каза, че са затворили на сигурно място един вещер, а Лоусън го попита:
— За кого работи?
— Работил е в корабостроителницата, ваше величество. — Лоусън обичаше да го наричат с кралски титли.
— Кой го е наел да омагьоса кораба, тъпако?
— Изглежда, че сам е решил да го направи, ваше величество.
— Защо? Каква изгода е щял да извлече?
Хрътката сви рамене. Не държеше да споделя с Лоусън, че хората го мразят, без да имат непременно интерес от това.
— Вещ е, казваш. Можем ли да го използваме?
— Мога да се опитам, ваше величество.
— Или го дресирай, или го погреби — каза Лоусън и се залови с по-важни дела.
Смирените учители на Видрата го бяха научили на гордост. Бяха го научили да изпитва дълбоко презрение към магьосниците, които работят за хора като Лоусън и позволяват на страха и алчността да развратят магиката, та тя да се използва за зли цели. Нищо според него не можеше да бъде по-осъдително от такава измяна. Ето защо го безпокоеше, че не може да изпита същото презрение към Хрътката.
Бяха го затворили в някакъв склад в една от старите дворцови сгради, която Лоусън си бе присвоил. Нямаше прозорец, вратата беше от груб дъб, укрепен с железни ленти, и в тази врата имаше вградени заклинания, които щяха да задържат в плен и някой много по-опитен магьосник. При Лоусън имаше наети мъже с голямо умение и сила.
Хрътката не се смяташе за един от тях.
— Аз имам само нюх — казваше той. Идваше всеки ден да види дали Видрата се е съвзел от сътресението и дали се е оправило изкълченото му рамо, и да поговори с него. Според Видрата се държеше добронамерено и искрено. — Ако не искаш да работиш за нас, ще те утрепят — казваше той. — Лоусън не може да остави хора като теб на вражеската страна. По-добре се съгласи, докато още е склонен да те наеме.
— Не мога.
Видрата заявяваше това като нещастен факт, а не като морално твърдение. Хрътката го гледаше с разбиране. В живота му с пиратския крал му беше дошло до гуша от хвалби и закани, от надути и заплашващи хора.
— В какво си най-силен?
Видрата не беше склонен да отговори. Хрътката можеше да му допада, но не беше длъжен да му вярва.
— Превращение — изломоти най-сетне.
— Превъплъщение?
— Не. Само фокуси. Превръщаш едно листо в златно късче. Привидно.
В онези дни все още не съществуваха точни имена за различните видове и изкуства на магията, нито връзките между тези изкуства бяха ясни. Нямаше — както щяха да казват по-късно мъдреците на Роук — ясна наука за онова, което знаят. Но Хрътката знаеше съвсем сигурно, че пленникът му крие дарбите си.
— Не можеш да промениш собствената си външност, дори привидно?
Видрата сви рамене.
Беше му трудно да лъже. Смяташе, че просто е непохватен в това, защото му липсва опит. Но Хрътката знаеше повече. Знаеше, че самото магьосничество се съпротивлява на лъжата. Фокусът, ловкостта на ръката и лъжовното общуване с мъртъвци са противоположност на магьосничеството, стъкло, сравнено с диаманта, месинг, сравнен със златото. Те са фалшификат, а на такава почва лъжите процъфтяват. Но изкуството на магьосничеството, макар да може да се използва за лъжливи цели, се занимава с онова, което е истинско, и световете, в които то действа, са истински светове. Ето защо за истинските магьосници е трудно да лъжат за изкуството си. В душите си те съзнават, че изречената от тях лъжа може да промени света.
Хрътката го съжали.
— Знаеш ли, ако те беше разпитвал Гелък, щеше да изтръгне всичко от теб само с една-две думи, а с това и ума ти. Виждал съм какво оставя Белоликия след себе си, след като зададе въпросите си. Слушай, можеш ли изобщо да работиш с вятъра?
Видрата се поколеба и отвърна:
— Да.
— Имаш ли торба?
Ветроловците обикновено носеха кожена торба, в която, както твърдяха, държат ветровете, и я развързват, за да пуснат някой попътен вятър или да пленят насрещен. Може би беше само за показ, но всеки ветроловец си имаше торба — голям дълъг чувал или малка кожена кесийка.
— Вкъщи — каза Видрата.
Не беше лъжа. У дома той наистина си имаше кесия. В нея си държеше най-фините инструменти и либелата. А и за вятъра общо взето не лъжеше. Няколко пъти беше успявал да вкара в платното на някой кораб малко вълшебен вятър, макар да нямаше представа как да се пребори с буря или да я удържи, нещо, което един корабен ветроловец трябваше да прави. Но мислеше, че по-скоро би се удавил в морска буря, отколкото да го убият в тази дупка.
— Но не би се съгласил да използваш това умение на служба за краля?
— В Землемория няма крал — отвърна младежът, твърдо и искрено.
— Е добре, на служба при господаря ни — търпеливо се поправи Хрътката.
— Не — заяви Видрата и се поколеба. — Виж, не е толкова въпрос на неискане, колкото на неможене. Мислех да направя тапи в талпите на оная галера, долу при кила — нали се сещаш за какви тапи говоря? Щяха да избият, щом се наквасят хубаво дъските, когато навлезе в дълбоко море. — Хрътката кимна. — Но не можах да го направя. Аз съм корабостроител. Не мога да построя кораб, за да потъне. С всичките хора на борда. Ръцете ми нямаше да ми го позволят. Затова направих каквото можах. Накарах съда да си върви по свой път. Не по неговия.
Хрътката се усмихна.
— Между другото, още не са го развалили. Белоликия цял ден лази вчера по него, ръмжеше и мърмореше. Нареди да сменят щурвала. — Имаше предвид главния маг на Лоусън, бледолик мъж от Севера, казваше се Гелък. В Хавнър се страхуваха от него.
— Това няма да го оправи.
— Ти не можеш ли да развалиш заклинанието?
По умореното, премазано от боя младежко лице на Видрата пробяга едва прикрито самодоволство.
— Не. Не мисля, че някой би могъл.
— Лошо. Можеше да го използваш, за да се спазариш.
Видрата не отвърна нищо.
— Виж, нюхът е полезно нещо, продаваемо — продължи Хрътката. — Не че си търся конкуренция. Но един откривател винаги може да си намери работа… Бил ли си някога в рудник?
Догадката на един магьосник е близка до знанието, въпреки че той може и да не знае какво знае. Първият признак за дарбата на Видрата, когато беше още на две-три години, бе способността му да отива точно там, където нещо се е изгубило — изтърван пирон, забравен инструмент, веднага щом разбереше думата за него. А като момче едно от най-приятните му удоволствия бе да излиза сам из околностите и да се скита по ливади и хълмове, усещайки под петите на босите си крака и през цялото си тяло жилите на подземната вода, залежите и рудните жили, пластовете и гънките на всякакви видове скали и пръст. Беше все едно че преминава през някакво огромно здание, че зърва неговите коридори и стаи, шахтите към въздухопроводи, блясъка на кованото сребро по стените; и докато вървеше, самото му тяло сякаш се превръщаше в тяло от земя, и познаваше нейните артерии, органи и мускули като свои. Тази сила му беше носила радост като момче. Никога не беше помислял да я използва. Беше си негова тайна.
Не отговори на въпроса на Хрътката.
— Какво има под нас? — Хрътката посочи пода, покрит с груби каменни плочи.
Видрата помълча малко. После каза тихо:
— Глина и чакъл, а под тях е скалата, от която се получава гранат. И скалата е под цялата тази част на града. Не зная имената.
— Можеш да ги научиш.
— Зная да правя кораби и да плавам с тях.
— Ти по-добре стой настрана от корабите, от битките и рейдовете. Кралят разработва старите мини при Самори, от другата страна на планината. Там ще си далече от пътя му. Все едно, трябва да работиш за него, ако искаш да останеш жив. Ще се погрижа да те пратят там. Стига да искаш да идеш.
Видрата помълча малко и каза:
— Благодаря.
И погледна Хрътката само веднъж, с питащ, преценяващ поглед.
Хрътката го бе задържал, беше стоял и гледал как хората му го пребиват, не беше спрял боя. А ето, че му говореше като приятел. Защо? — питаше погледът на Видрата. Хрътката отговори.
— Вещите мъже трябва да се крепят един друг — каза той. — Хората, които нямат никакво изкуство, нищо освен богатство — те ни хвърлят да се бием един против друг, заради собствените си цели. Продаваме им силата си. Защо го правим? Ако тръгнем сами по свой път, май ще сме по-добре.
Намеренията на Хрътката да изпрати младежа в Самори бяха добри, но той не разбираше колко е силна волята на Видрата. Видрата също не разбираше. Твърде много беше навикнал да се подчинява на други, за да схване, че всъщност винаги е следвал собствения си път, и твърде млад беше, за да повярва, че всяко нещо, което предприеме, би могло да го убие.
Още щом го изведоха от килията, му хрумна да приложи заклинанието на стария Променящ за самопревъплъщение и да избяга. Та не беше ли животът му в опасност и нямаше ли да е съвсем редно да използва заклинанието? Само че не можеше да реши в какво точно да се превърне — в птица ли, или в струйка дим, кое щеше да е най-безопасното? А докато го обмисляше, хората на Лоусън, свикнали с магьоснически хитрини, взеха, че му упоиха храната, и той престана да мисли за каквото и да било. Хвърлиха го в една теглена от мулета кола като чувал с овес. Когато по пътя показа признаци, че се съвзема, един от тях го халоса по главата и му каза, че искал само да се погрижи да си почине добре.
Когато се свести, с гадене, изтощен от отровата и с цицина на главата, се намираше в някаква стая с тухлени стени и зазидани с тухли прозорци. Видимо вратата нямаше ключалка. Но щом понечи да се изправи, усети магьосническите каиши, впили се в тялото и ума му, жилави, яки и стягащи се при всяко негово движение. Да стои прав можеше, но не можеше да направи и една крачка към вратата. Не можеше дори да протегне ръка към нея. Усещането беше ужасно, сякаш мускулите му не бяха негови. Той седна и се постара да не мърда. Магическите връзки около гърдите му пречеха да вдиша дълбоко, умът му също така изглеждаше задушен, сякаш мислите му бяха натъпкани в твърде тясно за тях пространство.
Много време изтече преди вратата да се отвори. Влязоха няколко души. Нищо не можеше да направи срещу тях, докато запушваха устата му и връзваха ръцете му отзад.
— Сега няма да плетеш магии или да редиш заклинания, вещерче — каза един едър як мъж с набраздено от бръчки лице, — но можеш да кимаш, нали? Тук те пращат като намирач. Ако си добър намирач, ще се храниш добре и ще спиш леко. Киновар, за това ще кимаш. Кралският магьосник казва, че все още имало от него в тия стари мини. И го иска. Тъй че за нас ще е най-добре, ако му го намерим. Сега ще те изведа оттук. Все едно, че аз съм намирачът на водата, а ти си ми лесковата пръчка, нали? Ти водиш. И ако речеш да тръгнем насам или натам, кимваш — ей тъй. А ако разбереш, че под краката ни има руда, тъпчеш на място, ей тъй. Значи се разбрахме, нали? Играеш ли честно, и аз ще играя честно.
Никой не очакваше Видрата да кимне, но той остана неподвижен.
— Мърдай — подкани го мъжът. — Ако не щеш тая работа, топилнята винаги е подръка.
Мъжът, когото останалите наричаха Лизача, го изведе в горещата ярка утрин, която заслепи очите му. На излизане от килията Видрата усети как магическите връзки се разхлабиха и паднаха, но имаше други заклинания, изтъкани по другите сгради наоколо, особено около някаква висока каменна кула — изпълваха въздуха с лепкавите нишки на съпротива и отблъскване. Понечеше ли да нагази в тях, остра болка жегваше лицето и корема му и той с ужас поглеждаше тялото си за рана; но рани нямаше. Със запушена уста и вързан, лишен от гласа и ръцете си, с които да направи магия, не можеше с нищо да надвие тези заклинания. Лизача беше вързал единия край на плетен ремък около врата му, държеше другия край и вървеше след него. Остави Видрата да нагази в две такива заклинания и после Видрата сам започна да ги избягва. Беше съвсем ясно къде са: калните пътеки извиваха, за да ги избегнат.
Вързан на каишка като куче, той вървеше, унил и треперещ от болка и гняв. Огледа се, видя каменната кула, купищата дърва до широкия й праг, ръждясали колела и машини до някаква яма, големи камари чакъл и глина. Докато извръщаше натъртената си глава му, се зави свят.
— Ако си намирач, по-добре намирай — каза Лизача, застанал до него, и го изгледа накриво. — А ако не си, все едно, пак намирай. Така ще останеш по-дълго горе.
От каменната кула излезе някакъв мъж. Подмина ги припряно с някак странно тромавата си походка, забил поглед пред себе си. Брадичката му лъщеше, а гърдите му бяха овлажнели от слюнката, стичаща се от устните му.
— Това е кулата за топене — каза Лизача. — Там топят киновара, за да извлекат от него метала. Леярите умират за година-две. Е, сега накъде, намирачо?
След малко Видрата посочи наляво, колкото да се махнат от сивата каменна кула. Тръгнаха към една дълга гола долина покрай обрасли с трева могили от шлака.
— Всичко тук долу отдавна е разработено — каза Лизача. А Видрата бе започнал да улавя странната местност под нозете си: празни шахти и изпълнени с тъмен въздух кухини в черната земя, вертикален лабиринт, чиито най-дълбоки ями бяха изпълнени с неподвижна вода. — Никога не е имало много сребро, а водният метал отдавна е изчерпан. Слушай, младок, ти знаеш ли въобще какво е киновар?
Видрата поклати глава.
— Ще ти го покажа. Точно това търси Гелък. Рудата на водния метал. Виждаш ли, водният метал изяжда всички други метали, даже златото. Затуй той го нарича Краля. Ако му го намериш този негов Крал, ще се държи с тебе добре. Той често е тук. Хайде, да ти го покажа. Кучето не може да души следата, докато не му подадеш миризмата.
Лизача го поведе надолу в мините да му покаже рудните скали, видовете земя, в които можеше да се появи рудата. В края на дългия изкоп работеха няколко миньорки.
Тъй като бяха по-дребни от мъжете и можеха с лекота да се придвижват в тесни места, или защото се чувстваха като у дома си в земята, а най-вероятно защото беше традиция, в мините на Землемория винаги работеха жени. Тези миньорки бяха свободни жени, не роби като работещите в кулата за топене. Гелък го бил назначил за надзорник на миньорките, обясни Лизача, но той не работел в мината — миньорките не го допускали; вярвали искрено, че ако мъж вдигне кирка или сложи подпорна греда, това носи лош късмет.
— Устройва ме — каза Лизача.
Една жена, светлоока и с къса коса, с привързана на челото й свещ, остави товара си да покаже на Видрата парче киновар между кафяво-червените буци. В тунела в който се трудеха миньорките, пробягваха сенки. Скърцаха стари греди, отгоре се сипеше пръст. Въпреки че в тъмното лъхаше прохладен въздух, галериите и забоите бяха толкова ниски, че миньорките трябваше да се изгърбват, за да се промушват. Рудникът беше ужасно място; и въпреки това Видрата изпита вътре чувство за подслон. Почти съжали, когато трябваше да излезе отново на яркия дневен пек.
Лизача не го отведе в топилнята, а го върна в бараките. Извади от една заключена стая малка мека торба от дебела кожа, която натежа в ръцете му. Отвори я, за да покаже на Видрата лежащата в нея сиво-блестяща локвичка. Щом затвори торбата, металът в нея се раздвижи, изду се и се напрегна като животно, мъчещо се да излезе на свобода.
— Това е Краля — каза Лизача с тон, който можеше да мине както за почтителен, така и за изпълнен с омраза.
Макар и да не беше чародей, Лизача създаваше впечатление за много по-силен човек от Хрътката. И в същото време, като Хрътката, той беше груб, но не и жесток. Изискваше покорство, но нищо повече. Видрата беше виждал роби и техните господари през целия си живот по доковете и реши, че е извадил късмет. Поне денем, когато господарят му беше Лизача.
Можеше да се храни само в килията, щом махнеха невидимата кърпа, която запушваше устата му. Колкото и да беше прегладнял, всяка вечер, щом седнеше в стаята с магическите връзки, които го стягаха, едва успяваше да преглътне храната. Имаше вкус на метал, на пепел. Нощите бяха дълги и ужасни, защото заклинанията го притискаха, тежаха му, все го будеха изпаднал в ужас, зяпнал да си поеме дъх, неспособен да мисли ясно. Мракът беше непрогледен, в това помещение не можеше да накара да грейне споменът за светлина. Денят настъпваше неописуемо желан, макар да означаваше, че ръцете му ще са вързани отзад, устата запушена и вратът му — стегнат в кожения нашийник.
Лизача го изкарваше навън рано всяка сутрин и често обикаляха до късно следобед. Беше мълчалив и търпелив. Не питаше дали Видрата вече надушва рудата; не питаше дали изобщо я търси, или само се преструва, че я търси. А и да беше попитал, Видрата нямаше да може да отговори на въпроса. В тези безцелни обиколки знанието за това, което се таи под земята, го обземаше както обикновено и той се стараеше да се затвори в него и да му се отдаде. „Няма да служа на злото!“, повтаряше си той. Тогава летният въздух и светлината го размекваха и загрубелите му боси ходила усещаха сухата трева, и той отново започваше да съзнава, че под тревните корени през черната земя лази поток, цеди се над една широка скална издатина, покрита със слюда, а под тази издатина има пещерна кухина, и стените й са тънки, пурпурни, ронещи се леговища на киновар… Не го показваше. Мислеше, че може би картата на земята под нозете му, която се оформяше в ума му, може да се използва за нещо добро, стига да се сети как.
Но след десетина дни Лизача му рече:
— Скоро идва господаря Гелък. Ако няма руда, сигурно ще си намери друг намирач.
Видрата продължи да върви още около миля, умислен; после се обърна и отведе Лизача до едно хълмче недалече от другия край на стария залеж. Там кимна надолу и тупна с крак.
В килията, след като Лизача го развърза и махна парцала от устата му, той каза:
— Там има руда. Можете да стигнете до нея, като продължите стария забой, може би двайсетина крачки.
— Добра ли е жилата?
Видрата сви рамене.
— Поне е достатъчно, колкото да я караме на първо време, а?
Видрата не каза нищо.
— Устройва ме — заяви Лизача.
След два дни, когато бяха подновили старата шахта и бяха започнали да копаят към рудата, чародеят пристигна. Лизача беше оставил Видрата отвън, седнал под слънцето вместо в килията в бараките. Видрата му беше благодарен за това. Не можеше да му е съвсем удобно с вързани ръце и запушена уста, но вятърът и слънчевата светлина бяха благословени. А и можеше да диша дълбоко и да дреме без онези земни сънища, които запушваха устата и ноздрите му, единствените сънища, които го спохождаха нощем в килията.
Беше полузаспал, седнал на земята в сянката край бараките, миризмата на нарязаните дърва, струпани край кулата за топене, му напомняше за работата в дока у дома — за острия мирис на сурово дърво, когато рендето минава по копринената на цвят, леко влажна дъбова дъска. Разбуди го някакъв шум или движение. Вдигна очи и видя застаналия пред него, извисил се над главата му магьосник.
Одеждите на Гелък бяха фантастични, мнозина от неговия занаят по онова време се обличаха така. Дълъг халат от лорбанерска коприна, пурпур, извезан със злато и почернял от руни и символи, а меката островърха шапка с широка периферия го правеше по-висок, отколкото беше. Видрата нямаше нужда да види дрехите му, за да разбере кой е. Познаваше ръката, заплела връзките му и проклела нощите му, острата, кисела и задушаваща хватка на тази сила.
— Мисля, че намерих малкото си откривателче — каза Гелък. Гласът му беше дълбок и мек, като тонове на цигулка. — Спим под слънцето, като тези, които добре са си свършили работата. Ти значи си ги пратил да копаят за Червеното мамче, нали? Познаваше ли Червената майчица преди да дойдеш тук? Кавалер ли си на Краля? Е, стига, нямаме нужда повече от връзки и възли. — Както си стоеше, с едно щракване на пръстите отвърза китките на Видрата и душащият го парцал се смъкна.
— Мога да те науча как да го правиш сам — рече магьосникът усмихнат, загледан как Видрата търка и извива изтръпналите си китки и раздвижва устните си, с часове притиснати в зъбите му. — Хрътката ми каза, че си обещаващ момък, и с добър наставник можеш да стигнеш далече. Ако искаш да посетиш двора на Краля, мога да те заведа там. Но може би не знаеш за кой Крал ти говоря?
Видрата наистина не беше сигурен дали чародеят има предвид пирата, или живака, но с риск да сгреши кимна бегло към каменната кула.
Магьосникът присви очи и усмивката му се разшири.
— Името му знаеш ли?
— Водният метал — отвърна Видрата.
— Така го нарича простолюдието. Или живак, или тежка вода. Но тези, които му служат, го наричат Краля и Всекраля, и „Лунното тяло“. — Погледът му, доброжелателен и любопитен, се зарея над Видрата към кулата и отново се върна. Лицето му беше широко и издължено, по-бяло от всяко човешко лице, което Видрата бе виждал, със синкави очи. Тук-там на брадичката и по бузите му се къдреха сиви и черни косми. Кротката му открита усмивка показваше малки зъби, няколко от които липсваха. — Научилите се да прозират в истината го виждат такъв, какъвто е — господаря на всички вещества. В него се таи коренът на силата. Знаеш ли как го назоваваме тайно, в светая светих на царствените му покои?
Изведнъж високият мъж с високата шапка седна на пръстта до Видрата, съвсем близо до него. Имаше землист дъх. Светлоокият му поглед се прикова в очите на младежа.
— Искаш ли да го научиш? Можеш да научиш всичко, което пожелаеш. Не е нужно да имам тайни от теб. Нито ти от мен. — И той се засмя — не заплашително, а искрено. Отново се вторачи във Видрата с широкото си и бяло, гладко и замислено лице. — Да. Има сили у теб, всички малки белези и хитринки са налице. Умно момче си. Но не прекалено умно. Това е добре. Не си прекалено умен, за да учиш, като някои… Аз ще те уча, ако искаш. Обичаш ли учението? Знанието обичаш ли? Би ли искал да научиш името, с което наричаме Краля, когато е съвсем сам в бляскавите си каменни покои? Името му е Туррес. Знаеш ли това име? Това е дума на езика на Всекраля. Собственото му име на собствения му език. На нашия прост език би трябвало да го наречем Семето. — Той отново се усмихна и потупа Видрата по ръката. — Защото той е семето и оплодителят. Семето и източникът на мощ и право. Ще видиш. Ще видиш. Хайде! Хайде! Да идем да видим как се рее Кралят сред своите поданици, как сбира себе си от тях! — И той се надигна, рязко и внезапно, хвана ръката на Видрата и го вдигна на крака със смайваща сила. Смееше се от възбуда.
Видрата имаше чувството, че отново са го измъкнали на светло, в живия живот от нескончаемото, мрачно и замъглено полусъществуване. От докосването на магьосника не изпитваше ужаса от магическата връзка, а по-скоро, че го даряват с живост и надежда. Повтаряше си, че не бива да се доверява на този човек, но душата му копнееше да се довери, да научи от него. Гелък беше могъщ, властен и загадъчен, а ето, че го беше освободил. За първи път от толкова седмици Видрата крачеше с незавързани на гърба ръце и освободен от стягащото го заклинание.
— Насам, насам — мърмореше Гелък. — Не бой се, нищо лошо няма да те сполети. — Стигнаха до входа на топилнята — тесен проход през дебелите три стъпки стени. Младежът се поколеба и той го прихвана под мишницата.
Лизача му беше казал, че хората, работещи в кулата, се поболяват и умират от металните изпарения, вдигащи се от нагорещената руда. Видрата така и не беше пристъпвал в нея, нито бе виждал Лизача да влиза вътре. Беше я приближавал достатъчно, за да разбере, че е обкръжена от отровни заклинания, които трябваше да парят, да объркват и да задържат всеки роб, който би се опитал да избяга. Сега ги усещаше като нишки от гъста паяжина, като въжета от тъмна мъгла, отстъпващи пред чародея, който ги беше създал.
— Дишай, дишай, дишай — подканваше го със смях Гелък и Видрата се постара да не затаи дъх, докато влизаха в кулата.
Топилната яма заемаше центъра на сводестата зала. Забързани, вкочанени като прътове човешки фигури, черни на фона на яркия огън, щъкаха и разбъркваха рудата върху бушуващите главни, пращящи под големите мехове, а други мъкнеха още дърва и движеха ръкавите на меховете. От върха на купола нагоре в кулата през пушеци и дим се издигаше спирала от камери. В тези камери, беше му казал Лизача, парата на живака се събираше и кондензираше, отново се загряваше и кондензираше, докато в най-високата камера чистият метал потичаше през каменен улей в една вдлъбнатина — само по капка-две на ден, беше му казал, от лошокачествените руди, които топяха сега.
— Не се бой — каза Гелък със силен и мелодичен глас, надмогващ задъхания хрип на огромните мехове и непрестанния рев на огъня. — Ела, ела и виж как се понася във въздуха, как се пречиства, как пречиства своите поданици! — Той придърпа Видрата към ръба на топилната яма. Очите му блестяха на ярката светлина на пламъците. — Злите духове, които служат на Краля, се пречистват — прошепна той на ухото на Видрата. — Умилкват му се, лигавят се и шлаката и нечистотиите изпадат от тях. Гнойта и мръсното забират и изтичат от циреите им. И тогава, след като изгорят, най-сетне те могат да се възнесат, да полетят нагоре към Кралските дворове. Хайде, ела, горе на върха на тази кула, където черната нощ възнася луната!
Видрата се заизкачва след него по витите стъпала, широки в началото и ставащи нагоре все по-стръмни и тесни. Подминаваха изпарителните камери с нажежени до червено пещи, чиито отдушници водеха нагоре към помещенията за пречистване на рудата, където голи роби изстъргваха саждите и шлаката и ги хвърляха отново да се претопят в пещите. Стигнаха най-горното помещение. Гелък се обърна към единствения роб, присвит на ръба на топилната шахта:
— Покажи ми Краля!
Робът, нисък и слаб, без косми по главата и с гноясали язви по дланите и ръцете, гребна с каменна чаша от ръба на шахтата за кондензиране. Гелък надникна, изгарящ от нетърпение като дете.
— Толкова мъничък — замърмори той. — Така невръстен. Малкият ни принц, бебенцето — бог, властелинът Туррес. Семето на света! Душата-съкровище!
Свали от гърдите на халата си кесийка от тънка кожа, извезана със сребърни конци. С малка рогова лъжичка, вързана на кесията гребна няколко капки от живака от чашата и ги изсипа вътре, а после отново върза каишката.
Робът стоеше край тях вкочанен. Всички, които работеха сред зноя и пушеците на топилната кула, бяха голи или облечени само с препаска около слабините и кожени обуща. Видрата погледна роба — мислеше заради ръста му, че е дете, — но видя малките гърди. Беше жена. Плешива. Ставите по костеливото й, мършаво тяло се бяха издули като буци. Тя го погледна само за миг и отметна очи. Изплю се в огъня, отри с ръка подутата си уста и отново застана неподвижно.
— Точно така, малко слугинче, много добре — с нежен глас й проговори Гелък. — Дай слюнката си на огъня и тя ще се пресътвори в живото сребро, в лунната светлина. Не е ли истинско чудо — продължи той и затегли Видрата надолу по спиралното стълбище — как от най-низшето възниква най-благородното? Това е великият принцип на изкуството! От злата Червена майка се ражда Всекралят. От плюнката на умираща робиня възниква сребърното Семе на Силата.
По целия път надолу по виещите се, обвити в зловонни изпарения каменни стъпала той не спря да говори, а Видрата се мъчеше да разбере, защото това беше човек на силата и му говореше какво е силата.
Но когато отново излязоха на дневна светлина, главата му продължи да кръжи в мрак и след няколко крачки той се присви на две и повърна.
Гелък го изгледа с любопитен, обичлив поглед, а щом Видрата се изправи — трепереше и пъшкаше, — чародеят нежно го запита:
— Боиш ли се от Краля?
Видрата кимна.
— Ако вземеш от силата му, той няма да ти навреди. Да се боиш от една сила, да се бориш с нея е много опасно. Царският път е да заобичаш силата, да я споделиш. Виж. Гледай какво правя аз.
Гелък вдигна кесийката, в която бе прибрал няколкото капки живак, и без да откъсва поглед от очите на Видрата, я развърза, надигна я към устните си и изпи съдържанието й. Отвори усмихнатата си уста за да види Видрата сребърните капки, събрали се на езика му, преди да ги глътне.
— Сега Кралят е в тялото ми, знатният гост на моя дом. Той не ще ме накара да се разлигавя и повръщам, нито ще причини язви по тялото ми; не, защото аз не се боя от него, а го каня, и той влиза в моите жили и вени. Зло той няма да ми причини. Кръвта ми тече сребърна. Виждам неща, непонятни за други хора. Споделям тайните на Краля. А щом ме напусне, той се скрива в смрадта, в най-голямата гнус, но и там, в най-мръсното място, той ме чака да дойда и да го вдигна, и да го пречистя тъй както той ме е пречистил, тъй че всеки път и двамата ставаме все по-чисти. — Чародеят хвана Видрата за ръката и го поведе. Каза му, усмихнато и някак много доверително: — Аз съм единственият, който сере лунна светлина. Друг като мен няма да срещнеш. И не само това, не само това. Кралят влиза в семето ми. Той е моето семе. Аз съм Туррес и той е аз…
С объркан ум, Видрата съвсем смътно си даде сметка, че вървят към входа на мината. Влязоха под земята. Забоите представляваха тъмен лабиринт, също като думите на магьосника. Видрата се препъваше, залиташе и се мъчеше да разбере. Видя робинята от кулата, жената, която го бе погледнала. Видя очите й.
Вървяха без светлина, освен бледия лъжесветлик, който Гелък отпращаше пред двамата. Крачеха през отдавна изоставени проходи и нива, но магьосникът сякаш познаваше всяка стъпка, а може би изобщо не знаеше пътя и просто вървеше непредпазливо. Бръщолевеше, обръщаше се от време на време към Видрата, за да го насочи или предупреди, после отново продължаваше да крачи напред и да бръщолеви.
Стигнаха до мястото, където миньорите уширяваха стария тунел. Чародеят заговори с Лизача на светлината на свещите, между дрипавите сенки по стените. Опипа пръстта в края на тунела, откърти няколко бучки, разтърка пръстта между дланите си, смачка я, огледа я, опита я на вкус. Мълчеше, а Видрата го гледаше напрегнато, мъчейки се да разбере.
Лизача се върна при бараките с тях. Гелък пожела с мекия си глас лека нощ на Видрата. Лизача го заключи както обикновено в тухлената килия, като му даде самун хляб, глава лук и кана вода.
Както обикновено, Видрата седна и се присви под натиска на магическите връзки. Отпи жадно от каната. Лютивият землист вкус на лука беше приятен и той изяде цялата глава.
Когато смътната светлина, процеждаща се през цепнатините в мазилката на зазидания с тухли прозорец, съвсем угасна, вместо да потъне в окаяната пустош на всичките си нощи в тази килия, той остана буден и ставаше все по-буден. Смутът и възбудата на ума му от времето, което бе прекарал с Гелък, бавно затихнаха. От тях нещо се надигна, започна да се приближава, да става все по-ясно и откроимо — образът, който беше зърнал долу в мината, смътен и въпреки това ярко очертан: робинята в арката на върха на кулата, жената с плоските гърди и отеклите очи, която изплю слюнката, стичаща се от разранената й от отровата уста, а после изтри устата си и се изправи неподвижна, очаквайки смъртта си. Беше го погледнала.
Сега той я видя по-ясно, отколкото я бе видял горе в кулата. Видя я по-ясно, отколкото беше виждал което и да е друго живо същество. Видя тънките й ръце, издутите стави на китките и лактите, извития й като на дете тил. Все едно че беше с него тук, в килията. Все едно, че беше вътре в него, беше самият той. Тя го гледаше. Той я видя как го гледа. Видя себе си през нейните очи.
Видя заклинанията, които го задържаха, тежките въжета от мрак, сплетения лабиринт около себе си. Имаше изход от тази плетеница, стига да се извърнеше ето така, а после — ето така, и да разтвори с ръце въжетата, така; и той се освободи.
Вече не можеше да я види. Беше сам в килията, изправен и свободен.
Всичките мисли, които не беше способен да помисли дни и седмици, сега се втурнаха през главата му — същинска буря от намерения и чувства, страст за ярост, за мъст, жал и гордост.
В началото беше обзет от яростни фантазии за сила и мъст: щеше да освободи робите, щеше да плени с магията си Гелък и да го хвърли в пречистващия огън, не, щеше да го завърже и да го ослепи, и да го остави да диша живачните изпарения в онзи, най-високия купол, докато умре… Но щом мислите му се укротиха, разбра, че не може да надвие един толкова опитен и могъщ магьосник, нищо, че този магьосник беше луд. Ако изобщо имаше някаква надежда да го надвие, тя бе в това да използва неговата лудост и да поведе чародея към самоунищожението му.
Той се замисли. През цялото време, докато беше с Гелък, се беше старал да научи от него, опитваше се да разбере какво му говори чародеят. Но сега беше убеден, че представите на Гелък, учението, което му натрапваше толкова нетърпеливо, няма нищо общо със силата му, нито с каквато и да било сила. Рудничарството и топенето наистина бяха велики занаяти, със своите си тайни и майсторства, но Гелък, изглежда, не знаеше нищо за тези изкуства. Приказките му за „Всекраля“ и за „Червената майка“ бяха празни думи. И не бяха верните думи. Но откъде Видрата знаеше това?
През целия поток от думи единствената дума, която Гелък беше изрекъл на Древния език, езика, на който се правеха магьосническите заклинания, беше думата „туррес“. Беше казал, че означава „семе“. Видрата, със своята вродена дарба в магьосничеството, бе осъзнал, че значението е вярно. Гелък беше казал също така, че думата означава и живак, а Видрата знаеше, че тук той греши.
Скромните му учители го бяха научили на всички думи, които знаеха на Езика на сътворението. Сред тях го нямаше нито името за семе, нито за живак. Но устните му се разтвориха и езикът му се размърда. „Айезур“, промълви той.
Гласът му бе гласът на робинята в каменната кула. Тя беше тази, която знаеше истинското име на живака и тя го изрече чрез него.
Той остана за известно време неподвижен и вкочанен, телесно и умствено, започнал да разбира в какво е силата му.
Стоеше в тъмното, в залостената килия, и знаеше, че ще излезе на свобода, защото вече беше свободен. Обля го вълна на гордост и възторг.
За известно време, съвсем съзнателно, той отново влезе в капана на магическите си окови, върна се на старото си място, седна на нара и продължи да мисли. Задържащото го заклинание още си беше тук, но то вече нямаше никаква власт над него. Можеше да влиза в него и да излиза все едно, че връзките бяха най-обикновени, изрисувани по пода линии. Благодарността от това, че е свободен, заби в него заедно с ударите на сърцето му.
Започна да мисли какво да направи и най-вече как трябва да го направи. Не беше сигурен дали той я е призовал, или тя самата бе дошла при него по своя воля; не знаеше как тя бе изрекла думата на Древната реч на него или чрез него. Не знаеше какво прави, нито тя какво прави, а беше почти убеден, че извършването на каквото и да било заклинание ще пробуди Гелък. Но накрая припряно и с боязън, защото подобни заклинания бяха почти мълва сред ония, които го бяха учили на чародейство, той призова жената в каменната кула.
Призова я в ума си и я видя така, както я беше видял там, в онова помещение, и я повика; и тя дойде.
Духът й стоеше малко извън паяжината на заклинанието, гледаше го вторачено и го виждаше, защото стаята изведнъж се изпълни с мека синкава светлина, светлина без явен източник. Подутите й разранени устни се извиха, но тя не проговори.
Проговори той, като й каза истинското си име:
— Аз съм Медра.
— Аз съм Аниеб — прошепна тя.
— Как можем да се освободим?
— Името му.
— Дори да го знаех… Когато съм с него, не мога да говоря.
— Ако съм с теб, мога да го използвам аз.
— Не мога да те повикам.
— Но аз мога да дойда — промълви тя.
Тя се озърна, а той вдигна очи нагоре. И двамата знаеха, че Гелък е почувствал нещо, разбудил се е. Видрата усети как се стегнаха невидимите връзки и как натежаха старите сенки.
— Ще дойда, Медра — каза тя. Протегна тънката си ръка, свита в юмрук, и я разтвори с дланта нагоре, сякаш му поднесе нещо. После изчезна.
Светлината си отиде с нея. Беше сам в тъмното. Хладната хватка на заклинанието го стисна за гърлото и го задави, овърза ръцете му, притисна дробовете му. Той се сви задъхан. Не можеше да мисли; не можеше да помни.
— Остани с мен — промълви той, ала не знаеше кому говори. Беше уплашен, а не знаеше от какво се бои. Но в тялото му, не в ума му, грееше някакво знание, което повече не можеше да назове, някаква увереност, която бе като малък светилник в ръцете му в лабиринт от подземни пещери. И той задържа очите си върху това зрънце светлина.
Връхлетяха го изтощителни, задушаващи сънища, но не можаха да го обсебят. Задиша дълбоко. Най-сетне заспа. Засънува дълги планински скатове, забулени от дъжд, и светлината, сияеща през дъжда. Засънува облаци, лазещи над брегове и острови, и един висок зелен хълм, който се издигаше в мъгла, и слънчев зрак в края на морето.
Магьосникът, наричащ себе си Гелък, и пиратът, наричащ себе си „крал Лоусън“ бяха заедно от години. Всеки от двамата крепеше другия, всеки усилваше мощта на другия с убеждението, че другият е негов слуга.
Гелък беше убеден, че без него дрипавото кралство на Лоусън скоро ще рухне и някой вражески магьосник ще заличи „краля“ от лика на земята с половин заклинание. Но оставяше Лоусън да се държи като господар. Пиратът беше удобен за магьосника, свикнал да му осигуряват всичко, от което имаше нужда, със свободно време и безкраен приток от роби за нуждите и опитите му. Беше лесно да поддържа защитите, които бе вдигнал над Лоусън и неговите набези, оковаващите заклинания, които бе изградил по местата, където се трудеха робите или се съхраняваха съкровищата. Виж, създаването на тези заклинания беше друга работа, дълъг и упорит труд. Но те вече си бяха на мястото и нямаше нито един магьосник в Хавнър, който да е способен да ги развали.
Гелък никога не беше срещал човек, от когото да се бои. Неколцина чародеи, достатъчно могъщи, за да го обезпокоят, бяха пресичали пътя му, но никога не бе познавал магьосник със сила, равна на неговата.
Напоследък, навлизайки дълбоко в загадките на една книга на познанието, донесена му от остров Уей от един от пиратските главатари на Лоусън, Гелък беше станал безразличен към повечето изкуства, които бе научил или които сам беше открил. Книгата го убеждаваше, че всички те са само бледа сянка или намек за едно по-велико майсторство. Така както един истински елемент държи под свой контрол всички вещества, така и едно истинско познание съдържаше в себе си всички останали. Навлизайки все по-дълбоко в това майсторство, той разбираше, че занаятът на магьосниците е толкова груб и фалшив, колкото титлата и властта на Лоусън. Слееше ли се в едно с истинския елемент, той щеше да се превърне в истински крал. Единствен сред хората, той щеше да изрича словата на създаването и на развалянето. Драконите щяха да му служат като кучета.
В младия намирач той виждаше сила, необучена и несръчна, която можеше да използва. Трябваше му много повече живак, отколкото имаше, и затова му трябваше откривател. Откриването беше низше изкуство. Самият Гелък никога не беше го практикувал, но не му беше трудно да разбере, че младокът притежава дарбата. Щеше да е добре да научи истинското име на младежа, за да е сигурен, че го държи подвластен на волята си. Въздъхна при мисълта за времето, което трябваше да задели за обучението на момчето в това, за което беше добро. А след това оставаше рудата да се извлече от земята и металът да се пречисти. Както винаги, умът на Гелък скачаше необуздано през всички препятствия и пречки към възхитителните тайни зад тях.
В книгата на познанието от Уей, която винаги носеше със себе си в запечатана със заклинание кутия, имаше пасажи, засягащи истинския пречистващ огън. След като ги проучи, Гелък разбра, че щом събере достатъчно чист метал, следващата стъпка трябва да е да го пречисти още повече, докато не се превърне в Лунното тяло. Беше разбрал тайнствения език на книгата в смисъл, че за да се пречисти чистият живак, огънят трябва да се накладе не само с дървета, а и с човешки трупове. Докато препрочиташе и размисляше същата тази нощ над думите в стаята си, той открои още едно възможно тяхно значение. От думите на древното познание винаги можеше да се извлекат други значения. Навярно книгата искаше да каже, че трябва да има приношение не само на жалка плът, но също и на низш дух. Големият огън на кулата трябваше да гори не мъртви тела, а живи. Живи и в пълно съзнание. Чистота, извлечена от смрад; благодат, извлечена от болка. Всичко това беше част от великия принцип, съвсем ясен, след като бъде разбран. Сигурен беше, че е прав, най-сетне беше разбрал техниката. Но не биваше да бърза, трябваше да е търпелив, да се убеди напълно. Той обърна на друг пасаж, сравни го с предишния и продължи да размишлява над книгата дълго през нощта. Веднъж за миг нещо отвлече вниманието му, някакво нахлуване в най-външните предели на съзнанието му; беше момчето, опитваше се да приложи някаква хитринка. Гелък изрече нетърпеливо една-единствена дума и се върна към чудесата на царството на Всекраля. Така и не забеляза, че младежът се е освободил от пленническите му сънища.
На другия ден нареди на Лизача да му доведе момчето. Очакваше с нетърпение да го види, да бъде добър с него, да го учи, да го поласкае малко като вчера. Седна с него на слънцето. Гелък обичаше деца и животни. Обичаше всякакви красиви неща. Беше приятно да има до себе си едно младо същество. Наивното възхищение на Видрата беше толкова мило, колкото несъзнаваната от самия него сила. Робите бяха досадни със своята немощ, с коварството си и с грозните си, болнави тела. Разбира се, Видрата беше негов роб, но нямаше нужда момчето да го знае. Можеха да бъдат учител и чирак. Ала чираците са вероломни, знаеше Гелък — помнеше собственото си чирачество. Младежът беше силен и твърде рано поумнял; трябваше да внимава с него и да го държи по-строго под контрол. Баща и син, това можеха да са двамата с Видрата. Трябваше да накара момчето да го нарича „татко“. Напомни си, че трябва да научи истинското му име. Имаше най-различни начини да го направи, но най-простият, тъй като момчето вече беше под негов контрол, бе да го попита.
— Какво ти е името? — рече той, взрян напрегнато във Видрата.
Последва малко умствена съпротива, но устата се отвори и езикът се раздвижи:
— Медра.
— Много добре. Много добре, Медра — каза магьосникът. — Можеш да ме наричаш „татко“.
— Трябва да намериш Червената майка — каза той ден по-късно. Седяха един до друг пред схлупените работнически бараки. Есенното слънце бе топло. Магьосникът беше свалил коничната си шапка и гъстата му сива коса се вееше около лицето му. — Знам, че си им намерил онова малко петно да го копаят, но в него няма повече от няколко капки. Не си струва да се горят дърва за толкова малко. Щом ще ми помагаш и щом ще те уча, трябва да се постараеш малко повече. Мисля, че знаеш как. — Усмихна се на Видрата. — Нали?
Видрата кимна.
Все още беше потресен, стъписан от лекотата, с която Гелък го бе принудил да си каже името, което осигуряваше на чародея върховна и окончателна власт над него. Вече нямаше никаква надежда, че ще може по какъвто и да било начин да се опълчи на Гелък. Предната нощ бе изпаднал в пълно отчаяние. Но после в ума му беше дошла Аниеб. Беше дошла сама, по своя воля, както тя си знаеше. Той не можеше да я призове, не можеше дори да помисли за нея, а нямаше и да посмее да го направи, след като Гелък знаеше името му. Но тя идваше дори когато той беше с чародея, не като призрак, а като присъствие в ума му.
Трудно му беше да си дава сметка за нея през приказките на магьосника и неизменните, полусъзнавани удържащи заклинания, заплитащи около него своя мрак. Но когато успя да го направи, беше не толкова като че ли тя е с него, колкото все едно, че тя е той, или че той е тя. Виждаше през нейните очи. Гласът й говореше в ума му, по-силен и по-ясен от гласа и заклинанията на Гелък. Той виждаше през нейните очи и мислеше с нейния ум. И започна да разбира, че магьосникът, напълно сигурен в това, че притежава тялото му и душата му, се отнася небрежно към заклинанията, които го обвързаха към неговата воля. Едно обвързване е връзка. Той — или Аниеб в него — можеше да проследи връзките на заклинанията на Гелък дълбоко в магьосническия ум.
Без да забелязва всичко това, Гелък продължаваше да говори, следвайки безконечната магия на собствения си омайващ глас.
— Трябва да откриеш истинската утроба, лоното на Земята, което съдържа в себе си най-чистото лунно семе. Знаеш ли, че Луната е бащата на Земята? Да, да; и той е легнал с нея, както е според бащиното му право. Оплодил е низшата й глина с истинското си семе. Но тя няма да роди Краля. Силна е тя в страха си, и упорита в своята злост. Държи го тя и го крие дълбоко, бои се да роди рожба на своя господар. И затова, за да му роди, трябва да бъде жива изгорена.
Гелък замълча и дълго не каза нищо, замислен, с възбудено лице. А Видрата зърна образи в ума си: огромни бушуващи огньове, горящи клони и човешки ръце и крака, горящи буци, които пищяха така, както пищи хвърленото в огъня сурово дърво.
— Да — рече Гелък с дълбокия си, тих и сънен глас. — Трябва да бъде изгорена жива. И тогава, едва тогава той ще излезе наяве, в целия си блясък! О, време е, отдавна е време. Ние трябва да помогнем на Краля да се роди. Трябва да намерим големия залеж. Той е тук; няма съмнение в това: „Утробата на Майката лежи под Самори“.
Отново замълча. Изведнъж се вторачи във Видрата и той замръзна от ужас — помисли си, че магьосникът е усетил как наднича в ума му. Гелък го погледа известно време с отчасти пронизителния си, отчасти невиждащ поглед и се усмихна.
— Малки ми Медра! — рече той, сякаш едва сега разбрал, че момчето е тук. Потупа Видрата по рамото. — Знам, че притежаваш дарбата да намираш, което е скрито. Този дар е велик, стига да бъде обучен добре. Не бой се, сине. Знам защо отведе слугите ми само към малката жила — разиграваше ги, за да печелиш време. Но след като вече дойдох, ще ми служиш и няма от какво да се боиш. И няма полза да криеш нищо, нали? Умното дете обича своя баща и му се подчинява, а бащата го награждава според заслугите. — Наведе се много плътно до него, както обичаше, и добави тихо и доверително: — Сигурен съм, че можеш да намериш голямата жила.
— Зная къде е — каза Аниеб.
Видрата не можеше да говори; тя бе проговорила през него, използвайки неговия глас, който прозвуча хрипливо и безсилно.
Много малко хора изобщо заговаряха на Гелък, освен когато той не ги принудеше. Заклинанията, с които смълчаваше, отслабваше и контролираше всички, които се доближат до него, бяха за него толкова обичайни, че дори не ги мислеше, когато ги правеше. Свикнал беше него да слушат, а не той да слуша. Беше спокоен в своята мощ и обсебен от идеите си и мисълта му не прекрачваше извън тях. Изобщо не мислеше за Видрата, нито го забелязваше, освен като продължение на замислите си, като продължение на самия него.
— Да, да, ще го направиш — промълви той унесено и отново се усмихна.
Но Видрата усещаше Гелък силно, и физически, и като присъствие на огромна и непреодолима, държаща го в плена си сила; и му се стори, че проговарянето на Аниеб отне толкова от властта на Гелък над него, че да му осигури място, на което да стъпи, да се изправи. Въпреки че Гелък беше толкова близо до него, той успя да промълви.
— Ще ви отведа там — каза той вкочанено и с усилие.
Гелък бе привикнал да слуша хората да изговарят думи, които той самият е вложил в умовете им, ако изобщо проговаряха. Тези думи беше искал да чуе, но не ги беше очаквал. Хвана младежа за ръката, придърпа лицето му близо до своето и усети как се разтрепери от страх.
— Колко си умен — каза той. — Намерил ли си по-добра руда от онова късче, което вече показа? Струва ли си копаенето и топенето?
— Тя е жилата — отвърна младежът.
Бавно произнесените, вкочанени думи тежаха.
— Голямата жила? — Гелък се взря в очите му лицата им бяха на не повече от педя разстояние. Светлината в синкавите му очи беше като мекото, налудничаво потръпване на живака. — Утробата ли?
— Само Господарят може да влезе там.
— Какъв Господар?
— Господарят на Дома. Кралят.
За Видрата този разговор беше отново като вървенето през неизбродния мрак с малко светило. Това светило беше разбирането на Аниеб. Всяка стъпка разкриваше новата стъпка, която трябваше да направи, но той не можеше да види мястото, в което се намира. Не знаеше какво следва и не разбираше онова, което вижда. Но го виждаше и вървеше напред, дума след дума.
— Откъде познаваш този Дом?
— Видях го.
— Къде? Близо ли е?
Видрата кимна.
— В земята ли е?
„Кажи му каквото той вижда“, прошепна Аниеб в ума на Видрата и той заговори:
— През мрака тече един поток, над бляскав покрив. Под покрива е Домът на Краля. Покривът стои високо над пода, на високи стълпове. Подът е червен. Всички стълпове са червени. На тях има блестящи руни.
Гелък затаи дъх. И после рече много тихо.
— Можеш ли да разчетеш руните?
— Не мога. — Гласът на Видрата беше беззвучен. — Не мога да отида там. Никой не може да влезе там телесно, само Кралят. Само той може да разчете каквото е написано.
Бялото лице на Гелък беше станало още по-бяло; челюстта му леко потръпна. Изведнъж той се надигна рязко, както правеше винаги.
— Заведи ме там — каза той. Мъчеше се да се овладее, но толкова властно принуди Видрата да стане и да тръгне, че младежът залитна и едва не падна. После тръгна напред, вкочанено и тромаво; мъчеше се да овладее тласкащото го страстно желание да забърза.
Гелък крачеше енергично до него и често го хващаше за ръката.
— Насам — няколко пъти каза той. — Да, да! Точно това е пътят. — Но вървеше след Видрата. Допирът и заклинанията му го бутаха напред, тласкаха го, но в посоката, която Видрата беше избрал.
Подминаха топилната кула, минаха покрай старите шахти и новата и продължиха по дългата долина, където Видрата бе отвел Лизача първия ден, в който се озова тук. Беше вече късна есен. Храстите и проскубаната трева бяха посърнали и сухи, а вятърът шумеше в последните неокапали листа на унилите дървета. Вляво между гъстия върбалак течеше плитко поточе. Гаснещата предвечерна светлина мяташе дълги сенки по полегатите хълмове.
Видрата съзнаваше, че наближава мигът, в който може да се освободи от Гелък: в това се бе уверил още предната нощ. Знаеше също така, че в същия този миг можеше да надвие Гелък, да го лиши от всичката му сила, стига магьосникът, тласкан от виденията си, да забрави да се пази… и стига той да успее да научи името му.
Заклинанията на магьосника все още свързваха умовете им в едно. Видрата се напрегна напористо да проникне в ума на Гелък, да потърси истинското му име. Но не знаеше къде да гледа, нито как да гледа. Той беше откривател, но още не познаваше занаята си; единственото, което можеше ясно да види в мислите на Гелък, бяха страници от някаква книга на познанието, изпълнени с безсмислени думи, както и видението, което беше описал — просторен дворец от червени стени, където по пурпурните колони танцуваха сребърни руни. Но Видрата не можеше да прочете книгата, нито пък руните. Никога не се беше учил да чете.
Двамата с Гелък се отдалечаваха от кулата и от Аниеб и нейното присъствие понякога отслабваше и избледняваше. Видрата не смееше да я призове.
Вече само на няколко крачки пред тях се намираше мястото, където отдолу, изпод земята, на две-три стъпки под повърхността, пълзеше и се просмукваше тъмна вода през меката земя над пласта слюда. Под него се разтваряше кухината със залежа киновар.
Гелък беше почти изцяло погълнат от собственото си видение, но тъй като умът му бе свързан с този на Видрата, виждаше отчасти и онова, което виждаше Видрата. Той спря и стисна младежа над лакътя. Ръката му се тресеше от възбуда.
Видрата посочи издигащия се пред тях нисък склон.
— Домът на Краля е там.
Тогава вниманието на Гелък напълно се откъсна от него и се прикова в хълма и образа, който виждаше в недрата му. В този момент Видрата можа да призове Аниеб. Тя мигом се появи в ума и в съществото му и остана с него.
Гелък стоеше неподвижен, но треперещите му ръце бяха стиснати в юмруци, високото му тяло цялото се гърчеше и потръпваше като на хрътка, която иска да продължи преследването, а не може да улови миризмата. Беше объркан. Виждаше пред себе си хълмистия склон с тревата и храстите, огрян от последните слънчеви лъчи, но вход нямаше. Тревата растеше от чакълестата пръст; гладка, ненакърнена земя.
Макар Видрата да не помисли думите, Аниеб заговори с неговия глас, същия слаб и приглушен глас:
— Само Господарят може да разтвори вратата. Само Кралят притежава ключа.
— Ключа — повтори Гелък.
Видрата стоеше неподвижен, отчужден, също както Аниеб беше стояла в залата на върха на кулата.
— Ключът — настойчиво каза Гелък.
— Ключът е името на Краля.
Беше скок в тъмното. Кой от двамата го изрече?
Гелък стоеше напрегнат и треперещ, все така объркан.
— Туррес — назова след малко той, почти шепнешком.
Вятър лъхна в сухата трева.
Магьосникът веднага тръгна напред с блеснали очи и извика:
— Разтвори се пред името на Краля! Аз съм Тинарал!
И ръцете му се задвижиха в бърз и властен жест, сякаш разтваряха тежка завеса.
Склонът пред него потрепера, загърчи се… и се разтвори. Разцепът в него се вряза дълбоко в земната твърд и се ушири. От него заблика вода и потече в нозете на чародея.
Той се дръпна назад, вторачи се и направи рязък жест, който отвя бликналия поток нагоре и встрани на облак от пръски, като издухан от силен вятър фонтан. Разцепът в земята навлезе още по-надълбоко и разкри слюдения пласт. Блестящият камък се сцепи с рязък, късащ мозъка звук. Отдолу цареше мрак.
Магьосникът пристъпи напред.
— Идвам — промълви той с нежния си, пълен с радост и триумф глас и безстрашно навлезе в зейналата в земята рана, а около ръцете и главата му засия нимб от бяла светлина. Но щом стигна до ръба на кухината и не видя склон, нито стъпала, се поколеба — и в този миг Аниеб извика с гласа на Видрата:
— Тинарал, пропадни!
Чул думите, магьосникът залитна обезумял, понечи отчаяно да се обърне, но изгуби равновесие и полетя надолу в мрака, пурпурният му халат се изду и като падаща звезда изтля вълшебната светлина около него.
— Затвори се! — извика Видрата, паднал на колене, с опрени в земята длани, на раздраната уста на процепа. — Майко, затвори се! Изцери се, стани цяла! — Умоляваше я, молеше я, изричаше слова на Езика на сътворението, които не беше знаел преди да ги изрече. — Майко, стани отново цяла! — повтори и потрети, и ранената земя застена и се раздвижи, събра се и се изцери.
Остана само една тънка червеникава черта, като белег в пръстта и чакъла, и изтръгнатата с корен трева.
Вятърът разбърка сухите листа и кривите клони на храстите. Слънцето се беше скрило зад хълма и прииждаше ниска сива грамада облаци.
Видрата се сви и в подножието на хълма, сам.
Облаците потъмняха. Дъжд премина над долинката и закапа по пръст и трева. Над облаците слънцето слизаше по западното стълбище на светлия небесен дом.
Накрая Видрата се сепна и се надигна. Беше мокър, измръзнал и озадачен. Защо беше тук?
Беше изгубил нещо и трябваше да го намери. Не знаеше какво е загубил, но то се намираше в огнената кула, мястото, където каменните стъпала водеха през пушеци и пари. Трябваше да отиде там. Затътри се уморено към долината.
Не помисли да се крие или да се пази. За щастие, наоколо не се мяркаха надзиратели; пазачите тук бяха малко и не бяха бдителни, защото магьосническите заклинания държаха затвора здраво затворен. Сега заклинанията ги нямаше, но хората в кулата не знаеха това и продължаваха изнурителния си труд под още по-тежкото заклинание на безнадеждността.
Видрата подмина купола на топилнята със суетящите се около нея роби и бавно започна да се изкачва по кръжащите, тъмнеещи и вонящи стъпала към най-горното помещение.
Тя беше там — болната жена, която можеше да го изцери, бедната жена, която държеше съкровището, непознатото същество, което беше самият той.
Той застана мълчаливо на прага. Тя седеше на каменния под до ръба на шахтната пещ, слабото й тяло бе сивкаво и потъмняло като камъните. Брадичката и гърдите й бяха лъскави от слюнката, която течеше от устата й. Той помисли за водния извор, потекъл от разранената земя.
— Медра — промълви тя. Подутата й уста не можеше да говори ясно. Той коленичи пред нея, хвана ръцете й и я погледна.
— Аниеб. Ела с мен.
— Искам да се върна у дома.
Той й помогна да стане. Не направи заклинание, което да ги пази или скрие. Беше изразходвал силата си докрай. А макар в нея да се таеше голяма магическа мощ, която я беше водила с него по всяка стъпка на онова странно пътуване в долината и бе подвела магьосника да каже името си, тя не владееше никакви изкуства, нито заклинания, а и не беше й останала капчица сила.
Въпреки това никой не им обърна внимание, все едно че бяха загърнати в закриляща магия. Двамата слязоха по витото стълбище, излязоха от кулата, подминаха окаяните бараки и напуснаха мините. Тръгнаха през горите към подножията, криещи върховете на Онн от низините на Самори.
Аниеб вървеше много по-енергично и бързо, отколкото изглеждаше възможно за жена, толкова измършавяла от глад и съсипана от отровите. Крачеше почти гола под вледеняващия дъжд. Беше вложила цялата си воля в това да продължава напред; не мислеше за нищо друго, дори за него. Но физически беше тук, с него, и той усещаше присъствието й толкова остро и странно, колкото при първото й отзоваване на повика му. Дъждът се стичаша по голата й глава и тяло. Той я накара да спре и й даде да облече ризата му. Беше го малко срам, защото беше мръсна от толкова седмици носене. Тя се остави да й я навлече през главата, след което веднага продължи напред. Не можеше да крачи бързо, но вървеше стабилно, с приковани в коловозите пред тях очи. Свечери се и под дъждовните облаци вече не можеха да виждат къде стъпват.
— Направи светлината — каза тя. Гласът й беше плачлив, умолителен. — Не можеш ли да направиш светлината?
— Не знам — отвърна той, но се опита да докара около двамата вълшебния лъжесветлик и след малко земята пред нозете им смътно засия.
— Трябва да си намерим подслон и да отдъхнем — каза той.
— Не мога да спра.
— Не можеш да вървиш цяла нощ.
— Ако легна, няма да мога да стана. Искам да видя Планината.
Тънкият й гласец бе погълнат от многогласния дъжд, сипещ се през дърветата.
Продължиха в тъмното, без да виждат нищо друго, освен смътносребристото сияние на магическия светлик през сребристите дъждовни нишки. Тя залитна и той я хвана под мишницата. Продължиха притиснати плътно един до друг за взаимна утеха и мъничко топлина. Вървяха все по-бавно и все по-бавно, но продължаваха. Никакъв звук нямаше наоколо освен непрестанния ромон на дъжда, изливащ се от черното небе, и тихото мляскане на краката им в калта и влажната трева.
— Виж — промълви тя и спря. — Медра, виж.
Беше вървял почти заспал. Бледнината на лъжесветлика се бе стопила, погълната от още по-смътно, но по-просторно зарево. Небе и земя се бяха слели в сивота, ала пред тях и над тях, много високо, над реещата се облачна пелена проблясваше в призрачната си червенина дългият планински хребет.
— Там — каза Аниеб. Посочи планината и се усмихна.
Погледна го, после бавно сведе очи към земята. Смъкна се на колене. Той коленичи с нея, помъчи се да я задържи, но тя се отпусна в ръцете му. Помъчи се да задържи поне главата й над калта. Ръцете и лицето й трепереха, зъбите й тракаха. Той я притисна плътно до себе си, за да я стопли.
— Жените — прошепна му тя. — Ръката. Помоли ги. В селото. Аз видях Планината.
Понечи отново да се изправи, вдигна очи нагоре, но изнемогата я разтърси от глава до пети. Дишаше все по-трудно. На червеникавата светлина, която сега засия от планинските висини и от цялото небе на изток, той видя пяната и слюнката, потекли пурпурни от устата й. От време на време тя се притискаше в него, но повече не проговори. Бореше се да диша, да надвие смъртта, докато червената светлина не помръкна и после не посивя заради облаците, които отново покриха върховете и затулиха изгрева. Беше ден, сив и дъждовен, когато излезе последният й хриплив дъх — и си остана последен.
Мъжът, чието име беше Медра, седеше в калта с мъртвата жена в прегръдките си и плачеше.
Един колар, крачещ до мулето си, влачещо товар дъбови трупи, се натъкна на двамата и ги откара в Горянино. Не можа да убеди младежа да пусне мъртвата жена. Колкото и да бе изнемощял и разтреперан, той не положи товара си върху трупите, а се качи в колата, без да пуска жената, и я държа през целия път до Горянино. Каза само: „Тя ме спаси“ и коларят не зададе повече въпроси.
— Тя ме спаси, а аз не можах да я спася — заяви той с гняв на мъжете и жените в планинското селце. Все още не искаше да я пусне, а държеше в прегръдката си подгизналото от дъжда и вкочанено тяло, сякаш за да го опази.
Те много бавно и търпеливо го накараха да разбере, че едната от жените е майката на Аниеб и че той трябва да я остави на нейните грижи. Накрая го стори — след като се увери, че ще е грижовна с приятелката му и ще я опази. После тръгна покорно след една от другите жени. Облече сухите дрехи, които тя му даде, изяде малкото храна, която му даде, легна в постелята, която тя му застла, похлипа унило и заспа.
Ден-два по-късно дойдоха хора на Лизача да разпитат дали някой не е виждал великия магьосник Гелък и дали не е чувал за един млад намирач — и двамата изчезнали безследно, казаха те, сякаш земята ги е погълнала. Никой в Горянино дума не каза за непознатия, скрит в ябълковата градина на Мийд. Опазиха го. Навярно затова тамошните хора наричат днес селото си не Горянино, а Видрина дупка.
Беше преживял дълго и тежко изпитание и бе поел огромен риск срещу могъща сила. Телесните му сили скоро се върнаха, защото беше млад, ала умът му бавно намираше себе си. Беше изгубил нещо, беше го изгубил безвъзвратно, беше го изгубил точно когато го бе намерил.
Ровеше в спомени, луташе се в сенки, ровеше и ровеше сред бледи образи: нападението на родния му дом в Хавнър; каменната килия и Хрътката; тухлената килия в робските жилища и магическите окови там; обиколките с Лизача; седенето с Гелък; робите, огъня, каменните стъпала, виещи се нагоре през изпаренията и пушеците към високата зала на върха на кулата. Трябваше отново да възстанови всичко това, да го обходи, да издири. Отново и отново заставаше в онази зала и гледаше жената, а тя гледаше него. Отново и отново крачеше през малката долина по сухата трева, през огнените видения на магьосника, с нея. Отново и отново виждаше как магьосникът пропада в бездната и как земята се затваря. Виждаше червения планински хребет призори. Аниеб умираше в ръцете му, израненото й лице бе притиснато до гърдите му. Питаше я коя е и какво са направили, и как, но тя не можеше да му отговори.
Майка й Айо и сестрата на майка й, Мийд, бяха мъдри жени. Полагаха всички усилия да изцерят Видрата с горещи масла и разтривки, с треви и баене. Приказваха му и го слушаха, когато заговореше. Никоя от двете не се съмняваше, че той притежава огромна сила. Той го отричаше.
— Нищо нямаше да мога да направя без дъщеря ви — уверяваше ги.
— Какво направи тя? — тихо го попита Айо.
Той й каза всичко, което можеше.
— Бяхме непознати. Но тя ми даде името си. И аз й дадох своето. — Говореше на пресекулки, с дълги паузи. — Аз бях този, който вървеше с чародея, принуден от него, но тя беше с мен и беше свободна. Така, заедно, двамата успяхме да обърнем силата му срещу самия него, тъй че да се самоунищожи. — Помисли дълго и добави: — Тя ми даде силата си.
— Знаехме, че в нея се таи голяма дарба — каза Айо, помълча дълго и продължи: — Не знаехме как да я учим. Тук, в планината, не са останали учители. Магьосниците на крал Лоусън избиват заклинателите и вещиците. Няма към кого да се обърнеш.
— Веднъж бях високо по бърдата — каза Мийд, — връхлетя ме една пролетна виелица и се изгубих. Тя дойде там. Дойде при мен безтелесно и ме изведе на пътеката. Тогава беше само на дванайсет.
— Понякога вървеше с мъртвите — много тихо промълви Айо. — В гората, надолу към Фалиерн. Познаваше древните сили, онези, за които ми е разправяла баба ми, силите на земята. Казваше, че там те са могъщи.
— Но пък и беше само момиче, като всички други — рече Мийд и скри лицето си. — Добро момиче.
След малко Айо каза:
— Беше слязла долу към Фърн, с младите. Да купят вълна от тамошните овчари. Лани беше, пролетта. И магьосникът, с когото се заговорили, хвърлил заклинания. Взел ги за роби.
После и тримата дълго мълчаха.
Айо и Мийд си приличаха много и Видрата видя в тях онова, което щеше да стане от Аниеб: нисичка, слаба и пъргава женица с кръгло лице и ясни очи, с буйна тъмна коса, не права като на повечето хора, а къдрава, вълниста. Много хора западно от Хавнър имаха такава коса.
Но Аниеб беше оплешивяла като всички роби в топилнята.
Прозвището й беше Перуника, синьото цвете на пролетта. Когато говореха за нея, майка й и леля й я наричаха Перуника.
— Каквото и да бъда, каквото и да направя, няма да е достатъчно — въздъхна той.
— Никога не е достатъчно — каза Мийд. — А и какво може да направи човек сам?
Тя вдигна палеца си и изпъна останалите пръсти, а после ги сви в юмрук; сетне бавно извърна китката си и я разтвори с дланта нагоре, като за приношение. Той беше виждал Аниеб да прави същия жест. „Това не е заклинание — помисли Видрата. Гледаше жената напрегнато. — Знак е.“ Айо го наблюдаваше.
— Това е тайна — каза тя.
— Мога ли да науча тайната? — попита след малко той.
— Вече я знаеш. Дал си я на Перуника. Тя я е дала на теб. Доверие.
— Доверие — каза младежът. — Да. Но срещу… срещу тях? Гелък повече го няма. Сега може би ще падне Лоусън. Нима нещо ще се промени? Нима робите ще се освободят? Или просяците ще се нахранят? Ще настъпи ли справедливост? Мисля, че злото е в нас, в човечеството. Доверието го отрича. Прескача го. Прескача бездната. Но то е тук. И всичко, което правим, накрая се оказва, че служи на злото, защото сме такива. Алчност и жестокост. Гледам света, горите и планините тук, небето, и всичко си е наред, както трябва да е. Но ние не сме. Хората не са. Ние сме грешни. Вършим грехове. Никое животно не извършва грях. Как биха могли? Но ние можем и го правим. И не се спираме.
Те го слушаха. Нито се съгласяваха, нито отричаха, ала приемаха отчаянието му. Думите му потъваха в заслушаното им мълчание и се утаяваха там с дни, и се връщаха към него, променени.
— Не можем нищо да направим, без да се крепим един друг — казваше той. — Но тъкмо алчните и жестоките са тези, които се държат един за друг и укрепват силата си. А онези, които не искат да са с тях, си остават сами. — Образът на Аниеб, както я бе видял първия път, умираща, сама в залата на кулата, не го оставяше. — Похабява се истинска сила. Всеки магьосник използва изкуствата си срещу другите, в служба на алчните. Каква е ползата от едно изкуство, щом се използва по този начин? Така то се разваля и пропада. Като живота на робите. Никой не може да се освободи сам. Дори да е магьосник. Всички те вършат магиите си в пленнически килии, без никаква полза. Няма как да се използва силата за добро.
Айо сви шепата си и я разтвори с длан нагоре — мимолетен жест, смътен знак.
От Фърн горе в планината, в Горянино пристигна въглищар.
— Жена ми Нести праща съобщение на мъдрите жени — каза той и селяните му посочиха къщата на Айо. Щом застана на прага, той направи бърз жест — юмрук, който разтвори с дланта нагоре. — Нести ви казва, че враните са се разлетели рано и че хрътката е тръгнал подир видрата — каза той.
Видрата, който седеше до огъня и белеше орехи, се скова. Мийд благодари на пратеника и го покани на чаша вода и шепа белени орехи. Двете с Айо побъбриха с него за жена му. След като си отиде, тя се обърна към Видрата.
— Хрътката служи на Лоусън — каза той. — Ще си тръгна днес.
Мийд погледна сестра си.
— Тогава е време да поговорим малко за теб — рече тя и приседна на пода до огнището, срещу него. Айо остана смълчана до масата. Огънят в огнището грееше хубаво. Беше влажно и студено, но тук, в планината, ако не друго, дърва поне имаше в изобилие.
— Из тия краища, а сигурно и отвъд, има хора, които мислят също като теб, че никой не може да бъде мъдър сам. Затова тези хора се мъчат да се крепят един друг. Затуй нас ни наричат „Ръката“ или „жените от Ръката“, макар да не сме само жени. Но е полезно да ни наричат жени, защото големците не търсят жени, които действат заедно. Или мислят за такива неща като право и криво. Или владеят сили.
