Хроники на Западния бряг- цялата трилогия Урсула К Ле-Гуин

Съдържание: 1. Дарби 2. Гласове 3. Сили съставил : stg™

УРСУЛА ЛЕ ГУИН

ХРОНИКИ НА ЗАПАДНИЯ БРЯГ(ЦЯЛАТА ТРИЛОГИЯ)

Книга първа

Дарби

1

Беше се изгубил, когато дойде при нас, и със сигурност още повече, когато тръгна и продължи нагоре в планинските владения, и въпреки това в края на краищата изгубеният, беглецът, се оказа наш водач.

Беглец го нарече Грай. Отначало подозираше, че е извършил нещо ужасно, убийство или предателство, и бяга от възмездие. Какво друго би довело тук, при нас, един човек от Низините?

— Невежество — предположих. — Той не знае нищо за нас. И не се страхува от нас.

— Каза, че хората долу го предупредили да не се качва при магьосниците.

— Но той не знае нищо за дарбите — рекох. — За него това са само приказки. Легенди, измислици…

Млъкнах, защото навлизахме в опасна територия. И двамата, без капчица съмнение, бяхме прави. Еммон със сигурност бягаше, защото беше престъпник, или пък бе тръгнал на път от скука, но беше неспокоен и същевременно безразсъден, любознателен и непоследователен като пале, което търчи натам, накъдето го води носът му. От говора му и от странния начин, по който подреждаше изреченията, си мисля, че бе дошъл далеч от юг, по-далеч от Агаланда, където разказите за Предпланинието са… само разкази — слухове за далечните северни земи, където под покритите със сняг планини живеят зли заклинатели и вършат невероятни неща.

Ако беше дошъл през Дънет или се бе вслушал в онова, което са му разправяли долу в Данер, никога нямаше да се изкатери в Каспромант. Ако беше повярвал на нас, нямаше да продължи нагоре в планините. Обичаше да слуша предания и затова ни оставяше да му разправяме всякакви неща, но се съмнявам, че ни вярваше. Той беше градско чадо, образован и попътувал доста из Низините. Сиреч — познаваше света. Кои бяхме за него ние с Грай? Какво можехме да знаем — незрящо момче и свъсено девойче, отгледани сред суеверия и мизерия сред безплодните планински ферми, които така гордо наричахме наши владения? Той ни подтикна, някак полека и неусетно, да говорим за огромните сили, които притежаваме, но докато му разправяхме, виждаше само голташкия труден живот, който водим, жестоката бедност, уродливите изпосталели обитатели на фермите, виждаше невежеството ни за всичко отвъд пределите на нашите хълмове и си казваше: да бе, какви пък страшни сили могат да владеят тези нещастници!

Точно от това се страхувахме с Грай, когато ни напусна и продължи за Геремант. Измъчвахме се от мисълта, че може още да е там, жив, но поробен, с нозе, усукани като тирбушони, с чудовищно променено лице, за забавление на Еррой — дори истински сляп, а не като мен. Защото Еррой не би търпял надменното му поведение, нито обидните думи, дори час.

Постарах се да го държа настрана от баща ми, особено когато започваше да говори необмислено, но само защото търпението на Канок бързо се изчерпва и защото винаги е в лошо настроение, а не защото се страхувах, че ще използва дарбата си, за да навреди. Той и без това не обръщаше особено внимание нито на Еммон, нито на никого. Откакто умря мама, умът му бе погълнат от скръб, гняв и злоба. Болката изсмукваше силите му, жаждата за мъст го бе обсебила изцяло. Грай, която познаваше всички гнезда из околностите, веднъж бе видяла орел мършояд да отглежда двете си мънички сребропухести орлета, след като майка им била убита от местен фермер. Така изглеждаше и баща ми.

За нас двамата с Грай Еммон беше истинско съкровище, ярко създание, озарило мрака на нашето ежедневие. Засищаше глада ни. Глада, който постоянно ни измъчваше.

Така и не ни разказа нищо за Низините. Когато го питах разни неща, отвръщаше с шега или подхвърляше нещо неясно. Сигурно в предишния му живот имаше много неща, за които не му се щеше да ни разправя, пък и не беше нито внимателен наблюдател, нито добър разказвач, каквато например е Грай, когато играеше ролята на мои очи. Тя умее да опише как точно изглежда новото ни теленце — синкавата козина и кръглите коленца, и малките козинести зачатъци на рогца, та почти имаш усещането, че го виждаш. Но когато помолих Еммон да ни разкаже за град Дерисова вода, той само изломоти, че градчето не било нищо особено, а пазарът — скучен. Ала аз знаех, защото мама ми бе казвала, че в Дерисова вода има високи червеникави къщи и тесни улички, които се изкачват стръмно нагоре или се спускат лъкатушно към пристанището и кея, на който се събират лодки и кораби от цялото поречие, че има птичи пазар и рибен пазар, пазар за подправки и благовония и мед, пазар за стари дрехи и пазар за нови, и голям грънчарски панаир, на който идват хора от горното и долното поречие на река Тронд и дори от далечните брегове на океана.

Може би Еммон бе ударил на камък в опитите си да открадне нещо в Дерисова вода.

Каквато и да бе причината, той предпочиташе да ни задава въпроси и да ни слуша излегнат — най-вече мен. Винаги съм готов да разправям разни неща, само да се намира слушател. Грай е по-склонна да мълчи и да слуша, но Еммон умееше да я изважда от това състояние.

Съмнявам се дали си е давал сметка какъв късметлия е бил, че ни намери, но със сигурност ни бе благодарен, задето му дадохме подслон през суровата дъждовна зима. Съжалявал ни е. Било му е скучно, без съмнение. Освен това го глождеше любопитство.

— И какво толкова страшно умее онзи тип в Геремант? — попита ме веднъж насмешливо, колкото и да се мъчех да го убедя в истинността на думите си. Но има неща, за които не бива да се говори, дори между хора надарени. Някак неестествено е да се обсъждат такива работи на глас.

— Тяхната наследствена дарба се нарича усукване — отвърнах неохотно.

— Усукване? Сучат вълна ли?

— Не — рекох, беше ми трудно да подбирам думите. — Усукват хора.

— Как така? Какво им усукват?

— Ръцете и краката. Вратовете. Телата. — Извих тяло, за да покажа как, но се притеснявах от темата. После продължих: — Нали видя стария Гунен, дърваря, дето живее на Нобов хълм? Вчера го подминахме на коларския път. Грай ти го показа.

— А, оня прегърбения, дето куцаше ли?

— Брантор Еррой му го е направил.

— Прегърбил го е така? И защо?

— За наказание. Хванал го да събира дърва в Герейската гора.

Еммон помълча, после подметна:

— Може да е ревматизъм.

— Гунен тогава е бил съвсем млад.

— Значи ти самият не знаеш какво се е случило.

— Не зная — признах малко раздразнено, че не ми вярва. — Но той знае. И баща ми също. Гунен му е разказал. Твърдял, че не е бил в Геремант тогава, а в нашата гора, макар и близо до границата. Брантор Еррой го видял и извикал, Гунен се изплашил и хукнал с наръча дърва на гърба. Паднал. Когато се опитал да стане, гърбът му бил усукан и превит, както е сега. Жена му казва, че всеки път, когато става от леглото, квичи от болка.

— И как му го е направил бранторът?

Еммон бе научил тази дума от нас — каза, че не я бил чувал в Низините. Брантор означава господар или господарка на владение, тоест старейшина, най-надарения в целия род. Баща ми е брантор на Каспромант. Майката на Грай е брантор на раддмонтските Барреви, а баща й е брантор на Роддови от същото владение. Ние сме техни наследници, техните малки орлета.

Поколебах се как да отговоря на въпроса на Еммон. Този път не долових насмешка в тона му, но не знаех дали е редно изобщо да му разказвам за силата на дарбата.

Вместо мен отговори Грай.

— Сигурно като го е погледнал — рече с тих глас. В слепотата ми гласът й винаги предизвикваше усещането за лек полъх сред листата на дърво. — Освен това го е посочил с лявата си ръка, или с пръст, и може би е произнесъл името му. След това е добавил една-две думички. И готово.

— Какви думички?

Грай мълчеше, може би бе вдигнала рамене.

— Не владея дарбата на Гересови. Не знаем как действа.

— Кое как действа?

— Дарбата им.

— Добре де, в такъв случай как действа вашата дарба? — попита Еммон и този път със сигурност не се подиграваше. Долових в гласа му нарастващо любопитство. — Има ли нещо общо с лова?

— Барреви владеят призоваването — рече Грай.

— Призоваване? Какво призовавате?

— Животни.

— Елени? — След всеки въпрос настъпваше кратка пауза — колкото едно кимване. Представих си как Грей свежда глава, със затворени очи. — Зайци? Диви свине? Мечки? Добре де, ако повикаш мечка, после какво?

— Ловецът я убива. — Тя помълча. — Но аз не призовавам за ловци.

Този път гласът й не бе полъх сред листа, а вятър, виещ сред канари.

Нашият нов приятел, изглежда, не разбра какво има предвид, но личеше, че гласът й е поохладил ентусиазма му. Вместо да продължи разговора с нея, той се обърна към мен:

— А ти, Оррек, каква дарба имаш?

— Същата като баща ми — рекох. — Дарбата на Каспрови се нарича разваляне. Но не мога да ти кажа нищо за нея. Прощавай.

— Ти прости, че съм недодялан, Оррек — рече Еммон след кратка пауза и гласът му бе топъл, любезен и мек, какъвто е на хората от Низините, като гласа на мама, и очите ми се напълниха със сълзи под клепачите и превръзката.

Двамата с Грай разпалиха огъня. Усетих топлината му върху краката си и ми стана добре. Седяхме до голямото огнище в южния ъгъл, където каменните скамейки са вградени навътре в комина. Беше студена януарска вечер. Вятърът в комина ухкаше като огромен бухал. Предачките се бяха настанили от другата страна на огъня, където светлината е по-силна. Подхвърляха по някоя дума или припяваха тъжните си песни, а ние тримата в ъгъла продължавахме да говорим.

— Добре де, а какво ще кажете за другите? — попита неусмиримият Еммон. — Поне за тях можете да ми разкажете, нали? За останалите брантори в техните каменни кули, дето трябва да са като тази? В техните владения? Какви сили владеят те? Какви са дарбите им? С какво всяват страх?

Отново едва доловимото усещане за недоверие, което ме дразнеше.

— Жените от кордемантския род умеят да ослепяват — казах. — А също да оглушават и да отнемат речта.

— Ама че гадно — рече той и за миг имах чувството, че съм го впечатлил.

— Някои от кордемантските мъже притежават същата дарба — добави Грай.

— Грай, баща ти, бранторът на Родд — той има ли дарба, или само майка ти?

— Роддови владеят дарбата на ножа — отвърна тя.

— Която е?

— Пращат омагьосан нож право в сърцето, прерязват гърлото или убиват по друг начин всеки, когото виждат с очите си.

— В името на всички синове на Хорм, ама това е страхотен номер! Великолепна дарба! Надявам се, че си наследила майка си?

— Така е — потвърди Грай.

Той продължаваше да ни придумва и не можах да удържа на изкушението да му разкрия силите на моите роднини. Така че му разказах за Олмови, които могат да разпалят огън на всяко място, което посочат или погледнат, за Галлемови, дето местят тежки предмети с дума и жест, дори сгради и хълмове, и за Морганови, чийто взор е обърнат навътре, та познават мисли, макар че според Грай можели да видят само ако в човека се спотайва болест или недъг. И двамата бяхме единодушни обаче, че е притеснително да имаш Морганови за съседи, макар и да не са опасни; сигурно заради това те живееха доста далеч, отвъд долчинките на север, и никой не знаеше почти нищо за тях, освен че отглеждат добри коне.

След това му разказах онова, което бях чувал за големите владения — Хелвармант, Тибромант и Боремант, и за Карантагските старейшини в планините на североизток. Хелварови се славеха с умението да пречистват, което е сродно на дарбата на нашия род, но не казах нищо повече за това. Дарбите на Тиброви и Борреви се наричат повод и метла. Обитателите на Тибромант могат да ти отнемат волята и да те накарат да следваш тяхната, и това е повод. Боремантска жена пък ще ти вземе ума и ще те превърне в безмозъчен идиот, неспособен да произнесе и думичка, и това е метлата. И всичко това, както и останалите заклинания, се върши само с поглед, дума и жест.

Но и ние като Еммон само бяхме чували за тези дарби. Нито един от могъщите родове не се смесваше с хора като нас, от малките владения; всъщност те изобщо не идваха в Предпланинието.

— Значи воювате с ножове, огън и прочее — рече Еммон. — Сега разбирам защо живеете така разпръснати. А тези хора от западните райони, за които разправяте, дето имали голямо владение, Дръмант, нали така? Какво умее техният брантор? Ще ми се да го зная, преди да се срещна с него.

Мълчах. Вместо мен отвърна Грай.

— Брантор Огге владее дарбата на бавната смърт.

Еммон се разсмя. Не знаеше кога да сдържа смеха си.

— А, това вече лошо — рече. — Какво пък, май дарбата на онези, дето надзъртат в човека и знаят какво му е, ще се окаже най-полезна.

— Не и срещу нападение — казах.

— И все така ли воювате помежду си във вашите владения?

— Разбира се.

— За какво?

— Ако не се биеш, ще те поробят и ще сложат край на рода ти. — Отнесох се малко надменно към невежеството му. — Затова ги има дарбите, силите — за да можеш да защитаваш владенията си и да пазиш рода си чист. Ако не можем да се опазим, ще изгубим дарбите си. Други родове ще ни претопят, даже обикновени хора, като калуците… — Сепнах се. Не биваше да използвам тази дума, презрителен израз за хората от Низините, за лишените от дарба, дума, която никога не бях произнасял на глас. Майка ми беше калук. Така я наричаха в Дръмант.

Чух как Еммон ровичка с пръчка в огнището; след малко каза:

— Значи тези сили, тези дарби, се предават по наследство — от баща на син, както се предава, да речем, чипият нос?

— И от майка на дъщеря — добави Грай, след като аз не отговорих.

— И всички вие трябва да се жените за роднини, за да запазите дарбата? Ясно. Дарбата умира ли, ако не намерите подходящ братовчед?

— Това не е проблем за Карантагови — отвърнах. — Тук земята е богата и владенията са големи, с много хора. По нашите земи бранторите възглавяват десетина и повече семейства от един род. Под нас обаче родовете са малки. Дарбите отслабват и линеят, ако има твърде много бракове извън рода. Но силната дарба винаги се запазва. От майка на дъщеря, от баща на син.

— Значи фокусите с животни са ти наследство от майка ти, бранторката? — Смешната форма за женски род прозвуча нелепо. — А дарбата на Оррек е от брантор Канок.

Тепърва мисля да поразпитам за нея. Оррек, кажи ми сега, след като знаеш, че те питам съвсем приятелски, ти сляп ли си се родил? Или са те ослепили онези магьосници от Кордемант при някое нападение, или по друга причина?

Не знаех нито как да заобиколя въпроса, нито как да скрия истината.

— Не — рекох. — Баща ми ми затвори очите.

— Баща ти! Баща ти ти е отнел зрението?

Кимнах.

2

Да разбереш, че животът ти е история, по средата му е нещо, което със сигурност помага да го живееш добре. Не е мъдро обаче да си мислиш, че знаеш как ще продължи или как ще свърши. Такива неща стават известни едва след края.

И дори когато историята приключи, дори когато се окаже, че е животът на някой друг, на някой, живял преди стотици години, някой, чиято история съм чувал отново и отново, докато я слушам, непрестанно се страхувам, сякаш краят ми е непознат, и така аз живея в историята и тя живее в мен. Хубав начин да надхитриш смъртта. Защото историите са това, на което смъртта смята, че слага края. Изглежда, не може да разбере, че те свършват чрез нея, но не свършват в нея.

Историите на други хора могат да станат част от твоята, дори нейна основа, подпорите, върху които тя се гради. Така е с историята на баща ми за Слепия брантор, и пак неговата история за нападението срещу Дънет, и историите на майка ми за Низините и за времето, когато царувал Къмбело.

Когато си спомням за моето детство, си спомням Каменната къща, огнището, край което седя, калния двор и пометените обори на Каспромант, кухнята, където майка ми чисти боб, или как двамата седим при огъня в стаята в кръглата кула. Спомням си как скиторя из околностите с Грай, спомням си света, в който всички истории са без край.

Дебел тежък жезъл от тис, грубо издялан, но полиран на дръжката от дълга употреба, виси на стената до вратата на Каменната къща, в тъмния коридор: жезълът на Кадард Слепия. Забранено е да го пипаме. Докато бях малък, ми се струваше огромен. Обичах да се прокрадвам до него и да го докосвам, треперех от страх и възбуда, защото беше нередно и защото жезълът бе олицетворение на загадките.

Мислех, че брантор Кадард е бил баща на баща ми, защото дотам се простираха познанията ми върху нашата история. Знаех, че името на дядо ми е било Оррек, тъй като бях кръстен на него. И тъй, в мислите ми баща ми имаше двама бащи. Това малко ме объркваше, но и го намирах за интересно.

Бях в конюшните с баща ми и се грижех за конете. Той не поверява конете си на своите помощници и започна да ме учи как да се грижа за тях още когато бях на три. Бях се покатерил на едно столче и прокарвах чесалото през зимната козина на една дореста кобила. Попитах баща ми, който почистваше високия сив жребец в съседното отделение:

— Защо си ме нарекъл само на единия от бащите си?

— Имам само един баща, на когото да те нарека — рече той. — Като всеки уважаван човек. — Не се смееше често, но виждах, че сега се подсмихва.

— Тогава кой е бил брантор Кадард? — Намерих отговор в мига, когато зададох въпроса. — Баща на баща ти, нали?

— Баща на бащата на бащата на моя баща — отвърна Канок през облака от зимна козина, прах и изсъхнала кал, който се вдигаше от гърба на жребеца.

Не спирах да скубя и дърпам с чесалото и бях възнаграден със сърбеж в очите, устата и носа и петно от ярка бяло-червена пролетна козина, голямо колкото дланта ми, на гърба на Пъстра, а също и с доволно пръхтене. Пъстра беше като котка — ако я галиш, се отърква в теб. Избутах я настрани, колкото ми бяха силите, и продължих работа, мъчех се да разширя яркото петно. Бащите бяха нараснали неимоверно, дори не можех да ги запомня.

Този, когото имах в момента, заобиколи отпред и се изправи срещу мен, бършеше очите си. Продължавах да работя, но само се фуках, защото прокарвах гребена на твърде дълъг участък, за да върши някаква работа. Баща ми обаче се престори, че не го забелязва.

— Кадард е притежавал най-великата дарба на нашия род, както и сред всички останали в западните хълмове — каза той. — Най-великият дар, който някога сме получавали. Оррек, каква е дарбата на нашия род?

Спрях да работя, слязох от столчето внимателно, тъй като бе прекалено високо за мен, и се изправих срещу баща ми. Застинах неподвижно, извърнат към него — правех го, откакто се помнех, щом чуех да произнася името ми.

— Нашият дар е развалянето — рекох.

Той кимна. Винаги беше много внимателен с мен. Никога не съм се страхувал, че ще ми направи нещо. Да му се подчиняваш бе едновременно трудно и безкрайно приятно. Одобрението му беше най-голямата награда.

— И какво означава това?

Отвърнах, както ме беше учил:

— Това означава, че владеем силата да разваляме, да погубваме, да разрушаваме.

— Виждал ли си ме да прилагам тази сила?

— Видях те веднъж, когато строши една паница.

— Виждал ли си ме да използвам силата срещу жива твар?

— Видях веднъж как накара една върбова пръчка да омекне и да почернее.

Надявах се да спре, но бяхме далече от края на въпросите.

— Виждал ли си да я използвам срещу живо същество?

— Видях те как направи… да умре един плъх.

— И как умря? — попита баща ми с тих, поомекнал глас.

Беше през зимата. В нашия двор. Един млад плъх се бе напъхал в кацата с дъждовна вода и не можеше да издращи. Даре метачката го зърна първа. Баща ми ме повика: „Ела тук, Оррек. Стой мирно и гледай“. И аз застанах до него и гледах. Бях извил вратле, за да виждам по-добре плъха, който плуваше във водата, тя беше до средата на кацата. Баща ми се надвеси отгоре и втренчи поглед в животното. Сетне раздвижи лявата си ръка и произнесе нещо, или пък издиша рязко. Плъхчето изпищя, потръпна и продължи да се люшка на повърхността. Баща ми бръкна в кацата и го извади. Висеше неподвижно в пръстите му, безформено, и хем приличаше, хем не приличаше на мокър плъх. Гледах опашката му, мъничките зъбки и ноктите. „Пипни го, Оррек“ — нареди баща ми. Докоснах го. Телцето бе съвсем меко, лишено от кости, като натъпкано с месо черво. „Развалих го“ — рече баща ми, без да сваля очи от моите, и тогава за първи път се изплаших от тези негови очи.

— Ти го развали — отвърнах сега в конюшнята, с пресъхнала уста, изплашен от очите на баща ми.

Той кимна и каза:

— Защото владея тази сила. Както ще я владееш и ти. И докато расте в теб, ще те уча как да я използваш. Как се прилага силата?

— С око, ръка, дъх и воля — отвърнах, както ме беше научил.

Той кимна, доволен от отговора. Поуспокоих се малко, но той ме гледаше все тъй втренчено. Изпитът не беше приключил.

— Погледни тази топка косми, Оррек — рече той. Малка топка кални конски косми се въргаляше в краката ми на почернялата слама. Бях я смъкнал с чесалото от гърба на кобилата. Помислих си, че баща ми ще ме сгълчи, задето съм измърсил пода.

— Погледни я. Гледай само в нея. Не отмествай поглед. Подчиних се.

— Сега мръдни с ръка… ето така. — Той застана зад мен и премести лявата ми ръка бавно, докато пръстите не посочиха топката. — Дръж така. А сега повтаряй след мен. С дъха си, не с глас. Кажи това. — Той прошепна нещо, което нямаше никакъв смисъл, поне за мен, и аз го повторих шепнешком, държах ръката си тъй, както я бе нагласил, и не откъсвах поглед от косматата топка.

За миг нищо не помръдваше, всичко бе застинало. После Пъстра въздъхна и пристъпи с копита и чух как през вратата нахлува вятър. Косматата топка на пода помръдна.

— Тя помръдна! — извиках.

— Вятърът я премести — рече баща ми. Говореше меко и на устните му трептеше усмивка. Той се изправи решително и разкърши рамене. — Ще почакаме малко. Още не си на шест.

— Ти го направи, татко! — предложих, все още гледах топката от косми. Бях едновременно възбуден и ядосан. — Ти я развали!

Не го видях нито да помръдва, нито чух да казва нещо. Изведнъж топката се разплете, превърна се в прашно облаче и накрая на пода имаше само няколко дълги червеникави косъма.

— И ти ще владееш един ден тази сила — рече Канок. — Защото я има в кръвта ни. Но Кадард е бил по-силен от мен. Седни тук. Достатъчно си голям да ти разкажа неговата история.

Настаних се върху столчето. Баща ми се подпря на рамката на вратата, мършав, върлинест мургав мъж, босоног под плътната черна планинска фустанела и палтото, с блеснал поглед под маската от мръсотия. Ръцете му също бяха мръсни, но бяха силни, чудесно изваяни ръце, излъчващи увереност. Говореше тихо, но гласът му се чуваше надалеч.

И тогава ми разказа историята на Кадард Слепия.

— Кадард проявил дарбата си по-рано от всички останали в рода, дори от децата в големите карантагски фамилии. На три можел да разваля играчките си само с един поглед и да развързва възел с очи. На четири използвал дарбата си срещу куче, което го нападнало, и го убил. Така, както аз убих плъхчето.

Той млъкна и изчака да кимна, за да потвърдя, че го слушам внимателно.

— Слугите се страхували от него, а майка му казала: „Може волята му да е на дете, но той вече е опасен за всички, дори за мен“. Била жена от нашия род, двамата с мъжа й Оррек били братовчеди. И той я послушал. Завързали очите на момчето и оставили превръзката цели три години, за да не може да прилага силата на погледа си. През това време не спирали да го обучават и наставляват. Така, както те уча аз. Той се оказал даровит ученик. Наградата за послушанието му била да може да вижда отново. И той много се стараел, използвал огромната си дарба само за да се тренира за неща, от които да има полза. Само на два пъти в младежките си години показал какво може. Веднъж, когато бранторът на Дръмант прекарвал добитък от едно владение в друго, го поканили в Каспромант и го довели да види как момчето, тогава дванайсетгодишно, разваля ято диви гъски. С един поглед и жест Кадард ги свалил от небето. Направил го с усмивка, сякаш за развлечение на посетителя. „Остро око има“ — бил коментарът на Дръм. След което спрял да краде кравите ни. По-късно, когато Кадард бил на седемнайсет, карантагите пратили насам бойна дружина, водена от тибромантския брантор. Тръгнали да отвличат мъже и жени, за да ги ползват при разчистването на нови ниви. Нашите хора дотичали в Каменната къща, изплашени, че ще бъдат заробени от повода и принудени да последват брантора и да издъхнат от работа, лишени от всякаква воля освен тази, която им налага той. Оррек, бащата на Кадард, се надявал, че ще удържат на обсадата тук, в Каменната къща, но без да му казва какво е намислил, Кадард излязъл навън. Сам. Минал през гората, издебнал един планинец, сетне още един, погледнал ги и ги развалил.

Спомних си плъхчето. Меката торбичка от козина.

— Изчакал другите планинци да открият труповете. Сетне развял бяло знаме и се спуснал към тях в долината. Спрял на известно разстояние и се провикнал: „Аз бях този, който го стори, от разстояние като това“. Викал им от другия склон на тясна долина, а те се спотайвали зад едни големи камъни. „Тези камъни няма да ви скрият“ — добавил той и разрушил един от камъните на склона. Онзи, зад който се спотайвал тибромантският брантор. Камъкът се разтресъл и се разпаднал на прах. „Очите ми са силни“ — извикал Кадард.

Почакал да отговорят. Тибро казал: „Имаш силен поглед, Каспро“. „За ратаи ли дойдохте тук?“ — попитал ги Кадард. „Да, нужни са ни помощници“ — отвърнал другият. „Ще ви дам двама от нашите, но ще са слуги, а не роби, не искам да им слагате повода“. Бранторът се надигнал. „Щедър дар — рекъл. — Ще приемем подаръка и условията ти“. Тогава Кадард се върнал в къщата и извикал двама млади селяни от нашето владение. Отвел ги при планинците и им ги предал. На изпроводяк рекъл на Тибро: „Връщай се в земите си и няма да те преследвам“. Те си тръгнали и от този ден откъм Карантаг не последвало нито едно нападение. А Кадард получил прозвището Силното око.

Млъкна и ме остави да обмисля чутото. Когато вдигнах глава, видях, че чака дали ще попитам нещо. Това ме поуспокои и запитах:

— Онези млади селяни искали ли са да ходят в Тибромант?

— Не — отвърна баща ми. — Кадард също не е искал да ги праща да служат на друг господар. Но когато покажеш сила, трябва да проявиш и щедрост. Това е много важно. Запомни го. Повтори какво казах.

— Важно е, когато покажеш сила, да проявиш и щедрост.

Баща ми кимна в знак на одобрение и повтори:

— Да, да проявиш щедрост. — Каза го някак суховато. — Минало се време и старият Оррек се преместил заедно с жена си и някои от роднините в Предпланинието и оставил Каменната къща на сина си Кадард, който сега бил брантор. И владенията ни процъфтявали. В онези дни сме имали хиляда овце, така поне разправят. Белите ни като сметана говеда се прочули надалеч. Идвали хора от Дънет и Данер, за да плащат добри пари за тях. Кадард взел за Семедан от Барревия род в Дръмант и вдигнал голяма сватба. Дръм я искал за един от синовете си, но Семедан му отказала въпреки богатствата му и се омъжила за Кадард. На празненството дошли хора от всички владения на Запада.

Канок млъкна. Кобилата извъртя глава към нас, изпръхтя и се отърка в мен, шляпаше с опашка.

— Семедан притежавала дарбата на своя род. Излизала с Кадард на лов и призовавала елени, лосове и диви прасета. Родила им се дъщеричка, Ассал, и син, Канок. Всичко вървяло добре. Но след няколко години ги сполетяла лоша зима и горещо, сухо лято, тревата за добитъка не достигала. Дапаст налегнала белите крави. Най-добрите животни измрели за едно лято. Хората във владението също боледували. Семедан родила мъртво дете и дълго след това не се вдигала от постелята. А сушата продължила през следващата година, и през следващата. Нещата потръгнали на зле. Но Кадард бил безпомощен. Защото тези неща били извън силата му. Само гневът му растял.

Гледах внимателно лицето на баща ми. Виждах там мъка, гняв и тъга. Очите му бяха извърнати към онова, за което ми разказваше.

— Нашето нещастие направило хората от Дръмант нагли и те отново взели да се навъртат по тези земи и да крадат и плячкосват. Откраднали няколко добри коне от западните пасища. Кадард тръгнал след конекрадците и ги застигнал на средата на пътя за Дръмант. Толкова бил ядосан, че не успял да овладее гнева си и ги убил и шестимата. Един от тях се оказал племенник на дръмантския брантор. Дръм не можел да поиска кръвна отплата, защото хората му дошли да крадат, откраднатите коне били с тях. Но между нашите владения се възцарила омраза.

— След тази история хората започнали още повече да се боят от гнева на Кадард — продължи баща ми. — Когато някое куче отказвало да му се подчини, той го развалял. Пропусне ли при стрелба на лов, ще унищожи всички храсталаци в околността и ще остави само черни пепелища. Пастир веднъж го заприказвал грубо и в гнева си той накарал да се сгърчи и едната му ръка да изсъхне. Децата бягали, щом зърнат сянката му… Лошите времена подклаждат дрязгите. Кадард помолил жена си да отиде с него на лов, за да примамва плячката. Тя отказала, с оправданието, че не се чувства добре. „Ще дойдеш — наредил й той. — Трябва да уловя нещо, че няма и къс месо в къщата“. „Тръгвай — отвърнала тя. — Но аз няма да дойда с теб“. Обърнала му гръб и се отдалечила заедно с прислужничката, дванайсетгодишно момиче, което много обичала. Заслепен от гняв, Кадард се изпречил на пътя им и викнал: „Ще сториш каквото ти казвам!“ Погледнал момичето, мръднал с ръка, прошепнал нещо и го поразил. То се строполило на място и издъхнало мигом. Семедан извикала, коленичила до детето и видяла, че е мъртво. Тогава се изправила и се обърнала към Кадард. „Не посмя ли да посегнеш на мен?“ — попитала с презрение в гласа. И в гнева си той ударил и нея. Всичко това станало пред очите на останалите в къщата. Децата се разплакали и се опитали да изтичат при майка си, жените ги задържали. А Кадард отишъл в стаята на жена си и никой не посмял да го последва. Още щом осъзнал какво е направил, разбрал и какво трябва да стори. Вече не вярвал, че е в състояние да владее дарбата си. И затова сам се ослепил.

Първия път, когато Канок ми разказа тази история, не уточни как се е ослепил Кадард. Бях твърде малък, прекалено объркан и изплашен от чутото, за да го попитам или да си обясня сам. По-късно, когато пораснах, попитах дали Кадард е използвал нож. Не, отвърна Канок. Използвал дарбата си, за да развали своята дарба.

Между вещите на Семедан имало и стъклено огледало в сребърна рамка, във формата на скачаща сьомга. Търговците, които идват от Дънет или Данер, за да купуват добитък и вълна, носят понякога със себе си подобни вещи и украшения. В първата година от брака им Кадард разменил един бял вол за огледалото, за да зарадва младата си жена. Сега го взел и погледнал в него. Видял очите си. С ръка, дъх и воля ги поразил. Огледалото се строшило, а той ослепял.

Никой не му търсил отговорност за убийството на жена му и момичето. Макар и сляп, той продължил да бъде брантор на Каспромант и обучил сина си Канок да владее силата. После Канок станал брантор, а Кадард Слепия отишъл в планинските ферми и прекарал остатъка от дните си сред пастирите.

Никак не харесах тази тъжна и малко страшна история. Първия път, когато я чух, побързах да я прогоня от ума си. Харесваше ми само първата част, за момчето с могъщата дарба, което можело да изплаши дори собствената си майка, и за храбрия юноша, прокудил врага и спасил владенията си. Когато излизах сам сред хълмовете, винаги си представях, че съм Кадард Силното око. Стотици пъти предизвиквах изплашените планинци, за да им обявя: „Аз направих това от цяла миля разстояние!“ — сетне разбивах канарата, зад която се спотайваха, и ги натирвах да си вървят. Спомнях си как баща ми бе нагласил лявата ми ръка и опитвах отново и отново да повторя жеста и думите, втренчил поглед в някой камък, но все не можех да си спомня точното заклинание, което бе произнесъл. „С дъх, не с глас“ — бе казал той. Имах усещането, че е на върха на езика ми, че трепти върху устните ми, но не сполучвах да го оформя. Отказвах се всеки път, когато стигах до тази част. Сетне, изгубил търпение, издавах някакъв безсъдържателен звук и си представях как камъкът помръдва и се разпада на малки парчета, а планинците треперят пред мен, докато им казвам: „Имам силни очи“.

Понякога доближавах камъка и си въобразявах, че виждам някое и друго отчупено парче, или пукнатина, които ги е нямало преди.

Омръзнеше ли ми да съм Кадард Силното око, се превръщах в някое от момчетата, които бе дал на планинците. Измъквах им се с някой хитроумен и лукав ход, отървавах се от преследвачите си или ги отвеждах в затънтено място, което не познаваха добре, а после се прибирах в Каспромант. Не си задавах въпроса защо ще иска един слуга да напусне Тибромант и да се върна в бедния Каспромант. Това ми се струваше напълно обяснимо — малко момче, което иска да се върне у дома. Нашите селяни и пастири живееха добре и това, което ги задържаше във владението, не бе силата, която притежаваше бранторът. Напротив, тази сила ги пазеше. Страхуваха се от това, което не познаваха, и навярно по тази причина не напускаха домовете си. Ала аз знаех къде ще ида, ако бъда отвлечен от врагове и после избягам. Знаех, че няма друго място в Предпланинието и на целия свят, за който ми бе разказвала майка ми, което да обичам така, както обичах голите хълмове и редките горички, скалите и мочурливите долини на Каспромант. И сега мисля така.

3

Другата незабравима история, която ми разказа баща, ми, е за нападението срещу Дънет и нея я харесвам цялата, заради щастливия й край. Понякога дори си мисля, че тя свършва с мен.

Баща ми бил млад и си търсел жена. В Корде и Дръм имало хора от нашия род. Дядо ми положил усилия да поддържа добри отношения с Кордеви и да заличи враждата между Кастрови и Дръмови, като не встъпвал в никакви съюзи срещу тях, нито позволявал на хората си да им крадат добитъка, защото се надявал някой ден синът му да си избере жена от тях. Нашата дарба се прехвърля от баща на син, но никой не се съмнявал, че жена от същия род само би я заздравила. И тъй като из владенията нямало подходяща кандидатка, погледът ни бил обърнат към Кордемант, където имало неколцина млади мъже и само една неомъжена жена. Била с двайсет години постара от Канок. Такива бракове ставали често — всичко в името на това да се „запази дарбата“. Но Канок се двоумял и преди Оррек да го принуди, брантор Огге от Дръмант поискал жената за най-малкия си син. Кордеви били под властта му и не могли да откажат.

Оставали само дръмантските Каспрови да предложат невеста от същия род. Там имало две девойки, които изглеждали подходящи, но им трябвали още няколко години до зрелост. Инак с радост щели да ги омъжат за човек от рода. Ала старата вражда между Дръмови и Каспрови още тлеела в душата на брантор Огге и той отхвърлил предложението на Оррек, присмял се на желанията му и омъжил девойките — едната на четиринайсет, другата на петнайсет — за един селянин и един ратай.

Това било оскърбление не само за девойките, но и за целия род, от който произхождали, и по-лошо — заплашвало да отнеме от силата на нашата дарба. Малцина във владенията одобрявали постъпката на Огге. Едно е честно съревнование между силите, съвсем друго — да им се посяга по този начин. Но Дръмант е силно владение и брантор Огге постъпвал както намери за добре.

И тъй, за Канок нямало подходяща жена от Каспрови. Както той сам ми каза: „Огге ме спаси от старицата в Кордемант и нещастните изплашени момиченца в Дръмант. И тогава рекох на баща ми, че ще ида сам да си потърся невеста“.

Оррек помислил, че има предвид някое от малките владения в долината или може би на север в Моргамант, където освен с хубави коне се славят и с красиви жени. Но Канок таял далеч по-дръзка мисъл. Събрал дружина от млади фермери от Каспромант, взел двамина Каспрови от Кордемант и един от Роддови, всичките запалени от идеята да попътуват по широкия свят. Срещнали се една майска утрин на кръстопътя под Стръмнината и поели през тесния проход право на юг.

От седемдесет години никой не бил нахлувал в Низините.

Фермерите носели дебели кожени елеци и бронзови шлемове, копия, тояги и дълги кинжали, в случай че се наложи да се пусне нечия кръвчица. Хората от нашия род пък били издокарани с черни вълнени фустанели и къси палта, босоноги и гологлави, с разпуснати или вързани на топка отзад дълги коси. Нямали други оръжия освен ловни ножове — и очите си.

— Когато видях каква сме сила — продължи Канок, — ми се дощя да идем да откраднем коне от Морганови. Защото колкото и страховито да изглеждахме, конете ни хич ги нямаше. Аз яздех Крал. — Крал беше бащата на Пъстра, едър червеникав кон, едва си го спомнях. — Тернок обаче беше на една впрегатна кобила с увиснала бърна, а Балто яздеше някакво полусляпо дръгливо пони. Имахме и няколко мулета — водехме ги на въжета, за да натоварим на тях плячката.

Той се разсмя. Винаги се развеселяваше, когато разправяше разни истории. Представих си малкия им отряд: навъсените младежи с блеснали въодушевено очи се спускат на върволица по каменистите пътеки през прохода, слизат в света, който се простира в подножието на планините. Зад тях се издига връх Айрн — виждат го всеки път, когато извръщат очи назад — и Барик с неговите сивкави острозъбести канари, и над всичко това белоснежният исполински Карантаг.

А отпред — докъдето поглед стига — зелени тревисти хълмове — „зелени като берил“, както казваше баща ми, докато се унасяше в спомени за онези богати, но безлюдни земи.

През първия ден не срещнали никого, нито човек, нито крава или овца, само пъдпъдъци и реещ се в небето сокол. Хората от Низините оставили този пуст район като преграда между владенията си и тези на планинците. Цял ден яздила дружината, но с бавен ход, заради немощното пони на Барто. Чак в късната сутрин на следващия ден зърнали стадо овце и десетина кози из обрамчените с каменни огради хълмове, после далечна ферма и една воденица в някаква тясна речна долина. Пътеката се разширила до коларски път, после станала широк друм, който вървял между разорани ниви, и накрая пред тях изникнали димящите комини и червените покриви на град Дънет, издигнат на огрян от слънцето хълм.

Не зная как си е представял баща ми нападението — внезапен свиреп набег на воини, нахвърлящи се върху изплашените граждани, или внушаваща страх кавалкада по улиците, подсилена от заплахи и намеци за страховитите сили на отряда. Каквото и да си е мислел, когато стигнали, влезли в града, но не в галоп, не с крясъци и размахани оръжия, а спокойно, в добър боен ред. Почти незабелязано се смесили с тълпите, стадата добитък и конете и каруците, прииждащи заради пазарния ден, и скоро стигнали централния площад и пазарището, а там някой се сетил какви са и хората започнали да викат; „Планинци! Магьосници!“ Едни побягнали извън града, други се залостили в къщите, търговците се хвърлили да прибират стоката си, настъпила паника и се възцарила страшна бъркотия, преобръщали се сергии, хора и животни се оплитали в чергилата, изплашени коне подскачали и цвилели, мучали крави, а каспромантските фермери подсилвали гюрултията, като размахвали оръжия и надавали бойни викове. И тогава Канок се провикнал, но не към гражданите, а към хората си, и ги заплашил, че ако не се усмирят, той ще го направи със силата си. Накарал ги да се струпат около него и те се приближили неохотно, защото вече били награбили плячка — един бил отмъкнал копринен шал, друг бакърено котле.

— Дадох си сметка — обясни баща ми, — че започне ли битка, сме загубени. Те бяха стотици, а ние — само шепа.

Как би могъл да знае, че градът е толкова голям и многолюден? Никога не бил виждал нещо подобно.

— Знаех, че тръгнем ли да плячкосваме по къщите, ще се разделим и ще ни избият един по един. Само Тернок и аз имахме достатъчно силна дарба, за да нападаме и да се защитаваме. И какво можехме да вземем? Имаше толкова много неща — храна, дрехи, стоки, какво ли не! Как да натоварим всичко това? Къде да идем с плячката? Исках да си намеря жена, но не виждах как ще стане това в цялата тази бъркотия. Предусещах, че веднага щом се окопитят, ще се нахвърлят върху нас. Ето защо развях бяло знаме за преговори: надявах се, че знаят какво е това. Оказа се, че знаят. На прозорците на една голяма къща до пазарището се показаха неколцина мъже и също размахаха бели кърпи. И аз им извиках: „Аз съм Канок от каспромантския род и имам дарбата и силата да развалям. Сега ще видите как я прилагам“. Първо ударих една от сергиите на пазара и тя се разпадна на части. Сетне се завъртях на другата страна, за да видят добре какво правя, и поразих ъгъла на една голяма каменна къща, срещу тази, от която надзъртаха мъжете. Държах ръката си изпъната, за да могат да я видят. Къщата се разтресе и няколко големи камъка изпаднаха от зидарията сред облак хоросан. „Стига, спри!“ — развикаха се мъжете. Извърнах се към тях. Бяха готови за преговори. Попитаха ме какво искам. Рекох им: „Жени и момчета“. Те се развикаха ужасено, а останалите на площада се разкрещяха: „Не! Не! Убийте магьосниците!“ Бяха толкова много, че гласовете им се извисиха като буреносен вятър. Конят ми подскочи и изцвили — една стрела го бе забърсала по хълбока. Погледнах нагоре към прозореца, от който надничаха мъжете с белите кърпи, и забелязах лъконосец, тъкмо опъваше пак тетивата. Ударих го. Тялото му се свлече като чувал от прозореца, тупна на калдъръма и се пръсна. Видях друг човек в тълпата, навеждаше се за камък, и също го поразих. Но този път се целех само в ръката. Той изпищя, изпусна камъка и парализираната му ръка увисна безпомощно. Отново се вдигна страшна врява. „Ще ударя всеки, който помръдне!“ — извиках високо. И тълпата застина.

Докато преговаряли, баща ми държал хората си до себе си. Тернок му пазел гърба. Мъжете, които излезли да говорят от името на града, се съгласили, изплашени от дарбата му, да му дадат пет жени и пет момчета за ратаи. Започнали обаче да усукват, че им трябвало време, докато платят данъка, както го нарекли, и той ги прекъснал: „Доведете жени и момчета и ние ще си изберем“. И щом вдигнал лявата си ръка, те веднага се съгласили.

Междувременно тълпата отново започнала да приижда на площада и той не можел да направи нищо, освен да чака, плувнал в пот върху потния си кон, и да шари с поглед по прозорците за други стрелци. Най-сетне докарали момчетата и момичетата. Те плачели и се дърпали, подкарвали ги с остени и камшици. Общо пет момчета, всичките под десет години, и четири жени — две полумъртви от страх слугинчета и две възрастни жени с мръсни вонящи дрехи: тях дори не трябвало да ги подкарват, защото сигурно смятали, че животът при магьосниците едва ли ще е по-лош от живота им в града. И това било всичко.

Канок решил, че едва ли ще е разумно да упорства за по-добри предложения. Колкото повече се бавели на площада, толкова по-голяма щяла да става тълпата и достатъчно било някой да го порази със стрела, без да го види, и останалите щели да ги разкъсат на парчета.

Въпреки това не бил склонен тези търгаши да го измамят.

— Тук има само четири жени — провикнал се.

Мъжете от къщата отново започнали да спорят и да хленчат.

Нямали много време. Той пак огледал пазарището и големите къщи около него. И видял на прозореца на ъгловата къща девойка. Носела светлозелени дрехи и цветът им вече бил привлякъл вниманието му. Не се криела, а стояла на прозореца и гледала надолу към него.

— Ето тази — рекъл той и я посочи… Вдигнал дясната си ръка, но въпреки това хората се развикали изплашено.

Това го накарало да се разсмее. Той бавно насочил дясната си ръка към пребледнелите хора, преструвал се, че ще ги развали.

Вратата на ъгловата къща се отворила и девойката със светлозелената рокля излязла и спряла на стъпалата. Била дребна и слабичка. Дългата й черна коса била вързана със зелена кърпа.

— Ще ми станеш ли жена? — попитал я Канок.

— Да — отвърнала тя и бавно тръгнала към него. Била с черни пантофки с връзки. Пъхнала крак в стремето, а той се навел и й помогнал да се настани на седлото зад него.

— Мулетата и товарът им са ваши! — извикал на тълпата: помнел, че когато покажеш дарбата си, винаги трябва да проявиш щедрост. Било наистина великодушна постъпка, като се имала предвид бедността му, макар че гражданите на Дънет можело да приемат това за поредната обида.

А после бавно излезли от площада, в същия ред, в който били дошли, изпратени от мрачно мълчание, минали по калдъръмените улици между надвисналите сгради и поели на север, към планините.

Така приключило последното каспромантско нападение в Низините. Нито Канок, нито жена му не минали пак по този път.

Тя се казвала Мелле Аулита. Освен зелената рокля и черните пантофки, с които я взел, имала само един малък опал на сребърна верижка на шията. Това й била зестрата. Оженил се за нея четири дена след като дошли в Каменната къща. Майка му и останалите жени й ушили рокля за сватбата и приготвили всичко необходимо. Брантор Оррек ги бракосъчетал в голямата стая. Присъствали всички участници в набега, както и всички жители на Каспромант и онези, които гостували тук от Западните земи — танцували и се веселили.

— И после — рекох, когато баща ми приключи историята — мама родила мен!

Мелле Аулита се родила и израсла в Дерисова вода, четвърта от петте дъщери на жреца-магистрат на общинската религия в Бендерман. Това е висок пост и жрецът-магистрат и жена му били състоятелни хора, осигуряващи на дъщерите си охолно съществуване, ала същевременно ги държали изкъсо, тъй като тамошната религия изисква от жената скромност, послушание и дисциплинираност, а непокорните били наказвани сурово. Адилд Аулита бил любвеобилен и всеотдаен баща. Най-голямата му мечта била дъщерите му да станат послушнички в Градския храм. Мелле от малка се научила да чете, пише и смята, познавала отлично историята и поезията, както и основите на градската архитектура — добра подготовка за една многоуважавана кариера. Харесвало й да учи и се проявявала като даровита ученичка.

Но когато навършила осемнайсет, нещо в нея се променило, не зная какво, тя не ми казваше, само се усмихваше и почваше да говори за друго. Може би се била влюбила в някой от учителите си и се страхувала да не я корят за това. Или пък в някой младеж и се е измъквала, за да се среща с него. Не знам. Обяснението може и да е съвсем просто. Ала дори намек за скандал не можело да има, когато ставало дума за една целомъдрена девица, посветила живота си на Градския храм и на духовната чистота. Питам се дали Мелле нарочно не е нагласила нещата така, че да се отърве от службата си в Храма. Така или иначе, пратили я при едни далечни роднини на север, в затънтеното градче Дънет. Добри и загрижени роднини, които я държали изкъсо, търсели й подходящ съпруг от местните родове и й водели кандидатите за одобрение.

— Един от тях — разказваше тя — бе дребничко охранено мъжле с розово носле, прехранваше се от продажба на свине. Друг бе висок и слаб младеж, молеше се по един час единайсет пъти на ден. Искаше и аз да се моля с него.

И един ден погледнала през прозореца и видяла Канок от Каспромант, яхнал червеникав жребец и способен да унищожава с погледа си хора и къщи. Както той избрал нея, така и тя го избрала.

— И как накара роднините ти да те пуснат? — питах, макар да знаех отговора, но пък предвкусвах удоволствието от него.

— Те всичките лежаха на пода, бяха се сврели под мебелите, за да не може магьосникът-воин да ги види и да ги унищожи. А аз им рекох: „Не се страхувайте. Защото нали е казано «девица ще спаси къщата и имота ти»“. После слязох долу и излязох навън.

— Откъде знаеше, че баща ми няма да те убие?

— Просто знаех.

Не е имала никаква представа къде отива и какво я чака, точно както и Канок, когато е слизал от Предпланинието и си е мислил, че Дънет е като някое от селата ни — няколко колиби и навеси, кошара за овцете и десетина обитатели, всичките излезли по работа или на лов. Тя пък сигурно си е представяла, че ще иде в някоя къща като тази на баща й или поне че ще е като домът на роднините й, скромно, чисто и уютно местенце, пълно с дечурлига и врява. Откъде да знае истината?

За хората от Низините нашите планински земи са прокълнато, забравено място, което са загърбили много отдавна. Те не знаят нищичко за нас. Ако бяха войнолюбиви, щяха да пращат от време на време по някоя неголяма армия, за да прочисти тези досадни останки от миналото, но Бендраман и Урдайл са земи на търговци, фермери, книжници и жреци — не на войници. Ето защо предпочитат да обърнат гръб на планините и да ги забравят. Дори в Дънет, казваше майка ми, мнозина вече не вярвали в приказките за мъжете от Карантаг — за страховитите орди, които се спускат в градовете от платата, чудовища на коне, магьосници, които могат да запалят житата в полетата с едно махване на ръка и да парализират с поглед цели армии. Това било много отдавна, „когато царувал Къмбело“. Нищо такова не се случва в наши дни. Казали й, че жителите на Дънет дори изкупували гъсто мляко от планинците, преди да настъпи големият мор по животните. Заедно с него дошла и сиромашията. Горе в планините сега имало само бедни пастири, овчари и фермери, които едва свързвали двата края върху каменистата земя.

Така постепенно майка ми узнала истината, или поне част от нея.

Но според нея има много истини, поне толкова, колкото са историите за тях.

Сигурно затова всички истории, които ни разказваше, когато бяхме малки, се случваха във времето, „когато царувал Къмбело“. Младите храбри рицари-жреци, които победили дяволите, приели облика на огромни свирепи кучета, страховитите магьосници от Карантаг, говорещата риба, която предупредила за земния трус, просякинята, която имала летяща карета, изкована от лунна светлина — те всичките бяха от времето, когато царувал Къмбело. Останалите истории въобще не бяха приключенски, с изключение на една, онази, в която тя самата излизаше на пазарището. Там се кръстосваха двата разказа, там се срещаха истините.

Историите без приключения бяха по-скоро разкази за спокойния живот в едно средно по големина градче в тих район на Низините. Харесвах ги толкова, колкото и тези с приключения. Все исках да ми разправя за Дерисова вода. Струва ми се, че и тя обичаше да се унася в спомени, вероятно защото понякога й ставаше мъчно за родния дом. Беше чужда сред чужди, колкото и да обичаше семейството си и да бе обичана. Винаги радостна, засмяна, изпълнена с живот, енергична — но зная, че най-хубавите й мигове бяха, когато се сгушваше под завивките с мен и започваше някой безкраен разказ за Дерисова вода. За това как със сестрите й надничали тайно, докато баща им навличал всички корсети, подплати и наметала на жрец-магистрат и как куцукал неуверено с обувките с високи токове, за да изглежда по-висок от останалите, и как после се смалявал отново, веднага щом ги изхлузел. Разказваше как излизали със семейни приятели на разходка с лодка, спускали се по Тронд чак до устието, където реката се вливала в морето. Разказваше ми и за морето. За това например, че вкаменените черупки, които намираме в каменоломната и използваме за игра, някога са били на морски обитатели и са били сияещи и невероятно красиви.

Нерядко, когато се прибираше от полската работа, баща ми сядаше до нас на леглото и се заслушваше в разказите й. Той също обичаше да я слуша. А тя разказваше как ручеите в Низините са бавни и спокойни, не като нашите. За хората в градчетата, които разговарят за изкуство и обичат да си доставят малки удоволствия независимо дали става въпрос за полезни неща. Тя донесе изкуството и удоволствията в Каспромант. Тя бе светлината в очите на баща ми.

4

Споровете и дрязгите между планинците са често явление и датират от най-стари времена, още преди началото на историята. Каспро и Дръм винаги са живели във вражда. Каспрови, Роддови и Барреви пък открай време са приятели, поне дотолкова, че да преглъщат, когато е необходимо, естествените неразбирателства.

И понеже Дръм процъфтява главно благодарение на кражбите на добитък и заграбването на земи, за тези три рода бяха дошли трудни времена. Великите дни бяха останали в миналото, най-вече за Каспрови. Дори по времето на Кадард Слепия нашият род бил доста малоброен, макар да сме държали под властта си трийсет семейства фермери и ратаи.

Фермерът има известна кръвна връзка с рода, макар че не е задължително да притежава и дарба, докато ратаите нямат никаква. И едните, и другите обаче трябва да са предани на своя господар и семейството му. Повечето фермери и ратаи живеят във владенията на брантора още от самото им създаване. Занимават се със земеделие и животновъдство, секат дърва и за всички по-сериозни въпроси се допитват до господаря. На хората от нашите владения рядко им се налага да си припомнят, че бранторът има власт над живота им. Щедрият дар на Кадард — двамата ратаи, които е дал на Тибро — е всъщност рядък и малко безразсъден жест, който обаче идва да напомни кой държи юздите на властта — ала от друга страна, тъкмо той спасил владението от нашествениците. Дарът на владеещия дарба е по-силен, отколкото самата дарба. Кадард е използвал този факт мъдро. Но нещата съвсем не са така, когато бранторът реши да използва дарбата си срещу своите хора, като Еррой в Геремант или Огге в Дръмант.

Барревата дарба никога не е била използвана с подобна цел. Да можеш да повикаш диво животно от гората или да усмириш млад жребец, или да обсъждаш някои неща с хрътка е наистина полезна дарба, но това не ти осигурява предимство срещу хора, които могат да ти запалят купите сено или да те убият само с поглед или дума. Карантагските Хелвари преди доста време отнели владения от Барревия род и доста семейства от него се спуснали от Предпланинието и се заселили в Западните земи. Опитваха се да запазят рода си чист, за да не изгубят дарбата, но разбира се, това не винаги е лесно осъществимо. Неколцина от нашите фермери бяха Барреви. Лечителките, знахарките по добитъка, птичарките и кучкарките бяха все жени с Баррева кръв в жилите. В Геремант, Кордемант и Роддмант все още имаше няколко чистокръвни фамилии.

Роддови, с тяхната дарба да хвърлят ножове, бяха отлично подготвени за защита на владенията си и дори за нападения, но по природа не бяха такива хора. Не бяха скандалджии. Повече се интересуваха от лов на лосове. За разлика от уважаващите себе си планинци, те предпочитаха да отглеждат добитък, вместо да го крадат. Прочутите бели каспромантски говеда някога били създадени именно от техния род. Моите предци отмъкнали няколко от Роддмант и започнали да ги развъждат. Роддови умеят да обработват земя и да гледат добитък, но не и да разширяват владенията си и да увеличават имуществото си. Доста често се кръстосват с Барреви и когато бях малък, в Роддмант имаше двама брантори, майката на Грай Парн Барре и баща й Тернок Родд.

Нашето семейство открай време се погажда с тяхното и Тернок и баща ми бяха добри приятели. Тъкмо Тернок бе яздил кобилата с увисналата бърна при прословутото нападение срещу Дънет. Неговият дял от плячката бяха две слугинчета, едно от които малко след това подарил на Бата Каспро от Кордемант, а другото задържал. Година преди нападението Тернок и Парн се оженили. Парн израснала в Роддмант и имала малко Роддова кръв в жилите. Месец след като майка ми ме родила, Парн на свой ред дарила мъжа си с дъщеря — Грай.

С Грай бяхме приятели, дето се казва, от люлката. Като съвсем малки родителите ни често си ходеха на гости и ние излизахме навън да играем. Навярно аз съм първият, който е видял пробуждащата се дарба на Грай, но не съм сигурен дали споменът ми не е по-скоро рожба на въображението. Децата нерядко виждат това, което им внушават. А аз видях следното: двамата с Грай правехме къщички от върбови клонки в градината на Роддови и изведнъж от гората излезе един лос. Вървеше право към нас. Беше грамаден, по-голям от къща, с гигантски поклащащи се рога, стърчаха към небето. Приближаваше се право към Грай. Тя протегна ръка и той опря влажния си нос в дланта й, сякаш я поздравяваше. „Защо дойде?“ — попитах, а тя ми отвърна: „Аз го повиках“. Това помня.

Когато разказах на баща ми за този случай, година по-късно, той каза, че не можело да е така. Каза, че двамата с Грай тогава сме били само на четири, а дарбата се проявявала най-рано към деветата или десетата година.

— Кадард е бил на три — възразих.

Тогава мама докосна кутрето ми с нейното, което беше знак: „Не противоречи на баща си“. Канок изглеждаше малко напрегнат и разтревожен, аз се държах прекалено своеволно и тя бързаше да се намеси и да ме предпази от грешка по най-деликатния начин.

Грай бе най-добрата ми приятелка в игрите. Понякога се случваше да си намерим белята. Като например когато изпуснахме кокошките. Грай твърдеше, че можела да научи пилетата на разни номера — да вървят по права линия, да прескачат протегнат пръст. „Нали това ми е дарбата!?“ — заяви надуто. Трябва да сме били на шест или на седем. Влязохме при пилетата, приклещихме няколко в ъгъла и се опитахме да ги научим да изпълняват заповеди, но забравихме вратата отворена и всички кокошки и пилета избягаха в гората. Наизлязоха сума ти хора и ги погнаха, опитваха се да ги приберат. Парн, която единствена би могла да го направи с дарбата си, бе отишла на лов. Ако някой бе доволен от нас в онзи ден, трябва да са били лисиците. Грай се чувстваше страшно виновна, тъй като тя отговаряше за домашните птици. Плака, както никога не я бях виждал да плаче. Обикаля гората цял ден и на следващия и викаше пиленцата: „Зрънчо! Малчо! Снежчо! Перльо!“. Гласът й бе изтънял и уплашен.

Ако ставаха някакви бели, все се случваше в Роддмант. Когато Грай и родителите й идваха в Каспромант, не се случваше нищо особено. Мама много обичаше Грай. Често я караше да застане мирно и й се любуваше, докато Грай не изгубеше търпение и не започнеше да подскача и да се киска. „Хайде, успокой се — молеше я мама. — Оглеждам те внимателно, защото искам да си имам момиченце досущ като теб. Искам да разбера как да го направя“.

„Можеш да си родиш още едно момче като Оррек“ — смееше се Грай, а майка ми размахваше ръце. „Не. Един Оррек ми стига! Искам да си имам Грай!“

Парн, майката на Грай, бе странна, неспокойна жена.

Дарбата й бе от силните, а и тя самата понякога ми приличаше на диво зверче. Често я търсеха да призовава животни за ловците и затова доста отсъстваше, нерядко пътуваше чак до другия край на Предпланинието. С Тернок се разбираха добре, но струва ми се, че отношенията им бяха малко обтегнати. Тя не проявяваше особен интерес към дъщеря си и се отнасяше с нея като с останалите деца, сиреч с нетърпеливо безразличие.

— Майка ти учи ли те как да използваш дарбата? — попитах веднъж Грай, баща ми вече се бе заел с мен.

Грай поклати глава.

— Каза, че не можеш да използваш дарбата. Тя те използва.

— Трябва да се научиш да я владееш — осведомих я с глас на сведущ.

— Няма — възрази Грай.

Понякога приличаше на майка си — същата силна воля, съчетана с равнодушие. Не спореше с мен, нито защитаваше мнението си, ала и не го променяше. Аз исках думи. Тя искаше мълчание. Но когато майка ми подхващаше някоя история, Грай я слушаше като омаяна, поглъщаше всяка нейна дума, сякаш събираше златни песъчинки.

— Ти си слушател — рече й Мелле веднъж. — Не само умееш да призоваваш, но и да слушаш. Като например да слушаш мишките, нали?

Грай кимна.

— И какво казват?

— Миши неща — отвърна Грай. Беше много стеснителна дори пред мама, въпреки че много я обичаше.

— Щом вече владееш дарбата, дали не би могла да повикаш мишките, дето са се настанили в стаята ми, и да ги пратиш да живеят в конюшнята?

Грай потъна в замислено мълчание.

— Ще трябва да преместят и малките си — рече след малко.

— Ах! — възкликна майка ми. — Не се бях сетила за това. Значи предложението отпада. Пък и в конюшнята има котка.

— Котката можете да я преместите в килера — предложи Грай. Умът й беше непредсказуем, умееше да гледа с очите на котката, после на мишлетата. Думите й бяха неразгадаемо сложни. Не защитаваше мнението си, макар то да се различаваше от моето почти по всички въпроси. Но държеше на него.

— Ще ни разкажеш ли за момичето, което проявило добрина към мравките? — помоли тя майка ми.

— Момичето, което проявило добрина към мравките — повтори майка ми, сякаш четеше заглавие. После затвори очи. Беше ни казала, че голяма част от историите й идват от една книга, която имала като малка, и че всеки път, когато ни ги разказвала, имала усещането, че чете тази книга. Първия път, когато го спомена, Грай попита: „Какво е книга?“

Оттогава майка ми ни четеше от книга, която я нямаше.

Преди много, много години, когато царувал Къмбело, в едно село живеела вдовица с четирите си дъщери. Справяли се някак си, ала един ден жената легнала болна и не могла повече да стане. Никой не можел да я изцери. Накрая повикали една мъдра старица и тя казала:

— Нищо няма да те излекува освен глътка вода от Извора на морето.

— Ох, горката аз, значи съм обречена — завайкала се жената. — Как да стигна до този Извор, като съм тъй болна?

— Нали имаш четири дъщери — казала мъдрата старица.

И тъй вдовицата помолила най-голямата си дъщеря да отиде до Извора на морето и да й донесе глътка вода, срещу което обещала безкрайната си любов и любимото си боне.

Тръгнала най-голямата дъщеря, вървяла, вървяла и седнала да си почине. И видяла мравки, които влачели и бутали към мравуняка си мъртва пчела. „О, какви са грозни!“ — възкликнала тя, намръщила се и ги смачкала с крак, после станала и продължила. Пътят до морето бил дълъг, но най-сетне стигнала и тръгнала по пясъчния бряг, върху който се стоварвали вълните. „О, стига съм вървяла!“ — рекла, като изгубила търпение, навела се, напълнила купата с вода и я отнесла у дома. „Ето водата, мамо“ — казала и майка й взела купата и я изпила. Но горчива била водата, горчива и солена. Очите й се напълнили със сълзи. Въпреки това благодарила на дъщеря си и й подарила най-хубавото си боне. Момичето излязло навън с новата си шапка и скоро след това си намерило любим.

А майката продължавала да линее от ден на ден и помолила втората си дъщеря да й донесе вода от Извора на морето. Обещала, че ако го направи, ще я възнагради с майчината си обич и най-хубавата си дантелена рокля. Момичето тръгнало веднага. По пътя седнало да отдъхне и видяло мъж да оре с бивол, но яремът не бил поставено както трябва и протърквал шията на добичето. Ала това не разчувствало втората дъщеря и тя продължила към брега. Скоро видяла морето и големите вълни, които се разбивали на пясъка. „О, стига съм вървяла“ — рекла си, загребала от вълните и се върнала при майка си. „Пийни си, мамичко, водата и ми дай роклята!“ Толкова солена и горчива била водата, че майка й едва я преглътнала. Веднага щом излязло навън с новата си рокля, момичето си намерило любим, а майката продължила да лежи, повалена от незнайната болест. Вече едва си поемала дъх. Повикала третата си щерка.

— Водата, която изпих, не може да е от Извора на морето — рекла, — защото беше горчива като саламура. Върви, ще получиш цялата ми обич.

— Не ми трябва обичта ти, дай ми къщата и ще отида — отвърнала третата дъщеря.

Майката се съгласила. Момичето веднага тръгнало към морето и когато стигнало пясъчните дюни, видяло чайка с прекършено крило. Вървяла право към нея и влачела пера по пясъка. „Махай се, глупава птицо“ — прогонила я дъщерята и се спуснала към брега, върху който се стоварвали огромни вълни. „О, стига съм вървяла“ — рекла, загребала от крайбрежната вода и забързала обратно. И щом майка й надигнала купата и отпила от горчивата вода, дъщерята заявила:

— А сега се махай, мамо. Това вече е моята къща.

— Няма ли да ме оставиш да си издъхна в леглото, дете?

— Само ако побързаш — отвърнало момичето. — Защото едно съседско момче ще ме вземе заради къщата и със сестрите ми ще вдигнем тук голяма сватба.

Майката се разплакала горчиво и се приготвила да умре. И тогава при нея дошла най-малката й дъщеря и рекла:

— Не плачи, мамо. Аз ще ти донеса онази вода.

— Няма смисъл, дете мое. Твърде далеч е, а ти си много малка. Пък и не ми остана какво да ти дам. Остави ме да умра.

— Въпреки това ще опитам — заявила дъщерята и тръгнала на път.

Вървяла, вървяла и видяла мравки, които носели смачканите телца на своите другари. „Чакайте, ще ви помогна“ — подвикнала девойката, събрала ги внимателно в шепа и ги отнесла до мравуняка.

Продължила си по пътя и видяла мъжа с бивола, чийто ярем му бил охлузил врата до кръв. „Чакай малко“ — рекла на орача, сгънала кърпата си, пъхнала я под ярема и я нагласила така, че яремът да не жули добичето.

Продължила си по пътя и най-сетне стигнала на брега и там, на дюните, била чайката с прекършеното крило. „О, горката птичка“ — извикало момичето, навело се, откъснало от роклята си ивица плат и превързало счупеното крило.

После слязла до морето. Огромните вълни хвърляли отблясъци на слънцето. Тя се навела и отпила от водата — била горчива и солена. Далеч навътре се виждал остров, планина сред блестящото море. „Как да стигна до Извора на морето? — зачудило се момичето. — Не мога да доплувам до там“. Но си изуло обувките и нагазило във водата. И тъкмо се готвело да се хвърли и да заплува, когато чуло тропот на копита и откъм дюните се приближил огромен бял бивол със сребърни рога. „Почакай — рекъл той. — Качи се на гърба ми, аз ще те нося“. Момичето се покатерило на гърба на бивола, хванало се за рогата му и той скочил във водата и заплувал към далечния остров.

Стръмни като стени били скалистите брегове на острова и гладки като стъкло.

„Как да стигна до Извора на морето? — отново се зачудило момичето. — Не мога да се изкача толкова нависоко“. Но въпреки това посегнало към скалите. И тогава долетяла огромна чайка, по-голяма дори от орел. „Ела — казала чайката, — качи се на гърба ми, аз ще те нося“. Момичето се настанило между крилата и чайката го отнесла на самия връх на острова. Там имало кристален извор с прясна вода. Момичето гребнало с купата и чайката го отнесла обратно до брега. Биволът плувал след тях.

Щом кацнала на пясъка, чайката се превърнала във висок хубав младеж. Дясната му ръка била превързана с ивицата от роклята на момичето.

— Аз съм господарят на морето — казал младежът — и ще се оженя за теб.

— Първо трябва да отнеса вода на майка ми — рекло момичето.

Двамата се качили на белия бивол и той затичал към селото. Когато стигнали, майката на момичето вече лежала на смъртния одър. Все пак успяла да сръбне една глътка от водата и надигнала глава. С втората глътка приседнала. С третата се изправила. А след четвъртата затанцувала и викнала:

— Това е най-сладката вода на света!

После и тримата се качили на гърба на белия бивол и господарят на морето ги отвел в своя сребърен дворец. Двамата с момичето се оженили, а майката танцувала на сватбата.

— Ами мравките? — попита Грай.

— А, да, мравките — каза майка ми. — Дали не се оказали неблагодарни? Не! Защото те също дошли на сватбата, лазели колкото имат сила и бързина, и донесли на гърбовете си златна халка, която лежала от стотици години в мравуняка, и с тази халка се оженили младежът и момичето.

— Предишния път… — почна Грай.

— Какво предишния път?

— Предишния път каза, че мравките отишли на сватбите на другите дъщери и там изяли всички сладкиши.

— Така е. Това също направили. Мравките могат да правят много неща едновременно и на различни места. Пък и са цял мравуняк, нали? — Майка ми ни изгледа, после избухна в смях и ние се присъединихме към нея, защото беше забравила мравките.

Въпросът на Грай какво е книга бе накарал майка ми да се замисли за някои неща, пренебрегвани и занемарени в Каменната къща. Никой в Каспромант не можеше да чете, камо ли да пише, дори овцете брояхме с резки на пръчка. Не се срамувахме от невежеството си, но майка ми не мислеше така. Не зная дали е вярвала, че някога ще навести семейството си или че някой ще дойде да я види, но не можеше да ни остави неуки. Ами ако аз тръгнех по широкия свят и се окажеше, че съм неграмотен като просяците по градските улици? Гордостта й не би могла да го понесе.

Тъй като по нашите краища нямаше хартия, тя измисли друго. Наряза парчета лен и ги изглади старателно. Мастило направи от шикалки, подостри гъши пера. После се зае да ни учи на четмо и писмо. Първо драскаше с пръчка по земята, а после преминахме и към листата от лен — тя рисуваше върху тях различни букви, а ние я следяхме, затаили дъх. За Грай всичко това бе много трудно и се стараеше единствено защото много обичаше майка ми. Аз пък го намирах за най-лесното нещо на света.

— Напиши ми книга! — поисках веднъж и Мелле написа историята на Раниу. Прие задачата много сериозно, осъзнаваше, че ако това е единствената книга, която притежавам, за мен тя ще е свещена. Успя да си припомни някои пасажи и изречения от „История за делата и чудесата на господаря Раниу“, останалото описа със свои думи. Подари ми тази книга на деветия ми рожден ден: четирийсет страници сатениран лен, изписани със ситен блед почерк и поръбени със синкав конец. Тази книга ме омагьоса. Четох я толкова пъти, че я знаех наизуст, и въпреки това продължавах да я чета и препрочитам, защото намирах в нея не само историята, която описваше, а всички истории на света. Историите, които разказваше майка ми. Истории, които никой друг не ми бе разказвал.

5

През всички тези години баща ми също се занимаваше с образованието ми, но тъй като не проявявах никакви признаци, че ще стана втори Кадард и ще ужасявам света с невероятните си сили, можеше да ме учи само как да владея нашата дарба и търпеливо да чака тя да се прояви. Той самият бил деветгодишен, когато успял да свали един комар насред полет. По природа баща ми не беше търпелив човек, по-скоро беше дисциплиниран. И пълен с оптимизъм. Доста често ме подлагаше на изпитания. Стараех се с всички сили, напрягах поглед, сочех с ръка и шепнех, опитвах се да призова своята загадъчна и все още непроявена воля.

— Какво е волята? — го попитах веднъж.

— Изява на намеренията ти. Трябва да желаеш да използваш дарбата си. Ако я прилагаш без воля, може да причиниш зло.

— Но какво чувстваш, когато я прилагаш?

Той се намръщи и помисли малко.

— Усещам, сякаш нещо се събира в мен. — Забелязах, че неволно помръдва лявата си ръка. — Сякаш съм възел на десетки върви, всичките опънати към мен, и че ги държа здраво. Сякаш съм тетива, на която са наредени десет стрели. Опъвам я, тя също ме изопва и чака да кажа: „Сега!“ И тогава волята ми литва като стрелите.

— Значи нареждаш на силата си да разваля нещата, които гледаш?

Той отново замислено смръщи вежди.

— Това не е нещо, което да обясниш с думи. Мисля, че няма точен израз.

— Но нали каза… откъде знаеш какво да произнесеш? Изведнъж си дадох сметка, че когато използва дарбата си, Канок никога не казва едни и същи думи, а може би това дори не бяха думи. Звучеше ми като „ух!“ — като рязко издишване на човек, който полага голямо усилие с цялото си тяло, но имаше и нещо повече, нещо, което не можех да имитирам.

— Това идва, когато… когато силата премине към действие — бе всичко, което успя да каже. Беше му трудно да отговаря на подобни въпроси. Не биваше да ги задавам, не биваше да упорствам повече.

Навърших дванадесет, после тринадесет и започнах да се безпокоя, че дарбата ми не се проявява. Тези страхове владееха не само мислите, но и сънищата ми, в които неизменно се озовавах в положение, в което трябваше да разруша канара, къща или да унищожа цяла армия… друг път пък току-що го бях извършил… Но никога не сънувах самия момент.

Будех се от подобни кошмарни видения потен, сърцето ми лумкаше. Опитвах се да овладея волята си така, както ме учеше Канок. Целият разтреперан, протягах ръка към една от топките на леглото, която едва се виждаше в предутринния здрач, и твърдо решен да я разваля, издишвах рязко и произнасях „ух!“ После зажумявах и започвах да се моля с всички сили волята ми да се изпълни. Но когато отварях очи, топката си беше на мястото, непокътната. Времето ми още не бе дошло.

Преди да навърша четиринайсет, нямахме много вземане-даване с хората от Дръмант. Съседът, когото държахме под око заради враждебните ни отношения, бе Еррой от Геремант. На нас с Грай ни бяха забранили строго да доближаваме границата на владенията му — тя преминаваше през една ясенова гора. Не ни оставаше друго, освен да се подчиним. И двамата бяхме виждали нещастника с извърнатите наопаки ръце. Брантор Еррой му го бе сторил при един от поредните си шеговити изблици — той наричаше това шега. Мъжът бе от неговите ратаи. „Чудна работа — клатеха глави нашите селяни. — Сам се е лишил от него“. Но по-силни укори така и не чухме. Еррой беше луд, ала никой не смееше да го каже на глас. Хората мълчаха и извръщаха глави.

Еррой също избягваше Каспромант. Вярно, че бе усукал гърба на нашия ратай Гунен, но Гунен сигурно бе преминал отвъд границата, за да краде дърва от Геремант. Тъй че според законите на планинците си бе получил заслуженото. Баща ми не предприе нищо да отмъсти, но отиде в ясеновата гора и изчака, докато не дойде Еррой, за да види какво ще направи. И тогава призова силата си и прокара черта на опустошение през гората, точно по границата, все едно там бе минала светкавица, унищожила всичко по пътя си и оставила след себе си само мъртви дървета и храсти. Не каза нито думичка на Еррой, който гледаше всичко това. Еррой също не каза нищо, но повече не го видяха в тази част на гората.

След нападението на Дънет баща ми си бе осигурил славата на опасен човек. Всъщност едва ли е било необходимо да предприема подобни зрелищни действия. „Окото на Каспро е бързо“ — казваха хората. Изпитвах неописуема гордост всеки път, когато го чувах. Гордост от него, от рода ни и от нашата сила. Геремант беше бедно и зле управлявано владение, което не можеше да ни сплаши, но Дръмант бе нещо друго. Дръмант беше богат и ставаше все по-богат. Дръмови си въобразяваха, че са брантори на карантагите и непрестанно искаха да им се плащат данъци заради закрилата, която уж осигурявали — данъци, все едно че са господари на Предпланинието! Ала по-слабите владения предпочитаха да се откупват с овце и крави, или вълна, а понякога дори с ратаи, защото се бояха от дарбата на Дръмови. Силата им действаше бавно и невидимо, не беше като ножа, развалянето или огъня, но ако Огге се разтъпче върху нивата ти или пасището, на идната година зърното ще изсъхне, а трева може и да не порасте години наред. Той умееше да праща мор по овцете и кравите, по всички животни и птици всъщност.

Имаше едно селце, Риттмант, дребно владение отвъд югозападната граница на Дръмант, където бяха измрели всички. Брантор Огге отишъл там да им съобщи исканията си. Бранторът на Ритт го посрещнал на вратата, готов да използва огнеметната си дарба, и го отпратил да си върви. Но същата нощ Огге се прокраднал до къщата му и наложил заклинанието си — поне така казват, — защото силата му не се проявява с поглед или дума, а с шепот, врачуване и махане с ръце, което изисква известно време. И още на другия ден всички в Ритт внезапно се разболели и след четири години измрели до един.

Канок не вярваше особено на тази история, въпреки че хората я разказваха често.

— Дръм не би могъл да го направи на тъмно и когато е отвън, а те вътре — обясняваше уверено баща ми. — Силата му е като нашата, тя действа с очите. Може да е оставил някаква отрова. Или да са издъхнали от болест, която няма нищо общо с него.

Но каквото и да бе станало, всички сочеха Огге за виновник и той със сигурност имаше полза от това, след като бе добавил Риттмант към владенията си.

Всичко това не ни засягаше пряко. Но след това двамата братя Кордеви се сдърпаха за това кой да наследи бранторското място на тяхното владение и Огге прехвърли част от хората си в южната половина на Кордемант: твърдеше, че са там, за да пазят границата. Братята продължиха да се карат и да предявяват претенции, защото си бяха глупаци, а през това време Огге присвои най-хубавата част от земите им. Това докара Дръмант до Каспромант, покрай югозападната ни граница. Сега Огге беше наш съсед.

Оттогава баща ми изпадна в мрачно настроение. Чувстваше, че ние, всичките обитатели на владението му, сме изложени на заплаха и че той е единственият, който може да ни пази. Беше човек със силно чувство за отговорност, може би дори прекалено. За него привилегията беше задължение, властта бе служба, силата, дори дарбата, ограничаваше личната свобода. Ако беше някой безразсъден младеж, без жена и дете, навярно щеше да предприеме нападение срещу Дръмант, да заложи всичко на карта, за да разреши проблемите с един удар, но той беше стопанин, човек, обременен от ежедневните трудности, от грижите, които съпровождат всекидневието на едно малко и бедно владение и неговото население, към което се числеше беззащитната му съпруга, и нито един роднина, който да може да се изправи редом с него и да използва дарбата си — освен навярно неговия син.

Това беше винтът, който натягаше безпокойството му. Аз бях вече тринадесетгодишен, а не показвах никакви признаци за дарбата си.

Бях прекрасно обучен да я прилагам, само дето нямаше какво да прилагам. Все едно да те научат да яздиш, без никога да си яхвал кон.

Знаех добре, че това безпокои Канок, защото нямаше как да го скрие. Мелле не можеше да му бъде съветник и подкрепа в този въпрос, както бе по всички останали, нито да посредничи помежду ни или да намали бремето, с което се товарехме взаимно. Защото какво знаеше тя за дарбата и начина, по който се проявява? Тя й бе напълно чужда. В жилите на майка ми не течеше кръвта на планинците. Никога не бе виждала баща ми да използва силата си, освен веднъж, на площада в Дънет, когато бе убил един от нападателите и бе парализирал другия. Баща ми нямаше никакво желание дай показва силата си, нито тя бе проявявала интерес. Силата му я плашеше, тя не я разбираше, може би дори не вярваше напълно в нея.

След като остави онази черна диря на границата с Еррой, за да го предупреди, баща ми използваше дарбата си само за дребни неща, най-вече за да ми покаже как действа. Никога не я бе използвал по време на лов, защото въздействието й върху животинската плът, която се изменяше до неузнаваемост, предизвикваше такива ужасяващи последствия, че хората отказваха да ядат месото. Във всеки случай баща ми бе дълбоко уверен, че дарбата не е за ежедневна употреба, а само при истинска нужда. В този смисъл Мелле спокойно можеше да забрави, че той я притежава, и нямаше никаква причина да се безпокои, ако се окажа лишен от нея.

И наистина, тя се изплаши едва когато чу, че най-сетне съм показал силата си.

Но същото се случи и с мен.

Бях излязъл на езда с баща ми, той бе взел Гъсока — стария сив жребец, а аз се поклащах върху Пъстра. С нас беше и един млад фермер, Аллок, той бе от Каспровия род и притежаваше слаба дарба — можеше да развързва възли с поглед и някои други дребни трикове. Може би дори би могъл да убие плъх, ако го гледа достатъчно дълго, но нито веднъж не успя да намери плъх, който да стои колкото е нужно, за да се убеди в способностите си. По природа бе добродушен младеж, обичаше конете и умееше да се оправя с тях и затова баща ми му възлагаше големи надежди. Този ден бе яхнал последното жребче на Пъстра. Полагахме големи грижи за него, защото баща ми виждаше прилики с якия червеникав жребец, който бе яздил в Дънет.

Обикаляхме из югозападните пасища на владението, оглеждахме и границата за признаци, че дръмантците са минавали през нея и по-специално дали овцете им не са се смесвали с нашите — стар номер, след който пастирите прибират своите заедно с чуждите. Кордеви ни бяха предупредили за това, те имаха по-продължителен опит от съседството си с Дръм. И наистина забелязахме, че сред стадата ни се мяркат непознати животни, с различна от гъстата груба планинска вълна на нашите. Освен това нашите пастири поставят жълто петно от лучена боя зад ушите на животните, за да ги различаваме лесно от тези на Еррой, който навремето пускаше стадата си да навлизат в нашите пасища и после твърдеше, че сме ги били откраднали — макар че спря да го прави, откакто баща ми прокара изгорената линия в ясеновата гора.

Свърнахме на юг, срещнахме един овчар с кучетата му и му казахме да събере Дръмовите овце и да ги натири, където им е мястото. След това се отправихме на запад, за да открием къде е била повредена оградата и да я поправим. Канок се беше навъсил. Ние с Аллок яздехме мълчаливи и изплашени зад него. Движехме се с доста добро темпо по склона. Неочаквано Гъсока стъпи на един камък, скрит в тревата, подхлъзна се и едва не падна. Канок с мъка съумя да се удържи на седлото. Тъкмо се навеждаше да види дали Гъсока не си е навехнал крака, изпод преобърнатия камък се подаде усойница, готова да нападне. Извиках и я посочих с ръка, Канок замръзна, както си беше приведен, погледна ме, погледна змията, изправи се на седлото и изпъна лявата си ръка — всичко това за по-малко от секунда. Гъсока подскочи във въздуха, едновременно с четирите крака, настрани от усойницата.

А тя лежеше на камъка като захвърлен смачкан чорап.

Двамата с Аллок едва удържахме конете си, насочили левите си ръце към змията.

Канок овладя Гъсока и внимателно слезе от седлото. Погледна мъртвата змия върху камъка, после мен. Имаше странно изражение — сурово, дори свирепо.

— Добра работа, сине — каза само.

Седях в седлото и го гледах, премигвах глупаво.

— Добра работа, наистина! — присъедини се Аллок, ухилен до уши. — В името на Камъка, тая змия беше ужасно ядосана и като нищо щеше да клъвне брантора.

Бях забил поглед в яките мускулести крака на баща ми.

Аллок скочи на земята и се приближи до змията — жребчето отказваше да пристъпи към нея.

— Мъртва е! — каза доволно, макар че вече и тримата го знаехме. — Силно око се иска за таз работа! Ама че зла твар! — Той плю. — Силно око — повтори замислено.

— Но аз не… — запелтечих.

Погледнах объркано баща ми.

— Змията беше развалена, когато я посочих — рече Канок.

— Но ти…

Той се намръщи, но не изглеждаше ядосан. Каза тихо:

— Ти вече я беше ударил.

— Така е — добави Аллок. — Видях те, когато го направи, Оррек. Бърз като светкавица.

— Ама аз…

Канок продължаваше да ме гледа; лицето му беше напрегнато, сериозно.

Помъчих се да обясня.

— Беше като всеки друг път, когато се опитвах… и когато не ставаше нищо. — Млъкнах, защото трябваше да удържа напиращите си сълзи. Изглежда, че в объркването си бях направил нещо, без да го осъзнавам. — Не се чувствам различен — добавих сподавено.

Баща ми не сваляше от мен тежкия си поглед.

— Но все пак е станало — рече. После се обърна и се метна на седлото. Аллок подтичваше зад червеното жребче, което не му позволяваше да го яхне. Странният миг отмина. Не смеех да погледна онова, което бе останало от змията.

Продължихме да яздим покрай оградата и скоро открихме мястото, където бяха преминали овцете на Дръмови: някой бе разместил камъните. Останалата част от сутринта поправяхме оградата, както и още няколко места наблизо, които също имаха нужда от подсилване.

Все още не вярвах в това, което се бе случило, и много се изненадах, когато вечерта баща ми спомена за това пред мама. Беше лаконичен и сдържан, както винаги, и на майка ми й трябваше известно време, преди да осъзнае какво точно й казва. Когато накрая разбра, извърна очи към мен, но не знаеше дали да се радва и да ме поздрави, или да я е страх.

— Толкова ли са опасни тези усойници? — попита накрая. — Не знаех, че тук има отровни змии. А пък децата си играят навън.

— Опасни са — каза Канок. — Но не са чак толкова много.

Това, че в живота ни дебнат опасности, бе ново и неочаквано за Мелле. Вкъщи баща ми бе човекът, който ни пазеше от опасностите, а майка ми бе тази, която живееше с надежди. Канок бе нейната сигурна опора, макар да не криеше нищо от нея.

— Някога са наричали нашата дарба „усойницата“ — рече баща ми и отново ме погледна навъсено, както сутринта на хълма. — Змийската отрова и нашата сила действат по сходен начин.

Майка ми трепна, после събра сили и рече:

— Зная, че се радваш, задето дарбата му най-сетне се прояви. — Виждах, че й коства усилия да го каже.

— Никога не съм се съмнявал, че ще се прояви — отвърна той. Думите му бяха предназначени както за нея, така и за мен.

Тази нощ не можах да заспя. Затварях очи и си припомнях отново и отново случката, мига, когато зърнах змията, и онова, което последва. Все повече се обърквах. Когато най-сетне заспах, сънувах кошмари и се събудих много рано. Станах и слязох в конюшнята. За първи път отивах там преди баща ми, но скоро се появи и той, прозяваше се сънено.

— Здравей, Оррек — рече.

— Татко — отвърнах. — Исках само… за змията.

Той завъртя леко глава.

— Зная, че използвах ръката и очите си. Но не смятам, че съм я убил. Волята ми… не беше различна. Като всеки друг път беше. — Усетих нарастващо напрежение в гърлото и зад очите.

— Нали не мислиш, че е Аллок? Защото не е той.

— Но ти… ти я удари…

— Беше развалена, когато я посочих — повтори баща ми също като предния ден, но ми се стори, че за миг на лицето му се мярна съмнение. — Истина е, че я ударих — продължи той и отново се навъси. — Но след теб. Сигурен съм, че ти беше пръв. С бърза ръка и силно око.

— Но как ще знам кога да използвам волята си, след като беше като всеки друг път, когато съм се опитвал?

Въпросът ми го затрудни. Продължаваше да ме гледа, но вече замислено. Накрая рече колебливо:

— Искаш ли да опиташ сега, Оррек? На нещо дребно — например на онзи бурен там? — И посочи няколко глухарчета, подали се между камъните в двора.

Погледнах го. В очите ми отново напираха сълзи и вече не можех да ги сдържам. Захлупих лице в длани и заплаках.

— Не искам, не искам! — повтарях. — Не мога да го направя!

Той се наведе към мен и ме прегърна през рамо. Остави ме да се наплача.

— Няма нищо, миличък — рече накрая тихо. — Не е лесна тази работа.

После ме прати да си измия очите.

Доста време след това не говорехме за дарбата.

6

След няколко дни баща ми и Аллок отидохме да дооправим оградата на югозападните пасища и да покажем на онези от другата страна, че познаваме всеки камък от нея и няма на никого да позволим да нарушава границата. На третия или четвъртия ден от работата се приближиха няколко конници, идваха откъм Малко дере, владение, което преди принадлежеше на Кордеви, а сега бе част от Дръмант. При вида на конете овцете се разбягаха уплашено. Мъжете яздеха право към нас и ускориха веднага щом излязоха на равното. Денят бе мъглив. Дрехите ни бяха подгизнали от ситния ръмеж и изкаляни от пренасянето на мокрите хлъзгави камъни.

— В името на Камъка, дъртата змия лично! — промърмори Аллок. Баща ми го скастри с поглед, после каза с тих, но ясен глас, докато конниците спираха оттатък стената:

— Добър ти ден, брантор Огге.

И тримата гледахме конете им с нескрито възхищение, защото бяха чудесни животни. Бранторът яздеше красива меденокафява кобила с украсена със сребро сбруя, с малко прекалено тънки крака за якото му тяло — Огге Дръм бе шейсетгодишен, плещест и дебеловрат. Фустанелата му бе изплетена от фина вълна. Изпод нея се подаваха мускулестите му прасци. Гледах тях, защото не смеех да го погледна в очите. През целия си живот бях чувал само лоши неща за брантор Огге и начинът, по който ни бе доближил, в галоп, право към стената, ме бе изплашил допълнително.

— Оградата ли поправяш, Каспро? — попита той със силния си и неочаквано топъл глас. — Добра работа си свършил. Ще пратя неколцина от моите хора да ти помогнат.

— Приключваме за днес, но все пак ти благодаря — отвърна Канок.

— Въпреки това ще ги пратя. Оградите имат две страни, нали знаеш?

— Тъй е — кимна баща ми. Говореше любезно, но лицето му изглеждаше сурово и твърдо като камъка в ръката му.

— Един от тези момци трябва да е твоят, а? — рече Огге и погледна първо Аллок, после и мен. Обидата беше зле прикрита. Той със сигурност знаеше, че синът на Канок е момче, а не двайсетгодишен младеж. Намекът беше, че не вижда разлика между сина на Канок и неговия ратай.

— Аха — потвърди баща ми, без да ме представя.

— Сега, след като владенията ни имат обща граница — заговори Огге, — ще намина да ви навестя и да ви поканя с жена ти в Дръмант. Нещо против да прескоча до вас през някой от идните дни?

— Абсолютно нищо — отвърна Канок. — Добре дошъл си, когато и да дойдеш.

— Хубаво, хубаво. Ще взема да тръгвам. — Огге махна нехайно с ръка, извърна коня си и поведе отряда в галоп покрай оградата.

— Майчице, какъв кон! — въздъхна възхитено Аллок. И той като баща ми бе запален коняр, двамата непрестанно крояха планове как да подобрят породата. — Ако можехме да ги съберем поне за малко с Бранти, какво жребче може да излезе!

— Не забравяй за цената, която ще трябва да платим — отвърна навъсено Канок.

След този ден беше баща ми се умълча и беше доста напрегнат. Каза на майка ми да се приготви за посещението на Огге и тя, разбира се, го послуша. После зачакаха. Канок не смееше да се отдалечава от Каменната къща, защото не искаше мама да е сама, когато се появи Огге. Мина почти половин месец, преди той да дойде.

Беше със същия отряд, мъже от неговия род, нито една жена. Баща ми, който бе горделив човек, прие това за оскърбление и въпреки че ги покани да влязат, не пропусна да го отбележи.

— Жалко, че жена ти не е с теб — рече.

Огге се извини, че била претрупана с домакинска работа, а и напоследък не била добре със здравето.

— Но с радост ще ви очаква да ни гостувате в Дръмант — добави, като се обърна към мама. — Едно време хората си гостуваха много по-често. Май напоследък позанемарихме доброто възпитание. Сигурно е различно в градовете, където съседите са повече, отколкото врани на мърша, дето се казва.

— Съвсем различно — потвърди с мек глас майка ми, малко смутена от шумните му маниери и едрото му енергично тяло, което сякаш излъчваше топлина.

— А това трябва да е твоето момче, видях го преди десетина дни. — Той неочаквано се наведе към мен. — Кадард, нали?

— Оррек — обади се майка ми, аз бях изгубил ума и дума.

— Е, Оррек, дай да ти огледам хубавичкото лице — засмя се той. — Да не се боиш от Дръмското око, а? — добави и отново се изкикоти гръмогласно.

Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, докато ме разглеждаше, но въпреки това намерих сили да вдигна глава. Очите на Огге едва се виждаха изпод рунтавите надвиснали вежди. Имах чувството, че ме гледат бездушни змийски очи.

— Чух, че вече си проявил дарбата си. — И погледна баща ми.

Аллок естествено бе разказал на всички във владението ни за усойницата. Наистина е удивително с каква бързина се разпространяват подобни сведения из Предпланинието, където инак никой не разговаря с никого освен с близките си роднини.

— Така е — отвърна Канок, но гледаше мен, а не Огге.

— Какво пък, радвам се, че се е получило, въпреки всичко — добави Огге с искрен, приветлив глас, та не можех да повярвам, че възнамерява наистина да обиди майка ми. — Силата да разваляш — това е нещо, което бих искал да видя! Сигурно знаеш, че в Дръмант имаме само жени от Каспровия род. Те носят дарбата, естествено, но не могат да я прилагат. Може би младият Оррек ще бъде така добър да ни направи една малка демонстрация? Какво ще кажеш, момко? — Гласът му бе жизнерадостен, добросърдечен.

Невъзможно бе да му откажа. Не отговорих, но и не можех да мълча, затова кимнах.

— Хубаво, значи да накарам да съберат малко змии, преди да дойдеш, а? Или може да почистиш къщата от плъхове, както предпочиташ. Радвам се, че дарбата се е запазила. — Последното беше отправено към баща ми. — Защото ми се ще да поговорим за твоя син и една моя внучка, когато ми дойдете на гости. — Той се надигна да си тръгва. — Видяхте ли, че не съм такова страшилище, каквото ме изкарват? — Обърна се към майка ми. — Ще ми окажете ли честа да ни навестите през май, като поизсъхнат пътищата?

— За нас ще е удоволствие, господине — отвърна Мелле и също стана, сплете пръсти и наведе чело към тях, жест на хората от Низините, с който изразяват уважението си, напълно непознат сред нас.

Огге втренчи поглед в нея. Сякаш едва този жест го накара да я забележи за първи път. Преди това не се бе вглеждал в никого от нас. Тя продължаваше да стои, леко приведена, сдържана и спокойна. Красотата й не приличаше на никоя друга в Предпланинието, жена с фино изваяно лице, едновременно покорна и излъчваща сила. Видях как едрото му лице се променя, как по него преминават чувства, които не бях в състояние да разгадая — изумление, завист, алчност, омраза?

Той повика другарите си, които бяха насядали около приготвената от майка ми за тях маса. Излязоха навън, метнаха се на конете и препуснаха. Майка ми огледа останките от пиршеството.

— Добре похапнаха — рече с гордостта на добра домакиня, но и със съжаление, защото от сладкишите не бе останало нищо за нас, а бе положила толкова усилия да ги приготви.

— Като врани на мърша — подхвърли с пресипнал глас баща ми.

Тя се разсмя.

— Не го бива за дипломат.

— Не зная за какво го бива. Нито защо дойде.

— Изглежда заради Оррек.

— Може би. — Баща ми очевидно се опитваше да спре разговора или да го отложи за момент, на който няма да присъствам.

Майка ми нямаше подобни скрупули.

— Дали не намекваше за годеж?

— Ако момичето е на подходяща възраст.

— Оррек няма още четиринайсет!

— И тя трябва да е малка. На дванайсет или тринайсет. Но пък е Каспро по майчина линия.

— Но да се сгодяват деца?

— По нашия край това е нещо нормално — рече Канок твърдо. — Става въпрос само за годеж. Ще направим сватбата, когато му дойде времето.

— Още е много млад да говорим за такива неща.

— Няма нищо лошо, ако го уговорим отдалече. От подобни бракове зависят много работи.

— Не искам и да чуя за това — рече майка ми тихо и поклати глава. Не се опитваше да възрази, но и рядко се случваше да изразява несъгласие, та стана ясно, че това е нейното окончателно мнение. Нямах представа как ще реагира баща ми.

— Не зная какво иска Дръм, но ако ще предлага годеж, това е щедро предложение и не може да не го обмислим. В целия Запад няма друго момиче с Каспрова кръв в жилите. — Канок ме погледна с онзи преценяващ поглед, с който понякога оглеждаше жребците и кобилите, сякаш се опитваше да разбере какво ще излезе от тях. След това се обърна и добави: — Чудя се само защо ни го предложи. Дали не е нещо като компенсация?

Мелле застина.

В първия миг не можах да разбера за какво говори баща ми. Дали имаше предвид компенсация за трите жени от неговия род, за които би могъл да се ожени, ако Огге не му ги бе отнел и не го бе принудил да търси жена, с която няма никаква кръвна връзка?

Лицето на майка ми почервеня и мургавата й кожа придоби цвета на слънце преди залез.

— А ти очакваше ли… да има компенсация? — попита бавно.

— Не виждам защо не — отвърна невъзмутимо Канок. — Ако не за друго, поне ще може да поправи стореното. — Той закрачи из стаята. — Даредан не беше старица. Във всеки случай не бе толкова възрастна, че да не дари Себб Дръм с дъщеря. — Спря и ни погледна замислено. — Трябва да обмислим предложението. Дръм може да бъде зъл враг, но и добър приятел. Ако ни предлага дружбата си, трябва да я приемем. Пък и за Оррек шансовете ще са подобри, отколкото бих могъл да се надявам.

Мелле не отговори. Бе казала, каквото имаше да казва, и не желаеше да добави нищо повече. Дори обичаят да се сгодяват малки деца да бе нов за нея, със сигурност познаваше възможността бракът да се използва със социални и финансови цели.

Но аз имах собствено мнение по въпроса и побързах да го изразя.

— Но ако ме сгодите за онова момиче — попитах, — какво ще стане с Грай?

Канок и Мелле се извърнаха едновременно към мен.

— Какво да стане с Грай? — попита Канок с нетипично за него дебелокожие.

— Ако двамата с Грай искаме да се сгодим.

— Прекалено сте млади! — избухна майка ми и едва тогава осъзна каква грешка е допуснала.

Баща ми помълча известно време.

— Двамата с Тернок вече го обсъждахме — заговори бавно, внимателно обмисляше всяка дума. — Грай е от добър род и дарбата й е силна. Майка й иска да я сгоди за Анрен Барре от Кордемант, за да запазят дарбата. Още нищо не е решено. Но онова момиче при Дръмови е от нашата кръв, Оррек. А това има голямо значение за мен и за хората. Възможност, която не бива да изпускаме. Дръм сега ни е съсед, а да се сродим значи да укрепим приятелството си.

— С Роддмант винаги сме били приятели — казах, твърдо решен да не отстъпвам.

— Не го отричам. — Той сведе поглед към разхвърляната маса. Очевидно не знаеше какво да добави. — Да оставим този въпрос засега. Дръм може да не е имал нищо такова предвид. Той лесно се пали, а после забравя. Като идем през май, ще научим за какво става дума. Може да сме го разбрали погрешно.

— Той е грубиян, но ми се струваше, че се опитва да се държи приятелски — заяви Мелле. Никога досега не я бях чувала да нарича някого „грубиян“. Това сигурно означаваше, че никак не го харесва. Но не й беше в природата да проявява недоверчивост към хората. От друга страна, като виждаше добра воля там, където всъщност я нямаше, тя често я пораждаше. Хората от нашето имение обичаха да работят с нея, мрачните фермери винаги се усмихваха, когато ги заговаряше, а смълчаните ратаи споделяха с нея мъката си, сякаш им беше сестра.

Нямах търпение да се видя с Грай и да й разкажа за посещението на Дръмови. Сега, след като Огге си беше тръгнал, не се налагаше да се навъртам около къщата, та да му бъда представен, когато най-сетне му хрумне да намине. Казах на мама, че на заранта искам да отида до Роддмант. Тя ме погледна в очите, изчерви се и не отговори. Помолих баща ми да взема червения жребец. Изпитвах необичайна увереност, докато разговарях с него. Сигурно бе заради това, че най-сетне бях проявил дарбата си, а може би защото изразих открито мнението си по въпроса за един възможен годеж. Не останах изненадан, когато ми позволи, без дори да ме предупреждава да не сплашвам стадата, докато препускам край пасищата, както правеше, когато бях момче на тринадесет, а не тринадесетгодишен мъж.

7

Поех на път като истински мъж, изпълнен със съзнание за собственото си достойнство. Да яздя Бранти бе истинско удоволствие. На откритите хълмове на Дългите ливади той препускаше с бързината на птица. Не обръщаше внимание на стадата, бе изключително послушен, сякаш за да покаже, че проявява уважение към нарасналия ми авторитет. Бях ужасно доволен, че продължаваше да препуска, когато наближих Каменната къща на Роддмант. Едно момиче изтича да съобщи на Грай, че съм дошъл, докато аз разхождах Бранти из двора, за да се успокои. Беше наистина великолепно животно и ме караше да се чувствам пораснал и дори създаден за велики неща. Бях се надул като пуяк, когато Грай дотича откъм къщата, цялата грейнала от радост. Жребецът естествено веднага реагира на дарбата й — погледна я с пробуден интерес, приближи се до нея, наведе глава и я побутна с чело. Тя прие поздрава му със сериозно изражение, почеса го зад ухото, духна лекичко в ноздрите му и му прошепна няколко думи на езика, който наричаше език на тварите. На мен не каза нищо, но ме дари със сияеща усмивка.

— Само да си поеме дъх и ще идем при водопада — казах.

После вкарах Бранти в конюшнята и му дадох сено. Едва тогава двамата с Грай се спуснахме в долчинката.

На миля по-нагоре бреговете й се събираха в стръмна клисура, разцепена от падаща вода, над която бяха надвиснали плачещи върби. В клоните им винаги чуруликаха птици. Окъпахме се на водопада, после се гмурнахме в езерото под него и заплувахме, крещяхме и се смеехме. Накрая се покатерихме на един тесен скален перваз и се излегнахме на слънце. Беше ранна пролет и денят не бе особено топъл, а водата бе почти ледена, но ние бяхме като видрите и въобще не чувствахме студа.

Макар от години да идвахме на този перваз, нямахме име за него.

Известно време лежахме задъхани и се наслаждавахме на слънчевите лъчи. Но аз нямах търпение да й съобщя онова, заради което бях дошъл.

— Брантор Огге ни навести вчера — казах.

— Виждала съм го веднъж — рече Грай. — Майка ми ходи там на лов и ме взе. Изглежда все едно е глътнал бъчва.

— Той е силен мъж — рекох намръщено. Исках да й внуша уважение към него, за да оцени по-добре саможертвата ми, че ще му откажа честта да стана негов зет. Но в края на краищата още не й бях разказал всичко. Трябва да призная, че колкото повече наближавах същината, толкова по-трудно ми беше да продължа.

Лежахме по корем върху топлата гладка скала като два мършави гущера. Бяхме долепили глави, за да разговаряме тихо. Грай не беше потайна, дори умееше да врещи като дива котка, но предпочиташе да говори почти шепнешком.

— Той ни покани през май в Дръмант.

Никакъв отговор.

— Каза, че искал да ме запознае с внучката си. Тя била от Каспровия род по майка. — Усетих в гласа си ехото от гласа на баща ми.

Грай издаде неясен звук и продължи да мълчи, затворила очи. Мократа коса закриваше лицето й. Имах чувството, че е задрямала.

— Ще идеш ли? — попита шепнешком.

— Да се запозная с внучката? Разбира се.

— Да се сгодиш.

— Не! — възразих с негодувание, но малко неуверено.

— Сигурен ли си?

— Да — промълвих след кратка пауза, вече не толкова възмутен, нито така уверен.

— Мама иска да ме сгоди — рече Грай, извърна глава и втренчи поглед пред себе си, опряла брадичка на скалата.

— За Анрен Барре от Кордемант — заявих, доволен, че съм информиран. На Грай обаче не й стана никак приятно. Не обичаше другите да говорят за нея. Предпочиташе да живее незабележимо, като скритата сред клоните на върбата над нас птичка. Не отговори и аз се почувствах като глупак. За извинение казах:

— Баща ми и баща ти са говорили за това. — Тя продължаваше да мълчи. Но тя ме бе попитала, защо да не я питам и аз? Усетих, че навлизам в опасна територия. — Ще го направиш ли?

— Не зная — прошепна тя през стиснати устни, все така загледана напред.

Чудесна награда за моето твърдо „не“. Бях готов да се откажа от внучката на Дръм заради Грай, а тя не проявяваше същата склонност по отношение на Анрен Барре. Сърцето ми се сви.

— Винаги съм си мислел… — почнах, но млъкнах.

— Аз също — рече тихо Грай. След известно време добави все така тихо, та едва различавах думите й над грохота на водопада. — Казах на мама, че няма да се сгодя, докато не навърша петнайсет. За никого. Татко се съгласи, а тя се ядоса.

Обърна се рязко по гръб и зарея поглед в небето. Направих същото. Ръцете ни бяха съвсем близо, но не се допираха.

— Докато не навършиш петнайсет — повторих.

— Докато не навършим петнайсет — поправи ме тя.

Доста време след това мълчахме.

Лежах на слънцето и изпитвах неописуемо щастие, сякаш слънчевата светлина преминаваше през мен и ме изпълваше с енергия.

— Повикай птичката — прошепнах.

Тя подсвирна три пъти и от гъстите клони над нас долетя незабавен галещ ухото отговор. След минута птичката се обади отново, но Грай не й отвърна.

Би могла да я повика на ръката си, да я накара да кацне върху пръста й, но не го направи. Миналата година, когато дарбата й започна да набира сила, често я използвахме, за да играем разни игри. Тя ми казваше да се спотая в покрайнините на гората, без да зная какво ще видя, и да се озъртам бдително, като дебнещ в засада ловец. А после неочаквано близо до мен кацаше гълъб или дотичваше фазан. Или пък подушвах лисица, а сетне я зървах, спотаена в тревата недалеч от мен, покорна като домашна котка, свила опашка под лапите си. Веднъж долових по-силна миризма и когато се надигнах, видях мечка: мина през храсталаците и потъна в гората. После дойде усмихнатата Грай и ме попита:

— Хареса ли ти?

В случая с мечката трябваше да призная, че не ми е харесало особено.

— Живее на западния склон на планината Айрн — обясни ми тя. — Спуснала се е насам по реката да лови риба.

Можеше да призове ястреб от висините, да накара пъстърва да скочи над водата. Веднъж, когато беше в лошо настроение, прати облак комари след един овчар чак от другата страна на мочурищата. Скрити зад камъните, наблюдавахме борбата на нещастния овчар с комарите и избухнахме в смях, когато накрая се предаде и побягна, като размахваше ръце и се пляскаше по тила и челото.

Но тогава още бяхме деца.

Сега, докато лежахме един до друг, загледани в синевата и танца на люшканите от ветреца клони, изтегнати върху топлата скала, неусетно почувствах как в щастието ми се прокрадва тревожна мисъл. Бях дошъл, за да кажа на Грай и още нещо. Досега разговаряхме за сгодяване. Но нито тя, нито аз отворихме дума за моята дарба.

Беше минал почти половин месец от случая с усойницата. Не бях виждал Грай през цялото това време, защото първо бях с баща ми и Аллок при оградата, а после всички чакахме появата на Огге. Щом Огге бе чул за змията, със сигурност знаеше и Грай. Ала въпреки това не бе казала нито дума. Нито пък аз.

Предположих, че чака аз да подхвана тази тема. Или може би дори да демонстрирам силата си. Да го направя със същата лекота, с която тя подсвиркваше, за да призове птичката. Но аз не можех и при тази мисъл цялата насъбрана топлина напусна тялото ми и заедно с нея си отиде усещането за покой. Не можех да го направя. Изведнъж ме завладя гняв. Защо да трябва да го правя? Защо трябва да убивам, да разрушавам? За какво ми е тази дарба? Не исках, не желаех да го правя! „Но достатъчно е само да развържеш един възел“ — прошепна един глас в главата ми. Да накарам Грай да завърже панделката си и после да я развържа с поглед. Всеки с моята дарба би могъл да го направи. Дори Аллок. „Не искам, не искам“ — надигна се отново гневният глас.

Седнах и стиснах главата си с ръце.

Грай седна до мен и отчопли една коричка от охлузеното си коляно. Макар че бях завладян от гняв и страх, усещах, че иска да ми каже нещо, че се готви да заговори.

— Ходих с майка ми в Кордемант — каза тя.

— Значи си го видяла.

— Кого?

— Онзи Анрен.

— Уф, и преди съм го виждала — рече тя и махна пренебрежително с ръка. — Говоря за големия лов. На лосове. Искаха да повикаме стадото, дето се спуска по река Ренни от хълмовете на Айрн. Бяха шестима, с лъкове. Мама поиска да отида и аз. Каза ми, че очаква да види как ще призова лос. Отначало отказах. Но тя настоя. Каза, че хората нямало да повярват, че имам дарба, ако не я използвам. Отвърнах, че предпочитам да обучавам конете. Тя пък заяви, че всеки може да обучава коне, но са ни повикали, за да призовем лосовете. Добави също, че човек не може да сдържа дарбата си дълго. Така че накрая отидох. И призовах лос. — Беше притворила очи, сякаш виждаше лоса увиснал във въздуха пред нея. После въздъхна. — Те дойдоха… и ловците повалиха пет. Три млади мъжкаря, един по-възрастен и една женска. Преди да си тръгнем, ни натовариха с много месо и подаръци — манерка с медовина, прежда, разни плетени неща. Подариха ми много красив шал. Ще ти го покажа. Мама беше ужасно щастлива заради успешния лов. Дадоха ни и един нож. Истинско произведение на изкуството, с дръжка от лосов рог, инкрустирана със сребро. Татко каза, че това било стар боен кинжал. Много го хареса. „Не ви е нужен — засмя се Санно Корде, когато ми го даваше, — но пък вие свършихте нещо, от което имаме нужда“. Татко много го хареса. — Тя присви колене и ги обгърна с ръце.

Не разбирах защо ми разказва всичко това. Може би пък нямаше конкретна причина, често се случваше да споделяме един с друг разни неща. Може би по този начин намекваше, че иска да чуе моята история, за моя триумф. Но аз не знаех какво да кажа.

— Когато ги призова… — почнах и млъкнах.

Тя чакаше.

— Какво почувства?

— Не зная. — По-скоро не бе разбрала въпроса ми.

— Първия път, когато се появи дарбата ти — опитах се да бъда по-конкретен. — Знаеше ли, че ще се случи? Усети ли някаква промяна спрямо предишните, неуспешните опити?

— Ох — рече тя. — Да. — И нищо повече.

Сега аз чаках.

— Просто се случи — продължи Грай. Намръщи се, помръдна с пръстчета и накрая каза: — Дарбата ми е различна от твоята, Оррек. Ти трябва да използваш очите…

Тя се поколеба и аз допълних:

— Око, ръка, дума и воля.

— Да. Но при мен е достатъчно да намеря мястото, където се спотайва животинчето, и да помисля за него, това е нещо като да се пресегнеш с невидима ръка или да извикаш на глас, само дето не използваш нито ръката си, нито гласа.

— Но усещаш, когато дарбата се проявява.

— Да. Защото те са там. Зная къде са. Чувствам ги. И те ми отвръщат. Или идват… като че ли между нас е опъната връв. Въже, струна, както го наречеш. — Тя се докосна по гърдите. — Право от тук към тях. Като изопната тел, нали се сещаш? Когато я докоснеш, запява. — Сигурно съм изглеждал ужасно тъпо. Тя поклати глава. — Трудно е да се говори за това!

— Но знаеш, когато го правиш, нали?

— О, да. Още преди да призова някое животно, усещам връзката. Само дето не се простира достатъчно надалеч. И не е изопната.

Седях прегърбен и отчаян. Опитах се да кажа нещо за усойницата, но гърлото ми се бе свило.

— А ти какво почувства, когато уби змията? — попита тя.

Ето така просто ме отърва от оковите на мълчанието.

Само че не знаех какво да кажа. Понечих да заговоря, но избухнах в сълзи. Само за миг. Сълзите ме ядосаха и засрамиха.

— Нищо не почувствах! Просто… съвсем нищичко! Стана ей така. А всички вдигат такава врява… Толкова е глупаво!

Изправих се, приближих се до ръба на перваза и надникнах долу. Изпитвах желание да извърша нещо глупаво и смело.

— Хайде! — викнах и се обърнах. — Да видим кой пръв ще стигне до вира!

Грай скочи, чевръста като катерица. Аз спечелих, но си охлузих и двете колена.

Препуснах с Бранти през огрените от слънцето хълмове и когато се прибрах, го разходих, докато се успокои, после го избързах със сено и го завих с чул, дадох му вода и го нахраних. Направих всичко това спокойно и със съзнанието на мъж, който приема своите отговорности. Баща ми не каза нищо и това също бе в реда на нещата — прие за нормално, че правя онова, което трябва да се направи. След вечеря мама ни разказа една история от „Чамхан“, приказна сага на бедраманския народ, знаеше я наизуст. Разказа ни за нападението на героя Хамнеда срещу града на демоните, за разгрома му от краля на демоните и за бягството в пущинаците. Баща ми слушаше също толкова внимателно, колкото и аз. Помня тази вечер като последната от — от хубавите дни? Последната в моето детство? Не зная с какво се разделих тогава, но на сутринта се събудих в различен свят.

— Оррек, ела с мен — рече баща ми късно на идната сутрин и за миг си помислих, че иска да яздим заедно, но той ме отведе до ясеновата гора, на едно място, откъдето къщата не се виждаше. Не каза нито дума, докато вървяхме. Спря на едно хълмче над ручея и каза:

— Покажи ми дарбата си, Оррек.

Вече ви казах, че изпитвах удоволствие да се подчинявам на баща си, макар това не винаги да бе лесно. Навик, с който бях израсъл, откакто се помнех. Никога досега не бях и помислял да му противореча. Каквото и да поискаше от мен, дори да бе трудно, никога не беше неизпълнимо, и дори да бе неразбираемо, в края на краищата се оказваше съвсем обяснимо. Разбирах какво иска от мен сега и защо го иска. Но не можех да го направя.

Кремъкът и стоманата могат да съжителстват мирно един до друг години наред, но удариш ли ги, ще хвръкнат искри. Бунтът е внезапен процес, неочакван като искра, разпалваща огън.

Стоях срещу него, както винаги, когато произнасяше името ми, но не правех нищо.

Той посочи един нисък храст до нас.

— Развали го. — Гласът му не бе нито заповеднически, нито окуражаващ.

Продължавах да стоя неподвижно. Погледнах само за миг към храста и повече не исках да го виждам.

Той почака известно време. Пое си дъх и забелязах, че в позата му има едва доловима промяна, нарастващо напрежение.

— Ще го направиш ли? — попита тихо.

— Не — отвърнах.

Отново се възцари тишина. Чувах далечното ромолене на потока и една птица, която пееше в гората, както и блеенето на овцете от пасището отвъд нея.

— Можеш ли да го направиш?

— Няма да го направя.

Отново мълчание, после:

— Няма от какво да се страхуваш, Оррек. — Говореше с мек глас.

Прехапах устни и стиснах юмруци.

— Не се страхувам.

— За да контролираш дарбата си, трябва да я прилагаш — продължи той с подкупващ глас.

— Няма да я използвам.

— Тогава тя ще използва теб.

Думите му ме завариха неподготвен. Дали и Грай не бе споменала нещо подобно? Не си спомнях добре. Бях объркан и смутен, но не исках да го призная.

Поклатих глава.

И тогава той се намръщи. Наведе глава надолу, сякаш се приготвяше за битка. Когато заговори, гласът му вече не звучеше меко.

— Трябва да покажеш дарбата си, Оррек. Ако не на мен, то на другите. Нямаш право на избор. Да притежаваш сила означава да й служиш. Ти ще бъдеш брантор на Каспромант. Хората ще разчитат на теб, както сега разчитат на мен. Трябва да им докажеш, че могат да разчитат на теб. И да се научиш да прилагаш дарбата си.

Поклатих глава.

След нов кратък период на непоносима тишина той прошепна:

— Заради убиването ли е?

Не знаех дали е заради това, заради мисълта, че дарбата ми може да убива, да унищожава, да руши — дали тъкмо това е причината за моя бунт. Може би беше и това, защото мисълта за мъртвия плъх и за змията ме караше да потръпвам. Зная само, че отказвах да бъда подложен на изпитание, отказвах да приложа тази ужасна сила, отказвах да й позволя да покаже на какво е способна. Но Канок ми бе дал подходящ отговор и аз кимнах.

Той въздъхна, не знам дали от разочарование, или от яд, и се обърна настрани. Бръкна под палтото си и извади връв. Винаги носеше връв, за най-различни нужди, за които можеше да потрябва. Завърза я и я хвърли на земята между нас. Не каза нищо, само я погледна, после и мен.

— Не съм куче, за да ти изпълнявам разни трикове! — избухнах с висок, почти писклив глас. Викът ми отекна в смразяващата тишина между нас.

— Чуй ме, Оррек — заговори той. — Точно това ще бъдеш в Дръмант, искаш или не. Ако не покажеш дарбата си там, какво ще си помисли Огге? Ако откажеш да я прилагаш, на кого ще се уповават хората? — Той си пое дъх и за миг гласът му потрепери от гняв. — Да не смяташ, че ми харесва да убивам плъхове? Да не съм териер? — Млъкна и извърна очи настрани. — Помисли за дълга си. За нашия дълг. Помисли за това и когато сметнеш, че си разбрал, ела при мен.

Наведе се, взе връвта, развърза я с пръсти, прибра я в джоба си и тръгна нагоре по хълма, към ясеновата гора.

Когато си спомням за този момент, си мисля за това как я прибра, защото дори толкова къса връв може да потрябва. Останах сам и вече можех да плача на воля, но сълзите не идваха.

8

От този момент вече нищо между мен и баща ми не можеше да е същото, защото помежду ни се издигаше преградата на неговата настойчивост и моя отказ. Въпреки това отношението му към мен не се промени. Няколко дена баща ми не повдига този въпрос. Когато го направи отново, не беше, за да ми заповядва.

— Готов ли си да изпиташ силата си сега? — попита ме с мек глас един следобед.

— Не — отвърнах, по-сигурен и по-убеден от всякога.

Лаконичният ми отговор вероятно го завари неподготвен. Той замълча и двамата се прибрахме, без да разменим нито дума повече. Изглеждаше уморен и напрегнат. Майка ми го забеляза и вероятно се досети за причината.

На следващата сутрин ме повика в стаята си под претекст да пробвам палтото, което ми шиеше. След като ме накара да застана с разперени ръце, сякаш съм сламено чучело, а тя ме обикаляше на колене и поставяше карфици на местата, където щеше да мине шевът, каза:

— Баща ти е разтревожен.

Намръщих се и не отвърнах. Тя приклекна.

— Каза, че не знаел защо брантор Огге постъпва така. Първо се самопокани тук, после покани нас и междувременно подхвърли намек за внучка си. Баща ти каза, че между Каспрови и Дръмови никога не е имало приятелство. Аз пък му отвърнах: какво пък, рано или късно може да се случи, а той поклати глава. Тази мисъл не му дава покой.

Не очаквах разговорът да поеме в тази посока и не знаех какво да кажа.

— Може би е задето сега владенията ни имат обща граница — беше всичко, което можах да измисля.

— Струва ми се, че тъкмо това го безпокои — продължи майка ми, извади една карфица от устата си и прикачи хастара. Шиеше ми мъжко палто от черен вълнен плат, първото мъжко палто в живота ми.

— Да ти призная — рече, докато нагласяше хастара, — ще си отдъхна, когато се върнем от онова посещение.

Чувството за вина ме притискаше, сякаш палтото бе направено от олово.

— Мамо — заговорих изведнъж, — той иска да му демонстрирам дарбата, аз отказах и това го ядоса.

— Зная — каза тя. После ме погледна. — Това е нещо, за което не мога да ви помогна. Нали ме разбираш, Оррек? Не мога да се меся. Не мога да застана между теб и баща ти. Трудно ми е, защото и двамата сте нещастни. Всичко, което мога да ти кажа, е, че това е за теб, за всички нас — затова го иска. Нямаше да го направи, ако бе нещо нередно. Но ти сам го знаеш.

Мама, разбира се, трябваше да застане на неговата страна. Съвсем правилно и справедливо, но освен това беше нечестно, нечестно спрямо мен, защото всичко бе на негова страна — силата, правото, разумът. А аз си оставах сам, глупаво малко момче, неспособно да използва дарбата си и същевременно уверено в своята правота. Но нямаше какво да кажа и само се затворих още повече в себе си.

— Кажи ми, Оррек, защо не искаш да използваш силата си — защото ще нараниш невинни същества ли? — попита тя тихо.

Не можех да отговоря на този въпрос. Дори не свих рамене, само мълчах. Тя постоя така, загледана в лицето ми, после се върна към работата си. Когато приключи и внимателно свали палтото, ме хвана за раменете и ме целуна по бузата.

На два пъти след това Канок ме попита готов ли съм да изпитам дарбата си. И двата пъти отказах мълчаливо. Третия път не ме попита, а нареди:

— Оррек, трябва да ми се подчиниш.

Стоях смълчан. Бяхме недалеч от къщата, но наоколо нямаше никого. Нито веднъж не ме бе заговарял за това пред други хора. Не искаше да ме засрами.

— Кажи ми, от какво се страхуваш?

Гледаше ме, очите му пламтяха, гласът му ме шибаше като камшик.

— От своята сила ли се боиш, или от това, че я нямаш? Сепнах се и почти извиках:

— От нищо не се страхувам!

— Тогава използвай дарбата си! Сега! Удари нещо! — Той махна с дясната си ръка. Лявата бе долепена до тялото и пестникът му се свиваше.

— Не! — отвърнах целият разтреперан и сведох глава, защото не можех да издържам на погледа му.

Чух го да се обръща и да си тръгва. Спусна се към къщата и мина през двора. Извърнах се и втренчих поглед в подаващата се между камъните пролетна трева. Гледах я и си я представях почерняла, мъртва и залиняла, но не вдигнах лявата си ръка, нито дадох глас на волята си. Само държах погледа си вперен в нея, а тя си оставаше все така зелена и свежа.

След този случай баща ми престана да иска от мен да му покажа дарбата си. Животът следваше обичайното си русло. Баща ми продължаваше да говори с мен за обикновени неща. Но не се усмихваше, нито се смееше, а аз не смеех да го погледна в лицето.

Когато имах възможност, отскачах да се видя с Грай, но вземах Пъстра, защото не исках да моля баща ми за жребеца. Една от кучките в Роддмант бе окучила четиринайсет кученца и тъкмо бе започнала да ги отбива. Бяха ужасно смешни и глупави и ние си играехме с тях. Тернок спря да погледа и каза:

— Защо не вземеш някое? Занеси го у вас. Имаме предостатъчно, а Канок ще се зарадва да увеличите ловните си кучета.

— Ами да, вземи Едрьо — предложи Грай. — Той е най-умният.

— Това ми харесва повече. — Посочих. — И непрестанно ме целува. — Кутрето побърза да потвърди думите ми, като облиза лицето ми с езиче.

— Цункльо — присмя му се Грай.

— Не, не е Цункльо! Ще го кръстя… — Потърсих някое героично име. — Ще го кръстя Хамнеда.

Грай ме погледна скептично, но не каза нищо. Не обичаше да спори. И тъй, отнесох дългокракото петнисто кутре в една кошница у дома и известно време то ми бе най-добрият приятел в игрите. Но, разбира се, трябваше да послушам Грай, която познаваше кучетата по-добре от всеки друг. Хамнеда се оказа безнадеждно изостанал и невъздържан. Не само пишкаше на пода като всички малки кученца, но и оставяше купчинки навсякъде, та скоро му забраниха да влиза в къщата. После се пъхна при конете и те насмалко да го стъпчат, уби най-добрия ни мишелов в конюшнята, ухапа градинаря и малкия син на готвача, лаеше и скимтеше денем и нощем и ставаше още по-невъздържан, когато го затваряхме някъде, за да не пречи. Не можеше да се научи на нищо, дори на най-елементарни команди. Само след две седмици вече едва го понасях. Исках да се отърва от него, но се срамувах да си го призная дори пред себе си — все пак сам бях направил погрешен избор.

Една сутрин двамата с Аллок трябваше да придружим баща ми до едно планинско пасище, за да проверим има ли оагнили се овце. Както обикновено баща ми щеше да язди Гъсока, но този път каза на Аллок да вземе Пъстра, а на мен даде жребчето. Не знаех дали да го сметна за някаква привилегия. Бранти беше в отвратително настроение. Мяташе глава, пръхтеше, подритна няколко пъти и се опита да ме ухапе, дръпна се, когато го яхнах, въртеше се неспокойно и въобще ме излагаше по всякакъв начин. Тъкмо когато си мислех, че най-сетне съм го успокоил, отнякъде изскочи Хамнеда и се нахвърли с лай върху жребчето, скочи и го захапа по крака. Извиках на кучето в мига, когато Бранти се вдигна на задните си крака и понечи да ме хвърли от седлото. Успях да се задържа, дръпнах юздите и овладях изплашеното жребче, но бях побеснял. Когато Бранти най-сетне се успокои, погледнах кучето, но видях само купчина непомръдваща плът.

— Какво стана? — попитах.

— Не знаеш ли? — отвърна с въпрос баща ми.

Погледнах Хамнеда. Помислих, че Бранти го е стъпкал. Но нямаше кръв. Лежеше съвсем отпуснат, сякаш нямаше скелет. Едно дълго петнисто краче се протягаше като въженце. Скочих от коня, но не посмях да се доближа.

Вдигнах ядосан поглед към баща ми.

— Трябваше ли да го убиваш?

— Аз ли? — отвърна той и в гласа му повя хлад.

— Ах, Оррек, ти беше — намеси се Аллок, седеше на седлото на Пъстра. — Видях те като протегна ръка. Искаше да спасиш жребчето от глупавото куче!

— Не съм го направил! — възразих. — Не съм го убил аз!

— Сигурен ли си, че не си бил ти? — попита ме баща ми почти подигравателно.

— Стана точно както когато уби усойницата — обясни Аллок. — Бързото око! — Но гласът му издаваше безпокойствие и уплаха. Чули глъчката, на двора излязоха още хора. Конете се дърпаха, не искаха да доближат мъртвото куче. Бранти трепереше и бе плувнал в пот, също като мен. После неочаквано се обърнах и повърнах, но без да пускам юздите. Избърсах си устата, отведох Бранти при камъка, от който се качвах, и се метнах на седлото.

— Тръгваме ли? — попитах.

Препуснахме към планинските пасища. Мълчахме.

Вечерта попитах къде са погребали кученцето. Отидох на мястото, зад бунището, и постоях там. Когато поех обратно, баща ми ме чакаше на пътеката.

— Оррек, съжалявам за кучето ти — каза тихо.

Кимнах.

— Кажи ми нещо: ти поиска ли да го убиеш?

— Не — отвърнах, но не бях съвсем сигурен, защото спомените ми бяха объркани. Мразех нещастното куче заради глупостта му, но не бях искал да го убивам, нали?

— И въпреки това го направи.

— Без да съм го пожелал?

— Не знаеше ли, че използваш дарбата си?

— Не!

Той закрачи до мен към къщата. Известно време и двамата не продумвахме. Пролетната вечер бе прохладна и приятна. На запад, близо до сърпа на луната, светеше Вечерната звезда.

— Това значи ли, че съм като Кадард? — попитах шепнешком.