— Казват — заговори от сенките Айо, — че имало някакъв остров, където правото и справедливостта се пазят, както е било при Кралете. Острова на Моред, така му викат. Но не е Енлад на Кралете, нито Еа. На юг бил, а не северно от Хавнър, разправят. Там, казват, жените на Ръката са опазили старите изкуства. И ги предават, не ги пазят в тайна всяка за себе си, като магьосниците.
— Може би с такова учение ще можеш да дадеш урок на магьосниците — каза Мийд.
— Може би ще успееш да намериш този остров — рече Айо.
Видрата запремества поглед от едната към другата. Беше ясно, че му споделят най-голямата си тайна и най-съкровената си надежда.
— Островът на Моред — промълви той.
— Това ще да е само името, с което го наричат жените на Ръката, криейки значението му от магьосници и пирати. За тях несъмнено би трябвало да има друго име.
— Пътят може да се окаже ужасен и дълъг — каза Мийд.
За сестрите и за всички техни съселяни планината Онн беше светът, а бреговете на Хавнър бяха краят на вселената. Отвъд съществуваше само мълва и сън.
— Ще стигнеш морето, като тръгнеш на юг, казват — рече Айо.
— Той това го знае, сестро — прекъсна я Мийд. — Не ни ли каза, че е бил корабостроител? Но пътят през морето ще е ужасно дълъг, несъмнено. С тоя магьосник, дето е по дирята ти, как ще стигнеш дотам?
— По милостта на водата, която не пази миризма — отвърна Видрата и се надигна. Купчината орехови черупки се изтърси от скута му и той взе метлата и ги омете в огнището. — Време е да тръгвам.
— Има малко хляб — каза Айо, а Мийд се разбърза да увие коравия самун и буцата твърдо сирене и орехи в торба, направена от овчи стомах. Бяха много бедни хора. Дадоха му всичко, което имаха. Също като Аниеб.
— Майка ми беше родом от Ендлейн. Край гората на Фалиерн — каза Видрата. — Знаете ли го? Викат й Роза, дъщерята на Роуан.
— Коларите слизат до Ендлейн. Лете.
— Ако някой поговори с близките й там, ще й го предадат. Брат й, Пепелявчо, прескачаше до градчето веднъж на година-две.
Двете кимнаха.
— Ако можеше да научи поне, че съм жив.
Майката на Аниеб кимна.
— Ще го научи.
— Хайде, тръгвай — подкани го Мийд.
— Тръгвай с водата — каза и Айо.
Той ги прегърна — те също го прегърнаха — и излезе.
Изтича надолу от пръснатите колиби до шумния бързей, който бе слушал да му пее насъне през всичките тия нощи в Горянино. Помоли му се.
— Отведи ме и ме спаси — това му каза.
Направи заклинанието, на което толкова отдавна го беше учил старият Променящ и изрече думата на превръщането. И нямаше вече мъж, коленичил до шумните води на потока, а една видра се гмурна в него и изчезна.
3. Чайка
На хълма ни живял мъдрец,
той пътя си намерил, желаното постигнал,
преобразил се, името сменил,
но си останал същият.
И тъй си водата тече и тече,
и тъй си водата тече.
Един зимен следобед на брега на река Онева, където тя се стича в северната извивка на Големия залив на Хавнър, в разкаляния пясък застана мъж: мъж, облечен бедно и бедно обут, слаб мургав мъж с тъмни очи и с толкова гъста коса, че го засланяше от дъжда. Над ниските брегове при устието на реката валеше — тънкият, хладен и унил дъжд на онази сива зима. Дрехите му бяха прогизнали. Той се изгърби, обърна се и се запъти към струята дим, виеща се над някакъв комин далече долу край брега. Зад него останаха дирите на четирикрака видра, излязла от водата, и дирите от два мъжки крака, отдалечаващи се от нея.
Къде е влязъл тогава, песните не разказват. Казват само, че е скитал, „скитал се дълго от една земя в друга“. Ако е тръгнал покрай брега на Великия остров, в много от онези селца е могъл да намери стопанка или мъдра жена, или заклинател, който да познае знака на Ръката и да му помогне; но с Хрътката по следите му, най-вероятно е оставил Хавнър при първа възможност, отплавал е като прост моряк на някоя рибарска гемия от Проливите на Ебавнор, или пък на търговски кораб от Вътрешно море.
На остров Арк, както и в Орими на Хоск, а и по Деветдесетте острова още се пазят разкази за някакъв мъж, който дошъл да търси земя, в която хората помнят справедливостта на кралете и честта на чародеите, и той наричал тази земя „Острова на Моред“. Не е известно дали тези разкази се отнасят за Медра, защото той вървял по пътя си под много имена и едва ли повече изобщо се е наричал Видрата. Станало така, че пропадането на Гелък не свалило Лоусън. Пиратът-крал си имал други наемни магьосници, сред тях и един мъж, когото наричали Ранобудника, който със сигурност е искал много да залови младия бунтовник, надвил своя господар Гелък. А Ранобудника разполагал с чудесна възможност да го залови. Властта на Лоусън се простирала по целия Хавнър и на север от Вътрешното море, укрепвала с годините; а пък нюхът на Хрътката бил остър както винаги.
Може би тъкмо за да се измъкне от преследвачите си, Медра стигнал до Пендор, далече на запад от Вътрешното море, а може и някаква мълва сред жените на Ръката на Хоск да го е отпратила натам. Пендор бил богат остров, преди да го опустоши драконът Йевод. Където и да е стигал Медра, трябва да е заварвал земи в положението на Хавнър или по-зле, потънали във войни, опустошени от набези и пиратство, полята буренясали, градчетата — гъмжащи от крадци. Може би в началото е мислел, че на Пендор е намерил „Острова на Моред“, защото градът бил красив и мирен, а гражданите му живеели в изобилие.
Там той срещна един маг, старец с прозвище Хайдрейк, чието истинско име се е изгубило. Когато Хайдрейк чу приказките му за „Острова на Моред“, се усмихна и го погледна тъжно, и поклати глава.
— Не е тук — рече той. — Не е това. Владетелите на Пендор са добри хора. Помнят кралете. Не се стремят към войни и плячка. Но пращат синовете си на запад, да ловят дракони. За забавление. Сякаш драконите от Западния разлив са патици или гъски за лов. Нищо добро няма да излезе от това.
Хайдрейк с радост взе Медра за свой ученик.
— Мен на занаята ме научи един маг, който на драго сърце ми предаде всичко, което знаеше, а аз така и не намерих човек, комуто да предам това знание, докато не дойде ти — каза той на Медра. — Идват младите при мен и викат: „Че каква му е ползата? Злато можеш ли да намериш?“, викат. „Можеш ли да ме научиш как да превръщам камъните в диаманти? Можеш ли да ми дадеш меч, който да убива дракон? Каква е ползата да си бъбрим за равновесието на нещата? Няма файда в това“, викат. Файда нямало! — И старецът се разбъбри за глупостта на младите и за злините на днешните времена.
Когато се стигна до ученето на това, което знаеше, той се оказа неуморим, щедър и настойчив. За първи път Медра получи представа за магията не като за низ от странни дарби и безразсъдни действия, а като за изкуство и занаят, които може истински да се усвоят само с продължително усърдие и да се използват както подобава след дълги упражнения — въпреки че и тогава те така и не изгубиха своята странност. Майсторството на Хайдрейк в заклинания и чародейство не беше по-голямо от това на ученика му, ала в ума си той беше прояснил представата за нещо много по-голямо, за целостта на познанието. И точно това го правеше маг.
Докато го слушаше, Медра си мислеше как двамата с Аниеб бяха вървели в тъмното под дъжда, водени от бледото сияние, което им сочеше само следващата стъпка, която можеха да направят, и как бяха погледнали нагоре към червеното планинско било по изгрев слънце.
— Всяко заклинание зависи от всяко друго заклинание — говореше Хайдрейк. — Всяко движение на всяко отделно листо раздвижва всеки лист по всяко дърво, на всеки остров в Землемория! Това е шарка. Това е, което трябва да търсиш и в което да се вглеждаш. Нищо няма да се получи както трябва, освен ако не е част от шарката. Само в нея е свободата.
Медра остана при Хайдрейк три години, а когато старият маг умря, владетелят на Пендор помоли Медра да заеме мястото му. Въпреки гневните проповеди и упреците, които беше сипал против ловците на дракони, Хайдрейк беше почитан на своя остров и неговият наследник щеше да разполага и с почести, и с власт. Може би изкушен от мисълта, че се е приближил до „Острова на Моред“ повече от всякога, Медра остана още малко на Пендор. Тръгна на път с младия владетел в кораба му, отвъд Портите на Торин и чак до Западния разлив, да търсят дракони. В сърцето му се таеше голям копнеж да види жив дракон. Но преждевременните бури, жестокият климат в онези години на три пъти изтласкаха кораба назад към Ингат и Медра отказа да го тласка отново и отново на запад през бурните вълни. А много беше научил за ветроловството от времето си на една едномачтова лодка в залива Хавнър.
Скоро след това, казват, той напуснал Пендор и отново се отправил на юг, и може би е стигнал до Енсмер. Под едно или друго прикритие, накрая е стигнал до Гийт, в Деветдесетте острова.
Там хората се препитаваха с лов на китове. В занаят като този той не пожела да се включи. Корабите им воняха и селищата им също воняха. Не искаше да се качи на борда на робски кораб, но единственият съд, който отплава на изток от Гийт, бе някаква галера, превозваща китова мас за Оупорт. Беше слушал приказки за Затвореното море, на югоизток от Оу, където имало богати острови, които не търгували със земите на Вътрешно море. Онова, което търсеше, можеше да се намира там. Затова той тръгна като ветроловец на галерата, карана от греблата на четиридесет роби.
Времето поне този път се оказа добро: попътен вятър, синьо небе, оживено от малки пъргави облачета, кроткото слънце на късната пролет. Пътуваха добре от Гийт. Късно следобед той чу как корабовладелецът казва на кърмчията:
— Тая нощ го дръж на юг, че да не събудим Роук. Не беше чувал за този остров и попита:
— Какво има там?
— Смърт и разруха — отвърна собственикът на кораба, нисък мъж с малки, тъжни и вещи като на кит очи.
— Война ли?
— Отпреди много време. Мор, черна магия. Водите около него са прокълнати.
— Червеи — рече кърмчията, брат на собственика. — Хванеш ли риба около Роук, винаги е пълна с червеи като мъртво псе, хвърлено на боклука.
— Още ли живеят хора там? — попита Медра, а господарят на кораба му отвърна:
— Вещици.
А брат му добави:
— Ядачи на червеи.
В Архипелага имаше много такива острови, съсипани и опустошени от магиите и проклятията на съперничещи си магьосници; злокобни места, не само да не стъпваш на тях, а да ги подминеш отдалече, и Медра повече не помисли за този остров, до нощта.
Докато спеше на палубата с лице, огряно от звездната светлина, яви му се простичък и много жив сън: беше ден, облачета тичаха по ясното небе, а отвъд морето видя огряната от слънце извивка на висок зелен хълм. Събуди се с този образ, все още ясен в ума му, и със съзнанието, че го е видял преди десет години, още в онези заключени със заклинания робски бараки в мините на Самори.
Надигна се. Тъмното море бе толкова кротко, че звездите се отразяваха от гладката подветрена страна на дългите вълни. Гребните галери рядко се отдалечаваха от видимостта на суша и рядко гребяха нощем — оставаха на дрейф във всеки залив или пристан; но тук пристан нямаше и след като времето бе толкова кротко, бяха вдигнали мачтата и опънали голямото четвъртито платно. Корабът тихо се носеше напред, гребците роби спяха на скамейките си, свободните от екипажа също спяха до един, освен кърмчията и вахтения, а вахтеният дремеше. Водата покрай бордовете шепнеше, гредите проскърцваха леко, издрънчаваше по някоя робска верига, и пак.
— В нощ като тази нямат нужда от ветроловец, а още не са ми платили — каза Медра на съвестта си. Беше излязъл от своя сън с името Роук в ума си. Защо никога не беше чувал за острова, нито го беше виждал на карта? Можеше да е прокълнат и пуст, както твърдяха, но не трябваше ли да е показан на картите?
— Мога да отлетя там като чайка и да се върна на кораба преди съмване — каза си той, но някак разсеяно. Беше тръгнал за пристанището на Оу. Опустошени земи се срещаха под път и над път. За какво да летиш и да ги търсиш? Той се намести удобно в намотаното въже и загледа звездите. На запад видя четирите ярки звезди на Ковачницата, ниско над морето. Бяха леко замъглени и когато се взря в тях, те му замигаха една след друга.
По мудните гладки вълни пробяга съвсем лека, едва доловима тръпка.
— Господарю — каза Медра и скочи. — Събудете се.
— Какво има?
— Насам иде вещерски вятър. Към нас. Свалете платното.
Вятър нямаше. Въздухът беше тих, голямото платно висеше отпуснато. Само западните звезди гаснеха и чезнеха в мълчаливата чернота, която бавно се усилваше. Господарят погледна натам.
— Вещерски вятър, викаш? — попита той недоволно. Вещи мъже използваха времето като оръжие, пращаха бури да опустошат вражеската реколта или вихрушки да потапят корабите; а такива бури и вихрушки, капризни и диви, можеха да прелетят много отвъд местата, където ги пращаха, да създадат главоболия на жътвари и моряци на стотици мили разстояние.
— Свалете платното — повтори настойчиво Медра. Собственикът на кораба се прозя, изруга и зарева команди. Моряците се разбудиха бавно и също тъй бавно започнаха да прибират тежкото платно, а старшият гребец, след като зададе няколко въпроса на собственика и на Медра, почна да реве на робите и да крачи между тях, като ги разбуждаше отляво и отдясно с възлестия си камшик. Платното беше наполовина свалено, греблата наполовина извадени, заклинанието на Медра за укротяване — наполовина изречено, когато вещерският вятър ги връхлетя.
Връхлетя ги внезапно, с оглушителен гръм от пълния мрак, последван от пороен дъжд. Корабът щръкна с носа нагоре, като изправен на задните си крака кон, а после се килна надолу толкова силно, че мачтата се прекърши в основата, въпреки че опорите удържаха. Платното падна във водата, напълни се и задърпа галерата надясно, огромните вълни се втурнаха през гребните люкове, окованите роби закрещяха и се забориха по скамейките, бурета с масло се отвързаха от стегите и се затъркаляха едно през друго — люшнаха галерата и я преобърнаха, палубата се изправи вертикално над морската повърхност, една огромна щормова вълна я удари, помете я и я потопи. Всички викове и крясъци изведнъж замряха. Нямаше никакъв шум, освен рева на морския дъжд, който затихна, след като свирепият вятър отмина на юг. През него една бяла морска птица плесна с криле нагоре и се издигна над черната вода, малка и отчаяна, и полетя на север.
Призори по тясната пясъчна ивица под гранитните скали се виждаха следи от кацнала птица. От тях водеха дирите на крачещ мъж, задържал се дълго по брега, дотам, където той се стесняваше между скалите и морето. После следите свършваха.
Медра знаеше за опасността от честото приемане на друг облик, но беше потресен и изнемощял от корабокрушението и от дългия си нощен полет, а сивият плаж водеше само до подножието на стръмните скали, които не можеше да изкачи. Той направи заклинанието и още веднъж изрече думата, и като морска чайка отлетя нависоко, пляскайки усилно с криле, чак до върха на канарите. Тогава, въодушевен от полета си, продължи да лети над сенчестата, огряна от ранното утро земя. Далече напред зърна извивката на висок зелен хълм, ярка на първите лъчи на слънцето.
Към него полетя и на него кацна, а щом докосна земята, отново стана човек.
Постоя известно време объркан и замаян. Струваше му се, че се е преобразил в истинския си облик не по своя воля, а че просто докосвайки тази земя, този хълм, отново беше станал себе си. Тук властваше магия, много по-силна от неговата.
Той се огледа, с любопитство и с тревога. По целия хълм бе разцъфтяло искрениче, дългите му венчелистчета грееха жълти из тревата. Децата на Хавнър познаваха това цвете. Наричаха го „искри от горящия Илиен“, когато Господарят на огъня нападнал островите, а Ерет-Акбе се сразил с него и го надвил. В паметта на Медра се отприщиха оказания и песни за героите: Ерет-Акбе и героите преди него, кралицата-орлица Херу, Акамбар, който повел каргадците на изток, и миротворецът Сериад, и Елфаран от Солея, и Моред, Белия вълшебник, любимият крал. Храбрите и мъдрите, явиха се всички те пред него сякаш призовани, сякаш той ги бе повикал при себе си, макар да не бе призовавал. Видя ги. Стояха сред високите треви, сред цветята с форма на пламъци, кимащи на утринния вятър.
После всички те изчезнаха и той остана сам на хълма, потресен и удивен. „Видях кралиците и кралете на Землемория — помисли Медра. — И те са само тревата, що расте на този хълм.“
Закрачи бавно покрай източната страна на билото, вече огряно и стоплено от слънцето, вдигнало се на два пръста над хоризонта. Под слънцето зърна покривите на селище, в началото на залив, отварящ се на изток, а отвъд тях — далечната линия на безбрежната морска шир, покриваща половин свят. Щом се обърна на запад, видя ниви, пасища и пътища. На север имаше дълги зелени хълмове. На юг, в някаква падина, дъбрава от високи дървета привлече погледа му и го задържа. Помисли я за начало на огромен лес, като Фалиерн на Хавнър, а не разбра защо го помисли, тъй като отвъд горичката се виждаха голи равнини и пасища.
Дълго постоя там преди да закрачи надолу през високите треви и искреничета. В подножието на хълма се натъкна на черен път. Водеше през стопански зами, които изглеждаха добре поддържани, макар и много самотни. Огледа се за път или пътека, която да води към селището, но така и не намери нещо, което да води на изток. Жива душа не се мяркаше по наскоро изораните нивя. Едно куче не му излая по пътя. Само при едно кръстовище старо магаре на едно каменисто пасище се приближи до дървения стобор и подаде главата си, зажадняло за компания. Медра се спря и потупа сиво-кафявата му глава. Като градски и морски човек, не разбираше много от стопанства и животни, но си помисли, че магарето го гледа добродушно.
— Къде съм, магаре? — попита го. — Как да стигна до градчето, което видях?
Магарето притисна силно главата си в дланта му, за да го почеше още над очите и под ушите. Щом го направи, то помръдна дългото си дясно ухо. Затова след като остави магарето, той хвана дясната страна на кръстопътя, макар да му се струваше, че ще го отведе обратно при хълма; и много скоро се натъкна на къщи, и след това излезе на улица, която най-после водеше в градчето в началото на залива.
И тук, както при нивите, беше странно тихо. Не се чуваше глас, не се мяркаше лице. Беше трудно човек да изпита тревога в едно толкова обикновено наглед градче, в такава мила пролетна утрин, но при толкова тишина той неизбежно се зачуди дали пък наистина не е попаднал в поразено от мор място или на някой прокълнат остров. Продължи. Между една къща и някаква слива имаше простор за пране и окачените по него дрехи плющяха на топлия ветрец. От ъгъла на един двор излезе котка — не някое безпризорно, измъчено от глад същество, а охранена котка, с бели лапи, пухкава козина и дълги мустаци. А накрая, докато слизаше надолу по стръмната улица, която тук беше застлана с камъни, той чу гласове.
Спря, за да се вслуша, ала не чу нищо.
Продължи по улицата и излезе на малък пазарен площад. Тук се бяха събрали няколко души, не много. Нито купуваха, нито продаваха. Не се виждаха сергии. Чакаха него.
Откакто бе слязъл по зеления хълм над градчето и беше видял ярките сенки сред тревите, сърцето му се бе отпуснало. Беше в очакване, изпълнен с чувството за нещо безкрайно странно, но не беше уплашен. Остана на място и загледа хората, дошли да го посрещнат.
Напред излязоха трима от тях: старец, едър и с широки гърди, със светла побеляла коса, и две жени. Всеки магьосник може да познае друг магьосник и Медра разбра, че са жени, притежаващи сила.
Вдигна ръката си, затворена в юмрук, а после я извърна и я изпъна към тях с отворена нагоре длан.
— Ах — каза една от жените, по-високата от двете, и се засмя. Но не отвърна на жеста му.
— Кажи ни кой си — рече белокосият, съвсем учтиво, но без поздрав за добре дошъл. — Кажи ни как дойде тук.
— Роден съм в Хавнър и учих за корабостроител и заклина-тел. Бях на един кораб, тръгнал от Гийт за пристана Оу. Само аз оцелях нощес, когато ни удари вещерският вятър. — После замълча. Мисълта за кораба и окованите мъже погълна ума му, както черното море беше погълнало тях. Задиша тежко, сякаш току-що спасил се от удавяне.
— Как дойде тук?
— Като… като птица. Чайка. Това ли е остров Роук?
— Преобразил си се? Той кимна.
— Кому служиш? — попита по-ниската и по-младата от жените. Имаше умно, кораво лице с дълги черни вежди.
— Нямам господар.
— Каква ти беше работата в Оупорт?
— В Хавнър, преди няколко години, бях взет в робство. Онези, които ме освободиха, ми разказаха за място, където няма господари, където се помни царуването на Сериад и където изкуствата се зачитат. Търся това място, този остров, от седем години.
— Кой ти каза за него?
— Жени от Ръката.
— Всеки може да свие юмрук и да покаже длан — рече учтиво високата жена. — Но не всеки може да долети на Роук. Или да доплува, или с платно, или да дойде по какъвто и да било начин. Затова трябва да те попитаме какво те доведе тук. Медра не отвърна веднага.
— Случайността — каза най-после той, — в угода на силно желание. Не изкуство. Нито знание. Мисля, че съм дошъл на мястото, което търсех, но не знам. Мисля, че вие може да сте хората, за които ми разказаха, но не знам. Мисля, че дърветата, които видях от хълма, крият някаква голяма загадка, но не знам. Зная само, че откакто стъпих на онзи хълм, съм като дете, както когато за първи път чух изпят „Подвига на Енлад“. Объркан съм от тези чудеса.
Белокосият погледна двете жени. Напред бяха излезли още хора и сега си говореха тихо.
— Ако останеш тук, с какво би се занимавал? — запита го жената с черните вежди.
— Мога да строя лодки или да ги поправям, или да ги карам. Мога да намирам, над и под земята. Мога да боравя с времето, стига това изобщо да ви е нужно. И ще уча изкуството от всеки, който би пожелал да ми го предава.
— Какво искаш да научиш? — попита с кроткия си глас по-високата жена.
Медра почувства, че му задават въпроса, от който ще зависи целият му живот, за добро или за лошо. Отново помълча малко. Понечи да отвърне, но нищо не каза, и най-сетне заговори.
— Никого не можах да спася. Дори онази, която спаси мен — рече той. — Нищо от онова, което знаех, не можа да я отърве. Нищо не знам. Ако знаете как да бъде човек свободен, моля ви, научете ме!
— Свободен! — Гласът на високата жена този път изплющя като бич. После тя огледа приятелите си и се поусмихна. Обърна се отново към Медра. — Ние сме затворници и свободата е нещо, което изучаваме. Ти дойде тук през стените на нашия затвор. Търсейки свободата, казваш. Но трябва да знаеш, че напускането на Роук може да се окаже по-трудно от идването. Затвор в затвор, и част от него сме си издигнали сами. — Погледна другите. — Какво ще кажете?
Не казаха почти нищо, сякаш се съветваха и съгласяваха помежду си в мълчание. Накрая по-ниската жена изгледа Медра с пронизващите си очи.
— Остани, ако искаш.
— Искам.
— Как ще искаш да те наричаме?
— Чайка.
И така го нарекоха.
Онова, което намери на Роук, се оказа и много по-малко, и много повече от надеждата и мълвата, по чиито дири бе пътувал толкова дълго. Остров Роук, казваха му, е сърцето на Землемория. Първата земя, която Сегой въздигнал от водите в началото на времето, била светлата Еа в северното море, а втората била Роук. Онзи зелен хълм, Роукската могила, бил с по-дълбока скална основа от всички останали острови. Дърветата, които беше видял и които като че ли понякога се намираха на едно място на острова, а друг път — на друго, бяха най-старите дървета на света и източникът и центърът на магията.
— Изсечем ли Горската обител, всичкото чародейство ще сек-не. Корените на тези дървета са корените на знанието. Шарките, които сенките на листата им правят на слънчевата светлина, изписват словата, които Сегой е изрекъл при Сътворението.
Така говореше Жар, неговата пламенна черновежда учителка.
Всички учители в магическото изкуство на Роук бяха жени. На острова имаше малко мъже със сила; изобщо мъжете не бяха много.
Тридесет години по-рано пиратските владетели на Уотхорт бяха изпратили флотилия да завладее Роук, не заради богатствата му, които не бяха много, а за да прекършат силата на магьосничеството му, за която се знаеше, че е могъща. Един от чародеите на Роук беше предал острова на „вещите мъже“ на Уотхорт, отслабвайки заклинанията му за закрила и тревога. След като те били преодолени, пиратите завзели острова без магьосничества, а с брутална сила и огън. Големите им кораби запълнили Туилски залив, ордите им плячкосвали и палели, роботърговците им отвеждали в плен мъже, момчета и млади жени. Невръстните деца и старците посичали на място. Палели всяка къща и нива, която видели. Когато след няколко дни си заминали, не оставили нито едно село несъборено, нито една къща неопожарена и неопустошена.
Градчето в началото на залива, Туил, притежавало нещо от ненакърнимостта на Могилата и Дъбравата, така че макар нападателите да го обходили в търсене на роби и плячка, и в палене на пожари, огньовете бързо загасвали, а тесните улици обърквали мародерите. Повечето оцелели островитяни били мъдри жени и се скрили с децата си в градчето или в Дъбравата. Сегашните мъже на Роук бяха онези оцелели тогавашни деца, вече пораснали, и няколко други, вече състарени. Тук не съществуваше никаква друга управа, освен жените на Ръката, защото тъкмо тя бе опазила Роук толкова дълго и сега го пазеше много по-бдително.
Не се доверяваха много на мъже. Беше ги предал мъж. Мъже ги бяха нападнали. Тъкмо мъжките амбиции, твърдяха те, бяха насочили всички изкуства в полза на алчната печалба.
— Не се занимаваме с техните управи — казваше високата Було с кроткия си тон.
Но Жар казваше на Медра:
— Сами се унищожихме.
Мъжете и жените на Ръката се бяха сплотили на Роук преди повече от сто години, създавайки съюз на магьосници. Горди и сигурни в силата си, бяха се стремили да научат други като тях да се сплотяват тайно срещу онези, които разпалват войни и отвеждат в робство, докато не укрепнат толкова, че да могат открито да се надигнат срещу тях. В техния съюз жените винаги били водачки, казваше Жар, и тъкмо жени, предрешени като продавачки на целебни мехлеми, плетачки на рибарски мрежи и други такива, бяха тръгвали от Роук към други земи около Вътрешното море, заплитайки широка, тънка мрежа на съпротива. Дори и сега се бяха съхранили нишките и възлите на тази мрежа. Медра се беше натъкнал на една от тези нишки в селото на Аниеб и оттогава беше вървял по тях. Но не те го бяха довели тук. След пиратския набег остров Роук беше останал съвсем изолиран, затворен в себе си от мощните заклинания на защита, плетени и преплитани от мъдрите жени на острова, и жителите му не поддържаха никакви търговски връзки с други хора.
— Не можем да ги спасим — казваше Жар. — Ние себе си не можахме да спасим.
Було, с нейния кротък глас и усмивка, беше безмилостна. Каза на Медра, че макар да се е съгласила той да остане на Роук, го е приела само за да е под наблюдението й.
— Ти веднъж проби през нашите защити — казваше тя. — Всичко, което разправяш за себе си, може и да е вярно, а може и да не е. Можеш ли да ми кажеш нещо, което да ме накара да ти повярвам?
Тя се съгласи с останалите да му дадат една малка къща край залива и работа — да помага на лодкостроителя на Туил, който беше самоук в занаята и уменията му дойдоха добре дошли. Но му каза:
— Можеш ли да ми кажеш нещо, което да ме накара да ти повярвам?
А той нямаше отговор.
Жар обикновено се мръщеше, щом я поздравеше. Задаваше му резки въпроси, изслушваше го и не казваше нищо.
Той я помоли, много боязливо, да му каже какво представлява Горската обител, защото когато попита други, те му отвърнаха:
— Жар може да ти каже.
Тя отхвърли въпроса му, не грубо, ала решително с думите:
— За Дъбравата можеш да научиш само в нея и от нея. След няколко дни тя слезе до пясъчната ивица на Туилски залив, където Медра поправяше една рибарска лодка. Помогна му, колкото можеше, и го поразпита за правенето на лодки, и той й разказа и показа каквото можа. Беше един кротък следобед, но след това тя си тръгна рязко, както бе обичайно за нея. Медра изпитваше известно страхопочитание към нея; беше непредсказуема. Удиви го, когато скоро след това му каза:
— Ще ида в Дъбравата след Дълготрайния танц. Ела, ако искаш.
От Роукската могила Дъбравата сякаш се виждаше открай докрай, но щом човек навлезеше в нея, не винаги можеше отново да излезе на открито. Вървеше безкрайно под дърветата. Във вътрешността на Дъбравата те бяха от един и същи вид, който не растеше никъде другаде, и въпреки това на хардийски за него нямаше друго име освен „дърво“. На Древната реч, каза му Жар, всяко от тези дървета си имало собствено име. Вървиш и вървиш, и след време отново нагазваш сред познати дървета, дъб, бреза и ясен, леска, орех и върба, зелени напролет и голи зиме; имаше и ели и кедър, и високи вечнозелени, каквито Медра не познаваше, с мека червеникава кора и дебели пластове иглички под тях. Вървиш и вървиш, а пътят ти през дърветата всеки път е различен. Хората в Туил му казаха да не навлиза много навътре, защото само по обратния път можеш да си сигурен, че ще излезеш отново в полята.
— Докъде стига тази гора? — попита Медра, а Жар му отвърна:
— Докъдето стига умът.
На Орими Медра се бе научил да чете обичайното писмо на Архипелага. По-късно Хайдрейк от Пендор го научи на някои от руните на силата. Това познание беше известно. Онова, което Жар бе научила сама в Горската обител, не беше познато на никой друг, освен на онези, с които тя бе споделила знанието си. През цялото лято тя живееше под клоните на Дъбравата, само с една ракла, в която пазеше оскъдната си храна от горските мишки, в колиба от сплетени клони и с огнище край поточето, спускащо се от горите, за да се влее в малката река, стичаща се към залива.
Медра си направи бивак наблизо. Не знаеше какво иска от него Жар; надяваше се, че е решила да го учи, да започне да отговаря на въпросите му за Дъбравата. Но тя не казваше нищо, а той беше притеснителен и предпазлив, боеше се да не наруши самотното й отшелничество, което го изпълваше с боязън също като странностите на самата Дъбрава. На втория ден тя му каза да тръгне с нея и го отведе дълбоко навътре в гората. Вървяха с часове, в пълно мълчание. Не се чуваше птичи зов. Ни лист не трепваше. Дърветата бяха безкрайно различни и все едни и същи. Той не разбра кога тръгнаха обратно, но знаеше, че са изминали по-дълъг път, отколкото са дълги бреговете на Роук.
Отново излязоха на открито сред изораните ниви и пасища в топлата вечер. Докато крачеха, той видя четирите звезди на Ковачницата, изгрели над западните хълмове.
Жар се раздели с него само с едно сухо „Лека нощ“.
На другия ден му каза:
— Ще поседя под дърветата.
Без да знае какво се очаква от него, той я последва от разстояние. Навлязоха в най-вътрешната част на Дъбравата, там, където всички дървета бяха от един и същи вид, безименни и в същото време — всяко със свое име. Щом тя седна върху мекия килим от листа сред корените на голямо древно дърво, той си намери място за сядане недалече от нея; и докато тя гледаше и слушаше стаена, той също гледаше и слушаше стаен. Така правиха няколко дни. После, една сутрин, вътрешно разбунтуван, той остана край потока, докато Жар навлизаше в Дъбравата. Тя не се обърна.
Същата заран от Туил дойде Було и им донесе в една кошница хляб, сирене, кисело мляко и плодове.
— Какво научи? — попита тя Медра със своя хладно кротък тон, а той отвърна само:
— Че съм глупак.
— Защо така, Чайка?
— Един глупак може цяла вечност да седи под дърветата, без да стане по-умен.
Високата жена леко се усмихна.
— Сестра ми никога досега не е учила мъж. — Погледна го, а сетне извърна поглед към огрените от лятото поля. — Никога досега не е гледала мъж.
Медра замълча. Лицето му се сгорещи и той сведе очи.
— Мислех… — понечи да отвърне той, но спря.
Беше се опитвал да гледа на Жар като на недосегаема, а в същото време бе копнял да докосне меката й кафява кожа, черната й блестяща коса. Когато тя се вторачваше в него, внезапно и непонятно предизвикателно, той беше мислил, че му е ядосана. Боеше се да не я оскърби, да не я обиди. А тя от какво се страхуваше? От желанието му? От своето?… Но тя не беше неопитно момиче, беше мъдра жена, магьосница, тази, която ходеше из Горската обител и разбираше шарката на сенките!
Всичко това се изля в ума му като порой, скъсал стената на бента, докато стоеше в края на леса с Було.
— Мислех, че магесниците се въздържат — най-сетне промълви той. — Хайдрейк твърдеше, че да се любиш значи да унищожиш силата си.
— Така твърдят някои мъдри мъже — отвърна кротко Було, отново му се усмихна и се сбогува.
Целия следобед той прекара объркан и ядосан. Когато Жар излезе от Дъбравата и тръгна към покритата си с листа колиба край потока, той отиде там, понесъл като извинение кошницата на Було.
— Може ли да поговорим? — каза Медра.
Тя му кимна рязко и го изгледа намръщено.
Той замълча. Тя клекна да види какво има в кошницата.
— Праскови! — възкликна и се усмихна.
— Моя учител Хайдрейк казваше, че магьосниците, които правят любов, развалят силата си — изломоти той.
Тя не отвърна нищо, извади каквото имаше в кошницата и почна да го дели.
— Мислиш ли, че е вярно? — попита той. Тя сви рамене.
— Не.
Езикът му се върза. След малко тя го погледна и каза с тих, мек глас:
— Не. Не мисля, че е вярно. Мисля, че всички истински сили, всички древни сили в корените си са една.
Той продължи да стои вкочанен, а тя рече:
— Виж прасковите! Узрели са. Ще трябва да ги изядем веднага.
— Ако ти кажа името си — каза той, — истинското си име…
— Аз бих ти казала своето — отвърна тя. — Ако така… ако така се започва.
Започнаха обаче с прасковите.
И двамата бяха свенливи. Когато Медра хвана ръката й, неговата ръка трепереше, а Жар, чието истинско име се оказа Елеал, извърна намръщено поглед. После тя докосна ръката му, много леко. Щом той погали черния кичур на слепоочието й, тя сякаш едва го изтрая и той спря. Когато понечи да я прегърне, тя беше скована, отхвърли го. После тя се обърна и много пламенно, припряно и неловко го сграбчи в прегръдката си. Нито първата, нито първите нощи, които двамата прекараха заедно, не им доставиха много удоволствие или покой. Но се учеха един от друг и през срама и страха стигнаха до страстта. След това дългите дни в тишина сред горите и дългите им, огрени от звездите нощи им носеха наслада.
Когато Було дойде от градчето да им донесе от последните късни праскови, те се засмяха; прасковите се бяха превърнали в символ на щастието им. Опитаха се да я задържат да остане за вечеря с тях, но тя отказа.
— Постойте си тук, докато можете.
Лятото тази година свърши твърде рано. Скоро дойдоха дъждовете; снегът падна още през есента, дори толкова на юг, където се намираше Роук. Бурите следваха една след друга, сякаш ветровете се бяха разбунтували срещу наглото вмешателство на вещите мъже. Жените седяха край огнищата в самотните селски къщи; хора се сбираха край огнищата на градчето Туил. Вслушваха се във воя на вятъра, в дъждовния ромон или в безмълвния сипеж на снега. Извън Туилски залив морето ревеше по скалните брегове на острова, море, в което нямаше да посмее да навлезе нито един кораб.
Деляха си каквото имаха. В това отношение Роук наистина беше „островът на Моред“. На Роук никой не гладуваше, нито оставаше бездомен, въпреки че никой не притежаваше много повече от това, от което имаше нужда. Скрити от останалия свят не само от море и бури, а и от своите защити, които прикриваха острова и отклоняваха корабите, хората се трудеха и си говореха, и пееха песните. „Зимния химн“ и „Подвига на младия крал“. И книги имаха, „Хрониките на Енлад“ и „История на мъдрите герои“. От тези драгоценни книги старците и стариците четяха на глас в една зала край пристана, където рибарките плетяха и кърпеха мрежите си. Там имаше камина и в студени дни я палеха. Идваха хора чак от стопанствата от другата страна на острова да слушат четените истории, да слушат мълчаливо и напрегнато.
— Душите ни са гладни — казваше Жар.
Тя заживя с Медра в малкия му дом недалече от Дома на мрежите, макар да прекарваше много дни със сестра си Було. Жар и Було били деца в една ферма край Туил, когато дошли пиратите от Уотхорт. Майка им ги скрила в дълбокото мазе на фермата и после използвала заклинанията си, мъчейки се да спаси мъжа си и братята им, които отказали да се скрият и се опълчили на нападателите. Бяха ги изклали с добитъка им. Същата нощ момиченцата останали в тъмното мазе, а и много нощи след това. Съседите, дошли накрая да погребат гниещите трупове, намерили децата — смълчани, прегладнели, въоръжени с мотика и парче от счупен лемеж, готови да бранят купчините камъни и пръст, струпали се над главите им.
Медра знаеше съвсем малко за тази история от Жар. Една нощ Було, която беше с три години по-голяма от Жар и чиято памет беше по-силна, му я разказа цялата. Жар седеше с тях и слушаше мълчаливо.
На свой ред той разказа на Було и Жар за мините на Самори и за магьосника Гелък, и за робинята Аниеб.
Когато свърши, Було дълго помълча, а накрая каза:
— Значи това си имал предвид, когато дойде: „Не можах да спася онази, която спаси мен“.
— А ти ме попита: „Какво можеш да ми кажеш, за да ме накараш да ти повярвам?“
— Вече ми го каза — отвърна Було.
Медра взе ръката й и опря челото си на нея. Докато разказваше историята си, беше сдържал сълзите. Вече не можеше.
— Тя ми даде свобода — рече той. — И аз продължавам да чувствам, че всичко, което съм направил, е било чрез нея и за нея. Не, не за нея. Нищо не можем да сторим за мъртвите. Но за…
— За нас — промълви Жар. — За нас, които живеем, криейки се, без да ни убиват и без да убиваме. Мъртвите са си мъртви. Великите и могъщите си я карат, както си знаят, необуздани и без съвест. Единствената надежда, останала за света, е в нищите хора.
— Цяла вечност ли трябва да се крием?
— Думи на мъж — отвърна му с нежната си, ранима усмивка Було.
— Да — рече Жар. — Трябва да се крием. Цяла вечност, ако се наложи. Защото отвъд тези брегове няма нищо, освен да убиваш или да те убият. Ти го каза и аз го вярвам.
— Но не можеш да криеш истинската сила — каза Медра. — Не и задълго. Ако се крие несподелена, тя умира.
— Магията на Роук няма да умре — каза Було. — „На Роук всички заклинания са силни.“ Казал го е самият Ат. А и ти вървя под дърветата… Нашият дълг е да съхраним тази сила. Да я крием, да. Да я обуздаваме, както един млад дракон обуздава огъня си. И да я споделяме. Но само тук. Да я предаваме всеки на следващия, тук, където тя е в безопасност, и където големите крадци и убийци най-малко ще я търсят, защото тук няма ни един, за когото да държат сметка. И един ден ще дойде драконът в цялата си мощ. Дори да са нужни хиляда години…
— Но извън Роук — възрази Медра — има простосмъртни хора, които са подложени на гнет, гладуват и мрат окаяни. Трябва ли да продължат да живеят така още хиляда години, без никаква надежда?
Погледна едната сестра, после другата: едната толкова блага и така непоклатима, другата — под намръщената си маска толкова бърза и нежна, като първия пламък на прихванал огън.
— На Хавнър — продължи той, — далече от Роук, в едно селце на планината Онн, сред хора, които нищо не знаят за света, все още има жени на Ръката. Тази мрежа не се е скъсала след толкова години. Как е изплетена?
— Вещо — отвърна Жар.
— И е просната нашироко! — Той отново ги изгледа една по една. — В град Хавнър не научих много. Учителите ми казваха да не използвам магията за зло, но самите те живееха в страх и не разполагаха със сила срещу силните. Дадоха ми всичко, което имаха да ми дадат, но беше малко. Само късметът ми помогна да не се проваля. И силата, която ми вля Аниеб. Ако не беше тя, сега щях да съм роб на Гелък. Но и самата тя не беше научена, и затова бе поробена. Щом най-добрите преподават зле чародейството и щом то се използва за зли цели от могъщите, как тогава ще расте изобщо нашата сила тук? С какво ще се храни младият дракон?
— Това е центърът — каза Було. — Трябва да държим центъра. И да чакаме.
— Длъжни сме да дадем каквото трябва — възрази Медра. — Ако всички освен нас са роби, колко струва тогава нашата свобода?
— Истинското изкуство надмогва лъжливото. Шарката ще издържи — отвърна намръщено Жар. Посегна за ръжена да събере съименничките си в камината, разбута ги и купчината се разгоря. — Това знам аз. Но нашият живот е кратък, а шарката е много дълга. Само Роук да беше като едно време — да имаше повече хора на истинското изкуство, събрани тук, да преподават и да се учат, да съхраняват…
— Ако Роук сега беше като някога, прочут със силата си, онези, които се боят от нас, щяха отново да дойдат, за да ни унищожат — каза Було.
— Решението е в потайността — каза Медра. — Но в нея е и проблемът.
— Нашият проблем е в мъжете — рече Було, — да ме прощаваш. Други мъже държат повече сметка за мъжете, отколкото за жени и деца. Тук може да имаме петдесет вещици и няма да ни обърнат много внимание. Но ако знаеха, че имаме петима мъже с мощ, щяха да се опитат отново да ни разгромят.
— Ето защо макар да имаше мъже между нас, ние бяхме жените на Ръката — каза Жар.
— И все още сте — отвърна Медра. — Аниеб беше една от вас. Тя и вие, и всички ние живеем в един и същи затвор.
— Какво можем да направим? — попита Було.
— Да научим силата си! — каза Медра.
— Школа — промълви Жар. — Където мъдрите да могат да се учат взаимно, да изучават шарката… Дъбравата ще ни приюти.
— Бойните главатари презират схоларите и учителите — каза Медра.
— Мисля, че не само ги презират, а и се страхуват от тях — рече Було.
Така си говореха през онази дълга зима, а и други говореха с тях. Бавно и полека, разговорът се обърна от смътна идея в намерение, от копнеж — в замисъл. Було беше все така предпазлива, предупреждаваше за опасностите. Белокосият Дюна беше толкова нетърпелив, че според Жар искаше да започне веднага да учи всички деца в Туил. След като повярва, че свободата на Роук е в предлагането на свобода на други, Жар посвети цялата си мисъл на това как жените на Ръката отново да укрепят мощта си. Но умът й, оформил се в дългите й дни на усамотяване сред дърветата, винаги се стремеше към форма и яснота, и тя казваше:
— Как можем да преподаваме своето изкуство, след като самите ние не знаем какво е?
И за това говореха, всички мъдри жени на острова: кое е истинското изкуство на магията и къде то се превръща в лъжовно; как се съхранява или се губи равновесието на нещата; кои са нужните умения, кои са полезните, кои са опасните; защо някои хора притежават една дарба, но не друга, и дали човек може да изучи едно изкуство, за което не притежава вродено дарование. В такива беседи те създаваха наименованията, които по-сетне щяха да се дадат на майсторствата: откриване, работа с времето, променяне, церене, призоваване, упорядъчаване, именуване, и занаята на илюзията, и познанието на песните. Това са изкуствата, които и до днес знаят Повелителите на Роук, макар че Песнопоецът е заел мястото на Откривателя, след като откриването започнало да се смята само за полезно умение, ала незаслужаващо титлата маг.
И тъкмо с тези беседи е възникнала Школата на Роук.
Някои твърдят, че Школата е възникнала по съвсем различен начин. Разправят, че на Роук властвала някаква жена, наречена Тъмната жена, и била в съюз с Древните сили на земята. Казват, че живеела в една пещера под Роукската могила и никога не излизала на дневна светлина, а заплитала нашир и длъж, над суша и море своите заклинания, които принуждавали хората да бъдат подвластни на злата й воля, докато на Роук не дошъл първият Върховен маг — той разпечатал пещерата, влязъл в нея, надвил Тъмната жена и заел мястото й.
В тези приказки има само една истина и тя е, че наистина първите Повелители на Роук отворили и влезли в една огромна пещера. Но макар корените на Роук да са корените на всички острови, тази пещера не се намирала на Роук.
И е вярно освен това, че по времето на Медра и Елеал хората на Роук, мъже и жени, не изпитвали страх от Древните сили на земята, а се прекланяли пред тях, търсели от тях сила и прозрение. Това се променило с годините.
В онази година пролетта отново дойде късно, студена и бурна. Медра се захвана с правенето на лодки. Докато цъфнат прасковите, построи една стройна, газеща в дълбоки води лодка, изработена според хавнърския стил. Нарече я „Надежда“. Скоро след това излезе с нея в Туилски залив, без да си взима спътник.
— Чакай ме в края на лятото — рече той на Жар.
— Ще бъда в Дъбравата — отвърна му тя. — А сърцето ми ще е с теб, моя тъмна видро, моя бяла чайко, моя любов, Медра.
— И моето — с теб, моя огнена жар, разцъфнало мое дърво, моя любов, Елеал.
За първото си откривателско пътешествие Медра, или Чайка, както се бе нарекъл, отплава на север през Вътрешното море към Орими, където беше прекарал няколко години. Там имаше хора от Ръката, на които можеше да се довери. Един от тях, мъж, казваше се Врана, бе заможен и саможив човек, който не притежаваше магическа дарба, ала хранеше силна страст към писаното, към книги с познание и история. Тъкмо Врана беше натикал, както казваше той, носа на Чайка в книга, докато успее да я изчете.
— Неграмотните чародеи са проклятието на Землемория! — ревеше той. — Невежествената сила е напаст!
Врана беше странен човек — упорит, своенравен, твърдоглав и стигнеше ли се до защитата на своята страст — храбър. Беше презрял властта на Лоусън преди години, като отишъл в пристанището Хавнър предрешен и се върнал с четири книги от една древна кралска библиотека. Тъкмо се беше сдобил, и страшно се гордееше с това, с един загадъчен трактат от Уей за свойствата на живака.
— И това го измъкнах изпод носа на Лоусън — рече той на Чайка. — Ела да я видиш! Писана е от прочут чародей.
— Тинарал — каза Чайка. — Знам го.
— Боклук, а? — рече Врана, който бързо долавяше намеците, станеше ли въпрос за книги.
— Не знам. Тръгнал съм за по-едър улов. Врана килна глава.
— Книгата на имената.
— Изгубена е с Ат, когато заминал на запад.
— Един маг, Хайдрейк, ми каза, че когато Ат се отбил в Пендор, казал на един тамошен магьосник, че е оставил „Книгата на имената“ при някаква жена на Деветдесетте острова, за да я опази.
— Жена! Да я опази! На Деветдесетте острова! Луд ли е бил? Врана се дуеше, но само при мисълта, че Книгата на имената все още може да съществува, беше готов да тръгне за Деветдесетте острова, когато Чайка пожелае.
Така двамата се отправиха на юг с „Надежда“, като отпървом се спряха на зловонния Гийт, а сетне, предрешени като амбуланти, тръгнаха от островче на островче през плетеницата протоци. Врана беше натоварил съда с по-хубави вещи, отколкото повечето стопанки по островите бяха виждали в живота си, а Чайка им ги предлагаше на прилични цени, предимно в замяна, тъй като островитяните рядко разполагаха с пари. Мълвата за тях ги изпреварваше. Знаеше се, че са склонни да търгуват срещу книги, стига книгите да са стари и тайнствени. Но по Островите всички книги бяха стари и тайнствени, доколкото ги имаше изобщо.
Врана много се зарадва на една придобивка — опърпан бестиарий от времето на Аксамбар в замяна за пет сребърни копчета, нож със седефена дръжка и парче лорбейнска коприна. Седеше си в „Надежда“ и мърмореше древните описания на харики, отак и ледена мечка. Но Чайка слизаше на всеки бряг и показваше стоките си в кухните на стопанките и в задрямалите кръчми, където седяха старците. Понякога небрежно свиваше юмрук и после извръщаше ръката си с дланта нагоре, но никой не му отвърна със знака.
— Книги ли? — рече един плетач на тръстика от Северен Судиди. — Като онова там? — Посочи дългите късове пергамент, които беше използвал при направата на сламения си покрив. — За нещо друго стават ли?
Врана, вторачен в думите, видими тук-там между гредите и прътите, взе да трепери от гняв. Чайка побърза да го изведе навън, преди да е избухнал.
— Беше само учебник за лекуване на животни — призна Врана, след като отплаваха и се поуспокои. — „Подуване“ прочетох, и нещо за овчето виме. Но такова невежество! Просташко невежество! Да си покрива къщата с книги!
— А знанието е полезно — каза Чайка. — Могат ли хората да са нещо друго освен невежи, след като знанието не е съхранено, не се предава? Ако можеше всички книги да бъдат събрани на едно място…
— Като Библиотеката на кралете — промълви Врана, унесен в мечти за древна слава.
— Или твоята библиотека. — Напоследък Чайка беше станал по-лукав отпреди.
— Фрагменти — изсумтя пренебрежително Врана за труда на своя живот. — Жалки останки!
— Начала — поправи го Чайка. Врана само въздъхна.
— Мисля, че можем отново да поемем на юг — рече Чайка. — Към Поуди.
— Имаш дарба за тая работа. Знаеш къде да търсиш. Отиде право при онзи бестиарий в плевнята… Но тук няма много за търсене. Нищо значимо. Ат едва ли ще е оставил най-великата от всички книги на познанието при простаци, които ще си правят покривите с нея! Е, щом искаш, отиваме в Поуди. А после обратно в Орими. Взе да ми омръзва вече.
— А и копчетата ни попривършиха — каза Чайка. Беше весел; още щом си помисли за Поуди, знаеше, че тръгва във вярната посока. — Може би ще успея да открия нещо по пътя. Това ми е дарбата, знаеш.
Никой от двамата не беше стъпвал на Поуди. Това бе потънал в дрямка южен остров с хубаво старо пристанищно градче, Телио, построено върху розов пясъчник, с нивя и градини, които трябваше да са плодородни. Но владетелите на Уотхорт го управляваха от сто години, налагаха тежки данъци, гнетяха и изтощаваха и земята, и хората. Слънчевите улички на Телио бяха тъжни и мръсни. Хората живееха в тях като в пустош, в палатки и съборетини, направени от парчетии, много от тях дори без покрив.
— О, тук няма да стане — каза отвратен Врана, докато заобикаляше купчина изпражнения. — Тези същества нямат книги, Чайка!
— Потрай малко — отвърна спътникът му. — Дай ми един ден.
— Опасно е — възрази Врана, — и безсмислено. — Но с това възраженията му се изчерпаха. Скромният и наивен младеж, когото беше научил да чете, се бе превърнал в негов непогрешим водач.
Той го последва по една от главните улици и от нея — в квартал с малки къщи, стария квартал на тъкачите. На Поуди отглеждаха лен и имаше сгради за мънене на лен, сега повечето изоставени; зад прозорците на някои от домовете се мяркаха станове. На едно площадче със заслон от горещото слънце край кладенеца седяха и предяха четири-пет жени. Наблизо играеха деца, мършави и отпуснати от жегата, поглеждаха без особено любопитство към двамата странници. Чайка тръгна натам без колебание, сякаш знаеше къде отива. Спря и поздрави жените.
— О, мили човече — с усмивка отвърна една от жените, — хич не ни ги показвайте онези неща, дето ги носите в сандъка, че и един петак нямам, ни меден, ни костен, от месец паричка не съм виждала.
— Но пък може да ви се намира малко лен, госпожо? Тъкан или преден? Ленът на Поуди е най-добрият — така поне съм чувал чак в Хавнър. А и виждам какво хубаво предете. Хубав конец ще излезе. — Врана гледаше спътника си с насмешка и с малко презрение; той самият можеше много хитро да се пазари за всяка книга, но да си бъбри с прости жени за копчета и конци беше под достойнството му. — Я аз да го отворя това — говореше Чайка и заподрежда стоката си по чакъла, а жените и мръсните боязливи деца се струпаха да видят отблизо чудесата, които се канеше да им покаже. — Тъкан плат търсим, и невапцана прежда, а и други неща също — копчетата ни са на свършване. Ако имате рогови или костени, да речем? Бих разменил една от тези кадифени шапчици за три-четири копчета. Или една от тези панделки; вижте цвета им само. Красиви са като косата ви, госпожо! Или да речем хартия, книги. Нашите господари в Орими търсят такива неща, ако сте заделили някоя, да речем.
— О, колко сте мил — каза жената, която ги заговори първа, засмя се и вдигна червената панделка до черната си плитка. — Е, жалко, че нямам нищо за вас!
— Няма да съм толкова дързък да ви помоля за целувчица — каза Медра, — но една отворена ръка, да речем?
Той направи знака; тя го изгледа мълчаливо.
— Това е лесно — каза му тихо и му отвърна със знака. — Но не винаги е безопасно между непознати.
Той продължи да показва стоките си на жените и децата и да се шегува с тях. Никой нищо не купи. Зяпаха дреболиите върху платното, сякаш бяха съкровища. Остави ги да ги оглеждат и опипват колкото искат; дори позволи на едно дете да свие малко огледалце от излъскан месинг — видя как изчезна под дрипавата му ризка, но нищо не каза. Накрая рече, че трябва да си продължи по пътя, и децата се отвяха, щом почна да прибира вещите.
— Имам една съседка — каза жената с черната плитка. — която може би има някаква хартия, щом това търсите.
— Писана ли е? — попита Враната, който до този момент беше седял отегчен край кладенеца. — Знаци има ли по нея?
Тя го изгледа от глава до пети.
— Има знаци по нея, господине. — И после се обърна към Чайка, с по-различен тон: — Ако искате да дойдете с мен, живее ей натам. И макар да е само момиче, и бедно, има отворена ръка. Макар че може би не всички от нас я имат.
— Трима от трима — рече Врана и бегло повтори жеста. — Тъй че спести си оцета, жено.
— О, май вие трябва да си го спестите, господине. Ние тук сме бедни хорица. И невежи — добави тя с блеснали очи и ги поведе.
Заведе ги до една къща в края на улицата. Личеше си, че някога е била заможна, на два каменни етажа, но беше полупразна и с разнебитена фасада, рамките на прозорците и каменните плочи бяха изкъртени. Прекосиха двор с кладенец. Тя почука на една странична врата и й отвори момиче.
— Ах, това е вещерска бърлога — изсумтя Врана, щом от вратата лъхна на билки и ароматен дим, и отстъпи назад.
— Знахари — каза водачката им. — Пак ли е болна, Дори?
Момичето кимна, погледна Чайка и после Врана. Беше четиринайсетинагодишно, набито, макар и измършавяло, с навъсен поглед.
— Мъжете са от Ръката, Дори. Единият, виждаш, нисък и хубав, а другият висок и горд, и казват, че търсят хартии. Зная, че по-рано имахте някакви, макар че може и да ги нямате вече. В сандъка им няма нищо за теб, но може би ще платят малко в слонова кост за това, което търсят. Нали? — Тя извърна светлите си очи към Чайка и той кимна.
— Тя е много болна, Ръш — каза момичето и отново погледна Чайка. — Не сте ли знахар? — Прозвуча като обвинение.
— Не.
— Тя е знахарка — каза Ръш. — Като майка си и баба си. Пусни ни вътре, Дори, или мен поне, да поприказвам с нея.
Момичето се прибра за малко, а Ръш каза на Медра:
— Майка й умира от охтика. Никой знахар не можа да я изцери. Но можеше да лекува живеница и други болежки. Беше истинско чудо, а Дори се зарече да я последва.
Момичето им махна да влязат. Врана предпочете да остане навън. Стаята беше висока и дълга, личеше, че преди време е била обзаведена изящно, но беше много стара и много бедна. Беше пълна със знахарски принадлежности и билки. Край хубавата каменна камина, където тлееше сноп ароматни треви, имаше постеля. Жената в нея беше толкова немощна, че на смътната светлина изглеждаше само кости и сянка. Когато Чайка се приближи, тя понечи да се надигне и да заговори. Дъщеря й намести главата й на възглавницата и когато Чайка пристъпи съвсем близо, успя да я чуе.
— Чародей. Не е случайно.
Като жена на силата, беше разбрала какъв е. Дали тя го бе повикала тук?
— Аз съм откривател. И търсач.
— Можеш ли да я учиш?
— Мога да я отведа при хора, които ще могат.
— Стори го.
— Добре.
Тя отпусна глава и склопи очи.
Потресен от силата на волята й, Чайка изправи гръб и вдиша дълбоко. После извърна поглед към девойката, Дори. Тя не отвърна на погледа му. Гледаше майка си скръбно. Чак след като жената потъна в дълбок сън, Дори се раздвижи, отиде да помогне на Ръш, която като приятелка и съседка се захвана да пошета и засъбира разхвърляните край постелята пропити с кръв кърпи.
— Преди малко пак й тече кръв и не можах да я спра — каза Дори. По бузите й потекоха сълзи. Изразът й обаче не се промени.
— О, чедо! О, агънцето ми! — Ръш я притисна в прегръдката си, но макар да се отпусна в ръцете й, Дори не преви гръб.
— Ще отиде там, при стената, а аз не мога да ида с нея — промълви тя. — Отива си сама, а не мога да ида с нея… Можете ли да отидете там? — Тя се отдръпна от Ръш и отново погледна Чайка. — Знам, че можете!
— Не — каза той. — Не знам пътя.
Но докато Дори го казваше, той видя това, което виждаше и тя: дълъг хълм, спускащ се надолу в мрака, а на отстрещната страна, на ръба на сумрака — ниска каменна стена. И докато гледаше, стори му се, че видя жена, която върви покрай стената, много тънка, почти безтелесна, кости и сянка. Ала не беше умиращата в постелята жена. Беше Аниеб.
После видението изчезна и той отново се озова лице в лице срещу вещицата-момиче. Обвиняващият й поглед бавно се преобрази. Тя скри лицето си в шепи.
— Трябва да ги оставяме, щом тръгнат.
— Знам.
Ръш погледна нея, а после него с проницателните си светли очи.
— Не само ловък мъж, а и вещ. Е, не си първият. Той чакаше отговор на въпроса си.
— Тази къща я наричат домът на Ат — каза тя.
— Живял е тук — промълви Дори и в пелената от безнадеждност и болка се прокрадна нотка на гордост. — Магът Ат. Много отдавна. Преди да замине на запад. Всичките ми баби са били мъдри жени. Стоял е тук. С тях.
— Дай ми ведро — каза Ръш. — Ще донеса вода да ги накисна.
— Аз ще донеса вода — каза Чайка.
Взе ведрото и отиде на двора при кладенеца. Врана си седеше на зида, отегчен и изнервен.
— Защо си губим времето тук? — сопна се той, докато Чайка пускаше ведрото в кладенеца. — Сега да не шеташ и на вещиците?
— Да — отвърна му Чайка. — И ще го правя, докато тя не издъхне. А после ще отведа дъщеря й на Роук. А ти ако искаш да прочетеш Книгата на имената, можеш да дойдеш с нас.
Така Школата на Роук се сдоби с първата си презморска ученичка, както и с първия си библиотекар. Книгата на имената, която и до днес се пази в Самотната кула, положи основата на знанието и на метода на Именуването, което е основата на магията на Роук. Дори, която, както твърдят, учела учителите си, станала повелителката на всички знахарски изкуства и на науката за билките и наложила висока почит към това майсторство на Роук.
Колкото до Врана, безсилен да се раздели с Книгата на имената макар и за месец, той прати хора да докарат неговите си книги от Орими и се засели с тях в Туил. Оставяше хората от Школата да ги проучват, стига да проявяват към тях, както и към самия него, дължимото уважение.
Така течеше времето за Чайка. В късна пролет той отплаваше с „Надежда“, за да търси и намира хора за Школата на Роук — деца и младежи предимно, които имаха дарба за магия, а понякога и възрастни мъже или жени. Повечето деца бяха бедни и макар да не взимаше никое от тях против волята им, родителите или господарите им рядко разбираха истината: Чайка ту се представяше за рибар, търсещ момче, което да работи на лодката му, ту търсеше момиче за тъкачните работилници, или пък купуваше роби за господаря си на друг остров. Те пращаха детето си с него, за да му дадат някаква възможност, или пък му го продаваха от беднотия, за да работи за него, а той им плащаше с истинска слонова кост; ако му продаваха дете за робия, плащаше им със злато, а на другия ден, когато златото отново се превръщаше в кравешко лайно, вече го нямаше.
Пътуваше надалече из Архипелага, стигаше чак до Източния разлив. Никога не стъпваше два пъти в един град или на един остров, без да са минали няколко години, и така дирята му изстиваше. Въпреки това започнаха да говорят за него. Събирача на деца почнаха да го наричат, страшен чародей, който отвличал деца на острова си, в ледения север, и там изсмуквал кръвта им. В селата на Уей и Фелкуей все още разправят на децата за Събирача на деца, за да се пазят от непознати.
По това време вече имаше много хора от Ръката, които знаеха какво става на Роук. Там идваха изпращани от тях младежи. Идваха мъже и жени, за да се учат и да преподават. За мнозина от тях беше доста трудно да стигнат там, защото заклинанията, които криеха острова, бяха по-силни от всякога и отдалече той приличаше или на облак, или на подала се над водната шир гола скала; а духаше и Роукският вятър, който държеше всеки кораб надалече от Туилския залив, освен ако нямаше някой магьосник на борда, който да знае как да обърне вятъра. И все пак идваха, та с годините се наложи да се вдигне по-голяма къща за Школата от всички останали в градчето Туил.
В Архипелага мъжете строяха кораби, а жените — къщи, такъв беше обичаят. Но при голям строеж жените позволяват на мъжете да работят с тях — нямаше ги миньорските суеверия, които държаха мъжете настрана от рудниците, или на корабостроителите, които забраняваха жена да гледа как се поставя килът. Ето защо и мъже, и жени с много усърдие вдигнаха Големия дом на Роук. Темелът му бе поставен на едно бърдо над градчето Туил, недалече от Дъбравата и с изглед към Могилата. Стените му се съградиха не само с камък и дърво, а стъпиха върху здрава магия и бяха скрепени с могъщи заклинания.
Застанал на този хълм, Медра каза:
— Има водна жила, точно под мястото, където стоя, и няма да пресъхне.
Прокопаха внимателно, стигнаха до водата и я оставиха да избликне. И първата част от Големия дом, която направиха, беше сърцевината му, дворът с фонтана.
После Медра се разходи с Елеал по белите плочи, още преди около тях да има вдигнати стени.
Тя беше посадила до чешмата офика от Дъбравата. Дойдоха да се уверят, че се е хванала. Пролетният вятър духаше силно, към морето, откъм Роукската могила, издухваше настрана водата от фонтана. На склона на Могилата се виждаше малка група хора — кръг от млади ученици, които изучаваха ловкостите на илюзията от магьосника Хега от Оу. Майсторската ръка, така го наричаха. Глухарчетата, вече прецъфтели, хвърляха семенцата си на вятъра. В косата на Жар се мяркаха сиви косъм-чета.
— Е, значи пак тръгваш — каза тя, — и ни оставяш да решим тоя въпрос с Правото. — Мръщеше се свирепо както винаги, но гласът й рядко биваше толкова рязък, когато говореше с него.
— Ще остана, ако искаш, Елеал.
— Да, искам да останеш. Но не оставай! Ти си откривател, трябва да ходиш и да откриваш. Само дето съгласието ни за Пътя — за Правото, както държи да го наричаме Варис — е два пъти по-тежка работа от строежа на Дома. И предизвиква десет пъти повече свади. Съжалявам, че не мога да се измъкна от това. Да можех просто да тръгна с теб, ей така… И ми се щеше да не тръгваш на север.
— Защо да се караме? — унило отвърна той.
— Защото не сме само ние! Събери двайсет-трийсет души в една стая, и всеки ще иска да наложи своето. А събереш ли мъже, които винаги са си държали на тяхното, с жени, които си знаят своето, и ще почнат да се обиждат. А и освен това има някои съвсем истински и сериозни различия между нас, Медра. Те трябва да се решат, а няма да се решат лесно. Макар че малко добра воля ще е от полза.
— Варис ли е?
— Варис и още няколко души. И са мъже, и му придават повече важност, отколкото на всичко останало. За тях Древните сили са омразни. Женските сили са им подозрителни, защото всички са свързани с Древните сили. Сякаш тия Сили могат да се контролират и използват от тленна душа! Но там, където ние поставяме света, те поставят мъжете. И затова държат, че истинският магьосник трябва да е мъж. И целомъдрен.
— Аха, и това ли? — Медра въздъхна.
— И това, я. Сестра ми ми каза снощи, че тя, Енио и дърводелците предложили да им построят една част от Дома, където да са си отделно, даже отделна къща, за да се пазят там чисти.
— Чисти ли?
— Думата не е моя, на Варис е. Но те отказали. Искат Правото на Роук да отдели мъжете от жените и искат мъжете да решават за всичко. Е, как да се разберем с тях? Защо дойдоха тук, като не искат да работят с нас?
— Трябва да накараме мъжете, които не искат, да си отидат.
— Да си отидат? С яд? И да кажат на владетелите на Уотхорт и Хавнър, че вещиците на Роук мътят буря?
— Забравям… все забравям — каза той, отново сломен. — Забравям стените на затвора. Не съм чак такъв глупак, когато съм извън тях… Когато съм тук, не мога да повярвам, че е затвор. Но отвън, без теб, помня… Не ми се тръгва, но трябва да замина. Не искам да призная, че всичко тук може да се обърка или се обърква, но трябва… Този път ще замина и ще замина на север, Елеал. Но когато се върна, ще остана. Това, което трябва да намеря, ще го намеря там. Не съм ли го намерил вече?
— Не — каза тя. — Само мен… Но в Дъбравата има твърде много неща за търсене и откриване. Достатъчно, за да задоволят дори и твоето неспокойствие. Защо на север?
— За да се добера до Ръката на Енлад и Еа. Никога не съм ходил там. Не знаем нищо за техните магьосничества. „Енлад на кралете и ярката Еа, най-старият от островите!“ Там със сигурност ще намерим съюзници.
— Но между нас е Хавнър — каза тя.
— Няма да подкарам „Надежда“ към Хавнър, обич моя. Смятам да го заобиколя.
Винаги можеше да я накара да се разсмее. Беше единственият, който го можеше. Когато беше на път, тя говореше кротко и спокойно, вече научила се колко безплодно е нетърпението в работата, която трябва да се свърши. Понякога се мръщеше, друг път се усмихваше, но не се смееше. Когато можеше, отиваше сама в Дъбравата, както го беше правила винаги. Но през тези години, докато се строеше Домът и се полагаха основите на Школата, рядко можеше да ходи там и дори тогава взимаше понякога по двама ученици да се научат да се оправят в гората и да разчитат шарките на листата; защото тя беше Пазителката на шарките.
Тази година Чайка тръгна на път късно. Взе едно петнадесетгодишно момче, Прашинка, обещаващ ветроловец, който трябваше да се упражнява в открито море, и Сейва, шейсетгодишна жена, дошла на Роук преди седем-осем години. Сейва беше една от жените на Ръката на остров Арк. Макар да не притежаваше никакви дарби в магията, тя толкова добре знаеше как да накара група хора да си вярват и да работят заедно, че беше зачитана като мъдра жена на Арк, а сега и на Роук. Беше помолила Чайка да я вземе, за да си види семейството — майка, сестра и двама сина; Чайка щеше да остави Прашинка с нея и после да ги вземе за Роук на връщане. И така, те се отправиха на север през Вътрешното море през лятото, и Чайка каза на Прашинка да вкара в платното малко вълшебен вятър, тъй че да стигнат Арк преди Дълготрайния танц.
Когато стигнаха острова, Чайка направи около „Надежда“ илюзия, така че изобщо да не прилича на лодка, а на понесен от водата плавей — защото в тези води гъмжеше от пирати и от ловците на роби на Лоусън.
От Сисъри на източния бряг на Арк, където остави пътниците си, след като изтанцува там Дълготрайния танц, той отплава към Проливите на Ебавнор, с намерението да продължи на запад, покрай южните брегове на Омер. Поддържаше илюзорното заклинание около „Надежда“. В яркия чист средлетен ден, с духащия от север вятър, видя високо и далече горе синкавия провлак и по-смътните синьо-кафяви очертания на сушата, дългите ридове и безтегловния купол на планината Онн.
„Гледай, Медра. Гледай!“
Беше Хавнър, неговата земя, където бяха неговите близки — дали бяха живи, или мъртви не знаеше; където Аниеб легна в гроба си, горе в планината. Не беше се връщал тук, никога дори не беше приближавал толкова. Колко ли време бе изтекло? Шестнадесет, седемнадесет години. Никой нямаше да го познава, никой нямаше да помни момчето Видра, освен майката и бащата на Видрата, и сестра му, ако все още бяха живи. А в Голямото пристанище със сигурност имаше хора на Ръката. Макар да не го познаваха като дете, сега той трябваше да ги познае.
Той заплава през широките проливи, докато планината Онн не се скри от високия бряг при устието на залива Хавнър. Нямаше да я види отново, освен ако не минеше през тесния проход. Тогава щеше да види просналите й се във всички посоки стръмни склонове, над спокойните води, където се бе опитвал да вдигне вълшебния вятър, когато бе на дванадесет години; а ако продължеше навътре, щеше да види как се издигат кулите над водата, отначало смътни, само точици и черти, после как се надигат могъщи с пъстрите си знамена — белият град в центъра на света.