— Трябва да се опиташ да контролираш дарбата си, да я прилагаш — отвърна баща ми след дълга пауза.

— Но аз не мога! Нищо не се случва, когато се опитвам да я прилагам, татко! Мъчех се отново и отново… става само когато не съм се опитвал… когато е нещо, като с усойницата… или днес… и дори тогава не усещам да съм направил нещо… просто се случва…

Думите излизаха една след друга, сякаш бяха навързани, ронеха се като каменна кула, която се срутва камък по камък.

Канок въздъхна и сложи ръка на рамото ми. При вратата спря и рече:

— Сигурно си чувал, че има и дива дарба.

— Дива?

— Дарба, която не се управлява от волята.

— Опасна ли е?

Той кимна.

— Какво… какво се прави с нея?

— Имай търпение — рече той и подържа още малко ръката си на рамото ми. — Бъди смел, Оррек. Ще намерим изход от положението.

Изпитвах облекчение от мисълта, че баща ми вече не ми се сърди и че не се налага повече да му се съпротивлявам, но това, което ми каза, ме изплаши ужасно. Прекарах неспокойна нощ. Когато на сутринта ме повика, отидох при него с готовност. Бях готов да направя всичко, което поиска.

Той отново бе мълчалив и напрегнат. Мислех, че е заради мен, разбира се, но скоро узнах истинската причина.

— Дорек се върна тази сутрин — рече той, докато вървяхме към долчинката на ясеновата гора. — Каза, че липсват две бели юници.

Юниците бяха от старата Роддова порода, три великолепни животни, за които баща ми бе отстъпил на Роддмант една от граничните ни горички; Надяваше се постепенно да създаде цяло стадо бели говеда, с каквото някога са се гордеели в Каспромант. Бяха пратили трите юници на една тучна ливада в южната част на нашето владение, близо до овчарското пасище; наглеждаха ги една наша пастирка и синът й заедно с пет-шест дойни крави.

— Дали не са намерили отвор в оградата? — попитах.

Той поклати глава.

Белите юници бяха най-скъпоценното ни притежание, ако се изключеха Гъсока, Пъстра и Бранти, както и земята ни, разбира се. Загубата на две от тях щеше да е тежък удар върху надеждите на Канок.

— Отиваме да ги търсим ли?

Той кимна.

— Още днес.

— Може да се навлезли в дерето и…

— Сами едва ли — прекъсна ме той.

— Мислиш ли, че… — Не посмях да продължа. Ако юниците бяха откраднати, вероятните крадци се брояха на пръсти. Дръм и хората му, кой друг. Но да се хвърлят такива обвинения бе рисковано. Немалко кървави отмъщения бяха пораждани от подобни съмнения. Въпреки че бяхме само двамата с баща ми, навикът да сме дискретни се оказа твърде силен. Не казахме нищо повече.

Стигнахме до първото място, където бяхме спирали преди няколко дена — и където за първи път му бях възразил.

— Искаш ли… — почна той, но не завърши, а вместо това ми хвърли почти умоляващ поглед. Аз кимнах.

Огледах се. Тук хълмовете имаха полегати склонове, осеяни с камъни и трева. Едно малко ясеново дръвче растеше досами пътя, опитваше се да се пребори само, с превито, сгърчено стебло, но смело разлистено. Отместих поглед от него. Малко по-нататък, отново край пътя, зърнах мравуняк. Едрите червено-черни мравки с бодра стъпка се точеха на върволици, забързани по работата си. Мравунякът беше доста големичък, купчина засъхнала пръст, висока почти две педи. Бях виждал разровени мравешки градове и можех да си представя тунелите под земята, сложните галерии и коридори, мрачната архитектура. И в този момент, без да се замислям, протегнах лявата си ръка и втренчих поглед в мравуняка, а дъхът напусна стиснатите ми устни с остър звук и аз ударих с цялата си сила, обзет от жажда да разрушавам, да развалям, да унищожавам.

Виждах огряната от слънце зелена трева, кривото ясеново дръвче и мравуняка с червено-черните мравки, които влизаха и излизаха през отвора на върха, точеха се по пътечката в тревата.

Баща ми стоеше до мен. Не се обърнах. Мълчанието му бе почти осезаемо. Беше нетърпимо.

Завладян от отчаяние, стиснах очи и си пожелах никога вече да не видя това място, мравките, тревата, пътечката, слънчевата светлина… Нещо тъмно, като сянка, се изпречи за миг пред мен.

Когато отворих очи, тревата бе почерняла и мъртва, мравките се бяха превърнали в безформени точки, а мравунякът се бе сринал в прашни пещери. Почвата в краката ми вреше и кипеше, самият хълм бе потъмнял и от него се вдигаше дим. Лявата ми ръка все още бе изпъната неподвижно напред. Свих юмрук, стиснах слепоочията си с ръце и извиках:

— Спри го! Спри го!

Баща ми сложи ръце на раменете ми и ме притисна към себе си.

— Успокой се… успокой се, Оррек. Свърши. Свърши. — Усещах, че и той трепери, беше се задъхал.

Отворих отново очи и мигом извърнах глава, ужасен от това, което видях. Склонът на хълма пред нас изглеждаше, като пометен от вихрушка или пожар — беше раздран и овъглен, натрошени камъни сред мъртвата земя. От ясеновото дръвче бе останало само обгорено пънче.

Обърнах се и зарових глава в гърдите на баща ми.

— Помислих си, че си ти! Че ти стоиш пред мен!

— Какво има, сине? — попита той с почти нежен, загрижен глас.

— Щях да те убия! Но не го направих, не го направих!

Всъщност не исках да го направя! А какво можеше да стане!

— Чуй ме, Оррек. Не се страхувай. Повече няма да те моля…

— Безсмислено е! Аз не мога да го контролирам! Не мога да го правя, когато искам, а когато не искам, изведнъж се получава! Не смея дори да те погледна! Да погледна каквото и да било! Ами ако… ако в този момент… — Не можех да продължа. Отпуснах се на земята, парализиран от страх и отчаяние.

Канок седна до мен и изчака да се посъвзема.

Най-сетне се понадигнах.

— Аз съм като Кадард — едва успях да промълвя.

Не беше въпрос, по-скоро заключение.

— Може би — рече баща ми. — Може би си като Кадард, когато е бил малък. Не когато е убил жена си. Тогава вече е бил луд. Но като малък само дарбата му е била необуздана. Просто не е можел да я владее.

— Завързали са му очите, докато се научи да я контролира — рекох. — И ти можеш да направиш същото с мен.

Съжалих в мига, когато произнесох тези думи. Но вече беше късно, затова вдигнах очи към хълма пред мен, към широката диря изпепелена трева и сгърчени храсти, прах и натрошени камъни, безформени останки. Дори най-малката жива твар там бе унищожена. Всички мънички крехки създания бяха пометени от моята сила. И дръвчето също. Аз бях виновен за всичко това, без дори да осъзная, че го правя. Не исках да се случи, а ето, че бе станало. Бях се ядосал и…

Отново затворих очи.

— Така ще е най-добре — въздъхнах.

Може би съм се надявал, че баща ми ще има друг, по-добър план. Но след известно време, с тих глас, сякаш се срамуваше от безсилието си, той рече:

— Може би — за известно време.

9

Никой от нас обаче не беше готов за това, за което говорехме — дори не го бяхме обмислили. Все още оставаше нерешен въпросът с юниците — дали са изгубени, или откраднати? Разбира се, че исках да тръгна с него и да ги търся, същото искаше и той. Ето защо се върнахме в Каменната къща, качихме се на конете и заедно с Аллок и още неколцина млади мъже поехме на път, без да кажем на никого какво се бе случило при ясеновата горичка.

През целия този дълъг ден всеки път, когато поглеждах към зелените поля, върбите край потоците и разцъфналите цветя, или към полегатите хълмове, из които търсехме животните, непрестанно се страхувах, че твърде дълго задържам поглед и че всеки миг ще видя как дърветата, храстите и тревите почерняват. И бързах да отместя очи, свеждах глава и стисках левия си юмрук, мъчех се да изчистя съзнанието си от всякакви мисли и желания.

Изморителен и безплоден ден. Старата жена, на която бяха поверени юниците, бе толкова изплашена от гнева на Канок, че не можеше да ни бъде полезна с нищо. Синът й, който трябваше да ги пази да не доближат пасищата в Дръмовите земи, бе отишъл на лов за зайци в планините. Открихме отвор в оградата, но пък точно там зидарията бе стара и не бе изключено камъните да са се срутили сами. Нямаше никакви следи от животни или крадци.

Пък и нищо чудно младите юници да се бяха спуснали в някоя долчинка и сега да си хрупаха мирно тревица. Ако беше така, оставаше необяснимо защо третата не ги е последвала. Бяха я затворили в ограденото място и тя зовеше другарките си с тъжно мучене.

Пратихме Аллок и братовчед му Дорек, както и сина на старицата, да обиколят високите склонове, а двамата с баща ми предприехме обходен маршрут, който щеше да ни преведе покрай границата с Дръмант. Докато яздех и се озъртах на всички страни, неволно се запитах какво ли ще е, ако не мога да виждам — ако пред очите ми има само черна завеса, накъдето и да извърна глава. Каква полза от мен тогава? Вместо да помагам на баща ми, щях да се превърна в негово бреме. Тази мисъл бе направо непоносима. Започнах да изброявам всички неща, които нямаше да мога да правя, след това се замислих за нещата, които нямаше да виждам, изброявах ги едно по едно — това дърво, този хълм. Заобленият сивкав връх Айрн. Облакът над него. Здрачът отвъд Каменната къща, докато се спускахме по склона към нея. Бледата жълтеникава светлина на прозорците. Ушите на Пъстра пред мен. Черните очи на Бранти под косматите вежди. Лицето на майка ми. Малкият опал, който носеше на сребърната верижка. Мислех си за всяко едно от тези неща и неизменно усещах остра болка при мисълта, че ще трябва да се разделя с тях. Че не бива да виждам нищо — че трябва да се лиша от зрението си.

И двамата бяхме страшно изморени и реших, че вероятно няма да разговаряме по въпроса тази вечер и че Канок ще остави решението му за сутринта — но каква сутрин ще е това, ако не мога да видя светлината над хълмовете? Но след вечеря, след като се нахранихме в уморено мълчание, той заяви на мама, че трябва да поговорим, и отидохме в нейната стая, понеже там огнището беше запалено. След слънчевия, но студен априлски ден тук бе приятно топло и уютно. „Ще мога да чувствам топлината дори когато не я виждам“, помислих неволно.

Баща ми и майка ми поговориха за юниците. Седях загледан в трептенето на пламъците в огнището. Спокойствието, което ме бе завладяло в началото, постепенно ме напусна. Сърцето ми се изпълваше с горчивина заради огромната несправедливост, която се бе стоварила върху мен. Не можех, нито исках да я понеса. Да се лиша от зрение само защото собственият ми баща се страхува от мен! Една цепеница се срина върху въглените с пукот. Затаих дъх и се обърнах към родителите си.

Баща ми седеше на дървеното кресло. Майка ми бе приседнала на трикракото столче до него, положила ръка върху неговата, на коляното й. Лицата им, озарени от огъня, бяха тайнствени, загадъчни, изпълнени със сенки. Усетих, че лявата ми ръка помръдва разтреперана. Видях я, видях и овъгленото дръвче на хълма и побързах да я притисна с другата, а сетне вдигнах и двете и затиснах очи. Не виждах нищо освен мрак зад стиснатите си клепачи.

— Какво има, Оррек? — чух гласа на майка ми.

— Татко, кажи й!

Той започна да й обяснява, объркано, с прекалено много думи. Скоро изгубих търпение и го прекъснах:

— Кажи й какво стана с Хамнеда, кажи й за днес! — наредих, без да свалям ръце от очите си. Защо просто не й разкажеше всичко така, както си беше? Той започна отново и пак се обърка, все не можеше да стигне до края. Майка ми го прекъсна, опитваше се да изясни нещата.

— Но тази дива дарба… — попита тя и Канок млъкна разколебан. — Какво означава тя?

— Че владея силата да развалям, но не мога да я контролирам — отговорих вместо баща ми. — Не мога да я използвам, когато искам, но се получава, когато не искам. Бих могъл да ви убия и двамата, ако сега ви погледна.

Настъпи кратка тишина; майка ми я наруши припряно:

— Но сигурно…

— Не — спря я баща ми. — Оррек казва истината.

— Но нали ти го обучаваше години наред? Нали го подготвяше от съвсем малък!

Възраженията й само подсилиха гнева и болката ми.

— Било е безсмислено. Аз съм като онова кученце. Като Хамнеда. Не мога да се науча. Безполезно. И много опасно. Единственото, което можеше да се направи, бе да го убием.

— Оррек!

— Тази сила — поде Канок. — Неговата дарба. Той не може да я използва, но тя може да използва него. Прав е — наистина е опасно. За него, за нас, за всеки. С времето може би ще се научи да я владее. Това е голяма дарба, той е млад, животът е пред него… Но засега, макар и временно, трябва да му бъде отнета.

— Как? — попита с примрял глас мама.

— Като му сложим превръзка на очите.

— Превръзка на очите?!

— Сляпото око няма сила.

— Но тази превръзка… когато излиза навън… когато е сред хора…

— През цялото време — каза Канок.

— През цялото — присъединих се към него. — Докато не се уверя, че няма опасност да причиня нещо лошо на когото и да било, да убия някого, без дори да разбера, че го правя, докато не го видя пред себе си мъртъв. Не искам това да се повтори. Никога вече. — Седях пред огнището, притиснал очите си с ръце, прегърбен и ужасно нещастен.

— Завържете ми очите още сега. Направете го веднага.

Не помня дали Мелле се възпротиви на това и дали баща ми продължи да настоява. Помня само собствените си терзания. И облекчението накрая, когато баща ми дойде при мен, докато клечах при огнището, внимателно отдели ръцете от лицето ми и нагласи върху очите ми превръзка, а после я завърза на тила ми. Успях да видя само, че е черна, а също и сиянието от огнището и ръцете на баща ми.

После ме обгърна тъмнина.

Усещах топлината на невидимия огън, точно както предполагах.

Майка ми плачеше тихо, стараеше се да не я чуя, но слухът на слепците се изостря. На мен не ми се плачеше. Бях плакал достатъчно. Чувствах непреодолима умора. Гласовете им се сливаха в шепот. Огънят пукаше едва доловимо. През топлия мрак чух мама да казва:

— Изглежда, заспива.

После наистина съм заспал.

Вероятно баща ми ме е отнесъл в леглото — като малко дете. Когато се събудих, беше тъмно, и аз приседнах, за да потърся признаци за просветляване над хълмовете, но не можах да видя дори прозореца. Зачудих се дали небето и звездите не са закрити от облаци. След това чух песента на птиците и когато вдигнах ръце, напипах превръзката на очите си.

Трудна работа е да се опитваш да бъдеш сляп. Бях попитал Канок какво представлява волята, желанието да се случи нещо. Сега вече знаех какво е имал предвид.

Да измамя, да надзърна дори за миг — изкушението беше безкрайно. Всяка стъпка, всяко действие бяха необичайно трудни и сложни, най-обикновените неща се превръщаха в изпитание. Само да повдигна превръзката, за секунда, да надзърна с едно око, да погледна наоколо…

Не повдигнах превръзката, но тя се смъкна на няколко пъти и очите ми се заслепяваха от яркото сияние на деня, преди да успея да ги затворя. Научихме се да поставяме меки парчета на очите, под превръзката, преди да я връзваме, така нямаше нужда да се стяга силно. Най-сетне нямаше опасност да направя нещо необмислено. Бях в безопасност.

Точно така се чувствах — сякаш съм в безопасност. Да се научиш да си слепец наистина е трудна работа, но аз полагах усилия. Колкото повече трудности срещах, колкото повече възненавиждах превръзката, толкова повече се боях да я сваля. Тя ме спасяваше от ужаса да унищожа нещо, което не бих искал да унищожавам. Докато я носех, нямаше опасност да убия това, което обичам. Помнех добре какво беше причинил моят гняв. Помнех мига, в който си бях помислил, че съм убил баща си. Щом не можех да се науча да използвам силата си, трябваше да се науча да не я прилагам.

Това бе, което исках да направя, защото само така можех да се уповавам на волята си. Докато бях с превръзка на очите, бях свободен.

През първия ден от слепотата си се научих да се ориентирам пипнешком из стаите на Каменната къща и да излизам навън. По някое време пръстите ми докоснаха жезъла на Кадард Слепия. Не му бях обръщал внимание от години. Като дете обичах да го пипам, но сега имах чувството, че от детството ми са минали безброй години. Все пак знаех къде е и смятах, че сега имам право да го взема.

Беше твърде дълъг за мен и доста тежичък, но ми харесваше усещането да докосвам полираната му повърхност, когато го стисках там, където го бе държал Кадард. Протягах го пред себе си, плъзгах го по пода в полукръг и докосвах ръба на стената. След като направих един кръг в стаята, излязох с него навън. В къщата жезълът можеше да бъде колкото помощ, толкова и пречка. Навън бе огромно предимство. Освен за ориентация можеше да послужи и като оръжие. Да ударя с него, ако бъда заплашен по някакъв начин. Да удрям не със силата на своята дарба, а просто така, за да се защитя. Незрящ се чувствах ужасно безпомощен: сега всеки можеше да ме измами. Тежкият жезъл в ръката ми компенсираше донякъде това усещане.

Отначало майка ми бе потисната да ме вижда в подобно състояние. Ето защо потърсих баща ми за подкрепа и одобрение на решението ми. Мама не можеше да повярва, че това е единственият изход, че въобще е необходимо да се стига до него. Тя смяташе, че идеята сама по себе си е чудовищна, вероятно породена от безсмислени суеверия.

— Оррек, можеш да си сваляш превръзката, когато си с мен — рече веднъж.

— Не мога, мамо.

— Глупаво е да се страхуваш, Оррек. Нищо лошо няма да ми сториш. Зная го със сигурност. Носи си я навън, но не и когато си при мен. Искам да виждам очите ти, сине!

— Не бива, мамо.

Само това можех да кажа. Повтарях го отново и отново, защото тя продължаваше да упорства. Не беше видяла как умря Хамнеда, не бе ходила до ясеновата гора, до разрушения хълм. По едно време мислех да й кажа да отиде, но се отказах. Нищо нямаше да постигна.

След време в гласа й се прокрадна горчивина и раздразнение.

— Оррек, това е невежо суеверие. Срам ме е от теб. Мислех, че съм те научила на някои неща в живота. Нима наистина смяташ, че този парцал на очите ще ти попречи да сториш злина — ако въобще в сърцето ти се спотайва злина? Ако пък там има добрина, каква полза от него? Ще спреш ли вятъра със стена от трева, или вълните, като ги помолиш да замрат? — В отчаянието си се бе върнала към бендраманските поверия, които бе научила като малка в бащиния си дом.

След като продължих да държа на своето, тя попита:

— Да изгоря ли книгата, която ти направих? Виждам, че не я искаш. Затворените очи означават и затворен ум.

Това ме накара да се разплача.

— Мамо, няма да съм вечно слепец!

Не исках да говоря за онзи далечен момент, когато щях да сваля превръзката, не смеех дори да си го представя, защото не знаех какво ще последва — можех само да се надявам. Но заплахите й, мъките й, всичко това ме изпълваше с безкрайна агония.

— И кога ще е това?

— Не зная. Когато се науча… — Не можех да продължа. Как щях да се науча да прилагам една сила, над която нямах контрол? Не се ли бях опитвал през целия си живот досега?

— Ти вече знаеш всичко, на което може да те научи баща ти. Беше прилежен ученик. — След което стана. Чух меко шумолене, докато се загръщаше с шала, и после стъпките й в коридора.

Но мама не беше от хората, които умеят да се сърдят дълго. Същата вечер ми прошепна:

— Няма да изгоря книгата, сине. Нито превръзката ти. След което спря да ме моли и прие слепотата ми за факт. И почна да ми помага.

Най-добрият начин да надмогна недъга си бе да забравя, че някога съм виждал — да не пристъпвам пипнешком, а да крача смело и ако трябва да се ударя в нещо, да го направя. Скоро вече се ориентирах из къщата и в двора и излизах навън колкото се може по-често. Оседлавах Пъстра и й слагах юздите, а тя чакаше търпеливо, после ме откарваше нанякъде. Щом я яхнех и без ехото на стените, по които да се ориентирам, нямаше начин да разбера къде съм, можеше да съм сред хълмовете или на платата, или дори на луната. Но Пъстра знаеше къде се намираме, знаеше също и че не съм безразсъдният ездач, какъвто бях преди. И се грижеше за мен и винаги ме прибираше у дома.

— Искам да ида в Роддмант — казах, след като от началото на слепотата ми измина половин месец. — Ще помоля Грай за друго куче. — Не беше никак лесно да произнеса тези думи, със спомена за Хамнеда и онова, което му бях причинил. Но идеята да си имам куче, което да ми помага да се ориентирам, ми бе хрумнала една нощ и знаех, че си заслужава. Освен това жадувах да поговоря с Грай.

— Куче? — повтори изненадано Канок, но Мелле веднага разбра предимствата и възкликна:

— Това е чудесна идея. Аз ще… — И млъкна. Знаех какво иска да каже. Че ще иде до Роддмант, за да ми донесе кучето. Но се усети, че ще ме обиди, и рече: — Ще яздя с теб, ако искаш.

— Може ли да идем утре?

— Ще го отложим за малко — рече баща ми. — Време е да се подготвим за посещението в Дръмант.

Изобщо бях забравил за брантор Огге и поканата му. Стана ми неприятно.

— Не мога да дойда с вас — заявих.

— Напротив, можеш — възрази баща ми.

— Защо трябва да идва? — попита мама. — Защо изобщо трябва да ходим?

— Ще ви кажа какво е заложено на карта — отвърна баща ми с твърд глас. — Възможността да сключим примирие с един силен враг, с когото не можем да имаме дружба. А може би и годеж.

— Но Дръм едва ли ще поиска да сгоди внучката си за Оррек след това, което стана!

— Защо да не иска? След като разбере, че Оррек може да убива с поглед? Че дарбата му е толкова силна, та трябва да си връзва очите, ако иска да пощади враговете си? О, сега с радост ще пожелае да го получи и ще предложи какво ли не в замяна! Не разбираш ли?

Никога не го бях чувал да говори с толкова суров глас, нито бях долавял нотки на триумф в тона му. Почувствах се странно. Сякаш се пробуждах от сън.

За първи път осъзнавах, че превръзката ме прави не само безпомощен, но и опасен. Силата ми бе толкова голяма, че трябваше да бъде удържана, за да не се развихря. Достатъчно бе да отворя очи и щях да съм като жезъла на Кадард — тайно оръжие.

В този момент разбрах защо много хора от къщата се отнасят към мен по-особено, откакто носех превръзката, защо ми говорят със стаено безпокойство и уважение, а не безгрижно, както бе преди. Защо нерядко се прокрадваха безшумно покрай мен, сякаш се страхуваха, че ще ги чуя. Смятах, че странят от мен и ме презират, защото съм незрящ. Сега осъзнах, че всъщност се боят, защото знаят причината да нося превръзка.

Както научих по-късно, историята не само се предаваше от уста на уста, но и бе придобила нереални размери. Говореше се, че съм унищожил цяла глутница диви кучета, телата им се пръскали като мехури. Че съм изтребил всички отровни змии в Каспромант само като съм прекарал поглед по хълмовете. Че съм погледнал само веднъж към къщурката на стария Убрро и още същата нощ нещастникът се парализирал и изгубил говора си и това не било наказание, а само прищявка на буйната ми необуздана дарба. Че съм убил с поглед двете изчезнали юници, отново въпреки волята си. От страх да не причиня нови злочестия баща ми се принудил да ми сложи превръзката. И ако някой проявявал недоверие към подобни разкази, отвеждали го на хълма, за да му покажат разрушенията, изгореното пънче, сринатия мравуняк, почернялата земя, разбитите камъни.

Но тогава още не знаех за всички тези истории, а само се досещах, че силата ми е създала репутация, за каквато допреди това не можех и да мечтая.

— Вдругиден отиваме в Дръмант — заяви баща ми. — Ако тръгнем рано, ще сме там преди здрачаване. Мелле, ще си облечеш червената рокля. Искам Дръм да види подаръка, който ни направи.

— Ох! — въздъхна мама. — И колко време трябва да останем там?

— Пет-шест дни.

— А какво да занеса на жената на брантора? Трябва и аз да й направя някакъв подарък.

— Не е необходимо.

— Напротив — възрази мама.

— Добре де, напълни една кошница с разни продукти от кухнята.

— Пфуй! — възкликна презрително мама. — Нямаме нищичко по това време на годината.

— Занеси й пилета — предложих. Сутринта мама ме бе завела в курника и бе натикала няколко писукащи пернати в ръцете ми.

— Да, точно така — одобри тя.

Когато след два дни поехме на път, беше вързала за седлото кошница, пълна с пилета. Аз пък си бях сложил новото палто — първото ми мъжко палто.

Тъй като се чувствах най-добре на Пъстра, тя взе Гъсока, много послушен кон въпреки инак страховития си вид и мощната физика. Баща ми яздеше жребчето. Аллок бе положил големи усилия за обучението му, но още преди, когато виждах баща ми да го яхва, имах усещането, че двамата са създадени един за друг — красиви, горди, понякога припрени и безразсъдни. Щеше ми се да мога да го видя онази сутрин. Мъчно ми бе за него. Но седнах на добрата Пъстра и тя ме понесе напред в мрака.

10

Странно и изнурително е усещането да яздиш цял ден, без да виждаш нищо от местността, през която минаваш, и само да чуваш приглушения тропот на копита, скърцането на седлата, да долавяш миризмата на конска пот и на разцъфнали цветя, да усещаш полъха на вятъра и да се опитваш да си представиш къде се намираш. Тъй като не бях в състояние да направлявам Пъстра, бях постоянно напрегнат и скоро, забравил за срама, се улових за лъка на седлото, за да не изгубя равновесие. През по-голямата част от пътя трябваше да се движим в колона и тогава разговорите секваха. Спирахме от време на време, за да може мама да напои пилетата и да дадат вода на конете, а също и за да хапнем по обяд. Когато мама отвори кошницата, за да даде зърно на пилетата, те записукаха развълнувано. Попитах къде се намираме. Под Черен чукар, отвърна баща ми, във владението на Кордеви. Не можех да си представя мястото, никога не бях стигал толкова на запад в Каспромант. Скоро след това продължихме и следобедът се превърна в безкраен скучен черен сън.

— В името на Камъка! — възкликна баща ми. Никога не проклинаше, дори със старомодни изрази като този, и това ме пробуди от унеса ми. Мама яздеше най-отпред, защото нямаше опасност да изгуби пътя, а баща ми бе на опашката, за да ни държи под око. Тя не го чу, но аз попитах:

— Какво има?

— Нашите юници — рече той. — Ето там. — Сети се, че не мога да виждам, и обясни: — На поляната под близкия хълм има стадо и две от добичетата са бели. Останалите са сиво-кафяви и пъстри. — Млъкна за миг, изглежда, се взираше. — Имат гърбици и едва покарали рога. Те са, сигурен съм.

Бяхме спрели и мама попита:

— Все още ли сме в Кордемант?

— В Дръмант сме — рече баща ми. — От около час вече. Но тия двете са от породата на Роддови. Моите са. Ако се приближим, ще мога да ги огледам отблизо.

— Не сега, Канок — каза тя. — Скоро ще се стъмни. Трябва да вървим.

Долових в гласа й необичайна тревога. Баща ми също.

— Права си — отвърна и чух Гъсока да тръгва. Пъстра го последва. Жребчето остана отзад.

Най-сетне стигнахме в Каменната къща на Дръмант и трудностите за мен отново започнаха — непознато място и непознати хора. Мама ме улови за ръката, докато слизах от седлото, и ми помогна да стъпя. Сред множеството гласове познах гръмогласния тембър на Огге Дръм.

— Брей, брей, пристигнахте най-сетне, добре сте ми дошли! Ние сме скромни хорица, но ще споделим с вас каквото имаме! Но какво е това, какво е това, защо момчето е с превръзка? Какво се е случило, млади момко? Да не са ти заболели очите?

— Ох, де да беше това — отвърна с привидно нехайство Канок. Играеше като опитен фехтовач, но Огге бе по-скоро привърженик на секирата: не отговаряше на подадени реплики, а следваше своята линия на разговора, минаваше направо на нещата, които го вълнуваха.

— Колко жалко да водят такъв здрав момък за ръка, сякаш е малко дете. Но нищо, ще му мине. Влизайте, оттук. Ей, погрижете се за конете! Барро, повикай моята женица! — И тъй нататък, гласовити заповеди и команди, страшна гюрултия, непрестанни стъпки около мен, много гласове. Бях заобиколен от многолюдна невидима тълпа. Майка ми обясняваше на някого какво има в кошницата. Не пускаше ръката ми и ме поведе към вратата, помогна ми да прекрача високия праг и да се кача по някакви стълби. Когато най-после спряхме, главата ми се въртеше. Донесоха ни легени с вода, за да се освежим, а мама отиде да се преоблече с новата рокля.

После пак слязохме долу и се озовахме в просторно помещение, ако се съдеше по ехото, с висок таван. Тук имаше огнище — чувах пукота на съчките и усещах слаба топлина на лицето си. Мама не сваляше ръка от рамото ми.

— Оррек — рече тя, — това е жената на брантора, госпожа Денно. — Поклоних се в посоката на дрезгав глас, който ме поздрави с добре дошъл в Дръмант. Последваха още запознанства — Харба, най-големият син на брантора и неговата съпруга, по-малкият син Себб с жена си, дъщеря им и нейният съпруг, други големи деца и хора от рода — все имена без лица, гласове в мрака. Тихият възпитан глас на мама бе погълнат от всички тези шумни посрещачи и не можех да не си помисля колко са различни тези хора от нас, колко чужди са ми маниерите им, дори наречието, което използваха.

Баща ми също стоеше близо до мен. Не беше многословен като Дръмовите хора, но отговаряше с ясен и силен глас, смееше се на шегите им и с неколцина събеседници разговаря така, сякаш се радва на възстановено приятелство. Един от тях, мисля, че беше Барре, рече:

— Чухме, че момчето ти имало диво око.

— Да, така е — отвърна Канок.

— Няма страшно. Като порасте, ще овладее силата — подметна друг и заразказва някаква история за някакво момче, Олмант, което също било малко диво, докато не навършило двайсет. Помъчих се да проследя историята, но беше трудно, понеже в стаята беше много шумно.

След известно време седнахме около маса и тук изпитанията ми продължиха, защото е ужасно трудно да се храниш възпитано, когато не виждаш и изобщо не си свикнал с това. Боях се да не прекатуря нещо, а и да не се изцапам. Опитаха се да ме настанят далече от мама, но тя настоя, меко и същевременно непоколебимо, че ще седи до мен. Помогна ми да нарежа месото, за да мога да вземам късовете с пръсти, без да предизвиквам отвращението на околните. Не че в Дръмант се славеха с добри маниери, ако се съдеше по мляскането, сърбането и оригването около мен.

Баща ми бе седнал в другия край на масата, до Огге, и след като разговорите поутихнаха, можах да доловя тихия му глас. Говореше с тон, какъвто не бях чувал досега.

— Искам да ти благодаря, брантор Огге — поде баща ми, — че си се погрижил за юниците ми. Цял месец се коря, задето не завърших поправката на оградата. Сигурно са минали някъде, където камъните са паднали. Тези животни са ужасно плашливи. Почти се бях отказал от тях, мислех, че вече трябва да се нейде край Дънет! А ето, че хората ти са ги намерили и са ги опазили, докато дойда.

— Всички разговори на масата бяха секнали, освен женското бърборене в другия край. — Възлагам големи надежди на тези животни — продължаваше все така уверено Канок. — Намислил съм да завъдя стадо бели говеда, каквито е имал Кадард Слепия. Та още веднъж, най-сърдечните ми благодарности и обещавам първото теленце, което се роди, мъжко или женско, да е за теб. Достатъчно ще е само да пратиш хора да го вземат, брантор Огге.

Първият глас, който наруши тишината, бе непознат:

— Добре казано, добре казано! — провикна се някой и други го подкрепиха, но не чух Огге да заговори.

Вечерята скоро приключи и мама помоли да се прибере в стаята и да ме вземе със себе си. Чух Огге да казва:

— О, трябва ли толкова рано да отвеждаш младия Оррек? Той вече не е дете, нали? Сядай с мъжете, момче, ще пробваш тазгодишната ми бира! — Но Мелле продължи да настоява, че съм уморен от дългия път, и към нея се присъедини хрипливият глас на Денно, жената на брантора:

— Огге, остави момчето тази вечер да си отдъхне.

Така че ние се измъкнахме, а баща ми остана да пие с мъжете.

Когато се прибра, спях, но се събудих, понеже се движеше шумно и непохватно.

— Ти си пиян! — прошепна майка ми.

— Бирата му е като конска пикня — отвърна баща ми явно малко по-високо, отколкото възнамеряваше. Тя се изсмя, а той изсумтя: — Къде е проклетото легло! — И пак затропа из стаята. Чух го да се тръшва на леглото до мама. После си зашепнаха.

— Канок, не мислиш ли, че беше ужасно рисковано?

— Рисковано е дори идването ни тук.

— Говоря за юниците…

— Какво ще спечелим, ако си мълчим?

— Но ти го предизвика.

— Да излъже пред хората си за това как са се озовали юниците тук. Само му подсказах отговора.

— Тихо, тихо — изшътка мама. — Уф, добре поне, че не се заяде.

— Още е рано. Ще видим. Къде е момичето? Ти видя ли я?

— Кое момиче?

— Невестата. Срамежливата годеница.

— Канок, по-тихо! — Мама се разсмя.

— Затвори устата ми, любов моя, запуши я с твоята — прошепна той, тя пак се засмя и после чух поскърцването на леглото. Спряха да говорят и аз се унесох в изнурен сън.

Брантор Огге и хората му подготвяха лов на глигани из северните хълмове на Дръмант, но изглежда, очакваха пристигането на Парн, майката на Грай, преди да тръгнат нататък. Бранторът настоя да ги придружим. Мама се възпротиви, но той отвърна:

— Какво пък, твоя воля. И без това не обичам женоря да ни се мотаят в краката, когато гоним диви свине — това е опасно занимание. Но можеш да пратиш момчето — ще се поразсее малко, че все пъпли наоколо с тая превръзка. Ако някой звяр го погне, достатъчно е да му смигне с това негово зло око и — сбогом прасе, а? Какво ще кажеш, момко? Винаги е добре да водиш със себе си бързо око, когато си на лов.

— Ако ще е око, нека е моето — намеси се спокойно баща ми. — С Оррек ще е доста рисковано.

— Рисковано? Да не го е страх от прасетата твоето синче?

— О, не, не за него. — Отново кръстосаха шпаги, но само за миг. Огге вече не се преструваше, че не е чувал за способностите ми: бе повече от ясно, че всички в Дръмант знаят и вярват в тях. Бяха ме приели за момчето с унищожителния поглед, за новия Кадард, човек с дарба, която не е в състояние да контролира. Огге не пропускаше да се озъби на баща ми, но си затваряше устата, преди положението да стане напечено. Той си имаше други оръжия.

С много хора се бяхме срещнали през изминалото денонощие, но все още не ни бяха представили внучката на брантора — дъщерята на най-малкия му син Себб Дръм и Даредан Каспро. Бяха ни запознали с родителите й обаче.

Себб имаше добродушен бумтящ глас като баща си. Даредан пък говореше с тих треперлив гласец с мама и останах с впечатление, че е доста възрастна, но си спомних, че Канок не смяташе така. Дойдоха при нас и на сутринта, но пак не водеха дъщеря си. Срамежливата годеница, както я бе кръстил Канок снощи. При тази мисъл се изчервих.

Огге, който сякаш притежаваше дарбата на Морга да узнава какво ти е на ума, неочаквано проговори:

— Ще трябва да почакате няколко дни, преди да се запознаете с внучка ми Вардан, младата Каспро. Тя е долу, в старата къща на Риммови, при роднини. Пък и каква полза да се запознаеш с момиче, което не можеш да зърнеш, нали, младежо? Всъщност има и други начини да я опознаеш, ако се досещаш за какво говоря. — Мъжете наоколо се разсмяха. — Ще е тук, когато се върнем от лова.

Парн Варре пристигна следобед и след това всички разговори се насочиха към предстоящия лов. Беше решено, че ще отида и аз. Майка ми отново изрази несъгласие, но този път се опитах да я успокоя.

— Не се тревожи, мамо. Ще яздя Пъстра и всичко ще е наред.

— Аз ще съм до него — обеща баща ми.

Най-сетне поехме на път. Канок яздеше до мен, понякога слизаше и водеше Пъстра за юздите. Близостта му бе единствена опора в безкрайното ми объркване, в суматохата от безпорядъчни движения, викове и шум. И така продължи цели пет дни. Нямах никаква представа нито къде се намираме, нито какво има около мен. Никога не бях изпитвал по-силно изкушение да махна превръзката и същевременно не се бях страхувал повече от това, което можеше да се случи в объркването и раздразнението ми. От всичко най-много ме измъчваше ечащият глас на брантор Огге. Понякога той се преструваше, че ме смята за напълно сляп, и заявяваше на висок глас колко съжалявал, но по-често ме подкачаше и предизвикваше, не съвсем открито, да смъкна превръзката и да покажа силата си. Изглежда, се страхуваше от мен и ненавиждаше страха си и затова искаше да ме накара да страдам, или пък го измъчваше любопитство, защото силата ми му бе непозната. Нито веднъж не си позволи да прекрачи някои невидими граници в отношенията с Канок обаче, защото поне що се отнася до него, имаше ясна представа на какво е способен. Но аз си оставах загадка. Дали превръзката ми не беше само блъф? Огге беше като дете, което дразни завързано куче, за да се убеди дали може да хапе. Докато е на верига, кучето е изложено на снизхождението му. Същото важеше и за мен. Толкова го ненавиждах за всичко това, че се боях дали въобще нещо може да ме спре да го унищожа, ако само го зърна — както се бе случило с усойницата и с Хамнеда…

Парн Барре призова стадо диви прасета в подножието на Айрн и отдели мъжкаря от женските. Докато кучетата и ловците го обкръжаваха, тя се прибра в лагера, където ме бяха оставили с конете и слугите.

Още не можех да се съвзема от срама, че са ме зарязали така.

— Няма ли да вземеш момчето, Каспро? — попита Огге, когато тръгваха, но баща ми отвърна любезно, че предпочитал да ме остави, за да не ги бавя. — Защо не останеш и ти на сигурно при него? — добави насмешливо Огге.

— Не, дошъл съм да ловувам — отвърна баща ми.

Беше ме докоснал по рамото, преди да се качи на коня — беше взел Гъсока, не жребчето — и бе прошепнал:

— Потърпи малко, сине.

И аз търпях в компанията на слугите на Дръмови, които страняха от мен, но скоро забравиха за присъствието ми и взеха да се шегуват и да се смеят. Нямах представа какво има около мен, напипвах единствено завивката, на която бях прекарал нощта. Останалата част от вселената бе напълно непозната, черна бездна, в която щях да се изгубя, ако направех дори само една-две крачки. Напипах няколко дребни камъчета под завивката и почнах да си играя с тях, броях ги и ги подреждах на земята, колкото да убия времето. Човек не знае, че голяма част от удоволствието и разнообразието в живота минава през очите.

Чух самотен кон да пристига в лагера и малко след това познат глас.

— Оррек, аз съм — Парн. — Стана ми приятно от близостта й, тя ми напомняше за Грай. — Нося ти плодове. Дай си шепата. — И пусна няколко сушени сливи в шепата ми. Благодарих и задъвках една. Парн седна до мен и чух, че и тя дъвче.

— И тъй — заговори, — предполагам, че глиганът вече е убил едно-две кучета, може и някой нещастник да е наръгал, ако вече не са му видели сметката. Ако е така, значи дялкат пръти, за да го набучат и да го донесат, кучетата са похапнали черва и месце, а конете искат да избягат от миризмата на кръв, но не могат. — Изплю една костилка.

— Никога ли не си присъствала на самото убиване? — попитах. Познавах я, откакто се помнех, но рядко бяхме разговаряли.

— Не и на глиган и мечка. Понякога искат да ги задържа докрай, за да ги убият по-лесно, но аз отказвам. Няма да е честно спрямо животното.

— А на елени и зайци?

— Плячката си е плячка. Само че това не важи за мечките и глиганите. Те заслужават честен двубой.

Интересна позиция, със свои представи за справедливост. Бях склонен да я приема.

— Грай ти е намерила куче — каза Парн.

— Тъкмо щях да я помоля…

— О, веднага щом чу, че са ти вързали очите, заяви, че ще ти трябва куче водач и започна да обучава едно от кутретата на Кинни. Те са добри кучета. Минете през Роддмант на връщане. Грай може вече да е готова.

Приятен момент в тези скучни мъчителни дни.

Ловците се прибраха късно вечерта. Безпокоях се за баща ми, но не смеех да го призная и само се ослушвах да доловя гласа му. Най-сетне дойде. Гъсока си бил ударил крака в мелето. Поздрави ме нежно, но усещах, че е ужасно изморен. Целият лов се бил объркал заради Огге и големия му син, които се скарали каква тактика да приложат, и така глиганът, макар и притиснат на тясно, убил две кучета и избягал, един кон си счупил крака в преследването, после, докато си проправяли пешком път из шубраците, глиганът изкормил още едно куче и накрая, както шепнешком ни обясни Канок: „всички удряха и мушкаха нещастното животно, но никой не смееше да го доближи. Отне им половин час да го убият“.

Известно време мълчахме, заслушани в продължаващата караница между Огге и сина му. Прислугата най-сетне донесе дивото прасе в лагера — подуших острата миризма на месо и кръв. Нарязаха церемониално черния дроб, за да го разделят между участниците в лова. Канок не получи своя дял — беше отишъл да нагледа конете. Чух синът на Огге Харба да го вика, но баща ми не отговори. Никой не дойде да ме покани. И тази вечер, и през дните след това, докато пътувахме обратно, Огге не заговори нито мен, нито баща ми. Изпитвах облекчение, че вече не ме дразни и подкача, но и същевременно се безпокоях. Вечерта на последния лагер попитах тихо баща ми дали смята, че бранторът ни е сърдит.

— Твърди, че съм отказал да спася кучетата му — рече Канок. Лежахме край огъня, опрели глави, и си шепнехме. Мисълта, че сме заобиколени от мрак, донякъде ме успокояваше, защото поне нямаше какво да видя.

— Какво всъщност стана?

— Глиганът беше разярен и замахна към тях с бивните си. Огге ми извика: „Каспро, убий го с очи!“ Сякаш дарбата ми е предназначена за ловуване! Хвърлих се срещу глигана с копие, заедно с Харба и още неколцина. Огге не дойде с нас. Глиганът смени рязко посоката, профуча покрай него и се измъкна. Горките кучета — беше ги смазал. А той обвинява мен.

— Трябва ли да оставаме, когато се върнем в къщата му?

— Поне една нощ.

— Той ни мрази — казах.

— Не и майка ти.

— Нея най-много — възразих.

Канок не ме разбра, нито ми повярва. Но аз бях сигурен в думите си. Огге можеше да ми се подиграва колкото си иска, да се перчи пред Канок с богатство и положение и така нататък, но Мелле Аулита оставаше непостижима за него. Долавях безпомощните му усилия да я впечатли, да се хвали пред нея и да я покровителства — и колко бързо и умело тя го обезкуражаваше. Всичко, което той притежаваше, не значеше нищо за нея. Тя дори не се страхуваше от него.

11

Когато след прекараните в пущинака дни и нощи се върнахме и най-сетне отново се събрахме с мама, а аз можах да се изкъпя и да сложа чисти дрехи, дори недружелюбните стаи на Дръмант, които никога не бях виждал, ми се струваха познати.

Слязохме за вечеря в голямата зала и чух брантор Огге да заговаря баща ми за пръв път от няколко дни.

— Къде е жена ти, Каспро? — попита го. — Къде е хубавата калука? И сляпото ти момче? Ето, доведох внучката си да се запознае с него — чак от другия край на моите владения, направо от Риммант. Ей, момче, ела да те запозная с Вардан, да видим дали ще се харесате!

Думите му бяха последвани от груб смях в залата.

Чух Даредан Каспро, майката на момичето, да му шепне да пристъпи напред. Положила ръка на рамото ми, мама каза:

— Радвам се да се запознаем, Вардан. Това е синът ми Оррек.

Момичето не отговори. Вместо това чух тихо хленчене, а може би скимтене, и се зачудих дали не си носи кученце.

— Здравей, как си — казах и склоних леко глава.

— Как си как си как си — отвърна някой пред мен с дрезгав тих глас, откъм мястото, където трябваше да е момичето.

— Кажи здравей, Вардан — отново настойчиво прошепна Даредан.

— Си как си как си как.

Не знаех какво да кажа. Вместо мен заговори мама:

— Много добре, благодаря ти, миличка. От Риммант е доста път, сигурно си изморена.

Отново необяснимото хленчене и скимтене.

— Да, така е — потвърди майка й, но веднага след това се намеси Огге.

— Хайде, стига, жени, оставете младите да си поговорят. Не им подсказвайте какво да си кажат. Не искам да ги сгодявате насила. Ама каква хубава двойка са, нали? Какво ще кажеш, момче, нали е хубавица моята внучка? В жилите й има от твоята кръв, кръв на калуци, но си е чиста проба Каспро. Родословието ще се запази, а това е важното! Красавица ми е тя, нали?

— Не мога да я видя, господине. Сигурно е красавица, щом казвате.

Мама ме стисна за ръката, но не знаех дали ме окуражава, или е изплашена и объркана.

— Не можел да я види! Не можел да я види! — разсмя се Огге. — Ами тогава нека тя ти бъде водач. Вардан има чудесни очи. Красиви, остри, проницателни. Типични очи на Каспро. Нали така, момиче? Нали така?

— Нали така. Нали така. Нали така. Мама, иска аз качи горе.

— Да, мила. Ще се качим. Ще ви помоля да ни извините, пътят беше дълъг и тя е изморена. Нека си почине малко преди вечеря.

Вардан и майка й си тръгнаха. Ние не можехме. Трябваше да седим часове наред на дългата маса. През целия ден бяха пекли глигана на жар. Когато внесоха главата, се разнесоха триумфални викове. Вдигнаха се тостове за ловците. Залата се изпълни с острата миризма на печен дивеч. Някой напълни чинията ми с късове месо. Лееше се вино, не бира или ейл, а червено вино от лозята в южните покрайнини на владението — само Дръмови правеха вино в цялото Предпланиние. Беше тръпчиво, сладко-кисело, и удряше право в главата. Скоро гласът на Огге са извиси над останалите: той първо скастри големия си син, сетне се захвана и с малкия, бащата на Вардан.

— Ей, Себб, какво ще кажеш, да направим годеж, а? — провикна се и избухна в смях. След малко викна пак: — Айде бе, Себб! Защо не говориш нищо за годежа? Тук са всички наши приятели. Всичките под един покрив. Каспрови, Барреви, Кордеви и Дръмови. Най-добрата кръв в цялото Предпланиние. Ей, брантор Канок Каспро, какво ще кажеш? Съгласен ли си? Вдигам тост. За приятелството, верността, любовта и брака!

На двамата с мама не ни позволиха да се качим горе след вечеря. Трябваше да останем в голямата зала при Огге Дръм и хората му, докато те се наливат с вино. Огге все се навърташе около нас и непрестанно заговаряше мама. Тонът и думите му бяха все по-настойчиви, но нито Мелле, нито Канок, който също седеше до нас, не се поддаваха на предизвикателствата му и не отвръщаха гневно. По някое време жената на брантора се намеси, за да защити майка ми от нападките на съпруга си. Огге се умълча за известно време, после отново се скара с големия си син и ние най-сетне намерихме възможност да се измъкнем и да се качим горе.

Докато вървяхме по коридора към стаята, мама попита баща ми:

— Канок, не може ли да си тръгнем още сега?

— Почакай — отвърна той шепнешком. Прибрахме се в стаята и баща ми затвори вратата. — Трябва да говоря с Парн Барре. Тръгваме утре рано сутринта. Той няма да ни стори нищо тази нощ.

Мама се засмя, но долових в гласа й отчаяние.

— Ще бъда при теб — увери я той. Тя ме пусна и го прегърна.

Това беше всичко, което исках да узная. Радвах се, че ще си тръгнем, макар че заминаването ни приличаше по-скоро на бягство. Но имаше един въпрос, който не ми даваше покой.

— Момичето — рекох. — Вардан.

Усетих, че се извръщат към мен. Последва кратко мълчание, вероятно се споглеждаха.

— Тя е дребничка и грозна — каза мама. — Има сладка усмивка, но е…

— Слабоумна — добави баща ми.

— Не, Канок, не е чак толкова зле. По-скоро е като дете. В ума си. Като малко дете. Съмнявам се някога да порасне.

— Слабоумна е — повтори баща ми. — И Дръм я предлага за жена на Оррек.

— Канок — прошепна мама, изплашена от тона му, от омразата в гласа му.

На вратата се почука и баща ми отиде да отвори. Чуха се приглушени гласове, после мама излезе. Напипах ръба на леглото и седнах.

— Детето е получило гърч — каза баща ми. — Даредан помоли майка ти да й помогне. Мелле успя да се сдружи с много жени тук, докато ние с теб намерихме само врагове. — Засмя се тъжно. Чух, че сяда в креслото до огнището. — Оррек, да знаеш как ми се ще да сме далече оттук!

— На мен също — признах.

— Лягай и спи. Аз ще чакам майка ти.

Аз също исках да я чакам и продължих да седя, но той дойде и ме бутна да легна, а после ме зави нежно с мекото топло вълнено одеяло. Заспах на мига.

Събудих се внезапно и веднага се отърсих от съня. На двора кукуригаше петел. Може би беше зазоряване, а може би по-рано. В стаята се чуваше тих шум.

— Татко?

— Оррек? Събуди ли се? Тъмно е и не виждам. — Мама се приближи до леглото. — Ух, колко ми е студено! — Трепереше почти неудържимо. Намести се до мен и аз я завих с одеялото.

— Къде е татко?

— Отиде да говори с Парн Барре. Тръгваме на зазоряване. Предупредих Денно и Даредан, че си заминаваме. Мисля, че ме разбраха. Казах само, че сме отсъствали прекалено дълго и че баща ти се безпокои за пролетната оран.

— Какво му беше на момичето?

— Нищо сериозно. Преуморява се лесно и получи гърч, а майка й беше страшно изплашена. Пратих я да поспи и останах при нещастното дете. После и аз съм заспала… не зная кога… а като се събудих, ми беше страшно студено. И сега не мога да се стопля… — Прегърнах я и тя се притисна до мен. — Накрая дойде една старица и ме смени. Щом се върнах, баща ти излезе да намери Парн. Май ще е добре да събера багажа. Само че е още тъмно.

— Остани при мен да се стоплиш — казах и тя ме прегърна. Все така трепереше. Баща ми се върна. Имаше кремък и огниво и запали свещ, а мама стана да ни събере нещата. Промъкнахме се безшумно по коридора, спуснахме се по стълбите и излязохме на двора. Почти можех да подуша зората, пък и петлите бяха гласовити като преди съмване. Отидохме в конюшнята и един сънен и сърдит коняр ни помогна да оседлаем конете. Мама изведе Пъстра навън и я задържа, докато се кача. Зачаках на седлото.

Изведнъж чух тихия й изненадан вик. Още копита затропаха по калдъръма. Тя възкликна:

— Канок, погледни!

— Уф! — изсумтя той с отвращение.

— Какво има? — попитах.

— Пиленцата — отвърна тихо баща ми. — Зарязали са кошницата там, където майка ти им я даде. Оставили са ги да умрат.

Помогна на Мелле да се качи на Гъсока, после изкара Бранти от конюшнята, конярят отвори портата и излязохме навън.

— Ех, да вземем да препуснем — въздъхнах.

Мама помисли, че наистина го предлагам, и отвърна:

— Не бива, миличък.

Канок, който яздеше зад нас, се засмя.

— Така е. Ще препускаме ходом.

От дърветата вече пееха птички и ми се дощя да зърна утринната светлина.

След около миля-две тя каза:

— Глупаво беше да носим такъв подарък в къща като тази.

— Като тази? — повтори баща ми. — Толкова голяма и великолепна, имаш предвид?

— Само в техните очи — отвърна Мелле Аулита.

— Татко, няма ли да кажат, че сме избягали? — попитах.

— Ще кажат.

— Тогава не трябваше ли… не трябваше ли?

— Оррек, ако бяхме останали, щях да го убия. И въпреки че не бих имал нищо против, не мога да го направя в собствения му дом. И той го знае добре. Поне се отървахме от него.

Не знаех какво има предвид, нито майка ми, докато късно сутринта не чух тропот на копита зад нас. Ние с мама се уплашихме, но баща ми каза:

— Това е Парн.

Тя ни настигна и ни поздрави с дрезгавия си глас, който толкова много прилича на гласа на Грай. После попита:

— Е, Канок, къде са ти юниците?

— Под онзи хълм ей там.

Отбихме от пътя. После спряхме и мама и татко скочиха от конете. Мама ми помогна да сляза и ме отведе на брега на едно поточе, после напои Гъсока и Пъстра. Канок и Парн препуснаха нанякъде и след малко вече не можех да ги чувам.

— Къде отиват? — попитах.

— На ливадата. Баща ти помоли Парн да повика юниците.

Чакането ми се стори дълго, защото непрестанно се ослушвах за тропот на преследвачи, но не чувах нищо освен чуруликането на птичките и далечното мучене на добитъка. Мама каза:

— Връщат се.

След малко чух стъпките на животни в тревата и доволното пръхтене на Бранти, чух и гласа на баща ми, говореше нещо на Парн.

— Канок! — подвикна мама и той отвърна:

— Всичко е наред, Мелле. Нашите са. Дръм се е грижил добре за тях. Ще ги откараме у дома. Всичко е наред.

— Добре. — Тя въздъхна унило.

Отново потеглихме на път. Мама беше най-отпред, после аз, след мен Парн с двете юници и накрая баща ми. Животните не ни забавяха: млади и пълни с енергия, те поддържаха отлично темпо и не изоставаха от конете. По обед влязохме в нашите владения и се отправихме право към Роддмант. Парн предложи да отведем юниците там и да ги оставим няколко дни по техните пасища.

— Така няма да дразним никого — каза. — А и за Дръм ще е по-трудно да ги открадне пак.

— Освен ако не стовари яда си върху вас.

— И това не е изключено. Но ако Огге Дръм иска война, ще я получи.

— Поиска ли я от вас, ще я получи и от нас — закани се ядосано баща ми.

Чух как мама шепне: „Енну, чуй и бъди с нас“. Любимата й молитва, когато беше разтревожена и изплашена. Преди време я бях разпитвал кой е този Енну, дето прави гладък пътя, благославя работата и изглажда кавгите. Котката бе творение на Енну, както и опалът, дето мама неизменно носеше на шията си.

Някъде по залез — вече не усещах залязващото слънце на гърба си — наближихме Каменната къща на Роддмант. Още на миля от нея чух кучешки лай. Цяла глутница кучета ни заобиколи, когато наближихме, приветстваха ни с радостен лай. Появи се и Тернок и ни поздрави гръмогласно. Малко след това някой спря Пъстра и се притисна към крака ми. Беше Грай.

— Чакай, Грай, остави го да слезе от коня — обади се Парн с дрезгавия си глас. — Помогни му де.

— Няма нужда — възразих. Преметнах крак през седлото и стъпих на земята. Грай ме хвана за ръката и я чух, че хлипа.

— О, Оррек! — въздъхна тя. — О, Оррек!

— Няма нищо, Грай, няма нищо. Аз не съм…

— Зная — прекъсна ме тя и пусна ръката ми, но продължи да подсмърча. — Здрасти, мамо. Здравейте, брантор Канок. Здравей… — Чух как се прегръща и целува с Мелле. После отново дойде при мен.

— Парн каза, че имаш куче — заговорих малко смутено, защото още ми тежеше мисълта за смъртта на Хамнеда. И не само това, но и задето го бях избрал — макар да знаех, че решението ми е погрешно.

— Да, женска. Искаш ли да те заведа?

— Аха.

— Ела.

И ме поведе нанякъде — дори тази къща и дворът, които познавах като дланта си, сега ми се струваха като лабиринт от загадки в мрака — и рече:

— Почакай. — И след минута-две продължи: — Сажда, седни. Оррек, това е Сажда. Това е Оррек, Сажда.

Приклекнах. Протегнах ръка и почувствах топло дихание на дланта си, а после нежно докосване на мустачки и леко близване на влажен език по пръстите. Размърдах леко ръка, опасявах се да не направя нещо нередно, например да бръкна в окото на кученцето, но то стоеше съвсем спокойно, с плътно прилепнала козина по главата и щръкнали, но меки ушенца.

— Черна овчарка? — попитах тихо.

— Да. Миналата пролет Кинневата Бреза окучи три. Децата взеха Сажда да си играят. Помолих да ми я дадат за теб. Тя е добро куче. На, дръж повода. — Грай натика между пръстите ми изтъркан ремък. — Разходи се с нея.

Изправих се и усетих, че кучето също става. Пристъпих и изведнъж почувствах, че овчарката е спряла пред мен и ми пречи.

— Така няма да стигнем доникъде!

— Да, защото ако продължиш, ще се препънеш в една талпа. Позволи й да те води.

— Какво да правя?

— Кажи й „върви“ и името й.

— Върви, Сажда — казах в мрака и ремъкът в ръката ми се изопна.

Кучето ме поведе надясно, после прави напред. Повървяхме известно време и спрях. Сажда също спря. Веднага.

— Назад при Грай, Сажда — казах и се обърнах.

Ремъкът ме завъртя, повървяхме и Сажда спря. Спрях и аз.

— Тук съм — каза Грай точно пред мен.

Коленичих и погалих кучето, то беше клекнало. Прегърнах го. Едно нежно ушенце се отърка в лицето ми, мустачките ме погъделичкаха по носа.

— Сажда, Сажда — промълвих.

— Не използвах призоваването. Всъщност само в началото, няколко пъти — обясни Грай, и тя бе клекнала до мен. — И без него учи страшно бързо. Умна е и е уравновесена. Но ще трябва да се поупражнявате заедно.

— Трябва ли да я оставя тук и да дойда след няколко дни?

— Не. Ще ти кажа какво да избягваш. Гледай да не й поставяш по няколко задачи едновременно. Всъщност ще продължа да работя с нея, когато те навестявам. Приятно ми е да го правя.

— Ще е чудесно — отвърнах. След заплахите и неприязънта, с която ни бяха обгърнали в Дръмант, нежният, изпълнен с обич глас на Грай и топлата близост и всеотдайността на кучето поставяха на изпитание умението ми да се владея. Скрих лице в гъстата нежна козина и прошепнах:

— Добро куче.

12

Когато влязохме в къщата, научих с уплаха, че докато слизала от коня, мама припаднала и баща ми я внесъл на ръце. Качили я на горния етаж и я сложили да легне. С Грай се чувствахме излишни и ненужни, като деца в света на възрастни, когато дойде болестта. Скоро Канок слезе при нас. Дойде право при мен и каза:

— Успокой се, ще се оправи.

— Изморена ли е?

Той се поколеба… и тогава Грай попита:

— Да не е изгубила бебето?

Дарбата на Грай й позволяваше да усеща, когато в едно тяло живеят две същества. Нашата дарба не го можеше. Нищо чудно не само Канок, но дори Мелле да не знаеше, че носи дете.

За мен новината нямаше особено значение. За едно тринадесетгодишно момче неща като бременност и раждане са твърде абстрактни и нямат нищо общо с него.

— Не — отвърна Канок. — Просто трябва да си почине.

Ала гласът му беше безизразен и глух и това ме обезпокои. Чудех се как да го ободря. Бях изтощен от преживените страхове. Но сега отново бяхме свободни и сред приятели, в гостоприемния Роддмант.

— Татко, щом мама е добре, ела да ти покажа Сажда — предложих.

— После — отсече той, потупа ме по рамото и излезе.

Грай ме отведе в кухнята и готвачът ни сипа великански порции заешка яхния. След цялата тази суматоха бях страшно изгладнял. Грай обаче заяви, че била отвратена от размазаната по лицето ми яхния. Казах й първо да опита да се храни със завързани очи, а после да говори. Тя пък заяви, че вече пробвала — вързала си очите за цял ден, когато научила за мен, за да разбере какво е. След като се нахранихме, пак излязохме навън и Сажда ме поведе на разходка в мрака. Имаше луна и Грай виждаше къде стъпва, но заяви, че двамата със Сажда сме се справяли все по-добре, и ни остави да водим.

Когато бяхме малки и заедно в Роддмант, с Грай спяхме където ни падне, като животинки, но сега бяхме във възраст, в която родителите ни вече говореха пред нас за годежи и сватби. Така че си пожелахме лека нощ като възрастни. Тернок ме отведе в стаята на родителите ми и ми прошепна, че мама е заспала на леглото и че баща ми е в креслото, даде ми едно одеяло и аз легнах на пода, завих се и заспах.

На сутринта мама настоя, че вече се чувствала добре. Най-обикновена настинка, нищо повече. Готова била да се прибираме у дома.

— Но не бива да яздиш — каза Канок и Парн го подкрепи. Тернок ни предложи каруца със сено, теглена от дъщерята на кобилата с увисналата бърна, която бе яздил по време на битката в, Дънет. И тъй мама, Сажда и аз поехме за Каспромант с всички удобства, изтегнати на черги в каруцата. Канок яздеше Бранти, а Гъсока и Пъстра го следваха послушно. Сажда, изглежда, прие съвсем спокойно смяната на дома и на господаря си, макар че веднага обиколи всички ъгли на къщата и ги подмокри старателно. Поздрави любезно няколкото ни стари кучета, но се държеше малко резервирано. Беше като баща ми — приемаше отговорностите си твърде сериозно. А главната й отговорност бях аз.

Грай дойде скоро, за да поднови обучението й, и продължи да прескача до нас на всеки няколко дни. Яздеше едно жребче, Пожар, беше на кордемантските Барреви. Те бяха помолили Парн да го „пречупи“ и Парн едновременно обяздваше жребчето и учеше Грай на това изкуство. „Пречупване“ е термин, който използват владеещите дарбата за призоваване, макар че тя няма почти нищо общо с методите за обучение на млад кон. Нищо не се „чупи“ по време на обяздването, по-скоро се създава нещо съвсем ново. Това е продължителен процес. Грай ми обясни някои особености: искаме от коня да прави неща, които противоречат на природата му, а от друга страна, конете не са като кучетата, липсва им стаден инстинкт, за да се подчиняват на определена йерархия. Кучето приема и се подчинява, конят се съгласява. Обсъждахме тези въпроси, докато обикаляхме със Сажда и Грай ни помагаше да свикнем един с друг. А също и докато Грай яздеше Пожар, аз Пъстра, а Сажда тичаше наблизо, отвързана и свободна да изучава местността, да спира, да души, да щъка по странични пътеки и да плаши зайците, без да ме безпокои. Но извиках ли я, идваше веднага.

Сажда и Грай промениха живота ми изцяло и аз помня онова лято, първото от доброволната ми слепота, като необичайно щастливо. Бях преживял толкова много неща преди него, бях толкова объркан и изплашен от дарбата си, че след като очите ми бяха завързани и нямаше никаква опасност да я приложа неправилно, не се налагаше да се измъчвам, нито да бъда измъчван. Кошмарът в Дръмант бе останал в миналото и аз отново бях сред най-близките си хора. Страхът, който долавях у някои от тях, беше като компенсация за безпомощността ми. Достатъчно е, докато се промъкваш пипнешком през някоя стая, да чуеш изплашен шепот: „Ей, какво ще стане, ако му падне превръзката? Свършено е с мен!“

Известно време мама почти не ставаше от леглото. Но се оправи и отново започна да обикаля из къщата. Ала един ден, тъкмо вечеряхме, някой извика изплашено, настъпи суматоха и после баща ми и мама излязоха. Останах на масата, объркан и изплашен. Попитах какво се е случило. Отначало никой не ми отговори, после едно момиче обясни:

— Тече й кръв. Полата й беше подгизнала.

Вцепених се от ужас. Отидох и седнах при огнището, съвсем сам, замаян. Там ме намери баща ми. Успя само да каже, че мама е пометнала, но вече била по-добре. Говореше със спокоен глас и това ми вдъхна известна увереност. Точно от увереност се нуждаех най-силно.

На следващия ден пристигна Грай с Пожар. Качихме се да навестим мама в малката стаичка на кулата. Там имаше легло и беше по-топло, отколкото в спалнята. Макар че беше разгарът на лятото, огънят в огнището гореше. Прегърнах мама и установих, че се е увила с дебелия си вълнен шал. Говореше с малко пресипнал глас, но иначе беше съвсем бодра.

— Къде е Сажда? — попита ме. — Искам да я видя. — Сажда естествено беше с нас, чакаше пред вратата. Грай я пусна и тя се покатери на леглото и се притисна до мама. Разказахме как върви обучението на кучето и на Пожар, после поговорихме за разни други неща. Грай се надигна, преди да съм готов да си вървя, заяви, че е време да тръгваме, целуна мама и прошепна:

— Съжалявам за бебето.

— Нали си имам вас двамата — отвърна Мелле.

Баща ми отсъстваше от зори до мрак — обикаляше из владението да наглежда лятната работа. Би трябвало вече да съм му от помощ, а ето, че бях само бреме. Аллок бе заел мястото ми до него. Аллок беше чистосърдечен младеж, без амбиции и претенции, смяташе се за глуповат и повечето хора бяха съгласни с него, но макар и да не притежаваше пъргав ум, преценките му бяха точни. Двамата с Канок се сработиха и той се превърна в това, което аз не можех да бъда. Признавам, че изпитвах ревност към него. Имах достатъчно силно развито чувство за достойнство, за да не го показвам, още повече че това щеше да го наскърби, а баща ми щеше да се ядоса.

Всеки път, когато ме налягаше усещането за собствената ми безполезност и безпомощност, когато ме обземаше желание да смъкна превръзката и да се порадвам на светлината, в ума ми изникваше неподвижната фигура на баща ми. Това бе достатъчно, за да осъзная каква смъртна опасност мога да бъда за Канок и всички останали. Със завързани очи аз бях негов щит и подкрепа. Дори слепотата ми можеше да е полезна.

Само веднъж след завръщането си от Дръмант разговаряхме на тази тема. Баща ми сподели, че според него Огге се бои и от двама ни, но повече от мен, и че злобните му заяждания и подигравки били само блъф, за да запази репутацията си пред своите хора.

— Истината е, че той самият искаше да ни прогони. Щеше му се да те подложи на изпитание, но всеки път, когато се готвеше да те предизвика, отстъпваше. Просто не посмя. Не предизвика и мен, пак защото се боеше от теб.

— Но онова момиче… Вардан. Той я използва, за да ни унижи!

— Нагласил е всичко още преди да узнае за дивата ти дарба. И сам влезе в капана си. Трябваше да го изтърпи дори само за да покаже, че не се страхува от нас. Но го е страх, Оррек. Страх го е.

Двете бели юници бяха на сигурно място в Каспромант, със стадото по високите пасища, далече от границата с Дръмант. Огге не бе казал нищо за тях, сякаш си беше в реда на нещата, че сме ги отвели. То си и беше.

— Посочих му изход и той го прие — обясни баща ми с мрачен тон. Напоследък непрестанно бе в лошо настроение и винаги ми се струваше напрегнат. Когато бе с мен и мама, се стараеше да е внимателен и нежен, но не прекарваше много време с нас, а като се връщаше от работа, бе изтощен и ядосан.

Мелле бавно се възстановяваше. В гласа й се появи търпелива и покорна нотка, която никак не ми харесваше. Жадувах да чуя ясния й смях, забързаните й стъпки през стаята. И сега обикаляше къщата, но се изморяваше лесно, а в студени дни предпочиташе да остава в стаичката на кулата при запаления огън и увита в дебелия шал, който й бе изплела майката на баща ми. Веднъж, докато седях до нея, подхвърлих, без да се замисля:

— Знаеш ли, откакто се върнахме от Дръмант, все ти е студено.

— Да. От онази нощ, когато седях с момичето. Странно, нали? Май не ти разказах какво стана. Денно слезе долу, за да каже на синовете си да спрат да се карат. Горката Даредан беше изморена, казах й да иде да поспи и че аз ще остана при Вардан. Нещастното дете беше заспало, но непрестанно се будеше, измъчваха го гърчове и спазми. Изгасих свещта и задрямах до Вардан. По едно време ми се стори, че чувам нещо като шепот или напев. Някакъв монотонен звук. Помислих си, че съм у дома с Деррис и че татко води служба на долния етаж. Сигурно вече съм била почти заспала. Напевният звук продължаваше и продължаваше, после постепенно утихна. Изведнъж осъзнах, че не съм у дома, а в Дръмант, че огънят почти е изгаснал и че ми е толкова студено, че не мога да помръдна. Бях измръзнала до кости. А Вердан лежеше неподвижно, сякаш бе умряла. Изплаших се, скочих и се наведох над нея, но се оказа, че диша. И тогава Денно се върна и ми даде свещ, за да се върна до стаята ни. Баща ти ме чакаше и излезе веднага, за да се срещне с Парн. Когато затвори вратата, полъхът угаси свещта. Ти се събуди, аз легнах при теб, но не можах да се стопля. Спомням си много добре. И през целия обратен път краката ми бяха вкочанени, сякаш са ледени късове. Ах, Оррек, ще ми се никога да не бяхме ходили там!

— Мразя ги.

— Жените бяха много мили с мен.

— Татко смята, че Огге се бои от нас.

— Аз пък се боя от него — отвърна мама и неволно потрепери.

Разказах тази история на Грай — защото казвах на Грай всичко освен онези работи, които пазех в тайна дори от себе си — и събрах сили да я попитам това, което не посмях да попитам мама: възможно ли е Огге Дръм да е влизал в стаята, докато тя е била там?

— Татко каза, че Дръмови прилагат силата си с думи, заклинания, поглед и ръка, също като нас. Може да е чула заклинанията му…

Грай побърза да се възпротиви.

— Но защо ще я използва върху нея, а не върху теб или Канок? Мелле не може да му направи нищо лошо!

Спомних си как баща ми каза: „Облечи си червената рокля, за да види подаръка, който ни направи“. Дали нямаше нещо скрито в това? Някакво неуловимо оскърбление. Всичко, което можех да кажа, бе:

— Той ни мрази всичките.

— Тя разказала ли е на баща ти за онази нощ?

— Нямам представа. Не зная дали го смята за важно. Не зная дори какво мисли за мен — за моята дива дарба. Обяснихме й защо трябва да ми завържат очите, но не мисля, че повярва… — Млъкнах, понеже усетих, че навлизам в опасна територия. Протегнах машинално ръка и погалих Сажда по къдравата козина. Но дори Сажда не можеше да ме води в тази тъмнина.

— Може би трябва да кажеш на Канок — предложи Грай.

— По-добре да му каже мама.

— Но ти каза на мен.

— Ти не си Канок — възразих. Глупост, но Грай разбра какво се крие зад нея.

— Ще попитам Парн дали има нещо, което може да се направи… за тази сила — обеща тя.

— Недей. — Нямах нищо против Грай да е в течение, но повече хора означаваха да предам доверието на майка ми.

— Няма да й обяснявам защо питам.

— Парн ще се досети.

— Може би вече знае… Онази вечер, когато пристигнахте у нас. Когато Мелле припадна. Мама каза на татко: „Може да я е докоснал“. Тогава не разбрах какво има предвид. Помислих, че може би Огге се е опитал да я насили или нещо подобно.

Известно време мълчахме умислени. Мисълта, че Огге може да е наложил заклинание върху майка ми, беше колкото неправдоподобна, толкова и страшна. Мисълта ми постепенно се насочи към други неща.

— Не съм я чувала да споменава нито веднъж Анрен Барре, откакто се прибра от Дръмант — отбеляза Грай. Имаше предвид своята майка, не моята.

— В Кордемант разпрата не е утихнала. Раддо каза, че се стигнало до открита вражда между братята. Живеят в противоположните краища на владението и не желаят да се доближават един до друг, да не би някой от тях да ослепее или оглушее.

— Татко каза, че нито един от братята не притежава напълно развита дарба и че цялата сила е отишла при сестра им Нанно. Тя ги заплашила, че ако продължават да се карат, ще ги накара да онемеят и двамата, за да не могат да се кълнат един друг. — Грай се разсмя и аз се присъединих към нея. Изглежда ужасно, но понякога човек се смее и на такива неща. Изведнъж почувствах, че ми олеква на душата, защото Парн вече не говореше за годеж между Грай и онова момче от Кордемант.

— Мама смята, че понякога дивата дарба е особено силна. Необходими са години, за да се научиш да я използваш. — Гласът на Грай бе дрезгав, както винаги, когато трябваше да съобщи нещо важно.

Не отговорих, но и нямаше нужда. Щом Парн смяташе, че макар и да е изключително силна, дарбата ми може да се контролира, можех само да се радвам. Пък и това означаваше, че след време двамата с Грай можем да се оженим. Което ни беше достатъчно.

— Искам да отида при ясеновата горичка — казах неочаквано и скочих. Имах нужда да изляза на открито. Бях пълен с надежда и енергия, защото мъдрата Парн Барре бе казала, че отново ще мога да използвам очите си и да се оженя за Грай, а кой знае — може би и да сразя с поглед Огге Дръм, ако посмее да доближи Каспромант…

Качихме се на конете и тръгнахме. Помолих Грай да ми каже, когато наближим опустошения хълм. Скоро тя каза, че сме вече близо. Дръпнах юздите. Чух, че Сажда продължава да тича напред. Грай я повика, но тя отвърна с неохотно скимтене.

— Не й харесва тук — каза Грай.

Настоях да ми опише мястото. Тревата била порасла, каза тя, но изглеждала странно.

— Всичко е сбръчкано. Само буци и прахоляк. Няма нищо, което да има някаква форма.

— Хаос.

— Какво е хаос?

— Мама разказва една история за зараждането на света. В началото имало само разни неща, които се носели наоколо, без определена форма или очертание. Късчета, парчета и петна, даже не приличали на камъни, пръст или скали. Без форма и цвят, без земя и небе, нито горе и долу, север и юг. Без усещане, без посока. Без никаква връзка. Само мрак, без светлина. Бъркотия. Хаос.

— И после какво станало?

— Нищо нямало да стане, ако късчетата, петната и парчетата не започнали да се сливат на едно или друго място. И тъй започнали да приемат форма. Първо се събрали на облаци, на купчини от едри буци. После на камъни. Камъните започнали да се търкат помежду си, да пораждат искри, от които лумвали огньове, или да се сливат и да пускат вода. Огънят и водата се срещнали и създали пара, мъгла, влага, въздух — въздух, който да вдишва Духът. После Духът събрал всички сили, поел си от въздуха и проговорил. Изредил всички онези неща, които трябва да ги има на света. Възпял земята, водата и огъня, възпял и живите твари, които да се появят. Всички очертания на планини, реки и дървета, на животни и хора. Само на себе си не придал форма, нито си измислил име, за да може да остане навсякъде, във всички неща и между тях, във всяка връзка и посока. Когато в края на света всичко отново се разпадне и се възцари Хаосът, Духът ще е в него, както е било в началото.

След известно време Грай попита:

— Но няма да е в състояние да диша, нали?

— Не и докато всичко не започне отначало.

Докато разказвах всичко това и отвръщах на въпросите на Грай, бях преминал отвъд границите на историята, така, както ми я бе разказала мама. Често ми се случва. Не възприемам разказите и историите като нещо свято, което трябва да бъде съхранявано непокътнато и непроменено. Предпочитам да им придавам форма и вид, които да отговарят на представите ми за ред и справедливост в света. Тази моя склонност се бе засилила още повече, откакто се бях лишил от зрението си — непрестанно живеех с тези истории, припомнях си ги, молех мама да ми ги разказва отново, а сетне ги доразвивах, придавах им завършен вид, изговарях ги, за да могат да просъществуват, както бе направил Духът в Хаоса.

— Дарбата ти е много силна — заяви Грай с дрезгав глас.

Изведнъж се сетих къде сме и че аз бях накарал Грай да ме доведе тук. Досрамя ме — нима исках да й покажа на какво е способна силата ми? Защо иначе щяхме да дойдем на това място?

— Имаше едно дръвче… — почнах и млъкнах смутен. — Тогава си помислих, че е баща ми.

Грай помълча малко, после отвърна:

— Пак пуска листа, Оррек. А и тревата и храстите. Духът все още е в тях.

13

Пролетта и лятото се изтърколиха, без да се случи нищо знаменателно. Научихме, че след гостуването ни разпрата между брантор Огге и сина му Харба се задълбочила, че започналото по време на лова като обикновен спор е прераснало във вражда. Харба отвел жена си и помощниците си в Риммант и сега живеел там, а Себб се е настанил в Каменната къща на Дръмант и към него се отнасяли като към наследник и бъдещ брантор. Но дъщерята на Себб и Даредан Вардан изкарала на легло цялото лято заради постоянните пристъпи. Чухме за това от жената на един странстващ ковач. Търговци и занаятчии като него пътуваха на големи разстояния и разнасяха новини от едно владение в друго из цялото Предпланиние. Поглъщахме жадно вестите, въпреки че подробностите, с които жената описваше страданията на момичето, малко ме подразниха. Чувствах се донякъде отговорен за нещастието на Вардан.

Понякога, докато си припомнях мигове от онова ужасно гостуване, пред погледа ми изникваше образът на Огге Дръм, набръчканото му лице и прихлупените клепачи, изпод които надзъртаха очи на усойница.

Грай не можеше да ме навестява често по време на жътвата, когато всяка ръка беше от полза. А и вече нямаше нужда да ни обучава със Сажда, тъй като от известно време се бяхме превърнали — по думите на мама — в шестокрако момче с необичайно развито обоняние.

Но в началото на октомври Грай се появи отново и след като със Сажда й демонстрирахме новите си постижения, седнахме, както винаги, да поговорим. Обсъдихме разприте в Кордемант и Дръмант и отбелязахме мъдро, че докато са заети помежду си, шансът да ни нападнат е много по-малък. Споменах Вардан. Грай бе чула, че детето умира.

— Как мислиш, дали това не е дело на Огге? — попитах. — Онази нощ. Когато майка ти е била там и чула… Може заклинанието да е било предназначено за момичето.

— А не за Мелле?

— Може би не. — От известно време и на мен ми се въртеше подобна мисъл в главата, но не смеех да я споделя.

— Защо ще му е да убива собствената си внучка?

— Защото се срамува от нея. Иска да умре. Нали тя е слабоумна. — Припомних си немощния гласец: „Как си как си как си“. После се сетих за кучето Хамнеда.

Грай не отговори. Имах усещането, че иска да каже нещо, но не знае какво.

— Мама е много по-добре — рекох. — Онзи ден вървя с мен и Сажда чак до Малко дере.

— Това е чудесно — възкликна Грай, но пропусна да отбележи, че само преди половин година подобна разходка щеше да е напълно естествена, по-вероятно щеше да е да се покатерим до високите хълмове и да се върнем с песен на уста. Аз самият избягвах подобни мисли, което не означаваше, че не ми минават през главата.

— Кажи ми как изглежда — помолих Грай.

Това беше молба, на която Грай никога не отказваше — да ми бъде очи, да ми върне отнетото зрение.

— Много е слаба — каза.

Знаех го от ръцете й.

— Изглежда ли болна?

— Не. Само слаба. Уморена и натъжена. Откакто изгуби бебето…

Кимнах. След известно време рекох:

— Сега ми разказва една много дълга история. Част от легендата за Хамнеда. За неговият приятел Омнан, който си изгубил ума и се опитал да го убие. Ако искаш, ще ти кажа някои части.

— Разбира се! — възкликна доволно Грай и я чух да се настанява до мен. Протегнах ръка и я сложих на гърба на Сажда. Допирът до нея бе моята котва към невидимия, истинския свят, докато пристъпвах в приказните предели на историята.

Нищо от това, което бяхме казали за мама, не намекваше, че тя е болна, че не се поправя, ала съзнанието, че се влошава, витаеше между нас. И двамата го знаехме.

И мама го знаеше. Беше притеснена, но търпелива. Опитваше се да изглежда бодра. Не можеше да повярва, че не е в състояние да върши нещата, които доскоро й се удаваха с лекота. „Толкова е глупаво“ — ядосваше се тогава и това бе единственото й оплакване.

Баща ми също го знаеше. Със скъсяването на дните работата намаляваше и той прекарваше все повече време у дома. Нямаше как да не забележи, че Мелле е слаба, че лесно се изморява, че яде малко и е изнемощяла, че понякога по цели дни седи край огнището, загърната в шала, придремва и трепери.

— Ще се оправя, когато отново се стопли — обещаваше тя. Той разпалваше огъня и я питаше дали може да направи още нещо за нея. — Какво да ти донеса, Мелле?

Не виждах лицето му, но чувах гласа и нежността в него ме караше да потръпвам болезнено.

Слепотата ми и болестта на мама обаче имаха една обща полза: и двамата разполагахме с повече време да се отдаваме на обичта си и за разказване на истории, които ни отнасяха надалеч от мрака и прогонваха досадата на ежедневието. Понякога мама забравяше някоя част от историята и тогава, също като мен, измисляше нещо на момента, дори заимстваше от други истории и легенди, защото кой би могъл да я обвини за това? Веднъж й казах, че е като кладенец за разкази, като преобърнато ведро, от което се изливат всякакви случки. Тя се разсмя. А после рече:

— Ще ми се да запиша някои от нещата във ведрото.

Не можех да приготвя нито листове, нито мастило, но помолих за това Раб и Соссо, нашите най-млади помощнички, и те много се зарадваха, че могат да направят нещо за Мелле.

И двете бяха Каспро по баща, но нямаха дарба. Бяха наследили постовете си в имението от майките си, които ги бяха обучили старателно. След като Мелле се разболя, постепенно бяха поели цялото управление на домакинството: стараеха се всичко да си остане така, както беше при мама, и същевременно да й облекчат живота. Силни и енергични жени с добри сърца. Раб беше сгодена за Аллок, макар че никой от двамата не припираше да се женят. Соссо пък бе обявила, че вече е завладяла достатъчно мъжки сърца.

Двете бързо се научиха да колосват платно и да забъркват мастило, а баща ми скова нещо като масичка за легло, на която мама да пише полуизлегната. Прекарваше дълги часове там, опитваше се да си спомни всички предания и песни, които бе научила като малка. Нито веднъж не ми обясни защо се е заела да пише. Нито веднъж не каза, че го прави, защото се страхува някой ден да не замлъкне завинаги. Каза само — когато Канок я укори, че се преуморява:

— Така чувствам, че всичко, което съм научила като момиче, не е било само загуба на време. Докато го пиша, мога да мисля за него.

И тъй, тя пишеше цяла сутрин, а следобед почиваше.

Привечер я навестявахме със Сажда, често идваше и Канок и тя продължаваше да разказва поредната история за времето, когато царувал Къмбело, а ние слушахме, настанени около огнището в стаичката на кулата, в сърцето на зимата. Понякога казваше:

— Оррек, а сега продължи ти.

Искала да знае, каза ми, дали помня добре историите и дали ще мога да ги преразказвам.

Все по-често се случваше тя да започне история, а аз да я завърша. Един ден ми рече:

— Днес нещо не ми се разказва. Разкажи ми ти.

— Коя история?

— Измисли някоя.

Откъде знаеше, че си съчинявам сам истории и ги повтарям мислено в дългите часове на тъмнина?

— Мислех си какво би могъл да прави Хамнеда, докато е бил в Агаланда — неща, които ги няма в историята.

— Разкажи ми.

— Ами, след като Омнан го изоставил в пустинята, сещаш се, нали, той трябвало сам да намери пътя… та си представях как го е измъчвала жаждата. Докъдето му стигал погледът, виждал само прах и ситен червеникав пясък. Никакво растение, нито следа от вода. А без вода бил обречен скоро да умре. И тъй, той се отправил на север, ориентирал се по слънцето, по едничката причина, че на север бил родният му дом Бендараман. Вървял и вървял, слънцето изгаряло гърба му, а вятърът вдигал облаци прах и му пречел да диша. Вятърът се усилвал и скоро се вдигнала вихрушка и се изпречила на пътя му като завеса от червеникав прах. Вместо да побегне, той разперил ръце, вихрушката го обгърнала, подхванала го и го запремятала във въздуха. Отнесла го надалеч през пустинята, като го въртяла толкова силно, че той едва си поемал въздух. Най-сетне слънцето доближило хоризонта. Вятърът утихнал. Заедно с него утихнала и вихрушката и Хамнеда се озовал пред вратите на някакъв град. Все още му се виело свят и бил твърде замаян, за да може да се изправи, целият бил покрит с прахоляк. Останал да седи там, свел глава, мъчел се да си поеме дъх, а стражите пред вратата втренчили погледи в него. Било по здрач. Единият страж казал: „Някой е оставил тук голяма глинена делва“. „Не е делва — възразил вторият, — това е фигура, статуя. Статуя на куче. Сигурно е подарък за краля“. — И решили да отнесат подаръка в града…

— Продължавай — прошепна Мелле.

И аз продължих… Но ето че сега самият аз доближавам едно място в моята история, което бих предпочел да избегна. Пустинята. Но без вихър, който да ме вдигне и да ме изнесе от нея.

Напротив. Всеки ден бе една крачка към пустинята.

Настъпи време, когато мама побутна настрани листовете и мастилото и каза, че е твърде уморена, за да пише. После един ден поиска да й разкажа някоя история, но трепереше толкова силно, че едва ли чуваше гласа ми.

— Не спирай — помоли ме, когато усети, че се колебая.

— Продължавай.

— Когато си в покрайнините на пустинята, си мислиш, че може да е много голяма. Смяташ, че ще ти отнеме цял месец, за да минеш през нея. Но минават два месеца, сетне три, и всеки ден краката ти оставят следи в пясъка.

Раб и Соссо бяха всеотдайни в помощта си, но когато Мелле стана твърде слаба, за да може дори да се грижи за себе си, Канок заяви, че той ще се грижи за нея. Правеше го с деликатно търпение, носеше я на ръце, почистваше я, успокояваше я и се опитваше да я стопли. Близо два месеца почти не напускаше стаята на кулата. Денем ние със Сажда също се качвахме горе, ако не за друго, то за да сме мълчалива компания. Нощем баща ми бдеше край леглото на мама сам.

Понякога през деня заспиваше на тясното легло до нея, изтощен от грижи и умора, а тя му шепнеше:

— Полегни си, любов моя. Сигурно си страшно изморен. Стопли ме. Гушни се до мен под шала. — Той се притискаше до нея и се унасяше в неспокоен сън.

Дойде май. Една сутрин седях на перваза на прозореца и се радвах на слънчевите лъчи и на вятъра, който шумолеше в листата на дърветата. Канок повдигна Мелле, за да може Соссо да смени чаршафите. Тежеше толкова малко, че можеше да я държи на ръце като малко дете. Мелле изпищя от болка. Костите й бяха станали толкова чупливи, че когато я вдигнал, те се натрошили — ключицата и бедрената кост се счупили като съчки.

Той я сложи на леглото. Мама беше изгубила съзнание. Соссо изтича да повика помощ. Това бе единственият случай през всичките тези месеци, когато Канок рухна. Коленичи до леглото и зарида на глас, заровил лице в чаршафите. Не смеех да мръдна от прозореца, заслушан в риданията му.

Предложиха му да пристегнат костите й с летви, но той не им позволи да я докоснат.

На следващия ден, докато се разхождах със Сажда из двора, чух Раб да ме вика. Качихме се в стаята на кулата. Мама лежеше сред възглавници, загърната с вълнения шал, и аз се наведох да я целуна. Ръката й бе леденостудена, но въпреки това тя също успя да ме целуне.

— Оррек — прошепна. — Искам да ти видя очите. — Усети, че ще възразя, и ме изпревари: — Вече не можеш да ми направиш нищо по-лошо, миличък.

Продължавах да се колебая.

— Хайде — подкани ме Канок с тих глас, с какъвто говореше винаги в тази стая.

Свалих си превръзката и махнах двете подложки от очите си, после се опитах да ги отворя. Отначало си помислих, че няма да успея. Наложи се да повдигна клепачите си с пръсти и когато го направих, видях само разсеяна светлина, ярки проблясъци без форма и контур.

После очите ми си възвърнаха способностите и видях лицето на мама.

— Ето, така е по-добре, миличък — прошепна тя. Лицето й се бе смалило, тялото й бе крехко и сгърчено в леглото. — По-добре е, нали? Исках да ти дам това. — Тя разтвори ръка. На дланта й лежеше опалът със сребърната верижка. Нямаше сила дори да го повдигне към мен. Взех го и нахлузих верижката на шията си. И тогава тя затвори очи.

Погледнах баща ми. Лицето му бе сурово и мрачно. Той кимна едва забележимо.

Целунах мама по бузата, сложих подложките на очите си и стегнах превръзката върху тях.

Сажда дръпна съвсем леко ремъка и аз я оставих да ме изведе от стаята.

Същия ден, малко преди залез-слънце, мама издъхна.

Да скърбиш е също толкова странно и необичайно, колкото да се научиш да преодоляваш слепотата. В началото търсим някой друг, с когото да споделим мъката си, но след сълзите и воплите, след плача и риданията, след като бъде зарит гробът, никой не може да ни помогне. Това е бреме, което всеки носи сам. Всеки решава как да се справя с него. Или поне така ми се струваше. Може би като го казвам, проявявам неблагодарност към Грай и всички обитатели на нашето владение, към другарите ми, без които навярно нямаше да преживея онази черна година.

Така я наричах мислено: черната година.

Да се опитам да ви разкажа за нея е като да опиша как преминава една безсънна нощ. Нищо не се случва. Мислите се гонят безпорядъчно, понякога заспиваш за кратко и се пробуждаш отново, страхът те навестява и изчезва, в ума ти се оформят лишени от смисъл и значение думи, понякога се мярка сянката на кошмара, а времето сякаш е застинало, тъмно е и не се случва нищо.

С Канок не бяхме близки в мъката. Нямаше как да сме. Колкото и ужасна да бе моята загуба, бях изгубил само нещо, което рано или късно щях да изгубя и да открия наново. За него нямаше да има замяна, беше си отишло щастието на неговия живот.

Мъката му бе още по-неизлечима, защото винеше и себе си за загубата, гневеше се и не намираше облекчение.

След смъртта на мама някои хора във владението взеха да се плашат от Канок и мен. Аз притежавах дива дарба, а какво ли можеше да стори той в мъката си? И двамата бяхме наследници на Кадард. Освен това имахме оправдана причина да се гневим. Всяка жива душа в Каспромант вярваше, че тъкмо Огге Дръм е убил Мелле Аулита. Тя умря година и един ден, след като напусна Дръмант. Никой не знаеше историята, която ми бе разказала — за нощта, прекарана край леглото на момичето, — но и нямаше нужда. Достатъчно бе да се каже, че е пристигнала здрава и жизнерадостна в Дръмант, а си е тръгнала болна и малко след това е изгубила детето, което е носела.

Канок беше силен мъж, но последните месеци бяха оставили отражението си върху ума и тялото му. Изглеждаше напълно изтощен. Спеше почти непрестанно през първия месец след смъртта й — в стаята й, в леглото, където тя бе издъхнала. Прекарваше дълги часове там. Раб и Соссо, както и другите, се бояха от него. Използваха ме за посредник. „Качи се горе и попитай брантора има ли нужда от нещо“ — шепнеха ми настойчиво. „Дали да занесем на коня овес?“ — защото Гъсока напоследък нямаше никакъв апетит и те се безпокояха за него. Качвах се горе със Сажда, престрашавах се и почуквах. Понякога ми отговаряше, друг път — не. Когато отваряше вратата, гласът му бе студен и безизразен. „Кажи им, че не искам нищо — отвръщаше. Или: — Аллок да се погрижи за коня“. После хлопваше вратата.

Страхувах се да го навестявам, защото усещах, че съм нежелан, но не чувствах заплаха от него. Знаех, че никога не би използвал силата си срещу мен, също както Мелле бе уверена, че няма да използвам своята срещу нея.

Бях потресен първия път, когато осъзнах това. Не беше обикновено предположение, а самата истина. Аз знаех, че той няма да ми стори зло. Нито че аз бих сторил зло на Мелле. Бих могъл да свалям превръзката, когато я навестявах. Да я виждам, през цялата тази последна година. Да се грижа за нея, да й бъда полезен, да й чета, да й разказвам глупавите си истории. Да не свалям очи от скъпоценното й лице.

Тази мисъл ме накара да избухна в сълзи, но и същевременно пробуди гнева ми и аз осъзнах какво изпитва баща ми — пламтящата ярост на безсилното съжаление.

Нямаше върху кого другиго да стоваря вината освен върху себе си.

През нощта, когато тя умря, аз се хвърлих в обятията му и той ме притисна към гърдите си. Оттогава почти не ме бе докосвал нито бе разговарял с мен — беше се затворил в стаята на кулата и не излизаше. Искаше сам да преживее цялата мъка — и това ме огорчи.

14

През пролетта Тернок и Парн ни навестяваха непрестанно. Тернок беше благ човек, склонен да изпълнява, каквото му се нареди, вместо сам да се разпорежда, и макар да не беше особено щастлив с властната си жена, никога не се оплакваше от нея. Винаги бе следвал баща ми и беше обичал майка ми и сега искрено скърбеше за нея. При едно гостуване към края на юни се качи в стаята при баща ми и разговаря с него доста дълго. Същата вечер Канок слезе да яде с нас и от този ден престана да се заключва и се върна към работата и задълженията, макар че почти винаги спеше в стаята на кулата. Разговаряше с мен вяло и с видимо усилие, сякаш го правеше по задължение. Отвръщах му по същия начин.

Бях се надявал, че Парн ще знае как да помогне на майка ми в болестта й, но Парн бе ловец, а не лечител. Чувстваше се смутена и объркана всеки път, когато навестяваше още живата Мелле. На погребението водеше оплакването — риданията и воплите, с които жените от Предпланинието изпращат мъртъвците. Това е ужасяващо пронизително врещене, което продължава дълго, непоносимо е като вопли на ранено животно. Сажда вдигна глава и зави с жените, а аз стоях до нея и се борех с напиращите сълзи. Когато церемонията приключи, се почувствах изтерзан и изтощен, но и същевременно облекчен. Канок изтърпя всичко това мълчаливо и неподвижно, като скала под дъжд.

Скоро след смъртта на Мелле Парн замина за Карантаг. Ловците от Борремант бяха чули за уменията й и я бяха поканили да им помогне. Парн искаше Грай да тръгне с нея, за да упражнява дарбата си. Щеше да получи редкия шанс да се представи пред заможни планинци и да си спечели слава и име. Но Грай отказа. Парн страшно й се ядоса. Този път обаче Тернок се намеси: „Ти заминаваш и се прибираш, когато ти скимне — рече на жена си, — позволи и дъщеря ти да бъде същата“. Парн видя правдата в думите му, въпреки че не й допадаше. Замина на следващия ден, без да се сбогува с никого.

Грай беше отпратила обязденото жребче Пожар в Кордемант. Когато идваше при нас, вземаше някой впрегатен кон или вървеше пеша, въпреки че това й отнемаше половин ден. Живееше твърде далеч, за да мога да я навестявам с Пъстра и Сажда. Пък и Пъстра междувременно бе остаряла, а колкото до Гъсока — беше се превърнал неусетно в стара посивяла кранта. Бранти бе великолепен четиригодишен жребец и непрестанно го търсеха за разплод. Напоследък конюшните ни се бяха поизпразнили. Една вечер събрах сили и подхвърлих на баща ми:

— Трябва ни ново жребче.

— Тъкмо смятах да питам Данно Барре какво ще иска за онази сива кобила.

— Тя е стара. Ако си намерим жребче или млада кобила, Грай ще я обязди.

— Ще огледам наоколо — обеща баща ми.

— Аллок ми каза, че имало чудесна кобилка в Каллемант. Чул за нея от ковача.

Той не каза нищо. Трябваше да чакам цял месец отговор. Пристигна под формата на Аллок, който дойде да ме извика, за да видя новата кобилка. Не можех да я видя, но пък я погалих по гладката като коприна козина. После я яхнах и направих един кръг из двора; Аллок я водеше и възхваляваше стойката и движенията й. Била на годинка, каза ми, с бял корем и звезда на челото, така че я нарекли Звезда.

— Грай тук ли ще идва да я обяздва?

— Не. Звезда ще изкара една година в Роддмант, за да подобри уменията си.

Вечерта, когато Канок се прибра, исках да му благодаря. Да отида при него и да го прегърна. Но се боях, че в слепотата си ще направя нещо нескопосано и още повече — че може да не поиска да ме прегърне.

Вместо това казах:

— Пояздих кобилката, татко.

— Хубаво — рече той и ми пожела лека нощ.

После чух уморените му стъпки нагоре към стаята в кулата.

И така, в онези тежки времена Грай идваше да язди Звезда три или четири пъти в месеца, понякога и по-често.

Всеки път, когато ме навестяваше, излизахме заедно на езда и тя ми обясняваше какво прави със Звезда. Кобилката беше от добро потекло и учеше бързо. Грай рядко се отдалечаваше с нея, защото Пъстра страдаше от ревматизъм. Накрая се връщахме в Каменната къща, седяхме в градината или, ако беше студено и дъждовно, край огнището и говорехме за какво ли не.

Неведнъж през онази първа година, след като мама умря, бях ужасно благодарен за посещенията на Грай. Без нея ме заобикаляше плътна, непрогледна стена от мрак. Непробиваема дори за думите ми.

Грай не обичаше да говори много, обикновено ми разказваше новините, после потъваше в мълчание, но дори да се мълчи с нея бе приятно.

Нямам кой знае какви спомени от онази година. Нямах почти никакви занимания. Единствената полза от мен беше, че съм безполезен. Никога нямаше да се науча да използвам дарбата си, можех да мечтая само да открия как да не я използвам. Седях в голямата стая на Каменната къща и всички се страхуваха от мен и като че ли това бе едничкото ми предназначение в този живот. Със същия успех можех да съм слабоумен, като нещастната Вардан в Дръмант. И това нямаше да промени нищо. Призрак с превръзка на очите.

Дни наред не разговарях с никого. Соссо, Раб и някои други се опитваха да ме заговорят, да ме ободрят, носеха ми питки от кухнята, а Раб дори събра смелост и ми предложи да й помагам за неща, за които не са нужни очи. При други обстоятелства бих се съгласил с радост. Но не и сега. Вечер Аллок и баща ми се прибираха и сядаха край огнището да обсъдят работата, а аз ги слушах мълчаливо. Аллок се опитваше да ме въвлече в разговора, но аз не позволявах. Тогава Канок ме питаше рязко:

— Оррек, да не си болен?

Или:

— Днес язди ли?

— Да — отвръщах лаконично.

Сигурен съм, че той също страдаше от нашето отчуждение. Зная само, че не плащаше цената, която плащах аз за нашата дарба.

През цялата зима кроях планове как ще отида в Дръмант, ще открия Огге и ще го унищожа. Трябваше да си сваля превръзката, разбира се. Представях си тази картина отново и отново: излизах преди изгрев-слънце, яхвах Бранти и се отправях на път към Дръмант. Скривах се там, докато настъпи нощта, после чаках Огге да се покаже. Не, още по-добре, можех да се преоблека като някой друг. Хората в Дръмант ме бяха виждали само с превръзка, пък и оттогава бях порасъл и гласът ми бе надебелял.

Щях да облека сюртук на ратай и фустанела. Никой нямаше да ме познае. Щях да скрия Бранти в гората, защото него поне бяха виждали, да се приближа пешком, като синовете на фермерите от Гленс, и да почакам, докато Огге излезе — и тогава, с един поглед, една дума… И докато другите са парализирани от ужас и изумление, ще се шмугна в гората, ще се метна на гърба на Бранти и ще препусна в галоп към къщи, а като се върна, ще кажа на Канок: „Ти се страхуваше да го убиеш и затова го убих аз“.

Но не го направих. Вярвах в тази история, докато я измислях, но не и след като стигнах до края.

Толкова пъти я повтарях, че накрая ми омръзна и престанах да се занимавам с нея.

Потънах дълбоко в мрака.

Някъде из този мрак най-сетне успях да свърна назад, без дори да зная, че съм го направил. Бях обкръжен от Хаос, нямаше напред и назад, нямаше посока, но аз обърнах и пътят, който избрах, ме отведе при светлината. Сажда бе мой верен спътник в тъмнината и тишината. Грай бе водачът ми по обратния път.

Един ден както винаги седях край огнището. Огънят не беше запален, защото беше май или юни и гореше само огнището в кухнята, но въпреки това предпочитах да седя тук. Чух, че Грай идва, долових приглушения тропот от копитата на Звезда, после Грай попита нещо и Соссо, която я посрещна, отвърна: „Знаеш къде е. Винаги седи там“.

После усетих ръката й на рамото ми, но този път и нещо повече — нежна целувка по бузата.

Никой не ме беше целувал, нито дори докосвал нежно, откакто мама умря. Целувката й накара тялото ми да потръпне, сякаш ме беше ударил гръм. Дъхът ми секна от изненада и удоволствие.

— Пепелявият принц — прошепна Грай. От нея лъхаше на конска пот и трева, гласът й бе като полъх на вятър в листата. Седна до мен. — Помниш ли тази история?

Поклатих глава.

— О, не може да си я забравил. Ти помниш всички истории. Тази е много стара. Когато бяхме малки.

Продължавах да мълча. С времето човек привиква с мълчанието. Тя продължи:

— Пепелявият принц е момчето, дето спяло в ъгъла до огнището, понеже родителите му не му давали да си има легло…

— Пастрокът и мащехата.

— Точно така. Неговите родители го изгубили. Как се губи дете? Сигурно са били ужасно нехайни.

— Били са крал и кралица. Една зла вещица го откраднала.

— Точно така! Той излязъл навън да играе и вещицата дошла от гората — държала вкусна праскова — и щом той отхапал, тя рекла: „Аха, лепкава брадичка, сега си мой!“ — Грай се засмя от удоволствие, че си е припомнила този момент. — Оттогава го нарекли Лепкавата брадичка. Но какво ставаше нататък?

— Вещицата го дала на едно бедно семейство, което вече имало шест деца и не искало седмо. Но тя им платила цяла жълтица, за да го вземат и да го отгледат. И тъй, той станал техен ратай и слуга, а те му подвиквали: „Лепкава брадичке, направи това!“ и „Лепкава брадичке, направи онова!“ и не го оставяли и за миг да си почине. Чак късно през нощта допълзявал изтощен до огнището и лягал в топлата пепел.

Спрях.

— О, Оррек, продължавай — подкани ме с ниския си дрезгав глас Грай.

И аз продължих и разказах историята на Пепелявия принц и как най-сетне се завърнал в своето царство.

Когато приключих, настъпи тишина. Грей подсмърчаше.

— Представяш ли си, да се разрева от една приказка — засмя се след малко. — Не зная защо, но се сетих за Мелле… Сажда, имаш пепел по лапите. Ела да те изчистя. Дай лапа… браво. — След като приключи с почистването на кучето, се надигна. — Да излезем малко.

Но аз не мърдах от мястото си.

— Ела, ще ти покажа какво може Звезда — подкани ме тя.

Каза „покажа“ и не за първи път, защото досега не се дразнех от това, но този път нещо като че ли се беше променило в мен, защото отвърнах троснато:

— Не мога да видя какво прави Звезда. Нищо не виждам. Няма смисъл, Грай. Върви си у вас. Глупаво е да идваш тук. Безполезно.

Последва кратка пауза.

— Това мога и сама да го реша, Оррек.

— Ами направи го. Мисли с тая глава!

— Ти помисли малко! Въпросът е, че си забравил как се мисли. Също като как се гледа!

Гневът изригна в мен, отдавна сдържаното недоволство и отчаяние, каквото чувствах, когато се опитвах да използвам дарбата си. Стиснах жезъла — жезъла на Кадард Слепия — и се изправих.

— Махай се, Грай — викнах. — Иди си, преди да съм те ударил.

— Хубаво, но първо свали превръзката!

Вбесен, замахнах към нея с жезъла — слепешката. Ударът попадна в празно пространство.

Сажда излая рязко и се блъсна в краката ми, за да ми препречи пътя напред.

Наведох се и я погалих.

— Няма нищо — промърморих. Целият треперех от напрежение и срам.

Грай заговори отново, този път от известно разстояние:

— Ще ида в конюшнята. Тем каза, че Пъстра не е излизала от няколко дена. Искам да й прегледам ставите. После можем да пояздим, ако искаш. — И излезе.

Прокарах длан по лицето си. Усещах и двете си ръце мръсни. Сигурно размазвах пепел по лицето си. Отидох в кухнята и се измих, после казах на Сажда да ме заведе в конюшнята. Краката ми трепереха. Чувствах се като старец, Сажда сигурно го усещаше, защото вървеше по-бавно от обикновено.

Баща ми и Аллок бяха излезли с жребците и в конюшнята беше останала само Пъстра.

— Пипни тук — каза ми Грай. — Това е ревматизъм. — Плъзна ръката ми по предния крак на коня и спря при издутото коляно. Усетих, че ставата е гореща.

— О, Пъстра — прошепна тъжно Грай. Чух как я потупва по врата.

— Не знам дали трябва да я яздя.

— И аз не знам. Но тя трябва да излиза.

— Мога да я разхождам.

— Може и за теб да е от полза. Натежал си.

Истина беше. Освен че напоследък не се движех много, бях развил неочакван апетит и Раб и Соссо бързаха да задоволят глада ми. Бях наедрял, но и растях на височина, толкова бързо, че понякога нощем ме боляха костите. Все по-често си удрях главата в горния праг на вратата.

Сложих оглавника на Пъстра — вече ме биваше за подобни дребни задачи — и я изведох. Грай взе Звезда и се метна на гърба й. Излязохме от двора и се заизкачвахме по склона. Сажда водеше мен, а аз — Пъстра. Чувах неравни стъпки зад мен.

— Все едно мърмори: „Ох, оле ле, боли ме…“ — рекох.

— Така е — потвърди Грай.

— Чуваш ли я?

— Само когато успея да направя връзката.

— А мен чуваш ли?

— Не.

— Защо?

— Не мога да направя връзка.

— Защо не можеш?

— Пречат ми някакви думи. Думи и… други неща. Успявам само при бебетата. Така зная кога една жена е бременна. Но когато бебето стане малко човече, вече е извън обсега ми. Викам го, но не чувам отговора.

Известно време вървяхме мълчаливо. Пъстра се пораздвижи и вече пристъпваше по-леко. Приближихме се до ясеновата гора и хълма.

— Кажи ми как изглежда — помолих Грай.

— Не се е променил особено — каза Грай. — Има повече трева. Останалото си е същото. Как го нарече?

— Хаос. Дръвчето как е?

— Линее.

Обърнахме назад.

— Знаеш ли, странното е, че дори не помня да съм го правил. Отворих очи и вече беше станало.

— Но не действа ли така дарбата ви?

— Не. Не и със затворени очи! Защо иначе ще нося тази проклета превръзка? За да не го направя!

— Но щом дарбата ти е дива… и ти не си искал да го направиш… а се е случило за миг…

— Не знам — прекъснах я. „Всъщност май исках“, помислих си.

— Оррек, съжалявам за одеве — каза Грай.

— Аз пък съжалявам, че те пропуснах с жезъла.

Тя не се разсмя, но аз се почувствах по-добре.

Не беше в този ден, но не беше и много след него, когато Грай ме попита за книгите — интересуваше се какво е написала Мелле през есента и зимата, след като състоянието й се беше влошило съвсем. Попита зная ли къде са.

— В раклата в нейната стая. — Все още мислех за стаята горе като за стаята на мама, въпреки че Канок спеше там от почти година.

— Питах се дали ще може да ги прочета.

— Ти си единственият човек в Предпланинието, който може да ги прочете — отвърнах и в думите ми прозвуча огорчение.

— Не зная дали ще мога. Беше толкова трудно… Помня някои от буквите, но… ти също би могъл да ги четеш.

— О, да. Когато си сваля превръзката. Когато цъфнат налъмите.

— Чуй ме, Оррек…

— Да, мога поне да чувам.

— Ти можеш да четеш. Опитай поне с една от книгите. Не е необходимо да поглеждаш към нещо друго. — Гласът й отново бе станал дрезгав. — Няма да я унищожиш! Ще виждаш само това, което е написала майка ти. Това, което е написала за теб.

Грай не знаеше, че бях видял лицето на Мелле, преди тя да умре. Никой освен баща ми не го знаеше. Само аз знаех, че никога не бих сторил зло на мама. Нима бих унищожил едничкото нещо, което ми бе оставила?

Нямаше какво да отговоря, на Грай.

Никога не бях обещавал на баща ми да не свалям превръзката. Не бях обвързан с клетва, но въпреки това не го смятах за редно. Но ето, че го бях направил вече веднъж — по молба на майка ми. Или може би защото слепотата ми бе от полза за баща ми, превръщаше ме в негово оръжие, в заплаха срещу враговете. Дали обаче бях верен единствено на него?

Дълго не можех да се похваля с прогрес по този въпрос. Грай също не говореше на тази тема и аз реших, че въпросът е решен, по един или друг начин.

Но веднъж през есента, докато натривах коляното на Пъстра с отвара от билки, а Канок почистваше едно копито, което създаваше проблеми на Гъсока, неочаквано за себе си казах:

— Татко, искам да видя книгите, които написа мама.

— Книги ли? — повтори той объркано.

— Онази, която направи много отдавна, и другите, които написа, докато беше болна. Те са в раклата — горе.

— И за какво са ти? — попита баща ми след кратка пауза.

— Искам да ги взема. Мама ги направи за мен.

— Вземи ги, щом настояваш.

— Ще ги взема — отвърнах и Пъстра отстъпи, защото докато се борех с гнева си, неволно я бях стиснал по-силно. Мразех баща си. Не даваше пукната пара за мен, нито за работата, която бе изстискала и последните сили на майка ми, не го интересуваше нищо освен да е брантор на Каспромант и да налага волята си на останалите.

Приключих с кобилата, измих си ръцете и се качих право в стаята на кулата, докато баща ми още не е свършил в конюшнята. Сажда ме отведе нетърпеливо там, сякаш очакваше да заварим Мелле.

В стаята беше студено и пусто. Разперих ръце да напипам раклата и се подпрях на леглото. Отгоре бе сгънат шалът — кафявият вълнен шал на мама, с който се завиваше, когато й бе студено — когато умираше. Познах го веднага щом го докоснах, стиснах грубата мекота на домашната вълна. Наведох се и зарових лице в него. Не долових мириса на мама, такъв, какъвто го помнех, само слабата миризма на сол и пот.

— При прозореца, Сажда — казах и там най-сетне открихме раклата. Вдигнах капака и напипах платнените листа, подредени вътре. Бяха твърде много, за да успея да ги отнеса наведнъж. Продължих да тършувам надолу, докато не стигнах до подвързаната книга, първата, която мама бе направила за мен — „Животът на господаря Раниу“. Взех я и затворих капака. Докато Сажда ме извеждаше, разперих пръсти и отново погалих шала. Сърцето ми се сви.

Всичко, което ме вълнуваше в този момент, бе да отнеса със себе си тази книга, която ми бе подарила мама, която бе направила за мен, която ми бе оставила в наследство. Това ми беше напълно достатъчно. Поне така смятах. Сложих я на масата в моята стая, където всеки предмет си имаше точно място, което никога не се променяше и никому не бе позволено да докосва нищо. Отидох на вечеря. Както винаги мълчахме.

Към края на вечерята баща ми попита:

— Намери ли… книгата?

Произнесе последната дума колебливо.

Кимнах. Изпитвах някакво зловещо удоволствие, сякаш му се надсмивах в ума си: „Ти не знаеш какво е това, не знаеш какво да правиш с него, не можеш да четеш!“

И когато се прибрах в стаята си, поседях известно време до масата, а после бавно започнах да си свалям превръзката.

Първото, което видях, бе тъмнина.

Едва не изкрещях. Сърцето ми блъскаше като пощуряло от уплаха, виеше ми се свят, не зная колко време измина, преди да забележа, че пред мен има някакво светло петно, изпъстрено с ярки сребристи точици. Това, което виждах, беше прозорецът и звездите.

В стаята ми, съвсем естествено, нямаше никакво осветление. Трябваше да сляза до кухнята и да взема кремък и стомана, както и лампа, или кандило. Но какво щяха да кажат в кухнята, ако поискам тези неща?

Постепенно привикнах с тъмнината и започнах да различавам бледите очертания на книгата върху масата. Прокарах ръка над нея и забелязах неясна сянка. Мисълта, че виждам отново, ми достави неочаквано удоволствие. Вдигнах глава и се загледах в есенните звезди. Гледах ги толкова дълго, че забелязах бавното им движение на запад. Това ми беше достатъчно.

Поставих отново меките подложки на очите си, стегнах превръзката, съблякох се и си легнах.

Нито за момент не си бях помислял — одеве, докато гледах в небето — дали бих могъл да ги унищожа, мисълта за това колко е опасна дарбата ми бе останала забравена в някое ъгълче на съзнанието, прокудена там от щастието отново да виждам. Но сега се запитах — щом мога да ги видя, бих ли могъл да унищожа и звездите?

15

Много дни ми беше достатъчно само че имам при себе си страниците, изписани от Мелле за мен — вече бях донесъл и другите. Държах ги в една резбована кутия. Четях ги призори: събуждах се с кукуригането на петлите, сядах на масата и повдигах превръзката на челото си, за да мога да я смъкна незабавно, ако някой влезе. Стараех се да не поглеждам встрани от изписания текст и само веднъж, в началото, погледнах през прозореца, за да видя небето. Успокоявах се с мисълта, че не мога да сторя зло никому, докато гледам страниците.

Особено внимавах — макар че не беше никак лесно — да не поглеждам към Сажда. А толкова ми се искаше да я видя. Давах си сметка, че ще е трудно, докато се върти около мен из стаята, затова преди да започна да чета, я извеждах пред вратата и й нареждах да чака там. Тя отвръщаше с покорно тропване на опашката, но въпреки това се чувствах като предател, когато затварях вратата.

Основното затруднение при четенето произхождаше от това, че страниците бяха прибирани разбъркано в раклата, а аз бях нарушил още повече последователността при пренасянето им в моята стая. Освен това мама бе записвала всичко, което й бе идвало наум, и често това бяха откъслечни истории, без начало и край и без никакви обяснения. На една от първите страници мама бе оставила кратка бележка: „Това е от «Молитва към Енну», на която ме учеше баба, тя е за жени“, на друга: „Не зная нищо повече за тази «Легенда за Благословения Мому»“. Няколко страници бяха с посвещение „На сина ми Оррек от Каспромант“. Една от първите истории, легендата за основаването на Дерисова вода, носеше названието: „Капки от ведрото на извора на Мелле Аулита от Дерисова вода и Каспромант, на моя възлюбен син“. Ала с влошаването на болестта й, което си личеше от разкривения и объркан почерк, обясненията намаляваха, заменени от несвързани откъси. Вместо истории все по-често се натъквах на поеми и балади, изписани със ситен почерк от край до край. Някои от тези последни страници бяха ужасно трудни за разчитане. Последната — която всъщност се оказа отгоре на купчината — съдържаше само няколко избелели реда. Спомням си как мама се оплака, че била твърде изморена и не можела да пише повече.

Сигурно изглежда странно, че след огромното удоволствие да чета тези безценни дарове от майка ми бях готов доброволно да се обкръжа с мрак и да се препъвам през целия ден, воден от кучето. Но аз нямах нищо против. Правех го, защото единственият начин да защитавам Каспромант бе да остана слепец. За мен бе неописуемо щастие да разнообразявам по този начин задълженията си, но въпреки това им оставах верен.

Давах си ясна сметка, че не аз съм причината за тази промяна в живота ми. Нямаше да се случи, ако не беше Грай, за да каже: „Ти можеш да ги четеш“. През цялата есен тя бе заета с прибирането на реколтата в Роддмант и ме навестяваше рядко, но всеки път, когато идваше, я отвеждах в моята стая, показвах й кутията с листовете и й разказвах какво съм прочел.

Колкото и да е странно, тя изглеждаше смутена и объркана и бързаше да излезе. За разлика от мен, осъзнаваше ясно риска, на който се излага. Обитателите на Предпланинието бяха със сравнително широки разбирания и едва ли биха обърнали внимание на младеж и девойка, които яздят и се разхождат заедно, но да влиза и да остава в стаята ми щеше да е прекалено. Раб и Соссо първи щяха да ни сгълчат и което бе по-лошо — можеха да тръгнат клюки. Когато тази мисъл стигна до съзнанието ми за пръв път, цял се изчервих. Забързах след Грай и прекарах един неспокоен следобед, в който говорехме единствено за коне.

Най-приятната част неизменно бе моментът, в който говорехме за онова, което четях. Веднъж изрецитирах баладата на Одрессел, която дълбоко ме бе покъртила, но Грай не остана впечатлена. Тя предпочиташе истории. Не можех да й обясня защо стихотворенията и поемите ме привличат повече. Опитвах се да си изясня как са построени, по какъв начин са били подредени думите, как е постигната римата, как напевът следва извивката на строфата. Понякога повтарях отделни късчета или цели произведения през деня, който за мен преминаваше в мрак. Опитвах се и аз да подреждам думите в подобен ред и понякога се получаваше. Това ми доставяше неописуемо удоволствие и ме караше да продължавам да се усъвършенствам.

Напоследък Грай неизменно беше в лошо настроение. Вече беше започнал дъждовният октомври и предпочитахме да седим при огнището и да си говорим. Раб ни поднасяше сладкиш с ядки и с Грай му се наслаждавахме, без да бързаме. Веднъж тя ме попита:

— Оррек, защо според теб ги има дарбите?

— За да могат хората да се защитават.

— Не и моята.

— Така е, но ти можеш да помагаш по време на лов и да обучаваш животни.

— Зная. Но твоята дарба например. Или на баща ми. Да унищожавате. Да убивате.

— Все някой трябва да върши и това.

— Съгласна съм. Но знаеш ли… татко може да извади треска от пръста ти или трън от петата с помощта на неговата дарба с ножа. Бързо, умело, без капчица кръв. Само поглежда и… готово. А пък Нонно Корде може да ослепи, да те лиши от слух, но веднъж помогна на едно дете да започне да чува. Беше глухо и нямо, разбираше майка си само със знаци, но сега чува достатъчно, за да се научи да говори. Тя каза, че правела същото, когато карала някого да оглушее, само че наопаки.

Въпросът бе много интересен и му отделихме още известно време, но изглежда, от двама ни Грай бе по-заинтригуваната.

— Чудя се дали всички дарби могат да действат на обратно — каза.

— Какво искаш да кажеш?

— Не става дума за призоваването. За него е ясно. Но ножът или уменията на Кордеви… може би са имали обратен ход. Ако е така, може би някога са били използвани за лечение на хора. За изцеряване. А по-късно хората открили, че могат да ги прилагат като оръжие, и забравили първоначалното им предназначение. Дори юздите, които притежават Тиброви, отпърво може да са били дарба за работа с хора, а едва по-късно да са обърнати наопаки, за да карат хората да работят за тях.

— А за Морганови какво ще кажеш? — попитах. — Тяхната дарба не е оръжие.

— Така е. Тя е само начин да се разбере от какво боледува човек, за да знаеш как да го излекуваш. Има само една посока. Затова Морганови са принудени да се крият по пущинаците, където не ходи никой.

— Добре де. Но някои дарби имат само една посока. Например почистващата дарба на Хелварови. А също и моята.

— Може и те в началото да са били за изцеление. Ако в организма нещо не е наред, някоя бучка, която да изглежда като стегнат възел, може би дарбата ти е предназначена да го развърже… да оправи нещата, да възстанови нормалния ред.

Това бе неочаквана възможност за мен. Знаех какво има предвид. Беше като поезията, която редях в главата си, като безразборните думи, които изведнъж се подреждаха в строга последователност, придобиваха ясен смисъл и човек си казваше: да, така е.

— Но защо тогава сме престанали да използваме дарбите за това и сме ги насочили към разрушение?

— Защото има твърде много врагове. А може би и понеже е невъзможно дарбата да се използва в две посоки. Не можеш едновременно да вървиш напред и назад.

По гласа й познах, че думите й имат важно значение за нея. Навярно бе свързано с нейната дарба, но не бях сигурен за конкретното им значение.

— Какво пък, ако някой се наеме да ми покаже как да използвам дарбата си, за да правя, вместо да развалям, готов съм да се науча.

— Наистина ли? — Гласът й беше необичайно сериозен.

— Всъщност не. Първо искам да унищожа Огге Дръм. Тя въздъхна.

Вдигнах ръка и стоварих юмрук върху един от камъните на огнището.

— И ще го направя. Ще смачкам тая дебела усойница при първа възможност! Защо не го направи Канок? Какво чака? Мен ли? Той знае, че аз не мога… не мога да контролирам дарбата си. А той може. Как може да си седи, вместо да отиде и да отмъсти за майка?

Никога досега не го бях казвал пред Грай, дори пред себе си. Бях ужасно разгорещен и ядосан. Отговорът й ме охлади.

— Искаш баща ти да умре?

— Искам да умре Дръм!

— Знаеш, че Огге Дръм ходи денем и нощем с охрана, мъже с мечове, ножове и арбалети. А синът му Себб притежава неговата дарба, Рен Корде също им служи, хората му внимават някой да не пресече границата с Каспромант. Нима искаш Канок да отиде там и да го убият?

— Не…

— Нали не смяташ, че би могъл да убива скришом… като онзи другия? Да се прокрадва в тъмнината? Мислиш ли, че Канок би го направил?

— Не — повторих и стиснах главата си с ръце.

— Баща ми каза, че вече две години се страхува да не би Канок да се метне на коня и да препусне право в Дръмант, за да убие Огге Дръм. Както някога са отишли в Дънет. Само че сам.

Не отговорих. Знаех защо Канок не го е направил. Заради хората си, които имаха нужда от защита. Заради мен.

След известно време Грай подхвърли:

— Не зная дали ти можеш да използваш дарбата си в двете посоки, но аз мога.

— Късметлийка.

— Вярно. Макар че мама не смята така. — Тя неочаквано се надигна и извика:

— Сажда! Ела да се разходим.

— Какво искаше да кажеш с това за майка ти?

— Пак настоява да замина с нея в Борремант за зимния лов. Каза, че ако не искам да отида с нея и да се науча да призовавам по време на лов, най-добре да си намеря съпруг, и то по-скоро, защото не бива да очаквам, че хората в Роддмант ще ме търпят, без да им помагам с дарбата си.

— Но… какво казва Тернок?

— Татко е обезпокоен и разтревожен, но не иска да ядосвам мама, пък и не разбира защо не искам да стана брантор.

Усещах, че Сажда е спряла до нас, настръхнала, нетърпелива да излезем на разходка. Надигнах се. Когато излязохме, се оказа, че ръми.

— А ти защо не искаш? — попитах.

— Това е като онази история с мравките. Хайде! — Тя се затича в дъжда. Сажда ме задърпа след нея.

Тревожен разговор, от който разбрах едва половината. Грай бе обезпокоена от нещо, но аз не можех да й помогна, а споменаването на евентуалния съпруг ме бе смутило. Не бяхме разговаряли на тази тема от онзи ден при водопада. Не можех да очаквам от нея да остане вярна на обещанията си. Пък и закъде да бързаме? Бяхме едва на петнадесет, дори беше рано да разговаряме за това. Достатъчно беше, че веднъж вече бяхме обсъждали въпроса. В Предпланинието годежите по споразумение се правят рано, но сватба се вдига едва към двайсетгодишна възраст. Опитвах се да се успокоя с мисълта, че Парн просто е заплашвала Грай. Ала въпреки това имах усещането, че тази заплаха надвисва и над мен.

В думите на Грай за дарбите имаше някакъв смисъл, макар че ми изглеждаше по-скоро теоретичен — с изключение на нейната дарба, призоваването. Тя сама бе казала, че може да се прилага и в двете посоки. Ако под движение назад подразбираше призоваване на диво животно, за да бъде убито, обратната посока бе отредена на домашните животни — обяздването на коне, издирване на изгубен добитък, обучаване на кучета, лечение. Да уважаваш вярата, не да я предаваш — ето как виждаше нещата тя. Ако наистина беше така, Парн не би могла да й стори нищо.

Вярно бе, че кучкарството и обяздването можеха да се учат като занаят. Дарбата, която те си предаваха по наследство, бе призоваване на дивеч. Грай не би могла да стане брантор на Роддмант или където и да било, без да прилага дарбата си. Парн вероятно смяташе, че щом не почита дарбата си, Грай я предава.

Но аз? Като не използвах дарбата си, като я отричах, като не й вярвах — не я ли предавах?

Така продължаваше онази черна година, въпреки че във всеки ден имаше по един светъл час — на зазоряване. А в началото на зимата в Каспромант дойде беглецът.

Беше му се разминало на косъм, макар да не го знаеше, защото бе дошъл в земите ни от запад, през овчите пасища, където бяхме видели усойницата, а Канок често навестяваше оградата там. Видял го да прескача оградата и да се промъква — така ни каза — нагоре по хълма. Обърнал Бранти и препуснал към него.

— Вече бях вдигнал лявата си ръка — каза ни. — Бях сигурен, че е крадец на овце или че е дошъл за Сребристата крава. Не зная какво ме задържа.

Както и да е, не поразил Еммон на място, а спрял пред него и поискал да узнае кой е и какво търси тук. Може би е осъзнал, в този кратък миг, че човекът не е някой като нас, че не е крадец на добитък от Дръмант, нито крадец на овце от Гленс, а просто странстващ чужденец.

Навярно след като бе чул говора му, това странно наречие от Низините, сърцето му се бе смекчило. Така или инак, баща ми повярвал в историята, която му разказал Еммон — че идва от Данер, но се изгубил и търси място, където да се подслони, и временна работа, за да се отблагодари за храната. Над хълмовете се стелел студен декемврийски дъжд, мъжът нямал дори свястно палто, само дрипав жакет и шалче.

Канок го отвел в близката ферма при старицата и сина й, които се грижеха за Сребристата крава, и го поканил на следващия ден да дойде в Каменната къща, където ще може да му осигури работа.

Досега май не съм ви разказвал за Сребристата крава. Това е юницата, която остана във владението, когато крадците на Дръм отмъкнаха другите две. Стана една от най-хубавите крави в Предпланинието. Аллок и баща ми я отведоха в Роддмант, за да я кръстосат с един от големите бели бикове на Тернок, и по целия път хората излизали да й се любуват. При първото заплождане — мъжко и женско, а при второто две женски. Старицата и синът й се грижеха за нея, сякаш е принцеса, не я изпускаха от очи, пазеха я, както пазят живота си, разчесваха снежнобялата й козина, даваха й от най-хубавата храна и възпяваха хубостта й пред всеки, който идваше да я види. Бяха я нарекли Сребристата крава и тя се оказа родоначалничката на стадото, за което мечтаеше Канок. Щом теленцата се отбиха, той ги прати в планинските пасища, далече от опасните граници.

На по-следващия ден скитникът от Низините дойде в Каменната къща. Като чуха Канок да го приветства добронамерено, всички го приеха без въпроси, нахраниха го, дадоха му едно старо палто, за да не мръзне, и изслушаха разказа му. Всички се радваха, че ще има кого да слушат през скучните зимни дни.

— Той говори като нашата скъпа Мелле — прошепна през сълзи Раб.

По това време на годината няма кой знае колко работа и не се нуждаехме от допълнителна работна ръка, но в Предпланинието е традиция да се помага на странници в нужда и за да не бъде обиден гостенинът, винаги му се предлага да върши нещо — стига да не се окаже, че принадлежи към някое владение, с което сте във вражда, защото в такъв случай дните му са преброени. Беше повече от ясно, че Еммон не разбира нищичко от коне, овце или крави, нито от каквато и да било полска работа, но всеки може да лъска сбруи. Натовариха го да почиства амуниции и той го правеше — от време на време. Колкото да не се чувства пренебрегнат.

Най-често седеше с мен и Грай в ъгъла при голямото огнище, докато жените предяха и пееха безкрайните си тихи песни. Вече ви разказах за това как говори и колко ни зарадва с появата си, най-вече защото идеше от далечни земи, където нещата, които ни тревожеха, нямаха почти никакво значение и никой не търсеше отговори на мрачните въпроси, които ни вълнуваха.

Когато стигна до въпроса за превръзката и му казах, че баща ми ми е наредил да я нося, той сметна, че няма да е удобно да продължи да разпитва. Надушваше тресавищата отдалеч, както обичат да казват в Предпланинието. Но при първа възможност разпита хората от стопанството и те охотно му разказаха как очите на младия Оррек били затворени, защото притежавал дива дарба и можел да унищожи всичко и всекиго, когото вижда, независимо дали го иска, или не, а сетне вероятно и за Кадард Слепия, за това как Канок нападнал Дънет и вероятно за смъртта на мама. Не зная доколко е повярвал на всичко това и доколко смяташе, че това са суеверия на невежи селяци, които живеят в плен на собствените си страхове и през зимата си разправят страшни истории, понеже си нямат друга работа.

Еммон скоро се привърза към мен и Грай и изглежда осъзнаваше колко много ценим компанията му, мисля дори, че си мислеше, че ни просвещава. Когато научи, че макар баща ми да е затворил очите ми, аз съм този, който се грижи превръзката да не падне, бе искрено изненадан.

— Сам ли го правиш? — попита. — Оррек, ти си побъркан! Ти не си зъл. Не би сторил зло дори на муха даже ако я гледаш цял ден!

Той беше мъж, а аз момче, беше крадец, а аз бях учен на честност, беше виждал широкия свят, а аз не, но познавах злото по-добре от него.

— Да, не съм зъл човек — съгласих се.

— Е, във всеки от нас се таи по малко злина и най-добре е да я пуснем навън, да й дадем отдушник, а не да я отглеждаме в мрака, нали?

Съветваше ме добронамерено, но думите му ми причиняваха болка и обида. Не исках да отвърна грубо и вместо това станах, повиках Сажда и излязох. На вратата чух Еммон да казва на Грай:

— Ох, той е съвсем като баща си.

Не зная какво му отвърна тя, но от този момент Еммон спря да говори за превръзката.

Най-често разговаряхме за обяздване на коне или си разказвахме истории. Еммон не знаеше много за конете, но беше виждал чудесни екземпляри в градовете в Низините. Ала нито един толкова добре обучен, колкото нашите, дори старата Пъстра и Гъсока, да не говорим за Звезда. Когато времето беше хубаво, излизахме навън и Грай му показваше всички трикове и стъпки, които бяха изучили със Звезда и за които знаех от подробните й описания. Чувах възхитените одобрителни възгласи на Еммон и се опитвах да си представя Грай на кобилката, която никога не бях виждал. Не бях виждал и Грай такава, каквато беше сега.

Понякога долавях в гласа на Еммон, когато говореше с Грай, една едва доловима мекота, предразполагаща, почти ласкава. В повечето случаи той говореше с нея както мъж разговаря с момиче, но понякога и като мъж, който говори с жена.

Не че постигаше нещо. Тя му отговаряше по момичешки — троснато и лаконично. Може да го харесваше, но нямаше високо мнение за него.

Когато валеше дъжд, духаше вятър или сняг покриеше хълмовете, предпочитахме да си останем в топлия ъгъл. Тъй като скоро изчерпахме темите за разговор, а Еммон не го биваше да разказва за живота в Низините, Грай ме помоли да подхвана някое предание. Тя харесваше героичните разкази от „Чамхан“ и затова им разказах историята за Хамнеда и неговия приятел Омнан. След това, изкушен от жадното внимание на аудиторията — защото дори жените бяха престанали да предат, а някои дори бяха спрели колелата на чекръците, за да ме чуват по-добре — продължих в същия дух и изрецитирах една поема от ръкописите за Храма на Раниу. Имаше празнини там, където паметта на мама й бе изневерявала, и аз ги бях запълнил със собствени думи, като се бях придържал към общия смисъл. Поемата винаги ме вдъхновяваше, докато я рецитирах, завладяваше съзнанието ми и караше гласа ми да трепери. Когато приключих, за първи път в живота си можех да се насладя на изуменото мълчание, което е най-сладката награда за всеки изпълнител.

— Проклет да съм! — възкликна Еммон сподавено.

Жените се размърдаха и чух възхитения им шепот.

— Откъде знаеш тази песен? — започнаха да питат. — От майка ти, разбира се — отговаряха си сами. — И си я запомнил?

— Тя я написа — отвърнах, без да мисля.

— Написала я е? Ти можеш да четеш? Не и с превръзката!

— Мога да чета. Не и с превръзката.

— Страхотна памет имаш!

— Паметта е зрението на слепеца — отвърнах с известна злоба, предусещах, че най-добрата защита е нападението, след като сам се бях издал.

— Тя ли те научи да четеш? — попита Еммон.

— И мен, и Грай.

— Но какво четеш? Никога не съм виждал книга тук — продължи разпита той.

— Мама написа няколко.

— Брей да му се не види! Чакай, аз имам една книга. Дадоха ми я долу в града. Трябва да е някъде из торбата, взех я, защото мислех, че може да се окаже ценна. Ей сегичка ще я донеса. — След малко се върна и пъхна в ръцете ми кутия. Капакът се повдигаше лесно. Вътре напипах нещо гладко и меко, като копринена кърпа. Под нея имаше множество листа, досущ като тези от книгите на мама, тънки и фини, лесни за прелистване. Докосвах ги с почуда и удивление. Нямах търпение да ги разгледам, но вместо това подадох книгата на Еммон и го помолих:

— Почети ми.

— Ей, Грай, ти чети — рече припряно Еммон.

Чух Грай да прелиства страниците. Успя да разчете няколко думи и се отказа.

— Изглежда различна от книгите на Мелле — оплака се тя. — Буквите са дребни, черни и изправени и само някои са ми познати.

— Защото е напечатана — обясни Еммон с тон на познавач, но когато се поинтересувах какво значи това, не обясни. — Жреците ги правят. Имат едни колела, като винарски преси, нали се сещаш…

Грай ми описа книгата — отвън имала кожена подвързия, вероятно от телешка кожа, с блестящи ръбове, извезани със златист конец, а на гръбчето, където се съединявали листата, чиито краища също били позлатени, имало надпис с червено.

— Много е красива — въздъхна възхитено. — Сигурно е ужасно ценна.

Изглежда, я бе подала на Еммон, защото го чух да казва:

— Не, Оррек, тя е за теб. Щом можеш да четеш, чети. Ако не сега, след време може би. Току-виж си станал прочут книжник, а? — И се разсмя безгрижно.

Благодарих му и взех книгата от ръката му. Сигурен бях, че наистина е ужасно ценна.

Успях да я разгледам още на идната сутрин. Видях позлатените по края страници, златистия конец и изписаната с червено дума „Преобразяване“ на гръбчето, отворих я и плъзнах длан по хартията (която все още смятах за плат, невероятно фин плат), погледнах красивия ясен едър шрифт, изрисуваните букви на заглавието на първата страница, черния текст, пъплещите като мравки букви по следващите страници. Като мравки… изведнъж си спомних мравуняка на хълма, нещастните твари, които щъкаха по работа, когато ги ударих с цялата си необуздана сила. Затворих очи… и после ги отворих. Книгата лежеше разтворена пред мен. Прочетох един ред: „И тъй, с помръкнало сърце, той даде този свят обет“. Това беше поезия, история, написана в стихове. Прелистих страниците, върнах се на първата и се зачетох.

Сажда кротко се намести в краката ми и повдигна глава. Наведох машинално очи към нея — видях средно на ръст куче с къдрава черна козина, която се скъсяваше около ушите, издължена муцуна, високо чело и ясни проницателни тъмнокафяви очи, които гледаха право в моите.

Във възбудата и нетърпението си бях забравил да я изведа, преди да си сваля превръзката.

Тя се надигна, без да сваля очи от моите. Беше изненадана, че ги вижда, но достойнството й не й позволяваше да го показва, да изразява радостта си.

— Сажда — промълвих с разтреперан глас и я погалих по муцуната. Тя подуши ръката ми. Увери се, че съм аз.

Клекнах до нея и я прегърнах. Тя опря чело на гърдите ми и остана така.

— Сажда — рекох, — никога няма да те нараня, миличко.

Тя го знаеше. Погледнах към вратата, колебаех се дали все пак да не я изведа, както правех досега.

— Остани — казах след малко и отново се върнах към книгата.

16

Еммон ни напусна. Канок с нищо не бе показал неудоволствие от присъствието му, но беше ясно, че гостоприемството му се изчерпва. И наистина, в края на зимата животът в Каменната къща не се отличаваше с изобилие, кокошките бяха спрели да снасят, шунката и осоленото месо отдавна бяха изядени, нямаше добитък за колене, живеехме главно на овесени питки и сушени ябълки и разнообразието идваше само от някоя уловена в потока пъстърва. След като се наслуша достатъчно за богатствата и изобилието в Карантаг, Еммон, изглежда, реши, че там ще го хранят по-добре. Надявах се да стигне до Карантаг. Надявах се да не стане жертва на тяхната дарба.

Преди да тръгне, той проведе един сериозен разговор с Грай, доколкото е в състояние да разговаря сериозно човек с представи за живота като неговите. После ни посъветва и ние да напуснем Предпланинието.

— За какво ви е да стоите тук? — попита. — Грай, ти няма да послушаш майка си да водиш нещастни зверове на ловците и скоро ще те обявят за безполезна. Същото важи и за теб, Оррек: с тази твоя превръзка не ставаш за никаква работа. Но ако искаш да слезеш в Низините, Грай, с твоите умения и с този прекрасно обучен кон бързо ще си спечелиш уважение и всеки ще ти предложи работа. И ти също, Оррек — имаш добра памет и изпълняваш предания и песни, а това се цени високо в градовете, където хората обичат да се забавляват. Там често се събират, за да слушат разказвачи и певци, и им плащат добре, а някои богаташи ги канят в къщите си. Пък ако твърдо си решил да държиш очите си затворени през целия си живот, знай, че някои от тези певци и поети също са слепци. Макар че на твое място бих махнал тази превръзка и бих видял това, което е на една ръка разстояние от мен. — Той се разсмя.

И тъй, един ярък априлски ден той пое на север, загърнат с топлото палто, което му бе подарил Канок, метнал на гръб старата си торба, в която, както се разбра после, имаше няколко сребърни лъжици от нашия шкаф, брошка от злато и яспис, която Раб много си обичаше, и един посребрен оглавник от конюшнята.

— Така и не го излъска — подметна незлобливо Канок. Когато приемаш в дома си крадец, трябва да очакваш, че ще изгубиш нещо. Въпросът е, че не знаеш какво ще спечелиш.

През всичките тези месеци с Грай нямахме възможност да разговаряме откровено и насаме. Имаше много въпроси, които отдавна не бяхме обсъждали. Беше зима, период на търпеливо очакване. Но ето че сега всичко, което бяхме сдържали толкова дълго, изскочи навън.

— Грай, видях Сажда — похвалих й се.

Сажда тропа с опашка, доволна, че е чула името си.

— Забравих да я изведа от стаята. Погледнах надолу… и тя беше вперила очи в моите. Оттогава… вече я държа при мен.

Грай обмисли чутото, преди да отвърне.

— Значи смяташ… че е безопасно?

— Не зная какво да мисля.

Тя мълчеше.

— Понякога си мисля, че… когато нещо се обърка с дарбата ми, когато излезе изпод контрол… бях се опитвал да я прилагам, мъчех се непрестанно и не се получаваше нищо. Може би ако не бях полагал толкова усилия, ако… тогава всичко щеше да е наред.

Грай помълча още малко, после попита:

— Но когато си убил усойницата… каза, че не си се опитвал да използваш дарбата си, нали?

— Да, така е. Но тогава непрекъснато бях изплашен, че може би нямам никаква дарба. Все още не съм сигурен дали аз съм я убил. Чуй ме, Грай, мислил съм си за това хиляди пъти. Аллок твърдеше, че съм бил аз, защото съм я видял пръв. А баща ми… — Млъкнах.

— Баща ти е искал да си ти?

— Може би.

След известно време продължих:

— Може би е искал да си мисля, че съм аз. Да ми вдъхне увереност. Не зная. Но аз му казах, че се опитвам така, както смятам, че трябва да стане, но не се получава. Молех го да ми обясни какво чувства, когато използва силата, но той не можеше. Слушай, Грай, не може да не усещаш, когато силата преминава през тялото ти! Аз я усещам — когато рецитирам поеми. Тогава зная, че е в мен! Но когато постъпвам така, както ме е учил баща ми — с очи, ръка, дума и воля, нищо не се получава, нищо! Нищичко не усещам в мен!

— Дори… дори на хълма?

Поколебах се.

— Не зная. Бях толкова ядосан тогава, на себе си и на баща ми. Всичко бе толкова странно… Като да попаднеш в буря, в пясъчна вихрушка. Опитвах се да ударя и не се получаваше нищо, но после полъхна вятър, отворих очи и ръката ми все още бе насочена към хълма, само че той вреше и кипеше. Виждах дръвчето, цялото черно, а си представях, че там стои баща ми. Но той стоеше до мен.

— Кучето — прошепна след малко Грай. — Хамнеда.

— Яздех Бранти и той се изплаши, когато Хамнеда се втурна към него. Зная само, че се опитвах да удържа Бранти, да не му позволя да се изправи на задни крака. Не зная дали съм поглеждал към кучето. Татко яздеше Гъсока. Зад мен.

Млъкнах. Вдигнах ръце и притиснах очите си, макар да бяха стегнати в превръзка.

— Може наистина… — почна Грай, но млъкна.

— Да е бил татко. При всичките тези случаи.

— Само че…

— И аз си го помислих. Много пъти съм мислил за това. Но трябваше… трябваше да повярвам, че съм бил аз. Че имам дарба. Че аз съм направил тези неща. Че съм убил усойницата, кучето, че съм създал Хаос. Трябваше да го повярвам, за да вярват и другите хора и да се страхуват от мен, да стоят настрана от Каспромант! Нали това е смисълът на дарбата! Това е целта й! Това прави бранторът за хората си!

— Оррек — каза тя и аз млъкнах. — В какво вярва Канок?

— Не зная.

— Той вярва, че имаш дарба. Дива дарба. Дори и да…

— Наистина ли го вярва? — прекъснах я. — Или знае, че го прави той, а мен само ме използва, защото нямам никаква сила? Не мога да унищожа нищо, никого. Ставам само за плашило. Стойте надалеч от Каспромант! Не доближавайте Оррек Слепия, той унищожава всичко, което погледне, ако си свали превръзката! Аз не мога, Грай. Въобще не е вярно. Видях мама, погледнах я, когато умираше. И нищо не й направих. И книгите… Сажда също… — Не можех да продължа. Сълзите, които сдържах толкова дълго, бликнаха и аз стиснах главата си с ръце и заридах.

Сажда се притисна в краката ми, а Грай седна до мен и ме прегърна.

Повече не разговаряхме през този ден. Бях изтощен от плача. Грай ме целуна за сбогуване и аз казах на Сажда да ме отведе в стаята. Когато се качихме горе, усетих, че превръзката ми е подгизнала от сълзите. Свалих я, заедно с подложките. Беше слънчев априлски следобед, а не бях виждал ярка светлина от години. Погледах през прозореца. После се излегнах на леглото, затворих очи и потънах в тъмнина.

Грай дойде по обед на следващия ден. Бях се подпрял на външната врата, Сажда тичаше някъде из двора. Чух тропота от копитата на Звезда отдалече.

Излязохме в градината на кухнята и седнахме на един стар дънер възможно по-далече от къщата.

— Оррек, наистина ли смяташ… че не притежаваш дарбата? — попита Грай.

— Сигурен съм.

— Тогава ще те помоля да ме погледнеш.

Трябваше ми известно време, за да осмисля думите й. А след това вдигнах ръце и смъкнах превръзката. Първо сведох очи към ръцете си. Светлината ме беше заслепила. Виждах отблясъци по земята и местещи се сенки. Всичко беше ярко, в непрестанно движение, сияйно. Погледнах към Грай.

Беше висока и слаба, с издължено мургаво лице, тънки устни и черни очи под извитите вежди. Косата й бе лъскава, пусната свободно по раменете. Подадох й ръце и тя ги хвана. Зарових лице в шепите й.

— Красива си — прошепнах в дланите й.

Тя се наведе и ме целуна по косата, после се изправи, сериозна, напрегната, чувствителна.

— Оррек — попита, — какво ще правим сега?

— Лично аз ще ти се любувам цяла година. А после ще се оженя за теб.

Тя ме погледна изумено, отметна глава и се разсмя.

— Чудесно! — възкликна. — Чудесно! Но_ сега_?

— Какво сега?

— Какво ще правим сега? След като аз не искам да използвам дарбата си, а ти…

— А аз нямам дарба.

— Кои сме ние тогава?

Не можех да отговоря лесно на този въпрос.

— Трябва да говоря с баща ми — въздъхнах накрая.

— Почакай малко. Татко дойде днес с мен, за да се срещне с него. Вчера мама се върна от Гленс. Каза, че Огге Дръм и големият му син били сключили мир помежду си и сега били във вражда с малкия. Говори се, че Огге готви нападение срещу Роддмант или Каспромант — за да си върне белите крави, които — както твърди — Канок му бил откраднал преди три години. А това означава набег срещу нашите стада — или срещу вашите. Така че двамата взеха Аллок и заминаха на север, за да видят какво могат да предприемат.

— А аз какво общо имам с плановете им?

— Не зная.

— Какво друго може да се очаква от едно плашило, освен да плаши гаргите?

Колкото и да беше лоша новината, не можеше да помрачи настроението ми, защото я виждах, виждах и озарените от слънцето цветя, ябълките в градината и далечните планински върхове.

— Трябва да говоря с него — повторих. — Но преди това… искаш ли да се разходим?

Станахме. Сажда скочи и ни погледна с очакване, килнала глава на една страна. Все едно питаше: „А аз какво място заемам в плановете ти?“

— Ти идваш с нас — отвърнах й и й откачих ремъка.

Поразтъпкахме се до дерето, слязохме на брега на бързия поток. Всяка крачка беше изпълнена с радост и удоволствие.

Грай си тръгна по-рано, за да се прибере в Роддмант преди мръкване. Канок си дойде късно вечерта. Често, когато пътуваше из владението, му се случваше да спре в някоя ферма, където го канеха на гощавка. Навремето и аз пътувах с него — преди да ми завържат очите. Но напоследък той излизаше все по-рано и се прибираше все по-късно, яздеше надалеч и работеше неуморно, поемаше прекалено голяма тежест върху себе си. Имах чувството, че нарочно се изтощава до смърт. Знаех, че тази вечер не само ще е изморен, но и ядосан, заради новината за Огге Дръм. Но и аз бях ядосан.

Щом се прибра, Канок веднага се качи в стаята си. Аз си бях в моята. Бях напалил огъня, понеже вечерта бе хладна. Запалих една свещ и се настаних на масата, зачетен в „Преобразяване“ на Дениос.

Когато къщата утихна и жените се махнаха от кухнята, си сложих превръзката и казах на Сажда да ме отведе в стаята на кулата.

Нямах представа какво ли си мисли бедното куче, когато съм слепец в един момент и зрящ в друг, но тъй като беше животно, задаваше само въпроси, които имаха прости отговори.

Почуках на вратата на стаята, не получих отговор, свалих си превръзката и надникнах. Една маслена лампа на перваза хвърляше трепкаща жълтеникава светлина. Огнището не беше запалено и от него полъхваше миризма на застояло. В стаята беше студено и пусто. Канок беше заспал на леглото, изтегнат по гръб, с дрехите. Единствената му завивка беше вълненият шал на мама. Беше се увил с него и го притискаше с ръка към гърдите си. При вида на шала усетих познатото трепване в сърцето. Сега обаче не можех да си позволя да го съжалявам. Имахме да уреждаме сметки и се нуждаех от цялата си смелост.

— Татко — повиках го и после по-силно: — Канок!

Той се надигна, подпря се на лакът, засенчи очи от лампата и ме погледна.

— Оррек?

Приближих се, за да ме вижда добре.

Изглежда, беше спал дълбоко, защото още не можеше да се събуди напълно и премигваше объркано. После тръсна глава и попита учудено:

— Къде ти е превръзката?

— Нищо лошо няма да ти направя, татко.

— Не съм си и помислял — рече той с поукрепнал глас, но все още учуден.

— Не си си и помислял? Значи не се страхуваш от моята дива дарба?

Той седна на леглото, пак тръсна глава и прокара ръка през косата си. После ме погледна.

— Какво има, Оррек?

— Какво има ли, татко? Ами това, че никога не съм притежавал дарбата. Не съм убивал змията, нито кучето, нито нищо. Ти си бил.

— Какви ги говориш?

— Казвам, че ме подмами да вярвам, че притежавам дарба, която не мога да контролирам, за да можеш да ме използваш. За да не се налага да се червиш, задето съм лишен от всякаква сила, позор за нашия род, син на калук!

При тези думи той скочи от леглото, но не отговори, продължаваше да ме гледа объркано.

— Не смяташ ли, че ако притежавах дарба, щях да я използвам сега? Не искаш ли да ти демонстрирам големите неща, които мога да правя, да ти покажа как убивам? Не, аз нямам дарба. Не съм я получил от теб. Всичко, което ми даде, бяха тези три години слепота!

— Син на калук? — прошепна той невярващо.

— Нима мислиш, че аз не съм я обичал? А ти дори не ми позволи да я погледна — през цялата тази година, докато тя умираше. Защото трябваше да опазиш лъжата, твоята малка измама!

— Никога не съм те лъгал — рече той. — Мислех си… — И млъкна. Все още бе твърде изненадан, за да се ядоса.

— Нима си повярвал, че онова, което се случи зад ясеновата гора, е мое дело?

— Да — отвърна той. — Аз нямам такава сила.

— Имаш и го знаеш! Нали прокара онази черта в горичката, по границата. Убивал си хора в Дънет. Ти имаш дарбата, дарбата да разваляш! Аз я нямам. Никога не съм я имал. Ти ме измами. Може би си измамил и себе си, защото не си могъл да понесеш мисълта, че синът ти не е това, което си искал. Не ме интересува. Зная, че повече не можеш да ме използваш. Очите са си мои. Няма да позволя повече да ме оплиташ в лъжите си. Няма да позволя срамът ти да стане и мой срам. Намери си друг син, щом този не е достатъчно добър.

— Оррек — прошепна той, като човек, надвит от вятъра.

— Край! — Хвърлих превръзката на пода, блъснах вратата и изтичах надолу по стълбите. Напълно объркана, Сажда подскачаше след мен и лаеше. Застигна ме чак долу и ме захапа за фустанелата. Протегнах ръка и я погалих, за да я успокоя. Тя изръмжа веднъж, но се усмири. Върна се с мен в моята стая. Затворих вратата и тя легна на прага. Не зная дали ме пазеше от някой, който би могъл да влезе, или искаше да ми попречи да изляза отново.

Сложих още дърва в огъня, запалих отново свещта и седнах на масата. Книгата на нея беше отворена, книгата на един велик поет, съкровище, което ми даваше радост и утеха. Бях си върнал очите, но каква полза от тях? Каква полза от мен? „Кои сме ние тогава?“ — бе попитала Грай. Щом не съм син на баща си, кой съм тогава? Кой съм сега?

17

Рано сутринта излязох от стаята си без превръзка. Както се опасявах, че ще стане, жените се развикаха изплашено и побягнаха. Само Раб не избяга, а ме укори с разтреперан глас:

— Оррек, изплаши момичетата.

— Няма от какво да се страхуват — отвърнах. — Нищо не мога да ви сторя. Страх ли те е от Аллок? Неговата дарба е по-силна от моята! Кажи им да се успокоят и да се върнат.

Точно тогава Канок слезе по стълбите. Изгледа ни и двамата с мрачния си поглед.

— Раб, той каза, че не бива да се страхуваш от него. Редно е да вярваш на думата му. Оррек, не успях да ти кажа снощи. Тернок се опасява, че Дръмови искат да отвлекат бялото му стадо. Днес ще охранявам границите с него.

— И аз мога да дойда — предложих.

Той ме погледна колебливо, после кимна и рече:

— Както желаеш.

В кухнята ни дадоха хляб и сирене — щяхме да закусим по пътя. Нямах друго оръжие освен жезъла на Кадард Слепия, доста неудобна тояга, ако трябва да яздиш с нея. Канок ми подхвърли дългия си ловджийски нож и аз върнах жезъла на мястото му в голямата зала. Той оседла Бранти, а аз взех Гъсока: Пъстра вече само унило се разхождаше из двора. Аллок чакаше — баща ми го бе помолил да не се отдалечава от къщата, да е нащрек и да събере колкото се може повече мъже, в случай че ни нападнат. Младият мъж ме погледна ужасено и извърна глава, но не попита защо съм без превръзка.

Пришпорихме конете към Роддмант и поддържахме добро темпо, докато Гъсока не показа първите белези на умора. През целия път мълчахме.

Аз ликувах от възможността да съм господар на самия себе си. Какво удоволствие — да седиш на коня, без да се страхуваш, че ще паднеш, да се наслаждаваш на ярките цветове на света, да бършеш сълзите от вятъра в очите си. Да препускаш към приятелско владение, за да помогнеш на хора, които може би са в беда. Да яздиш редом с един храбър мъж, който не би трепнал пред никаква опасност. Баща ми стоеше изправен на красивия си червен кон и гледаше право напред.

Спуснахме се към югозападната граница на Роддмант и срещнахме Тернок близо до нашето владение. Каза, че се навъртал тук от изгрев-слънце. Снощи едно момче от близката ферма му съобщило, че откъм Геремант се приближавал конен отряд, по пътя през гората.

Тернок и мъжете с него ме погледнаха озадачено, но също като Аллок не попитаха нищо. Без съмнение се надяваха, че съм се научил да владея дарбата си.

— Може би Еррой ще забележи, че Дръмови са нарушили границата, и ще ги усуче като тирбушони — подметна Тернок с обичайния си хумор. Канок не отговори. Беше вглъбен, сякаш погълнат от някакво видение, и разговаряше с Тернок само когато уточняваха посоката.

Общо бяхме осмина. Очаквахме още четирима от нашите гранични ферми. Планът на Тернок бе да се разпръснем на разстояние, на което да можем да се чуваме, и да сме нащрек. Тернок и Канок щяха да заемат позиция на мястото, където бе най-вероятно да се появят хората от Дръм. Останалите — бяхме въоръжени само с ножове и копия — щяхме да охраняваме фланговете, а двамата мъже с арбалети щяха да са на краищата.

И тъй, разпръснахме се из блатистите долчинки и невисоките хълмчета покрай рехавата горичка. От лявата ми страна беше един от фермерите на Тернок, а от дясната — Канок. Стараехме се да не се изпускаме от поглед, което бе по-лесно за мен, тъй като бях на хълма, откъдето се откриваше отлична гледка към гората. От време на време виждах и Тернок, той също се оглеждаше бдително. Слънцето вече се бе вдигнало високо, но денят си оставаше сив и студен. От време на време започваше да вали. Слязох от Гъсока, за да го оставя да попасе, и продължих да гледам на юг, запад и север. Можех да гледам! Да използвам очите си! Да съм полезен, а не безпомощен слепец, воден от куче или момиче! Какво като нямах дарба? Имах очите си, ножа и своя гняв.

Часовете минаваха. Изядох и последните остатъци от хляба и сиренето и съжалих, че не бях взел още. Три пъти повече.

По някое време ми се доспа. Започнах да се чувствам глупаво, щръкнал така до стария кон на хълма.

А времето течеше. Слънцето вече бе преполовило пътя надолу към хълмовете. Крачех напред-назад и рецитирах това, което си спомнях от „Преобразяване“, и религиозните поеми, които бе записала майка ми. Но всъщност непрестанно мислех за ядене.

Дребната облечена в черно палто фигура вляво под мен бе седнала до един храсталак, конят пасеше до нея. Тази отдясно, с червения кон, го разхождаше за юздите. Други дребни фигурки щъкаха между дърветата, но нямаха коне. Видях ги, премигнах объркано, после извиках с цяло гърло:

— Канок! Пред теб са!

Изтичах при Гъсока, който се бе стреснал от вика ми, улових го за юздите, метнах се на седлото и го подкарах надолу по склона.

Бях изгубил от погледа си Канок и мъжете, които бях видял — дали наистина ги бях видял? Гъсока се подхлъзна по влажния склон — беше прекалено стръмен за него. Успяхме все пак да слезем на равното, но се озовахме пред мочурище и някакви храсти, от които не виждах нищо. Пришпорих коня към дърветата и след малко за мое облекчение излязохме на твърда земя. Тъкмо бях забелязал, че Гъсока накуцва с левия преден крак, когато зърнах някакъв мъж в гората, право пред мен. Държеше арбалет и натягаше тетивата, загледан надясно. Обърнах коня към него и го пришпорих. Старият жребец, който нямаше никакъв опит в битка, свърна встрани да го избегне, но не беше достатъчно чевръст и вместо това го събори със задните крака и продължи в галоп между дърветата. Подминахме нещо на земята, приличаше на човешко тяло, но страшно изменено, пропукано като диня. Друг мъж лежеше като спукан свински мехур, загърнат в черно палто. Гъсока изскочи от гората и отново се озовахме на открито.

Видях баща ми недалеч пред мен. Тъкмо обръщаше Бранти, за да го насочи назад към гората. Държеше лявата си ръка високо и напред и лицето му бе озарено от радост и гняв. Изведнъж изражението му се промени, той ме погледна за миг, макар че не съм сигурен дали ме видя, наведе се от седлото и се хлъзна напред и встрани. Помислих, че го прави нарочно, но не разбирах защо. Бранти спря, както беше обучен. Чух някой да вика, зад мен и вляво, но аз препусках към баща ми. Скочих от Гъсока и изтичах при него. Лежеше върху купчина торф и между лопатките му стърчеше краят на стрела от арбалет.

Тернок дотърча заедно с още неколцина — всички разговаряха гръмогласно. Двама-трима изтичаха обратно в гората. Тернок коленичи до мен, вдигна главата на баща ми и изпъшка:

— Ох, Канок! Канок, недей…

— Огге мъртъв ли е? — попитах.

— Не зная — отвърна Тернок. — Нямам представа. — Огледа се. — Няма ли кой да ни помогне?

— Той е, той е — развикаха се мъжете, които бяха отишли в гората, тичаха към нас. Бранти изцвили изплашено.

— Усойницата, Дебелата усойница! Пръснал се е, мъртъв, развален! И до него онзи крадлив копелдак, синът му!

Изправих се и отидох при Гъсока. Наистина си беше ударил крака. Отведох го при Бранти и хванах и неговите юзди. После казах:

— Трябва да го качим на коня.

Тернок ме погледна объркано.

— Трябва да го откарам у дома. Ще ми помогнеш ли да го качим на коня?

Още викове и суматоха, после някой донесе една греда, явно служила за мост през някакво поточе. Положиха Канок върху нея — сложиха го да легне по гръб, стрелата го беше пронизала целия и стърчеше цяла стъпка от гърдите му — и така го отнесохме нагоре към хълмовете на Роддмант. Аз вървях до него. Лицето му беше спокойно и строго. Не исках да му затварям очите.

18

Гробището на Каспромант е на един склон южно от Каменната къща, гледа към кафявите хълмове на планината Айрн. Погребахме Канок там, до Мелле. Преди да го положат в земята, го увих с нейния шал. Не Парн, а Грай водеше оплакването този път.

Ръководен неумело, също като при лова на глигани, отрядът на Огге се бе разделил на две групи. Едната се бе изгубила след Геремант и бе поела право към нашата граница, където, след като подпалили няколко сеновала, нападателите били подгонени от фермерите. Огге и Харба се придържали към горския път, общо десет души, петима от тях въоръжени с арбалети. Канок убил Огге, сина му й един от стрелците. Останалите избягали. Един младеж от Роддмант ги проследил в гората, те се нахвърлили върху него, но той ранил един от тях с копието си, преди да го повалят. Така набегът приключи с общо петима убити.

След време от Дръмант дойде вестта, че Денно и синът й Себб искали да се сложи край на враждата и помолили Каспромант да им прати бяло теле в знак на съгласие — както бил обещал Канок. В замяна пратеникът им водеше чудесен дорест жребец. Аз бях с групата, която откара бялото теленце в Дръмант.

Чувствах се странно, когато попаднах в къщата, в която бях живял, без да мога да я разгледам, да съпоставя лицата с гласовете, които познавах. Но този път нищо не трепна в мен. Свърших си работата и си тръгнах.

Подарих дорестия жребец на Аллок. Сега яздя Бранти, защото при онова спускане по склона Гъсока се бе наранил сериозно и го оставихме да хрупа кротко трева зад къщата в компанията на Пъстра. Всеки ден им нося овес. Щастливи са, че са заедно, и често ги намирам един до друг, опрели носове, шляпат с опашки да прогонят мухите. Гледка, която радва сърцето ми.

Сажда е неизменно край мен, независимо дали съм на кон, или пеша. Откакто й откачих ремъка, не съм я връзвал.

Има обичай, когато някой почине, в дома половин година да няма делба на имущество, нито бракосъчетания или други големи промени. Инак животът през този период върви както винаги. Не виждам нищо лошо в този обичай. Наруших го само когато трябваше да сключа примирие с Дръмант.

Аллок зае мястото на баща ми в управлението на владението, а аз заех неговото и му станах помощник. Той не вижда нещата така. Смята, че е помощник на сина на брантора, но всъщност той е човекът-, който знае какво и как да се направи. Не съм вършил нищо полезно през последните три години, а преди това бях дете. Аллок познава хората, земята и животните. Аз не.

Грай вече не идва в Каспромант. Аз прескачам на всеки две седмици до Роддмант, за да им гостувам. Тернок винаги ме посреща с топла прегръдка и ме нарича „синко“. Наистина обичаше Канок и искрено тъгува за него. Опитва се да ме постави на неговото място. Парн е неспокойна и лаконична както винаги. Двамата с Грай рядко разговаряме насаме, напоследък тя не че страни от мен, но е мълчалива. От време на време излизаме на разходка с конете, тя язди Звезда, а аз Бранти, и препускаме на воля сред хълмовете.

Лятото беше плодородно. Към средата на октомври събрахме голяма реколта. Един ден препуснах до Роддмант и поканих Грай да пояздим. Тя оседла красивата си нетърпелива кобила и се отправихме към водопада. Когато стигнахме, пуснахме конете да попасат все още зелената трева и се настанихме на огрения от слънцето перваз. Клоните на върбите се поклащаха от вятъра, потапяха листата си в пенливата вода. Птичката мълчеше.

— Рано е за сватба, Грай — въздъхнах. — Но не виждам какво друго можем да направим.

— Така е — съгласи се тя.

— Искаш ли да останеш тук?

— В Роддмант?

— Или в Каспромант.

— А къде другаде? — попита тя след кратко мълчание.

— Ами, виж какво си мислех. Вече няма брантор на Каспромант. Аллок управлява владението. Може да се присъедини към Роддмант и да приеме протекцията на баща ти. Мисля си, че от това ще са доволни и двамата. Другия месец Аллок ще се жени за Раб. Ще им преотстъпя Каменната къща. Може синът им да има дарба… А пък ти…

— Ако владенията ни се обединят, можеш да живееш тук, с нас — подметна Грай.

— Мога всъщност.

— Искаш ли?

— А ти искаш ли?

Тя замълча.

— Какво ще правим тук? — попитах.

Тя помълча, после каза:

— Това, което правим и сега.

— А ти искаш ли да заминем? — Оказа се по-трудно да го произнеса, отколкото си мислех. Думите прозвучаха някак странно.

— Къде?

— В Низините.

Тя мълчеше. Беше зареяла поглед отвъд блестящата повърхност на езерцето.

— Еммон открадна няколко лъжици и разни други неща, но може би говореше истината. Това, което можем, тук е безполезно, но долу…

— Това, което можем — повтори тя.

— Грай, и двамата с теб имаме по някаква дарба все пак.

Тя ме погледна. После кимна.

— А не е изключено да имам баба и дядо в Дерисова вода.

Тя ме изгледа с широко отворени очи. Тази мисъл не й бе минавала през главата.

— Да бе! Появяваш се изневиделица и казваш: „Ето ме и мен — аз съм вашият внук, магьосникът!“ Ох, Оррек. Ама че идиотщина.

— И те ще си помислят същото. — Измъкнах опала от пазвата си и й го показах. — Имам и това. Мама ми каза… ако искам, да отида там.

— Ще отидеш ли? — Видях в очите й блясък. — Как мислиш, дали ще можем да се изхраним?

— Поне можем да опитаме.

— Защото ще сме сред непознати. Хора с други привички.

Това е най-големият страх на обитателите на Предпланинието — да се озоват сред непознати. Но кой не се бои от подобно нещо?

— Ти ще обяздваш коне, аз ще рецитирам поезия. Ако не ни харесат, ще продължим нататък. Ако решим, може да се приберем у дома.

— А може да стигнем чак до океана — рече Грай, отправила поглед отвъд поклащащите се върби. Подсвирна три пъти и птичката отговори.

Потеглихме през април. Ще спра своя разказ тук — на южния път надолу по хълмовете, млад мъж на едър червен кон и млада жена с кобила с бял корем, а също и черно куче, което тича пред тях. Следвани от най-красивата бяла крава на света. Защото това бе сватбеният ми подарък от моето владение — Сребристата крава. Не особено практичен подарък на пръв поглед, докато Парн не ни припомни, че ще ни трябват пари и че мога да я продам на добра цена в Дънет, където може би още помнят и ценят белите каспромантски крави.

— Може би ще си спомнят и какво са дали на Канок — рекох аз, а Грай добави:

— И тогава ще знаят, че ти си щедростта след дара.

Книга втора

Гласове

Химн на Каспро

Тъй както в мрачина на зимна нощ
очите ни зората дирят
и както в зъбите на хапещ студ
сърцето топлина бленува,
тъй заслепена и бленуваща душата
провиква се към теб:
бъди ти наша светлина, наш огън, наш живот,
о, Свобода!

1

Първото, което си спомням ясно, е как изписвам заклинанието, за да вляза в тайната стая.

Толкова съм малка, че се налага да вдигна ръка, за да изрисувам знаците на правилното място на стената на коридора. Стената е измазана с потъмнял сивкав хоросан, напукан и на места опадал, а отдолу се показват камъни. В коридора е почти тъмно. Мирише на пръст и на старост и е тихо. Но аз не се боя, никога не се страхувам, когато съм тук. Протягам се и разклащам пръст в движението, което добре познавам, на точното място, във въздуха, без да докосвам мазилката. В стената се отваря врата и аз влизам.

Светлината в стаята е ясна и успокояваща, сипе се от множество малки остъклени отвори на високия таван. Стаята е много дълга, с лавици покрай стените и книги по лавиците. Това е моята стая и аз винаги съм го знаела. Иста и Соста не знаят за стаята. Дори не подозират за съществуването й. Никога не идват в този коридор, толкова навътре в къщата. За да стигна тук, минавам покрай вратата на друмлорда, но той е стар и болен и рядко излиза от стаята си. Тайната стая е моята тайна — място, където мога да съм сама, да не ме хокат и гълчат, да не ме е страх.

Не веднъж, а много пъти съм идвала тук и спомените ми се объркват. Помня колко голяма ми се струваше масата за четене, когато бях малка, и колко високи бяха лавиците. Обичах да се мушкам под масата и да си строя там скривалище — редях книгите на къщичка. Представях си, че съм малко мече в леговището. Чувствах се в безопасност. Винаги прибирах книгите на местата им по лавиците, това беше много важно. Придържах се към осветената част на стаята, близо до вратата, която не е врата. Не харесвах другия край, където е тъмно и таванът се снишава. Наричах го сенчестия край и почти никога не се доближавах до него. Но дори страхът ми от сенчестия край бе част от моята тайна, от моето усамотено кралство. И то остана само мое до един ден, когато бях на девет.

Соста ми се бе накарала за някаква глупост, за която не бях виновна само аз, и когато й се троснах, ме нарече „овче руно“, което страшно ме ядоса. Не можех да я ударя, защото ръцете й бяха по-дълги от моите и тя ме задържаше на разстояние, но я ухапах по ръката. После майка й, моята втора майка Иста, ме нахока и ме напляска. Ядосана, изтичах в задната част на къщата, в тъмния коридор, отворих вратата и влязох в тайната стая. Възнамерявах да остана в нея, докато Иста и Соста не си помислят, че съм избягала, че съм попаднала в робство и че няма да се върна никога, и не почнат да съжаляват, че така несправедливо са ме обидили и напердашили. Нахлух в стаята, както си бях обляна в сълзи и разярена, и там, в причудливата светлина на това странно място, стоеше друмлордът с книга в ръце.

Той също се стресна. После пристъпи към мен, със свирепо смръщено лице и вдигната за удар ръка. Стоях като истукан. Дори не смеех да дишам.

Той спря на крачка от мен.

— Мемер! Как влезе тук?

Погледна към мястото, където трябваше да има врата, когато бе отворена, но на стената нямаше нищо.

Все още не можех нито да дишам, нито да говоря.

— Сигурно съм я забравил отворена — промърмори той, но очевидно не вярваше на думите си.

Поклатих глава.

А после намерих сили да промълвя:

— Аз зная как.

На лицето му се изписа почуда и изумление, но след известно време изражението му се промени и той каза:

— Декало.

Кимнах.

Декало Галва бе името на майка ми.

Ще ми се да ви разкажа за нея, но не я помня. Или помня някои неща, само дето не знам как да ги обрисувам с думи. Помня, че ме притискат, милват ме, помня нечия любима миризма в топлината на леглото, рокля от груб червен плат, глас, който едва чувам. Понякога си въобразявам, че ако застана съвсем неподвижно и наостря слух, ще доловя гласа й.

Тя беше Галва по кръв и по принадлежност към къщата. Беше икономка в къщата на Салтър Галва, друмлорда на Ансул, многоуважавана и отговорна длъжност. По онова време в Ансул нямаше слуги и ратаи, ние бяхме граждани, свободни хора със свои домове. Майка ми управляваше хората, които работеха в Галваманд. Моята втора майка, готвачката Иста, често ни разказваше колко било голямо тогава домакинството ни, за колко много хора е трябвало да се грижи Декало. Само Иста имала тогава двама помощници и още трима идвали, когато трябвало да приготвя гощавка за гостуващи благородници, имало също четири чистачки, момче за всичко, коняр и прислужник в конюшнята, в която имало осем коня, едни за яздене, други впрегатни. В къщата имало и много роднини и близки, те също живеели тук. Майката на Иста била настанена в една от стаите над кухнята, майката на друмлорда пък живеела в господарските покои на горния етаж. Самият друмлорд непрестанно пътувал по Ансулското крайбрежие, от град на град, за да се среща с други друмлордове, понякога на кон, друг път с карета. Имало и ковач в западния двор в онези дни и пощальонче, което живеело на тавана на навеса за карети, винаги готово да последва друмлорда в обиколките му. „Толкова бе шумно и многолюдно! — възкликваше Иста. — В старите дни! Добрите стари дни!“

Когато тичам из смълчаните коридори и покрай опустошените стаи, се опитвам да си представя тези стари дни, „добрите стари дни“. Представям си гостите, които са обитавали тези стаи, издокарани в разкошни одежди. Понякога се качвам в господарските покои и се опитвам да ги видя, когато са били чисти и подредени, затоплени и мебелирани. Коленича до прозореца, за да надникна през стъклото, откъдето се виждат покривите на градските къщи и далечните планини.

Ансул, името на моя град и брега на север от него, означава Изглед към Сул — голямата планина, последната и най-висока от петте на Манва, земята отвъд пролива. Не само от брега, но и от всички западни прозорци на градските къщи се разкрива чудесна гледка към извисяващия се над водата побелял Сул и облаците, които се скупчват около него, сякаш са негови сънища.

Зная, че градът е бил наричан Ансул Мъдрия и Красивия, заради университета и библиотеката, кулите и сводестите дворове, каналите и извитите мостове, и безбройните малки мраморни храмове на улични богове. Но Ансул от моето детство е разрушен град, град на руини, глад и страх.

Ансул е протекторат на съндраните, но тази велика нация е твърде заета да воюва по границите си с лоаните и не държи тук войски, които да ни защитават. Макар да е богат на земи и стоки, Ансул отдавна не е водил войни. Нашият добре въоръжен търговски флот не позволява на южните пирати да върлуват по крайбрежието, а откакто съндраните са ни наложили този съюз преди много време, не сме имали врагове по суша. Ето защо когато алдите, хората от пустините на Асудар, ни нападнали, минали по хълмовете на Ансул като горски пожар. Армията им нахлула в града и плъзнала по улиците, отдадена на убийства, грабежи и насилия. По това време майка ми, Декало, тъкмо се прибирала от пазара. Хванали я и я изнасилили. По някое време притичали въоръжени граждани и в суматохата майка ми се измъкнала и се прибрала в Галваманд.

Моите съграждани оказали упорита съпротива и прогонили нашествениците. Армията им се разположила на лагер извън градските стени. Близо година Ансул бил под обсада. Родила съм се в годината на обсадата. После друга, по-могъща армия дошла от източните пустини, нападнала града и го завладяла.

Жреците довели войниците в тази къща, която наричали Къщата на демоните. Отвели друм лорда като пленник. Избили всички, които оказали съпротива, а също и старците. Иста успяла да избяга и да се скрие в една съседна къща, заедно с майка си и дъщеря си, но майката на друмлорда била убита, хвърлили тялото й в канала. Войниците отвели младите жени в робство и за да се забавляват с тях. Майка ми избягала, скрила се с мен в тайната стая.

Стаята, в която пиша тази история.

Не зная колко време сме се крили. Вероятно тя се е запасила с храна, тук вода има. Алдите претършували къщата, плячкосали я и изгорили каквото може да се изгори. Ден след ден идвали войници и жреци, палели стаите, търсели книги, скъпоценности и демонични талисмани. Накрая майка ми била принудена да излезе.

Измъкнала се една нощ и се скрила при другите жени в подземието на Камманд. Така двете с нея сме оцелели, а алдите спрели да плячкосват и рушат и се установили тук като господари на града. Едва тогава майка ми се прибрала в Галваманд.

Изгорени били всички дървени пристройки, мебелите били натрошени или изнесени, дори дъските на пода били откъртени на места, но къщата, с нейните каменни сводове и солидни стени, си стояла. Въпреки че Галваманд е най-голямата къща в града, никой алд не иска да живее в нея, заради поверието, че е обитавана от демони и зли духове. С времето Декало успяла да въдвори ред, доколкото й било по силите. Иста се върнала заедно с дъщеря си Соста, появил се и старият гърбав слуга Гудит. Това бил техният дом и те всички били привързани към него и един към друг. Тук били техните богове, предците им били живели между тези стени — предците, които ги дарявали със сънищата им и с благословиите си.

Изминала година, преди да освободят друмлорда от тъмницата. Алдите го изкарали гол на улицата. Не можел да върви, защото при изтезанията му строшили краката. Опитал се да запълзи по улица „Галва“, от Градския съвет до Галваманд. Хората на улицата му помогнали, донесли го тук, в неговия дом. А тук домашните поели грижата за него.

Бедни времена бяха. Всички граждани на Ансул бяха изнемощели под игото на алдите. Но все преживявахме някак и под неуморните грижи на майка ми друмлордът започна да се съвзема. През студената и гладна зима на третата година от обсадата обаче Декало се разболя от треска и нямаше лекарства, с които да й помогнат. И тя умря.

Иста каза, че ще ми е втора майка, и почна да се грижи за мен. Има тежка ръка и е избухлива, но обичаше майка ми и беше добра с мен. Отрано се научих да помагам в домакинството и дори го правя с удоволствие. В онези години друмлордът все още беше много болен, измъчваха го постоянни болежки от строшените кости, и аз се гордеех, че му помагам. Дори когато бях съвсем малка, той предпочиташе аз да се навъртам край него, а не Соста, която е много мързелива и вечно изпуска всичко.

Никога не забравям, че дължа живота си на тайната стая, в която сме се крили двете с мама. Сигурно ми го е повтаряла стотици пъти и без съмнение тя ме е научила да отварям вратата — или пък съм я гледала как го прави и съм го запомнила. Но както и да е станало, мога да различавам знаците, изписани във въздуха, дори ако не виждам ръката, която ги пише. Ръката ми сама следва тези знаци и така отварям вратата и идвам тук всеки път, когато ми се прииска.

До деня, в който не заварих вътре друмлорда и двамата не се втренчихме един в друг, той — с вдигната за удар ръка.

После я свали.

— Идвала си тук и преди? — попита изненадано.

Бях толкова изплашена, че едва намерих сили да кимна.

Не беше ядосан — бе вдигнал ръка, за да удари не мен, а непознат натрапник, някой враг. Нито веднъж не бе проявявал към мен нетърпение или яд, дори когато го измъчваха болки, а тогава аз бях малка и непохватна. Имах му пълно доверие и не се боях от него, макар за мен той да бе страховита фигура. Като в този момент, когато лицето му бе разкривено, а очите му пламтяха, все едно декламираше „Възхвала на Сампа Разрушителя“. Очите му бяха черни, но сега блещукаха, както блестят светлинки в мрака на опала. Не сваляше поглед от мен.

— Някой знае ли, че идваш тук?

Поклатих глава.

— Споменавала ли си пред някого за тази стая?

Пак поклатих глава.

— Знаеш ли, че не бива да казваш на никого за нея?

Кимнах.

Той чакаше.

Осъзнах, че иска да му отговарям с думи. Поех си дъх и казах:

— Никога няма да говоря за тази стая. Чуйте клетвата ми, о, богове на тази къща, и вие, богове на града, чуйте я, души несретни, сред които е и тази на любимата ми майчица, всички души, обитавали някога Къщата на Оракула.

Думите ми отново го изненадаха и той пристъпи към мен, протегна ръка и докосна устата ми с пръсти.

— Бях свидетел, че тази клетва бе произнесена с чисто сърце — рече, обърна се и опря пръсти на прага на малката молитвена ниша между лавиците с книги. Направих същото. После той положи ръка на рамото ми и ме погледна отвисоко.

— Къде си научила тази клетва?

— Измислих я — отвърнах. — Когато се заклех, че винаги ще мразя алдите, ще ги прогоня от Ансул и ако мога, ще ги изтребя до крак.

И когато разкрих пред него тази най-свещена клетва, която пазех дълбоко в сърцето си, не издържах и избухнах в сълзи — не сълзи на ярост или яд, а неудържимо хлипане, което сякаш ме разтърсваше до кости.

Друмлордът приклекна измъчено, заради болните си колене, и ме прегърна. Зарових лице в гърдите му и продължих да ридая. Не каза нищо, само ме притискаше в обятията си, докато не се успокоих.

Бях изтощена и засрамена и по някое време му обърнах гръб и седнах на пода.

Чух го да се надига и да куцука към сенчестия край. Върна се с намокрена кърпичка от изворчето, което се спотайва там в мрака. Сложи кърпата в ръката ми, после я вдигна към зачервеното ми лице. Хладината беше ужасно приятна. Притиснах кърпата към очите си, после си избърсах лицето.

— Много съжалявам, друмлорд — казах. Все още се срамувах, че съм проявила слабост. Обичах го и го почитах с цялото си сърце, и исках да му покажа обичта си, като му помагам и служа, а не като го тревожа и безпокоя.

— Има много неща, за които да се поплаче, Мемер — каза той тихо.

Погледнах го и видях, че и той е плакал, заедно с мен. Сълзите променят очите и устата на човек. Бях толкова изненадана, че е плакал заради мен, че почти забравих срама си.

— Тук е хубаво място да си поплаче човек — каза той след малко.

— В повечето случаи не плача тук — отвърнах.

— В повечето случаи… — повтори той.

Бях горда, че е обърнал внимание на думите ми.

— И какво правиш в стаята?

Не беше лесно да се отговори.

— Идвам само когато ми стане много тежко. Освен това обичам да разглеждам книгите. Нали няма нищо лошо в това да надзъртам в тях?

— Разбира се, че няма. Какво намираш вътре?

— Търся неща като това, което ми помага да отворя вратата.

Не знаех думата „букви“.

— Покажи ми — подкани ме той.

Можех да изрисувам знаците във въздуха с пръст, както правех, когато отварях вратата, но вместо това се изправих и взех една тежка, подвързана с тъмнокафява кожа книга от най-долната лавица, бях я кръстила Мечката. Отворих я на първата печатна страница и посочих заврънкулките, с чиято помощ отварях вратата.

— Тази, тази и тази — казах почти шепнешком. Бях сложила книгата на масата, внимателно, както го правя винаги с книгите, когато ги разглеждам отвътре. Изправен до мен, той проследи пръста ми и буквите, които бях посочила. Не знаех имената им, нито как се произнасят.

— Какво е това, Мемер?

— Надписи.

— Надписите ли отварят вратата?

— Така мисля. Само че трябва да ги изпишеш на определено място.

— Това са думи. Знаеш ли какво означават?

Не разбирах ясно какво ме пита. Едва ли тогава съм знаела, че написаните думи са същите като тези, които произнасяме, че писането и говоренето са различни начини да се прави едно и също нещо. Поклатих глава.

— Какво правиш с книгата? — попита той.

Не знаех отговора.

— Книгата се чете — обясни той и този път се засмя, а лицето му се озари, както никога досега.

Иста често ми е разказвала колко щастлив, гостоприемен и великодушен бил друмлордът в старите дни, колко весели били гостите му в голямата столова, в която се събирали, и как той се смеел на детинщините на Соста. Но друмлордът, когото познавах аз, бе човек, чиито колене са били строшени с метални пръти, ръцете му били изтръгнати от ставите, семейството му било избито, а народът му — поробен и принуден да търпи унижения и мъки.

— Не знам да чета — въздъхнах, но като видях, че усмивката му изчезва, добавих: — Мога ли да се науча?

Думите ми като че ли върнаха усмивката му за миг. После той отмести поглед.

— Опасно е, Мемер — каза и почувствах, че не говори с мен като с дете.

— Защото алдите се боят от това, нали?

Той ме погледна учудено.

— Така е. Би трябвало да се боят.

— Не е заради демоните и черната магия — продължих. — Защото няма такива неща.

Той не отговори. Гледаше ме така, както един четирийсетгодишен мъж гледа деветгодишно дете и се опитва да прецени душата му. Накрая каза:

— Ще те науча, ако искаш.

2

И така, друмлордът започна да ме учи и скоро вече знаех да чета, сякаш съм била готова за това, като изгладнял пътник, комуто са предложили вечеря.

Веднага щом научих какво представляват буквите, започнах да разпознавам отделни думи и после вече напредвах бързо. Веднъж свалих от лавиците голямата червена книга със златисти букви на корицата — тя ми беше любимка и я бях кръстила Сияйно червено. Исках просто да видя за какво се разказва в нея, да я изпробвам. Но когато почнах да я чета, не намерих никакъв смисъл. Буквите ми бяха познати и съставяха думи, но думи без значение. Не разбирах нито една. Струваха ми се напълно безсмислени, глупави. Бях ужасно ядосана и на книгата, и на себе си. Така ме завари друмлордът.

— Какво й е на тази тъпа книга? — попитах.

Той я погледна.

— Нищо й няма. Много красива книга даже. — И прочете няколко от неразбираемите думи на глас. Прозвучаха така, сякаш значат нещо. Намръщих се. — Това е аритански — обясни той. — Език, на който се е говорело много отдавна. Нашият собствен език произхожда от него. Някои от думите не са се променили много. Ето тази тук — виждаш ли я? — Наистина познах части от думата, която ми сочеше.

— Мога ли да го науча? — попитах.

Той ме погледна така, както го прави често — с търпеливо одобрение. И каза:

— Да.

И тъй, заех се да уча древния език и същевременно подхванах на нашия език „Чамбах“.

Разбира се, не е разрешено да се изнасят книги от тайната стая. Заради тях могат да пострадат всички обитатели на Галваманд. Ще дойдат „червенодрешковците“ — алдските жреци, придружени от войници. Няма да докоснат книгата, защото тя е демонично творение, но ще накарат робите да я отнесат до реката или морето, да я завържат за камъни и да я хвърлят във водата. Същото ще направят и с хората, които са я притежавали. Те не изгарят книгите и хората, дето ги четат. Богът на алдите е Аттх, Бог на пламъците, и за тях смъртта чрез изгаряне е почетна смърт. Ето защо хвърлят книгите във водата, а притежателите им давят или ги отвеждат в мочурищата край морето и ги натикват там с дълги заострени пръти, докато калта не ги погълне и не ги задуши.

Много хора носят книги в Галваманд, но тайно и по тъмно. Никой от тях не знае за тайната стая — дори обитателите на къщата, — но дори хората извън града знаят, че сега, когато е опасно да притежават книги, могат да ги носят на друмлорда Салтър Галва и че те ще са в безопасност в Къщата на Оракула.

Никой от нас, обитателите на къщата, не влиза в покоите на друмлорда, без да почука и да изчака отговор, и тъй като той вече не е толкова болен, ако не получим отговор, не го безпокоим. Никой от нас не знае как прекарва времето си. Иста и Соста мислят, че си стои в покоите и не ходи никъде. Доскоро аз също смятах така. Галваманд е голяма къща и не е трудно да се изгубиш в нея. Друмлордът никога не излизаше навън, тъй като бе твърде слаб дори да пресече улицата, но непрестанно го навестяваха различни хора. Прекарваха часове наред в разговори в някоя задна стая или, през лятото, в някой от дворовете. Идваха и си отиваха безшумно, по всяко време на деня и нощта, като се стараеха да не привличат ничие внимание: използваха вратичката в задната част на къщата, където не живееше никой, а стаите бяха празни и опустошени.

Когато гостите идваха през деня, им прислужвах аз — носех им вода или чай, ако имахме, и понякога оставах да слушам за какво си говорят. Някои от тези хора познавах, откак се помня — Десак Съндранеца, хората от Четирите къщи като Камови от Камманд, или Пер Актамо. Пер бил десет-дванадесет годишно момче, когато нахлули алдите. Хората в Актаманд оказали яростна съпротива и когато войниците превзели къщата, избили всички мъже и отвели жените в робство. Три дни Пер Актамо се крил от войниците в пресъхналия кладенец на двора. Сега живееше като нас, в своята полуразрушена къща. Но все се шегуваше с мен и беше много мил, а и беше по-млад от всички останали гости на друмлорда. Винаги се радвах, когато ни навестяваше. Десак пък беше единственият, който ясно даваше да се разбере, че не иска да присъствам на разговорите им.

Онези от гостите, които не познавах, най-често бяха търговци или жители на града и някои от тях все още носеха хубави дрехи. Често идваха мъже, които изглеждаха, сякаш са прекарали доста време на път, гости или пратеници от други градове на Ансул, може би от други друмлордове. Понякога по тъмно през зимата идваха и жени, макар че за тях беше опасно да се движат сами из града. Една идваше доста често, бе възрастна женица с побеляла коса. Изглеждаше ми умопобъркана, заради странното си поведение, но друмлордът я посрещаше с голямо уважение. Винаги носеше книги. Така и не й научих името. Често хората от другите градове също носеха книги, скрити под дрехите или в багажа им. След като научи, че мога да влизам в тайната стая, друмлордът ми даваше книгите, за да ги отнеса там.

Той самият най-често отиваше в стаята през нощта и по тази причина не го бях срещнала по-рано. Аз ходех там само денем, и то доста рядко. Спях в една от предните стаи заедно с Иста и Соста и не можех да изчезна току-така. Освен това дните бяха натоварени, имах много задължения, а и трябваше да ходя на пазар, тъй като хем ми харесваше да излизам, хем по ме биваше от Соста да се пазаря с продавачите.

Иста непрестанно се боеше, че войниците по улиците ще хванат Соста и ще я изнасилят. А мене алдите нямало дори да ме погледнат, обясняваше ми. Искаше да каже, че варварите не харесват бледи кльощави момичета с „овчи руна“ като техните и предпочитат ансулски момичета със закръглени бузи и дълги черни коси като на Соста. „Късметлийка си, че изглеждаш тъй“ — все ми повтаряше. Вярно е, че растях бавно, и това също имаше значение. По заповед на ганда на алдите жените можеха да излизат на улиците и да ходят на пазарището само ако са придружени от мъж. Жена, която излиза сама на улицата, е блудница, демон на изкушението, и всеки войник може да я изнасили, да я пороби и дори да я убие. Освен това, изглежда, алдите не смятаха стариците за жени и в повечето случаи не обръщаха внимание на децата. Така че на пазара най-често се навъртаха баби и недорасляци като мен, русоляви момичета, облечени в момчешки дрехи.

Имахме съвсем малко пари, останали от един наш далечен предшественик, който ги скрил много отдавна, когато пиратски флот заплашвал да плячкоса и разруши Ансул. По-късно пиратите били прогонени, но семейството забравило за ковчежето с жълтици и сега разчитахме на него. Тъй като средствата в него бяха крайно ограничени, се налагаше да се боря за всеки грош, а пазарлъкът винаги отнема време. Също като молитвите и къщната работа. Иста ставаше много рано всяка сутрин, за да омеси хляб. Единственото време, по което можех да се промъкна в тайната стая, без да предизвикам любопитството на останалите, бе късно вечерта. Ето защо заявих на Иста, че искам да спя в стаята на майка, която бе по-нататък по коридора. Тя нямаше нищо против. Двете със Соста захъркваха веднага щом подушат възглавница, така че беше изключено да забележат, че ме няма. И тъй, всяка вечер, когато се спускаше мрак, аз се промъквах по коридорите до тайната стая и там учех четмо и писмо по волята и благоволението на моя скъп учител.

В нощите, когато ни навестяваха гости, той не можеше да ме учи на аритански, нито да ми помага при четенето, но въпреки това отивах в стаята. Често оставах да чета почти до зори, погълната от някоя завладяваща история.

Когато пораснах, издължих се и взех поне малко да приличам на девица, започна ужасно да ми се спи, но не нощем, а най-вече на разсъмване. Беше ми трудно да се надигна от постелята и през целия ден бях отпаднала и мудна. Друмлордът разговаря с Иста — макар че го помолих да не го прави — и й каза да наеме някое момиче от улицата, за да ме отмени в метенето и чистенето, които бяха мое задължение.

— Не ми тежи метенето и чистенето — казах му. — Най-много време губя да почиствам олтарите. Ако наемем момиче, нека върши тази работа и тогава ще имам много свободно време.

Това беше грешка. Той ме изгледа бавно и не съвсем одобрително.

— Сянката на майка ти още витае тук, заедно със сенките на нашите предци — рече. — Боговете на тази къща са и нейни богове. Тя им се прекланяше ежедневно. И аз го правя. — Истина беше, не пропускаше и ден да се помоли пред олтарите. — Искам от теб да спазваш дълга си като дъщеря на нашите прабаби. — И с това разговорът приключи.

Почувствах се едновременно засрамена и измамена. Бях се надявала да спестя цял час досадни задължения — време, през което обикновено бършех прахта от нишите на боговете, почиствах скулптурите, поставях свежи листа на Йене, пълнех кандилото на Пазача на огнището, давах и исках благословия от душите и сенките на нашите предци, обитатели на тази къща, и благодарях на Енну, като й поднасях храна и вода, а накрая заставах на прага, за да прошепна молитвата за Онзи, който гледа на две страни, като не пропусках да запаля масления светилник на Деори и още куп неща.

Понякога си мисля, че в Ансул имаме повече богове, отколкото където и да било другаде. Те живеят съвсем близо до нас — богове на земята и нашите дни, на кръвта и костите. Разбира се, аз вярвах дълбоко, че съм благословена, задето зная, че къщата е пълна с тях и че духът на моята стая живее в празната ниша на стената до вратата, очаква завръщането ми и бди над съня ми. Когато бях малка, се гордеех, че съм се научила да се моля, но оттогава измина доста време. Като че ли взех да се уморявам от боговете. Изискваха ужасно много усилия.

Ала достатъчно беше да си спомня, че алдите наричат нашите богове зли духове и демони и се боят от тях, и сърцето ми веднага се изпълваше с вяра и всеотдайност.

Ако това не помагаше, спомнях си, че тъкмо мама отговаряше за молитвите и богослуженията в къщата. Друмлордът й бе поверил тази задача, също както й бе доверил за съществуването на тайната стая, защото знаеше, че в жилите й тече от неговата кръв. Като се замислих за това, за пръв път си дадох сметка, че двамата с него сме единствените останали от нашия род и че другите обитатели на нашата къща, които се наричат Галва, принадлежат към рода по-скоро по избор, отколкото по пряка линия. До този момент не се бях замисляла за тези различия.

— Майка ми знаеше ли да чете? — попитах го една нощ след поредния урок по аритански.

— Разбира се — отвърна той и присви очи, сякаш се унасяше в спомени. — По онова време това не беше забранено. — Разтърка уморено слепоочията си. При изтезанията му бяха трошили пръстите и сега те бяха разкривени и подути, но аз си спомнях как изглеждаха навремето. Бяха тънки, фини и елегантни.

— Тя идваше ли да чете тук? — попитах и огледах стаята. Обичах я така, както бе сега — с топли сенки по ъглите и трепкащи светлини на фенерите. Отраженията им караха златистите букви на книгите да хвърлят отблясъци досущ като звездите, които понякога се виждат през малките прозорчета на тавана.

— Не й оставаше много време за четене — отвърна той. — Но всяка свободна минута прекарваше тук. Книгите, с които най-много работеше, бяха счетоводните тефтери. — Той ме погледна, сякаш се опитваше да ме сравни с образа на майка ми в ума си. — Показах й вратата за тази стая, когато чухме, че алдите са пратили армия в Исмайските възвишения. Още тогава майка ми ме предупреди: Декало е кръв от нашата кръв и има право да знае тайната. Тя може да я запази, ако настъпят тежки времена. А стаята ще й бъде убежище.

— Така и стана.

Той ми отговори с един стих от „Кулата“, аританска поема, която превеждахме заедно:

— Тежка е божията милост.

Отвърнах с друг стих от същата поема:

— Саможертвата е цената, която плаща вярното сърце. Харесваше му, когато си разговаряхме с цитати.

— Може би, докато се е криела тук с мен, а аз съм била съвсем малка, ми е чела от книгите — добавих.

И преди ми беше хрумвала подобна мисъл. Понякога, докато четях нещо, което ми вдъхваше радост, се питах дали майка ми не е чела тези редове, докато е била в тайната стая. Знаех, че друмлордът ги е чел всичките.

— Може и да е така — каза той и кимна. Лицето му беше тъжно.

Гледаше ме, сякаш търсеше отговора на някакъв въпрос, и накрая взе решение и ме попита:

— Мемер, кажи ми нещо. Когато за първи път дойде тук — преди да можеш да четеш, — какво бяха книгите за теб?

Трябваше ми известно време, за да отговоря.

— Ами… измислях им имена. — Посочих големия подвързан с кожа том на „Хроники от Четирийсетия консулат на съндраните“.

— Тази я нарекох Мечка. А „Ростан“ беше Сияйно червено. Харесваше ми заради златистите букви на корицата… С някои си строях къщичка. Но винаги ги връщах на местата им.

Той кимна.

— Но има някои книги… — не знаех как да продължа, после думите сами намериха пътя, — от които се боя.

— Боиш се? Защо?

Не исках да отговарям, но въпреки това продължих:

— Защото издават звуци.

Той самият издаде едно тихо „ах“.

— И кои са тези книги? — попита.

— Ами има една. Там долу… в другия край. Тя стене.

Защо ли заговорих за тази книга? Дори не си бях помисляла за нея, та какво остава да я споменавам.

Колкото и да обичах времето, прекарано в тайната стая, четенето с друмлорда и съкровищата от поезия и история, които се разкриваха пред мен, нито веднъж не бях посмяла да отида в другия край на стаята, където подът ставаше неравен, от сив гранит, таванът се снишаваше, нямаше прозорчета и светлината умираше бавно в мрака. Знаех, че там някъде има изворче или шадраванче, защото чувах тихото му бълбукане, но нито веднъж не го бях доближила. Понякога си мислех, че стаята се разширява в сенчестия край, друг път, че се стеснява, като пещера или тунел. Но нито веднъж не бях пристъпвала отвъд лавицата със стенещата книга.

— Можеш ли да ми покажеш тази книга?

Известно време не помръднах.

— Бях съвсем малка тогава. Обичах да си представям разни неща. Като например, че „Хрониките“ е мечка. Глупаво е.

— Няма от какво да се страхуваш, Мемер — рече той тихо. — Други имат, но не и ти.

Не отговорих. Призля ми, побиха ме тръпки. Съжалявах, че съм заговорила за това.

Известно време той ме гледа замислено, накрая стигна до някакво решение.

— Добре, друг път ще изясним този въпрос. Още десет строфи? Или ти се спи?

— Още десет строфи — въздъхнах. — От „Кулата“.

Дори сега, след толкова време, изпитвам страх, като си спомня онзи момент. А в онези времена, когато бях на четиринайсет и петнайсет, просто гледах да не доближавам сенчестия край. Но нали тайната стая трябваше да е едничкото място, където да не изпитвам страх? Аз самата го исках. Не разбирах страха си, не исках да вникна в причината за него. Дали нямаше нещо общо с това, което алдите наричаха черна магия и зли духове? Не, това бяха само думи на невежи, на чужденци, които мразят нашите богове, нашите книги, нашите традиции. Сигурна бях, че демоните не съществуват и че друмлордът не е зъл магьосник. Та нали те самите го бяха измъчвали цяла година, за да признае за тъмните си познания, и накрая се бяха отказали.

От какво да се страхувам тогава?

Помнех добре, че книгата бе изстенала, когато я докоснах. Бях едва шестгодишна тогава, но не го бях забравила. Исках да съм смела. Рекох си, че трябва да стигна до сенчестия край. Тръгнах нататък, втренчила поглед в пода. Дъските отстъпиха място на гранитни плочи. Приближих се до лавицата, без да отварям очи, протегнах ръка и докоснах една книга с разръфана кожена подвързия. И тогава тя изстена. Силно.

Отдръпнах ръка и замръзнах. Отначало си повтарях, че не съм чула нищо. Исках да съм храбра, да избивам алди, когато пораста. Трябваше да съм храбра. Изминах пет крачки, стигнах до следващата лавица и вдигнах глава. На този рафт имаше само една книга. Беше мъничка и гладка, с лъскава бяла подвързия. Стиснах дясната си ръка, протегнах бързо лявата и я взех, повтарях си, че няма никаква опасност, защото книгата е с много красива подвързия. Но когато я отворих, от вътрешната страна на корицата имаше кръв. Червена капка, стичаше се към ръба. Хлопнах книгата, сложих я на лавицата и изтичах обратно в мечото си леговище под голямата маса.

Не бях разказала на друмлорда за този случай. Дори не исках да вярвам, че е истина. Нито веднъж след това не посмях да доближа сенчестия край.

Мъчно ми е сега за онова петнайсетгодишно момиче, което не беше храбро колкото шестгодишното, въпреки че донякъде се възхищавам на куража му. Страхът поражда мълчание, а то на свой ред поражда страх, който рано или късно ни надвива. Дори там, в онази стая, единственото място на света, където знаех коя съм, не смеех да предположа коя ще стана.

3

Изминаха единайсет години, а все още ми е трудно да напиша откровено за това как излъгах себе си. Трудно е да напиша и за храбростта, която проявих. Но искам тази книга да е напълно достоверна, да може да се използва като архив за Къщата на Оракула, да почете паметта на майка ми Декало, на която я посвещавам. Опитвам се да подредя в хронологичен ред спомените си от онези години, за да стигна до мястото, когато срещнах Грай. Ала едва ли може да се търси ред в спомените на едно малко момиче. Всичко е възел от чувства: невежество, гняв и обич.

Ако имаше мир и покой в онзи мой живот, той произхождаше от обичта ми към друмлорда и вниманието му към мен и от книгите. Книгите са в сърцето на тази книга. Книгите породиха опасността, в която се намирахме, рисковете, които бяхме принудени да поемем, и ни дариха с нашата сила. Алдите с право се страхуват от тях. Ако има бог на книгите, това е Сампа, Създателят и Разрушителят.

От всички книги, които друмлордът ми даде да прочета, от поезията най-много обичах „Преобразяване“, а от прозата „Разкази за господарите на Манва“. Зная, че „Разказите“ са измислица, а не действителни случаи, но от тях черпех истини, от които се нуждаех: за храбростта, приятелството, верността до смърт, за това как, да воюваме с враговете си, как да ги прогоним от земите си. През цялата зима, когато станах на шестнайсет, се промъквах в тайната стая и четях историята за дружбата на Адира и Марра. Мечтаех да си имам приятел и спътник като Адира. Да избягам с него сред снежните хълмове на Сул, да преживея неволи и страдания и после, рамо до рамо с него, да се спусна като орлица върху дорвенските орди и да ги прогоня обратно на корабите им — тази история я препрочитах непрестанно. Когато четях за Стария господар на Сул, си представях, че изглежда като нашия — навъсен сакат човек, но благороден и безстрашен. Защото градът, в който живеех, бе изпълнен с мизерия и страх. Това, на което ставах свидетелка всеки ден на улицата, караше сърцето ми да се свива. Черпех сила единствено от обичта си към героите на Манва.

Това бе годината, в която взехме от улицата момиченцето Боми, за да помага в домакинството и да ме отмени. На тържествена церемония пред домашния олтар друмлордът й даде фамилията Галва. Тя се нанесе в стаята след тази на Соста. Работеше упорито и неуморно, с което спечели дори уважението на Соста, и освен това беше чудесна събеседничка. Когато я взехме, беше някъде на тринайсет — нямаше представа кога се е родила и коя е майка й. Преживяваше с просия и пръв я забеляза старият Гудит. Примами я досущ като избягала котка. Настанихме я да спи под навеса в двора, а той я накара да си изкарва прехраната, като му помага в чистенето на конюшнята, която всъщност бе пълна с обгорели дърва и натрошени мебели. Гудит обаче бе твърдо убеден, че някой ден друмлордът отново ще има коне.

— Не виждам защо да няма — упорстваше той. — Как един господар на друмищата ще пътешества, ако няма коне? Нима ще го накарате да ходи пеш? Чак до Ессанджан или Дом? С тези негови болни крака? Като някой прост търговец без никакво достойнство? Няма да стане. Той има нужда от коне. Няма спор по този въпрос.

Когато разговаряш с Гудит, бе най-добре да се съгласяваш с него. Побъркан изкуфял старец, отдаден докрай на работата си, макар че не винаги вършеше полезни неща. Имаше мръсна уста, но чисто сърце. Когато Иста взе Боми да ме замества в домакинството, той се разсърди не на нея, а на Боми, задето го „изоставила“ — него и безценната му конюшня. Седмици след това я кълнеше чак до девето коляно всеки път, когато я срещаше на двора, ала Боми не му обръщаше внимание, тъй като не познаваше предците си, нито знаеше къде обитават сега сенките им. Накрая той й прости и тя се върна да му помага, когато приключеше къщната работа, въпреки че в конюшнята бе доста тежко. Правеше го, защото имаше чисто и добро сърце. Тя доведе котките така, както Гудит доведе нея. Следващото лято конюшнята бе пълна с малки мъркащи котенца. Иста твърдеше, че Боми ядяла като за десет момиченца, но аз мисля, че ядеше колкото едно момиче и двайсет котки. Както и да е, конюшнята бе почистена, макар да нямахме коне, които да настаним вътре. Освен това се отървахме от мишките.

На Иста й трябваше известно време да приеме мисълта, че друмлордът ме е взел под крилото си и че се занимава с „образоването“ ми, дума, която тя произнасяше много внимателно, като да беше на чужд език. И наистина, това бе дума, с която трябваше да се внимава под властта на алдите, които смятаха, че четенето е дяволско занимание. Заради тази опасност, а и тъй като самата тя бе невежа („За какво й е на една готвачка да чете, кажи ми? Да не би да поискаш да ти направя супа от мастило и перо?“), Иста не одобряваше учебните ми занимания. Ала нито веднъж не й хрумна да ме обвинява за това или да се възпротиви на друмлорда. Понякога си мисля, че къщата ни беше благословена, защото всички бяхме верни един на друг.

Въпреки мърморенето на Иста се стараех да помагам в кухнята и ходех на пазар — с Боми, ако е свободна, ако ли пък не, тогава самичка. Бях ниско и мършаво момиче с късо подрязана коса и тъй като носех момчешки дрехи, все още приличах на голямо дете или непривлекателно хлапе. Хулиганите от нашата улица знаеха, че съм момиче, и често ме замеряха с камъни — деца на моята раса, на Ансул, а се държаха като мръсни алди. Избягвах срещите с тях. Избягвах и постовете на алдите покрай пазарищата: те уж трябваше да въдворяват ред, а непрестанно тероризираха гражданите и вземаха каквото им хареса от сергиите, без да плащат. Стараех се да не показвам страха си, когато минавах покрай тях. Вървях бавно, с привидно безгрижие, и уж не им обръщах внимание. А те стояха свъсени, загърнати в сините си наметала и с кожени ризници, със затъкнати в коланите мечове и тояги. Рядко обръщаха поглед към мен.

А сега наближавам една важна утрин.

Беше късна пролет, четири дни след седемнайсетия ми рожден ден. Соста щеше да се омъжва през лятото и Боми й помагаше в ушиването на сватбената рокля. От седмици това бе единствената тема в разговорите на Иста и Соста — сватба, сватба, сватба, кройки, кройки, кройки. Дори Боми бърбореше непрестанно за това. Като ги слушах, ми се отщяваше да се науча да кроя и шия, а също и изобщо да се омъжвам. Макар че сигурно някой ден щях да се влюбя, а останалото щеше да дойде по реда си. Но първо трябваше да разбера коя съм. Трябваше да сдържа обещанието си пред моя обичан господар и да науча ужасно много неща. Така че веднъж ги оставих да си дърдорят и отидох на пазара сама.

Беше чудесен слънчев ден. Спуснах се по стъпалата към Фонтана на Оракула. Широкият плитък басейн беше пресъхнал и мръсен, тръбата, от която някога бликала вода, стърчеше самотно от счупената скулптура. Фонтанът бе пресъхнал, откак се помнех, а вероятно и преди това, но все пак отправих кратка молитва към Повелителя на изворите и водата, докато го заобикалях. Зачудих се, не за първи път, защо ли са го нарекли Фонтана на Оракула и защо другото име на Галваманд е Къщата на Оракула. Реших, че ще е най-добре да попитам за това друмлорда.

Откъснах очи от занемарения фонтан и плъзнах поглед над града, към извисяващия се от другата му страна Сул, планината от скали и сняг, развяла облачно знаме на север, накъдето духаше вятърът. Помислих си за Адира и Марра и техните дрипави войници, подгонени към заледените върхове, останали без храна и огън, и за това как коленичили, за да отправят молитви към бога на планината и духовете на ледника. Една врана долетяла — стискала в клюна си листенца и ги пуснала в краката на Адира. Те благодарили на птицата и й предложили от оскъдния хляб, с който разполагали. „Дар зелена надежда в клюн като черно желязо“. Мислите ми винаги бяха отправени към героите.

Прошепнах молитва към Сул и суните и си продължих по пътя, като не пропуснах да плъзна ръка по каменната ниша на боговете на Западна улица. Бях решила да сляза на Пристанищния пазар, въпреки че оттам пътят до дома бе по-дълъг, особено когато носиш покупки. Нищо не можеше да помрачи чудесното ми настроение от това, че се разхождам на чист въздух и че слънцето грее безгрижно. В моменти като този се изпълвах с увереността, че моите богове ме следват навсякъде. Забравях страховете си. Минавах покрай постовете на алдите, сякаш са дървени статуи.

Пристанищният пазар е широк и настлан с мрамор площад, червените сводове на Митническата служба се издигат в северния край, а Кулата на Морските адмирали — в южния. На запад се отваря към морето и залива. Дълги ниски мраморни стъпала с извит резбован парапет се спускат към крайбрежния навес на Адмиралтейството и каменистия бряг. Всичко това бе окъпано от слънчевата светлина и разкрасено от синевата на морето, свежия вятър, разноцветните шатри и чадъри на сергиите и веселата шумотевица на пазара. Минах покрай бога на пазара, овален камък, изобразяващ най-старото градско божество Леро, чието име означава справедливост, съгласие и праведни дела. Поздравих го с ръка открито, без дори да се замислям, че наблизо може да се навъртат алди.

Никога досега не го бях правила. Когато бях на десет, видях как войниците пребиха един възрастен мъж и го оставиха окървавен и в несвяст на улицата, под празния пиедестал на бога, пред когото се бе поклонил. Тогава избягах, обляна в сълзи, и така и не разбрах дали е оцелял. Не бях забравила този случай, но сега той нямаше значение. Днес бе ден, в който страхът напълно ме бе напуснал. Свещен ден. Благословен.

Прекосих площада, като се извръщах на всички страни, защото обожавах сергиите и стоките по тях, както и вресливите гласове на продавачите, които възхваляваха гръмогласно стоката си. Тръгнах към рибния пазар, но се отклоних, когато забелязах, че вдигат голяма шатра край Адмиралтейската кула. Попитах едно момче, което продаваше захар на бучки, за какво е шатрата.

— Дошъл е прочут разказвач от Предпланинието — отвърна то. — Много известен. Мога да ви запазя място, млада господарке. — Момчетата от пазара умеят да правят грошове и от фъшкии, както се казва.

— Мога и сама да си намеря място — отвърнах, но момчето поклати глава.

— О, скоро шатрата ще се натъпче до пръсване. Казват, че ще остане вътре през целия ден. Много изтъкнат човек. Половин грош, за да ви запазя най-хубавото местенце, какво ще кажете, а?

Изсмях се на предложението му и си продължих по пътя.

Въпреки това се изкушавах да надзърна в шатрата. Имах желание да направя нещо глупаво и необмислено, като например да чуя този прочут разказвач. Алдите са луди за разказвачи и песнопойци. Казват, че всеки заможен алд държи в имението си поне по един разказвач, разказвачи имало и във войската им. Друмлордът разправяше, че преди да се появят нашествениците, в Ансул нямало много разказвачи, но сега се били навъдили — откакто забранили книгите. Познавах и наши сънародници, които разказваха легенди срещу дребни възнаграждения по уличните ъгли. Бях спирала да ги слушам, но повечето им разкази бяха за подвизите на алдите. Не харесвах истории за алди, за техните войни, за непобедимите им бойци, за тираничния им бог — все неща, които не ми бяха присърце.

Това, което ме привлече, бе споменаването на „планинците“. Човек, дошъл от Предпланинието, не можеше да е алд. Предпланинието се намира далече на север. До миналата година, когато прочетох „Голямата история“ на Еронт, с нейните карти на всички страни на Западния бряг, не бях чувала за тези отдалечени земи. Момчето от сергията бе казало думата, сякаш я бе запомнило, без да разбира смисъла й, освен че става дума за много, много далечна страна. Дори за Еронт Предпланинието бе земя, забулена в легенди. Не помнех почти нищо от картите освен една голяма планина със странно име, което сега — докато си проправях път през тълпата — ми убягваше.

Спрях пред една сергия и се спазарих за една червенушка, толкова голяма, че щеше да ни засити всички, дори и котките, и щеше да остане за рибена чорба на заранта. Минах на другия ред и купих сирене и сушен зарзават. На връщане доближих нехайно шатрата, за да проверя дали вътре вече става нещо. Тълпата се беше сгъстила. Зърнах ездачи над хорските глави, както и главите на конете — бяха двама алдски офицери. Алдите не водеха жените си от пустинята, но пък пристигаха с чудесните си коне, към които се отнасяха с такова внимание, че хората ги наричаха „алдските жени“. Като внимаваха да не ги чуе някой алд, разбира се.

Хората се опитваха да се дръпнат от пътя на конете, но имаше някаква суматоха зад тях. После изведнъж единият от конете изцвили и се изправи на задните си крака, подплаши се. Тълпата внезапно се раздели. Конят препускаше право към мен. Усетих натиска на тълпата отзад и осъзнах, че не мога да помръдна. Конят се приближаваше — нямаше ездач и люшкащите се юзди ме шляпнаха през ръката. Сграбчих ги и ги дръпнах. Главата на коня се спусна към рамото ми и се озовах право пред облещените лилави очи. Главата му ми се стори толкова голяма, че сякаш заемаше целия свят. Но конят бе спрял. Плъзнах ръка нагоре по юздите и ги стиснах силно, не знаех какво да направя. Конят се опита да отметне глава, с което почти ме вдигна от земята, но аз го удържах, макар да бях обзета от ужас. Конят изпръхтя мощно през ноздри и застана неподвижно — дори се опря на мен, сякаш търсеше закрила.

Всички наоколо крещяха и пищяха и се притесних да не подплашат пак бедното животно.

— Кротко, кротко — повтарях глупаво, сякаш конят можеше да ме разбере. А после тълпата зад коня неочаквано се разтвори и на огрените от слънчевите лъчи плочи видях алдския офицер, хвърлен от седлото и все още замаян. Непозната жена вървеше към него… и до нея вървеше лъв. По-точно лъвица.

Жената и лъвицата вървяха рамо до рамо. При всяка тяхна крачка всички отстъпваха. Вече никой не издаваше и звук.

Зад жената и животното видях покрива на малък фургон. Те тръгнаха към него и тълпата отново им отвори път. Двата коня, впрегнати отпред, стояха съвсем спокойно. Жената отвори задната врата на фургона, лъвицата скочи вътре, опашката й изчезна с елегантно помахване, решетестата врата се спусна след нея. Жената тръгна обратно, отново без да среща затруднения с множеството на площада.

Коленичи до офицера, който вече се бе надигнал и се озърташе замаяно. Прошепна му нещо, после се изправи и се приближи към мен. Стоях и стисках юздите на коня, не смеех да ги пусна. Хората около мен заотстъпваха, блъскаха се и се бутаха и това отново изплаши коня. Той дръпна рязко глава, кошницата с продуктите се изхлузи от пръстите ми и рибата, зарзаватът и сиренето се разпиляха по земята, което изплаши животното още повече. Сигурно щях да изпусна юздите, но в този миг жената застана до мен. Сложи ръка на шията на коня и му каза нещо. Той поклати глава и в гърдите му се надигна дълбок звук, но остана неподвижен.

Жената протегна ръка към мен и аз й подадох юздите.

— Добра работа — рече ми тя. — Добра работа! — Отново се наведе към коня и му прошепна нещо, а после духна съвсем леко в ноздрите му. Конят въздъхна и сведе глава. Наведох се и почнах трескаво да събирам прехраната ни за следващите два дни, преди да са я стъпкали или откраднали. Жената видя какво правя, шляпна коня по хълбока и приклекна да ми помага. Успях да прибера рибата и зарзавата, а някой от тълпата ми подхвърли сиренето.

— Благодаря ви, добри хора на Ансул! — каза жената с ясен глас с чуждоземски акцент. — Това момче заслужава награда! — Обърна се към офицера, който се беше изправил, но още се поклащаше. — Капитане, това момче улови кобилата, дето я изплаши моята лъвица. Искам прошка за последното.

— Лъв, мда… — смотолеви все още обърканият офицер. Погледна я, погледна мен, бръкна в кесията си и ми подаде нещо — монета от един грош.

Тъкмо връзвах капака на кошницата. Не му обърнах внимание и не взех паричката.

— О, колко щедро, колко щедро — шепнеха хората в тълпата и някой подхвърли: — Фонтан от щедрост! — Офицерът плъзна поглед по лицата им. Накрая го спря на жената пред себе си. Тя държеше юздите.

— Махни си ръцете от кобилата ми! — кресна той. — Ей ти, жено… нали твой беше лъвът…

Жената му подхвърли юздите, шляпна лекичко кобилата по задницата и изчезна в тълпата. Този път множеството се събра зад нея. След миг покривът на покрития фургон се отдалечи.

Разбрах, че това е най-умното, което мога да направя и аз, и на свой ред изчезнах, докато офицерът се качваше на седлото.

Една стара продавачка, викаха й Високата шапка, бе наблюдавала сценката, покатерена на стол. Когато я доближих, ми подвикна:

— Бива те да се оправяш с коне, а?

— Ами не — рекох. — Каква е тази лъвица?

— Каквато и да е, върви с разказвача. И с жена му. Така разправят. Остани да го чуеш. Бил царят на историите.

— Трябва да отнеса рибата у дома.

— Да де. Рибата не може да чака. — Тя втренчи малките си злобни очички в мен. — Ето, дръж. — Подхвърли ми нещо, което улових машинално, и ми обърна гръб. Беше един грош.

Благодарих й, но оставих монетата в нишата на Леро, където хората пускат милостиня, та после бедняците да я приберат. Не се страхувах от стражата, пък и шансът да ме видят бе малък. Тъкмо свивах по калдъръмената уличка от пазара, когато чух зад гърба си тропот на копита и потракване на колела. Откъм улица „Митническа“ се приближаваше фургончето с лъвицата, на капрата седеше жената.

— Да те закарам? — предложи тя и дръпна поводите. Подвоумих се. Не знаех как да постъпя, никога не бях изпадала в подобна ситуация. Ужасно се стеснявах от непознати. Но денят бе хубав, денят бе благословен и не исках да го развалям с отказа си. Благодарих й и се покатерих до нея на капрата.

Стори ми се много висока.

— Накъде?

Посочих към улица „Западна“.

Не я видях да прави нещо, дори не подръпна юздите, както правят кочияшите, нито издаде някакъв звук, но конете изведнъж тръгнаха. По-високият беше червеникавокафяв, цвят почти като на подвързията на „Ростан“, а по-малкият бе кестеняв, с черни крака и опашка и петно като бяла звезда на челото. И двата бяха по-едри от алдските коне, но изглеждаха съвсем кротки. Ушите им помръдваха, сякаш ни слушаха, а движенията им ми се сториха някак особени.

Изминахме няколко пресечки в мълчание. Аз зяпах наоколо, разглеждах каналите и фасадите на сградите и надзъртах през прозорците. Беше ми приятно да гледам минувачите отвисоко.

— Този лъв отзад… — промърморих смутено.

— Лъвица — поправи ме жената.

— От Асударската пустиня! — сетих се за картинката от „Голямата история“.

— Точно така — потвърди тя. — Сигурно затова изплаши кобилата. Тя знае с какво си има работа.

— Но ти не си алд — рекох и в същия миг се изплаших от мисълта, че може би греша въпреки мургавата й кожа и черните очи.

— Аз съм от Предпланинието.

— От далечния север! — възкликнах и едва не си прехапах езика.

Тя ме погледна с крайчеца на окото и почти очаквах да ме обвини, че съм чела книги. Но не това бе забелязала.

— Ама ти не си момче — рече. — Ох, колко съм глупава!

— Не съм. Обличам се като момче, защото… — Спрях. Тя кимна, за да ми подскаже, че няма нужда от обяснения.

— Как се научи да се оправяш с коне?

— Не съм. Никога не бях докосвала кон.

Тя подсвирна. Звукът бе мелодичен и приятен, като чуруликане на птичка.

— Е, значи или си късметлийка, или ти е вродено.

Усмивката й беше приятна и понечих да й кажа, че съм късметлийка и че Леро, богът на късмета, ме покровителства в този чудесен ден, но се боях да не издрънкам нещо, което не бива.

— Знаеш ли, чудя се дали не можеш да ми покажеш някоя свястна конюшня. Даже си помислих, че си конярче. Справи се с оная кобила като стар коняр.

— Ами… тя сама дойде при мен.

— Сама — повтори тя.

Копитата продължаваха да потропват успокояващо по калдъръма.

— Ние имаме конюшня — подметнах.

— Охо! — Тя се разсмя.

— Но трябва първо да попитам.

— Естествено.

— Не че държим вътре коне. Няма сено, няма овес.

Нямаме коне от… от много години. Но е чисто. Има малко слама. И котки. — Всеки път, когато отворех уста, се притеснявах да не кажа нещо, което не трябва. Затова стиснах зъби.

— Много си мила. Но ако се окаже, че е неудобно, няма да се сърдя. Истината е, че галдът ни предложи да използваме неговите конюшни. Аз обаче не искам да съм му задължена. — Тя отново ме погледна.

Харесвах я. Харесах я още от мига, когато я видях с лъвицата. Харесвах начина, по който говореше, всичко в нея ми допадаше.

Пък и нали денят бе благословен.

— Казвам се Мемер и съм дъщеря на Декало Галва от Галваманд — представих се.

— Аз съм Грай Барре от Роддмант.

След като се запознахме по този начин, отново ме досрамя и продължихме пътя в мълчание.

— Това е къщата — рекох, когато стигнахме улица „Галва“.

— Много красива къща — отвърна тя малко обезпокоено.

Галваманд е просторно и знатно имение с големи дворове, каменни арки и високи прозорци, но половината тъне в разруха, та ми беше странно, че някой, дошъл толкова отдалече и видял какви ли не места, забелязва красотата на моята къща.

— Това е Къщата на Оракула — поясних. — Къщата, в която живее друмлордът.

Още не бях произнесла докрай тези думи и каручката спря. Грай ме погледна изненадано.

— Друмлордът Галва? Ей, я по-живо! — Това беше за конете. Те вдигнаха глави и отново запристъпваха бавно. — Брей, какви неочаквани изненади днес!

— Днес е денят на Леро — рекох. Бяхме пред голямата порта. Скочих от капрата, за да докосна Праговия камък.

После пуснах Грай вътре, минахме покрай изсъхналия басейн на Фонтана на Оракула, влязохме в просторния двор отстрани на къщата и фургонът затрополи към сводестите врати на конюшнята.

Насреща ни излезе намръщеният Гудит.

— В името на призраците на глупавите ти предци, какво да дам за храна на тези животни? — викна той. После дойде до нас и почна да разпряга червения кон.

— Чакай, чакай — спрях го. — Трябва да говоря с друмлорда.

— Говори си колкото щеш, но животните трябва да се напоят, нали тъй? Оставете на мен, госпожо. Аз ще се погрижа.

Грай го остави да разпрегне конете и му помогна да ги вкара вътре. Старецът донесе ведро и наля прясна вода. Жената го гледаше с интерес и симпатия.

— Откъде вземате водата? — попита го и той почна да й разказва за изворите на Галваманд.

Докато заобикалях фургона, той се разтресе леко. Лъвицата. Зачудих се какво ли ще каже Гудит за нея.

После изтичах в къщата.

4

Друмлордът беше в галерията в дъното и разговаряше с Десак. Десак не беше ансулец, а съндранец, войник от тяхната армия. Никога не носеше книги, нито говореше за тях. Имаше изправена стойка, изказваше се отривисто и рязко и почти не се усмихваше. Според мен бе преживял доста мъка в живота. Двамата с друмлорда се отнасяха един към друг с уважение. Разговаряха дълго и винаги насаме. И двамата ме погледнаха навъсено, когато влязох, и млъкнаха. Приближих се към тях, до осветеното място под прозореца. Задната част на къщата, която почти опира в склона, е най-хладна: а нямахме достатъчно дърва, за да отопляваме навсякъде.

Поздравих ги. Друмлордът повдигна вежди, очакваше да чуе защо идвам.

— Дошли са пътешественици от далечния север и молят да настанят конете си в конюшнята. Мъжът е разказвач, а жената… — поколебах се — жената има лъв. Лъвица. Казах й, че ще попитам дали може да оставят конете тук. — Докато говорех, се почувствах като герой от историите за господарите на Манва, които отправят молба пред някой благороден домакин.

— Циркаджии — подметна Десак. — Чергари.

Тонът му ме ядоса и се троснах:

— Не са!

Друмлордът ме изгледа, учуден от грубото ми поведение.

— Тя се казва Грай Барре от Роддмант, в Предпланинието.

— И къде е това Предпланиние? — ме попита Десак, сякаш бях малко дете.

— Далече на север.

— Би ли обяснила, Мемер? — подкани ме друмлордът, както го правеше, когато превеждах някоя строфа или отговарях на труден въпрос. Обичаше изказванията да са подредени, да има смисъл в тях. Опитах се.

— Мъжът й е дошъл да разказва истории на Пристанищния пазар. Там срещнах жената. Лъвицата й уплаши коня на един алд. Аз го улових. После тя го усмири. Докато се прибирах, ме настигна и ме докара дотук с фургона си. Каза, че търсела конюшня. Лъвицата е във фургона. Гудит напои конете.

Едва сега осъзнах, че все още държа кошницата с покупките.

Двамата мълчаха.

— И ти си й предложила да използва конюшните? — попита друмлордът.

— Казах, че ще попитам.

— Ще бъдеш ли така добра да я поканиш тук?

— Да — отвърнах и изприпках навън.

Оставих кошницата в килера — Иста и другите все още се занимаваха с роклята — и излязох на двора. Грай и Гудит разговаряха за кучета, или по-точно Гудит й разказваше за прочутите галвамандски хрътки, които вземали дейно участие във всички големи ловни излети, а освен това пазели вратите.

— В наши дни има само котки — оплака се той. — Котки навсякъде. И без това няма достатъчно месо да храним кучетата. Няма спор по този въпрос. Ама като дойде обсадата, самите кучета се превърнаха в месо за нас.

— Сигурно е по-добре, че сега нямате хрътки — рече тя. — Защото щяха да се изплашат от това, което карам отзад.

Намесих се в разговора:

— Друмлордът пита дали бихте влезли в къщата. Би излязъл да ви посрещне, но му е трудно да върви. — Така ми се искаше да я посрещна подобаващо, както са правели навремето със знатните гости, досущ като в историята за господарите на Манва.

— С удоволствие — отвърна тя. — Но първо…

— Оставете конете на мен — успокои я Гудит. — Аз ще ги настаня вътре и ще им намеря сенце.

— Във фургона има сено и торба овес… — почна тя, но той махна с ръка.

— Не, не, не, никой не си носи храна в къщата на друмлорда. Хайде с мен, уважаема госпожо.

— Казва се Звезда — рече Грай. — А той е Бранти. — Като чуха имената си, конете повдигнаха глави, а кобилата изпръхтя. — Мисля, че ще е добре да знаете какво още карам вътре — добави тя и нещо в гласа й накара Гудит да се извърне и да я изслуша. — Котка. Доста по-едра от вашите обаче. Много е доверчива, но не обича да я стряскат. Ще ви помоля да не отваряте задната врата. Мемер, тук ли да я оставя, или да я взема с мен вътре?

Когато ти върви, не изпускай късмета си. Щеше ми се Десак да види „циркаджийския“ лъв и да се изплаши.

— Ами…

Тя втренчи поглед в мен.

— По-добре да я оставя — рече с усмивка. И като си помислих какви ужасени писъци ще нададат Иста и Соста, си дадох сметка, че е права.

Тя ме последва през двора към входната врата. На прага спря и промърмори молитвата на гостенина към къщните богове.

— И вашите богове ли са същите като нашите? — попитах.

— В Предпланинието не почитаме кой знае колко боговете. Но по време на пътешествията ни се научих да почитам и да искам благословията на всички богове или духове, които биха могли да ми я осигурят.

Това също ми хареса.

— Алдите плюят на нашите богове — рекох.

— Моряците казват, че не е хубаво да се плюе срещу вятъра — подсмихна се тя.

Преведох я по обиколния път, защото исках да й покажа гостната и големия двор, който водеше към учебните стаи и страничните дворове. Тук всичко бе голо, нямаше мебели, статуите бяха изпочупени, гоблените открадна ти, а подът непометен. Бях колкото горда, че й показвам този повехнал разкош, толкова и засрамена.

Но тя крачеше по коридорите с широко отворени очи. Наблюдавах я и установих, че макар да изглежда спокойна и уравновесена, в нея има нещо, което винаги е нащрек. Приличаше ми на безстрашно диво зверче, попаднало на непознато място.

Почуках на резбованата врата на галерията и друмлордът ни покани да влезем. Десак си бе отишъл. Друмлордът се надигна да поздрави гостенката. И двамата склониха леко глави и се представиха.

— Добре дошли в къщата на моето семейство — рече той, а тя отвърна:

— Приветствия за Къщата на Галва и вашите роднини и моите почитания към боговете и предците на това място.

Когато се изправиха, и двамата се огледаха с очевидно любопитство. В нейните очи блестеше вълнение.

— Доста път сте изминали, за да ни поднесете приветствията си — каза друмлордът.

— И за да се срещна със Салтър Галва, друмлорда.

Лицето му се затвори, както се затваря книга.

— В Ансул няма други господари освен алдите — рече той. — Аз съм незначителен човек.

Грай ме погледна, сякаш търсеше подкрепата ми, но аз не знаех какво да кажа. Тя пак се обърна към друмлорда.

— Простете, ако съм се изказала неправилно. Но ще позволите ли да ви кажа какво ни доведе в Ансул — мен и съпруга ми Оррек Каспро?

Когато чу това име, той трепна изненадано, също както бе трепнала тя, когато бях споменала титлата му пред нея.

— Каспро е тук? — попита той. — Оррек Каспро? — Друмлордът си пое бавно дъх, после се окопити и продължи с официален тон: — Славата на поета се носи пред него. Появата му в нашия град е истинска чест. Мемер ми спомена, че на площада ще има рецитал на разказвач, но не знаех, че ще е той.

— Ще има представление за алдския ганд — поясни Грай. — Гандът пратил да повикат мъжа ми. Но не затова пристигнахме в Ансул.

Последва ново, още по-тежко мълчание.

— Ние търсехме тъкмо тази къща — продължи Грай. — А ето, че дъщеря ви ме доведе тук, макар да не знаех, че ви е дъщеря, нито тя знаеше какво търсим.

Той ме погледна.

— Така е — потвърдих. И тъй като продължаваше да ме гледа недоверчиво, добавих: — Боговете бяха с мен през целия ден. Днес е денят на Леро.

Това вече му направи впечатление. Той потърка горната си устна с кокалчетата на юмрука си, както правеше, когато се замислеше дълбоко. Сетне изведнъж взе някакво решение и забрави недоверието си.

— Ваша е благословията на този дом, щом ви доведе самият Леро — заяви. — Всичко, което притежаваме, е и на ваше разположение. Ще седнете ли, Грай Барре?

Забелязах, че тя наблюдава как се движи друмлордът, докато я водеше към креслото, че се вглежда за миг в осакатените му ръце, докато ги полага върху облегалките на креслото. Аз седнах на високия стол до масата.

— Както славата на Каспро е стигнала до вас — заговори тя, — тъй до нас дойде вестта за прочутите библиотеки на Ансул.

— И вашият мъж е дошъл, за да види библиотеките?

— В книгите той търси материал за своето изкуство и за душата си.

Като чух това, бях готова да й дам цялото си сърце — и на мъжа й.

— Но той сигурно знае — заговори друмлордът с привидно безразличие, — че книгите на Ансул бяха унищожени, заедно с мнозина от техните читатели. В града не е разрешено да има библиотеки. Дори писменото слово е под възбрана. Сега слово е само дъхът на Аттх, единствения бог, и то може да се произнася само шепнешком. Да бъде оковано в писмо е богохулство.

Потреперих, защото ми беше неприятно да го чуя да говори така — сякаш наистина вярва на думите си.

Грай не отговори.

— Надявам се, че Оррек Каспро не носи книги със себе си — продължи той.

— Не носи. — Тя поклати глава. — Дойде тук, защото ги търси.

— Както търсим огньове в морето.

— Или мляко от камък пустинен — отвърна незабавно тя.

Видях пламъче в очите й, едва доловим блясък, докато отвръщаше с втората част от една от любимите ми Дениосови строфи.

— Може ли да дойде тук? — попита тя смирено.

„Да! Да!“ — исках да извикам, но останах потресена и засрамена, когато друмлордът не отвърна веднага, не предложи топлото ни гостоприемство. Той се поколеба и после всичко, което попита, бе само:

— Разбрах, че е гост на ганд Йораттх?

— Когато бяхме в Урдайл, ни застигна вест, че „Йораттх, гандът на алдите в Ансул, кани Оррек Каспро, ганда на Всите творци“, да му демонстрира своето изкуство. Казаха ни, че ганд Йораттх много обичал да слуша различни истории и поеми. Както и неговите роднини. Така че дойдохме. Но не като негови гости. Той предложи конюшня за конете ни, но не и подслон за нас. Неговият бог ще се засегне, ако даде подслон на неверници. Така че, като дойде време Оррек да се представи пред ганда, това ще стане навън, под открито небе.

Друмлордът произнесе нещо на аритански, не бях сигурна, но ми се стори, че е за небето, където има място за всички звезди и божества. И я погледна, за да провери дали е разбрала какво казва.

Тя наведе глава и каза:

— Аз съм само една невежа жена.

— Съмнявам се! — отвърна друмлордът и изведнъж се разсмя.

— Наистина. Моят мъж ме е учил на някои неща, но познанията ми не са кой знае какви. Имам дарбата да чувам онези, които не говорят.

— Мемер каза, че водите със себе си лъвица.

— Така е. Пътуваме много, а пътниците са лесна плячка. Когато изгубихме кучето си, потърсих друг спътник, който да го замести. Срещнахме група чергари, разказвачи и музиканти, бяха заловили една лъвица и малкото й в пустинните хълмове на юг от Вадалва. Те задържаха майката, за да я показват, а малкото продадоха на нас. Тя е чудесен спътник, на който може да се разчита.

— Как се казва? — обадих се.

— Шетар.

— И къде е сега? — попита друмлордът.

— Във фургончето, което е пред вашите конюшни.

— Надявам се да я видя. Грай Барре, позволете да ви поканя в моя дом — вас и вашия, съпруг, а също и лъвицата.

Тя му благодари за гостоприемството, а той каза:

— Бедните са щедри на гостоприемство. — Лицето му бе все така озарено, откакто бе произнесла името на мъжа си. — Мемер — рече той. — В коя стая…

Вече бях решила и дори бях пресметнала дали рибата може да нахрани осем души, ако Иста я свари.

— Източната — рекох.

— А защо не в Деканските покои?

Това ме стресна и изненада, защото знаех, че майка му е обитавала този хубав просторен апартамент на етажа над неговата стая, в най-старата част на къщата. Преди много години в Галваманд се помещавала библиотеката и университетът на Ансул и тогава апартаментите принадлежали на декана на университета. От малките им тесни прозорчета се виждат покривите на невисоките къщи на запад от нас. В покоите имаше легло и почти нищо друго. Но бих могла да занеса дюшеци от Източната стая и собственото си кресло.

— Ще запаля огнището там — казах, защото знаех, че неизползваните стаи са студени и влажни.

Друмлордът ме погледна с нескрита нежност. После се обърна към Грай Барре.

— Мемер замества ръцете и главата ми. Не ми е родна дъщеря, но е истинската наследница на къщата. Нейните богове и предци са и мои.

Знаех добре, че в жилите ми тече кръвта на Галва, но въпреки това изпитах неописуема радост, като го чух да говори така.

— На пазара — рече Грай — една кобила се уплаши, когато видя лъвицата ми, хвърли ездача си и препусна право към Мемер. Тя улови юздите, спря я и я удържа. Храбра е като лъвица.

— Ще ида да подготвя стаите — заявих, изчервена и засрамена.

Грай се извини и дойде с мен, за да ми помогне. След като запалихме огнището и оправихме леглото, каза, че ще иде да доведе мъжа си от Пристанищния пазар. Ужасно ми се искаше да тръгна с нея и тя го усети.

— Сигурно вече е приключил с разказите — рече, — но ще се радва да се запознае с теб. Ще оставя Шетар във фургона. Там й е добре. — Докато слизахме по стълбите, добави: — Една лъвица стига, нали?

Как да не я обича човек?

И тъй двете с Грай Барре се върнахме на Пристанищния пазар. Там за първи път чух Оррек Каспро.

Шатрата се пръскаше по шевовете от народ, хората стояха плътно наредени, като дървета на планински склон, безмълвни, заслушани. Тъкмо им разказваше историята на Огнеопашатата птица от „Преобразяване“ на Дениос. Знаех я, знаеха я и възрастните жители на града, но за алдските войници — които не бяха хич малко в тълпата, както и за повечето младежи, тя бе съвсем нова, непозната. Виждах изцъклени очи, помръдващи устни, съсредоточени лица. Скоро аз също бях запленена от ясния вибриращ глас на разказвача, от странния му диалект — и престанах да го виждам. Докато слушах, имах чувството, че историята оживява пред мен.

Когато приключи, тълпата остана смълчана за още известно време, после се понесоха въздишки и възклицания, алдите запляскаха с ръце, а възрастните се развикаха одобрително: „Ей-хо! Ей-хо!“. Едва сега успях да го разгледам — красив и строен мъж, висок и тъмнокож, изправен в предизвикателна поза на подиума, въпреки че говореше с благ глас.

Дълго не можахме да се приближим до него.

— Трябваше да доведа и другата лъвица — засмя се Грай, докато напразно се опитвахме да си проправим път през гъстата тълпа от войници и офицери с техните сини наметала, мечове и тояги, всички напираха напред към разказвача, който бе слязъл сред тях.

Когато той отново се качи на подиума и огледа тълпата, Грай подсвирна с птичия сигнал, но този път силно и пронизително. Той веднага я видя, тя кимна наляво и след няколко минути Оррек ни чакаше на стъпалата на митницата.

Сега, когато войниците се бяха разпръснали, след него пристъпваха само обикновени граждани, кротки и смирени хорица. Един възрастен мъж застана пред него и му се поклони дълбоко, както се кланяме, когато изразяваме благодарност към боговете — с разперени ръце.

— Възхвала на твореца — прошепна мъжът. Видях, че е разплакан. Познавах го, беше един от хората, които носеха книги на друмлорда. Не знаех как се казва.

Оррек Каспро пристъпи към нас, хвана протегнатите ръце на Грай и ги задържа за малко.

— Измъкни ме от тук! — каза. — Къде е Шетар?

— В Галвамант — отвърна тя, произнесе думата със северняшки акцент. — Водя ти Мемер, дъщеря на Галвамант. Поканени сме да им гостуваме.

Очите му се разшириха. Поздрави ме любезно, но не попита нищо, макар да изглеждаше, сякаш го вълнуват много неща.

— Моля да ме извините — казах, понеже внезапно се сетих за нещо. — Имам още малко работа на пазара. Знаете пътя, аз ще ви настигна. — Оставих ги. На Иста й трябваха повече зеленчуци, за да приготви риба за осем души.

Винаги съм се чудела защо разказвачите пропускат такива теми като домакинство и готвене. Не са ли за това всички големи войни — за да може накрая семейството да се събере и да се нахрани в някой мирен дом? В историите се разказва как господарите на Манва ловували или събирали корени, за да си приготвят храна, докато живели на биваци в изгнание, но не се казва нищо за това как са живели жените и децата им в опустошения от враговете град. Те също е трябвало да си намират прехрана, да чистят къщите, да почитат боговете, както правехме ние по време на обсадата. Когато героите се връщат от планината, ги чака тържествено посрещане. Ще ми се да зная откъде са вземали жените продукти за пиршеството.

Докато катерех хълма за Гелбов мост, видях Грай и мъжа й в горния край на улица „Западна“. Когато влязох в кухнята, Соста и Боми все още не се бяха оправили от изненадата от срещата с гостите, а Иста бе на ръба на истерията — „Как в името на Сампа Разрушителя ще нахраня гостите с една риба и шепа зарзават?“ Не я умилостивиха и допълнителните зеленчуци, които бях донесла. Тя се захвана за работа, като едновременно режеше джинджифил и моркови и командваше безжалостно Боми и Соста. Галваманд нямаше да се изложи пред гостите си, нито да посрами предците ни, докато Иста бе жива. Тъкмо това имах предвид одеве, когато говорех за историите. Ако това не е важно, кое тогава? Ако в тази работа няма чест и достойнство, в коя има?

Иста можеше да ни разказва за пиршества, на които присъствали по четирийсет души в голямата столова, но същевременно ни поднасяше храна в една стая, която наричаше „килер“ — само защото, макар и достатъчно голяма, по стените й имаше рафтове с посуда. Гудит бе оковал масата, а столовете донесохме от различни стаи. Често това бе най-дългата разходка на друмлорда за целия ден, по коридорите и покрай стълбището на вътрешния двор, за да дойде на вечеря в „килера“. Тази вечер се появи с тежка сива роба, единствената тържествена дреха, останала му от някогашните дни на величие. Всички се измихме и почистихме, с изключение на Гудит, който миришеше на конска пот. Грай носеше дълга червена риза над тесните си копринени панталони, а мъжът й бе с бяла риза, черно палто и черна фустанела, която се спускаше до коленете. Черното му отиваше и Соста го зяпна, ококорена като риба на сергия.

Но друмлордът също бе красив мъж посвоему, въпреки че накуцваше, и докато приветстваше Оррек Каспро, отново се сетих за героите Адира и Марра. Двамата с Каспро стояха изпънати един пред друг, макар че това вероятно бе доста мъчително за друмлорда.

Седнахме на масата, Грай отдясно на друмлорда, а Каспро от лявата му страна, после Соста, Боми, Гудит и аз; последното място беше свободно, защото Иста заяви, че няма да подгъне крак, докато не поднесе на всички. „Готвач на масата е загоряла вечеря“ — заяви тя, което вероятно бе самата истина, когато трябва да се обслужат толкова много хора, а вечерята още се готви. Тя остана, докато друмлордът казваше мъжката благословия — аз казах женската, — и после изчезна, а ние се нахвърлихме върху хляба и варената риба. Изпитах гордост и удоволствие, че храната, с която посрещаме гостите, наистина си я бива.

— Виждам много сходни неща между вас, хората от Ансул, и планинците — подхвана разговор Каспро. Гласът му несъмнено бе най-красивото в него — беше като мандолина. — Цялото семейство се събира да яде на една маса. Чувствам се като у дома.

— Разкажете ни повече за Предпланинието — подкани го друмлордът.

Каспро ни изгледа усмихнато. Очевидно не знаеше откъде да започне.

— Знаете ли нещо за онези страни?

— Знам, че е далече на север — намесих се аз, след като никой не отговори. — Хълмиста земя в подножието на висока планина. — Изведнъж си спомних името на планината от картата на Еронт. — Карантаг, нали? Говори се, че хората там били магьосници. Така поне пише Еронт.

Боми и Соста се облещиха, както всеки път, когато се окажеше, че зная нещо, което те не знаят. Мислех го за много глупаво — все едно аз да се блещя, когато разговарят за кройки, платове, подплати и така нататък. Не ги разбирах винаги, но не се кокорех, сякаш са се побъркали.

— Карантаг е нашата голяма планина — потвърди Каспро, — както Сул е вашата. Предпланинието се състои от хълмове и скали и е населено от бедни фермери. Някои от тях наистина владеят известни сили, но магьосничество е опасна дума. Наричаме го дарба.

— А в присъствието на алдите не го наричаме никак — обади се Грай с дрезгавия си глас. — Не искаме да ни пребият до смърт с камъни, защото идваме от страната на надарените.

— Какво… — почна Боми и млъкна. Не можеше да надвие срама си. Грай я окуражи и тя продължи: — Вие имате ли дарби?

— Разбирам се с животните и те с мен. Дарбата ми се нарича призоваване, но е по-скоро като да чуваш.

— Аз нямам дарба — добави Каспро с усмивка.

— Не мога да повярвам, че сте лишен от дарба — сепнато каза друмлордът.

Каспро побърза да поясни:

— Прав сте, разбира се, господарю. Аз наистина притежавах голяма дарба. Но тя беше… тя се оказа погрешна. — Той се намръщи в търсене на подходяща дума, сякаш най-важното нещо на света бе да отговори искрено. — Не за мен, за моите близки. Ето защо се отказах от нея и напуснах Предпланинието. Намирам голяма радост в изкуството. Но има мигове, в които ужасно ми липсва родният край — хълмовете, чукарите, тишината.

Друмлордът го гледаше одобрително.

— Човек може да тъгува по родния край дори когато е в собствения си дом, Оррек Каспро. Тук сте изгнаник сред изгнаници. — Той вдигна чашата си — в нея имаше вода, не вино. — За нашето завръщане у дома! — каза и всички пихме с него.

— Щом вашата дарба е била погрешна, коя трябваше да е правилната? — попита Боми, забравила срамежливостта си.

Каспро я погледна. Лицето му отново се промени. Би могъл да отговори небрежно или да се пошегува, но явно не му бе присъщо да постъпва така.

— Дарбата на моето семейство е развалянето — обясни той и неволно постави ръце на очите си — странно движение. — Но аз бях получил дарбата да създавам. По погрешка. — Изглеждаше някак смутен. Видях, че Грай го наблюдава загрижено от другия край на масата.

— Не може да има грешка в тия неща — заяви друмлордът със спокойна увереност, която разведри мрачната атмосфера. — Дарбата, която сте получили, намира израз във вашата поезия. Ще ми се да можех да дойда и да ви чуя.

— Не го подтиквайте — обади се Грай. — Ще ви засипва с поеми чак докато кравите не се приберат от паша.

Соста се изкиска. Може би това бе първото, което разбираше, или пък изразът „докато кравите не се приберат от паша“ й беше много смешен.

Каспро също се засмя и потвърди, че е готов да рецитира поеми до припадък.

— Единственото, което ми допада повече от рецитирането, е да слушам — обясни той. — Или да чета. — В погледа, който хвърли на друмлорда, имаше предизвикателство, а може би и намек. Но нищо чудно, след като в града, управляван от алдите, не можеше да се говори свободно за тези неща.

— Някога в тази къща също често се чуваше поезия — отвърна друмлордът. — Искате ли още риба, Грай Барре? Иста! Ще дойдеш ли най-сетне?

Иста нямаше нищо против, когато господарят повишаваше тон. Дотича веднага, изчерви се, поклони се на гостите и щом благодари на боговете за хляба, попита:

— А какво ще прави Гудит с лъвицата?

— Тя е във фургона — обясни Гудит. — Нали ти казах, безмозъчна глупачко. Няма да доближаваш до нея. Не си ходила там, нали?

— Разбира се, че не съм — отвърна обидено Иста и си придаде важен вид. — Какво ме интересуват вашите лъвове и лъвици? Тя ще остане там, нали?

— Най-добре ще й е при нас, стига да не ви пречи, разбира се — рече Грай, но като видя въздействието, което имаха думите й върху Соста, Боми и вероятно Иста, побърза да добави: — Но може би ще е по-добре да си спи във фургона.

— Тесничко ще й е там. Защо да не я приемем сред нас като гост? — предложи друмлордът. Никога не го бях виждала такъв — любезен и съсредоточен. Такъв изглеждаше в разказите на Иста за едно време. — Моля, доведете я. Тя вечеряла ли е?

— Оххх — въздъхна изплашено Соста.

— Няма да те изяде, Сос — успокои я Иста. — Но може би ще хапне малко риба? — Очевидно не смяташе да позволи да я изплаши какъвто и да било звяр. — Запазих главата за чорба, но ако й хареса…

— Благодаря, Иста, но тя се нахрани рано тази сутрин — отвърна Грай. — Ще яде пак чак утре. Дебел лъв е доста неприятна гледка.

— Не се и съмнявам — отвърна Иста с вид на многознайница.

Грай се извини, стана от масата и след малко се върна с лъвицата, водеше я на каишка. Шетар бе набита и мускулеста, гъвкава, с гладка козина и дълга опашка, очи като скъпоценни камъни и величествена и същевременно привидно отпусната походка. Имаше пясъчен цвят, космите около муцуната й бяха изсветлели, дълги и фини, а късата козина около устата и под брадата беше побеляла. Дългата опашка завършваше с кафеникава топка. Лъвицата клекна, отвори уста да ни покаже дългия си розов език и страховитите си бели зъби, прозя се, затвори уста, стисна топазените си очи и измърка. Нисък вибриращ звук.

— Олеле! — възкликна Боми. — Може ли да я погаля?

Аз също се приближих с Боми. Козината на лъвицата беше великолепна, гъста и мека. Когато я почесах зад ушите, тя измърка отново и се притисна в ръката ми.

Грай я отведе при друмлорда. Шетар седна до креслото му и той протегна ръка, за да я подуши. Тя опря нос в пръстите му и после го погледна — с втренчения проницателен поглед на котките. Остана да седи до него, притворила очи, от време на време помъркваше; големите нокти на предните й лапи дращеха пода.

5

След вечерята друмлордът покани гостите да го последват в неговите покои и ми кимна да отида и аз. Закрачихме бавно по коридорите, водени от накуцващия домакин, минахме покрай пустите стаи и през вътрешния двор. Настанихме се в галерията отзад. Вечерните светлини се топяха в прозорците.

— Сигурно има много неща, за които да разговаряме — подхвана друмлордът и в очите му блеснаха весели пламъчета. — Грай Барре ми каза, че идвате в Ансул донякъде и заради мен. А Мемер ми съобщи, че срещата ви била благословена от Леро. Не бих се усъмнил в последното. Но мога ли да ви попитам защо ме търсите?

— Вместо отговор ще позволите ли да ви разкажа една история? — попита Каспро.

Друмлордът се засмя и рече:

— Мога ли да позволя на слънцето да грее, или на реката да тече? — Това бяха думите на Раниу, когато прочутият арфист Моро го попитал дали може да посвири на арфа в храма.

Каспро поде малко неуверено:

— Заради това, което бяха книгите за мен, когато бях малко момче — заради просветлението, с което ме дариха… просветление в мрака, който ме обгръщаше… — Той преглътна. — Когато слязох в градовете и узнах колко много неща още мога да науча, ме обзе отчаяние…

— Почувства се като теле в люцерна — прекъсна го Грай.

— Да, донякъде. — Всички се разсмяхме и после разговорът продължи по-леко. — Както и да е, да творя поезия не е най-важното, което правя. Да откривам творбите на други създатели, да ги изваждам от забрава и занемаряване, да запалвам отново светлината на словото — това е главната работа в моя живот. Ето защо, когато не си изкарвам прехраната на някой пазар, аз съм в библиотеката, край сергията на книжаря, в дюкянчето на антикваря, където търся книги и свитъци, изучавам забравени творци, такива, които се помнят само в техните градове или страни. И навсякъде, където съм бил — в Бендраман, Урдайл, в градовете-държави, във Вадалва, във всеки университет, библиотека, на всяко пазарище най-образованите хора говорят за просветеността на Ансул и за Ансулската библиотека.

— Това е минало — подхвърли тъжно друмлордът.

— Господарю, аз работя с това, което е изгубено, заровено, скрито. Погубено от времето или злата съдба, скрито, за да не бъде унищожено от предразсъдъци на управници и жреци. В подземията на старата зала на съвета в Месун открихме най-ранния вариант на „Животът на Раниу“, написан върху телешка кожа и поставен в саркофаг, датиращ отпреди петстотин години, от епохата на управлението на деспот Теренса. Той прогонил учителите и разрушил храмовете, а сетне наредил да заличат всички надписи в града. Управлявал четирийсет години. Алдите управляват Ансул едва от седемнадесет.

— Което е цял един живот за Мемер — уточни друмлордът. — Много неща могат да се изгубят за седемнайсет години. Цяло едно поколение е научено, че познанието е нещо вредно и подлежи на наказание. Следващото поколение ще е напълно невежо и необразовано. Тези, които са дошли след Теренса в Месун, не са изровили скритите свитъци. Дори не са знаели за тях.

— Но мълвата е останала — рече Каспро.

— Винаги има какви ли не мълви.

— Аз ги следвам.

— И някаква конкретна мълва ли ви доведе тук? Името на изгубен творец… или поема?

— По-скоро славата на Ансул като център на просветата и писмеността по целия Западен бряг. Но най-вече една история — или мълва — за богата библиотека, която съществувала тук още преди основаването на университета на Ансул. Твърди се, че в нея се съхранявали писмени образци още от времето, когато сме говорели аритански, и имало описания на земите отвъд пустините, откъдето някога сме дошли. Може би дори съществуват книги, донесени от мястото, където изгрява слънцето, от другата страна на пустинята, там, където се заражда нашата история. От много години мечтая да дойда тук, да разпитвам, да събирам информация, да науча всичко, което е възможно, за тази библиотека!

Друмлордът мълчеше.

— Зная, че целта, която съм си поставил, ме излага на известна опасност. Всъщност излага на риск всеки, с когото разговарям за това — дори и да не ми отговаря.

Друмлордът бавно кимна. Лицето му остана безизразно.

— Познавам добре алдите — продължи Каспро. — Известно време живяхме сред тях.

— Това изисква смелост.

— По-малка от тази, която очаквам от вас.

Беше ми трудно да понеса всичко това, едва прикритата страст в разговора на двамата, ентусиазма, страха и предизвикателството. Исках да скоча и да им извикам: „Трябва Да си вярвате! Не може ли да се доверите един на друг?“ Но знаех, че постъпката ми ще е глупава и детинска, и едва не се разплаках от безсилие.

Грай Барре прегърна Шетар. Лъвицата се надигна, доближи се бавно до мен и легна в краката ми, сякаш ме подканяше да я чеша зад ушите. Направих го и самото докосване до нея ме успокои. Грай ни гледаше. Не ми намигна, но ми се стори, че долових в изражението й нещо, което сякаш ми казваше: „Те са мъже, това е единственият начин, по който могат да се разберат“. Друмлордът бе станал да донесе свещ. Трябваше аз да го направя, но той вече бе взел тежкия свещник и го носеше с треперещи от немощ ръце към масата. Грай запали свещта. Светлината блесна ярко и останалата част от стаята потъна в мрак, на чийто фон лицата на всички бяха белезникави петна. Шетар изръмжа тихо и отпусна глава върху предните си лапи, очите й святкаха на трепкащата светлина.

— Промених възгледите си за смелостта — заяви друмлордът, — откакто лежах в затвора на ганда. Смятах, че е нещо, което човек дължи на себе си, като гордостта или самоуважението. — Неговите очи също святкаха като миниатюрни огледала, в които се отразяваше пламъчето на свещта.

Този път Каспро мълчеше.