Щеше да е чиста проява на страхливост тепърва да стои надалече от Хавнър — страх за кожата си, страх да не би да разбере, че близките му са измрели, страх да не си спомни прекалено живо за Аниеб.
Защото имаше времена, когато чувстваше, че както той я бе призовал жива, така тя мъртва можеше да призове него. Връзката между тях, която ги бе свързала и бе позволила тя да го спаси, не беше прекъснала. Тя много пъти бе навестявала сънищата му, застанала безмълвно, както стоеше в мига на първата им среща в кулата в Самори. И той я беше видял преди години, в онова видение за издъхващата знахарка в Телио, в сумрака, до стената от камъни.
Вече знаеше, от Елеал и други на Роук, какво е била тази стена. Простираше се между живите и мъртвите. А в онова видение Аниеб крачеше отсам нея, не от другата страна, която се спуска в мрака.
Нима се боеше от нея, от онази, която го бе освободила?
Той подкара пряко на силния вятър, заобиколи Южния нос и навлезе в Големия залив на Хавнър.
Над кулите на Хавнър все още се вееха знамена и там все още властваше крал; знамената бяха на завладените градове и острови, а кралят беше бойният вожд Лоусън. Лоусън никога не напускаше мраморния дворец — седеше там по цял ден, обслужван от роби, и гледаше как сянката от меча на Ерет-Акбе се плъзга като сянка на огромен слънчев часовник по покривите долу. Раздаваше заповеди, а робите отвръщаха: „Изпълнено е, ваше величество“. Даваше аудиенции, а старейшините му казваха: „Служим ви покорно, ваше величество“. Привикваше магьосниците си, а магът Ранобудник идваше и се кланяше ниско.
— Направи така, че да ходя! — крещеше Лоусън и биеше с немощни ръце парализираните си крака.
Магът отвръщаше:
— Ваше величество, както знаете, нищожната ми дарба не помогна, но съм повикал най-великия лечител в цяла Землемория, който живее в далечния Нарведуен, и когато той дойде, ваше величество със сигурност отново ще тръгне, да, и ще танцува Дълготрайния танц.
Тогава Лоусън започваше да сипе проклятия и да плаче, и робите му донасяха вино, магът си отиваше с поклони и пътьом проверяваше дали парализиращото му заклинание държи.
Много по-удобно беше за него Лоусън да си остане крал, отколкото той самият открито да управлява Хавнър. Военните не вярваха на вещите мъже и не искаха да им служат. Каквато и да беше мощта на един маг, освен ако не беше могъщ като Врага на Моред, той не можеше да държи под властта си войски и флотилии, ако войниците и моряците не искат да му се подчиняват. Хората бяха свикнали да се подчиняват на Лоусън и да се страхуват от него, този навик вече беше стар и добре усвоен. Признаваха му качествата, които бе проявявал — дръзка стратегия, твърдо водачество и безмилостна жестокост; приписваха му и качества, каквито никога не бе притежавал, като власт над магьосниците, които му служеха.
Вече нямаше други магьосници на служба при Лоусън, освен Ранобудника и няколко по-низши заклинатели. Един след друг Ранобудник беше прогонил или убил своите съперници, за да спечели благоволението на Лоусън, и от години властваше еднолично над цял Хавнър.
Като чирак и помощник на Гелък, той бе подтикнал господаря си да изучава знанието на Уей и по този начин оставаше свободен, докато Гелък го нямаше, залисан със своя живак. Но внезапният край на Гелък го беше потресъл. В това имаше нещо загадъчно, липсваше някакъв елемент или личност. Ранобудник бе привикал Хрътката да му помогне и бе направил подробно разследване на случилото се. Не беше загадка, разбира се, къде се намира Гелък. Хрътката го бе проследил чак до един белег в склона на някакъв хълм и заяви, че е заровен дълбоко под него. Ранобудник не изпита никакво желание да го изкопае. Но Хрътката не успя да проследи момчето, което е било с него: не можеше да каже дали е под онзи хълм с Гелък, или се е измъкнало. Не бил оставил никакви заклинателски следи като мага, каза Хрътката, а цялата нощ след това беше валял проливен дъжд и когато Хрътката помисли, че е намерил дирите на момчето, те се оказаха женски; а жената беше умряла.
Ранобудник не наказа Хрътката заради провала, но го запомни. Не беше свикнал с провали и не ги обичаше. Не му хареса това, което Хрътката му разказа за момчето, Видра, и го запомни.
Страстта за власт се подхранва от само себе си — докато поглъща, расте все повече. Ранобудник страдаше от глад. Примираше от глад. Управлението на Хавнър носеше нищожно удовлетворение — земя на просяци и нищи селяци. Каква полза да владееш Трона на Махарион, щом на него седи един пиян сакат? Какво му беше славното на тези дворци в старата престолнина, след като ги обитаваха само пълзящи роби? Можеше да има която жена си поиска, но жените щяха да изцедят мощта му, да изсмучат силата му. Той не искаше жена край себе си. Жадуваше за враг: противник, достоен да бъде унищожен.
От повече от година шпионите му идваха и мърмореха за някакво сериозно вълнение из цялото му кралство, метежни групи от заклинатели, които наричали себе си „Ръката“. Жаден да намери своя противник, Ранобудник се бе разпоредил да заловят и разпитат една такава група. Оказаха се жалка пасмина старици, стопанки, дърводелци, копач на кладенци, чирак на калайджия, две малки момчета. Унизен и разгневен, Ранобудник бе заповядал да ги осъдят на смърт заедно с човека, който беше донесъл за тях. Екзекуцията беше публична, от името на Лоусън, за престъпление в заговор срещу краля. Напоследък като че ли нямаше достатъчно подобни примери за назидание. Но не му стана приятно. Не му харесваше да прави публично зрелище от глупци, които го бяха надхитрили да се страхува от тях. Щеше да предпочете да се разправи с тях по своя си начин, когато той си избере. За да се подхранва, страхът трябва да бъде непосредствен; трябваше му да види хора, които се боят от него, да чуе ужаса им, да го помирише, да го вкуси. Но след като управляваше от името на Лоусън, войските и народите трябваше да се боят от Лоусън, а той самият — да стои отзад и да се разправя с роби и слуги.
Скоро след това беше изпратил Хрътката по някаква работа и когато приключи, старецът му каза:
— Да си чувал за остров Роук?
— На югозапад от Камери. Господарят на Уотхорт го владееше преди четиридесет-петдесет години.
Макар да напускаше рядко града, Ранобудник се гордееше с познанията си за целия Архипелаг, извлечени от донесения на мореплаватели и от великолепните древни карти, съхранявани в двореца. Проучваше ги по цяла нощ и размишляваше накъде и как би могъл да разшири империята си.
Хрътката кимна, сякаш местоположението беше единственото, което го интересуваше около Роук.
— Е?
— Една от стариците, които изтезавахте преди да изгорят цялата им пасмина, знаете ли? Ами, каза ми го човекът, който я е измъчвал. Говорела за сина си на Роук. Зовяла го да се върне. Все едно, че е имал силата да го направи.
— Е, и?
— Странно ми се струва. Старица от някакво си село, не виждала никога морето, да назовава името на толкова далечен остров.
— Синът сигурно е бил рибар и й е разказвал за пътуванията си.
Ранобудник махна с ръка. Хрътката изсумтя, кимна и си излезе.
Ранобудник никога не пренебрегваше и най-малката дреболия, спомената от Хрътката, защото много от тези дреболии впоследствие съвсем не се оказваха дреболии. Не харесваше стареца за това, а не го харесваше и защото беше непоклатим. Никога не хвалеше Хрътката и гледаше да го използва колкото може по-рядко, но Хрътката беше твърде полезен, за да не го използваш.
Магьосникът задържа името Роук в паметта си и когато отново го чу в същата връзка, разбра, че Хрътката отново е попаднал на вярна следа.
Три деца, две петнайсетгодишни момчета и едно дванайсетгодишно момиче бяха заловени от един от патрулите на Лоусън южно от Омер, докато карали открадната рибарска лодка с помощта на магически вятър. Патрулът ги хванал само защото и на неговия борд имало ветроловец, който вдигнал вълна да потопи откраднатата лодка. След като ги върнали в Омер, едно от момчетата се прекършило и заломотило нещо — как щяло да се включи в Ръката. Щом чули тази дума, мъжете казали на децата, че ще бъдат изтезавани и изгорени на клада, при което момчето се разревало и им казало, че ако го пощадят, ще им разкаже всичко за Ръката, за Роук и за великите магьосници на Роук.
— Доведете ги тук — заповяда Ранобудник на пратеника.
— Момичето избяга, господарю — отвърна с неохота пратеникът.
— Избягало?
— Превърнало се в птица. Орел рибар, казват. Не са го очаквали от толкова малко момиче. Докато се усетят, излетяло.
— Тогава доведете момчетата — каза с убийствено търпение Ранобудник.
Доведоха му едното момче. Другото скочило от кораба, докато пресичали Хавнърския залив, и го убили със стрела на арбалет. Момчето беше толкова стъписано от ужас, че чак Ранобудник се отврати от него. Как да уплашиш същество, което вече е заслепено и смазано от страх? Той хвърли на момчето обвързващо заклинание, което го държеше изправено и неподвижно като каменна статуя, и го остави така за една нощ и един ден. От време на време говореше на статуята — казваше й, че е умно момче и че от него може да излезе добър чирак тук, в двореца. Че може в края на краищата и до Роук да стигне, защото Ранобудник мисли да иде на Роук, за да се срещне с тамошните магьосници.
Когато го отвърза, момчето се опита да се престори, че все още е камък, и не искаше да проговори. Ранобудник трябваше да влезе в ума му, както го беше учил Гелък преди много време, когато Гелък беше истински майстор в изкуството си. Каквото можа, откри. След това от момчето вече нямаше никаква полза и трябваше да се отърве от него. Отново се почувства унизен — да бъде надхитрен от самата глупост на тези хора; а единственото, което бе научил за Роук, беше, че там е Ръката, и че имали някаква школа, където учели чародейство. И беше научил името на един човек.
Идеята за школа за магьосници го разсмя. Как ли пък не! Школа за глигани, училище за дракони! Но това, че съществува някакъв заговор и събиране на мъже на силата на Роук, изглеждаше вероятно, и колкото повече се замисляше за това, толкова повече го безпокоеше представата за съюз на магьосници. Изглеждаше неестествено и можеше да съществува под нечия огромна сила, под натиска на нечия господстваща воля — волята на маг, достатъчно могъщ, за да държи на служба при себе си дори силни магьосници. Ето това бе врагът, който му беше нужен!
Казаха му, че Хрътката чака в преддверието. Ранобудник изпрати да го повикат.
— Кой е Чайка? — попита той веднага щом старецът влезе. С възрастта Хрътката бе заприличал на прозвището си — сбръчкан, с дълъг нос и тъжно клепнали уши. Той подуши по навик и като че ли се накани да отвърне, че не знае, но беше достатъчно умен, за да се опитва да лъже Ранобудник. Въздъхна.
— Видра — отрони той. — Същият, който уби стария Белолик.
— Къде се крие?
— Изобщо не се крие. Идвал е в града, разговарял е с най-различни хора. Отишъл да види майка си в Ендлейн, оттатък планината. Сега е там.
— Трябваше да ми го кажеш веднага — каза Ранобудник.
— Не знаех, че го търсите. Аз го търся от много време. Той ме изигра. — Хрътката говореше без злоба.
— Той е надхитрил и убил един велик маг, моя учител. Той е опасен. Искам мъст. С кого е говорил тук? Искам ги. След това ще се заема с него.
— С няколко старици по кейовете. С един стар заклинател. Със сестра си.
— Доведи ги тук. Вземи от хората ми. Хрътката подуши, въздъхна, кимна.
Нямаше какво толкова да се научи от хората, които му доведоха. Все същото: бяха от Ръката, а Ръката беше съюз на могъщи магьосници на острова на Моред, или Роук; а мъжът Видра или Чайка беше дошъл оттам, макар да беше родом от Хавнър; и те хранеха към него голяма почит, въпреки че беше просто откривател. Сестрата беше изчезнала, може би беше отишла с Видра до Ендлейн, където живееше майка им. Ранобудник порови в замъглените им, глупави мозъци, заповяда да подложат на мъчения най-младия, а после да ги изгорят пред очите на седящия зад прозореца си Лоусън. Кралят имаше нужда от малко развлечения.
Всичко това отне само два дни и през цялото време Ранобудник не забравяше село Ендлейн — изпрати там най-напред Хрътката, да наблюдава. Като разбра къде е човекът, се пренесе много бързо там, на орлови криле; защото Ранобудник беше голям майстор в превръщането, и толкова смел, че можеше да се превърне и в дракон.
Даваше си сметка, че е добре да прояви предпазливост с този човек. Видрата беше надвил Тинарал, а и цялата тази работа с Роук… Имаше някаква сила у него, или с него. Все пак за Ранобудник беше трудно да изпита страх от някакъв си прост откривател, тръгнал да се занимава със стопанки и тем подобни. Не можеше да се насили да се промъква скришом. Затова се спусна посред бял ден, кацна на тревясалия площад на селцето Ендлейн и ноктестите му орлови крака се разгърнаха в мъжки нозе, а широките му криле — в ръце.
Притича дете, плачещо за майка си. Нямаше друга жива душа. Но Ранобудник извърна глава все още с бързото, сковано движение на орел и се вторачи. Магьосникът познава магьосника и той веднага разбра в кой дом е плячката му. Тръгна към нея и рязко отвори вратата.
Погледна го седнал зад масата дребен мургав мъж.
Ранобудник вдигна ръка да метне над него обвързващото заклинание. Ръката се закова и остана вкаменена, полувдигната до хълбока.
Добре, значи това беше двубой, и то с достоен противник! Ранобудник отстъпи крачна назад, усмихна се и вдигна двете си ръце напред и нагоре, много бавно, но неумолимо — не можеше да го възпре каквото и да било действие на другия.
Къщата изчезна. Нито стени, нито покрив, никой. Ранобудник седеше сред прахта на селския площад под утринното слънце с вдигнати ръце.
Беше само илюзия, разбира се, но тя за миг го спря в заклинанието, а после трябваше да развали илюзията, да върне рамката на вратата около себе си, стените и таванските греди, блясъка по гледжосаните съдове, камъните на огнището, масата. Но никой не седеше зад масата. Врагът му беше изчезнал.
Тогава той се ядоса. Ядоса се много, като прегладнял човек, комуто са измъкнали храната от ръцете. Призова Чайка да се появи отново, ала не знаеше истинското му име и нямаше никаква власт над сърцето или ума му. Никой не се отзова на призивите.
Отдалечи се от къщата, обърна се и изпрати към нея огнено заклинание, тъй че да лумне в пламъци. Сламеният покрив, стените и прозорците забълваха огън. От къщата с писъци изхвърчаха жени. Явно се бяха крили в задната стая. Той не им обърна внимание. „Хрътката“, каза си. Изрече призива, използвайки истинското име на Хрътката, и старецът се появи пред него, както беше длъжен. Но беше навъсен и каза:
— Бях в кръчмата, ей там, малко по-надолу. Можеше да ми кажеш прозвището и щях да дойда.
Ранобудник го погледна само веднъж. Устата на Хрътката се затвори и повече не се отвори.
— Ще говориш, когато ти разреша. Къде е човекът? Хрътката кимна на североизток.
— Какво има там?
Ранобудник отвори устата на Хрътката и му даде достатъчно глас, за да отвърне, с мъртвешки равен глас:
— Самори.
— Обликът му?
— Видра — каза мъртвият глас. Ранобудник се засмя.
— Ще го почакам!
И мъжките му крака се превърнаха в жълти орлови нокти, ръцете му — в широки криле, и полетя орелът нагоре и пряко на вятъра.
Хрътката подуши, въздъхна и с неохота се повлече след него, а зад гърба му в селото пламъците замираха и плачеха деца, и жени кълняха подир орела.
Опасността в усилието да си добър е в това, че умът започва да бърка намерението за доброта с правенето на нещата добре.
Не за това мислеше видрата, докато плуваше напористо по течението на Йенава. Всъщност тя едва ли мислеше за нещо друго освен за скорост и посока, и за сладкия вкус на речна вода, и за омайващата сила на плуването. Но нещо подобно си бе помислил Медра, докато седеше на масата в бабината си къща в Ендлейн и си говореше с майка си и сестра си, малко преди вратата рязко да се отвори и на прага да застане онази ужасна, сияеща фигура.
Медра бе дошъл в Хавнър с мисълта, че след като няма намерение да причини зло, няма и да го стори. А причини непоправимо зло. Заради това, че е тук, бяха загинали мъже, жени и деца. Бяха загинали в изтезания, изгорени живи. Беше поставил сестра си и майка си под ужасна заплаха, а и себе си, а покрай себе си и Роук. Ако Ранобудник (за когото той знаеше само прозвището и славата му) го хванеше и го използваше, както разправяха, че използвал хора, като опразвал умовете им като кесии, тогава всеки на Роук щеше да се озове под заплахата на магьосническата му мощ и мощта на флотилиите и армиите под негова власт. Медра щеше да предаде Роук на Хавнър, точно както магьосникът, чието име никога не споменаваха, го беше предал на Уотхорт. Може би и онзи човек също не бе помислял, че може да навреди.
Медра беше премислял отново, и все така напразно, как би могъл да напусне Хавнър бързо и незабелязан, когато дойде магьосникът.
Сега, като видра, той мислеше само, че би искал да остане видра, да е видра, в сладката кафява вода, в живата вода — завинаги. За една видра не съществува смърт, само живот до края. Ала в гладкото същество се криеше смъртният ум; и там, където потокът прекосява хълма западно от Самори, видрата излезе на калния бряг, и там, на нейно място, присвит и треперещ се появи човекът.
А сега накъде? Защо бе дошъл тук?
Не бе помислил. Беше приел формата, която първа му дойде наум, побягна към реката, както щеше да побегне видра, заплува, както щеше да заплува видра. Но само в собствения си облик можеше да мисли като човек, да се крие, да взима решения, да действа като човек или като магьосник срещу магьосника, който го преследваше.
Знаеше, че не е равностоен на Ранобудник. За да спре онова негово първо обвързващо заклинание, беше използвал цялата съпротивителна сила, която имаше. А илюзията, както и превраще-нието, бяха все хитрини, за които трябваше да заплати. Ако отново застанеше лице в лице срещу магьосника, той щеше да го унищожи. А с него и Роук. Роук и децата му, и обичната му Елеал, и Було, Врана, Дори, всички тях, фонтана в белия двор, дървото край фонтана. Щеше да остане само Дъбравата. Само зеленият хълм, смълчан и непоклатим. Той чу в ума си думите на Елеал: „Между нас лежи Хавнър“. Чу я как казва: „Всички истински сили, всички древни сили в корена си са едно“.
Вдигна очи нагоре. Склонът над потока беше същият хълм, при който бе дошъл в онзи ден с Тинарал, с присъствието на Аниеб в съзнанието си. Само няколко крачки встрани и се озова пред белега, резката, все още ясно откроима под зелената лятна трева.
— Майко — промълви той, коленичил. — Майко, отвори ми. Положи длани върху белега от земната рана, но в тях нямаше сила.
— Пусни ме, майко — прошепна той на езика, стар колкото този хълм. Земята леко потръпна и се отвори.
Чу писък на орел. Той се изправи. И скочи в тъмното.
Орелът долетя, закръжи и запищя над долината, над хълмистия склон, над върбите край потока. Кръжеше, търсеше и търсеше, а накрая отлетя натам, откъдето бе дошъл.
Много след това, късно следобед, старата Хрътка се дотътри от долината. Спираше тук-там и душеше. Седна на склона до белега в земята и изпружи уморените си нозе. Огледа изронените буци пръст и наклонената трева. Накрая се надигна, отиде да пие от чистата вода под върбите и се отправи през долината към мините.
Медра се събуди в болка, в пълен мрак. Дълго време беше само това. Болката идваше и си отиваше, тъмнината оставаше. Веднъж леко просветна до сумрак, в който смътно можеше да вижда. Видя склон, спускащ се от мястото, където лежеше, към стена от камъни, отвъд която отново имаше мрак. Но не можа да се изправи и да отиде до стената, а в този момент болката отново се върна — много остра — в ръката, в бедрото и в главата му. После мракът отново го обкръжи и вече нямаше нищо.
Жажда: и с нея — болка. Жажда и шумът на течаща вода.
Опита се да си спомни как да направи светлина. Аниеб му беше казала умолително: „Не можеш ли да направиш светлината?“ Но не можа. Запълзя в тъмното; шумът на водата се усили и камъните под него станаха мокри, и заопипва слепешком, докато ръката му не напипа вода. Отпи, а после се опита да изпълзи от мокрите камъни, защото бяха студени. Едната ръка го болеше и в нея нямаше сила. Главата също отново го заболя и той изскимтя и потрепери, и от болка, и от студ. Нямаше топлина, нито светлина.
Седеше малко встрани от мястото, където бе лежал, и се гледаше, въпреки че продължаваше да е пълен мрак. Лежеше присвит недалече от малкия, просмукващ се над слюдения ръб поток. Недалече от него имаше още една свита купчина — изгнила червена коприна, дълга коса, кости. Отвъд нея се простираше пещерата. Виждаше, че помещенията и проходите й стигат много по-надалеч, отколкото беше мислил. Виждаше това със същото безразличие, с което бе видял тялото на Тинарал и собственото си тяло. Изпита дори жалост. Стори му се напълно справедливо да умре тук с човека, когото беше убил. Беше редно. Беше съвсем редно. Но нещо вътре в него го заболя, не онази рязка телесна болка, а друга, продължителна болка, траеща цял живот.
— Аниеб — промълви той.
После отново се върна в себе си, с жестокото парене в ръката, в бедрото и в главата, замаян и заслепен от тъмното. Раздвижи се и изскимтя, ала се надигна и седна. „Трябва да живея — помисли си. — Трябва да си спомня как се живее. Как да направя светлина. Трябва да си спомня. Трябва да си спомня сенките на листата.“
Докъде стига гората?
Докъдето стига умът.
Огледа се в тъмното. След малко леко раздвижи здравата си ръка и бледият светлик полетя от нея.
Таванът на пещерата беше високо над него. Водната струйка, капеща от слюдестата издатина, проблясваше на малки пръски.
Вече не можеше да види камерите и проходите на пещерата, както ги бе видял с безгрижното си, безтелесно око. Можеше да вижда само онова, което блещукането на лъжесветлика показваше малко около него и пред него. Както когато вървяха в нощта с Аниеб и той я водеше към смъртта й, стъпка по стъпка в тъмното.
Вдигна се на колене и чак тогава се сети да прошепне: „Благодаря ти, майко“. Изправи се, но падна, защото лявото му бедро поддаде от болката, която го накара да изреве на глас. След малко се опита отново и този път успя. Закрачи напред.
Много дълго време му отне, докато прекоси пещерата. Счупената си ръка пъхна в ризата, а ставата държеше притисната до бедрената става, което правеше вървежа малко по-лек. Стените бавно се стесняваха в проход. Тук таванът беше много по-нисък, точно над главата му. По едната стена се цедеше вода и се сбираше на малки локвички под краката му. Не беше великолепният червен палат от виденията на Тинарал, със загадъчни сребристи руни, изписани по високи пурпурни стълпове. Беше само земята — само пръст, камък и вода. Въздухът беше студен и неподвижен. Още по-надалече от смътния ромон на потока стана съвсем тихо. Извън сиянието на лъжовната светлина цареше мрак.
Медра спря и сведе глава.
— Аниеб — каза той, — можеш ли да се върнеш чак дотук? Не зная пътя.
Почака малко. Видя мрак, чу тишина. Бавно и стъпка по стъпка навлезе в прохода.
Как човекът успя да му се измъкне, Ранобудник не разбра, но две неща бяха сигурни: че е много по-могъщ магьосник от всеки, когото Ранобудник беше срещал, и че ще се върне на Роук колкото може по-бързо, след като той бе източникът и центърът на неговата сила. Нямаше смисъл да се опитва да стигне там преди него; той водеше. Но Ранобудник можеше да последва дирята, а щом собствените му сили не бяха достатъчни, трябваше да поведе мощ, на която никой магьосник да не може да устои. Та не беше ли дори Моред почти съкрушен не от магьосничество, а само от мощта на армиите, които Врагът бе обърнал срещу него?
— Ваше величество ще изпрати флотилиите си — заяви Ранобудник на опуления старец в креслото, в кралския палат. — Срещу вас събира мощ голям враг, на юг във Вътрешното море, и ние ще го унищожим. Сто кораба ще отплават от Голямото пристанище, от Омер и от Южния пристан, и от васалството ви на Хоск, най-могъщата флотилия, каквато е виждал светът! Аз ще ги поведа. А славата ще е за вас — каза той и се изсмя открито, тъй че Лоусън го гледаше едва ли не с ужас, най-сетне разбрал кой е господарят и кой — робът.
Толкова здраво бе хванал Ранобудник мъжете на Лоусън, че само след два дни огромната флотилия пое от Хавнър, събирайки по пътя подкрепленията си. Осемдесет кораба вдигнаха платна покрай Арк и Илиен, тласкани от истински и от магически вятър, който ги носеше право към Роук. Понякога Ранобудник, в белия си копринен халат, стиснал дългия си бял жезъл от рог на морски звяр от най-далечния Север, заставаше на предната палуба на флагманската галера, чиито сто гребла бляскаха и биеха ритмично водата като криле на гларус. Понякога самият той ставаше гларус или орел, или дракон, и се понасяше високо и пред флотата, а щом мъжете го видеха да се рее така, викаха с пълен глас:
— Господарят на драконите! Господарят на драконите!
На брега на Илиен спряха за вода и храна. Толкова бързо бе повел пълчищата стотици и стотици мъже, че не му беше останало време да осигури провизии. Те щурмуваха селищата по западния бряг на Илиен, плячкосваха каквото им падне, а също и на Виси и Камери, а каквото не можеха да вземат, подлагаха на огън и меч. После огромният флот възви на запад, отправи се към единствения пристан на остров Роук, Туилския залив. Ранобудник знаеше за залива от картите в Хавнър и знаеше, че над него има висок хълм. Когато приближиха, той прие облика на дракон и полетя високо над корабите — хем ги поведе, хем се взираше на запад, за да види хълма.
Като го видя, едва открояващ се, зелен над мъгливото море, извика с все сила — мъжете по корабите чуха драконов писък — и полетя още по-бързо, като ги остави да го следват към завоеванието.
Мълвата за Роук твърдеше, че е добре пазен със заклинания и скрит с магии, невидим за простосмъртни очи. И да имаше заклинания, изтъкани около хълма или около залива, който сега той виждаше как се разтваря пред него, за него те бяха прозрачни като паяжина. Нищо не замъгли очите му, нито се опълчи на волята му, докато летеше над залива, над малкото градче, над полудовършената сграда на склона над него, към билото на високия зелен хълм. Там, изпънал драконовите си нокти и пляскайки с ръждивочервените криле, той кацна.
Изправи се, в собствения си облик. Ала не беше се превърнал сам. Стоеше нащрек, озадачен.
Вятърът духаше, високата трева се скланяше под напора му. Лятото беше в разгара си и тревата вече съхнеше, пожълтяваше, нямаше цветя по нея, освен малките бели главички на глухарчетата. Някаква жена се приближаваше по хълма към него през високата трева. Не вървеше по пътека, но крачеше с лекота, без да бърза.
Той помисли, че е вдигнал ръка в заклинание да я спре, но не беше вдигнал ръката си, а тя приближаваше. Спря се чак когато се озова на две ръце разстояние от него, но все още малко по-надолу.
— Кажи ми името си — рече тя, а той отвърна:
— Териел.
— Защо дойде тук, Териел?
— Да ви унищожа.
Вгледа се в нея и видя кръглолика жена, на средна възраст, ниска и силна, с прошарена коса и тъмни очи под тъмните вежди, очи, които задържаха неговите, плениха го, изтръгнаха истината от устата му.
— Да ни унищожиш? Да унищожиш този хълм? — Погледна долу към някаква дъбрава, недалече от хълма. — Сигурно Се-гой, който ги е създал, би могъл да ги премахне. Навярно земята може да се самоунищожи. Може би накрая ще се унищожи сама, чрез нашите ръце. Но не от твоите. Лъжовен крал, лъжовен дракон, лъжовен човек, не идвай на Роукската могила, преди да си разбрал земята, на която стъпваш.
Тя направи само един жест, надолу към земята. После се обърна и слезе по хълма през високата трева, както бе дошла.
И други хора имаше на хълма, чак сега видя той, много други — мъже и жени, деца, живи и духове на мъртъвци; много, много бяха. Ужасиха го и той се присви от страх, и се опита да направи заклинание, което да го скрие от всички тях.
Но не направи никакво заклинание. Не бе останала магия у него. Отишла си беше, изтекла бе от него в недрата на този ужасен хълм, долу, в ужасната земя под нозете му, нямаше я. Не беше никакъв магьосник, само един човек, като другите, безсилен.
Знаеше го, знаеше го абсолютно, макар все така да се опитваше да изрече заклинания, и вдигаше ръце с напева им, и биеше с тях във въздуха от безсилен гняв. После се взря на изток, напрегна очите си да види бляскавия ритъм на греблата на галерата, да види платната на своите кораби, идещи за да накажат тези хора и да го спасят.
Видя само мъгла над водата, по цялото море, чак отвъд устието на залива. И пред погледа му мъглата се сгъсти и потъмня, тежко надвисна над мудните вълни.
Земята в обръщанията си към слънцето прави дни и нощи, но вътре в нея дни няма. Медра крачеше през нощта. Беше много осакатял и не винаги успяваше да задържи лъжесветлика. Колчем угаснеше, трябваше да спре, да седне и да поспи. Сънят никога не се оказваше смърт, както мислеше. Събуждаше се все премръзнал, все с болки, все прежаднял, и щом успееше да създаде макар и най-смътна светлинка, ставаше и продължаваше. Така и не виждаше Аниеб, но знаеше, че е тук. Следваше я. Понякога имаше големи кухини. Понякога имаше езера с неподвижна вода. Трудно беше да наруши покоя на повърхността им, но той пиеше от тях. Дълго време мислеше, че е слязъл все по-надълбоко и надълбоко, докато не стигна най-дългото от тези езера, а оттам пътят отново тръгна нагоре. Сега понякога Аниеб го следваше. Можеше да изрече името й, макар тя да не му отвръщаше. Друго име не можеше да назове, но можеше да мисли за дърветата, за корените на дърветата. Това беше кралството на корените на дърветата. Докъде стига гората? Докъдето стигат горите. Колкото е животът, колкото надълбоко са корените на дърветата. Колкото сенки хвърлят листата. Тук нямаше сенки, само тъмнината, но той вървеше и вървеше напред, докато не видя пред себе си Аниеб. Зърна блясъка на очите й, облака на къдравата й коса. За миг тя го погледна през рамо, а после свърна встрани и леко затича по един дълъг стръмен склон навътре в непрогледния мрак.
Там, където стоеше той, не беше съвсем тъмно. Въздухът пред лицето му се раздвижи. Далече напред, съвсем смътно, имаше светлина, която не беше лъжесветлик. Продължи напред. Вече беше пълзял дълго, влачейки десния си крак, който не можеше да понесе тежестта му. Продължи още напред. Помириса вятъра на вечерта и видя небето на вечерта, през клоните и листата на дърветата. Извито в дъга дъбово коренище оформяше устието на пещерата, не по-голямо, отколкото му трябва на човек или на язовец, за да изпълзи през него. Той изпълзя. Остана да лежи в корените на дъба, загледан как гасне светлината и как една-две звезди се показаха между листата.
Точно там го намери Хрътката — на много мили от долината, западно от Самори, в края на голямата гора на Фалиерн.
— Намерих те — каза старецът, свел очи към окаляното, отпуснато тяло. И добави със съжаление: — Но много късно. — Приведе се да види дали ще може да го вдигне или повлече, но усети смътния топлик на живота. — Як си — промълви той. — Хайде, събуди се. Хайде, Видра, събуди се.
Той позна Хрътката, въпреки че не можеше да се изправи и едва можеше да говори. Старецът го загърна с палтото си и му даде вода от манерката си. После клекна до него, опря гръб на огромния дъбов ствол и известно време постоя мълчаливо, загледан в гората. Беше ранно утро, топло, лъчите на лятното слънце се процеждаха през листата в хиляди оттенъци на зелено. Високо горе в дъба се обади катерица, отвърна й сойка. Хрътката се почеса по врата и въздъхна.
— Магьосникът хвана по грешна следа, както обикновено — заговори най-накрая той. — Каза, че си отишъл на остров Роук и щял да те хване там. Аз си замълчах.
Погледна мъжа, когото знаеше само като Видрата.
— И ти влезе вътре, в оная дупка, при стария магьосник, а? Намери ли го?
Медра кимна.
— Хм — продължи Хрътката с къс, хриплив смях. — Намираш каквото търсиш, нали? Като мене. — Видя, че спътникът му е отчаян, и каза: — Ще те изведа оттук. Ще взема колар от селото долу, щом си поема дъх. Слушай. Не бой се. Не съм те гонил всичките тия години, за да те дам на Ранобудника. Както те дадох на Гелък. Съжалявам за това. Мислил съм го. Онова, дето ти го казах, за вещите мъже, да се държат един за друг. А то, за кои работим? Не разбирах, че имах много повече избор. Но след като ти направих лошо, помислих, че ако отново ни се съберат пътищата, ще ти направя добро, ако мога. Като откривач за откривача, нали така?
Видрата едва дишаше. Хрътката хвана за малко ръката му и каза:
— Не бой се. Почини. — И стана.
Намери колар, който ги закара до Ендлейн. Майката и сестрата на Видрата живееха при братовчеди, докато оправят колкото могат изгорялата си къща. Посрещнаха го изумени и пощурели от радост. Тъй като не знаеха нищо за връзките на Хрътката с бойния вожд и неговия магьосник, се отнесоха с него като с един от тях, добрия човек, който е намерил горкия Видра полужив в гората и го е докарал у дома. Мъдър човек, каза майката на Видрата, Роза, определено мъдър човек. За такъв човек душата си да дадеш, пак няма да стигне.
Видрата се съвземаше и изцеряваше бавно. Правилецът направи каквото можа за счупената му ръка и пострадалото бедро, мъдрата жена намаза с мехлеми раните от камъните по ръцете, главата и коленете му, майка му му носеше всички благини, които можеше да намери из градините и плодните храсти; ала той лежеше все така немощен и изтощен, както когато го докара Хрътката. Сърце не е останало у него, каза мъдрата жена на Ендлейн. Сърцето му беше някъде другаде, изядено от грижа, от страх или от срам.
— Че къде е тогаз? — попита Хрътката. А Видрата след дълго мълчание отвърна:
— На остров Роук.
— Където отиде Ранобудник с голямата флота. Разбирам. Приятелите там. Е, знам, че един от корабите се е върнал, щото видях един от хората му в кръчмата. Ще ида да поразпитам. Да разбера дали са стигнали до Роук и какво е станало там. Мога само да ти кажа, че Ранобудник нещо май окъснява. Хмм, хмм — продължи той, доволен от шегата си. — Нещо окъснява май — повтори и стана. Погледна Видрата, който не беше много за гледане. — Ти си почини — каза му и излезе.
Нямаше го няколко дни. Когато се върна, в една двуколка, имаше такъв вид, че сестрата на Видрата изтича да му каже:
— Хрътката или е спечелил битка, или е изровил имане! Вози се с градски кон, в градска двуколка, като някой княз!
Хрътката влезе след нея.
— Ами — почна той, — като стигнах града, най-напред отидох до палата, да чуя вестите какви са, и какво виждам? Виждам стария ни крал вдигнал се на крака, и раздава заповеди като по-рано. На крака стои! Не е стоял от години. И реве заповеди! И някои правят каквото им казва, а други хич и не го слушат. Тъй че аз си излязох, нали разбираш, в един дворец такава ситуация е опасна. После пообиколих разни приятели и ги поразпитах къде е Ранобудник, стигнала ли е флотът до Роук, върнала ли се е и прочие. А, Ранобудник ли, викат, никой не знае нищо за Ранобудник. От него — ни вест, ни кост. Сигурно ти можеш да го намериш, викат ми, майтапят ме, хмм. Знаят, че си го обичам. Колкото за корабите, върнал се един, екипажът му разправял, че така и не стигнали до остров Роук, така и не го видели, плавали точно там, където според всички карти трябвало да има остров, а остров нямало. Казват, че когато приближили до мястото, където трябвало да е островът, навлезли в мъгла, гъста като мокър парцал, а морето също се сгъстило толкова, че гребците едва можели да бутат греблата през него, и това ги задържало цял ден и цяла нощ. А когато се измъкнали, ни един кораб от целия флот не се виждал по морето, а и робите им още малко да се разбунтуват, затова господарят им го върнал обратно колкото може по-бързо. Друг кораб, „Буреносец“, дето едно време беше личният кораб на Лоусън, дойде, докато бях там. Поговорих с няколко души от екипажа. Рекоха, че нищо друго нямало, освен мъгла и рифове в цялата околност, където трябвало да е остров Роук, затова те продължили с още седем кораба на юг и се натъкнали на флота от Уотхорт. Сигурно тамошните господари са чули, че към тях иде голяма пиратска флота, защото не спрели да ги разпитват, ами пуснали по нашите магьоснически огън и им влезли странично да ги вземат на абордаж, ако могат, а хората, с които говорих, разправят, че било голям зор, докато им се измъкнат, и не всички успели. През цялото това време дума не са чули за Ранобудник, а то и времето не работело за тях, освен ако си нямали по някой шарлатанин на борда. Така се повлекли назад през цялото Вътрешно море, един по един, като пребити кучета. Е, хареса ли ти новината, която ти нося?
Видрата се мъчеше да сдържи сълзите си. Скри лицето си в шепи и промълви:
— Да. Благодаря.
— Така си и рекох. Колкото до крал Лоусън — рече Хрътката, — кой знае. На негово място бих се оттеглил. — Подуши по навик и въздъхна. — Мисля сам да го направя.
Видрата вече бе овладял лицето и гласа си. Изтри очите и носа си, окашля се и каза:
— Това е умно. Ела на Роук. По-безопасно е.
— Това място май е трудно за намиране.
— Аз мога да го намеря.
4. Медра
Старец стоял край нашта врата,
и я открехвал за нищ и богат;
мнозина дохождали, малки, велики,
ала малцина можели да минат през портата на Медра.
И тъй си водата тече и тече,
и тъй си водата тече.
Хрътката остана в Ендлейн. Там можеше да си изкарва препитанието като откривател, пък и кръчмата му хареса, както и гостоприемството на майката на Видрата.
В началото на есента Лоусън вече висеше на едно въже, стегнато около шията му, от един прозорец на Новия дворец и гниеше, докато шестима бойни главатари се караха за кралството му, а корабите на великата флотилия се гонеха и сражаваха помежду си из Проливите и бушуващото от магьоснически заклинания море.
Но „Надежда“, карана и насочвана от двама млади чародеи от Ръката на Хавнър, докара Медра жив и здрав през Вътрешното море на Роук.
Жар беше дошла на кея да ги посрещне. Окуцял и много измършавял, той отиде при нея и хвана ръцете й, но не можа да вдигне лице към нейното. Каза:
— Твърде много смърти имам на сърце, Елеал.
— Ела с мен в Дъбравата — отвърна тя.
Отидоха заедно и останаха там чак до зимата. През следващата година си построиха къщурка край брега на Туилбърн, който се стича от Дъбравата, и лете живееха там.
Работеха и преподаваха в Големия дом. Видяха го как израства камък по камък, всеки камък взидан в заклинания за защита, издръжливост и мир. Видяха как се наложи Правото на Роук, макар и не толкова непоклатимо, колкото може би им се искаше, и винаги с противници; защото идваха магьосници от други острови, а и от учениците на Школата израстваха такива, мъже и жени с мощ, знание и гордост, заклели се според Правото да работят заедно и за доброто на всички, но това „добро“ всеки го разбираше по свой си начин.
Когато остаря, Жар се отегчи от страстите и проблемите около Школата и все по-неустоимо започнаха да я привличат дърветата, където ходеше сама, докъдето може да стигне умът. Медра също ходеше там, но не толкова далече като нея, защото беше куц.
След като тя умря, той поживя известно време в къщурката близо до Горската обител.
В един есенен ден се върна в Школата. Влезе през градинската врата, която е на пътеката през полята към Роукската могила. Любопитното за Големия дом на Роук е, че няма никакъв портал и никакъв параден вход. В него можеш да влезеш през така наречената „задна врата“, която макар да е направена от рог и обкръжена с драконов зъб, и с издяланото в нея Хилядолистно дърво, отвън на нищо не прилича, все едно че си стигнал до нея по някоя задна уличка; или пък можеш да влезеш през градинската врата, от прост дъб и с желязно резе. Но предна врата няма.
Той премина през залите и каменните коридори до най-вътрешната част, застлания с мрамор двор с фонтана, където посаденото от Елеал дърво вече се издигаше високо, а плодовете му червенееха.
Като чуха, че е там, учителите на Роук дойдоха — мъжете и жените, които бяха майстори в своя занаят. Преди Медра беше Майсторът Откривател, докато не се оттегли при Горската обител. Сега това изкуство преподаваше млада жена, както той й го беше предал.
— Мислех си — каза той. — Вие сте осем. Девет е по-добро число. Смятайте ме за майстор, ако искате.
— А какво ще правите, майстор Чайка? — попита го Призовникът, сивокос маг от Илиен.
— Ще пазя вратата — каза Медра. — Тъй като съм куц, няма да се отдалечавам от нея. Тъй като съм стар, ще знам какво да казвам на онези, които идват. Тъй като съм откривател, ще откривам дали са за тук.
— Това би ни спестило много неприятности и доста опасности — каза младата Откривателка.
— А как ще го правите? — попита Призовникът.
— Ще ги питам за името им — каза Медра. И се усмихна. — Ако ми го кажат, ще могат да влязат. А щом решат, че са научили всичко, могат пак да си излязат. Стига да могат да кажат името ми.
И така тръгна. През остатъка от живота си Медра пазеше вратите на Големия дом на Роук. Градинската врата, отваряща към Могилата, отдавна се нарича Портата на Медра, макар че оттогава толкова неща са се променили в този дом, колкото столетия са изтекли. И все още деветият Повелител на Роук е Вратарят.
В Ендлейн и селата около подножията на Онн на Хавнър жените, докато предат или тъкат, пеят една песен-гатанка, чийто последен куплет има връзка, може би, с човека, който беше Медра и Видра, и Чайка.
Тъмна роза и Диамант
Лодкарска песен от Западен Хавнър
В западната част на Хавнър, сред хълмовете, обрасли с дъб, се намира градчето Горска поляна. Преди време богаташът на това градче бил един търговец, когото наричали Златния. Златния притежавал дъскорезницата, която режела дъбовите дъски за корабите, дето ги строели в Южния пристан на Хавнър и в Голямото пристанище на Хавнър; той притежавал и най-големите лескови гори; негови били и колите и той наемал коларите да прекарват дървения материал и лешниците през хълмовете за продан. От дърветата печелел много добре и когато му се родил син, майката рекла:
— Дали да не го наречем Лешник или Дъб?
— Диамант — отсякъл бащата, защото според него диамантът бил единственото нещо по-скъпо от златото.
Така мъничкият Диамант отраснал в най-хубавата къща в Горска поляна — дебело бебенце с блеснали очи, червендалесто и усмихнато момче. Той имал сладък глас за пеене, вярно ухо и обичал музиката, така че майка му, Тюли, го наричала „пеещата ми лястовичка“ и „небесната ми чучулига“, наред с още обични имена, защото „Диамант“ така и не й харесало. Чуруликал той и пеел из къщата; научавал всяка мелодия още щом я чуел, а и свои си измислял, когато нямало какво да чуе. Майка му приканила мъдрата жена Рошла да го научи на „Сътворението на Еа“ и „Подвигът на младия крал“, а на Слънчевото завръщане, когато бил на единадесет години, той изпял „Зимния химн“ за владетеля на Западната земя, дошъл да навести владението си в хълмовете над Горска поляна. Владетелят и неговата дама похвалили пеенето на момчето и му дали малка златна кутийка с вграден в капачето й диамант, което според Диамант и майка му било мил и хубав дар. Но Златния леко се изнервил от пеенето и евтините дрънкулки.
— Има по-важни работи за тебе, синко — казал той. — И по-големи награди, които да спечелиш.
Диамант помислил, че баща му говори за търговията — секачите, резачите, дъскорезницата, лешниковите гори, берачите, коларите, колите — всичката тази работа, говорене и обмисляне, всички тези сложни, възрастни неща. А те никак не го привличали. Как тогава да се занимава с тях и да изпълни очакванията на баща си? Може би щял да разбере, щом порасте.
Но Златния всъщност не мислел само за работата. Той забелязал нещо у сина си, нещо, което не го накарало чак да вдигне очи високо над търговия и печалба, но все пак от време на време да попоглежда малко над тях и веднага да затваря очи.
Отначало той помислил, че Диамант притежава онази мъничка, присъща за повечето деца дарба, която по-късно се губи, онази искрица вълшебство. Като малко момче, самият той можел да накара собствената си сянка да блести и да искри. Семейството му го хвалело за този фокус и го карали да го показва пред гости; а после, като станал на седем или осем, той му загубил колая и повече не можел да го прави.
Когато видял Диамант да слиза по стълбите, без да ги докосва със стъпалата си, той помислил, че очите нещо го лъжат; но няколко дни по-късно видял, че синът му се носи нагоре по стъпалата, плъзга се във въздуха само на един пръст покрай стария дъбов парапет.
— Можеш ли да го направиш това и надолу? — попитал Златния, а Диамант казал:
— Ами да, ето.
И се спуснал надолу гладко, като облаче, понесено от южния вятър.
— Как се научи да го правиш това?
— Ами просто така, открих го — рекло момчето, явно притеснено дали баща му одобрява.
Златния не похвалил момчето, че да не вземе да стане много самоуверено или суетно покрай нещо, което можело да се окаже преходен, детински дар, също като сладкия, чуруликащ гласец. Бездруго покрай това пеене вече се бил вдигнал много шум.
Но след около година той видял Диамант в задната градина с приятелката му в игрите Роза. Децата клечали в градината, опрели глави, и се смеели. Нещо напрегнато и странно у тях го накарало да се поспре на стълбището и да ги погледа от прозореца. Между двамата нещо подскачало — жаба ли? Щурец? Той излязъл в градината и се приближил до тях, ала много тихо, макар да бил едър мъж, тъй че децата, погълнати от заниманието си, не го чули. Нещото, което подскачало на тревата между босите им пръсти, се оказало камък. Щом Диамант вдигнел ръката си, камъкът подскачал нагоре, щом разтърсел ръката си, камъчето се въртяло във въздуха, а когато спуснел пръстите си надолу, то падало на земята.
— А сега ти — казал Диамант на Роза и тя започнала да прави като него, но камъкът само леко помръднал.
— О — прошепнало момичето. — Татко ти.
— Много умно — казал Златния.
— Ди го измисли — отвърнала Роза.
Златния не харесвал това дете. То било едновременно прямо и мнително, безразсъдно и плахо. Било с една година по-малко от Диамант, и при това дъщеря на вещица. Искало му се синът му да си играе с момчета на неговата възраст и от неговия сой, от уважаваните фамилии на Горска поляна. Тюли настоявала да нарича вещицата „мъдра жена“, ала вещицата си е вещица и дъщеря й не била подходяща компания за Диамант. Но и леко го погъделичкало това, че момчето му учи на фокуси дете на вещица.
— Друго какво можеш да правиш, Диамант? — попитал той.
— Да свиря на флейта — тутакси отвърнал Диамант и извадил от джоба си флейтичката, която майка му му била подарила за дванадесетия му рожден ден. Допрял я до устните си, пръстите му заиграли и той засвирил милата, позната мелодия от западния бряг „Гдето идеш, мили“.
— Много хубаво — рекъл бащата. — Но знаеш ли, всеки може да свири на флейта.
Диамант погледнал към Роза. Момичето извърнало глава и свело очи към земята.
— Ама аз се научих много бързо — казал Диамант. Златния изсумтял равнодушно.
— Тя може да свири и сама — казал Диамант и отдръпнал флейтичката от устните си. Пръстите му заиграли по дупките и флейтата изсвирила кратка джига. Няколко ноти хванала фалшиво, а на последната изскимтяла жално.
— Още не съм я свикнал — казал Диамант тъжно и смутено.
— Много добре, много добре — рекъл бащата. — Продължавай да се упражняваш.
И ги оставил. Не знаел какво повече да каже. Не искал да окуражава момчето да си хаби повече времето с музика или с това момиче; бездруго вече било похабило твърде много време, а нито едното, нито другото щяло да го отведе далече в живота. Но този дар, този неоспорим дар — подскачащият камък, флейтата, която свири сама… грешка би било да му се придава прекалено голямо значение, но може би нямало да е зле да не го обезкуражава.
Според разбирането на Златния парите били сила, но не единствената сила. Имало още две — едната равна на парите, а другата — по-голяма. Когато Владетелят на Западните земи дошъл в имението си недалече от Горска поляна, Златния с радост му показал васалната си вярност. Владетелят бил роден, за да управлява и поддържа мира, а Златния бил роден, за да се занимава с търговия и богатство, всеки на мястото си; и всеки, знатен или простосмъртен, ако служел добре и честно, заслужавал почит и уважение. Но имало също така и по-дребни благородници, които Златния можел да купи и продаде, да им заеме или да ги остави да стигнат до просешка тояга, хора родени благородници, които не заслужавали нито вярност, нито почит. Силата на рождението и силата на парите били съпоставими и трябвало да се печелят и отстояват, за да не се изгубят.
Но над богатите и знатните стояли онези, които наричали хора на силата: чародеите. Тяхната сила, колкото и малко да се упражнявала, била абсолютна. В техните ръце лежала съдбата на останалото дълго време без крале кралство на Архипелага.
Ако Диамант бил роден за този вид сила и власт, ако това била неговата дарба, то тогава всички мечти и планове на Златния да го обучи за търговията и да го вземе да му помага в разширяването на обмена с Южен пристан и да изкупи цялата гора над Рече — всичко това се оказвало дребнаво и нищожно. Дали Диамант не би могъл да отиде (като чичото на майка му) в Школата за магьосници на остров Роук? Дали и той не би могъл (като чичото) да спечели слава за своето семейство и власт над всеки знатен и обикновен гражданин, ставайки маг в Двора на владетелите регенти в Голямото пристанище на Хавнър? Самият Златен за малко щял да се зарее нагоре по стъпалата, унесен от такива мечти.
Ала не казал нищо на момчето, нито на майка му. Съвестно си държал устата затворена, недоверчив към мечти и видения, докато не се превърнат в реалност; а жена му, макар да била грижовна и обичлива съпруга, майка и стопанка, вече попрекалявала с талантите и постиженията на Диамант. И също като всички жени имала навика необмислено да бърбори и клюкарства с приятелките си. Всъщност момичето Роза се навъртало около Диамант, защото Тюли често канела майката на Роза, вещицата Рошла, да им гостува и се съветвала с нея всеки път, щом Диамант ожули коляно или си счупи нокът, и й разправяла повече, отколкото тя или който и да било друг трябвало да знае за домакинството на Златния. Неговите занимания и печалби не били работа на вещицата. От друга страна, Рошла навярно можела да му каже дали синът му наистина показва обещаваща дарба, дали има талант за магьосничество… но той отхвърлял мисълта да я пита, да търси вещерското й мнение за каквото и да било, камо ли преценката й за сина му.
Решил да чака и да наблюдава. Тъй като бил търпелив човек със силна воля, го правил четири години, докато Диамант не станал на шестнадесет. Едър, добре отраснал младеж, добър и в игрите, и в уроците, той бил все така червендалест, с грейнали очи и засмян. Тежко понесъл, когато гласът му загрубял и сладкият детски сопран станал немелодичен и дрезгав. Златния се надявал, че най-сетне ще сложи край на пеенето си, но момчето продължавало да хойка с разни скитащи музиканти, певци на балади и тям подобни, и да учи боклуците им. Не било това живот за син на търговец, който трябвало да наследи и управлява бащините си имоти, дъскорезница и търговии, и Златния му го казал.
— Времето за пеене свърши, сине — така му казал. — Вече трябва да помислиш, че си мъж.
Диамант получи истинското си име при изворите на Амиа, в хълмовете над Горска поляна. Заклинателят Бучиниш, който познаваше чичото на майка му, мага, дойде от Южен пристан да го именува. И Бучиниш бе поканен на имения му ден следващата година — голямо празненство, бира и ядене за всички, и нови дрехи, по риза или пола, или долна ризка за всяко дете, което си беше стар обичай в западен Хавнър, и танци на моравата в топлата есенна вечер. Диамант имаше много приятели, всички момчета на неговата възраст и всички момичета също така. Младите танцуваха, а някои бяха попрекалили с бирата, но никой не се държа много лошо и нощта мина весело и остави добри спомени. На другата сутрин Златния каза на сина си да помисли, че вече е мъж.
— Мислил съм доста за това — отвърна момчето с дрезгавия си глас.
— И?
— Ами… — започна Диамант и млъкна.
— Винаги съм разчитал, че ще се заемеш със семейните дела — рече Златния. Тонът му беше спокоен и Диамант си замълча.
— Мислил ли си какво искаш да правиш?
— Понякога.
— Изобщо говори ли с майстор Бучиниш? Диамант се поколеба.
— Не. — И погледна въпросително баща си.
— Аз говорих с него снощи — каза Златния. — Според него ти имаш някои естествени дарби, които не само е трудно, а всъщност е погрешно и вредно да се потискат.
Светлината се беше върнала в тъмните очи на Диамант.
— Майсторът каза, че такива дарби или заложби, ако не се обучават, не само че се похабяват, но може да се окажат и вредни. Изкуството трябва да се учи и упражнява, така каза.
Лицето на Диамант засия.
— Но според него то трябва да се учи и упражнява само за себе си.
Диамант закима нетърпеливо.
— Това е още по-вярно, ако дарбата е истинска, някоя необикновена заложба. Една вещица с нейните любовни билета не може много да навреди, но дори един селски заклинател, твърди той, трябва да внимава, защото ако изкуството се използва за низки цели, то става слабо и пакостно… Разбира се, дори на един заклинател му се плаща. А магьосниците, както знаеш, живеят с владетели и имат каквото пожелаят.
Диамант слушаше напрегнато, леко намръщен.
— Тъй че, да го кажа направо, щом я имаш тая дарба, Диамант, от нея пряка полза за нашата търговия няма. Тя трябва да се отгледа по нейните си правила и да се държи в юзди — изучена и усвоена. Чак тогава, каза той, учителите ти могат да започнат да ти казват какво да правиш с нея, какво добро ще ти донесе. Или друго — добави той сдържано.
Последва дълга пауза.
— Казах му — продължи Златния, — че съм те виждал с едно обръщане на ръката и с една дума да превръщаш издялана от дърво птица в птица, която лети и пее. Виждал съм те да правиш светлик във въздуха. Ти не знаеше, че те наблюдавам. Дълго те наблюдавах и не казвах нищо. Не исках да придавам голямо значение на някаква детинска игра. Но вярвам, че имаш дарование, може би голямо дарование. Щом разказах на майстор Бучиниш какво съм те виждал да правиш, той се съгласи с мен. Каза, че можеш да отидеш да учиш при него в Южен пристан за една година, а може би и повече.
— Да се уча при майстор Бучиниш? — възкликна Диамант.
— Стига да искаш.
— Аз… никога не съм мислил за това. Може ли да си помисля за… един ден?
— Разбира се — отвърна Златния, доволен от предпазливостта на сина си. Беше мислил, че Диамант ще скочи, като чуе предложението, което навярно щеше да е естествено, но болезнено за бащата, бухала, който — може би — бе отгледал в гнездото си орел.
Защото Златния гледаше на магическото изкуство с искрено смирение, като на нещо много високо над него — не просто игра, като музиката или разказването на предания, а като на практическа работа с огромен потенциал, с която неговата търговия не можеше да се сравни. И той освен това, въпреки че сам не би се изразил по този начин, се боеше от магьосниците. Леко презрително се отнасяше към заклинателите с техните шмекерии, фокуси и ала-бала, но от магьосниците се боеше.
— Мама знае ли? — попита Диамант.
— Ще научи, като му дойде времето. Тя не бива да се меси в твоето решение, Диамант. Жените нищо не разбират от тези неща и нямат нищо общо с тях. Ти трябва да направиш своя избор сам, като мъж. Разбираш ли ме?
Златния беше искрен — виждаше във всичко това възможност най-сетне да отбие момчето от майка му. Тя като жена щеше да се вкопчи в него, но той като мъж трябваше да се научи сам да се справя с живота си. А Диамант закима твърдо и това удовлетвори бащата, макар да изглеждаше малко умислен.
— Майстор Бучиниш е казал, че аз… казал е, че смята, че аз съм имал… че може би имам дарба, талант за…
Златния го увери, че магьосникът наистина го е казал, макар че, разбира се, тепърва щяло да се разбере що за дарба е. Скромността на момчето го успокои много. Полусъзнателно се беше боял, че Диамант ще тържествува, че тутакси ще прояви силата си — онова тайнствено, опасно, непредвидимо могъщество, пред което цялото богатство и достойнство на Златния щяха да са безсилни.
— Благодаря ти, татко.
Златния го прегърна и го остави, напълно доволен.
Мястото за срещата им беше сред жълтите върби, при завоя на Амиа под ковачницата. Когато Роза дойде, Диамант й каза:
— Иска да отида да се уча при майстор Бучиниш! Какво да правя сега?
— Да се учиш при чародея?
— Той смята, че имам огромен талант. За магьосничество.
— Кой?
— Татко. Видял е някои от нещата, които правехме. Но казва, че според Бучиниш трябва да отида да уча, защото иначе може да стане опасно. Ох. — И Диамант заблъска главата си с ръце.
— Но ти наистина имаш талант.
Той простена и продължи да удря главата си с юмруци. Седеше върху пръстта на старото им място за игра, едно затулено сред върбите кътче, където можеха да слушат ромона на потока през камъните и кънтенето от ковачницата малко по-нагоре. Момичето седеше срещу него.
— Виж само всичките неща, които можеш да правиш. Нямаше да ги можеш, ако нямаше дарба.
— Малка дарба — смотолеви Диамант. — Само за фокуси.
— Откъде знаеш?
Роза беше мургава, с бухнала като облак къдрава коса, тънки устни и напрегнато, сериозно лице. Краката и ръцете й бяха голи и мръсни, полата и елекът й — опърпани. Оцапаните пръсти на краката и ръцете й бяха тънки и нежни, а под дрипавото й елече проблясваше наниз от аметисти. Майка й, Рошла, припечелваше добре от знахарство, наместване на изметнати кокали и бабуване, от продажба на магии за намиране, любовни билета и отвари за приспиване. Можеше да си позволи да облече и себе си, както и дъщеря си в нови дрехи, да й купи обувки, та да ходи чиста, но просто не й хрумваше да го направи. Нито пък домашното шетане и готвене я интересуваше много. Двете с Роза преживяваха главно с варени пилета и пържени яйца, защото й плащаха главно с птици. Дворът на двустайната им къщичка гъмжеше от котки и кокошки. Падаше си по котки, жаби и накити. Герданчето от аметист й беше платата заради лекото раждане на сина на главния дървар на Златния. Самата Рошла ходеше отрупана с гердани и гривни, които тракаха и дрънкаха, докато припряно редеше някое заклинание. По някой път носеше коте на рамото си. Не беше грижовна майка. Веднъж, когато беше на седем години, Роза я беше попитала сърдито:
— Защо си ме родила, като не си ме искала?
— Как да изкарвам бебетата на хората, ако не съм имала?
— Значи съм просто упражнение — изсумтя Роза.
— Всичко е упражнение — отвърна й Рошла.
Иначе не беше злонравна жена. Рядко се сещаше да направи нещо за щерка си, но никога не я биеше, никога не я гълчеше и й даваше всичко, което поиска — ядене, една голяма крастава жаба, само нейна, гердана от аметист, уроци по вещерство. Щеше и нови дрехи да й вземе, ако Роза я беше помолила, но тя така и не я помоли. Роза беше започнала да се грижи за себе си от много малка; и това бе една от причините Диамант да я обикне. С нея той знаеше какво е свободата. Без нея можеше да си я спечели само когато слушаше, пееше и свиреше.
— Наистина имам дарба — каза сега той; търкаше слепоочията си и си скубеше косата.
— Престани да си съсипваш главата — каза му Роза.
— Знам, че според Тари имам.
— Разбира се, че имаш. Има ли значение какво мисли Тари? Вече свириш на арфата девет пъти по-добре от него.
Това беше друга причина Диамант да я обича.
— Има ли на света магьосници музиканти? — Той вдигна очи към нея.
Тя се замисли.
— Не знам.
— И аз не знам. Моред и Елфаран са си пели, а той е бил маг. Мисля, че на Роук има Повелител на песните, който ги учи на предания и истории. Но никога не съм чувал за магьосник, който да е и музикант.
— Не виждам защо не би могло да има. — Тя никога не виждаше защо нещо не би могло да го има. Още една причина да я обича.
— Винаги ми се е струвало, че те някак си приличат — каза той. — Магията и музиката. Заклинанията и мелодиите. Поне и в двете трябва да си съвсем точен.
— Упражнение — каза много кисело Роза. — Знам. Подхвърли едно камъче към Диамант и във въздуха то се превърна в пеперуда. Той също й подхвърли пеперуда и двете запърхаха за миг, преди да паднат на земята като камъчета. Двамата си бяха измислили най-различни такива варианти на стария фокус с подскачащото камъче.
— Трябва да заминеш, Ди — каза тя. — Просто за да разбереш.
— Знам.
— Ами ако наистина станеш магьосник! Оу! Помисли само на какво можеш да ме научиш! Превръщане… Бихме могли да станем какво ли не. Коне! Мечки!
— Къртици. Честно ти казвам, иде ми да се скрия вдън земя. Винаги съм мислил, че татко ще ме накара да уча неговия занаят, след като си получих името. Но през цялата тази година той някак го задържа. Предполагам, че си е наумил това нещо отдавна. Ами ако ида там и се окаже, че не ме бива толкова за магьосник, колкото за писар? Защо да не мога да правя това, което знам, че мога?
— Добре де, а защо да не можеш да ги правиш всичките неща? Поне магьосничеството и музиката? Писар винаги можеш да си наемеш.
Засмя се и слабото й личице светна, тънката й уста се отвори широко и очите й почти се скриха.
— О, Тъмна роза — каза Диамант, — обичам те.
— Разбира се, че ме обичаш. Мисли му, ако престанеш. Ще те омагьосам.
Изправиха се на колене, един срещу друг, със сплетени длани, и се зацелуваха. За устните на Роза лицето на Диамант беше гладко и сладко като узрял плод, съвсем леко боцкащо на горната устна и брадичката, където наскоро се бе обръснал. За устните на Диамант лицето на Роза беше меко като коприна, съвсем леко песъчливо на едната буза, където наскоро бе отрила оцапаната си ръка. Още малко се доближиха, така че гърдите и коремите им се опряха, макар ръцете им да останаха долу на хълбоците. Продължиха да се целуват.
— Тъмна роза. — Той прошепна в ухото й тайното си име. Тя не отвърна нищо, само издиша топлия си дъх в ухото му и той изстена и стисна силно ръцете й. Отдръпна се леко. Тя също.
Седнаха отново на пръстта.
— О, Ди — промълви тя. — Ще бъде ужасно, когато заминеш.
— Няма да замина — каза той. — Никъде. Никога.
Той, разбира се, замина за Южния пристан на Хавнър, в една от бащините си коли, карана от един от бащините му колари, заедно с майстор Бучиниш. По правило хората правят това, което магьосниците ги посъветват да правят. А и немалка е честта да бъдеш поканен от магьосник за негов ученик или чирак. При Бучиниш, който си бе спечелил тоягата на Роук, често идваха момчета да го молят да ги изпита, а ако имат дарба — да ги учи. Изпитваше леко любопитство към това момче, чиято веселост и добри обноски сякаш прикриваха някаква неохота или съмнение в себе си. Това, че е надарено, беше идея на бащата, не на момчето. Това беше необичайно, макар може би не толкова необичайно за богатите, колкото за обикновените хора. Тъй или инак, той го взе срещу добра чирашка такса, платена предварително в злато и слонова кост. Ако имаше заложби за магьосник, Бучиниш щеше да го учи, а ако се окажеше, както подозираше Бучиниш, че дарбата е само детско умение, щеше да го върне у дома с остатъка от платеното. Бучиниш беше честен, праведен, сериозен, учен магьосник, не се интересуваше много от чувства и амбиции. Неговата дарба беше в имената.
— Изкуството започва и свършва с назоваването — твърдеше той и това си беше самата истина, макар че между започването и свършването има още твърде много.
Така Диамант, вместо да учи заклинания, илюзии, превръщания и всякакви там „евтини фокусчета“, както ги наричаше Бучиниш, седеше в една тясна стая в задната част на магьосническата тясна къща, на една тясна задна уличка в стария град, и зубреше дълги-предълги списъци думи — думи на силата на Езика на Сътворението. Растения и части на растения, животни и части на животни, острови и части на острови, части на кораби, части на човешкото тяло. Думите така и не образуваха смисъл, така и не се свързваха в изречения. Само списъци. Дълги, дълги списъци.
Умът му се рееше. „Клепка“ на Истинската реч е сиаса, прочете той и усети как едни клепки се отриват в брадичката му в пеперудена целувка, тъмни клепки. Вдигна стреснато очи и не разбра какво го е докоснало. После, когато се опита да повтори думата, занемя.
— Памет, памет — казваше Бучиниш. — Никаква полза няма от таланта без памет!
Не беше груб, но беше неумолим. Диамант нямаше представа какво е мнението на Бучиниш за него, но предполагаше, че е доста ниско. Чародеят понякога го взимаше със себе си по работа — най-вече да поставя заклинания за безопасност на кораби и къщи, да пречиства кладенци и да заседава в градския съвет, където рядко говореше, но винаги слушаше. Друг магьосник, неучил на Роук, но с голяма дарба в лекуването, се грижеше за болните и смъртниците в Южен пристан. Бучиниш беше много благодарен за това. Той намираше удоволствие в изследването и общо взето, доколкото разбираше Диамант, не правеше никакви магии.
— Да се пази Равновесието, това е всичко — казваше Бучиниш и: — Знание, ред, контрол.
Тези думи ги казваше толкова често, че в главата на Диамант те образуваха мелодия и сами се пееха непрестанно: „Зна-ание, ре-ед, контрооооол…“
Когато Диамант вкарваше списъците с имена в измислени от него мелодии, ги запомняше по-бързо; но пък тогава мелодията се превръщаше в част от името, а той пееше толкова чисто — гласът му бе започнал да се възстановява в богат тенор, — че Бучиниш потръпваше. Къщата на Бучиниш беше много тиха.
Общо взето от ученика се очакваше или да бъде с учителя, или да запаметява списъците с имена в стаята, където се намираха книгите с познание и книгите с думи, или да спи. На „рано лягай, рано ставай“ Бучиниш държеше стриктно. Но от време на време Диамант получаваше по един-два свободни часа. Винаги слизаше до пристанището, сядаше на някой кей и мислеше за Тъмна роза. Веднага щом излезеше от къщата и се отдалечеше от майстор Бучиниш, започваше да мисли за Тъмна роза и продължаваше да мисли за нея и почти за нищо друго. Това малко го изненадваше. Струваше му се, че трябва да изпитва тъга по дома, да мисли за майка си. Всъщност доста често мислеше за майка си и често изпитваше тъга за родния дом, когато лежеше на нара си в голата тясна стаичка след оскъдната вечеря с постна яхния от грах — защото магьосникът поне не живееше в такъв лукс, какъвто си беше представял Златния. Нощем Диамант изобщо не мислеше за Тъмна роза. Мислеше или за майка си, или за слънчевите стаи и топлата храна, или пък някоя мелодия му идваше в главата и той я упражняваше на арфата наум и така се унасяше в сън. Тъмна роза се появяваше в ума му само когато слезеше при кейовете, вторачеше се във водата на залива, в дървените колове, рибарските лодки, само когато беше навън и далече от Бучиниш и къщата му.
Лелееше оскъдните си свободни часове все едно, че бяха истински срещи с нея. Винаги я беше обичал, но не беше разбирал, че я обича повече от всякого и от всичко на света. Докато беше с нея, дори когато седеше на пристанището и мислеше за нея, беше жив. В къщата на майстор Бучиниш и с него не се чувстваше съвсем жив. Чувстваше се малко мъртъв. Не чак мъртъв, но малко мъртъв.
Няколко пъти, докато седеше на стълбата към водата и мръсните вълнички се плискаха няколко стъпала по-надолу, а крясъците на чайките и врявата на пристанищните докери се сливаха в писклива, нестройна музика, той затваряше очи и виждаше любовта си толкова ясно, толкова близо, че протягаше ръка да я докосне. Ако протегнеше ръката си само наум, както с арфата, на която се упражняваше наум, я докосваше наистина. Усещаше ръката й в своята, и бузата й — топло-хладна, копринено-грапава, полегнала на устните му. В ума си й говореше и в ума му тя му отвръщаше, гласът й, дрезгавият й глас казваше името му: „Диамант…“
Ала щом тръгнеше обратно нагоре по улиците на Южен пристан, я изгубваше. Заклеваше се да я пази в себе си, да мисли за нея, да мисли за нея през нощта, но тя се стапяше и изчезваше. Щом отвореше вратата на къщата на майстор Бучиниш, почваше да декламира списъци с имена или да се чуди какво ще има за вечеря, защото непрекъснато беше гладен. Едва когато го пуснеха за някой час и изтичаше долу на пристана, можеше да мисли за нея.
И той заживя с чувството, че тези часове са истински срещи с нея, и заживя заради тях, без да съзнава за какво живее, докато не стъпеше на чакълестия морски бряг и очите му не се впереха към далечната граница между море и небе. Тогава си спомняше онова, което си струваше да помни.
Зимата отмина, хладната ранна пролет също, а с топлата късна пролет дойде и писмо от майка му, донесено от един колар. Диамант го изчете и го занесе на майстор Бучиниш с думите:
— Майка ми пита дали бих могъл да прекарам един месец вкъщи това лято.