— Отведоха ме там — продължи моят господар, — защото и те, като вас, са чували и вярват на слухове и мълви. Същите слухове, които ги докараха тук. В Ансул имам предвид. Знаете ли каква е причината алдите да нападнат нашата страна и да обсадят града ни?

— Бих казал алчност или завист заради тучните ви поля.

— Защо пък нашите поля? Вадалва е по-близо и там са също така миролюбиви като нас. Аз ще изброявам, а вие ме поправете, ако греша: алдите имат цар, ганд на гайдите, който освен това е и върховен жрец на Аттх. Властта му е огромна. Всички роби му принадлежат. Той е главнокомандващ на армията.

Каспро кимна.

— Името на царя-жрец, който се възкачи на трона в Асудар преди трийсет години, е Дорид. Той вярва, че Аттх иска от него да унищожи всичкото зло на света. Алдите имат само едно божество и това е Аттх, което означава Господар. Никой не може да произнесе истинското му име. За тях Аттх е бог на доброто. Но съществува и противостояща сила на злото, която се нарича Обаттх, или Другият господар.

Каспро кимна отново.

Друмлордът попита:

— Знаете ли историята за Хилядата предани мъже?

— Алдите казват, че ако на едно място се съберат хиляда предани войници, Обаттх ще бъде победен завинаги. Според някои стигат и сто.

— А според други и десет — добави Грай.

Друмлордът се засмя, но не изглеждаше весел.

— Харесва ми последният вариант — рече. — А казват ли къде трябва да се срещнат тези предани войници?

— Не — поклати глава Каспро и Грай последва примера му.

— Едва ли ще забравя някога тази история — заговори друмлордът, — най-вече заради начина, по който я научих. Разказа ми я Иддор, синът на нашия ганд, на Йораттх. Повтори я няколко пъти. — Той млъкна за малко и когато продължи, говореше с тих, шепнещ глас: — Не обичам да я разказвам между стените на тази къща. Простете. Но ето какво научих: цялата светлина и всичката правда на света принадлежат на Аттх, Бога на пламъците, чиято сила всеки ден се вижда в огъня на слънцето. Няма нищо свято извън пламъците на Аттх. Всеки огън гори в негова чест. Алдите презират луната и я наричат робиня, вещица. Земята, на която живеем, е място на изгнаници. Нечиста страна, лишена от святост, гъмжаща от демони, студена и тъмна, ако се изключи светлината на слънцето, с която ни дарява Аттх. Но тук, на земята, живее Обаттх, врагът на Аттх — в злите съдби на хората, в злините, които те вършат, в злите духове, пред които се прекланят. И най-вече обитава едно определено място. Това е мястото, където е съсредоточена цялата низост на света, мракът, който примамва към земните недра, отрицанието на светлината, бликаща от слънцето. То е черно, влажно, студено и противно. Както слънцето е живо, така това място е неживо. Пусто пространство, огромна дупка в земята, бездънна пропаст. Нарича се Гърлото на нощта. И тъкмо там трябва да се съберат Хилядата предани мъже и да отнесат Огъня на Аттх в царството на Обаттх. Те ще нахлуят в мрака, ще обявят война на Другия господар и ще го победят. Сетне ще излязат с огнени знамена и цялата земя ще бъде обхваната от пламъци, които ще прогонят мрака далеч отвъд звездите. И после синовете на Асудар ще властват над всички хора и в името на всемогъщия и праведен Бог на пламъците.

Гласът на друмлорда беше монотонен и безизразен, на моменти едва доловим. Забелязах, че е стиснал юмруци.

— Една стара асударска легенда твърди, че Гърлото на нощта е на запад, на самия бряг. Дорид, царят-жрец на град Медрон, наредил на своите подчинени жреци на Аттх да открият сърцето на мрака. Някои смятали, че е скрито в планината Сул, а други казали: не, това е вулкан, съдържа огън и значи е свещен за Аттх. Мястото трябва да е срещуположно на планината — отвъд водата, там ще е бездънният кладенец на злото. Следователно Гърлото на нощта трябва да е в град Ансул. Би трябвало да го пазят магьосници, владеещи ужасни сили, които могат да съберат армия от зли духове, нечисти плодове на земята. За да го защитят, там ще се съберат всички езически божества. И тъй армията на Асудар била пратена да превземе страната и град Ансул със сила и да открие Гърлото на нощта. Веднага щом го намери, цар Дорид ще прати Хилядата предани мъже с техните пламтящи знамена, истинска огнена армия. Светлината ще разпръсне мрака и добрата воля ще смаже злото.

Той си пое рязко въздух. Прехапа устна и отмести очи към пламъчето на свещта.

— Никога не съм чувал тази история, — призна Каспро. Гласът му трепереше. Предполагам, че заговори, за да даде време на друмлорда да се съвземе. — Чувал съм разкази как воюват помежду си Аттх и Обаттх. За тяхната безконечна война. И хората от пустинята знаят, че съществува планина на име Сул, далече на запад, необичайно място дори само защото е заобиколено от вода. Солена вода, която наричат проклятието на Обаттх… Но разказът за Гърлото на нощта трябва да е тайно познание. Само за жреците.

— И полезен, за да оправдае нашествие — рече Грай.

— Ако е само това, би трябвало да е по-широко разпространен, не мислите ли? Господарю, дали обикновените войници знаят тази история?

— Нямам представа. Зная само, че им е било заповядано да търсят определени неща. Определени къщи. Пещери, магьосници, идоли, книги… в хълмовете над града има много пещери. И идоли и книги също има — навремето в Ансул се срещаха на всяка крачка. Само че войниците си свършиха старателно работата.

Известно време всички мълчахме.

— Как ви управляват сега? — попита Грай. Имаше нещо в гласа й — макар че не беше красив като този на мъжа й, но имаше нещо, което внушаваше спокойствие, същото, което чувствах, когато галех лъвицата по козината. Когато друмлордът й отговори, гласът му не звучеше така напрегнато.

— Ние сме поробени, как да ни управляват. Ганд Йораттх и офицерите му олицетворяват закона тук. През повечето време жителите на града се занимават с неща, с които са се занимавали открай време, а алдите налагат волята си, наказват богохулството и се държат надменно. Живеят тук като войници в гарнизон още откакто превзеха града. Не пращат заселници. Не водят жени. Те не искат да се заселят тук. Мразят града, страната, морето. За тях самата земя е място за изгнание, а това е най-лошата й част.

В тишината, която последва, Шетар вдигна глава, изръмжа гърлено и се прозя шумно.

— Права си — кимна й Грай. Двамата с Каспро се надигнаха, пожелаха ни лека нощ и ни благодариха за гостоприемството.

Дадох на Грай една маслена лампа, за да намерят пътя към тяхната стая. Видях, че и двамата докоснаха леко с пръсти молитвената ниша, преди да излязат. Отдалечиха се, хванати за ръка, по коридора, лъвицата вървеше кротко зад тях. Светлината на лампата хвърляше отблясъци върху стените.

Обърнах се и видях, че друмлордът отново е втренчил поглед в пламъчето. Лицето му изглеждаше уморено. Помислих си колко е самотен. Приятелите му бяха измрели или отпътували отдавна, а той трябваше да остане тук. Досега смятах, че самотата му е негов избор, че му е присъща, но сега осъзнах, че просто не е имал избор.

Той ме погледна и попита:

— Какво ни доведе в Галваманд?

Тонът му ме изплаши.

— Приятели, смятам — рекох накрая.

— О, да. Могъщи приятели, Мемер.

— Господарю…

— Да?

— Това Гърло на нощта, този Обаттх. Червените шапки, войниците — заради това ли са дошли в Галваманд? Защото мислят, че…

Той не бързаше с отговора. Седеше прегърбен, както когато го измъчваше болка.

— Да — рече след време.

— Но има ли… има ли нещо, което…

Не знаех какво искам да попитам, но той ме разбра. Погледна ме навъсено.

— Това, което търсят, им принадлежи. То е в техните сърца, не в нашите. В тази къща не живее зло. Те доведоха мрака с тях. Никога няма да разберат какво е имало в недрата на тази къща. Няма да го търсят, не ще го и видят. Тази врата е вечно затворена за тях. Не се страхувай, Мемер. Не можеш да го предадеш. Аз се опитвах. Опитвах се да стана предател. И то неведнъж. Но боговете на моята къща и сенките на мъртвите ми простиха още преди да го сторя. Те не ми позволиха да го направя. Сънотворците затиснаха устата ми с невидимите си ръце.

Сега вече наистина се изплаших. Никога досега не бе говорил за изтезанията. Беше се навел, чак се беше прегърбил, и целият трепереше. Исках да отида при него, но не смеех.

Той махна едва забележимо с ръка и прошепна:

— Върви си. Лягай си да спиш, дете.

Приближих се и положих ръка върху неговата.

— Нищо ми няма — успокои ме той. — Чуй ме. Постъпи правилно, като ги доведе тук. Те са благословени хора. Така е, Мемер. А сега си върви.

Исках или не, трябваше да го оставя сам, разтреперан и безпомощен.

Бях изморена, денят бе дълъг и изпълнен с преживявания, но не можех да си легна. Отидох до стената, която опира в склона на хълма, и отворих невидимата врата към тайната стая.

Още щом прекрачих прага, страхът ми се усили. Сърцето ми се сви, настръхнах.

Пред очите ми беше ужасяващото изображение на черното слънце, което поглъща всичката светлина и топлина на деня и оставя след себе си само смразяващ студ и пустота.

Винаги съм се бояла от дъното на тази стая. Не смеех да доближа сенките, стараех се да не ги забелязвам, сякаш си казвах: „Това е нещо, което ще се опитам да разбера по-късно“. Но сега това „по-късно“ бе настъпило. Време беше да узная върху какво е построена моята къща.

Но първо трябваше да се опитам да разбера смисъла на тази ужасна легенда за Гърлото на нощта, омразния образ, сътворен от хората, които ненавиждах.

Сетих се за думите на Оррек Каспро. За библиотеката, която търсел. Най-голямата библиотека на света. Място на познание, просветление за ума.

Не смеех дори да погледна към сенчестия край на стаята. Не бях готова за това, трябваше да събера цялата си сила. Приближих се до масата, онази, под която като малка строях мечо леговище с книги. Оставих лампата на нея и опрях длани върху гладката повърхност, сякаш попивах сили от нея.

На масата лежеше книга.

Двамата с друмлорда винаги връщахме книгите на местата им, преди да напуснем стаята. Друмлордът го правеше, защото така го бе възпитала майка му, жена на реда, която била негов учител, както той бе мой. Не бях виждала тази книга. Не ми изглеждаше стара. Сигурно беше от онези, които хората носеха тайно в къщата, за да ги спасят от унищожение. Твърде погълната от творбите на великите писатели и поети, нито веднъж не бях поглеждала към лавиците, където държахме тези случайно попаднали тук издания. Реших, че друмлордът я е оставил за мен, докато съм слизала към пазара с Грай.

Отворих я и видях, че е напечатана, с метални букви, каквито напоследък използват в Бендраман и Урдайл, тъй като с тях лесно могат да се отпечатат и хиляда екземпляра. Прочетох заглавието: „Хаос и дух: Космогония“. Под него бе изписано името Оррек Каспро, а, отдолу имената на печатарите — Берре и Холавен от Дерисова вода в Бендраман. На следващата страница имаше само едно изречение: „В чест и памет на моята незабравима Мелле Аулита от Каспромант“.

Седнах така, че да съм с лице към тъмната част на стаята, защото не смеех да й обърна гръб, както и да погледна нататък. Приближих лампата до книгата и зачетох.

Събудих се на същото място в сивата утрин, с угаснала лампа и глава върху разтворената книга. Бях измръзнала до кости. Ръцете ми бяха така вкочанени, че с мъка успях да изпиша буквите във въздуха, за да отворя вратата. Изтичах в кухнята и едва не се пъхнах цялата в огнището, докато се опитвах да се стопля. Иста ме сгълча, а Соста разказваше нещо, но аз не й обърнах внимание. Величествените думи на поемата отекваха в главата ми като вълни на прибой, като стрелкащи се над водата пеликани. Нито чувах, нито виждах друго освен тях.

Сега вече Иста се разтревожи за мен. Даде ми топло мляко и каза:

— Изпий това, глупаво момиче, какво искаш, да се разболееш ли? И то когато в къщата имаме гости? Изпий го наведнъж!

Изпих млякото, благодарих й и се качих в стаята си, шмугнах се в леглото и спах почти до обед.

Намерих Грай и мъжа й в конюшнята, с лъвицата, конете, Гудит и Соста. Откакто се появи Каспро, Соста бе забравила напълно за роклята и непрестанно се навърташе край него. Гудит оседлаваше червения кон, а Грай и Каспро спореха. Не бяха ядосани, но и не постигаха съгласие. Този ден Леро не беше в сърцата им, както обичаме да казваме.

— Не можеш да отидеш там съвсем сам — рече Грай, а той отвърна:

— Нито ти да дойдеш с мен.

Изглежда, повтаряха тези аргументи от доста време.

Той се обърна към мен. За миг се почувствах замаяна, както вероятно се чувстваше край него Соста. Та това бе същият човек, който бе написал поемата, над която прекарах почти цялата нощ и която бе променила душата ми. Но смущението ми премина почти веднага. Човекът пред мен бе Оррек Каспро, нямаше две мнения по въпроса, но не великият поет, а мъжът, спорещ с жена си, мъжът, който приемаше всичко ужасно сериозно, нашият гост, когото харесвах.

— Кажи ни ти, Мемер — поде той. — Вчера хората са видели Грай на пазара, видя са я с Шетар, стотици хора, не е ли истина?

— Разбира се, че е така — каза Грай, преди да успея да отговоря. — Но никой не е поглеждал вътре във фургона. Нали, Мемер?

— Да — казах на него и: — Не — на нея.

— Така че — продължи тя, — вчера във фургона беше твоята съпруга, а днес от него ще излезе звероукротителят и ще дойде с теб в двореца.

Той не спираше да клати глава.

— Оррек, вече два месеца пътувам с теб, като се преструвам на мъж. Обиколихме целия Асудар. Защо изведнъж реши, че сега не бива да го правим?

— Защото ще те познаят. Те са те видели, Грай. Знаят, че си жена.

— Всички неверници си приличат. А и алдите не забелязват жените.

— Видели са жена с лъвица, която е изплашила един от конете им!

— Оррек, идвам с теб. — Той изглеждаше толкова разтревожен, че тя застана до него и го хвана за ръката. — Знаеш добре, че никой в Асудар не е забелязал, че съм жена, освен онази стара вещица в оазиса, а и тя се смя на това. Помниш ли? Те няма да се досетят, няма да ме погледнат дори, не могат да ме видят. Няма да те пусна да идеш сам. Не мога. Не бива да го правиш. Имаш нужда от Шетар. А Шетар се нуждае от мен. Почакай само да се облека — имаме много време. Нали така, Мемер? Колко е пътят до двореца?

— Четири пресечки и три моста.

— Видя ли? Ще се върна, преди даже да си мигнал. Не го пускайте да тръгне! — заръча на мен, Гудит и Соста, а вероятно и на коня, и изтича в къщата, Шетар се вмъкна след нея.

Оррек отиде до портала и застана там, неподвижен и замислен, с гръб към нас. Стана ми жал за него.

— Няма спор по този въпрос — рече Гудит. — Отровни змии живеят в двореца, както и да ги наричат. А някога там се помещаваше Градският съвет. Ела насам де! — Последното беше за високия кон, който го погледна и бавно се приближи към нас.

— Какъв красавец! — въздъхнах и го потупах по шията. — Бранди ли беше?

— Бранти — поправи ме Оррек, който се бе върнал при нас, с израз на достойно поражение, което със сигурност жегна сърцето на Соста.

— Оххх — въздъхна тя и запелтечи: — Мога ли… мога ли да ви донеса… — Но очевидно не знаеше какво да му донесе.

— Още го бива старчето — похвали го Оррек и хвана юздите. Тъкмо се готвеше да се качи на седлото, когато Гудит го спря:

— Чакай малко да погледна тази подкова. — И се мушна между Оррек и коня.

Оррек отстъпи назад и зачака търпеливо като Бранти.

— Отдавна ли го имате? — попитах, опитвах се да завържа разговор, но се чувствах точно толкова глупаво, колкото и Соста.

— Вече надхвърли двайсетте. Време е да си почине от тези скиторения. А също и Звезда. — Оррек се усмихна малко тъжно. — Напуснахме заедно Предпланинието — Бранти и аз, Звезда и Грай. И Сажда. Кучето ни. Добро куче беше. Грай я обучи.

Това подтикна Гудит да подхване любимата си тема за галвамандските хрътки — не спря да дрънка, докато не дойде Грай. Носеше бричове и наметало от груб плат. Мъжете в Ансул носят косите си дълги и завързани отзад, така че тя само бе прибрала плитките си в черна плюшена шапка. Освен това беше почернила с нещо брадичката си. Приличаше на двайсетгодишен мъж с чевръсти, стрелкащи се насам-натам очи, срамежлив и мълчалив.

— Готови ли сме? — попита. Дори ниският й дрезгав глас се беше променил.

Соста зяпна от почуда и попита:

— Кой сте пък вие?

Грай свъси вежди и отвърна:

— Чай, звероукротителят. Е, Оррек?

Той я изгледа отгоре до долу, сви рамене, подсмихна се и се метна на коня.

— Какво пък, да тръгваме! — И пришпори коня, без да поглежда назад. Грай и лъвицата го последваха. Докато минаваше през портата, Грай ме погледна и ми намигна засмяно.

— Ама откъде се взе този човек? — продължаваше да се чуди Соста.

— Бъди с тях, милостива Енну, в това гнездо на змии и убийци — промърмори под носа си Гудит и се прибра в конюшнята.

Върнах се в къщата да нагледам нишите на боговете и да попитам Иста трябва ли да се купува нещо от пазара.

6

Гудит ми каза, че рано заранта дошъл вестоносец от Къщата на Градския съвет, която алдите наричат двореца на ганда, за да съобщи, че Оррек трябвало да чака на определеното място. Без обяснения или извинения, разбира се. И така, те тръгнаха, а ние зачакахме. Беше доста късно, когато най-сетне се върнаха, та бях прекарала немалко часове в тревоги. Седях на парапета на пресъхналия фонтан и ги зърнах още щом се заизкачваха по улицата от юг, Оррек пешком, уловил коня за юздите, а Чай звероукротителят зад него, следван от лъвицата, която явно бе отегчена.

Изтичах да ги посрещна.

— Всичко мина добре — успокои ме Оррек, а Чай добави:

— Горе-долу.

Гудит чакаше при вратата на конюшнята, за да поеме Бранти — появата на конете му бе донесла такава радост, че не позволяваше на никой друг да ги гледа дори за малко.

— Ела с нас горе — покани ме Чай и още щом влязохме в столовата, без да сменя дрехите си, нито да си измива лицето, отново стана Грай. Попитах ги дали са гладни, но те поклатиха глави и казаха, че гандът наредил да им дадат храна и вода.

— Пуснаха ли те вътре? — попитах Грай. — Пуснаха ли Шетар?

Не исках да проявявам любопитство към нищо, свързано с алдите, но не можех да се стърпя. Никой не беше влизал в двореца и казармите и не знаехме как живеят гандът и алдите, защото сградата бе под постоянна охрана и вътре гъмжеше от войници.

— Разкажи на Мемер какво стана, докато сваля тези дрехи — заръча Грай на Оррек и той ми разправи всичко, превърна го в поредната сладкодумна история — очевидно му беше в кръвта.

Алдите били вдигнали шатри, такива, каквито използвали, когато пътували из пустинята. Шатрата на ганда била най-високата и най-просторната, почти колкото къщата, съшита от червен плат, със златисти шевове и знамена. Според Оррек гандът живеел в нея, а не в голямата къща, поне сега, след сезона на дъждовете. Шатрата била богато мебелирана и разполагала с подвижни изрисувани паравани, с чиято помощ можело да се оформят по желание всякакви вътрешни помещения — Оррек вече бил приеман в подобна шатра в Асудар. Но тук дори не го допуснали под чергилото. Поканили го да седне на сгъваем стол недалеч от входа.

Бранти бил отведен в конюшнята от един коняр, който се отнасял с него, сякаш е от стъкло. Укротителят и лъвицата стояли на няколко крачки зад Оррек, заобиколени от алдски офицери. И Чай, също като Оррек, бил под хартиен слънчобран.

— Дадоха ми и за Шетар — похвали се Грай, която вече се бе върнала. — Те уважават лъвовете. Но после хвърлиха слънчобраните, защото ги бяхме използвали, а за тях сме неверници.

Предложили им освежаващи напитки, а пред Шетар положили купа с вода. След като чакали около половин час, от шатрата излязъл гандът, заобиколен от придворни и офицери. Поздравил благосклонно Оррек, нарекъл го принц на поетите и го уверил, че е добре дошъл в Асудар.

— В Асудар! — кипнах аз. — Тук е Ансул! — После се извиних за прекъсването.

— Където са алдите, там е пустиня — произнесе с мек глас Оррек и в първия момент не разбрах, че е някакъв цитат.

Ганд Йораттх, продължи той, бил шейсетинагодишен, облечен в разкошна везана туника, украсена по края със златист ширит, по асударската мода, каквито носят само висшите благородници. Поведението му било непринудено, разговорът, който поддържал, жив и енергичен. Седнал до Оррек и подхванал разговор за поезия — отначало обсъдили някои от великите асударски епоси, но гандът искал да узнае нещо и за „западните творци“, както ги нарекъл. Интересът му бил неподправен, въпросите — показващи интелигентност. Поканил Оррек да гостува редовно в двореца и да изнася рецитали на собствените си творби, както и на други майстори. Заявил, че това ще достави огромно удоволствие не само на него, но и на целия двор. Разговарял, както разговаря един принц с друг, не нареждал, а канел любезно.

Някои от придворните и офицерите също взели участие в разговора и подобно на ганда показали сериозни познания по асударска литература, а също и любопитство, дори жив интерес към творенията на други народи. Похвалили Оррек и дори го нарекли фонтан сред пустинята.

Други обаче не били тъй приятелски настроени. Иддор, синът на ганда, се държал настрана, не обръщал внимание на разговора за поезия и стоял близо до входа на шатрата, заобиколен от свита жреци и офицери, с които си бъбрел непрестанно, докато накрая не вдигнали такъв шум, че гандът ги сгълчал раздразнено. След това Иддор се намръщил и потънал в мълчание.

Гандът помолил да доведат при него лъвицата и Чай се подчинил. Шетар изпълнила коронния си номер, както го нарича Оррек: протегнала предни лапи и склонила глава между тях, сякаш се покланя. Това развеселило всички, та се наложило Шетар да го повтори още няколко пъти, но тя нямала нищо против, защото за награда й давали лакомства. Приближил се заинтригуваният Иддор и изявил желание да си поиграе с нея — първо размахал пред носа й украсената си с пера шапка, на която тя не обърнала внимание, а после почнал да разпитва колко е силна, дали лови дивеч, нападала ли е хора и дали е убила някого. Укротителят Чай отговорил на всички тези въпроси с дължимото уважение и накарал Шетар да се поклони на Иддор. Но вместо това лъвицата само се прозяла небрежно.

— На неверниците не бива да се позволява да отглеждат асударски лъвове — подметнал Иддор на баща си, който обаче отвърнал:

— Но кой ще вземе лъва на звероукротителя?

Това, изглежда, била някаква поговорка, защото всички го аплодирали. След това Иддор започнал да дразни Шетар и да я предизвиква с викове и престорени атаки. Шетар не му обръщала внимание. Като видял какво прави синът му, гандът ужасно се разгневил и му заявил, че позори гостоприемството на този дом и същевременно накърнява величието на лъва, а после му заповядал да си върви.

— Величието на лъва — повтори Грай. — Това ми хареса.

— На мен пък не ми хареса това, което стана между ганда и сина му — рече Оррек. — Змийско гнездо, така го нарече Гудит. Трябва много внимателно да се пипа там. Все пак гандът е изключително интелигентен човек.

„Той е тиранин, който ни победи и пороби“, исках да изкрещя, но премълчах.

— Друмлордът е прав — продължи Оррек. — Алдите са се настанили в Ансул като войници по време на поход. Не проявяват никакъв интерес към обитателите на този край, какви са и с какво се занимават. Същото може да се каже и за ганда. Мисля, че той е разбрал, че най-вероятно ще доживее дните си тук, и се опитва да разнообрази скуката. Но от друга страна, жителите на града също не знаят нищо за алдите.

— Защо трябва да знаем? — не се сдържах този път.

— В Предпланинието казваме, че ти трябва мишка, ако искаш да опознаеш добре котката — отвърна Грай.

— Не искам да опознавам хора, които плюят на боговете ни и ни наричат нечестивци. За мен те са нечистите. Вижте — погледнете моя господар! Вижте какво направиха с него! Да не мислите, че се е родил със счупени ръце?

— Ах, Мемер… — въздъхна Грай и протегна ръце към мен, но аз я отблъснах.

— Можете да ходите колкото си искате в този техен дворец, да ядете от храната им и да ми рецитирате своята поезия, но ако можех, щях да избия всички алди в Ансул.

Обърнах им гръб, обляна в сълзи, защото бях развалила всичко и не заслужавах доверието им.

Тръгнах да изляза от стаята, но Оррек ме спря.

— Мемер, чуй ме — рече. — Прости нашето невежество. Ние сме твои гости. Молим за прошка.

Това само усили плача ми. Избърсах си очите и изхлипах:

— Вие ми простете.

— Ох, миличка. — Грай дойде при мен и ме хвана за ръцете. — Ние знаем толкова малко. За теб, за твоя господар, за Ансул. Едно е сигурно: че случайността ни събра заедно.

— Беше Леро — поправих я.

— Кобилата, лъвицата и Леро — уточни тя. — Винаги ще ти вярвам, Мемер.

— Винаги ще ви вярвам — рекох и на двамата.

— Тогава кажи ни коя си ти. Трябва да се опознаем. Кажи ни кой е друмлордът — или какъв е бил, преди да дойдат алдите. Беше ли повелител на целия град?

— Ние нямаме повелители.

Опитах се да се съсредоточа, както правех, когато друмлордът ме подканваше с думите: „Малко по-подробно, Мемер“.

— Ние избираме съвет, който да управлява града. Така постъпват всички градове по Ансулското крайбрежие. Гражданите гласуват за своите съветници. А съветниците избират друмлорд. Друмлордовете пътуват между градовете и уреждат търговията така, че всички да получат това, от което се нуждаят. Освен това не позволяват на търговците да мамят, нито да се препитават с лихварство — доколкото им е по силите.

— Значи това не е наследствена титла? Поклатих глава.

— Първият срок е десет години. Можеш да получиш още десет, ако съветът те назначи повторно. След това търсят някой друг. Всеки може да е друмлорд. Но трябва да разполагаш с известни средства. От теб се иска да поддържаш контакт с търговците и с другите градове и непрестанно да пътуваш — надолу чак до съндраните, за преговори с търговците на коприна и тамошното правителство. Доста скъпо излиза. Но в онези времена Галваманд е бил богата къща. А и хората от града са ни помагали. Това е чест, голяма чест — да си друмлорд. Ето защо продължаваме да го наричаме така. Макар сега това да не значи нищо.

Едва не избухнах отново в сълзи. За първи път се изплаших, че не мога да се владея.

— Всичко това е било, преди да се родя. Зная го от разказите на хората и от книгите.

Дъхът ми секна, сякаш ме бяха ударили в корема, и аз замръзнах. Цял живот ме бяха учили, че не бива да признавам пред никого за заниманията ми с книгите. А ето, че сега се изпуснах.

Но Оррек и Грай, разбира се, дори не забелязаха. За тях това бе нещо съвсем естествено. Само кимнаха и ме подканиха да продължа.

Не бях сигурна какво мога да им кажа и какво не.

— Децата от моето поколение се наричат връстници на обсадата — рекох. — Прекарах ръка през косата си. Исках да знаят много неща за мен, но не и че например майка ми е била насилена от войниците. — Когато алдите превзели града… първия път сме успели да ги прогоним. Истината е, че умеем да се бием. Не започваме войни, но и не бягаме от тях. Но когато от Асудар пристигна нова, още по-голяма армия, градът падна. Отведоха друмлорда в затвора и превърнаха Галваманд в руини. Събориха университета и хвърлиха книгите в каналите и морето. Издавиха част от хората в каналите или ги пребиха с камъни, или ги заравяха живи. Майката на друмлорда Елейо Галва…

Тя бе живяла в тази къща. Жертва на войниците. Не можех да продължа.

Всички замълчахме.

Шетар се надигна и пристъпи между нас, помахваше с опашка. Посегнах да я погаля, за да се разсея от това, за което говорехме, но тя не ми обърна внимание. Долната й челюст бе увиснала. Изглеждаше раздразнена.

— Цяла нощ ще е в лошо настроение — оплака се Грай. — В двореца я натъпкаха с лакомства и реших да не й давам вечеря.

— Какво яде обикновено?

— Сушено ярешко.

— Може ли да ловува?

— Не знае как — отвърна Грай. — Макар че майка й вероятно я е учила. Лъвовете ловуват групово, като вълците. Точно затова е привързана към нас. Ние сме нейното единствено семейство.

Шетар изръмжа, колкото да потвърди, че знае за какво говорим, и отново се разходи из стаята.

— Мемер, не ти ли е трудно да говориш за това? — попита Оррек и поклати глава. — Та казваш, алдите разрушили библиотеката и университета. Напълно ли? — По очите му виждах, че се надява да отрека.

— Войниците се опитаха да съборят библиотеката, но тя е от камък и солидно построена, така че само изпочупиха прозорците, разбиха мебелите и изхвърлиха книгите. Не смееха да ги пипат с ръце и накараха гражданите да ги товарят на колички и да ги изсипват в канала. Книгите бяха толкова много, че каналът се затлачи и тогава принудиха гражданите да ги хвърлят в залива. Струпваха ги на кея и ги хвърляха от него. Ако не потъваха веднага, бутаха хората след тях във водата. Веднъж видях… — Този път не посмях да продължа и да им разкажа, че видях как спасяват една изхвърлена на брега книга.

Сега беше в тайната стая, свитък от северните провинции, изписан върху ленени листове, навити на дървени пръчки. Човекът, който го донесе, го бе изсушил внимателно и въпреки че свитъкът бе прекарал няколко седмици във водата, четмото се беше запазило почти непокътнато. Друмлордът ми го показа, докато възстановяваше повредените части.

Но не можех да говоря за книги — за стари книги, спасени книги, за книгите от тайната стая. Дори пред Грай и Оррек.

По-добре беше да им разказвам за старите времена, така че продължих:

— Преди много време университетът се е намирал тук, в Галваманд.

Оррек продължаваше да ме разпитва и аз му разказах всичко, което знаех — за друмлорда, за четирите големи фамилии в Ансул — Кам, Гелб, Галва и Актамо. От най-ранни времена това били най-богатите фамилии и притежавали най-голямо влияние в Съвета. Те построили великолепни къщи и храмове, финансирали обществени празненства, привличали артисти и творци, книжници и философи, архитекти и музиканти, за да живеят и работят в техните къщи. Това било във времената, когато хората наричали Ансул Мъдрия и Красивия.

— Родът Галва живее тук от самото основаване на града — на първия хълм край реката, в Къщата на Оракула.

— Значи тук е имало оракул? — попита Оррек.

Поколебах се. Почти не бях мислила върху значението на тази дума до сутринта, когато пристигнаха Оррек и Грай, а аз седях до пресъхналия басейн с Фонтана на Оракула.

— Не зная — отвърнах. Чувствах се страшно объркана. Защо досега не се бях питала каква е причината да наричат Галваманд Къщата на Оракула? Не знаех дори какво е „оракул“, но същевременно разбирах, че не бива да говоря за това — също както знаех, че не бива да говоря за тайната стая. Все едно някой ми бе запушил устата.

Спомних си думите на друмлорда от предната вечер: „Сънотворците затиснаха устата ми с невидимите си ръце“. Това ме изплаши.

Те не пропуснаха да забележат смущението ми. Оррек смени темата и взе да ме разпитва други неща за къщата. Някак неусетно започнах да му разказвам историята й.

В онези стари времена фамилията Галва процъфтявала, къщата и стопанството се разраствали и привличали хора, посветили се на изкуството и занаятите, особено книжници, поети и баснописци. Тук си давали среща хора от цял Ансул и дори от далечни земи, за да споделят това, което могат, и да научат за другите. И тъй с годините университетът в Галваманд придобивал известност. Всички етажи в задната част на къщата били предназначени за общежития, учебни стаи, ателиета и библиотеки, но скоро се наложило да построят още сгради в двора, а също и нагоре и надолу по хълма, където да настанят желаещите.

Поетът Дениос също дошъл тук от Урдайл, когато бил съвсем млад. Може би се е учил в галерията, в която бяхме снощи, защото тогава тя била част от Галвамандската библиотека.

След време Късмет, богът, когото наричаме Глухия, обърнал гръб на родовете Кам, Гелб и Актамо. Докато богатството и благосъстоянието им се топели, завистта им към Галва започнала да расте. Подтиквани от омразата и завистта, които прикривали зад думите обществено мнение, те принудили Съвета да обяви университета и библиотеката за градска собственост и да ги отнеме от Галваманд. Галва приели решението на Съвета, но предупредили, че може да има последствия, ако решат да ги преместят на ново място. Градът вдигнал нови сгради за университета, близо до пристанището. Почти цялата библиотека, събирана в продължение на столетия, била преместена там. Казах на Грай и Оррек това, което бях научила от друмлорда:

— Още щом започнали да изнасят книгите от Галваманд, Фонтанът на Оракула взел да отслабва. Малко по-малко, с всяка книга, която напускала къщата, намалявала и струята. Когато приключили с пренасянето на книгите, фонтанът пресъхнал окончателно. От двеста години от него не е потичала вода…

Открили новия университет с тържествена церемония и общоградско празненство, на което присъствали преподаватели и студенти, но той не бил така посещаван като старата библиотека на Галваманд. А след още двеста години — ето ти ги хората от пустинята, да хвърлят книгите в канала и морето или да ги тъпчат в мочурищата.

Оррек слушаше разказа ми, заровил лицето си в шепи.

— И нищо ли не е останало тук — в Галваманд? — попита Грай.

— Само няколко книги — отвърнах колебливо. — Но когато отбраната паднала, алдите дошли право в къщата, даже още преди да отидат в университета. Търсели… мястото, което вярвали, че е тук. Съборили старата дървена част на къщата, отнесли книгите и мебелите… взели всичко, което намерили. — Макар да казвах истината, имах усещането, че Грай знае, че това не е цялата истина.

— Това е ужасно… ужасно. — Оррек внезапно се надигна. — Зная, че според алдите писмеността е творение на злото, но да унищожат… да изхвърлят… — Той млъкна, неспособен да продължи. Отиде до западния прозорец, откъдето се виждаха покривите на Галваманд и на крайбрежната част на града, обърната срещу Сул.

Грай отиде при Шетар и й сложи каишката.

— Ако искаш, ела с мен — покани ме. — Шетар има нужда от разходка.

— Съжалявам — казах на Оррек и я последвах, отчаяна, задето го бях наскърбила. Всичко, което бях казала и направила днес, беше погрешно. Ден без Енну, ден без благословия.

— Нали не ти си унищожила книгите — каза Грай.

— Да, но…

— Тогава недей да се самообвиняваш! — прекъсна ме тя. — Кажи ми, има ли някое удобно местенце, където мога да пусна Шетар да потича на воля? Няма да нападне никого, когато съм близо до нея, но все пак предпочитам наоколо да няма хора.

— Старият парк — отвърнах и я отведох там. Намира се малко над къщата — широка долчинка сред хълмовете, където дигите я разделят на четири канала. Бреговете са обрасли гъсто с дървета. Алдите никога не ходят там, те не обичат дърветата. Никой не се навърта по тези места освен деца, излезли на лов за зайци и други дребни животинчета, с които да разнообразят прехраната на семейството.

Показах на Грай фонтана, наречен на Дениос, близо до входа, и Шетар пи дълго.

Наоколо нямаше жива душа и Грай пусна лъвицата. Тя описа един кръг и се върна при нас. Изглежда, дърветата не й харесаха и не искаше да се отдалечава. Известно време си точи ноктите на един излязъл на повърхността корен и души дирите на разни животинчета около храстите. Отдалечи се малко единствено когато се увлече да гони някаква пеперуда, която я примами надолу по стръмния склон. След като се изгуби от погледите ни за известно време, Грай я повика с тихо мъркане. Миг след това лъвицата се появи, носеше се към нас с големи скокове. Грай я почеса зад ушите, после трите се разходихме из горичката.

— Каква чудесна дарба! — възхитих се. — Да можеш да призоваваш животните.

— Зависи за какво я използваш — отвърна Грай. — Оказа се полезна, когато слязохме от Предпланинието и трябваше да се прехранваме по някакъв начин. Аз обучавах коне, докато Оррек се учеше. Харесва ми тази работа… възхищавам се на начина, по който алдите обяздват конете си. За тях да удариш кон е по-лошо, отколкото да биеш жена. — Тя се разсмя.

— Как си могла да издържиш толкова време в Асудар? Не те ли дразнеха тези хора?

— Защо да ме дразнят? То е като да живееш сред диви животни — сред хищници. Опасни са и неразумни на моменти, според нашите представи. Жал ми е за тях, защото понякога сами си затрудняват живота.

Мълчах обидено.

— Те са като млади жребци или зайци — продължи тя, сякаш се защитаваше. — Непрестанно се дебнат един друг, завиждат си за всичко. Душите им не са свободни. Изпълват света с невидими врагове… Но са храбри, държат на думата си и почитат гостите. Също като моите сънародници в Предпланинието. Затова даже ги харесах. Не можах да опозная жените им, защото се преструвах на мъж и трябваше да стоя настрана от тях.

— Мразя всичко, свързано с тях — признах. — Това е по-силно от мен.

— Разбира се, че е по-силно. Как да не ги мразиш след всичко, което ни разказа?

— Не искам да ги виждам с други очи — заявих решително.

Зная, че Грай ме слушаше внимателно, но пък понякога тя преднамерено пренебрегваше думите на околните. Спрях, а тя извървя още няколко крачки, обърна се и внезапно ми се усмихна.

— Слушай, Мемер! Защо не дойдеш с нас в двореца? Ще те представим за конярче. Много приличаш на момче. Щом и мен излъга. Съгласна ли си? Ще ти е много интересно. Гандът е нещо като цар — колко царе си виждала досега? Освен това ще можеш да чуеш Оррек — смята да им представи своята „Космогония“. Може да е рисковано, като се има предвид колко са отдадени на идеята, че Аттх е единственият бог. Но пък самият ганд го покани да го направи още вчера.

Поклатих глава. Ужасно ми се искаше да чуя как рецитира Оррек, но не и в компанията на омразните алди. Не можех да си представя как пристъпвам сред тях, държа любезно, покланям се и им се усмихвам.

Но след вечеря на другия ден Грай отново повдигна този въпрос. Изглежда, го бе обсъдила с Оррек, защото той не възрази и за моя изненада друмлордът също не изрази несъгласие. Попита само дали не смятат, че ще е опасно. След като и двамата го увериха, че алдите държат на гостоприемството, той рече само:

— Дано не е като гостоприемството, което проявиха към мен. Но е срамота да не знаем нищо за тях, след като толкова години живеем едни до други. — Той ме погледна замислено. — А Мемер е даровита ученичка.

Исках да възразя, да откажа да ходя където и да било, ако наоколо ще има алди, защото нямах никакво желание да се уча от тях. Но това щеше да е проява на нелюбознателност и друмлордът не би го одобрил. Освен това можеше да си помислят, че ме е страх. Щом Оррек и Грай бяха готови да рискуват с появата си в двореца, как можех да откажа?

Колкото повече обаче мислех за посещението в двореца, толкова по-страшно ми ставаше. И въпреки това ме глождеше любопитство за двореца и за алдите, особено след като Грай и Оррек ми бяха разказали за тях. Животът ми досега бе толкова монотонен, че понякога се питах дали няма да си остане същият до края на отреденото ми време — домакинството, пазарът, пустеещите стаи на Галваманд, тайната стая с нейните съкровища, заниманията по писане и четене и сенчестата част на стаята, където не смеех да ида. Само един учител, от който да получавам знания и когото да дарявам с обичта си. Сега, с появата на тези двамата, къщата изведнъж се бе изпълнила с живот. Предците ми се бяха пробудили и ни слушаха — душите, сенките, хранителите на прага и огнището. Онзи, който гледа на две страни, бе отворил вратата. Не се съмнявах в това. Знаех, че нашите гости са пристигнали тук, водени от Енну и с благословията на Леро, и че да откажа това, което ми предлагат, ще е равносилно да откажа подарък на съдбата.

— Мемер, искаш ли да отидеш с тях? — попита друмлордът. Знаех, че ако откажа, ще продължи да настоява. Повдигнах рамене, без да отговоря, сякаш за мен въпросът не беше от особено значение.

Той обаче продължаваше да ме гледа внимателно. Защо ли се съгласи да ме прати при враговете ни? Изведнъж осъзнах причината — защото можех да ида там, където той не можеше. Дори да ме беше страх, можех да се уповавам на неговата храброст. Искаше от мен да изиграя своята роля като наследник на къщата.

— Да, ще ида — казах.

Същата нощ за първи път в живота си сънувах човека, който беше мой баща. Носеше синьо наметало, каквито носят войниците. Косата му беше като моята — кестенява, разчорлена и къдрава, трудна за ресане, овче руно. Не можех да видя лицето му. Той се катереше забързано през някакви руини, съборени стени и камънаци, с каквито е пълен градът ни. Когато ме наближи, се извърна към мен. Не виждах ясно лицето му, но ми се стори, че не е човешко, а по-скоро лице на лъв. Миг по-късно той се обърна и продължи да се катери по една разрушена стена, сякаш го преследваха.

7

Когато Оррек Каспро се отправи за втори път към двореца на ганда на алдите в Ансул, кортежът му се състоеше от Чай укротителя, Шетар и младия коняр Мем.

Мем беше разтревожен и неспокоен. Ами ако алдите поискаха да разседлая Бранти или подхванеха някоя конярска тема? Веднага щяха да разберат, че нямам представа от този занаят. Не се страхувай, успокои ме Грай, те са досущ като Гудит, няма да позволят на някакво малко момче да припари до конюшнята със скъпоценните им коне. Както и да е, тя се постара да е близко до мен, когато влязохме в двореца. Достатъчно беше да вървя до главата на коня и да го държа за юздите, сякаш Оррек се нуждаеше от човек, който да му помага.

Така и направих. Чувствах се ужасно глупаво и бях изплашена до смърт. Бранти ми помогна да се успокоя. Крачеше бавно до мен и копитата му чаткаха по калдъръма, понякога ме допираше с глава, пръхтеше тихо или мърдаше уши. Съзирах спокойствието в големите му черни очи. Той беше стар — по-стар от мен — и бе пропътувал целия Западен бряг. Следваше Оррек навсякъде с аристократично търпение: Искаше ми се да съм като него.

Качихме се по улица „Галва“, минахме по Моста на златарите и стигнахме площада пред Къщата на Съвета. Видът на тази сграда винаги ме е изпълвал с гордост. Тя е просторна и висока, иззидана от сребристосив камък, с редици източени елегантни прозорци. Медният й купол се извисява над всички останали покриви на града, както Сул се извисява над планините. От площада нагоре тръгва широка стълба, която опира в терасата на къщата. Терасата е мястото, откъдето някога са се произнасяли речите — във времената, когато сме се управлявали сами. Друмлордът веднъж ми каза, че терасата била направена по такъв начин, че ако застанеш пред централната врата и заговориш с малко по-силен глас, ще те чуят из целия площад. Но аз никога не се бях качвала по тези стълби, нито бях идвала досега на площада. Той принадлежи на алдите, не на жителите на града. В средата на площада се издигаше огромна шатра с червени върхове и червени знамена на дълги пръти, които почти закриваха Къщата на Съвета.

Един офицер дойде да ни посрещне и нареди на загърнатите в сини наметала стражи да ни пропуснат.

Дойдоха и неколцина мъже от конюшнята в лявата част на площада. Държах Бранти за юздите, докато Оррек слезе, после един възрастен алд ги взе и го отведе настрани, като го подканяше с цъкане с език. Чай укротителят спря до мен, държеше Шетар на къса каишка, и заедно последвахме Оррек през площада. Пред шатрата имаше разгънат килим, сгъваем стол и слънчобран за Оррек — не бяха предвидени места за нас, но едно малко момче, вероятно прислужник или роб, донесе на Чай слънчобран от червена хартия. Застанахме зад Оррек. Чай ми подаде слънчобрана, за да го разгъна над нас, и скръсти ръце на гърдите си. Държеше да покаже на алдите, че не сме роби на Оррек.

Всички алдски роби на площада носеха наметала или туники от груб плат, сиви или бели. Някои бяха алди, други — мои сънародници. Всички до един бяха мъже или момчета. Жените ги държаха другаде, затворени, скрити. И нито една от тях не беше алд.

Откъм шатрата се приближиха придворни, а от казармите, построени край Източния канал зад Къщата на Съвета, надойдоха офицери. Когато се събраха всички поканени, гандът излезе от шатрата. Следваха го двама алдски роби: единият държеше грамаден червен слънчобран над главата му, а вторият носеше голямо ветрило, в случай че гандът поиска да се разхлади. Беше прохладен пролетен ден, слънцето бе скрито зад перести облаци, а откъм спокойното море полъхваше ветрец. Като видях всички тези роби и смешните им съоръжения, си помислих колко глупави са алдите — не можеха ли да се огледат и да видят, че не се нуждаят от слънчобрани или ветрила, нито от широкополи шапки? Не знаеха ли, че отдавна не са в пустинята?

Подражавах на поведението на робите и избягвах да гледам открито към ганд Йораттх, разглеждах го само крадешком. Имаше сурово изпъстрено с белези лице, гърбав нос и присвити очи. Бледите очи на алдите винаги ме карат да се чувствам неуверено и неведнъж съм отправяла благодарности към моите предци, задето съм наследила от тях черни очи, като на сънародниците си. Гандът имаше къса къдрава черна коса, подаваше се изпод шапката му. Веждите му също бяха черни и рунтави, брадата му бе късо подрязана. Имаше вид на силен, но уморен воин. Поздрави Оррек с усмивка, от която лицето му изведнъж се озари от вътрешна светлина, и направи жест, какъвто не бях виждала да прави нито един алд — опря ръце на сърцето си, а сетне разтвори длани напред и леко се поклони. Държеше се така, сякаш поздравява равен на себе си. Освен това нарече Оррек „ганд на творците“.

„Но не ни допусна под покрива си“, помислих си. Езичници — така ни наричаха. Тази дума бяхме научили от тях. Ако означаваше нещо, то бе „хора, които не знаят кое е свято“. Има ли такива хора наистина? За мен „езичници“ са хората, които намират за свещени други неща. Алдите живееха тук вече седемнайсет години, а все още не знаеха, че морето, земята, камъните на Ансул са свещени, че са докоснати от божественото дихание. Ако някой бе езичник, то това бяха те, не ние, мислех си. Бях толкова ядосана и възмутена от всичко това, че почти пропуснах началото на разговора между Йораттх и Оррек, между тирана и поета.

Оррек започна да рецитира и мелодията на гласа му ме пробуди, накара ме да се заслушам, но това беше някаква алдска поема, за която гандът бе попитал, един от безкрайните им епоси за войни в пустинята, и аз не исках да я слушам.

Потърсих сред придворните сина на ганда, Иддор, онзи, който бе дразнил Шетар. Открих го почти веднага без никакви затруднения. Носеше фини дрехи и шапка с пера и златни ширити. Приличаше доста на баща си, но бе по-висок и по-красив, а кожата му беше по-светла. Изглеждаше неспокоен, непрестанно разговаряше със спътниците си, пристъпваше напред-назад, жестикулираше. Старият ганд стоеше неподвижно, погълнат от историята, ленената му роба не потрепваше, сякаш бе изваяна от камък. Беше опрял късите си яки ръце на бедрата. Повечето от офицерите му също слушаха с видимо внимание, сякаш и те като него попиваха всяка дума. Гласът на Оррек потреперваше от вълнение и захлас и въпреки нежеланието си неусетно се увлякох от историята.

Когато тя приключи, след една трагична сцена на измяна и помирение, слушателите избухнаха в шумни аплодисменти. Гандът заръча на един от робите да донесе на Оррек чаша вода. („После ще я счупят“ — прошепна ми Чай.) Разнесоха и подноси със сладкиши, но не предложиха на нас с Чай. Йораттх се наведе напред и подаде нещо, което приличаше на къс изсушено месо, на Шетар. Чай я отведе по-близо до него. Лъвицата приседна, подуши любезно храната и извърна глава. Гандът се засмя. Имаше приятен смях, от който лицето му се насече още повече.

— Не е глупава за лъвица, а? Нали, госпожице Шетар? — подметна. — Да пратя ли да й донесат друго месо?

Този път не Оррек, а Чай отвърна:

— По-добре недейте, господарю.

Гандът не изглеждаше обиден.

— На диета ли я държите? Ще се поклони ли отново?

Не забелязах Чай да помръдва, нито да произнася някакви думи, но лъвицата се изправи, протегна крака напред и наведе глава, сякаш се покланяше пред ганда. Докато той се смееше, животното погледна късчето месо в ръката на Чай и тя й го метна в устата.

Иддор се приближи и заговори Оррек:

— Колко плати за нея?

— Получих я срещу една песен, ганд Иддор — отвърна Оррек. Говореше, без да става, защото настройваше лирата си и използваше това за извинение. Иддор се намръщи. Оррек вдигна глава от инструмента и уточни: — По-скоро за една легенда. Чергарите, които я бяха хванали заедно с майка й, искаха да чуят цялата история за „Даредар“, та после да я преразказват на представленията си. Три дни и три нощи им я разказвах и за награда ми дадоха лъвчето. Накрая всички се разделихме доволни.

— Откъде знаеш тази история? Как научи нашите песни?

— Чуя ли разказ, или песен, те стават мои — отвърна Оррек. — Това е моята дарба.

— И да съчиняваш песни — добави Йораттх.

Оррек се поклони почтително.

— Но къде си ги чул? — продължаваше да настоява синът на ганда. — Откъде си чул „Даредар“?

— Беше, когато пътувах из Северен Асудар, господарю Иддор. Навсякъде хората ми даряваха песни и истории, разкази и поеми, деляха богатствата си с мен. Не искаха възнаграждение, нито грош дори — само нови песни и разкази срещу техните. Най-бедните хора на пустинята са сред най-щедрите на света.

— Вярно е, вярно — закима възрастният ганд.

— Чел ли си наши песни? Записвал ли си ги в книги? — Иддор произнесе с презрение думите „чел“ и „записвал“, сякаш бяха изсушени фъшкии в устата му.

— Принце, когато съм сред алдите, живея по техните закони — отвърна Оррек с навъсено достойнство, като човек, чиято чест е била подложена на съмнение.

Иддор се обърна и се отдалечи, обезсърчен от тона му или може би от погледа на баща си. Въпреки това подхвърли отдалеч на свитата си:

— Мъж ли е човек, който свири на гъдулка? Помислих, че е жена.

При алдите само жените свирят на струнни инструменти, мъжете свирят на рогове и флейти. Разбрах, че Иддор иска да обиди Оррек или пък да покаже пренебрежение към увлеченията на баща си.

— След като се освежиш, Оррек, бихме искали да чуем някоя твоя творба — рече Йораттх. — Ще сме щастливи да ни просветлиш, като ни демонстрираш поезията на Запада.

Останах изненадана от начина, по който говореше. Гандът беше стар войник, нямаше съмнение в това, ала същевременно се изказваше премерено и точно, дори малко цветисто, с архаични думи и умело боравене с изразите, та беше даже приятно да го слушаш. Беше странно и неочаквано за представител на един народ, който забранява писмеността и съхранява изкуството си само в словесен вид. Досега не бях чула някой алд да произнася толкова дълги изречения — само отривисти кресливи заповеди.

Оррек, който, изглежда, бе опитен дипломат, познаваше всички тайни на словесния дуел. Преди малко, докато декламираше „Даредар“, бе изоставил северняшкия си акцент и бе говорил досущ като алд, като заваляше твърдите съгласни и разтягаше гласните. Сега, докато отговаряше на ганда, запази същия говор.

— Аз съм последният и едва ли най-изтъкнатият творец, господарю. Не бих си и помислил да се поставям над други, по-известни от мен. Ще позволите ли, вие и вашият двор, вместо мои творби да ви издекламирам една поема на прочутия Дениос от Урдайл?

Гандът кимна. Оррек приключи с настройката на лирата, като междувременно обясни, че поемата не се пее и че музикалният инструмент е само съпровод, с цел да зададе определен ритъм и освен това да замести думите там, където те не са достатъчни. После склони глава към лирата и прокара пръсти по струните. Звуците, които изтръгна от нея, бяха жалостиви, ясни и пламенни. Когато последният акорд утихна, произнесе първите думи от встъпителната част на „Преобразяване“.

Никой не помръдна, докато не приключи. Дори след това всички продължиха да мълчат още известни време, също както бе замлъкнала тълпата на пазара. После запляскаха с ръце, но гандът вдигна десница и ги спря.

— Почакайте — рече той. — Отново, творецо! Ако обичаш, повтори това чудо още веднъж!

Оррек изглеждаше малко смутен, но се усмихна и наведе глава към лирата.

Преди да докосне струните, един мъж заговори високо.

Беше от свитата на Иддор, човек с червено-черно расо и червена шапка, която почти напълно скриваше лицето му. Брадата му бе съвсем ниско подрязана и наподобяваше по-скоро тънка черта, която следваше овала на лицето. Държеше дълъг черен жезъл, в пояса му бе затъкнат къс меч.

— Сине на слънцето — рече той, — не стига ли и веднъж да слушаме тези богохулства?

— Жрецът — прошепна ми Чай, но аз знаех какъв е, макар че не бях виждала често жреци. Наричахме ги червенодрешковци и се молехме да не се срещаме с тях, защото когато пребиваха някой нещастник с камъни или го блъскаха жив в мочурищата, зад това винаги стоеше някой като този.

Йораттх се обърна и го изгледа. Беше като сокол, който поглежда плячката си и я предизвиква. Но заговори с мек глас.

— Благословени от Аттх — рече той, — ушите ми са глухи. Не чувам никакво богохулство. Моля те да ми помогнеш, за да разбера какво те безпокои.

Мъжът с червената шапка продължи с нараснала увереност:

— Това са безбожни слова, ганд Йораттх. В тях не се говори за Аттх, нито за всички онези свещени неща, които почитаме. Само сляпо преклонение пред демони и лъжебогове, приказки за скучни ежедневни дела и възхвала на жените.

— Ах, ах — възкликна Йораттх и кимна, сякаш потвърждава казаното, но и същевременно не намира нищо особено в него. — Истина е, че поетите езичници са невежи по отношение на Аттх и неговите Рожби на пламъка. Те възприемат света изкривено и погрешно, но да не прибързваме да ги обявяваме за слепци. Огънят на просветлението все още може да разпали душите им. Междувременно ние, които сме принудени да живеем далеч от жените си, нямаме ли право поне да слушаме как ги възпяват? Ти, благословеният от Бога на пламъка, си, разбира се, над тези сквернословия, но ние сме само войници. Да чуваш не е като да имаш, но все пак носи известно успокоение. — Гласът му бе равен и спокоен и някои от мъжете се засмяха.

Жрецът с черно-червеното расо понечи да отговори, но гандът неочаквано се изправи.

— От уважение към теб, благословени от Пламъка — заговори той, — няма да настоявам да останеш с нас, за да слушаш повече думите, които тъй дразнят слуха ти. Всеки друг, който не желае да слуша песните и поемите на езичника, също е свободен да си върви. Тъй като прокълнат е само този, който чува проклятието, глухите като мен може да останат. А ти, творецо, прости нашия малък спор и тази проява на неучтивост.

И седна отново. Иддор и червенодрешковците — бяха общо четирима, — както и останалата част от групата му, се отправиха към голямата шатра, разговаряха шумно и възбудено. Един мъж, който стоеше близо до Йораттх, също се измъкна незабелязано, като се оглеждаше изплашено и смутено. Другите останаха. Оррек погали лирата и отново се върна към началните слова на „Преобразяване“.

Този път гандът сам поде аплодисментите в края на поемата. Нареди да донесат още една чаша вода на Оррек („Истински кристал, цяло състояние“ — изсъска ми Чай), а после освободи свитата си, като заяви, че искал да разговаря с поета „под палмово листо“, което вероятно означаваше насаме.

Двама стражи останаха на пост до входа на шатрата, а офицерите се отдалечиха към казармите. Робът с ветрилото даде знак на мен и Чай, че сме свободни да се разтъпчем наоколо. Отидохме при конюшните заедно с неколцина мъже, които, изглежда, бяха дошли, за да слушат рецитала, но бяха останали незабелязани зад групата офицери. Сред тях имаше войници, коняри, дори деца. Повечето проявяваха жив интерес към Шетар и искаха да се приближат, но Чай не беше много склонен да ги допуска наблизо. Те се опитаха да подхванат разговор, като задаваха обичайните въпроси — как й е името, откъде я имаме, с какво се храни, дали е убивала някого. Чай отвръщаше кратко и надуто, както подобава на звероукротител.

— Момчето роб ли ти е? — попита един младеж. Не разбрах, че говори за мен, докато Чай не отвърна:

— Чирак. Конярче е.

Младежът тръгна до мен и когато стигнах стената на конюшнята и седнах на калдъръма, седна до мен. Погледна ме няколко пъти и после каза:

— Ти си алд.

Поклатих глава.

— Значи баща ти е бил алд — настоя той, гледаше ме с присвити очи.

Какъв смисъл да отричам, с моята коса и лицето ми? Свих рамене.

— Тук ли живееш? В града?

Кимнах.

— Познаваш ли момичета?

Сърцето ми подскочи в гърлото. Мислех само за това, че аз съм момиче и че ако разбере, ще започне да крещи за поквара, ерес и оскверняване…

— Миналата година пристигнахме с баща ми от Дур — добави той смутено и известно време не каза нищо.

Сега вече успях да го разгледам по-внимателно и установих, че е по-скоро момче, отколкото младеж — петнайсет-шестнайсет годишен. Не носеше синьо наметало, а туника със син възел на рамото. Босите му крака бяха кокалести, с бледа кожа, а лицето му бе още пухкаво, с пъпки около устата. Къдравото му „овче руно“ бе русоляво. Той въздъхна.

— Ансул ските момичета ни ненавиждат — оплака се. Помислих си, че може да имаш сестра.

Поклатих глава.

— Как се казваш?

— Мем.

— Ами, виж сега, Мем, ако познаваш някои момичета, които нямат нищо против да прекарат малко време в компанията на мъже, аз такова — имам пари. И за теб, искам да кажа.

Беше недодялан, безочлив й жалък. И ако се съдеше по гласа му, и сам не си вярваше. Изобщо не си направих труда да му отговоря. Забравила първоначалния си страх от него, бях готова да се разсмея. Дори не можех да го мразя.

Той продължи да говори за момичета, разправяше ми мечтите си, предполагам, но някои от нещата, които каза, ме накараха да се изчервя. По някое време го прекъснах с хладен глас:

— Не познавам никакви момичета.

Това го накара да млъкне за малко. Той въздъхна отново, почеса се по чатала и накрая каза:

— Не мога да понасям тази страна. Искам да си ида у дома.

„Ами върви си!“ — щеше ми се да извикам. Но вместо това само изсумтях.

Той ме погледна отново, съвсем отблизо, и отново пробуди страховете ми.

— Ас момчета срещаш ли се? — попита.

Поклатих глава.

— Аз също — каза той с монотонен глас, по-дебел от моя. — Но някои го правят. Баща ми ще ме убие, ако разбере.

Кимнах.

Отново настъпи мълчание. Шетар кръстосваше площада, придружена от Чай. Предпочитах да съм с тях, но сигурно щеше да е странно и дори подозрително едно конярче да следва укротителя навсякъде.

— Какво правят момчетата тук? — обади се отново моят събеседник.

Свих рамене. Какво могат да правят момчетата? Търсят храна или събират съчки, като всички останали в града, с изключение на алдите.

— Играят на челик — рекох накрая.

Той придоби още по-унил вид. Изглежда, не си падаше по уличните игри.

— Колко е странно тук — рече. — Има жени навсякъде. Излизат съвсем сами. Пълно е с жени, а не можеш да… те не дават…

— В Асудар няма ли жени? — попитах, преструвах се на невежа.

— Разбира се, че има. Само че не са по улиците да се разхождат така спокойно — отвърна той с тежък, осъдителен тон. — Нашите жени не се мотаят пред очите на непознати. Стоят си вкъщи, където им е мястото.

Изведнъж си спомних за майка ми, на улицата, когато е бързала да се прибере.

Огромен и страшен гняв изпълни цялото ми същество и ако бях проговорила в този момент, щях да го прокълна или да го заплюя в лицето, но успях да се овладея и гневът ми бавно се уталожи. Преглътнах слюнката, която бе изпълнила устата ми, и се помъчих да запазя спокойствие.

— Мекке ми каза, че в храмовете имало уличници — продължаваше момчето. — Всеки можел да ги посещава. Само че сега храмовете са затворени, разбира се. Та сигурно го правят някъде на тайно място. Правят го с всеки, който поиска. Да знаеш нещо за това?

Поклатих глава.

Той въздъхна.

Изправих се бавно. Внимавах за всяка своя стъпка.

— Казвам се Симми — представи се той и ме дари с лъчезарна усмивка, като на най-обикновено дете.

Кимнах. Отдалечих се все така бавно — към Шетар и Чай, защото не знаех къде другаде да отида. Кръвта пулсираше в слепоочията ми.

Чай ме погледна и каза:

— Предполагам, че гандът скоро ще обяви края на срещата. Иди в конюшнята и ги помоли да изкарат коня на господаря. Кажи, че искаш да го поразтъпчеш. Разбра ли?

Кимнах и се отправих към конюшнята в края на площада. По някаква причина вече не се боях от мъжете там. Попитах къде е конят на моя господар и те ме отведоха при Бранти. Бяха му дали овес.

— Оседлайте го и го изведете навън — заповядах, сякаш те бяха роби, а аз господар. Старецът, който го бе поел от мен одеве, се хвърли на мига да изпълни заповедта. Стоях със скръстени ръце и оглеждах редиците красиви коне в яслите. Когато старецът изведе Бранти, поех юздите без колебание.

— На колко е — на деветнайсет-двайсет?

— По-стар — отвърнах уверено.

— От сой е — похвали го старецът, пресегна се и повдигна бърните на Бранти с дебелите си мазолести внимателни пръсти. — Харесвам големите коне.

Кимнах отривисто и се отдалечих. Чай и Шетар бяха при входа на конюшнята, а Оррек тъкмо идваше. Направих му столче, за да се качи на седлото, и поведох коня обратно към къщи. Докато минавахме през портала на Площада на Съвета, очите ми изведнъж се напълниха със сълзи и захлипах. Продължавах да вървя и да гледам през сълзи моя красив град, далечната планина и забуленото в облаци небе.

8

Тази вечер Иста ни сготви едно от специалните си ястия, наричаме го иффу — тестени хапки, пълнени с късчета агнешко, картофи, мерудия и други подправки, и изпържени в олио. Хрупкави и ужасно вкусни. Иста беше благодарна на Оррек и Грай не само защото бяха донесли месо — като стана дума, деляхме вечерята с Шетар, — а и тъй като бяха наши гости и с присъствието си връщаха достойнството и честта на нашия дом и й даваха възможност да се изяви като готвачка. Те похвалиха иффуто, докато ние мърморехме недоволно, че коричките са прегорели. Не може да се намери свястно олио, оплака се тя.

След вечеря друмлордът отведе гостите ни в галерията, където подхванаха разговор. Нямахме търпение да научим за какво са разговаряли ганд Йораттх и Оррек „под палмовото листо“. Оррек беше готов да ни разкаже. Очакваха ни интересни новини.

Дорид, ганд на гандите, върховен жрец и цар на Асудар, както и главнокомандващ алдската армия от трийсет години, беше мъртъв. Издъхнал от удар преди месец, в двореца си в пустинния град Медрон. Наследил го неговият племенник Акрай. Тъй като асударските царе са и върховни жреци, а жреците дават обет за безбрачие, царят официално не може да има синове, само племенници. Но други племенници също предявявали претенции за трона и били избити — официално при бунт, а най-вероятно тайно и нощем. В Медрон известно време царяла суматоха, но изглежда, Акрай бил започнал да овладява положението и вече държал здраво властта като ганд на гандите в Асудар.

Всичко това, изглежда, било по вкуса на ганд Йораттх. От думите му Оррек заключил, че новият цар-жрец е повече цар, отколкото жрец, за разлика от своя предшественик. Дворцовите клики, които се опитали да попречат на Акрай да се възкачи на престола, били, подобно на Дорид, последователи на култа на Хилядата предани мъже — тези, които обявили война на доброто срещу злото и подбудили нашествието срещу еретичния Ансул в търсене на Гърлото на нощта.

Привържениците на Акрай, изглежда, не вярвали в съществуването на Гърлото на нощта, особено след като нашественическата армия така и не успяла да го открие за толкова години. Те смятали, че макар окупирането на Ансул да е донесло известни печалби и богата плячка за Медрон, издръжката на армията изтощава хазната, а присъствието й в далечни земи развращава войниците. Защото алдите открай време живеели отделно от останалите народи, дълбоко в пустинята, където общували насаме със своя едничък бог. И открай време се стараели да опазят духа си от влиянието на неверниците. Да продължават да живеят сред тях означавало да омърсят душите си.

Какво тогава да правят алдите в Ансул?

Йораттх разговарял с Оррек съвсем открито. Проблемът, както той смятал, бил на кое ще погледне по-благосклонно Аттх — дали новият ганд на гандите трябва да призове обратно войниците си, или да прати заселници, които да колонизират Ансул окончателно?

— Точно така го каза — обясни Оррек. — Изглежда, новият монарх е поискал мнението на Йораттх, като човек, прекарал всичките тези години сред неверниците. А Йораттх вижда в мен незаинтересуван страничен наблюдател. Но защо му трябва да се съветва с мен? Защо споделя нерешителността си? Та нали аз също съм неверник!

— Защото си творец — отвърна друмлордът. — Според представите на алдите това се равнява на ясновидец и пророк.

— А може би няма с кого да поговори — намеси се Грай.

— Независимо дали си ясновидец, или не, със сигурност си добър слушател.

— Вярно е, че съм мълчаливец — призна с известно огорчение Оррек. — Но какво бих могъл да му кажа?

— Не зная какво би могъл да кажеш на Йораттх — отвърна друмлордът. — Но сигурно ще ти е от полза, ако знаеш някои неща за него. Първо, той си взе жена от Ансул за наложница, робиня, но казват, че се отнасял с нея почтително. Казва се Тирио Актамо. Произхожда от една от големите фамилии. Познавам я отпреди нашествието. Красива, умна и одухотворена. Всички сведения, които имам за нея сега, са от слухове на прислугата, но според тях Йораттх се отнася с нея като със съпруга и тя има огромно влияние върху него.

— Как бих искала да си поговоря с нея! — възкликна Грай.

— Аз също — каза друмлордът, тонът му бе сух и меланхоличен. След кратка пауза той продължи: — Иддор е син на ганда от жена му в Асудар. Казват, че Иддор мразел Тирио Актамо. Казват също, че мразел и баща си.

— Той го предизвиква и му се подиграва — рече Оррек, — но изглежда, му се подчинява.

Друмлордът помълча малко, после стана, отиде до една от нишите с божествени статуи и застана пред нея.

— Благословени духове на тази къща — прошепна той, — помогнете ми да говоря искрено. — Склони глава и докосна захабения праг на нишата, постоя така още малко и се върна при нас. Този път заговори, без да сяда.

— Тъкмо Иддор и жреците водеха войниците, които дойдоха тук да търсят Гърлото на нощта. Изтезаваха хората от къщата, за да ги накарат да признаят къде е входът към пещерата, или тунела, който водел към Гърлото. Някои умряха в мъки. Мен ме оставиха жив. Надяваха се да изкопчат повече неща от мен, защото ме смятаха за магьосник. Жрец, според техните представи, но жрец на зъл бог. Но аз не можех да им кажа това, което искаха да научат. Енну запуши устата ми с ръка и не ми позволи да лъжа. Сампа оплете езика ми и не ми даде да кажа истината. С мен бяха всички души на Галваманд. Жреците го знаеха. Те се страхуваха от мен дори когато… Не от мен, а от свещената сила, която ме заобикаляше, от невидимите души, от благословията на моите духове, на духовете на тази къща, на моя град и на страната ми. След време жреците вече не искаха да имат нищо общо с мен и Иддор остана единственият, който продължаваше да ме разпитва. Мисля, че той също се страхуваше от мен, но освен това се гордееше с куража си, тъй като, макар да ме смяташе за голям магьосник, държеше живота ми в ръцете си. Като играчка на желанията и прищевките му, аз само затвърждавах неговата сила. Бях принуден да го слушам. Той говореше и говореше, все ми обясняваше разни неща, разказваше ми как демонът, който ме е обладал, накрая щял да излезе и да му признае как да открие Гърлото на нощта. И веднага щом го направел, щяло да ми бъде позволено да умра. Всички зли твари щели да напуснат този свят. Тогава на земята щяла да се възцари правдата и той, Иддор, щял да седне на трона на царя на царете и да пламти в своето величие. Не спираше да говори. Опитвах се да го лъжа, опитвах се да му кажа истината. Но те не ми позволиха.

Беше останал прав, докато произнесе тази реч, и сега се върна при нишата, опря пръсти на прага и постоя известно време в мълчание. Чух го да шепти молитви към Енну и боговете на къщата. Накрая отново се обърна към нас.

— През цялото време — през цялото време, докато Иддор ме държеше за свой пленник, не видях баща му нито веднъж. Йораттх избягваше да влиза в тъмницата и не искаше да има нищо общо с лова на вещици. Иддор непрестанно ми се оплакваше от баща си, надсмиваше му се, казваше, че бил нечестив, че презирал жреците и техните пророчества, че се отнасял пренебрежително към заповедта на ганда на гандите за намирането на Гърлото на нощта. „Аз се подчинявам на моя бог и на моя цар, а той не“ — заявяваше. Но в края на краищата не зная дали по заповед на Йораттх, или не, ме пуснаха да се прибера. Издирването на пещери и тунели и ловът на демони приключи. От време на време жреците и Иддор вдигаха шум около някоя намерена книга или прибираха по някой книжник за изтезания. Йораттх ги оставяше да го правят, предполагам, за да заблуди ганда на гандите, че търсенето продължава. Налагаше му се да действа внимателно, защото дори синът му бе на страната на царя. Но сега изглежда, че ако Йораттх има цар, който да споделя разбиранията му, властта на жреците ще бъде силно ограничена. Това може да е много опасен момент.

Отново седна при нас. Макар че долавях в гласа му болка и напрежение, изглеждаше съвсем спокоен, само стар и уморен. На лицето му трепкаше блага усмивка, като на човек, който се е върнал сред любимите си хора след дълго отсъствие.

— Опасен, защото… — почна Грай и Оррек довърши въпроса й:

— Защото като види, че неговата клика губи позиции, Иддор може да се опита да вземе властта?

Друмлордът кимна и каза:

— Питам се само на чия страна ще застане армията. Без никакво съмнение местните войници искат да се приберат в Асудар. Но те почитат жреците си. Ако Иддор свали от власт баща си и жреците го подкрепят, кого от двамата ще послушат войниците?

— Можем да подслушаме какво става в двореца — подметна Грай и ме погледна, но не разбрах защо.

— Има още един елемент на опасност, или надежда — или и двете — продължи друмлордът, — който ще споделя с вас, но ще помоля да запазите това в тайна. Има една група хора, които се надяват да вдигнат Ансул срещу алдите. Тази група крои планове за въстание от доста време. Зная за нея от мои близки приятели. Не участвам в подготвянето на плановете, дори не знам с какви сили разполагат. Но тя съществува. Ако видят, че в двореца се води борба за власт, тези хора могат да преминат към действие.

Сега най-сетне разбрах каква е темата на разговорите с Десак и защо той винаги си тръгваше, когато отивах при друмлорда. Усетих, че в мен се надига гняв. Защо не ми позволяваха да ги слушам, докато разговарят за бунт, за въстание срещу алдите, за въоръжена борба, за това как да ги прогоним? Нима Десак смяташе, че ще се уплаша? Или че ще ги издам в детското си неразбиране? Нима мислеше, че след като имам овче руно на главата, съм склонна към измяна?

Грай искаше да узнае повече за тази група, но друмлордът или не знаеше подробности, или не желаеше да ги сподели с нас. Оррек помълча известно време замислено и накрая попита:

— Колко алди има в Ансул — в града? Хиляда, две хиляди?

— Над две хиляди — отвърна друмлордът.

— Значи са по-малко от вас.

— Но са въоръжени и дисциплинирани — посочи Грай.

— Добре обучени войници. — Оррек кимна замислено. — Това естествено е предимство. И все пак… След всичките тези години…

— Ние воювахме! — избухнах неочаквано дори за себе си. — Сражавахме се с тях за всяка улица, издържахме цяла година, докато не пратиха дваж по-голяма армия — а после убиваха и убиваха — Иста ми каза, че когато градът паднал, каналите били задръстени от трупове и водата не можела да се оттича…

— Мемер, зная, че хората ти са били победени със сила и умение — отвърна Оррек. — Не исках да поставям под съмнение храбростта им.

— Но ние не сме войници — въздъхна друмлордът.

— Адира и Марра! — възразих аз.

Погледът му се спря върху мен за миг.

— Не съм казал, че нямаме герои — заговори той. — Но от векове уреждаме проблемите си с преговори, добронамерени спорове и гласуване. Решаваме кавгите си със слова, не с мечове. Изгубили сме навика да прибягваме до насилие… а алдските армии сякаш нямат край. Те могат да покорят целия свят. Как да се справим с тях, след като нямаме предишния кураж? Ние сме осакатени хора.

И протегна напред обезобразените си ръце. Лицето му беше мрачно и навъсено.

— Както казваш, Оррек, те имат предимство — продължи друмлордът. — С един цар, един бог и една вяра могат лесно да бъдат управлявани. Те са силни. Но и те могат да бъдат разделени. Нашата сила сплотява мнозинството. Това е нашата свещена земя. Живеем тук с нейните богове и духове, живеем сред тях и те са около нас. Ние се разбираме с тях. Бяхме победени, отслабени и поробени. Но ще ни унищожат само ако успеят да унищожат знанията ни.

Два дни след този разговор, когато отново отидохме на Площада на Съвета, открих защо Грай ме бе погледнала по такъв начин, когато бе казала: „Можем да ги подслушаме“. Тя искаше конярчето Мем да разговаря с алдските конярчета и младите войници, които се навъртат наоколо, за да чуят представлението на Оррек.

— Ослушвай се внимателно — заръча ми. — Питай за новия ганд в Медрон. За Гърлото на нощта. Онзи ден видях, че разговаря доста дълго с едно от момчетата.

— Оня пухкавият ли? — попитах.

— Изглежда, те хареса.

— Искаше да знае дали ще му продам сестра си, за да се забавлява с нея — отвърнах рязко.

Грай подсвирна едва чуто, после каза почти сякаш се извиняваше:

— Ще трябва да издържиш.

Не беше първата, която ме съветваше да търпя. Друмлордът също често го правеше. Щях да търпя. Да понасям, каквото е необходимо.

Този път, когато гандът излезе от голямата шатра, за да чуе Оррек, Иддор и жреците ги нямаше. По средата на рецитала от шатрата долетя шум — монотонни гласове и ритмични удари на барабани — изглежда, жреците изпълняваха някаква церемония. Някои от придворните край ганда изглеждаха смутени, други повдигаха рамене и си шепнеха. Йораттх гледаше невъзмутимо. Оррек довърши строфата и замълча.

Гандът му даде знак да продължи.

— Не бих искал да проявявам непочтителност към хората, които изпълняват ритуалите си — отвърна Оррек.

— Това не са никакви ритуали, а проява на неуважение — отвърна Йораттх. — Продължете, ако обичате, творецо.

Оррек се поклони и продължи поемата, която беше поредната героична алдска история. Когато приключи, Йораттх нареди да му поднесат чаша вода и подхвана с него разговор, към който се присъединиха неколцина придворни. Аз пък се промъкнах незабелязано към групичката момчета и мъже в сянката на конюшнята.

Симми беше там. Видя ме и веднага дойде. Беше по-висок от мен, яко и едро момче. Забелязах, че около устните му има къси русоляви косъмчета — алдите са по-космати от моите сънародници и мнозина от тях носят бради. Й все пак, докато го гледах как ме поздравява, неловко и смутено, си помислих, че в края на краищата е още момче.

Но докато аз познавах само моя град, къщата и книгите, той бе пътешествал с армията и макар да го превъзхождах в познания, той ме превъзхождаше в умението да воюва. И несъмнено го знаеше.

Ставаше все по-трудно да го мразя. Лесно е да мразиш човек, който е по-силен от теб, но не и когато си открил, че има неща, в които стоиш над него. Той не знаеше за какво да говорим и отначало разговорът не вървеше особено, но после се сетих да го попитам за нещо, което наистина ме интересуваше:

— Откъде чу онези неща, за които говорихме предния път? За храмовете и уличниците?

— От мъжете — отвърна той. — Казаха ми, че вие, неверниците, сте имали храмове, където сте участвали в оргии с жриците на вашите богове, че демоните принуждавали мъжете ви да се любят с жриците. Че тези блудници не можели да отказват никому. Трябвало да го правят с всеки, който пристъпи прага. И тъй продължавало цяла нощ.

Лицето му просветна, докато говореше за това.

— Ние нямаме жрици — отвърнах с равнодушен глас. — Нито жреци. Сами почитаме боговете си.

— Е, може да са били обикновени жени, които посещавали храмовете и после демоните ги принуждавали да се любят с всеки. Цяла нощ.

— Но как е възможно толкова много хора да влизат в храм?

Ансулските „храмове“ са малки параклиси на улицата, пред някоя сграда или на кръстопът — олтари, места, където да се помолиш. Много от тях са само ниши с божества, като тези, които имаме в къщите си. Докосваш прага на нишата и прошепваш молитвата, или полагаш цветя и малки дарове. Много улични храмове са красиви постройки от мрамор, високи половин човешки бой, резбовани и украсени, е позлатени покриви. Алдите ги събориха всичките. Имаме и светилища, които висят от дървета, но тях алдите оставиха, защото ги сметнаха за къщички за птици. Всъщност ако някоя птичка наистина се засели в подобна „къщичка“, това се смята за особено радостно събитие, за божествена благословия, и много от старите дървесни храмове всяка година посрещат прелетни птички. За най-голям късмет се смята заселването на бухал. Бухалът е символът на Глухия бог.

Знаех, че за алдите храмът е масивна постройка. Не че ме интересуваше.

Въпросът ми го отведе встрани от темата за плътските удоволствия и той неволно се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? — попита. — Всички ходят в храмовете.

— И за какво?

— За да се молят!

— Какво разбираш под това „да се молят“?

— Да се молят на Аттх! — отвърна Симми и ме изгледа втренчено.

— Ти как се молиш на Аттх?

— Не си ли присъствал на церемония? — попита той, очевидно изненадан от невежеството ми. — Жреците пеят, танцуват и бият барабаните, а след това произнасят словата на Аттх. Не може да не знаеш. Всички падаме на колене и се опираме на длани. После удряш глава в земята четири пъти и повтаряш думите на жреците.

— И за какво е всичко това?

— Ами, ако искаш нещо, молиш се на Аттх да го получиш.

— Как може да се молиш за нещо?

Той ме изгледа още по-объркано. Или може би ме смяташе за слабоумен?

Реших да се държа настъпателно.

— Говориш безсмислици — рекох. Щеше ми се да схвана смисъла на тази тяхна „молитва“, но не исках да си мисли, че ме превъзхожда с нещо. — Не можеш да се молиш за каквото ти хрумне.

— Разбира се, че можеш! Молиш се на Аттх за живот и здраве, за всичко!

Не го разбирах. Когато са изплашени, хората викат името на Енну. Когато искат нещо, се молят на Бога на късмета, затова го наричат още Глухия бог.

— Това е просия, а не молитва — продължих. — Ние се молим за божия благословия, не да получим разни неща.

Той беше едновременно изумен и затруднен. Трябваше да мине известно време, преди да се съвземе.

— Не може да получите благословия. Вие не вярвате в Аттх.

Сега аз бях изумена. Да кажеш на някого, че не може да получи благословия, е нещо ужасно. Симми не ми изглеждаше като човек, който би извършил подобна постъпка. Накрая подхвърлих предпазливо:

— Какво искаш да кажеш с това, че „не вярваме“ в Аттх?

Той продължаваше да ме гледа.

— Ами… да вярваш в Аттх е… е да вярваш, че Аттх е бог.

— Разбира се, че е бог. Всички богове са богове. Защо Аттх да не е?

— Тези, които ти наричаш богове, са демони.

Сега аз трябваше да обмисля думите му.

— Не зная дали съществуват демони и дали вярвам в това, но зная, че има богове. Не разбирам защо може да вярвате в един бог, а да не вярвате в останалите.

— Защото ако не вярваш в Аттх, си прокълнат и когато умреш, ще се превърнеш в демон!

— Кой го казва?

— Жреците!

— И ти им вярваш?

— Да! Жреците разбират от тези неща! — Той беше все по-объркан и дори ядосан.

— Не мисля, че жреците знаят много неща за Ансул — възразих и едва сега си дадох сметка, че да му противореча не е най-добрият начин да измъкна от него повече сведения. — Може би те познават много добре Асудар. Но тук животът е различен.

— Защото вие сте неверници!

— Така е — казах спокойно. — Ние сме неверници. И затова имаме много богове. Но нямаме никакви демони. Нито жреци. Нито уличници в храмовете. Освен ако не са високи една педя.

Той мълчеше и се мръщеше.

— Казват, че армията ви дошла тук да търси някакво специално място на злото — подхвърлих, като се опитвах да говоря с приятелски тон. — Някаква дупка в земята, откъдето се предполагало, че излизат демоните.

— Чувал съм.

— И за какво?

— Не зная — отвърна той и се навъси.

Седяхме в сянката на конюшнята. Започнах да драскам разни фигурки по плочника.

— Казват, че вашият цар в Медрон бил умрял — подхвърлих, колкото се може по-нехайно. Използвах нашата стара дума „цар“, а не тяхната — ганд.

Той само кимна. Разговорът ни го беше объркал. След малко изсумтя:

— Мекке смята, че може би новият върховен ганд ще нареди на армията да се прибере у дома. — И ме изгледа някак сърдито.

— Ти ще се радваш ли?

Той сви рамене. Щеше ми се да го разприказвам малко повече, но не знаех как.

— Горе-долу.

Изведнъж забелязах, че е втренчил поглед в рисунката, която бях начертала на прашния плочник. Наведе се и начерта хоризонтална линия в едно квадратче.

— Наричаме тази драсканица „игра за глупаци“ — казах и начертах вертикална линия в друго квадратче. Започнахме да играем и стигнахме до равенство, което е естествено при тази игра, освен ако не си глупак. След това той ми показа една друга игра, която се казваше „открий засадата“: при нея рисуваш на скрито място мрежа и поставяш в нея засада и същото прави противникът ти. После се опитвате да отгатнете къде е засадата на другия и този, който успее пръв, печели. Симми спечели две от три игри и това го развесели и поразвърза езика му.

— Надявам се армията да се прибере в Асудар — призна той. — Искам да се оженя, а тук няма как да стане.

— Ганд Йораттх се е оженил тук — казах и изведнъж се изплаших да не съм отишла твърде далече, но Симми само се усмихна и се изкиска.

— Царица Тирио? Мекке казва, че тя била една от вашите храмови уличници и че омагьосала ганда.

Беше ми омръзнал с тия непрестанни приказки за храмове и уличници.

— Никога не сме имали храмове — заявих троснато. — Имахме празници. Из целия град. Процесии и танци. Но вие, алдите, сложихте край на това. Вие убихте всички, които танцуват. Защото се страхувате от вашите измислени демони. — Изправих се, изтрих играта с крак и влязох в конюшнята.

Влязох, но не знаех какво да правя. Малко се срамувах от себе си. Не бях проявила нужното търпение. Бях избягала. Погледнах Бранти. Той вече ме беше видял и изпръхтя радостно. Старият коняр се бе подпрял на една греда и го зяпаше запленено. Кимна ми, а Бранти се върна към торбата овес. Облегнах се на друга греда и си придадох невъзмутим и важен вид.

Но ето че малко след това в конюшнята цъфна Симми, изчервен и ухилен, като дете, което са сгълчали.

— Здрасти, Мем — каза като че ли се бяхме разделили преди няколко дни, а не само преди две минути.

Кимнах му.

Той ме оглеждаше така, както старият коняр гледаше Бранти.

— Кобилата на баща ми е ей там. — Махна с ръка. — Ела да ти я покажа. Тя е от царските конюшни в Медрон.

Отведе ме в другия край на конюшнята и ми показа чудесна, но малко нервна кобила с блестящи очи и светла грива, като онези, която бе препуснала към мен на площада. Може би беше същата. Погледна ме с едно око и разтърси глава.

— Казва се Победа — каза Симми и посегна да я потупа по шията, но тя се дръпна към дъното на яслите. Той посегна пак, но кобилата извърна глава към него и заплашително оголи жълтеникавите си зъби. Симми бързо си дръпна ръката. — Това е истински боен кон — добави важно.

Погледнах кобилата, сякаш я преценявах с опитно око, кимнах одобрително и тръгнах да излизам. За мое облекчение Чай и Шетар тъкмо идваха. Конете подушиха лъвицата и се размърдаха неспокойно. Изтичах при Чай, а Симми се провикна зад мен:

— Ще се видим ли утре, Мем?

По пътя за Галваманд разказах за опитите си да изкопча нещо от Симми. Смятах ги за глупави и безплодни, но както те, така по-късно и друмлордът, ме изслушаха внимателно. Не пропуснаха да отбележат липсата на познания и интерес от страна на Симми по отношение на Гърлото на нощта, когато бях заговорила на тази тема, а също и че според него новият цар можел да повика армията да се върне в Асудар.

— А каза ли нещо за Иддор? — попита Грай.

— Не знаех как да попитам.

— Сече ли му пипето на този момък? — попита друмлордът.

— Не особено — отвърнах. — Всъщност е доста глупав. — Малко ми беше криво да го кажа. Макар че си беше самата истина.

Денят бе много горещ, но вечерта бе мека и приятна. Вместо след вечеря да се настаним в галерията, излязохме в малкия двор зад нея. От две страни е затворен от къщата, другите две са заградени със зид. Непосредствено зад къщата започва хълмът, който се изкачва на изток, и от него полъхваше миризма на разцъфнали храсти. Седяхме обърнати на север, където вечерното небе бе обагрено в зелено.

— Къщата е вкопана в хълма, нали? — попита Оррек и погледна северните прозорци на стаята на господаря, които бяха точно над дворчето.

— Да — отвърна друмлордът и нещо, не зная какво, в тона му ме накара да настръхна. — Ансул е най-старият град на Западния бряг, а това е най-старата къща в Ансул.

— Вярно ли е, че аританците дошли тук от пустинята преди хиляда години и открили, че тези земи не са заселени?

— Преди повече от хиляда години и от по-далеч от пустинята — поправи го друмлордът. — Казват, че дошли от Страната на изгрева. Далече на изток имало величествена империя. Тя пратила изследователи в пустинята, която граничи с империята на запад, и една от групите успяла да я прекоси — казват, че това са много дни и месеци преход — и да стигне до зелените долини на Западния бряг. Предвождал ги Тарамон. После дошли и други. Книгите, в които се описват тези събития, са много стари и изпокъсани. Много хора загинали при прекосяването на пустинята. Изглежда, че повечето, които дошли тук, били прогонени от Страната на изгрева. — Каза един стих на аритански, после го повтори и на нашия език: — „Пролетта на изгнаниците, в която реката пресъхна…“ Ние сме потомци на тези изгнаници.

— И оттогава никой не е идвал от изток?

— Нито някой е тръгвал нататък.

— Освен алдите — каза Грай.

— Те се връщат в пустинята, това е вярно, или остават тук, но само в западната част, където има пролет и пълноводни реки. На изток от Асудар, казват те, на много дни път слънцето било гандът на гандите, а пясъкът — неговият народ.

— Живеем на края на свят, който не познаваме — измърмори Оррек и зарея поглед в небесната синева.

— Някои книжници смятат, че Тарамон и другите са били прокудени, защото били магьосници, владеещи зловещи сили. Мислят, че дарби като вашите в Предпланинието са били често явление сред хората, дошли от Страната на изгрева, но постепенно са отслабнали.

— А ти какво мислиш? — попита Грай.

— Никой от нас сега няма такива дарби — призна друмлордът. — Но в някои ранни хроники от Ансул се говори за хора, които идвали, за да бъдат изцелени от жените в Къщата на Актамо, защото те можели да върнат зрението на слепците и слуха на глухите.

— Като Кордемантови! — възкликна Оррек и Грай добави:

— Дарбата наопаки — точно както си мислех!

Двамата тъкмо се готвеха да ни обяснят за какво става въпрос, когато на вратата неочаквано се появи Десак.

Подобно на всички чести посетители на друмлорда, той влизаше през старата част на къщата, която никога не се заключваше. Понякога Иста фучеше колко било опасно, но друмлордът й казваше: „Няма резета за вратите на Галваманд“. И с това разговорът приключваше. И тъй, Десак се появи и стресна Шетар. Лъвицата се надигна, свела глава и с прилепнали уши, и изръмжа заплашително. Той замръзна на крачка от вратата.

Грай мигом скастри тихо Шетар и тя седна, но продължи да ръмжи тихо.

— Добре дошъл, приятелю — посрещна го друмлордът. — Ела да седнеш при нас. — Аз скочих да донеса още един стол, а междувременно Десак се настани на моя до друмлорда. Типично за него. Не че беше лошо възпитан, просто беше от хората, които не се интересуват от никого около себе си. За него аз бях носач на столове, също толкова важна, колкото това, което му поднасях. Имаше праволинеен ум, като алдите. Може би пък войниците трябва да са такива.

Докато донеса още един стол, друмлордът вече го беше представил на Оррек и Грай и, изглежда, им беше казал, че това е водачът на размирниците — или Десак сам се бе представил като такъв, защото когато се върнах, говореха на тази тема. Седнах и се заслушах в разговора.

Десак ме забеляза едва сега. Мебелите нямат уши. Погледна многозначително друмлорда: намекваше недвусмислено, че той трябва да ме отпрати, както винаги.

— Мемер се е запознала със сина на един войник, който й казал, че в армията се обсъжда възможността да ги върнат в Асудар — каза му друмлордът. — Момчето освен това споменало, че войниците викали на Тирио Актамо царица Тирио. Чувал ли си тази титла?

— Не — отвърна високомерно Десак и отново ме изгледа. Приличаше малко на Шетар, когато присвива очи и уши (тя вече не му обръщаше внимание и си ближеше лапите). — Това, за което ще си говорим, не бива да напуска пределите на този двор.

— Разбира се — каза друмлордът. Говореше любезно и усмихнато, както винаги, но резултатът бе както когато Грай съскаше на лъвицата. Десак отмести очи от мен, покашля се, потърка брадичката си и заговори на Оррек.

— Благословена да е Енну, че си тук, Оррек Каспро. Или може би Глухият бог те повика точно в часа, когато имахме нужда от теб.

— Имали сте нужда от мен? — учуди се Оррек.

— Кой по-добре от един велик поет може да призове хората на оръжие?

Лицето на Оррек се стегна. След кратка пауза той отвърна:

— Ще направя каквото ми е по силите. Но аз съм чужденец по тези места.

— Срещу нашествениците всички сме от един народ.

— Бил съм повече в двореца, отколкото на площада. По молба и желание на ганда. Защо мислиш, че хората ви ще ми вярват?

— Те ти вярват. Говорят за пристигането ти като за знак, за предзнаменование, че великите дни на Ансул ще се върнат.

— Аз не съм знамение, аз съм поет — отвърна Оррек. Лицето му бе твърдо като скала. — Град, който се надига срещу тиранията, трябва да намери свои собствени говорители.

— Ти ще си нашият говорител, когато те повикаме — заяви Десак с не по-малка решителност. — От десет години насам в Ансул пеем твоята поема „Свобода“ — скришом, зад залостени врати. Как е стигнала тази песен дотук, кой я е пренесъл? От уста на уста, от душа на душа, от земя на земя. Как мислиш, ще останеш ли ням и равнодушен, когато я запеем всички, право в лицето на врага?

Оррек не отговори.

— Аз съм войник — продължи Десак. — Зная какво кара хората да се бият и да побеждават. Зная какво може да постигне глас като твоя. Зная и защо си дошъл тук точно в този момент.

— Дойдох, защото гандът ме покани.

— Покани те, защото така му нашепнаха боговете на Ансул. Защото часът ни наближава. Равновесието се променя!

— Приятелю мой — заговори друмлордът, — равновесието може да се променя, но дали ти държиш везните?

Десак се засмя и показа празните си ръце.

— Няма и намек за вълнения сред алдските войници, от което да се възползваме — продължи друмлордът. — Още не сме сигурни дали въобще ще има промяна в политиката на алдите. И не знаем какво става между Йораттх и Иддор.

— О, напротив, знаем — рече Десак. — Йораттх възнамерява да прати Иддор в Медрон заедно със свитата му от жреци и офицери. Привидно за да получат наставления от новия ганд Акрай, но всъщност за да махне Иддор и жреците му от Ансул. Ялба, прислужницата на Тирио Актамо, е предала тази сутрин тези сведения на робите, с които поддържаме връзка в двореца. Тя е наш верен осведомител.

— Значи възнамерявате да изчакате Иддор да замине, преди да преминете към действие?

— Защо да чакаме? Защо да позволим на плъха да избяга от капана?

— Смятате да нападнете? Казармите?

— Да, подготвили сме нападение. Но на място и във време, което те не очакват.

— Зная, че разполагате с оръжия, но имате ли достатъчно хора?

— Имаме достатъчно и оръжия, и хора. И други ще се присъединят към нас. Ще сме двайсет срещу един, Салтър! Всичките тези години на тирания, робство, обиди, оскверняване — гневът от тях ще пламне като огън в слама, навсякъде из града. Достатъчно е само да видим колко сме много и колко малко са те! Нужен ни е само един глас — глас, който да ни призове!

Пламът му ме завладя и виждах, че Оррек също е развълнуван. Въстание, бунт — да се нахвърлим върху наглите завоеватели с омразните им сини наметала, да ги смъкнем от конете, да се гаврим с тях така, както те се гавреха с нас, да ги измъчваме, както те измъчваха нас, да ги прогоним надалеч от града, да ги избием — о! Бях жадувала за това толкова дълго! Бях готова да последвам Десак. Сега вече го гледах с други очи — той беше водач и воин. Щях да го последвам, както някога хората са тръгвали след героите, през огън и вода, през болка и смърт. Но Оррек продължаваше да мълчи.

Мълчеше и Грай, настръхнала също като лъвицата.

В този напрегнат момент заговори друмлордът.

— Десак… ако попитам за това, за което говориш — и ако получа отговор, съгласен ли си да го чуеш и ти? — Произнесе думата „попитам“ със странно ударение. Десак го погледна отначало неразбиращо, после се намръщи. Понечи да отвори уста, но нещо в изражението на друмлорда го спря. Лицето му бавно се промени и видях, че го завладява неувереност.

— Да — отвърна той колебливо, после добави малко по-високо: — Да!

— Тогава ще го направя — каза друмлордът.

— Тази вечер?

— Толкова ли е близо часът?

— Да.

— Добре тогава.

— Ще дойда утре сутринта. — Десак се надигна, отново изпълнен с енергия. — Салтър, приятелю мой, благодаря ти от сърце. Ще видим — ти ще видиш, — че твоите духове ще заговорят вместо нас. — Обърна към Оррек. — А твоят глас ще ни призове и ти ще тръгнеш рамо до рамо с нас. Зная го със сигурност. Когато се срещнем отново, ще сме свободни хора в свободен град! Нека с вас е благословията на Леро и всички останали богове на Ансул, както и на душите и сенките на Галваманд, които сега ни слушат! — И излезе с отсечена походка, като войник на парад.

Оррек, Грай и аз се спогледахме. Нещо важно бе казано, бе дадено някакво обещание, което и тримата не разбирахме. Друмлордът седеше, втренчил поглед пред себе си, навъсен. Накрая вдигна очи и погледът му се спря върху мен.

— Преди на това място да е имало град — заговори той, — преди да е била построена тази къща, тук се е намирал Оракулът. — И неочаквано премина на аритански: — „Те дошли тук от пустинята, изнурените пътешественици, изгнаниците. Дошли през хълмовете над Западно море и видели белия Сул от другата страна на залива. На един от хълмовете имало пещера и от нея изтичал ручей. А във въздуха, в мрака на пещерата, било изписано: «Останете тук». И тъй, те пили от водата на ручея и построили града на това място“.

9

Когато тръгнахме да си лягаме, друмлордът ми каза:

— Мемер, ела после.

И тъй, малко по-късно изписах знаците във въздуха и влязох в тайната стая, която се спускаше под хълма.

Той не се забави. Бях запалила лампата на масата за четене. Той сложи до нея светилника, който носеше, но не го изгаси. Видя отворената книга на Оррек и се усмихна.

— Харесва ли ти неговата поезия?

— Повече от всичко! Повече от Дениос!

Той се усмихна отново, този път по-широко и някак подкупващо.

— О, съвременните поети са много добри, но никой от тях не може да се мери с Регали.

Регали е живяла преди хиляда години тук, в Ансул, писала е на аритански, език доста труден за мен, а и поезията й е трудна, тъй че не бях много напреднала с нея, макар да знаех, че друмлордът я харесва.

— Всяко нещо с времето си — каза той, като забеляза изражението ми, и поклати глава. — Всяко… Мила моя Мемер, трябва да ти разкажа някои неща и да те помоля за нещо. Но нека първо започнем с разказа.

Седнахме от двете страни на масата, един срещу друг, в светлинната сфера, оформена от сиянието на лампата. Извън нея цареше мрак, в който на места проблясваше по някоя дума от заглавието на книга, а самите книги бяха като смълчани тъмни слушатели, като невидими зрители.

Произнесе името ми с такава нежност, че почти ме изплаши. Но лицето му беше свъсено, както когато го измъчваха болки. Видях, че му е трудно да започне. Накрая рече:

— Мемер, сбърках с теб.

Понечих да възразя, исках да го уверя, че ме е дарил с истинско богатство в този живот — с обич, с вярност, с познания — но той ме спря с внимателен жест.

— Ти беше моята утеха — рече, — моята най-скъпа утеха. И аз търсех тъкмо това. Бях изоставил всякаква надежда. Не платих дълга си към онези, които ме дариха с живот. Научих те да четеш, но не ти разкрих, че има и други неща за четене освен легенди и поезия… Дадох ти само това, което се дава лесно. Казвах си: тя е още дете, защо да я натоварвам…

С гърба си усещах стената от мрак зад мен — беше като нечие присъствие.

Той продължи, сякаш се оправдаваше:

— Одеве говорехме за дарби, които се предават по наследство в рода, като на семейството на Грай, Барреви, които могат да говорят с животни, или Актамо, които могат да лекуват. Ние от рода Галва, чиито предци населяват тази къща като души и сенки, ние имаме — не бих го нарекъл дарба, по-скоро отговорност. Дълг. Ние сме хората, които живеят на това място. „Останете тук“. И ние останахме. Тук, в тази къща. В тази стая. Пазим това, което е тук. Отваряме и затваряме вратата към него. И четем думите на оракула.

Веднага щом произнесе тази дума разбрах, че всичко е заради нея. Че всичко се върти около нея. Около думата, която той трябваше да каже, а аз да чуя.

Но сърцето ми се сви.

— В страха си — продължи той — си казвах, че не е необходимо да говоря за това с теб. Времето на оракулите отмина. Просто една стара история, която сигурно вече не е вярна… Истината може да напуска старите истории, запомни го. Това, което някога е било вярно, с времето губи значение, дори лъжите, защото истината отива на друго място. Водата от извора излиза на друго място. Вече двеста години е пресъхнал Фонтанът на Оракула… но изворът, който го подхранва, все още тече. Тук. Вътре.

Седеше с лице към мен и към онази част на стаята, която бе скрита в мрак. Вече не гледаше мен, а завесата от тъмнина. И когато млъкна, аз напрегнах слух да чуя ромоленето на поточето.

— Осъзнах дълга си и се вкопчих в него — да опазвам и закрилям малкото, което остана — книгите тук, книгите, които хората ми носеха, за да съхранявам, последните зрънца от нашето съкровище, от величието на някогашен Ансул. И когато един ден ти дойде тук, в тази стая, и подхванахме разговор за знаци, за четене — помниш ли?

— Да — рекох и споменът ме стопли, съвсем малко. Погледнах лавиците с книги, които бях чела и познавах, които обичах като мои скъпи и верни приятели.

— Казвах си, че си родена да правиш същото, което и аз, да пазиш огънчето в лампата. Вкопчих се в тази мисъл, опитвах се да забравя дълга, който носех, всичко останало, на което можех да те науча. Когато тялото ти е натрошено, както е моето, умът също търпи поражения, отслабва…

Исках да го прекъсна, да му кажа: „Не, ти не бива да ми се доверяваш, аз съм твърде слаба, аз също се страхувам!“ Но думите засядаха в гърлото ми.

Беше говорил с рязък глас. След известно време, когато продължи, отново долових предишната нежност.

— И така — рече, — още малко история. Вече носиш достатъчно голямо бреме от случки и събития, които са станали, преди да се родиш, тъй че малко допълнителна тежест няма да ти навреди. Твоята къща е Къщата на Оракула, а ние сме Четци на оракула. Той е тук, в тази стая. Научила си се да изписваш думите, които ти позволяват да влезеш, още преди да се научиш на четмо и писмо. Сега вече ще ти е лесно да знаеш какво си писала. А то е същото, което казах одеве: „Останете тук“. В древни времена хората и от Четирите къщи са можели да четат оракула. Това е била тяхната сила, тяхната свята дарба. Докато изгнаниците от Аритан се заселвали по брега и се захващали да строят градове, те не пропускали да се завръщат тук, в Ансул, в Къщата на Оракула. Идвали с готови въпроси: трябва ли да направя това, или онова? Ако го направя, какво ще се случи? Спирали при фонтана и пиели от него, искали благословия и задавали въпросите си там. После Четците на оракула влизали в къщата, в пещерата, в мрака. И ако въпросът бивал приет, прочитали отговора във въздуха.

— Понякога се случвало, когато влязат, да видят трепкащ отговор дори когато не е бил зададен въпрос. Всички думи на оракула били старателно записвани. Книгите, които четем тук, се наричат Книгите на Галва. С течение на времето Галва, които построили своята къща върху пещерата на оракула, се превърнали в единствените пазители на тези книги, в тълкувачи на думите, на гласа на оракула — в Четци. А това — той въздъхна — в края на краищата породило завист и ревност у останалите. Може би щеше да е по-добре, ако бяхме поделили силата си и с други. Но се съмнявам, че бихме могли. Дарбата нямаше да ни позволи.

— И тъй, Книгите на Галва били само записи на онова, което казвал оракулът. Понякога записаното в тях се променяло, без да го докосва човешка ръка, или Четецът ще отвори книга и ще открие вътре думи, които никой не бил записвал. Все по-често оракулът говорел от страниците на книгите, а не от мрака на пещерата. Но нерядко словата му оставали непонятни. Налагало се някой да ги тълкува. А също и отговорите на незададените въпроси… И веднъж великият Четец Дано Галва казала: „Ние не търсим истинските отговори. Заблудената овца, която дирим, е истинският въпрос. Отговорът я следва, както опашката следва овцата“.

Сякаш четеше мислите си в тъмнината зад мен и когато ме погледна, замълча.

— А вие чели ли сте — чел ли си оракула? — попитах, събрала сили и смелост. Имах чувството, че не съм говорила от месеци, устата ми бе пресъхнала, а гласът — прегракнал.

Той отговори замислено:

— Започнах да чета Книгите на Галва, когато бях на двайсет, учител ми бе майка ми. Започнах от най-старите книги. Думите в тях са установени, не могат да се променят. Но най-старите книги са и най-неясни, защото никой не е записвал въпросите към отговорите и трябва да познаеш овцата по опашката… Има и много книги от по-късни векове, където освен отговори са записани и въпросите. Често и едните, и другите са неясни, но поне има известен ред. Още по-късно, след като книгите били извадени от библиотеката на Галваманд, въпросите намаляват. А отговорите могат да се променят или да изчезват, или да се появяват, без да са задавани въпроси. Това са книги, които не можеш да прочетеш два пъти, също както не можеш да пиеш два пъти една и съща вода от Извора на Оракула.

— Задавал ли си му въпроси?

— Веднъж. — Той се изсмя и потърка брадичка с опакото на ръката си. — Смятах, че въпросът е добър, директен и недвусмислен, точно каквито се очаква да отговарят оракулите. Беше при първата обсада на Ансул. Попитах го: „Ще превземат ли града алдите?“ Не получих отговор. А може и да съм получил, но да не съм погледнал в правилната книга.

— Как всъщност… как го попита?

— Ще видиш, Мемер. Одеве казах на Десак, че ще питам оракула за плановете на бунтовниците. Той смята, че оракулът е само мит, но въпреки това, ако получи одобрение, това ще помогне за делото. — Друмлордът ме погледна в очите. — Искам да дойдеш с мен. Ще можеш ли да се справиш? Не е ли твърде рано?

— Не зная. — Свих рамене.

Бях вцепенена от студ и страх — необясним страх. Бях настръхнала още когато подхванахме разговора за книгите — за книгите на оракула. Не исках да ги виждам. Не исках да ида при тях. Знаех къде са подредени, точно кои са. При мисълта, че ще ги докосна, дъхът ми секна. Почти бях готова да кажа, че не мога. Но думите заседнаха в гърлото ми. Това, което в края на краищата промълвих, изненада дори мен.

— Там има ли демони?

Той не отговори и аз продължих, припряно, с пресипнал глас:

— Ти каза, че съм Галва, но аз не съм — или по-точно, не съм съвсем. Как бих могла да наследя тази дарба? Никога не бях чувала за нея. Няма да мога да го направя. Как да овладея такава сила, като се страхувам — ужасявам се от демоните. От демоните на алдите, защото и аз съм алд!

Той кимна и кротко попита:

— Кои са твоите богове, Мемер?

Питаше ме така, както го правеше, когато ме учеше. „Какво казва Еронт в неговата «История» на земите отвъд Тронд?“ И аз се съсредоточавах и му отговарях, опитвах се да изпея всичко, което съм научила.

— Моите богове са Леро и Енну, която изглажда пътя. Деори, който сънува света. Богът, който гледа на две страни. Пазачите на семейното огнище и хранителите на прага. Йене градинарят. Късмет, който не може да чува. Каран, богът на изворите и водите. Сампа Разрушителят и Сампа Създателят — които всъщност са едно. Теру в люлката и Анада, която танцува на гроба. Боговете на гората и хълмовете. Морските коне. Душата на майка ми Декало и на твоята майка Елейо, душите и сенките на всички, които са живели в тази къща, бившите й обитатели, предшествениците ни, които ни даряват със сънища. Духовете на стаите, духът на моята стая. Уличните богове и боговете на кръстовищата, боговете на пазара и Съвета, градските богове и боговете на камъните, морето и Сул.

Докато ги изброявах, си давах сметка, че те не са демони, че в Ансул няма демони.

— Нека ме благословят и бъдат благословени — добавих шепнешком и той прошепна същите думи заедно с мен.

Изправих се и се приближих до вратата, а после се върнах до масата — просто имах нужда да се раздвижа. Книгите — книгите, които познавах, моите скъпи съратници, стояха подредени като войници на рафтовете.

— Какво трябва да направим сега? — попитах.

Той също се надигна, взе малкия светилник, с който бе дошъл, и протегна ръка към мен.

— Първо към мрака — рече и аз го последвах.

Тръгнахме през дългата стая и подминахме рафтовете с книгите, от които се страхувах. Светилникът едва блещукаше и не можех да ги разгледам добре. Зад тези последни лавици таванът се снишаваше и светлината като че ли отслабна още повече. Сега вече чувах съвсем ясно шума на течаща вода.

Подът беше неравен. Плочите отстъпиха място на пръст и камъни. Друмлордът пристъпваше бавно и предпазливо.

На трепкащата светлина съгледах малко поточе — идеше от мрака, спускаше се в една дълбока цепнатина и изчезваше под земята. Подминахме цепнатината и продължихме по брега на потока срещу течението по изсечена в скалата пътека. Сенки се разпръскваха на всички страни и бягаха покрай стените. Навлизахме все по-навътре в дълбок тунел, в пещера. Стените й постепенно се събираха, а ние не спирахме.

Светлината се отразяваше във водата и хвърляше отблясъци на тавана. Друмлордът спря, вдигна светилника и сенките отново се разбягаха като подплашени. После изведнъж духна фитила и се озовахме в тъмнина.

— Благословете ни и бъдете благословени, вие, духове на това свято място — заговори той с нисък уверен глас. — Тук идваме: Салтър Галва и Мемер Галва от вашия народ. Пристъпваме с открити сърца, прекланяме се пред това свято място и очакваме да ни дарите с истината, такава, каквато ще ни я покажете. Ние сме невежи, но почитаме знанието и молим да ни просветлите. Идваме в мрака за светлина, в тишината за думи и в страха за благословия. Духове на това място, които приехте до себе си моя народ, моля за отговор на моя въпрос. Ще успее ли, или ще се провали въстанието срещу алдите, които владеят сега нашия град?

Гласът му отекваше в скалните стени. Когато млъкна, се възцари тишина. Не долавях никакви звуци освен ромоленето на потока и дишането ни. Мракът беше непрогледен. Очите ми ме мамеха непрестанно, виждах разноцветни проблясъци, които изникваха и изчезваха в тъмнината пред мен и на моменти изглеждаха, сякаш са породени вътре в главата ми, а в други — далече в беззвездно небе. Страхувах се да не падна, все едно бях застанала на ръба на дълбока пропаст. За момент ми се стори, че един отблясък приема форма — че виждам очертанията на буква, — но той угасна внезапно, както гасне искра. Дълго стояхме така, толкова дълго, че започнах да усещам натиска на скалния под върху подметките си и болка в гърба от неподвижната поза. Главата ми се замая, защото нямаше нищо в целия този свят, абсолютно нищо, само мрак и шум на течаща вода и скалата под изтънелите ми подметки. Никакви въздушни течения. Беше студено. И цареше абсолютен покой.

Почувствах топлина, неговата топлина, леко докосване по ръката. Прошепнахме молитвата и се обърнахме. Докато се извръщах, отново ми се зави свят. Не знаех накъде да тръгна, отвсякъде ме заобикаляше тъмнина. Протегнах ръка и го улових за ръкава, той тръгна и аз го последвах. Зачудих се защо не пали светилника, но не смеех да заговоря. Стори ми се, че вървяхме ужасно дълго, много повече, отколкото на идване. Вече смятах, че сме свърнали в погрешна посока и че навлизаме все по-навътре в тъмната пещера. В началото дори не повярвах, когато забелязах промяната, мъжделивото просветляване пред нас — все още ми се струваше рожба на въображението. Едва тогава пуснах ръката му. Но той бе твърде слаб й немощен, за да продължи сам, и на свой ред хвана ръката ми, докато най-сетне не видяхме пътеката под краката си.

Когато отново се озовахме в стаята с нейната позната уютна атмосфера и топла светлина, далечният й край, опиращ в пещерата, вече не ми изглеждаше тъй страшен.

Друмлордът ме погледна въпросително. После се обърна и отиде до лавиците, които започваха от входа на пещерата — те само се опираха на стената, не се срастваха с нея. На тях имаше книги: едни малки, други големи, изправени или легнали, с разръфани или запазени корици. Бяха петдесетина. Някои лавици бяха празни, на други имаше по една-две книги. Друмлордът ги оглеждаше като човек, който не знае точно какво търси. Погледът му се плъзна по заглавията. После се впи в мен.

Погледнах бялата книга, онази, от която бях видяла да капе кръв.

Той видя накъде гледам. Виждаше и че не мога да откъсна очи от нея. Отиде и я свали от лавицата.

Неволно отстъпих назад.

— От нея… тече ли кръв? — попитах.

Той ме погледна, погледна книгата и внимателно я отвори.

— Не — успокои ме.

После я протегна към мен.

Пристъпих към него.

— Мемер, можеш ли да я прочетеш?

Отвори я и я обърна към мен. Страниците бяха малки, квадратни. Дясната беше празна. На лявата имаше изписани няколко думи — със ситен шрифт.

Пристъпих крачка напред, после още една, юмруците ми се свиха. Прочетох думите на глас:

— Счупено поправя счупеното.

Изненадах се от собствения си глас — беше променен, дълбок, кънтящ, сякаш отекваше в главата ми.

— Върни я, върни я на мястото й! — извиках сподавено, обърнах се и тръгнах към лампата на масата, която все тъй бе обгърната от златисто кълбо светлина, но имах чувството, че пристъпвам насън — едва си влачех краката. Той ме настигна, улови ме за ръката и продължихме заедно. Вече крачех малко по-леко. Стигнахме до масата. Беше като да се завърнеш у дома, да се появиш нощем в осветения кръг на лагерния огън. Да видиш родното пристанище.

Отпуснах се с уморена въздишка на стола. Той постоя до мен, галеше ме нежно по рамото, после заобиколи масата и седна.

Зъбите ми тракаха. Вече не ми беше студено, но въпреки това треперех. Накрая събрах сили и попитах:

— Това отговор ли беше?

— Не зная — отвърна той.

— А оракулът — ние при него ли бяхме?

— Да.

Прехапах устна. Беше твърда като кора на дърво. Опитах се да дишам равномерно.

— Чел ли си тази книга? — попитах.

Той поклати глава и каза:

— Не видях никакви думи.

— Но на тази страница… — посочих лявата страница и забелязах, че пръстите ми изписват думите във въздуха. Накарах ги да спрат.

Той поклати глава.

Това ме обърка още повече.

— Онова… което прочетох, беше ли отговорът на въпроса, който зададе?

— Не зная — отвърна той.

— Защо оракулът не отговори на теб?

Известно време той мълча. Накрая попита:

— Мемер, ако беше задала въпрос, какъв щеше да е той?

— Как да се освободим от алдите? — отвърнах, без да се замислям, и докато го казвах, отново забелязах, че говоря с нисък дълбок глас, който не приличаше на моя. Затворих уста и стиснах зъби, сякаш за да не позволя на другия, който ме използваше, да продължи да го прави.

И все пак това бе въпросът, който щях да задам.

— Това е верният въпрос — каза друмлордът с вяла усмивка.

— Тази книга кървеше — казах. Бях твърдо решена да говоря сама, да не позволявам на други да използват устата ми, да казвам каквото искам да кажа, да държа нещата под контрол. — Преди много години, когато бях съвсем малка. Мисля, че ти разказах за това, разказах ти донякъде какво се случи. Стори ми се, че книгата издава някакъв шум. Но не ти казах, че беше точно тази книга. Бялата книга. Взех я от лавицата и на страниците имаше кръв. Прясна кръв. Не думи, а кръв. Повече не посмях да отида в онази част на стаята. Чак до днес. Ако… ако няма демони, значи всичко е наред — демоните не съществуват. Но се боя от това, което е в пещерата.

— Аз също — призна той.

И двамата бяхме уморени, но и дума не можеше да става за сън. Той запали отново светилника и ми го даде, аз изгасих лампата, той написа думите във въздуха и излязохме от стаята, минахме по коридора и се върнахме в северния двор, където бяхме прекарали вечерта. Небето бе обсипано със звезди. Духнах светилника и известно време гледахме мълчаливо звездното небе.

— Какво ще кажеш на Десак? — попитах.

— Моят въпрос и че не съм получил никакъв отговор.

— А… това, което пишеше в книгата?

— За него ще му кажеш ти, ако решиш.

— Но аз не зная какво означава. Не зная и на кой въпрос отговаря. Не мога да разбера. Има ли някакъв смисъл в тези думи?

Имах чувството, че съм измамена, че съм използвана, без да ми кажат как и защо, сякаш съм само някакъв инструмент. Допреди малко бях изплашена. Сега вече бях унизена и ядосана.

— Има смисъл, стига да успеем да го намерим — рече той.

— Това е като да гадаеш на пясък. — В Ансул има жени, които за няколко гроша вземат шепа морски пясък и го пускат в чиния и по начина, по който се разпилява, предсказват бъдещето — щастие или беда, пътешествие, печалба или загуба, любов и прочее. — Означава това, което искаш да означава.

— Може би — каза той. После продължи: — Дано Галва казва, че да четеш оракула е като да превръщаш неразгадаема загадка в рационална мисъл… В старите книги има отговори, които ще се сторят безсмислени на всеки, който ги прочете. „Как да се защитим от съндраните?“ — попитали оракула, когато съндраните за първи път заплашили да нападнат Ансул. Отговорът бил: „Дръжте пчелите настрана от цъфналите ябълки“. Съветниците се ядосали, казали, че отговорът е глупав. И наредили да се събере армия, да вдигнат стена около Остис и да го защитават от съндраните. Южняците прекосили реката, срутили стената, победили нашата армия, пристигнали тук, в град Ансул, избили защитниците и обявили цял Ансул за васална държава на Съндраман. След това се превърнали в чудесни съседи, почти не се намесвали в делата ни, но затова пък помогнали да забогатеем от търговия. Това не е било препоръка, а предупреждение: да пазиш цъфналите ябълки от пчелите значи да имаш дървета, които дават плод. Ансул бил цъфналата ябълка, а съндраните — пчелите. Сега това е ясно. Било е ясно за Четеца, Дано Галва — веднага щом го открила в книгите, тя го изтълкувала така: не бива да се съпротивляваме на съндраните. Ала заради тези нейни думи я обявили за изменница. Гелб, Кам и Актамо заявили, че Съветът не бива повече да пита оракула, и настояли университетът и библиотеката да бъдат преместени от Галваманд.

— И това ли е отплатата на оракула за Четеца и нейната къща? — попитах.

— Пиронът удря веднъж, чукът — хиляда пъти.

Обмислих внимателно думите му.

— Ами ако човек не желае да е инструмент?

— Винаги имаш право на избор.

Вдигнах глава и погледнах към небето. Помислих си, че звездите са като всички души, живели някога в нашия град, в тази къща, хилядите духове, предци, животи като далечни пламъчета, светлинки много далеч в необятния мрак на времето. Отминали съдбини и съдби, които предстоят. Как да различиш една от друга?

Исках да попитам защо оракулът не може да отговаря ясно, защо просто не каже: „Не се съпротивлявайте“ или „Нападнете сега“. Вместо да дава тези загадъчни послания и неясни думи. Но докато гледах звездите, реших, че въпросът ми е глупав. Оракулът не издаваше заповеди, напротив, той само приканваше към размисъл. Изискваше от нас да подходим рационално към загадъчното. Резултатът може да не беше кой знае колко задоволителен, но вероятно бе най-доброто, на което сме способни.

Прозях се и друмлордът се засмя.

— Върви да спиш, дете.

Послушах го.

Докато вървях към стаята си по коридорите, мислех, че като си легна, ще остана дълго будна, превъзбудена от посещението на пещерата и думите, които бях прочела и произнесла с гласа на някой друг: „Счупено поправя счупеното“. Докоснах с пръсти нишата на божеството при вратата, легнах и заспах още щом затворих очи.

10

На следващия ден, когато Десак дойде, не бях при друмлорда — помагах на Иста за прането. С Боми запалихме огъня рано сутринта, сложихме големия котел, приготвихме сушилнята и опънахме въжетата на простора. Следобед дворът на кухнята се напълни с проснати на слънце бели чаршафи, помръдваха леко на топлия вятър.

После, докато с Грай и Шетар се разхождахме в парка, тя ми разказа какво се е случило сутринта.

Друмлордът отишъл в гостната и казал, че Десак иска да разговаря с Оррек. Оррек помолил Грай да го придружи.

— Оставих Шетар — каза Грай. — Тя май не харесва Десак.

Слезли в галерията и Десак отново се опитал да накара Оррек да обещае, че ще излезе и ще говори пред жителите на града, ще се опита да ги вдигне на въоръжена борба срещу алдите, когато удари часът.

Десак бил красноречив и настойчив, но Оррек изглеждал разтревожен и раздвоен, смятал, че това не е негова битка, и същевременно, че всяка битка за свобода трябва да е негова. Ако Ансул се надигне срещу тиранията, как да остане настрана? Но Десак не искал да разкрие нищичко за времето и мястото, когато ще стане това, защото несъмнено смятал, че успехът ни може да се гради единствено на изненада. Оррек пък — както признал по-късно пред Грай — не искал да бъде използван, а по-скоро да е част от всичко това.

Попитах какво е било мнението на друмлорда и Грай отвърна:

— Ами не каза почти нищо. Нали помниш как снощи Десак подскочи, когато той обеща да „попита“? Е, изобщо не стана дума за това. Вероятно са обсъждали този въпрос, преди ние да слезем.

Беше ме яд, че не можех да й кажа нищо за оракула, мисълта да крия нещо от нея ме потискаше. Но си давах сметка, че не аз ще реша кога да й разкрия тази тайна.

Тя продължи:

— Мисля, че Салтър се тревожи за броя на хората. Алдите са над две хиляди души, нали така каза. Повечето са разположени около Къщата на Съвета и в казармите. Поне една трета са въоръжени постоянно и на пост, останалите не се отдалечават много от оръжията си. Как ще успее Десак да поведе срещу тях толкова голяма сила, без да вдигне на крак стражите? Дори през нощта? Нощната стража е конна. Асударските коне са като кучета, знаеш го, обучени са да подават сигнал, ако усетят нещо нередно. Надявам се, че Десак разбира какво прави. Защото ми се струва, че ще даде знак съвсем скоро.

Развълнувах се, като си представих уличните стълкновения. „Как да се освободим от алдите?“ С меч, нож, тояга и камък. С юмрук и сила, с нашия гняв, пуснат най-сетне на воля. Ще ги прекършим, ще прекършим силата им, ще им строшим главите и гръбнаците, телата им… „Счупено поправя счупеното“.

Стоях на пътеката между високите храсти. Слънцето напичаше. Ръцете ми бяха подпухнали от прането цяла сутрин. Грай ме погледна загрижено.

— Мемер? Мемер, какво ти става?

Тръснах глава.

Шетар дотича при нас, спря, клекна, вдигна нос и задуши въздуха. Изведнъж отвори широко зъбатата си уста и от нея изхвърча малка синя пеперуда: полетя безгрижно, сякаш не й се бе случило нищо.

И двете се разсмяхме неудържимо. Лъвицата изглеждаше объркана и малко засрамена.

— Когато говори, от устата й бликат цветя, бисер и пеперуди! — каза Грай. — Нали се сещаш — когато царувал Къмбело.

— А от устата на сестра й изскачат жаби, червеи и кал — отвърнах.

— Ах, коте, котенцето ми. — Грай почеса Шетар зад ушите. Лъвицата изви глава и замърка от удоволствие.

Беше ми трудно да побера всичко това в ума си — уличните сражения, мрака на пещерата, ужаса, смеха, слънцето в короните на дърветата, звездната светлина в очите ми, лъвицата, от чиято уста излитат пеперуди.

— О, Грай, да можех да разбера поне мъничко — оплаках се. — Как изобщо успяваш да намериш някакъв смисъл във всичко, което се случва?

— Не зная, Мемер. Човек се опитва отново и отново и понякога се получава.

— Рационална мисъл и неразгадаема загадка — прошепнах.

— Ти си досущ като Оррек — рече тя. — Хайде да се прибираме.

Същата вечер Оррек и друмлордът разговаряха за ганд Йораттх и усетих, че мога да ги слушам много по-непредубедено отпреди. Може би беше така, защото вече на два пъти бях виждала ганда и въпреки омразния разкош и превиващите се около него слуги, както и увереността ми, че само по една негова прищявка могат да ни заровят всичките живи в земята, това, което бях видяла, се оказа човек, а не демон. Корав и твърд старец, изпълнен с жизненост, човек, който обича и разбира от поезия.

Оррек каза, сякаш почти ми четеше мислите:

— Този страх от демони, от дяволи — мисля, че според него е глупав. Едва ли вярва в демони.

— Може да не се бои много от демони — отвърна друмлордът. — Но докато не може да чете, ще се страхува от писменото слово.

— Да можех само да отнеса една книга, да я разтворя пред него и да му чета от нея — същите думи, които произнасям, без да чета!

— Това е богохулство. — Друмлордът поклати глава. — Светотатство. Няма да има избор и ще трябва да те предаде в ръцете на жреците на Аттх.

— Но ако алдите решат да останат тук, да управляват Ансул, да търгуват с нашите съседи, да разширяват земите си, не могат да загърбват онова, на което се гради търговията — документи и договори. И дипломация — да оставим настрана историята и поезията! Известно ли ти е, че в градовете-държави алд означава „идиот“? „Няма смисъл да говорим с него, той е алд“ — така казват. Йораттх сигурно осъзнава неизгодното положение, в което се поставят сами.

— Да се надяваме, че е така. И че новият цар в Медрон също го разбира.

Започвах да губя търпение, докато ги слушах. Не алдите щяха да решат дали да останат тук, да живеят в земите ни и да търгуват с нашите съседи. Въпросът не опираше до тях. Без да се усетя, попитах:

— Има ли значение?

И двамата ме погледнаха и аз побързах да добавя:

— Могат да си останат същите невежи и в Асудар.

— Така е — съгласи се друмлордът. — Права си.

— Трябва да ги прогоним.

— Извън града?

— Да. Зад стените.

— Нима нашите селяни могат да се бият с тях? И ако ги накараме да се приберат в Асудар, няма ли Върховният ганд да го сметне за оскърбление, за заплаха за неговата власт и да прати хиляди нови войници срещу нас? Той има огромна армия. Ние нямаме.

Не знаех какво да кажа.

Друмлордът продължи:

— Това са важни въпроси, на които Десак не обръща внимание. И може би е прав, кой знае? „Който много мисли, не действа“. Но виждаш ли, Мемер, сега, когато алдите преживяват промени, за първи път у мен се поражда надеждата, че можем да ги накараме да ни върнат свободата, като ги убедим, че сме по-полезни за тях като съюзници, а не като роби. Вярно, това ще отнеме време. И ще приключи не с победа, а с компромис. Но ако сега търсим само победата и се провалим, надеждата може да отлети завинаги.

Не знаех какво да отговоря. Той беше прав, Десак също. Часът за действие бе ударил — но какво да правим?

— Струва ми се, че ще постигна по-добър ефект, ако говоря на Йораттх за вас, отколкото от името на Десак пред тълпата — каза Оррек. — Има ли хора в града, които биха се съгласили да преговарят с Йораттх, ако гандът склони на същото?