— Вероятно не — отвърна магьосникът и сякаш чак сега забелязал Диамант, остави перото си и рече: — Младежо, трябва да те попитам дали желаеш да продължиш с мен.
Диамант не знаеше какво да каже. Изобщо не му беше хрумвало, че зависи от него.
— Смятате ли, че трябва? — попита накрая той.
— Вероятно не.
Диамант очакваше да изпита облекчение, но се почувства отхвърлен, посрамен.
— Съжалявам — отвърна той с толкова достойнство, че накара Бучиниш да вдигне глава.
— Би могъл да отидеш на Роук — каза магьосникът.
— На Роук?
Зяпналата физиономия на момъка подразни Бучиниш, макар той да знаеше, че не трябва. Магьосниците обикновено подсилват самочувствието на младите си себеподобни. Очакват скромността да се появи по-късно, ако изобщо се появи.
— Казах Роук.
Тонът му говореше, че не е свикнал да се повтаря. И тогава, защото това момче, това мекушаво, зареяно в облаците момче му беше станало скъпо със своята безропотна търпеливост, Бучиниш го съжали и му каза:
— Трябва или да отидеш на Роук, или да намериш магьосник, който да те научи на това, което ти е нужно. Разбира се, това, на което аз мога да те уча, ти е нужно. Трябват ти имената. Изкуството започва и свършва с назоваването. Но не това е дарбата ти. Слаба памет имаш за думите. Трябва да я упражняваш много упорито. Ясно е обаче, че имаш заложби, и те трябва да се отглеждат и дисциплинират, нещо, което някой друг може да ти даде по-добре от мен. — Ето как понякога, дори на неочаквани места, скромността поражда скромност. — Ако решиш да заминеш за Роук, ще ти дам препоръчително писмо, за да привлека специалното внимание на Повелителя на призоваването.
— О! — възкликна объркан Диамант. Изкуството на призоваването всъщност беше най-загадъчното и опасното от цялото магьосничество.
— Може и да греша — каза Бучиниш със сухия си и равен глас. — Дарбата ти може да е в Шарката. Или обикновена дарба за превръщане. Не съм сигурен.
— Но вие сте… аз всъщност…
— О, да. Младежо, ти си доста муден в опознаването на собствените си дарования. — Каза го малко грубо и Диамант се вкочани.
— Мислех, че дарбата ми е за музика — каза той. Бучиниш махна презрително с ръка.
— Аз говоря за Истинското изкуство. Сега ще бъда откровен с теб. Съветвам те да пишеш на родителите си — аз също ще им пиша — като ги уведомиш, че си решил да отидеш на Роук, стига да го решиш; или в Голямото пристанище, стига магът Опърничавия да се съгласи да те вземе, а мисля, че ще се съгласи с моята препоръка. Но не те съветвам да посещаваш дома си. Заплетените връзки със семейство, приятели и прочие е точно това, от което трябва да се освободиш. Сега и завинаги.
— Магьосниците нямат ли семейства?
Бучиниш се зарадва, като видя поне малко плам у момчето.
— Те са си семейство един за друг.
— А приятели?
— Могат да бъдат приятели. Да съм казвал, че животът е лек? — Мълчание. Бучиниш гледаше Диамант право в очите. — Имаше едно момиче.
Диамант издържа погледа му за миг, сведе очи и не отвърна нищо.
— Бащи ти ми каза. Дъщеря на вещица, приятелче от детинство. Вярваше, че си я учил на заклинания.
— Тя ме учеше. Бучиниш кимна.
— За деца това е напълно разбираемо. Но вече е невъзможно. Разбираш ли?
— Не — отвърна Диамант.
— Седни — покани го Бучиниш и Диамант седна на коравия стол срещу него.
— Тук мога да те пазя и го правих. На Роук, разбира се, ще си в пълна безопасност. Там самите стени… Но върнеш ли се у дома, ще трябва сам да се пазиш, с много воля. За един младеж това е трудно, много трудно… изпитание на воля, която все още не е калена, на ум, който все още не е разбрал същинската си цел. Много категорично те съветвам да не поемаш този риск. Напиши на родителите си и замини за Голямото пристанище или за Роук. Половината годишна такса, която ще ти върна, ще ти осигури първите разходи.
Диамант седеше сковано. Напоследък придобиваше високия ръст и телосложението на баща си и много приличаше на мъж, макар и много млад.
— Какво имате предвид, майстор Бучиниш, с думите, че сте ме пазили.
— Просто както пазя себе си — каза чародеят и добави сприхаво: — Сделката, момче. Силата, която отдаваме заради силата си. По-низшето същество, от което се отказваме. Не може да не знаеш, че всеки истински мъж на силата е целомъдрен.
Последва пауза и накрая Диамант каза:
— Значи вие сте се погрижили да… аз да не…
— Разбира се. Беше моя отговорност като твой учител. Диамант кимна. И каза:
— Благодаря ви. После стана.
— Извинете ме, учителю. Трябва да помисля.
— Къде отиваш?
— Долу на вълнолома.
— По-добре стой тук.
— Не мога да мисля тук.
В този миг Бучиниш може би трябваше да разбере какво го очаква; но след като бе заявил на момчето, че няма повече да бъде негов учител, съвестта му не му позволи да му заповядва.
— Ти имаш истинска дарба, Ессири — каза той, изричайки името, което беше дал на момчето в изворите на Амиа, дума, означаваща „върба“ на Древната реч. — Не я разбирам напълно. Мисля, че ти изобщо не я разбираш. Внимавай! Да злоупотребиш с дарба или да се откажеш да я използваш може да причини голяма загуба, голяма вреда.
Диамант кимна — измъчен, разкаян, покорен, скован.
— Върви — каза чародеят и Диамант тръгна.
По-късно Бучиниш разбра, че изобщо не е трябвало да позволява на момчето да напусне къщата. Беше подценил волята на Диамант, или пък силата на заклинанието, направено му от момичето. Разговорът им бе на заранта; Бучиниш отново се върна към древната магия, която анотираше. Чак на вечеря помисли за ученика си и чак след като изяде вечерята си, си призна, че Диамант е избягал.
Бучиниш проявяваше неприязън към практикуването на всякакви по-низши изкуства на магията. Затова не разгърна заклинание за намиране, както щеше да направи всеки обикновен заклинател. Нито призова Диамант. Беше ядосан; може би дори уязвен. Хранеше добри чувства към момчето и дори бе предложил да напише за него на Призовника, а сега, при първото изпитание на характера Диамант се скърши. „Стъкло“, мърмореше магьосникът. Тази слабост поне доказваше, че не е опасен. По-добре би било някои таланти да не избуяват на воля, но у този млад човек не се таеше опасност, нито злоумисъл. Нито амбиция. „Хъс няма — каза Бучиниш на смълчаната къща.
— Да пълзи тогава при майка си.“
Все пак го заболя, че Диамант го остави така, без дума за благодарност или извинение да каже.
Щом духна светилника и си легна, дъщерята на вещицата чу зов на бухал — онова късо и плавно „ху-ху-ху-ху“, заради което хората ги наричат „смеещи се бухали“. Чу го със скръбно сърце. Беше техният сигнал, в летните нощи, когато се промъкваха до върбите на брега на Амиа, докато всички други спят. Тази нощ нямаше да мисли за него. През зимата му беше изпращала послания нощ след нощ. Беше научила заклинанието на майка си за изпращане и знаеше, че заклинанието е истинско. Беше му пращала докосването си, гласа си, изричащ името му, отново и отново. И се беше натъквала на стена от въздух и мълчание. Нищо не докосваше. Той се беше оградил от нея със стена. Не искаше да я чуе.
На няколко пъти, изведнъж, посред бял ден, имаше мигове, в които тя го усещаше близо, в ума си, и можеше да го докосне, стига да протегне ръка. Но нощем познаваше само празното му отсъствие, отказа му от нея. Беше престанала да го достига от месеци, ала сърцето й все още беше наранено.
— Ху-ху-ху — избуха бухалът под прозореца й, а после каза:
— Тъмна роза!
Сепнала се в мъката си, тя скочи от леглото и отвори кепенците.
— Излез — прошепна Диамант, като сянка на звездната светлина.
— Мама не е вкъщи. Влез! Посрещна го на прага.
Стояха, много силно притиснати един в друг, и дълго мълчаха. За Диамант беше все едно, че държи в прегръдката си своето бъдеще, собствения си живот, целия си живот.
Най-сетне тя се размърда, целуна го по бузата и зашепна:
— Липсваше ми, липсваше ми, липсваше ми. Колко можеш да останеш?
— Колкото си поискам.
Тя задържа ръката му и го поведе вътре. Той винаги беше изпитвал известна неохота да влиза в къщата на вещицата — наситено с миризми и разхвърляно място, задръстено с женски тайни и вещерство, толкова различно от собствения му чист и уютен дом, по-различно дори от хладната суровост на магьосническата къща. Закова се на място и потръпна като кон, прекалено висок за окичените с билки тавански греди. Беше с изопнати нерви и много изтощен от дългия път, след като бе извървял четиридесет мили без храна.
— Къде е майка ти? — попита той шепнешком.
— Ще остане да бди при старата Ферни. Тя почина днес следобед, мама ще е там цяла нощ. Но как дойде тук?
— Пеш.
— Магьосникът е разрешил да се върнеш вкъщи?
— Избягах.
— Избягал си? Защо?
— За да те опазя.
Вгледа се в нея, в това живо, пламенно, мургаво лице сред рошавия облак коса. Беше само по долна риза и той видя безкрайно нежните хълмчета на гърдите й. Притегли я отново към себе си, но макар да го прегърна, тя отново се отдръпна намръщена.
— Да ме опазиш? Май цяла зима ти беше все едно дали ще ме загубиш. Какво те накара да се върнеш сега?
— Той искаше да отида на Роук.
— На Роук? — Тя го зяпна. — На Роук, Ди? Значи наистина имаш дарбата… можеш да станеш заклинател?
Това, че е на страната на Бучиниш, го смаза.
— За него заклинателите са нищо. Смята, че мога да стана чародей. Да правя магьосничество. Не просто вещерство.
— О, разбирам — каза Роза. — Но не разбирам защо си избягал.
Бяха пуснали ръцете си.
— Не разбираш ли? — каза той подразнен, че не разбира, защото и той не го беше разбрал. — Един магьосник не може да има нищо общо с жени. С вещици. С… онези неща.
— О, знам. Под достойнството им е.
— Не че им е под достойнството.
— О, точно така е. Бас държа, че е трябвало да отучиш всички заклинания, на които те научих. Нали?
— Не е същото.
— Не е. Не е Висшето изкуство. Не е Истинската реч. Един магьосник не може да си хаби дарбата за прости думи. „Слабо като женска магия, мръсно като женска магия“, мислиш, че не знам какво говорят ли? Защо си тук тогава?
— За да те видя!
— Защо?
— Според теб защо?
— Ти така и не ми изпрати, не ми позволи да ти изпратя, през цялото време, докато те нямаше. Аз трябваше само да чакам, докато ти омръзне да си играеш на магьосник. Е, омръзна ми да чакам. — Шепнеше и думите й почти не се чуваха.
— Някой се навърта наоколо. — Не можеше да повярва, че го отхвърля. — Кой е тръгнал след теб?
— И да има някой, не е твоя работа! Ти си отиде, обърна ми гръб. Магьосниците не могат да имат нищо общо с това, което правя аз, което прави майка ми. Е, и аз не искам да имам нищо общо с теб, нищичко. Върви си!
Прегладнял, отчаян и неразбран, Диамант понечи да я прегърне пак, да накара тялото й да разбере неговото тяло, да повтори онази първа, дълбока прегръдка, побрала в себе си всички години от живота им. Озова се на две крачки назад, с опърлени ръце, бръмнали уши и замаяни очи. Мълнията беше в очите на Роза и стиснатите й длани искряха.
— Да не си посмял! — прошепна тя.
— Не бой се — отвърна Диамант, обърна се и излезе. Връзка бял равнец се закачи в косата му и се повлече след него.
Прекара нощта на старото им място, във върбалаците. Надяваше се, че тя ще дойде, но тя не дойде и той скоро заспа, просто от умора. Събуди се с първите студени лъчи на слънцето. Надигна се и помисли. В живота си се вгледа на тази студена светлина. Беше нещо много по-различно от онова, което бе вярвал, че е. Слезе до потока, в който бе получил името си. Пи, изми ръцете и лицето си, постара се да се приведе в колкото може по-приличен вид и тръгна през градчето към хубавата къща в горния му край, къщата на баща му.
След първите възклицания и целувки слугите и майка му го сложиха да седне на масата за закуска. Така, с топла храна в стомаха и хладен кураж в сърцето, той се изправи пред баща си, който беше излязъл преди закуска да нагледа тръгващите за Голямото пристанище коли, натоварени с дъбови дъски.
— Е, сине. — Прегърнаха се по мъжки. — Значи майстор Бучиниш ти даде ваканция?
— Не, татко. Напуснах.
Златния го зяпна, после напълни чинията си и седна.
— Напусна?
— Да, татко. Реших, че не искам да ставам магьосник.
— Хм — изсумтя с пълна уста Златния. — Напусна по своя воля, окончателно? С разрешението на майстора?
— По своя воля, окончателно, без негово разрешение.
Златния задъвка много бавно, забил поглед в масата. Диамант беше виждал баща си такъв, когато някой горски пазач му съобщеше, че в горите има пожар, или когато разбереше, че някой продавач на мулета го е измамил.
— Той искаше да отида в училището на Роук и да се уча при Повелителя на призоваването. Там щеше да ме прати. Реших да не отида.
След малко Златния попита, без да откъсва очи от масата:
— Защо?
— Защото това не е животът, който искам.
Отново пауза. Златния погледна жена си, която стоеше до прозореца и слушаше мълчаливо. После погледна сина си. И тогава, много бавно, смесицата от гняв, разочарование и смут, и достойнство отстъпи на нещо по-простичко — израз на съучастничество, почти намигване.
— Разбирам — каза той. — И какво реши, че искаш? Пауза.
— Това — отвърна Диамант. Гласът му беше спокоен. Не погледна нито баща си, нито майка си.
— Ха! Е, трябва да кажа, че се радвам, сине. — Златния налапа голямо парче месеник. — Честно казано, да ставаш магьосник, да ходиш на Роук, всички тия работи никога не са ми се стрували реални. А и ако беше отишъл там, не знам за какво щеше да е всичко това. Цялата ми търговия. Виж, ако си тук, има смисъл. Има смисъл. Добре! Но виж, ти наистина ли просто си избягал от магьосника? Той разбра ли къде отиваш?
— Не. Ще му пиша — отвърна Диамант с отскоро придобития си спокоен глас.
— Няма ли да се ядоса? Казват, че магьосниците били много избухливи. Пращят от гордост.
— Ядосан е — каза Диамант, — но нищо няма да направи.
И така се оказа. Дори, за изумление на Златния, майстор Бучиниш най-съвестно върна две пети от чирашката такса. С пакета, донесен от един от коларите на Златния, който беше закарал товар греди до Южния пристан, имаше и една бележка за Диамант. Тя гласеше: „Истинското изкуство изисква цяло сърце“. За получател, от външната страна на бележката бе нарисувана хардийската руна за върба. Бележката беше подписана с руната на Бучиниш, която имаше две значения: самото растение, както и „страдание“.
Диамант седеше в слънчевата си стая на горния етаж, на мекото си легло и слушаше пеенето на майка си, която шеташе из къщата. Държеше писмото на магьосника и препрочиташе думите и двете руни. Хладният ленив ум, породил се долу при върбите, приемаше урока. Никаква магия. Никога вече. Той така и не й бе отдал сърцето си. За него тя беше игра, игра, на която да играе с Тъмна роза. Дори имената от Истинската реч, които бе научил в къщата на чародея, макар да знаеше каква красота и колко сила таят, можеше да изостави, да ги остави да се изсипят, да ги забрави. Това не беше неговият език.
На своя език можеше да говори само с нея. А и нея беше изгубил. Раздвоеното сърце няма истинска реч. Отсега нататък можеше да говори само на езика на дълга: приход и разход, вложение и доход, печалба и загуба.
И извън това — нищо. Имало беше илюзии, заклинанийца, камъчета, превръщащи се в пеперуди, дървени птички, които политат на живи криле за минута-две. Всъщност никога не беше имало избор. Имаше само един път, по който да върви.
Златния беше безкрайно щастлив и изобщо не го съзнаваше. „Стария си върна съкровището — говореше коларят на горския. — Благ е като прясно масло.“ Златния, без да забелязва колко е „благ“, мислеше само колко е благ животът. Беше изкупил гората на Рече, вярно, на доста солена цена, но поне Ниския клон от Източен хълм не можа да я вземе и сега двамата с Диамант можеха да я развият, както се полага. Между леските имаше много борове, които можеше да се изсекат и продадат за мачти, за греди и дървения, и на тяхно място да се посадят още лески. След време щеше да е чисто насаждение, като Голямата дъбрава, ядрото на лешниковото му кралство. Вярно, след време. Дъбът и леската не се изстрелват нагоре за една нощ като елшата и върбата. Но време имаше. Сега вече — време колкото искаш. Момчето беше само на седемнадесет, а самият той — само на четиридесет и пет. В разцвета си. Беше започнал да се чувства стар, но това бяха глупости. В разцвета си беше. По-старите дървета, дето не раждат вече, трябваше да се изкоренят заедно с боровете.
— Ех, ех — често говореше той на жена си, — всичко пак е розовичко, а? Ябълчицата на очите ти пак си е у дома, а? Вече край на цупенето, а?
А Тюли само се усмихваше и го потупваше по ръката. Веднъж обаче, вместо да се усмихне, каза:
— Чудесно е, че пак си е при нас, но… — И Златния престана да я слуша. Майките по рождение си се тревожат за децата, а пък жените по рождение са все недоволни. За какво да слуша страховете и грижите на Тюли, с които се измъчваше цял живот? Тя, разбира се, мислеше, че животът на търговец не е достатъчно добър за момчето. Нея ако слушаше човек, и животът на краля в Хавнър нямаше да е достатъчно добър за момчето й.
— Като си намери момиче — каза Златния в отговор на излиянията й, — ще се оправи. Знаеш ли, не му отива някак да живее с магьосници. Ти за Диамант не се тревожи. Той ще разбере какво иска, като го види!
— Дано.
— Добре поне, че не се вижда с момичето на вещицата — каза Златния. — Добре поне, че с това се свърши.
По-късно му хрумна, че и жена му напоследък не се вижда с вещицата. От години не се отлепяха една от друга въпреки всичките му предупреждения, но напоследък Рошла изобщо не се мяркаше край къщата. Женските приятелства не траят дълго. Заяде я за това. Завари я да ръси полски джоджен и мливарска отрова в скриновете и раклите с дрехи срещу молци и каза:
— Твоята приятелка, мъдрата жена, май трябваше да им бае. Не сте ли вече приятелки?
— Не — отвърна жена му с тихия си и спокоен глас, — не сме.
— Толкоз по-добре! А с оная, дъщеря й, какво стана? С някакъв палячо заминала, както чух?
— Музикант — отвърна Тюли. — Миналото лято.
— Празник за имения ден — каза Златния. — Време е малко да полудуваме, малко музика и танци, момче. Стана на деветнайсет. Отпразнувай го!
— Ще ходя до Източен хълм с мулетата на Съл.
— А, не. Съл ще се оправи сам. Остани си вкъщи и се повесели. Много работиш напоследък. Ще наемем музиканти. Кой е най-добрият тъдява? Тари и тумбата му?
— Татко, не искам празнуване — каза Диамант и се надигна, а мускулите му потръпваха като на кон. Вече беше по-едър от Златния и когато се раздвижеше рязко, човек се стъписваше. — Ще ида до Източен хълм — заяви той и излезе.
— За какво е всичко това? — обърна се Златния към жена си: риторичен въпрос. Тя го погледна и нищо не каза — нериторичен отговор.
След като Златния излезе, тя намери сина си в стаята със счетоводните книги. Погледна страниците. Дълги, дълги списъци с имена и числа — приходи, разходи, печалби, загуби.
— Ди — заговори тя и той вдигна очи. Лицето му все още беше загладено и малко мъхесто като праскова, макар костите му да бяха натежали, а очите му бяха тъжни.
— Не исках да нараня чувствата на татко.
— Щом си иска празника, да си го има. — Тя махна с ръка. Гласовете им си приличаха, в по-горния регистър, но с мрачни нотки, и бяха еднакво кротки и сдържани. Седна на едно столче до него, до високото писалище.
— Не мога — каза той, спря и продължи: — Наистина, никакви танци не искам.
— Той иска да си намериш момиче — промълви сухо Тюли.
— Това не ме интересува.
— Знам.
— Проблемът е…
— Проблемът е музиката — довърши майка му. Той кимна.
— Сине — изведнъж заговори тя разпалено, — няма никаква причина, никаква причина да се отказваш от всичко, което обичаш!
Той взе ръката й и я целуна.
— Нещата не се смесват. Би трябвало да могат, но не се смесват. Това го разбрах. Когато оставих магьосника. Мислех, че мога да бъда всичко. Знаеш — да правя магия, да свиря музика, да бъда син на баща си, да обичам Роза… Не става така. Нещата не се смесват.
— Смесват се, и още как — каза Тюли. — Всичко е скачено едно за друго, всичко е преплетено.
— За жените може и да е така. Но аз… не мога да съм с раздвоено сърце.
— С раздвоено сърце? Ти ли? Ти се отказа от магьосничеството, защото разбра, че ако не го направиш, ще го предадеш.
Думите й го стъписаха, но той не го отрече.
— Но защо — настоя тя, — защо се отказа от музиката?
— Трябва да имам цяло сърце. Не мога да свиря на арфа, докато се пазаря с мулетаря. Не мога да съчинявам балади, докато пресмятам колко трябва да платя на берачите, за да не ги наеме Ниския клон! — Гласът му леко трепереше и очите му сега не бяха тъжни, а гневни.
— Значи си сложил заклинание над себе си — каза тя, — както оня магьосник ти беше сложил. Заклинание да те пази. Да те пази с мулетарите, с берачите на лешници, и с това. — Тя тупна с презрение по книгата, задръстена с имена и числа. — Заклинание за мълчание.
След дълго време младият мъж попита:
— Какво друго мога да направя?
— Не знам, милия ми. Наистина искам да се опазиш. Наистина обичам да виждам баща ти щастлив и горд с теб. Но не мога да понеса, че те виждам нещастен, без гордост! Не знам. Може би си прав. Може би за един мъж е така — само едно нещо. Но песните ти ми липсват.
Беше се разплакала. Прегърнаха се и тя погали гъстата му лъскава коса, и му се извини, че е била груба, а той отново я прегърна и каза, че е най-добрата майка на света, и тя си излезе. Но докато прекрачваше прага, се обърна за миг и каза:
— Нека да си получи празника, Ди. Пък и ти си го получи.
— Добре — отвърна той, за да я успокои.
Златния поръча бирата, яденето и фойерверките, но с наемането на музикантите се зае Диамант.
— Ще си доведа бандата, че как — каза Тари. — Изпуска ли се такова нещо? За празника на татенцето ти тук ще се изръсят всички свирачи от запада.
— Можеш да им кажеш, че на вашата група ще се плати.
— О, те ще дойдат заради славата — каза арфистът, мършав и длъгнест четиридесетгодишен мъж. — То и ти можеш да изсвириш някоя, а? Биваше те преди да се захванеш с правене на пари. А и гласът ти не е лош, ако поработиш с него.
— Съмнявам се — отвърна Диамант.
— Онуй момиче, дето го харесваше, Роза, на вещицата дъщерята, обикаляла с тумбата на Лаби, разправят. Не се съмнявам, че и те ще наминат.
— Е, до скоро тогава — каза Диамант, едър, красив и безразличен, и си тръгна.
— Много големи станахме напоследък — измърмори Тари след него, — не можем да спрем две приказки да си кажем. А аз го учех на арфа едно време. Но какво е това за един богаташ?
Злобата на Тари толкова изнерви Диамант, че той загуби апетит. Известно време се надяваше, че се е разболял и че може да пропусне веселбата. Но дойде денят и той беше там. Не толкова набиващо се в очите и пищно там като баща му, ала присъстваше — смееше се, танцуваше. Всичките му приятели от детството също бяха там, половината вече женени за другата половина, както изглеждаше, но имаше и много флиртове, а няколко хубавелки все се въртяха около него. Той изпи доста от чудесната бира на пивоварната на Гедж и откри, че може да понесе дори музиката, стига да танцува и да говори, и да се смее, докато танцува. Затова танцува с всички хубави момичета поред, а после отново с всяка, която дойдеше на ред, с всички танцува.
Беше най-грандиозното празненство на Златния, с дансинг, вдигнат на моравата малко по-надолу от къщата на Златния, и шатра, под която старите можеха да ядат, да пият и да одумват младите, и с нови дрехи за децата, и с жонгльори и кукловоди, някои от които наети, а други — за да оберат каквото могат, медни петаци и безплатна бира. Всяко празненство привлича странстващи артисти и музиканти — това им е препитанието — и макар непоканени, бяха добре дошли. Някакъв певец на приказки с бръмчащ като на пчела глас и с ручаща гайда пееше „Подвига на Господаря на драконите“ на хората, струпали се под големия дъб на билото на хълма. Когато тумбата на Тари, арфа, флейта, цигулка и барабан се оттегли, та музикантите да си поемат дъх и да пийнат, на танцувалната площадка скочи друга група.
— Ей, това е оркестърът на Лаби! — извика хубавелката до Диамант. — Ела, ела, тия са най-добрите!
Лаби — светлокож наперен тип, свиреше на обой. С него беше един цигулар, един свирач на тимпани — и Роза, която свиреше на флейта. Първата им мелодия беше бърза и заразителна, но прекалено бърза за повечето танцуващи. Диамант и партньорката му издържаха, а хората наоколо викаха и ръкопляскаха, когато свършиха танца си, изпотени и задъхани.
— Бира! — извика Диамант и го понесе със смях и бърборене вихрушка от млади мъже и жени.
Чу зад себе си началото на следващата мелодия — само цигулката, силна и тъжна, и тенор: „Гдето идеш, мили“.
Изпи халбата бира на един дъх и момичетата с него видяха как се стягат силните мускули на гърлото му, докато гълташе, разсмяха се и забърбориха, и цялото му тяло потрепера като на впрегнат кон, ужилен от мухи.
— О! Не мога!… — възкликна той и избяга в тъмното зад окачените зад бирената сергия фенери.
— Къде отива? — попита една, после друга.
— Ще се върне. — И се смееха, и бърбореха. Мелодията свърши.
— Тъмна роза — промълви той зад нея в тъмното. Тя извърна глава и го погледна. Главите им бяха на едно равнище, тя — седнала с кръстосани крака на танцовата площадка, той — коленичил в тревата.
— Ела при върбите — каза й той.
Тя не отвърна нищо. Лаби й хвърли един поглед и намести обоя на устните си. Барабанчикът удари три пъти по тимпана и подхванаха моряшка джига.
Когато тя погледна пак, Диамант го нямаше.
След около час Тари се върна с тумбата си, недоволен от почивката, а още по-малко от бирата. Прекъсна мелодията и танца и много гръмко каза на Лаби да се разкара.
— А, пак ли си врем носа, арфистче? — сопна се Лаби, а Тари се обиди, и хората наоколо взеха страна, и щом препирнята стигна връхната си точка, Роза прибра флейтата в джоба си и се измъкна.
Зад фенерите беше тъмно, но тя знаеше пътя в тъмното. Той беше там. Върбите бяха пораснали през тези две години. Имаше съвсем малко място, където да седнат сред зелените храсти и опадалите листа.
Музиката започна отново, далечна и замъглена от вятъра и ромона на течащата вода.
— Какво искаш, Диамант?
— Да поговорим.
Бяха само гласове и сенки един за друг.
— Е?
— Исках да те помоля да заминеш с мен — каза той.
— Кога?
— Тогава. Когато се скарахме. Обърках всичко. Мислех, че… — Дълга пауза. — Мислех, че мога да продължа да бягам. С теб. И да свирим. Да се препитаваме. Двамата. Това исках да ти кажа.
— Не го каза.
— Знам. Всичко обърках. Предадох всичко. Магията. И музиката. И теб.
— Аз съм си добре.
— Нима?
— Е, не съм много добра с флейтата, но ставам, горе-долу. Което не си ме научил, мога да го запълня със заклинание, ако потрябва. А и момчетата са си съвсем добри. Лаби не е толкова лош, колкото изглежда. Никой не се занася с мен. Изкарваме си добре. Зиме оставам при мама да й помагам. Тъй че съм си добре. А ти, Ди?
— Всичко е зле.
Тя понечи да каже нещо и не го каза.
— Мисля, че просто бяхме деца. Сега…
— Какво се е променило?
— Направих лош избор.
— Веднъж ли? — каза тя. — Или два пъти?
— Два пъти.
— Хубавото става третия път.
Дълго мълчаха. Тя едва виждаше едрото му, присвито тяло под сенките на листата.
— По-едър си отпреди — промълви тя. — Можеш ли все още да правиш светлина, Ди? Искам да те видя.
Той поклати глава.
— Това беше единственото, което не можех да направя, а ти го можеше. Така и не ме научи.
— Просто не знаех какво точно правя — каза той. — Понякога ставаше, друг път — не.
— И магьосникът в Южен пристан не те научи да го правиш винаги?
— Учеше ме само на имена.
— Защо не можеш да го направиш сега?
— Отказах се, Тъмна роза. Трябваше или да правя само това и нищо друго, или изобщо да не го правя. Човек не може да живее с раздвоено сърце.
— Не разбирам защо — отвърна тя. — Майка ми може да излекува треска и да улесни раждане, и да намери изгубена вещ, може би това е нищо в сравнение с нещата, които правят магьосниците и господарите на драконите, но все пак не е съвсем нищо. И не се е отказвала от нищо заради това. Родила ме е, за да се научи как става! Само защото съм се научила от теб да свиря, трябва ли да се откажа да правя заклинания? Вече и аз мога да свалям треска. Защо трябва човек да се отказва от нещо, за да може да прави друго?
— Баща ми — почна той, после млъкна и се изсмя горчиво. — Просто не се връзват. Парите и музиката.
— Бащата и момичето на вещицата — добави Тъмна роза. Отново легна тишина между двамата. Листата на върбите изшумяха.
— Би ли се върнала при мен? — попита той. — Ще тръгнеш ли с мен, ще живееш ли с мен, ще се омъжиш ли за мен, Тъмна роза?
— Само не в къщата на баща ти, Ди.
— Където и да е. Ще избягаме.
— Но ти не можеш да имаш мен без музиката.
— Нито музиката без теб.
— Бих — каза тя.
— Лаби има ли си арфист? Тя се поколеба. И се засмя.
— Ами ако му трябва флейтист?
— Не съм се упражнявал, откакто напуснах, Тъмна роза. Но музиката винаги беше в главата ми, и ти…
Тя протегна ръце към него. Коленичиха един срещу друг и върбовите листа зашумяха над косите им. Целунаха се, отначало плахо.
В годините след като Диамант напусна дома си, Златния натрупа още повече пари. Всичките му сделки се оказаха изгодни. Сякаш късметът го бе ударил по главата и не можеше да се отърве от него. Стана несметно богат.
Не прости на сина си. Щеше да се получи щастлив край, но той не го допусна. Да си тръгне така, без една дума, точно в нощта на имения си ден, да замине с момичето на вещицата, оставяйки несвършена толкова почтена работа, да стане скитащ музикант, да дрънка на арфа и да пее, и да се хили за жалки петаци — всичко това носеше за Златния само срам, болка и яд. И той си преживяваше трагедията.
Тюли дълго време споделяше мъката му, тъй като можеше да вижда сина си само като лежи до мъжа си, което й беше много трудно. Плачеше, щом помислеше, че Диамант сега е някъде гладен и спи на корава постеля. Студените есенни нощи бяха истинско нещастие за нея. Но след време чу да се говори за него като за Диамант, сладкогласния певец от Запада на Хавнър, Диамант, който свирел и пеел на великите владетели в Кулата на меча, и на сърцето й поолекна. А веднъж, когато Златния беше слязъл до Южен пристан, двете с Рошла взеха една магарешка каручка и отидоха до Източен хълм, където послушаха как Диамант пее „Преданието за Изгубената кралица“. Роза седеше с тях, а малката Тюли седеше на коляното на Тюли. И макар краят да не беше щастлив, в края на краищата това си бе истинска радост, за която си струва да се помоли човек.
Гдето идеш, мили
Костите на Земята
Пак валеше и магьосникът на Ри Алби бе силно изкушен да направи заклинание за време — само едно малко, дребно заклинанийце, колкото да отпрати дъжда отвъд планината. Боляха го костите. Болеше ги за слънцето, да се покаже и да грейне през плътта му, и да ги изсуши. Можеше, разбира се, да изрече заклинание за болка, но то щеше да я облекчи само за малко. Нямаше лек за това, което го мъчеше. Старите кости се нуждаят от слънцето. Магьосникът стоеше вкочанен на прага на къщата си, между тъмната стая и прогизналия от дъжда двор, сдържаше се да не направи заклинание и го беше яд на себе си, че се сдържа и че трябва да се сдържа.
Не прокълна — мъжете на силата не кълнат, не е безопасно — но се окашля с ръмжене, като мечка. Малко по-късно откъм скритите високи склонове на планината Гонт отекна глух гърмеж, затъркаля се от север на юг и заглъхна сред покритите с облачна пелена гори.
Добър знак е гърмът, помисли Долс. Скоро щеше да спре да вали. Придърпа гуглата и излезе на дъжда да нахрани пилците.
Първо влезе в курника и намери три яйца. Червена Бока мътеше. Яйцата й скоро щяха да се излюпят. Кокошинките я мъчеха и тя изглеждаше проскубана и дръглива. Той измърмори няколко думи против кокошинки, каза си да не забрави да почисти полога, след като пилетата се излюпят, и излезе в дворчето пред курника, където Кафява Бока, Сивка и Гамаши, и Бъбривка, и Краля, се бяха сгушили под стряхата и тихо и свадливо коментираха дъжда.
— До пладне ще спре — каза магьосникът на кокошките. Нахрани ги и зажвака към къщата с три топли яйца в шепата. Като дете обичаше да гази в калта. Още помнеше каква радост му доставяше хладината й, вдигаща се между босите му пръсти. И сега обичаше да ходи бос, но калта вече не му харесваше; лепкава беше, а и не обичаше да се спира, за да си почисти краката преди да влезе в къщата. Докато подът беше от пръст, беше все едно, но сега имаше дюшеме, като на някой господар или търговец, или върховен маг. Да пази от влага и студ старите му кокали. Хрумването не беше негово. Миналата пролет Мълчание бе дошъл от Гонтски пристан да сложи под в старата къща. Спорили бяха много за това. Ама за толкова години трябваше да му дойде умът в главата и да разбере, че да спориш с Мълчание няма смисъл.
— Газил съм я тая пръст седемдесет и пет години — беше казал Долс. — Още няколко няма да ме убият.
На което Мълчание, разбира се, не отвърна нищо, остави го да си чуе приказките и сам да разбере колко е глупав.
— С пръстта се чисти по-лесно — каза той, вече разбрал, че битката е изгубена. Истина беше, че при един добре отъпкан глинен под трябва само да забършеш с метлата от време на време и да напръскаш с вода, да не се вдига прах. Но все едно прозвуча глупашки.
— Кой ще го сложи това дюшеме? — попита той, вече на хленч.
Мълчание кимна — с две думи, той сам.
Всъщност момчето беше първокласен работник — дърводелец, мебелист, зидар, покривчия, всичко му идеше отръки. Беше се доказал, докато живееше тук като ученик на Долс, а животът му при богаташите на Гонтски пристан не беше изнежил ръцете му. Докара дъските от дъскорезницата на Шестака в Ри Алби с волската кола на Бабичката; на другия ден нареди дюшемето и го излъска, докато старият магьосник беше горе при Блатясалото езеро да бере билки. Когато Долс се прибра, подът беше готов и лъснат като самото тъмно езеро.
— Всеки път, като влизам, ще трябва да си мия краката — измърмори той недоволно и застъпва предпазливо. Дървото беше гладко и изглеждаше меко под голите му пети. — Като сатен. Не си го направил всичко това за един ден без едно-две заклинания. Селска съборетина с под като в палат! Е, голяма гледка ще е зимъс, като светне огънят по това! Или ще трябва сега и килим да си взема? Вълнен вътък на златна основа, а?
Мълчание се усмихна. Беше доволен от себе си.
Беше цъфнал на прага на къщата на Долс преди няколко години. Не, двайсетина май трябваше да са, или двадесет и пет. Доста време вече. Тогаз си беше съвсем момче, дългокрако, с рошава коса, с гладко лице. Стисната уста, ясни очи.
— Какво искаш? — сопнал се беше магьосникът; знаеше много добре какво иска, какво искаха всички те, и гледаше да държи погледа си по-настрана от тия ясни очи. Беше добър учител, най-добрият на Гонт, знаеше го. Ала ученето му беше втръснало, не искаше още един чирак да му се мотае в краката. А и надуши опасност.
— Да уча — прошепна момчето.
— Иди на Роук — каза магьосникът. Момчето беше с обуща и хубаво кожено палто. Можеше да си позволи да плати или да си спечели превоз с някой кораб до Школата.
— Ходих.
При тия думи Долс отново го изгледа. Нямаше наметало, нямаше тояга.
— Провали ли се? Отпъдиха ли те? Избяга?
На всеки въпрос момчето поклащаше глава. Затвори очи; устата му вече си беше затворена. Само стоеше — стегнато, измъчено. Вдиша дълбоко; гледаше магьосника право в очите.
— Майсторството ми е тука, на Гонт — рече то все така почти шепнешком. — Учителят ми е Хелет.
Магьосникът, чието истинско име беше Хелет, за миг замръзна и така го изгледа, че момчето сведе очи към земята.
В мълчание, Долс подири името на момчето и видя две неща: шишарка и руната на „Затворената уста“. След това, като порови в ума си — и едно изречено име. Но не го изрече.
— Омръзнало ми е да уча и да говоря — рече той. — Имам нужда от мълчание. Това стига ли ти?
Момчето кимна.
— Тогава за мен ти си Мълчание — каза магьосникът. — Можеш да спиш в къта под западния прозорец. В коша с дървата има един стар сламеник. Проветри го. Гледай да не донесеш мишки с него.
И се отправи към Овърфел, ядосан на момчето, че е дошло, и на себе си, че го е приел; ала сърцето му подскачаше не от яда. Докато крачеше — тогава можеше да крачи — с морския вятър, който все го блъскаше наляво, и с ранната слънчева светлина над морето, покрай огромната сянка на планината, мислеше за Маговете на Роук, майсторите на изкуството на магиката, изкусни в загадките и в силата. „Много им е дошъл, а? И на мене ще ми дойде много“, мислеше той и се усмихваше. Беше миролюбив човек, но нямаше нищо против малко опасност.
После спря и усети пръстта под стъпалата си. Беше бос, както обикновено. Като ученик на Роук носеше обувки. Но се върна на родния си Гонт, в Ри Алби, с магьосническата си тояга-жезъл, и изхвърли обущата. Стоеше неподвижен и усещаше пръстта и камъка по стръмната пътека под краката си, и скалите отдолу, и корените на острова още по-дълбоко, в тъмното. В тъмното, под водите всички острови се допираха и ставаха едно. Така твърдеше Ард, докато го учеше, така казваха и учителите на Роук. Но това беше неговият остров, неговият камък и неговата пръст. Магьосничеството му извличаше сила от това. „Майсторството ми е тук“, бе казало момчето, но то отиваше по-надълбоко от едното майсторство. Това може би бе нещо, на което Долс можеше да го научи: какво е туй, дето отива по-надълбоко от майсторството. Каквото беше научил той самият тук, на Гонт, много преди да замине за Роук.
А момчето трябваше да си има тояга. Защо Немерл му бе позволил да напусне Роук без тояга — с празни ръце като чирак или като някоя вещица? Такава сила не можеше да скитосва на воля, без да е насочвана и без да излъчва сигнала си.
„Ард нямаше тояга — помисли Долс и в същото време помисли: — Момчето иска да получи тоягата си от мен. Гонтски дъб, от ръцете на гонтски магьосник. Е, стига да си я заслужи, ще му направя. Стига да може да си държи устата затворена. И ще му оставя книгите си с познания. Стига да може да почиства курника и да разбира «Глосите на Данимир», и да си държи устата затворена.“
Новият ученик чистеше курника и прекопаваше лехата с боб, учеше значението на „Глосите на Данимир“ и „Тайните на Енладите“ и си държеше устата затворена. Слушаше. Чуваше какво казва Долс; понякога чуваше какво мисли Долс. Правеше каквото Долс иска и правеше онова, което Долс не знаеше, че иска. Дарбата му далеч надхвърляше напътствията на Долс, но младежът с право бе дошъл в Ри Алби и двамата го знаеха.
През тези години понякога Долс мислеше за синове и бащи. Беше се скарал навремето с баща си — заклинател и търсач, заради избора му на Ард за свой учител. Баща му се беше развикал, че ако стане ученик на Ард, няма повече да е негов син, подхранвал бе след това гнева си и така си умря, без да му прости.
Долс беше виждал млади мъже да плачат от радост при раждането на първия им син. Беше виждал бедни мъже да плащат на вещици едногодишна плата само за обещанието им, че ще имат здраво момче, и богаташ до натруфеното със злато личице на бебето да шепне с благоговение: „Ето го безсмъртието ми!“ Виждал бе мъже да бият синовете си, да ги хулят и унизяват, да ги проклинат и да ги прокуждат, с омраза към смъртта, която виждаха в тях. Виждал бе ответната омраза в очите на синовете им, заканата, безжалостното презрение. И понеже бе виждал всичко това, знаеше защо така и не бе потърсил помирение с баща си.
Беше видял баща и син да се трудят заедно от изгрев до залез, старецът караше един сляп вол, а мъжът на средна възраст натискаше железния плуг, без дума да си кажат. На тръгване за дома старият за малко се облегна на рамото на сина си.
Това го бе запомнил завинаги. Спомняше си го и сега, когато гледаше през огнището в зимните вечери към мургавото лице, надвесено над книга с познание или над риза, която трябваше да се закърпи. Очите сведени надолу, устата затворена, духът — вслушан.
— Веднъж в живота си, ако извади късмет, магьосникът намира човек, с когото може да поговори. — Немерл бе казал това на Долс една-две нощи преди Долс да напусне Роук, година-две преди да бъде избран за Върховен маг. Дотогава той беше Повелител на шарките и най-добрият от учителите на Долс в школата. — Мисля, че ако останеше, Хелет, можехме да поговорим.
Известно време Долс не можеше да отговори. След това, запъвайки се, гузен за проявената неблагодарност и изумен от ината си, промълви:
— Учителю, бих останал, но работата ми е на Гонт. Бих искал да съм тук, с вас…
— Това е рядка дарба, да знаеш къде трябва да си, преди да си бил по всички места, където не е трябвало да бъдеш. Е, пращай ми по някой ученик от време на време. Роук се нуждае от гонтско магьосничество. Мисля, че тук пропускаме някои неща, неща, които си струва да се знаят.
Долс беше пращал ученици на Школата, трима или четирима, добри момчета, с дарба за това или онова; но онзи, за когото Немерл беше чакал, бе отишъл и си бе заминал по своя воля, а какво бяха мислили за него на Роук, Долс не разбра. И Мълчание, разбира се, не го каза. Ясно беше, че там той бе научил за две-три години онова, което някои момчета научаваха за шест или седем, а други така и не научаваха. За него това бе просто подготвителна работа.
— Защо не дойде първом при мен? — беше го попитал Долс. — Пък после на Роук, да го огладиш?
— Не исках да ви губя времето.
— Немерл знаеше ли, че идваш да работиш при мен? Мълчание поклати глава.
— Ако беше благоволил да му кажеш за намеренията си, можеше поне едно писмо да ми прати.
Мълчание го погледна стъписано.
— Приятел ли ви беше? Долс помълча.
— Беше учителят ми. Щяхме да станем приятели, може би, ако бях останал на Роук. Имат ли приятели магьосниците? Колкото имат жени или синове, предполагам… Веднъж ми каза, че в нашия занаят този, който намери човек, с когото да може да поговори, е щастливец… Това го запомни. Ако имаш късмет, един ден ще трябва да си отвориш устата.
Мълчание сведе рошавата си, умислена глава.
— Ако не ръждяса дотогава — добави Долс.
— Ако ме помолите, ще говоря — каза младежът толкова искрено, с такава готовност да оспори изцяло характера си по молба на Долс, че магьосникът се разсмя.
— Помолих те да мълчиш — каза той. — И нямах предвид моята нужда. Аз говоря достатъчно и за двама. Все едно. Като му дойде времето, ще знаеш какво да кажеш. Това е изкуството, нали? Какво да кажеш и кога да го кажеш. А останалото е мълчание.
Младежът спа три години на сламеника под малкия западен прозорец на къщата на Долс. Учеше магьосничество, хранеше пилците, доеше кравата. Веднъж подхвърли, че Долс би могъл да си гледа кози. Не беше проговарял от близо седмица, студена и мокра есенна седмица. Това каза: „Можете да си гледате кози“.
Долс беше разтворил на масата дебела книга на познанието, мъчеше се да сглоби едно от Заклинанията на Акаста, доста повредено и обезсилено от Миазмите на Фундаур преди столетия. Тъкмо бе започнал да долавя смисъла на липсващата дума, която можеше да запълни една от празнините, почти я беше докопал и: „Можете да си гледате кози“.
Долс смяташе себе си за речовит, нетърпелив човек със сприхав, нрав. Необходимостта да се въздържа от клетви се бе оказала много тежко бреме за него на младини, а от тридесет години тъпотията на чираци, клиенти, крави и пилци съвсем го беше изтормозила. Чираците и клиентите се бояха от езика му, но пък кравите и кокошките не обръщаха внимание на избухванията му. Дотогава никога не се беше ядосвал на Мълчание. Паузата, която последва, бе много дълга.
— За какво?
Мълчание явно не забеляза паузата, нито подозрителната кротост в гласа на Долс.
— За мляко, за сирене, за печено яре, за живинка.
— Ти гледал ли си някога кози? — попита Долс със същия кротък, учтив глас.
Мълчание поклати глава.
Всъщност той беше градско момче, родом от Гонтски пристан. За себе си не бе разказвал нищо, но Долс го беше поразпитал. Баща му, пристанищен работник, беше загинал в голямото земетресение, когато Мълчание трябваше да е бил седем-осем годишен. Майка му беше готвачка в един пристанищен хан. На дванадесет момчето, изглежда, се беше забъркало в някаква беля, свързана вероятно с магията, и майка му успяла да го уреди като чирак при Еласен, сносен заклинател във Валмаут. Там момчето получило истинското си име, наред с някои умения в дърводелството и земеделието, без нещо много повече; а Еласен проявил щедрост, след три години, като платил превоза му до Роук. Това беше всичко, което Долс знаеше за него.
— Мразя козе сирене — каза Долс.
Мълчание кимна, съгласен както винаги.
Години след това от време на време Долс си спомняше как се беше ядосал, когато Мълчание го попита защо не гледа кози; и всеки път споменът му оставяше едно кротко и спокойно чувство, както когато изядеш последната хапка от добре узряла круша.
След като прекара следващите няколко дни в опити да възстанови липсващата дума, накара Мълчание да проучи Заклинанията на Акаста. Накрая двамата заедно се справиха, след дълги мъки.
— Като оране със сляп вол — каза Долс.
Скоро след това даде на Мълчание тоягата, направена за него от гонтски дъб.
А владетелят на Гонтски пристан се бе опитал отново да привлече Долс долу, за да прави каквото е нужно в Гонтски пристан, и Долс беше изпратил вместо себе си Мълчание, и той бе останал там.
А сега Долс стоеше на прага на дома си, с три яйца в шепата, и дъждът се стичаше студен по гърба му.
От колко време беше стоял така? Защо стоеше тук? Беше мислил за кал, за пода, за Мълчание. Беше ли вървял по оная пътека над Овърфел? Не, това бе преди много, много години, беше слънчево. Валеше. Беше нахранил кокошките и се беше върнал при къщата с три яйца, те все още бяха топли в ръката му, копринено-кафяви, топли яйца, и тътенът на далечната гръмотевица все още беше в ума му, вибрираше гърмът в костите му, в нозете му. Гръм ли?
Не. Гръм имаше, но преди доста време. Това не беше гръм. Имал бе някога това странно усещане и не беше го познал, преди… колко? Много отдавна, далеч преди всички онези дни и години, за които бе мислил. Кога, кога се беше случило?… Преди земетресението. Малко преди земетресението. Малко преди половин миля от брега на Есари да се срине в морето и хората загинаха, смачкани под развалините на селата си, а една огромна вълна потопи кейовете на Гонтски пристан.
Той стъпи от високия праг в пръстта, за да усети земята с жилите на стъпалата си, но калта се хлъзгаше и зацапваше известията, които пръстта имаше за него. Остави яйцата на прага, седна до тях, изми стъпалата си с дъждовна вода от делвата до стъпалото, подсуши ги с парцала, метнат на дръжката на делвата, изплакна го и го изцеди, и го окачи на дръжката на делвата, взе яйцата, бавно се надигна и влезе в къщата си.
Изгледа свъсено тоягата си, подпряна в ъгъла зад вратата. Остави яйцата в килера, изяде набързо една ябълка, защото беше огладнял; и взе тоягата. Беше от тис, отдолу с меден обков и излъскана като сатен на дръжката. Беше му я дал Немерл.
— Стой! — каза й на нейния си език и я пусна. Тя остана права, все едно че я е забил в земята.
— До корена — рече той припряно, на Езика на Сътворението. — До корена!
Загледа тоягата, изправена на блестящия дървен под. След малко, както я гледаше, тя започна много леко да потръпва, да трепери, да се тресе.
— Ах, ах, ах — рече старият магьосник.
— Какво да правим сега? — каза след малко той. Тоягата се олюля, остана неподвижна, затрепери отново.
— Достатъчно, миличка — каза Долс и я хвана. — Хайде, стига. Нищо чудно, че все мисля за Мълчание. Дали да го повикам… да го повикам… Не. Какво рече Ард? Намери центъра, центъра намери. Това е въпросът. Това трябва да сториш…
Докато си мърмореше и изваждаше от скрина дебелото си наметало, докато слагаше котлето да кипне над огъня, той се зачуди дали винаги си е говорил сам, дали е дърдорил през цялото време, докато Мълчание живееше с него. Не. Беше му станало навик след като си отиде Мълчание, помисли той с малката частица от ума си, която продължаваше да мисли обикновените житейски мисли, докато останалата част се подготвяше за ужаса и разрухата.
Свари трите пресни яйца и другото, от вчера, и ги прибра в една торба с четири ябълки и мях резливо вино в случай, че му се наложи да остане навън цялата нощ. Потръпна от болката в ставите под тежкото си наметало, взе тоягата, каза на огъня да угасне и излезе.
Вече не държеше крава. Застана и се загледа в курника, замислен. Лисицата напоследък се навърташе в градината. Но пилците щяха да имат зърно, ако се забавеше. И те трябваше да рискуват, като всеки друг. Открехна леко портата. Макар дъждът да беше утихнал, мъглив и ситен, кокошките стояха сгушени под стрехите на курника, унили. Тази заран Краля не беше изкукуригал ни веднъж.
— Имате ли да ми кажете нещо? — попита ги Долс. Кафява Бока, любимката му, се отърси и си каза името няколко пъти. Другите не казаха нищо.
— Е, пазете се, тогава. Оная нощ на пълнолуние видях лисицата — рече им Долс и тръгна.
Докато вървеше, мислеше; мислеше здраво; припомняше си. Припомняше си всичко, което можеше, от нещата, за които бе чул от Ард веднъж и само веднъж, и много отдавна. Странни неща, толкова странни, че така и не бе успял да разбере дали са истинско магьосничество, или просто вещерство, както казваха на Роук. Неща, за които той със сигурност не беше чувал на Роук, нито беше говорил там за тях, може би от страх, че Учителите ще го презрат, че говори сериозно за такива неща, може би защото нямаше да ги разберат, тъй като бяха гонтски работи, истини на Гонт. Нямаше ги написани в книгите с познание на Ард, дошли от Великия маг на Перегал. Всички те бяха устно слово. Бяха домашни истини.
— Ако ти се наложи да разчетеш Планината — това бяха думите на Ард, — иди при Тъмното езеро, горе, над пасището на Семере. Оттам можеш да видиш пътищата. Трябва да намериш центъра. Виж оттам къде да влезеш.
— Да вляза? — бе прошепнало момчето Долс.
— Че какво би могъл да сториш отвън? Долс дълго мълча, а сетне попита:
— Как?
— Ей така.
И дългите ръце на Ард се изпънаха напред и нагоре, в магическия зов, за който Долс по-късно щеше да разбере, че е велико заклинание на Превращението. Ард изрече словата на заклинанието невярно, както се полага да го правят учителите по магьосничество, за да не се изпълни. Ала Долс знаеше хитрината с правилното им чуване и запомнянето им. Когато Ард завърши, Долс беше повторил словата в ума си в мълчание, бегло повтаряйки и странните, непривични жестове, които бяха съставна част от тях. Ръката му изведнъж замръзна.
— Но човек не може да развали това! — каза той. Ард кимна.
— Невъзвратимо е.
— Но защо?
— По необходимост — отвърна Ард.
Долс прояви достатъчно благоразумие, за да не иска обяснения. Необходимостта да се изрече такова заклинание можеше да те споходи много рядко. Възможността изобщо да ти се наложи да го използваш беше нищожна. Той остави ужасното заклинание да се утаи в ума му, да се скрие, покрито от хиляди други полезни или красиви, или вдъхновяващи магии и вълшебства, всичкото познание и правила на Роук, цялата мъдрост на книгите, която бе научил от Ард. Грубо, чудовищно, безполезно, то лежеше потънало в мрака на ума му от шестдесет години, като темел на по-стара, забравена къща долу в подземието на ново жилище, изпълнено със светлини, богатства и деца.
Дъждът беше спрял, въпреки че мъглата все още скриваше планинските зъбери и дрипави облаци се стелеха над високите лесове. Макар и не толкова неуморен скитник като Мълчание, който можеше да прекара целия си живот скитайки из горите на планината Гонт, ако го оставеха, Долс беше роден в Ри Алби и познаваше пътищата и пътеките толкова добре, все едно бяха част от самия него. Хвана краткия път при кладенеца на Риси и още преди обяд излезе на високото пасище на Семере, равно стъпало на планинския склон. На миля по-надолу се виждаха стопанските сгради, закътани от един хълм, отвъд който като сенчест облак се движеше стадо овце. Гонтски пристан и заливът му оставаха скрити под стръмните хълмове, издигащи се откъм вътрешността на острова над града.
Пообиколи малко, докато намери онова, което според него трябваше да е Тъмното езеро. Беше малко, наполовината кал и тръстики, с една едва отличима, блатясала пътека към водата, и никакви дири по нея, освен от кози копита. Водата беше тъмна, макар да лежеше под яркото слънце и далече над торфищата. Той тръгна по козите следи и измърмори, когато кракът му се подхлъзна в калта и изкълчи глезена си, за да не цопне във водата. На самия й край остана неподвижен. Наведе се да раз-търка глезена и се вслуша.
Цареше абсолютно мълчание.
Нямаше вятър. Нямаше птичи зов. Никакво далечно мучене или блеене, нито човешки глас. Сякаш всичко на острова беше замряло. Една муха не избръмча.
Той погледна към тъмната вода. Не отразяваше нищо.
Пристъпи с неохота навътре, с боси стъпала и оголени крака — беше навил наметалото си и го беше прибрал в пътната си торба преди час, когато изгря слънцето. В краката му се отриваха тръстики. Калта беше мека и жвакаше под стъпалата му, пълна с преплетени тръстикови корени. Без никакъв шум той бавно навлизаше в езерото, кръговете и пълните от движението му бяха леки и смътни. Дълго време дъното беше плитко. Сетне предпазливото му стъпало не усети дъно и той спря.
Водата тръпнеше. Той го усети първо на бедрата си — плискане, като гъделичкащия допир на кожена дреха; сетне го видя, потръпването на повърхността над цялото езеро. Не кръглите вълни, които правеше при вървежа си, които вече бяха затихнали, а нагъване, надигане, тръпка, отново и отново.
— Къде? — прошепна той и изрече гласно думата на езика, разбиран от всички неща, които нямат друг език.
И дойде мълчанието. Сетне една риба скочи над чернилката и разтърси водата — сиво-бяла риба, дълга колкото дланта му, и в скока си рибата извика с тънък и ясен глас, на същия език:
— Явед!
Старият магьосник се вцепени. Припомни си всичко, което знаеше за имената на Гонт, върна в ума си имената на всички склонове, стръмнини и ридове, и след минута се сети къде е Явед. Беше мястото, където хребетите се разделяха, малко по-навътре от Гонтски пристан, дълбоко сред заплетения лабиринт от хълмове над града. Там беше мястото на разлома. Едно земетресение с център оттам щеше да разтърси града и да го срине до основи, да предизвика срутище и приливна вълна, да затвори скалите на залива като сключени длани. Долс потръпна, разтрепери се целият като водата на езерото.
Обърна се и припряно закрачи към брега, без да го е грижа повече къде стъпват краката му и без да му мисли повече, че ще наруши мълчанието с пляскането си и задъханото си дишане. Загази обратно по тинестата пътека през ракитите, докато не стигна сухата земя и острата трева и не чу бръмченето на комарите и песента на скакалци. Чак тогава седна на земята, защото краката му трепереха.
— Няма да стане — рече той на себе си на хардийски, и добави: — Не мога да го направя. — А после рече: — Не мога да го направя сам.
Толкова се беше объркал, че когато се сети да повика Мълчание, не можа да си припомни началото на заклинанието, което знаеше от шестдесет години; а после, когато реши, че си го е спомнил, вместо него започна да реди заклинанието за призоваване и то започна да става преди да е осъзнал какво прави и да спре, и да започне да го разваля дума по дума.
Отскубна шепа трева и почна да трие мазната тиня от краката си. Още не беше засъхнала, беше само полепнала по кожата му.
— Мразя калта — измърмори Долс. После стисна зъби и престана да се опитва да си почисти краката. — Пръст, пръст — зашепна и леко потупа земята, на която седеше. И бавно, много предпазливо, започна да изрича заклинанието за повикване.
На една оживена улица, водеща към оживените кейове на Гонтски пристан, магьосникът Оджиън изведнъж спря. Корабният капитан до него измина няколко крачки преди да се обърне и да види, че Оджиън говори с въздуха.
— Но аз ще дойда, учителю! — изрече той, а след малко: — Кога?
След дълго мълчание каза на въздуха нещо, което капитанът не разбра, и с едно движение на ръката му въздухът около него за миг помръкна.
— Капитане — каза чародеят, — съжалявам, но заклинанието на платната ви ще трябва да го отложа. Скоро ще има земетръс. Трябва да предупредя града. Вие предайте на хората долу всеки кораб, който може да отплава, незабавно да излезе в открито море. Заобиколете покрай Дългоръките чука-ри! Желая ви късмет.
И се обърна и затича нагоре по улицата — здрав мъж с рошава посребрена коса. Тичаше като подгонен елен.
Гонтски пристан е разположен в дъното на дълъг тесен залив между стръмни брегове. Входът му откъм морето е между два големи носа, Портата на пристана и Дългоръките чукари, на по-малко от сто стъпки разстояние един от друг. Хората на Гонтски пристан са предпазени от пирати. Но в тяхната безопасност е и техният риск: дългият залив минава по един земен разлом, а разтворените челюсти могат да се затворят.
След като направи каквото можеше с предупреждаването на града, след като се разпореди стражите при портата и на пристанището да направят каквото могат, за да не се запушат изходните пътища и да станат гибелни за изпадналото в паника население, Оджиън се затвори в една стаичка в кулата на фара на Пристана, заключи вратата, защото изведнъж се оказа, че всеки иска да го види, и отпрати към Тъмното езеро в пасището на Семере, горе на планината.
Старият му учител седеше в тревата до езерото и хрупаше ябълка. По земята до краката му се валяха яйчени черупки, омесени със засъхналата кал. Когато той вдигна очи и видя отпратеното на Оджиън, се усмихна с широка, добра усмивка. Но изглеждаше стар. Никога не бе изглеждал толкова стар. Оджиън не го беше виждал повече от година, защото беше много зает. Все зает беше в Гонтски пристан, вършеше работа за владетелите и хората, все не можеше да пообиколи из горите в планината или да иде да седне с Хелет в малката къща при Ри Алби и да слуша, и да помълчи. Стар беше Хелет, вече на близо осемдесет; и беше уплашен. Усмихна се с радост, като видя Оджиън, но беше уплашен.
— Мисля, че това, което трябва да направим — почна той без предисловия, — е да удържим разлома да не се свлече много. Ти при Портите, а аз — отвътре, в планината. Ей тъй, заедно да я свършим. Може и да успеем. Усещам как се надига, а ти?
Оджиън поклати глава. Остави пратеното да седне в тревата до Хелет, макар то да не смачка стръковете трева, където седна.
— Нищо не направих, само хвърлих града в паника и пратих корабите извън залива — рече той. — Ти какво усещаш. Как го усещаш?
Въпросите бяха като на магьосник към магьосник, за работата. Хелет се поколеба преди да отговори.
— Това го научих от Ард — отвърна и замълча.
Нищо не беше разправял на Оджиън за своя първи учител, заклинател без добро име даже на Гонт, а може би — с лошо име. Оджиън знаеше само, че Ард никога не бе ходил на Роук, беше се учил в Перегал, и че някаква загадка или пък срам петняха името му. Колкото и да беше приказлив за магьосник, за някои неща Хелет беше мълчалив като камък. Затуй Оджиън, който ценеше мълчанието, никога не го беше питал за учителя му.
— Не е роукска магия — каза старецът. Гласът му беше сух, малко насилен. — Но не нарушава равновесието. Не е лепкаво.
Ето това беше думата му за зли дела, заклинания за печалба, проклятия, черна магия: „лепкаво“.
След малко, търсейки верните думи, той продължи:
— Пръст. Камъни. Мръсна е тая магия. Стара е. Много стара. Стара като остров Гонт.
— Древните сили? — промълви Оджиън.
— Не съм сигурен.
— Ще удържи ли самата земя?
— Мисля, че е повече въпрос да се слееш с нея. Вътре. — Старецът заравяше семките на ябълката и по-големите яйчени черупки в рохкавата пръст, и затъпкваше отгоре с ръка. — Зная думите, разбира се, но не съм се учил какво да правя, докато отивам. Туй е бедата с великите заклинания, нали? Няма как да го упражниш. — Вдигна очи. — Ах… ето го! Усещаш ли го?
Оджиън поклати глава.
— Напряга се — рече Хелет, а ръката му все така разсеяно леко потупваше пръстта, както някой би потупал изплашена крава. — Вече е скоро, струва ми се. Можеш ли да задържиш Портите отворени, драги?
— Кажи ми ти какво ще правиш… Но Хелет поклати глава.
— Не. Не му е времето. Не е от вашите неща.
Изглеждаше все по-смутен от онова, което долавяше в земята или във въздуха, а чрез него и Оджиън започна да усеща някаква усилваща се, непоносима напрегнатост.
Седяха и мълчаха. Кризата отмина. Хелет се поотпусна и дори се усмихна.
— Много старо е това — заговори той, — дето ще го правя. Жалко, че не мога да го обмисля по-добре. Да ти го предам. Но изглежда грубовато малко. Недодялано… Тя не ми каза откъде го е научила. Оттук, разбира се… Има различни видове знание, в края на краищата.
— Тя ли?
— Ард. Моята учителка. — Хелет вдигна очи, с неразгадаемо лице, малко лукаво може би. — Ти не знаеше ли? Не, предполагам, че не съм ти го споменавал. Чудно, каква ли разлика е имало в магьосничеството й, след като беше жена. Или за мен, затуй, че съм мъж… Това, което според мен е важното, е в чия къща живеем. И кого пускаме да влиза в тая къща. А това нещо… Ето го! Пак…
Внезапната му напрегнатост и скованост, стегнатото му лице и вглъбеният поглед напомняха за страданието на жена, чиято утроба се свива. Това си помисли Оджиън, когато запита:
— Какво означаваше „в планината“? Спазъмът отмина. Хелет отговори:
— Вътре в нея. Там, на Явед. — Посочи групата хълмове под тях. — Ще вляза и ще се опитам да задържа нещата да не се разсипят. Сигурно ще разбера как, като почна да го правя. Мисля, че ти трябва да се върнеш при себе си. Затяга се. — Замълча отново, напрегнат като че ли от някаква силна вътрешна болка, присвит и стегнат. Надигна се с усилие. Оджиън неволно протегна ръка да му помогне.
— Остави — ухили се старият магьосник, — ти си само вятър и слънчев зрак. Сега аз ще стана пръст и камък. Най-добре е да си ходиш. Сбогом, Айхал. И дръж… дръж устата отворена, нали?
Покорен, Оджиън се върна в себе си в тясната си стая в Гонтски пристан, неразбрал шегата на стареца, докато не се извърна към прозореца и не видя Дългоръките чукари в края на дългия залив, челюстите, готови да се затворят.
— Ще я държа — рече той и се приготви.
— Видиш ли, това, което трябва да сторя — говореше старият магьосник все още на Мълчание, защото му беше утеха да говори с него, макар да го нямаше вече, — е да сляза в планината, вътре в недрата й. Но не както го прави един заклинател-намирач, не само да се плъзнеш навътре и да оглеждаш и опипваш. По-надълбоко. Чак най-навътре. Не до жилите, а до костите. Тъй.
И останал сам горе, на високото пасище, под лунната светлина, Хелет широко разтвори ръце в жеста на великата молитва, разтваряща всички велики заклинания; и я изрече.
Нищо не се случи, докато изричаше словата, на които го бе научила Ард, неговата стара вещица-учителка с хапливата уста и дългите ръце. Накриво бяха изречени словата тогава, ала сега той ги изговори вярно.
Нищо не се случи и му остана време да съжали за слънчевия светлик и за морския вятър, а и да се усъмни в заклинанието, в себе си да се усъмни, преди земята около него да се надигне — суха, топла и черна.
Вътре в нея той разбра, че трябва да бърза и че трябва да се въплъти в тях, за да ги води, ала да бърза не можеше. Обзел го бе смутът преди всяко превръщане. Навремето се беше превръщал в лисица, в бик и във водно конче и знаеше какво е да промениш съществото си. Но сегашното беше по-различно, това бавно уголемяване. „Ставам огромен“ — помисли той.
И се пресегна към Явед, към болката и страданието. Щом доближи до него, усети една огромна сила да се влива в него откъм запад, сякаш Мълчание в края на краищата бе хванал ръката му. А през тая връзка той самият можеше да изпрати силата си, силата на планината, и да помогне. „Не му казах, че не ще се върна“ — помисли той, с последните думи на хардийски, последната му жал, че вече е в костите на планината. Познаваше вече огнените жили и туптежа на огромното сърце. Знаеше какво да направи. И не на човешка реч заговори:
— Успокой се, отпусни се. Ето така. Дръж се. Дръж се здраво. Така. Ще ни олекне.
Магът Оджиън беше този, когото хората видяха да стои самотен на върха на сигналната кула на пристана, когато улиците се занадигаха и засмъкваха на вълни, когато каменните плочи на настилките заподскачаха, а глинените стени започнаха да се сриват на прах и Дългоръките чукари се наклониха и взеха да се събират с грохот. Тъкмо Оджиън видяха те, вдигнал ръце пред себе си, напрегнат, да ги отдалечава с неистово усилие: а с него се отдалечаваха и скалите, отново се изправиха, укрепиха се и не помръднаха повече. Градът потръпна и замря, Оджиън бе този, който спря земния трус. Те го видяха, и го казаха.
— Моят учител беше с мен, и неговият — с него — отвърна им Оджиън, когато взеха да го възхваляват. — Можах да задържа Портата отворена, защото той удържа планината неподвижна.
Те хвалеха скромността му и не го слушаха. Слушането е рядка дарба, а хората държат да си имат своите герои.
Когато редът в града се възстанови и всички кораби се върнаха в залива, и стените отново се вдигнаха, Оджиън избяга от славословията и се качи на хълмовете над Гонтски пристан. Намери онази странна долчинка, наречена Дърварска клисура, истинското име на която на Езика на Сътворението беше Явед, както истинското име на Оджиън беше Айхал. Обикаля я цял ден, сякаш търсеше нещо, а вечерта легна на земята и й заговори.
— Трябваше да ми го кажеш. Можеше да се сбогуваме. После поплака и сълзите му капеха по сухата пръст сред тревата и правеха кални петънца, малки, лепкави петънца.
Спа там, на земята, без постеля или одеяло между него и пръстта. По изгрев слънце стана и тръгна по планинския път на Ри Алби. Не влезе в селото — заобиколи го и отиде при къщата, издигаща се накрая, северно от останалите къщи в началото на Овърфел. Вратата беше отворена.
Необраният боб беше презрял по врежовете; зелките вече бяха направили глави. Три кокошки се суетяха, кудкудякаха и кълвяха по прашния двор — червена, кафява, бяла; една сива мътеше в курника. Пилета нямаше, не се виждаше и петелът, Краля, тъй го наричаше Хелет. „Краля е мъртъв — помисли Оджиън. — Може би някое пиле, което точно сега се излюпва, ще заеме мястото му“. — Стори му се, че долови миризма от лисица откъм овощната градинка зад къщата.
Измете праха и листата, довени от вятъра през открехнатата врата по лъскавия дървен под. Изнесе завивките на Хелет на слънцето, да се проветрят.
„Ще поостана тук — помисли си. — Къщата е хубава.“
А после си рече:
„Може и кози да си завъдя.“
На Високото блато
Остров Семел е разположен отвъд Пелнийско море, на северозапад от Хавнър и на югозапад от Енладите. Макар да е един от големите острови в архипелага Землемория, за Семел няма много истории. Енлад си има своята славна история, Хавнър — своето богатство, а Палн — лошата си слава, но Семел има само добитък и овце, гори и малки селища, и извисяващия се над всичко това голям замлъкнал вулкан, наричан Анданден.
Южно от Анданден се простира земя, където при последното проговаряне на вулкана е паднала пепел, дълбока сто стъпки. Реки и потоци прорязват пътя си на юг през тази високопланинска равнина, лъкатушат и пълнят езера, вият се в причудливи криволици и се сливат, образувайки от всичко това огромно блато — просторна, пуста земя с далечен хоризонт, малко дървета и малобройно население. В пепелявата почва расте тучна, сочна трева и хората гледат добитък, угояват телета за гъстонаселеното южно крайбрежие — оставят животните да пасат сами на цели мили из равнината, а реките им служат за огради.
Както е обичайно за планините, климатът там зависи от Анданден. Той събира около себе си облаци. Лятото е късо, а зимата дълга на това високо планинско блато.
В ранната привечер на един зимен ден на пометеното от вятъра кръстовище на две пътеки застана пътник. Нито едната, нито другата пътека не изглеждаха много обещаващи — само утъпкана от добитъка пръст между тръстиките. Той се огледа за някакъв белег за посоката, в която трябваше да тръгне.
На слизане от последния планински склон беше зърнал тук-там сред блатистите земи къщи, някакво село недалече. Помислил бе, че е излязъл на пътя за селото, но някъде беше взел грешен завой. Тръстиките от двете страни на пътеките бяха толкова високи и плътни, че и да светнеше някъде светлина, нямаше да може да я види. Водата се кискаше тихо някъде близо до краката му. Беше изтъркал обущата си, докато заобикаляше Анданден по каменистите пътища от черна лава. Подметките им съвсем се бяха протрили и стъпалата го боляха от ледената влага на блатните пътеки.
Скоро се смрачи още повече. От юг се вдигаше мъгла и скри небето. Само над огромното смътно туловище на планината светеха ярко няколко звезди. Вятърът свиреше в тръстиките, тих и унил.
Пътникът застана на кръстовището и също изсвири на тръстиките.
На една от пътеките се появи нещо — нещо голямо и по-тъмно от вечерната тъма.
— Тука ли си, милата ми? — заговори пътникът. Говореше на Древната реч, на Езика на Сътворението. — Хайде, ела, Улла — рече той и юницата направи две стъпки към него, към името си, докато той вървеше насреща й. Различи в тъмното голямата й глава по-скоро на допир, отколкото с очи, като погали вдлъбнатината между очите й и почеса челото й при основата на щръкналите рога. — Хубава си, а, хубава си — заговори й той, вдишвайки тревистия й дъх, надвесен над топлината й. — Е, ще ме заведеш ли, Улла? Ще ме отведеш ли там, където трябва да ида?
Беше извадил късмет, че срещна селска юница, а не някое от подивелите говеда, скитащи се из блатата. Неговата Улла имаше навика да прескача огради, но след като се наскиташе, я налягаха нежни мисли за топлия обор и за майка й, от която тя все още цокваше понякога глътка мляко; и сега тя драговолно поведе пътника към дома. Вървеше бавно, но устремено по пътеките и той закрачи с нея, с ръка на хълбока й, когато пътеката беше достатъчно широка. Когато тя нагазеше в дълбока до коленете вада, се хващаше за опашката й. Тя изкатерваше мудно разкаляния бряг и дръпваше опашка да я освободи, но го изчакваше, докато се изкачи още по-тромаво от нея. После леко поемаше напред. Той се притискаше в хълбока й да се сгрее, защото водата го бе смразила до костите и трепереше.
— Муу — тихо каза водачката му и той видя смътното петно жълта светлина малко вляво.
— Благодаря ти — каза й и отвори портата за юницата, която отиде да навести майка си, а той се затътри през притъмнелия двор към вратата.
На вратата трябваше да е Зърньо, макар да не разбра защо му е щукнало да чука.
— Хайде влизай, глупчо! — рече тя, а той почука пак и тя остави дрехата, която кърпеше, и отиде при вратата. — Че кога пък се напи? — рече тя и тогава го видя.
Първото, за което помисли, беше за някой крал, господар някой, Махарион от песните — висок, строен и красив. А сетне си помисли за просяк, изгубил се човек в мръсни дрехи, свил се и с разтреперани ръце.
Той каза:
— Изгубих пътя. Стигнах ли селото? — Гласът му беше хриплив и дрезгав, глас на просяк, ала не говореше като просяк.
— То е на половин миля оттук — отвърна Дара.
— Има ли хан?
— Чак в Орейби, на десет мили на юг. — Тя помисли набързо. Ако ви трябва стая за нощта, имам една. Или Сан може да има, ако ще ходите до селото.
— Ще остана тук, ако може — отвърна той с подобаваща на принц учтивост. Зъбите му тракаха от студ и се държеше за рамката да не падне от немощ.
— Свалете си обущата — каза му тя. — Подгизнали са. И влезте. — Дръпна се настрана да му направи път и го подкани: — Елате при огъня. — И го накара да седне на мястото на Брен, близо до огнището. — Разбъркайте го да се разгори. Искате ли чорба? Топла е.
— Благодаря ви, стопанке — измърмори той и се сви до огъня. Тя му донесе паница рядка чорба. Той почна да пие жадно, но и без да бърза, сякаш отдавна беше отвикнал от топла чорба.
— От планината ли идвате?
Гостенинът кимна.
— Че за какво?
— За да дойда тук — отвърна той.
Вече не трепереше толкова. Босите му стъпала представляваха тъжна гледка — ожулени, разранени, подути. Дощя й се да го подкани да ги сложи близо до огъня, ала не искаше да се натрапва. Какъвто и да беше, по гласа му личеше, че не е просяк.
— Рядко идват хора тъдява — каза тя, — на Високото блато. По някой амбулант. Но не и през зимата.
Гостът допи супата и тя прибра паницата. Седна на мястото си — на столчето до газената лампа вдясно от огнището, и се зае отново с кърпенето.
— Стоплете се добре първо и ще ви заведа да си легнете. В оная стая няма огън. Как е времето горе в планината? Разправят, че имало сняг.
— Прехвърча малко.
Тя го изгледа продължително, вече на светлината на лампата и огъня. Не беше млад. Беше слаб и не толкова висок, колкото й се бе сторило отпървом. Имаше хубаво лице, но нещо у него изглеждаше не наред. Изглеждаше съсипан, помисли си тя, съсипан човек.
— Та защо идвате при Блатото? — попита тя. В правото й беше да попита, след като го беше поканила в дома си, ала изпита неудобство, че се натрапва с този въпрос.
— Казаха ми, че имало чума по добитъка тук.
Сега, след като се бе постоплил, гласът му беше хубав. Говореше като някой разказвач, когато разправят за герои и за господари на дракони. Може би беше разказвач или певец? Но не — нали спомена за чумата.
— Има.
— Може да помогна на животните.
— Да не сте лечител? Той кимна.
— Тогава ще сте повече от добре дошъл. Ужасна напаст е. И става все по-лошо.
Той не отвърна нищо. Топлината навлизаше в него и го отпускаше.
— Доближете си краката до огъня — осмели се да каже тя най-после. — Имам едни стари обуща, на мъжа ми. — Струваше й известно усилие да го каже, но след като го каза, изпита облекчение, поотпусна се и тя. Че то бездруго, за какво ги пазеше още обущата на Брен? Много малки бяха за Зърньо и твърде големи за нея. Дрехите му беше раздала, но обущата му пазеше, и тя не знаеше защо. За тоя човек, изглежда. „Като ги поизчакаш, нещата си идват на мястото“ — помисли тя. — Ще взема да ви ги дам. Вашите са се съсипали.
Той я изгледа. Тъмните му очи бяха големи, дълбоки, замъглени някак, като конски очи, непроницаеми.
— Той умря — рече тя. — Преди две години. От блатната треска. Тук трябва да се пазите от нея. Водата. Живея с брат ми. Той е долу в селото, в кръчмата. Държим мандра. Правя сирене. Нашето стадо е здраво. Ама по хребетите чумата е много лоша. Може пък студеното време да я спре.
— По-скоро ще довърши болните животни — каза мъжът. Говореше малко сънено.
— Викат ми Дара — каза тя. — Брат ми е Зърньо.
— Овраг — вяло си каза той прозвището, а тя реши, че току-що е измислил как да се нарече. Не му прилягаше. Нищо у него не прилягаше сякаш едно към друго, не се връзваше в едно. И въпреки това не изпита недоверие към него. Чувстваше се спокойна. Не мислеше да й навреди. Струваше й се, че в него има някаква доброта, както говореше за животните. Сигурно добре се оправяше с тях. Самият той някак приличаше на животно — мълчаливо, съсипано същество, което има нужда от закрила, а не може да си я поиска.
— Хайде, елате — подкани го тя, — преди да сте заспали тук. И той послушно тръгна след нея до стаята на Зърньо, не повече от килер, пристроен към единия ъгъл на къщата. Нейната стая беше зад комина. Зърньо щеше да се върне пиян след малко и тя щеше да му постели в ъгъла край комина. Нека пътникът да поспи добре през нощта. Може би щеше да й остави някоя пара на тръгване. Ужасно не стигаха парите напоследък.
Той се пробуди както винаги, в стаята си в Големия дом. Не разбра защо таванът е нисък, а въздухът мирише свежо, но и малко на вкиснало, и защо отвън мучат говеда. Трябваше да полежи неподвижно, за да се върне на онова друго място и в онзи друг човек, чието прозвище не можеше да си спомни, макар да го беше споменал предната нощ — на една юница или на жена. Истинското си име знаеше, но то не му вършеше работа нито там, където беше сега, нито никъде. Имаше някакви черни пътища и стръмни склонове, и една огромна зелена земя, проснала се пред него, прорязана от реки и потоци с блеснали води. Духаше студен вятър. Тръстиките свиреха, а младата юница го бе превела през потока и Емер му бе отворила вратата. Той беше разбрал името й още щом я видя. Но трябваше да използва някое друго име. Не биваше да я нарича по име. Трябваше да си спомни с какво име му беше казала да я нарича. И той не биваше да е Ириот, въпреки че беше Ириот. Може би след време щеше да стане друг човек. Не; това беше грешно; трябваше да си е този човек. Краката на този човек боляха и стъпалата боляха, разранени и отек-ли. Но леглото беше добро, пухено легло, топло, и все още не му се налагаше да става. Той подремна малко, отнасяйки се далече от Ириот.
Когато най-сетне стана, се зачуди колко ли е остарял и погледна ръцете си да види дали е на седемдесет. Все още изглеждаше на около четиридесет, макар да се чувстваше на седемдесет и да се движеше като на толкова, треперейки. Облече си дрехите, колкото и да бяха мръсни от дългите дни пътуване. Под стола имаше обувки, позахабени, но добри, здрави обувки, и плетени вълнени чорапи към тях. Той навлече чорапите върху разранените си стъпала и изкуцука до кухнята. Емер стоеше до големия умивалник и развиваше нещо тежко, увито в кърпа.
— Благодаря ви за чорапите и за обувките — каза той и докато изказваше благодарността си за дара й, си спомни всекидневното й име, но добави само — стопанке.
— Няма нищо — отвърна тя и набута онова, което държеше, в голяма глинена купа, а после изтри ръцете си в престилката.
Той нищо не разбираше от жени. Не беше живял при жени от десетгодишен. Беше се боял от тях, жените, които му подвикваха да се дръпне от пътя им в оная голяма кухня, преди толкова време. Но откакто бе тръгнал да пътува из Землемория, беше срещал жени и намираше, че не е трудно да е с тях; като с животни: вървяха си по работата, без да му обръщат много внимание, освен ако не ги изплашеше. Стараеше се да не го прави. Нито желание имаше, нито причина да ги плаши. Не бяха мъже.
— Искате ли прясна извара? Добра е за закуска.
Тя го изгледа, но не продължително, без да среща погледа му. Като животно, като котка беше, измери го, но без да го предизвиква. Котка имаше, голяма и сива, клекнала край огнището и загледана във въглените. Ириот взе паницата и лъжицата, които жената му подаде, и седна на пейката. Котката скочи до него и измърка.
— С нея внимавайте — рече жената. — С повечето хора е враждебна.
— Заради изварата е.
— Може би познава лечителя.
Беше толкова мирно тук, с жената и котката. Беше дошъл в добра къща.
— Навън е студено — каза тя. — Тая заран заледи. Ще продължавате ли днес?
Той помълча. Беше забравил, че трябва да отговаря с думи.
— Бих останал, ако може. Бих останал тук.
Забеляза усмивката й, но беше и разколебана, а след малко каза:
— Ами, добре сте дошъл, господине, но трябва да ви попитам дали ще можете да платите нещо?
— О, да — отвърна той смутено, стана и се върна с куцукане до спалнята за кесията си. Извади от нея монета — малка златна енладска крона.
— Поне за храната и огъня, нали разбирате, торфът толкова е поскъпнал напоследък — говореше тя, и тогава погледна какво й предлага.
— О! — възкликна и той разбра, че е сбъркал.
— Никой в селото няма да може да размени това — рече тя и за миг го погледна в лицето. — Цялото село наведнъж не може да смени това! — каза и се засмя. Всичко беше наред, само дето думата „смени“ закънтя в главата му.
— Но тя не е подменена — каза той и разбра, че тя няма предвид това. — Прощавайте. Ако остана за месец, за зимата, това ще стигне ли? Ще ми трябва място, където да отседна, докато се занимавам с животните.
— Приберете си я — рече тя, пак се засмя и махна с ръка.
— Ако можете да изцерите говедата, говедарите ще ви платят и тогаз ще можете да ми платите. Да го наречем осигуровка, ако щете. Но я приберете, господине! Свят ми се завива, като я погледна… Зърньо — рече тя, когато вратата се отвори и с дъха на студения вятър влезе сакат мършав мъж, — господинът ще остане при нас, докато лекува животните… да му спори дано! Дал ни е осигуровка. Тъй че ти ще спиш в къта до комина, а той в стаята. — Това е брат ми Зърньо, господине.
Зърньо наведе вдървено глава и измърмори нещо. Очите му бяха мътни. На Ириот му се стори, че е отровен. Щом излезе отново навън, жената се приближи и му каза тихо, но твърдо:
— Нищо му няма, само пиенето, но у него почти нищо не е останало, освен пиенето. Изяде му почти целия ум и повечето от онова, което имаме. Тъй че, нали разбирате, приберете си парите да не ги вижда, господине. Няма да дойде да ги търси. Но ако ги види, ще ги вземе. Нали разбирате, често не знае какво прави.
— Да — каза Ириот. — Разбирам. Вие сте добра жена. — Говореше за него, за това, че не знае какво прави. Прощаваше му. — Добра сестра — каза той. Думите бяха толкова нови за него, думи, които никога досега не беше изричал, дотолкова, че си помисли, че ги е казал на Истинската реч, на която не трябваше да говори. Но жената само сви рамене с начумерена усмивка.
— Някой път ще му счупя главата на тоя глупак — закани се тя и отново се захвана с работата си.
Не беше разбрал колко е уморен, докато не намери подслон. Целия ден прекара в дрямка при огъня със сивата котка, докато Дара шеташе; предлагаше му на няколко пъти храна — бедняшка, груба храна, но той я изяждаше до последния залък, бавно и с наслада. Вечерта брат й излезе и тя отрони с въздишка:
— Сега ще навърти още една дълга сметка на вересия в кръчмата, като им каже, че си имаме наемател. Не че вие сте виновен.
— О, да — каза Ириот. — Вината е моя. — Но тя му прости; а сивата котка се притискаше до бедрото му, унесена в сънища. Котешките сънища стигнаха до ума му, в ниските поля, където той говореше с животните, тъмните места. Там скочи котката, а след това бе само мляко и дълбоката, тиха възбуда. Нямаше там никаква вина, само превелика невинност. Нямаше там нужда от думи. Там нямаше да го намерят. Не беше тук, за да търси. Тук нямаше нужда да се изрича каквото и да било име. Никого нямаше освен нея, и сънуващата котка, и примигващия пламък на огъня. Минал беше през мъртвата планина по черни пътища, ала тук потоците бавно течаха сред пасищата.
Беше луд и тя не знаеше какво я бе прихванало, да му позволи да остане, но в същото време не можеше да се бои от него, нито да го подозира. А и имаше ли значение дали е луд? Държеше се добре, сигурно е бил мъдър човек преди време, преди да го сполети каквото там го беше сполетяло. Пък и не беше съвсем луд. Луд, ама откъслечно, само в отделни мигове. Нищо у него не-беше цяло, дори лудостта му. Не можеше да си спомни името, което й беше казал и пред хората в селото каза да го наричат Отак. Сигурно и нейното име не можеше да си спомни; винаги я наричаше „стопанке“. Но може би това беше от учтивост. Тя го наричаше „господине“, от учтивост, а и защото нито Овраг, нито Отак му отиваха. Отак, беше чувала тя, било някакво животинче с остри зъби и без глас, но на Високото блато такива животни нямаше.
Беше мислила дали пък приказките му, че е дошъл тук да лекува болестта по добитъка, не са едно от късчетата му лудост. Не беше като лечителите, които идеха тук с лекове и заклинания, и мехлеми за животните. Но след като си отпочина два дни, той я попита кои хора в селото гледат повече животни и тръгна, все още накуцвайки от подбитите си стъпала, с обущата на Брен. Сърцето й се обърна, като го видя с тях.
Върна се вечерта, още по-окуцял, защото Сан, разбира се, го беше отвел чак в Дългите поля, където пасяха повечето му говеда. Никой друг нямаше коне освен Елшата, а те бяха за краварите му. Тя даде на госта леген с гореща вода и чиста кърпа за горките му крака, а после се сети да го попита дали няма да иска баня и той поиска. Сгряха вода и напълниха старото корито, и тя се прибра в стаята си, докато той се окъпе при огнището. Като се върна, всичко беше почистено и изтрито, кърпите бяха окачени пред огъня. Не беше познавала мъж досега да се грижи така за нещата си, а и кой можеше да очаква такова нещо от богат човек? Не беше ли имал слуги там, откъдето бе дошъл? Не й създаваше повече грижи от котката. Переше си сам дрехите, даже и завивките, веднъж ги беше окачил да съхнат на слънцето, докато тя разбере какво прави.
— Няма нужда да правите това, господине, ще оправям вашите неща с моите — каза тя.
— Няма нужда — отвърна й той все така отчуждено, сякаш не разбираше съвсем за какво му говори; но после добави: — Вие работите много.
— Че кой не работи много? Обичам да правя сиренето. Пък и падат пари от него. А съм и силна. Боя се само, че като остарея, няма да мога да вдигам ведрата и коритото. — Показа му закръглената си, мускулеста ръка, стисната в юмрук, и се усмихна. — Доста добре за петдесетгодишна, а? — Глупаво беше да се хвали така, но се гордееше със силните си ръце, с пъргавината и с уменията си.
— Дано ви спори — каза той мрачно.
С кравите й се оправяше чудесно. Когато беше тук и й трябваше помощ, заемаше мястото на Зърньо и докато тя си бъбреше и се смееше с приятелката си Тауни, той се чувстваше по-свойски с кравите от старото куче на Брен.
— Приказва им, и ти се кълна, че го разбират какво им говори. А юницата върви след него като паленце.
Каквито и да ги вършеше горе по пасищата с говедата, говедарите започнаха да го уважават. Разбира се, те щяха да се вкопчат във всяко обещание за помощ. Половината стадо на Сан беше измряло. Елшата не искаше да каже колко глави е загубил. Навсякъде имаше трупове добитък и ако не беше времето студено, цялото Блато щеше да вони на гниеща леш. Водата не беше годна за пиене, освен ако не я превариш цял час; пиеше се само от кладенците — от нейния тук и от другия в селото, дал име на мястото.
Една заран един от краварите на Елшата спря коня си пред двора; водеше оседлан катър.
— Елшата рече, че майстор Отак може да го язди, щото до Източни поля е десет-дванайсет мили.
Гостът й излезе от къщата. Беше светла, мъглива утрин, блатата се бяха скрили под блесналите от слънцето изпарения. Анданден се рееше над мъглите, огромен, разяден контур на северното небе.
Лечителят нищо не каза на краваря, а отиде направо при катъра, всъщност муле, излязло от ослицата на Сан и белия кон на Елшата. Беше белезникаво и на петна, младо и с хубава муцуна. Отиде и му поговори една минута, каза му нещо в голямото нежно ухо и го потърка по темето.
— Това прави — каза краварят на Дара. — Приказва им.
Каза го с насмешка, пренебрежително. Беше един от приятелите на чашка на Зърньо в кръчмата, съвсем приличен младеж за кравар.
— Лекува ли добитъка? — попита тя.
— Е, не може да махне чумата наведнъж. Но май може да излекува едно животно преди да почне да залита. А онез, дето още не ги е ударило, вика, че ще ги опази. Затуй господарят го праща по всички пасища, да направи каквото може да се направи. Твърде късно е за повечето.
Лечителят провери такъмите, разхлаби един ремък и се качи в седлото — малко непохватно, но мулето не възрази. Извърна дългия си, бял като сметана нос и красивите си очи да погледне ездача си. Той се усмихна. Дара не го беше виждала усмихнат досега.
— Тръгваме ли? — каза той на краваря и той веднага пое, махна на Дара и изсумтя на кобилката си. Лечителят подкара след него. Мулето стъпваше плавно с дългите си крака, а белотата му засия под утринното слънце. Дара си помисли, че все едно гледа някои принц да си отива, като от някоя приказка, тези две яхнали фигури, които навлизаха в светлата мъгла през смътния сумрак на зимните поля, стопиха се в светлината и изчезнаха.
Работата на пасищата беше тежка. „Че кой не работи много?“, беше попитала Емер, показвайки му закръглените си силни ръце и здравите зачервени длани. Говедарят Елшата очакваше от него да остане по тези ливади, докато не пипне всяко живо животно от големите стада. Елшата беше изпратил с него две краварчета. Нравеха си нещо като бивак, покривало за земята и платнен навес. На блатото нямаше много за горене, освен ниски сухи храсти и изсъхнала тръстика, затуй огънят едва стигаше да си сварят вода и никога да сгрее човек. Краварчетата излизаха с конете и се опитваха да обградят животните така, че той да може да ги обикаля в стадо, вместо да ходи при тях едно по едно, както бяха пръснати да пасат сухата заскрежена трева. Но не можеха да задържат говедата скупчени на едно място дълго и се ядосваха и на тях, а и на него, че не се движи по-бързо. Струваше му се странно, че не са търпеливи с животните, отнасяха се с тях като с мъртви вещи, както салджията държи вързаните в реката трупи, само със сила.
Те и с него нямаха търпение, все му подвикваха да побърза, да я свърши тая работа; нито пък бяха търпеливи към себе си, към своя живот. Заговореха ли си, все се стигаше до това как щели да слязат в градчето, в Орейби, като си вземат заплатата. Той се наслуша на приказките им за курвите в Орейби, Маргаритката, Златничката и една, която наричаха „Огненото храстче“. Налагаше му се да седи с младежите, защото и тримата имаха нужда от малкото топлина на огъня, но нито те го искаха при себе си, нито пък той искаше да е с тях. Знаеше, че изпитват смътен страх от него затова, че е магьосник, а и ревност изпитваха, но най-вече презрение. Той беше стар, беше друг, не беше един от тях. Страха и ревността той познаваше и ги отбягваше, а презрение помнеше. Радваше се, че не е от тях и че те не искат да си говорят с него. Боеше се да не им причини нещо лошо.
Стана в леденото утро, докато те още спяха, завити в одеялата си. Знаеше къде са най-близките неизцерени говеда и отиде при тях. Болестта вече му беше много позната. Усещаше я в дланите си като парене, като гадене, когато беше много напреднала. Когато приближи едно легнало на земята младо добиче, му се зави свят и му се доповръща. Приближи още малко, но каза само слова, които можеха да облекчат умирането, и продължи.
Те го оставяха да върви между тях, колкото и да бяха диви и макар човешки ръце да не бяха им носили друго освен скопяване и клане. Изпитваше удоволствие от това, че му се доверяват, гордост му носеше. Знаеше, че не бива, но се гордееше. Щом поискаше да пипне някое от едрите говеда, трябваше само да застане и да му поговори малко, макар и на езика на онези, които не говорят. „Улла“, назоваваше ги по имена. „Елле. Еллуа.“ Те си стояха по местата, големи, безразлични; понякога някое го гледаше дълго. Понякога някое само идваше при него с тежката си, уверена, величествена походка, и дишаше в отворената му шепа. Всички, които идваха при него, той можеше да изцери. Слагаше дланите си върху тях, върху косматите им, горещи хълбоци и вратове, и изпращаше цяра в ръцете си с думи на сила, изричани многократно. След малко животното потреперваше или тръскаше леко глава, и пристъпваше напред. А той отпускаше ръце и оставаше на място, изцеден и пребледнял. После идваше някое друго — едро, любопитно, свенливо храбро, цялото покрито със засъхнала кал, с болест у него като леко ощипване, като сърбеж и топлина по дланите му, и замайване. „Еллу“, казваше той и отиваше до добичето, и полагаше дланите си върху него, докато не изстинеха, сякаш ги е облял планински поток.
Краварчетата спореха дали е безопасно да ядат месо от теле, умряло от чума. Храната, която си бяха донесли, поначало оскъдна, беше на привършване. Вместо да препускат двадесет мили за още, искаха да отрежат езика на някое добиче, умряло наблизо същата заран.
Беше ги принудил да преваряват всяка вода, която използват. Сега им каза:
— Ако ядете от това месо, след година ще почне да ви се вие свят. Накрая ще почнете да залитате слепешката и ще умрете като тях.
Ругаха го и му се присмяха, ала му повярваха. Представа нямаше дали това, което им каза, е вярно. Когато го каза, му се струваше вярно. Може би им го каза напук. Може би искаше да се отърве от тях.
— Вървете си — каза им. — Оставете ме тук. Има достатъчно храна за един човек за още три-четири дни. Мулето ще ме върне.
Не се наложи да ги увещава. Препуснаха, като оставиха всичко — одеяла, платнища, желязното котле.
— Как ще върнем сега всичко това в селото? — попита той мулето.
То погледна двете кончета и каза каквото казват мулетата.
— Аааахъъъ! — каза. Кончетата щяха да му липсват.
— Трябва да си свършим работата тук — рече му той, а то го погледна кротко. Всички животни са търпеливи, но търпението на конския род е великолепно, защото конете го проявяват драговолно. Кучетата са верни, но у тях има повече подчинение. Кучетата са йерарси, делят света на господари и слуги. Всички коне са благородници. Съгласяват се на съдействие. Той си спомни как обикаляше между огромните космати крака на тежкотоварни коне, без да се бои. Утехата на топлия им дъх над главата му. Толкова отдавна… Отиде при хубавото муле и му поговори, нарече го „милото ми“, утеши го, за да не се чувства така самотно.
Повече от шест дни му трябваха, докато обиколи големите стада по източните блата. Последните два изкара в яздене до пръснатите групи добитък, стигнали чак до планинските подножия. Много от тях все още не бяха заразени и можеше да ги опази. Мулето го върна без седло и пътят бе лек. Но нищо не му беше останало за ядене. Когато се върна в селото, му се виеше свят и краката му се подкосяваха. Едва се прибра от конюшнята на Елшата, където остави мулето. Емер го поздрави и го сгълча, и се опита да го накара да хапне, но той й обясни, че все още не може да яде.
— Докато стоях при болестта, в болните поля, и аз се поболях. Да мине малко време, ще мога да хапна — обясни той.
— Ти си луд — рече тя много, много сърдито. Ядът й беше добронамерен. Защо ядът не може вече да бъде добронамерен?
— Изкъпи се поне! — каза му тя.
Знаеше колко се е вмирисал и й благодари.
— Какво ти плаща Елшата за всичко това? — попита го тя начумерено, докато водата се топлеше. Все още беше възмутена и говореше по-рязко от обикновено.
— Не знам.
Тя зяпна и го изгледа.
— Не си казал цена?
— Да кажа цена? — избухна той. После си спомни кой не трябваше да бъде и каза унило: — Не. Не съм.
— Наивник — изсъска Дара. — Ще ти съдере кожата. — Изля котела с вдигащата пара вода в коритото. — Той има слонова кост. Кажи му да е в слонова кост. Стоял си там десет дни гладен на студа, да му лекуваш говедата! Сан има само медници, но Елшата може да ти плати в слонова кост. Извинявай, че ти се бъркам в работата. — Изхвърча през вратата с две ведра към кладенеца. Нямаше да използва преварена вода за нищо на света. Умна беше, и добра. Защо толкова дълго беше живял сред хора, които не бяха добри?
— Ще видим — каза му Елшата на другия ден, — стига животните ми да се изцерят. Ако преживеят зимата, таквоз, ще знаем, че церовете са хванали, ако са здрави, демек. Не че се съмнявам, ама така е честно, нали? Не бихте искали да ви платя каквото съм си наумил, тъй де, пък после цярът да не хване и накрая всички животни да ми измрат. Но няма и да ви искам да чакате толкоз време, без да ви се плати, не. Тъй че ето ви предплата, таквоз, за всеки случай, и сме чисти засега, нали?
Парите дори не бяха в кесия, както е редно. Ириот трябваше да си протегне ръката, а собственикът отброи в шепата му пет медни петака, един по един.
— Тъй! Сега сме на чисто! — каза той бодро. — И може би ще нагледате телците ми, в пасището при Дълъг вир, утре, да речем.
— Не — отвърна Ириот. — Стадото на Сан е много закъсало. Нужен съм там.
— О, не, не сте, майстор Отак. Докато бяхте на източните пасища, дойде един заклинател, дохождал е тук и преди, от южния бряг, и Сан го нае. Ще работите за мен и ще ви платя добре. С нещо по-добро от мед, може би, ако животните ми се оправят!
Ириот не каза нито да, нито не, а си тръгна мълчаливо. Елшата го изгледа, изплю се на земята и промърмори:
— Да не дава дано!
Тревогата се надигна в ума на Ириот, както не беше се надигала, откакто бе дошъл на Високото блато. Опита се да я надмогне. Някакъв мъж на силата бе дошъл да лекува добитъка, друг мъж на силата. Но заклинател, беше казал Елшата. Не магьосник, нито маг. Само лечител, лечител на говеда. „Не е нужно да се боя от него. Не се налага да се боя от силата му. Не ми трябва силата му. Трябва само да го видя, да се уверя, да съм сигурен. Ако прави това, което и аз правя тук, лошо няма. Можем да работим заедно. Стига да прави каквото правя аз. Стига да използва само чародейство и да не крои зло. Като мен.“
Тръгна по дългата улица на Чисти кладенци за къщата на Сан, която беше по средата, срещу кръчмата. Сан, попарен от грижи тридесет и няколко годишен мъж, говореше на вратата с някакъв непознат. Като видяха Ириот, двамата се спогледаха неспокойно. Сан влезе в къщата, непознатият влезе след него.
Ириот приближи и застана на прага. Не влезе, а заговори през отворената врата.
— Майстор Сан, за вашия добитък, дето е между двете реки. Мога да ида днес там. — Не знаеше защо го каза. Не това мислеше да каже.
— А — отвърна Сан, дойде до вратата и леко я притвори. — Няма нужда, майстор Отак. Тука е майстор Лъчезарния, дошъл е да се справи с чумата. И преди ми е лекувал животни, загнило копито и таквоз. Нали разбирате, сам човек, вие и със стадата на Елшата не можете се оправи, камо ли да…
Заклинателят се приближи зад Сан. Името му беше Айет. Силата у него беше малка, зацапана, покварена от невежество, от злоупотреба и лъжа. Ала ревността у него бе като парещ огън.
— Тая работа аз я върша тук от десетина години — заяви той и изгледа Ириот от глава до пети. — Изведнъж идва някой си от север, взима ми работата, някои хора биха вдигнали кавга за такова нещо. Кавгата между заклинател и е лошо нещо. Стига да сте заклинател, нали, мъж на силата. Аз съм. Както добре го знаят добрите хора тук.
Ириот понечи да каже, че не иска да се карат. Опита се да отвърне, че има работа и за двамата. Понечи да го увери, че не иска да му отнема работата. Но всички тези думи изтляха бързо в жлъчната ревност на човека пред него, който нямаше да ги чуе, а щеше да ги изгори преди да са изречени.
Погледът на Айет стана още по-нагъл, щом забеляза, че Ириот се запъва и не отговаря.
— Вие — каза му той — трябва да си вървите. Да се махате. — И като каза „Да се махате“, лявата му ръка перна във въздуха като нож и Айет отстъпи една крачка и се тръшна в стола си.
Беше само дребен заклинател, лечител шарлатан, разполагащ само с няколко жалки заклинания. Така поне изглеждаше. А ако заблуждаваше, ако криеше силата си — съперник, прикриващ силата си? Ревностен съперник. Трябваше да бъде спрян, да бъде вързан, назован, призован. Ириот започна да изрича думите, които щяха да го овържат, а потресеният заклинател се сви, потъна в стола от страх, разтрепера се и проплака, жално и тънко. „Това е грешно, грешно е, злина е това, което правя, аз съм лошият“ — помисли Ириот. Спря изведнъж магическите думи, напиращи в устата му, надви ги и накрая извика една друга дума. Айет рухна на пода, преви се на две и повърна разтреперан, а Сан гледаше зяпнал и се опитваше да каже: „Да не дава дано.“, и лошото не стана. Ала огънят пареше в дланите на Ириот, изгори очите му, когато се опита да скрие очите си с ръце, езика му изгори, когато понечи да проговори.
Дълго време никой не го пипна. Беше паднал в пристъп на прага на къщата на Сан. Лежеше като мъртвец. Ала лечителят от юга каза, че не е мъртъв и че е опасен като усойница. Сан разказа как Отак хвърлил проклятие върху Лъчезарния и изрекъл някакви ужасни думи, от които той ставал все по-малък и по-малък, и проплакал като вейка, хвърлена в огъня, а после за миг отново се съвзел, но болен като псе, то и кой ще го вини за това, а през цялото това време около оня, другия, Отак, имало светлина, като треперлив пламък, и сенки подскачали наоколо, а гласът му не бил като на човек. Ужасна работа.
Лъчезарния им каза да се отърват от него, но не остана да се погрижи за това. Хвана си пътя на юг веднага щом изгълта халба бира в кръчмата и им рече, че в едно село нямало място за двама заклинатели и че щял да се върне, може би, когато оня човек, или каквото е там, се махне.
Никой не искаше да го пипне. Зяпаха го отдалече как лежи пред вратата на къщата на Сан. Жена му ревеше с цяло гърло по улицата.
— Лоша поличба! Черна магия! — викаше. — О, бебенцето ми ще се роди мъртво, знам си аз!
Зърньо отиде и доведе сестра си, след като чу приказките на Лъчезарния в кръчмата, и разказа на Сан и още няколко други няколко варианта на случилото се, които вече пълзяха из селото. В най-добрия от тях Отак се извисил на десетина стъпки височина, ударил Лъчезарния и го превърнал в буца въглен с мълния, преди от устата му да затече синкава пяна и да рухне на земята.
Дара бързо дотича до селото, отиде направо до къщата на Сан, наведе се и го пипна. Всички наоколо ахкаха и мърмореха „Да не дава дано!“, освен най-малката щерка на Тауни, която обърка знаците и вместо „Да не дава дано!“ изчурулика: „Да ти спори дано!“
Мъжът се размърда и бавно се надигна. Видяха, че си е същият, точно какъвто си беше, без никакви пламъци и сенки, макар да изглеждаше много зле.
— Хайде — каза Дара, помогна му да се изправи и бавно тръгна с него по улицата.
Селяните клатеха глави. Дара беше храбра жена, но пък прекалената храброст също не е на добро. Или, както разправяха в кръчмата, храбра е, ама не както трябва и не на място, нали ме разбираш. Ако не ти е дадено по рождение, няма що да се бъркаш в магьосничеството. Нито с магьосници. Това го забрави. Като ги гледаш, съвсем като другите хора са. Ама не са. Като гледаш, уж нищо лошо няма у един лечител. Я гнило копито ще ти изцери, я пресъхнало виме. Всичко туй добре. Ама ядосай някой от тях, и ей на — пламъци, сенки, проклятия и вземе, че ти припадне накрая. Нечист. Тоя, да знаеш, винаги си е бил нечист. Впрочем, откъде дойде той? Ти това ми кажи на мене.
Тя го сложи да легне, смъкна му обущата и го остави да спи. Зърньо се прибра късно, по-пиян от обикновено, тъй че падна и си одра челото в ръжена. Разкървавен и кипнал от яд, той заповяда на Дара да ижжрита жжаклинядея от ххъщата, веднага, навън. После повърна в пепелта, падна и заспа върху огнището. Тя го домъкна до постелята му, свали му обущата и го остави да спи. Отиде да нагледа другия. Изглеждаше трескав и тя опря ръка на челото му. Той отвори очи и се вгледа безизразно в нейните.
— Емер — промълви и отново притвори очи.
Тя ужасена се дръпна от него.
Лежеше в леглото си, в тъмното, и мислеше: „Познавал е магьосника, който ми даде име. Или аз съм си казала името. Може да съм го казала гласно, на сън. Или някой му го е казал. Но никой не го знае. Никой не знаеше името ми, освен магьосника и майка ми. Само че те са мъртви, мъртви са… Казала съм го насън…“
Но знаеше, че не е.
Стоеше с малкия газеник в ръка и светлината от него струеше между пръстите й и позлатяваше лицето й. Беше казал името й. Тя му даде сън.
Той спа до късно сутринта и се събуди като от болест, отпаднал и тих. Неспособна беше да се бои от него. Разбра, че той няма спомен за случилото се в селото, за другия чародей, не помнеше дори за шестте медни петака, които тя намери пръснати върху завивката — сигурно ги беше държал в стиснатата си ръка през цялото време.
— Елшата трябва да ти ги е дал — каза тя. — Оная стипца!
— Казах, че ще се погрижа за животните му при… при пасището между реките, там ли беше? — промълви той с безпокойство — онзи поглед като на подгонен звяр отново се появи в очите му — и се надигна от пейката.
— Седни — каза му тя. Той седна, но отвътре го гризеше.
— Как можеш да лекуваш, като си болен? — каза тя.
— Как иначе?
Но засега се поуспокои и загали сивата котка. Влезе брат й.
— Ела за малко навън — рече й, като видя, че лечителят е задрямал на пейката. Тя излезе с него навън.
— Тоя не го искам повече тука — каза Зърньо, решил да се прави на господар на къщата й, с черния белег на челото от снощи, с подути очи и треперещи ръце.
— Къде ще идеш?
— Той трябва да си иде.
— Тази къща е моя. Къщата на Брен. Той остава. Върви си или остани, твоя работа.
— Моя работа е и кой остава, и кой си заминава, и си заминава той. Не си чула всички приказки из селото. Всички разправят, че трябва да се маха. Не е читав.
— О, да, след като им изцери половината стада и му платиха шест медника за това, крайно време е да се маха, точно така! Ще го държа тука, колкото аз реша, и толкоз.
— Няма да ни купуват млякото и сиренето — изхленчи Зърньо.
— Кой го казва?
— Жената на Сан. Всички жени!
— Тогава ще карам сиренето до Орейби — рече тя — и ще го продавам там. И от малко приличие, братко, измий си я тая рана и си смени поне ризата, че миришеш на бъчва. — И тя се върна в къщата. — Ох, ох! — проплака и избухна в сълзи.
— Какво има, Емер? — попита лечителят и извърна слабото си лице и странните си очи към нея.
— Ох, няма да се оправи, знам си аз, по-лошо ще става. Не можеш се оправи с един пияница. — Изтри очите си с престилката. — Тебе това ли те съсипа, пиенето?
— Не — отвърна той, без да се обиди. Сигурно не я разбра.
— Разбира се, че не е. Ще ме прощаваш.
— Може би пие, за да се опита да стане друг човек — каза той. — Да се промени…
— Той пие, защото пие — отвърна тя. — С някои е само това и нищо друго. Аз ще съм в мандрата. Ще заключа външната врата. Навъртат се… странници се навъртат наоколо. А ти си отдъхни. Вън е студено.
Искаше да е сигурна, че ще остане вътре на топло, далече от белята, и че никой няма да дойде да го безпокои. После щеше да прескочи до селото, да поприказва с някои от по-разумните хора и да сложи край на тия глупави приказки, ако може.
След като го направи, жената на Елшата Тауни и още няколко души се съгласиха с нея, че свадата между двамата заклинатели заради работата не е нито нещо ново, нито толкова необичайно, че да се занимават повече с нея. Но Сан и жена му, както и вечните посетители на кръчмата, не искаха да престанат — това беше единственото интересно нещо, за което можеха да приказват до края на зимата, освен за измиращия добитък.
— Освен това — каза Тауни — мъжът ми няма нищо против да плаща с мед, когато е мислил, че ще трябва да плати със слонова кост.
— Ама добитъкът, който е пипнал, си стои на крака, нали?
— Доколкото знаем, да. И няма нови заболели добичета.
— Той е истински магьосник, Тауни — каза Дара много сериозно. — Знам го.
— Точно в това е белята, скъпа — каза Тауни. — И ти го знаеш! Тук не е за човек като него. Не е наша работа кой е и какъв е, но защо е дошъл тук, това трябва да попиташ.
— Да изцери животните — отвърна Дара.
Не бяха минали три дни, откакто Лъчезарния си замина, и в селцето се появи нов странник: дойде по южния път, яхнал добър кон, и попита в кръчмата къде може да пренощува. На-пътиха го към къщата на Сан, но жената на Сан се разпищя, като чу, че на прага е застанал странник, и се развика, че ако Сан пусне през вратата още един вещер, бебето й щяло да се роди дваж по-умряло. Писъците й се чуваха на няколко къщи от тях по улицата и скоро между кръчмата и къщата на Сан се събра тълпа, ще рече — десетина души.
— Е, това няма да стане — каза кротко непознатият. — Чак преждевременно раждане не мога да докарам. Дали няма да се намери някоя стая в кръчмата?
— Пратете го горе, в мандрата — предложи един от краварите на Елшата. — Дара прибира всеки, който дойде. — Някои се закикотиха, други им зашъткаха.
— Карайте нагоре — посочи му кръчмарят.
— Благодаря — кимна пътникът и поведе коня си накъдето го упътиха.
— Всички чужденци в един кюп — каза кръчмарят и това го повтаряха възхитено десетина пъти в кръчмата тая нощ, най-доброто, казано от някого в селото, откакто дойде морът по добитъка.
Дара беше в мандрата, тъкмо беше приключила с вечерното доене. Тъкмо цедеше млякото и подреждаше тавите.
— Стопанке — извика някой при вратата, а тя помисли, че е лечителят, и отвърна:
— Ей сегичка, да свърша с това. — А после се обърна, видя пред себе си непознат и за малко да изтърве тавата. — Ох, стреснахте ме! Е, какво има?
— Търся постеля за през нощта.
— Не. Съжалявам, но вече имаме гост, и брат ми, и аз. Може би Сан, в селото…
— Те ме пратиха тук. Казаха: „Всички чужденци в един кюп“. Странникът беше тридесет и няколко годишен, с открито лице и приятна външност, облечен просто, въпреки че якият кон зад него беше добър.
— Настанете ме в обора, стопанке, и ще е наред. То конят ми повече има нужда от ясла, умори се. Ще преспя в плевника, а утре заран си тръгвам. Да спиш при кравите е удоволствие в такава студена нощ. С радост ще ви платя, стопанке, ако стигат два медника. Казвам се Ястреб.
— Аз съм Дара — отвърна тя малко объркана. Но човекът й допадна. — Е, добре. Приберете коня и се погрижете за него. Ей там е кладенецът, сено има много. После елате в къщата. Мога да ви предложа млечна супа. И един петак стига, благодаря.
Не изпита охота да го нарече „господине“, както се обръщаше към лечителя. У тогова не се долавяше нищо господарско. Не беше видяла крал, като го видя при другия.
Когато приключи работата си и влезе в къщата, новият, Ястреб, беше приклекнал пред огнището и с вещина разпалваше огъня. Лечителят спеше в стаята си. Тя надникна и притвори вратата.
— Не е много добре — каза тихо на новия гост. — Лекуваше говедата, ей на изток по блатото, на студеното, дни наред, и се е съсипал.
Когато се разшета из кухнята, Ястреб й помогна, при това съвсем свойски, и тя започна да се чуди дали всички мъже от другите краища на света са по-оправни в къщната работа от тукашните, на Блатото. Разговорът с него течеше непринудено и тя му разказа за лечителя, тъй като за себе си нямаше какво толкова да разправя.
— Да използват заклинател, а после да го охулят, че им е бил полезен — рече тя. — Не е справедливо.
— Но той ги е изплашил някак, нали?
— Сигурно. Беше дошъл друг лечител, идвал е и преди. Не го бива много, доколкото мога да съдя. Не можа да помогне на кравата ми със засъхналото виме преди две години. А мехлемът му си е чиста свинска мас, заклевам се. Та той казал на Отак — взимаш ми работата. Може и Отак нещо да му е отвърнал. Ядосали се и може да са си направили по някое и друго черно заклинание. Предполагам, че Отак е направил. Ама не му е направил никаква злина, самият той паднал в несвяст. А сега нищо не помни за това, пък другият си отишъл по живо по здраво, без да пострада. И казват, че всяко животно, което пипнел, си стои на крака, здраво. Десет дни изкара горе на вятъра и дъжда, да пипа животните и да ги цери. И знаете ли какво му даде говедарят? Шест петака! Чудно ли е тогаз, че е бил малко ядосан? Но не казвам, че… — Замълча да подбере думите си и продължи: — Не казвам, че не е малко особен, понякога. Като всички заклинатели, така си мисля. Може би така си е редно, като си имат работа с разни сили и зли неща. Но е свестен човек, и добър.
— Стопанке — каза Ястреб, — може ли да ви разкажа една история?
— О, ама вие разказвач ли сте? Че защо не ми казахте отначало! Значи такъв сте бил? Щото се чудех, при тая зима и вие по пътищата. Но с тоя кон мислех, че сте някой търговец. Дали можете да ми разкажете история? Че то за мене ще е най-голямата радост в живота ми, и колкото е по-дълга, толкоз по-добре! Но първо си изпийте супата, пак аз да седна по-наблизо, че да чувам…
— Всъщност аз не съм разказвач, стопанке — каза той с учтива усмивка, — но имам една история за вас. — И като изпи супата, а тя седна с дрехата за кърпене, той започна разказа си.
— Във Вътрешното море, на острова на Мъдрите, на остров Роук, където се преподава цялото магьосничество, има деветима Повелители.
Тя притвори блажено очи и заслуша.
Той назова Повелителите: Ръката и Билкаря, Призовника и Пазителя на шарките, Ветроключ и Песнопоец, Нарицателя и Преобразителя.
— Изкуствата на Преобразителя и Призовника са много опасни — рече той. — Преобразуването, или превръщането, както може би го знаете, стопанке. Дори един обикновен заклинател може да знае как да направи илюзорни превръщания, да превръща за малко едно нещо в друго, или да приема самият той друг облик. Виждали ли сте такова нещо?
— Чувала съм ~ прошепна тя.
— А понякога вещици или заклинатели ще ви кажат, че са призовавали мъртви, за да говорят чрез тях. Например някое дете, за което скърбят родителите. В колибата на вещицата, в тъмното, чуват го как плаче, или се смее…
Тя кимна.
— Но това са само заклинания за илюзия, за привидност. Има обаче истински преобразувания, както и истински призовавания. И те могат да се окажат истински изкушения за магьосника! Възхитително е да летиш с крилете на сокол, стопанке, и да виждаш земята долу с очите на сокола. А да призоваваш, което ще рече да назовеш истински, е голяма сила. Да знаеш истинското име означава да притежаваш власт, както знаете, стопанке. А изкуството на призовника стига точно дотам. Възхитително е да можеш да призовеш привиденията и духа на отдавна умрели. Да съзреш красотата на Елфаран в ябълковите градини на Солея, както я е видял Моред, когато светът бил още млад…
Гласът му беше станал много тих и мрачен.
— Е, да се върнем на моя разказ. Преди малко повече от четиридесет години на остров Арк, богат остров на Вътрешното море, на югоизток от Семел, се родило дете. Детето било син на помощник-управителя на двора на владетеля на Арк. Син не на бедняк, но не и на особено важна особа. А родителите му починали млади. Така че не му обръщали много внимание, докато не им се наложило да го забележат, заради това, което правело и което можело да направи. Нечитав бил изтърсакът, както казвали. Притежавал сили. Можел да подпали огън или да го загаси с една дума. Можел да накара котли и тигани да полетят из въздуха. Можел да превърне мишка в гълъб и да го пусне да лети из просторните кухни на владетеля на Арк. А ако се ядосал или изплашел, вършел бели. Обърнал котела с вряща вода върху един готвач, който се държал зле с него.
— О! — прошепна Дара. Един бод не беше ушила, откакто той бе започнал.
— Бил само дете, ала чародеите в двора, изглежда, не били много разумни хора, тъй като не проявили особена мъдрост или доброта спрямо него. Сигурно са се уплашили. Вързали му ръцете и му запушили устата, за да не може да прави заклинания. Затворили го в една стая в мазето, каменна килия, докато не решат, че се е укротил. После го пратили да живее в конюшните на голямата ферма, защото с животните се разбирал и когато бил с конете, бил по-кротък. Но той се скарал с едно конярче и превърнал бедния момък в конско лайно. Когато чародеят успял да върне на конярчето истинския му вид, отново вързали момчето и му запушили устата, и го качили на един кораб за Роук. Сметнали, че може би Повелителите ще успеят да го укротят.
— Горкото дете — промълви тя.
— Да, защото моряците също се уплашили от него и го държали вързано през цялото пътуване. Когато Вратарят на Големия дом на Роук го видял, отвързал ръцете му и освободил езика му. А първото нещо, което, казват, направило момчето в Големия дом, било да преобърне масата в трапезарията, да накара бирата да се вкисне, а един ученик, който се опитал да го спре, превърнал за малко в прасе… Но момчето за първи път си намерило майстора в лицето на Повелителите.
— Те не го наказали, а задържали необузданите му сили обвързани със заклинания, докато не го принудят да слуша и да започне да се учи — продължи той. — Отнело им много време. У него имало съпернически дух, който го карал да търси всяка сила, която не притежава, всяко нещо, което не знае, като предизвикателство, като заплаха, нещо, срещу което да се бори, докато не го надвие. Има много такива момчета. И аз бях такъв. Но извадих късмет. Рано си научих урока.
— Та да си дойдем на думата. — Той въздъхна. — Момчето най-сетне се научило да обуздава гнева си и да контролира силата си. А силата му била много голяма. Каквото и изкуство да изучавал, удавало му се лесно, твърде лесно, и така той презрял илюзията, а също и влиянието на времето, и дори лечителството, защото те не внушавали страх, нямало в тях предизвикателство за него. Не виждал смисъл да ги усвоява. Така, след като Великият маг Немерл му дал име, момчето посветило волята си на голямото и опасно изкуство на призоваването. И дълго време се учело при Повелителя на това изкуство.
— Живеел все на Роук, защото там се събира цялото знание за магията и там се съхранява. И не изпитвал никакво желание да пътува и да се среща с други хора, или да види света. Казвал, че може да призове целия свят да дойде при него — което било вярно. Може би точно в това се крие цялата опасност от това изкуство.
— Значи това, което е забранено на призовника, а и на всеки магьосник, е да призовава дух на жив човек. Да, можеш да ги повикаш. Можем да изпращаме глас или форма, своята привидност. Но нямаме право да ги призоваваме да идват при нас, духом или телом. Можем да призоваваме само мъртвите. Само сенките. Сигурно разбирате защо трябва да е така. Да призовеш жив човек означава да имаш пълна власт над него, телом и духом. Никой, колкото и да е силен или велик, няма право да притежава и използва друг човек.
— Но духът на съперничество укрепвал у момчето, докато то ставало мъж. На Роук този дух е силен: винаги да си по-добър от останалите, винаги да си първият… Изкуството се превръща в състезание, в игра. Целта се превръща в средство за постигане на друга цел, по-нищожна от самата нея… Там нямало друг човек, който да е по-надарен от този младеж, но ако някой се справял по-добре от него в каквото и да е, той трудно го понасял. Това го плашело, изпълвало го със злоба.
— За него нямало място между майсторите учители, Повелителите, тъй като вече бил избран друг Призовник, мъж в разцвета на силите си, който едва ли щял да се оттегли или да умре скоро. Сред учените и другите учители той се радвал на висока почит, но не бил един от Деветимата. Бил пренебрегнат. Навярно за него е било по-добре да не остава там, все между чародеи и магове, сред момчета, учещи се на магьосничество, всички те — жадуващи за все повече сила и власт, устремени да станат най-могъщите. Тъй или иначе, с годините той ставал все по-отчужден, вглъбил се в проучванията си в самотната килия на кулата, далече от останалите, учел малко ученици, малко говорел. Призовникът му пращал от време на време надарени ученици, но много от момчетата вече почти не знаели за него. В тази самота той започнал да упражнява някои изкуства, които не е добре да се упражняват и не водят до добро.
— Един призовник навиква да заповядва на духове и сенки да идват по негова воля и да си отиват, когато той им каже. Може би този човек започнал да мисли: „Кой ще ми забрани на мен да правя същото и с живите? Защо имам силата, като не мога да я използвам?“ Така той започнал да призовава живите, онези в Роук, от които се страхувал, смятайки ги за свои съперници, онези, към чиято сила проявявал ревност. Когато идвали при него, той им отнемал силата за себе си и ги оставял безмълвни. Не можели да кажат какво ги е сполетяло, какво е станало със силата им. Не знаели.
— И тъй, накрая той призова собствения си учител, Призовника на Роук, като го хванал ненадейно. Но Призовникът се бори с него и телом, и духом, и повика и мен, и аз отидох. Заедно се сразихме с волята, която щеше да ни унищожи.
Нощта беше настъпила. Газеният светилник на Дара беше загаснал. Само червената светлина от огъня огряваше лицето на Ястреб. Не изглеждаше така, както го бе видяла първия път. Беше уморено и сковано, и нашарено с белези от едната страна. „Лицето на ястреб“ — помисли тя. И продължи да слуша.
— Тази приказка не е за разказвач, стопанке. Не е история, която бихте чули от който и да било друг — въздъхна той. — И така, тогава все още бях новак в службата си като Върховен маг. И по-млад от мъжа, с когото се борехме, а може би не се боях достатъчно от него. Единственото, което можехме да направим двамата, бе да удържим своето срещу него там, в пълното мълчание, в килията на кулата. Никой друг не разбра какво става. Борихме се. Борихме се дълго. И накрая се свърши. Той се прекърши. Както се прекършва пръчка. Ала избяга. Призовникът беше изгубил завинаги част от силата си, докато преодолеем тази сляпа стихия. А на мен не ми бяха останали сили да го спра, когато избяга, нито ум, за да отпратя след него. А и трошица сила не ми беше останала, за да тръгна след него. И той се махна от Роук. Изчезна.
— Не можехме да затаим за битката ни с него, макар да разказахме колкото можеше по-малко. И мнозина казаха, че е добре, дето сме се отървали, защото винаги е бил наполовина луд, а сега съвсем беше полудял. Но след като двамата с Призовника се съвзехме от раните в душите си, така да се каже, и от голямото затъпяване на ума, настъпващо след такава борба, започнахме да мислим, че не е добре човек с такава голяма сила, маг, да се скита из Землемория с помътен разум и може би изпълнен със срам, гняв и жажда за мъст.
— Следа от него не можахме да намерим. Несъмнено се беше превърнал в птица или риба, когато е напуснал Роук, докато стигне до някой друг остров. А един магьосник може да се крие от всякакви заклинания за намиране. Разпитахме за него по нашите си канали, но нищо и никой не ни отговори. Затова тръгнахме да го търсим, Призовникът към източните острови, а аз — към западните. Защото когато се замислях за този човек, в ума ми изплуваше образът на висока планина, като прекършен конус, със зелена земя под нея, простираща се на юг. Спомних си уроците по география като момче на Роук и релефа на земята на Семер, и планината, чието име е Анданден. Затова дойдох на Високото блато. Мисля, че дойдох където трябва.
Последва мълчание. Огънят изшепна.
— Да говоря ли с него? — попита спокойно Дара.
— Няма нужда — каза мъжът с лице на ястреб. — Аз ще се оправя. — И каза: — Ириот.
Тя погледна към вратата на спалнята. Тя се отвори и той се появи — измършавял и уморен, тъмните му очи бяха изпълнени със сън, с объркване и с мъка.
— Гед. — Той сведе глава. След малко вдигна очи и попита: — Ще ми отнемеш ли името?
— Защо?
— Защото означава само болка. Омраза, гордост, алчност.
— Тези имена ще ти отнема, Ириот, но не и личното ти.
— Не разбирах — каза Ириот. — За другите. Че са други. Всички сме други. Така трябва. Грешах.
Гед отиде при него и хвана ръцете му, полупротегнати напред, умолително.
— Ти тръгна по грешен път. Сега си се върнал. Но си уморен, Ириот, а когато си сам, пътят е тежък. Ела с мен у дома.
Главата на Ириот клюмна като от умора. Цялата напрегнатост и страст сякаш се бе изцедила от тялото му. Но той вдигна очи, не към Гед, а към Дара, смълчана в ъгъла до огнището.
— Имам работа тук. Гед я погледна.
— Има — каза тя. — Той лекува добитъка.
— Те ми показват какво трябва да правя — каза Ириот. — И кой съм. Знаят името ми. Но никога не го изричат.
След малко Гед придърпа леко по-стария мъж към себе си и го прегърна. Каза му нещо тихо и го пусна. Ириот си пое дъх.
— Разбираш ли, Гед, там не е добре за мен. Тук ми е добре. Стига да ме оставят да си върша работата. — Отново погледна Дара, а Гед — също.
— Ти какво ще кажеш, Емер? — попита я мъжът с лице на ястреб.
— Ще кажа — заговори с тънък и дрезгав като на тръстика глас тя, обърната към лечителя, — че ако телетата на Елшата оцелеят през зимата, говедарите ще те молят да останеш. Дори да не те обичат.
— Никой не обича магьосник — каза Върховният маг. — Е, Ириот? Нима бих целия този път за теб посред зима, за да се върна сам?
— Кажи им… кажи им, че сгреших. Кажи им, че постъпих грешно. Кажи на Торион, че… — Млъкна смутено.
— Ще им кажа, че промените в живота на човек може да са по-значими от всички изкуства, които знаем, и от цялата ни мъдрост — каза Върховният маг. Отново погледна Дара. — Може ли да остане тук, стопанке? Само негово желание ли е това, или и ваше?
— Той е десет пъти по-полезен и желан от брат ми — отвърна тя. — Добър и честен човек е, казах ви… господине.
— Е, добре тогава. Ириот, мой скъпи друже, учителю, съпернико, приятелю, сбогом. Емер, смела жено, за мен бе висока чест, благодаря ви. Дано сърцето и огнището ви познаят мир. — И той направи жест, от който за миг над огнището остана светла диря. — А сега отивам в обора.
Вратата се затвори. В тишината шепнеше само огънят.
— Ела при огъня — рече тя.
Ириот пристъпи и седна на пейката.
— Това Върховният маг ли беше? Наистина ли?
Той кимна.
— Върховният маг на света. В моя обор. Трябваше да му дам леглото си…
— Нямаше да го приеме.
Тя знаеше, че е прав.
— Името ти е хубаво, Ириот — промълви тя след малко. — Аз така и не узнах истинското име на мъжа си. Нито той моето. Няма да ти го казвам повече. Но ми харесва, че го знам, щом и ти знаеш моето.
— Името ти е хубаво, Емер. Ще го казвам, когато поискаш.
Драгънфлай
1. Ирия
Бащините й предци имаха широко, богато владение на широкия, богат остров Уей. Без да претендират за титла и дворцова привилегия в дните на кралете, през цялото тъмно време след падането на Махарион те държаха земята и хората си в здрави ръце, като влагаха приходите в земята, поддържаха справедливост и отблъскваха дребните тирани. След като редът и мирът се върнаха на Архипелага под давлението на мъдрите мъже на Роук, известно време семейството, стопанствата и селата процъфтяваха. Това благоденствие, както и красотата на ливадите, планинските пасища и увенчаните със стари дъбове хълмове направи владението им пословично дотолкова, че хората казваха „дебел като ирианска крава“ или „късметлия като ирианец“. Господарите, а и много обитатели на владението, добавяха името му към своето и се наричаха ирианци. Ала макар селяните и пастирите да поддържаха от сезон на сезон живота си стабилен и възпроизводителен, като дъбовете, с времето и обстоятелствата родът, притежаващ земята, започна да запада.
Раздели ги спор за наследството между братята. Единият наследник от алчност занемари имота си, другият го провали от глупост. Единият имаше дъщеря, която се опита да ръководи имението си от града, другият имаше син, чиито синове също се изпокараха и разделиха разделената вече земя. По времето, когато се роди момичето Драгънфлай[10], Ирия, макар все още да беше един от най-красивите райони на Землемория със своите хълмове, поля и ливади, се бе превърнала в бойно поле на семейни вражди и съдебни спорове. Орните земи буренясаха, без покриви останаха стопанските постройки, опустяха оборите, а пастирите тръгнаха след стадата си през планината да дирят по-добри пасища. Старата къща, която бе центърът на владението, беше наполовина в развалини на хълма сред дъбовете.
Собственикът й бе един от четиримата мъже, които наричаха себе си „господари на Ирия“. Другите го наричаха „Господаря на Старата Ирия“. Цялата си младост и остатъка от наследството си бе пропилял из съдилища и в преддверията на владетелите на Уей в Шелиет в усилие да докаже правата си над цялото имение, както е било отпреди сто години. Върна се неуспял и огорчен, и остатъка от живота си изкара в пиене на силното червено вино от последното си лозе и в обикаляне на границите си с глутница злобни прегладнели псета, за да пъди натрапниците от земята си.
Беше си взел в Шелиет жена, за която никой в Ирия не знаеше нищо, защото, разправяха, дошла от друг остров, някъде от запад; а тя така и не се появи в Ирия, беше умряла при раждането в града.
Когато се прибра у дома, докара със себе си тригодишна дъщеря. Даде я на икономката и веднага я забрави. Понякога се сещаше за нея, щом се напиеше. Намереше ли я, я караше да стои до стола му или да седне на коленете му и да слуша за всичките лошотии, които злите хора са причинили нему и на рода Ирия. Ругаеше, плачеше и пиеше, а караше и нея да пие, като я заричаше да почита наследството си и да бъде вярна на Ирия. Тя отпиваше по глътка вино, но мразеше ругатните му и заричанията, и заканите, и лигавите ласки, които ги съпровождаха. Измъкваше се при всяка възможност и слизаше долу при кучетата, конете и говедата. Пред тях се кълнеше, че ще остане вярна на майка си, която никой не бе зачитал, нито й беше бил верен, освен нея.
Като стана на тринадесет, лозарят и икономката, единствените, които бяха останали от домашната прислуга, казаха на господаря, че е време дъщеря му да отпразнува имения си ден. Попитаха дали да повикат заклинателя от Западно езеро, или селската вещица ще свърши работа. Господарят на Ирия изпадна в бяс.
— Селска вещица? Някаква дърта вещерка да даде истинското име на ирианска дъщеря? Или оня трътлест дърт шарлатанин, слуга на ония нагли грабители на чужда земя, дето отмъкнаха Западно езеро от дядо ми? Ако тоя пор дори само стъпи в земята ми, ще насъскам псетата дроба да му разкъсат, това идете и му кажете, ако щете!
И прочие. Старата Маргарита се ската в кухнята, а старият Зайо се върна в лозето, а тринайсетгодишната Драгънфлай побягна от къщата надолу по хълма към селото, като сипеше бащините клетви върху псетата, които, побеснели от възбуда от виковете му, лаеха, джафкаха и тичаха подир нея.
— Марш обратно, кучко мръсна! — изрева тя. — Марш вкъщи, трътлест шарлатанино! — И кучетата млъкнаха и се затътрузиха назад към къщата с подвити опашки.
Драгънфлай завари селската вещица да вади червеи от забралата рана на задника на една овца. Прозвището на вещицата беше Роза, както на много жени на Уей и други острови в Хардийския архипелаг. Хората с тайно име, таящо в себе си силата им, както един диамант таи в себе си светлина, обикновено предпочитат публичното им име да е просто, обичайно като имената на останалите хора.
Роза мърмореше някакво заклинание против гниене, но повечето работа вършеха ръцете й и острото й ножче. Овцата понасяше търпеливо ровичкането на ножа, мътните й кехлибарени очи гледаха кротко и мълчаливо; само от време на време потупваше леко с малкото си ляво предно краче и въздъхваше.
Драгънфлай приближи и загледа какво прави Роза. Роза извади един червей, пусна го на земята, изплю се върху него и отново зачопли е ножа. Момичето се опря в овцата, а овцата се опря в момичето, даде му и получи утеха. Роза измъкна последния червей, хвърли го, заплю го и каза само:
— Я ми подай ведрото.
Изплакна раздраното с осолена вода. Овцата въздъхна дълбоко и изведнъж тръгна през двора да се прибира. От лекуване до гуша й беше дошло.
— Бъки! — викна Роза.
От храста, в който беше дрямало, се измъкна едно мърляво момче и тръгна подир овцата, която уж трябваше да пази, макар че тя беше по-стара от него, по-едра, по-охранена и сигурно по-умна.
— Казаха, че трябва да ми дадеш име — заяви Драгънфлай. — Баща ми е побеснял. Това е положението.
Вещицата не отвърна нищо. Знаеше, че момичето е право. Кажеше ли господарят на Ирия, че разрешава или не разрешава нещо, не се отмяташе, гордееше се със своята непреклонност, тъй като според него само слабите хора казват нещо, пък после се отмятат.
— Защо не мога сама да си дам истинското си име! — попита Драгънфлай, докато Роза плакнеше ножа и ръцете си в осолената вода.
— Не става.
— Но защо? Защо трябва човек да е непременно вещица или заклинател? Какво толкова правиш ти?
— Ами — каза Роза и плисна ведрото с осолената вода по спечената пръст на малкия двор пред къщата си, която, като повечето къщи на вещици, се намираше малко извън селото. — Ами — почна тя отново, като се изправи и се заоглежда унило наоколо, сякаш за отговор или за овца, или за кърпа. — Виж сега, човек трябва да знае нещо за силата — най-сетне довърши тя и изгледа Драгънфлай с едно око. Другото й око гледаше малко настрана. Понякога Драгънфлай мислеше, че кривогледството е в лявото око на Роза, друг път май беше в дясното, но винаги едното око поглеждаше право в теб, а другото гледаше малко по-настрана, зад ъгъла, оттатък някъде.
— Коя сила?
— Единствената — каза Роза. И също тъй изведнъж, както овцата си беше отишла, си влезе в къщата. Драгънфлай тръгна подир нея, но само до вратата. Никой не влизаше неканен в къщата на вещица.
— Ти каза, че съм я имала — подвикна от прага момичето към смрадливия сумрак в едностайната съборетина.
— Вярно, рекох ти, че в тебе има сила, и то голяма — рече вещицата от тъмното. — И ти го знаеш. Какво ще излезе от тебе не знам, ти също не знаеш. То ще се разбере. Но няма такава сила, че човек да може сам да се нарече.
— Но защо не? Има ли човек нещо по-свое от собственото си истинско име?
Дълго мълчание.
Вещицата се появи с вретено и къделя мръсна вълна. Седна на дървената пейка до вратата и завъртя вретеното. Изпреде половината къделя преди да отговори.
— Моето име съм аз самата. Така е. Добре, но какво е едно име? Това, с което ме нарича някой друг. Ако няма никой друг, за какво ще ми трябва име?
— Но… — почна Драгънфлай и млъкна, разбрала, че няма какво да възрази. След малко промълви: — Значи едно име трябва да е дар?
Роза кимна.
— Дай ми името ми, Роза.
— Баща ти е казал не.
— А аз казвам: дай ми го.
— Той е господарят тук.
— Той може да ме държи бедна, неука и никаква, но не може да ме остави без име!
Вещицата въздъхна, също като овцата — неловко и притеснено.
— Тая нощ — каза Драгънфлай. — При нашия извор, под хълма Ирия. Ако не го разбере, няма да го заболи. — Гласът й беше колкото придумващ, толкова и свиреп.
— Трябва да си получиш имения ден, както си му е редът, празника си, с танци, като всяко младо — каза вещицата. — Името се дава на съмване. И трябва да си има музика, празненство и всичко. Не може тъй. Да се промъкваш крадешката нощем и никой да не знае.
— Аз ще знам. Как разбираш какво име да кажеш, Роза? Водата ли ти го казва?
Вещицата поклати посивялата си глава.
— Не мога да ти кажа. — Но нейното „не мога“ не значеше „няма“. Драгънфлай зачака. — От силата е, както казах. Просто ей тъй, идва. — Роза спря да преде и погледна с едното око нагоре, към един облак на запад; другото гледаше малко по на север. — Заставате значи във водата, двете, ти и детето. Първо му прибираш детското име. Хората може да продължат да го използват ката ден, но то не е нейното име, нито пък е било нявга. Тъй че тя вече не е дете, а име още си няма. А ти — чакаш. Там, във водата. И си отваряш ума, ей тъй. Както кога отвориш вратите на къщата си, да влезне вятър. И ти иде. Езикът ти го изрича името. Дъхът ти го прави. Ей това даваш на детето — дъха, името. Не можеш го измисли. Оставяш го то да дойде при тебе. Трябва да дойде през тебе и през водата до оная, на която принадлежи. Ей туй е силата, така става. Това е. Не го правиш ти. Ама трябва да знаеш как да го оставиш да стане. Това е целият майсторлък.
— Маговете могат повече от това — каза след малко момичето.
— Никой не може повече от това.
Драгънфлай завъртя глава, докато прешлените на врата й не изпукаха, и запротяга нервно дългите си ръце и крака.
— Е, ще го направиш ли?
След малко Роза кимна. Веднъж.
Срещнаха се на пътеката под хълма Ирия посред нощ, много след залез и много преди изгрев слънце. Роза направи смътен лъжесветлик, да виждат къде стъпват по блатясалата земя около извора и да не паднат в някоя хлътина из папура. В студената тъма, под няколкото звезди и черната извивка на хълма двете се съблякоха и нагазиха в плитката вода, стъпалата им затънаха в кадифената тиня. Вещицата докосна ръката на момичето и каза:
— Отнемам ти името, дете. Вече не си дете. Нямаш име. Беше съвсем тихо.