— Да, а също и извън града. От години поддържаме връзка с всички градове по Ансулското крайбрежие, с учени и търговци, с предишни друмлордове, с кметове и чиновници, с участници в церемонии и фестивали. Пращаме вестоносци между градовете, пътуват с керваните непрестанно. Войниците рядко ги претърсват за писма, страх ги е от магьосничество и светотатство.

— „О, Повелителю на разрухата, дари ми враг невеж!“ — изрецитира Оррек.

— Някои от хората в нашия град преди бяха на твоето мнение, но сега са на страната на Десак. Търсят начин да смъкнат хомота на игото от вратовете ни. Готови са да се бият. Но може би все още са съгласни и на преговори. Ако, разбира се, алдите склонят да ги изслушат.

На следващия ден не повикаха Оррек в двореца и късно сутринта той слезе с Грай пеша до Пристанищния пазар. Не прати известие, нито бяха вдигнали шатрата, но още щом се появи на пазарния площад, хората го познаха и се струпаха. Не смееха да се притискат близо до него, донякъде заради Шетар, но образуваха подвижен кръг, поздравяваха го, викаха името му и настояваха: „Рецитирай, рецитирай!“ А един човек се провикна: „Чети!“

Не бях с тях. Както обикновено, когато излизах на улицата, носех момчешки дрехи, а и не исках да виждат конярчето Мем близо до Грай. Изкатерих се на мраморния постамент пред Кулата на Адмиралтейството и се настаних под конната статуя, откъдето виждах като на длан целия площад. Тази статуя е творение на скулптора Редам и е издялана от огромен каменен блок — конят стои на четири крака, як и тежък, с вдигната, обърната на запад глава — гледа към морето. Алдите бяха разрушили повечето статуи в града, но тази бе останала непокътната, вероятно защото беше на кон — със сигурност те не знаеха, че суните, морските богове, се олицетворяват и почитат по този начин. Докоснах единия крак на коня и прошепнах молитвата. Суните ми показаха благосклонността си под формата на сянка. Денят вече бе горещ и обещаваше да стане още по-горещ.

Оррек зае позиция там, където първия ден се издигаше шатрата, и хората се стълпиха около него. Постаментът, на който се бях изкатерила, скоро стана привлекателно място за десетина момчета, но аз се бях настанила между предните крака на коня и не отстъпвах на никого. Мнозина от продавачите на сергии метнаха чергила върху стоката си и се присъединиха към тълпата, надигаха се на пръсти, за да гледат над главите на другите. Зърнах пет или шест сини наметала в множеството и скоро след това по пътя откъм Къщата на Съвета се спусна конен отряд алди — спряха в самия край на площада, но не направиха опит да си проправят път навътре. Глъчката растеше, чуваше се смях, викове и разговори и толкова по-странно бе, когато — при първия звук от лирата на Оррек — тълпата внезапно се смълча и се възцари пълна тишина.

Той започна с една поема — любовната балада на Тетемер „Хълмовете на Дом“. Знаех, че я тачат и обичат навсякъде по Ансулското крайбрежие. Припевите бяха със съпровод на лира и тогава запяваше цялата тълпа, хората се смееха и се поклащаха.

Когато свърши, той каза:

— Ансул е малка страна, но песните и поемите й се пеят и рецитират по цялото Западно крайбрежие. За първи път ги чух далече на север, в Бендраман. Ансулските творци са прочути от далечния юг до река Тронд. И тук, в миролюбивия Ансул и в Манва, имате герои храбреци и вашите поети не са ги забравили в произведенията си. Чуйте разказа за Адира и Марра на планината Сул!

Чуден и невероятен звук се надигна от множеството, общ тътнещ възглас на радост и мъка. Не зная дали Оррек се стресна от тази неочаквана реакция, защото не го показа с нищо. Вдигна гордо глава и поде с ясен и силен глас:

— „В дните на Стария господар на Сул от земите на Хиш нахлула огромна и страшна армия…“

Тълпата стоеше съвършено неподвижно. Не се чуваше никакъв звук. През цялото време едва си сдържах сълзите. Тази история, всяка нейна дума, ми бяха невероятно скъпи, бях я чела много пъти в тишината на тайната стая. Сега, когато я чувах да кънти на пазарния площад, изпълнен с толкова много хора, в самото сърце на града, под открито небе, имах чувството, че е различна. Виждах синевата на небето над белите върхове на планината, стисках крака на коня и преглъщах напиращите сълзи.

Историята свърши и в тишината един от конете на алдите изцвили пронизително, войнствено — както цвилят бойните коне в битка. Тълпата се разсмя, люшна се и се чуха одобрителни възгласи:

— Ей-хо! Ей-хо! Хвала на твореца! Ей-хо!

Други крещяха:

— Хвала на героите! Хвала на Адира!

Конният отряд в източния край на площада се раздвижи, сякаш се готвеше да нахлуе сред тълпата, но хората не му обърнаха внимание, нито се отместваха. Оррек остана смълчан, свел глава. Шумотевицата не намаляваше и накрая той заговори, но без да повишава глас, с обичайния си тон.

— Искам сега да пеете с мен. — Вдигна лирата и когато тълпата се усмири, подхвана първия куплет на песента си „Свобода“:

— Тъй както в мрачина на зимна нощ…

И ние запяхме заедно с него — хиляди гласове. Десак беше прав. Народът на Ансул познаваше тази песен. Не от книгите, защото вече нямахме книги. Знаеха я от устите на други, държаха я скрита в сърцата си, разнасяха, я из цялото Западно крайбрежие.

Когато и тя свърши и след кратка тишина отново се вдигна врява — едни надаваха възторжени възгласи, а други молеха за още — от тълпата долетя силен и мощен глас, който викаше: „Леро! Леро! Леро!“. Други гласове подхванаха името и то се превърна в напев, който се повтаряше ритмично. Не бях чувала тази мелодия, но вероятно бе стара и добре позната на всички присъстващи, като песните от някогашните процесии и богослужения, които са се пеели свободно по улиците на града. Този път конният отряд започна да си пробива път през тълпата и скоро песента утихна. Оррек и Грай слязоха по стълбите и тръгнаха на изток, в посока обратна на тази, от която идваха алдите. Тълпата продължаваше да се съпротивлява на конниците, макар че постепенно отстъпваше — не е никак лесно да застанеш на пътя на кон, който се носи право към теб, знаех го от личен опит. Скочих от постамента, изтичах между хората до улицата на Съвета и забързах нагоре по нея. Настигнах приятелите ми чак на улица „Западна“.

Следваше ги цяла тълпа, но повечето хора спряха преди моста на Северния канал. Творецът, певецът, е свещен и не бива да му се натрапваш. Преди да сляза от постамента, забелязах някои хора да докосват стъпалата пред Адмиралтейството, където бе стоял Оррек, сякаш търсят благословия. Никой обаче не смееше да стъпи. По същия начин сега го следваха от разстояние, обсипваха го с хвалби и шеги и пееха неговия химн на свободата. И отново от време на време някой подхващаше припева „Леро! Леро!“

Докато се изкачвахме по хълма на Галваманд, не разменихме нито дума. Мургавото лице на Оррек бе посивяло от умора и той вървеше като слепец, Грай го държеше за ръка. Отиде право в стаята си. Грай каза, че трябвало да си почине. Едва сега започнах да осъзнавам каква е цената на неговия дар.

Привечер бях в конюшнята и си играех с новите котенца. Котките на Боми бяха изнервени и раздразнителни, откакто се появи Шетар, но малките нямаха никакъв страх. Бяха порасли достатъчно, за да играят лудо и да се преследват непрестанно около дръвника, да се ловят за опашките, да спират внезапно, да се озъртат пакостливо и да въртят във всички посоки малките си кръгли очички. Гудит беше със Звезда на двора и от време на време мяташе мрачни неодобрителни погледи на котенцата. Едно от тях попадна в беда — покатери се на един стълб, не знаеше как да слезе и замяучи отчаяно. Гудит внимателно го взе и също така внимателно го остави на земята, но не пропусна да отбележи:

— Гадинка.

Чухме тропот на копита. Един загърнат в син плащ офицер дойде по пътя, мина под арката на портата и спря.

— Е? — подкани го Гудит грубовато, като изправи гръб и изпъчи гърди. Никой не можеше да доближава конюшнята без негово разрешение.

— Съобщение от двореца, от ганда на Ансул, до поета Оррек Каспро — отвърна офицерът.

— Е, и?

Офицерът изгледа с любопитство щръкналия пред него старец и каза неочаквано любезно:

— Гандът иска поетът да го навести в двореца утре следобед.

Гудит кимна отривисто и му обърна гръб. Аз също отместих поглед и се престорих, че вниманието ми е погълнато от котенцата. Познавах тази кобила.

— Ей, Мем — каза някой зад гърба ми и аз замръзнах. Обърнах се неохотно. Пред мен, до вратата на конюшнята, стоеше Симми. Офицерът тъкмо излизаше през портата. Подметна нещо на Симми, докато минаваше край него, и момчето му махна с ръка.

— Това е баща ми — похвали се с нескрита гордост. — Помолих го да дойда с него. Исках да видя къде живееш. — Усмивката му изчезна, когато забеляза сърдитото ми изражение. — Брей, наистина е голяма! По-голяма дори от двореца. Така ми се струва де. — Продължавах да мълча. — По-голяма е от всички къщи, които съм виждал.

Кимнах. Нямаше друг начин.

— Какви са тези?

Той се доближи и се наведе да разгледа котенцата, които се гушеха в ръцете ми.

— Котета — отвърнах.

— Аха. На лъвицата ли са?

Как може някой да е толкова глупав?

— Не, на домашната котка. Дръж. — Подадох му едно.

— Оле! — възкликна той и едва не го изпусна. Котето размаха победоносно опашка и се отдалечи.

— Дращи — намръщи се той и си засмука ръката.

— Да, много е опасно — подметнах ехидно.

Той изглеждаше объркан. Винаги изглеждаше объркан. Не е честно да се възползваш от човек, който въобще не умее да се владее. Но изкушението бе твърде голямо.

— Мога ли да разгледам къщата? — попита Симми.

Надигнах се и си изтупах ръцете.

— Не — рекох. — Само отвън. Не бива да влизаш. Изобщо не биваше да идваш тук. Чужденци и непознати се допускат само в предния двор и не са добре дошли по-нататък.

— Ама аз не знаех… — смотолеви той и отстъпи назад.

— Знам, че не си знаел. Вие, алдите, не знаете нищо за нас. Освен че нямаме право да влизаме в домовете ви. Вие сте невежи. — Опитвах се да сдържам напиращия в мен триумфален гняв.

— Чакай малко. Виж сега — надявах се да станем приятели. — Виждах, че не му е никак лесно да произнесе последните думи.

Тръгнах към арката, той тръгна след мен.

— Как може да сме приятели? Аз съм роб, забрави ли?

— Не — не си. Робите са… Робите са евнуси, нали знаеш, жени и… — Изглежда, познанията му стигаха дотук.

— Робите са хора, принудени да правят това, което им нарежда господарят. Ако откажат, ще ги пребият, дори ще ги убият. Нали се хвалеше, че вие сте господарите на Ансул? Това значи, че ние сме роби.

— Нищо няма да ти нареждам да правиш — обеща той. — Въобще не мисля, че си роб.

Беше прав за това.

Вървяхме покрай северната стена на къщата. Основата й е от масивни каменни блокове, високи десет стъпки, а над тях започва първият етаж, също облицован с камък, с големи двукрилни прозорци. Над тях има резбовани корнизи и още по-нагоре, над стрехата, скосен покрив. Направи ми впечатление, че очите му се стрелкат нагоре, както правят конете, когато нещо ги тревожи или плаши.

Излязохме в предния двор, който е разположен по цялото протежение на фасадата. Издигнат е над нивото на улицата и отделен от нея с ограда от колони. Покрит е с гладки сиви и черни плочи, подредени в сложна геометрична фигура, която наподобява лабиринт. Иста казва, че навремето танцували в лабиринта в първия ден от всяка година, деня на пролетното равноденствие, и възпявали Йене, покровителката на всички растения. Плочникът беше мръсен, покрит с прахоляк и изсъхнали листа. Не беше лесна работа да се помете целият преден двор. Бях опитвала няколко пъти, но нито веднъж не бях стигала до края. Симми почна да пристъпва в лабиринта.

— Спри! — викнах му. Той се стресна и ме последва надолу по стълбите към улицата; озърташе се изплашено и невинно, досущ като котенцата.

— Демони — подметнах лаконично и кимнах към рисунките на плочника. Той потрепери, после попита:

— Какво е това?

Гледаше останките от Фонтана на Оракула.

Фонтанът се намира вдясно от портала. Басейнът е зелена серпантина, облицована с Леров камък, и е с диаметър петнайсетина стъпки. Водата е бликала от централния сифон, от който сега стърчеше само бронзова тръба, потъмняла и плесенясала, подпряна на напукания мраморен пиедестал. Беше почти невъзможно да се види, че някога е имал очертанията на урна и е бил украсен с издялани от камък листа и лилии. Басейнът също тънеше в прахоляк и изсъхнали листа.

— Фонтан с демонична вода — обявих аз. — Пресъхнал е преди столетия. Но въпреки това вашите войници го разрушили напълно и така позволили на демоните да излязат.

— Не е необходимо да ги споменаваш непрекъснато — рече той сърдито.

— О, виж — отвърнах. — Виждаш ли тези цепнатини в основата на урната? Това са букви. Изписана черна магия. Демонични заклинания, разбираш ли? Искаш ли да се приближиш и да ги прочетеш? Искаш ли да видиш демони отблизо?

— Стига, Мем — тросна се той. — Остави ме на мира. — В погледа му имаше болка и възмущение. Но това исках, нали?

— Добре де — въздъхнах. — Само че, Симми, искам да ме разбереш добре. Няма никакъв начин да станем приятели. Не и докато не се научиш да четеш това, което е изписано на фонтана. Докато не докоснеш ей онзи камък и не поискаш благословия от моята къща.

Той погледна продълговатия Прагов камък с цвят на слонова кост, който стърчеше от средата на стъпалото, изтъркан от безбройните ръце, които го бяха докосвали през вековете. Наведох се и го пипнах.

Той не каза нищо. Обърна ми гръб и тръгна към улица „Галва“. Изпроводих го с поглед. Не изпитвах триумф. По-скоро имах усещането, че съм победена.

Оррек дойде на вечеря бодър и гладен. Разговаряхме за изпълнението му и разказахме на друмлорда как е минало и каква е била реакцията на тълпата.

Соста също бе слязла до пазара, за да го чуе, и сега го гледаше примряла от възхита, с увиснало чене. По някое време той я съжали и я заговори. Опита с шега, но не се получи, така че се наложи да насочи вниманието й към това, което й предстоеше — попита я къде ще живеят, след като се омъжи. Тя смотолеви, че годеникът й е дал съгласие да дойде да живее при семейство Галва. Оррек и Грай, които изпитваха несекващ интерес към навиците и традициите на всички хора, започнаха да я разпитват за брачния ритуал, за зестрата и за роднините. Но Соста продължаваше да се блещи, онемяла от възторг, и вместо нея взе да отговаря друмлордът. Едва когато Иста седна на масата при нас, успяхме да научим нещо за годеника, с когото толкова се хвалеше.

— Сигурно им е мъчно, че не могат да се срещат преди сватбата — каза Грай. — Цели три месеца!

— Навремето сгодените двойки можеха да се срещат при всяко обществено събитие — обясни друмлордът. — Но сега нямаме танци и празници. Не им остава нищо, освен да си разменят погледи, когато се разминават на улицата…

Соста се изчерви и подсмръкна. Всяка вечер годеникът й се разхождаше около къщата с приятелите си точно когато Иста, Соста и Боми „по случайност“ излизаха на улицата, за да подишат чист въздух.

След вечеря се преместихме в северния двор. Десак вече ни чакаше там. Пристъпи към нас, улови Оррек за ръцете и призова боговете да го благословят.

— Знаех, че ще говориш пред народа! — рече. — Фитилът е запален!

— Да видим първо какво мисли гандът за моето изпълнение — отвърна предпазливо Оррек. — Нищо чудно да чуя от него критични коментари.

— Изпрати ли да те повикат? — попита Десак. — За утре ли? По кое време?

— Късно следобед. Нали така, Мемер?

Кимнах.

— Ще отидеш ли? — попита друмлордът.

— Разбира се — изпревари го с отговора Десак.

— Не мога да откажа — рече Оррек. — Макар че мога да помоля за отсрочка. — И погледна многозначително друмлорда.

— Трябва да отидеш — заяви Десак. — Моментът е подходящ. — Гласът му бе рязък, с властни нотки.

Виждах, че Оррек не обича да му казват какво трябва да прави. Не сваляше поглед от друмлорда.

— Нищо няма да спечелим с протакане всъщност — рече друмлордът. — Но може да се изложиш на опасност, ако отидеш.

— Сам ли да ида?

— Да — каза Десак.

— Не — рече Грай със спокоен безизразен глас.

Оррек ме погледна.

— Мемер, тук всички освен теб ми нареждат.

— „Боговете обичат поетите, защото се подчиняват на законите, на които се подчиняват и боговете“ — каза напевно друмлордът.

— Салтър, приятелю мой, няма потайно действие, което да не е свързано с опасност — заговори Десак и в гласа му прозвуча нетърпение. — Ти си затворен тук, откъснат от живота навън и от делата на хората. Живееш сред сенките на отминали времена и черпиш от тяхната мъдрост. Но идва време, когато мъдростта е в действието — когато предпазливостта се превръща в унищожение.

— Идва време, когато волята за действие унищожава мисълта — отвърна навъсено друмлордът.

— Колко дълго трябва да чакам? Никой не може да отговори на този въпрос!

— Не и на мен — призна друмлордът и ме погледна крадешком.

Десак не забеляза това и възкликна ядосано:

— Твоят оракул не е мой. Не съм се родил тук. Предпочитам да мисля с главата си. Ако не ми вярвате, защото съм чужденец, трябваше да ми го кажете преди години. Хората, които са с мен, ми вярват. Те знаят, че никога не съм жадувал за друго освен за свободата на Ансул и за възстановяването на връзките със съндраните. Оррек Каспро го знае. Той е на моя страна. Сега си тръгвам. Ще се върна в Галваманд, когато нашият град бъде свободен. Тогава няма как да не ми повярвате!

Обърна се и си тръгна, но не през главния вход, а по стълбите към северния край. Сви зад ъгъла на къщата и се изгуби от поглед. Друмлордът мълчеше, загледан след него.

След известно време Оррек попита:

— Аз ли бях глупакът, който разпали огъня?

— Не. — Друмлордът поклати глава. — Искрата идва от кремъка. Никой не е виновен за това.

— Ако отида утре, ще съм сам — заяви Оррек, но друмлордът се засмя и погледна Грай.

— Отидеш ли, идвам с теб — рече тя. — Знаеш го.

— Да, знам — въздъхна Оррек. — Но ако днес съм прекалил — продължи, говореше на друмлорда, — гандът ще е принуден да ми покаже силата си. От това ли се страхуваш?

Друмлордът поклати глава.

— Ако беше така, щеше да прати войниците си тук. Страхувам се от Десак. Той няма да чака Леро.

Леро е древната свещена душа на земята, на която е разположен нашият град. Леро е моментът на равновесие. Леро е огромен овален камък долу на Пристанищния пазар, разположен така, че да може да бъде преместен по всяко време, ала същевременно никога не е бил поместван.

След малко друмлордът се извини, че е изморен. Даде ми знак да не стоя до късно. Тръгна към къщата бавно: накуцваше, но се мъчеше да върви изправен.

Тази нощ се будих няколко пъти от думите „Счупено поправя счупеното“ — нечий непознат глас ги произнасяше в главата ми. Всеки път се замислях за значението им. Без резултат.

11

На сутринта приключих с молитвите рано и после слязох и на двата пазара, не само за да купя храна, но и да видя какво става в града. Мислех си, че всичко ще се е променило, че всички граждани ще са готови за великото събитие, което предстои, както бях готова аз. Но никой не изглеждаше готов за каквото и да било. Всичко си беше както винаги: забързаните хора по улиците не се поглеждаха и се стараеха да не обръщат внимание на алдите, чиито патрули със сини наметала се навъртаха в единия край на пазара; продавачи на сергиите, деца и възрастни жени, които се пазарят, купуват и после се прибират по домовете си. Никакво напрежение, никакво вълнение, никой не казва нищо необичайно. Само веднъж ми се стори, че чух един човек, който минаваше по моста на улица „Митничарска“, да си подсвирква мелодията на „Свобода“.

Следобед Оррек и Грай се отправиха към Къщата на Съвета пеша. Взеха Шетар, но не и мен. Нямаше никаква причина да водят коняр, след като не бяха с кон, а и се страхуваха, че може да има опасност. Трябва да призная, че изпитах облекчение. Не исках да се виждам със Симми, защото всеки път, когато се сещах за него, сърцето ми се свиваше от жалост.

Но още щом излязоха, осъзнах, че не мога да остана у дома. Не можех просто да седя и да чакам. Трябваше да съм близо до Съвета, където щяха да са и те. Да съм близо до тях.

Облякох женски дрехи, вързах си косата на кок, вместо да я пускам свободно като момче или мъж, и отново станах момичето Мемер вместо конярчето Мем или момчето, което никой не познава. Облякох моите си дрехи, защото имах нужда да съм аз. Може би мисълта, че ще се изложа на известна опасност, ме сближаваше донякъде с Оррек и Грай.

Минах забързано по улица „Галва“, свела глава и без да се озъртам, и стигнах Моста на златарите при Централния канал. Златото на Ансул в по-голямата си част бе откарано, за да обогати Асудар, много от дюкянчетата на моста бяха затворени, но някои все още продаваха евтини дрънкулки, ритуални свещници и така нататък. Можех да вляза в някое и да чакам появата на моите приятели.

Въпреки че на пазара не се случваше нищо, а и нямаше признаци за възбуда тук, близо до Къщата на Съвета — двамата алди на пост клечаха на моста и играеха на зарове, — не можех да се отърва от предчувствието, че нещо ще се случи съвсем скоро, от усещането за някаква невидима сила, която се навежда и навежда, и заплашва да се срине отгоре ни.

Стоях в сянката на един дюкян. Поговорих със стареца, който го държеше, и му обясних, че имам среща с приятели, а той кимна с мъдър и неодобряващ вид, но ми позволи да остана. Малко след това задряма, отпуснал глава на тезгяха, на който имаше купички с дървени мъниста, стъклени гривни и свещи за разгонване на насекоми. Минувачите бяха редки в този час. При вратата имаше една малка молитвена ниша и аз я докосвах от време на време и прошепвах молитва.

После, като насън, видях отвън да минава лъвицата, размахваше лениво опашка.

Излязох от магазинчето и тръгнах с моите приятели, които, изглежда, не се изненадаха много от появата ми.

— Косата ти така ми харесва повече — отбеляза Грай. Беше облечена като Чай, но вече не играеше ролята му.

— Какво стана?

— Ще ти кажем, като се приберем.

— Не, моля ви! Кажете ми сега!

— Е, добре — съгласи се Оррек. Бяхме на стъпалата на моста в северния край на града. Той свърна встрани и се спусна по едно тясно стълбище с мраморен парапет, което водеше към малък кей за рибарски лодки. Щом слязохме под моста, скрити от погледите на минувачите, първото, което направихме, бе да приклекнем и да докоснем водата, с кратка молитва към Сундис — реката, която тече по нашите четири канала. Останахме така, загледани в кафеникавозелената й полупрозрачна повърхност. Струваше ми се, че течението постепенно отнася тревогите и страховете ми. Но скоро след това ги подканих:

— Е?

— Ами… — почна Грай, — гандът искаше да чуе историята, която Оррек разказа вчера на пазара.

— За Адира и Марра?

Те кимнаха.

— Хареса ли я?

— Да — рече Оррек. — Каза, че не знаел, че сме имали такива воини. Но най-вече хареса Стария господар на Сул. Каза: „Има храброст на меча и храброст на словото, но втората се среща по-рядко“. Знаеш ли, ще ми се да имаше някакъв начин да ги събера със Салтър Галва. Те са мъже, които ще се разберат.

Преди няколко дни подобна идея би ме ядосала. Но сега ми се струваше съвсем в реда на нещата.

— И не се случи нищо необичайно? Не те ли помоли да му изпееш „Свобода“?

Оррек се разсмя.

— Не. Но имаше малка суматоха.

— Жреците запяха молитвените си псалми в шатрата тъкмо когато Оррек започна да рецитира — обясни Грай. — Силно, с барабани и много цимбали. Йораттх потъмня като гръмоносен облак. Помоли Оррек да спре и прати един офицер при тях. Малко след това се появи главният жрец, с червено расо, обшито с малки огледала, ужасно помпозен и навъсен като смъртта. Заяви, че свещените молитви към Бога на пламъците не бива да бъдат прекъсвани от песни и словоизлияния на еретици. Йораттх отвърна, че жертвената церемония се прави по залез-слънце. Жрецът възрази, че церемонията вече е започнала. Йораттх посочи, че до залез остават цели два часа. Жрецът отново настоя, че церемонията е започнала и ще продължи. И тогава Йораттх каза: „Неблагочестивият жрец е скорпион в царския чехъл!“ После прати робите да направят сенник от килим и четири пръта при арките на Източния канал, преместихме се там и Оррек продължи.

— Но Йораттх изгуби първата битка — рече Оррек. — Жреците продължиха церемонията. Наложи се накрая да бърза за шатрата, за да не пропусне заключителната част.

— Жреците знаят как да принуждават хората — каза Грай. — В Бендраман има много свещенослужители. Всички им играят по свирката.

— Нищо чудно — каза Оррек. — Те са обект на всеобща почит и уважение, изпълняват важни ритуали, затова се месят в морала и политиката… Йораттх ще се нуждае от подкрепата на своя върховен ганд, за да се справи с тях.

— Струва ми се, че той вижда в теб тази подкрепа — рече Грай. — Начин да се създаде някаква връзка с тукашното население. Питам се дали точно заради това не те повика.

Оррек се замисли над думите й. По моста над нас мина кон, копитата му зачаткаха по паважа. Гладката повърхност в средата на канала се набръчкваше от малки вълнички. През целия ден бе духал вятър откъм морето и едва сега, привечер, вътрешността на сушата ни изпращаше своя дъх. Шетар, която досега лежеше на песъчливия бряг, се надигна и тихо изръмжа. Козината на гърба й беше настръхнала.

Водата се плискаше в най-долното стъпало на стълбището и в кея. Озарените от златистата светлина на слънцето хълмове на отсрещния бряг трептяха в мараня. Тук долу, на брега на реката, цареше някакво невероятно спокойствие и въпреки това ми се струваше, че това е само затишие, очакване. Лъвицата се изправи и наостри уши, напрегната и заслушана.

По моста над нас отново затропаха копита — не един кон, а цяла кавалкада, затичаха и хора, чуха се викове, от близо и далече. И тримата скочихме едновременно и вдигнахме глави към каменните сводове на моста.

— Какво става? — попита Оррек.

— Счупва се, счупва се — проговорих, без да осъзнавам какво казвам.

Виковете и крясъците бяха точно над нас, цвилене на коне, тропот на множество крака, шум от движение на големи групи. Оррек тръгна нагоре по стълбата и спря — при мраморния парапет имаше много хора, цяла тълпа, всички се блъскаха и бутаха, отекваха команди, ехтяха изплашени писъци. Оррек се приведе, нещо се преметна през парапета, огромно и тъмно, стовари се със силен плясък в калта до стълбището. От моста се показаха глави — някакви мъже надничаха, махаха с ръце и викаха.

Оррек скочи от стълбището и викна:

— Под моста!

Изтичахме под последната, най-ниската арка, където мостът опираше в брега и където отгоре не можеха да ни видят.

Погледнах онова, което беше паднало. Беше човек, макар да приличаше на купчина парцали, просната в подножието на стълбата. Не виждах главата.

Никой не се спусна долу. Шумът горе утихна внезапно и напълно, но някъде в далечината, откъм Къщата на Съвета, се чуваше друга врява. Грай изтича при падналия човек и коленичи до него, като поглеждаше към перилата на моста, откъдето можеха да я видят. Върна се. Ръцете й бяха потъмнели от кал и кръв.

— Вратът му е счупен.

— Алд ли е? — прошепнах.

Тя поклати глава.

— Да останем ли тук още малко, или да опитаме да се доберем до Галваманд? — попита Оррек.

— Не и по улицата — отвърна Грай. И двамата ме погледнаха и аз казах:

— По дигите. — Очевидно не разбраха за какво говоря. — Не искам да оставам тук — добавих.

— Води тогава — нареди Оррек.

— Не е ли по-добре да почакаме да се стъмни? — попита Грай.

— Само да стигнем дърветата и ще сме в безопасност. — Посочих нагоре по течението на канала, където над водата надвисваха клоните на плачущи върби. Страшно ми се искаше да съм си у дома. Страхувах се за моя господар и за къщата. Трябваше час по-скоро да се върна там. Тръгнах покрай брега, вървях досами стената на канала, за да съм по-далече от водата. Скоро стигнахме върбите. На няколко пъти спирахме и поглеждахме назад, но от мястото, където се намирахме, не се виждаше нищо освен задните страни на къщичките на моста и върховете на покривите от другата страна. Въздухът беше тежък и ми се стори, че мирише на дим.

Стигнахме дигата — голяма каменна преграда, която разделя река Сундис на мястото, където тя се спуска от хълмовете. Като дете често играех тук, катерех се по стръмните стъпала, вмъквах се в цепнатините, тичах по тесните мостове от дъски, окачени на вериги, които свързваха двата бряга и се използваха от работниците и чистачите на канала. Играта ни тогава беше да накараме някое дете да мине по моста, докато всички останали скачаме върху него, така че да се люлее над водата. Играта сега бе да накараме Шетар да мине. Достатъчен й беше един поглед към разпенените води под редките разместени паянтови дъски и тя се отдръпна, приклекна и отпусна опашка; съвсем недвусмислено казваше: не.

Грай клекна до нея и сложи ръка на главата й, зад ушите. Изглеждаха така, сякаш водят някаква дискусия. Успях да видя само толкова, защото вече бях тръгнала по моста. А тръгнеш ли, връщане назад няма — номерът е да се движиш постоянно. Стигнах другия бряг и спрях, чувствах се глупаво. Най-сетне Грай и Шетар се надигнаха — Грай тръгна по моста, а лъвицата я следваше във водата, държеше главата си високо. Оррек мина последен.

Щом излезе на брега, Шетар се отръска, но котките не го могат като кучетата. Козината й бе мокра и тя изглеждаше смалена и измършавяла. Тъкмо в този момент обаче отвори уста и показа огромните си зъби.

— Има още един мост и лодка — казах.

— Води — повтори Оррек.

Преведох ги покрай подпорите на Източния канал, после го пресякохме както и предишния, изкатерихме се по стръмното стълбище на бреговите устои, което разделя Източния канал от самата река, и се спуснахме до нея. Вече беше съвсем тъмно. Прекосихме реката с вързаната на въжета лодка, която за щастие беше на нашата страна. Течението беше доста силно и теглехме и тримата. Шетар не искаше да е в лодката и през целия път ръмжа неодобрително. Цялата трепереше от студ, страх и гняв. От време на време Грай я заговаряше, но най-често я чешеше зад ушите.

Слязохме в подножието на стария парк. Грай свали каишката на Шетар и тя изчезна в гората. Последвахме я и скоро стигнахме мястото, където се бяхме разхождали с Грай и Шетар откъм Галваманд. Лъвицата подтичваше около нас като сянка сред сенки. След малко видяхме Галваманд на склона — издигаше се тъмен, притихнал и смълчан.

„Мъртви са, всички са мъртви“, помислих, завладяна от паника.

Изтичах напред, изтърчах през двора и влетях в къщата, виках високо. Никой не ми отговори. Минах през покоите на друмлорда, които тънеха в мрак, и изтичах право отзад, в тайната стая. Ръката ми трепереше, докато изписвах думите, за да отворя вратата. В стаята беше тъмно, виждаше се само слабото сияние в дъното: приличаше на звезден небосвод. И тук нямаше никого. Освен книгите, които говореха, и невидимото присъствие в пещерата.

Затворих вратата и хукнах обратно по коридорите и през галериите към обитаемата част на къщата. Мярнах някаква светлина с крайчеца на окото си откъм страничния двор.

Всички се бяха събрали на терасата, на която се хранехме — друмлордът, Гудит, Иста, Соста и Боми, а също Грай и Оррек, които току-що бяха дошли. Спрях на вратата към терасата. Друмлордът дойде при мен и ме прегърна.

— Ех, дете, дете — прошепна. Притисках се към него с всичка сила.

Настанихме се около кръглата маса. Иста настоя да се нахраним веднага. Нямаше нужда да ме подканя, защото бях изгладняла ужасно. Докато вечеряхме, всеки разказа всичко, което знае.

Гудит бил в бирарията до Централния канал, където се срещал от време на време със стари приятели, за да пийнат и да си побъбрят за коне.

— И изведнъж — каза той — чухме страхотна гюрултия откъм Хълма на Съвета. После се вдигна дим, черен облак. Засвириха тръби, покрай нас минаха алди, на коне и пешком, бързаха към Улицата на Съвета.

Гудит и приятелите му тръгнали към улица „Галва“, но там вече имало тълпа, която запречвала входа на площада. Едните били граждани, а другите алди, с извадени мечове, всички крещели.

— Знаете, че не обичам тълпите — приключи Гудит. — Няма спор по този въпрос. Така че реших да се прибера.

Първо се опитал да мине по улица „Галва“, но бил възпрепятстван от тълпата, а и отпред, изглежда, се водела някаква битка. Тогава заобиколил по улица „Гелбова“ до улица „Западна“. Тук, в нашата част на града, всичко изглеждало по-спокойно, но видял хора да се насочват към Съвета и тъкмо когато наближил Галваманд, край него преминал конен отряд алди, размахвали мечове и крещели: „Освободи улиците! Всички по къщите! Очисти улиците!“

Ние потвърдихме, че на улица „Галва“, при Моста на златарите, действително е имало стълкновение и че един човек е хвърлен през парапета и е загинал.

Приятел на Боми дотичал малко след като Гудит се прибрал, и съобщил, че „всички говорят“, че Къщата на Съвета била подпалена. Но друг съсед, който също наминал да сподели новините, смятал, че гори не Къщата, а шатрата в двора отпред и че алдският ганд бил изгорял заедно с червените жреци.

Повече новини нямаше, защото никой не смееше да излезе на улицата, в тъмното: алдите бяха навсякъде.

Иста беше много изплашена. Вероятно в душата й се бяха пробудили спомените за ужасните събития отпреди седемнайсет години, когато градът бе паднал. Въпреки че ни бе сготвила и ни подканяше да се храним, тя самата не яде нищо и ръцете й трепереха в скута.

Друмлордът нареди на нея и момичетата да си лягат и им обеща, че Оррек и Грай ще пазят къщата.

— Заедно с лъвицата — добави. — Няма от какво да се страхувате. Никой не може да мине покрай нея.

Иста кимна покорно.

— А Гудит, както винаги, ще е при конете. Ние с Мемер ще сме нащрек в старите стаи. Може през нощта да намине някой приятел и да съобщи какво става. — Говореше така спокойно и безгрижно, че Иста и момичетата наистина се успокоиха, или поне се престориха, че са по-добре.

След като почистихме кухнята, се разделихме. Грай вече бе заела пост в горната част на предното стълбище, откъдето Шетар би забелязала всеки, който идва по улицата. Оррек минаваше от време на време да провери всеки от нас, да поддържа връзка, а също и да патрулира пустата част на къщата.

Защото всички се страхувахме от едно и също нещо — че Галваманд отново ще стане жертва на страховете и отмъщението на алдите.

Нощта мина спокойно. На няколко пъти се качвах в покоите на друмлорда, откъдето можех да наблюдавам целия град. Нямаше никакви признаци да се случва нещо необичайно. Къщата на Съвета бе скрита зад хълма; над него имаше стълб дим и като че ли някакво трепкащо сияние отдолу, но не бях сигурна. Накрая отидох при друмлорда в дългата галерия. Нощта бе мека и топла, типично за началото на лятото. Възнамерявах да се кача отново горе и да погледам от прозореца, но съм заспала в креслото. Събудиха ме гласове.

Подскочих изплашена. Някакъв мъж стоеше на вратата за двора.

— Мога ли да остана? Ще ме скриете ли?

— Да, да — отвърна друмлордът. — Влизай. Има ли и други с теб? Влизай, влизай. Тук ще си в безопасност. — Говореше с мек миролюбив глас.

Изтичах покрай него, за да видя дали отвън има още хора. Видях някой да се спотайва на двора, тъмна, озарена от звездната светлина фигура, и едва не извиках от уплаха — но беше Оррек.

— Беглец — прошепна той, сякаш вече не знаех.

— Някой проследил ли го е?

— Не видях никого. Ще обиколя наоколо. Ти пази тук, Мемер.

И изчезна между колоните. Останах при вратата, заслушана в разговора на друмлорда и беглеца.

— Мъртви са — тъкмо казваше мъжът с дрезгав шепот. Закашля се и продължи: — Всички са мъртви.

— Десак?

— Мъртви са. Всички.

— Нападнаха ли Къщата на Съвета?

— Не. Шатрата. — Мъжът клатеше глава. — Имаше пожар… — Преви се от поредния пристъп на кашлица. Друмлордът му донесе вода и го накара да седне. Мъжът седна с лице към лампата и едва сега успях да го разгледам. Не го познавах, не беше от онези, които идваха често. Трийсетинагодишен, с разчорлена коса, лицето и дрехите му бяха изцапани с кръв. Направи ми впечатление, че дрехите му са като на робите в двореца.

— Значи запалиха шатрата — каза друмлордът и го погледна въпросително. Чакаше го да продължи.

Мъжът кимна.

— Гандът беше ли вътре? Йораттх?

Отново кимване.

— Мъртъв е. Всички са мъртви. Изгоря като купа сено, като клада, изгоря…

— Но Десак не беше в шатрата, нали? Чакай, пийни още вода, разкваси си устата. Как се казваш?

— Кадер Антро — отвърна мъжът.

— От Гелбманд — каза друмлордът. — Познавах баща ти, ковача Антро. Гелбови ми заемаха коне, когато още бях друмлорд. Баща ти винаги се грижеше да са добре подковани. Той жив ли е, Кадер?

— Почина миналата година — отвърна мъжът. Пиеше жадно. Изглеждаше изтощен и замаян, втренчил поглед право пред себе си. — Запалихме шатрата и се измъкнахме — продължи, — но те ни чакаха отвън и ни изтикаха обратно, право в огъня. Всички крещяха и се блъскаха. Аз успях да се измъкна. Изпълзях… — Огледа учудено ръцете си.

— Имаш ли изгаряния? Рани? — Друмлордът се приближи да го огледа и го докосна по ръката. — Ето тук си се изгорил или си се порязал. Дай да погледна. Но първо ми кажи как стигна тук, в Галваманд? Сам ли беше?

— Изпълзях навън — повтори Кадер. Не беше в притихналата стая с нас, намираше се в горящата шатра. — Изпълзях и… успях да се добера до Източния канал, а там скочих. Зад мен бушуваше битка, из целия площад, алдите избиваха всички наред. Хвърлих се във… водата. Заплувах към морето. По улиците гъмжеше от войници. Излязох по-надолу на брега и се спотаих зад една къща. Помислих си, че ако някой е оцелял, може да дойде тук. В Къщата на Оракула. Не знаех къде да отида.

— Правилно си постъпил — каза друмлордът със същия многозначителен и внушаващ спокойствие глас. — Чакай, ще донеса фенер да огледам раната по-добре. Мемер? Донеси вода и чисти кърпи.

Не исках да изоставям поста си, но изглежда, мъжът бе дошъл сам и не водеше преследвачи. Взех леген с чиста вода и няколко кърпи, взех и мускалчето с балсам за рани, което държахме в кухнята, и после почистих и превързах ръката на Кадер. Ръцете ми бяха по-сигурни от тези на друмлорда, когато ставаше дума за такива неща. След това Кадер изпи чашка отлежало бренди, което друмлордът пазеше за спешни случаи и за Празника на Енну, и се поокопити. Благодари ни и произнесе на пресекулки благословия към къщата.

Друмлордът му зададе още няколко въпроса, но Кадер не можеше да ни каже нищо повече. Малък отряд от хората на Десак — някои от тях алдски роби, а други, подобно на Кадер, представящи се за такива — проникнал в голямата шатра и я подпалил едновременно на различни места по време на церемонията. Но планът се провалил.

— Те не дойдоха — повтаряше непрестанно Кадер. Част от съзаклятниците, подобно на Кадер и Десак, били пресрещнати, когато се опитвали да излязат от горящата шатра, но другите, които трябвало да чакат навън и да нападнат алдите по време на палежа, или също били атакувани, или изобщо не могли да се доближат до шатрата — Кадер не знаеше какво точно се е случило. Разплака се, докато го разказваше, и отново избухна в мъчителна кашлица.

— Хайде, хайде, успокой се — рече му друмлордът. — Трябва да поспиш. — Улови го за ръката и го поведе към една от стаите.

Когато се върна, го попитах:

— Мислиш ли, че всички са мъртви? Десак и гандът? Ами синът на ганда? Той също е бил в шатрата.

Друмлордът поклати глава.

— Не знаем със сигурност.

— Ако Йораттх е мъртъв, а Иддор е жив, той ще вземе властта — казах многозначително.

— Така е.

— И ще дойде тук.

— Защо да идва тук?

— По същата причина, по която дойде и Кадер. Защото това е сърцето на всичко в Ансул.

Застанал на вратата, друмлордът гледаше мълчаливо звездното небе.

— Трябва да идеш в стаята — казах. — Трябва да си там.

— При оракула?

— В безопасност.

— Аха… — Той се позасмя. — В безопасност… Може пък и да отида. Но нека да изчакаме сутринта и да видим какво ще ни донесе денят.

Навън все още цареше нощ и когато надзърнах през прозореца, видях огромен пожар на югозапад от нас, някъде в околностите на разрушената сграда на университета. Огънят ту се усилваше и озаряваше всичко наоколо, ту стихваше. Откъм улиците се носеше глъчка, тропот на коне, призиви на тръби, далечни приглушени гласове, много гласове. Каквото и да се бе случило на площада при шатрата, градът не изглеждаше успокоен, нито умиротворен.

Когато чернотата на мрака започна да посивява и небето над хълмовете просветля, се появи Оррек. С него дойде Сулсем Кам от Камманд, отколешен приятел на друмлорда, книжник като него — бе спасил и донесъл много книги в Галваманд. Сега носеше новини.

— Салтър, всичко, с което разполагам, са само слухове — поде той. Беше шейсетинагодишен, любезен, предпазлив, отнасяше се грижливо към собственото си достойнство и към достойнството на другите — „Кам до мозъка на костите“, както казваше друмлордът. Дори в този напрегнат момент обмисляше внимателно всяка своя дума. — Но поне са от няколко източника. Ганд Йораттх е мъртъв. Синът му Иддор е взел властта. Мнозина от нашите са избити. Десак и един мой роднина, Армо, са загинали в пожара. Алдите контролират града. През цялата нощ на различни места по улиците е имало размирици, пожари и стълкновения. Хората замерят алдите с камъни, когато препускат по улиците. Но атаките срещу врага, без да има предводител, са обречени на неуспех. Те са случайни, разпръснати. Алдите имат армия, ние — не.

Спомних си, че някой бе казал същото, преди дни или може би седмици — кой ли беше?

— Вярно, Иддор разполага с армия — каза друмлордът. — Но няма град, а ние имаме.

— Смело казано. Но, Салтър, аз се страхувам за теб. За къщата.

— Зная, приятелю. Зная и че за това си дошъл, рискувайки живота си. И съм ти благодарен. Нека те закрилят всички богове и духове на тази къща — но искам сега да си вървиш у дома, преди да е настъпил денят!

Стиснаха си ръцете и Сулсем Кам си тръгна — там, откъдето бе дошъл.

Друмлордът отиде да провери как е беглецът — той беше заспал, после слезе при малкото фонтанче отзад да се измие, както правеше всяка сутрин, и накрая се зае със сутрешните молитви. Отначало ми се струваше, че няма да мога да последвам примера му, но спокойствието му ме увлече. Отидох да взема листа за Йене и ги поставих пред нейния олтар, после започнах обиколката на молитвените ниши, бършех ги от праха и шепнех молитвите.

Иста вече беше станала и шеташе в кухнята. Момичетата още спели, понеже будували до среднощ. Чух гласове откъм улицата и излязох отпред.

Грай стоеше при портала и разговаряше с една жена. Първите лъчи на слънцето вече облизваха покривите над предния двор и въздухът ухаеше примамливо и беше приятно прохладен. Двете жени стояха в сянката до стената, едната в бяло, другата в сиво, и на фона на разцъфналите увивни растения приличаха на фигури от картина. Всичко беше заредено с енергия, ярко и живописно.

Приближих се до тях.

— Това е Ялба Актамо — каза ми Грай. — А това е Мемер Галва.

Ялба беше дребничка, слаба и фина, около трийсетгодишна, с живи очи. Носеше рокля на избелели райета, каквито носеха робините в двореца. Поздравихме се предпазливо.

— Ялба ни носи новини от двореца — обясни Грай.

— Изпраща ме Тирио Актамо — каза жената. — Нося вести за ганд Йораттх.

— Мъртъв ли е?

Тя поклати глава.

— Не. Бил е ранен при атаката и пожара. Синът му наредил да го отнесат в двореца и казал на войниците, че умира. Смятаме, че тъкмо той е разпространил вестта за смъртта му. Но гандът е жив! Жреците са го затворили. Заедно с моята господарка. Тя сега е при него. Ако Иддор го убие, дните й са преброени. Но ако офицерите разберат, че е жив, може би ще се опитат да го спасят. Нямаше обаче на кого да го кажа — цяла нощ се крих извън града и чак сутринта слязох по пътя откъм хълмовете. Господарката каза да дойда при друмлорда и да му съобщя, че гандът не е мъртъв. — Гласът й бе спокоен, дори сякаш безгрижен, но я виждах, че трепери неудържимо.

— Измръзнала си — казах. — Била си навън цяла нощ. Ела в кухнята.

Тя ме последва покорно.

Когато казах името й на Иста, тя я погледна по-внимателно и рече:

— Ти си дъщерята на Бенем. Бях на сватбата на майка ти. С нея бяхме добри приятелки. Винаги си била любимка на госпожа Тирио, още от съвсем малка. Сядай, сядай, ей сегичка ще ти приготвя нещо топло. Ама дрехите ти са вир-вода! Мемер! Отведи я в моята стая и й дай сухи дрехи.

Докато изпълнявах заръката на Иста, Грай изтича да съобщи новините на друмлорда и Оррек. Аз също се присъединих към тях, след като оставих Ялба в добри ръце. Взех и панер хляб и сирене: бях изгладняла, а и смятах, че другите също ще хапнат. И така стана. Започнахме да обсъждаме новините, които бе донесла Ялба.

— Трябва да разберем какво става! — настояваше друмлордът отчаяно.

— Ще изляза да разбера — заяви Оррек.

— Да не си посмял да си подадеш носа на улицата — скастри го Грай. — Всички те познават. Аз ще ида.

— Те познават и теб — възрази той.

— Мен никой не ме знае — обадих се, преглътнах последния залък хляб и се изправих.

— В този град всички се познават добре — рече Оррек, което си беше самата истина. Само че като момче, което всеки ден ходи до пазара, щях да съм в много по-малка опасност, пък и алдите едва ли щяха да проявят интерес към мен.

— Мемер, ти ще останеш тук — тросна се друмлордът.

Щях да остана наистина, ако ми беше наредил, но това не беше заповед, по-скоро протест. Така че обещах:

— Ще внимавам много и ще се върна след час.

Бях си с момчешките дрехи, така че след малко се измъкнах през северния двор. Грай ме последва до вратата, прегърна ме и ми прошепна:

— Пази се, лъвице.

12

Надникнах в конюшнята. Гудит разхождаше Бранти в малкото дворче и когато ме видя, само се намръщи и ми кимна важно. Беше подредил до стената една вила и две-три лопати и гребла за оръжия. Беше готов да умре, докато брани конюшните и Галваманд. Докато пресичах предния двор, все още в сянката на къщата, внезапно ме споходи страшно видение и дъхът ми секна — представих си как старецът се изправя с вилата срещу цял конен отряд, как войниците го посичат с мечове и го пробождат с копия и той умира. Като героите в легендите. Като героите на Сул.

Улиците бяха празни. Минах по моста на Северния канал. Градът изглеждаше странно притихнал. Отново се сепнах уплашено — дали това не бе мъртвешка тишина въпреки красивата утрин и уханието на разцъфнали дръвчета? Къде бяха сънародниците ми?

Свърнах надясно и тръгнах по задните улички към Гелбманд, а оттам продължих към Пристанищния пазар. Не смеех да се доближа до Хълма на Съвета. Близо до пазара, все още изплашена от царящата тишина, чух викове откъм Улицата на Съвета, а после и пискливите призиви на алдските бойни тръби. Хукнах по улица „Западна“, по която нямаше жив човек, и отново се озовах на улица „Гелбова“. По нея се спускаха двама алдски конници, точно както ги беше описала Боми: препускаха в галоп, размахваха мечовете си и крещяха:

— Очисти улиците! Всички да се приберат по къщите!

Скрих се зад едно светилище на Енну и те не ме забелязаха. Профучаха покрай мен и се отдалечиха към долната улица. Докоснах прага на светилището и прошепнах молитва, след това тръгнах по заобиколни пътища към Галваманд. Бях се надявала да се смеся с някоя тълпа и да остана невидима, докато не науча какво става, но нямаше никакви тълпи. Само войници. Това бе всичко, което бях узнала — доста неприятна новина.

Грай и Шетар ме чакаха на вратата. Четирима мъже били дошли в къщата — каза Грай, — всичките добри познати на друмлорда и членове на групата на Десак. Вчера били заели позиция на Източния канал заедно с отряда, който трябвало да нападне алдите при Къщата на Съвета, когато бъде подпалена голямата шатра. Но алдите успели неочаквано бързо да съберат сили и не само оказали яростна съпротива, но скоро преминали в настъпление. Бунтовническите сили били разкъсани и всички се разбягали панически. Тези четиримата прекарали нощта скрити сред руините на стария университет, като предприели кратки набези срещу алдите. Проправили си път до Галваманд, когато из града се разнесъл слух, че всеки, който е готов да воюва за свободата на Ансул, трябва да дойде тук, в къщата на друмлорда, Къщата на Оракула.

— За да се скрие? Или да я защитава? — попитах.

— Не зная — каза Грай. — Те също не знаят. Виж.

Седем-осем мъже тичаха към нас от ъгъла на улица „Западна“. Бяха граждани, не алди. Един беше с превързана ръка и всички изглеждаха отчаяни и изплашени. Слязох по стълбите да ги пресрещна.

— Тук ли идвате? — попитах.

— Алдите се насочват насам — отвърна мъжът, който ги водеше, спря при Праговия камък и го докосна. — Благословени душите на този дом, живи и преминали в отвъдното. Войниците край Къщата на Съвета скоро ще са тук. Предайте на друмлорда да залости вратите!

— Съмнявам се, че ще го направи — отвърнах. — Ще ни помогнете ли да се отбраняваме?

— Затова идваме — отвърна мъжът.

Другите също спряха да окажат почит на Камъка и един каза:

— Вижте, ето я лъвицата.

— Ще влезете ли? — попитах.

— По-добре да останем тук да ги чакаме — заяви водачът. Беше мургав, беше изгубил забрадката си и косата му се вееше свободно и му придаваше дивашки вид. — Ще дойдат и други. Ако може само малко вода… — Погледна с жаден поглед към пресъхналия басейн.

— Заобиколете отстрани, ето там, при конюшнята. — Посочих. — Има вода колкото искате. Помолете Гудит да ви пусне.

— Познавам Гудит — заяви един от мъжете. — Той е приятел на дядо ми. Да вървим. — Изтичаха към конюшнята, а междувременно се зададе друга, по-многобройна група. Този път идваха откъм долната улица и бяха двайсетина, въоръжени с какво ли не; само един размахваше алдски меч. Те също бяха жадни след онова, което един от тях нарече „гореща нощна работа“, така че пратихме и тях да се напият в конюшнята.

Поне Гудит нямаше да е сам там, сам със своята вила, както си го бях представила.

Качих се да съобщя на друмлорда, че съм се прибрала, и да му докладвам, че градът е опустял, но затова пък дворът на Галваманд бързо се пълни с хора, а също и че се носи слухът, че алдите ще дойдат тук.

Последното потвърждаваха всички пристигащи. А те не спираха да идват — по неколцина, членове на групата на Десак или мъже и момчета, които се бяха присъединили към тях след неуспелия преврат на Площада на Съвета. Всички смятаха, че Десак и гандът са загинали в пожара. Едни твърдяха, че избитите граждани били стотици, други смятаха, че е изтребено цялото население на града и че алдите са силни повече от всякога.

С напредване на сутринта сред бежанците все по-често се появяваха и жени, някои с вързопи в ръце, имаше и жени с малки дечица. Зърнах и групичка от пет възрастни женици, въоръжени с тояги — изглеждаха доста страховито. Четири от тях спряха да докоснат Праговия камък, петата, която страдаше от артрит и не можеше да се навежда, само плъзна тоягата си по него и произнесе кратка и ядна благословия — приличаше по-скоро на проклятие.

Стоях на вратата на къщата и си мислех, че дворът е заприличал на пазар, на панаир — или на някоя древна свещена церемония, каквато не бях виждала никога — цял куп хора, разговори, смехове, вълнение… Но ако беше празник, щяха да носят празнични одежди. И щяха да са окичени с цветя, а не да държат мечове, ножове, кинжали и пръчки.

Двама мъже с арбалети бяха заели позиция от двете страни на вратата.

От долния край на улица „Галва“ се чу силен шум — тръби, рогове, барабани и гърлени крясъци. Врявата продължи известно време, утихна, после се поднови.

Едно момче някъде на седем-осем годинки дотърча по улицата с развети коси.

— Това е новият ганд! — викаше. — Идва с цялата си армия! И червенодрешковците са с тях!

Всички се струпаха около него. Един мъж го вдигна на раменете си и момчето съобщи новините на смълчаното множество с тъничкия си детски гласец:

— Ганд Йораттх е мъртъв, сега управлява ганд Иддор! Да живее Синът на Слънцето, Мечът на Аттх, господарят Иддор, който е дошъл да срази враговете на Аттх и да изтреби демоните на Ансул!

Подобно на ехо, далече от долната част на улицата долетяха звуци на тръби и рогове, придружени от викове и удряне на барабани.

В отговор из тълпата около Галваманд се разнесе тревожен ропот. Хората, се заозъртаха изплашено. Видях неколцина да прескачат оградата от другата страна на улицата, за да се скрият в градината.

Обърнах се и изтичах в къщата, през двора и коридора на старата част, до стаята, където Оррек и друмлордът разговаряха с Пер Актамо и още неколцина мъже от неговата фамилия. Щом ме видяха, те млъкнаха и ме погледнаха въпросително.

— Оррек, мисля, че трябва да излезеш и да говориш на хората — казах.

Всички се ококориха от изненада.

— Новият ганд и армията му идват насам — продължих. — Хората не знаят какво да правят.

— Върви, върви! — настоя друмлордът, но имаше предвид не отвън, при хората, а да избяга в хълмовете. — Веднага.

— Не мога. — Оррек поклати глава и сложи ръка на рамото на друмлорда.

Настъпи мълчание. После друмлордът извърна глава.

— Всичко ще бъде изгубено — промълви с глас, разтреперан от отчаяние и мъка. — Ще изгорят книгите, ще избият хората. — Закри лице с разкривените си пръсти.

Мълчахме, потресени от сълзите му.

Друмлордът се овладя, вдигна глава и ме погледна.

— Ще дойдеш ли с мен, Мемер? Мога ли поне теб да спася?

Не можех да отговоря. Нито да го последвам.

Той го прочете в очите ми. Дойде при мен, целуна ме по челото и ме благослови. После тръгна, като накуцваше мъчително, към задната част на къщата, към тайната стая.

— На сигурно място ли ще се скрие? — попита Оррек.

— Да — отвърнах.

Вече чувахме ясно бойните тръби на алдите.

Тъй като нямаше какво повече да си кажем, всички излязохме в предния двор. Грай и Шетар стояха неподвижни пред вратата, като статуя на жена и лъвица.

Отидох при Грай и я прегърнах, имах нужда да се притисна към някого. Грай също ме прегърна през раменете. Постояхме малко така. Пер Актамо и останалите бяха влезли вътре, но Оррек беше на стъпалата зад нас. Знаеше, че ако слезе по стълбите и тълпата го види, ще трябва да говори, а още не беше готов за това. Не беше дошъл моментът.

Непрестанно прииждаха още и още хора, изпълваха улицата и градините наоколо, вече не можех да различа сиво-черния лабиринт върху плочника на предния двор — вместо него там имаше люшкаща се вълна от плътно притиснати човешки тела, каквато не бях виждала, откакто се помнех. А тълпата продължаваше да расте. Цялата улица „Галва“ бе пълна с народ, докъдето поглед стига.

Тръбите изсвириха отново, звук, който смразяваше кръвта в жилите, барабаните заудряха от по-близо.

Тълпата в южния край на улицата се люшна като прииждащ нагоре по канала прилив — хората викаха и крещяха, катереха се по стени и дувари, проправяха си път със сила, тикани от това, което идеше зад тях — конни алдски войници, размахващи оголени мечове, животните се вдигаха на задните си крака и биеха с копита. Алдите си прорязаха път през тълпата и спряха пред Галваманд скупчени, общо петдесетина. Заедно с тях — между тях, пазени от тях — имаше десетина жреци с червени раса, заобиколили мъж с широкопола заострена шапка на алдски благородник. Наметалото му бе обшито със златни ширити.

Зад конния отряд цареше неразбория — едни се опитваха да избягат, други се връщаха, за да помогнат на отъпканите. Всички бяха обзети от паника и страх. Но хората, които виждах чак до края на улицата, бяха все мъже и жени от Ансул. И да имаше още войници, които се приближаваха зад този отряд, нямаше как да минат през тази тълпа.

Около конния отряд се бе образувало празно място, както около Грай и Шетар в онази първа утрин, когато ги бях видяла. Вече отново можех да видя лабиринта върху плочника.

Червенодрешковците тръгнаха към стълбището, водени от човека с позлатеното наметало. Това беше Иддор, синът на ганда, висок мъж с красиви черти. Наметалото му сияеше като самото слънце. Той се изправи на стремената и вдигна високо меча си. Извика нещо, но не можах да разбера думите му заради виковете на войниците и странния приглушен ропот, който се надигна от тълпата.

После всички звуци стихнаха изведнъж и остана само далечният ропот на тълпата, от онази част, откъдето не се виждаше какво става.

Защото всички бяхме втренчили погледи в Грай, която излезе през вратата, следвана от отвързаната, освободена Шетар. Жената и лъвицата слязоха бавно по стълбите, вървяха право към Иддор.

И той се дръпна назад.

Може би не успя да овладее уплахата на коня, а може и съзнателно да бе дръпнал юздите, но белият кон и неговият загърнат в златисто наметало ездач отстъпиха крачка назад.

Грай стоеше неподвижно, лъвицата до нея също, освен че показа на всички огромните си зъби.

— Не може да влизате в тази къща — невъзмутимо заяви Грай.

Иддор мълчеше.

Тих, едва доловим шепот се надигна от тълпата.

Някъде от много далеч долетя пронизителният писък на бойна тръба. Звукът извади всички от краткотрайното вцепенение. Конят на Иддор отстъпи отново и този път заби копита в плочника. Иддор пак се надигна на стремената и извика високо:

— Ганд Йораттх е мъртъв, убит от бунтовници и предатели! Аз, неговият наследник, Иддор, ганд на Ансул, искам възмездие. Обявявам тази къща за прокълната. Тя ще бъде разрушена, докато от нея не остане камък върху камък и всички демони, които я обитават, не бъдат изтребени. Гърлото на злото ще бъде затворено веднъж завинаги. Само един бог ще властва над Ансул! Бог е с нас! Бог е с нас! Бог е с нас!

Войниците подхванаха последните думи… но крясъците им бяха заглушени от виковете на тълпата:

— Вижте! Погледнете фонтана!

Все още стоях на вратата, между двамата, които охраняваха входа на Галваманд със заредени и готови за стрелба арбалети — и двата насочени към Иддор. Усетих, че някой е застанал до мен. Помислих, че е Оррек, но после осъзнах, че греша — беше висок мъж, протегнал ръка право към Фонтана на Оракула точно пред конниците.

Едва сега го познах. Видях го такъв, какъвто винаги съм искала да го видя — висок и изправен, красив мъж, който се усмихва, но в очите му пламти огън. Проследих насочената му ръка и чак сега разбрах кое е предизвикало всеобщото вълнение на тълпата — тънка струя вода се извиваше нагоре към светлината, застиваше за миг и после се изсипваше с плясък в сухото корито. Усили се, стана по-мощна и вече плисъкът бе достатъчно силен, за да се чуе от всички.

— Фонтанът! — крещяха възторжено хората. — Фонтанът на Оракула!

Множеството се люшна отново, този път напред, притисква конниците, хората се опитваха да видят какво става. Един офицер изкрещя някаква заповед и конниците започнаха да извръщат конете си срещу напиращата тълпа. Но редиците им бяха накъсани и гласът на офицера се изгуби в общата врява.

Друмлордът сложи ръка на рамото ми и рече:

— Ела с мен, Мемер.

Грай и Шетар бяха отстъпили настрани, на стълбите към фонтана. Придружих друмлорда до широкото горно стъпало, където той спря и заговори.

— Иддор от Медрон, сине на Йораттх — каза друмлордът и гласът му бе като на Оррек, изпълваше въздуха и грабваше вниманието, завладяваше ума. Тълпата изведнъж застина и се смълча. — Ти си лъжец. Баща ти е жив. Накарал си да го затворят и си узурпирал властта му. Ти си предател на собствения си баща, предател на войниците, които ти служат вярно, предател на своя бог. Аттх не е с теб. Това е Къщата на Фонтана и Повелителят на Изворите е неин пазител — той праща благословията си с тази бликнала вода. Това е Къщата на Оракула и в книгите, които са в нея, е изписана твоята съдба — и нашата съдба!

В лявата си ръка държеше малка книга. Протегна я напред и заслиза по стълбите. Вече не накуцваше, напротив, движенията му бяха енергични и бързи. Тръгнах след него. Спряхме на няколко стъпала над плочника, така че лицата ни бяха на едно ниво с Иддор, който се олюляваше върху разтревожения кон. Друмлордът вдигна книгата, разтворена, право към лицето му. Виждах ясно, че мъжът със златистото наметало едва се владее и че полага огромни усилия да не трепне или да се дръпне.

— Можеш ли да четеш, сине на Йораттх? Ако ли не, тогава ще ти бъде прочетено!

Изведнъж чух оглушително звънтене. Не мога точно да определя какво беше, нито би могъл който и да било от останалите, които бяха тук онази сутрин, но ми се стори, че е надигащ се вик — силен и непознат глас, който проехтя над всички, над предния двор, в който бликаше вода от фонтана, и отекна в стените на Галваманд. Някои казват, че го издала книгата, и аз също мисля, че е така. Според други гласът бил моят. Това, което зная, е, че не съм чела никакви думи от книгата — не виждах дори страниците. Не зная чий беше гласът, който извика. Не зная и дали е бил моят.

Но думите, които чух, бяха: „Нека бъдат свободни!“

Ала други са чули други думи. Някои пък твърдят, че било, само грохотът на бликащата с пълна мощ от фонтана вода.

Не зная какво може да е чул Иддор.

Но потрепери още щом зърна книгата, присви се на седлото и сгърби рамене, сякаш да се предпази от нещо, което се готви да го нападне. Сигурно неволно е дръпнал юздите, защото конят му подскочи назад, изправи се и го хвърли от седлото. Той се плъзна по задницата му, тупна на земята, а конят пристъпи встрани и го повлече. Ние стояхме на стълбите — Грай и Шетар се бяха присъединили към нас, а също и Оррек.

Жреците се скупчиха около Иддор, някои се опитваха да му помогнат да се качи на седлото, други просто стояха. Гласът на друмлорда отекна над цялата тази бъркотия:

— Мъже на Асудар, войници на ганд Йораттх, вашият господар е затворник в двореца. Ще идете ли да го освободите?

Към него се присъедини Оррек:

— Народе на Ансул! Не е ли време да се възцари справедливостта? Не е ли време да освободим затворниците и робите? Не е ли време сами да станем господари на съдбите си?

Думите му предизвикаха възторжен рев и тълпата на улицата отново се люшна.

— Леро! Леро! Леро! — подхвана множеството, напевът бързо набираше сила. Хорският поток заобикаляше конниците, както вълни обгръщат щръкнали скали. Офицерът крещеше някакви заповеди, тръбите издаваха пискливи звуци и конниците почнаха да обръщат конете. Тръгнаха заедно с множеството надолу по улицата към Къщата на Съвета.

Жреците най-сетне помогнаха на Иддор да се качи на коня и последваха тълпата. Нито един от войниците, които ги бяха ескортирали дотук, не ги изчака.

Оррек каза нещо на Грай и после отиде при Пер Актамо и неколцината мъже, които бяха застанали до друмлорда на стълбите.

— Хайде с тях! — извика им и всички без друмлорда се затичаха след Иддор и жреците.

Не цялата тълпа се спускаше към двореца. Много хора се отдръпваха встрани или надзъртаха иззад дуварите, най-вече жени и старци. Всички изглеждаха едновременно привлечени и ужасени от бликащата вода и от накуцващия мъж, който бавно слезе по стълбите и уморено седна на широкия парапет на фонтана.

Беше такъв, какъвто го познавах, не строен и изправен, а приведен и куцащ — и въпреки това си оставаше моят единствен господар.

Вдигна глава към плющящата струя, която улавяше лъчите на утринното слънце над покрива на къщата. Лицето му бе мокро от вода и сълзи. Потопи ръка във водата, която продължаваше да се покачва. Бях застанала съвсем близо до него. Чух го да шепне възхвала на Леро и на Повелителя на Изворите, да я повтаря отново и отново. Хората приближаваха боязливо басейна, докосваха водата, поглеждаха нагоре към бликащата струя и се молеха на боговете на Ансул.

Грай дойде при мен с Шетар, която ръмжеше и се зъбеше, развълнувана от тълпата. Не бе последвала Оррек, макар че сигурно искаше да е с него.

— Грай — казах, — ако искаш, Шетар може да остане при мен.

— Ти трябва да отидеш — каза тя.

Поклатих глава.

— Ще остана тук. — Думите извираха право от сърцето ми, изпълваха ме с радост и аз се засмях.

Вдигнах глава към водния стълб, който бликаше от бронзовия цилиндър и пълнеше басейна. Сребристият блясък и шумът на шуртящата вода бяха чудесни. Седнах на зеления парапет и също като друмлорда бръкнах във водата и извърнах лице към ситните водни капчици, които се рееха из въздуха, и отправих благодарност и възхвала към боговете, сенките и духовете на моята къща и на града.

Иззад ъгъла се показа Гудит. С вилата. Спря и огледа смълчаните хора.

— Отидоха си значи?

— Отидоха в двореца. В Къщата на Съвета — отвърна Грай.

— Ами да де — подметна старецът, обърна се и се затътри обратно към конюшнята, но изведнъж спря и втренчи поглед във фонтана.

— Милостива Енну! — възкликна. — Ами че той е тръгнал! — Почеса се по бузата, погледа още малко, после тръгна да нагледа конете.

13

Мога да ви разкажа какво се е случило при Къщата на Съвета, тъй като Оррек и Пер Актамо след това ни описаха всичко. Жреците, заобиколили Иддор, си пробили път през тълпата на улица „Галва“. Оррек и Пер Актамо успели да се задържат точно пред тях. Когато излезли на Площада на Съвета, войниците, които го охранявали, започнали да викат: „Път за ганд Иддор!“ и отворили вратата, та жреците да влязат. Но Иддор и неговите червенодрешковци свърнали встрани и пришпорили конете право през тълпата. Оррек си помислил, че се отправят към Исмайския мост, за да избягат от града, но те само заобиколили Къщата на Съвета, за да влязат през вратата отзад, която е близо до казармите. Войници охранявали високата седем стъпки каменна стена, която обгражда двора. По заповед на Иддор те отворили вратата и отрядът нахлул вътре.

Но заедно с тях проникнала и част от тълпата. Оррек и Пер Актамо също влезли. Войниците се нахвърлили върху гражданите, които напирали през вратата и прескачали оградата, а те на свой ред не останали длъжни. Иддор и неговите жреци скочили от конете и тръгнали право към задната врата на Къщата на Съвета. Оррек и Пер Актамо ги следвали — Оррек каза, че били като опашка на комета.

Преди да разберат какво става, вече били в Къщата, все още по петите на жреците и Иддор, които били така погълнати от намеренията си, че не обръщали внимание на никого. Минали през голямата зала и се спуснали по стълбището. Коридорът на избата бил осветен от мъждивата светлина, която прониквала през малките прозорчета под тавана. Там, където коридорът се разширявал, в голямата стая на стражата, жреците и Иддор спрели и започнали да раздават заповеди на постовете, които стояли там. Известно време царяла шумотевица и бъркотия, алди викали на други алди. Оррек и Пер Актамо се спотайвали отзад, но лека-полека взели да се промъкват към вратата.

Облечените в червени раса жреци и войниците стояли настръхнали едни срещу други, офицерите настоявали да видят ганд Йораттх, а жреците отвръщали: „Гандът е мъртъв! Не може да осквернявате тленните му останки!“ Жреците били опрели гърбове във вратата и не отстъпвали. Иддор бил някъде сред тях, но не се виждал, тъй като вече не носел златистото наметало. Един жрец пристъпил към офицерите, вдигнал ръце и креснал, че ако не се разпръснат веднага, ще стовари отгоре им проклятието на Аттх. Те отстъпили стъписани.

И тогава Оррек излязъл напред и викнал на жреца:

— Йораттх е жив! Той е в тази стая! Така каза оракулът! Отвори вратата на тъмницата, жрецо! — Така поне твърдеше Пер Актамо. Самият Оррек си спомняше само, че е извикал, че Йораттх не е мъртъв, а после офицерите се разкрещели: „Отворете вратата! Отворете вратата!“ По-нататък разказа следното: „Отстъпих назад, тъй като от двете ми страни святкаха оголени мечове и кинжали, а войниците нападаха жреците при вратата и ги изтикваха встрани. Един офицер скочи напред, смъкна резето на вратата и я отвори“.

Стаята била тъмна, неосветена. В сиянието на един от фенерите в коридора се появила призрачна фигура, облечена в бяло. Жена. Носела разкъсана туника на алдска робиня. Лицето й било подуто и окървавено, едното й око било затворено, косата й била чорлава и сплъстена от засъхнала кръв. Държала тояга. Спряла на крачка от прага, полюшвала се като пламъче на свещ, както каза Оррек.

И изведнъж видяла мъжа, който стоял до Оррек — Пер Актамо, — и лицето й се променило.

— Братовчеде — промълвила тя.

— Госпожо Тирио — отвърнал Пер Актамо. — Дойдохме да освободим ганд Йораттх.

— Влезте тогава — поканила ги тя със спокоен радушен тон, сякаш канела дългоочаквани гости.

Борбата в коридора се усилила за кратко, после утихнала. Един войник донесъл фенер и всички влезли в стаята. Пер Актамо и Оррек отново ги последвали. Озовали се в неголямо помещение с пръстен под. Въздухът бил застоял и миришело на влага и мръсотия. Йораттх лежал на някакъв скрин, а може би маса, с приковани ръце и крака. Косата и дрехите му били почернели и обгорени, по краката му имала засъхнала кръв. Той вдигнал глава и с глас като телена четка върху метал изгракал:

— Освободете ме!

Докато офицерите му сваляли оковите, той видял Оррек и се стреснал.

— Творецо! Как се озова тук?

— Следвах сина ти — отвърнал Оррек.

При тези думи очите на Йораттх блеснали и той викнал прегракнало:

— Къде е той? Къде е?

Оррек, Пер Актамо и офицерите се заоглеждали, надзърнали и в стаята на стражата. Там имало четирима жреци, охранявани от войниците. Но останалите били изчезнали заедно с Иддор.

— Господарю Йораттх — казал един от офицерите, — оставете на нас да го намерим. А вие трябва да се покажете на войниците, защото те мислят… мислят, че сте мъртъв…

— Да побързаме тогава! — изръмжал Йораттх.

И щом му освободили ръцете, стиснал десницата на жената, която мълчаливо стояла до него.

После направил опит да се изправи, но изгорените му крака не го държали. Гандът изругал ядно и се подпрял на рамото на Тирио Актамо. Офицерите се събрали и го вдигнали на сплетените си ръце.

— Тя също да дойде! — наредил нетърпеливо гандът. — И те! — И посочил Оррек и Пер Актамо.

И така цялата група се качила по стълбите до галерията, която обхожда Залата на Съвета и стига до предния край на сградата. Излезли под ярките лъчи на слънцето, при колоните на портала, на терасата на ораторите, от която се вижда Дворът на Съвета.

Вече целият двор бил изпълнен с хора и още прииждали от близките улици, броят им надхвърлял и най-смелите представи на Оррек и било ясно, че гражданите превъзхождат алдските сили с хиляди.

Когато Иддор, човекът, когото смятали за своя нов господар и военачалник, изхвърчал на кон през вратата и напуснал двора, обърканите войници започнали да се съмняват, че гандът наистина е мъртъв. Възникнали разпри, едни побързали да обвинят други в предателство, редовете им се огънали. А през това време гражданите продължавали да нахлуват на площада, въоръжени кой с каквото намери. Като осъзнали колко е малочислена армията им, офицерите строили подчинените си в единия край на площада и сега повечето алди стояли на стълбите пред Къщата и около тях. Със сините си наметала образували плътен полукръг, обърнат към ансулската тълпа, мечовете им били извадени, но не за да заплашват или нападат, а за да задържат напора.

Тълпата, колкото и да била разбунена, все пак не настъпвала и между предните редици и войниците оставал неравен пояс ничия земя.

— Миришеше ужасно на изгоряло — каза Оррек. — Тежка миризма, от която дъхът ти секва. Въздухът бе изпълнен с прах, ситни черни сажди, стелеха се над множеството, вдигани от безбройните тътрещи се крака. Видях някакви странни неща да стърчат над тълпата. Приличаха на нос на разбит кораб. Чак малко по-късно осъзнах, че това са останките от скелето на голямата шатра, обгореният плат бе полепнал по тях. Имаше и водовъртежи сред морето от хора, места, където лежаха убитите или ранените от стълпотворението на площада, и хората се стараеха да ги заобикалят. Но шумът… нямах представа, че хората могат да вдигат подобен шум. Беше някакво ужасяващо, страховито и нестихващо ръмжене.

Оррек си давал сметка, че няма никакъв начин да се изправи срещу тази тълпа и да се помъчи да я спре. Офицерите били изплашени и объркани, но въпреки това носели ганда на ръце. И викали с цяло гърло:

— Това е ганд Йораттх! Той е жив!

Войниците под тях се обърнали, погледнали нагоре и също се развикали:

— Той е жив!

— Пуснете ме на земята! — наредил раздразнено гандът на хората си и те се подчинили. Той се подпрял на рамото на един от тях и пак уловил Тирио за ръката. Успял да пристъпи напред, с разкривено от болка лице, и да се изправи пред тълпата. За кратко приветствените викове на войниците надвили тътнежа на тълпата, но скоро ужасяващият звук се извисил наново и виковете „Той е жив!“ били погълнати от крясъците „Смърт на тирана!“ и „Смърт на алдите!“

Йораттх вдигнал ръка. Видът му — обгорен, с разкъсани дрехи, но страховит — накарал всички да млъкнат. И той заговорил:

— Войници на Асудар, граждани на Ансул!

Ала хриптящият му глас не стигал далече. Множеството не можело да го чуе. Един от офицерите пристъпил напред, но Йораттх го спрял.

— Той, нека той! — казал и посочил Оррек. — Него ще чуят. Говори им, творецо. Усмири ги!

Тълпата едва сега забелязала Оррек и от редовете й се надигнал рев. Всички викали: „Леро! Леро!“ и „Свобода!“

Сред цялата тази врява Оррек заявил на Йораттх:

— Ако ще им говоря, трябва да говоря за тях!

Гандът кимнал нетърпеливо.

И тогава Оррек вдигнал ръка да млъкнат и над площада се възцарила тишина.

Той ни призна, че не знаел какво ще каже тогава, нито след това можел да си спомни речта си. Други обаче я помнеха добре и я бяха записали дословно:

— Народе на Ансул, всички видяхме да тече вода от пресъхналия фонтан. Чухме да говори гласът, който бе замлъкнал. Оракулът пожела да сме свободни. Така и направихме днес. Ние освободихме господаря, освободихме и роба. Нека хората от Асудар знаят, че вече няма роби, нека хората от Ансул знаят, че вече няма господари. Нека алдите запазят мира и нека с тях го запазят хората от Ансул. Нека между тези два народа бъде сключен съюз. И нека живият символ на този съюз бъде Тирио Актамо, гражданка на Ансул и жена на великия ганд Йораттх!

Дори да бил изненадан от тази реч, гандът не го показал с нищо. Лицето му останало безизразно.

И тогава напред пристъпила Тирио. Гласът й бил чист и звънлив, но много слаб, та тълпата съвсем се умълчала, за да могат да я чуват и в най-далечния край на площада, макар че от съседните улици долитала глъчка.

— Нека бъдат благословени отново боговете на Ансул, които ни дариха с този мир — казала тя. — Това е нашият град. Нека го управляваме така, както сме го управлявали винаги — с ред и закон. Нека отново бъдем свободни хора. И нека с нас бъдат Леро и Късмет, и всички останали богове!

— Леро, Леро! — отвърнала възторжено тълпата. После от множеството се отделил един човек и се провикнал:

— Върнете ни града! Върнете ни Къщата на Съвета!

Тези, които са били там, казват, че това бил най-опасният момент — ако тълпата продължавала да настъпва към Къщата, щял да избухне бой и алдските войници щели да се сражават до смърт. Йораттх бил този, който спрял кръвопролитието, защото изгракал нещо на офицерите си, а те викнали на войниците, засвирили тръби и армията бавно отстъпила по стъпалата и се оттеглила на изток от входа, за да може множеството да нахлуе в сградата. Тъкмо дисциплината, според Оррек, спасила не само войниците, но и много от гражданите от безсмислена сеч. Заповедта на ганда била „Приберете оръжията!“ и след това нито един войник не оголил меч, колкото и да ги блъскали и изтиквали встрани.

За да избегнат наплива на тълпата, Оррек и Пер Актамо останали при групичката офицери, които отново вдигнали Йораттх на ръце, отнесли го в източния край на терасата и слезли по едно странично стълбище, за да се присъединят към войниците, които се строявали там. Тирио, Пер Актамо и Оррек ги последвали. Тук най-сетне намерили носилка за ганда. Веднага щом го настанили на нея, той повикал Оррек.

— Добре казано, творецо — били първите му думи. — Но аз нямам властта да сключвам съюз с Ансул.

— По-добре да го осигурите, господарю — намесила се Тирио Актамо със звънливия си глас.

Старият ганд я погледнал. Сякаш едва сега видял раните и синините по лицето й, подпухналото й око, изскубаните кичури и сплъстената й от кръв коса. Втренчил очи в нея, преглътнал и креснал шепнешком:

— Проклет предател! Дано Аттх го порази със стрелата си! Къде е той?

Офицерите се спогледали.

— Намерете го! — прошепнал гандът и се закашлял.

Тирио Актамо коленичила до носилката и положила ръката си в неговата.

— Йораттх, не се мъчи да говориш! — рекла му.

Той се разсмял, въпреки че продължавал да кашля, и я стиснал за ръката. После погледнал Оррек и изпъшкал:

— Ожени ни, а?

Стори ми се, че мина ужасно много време, преди Оррек да се върне при нас в Галваманд, ала от друга страна, беше ранният следобед на същия този ден, ден, дълъг като година.

Друмлордът бе склонил да хапне и да си почине, но после се върна в приемната, която се намираше в предния край на къщата и носеше гръмкото название Горната галерия. Не беше използвана нито веднъж през целия ми живот, да не говорим, че нямаше никакви мебели. Но сега вратите й и големите предни прозорци бяха широко разтворени. Той помоли да донесат кресла и пейки и имаше предостатъчно услужливи ръце, които свършиха тази работа — донесоха мебели не само от нашата, но и от съседните къщи. Друмлордът се настани и каза, че е готов да приеме всеки, който дойде.

И те заприиждаха — стотици. Идваха да видят бликащия Фонтан на Оракула и да чуят тези, които са били тук и които разказваха как оракулът е проговорил и какво е казал — така за първи път узнах, че не всички са чули едни и същи думи, а също и че тези думи с предаването от уста на уста се менят непрестанно. Хората идваха да видят друмлорда, Галва Четеца, да го поздравят, да се посъветват с него. Едни бяха работници, други търговци, магистрати, чиновници, членове на Съвета. Всички бяха бедни, защото всички бяхме бедни, не можеше да различиш обущаря от шивача по дрехите им. Някои от работниците идваха само да се помолят на боговете на къщата и да поздравят Четеца с боязливо и радостно уважение и после веднага си тръгваха, но други вече чакаха на опашка редом със съветници и магистрати, членове на големите родове, известни търговци. Говореха за това какво трябвало да се направи. За първи път видях какво е да си гражданин и какво — да си друмлорд.

Останах при него, за да го наглеждам, а и защото той ме помоли. Не беше никак лесно, защото хората ме гледаха със страх и благоговение. Някои дори ми се кланяха. Чувствах се ужасно глупаво и неестествено и нямах никаква представа какво трябва да говоря. Но те бяха дошли да разговарят с друмлорда. И за щастие доста често се налагаше да прескачам до кухнята, за да помагам на Иста, която бе като полудяла от вълнение и тревога. Къщата отново бе пълна с народ. „Досущ като в старите времена! — повтаряше тя с пълни със сълзи очи. — А нямам дори купи за вода!“

— Вземи от съседите — обади се Боми.

— Не, не! — Иста чак се обиди от предложението й.

— Защо не? — учуди се Боми и изтича у съседите. Върнах се в приемната и поговорих с Еннуло Кам, жената на Сулсем Кам, който бе идвал тук снощи — сякаш беше преди цяла година! — и сега бе дошъл с жена си и сина си, за да разговаря с друмлорда и останалите. Обясних й от какво се нуждаем и съвсем скоро няколко момчета от Камманд донесоха десетки стъклени бокали и заявиха на Иста, както им бе заръчано:

— Подарък от нашия дом за благословената Къща на Фонтана.

Не бих казала, че Иста прие всичко това с удоволствие, по-скоро изглеждаше обидена, даже се мръщеше. Погна още по-трескаво Боми и Соста и ги накара да поднасят вода на всеки новодошъл, а след това да измиват грижливо бокалите. Все още искаше да осигури храна за всички, но аз успях да я убедя, че не ни е по силите да го направим. Казах й, че хората не идват тук, за да се хранят, а да говорят. Тя се намръщи още повече и прехапа устна. Осъзнах, че е приела думите ми като заповед. Прегърнах я. Не ме беше прегръщала от години, а и никога не си бе падала по милувките.

— Втора майко — казах й, — не искам да се сърдиш! Бъди щастлива с духовете и сенките на този дом. Нашите гости не искат нищо друго освен вода от Фонтана на Оракула.

— Ах, Мемер! Просто не зная какво да мисля! — отвърна тя, освободи се от прегръдката ми и ме потупа по ръката.

Никой от нас не знаеше какво да мисли през този ден.

Когато най-сетне се върна, Оррек беше кометата, а не опашката — река от хора го следваше от Площада на Съвета. Той беше героят на града. Спря при Фонтана на Оракула, вдигна глава към несекващия стълб сребриста вода и на лицето му се изписа радостно учудване, същото, каквото виждах днес на лицата на толкова много хора. Грай излезе да го посрещне. Шетар бе затворена в покоите на друмлорда (Грай каза, че късала и дъвчела един стар килим). Оррек и Грай постояха прегърнати, после се качиха по стълбите в приемната.

Всички се скупчиха около тях. Оррек поздрави първо друмлорда, после ни разказа историята, която по-късно написах, а вие току-що прочетохте — събитията при Къщата на Съвета. Част от тези събития вече ни бяха известни от хората, които бяха дошли тази сутрин в Галваманд, но преследването на Иддор и жреците и откриването на Йораттх и Тирио бяха новина — както и последващото изчезване на Иддор.

Оррек може и да не помнеше какво точно е казал на тълпата, но много хора помнеха — или си мислеха, че помнят — всяка негова дума.

— Той каза: „Нека помолят за съюз и ние ще склоним!“ — твърдеше един старец.

— „В името на Хароу от Сампа, нека се молят! Нека пълзят пред нас! И ние ще им дадем каквото искат, но когато пожелаем!“ Така каза — заяви друг.

Такива бяха настроенията в града през онзи ден — свирепа войнствена радост, едва сдържано желание за мъст.

Йораттх бе наредил на войниците си да не излизат на улиците и да останат в казармите южно и източно от Къщата на Съвета, която бе заобиколена от кордон. Тъй като се нуждаеха от постоянен достъп до конюшните, войниците се опитаха да организират коридор дотам, но тълпата взе да става агресивна, полетяха първите камъни и гандът заповяда на хората си да останат по местата си — едни в казармите, други в конюшните.

Алдите се стараеха да не провокират насилие, но и не показваха страх. Положението им лесно можеше да се превърне в — или може би вече беше — обсадно. Изчезнеше ли чувството за страх, гражданите щяха да си дадат сметка, че завоевателят, властвал над тях толкова дълго, е зависим от местното население, когато става въпрос за припаси, и че колкото и добре да е въоръжен и подготвен, е много по-малочислен от жителите на града. Ако сдържаността, която Йораттх налагаше на хората си, се възприемеше погрешно като страх, слабост или нежелание да се бият, щеше да настъпи масова сеч.

Това бе един от най-често обсъжданите въпроси в приемната. Разговаряха и за групата на Десак, за плановете им и за това какво се е объркало. Мъжът, който се бе скрил при нас, Кадер Антро, разказа отново историята си, която бе потвърдена и от други. Подпалвачите били ансулски роби, използвани като слуги и чистачи от придворните алди; тъкмо някой от тях подхвърлил идеята да запалят шатрата. Допуснали тайно в шатрата други съзаклятници, облечени като слуги, и заедно подготвили всичко така, че пожарът да започне едновременно на няколко места и шатрата да пламне като факла, докато хората на Десак отвън нападат стражите от две посоки. Всичко това трябвало да стане по време на церемонията по залез-слънце, та вътре да са Иддор, Йораттх и повечето офицери и придворни.

Но тъй като Иддор искал да попречи на изпълнението на Оррек, жреците започнали церемонията по-рано от планираното и се наложило часът на атаката да се промени. Новината за това обаче не стигнала до всички съзаклятници и когато избухнал пожарът, церемонията вече приключвала. Йораттх се готвел да излезе, а Иддор и главните жреци вече били напуснали шатрата. Пожарът се разпространил с невероятна бързина и хората на Десак мигом се хвърлили в атака, но войниците не изгубили самообладание и дали отпор — изглежда, въобще не се страхували от пламъците, в които виждали поличба и възможност да се съединят със своя бог. В последвалата битка и всеобща бъркотия Иддор и жреците забелязали Йораттх да се измъква от пламъците, пленили го и го отвели в Къщата на Съвета, докато войниците се сражавали със съзаклятниците и ги изтиквали към пламналата шатра, където мнозина намерили смъртта си. Един от тях бил и Десак.

Кой знае защо, си спомних за черните сажди и пепелта, за които ни бе разказал Оррек — вдигани на облаци от тълпата.

След като изслушаха разказа му, присъстващите потънаха в замислено мрачно мълчание.

— Значи Иддор се е възползвал от шанса си — подхвърли някой, — когато е видял ранения ганд.

— Но защо е трябвало да го затваря в тъмницата? Защо просто не го е довършил?

— Той му е баща все пак.

— Какво значение има това за един алд?

Сетих се за Симми и за това колко горд беше с баща си, дори с неговия кон.

— Сигурно е искал първо да си го изкара на него — за всичките седемнайсет години, през които е чакал!

— И на наложницата му.

— Измъчвал ги е за удоволствие…

След тези думи отново се възцари тишина. Хората поглеждаха с безпокойство към друмлорда.

— И къде е отишъл — заедно с червенодрешковците? — попита една жена. Хората в града мразеха жреците дори повече от войниците. — Ако питате мен, сигурно се крие наблизо и скоро ще го намерят. Няма никакъв начин да са се измъкнали живи през тълпата.

Беше права. По-късно същия ден чухме за това — при толкова много хора по улиците новините се разпространяваха светкавично. Гражданите, които нахлули в Къщата на Съвета и я превзели, почнали да изхвърлят вещите и мебелите на алдите и намерили Иддор и трима жреци, които се криели в една таванска стаичка. Свалили ги в тъмницата и ги оковали — в същото помещение, където предната нощ били държани и измъчвани Йораттх и Тирио. И където Салтър Галва прекарал цяла година в пленничество.

Новината ни накара да си отдъхнем. Бяхме страдали ужасно много заради вярата на Иддор, че е пратен от всевишния си бог да прогони демоните от нашия град и да пребори злото в него, така че сега имахме чувството, че след като е затворен и лишен от сила, вярата му е прекършена. Все още ни предстоеше да се преборим с един силен враг, но поне с човешки облик, а не в облика на умопобъркан бог.

Облекчение беше и това, че подивялата тълпа не бе разкъсала жреците, а ги бе задържала и затворила, за да бъдат изправени пред справедлив съд — независимо дали наш, или на алдите.

— Нищо чудно нашето правосъдие да се окаже по-милостиво от това на Йораттх към сина му — заяви Сулсем Кам.

— И аз мисля, че няма да е снизходителен — съгласи се Оррек.

— Също като твоята спътница и нейната лъвица — каза Пер Актамо. — Това беше началото на края на Иддор — когато трепна и отстъпи пред всички! Къде е тази твоя лъвица, госпожо Грай? Трябва да е с нас, за да получи необходимите почести.

— Тя е в много лошо настроение — отвърна Грай. — Днес й е ден за постене и се наложи да я държа затворена. Боя се, че е изяла част от килима.

— Гощавка, не постене заслужава тя! — възкликна Пер Актамо и всички се разсмяха и настояха да видят лъвицата. „Единственият алд на наша страна!“ — викна някой от присъстващите. Грай отиде да доведе Шетар, която наистина имаше посърнал вид. Още беше ядосана заради вчерашното плуване и шумотевицата през нощта, миризмата на многолюдното човешко множество, която долавяше дори тук, зад стените на къщата, и несекващата глъчка, от която се дразнят всички котки. Прекоси приемната зала с едно протяжно „ммммммм“ и се прозя, за да ни покаже огромните си жълти зъби. Веднага й направиха място. Грай я отведе при друмлорда и тя му се поклони, което накара хората да се разсмеят и да започнат да я хвалят. Помолиха я да повтори номера за Оррек, Пер Актамо и за едно тригодишно момченце и след толкова одобрителни възгласи и лакомства Шетар започна да се развеселява.

Свечеряваше се. Голямата стая се изпълни със сенки. Влезе Иста, придружена от Ялба, която тази сутрин ни бе донесла толкова важна вест — носеха запалени лампи. Иста ми бе казала, че навремето това било знак за гостите да си вървят. И наистина, като по нечута команда, всички присъстващи се надигнаха и един по един минаха да пожелаят лека нощ на друмлорда. Вземаха си довиждане и с Оррек и Грай, кимваха и на мен, а когато наближаваха вратата, благославяха душите и сенките на нашия дом. После слизаха при фонтана, от който продължаваше да блика вода, и отправяха молитви към Повелителя на Изворите и Водите, а когато пресичаха Праговия камък, се навеждаха да го докоснат.

14

Същата нощ, докато лежах в леглото, а сънят не идваше, си припомних още веднъж събитията от този ден. Видях отново Грай и лъвицата, изправени срещу войниците, жреците и мъжа в златисто наметало. Видях как първата струя на фонтана бликва нагоре, към лъчите на слънцето. Видях друмлорда да се спуска на стълбите към мен, видях го да държи разтворената книга пред лицето на Иддор и чух страшния, идещ отвсякъде глас: „Нека бъдат свободни“… Гласът, който ме накара да си спомня едни други думи — „Счупено поправя счупеното“. За миг дори ми се стори, че разбирам.

Ала отново се обърках, когато си спомних, че докато бях с Оррек и останалите пред къщата, друмлордът се бе прибрал в тайната стая и тогава ми приличаше на човек, прекършен от отчаяние и безнадеждност. Не би могъл да се спусне в пещерата при оракула за толкова кратко време. Вероятно бе отишъл право в сенчестия край на стаята, бе взел книгата от лавицата и се бе върнал, за да се изправи пред Иддор — не куцият сакат старец, а здрав и пълен със сила мъж. За съвсем малко. Точно колкото е необходимо.

Дали бе задал въпрос на оракула? Знаел ли бе какво ще каже книгата? Коя бе тази книга?

Бях видяла само, че я държи. Не я бях отваряла. Нямаше никакъв начин да прочета какво пише там. Но бях сигурна, че тъкмо книгата бе проговорила — не аз. Само че как точно бяха думите — „Нека бъдат свободни“, или „Освободете се“, а може би само „Бъдете свободни“? Чувах гласа ясно в съзнанието си, но не и думите. И това не ми даваше покой. Опитвах се да възстановя спомена, но той ми се изплъзваше отново и отново. Виждах фонтана, утринната светлина над покривите на Галваманд, бликащата нагоре вода…

А после най-сетне дойде зората и озари стените на стаята ми.

Беше празникът на Енну, която бди над странниците по пътищата, ускорява работата, сдобрява скараните и ни води смело към смъртта. Казват, че крачела пред призрака на смъртта като черна котка, спирала и поглеждала назад, ако сянката се поколебае, и сядала да я изчака търпеливо. Малко са божествата, които имат свой облик или форма — само Леро в камък, Йене в дъба и върбата, но Енну най-често се изобразява като малка усмихната котка с опалови очи. Имах такава статуетка, останала от майка ми, и я държах в една ниша до леглото, целувах я всяка сутрин и вечер. Молитвената ниша на Енну в Галваманд е в стария вътрешен двор — издялана в камък, със следи от котешки лапи по пода и изтъркан от безбройните докосвания праг. Станах, облякох се, взех една купичка, за да я напълня с вода от Фонтана на Оракула, взех и малко сушено месо от кухнята и отидох при нишата, за да оставя скромния си дар. Друмлордът вече беше там и двамата отправихме молитви към Енну.

Иста беше приготвила закуска, а после всичко продължи както през вчерашния ден — друмлордът зае мястото си в приемната, а хората идваха да разговарят с него и помежду си през целия ден. Ансулското общество отново се сплотяваше и градеше пред очите ни.

Друмлордът настоя да съм с него. Каза, че хората искали да ме виждат. И беше истина, защото малцина ме заговаряха, но всички идваха да ме поздравят и усещах в погледите и отношението им дълбоко уважение, като към човек, когото смятат за важен. Час по час пращаха по някое дете да ми поднесе букет и то го пускаше срамежливо в скута ми и побягваше назад. След известно време бях така отрупана е цветя, че се почувствах като крайпътно светилище.

Опитах се да разбера как се чувстват. Те ме виждаха като част от загадките, които се бяха случили вчера — фонтана, гласа и оракула. Аз бях новото и непознато. Друмлордът беше приятел и водач, връзка със старите дни. Аз бях нова сред тях. Той беше Галва. Аз бях дъщеря на Галва и чрез мен бяха проговорили боговете.

Никой не ми се сърдеше, че сега не говоря. Достатъчно беше да се усмихвам. Стигаха им толкова загадки.

Те искаха да разговарят с друмлорда и помежду си, да спорят, да обсъждат, да нарушат седемнайсетгодишната тишина, бяха изпълнени с думи и страсти и аргументи. И им даваха воля.

Някои от гостите твърдяха, че срещите трябва да се провеждат в Къщата на Съвета, и тъй като тази идея се стори примамлива и на други, те заявиха, че е крайно време да си я поискаме обратно като седалище на градската управа. Сулсем Кам и Пер Актамо обаче смятаха, че е по-добре първо да се консолидират силите и едва тогава да се предприемат каквито и да било действия: как така ще се събира Съветът, след като не са били провеждани избори? Ансул винаги е бил предпазлив, посочиха те, особено спрямо хора, които проявяват интереси и желания към властта.

— В Ансул не вземаме властта, ние я даваме — обясни Сулсем Кам.

— И искаме срещу това определена лихва — добави сухо друмлордът.

Думите им бяха предназначени най-вече за младите, които нямаха почти никакви спомени и познания за това как е бил управляван Ансул и не знаеха откъде да започнат. Те слушаха Пер Актамо, защото го познаваха като съратник на Оррек, втория герой в града. Забелязах също, че хората обръщат внимание и изслушват с уважение изказванията на всеки от представителите на Четирите фамилии; давах си сметка, че това уважение се основава преди всичко на навика и традицията, на познатото име, и че е особено полезно сега, като мярка за приличие и спокойствие сред цялото това кресливо надвикване. Салтър Галва, най-уважаваният от всички, всъщност говореше най-малко: оставяше на другите да си излеят душата, но затова пък слушаше внимателно всяко изказване.

Често поглеждаше към мен. Държеше да съм близо до него. И двамата бяхме обвързани с мълчание.

С напредването на деня все повече от хората, които идваха в Галваманд, бяха въоръжени, някои само с тояги, но други с ножове, копия с току-що изковани остриета и алдски мечове, които бяха събрали от улиците през последните два дни. По време на един продължителен спор излязох да подишам чист въздух и погледнах към фонтана. Отидох да навестя Гудит и го открих в малката ковачница до конюшнята — правеше острие за копие, а до него нетърпеливо пристъпваше някакъв младеж, стиснал в ръка дръжката.

Върнах се в приемната. Вече не се говореше за гласуване и управление, а за нападение, обща атака срещу алдите, макар че никой не го казваше открито. Чувах само мнения за събиране на сили, за струпване на формирования на различни места в града, за оръжия, за издаване на ултиматум.

Често съм си мислила за предложенията, които чух тогава, и за думите, които използваха. Питам се дали за мъжете е по-лесно, отколкото за жените, да се отнасят към другите хора като към числа, бройка, фигури, играчки на ума, които трябва да бъдат местени по бойното поле. Това обезплътяване им носи удоволствие, възбужда ги и ги освобождава да действат заради самото действие, заради възможността да манипулират другите, които за тях са само пионки. Ако е така, тогава понятия като „любов към родината“, „чест“ или „свобода“ са само формули, зад които се прикриват, за да се оправдават пред боговете и хората за деянията си и за страданията на другите. Значи ли това, че тези думи — любов, чест, свобода — вече са изгубили истинския си смисъл? Защото в такъв случай, ако хората са забравили значението им, ред е на поетите да ги възродят, да им вдъхнат изгубената достоверност.

Късно следобед един от водачите на новосформирания отряд, красив мъж с орлов нос от Гелбманд, казваше се Реттер Гелб, настоя да се приеме планът му за бързо прогонване на алдите от града. И тъй като срещна известна съпротива от страна на останалите, се обърна към друмлорда.

— Галва! Не държеше ли в ръката си книгата на оракула, не чухме ли гласа му да казва: „Освободете се“? Как да освободим сънародниците си, след като алдите ни превръщат в роби със самото си присъствие? Не можеш ли да разясниш значението на тези думи?

— Бих могъл — отвърна друмлордът.

— Ако пък и за теб са неясни, Четецо, тогава посъветвай се отново с оракула! Попитай го не е ли ударил часът да се борим за свободата си!

— Защо сам не потърсиш отговора? — попита с мек глас друмлордът, извади книгата от джоба си й я разтвори пред Реттер Гелб. В жеста му нямаше никаква заплаха, но младежът подскочи уплашено и се втренчи в книгата.

Беше достатъчно млад, така че сигурно и той, както повечето младежи на негова възраст в Ансул под властта на алдите, никога не бе докосвал книга. А може би страхът му бе породен от слуховете за оракула и неговите свръхестествени способности. Той преглътна и каза прегракнало:

— Аз не мога да чета. — После, засрамен от думите си, ме потърси сред присъстващите и заяви предизвикателно: — Вие, Галва, сте Четците тук.

— Четенето е умение, което навремето притежавахме всички — отвърна друмлордът, но гласът му вече не беше добродушен. — С времето може пак да стане така. Но докато не разберем отговора, който сме получили, няма смисъл да задаваме нов въпрос.

— За какво ни е отговор, който не разбираме?

— Не е ли достатъчно ясен отговор водата, която блика от фонтана?

Никога не го бях виждала тъй ядосан, гневът му бе като наточен нож. Младежът се сепна, сведе глава и произнесе смирено:

— Друмлорде, моля за прошка.

— Реттер Гелб, приканвам те да проявиш търпение — отвърна с хладен глас моят господар. — Нека от фонтана потече поне още малко вода, преди да рукне кръв.

Сложи книгата на масата и се изправи. Книгата беше малка, с изтъркана кожена подвързия. Не знаех дали е същата, от която прокънтя гласът на оракула, или друга.

Появиха се Иста и Соста, носеха запалени лампи.

— Приятна вечер на всички и спокойна нощ — каза друмлордът, взе книгата и тръгна с накуцване към стаите си.

Хората започнаха да се разотиват, повечето минаваха покрай мен да ми пожелаят лека нощ. Но имаше и такива, които останаха на двора да разговарят. Усещах атмосферата на неспокойствие и тревога, която цареше из целия град въпреки приятната и топла вечер.

Грай излезе от къщата — водеше Шетар на каишка — и ми каза:

— Ела да се разходим до Къщата на Съвета и да видим какво става.

Присъединих се с радост към нея. Тя каза, че Оррек пишел. През целия ден почти не бил излизал от стаята им. Не искал да участва в дебатите и обсъжданията, тъй като не бил гражданин на Ансул, а и се притеснявал, че думите му могат да повлияят върху свободното мнение на хората.

— Тази мисъл наистина го безпокои — въздъхна Грай. — Както и предчувствието, че скоро ще се случи нещо — нещо ужасно, някакъв изблик на насилие, който ще доведе до непоправими последици…

Хората по улиците непрестанно ни поздравяваха, най-вече Грай и лъвицата — първите, които се бяха изправили срещу Иддор и червенодрешковците. Грай им се усмихваше и отвръщаше на поздравите, но кратко, сякаш за да избегне по-нататъшни разговори.

— Това плаши ли те? — попитах и побързах да поясня:

— Да си герой?

— Да — призна тя. Засмя се и ме погледна внимателно.

— И теб също.

Кимнах. Дръпнах я настрани от улица „Галва“ и минахме по заобиколни пътища, където не срещахме почти никого.

— Ти поне познаваш повечето от тези хора. Ох, Мемер, да знаеш само откъде идвам! На една улица в Ансул има повече къщи, отколкото в целия район на Предпланинието. Случвало ми се е по цели месеци да не виждам ново лице. Дни наред да няма с кого да разменя и думичка. Не съм свикнала да живея сред хората. Живеех с кучета, коне и диви животни сред хълмовете. Оррек също… Никой от нас не беше свикнал да общува с хора. Освен майка му, Мелле. Тя беше от Низините, от Дерисова вода. Беше невероятно красива… мисля си, че дарбата му е от нея. Тя обичаше да ни разказва различни истории… Макар че той всъщност повече прилича на баща си.

— В смисъл?

Тя се замисли, после каза:

— Канок беше красив и храбър мъж. Но се страхуваше от дарбата си и затова потискаше чувствата си. Струва ми се, че понякога Оррек прави същото. Дори сега. Трудно му е да поема отговорност.

— Трудно е и когато ти я отнемат — казах. Мислех за друмлорда и че го познавам, откакто се помня.

Излязохме на улицата при Моста на златарите и се отправихме към Площада на Съвета. Тук имаше много хора, разхождаха се, дрънкаха оръжия и се озъртаха навъсено. Някой се опитваше да разпали тълпата с високопарни речи от терасата, но не твърде успешно: хората се доближаваха до Къщата и после се оттегляха. В източния край на площада имаше плътна тълпа, мъже и жени, стояха и не помръдваха. Поговорих с една жена, наша съседка, казваше се Марид, и тя ми каза, че били тук „за да не позволят на децата да направят някоя беля“. Зад тълпата, надолу по склона, имаше запалени факли и можеше да се види кордонът алдски войници, които охраняваха казармите. Гражданите бяха образували нещо като жива бариера между тях и младежите, за да им попречат да предизвикат алдите с невъздържаното си поведение. Всеки, който искаше да провокира войниците, трябваше първо да си пробие път през тази плътна редица съграждани — майки и бащи. Редицата продължаваше покрай площада и стигаше до конюшните, при които бях разговаряла със Симми.

— Вие сте забележителни хора — отбеляза Грай, докато пресичахме площада. — Имам чувството, че мирът е заложен в костите ви.

— Надявам се да е така. — Бяхме в центъра на площада, където преди се намираше голямата шатра. Останките й бяха разчистени, нямаше и следа от нея освен няколко петна от обгоряло на плочника и тънкия слой пепел под краката ни. Стояхме на мястото, където бе загинал Десак, изгорял жив в пожара, който сам бе разпалил. Неволно потреперих и забелязах, че Шетар също потръпва — протегна глава и тихо изръмжа. Спомних си как се бе отнесла с Десак, как му се бе озъбила. В мислите си го виждах изпънат по войнишки, енергичен и арогантен, да разговаря с друмлорда… „Когато се срещнем отново, ще бъдем свободни хора в свободен град!“ Сянката му беше навсякъде около нас.

Върнахме се на моста и спряхме до перилата — там, където видяхме да хвърлят нещастника. Погледнахме надолу към тъмния канал, в който се отразяваха една-две светлинки от прозорците на близките къщи. Шетар изръмжа тихо, колкото да ни осведоми, че не иска да слиза долу и да плува през реката. Няколко момчета претичаха край нас с викове, които се чуваха все по-често по улиците: „Алдите вън! Алдите вън!“

— Да слезем при Камъка на Леро — предложих и Грай се съгласи. И на двете не ни се искаше да се прибираме в тази странна нощ, когато целият град бодърстваше, по улиците имаше много хора, а и бяхме възбудени от промените. Слязохме по Наклонения мост на улица „Гелбова“ до улица „Западна“, където беше Камъкът. Тук имаше много хора, едни просто стояха, сякаш чакаха нещо, други отиваха да докоснат Камъка и се молеха на Леро, в чиито ръце е равновесието на света.

Постояхме малко и тръгнахме по улица „Западна“. Без да се замислям, неочаквано попитах:

— С Оррек не сте ли мислили за деца?

— Имахме дъщеричка — отвърна Грай тихо. — Почина от треска в Месун. Беше само на половин годинка.

Нямаше какво да кажа.

— Сега щеше да е на седемнайсет. Ти на колко години си, Мемер?

— На седемнайсет — отвърнах, макар че не ми беше никак лесно.

— Така си и помислих — рече Грай и ми се усмихна. — Казваше се Мелле.

— Мелле — повторих и усетих докосването на малка сянка.

Грай стисна пръстите ми и продължихме, хванати за ръце.

— Днес е денят на Енну — казах, когато свивахме по улица „Галва“. — А утре ще е Празникът на Леро. Равновесието ще се възстанови.

На сутринта се събудих с усещането, че равновесието вече се е възстановило — дойде вестта, че на Площада на Съвета се е струпала огромна тълпа. Хората все още не изглеждали агресивни, но настоявали шумно и твърдо алдите да напуснат града още същия ден. Друмлордът отиде да обсъди новината с Оррек, после и двамата дойдоха в галерията. Оррек изглеждаше напрегнат и изморен. Поговори с Грай и тя отиде да затвори Шетар в стаята, а през това време Гудит изведе двата коня. Оррек се качи на Бранти. Грай се метна на Звезда. Затичах редом с тях по улица „Галва“. Всички ни правеха път и крещяха възторжено името на Оррек.

Стигнахме на площада и спряхме при редицата, която запречваше подстъпа към войниците. Оррек помоли и едните, и другите да му позволят да се срещне с ганд Йораттх. Пропуснаха го незабавно. Той слезе от коня и тръгна към казармите на алдите.

Останах да държа юздите на Бранти, като истинско конярче. Не че конят имаше нужда някой да го държи. Строеше съвсем спокойно и не обръщаше внимание на гюрултията. Опитах се да му подражавам. Все пак бях доволна, че заради коня хората стоят на разстояние от нас — тълпата ми действаше потискащо. Не можех да разсъждавам трезво, усещах, че в мен бушуват чувства — възторг, страх и вълнение — но те владееха всички наоколо. Стисках юздите на Бранти и не свалях поглед от лицето на Грай. То изглеждаше невероятно спокойно.

Чух нисък приглушен рев откъм стълбището на Къщата на Съвета. Всички се обърнаха натам, но не можех да видя нищо над главите и раменете им. Грай ме докосна по ръката и ми показа с жест да се кача на Бранти.

— Не мога! — извиках, но не чувах дори собствения си глас. Тя направи столче с ръцете си, един мъж до мен извика: „Скачай горе, момиче!“ и след миг, без да осъзная как е станало, се озовах на седлото на Бранти. Грай се метна върху Звезда.

На терасата стояха двама души — жена с раирана туника и Оррек, с неговото черно палто и фустанела. Изглеждаха съвсем дребни от това разстояние, като нарисувани на картина. Тълпата крещеше и пееше. Някои от хората викаха: „Тирио! Тирио!“ Един мъж близо до нас се провикна разгневено: „Гандска блудница! Алдска курва!“, но хората около него се обърнаха и започнаха да му крещят също така ядосано, други се опитваха да ги усмирят. Не можех да стигна стремената с краката си и се чувствах доста несигурно, но Бранти стоеше неподвижно като скала и най-сетне бях в относителна безопасност от блъскащата се тълпа. Постепенно шумотевицата утихна — Оррек бе вдигнал дясната си ръка.

— Творецът ще говори — завикаха хората и тишината бързо се разпростря над цялата тълпа, както водата от фонтана заливаше празния басейн. Оррек заговори, гласът му бе ясен и вибриращ.

— Днес е Празникът на Леро. — Не можа да каже нищо повече, тъй като тълпата подхвана бавния напев „Леро, Леро, Леро!“. Усетих, че едва си поемам дъх, очите ми се напълниха със сълзи. „Леро, Леро, Леро…“ Оррек вдигна отново ръка и виковете постепенно стихнаха.

— Аз, който не съм от Ансул, нито от Асудар, искам да ви попитам — ще ми позволите ли да ви говоря отново?

— Да! — нададе рев тълпата, а също и: Говори! Оставете твореца да говори!

— Тук до мен стои Тирио Актамо, дъщеря на Ансул и съпруга на ганда на алдите. Тя и нейният мъж ме помолиха да ви кажа следното: войниците на Асудар няма да ви нападат, нито ще ви пречат, те няма дори да напускат казармите си — такива са заповедите на ганд Йораттх и те ще му се подчинят. Но той не може да ги изведе от Ансул, без да е получил съгласието на владетеля в Медрон. Ето защо чака вест от него. Гандът и Тирио Актамо ви молят да проявите търпение, а междувременно нека градът бъде ваш, но с мир, а не с кръв. Аз, който освободих пленения и измамен владетел, аз, който заедно с вас видях водата да блика от пресъхналия преди двеста години фонтан и чух гласа, отекващ в тишината, аз, който съм ваш скромен гост — докато чакаме Леро да ни покаже как да бъде възстановено равновесието и дали трябва да рушим, или да строим, да подхванем война, или да градим мир, докато чакаме всичко това, нека ви предложа, в замяна на вашето гостоприемство и милостта на боговете на Ансул, една история — история за война и мир, за робство и свобода. Искате ли да чуете „Чамбах“? Искате ли да чуете разказа за Хамнеда и за това как станал роб в Амбион?

— Да! — въздъхна единодушно тълпата като слаб вятър в тревата. Всички усещахме как напрежението в нас се топи и бяхме благодарни за това, благодарни, че гласът на Оррек ни е освободил от страховете и страстите дори само за малко, за времето, докато изслушаме историята.

Навсякъде другаде по Западното крайбрежие хората със сигурност знаеха добре тази история. Дори тук тя е била позната, преди да бъдат унищожени книгите — ако не в подробности, поне се знаеше името на героя. Но мнозина нито я бяха чели, нито чували. А да я чуеш на висок глас, декламирана на площада пред огромното затаило дъх множество, да чуеш какви герои е имало някога, това беше най-големият дар, който би могъл да ни поднесе Оррек. Разказваше я така, сякаш и той я чуваше с нас за първи път, сякаш я откриваше заедно с присъстващите, сякаш предателството на Елок го е отвратило, сякаш й той заедно с Хамнеда е бил окован и изтезаван, плакал е редом с него за мъките и смъртта на стария Афер и се е страхувал за робите, които рискували живота си, за да му помогнат да избяга. Не разказваше онзи „Чамбах“, който бях чела, а своята версия, със свои думи, особено когато стигна до сблъсъка в двореца на Амбион, където Хамнеда освобождава тирана Юра от оковите му, моли го да напусне Амбион завинаги и казва на бунтовниците: „Свободата е като отвързан лъв, като изгряващо слънце — не можете да я спрете нито тук, нито никъде. Дайте свобода, за да, получите свобода! Освободете, за да бъдете свободни!“

По-късно чух мнозина да твърдят, че точно това били думите на оракула на стъпалата на Галваманд: „Освободете, за да бъдете свободни!“ Може и да е било така.

Във всеки случай щом той произнесе тези думи, тълпата издаде онзи звук, който е характерен, когато тълпите чуват това, което искат да чуят. И след като Оррек приключи разказа, не се възцари тишина, а избухнаха възторжени аплодисменти и настроението беше празнично, като че ли поетът ни бе спасил от огромна страшна заплаха, беше ни измъкнал от безизходица. Всички се струпаха пред терасата на Къщата на Съвета и нямаше никакъв начин с Грай да идем при Оррек.

Можахме обаче, от височината на седлата, да видим как тълпата вдигна на раменете си Оррек и Тирио и бавно ги понесе към улица „Галва“. Грай скочи от Звезда и ми скъси стремената, после се метна обратно на седлото.

— Стискай хълбоците с колене и не се занимавай с юздите — извика ми и тръгнахме, заобиколени от развълнуваната тълпа. За първи път яздех кон, но не само минах без проблеми през площада, но и по трите моста до улица „Галва“.

Хората се отдръпваха да ни направят път и скоро настигнахме Оррек и Тирио. При вратата на конюшнята скочих от седлото и изтичах в къщата тъкмо навреме, за да видя как друмлордът посреща Тирио и я кани в галерията. Щом го видя, тя изтича към него и извика: „Салтър!“, а той протегна ръце и я прегърна. Като млади двамата са били приятели, може би дори любовници, не зная, но се познаваха от малки, във времена на богатство и охолство, а после били разделени и преживели тежки времена. Той бил осакатен. Тя — изтезавана и унизена. Спомних си как веднъж, много отдавна, друмлордът ми каза: „Мемер, има много неща, за които човек да поплаче“.

Аз също заплаках тогава, за тях, за цялата мъка на света.

Оррек застана до мен и аз се помъчих да скрия сълзите си. Лицето му все още излъчваше онова радостно объркване на човек, екзалтиран от силата на тълпата, но той сложи ръка на раменете ми и прошепна тихо:

— Здрасти, крадло. Защо ми беше взела коня?

Изглеждаше сякаш Оррек и Леро наистина бяха променили равновесието. През този ден, а и през следващите, в града все още цареше пълна бъркотия, но вече не се усещаше духът на отмъщението и гнева. Имаше много ядни приказки, но се размахваха все по-малко оръжия. Къщата на Съвета бе отворена за дебати и подготовка на изборите.

Хората продължаваха да идват в Галваманд, за да разговарят в галерията и да танцуват върху лабиринта — видях го най-сетне, видях жените да танцуват там. След няколко дни Иста също излезе при тях, намръщена, с кърпата за бърсане на чинии в ръка, и им каза:

— Не го играете правилно. Трябва да се завъртите, когато викате „Ей-хо!“ На тази страна, а после на другата.

И им показа как правилно се изпълнява Танцът на благославянето. След което се прибра в кухнята.

В тези дни бе всецяло отдадена на работата си, а също и Боми, Соста и аз. Хората не спираха да носят дарове и храна, защото си даваха сметка колко е трудно да се посрещат толкова много гости. Иста се научи да ги приема — не точно като дарове, а като дълг към къщата и към самия друм лорд. Така работеше умът й — нейният и на много хора в Ансул. Вярно бе, че мирът бе заложен в костите ни, но същото можеше да се каже и за търговията.

Ялба отиде с Тирио, за да й помага в грижите за Йораттх, чиито изгаряния бяха тежки и заздравяваха бавно. На следващия ден Тирио прати три жени от казармите да ни помагат в домакинството. Бяха градски жени, поробени насила, за да забавляват войниците — също като Тирио. Тъй като бе спечелила пълното доверие на ганда, тя можеше да им осигури поне тази промяна — от пълно подчинение до равностоен и уважаван труд. Една от тях, отвлечена от войниците още когато била на десет или единадесет, бе малко побъркана, но когато й поставиш точна и ясна задача, я изпълняваше стриктно, без да се разсейва. Другите две произхождаха от уважавани семейства и знаеха как се поддържа домакинство, така че ни бяха от голяма помощ.

Отначало Иста се отнасяше с тях малко хладно и не им позволяваше да разговарят със Соста и с мен — понеже според нея вината за това какви са били си беше изцяло тяхна и тя смяташе, че не са подходяща компания за две млади момичета и тъй нататък. Но ние не обръщахме внимание на това. Една от жените имаше приятел сред робите и той също дойде при нас и пое част от тежката работа. Гудит се разбираше доста добре с него, защото се оказа работлив и сръчен и умееше да поправя разни неща, а Гудит вече не се справяше тъй добре.

И тъй, само след няколко дни в къщата настъпиха огромни промени и се появиха много нови хора. Имаше повече гласове и не толкова много сенки. Имаше повече ред и по-малко прах. Много ръце докосваха сега молитвените ниши, не само моите.

Но през тези дни виждах друмлорда много рядко. И винаги сред хора, никога насаме.

Животът ми се бе променил — внезапно и из основи. Живеех на улицата, не сред книгите, и разговарях с много различни хора вместо с един-единствен човек. Оррек и Грай така бяха завладели съзнанието и сърцето ми, че почти не се сещах за него. Понякога ми ставаше мъчно за това, но веднага намирах извинение: била съм важна за него, когато съм била единственият му близък човек, а сега бе заобиколен от много хора и нямаше нужда от мен. Той отново бе истински и пълноправен друмлорд. Целият град идваше при него. Нямаше време за мен.

Аз също нямах време за тайната стая, която бях посещавала нощем през последните няколко години. Бях заета през целия ден, изтощена през нощта. Целувах моята малка Енну и заспивах. Книгите в тайната стая бяха поддържали духа ми жив, когато градът бе мъртъв, но сега Ансул се връщаше към живота и аз нямах нужда от тях. Нито време, нито нужда.

Боях се да отида там, страхувах се от стаята, от книгите, но не смеех да го призная пред себе си.

15

В онези дни, в началото на лятото, всички като че ли бяхме забравили алдите, сякаш нямаше никакво значение, че все още са в града. Въоръжени доброволци държаха под око денем и нощем казармите и конюшнята зад Къщата на Съвета, набързо сформираната милиция организираше постоянно обикалящи по улиците патрули, но в Къщата на Съвета се говореше само за Ансул, не за алдите. Имаше ежедневни срещи, многолюдни и шумни, но водени от хора с опит в управлението, хора, твърдо решени да възстановят силата и величието на Ансул.

Пер Актамо бе в центъра на тези планове и срещи. Още нямаше трийсет, но без съмнение притежаваше вродено умение да ръководи. Със своя плам и енергичност той не позволяваше на по-възрастните да отстояват своето „така сме го правили винаги“. Поставяше под съмнение някогашните традиции и непрестанно питаше дали няма подобри начини. Скоро конституцията на Съвета започна да придобива форма, освободена от остарели и паразитни правила и догми. Аз самата често ходех да го слушам — него и останалите, които се изказваха на срещите, на които присъстваха десетки, дори стотици развълнувани и обнадеждени хора. Пер Актамо идваше ежедневно в Галваманд, за да се съветва с друмлорда. Идваше и Сулсем Кам със сина си Салтър Кам, обикновено те също спореха за това дали да не правят нещата „както едно време“, но жена му Еннула подкрепяше предложенията на Пер. Също и друмлордът, макар и не открито, защото той винаги търсеше съгласие и избягваше да се забърква в безкрайни спорове.

Една слънчева утрин — плановете за деня на изборите вече бяха готови — важна новина обиколи целия град: алдска армия приближавала откъм Исмайските възвишения.

Отначало беше само слух, непотвърдени разкази, че пастири били забелязали алдски войници, но после един лодкар дойде от пристанището и потвърди, че ги е видял отвъд Съндис. Спускали се в колона по източните склонове на Исмайските възвишения. Вероятно вече били в речната клисура, над праговете.

В града се възцари паника. Хората тичаха и крещяха: „Те идват! Алдите идат!“ Тълпата на Площада на Съвета растеше със заплашителна скорост, по улиците течаха реки от хора. Отново бяха извадени оръжията. Мъже застанаха на постове по кулите на старата крепостна стена и покрай канала. Стените бяха полуразрушени, откакто алдите бяха превзели града, но гражданите издигаха барикади на пътя за Исмайския мост.

Хората, които идваха през този ден в Галваманд, бяха изплашени и търсеха съвет. Много от тях помнеха падането на града преди седемнайсет години. Пер Актамо и останалите, които биха могли да говорят с тях, се намираха в Къщата на Съвета. Друмлордът се мъчеше да ги успокои и те се вслушваха в думите му, но малко след това той ме извика и двамата излязохме в един от коридорите.

— Мемер — каза той. — Имам нужда от теб. Оррек няма да може да мине през тълпата, сигурно ще го спрат и ще поискат да им говори. Ще опиташ ли да се добереш до Тирио и Йораттх и да провериш какво им е известно за тази армия и дали гандът е променил заповедите си за войниците? Чакам те час по-скоро с тези сведения.

— Добре. Да им предам ли нещо от теб, господарю?

Той ме погледна точно както го правеше, когато се справях с някой особено труден превод от аритански, без изненада, но с дълбоко удовлетворение и възхищение.

— Знаеш какво да им кажеш.

Облякох момчешките дрехи и си вързах косата. Много хора вече ме познаваха и не исках да ме спират и да ме разпитват. Така че отново се превърнах в конярчето Мем.

Успях да мина по цялата улица „Галва“ без особени затруднения, само с малко бутане и промушване, но отвъд Моста на златарите тълпата беше плътна и непробиваема. Спуснах се под моста, както бяхме направили онази вечер, когато над главите ни се чуваше тропот на копита. Изтичах покрай канала до дигите, прекосих реката и се върнах обратно по източния бряг до хиподрума. Улиците тук бяха празни, но видях в далечината алдските постове — стърчаха от долната страна на конюшните. Закатерих се към тях по склона, сърцето ми думкаше като побесняло.

Войниците ме видяха, но не предприеха нищо. Само ме гледаха. Няколко арбалета бяха прицелени в мен.

Стигнах на десетина крачки от тях, спрях и се опитах да си поема дъх.

Изглеждаха ми по-чужди отпреди, въпреки че ги бях гледала толкова години, та трябваше да съм привикнала вече с тях. Лицата им бяха намръщени и мрачни, къси черни кичури се подаваха изпод шлемовете, очите им блестяха. Гледаха ме безизразно, без да промълвят нито дума.

— Има ли момче на име Симми в гандската конюшня? — попитах. Гласът ми бе странно изтънял.

Известно време никой от шестимата — седмина мъже срещу мен не проговори и вече си помислих, че изобщо няма да промълвят нито думичка. И тогава един мъж вдясно от мен — той не държеше арбалет, а имаше затъкнат меч в колана — попита:

— И какво ако има, млади момко?

— Симми ме познава — отвърнах.

Той ме погледна с изражение, което казваше: „И какво от това?“

— Нося послание от моя господар друмлорда до ганд Йораттх. Не можах да мина през тълпата. Съобщението е спешно. Симми ще потвърди, че сме се виждали. Кажете му, че е дошъл Мем.

Войниците се спогледаха.

— Да го пуснем — предложи един, но другите поклатиха глави.

— Аз ще го заведа — заяви накрая мъжът с меча.

Последвах го. Заобиколихме конюшнята отзад. Бях толкова съсредоточена върху изпълнението на задачата, че не обръщах внимание на подробностите, на това, което ставаше около мен. Но някои неща си спомням съвсем ясно. Помня как Симми влезе в малката стая, където ме отведе човекът с меча, как отдаде чест и остана изпънат до вратата.

— Познаваш ли това момче? — попита офицерът. Симми ме погледна, без да извръща глава, само с очи. Изведнъж лицето му се промени. Изражението му омекна, както ставаше със Соста, когато виждаше Оррек. Устните му потрепнаха.

— Да, господарю.

— Е?

— Казва се Мем. Конярче.

— Чие конярче?

— На поета и жената с лъвицата. Дойде тук с тях. Живее в Къщата на демоните.

— Аха — каза офицерът.

Симми продължаваше да стои мирно. Лицето му беше пребледняло и все така пухкаво. Изглеждаше изморен, но така изглеждаха мнозина в Ансул напоследък. Освен това ми се стори, че е изгладнял.

— Носиш съобщение от поета Каспро до ганд Йораттх, така ли? — обърна се към мен офицерът.

Кимнах. Поетът може би беше по-безопасна парола за преминаване, отколкото друмлордът Галва.

— Да го чуя.

— Не мога да го кажа. То е за ганда. Или за Тирио Актамо.

— Обаттх! — извика офицерът. Едва след няколко секунди осъзнах, че това е ругатня. Той отново втренчи поглед в мен. — Ти си алд.

Мълчах.

— Какво говорят навън за алдските войски, които идват от клисурата?

— Казват, че наистина идвали.

— И колко са?

Свих рамене.

— Обаттх! — изруга той отново. Беше нисък, с уморено лице, не особено млад и също изглеждаше изгладнял. — Чуй ме. Не мога да стигна до казармите. Гражданите не ни пускат нататък. Ако мислиш, че ще се промъкнеш — давай. Занеси едно съобщение и от мен. Кажи на ганда, че тук сме деветдесет мъже с всичките коне. Вода има, но храната е на привършване. Вървете и двамата. Чу ли съобщението, кадет?

— Да, сър — отсечено отвърна Симми и изпъчи гърди. Козирува отново, обърна се кръгом и излезе със строева стъпка. Последвах го. Офицерът тръгна с нас. Отведе ни до кордона, аз пък преведох Симми през редицата граждани. Търсех познати лица. Марид не беше там, но видях сестра й Реми и лесно я уговорих да ни помогне да преминем.

— Послание от друмлорда до госпожа Тирио — провикна се тя и това свърши работа.

След като се измъкнахме от тълпата на площада, вече можехме да разчитаме единствено на себе си. За щастие Симми не носеше униформа, с изключение на синия възел на рамото. По някое време някой в тълпата попита: „Това не са ли алдски хлапета?“ — имаше предвид косите ни, — но ние се шмугнахме и продължихме. С доста бутане и ръчкане и не малко ругатни по наш адрес успяхме да подминем Къщата на Съвета и стигнахме тълпата, заобикаляща казармата. И този път успях да открия един познат, Чамер, стар приятел на Гудит, но не помня какво точно му казах. Помня само, че Чамер проведе доста дълъг разговор с алдския часовой. Накрая ни изкараха отпред и стражникът ни преведе през казармения плац, като пътьом викаше някой да съобщи на бащата на Симми.

Щом той се зададе, Симми спря и козирува, но баща му го стисна в прегръдките си.

— Победа е добре, татко — докладва Симми. Плачеше. — Разхождам я всеки ден.

— Чудесно, сине — усмихна се баща му, без да го пуска от прегръдката си.

Излязоха още офицери и войници, така че ни съпроводи цял ескорт, докато вървяхме покрай казармите. Всеки път, когато някой офицер ме спираше, Симми и баща му потвърждаваха, че наистина идвам от Къщата на демоните със съобщение от Оррек Каспро. Най-сетне стигнахме последната постройка и войниците и офицерите останаха назад. Видях, че Симми ме изпраща с поглед. Влязох през вратата и се озовах в просторна стая с прозорец, от който се виждаше Източният канал. Тирио Актамо дойде да ме посрещне.

Не ме позна, така че се наложи да кажа коя съм. Тя ме хвана за ръцете, после ме прегърна и аз едва не се разплаках, най-вече от облекчение. Но трябваше да предам съобщението.

— Праща ме друмлордът. Иска да узнае какво е известно на ганда за армията, която идва от Асудар.

— Мемер, най-добре ще е да разговаряш със самия ганд — отвърна Тирио. Лицето й все още беше подпухнало и имаше превръзка на челото, но въпреки това изглеждаше красива. Държеше се така свободно и радушно, че внушаваше спокойствие на всички. Ето защо вече не бях тъй изплашена, когато ме отведе до леглото, където лежеше ганд Йораттх.

Беше подпрян на цяла купчина бродирани възглавници. Леглото бе заобиколено с червена завеса, окачена на тавана, и имах чувството, че съм в шатра. Голите крака на ганда се подаваха изпод завивките — обгорени и почернели, изглеждаха страшно. Той ме изгледа като вързан сокол.

— Кой е този? Ти алд ли си, момче, или ансулец?

— Аз съм Мемер Галва — отвърнах. — Дойдох при вас по заръка на друмлорда Салтър Галва.

— Ха! — възкликна гандът и втренчи поглед в мен. — Май съм те виждал.

— Идвах с Оррек Каспро, когато ви декламираше.

— Ти си алд.

— Ако ти родя дете, то също ще прилича на алд — обади се с мек глас Тирио.

Той се намръщи и кимна.

— Какво е посланието, дето те праща с него творецът?

— Друмлордът ме праща — уточних.

— Йораттх, ако Ансул има водач, това е друм лорд Галва — намеси се Тирио. — Оррек Каспро е гост в къщата му. Най-добре ще е да установиш връзка с него.

Гандът изсумтя, после ме попита:

— Защо те праща?

— За да узная дали ви е известно с каква цел пристига армията от Асудар и дали сте променили заповедите си към вашите войници.

— И това ли е всичко? — Той погледна Тирио. — Какво смело и хладнокръвно хлапе! Без съмнение е от някоя ваша прочута фамилия.

— Не, господарю. Мемер е дъщеря на Къщата на Галваманд.

— Дъщеря!? — възкликна гандът и отново ме изгледа сърдито. — Значи си момиче — рече с отвращение, надигна се и се смръщи от болка. Обърна се към Тирио. — И ти смяташ, че трябва да я пратя обратно при Галва със списък на намеренията и стратегиите си?

— Мемер — попита Тирио, — градът готов ли е да нападне казармите?

— Ако видят, че по Източния път се задава армия, мисля, че ще нападнат — отвърнах. Бях чула да се обсъжда този въпрос сутринта — да избият войниците, преди да пристигнат подкрепленията. Да си вземем града, преди пак да са ни го отнели!

— Това не е армия — рече с внезапно омекнал глас Йораттх. — Само пратеник от ганда на гандовете. И аз му пратих такъв преди две седмици.

— Мисля, че ще е най-добре хората от града да го знаят — заяви все така спокойно Тирио.

— И то час по-скоро! — позволих си да добавя.

— Какво, да не би моите овчици да са се разбунтували? — попита той насмешливо, но сарказмът бе насочен по-скоро към самия него.

— Да — потвърдих.

— Превърнали са се в лъвове, така ли? — попита той и отново ме изгледа сърдито. Помисли малко, после добави: — Ако наистина е толкова зле, бих предпочел да идва армия. Но се съмнявам да са ми пратили.

— Хубаво би било да знаем какво е, господарю — обади се Тирио.

— Няма начин да разберем! — тросна се той. — Тук сме затворени като в капан. Защо тези идиоти, дето са барикадирали моста, не пратят съгледвачи да узнаят каква е числеността на отряда?

— Може и да са пратили — казах малко обидено. — А пък вашите войници да са ги избили.

— Какво пък, не ни остава друго, освен да гадаем. Лично аз съм готов да се обзаложа, че това не е армия, а вестоносец с двайсетина души охрана. Кажи го на твоя друмлорд. Кажи му да пази своите овцелъвове от прибързани действия, ако може. Кажи му да дойде тук. На площада. С Каспро Твореца, ако може. Ще накарам да ме отнесат там, за да можем да говорим на хората. Да ги успокоим. Чух какво е направил Каспро, как ги е успокоил с разказа за Юра и Хамнеда. Той е мъдър човек!

Спомних си колко любезно, дори добродушно бе разговарял гандът пред хората с Оррек. Сега ми изглеждаше сърдит и намръщен, но сигурно беше заради болките, които изпитваше, или пък тъй като разговаряше с жени. Опитах се да се държа с нужната почтителност, но не се получи, защото изведнъж кипнах.

— Друмлордът няма да изпълнява прищевките ви, господарю. Той не излиза от къщата. Ако ви трябва, за да опазите мира в града, ще се наложи да отидете при него.

— Йораттх, Салтър Галва е сакат като теб — добави Тирио.

— Така ли?

— От изтезанията — поясних. — Когато е бил затворник при вашия син.

Гандът ме изгледа, този път продължително и замислено. Накрая отмести поглед и каза:

— Добре, тогава ще ида там. Да ми донесат носилка, кресло, каквото намерят. Кажете им, че ще отида на преговори в Галваманд. Няма смисъл да изпускаме възможността… достатъчно вече… — Не довърши изречението и се облегна на възглавниците. Лицето му беше посивяло.

Нямаше да е никак лесно да се уговорят преговорите, като се имаше предвид обстановката в града. Йораттх тъкмо разговаряше с неколцина от офицерите си и им даваше нареждания, когато чухме сигнал на тръба, пронизителен и мощен, от изток, от отсрещната страна на канала. Веднага му отвърна друг, откъм казармите.

След минута докладваха, че алдският отряд се приближава — беше малка група, както се бе надявал гандът, двайсетина конници, които се спускаха с развети знамена от хълмовете. Чувахме нарастващата глъчка на тълпата от улиците и площада. Но тъй като след отряда нямаше армия, хората се поуспокоиха.

От източния прозорец на казармите виждахме Речната порта и Исмайския мост. Двете с Тирио наблюдавахме пристигането на отряда. Алдите спряха пред полуразрушените стени и влязоха в преговори с хората, които охраняваха тамошния пост. Мина известно време и най-сетне на един от алдите бе позволено да влезе в града, но пешком. Ескортиран от трийсет-четирийсет граждани, той мина по моста и тръгна право към кордона около казармите. Носеше жезъл от бяло дърво, който според историческите книги беше символ на пратеничество.

— Ето го твоя пратеник, господарю — рече Тирио на ганда.

След малко той влезе, стиснал жезъла в ръка. Придружаваше го малък отряд войници. Пратеникът застана насред стаята и отдаде чест.

— Послание от ганда на гандовете, Сина на слънцето, върховен жрец и повелител на Асудар, всемогъщия господар Акрай, до ганда на Ансул, господаря Йораттх — обяви със силен отсечен глас, какъвто алдите използваха за обществени изявления.

Старият ганд се надигна на възглавниците, стиснал зъби, за да овладее болките, направи нещо, което наподобяваше лек поклон, и рече:

— Добре дошъл си, пратенико на Сина на слънцето, многоуважавания господар Акрай. Полле, ти си свободен — добави на капитана на ескорта. — След това погледна към мен, Тирио и Ялба и каза само: — Вън.

Изпитвах желание да заръмжа като Шетар, но последвах покорно Тирио.

— Не се безпокой, ще ни каже какво му е съобщил пратеникът веднага щом срещата приключи — успокои ме Тирио. — Забравих, гладна ли си?

Бях не само гладна, но и жадна след мъчителното придвижване през града. Тя ми донесе с каквото разполагаха: вода, късче почернял хляб и няколко сушени смокини.

— Живеем на дажби, като при обсада — обясни Ялба с усмивка. Изядох всичко, като не оставих и трохичка.

Чухме пратеник да излиза и малко след това вика на Йораттх:

— Влизайте!

„Да не сме кучета?“ — помислих си ядосано. Но влязох заедно с Тирио и Ялба.

Йораттх седеше в леглото, жълтеникавото му лице изглеждаше трескаво.

— Бога ми, Тирио, мисля, че се отървахме — заговори той. — Слава на всевишния! Чуйте. Искам и двете да отидете до Двореца на демоните, или както се казва онова място, където се спотайват главатарите на тази тълпа, и да предадете следното: няма да пращат армия от Асудар, стига в града да се запази спокойствие и мир. Кажете, че гандът на гандовете обещава на своите ансулски поданици да не ги преследва заради бунта и че робството им ще бъде заменено с васалство, обвързано с данък към Медронската хазна, какъвто плащат държавите протекторати на Асудар. Синът на слънцето ми оказва честа да ме титулува принц-легат на новия протекторат. Когато му дойде времето, ще поканя ансулските първенци да се посъветват с мен и да изслушат заповедите ми, касаещи управлението на града и търговските условия на Асудар. Малък отряд войници ще остане тук като моя лична охрана и да пази града от войнстващи незаконопослушни граждани, както и от нашествие от Съндраман или други съседни държави. Останалите ще се върнат в Медрон веднага щом се уверим, че Ансул е склонен да изпълнява нашите заповеди. И тъй, има ли някой в този проклет град, който е в състояние да преговаря по тези искания и да се съобразява с тях?

— Мога да отнеса съобщението на друмлорда — рекох.

— Ами направи го тогава. По-добре, отколкото да ме влачат из целия град на носилка. Върни се с хора, които имат право да преговарят. Защо ми пращат деца, при това момичета, в името на Аттх?!

— Защото в този град жените и децата са равнопоставени граждани, а не кучета и роби — отвърнах смело. — Ако знаете да пишете, можете да пратите вашите така наречени заповеди лично на друмлорда и после сам да прочетете отговора му! — Цялата треперех от гняв.

Гандът ме стрелна с яден поглед, махна пренебрежително с ръка и попита:

— Тирио, ще отидеш ли?

— Да, ще отида с Мемер — отвърна тя. — Мисля, че така е най-добре.

И наистина така беше най-добре. Всичко, което чух от посланието на ганда, бе, че ни се нарежда да плащаме данъци на Асудар, че сме обявени за протекторат, а не свободна държава, и ще правим каквото ни наредят алдите.

Останалото научих, когато се върнахме в Галваманд и Тирио се изправи пред друмлорда. Чух и какво каза той на хората и какво му отвърнаха те — от всички тези дебати разбрах, че всъщност Асудар ни предлага свобода — на определена цена — и че моите сънародници оценяват това като недвусмислена победа.

Вероятно защото ставаше дума за цена и търговско споразумение, а по тези въпроси хората от нашия град имаха богат опит. За разлика от тях, аз мислех само за жертвите, които бяхме дали. И за героите от планината Сул. Секнаха вдъхновените речи по площадите. Останаха само разгорещените спорове в Къщата на Съвета.

А от фонтана в предния двор на Къщата на Оракула продължаваше да блика вода.

Хората почнаха да възстановяват порутените храмове и светилища по уличните ъгли и край мостовете, извадиха онези, които досега бяха скрити, почистиха ги и ги украсиха с цветя. Светилището на Леро бе така отрупано с цветя, че не можеше да се види. На Слънцестоене, празника на Йене, мъже и момчета донесоха гирлянди от дъбови и върбови клонки, минаха тържествено по улиците и ги окачиха над вратите на къщите, а жените танцуваха на площадите и пазарищата и възпяваха Йене. Възрастните жени показваха на девойките стъпките на танца и ги учеха на песните.

През цялото това лято в Ансул непрестанно пристигаха хора от околността. Често вървяха след алдските отряди, които бяха изтеглени от северните села и пратени обратно в Асудар. Хората идваха да разберат какво става в столицата и да вземат участие в изборите, все по-често започнаха да се появяват и пътуващи търговци. В началото на есента пристигна и друмлордът на Томер и гостува на нашия друмлорд. Цели две седмици Иста бе обхваната от трескава възбуда, тъй като държеше да угажда на всички желания на почетния гост.

Съветът вече се събираше редовно и Галваманд не беше център за политически дискусии и вземане на решения. Отново се превърна в къщата на друмлорда, където много хора разговаряха за търговия, за прекарване на сено, за пазар на добитък и какво може да се вземе от Медрон или Дур срещу сушени кайсии или маслини в саламура. Първите избори, които проведе новосформираният Съвет, бяха за друмлорд на Ансул и постът бе спечелен единодушно от Салтър Галва. Заедно с това беше одобрена издръжка на Къщата. Съветът определи и размера на данъка, който трябваше да плащаме като протекторат на Асудар.

Оказа се, че съм грешала в преценката си за посланието на ганда. Както и за самия него. Бях отказала да приема каквато и да е форма на покровителство, управление отвън, компромиси — а това бе чиста политика. Исках да отхвърлим оковите, да се изправим срещу тирана. Исках да продължаваме да мразим алдите, да ги прогоним, да ги унищожим… да изпълня клетвата, която бях дала, когато бях на осем, в името на всички богове и в душата на майка ми.

Бях нарушила клетвата. Трябваше да я наруша. Счупено поправя счупеното.

Пратеникът на Върховния ганд отпътува за Медрон няколко дни след като отнесох съобщението на ганда. Осигуриха му ескорт от стотина войници под командването на бащата на Симми и самият той замина с тях, радостен, че се прибира у дома. Научих всичко това от Ялба и Тирио. Така и не го видях повече, нито пътищата ни се пресякоха някога.

Отрядът, който ескортираше пратеника до Медрон, водеше със себе си и един затворник — Иддор, синът на Йораттх, бе натоварен в една каруца. Чухме, че бил окован във вериги и с дрехи на роб, с неподрязана брада и коса, което е позор при алдите.

Тирио каза, че Йораттх не желаел да види сина си след предателството, не се интересувал от съдбата му и дори не позволявал да произнасят името му. Заповядал обаче да пуснат от затвора жреците, дори онези, които били заловени със сина му. Един от жреците направил опит да се застъпи за Иддор с измислената история, че всъщност били отвели Йораттх в тъмницата, за да го скрият от гнева на тълпата. Йораттх го скастрил да мълчи и го изгонил.

След като техният ганд бе преминал през огън и дори носеше белези от това, войниците смятаха, че това е признак за благоразположението на Бога на пламъците и че го изравнява по благочестие с жреците. Осъзнали, че са в неизгодна позиция, повечето жреци предпочетоха да се върнат в Асудар със същия конен отряд. Всъщност решението за изпращането на Иддор в столицата бе взето от офицерите на ганда, които сметнаха, че ще е най-справедливо, ако Върховният ганд отреди каква да е участта му.

Бях разочарована от този позорен и неопределен изход. Исках да знам, че Иддор ще бъде наказан, че ще си получи заслуженото. Алдите презират измяната, сигурна бях в това, и бяха дълбоко потресени от предателството на един син към баща му. Дали щяха да го измъчват, както той бе измъчвал Салтър Галва? Дали щяха да го заровят жив, както бяха заровили много граждани на Ансул, щяха ли да го хвърлят в някое блато, където да се задуши?

Исках ли да бъде измъчван и заровен жив?

Какво всъщност исках? Защо бях толкова нещастна през онова слънчево лято, първото лято на нашата свобода? Защо живеех с мисълта, че нищо не се е оправило, че нищо не сме спечелили?

Оррек говореше на Пристанищния пазар. Беше златист есенен следобед, безветрен. Сул издигаше бяла снага от другата страна на тъмносиния залив. Безчет граждани се бяха стекли на пазара да чуят думите му. Той разказа няколко части от „Чамбах“, те настояха за още и не искаха да го пуснат. Бях твърде далеч, за да го чувам добре, освен това ме измъчваше неясно безпокойство. Измъкнах се от тълпата и тръгнах сама нагоре по улица „Западна“. Нямаше жива душа. Всички бяха долу, на площада, за да слушат. Докоснах Праговия камък и се прибрах в къщата, минах през двора и покрай покоите на друмлорда и отидох право в задната част. Изписах думите във въздуха пред стената и вратата се отвори. Влязох в пълната с книги и сенки стая.

Не бях идвала тук от месеци. Нищо не се бе променило — ярката светлина от прозорците на тавана, застиналият въздух, книгите, подредени в търпеливи редици, си бяха същите и ако се заслушах внимателно, чувах тихия ромон на поточето в пещерата. На масата нямаше книги. Не усещах и ничие присъствие. Но знаех, че стаята е изпълнена с невидими души.

Бях дошла с намерение да чета творбите на Оррек, но когато застанах пред лавиците, ръката ми сама посегна към книгата, над която бях работила миналата пролет, в нощта, преди да дойдат Грай и Оррек — аританския текст на „Елегии“. Това са кратки и печални поеми, балади за хора, умрели преди хиляда години. Имената на авторите в повечето случаи липсват, а за героите на техните произведения знаем само това, което са написали поетите.

Един от текстовете гласеше: „Суллас, която се грижеше за къщата тъй добре, че изрисуваният плочник сияеше, сега се грижи за къщата на тишината. А аз се ослушвам за стъпките й“.

Друг, този, който се опитвах да разчета малко преди цялата тази история, започва така: „И където е той, обкръжават го дългогривести сенки“.

Седнах на масата, на старото си място, с тази книга и аританския речник, целия изписан с бележки по полетата, бележки, оставени от много хора през вековете, и се опитах да вникна в същността на следващата строфа.

Когато най-сетне се справих с баладата и текстът улегна в паметта ми, светлината от тавана бе започнала да бледнее. Отминал бе Празникът на Леро, равноденствието, и дните вече се скъсяваха. Затворих книгата, но останах да седя, без да паля лампата, погълната от невероятната атмосфера на спокойствие, която цареше на това загадъчно място. Оставих на това усещане да проникне в мен, да ме обгърне отвсякъде, да се пропие в цялото ми същество. И когато спокойствието ме завладя напълно, почувствах, че вече мога да разсъждавам, неприпряно и ясно, не толкова с думи, а с понятия и чувства, както отдавна се бях научила. Не бях разсъждавала по този начин от месеци.

Това бе причината, когато станах, за да изляза, да взема книга — нещо, което не бях правила никога досега. Избрах „Ростан“ — онази, която като малка, когато използвах книгите, за да си строя леговище под масата, наричах Сияйно червена.

Бях чула Оррек да говори за нея с тъга — била изгубена творба на поета Регали. Друмлордът не бе отвърнал нищо.

Нито веднъж той не бе споменал пред Оррек за книгите в тайната стая. Доколкото можех да преценя, само ние двамата знаехме за съществуването й.

Това, че оракулът говори чрез книгите, вероятно вече бе известно на хората, защото бяха чули гласа му, но никой не разпитваше за тази загадка, нито пък някой искаше да научи нещо повече по въпроса. В края на краищата дълги години книгите бяха проклинани и забранявани, бяха опасни неща, за които по-добре да не знаеш. И въпреки че ние в Ансул живеем без притеснения и страхове сред сенките на нашите мъртъвци, не сме хора с наклонност към свръхестественото. Мнозина се страхуваха от Салтър Галва Четеца и дори аз изпитвах известна боязън от него — хората всъщност предпочитаха да си имат работа със Салтър Галва друмлорда. Оракулът си бе свършил работата, вече бяхме свободни и беше време да се захващаме за работа.

Само че моята работа бе малко по-различна. Бях го разбрала най-сетне, докато седях до масата със затворената книга в ръце.

16

Оррек, Грай и Шетар се върнаха от пазара късно следобед. Оррек отиде да поспи, както правеше винаги след изпълнение пред публика. Когато по-късно се качих в тяхната стая, тъкмо се бе събудил и шляпаше наоколо бос и разчорлен. Поздрави ме с думите „Здрасти, крадло“, а Грай каза: „Добре че дойде! Тъкмо мислехме да се разходим до стария парк, преди да се е стъмнило“.

За разлика от кучетата, Шетар не разбираше отделни думи, „разходка“ например, но въпреки това често се случваше да предугажда намеренията на хората. И сега вече беше готова и крачеше неспокойно пред вратата. Топката на края на опашката й подскачаше. Почесах я зад ушите и тя отпусна за малко глава в ръцете ми и измърка.

— Оррек, виж какво ти нося — казах и му протегнах книгата с червената подвързия и златните букви. Той се приближи, прозяваше се. Когато видя, че му подавам книга, лицето му се изопна, а като прочете заглавието, се вцепени, даже дъхът му секна.

— О, Мемер! — рече накрая. — Какво ми даваш?

— Това, което трябва да ти дам — отвърнах.

Той вдигна глава и ме погледна. Очите му сияеха. Изпитах огромна радост, че му доставям радост.

Грай застана до него и също погледна книгата — той й я показа, държеше я много внимателно, и прочете първото изречение на глас.

— Знаех си — рече. — Знаех си, че трябва да са някъде тук — книгите от великата библиотека. Но тази! — Отново извърна очи към мен. — Мемер, тази книга… тези книги тук в къщата ли са?

Поколебах се. Грай, която също като Шетар умееше да улавя настроенията на другите, положи ръка върху неговата.

— Оррек, почакай.

Трябваше да решавам, и то бързо — какви всъщност са ми намеренията, имам ли право да постъпвам така, каква отговорност нося. Дали тази книга ми принадлежеше, за да мога да я подарявам? Ако бе така, какво трябваше да стане с другите книги? И с хората, които обичат книгите?

В едно бях сигурна — че не мога да лъжа Оррек. И това отговаряше на въпроса за отговорността. Що се отнасяше до правото, можех да претендирам за него.

— Да — потвърдих. — Тези книги са тук. Но не мисля, че мога да те отведа на мястото, където се държат. Ще попитам друмлорда. Струва ми се обаче, че достъпът там е ограничен за всички други освен за нас. За моя народ. Пазят ги закрилниците на тази къща. Духовете, които живеят тук, духовете на нашите предци. На тези, които са живели тук преди нас. Тези, които са ни казали да останем тук.

Оррек и Грай ме разбираха добре. Нали и техните дарби се предаваха по наследство. Те знаеха за бремето и отговорностите, които ни се предават от сенките и от духовете на мястото, което обитаваме.

— Оррек, първо трябва да му кажа, че съм ти дала книгата — продължих. — Не съм го питала дали може. — Оррек загрижено смръщи вежди и аз добавих: — Всичко ще е наред. Но трябва да говоря с него.

— Разбира се.

— Той не ти каза за книгите, защото е опасно да знаеш за тях — опитах се да защитя друмлорда. — Трябвало е дълго време да ги крие. От всички. Най-вече от алдите, които са се опитвали да ги намерят и да ги унищожат. Сега вече са в безопасност, а също и хората, които знаят за тях. Хората, които са ги носели и ги носеха тук тайно, нощем — загърнати в дрехите им, в пакети със свещи, в наръчи дърва, дори в слама. Идваха пратеници на големите родове, като Камови или Гелбови, идваха и хора, които не познаваме, хора, които просто са намирали книги и са ги крили от алдите. Знаели са, че трябва да ги донесат тук, в Галваманд. Но сега не се налага да ги крием повече — нали? Ще можеш ли… би ли искал да четеш на хората, Оррек? Вместо да декламираш? Да им покажеш, че книгите не са демони и зли сили, че в тях е нашата история, нашите сърца, нашата свобода?

Той ме погледна и на устните му се появи усмивка, която бързо премина в смях.

— Мемер, мисля, че ти си тази, която трябва да им чете.

Шетар изръмжа — най-сетне беше изгубила търпение.

Двете с Грай оставихме Оррек да се радва на съкровището си и изведохме Шетар. Отидохме при фонтана на Денио. Лъвицата се вмъкна в шубраците, а ние седнахме на мраморната пейка до фонтана. Прозорците в града светваха един след друг. Далече в залива, озарени от последните лъчи на залязващото слънце, се виждаха блещукащите фенери на рибарските лодки. Сул беше като тъмен конус на фона на гаснещата светлина. Един бухал прелетя над нас и аз казах:

— Това е добро предзнаменование за теб.

— И за теб също — отвърна Грай. — Знаеш ли, че в Трундледе смятат бухалите за лоша поличба? Хората там са все мрачни и сърдити. Сигурно заради гъстите гори и постоянните пороища.

— Ти си видяла толкова много места — рекох замечтано.

— О, има още. Никога не сме били в Съндраман. Нито на нос Манва или в Мелуне. А от градовете-държави сме виждали само Сентас и Пагади и само малка част от Вадалва… Дори и да познаваш добре някоя страна, все има още места, които не си успял да разгледаш. Тъй че ни чака още доста път.

— Кога смятате да тръгвате?

— Не съм питала още Оррек, но предполагам, че ще поиска да тръгнем за Съндраман преди зимата или напролет. Интересува го тамошната поезия. А после ще се върнем в Месун. Само че… сега, след като разбра за книгите, едва ли ще склони да отпътуваме, преди да ги е видял всичките.

— Съжаляваш ли?

— Да съжалявам? За какво? Ти го дари с огромно щастие, с което направи щастлива и мен. Оррек е труден човек. Виждала си го да завладява публиката, да печели сърцата на хората и той наистина има талант да го прави, но след това е изчерпан и изтощен. Вината не е в него, казва, а в свещения вятър, който духа през него, който го разпалва, а след като изчезне, остава само суха трева… Но ако има какво да чете, да следва собственото си сърце в тишината, отново става щастлив.

— Затова го обичам — казах. — И аз съм същата.

— Зная — отвърна тя и ме прегърна.

— Но ти би искала да заминеш, нали, Грай? Не да прекараш тук цяла година сред книги и политика.

Тя се засмя.

— Тук ми харесва. Наистина. Но ако останем през зимата, което сега ми се струва доста вероятно, ще трябва да потърся човек, който има нужда от помощ в обяздването на коне.

— „И където е той, обкръжават го дългогривести сенки“ — казах.

— Да, поетът е бил прав — каза Грай. — Харесвам този стих.

— Гудит се надява да намери коне за друмлорда.

— Ако открие някое жребче, ще се заема с обучението му. Няма спор по въпроса… Но както и да е, рано или късно ще си тръгнем. Ще се върнем в Урдайл, за да може Оррек да разкаже на месунските книжници какво е научил. Сигурно ще иска да препише книгата, дето му даде.

— Мога да му помагам.

— Внимавай, защото ще те изтощи от работа.

— Обичам да се занимавам с тези неща. Обичам книгите.

Тя помълча малко, после каза:

— Когато тръгнем за Урдайл — идната пролет, или лятото, когато и да е — ще дойдеш ли с нас?

— Да дойда с вас — повторих замислено.

Спомних си една моя мечта от началото на пролетта — представях си фургон, теглен от Звезда и Бранти, който пресича бавно огромна златиста равнина, стройни тополи хвърлят издължени сенки, Оррек държи юздите, а ние с Грай и Шетар вървим отзад по пътя. Това видение неведнъж ми бе помагало да се освободя от тревогите си, особено докато в града цареше бъркотия и бушуваха пожари.

А ето че сега Грай превърна видението в реалност. Пътят лежеше пред мен.

— Грай, бих тръгнала е вас навсякъде — отвърнах.

Тя се наведе и опря глава в моята.

— Ами да го направим тогава.

— Но после ще се върна тук — рекох.

Тя мълчеше.

— Не мога да го оставя.

Грай кимна.

— И още нещо. Аз съм обвързана с Галваманд. Мисля, че съм родена да бъде Четец. Не той. Дарбата отдавна е преминала у мен. — Не си давах сметка, че може би тя не разбира за какво говоря. После се сепнах и се опитах да й обясня. — Тук има един глас, който може да говори само през определен човек — човек, който умее да пита и който може да чете. Друмлордът ме научи. Дарбата ми е от него. Той я е съхранил, за да ми я предаде. Вече не е негова, моя е. Затова трябва да се върна тук. Да остана в Галваманд. Тя кимна отново. Лицето й беше угрижено.

— Но Оррек също може да ме научи на много неща — рекох и изведнъж си помислих, че съм прекалила.

— Това само ще го направи по-щастлив — отвърна Грай. С ведър и многозначителен глас. — Да има книгите, за които е мечтал, и да ги чете заедно с теб — о, Мемер, не се безпокой за напускането на Галваманд! Проблемът ще е да накараме него да тръгне… Но мисля, че ще ти хареса — начинът, по който пътуваме, случайните места, където спираме за нощувка и отдих, селцата и градчетата по пътя, срещите с местни поети и музиканти. Те ни разказват истории или ни запознават с песните си, после Оррек им декламира. Те му показват книгите си, водят ни малки момчета, които могат да рецитират „Клетвата на Хамнеда“, и възрастни жени, които знаят различни стари песни и легенди… И винаги се връщаме в Месун. Това е чудесен град, с множество кули по хълмовете. Зная, че Оррек иска да те отведе там, казвал ми го е. Да те запознае с книжниците, да те остави да им четеш. Ще им разкажеш за ансул ската наука и ще почерпиш опит от техните знания, после ще се върнеш с този опит в Галваманд. Но най-хубавото е, че през цялото време ще си до мен.

Сведох глава и я целунах по ръката — малката й силна ръка, а тя ме целуна по косата.

Шетар дотича, тъмна сянка, изскочила от спускащата се нощ.

— Сигурно е време за вечеря — подхвърли Грай и се надигна. Спуснахме се към къщата. Оррек, разбира се, бе изцяло погълнат от „Ростан“, наложи се почти да го дърпаме, така че закъсняхме за вечеря и се появихме, когато Иста вече заемаше мястото си.

От известно време се хранехме в столовата, а не в килера, тъй като на масата сядаха поне десетина души: обикновено имаше гости, а и новият мъж на Соста се бе нанесъл при нас. Не съм ви разказала за сватбата на Соста. Почистихме големия двор, изнесохме натрошените камъни и боклуците, останали, след като къщата е била плячкосана и подпалена, засадихме цветя в мраморните вази и пометохме и измихме настилката от червени и жълти плочи. Празненството се състоя един горещ следобед в разгара на лятото, на деня на Деори. Дойдоха всички приятели и роднини от двете семейства. Иста бе подготвила великолепно пиршество и всички танцуваха чак докато не изгря луната. Иста само повтаряше: „Съвсем като в старите времена, в добрите стари времена!“

Тази вечер нямахме други гости освен Пер Актамо, който вече се чувстваше с нас като у дома си. Бяха го избрали за член на Съвета и го ценяха за връзките му с ганд Йораттх, сега принц-легат. Тирио обаче беше в доста деликатно положение — доскоро наложница, а сега съпруга на легата — жертва на врага и същевременно завоевателка на сърцето му. В Ансул имаше хора, които все още я наричаха безсрамница и блудница, но други я боготворяха и й казваха лейди Свобода. Тя понасяше всичко това с невероятно спокойствие и безкрайна доброта, сякаш не съществуваше такова нещо като раздвоена лоялност. Мнозина обаче смятаха, че тя е само обикновена женица с нещастна съдба, макар иначе да е добре възпитана и добронамерена. Имаше нещо вярно в това, само дето тя бе много повече. Пер, човек с пъргав ум и големи амбиции, често се съветваше с нея, както и с друмлорда.

Тази вечер ни носеше съобщение от нея, предаде ни го, след като се нахранихме и отидохме в покоите на друмлорда. Благодарение на щедрия подарък на друмлорда на Ессанджан от известно време разполагахме със солидни запаси от добро вино от прочутите ессанджански винарни. Първо поднесохме чашите си към молитвените ниши, за да отдадем дължимото на боговете, и едва тогава отпихме и седнахме.

— Моята братовчедка най-сетне е убедила легата на Асудар да направи посещение на друмлорда на Ансул — заговори Пер. — Така че аз съм нещо като преносител на тази молба, облечена в обичайната за алдите неучтивост. Но мисля, че това е само привидно.

— Какво пък, да сметнем, че е учтива — засмя се друмлордът.

— Честно, Салтър, мислиш ли, че ще понесеш да се изправиш лице в лице с него?

— Нямам нищо против Йораттх — заяви друмлордът. — Той е войник и е изпълнявал заповеди. Вярващ е и е слушал какво му казват жреците. Докато не го предадоха. Но какво представлява в действителност — не знам. Ще ми е интересно да науча. Това, че братовчедка ти го цени високо, говори в негова полза.

— Винаги бихме могли да насочим разговора към поезията — рече Оррек. — Той храни жив интерес към тези неща.

— Само дето не може да чете — рекох.

Друмлордът ме погледна. Като момиче сред възрастни мъже и жени аз все още имах предимно правото да слушам, без да се очаква да изразявам мнението си, и най-често мълчах. Но напоследък бях забелязала, че всеки път, когато се обадя, друмлордът ме изслушва с внимание.

Пер Актамо също ме гледаше с блестящите си черни очи. Той явно много ме харесваше, често ме закачаше по най-различни поводи, изглежда, дори малко се страхуваше от това, което зная и мога, но се държеше с мен като с равна и дори флиртуваше, сякаш бе забравил, че аз съм седемнайсетгодишна девойка, а той трийсетгодишен мъж. Мисля, че го правеше неволно. Беше хубавец и от първия миг, когато го видях, бях малко влюбена в него. Напоследък често си мислех как някой ден ще се оженим. Но още не бях готова за това. Все още не исках да съм жена. Като дъщеря и наследница на Галва бях заобиколена с обич и внимание, но все още мечтаех за това, което ми предлагаха Оррек и Грай — свобода, свободата на детето, на по-малката сестра. Ето какво наистина желаех.

— Мемер, ще се съгласиш ли да научиш ганда да чете? — попита Пер Актамо.

Притесних се, че вниманието на всички е насочено към мен.

— Ще позволи ли алд да го учи жена? Но ако гандът иска да се разбира с хората на Ансул, ще е най-добре да преодолее страха от книгите.

— Може би това не е най-подходящото място, за да се доказва подобна теза — рече Пер Актамо. — Тук има поне една книга, която би накарала всеки да се страхува от боговете.

— Казват, че днес и последните жреци заминали с войниците — смени темата Грай. Всъщност връзката беше ясна за всички ни.

— Йораттх е задържал няколко — обясни Пер Актамо. — Трима-четирима. За да се молят и да водят церемониите. И да гонят демоните, когато е необходимо, предполагам. Въпреки че, за разлика от сина си, едва ли е открил тук някакви демони.

— Трябва да си демон, за да намериш демон — засмя се Грай.

— „Богът в сърцето вижда бога в камъка“ — изрецитира Оррек една строфа от Регали, но на своя език.

Друмлордът не го чу. Седеше умислен. После се обърна към мен, все още под влияние на полушеговитото предложение на Пер.

— Мемер, готова ли си да учиш ганд Йораттх да чете, ако се съгласи?

— Готова съм да уча всеки, който има желание да се учи — отвърнах. — Както ти научи мен.

Разговорът мина на други теми. След като се уговориха посещението на легата в Галваманд да се състои след четири дни, Пер Актамо си тръгна. Оррек се прозяваше уморено и двамата с Грай също си тръгнаха. Преди да си легна, попитах друмлорда дали има нужда от нещо.

— Мемер, остани още малко — каза той.

Седнах с готовност на мястото си. Откакто бях влязла в тайната стая и бях подновила връзката с отминалите години, прекарани там, имах чувството, че между нас всичко е както преди. Нашата връзка, която също по някое време ми се струваше отслабена, се изпълваше с нови сили. Сега друмлордът бе свързан с много и различни хора, аз също, и на пръв поглед изглеждаше, че повече не се нуждаем един от друг, за да черпим сила и утеха, но какво значение имаше това? В самота и бедност или заобиколени от развълнувани хора, в менящ се нов свят, и двамата бяхме обвързани със сенките на нашето минало чрез силата, която споделяхме, и познанието, с което той ме бе дарил, както и чрез нашата обич и чувството за чест.

— Ходила ли си скоро в стаята? — попита той.

Наистина бяхме тясно обвързани.

— Днес. За пръв път от много време.

— Хубаво. Всяка вечер си мисля, че ще ида там да почета, но все не намирам сили. Трябва да призная, че ми беше много по-лесно в „добрите стари времена“ на Иста. Можех да прекарам цял ден в разговори за цената на житото и половин нощ в четене на Регали.

— Дадох „Ростан“ на Оррек — признах, събрала смелост. Той ме погледна и по изражението му видях, че не ме е разбрал, затова продължих: — Изнесох я от стаята. Реших, че е дошло време за това.

— Време за това — повтори той. Погледна ме замислено и добави: — Да.

— Вярно ли е, че… че само ние можем да влизаме в стаята?

— Да — повтори той с почти отсъстващ вид.

— В такъв случай може ли да вадим книги отвътре? Обикновени книги. Такива, каквито досега сме пазили. За да могат хората да ги четат.

— Да — рече той за трети път. — Защото дойде времето за това. Мисля, че си права. Макар че… — Той се замисли. — Ела, Мемер. Да идем там. — Надигна се от креслото.

Взех лампата и го последвах през порутените коридори до стената, която сякаш затваряше къщата отзад, а всъщност криеше в себе си вратата към тайната стая. И там той изписа във въздуха „отвори се“ на древния език на нашите предци от Страната на изгрева. Вратата се отмести и влязохме. Обърнах се, затворих я и тя се превърна в стена.

Запалих голямата лампа на масата за четене. Стаята се окъпа в мека светлина, златистите букви по кориците на книгите засияха.

Той докосна молитвената ниша и прошепна кратка молитва, после огледа стаята. Седна на масата и се почеса по коляното.

— Какво четеш?

— „Елегии“. — Взех книгата от лавицата и я сложих пред него.

— Докъде стигна?

— До „Конеукротителят“.

Той отвори книгата и намери поемата.

— Можеш ли да я кажеш наизуст?

Изрецитирах десетте строфи на аритански.

— И?

Повторих ги в мой превод, както бях направила пред Грай. Той кимна.

— Добре. — В едва прикритата му усмивка се четеше задоволство.

Седнах срещу него и след кратко мълчание той каза:

— Знаеш ли, Мемер, Оррек Каспро се появи тъкмо навреме. Той може да те научи. Също както ти съвсем скоро щеше да разбереш, че можеш да учиш мен.

— О, не! Когато чета „Елегиите“, непрестанно тъна в догадки. Все още ми е рано за Регали.

— Но вече имаш учител, който да ти помага.

— Значи… не се сърдиш. И е било време да му дам „Ростан“?

— Да. — Той въздъхна. — Така мисля. Но как можем да знаем кое е правилно, след като не разбираме силите, които владеем? Аз съм слепец, помолен да прочете послание, дадено му от боговете.

Прелисти няколко страници от книгата на масата, после я затвори. Вдигна поглед към дъното на стаята, където светлината от лампата се разсейваше.

— Казах на Иддор, че съм Четец. Какво е четенето, когато не знаеш езика? Мемер, ти си Четец. Не се съмнявам в това. Ти съмняваш ли се?

Въпросът ме завари неподготвена. Въпреки това отвърнах, без да се двоумя:

— Не.

— Добре. Много добре. Ако наистина е така, значи това е твоята стая — твоето царство. Макар да съм сляп, аз събудих тази вяра в теб. А що се отнася до всички онези, които донесоха книгите си тук, които спасиха това безценно богатство… Мемер, какво да направим с тях — с книгите им?

— Библиотека — отвърнах веднага. — Каквато е имало някога.

Той кимна.

— Изглежда, такава е и волята на къщата. Ние само й се подчиняваме.

Не можех да не се съглася с него. Но въпреки това имах някои въпроси.

— В онзи ден… денят, когато от фонтана бликна вода…

— Фонтанът. — Той кимна. — Да.

— Беше истинско чудо…

— О, не! — Той завъртя глава и се засмя.

Трябваше да съм изненадана, но кой знае защо, не бях. Усмивката му ставаше все по-широка и по-весела.

— Много отдавна Повелителят на Изворите ми показа някои нещица. Мога да ти ги покажа и на теб, ако искаш.

Кимнах. Но не натам бяха насочени мислите ми.

— Мемер, ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че понякога чудото може да произлезе и от собствените ни ръце?

— Не — отвърнах. — Но аз говорех за другото…

Той ме наблюдаваше и чакаше.

— Когато се върна, ти не куцаше.

Той погледна надолу, към краката си. Лицето му стана сериозно.

— И други ми го казаха.

— Не си ли спомняш?

— Помня, че когато дойдох в тази стая, бях изпълнен със страх и гняв. И щом влязох, реших, че трябва да пусна фонтана, и се завтекох да го направя, без да осъзнавам защо. Сякаш се подчинявах някому. После ме озари мисълта да взема книгата. И го направих. Трябваше да бързам за някъде… да тичам. Вероятно тези, които ми заповядаха да мълча, когато се нуждаеха от мълчанието ми, сега искаха да пробудят твоя глас.

Погледнах към сенчестия край на стаята. Той също.

— И не си питал…

— Нямаше време да се съветвам с оракула. Пък и той не би ми отговорил. Той говори на теб, Мемер, не на мен.

Не исках да чуя точно това, макар да бях признала открито, че съм Четец. Сърцето ми възропта уплашено и унизено.

— Той не говори на мен! — възразих. — Той ме използва! Друмлордът кимна.

— Както използваше мен.

— Гласът не беше моят — нали? О, не помня вече! Нищо не разбирам. Срам ме е и ме е страх! Не искам дори да ходя нататък — към мрака.

Известно време мълчахме. После той заговори отново:

— Те ни използват, така е, но не за да сторят зло… Мемер, ако се наложи да „отидеш в мрака“, запомни, че там може да е майка ти, или баба ти, и че се опитват да ти кажат нещо, което не разбираме. Че говорят на език, който още не познаваме добре, но бихме могли да научим. Това си повтарях всеки път, когато слизах там.

Известно време обмислях думите му и почувствах, че ми навяват спокойствие. Сега вече мракът на пещерата не ми се струваше тъй страховит, мисълта, че духът на майка ми витае там заедно с духовете на много други хора от моя народ, ми действаше отрезвяващо.

Но имах още един въпрос.

— Книгата… онази, която изнесе… тя на лавицата на оракула ли беше?

Този път мълчанието му беше различно, като на човек, който се затруднява да отговори. Най-сетне каза:

— Не. Взех първата, която ми попадна.

Изправи се, дотътри се до най-близкия до вратата рафт и извади едно малко томче на нивото на очите. Веднага познах износената кожена подвързия. Подаде ми го мълчаливо. Отначало не посмях да го взема. След минутка го отворих.

Знаех какво държа. Книжка за деца, „Приказки за животни“. Бях я чела преди много години, когато още се учех да сричам, тук, в тайната стая.

Прелистих няколко страници с неуверени вцепенени пръсти. Видях познатите рисунки на зайчета, гарвани и глигани. Прочетох последното изречение на една приказка: „И тъй, лъвът се върнал в пустинята и разказал на другите животни, че мишката е най-храброто от всички същества“.

Погледнах друмлорда и видях, че и той ме гледа. Лицето му и жестът, който направи, говореха: „Не зная“.

Погледнах малката книжка, на която дължахме свободата си. Спомних си думите на Дениос и ги произнесох на глас:

— „Във всяко листенце има бог, държиш свещеното върху дланта си“.

И добавих:

— Демоните не съществуват.

— Да — потвърди друмлордът. — Само ние. Ние вършим тяхната работа. — И отново погледна осакатените си ръце.

Замълчахме. Чувах тихия ромон на течащата в дъното на стаята вода.

— Ела — рече той. — Късно е и сънотворците вече са излезли да обикалят. Да ги оставим да си вършат работата.

Вдигнах малката лампа в лявата си ръка, а с дясната изписах ярките букви във въздуха. Минахме през вратата и тръгнахме по тъмните коридори. Когато стигнахме неговата стая, му пожелах лека нощ, а той спря и ме целуна по челото.

С тази кратка благословия се разделихме.

Книга трета

Сили

Първа част

1

— Не говори за това — предупреди ме Салло.

— Но ако се случи? Както когато видях снега?

— Тъкмо за това не бива да го споменаваш.

Сестра ми ме прегърна и ме залюля. Седяхме на училищния чин. Топлината на тялото й и ритмичното полюшване ме успокоиха и аз се сгуших в нея. Непрестанно си припомнях онова, което бях видял, ужасното вълнение, което бях изпитал, и съвсем скоро заговорих отново:

— Но аз трябва да им кажа! Това беше нападение! Те ще предупредят войниците да са нащрек!

— Но първо ще те попитат — кога?

Това ме поотрезви.

— Е, поне ще са готови.

— Ами ако не се случи още много време? Ще ти се ядосат заради фалшивата тревога. Ако пък се случи й градът наистина бъде нападнат от вражеска армия, ще искат да им кажеш откъде си го знаел.

— Ще им кажа, че съм си го спомнил!

— Не! — Салло завъртя глава. — Никога не казвай на никого за това как си спомняш разни неща. Ще заявят, че имаш сила. А те не обичат хората, които имат сила.

— Но аз нямам никаква сила! Просто си спомням неща, които ще се случат!

— Зная. Но послушай ме, Гавир, наистина не бива да разговаряш с никого за това. С никого освен с мен.

Когато Салло произнася името ми с такъв нежен глас и ми казва, че трябва да я слушам, винаги го правя.

„Послушай ме“ и „наистина“ е достатъчно, за да не споря повече с нея.

— Дори на Тиб?

— Дори на Тиб. — Овалното й мургаво лице бе съвсем сериозно, черните й очи ме гледаха строго и внимателно.

— Защо?

— Защото само двамата с теб сме хора от Блатата.

— И Гамми!

— Тъкмо Гамми ми каза това, което ти казвам. Че хората от Блатата владеят разни сили и гражданите се страхуват от тях. Ето защо никога не бива да говорим за неща, които те не умеят. Опасно е. Много опасно. Обещай ми, Гав.

Протегна ръка, с извърната нагоре длан. Пъхнах моята мъничка ръка в нейната и я стиснах.

— Обещавам — рекох, а тя отвърна почти шепнешком:

— Чух.

В другата си ръка държеше малката фигурка на Енну-Ме, която носеше на шията си.

Целуна ме по челото, а после ме бутна толкова силно и неочаквано, че едва не паднах от чина. Но не се разсмях — все още бях под впечатление на ужасното видение и исках да говоря за това, да се провикна пред всички: „Внимавайте, внимавайте! Идат войници, враговете приближават под зелени знамена и искат да подпалят града ни!“ Вместо това седях и люлеех крака, смълчан и тъжен.

— Хайде, разкажи ми пак — подкани ме тя. — Всичко, до най-малката подробност.

Точно това исках. Описах й пак картината на тичащите по улицата войници.

Понякога нещата, които си спомням, носят със себе си спотаени чувства, сякаш вече съм ги преживял, като подарък, който притежавам и мога да изваждам и разглеждам — като орловото перо, което ми подари Явен-ди. Така е например с първата картина, която си спомних, тази с тръстиките и водата. Никога не съм разказвал за нея на никого, дори на Салло. Всъщност няма много за разказване, само сребристосиня вода и разлюлени от вятъра тръстики, ярка слънчева светлина и синкав хълм в далечината. Имам още един спомен, който пазя за себе си — на мъж в сенчеста стая с висок таван, който се обръща и произнася името ми. За него също не съм разказвал на никого.

Понякога ме спохождат малко по-различни спомени, или видения, предсказания, наречете го както щете, както когато си спомних как Баща ни се прибира от Пагади и конят му накуцва, само дето той още не се беше върнал. Дойде си чак идното лято и беше тъкмо както си го бях спомнил, защото конят наистина куцаше. Веднъж си припомних как всички градски улици се покриват с бяла пелена, а също и покривите, и въздухът се изпълва с мънички бели птички, които пърхат и се спускат към земята. Дощя ми се да разкажа на всички за това, толкова бе удивително, и го направих. Повечето дори не ме изслушаха. Трябва да съм бил само на четири или пет. Но по-късно, към средата на зимата, наистина заваля. Всички излязоха навън да видят снега, защото такива неща се случват в Етра веднъж на сто години, така че ние, децата, не знаем как се нарича това чудо. Гамми ме попита: „Това ли видя? Така ли изглеждаше?“ А аз й казах, на нея и всички останали, че точно това съм видял. Само тя, Тиб и Салло ми повярваха. Навярно тогава Гамми е казала на Салло това, дето тя ми рече сега, да не говоря за нещата, които си спомням, преди да са станали. Гамми беше стара и болна и умря през пролетта след снежната зима.

Оттогава ми остана само тайният спомен — до тази сутрин.

Бях самичък и миех пода в коридора пред яслите — и започнах да си спомням. В началото си спомних, че поглеждам по улицата и виждам как от покрива на една къща лумват пламъци, а после чувам викове. Виковете се усилваха и разбрах, че съм на Дългата улица, която води на север от площада със Светилището на предците.

В дъното на улицата се издигаше стълб черен дим, примесен с ярки пламъци. Край мен тичаха хора, повечето към Сенатския площад, крещяха, но в обратна посока тичаха войници от градската стража с извадени мечове. След това видях други войници, отсреща, развяваха зелени знамена и носеха дълги копия, а конниците размахваха мечове. Стражниците ги пресрещнаха, отекнаха викове, чу се звънтене на желязо като в ковачница и цялата тази купчина от хора, лъщящи доспехи, шлемове, оголени оръжия и мечове започна да се приближава. От мешавицата изскочи кон и препусна право към мен по улицата — беше без ездач, с избодено око, от дупката бликаше кръв. Цвилеше оглушително. Едва успях да отскоча встрани и в следващия миг осъзнах, че съм в коридора и стискам дръжката на парцала. Все още бях вцепенен от ужас. Картината бе толкова ясна, че въобще не можех да я прогоня от съзнанието си. Непрестанно изникваше пред погледа ми. Трябваше да разкажа на някого.

Ето защо, когато двамата със Салло влязохме в класната стая, за да я почистим, побързах да споделя с нея. Разказах й всичко няколко пъти, припомнях си нови и нови подробности. Салло ме слушаше внимателно и дори потрепери, докато описвах коня.

— Какви им бяха шлемовете?

Надзърнах в спомена с войниците, които се сражаваха на улицата.

— Черни, повечето. Един имаше черен гребен, като конска опашка.

— Мислиш ли, че са от Оск?

— Щитовете им не бяха издължени като на оскианските пленници на парада. Броните им сякаш бяха метални — от бронз или желязо, — защото звънтяха оглушително, докато се биеха със стражниците. Мисля, че са от Морва.

— От Морва ли, Гав? — произнесе един кротък глас зад нас и подскочихме едновременно, като кукли на конци. Беше Явин. Не го бяхме чули и нямахме представа от колко време ни слуша. Поклонихме му се припряно и Салло рече:

— Гав ми разказва една от историите си, Явин-ди.

— Май е интересна — каза Явин. — Но поне доколкото знам, знамената на морванската армия са черно-бели.

— А чии са зелените?

— На Касикар. — Той седна на предния чин и изпружи дългите си крака. Явин Атлантер Арка беше на седемнадесет, първородният син на Бащата на нашата Къща. Беше курсант в Етранската армия и през повечето време отсъстваше по служба, но когато се прибираше, винаги идваше за уроците като нас. Всички го обичахме, защото се държеше с нас като с големи, имаше добро сърце и знаеше как да накара Еверра, нашия учител, да ни чете истории и поеми, вместо да ни измъчва с граматика и логически упражнения. След него влязоха момичетата, а после Торм, Тиб и Хоби, идеха право от игрището, изпотени и зачервени, и накрая влезе Еверра, висок и мрачен, с неизменното си сиво наметало. Всички се поклонихме на учителя и седнахме по чиновете. Бяхме единадесет на брой, четири деца на Семейството и седем на Къщата.

Явин и Торм бяха синовете на семейство Арка, Астано бе дъщеря, а Сотар — тяхна братовчедка.

От домашните роби Тиб и Хоби бяха момчета на дванайсет и тринайсет, аз бях единадесетгодишен, а Рис и сестра ми Салло на по тринайсет. Око и брат й Мив бяха още по-малки и още сричаха думите.

Всички момичета щяха да се учат, докато не порастат и не бъдат подарени. Тиб и Хоби трябваше само да могат да четат и да пишат и да понаучат няколко поеми, след което щяха да ги освободят от занимания, идната пролет. Честно казано, и двамата нямаха търпение да зарежат училище и да се хванат на работа. Аз се учех за учител, така че щях да остана още дълго тук, в класната стая с високите прозорци. Някой ден сигурно щях да уча децата на Явин и Торм, а също и децата на техните роби.

Явин призова духовете на своите Предци да благословят заниманията ни днес, Еверра ни сгълча със Салло, че не сме извадили тетрадките, след което работата започна. Почти веднага се наложи Еверра да скастри Тиб и Хоби, че се ръчкат. Те протегнаха ръце, извърнали длани нагоре, и учителят ги удари по веднъж с пръчката. В Аркаманд не одобряват боя като възпитателно средство и няма и помен от изтезанията, за които чуваме от други Къщи. Двамата със Салло не сме били удряни никога, напълно достатъчно е да ни се скарат, за да се усмирим. За разлика от нас, Хоби и Тиб не са от срамежливите и дланите им са загрубели като каиши от честите наказания. Въпреки това се мръщеха и подскачаха, когато ги удряха, макар че тайничко се подсмихваха, а и знаех, че Еверра не си пада по наказанията. И той като тях нямаше търпение да ги види как напускат класната стая завинаги. Еверра помоли Астано да ги слуша, докато разкажат днешния урок по история от Делата на град Етра, докато Око помагаше на малкото си братче да пише букви, а останалите се заехме да четем „Нравоучения“ от Трудек.

„Старинен“, „някогашен“ — тези думи често, се чуват в Аркаманд, произнасят се с неизменно одобрение. Никой от нас нямаше и най-малка представа защо трябва да учим наизуст досадния стар Трудек, но и не дръзваше да пита. Такъв бе обичаят на Къща Арка, да образова хората си. А образованието се изразяваше в това да четеш моралисти, поети и епици, които Еверра наричаше класици, да изучаваш историята на Етра и градовете-държави, да учиш геометрия и принципи на инженерство, малко математика, музика и рисуване. Така е било и така ще бъде винаги.

Хоби и Тиб така и не успяха да научат дори басните на Немек, а Торм и Рис разчитаха в голяма степен на нас, за да им помогнем с Трудек, но Еверра беше отличен учител и вече бе успял да запали Явин, Сотар, Салло и мен по история и епически поеми, особено по последните, на които най-големи почитатели бяхме двамата с Явин. Когато най-сетне приключихме с обсъждането на значението на самоконтрола, както бе илюстрирано в Четирийсет и първото нравоучение, затворих Трудек и посегнах към „Обсадата на Ошир“, която делях със Салло. Бяхме го започнали заедно предния месец. Помнех всяко прочетено досега изречение.

Учителят ме видя и повдигна дългите си побелели вежди.

— Гавир — рече, — ще бъдеш ли така добър да изслушаш Тиб и Хоби, за да може Астано-йо да се присъедини към нас и да почете?

Знаех защо го прави. Не беше случаен акт, а нравоучение. Учеше ме да правя това, което не искам, и да се въздържам да правя това, което искам, защото това бе урокът, който трябваше да разбера. Четирийсет и първо нравоучение.

Подадох книгата на Салло и се преместих на страничната пейка. Астано ми продаде с подкупваща усмивка книгата с Делата. Беше на петнадесет, висока и слабичка, с толкова прозрачна кожа, че братята й я наричаха алд, като обитателите на източните пустини, за които се говори, че имали светла кожа и коса като овче руно, но „алд“ освен това означаваше „глупав“. Астано не беше глупава, само срамежлива, и вероятно бе научила по-добре от мен Четирийсет и първото нравоучение. Мълчалива, — сериозна и сдържана, тя бе истинска сенаторска дъщеря и трябваше да я познаваш доста добре, за да прозреш колко е добросърдечна под непроницаемата си обвивка.

Не е никак лесно за едно единайсетгодишно момче да учи по-големи момчета, особено когато са свикнали да го командорят и обикновено го наричат Фъстък, Блатен плъх или Зубър. Освен това Хоби ненавижда да му нареждам. Хоби е роден в същия ден като Торм, по-малкия брат на Явин. Майка му била робиня, той също е роб и затова не се радва на специално отношение. Но мрази всички роби. Винаги ми е завиждал за положението ми в класната стая. Изгледа ме намръщено, когато се изправих пред него и Тиб.

Астано беше затворила книгата и затова попитах:

— Докъде бяхте стигнали?

— Просто си седим тук, Зубър — отвърна Хоби и Тиб се изкиска.

От което ми стана чоглаво, защото Тиб ми е приятел, но когато е с Хоби, е негов приятел, не мой.

— Добре, продължете оттам, където сте спрели — рекох. Говорех на Хоби и се опитвах да съм строг и студен.

— Не помня къде беше.

— Тогава започни оттам, откъдето сте почнали днес.

— Не помня къде беше.

Почувствах как кръвта ми се надига и започва да бучи в ушите ми.

— А какво си спомняш? — попитах, изгубил самообладание.

— Не помня какво си спомням.

— Тогава започни от началото на книгата.

— Не го помня — рече Хоби, вдъхновен от успеха на плана си. Най-сетне получих известно предимство.

— Значи не помниш нищо от книгата, така ли? — попитах, като повиших леко тон, и Еверра веднага погледна към нас. — Добре тогава. Тиб, разкажи първата страница на Хоби.

Тъй като учителят продължаваше да ни гледа, Тиб не посмя да откаже и замънка „Произходът на делата“, който и двамата трябваше да знаят наизуст от месеци. Спрях го в края на първата страница и накарах Хоби да я повтори. Сега вече Хоби здравата се ядоса. Бях спечелил. Знаех, че ще си платя за това. Но нямаше как и той също взе да мънка изреченията едно след друго. Когато приключи, му казах:

— А сега продължи от мястото, до което сте стигнали с Астано-йо.

Той се подчини и изрецитира с унил глас „Наредбата за военна повинност“.

— Тиб — прекъснах го, — перифразирай.

Еверра винаги ни караше да го правим, за да покажем, че сме разбрали наученото.

— Тиб — повтори подигравателно Хоби, — перопрасирай.

Тиб се изкикоти.

— Хайде — наредих.

— Хайде, перопрасирай — отново прошепна Хоби и Тиб се изсмя невъздържано.

Еверра говореше за ритъма на епическите поеми и беше погълнат от урока, с блеснали очи. Всички го слушаха внимателно, но Явин, който седеше на втория чин, погледна към нас. Изгледа намръщено Хоби. Хоби се присви и заби поглед в пода. Видях го, че срита Тиб в глезена. Тиб веднага спря да се киска и след известно хъмкане и мънкане най-сетне произнесе:

— Ами там се казва, значи се казва, че, хъм… ако градът бъде изложен на заплаха от нападение, сенатът, ъъъ… хъм, ще направи, уф, как му се викаше?

— Ще свика събор.

— Ще свика събор и ще осъди…

— Ще обсъди.

— Ще обсъди приемането на редовна военна служба на всички способни да носят оръжие свободни граждани. Това „обсъди“ има ли някаква връзка с „осъди“, или не?

Това е една от причините, поради които харесвам Тиб: когато чуе някоя дума, той задава въпроси, които подсказват как интересно работи умът му. Никой друг не го оценява.

— Не. Означава да разговаряш за нещо.

— Ако го перопрасираш — промърмори Хоби.

С мънкане и хъмкане продължи останалата част от урока. Тъкмо слагах „Делата“ на чина и въздъхвах облекчено, когато Хоби се наведе напред и процеди тихо през зъби, гледаше ме в очите:

— Господарски подлизурко.

Бях свикнал да ми викат учителски подлизурко. Беше неизбежно и донякъде вярно. Но нашият учител не беше господар, а роб, като нас. Това беше различно. Господарски подлизурко означаваше мазник, доносник, предател. И Хоби го бе казал с нескрита омраза.

Яд го беше, задето Явин се бе застъпил за мен, и го беше и срам от това. Всички се възхищавахме на Явин и копнеехме за одобрението му. Хоби беше толкова груб и недодялан, че ми бе трудно да си обясня как е възможно да обича Явин, както го обичах аз, още повече след като имаше далеч по-малки шансове да му направи добро впечатление и много повече възможности да го настрои срещу себе си. Знаех само, че думите, с които ме бе нарекъл, бяха омразни и нечестни, и не се сдържах и извиках:

— Не е вярно!

— Кое не е вярно, Гавир? — попита със смразяващ глас Еверра.

— Ами… това, което каза Хоби. Няма значение. Съжалявам, учителю. Простете ми, че ви прекъснах. Моите извинения на всички.

Студено кимване.

— Сядай и мълчи! — нареди ми Еверра. Заобиколих чиновете и седнах до сестра си. Известно време не виждах буквите в книгата. Погледът ми беше замъглен, ушите ми продължаваха да звънтят. Думите на Хоби бяха ужасни. Не бях подлизурко на господарите. Не бях доносник. Не харесвах Риф — една прислужница в къщата, която слухтеше какво говорят другите слуги и робите и докладваше на господарите с надеждата да спечели благоволението им. Но веднъж Майка й каза: „Не обичам подмазвачите“. Малко след това я продаде на пазара. Риф бе единствената робиня, която бе продадена от Къщата — през целия ми живот. Имаше доверие и от двете страни. Така трябваше да е.

След като сутрешните занимания приключиха, дойде ред Еверра да накаже тези, които бяха смущавали дисциплината. Тиб и Хоби трябваше да научат допълнителни страници от „Делата“, и тримата щяхме да препишем Четирийсет и първи урок от „Нравоучения“, от мен се очакваше да препиша освен това трийсет строфи от епичната поема на Гарро „Обсадата и превземането на Сентас“ и да ги наизустя до сутринта.

Не зная дали Еверра си даваше сметка, че повечето от тези наказания за мен всъщност бяха награди. Вероятно го знаеше. Всъщност едва ли го интересуваше особено какво си мисля. Но тъй като той смяташе преписването на поезия за наказание, не ми оставаше друго, освен да го приема по същия начин. Дори неволно стисках зъби, докато изписвах строфите. Почеркът ми е неравен и нечетлив. Тетрадката, в която пишех, щеше да се използва за изучаване на поемата от бъдещите ученици, също както ние използвахме тетрадки, изписани от тези преди нас. Астано бе преписала предишния пасаж в книгата. Под нейния дребен елегантен почерк, четлив почти като печатните издания от Месун, моите драсканици можеха да будят само съжаление. Именно това сравнение бе истинското наказание за мен. Що се отнася до това да ги наизустя, вече го бях направил.

Паметта ми е необичайно точна. Когато бях малък, можех да запомня цяла страница от книга, стая, в която съм бил, или лице, при това без да обръщам специално внимание. Може би тъкмо по тази причина се обърквам от другите „спомени“, които ме спохождат от време на време и които всъщност въобще не са спомени.

Тиб и Хоби изтичаха навън — отложиха задачите си за по-късно, — а аз останах в класната стая, за да довърша моята. След това отидох да помогна на Салло с измитането на коридорите и двора, което беше наше постоянно задължение. По едно време си дадохме почивка и отскочихме до кухнята за по комат хляб и парче сирене. Точно тогава Торм и Тиб ме извикаха да играем на войници.

Метенето на коридорите и стаите на една толкова голяма къща не е лесна работа, помещенията винаги трябва да блестят от чистота. Не ми се щеше да оставя цялата работа на Салло: тя и без това поглъщаше по-голямата част от деня и на двама ни. Но тя каза, че вече съм свършил доста, а и не исках да отказвам на Торм.

— Хайде, върви де — подкани ме сестра ми, докато размахваше лениво метлата над пода в централното преддверие. — Остана само тук.

Изтичах радостно навън, в смокиновата горичка зад градските стени, на няколко преки южно от Армаканд. Торм вече се занимаваше с Тиб и Хоби. Обичам да си играем на войници.

Явин е висок и гъвкав като сестра си Астано и нашата Майка, но Торм повече прилича на нашия Баща — той е мускулест и набит. Има нещо объркано в Торм, нещо криво. Не куца, но крачи така, сякаш непрестанно пада напред. Двете страни на лицето му не си пасват и това му придава несиметричен изглед. Освен това често го спохождат пристъпи на необясним гняв, понякога толкова неудържими, че започва да крещи, да блъска всичко и да си къса дрехите. Но откакто навлезе в пубертета, като че ли малко се поуспокои. Пристъпите му се разредиха и той все по-често се занимава с физически упражнения. Мечтае за армията, за военна кариера, смята да се сражава в легионите на Етра. Но в армията поне още две години няма да го приемат дори за кадет и затова той направи от Хоби, Тиб и мен своя армия. Обучава ни от месеци.

Държахме дървените си мечове и щитове в тайно скривалище под една стара смокиня в горичката, заедно с кожените набедреници и шлемовете — направихме ги със Салло по указания на Торм. Неговият шлем беше украсен с гребен от червеникави конски косми — Салло ги събра в конюшнята — и изглеждаше доста помпозно. Упражнявахме се на една поляна насред гората, на скрито място в подножието на стената. Докато тичах между дърветата, видях, че тримата вече маршируват по поляната. Нахлузих си шлема, грабнах щита и меча и се присъединих запъхтян към тях. Марширувахме още известно време, най-вече да завиваме едновременно под командата на Торм, после трябваше да се подредим в строй, докато нашият командир крачеше напред-назад и ни оглеждаше с орловия си поглед. От време на време сгълчаваше някой от нас, задето си е сложил шлема накриво или не е застанал както трябва, или пък физиономията му няма необходимата сериозност.

— Погледнете се каква пасмина сте само — изръмжа Торм. — Проклети цивилни! Как е възможно Етра да се защитава от вотусанците, ако разчита на сбирщина като вас?

Стояхме мълчаливо, втренчили погледи право напред, изпълнени с желание да покажем на вотусанците, че сме истински воини.

— Е, добре — въздъхна накрая Торм. — Тиб, двамата с Гав ще бъдете вотусанци. Ние с Хоби сме от Етра. Отивайте в окопите, а ние ще ви направим кавалерийска атака.

— Защо винаги те са етранци? — оплака се Тиб, докато тичахме към окопите — полузадръстена отводнителна канавка, която водеше към близката стена. — Защо и ние някой път да не сме етранци?

Това беше риторичен въпрос, без отговор. Хързулнахме се в канавката и се приготвихме да посрещнем кавалерийската атака на етранците.

По някаква причина им отне доста време да се появят и двамата с Тиб имахме възможност да натрупаме солидно количество бомби: малки топки от полузасъхнала кал, която копаехме от стената на канавката. Когато най-сетне чухме цвиленето и пръхтенето на конете, се изправихме и почнахме трескаво да мятаме бомбите. Повечето падаха твърде близо или не улучваха, но една удари Хоби право в челото. Не зная дали я метна Тиб, или бях аз. От удара Хоби спря за момент, зашеметен и объркан, главата му отскочи странно назад и видях, че се кокори. Торм продължаваше да препуска, крещеше:

— В атака! В името на Предците! Етра! Етра!

И скочи в канавката. Дори в този момент не забрави да изцвили. Двамата с Тиб се превихме пред яростния щурм, което даде възможност на Торм да се огледа за Хоби.

Хоби се носеше в бесен галоп. Лицето му бе почерняло от кал и гняв. Скочи в канавката и се метна право към мен, вдигнал дървения си меч, за да ме посече. Бях опрял гръб в стената на канавката и нямах накъде да отстъпя — успях само да вдигна щита и да парирам удара с меча, доколкото ми беше по силите.

Дървените остриета се плъзнаха едно в друго и моето, обърнато настрана от неговия по-силен удар, се стрелна право към лицето му. Неговият меч се стовари върху ръката ми. Изпуснах моя и извиках от болка.

— Ей! — кресна Торм. — Без удряне!

Защото ни бе дал строги указания как да използваме оръжията. Трябваше да се дуелираме от разстояние, без да мушкаме и парираме — и никога да не нанасяме удари.

Торм застана между нас и първо се наведе към мен — защото плачех и си стисках ръката, болеше ме ужасно, — а след това се обърна към Хоби. Хоби все още притискаше лицето си с ръце и между пръстите му се стичаше кръв.

— Какво ти е, дай да погледна — нареди Торм и Хоби отвърна:

— Нищо не виждам… той ме ослепи.

Нямаше никаква вода по-близо от арканския фонтан. Нашият командир успя да запази самообладание — нареди на мен и на Тиб да скрием оръжията на обичайното място и да ги последваме, без да се бавим, а после поведе Хоби към града. Настигнахме ги при фонтана пред портата на Аркаманд. Торм миеше кръвта и калта от лицето на Хоби.

— Не ти е засегнал окото — чух го да казва. — Сигурен съм. — Нямаше начин да е сигурен. Острието на моя меч, изтиквано от меча на Хоби, бе закачило клепача над окото и оттам продължаваше да тече кръв. Торм откъсна парче плат от туниката си и го даде на Хоби да притисне раната.

— Нищо ти няма — продължи да го успокоява. — Ще ти мине. Първата почетна рана, войнико! — Хоби тъкмо беше установил, че може да вижда, след като кръвта вече не го заслепяваше.

Стоях неподвижно, вцепенен от страх. Щом видях, че Хоби премигва, изпитах огромно облекчение.

— Хоби, съжалявам.

Той се извърна и ме погледна със здравото си око, блеснало от ярост — другото бе скрито от превръзката.

— Ах, ти, дребен подлизурко! — изсъска. — Първо ме уцели с камък, после се опита да ми извадиш окото!

— Не беше камък! Беше топка от кал! И не съм се опитвал да те удрям. Ти ме удари…

— Някой от вас хвърли ли камък? — попита Торм и двамата с Тиб поклатихме енергично глави и заповтаряхме, че са били само топки от пръст и кал. Внезапно лицето на Торм се промени и той застана мирно.

Баща му — нашият Баща — Бащата на Аркаманд Алтан Серпеско Арка, ни бе видял при фонтана на връщане от Сената. Стоеше на няколко крачки от нас и ни оглеждаше. Зад него бе застанал оръженосецът му Меттер.

Нашият Баща беше широкоплещест, със силни ръце. Чертите му — закръглено чело и скули, чип нос, присвити очи — говореха за укротена енергия и спотаена сила. Поклонихме му се почтително.

— Какво става тук? — попита той. — Това момче ранено ли е?

— Играехме, татко — отвърна Торм. — И той се удари.

— Има ли му нещо на окото?

— Не, господарю.

— Прати го веднага при Ремен. А това какво е?

Двамата с Тиб бяхме прибрали шлемовете си в скривалището, но Торм още носеше своя, с гребена от конски косми, а също и Хоби.

— Шапка, господарю.

— Това е шлем. Да не би да си играл на войници? С тези момчета?

Изгледа и трима ни.

Торм стоеше като истукан.

— Ти — рече нашият Баща и се обърна към мен, най-малкия и най-изплашения. — На войници ли играехте?

Погледнах ужасено Торм в очакване да ми даде някакъв знак, но той стоеше мълчаливо, с изопнато лице.

— Обучавахме се, Алтан-ди — прошепнах едва чуто.

— По-скоро е имало бой. Покажи ми ръката си. — Не говореше заплашително, а уверено и авторитетно.

Протегнах ръката си. Бе подпухнала и поморавяла на китката и около палеца.

— Какви са ви оръжията?

Погледнах отново Торм, очаквах поне някаква подкрепа. Нима можех да излъжа нашия Баща?

Торм гледаше право напред и продължаваше да мълчи.

— Дървени, Алтан-ди.

— Дървени мечове? Друго какво?

— Щитове, Алтан-ди.

— Той лъже обади се неочаквано Торм, — Дори не играе с нас, още е малък. Опитвахме се да се покатерим на едно дърво в смокиновата горичка и Хоби падна в храсталака и се удари.

Алтан Арка мълчаливо ни оглеждаше. Усетих как по гърба ми се стичат едри студени капки пот. После нашият Баща попита бавно:

— Но сте се упражнявали, нали?

— Понякога — отвърна Торм и млъкна за миг. — Понякога… ги обучавам.

— С оръжия?

Торм не каза нищо. Тишината сякаш се проточи безкрайно.

— Вие, — Баща ни посочи Тиб и мен. — Донесете си оръжията в двора. Торм, отведи това момче при Ремен и му кажи да се погрижи за него веднага. После ела в двора.

Всички се втурнахме да изпълняваме заповедите. Тиб плачеше и бърбореше объркано, обзет от страх, но аз бях в някакво странно състояние на вцепенение, като при треска или други болест, и всичко ми се струваше нереално. Бях всъщност съвсем спокоен, само дето не можех да говоря. Върнахме се при скривалището, извадихме мечовете, шлемовете и щитовете, отнесохме ги в задния двор на Аркаманд, струпахме ги на малка купчина и зачакахме.

Баща ни дойде. Беше се преоблякъл. Приближи се бавно до нас. Усещах как Тиб трепери. Поклоних се и застинах неподвижно. Не се страхувах от нашия Баща, поне не така, както се боях от Хоби. Знаех, че притежава безгранична власт над мен, но същевременно му имах пълно доверие. Той щеше да направи каквото е справедливо и ако трябваше да страдам, бях готов да го понеса.

Дотича и Торм и спря до нас, дребно копие на баща си. Беше вирнал брадичка и не поглеждаше купчината с оръжия.

— Торм, знаеш, че да се дава на роб оръжие е престъпление, нали?

— Да, господарю — отвърна Торм.

— Знаеш, че в етранската армия няма роби. Войниците са свободни граждани. Да обучаваш роб за войник е престъпление, проява на неуважение към армията, към нашите Предци. Знаеш го добре.

— Да, господарю.

— Значи признаваш, че си виновен, така ли? Торм мълчеше, но по лицето му пробягаха ужасни тикове.

— Е, в такъв случай теб ли трябва да накажем, или робите?

Торм се ококори — очевидно не беше помислял за това. Не каза нищо. Отново се възцари продължителна пауза.

— Кой командваше? — попита нашият Баща накрая.

— Аз, господарю.

— Е, и?

Още една дълга пауза.

— Значи аз трябва да бъда наказан.

Алтан Арка кимна отсечено, после попита:

— А те?

Торм се поколеба и накрая измънка:

— Те изпълняваха каквото им казвах, господарю.

— Трябва ли да бъдат наказани, че са следвали твоите заповеди?

— Не, господарю.

Отново отривистото кимване. Алтан Арка ни изгледа, сякаш бяхме на огромно разстояние, и нареди:

— Изгорете тези боклуци. И запомнете, момчета — да се подчиняваш на незаконна заповед също е престъпление. Пускам ви само защото вашият командир пое вината. — Погледна ме. — Ти си момчето от Блатата, нали? Гав ли се казваше? А ти?

— Тиб, господарю, от кухнята, господарю.

— Изгорете дървенията и се връщайте на работа. Ела — каза на Торм и го поведе към дългата аркада. И двамата изглеждаха като войници на парад.

Отидохме в кухнята, взехме главня от огнището и я затъкнахме между дървените мечове и щитове. Разгоряха се пламъци, но когато сложихме и кожените набедреници и шлемовете, се закълби дим. Накрая събрахме още горещите остатъци, с цената на някои дребни изгаряния по ръцете, и ги отнесохме на боклука при кухнята. Вече и двамата треперехме неудържимо. Да си войник е тежко, изпълнено с изпитания и дори страшно занимание, но същевременно величаво, и изпитвахме гордост, че поне за малко сме били войници. Трябва да призная, че бях привързан към дървения си меч. Нерядко ходех сам до скривалището, изваждах го, размахвах го, за да се упражнявам, а сетне го приглаждах с кремък или го лъсках с мазнина от кухнята. Но всичко това беше лъжа. Ние не бяхме войници, бяхме роби. Роби и страхливци. Бях предал своя командир. Толкова ме беше срам, че чак ми призля.

Закъснявахме за следобедните занимания. Хукнахме по коридора и нахлухме запъхтени в класната стая. Учителят вдигна глава и ни погледна навъсено.

— Идете да се измиете — нареди ни. Бяхме забравили, че ръцете и дрехите ни са покрити с чернилка, едва сега видях, че по лицето на Тиб са размазани сажди, също както вероятно и по моето. — Салло, върви с тях и се погрижи да изглеждат прилично, когато се върнат — добави Еверра. Сигурно го направи, защото видя колко сме изплашени.

Торм седеше на обичайното си място. Хоби обаче го нямаше.

— Какво е станало? — попита Салло, когато излязохме да се измием.

— Торм какво ви каза? — отвърнах с въпрос.

— Каза, че нашият Баща ви наредил да изгорите някакви играчки и затова сте щели да закъснеете за заниманията.

Торм ни беше прикрил със скалъпено обяснение. Голямо облекчение и незаслужена помощ, след като го бях предал, тъй че нямах право да му благодаря.

— Какви играчки? — продължи да настоява тя. — Какво всъщност правехте?

Поклатих глава.

— Играехме на войници с Торм-ди — отвърна вместо мен Тиб.

— Млъквай, Тиб! — скастрих го.

— Защо да млъквам?

За да си нямаме ядове.

— Ние не сме виновни. Нали нашият Баща го каза? Каза, че вината е на Торм-ди.

— Не е така. Моля те, не говори повече за това! Предаваш го!

— Ама той излъга — упорстваше Тиб. — Каза, че сме се катерили по дървета.

— Опитваше се да ни спести неприятности!

— Или на себе си — отвърна Тиб.

Вече бяхме при фонтана и Салло почти насила ни натика главите в басейнчето, след това ни помогна да се измием. Отне ни известно време. Водата беше студена и раните ми се пробудиха, особено силно ме болеше ръката. Докато ни търкаше и бършеше, Салло изстиска истината от нас. Не каза много, само подхвърли на Тиб:

— Гав е прав. Не говори за това.

Докато се връщахме към класната стая, попитах:

— Хоби ще ослепее ли с това око?

— Торм-ди каза, че само било натъртено.

— Ужасно ми е сърдит — казах замислено.

— И какво от това? — попита ядосано Салло. — Не си искал да го удряш, нито той теб. Ако се опита отново, ще му се види тясна къщата.

Говореше истината. Привидно спокойна и уравновесена, сестра ми избухваше с бързината на пожар и ме защитаваше, както тигрица пази малките си. Всички го знаеха. Освен това не харесваше Хоби.

Прегърна ме за миг през раменете, преди да влезем в стаята, и ме побутна закачливо. Аз направих същото. Имах чувството, че всичко отново си е на мястото… почти.

2

Окото на Хоби не беше пострадало. Грозна рана разцепваше клепача на две, но както бе казал Торм, Хоби не беше надарен с красота, която да изгуби. Когато на следващия ден дойде в класната стая, се шегуваше и се държеше стоически, и беше дружелюбен с всички — освен с мен. Каквато и да бе истинската причина за неприязънта му и дали наистина вярваше, че съм хвърлил по него камък, всичко това нямаше значение, защото очевидно бе решил да ме приеме за враг и оттогава винаги беше настроен срещу мен.

В една голяма къща като Аркаманд роб, който иска да създаде неприятности на друг роб, разполага с много възможности. За щастие Хоби спеше в бараката, докато аз все още бях в къщата. Но докато пиша тази история сега за теб, моя скъпа жено, и за всички други, които биха могли да я четат, забелязвам, че започвам да мисля така, както съм мислел тогава, преди двайсет години — като момче и роб. Спомените ми ме връщат в миналото, сякаш е настояще, тук и сега, и забравям, че има неща, които трябва да обяснявам не само на вас, но също и на себе си. Докато описвам живота ни в Аркаманд и в града-държава Етра, неволно се връщам назад и го виждам, сякаш е пред мен, отвътре и отгоре, без да има с какво да го сравня, и като че ли това е единственият начин, по който биха могли да се случат всички онези неща. Децата гледат на света така. Както и повечето роби. Свободата винаги е начин да се открие повече от една възможност.

По онова време Етра бе всичко, което познавах, целият ми свят. Градовете-държави са почти постоянно във война, така че войниците са на почит. За войници вземат мъже от двете висши касти: аристокрацията, която управлява чрез Сената, и свободните граждани — фермери, търговци, строители и така нататък. Свободните граждани от мъжки пол имат право да гласуват за някои закони, но не и да участват в управлението. Сред свободните граждани има и малка група освободени роби. Под тях сме ние — робите.

Къщната работа се върши от жените от всички касти, както и от робите. Робите се пленяват в битка и при нападения или се отглеждат у дома; освен това могат да се купуват и продават, а също и да се подаряват. Един роб няма легални права, не може да се жени, нито да предявява родителски претенции към децата си.

Жителите на градовете-държави се прекланят пред предците на сегашните управници. Хората, които нямат предци — робите и освободените, — могат само да се прекланят пред предците на семействата, които ги притежават, или пред основателите на града, велики духове на отдавна отминали времена. Освен това робите почитат и някои от боговете, които са известни по други краища на Западния бряг — Енну и Ранниу, а също и бог Късмет.

Очевидно е, че съм се родил роб, след като говоря предимно за робите. Ако прочетете историята на Етра или на някой друг от градовете-държави, ще научите за крале, сенатори, пълководци, храбри войници и богати търговци — за делата на хората на властта, които са свободни в действията си. Но няма да срещнете нито думичка за роби. Основното достойнство на роба е да остане невидим. Лишените от власт предпочитат да са незабележими дори за себе си. Това беше нещо, което Салло вече знаеше, а на мен предстоеше да науча.

Ние, робите в къщата, получавахме храна през един отвор в килерчето за провизии, където винаги имаше хляб, сирене и маслини, пресни или изсушени плодове, мляко и топла супа вечер и през зимните утрини. Дрехите и обувките ни бяха като на останалите, чаршафите ни — чисти и топли. Аркаманд беше богата и щедра Къща. Нашата Майка говореше с презрение за господарите, които пращаха робите си на работа боси, гладни и с белези от побой. В Аркаманд старите роби, които вече не ги биваше за работа, продължаваха да живеят и да се радват на уважение, и винаги бяха нахранени и добре облечени. Гамми, ние със Салло много я обичахме, се радваше на специално отношение като прислужница на нашия Баща. Хвалехме се пред робите от другите къщи, че в чорбата ни има месо, а одеялата ни са от вълна. Гледахме с насмешка дрехите, които носеха някои от тях — стари и захабени. Всичко в нашата Къща се градеше на отколешни и солидни традиции.

Мъжете роби спяха в голяма отделна постройка, която наричахме барака, жените и децата имаха спалня близо до кухнята. Най-малките, както от Семейството, така и от прислугата и робите, се даваха на отглеждане от детегледачки. Подарените момичета живееха в стаи, облицовани с копринени тапети, където развличаха и забавляваха своите посетители, или ги разхождаха из красивата вътрешна градина от западната страна.

Жените решаваха кога едно момче да се премести в бараката при мъжете. Бяха пратили Хоби там преди няколко месеца, за да се отърват от него, защото непрестанно досаждаше на децата в спалнята. В началото по-големите момчета в бараката го бяха посрещнали доста зле, но той, изглежда, бе сметнал, че това е неразделна част от навлизането в света на мъжете, и не само понесе всичко, ами и ни се присмиваше, задето спим в „яслите“.

Тиб също нямаше търпение да бъде преместен при мъжете, но що се отнася до мен, аз се чувствах идеално в спалнята, където двамата със Салло имахме свое уютно кътче и два собствени сламеника. Гамми се грижеше за нас като майка и когато умря, позволиха на Салло да остане, за да поеме грижата за мен. Тъй като робите нямат нито родители, нито деца, в спалното всяка жена може да се грижи за децата и нито едно от малките не заспива само, понякога дори е обгрижвано от няколко „майки“. Децата наричат жените „лельо“. Нашите лели заявиха, че нямам нужда от майка с такава добра сестра, и аз се съгласих с радост.

Вече не се налагаше Салло да ме пази от набезите на Хоби в спалнята, но извън нея те ставаха все по-лоши. Задълженията ми налагаха да обикалям цялата къща и Хоби обикновено ме издебваше в някой коридор или в дворче, където нямаше никого. След като се увереше, че сме сами, той ме сграбчваше за врата, вдигаше ме и ме разтърсваше, както куче разтърсва плъх, за да му строши врата, като ми се хилеше в лицето, после ме хвърляше на пода, изритваше ме на изпроводяк и си тръгваше. Съпротивлявах му се с всички сили, но ръцете и краката ми бяха твърде къси и не можех да го достигна. Не смеех да викам, тъй като на спречкванията между робите не се гледаше с добро око и щяха да ни накажат сурово. Предполагам, че моята безпомощност е подхранвала жестокостта му, защото тя непрестанно нарастваше. Никога не ме налагаше пред други хора, но ме дебнеше зад ъглите, събаряше ме на земята или ми избиваше чинията с храна от ръцете; освен това лъжеше наляво и надясно-, че съм крадец и доносник.

Жените в спалнята не обръщаха особено внимание на тези приказки, но другите момчета в бараката му повярваха и започнаха да се отнасят с мен като с шпионин, подмазвач на господарите. За щастие не се срещах често с тях, тъй като задълженията им ги отвеждаха на други места. След битката при канавката Торм ни бе зарязал напълно и се събираше единствено с Хоби. Тъй като Хоби непрестанно ме наричаше „онова малко лайненце“, Торм започна да ми вика по същия начин.

Еверра не можеше да обвини Торм открито, тъй като той бе син на Семейството. Нашият учител беше роб, уважението му произхождаше от неговия пост, не от самия него. Той можеше да поправя грешките на Торм, когато чете, смята или свири на някакъв инструмент, но не и поведението му. Можеше да каже: „Трябва да се поупражняваш още“, но не и „Не прави това и това!“ Пристъпите на Торм обаче и честите му изблици на гняв му даваха извинение и възможност да прилага по-строг контрол. Когато Торм започнеше да крещи или да размахва юмруци, Еверра го избутваше навън, затваряше го в складчето до стаята и му казваше, че ако излезе, ще съобщи за поведението му на нашите Майка и Баща. Торм трябваше да овладее пристъпите си в усамотение и търпеливо да чака, докато го освободят. Вероятно това наказание имаше известен ефект, защото всеки път, когато се развихреше и Еверра произнасяше с категоричен тон: „Отивай в складчето, Торм-ди“, той изтичваше навън и се затваряше сам. Но от около година не бе имал пристъпи. Само веднъж или два пъти, когато беше неспокоен и пречеше на останалите, Еверра му подметна тихо:

— Ако обичаш, излез навън.

И това бе напълно достатъчно. Когато се връщаше, Торм беше покорен и послушен.

Един пролетен ден Хоби ме тероризираше особено настървено. Разклати чина, докато пишех, разля мастилницата и ме обвини, че съм се опитал да му изцапам тетрадката, а после ме удари жестоко, докато минавах покрай него. Учителят го забеляза и рече:

— Хоби, не посягай на Гавир. Дай си ръцете.

Хоби се изправи и протегна ръце, за да си получи наказанието, с покорна, стоическа усмивка.

Но Торм се намеси.

— Не е направил нищо, за да бъде наказван.

Еверра го погледна изненадано. Трябваше му известно време, за да се съвземе.

— Видях го да удря Гавир, Торм-ди.

— Това хлапе е лайно. То трябва да понесе наказание, не Хоби. То разля мастилницата.

— Стана случайно, Торм-ди. Не мога да наказвам за случайности.

— Не е така. Хоби не е направил нищо, за да бъде наказан. Накажете лайното.

Въпреки че Торм не бе изпаднал в поредния си пристъп, видях, че лицето му е изпънато и очите — изцъклени. Учителят мълчеше. Погледна Явин, който се бе надвесил над един чертеж в другия край на стаята и бе погълнат от измервания. Аз също се надявах, че по-големият брат ще забележи какво става, но той не се обърна към нас, а и Астано не бе на училище този ден.

Накрая Еверра каза:

— В стаичката, ако обичате, Торм-ди.

Торм се надигна машинално, привикнал да изпълнява нарежданията. После спря и се извърна към учителя.

— Аз… наредих ти да накажеш лайното.

Гласът му бе нисък и дрезгав, той едва успяваше да оформи думите и лицето му потрепваше, както когато баща му го гълчеше.

Еверра пребледня и изведнъж ми се стори остарял и измършавял. Видях, че отново поглежда към Явин.

— Това е моята класна стая, Торм-ди — каза накрая с осезаемо накърнено достойнство.

— А ти си роб, комуто дадох нареждане — почти извика Торм. Гласът му беше писклив.

Сега вече Явин ни чу, надигна се и каза:

— Торм…

— Писна ми да не ми се подчиняват — извика невъздържано Торм. Пищеше като побъркана старица и сигурно точно това накара четиригодишния Мив да се разсмее. Тъничкият му кикот отекна в стаята. Торм се извърна към детето и го зашлеви през лицето така, че го запрати към стената.

Миг след това Явин беше при нас. Първо се извини и се поклони на учителя, сетне улови брат си за ръката и го изведе. Торм не се съпротивляваше и не каза нищо. Само се озърташе и се блещеше, но вече бе объркан и смутен.

Хоби го изпроводи със същия сконфузен поглед. Никога дотогава не бях виждал подобно изражение на лицето му. Нито по-късно, впрочем Салло прегръщаше малкия Мив, който не бе издал нито звук. Изглеждаше замаян, после се сгуши на гърдите на сестра ми. Дори да плачеше, никой от нас не го чу. Учителят коленичи до тях, за да провери дали детето не е пострадало сериозно. Лицето на Мив беше подпухнало. Северра каза на Салло и на Око, сестрата на Мив, да го изведат и да го наплискат с вода от фонтана. После изгледа Рис, Сотар, Тиб, Хоби и мен — децата, които бяхме останали в стаята.

— Сега ще четем Трудек — каза с дрезгав и отпаднал глас. — Шестнайсето нравоучение. За търпението.

Първо каза на Сотар да чете. Тя засрича храбро текста.

Сотаровасо беше племенница на нашия Баща. Баща й бе загинал при обсадата на Морва, малко след това майка й умряла, докато я раждала, и тя беше сирак в Семейството, последната сред тях. Притежаваше същата ненатрапчива скромност като по-голямата си братовчедка Астано, към която бе силно привързана, но характерът, който се спотайваше под тази привидна обвивка, бе коренно различен. Не беше бунтовничка, но и не бе готова да се предаде лесно. Нещастна самотна душа.

Личеше си, че е силно обезпокоена от грубото отношение на Торм към учителя, когото уважаваше и обичаше. Тъй като сега тя бе единственият представител на Семейството, останал в стаята, се чувстваше отговорна за случилото се и за извиненията, които трябваше да последват. Нямаше нищо, което тя, едно дванайсетгодишно дете, би могла да направи, освен да покаже своята безмерна вяра и уважение към учителя. Личеше си, че е ужасно объркана, защото непрестанно допускаше грешки при четенето. Книгата буквално подскачаше в ръцете й. Еверра й благодари и ми каза да продължа.

Приготвих се да чета, но чух Хоби да се размърдва неспокойно зад мен и да просъсква нещо. Учителят го изгледа и той млъкна. Усещах обаче, че е зад мен и ме гледа, докато чета.

Все пак успяхме да вземем урока за този ден. Салло се върна тъкмо когато приключвахме. Каза, че била отвела малкия Мив при Ремен, защото изглеждал замаян и непрестанно се унасял. Някой бе съобщил на нашата Майка и тя щеше да навести момчето. Това прозвуча успокоително. Старият Ремен беше роб като нас и цереше повечето заболявания с мехлем от зарасличе и чай от коча трева, нашата Майка обаче бе всепризната и уважавана лечителка.

— Арка се грижи за своите, дори за най-малките — каза с благодарност Еверра. — Когато си тръгнете днес, идете при светилището на Предците и им отдайте почит. Помолете ги да благословят всички деца в Къщата и нашата обична Майка.

Направихме каквото ни нареди. Само Сотар имаше право да влиза при Предците, чиито имена и образи красяха озареното от трепкащите светлини на свещите и кандилата помещение. Останалите коленичихме в преддверието. Салло държеше своята малка Енну-ме и шепнеше: „Енну, благослови ни и, моля те, помогни на Мив да се оправи. Винаги ще бъда с теб, преобична Енну-ме, моя неизменна благодетелко“. Аз се поклоних и коленичих пред моя избраник сред Предците, Алтан Бодо Арка, Баща на Къщата преди стотина години, чийто портрет, както издълбан в камък, така и рисуван, се виждаше от мястото, където се намирах.

Имаше красиво лице, като на ястреб, и очите му гледаха право в мен. Още като малък бях решил, че той е моят пазител, и бях сигурен, че знае всяка моя мисъл. Не беше необходимо да му казвам, че ме е страх от Торм и Хоби, защото сигурно беше наясно с това. „Велика Сянко, Предтечо, дядо Алтан-ди, помогни ми да се отърва от тях — го помолих беззвучно. — Или поне им отнеми гнева. Благодаря ти“. След известно време добавих: „И моля те, дай ми храброст“.

Това беше чудесно хрумване. В този ден имах нужда от кураж.

Със Салло пометохме дългия коридор и после тя си написа домашното, а аз преговорих урока по геометрия. Не видяхме Хоби нито при килерчето, нито никъде из къщата. Свечеряваше се и реших, че ми се е разминало и че трябва да отида и да поднеса благодарности на Предците, ала тъкмо когато се прибирах от коридора пред женските помещения, чух гласа му зад мен:

— Ето го!

Хукнах, но големите момчета ме настигнаха веднага и ме хванаха. Ритах и се дърпах, но бях като заек сред хрътки.

Отведоха ме при кладенеца зад бараката, извадиха ведрото и се изредиха да ме потапят надолу с главата, а аз се давех и гълтах вода. Изваждаха ме само колкото да се посъвзема.

Всеки път, когато ме изкарваха на въздух, докато се дърпах, гърчех и повръщах, Хоби приближаваше до мен ухиленото си лице и произнасяше със зловещ глас:

— Това ти е, задето предаде своя господар, дребен изменнико. И задето се подмазваш на онзи глупав дърт учител, ти, блатен плъх такъв. — След което отново ме спускаха надолу и колкото и да се опитвах да се задържа за неравните каменни стени, натикваха главата ми под водата и изтезанието се повтаряше отново. Не зная колко пъти го направиха, преди да изгубя съзнание, но вероятно по някое време тялото ми се е отпуснало и те са се изплашили, че може да съм умрял.

Убийството на роб е престъпление за всеки друг освен за неговия господар. Така че те ме зарязали до кладенеца и избягали.

Намерил ме старият Ремен, робът знахар, който дошъл за вода на кладенеца.

— Спънах се в него в тъмното — разказваше той впоследствие. — Отпървом помислих, че ще да е някоя умряла котка. Не, беше твърде голямо за котка. Да не би да е удавено куче, викам си? Не, не е удавено куче, а удавено момче! Кой дави момчета в тази къща, ето какво ви питам?

Въпрос, на който не посмях да отговоря.

Предполагам, момчетата бяха решили, че няма да останат видими следи от изтезанията, на които ме бяха подложили, и че няма да мога да потвърдя обвиненията си с улики, но ръцете ми бяха покрити с охлузвания и драскотини от дращенето по стената, а глезените ми бяха подпухнали от безжалостните им ръце. Тези яки и глупави хлапета вероятно не си бяха давали сметка какво в действителност ми причиняват и си бяха мислили, че само ме плашат.

Свестих се същата нощ в малкия лазарет на Ремен, гърдите и главата ме боляха, но пък лежах на мек и удобен сламеник под трепкащата светлина на лампата и имах чувството, че съм обгърнат от уютната завеса на тишината. Постепенно осъзнах, че до мен спи сестра ми Салло и от това ми стана още по-хубаво. Лежах така дълго, като понякога виждах само златисти отблясъци и сенки, а в други моменти си припомнях разни неща. Спомних си тръстиките и спокойното коприненосиньо небе, и синкавия хълм в далечината. Сетне видях за малко светлината на лампата, после сякаш чух отново гласа на Хоби: „Ето го!“ Но ужасът от преживяното и болката бяха някак притъпени, отдалечени. Извърнах глава и погледнах право към огънчето на лампата, която заливаше всичко наоколо е бледа жълтеникава светлина. Припомних си мъжа във високата сумрачна стая. Стоеше до голяма маса, покрита с книги и свитъци, с лампа и писалище отстрани, под висок тесен прозорец. Той се извърна и ме погледна тъкмо когато влизах. Този път го видях съвсем ясно. В косата му имаше сивкави кичури и лицето му малко наподобяваше това на нашия Предтеча, едновременно свирепо и добродушно, но там, където трябваше да виждам гордост, съзирах само тъга. И въпреки това веднага щом ме видя, той се усмихна и произнесе името ми, Гавир.

— Гавир… — чух отново и се върнах под жълтеникавата светлина, загледан в надвесеното над мен женско лице. Имаше меки черти и изглеждаше тъжна. Приличаше малко на Астано, но не беше Астано. В началото смятах, че и нея си спомням. Постепенно осъзнах, че това е нашата Майка, Фалимер Галеко Арка, чието лице никога досега не бях виждал от толкова близко. Лежах и я разглеждах, сякаш беше каменна статуя на някой от нашите Предци, без никакъв страх, с мечтателно притворени очи.

Салло се размърда до мен в съня си.

Нашата Майка положи длан на челото ми и кимна едва забележимо.

— Добре ли си? — попита шепнешком. Бях твърде уморен и сънен, за да отговоря, но вероятно съм кимнал или съм се усмихнал, защото тя също ми се усмихна лекичко, погали ме по бузата и си тръгна.

Близо до моето легло имаше детско креватче и тя се позабави до него. Там трябваше да е малкият Мив, помислих си и отново оставих вълната от тишина да ме обгърне. Спомних си как отидохме да погребем Мив долу при реката, където плачущите върби са като застинал зелен дъжд сред сивата пролетна мъгла. Погледнах към другия край на реката, през мрежа от дъждовни капки. Спомних си как всички бяхме слезли долу, за да погребем Гамми, това беше през зимата и върбите бяха голи, но тогава не бях толкова тъжен, защото беше като празник, толкова много хора се бяха събрали за погребението, а след това имаше прощално пиршество. Спомних си за малко и други мигове, прекарани на брега, отново през пролетта, но не знаех кого погребват. Може би мен, помислих си. Съзрях мъката в очите на възрастния мъж, изправен до масата с лампата пред високия прозорец в сумрачната стая.

После настъпи утрото. Мека дневна светлина прогони жълтеникавото сияние. Салло бе излязла. Мив беше като вързопче в креватчето до мен. В другия край на стаята беше настанен Лотер — старият готвач, който доживяваше тук последните си дни. Непрестанно пъшкаше и стенеше. Аз обаче се чувствах отлично и се надигнах — почти веднага ми се зави свят, едновременно ме заболяха поне десетина рани и се облегнах на възглавницата.

— Вече си станал, а, блатен плъх? — попита старият Ремен, тъкмо бе дошъл да ме види. Опипа цицините на главата ми. Беше поставил шина на един изкълчен пръст на дясната ми ръка и сега ми обясни за какво служи.

— Ще се оправиш — увери ме. — Кораво хлапе си. Кой те подреди така, между другото?

Повдигнах рамене.

Той ме погледна внимателно, кимна и повече не заговори за това. Двамата с него бяхме роби, живеехме в свят, където мълчанието беше за предпочитане.

Ремен не ми позволи да напусна лазарета тази сутрин: каза, че нашата Майка ще дойде да ме навести — мен и Мив, — и аз останах да седя в леглото и да се любувам на синините и цицините си. Когато ми омръзна да ги разглеждам и опипвам, започнах да рецитирам откъси от „Обсадата и падането на Сентас“. Малко преди обед Мив най-сетне се събуди и отидох да си поговоря с него. Беше замаян и изглежда, не осъзнаваше къде е и какво става. Погледна ме и ме попита защо сме двама.

— Двама какво? — попитах, а той отвърна:

— Двама Гавовци.

— Вижда двойно — обясни Ремен, който тъкмо бе влязъл. — Случва се при удар по главата. Господарке! — Той се наведе в почтителен поклон и аз също, защото беше дошла нашата Майка.

Тя прегледа Мив много обстойно. Обърна внимание на голямата подутина отстрани на темето, надзърна в ухото от същата страна и опипа лекичко скулите. Имаше загрижен вид, но накрая каза:

— Мисля, че се връща. — Гласът й беше нисък и топъл и тя се усмихна. — Нали, малък Мив? Връщаш ли се при нас?

— Бучи-и-и — оплака се той, мижеше. — Око ще дойде ли?

Ремен, потресен от поведението му, се опита да го накара да се държи с нужната почтителност, но нашата Майка го спря с жест.

— Още е мъничък. Радвам се, че реши да се върнеш при нас, мъничето ми. — Подържа го още малко, опряла буза в косицата му, после го сложи в креватчето и рече:

— Спи сега, а като се събудиш, сестра ти ще е тук.

— Добре — избъбри с тъничкото си гласче Мив и затвори очи.

— Какво агънце — въздъхна нашата Майка и погледна към мен. — А, вече си станал и ходиш, това е много добре. — Наистина приличаше малко на дъщеря си Астано, но беше по-едра и излъчваше власт и сила. Погледът на Астано беше срамежлив, този на нашата Майка — уверен. Веднага сведох очи.

— Кой ти направи това, момче? — попита тя.

Да не отговоря на стария Ремен беше едно. Съвсем друго бе да не отговоря на нашата Майка.

Последва напрегната пауза. Накрая промърморих единственото, което ми хрумна:

— Паднах в кладенеца, господарке.

— О, я стига — смъмри ме тя, но изглеждаше озадачена.

Продължавах да мълча.

— Ти си много несръчно момче, Гавир — каза тя с мелодичния си глас. — И много храбро. — Огледа раните и цицините ми. — Мисля, че няма нищо сериозно, Ремен. Как е ръката? — Тя взе ръката ми и огледа изкълчения пръст. — Ти си книжник, нали? Е, няма да можеш да пишеш известно време. Но Еверра ще ти намери някое друго занимание. Хайде, можеш да си вървиш.

Поклоних се припряно, благодарих на стария Ремен и излязох. Намерих Салло и докато се прегръщахме и тя ме разпитваше как съм, побързах да й кажа, че нашата Майка ми знае името, знае кой съм и ме е нарекла книжник!

Не посмях да кажа, че ме е нарекла храбрец. Беше твърде хубаво, за да е за вярване.

Бях гладен, но когато се опитах да хапна, главата отново ме заболя и Салло ме отведе в спалнята и ме сложи да легна. Прекарах следобеда и нощта в безпаметен сън. Когато се събудих, направо умирах от глад, но иначе се чувствах съвсем оздравял. Сотар обаче ми каза, че съм изглеждал, сякаш са ме оставили на милостта на враните на някое бойно поле.

Бях отсъствал от занимания само два дни, но ме посрещнаха, сякаш ме е нямало месеци. Аз се чувствах по същия начин. Учителят хвана ранената ми ръка с дългите си силни пръсти и я погали.

— Когато оздравееш, Гавир, ще те науча да пишеш красиво и четливо — обеща ми. — Край на драсканиците в тетрадката. Съгласен? — Усмихваше ми се и по някаква причина това ме накара да се почувствам щастлив. Докосването му, погледът, всичко изразяваше загриженост към мен.

Хоби ме гледаше. Торм също. Обърнах се и застанах с лице към тях. Поклоних се лекичко на Торм, но той само извърна глава.

— Здравей, Хоби — казах. Лицето му остана навъсено. Помислих си, че съм го изплашил със синините и цицините си. Но той знаеше, че не съм го издал. Всички го знаеха. Също както всички знаеха кой ме е нападнал. Тишината не беше пречка да се разкриват малките тайни от живота.

Но аз не бях обвинил никого, което означаваше, че случаят е приключен.

Лицето на Торм също беше намръщено, но Явин и Астано се държаха приятелски и съчувствено. Що се отнасяше до Сотар, тя, изглежда, съжаляваше за подмятането с враните и бойното поле, защото когато се доближих до нея, ми прошепна:

— Гавир, ти си герой.

Каза само това и преглътна през сълзи.

Тогава още не разбирах колко е сериозна цялата тази история. Салло ми бе казала, че ще оставят малкия Мив в лазарета, докато не се възстанови напълно, и след като научих, че за него ще се грижи нашата Майка, престанах да си спомням трескавите си сънища за погребения и гробища край реката.

Но същата нощ в спалнята Еннумер, която бе поела майчината грижа за Мив и Око, плачеше неудържимо. Всички жени и момичета се бяха събрали около нея, Салло също бе там. Тиб дойде при мен и ми прошепна какво е чул — че на Мив му течала кръв от ухото и смятали, че главата му е пострадала от удара на Торм. Спомних си зелените върби край реката и сърцето ми се сви.

На следващия ден Мив на няколко пъти получи гърчове. Чухме, че нашата Майка посетила лазарета и останала при него цялата вечер и през нощта. Спомних си как стоеше надвесена над леглото му, обляна в златиста светлина. Вечерта, докато двамата със Салло се готвехме да си легнем, споделих с нея и Тиб:

— Нашата Майка е грижовна като Енну.

Салло кимна и ме прегърна, но Тиб подметна:

— Тя знае кой го е ударил.

— Какво значение има това?

Тиб направи кисела гримаса.

Ядосах му се.

— Тя е нашата Майка — рекох натъртено. — Грижи се за всички нас. Много е добра. Не знаеш нищо за нея.

Имах чувството, че я познавам, както сърцето познава онези, които обича. Беше ме докоснала с топлата си ръка. Беше ми казала, че съм храбър.

Тиб повдигна рамене, но не каза нищо. Беше мрачен и навъсен, откакто Хоби му бе обърнал гръб. Все още бяхме приятели, но винаги бе жадувал за дружба с Хоби, не с мен. Поглеждаше с видимо смущение драскотините и раните ми. Салло го беше повикала в нашия кът, преди жените да угасят светлините.

— Радвам се, че позволи на Око да остане при Мив — рече Салло. — Бедната Око, толкова е изплашена за него.

— Еннумер също би искала да е с него сега — заяви Тиб.

— Нашата Майка е голяма лечителка! — намесих се. — Тя ще се погрижи за него. Еннумер не може да направи нищо. Само ще плаче. Както сега.

Еннумер наистина бе млада и глупава и не можеше да се похвали и с половината от здравия разум на шестгодишната Око, но от друга страна, бе силно привързана към Око и Мив, наричаше го своето мъничко бебче.

— О, малкото ми бебенце! — чух я да проплаква. — Искам да го видя! Искам да го прегърна!

Дойде старшата и я прегърна.

— Тихо, тихо — заутешава я. — Той е в ръцете на нашата Майка.

И обляната в сълзи Еннумер постепенно се успокои.

Йеммер беше старша в Аркаманд от много години и имаше огромен авторитет. Тя, разбира се, отговаряше пред нашата Майка и пред Семейството, но никога не си позволяваше да търси изгода за себе си, като доносничи за другите. Нашата Майка беше показала ясно, че не обича подмазвачите и доносниците, като бе продала една празноглава дърдорана и бе избрала Йеммер за старша. Йеммер играеше честно. Вярно, че си имаше любимци — между тях и нас двамата със Салло, но не фаворизираше никого, нито избираше някого наместо друг.

За Еннумер естествено тя бе могъща фигура, много по-страховита дори от нашата Майка. Еннумер поплака още малко, но съвсем тихо, и се остави на жените да я успокоят.

Еннумер бе дошла при нас преди пет години, подарък за Сотар от нейния по-голям брат Сотер. По онова време беше хубавичко петнайсетгодишно момиче, необучено и необразовано, защото Семейство Херра, както и много други, смяташе за излишно и дори опасно да се образоват робите, особено момичетата.

Знаех, че Еннумер е имала деца, две или три досега. Двамата братя на Сотар често я викаха при себе си и тя естествено забременяваше. Даваха малките на някоя кърмачка, а сетне ги пращаха по други Къщи. Бебетата почти винаги се продават или заменят. Гамми често ни казваше: „Родила съм шест, но не бях майка на нито едно от тях. След като огледах Алтан-ди, не ми даваха повече деца. А сетне дойдохте вие двамата, да ми скъсявате старините!“

Много по-рядко вместо детето се продаваше майката. Такъв бил случаят с майката на Хоби. Той се родил в един и същ ден с Торм, син на Семейството, и това било сметното за поличба. Нашият Баща наредил да бъде оставен в къщата. Майка му, момиче-подарък, била продадена, за да се избегнат усложнения. Една майка може да смята, че детето, което е родила, й принадлежи, но собствеността не може да притежава собственост, ние всички принадлежим на Семейството, нашата Майка е единствената ни майка, също както и нашият Баща. Знаех добре всичко това.

Знаех и защо Еннумер плаче. Но за момче на моята възраст женските терзания са само досадна подробност. Престанах да й обръщам внимание и дръпнах Тиб за ръкава.

— Искаш ли да играем на „засада“?

Той кимна, извадихме плочките и тебеширите, изрисувахме квадратчета и играхме, докато не изгасиха лампите.

Мив умря по изгрев-слънце на следващия ден.

Смъртта на един роб, още повече на дете, не би трябвало да предизвика особени смущения в ежедневния ритъм на къща като Аркаманд. Робините ще поплачат, жените от Семейството ще дойдат да ги утешат с нежни думи и подаръци, или пари. Рано на следващата сутрин малка процесия от роби ще се отправи с носилката с мъртвеца към гробището край реката, където да се помолят на Енну да отведе душата в нейния последен дом, а сетне ще се върнат разплакани и ще се заловят за работа.

Но тази смърт не беше като другите. Всички в Аркаманд знаеха защо е умрял Мив и това само ги караше да се чувстват още по-неспокойни. Този път робите бяха тези, които говореха, а господарите мълчаха.

Разбира се, робите говореха само с други роби.

Приказките им обаче бяха такива, каквито досега не бях чувал — в тях имаше горчивина и гняв, и възмущение, не само от жените, но и от мъжете. Меттер, оръженосецът на нашия Баща, уважаван от всички заради силата и достойнството си, заяви в бараката, че смъртта на едно дете е срам за Семейството и че Предците ще поискат от тях изкупление. Сем, главният коняр, умен, енергичен и безстрашен мъж, обяви на всеослушание, че Торм е побъркано псе. Подобни думи се чуваха и от други места, но предимно шепнешком. Всички преразказваха историята, чута от Ремен — как нашата Майка държала в скута си Мив, когато той умрял, как го притискала и повтаряла: „Прости ми, мъничък, прости ми!“

Разказваха го с надеждата да утешат Еннумер, защото тя бе изгубила ума си от мъка и навярно щеше да се почувства мъничко по-добре, ако знае, че любимото й момченце е издъхнало в грижовни ръце и че нашата Майка скърби, задето не е могла да помогне на Мив. Но някои от останалите го разбраха другояче.

— Можеше поне да поиска прошка! — обади се Йеммер и веднага намери подкрепа. Разказът за това как Мив се засмял невинно на забележката на Торм, а той се обърнал и го запратил с удар към стената, продължаваше да се предава от уста на уста. Око го повтаряше и хлипаше, а Тиб и Салло потвърждаваха, че е било точно така.

Хоби защитаваше Торм: твърдеше, че бил посегнал на детето в пристъп на раздразнение и не бил преценил силата си. Но Хоби беше в немилост. Никой не го обвиняваше открито за случилото се, пък и нямаше за какво, но и никой не беше на негова страна. Лоялността му към Торм разпалваше у другите неприязън: изглежда, тъкмо той бе човекът, който заемаше страната на господарите срещу робите. Чух едно от конярчетата да го нарича зад гърба му „двуличник“. А Меттер направо му каза: „Когато един мъж не си знае силата, трябва да я научи, като се бие с други мъже, не с невръстни деца“.

Всички тези разговори за вина и прошка ми действаха страшно потискащо. Бяха като растящи пукнатини и недостатъци в един свят, който доскоро ми изглеждаше солиден и непоклатим, като разклащане на вековни устои. Отидох в преддверието и започнах да се моля на един от моите избраници сред Предците, но неговите изрисувани очи ме гледаха безжизнено и незаинтересовано. Сотар също дойде и коленичи в поза на мълчаливо преклонение; беше запалила свещ пред олтара на Майките и димът се издигаше към сенчестия сводест таван.

През нощта, след като Мив умря, сънувах, че мета един от големите коридори на Къщата и откривам страничен коридор, който не бях виждал никога и който водеше към непознати за мен стаи, а там имаше хора, които ме поздравиха, сякаш ме познаваха отдавна. Изплаших се, че влизам неканен, но те ми се усмихнаха и една от жените ми предложи красива зряла праскова. „Вземи я“ — подкани ме и ме нарече с име, което не можах да си припомня, когато се събудих. Главата й бе обкръжена от сияещ ореол. След сепването заспах и сънувах отново: този път крачех из други стаи, където нямаше хора, но чувах гласове иззад стените. Накрая стигнах ярко озарен вътрешен двор, където имаше малък фонтан, и до мен се приближи животно със златиста козина и ми позволи да го погаля. Събудих се, но от ума ми не излизаше мисълта за тези стаи и къщата. Приличаше на Аркаманд и същевременно беше различна. „Моята къща“ — нарекох я мислено, защото в нея бях свободен. Слънчевата светлина там бе по-ярка. Не зная дали беше спомен, или сън, но ми се прищя да ме споходи отново.

Но зелените върби край реката — това беше споменът, който предстоеше да стане реалност.

Сутринта се спуснахме до брега, за да погребем Мив. Разсъмваше се, но имаше още доста време, докато се покаже слънцето. Ръмеше и повърхността на реката беше на дупчици от капките. Спомних си, че вече бях видял това.

Огромна тълпа се бе събрала за процесията, повечето хора бяха облечени в бели дрехи, в бял саван бе загърнат и трупът. Хората бяха много повече, отколкото на погребението на Гамми, сигурно се бяха събрали всички роби от Аркаманд и съседните къщи. Липсваха само тези, които имаха работа, защото дори толкова рано, дори за погребение, не им бе позволено да изоставят задълженията си. Беше необичайно да видиш толкова много хора на погребението на едно дете. Еннумер плака и рида високо, а също и някои от другите жени, но мъжете мълчаха, мълчаха и децата.

Спуснаха малкия вързоп в прясно изкопания гроб и го покриха с влажна черна пръст. Око, сестрата на Мив, застана отпред, разтреперана и объркана в мъката си, и положи отгоре наръч върбови клонки, по някои вече бяха напъпили нежни котенца. Йеммер я хвана за ръката и произнесе с равен глас молитва към Енну — да води душата в света на мъртвите. Усетих, че ще се разплача, и извърнах поглед към реката. Бяхме съвсем близо до брега. Недалеч от нас, където склонът се изравняваше, виждах стари гробове, някои почти отнесени от течението. В началото на пролетта по-голямата част от гробището за роби бе залято от придошлата река. Някои от върбите стърчаха от водата и течението дърпаше надолу дългите им клонки. Представих си как водата се покачва, стига до гробчето на Мив и го повлича със себе си, както е увит в белия саван. Как го носи надолу сред кал и клони и как той постепенно изчезва в мъглата. Салло ме стисна за ръката. Имах чувството, че всичко около нас е огромен водовъртеж, в който сме неподвижни само двамата с нея. Това беше най-важното. Че тя е тук. С мен.

3

Прибрахме се в Къщата и се захванахме за работа. Еверра каза, че днес няма да има учебни занимания. Двамата със Салло хванахме метлите. Тя продължаваше да плаче.

— О, Гав — рече ми по някое време, — непрестанно си мисля за Око. Знаеш ли, ако аз изгубя малкото си братче, сигурно ще умра! — Прегърна ме и ме притисна силно към себе си, после, като видя, че аз също плача, ме прегърна още по-силно и зашепна: — Никога няма да си отидеш, нали, Гав?

— Никога — рекох. — Обещавам.

— Чух те — промълви тя и се усмихна през сълзи.

И двамата знаехме колко струва обещанието на един роб, но въпреки това почувствахме известно облекчение.

Когато свършихме с метенето, отидохме с Рис в стаята на предачките, а после с Тиб излязохме в задния двор. Там бяха някои от по-големите момчета. Поколебах се — не знаех кои от тях бяха помогнали на Хоби, — но те ни заговориха кротко. Играеха на хвърлянка и един ми подаде топката. Имах само една здрава ръка, с която да я уловя, но успях и я хвърлих на друг, а после останах да ги гледам. Един ме попита:

— Къде е Хоби?

— Май е загазил — отвърна друго момче, казваше се Тан.

— Че защо?

— Задето се подмазва — отвърна Тан и метна висока топка на Тиб. Тиб не успя да я улови, но момчето зад него я хвана и я върна на Тан. Той я сграбчи ловко, подхвърли я нагоре, после ми я подаде. Беше шестнайсет или седемнайсет годишен, конярче, нисък и мършав, с тъмна кожа като моята.

— Но теб, Гав, си те бива — рече той. — Карай все така, момче. Не чакай похвала от онези там. — И погледна към високите прозорци на Аркаманд, и ми намигна. Имаше будно лице и проницателни очи. Харесвах го и се почувствах поласкан от похвалата му. Докато големите момчета си тръгваха, едно ме потупа по рамото и ме погледна приятелски. Усетих как в гърдите ми се надига топлина. Имах нужда от нея след сутринта на брега на реката, на студа, под сивия дъжд.

Тиб отиде в кухнята, където го чакаха задължения. Аз пък отидох в учебната стая, защото не знаех къде да се дяна. И защото ако имаше стая в Аркаманд, която да смятах за своя, това бе тя. Всичко тук ми бе мило, четирите високи северни прозореца, потъмнелите резбовани писалища, чиновете и дъската, лавиците с книги, тетрадки и ръкописи, голямата стъкленица, която пълнехме с мастило. Двамата със Салло отговаряхме за чистотата, подреждахме книгите, метяхме и миехме пода, бършехме праха от чиновете, писалищата и рафтовете. Заех се да подреждам книгите на дългите лавици. Заради изкълчения си пръст работех несръчно. От време на време спирах и разглеждах някоя книга, която все още не бях прочел. По някое време седнах на пода между лавиците и отворих „История на града-държава Требс“ от Салток Аспер. Зачетох за продължителната и изтощителна война между Требс и Карвол, която приключила с бунт на требските роби и пълното опустошаване на града. Вълнуваща история и малко обезпокоителна, особено след пукнатините, които се бяха появили в моя мироглед. Бях напълно погълнат от нея, когато чух гласа на Еверра:

— Гавир?

Подскочих, поклоних се и му се извиних. Той се усмихна.

— Какво четеш?

Показах му книгата.

— Чети я, щом ти харесва — рече той. — Макар че ще е по-добре, ако първо прочетеш Ашам. Съвсем ти е време за него. — Отиде при катедрата, събра някакви ръкописи, после седна на едно от писалищата и отново ме погледна. Аз подреждах книгите.

— Днес бе тежък ден — въздъхна той.

Кимнах.

— Тази сутрин се срещнах с нашия Баща Алтан-ди. Имам някои новини, които може да ти поразведрят настроението. — Той обърса уста с опакото на ръката си. — Тази година Семейството ще замине рано за провинцията, вероятно още в началото на май. Аз ще ида с тях, както и всички мои ученици, с изключение на Хоби. Той е освободен от занимания и става чирак на Хастер. А Торм-ди ще бъде пратен в града при учител фехтовач, за да изучава военно дело. Ще се присъедини към нас едва в края на лятото.

Доста новини, за да ги преглътна наведнъж, и в началото обърнах внимание само на обещанието за дълга лятна ваканция в нашата ферма във Вентинските възвишения. После обаче открих най-важното предимство — без Хоби! Без Торм! Истинска радост. Измина доста време, преди да погледна на всичко това от друга страна.

Тан и останалите момчета вече го знаеха, новините в Къщата винаги се разпространяват мълниеносно. „Хоби е загазил, задето се подмазва…“ Хоби не беше възнаграден за верността си към Торм, а наказан за нея. „Чирак при Хастер“ означаваше, че ще го пратят в гражданската служба за трудова повинност, на която всяка от Къщите бе задължена да предоставя определен брой роби, които да вършат най-тежката и неблагодарна работа и да живеят в градските бараки, малко по-уютни от зандана.

От друга страна, Торм не беше наказан за убийството на малкия Мив, а дори награден за това. Да изучава бойни изкуства бе отколешна негова мечта.

При тази мисъл не се сдържах и избухнах:

— Не е честно!

— Гавир — предупреди ме учителят.

— Наистина е така, учителю-ди. Торм уби Мив!

— Но не го е искал, Гавир. Все пак има известно наказание. Не му позволяват да дойде с нас и нашата Майка във Венте. Ще живее при своя учител и ще бъде подложен на строга дисциплина. Учениците на Аттек живеят в постоянни лишения и са подложени на тежки натоварвания, без никакво възнаграждение за трупането на умения. Нашият Баща разговаря с Торм-ди, аз присъствах. Каза му: „Сине мой, ще трябва да се научиш да се владееш и Аттек ще ти помогне за това“. А Торм-ди склони глава.

— Но Хоби… той какво е направил, за да бъде наказан?

Учителят ме погледна изненадано.

— Как какво е направил?

— Той не е сторил нищо лошо на Семейството — продължих, но не знаех как точно да се изразя. Исках да кажа, че ако Хоби трябваше да бъде наказан за това, което ми бе направил, трябваше да го направят робите. Станалото си беше само между нас. Бе извън интересите на Семейството. Ако пък го наказваха за опитите да защити Торм, щеше да е направо нечестно, тъй като можеше да се изтълкува като грешка, дори неразбиране.

— Това, което се случи с теб, беше само дребен инцидент — обясни ми Еверра. — Или поне ти го превърна в такъв, като прояви лоялност към своя съученик. Но Хоби се държа обидно с мен. И чрез мен оскърби авторитета на Семейството в училищната стая. А това не може да се допуска, Гавир. Ела при мен, изслушай ме.

Той се премести до масата и аз се настаних до него, както когато му четях.

— Лоялността е неоценима добродетел, но когато се използва с погрешна цел, може да е опасна. Зная, че си объркан. Всички в Къщата са объркани. Смъртта на едно дете е тъжно събитие. В бараката и спалнята чуваш необмислени, необуздани приказки. Докато ги слушаш, започваш да си задаваш въпроси: Къде се намирам? В Къщата или сред дивата пустош? Или може би на бойното поле? Не съм ли въвлечен в някаква несекваща война на невидими сили? Това ли е истинският живот? Не трябва ли всеки един от нас да изпълнява ролята, която му е отредена от Предците, и винаги да вярва, че справедливостта ще възтържествува?

Остави ме да обмисля чутото, сетне продължи:

— Гавир, когато се усъмниш в нещо, вдигни глава. Не гледай в земята. Търси знак свише. Силата идва отгоре. Ти си неразделна част от едно голямо семейство. Макар да си роден роб като мен, ти си получил закрила и убежище, храна и подслон, Предци и Семейство, което да се грижи за теб. Аз пък съм твоят източник на знания. Гавир, на теб ти е оказано доверие. Това е свещен дар. Не само за теб, за всички нас. Те ни поверяват своите синове и дъщери! Как се извоюва подобна чест? Чрез вярна и постоянна служба. Мечтая, когато един ден умра, да кажат за мен: „Той не предаде онези, които му оказаха такова голямо доверие“. — Говореше с пресекнат прегракнал глас. Погледна ме. — Знаеш ли, Гавир, зад теб е пущинакът, от който идваш, и там няма нищо. Само подвижни пясъци, върху които не можеш да градиш. Но погледни нагоре! Над теб, към силата, която те изпълва и подкрепя, която те дарява с мъдрост, разтвори сърцето си и допусни в него вярата. Там ще откриеш истинското съкровище. И справедливостта. А също и майчината нежност, която никога не си познавал.

Сякаш говореше за къщата, която бях сънувал и за която бях мечтал, онази озарена от слънце сграда, където се чувствах в безопасност и бях наистина свободен. Беше я съградил пред мен, в реалния живот.

Не можех да му кажа нищо, разбира се. Той обаче видя, че думите му са ми подействали успокояващо, и ме потупа по рамото, както бе направило онова момче в двора — нежно, приятелско докосване.

След това се надигна, за да подскаже, че е време да се заемем с други неща.

— Какво ще си вземем за четене през лятото? — попита и аз отговорих, без да се замисля:

— Само не и Трудек!

Последните две лета Семейството беше останало в града, тъй като фермата не се смяташе за достатъчно сигурна заради върлуващите банди вотусански войници, които често плячкосваха из Вентинските възвишения, но това лято нашата армия се бе разположила на лагер близо до Венте и бе прогонила вотусанците зад стените на градовете им.

В спомените ми фермата бе приказно място. Всеки път, когато си помислех за нея, в мен сякаш се пробуждаше топлината на лятото. Дори подготовката за заминаването беше вълнуваща, а когато най-сетне се отправихме на път — огромна тътреща се процесия от каляски, каруци и теглени от магарета талиги, конници и пешаци, които изпълниха улиците на Етра чак до Речната порта, приличахме по-скоро на парад на героите от войната, въпреки че не носехме барабани и тръби. Каляските, в които бяха настанени жените, момичетата и старците от Семейството, бяха не само високи и неудобни за качване, но и твърде широки, за да минат по моста при Нисас, но Сем, Там и кочияшите бяха във вихъра си и ги направляваха умело. Скоро копитата на конете зачаткаха по калдъръмената настилка и перата на шапките последваха ритъма им. По-големите братя на Сотар яздеха отпред на своите великолепни коне, до тях беше и Явин. После скрибуцаха фургоните и каретите, а зад тях и талигите, които честичко спираха насред моста, когато някое магарета решеше да се запъне. Някои от жените и децата бяха качени върху товарите на талигите и гледаха отвисоко и с интерес цялата суматоха. Двамата с Тиб махахме снизходително на минувачите, защото отивахме да прекараме лятото в провинцията, а те, нещастниците, щяха да останат през цялото това време в задушния град.