Вещицата изшепна:
— Жено, получи името си. Ти си Ириан.
Още миг постояха така, съвсем безмълвни; после нощният вятър смрази голите им рамене и разтреперани, двете излязоха от водата, подсушиха се, колкото можаха, изгазиха боси и окаяни през режещите тръстики и сплетени коренища и най-сетне намериха пътеката. А щом тръгнаха по нея, Драгънфлай заговори шепнешком, накъсано и с ярост:
— Как можа да ме наречеш така! Вещицата не отвърна нищо.
— Не е честно! Това не е истинското ми име! Мислех, че името ще ми помогне да бъда себе си. Но стана още по-лошо. Ти го сбърка. Тъпа вещица! Сбърка го. Това е неговото име. Да си го държи. Толкова се гордее с него, с тъпото си имение, с тъпия си дядо. Не го искам. Няма да го взема. Това не съм аз. Все още не знам коя съм. Не съм Ириан! — Изведнъж млъкна, след като бе изрекла името.
Вещицата си мълчеше. Вървяха в тъмното една до друга. Накрая, с умолителен и боязлив глас Роза промълви:
— Така дойде…
— Ако го кажеш на някой, ще те убия — каза Драгънфлай. При тези думи вещицата изведнъж спря и изсъска като котка:
— Да го кажа на друг?
Драгънфлай също спря. Помълча и отвърна:
— Извинявай. Но се чувствам като… все едно си ме предала.
— Изрекох истинското ти име. Не е каквото мислех, че ще е. И никак не ми е спокойно от това. Все едно съм оставила нещо несвършено. Но това е името ти. Ако те издава, значи истинността му е в това. — Роза се поколеба, а после проговори вече не толкова сърдито, по-хладно: — Ако искаш силата да ме предадеш, Ириан, ей това ще ти кажа. Моето име е Етаудис.
Вятърът се усили. Двете трепереха и зъбите им тракаха. Стояха една срещу друга на тъмния път и едва се виждаха. Драгънфлай протегна треперещата си ръка и улови ръката на вещицата. Прегърнаха се силно и дълго. После забързаха отново, вещицата към колибата си край селото, а наследницата на Ирия — нагоре по хълма към порутената си къща, където кучетата, пуснали я да излезе без много врява, я посрещнаха с лай, който разбуди всички на половин миля околовръст, освен господаря, който хъркаше пиян до изстиналото огнище.
2. Слонова кост
Господарят на Ирия от Западно езеро, Брезата, не притежаваше старата къща, но притежаваше централните и най-богатите земи на старото владение. Баща му, който бе проявил повече интерес към лозята и овощните градини, отколкото към свадите с роднините си, беше оставил на Брезата процъфтяващ имот. Брезата наемаше хора, които да му управляват стопанствата, винарните и бъчварниците, коларския превоз и прочие, а той самият се радваше на богатството си. Ожени се за свенливата щерка на по-младия брат на владетеля на Уейфърт и изпитваше неописуемо удоволствие от мисълта, че дъщерите му са с благородна кръв.
По това време сред благородното съсловие беше на мода да си имаш на служба магьосник, при това истински магьосник, с тояга-жезъл и сиво наметало, обучаван на Острова на мъдрите; така господарят на Ирия от Западно езеро си взе магьосник от Роук. Изненада се колко лесно се урежда това, стига да си платиш.
Младежът, казваше се Слонова кост, всъщност все още не бе получил тоягата и наметалото си; обясни, че ще бъде обявен официално за магьосник, като се върне на Роук. Повелителите го пратили да обиколи света и да понатрупа опит, тъй като уроците в Школата не можели да дадат на човек опита, нужен, за да бъде магьосник. На това Брезата погледна с леко подозрение, ала Слонова кост го увери, че обучението му на Роук го е снабдило с всякакви видове магия, които можело да потрябват в Ирия на Западно езеро, на Уей. И за да го докаже, направи илюзия как стадо сърни тича през трапезарията, следвано от ято лебеди, които величествено се възнесоха откъм южната стена и отлетяха през северната; накрая в средата на трапезата бликна фонтан в сребърен басейн, а когато господарят и семейството му предпазливо повториха примера на магьосника и напълниха чашите си от него, течността имаше вкус на сладко златисто вино.
— Виното на Андрадите — каза младежът със скромна самодоволна усмивка. Но съпругата и дъщерите бяха спечелени окончателно. А Брезата реши, че младокът си заслужава парите, въпреки че самият той си предпочиташе сухото червено фанийско от собствените си лозя, от което можеш да се напиеш, ако пийнеш достатъчно, докато това жълтеникавото си беше чисто и просто подсладена с мед вода.
Ако младият чародей бе тръгнал да търси опит, едва ли щеше да го намери точно при Западно езеро. Всеки път, щом на Брезата му дойдеха гости от Кембърмаут или от съседните имения, се появяваха сърните, лебедите и фонтанът със златното вино. Правеше освен това и много красиви фойерверки в топлите летни вечери. Но дойдеха ли при господаря управителите на градините и лозята да молят ако може магьосникът да сложи заклинание крушите да вържат повече тая година, или да се махне маната по фанийските лозя на южния хълм, Брезата им казваше:
— Един магьосник от Роук не се принизява до такива дреболии. Идете и кажете на селския заклинател да си изкара хляба!
А когато най-младата дъщеря се поболя от кашлица и се тръшна в леглото, жената на Брезата не посмя да безпокои мъдрия младеж с това, а смирено помоли Роза от Стара Ирия да дойде, ако може, при задната врата и да даде някой мехлем или пък да побае на детето, та дано оздравее.
Слонова кост така и не забеляза нито че дъщерята е болна, нито крушовата градина, нито лозята. Държеше се настрана, както си е редно за вещ и учен човек. По цял ден яздеше из околностите на хубавата черна кобилка, която работодателят му беше дал да използва, след като стана ясно, че не е дошъл чак от Роук, за да се тътри пеш в калта и прахоляка на селските пътища.
При обиколките си понякога минаваше покрай една стара къща на един хълм, между големи дъбове. Веднъж свърна от селския път нагоре по хълма, но му налетя озверяла глутница дръгливи озъбени псета. Кобилата се уплаши и понечи да го метне от седлото и да побегне, така че оттогава той заобикаляше къщата отдалече. Но имаше око за красотата и обичаше да гледа унесено старата къща под прежурящата светлина на ранния летен следобед.
Попита Брезата кое е това място.
— А, това е Ирия — каза Брезата. — Стара Ирия, искам да кажа. Тая къща по право е моя. Но след сто години вражди заради нея дядо ми я отстъпил, за да спрат споровете. Макар че господарят й още се кара с мен, когато не е толкова пиян, че да не може да говори. Не съм го виждал дъртия от години. Имаше дъщеря, мисля.
— Казва се Драгънфлай и върши всичката работа, видях я миналата година. Висока е, и красива като разцъфтяло дърво — рече най-младата дъщеря, Роза, която бързаше да натрупа наблюдения за цял живот още на четиринайсет години — единствените, които щяха да й останат. Прекъсна я кашлицата. Майка й погледна с мъка и копнеж магьосника. Не можеше да не е чул кашлицата този път, нали? Той се усмихна на младата Роза и сърцето на майката изпърха. Нямаше да се усмихне, ако кашлицата на Роза беше нещо сериозно, нали?
— Нямаме нищо общо с ония в старото имение — намеси се недоволен Брезата.
Тактичният младеж не попита повече. Но му се дощя да види момичето, красиво като разцъфтяло дръвче. Започна редовно да язди покрай Стара Ирия. Искаше да спре някого в селото под хълма и да зададе някои въпроси, но нямаше кого да спре и кой да му отговори. Само някаква гърбава вещица го изгледа накриво и бързо се шмугна в колибата си. Ако отидеше до къщата, щеше да се озове срещу глутницата зли песове и може би срещу пияния старец. Но рискът си заслужаваше, реши той; до гуша му бе дошло от скучния живот в Западно езеро, а пък обичаше рисковете. Така че пое нагоре към къщата, а кучетата залаяха и се нахвърлиха да хапят кобилата по краката. Тя заскача и ги зарита, а той успя да я задържи само благодарение на заклинанието за стоене на място и на силата на ръцете си. Кучетата вече скачаха да захапят и неговите крака и тогава между тях се появи млада жена, закрещя им ругатни и ги запердаши с каиш. Когато най-сетне накара запенената, пръхтяща кобила да се укроти, той я видя — девойката, красива като разцъфтяло дръвче. Беше много висока, много потна, с големи ръце и крака, и уста, и нос, и очи, и глава, обкръжена от рошава прашна коса. И крещеше:
— Марш! Марш вкъщи, леш мръсна, кучи синове проклети! — А псетата заскимтяха и подвиха опашки.
Слонова кост притисна десния си крак с ръка. Един кучешки зъб беше съдрал клина му на прасеца и оттам бликаше струйка кръв.
— Ранена ли е? — попита девойката. — О, гадини проклети! — Галеше десния преден крак на кобилката. Когато свали ръцете си, бяха покрити с конска пот и кръв. — Кротко, кротко — заговори тя на животното. — Храбра си ми ти, с храбро сърце. — Кобилата сведе глава и потръпна облекчено. — Защо я докарахте при подивелите псета? — запита го свирепо девойката. Беше коленичила и го гледаше отдолу. Той я гледаше от гърба на кобилата, но въпреки това се почувства нисък; много дребен се почувства.
Тя не изчака отговора му.
— Аз ще я отведа — рече тя, изправи се и хвана юздите. Слонова кост се сети, че от него се очаква да слезе. Направи го и попита:
— Много ли е зле?
Погледна към крака на кобилата и видя само светла накървавена пяна.
— Хайде ела, любов моя — каза младата жена. Не на него.
Кобилата тръгна доверчиво след нея. Изкачиха се по каменистата пътека до една стара конюшня от камъни и тухли, в която нямаше никакви коне, а само гнездящи лястовици, които се разхвърчаха над покривите и заклюкарстваха припряно.
— Успокойте я — каза му младата жена и го остави да държи юздите на кобилата. След малко се върна, помъкнала тежко ведро, и се захвана да плакне ранения крак на кобилката. — Свалете й седлото — сопна се тя; тонът й съдържаше неизреченото и нетърпеливо „глупак такъв!“ Слонова кост се подчини, колкото притеснен от тази груба великанка, толкова и заинтригуван. Кобилата й се подчиняваше безпрекословно. Щом й кажеше: „Вдигни си крака!“, кобилата си вдигаше крака. Жената я изтри цялата, отново постави чула на гърба й и я изведе на слънце. — Ще се оправи — каза тя. — Има разкъсано, но ако го плакнете с осолена вода четири пъти на ден, ще зарасте бързо. Дано.
Последното го каза искрено, макар и с неохота, сякаш все още не можеше да разбере как е могъл да остави кобилата си да я нападнат, и за първи път го погледна право в очите. Очите й бяха ясни, портокаловокафяви, като тъмен топаз или като янтар. Странни очи, на едно равнище с неговите.
— Дано — повтори той. Помъчи се да го каже безгрижно, лековато.
— Кобилата е от Ириан на Западно езеро. Вие сте чародеят значи?
Той кимна.
— Слонова кост, от Голямото пристанище на Хавнър, на вашите услуги. Може ли…
Тя го прекъсна.
— Мислех, че сте от Роук.
— Оттам съм — отвърна той, вече окопитил се.
Тя го изгледа със странните си очи, неразгадаеми като на овца. После избухна:
— Живели сте там? Учили сте там? Познавате ли Върховния маг?
— Да — отвърна с усмивка той. После трепна, наведе се и притисна с ръка прасеца си.
— И вие ли сте ранен?
— Нищо ми няма — отвърна той. Всъщност, по-скоро за негово разочарование, раната беше престанала да кърви.
Погледът на девойката се върна на лицето му.
— Какво е… как е на Роук?
Слонова кост отиде накуцвайки до един каменен блок за качване и седна на него. Изпъна крака си, огледа раната и вдигна очи към девойката.
— Много време ще ми трябва, за да ви разкажа какво е на Роук. Но за мен ще е удоволствие.
— Човекът е магьосник, или почти — рече вещицата Роза, — магьосник от Роук! Не трябва да му задаваш въпроси! — Беше повече от възмутена. Беше уплашена.
— Ами той няма нищо против — увери я Драгънфлай. — Само че почти не отговаря на въпросите ми.
— Разбира се, че няма да ти отговаря!
— Защо да не ми отговаря?
— Защото е магьосник! Защото ти си жена, не го знаеш изкуството, защото си невежа!
— А ти можеше да ме научиш! Така и не ме научи!
Роза отхвърли с едно щракване на пръстите всичко, което знаеше или на което можеше да я научи.
— Е, тогава ще трябва да се уча от него — каза Драгънфлай.
— Магьосниците не учат жени. Умът ти се е замаял.
— А вие с Метлата как си казвате заклинания?
— Метлата е селски заклинател. А тоя човек е мъдрец. Учил е Висшите изкуства в Големия дом на Роук!
— Той ми разказа как е там. Минаваш през града, Туил. Има една врата на улицата, ама е затворена. Прилича на най-обикновена врата.
Вещицата заслуша, неспособна да устои на изкушението от разкритите тайни и на заразително страстния копнеж на момичето.
— И като почукаш, идва някакъв човек, най-обикновен на вид. И те изпитва. Трябва да кажеш определена дума, като пропуск, преди да те пусне вътре. Ако не я знаеш, изобщо не можеш да влезеш. Но ако те пусне, тогава отвътре виждаш, че вратата е съвсем различна — направена е от рог, с изваяно на него дърво, а пък рамката е направена от зъб, зъб от дракон, който е живял много, много преди Ерет-Акбе, преди Моред, още преди да е имало хора в Землемория. Имало е само дракони в началото. Тоя зъб го намерили на планината Онн, в Хавнър, в центъра на света. А листата на дървото са изваяни толкова тънки, че светлината струи през тях, ала вратата е толкова здрава, че затвори ли я Вратарят, никакво заклинание не може да я отвори. А после Вратарят почва да те води от коридор на коридор, докато не се объркаш съвсем, и изведнъж излизаш под открито небе. В двора с фонтана, най-вътре в Големия дом. И там ще те чака Великият маг, стига да е там…
— Продължавай — измърмори вещицата.
— Е, той всъщност само това ми разказа, засега — каза Драгънфлай, връщайки се отново в кроткия сенчест пролетен ден и безкрайната познатост на селския път, предния двор на Роза и седемте й овце, пасящи по хълма Ириан и към бронзовите корони на дъбовете. — Много внимава как говори за Повелителите.
Роза кимна.
— Но ми разказа за някои от учениците.
— Е, това не вреди.
— Не знам — сви рамене Драгънфлай. — Да слушаш за Големия дом е чудесно, но си мислех, че хората там ще са… не знам. Разбира се, повечето от тях са момчета, когато отидат там. Но мислех, че трябва да са… — Погледът й се зарея към овцете по хълма, а лицето й се угрижи. — Някои от тях направо са лоши и глупави — продължи тя тихо. — Влизат в училището, защото са богати. И учат там само за да станат още по-богати. Или да се сдобият с власт.
— Е, ами така ще е то — каза Роза. — Че за к’во друго да ходят там?
— Но силата — както ти ми казваше — не е същото като да караш хората да правят каквото искаш, или да ти плащат…
— Не е ли?
— Не!
— Щом една дума може да изцери, значи друга може да нарани — каза вещицата. — Щом ръка може да убие, ръка може и да изцери. Само калпавата кола върви в една посока.
— Но на Роук те се учат да използват силата за добро, не за зло, не с корист.
— Всичко е с корист, тъй или инак, мен ако питаш. Хората трябва да живеят. Но какво ли знам аз? Аз си изкарвам хляба, като правя каквото знам да правя. Не се бъркам в големите изкуства, в опасните занаяти, като призоваване на мъртъвци. — И Роза направи знака за отблъскване на изречената опасност.
— Всичко е опасно — промълви Драгънфлай и този път се загледа през овцете, хълма, дърветата — в едни стаени дълбини, безцветна и огромна празнота като ясното небе преди изгрев.
Роза я наблюдаваше. Даваше си сметка, че не знае коя е Ириан, нито какво би могло да излезе от нея. Едра, силна, непохватна, неука, невинна, гневна — да. Но още докато беше дете, Роза бе забелязала у нея нещо много повече, нещо далече надхвърлящо това, което бе тя. А когато Ириан зарееше поглед като сега, далече от околния свят, като че ли пристъпяше в онова място или време, в което беше над самата себе си, отвъд всичко, познато на Роза… В такива моменти Роза се боеше от нея и се боеше за нея.
— А ти внимавай — каза мрачно вещицата. — Тъй е, всичко е опасно, а най-вече да се забъркваш с магьосници.
Заради обичта, уважението и доверието, Драгънфлай не можеше да пренебрегне едно такова предупреждение от Роза; но просто не можеше да възприеме Слонова кост като опасност. Не го разбираше, но просто не можеше да си представи, че трябва да се бои точно от него. Стараеше се да се държи почтително с него, но беше невъзможно. Смяташе, че е умен и доста хубав, но не го ценеше кой знае колко, освен заради нещата, които можеше да й каже. Знаеше какво иска да научи и лека-полека той й го каза, а то не беше точно онова, което тя искаше да научи, но искаше да научи още повече. Той беше търпелив с нея, а тя му беше благодарна за търпението и съзнаваше, че умът му сече по-бързо от нейния. Понякога той се усмихваше на невежеството й, но нито веднъж не й се подигра, нито я укори за това. Също като вещицата обичаше да отговаря на въпроса с въпрос; ала отговорите на Роза винаги се оказваха нещо, което тя винаги бе знаела, докато неговите отговори се оказваха неща, каквито никога не беше си представяла, и по един стъписващ, нежелан и дори болезнен начин променяха убежденията й.
Ден подир ден, както си говореха в старата конюшня на Ирия, където се срещаха, тя го разпитваше, а той й отговаряше още и още, макар и неохотно, и все частично; пазеше си учителите, прецени тя, мъчеше се да защити светлия образ на Роук, докато един ден не се предаде пред настойчивостта й и най-сетне не заговори свободно.
— Добри са хората там — рече той. — Великият маг наистина беше велик и мъдър. Но него го няма. А Повелителите… Някои се държат отчуждено, занимават се с тайнствените си науки, търсят още и още форми, нови и нови имена, но не използват знанията си за нищо. Други крият амбицията си под сивото наметало на мъдростта. Роук вече не е мястото, където е силата на Землемория. Сега това е Дворът в Хавнър. Роук живее със своето велико минало, пазено с хиляда заклинания от настоящето. А какво има зад тези стени-заклинания? Вражди и амбиции, страх от всичко ново, страх от младите, които предизвикват властта на старите. А в самия център — нищо. Един празен двор. Върховният маг никога няма да се върне!
— Откъде знаеш? — прошепна тя. Той я погледна сурово.
— Драконът го отнесе.
— Ти си го видял? Видял си го? — Тя стисна ръце в скута си; представяше си този полет, без дори да слуша отговора му.
Много време изтече преди отново да се върне при слънчевата светлина и конюшнята, и при своите мисли и загадки.
— Но дори да си е отишъл, все пак някои от Повелителите трябва да са мъдреци.
Той вдигна очи и заговори — неохотно, а в усмивката му се прокрадваше тъга.
— Знаеш ли, цялата загадъчност и мъдрост на Повелителите, когато се изкара на светло, не струва кой знае колко. Номерата на занаята са великолепни илюзии. Но хората не искат да знаят това. Искат си илюзиите, загадките. Кой може да ги обвини? В живота има толкова малко красиви и ценни неща.
И сякаш за да онагледи думите си, вдигна парченце счупена тухла от настилката и го подхвърли във въздуха, и докато говореше, то запърха над главите им на нежносини криле — пеперуда. Той протегна пръста си и пеперудата кацна на него. После го тръсна и пеперудата падна на земята — парченце тухла.
— В живота ми няма толкова ценни неща — промълви тя, загледана в земята. — Единственото, което знам, е да се оправям с къщата, да не превивам гръб пред никого и да говоря истината. Но ако дори и на Роук всичко е номера и лъжи, щях да намразя онези хора затова, че са ме лъгали, че са лъгали всички нас. Не може да са все лъжи. Не всички. Върховният маг наистина е слязъл в лабиринта при Белокосите и се е върнал с Пръстена на мира. Наистина е слязъл до смъртта с младия крал, надвил е паяка-магьосник и се е върнал. Знаем това от думите на самия крал. Дори и тук идваха арфисти да пеят тази песен, и един разказвач идва да я разказва.
Слонова кост кимна.
— Но в земята на смъртта Върховният маг е изгубил цялата си сила. Навярно оттогава цялото магьосничество е отслабнало.
— Заклинанията на Роза си действат добре, както винаги — отвърна тя упорито.
Слонова кост се усмихна. Нищо не каза, но тя разбра колко нищожни му изглеждат работите на някаква си селска вещица, на него, който беше видял толкова велики дела и такива могъщи сили. Въздъхна и каза от сърце:
— Ох, да не бях жена!… Той отново се усмихна.
— Ти си красива жена — каза й, но простичко, без онова умилкване, с което се опитваше да й говори отначало, докато не му даде да разбере, че не й харесва. — Защо искаш да си мъж?
— За да мога да ида на Роук! И да видя, и да уча! Защо, защо само мъже могат да ходят там?
— Така е било отредено от първия Върховен маг, преди столетия — каза Слонова кост. — Но… аз също съм се чудил.
— Наистина ли?
— Често. Докато гледах само момчета и мъже, ден след ден, в Големия дом и навсякъде из Школата. Като знаех, че хората от града са обвързани със заклинания кракът им да не стъпва дори в полята около Роукската могила. Веднъж на много години, може би, някоя велика дама бива допусната да влезе за малко във външните дворове… Защо ли е така? Нима всички жени са неспособни да разбират? Или е защото Повелителите се страхуват от тях, страх ги е да не бъдат покварени… Не, просто се боят, че ако допуснат жени, това може да промени правото, в което са се впили — чистотата на това право…
— Жените могат да живеят целомъдрено не по-зле от мъжете — каза грубо Драгънфлай. Знаеше, че е рязка и груба, докато той беше деликатен и фин, но другояче не можеше да се държи.
— Разбира се — отвърна той с бляскава усмивка. — Но вещиците не винаги са целомъдрени, нали?… Може би точно от това се боят Повелителите. Може би целомъдрието не е чак толкова необходимо, колкото ни вменява Правото на Роук. Може би това е начинът не толкова да се опази чиста силата, колкото да опазят силата за себе си. Като оставят жените отвън, като оставят отвън всеки, който не е съгласен да се превърне в евнух, за да се домогне до тази единствена сила… Кой знае? Жена-магьосник! Виж, това би променило всичко, всички правила!
Тя разбираше как танцува умът му пред нейния, как волно се извисява и си играе с идеи, превръща ги така, както бе превърнал парчето тухла в пеперуда. Не можеше да затанцува с него, не можеше да играе с него, но го гледаше в почуда.
— Би могла да отидеш на Роук — каза той, с блеснали от възбуда, от коварство и дързост очи. И видял нейното почти умолително, изпълнено с неверие мълчание, настоя: — Би могла. Вярно е, че си жена, но външността ти може да се промени. Имаш нужния дух, куража, волята на мъж. Би могла да проникнеш в Големия дом. Знам го.
— И какво ще правя там?
— Каквото правят всички ученици. Ще живееш сама в каменна килия и ще се учиш на мъдрост! Може да не се окаже това, което си мечтала, но поне това ще научиш.
— Не мога. Ще разберат. Не бих могла дори да вляза. Нали каза, че имало Вратар. Не знам думата, която трябва да му кажа.
— Думата пропуск, да. Но аз мога да те науча на нея.
— Можеш ли? Нима е позволено?
— Не ме интересува какво е позволено — отвърна той намръщен както никога. — Самият Върховен маг казваше: „Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани“. Несправедливостта създава правилата, а куражът ги нарушава. Аз имам нужния кураж. А ти?
Тя го изгледа. Не можеше да каже нищо. Стана и излезе на двора пред конюшнята, и закрачи нагоре по пътеката, стигаща до средата на склона. Едно от кучетата, любимото й — голяма и грозна едроглава хрътка — се помъкна след нея. Спря се на склона точно над блатясалия извор, където Роза я беше нарекла преди десет години. Застана там. Кучето клекна в краката й и я загледа в лицето. Мислите й бяха замъглени, но думите в ума й се повтаряха: „Мога да отида на Роук и да разбера коя съм“.
Загледа се на запад, над папура, върбалаците и далечните хълмове. Небето на запад беше празно и чисто. Стоеше неподвижна, а душата й сякаш се възнесе към небето и си отиде, остави я.
Чуваше се само тихото чаткане на копитата на кобилката, поела нагоре по пътеката. Драгънфлай се върна отново при себе си, извика на Слонова кост и затича надолу да го срещне.
— Ще отида — каза му тя.
Не беше замислял, нито му беше хрумвало подобно нещо, но макар и да изглеждаше налудничаво, колкото повече се замисляше, толкова повече му допадаше. Възможността да изтърпи цялата тази дълга сива зима в Западно езеро тежеше на духа му като камък на шията. Тук нямаше нищо освен Драгънфлай, която бе изпълнила мислите му изцяло. Внушителната й, невинна сила го беше завладяла изцяло, ала той правеше това, което й харесва, за да може да я накара накрая тя да направи онова, което щеше да му хареса, а играта, мислеше си, си струваше да се изиграе. Избягаше ли с нея, играта все едно че беше спечелена. Колкото до шегата в нея, представата, че наистина я вкарва в школата на Роук, предрешена като мъж, вероятността да успее беше нищожна, но му доставяше удоволствие като жест на неуважение към благочестивостта и помпозността на Повелителите и техните подлизурковци. Ако пък по някакъв начин успееше, ако наистина успееше да вкара през онази врата една жена, макар и за миг, какво сладко отмъщение щеше да е това!
Парите бяха проблем. Момичето, разбира се, си въобразяваше, че като велик магьосник той ще щракне с пръсти и хоп — ще ги метне в морето в някоя вълшебна лодка, понесена от порива на вълшебния вятър. Ала когато й каза, че ще трябва да си платят превоза на кораб, тя отвърна само:
— Имам пари от сиренето.
Много ценеше тези нейни селяшки изрази. Тя понякога го плашеше и това го ядосваше. В сънищата му тя никога не му се отдаваше, а по-скоро той самият се отдаваше на някаква огнена, унищожителна сладост, потъвайки в изпепеляващата й прегръдка, сънища, в които понякога тя се оказваше нещо непосилно и непонятно за него, и в които той самият беше нищо. Пробуждаше се от тези сънища потресен и засрамен. Денем, видеше ли големите й мръсни ръце, когато му говореше недодялано, като неграмотна простачка, той си възвръщаше чувството за превъзходство. Само съжаляваше, че няма някой, пред когото да повтори изразите й, някой от старите му приятели в Голямото пристанище, който щеше да схване колко са смешни.
— Имам пари от сиренето — повтаряше си той на връщане към Западното езеро, и се засмиваше. — Мда.
А черната кобилка помръдваше с ухо.
Каза на Брезата, че е получил повикване от учителя си на Роук, Повелителя Ръка, и че трябва да тръгне веднага. Не можел да каже по каква работа, разбира се, но нямало да отнеме много време; половин месец дотам, още половин — за връщане; при всички случаи щял да се върне най-късно до сеитбата. Трябвало да помоли господаря да му осигури някакъв аванс от възнаграждението, за да плати за превоза и нощувките си, тъй като един магьосник от Роук не бивало да се възползва от готовността на хората да му дават всичко, което му трябва, а да си плаща пътя като обикновен човек. С това Брезата се съгласи и се наложи да даде на Слонова кост една кесия за път, първите истински пари, попадали в джоба му от години: пет пула от слонова кост, с Видрата от Шелиет от едната страна и Руната на мира на другата, в чест на крал Лебанен.
— Здрасти, адашчета — каза им той, след като остана насаме с тях. — С вас и с парите от сиренето ще се оправим добре.
Почти нищо не каза на Драгънфлай за плановете си, главно защото почти нямаше такива, разчиташе повече на късмета и на бързия си ум, който рядко го проваляше, стига да му се отвореше малка възможност да го използва. Момичето почти не зададе въпроси.
— Целия ли път ще ходя като мъж? — беше единият.
— Да — отвърна й той. — Но само предрешена. Заклинание за привидност ще ти поставя чак като стигнем на Роук.
— Мислех, че ще е за превръщане — каза тя.
— Би било неблагоразумно — отвърна той, подражавайки на сериозния тон на Повелителя на промените. — Ако се наложи, ще го направя, разбира се. Но ще се увериш сама, че магьосниците са много пестеливи с великите заклинания. И с основание.
— Равновесието — кимна тя, приемайки както винаги всяка негова дума в най-простото й значение.
— А може би и защото такива изкуства вече нямат някогашната сила — каза той.
Сам не разбираше защо се опитва да отслаби вярата й в магьосничеството; навярно защото всяко отслабване на нейната сила, на целостта и беше печалба за него. Беше започнал просто с опитване да я склони да легне с него, игра, която обичаше да играе. Играта се бе превърнала в нещо като надпревара, каквато той не беше очаквал, но и не можеше да я прекрати. Вече беше решен не да я спечели, а да я надвие. Не можеше да позволи тя да го надвие. Трябваше да й докаже, пък и на себе си, че сънищата му са безсмислени.
Съвсем в началото, нетърпелив да преодолее пълното й физическо безразличие, той беше направил магия, заклинание за съблазън, към което изпитваше презрение още докато го правеше, макар да знаеше, че действа. Хвърли й го докато тя, съвсем типично за нея, оправяше един волски юлар. Но не събуди у нея онази томителна жажда като у момичетата, над които го бе прилагал в Голямото пристанище и в Туил. Драгънфлай изведнъж се умълча и посърна. Престана да му задава безкрайните си въпроси за Роук и щом той заговореше, не му отговаряше. А когато той подходи много предпазливо и я хвана за ръката, тя го цапардоса толкова силно по главата, че свят му се зави. Видя я как стана и излезе от конюшнята, без една дума да каже, а любимата й грозна хрътка изприпка след нея. Хрътката се обърна и му се ухили.
Той тръгна по пътеката към старата къща. Щом ушите му престанаха да бръмчат, се запромъква след нея, все още надявайки се, че заклинанието действа и че това е нейният просташки начин най-сетне да го вкара в леглото си. Като наближи къщата, чу трясък от трошащи се грънци. Бащата, пияницата, изскочи залитайки от вратата, уплашен и объркан, сподирен от гръмкия, дрезгав глас на Драгънфлай:
— Марш навън, пияна гад ньедна! Ах ти, мръсен безсрамнико!
— Тя ми взе чашата — изхленчи като кутре пред непознатия господарят на Ирия, а кучетата заджавкаха около него. — Счупи ми я.
Слонова кост си тръгна. Не се върна цели два дни. На третия яхна кобилата и подкара покрай Стара Ирия колкото да види какво ще стане, и тя закрачи отгоре да го посрещне.
— Съжалявам, Слонова кост — каза му и го изгледа с мътните си оранжеви очи. — Не знам какво ме прихвана онзи ден. Ядосана бях. Но не на теб. Извинявай.
Той щедро й прости. Но повече не опита с любовни заклинания.
Скоро, мислеше сега той, нямаше и да му трябват. Щеше да има истинска власт над нея. Най-сетне беше разбрал как да я спечели. Тя сама му се беше оставила в ръцете. Силата и волята й бяха огромни, но за щастие беше глупава, а той — не.
Брезата пращаше колар за Кембърмаут с шест бурета десетгодишно фанийско, поръчано от тамошния търговец. Зарадва се, че ще може да изпрати магьосника си като охрана, тъй като виното беше ценно и макар младият крал да се стараеше колкото може по-бързо да въведе ред, по пътищата все още се срещаха банди разбойници. Така Слонова кост напусна Зимно езеро на големия фургон, теглен от четири товарни коня, подрусвай-ки се леко по каменистия път. Долу при Магарешки хълм изведнъж край пътя изникна някакъв недодялан младеж и помоли коларя да го вземе.
— Не те познавам — каза коларят и надигна камшика да раз-кара непознатия, но Слонова кост се показа от фургона и рече:
— Пусни го този момък, добри човече. Нищо лошо няма да направи, щом съм с теб.
— Ама го дръжте под око, господарю — каза коларят.
— Ще го държа — каза Слонова кост и намигна на Драгънфлай. Тя, грижливо предрешена в старо селяшко палто, гамаши и отвратителна плъстена шапка, не му отвърна с намигане. Вживя се в ролята си още щом седнаха един до друг отзад, провесили крака — краката им подскачаха от друсането, а шестте бурета ги разделяха от дремещия колар, и дремещите летни хълмове бавно-бавно се изнизваха зад тях. Слонова кост се опита да я подразни, но тя само поклати глава. Може би се беше уплашила от този налудничав план, след като вече се започна. Знае ли човек. Беше се навъсила и мълчеше. „Сигурно ще съм страшно отегчен от тази жена — помисли Слонова кост, — след като легна с нея.“ Тази мисъл го възбуди почти непоносимо, но когато я погледна пак, желанието му се изпари.
Ханове по пътя нямаше, тъй като преди време всичко наоколо бе влизало в границите на владението Ирия. Когато слънцето се спусна над полята на запад, отбиха в една селска къща, предлагаща ясли за конете, навес за колата и слама в плевника на конюшнята за коларите. Плевникът беше тъмен и задушен, а сламата — плесенясала. Слонова кост не изпита никаква страст, въпреки че Драгънфлай лежеше няма и на три педи от него. През целия ден беше играла ролята си на мъж толкова старателно, че май бе успяла да убеди дори и него. „Може би все пак ще успее да излъже старците!“ — помисли той, ухили се и заспа. През целия следващ ден се подрусваха във фургона, един-два пъти ги настигна лятна градушка, и най-сетне по здрач стигнаха Кембърмаут — заможен пристанищен град с крепостна стена. Оставиха коларя да се оправя с работата на господаря и тръгнаха да обиколят за някой хан до пристанището. Драгънфлай оглеждаше забележителностите на града в пълно мълчание, което можеше да се вземе или за възхита, или за неодобрение, или за тъпо безразличие.
— Това е просто обикновено градче — каза Слонова кост. — Единственият истински град на света е Хавнър.
Нямаше смисъл да се опитва да я впечатли; тя каза само:
— За Роук не пътуват много кораби, нали? Как мислиш, много време ли ще ни трябва да си намерим?
— Не, ако нося тояга.
Тя престана да се озърта и известно време продължи да крачи напред, умислено. В движение беше красива — дръзка и изящна, с високо вдигната глава.
— Искаш да кажеш, че ще се подчинят на магьосник? Но ти не си магьосник.
— Това е формалност. Ние, старшите заклинатели, можем да носим тояга, когато сме по работа, за Роук. Както съм аз.
— Че водиш там мен ли?
— Водя им ученик — да. Ученик с големи дарби.
Повече въпроси не му зададе. Нямаше навика да спори — това беше едно от добрите й качества.
Докато вечеряха в пристанищната гостилница, тя го попита с необичайна плахост:
— Наистина ли имам големи дарби?
— Според мен, да.
Тя се замисли — разговорът с нея често течеше много мудно — и рече:
— Роза винаги ми е казвала, че имам сила, но не знаеше точно каква. А аз… знам, че имам, но и аз не знам каква е.
— Отиваш на Роук, за да разбереш точно това — каза той и вдигна чашата си за наздравица. Тя също вдигна своята и му се усмихна, с толкова нежна и лъчезарна усмивка, че той каза спонтанно: — И дано намериш това, което търсиш!
— Ако го намеря, ще е благодарение на теб — отвърна тя. В този момент той я обичаше заради вярното й сърце и бе готов да се отметне от всички свои мисли за нея, освен като приятел и спътник в едно смело приключение, в една дръзка шега.
Наложи се да спят в една стая в претъпкания хан с още двама пътници, но мислите на Слонова кост бяха съвсем целомъдрени, въпреки че малко го беше смях на себе си заради това.
На заранта той откъсна един билков стрък от кухненската градинка на хана и го омагьоса в подобие на великолепна тояга, с меден обков и точно по неговата мярка.
— Какво е дървото? — попита Драгънфлай възхитена, щом го видя, а когато той й отвърна със смях: „Розмарин“, и тя се разсмя.
Тръгнаха към кейовете да разпитат за някой кораб, пътуващ на юг, който може да вземе един магьосник и чирака му до Острова на мъдрите, и много скоро намериха една тежка търговска гемия, заминаваща за Уотхорт, чийто собственик щеше да превози магьосника на добра воля, а чирака му — на половин цена. Макар и на половин цена, отидоха половината пари от сиренето, но пък получиха удобна каюта, защото „Морската видра“ беше двумачтов кораб.
Докато си говореха с корабовладелеца, на пристанището спря фургон и започнаха да разтоварват шест познати им бурета.
— Това е наше — рече Слонова кост, а корабовладелецът отвърна:
— За град Хорт заминава. А Драгънфлай каза тихо:
— От Ирия.
И погледна през рамо към сушата. Това беше единственият път, когато Слонова кост я видя да поглежда назад.
Корабният ветроловец се качи на борда малко преди да отплават. Не беше роукски магьосник, а някакъв обрулен от морския вятър човек в протрито моряшко наметало. Слонова кост размаха „тоягата“ си за поздрав. Заклинателят го изгледа от глава до пети и рече:
— На тоя кораб с времето работи един човек. Ако не съм аз, се махам.
— Аз съм просто пътник, господине. С радост оставям ветровете в твоите ръце.
Заклинателят погледна Драгънфлай, която стоеше права като дърво и мълчеше.
— Добре — отрони той и това бе последната дума, която каза на Слонова кост.
По време на пътуването обаче той говори няколко пъти с Драгънфлай, което попритесни Слонова кост. Невежеството и доверчивостта й можеше да й навредят, а оттам — и на него. Какво толкова си приказвали, попита я той, а тя му отвърна:
— Какво ще стане с нас. Той я зяпна.
— С всички нас. От Уей и Фелкуей, и от Хавнър, и Уотхорт, и Роук. Казва, че когато крал Лебанен трябвало да бъде коронясан, миналата есен, повикал от Гонт стария Върховен маг да дойде и да му даде короната, ала той отказал. А нов Върховен маг няма. Затова кралят си сложил короната сам. А според някои това е грешно и той няма законно право на трона. Но според други сега самият крал е Върховен маг. Обаче той не е магьосник, а само крал. Тъй че, според трети, тъмните времена отново щели да дойдат, след като няма ред и справедливост, а магьосничеството се използва за зли цели.
Слонова кост помълча стъписан.
— И този стар ветроловец казва всичко това?
— Всички го говорят, мисля — отвърна с мрачна откровеност Драгънфлай.
Но ветроловецът поне си знаеше работата. „Морската видра“ пореше бързо на юг. Срещаха летни шквалове и вълни с бели гребени, но не и буря или опасен вятър. Отбиха се и взеха товар от пристанищата по северния бряг на Оу, на Илиен, Ленг, Камери и Оупорт, а сетне поеха на запад да откарат пътниците до Роук. И щом обърнаха на запад, Слонова кост усети празнота в стомаха си, защото много добре знаеше колко добре се пази Роук. Знаеше, че нито той, нито ветроловецът ще могат да обърнат роукския вятър, ако задуха срещу тях. А духнеше ли, Драгънфлай щеше да попита защо? Защо духа срещу тях?
Зарадва се, щом забеляза, че заклинателят също е неспокоен, застанал до кормчията, без да откъсва очи от върха на мачтата, готов да извика да приберат платната при най-малкия намек за вятър от запад. Но вятърът духаше стабилно от север. Този вятър донесе шквал и Слонова кост слезе в каютата, но Драгънфлай остана горе на палубата. Беше му казала, че се страхува от водата. Не можела да плува, така беше казала:
— Удавянето сигурно е ужасно… Да не можеш глътка въздух да вдишаш…
И беше потръпнала. Това бе първото нещо, за което бе проявила страх. Но не харесваше ниската претъпкана каюта и беше стояла всеки ден на палубата, и беше спала там в топлите нощи. Слонова кост не беше се и опитвал да я убеждава да слезе в каютата. Вече бе разбрал, че от убеждаване полза няма. За да я има, трябваше да я покори; а това щеше да стане само ако стигнеха на Роук.
Отново се качи на палубата. Проясняваше се и щом слънцето залезе, облаците на запад се разпръснаха и разкриха блесналото като злато небе зад високата тъмна извивка на един хълм.
Слонова кост се вторачи в този хълм с някаква странна смесица от копнеж и омраза.
— Това е Роукската могила, момко — обърна се ветроловецът към Драгънфлай, която бе застанала до него при парапета. — Сега навлизаме в залива Туил. Там духа само оня вятър, който те си поискат.
Докато навлязат в залива и хвърлят котвата, вече се беше стъмнило и Слонова кост каза на корабовладелеца:
— Ще сляза на брега на заранта.
Драгънфлай го чакаше долу в малката им тясна каюта, сериозна както винаги, но с блеснали от възбуда очи.
— Ще слезем на брега на заранта — повтори той и на нея и тя кимна разбиращо.
— Добре ли изглеждам? — попита го.
Той седна на тесния си нар и я погледна. Тя седеше на нейния тесен нар — не можеха да застанат съвсем лице в лице, защото нямаше място за коленете им. В Оупорт по негов съвет тя си беше купила хубава риза и панталони, тъй че да изглежда по-подходящ кандидат за Школата. Лицето й беше загоряло от слънцето и вятъра, чисто. Косата си беше прибрала на плитка, като Слонова кост. Беше си измила и ръцете и сега те лежаха отпуснати на бедрата й, дълги и силни ръце, като на мъж.
— Не ми приличаш на мъж — каза той и сведе глава. — Поне на мен. На мен никога не си ми приличала на мъж. Но не се тревожи. Пред тях ще минеш.
Тя кимна угрижено.
— Първият изпит е най-важният, Драгънфлай — каза той. Всяка нощ, докато лежеше сам в тази каюта, беше обмислял този разговор. — Да влезеш в Големия дом. Да преминеш през вратата.
— Мислих за това — рече тя припряно и искрено. — Не мога ли просто да им кажа коя съм? А ти да гарантираш за мен — да кажеш, че макар да съм жена, имам някаква дарба… И да обещая, че ще положа клетвата и ще направя заклинанието за целомъдрие, и ще живея отделно, ако поискат…
Той клатеше глава през цялото време, докато тя говореше.
— Не, не, не, не. Безнадеждно е. Безполезно. Фатално!
— Дори ако ти…
— Дори и аз да настоявам за теб. Няма да слушат. Правото на Роук забранява да се учат жени на каквото и да било висше изкуство, дори на една дума от Езика на Сътворението. Винаги е било така. Няма да слушат. Затова трябва да им се покаже! И ние ще им го покажем, двамата с теб. Ще ги научим. Трябва ти смелост, Драгънфлай. Не трябва да се поддаваш на слабост и да си мислиш: „О, само ако им се помоля да ме пуснат, не могат да ми откажат“. Могат и ще го направят. А ако се разкриеш, ще те накажат. И мен също. — Особено наблегна на последното и измърмори: — Да не дава дано!
Тя го изгледа с неразгадаемите си очи и после попита:
— Какво трябва да направя?
— Вярваш ли ми, Драгънфлай?
— Да.
— Ще ми се довериш ли изцяло, напълно… съзнавайки, че рискът, който аз поемам заради теб, е много по-голям от твоя?
— Да.
— Тогава трябва да ми кажеш думата, която ще изречеш пред Вратаря.
Тя го зяпна.
— Но аз мислех, че ти ще ми я кажеш… думата за пропуск.
— Пропускът, за който той ще те попита, е истинското ти име.
Помълча малко, докато тя го възприеме, и продължи тихо:
— А за да подейства заклинанието за привидност над теб, за да стане толкова пълно и дълбоко, че Повелителите на Роук да те виждат като мъж и нищо друго, за да стане това, ти също трябва да помниш името си. — Отново помълча. Докато говореше, му се струваше, че всичко, което казва, е истина, и гласът му беше развълнуван и нежен. — Можех да го науча отдавна. Но предпочетох да не използвам изкуствата си. Исках да ми се довериш напълно и сама да ми кажеш името си.
Тя гледаше в ръцете си, стиснати в скута й. На смътночервеникавата светлина от лампата в каютата миглите й мятаха много нежни, издължени сенки по страните й.
— Името ми е Ириан — промълви тя. Той се усмихна. Тя не се усмихна.
Той замълча. Всъщност беше съвсем объркан. Ако го беше знаел, щеше да е толкова лесно, щеше да разполага с името й, а с него — и с властта да направи с нея каквото си поиска — преди дни, преди седмици, само с една преструвка за този безумен план… без да се отказва от заплатата си и от несигурното си положение, без това пътуване по море, без да му се налага да бие целия този път до Роук заради това! Защото знаеше, че целият му план е пълна глупост. Нямаше начин да я прикрие така, че да излъже макар и за миг Вратаря. Всичките му хрумвания да унизи Повелителите, както те го бяха унизили, бяха налудничави. Обсебен от желанието да излъже момичето, сам беше попаднал в капана, който й готвеше. С горчивина осъзна, че винаги е вярвал на собствените си лъжи, оплитал се е в мрежите, които старателно е заплитал. След като се бе изложил като пълен глупак на Роук, се беше върнал, за да го повтори. Изпълни го голям, неутешим гняв. Нищо нямаше да се получи, нищичко.
— Какво има? — попита тя. Нежността в дълбокия й, дрезгав глас съвсем го съкруши и той скри лицето си в длани, борейки се да надмогне срамните сълзи.
Тя сложи ръка на коляното му. За първи път го докосваше. Той го изтърпя — топлата тежест на допира й, който беше желал толкова време.
Искаше му се да я удари, да избие от нея тази ужасна, невежествена добрина, но когато най-сетне проговори, каза:
— Исках само да се любя с теб.
— Тъй ли?
— А ти да не мислеше, че съм един от евнусите им? Че бих се кастрирал със заклинания, за да съм свят? Защо нямам тояга според теб? Защо не съм в Школата? Да не би да повярва на всичко, което ти казах?
— Да — отвърна тя. — Съжалявам. — Ръката й остана на коляното му. — Можем да се любим, ако искаш.
Той изправи гръб и я изгледа.
— Какво си ти?
— Не знам. Нали затова поисках да дойда на Роук. Да разбера.
Той се отдръпна и стана, изгърбен; никой от двамата не можеше да стои прав в ниската каюта. Отдръпна се колкото може по-далече от нея, с гръб, стискаше и отпускаше ръце.
— Няма да го разбереш. Всичко е лъжа и преструвки. Старци, които си играят с думи. Не исках да играя игрите им, затова напуснах. Знаеш ли какво направих? — Обърна се и се ухили злобно, победоносно. — Накарах едно момиче, градско момиче, да дойде в стаята ми. В килията ми. В малката ми каменна целомъдрена килийка. Имаше прозорче към една задна улица. Без заклинания — при техните магии никакви заклинания не можеш да направиш. Но тя пожела да дойде и дойде, а аз пуснах въжена стълба от прозореца и тя се качи. И когато старците влязоха, го правехме! Показах им! А ако можех да вкарам и теб, пак щях да им покажа, щяха да ги науча на техния урок!
— Е, ще се опитам — каза тя.
Той я зяпна.
— Не по същите причини като теб, но все пак искам да вляза. Пък и бихме целия този път. А и името ми знаеш.
Вярно беше. Знаеше името й: Ириан. Беше като въглен в огъня, като жар, изгаряща ума му. Мисълта му не можеше да го удържи. Знанието му не можеше да го използва. Езикът му не можеше да го изрече.
Тя го погледна — грубото й, силно лице бе смекчено от сумрака на фенера.
— Щом си ме довел дотук само за да се любиш с мен, Слонова кост — каза тя, — можем да го направим. Ако още го искаш.
Онемял, той само поклати глава. След малко успя дори да се засмее.
— Мисля, че подминахме… тази възможност…
Тя го погледна без съжаление или укор, или срам.
— Ириан — каза той и този път името дойде лесно, сладко и студено като изворна вода в пресъхналата му уста. — Ириан, чуй какво трябва да направиш, за да влезеш в Големия дом…
3. Азвер
Той я остави на ъгъла на улицата — тясна, сива, потайна на вид улица, виеща се между безлики стени с една дървена врата в края, в по-висока стена. Беше сложил върху нея заклинанието си и тя приличаше на мъж, макар да не се чувстваше като мъж. Двамата със Слонова кост се прегърнаха, защото в края на краищата си бяха приятели, спътници, пък и той толкова много беше направил за нея.
— Кураж! — каза й той и я пусна. Тя тръгна по улицата и спря пред вратата. Погледна назад, но него вече го нямаше.
Почука.
След малко чу как резето изскърца. Вратата се открехна. Зад прага стоеше мъж на средна възраст.
— Какво мога да направя за теб? — каза той. Не се усмихна, но гласът му беше любезен.
— Можете да ме пуснете в Големия дом, господине.
— Знаеш ли как се влиза? — Очите му с форма на бадеми бяха вежливи, но сякаш я гледаха от много мили или много години разстояние.
— Влиза се оттук, господине.
— Знаеш ли чие име трябва да кажеш, за да те пусна?
— Моето собствено, сър. Ириан.
— Нима? — каза той. Това я смути. Тя помълча.
— Това е името, което вещицата Роза от селото ми на Уей ми даде, в извора под хълма Ирия — най-сетне отвърна тя. Казваше чистата истина.
Вратарят я изгледа много продължително.
— Тогава това е името ти. Но може би не цялото ти име. Смятам, че имаш и друго.
— Не го зная, господине.
И след нова дълга пауза каза:
— Може би ще го науча тук, господине.
Вратарят килна леко глава. Много смътна усмивка очерта бръчиците около устните му. Той пристъпи встрани.
— Влез, дъще.
И тя пристъпи през прага на Големия дом.
Заклинанието на Слонова кост за привидност се разпадна като паяжина. Тя беше и приличаше на себе си.
Тръгна след Вратаря по някакъв каменен коридор. Чак в края му се сети да погледне през рамо и видя светлината, струяща през хилядите листа на дървото, изваяно във високата врата, в костенобялата й рамка.
Някакъв забързан по коридора младеж в сиво наметало се закова на място, щом се приближиха. Зяпна Ириан, после кимна късо и продължи. Тя погледна през рамо към него. Той погледна през рамо към нея.
През коридора, на равнището на очите, плавно се носеше някакво мъгливо зеленикаво кълбо, което явно гонеше младежа. Вратарят махна с ръка към него и кълбото го избягна. Ири-ан свърна встрани и се сниши уплашена, но усети как студеният му пламък близна косата й, щом премина над нея. Вратарят я погледна и усмивката му се разшири. Макар да не каза нищо, тя усети, че е загрижен за нея. Изправи се и продължи след него.
Спряха пред една дъбова врата. Вместо да почука, той изписа във въздуха руна с върха на тоягата си — лека тояга от някакво сиво дърво. Вратата се отвори и отвътре отекна глас:
— Влез!
— Почакай малко тук ако обичаш, Ириан — каза Вратарят и влезе в стаята, като остави вратата отворена. Тя видя вътре рафтове, отрупани с книги, маса, затрупана с още книги и мастилници и писания, две-три момчета, насядали на масата, и един сивокос набит мъж, с когото Вратарят заговори. Видя как лицето на мъжа се промени, как погледът му се отклони за миг стъписан към нея, и как той заразпитва Вратаря с тих, напрегнат глас.
После двамата дойдоха при нея.
— Повелителят на промените на Роук; Ириан от Уей — каза Вратарят.
Преобразителят я зяпна открито. Беше по-нисък от нея. После се вторачи във Вратаря и отново в нея.
— Прости ми, че ще говоря за теб пред самата теб, млада жено — рече той. — Но се налага. Повелителю Вратар, знаеш, че никога не съм оспорвал решенията ти, но Правото е изрично. Длъжен съм да те попитам какво те накара да го нарушиш и да я пуснеш да влезе.
— Тя помоли — каза Вратарят.
— Но… — Преобразителят замълча.
— Кога за последен път жена е молила да я пуснат в Школата?
— Те знаят, че Правото не им го позволява.
— Ти знаеше ли го, Ириан? — попита я Вратарят и тя отвърна:
— Да, господине.
— Тогава какво те доведе тук? — попита строго Повелителят на промените, но и без да скрива любопитството си.
— Майстор Слонова кост каза, че мога да мина за мъж. Макар да смятах, че трябва да кажа коя съм. Ще бъда целомъдрена като всеки друг, господине.
Две дълги извивки се очертаха на бузите на Вратаря и оградиха леката кривина на усмивката му. Лицето на Преобразите-ля си остана строго, но той примига и след като помисли малко, каза:
— Сигурен съм… да, честността определено е била по-добрият вариант. Та за кой майстор спомена?
— Слонова кост — каза Вратарят. — Един младеж от Голямото пристаните Хавнър, когото пуснах да влезе преди три години и да си излезе миналата година, както сигурно си спомняш.
— Слонова кост! Оня дето се учеше при Ръката? Той тук ли е? — обърна се с гняв Преобразителя към Ириан. Тя стоеше изпъната и не отвръщаше нищо.
— Не е в Школата — каза усмихнат Вратаря.
— Той те е излъгал, девойко. Подиграл се е с теб, опитвайки се да се подиграе с нас.
— Използвах го да ми помогне да дойда тук и да ми каже какво трябва да кажа на Вратаря — каза Ириан. — Не съм тук да се подигравам с никого. Дойдох, за да науча това, което трябва да знам.
— Често съм се чудил защо го пуснах това момче — каза Вратарят. — Сега май започвам да разбирам.
При тези думи Преобразителят го изгледа и след като помисли, попита навъсено:
— Вратарю, какво имаш предвид?
— Мисля, че Ириан от Уей може да е дошла при нас, търсейки не само онова, което тя трябва да знае, но и онова, което трябва да научим ние. — Тонът на Вратаря също бе станал сериозен, а усмивката му я нямаше. — Мисля, че това може да се окаже сериозна тема за разговор между нас деветимата.
Преобразителят прие това с искрено удивление, но не възрази. Каза само:
— Но не и пред учениците. Вратарят поклати глава в съгласие.
— Тя може да нощува в града — каза Преобразителят с облекчение.
— Докато ние си говорим зад гърба й?
— Няма да я вкараш в Заседателната зала, нали? — каза изумен Преобразителят.
— Върховният маг вкара там момчето Арен.
— Но… но Арен беше крал Лебанен…
— А Ириан коя е?
Преобразителят замълча, а сетне каза тихо, почтително:
— Приятелю, какво смяташ да направиш? Да научиш? Какво е тя, че искаш това за нея?
— Кои сме ние — каза Вратарят, — че да й откажем, без да знаем какво е тя?
— Жена — каза Повелителят на призоваването.
Ириан бе чакала с часове в стаята на Вратаря, ниска, светла и гола стая с един стол до малкото прозорче, гледащо към кухненските градини на Големия дом — хубави и добре поддържани градини, с дълги лехи зеленчуци и билки, с плодни храсти и дръвчета зад тях. Видя как един едър тъмнокож мъж излезе с две момчета и започнаха да плевят една от зеленчуковите лехи. Гледката на грижливата им работа я поразсея. Съжали, че не може да слезе да им помогне. Очакването и цялата тази странност наоколо много й тежаха. Веднъж Вратарят дойде, донесе й чаша вода и блюдо със студено месо, хляб и лук, а тя яде, защото й каза да яде, но дъвчеше и преглъщаше трудно. Градинари-те се прибраха и нямаше нищо за гледане през прозорчето освен зелките и подскачащите врабци, и от време на време по някой ястреб, закръжил високо в небето, и вятъра, който шумолеше в короните на дърветата отвъд лехите.
Вратарят дойде пак и каза:
— Ела, Ириан, да се срещнеш с Повелителите на Роук.
Сърцето й запрепуска като товарен кон в галоп. Тя го последва през лабиринт от коридори до една стая с тъмни стени и ред високи сводести прозорци. Вътре стояха прави група мъже. Всички се обърнаха да я видят, щом влезе.
— Ириан от Уей, ваши благородия — каза Вратарят. Всички мълчаха. Той й махна да се приближи. — С Повелителя на промените вече се запозна. — Изреди всички останали, но тя не можа отведнъж да запомни имената и майсторствата им, освен че Повелителят Билкар се оказа оня, когото беше взела за градинар, а най-младият от тях, високият със строгото, красиво лице, което приличаше на издялано от тъмен камък, беше Повелителят Призовник. Тъкмо той пръв проговори, когато Вратарят приключи.
— Жена — каза той.
Вратарят кимна, спокоен както винаги.
— Затова ли ни събра Деветимата? Само затова?
— Затова и за нищо друго — отвърна Вратарят.
— Над Вътрешното море са видели да прелитат дракони. Роук е без върховен маг, а островите са без законно коронован крал. Толкова работа има да се свърши — каза Призовникът. Гласът му беше като от камък, студен и тежък. — Кога ще я свършим?
Последва неловка тишина, тъй като Вратарят не му отговори. Накрая един слаб светлоок мъж, облечен в червена риза под сивото си магьосническо наметало, каза:
— Като ученик ли водиш тази жена в дома, Повелителю Вратар?
— Ако съм го сторил, от вас зависи да го одобрите или не — каза той.
— И? — подкани го с лека усмивка мъжът с червената риза.
— Повелителю Ръка — каза Вратарят, — тя помоли да влезе като ученик и аз не видях основание да й откажа.
— Имаш всички основания — заяви Призовникът. Заговори друг мъж, с дълбок и ясен глас.
— Тук е важна не нашата преценка, а Правото на Роук, което всички ние сме се заклели да спазваме.
— Съмнявам се, че Вратарят би го пренебрегнал току-така — каза един, когото Ириан не бе забелязала, докато не заговори, въпреки че беше едър мъж, с костеливо, грубо лице. За разлика от останалите, той гледаше нея, докато говореше.
— Аз съм Куремкармерук — каза й той. — Като Повелител Нарицател, боравя с имената свободно, в това число и с личното ми. Кой те нарече, Ириан?
— Вещицата Роза от нашето село, повелителю — отвърна тя, макар гласът й да прозвуча малко високо и пресипнало.
— Да не й е сбъркано името? — попита Вратарят Нарицателя. Куремкармерук поклати глава.
— Не. Но…
Призовникът, който беше стоял с гръб към тях, с лице към празната камина, се обърна.
— Имената, които вещиците си дават една на друга, не могат да ни занимават тук. Вратарю, ако проявяваш някакъв интерес към тази жена, би могъл да го изразиш извън тези стени — извън вратата, която си се заклел да пазиш. Тя няма място тук, нито някога ще има. Тя може да донесе само смут, раздор и още по-голяма слабост между нас. Аз повече няма да говоря и нищо повече няма да кажа в нейно присъствие. Единственият отговор на една съзнателна грешка е мълчанието.
— Мълчанието не стига — каза друг, който не беше проговарял досега. За Ириан той изглеждаше много странно, тъй като имаше светлочервеникава кожа, дълга светла коса и тесни очи с цвета на лед. Речта му също звучеше странно, скована и някак изкривена.
— Мълчанието е отговорът на всичко и на нищо — каза той. Призовникът вдигна благородното си тъмно лице и хвърли поглед към бледия мъж в другия край на стаята, но не отвърна нищо. И без дума или жест се обърна и излезе. Докато минаваше бавно покрай Ириан, тя се сви и се отдръпна от пътя му. Все едно, че пред нея се беше отворил гроб — зимен гроб, студен, мокър и черен. Дъхът й заседна в гърлото и тя зяпна, за да вдиша. След като се съвзе, забеляза, че Преобразителят и бледият мъж я гледат напрегнато.
Онзи с плътния и нисък като камбана глас също я изгледа и й заговори с откровена и добронамерена суровост.
— Както разбирам, човекът, който те е довел тук, е искал да навреди, но не и ти. И все пак с идването си тук, Ириан, ти нанасяш вреда и на нас, и на себе си. Всяко нещо, което не е на мястото си, вреди. Една изпята нота, колкото и добре да е изпята, разваля мелодията, щом не е част от нея. Жени учат жените. Вещиците учат своя занаят от други вещици и от заклинатели, а не от магьосници. Това, което ние учим тук, е на език не за женски уста. Младежкото сърце се бунтува срещу такива закони, нарича ги несправедливи, деспотични. Но тези закони са истински, основават се не на това, което ни се иска, а на това, което е. Справедливият и несправедливият, глупавият и мъдрият, всички трябва да им се подчиняваме, или да похабим живота си и да съжаляваме.
Преобразителят и един слаб мъж с изпито лице, който стоеше до него, кимнаха в съгласие. Повелителят Ръка каза:
— Ириан, съжалявам. Слонова кост беше мой ученик. Ако съм го учил зле, дваж по-зле постъпих, че го отпратих. Сметнах го за незначителен и поради това — за безвреден. Ала той те е излъгал и подвел. Не бива да изпитваш срам. Вината е негова и моя.
— Аз не се срамувам — каза Ириан. Изгледа ги всички. Чувстваше, че е редно да им благодари за учтивостта, но думите не й дойдоха. Кимна им сковано, обърна се и излезе.
Вратарят я догони, когато се спря на първата пресечка на коридора и не знаеше накъде да продължи.
— Насам — каза й той и тръгна след нея, а след малко още веднъж: — Насам.
И много скоро стигнаха до някаква врата. Не беше направена от рог и слонова кост. Беше от нерезбован дъб, черна и масивна, с желязно резе, изтъняло от времето.
— Това е градинската врата — каза магът, докато отключваше. — Портата на Медра, както я наричат. Пазя и двете врати.
Той я отвори. Ярката дневна светлина заслепи Ириан. Щом свикна с нея и започна да вижда ясно, тя видя пътека, водеща от вратата през градините и полята отвъд тях; отвъд полята бяха високите дървета, а Роукската могила се възвишаваше вдясно от нея. Но на пътеката точно пред вратата, сякаш ги беше чакал, стоеше светлокосият мъж с тесните очи.
— Шаркопазителю — каза Вратарят, ни най-малко изненадан.
— Къде водиш тази дама? — попита Пазителят на шарките със странния си говор.
— Никъде — отвърна Вратарят. — Пускам я да си излезе така, както я пуснах да влезе, по нейно желание.
— Ще дойдеш ли с мен? — обърна се Шаркопазителят към Ириан.
Тя го погледна, погледна и Вратаря, и не отвърна нищо.
— Не живея в този дом. Нито в никой дом — каза Пазителят на шарките. — Живея ей там. В Дъбравата… Аха — рече той и се обърна рязко. Малко по-надолу на пътеката се бе появил Куремкармерук, Нарицателя. Нямаше го там, докато другият маг не каза: „Аха“. Ириан запремества поглед от единия към другия, съвсем объркана.
— Това е само моя привидност, изпратеното от мен — заговори й старецът. — Аз също живея не тук. Живея на мили оттук. — Посочи с ръка някъде на север. — Би могла да ме навестиш, когато приключиш с нашия Шаркопазител. Бих искал да науча повече за името ти. — Кимна на другите двама магове и изчезна. На мястото, където стоеше, забръмча дива пчела.
Ириан сведе поглед към земята. Дълго помълча, а накрая се окашля смутено и проговори, без да вдига очи:
— Наистина ли вредя с това, че съм тук?
— Не знам — отвърна Вратарят.
— В Дъбравата не може да се навреди — каза Шаркопазителят. — Хайде. Там има една стара къща, колиба. Стара, мръсна. Но теб това няма да те притесни, нали? Поостани там. Виж.
И тръгна по пътеката, между лехите с магданоз и бобените врежове. Тя погледна Вратаря, а той леко й се усмихна. Тя тръгна след белокосия.
Повървяха около половин миля. Вдясно на фона на залязващото слънце в цял ръст се издигаше закръглената могила. Зад тях, на по-ниския хълм, се беше проснала Школата — сива и с многобройни покриви. Горската дъбрава вече се възправяше пред тях. Тя видя дъбове и върби, леска и ясен, и високи вечнозелени дървета. От гъстия мрак на дърветата течеше поток с тревисти брегове, с много кафяви, отъпкани места, където слизаха говеда и овце на водопой или за да го пребродят. Бяха минали през стобора от едно пасище, на което петдесет-шестдесет овце пасяха ниската бледозелена трева, и сега стояха край потока.
— Онази къща. — Магът посочи един нисък, обрасъл с мъх покрив, полускрит от предвечерните сенки на дърветата. — Ще останеш ли тази нощ?
Молеше я да остане, не я задължаваше. Тя можа само да кимне.
— Ще донеса храна — рече той и продължи напред, ускори крачка и скоро изчезна, макар и не така изведнъж като Нарицателя, сред светлина и сянка под дърветата. Ириан тръгна през високата трева и бурените към къщурката.
Изглеждаше много стара. Личеше, че е била престроявана многократно, но от дълго време бе стояла занемарена. От дълго време никой не беше живял тук, ако се съдеше по застоялия въздух. Все пак въздухът беше приятен, сякаш спалите тук бяха спали в мир и покой. Колкото до олющените стени, мишките, праха и паяжините, както и оскъдните вещи, всичко това за Ириан беше съвсем като в родния й дом. Тя намери една стара метла и помете мишите изпражнения. После застла дървения нар с одеялото си. Намери някаква пукната кана в дола-па с изкорубената врата и я напълни с вода от потока, който течеше чист и кротък само на десет стъпки от вратата. Направи всичко това в някакъв транс, а след като го направи, седна в тревата с гръб до стената, нагряна от слънцето, и заспа.
Когато се събуди, Повелителят на шарките седеше наблизо, а между двамата на тревата имаше кошница.
— Гладна ли си? Яж — каза той.
— Ще ям по-късно, господине. Благодаря ви — отвърна Ириан.
— А аз съм гладен сега — каза магът. Взе си от кошницата едно твърдо сварено яйце, счупи го, обели го и го захапа.
— Това е „къщата на Видрата“ — каза той. — Много е стара. Стара като Големия дом. Тук всичко е старо. Ние сме стари — Повелителите.
— Не сте много — каза Ириан. Смяташе го за между тридесет и четиридесетгодишен, макар да беше трудно да се определи. За косата му продължаваше да мисли, че е бяла, просто защото не е черна.
— Но аз ида отдалече. Милите могат да бъдат години. Каргиец съм. От Карего. Знаеш ли го?
— Белокосите! — Ириан го зяпна изумена. Всички онези балади на Маргарита за Белокосите, които дошли на корабите си от Изток, за да сеят опустошение по земята и да набиват невинни бебета на пиките си, и историята как Ерет-Акбе загубил Пръстена на мира, и новите песни, както и Кралското сказание как Върховният маг Ястреба отишъл при Белокосите и се върнал с пръстена…
— Белокоси ли?
— Скрежни. Бели — каза тя и отвърна поглед смутена.
— Аха — каза той. — Повелителят Призовник не е стар. — И я изгледа накриво с тесните си, ледени на цвят очи.
Тя си замълча.
— Мисля, че се уплаши от него. Тя кимна.
След като не отвърна нищо и изтече известно време, той рече:
— В сенките на тези дървета няма страшно. Само истина.
— Когато мина покрай мен — промълви тя, — видях гроб.
— Аха — каза Шаркопазителят.
Беше струпал на земята до крака си парченцата от черупката на яйцето. Подреди ги в дъга, а после ги затвори в кръг.
— Да — каза той, гледайки черупките; после грижливо и внимателно ги зарови. Отупа ръцете си от пръстта и погледът му отново пробяга към Ириан.
— Ти вещица ли си, Ириан?
— Не.
— Но имаш някакви познания.
— Не. Нямам. Роза не поиска да ме учи. Каза, че не смеела. Защото съм имала сила, но тя не знаела каква е.
— Твоята Роза е мъдро цвете — каза магът, без да се усмихне.
— Но аз знам, че трябва да направя нещо. Трябва да бъда нещо. Точно затова поисках да дойда тук. Да разбера. На Острова на мъдрите.
Вече бе попривикнала със странното му лице и можеше да го разчита. Реши, че изглежда тъжно. Говореше хрипливо, бързо, сухо и миролюбиво.
— Мъжете на Острова не винаги са мъдри — рече той. — Вратарят… може би. — Сега я погледна не отстрани, а направо, очите му уловиха погледа й и го задържаха. — Но там. В леса. Под дърветата. Там е старата мъдрост. Не остарява. Мога да те науча. Мога да те заведа в Дъбравата. — След малко се надигна. — Искаш ли?
— Да — отвърна тя колебливо.
— Къщата наред ли е? — Да…
— Утре — каза той и си тръгна.
Така половин месец или малко повече, в горещите дни на лятото Ириан спеше в къщата на Видрата, място за мирен сън и покой, и се хранеше с това, което й носеше в кошницата си Повелителят на шарките — яйца, сирене, зеленчуци, плодове, пушено месо — и отиваше с него всеки следобед в дъбравата с високите дървета, където пътеките сякаш никога не бяха точно там, където ги помнеше, и често водеха далече отвъд онова, което изглеждаше като края на гората. Вървяха там в тишина и говореха рядко, когато седнеха да отдъхнат. Магът беше кротък човек. Макар у него да се долавяше плам, не й го показваше и присъствието му не тежеше, беше леко като на дърветата и на редките птици и четириноги твари в Дъбравата. Както сам и каза, не се опитваше да я учи. Когато го попита за Дъбравата, й каза, че с Роукската могила тя съществува, откакто Сегой е сътворил островите на света, и че цялата магия е в корените на дърветата, и че те са оплетени с корените на всички гори, които са били и които тепърва ще бъдат.
— И понякога Дъбравата е на това място — каза й, — а друг път — на друго. Но винаги я има.
Тя така и не разбра къде живее. Допускаше, че просто спи където си избере в тези топли есенни нощи. Попита го откъде идва храната, която ядат. Това, което Школата не можела да си осигури сама, каза той, го доставяли стопаните наоколо, смятали се за добре възнаградени със закрилата на Повелителите над техните стада, ниви и градини. Това й се стори логично. На Уей фразата „магьосник без каша“ означаваше нещо невиждано и нечувано. Но тя не беше магьосник и поради това, тъй като искаше да си спечели кашата, полагаше всички усилия да възстанови къщата на Видрата, като заемаше сечива от някой стопанин и купуваше пирони и вар в градчето Туил — половината пари от сиренето й бяха останали.