С Тиб бяхме като отвързани псета и изминавахме три пъти повече разстояние от останалите, защото непрестанно търчахме напред-назад покрай колоната. По обед поизгубихме малко от ентусиазма си и започнахме да се навъртаме около женския фургон, където бяха настанени Салло и Рис. Двете вече бяха на възраст, когато от момичетата се изисква да не скиторят много, заедно с тях беше Око и няколко мъничета, както и прислужниците от кухнята, които се грижеха с Тиб да не огладнеем.

Пътят постепенно извиваше нагоре, следваше откритите места между невисоките хълмове и дъбовите горички. В далечината вече се виждаха зелените склонове на Вентинските възвишения. От тази височина всеки път, когато извърнехме взор назад, можехме да видим сребристата линия на Нисас чак до мястото, където се сливаше с много по-широката Морр. От другата страна на Нисас беше Етра, нашият град, полускрит зад пелена от мараня — подаваха се само покриви и участъци от градската стена, с нейните четири снабдени със стражеви кули портала. Можеше да се различи също корпусът на Сенатската къща и куполът на Светилището на Предците. Опитахме се да определим кой от покривите е на Аркаманд и бяхме почти сигурни, че сме видели смокиновата горичка, в която Торм ни извеждаше на обучение… на много мили и сякаш преди много години…

Фургоните постепенно забавяха ход, конете се бяха изморили и кочияшите плющяха с камшиците. Пред нас се мяркаха тресящите се покривала на каляските, скрити в облаци прахоляк. На открито слънцето печеше нетърпимо, но в сенките на дърветата се долавяше освежителна хладина. Кози и крави от околните пасища вдигаха влажни погледи, за да изпроводят с ленив интерес нашата кавалкада, край фермите кончета със спънати крака ни посрещаха с мъчителни подскоци. Дотича Сотар — беше избягала от каляската на Семейството, за да се присъедини към Рис и Салло. Беше зачервена от вълнение и много по-разговорлива от обикновено: „… казах на нашата Майка-йо, че искам да се поразходя, и тя продължи напред, а аз дойдох при вас. Не знаете само колко задушно и тясно е в каляските, а и бебето на Редили повърна. Тук е много по-добре!“ Малко след това започна да пее и звънливият й мелодичен глас се издигна високо: пееше една стара песен, която всички знаехме. Салло и Рис се присъединиха към нея, после и прислужниците от кухнята, а също и хората от околните фургони, и така, с песен на уста, продължихме към Вентинските възвишения.

Стигнахме във фермата Арка след залез-слънце, оставили зад себе си цял ден път и десетина мили разстояние.

Когато поглеждам сега, от гребена на времето, към онова лято и всички последващи лета, ми се струва, че гледам остров насред морето, отдалечен и златист, издигнал се над водната шир, и ми е трудно да повярвам, че съм живял някога на него. И все пак всичко това продължава да се спотайва в мен, сладки и неизличими спомени — миризмата на сено, безкрайното кресливо свирене на щурците откъм хълмовете, вкусът на сочната открадната кайсия, тежестта на ръбестия камък в ръката ми, дирята от падаща звезда сред красивите съзвездия.

Всички млади хора спяха навън, хранеха се и играеха заедно — Явин, Астано и Сотар, братовчедите им от Херраманд, Салло и аз, Тиб, Рис и Око. Братовчедите бяха две мършави деца — момче на тринайсет и момиче на десет, Утер и Умо. Изглежда, боледуваха постоянно и майка им, по-голямата сестра на Сотар, ги бе довела във фермата с надеждата чистият въздух да им повлияе благотворно. Имаше и цял рояк дечурлига — бебета от Семейството, племенници и братовчеди на Сотар, деца на роби, за които се грижеха всички жени. Ние, „големите“, се събирахме всяка сутрин за уроците на Еверра и после бяхме свободни през целия дълъг горещ ден. За нас нямаше работа — във фермата имаше предостатъчно работна ръка. В началото взеха Тиб да помага в кухнята, но скоро се оказа, че е излишен, и го пуснаха да играе с нас. Всичко останало във фермата бе задължение на онези, които се грижеха за нея целогодишно. Те живееха в едно голямо село наблизо, скрито зад дъбова горичка, през която течеше бистър поток. Ние, градските деца, не ги познавахме и ни бяха наредили да си нямаме вземане-даване с тях.

Не беше трудно. Имахме достатъчно занимания от зори до мръкване: да изучаваме хълмовете и горичките, да се къпем в плитките потоци, да строим бентове, да нападаме овощните дръвчета, да си правим свирки от върбови клонки, дървени къщички и гердани от цветя — или да не правим съвсем нищо, освен да си тананикаме и да бъбрим за какво ли не. Явин прекарваше известно време с възрастните, но иначе беше с нас, предвождаше експедициите ни из хълмовете или ни организираше да подготвим някоя пиеса иди представление за пред цялото Семейство. Еверра пък пишеше сценариите за пиесите и маскарадите, Астано, Рис и Салло изучаваха танци и с ясния, чист глас на Сотар и уменията на Явин с лирата накрая се получаваше великолепно представление на хармана, със сеновала за декор. Обожавах репетициите, костюмите, напрежението и тръпката на онези вечери, както, предполагам, и всички останали, и още след края на представлението, веднага щом снизходителните аплодисменти на публиката стихнеха, обикновено започвахме обсъждането на следващото и молехме нашия учител-ди да измисли нова тема.

Но най-хубавите часове бяха нощите след горещите дни в разгара на лятото, когато най-сетне идваше дългоочакваната хладина. Обикновено излизаше лек западен ветрец, а ние лежахме на сламениците под открито небе и говорехме, говорехме, говорехме… докато не заспим, един по един…

Ако вечността има свой сезон, той трябва да е средата на лятото. Есента, зимата и пролетта непрестанно търпят промени и са преходни, но в разгара на лятото времето застива. Може и този момент да е преходен, но сърцето знае, че той не подлежи на промяна.

Колкото и да са хубави и ярки спомените ми, понякога ми е трудно да определя какво точно се случваше през онези три лета, които прекарахме във Венте, защото сега ми се струват като един дълъг слънчев ден и безкрайна звездна нощ.

От първото лято помня колко се радвах, че Торм и Хоби не са с нас. Двамата със Салло едва сега осъзнахме колко потискаща е била близостта с тях и постоянния си страх от изблиците на Торм. Почти не разговаряхме за смъртта на Мив, но тъкмо след нея страхът ни от Торм бе нараснал. Чудесно бе да се отървем от него.

Астано и Явин, изглежда, също бяха облекчени от отсъствието му. Те бяха по-големи от нас, бяха и членове на Семейството, но тук можеха да играят на воля с нас, без да се налага да спазват нито възрастовите, нито кастовите правила. Това беше последното лято от момчешкия живот на Явин и той му се наслаждаваше всеотдайно, беше изпълнен със сили и енергия, винаги в добро настроение, забравил напълно предубежденията, които му налагаше положението му. В неговата компания и далече от жените на Семейството сестра му Астано също се промени — стана дръзка и весела. Тъкмо Астано ни поведе на първия набег в овощната градина. „Нищо няма да им стане, ако си вземем няколко кайсии“ — заяви и ни показа една тайна пътечка до онази част на градината, където още не бяха идвали берачи и нямаше как да ни открият.

Откриха ни, разбира се, и тъй като ни взеха за обикновени крадци, ни погнаха с викове и камъни, така че всичко изглеждаше по-страшно дори от времето, когато двамата с Тиб трябваше да играем вотусанци. Побягнахме. Когато се озовахме на своя територия, Явин, засмян и задъхан, изрецитира откъс от „Мостът на Нисас“:

— И хукнаха тогаз да бягат морванските войници,
побягнаха като овце пред вълк,
подгонени от храбрите етранци!

— Тези селяци са ужасни — оплака се Рис, която едва бе успяла да се измъкне на един едър тип, който я бе последвал до границата на имението и дори бе хвърлил камък след нея. — Грубияни!

Салло успокояваше невръстната Око, която също ни бе придружила в нашето малко приключение. Беше уплашена, но когато и Явин отиде да я заговори, бързо се успокои, поласкана от вниманието му. Явин винаги обръщаше внимание на страховете и чувствата на малките деца и бе особено грижлив към Око. Вдигна я на конче и задекламира, докато крачеше:

— Нима и ние сме мъже от Морва,
та да побегнем пред вразите,
а не да браним храбро Етра
като дедите ни преславни?

— Правят го от злоба — заяви Астано. — Тези кайсии и без това ще окапят, няма кой да ги прибере.

— Е, ние нали им помагаме да ги съберат — обади се Сотар.

— Точно това казвам. Те са лоши и глупави.

— Може би трябва да попитаме сенатор Оббе дали можем да си берем плодове от неговите овошки — намеси се Утер, мършавият братовчед от Херраманд, който ужасно се страхуваше да нарушава правилата.

— Много по-сладко е, когато е без разрешение — обади се Явин.

Бях вдъхновен от спомените си за стълкновенията и обсадите в смокиновата горичка: въпреки неприятния си завършек те наистина ми липсваха. Не се сдържах и се намесих:

— Те са морванци. Страхливи, нагли и егоистични морванци. Нима ние, етранците, ще преглътнем обидите им?

— Разбира се, че няма! — викна ентусиазирано Явин. — Отиваме да ядем кайсии!

— Когато спрат да берат ли? — попита Сотар.

— Довечера — обади се някой. Истината е, че не знаехме кога точно спира беритбата на плодовете, защото не обръщахме особено внимание на фермерите, които щъкаха около нас като мравки, птици или мишки. Сотар заяви, че е готова да се върне с нас през нощта, за да опита кайсиите. Тиб се обади, че можело да оставят кучета при дърветата, за да ги пазят. Явин, разпален от настъпателната ми позиция, предложи да организираме набег в градината на морванците, но този път с необходимата подготовка, обмисляне на най-подходящия маршрут, разполагане на съгледвачи и вероятно запас муниции, с които да отвърнем на вражеския огън и да се защитаваме, ако пак се наложи да отстъпим. Така започна великата война между „етранците“ от Арка и „морванците“ от Оббе, която продължи да бушува от една овощна градина в друга през целия месец. Работниците в имението на Оббе скоро осъзнаха заплахата, която представлявахме за продукцията, и почнаха също като нас да разполагат съгледвачи, но ние имахме много свободно време, докато те бяха заети да берат плодове, да ги сортират и отнасят, всичко това под бдителното око и камшика на надзирателя. Ние бяхме като птици, спускахме се стремително, отмъквахме каквото сме си харесали и побягвахме. Не се бояхме от гнева и омразата им, предизвиквахме ги и ги дразнехме. Те пък разбираха, че не всичките сме роби, както мислеха в началото, и това им връзваше ръцете. Ако роб метнеше камък и удареше някой млад член на Семейство Арка, цялата бераческа група може да се окаже в сериозна опасност. И тъй те спряха да ни замерят и вместо това се опитваха само да ни плашат и насъскваха срещу нас кучетата.

Това значително нарушаваше баланса и за да изравним силите, си създадохме правило: ако ни видят, веднага да отстъпим. Няма да е честно, заяви Астамо, да крадем открито плодове, под увесените им носове, след като не могат да ни нападнат. Трябваше да го правим, докато са още там, при дърветата. Това правило направи играта особено рискована и вълнуваща, със само един или двама крадци в нападение и множество съгледвачи, които бяха винаги готови да предупредят за близостта на противника с подсвиркване, чирикане или тропане. После, когато набегът приключеше, се събирахме, задъхани и щастливи, и всеки показваше плячката си и се опиваше от победата.

Великата плодна война приключи, когато Майка Фалимер каза на Явин, че групичка роби от нашата ферма били пребити жестоко от берачите на Оббе, които ги хванали да крадат сливи. На едно от момчетата му извадили окото. Майка Фалимер не каза нищо повече, но посланието бе ясно и Явин ни събра и каза, че е време да спрем набезите. Децата от фермата вероятно бяха сметнали, че ще ги сбъркат с нас, но не се бе получило и си бяха платили жестоко — насоченият срещу нас гняв на берачите се бе стоварил върху тях.

Явин се извини официално и пое вината върху себе си. Астано, която едва сдържаше сълзите си, се присъедини към него.

— Наша е отговорността за случилото се — каза тя. — Не ваша, само наша. — Направиха го като възрастни, постъпиха, както вероятно щяха да постъпят, когато порастат и Явин стане Баща на Аркаманд, а Астано — вероятно Майка на някоя друга Къща, и всички решения ще са само техни.

— Мразя тези роби берачи — обади се Рис.

— Селяците наистина са страхотни грубияни — въздъхна Умо.

— Морванци до мозъка на костите — рече Тиб.

Цареше леко объркване. Без враг имахме нужда от нова кауза.

— Чуйте какво ще ви кажа — заговори Явин. — Защо не направим „Падането на Сентас“?

— Но без оръжия — уточни Астано.

— Разбира се, че без оръжия. Говоря за нещо като пиеса.

— Как?

— Ами, първо ще трябва да построим Сентас. Онзи ден си мислех, че върхът на хълма зад източните лозя прилича на цитадела — сещате ли се? Там има няколко големи камъка. Няма да е трудно да го укрепим, с ровове и насипи. Ще вземем книгата от Учителя и ще видим как е било. После ще се разделим — Око може да е генерал Тур, Гав ще е, да речем, пратеникът, а Сотар ще е нашата пророчица Юрно… ще пропуснем баталните сцени. Само диалозите.

Не ни изглеждаше особено вълнуващо, но всички се изкатерихме на хълма и докато Явин обикаляше канарите и обясняваше къде ще копаем и къде ще бъде градът, идеята постепенно ни завладя. По-късно същия следобед той поиска от Еверра книгата, прочете ни няколко откъса от това епично повествование и разпали въображението ни с описанията на героични дела и трагични моменти. Всеки си избра кого да играе — и всички до един бяхме сентанци. Никой не искаше да е войник от обсаждащата пагадийска армия, нито дори великия генерал Тур или героя Рурек, въпреки че в края на краищата пагадийците бяха спечелили войната и бяха разрушили града и днес, след повече от сто години, Сентас беше бедно малко селище сред руини от порутени стени. Обикновено ние бяхме на страната на победителите, но тъй като щяхме да строим обречения Сентас, приехме присърце каузата им и бяхме готови да умрем за нея.

Построихме Сентас и изиграхме отново величието и падението му. Строежът се оказа трудна работа: на голия хълм имаше само прегоряла трева и напечени от слънцето камъни. Двете момиченца, Око и Умо, сновяха нагоре-надолу по склона с вода от потока, а ние останалите се потяхме и пъшкахме. Ругаехме с пресъхнали уста, когато някой камък упорито отказваше да легне на отреденото му място или се изплъзваше от изранените ни пръсти, и посрещахме носачките на вода с радостни възгласи. Нежните ръце на Астано загрубяха и се покриха с мазоли, станаха толкова твърди, че нашата Майка ги нарече конски копита, но го направи с усмивка, а не с укор. Дори няколко пъти се изкачи на Хълма на Сентас, за да види как върви работата. Явин и Астано й показаха гордо триумфа на нашите строителни усилия — Източната врата, Кулата на древните и бастиона на защитниците. Тя ги слушаше, стройна и внушителна с дългата си туника, и кимаше одобрително. На няколко пъти я видях да полага нежно ръка върху ръката на сина си и кой знае защо, тази гледка накара сърцето ми да се свие, а в душата си почувствах копнеж по нещо неясно. Струва ми се, че тя беше щастлива заради нашето щастие и също като нас не искаше то да бъде засенчено от нищо през дните, които предстояха.

Еверра също се качваше често на хълма, за да се увери, че строежът на крепостта и града отговаря на описанията в книгата, и да ни почете малко от епоса, докато ние полагахме камъните. Чудесен образователен пример, така нарече той идеята ни, и налагаше с педантична точност строги изисквания върху плановете, но горещината бързо го изтощаваше и той ни оставяше на ветровития хълм да градим нашите крепости и мечти.

През всичките тези месеци голямата къща в двора беше истинският дом на жените и децата. Нашият Баща бе останал в Етра, тъй като Сенатът се събираше почти ежедневно. Сотер, големият брат на Сотар, яздеше до Венте почти всяка седмица, за да прекара няколко дни и нощи с жена си и децата, но другият й брат, адвокатът Содера, не можеше да напуска често града, тъй като, както се изрази брат му, бил „затрупан с дела“. Всяка сутрин изнасяха нашия Чичо, Явин Херро Арка, който бе прехвърлил деветдесетата си година, с един стол и го оставяха под сянката на големия дъб. През повечето време Явин беше мъжът в къщата, макар че предпочиташе да не играе тази роля.

Във фермата имаше и неколцина мъже, наети да вършат всякаква работа, но повечето й обитатели бяха жени. Бяха свикнали да се справят с всичко без присъствието на господарите и бяха много по-независими и самостоятелни от хората в градската къща. Нямаше никаква йерархия и етикеция. Всичко вървеше съвсем гладко, без формалностите и стриктните правила в Аркаманд, без напрежението, страха и излишните усложнения. Когато нашата Майка реши да направи сливов мармалад, както го правели в Галлекаманд, когато била малка, не се възцари суматоха, която щеше да е обичайна за Аркаманд, нито доловихме скрито негодувание или подигравка. Старата Акко, главната готвачка във фермата, стоеше до нашата Майка, както би застанала до някой чирак, и даваше воля на критичните си забележки. Бебетата бяха обща собственост и задължение, робини се грижеха за децата на Семейството и, разбира се, нашата Майка и съпругите на Сотер и Содера наглеждаха децата на робите и всички „мъничета“ пълзяха и се търкаляха заедно и заспиваха, скупчени като котенца.

Хранехме се отвън, на дълги маси под дъбовете до кухнята, и макар че имаше отделна семейна маса, не се подреждахме според положението си. Еверра обикновено сядаше при Семейството по покана на нашата Майка или Явин, докато Сотар и Астано се самопоканваха до Рис, Салло и останалите. Тази непосредственост в общуването бе неразделна част от щастливия живот във Венте. Но тя се промени, нямаше как да не се промени, когато през последната седмица от лятото пристигна нашият Баща и заедно с него Торм.

Вечерта, когато пристигнаха, сякаш предвещаваше неприятности. Този път семейната маса се напълни с мъже. Жените и момичетата бяха облечени официално и изглеждаха много по-женствени, отколкото през цялото лято, освен това мълчаха покорно, докато мъжете разговаряха. Меттер и конярите, които бяха пристигнали с мъжете, седяха при нас. Еверра мълча почти през цялото време. Нас, децата, ни поглеждаха намръщено, колчем отваряхме уста.

Поднесоха вечерята официално и тя продължи доста дълго, а след нея децата от Семейството — Явин, Астано, Сотар, Умо и Утер — се прибраха заедно с възрастните.

Ние, петте деца на роби, останахме отвън да се скитаме и да безделничим. Беше твърде късно, за да отидем до нашия Сентас. Салло предложи да се разходим по пътя към селото и да проверим дали къпините стават за ядене. Когато наближихме, тамошните деца ни забелязаха и, притаени зад къпинака, взеха да ни замерят с камъчета. Не бяха тежки, но изглежда, ги мятаха с прашки, защото жилеха остро и неприятно. Нещастната Око бе първата, която уцелиха, тя изпищя, че я е ужилил стършел, после и другите взеха да се оплакват от подобни „ужилвания“. Видяхме камъчетата да фучат над шубраците и мярнахме нашите нападатели. Един от тях, едро момче, подскочи високо и изкрещя нещо. Ние побягнахме. Този път не ни беше смешно, както когато ни преследваха берачите, а изпитвахме истински страх. Мракът се спускаше бързо. Усещахме зад гърбовете си нарастваща ненавист.

Прибрахме се. Око и Рис плачеха. Измихме си раните, легнахме и зачакахме звездите да изгреят. Неусетно се, унесохме в разговори. Салло каза:

— Видели са, че сред нас няма деца на Семейството.

— Но защо толкова ни мразят? — попита Око.

Никой не знаеше.

— Може би защото можем да правим много неща, които на тях са им забранени — подхвърлих.

— И бащите им ни мразят — добави Салло. — Заради плодните войни.

— Мразя ги — изхлипа Рис.

— Мръсни селяни — изсумтя Тиб и кой знае защо, ми стана мъчно, а и малко неприятно, че така бързо намразваме всичко онова, от което се страхуваме.

Известно време мълчахме и зяпахме звездите, които изникваха една по една над короните на дърветата и надзъртаха над стрехата на къщата.

— Салло — прошепна Око. — Той с нас ли ще спи?

Говореше за Торм. Око се ужасяваше от него. Нали беше видяла как уби братчето й.

Под „да спи с нас“ имаше предвид дали ще излезе да спи на открито, както правеха останалите деца от Семейството през цялото това лято.

— Съмнявам се, Окенце — отвърна нежно Салло. — Едва ли ще пуснат някой от тях, поне тази нощ. Трябва да останат вътре, нали са благородници.

Но като се събудих малко преди изгрев-слънце, тъкмо когато съзвездията изчезваха в просветляващото небе, видях, че Астано и Сотар лежат на своите сламеници, завити в тънки одеяла и изпружили босите си крака изпод тях.

Тази сутрин децата от Семейството излязоха доста по-късно. Не знаехме дали трябва да идем без тях до Сентас и тъкмо обсъждахме този въпрос, когато те дойдоха.

— Хайде! — провикна се Явин. — Какво сте насядали?

Торм не беше с тях. Момичетата носеха ежедневните си дрехи, туники и панталони, прашни и парцаливи, също като нашите.

Явин вдигна Око на конче и каза:

— Храбри колесничарю. Откарай своята приказна фея горе, при високите стени и портите на Сентас! Напред! — Око нададе писклив боен възглас и Явин затича и зацвили. Всички препуснахме след него.

Изразът „роден водач“ сигурно е банален. Предполагам, че мнозина мъже по природа са такива, има много начини да водиш и много цели, към които да се отправяш. Но първият роден водач, когото познавам, е седемнайсетгодишният Явин Алтантер Арка — останалите измервах по него. Според моите представи водачеството означава лично обаяние, будна интелигентност, неоспоримо приемане на отговорността и още нещо, което е трудно за определяне — верен баланс между справедливостта и състраданието, който не може да бъде постиган никога в полза на едното или другото и следователно е непостоянен.

В този момент Явин беше разделен между привързаността си към всички нас, „сентанците“, и необходимостта да защитава по-малкия си брат. И тъй, по обед, когато дойде време да пратим някой доброволец за хляб и сирене и каквото още ни бяха приготвили в кухнята за обяд, той заяви „аз ще ида“. Върна се с торба храна и с Торм.

Щом зърна изкачващия се по склона Торм, Око се скри в лабиринта от камъни зад Кулата на древните. Салло отиде при нея и двете се спуснаха заедно до потока.

Явин показа на Торм всички градежи и изкопи, обясни му, че сме се постарали да се придържаме към историческите планове, после му описа сцените, които смятаме да изиграем, когато привършим със строежа на Сентас и бъдем готови за обсадата и превземането на града. Торм крачеше след него и се оглеждаше мълчаливо. Накрая каза няколко похвални думи за обходния ров, който беше нашият шедьовър.

Каменните постройки бяха ниски и изискваха снизходително отношение и доста въображение, за да бъде открито сходството им с кули и порти, но изкопите, дори в умален мащаб, бяха досущ като истинските. Бяхме построили ограда, която обхващаше върха на хълма, пред нея бяхме изкопали защитния ров, а земята бяхме натрупали от вътрешната страна на оградата, за да могат по нея да се придвижват защитниците. Макар да не беше многословен в оценките си, Торм очевидно беше впечатлен от мащаба на нашия строеж.

— Ето тук — посочи му Явин — смятам да поведа внезапната атака. — Мъже от Сентас! На стените! Врагът идва! Защитавайте родните си огнища! — Спусна се надолу по хълма, а ние затворихме портата и я залостихме с напречната греда, после се покатерихме върху стената и на вътрешната „цитадела“. Явин се втурна нагоре по склона, а ние го засипахме с невидими стрели и копия. Той блъсна вратата, после падна на колене и „издъхна“ пред нея под триумфиращите ни викове.

Торм наблюдаваше всичко това, без да участва в играта, но очевидно завладян от мащабите на представлението и вълнението ни.

Отворихме портата и пропуснахме Явин, после се настанихме под оскъдната сянка да се насладим на обяда. Сотар слезе при потока да занесе храна на Око и Салло.

— Е, какво мислиш за нашия Сентас? — попита Явин.

— Чудесно. Много добре — отвърна Торм. Гласът му беше надебелял и приличаше на гласа на нашия Баща. — Само че всичко това е някак… глупаво. Войници, които си играят с въображаеми лъкове.

— Разбира се, че ще ти се стори глупаво — съгласи се Явин. — Вероятно цяло лято си се обучавал с истински оръжия.

Торм кимна важно.

— Но това е само игра. Представление. Поне се отървахме от уроците. — Явин се засмя. Но беше вярно. Еверра се бе отказал да ни преподава веднага щом се заехме с построяването на Сентас. Дори увери нашата Майка, че това било всъщност негова идея, различен начин да изучим една епична поема, историята на войната между Пагади и Сентас, науката за построяване на отбранителни съоръжения.

— Ако ги нямаше тия — рече Торм, — можехте да използвате мечове и лъкове. Ще сме шестима.

— Пак ще са дървени играчки — отвърна Явин след кратка пауза. — Не като истинските оръжия, с които се обучаваш. Ха! Ако дам на Сотар меч, ще ми разпори тумбака, преди да се усетя!

— Не можеш да даваш оръжия на робите — намеси се Утер: изглежда, не бе разбрал кого има предвид Торм под „другите“. Утер винаги гледаше да се придържа към законите, правилата и моралните устои, поради което Сотар го бе кръстила „Трудек“. — Законът го забранява.

Торм смръщи вежди. Погледнах Тиб и видях, че и той като мен се измъчва от спомена за наказанието, когато бяхме играли на войници. После забелязах, че Явин хвърля многозначителен поглед на Астано, сякаш й казваше: „Измъкни ни от това!“ Тя схвана намека и се намеси в разговора, както обикновено правят жените.

— Не обичам да си играя с оръжия — рече с въздишка. — Повече ми харесва, когато се преструваме, че стреляме с лъкове. Никога не пропускам целта! Пък и няма опасност някой да пострада. Както и да е, вече не живеем в епоха на битки и сражения, нали? Така че по-добре да подготвим речите на пратениците. Толкова дълго копахме тоя ров! Пък и Кулата не е достатъчно стабилна. Торм, нямаш представа какво е да мъкнеш камъни по цял ден. Дори малките помагаха в строежа, Умо и Око. Всички сме сентанци.

Това беше нейният начин да защити града, който бяхме вдигнали със съвместни усилия през това лято.

Торм сви рамене. Мълча до края на обяда. После слезе до потока да пийне студена вода. Салло, Око и Сотар се криеха в храсталаците. Торм не им обърна внимание. Махна на Явин, извика нещо и тръгна към къщата по белия път през лозята, сам, размахваше ръце малко смешно.

Върнахме се при нашия строеж, но сякаш някой бе хвърлил черна сянка върху ведрото ни настроение.

До края на лятото всеки ден градяхме Сентас, но вече не беше същото. Децата от Семейството често ги викаха в къщата — Явин, Торм и Утер излизаха на лов с нашия Баща и съседните земевладелци, момичетата трябваше да забавляват техните съпруги. Сотар и Умо, които бяха страстно привързани към нашата игра, намираха всякакви извинения, за да се измъкнат, и идваха при нас непрестанно, но Астано не можеше да избяга, а без нея и Явин да определят насоките вече не бяхме толкова убедени какво трябва да се прави.

Но всички удоволствия, които предоставяше Венте, си бяха налице: можехме да плуваме из потоците, да се скитаме из горичките, а междувременно узряха и смокините (които не се налагаше да крадем, тъй като растяха в двора на къщата), да разговаряме вечер дълго под звездите, докато постепенно не се унесем в сън. Дори последният ден бе изпълнен с щастие. Астано предложи да се разходим до върха на Вентинските възвишения. Беше доста далеч за еднодневен поход и взехме вода, храна и одеяла. Взехме и едно от момчетата от фермата да ни кара багажа с една каручка.

Тръгнахме рано. Въздухът бе студен — предзнаменование за идващата есен. Тревата по склоновете бе изсъхнала и хвърляше златисти отблясъци, сенките бяха по-дълги. Дълго се катерихме по една стара пътека, използвана предимно от тукашните пастири. Овцете по хълмовете не се бояха от нас, само вдигаха глави, гледаха ни с черните си лъскави очи и от време на време блееха жално. Нямаше огради, тъй като планинската овца по правило се придържа към своето пасище, без да я пазят кучета или заграждения, но въпреки това около стадата се навъртаха огромни сиви песове, приличаха на вълци. За щастие не ни обръщаха внимание, когато минавахме наблизо. Но щом спирахме, пристъпваха мълчаливо към нас и ни внушаваха съвсем недвусмислено: „Продължавайте си по пътя и всичко ще е наред“. И ние продължавахме.

Торм и Утер не дойдоха с нас. Бяха предпочели да идат на лов за вълци в боровата гора със Сотер и Содера. Око и Умо, който на десет години не беше по-едър от шестгодишната Око, крачеха упорито с нас. От време на време Явин качваше Око на конче, а на последния стръмен участък се наложи да разтоварим каручката и да носим багажа на гръб. Сложихме Око и Умо на самара на магарицата — доста красиво същество, със сивкава козина, досущ като на мишка. Отначало я бях помислил за младо конче, Сотар ми обясни, че ако баща й е бил магаре, а майката кон, щяла да е муле, но тъй като майка й била магарица, а бащата кон, била катър. Момчето, което я водеше, изслуша това обяснение с безизразно лице.

— Права съм, нали, Коми? — попита го Сотар. Той помръдна леко глава и извъртя поглед встрани. — Всичко зависи от това кои са ти предците, нали, Мишко? — попита Сотар.

Коми дръпна юздите и Мишка пристъпи кротко напред. Око и Умо се поклащаха на самара, доволни и усмихнати. Ние ги следвахме, прегърбени под тежестта на багажа. Но бяхме щастливи, когато най-сетне се изкатерихме на самия връх и спряхме задъхани, за да се полюбуваме на прекрасната гледка на озарената от слънцето околност на много мили наоколо. Оттук се виждаше Етра, изглеждаше съвсем миниатюрна в далечината, а също и разпръснатите покрай реката ферми, къщички и селца, очертаваше се широкият завой на река Морр. Явин пък, който имаше очи като на орел, се похвали, че може да различава дори стените и кулите на Касикар, макар че нататък аз виждах само неясно петно. В източна и южна посока земята бе хълмиста и неравна, но на север и на запад хълмовете отстъпваха място на просторни равнини, където зеленината постепенно се сливаше със синкавия хоризонт.

— Това трябва да е Данеранската гора — каза Явин и посочи на север.

— А там са Блатата — каза Астано, която също гледаше нататък.

— Откъдето са Гав и. Салло — допълни Сотар.

Салло стоеше до мен. И двамата се взирахме в далечината. Изпитвах неясно вълнение при мисълта, че там някъде е моята непозната родина. Всичко, което знаех за хората от Блатата, бе, че там няма големи селища, а само забутани селца и че обитателите им са нецивилизовани варвари. Но там имахме предци, свободни хора. Ние също се бяхме родили свободни. Тази мисъл ме смущаваше и объркваше. И нямаше нищо общо с Етра и живота ми в Аркаманд.

— Помните ли нещо от Блатата? — попита Сотар.

Салло поклати глава, но аз отвърнах — за своя изненада:

— Понякога ми се струва, че си спомням.

— И как беше животът там?

Беше ми странно да описвам спомените си на глас.

— Ами… има много вода, от която се подават тръстики и малки острови… а в далечината се издига един синкав хълм… може да е хълмът, на който сме сега.

— Гав, тогава беше още бебче — рече Салло и долових в гласа й предупреждение. — Аз бях на две или на три и не помня нищо.

— Дори когато са ви отвлекли? — попита разочаровано Сотар. — Трябва да е било вълнуващо.

— Не помня нищо освен Аркаманд, Сотар-йо — отвърна с усмивка Салло.

Седнахме на сухата трева и си направихме истинско пиршество с храната, която бяхме донесли. Слънцето се спускаше към хоризонта и вече можехме да видим океана, целия озарен от отблясъци. Седяхме и си бъбрехме, завладени от спокойствието на дългото лято. Малките първи се унесоха в сън. После заспа и Салло, отпуснала глава в скута ми. Рис донесе одеяло и аз я завих внимателно, за да не я събудя. Изгряха звездите. Коми, момчето от селото, което през целия ден бе страняло от нас, подхвана някаква песен. Отначало не знаех какво чувам, толкова странен и тъжен бе звукът, който излизаше от гърлото му — наподобяваше далечен стон на камбана. Издигаше се и издигаше, после внезапно секна.

— Коми, изпей още нещо — подкани го шепнешком Сотар. — Моля те.

Той мълча толкова дълго, че вече мислех, че няма да изпълни молбата й, после звукът се появи отново, наподобяваше едновременно глас и някакъв странен, непознат инструмент. Беше необичайно тъжен и същевременно ясен и ведър. След малко спря, но ние продължавахме да чакаме напрегнато, с надежда да се върне.

Над хълмовете се бе възцарила пълна тишина, сиянието на звездите бе много по-ярко въпреки кафеникаво-златистата ивица на западния хоризонт.

Мишка тропна с копито и изпръхтя и всички се разсмяхме, а после, отново се унесохме в безгрижни разговори.

4

Следващите няколко години минаха без особени вълнения. Със Салло миехме подовете на голямата къща и ходехме ежедневно на уроци. Никой не тъгуваше за Хоби, дори Тиб, предполагам. Торм, който продължаваше да изучава изкуството на боя с мечове, оставаше все така мълчалив, сдържан и вглъбен, когато беше в клас. Рядко, когато вродената му избухливост заплашваше да вземе надмощие, се извиняваше на учителя и напускаше стаята. Явин почти през цялото време беше на походи с армията. По това време Етра не воюваше с никого и младите офицери като Явин се обучаваха чрез маршове и учения или патрулираха покрай границите. В редките моменти, когато се прибираше у дома, той беше все така енергичен и жизнерадостен.

Следващите две лета отново прекарахме във Венте и те бяха същите като предишното — изпълнени с лениви забавления и много щастливи мигове. Явин не можа да дойде с нас — първото лято беше на марш, а през второто трябваше да придружи нашия Баща на една дипломатическа мисия до Галлек. Торм прекара и двете лета в школата за бойни изкуства. Така че наш водач беше Астано.

Тя ни отведе на хълма Сентас още първата вечер. Всички се изненадахме и дори се натъжихме, когато видяхме, че градът и крепостта са в руини. Зимните дъждове бяха размекнали почвата и окопите се бяха срутили, насипът се бе размил, а стената бе съборена на няколко места — от ветрове или от човешка ръка, не знаехме.

— Мръсни селяни — изръмжа Тиб: вече можеше да ръмжи, защото гласът му се променяше. Всички бяхме съгласни с него: споменът за непознатите деца, които ни замеряха с камъни без никаква причина, бе все още жив. Но Астано и Сотар не изглеждаха потиснати, а веднага започнаха да обсъждат как ще възстановим оградата и ще вдигнем наново кулите. Върнахме се във фермата и се заехме да обмисляме плановете за въздигането на Сентас от руините.

— Знаете ли — предложи неочаквано Сотар, — ако успеем да ги накараме да ни помогнат във възстановяването, може би няма да хранят подобна злоба към града.

— Уф! Не искам да ги виждам дори! — възкликна Рис. — Те са лоши.

— Вярно е, че човек не може да им има доверие — потвърди Утер, който вече не беше така хърбав, но си оставаше същият моралист.

— Онзи с мулето не беше лош — обади се сестра му Умо.

— Коми — каза Астано. — Много приятно момче. Помните ли как пееше?

Всички си спомнихме тайнствената златиста вечер на хълма.

— Може би ще трябва да попитаме надзирателя — предложи Астано на Сотар и двете известно време обсъждаха възможността да ни предоставят част от робите във фермата.

— Само ако обясним, че ще работят за нас — отвърна Сотар.

— Ами ще работят — каза Астано. — Ние не работехме ли здравата! Как само копаехме твърдата земя… Нямаше да се справим, ако не беше Явин.

— Но сега ще е различно — уточни Сотар. — Трябва да се издават заповеди…

— Да — съгласи се Астано.

С което обсъждането приключи. Никоя от двете не повдигна повече този въпрос. Построихме нашия Сентас дори без помощта на Явин и съветите на Еверра. Когато приключихме, направихме церемония по освещаването, като обиколихме стените отвътре, и всичко беше съвсем сериозно, точно както бе описано в поемата на Гарро. Повикахме нашия учител да изиграе ролята на Върховния жрец — той предвождаше процесията и запали малкия свещен огън в подножието на цитаделата. Цялото това лято изкарахме на хълма, на групички или всички заедно, защото в сърцето на всеки от нас това бе скъпо място, нашата тайна крепост и убежище.

Освен възстановяването на Сентас нямахме почти никакви други проекти или забавления; поставихме няколко малки пиеси, но най-често ходехме с Тиб да се гмуркаме в един дълбок вир и се излежавахме под дърветата. Всеки ден до обед имахме учебни занимания, а Рис и Салло оставаха за уроци по музика със Сотар и Умо, тъй като бяха повикали един преподавател по пеене от Херраманд. Утте, малката племенница на Сотар, бе пораснала достатъчно, за да идва с нас, под специалната опека на Око, и понякога, в особено горещите следобеди, вземахме и останалите „мъничета“, за да ги водим на реката. Често към нас се присъединяваха и лелите на Сотар и нашата Майка — след това отпращаха Утер, Тиб и мен, защото жените искаха да се къпят. Утер беше убеден, че момчетата от селото се крият наблизо, за да ги гледат, тръгваше да патрулира из горичките и нареждаше на мен и на Тиб да му помагаме да прогоним „тия мръсници“. Бях сигурен, че нито един от селяците не би посмял да доближи потока, понеже подобно светотатство щеше да бъде наказано жестоко и безпощадно, но умът на Утер бе ориентиран в друга посока и той вероятно бе обсебен от идеята за оскверняване.

Изглежда, аз съзрявах по-бавно от него, защото всичките тези мании ми се струваха глупави, например подмятанията на Тиб какво можело да се види, ако клечиш достатъчно дълго в храстите. Имах представа как изглеждат жените. Бях ги виждал неведнъж в спалното. Смятах, че Тиб се държи така само защото вече го бяха пратили в бараката при мъжете. Навярно, за разлика от тях двамата, аз все още бях дете.

Съвсем различно беше, когато веднъж чух Сотар да пее. Това нямаше нищо общо със зова на плътта. Душата ми беше тази, която се заслуша в гласа й и се изпълни с болка, величие и необясним копнеж…

По-късно през това лято пристигнаха Явин и Торм с нашия Баща и разделението между Семейството и робите отново бе очертано от присъствието на мъжете.

Един ден излязох да се поразходя, обзет от желание да остана сам. На юг от фермата, в една долчинка между два хълма, открих чудесна дъбова горичка. Пресичаше я бистър поток, а на склона имаше причудлива каменна постройка, вероятно светилище, но не можех да определя на кой бог. Когато се върнах, разказах на Салло за него и тя поиска да го види. И тъй, същия следобед взех нея, Рис и Тиб и тръгнахме. Когато стигнахме, Тиб заяви, че нямало нищо интересно, и се върна във фермата. Рис и Салло обаче казаха, че също като мен усещат нечие неясно и свещено присъствие в горичката, езерото и разрушения олтар. Седнахме на тревата в подножието на каменната постройка, под сянката на дърветата. Те си бяха взели хурките и по едно чувалче пухкава вълна, тъй като вече бяха във възраст, в която трябваше да се занимават с женска работа. Това, че можеха да излязат да се разхождат с мен, бе само част от лятното очарование на живота във Венте. На други места изобщо не биха позволили на две четиринайсетгодишни робини да напускат къщата. Но Рис и Салло бяха добри момичета, а и нашата Майка им имаше доверие и знаеше, че не бягат от работа. И тъй, седяхме на тревата на сянка в горещия августовски ден и мълчахме; наслаждавахме се на временната си свобода.

— Дали не е олтар на Ме? — попита по някое време Рис.

Салло поклати глава.

— Не, формата е различна.

— На кого тогава?

— Може би на някой бог, който е живял по тези места.

— Богът на дъбовете — подметнах.

— Богът на дъбовете е Йене. Не е той — заяви уверено Салло. — Тукашен бог е. Усещам нещо загадъчно.

— Какво да оставим за дар? — попита Рис на пръв поглед на шега.

— Не зная. — Салло сви рамене. — Ще разберем.

Рис се надигна и се завъртя в кръг, с бавни хипнотизиращи движения. Не беше красива като Салло, но притежаваше вродено спокойствие и чар, както и напъпила женственост, за която допринасяше дългата й лъскава коса и замечтаният й поглед.

— Не ми се тръгва оттук — въздъхна тя.

Само след няколко години щяха да я подарят, вероятно на младия Одиран Едир, възможния наследник на Херраманд, накъдето бяха насочени интересите и дълговете на Арка. Всички го знаехме. Робините се отглеждат, за да бъдат подарени. Рис се надяваше, че Къщата ще я даде там, където ще бъде ценена и към нея ще се отнасят добре. Не се страхуваше от бъдещето си, изпитваше дори жив интерес от това кому ще принадлежи. На няколко пъти ги бях чул със Салло да обсъждат тези въпроси. Салло нямаше да напуска Къщата, тя бе отредена за Явин, това също се знаеше. Но в Аркаманд нито момичетата се женеха рано, нито робините се подаряваха, преди да навършат петнайсет или шестнайсет. Йемер често ни повтаряше думите на нашата Майка: „Жената е по-здрава и живее по-дълго, ако има време да съзрее и не носи деца, докато тя самата е още дете“. А Еверра цитираше по този повод Трудек: „Оставете девицата да изкара докрай девичеството си, защото Предците ценят най-високо почитта на непорочните деви“. Сем, конярят, бе по-практичен: „Никой не използва едногодишна кобила за разплод, нали?“

С други думи, на Рис все още не й предстоеше скоро да напусне нашата Къща и й оставаха поне още няколко години безгрижен живот в позната среда и свобода, която едва ли щеше да познае другаде.

Салло бе трогната от нейната нероптаеща тъга.

— Рис — попита я тя, загледана към потока, — какво щеше да направиш, ако беше свободна?

— Никой не освобождава млади робини — отвърна Рис спокойно. — Само мъже, които са извършили геройска постъпка. Като онзи досаден роб, дето спасил съкровищата на господаря си в „Басните“.

— Но има страни, където няма роби. Ако живееше там, щеше да си свободна. Като всички.

— Но пък там щях да съм чужденка — разсмя се Рис. — Откъде да знам какво ще правя? Луди неща, каквито правят чужденците!

— Добре де, представи си само, че те освободят тук, в Етра.

Рис се замисли.

— Ако съм свободна, ще си потърся съпруг. Ще му родя деца… и ще трябва да се грижа за тях, искам или не, нали? Не зная. Май не ми се ще да съм свободна. Не познавам нито една свободна жена. Въобще не мога да си представя какво е. Ти какво би направила?

— И аз нямам представа — отвърна Салло. — Дори не зная какво да мисля за това. Но бих опитала.

— Сигурно е чудесно да се ожениш — въздъхна умислено Рис. — И тогава ще знаеш… — Млъкна и не разбрах какво има предвид.

— О, да! — каза Салло.

— Но ти знаеш, Сал. Явин-ди няма да позволи да те дават на други.

— — Да, няма — потвърди Салло и долових в гласа й нежност, каквато изникваше винаги, когато заговаряше за Явин, а също и свян.

Едва сега разбрах, че Рис има предвид правото на господаря да дава робините си на други мъже или да ги праща да гледат малки деца с жените, тоест да прави каквото му хрумне. А жената трябваше да се подчинява. Това ме наведе на мисълта какъв щастливец съм, че съм се родил мъж. Така че дори малко се засрамих, когато Салло ме попита:

— Гав, а ти какво би направил?

— Ако ме освободят?

Тя кимна. Гледаше ме закачливо, сякаш ме изпитваше.

Помислих и казах:

— Ами… много обичам да пътувам. Ще отида в Месун, където е Университетът. Ще ми се и да видя Пагади, А може би и руините на Сентас. И разни градове, за които съм чел, като Ресва с многото кули и Ансул Красивия, с неговите четири канала и петнайсет моста…

— И после?

— После ще се върна в Аркаманд с цял куп книги! Учителят непрестанно говори, че трябва да намерим още книги. „Колкото по-стари, толкова по-безвредни“ — повторих думите, които често произнасяше. Рис и Салло се изкискаха, защото имитирах гласа му. С което разговорът ни за свободата приключи.

Нямахме какво да предложим в дар на неизвестното божество, освен може би своята почит.

На следващото лято престоят ни във фермата бе скъсен заради слуховете за война.

Пристигнахме както обичайно, с братовчедите от Херраманд, и още първата вечер деветимата се качихме на хълма Сентас, очаквахме отново да заварим руини. Но макар че зимните дъждове бяха повредили изкопите, стените и кулите стояха почти непокътнати и на места, изглежда, бяха достроявани. Някои от местните деца навярно бяха решили да поддържат и разширяват крепостта. Умо и Утер бяха недоволни от това, сякаш Сентас бе завладян от чужденци и осквернен, но Астано заяви:

— Може би така ще се запази за по-дълго.

През това лято на изкопите с нас работиха само Око и Умо. Астано и Сотар трябваше да правят компания на другите жени и постепенно ние, останалите, си избрахме различни занимания. С Тиб ходехме за риба и да се къпем, със Салло навестявахме горското светилище, когато тя успееше да се измъкне от къщата, и от време на време към нас се присъединяваше Рис. Освен това си намерих неочакван приятел.

Един ден бях ходил на хълма Сентас, за да помогна на момичетата със стената, и се прибирах през лозята тъкмо по обед, когато жегата бе най-нетърпима. По съседния ред към мен се приближаваше един от тукашните. Мярвах го от време на време между натежалите гроздове, които вече бяха почнали да узряват/Когато се срещнахме, той спря и ми рече почтително „ди“. Това беше начинът, по който селяните се обръщаха към господарите — не по име, а с вежливо обръщение.

Спрях изненадан и го погледнах. Беше Коми, момчето, което ни бе придружило на върха на хълма и ни бе пяло вечерта. Изглеждаше доста пораснал. На пръв поглед щях да го взема за възрастен мъж. Вече имаше мъх по страните и лицето му бе издължено и загрубяло. Поздравих го по име.

Той очевидно се изненада и се зарадва, че съм го познал. Постоя известно време мълчаливо, после каза:

— Нали не се сърдите, че поработихме на вашето място?

— О, няма нищо — отвърнах.

— Ония простаци от Мерив го събориха миналата година — продължи той.

— Е, няма нищо. Това е само игра. — Не знаех какво да кажа на този навъсен младеж. Дори ми беше трудно да му разбирам говора. Долавях от тялото му миризмата на пот. Беше бос и тъмните му мазолести крака приличаха на усукана лозница.

Настъпи продължителна тишина и тъкмо се готвех да се сбогувам, когато Коми каза:

— Мога да ти покажа едно добро място за риболов.

Бях уловил доста риба това лято. С Тиб бяхме чували, че имало потоци, където местните ловели огромни пъстърви, но ние все още не можехме да се похвалим с подобен улов. Отвърнах нещо в смисъл, че ще ми е интересно, а Коли подметна:

— Тази вечер при скалата.

И продължи през лозята.

Макар да изпитвах известни съмнения, вечерта се изкатерих на Сентас: казах си, че ако Коми не се появи, ще помогна малко на Око и Умо. Но малко след като стигнах там го видях да идва през лозята. Слязох да го посрещна и двамата тръгнахме мълчаливо покрай един поток, който се вливаше в друг, по-голям. Повървяхме още половин миля по тясна пътечка между върби, кипариси и борчета и стигнахме до широк и дълбок вир. Все така, без да си проговорим, се покатерихме на два камъка и хвърлихме въдиците. Дребни мушици кацаха на гладката повърхност и около тях се образуваха кръгове. Само след минута улових една риба и я измъкнах — беше на великолепни розови петна и тежеше поне килограм и половина. Коми се ухили и подметна:

— Късметът на новака.

Постепенно взех да се изпълвам с благодарност към този мълчалив слаб младеж, който стоеше неподвижно върху камъка и сякаш бе обгърнат от някаква загадъчност. Нямах представа защо ме бе заговорил и защо се опитваше да се сближи с мен, да хвърли мост през пропастта, която отделяше невежите селяци от нас, градските чеда, и как въобще знаеше, че можем да сме приятели и да забравим различията между нас. Но точно това се бе получило — макар да мълчахме, между нас се бе възцарило пълно доверие.

Когато рубинената светлина между дърветата угасна, събрахме улова. Коми носеше мрежа и аз пуснах голямата риба вътре, заедно с двете по-малки, които бях уловил след това. Последвах го по вече невидимата пътека, през тъмната гора и през лозето. Беше почти тъмно. Щом излязохме на пътя, въздъхнах облекчено и казах:

— Ей, Коми, благодаря ти.

Той само кимна и спря да ми подаде рибата.

— Вземи я ти — рекох.

Той се поколеба.

— Не мога да я сготвя — казах.

Той повдигна рамене и усмивката му се стопи в мрака. След секунди се изгуби от погледа ми.

След това излизахме още няколко пъти на риболов, винаги на различни места. Чувствах се малко странно, защото по някакъв начин той знаеше къде съм и неизменно ме намираше, за да ме покани, понякога и без думи, да идем за риба. Нито веднъж не взех Тиб с нас, струваше ми се, че по някаква причина няма да е редно. Ако Коми искаше да дойде и Тиб, щеше да ми каже. Разказах на Салло за момчето от селото, защото нямах тайни от нея. Тя ме изслуша с интерес. Когато споделих изненадата си, че ме е избрал за свой приятел и спътник и ми показва различни тайни местенца за риболов, тя каза:

— Сигурно е самотен и те харесва.

— Как така да ме харесва?

— Ами… просто е решил, че може да ти има доверие.

— Това е като да се сприятелиш с вълк — подметнах.

— Да знаеш как ми се иска да можем да идем в селото — рече неочаквано сестра ми. — Не разбирам защо не ни позволяват. Все едно там живеят диви животни или нещо подобно. Та нали някои от жените във фермата имат там роднини! Приятни хора са, само дето не им разбирам какво казват.

След този разговор в главата ми се загнезди мисълта да помоля Коми да ме заведе у тях, защото на мен също ми беше интересно какви точно са тези малки тъмни къщички в долината, въпреки че плодовите войни може би все още бяха живи в спомените на някои техни обитатели. И тъй следващия път, когато двамата с Коми отидохме за риба по здрач, рекох:

— Ще дойда с теб.

Този ден имахме доста богат улов, гордостта ни беше една пъстърва, дълга колкото ръката ми. Коми не отговори и след малко попитах:

— Те ще имат ли нещо против?

Предполагам, че и той като мене изпитваше известни затруднения да разбира говора ми. Замисли се и накрая повдигна рамене. Слязохме в селото заедно. От комините се виеше дим, миришеше на готвено. Тъмни фигури се разминаваха с нас по тесните прашни улички, от дворовете лаеха кучета. Коми ме заведе при една къщурка, вдигната на колове, за да се избегне зимната кал. На дървените стъпала седеше възрастен мъж. Бях го виждал да работи в лозята. Двамата с Коми се поздравиха със сумтене, после мъжът попита:

— Кой е този?

— От Къщата — отвърна Коми.

— Ха — възкликна изненадано мъжът и понечи да се надигне. Сигурно си помисли, че Коми е довел някое от момчетата от Семейството, защото се намръщи и като че ли се притесни. Коми добави нещо, вероятно поясни кой съм, и мъжът се успокои. Изгледа ме мълчаливо. Чувствах се ужасно неудобно, но след като вече бях тук, попитах:

— Мога ли да вляза?

Коми се поколеба, после повдигна рамене и ме поведе навътре. В къщата цареше мрак, ако се изключеше сиянието на въглените в огнището. Вътре имаше хора — жени, един старец и няколко дечица — тъмни сенки, скупчени около огъня. Миришеше на пот, на кучета, на храна, на пръст и дим. Коми подаде голямата пъстърва на една жена, каза й нещо и тя се обърна към мен.

— Ще се храните ли с нас, ди? — попита с глас, който не изглеждаше особено дружелюбен и гостоприемен, а по-скоро насмешлив и ехиден. И въпреки това чакаше отговор.

— Не, мама-йо — отвърнах. — Време е да си вървя. Благодаря ви.

— Рибата е голяма — каза тя. — Ще стигне за всички.

— Не, благодаря — казах и тръгнах заднешком към вратата. — Успех и нека Енну закриля този дом!

Измъкнах се навън, малко уплашен, но и щастлив, задето бях събрал сили да стигна дотук. Поне имаше какво да разкажа на Салло.

Когато й описах всичко, тя каза, че най-вероятно мъжът на стъпалата е бил бащата на Коми: беше подразбрала от разговори, подслушани от селяните във фермата, че макар бракът да не е на почит по тези места, мъжете и жените се събират да живеят заедно и да раждат деца.

— Знаеш ли, бих искала и аз да се срещна с Коми — каза накрая.

На следващия ден, когато Коми дойде, го попитах:

— Виждал ли си светилището дъбовата горичка?

Той кимна. Разбира се, че го бе виждал. Сигурно познаваше всеки камък и поточе в околностите на Вен-те, а и на много мили наоколо.

— Чакай ни там тази вечер — казах. — Няма да ходим за риба.

— „Ни“?

— Мен и сестра ми.

Той помисли малко, повдигна рамене по познатия ми вече начин и си тръгна.

Един час преди залез-слънце със Салло вече бяхме там. Тя се настани на тревата с хурката и вретеното и пухкавата вълна бързо започна да се превръща в тънък конец в чевръстите й пръсти. Коми се появи безшумно. Тя го поздрави, той кимна и седна малко встрани от нас. Салло го попита дали ходи на гроздобер и той кимна.

— Още ли пееш, Коми? — попита тя и той повдигна рамене и пак кимна.

— Ще ни изпееш ли нещо?

Както и преди, на хълма, той не отговори. Помълча известно време, сетне запя със същия странен ви сок и тънък глас, който сякаш бе лишен от източник, като че ли не излизаше от човешко гърло, а висеше във въздуха подобно на песента на птиците и насекомите, без думи и същевременно по-тъжен от всяка дума.

Помислих си дали да не доведа и Сотар в дъбовата горичка, за да го чуе как пее. И че ако дойде с нас и се качи при светилището, може би ще знае на кой бог е принадлежало. А после двете със Салло ще седнат една до друга, ще предат, ще разговарят безгрижно и ще се смеят. Реших обаче, че ще е по-добре, ако Салло я покани да дойде. Напоследък изпитвах непрестанно желание да се виждам и да разговарям със Сотар, но по някаква причина ми беше трудно да го правя. В края на краищата реших да не моля Салло да я повика и си останах само със сладките мечти за това как тримата седим в горичката.

После вече беше прекалено късно.

От Етра дойдоха братята на Сотар, заедно с Торм. Появиха се с шум и суматоха, носеха тревожни вести и заповеди: трябвало веднага да съберем багажа и до зори да напуснем фермата, защото вотусански мародери били прекосили Морр и изгорили лозята и градините на Мерто, селце само на десетина мили от Венте. Всеки момент можели да се появят и тук. Торм беше във вихъра си, крачеше решително, важен и начумерен. Нареди на момичетата от Семейството да спят в къщата, а ние, останалите, почти не мигнахме, защото той не спря да обикаля и да бди на поста си. Много рано, още преди изгрев, пристигна на кон и нашият Баща — бил задържан заради службата си до късно през нощта, но тревогата не му позволила да остане в града.

Утрото беше слънчево и горещо. Хората от имението работеха заедно с нас, за да съберем и натоварим багажа, а когато приключихме, ни пожелаха натъжено лек път. Докато минавахме покрай робите в полето, те само вдигаха глави, без да ни заговорят. Потърсих с очи Коми, но не видях нито него, нито някой друг познат. Тези хора щяха да останат тук съвсем беззащитни, само с надеждата, че нашите войници ще успеят навреме да спрат настъплението на върлуващите банди и да ги прокудят от Етра. Нашият Баща ги бе уверил, че от града е тръгнала голяма войскова част, за да заеме позиция между Мерто и Венте и да изтласка наглите вотусански орди към реката.

Беше горещо и прашно. Торм, яхнал запотен изнервен кон, подканяше кочияшите с нетърпеливи викове да побързат. Нашият Баща, който препускаше до колесницата на нашата Майка, не направи опит да го успокои. Нашият Баща винаги беше строг и суров с Явин, но все по-често избягваше да прави забележки на Торм. Двамата със Салло заговорихме за това, докато вървяхме край каруците. Аз казах, че според мен Баща ни се страхува да не предизвика някой от пристъпите на Торм. Салло кимна, но добави:

— Явин не е като баща си. Торм обаче много прилича на него. Дори на външен вид. Обърни внимание, че дори походката му е същата. Хоби пък се старае да му подражава.

Знаех, че Салло не обича нито Торм, нито Хоби. Млъкнахме стреснато, когато видяхме, че Сотар-йо се е изравнила с нас, и се изплашихме, че може да ни е чула как обсъждаме нашия Баща и синовете му. Сотар обаче не каза нищо, просто закрачи до нас, намръщена и умислена. Съмнявах се да й бяха позволили да върви с робите, вероятно бе дошла на своя глава. Всичко, което ни каза, след като изминаха няколко минути на напрегнато мълчание, бе:

— О, Салло, Гав… свършиха се нашите лета.

Видях сълзи в очите й.

5

Конниците наистина бяха прогонени до реката, нашите войници ги обкръжиха и само малцина успяха да се доберат до Вотус.

Но ние не се върнахме във Венте нито през това лято, нито през следващото. Непрестанно пристигаха съобщения за нашествия — от Вотус, от Оск и накрая от далеч по-могъщия Касикар.

Като се връщам сега назад в спомените си, тези изпълнени с тревога и съобщения за битки години не бяха щастливи. Заплахата от война хвърляше мрачна сянка върху всички ежедневни неща. Може би мъжете разчитат на войната, както на политиката, за да усили чувството им за собствена значимост, без което не могат, или ги привлича възможността да блеснат с успехите си на бойното поле, да намерят нещо различно от скучното и еднообразно мирно ежедневие, което по принцип презират. Жените, за разлика от тях, не се нуждаят от подобни неща, за да осъзнаят значението си, и затова не разбират нуждата от войни и конфликти, но от друга страна, се възхищават на блясъка и красотата на храбростта.

Явин вече беше офицер в етранската армия. Неговият полк, под командването на генерал Форре, бе разположен на югозапад от града, за да отблъсква евентуални атаки откъм Оск и Морва. Сраженията бяха редки, с продължителни паузи, през които армията се прегрупираше, а Явин намираше време да се прибере у дома.

За двайсетия му рожден ден нашата Майка му подари Салло — тя беше вече на шестнайсет. Макар церемонията по „даряването“ да беше съвсем официална, двамата бяха истински щастливи, защото Салло обичаше Явин с цялото си сърце и мечтаеше да продължава да го обича и да му служи вярно. Без никакво съмнение Явин също искаше тя да е близо до него. След време той щеше да се ожени за господарка, но дотогава имаше поне няколко години и никой не мислеше за това. Двамата със Салло бяха наистина сияеща двойка, радостта да са заедно беше съвсем нескрита и сякаш разпръскваше около тях светлина. Всеки път, когато той тръгваше към своя полк, Салло се натъжаваше, но върнеше ли се, Явин неизменно заставаше на прага и се провикваше, „Къде е моята Салло?“, а тя изтичваше откъм някоя стая да го посрещне, срамежлива и радостна, изпълнена с гордост и обич, като истинска млада жена на войник.

Когато навърших тринайсет, ме изгониха от женската спалня и ме пратиха в другия край на двора. Изпитвах ужас, че ще живея в бараката, но не беше толкова страшно, колкото си представях, макар че ми липсваше уютното кътче, което си бяхме устроили със Салло и където заспивах безгрижно още щом положа глава на възглавницата. Тиб, който се бе преместил в бараката година преди това, заяви, че ще е мой защитник, но никое от големите момчета не ме преследваше. Вярно, че се държаха сурово с малките, но аз, изглежда, бях спечелил уважението им със своето мълчание след премеждието в кладенеца. Викаха ми Блатния плъх и Зубрача, но с това се изчерпваше всичко: повечето от тях просто не ми обръщаха внимание.

Рядко се виждах денем с тях, тъй като новите ми задължения ме задържаха почти през цялото време в училищната стая и библиотеката с Еверра. Око и едно малко момче, Пепа, се грижеха за чистотата в Къщата. Моята задача сега бе да трупам знания и да помагам на Еверра в обучението на малките. Имаше ново попълнение в класната стая, след като племенниците на Сотар бяха порасли достатъчно, за да се учат да четат и пишат, а заедно с тях бяха пратили и няколко закупени или разменени деца на роби. Салло бе освободена от всякаква тежка работа и от нея се очакваше да седи по цял ден в копринените стаи заедно с още няколко момичета и да не прави нищо друго, освен да преде и да плете, за да запази хубостта и свежестта си за Явин. Непрестанно ми се оплакваше колко скучен е станал животът й. Беше свикнала с тежката работа и компанията на другите подарени момичета и млади господарки й беше отегчителна. Не го признаваше открито, защото никак не се оплакваше, но при всяка възможност се измъкваше от копринените покои и идваше в класната стая или в библиотеката, за да почете или да помага на Еверра с малките. Това ни даваше възможност да се срещаме насаме, най-вече в библиотеката. Сестра ми споделяше всичко с мен, както го бе правила винаги, и разчиташе на мен, също както аз разчитах на нея. Това беше един от изворите на радост в живота ми. Смело мога да кажа, че Салло бе моята втора душа. Само с нея се чувствах истински свободен и удовлетворен от живота. Само на нея можех да кажа цялата истина.

От доста време не съм ви говорил за моите „спомени“ — виденията, които наподобяваха сънища наяве и които имах още от съвсем малък. Те продължаваха да ме спохождат, макар и не толкова често. Тъй като се стараех да не говоря с никого за тях, ми беше трудно да ги споделям дори със Салло.

Кой знае защо, спомените не ме навестяваха, докато бях във Венте, но когато са върнах в Аркаманд, се появиха отново. Най-често когато четях, преди да заспя, или когато се пробуждах, пред погледа ми изникваше синкавият хълм в далечината, сияещата водна повърхност, тръстиките и усещането за поклащане, като че съм в лодка. Друг път виждах да се сипе сняг над покривите на Етра (но това бяха истински спомени, защото вече се беше случило), стоях изправен до прясно изкопан гроб край реката или наблюдавах мъже да се бият на площада. Понякога виждах и сумрачната стая и мъжа, който извръщаше към мен красивото си печално лице и ме наричаше по име.

Доста по-рядко ме спохождаха нови видения, припомнях си неща, които не бях виждал никога. На няколко пъти си спомних как изкачвам стръмен хълм в град, който не познавах; улиците между къщите бяха тъмни и чужди, но имаше и някаква светлина пред мен, като че носех невидима лампа.

Веднъж, през зимата, в която подариха Салло на Явин, видях ужасна картина: гол мъж, мършав, с черно тяло като на мумифициран труп; танцуваше. Главата му беше прекомерно голяма, с лъскави черни очи и зейнала червена яма вместо уста. Виждах го отдолу, сякаш лежах в някакво мрачно и неосветено място. Молех се това видение да не ме спохожда отново. Друг път си спомних, че съм в пещера с нисък каменен таван, а подът е озарен от бледа трепкаща светлина. Имаше и други откъслечни и кратки сцени, мигновени видения или проблясъци, които почти не успявах да различа и да запомня, макар че понякога се случваше да видя лице или място, които вече познавах от „спомените“ си. Чувал съм и други хора да разправят, че са имали подобни случки с места и хора, които би трябвало да виждат за първи път. При мен обаче беше различно, защото веднага щом се случеше, можех да се върна назад в мислите си към времето, когато си го бях „припомнил“.

След всяко подобно събитие паметта ми се пренареждаше и можех да правя разлика между действителните спомени и онези, които все още не бяха станали. Както беше със спомена за падналия сняг — един истински и три от по-рано.

Част от удоволствието да съм заедно със сестра ми се състоеше именно в това, че можех да й разказвам за спомените си и да обсъждаме заедно какво ли може да означават. Тя, от своя страна, споделяше с мен разни клюки от живота на Семейството.

След като Явин и Астано бяха приключили с образованието си, а Торм бе освободен от учебни занятия заради обучението си във военната школа, виждах само малките деца от Семейството и Сотар. Тя все още посещаваше уроците на Еверра и прекарваше дълги часове в библиотеката. Двете със Салло се събираха, за да си побъбрят за разни неща или да си спомнят за безгрижното време във Венте. Време, отминало безвъзвратно. Вече не бяхме деца и трябваше да се съобразяваме с новото си положение. Що се отнася до мен, бях объркан от чувствата си към Сотар, които представляваха странна смесица от мълчаливо преклонение и страстен плътски копнеж. Последният, веднага щом осъзнах какво представлява, пробуди у мен съвсем оправдани страхове.

Желанието беше нещо забранено. Преклонението беше позволено, но бях твърде срамежлив, за да му дам израз, освен в няколко доста нескопосани поеми, които така и не посмях да й покажа. Във всеки случай Сотар не искаше нито моето преклонение, нито копнежа. Единственото, което я интересуваше, бе нашето приятелство — на Салло и моето. Сотар беше самотна.

Най-близката й приятелка открай време беше Астано, но сега Астано се подготвяше за годеж и женитба. Говореше се (Салло ми каза), че избраникът бил Коррик Белтано Рунда, син на най-могъщия и богат сенатор в Етра, мъж, комуто нашият Баща Алтан Арка дължеше до голяма степен властта и влиянието си. Салло бе чула най-различни клюки в предачната и ги сподели с мен. Коррик Рунда нямал никакъв интерес към военната служба, предпочитал да се забавлява в компанията на още неколцина знатни младежи и деца на изтъкнати благородници, които водели разгулен живот; описваха го като красавец със склонност към пълнеене. Чудехме се как нашата нежна и елегантна Астано ще се чувства до Коррик Рунда, дали въобще иска да бъде сгодена за него и до каква степен са готови да прекършат волята й нейните родители.

Колкото до Сотар, тяхната осиротяла племенница, нейните желания за брак едва ли щяха да бъдат взети предвид. Щяха да я омъжат за някой подходящ младеж, но такава бе съдбата на почти всички момичета в Семейството — те не бяха по-свободни в избора си от робините. Имаше моменти, когато мисълта, че моята тъжна и сладка Сотар ще бъде поверена на някой безсърдечен непознат, пробуждаше в душата ми опустошителен и безпомощен гняв, който ме караше да жадувам това да се случи час по-скоро, така че тя да напусне Къщата и повече да не я виждам, нито да се измъчвам от срам, че съм лишен от свободна воля четиринайсетгодишен младеж, който пише глупави стихчета и копнее да я докосне, макар да знае, че това никога няма да се случи…

Салло, разбира се, бе наясно с чувствата ми: дори и да исках, не бях в състояние да скрия нищо от нея. Тя знаеше, че нося в малката кожена кесийка на шията си бележката, която Сотар ми бе пратила преди повече от година, когато ме повали треската: „Оздравявай скоро, мили Гавир, защото без теб е скучно като в гроб“. Салло ми съчувстваше за този безпомощен копнеж. Измъчваше се от мисълта, че тя е щастлива, а на мен ми е забранено да осъществя мечтата си. Разбира се, имаше всякакви истории за любовни връзки между благороднички и роби, но те всичките бяха печални и поучителни, тъй като завършваха с изтезания или смърт за роба, докато благородничката бе обречена на вечен позор и презрение. Салло се опитваше да открие някакъв смисъл в тези закони, да разбере дали целта им е да ни опазят и защитят и дори ме убеждаваше, че те са в наша полза, макар да не твърдеше, че са справедливи. „Справедливостта е сал за боговете — се казва в една стара поема, — за смъртните е милостта и мечът“. Веднъж й бях казал този стих и тя го хареса и го запомни. Сигурно си мислеше, че тъкмо нейният любим герой Явин е този, в чиито ръце са мечът и милостта.

Романтичната любов и желанието бяха моето тайно страдание. Салло бе моето утешение, както и работата ми.

Еверра най-сетне ми бе позволил да ползвам свободно библиотеката на Аркаманд, в която досега не можех да влизам дори когато бях чистач и обикалях цялата къща. Вратата към нея бе в коридора, който водеше до Светилището на Предците. Когато за пръв път влязох, имах усещането, че съм прекрачил някакъв свещен праг, все едно бях обезпокоил самите Предци в техния вечен покой. Библиотеката бе неголямо помещение, добре осветено от няколко високи прозорци.

По рафтовете бяха подредени над двеста книги, всичките грижливо почистени от прахта от самия Еверра. Миришеше на книги — тежък аромат, за някои неприятен и отблъскващ, а за други, такива като мен, упойващ и примамлив. Освен това цареше тишина. Рядко се случваше някой да мине по този коридор, освен когато го чистеха, или хората, които посещаваха библиотеката — Еверра, Сотар, Салло и аз. Всъщност Сотар бе тази, която измоли от Еверра разрешение да допуснат Салло — учителят не можеше да й отказва нищо. Сотар бе единственото по-голямо дете на Семейството, което продължаваше упорито да се образова, тъй като нито Явин, нито Астано можеха вече да се занимават с това, което им харесва. Та Сотар каза на Еверра, че е разпалил в нея и Салло душевен глад за книги и познания и не бива да ги лишава от тази храна, особено Салло, която страдала сред невежите момичета в копринените стаи, а самата Сотар била заобиколена от надути и самовлюбени търговци и политици. И тъй, с любезното разрешение на нашия Баща и нашата Майка и с цял куп предупреждения и наставления относно това какво може и какво не бива да се чете, Еверра им даде ключове.

Беше ми трудно да призная дори пред себе си и никога не заговорих за това със Сотар и Салло, но отдавна жадуваната библиотека се оказа разочарование. Вече бях прочел повече от половината книги в нея, а останалите, подвързани с кожа и подредени по лавиците томове, се оказаха предимно скучни правни справочници, сборници с умозрителни научни трактати и безкрайни поеми от посредствени поети. Всичките бяха отпреди петдесетина и дори повече години. Еверра дори се гордееше с това. „Никакви модернистични боклуци в Аркаманд“ — така заявяваше. Бях готов да му повярвам, че модерните произведения са боклуци, като се имаше предвид, че повечето стари произведения в неговата библиотека също можеха да се причислят към тази категория. Но не посмях да му го кажа.

И все пак библиотеката ми беше скъпа, тъй като там можех да се виждам със Салло и Сотар или да оставам насаме с мислите си. Кътче на истински покой, където да се отдам на поетите, които ценях, и на великите историци, които така старателно изучавах.

Моите поеми, посветени на Сотар, бяха скучни и глуповати. Съзнавах, че не съм творец, макар да обичах поезията и историята — изкуства, които въвеждат някаква яснота и вдъхват надежда на човешкия разум. Другите книги обаче всъщност бяха само безчувствени и понякога жестоки хроники на човешките войни и правителства. Историята — това щеше да е моето изкуство. Знаех, че имам да уча много, но учението за мен бе удоволствие. Имах големи планове за книгите, които възнамерявах да напиша. Бях решил, че творбата на моя живот ще е нещо като обединяваща хроника за всички градове-държави. Вече си представях как тя ще ме направи прочут и всепризнат историк. Дори започнах да си водя записки за нещата, за които възнамерявах да пиша.

Най-големият ми страх бе, че някой вече може да е написал подобна книга, но нямаше как да го узная, тъй като библиотеката на Еверра не беше богата.

Една ранна сутрин — беше пролет — той ме прати в другия край на града в Белманд — къща, в която, също като нашата, учението и книгите бяха на почит. Обичах да ходя там. Мимен, тамошният учител, бе много по-млад от Еверра, но бяха големи приятели. Разменяха си книги и ръкописи и често ме ползваха за куриер. С удоволствие се откъснах от досадното занимание да уча малчуганите да сричат азбуката и излязох. Избрах един заобиколен път, през смокиновата горичка, където навремето Торм ни провеждаше военно обучение, и на юг, по улиците покрай градската стена. Скиторех безцелно и се наслаждавах на свободата си. Най-сетне стигнах в Белманд. Мимен вече ме очакваше. Знаех, че ме харесва, често ми говореше за творбите на някои съвременни поети, рецитираше ми стихове от Реттака, Каспро и други, чиито имена Еверра дори не желаеше да произнесе. Мимен никога не ми даваше техни книги, тъй като знаеше, че Еверра не ми позволява да ги чета. Поговорихме малко, обсъждахме главно слуховете за войната с Морва. После Мимен ми даде цяла купчина книги и ръкописи.

Тръгнах напряко през града, защото вързопът беше тежичък, и когато стигнах Дългата улица, чух викове. Погледнах надолу, към Речния портал, и видях дим — гореше къща или няколко къщи, защото облакът се издигаше все по-високо. Около мен тичаха хора, едни към пожара, други в обратна посока — тези, които бягаха надолу, бяха градски стражници с извадени мечове. Стоях като парализиран. А после по Дългата улица се зададе военен отряд, конници и пешаци, развели зелени знамена. Сблъскаха се с градската стража с метален звън. Чух викове. Не можех да помръдна. Един кон без ездач се откъсна от множеството и препусна по улицата право към мен. От ноздрите му хвърчаха пръски бяла пяна, а по челото, от зейналия отвор на мястото, където трябваше да е едното око, се стичаше тъмна кръв. Конят изцвили и с това сякаш ме пробуди от вцепенението.

Хукнах през площада между Светилището и Къщата на Сената, добрах се по задните улички До Аркаманд и още от вратата извиках:

— Нападение! Вражески войници в града!

Настъпи голяма паника и суматоха. Ала в града вестта вече бе стигнала до когото трябва, защото когато Еннумер най-сетне се успокои и спря да крещи, градската стража, с подкрепата на войниците и част от гражданите, бе прогонила нашествениците оттатък Речния портал.

Нататък ги бе погнала кавалерията, разположена близо до Пазара за добитък — малка група вражески войници бяха обкръжени и изклани до градската стена, но основните сили на вражеската армия се измъкнаха навън. Никой от нашите не беше пострадал, имаше само неколцина ранени. Нямаше и сериозни поражения, ако се изключеха няколко подпалени къщи близо до портата, но шокът от нападението беше ужасен. По какъв начин касикарските отряди бяха успели да доближат портата и нещо повече, да проникнат в града, при това посред бял ден? Дали това неочаквано нападение беше сигнал за началото на мащабни военни операции от страна на Касикар, за които се бяхме оказали неподготвени? Всички се измъчвахме от срам, гняв и страх. Видях нашия Баща, Алтан Арка, да плаче, докато разговаряше с Торм и даваше разпореждания за това как да се подобри отбраната на Къщата, преди да тръгне за спешната среща на Сената.

Сърцето ми трептеше от желание да помогна на моето Семейство, на моите хора, да съм полезен, да се изправя срещу враговете на Етра. Събрахме децата и ги отведохме в спалното, после зачакахме в класната стая разпореждания какво още можем да направим като обитатели на Къщата. Много ми се искаше да съм със Салло, но тя бе заключена в копринените стаи заедно с другите жени. Еверра, пребледнял и разтреперан, седеше на едно писалище и се опитваше да чете, а аз крачех нервно из стаята. В цялата къща цареше странна, сякаш безкрайна тишина. Минаваха часове.

По някое време на вратата застана Торм и щом ме видя, спря на прага.

— Какво правите тук?

— Очакваме да разберем с какво можем да сме полезни, Торм-ди — отвърна Еверра и се надигна припряно.

— Тук има още двама — извика Торм през рамо на някого и излезе, без да каже нито думичка на Еверра.

Влязоха двама младежи и ни наредиха да ги последваме. Бяха въоръжени с мечове, така че трябваше да са благородници, но не ги познавахме. Отведоха ни през двора в бараката. Вратите на бараката бяха залостени с резе отвън, не бях виждал да се прави така досега. Мъжете вдигнаха резето и ни заповядаха да влезем. Вратата зад нас се затръшна и сложиха резето.

Вътре бяха събрани всички мъже роби в Аркаманд. Дори личните прислужници на нашия Баща, които спяха в преддверието на покоите му, конярите и главният коняр Сем, дето живееха на горния етаж на конюшните. Беше ужасно тясно и задушно, тъй като заради различните по време смени досега не се бяхме събирали по едно и също време тук. Нямаше достатъчно място дори да се седи. Мнозина стояха прави, разговаряха развълнувано и се оглеждаха изплашено. Миришеше на кисела пот.

Еверра спря колебливо на прага. Поведох го навътре, към моето легло в ъгъла, но там бяха седнали трима коняри.

— Я станете и направете място на учителя, мързеливи катъри такива! — кресна им Сем. — Марш оттук!

Благодарих на Сем, защото Еверра изглеждаше почти зашеметен, неспособен да говори. Помогнах му да седне на леглото и той най-сетне намери сили да ми каже, че е добре. Оставих го и отидох да чуя какво ще кажат другите. Когато влязохме в бараката, бях чул гневни викове, негодуващи протести, но те утихнаха бързо, след като някои от възрастните казаха на младите, че в случилото се няма нищо необичайно и че не са наказани, а просто така се процедира при нападение над града — всички роби от мъжки пол се затварят, за да са „далеч от опасността“, както се изрази старият Фелл.

— Далеч от опасността! — възкликна едно конярче. — Ами ако врагът проникне отново зад стените и разпали пожари? Ще се изпечем като агнета в пещ!

— Затваряй си плювалника! — сряза го някой в тъмното.

— Кой ще се грижи за конете? — попита друг.

— Защо не ни вярват? Нали цял живот се бъхтим за тях?

— Как да ни вярват, след като се отнасят с нас по този начин?

— Но кой ще се грижи сега за конете?

Разговорите продължаваха горе-долу в същия дух през целия ден. Някои от най-малките бяха мои ученици и по навик се събраха около мен. В отчаяното си желание да измисля нещо, за да ги забавлявам, предложих:

— Хайде да вземем някой урок. Пепа! Започни с „Мостът на Нисас“! — Бяха научили тази великолепна балада и много я харесваха. Пепа, един от най-добрите ученици, бе твърде срамежлив, за да я подхване в присъствието на големите, затова аз дадох тон:

— „Под стените на Етра…“ — хайде, Пепа!

Той започна и съвсем скоро момчетата го подкрепиха с нестройни гласове, точно както правеха в класната стая. Ралли ръмжеше храбро с тъничкото си гласче:

— Нима като страхливите морванци
днес ще побегнем от врага?
Елате да опазим Етра,
дедите гледат ни сега.

Мъжете около нас се умълчаха, слушаха ни. Някои сигурно си припомняха времето, когато и те са били ученици, други чуваха тази балада за пръв път. Всички обаче ни слушаха без насмешка, дълбоко развълнувани от описваните в баладата събития и от патриотичния й плам. Когато едно от момчетата се поколеба, двама мъже подхванаха строфите, които бяха учили преди много време в класната стая на Еверра или може би от някой друг учител преди него. Когато баладата свърши, всички се развикаха възторжено, поздравяваха момчетата и се смееха.

— Бива си я — одобри Сем. — Хайде да изпеем още нещо! — Видях, че Еверра се е надигнал в дъното на помещението и ни гледа, все така измъчен и пребледнял.

Изпяхме им още една от баладите на Феррио и те я харесаха — сега вече ни слушаха почти всички, но „Мостът на Нисас“ си остана любим.

— Хайде да изпеем отново „Мостът“ — току предлагаше някой от мъжете и подхващаше: — „Под стените на Етра…“

Привечер почти всички в бараката знаеха текста благодарение на онази свежа и бърза памет, която често губим, когато се занимаваме твърде много с четмо и писмо. Понякога мъжете добавяха строфи, които щяха да накарат Феррио да се обърне в гроба. Другите обаче ги скастряха: „Ей, внимателно, тук има малки деца“. Тогава провинилите се искаха прошка от Еверра, към когото изпитваха дълбоко и искрено уважение. Учителят беше един от тях и същевременно не беше като тях — роб със собствено достойнство, учен човек, който знаеше повече от мнозина благородници. Те се гордееха с него. Онези, които въдворяваха ред сред останалите, идваха да се съветват с него, най-често Сем и Меттер. Въпреки това Еверра предпочиташе да стои настрана. Извадих късмет, защото като негов ученик и помощник, ми позволиха да спя в задната стаичка с него, вместо в претъпканото общо помещение.

Най-лошото за повечето от нас през тези дни бе, че ни държаха в неведение за това, което ставаше — за съдбата на града и за нашата съдба. Храна ни носеха робините от кухнята. Допускаха ги два пъти на ден, появата им се оповестяваше от шумното стържене на резето. Мъжете ги посрещаха с радостни възгласи, с груби закачки и недостойни предложения и ги засипваха с въпроси — още ли се бием? Касикар ли ни е нападнал? В града ли са? — и така нататък. Но на повечето от тези въпроси нямаше никакви отговори освен непотвърдени слухове. После жените си тръгваха, а мъжете се захващаха да обсъждат всички възможности, но това бяха все предположения. Общото мнение бе, че ако има сражения, те се водят отвъд Речния портал, защото иначе шумът от тях щеше да достигне до Къщата.

Когато на четвъртия ден ни освободиха, се оказа, че предположенията са верни. Отряди от новобранци, които преминавали подготовка в южната част на града, помогнали на кавалерията в прогонването на нападателите. В момента кавалерията преследвала касикарците из околностите. Градската стража се бе прибрала зад стените, за да се заеме с подготовката за отбрана. Касикарските части не били оборудвани с обсадни машини, разчитали на изненадваща масирана атака срещу вратата и нахлуване в града. Ако предводителите им не бяха толкова алчни за бърза победа и слава и ако не бяха повели отрядите си в едно толкова неподготвено нападение, нямаше да успеем да ги отблъснем и градът можеше да падне в ръцете на враговете и да бъде изгорен до основи.

А нас ни бяха заключили в бараката… Нямаше смисъл да мисля за това обаче. В края на краищата ни бяха освободили и радостта от това да си отново навън бе по-важна от всичко.

Тази нощ всички можехме да излезем на улиците и да поздравим частите, които се връщаха от Нисас. Сестра ми се измъкна от женските покои, за да се присъедини към мен, облечена като момче, и двамата слязохме при Речния портал. Постъпката й беше безумна, защото на подарените момичета е забранено да излизат на улицата и наказанието за това е сурово, но из въздуха витаеше невъобразимо усещане за радост и нищо не можеше да ни спре. Всички от все сърце приветствахме нашите храбри войници. Сред тях, под трепкащите светлини на факлите, съгледахме и Торм: маршируваше със странната си походка, люлееше ръце, нисък, мрачен и страховит. Салло сведе лице, защото не я чакаше нищо добро, ако Торм види подареното момиче на брат си да се разхожда по улицата. Малко след това с нея тръгнахме към Аркаманд, задъхани и засмени, по смълчаните тъмни улички на нашия любим град.

На другия ден чухме — от Салло, която го бе чула от нашата Майка, — че отрядът на Явин щял да се прибере в града. Салло сияеше от щастие.

— Той си идва, идва си! — повтаряше. — Не ме е грижа какво ще стане, стига той да е тук.

Но това беше последната добра новина за доста време напред.

Касикарците знаеха, че етранската армия е заета да отблъсква набезите на нарушилите примирието морванци и оски, и бяха изпратили първата вълна лековъоръжени части, за да нанесе светкавичен и изненадващ удар на града. Отблъснати, те отстъпиха, но само за да се срещнат с предните редици на основната армия, която идваше от Касикар, големия град на Морр.

Етра бързо се пълнеше с фермери и жители на околностите, хора, които бяха побягнали от нашествениците, някои панически, с празни ръце, други взели всичко, което могат да носят, или натоварили цялата си покъщнина на волски каруци. Но на третия ден след нощта, в която празнувахме отблъскването на врага, градските порти бяха затворени. Етра беше обсадена от вражеската армия.

От стените можехме да наблюдаваме методичното издигане на лагера — каруци караха прясно отсечени трупи, копаеха се ровове и се вдигаха насипи, подготвяха се отбранителни съоръжения срещу изненадваща контраатака откъм града. Виждахме съвсем ясно богато украсените шатри на офицерите, фургоните на обоза, натоварени със зърно и сушено месо, оградите за добитъка, докаран от околните ферми за изхранване на армията. Цял един град се издигаше около нашия — град от мечове.

Отначало бяхме сигурни, че съвсем скоро от юг ще пристигне нашата армия и ще прогони нашествениците. Тази надежда ни крепеше. Изминаха няколко седмици, преди да видим първите етрански отреди да щурмуват вече готовите вражески укрепления. Приветствахме ги от градските стени и засипахме врага със запалителни стрели, но нашите хора бяха принудени да отстъпят. Това бяха малочислени отряди, често превъзхождани десетократно от противника. Къде бяха нашите най-силни части, които бяха заминали да прогонят морванците и оските в земите им? Какво се бе случило на юг? Из града плъзнаха противоречиви и обезпокоителни слухове. Нямаше начин да узнаем истината, тъй като бяхме откъснати от света.

На първата сутрин от обсадата Сенатът изпрати делегация при кулата на Речния портал, за да поиска обяснения от противника за тази неочаквана и с нищо непредизвикана атака. Касикарските военачалници отказаха да преговарят и позволиха на войниците си да стрелят по сенаторите и да им се присмиват. Един от сенаторите беше Алтан Арка. Видях го, когато се прибра у дома — мрачен и унизен.

На следващия ден Сенатът назначи един от своите членове, Канок Ереко Бахар, за диктатор — древна титла на временен върховен главнокомандващ, до която се прибягваше в извънредни ситуации. Нови правила и разпоредби промениха обичайното русло на живота в града. Наложен бе стриктен контрол на хранителните запаси — всички припаси бяха събрани в големите складове на пазара и там се раздаваха съобразно определените дажби. Нарушителите и черноборсаджиите щяха да бъдат бесени на публични места. Всички граждани от мъжки пол на възраст от дванайсет до осемдесет години подлежаха на военна мобилизация в защитните сили на града, под командването на градската стража. Що се отнася до робите, след като започна обсадата, много Къщи отново затвориха своите мъже роби. Нашият Баща ни позволи да се движим само в пределите на Аркаманд и да спазваме наложения вечерен час. Скоро обаче стана ясно, че работната ръка в града не достига, и Бахар обяви, че всички роби, макар да оставят собственост на своите господари, трябва да бъдат предоставени за ползване на градските власти. Той и останалите сенатори щяха да определят каква работа да извършват новосформираните групи. Изпратен в подобна група, всеки роб щеше да живее извън своята Къща за отредения му период и щеше да бъде под командването на ветерана генерал Хастер.

Аз бях пратен за първи път в началото на юни, около два месеца след началото на обсадата. Зарадвах се, че ме местят, защото исках да съм полезен на своя град. Училищната стая ми се струваше тясна и ме беше срам да стоя вътре в толкова важен момент от историята на града. Жадувах да се освободя от заниманията с децата и да се присъединя към истинските защитници на града. Бях в приповдигнато настроение, както и повечето обитатели на Аркаманд. След като издържахме на първата атака и преглътнахме ужаса от нея, открихме, че не е чак толкова трудно да се живее при новите, по-строги правила въпреки недостига на храна и безкрайните сигнали за тревога, че противникът, който копнееше да се промъкне в града и да подложи всичко на огън и сеч, напада. Всъщност дори се чувствахме добре, защото хранехме надежди и можехме да се уповаваме на своите другари по неволя.

Вечерта преди да ме прехвърлят в градските казарми, Салло дойде да ме навести. Беше бременна от няколко месеца, с блестящи очи и лъскава, почти сияеща кожа. Въпреки че от доста време нямаше никаква вест от Явин, тя бе изпълнена с непоклатимата увереност, че с него всичко е наред. „Не съм забравила за твоите видения — рече ми засмяно, след като седна на чина до мен, както когато бяхме малки. — Спомняш си началото на войната и първото нападение, нали? Беше го видял. Аз не мога да виждам като теб. Но пък зная. Зная много неща със сигурност. Както казваше Гамми: «Ние, хората от Блатата, си имаме свои сили…» Тя се засмя и ме прегърна.

— О, Сал — рекох. — Някога не ти ли се е приисквало да идеш там, в Блатата, за да видиш какво е?

— Не. — Тя поклати глава и отново се засмя. — Предпочитам да съм тук, с Явин-ди, у дома, въпреки обсадата и оскъдната храна! Но на теб може и да ти позволят да пътуваш, когато обсадата приключи. Нали си ни книжник — може да те пратят да купиш книги, както пускат Мимен, нали отиде в Пагади? Можеш да обиколиш целия Западен край, да навестиш и Блатата… И там всички ще имат големи носове като твоя. — Тя ме погали по носа. — Като клюнове. Моят Клюнчо. Ще видиш!

Сотар също дойде при мен, преди да тръгна. Щом я видях, ми се върза езикът. Тя ме погледна и сложи в шепата ми малка кожена кесия.

— Може да ти потрябва, Гавир. Скоро отново ще сме свободни!

Освобождаването на града означаваше и свобода за всички нас, в Аркаманд, въпреки че бяхме роби.

В казармите цареше друго настроение. Животът в тях бе съвсем различен. Скоро осъзнах колко наивно и детинско е било нетърпението ми да попадна тук. Нищо през целия ми живот в Аркаманд не ме бе подготвило за тежката и безмилостна среда, в която се озовах. Групата, в която ме включиха, имаше за задача да разруши един стар склад и да пренесе строителните материали при Западната порта, където да бъдат използвани за поправката на кулата и стената. Камъните бяха тежки. Работата изискваше умения, които никой от нас не притежаваше, и инструменти, каквито нямахме и трябваше да си направим сами. Работехме от ранни зори до късно вечер. Живеехме на същите дажби, както в Аркаманд, а те бяха достатъчни за онзи начин на живот, но не и за този. Кот, старшият на нашата група, беше човек, чиито единствени достойнства бяха огромната му сила и безразличието му към болката. Негов началник и помощник на Хастер за това подразделение роби беше Хоби.

Хоби беше първият, когото видях, щом пристигнах в градските казарми. Беше заякнал, с бръсната глава, което поскриваше приликите му с нашия Баща и Торм. Но белегът над окото си беше същият, а също и навъсеното му изражение. Понечих да го заговоря, но той ме изгледа втренчено, с нескрита омраза, и после извърна глава.

Не ми проговори нито веднъж през тези два месеца, които прекарах в казармите. Тъкмо той ме бе пратил в каменарската група, както я наричаха. И пак той направи живота ми труден по всякакъв възможен за него начин. Останалите мъже виждаха това и някои се стараеха да му помагат, за да спечелят благоразположението му, докато други се опитваха да ме защитават. Питаха ме какво има против мен «шефът», а аз отвръщах, че не зная, освен може би, че ме вини за белега.

Хастер настоя да оставим всичките си пари при него, тъй като в казармите имаше хора, готови да убият и за един жалък грош, ако разберат, че го имаш. Никак не ми се щеше да се разделям с кесията с десетте бронзови орлета, която ми бе подарила Сотар — единствените пари, които имах. Хастер беше честен човек, по свой собствен начин: задържаше една пета и връщаше останалото на дребни суми при поискване. Въпреки строгите закони черният пазар за продукти процъфтяваше и това бе единственият начин да си набавим допълнителна храна. Скоро вече знаех откъде мога да си купя сушено месо или шепа жито, за да напълня вечно празния си търбух.

Парите ми свършиха, преди да изтече отреденият ми срок, и последните две седмици в каменарския отряд бяха най-тежките. Не ги помня съвсем ясно, донякъде защото гладът и изтощението ме бяха довели до състояние, в което реалността, спомените и виденията се сливаха в една обща неясна и неразбираема картина, та не знаех дали лежа в койката си в казармите, или стоя до висок прозорец в каменна къща и гледам към гладката морска шир и белите планини от другата й страна. Нерядко по време на работа се сепвах от парещото жило на камшика на Кот, който ми крещеше: «Събуди се, идиот облещен!» Тогава бързах да разбера къде съм и какво трябва да направя, а моите другари по неволя ме проклинаха, че ги забавям и понякога дори ги излагам на опасност. По-късно узнах, че Кот неведнъж настоявал пред Хоби да ме преместят от каменарската група. В края на краищата Кот отишъл право при Хастер, който заявил: «От този никаква полза. Пратете го у дома».

Отне ми близо час да прекося града. Налагаше се да присядам на всеки ъгъл, за да си поема дъх и да събера сили, а също и да прогоня от съзнанието си виденията и гласовете, които ме преследваха непрестанно. През гъсти клони в непозната гора съгледах фонтана и широката фасада на Аркаманд, отвъд озарения от слънцето площад. Под извития свод на тъмна пещера прекосих площада, свърнах към вратата за роби и почуках. Еннумер застана на прага.

— Не даваме на просяци — сопна ми се, а аз нямах сили да отговоря. После тя ме позна и избухна в сълзи.

Отведоха ме в лазарета и ме настаниха в едно легло. Старият Ремен натри раните от камшика с балсам от зарасличе и ми даде чай от коча трева, дойде сестра ми и ме прегърна, притисна ме към себе си и започна да ме целува и гали по косата. Спомних си как веднъж в лазарета ме бе навестила нашата Майка и този спомен беше толкова ясен, колкото и виденията. Дори се опитах да я заговоря и да й благодаря.

— Толкова се радвам, че се прибрах у дома! — възкликнах.

— Разбира се, че ще се радваш — отвърна с мекия си дрезгав глас Салло. — Сега спи. Когато се събудиш, пак ще си у дома, миличко мое братче.

Веднага щом се възстанових — почивката и храната, въпреки ограничените дажби, бяха достатъчни бързо да се изправя на крака, — се върнах в класната стая и поех задълженията си редом с Еверра, сякаш въобще не бях отсъствал.

През август ме повикаха на друга задължителна служба и Еверра беше толкова обезпокоен за мен, че отиде при нашия Баща, за да протестира. Върна се и ми каза:

— Гавир, Къщата на Арка е наистина благословена. Тя се грижи за децата си дори във време на глад и война. Нашият Баща ми обясни, че няма да си под командването на Хастер, нито ще живееш в градските казарми. Хората, с които ти предстои да работиш, са образовани роби. Задачата ви ще е да преместите свещените пророчества и хрониките на древните от едно старо хранилище под западната стена до криптата на Светилището на нашите Предци, където ще са в безопасност от огън и вода и ще бъдат скрити на сигурно място в случай на нашествие. Школата на свещениците на Светилището се нуждае от образовани и интелигентни роби за тази задача, която трябва да бъде изпълнена много внимателно и съобразно ритуалите на нашите Предци. Това е отговорна, но не тежка работа. Истинска чест за нашата Къща е, че изборът се е паднал на теб. — Виждах, че наистина го възприема като чест и, струва ми се, дори малко ми завиждаше; вероятно жадуваше самият той да може да попадне сред тези документи, свитъци и книги, за които само бе чувал.

Ще призная, че изпитвах удоволствие, задето отново щях да се откъсна поне за известно време от учебните занимания, макар че се страхувах, особено за храната. По това време вече всички мислехме непрестанно за ядене. Аркаманд не разполагаше със свои запаси, а събраните от градската управа припаси, най-вече жито, бяха на изчерпване. Нашият Баща и нашата Майка даваха пример за въздържание, като се хранеха с всички и ядяха колкото нас. Боях се, че отново ще попадна някъде, където храната е достатъчна само за силните и богатите, а другите ще са на милостта на черноборсаджиите. Но когато отидох в Школата на свещениците и дойде време за първото хранене, получих пълна чиния пилешко със сос — най-вкусното нещо, което бях опитвал от месеци. И осъзнах, че най-сетне съм извадил късмет.

В Светилището работеха полови дузина роби, все възрастни, и точно затова свещениците бяха помолили няколко Къщи, между които Арка, Ерре и Бел, да им пратят млади помощници. Тук беше и Мимен, приятелят на Еверра от Белманд, и аз искрено се зарадвах, когато го видях. Беше довел трима младежи, негови ученици. Мъжете от Еррелманд, и двамата към четирийсетгодишни, се казваха Таддер и Йентер. Бях чувал Еверра да говори за тях с уважение и дори лека завист — «много учени мъже» ги бе нарекъл, но и «лишени от здрав разум». Знаех, че има предвид увлеченията им по «модерните» книги, написани през последния век. Така и се оказа. Когато се прибрах в спалното първата нощ — то бе доста натъпкано, тъй като на места за шестима трябваше да се разположат тринадесет души, — първото, което видях, бе копие на «Космология» от Оррек Каспро. Еверра бе споменавал веднъж или два пъти тази поема, но така, както един лекар би говорил за опасна, смъртоносна болест.

Таддер, мъж с проницателни очи и черни надвиснали вежди, проследи погледа ми и ме попита:

— Чел ли си я, момко? — Говореше със северняшки акцент и използваше някои, непознати изрази.

Поклатих глава.

— Вземи я тогава — предложи той и ми я подаде. — Хвърли й едно око!

Не знаех какво да направя. Не можах да се сдържа и погледнах крадешком към Мимен, сякаш се страхувах, че може да докладва на Еверра дори само че съм поглеждал книгата.

— Сигурно не знаеш, но Еверра не му позволява да чете модерни поети — обясни спокойно Мимен. — Както и каквото и да било освен Трудек. Труден ли ще му е Каспро за начало?

— Ни най-малко — отвърна севернякът. — На колко години си, момко, четиринайсет, петнайсет? Тъкмо на толкова Каспро е поел по пътя на славата. Чуй, знаеш ли я тази песен? — И запя с ясен, чист глас: — «Тъй както в мрачина на зимна нощ…»

— Ей, ей, вие там — провикна се един от мъжете от Ерреманд, Йентер. — Братко, не ни вкарвай в беля от първата вечер.

— Това не е ли химнът на Каспро? — попита един от тукашните роби, възрастен мъж с тих глас и внушаващи уважение маниери. — Не бях чувал да го пеят.

— Има места, където може да те качат на бесилото, ако го изпееш, Реба-ди — отвърна с усмивка Йентер.

— Не и тук — успокои го Реб. — Продължавай, ако обичаш. Искам да го чуя.

Таддер и Йентер се спогледаха и после Таддер запя:

— Тъй както в мрачина на зимна нощ
очите ни зората дирят,
и както в зъбите на хапещ студ
сърцето топлина бленува,
тъй заслепена и бленуваща душата
провиква се към теб:
бъди ти наша светлина, наш огън, наш живот,
о, Свобода!“

Красивият му глас и внезапната, неочаквана промяна на мелодията при последната дума ме накарах да се просълзя.

Йентер видя сълзите ми и рече:

— Виж какво направи с момчето, Таддер. Поквари го само с един стих!

Мимен се разсмя и каза:

— Еверра никога няма да ми прости.

— Изпейте го отново, Тадер-ди — помоли един от учениците на Мимен. Всички погледнаха Реба, той кимна и този път още неколцина се присъединиха към песента. Едва сега си дадох сметка, че съм чувал тази мелодия, или поне откъси от нея, от време на време в градските казарми, където мъжете си я подсвиркваха. Сякаш беше таен сигнал.

— Достатъчно — каза накрая Реба. — Нали не искаме да събудим господарите?

— О, разбира се, че не — рече Таддер. — Точно това наистина не бихме искали.

6

Да се работи с тези хора бе толкова приятно, колкото беше неприятно да си с грубияните от каменарската бригада. Работата бе тежка понякога, трябваше да се вдигат и пренасят големи сандъци и метални ковчежета, натъпкани с документи и свитъци, но ние използвахме умовете си, за да планираме всичко предварително, вместо да разчитаме на мускули, бяхме търпеливи и се уважавахме взаимно. Задълженията се поделяха справедливо и равностойно между всички и вместо кресливи заповеди и свистене на камшик се чуваха тихи разговори и шеги. Говорехме за древните свитъци и книги, които пренасяхме, или за обсадата, за последните атаки, за всичко под слънцето. За мен бе истинско просветление да съм сред тези хора. Осъзнавах го и същевременно бях страшно объркан от това, което чувах да казват понякога.

Докато бяхме с Реба и другите, разговаряхме на безопасни теми, но през по-голямата част от деня свещениците и техните роби бяха ангажирани в ритуалите около Светилището и Сената и след като се увери, че можем да се справяме и сами, Реба често ни оставяше без надзор. Така всеки път, когато слизахме в старото хранилище, сред рафтовете с крехки чупливи свитъци, оставахме съвсем сами, седмина роби зад дебелите стени на храма, където никой не можеше да ни подслушва. Там Мимен, Таддер и Йентер разговаряха така, както не бях чувал досега да говорят роби. Вече разбирах защо Еверра смята, че съвременните творци влияят зле на хората. Моите спътници непрестанно цитираха Дениос, Каспро, Реттака и други „модерни“ поети и философи, за които не бях чувал, и всичко, което казваха, макар нерядко в мерена реч, бе по-красиво и завладяващо от най-любимите ми произведения, а същевременно беше критично, разрушително, изпълнено с невъздържани чувства — болка, гняв, неудовлетворен копнеж.

Всичко това всяваше в душата ми смут. Мъжете в каменарската бригада бяха грубияни, но никога не поставяха под съмнение своето място в системата и не биха си и помислили да питат защо е нужно един човек да притежава власт над друг. А тези тук се държаха, сякаш жалкото ни мнение можеше да има някакво значение или да бъде променен редът, установен от нашите Предци! Въпреки добрите си маниери и богатите си познания моите нови другари обсъждаха безсрамно и критично своите Къщи и дори самата Етра, нашия обсаден град. Говореха без нужното уважение за своите господари и се присмиваха на недостатъците им. Не се гордееха с войниците ни, нито с нашата армия. Позволяваха си дори да обсъждат морала на сенаторите. Таддер и Йентер смятаха, че е напълно възможно някои от сенаторите, в таен съюз с касикарците, нарочно да са пратили армията далеч на юг, за да може Касикар да превземе Етра.

Дни наред бях принуден да слушам мълчаливо и търпеливо всичко това, но гневът и недоволството ми растяха. И когато Таддер, който дори не беше етранец, а идваше от северния Асион, заговори за падането на нашия град не като за огромно нещастие, а като за най-обикновена възможност, не издържах. Избухнах и се нахвърлих върху него. Не зная какво съм му казал — навярно съм го нарекъл долен предател, готов да се съюзи с враговете, които дебнат зад градските стени — но когато останалите започнаха да ми се подиграват, Таддер ги спря.

— Гавир — заговори той, — прощавай, ако съм те обидил. Уважавам твоята лоялност. Искам обаче да разбереш, че аз също съм лоялен, но не към Къщата, която ме е купила, нито към града, който ме използва. Лоялен съм към моя народ, към хората от моята страна. И каквото и да говоря, не мисли, че подстрекавам другите роби към бунт. Зная докъде би довело това.

Изненадан и стреснат от неочакваното му извинение и плама, с който ми говореше, а също и засрамен от своето избухване, не посмях да отговоря. Върнахме се към прекъснатата работа. Известно време учениците на Мимен продължаваха да ми се подиграват, но останалите мъже се отнасяха с мен както преди. На следващия ден, докато с Йентер тикахме един тежък обкован с метални ленти сандък към Светилището на скована от нас количка, той ми разказа историята на Таддер. Роден свободен в едно северно селце, той попаднал в плен при едно неочаквано нападение и после го продали в град Асион, където получил образованието си. Когато бил на двайсет, в Асион избухнало въстание на робите. Въстанието били потушено жестоко — стотици мъже и жени били изклани, а всички заподозрени били дамгосани.

— Виждал си ръцете му — добави Йентер.

И наистина бях виждал ужасните белези по ръцете му, но смятах, че са от пожар.

— Когато казва „моят народ“ — обясни ми Йентер, — няма предвид само своето племе, града или хората от неговата Къща. Говори за теб и за мен.

Беше ми малко трудно да възприема концепцията за общество, по-голямо от Етра, но го приех за факт.

Учениците на Мимен продължаваха да се държат хладно с мен, но вече не бяха настроени злобно. Бях доста по-малък от тях и в очите им сигурно бях недоучено хлапе. Поне обаче ми оказваха доверие: не мислеха, че мога да ги предам, и продължаваха да разговарят свободно на всякакви теми. И макар че бях смаян от това, което казваха, и мълчаливо презирах лицемерието им, защото пред господарите си се преструваха на хрисими и послушни, открих, че ги слушам, едновременно отвратен и очарован, също както бях слушал разговорите за плътска любов на мъжете в градските казарми.

Ансо, най-възрастният от учениците на Мимен, обичаше да ни разказва за барнавитите — избягали роби, които живеели някъде в необятните гори на север от Етра. Под водачеството на някой си Барна, който се отличавал, с невероятна сила и влияние, те основали нещо като собствена държава — република, в която всички хора били равни и свободни. Всеки имал право на глас и можел да бъде избиран в управлението, а също и прогонван, в случай че допусне грешка. Работата се вършела от всички, а придобивките се разпределяли поравно. Прехранвали се от лов и риболов и като нападали керваните на богаташите и търговците, които отивали и се връщали от Асион. Фермерите и селяните в целия район ги подкрепяли и отказвали да ги предадат на правителствата на Касикар и Асион, тъй като барнавитите щедро делели плячката си със своите съседи, които — в тези отдалечени краища — не били роби, а свободни хора, макар да живеели в ужасна бедност.

Ансо обрисува живописна картина на горския живот на барнавитите, които не се прекланяли пред никакъв господар, нито сенатор или крал и били обвързани единствено с ненатрапената от никого преданост към своето общество. Той знаеше разкази за дръзки атаки срещу добре охранявани кервани по пътищата и търговски кораби по течението на Расси, а също и за маскирани малочислени отряди, които прониквали незабелязано дори в Касикар и Асион, за да продадат плячката и да купят стоки от първа, необходимост. Те никога не убивали, освен при самозащита, обясни ни Ансо, а ако някой случайно се натъкнел на скривалището им в гората, му предлагали да заживее сред тях като свободен човек, или да умре. Никога не вземали от бедните, а дори от богатите ферми заграбвали само реколтата, никога семена. Жените във фермите не се бояли от тях, защото сред барнавитите имало и свободни жени, отишли при тях по своя воля.

Щом Ансо подхващаше тази тема, Таддер или зачиташе книга, или излизаше. Веднъж или два пъти избухна, наричаше барнавитите престъпници. Презрението му към тях ме накара да се зачудя дали няма някакъв пръст в онзи робски бунт, в който бяха пострадали толкова негови другари, че и той самият. Йентер възприемаше разказите, сякаш бяха романтични истории. Лично аз бях по-склонен да застана на негова страна, тъй като идеята за въоръжени отряди на роби бегълци, които да живеят без напътствието на господари, сякаш самите те са такива, ми се струваше най-малкото кощунствена или във всеки случай твърде наивна и идилична. От известно време думи като свобода и равенство бяха заели особено място в съзнанието ми и напоследък доминираха над мислите ми, тъй както лятно време големите ярки звезди доминират на нощния небосвод над Венте. Бяхме на свободен режим, вечерите в спалното бяха изцяло наши и свещениците дори ни отпускаха масло за лампите. Аз четях „Преобразяване“ на Дениос, беше ми я дал Таддер, и тази книга беше невероятно откритие за мен. Беше като онзи сън за стаите, които откривам в непознатата къща, и хората, които ме посрещат в тях, сякаш живеем заедно от години. Дениос — най-великият поет на всички времена, както твърдяха моите нови приятели — се бе родил роб. В поемите си използваше думата „свобода“ с неописуема нежност, с почтително преклонение, което ми напомняше начина, по който сестра ми говореше за своя възлюбен. А Мимен имаше оръфан ръкопис в джобен формат на Каспровата „Космология“, носеше си го навсякъде. Поемата бе странна и объркваща и разбрах твърде малко от нея, но някои отделни строфи накараха сърцето ми да трепне, също като Каспровата песен през онази първа вечер.

Веднъж ми позволиха да отида да навестя сестра си. Беше горещ септемврийски ден. Салло не изглеждаше добре, тялото и краката й бяха отекли от бременността, лицето й бе изпито и уморено. Прегърна ме и почна да ме разпитва за свещениците и другите роби, за работата, говори почти през цялото време, след което дойде време да се прибирам в Светилището.

След няколко дни Еверра ми прати вест, че детето на Салло се родило в седмия месец и преживяло само час.

Не можехме да го погребем в гробището за роби, защото то се намираше край реката, отвъд градските стени. По време на обсадата труповете на умрелите роби се изгаряха в огнените кули, също като тези на обикновените граждани. Пепелта им се смесваше с пепелта на свободните граждани и изтичаше през каналите първо в Нисас, после в Морр и накрая в морето.

Стоях в ранната есенна утрин в подножието на огнените кули край реката заедно с неколцина мъже от Аркаманд. Салло все още бе твърде отпаднала, за да присъства на погребението на новороденото, но Йеммер ме увери, че животът й е извън опасност. Казаха ми, че след няколко дни ще мога да я навестя. Когато най-сетне ме пуснаха при нея, тя беше отслабнала и изтощена и ме прегърна разплакана. Прошепна с тих изтощен глас:

— Нали знаеш, ако беше оживяло, щяха да го продадат или да го разменят при първа възможност. Чух, че една Къща разменила новородено бебе за шепа храна. Кой би желал да храни още едно допълнително гърло по време на обсадата? Гав, мисля, че нещастното детенце го знаеше. Че разбираше, че никой не иска да е живо. Дори и аз… Какво… — Тя не довърши въпроса си, но аз го разбрах. Какво щеше да е то за мен, или аз за него?

Бях потресен от това как изглеждат хората в Аркаманд. Всички бяха невероятно отслабнали и имаха същия изнурен вид като Салло — лица на обсадени. В класната стая заварих моите ученици бледи и изпити, с мършави телца. Децата умират първи, когато настъпи гладът. Ние, в Светилището, се хранехме два пъти на ден, както й повечето обитатели на града. Салло се зарадва, че ме вижда в добро здраве, и поиска да й разкажа за храната, която приготвят свещениците, за малкия им рибарник и кокошките, които така старателно пазят, за да си осигуряват пресни яйца, за лехите със зеленчуци, за даровете жито, предназначени за Предците, които обаче хранят техните наследници. Срамувах се да говоря за това, но тя каза:

— Толкова е приятно да ми разказваш тези неща! Свещениците имат ли маслини? О, да знаеш, от всичко най-много ми липсват маслините!

И аз й разказах, че понякога ни дават и маслини, макар че не бях вкусвал нито една от месеци.

Видях Сотар тъкмо преди да си тръгна. Тя също изглеждаше вяла и отпусната, красивата й коса бе изгубила блясъка си. Поздрави ме мило, а аз, за своя изненада, казах:

— Сотар-йо, бихте ли ми дали една бронзова четвъртинка? Искам да купя на Салло малко маслини.

— О, Гав, от месеци не сме яли маслини — отвърна тя.

— Зная къде мога да намеря.

Тя ме изгледа ококорено. След няколко секунди кимна, излезе, донесе една монета и я пъхна в шепата ми.

— Щеше ми се да мога да направя нещо повече за теб — каза, вероятно забелязала, че се срамувам, задето се налага да прося.

За една бронзова четвъртинка, с която вероятно миналата година можех да купя цял плик маслини, успях да взема от черния пазар само десетина, при това сбръчкани и плесенясали. Изтичах в Аркаманд и ги дадох на Йеммер, за да ги отнесе на Салло, която била в копринените стаи. Бях пресрочил доста времето за връщане в Школата на свещениците, но Реба не каза нищо, вероятно защото видя, че съм плакал.

Реба беше дружелюбен и ведър човек. Понякога отделяше малко време, за да ми разкаже за ритуалите, с които почитаме Предците в Светилището и които се изпълняваха не само от жреците, но и от робите. Опитваше се да ми внуши, че трябва да живея с гордост и достойнство, а също и с несломимата увереност, че докато съществува нашата вяра и благопочитанието пред нашите Предци, градът ни няма да загине. Струва ми се, смяташе, че може да ме вземат на обучение в Къщата на Школата, и това ме ласкаеше. Представях си какво ли ще е да живея като свещеник в Светилището. Но не исках да напускам Аркаманд, където беше сестра ми, нито да върша нещо друго освен това, за което се бях готвил досега — да се занимавам с наука и да обучавам децата на моята Къща.

Вече се виждаше краят на нашата работа. Древните документи бяха преместени в криптата под Светилището на Предците и ни оставаше само да ги подредим и сортираме, работа, която всъщност можеше да отнеме неопределено дълго време, тъй като старите ръкописи не бяха надписани и трябваше да бъдат прочетени и каталогизирани, а освен това почистени, запазени от посегателствата на насекомите и съхранени на сигурно място. Нашите Къщи не проявяваха нетърпение да ни приберат — всички ние бяхме излишни гърла в този период на глад, а свещениците и техните роби се радваха, че могат да ни използват. Истината беше, че едва ли щяха да се справят без нас. С изненада установих, че ние седмината, дори аз, сме много по-образовани от свещениците в Школата. Те познаваха древните ритуали, но не знаеха почти нищо за историята и другите области на познанието, нито за живота на велики мъже от Етра, за пророчествата, хрониките на древните войни и съюзи с останалите градове — все събития, които пленяваха въображението ми и подклаждаха младежкото ми желание да напиша обща история на градовете-държави. Бях щастлив, че мога да се ровя на воля сред старите свитъци и пергаменти, зад дебелите стени на криптата, насред смълчания умиращ град.

— Миналото е много уютно местенце — сподели веднъж Мимен, — когато бъдещето не предлага никаква утеха.

Изгарянето на труповете на умрелите от града продължаваше денем и нощем, горяха ги в кулата до потока, който сега наричаха Пепелявия. Димът от кладите се издигаше и смесваше с есенната мъгла и образуваше плътен слой над покривите. Понякога лекият вятър разнасяше непоносимата смрад на изгоряла човешка плът, която обаче караше устата да се пълни със слюнка въпреки отвращението ни.

Откъм север противникът издигаше масивен земен насип, по който възнамеряваше да прекара обсадните си машини съвсем близо до стената. Стражниците хвърляха камъни по работниците, но те щъкаха като мравки, а и ги защитаваха лъконосци, чийто стрели с лекота стигаха отворите между бойниците. Нашите стрелци ги събираха или ги вадеха от телата на убитите, освен това дялаха и собствени, от всички дървета в града, дори от старите смокини.

В Сената течаха разпалени дебати и се чуваха обвинителни речи на оратори: защо Етра се е оказала неподготвена за нападение… без запаси от оръжия, без достатъчно хранителни припаси, с армия, пратена далеч край границата? Има ли предатели сред сенаторите — привърженици на Касикар? Някои заявяваха открито, че Сенатът отказвал да отвори градските порти, защото предпочитал населението да измре от глад, вместо да се предаде на милостта на врага. За други това бе благородна и храбра постъпка. Носеха се слухове за несправедливо разпределение на храната, но нямаше никакво потвърждение за това. Черноборсаджиите, чиито запаси се изтощаваха, често биваха убивани заради подозренията, че укриват храна. Една нощ разгневена тълпа щурмува къщата на богат търговец, за когото се съмняваха, че криел чували с брашно. Не откриха нищо освен половин каца сушени смокини под пода на бараката на робите. Разказваха се нескончаеми истории за складове с хранителни припаси под Сената и под Светилището на Предците и последното донякъде беше вярно. Жреците в Школата бяха изплашени за своя рибарник, за градината и лехите, дори за живота си. Помолиха от Сената да пратят въоръжена охрана и действително им отделиха десетина стражници, които да патрулират наоколо. Едва ли обаче щяха да се справят, ако тълпата решеше да щурмува Светилището. Все пак, изглежда, вярата на хората надделя. И никой не ни закачи.

Беше вече средата на октомври. Животът се бе превърнал в сива и повтаряща се рутина, на която не се виждаше краят. Но само след няколко дни щеше да започне атаката на стената или пък тълпата щеше да обезумее до такава степен, че да подпали града и да излезе през градските порти. Ако преди това Сенатът не гласуваше да се предадем, за да избегнем пълното унищожение.

И тогава се случи това, за което всички бяхме изгубили надежда.

На зазоряване, когато над улиците и къщите и над вражеския лагер се бе спуснала гъста мъгла, откъм брега на Нисас долетяха сигнали за тревога, викове, ловджийски рогове, цвилене на коне и звънтене на оръжия. Армията на Етра най-сетне бе пристигнала.

През цялата сутрин чувахме грохота на битката зад стените и тези, на които бе позволено да стоят на бойниците и кулите, можеха да я проследят. Ние, робите, бяхме заключени в подземието на Светилището и можехме само да молим да ни съобщят какво става навън.

По-късно същата сутрин тежковъоръжен отряд стражници мина с маршова стъпка през градския площад и спря пред Светилището, за да получи благословията на Предците. Всичките бяха пешаци — конете в града отдавна бяха изклани и изядени — и бяха измършавели, с увиснали дрехи и изпити, обезверени лица. По-скоро приличаха на призраци на войници. Но Предците им дадоха благословията си чрез гласовете на свещениците и те тръгнаха по Дългата улица към Речния портал. Вървяха мълчаливо, единственият шум бе ритмичното потракване на оръжията им. После, за първи път от половин година, вратите бяха отворени и етранската гвардия излезе и изненада противника в гръб. Малко след това онези, които следяха битката от стените, започнаха да надават победни викове.

— Превзехме моста! — крещяха часовоите. — Етра освободи моста!

Глъчката и дрънченето на оръжие зад стените продължиха през целия ден. Карсиканците постепенно отстъпваха пред етранската армия. Привечер побягнаха на множество малки групи, опитваха се да си спасят живота, криеха се из нивите между Етра и Морр и във фермите по брега на Нисас, преследвани от конници и посичани на място — по-късно нарекоха това Клането на свинете. Купищата трупове зад стените бяха почти толкова високи, колкото земния насип, мнозина от убитите бяха голи, съблечени и плячкосани от нашите войници. На места Нисас бе затлачена от труповете.

По залез-слънце ни освободиха. Изтичах на площадката при Северната порта и видях сновящите между труповете дребни фигури — от време на време вдигаха някой убит войник, за да му смъкнат ризницата, или се надвесваха с бързо движение над друг, за да му прережат гърлото. Малко след това наредиха всички роби да излязат навън, за да пренасят труповете до кладите. Ние седмината се присъединихме към останалите и работихме цялата нощ на светлините на факли. Изтощително и потискащо занимание. Единственото, което си спомням ясно, е, че всеки път, когато с Ансо полагахме поредния труп до кладите, ме спохождаше мисълта, че това е бебето на Салло, издъхналият син на Явин, моят племенник, който бе преживял само час в гладуващия град. И всеки път неизменно отправях молба към Енну да пази тази невинна душа — не на убития войник, а на нещастния младенец, да го насочва из тъмния свят, където сега витаеше.

Много от труповете, които пренасяхме, бяха на градски стражници. Те бяха платили горчива цена за храбрия излаз извън стените.

Същата тази нощ в града цареше нещо като необявен и мълчалив бунт, тъй като не само свободни граждани, но и роби излизаха през вратите, за да плячкосват хранителните запаси на карсиканците, и етранските часовои бяха принудени да отстъпват на молбите на изгладнелите. Някои войници докараха в града цели каруци с храна. Хората се биеха за шепа жито и разграбваха каруците за минути. Редът бе възстановен едва с настъпването на деня, и то след употребата на сила — камшици, тояги, дори мечове. На дневна светлина за първи път зърнах страх по лицата на нашите войници: сега те бяха принудени да се изправят срещу собствените си съграждани, които се нахвърляха върху храната като червеи върху умрял плъх.

Следобеда на същия ден на робите бе заповядано да се приберат по своите Къщи под заплаха от смъртно наказание. Беше дошло време да напусна Светилището и да се разделя със стария Реба. Мимен ми подари поемата на Каспро.

— Внимавай да не я види Еверра — предупреди ме със суховата усмивка и тъй като не знаех какво да отвърна, измънках:

— Ами… ще внимавам…

Това беше първата книга, която си беше лично моя. Първото нещо, което ми принадлежеше. Защото дори дрехите, които носех, леглото, писалището не бяха мои, а на Къщата Арка. Но тази книга си беше само моя.

Когато се прибра, Явин поздрави с подобаваща почит нашия Баща и нашата Майка и както беше облечен с военни дрехи, отиде в копринените стаи. Чудесно бе да видя как Салло засия, щом го зърна. Явин не беше отслабнал и измършавял като нас, но си личеше, че е преживял трудни времена, лицето му беше обветрено, изпито от напрежение и умора. Разказа ни за хода на кампанията — бяхме аз, Салло, Сотар, Астано и Око, всички заедно в класната стая на Еверра, както в добрите стари времена… Силите на Морва, подкрепени от армията на Галлек, вотусанци и осканци, нахлули едновременно през няколко различни граници. Явин смяташе, че командването е допуснало сериозни грешки, по-скоро от объркване, а не заради предателство. Така или иначе, нашата армия не можела да се притече на помощ на обсадения град, докато не разгроми противника, който инак би я преследвал до градските стени. Едва тогава войските поели в ускорен марш. Форсирали Морр през нощта, като построили мост от лодки, за да изненадат обсаждащата армия и да я нападнат от неочаквана и зле охранявана посока.

— Въобще нямахме представа колко ви е било тежко тук — обясни той. — Като си помисля само какво сте преживели… — Астано му показа късче от „хляба на гладуващите“, което бе запазила за спомен — кафеникаво коматче, което по-скоро наподобяваше парченце дърво, замесено от лющен ечемик, царевично брашно, трици, пръст и сол.

— Сол имахме в изобилие — обясни тя. — Само дето нямаше на какво да я слагаме.

Явин се усмихна, но от това бръчките на лицето му само се вдълбаха.

— Ще накараме Касикар да плати за това — обеща той.

— Ах… да плати… — Сотар поклати глава. — Ние какво сме… да не сме търговци?

— Не, братовчедке. Ние сме войници.

— А жените на войниците, а техните любовници, майки и сестри, братовчедките… на нас с какво ще плати Касикар?

— Такъв е животът — отвърна Явин малко унило.

Еверра заговори за честта на града, за оскърблението срещу могъществото на Предците, за необходимостта от възмездие. Явин го слушаше, но не каза нищо повече по въпроса. По някое време ме попита за Светилището и за древните ръкописи, които бяхме спасявали. Докато му разказвах, зърнах на обветреното му лице онова момчешко изражение на интерес и почуда, с което помня, че слушаше баладите и епосите или ни повеждаше на строежа на Сентас през онези далечни летни дни. Питах се какво ли ще е мнението му за „новите“ поети. Може би някой ден, когато той станеше Баща на Аркаманд, а аз — учител в класната стая, щях да му дам „Преобразяване“, за да я прочете и да открие един нов свят… Но не можех да си го представя. Въпреки това тази мисъл ме накара да му разкажа как бяхме декламирали „Мостовете на Нисас“ в бараката в началото на обсадата и как мъжете се бяха присъединили към нас, когато подхванахме „Под стените на Етра“. В края на този ден всички вкупом се надпреварвахме да цитираме любими откъси от балади: Явин ни водеше с ясния си глас, а най-малките слушаха с ококорени очички и се питаха защо този висок войник се смее, докато декламира: „И хукнаха тогаз морванските войници, побягнаха като овце пред вълк…“

— Още веднъж — подканяше ни Сотар. — От самото начало. — Тя обаче не декламираше с нас. Изглеждаше тъжна и объркана. От време на време ми хвърляше угрижени погледи и бързо отместваше глава.

През онези есенни месеци след обсадата се наслаждавахме на най-хубавото от всички удоволствия — облекчението от постоянния, прояждащ душата страх. Сърцата на всички ни сякаш пееха. В Аркаманд цареше безгрижно, дори празнично настроение. Хората бяха благодарни един на друг, задето бяха оцелели заедно. Вече можеха да се смеят на воля и го правеха.

В началото на зимата се прибра и Торм. През цялото време на обсадата беше останал в града, но не и в Аркаманд. По заповед на диктатора бе създаден специален отряд от кадети, ранени войници и ветерани в помощ на градската стража, който да поеме патрула и охраната на портите и кулите и да потушава възникналите пожари. Тези мъже бяха свършили добра работа при охраната на града и борбата с пожарите, преследването на черноборсаджиите и грабителите, както и заподозрените за измяна, но в последно време се чуваха гласове, че подлагали на гонения и несправедливо обвинени хорица. Бяха ги разпуснали няколко дни след освобождението, когато диктаторът подаде оставка и върна цялата власт на Сената.

Торм беше на седемнайсет, но изглеждаше много по-възрастен и се държеше като врял и кипял мъжага, мрачен, самоуверен и мълчалив.

Доведе в Аркаманд и Хоби. Беше настоял да го освободят от войската, като възнаграждение за службата му, и го бе назначил за свой оръженосец. Също като Меттер, оръженосеца на нашия Баща, Хоби спеше пред вратата на своя господар. Макар че все още си бръснеше главата и беше по-едър от Торм, приликата между двамата беше очевидна.

Завръщането на Торм съвпадна с годежа на Астано. Нашата Майка не бе одобрила брака й с Коррик Белтомо Рунда и бе избрала чрез нея да се обвържем с Ренин Белтомо Тарк. Таркаманд беше древна, макар и не богата Къща, а Ренин бе многообещаващ млад сенатор, хубавец и красноречив, макар че според Салло не си падал много по четенето. „Дори по Трудек! — добавяше тя. — Сигурно повече го вълнува политиката“.

Сотар не ни каза нищо за годежа. Напоследък все по-рядко я виждахме. Изглежда, за разлика от нас, тя все още не се беше отървала от преживените страхове. Когато я виждах в библиотеката, където често четеше книги, ме поздравяваше любезно, но не разговаряше с мен и скоро след това се измъкваше. Болезненият ми копнеж по нея бе изчезнал, заменен от съжаление и дори лека насмешка — защо да се измъчваме заради неща, които вече са отминали?

Еверра трябваше да произнесе реч на годежната церемония. Отдели няколко дни, за да открие подходящи цитати от класически произведения. Сред всеобщата добронамереност, която се бе възцарила през онази есен след края на обсадата, не намирах за необходимо и дори смятах за нечестно да крия от своя стар учител наученото от Мимен и останалите в Светилището. Признах му, че съм чел Дениос и че Мимен ми е подарил копие на Каспровата „Космология“. Моят учител поклати навъсено глава, но не каза нищо. Това ме окуражи да го попитам как поемите на Дениос могат да покваряват читателя, след като имат благороден език и смисъл.