Шаркопазителят никога не идваше преди пладне, така че утрините й бяха свободни. Със самотата беше свикнала, но все още й липсваха Роза и Маргарита, и Зайо, и пилците и кравите и овцете, и проскубаните глупави кучета, и всичката работа, която вършеше вкъщи, мъчейки се да опази Стара Ирия да не се разпадне и да сложи храна на масата. Всяка заран работеше, без да бърза, докато не видеше магът да излиза от дърветата — косата му с цвета на слънцето беше грейнала на слънчевата светлина.
Навлезеше ли в Дъбравата, забравяше за всякакво печелене или отплащане, дори за учене. Достатъчно й беше просто да е там.
Когато го попита дали тук идват ученици от Големия дом, той каза:
— Понякога.
А веднъж й каза:
— Моите думи са нищо. Чуй листата.
Това бяха единствените му думи, които можеха да минат за обучение. Докато вървеше, тя се вслушваше в листата, щом вятърът ги раздвижеше или нахлуеше бурен в короните на дърветата; наблюдаваше играта на сенките и си мислеше за корените дълбоко долу в земния мрак. Беше доволна, че е тук. И в същото време непрекъснато, без недоволство или нетърпение, усещаше, че е в очакване на нещо. А това мълчаливо очакване беше най-дълбоко и ясно, щом излезеше изпод дървесния покров и видеше откритото небе.
Веднъж, когато се отдалечиха много и дърветата, тъмни и вечнозелени, тя не ги познаваше, се издигаха много високо над тях, тя чу зов — дали беше надут рог или нечий вик? — далечен и едва доловим. Остана на място, заслушана на запад. Магът продължи да върви и се обърна чак когато разбра, че е спряла.
— Чух… — каза тя, ала не можа да каже какво е чула. Той се вслуша. Накрая продължиха през тишината, усилена и сгъстена от далечния зов.
Никога не навлизаше в Дъбравата без него и минаха много дни преди той да я остави сама вътре. Но в един жарък следобед, когато излязоха на поляна сред стари дъбове, той каза:
— Ще се върна.
И се отдалечи с бързите си, тихи стъпки, изведнъж се изгуби сред пъстрите и изменчиви дълбини на леса.
Не изпитваше желание да обикаля сама. Тукашният покой зовеше за тишина, гледане и слушане; а и тя знаеше колко измамни са пътеките и че Дъбравата е, по думите на Шаркопазителя, „по-голяма отвътре, отколкото отвън“. Седна на тревата под пъстрите лъчи на слънцето и загледа как сенките на листата играят по поляната. Пелената от дъбови листа и жълъди беше дълбока; макар нито веднъж да не видя диви свине в гората, видя дирите им. За миг долови миризмата на лисица. Мислите й се движеха кротко и леко като полъха на вятъра в топлата светлина.
Тук умът й често изглеждаше изпразнен от всякаква мисъл, изпълнен със самата гора, но в този ден спомените й се върнаха живи и ярки. Помисли за Слонова кост, помисли, че никога вече няма да го види, зачуди се дали е намерил кораб, с който да се върне в Хавнър. Беше й казал, че повече няма да се върне в Западно езеро; единственото място за него беше Голямото пристанище, кралският град, а остров Уей ако ще да потъне в морето по-дълбоко и от Солея. Но тя самата си мислеше с любов за пътищата и полята на Уей. Мислеше си за Стара Ирия, за бла-тясалия извор под хълма, за старата къща на билото му. Мислеше за Маргарита, как пееше балади в кухнята, в зимните вечери, отмервайки ритъма с дървените си обуща; и за стария Зайо в лозята с острия му като бръснач косер, дето й показваше как се подрязва лозата „най-отдолу, до живота в нея“; и Роза, нейната Етаудис, как бае шепнешком да облекчи болката в счупената ръка на някое дете. „Мъдри хора съм познавала“ — помисли си тя. Умът й се отдръпна пред спомена за баща й, но движението на листата и сенките задържаха и него. Видя го пиян, с лиги по устата. Усети жилавите му, треперещи ръце върху себе си. Видя го разплакан, разтреперан и засрамен; и скръб се надигна през тялото й и се стопи, като изтръпване, което се стапя, щом протегнеш ръце и размърдаш пръсти. За нея той беше нещо по-малко от майка й, която не бе познавала.
Протегна се, усети лекотата на тялото си в следобедната топлина и умът й отново се унесе към Слонова кост. В живота си не беше имала никого, когото да пожелае. Когато младият магьосник се появи за първи път, яхнал кобилката, толкова дребен и така високомерен, й се прииска да може да го пожелае; но не го пожела и не можеше, и затова реши, че сигурно е защитен със заклинание. Роза й беше обяснила как действали магьосническите заклинания, „за да не ти щукне нито на тебе, нито на тях, сещаш ли се, щото това щяло да им отнеме от силата, така казват“. Но Слонова кост, бедничкият Слонова кост, се беше оказал съвсем беззащитен. Ако някой беше под властта на заклинание за целомъдрие, то това сигурно беше тя, защото колкото чаровен и хубав да беше, тя така и не можа да изпита нещо друго освен харесване, а единствената й страст бе да научи всичко, което той можеше да й предаде.
Замисли се за себе си, седнала сред дълбоката тишина на Дъбравата. Не пееха птици; вятърът беше затихнал; листата висяха унило. „Дали съм омагьосана? Дали съм безплодно същество, непълна, не истинска жена?“ — питаше се и оглеждаше силните си голи ръце, меката издутина на гърдите си в сянката под яката на ризата.
Вдигна очи и видя Белокосия да излиза от една тъмна пътека между високите дъбове и да пристъпя към нея по поляната.
Той спря пред нея. Тя усети, че се изчервява, лицето и гърлото й пламнаха, замая се, ушите й закънтяха. Потърси в себе си думи, да каже каквото и да е, за да отвлече вниманието му от себе си, ала нищичко не можа да измисли. Той седна до нея. Тя сведе очи, уж че разглежда скелета на ланския лист до ръката си.
„Какво искам?“ — запита се наум, а отговорът дойде не в думи, а през цялото й тяло и душа: огънят, много по-голям огън от този, полетът, полетът изгарящ…
Върна се в себе си, в стаения въздух под дърветата. Белокосият мъж седеше до нея, свел лице към земята, и тя помисли колко мъничък и лек изглежда, колко тих и скръбен. Нямаше от какво да се бои. Тук нищо лошо не можеше да я сполети.
Той вдигна очи към нея.
— Ириан, чуваш ли листата?
Ветрецът отново леко полъхваше и тя успя да долови смътен шепот между дъбовете.
— Малко.
— Думите чуваш ли?
— Не.
Нищо не попита и той нищо повече не каза. След малко стана и тя тръгна подир него към пътеката, която винаги ги извеждаше, рано или късно, извън гората на поляната до потока Туилбърн и къщата на Видрата. Когато излязоха там, беше късен следобед. Той отиде до потока и коленичи да пие от него, точно където напускаше леса, над всички бродове. Тя — също. После седнаха в прохладната висока трева на брега и той заговори.
— Моите хора, каргите, почитат богове. Близначни богове, братя. И кралят там също е бог. Но преди боговете и след тях винаги са потоците. Пещери, камъни, хълмове. Дървета. Земята. Тъмата земна.
— Древните сили — каза Ириан. Той кимна.
— Там жените познават Древните сили. Тук също — вещиците. А това знание е лошо… така ли?
Когато я питаше така, винаги я изненадваше. Тя не каза нищо.
— Тъмното е лошо — каза Пазителят на шарките. — Така ли? Ириан вдиша дълбоко и както си седяха, го погледна право в очите.
— „Само в мрака е светлината“ — каза тя.
— Аха — каза той. И извърна лице, за да не види тя какво е изписано на него.
— Трябва да си ходя — каза тя. — Мога да се разхождам в Дъбравата, но не мога да живея там. Не е… моето място. А и Повелителят Песнопоец каза, че вредя с това, че съм тук.
— Всички вредим с това, че сме — промълви Пазителят на шарките.
И както правеше често, направи на земята една малка фигурка с каквото имаше подръка: върху шепа пясък от речния бряг постави едно сухо листо, тревен стрък и наоколо им подреди кръг от камъчета. После ги пренареди. И каза:
— Сега трябва да поговоря за вредата. След дълга пауза продължи:
— Сигурно знаеш, че един дракон ни върна нашия господар Ястреба, с младия крал, от бреговете на смъртта. Сетне драконът отнесе Ястреба у дома му, защото силата му я нямаше, не беше повече маг. Затуй скоро след това Повелителите на Роук се събраха да изберат нов Върховен маг, тук, в Дъбравата, както винаги. Но не както винаги… Преди да дойде драконът Призовникът също се беше завърнал от смъртта, там, докъдето може да стигне, докъдето може да го заведе неговото изкуство. Той е видял там нашия върховен повелител и младия крал, в оная страна отвъд каменната стена. Каза, че те няма да се върнат. Каза, че Ястреба му казал да се върне при нас и да донесе това известие. И ние скърбихме за своя господар. Но после дойде драконът, Калесин, и го донесе жив.
— Призовникът също беше сред нас, когато стояхме на Роук-ската могила и видяхме Върховния маг, коленичил пред крал Лебанен — продължи той. — И тогава, докато драконът отнасяше приятеля ни, Призовникът падна. Лежеше като мъртъв, студен, сърцето му не биеше, но дишаше. Билкарят приложи цялото си изкуство, но не можа да го вдигне. „Мъртъв е — каза той. — Дъхът не го оставя, но е мъртъв.“ И го оплакахме. А сетне, тъй като ни беше обзело отчаяние, а всички мои шарки говореха за промяна и опасност, се събрахме, за да си изберем нов повелител на Роук, върховен маг, който да ни закриля. И на своя съвет поканихме младия крал на мястото на Призовника. Струваше ни се редно и той да заседава с нас. Единствен Преобразителят се изказа изпървом против, а после се съгласи.
— Събрахме се, седнахме, ала не можехме да решим. Говорехме какво ли не, но никой не каза нито едно име. И тогава аз… — Той помълча малко. — Тогава ме споходи онова, което моите хора наричат „едуевану“, втория дъх. Думите ми дойдоха и аз ги изрекох. Казах: „Хама Гондун!“ А Куремкармерук им го каза на хардийски: „Жена от Гонт“. Но когато се съвзех, не можех да им обясня какво значи това. И така се разделихме, без избран върховен маг.
— Скоро след това кралят си замина, а с него замина Ветроключ. Преди кралят да бъде коронясан, отидоха на Гонт и потърсиха Ястреба, за да разберат какво означава това „жена от Гонт“. Но него не видели, видели само моята сънародничка, Тенар на Пръстена. Тя казала, че не била жената, която търсят. И те не намерили нищо. Затова Лебанен реши, че е пророчество, което тепърва ще се сбъдне. И в Хавнър сам постави короната на главата си.
— Билкарят, и аз също, решихме, че Призовникът е мъртъв. Смятахме, че дъхът, който дишаше, е останал от някое негово заклинание, като заклинанието, което знаят змиите, и с чиято помощ сърцата им продължават да бият дълго след като умрат. Макар да изглеждаше ужасно да погребем дишащо тяло, все пак то беше студено, кръвта не течеше из него и нямаше душа. Това беше по-ужасното. И така, приготвихме се да го заровим. И тогава, както лежеше до гроба, очите му се отвориха. Той се размърда и проговори. Каза: „Призовах се сам отново в живот, за да сторя това, което трябва да сторя“.
Гласът на Шаркопазителя стана по-хриплив и той изведнъж забърса с опакото на ръката си фигурката от камъчета.
— И тъй, когато Ветроключ се върна от коронясването на краля, бяхме отново деветима. Но разделени. Защото Призовникът каза, че трябва да се съберем отново и да изберем върховен маг. Кралят нямал място между нас, рече той. И „една жена от Гонт“, която и да е тя, също няма място между мъжете на Роук. Е? Ветроключ, Песнопоеца, Преобразителя и Ръката рекоха, че е прав. И тъй като крал Лебанен е човек, завърнал се от смъртта, изпълнявайки онова пророчество, рекоха, че и върховният маг ще е човек, завърнал се от смъртта.
— Но… — почна Ириан и спря.
След малко Пазителят на шарките каза:
— Това изкуство, призоваването, знаеш ли, е ужасна работа. Винаги е опасно. Тук — той се загледа към зеленозлатия сумрак на дърветата, — тук няма призоваване. Няма връщане през стената. Няма стена.
Лицето му беше лице на воин, но докато гледаше към гората, някак омекна, изпълни се с тъга и копнеж.
— А сега — рече той, — използва теб като повод за събирането ни. Но аз няма да ида в Големия дом. Няма да бъда призован.
— Той няма ли да дойде тук?
— Мисля, че няма да стъпи в Дъбравата. Нито на Роукска могила. На Могилата каквото има, има.
Тя не го разбра, но и не попита, улисана.
— Казваш, че ме използва за повод да се съберете.
— Да. За да се изгони една жена, са нужни девет мага. — Много рядко се усмихваше, а усмихнеше ли се, усмивката му беше бърза и напрегната. — Трябва да се съберем, за да наложим Правото на Роук. И да изберем върховен маг.
— Ако си ида… — Видя, че поклати глава. — Мога да отида при Нарицателя…
— Тук си по на сигурно.
Представата, че може да причини вреда, я безпокоеше, но че сама може да е застрашена не беше й хрумвало. Струваше й се немислимо.
— Аз ще се оправя. Значи Нарицателят, ти и… Вратарят?…
— …не желаем Торион да ни бъде върховен маг. Също и Билкарят, макар че той си копае и не говори много.
Забеляза, че Ириан го гледа удивена.
— Торион Призовника, това е истинското му име — рече той. — Той умря.
Тя знаеше, че крал Лебанен използва открито истинското си име. Той също се беше завърнал от смъртта. Но че Призовникът прави същото продължаваше да я стъписва и безпокои, щом помислеше за това.
— А… а учениците?
— Също са разделени.
Тя си помисли за Школата, където беше влязла за толкова малко. Оттук под клоните на Дъбравата й се видя като каменни стени, оградили един вид съществуване от всички останали, като кошара, като клетка. Как можеше който и да е от тях да съхрани разсъдъка си в равновесие в място като това?
Пазителят на шарките избута четири камъчета в малка дъга върху пясъка и продължи:
— Жалко, че Ястреба си отиде. Съжалявам, че не мога да разчета какво пишат сенките. Но единственото, което чувам в шепота на листата, е „Промяна, промяна…“ Всичко ще се промени, но не и те. — Отново вдигна поглед към дърветата, все така изпълнен с копнеж. Слънцето гаснеше. Той стана, пожела й вежливо лека нощ и си тръгна, потъна сред дърветата.
Тя поседя още малко на брега на Туилбърн. Беше обезпокоена от думите му, а и от своите мисли и чувства в Дъбравата, безпокоеше я и това, че изобщо бе възможно тук да я безпокои каквато и да било мисъл и чувство. Влезе в къщата, приготви си вечерята — пушено месо, хляб и маруля — и я изяде, без да усети вкус. После закрачи неспокойно покрай бързея. В късната привечер беше много топло, в замреженото от перести облаци млечносиво небе грееха само най-ярките звезди. Тя свали сандалите си и нагази във водата. Беше прохладна, но из нея пробягваха жилки слънчева топлина. Смъкна дрехите си, мъжките панталони и риза, които бяха цялото й облекло, и се гмурна гола във водата; усещаше по тялото си тласъка на течението. Никога не беше плувала в потоците на Ирия, а морето мразеше с неговити сиви и студени гърбици, но сега тази бърза вода й хареса. Отпусна се и бързеят я понесе, дланите й се плъзгаха над коприненогладките подводни камъни и по собствените й хълбоци, краката й се плъзгаха между водораслите. Безпокойството и тревогата й се отмиха от нея в забързалата се вода и тя се понесе с наслада в прегръдката на потока, взирайки се в белия, мек плам на звездите.
Прониза я хлад. Водата бе станала студена. Стегна се, все още с меки и отпуснати крайници, погледна нагоре и видя на брега черната фигура на мъж.
Стъпи на дъното и се изправи гола във водата.
— Махни се! — викна Ириан. — Марш оттук, гадино мръсна, развратнико гнусен, или дроба ще ти откъсна! — Скочи към брега, хвана се за жилавата трева и се изправи. Нямаше никого. Стоеше цялата пламнала, разтреперана от гняв. После при-тича по брега, намери дрехите си и ги навлече, без да спира да кълне: — Магьосник въшлив! Ах ти, мръсен кучи син!
— Ириан?
— Той беше тук! — извика тя. — Онзи гнусник, Торион! — Тръгна към Шаркопазителя, излязъл на звездната светлина до къщата. — Къпех се в потока, а той стоеше и ме гледаше!
— Пратено е било само… негова привидност. Не може да ти навреди, Ириан.
— Пратено, ама с очи, привидност, ама вижда! Дано да го… — И млъкна изведнъж, изгубила думи. Прилоша й. Разтресе се цялата и преглътна слюнката, напълнила устата й.
Пазителят на шарките пристъпи и взе ръцете й в своите. Дланите му бяха топли, а тя се почувства смъртно изстинала сега, когато се приближи до него за топлината на тялото му. Постоя така, извърнала лице настрана — но ръцете им бяха оплетени и телата им — притиснати едно до друго. Накрая тя се отдръпна и отметна назад провисналата си мокра коса.
— Благодаря ти. Беше ми студено.
— Знам.
— Никога не ми е било студено. Беше заради него.
— Казвам ти, Ириан, той не може да дойде тук, не може да ти навреди тук.
— Никъде не може да ми навреди — каза тя и огънят отново пламна в жилите й. — Само да се опита, ще го унищожа.
— Аха — каза Пазителят на шарките.
Тя го погледна на звездната светлина и рече:
— Кажи ми името си. Не истинското си име. Само някакво име, с което да мога да те наричам. Когато мисля за теб.
Той помълча, а сетне каза:
— В Карего-Ат, докато бях варварин, бяха Азвер. На хардийски това е „боен пряпорец.“
— Азвер — каза тя. — Благодаря ти.
Дълго лежа будна в малката къща; въздухът беше душен, а ниският таван сякаш я притискаше; после заспа изведнъж и дълбоко. Събуди се също така изведнъж, тъкмо когато на изток започваше да изсветлява. Отиде до вратата да види онова, което най обичаше да гледа, небето преди изгрева. Но погледна надолу и видя Азвер Шаркопазителя, загърнат в сивото си наметало, заспал дълбоко на земята пред прага й. Прибра се безшумно в къщата. След малко го видя да се връща при дърветата си — вървеше малко сковано и се почесваше по главата, както правят все още неразсънилите се хора.
Захвана се за работа — да остърже вътрешната стена на къщата и да я подготви за варосване. Щом първият слънчев лъч удари в прозорчето, на отворената й врата се почука. Отвън стоеше мъжът, когото бе помислила за градинар, Билкарят, едър и як като кафяв бик, и до него мършавият и мрачен стар Нарицател.
Тя измърмори нещо за поздрав. Вече я плашеха тези Повелители на Роук; а и появата им означаваше, че мирното време е изтекло, свършили са дните за ходене сред смълчаната лятна гора с Пазителя на шарките. Бяха свършили още предната нощ. Знаеше го, ала не искаше да го знае.
— Пазителят на шарките ни повика — каза Повелителят на билките. Изглеждаше смутен. Видя някакъв бурен, израсъл под прозореца, и каза: — Я, това е велвер. Някой от Хавнър трябва да го е посадил тук. Не знаех, че има от него на острова. — Огледа го много грижливо и прибра няколко семенца в кесията си.
Ириан оглеждаше Нарицателя прикрито, но също толкова грижливо, като се мъчеше да разбере дали е това, което тук наричаха „изпратено“, или си е от плът и кръв. Нищо у него не изглеждаше безтелесно, но тя сметна, че не е тук, а когато той пристъпи в лъча светлина и не хвърли сянка, се увери.
— Далече ли живеете оттук, господине? — попита тя. Той кимна.
— Останах някъде по средата. — Вдигна очи. Пазителят на шарките идваше, вече напълно буден.
Той ги поздрави и попита:
— А Вратарят ще дойде ли?
— Каза, че предпочитал да пази вратите — отвърна Билкарят. Затвори грижливо кесията си с многото джобове и огледа останалите. — Но вече не знам дали може да опази мравуняка.
— Какво сега? — каза Куремкармерук. — Аз чета за дракони. Мравки не ме интересуват. Но всички момчета, които учех в Кулата, напуснаха.
— Призовани са — сухо каза Билкарят.
— Е? — още по-сухо каза Нарицателят.
— Мога да ви кажа само както аз го виждам — каза Билкарят много неохотно, с неудобство.
— Давай — подкани го старият маг. Билкарят се колебаеше.
— Тази жена не е от нашия съвет — каза накрая.
— Тя е от моя — каза Азвер.
— Тя дойде на това място по това време — каза Нарицателят.
— А на това място, по това време, никой не идва случайно. Всеки от нас го знае само така, както го вижда. Има имена зад имена, скъпи ми Знахарю.
Черноокият маг сведе очи.
— Добре — отрони той облекчено, приел оценката. — Торион много се събира с другите Повелители и с младите. Тайни срещи, вътрешни кръгове. Сплетни, слухове. Младите ученици са наплашени, неколцина вече попитаха мен и Вратаря дали може да си идат… да напуснат Роук. И ние щяхме да ги пуснем. Но в пристанището няма нито един кораб, и нито един не е дошъл в залива Туил след онзи, който докара теб, скъпа, а на другия ден отплава отново за Уотхорт. Ветроключ държи Роукския вятър срещу всичко. И самият крал да рече да дойде, няма да може да спре на Роук.
— Докато вятърът не се промени, така ли? — каза Пазителят на шарките.
— Торион твърди, че Лебанен не е законен крал, тъй като не го е коронясал върховен маг.
— Глупости! Историята не е това! — каза старият Нарицател.
— Първият върховен маг се е появил столетия след последния крал. Роук е управлявал вместо кралете.
— Аха — каза Пазителят на шарките. — Трудно е за иконома да предаде ключовете, когато господарят на къщата се върне. Нали?
— Пръстенът на мира е изцерен — заговори Билкарят с търпеливия си, угрижен тон, — пророчеството е изпълнено, синът на Моред е коронован, а ето, че мир все още нямаме. Къде сме сбъркали? Защо не можем да намерим равновесието?
— Какво смята да прави Торион? — запита Нарицателят.
— Да доведе Лебанен тук — отвърна Билкарят. — Младежите приказват за „истинска корона“. Втора коронация, тук. От върховния маг Торион.
— Да не дава дано! — изломоти Ириан и направи знака, предназначен да попречи на словото да се превърне в дело. Никой от мъжете не се усмихна, а Билкарят със закъснение повтори жеста.
— Но как ги държи? — каза Нарицателят. — Билкар, ти беше тук, когато Ястреба и Торион се биха с Ириот. Мисля, че неговата дарба беше също толкова силна като на Торион. Той използваше хората, контролираше ги напълно. Това ли прави Торион?
— Не знам — отвърна Билкарят. — Мога само да ви кажа, че когато съм с него, когато съм в Големия дом, имам чувството, че нищо повече не може да се направи. Че нищо няма да се промени. Нищо няма да израсте. Че каквито и лекове да приложа, болестта ще свърши със смърт. — Изгледа ги един по един като ранен бик. — И мисля, че е вярно. Няма друг начин да възстановим Равновесието, освен да си кротуваме. Много далече отидохме. Върховният маг и Лебанен да отидат в плът в смъртта и да се върнат — това не беше редно. Те нарушиха закон, който не трябва да се нарушава. Торион се върна тъкмо за да възстанови закона.
— Какво, да ги върнем отново в смъртта? — каза Нарицателят, а Пазителят на шарките изсумтя:
— Кой може да каже какво е законът?
— Има стена — каза Билкарят.
— Оная стена не е с по-дълбоки корени от моите дървета — заяви Пазителят на шарките.
— Прав си, Билкарю, в неравновесие сме — с твърд и дрезгав глас каза Куремкармерук. — Кога и къде започнахме да прехвърляме границата? Какво сме забравили, на какво сме обърнали гръб, какво пренебрегнахме?
Ириан запремества поглед от единия към другия.
— Когато равновесието е нарушено, кротуването не върши работа. Може само да доведе до още по-голямо зло — каза Пазителят на шарките. — Докато… — И той направи бърз и красноречив жест с ръце, с отворени длани нагоре и после — надолу.
— Може ли да има нещо по-грешно от това сам да се призовеш от смъртта? — каза Нарицателят.
— Торион беше най добрият от всички ни — храбро сърце, благороден ум. — Билкарят говореше почти с ярост. — Ястреба го обичаше. И всички ние.
— Съвест го е обладала — каза Нарицателя. — Съвестта му е казала, че единствен той може да оправи нещата. За да го стори, той отрече смъртта си. Така той отрича живота.
— И кой ще се възправи срещу него? — запита Пазителят на шарките. — Аз мога само да се скрия сред дърветата си.
— А аз в кулата си — каза Нарицателят. — А ти, Билкарю, и ти, Вратарю, сте в капана, в Големия дом. Зад стените, които съградихме, за да пазят всичкото зло отвън. Или вътре, както може да се окаже сега.
— Ние сме четирима срещу него — каза Пазителят на шарките.
— Те са петима срещу нас — отвърна Билкарят.
— Дотам ли се стигна — каза Нарицателят, — да стоим в края на леса, засаден от самия Сегой, и да си говорим как да се унищожим едни други?
— Да — каза Пазителят на шарките. — Онова, което не се променя твърде дълго, се самоунищожава. Гората е вечна, защото тя умира и умира, и така живее. Не ще позволя тази мъртва ръка да ме докосне. Или да докосне краля, който ни донесе надежда. Направен беше оброк и се направи чрез мен. Аз го изрекох — „Жена от Гонт“. Не ще допусна това слово да се забрави.
— Тогава дали да не идем на Гонт? — запита Билкарят, повлиян от страстта на Азвер. — Ястреба е там.
— И Тенар е там — каза Азвер.
— Може би надеждата ни е там — каза Нарицателят.
И се смълчаха, мъчейки се да стаят в себе си надеждата.
Ириан също се смълча, но нейната надежда се стопи, заменена от чувство за срам и за пълна нищожност. Това бяха храбри, мъдри хора, стремяха се да спасят всичко, което обичаха, ала не знаеха как да го сторят. А тя не можеше да сподели мъдростта им, не можеше да помогне с нищо в решенията им. Отдели се от тях, а те не забелязаха. Закрачи бавно към Туилбърн, там, където потокът се стичаше от гората в малък водопад. Водата беше грейнала под утринните лъчи на слънцето и весело ромонеше. Искаше й се да заплаче, но в плаченето хич я нямаше. Застана безмълвно и се загледа във водата, а срамът й бавно се превърна в гняв.
Върна се при тримата мъже и каза:
— Азвер.
Той се обърна сепнат към нея и пристъпи.
— Защо нарушихте своето Право заради мен? Честно ли беше към мен, която никога няма да мога да бъда това, което сте вие?
Азвер се намръщи.
— Вратарят те пусна, защото го помоли — каза той. — Аз те доведох при Дъбравата, защото листата на дърветата ми казваха твоето име много преди да дойдеш тук. „Ириан“, казваха, „Ириан“. Защо си дошла, не знам, но не е случайно. Призовникът също го знае.
— Може би съм дошла за да го унищожа. Той я погледна и не каза нищо.
— Може би съм дошла да унищожа Роук. Тогава светлите му очи лумнаха.
— Опитай!
Вдигнала високо глава, тя го прикова с поглед и цялото й тяло потръпна. Почувства се по-голяма от него, по-голяма от самата себе си, неизмеримо по-голяма. Можеше само да посегне с пръст и да го унищожи. А той стоеше пред нея дребен, смел в мимолетната си тленност, беззащитен. Ириан вдиша, дълго и предълго, и отстъпи.
Усещането за неимоверна сила се изцеди от нея. Леко извърна глава и сведе поглед надолу, изуми се като видя собствената си кафява ръка, загърнатия ръкав на ризата, тревата, прохладна и зелена около обутите й в сандали стъпала. Погледна отново Пазителя на шарките и отново видя пред себе си — крехко и уязвимо същество. Съжали го и го почете. Дощя й се да го предупреди за гибелта, надвиснала над него. Но нито думичка не можа да излезе от устата й. Обърна се и се върна при брега на потока, до малкия водопад. Там се смъкна и скри лицето си в шепи, за да го забрави, да забрави целия свят.
Гласовете на говорещите магове ромоняха като гласовете на бързея. Потокът редеше своите думи, а те — своите, но нито едните, нито другите бяха верните думи.
4. Ириан
Когато Азвер се върна при останалите мъже, на лицето му имаше нещо, което накара Билкаря да каже:
— Какво става?
— Не знам — отвърна той. — Може би не трябва да напускаме Роук.
— Вероятно не можем — каза Билкарят. — Ако Ветроключ заключи ветровете срещу нас…
— Аз се връщам, където съм — каза рязко Куремкармерук. — Не обичам да оставям себе си така, като стара обувка. Ще се върна при вас вечерта. — И изчезна.
— Бих искал да повървя малко под дърветата ти, Азвер — въздъхна Билкарят.
— Върви, Деяла. Аз ще остана тук.
Билкарят тръгна към Дъбравата. Азвер седна на грубата пейка, направена от Ириан, опря се на стената на къщата и погледна към девойката, свила се безмълвно малко по-нагоре край потока. Между тях и Големия дом на полето тихо блееха овце. Утринното слънце прежуряше.
Баща му го бе нарекъл „Боен пряпорец“. Дошъл бе на запад, оставяйки зад гърба си всичко познато. Истинското си име бе научил от дърветата на Горската обител и беше станал Пазител на шарките на Роук. През цялата тази година шарките на сенките и клоните, и корените, целият мълчалив език на неговата гора беше говорил за разруха, за престъпване, за промяна на всички неща. Знаеше, че това вече ги е сполетяло. Беше дошло с нея.
Тя беше под негова опека, под закрилата му, беше го разбрал още щом я видя. Дори да бе дошла, за да унищожи Роук, както му каза, той трябваше да й служи. Правеше го драговолно. Беше вървяла с него в гората — висока, непохватна, неустрашима; отмятала беше трънестите ръце на храстите с голямата си, грижлива длан. Очите й, кехлибаренокафяви като водата на Туилбърн в сянка, се бяха взирали във всичко; беше слушала; беше стояла в пълна кротост. Искаше му се да я опази и знаеше, че не би могъл. Дал й беше малко топлина, когато й стана студено. Нямаше какво друго да й даде. Тя щеше да иде там, където трябваше да иде. От опасност не разбираше. Мъдрост не притежаваше, освен невинността си, броня нямаше, освен яростта си. „Коя си ти, Ириан?“ — промълви той към нея, загледан как се е присвила като животно, затворено в своята немота.
Билкарят се върна от гората и поседя малко с него, без да проговори. По пладне тръгна към Големия дом, като обеща на заранта да се върне с Вратаря. Щяха да поканят останалите магове да се срещнат с тях в Дъбравата.
— Но той няма да дойде — рече Деяла, а Азвер кимна.
През целия ден се заседя при къщата на Видрата, без да изпуща Ириан от очи; накара я да хапне с него. Тя дойде при къщата, но след като се нахраниха, отново се върна при мястото си на брега на потока и остана да седи там неподвижно. И той също почувства тялото и ума си отпуснати и затъпели, и се опита да се отърси от това чувство, ала не можа. Помисли за очите на Призовника и тогава и на него му стана студено, студът го прониза целия, макар да седеше в щедрия зной на летния ден. „Управляват ни мъртъвци“ — помисли той и тази мисъл не го напусна.
Зарадва се, като видя Куремкармерук бавно да идва по брега на Туилбърн от север. Старецът газеше през потока бос, държеше обущата си в едната ръка, а високия жезъл в другата, и изръмжаваше, щом кракът му се подхлъзнеше по някой камък. Седна на отсамния бряг да си подсуши краката и да си обуе обущата.
— На връщане за Кулата — рече той — ще се возя. Наемам си кола, купувам си муле. Остарях, Азвер.
— Ела в къщата — подкани го Пазителят на шарките и сложи вода и храна за Нарицателя.
— Момичето къде е?
— Спи. — Азвер кимна към Ириан, която се беше свила в тревата до малкия водопад.
Дневният пек беше започнал да се смалява и по тревата от Дъбравата плъзнаха сенки, макар къщата на Видрата все още да беше огряна от слънчевите лъчи. Куремкармерук приседна на пейката с гръб до стената, а Азвер — на прага.
— Стигнахме до края — отрони в тишината старецът. Азвер кимна, в тишина.
— Какво те доведе тук, Азвер? — запита Нарицателят. — Често съм мислел да те попитам. Толкова път. Пък и в каргийските земи нямате магьосници.
— Нямаме. Но имаме нещата, от които е съставено магьосничеството. Вода, камъни, дървета, думи…
— Но не и думите на Сътворението.
— Не. Нито драконите.
— Никога?
— Само в старите приказки от най-далечния изток, от пустините на Хур-ат-Хур. Преди да е имало богове. Преди да е имало хора. Преди хората да станат хора, са били дракони.
— Виж, това е интересно — рече старецът и се понадигна. — Казах ти, че четях за драконите. Нали знаеш оная мълва, дето прелетели над Вътрешното море на изток, чак до Гонт. Това несъмнено ще да е бил Калесин, отвеждащ Гед у дома, поукрасена от моряци, за да стане хубавата приказка още по-добра. Но едно момче тук ми се закле, че цялото му село видяло летящи дракони тая пролет, западно от планината Онн. Тъй че почнах да чета стари книги, за да разбера кога са престанали да идват на изток от Пендор. И в един стар пелнийски ръкопис се натъкнах на твоята история, или нещо такова. Че хора и дракони били един и същи вид, но се скарали. Някои заминали на запад, други на изток, и станали два вида, и забравили, че някога са били едно.
— Ние отидохме още по на изток — каза Азвер. — Но знаеш ли как е пълководец на моя език?
— „Едран“ — отвърна уверено Нарицателят и се засмя. — Дракон…
След малко добави:
— Мога да проследя една етимология чак до ръба на ориста… Но си мисля, Азвер, че сега сме точно там. Няма да го надвием.
— Той има предимство — каза много сухо Азвер.
— Така е. Но дори да признаем, че е невероятно, да признаем, че е невъзможно… ако го надвием… ако се върне в смъртта и ни остави живи… какво ще правим? След това какво?
След дълго мълчание Азвер отвърна:
— Представа нямам.
— Твоите листа и сенки нищо ли не ти казват?
— Промяна, промяна — отвърна Пазителя на шарките. — Превращение.
Изведнъж вдигна очи. Овцете, които се бяха струпали край стобора, се пръснаха. Някой идеше насам по пътеката от Големия дом.
— Млади мъже — промълви задъхан Билкарят, след като се добра до тях. — Армията на Торион. Идат насам. Да вземат момичето. Да го прогонят. — Спря и си пое дъх. — Вратарят говореше с тях, когато тръгнах. Мисля, че…
— Ето го — каза Азвер и Вратарят се появи, гладкото му жълто-кафяво лице беше спокойно, както винаги.
— Казах им, че ако в този ден излязат през Портата на Мед-ра, нивга не ще се върнат в дома, който познават. И неколцина от тях склониха да се върнат. Но Ветроключ и Песнопоец ги подкараха. Скоро ще дойдат.
Вече се чуваха мъжки гласове в полята източно от Дъбравата.
Азвер бързо отиде при лежащата край потока Ириан, останалите тръгнаха след него. Тя се разбуди и се надигна, още замаяна от съня и отпусната. Стояха около нея като стража, когато групата от тридесетина души подмина къщата и тръгна към тях. Повечето бяха по-стари ученици — в тълпата се мяркаха няколко магьоснически тояги — и ги водеше Ветроключ. Мършавото му старческо лице изглеждаше напрегнато и уморено, но той учтиво поздрави четиримата магове.
Те също го поздравиха и думата взе Азвер:
— Заповядай в Дъбравата, Повелителю Ветроключ — рече той, — и да изчакаме там другите от Деветимата.
— Първо трябва да решим въпроса, който ни разделя — каза Ветроключ.
— Тежък въпрос — вметна Нарицателят.
— Жената с вас отхвърля Правото на Роук — заяви Ветроключ. — Тя трябва да си иде. На пристана чака лодка, която да я вземе, и вятърът, мога да ви уверя, ще е попътен чак до Уей.
— Не се съмнявам в това — каза Азвер, — но се съмнявам, че ще тръгне.
— Пазителю на шарките, нима ще отречеш Правото и общността ни, траяла толкова дълго, за да крепи реда против силите на развалата? Нима точно ти си този, който ще наруши правилата, ще строши шарката?
— Не е стъкло, че да се строши — каза Азвер. — Тя е дъх, огън.
Голямо усилие му струваше да продължи.
— Смърт тя не познава — каза той, ала говореше на своя език и другите не го разбраха. Той пристъпи по-близо към Ириан. Усети топлината на тялото й. Тя беше вдигнала глава и гледаше, с животинска безмълвност, сякаш не разбираше никого от тях.
— Торион се завърна от смъртта, за да спаси всички ни — каза Ветроключ, ясно и пламенно. — Той ще бъде Върховният маг. Под негова власт Роук ще бъде това, което е бил. Кралят ще получи истинската корона от неговата ръка и ще властва с негово напътствие, както властваше Моред. Вещици не ще сквернят святата земя. Дракони не ще заплашат Вътрешно море. Ще цари ред, сигурност, мир.
Никой от четиримата магове с Ириан не му отвърна. В настъпилата тишина младежите с него замърмориха и един сред тях рече:
— Дайте ни вещицата.
— Не — каза Азвер, ала нищо повече не можа да добави. Вдигна жезъла си от върба, но той бе само дърво в ръката му.
От четиримата само Вратарят проговори. Пристъпи напред, Огледа младите мъже един по един и каза:
— Вие ми се доверихте, когато ми дадохте имената си. Сега ще ми се доверите ли?
— Господарю — каза един от тях, с хубаво тъмно лице и магьоснически жезъл от дъбово дърво, — вярваме ви, и тъкмо затова ви молим, нека вещицата да си иде и да се върне мирът.
Ириан пристъпи напред преди Вратарят да успее да проговори.
— Не съм вещица — каза тя. Гласът й прозвуча висок и метален след плътните гласове на мъжете. — Изкуство не владея. Нямам знание. Дойдох да уча.
— Тук не учим жени — каза Ветроключ. — Ти го знаеш.
— Нищо не знам — каза Ириан, пристъпи още крачка напред и застана срещу стария маг. — Кажете ми коя съм.
— Знай мястото си, жено — хладно отвърна магът.
— Мястото ми — рече тя бавно, като провлачваше думите, — мястото ми е на хълма. Където нещата са такива, каквито са. Кажете на мъртвия, че ще го срещна там.
Ветроключ не каза нищо. Младежите замърмориха сърдито и неколцина от тях пристъпиха напред. Азвер застана между тях и нея; думите й го бяха освободили от парализата на тяло и ум, която го удържаше.
— Кажете на Торион, че ще го срещнем на Роукската могила — рече той. — Когато дойде, ще сме там. Сега ела с мен — обърна се той към Ириан.
Нарицателят, Вратарят и Билкарят тръгнаха след двамата в Дъбравата. Пътека за тях имаше. Ала когато неколцина от младите понечиха да ги последват, пътека нямаше.
— Върнете се — каза Ветроключ на младите.
Те се обърнаха, разколебани. Ниското слънце все още огряваше полята и покривите на Големия дом, но в леса витаеха само сенки.
— Вещерство — замърмориха те, — светотатство, поквара.
— По-добре стойте настрана — каза им Ветроключ с напрегнато и мрачно лице. Тръгна обратно към Школата и те се помъкнаха след него, като спореха в безсилие и гняв.
Не бяха много навътре в Дъбравата и все още вървяха покрай потока, когато Ириан спря, извърна се, клекна до огромните, изгърбени над земята корени на една върба и се надвеси над водата. Четиримата магове останаха на пътеката.
— Тя проговори с другия дъх — каза Азвер.
Нарицателят кимна.
— Тогава трябва ли да я следваме? — попита Билкарят. Този път кимна Вратарят. Усмихна се и рече:
— Така изглежда.
— Добре — отвърна Билкарят, изгледа ги с търпеливия си, угрижен поглед; отдели се малко встрани и приклекна да разгледа някакво малко стръкче или мъх на земята.
Времето в Дъбравата течеше както винаги, сякаш не течеше изобщо, а в същото време свършваше отведнъж, денят тихо се изсипа с няколко дълги дъха, потръпване на листата, птица, запяла далече някъде, друга, отвърнала й от още по-далече. Ириан бавно се надигна. Не проговори, само погледна пътеката и тръгна. Четиримата мъже поеха след нея.
Излязоха в спокойния вечерен въздух. На запад още светлееше, когато прегазиха Туилбърн и закрачиха през полята към Роукска могила, издигаща се напред тъмна и висока на фона на небето.
— Идват — каза Вратарят.
През градините и нагоре по пътеката от Големия дом идеха мъже — петимата магьосници и много ученици. Водеше ги сам Торион Призовника, висок в сивото си наметало, понесъл жезъла си от костенобяло дърво, около който смътно сияеше лъжесветлик.
Там, където двете пътеки се срещаха и сливаха, за да възвият нагоре към билото на Могилата, Торион спря и зачака. Ириан закрачи напред и се озова лице в лице с него.
— Ириан от Уей — проговори Призовникът с дълбок и ясен глас, — за да бъде мир и ред, и в името на равновесието на всички неща, повелявам ти да напуснеш този остров. Не можем да ти дадем това, що искаш, и затова те молим за прошка. Ала речеш ли да останеш тук, ти отхвърляш прошката и трябва да научиш какво носи това престъпване.
Тя се изправи, висока почти колкото него, и също толкова изпъната. Близо минута не каза нищо, а накрая проговори с висок, дрезгав глас:
— Ела на хълма, Торион.
Остави го на кръстопътя, долу на равното, и продължи още малко нагоре по склона, няколко крачки. Обърна се и го погледна отвисоко.
— Какво те плаши в този хълм?
Смрачаваше се. Западът се бе изтънил до смътна червена резка, а небето на изток бе потъмняло над морската шир.
Призовникът вдигна очи към Ириан. Вдигна бавно двете си ръце и жезъла в изричане на заклинание, проговаряйки на езика, който всички магьосници и магове на Роук бяха учили, езика на тяхното изкуство, Езика на Сътворението:
— Ириан, в твоето име те призовавам и ти повелявам да ми се подчиниш!
Тя се поколеба, сякаш за миг готова да се подчини, да се върне при него, ала извика:
— Аз не съм само Ириан!
При този вик Призовникът затича нагоре към нея, протегна напред ръце, устреми се към нея, сякаш искаше да я сграбчи и да я задържи. Двамата вече бяха на хълма. Тя се извиси неописуемо над него, огън изригна между двамата, яркочервен пламък сред вечерния сумрак, блеснали тъмнозлати люспи и огромни криле… и се заличи всичко това, и нищо друго нямаше освен жената, застанала на пътеката, и високия мъж, скланящ се ничком пред нея, бавно скланящ се към земята — и се просна върху нея.
От всички единствен Билкарят, лечителят бе първият, който излезе от вцепенението. Тръгна по пътеката и коленичи до Торион.
— Приятелю — промълви той. — Братко.
Под сивото наметало ръцете му напипаха само купчина дрехи и сухи кости, и скършена тояга.
— Така е по-добре, Торион — промълви той. Ала плачеше. Старият Нарицател пристъпи напред и каза на жената на хълма:
— Коя си ти?
— Не зная другото си име — отвърна тя. Говореше като преди, като на Призовника, на Езика на Сътворението, езика, на който говорят драконите.
Обърна му гръб и закрачи нагоре по хълма.
— Ириан — извика Азвер, Пазителят на шарките, — ще се върнеш ли при нас?
Тя спря и го изчака да стигне до нея.
— Ще се върна, ако ме повикаш.
Протегна ръка и хвана неговата. Той вдиша рязко.
— Къде ще отидеш?
— При онези, които ще ми дадат името. В огън, не във вода. При моя народ.
— На запад?
— Отвъд запада.
Обърна им гръб и продължи нагоре към билото в сгъстяващата се тъмнина. И щом се отдалечи от тях, те я видяха, всички — огромните златолюспести хълбоци, увенчаната с остър шип виеща се опашка, дъха й, който беше ярък пламък. На билото на могилата тя спря за миг, издължената й глава се извърна, за да огледа бавно остров Роук, най-дълго се взира към Горската обител, вече тъмно петно в тъмата. И тогава с гръм, като от разтърсени бронзови листи, широките криле се разтвориха и се възнесе нагоре драконът, описа кръг над Роукска могила, и отлетя.
Ивица от пламък и дим се изсипа от тъмното небе.
Азвер, Пазителят на шарките, стоеше, стиснал с лявата си ръка дясната, опарена от нейното докосване. Погледна надолу към мъжете, смълчани в подножието на хълма, с лица, вторачени след дракона.
— Е, приятели мои — извика той. — А сега какво? Единствен Вратарят отговори:
— Мисля, че трябва да се върнем в дома си и да разтворим вратите му.
Описание на Землемория
Народи и езици
Народи
Хардийските земи
Хардийският народ на Архипелага се препитава със земеделие, скотовъдство, риболов, търговия и обичайните за едно не-индустриално общество занаяти и умения. Числеността му е стабилна и ограничената им, годна за обитаване земя никога не е била пренаселвана. Гладът е нещо непознато, а бедността в много редки случаи е драстична.
Малките острови и села обикновено се управляват от повече или по-малко демократичен съвет или Дума, оглавявана или представлявана при преговори с други групи от избран Островитянин или Островитянка. В Разливите често не съществува никакво друго управление освен Островната дума и Градските думи. Във вътрешните острови рано е възникнала управляваща класа и повечето от големите острови и градове се управляват, поне номинално, от наследствени Владетели и Владетелки, докато целият Архипелаг от столетия се е управлявал от крале. Селищата и големите градове обаче често се управляват почти изцяло от своите Думи, както и от търговски и занаятчийски гилдии. Големите гилдии, тъй като мрежата им покрива всички Вътрешни острови, не са подвластни на никакъв друг господар или власт, освен на краля в Хавнър.
Формите на крепостничество, васалство и робство са съществували в различни периоди в някои райони, но не и под управлението на хавнърските крале.
Съществуването на магията като призната и ефективна сила, притежавана от определени индивиди, но не от всички, оформя и влияе на всички институции на хардийското население, така че макар ежедневието в Архипелага привидно да прилича на това в неиндустриалните общества другаде, има и почти неизмерими различия. Едно от тези различия е може би, или може да се разпознае в, липсата на каквато и да било институционализирана религия. Суеверието е толкова обичайно, колкото и навсякъде, но не съществуват никакви богове, никакви култове, никакво почитане на висша сила от какъвто и да било вид. Ритуал се проявява единствено в традиционните жертвоприношения на Древните сили по време на големите и повсеместно провеждани празненства като Слънчевото завръщане и Дълготрайния танц, при изричането и изпяването на традиционните песни и епоси на тези празненства и, вероятно, в извършването на магически заклинания.
Цялото население на Архипелага и на Разливите споделя хардийския език и култура, с местни отлики. Хората на Салджийския народ в далечния Югозападен разлив съхраняват ежегодните празненства, но почти нищо друго от архипелагската култура, тъй като нямат търговия, земеделие и не знаят нищо за другите народи.
Повечето хора на Архипелага са с кафява или червеникаво-кафява кожа, черна права коса и тъмни очи; преобладаващият телесен тип е нисък, тънък, с малки кости, но доста мускулест и със стегната плът. В Източните и Южните разливи хората обикновено са по-високи, с по-яки кости и по-тъмни. Много от южняците имат много тъмнокафява кожа. Повечето мъже на Архипелага са с малка или никаква окосменост по лицето.
Жителите на Оскил, Рогма и Борт са по-светлокожи от останалите на Архипелага и често имат светлокафява и дори руса коса и светли очи; тамошните мъже често са брадати. Техният език и част от поверията им са по-близки до каргадските, отколкото до хардийските. Тези далечни северняци вероятно са потомци на каргадците, които, след като заселили четирите големи Източни земи, са се върнали по море на Запад преди около две хиляди години.
Каргадските земи
На тези четири големи острова на североизток от главния Архипелаг преобладаващият цвят на кожата е светлокафяв до бял, с коса тъмна до руса и очи тъмни до сини или сиви.
Липсват значителни смесвания между видовете цвят на кожата, освен на Оскил, тъй като Северният разлив е изолиран и рядко заселен, а каргадците са се държали отчуждено и често пъти враждебно към жителите на архипелага цели две или три хилядолетия.
Четирите острова на Каргад имат предимно сух климат, но са плодородни, когато се напояват и обработват. Каргадците са поддържали общество, което изглежда малко повлияно, освен в отрицателен смисъл, от своите далеч по-многобройни съседи на юг и запад.
Сред каргадците магическата сила, изглежда, е рядка като природна дарба, може би защото е била пренебрегвана или активно потискана от тяхното общество и власти. Освен като зло, внушаващо страх и отбягвано, магиката не играе значима роля в тяхното общество. Тази неспособност или отказ да се практикува магия поставя каргадците в неблагоприятно положение спрямо обитателите на архипелага почти във всяко отношение, и това донякъде може да обясни защо те винаги са се въздържали от търговия и от всякакъв вид размяна, освен пиратски набези и нашествия по най-близките острови на Южния разлив и около Гонтско море.
Дракони
Песни и сказания указват, че драконите са съществували преди всяко друго живо същество. Някои старохардийски съставни имена или евфемизми за дракон са Първороден, Старей, Древни деца. (Думите за първородно дете на семейството в оскилски, ахад, и на каргадски, гадда, произлизат от думата хаат, „дракон“ на Древната реч.)
Откъслечни позовавания и приказки от Гонт и Разливите, пасажи от свещената история в Каргадските земи и една странна загадка в „Пелнийските сказания“, дълго време пренебрегвана от учените на Роук, разкриват, че в най-ранните времена драконите и човешките същества са били от един и същи вид. По-късно това драконово-човешко племе се разделило на два вида същества, несъпоставими в своите нрави и стремежи. Навярно някакво дълготрайно географско разделение е причинило постепенно и естествено отделяне, диференциране на видовете. Пелнийските сказания и Каргадските легенди твърдят, че разделението станало съзнателно, в резултат на едно взаимно споразумение, известно като верв надан, Ведурнан, „Разделението“.
Тези легенди са съхранени най-добре в Хур-ат-Хур, най-източната от Каргадските земи, където драконите са се изродили до животни без висока интелигентност. При все това тъкмо в Хур-ат-Хур хората съхраняват най-жива убеденост в първоначалното родство между човешкия и драконовия вид. А с тези приказки за древни времена се съчетават и истории от по-ново време за дракони, приемащи човешки облик, хора, придобиващи драконова форма, същества, които всъщност са и човешки, и драконски.
Както и да се е стигнало до Разделението, от началото на историческото време човешките същества са обитавали главния Архипелаг и Каргадските земи източно от него, докато драконите са се придържали към най-западните острови — и отвъд тях. Някои хора са се озадачавали защо са избрали за свое владение пустото море, след като драконите са „същества на вятъра и огъня“, които се давят, ако се гмурнат под водата. Но за тях не е наложително да докосват нито вода, нито суша; те живеят в полет, високо във въздуха, на слънчевата и звездната светлина. Единственото, което драконът използва като суша, е някое скалисто място, където може да снесе своите яйца и да отгледа дракончетата си. Малките голи и пустинни островчета на най-отдалечения Западен разлив са достатъчни за това.
„Сътворението на Еа“ не съдържа изрични позовавания за първоначално единство и по-късно отделяне на драконите от хората, но това може да е така, защото поемата, в предполагаемата й първоначална форма, на Езика на Сътворението, се датира към време преди Разделението. Най-доброто свидетелство в поемата за общия произход на дракони и хора е архаичната хардийска дума в нея, която обикновено се разбира като „хора“ или „човешки същества“, алат. Думата етимологично (от Истинските руни Атл и Хта) означава „елово-същества“, „тези, които изричат слова“ и следователно би могла да означава или да включва драконите. Понякога използваната дума е алхерат, „истино-слово-същества“, „тези, които изричат истински слова“, говорещите Истинската реч. Това би могло да означава хора чародеи, или дракони, или и двете. В древните „Пелнийски сказания“ се твърди, че думата се използва за обозначаване както на чародеи, така и на дракони.
При драконите знанието на Истинската реч е вродено, или както се изразява Гед, „драконът и речта на дракона са едно и също“. Ако човешките същества първоначално са споделяли това вътрешно присъщо знание или идентичност, то те са го изгубили така, както са изгубили драконската си природа.
Езици
Древната реч, или Езикът на Сътворението, с която Сегой е сътворил островите на Землемория в началото на времето, е вероятно безкраен език, тъй като назовава всички неща.
Този език е вроден при драконите, но не и при хората, както се каза по-горе. Съществуват изключения. Някои човешки същества, притежаващи могъщи дарби в магията — или поради древното родство между хора и дракони — знаят по рождение известен брой думи от Древната реч. Но огромното мнозинство от хората трябва да учат Древната реч. Хардийците, практикуващи занаята на магьосничеството, я учат от своите учители. Заклинатели и вещици научават по няколко думи от нея, а някои я овладяват почти толкова свободно, колкото драконите.
Всички заклинания използват поне една дума от Древната реч, въпреки че на селската вещица или заклинател може да не им е съвсем ясно значението й. Великите заклинания се правят само на Древната реч и се разбират в момента на изричането им.
Хардийският език на Архипелага, оскилският на Оскил и каргадският говор са все далечни издънки на Древната реч. Никой от тези езици не служи за правене на магически заклинания.
Населението на Архипелага говори хардийски. Съществуват толкова диалекти, колкото са островите, но отликите на никой от тях не са толкова крайни, че да е напълно неразбираем за другите.
Оскилският, говорен в Оскил и два острова северозападно от него, има повече сходства с каргадския, отколкото с хардийския. Каргадският е най-отдалечен и по речников състав, и по синтаксис от Древната реч. Повечето говорещи го (както и повечето говорещи хардийски) не съзнават, че езиците им имат общ предтеча. Учените на Архипелага знаят този факт, но повечето каргадци биха го отрекли, защото бъркат хардийския с Древната реч, на която се правят заклинанията, и поради това се боят и презират цялата архипелагска реч като злокобно магьосничество.
Писменост
За писмеността се смята, че е била изобретена от Господарите на руните, първите велики чародеи на Архипелага, навярно за да помогне за съхраняването на Древната реч. Драконите нямат писменост.
В Землемория съществуват две съвършено различни форми на писменост: Истинските руни и руническото писмо.
Истинските руни, използвани в Архипелага, въплъщават слова от Езика на Сътворението. Истинските руни не са просто символи, а сътворители: те могат да се използват за появата на нещо или на условие, или да предизвикат събитие. Да изписваш такава руна означава да действаш. Силата на действието варира според обстоятелствата. Повечето Истински руни се намират само в древни текстове или книги на древната мъдрост и се използват единствено от чародеи, обучени в прилагането им; но твърде много от тях, например символът, изписван на прага, за да опази къщата от пожар, се използват ежедневно и са познати и на неучените хора.
Дълго след изобретяването на Истинските руни за хардийския език е било създадено немагическо руническо писмо. Това писмо въздейства на реалността не повече от всяка друга писмовност — тоест непряко, но значително.
Твърди се, че Сегой пръв изписал Истинските руни с огън на вятъра, тъй че те са съвременни на Езика на Сътворението. Но това може и да не е така, тъй като драконите не ги използват, а и да ги знаят, не го признават.
Всяка Истинска руна си има значимост, обвързаност или област на значение, която повече или по-малко може да се определи на хардийски; но по-добре е да кажем, че руните изобщо не са думи, а по-скоро заклинания или действия. Само и единствено в синтаксиса на Древната реч, и само когато се изговарят или пишат от чародей, не като изявление, а с намерението да се действа, подсилено с глас и жест — в заклинание — словата на руната напълно разгръщат силата си.
Когато се записват, заклинанията се пишат с Истинските руни, понякога с известни примеси от хардийските руни. Да пишеш на Истинските руни, както и да говориш на Древната реч, означава да гарантираш истинността на това, което казваш — стига да си човек. На този език човешките същества не могат да лъжат. Драконите могат; или поне те твърдят така; а ако лъжат, то това не доказва ли, че твърдението им е истинно?
Назованото име на една Истинска руна може да е думата, която тя означава в Древната реч, или една от конотациите на руната, преведена на хардийски. Имената на обичайно използваните руни като Пир (използвани за защита от огън, вятър и лудост), Сифл („добра скорост“), Симн („спорна работа“) се използват безцеремонно от обикновените хора, говорещи хардийски; но практикуващите магията изричат дори такива добре познати и често използвани имена предпазливо, защото те всъщност са думи от Древната реч и могат да повлияят на събития по нежелани и неочаквани начини.
Така наречените „Шестстотин руни на хардийския“ не са хардийските руни, с които се пише на обикновения език. Те са Истински руни, на които са дадени „безопасни“, пасивни имена на обикновения език. Истинските им имена в Древната реч трябва да се запомнят в мълчание. Амбициозният ученик по магьосничество ще продължи с изучаването на „Следващите руни“, „Руните на Еа“ и много други. Доколкото Древната реч е безкрайна, така е и с руните.
Обикновеният хардийски, за целите на управлението, търговията или личните писма, или за да се записва история, приказки и песни, се пише със знаци, съответно наречени хардийски руни. Повечето жители на Архипелага научават по няколкостотин до няколко хиляди от тези знаци като основна част от своето няколкогодишно обучение. Говорим или писмен, хардийският е безполезен за правене на заклинания.
Литература и исторически извори
Преди хилядолетие и половина или повече, са били създадени хардийските руни, за да позволят разказвателното писане. Оттогава насетне са записани и съхранени като текстове „Сътворението на Еа“, „Великите подвизи“, „Баладите“ и „Песните“, които първоначално са били текстове за изпяване или декламиране. Те и до днес съществуват в двете си форми. Многото писмени копия на древните текстове служат, за да бъдат опазени от многобройните и безразборни изменения и различия, или изобщо да се забравят; но песните и историите, които са част от всяко детско образование, се преподават и научават на глас, предавани през годините от един жив глас на друг.
Древният хардийски се различава по речник и произношение от съвременната реч, но наизустяването и редовното декламиране и слушане на класиката опазва разбираемостта на архаичния език (и вероятно слага някаква спирачка на езиковата инерция в ежедневния говор), докато хардийските руни, също като китайските йероглифи, могат да се приспособяват към различните произношения и изменения в значенията.
Подвизи, сказания, песни и популярни балади все още се съчиняват за устни изпълнения, предимно от професионални певци. Нови творби, спечелили общ интерес, се записват поединично или се включват в сборници.
Независимо дали се изпълняват, или четат в мълчание, всички такива поеми и песни съзнателно биват оценявани според тяхното съдържание, а не по литературните им качества, и оценката варира от висока до нулева. Обичайните поетически средства са стабилната метрика, алитерацията, стилизираните фрази и устойчивите словосъчетания. Съдържанието включва митичен, епичен или исторически разказ, географски описания, практически наблюдения, свързани с природа, земеделие, морски познания и занаяти, нравоучителни приказки и притчи, философска, пророческа и духовна поезия и любовни песни. Подвизите и сказанията обикновено се декламират, баладите се пеят, често с акомпанимент на ударни инструменти; професионалните декламатори и певци могат да пеят с лира, цигулка, барабани и други инструменти. Песните по принцип съдържат по-малко разказвателен елемент и много от тях се ценят и опазват главно заради мелодиката им.
Историческите книги и записки, както и магическите предписания, съществуват само в писмена форма — последните обикновено представляват смесица от хардийско руническо писмо и Истински руни. Една книга на познанието (сборник от заклинания, съставен от чародей или поредица чародеи) обикновено съществува в едно-единствено копие.
Често се оказва особено важно словата на тези книги-познания да не се изричат гласно.
Оскилците използват хардийските руни, за да пишат на своя език, тъй като те търгуват предимно с хардийски говорещи страни.
Каргадците проявяват остра съпротива към всякакъв вид писмо, защото го смятат за магьосническо и порочно. Те съхраняват сложни отчети и записи в тъкани с различни цветове и плетива и са опитни в математиката, като използват дванадесетична система; но са възприели някакъв вид символично писмо едва след идването на Богокралете, и при това го прилагат много оскъдно. Бюрократите и търговците на Империята са приспособили хардийските руни към каргадския, с някои опростявания и добавки за целите на търговията и дипломацията. Но каргадските жреци изобщо не учат писменост и мнозина каргадци все още изписват всяка хардийска руна с тънка черта през нея, за да заличат криещата се в нея магия.
История
Бележка по датировките: Много острови притежават свое местно летоброене. Най-широко разпространената система за датиране в Архипелага, която произлиза от Хавнърското сказание, е избрала за първа историческа година годината, в която тронът е взел Моред. По това летоброене „настоящето“ в описанието, което четете сега, е 1058 г. на Архипелага.
Началата
Всичко, което знаем за древните времена в Землемория, може да се намери в поеми и песни, предавани устно столетия наред, преди да бъдат записани.
„Сътворението на Еа“, най-старата и най-свещена поема, е най-малко от две хиляди години в хардийския език; първоначалната й версия може да е съществувала хилядолетия преди това. Нейните тридесет и една станси разказват как Сегой е въздигнал островите на Землемория в началото на времето и е създал всички неща и живи същества, като ги е назовал на Езика на Сътворението — езика, на който за първи път е била изречена поемата.
Океанът обаче е по-стар от островите; така твърдят песните.
А Древните сили на Земята, проявяващи се при Роукската могила, Горската обител, Гробниците на Атуан, Теренон, Устните на Паор и по много други места, може би са се породили със самия свят.
Възможно е Сегой да е една от Древните земни сили. Възможно е Сегой да е име на самата Земя. Според някои всички дракони, или определени дракони, или определени хора, са проявления на Сегой. Единственото, което е сигурно, е, че името Сегой е древно почтително название, образувано от старохардийския глагол „създавам, оформям, възниквам съзнателно“. От същия корен произлиза и съществителното есиги, „творческа сила, дихание, поезия“.
„Сътворението на Еа“ е в основата на образованието в Архипелага. Докато станат на шест-седем години, всички деца вече са слушали поемата и повечето са започнали да я запаметяват. Възрастен, който не я знае наизуст така, че да може да я декламира или пее с други и да я преподава на деца, е смятан за голям невежа. Тя се учи през зимата и пролетта, а се декламира и пее всяка година на Дълготрайния танц, празнуването на лятното слънцестоене.
Цитат от нея е приведен в началото на „Магьосникът от Землемория“:
Началото на първата станца е цитирано в „Техану“:
Сътворено от неръкотворно, края от началото как да различим? Единствено ни е позната вратата между двата свята, където влизаме, когато си отиваме оттук. Сред всички същества, които вечно се завръщат, най-старият, Сегой, Вратарят…
и последният стих от първата станса:
История на Архипелага
Кралете на Енлад
Двата най-ранни оцелели епоса или исторически текстове са „Подвигът на Енлад“ и „Подвигът на младия крал“ или „Подвигът на Моред“.
„Подвигът на Енлад“, голяма част от който изглежда напълно митична, засяга кралете преди Моред и първата година от възшествието на Моред на трона. Престолният град на тези владетели е бил Берайла, на остров Енлад.
Ранните крале и кралици на Енлад, сред чиито имена са Лар Ашал, Дохун, Енашен, Тиман и Тагтар, постепенно разширявали владенията си, докато накрая се провъзгласили за владетели на Землемория. Владението им се простира на юг едва до Илиен и не включва Фелкуей на изток, Палн и Семел на запад, нито Оскил на север, но са изпращали изследователи из цялото Вътрешно море и в Разливите. Най-древните карти на Землемория, които днес могат да се намерят в архивите в двореца в Хавнър, са били нарисувани в Берайла преди около хиляда и двеста години.
Тези крале и кралици са притежавали известни познания по Древната реч и в магиката. Някои от тях със сигурност са били магьосници, или най-малкото са имали магьосници, които да ги съветват или да им помагат. Но магьосничеството в „Подвигът на Енлад“ е капризна сила, на която не може да се разчита. Моред е бил първият мъж и първият крал, наречен Магесника.
Моред
„Подвигът на младия крал“, пята ежегодно на Слънчевото завръщане, празника на зимното слънцестоене, разказва историята на Моред, така наречения още Крал-магесник, Белия вълшебник и Младия крал. Моред произлиза по съребрена линия от дома Енлад, наследявайки трона от свой братовчед; предците му са били магьосници, съветници на крале.
Поемата започва с най-познатата и най-обичана любовна история в Архипелага, за Моред и Елфаран. В третата година на царуването си младият крал отплавал на юг до най-големия остров в Архипелага, Хавнър, за да разреши споровете между тамошните градове-държави. На връщане със своя „безвеслен кораб“ той се отбил на остров Солея и там, „в градините на пролетта“, видял Елфаран, Островитянката, или Владетелката на Солея. Не продължил за Енлад, а останал при Елфаран. За да скрепи годежа си, й дарил сребърен пръстен (или гривна), съкровището на семейството му, на който била гравирана уникална и могъща Истинска руна.
Моред и Елфаран се венчали и поемата описва тяхното царуване като кратък златен век, основополагащ камък на последвалата ги етика в управлението.
Преди брака им някакъв маг или чародей, чието име никога не се упоменава, освен като „Врага на Моред“ или „Владетеля на жезъла“, ухажвал Елфаран. Озлобен и решен на всяка цена да я притежава, през няколкото последвали брака години на мир този мъж натрупал могъща сила в магьосничеството. След пет години се появил и обявил, според думите на поемата:
Той наистина притежавал силата да вдига огромни вълни в морето, да спира прилива или да го предизвиква преждевременно. А гласът му можел да омагьоса цели поселения, поставяйки всички, които го чуят, под негова власт. И така, той обърнал народа на Моред срещу него. С викове, че кралят им ги е предал, обитателите на Енлад унищожавали собствените си градове и ниви; моряци потопявали корабите си, а войниците, покорни на заклинанията на Врага, се сражавали един срещу друг в кървави, опустошителни битки.
Докато Моред полагал усилия да освободи народа си от тези заклинания и да се опълчи срещу своя враг, Елфаран се върнала с едногодишното им дете на родния си остров, Солея, където силите й щели да са най-могъщи. Но там Врагът я последвал с намерението да я превърне в своя пленница и робиня. Тя потърсила убежище при Изворите на Енса, където със своите познания на Древните сили на мястото можела да устои на Врага и да го прогони от острова. „Сладките земни води отблъснали соления унищожител“, гласи поемата. Но след като избягал, той пленил брат й Салан, който плавал от Енлад, за да й се притече на помощ. Превръщайки Салан в свой геббет или инструмент, Врагът го изпратил при Моред със съобщението, че Елфаран се е спасила с бебето на едно островче в Челюстите на Енлад.
Доверил се на пратеника, Моред влязъл в клопката. Едва спасил живота си. Врагът го преследвал от Източен до Западен Енлад по сеещ разруха път. На равнините на Енлад, срещайки съратниците, които му останали верни, най-вече моряци, дошли с корабите си до Енлад, за да му помогнат, Моред се обърнал и приел сражението. Врагът не можел да му се противопостави пряко, но изпратил срещу него собствените му обвързани със заклинанието воини и още по-лошо, пратил магии, които съсухряли телата на хората му, докато „живи не заприличали на черни мъртъвци, издъхнали от жажда сред пустинята“. За да опази хората си, Моред отстъпил.
След като оставил бойното поле, завалял дъжд и той видял истинското име на своя враг, изписано от дъждовните капки в прахта.
Научил името на Врага, той вече можел да се опълчи на чародейството му и да го изтласка от Енлад, гонейки го по зимното море, „яхнал западния вятър, дъждовния вятър, тежкия облак“. Никой от двамата не отстъпвал на своя противник и в последния им сблъсък, някъде сред Морето на Еа, и двамата загинали.
В своя предсмъртен гняв Врагът надигнал огромна вълна и я отпратил да залее остров Солея. Елфаран разбрала това в мига, в който усетила смъртта на Моред. Заповядала на хората си да се качат по своите лодки; след това, както гласи поемата, „Тя взела лирата в ръцете си“ и в часа, в който чакала гибелната вълна, която само Моред можел да укроти, създала песента, наречена „Оплакване на Белия вълшебник“. Островът бил потопен и с него — Елфаран. Но лодката й — люлка от върбово дърво — се понесла на воля и спасила детето им Сериад, носещо на ръката си годежния дар на Моред, пръстена с Руната на мира.
На картите на Архипелага остров Солея е отбелязан с бяло петънце или като въртоп.
След Моред от Енлад властвали още седем крале и кралици и кралството се разраствало на площ и благоденствие.
Кралете на Хавнър
Сто и петдесет години след смъртта на Моред крал Акамбар, княз на Далечния Шелиет, преместил двора в Хавнър и превърнал Големия пристан на Хавнър в столица на кралството. С по-централно разположение от Енлад, Хавнър бил по-подходящ за търговия и изпращане на флотилии, които да бранят хардийските острови срещу каргадските набези и грабежи.
Историята на „Четиринадесетте крале на Хавнър“ (всъщност шестима крале и осем кралици, ок. 150–400) е разказана в „Хавнърска балада“. Ако се проследи родословието по мъжка и женска линия и бракосъчетанията между различните благородни домове на Архипелага, ще се види, че кралският дом обединява пет княжества: домът Енлад, най-старият, възхождащ родословно пряко от Моред и Сериад; домовете на Шелиет, Еа и Хавнър; и най-сетне домът Илиен. Принцът на Илиен Джемал Морското чедо бил първият от своя дом, който взел трона на Хавнър. Негова внучка била кралица Херу; синът й Махарион (царувал от 430 до 452 г.) бил последният крал преди „Тъмното време“.
„Годините на кралете на Хавнър“ били период на благоденствие, открития и могъщество, но през последното столетие от този период нападенията на каргадците от изток и на дракони-те от запад взели да стават чести и ожесточени.
Крале, Владетели и Островитяни, заети със защитата на островите на Архипелага, започнали във все по-голяма степен да разчитат на чародеи за отблъскването на драконите и каргадските флотилии. В „Хавнърска балада“ и „Подвизите на господарите на драконите“ в хода на сказанието имената и подвизите на такива магьосници започват да засенчват тези на кралете.
Великият учен-маг Ат съставил сборник с древни науки, побрал много откъслечни знания, особено за думите от Езика на Сътворението. Неговата „Книга на имената“ се превърнала в основата на назоваването и станала системна част от магическото изкуство. Ат оставил книгата си с един свой съратник чародей на Поуди, преди да замине на запад, изпратен от краля, за да разгроми или прогони драконите, които нападали стада, запалвали пожари и унищожавали стопанства по всички западни острови. Някъде западно от Енсмер Ат се опълчил на великия дракон Орм. Описанията за този сблъсък са различни; но въпреки че драконите спрели за известно време враждебните си набези е сигурно, че Орм го е преживял, а Ат — не. Неговата книга, изгубена в продължение на столетия, днес се намира в Самотната кула на Роук.
Твърди се, че драконите се хранят със светлина или огън; те убиват от ярост, за да опазят малките си или за забавление, но никога не изяждат жертвите си. От памтивека чак до царуването на Херу те използвали само най-външните острови на Западния разлив — който трябва да е бил най-източната граница на владенията им — за срещи и за отглеждане на потомството си, и рядко били виждани от повечето жители на островите. По природа раздразними и високомерни, възможно е драконите да са се почувствали застрашени от нарастващото население и от благополучието на Вътрешните острови, което довело до увеличаване на корабния трафик чак извън Западния разлив. Каквато и да е била причината, през тези години те зачестили със своите набези, внезапни и напосоки, над стада и селяни по самотните западни острови.
Една поема от „Ведурнан“ или Разделението, която се знае в Хур-ат-Хур, гласи:
Тоест човешките същества са избрали да притежават неща, а драконите — не. Но така както сред хората съществуват аскети, някои дракони са алчни за бляскави неща — злато, скъпоценни камъни; един от тях бил Йевод, който понякога се появявал сред хората в човешки облик и който превърнал богатия остров Пендор в драконска люпилня, докато не бил прогонен на запад от Гед. Но хищните дракони от „Баладата“ и песните, изглежда, са били подтикнати не толкова от алчност, колкото от гняв, от чувството, че са измамени, предадени.
„Подвизите“ и баладите, разказващи за набези на дракони и контранабези на магьосници, описват драконите като безжалостни като всяко диво животно, вдъхващи ужас, непредсказуеми, но интелигентни и понякога — по-мъдри от чародеите. Макар да говорят на Истинската реч, те са безкрайно измамни. Някои от тях просто се наслаждават от умствените двубои с чародеи, „цепейки аргументите с раздвоения си език“. Също като човешките същества, с изключение на най-великите, всички крият истинските си имена. В баладата „Пътешествието на Хаса“ драконите се описват като могъщи, но подвластни на чувства същества, чийто гняв към нашественическата човешка флота е оправдан от тяхната любов към пустинното им владение. Те се обръщат към героя със следните думи:
Махарион и Ерет-Акбе
Кралица Херу, с прозвище Орлицата, наследила трона от своя баща, Денгемал от дома Илиен. Съпругът й Айман бил от дома Моред. След като царувала тридесет години, тя дала короната на своя син Махарион.
Съветникът-магьосник на Махарион и негов неразделен приятел бил един човек от простолюдието, „безотчи“, безбрачен син на една вещица от вътрешен Хавнър. Той е най-любимият герой на Архипелага и историята му е разказана в „Подвигът на Ерет-Акбе“, който бардовете пеят на Дълготрайния танц.
Дарбите на Ерет-Акбе в магиката се проявили още когато бил момче. Изпратили го в кралския двор, за да го обучават тамошните чародеи, а кралицата го избрала за другар на своя син.
Махарион и Ерет-Акбе станали „братя по сърце“. Те прекарали десет години неразделно, в сражения с каргадците, чиито редки набези от Изтока в последно време се превърнали в продължително колонизиращо и носещо робски гнет нашествие. В продължение на едно поколение или повече Венуей, Торхивън и Ториклите, Спийви, Перегал и части от Гонт били под каргадска власт. При Уей Шелиет Ерет-Акбе сътворил могъща магия срещу каргадските сили, които акостирали при блатото на Уей с „хиляда кораба“ и пълчищата им нахлували по сушата. Използвайки едно призоваване на Древните сили, наречено Водната вещина (навярно същото, което използвала и Елфаран на Солея срещу Врага), той превърнал водите на Шелиетските аязма — свещени извори и езерца в градините на Владетелите на Уей — в потоп, който помел нашествениците назад към морския бряг, където ги чакала войската на Махарион. Нито един кораб от флотилията не се завърнал в Карего-Ат.
Следващият противник на Ерет-Акбе се оказал магьосник, наречен Повелителят на огъня, чиято сила била толкова голяма, че удължил деня с пет часа, въпреки че не успял да изпълни клетвата си — да спре слънцето по пладне и да прогони завинаги тъмнината от островите. Повелителят на огъня приел драконов облик, за да се срази с Ерет-Акбе, но накрая бил сразен с цената на горите и градовете на Илиен, които подпалил по време на битката.
Възможно е Повелителят на огъня всъщност да е бил дракон в човешки облик; твърде скоро след неговата гибел Орм, Великият дракон, който преди това надвил Ат, повел пълчища от своя вид да опустошат западните острови на Архипелага — навярно за да отмъсти за Повелителя на огъня. Тези огнени налети предизвикали голям ужас и стотици морски съдове пренесли бягащите хора от Палн и Семел до Вътрешните острови; но драконите не причинявали толкова щети, колкото каргадците, и Махарион преценил, че непосредствената опасност е на изток. Докато самият той заминал на запад да се срази с драконите, изпратил Ерет-Акбе на изток, за да се помъчи да установи мир с краля на Каргадските земи.
Херу, кралицата-майка, дала на пратеника пръстена, който Моред дарил на Елфаран; съпругът й Аймал й го подарил в деня на бракосъчетанието им. Той се предавал от поколение на поколение потомци на Сериад и се превърнал в най-скъпото им притежание. На него била гравирана фигура, неизписана никъде другаде, Обвързващата руна или Руната на мира, за която се вярвало, че осигурява мирно и справедливо управление. „Нека кралят на Каргад носи пръстена на Моред“, казала кралицата-майка. Така, понесъл най-щедрия от всички възможни дарове като знак за мирни намерения, Ерет-Акбе потеглил сам за Града на кралете на Карего-Ат.
Там бил посрещнат гостоприемно от крал Торег, който след потресаващата загуба на флотата си бил готов да призове за примирие и да се оттегли от окупираните хардийски острови, стига Махарион да не потърси възмездие.
Каргадската кралска власт обаче се намирала под влиянието на върховните жреци на Боговете-близнаци. Върховният жрец на Торег, Интатин, който се противопоставял на всякакво примирие или споразумяване, предизвикал Ерет-Акбе на дуел по магьосничество. Тъй като каргадците не практикували чародейството така, както го разбирали хардийците, Интатин трябва да е прилъгал Ерет-Акбе в някое място, където Древните сили на земята са отнели силите му. Хардийската „Подвигът на Ерет-Акбе“ разказва само за „борбата“ между героя и върховния жрец, докато:
Дъщерята на „мъдрия крал Торег“ измъкнала Ерет-Акбе от неговия транс или от оковалото го заклинание и той възвърнал силата си. Дал й половината от Пръстена на мира, която останала при него. (От нея тя се предавала на потомците й над петстотин години до последните наследници на Торег, брат и сестра, прогонени в изгнание на един пустинен остров на Източния разлив; а сестрата го дала на Гед.) Интатин задържал другата половина от счупения Пръстен и тя „потънала в мрака“ — тоест била скрита във Великата съкровищница на Гробниците на Атуан. (Там Гед я намерил и след като съединил двете половини, а с тях и Руната на мира, двамата с Тенар върнали Пръстена в Хавнър.)
Каргадската версия на историята, разказвана като свещена литургия от жречеството, твърди, че Интатин надвил Ерет-Акбе, който „изгубил своята тояга, и амулет, и сила“ и едва се добрал в Хавнър като прекършен човек. Само че по онова време чародеите все още не носели тояга-жезъл, а Ерет-Акбе определено трябва да е бил здрав човек и могъщ магьосник, когато се изправил срещу дракона Орм.
Крал Махарион се стремял към мир, но така и не го получил. Докато Ерет-Акбе пребивавал в Карего-Ат (вероятно няколко години), нападенията на дракони се усилили. Вътрешните острови били обезпокоявани от бежанците, напускащи западните острови, и от прекъсвания на мореплаването и търговията, след като драконите започнали да палят морски съдове, плаващи на запад от Хоск, и да връхлитат над кораби дори във Вътрешно море. Всички магьосници и годни да носят оръжие мъже, които Махарион могъл да събере под своя команда, тръгвали на бран срещу драконите и той самият ги предвождал четири пъти; но мечовете и стрелите не били от голяма полза срещу бронираните, бълващи огън и летящи врагове. Палн се превърнал в „овъглено поле“, села и градове в западните предели на Хавнър изгорели до основи. С помощта на заклинанията си кралските магьосници успели да оковат и убият няколко дракона над Пелнийско море, което вероятно усилило яростта на драконите. Точно когато Ерет-Акбе се завръщал, Великият дракон Орм полетял към град Хавнър и заплашил с огъня си кулите на кралския палат.
Ерет-Акбе, току-що доплавал в залива „с платна, изтънели от източните ветрове“, не можал да спре, „за да прегърне сърдечния си брат или да поздрави дома му“. Сам приел драконов облик и полетял да се срази с Орм над връх Онн. „Пламък и огън в среднощния въздух“ се виждали от двореца в Хавнър. Летели на север, драконът бягал, а Ерет-Акбе го преследвал. Над морето край Таон Орм се обърнал и ранил магьосника толкова тежко, че го принудил да кацне на земята и да върне човешкия си облик. Сега драконът го преследвал чак до Стария остров, Еа, първата земя, която Сегой въздигнал от морето. На тази свята и наситена със земна сила почва двамата с Орм се срещнали. Прекратили битката си и си заговорили като равни, споразумявайки се да прекратят враждата между своите раси.
Но за жалост кралските чародеи, вбесени от щурма над сърцето на кралството и окуражени от победата си в Пелнийско море, отвели флотата чак в далечния Западен разлив и нападнали островчетата и скалите, по които драконите отглеждали своите малки, като избили много потомства, „трошейки яйцата чудовищни с железните си млатила“. Щом Орм чул това, гневът му отново се пробудил и той „полетял към Хавнър като огнена стрела“. (В хардийски, както и на каргадски, за драконите се говори в мъжки род, въпреки че полът на всички дракони е въпрос на догадки, а в случая с най-старите и най-великите — пълна загадка.)
Ерет-Акбе, полусъвзел се, тръгнал след Орм, прогонил го от Хавнър и го преследвал „из целия Архипелаг и Разливите“, не го оставял да кацне на суша и все го гонел над морската шир, докато накрая в един последен и ужасен полет двамата прехвърлили Драконовия низ и достигнали последния остров от Западния разлив, Селидор. Там, на един вдаден в океана бряг, изнемогващи, двамата се възправили един срещу друг и се вкопчили „с нокти и пламък, със слово и меч“, докато:
Самият крал Махарион, според сказанието, отишъл в Селидор, „за да поплаче край морето“. Той прибрал меча на Ерет-Акбе и го поставил на върха на най-високата кула в двореца си.
След смъртта на Орм драконите си останали заплаха за Запада, особено когато били предизвиквани от ловци на дракони, но престанали да нападат населени острови и търговските кораби. Йевод от Пендор бил единственият дракон, който нападал Вътрешните земи след времето на „Кралете“. В продължение на много столетия във Вътрешното море не е бил виждан нито един дракон, чак до времето, когато Калесин, наречен „Най-старият“, не отнесъл Гед и Лебанен на остров Роук.
Махарион умрял няколко години след Ерет-Акбе, без да успее да спечели мир, и оставил кралството в големи размирици. Навсякъде се говорело, че след като е изгубен Пръстенът на мира, не може да се появи истински крал на Землемория. Смъртно ранен в битка срещу разбунтувалия се Владетел на пристаните Гехис, Махарион изрекъл пророчество: „Тронът ми ще наследи оня, що жив прекоси земята на смъртта и се върне на далечните брегове на деня“.
Тъмното време, Ръката и Школата на Роук
След смъртта на Махарион през 452 г. тронът бил оспорван от няколко претенденти; нито един от тях не се наложил. Няколко години те се борили помежду си и унищожили изцяло централната власт. Архипелагът се превърнал в полесражение за феодални князе наследници, управи на малки острови и градове-държави и пиратски главатари, като всички се мъчели да усилят богатството и мощта си и да разширят или опазят границите на владенията си. Търговският и морски трафик се стопили заради пиратските набези, градове и поселения се прибрали зад крепостните си стени; занаятите, рибарството и земеделието страдали от непрестанните набези и войни; робството, което не съществувало по времето на „Кралете“, станало нещо обичайно. Магията се превърнала в основното оръжие при набези и битки. Чародеи се наемали на служба при бойни главатари или сами се стремели към власт и могъщество. Заради безотговорността на тези магьосници и извращението на тяхната мощ, самата магия придобила мрачна слава.
През този период драконите не представлявали никаква заплаха, а каргадците се затворили в собствените си вътрешни кавги, но с годините раздорът сред населението на Архипелага се влошавал. Моралната и интелектуална традиция се облягала единствено на знанието и преподаването на „Сътворението“ и други митове и героични сказания, както и на съхранението на занаяти и умения: сред тях било и магическото изкуство, използвано за праведни цели.
„Ръката“, необвързващ съюз или общност, загрижена главно за разбирането и етичното прилагане и учене на магията, била създадена от мъже и жени от остров Роук около сто и петдесет години след смъртта на Махарион. Възприемайки Ръката като заплаха за хегемонията си, магьосниците — бойни главатари на Уотхорт нападнали Роук и избили почти всички възрастни мъже на острова. Но Ръката вече се била разпростряла и по други острови около Вътрешното море. Под името „Жените на Ръката“, общността оцеляла в продължение на столетия, поддържайки тънка, но здрава мрежа от информация, общение, взаимна защита и учене.
Някъде към 650 г. сестрите Елеал и Яхан от Роук, Медра Откривателя и други хора на Ръката основали на Роук школа, център, където можели да се събират и да споделят познание, да уточняват дисциплини и да упражняват етичен контрол над практикуването на магьосничеството. Заради посредничеството на Ръката по другите острови, славата на тази школа бързо се разраснала. Магьосникът Териел от Хавнър, предусетил, че школата представлява заплаха за безконтролното лично могъщество на чародеите, дошъл с огромна флота, за да я унищожи. Той бил сразен, а флотата му разпръсната. Тази първа победа укрепила славата за ненакърнимостта на Школата на Роук.
Под непрестанно усилващото се влияние на Роук чародейството се оформило в цялостна научна дисциплина и приложението му все повече попадало под контрола на морални и политически цели. Магьосници, обучавани в Школата, отивали по други острови на Архипелага, за да действат срещу военни главатари, пирати и враждуващи благородници, да предотвратяват грабежи, да налагат наказания и примирия, да укрепват граници и да защитават хора, стопанства, села, градове и корабоплаване, докато не се възстановил общественият ред. В ранните години били изпращани, за да наложат мир; после във все по-голяма степен били призовавани да го поддържат. Докато тронът в Хавнър оставал празен, в продължение на над двеста години Школата на Роук служела ефективно като централно управление на Архипелага.
Властта на Върховен маг на Роук била в много отношения съпоставима с тази на краля. Със сигурност Халкел, първият Върховен маг, е бил повлиян от амбиция, арогантност и суетност при учредяването на собствената си авторитетна титла. Но понеже Върховните магове били ограничавани от съдържателното учение и практика на Школата и от бдителността на колегите си, никой след него не е злоупотребявал със своята власт, за да отслаби други и да възвеличи себе си.
Все пак лошата слава, която магията си спечелила през Тъмното време, продължавала да съпътства много от практиките на заклинателите и вещиците. Особени подозрения и злословия будели женските сили, още повече защото те се съчетавали с Древните сили.
Из цяла Землемория винаги са съществували извори, пещери, хълмове, камъни и гори — места на средоточие на сила и святост. Някои от тях будели боязън и почит сред местните обитатели, славата на други се простирала надлъж и шир.
Познаването на тези места и сили било в основата на религията в земите на Каргад. В Архипелага знанието за Древните сили все още било част от дълбоката и обща основа на мисленето и почитта. По всички острови най-прилаганите от вещиците умения като бабуване, знахарство, скотовъдство, напояване, рударство и металургия, заклинания за садене и отглеждане, любовни магии и прочие често привличали или черпели мощ от Древните сили. Но училите на Роук магьосници като цяло започнали да се отнасят с подозрение към старинните практики и престанали да призовават „Силите на Майката“. Само в Палн чародеите съчетали двете практики в една тайнствена, езотерична и смятана за опасна Пелнийска наука.
Въпреки че като всяка сила и те могат да бъдат насочени да служат на злото и на суетната амбиция (както станало с камъка на Теренон в Оскил), Древните сили по природа били святи и предетични. През и след Тъмния век обаче те били оставени на жените и демонизирани от чародеите в Хардийските земи, както и в Каргадските земи от култовете на кралете-жреци и боговете-крале. Така към осми век във Вътрешните земи на Архипелага единствено селски жени поддържали ритуалите и жертвоприношенията по древните светилища. Заради това били презирани и оскърбявани. Магьосниците стоели настрана от такива места. На Роук, центъра на Древните сили в цяла Землемория, за най-значителните проявления на тези сили — Роукската могила и Горската обител — изобщо не се говорело като за такива. Само Повелителите на шарките, които живеели през целия си живот в Дъбравата, служели за връзка на човешките умения и дейности с по-древната земна святост, напомняйки на чародеи и магове, че силата им не е тяхна, а им е дадена в заем.
История на Каргадските земи
Историята на Четирите земи е предимно легендарна и засяга местните борби и примирия на племената, градовете-държави и малките кралства, съставящи от хилядолетия обществото на Каргад.
Робството за много от тези държави е обичайно, както и по-стриктната, отколкото в Архипелага, кастова система и „разделение на труда“ между двата пола.
Религията била обединяващ елемент дори за най-войнствените племена. На Четирите земи съществували стотици „Места на мира“, на които не се допускали никакви битки и вражди. Каргадската религия представлява домашен или общностен култ към Древните сили, хтоничните или земни сили, проявяващи се като духове на мястото. Те били почитани при светилището или при домашни олтари с приношения на цветя, масло, храна, с танци, надбягвания, жертвоприношения, изваяния, песни, музика и тишина. Почитането се извършвало както непреднамерено, така и с ритуали, лично или с участието на цялата общност. Жречество не съществувало — всеки възрастен човек можел да извърши церемониите и да учи децата на това. Тази древна духовна практика се съхранила, макар и неофициално и често пъти скрито, и под по-новите, институционализирани религии на Боговете-близнаци и Бога-крал.
От неизброимите свети дъбрави, пещери, ридове, хълмове, извори и камъни на Четирите земи най-святото място била една пещера и изправените камъни в пустинята Атуан, наречено Гробниците. То било център за поклонничество от най-ранните останали в писмената история времена и кралете Атуан и по-късно Хупун поддържали приют за дошлите да се поклонят.
Преди шест-седем века по островите започнала да се разпространява една небесна религия, възникнала от култа към Боговете-близнаци, първоначално герои от една пустинна сага от Хур-ат-Хур. Към пантеона бил добавен Небесен баща и възникнала жреческа каста, която да извършва ритуалите. Без да потиска култа към Древните сили, жречеството на Боговете-близнаци и Небесния баща започнало да професионализира религията, да организира ритуалите и празненствата, да строи все по-скъпи храмове и да държи под свой контрол публичните церемонии като бракосъчетания, погребения и назначаването на длъжностни лица.
Йерархичният и централистки уклон на тази религия най-напред оказал подкрепа на кралете Хупун на Карего-Ат. Със сила и дипломатически маневри домът Хупун за около столетие успял да завладее или погълне повечето от останалите каргадски кралства, които били над двеста.
Когато (през 440 г. по хардийското летоброене) Ерет-Акбе дошъл да потърси мир между Архипелага и Каргадските земи, носейки Обвързания пръстен като израз на кралската искреност, той пристигнал в Хупун като столица на Каргадската империя и се отнесъл към крал Торег като към владетел.
Но в продължение на няколко десетилетия кралете Хупун били в конфликт с върховния жрец и неговите последователи в Авабат, Свещения град, на петдесет мили от Хупун. Жреците на Близначните богове били в процес на отнемане на властта на кралете и на превръщане на Авабат не само в религиозен, а и в политически център на страната. Посещението на Ерет-Акбе, изглежда, съвпаднало с окончателното изместване на властта от кралете към жреците. Крал Торег го посрещнал с почести, но Върховният жрец Интатин се сразил с него, победил го или го измамил, и за известно време го задържал в плен. Пръстенът, който трябвало да свърже двете кралства, бил строшен.
След тази борба родословието на каргадските крале в Хупун продължило и те били почитани формално, но останали безвластни. Четирите земи се управлявали от Авабат. Върховните жреци на Близначните богове станали жреци-крале.
През 840 г. по архипелагското летоброене единият от двамата жреци-крале отровил другия и се самопровъзгласил за въплъщение на Небесния баща, Бога-крал, който трябвало да бъде почитан приживе. Култът към Близначните богове продължил, както и народният култ към Древните сили; но религиозната и светска власт оттогава преминали в ръцете на Бога-крал, избиран (често при повече или по-малко прикрито насилие) и обожествяван от жреците в Авабат. Четирите земи били обявени за Небесна империя, а официалната титла на Бога-крал била Всемогъщият император.
Последните наследници на дома Хупун били момче и момиче, Енсар и Антил. Понеже жадувал да сложи край на каргадската кралска династия, но не искал да рискува със светотатственото проливане на царствена кръв, Богът-крал наредил двете деца да бъдат пратени в изгнание на пустинен остров. Сред дрехите и играчките, които взела със себе си принцеса Антил, била и половината от счупения Пръстен, донесен от Ерет-Акбе, който тя наследила от дъщерята на Торег. Вече като старица, тя я дала на младия чародей Гед, озовал се на острова й при корабокрушение. По-късно, с помощта на върховната жрица на Гробниците на Атуан, Арха-Тенар, Гед можал да съедини счупените половини на Пръстена и да възстанови Руната на мира. Двамата с Тенар отнесли изцерения Пръстен в Хавнър, за да чака наследника на Моред и Сериад, крал Лебанен.
Магьосничество
Сред хардийски говорещото население на Архипелага способността да се прави магия се приема за вроден талант, като музикалната дарба, макар и много по-рядка. На повечето хора им липсва напълно. При малко хора, може би един на стотина, тя е талант, усвоим с учене. При много по-малко хора се проявява, без да се учи.
Дарбата за магьосничество се проявява главно в използването на Истинската реч, Езика на Сътворението, в който името на едно нещо е самото нещо.
Тази реч, която е вродено присъща за драконите, може да се учи от човешки същества. Някои, малко на брой хора, са родени с неучено познание поне на няколко думи от Езика на Сътворението. Неговото изучаване е в основата на преподаването на магия.
Истинското име на една личност е дума в Истинската реч. Съществен елемент в таланта на вещицата, заклинателя или магьосника е силата да разпознае истинското име на едно дете и да му даде това име. Знанието може да бъде породено и дарът получен само при определени условия, в подходящото време (обикновено в началото на юношеството) и на подходящо място (извор, речен вир или бързей).
Тъй като името на лицето е самото лице, в най-буквалния и абсолютен смисъл, всеки, който го знае, притежава над лицето истинска власт, власт на живот и смърт. Често едно истинско име изобщо не се знае от никой друг, освен от даващия го и от притежателя, като и двамата го пазят в тайна през целия си живот. Силата да даваш истинско име и задължението да го пазиш в тайна са едно цяло. Истински имена са били издавани, но никога от далия името.
Някои хора с голяма вродена и придобита с обучение сила са в състояние да разкриват истинското име на друга личност или понякога дори да го разбират неволно. Такова знание е изключително опасно, тъй като с него може да се злоупотреби. Обикновените хора — и драконите — пазят истинските си имена в тайна; чародеите крият и бранят своите с помощта на заклинания. Моред не е могъл дори да започне битката със своя Враг, докато не видял името на Врага си изписано в праха от падащия дъжд. Гед е успял да принуди дракона Йевод да му се подчини, след като е открил с помощта на чародейството и на научните си познания истинското име на Йевод, скрито под столетни пластове от лъжливи имена.
Преди времето на Моред магьосничеството било див и необуздан талант. Самият той, едновременно и крал, и магьосник, превърнал изкуството на магиката в интелектуална и морална дисциплина, като събрал чародеи, които да работят заедно в кралския двор за общото добро и да изучават етичните основи и ограничения на дейността си. Тази хармония, общо взето, преобладавала при царуването на Махарион. В Тъмното време, при липсата на какъвто и да било контрол върху магическите сили и повсеместната злоупотреба с тях, магиката си спечелила лоша слава.
Школата на Роук
Школата била основана някъде към 650 г, както обяснихме по-горе. Деветимата Повелители или Главни учители на Роук първоначално били:
Ветроключ, или Повелителят на заклинанията, контролиращи климата
Ръката, Повелителят на илюзиите
Билкаря, Повелителят на знахарските изкуства
Преобразителя, Повелителят на заклинанията, които преобразуват материални неща и тела
Призовника, Повелителят на заклинанията, които призовават духове на живи и мъртви
Нарицателя, Повелителят на знанието на Истинската реч
Пазителя на шарките, обитател на Горската обител, Повелителят на смисъла и значението
Откривателя, Повелителят на заклинанията по откриване, обвързване и връщане
Вратаря, Повелителят на влизането и напускането на Големия дом.
Първият Върховен маг, Халкел, премахнал титлата Откривател и я заменил с Песнопоец. Задачата на Песнопоеца е да съхранява и преподава всички устни „подвизи“, балади, песни и пр., както и пеещите се заклинания.
Халкел подредил в стриктна йерархия първоначално синонимните и грубо определими думи като вещер, заклинател, магьосник. Според неговите правила:
Вещерството било ограничено единствено до жени. Цялото магьосничество, практикувано от жени, било наречено „низш занаят“, дори когато включвало дейности, иначе смятани за „висши изкуства“, като знахарството, баенето, превръщането и пр. Вещиците можели да се учат само една друга или при заклинатели. Било им забранено да постъпват в Школата на Роук и Халкел разубеждавал заклинателите изобщо да учат вещици. Изрично забранил жени да бъдат учени на каквато и да било дума от Истинската реч и макар тази забрана да била често пренебрегвана, с течение на времето тя довела до дълбока и продължителна загуба на знания и сила сред жените, практикуващи магьосничество.
Заклинателството се практикувало от мъже — единствената му отлика от вещерството. Заклинателите се обучавали взаимно и притежавали известни познания в Истинската реч. Заклинателството включвало както низши занаяти според определението на Халкел (откриване, поправяне, намиране на вода с лескова пръчка, церене на животни и пр.), така и някои висши изкуства (знахарство, баене, влияние върху климата). Учениците, проявили дарба за заклинателство, били изпращани в Роук за обучение, като първо изучавали висшите изкуства на заклинателството и ако покажели висок успех, можели да продължат с обучението си в изкуствата на магьосничеството, особено с назоваване, призоваване и моделиране, и така да станат магьосници.
Магьосникът, според определението на Фалкел, бил мъж, получил своята тояга-жезъл от учител, самият той магьосник, поел особена отговорност за неговото обучение. Обикновено самият Върховен маг връчвал тоягата на ученика и го обявявал за магьосник. Този вид преподаване и наследяване на знания се е появил и по други места освен в Роук — особено на Палн, — но Повелителите на Роук се отнасяли с подозрителност към всеки ученик, който се е учил другаде, освен на Роук.
Маг останал, общо взето, неопределен термин: магьосник с голяма мощ.
Името и длъжността Върховен маг било изобретено от Халкел, а Върховният маг на Роук бил десетият Повелител, който не се брои между Деветимата. Личност със значителна морална и интелектуална сила, Върховният маг също така упражнявал значителна политическа власт. Като цяло тази власт се използвала добронамерено. Поддържайки Роук като силно централизиращ, нормализиращ и умиротворяващ елемент в обществото на Архипелага, Върховните магове разпращали по островите заклинатели и магьосници, обучени да разбират етичното приложение на магията и да пазят човешките общности от суша, мор, нашественици, дракони, както и от безскрупулното прилагане на собствените си умения.
След коронацията на крал Лебанен и възстановяването на Върховните дворове и дворцови съвети в Голямото пристанище Хавнър Роук останал без Върховен маг. Изглежда, че тази длъжност, несъществувала първоначално като елемент в управлението на Школата или на Архипелага, вече не била полезна, нито уместна, и Гед, когото мнозина наричат най-великия от Върховните магове, вероятно е бил последният такъв.
Безбрачие и вещерство
Школата Роук била основана както от мъже, така и от жени и през първите няколко десетилетия там преподавали и се учели и мъже, и жени; но след като през Тъмното време жените, вещерството и Древните сили започнали да бъдат смятани за нечисти, широко се разпространило убеждението, че мъжете трябва да се подготвят да упражняват „висшите изкуства“, като усърдно избягват „низшите занаяти“, „Земното познание“ и жените. Мъж, непожелал да се подложи на железния контрол на заклинанието за целомъдрие, изобщо не можел да практикува висшите изкуства. От него не можело да стане нещо повече от обикновен заклинател. Така мъжете магьосници започнали да отбягват жени, като отказвали да ги учат или да се учат от тях. Вещиците, които почти без изключение продължавали да се занимават с магьосничество, без да се отказват от своята сексуалност, били описвани от целомъдрените мъже като изкусителни, нечисти, похотливи и изцяло порочни.
Когато през 730 г. първият Върховен маг на Роук, Халкел от Уей, изключил жените от Школата, от неговите деветима Повелители единствено Пазачът на шарките и Вратарят възразили — и били свалени от постовете си. Над три столетия нито една жена нито преподавала, нито учила в Школата на Роук. През тези столетия магьосничеството било почитано изкуство, осигуряващо висок сан и власт, докато вещерството било смятано за нечисто и невежествено, за суеверие, практикувано от жени, на които плащали селяци.
Вярата, че един магьосник трябва да е безбрачен, се съхранила неоспорима толкова векове, че вероятно се превърнала в психологически факт. Без този предразсъдък в убежденията обаче, изглежда, че връзката между магизма и сексуалността може да зависи от конкретния човек, от самата магика, както и от обстоятелствата. Няма съмнение, че един толкова велик маг като Моред бил също така съпруг и баща.
В продължение на половин хилядолетие или повече мъжете, амбицирани да усъвършенстват великите заклинания на магиката, се самообричали на абсолютно целомъдрие, налагано чрез самоизричани заклинания. В Школата на Роук учениците живеели под това заклинание за целомъдрие от момента, в който влязат в Големия дом, и ако станели магьосници — до края на живота си.
Между заклинателите обаче малцина са безбрачни и много от тях се женят и създават семейства.
Жените, които се занимават с магьосничество, може да се подлагат на периоди на безбрачие, както и на пост и други дисциплини, за които се вярва, че пречистват и съсредоточават сила; но повечето вещици водят активен сексуален живот, държат се по-свободно от повечето селски жени и са по-малко застрашени от насилие. Много от тях сключват „вещерски брак“ помежду си или с обикновена жена. Рядко се женят за мъже и когато го правят, обикновено си избират заклинател.
Урсула Ле Гуин
Правилото за имената
Господин Подхълмски излезе изпод хълма си усмихнат и запъхтян. Ноздрите му изстрелваха всеки дъх като двойна струйка пара, снежнобяла на утринното слънце. Г-н Подхълмски погледна ясното декемврийско небе и се усмихна още по-широко, показвайки снежнобелите си зъби. После слезе в селото.
— Утро, господин Подхълмски! — казваха селяните, когато той минаваше край тях по тясната уличка, притисната от къщи с конични и надвиснали покриви, досущ като дебели червени гъбени качулки.
— Утро, утро! — отговаряше той всекиму. (Разбира се, да пожелаеш на когото и да е добро утро, не беше на добро; споменаването просто на времето през деня бе съвсем достатъчно за толкова просмукано от Влияния място като остров Сатинс, където едно безгрижно подхвърлено прилагателно можеше да промени времето за цяла седмица.) Поздравяваха го всички: някои с чувство, други с чувствуващо се пренебрежение. Малкият остров не разполагаше с нищо друго за вълшебник, така че той заслужаваше уважение — но как можеш да уважаваш един петдесетгодишен дебеланко с патешка походка и обърнати един към друг палци на краката, който изригва пара и се усмихва? Той и като специалист не беше кой знае какво, фойерверките му бяха средна работа, а елексирите — слабички. Омагьосаше ли някоя брадавица, често пъти след три дни тя пак се появяваше; доматите, на които баеше, не ставаха по-големи от пъпешчета; а в редките случаи, когато в Сатинското пристанище влезеше чужд кораб, г-н Подхълмски винаги си стоеше под хълма — както обясняваше, от страх да не го урочасат. С други думи, той беше вълшебник по същата причина, поради която кривогледият Ган беше дърводелец — по липса на друг. Селяните от това поколение се бяха примирили с лошо окачените врати и неефикасните заклинания и облекчаваха раздразнението си, като се държаха с г-н Подхълмски съвсем фамилиарно, като с обикновен селянин. Те дори го канеха на вечеря. Веднъж и той покани няколко души на вечеря и сервира великолепно меню със сребро, кристал, дамаска — печена гъска, искрящо Андрадес от 639-а година и сливов пудинг с твърда заливка, но беше толкова нервен през цялото време, че им отне радостта от хапването, а в добавка половин час по-късно всички отново бяха гладни. Той не обичаше никой да посещава пещерата му, та дори предверието, отвъд което всъщност никой не беше надниквал. Видеше ли към хълма да се приближават хора, винаги излизаше забързан да ги посрещне. „Хайде да седнем тук под боровете!“ — казваше с усмивка и махваше с ръка към еловата горичка. Когато пък валеше, предлагаше: „Хайде да пийнем нещо в кръчмата, а?“, макар всеки да го знаеше, че не пийва нищо по-силно от кладенчова вода.
Тая заключена пещера дразнеше любопитството на някои от селските хлапета и те надзъртаха и правеха набези, когато г-н Подхълмски не беше там; ала малката врата към вътрешната стая беше затворена с магия, а по изключение този път магията си я биваше. Веднъж две момчета, като мислеха, че вълшебникът лекува болното магаре на госпожа Рууна от Западния бряг, домъкнаха железен лост и брадвичка, но още при първото хласване с брадвичката по вратата отвътре долетя яростен рев и облак пурпурна пара. Г-н Подхълмски се беше върнал рано. Момчетата офейкаха. Той не се показа, тъй че нищо лошо не им се случи, но после разправяха, че ако сам не го чуе, човек не може да повярва колко мощен, ужасен, виещ бухоревосъсък може да издаде тоя дебеланко.
Този ден програмата му беше да купи три дузини пресни яйца и фунт черен дроб; освен това да посети къщурката на капитан Фогено, та отново да побае за зрение на очите на стареца (нещо съвсем безполезно, когато ретината е отлепена, ала г-н Подхълмски упорстваше); и най-накрая да си побъбри със старата Гуди Гулд, вдовицата на майстора на акордеони. Приятелите на г-н Подхълмски бяха повечето стари хора. Със здравите младежи от селото беше плашлив, а момичетата се стесняваха от него. „Той толкова много се усмихва, че ставам нервна“ — твърдяха всички те, като се цупеха и навиваха копринени къдри на пръста си. „Нервна“ беше модна думичка и всички майки сурово отвръщаха: „Вятър нервна, искаш да кажеш глупава. Господин Подхълмски е много почтен вълшебник!“
Като се раздели с Гуди Гулд, г-н Подхълмски мина покрай училището, което този ден беше на мерата. Понеже никой на остров Сатинс не беше грамотен, естествено нямаше книги, от които да се учиш да четеш, нито чинове, на които да чегърташ инициали, нито черни дъски за триене; всъщност нямаше и училище. В дъждовно време децата се събираха в плевника над общинската конюшня и гащите им се пълнеха със сено; когато беше слънчево, учителката Палани ги водеше, където й скимнеше. Заобиколена от трийсетина заинтригувани деца под дванадесет години и четирийсетина незаинтригувани овце под пет, днес тя преподаваше една важна точка от учебната програма: Правилата за имената. Плахо усмихнат, г-н Подхълмски се спря да послуша и погледа. Палани — пухкаво и хубаво двайсетгодишно моме — беше като изрисувана на зимното слънце: безлист дъб над нея, наоколо — овце и деца, зад нея — дюните и морето и ясното бледо небе. Говореше с жар, с поруменяло от вятъра и думите лице: „Сега, деца, вече знаете Правилата за имената. Те са две и са едни и същи на всеки остров по света. Кое е първото?“
— Не е учтиво да питаш някого как се казва — извика едно дебело, бързо момче, прекъснато от пискливия глас на малко момиченце. — Мама вика никога да не казваш името си на никого!
— Да, Суба. Да, Попи, миличка, само не пищи. Точно така. Никога не питаш човек за името му. Никога не казваш своето. Сега си помислете малко и ми кажете защо наричаме нашия вълшебник господин Подхълмски — тя се усмихна над къдравите глави и рунтавите гърбове на г-н Подхълмски, който просия и нервно стисна торбичката с яйцата.
— Защото живее под един хълм! — отвърнаха половината от децата.
— Но това ли е истинското му име?
— Не! — рече дебелото момче, последвано като ехо от писъка на малката Попи. — Не!
— Откъде знаете, че не е?
— Щото той пристигна сам-самичък и никой не му знаеше истинското име, и никой не можеше да го каже, и той не можеше…
— Много добре, Суба. Попи, не викай. Точно така. Даже един вълшебник не може да си позволи да си каже името. Когато свършите училище и станете големи, ще изоставите детските си имена и ще запазите само истинските си имена, но никога не трябва да ги казвате, нито да питате за чуждите. Защо има такова правило?
Децата мълчаха. Овцете кротко блееха. На въпроса отговори г-н Подхълмски:
— Защото името е нещото — рече той с плахия си мек, хрипкав глас, — а истинското име е истинското нещо. Да произнесеш името му, ще рече да имаш власт над нещото. Прав ли съм, учителко?
Тя се усмихна и направи реверанс, очевидно леко смутена от неговата намеса. А той се втурна към своя хълм, притиснал яйцата към гърдите си. Кой знае защо, докато гледаше Палани и децата, беше здравата огладнял. Набързо заключи вътрешната врата зад себе си с едно заклинание, но изглежда, беше направил някой и друг пропуск в магията, защото скоро преддверието на пещерата се изпълни с ухание на пържени яйца и цвъртящ дроб.
Този ден духаше лек и свеж западен вятър и към обед той донесе една малка лодка, която се плъзгаше по светлите вълни към Сатинското пристанище. Още щом лодката заобиколи носа, едно момче с остър поглед я съзря и понеже познаваше, както и всяко друго островитянче, всяко платно и рея на четиридесетте рибарски лодки, затича надолу по улицата с вик: „Чужда лодка, чужда лодка!“ Самотният остров твърде рядко биваше посещаван от лодка от също тъй самотния остров в Източния разлив или някой предприемчив търговец от Архипелага. Докато лодката стигне до пристана, половината село се стече там, за да я посрещне, рибарите я следваха към брега, а говедарите, ловците на миди и търсачите на билки пъхтяха нагоре-надолу по скалистите хълмове към пристанището.
Ала вратата на г-н Подхълмски остана затворена.
На лодката имаше само един човек. Когато му казаха това, старият капитан Фогено сви наежени бели вежди над невиждащите си очи. „Само една порода хора — рече — плават из Външния разлив сами: вълшебници, чародеи и магове…“
Така че селяните със затаен дъх се надяваха да видят за пръв път в живота си маг, някой от могъщите Бели магьосници от богатите, претъпкани с хора и кули вътрешни острови на Архипелага. Останаха разочаровани, защото пътешественикът бе съвсем млад — хубав чернобрад момък, който приветливо ги поздрави от лодката си и скочи на брега като всеки друг моряк, щастлив, че е стъпил на земята. Той веднага се представи като плаващ амбулантен търговец. Но като казаха на капитан Фогено, че не се разделя с буковата си тояга, старецът поклати глава: „Двама вълшебници на едно място — рече той. — Лошо!“ И хлопна устни като стар шаран.
Понеже странникът не би могъл да си каже името, моментално го нарекоха Чернобрадия. Обградиха го с внимание. Той караше малък смесен товар: дрехи и сандали, и пера от писуи за гарнитура на плащове, и евтин тамян, и пенести камъни, и фини подправки, и големи стъклени мъниста от Венуей — обичайната стока на амбулантен търговец. Всеки сатинец дойде да погледа, да побъбри с пътешественика и евентуално да купи нещо — „Просто да си имам нещо за спомен от него!“ — изкудкудяка Гуди Гулд, която като всички жени и момичета от селото беше сразена от мъжествената хубост на Чернобрадия. Момчетиите до едно се лепнаха за него, за да чуят за пътешествията му до далечните странни острови на Разлива или описанията на големите и богати острови от Архипелага, вътрешните морски пътища, побелелите от кораби рейдове и златните покриви на Хавнор. Мъжете с удоволствие се вслушваха в думите му, но някои се чудеха защо един търговец ще пътува сам и умислено се вглеждаха в дъбовия му жезъл.
А през цялото това време г-н Подхълмски стоеше под хълма си.
— За пръв път виждам остров без вълшебник — рече една вечер Чернобрадия на Гуди Гулд, която го бе поканила заедно с племенника си и Палани на чаша чай от накисната тръстика. — Какво правите, когато ви заболи зъб или млякото на кравата секне?
— Защо, че ние си имаме господин Подхълмски! — отвърна старата жена.
— Ако туй изобщо значи нещо — промърмори племенникът Бърт, а след това цял се изчерви и разля чая си. Бърт беше рибар — едър, смел, немногословен младеж. Той обичаше учителката, но що се отнася до това да й се обясни в любов, най-смелата му постъпка беше да снабдява с кошници прясна скумрия готвача на баща й.
— А-а, значи имате вълшебник? — попита Чернобрадия. — Той невидим ли е?
— Не, просто е много стеснителен — рече Палани. — Вие сте само от една седмица, нали разбирате, а ние тук виждаме толкова малко чужденци… — Тя също се поизчерви, но не си разля чая.
Чернобрадия й се усмихна.
— Значи той е един добър сатинец, а?
— Не — каза Гуди Гулд, — не повече от тебе. Още чай, лельо? Само че този път го дръж в чашата. Не, миличък, той пристигна с една лодчица преди четири години, чакай, тъй ли беше… на другия ден, след като отмина карагьозът, спомням си, защото бяха занесли мрежите горе в Източното заливче и същата сутрин Понди Говедаря си счупи крака — трябва да е било преди пет години. Не, четири. Не, пет, щото нея година чесънът не поникна. Та плава той на една едномачтова черупка, натоварена догоре с големи сандъци и кутии, и казва на капитан Фогено, който тогава не беше сляп, макар и да беше — Бог знае! — достатъчно дърт да ослепее два пъти, чух, казва, че си нямате ни вълшебник, ни чародей, може би си търсите някой? Наистина, стига магията да е бяла! — казва капитанът и преди да успееш да кажеш сепия, господин Подхълмски се настани в пещерата под хълма и почна да бае на краставата котка на Гуди Белтоу. Само дето козината израсна сива, пък беше оранжева котка. Много чудно изглеждаше после. Умря миналата зима, като застудя. Гуди Белтоу така се разстрои, бедната, от смъртта на котката, повече откогато мъжът й се удави на Дългите плитчини оная година, дето беше големият пасаж херинга, а лелин Бърт тука още беше бебе с фустанели.
На това място Бърт пак си разля чая, а Чернобрадия се усмихна, ала Гуди Гулд продължи невъзмутимо и приказва, докато се стъмни.
На другия ден Чернобрадия слезе на пристана да огледа разцепената дъска на лодката, която май щеше да му отнеме доста време да я оправи, и както обикновено да накара сдържаните сатинци да си отворят устата.
— Коя тука е лодката на вълшебника? — попита. — Или неговата е от тия, дето Маговете могат да сгънат в орехова черупка, когато не ги използват?
— Тц — рече един флегматичен рибар. — Тя е горе, в пещерата под хълма.
— Занесъл е лодката, с която е пристигнал, в пещерата?
— Ъхъ. Право горе. Аз му помагах. Беше като оловна. Тъпкана с големи кутии, а те тъпкани с книги за заклинания, така вика. Като оловна — и флегматичният рибар с флегматична въздишка обърна гръб. Племенникът на Гуди Гулд, който кърпеше наблизо една мрежа, вдигна очи от нея и попита също тъй флегматично:
— Май ти се иска да се видиш с господин Подхълмски, а?
Чернобрадия отвърна на погледа му. Дълго време умните черни очи се гледаха с честните сини очи; после Чернобрадия се усмихна и каза:
— Да. Ще ме заведеш ли до хълма, Бърт?
— Ъхъ, щом свърша — рече рибарят. И когато мрежата беше закърпена, той и човекът от Архипелага потеглиха по селската улица към високия зелен хълм над нея. Щом стигнаха мерата, Чернобрадия каза:
— Чакай малко, Бърт, приятелю. Имам да ти разправя една история, преди да се видим с вашия вълшебник.
— Давай — рече Бърт и седна под сянката на един вечнозелен дъб.
— Тази история е започнала преди стотина години и още не е свършила, макар че много скоро ще свърши, много скоро… Точно в центъра на Архипелага, където островите са се наблъскали нагъсто като мухи на мед, има един малък остров, наречен Пендор. В ония военни времена, преди Лигата, Господарите на Пендор били много могъщи. Плячка, откупи, налози — всичко се стичало в Пендор и те много отдавна събрали там голямо богатство. Тогава някъде отдалеч, от външния край на Западния разлив, където на вулканичните острови се плодят дракони, един ден долетял много могъщ дракон. Не някой от тези наедрели гущери, на които народът тук във Външния разлив, казва дракони, а голямо, черно, крилато, умно, лукаво чудовище, изпълнено със сила и коварство, и — като всички дракони — влюбено в златото и скъпоценните камъни повече от всичко друго. То убило Господаря и войниците му, а хората от Пендор избягали с корабите си през нощта. Всички офейкали и оставили дракона да се вие из кулите на Пендор. И той си стоял там сто години, влачейки люспестия си корем по изумруди и сапфири, и златни монети, като излизал на година-две, когато трябвало да яде. Знаеш ли какво ядат драконите?
Бърт кимна и прошепна:
— Девици.
— Точно така — рече Чернобрадия. — Е, това не може да се понася вечно, нито пък мисълта той да си седи върху съкровището. Тъй че, след като Лигата укрепна и Архипелага вече не беше толкова зает с войни и пиратство, бе решено да се атакува Пендор, да се изгони драконът и да се вземат златото и скъпоценностите за хазната на Лигата. Лигата винаги е искала пари. И ето ти огромна флотилия, събрана от петдесет острова, и седем Мага, изправени на носовете на седемте най-здрави кораба, плават към Пендор… Стигат там. Акостират. Нищо не помръдва. Всички къщи са празни, чиниите по масите — пълни със стогодишен прах. Костите на стария господар и хората му лежат из дворовете на замъка и по стълбите. А стаите в кулите вонят на дракон. Ама дракон няма. И съкровище няма, няма и едно диамантче колкото маково зърно, няма едно-едничко сребърно мънисто… Като си знаел, че не може да се справи със седем Мага, драконът избягал. Проследили го и открили, че е отлетял на един пустинен остров на север, наречен Удрат; отишли там и какво намерили? Пак кокали. Неговите кокали — на дракона. Но съкровище нямало. Вълшебник, някакъв неизвестен вълшебник от някъде си, сигурно го е срещнал насаме и го е победил, а после е изчезнал със съкровището под носа на Лигата!
Внимателно и с безизразно лице рибарят слушаше.
— Значи, вълшебникът ще да е бил могъщ и ловък, за да успее първо да убие дракона, а след туй да изчезне, без да остави следи. Господарите и Маговете от Архипелага не могли изобщо да му хванат дирите — нито откъде е дошъл, нито накъде е заминал. Били склонни да се откажат. Това станало миналата пролет; аз пътешествувах три години из Северния разлив и се върнах горе-долу по туй време. И те ме помолиха да им помогна да открият непознатия вълшебник — твърде умно от тяхна страна. Защото, освен че самият аз съм вълшебник, за което мисля, че някои от тукашните ахмаци се досетиха, но съм и потомък на Господарите на Пендор. Това съкровище е мое. То е мое и се знае, че е мое. Тези глупаци от Лигата не са могли да го намерят, защото не е тяхно. То принадлежи на Пендорския дом и големият сапфир, звездата на съкровището, Иналкил Зеления камък познава господаря си. Виж! — Чернобрадия вдигна дъбовия си жезъл и викна силно — Иналкил! — Върхът на жезъла засвети със зелен, огненозелен блясък — ослепителна мъгла с цвета на априлска трева, и в същия миг жезълът се килна в ръката на вълшебника, започна да се накланя и се спусна, докато се насочи право към хълма зад тях.
— Там, в Хавнор, не блестеше тъй ярко — промърмори Чернобрадия, — но показваше вярната посока. Иналкил отговаряше, щом го викнех. Камъкът си знае господаря. А аз познавам крадеца и ще го сразя. Щом може да надвие дракон, значи е могъщ магьосник. Само че аз съм по-могъщ. Знаеш ли защо, ахмако? Защото зная името му!
Колкото по-арогантен ставаше тонът на Чернобрадия, толкова по-тъп и по-тъп, по-безизразен и по-безизразен изглеждаше Бърт; но при тези думи той трепна, затвори уста и загледа архипелагеца.
— Как… го научи? — попита много бавно.
Чернобрадия се ухили, но не отговори.
— С черна магия?
— А как иначе?
Бърт побледня, но нищо не каза.
— Аз съм Господаря на Пендор, ахмако, и ще си върна златото, което моите деди са спечелили, и скъпоценностите, които моите баби са носили, и Зеления камък! Понеже са мои. А ти, след като победя тоя вълшебник и си отида, ще можеш да разправиш всичко на тъпите си съселяни. Почакай тука. Или, ако не те е страх, можеш да дойдеш и да гледаш. Друг път няма да имаш късмета да видиш един велик магьосник в цялата му мощ.
Чернобрадия се обърна и без да поглежда назад, закрачи по хълма към входа на пещерата.
Бърт го последва много бавно. Спря на внушително разстояние от пещерата, седна под една глогина и се втренчи. Човекът от Архипелага беше спрял; скованата му тъмна фигура стоеше самотна и напълно неподвижна на зелената издутина на хълма пред зиналата паст на пещерата. Изведнъж той вдигна жезъла над главата си и сапфиреният блясък се разля около него, докато той викаше:
— Крадецо, крадецо на съкровището на Пендор, излез!
От пещерата се чу трясък като от счупен фаянс и тя изплю облак прах. Изплашен, Бърт сниши глава. Когато погледна отново, видя, че Чернобрадия все още стои неподвижен, а на входа на пещерата, прашен и чорлав, е застанал господин Подхълмски. Той изглеждаше малък и жалък; както обикновено, палците на краката му — обърнати един към друг, малките му криви крака — в черно трико. Жезъл нямаше. Че той никога не е имал жезъл, помисли си Бърт изведнъж. Г-н Подхълмски заговори.
— Кой си ти? — каза той със слабия си хрипкав глас.
— Аз съм Господаря на Пендор, крадецо. Дойдох да поискам съкровището си!
Г-н Подхълмски бавно смени боята си в розово, както правеше винаги, когато хората се държаха грубо с него. Но след това я смени още веднъж. В жълто. Косата му настръхна, той нададе кашлящ рев — и се превърна в жълт лъв с блестящи бели зъби, скачащ надолу по хълма към Чернобрадия.
Но Чернобрадия вече не беше там. Огромен тигър — с цвят на нощ и светкавица — скочи да посрещне лъва…
Лъвът бе изчезнал. Под пещерата изневиделица израсна висока горичка от черни на зимното слънце дървета. Тигърът застина посред скока си, точно преди да влезе в сянката на дърветата, запали се във въздуха, стана огнен език, който ближеше сухите черни клони…
Но там, гдето стояха дърветата, се появи водопад, изригващ от хълма, арка от сребърна бурлива вода, стоварваща се върху огъня. Ала огънят беше изчезнал…
За миг само пред облещените очи на рибаря се издигаха два хълма — зеленият, който му беше познат, и един нов — голо кафяво хълмче, готово да изпие стремливия водопад. Това отмина тъй бързо, че Бърт примигна, а след като примигна, мигна отново и простена, защото туй, което виждаше сега, беше далеч по-лошо. Там, където беше водопадът, кръжеше дракон. Черните криле засенчваха целия хълм, стоманените лапи алчно се протягаха, а от тъмните люспести устни изригваха огън и пара.
Под чудовищното създание стоеше Чернобрадия и се смееше.
— Приеми каквато щеш форма, малки господин Подхълмски! — присмиваше се той. — Аз мога да ти се противопоставя. Само че играта взе да става досадна. Искам да погледам моето съкровище, моя Иналкил. Хайде, голям драконе, малки магьоснико, приеми истинския си вид. Заповядвам ти със силата на истинското ти име — Йевод!
Бърт не можеше да помръдне, не можеше дори да мигне. Той трепереше, независимо дали гледа, или не. Видя как черният дракон увисна във въздуха над Чернобрадия. Видя как огънят бликна като с много езици от люспестата уста, как парата блъвна от червените ноздри. Видя как лицето на Чернобрадия стана бяло, бяло като тебешир, а обрамчените с брада устни се разтрепериха.
— Твоето име е Йевод!
— Да — произнесе един силен, хрипкав, съскащ глас. — Моето истинско име е Йевод, а моят истински вид е този вид.
— Но драконът беше убит — на остров Удрат са намерили драконови кости…
— Онова беше друг дракон — рече драконът и сетне се спусна като ястреб с протегнати нокти. И Бърт затвори очи.
Когато ги отвори, небето бе чисто, хълмът — гол, като се изключи едно черно-червено утъпкано петно и няколко бразди от нокти в тревата.
Рибарят Бърт стана и хукна. Той профуча през мерата, разпръсквайки вляво и вдясно овцете, и право надолу по селската улица до къщата на бащата на Палани. Палани беше в градината и плевеше латинките.
— Идвай с мен! — изпъхтя Бърт. Тя зяпна. Той сграбчи ръката й и я повлече след себе си. Тя писна мъничко, но не се противи. Той изтича заедно с нея до пристана, бутна я в рибарската си лодка „Куини“, развърза фалина, взе греблата и загреба като луд. Последното, което остров Сатинс видя от него и Палани, беше платното на „Куини“ чезнещо към най-близкия остров на запад.
Селяните си мислеха, че никога няма да престанат да говорят как Гудигулдовия племенник Бърт откачил и отплавал с учителката същия ден, когато амбулантният търговец Чернобрадия изчезнал безследно, като оставил всичките си пера и мъниста. Но три дни по-късно те престанаха да говорят за това. Имаха други неща за говорене, когато г-н Подхълмски най-сетне излезе от пещерата си.
Г-н Подхълмски бе решил, че след като вече истинското му име не е тайна, спокойно може да остави преструвките. Ходенето беше много по-трудно от летенето и освен това той много, много отдавна не беше си хапвал истински.
Урсула Ле Гуин
Думата за освобождаване
Къде ли се намираше? Подът бе твърд и слизест, въздухът — черен и вонящ, и това като че ли бе всичко. С изключение на главобола. Проснат на лепкавия под, Фестин изохка и после рече: „Жезъл!“ Неговият елшов магьоснически жезъл не се появи в ръката му и той разбра, че е в опасност. Седна и понеже нямаше жезъл, с който да получи истинска светлина, промърмори някаква Дума и запали искра между палеца и показалеца си. От искрата се разгоря блуждаещо огънче и немощно се търкулна с пращене във въздуха. „Вдигни се!“ — каза Фестин и огнената топка се заклатушка нагоре, докато освети сводест люк — толкова високо, че когато Фестин за миг се пренесе в топката, видя собственото си лице четирийсет фута по-долу като бледа точка в тъмнината. Влажните стени не отразяваха светлината; от нощ бяха изтъкани те, с магия. Той се върна в тялото си и каза: „Стига.“ Топката угасна. Фестин седна в тъмното, пукайки с пръсти.
Изглежда беше омагьосан внезапно, от засада, защото последното, което си спомняше, бе как се разхожда вечерта из собствените си гори и приказва с дърветата. Напоследък, през тези самотни години в средата на живота му го мъчеше чувството за пропиляна, неизразходвана сила; и за да се научи на търпение, напусна селата и отиде да разговаря с дърветата и най-вече с дъбовете, кестените и сивите елши, чиито корени общуваха непрекъснато с течащата вода. От шест месеца не бе продумал с човек. Вършеше само най-необходимото, не правеше заклинания и не безпокоеше никого. Кой го беше омагьосал и затворил в тоя смрадлив кладенец? „Кой?“ — попита той стените и едно име бавно се събра върху тях и потече надолу към него като мазна черна капка — пот, избила от шуплите на камъка и спорите на плесента: „Воул“.
Мигом самият Фестин се обля в студена пот.
За пръв път беше чул за Воул Жестокия много отдавна.
Говореше се, че той е повече от магьосник, но все пак по-малко от човек; минавал от остров на остров из Външния разлив, като развалял стореното от древните, поробвал хората, изсичал горите, увреждал пол ята и затварял в подземни гробници всеки вълшебник или маг, който се опитвал да му противостои. Бегълците от Опустошените острови разправяха винаги едно и също — че черен вятър го пренесъл една вечер през морето. Следвали го корабите му с роби — тях вече ги бяха виждали. Но никой никога не беше виждал самия Воул… По островите имаше много хора и създания на злото и Фестин, тогава млад маг, погълнат от собственото си обучение, не бе обърнал много внимание на историите за Воул Жестокия. „Аз мога да защищавам този остров“ — беше си помислил той, знаейки неизпитваната си досега сила, и се бе върнал при своите дъбове и елши, при шума на вятъра в листата им, при ритъма на растежа в кръглите им стволове, клони и вейки, при аромата на слънчевата светлина върху листата и тъмната подпочвена вода около корените. Къде бяха сега старите му приятели дърветата? Дали Воул беше унищожил гората?
Най-после окончателно разбуден и изправен на краката си, Фестин направи със сковани ръце два широки маха и високо произнесе едно Име, което можеше да взриви всички ключалки и да разбие всяка направена от човек врата. Но стените бяха пропити с нощен мрак и с името на своя строител и нито чуха, нито обърнаха внимание. Името отекна с такъв плясък в ушите на Фестин, че той се строполи на колене и зарови глава в ръцете си, докато ехото не отмря в сводовете над него. След това, все още разтърсен от ответния огън, той седна умислен.
Другите бяха прави: Воул бе силен. Тук, на негова почва, в сътворената със заклинание тъмница магията му би устояла на всяка пряка атака, а и силата на Фестин беше намалена наполовина от загубата на жезъла. Но дори неговият похитител не можеше да отнеме присъщите само нему сили на Пренасяне и Преобразяване. Така че след като потърка двойно по-силно болящата го сега глава, той се преобрази. Тялото му тихо се разтвори в облак от фина мъгла.
Лениво и провлачено мъглата се вдигна от пода и се понесе нагоре край лигавите стени, докато не откри тесен като косъм процеп там, където сводът се съединяваше със стената. Капчица по капчица тя се процеди през него. Беше почти изцяло преминала през процепа, когато горещ вятър — горещ като пещ — я налетя, разпръсквайки и изсушавайки капчиците. Мъглата бързо се просмука обратно под свода, спусна се по спирала на пода, придоби образа на Фестин и легна задъхан. За самовглъбените магове като Фестин преобразяването е емоционално усилие; когато към него се прибави потресът от нечовешка смърт в приетата форма, усещането е ужасно. Някое време Фестин лежа, като едва дишаше. В добавка го беше яд на самия него. Да се опита да избяга, преобразен като мъгла, беше много елементарна идея. Всеки глупак знаеше номера. Вероятно Воул беше оставил в засада горещ вятър. Фестин се сви на малък черен прилеп, литна към тавана, преобрази се в тънка струйка чист въздух и се процеди през цепнатината.
Този път се измъкна и вече подухваше леко към прозореца на залата, в която се озова, когато острото чувство за опасност го накара да се свие в първата малка, здрава форма, която му дойде в главата — златен пръстен. Точно навреме. Арктическият ураган, който щеше да разхвърли въздушния му образ в необратим хаос, само леко охлади пръстена. Докато вихрушката отминаваше, той лежеше на мраморния плочник и се чудеше в какъв вид може най-бързо да излезе през прозореца.
Търкулна се встрани твърде късно. Огромен трол с безизразно лице прекоси с кънтящи стъпки помещението, спря и с огромната си, сякаш от варовик ръка хвана бързо търкалящия се пръстен и го вдигна. Тролът прекрачи до люка и като промърмори заклинание, го вдигна за желязната дръжка. После пусна Фестин долу в тъмнината. Той прелетя четирийсет фута и се приземи на каменния под — звън-н.
Възвърна истинския си образ, седна и унило разтърка натъртения си лакът. Стига преображения на празен стомах.
Мечтаеше до болка за жезъла си, с който би могъл да си набави царска трапеза. Без него, въпреки че можеше да командва някои сили и заклинания, той не можеше да преобрази или призове никакъв материален предмет — нито мълния, нито агнешки котлет.
„Спокойно“ — рече си Фестин и щом възстанови дишането си, разтвори тялото си в безкрайното изящество на летливите масла и се превърна в миризма на пържещ се агнешки котлет.
Отново се пренесе през цепнатината. Тролът-пазач задуши подозрително, но Фестин вече се бе преобразил в сокол и размахваше крила към прозореца. Тролът се хвърли към него, не уцели с няколко ярда и изрева със страшен каменен глас: „Ястреба, дръж ястреба!“ Фестин пикира над омагьосания замък към своята гора, която тъмнееше на запад. Светлината на слънцето и блясъкът на морето го заслепяваха. Той се носеше като стрела по вятъра. Но една още по-бърза стрела го намери. Той изкрещя и падна. Слънцето, морето и кулите се завъртяха около него и угаснаха.
* * *
Свести се на усойния под на тъмницата с ръце, коса и устни, лепкави от собствената му кръв. Стрелата беше ударила крилото на сокола — рамото на човека. Легнал неподвижно, той промълви заклинание, за да затвори раната. Сега можеше да седне и да си припомни по-дългото и сложно целебно заклинание. Беше загубил доста кръв и, заедно с нея, сила. Хлад имаше в мозъка на костите му; дори целебното заклинание не можеше да ги затопли. Мрак имаше в очите му, дори когато запали блуждаещото огънче и освети смрадливия въздух: същия мъглив мрак, надвиснал над неговата гора и малките градчета на неговата земя, които бе видял при полета си.
Защитата на тая земя зависеше от него.
Не можеше отново да се опитва да бяга направо. Беше твърде слаб и уморен. Прекалено се бе доверил на мощта си и бе загубил силата си. Какъвто и образ да приемеше отсега нататък, той щеше да споделя слабостта му и да бъде заловен.
Сви се разтреперан и остави огънчето да запращи с последния лъх на блатен газ. Миризмата докара пред мисления му взор блатата, които се простираха от стената на гората надолу към морето, любимите му блата, където жив човек не стъпваше, където есен лебедите летяха отмерено и дълго, където между застоялите локви и островите от тръстика към морето течаха бързи, тихи ручейчета. Ех, да можеше да бъде риба в някое от тези ручейчета или — още по-добре — да почива скрит нагоре по течението, близо до изворите в гората, в сянката на дърветата, в прозрачната кафява вода на вировете под корените на елшите…
Това беше голяма магия. Фестин я изпълни като всеки друг човек, който в изгнание или опасност бленува за родната земя и вода, вижда и мечтае за прага на къщата си, за масата, където се е хранил, за клоните пред прозореца на стаята, в която е спал. Всеки освен великите магове успява да направи магията на връщането у дома само в сънищата. Но Фестин със студ, който проникваше от костния му мозък в нервите и вените, застана между черните стени, сви волята си в юмрук, докато тя не запламтя като свещ в тъмата на плътта му, и започна да твори велика и тиха магия.
* * *
Стените изчезнаха. Той беше в земята. Скалите и гранитните жили му бяха кости, подпочвената вода — кръв, корените на растенията — нерви. Като сляп червей той се движеше на запад през земята — бавно, обгърнат в тъмнина. И изведнъж хлад протече по гърба и корема му — жизнерадостна, неотразима, неизчерпаема ласка. С кожата си вкусваше водата, усещаше течението, и бдящите му очи съзряха отпред дълбокия кафяв басейн между огромните корени-подпори на една елша. Той се стрелна, сребрист, напред в сянката. Бе свободен. Бе у дома си.
Водата изтичаше от чистия извор, сякаш Времето бе спряло. Легна върху пясъка на дъното и остави течащата вода — по-силна от всяко целебно заклинание — да успокои раната му и с прохладата си да отмие по-острия студ вътре в него. Но докато почиваше, усети и чу разтърсващи, тежки стъпки. Кой ли ходеше сега из гората му? Прекалено уморен, за да се опита да промени формата си, той скри блестящото си тяло на пъстърва под арката на елшовия корен и зачака.
Огромни сиви пръсти бръкнаха слепешком във вира и разбъркаха пясъка. В полумрака над водата нарастваха и изчезваха, и пак се появяваха неясни лица и безизразни очи. Мрежи и опипващи ръце. Те го пропуснаха веднъж, дваж, а след това го уловиха и вдигнаха, извиващ се, във въздуха. Той се силеше да приеме собствения си образ и не можеше, неговата собствена магия за връщане у дома го обвързваше. И като се задъхваше и давеше със сухия, ясен, ужасен въздух, се гърчеше в мрежата.
Агонията не преставаше и той не усещаше нищо друго.
Измина много време и започна да осъзнава, че отново е в човешкия си образ; някаква остра, кисела течност беше налята насила в гърлото му. Времето се прекъсна отново и той се намери проснат ничком на усойния под на гробницата. Отново бе в ръцете на врага си. И макар че пак можеше да диша, не беше далеч от смъртта.
Сега студът го бе обхванал целия, а троловете, слугите на Воул, изглежда бяха натрошили крехкото тяло на пъстървата, защото при движение болка пронизваше гръдния му кош и едната предмишница. Начупен и безсилен той лежеше на дъното на изградения от нощ кладенец. Нямаше вече мощ да промени формата си, нямаше начин да излезе, освен един-единствен.
Докато лежеше неподвижно, почти извън властта на болката, Фестин си помисли: „Защо не ме уби? Защо ме държи жив тук?“ Защо никой не го беше виждал? С какви очи можеше да бъде видян, по каква земя върви? Той се бои от мен, въпреки че не ми останаха сили.
Казват, че всички вълшебници и могъщи люде, които е победил, живеят запечатани в гробници като тази, живеят година след година, опитвайки се да се освободят…
А ако някой избере да не живее?
Така Фестин направи своя избор. Последната му мисъл беше: „Ако греша, хората ще си мислят, че съм бил страхливец.“
Но той не се задържа много на тая мисъл. Изви глава леко встрани, затвори очи, пое за последен път дълбоко дъх и прошепна думата за освобождаване, която се произнася само веднъж.
* * *
Това не бе преобразяване. Той не се промени. Тялото, дългите крака и ръце, умелите пръсти, очите, които обичаха да гледат дървета и потоци, лежаха непроменени, но спокойни, съвършено спокойни и пълни със студ. Но стените изчезнаха. Изчезнаха изградените с магия сводове, стаите, кулите; горите и морето, и вечерното небе. Изчезнаха и Фестин слезе бавно по оттатъшния склон на хълма на живота, под нови звезди.
Като жив той притежаваше велика мощ, така че тук не забрави нищо. Като пламък на свещ вървеше из мрака на обширната земя. И щом си спомни, изрече името на своя враг:
„Воул!“
Призован, неспособен да се удържи, Воул идваше към него — плътна бледа сянка под звездната светлина. Фестин го доближи и другият се сви и изпищя като изгорен. Побягна, а Фестин го последва, последва го отблизо. Те изминаха дълъг път — над сухите потоци лава от големите угаснали вулкани, издигнали конуси към безименните звезди, през веригите от мълчаливи хълмове и долините с къса черна трева, край градовете или по неосветените им улици между къщите, от чиито прозорци не надничаше нито едно лице. Звездите висяха в небето — никои не залязваха, никои не изгряваха. Тук нищо не се променяше. Денят никога не идваше. Но те продължаваха — Фестин подкарваше другия пред себе си — докато стигнаха дотам, където много отдавна беше текла река, река от живата земя. На сухото дъно, между речните камъни, лежеше мъртвото тяло на старец — гол, с безжизнено вперени в невинните звезди очи.
„Влез“ — рече Фестин. Воул-сянката прохленчи, но Фестин се приближи. Воул се отдръпна, наведе се и влезе в отворената уста на мъртвото си тяло.
Тозчас трупът изчезна. Сухите камънаци блестяха чисти и неопетнени на звездната светлина. Фестин постоя малко и бавно седна между големите скали да почине. Да почине, не да спи; защото той трябва да пази тук, докато тялото на Воул, върнато в гроба му, се обърне на прах и цялата зла сила бъде разпръсната от вятъра и смита от дъжда в морето. Той трябва да стои на пост на това място, където веднъж смъртта беше намерила път към другата земя. Вече спокоен, безкрайно спокоен Фестин чакаше между скалите, където никога вече нямаше да тече река, в сърцето на страната, която нямаше крайбрежие. Звездите над него не помръдваха; и докато ги наблюдаваше, той бавно, много бавно започна да забравя гласа на ручеите и трополенето на дъжда по листата на горите на живота.