— Недоволство — отвърна той. — Красиви слова, които те учат как да бъдеш нещастен. Поети като него отричат даровете на Предците. Произведенията им са бездънни ями. Премахнеш ли здравата основа на вярата, върху която се гради нашият живот, не остава нищо. Само думи! Красиви и празни слова. Не бива да вярваш на думи, Гавир. Само вярата може да те дари с пълноценен живот и покой. Моралът винаги се гради на вярата.

Опитах се да обясня какво съм видял у Дениос: морал, по-всеобхватен от всичко, което съм познавал досега, но доводите ми бяха твърде колебливи и Еверра ги съкруши с непоклатимата си увереност.

— Той не учи на нищо друго освен на бунт срещу онова, което е било и ще бъде. Кара ни да извърнем лице от истината. Младите хора обичат да си играят с подобни бунтовни идеи, да се съмняват във вярата. Това ми е добре известно. Но с времето прозираш глупостта им и се връщаш при вярата, единствената основа на законите на морала.

Изпитах облекчение да чуя тези проверени от времето истини. Пък и Еверра не ми бе казал, че не бива да чета Каспро. Не отварях често „Космология“, тъй като ми се стори трудна и дори на моменти неразбираема, но често се случваше да си спомня някои пасажи от нея, или от Дениос, и да се възхитя на красотата и дълбоката им прозорливост.

Сетих се за един подобен откъс, докато стоях, заедно с всички обитатели на Къщата, на церемонията на Астано, която бе излязла на двора, издокарана в дълга сребристобяла рокля, за да посрещне своя избраник: „А тя е като кораб върху разпенени вълни…“

Речта на Еверра беше пронизана от цитати от класически произведения, за да могат всички да бъдат впечатлени от високата образованост в Къща Арка. Нашата Майка произнесе ритуалните слова, с които предаваше дъщеря си на Къща Тарк. Майката на тази Къща пристъпи напред, за да приеме Астано като бъдеща Майка на Таркманд. После моите малки ученичета изпяха брачния химн, бяха го репетирали последните няколко дни със Сотар. С което церемонията приключи. В градината засвириха музиканти и знатните гости се преместиха в просторните вътрешни помещения, за да празнуват и да танцуват. Ние, останалите, също щяхме да празнуваме, но в задния двор. Беше студено и ръмеше, но въпреки това бяхме готови за танци — всяко време е добро, когато има повод за празненство.

Сгодена през зимата, Астано се омъжи в деня на пролетното равноденствие. Месец по-късно повикаха Явин в частта му.

Етра подготвяше нападение срещу Касикар. Вотус, който доскоро бе част от съюза с Морва срещу нас, бе минал на наша страна, уплашен от мощта на Касикар и подмамен от възможността да отхапе лакомо парче. Етранци и вотусанци рамо до рамо щяха да нахлуят и обсадят Касикар: велик град, в едни времена наш враг, в други — приятел и съюзник. „Отново и отново, напред и назад“, казваше Сотар.

Видях Салло в деня, когато Явин пое на път. Бяха й разрешили да слезе при Речния портал, за да го изпрати, докато тръгваше с отряда си, под възторжените възгласи на тълпата. Салло се беше просълзила. Ала и сега, както и по време на обсадата, беше сигурна, че няма да му се случи нищо лошо.

— Мисля, че Късмет е милостив към него — рече ми с усмивка, но сериозно, когато се прибрахме. — По време на битка, искам да кажа. По време на войната. Не, тук.

— Не тук? Сал, за какво говориш?

Бяхме в библиотеката, съвсем сами, и можехме да разговаряме свободно. Но тя се поколеба. Гледаше, ме внимателно и помълча известно време, преди да повярва, че наистина не разбирам какво има предвид.

— Нашият Баща се радва, че той си тръгна.

Опитах се да възразя.

— Не, чуй ме, Гав! — спря ме тя. — Говореше бавно, почти надвесена над мен. — Нашият Баща мрази Явин-ди. Така е! Мисля, че го ревнува. По право Явин трябва да наследи управлението на Алтан Арка. Неговата Къща. Неговото място в Сената. Освен това е красив, висок и с добро сърце, също като майка си — той е Галлеко, не Арка. Нашият Баща не го обича, завижда му за всичко това. Виждала съм го с очите си! Стотици пъти! Защо си мислиш, че Явин, който е големият син и наследникът, отива на война? Докато по-малкият син, който трябваше да стане войник и дори е подготвен за такъв, остава у дома? Със своя оръженосец! Онова страхливо и надуто змийче!

Никога не бях чувал моята благовъзпитана и добросърдечна сестра да говори с подобна омраза. Бях смаян, ужасен дори.

— Готвят Торм за Сената, ще видиш — продължи тя задъхано. — Алтан Арка се надява, че Явин ще… че ще го убият… — Стисна силно ръката ми. — Надява се — повтори натъртено, шепнешком.

Исках да я упрекна за всичко казано, да я убедя, че не е права, но от устата ми не излизаше нито звук.

Влезе Сотар и щом ни видя, спря, сякаш се готвеше да излезе. Салло вдигна очи към нея и прошепна умолително: „Ох, Сотар-йо!“ — и Сотар дойде и я прегърна, нещо, което не бях виждал да прави никога. Спокойната, уравновесена Сотар! Двете се прегръщаха, сякаш търсеха взаимна увереност и утеха. Гледах ги втрещен. Опитвах се да се убедя, че причината е заминаването на Явин, но не беше това. Не виждах тъга по лицата им, нито обич. Виждах само страх.

Очите на Сотар срещнаха моите, над главата на сестра ми, и видях в тях свирепо негодувание, което постепенно изчезна. Какъвто и враг да бе видяла в мое лице, тя постепенно осъзна, че това съм си аз.

— Ох, Гавир! — рече тя. — Да можеше да помолиш Еверра Салло да му помага в обучението на малките… каквото и да е, само да не стои в копринените стаи. Но зная, че не можеш… и той не може… Зная! Помолих да стане моя прислужница. Помолих нашата Майка… като подарък за рождения ми ден… само докато Явин отсъства… да получа Салло. А тя ми отказа: не било възможно. Никога не съм молила за нищо. Ох, Салло, Салло — трябва да се разболееш! Започни отново да гладуваш! Отслабни, погрозней като мен!

Нищо не разбирах.

Сотар не знаеше, че съм в пълно неведение. Салло го знаеше. Целуна Сотар по бузата, дойде при мен, прегърна ме и рече:

— Гав, не се тревожи. Всичко ще е наред, ще видиш! После излезе, върна се в покоите на господарите, в копринените стаи, а аз се прибрах в бараката на робите, смутен и объркан и същевременно изпълнен с вярата, непоклатимата вяра, че нашият Баща и нашата Майка и Предците на нашата Къща няма да позволят да се случи нищо лошо.

Втора част

7

Лежа в мрака, на легло, от което се разнася странна силна миризма. Таванът е ниско над мен, прихлупен купол от тъмносив камък. До мен се изтяга нещо топло, притиска се към крака ми. Повдига глава и виждам издължена сивкава муцуна и черни блестящи очи, които ме гледат. Куче? Или вълк? Този спомен ме спохожда доста често — как се пробуждам в онова странно легло, с кучето-вълк до мен, под извития таван, който може и да е свод на пещера. Сега също го виждам. Лежа, кучето започва тихо да скимти и се надига. Някой го заговаря, после се приближава, казва нещо и на мен, но не разбирам думите. Не зная кой е, нито кой съм аз. Не мога да повдигна глава. Слаб съм, празен, безтелесен. Не помня нищо повече.

Ето един спомен, който ми отне много време, за да го открия, тъй като го бях изгубил — беше потънал някъде вътре в мен, заровен в мрака, както аз лежах в онази пещера.

Беше рано заранта на първия топъл ден от пролетта. Вътрешният двор на Аркаманд бе огрян от слънчеви лъчи и цареше ведро и безгрижно настроение.

— Къде е Салло?

— Салло и Рис заминаха с Торм-ди, Гав.

— С Торм-ди?

— Да. Откара ги в Горещи извори. Снощи, доста късно.

Разговарях с Фалли, която пазеше входа на копринените стаи. Беше излязла в западния двор с вретеното си. Едра жена, говореше бавно, някогашно момиче-подарък на нашия Баща. Покланяше се всеки път, когато споменаваше нашия Баща, нашата Майка или който и да било знатен член на Семейството. Почиташе ги като богове. Често й се присмиваха за това — „Фалли смята, че те вече са станали Предци“, казваше Йеммер. Фалли всъщност наистина бе доста глупава. Но какво бе това, което бе изтърсила току-що — поредната глупост? Че Торм-ди взел Рис и сестра ми и ги откарал в Горещи извори?

Горещи извори принадлежаха на Коррик Рунда, сина на сенатор Гранок Рунда, най-богатия и могъщ член на етранското правителство. Коррик искаше да се ожени за Астано, но годежът се провали. Той обаче не хранеше никакви лоши чувства и от известно време се бе сближил с Торм, беше се превърнал в негов покровител. Торм беше непрестанно с него и неговата компания от разглезени богати младежи. Младежи, които можеха да задоволяват на воля желанията си, след като Етра отново беше свободна. Безкрайни гуляи, жени, пиянски забави, които нерядко завършваха със сбивания по градските улици. Някои от нас намираха това приятелство за доста странно, като се имаше предвид суровостта и военното възпитание на Торм, но Коррик, изглежда, много го харесваше и непрестанно го канеше. Нашият Баща одобряваше това приятелство и дори го окуражаваше: смяташе го за особено полезно за Семейството, защото интересите на Арка съвпадаха с тези на Къща Рунда. Младежите са си младежи, винаги се напиват и вдигат гюрултия, но в това няма нищо лошо.

Тиб, който сега беше чирак готвач, следваше Хоби като кученце, когато той се прибираше в Аркаманд. И ни преразказваше чутото от него. Коррик и приятелите му обичали да напиват Торм, защото като се напиел, пощурявал и правел всичко, което му кажат — да се дуелира с трима наведнъж, да премери сили с мечка, да си разкъса дрехите и да танцува гол на стълбището на Сената, докато не се свлече с пяна на уста от поредния пристъп. Намирали го за много забавен, обяснявал Хоби, дори му се възхищавали. Някои от нас си мислеха, че използват Торм за клоун, за просташки забавления, също като джуджетата, дето Коррик ги държеше, за да се бият, или като слабоумния му едноок гигант, оръженосеца Хюрн. Но според Хоби въобще не ставало дума за това. Хоби казал, че Коррик Рунда взема уроци от Торм и се отнася с него като с учител по фехтовка. Казал също, че приятелите на Коррик уважавали Торм. Страхували се от огромната му сила. Обичали да го гледат разярен и обезумял, защото тогава и всички останали се бояли от него и от тях.

— Торм-ди е млад — бе мнението на Еверра по въпроса. — Нека се налудува, докато му е време за това. Ще поумнее, като порасне. Нашият Баща го знае. Той също е имал буйни дни на младини.

Имението Рунда, наричано още Горещи извори, беше на миля от Етра, насред плодородните полета западно от града. Сенаторът беше построил голяма нова къща там и я бе подарил на сина си Коррик. Хоби бе разказал на Тиб всичко, което знаеше за нея, а от Тиб научихме и ние: за богато обзаведените покои, пълните с жени копринени стаи, за украсените с цветя дворове и за великолепния басейн в задния двор — водата в него идвала от един горещ извор и винаги била с температурата на човешкото тяло, освен това била прозрачно синя, а по мраморните плочи около басейна се разхождали важно-важно пауни с неописуема красота. Хоби беше ходил там много пъти, като оръженосец на Торм. Всички тези млади благородници имаха оръженосци и телохранители, защото такава беше модата, самият Коррик имаше трима освен великана, а Торм наскоро си бе купил втори. На оръженосците също позволяваха да се забавляват с жените — след като приключат господарите, разбира се. Хоби се бе къпал в топлата вода на басейна. Беше разказал на Тиб всичко за него, за жените и за изобилната екзотична храна, например кълцан черен дроб от петел или езици на неродени агънца.

Ето защо веднага щом Фалли ми каза, че Торм е отвел Рис и Салло в Горещи извори, отидох в кухнята да потърся Тиб. Бях вцепенен от чутото. Мислех, че Тио може да знае нещо повече от Хоби. Но когато му казах какво съм чул от Фалли, той ме погледна стъписано и рече:

— Там има много жени. Рунда са пълни с млади робини. Торм е взел момичетата, за да се позабавляват.

Не помня какво отвърнах, но Тиб внезапно се намуси и ме изгледа сърдито.

— Виж, Гав, може да си любимец на учителя и така нататък, но не забравяй, в края на краищата, че Сал и Рис са момичета-подаръци.

— Никой не ги е подарявал на Торм — отвърнах. Говорех бавно, защото умът ми все още не бе излязъл от вцепенението. — Рис е девица. Салло беше подарена на Явин. Торм не може да ги извежда от къщата. Нито да ги води там. Нашата Майка никога не би го позволила.

Тиб повдигна рамене.

— Може Фалли да е объркала нещо — смотолеви и се върна към прекъснатата си работа.

Отидох при Йеммер и й казах какво съм чул от Фалли. Повторих и това, което бях казал на Тиб — че нашата Майка никога не би го допуснала.

Йеммер, която подобно на много други след обсадата изглеждаше по-възрастна, отколкото беше в действителност, известно време мълча. Накрая въздъхна и поклати глава.

— Ох, това не е на добре… никак не е на добре — каза. — Надявам се, наистина се надявам, че Фалли греши. Няма как инак. Как е могла да им позволи да отведат момичетата без разрешение? Ще поговоря с нея. И с останалите жени в копринените стаи. Ох, Салло! — Сестра ми открай време й беше любимка. — Не, това е невъзможно — добави тя енергично. — Разбира се, че си прав, мама Фалимер-йо не би го позволила. Никога. Явин-ди Салло! И малката Рис! Не, не, не. Тази глупачка Фалли е объркала нещо. Ей сега ще ида да изясня нещата.

Бях свикнал да се доверявам за всичко на Йеммер — тя наистина умееше да разрешава проблемите. Върнах се в класната стая и отново се заех с моите ученици. След като приключихме, отидох в трапезарията. Отпред имаше групичка мъже и жени.

— Не — чух да казва Тан. — Аз лично впрегнах конете. Откара ги в затворена карета, с тях беше и Хоби. На него дадох юздите.

— Какво пък, няма нищо лошо, ако нашата Майка им е позволила — рече Еннумер с пискливия си глас.

— Разбира се, че нашата Майка ги е пуснала! — обади се друга жена, но Тан, който вече беше втори коняр, поклати глава и рече:

— Бяха увити като чували с мръсно бельо. Дори не заех, че са там, докато Салло не подаде глава и не се опита да извика. А Хоби я натика в каретата и подкара в галоп през портала.

— Лудория ще да е — рече един от старите мъже.

— Лудория, ама ще вкара в беля тези двама синковци — възкликна ядосано Тан. И чак сега ме забеляза. Черните му очи се втренчиха в мен. — Гав — попита, — ти знаеш ли нещо за това? Салло да е говорила с теб?

Поклатих глава. Нямах сили да отвърна.

— Не се тревожи, всичко ще е наред — продължи той след миг. — Просто лудория. Глупава младежка шега. До довечера ще се върнат.

Постоях още малко с тях, но те всички постепенно се разотидоха и накрая останах сам. Тръгнах по коридорите на Аркаманд. Наоколо сякаш нямаше никого, бях обгърнат от пустота. Гласовете, които чувах, идеха някъде отдалече.

Пустотата се превърна в нисък сводест таван от черен камък, в пещера.

„Зная доста неща със сигурност — чух гласа на Салло до мен. — Ние, хората от Блатата, имаме известни сили“. Засмя се и очите й заблестяха.

Знаех, че е мъртва, преди да ме потърсят, преди още Еверра да ми го съобщи. Бяха решили, че ще е най-добре, ако го чуя от него.

Нещастен случай, през нощта, в басейна в Горещи извори. Тъжна и ужасна злополука, продължи Еверра със сълзи в очите.

— Злополука — повторих.

Каза ми, че Салло била удавена… че се удавила, поправи се, че се била удавила, докато младите мъже, доста пияни, играели с момичетата във водата.

— Басейнът с топлата вода — рекох. — Около него, по мраморните плочки, пристъпват пауни.

— Да — потвърди моят учител, гледаше ме с просълзени очи. Изглеждаше смазан и объркан, сякаш се срамуваше от нещо, което е направил, но не смееше да признае, като уловено в беля малко дете.

— Рис вече се прибра — продължи той. — Сега е при другите жени в копринените стаи. В ужасно състояние е, нещастното момиче. Не е пострадала, но… Това е безумие, истинско безумие! Знаем, че понякога Торм-ди… е, че има пристъпи, които трудно овладява… но да изведе момичетата от Къщата! Да ги отведе там, при онези мъже! Безумие, безумие. О, колко жалко, колко жалко наистина за бедничката… о, нещастни мой Гавир. — Сведе глава и вече виждах само побелелите му коси. — И какво ще каже сега Явин-ди! — проплака учителят ми.

Отидох в библиотеката, където можех да остана сам. Бях заобиколен от пустота и тишина. Помолих Салло да дойде при мен, но тя не идваше.

— Сестрице… — промълвих на глас, но тя не ме чу.

И неочаквано ми хрумна, че ако е била удавена, би трябвало сега да лежи на дъното на онзи басейн със зеленикавосиня вода, топла като човешко тяло. Ако не беше там, къде можеше да е? Нямаше я тук, или поне аз не можех да я открия.

Тръгнах да я търся. Отидох в копринените стаи, в западния двор. Казах на жените, които бяха там:

— Търся сестра си.

Бях забравил имената им, не познавах почти никого от хората, които срещах. Помнех само нея.

Салло лежеше под белия чаршаф, с който я бяха покрили. Лицето й, а то бе всичко, което можех да видя от нея, не беше розово, а посивяло, с продълговата грозна синина през едната буза. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше смалена и уморена. Коленичих до нея и те ме оставиха там.

Помня, че по някое време се върнаха и ми казаха:

— Гавир, нашата Майка прати да те потърсим.

Целунах Салло и й казах, че скоро ще се върна при нея. Сетне ги последвах.

Отведоха ме по познатите коридори до покоите на нашата Майка. Не бях влизал в тях, защото дори когато метяхме Къщата, вътре допускаха само Салло. Тя ме очакваше там, облечена в своята дълга до земята рокля — Майката на Аркаманд.

— Ние съжаляваме, толкова много съжаляваме, Гавир, за смъртта на сестра ти — каза с красивия си глас. — За този нещастен случай. Такова сладко момиче. Не зная какво ще кажа на сина ми Явин. Знам, че много обичаше сестра си. Аз също я обичах. Надявам се, че думите ми ще ти помогнат да намериш утеха. А също и това — тя ми подаде една малка, но доста тежка кесия от коприна. — Ще пратя жените от моята свита на погребението — добави, втренчила поглед в мен. — Нашите сърца са съкрушени от загубата на твоята сладка Салло.

Поклоних се и останах на мястото си. Дойдоха някакви хора и ме изведоха.

Не ми позволиха да се върна при Салло. Така и не видях лицето й повече, така че у мен остана само споменът от синината на бузата й и умореното й лице. Не исках да я помня такава и затова прокудих този образ от спомените си.

Върнаха ме при моя учител, но нито той ме искаше, нито аз него. Още щом го видях, думите излетяха от устните ми:

— Ще накажат ли Торм? Ще го накажат ли?

Еверра се ококори, сякаш го бях изплашил с нещо.

— Успокой се, Гавир, успокой се — заповтаря умолително.

— Ще го накажат ли?

— За смъртта на една робиня?

Около думите му се разпростря тишина. И тази тишина ме обгърна и продължи да се разширява и задълбочава. Намирах се в езеро, на дъното на езеро, което не беше пълно с вода, а с тишина, и то се простираше чак до края на света. Не дишах въздух, а само тази безмерна пустота.

Еверра продължаваше да говори. Виждах устните му да се отварят и затварят. Очите му блестяха. Старец с побелели коси, който мърдаше с устни. Извърнах лице.

Имаше някаква стена в главата ми. От другата страна на стената бяха онези неща, които не можех да си спомня, защото не се бяха случили. Досега не успявах да ги забравя, но ето, че най-сетне бе станало. Можех да забравям цели дни, нощи, седмици. Да забравям хора. Да забравя всичко, което бях изгубил, тъй като и без това никога не го бях притежавал.

Но помня съвсем ясно гробището, в което стоях рано на следващата сутрин, малко след зазоряване. Помня го, защото си го бях спомнял и преди.

Когато погребахме Гамми, когато погребахме малкия Мив, помня как стоях там, под надвисналите клони на върбата, на няколко крачки зад стените, на брега на реката, и се чудех кого погребваме тази сутрин.

Трябва да беше някой важен човек, защото присъстваше цялата свита на нашата Майка, всички с бели траурни дрехи, скрили лицата си зад шалове, а тялото на покойния бе загърнато в бяла коприна и Йеммер плачеше високо. Така и не успя да произнесе молитвата към Енну-Ме. Всеки път, когато се опитваше, гласът й преминаваше в оглушителен вопъл, който раздираше завесата от тишина и караше другите жени да се присъединят към нея и също да ридаят, докато се опитваха да я утешат.

Стоях съвсем близо до водата и гледах как прояжда брега, как отхапва и отнася едри парчета земя, как подкопава склона, така че тревата отгоре да увисне и белите й корени да посягат като зловещи пръсти към речните вълни. Ако гледаш брега откъм реката, ще видиш избелели кости, тънки като тези корени, костите на малките деца, заровени там, където водата ще дойде и ще погълне малките им гробове.

Близо до мен стоеше една жена — встрани от свитата. Лицето й бе загърнато в дълъг бял шал. Гледаше ме. Беше Сотар. Знаех го и същевременно си го спомнях.

Когато тя и другите жени си тръгнаха, към мен се приближиха неколцина мъже и аз ги попитах мога ли да остана още малко в гробището. Един от тях беше конярят Тан, който се отнасяше добре с мен още когато бях малък. Той сложи ръка на рамото ми и каза:

— Няма да се бавиш, нали, Гав?

Кимнах. Видях, че устните му потрепват.

— Гав, тя беше най-сладкото момиче, което познавах — добави той.

— Благодаря, Тан — отвърнах.

Той тръгна след другите. В гробището не остана никой. Бяха поставили затревени чимове върху гроба и сега той почти не се различаваше от другите, но това нямаше значение, защото реката скоро щеше да отнесе всичко към морето. Минах през гробището и спрях до върбите на стръмния бряг.

Тук пътят се стесняваше между стената и коритото, за да извие към Речния портал. Изчаках върволицата от коли и талиги да се източи, после тръгнах нагоре, по западния бряг на Нисас. Пътят се виеше покрай реката, минаваше покрай малки градини, в които работеха свободни граждани. Бяха дошли тук от много рано, наслаждаваха се на чудесната пролетна утрин. Не чувах гласовете, нито песните им, защото продължавах да крача в моя свят на пустота и тишина. Вървях под нисък сводест таван от груба черна скала.

Има много неща от следващите дни, които никога няма да си спомня. Когато най-сетне се научих да забравям, стана бързо и без никакви затруднения. Откъслечните сцени, които понякога откривам в съзнанието си, биха могли да са тъкмо от онези дни, или от съвсем друго време, от места, където все още не съм бил. Живеех там, където съм, или където още не бях стигнал, през онези дни, седмици, през онези два месеца. Не се отдалечавах от Аркаманд, защото зад мен нямаше нищо освен стена и защото бях забравил почти всичко от онова, което лежеше от другата й страна. Нямаше нищо и пред мен.

Вървях. Кой вървеше с мен? Енну, която ни води в отвъдния живот? Късмет, който е глух с ухото, в което се молим? Пътят ме водеше. Ако имаше път, го следвах, ако имаше мост — минавах по него, ако имаше село и подушвах храна, изпитвах глад и отивах да си купя. Носех в джоба си малката копринена кесия и тя бе натежала от пари, тъй както сърцето ми бе натежало от мъка. Шест сребърника, осем орлета, двайсет бронзови половинки и девет четвъртинки. Преброих ги за първи път още когато седях на брега на Нисас, скрит в гъстите шубраци. Но дори те бяха повече, отколкото хората искаха от мен, отколкото можеха да ми връщат. Ето защо фермерите ме отрупваха с храна, а някои предпочитаха да ми я дадат даром, вместо да я продават. Носех бели траурни одежди и говорех като образован гражданин и когато ме питаха: „Къде отиваш, ди?“, отвръщах: „Отивам да погреба сестра си“.

„Бедното момче“ — чувах да казват жените. Понякога зад мен тичаха дечурлига и врещяха: „Луд! Луд!“, но никога не ме доближаваха.

Никой не ми посегна, нито се полакоми за малкото, което притежавах, може би защото не треперех за него. Късмет те чува само тогава, когато няма за какво да се молиш.

Ако Аркаманд бе потърсил тогава своя избягал роб, щеше лесно да ме открие. Не съм се крил. Всеки по бреговете на Нисас можеше да ги прати по дирите ми. Но вероятно в Аркаманд бяха сметнали, че Гавир се е удавил онази сутрин на гробището за роби, след като другите са си тръгнали, че е стиснал някой тежък камък и е скочил в реката. Вместо това аз стиснах в ръка копринената кесия на нашата Майка и тръгнах по широкия свят, защото изобщо не ми хрумна да се удавя. Не знаех накъде вървя. Всички пътища ми се струваха еднакви. Имаше само един път, по който не можех да поема, и той бе назад.

Някъде все трябва да съм прекосил Нисас. Тесните пътища от другата й страна ме поведоха в различни посоки. Един ден съгледах далеч напред високи хълмове. Бях излязъл на пътя за Венте. Можех да продължа по него и да стигна възвишенията, фермата и нашия Сентас. Имена, които изникнаха в мен от мъглата на забравата. Спомних си Сентас, фермата и още някой, който живееше там — Коми.

Седнах под сянката на един дъб и похапнах от хляба, който ми бяха дали. По онова време мислите ми се нижеха бавно и отнемаха много време. Коми беше мой приятел. Можех да се кача във фермата и да остана там. Всички роби в къщата ме познаваха и щяха да се грижат за мен. Коми щеше да ми лови риба.

А може би фермата бе изгорена до основи по време на нашествието на Касикар, а овошките изсечени. Може би лозята бяха изкоренени.

Какво пък, тогава щях да се настаня в моя Сентас.

Но всички тези бавни и глупави мисли се изнизаха от съзнанието ми, аз се изправих и продължих по пътя, който водеше на север от Венте.

Пътят скоро се стесни и стана неравен, което показваше, че тук рядко минават хора. Продължих напред, отдалечавах се от всичко, което помнех и познавах и което така отчаяно исках да забравя. Минах през малко градче и от пазара си купих храна, достатъчна за следващите няколко дена, а също и едно парцаливо одеяло. По-късно стигнах изоставено селце, от което дотичаха няколко озъбени кучета и ме посрещнаха с лай, за да ми внушат, че не бива да спирам.

И без това нямаше за какво да се спирам там.

Отвъд това село пътят премина в тясна пътека. Нямаше и следа от ниви по околните хълмове. Тук-там виждах овце и по някое едро овчарско куче, което настръхваше, когато преминавах наблизо. В долините между хълмовете се появиха гъсти горички. Спирах да преспивам в тях и пиех вода от малките ручейчета, които ги пресичаха. Скоро храната ми свърши и се наложи да търся нещо за ядене. Беше доста рано за каквито и да било горски плодове, освен съвсем дребни диви ягоди, а и не знаех какво трябва да търся. Отказах се и си продължих по пътя. Гладът е доста болезнено усещане. В главата ми се бе загнездила неприятната мисъл, че докато се хранех изобилно в Светилището, е имало доста хора, които са гладували, и че сега е мой ред да гладувам. Реших, че е справедливо.

Разстоянията, които изминавах, се скъсяваха с всеки ден. Все по-често присядах под сенките на дърветата, за да си отдъхна от палещите лъчи. Разцъфналите цветя ми се струваха необикновено красиви. Любувах се на полета на малките мушици и на пчелите, спомнях си неща, които са се случили, или не, сякаш всичко бе само сън. Понякога така преминаваше почти целият ден, преди да се надигна и да си потърся място за спане. Един ден изгубих пътеката и заскитах сред хълмовете.

Беше по здрач. Спусках се бавно по някакъв склон, с надеждата да открия поточе в подножието му, и усещах, че краката ми се подгъват. Изведнъж нещо изшумоля зад мен. Пред очите ми блесна ярка светлина, светът се завъртя и за миг видях върха на хълма и короните на дърветата.

Свестих се в легло от кожа. Вонеше. Ниско над мен имаше сводест таван от груба черна скала. Беше почти тъмно. Усетих, че до крака ми се допира нещо топло и космато. Някакво животно. То повдигна глава — беше куче с увиснали черни устни, тъмните му очи гледаха тъжно. Изскимтя, надигна се и ме прескочи. Някой му заговори, после се наведе над мен. Говореше ми, но отначало не разбирах нищо. Гледах го на слабата светлина, която сякаш се отразяваше в черната скала на пода. Виждах съвсем ясно бялото на очите му и побелелите му коси, увиснали на масури покрай лицето. И той вонеше, дори по-силно от кожата, с която бе застлано леглото. Подаде ми дървена купичка с вода и ми помогна да отпия, защото дори не можех да повдигна глава.

Останах да лежа там, забравил, че на света има и други места. Бях само там, единствено там. Бях сам, освен когато до мен се изтягаше кучето. Понякога то вдигаше глава и втренчваше поглед в мрака. Никога не поглеждаше към мен. Когато мъжът влизаше, кучето се надигаше, пъхаше муцуната си в ръката му, после излизаше. После се връщаше, качваше се на леглото и лягаше до мен. Казваше се Страж.

Мъжът се казваше Куга, а може би Куха. Понякога казваше едното име, друг път — другото. Говореше странно, гърлено, сякаш нещо пречеше на гласа му да излиза. Всеки път, когато влизаше, сядаше до мен и ми даваше вода, а после и храна — късчета сушено месо или риба, понякога шепа горски плодове. Никога не ми даваше по много наведнъж. „Къде си се нагладувал тъй, момче?“ — ме питаше. Говореше доста, когато беше с мен, и често го чувах да си говори сам, или с кучето, със същия нисък и насечен поток от думи, които никога не секваха, за да се вслуша за отговор. Казваше ми:

— И защо гладуваш сега? Ей туканка има храна. Подръка ти е, ако огладнееш. К’во те доведе тук? Мислех, че си от Деррам. Викам си, онез пак са ме погнали. И тогаз те проследих. Вървях след теб и те гледах. Можех да се прокрадвам цял ден, без да разбереш. Рекох на Страж да не вдига шум. По едно време те гледам, че се изправи и тръгна надолу по склона, сетне свърна към мен и си мисля, к’во шъ правя сега бе, човек? Изскочих зад теб и те халосах с тоягата, прас! — Той размаха ръце, за да ми покаже как е станало, а после се разсмя и видях прогнилите му зъби. — Въобще не ме усети, нали, момче? Рекох си, видях му сметката. Тупна кат’ отсечено дърво и си викам, утрепах го тоя. Край с онез от Деррам! Гледам обаче, хлапе някакво. Сампа, Сампа, да взема да претрепя хлапе! Не, не бил мъртъв. Даже не му бях строшил глупавата глава. Лежи обаче и не помръдва. Хлапе значи. Вдигнах те с една ръка, щот’ си кат перце. Е, то и аз съм якичък. Всички го знаят. Зат’ва не припарват тъдява. Откъде се взе бе, момче? Кой те доведе? Защо си гладувал толкоз? Да се въргаляш с кесия с десет хиляди гроша вътре! Бронзови, сребърни, все с лица на богове! Богат си кат’ цар Къмбело! И защо тогаз си гладувал? Отде се взе с всичките тез’ парици? Да не си тръгнал да купуваш елена на господарката Йене? Да не си побъркан бе, момче? — Закима. — Туй ще е, да знайш. — Изкиска се и продължи: — Аз също, момче. Лудият Куга. — Отново се изкикоти, после ми пъхна в устата късче месо, което миришеше на дим и въглени. Сдъвках го бавно, с преливаща от слюнка уста.

Така продължи още известно време — измъчващият ме глад, вкусът на пушено месо, гласът на непознатия, надвисналият над мен таван, вонята, кучето, което се притискаше към крака ми. После вече можех да сядам. След това да пълзя до входа. Установих, че това всъщност е най-вътрешната и най-долната галерия в пещерата, която Куга бе превърнал в свой дом. Заех се да изучавам и другите коридори. В някои можех да се изправя, поне в средата, а най-голямото помещение бе просторно и с цепнатини, през които проникваше мъждива светлина. Когато за пръв път излязох навън, лъчите на слънцето ме заслепиха и известно време виждах само златисти и червени кръгове. Въздухът ми се стори сладък като мед.

Входът на пещерата бе почти незабележим отвън, дори само от няколко крачки, прикрит от тежка скална плоча, като вкаменен водопад, обрасла е увивни растения и папрат.

Имуществото на Куга се състоеше от грубо ощавени сърнешки и заешки кожи, няколко купи от кора, лъжици и други инструменти, които бе изработил сам, кълбо изсушени жили и най-голямата му ценност — метална кутия, пълна с мръсни солни кристали, огниво и два ловджийски ножа с рогови дръжки, точеше ги на един речен камък. Пазеше си ги ревниво и непрестанно ме подозираше, че искам да му ги открадна. Така и не разбрах къде я крие тая кутия. Първия път, когато извади един от ножовете, го размаха пред мен и обяви с пресипналия си глас:

— Да не си го пипнал! Не смей да го докосваш, инак, кълна се в Разрушителя, ще ти изтръгна сърчицето с него.

— Няма да го пипам — обещах.

— Гръцмуля ще ти прережа, да знайш.

— Обещавам да не го пипам.

— Лъжец си ти — озъби се той. — Лъжец! Всички са лъжци. — Понякога повтаряше такива неща от сутрин до вечер: „Всички са лъжци, лъжци и туй е… пази се, стой настрана! Пази се, стой настрана!…“ Друг път обаче говореше съвсем смислено.

Не знаех какво да му отвърна и това, изглежда, го задоволяваше. Говореше ми, както говореше на кучето, описваше ми ежедневните си разходки из гората до примките за зайци, до местата за ловене на риба и за бране на горски плодове. Разказваше ми всичко: какво е уловил, чул или подушил. Слушах го също като кучето, напрегнато и без да го прекъсвам.

— Ти си беглец — рече ми една вечер, докато седяхме, загледани през листата към ярките августовски звезди. — Роб от някоя Къща ще да си, личи си. А после си хванал широкия свят. Сигур си мислиш, че и аз съм роб, нали? Ама не. Не съм. Бегълци ли ти трябват? Върви на север, иди в гората, там са те. Не ща да имам нищо общо с тях. Лъжци и крадци. Аз съм свободен човек. Тъй съм се родил. Нямам нищо общо с онез. Нито с фермерите, нито с градската паплач, дано Сампа ги изтреби вейте, лъжци, мошеници и крадци. Такива са всичките, запомни го от мен, момче.

— Откъде знаеш, че съм роб? — попитах.

— Че какъв друг ще си? — попита той и ме погледна ухилено.

Не можеше да му се отрече, че има право.

— Дойдох тук, за да се отърва от тях — продължи Куга. — Викат ми дивак и отшелник и ги е страх от мен. Е, сега поне не ме закачат. Куга отшелникът! Ама нали стоят настрана, това е важното.

— Ти си господарят на Кугаманд — рекох.

Той помълча известно време, после избухна в смях и се плесна с мазолеста длан по бедрото. Беше едър мъж, доста як, сигурно наближаваше петдесетте.

— Я пак го кажи — подкани ме.

— Ти си господарят на Кугаманд.

— Ха, прав си! Туй съм аз! Това е моето царство и тук аз съм господар! В името на Разрушителя, туй е самата истина! Най-сетне срещнах човек, който да казва истината! Разрушителят ми е свидетел! Човек, който казва истината. Дошъл ми е на крака, а как го посрещнах? Прас по главата с тоягата! Че това посрещане ли е? Добре дошъл в Кугаманд! — И пак се разсмя и се смя дълго. Млъкваше, сетне отново избухваше в смях. Накрая втренчи поглед в мен и произнесе бавно: — Тук си напълно свободен. Имай ми вяра.

— Вярвам ти — отвърнах.

Куга живееше в мръсотия и изобщо не се къпеше, струпаните в пещерата кожи воняха ужасно, но пък бе изключително грижлив, що се отнасяше до съхранението на храната. Нарязваше и опушваше месото, на по-едрите животни, които улавяше — зайци и сърни, — и го окачваше над огнището в пещерата. Слагаше и примки за дребни животинчета — съсели и полски мишки, тях пърлеше на огъня и ги ядеше, докато са пресни. Примките му се отличаваха с невероятна изобретателност, а търпението му беше неизчерпаемо, но не го биваше с въдицата и рядко улавяше риба, достатъчно голяма, за да става за опушване. Това бе, за което можех да му бъда полезен. Сухожилията, с които ловеше, омекваха във водата, така че измъкнах няколко конеца от одеялото, усуках ги на корда и завързах неговите кукички, издялани от кост. Улових няколко големи костура, също и кленове и пъстърви в близкия вир. Той пък ме научи как да чистя и опушвам рибата. Но освен това не можех да съм му полезен с нищо друго. Не искаше да ме взема със себе си, когато излизаше на лов. Често ме пренебрегваше по цял ден, погълнат от безкрайното си монотонно говорене, но когато сядаше да яде, винаги споделяше храната си с мен и Страж.

Нито веднъж не го попитах защо ме е прибрал, нито защо се грижи за мен. Всъщност не му зададох почти никакви въпроси, освен един. Попитах го откъде се е взел Страж.

— От една овчарска кучка — отвърна ми той. — От източните хълмове. Гледам кученца някакви си играят, а ги дебнеха вълци в горичката. Измъкнах ножа и беж нататък. Тъкмо ги стигам и от дупката изскача озъбена кучка, а аз й викам: ей, майко, чакай, вълк убивам, но на куче не съм посягал досега. А тя все ми се зъби… — Той ми показа кафеникавите си зъби. — И си се свря в леговището. После пак отидох, няколко пъти, и тъй се сближихме, та вече ми даваше да гледам как си играят. А туй ме хареса и тръгна с мен. Порасна и стана Страж. Понякога пак ходя там. Наскоро се окучи.

Той самият никога не ме питаше нищо.

И по-добре, защото не знаех какво да отвърна. Всеки път, когато в съзнанието ми изникваше някой спомен, се отвръщах от него и гледах да живея с това, което ми е пред очите. Вече не ме спохождаха видения, нито случки, които още не бях преживял. Може и да съм сънувал, но когато се събуждах, не помнех нищо.

Светлината сутрин вече беше златиста, дните се скъсяваха, а нощите ставаха студени. Един ден, докато седеше с кръстосани крака пред огнището и нагъваше сушено месо, господарят на Кугаманд обърса мазните си пръсти в голите си космати гърди и подметна замислено:

— Студено е туканка през зимата, да знайш. Ще пукнеш.

Не отговорих. Тези неща той повече ги разбираше от мен.

— Трябва да си вървиш.

Помислих малко, после казах:

— Няма къде да ида, Куга.

— О, има, има. В горите, в горите ще идеш. — Врътна брадичка на север. — В горите. В Данеран. Голямата гора. Нямала край, разправят. Ловците на роби не припарват там. Само горските хора. Там иди.

— Без покрив над главата?

— Ам’че що? Добре си живеят там. Има и покрив, и стени, и всичко. Легла и завивки даже. Те ме познават и аз ги зная. Не си правим бели. — Намръщи се и пак подхвана монотонно: — Стой настрана, стой настрана…

На другата сутрин ме събуди рано. Беше подредил на плоския камък до входа кафявото ми одеяло, копринената кесия, все така издута от пари, една мръсна кожена шапка, която ми бе подарил преди време, и вързопче сушено месо.

— Хайде — каза ми.

Не смеех да мръдна. Лицето му беше мрачно и решително. Взех кесията и му я подадох.

— Нека ти бъде за спомен.

Той прехапа устни.

— Не искаш да те претрепят за нея, а? — рече накрая и кимна. — Може пък да си прав. Крадци и мошеници… но на мен защо ми е? Как да се опазя от крадците? Къде да я скрия?

— В кутията за сол — подметнах.

Той се облещи.

— Тя къде е? — попита подозрително и се навъси.

Повдигнах рамене.

— Не зная. Така и не можах да я намеря. Никой няма да може.

Това го накара да се разсмее.

— Знаех си — рече. — Знаех си! Точно така!

Тежката вече избеляла кесия потъна в голямата му ръка. Той я отнесе в пещерата и се забави там известно време. Когато излезе, ми кимна и каза:

— Да вървим.

Поведе ме с нехайна крачка, която изглеждаше бавна, но направо гълташе разстоянието.

Отново се чувствах здрав и силен и можах да издържа на темпото му целия ден, макар че вечерта бях капнал и краката ме боляха.

Когато стигнахме последния поток, той ме посъветва да пия колкото мога повече. Прецапахме потока, изкатерихме един дълъг склон и спряхме на билото на последния от веригата хълмове. Под него се простираше безкрайната гора, дърветата се губеха в синкавия хоризонт. Слънцето вече залязваше.

Куга събра съчки и запали огън, при това доста голям, хвърли в него и зелени клонки. Димът се заиздига към ясното небе.

— Хубаво — рече. — Ша додат. — Обърна се и пое обратно в посоката, от която бяхме дошли.

— Чакай — извиках след него.

Той спря, но пристъпваше нетърпеливо от крак на крак.

— Тука ша стоиш — рече ми. — Те ша додат.

— Връщам се с теб, Куга.

Той поклати ядосано глава и отново закрачи през високата трева, леко привел тяло напред. След минута бях сам.

Прекарах нощта свит край огъня, увит в одеялото и с кожената шапка на главата. Миризмата й сега ми се струваше дори приятна, сякаш ми напомняше за дома.

Събуждах се на няколко пъти. Подклаждах огъня, не само за да ме стопли, но и защото знаех, че е сигнал. Призори заспах дълбоко и сънувах, че съм в Сентас. Моите приятели също бяха там. Чувах тихите им гласове в мрака. Едно от момичетата се разсмя… събудих се и този път си спомних съня. Вкопчих се в него, дори се опитах да заживея в онзи свят. Но бях жаден и жаждата ме разсъни. Казах си, че веднага щом се развидели, ще сляза в долчинката да потърся вода.

Така и не спахме в Сентас, помислих си. Винаги се връщахме да спим във фермата, макар и под открито небе. Да гледаме звездите между клоните на дърветата. Наговаряхме се да преспим там, но така и не го направихме.

8

Бяха ме заобиколили четирима, но виждах само един от тях. Премигвах сънено. Съвсем сам, на хълма, край загасналия огън. Те не помръдваха, бяха само сенки в тревата и сумрака. Огледах ги бавно, като се стараех да седя съвсем неподвижно.

Бяха въоръжени, не като войници, а с малки лъкове и дълги ножове. Двама носеха и тояги. Изглеждаха опасни.

Най-сетне един от тях заговори с нисък дрезгав глас, почти като шепот:

— Огънят изгасна ли?

Кимнах.

Той се изправи, доближи овъглените съчки и ги стъпка внимателно. Станах и му помогнах да зарови изстиналата пепел.

— Да вървим тогава — рече той. Сгънах одеялото, прибрах грижливо последните късчета сушено месо и си нагласих шапката.

— Смърди — рече един от мъжете.

— И то гадно — каза друг. — Като на стария Куга.

— Той ме доведе тук — казах.

— Куга ли?

— Ти с него ли беше? — попита четвъртият.

— Цялото лято.

Втренчени погледи, презрително плюене, повдигане на рамене. Онзи, който бе заговорил пръв, махна нетърпеливо с ръка и ни поведе по полегатия склон към гората.

Когато слязохме при поточето в дерето, се наведох да пия, но мъжът с дрезгавия глас ме сръчка с тоягата да побързам.

— Стига толкова, че ще пикаеш цял ден.

Изправих се и ги последвах по брега на потока под надвисналите клони на дърветата.

Крачехме бързо, често дори подтичвахме и така продължи до късна заран, когато излязохме на неголяма площадка. Миришеше на кръв. Два лешояда размахаха криле и неохотно литнаха от накълваните остатъци от черва. Три сръндака висяха окачени на едно дърво, целите облепени от мухи. Мъжете ги свалиха и ги раз сякоха така, че всеки от нас да носи поравно. Отново тръгнахме, но вече с по-умерена крачка. Измъчваше ме жажда, също и мухите, които продължаваха да кръжат над нас на рояци. Краката ме боляха и сигурно вече имах плюски. Пътеката едва се различаваше сред тревата и често бе запречена от изпъкнали като вени корени. Когато най-сетне стигнахме поредния поток, паднах на колене и залочих жадно.

Водачът спря на другия бряг, обърна се и ми подвикна:

— Хайде! Ще се напиеш на воля, когато стигнем!

Но един от мъжете също се наведе да си наплиска лицето и му рече:

— Остави го да пие, Бригин.

Водачът не отговори, но ни изчака.

Почувствах приятната хладина на водата, докато минавахме през потока, но след това плюските ме заболяха по-силно, навярно защото ги търкаше кожата на старите ми обувки, и почнах да куцам. Болките ми бяха почти непоносими, но най-сетне стигнахме горския лагер. Захвърлихме вързопите с месо под един навес и едва тогава можах да се изправя и да се огледам.

Ако бях дошъл тук направо от града, лагерът нямаше да ми направи никакво впечатление — няколко ниски колиби, неколцина мъже на поляната и под надвисналите клони на боровете и всичко това заобиколено от гъста, непроходима гора. Но аз пристигах право от самотата на горската пустош. Колибите ми се струваха като къщи, а присъствието на хора пробуждаше у мен странни усещания, примесени с неясен страх.

Никой не ми обръщаше внимание. Отидох при потока. Първо утолих жаждата си, после си изхлузих обувките и потопих разранените си крака във водата. На поляната беше топло, между клоните проникваха ярките лъчи на есенното слънце. Съблякох се и приклекнах във водата. Измих се, после изпрах и дрехите си, доколкото можах. Спомних си, че някога бяха бели. Като белите одежди на момиче, което отива на брачната си церемония, и на онези, които погребват мъртъвци. Трудно беше да се определи какъв цвят са дрехите ми сега. Смесица от кафяво и сиво, раздрипани по края. Проснах ги на тревата да изсъхнат и отново влязох в потока, за да си измия главата. Косата ми бе порасла и ми влизаше в очите. Беше мръсна и я затърках настървено. По някое време забелязах, че на брега клечи мъж и ме гледа.

— Така е по-добре — отбеляза той.

Беше онзи, който бе казал на водача да ме остави да пия. Нисък и мургав мъжага, с румени бузи и малки черни очи. Косата му бе подрязана ниско над челото. Говорът му бе странен.

Излязох на брега, подсуших се, доколкото можах, със старото одеяло и навлякох още мократа си туника, защото наоколо имаше и други хора и се срамувах от голотата си. Слънцето се беше скрило, но небето все още бе светло. Потреперих, но не ми се щеше да слагам мръсната шапка върху измитата си коса.

— Ей, я почакай — подвикна ми мъжът, отиде някъде и ми донесе туника и още някаква дреха, не знаех как се казва. — Поне са сухи — рече и ми ги подаде.

Смъкнах мократа туника и облякох другата. Беше от кафеникав ленен плат, доста захабена, мека, с дълги ръкави. Но беше суха и топла и допирът й до настръхналата ми кожа беше приятен. Повдигнах втората дреха, която бе донесъл. Тя пък беше черна и съшита от някакъв плътен материал. Реших, че е шал, и се загърнах с нея, но не пасваше на раменете ми.

Мъжът ме погледа известно време, после започна да се смее. Смя се, докато очите му не се насълзиха, а лицето му стана тъмночервено. После се преви, продължаваше да се кикоти, макар че сигурно вече го болеше коремът. Смехът му не беше гръмогласен, но и други го чуха, дойдоха да видят какво става и също избухнаха в смях.

— Ох — въздъхна той, триеше сълзите от очите си. — Това ми хареса. Млади момко, това, дето ги го дадох, е фустанела. Носи се… — Той отново започна да се смее.

— Носи се от кръста надолу — рече накрая.

Огледах внимателно дрехата и едва сега забелязах, че има пояс, като панталони.

— Ще мина и без нея — заявих. — Ако не възразяваш.

— Ами не — изхъхри той през смях. — Не възразявам. Дай си ми я.

— Чамри, защо пробутваш на момчето тая поличка? — попита един от зяпачите. — Ей, хлапе, чакай малко. — И след малко ми донесе бричове. — Подарявам ти ги, на мен ми отесняха на шкембето — обясни, докато ми ги подаваше. — Бригин ли те доведе? Искаш да се присъединиш, нали? Как те викат?

— Гавир Арка — отвърнах.

Мъжът, който ми бе дал полата, попита:

— Това е истинското ти име, нали?

Погледнах го, без да го разбирам.

— Искаш ли да го използваш?

Бях отвикнал да мисля през дните, прекарани в самота, и ми трябваше време, за да разбера какво има предвид.

— Гав — казах накрая.

— Нека бъде Гав — отвърна мъжът. — Аз съм Чамри Берн от Бернмант и използвам собственото си име, защото съм толкова далече оттам, че няма никаква опасност да ме проследят по име или слава.

— Той е оттам, където мъжете носят фусти, а жените пикаят прави — подхвърли някой и всички отново се разсмяха.

— Равнинци — изсумтя презрително Чамри Берн. — Толкова им разбират главите. Ела с мен, Гав. Време е да се закълнеш, ако за това си дошъл, и после да получиш своя дял от вечерята. Видях, че си помогнал да я донесат.

Добрият бог Късмет е глух с едното ухо, разправят, ухото, на което се молим, и не може да чуе молитвите ни. Никой не знае какво чува и в какво се вслушва. Прочутият поет Дениос казва, че богът чувал как колелата на великите звездни колесници трополят по небесните пътища. Аз пък зная, че когато съм изгубил всякаква надежда и когато дори не ми хрумва да се моля, нито имам вяра в каквото и да било, Късмет винаги е с мен. Носех пълна кесия с пари и не ме ограбиха. Живеех сред непознати, а не бях изложен на опасност. Оцелях, макар да не полагах усилия да живея. Когато бях сам и на ръба на оцеляването, старият отшелник ме спаси и ме върна към живота. А сега Късмет ме бе довел при тези мъже и един от тях беше Чамри Берн.

Чамри удари с пръчка металната тръба, която висеше от един прът пред най-голямата колиба. Сигналът накара всички да се съберат.

— Имаме си гост — почна той. — Името му е Гав. Казва, че е живял при великана Куга, което обяснява миризмата, дето се носи от него. След като се изкъпа в нашия поток, той, изглежда, си търси компания. Прав ли съм, Гав?

Кимнах. Бях малко изплашен от това, че съм в центъра на вниманието, заобиколен от двайсетина мъже. Повечето бяха млади, но ако се съдеше по лицата им, бяха привикнали с трудностите на живота в гората. Имаше обаче и неколцина с плешиви глави и шкембета.

— Знаеш ли кои сме ние? — попита един от по-възрастните.

Поех си въздух.

— Не сте ли барнавитите?

Едни се, намръщиха при тези думи, други се разсмяха.

— Някои от нас са били барнавити — каза мъжът. — А ти какво знаеш за хората на Барна, момче?

Макар да бях по-млад от тях, не ми хареса, че ми викат момче. Изпъчих гърди.

— Чувал съм разни истории. Че живеели в гората като свободни хора, нито господари, нито роби, и делели всичко, което притежавали.

— Добре казано — обади се Чамри. — Кратко и ясно. Неколцина от мъжете закимаха доволно.

— Добре наистина — потвърди и плешивият. Още един от мъжете се доближи до мен, приличаше много на Бригин: както разбрах по-късно, бяха братя. Лицето му беше сурово и красиво, очите — ясни и студени. Огледа ме от главата до петите.

— Като поживееш с нас, ще научиш какво е да делиш всичко. Това означава да правиш това, което правим и ние. Един за всички — това означава. Ако смяташ, че можеш да правиш, каквото ти скимне, няма да изкараш дълго тук. Не споделяш ли, няма да ядеш. Ако не внимаваш и ни навлечеш някоя беля, смятай, че си мъртъв. Имаме си правила. Ще се закълнеш да живееш с нас и да ги спазваш. И ако нарушиш правилата, ще те преследваме по-упорито и от ловците на роби.

Всички пак закимаха.

— Смяташ ли, че ще можеш да сдържиш клетвата си?

— Ще се опитам — отвърнах.

— Това не е достатъчно.

— Ще я спазя — отвърнах с твърд глас.

— Е, ще видим. — Той се обърна. — Модла, давай нещата.

Плешивият и Бригин донесоха нож, глинена купа, рог от елен и малко храна. Няма да ви описвам церемонията, защото тези, които биват подлагани на нея, дават клетва да я запазят в тайна, нито ще ви кажа думите на самата клетва. Присъстващите я повториха заедно с мен. Ритуалът и произнасянето на думите ги накараха да се скупчат един до друг. Когато приключихме, неколцина ме потупаха по гърба и ми казаха, че съм се справил отлично, че съм куражлия и добре дошъл при тях.

Чамри Берн заяви, че ще ми бъде настойник, а един млад мъж, на име Венне, каза, че ще ми е другар в лова. По време на церемонията двамата седяха от двете ми страни. Месото вече цвърчеше върху въглените, но те добавиха още за пиршеството. Когато дойде време да ядем, вече беше нощ. Насядахме по земята и на грубо сковани столчета около червените танцуващи пламъци. Нямах нож, но Венне ме отведе при един сандък с оръжия и ми каза да избирам. Взех лека кама в кожен калъф, с тънко острие, отрязах си парче от цвърчащия бут, седнах на земята и ядох като изгладняло животно. Някой ми подаде метална купа и ми наля нещо — бира или медовина, не знам, но беше възкисело и пенливо. След като мъжете пийнаха, гласовете им поукрепнаха и смеховете им заехтяха надалече в гората. Усещах, че сърцето ми се изпълва с топлина. Имах нови приятели — Горското братство. Защото това бе името, с което се подвизаваха и което дадоха и на мен, тъй като вече бях един от тях.

Около озарения от огъня кръг се издигаше смълчаната гора: непрогледен мрак под дърветата и сивкави корони отгоре, а през тях мъждукаха звезди.

Ако Чамри Берн не ме беше харесал и ако Венне не ме бе взел за свой другар в лова, щях да прекарам най-тежката зима в живота си. Но дори така често бях на ръба на издръжливостта си. Бях живял при Куга, но той се грижеше за мен, закриляше ме и ме хранеше, а и тогава беше лято, когато е лесно да се живее в пущинака. Тук градските ми навици, липсата на физическа сила и издръжливост, невежеството ми по отношение уменията да оцелявам — всичко това непрестанно заплашваше да ме убие. Бригин, брат му Етер и неколцина от другите мъже навремето били роби във ферма и бяха свикнали със суровия живот; бяха корави, безстрашни и находчиви и за тях аз бях само допълнително бреме. Останалите мъже в отряда, повечето от които идваха като мен от градовете, се отнасяха с разбиране към мъките ми и проявяваха търпение към непохватността ми. И също ми помагаха да се уча. Както и при Куга, рибарските ми умения помогнаха да докажа, че има поне едно нещо, за което да съм полезен. Нямах обаче никакъв напредък в ловуването, въпреки че Венне ме влачеше навсякъде със себе си и непрестанно ме караше да се упражнявам с лъка.

Венне беше на около двайсет. На петнайсет беше избягал от своя зъл господар в едно градче в околностите на Касикар. Каза, че чул разкази за Горското братство и нямал търпение да ги намери и да стане един от тях. Харесваше живота в гората, чувстваше се тук като у дома си и беше един от най-добрите ловци в отряда, но бързо разбрах, че е нервак. Не се разбираше с Бригин и Етер.

— Правят се на господари — оплака ми се и добави: — Освен това не дават да вземаме жени при нас… Добре де, нали при хората на Барна има жени? Защо да няма и тук? Мисля да се прехвърля при барнавитите.

— Хубавичко си помисли — посъветва го Чамри, докато пришиваше нова подметка на обувката си. Той беше нашият обущар и кожар и много го биваше да прави обувки и сандали от еленова кожа. — Съвсем скоро ще дотичаш тук и ще ни молиш да те вземем обратно. Оплакваш се, че Бригин те командва? Не знаеш какво е обаче да се разпорежда с теб някоя женска. Мъжете по природа са роби на жените, а жените са създадени да бъдат техни господари. Здрасти, жено, сбогом, свобода!

— Може и тъй да е — сви рамене Венне. — Но с жените вървят и някои други нещица.

Много от мъжете в отряда почти не говореха и общуваха предимно чрез сумтене и ръмжене, или седяха неподвижно, неми като добичета. Бяха свикнали с мълчанието още от робския си живот и сега не намираха сили да преодолеят този навик. Чамри, от друга страна, обичаше както да говори, така и да слуша истории, римуваше ги и ги припяваше в някаква своеобразна поезия; беше в състояние да обсъжда всичко и с всеки.

Скоро научих историята му, или поне тази част, която бе готов да сподели чистосърдечно и правдиво. Произхождаше от Предпланинието, район далече на север и на изток от градовете-държави. Никога не бях чувал за него и го попитах дали е по-далече от Урдайл, а той отвърна: да, по-далече е от Урдайл, дори от Бендраман. Последното име ми беше познато от една древна легенда — „Чамхан“.

— Предпланинието е отвъд всичко на този свят — обясни ми той. — На север от луната и на изток от зората. Безлюдни хълмове и горички, зад които се издига огромна планина, казва се Карантаг и винаги е забулена в облаци. Никой не заслужава да живее там освен овцете. Страна на глада, на скована от лед земя, на вечна зима, в която слънцето пробива облаците само броени дни в годината. Разделена е на малки стопанства, или ферми, както ги наричате тук, но те нямат нищо общо с богатите чифлици отвъд гората. В Предпланинието няма господари, а брантори, и всеки брантор владее някаква зла сила. Те са магьосници, всички до един. Какво ще кажеш, ако имаш такъв господар? Човек, който помръдва с ръка, промърморва нещо и те обръща със стомаха навън, а червата ти се разпиляват по земята, но ти не ги виждаш, защото очите ти са се облещили към мозъка? Или някой, който те поглежда само веднъж и оттогава в главата ти не се ражда нито една собствена мисъл, а само онова, което той намества там?

Обичаше да ми разказва надълго и нашироко за зловещите умения — наричаше ги дарби — на магьосниците от Предпланинието. Веднъж го попитах дали е имал господар, който да владее такава сила. Това го накара да млъкне и да ме погледна втренчено с кафявите си очи.

— Май не смяташ, че тези техни сили са нещо сериозно, а? — попита. — Вярно, не е нещо, дето да го видиш или пипнеш. Но я си представи, че костите ти започнат да омекват. Е, ще отнеме известно време. Но хвърли ли заклинание по теб, след месец ще си превит до тревата, а след година ще те заровят в земята. Не ти трябва да се захващаш с такъв господар, казвам ти. Вие равнинците си мислите, че знаете какво е да си имаш господар! А в Предпланинието дори не е необходимо да си роб. Всички сме хора на брантора. Може дори да сме му рода, но това няма значение. Защото сме му повече от роби, а той е по-страшен и от най-страшния господар!

— Знам ли — обади се Венне. — Ако питаш мен, камшикът и няколко кучета могат да свършат повече работа, за да прекършат човек. — Бях забелязал, че Венне има ужасни белези по краката и под едното ухо, сякаш някога е било почти откъснато.

— Не, не, важен е страхът — поклати глава Чамри. — Ужасният страх. Не се страхуваш от хората, които те бият, нито от зъбите на кучетата, след като се измъкнеш от тях, нали? Но чуй какво ще ти кажа: бях на стотици мили от Предпланинието и моя господар и пак треперех, че мисълта му може да ме открие. И я чувствах! Ръцете и краката ми се обезсилваха. Не можех да държа гърба си изправен. Силата му ме владееше! Единственото, което ми оставаше, бе да вървя и да вървя, да крача през горите, да пресичам реките, с надеждата да натрупам достатъчно мили зад гърба си, та да се отърва от тази зловеща невидима примка. Набрах сила едва като прекосих голямата река Тронд. А когато преминах брода и на втората река, Салли, най-сетне се почувствах в безопасност. Силата може да преминава над широка река, но само веднъж, не два пъти. Така ми каза една мъдра жена. Но аз прекосих още няколко, за да съм сигурен! Никога няма да се върна на север, никога! Вие равнинците не знаете какво е да имаш такъв господар!

Но въпреки това Чамри се унасяше често в разкази за Предпланинието, за фермата, където бил роден, и когато ни разказваше за онези бедни времена, усещах, че изпитва носталгия по дома. Разказите му създаваха живописна картина в съзнанието ми, просторни голи хълмове, мочурливи долчинки и забулени в облаци върхове. Горичките, в които призори се събуждат едновременно всякакви диви животинчета, къщите с каменни стени и покриви от слюдести плочи, сгушени в подножието на някой невисок кафеникав хълм. Докато ми говореше, имах чувството, че съм виждал всичко това и че мога да си го припомня съвсем ясно.

Което ми припомни за моята „дарба“, или каквото беше в действителност, за умението да виждам неща, които още не са се случили. Да, някога притежавах подобна сила. Но когато се замислих за това, в съзнанието ми отново нахлуха картини и спомени, които не исках да виждам. Спомени, от които сърцето ми замираше, а през тялото ми преминаваше болезнена вълна. Изтласквах ги обратно, опитвах се да ги прогоня от мислите си. Спомените можеха да ме убият. Забравата ми помагаше да живея.

Горските братя бяха все мъже, избягали от нещо непоносимо. Те бяха като мен. Нямаха минало. Учеха се как да оцеляват в този труден живот, как да си осигурят прехраната и да се задоволяват с малкото, което имат. С времето и аз започнах да ставам като тях.

Имаше дни, когато зимните бури ни караха да останем в опушените колиби и Чамри, Венне и някои от другите мъже се събираха на приказки около димящото огнище. Тогава чух разказите им за това откъде са дошли, как са живели, кои са господарите, от които са избягали, спомени за преживените страдания и радости.

Понякога се случваше в съзнанието ми да изникне доста ясна картина за някое място: голяма стая, пълна с жени и деца, фонтан на градски площад, слънчев двор, заобиколен с арки, под които седят жени с вретена… Когато виждах някое подобно място, не му давах име, а бързах да го прокудя, да се извърна настрани от него. Нито веднъж не се присъединих към тези разговори за света извън гората, не ми беше и приятно да чувам какво говорят другите.

Късно един следобед на шестимата-седмина мръсни изгладнели мъже около огнището в нашата колиба им беше писнало от приказки на най-различни теми. Седяхме, потънали в мрачни мисли и неувереност. Вече четири дни и нощи валеше неспирно, беше студено и влажно. Всъщност под гъстите облаци, които притискаха короните на дърветата, изглеждаше сякаш нощта никога не свършва. Мъгла и сумрак обгръщаха мократа гора. Да излезеш навън, до навеса, където бяха струпани съчките и нарязаните трупи, означаваше да се измокриш до кости и повечето от нас предпочитаха да ходят дотам почти голи, за да запазят поне дрехите си сухи. Булек, един от нашите, се измъчваше от суха кашлица, която го караше да подскача в мъчителни конвулсии. Изглеждаше като куче, налапало плъх. Студът и проникващата до костите влага ме накараха да се унеса в мечти за лятото, за огрени от слънцето хълмове. В главата ми изникнаха откъслечни слова, напев, ритъм и без да се усетя, казах на глас:

— Тъй, както в мрачина на зимна нощ
очите ни зората дирят
и както в зъбите на хапещ студ
сърцето топлина бленува,
тъй заслепена и бленуваща душата
провиква се към теб:
бъди ти наша светлина, наш огън, наш живот,
о, Свобода!

— О! — въздъхна Чамри в тишината, която последва думите ми. — Чувал съм го и това. Но тогава го пееха. Има си мелодия.

Потърсих тази мелодия и малко по малко тя изникна в съзнанието ми заедно с един красив глас, който я пееше. Аз не бях надарен с хубав глас, но запях.

— Наистина е хубаво — потвърди трогнато Венне.

Булек се изкашля и подхвърли:

— Кажи нещо друго като това.

— Да, наистина — каза Чамри.

Потърсих в ума си и други подредени слова, които да им кажа. В началото не намирах нищо. После си спомних някакво изречение, дори го виждах изписано пред себе си. Поех дъх и го прочетох:

— „С бели траурни одежди изкатери девицата стълбите…“ — В мига, в който го произнесох на глас, изречението извика след себе си още едно и сетне още едно. И тъй, аз им разказах онази част от поемата на Гарро, в която пророчицата Юрно се изправя срещу вражеския герой Рурек. Застанала на стената на Сентас, облечена в траурни дрехи, Юрно призовава мъжа, убил баща й. И описва на Рурек как ще умре: „Пази се от хълмовете на Требс — казва му. — Защото там ще те причака засада. Ще побегнеш и ще се скриеш в шубраците, но те ще те убият, докато се опитваш да се измъкнеш пълзешком, сигурен, че не са те видели. Ще извлекат голото ти тяло в града, за да го покажат, и ще те проснат по очи, та всички да видят, че си пронизан в гърба, като страхливец. Трупът ти няма да бъде изгорен на кладата на Предците, както се полага на герой, а ще бъде заровен там, където погребват робите и псетата“. Разгневен от предсказанието й, Рурек се провиква: „А ето как ще умреш ти, лъжепророчице!“ — и хвърля тежкото си копие по нея. Всички виждат как копието пронизва тялото й точно под едната гръд и излиза от другата страна, сподирено от пръски кръв, ала тя продължава да стои върху бойницата, в неизцапани бели одежди, невредима. Брат й, воинът Алира, вдига копието и й го подава, а тя го хвърля обратно на Рурек, но без да се цели, с презрителен жест, и отвръща: „Запази го, че ще ти потрябва, когато побегнеш да се скриеш, прочути воине пагадийски“.

Нижех едно след друго словата на легендата — в опушената студена колиба, в сумрака на дъждовния ден, под тропота на несекващия дъжд — и ги виждах пред очите си, изписани в тетрадката, в класната стая на Аркаманд. „Прочети ми този пасаж, Гавир“ — казваше моят учител и аз прочитах написаното на глас.

Млъкнах и се възцари тишина.

— Ама че глупак! — обади се Бакок. — Да хвърли копие по вещица. Не знае ли, че тях само огън ги лови!

Бакок беше към пет десетгодишен, макар че е трудно да се определи възрастта на човек, прекарал голяма част от живота си в глад и лишения, така че не беше изключено да е и на трийсет.

— Много интересна история — рече Чамри. — Има ли още? Всъщност как се казва?

— „Обсадата и падането на Сентас“ — отвърнах. — И има още.

— Да го чуем — подкани ме Чамри и останалите се присъединиха.

Отначало ми беше трудно да си припомня встъпителната част на поемата, после, сякаш тетрадката отново се бе озовала в ръцете ми, ги произнесох:

— „И пратеници в броня
пред Съвета и Сената
се изправиха, нахлуха
с голи мечове в ръце,
където в Сентас се
раздава правосъдие…“

Когато привърших първата книга от поемата, беше дълбока нощ. Огънят бе загаснал, но никой от насядалите в кръг мъже не се бе размърдал, за да го разпали отново. Всъщност никой не бе помръднал от часове.

— Те ще изгубят своя град — въздъхна Булек в мрака, под тихото ромолене на дъжда.

— Напротив, ще го задържат — възрази Таффа. — Понеже враговете са се разпрострели твърде далеч. Както стана с Касикар, когато се опита миналата година да превземе Етра.

Таффа беше от мълчаливците и това бе най-дългата тирада, която бях чувал от устата му. Венне ми бе казал, че Таффа не бил роб, а свободен гражданин от един малък град-държава. Взели го насила в армията и той избягал, за да дойде в гората. Имаше тъжно лице и почти не говореше, но сега продължи почти оживено:

— Пагадийците са твърде далеч от дома. Не успеят ли бързо да превземат града, ще измрат от глад през зимата.

Другите също се включиха в спора. Всички говореха така, сякаш са живи свидетели на обсадата и тя се случва сега, пред тях. Сякаш живеехме в Сентас.

Чамри, изглежда, бе единственият, който осъзнаваше, че това, което им разказвам, е литературна измислица, дело на поет, произведение на изкуството, свободен преразказ на много древна история. За останалите тя бе като събитие от днешния ден — все едно се случваше в момента, в който я чуваха. Искаха да продължава. Ако имах сили, щяха да ме накарат да говоря денем и нощем. Но вече бях прегракнал и си легнах. Преди да заспя, се замислих за силата, която притежавам — силата на словото. Реших, че трябва да я използвам внимателно — да им давам това, което искат, но и да се пазя от изтощение. По-късно всяка вечер им рецитирах по час-два, обикновено след вечеря, и така запълвахме студените зимни нощи.

Мълвата бързо се разпростря и само след няколко дни повечето от мъжете в отряда идваха вечер в претъпканата колиба, за да слушат „разказа за войната“, а после избухваха развълнувани и оживени дискусии за тактика, мотиви и морал.

Имаше моменти, в които не успявах да си припомня точните думи, но историята беше жива в мислите ми и попълвах празнините със свои думи, докато не стигнех до някой пасаж, който „виждах“ ясно, и тогава отново подхващах стиховете. Слушателите ми, изглежда, не забелязваха разликата между измислената от мен проза и поезията на Гарро. Слушаха ме внимателно и напрегнато и преживяваха всичко заедно с героите.

Когато в хода на повествованието отново стигнахме до вече познатия им откъс за пророчеството на Юрно на бойното поле, Бакок затаи дъх и щом Рурек „в ярост запокити копието тежко“, се провикна:

— Не го хвърляй, човече! Безполезно е!

Останалите го сгълчаха да не пречи, но той не можеше да се усмири.

— Не знае ли, че няма смисъл? Нали веднъж вече го метна!

Отначало бях изненадан от силата на въздействие то, която имаше поезията върху него и останалите. Те рядко разговаряха с мен за това, но забелязвах известна разлика в отношението им и в моето положение сред тях. Аз притежавах нещо, което те искаха, и виждах, че ме уважават за това. Нещо повече, стараеха се да ми угодят. „Ей, няма ли някое по-тлъсто парче за момчето, довечера го чака работа! Пак ще ни разказва за войната…“

Но медалът винаги има и обратна страна, както обичаше да казва Чамри. Бригин, брат му и мъжете от техния кръг, с които обитаваха една колиба, се отбиваха рядко, слушаха от прага и си тръгваха преди края. Не ми казаха нищо, но чух от другите, че според тях само глупаци можело да слушат глупашки разкази и само глупак би ги разказвал. Бригин пък бил подметнал, че мъж, готов да слуша момчешки книжни брътвежи, не е достоен за Горското братство.

Книжни брътвежи! Откъде това пренебрежение у Бригин? В гората няма книги. Не бе имало и в живота му. Защо тогава се отнасяше с презрение към тях?

Всеки от тези мъже би могъл да изпитва ревност към познанието, което им е било отказвано така ревниво. Роб от ферма, който се опитва да научи четмо и писмо, е заплашен с избождане на очите и пребиване до смърт. Книгите са опасни и робите имат всички основания да се страхуват от тях.

Отдадох презрението им на зъл нрав, защото не виждах нищо лошо в поемите, нито в моите рецитали. Как е възможно историята за война и героизъм да отслабва духа на онези, които я слушат задъхано всяка вечер? Не ни ли сплотяваше повече, щом след края на всяка част в колибата избухваха оживени дискусии и спорове за грешките на пълководците и действията на обикновените воини? Да седиш и да затъпяваш в мълчание под постоянния ромон на дъжда вечер след вечер — това ли е мъжката работа?

Една сутрин Етер подхвърли на висок глас — така че и аз да го чуя — нещо за глупаците, които слушали момчешки лъжи, и аз кипнах. Отворих уста да поискам обяснение за думите му, но нечия ръка ме стисна с желязна хватка за китката и един крак ме настъпи.

Дръпнах се и извиках:

— Какво правиш?

Беше Чамри. Извини се сконфузено за несръчността си, но пак ме стисна за ръката.

— Дръж си устата, Гав! — прошепна ми отчаяно и ме изтегли настрани от групичката, в която беше и Етер. — Не виждаш ли, че те подмамва?

— Той обижда всички ни!

— И кой ще му попречи? Ти ли?

Изведе ме зад навеса с дърва, далече от другите, и като видя, че съм се успокоил, най-сетне ме пусна.

— Но защо… защо…

— Защо не те обичат, че притежаваш сила, която те нямат ли?

Не знаех какво да отговоря.

— Да, те имат твърда ръка, а ти — мек глас. Не се опитвай да си по-умен от господарите си. Цената е твърде висока.

Лицето му беше тъжно — израз, който често виждах по лицата на повечето мъже от Горското братство. Те всички бяха започнали с малко и бяха изгубили дори него.

— Те не са ми господари отвърнах ядосано. — Тук всички сме свободни хора!

— Така е — призна Чамри. — Но само донякъде.

9

Етер и Бригин може и да не одобряваха внезапната ми популярност, но вероятно осъзнаваха, че всеки опит да се нарушат вечерните събирания може да предизвика всеобщо възмущение. Ето защо се задоволяваха с презрителни подмятания към мен, към Чамри и Вен-не, като мои ловни другари, но не закачаха останалите мъже. И така аз и ентусиазираната ми публика преминахме през „Обсадата и падането на Сентас“, докато мрачната зима се изтърколи и дойде пролетта. Стигнахме финала малко преди пролетното равноденствие.

За някои от мъжете беше доста трудно да осъзнаят, че поемата е свършила. Сентас бе паднал, стените и портите бяха разрушени, цитаделата бе изгорена до основи, мъжете в града избити, жените и децата — отведени в робство, а героят Рурек бе повел триумфиращата си, натоварена с плячка армия обратно към Пагади. Но какво бе станало след това?

— Сега ще мине ли покрай хълмовете на Требс? — поиска да узнае Бакок. — Както каза пророчицата?

— Със сигурност ще мине оттам, ако не този ден, то някой от следващите — отвърна Чамри. — Не можеш да избегнеш онуй, що ти е било предсказано.

— Добре де, защо Гав не ни разкаже за това?

— Бакок, историята свършва с превземането на града — обясних.

— Какво… сякаш всички са измрели? Но те не са — нали?

Чамри се опита да му обясни какво е това поема, но Бакок само се натъжи повече, а също и останалите.

— Пак скучни вечери! — оплака се Таффа. — Ще ми липсват двубоите с мечове. Ужасно е да участваш в тях, но е толкова величествено да слушаш как е станало.

Чамри се ухили.

— Това важи за доста неща в живота.

— Гав, има ли и други подобни истории? — попита някой.

— О, има много и най-различни — отвърнах предпазливо. Не горях от желание да започвам нов епос. Имах чувството, че съм се превърнал в пленник на аудиторията си.

— Защо не ни разкажеш още някоя?

— Идната зима — обещах. — Когато нощите отново станат дълги.

Те преглътнаха решението ми безропотно, сякаш беше някакво неясно жреческо правило за изпълняване на ритуал.

Само Булек подхвърли мечтателно:

— Ех, защо няма и кратки истории за късите нощи…

Той бе изслушал епоса с почти болезнено внимание, потискаше доколкото можеше кашлицата и проявяваше определени предпочитания към баталните сцени, вместо към описанията на разкошните стаи в дворците, домашните сцени и романтичната любов на Алира и Руоко. Харесвах го и се натъжавах, като гледах как този млад човек от ден на ден се разболява все повече, въпреки че времето се разведряваше и ставаше по-топло. Не можах да издържа на молбата му.

— О, има и кратки истории — отвърнах. — Ще ви разкажа една. — Първо смятах да се спра на „Моста на Нисас“, но се отказах. Макар и съвсем ясни в съзнанието ми, тези думи пламтяха със сила, която не можех да понасям.

И тъй, опитах се отново да се пренеса в класната стая, която съществуваше в ума ми, и отворих тетрадката, където записвахме басните на Ходис Бадери. „Човекът, който изяде луната“. Казах им я, дума по дума.

Те ме слушаха също тъй внимателно, както винаги. Баснята бе посрещната противоречиво. Някои се смееха и викаха: „О, това е най-доброто от всичко досега!“, но други само клатеха глави и мърмореха: „Глупости“. Таффа бе един от тях.

— Не разбирате ли, че тук се крие поука? — каза им Чамри, който бе изслушал баснята с нескрито удоволствие. Те продължиха да спорят дали човекът, изял луната, е лъжец, или не. Нито веднъж не ме помолиха да се намеся в споровете им или да им бъда арбитър. За тях аз бях само нещо като жива книга. Аз осигурявах текста. Преценката оставаше изцяло тяхна. Слушах пререканията им и се учудвах на дълбока им житейска мъдрост.

След този случай почти всяка вечер ме караха да разкажа някоя басня, но вече не бяха така настойчиви, тъй като не бяхме принудени да търсим топлината на колибите. Можехме да стоим до късно навън. Отново беше дошло време за лов, поставяне на примки и ходене за риба: зимата бързо отстъпваше територията си на пролетта. Трупахме не само месо, но и див лук и различни билки, които се намираха в гората. Липсваше ми овесената каша, която често ни даваха в града, но тук нямаше нищо, от която да я правим.

— Чувал съм, че Горските братя крадели зърно от богатите фермери — подметнах веднъж на Чамри, докато беряхме див хрян.

— Така е, но само тези, които могат — отвърна той.

— И кои са те?

— Хората на Барна, дето живеят на север.

Името предизвика странен отзвук в душата ми, пробуди някакви неясни изображения, но аз ги игнорирах. Предпочитах да си спомням думи вместо картини.

— Значи там има някой, който се казва Барна?

— О, да. По-добре обаче да не го споменаваш пред Бригин.

Продължих да разпитвам и Чамри, който също обичаше да разказва разни истории, ме запозна с подробностите. Оказа се, както подозирах, че нашият отряд е бил част от по-голяма група, с която не сме в много добри отношения. Барна бе главатарят на тази група. Етер и Бригин се разбунтували срещу неговото управление и довели част от хората тук, в южните покрайнини на гората — сравнително най-отдалеченото място от селищата наоколо и следователно безопасно, що се отнася до набезите на ловците на роби. Но освен това и най-бедното за набавяне на храна от гората и стадата.

— Там, при тях, всичко е в изобилие — каза Чамри — Охранени волове. Овце! Ах! Какво ли не бих дал да опитам овнешко! Мразя овцете, тези вонящи, покрити с дебела козина тъпи животни, но когато зацвърчат на шиш, си е друго. Мога да изям цяла овца наведнъж.

— Хората на Барна отглеждат ли крави и овце?

— О, не. Оставят на другите да го правят. А после си избират най-доброто. Някой би го нарекъл кражба, но ние му викаме десятък. Защо да прибягваме до такива крайни изрази? Вземаме десятък от стадата на фермерите.

— И ти ли си живял там, в отряда на Барна?

— За известно време. Доста добре си живуркахме. — Чамри се поизправи, разкърши рамене и ме погледна.

— Там ти е мястото, момко, да знаеш. Не тук сред тези тъпаци. — Отърси буцата пръст от един корен, отри го в ризата си и отхапа. — Ти и Венне. Трябва да се махнете оттук. Ще ви посрещнат с отворени обятия — него, защото го бива в лова, а ти имаш златни уста… — Той примижа и задъвка сочния корен. — А тук с този твой приказлив език само ще си навлечеш белята.

— Ти ще дойдеш ли с нас?

Той изплю остатъка и си избърса устата.

— Ама че е люто, в името на Камъка! Не зная. Тръгнах с Бригин и другите, защото ми бяха другари. А и там не ме свърташе на едно място. Наистина не зная.

Чамри беше човек, който трудно се задържа на едно място. Въпреки това се оказа доста лесно с Венне да го примамим да се присъедини към нас, когато най-сетне решихме да избягаме. Беше скоро след този разговор.

Бригин и Етер усещаха раздвоението в отряда и се опитаха да го потиснат със заповеди и още по-сурови правила. Етер заяви на Булек, който вече беше наистина тежко, болен, че ако не излезе с другите на лов, няма да получи храна. Може би само го плашеше, а може пък и наистина да го мислеше — тези хора бяха свикнали с лишенията и трудностите и ако някой лежеше по цял ден, го смятаха за ленивец. Във всеки случай Булек се изплаши до смърт и помоли да го вземат в една ловна дружинка. Измина само няколко крачки извън лагера, падна и повърна кръв. Венне се нахвърли върху Етер и го обвини, че убива Булек като безчувствен робовладелец. После отидохме при потока и той ми каза:

— Смятах да намерим местенце на Булек, където да ни почака, щом напуснем лагера, но сега дори не може да върви. Той умира, Гав. Не мога да остана повече тук. Не мога да понасям глупавите им заповеди! Те смятат, че са господари и че ние сме им роби. Искам да убия тоя проклетник Етер! Трябва да се махна оттук.

— По-добре да го обсъдим с Чамри.

И така и направихме. Отначало той ни посъветва да изчакаме, но като видя колко е разгневен Венне, се съгласи да тръгнем още същата нощ.

Ядохме заедно с другите. Никой не пророни думичка. Булек лежеше и се бореше за всеки дъх в една от колибите. Чух мъчителното му дишане в мрака преди зазоряване, когато с Венне и Чамри напуснахме лагера, натоварени с нещата, които смятахме за свои — дрехите, които носехме, по едно одеяло и по един нож, лъка и стрелите на Венне, моите рибарски кукички, няколко примки за зайци, шивашките такъми на Чамри и малко сушено месо.

Беше два месеца след равноденствие, краят на май, нощта бе мека и приятна, утрото мъгливо, огласяно от песните на птичките. Ужасно приятно бе да си отново свободен, да оставиш зад гърба си дрязгите и враждите. През целия този ден вървях изпълнен с надежди и не спирах да се чудя как сме могли да търпим толкова дълго тиранията на Етер и Бригин. Но привечер, когато спряхме да отдъхнем, но не запалихме огън, от страх да не ни открият, настроението ми помръкна. Не спирах да мисля за Булек и останалите: за Таффа, който веднъж вече беше дезертирал и бе изоставил жена си и децата, без капчица надежда някога да се върне при тях; за добросърдечния и простодушен Бакок, който дори не знаеше името на селцето, в което се е родил… Те всички бяха тъй добри с мен. И се бяхме заклели да сме верни един към друг.

— Какво те мъчи, Гав? — попита Чамри.

— Имам чувството, че съм ги измамил — отвърнах.

— Ами те също могат да си тръгнат, стига да пожелаят — посочи Венне незабавно, което ме наведе на мисълта, че го измъчват сходни угризения.

— Булек не може — рекох.

— Не мисли за него. Всеки трябва да измине своя път — успокои ме Чамри. — Това ти е лошото, Гав, че си прекалено лоялен. Не поглеждай назад. Не се обвързвай, така е най-добре.

Странни думи, над които се замислих. Какво искаше да каже? Аз и без това никога не поглеждах назад. Пък и нямах нищо, на което да съм верен, нищо, за което да се държа. Отивах там, където ме отведе късметът. Бях като листо, носено от вятъра над реката.

Гората бе непроходим лабиринт от паднали дървета и храсталаци. Чамри непрестанно обясняваше, че скоро ще излезем на открито, и наистина, на втория ден стигнахме един хълм и плитка рекичка. Докато се излежавахме уморено във високата трева, само на двайсетина крачки от нас мина цяло стадо елени — изгледаха ни безгрижно и си продължиха по пътя. Вървяха един зад друг и единственият звук, който издаваха, бе шляпането на големите им уши. Венне безшумно извади лъка, опъна тетивата и стрелата излетя, бръмчеше като пчела. Последният елен в редицата падна на колене, после полегна на една страна, в пълна тишина. Другите дори не се обърнаха, а продължиха към гората.

Изкормихме елена, одрахме го и от много време се наядохме до насита. Докато седяхме около загасващия огън, Чамри рече:

— Ако бяхме в Предпланинието, щях да кажа, че си призовал този елен.

— Призовал?

— Това е дарба — призоваване на диви животни. Когато бранторът излиза на лов, взема със себе си някой, който я притежава. Надареният с тази сила може да повика всякакви животни — глигани, елени, дори мечка.

— Аз не мога — отвърна умислено Венне. — Но си представям какво е да я имаш тая дарба. Дивите животни се плашат от хората. Ако можех да ги призова, щяха да идват при мен всеки път, когато излизам на лов. Щяха да пристъпват, сякаш ми казват: „Ето ме, нали ме повика?“ Обаче човек, който ги убива по този начин, не е истински ловец, а касапин.

Вървяхме още два дни и стигнахме един доста широк поток.

— Оттатък е страната на Барна — каза Чамри. — По-добре ще е да вървим по пътеката и да вдигаме шум, за да не ни вземат за вражески съгледвачи.

И тъй, ние поехме из „страната на Барна“, тропахме с крака като диви свине, както ни нарече Венне. Скоро някой ни викна да спрем и да не мърдаме. Подчинихме се. По пътеката към нас се приближиха двама мъже. Единият беше висок и слаб, другият — нисък и шкембест.

— Знаете ли къде се намирате? — попита ниският с привидно доброжелателен тон. Високият бе сложил стрела на тетивата, макар да не я бе насочил към нас.

— В Сърцето на гората — отвърна Чамри. — Няма ли да ни посрещнеш с добре дошли, Тома? Нима си ме забравил?

— В името на Разрушителя, кого виждат очите ми! Черен гологан се не губи! — Тома се приближи, стисна Чамри за рамото и го раздруса. — Ах, ти, планински плъх. Паразит такъв! Да ни избягаш посред нощ с Бригин и останалите. Защо ти трябваше да се захващаш с тях?

— Сбърках, Тома — отвърна Чамри. — Да го наречем грешка и да забравим, а?

— Защо не? Няма да е последното нещо, което ти прощавам, Чамри Берн. — Пусна го и попита: — Какви са тия, дето ги водиш? Малки плъхчета?

— Когато си тръгнах, взех с мен онази свинска глава Бригин и брат му — отвърна Чамри, — а ти водя два бисера, специален подарък за Барна. Този момък е Венне и може да повали елен от хиляда стъпки, а Гав, до него, разказва истории, които ще те накарат да се давиш в сълзи в един момент и да ревеш от смях в следващия. Отведи ни в Сърцето на гората, Тома!

Повървяхме около миля през гората — предимно дъб и елша — и излязохме на странно място.

Сърцето на гората беше цял град, с малки градини пред къщите, сеновали и обори за животните, заградени с високи стени, с улици и площади — и всичко това от дърво. Градовете и селата се строят от камък и тухла; доколкото знаех, само оборите за добитъка и колибите на робите се сковават от трупи. Но това тук бе цял дървен град. И гъмжеше от хора: мъже, жени и деца, навсякъде — в градините, по улиците. Гледах с почуда жените и децата. Дивях се на високите къщи от гладки трупи. Спрях смаян на просторния централен площад, който бе пълен с хора. Венне, който стоеше до мен, ме улови за ръката.

— Гав, никога не съм виждал нещо подобно — прошепна пресипнало.

Поехме отново след Чамри, като козлета зад опашката на майка си.

Чамри също се оглеждаше изненадано.

— Не беше и наполовина толкова голям, когато си тръгнах — възкликна той. — Леле що нещо сте построили!

— Имаш късмет — обади се Тома, нашият дебел водач. — Ето го и него самия.

През площада, право към нас, вървеше едър брадат мъж. Много висок, плещест, широк в кръста, с тъмночервена къдрава коса, брада, която покриваше чак скулите му, и големи ясни очи. Крачеше съвсем леко, сякаш се носеше на няколко пръста над земята, и веднага щом го видях, си дадох сметка, че това трябва да е „той самият“, както го бе нарекъл Тома. Мъжът ни огледа с добронамерено и проницателно любопитство.

— Барна! — Провикна се Чамри. — Ще ме приемеш ли обратно, още повече че ти водя чудесни нови попълнения? — Не се поклони, но в позата му се долавяше уважение, въпреки наперения тон. — Аз съм Чамри Берн от Бернмант. Допуснах грешката да си тръгна преди няколко години.

— А, планинецът — изръмжа Барна и се засмя. Имаше широка усмивка, която блесна насред гъстата му брада, и дълбок басов глас. — Какво пък, добре дошъл отново. При нас всеки е свободен да идва и да си отива. — Стисна ръката на Чамри. — Кои са тези момци?

Чамри ни представи и описа с по няколко думи способностите ни. Барна потупа Венне по рамото и го увери, че един ловец винаги е добре дошъл в Сърцето на гората, а мен погледна внимателно и рече:

— Гав, ако искаш, намини към мен малко по-късно. Тома, ще ги настаниш, нали? Хубаво. Добре дошли при свободата, момчета! — И се отдалечи; стърчеше с цяла глава над околните.

Чамри сияеше.

— В името на Камъка! Нито една лоша дума! Простил ми е! Велик човек, с голямо сърце!

Настаниха ни в една хижа, в сравнение с която колибата ни бе опушена дупка, и се нахранихме в столовата, която работеше през целия ден за всички. Там най-сетне се изпълни съкровеното желание на Чамри — бяха изпекли няколко овци и той яде печено, докато очите му не засияха от задоволство над лъщящите от мазнина бузи. След това ме отведе в къщата на Барна, която се извисяваше на централния площад. Не посмя обаче да влезе с мен.

— Не ми се ще да си насилвам късмета — обясни. — Покани теб, а не мен. Изпей му онази твоя песен, „Свобода“, ясно? Това ще го спечели.

И тъй, аз влязох — вътре имаше доста хора — и съобщих на всеослушание, че идвам по покана на Барна. В първата стая имаше само мъже, но от другите чувах и женски гласове и този звук — звукът на много гласове в различни стаи, внезапно пробуди въображението ми. Искаше ми се да спра и да се заслушам. И да чуя един определен глас.

Но вместо това последвах мъжете в една просторна стая с камина — не беше запалена. Барна седеше в голямо кресло, сякаш изработено специално за него, и разговаряше с десетина мъже и жени. Жените носеха красиви дрехи в цветове, каквито не бях виждал от месеци, освен в небето призори и по цветята. Може да ми се смеете, но тъкмо цветовете, а не жените, привлякоха вниманието ми. Някои от мъжете също носеха хубави дрехи и беше приятно да гледаш чистите им умити лица. Картината ми се стори позната.

— Ела тук, момко — покани ме Барна с дълбокия си властен глас. — Гав, нали? От Касикар ли си, Гав, или от Асион?

В лагера на Бригин никой не питаше откъде идваш. На този въпрос не се гледаше с добро око сред роби бегълци, крадци и дезертьори. Чамри бе единственият, който разказваше свободно за мястото, откъдето беше избягал, и това без съмнение се дължеше на факта, че се намираше достатъчно далече от дома си, за да се притеснява, че мълвата ще стигне дотам. Съвсем наскоро бяхме чули, че през гората минал отряд ловци на избягали роби. За всички нас беше по-добре да се отървем от миналото си. Затова въпросът на Барна ме свари неподготвен и отвърнах колебливо и изплашено, сякаш лъжех:

— Ами… аз съм от Етра.

— От Етра значи? Ами да, градският човек си личи. Аз самият съм роден в Асион, роб и син на роби. И както виждаш, създадох свой град в гората. Какъв смисъл от свободата, когато си беден, гладен, мръсен и премръзнал? Не ни трябва такава свобода! Някои нямат нищо против да превиват гръб, други предпочитат да се радват на труда на своите ръце, но тук, в нашето царство, никой не е длъжен да се подчинява на другите. Това е началото и краят на Закона на Барна. Нали така? — обърна се той към хората около него и те се разсмяха и извикаха в един глас:

— Точно така!

Магнетизмът и доброжелателството на този човек, искрената му радост от живота — всичко това бе завладяващо. Той излъчваше сила и топлина. И същевременно очите му издаваха жив и дълбок ум. Погледна ме и рече:

— Бил си домашен роб и са се отнасяли доста добре с теб, нали? Какво те учиха да правиш във вашата Къща?

— Готвеха ме за учител — отвърнах. Говорех бавно, сякаш четях разтворена книга в главата си. Или сякаш говорех за някой друг.

Барна се наведе напред, внезапно заинтересуван.

— Значи си образован? Можеш да пишеш и четеш, така ли?

— Да.

— Чамри ми каза, че си певец.

— Разказвач — отвърнах.

— Разказвач. И какво по-точно разказваш?

— Всичко, което съм прочел — отвърнах, защото знаех, че това не е хвалба.

— И какво си чел?

— Историци, философи, поети.

— Наистина си образован. В името на Глухия бог! Най-сетне един образован човек при нас! Книжник! Бог Късмет ми прати това, от което имах нужда! — Барна ме гледаше с радостна почуда, после скочи от креслото и ме прегърна. Лицето ми потъна в къдравата му брада. Стисна ме толкова силно, че ми изкара въздуха, после изпъна ръце, за да ме огледа още веднъж.

— Ще живееш тук — заяви. — Разбрано? Диеро, намери му стая! И довечера ще ни разкажеш нещо, нали? Искаме да чуем какво знаеш, Гав-книжнико.

Казах, че съм съгласен.

— За съжаление тук нямаме никакви книги — продължи той, сякаш се извиняваше. — Разполагаме с всичко друго, което може да потрябва на човек, но не и с книги. Моите хора са невежи, не можеш да очакваш от тях да носят книги със себе си, когато идват в гората. Та те дори не познават буквите. — Разсмя се и отметна глава назад. — Е, май идва краят на тази мъка. Ние с теб ще се погрижим за това. Довечера значи!

И ме пусна. Една жена с виолетова туника ме улови за ръката и ме отведе. Отначало я помислих за доста възрастна, някъде над четирийсетте, но гласът и маниерите й, както и красивата рокля, промениха първото ми впечатление. Тя ме заведе в една таванска стая, като пътьом се извини, че е на горния етаж и е доста тясна. Смотолевих, че последните месеци съм прекарал с цял куп мъжаги в една колиба, и тя добави:

— Можеш да живееш в бараката, ако искаш, разбира се, но Барна се надява да почетеш неговата къща.

Нямах нито сили, нито желание да разочаровам тази елегантна и чувствителна дама. Изглежда, всички приемаха с абсолютно доверие думите ми, че съм образован.

Жената ме остави в стаята. Имаше малък квадратен прозорец, легло с матрак и завивки, маса, стол и газена лампа. Беше като дар от боговете.

Върнах се в общото помещение, но Чамри и Венне бяха излезли. Помолих мъжа, който се изтягаше на съседното легло, да им предаде, че ще живея в къщата на Барна. Той ме погледна малко изненадано, после ми намигна и подметна:

— Това си е жив късмет.

Оставих багажа си при нещата на Чамри, тъй като нямаше да ми трябват нито въдицата и куките, нито парцаливото одеяло. Взех ножа и го затъкнах в колана си, защото бях видял, че така правят повечето мъже тук. Върнах се в къщата на Барна. Вече имах възможност да я огледам по-добре. Обърнатата й към централния площад фасада беше широка и висока, подпряна на дебели трупи, и макар цялата къща да бе построена от дърво, а малките прозорчета да нямаха стъкла, видът й бе доста внушителен.

Седнах на леглото в моята стая — моята собствена стая! — и се отдадох на смутеното вълнение, което постепенно ме завладяваше. Изпитвах известно притеснение, че ми предстои да декламирам пред този чистосърдечен, открит и непредсказуем гигант и неговата свита. Щеше ми се да потвърдя още от първия път своята начетеност и образованост. Нямаше да е лесно за човек, дошъл тук от мрака и тишината на гората, от мълчаливата забрава… Но все пак бях изрецитирал цялата „Сентас“ на моите другари, нали? Достатъчно бе да си припомня началото, а после всичко дойде от само себе си. Наученото беше в мен. Часовете, прекарани в класната стая, не се бяха оказали напразни.

Но днес имах чувството, че в ума ми е вдигната стена. Не откривах нищо освен пустота.

Лежах като замаян. Светлината започна да помръква и малкият прозорец се обагри в червеникаво сияние. Изправих се, сресах се с пръсти, доколкото можах, и вързах косата си назад с рибарска корда, защото не я бях подстригвал повече от година. Това бе всичко, което можех да направя за външния си вид. Слязох по стълбите и влязох в просторната всекидневна, където вече се бяха събрали трийсет-четирийсет души и разговаряха оживено.

Посрещнаха ме с добре дошъл и Диеро, жената е виолетовата туника, ми поднесе вино. Изпих го на един дъх, защото бях жаден. От виното ми се зави свят. Не посмях дай кажа, че не искам да ми пълни чашата, но поне бях достатъчно благоразумен да не я изпия пак. Едва сега я погледнах — беше много красива, с рисунки на маслинови листа. Зачудих се дали в Сърцето на гората има майстори златари. После до мен застана Барна и гласът му надви глъчката. Той сложи ръка на раменете ми, отведе ме в средата на стаята, призова присъстващите да запазят тишина и ми кимна усмихнато.

Съжалявах, че нямам лира, каквато носят странстващите разказвачи, за да създам подходяща атмосфера и да я използвам като фон. Наложи се да започна сред пълно мълчание, което не беше никак лесно. Оказа се обаче, че имам солидна подготовка. „Изправи се, Гавир, не мърдай с ръце, нека гласът тръгва от диафрагмата, изпъчи гърди…“

За начало избрах една древна поема, „Асионските мореплаватели“. Бях се сетил за нея, защото Барна бе споменал, че е от Асион. Надявах се да бъде посрещната с интерес. Това е разказ за кораб, който пренася съкровище нагоре по брега от Ансул до Асион. Корабът е превзет от пирати, те убиват моряците и нареждат на робите да гребат към остров Сова, който е пиратското убежище. Гребците се подчиняват, но през нощта се освобождават от веригите си, вдигат бунт и избиват пиратите. След това откарват кораба с цялото съкровище в пристанището на Асион, където Господарите на града ги посрещат като герои и ги награждават с дял от съкровището и свобода. Поемата има променлив ритъм, подобно на морски прибой, и аз виждах как всички тези облечени в красиви дрехи хора слушат с ококорени очи и отворени уста, също като моите парцаливи събратя в задимената колиба. Ние всички бяхме на борда на кораба сред безбрежното сиво море.

Когато свърших, се възцари мълчание. Барна се надигна пръв и гласът му прокънтя:

— Освободили ги! В името на Сампа Създателя и Разрушителя, освободили ги! Ето това е история, която ми е по сърце! — Прегърна ме и продължи въодушевено: — Макар че се съмнявам тази история да е истинска. Благодарност към някакви си роби гребци на галера? Как ли пък не! Нека ти кажа как е по-възможно да е приключило всичко това: въобще не са отплавали за Асион, а са се отправили на юг, обратно в Ансул, откъдето са дошли парите, и като стигнали там, заживели богато, щастливо и свободно! Какво ще кажеш? Но все пак това е чудесна поезия, величествена и отлично изпълнена! — Тупна ме по рамото, после ме поведе да ме представя на мъжете и жените, които също ме хвалеха и ми благодаряха. Изпих и втората чаша вино и главата ми се завъртя съвсем. Зарадвах се, когато най-сетне се качих горе и се изтегнах в леглото. Денят бе дълъг, уморителен и интересен. Заспах веднага.

Така започна животът ми в Сърцето на гората и моето запознанство и приятелство с основателя на този град. Можех само да се радвам, че Късмет все още е с мен. Тъй като не бях знаел за какво да го помоля, той сам ме бе дарил с това, от което имам нужда.

Радушното посрещане, което ми бе устроил Барна, имаше и друга, много по-прагматична страна. Ставаше дума за онова, което бе споменал — за необходимостта хората от неговия град да бъдат не само свободни, но и образовани.

Не след дълго той спечели напълно доверието ми. Също като мен и той бе израсъл роб в богаташка къща, където господарите и част от робите били образовани и имало книги. Нещо повече, книжниците, които посещавали Асион, идвали в тяхната къща, за да разговарят с господарите. Там често гостували поети, дори прочутият философ Деннетер прекарал цяла година в този дом. Всичко това пленило ума и разпалило въображението на малкия Барна, а той на свой ред впечатлил господарите си с бързината, с която учел, и с живия си ум. Денеттер възлагал големи надежди на младия роб, дори искал да го направи свой ученик, да го вземе със себе си в пътешествията си по света.

Но когато Барна станал на петнайсет, робите в големите градски казарми на Асион се разбунтували, разбили арсенала на градската стража, укрепили се вътре и изклали стражниците и войниците. Обявили се за свободни граждани, настояли градът да ги признае за такива и призовали всички други роби да се присъединят към тях. Много от домашните роби го направили и няколко дни в Асион царяла бъркотия и паника. После пристигнал военен отряд, обсадил арсенала и го превзел. Бунтовниците били изтребени, почти всички останали роби били заподозрени в съучастничество. Започнали да ги дамгосват, за да не могат никога да бъдат освободени. Барна, който тогава бил на петнайсет, избегнал дамгосването, но вече не можело да става и дума за философия и пътувания. Преместили го в градските казарми и го пращали на тежка работа.

— Така приключи моето образование — разказваше ми той. — От онзи ден не съм държал в ръцете си книга. Но все пак имам няколко години учение, чувал съм да говорят много мъдри мъже и осъзнавам, че отвъд това, което познаваме, съществува един друг свят на ума и човешкия дух, който стои много по-високо от всичко останало. Поне имам представа какво ми липсва тук. Мога да дам свобода на хората си, но каква полза да си свободен, когато си невеж? Какво е свободата сама по себе си, ако не способността на ума да научава това, от което има нужда или което харесва? Ах, дори тялото ти да е оковано в тежки вериги, ако познаваш прозренията на философите и помниш думите на поетите, можеш да се освободиш от оковите си и да крачиш между най-великите!

Тази възхвала на познанието ме трогна искрено. Бях живял сред хора толкова бедни, че нищо отвъд собствената им мизерия нямаше значение за тях и затова те смятаха познанието за безполезно. Бях приел преценката им като неразривна част от тяхната сиромашия. От доста време не се бях сещал за произведенията на великите поети и когато започнаха да се пробуждат в съзнанието ми, в лагера на Бригин, ги приех за дар свише, дар, който няма нищо общо с моите намерения и желания. След като аз самият бях стигнал дъното, не ми даваше сърце да кажа, че невежеството не е в състояние да оценява познанието.

Но ето, че пред мен стоеше човек, който бе доказал своята интелигентност, енергичност и смелост, като се бе издигнал от бедността и робството до положение, сравнимо с това на царете, и бе повел още много хора към един свят на пълна независимост — и той поставяше учението, познанието и поезията дори над собствените си постижения. Бях засрамен от своята слабост и вдъхновен от силата му. Колкото повече го опознавах и му се възхищавах, толкова по-голямо бе желанието ми да му бъда от полза. Но засега, изглежда, всичко, което той искаше от мен, бе да съм негов ученик, да обикалям с него града и да слушам думите му — което правех с удоволствие, — а после, вечер, да рецитирам по свой избор поеми и балади на неговите гости. Предложих да науча някои от неговите съратници да четат и пишат, но той отвърна, че няма книги, а и не би искал да си губя времето в писане, след като имам по-важни дела. Обеща при първа възможност да организира доставката на книги, а също и да потърси други образовани мъже, които да ми помагат за създаването на училище, където ще могат да се учат всички, които пожелаят.

Междувременно няколко млади скучаещи жени, които живееха в къщата на Барна, поискаха да се заема с обучението им и с негово разрешение организирах малък курс по писане и четене за тях. Барна дойде да ни посети и ме потупа ухилено по рамото.

— Не им позволявай да те измамят, момче. Хич не ги интересува четмото. Просто копнеят да се отъркат в нещо младо. — Той и приятелите му известно време се подиграваха на момичетата, че искат да станат книжни червеи, с което скоро ги отказаха. Диеро бе единствената, която идваше по-упорито.

Диеро беше красива жена, грациозна и с добро сърце. От малка я подготвяли за „момиче-пеперуда“. „Пеперудите“ на Асион — древен град, прочут с ритуалите, лукса и красивите си жени — били обучавани в изкуството да доставят удоволствие, като достигали висини, непознати в нито един от останалите градове-държави.

Но както ми каза самата Диеро, четенето не влизало в това обучение. Тя слушаше с жадно внимание моите поетични изпълнения и изпитваше огромно любопитство към литературата. Започнахме с азбуката и изписването на отделни думи. Възможностите й бяха скромни, но тя беше неуморна и полагаше огромни усилия, а и ентусиазмът й ми подейства завладяващо. Барна много се забавляваше от идеята Диеро да учи при мен.

Повечето от приятелите му, с които живееше от дълги години, се стараеха да приличат на него. От годините на робство бяха привикнали да изпълняват безпрекословно заповеди и нареждания, така че не изпитваха ревност към водачеството му. Отнасяха се с мен като с момче, което не им е съперник в нищо, отговаряха на всички мои въпроси и се стараеха да ме предупреждават, ако назряваха неприятности. Барна би свалил и ризата от гърба си заради теб, казваха ми те, но мисли му, ако разбере, че закачаш някое от неговите момичета. Обясниха ми, че Диеро дошла с Барна от Асион, когато той избягал, и в началото била негова любовница. Сега вече се били разделили, но тя станала домакиня на къщата и всеки, който не се отнасял с подобаващо уважение към нея, щял бързо-бързо да прекрачи прага в обратна посока.

Един ден, когато се изкатерихме на наблюдателницата в центъра на града, Барна ми обясни, че мъжете и жените трябва да са свободни да се обичат без лицемерните окови на обещаната вярност. Тази идея ми се стори примамлива. Всичко, което знаех за брака, бе, че това е занимание за господари, не за роби като мен, и по тази причина не бях размишлявал по въпроса. Но Барна се интересуваше от всичко на този свят и споделяше с околните разсъжденията и заключенията си. Имаше идеи и за децата: смяташе, че те трябва да са напълно свободни, никога да не бъдат наказвани и да бъдат оставяни да играят на воля и до насита. Още една възхитителна мисъл. Както повечето негови идеи.

Бях добър слушател, понякога задавах въпроси, но в повечето случаи го оставях да говори и се любувах на хоризонтите, които ми разкриваше с думите си. Барна обичаше да казва, че предпочита да размишлява на глас. Дори обяви на всеослушание, че съм му жизнено необходим.

— Къде е Гав-ди? — питаше, когато не бях наблизо. — Къде е нашият книжник? Трябва ми, за да размишлявам!

Живеех в къщата на Барна, но често посещавах Чамри. Той се бе присъединил към обущарската гилдия, което му осигуряваше сносен живот и интересни занимания, но въпреки това непрестанно се оплакваше от недостига на жени и печено овнешко.

— Време е най-сетне да пратят някой да докара ново стадо овце! — повтаряше непрестанно.

Венне скоро откри, че като ловец ще трябва да прекарва по-голямата част от времето си в леса, както бе правил и при Бригин, тъй като дивечът в околностите на Сърцето на гората отдавна бе изтребен. Всъщност градът вече не се изхранваше от лов. Малко по-късно го поканиха да се присъедини към една от групите, които събираха десятъка, и той се съгласи охотно. Излезе с тях да патрулира по пътя месец след като пристигнахме в града.

„Десетниците“, както ги наричаха, обикаляха по друмищата, които минаваха покрай гората, и спираха керваните. Задачата им беше да набавят добитък, коне, каруци и кочияши — на последните предлагаха да се присъединят към Братството. Ако откажели, обясни ми Барна, ги оставяли на пътя със завързани очи, докато не мине следващият керван и не ги прибере. Някои от тези нещастници били обирани толкова много пъти, че сами подавали ръце да ги вържат, когато ги спирали.

Имаше и „доставчици“, които отиваха сами, или по двойки, чак до Асион, за да купят от пазара неща, от които се нуждаехме, а също и да крадат от къщите на богаташите и от светилищата. В дървения град не се използваха пари, но Братството се нуждаеше от свежи постъпления, за да купува неща, които „десетниците“ не можеха да набавят — както и от благоразположението на градчетата в близост до гората и мълчанието на търговците от големите пазари. Барна обичаше да се хвали, че имал съкровищница, на която биха завидели и най-заможните асионски търговци. Никой не знаеше къде държи златото и среброто си. На „доставчиците“ даваха само бронзови и медни пари.

Барна и помощниците му бяха отлично информирани за това кой напуска Сърцето на гората. Не бяха много, само доверени хора. Както казваше Барна, достатъчен е един глупак, който да се разприказва на чаша ейл, за да пристигне цялата асионска армия. Тесните лъкатушещи пътеки, които водеха към градската порта, се охраняваха зорко и често се сменяха и заличаваха, за да не могат коловозите да доведат нежелани гости. Спомних си часовоите, на които се бяхме натъкнали, когато пристигнахме. Всички знаехме, че ако пазачите забележат през портата да излиза някой, който няма разрешение, ще го прострелят незабавно.

Предложиха и на Венне да бъде часовой, но той отказа — не можел да застреля някого в гърба. Предпочиташе да си остане „десетник“, тъй като това бе професия, която се ползваше с голямо уважение сред Братството. Самият Барна повтаряше, че „десетниците“ са сред най-ценните членове на обществото. И че всеки жител на Сърцето на гората трябва да си избере професията, към която го влече. И така, Венне кръстосваше околните пътища и непрестанно обещаваше на Чамри, че скоро ще му доведе цяло стадо овце, а ако не успее, поне харем.

Истината бе, че в Сърцето на гората нямаше много жени и всяка се охраняваше ревниво от един или неколцина мъже. Тези, които виждах по улиците, бяха или бременни, или водеха след себе си цял рояк дечица. Бяха облечени в красиви разноцветни дрехи, донесени от „десетниците“. В къщата на Барна имаше най-много млади жени и те бяха най-красивите. Не им се налагаше да работят, ако пък можеха да свирят на лира или да танцуват, още по-добре. Те бяха такива, каквито според Барна трябваше да са всички жени: „свободни, красиви и мили“.

Той обичаше да се заобикаля с млади момичета, флиртуваше с тях и се ласкаеше от вниманието им. Шегуваше се и ги увличаше в игри, но сериозните разговори оставаха за мъжете.

С времето започнах да усещам нарастващото бреме на доверието, което ми оказваше. Стараех се да го заслужа напълно. Продължавах да декламирам всяка вечер в голямата, всекидневна за всички, които идваха да ме слушат, и хората се отнасяха към мен с подобаващо уважение, въпреки че бях още момче. За някои от тях не бях нищо повече от средство за забавление, като джудже от пътуващ цирк, сигурно защото усещаха, че въпреки привидната ми начетеност не зная почти нищо за света, в който живея.

Не им обръщах внимание и се уповавах за всичко на Барна, той бе човекът, който неизменно запълваше пустотата.

Не бях единственият, който смяташе така. Барна беше сърцето на Сърцето на гората. Неговите възгледи за света и решенията, които вземаше, бяха пътеводна светлина за всички, волята му беше тяхната отправна точка. Властта му не се градеше върху страха, а на превъзходството на неговата кипяща енергия и интелигентност и на невероятното му великодушие — той винаги беше на крачка пред другите, бе видял онова, което предстоеше да видят и те, и знаеше какво трябва да се направи. Обичаше своите другари и предпочиташе да е сред тях, да е един от тях, вярваше искрено и от цялото си сърце и душа в идеите на Братството.

Вече знаех какви са му мечтите, защото ги бе споделил с мен, докато ме развеждаше като своя сянка навсякъде из града.

Не можех винаги да споделям обичта му към всички членове на Горското братство и се чудех как се справя с някои от тях. Макар храната и постелята да се деляха поравно между всички, винаги имаше някоя къща, която да е по-хубава от друга, и някоя вечеря, която да е по-вкусна. Винаги имаше хора, които обвиняваха другите, че са им отнели нещо, че имат повече от тях, хора, готови да дадат израз на завистта и ревността си с юмруци и ножове. Повечето жители на града бяха бивши фермери или роби, подлагани на мъчения от съвсем малки, и бяха свикнали с насилието. Барна също бе водил такъв живот и ги разбираше добре. Налагаше обаче правилата си с непоколебима воля, неизменно подкрепян от най-близките си съратници. И все пак от време на време се случваше по някое убийство, а почти всяка вечер имаше кавги. Лечителите постоянно имаха работа. По заповед на Барна бирата, която варяха в пивоварната, се разреждаше, но хората пак можеха да се напият, ако са изморени или пък пийнат повечко. А и да не бяха пияни, мнозина непрестанно се оплакваха от работата си, искаха да им намерят друга или недоволстваха от другарите си. Всички тези оплаквания стигаха до Барна.

— Хората трябва да се научат да бъдат свободни — обясни ми той. — Лесно е да си роб. Но да си свободен човек означава да използваш главата си, да даваш тук и да вземаш там, да си бъдеш сам господар. Те ще се научат, Гав, ще видиш, че ще се научат! — Но дори той понякога губеше търпение, изтощен от постоянните претенции, които му предявяваха, от дребнавите заяждания, ядосан от съперничеството между хората, дори най-близките му приятели, неговите съратници, обитателите на къщата — от нашето правителство, ако мога така да се изразя, макар че никой от тях нямаше титла.

Също както нямаше и Барна.

Той сам бе избрал сподвижниците си и те се бяха съгласили да му помагат, но решенията им трябваше да бъдат одобрени от него. Изборите чрез всеобщо гласуване бяха идея, за която не знаеше почти нищо. Разказах му как някои градове-държави в различни времена са имали републиканско управление и дори демокрация, макар че само свободните граждани са можели да гласуват. Спомних си онова, което бях чел за държавата и града Ансул, разположен далеч на юг: как бил управляван от служители, избрани от целия народ, и как нямало роби, докато самите ансулци не били поробени от една войнстваща раса от източните пустини. И за великата държава Урдайл, на север от Бендайл, където били забранени всякакви форми на потисничество — също като в Ансул, там признавали мъжете и жените за равнопоставени граждани и всеки гражданин имал право да участва в избора на консули за две години и на сенатори за шест. Барна слушаше с жив интерес всички тези разкази, обсъждаше ги с мен и споделяше вижданията си за това кое от наученото може да се приложи за управлението на свободната държава в гората.

Тези планове бяха любимата му тема, когато бе в добро настроение. Когато бе ядосан от поредната разправия, от затрудненията в снабдяването и от всякакви други проблеми, говореше за революция — за Въстанието.

— В Асион на всеки свободен гражданин се падаха по трима, дори четирима роби. В Бендайл всички фермери са роби. Ех, да можеха да осъзнаят кои са — и че без тях не може да се постигне нищо! Да можеха да разберат колко са много! Да можеха да проумеят каква сила представляват, стига да се обединят! Бунтът преди двайсет и пет години беше само моментен изблик. Имаше оръжия, но нямаше решения. Не знаеха къде да отидат. Нямаха обединяваща цел. Това, което подготвям тук, е съвсем различно. Съществуват два жизненоважни фактора. Първо, оръжията — вече разполагаме със солидни запаси. Ще ни посрещнат със сила и трябва да сме готови да отвърнем със сила. А след това — обединението. Трябва да действаме като един. Въстанието трябва да започне едновременно и навсякъде. В града, в провинцията, в селата и фермите. Нужна ни е мрежа от сподвижници, които поддържат връзка помежду си, които са готови, въоръжени и добре информирани, които знаят къде и кога да ударят, така че още първата факла да подпали цялата страна. Огънят на свободата! Каква беше онази твоя песен? „Бъди наш огън, Свобода!“

Приказките му за Въстанието ме запленяваха и безпокояха. Обичах да слушам плановете му, но не си давах сметка какво ще бъде заложено на карта. Случваше се да подхване разпалено:

— Гав, ти ми върна вярата! Досадните ежедневни проблеми не ми даваха мира. Все се занимавах с дреболии и взех да забравям за какво е всъщност всичко това. Дойдох тук, за да построя крепост, където да се събират мъже и жени, център, от който някой ден да тръгнат, мрежа, която да обхваща целия север на градовете-държави и Бендайл, която да обедини всички роби от Асион и Касикар. Да ги подготви за Въстанието, така че когато удари часът, да няма местенце, където да се скрият омразните тирани. Те ще призоват армиите си, знам, но кого ще нападнат тези армии? Господарите им ще са заложници в собствените си къщи и ферми, а градовете ще са в ръцете на робите. Ще ги затворим в бараките, така, както те затваряха нас по време на война. А животът в градовете ще продължава и пазарищата ще са отворени. Всичко ще си бъде постарому, само дето господарите ще са под ключ, а робите ще вършат онова, което са вършели винаги, и единствената разлика е, че никой няма да им заповядва… А когато армията нападне, ако се реши да нападне, първите, които ще загинат, ще са самите господари, заложниците, които ще врещят от стените: „Не им позволявайте да ни убият! Отменете атаката! Спрете!“ Пълководците ще си помислят, че отсреща има само роби, въоръжени с вили, и че лесно ще ги прегазят. Но вместо това ще ги посрещнат истински войници с брони и мечове, с лъкове и стрели, ще ги нападнат от засада, на добре познат терен. Никакви пленници. Или ще изкарат господарите на стените, където войниците да ги виждат, и ще кажат: „Нападнете ли, отсичаме им главите!“ Така ще бъде из цялата страна — във всяка ферма, селце или град, дори в самия Асион. Великото въстание! И няма да свърши, докато господарите не откупят свободата си с всяка жълтица, която притежават, с всичко, което е тяхно. А след това ще ги прокудим зад стените, за да се научат да живеят като обикновените хора.

Отметна глава назад и избухна в смях. Не го бях виждал толкова развеселен от дни.

— О, Гав, добре, че се появи!

Картината, която обрисуваше, бе невероятна и същевременно живописна и мамеща.

— Но как ще стигнеш до робите във фермите и до тези в къщите по градовете? — попитах. Опитвах се да съм прагматичен.

— Точно в това се състои нашата стратегия. Да намерим път към къщите и бараките, към робите в селата, да пратим хора, които да разговарят с тях — да ги уловим в нашата мрежа! Да им покажем какво могат и как да го направят. Да ги накараме да задават въпроси. Да им вдъхнем вярата, че те сами могат да участват в подготовката — стига да проявят търпение и да изчакат нашия сигнал. Ще е нужно доста време, докато се създаде цялата тази мрежа, докато подготвим планове за всеки град, за всяка крепост. И същевременно не бива да протакаме, защото колкото по-дълга е подготовката, толкова по-голяма е опасността от изтичане на информация; винаги има глупаци, които да се разприказват, и господари, които да се вслушат в думите им — „Какви са тези приказки в бараките? За какво шепнете в кухнята? Какво прави ковачът?“ И тогава ще изгубим огромното преимущество на изненадата. Много е важно да се подбере подходящият момент.

За мен всичко това, тази подготовка и изобщо Въстанието бяха само приказки. Барна мечтаеше на глас и наистина вярваше, че това ще се случи в недалечното бъдеще. Но моят ум бе обърнат към миналото.

Не ми бе останало нищо друго освен думи — поемите, които звучаха в главата ми, разказите и историите, които можех да разтварям в мислите си като книга, от която да чета. Извърнех ли поглед от тях, се озовавах в сивото настояще. Думите идваха винаги, когато имах нужда от тях. Извираха вътре в мен, сякаш се раждаха от нищото. Моето име беше дума. Етра беше дума. И това бе всичко — без смисъл и история. Свободата беше дума в поема. Красива дума — и красотата бе единственото значение, което имаше.

Пленен от мечтите си за бъдещето, Барна никога не ме разпитваше за моето минало. Вместо това един ден сам ми разказа за него. Отново говореше за Въстанието и навярно съм му отговарял без особен ентусиазъм, погълнат от обърканите си мисли. Той обаче не пропусна да забележи настроението ми и каза:

— Знаеш ли, Гав, ти си постъпил правилно. — Гледаше ме с ясните си очи. — Зная за какво си мислиш. Спомняш си за града, нали? И си казваш: „Какъв глупак съм бил! Да избягам от всичко това и да гладувам, да живея в гората сред невежи и необразовани хора, да им робувам дори повече, отколкото в къщата на моите господари! Това ли е свободата? Не бях ли по-свободен там, където можех да разговарям с учени хора, да чета книги, да спя на меко и да се събуждам на топло? Не бях ли по-щастлив там?“ Но не си бил. Не си бил щастлив, Гав. Знаеш го в сърцето си и затова си избягал. Ръката на господаря винаги е била над теб.

Той въздъхна и се загледа в огнището — беше есен и във въздуха се усещаше хлад. Слушах го, както когато ми разказваше любимите си истории, без да споря, без да подлагам думите му на съмнение.

— Зная как се чувстваш, Гав — продължи той. — Бил си роб в голяма къща, в богата къща в града, с добри господари, които са ти позволили да получиш образование. Всичко това ми е до болка познато! Смятал си, че си щастлив, защото си имал възможността да се учиш, да четеш, дори да обучаваш другите — да станеш учен човек. С тяхно разрешение. О, да! Но макар да са ти позволили да правиш някои неща, не си имал свободата да избираш нищо. Защото изборът винаги остава за тях. Те са господарите, силата е в тях. Ти си просто тяхна вещ. Не зная дали си го осъзнавал, или не, но те са властвали над всяка фибра от тялото ти, над всяка твоя мисъл и намерение. Потискали са те непрестанно. И малкото свобода, която си мислиш, че си притежавал, е била безполезна. Отпускали са ти синджира, подавали са ти тази свобода късче по късче, само и само да се радваш на измамното щастие. Така е, нали? Но после си възмъжал. А за един истински мъж, Гав, няма друго щастие освен собствената му свобода. Свободата да прави това, което пожелае. И тогава волята ти е потърсила тази свобода. Също както направих аз, много отдавна. — Потупа ме по коляното. — Не тъгувай — рече с усмивка. — Знаеш, че си постъпил правилно! Радвай се за това, както се радвам и аз!

Опитах се да му кажа, че всъщност се радвам.

Но той имаше и други задължения и ме остави при огъня. Това, което ми каза, бе самата истина.

Но не моята истина.

След като изслушах думите му, които бяха като изповед, се върнах за първи път — от колко ли време — в своите спомени. Надзърнах отвъд стената, която бях вдигнал в съзнанието си. Погледнах и видях истината: бил съм роб в една голяма къща, богата къща, покорен във всичко на своите господари, и единствената свобода, която съм притежавал, е била дарената от тях. И въпреки това съм бил щастлив.

В къщата на моето робство бях познал любов, по-скъпа от всичко на света, защото когато я изгубих, изгубих и всичко останало.

Целия си живот бях градил върху вярата и тази вяра бе предадена от Семейството на Аркаманд.

Аркаманд: с това име, с тази дума, всичко, което бях забравил, което бях отказал да си припомня, се върна и стана отново мое и заедно с това се възобнови неизказаната болка, която бях отхвърлил.

Седях край огъня, без да осъзнавам, че съм в стаята, превит, стиснал с ръце коленете си. Някой се приближи и застана до мен: беше Диеро, загърната в мек шал.

— Гав — промълви тихо, — какво има?

Опитах се дай отговоря, но от устата ми излезе само хлипане. Скрих лицето си в ръце и заридах.

— Кажи ми, хайде, кажи — подкани ме тя.

— Сестра ми. Милата ми сестра… — проплаках.

И тази дума засили плача ми, така че вече дори ми беше трудно да си поемам въздух.

Тя ме прегърна и ме залюля. Най-после спрях да плача и избърсах очите и носа си. Тя пак ме подкани:

— Кажи ми.

— Тя беше всичко за мен.

След което, нали вече бях започнал, продължих, през плач, с накъсани изречения, дай разказвам за Салло, за нашия живот и за нейната смърт.

Стената на забравата бе рухнала окончателно. Вече можех да мисля, да говоря и да си припомням. Бях свободен. И тази свобода бе неизразима мъка.

През този първи ужасен час се връщах отново и отново към смъртта на Салло, към това как е умряла, защо е умряла — все въпроси, които се бях страхувал да задавам.

— Нашата Майка знаеше… няма начин да не е знаела. Торм можеше да изведе Салло и Рис от копринените стаи, без да иска разрешение, без да пита дори, и изглежда, точно това е направил. Но другите жени не може да не са знаели и сигурно са отишли при нашата Майка и са й казали: „Торм-ди взе Рис и Салло, Майко… те не искаха да тръгнат и плачеха… вие ли му казахте, че може да ги отведе? Ще наредите ли да ги върнат?“ Но тя не направи нищо! Нищичко! Може би нашият Баща й е забранил да се меси. Той открай време покровителстваше Торм. Салло го каза, смяташе, че той мрази Явин и предпочита Торм. Но нашата Майка… тя е знаела… знаела е къде ги отвеждат Торм и Хоби, на онова място, с онези мъже, мъже, които използват момичетата, сякаш са животни, които… тя го е знаела. Рис беше още девица. А нашата Майка сама подари Салло на Явин. И въпреки това позволи на другия си син да я отведе и да я натика в ръцете на… Как са я убили? Дали се е съпротивлявала? Едва ли. Сред всички тези мъже. Те са я изнасилили, измъчвали са я, затова им трябват момичета, за да ги чуват как пищят, да ги мъчат и убиват. Да ги удавят, както са направили със Салло. Видях я… вече беше мъртва. Нашата Майка прати да ме повикат. Нарече я „нашата сладка Салло“. И ми даде… даде ми пари… за сестра ми…

От гърлото ми се изтръгна звук, който наподобяваше по-скоро хриплив вой. Диеро отново ме прегърна. И този път не каза нищо.

Известно време мълчахме.

— Те предадоха вярата ми — рекох накрая.

Диеро кимна. Седеше до мен, сложила ръка върху моята.

— Така е — каза едва чуто. — Най-важното е доверието. Барна смята, че е силата, но греши. Доверието е по-важно.

— Те имаха силата да го предадат — казах горчиво.

— И робите имат тази сила — отвърна тя с кротък глас.

10

През следващите няколко дни не излизах от стаята си. Диеро каза на Барна, че съм болен. Наистина не се чувствах добре, но това беше от мъка и гняв — чувства, които бях потискал в себе си през месеците, откакто бях напуснал гробището на брега на Нисас. Бях избягал тогава, с тяло и душа. Сега най-сетне бях спрял да бягам. Но ме чакаше много дълго завръщане.

Не можех да се върна в Аркаманд, макар че нерядко и тази мисъл ми минаваше през главата. Но бях избягал от Салло, дори от спомена за нея, и трябваше да се върна поне при моята мила сестра. Вече нямах сили да се опитвам да я забравя.

Отначало дори изпитвах облекчение, че вече мога да скърбя свободно за нея. Но не задълго. Защото мъката ми често прерастваше в гняв, в горчивото чувство за вина, в непростима омраза. Заедно със Салло в съзнанието ми изплуваха и всички останали — лица и гласове, които бях държал зад невидимата стена. Често се улавях, че вместо за нея мисля за Торм, че си го представям как пристъпва, приведен на една страна, виждах нашата Майка и нашия Баща и дори Хоби. Хоби, който бе натикал Салло в каретата, въпреки че бе крещяла за помощ. Хоби, непризнатия син на нашия Баща, изпълнен с кипяща завист, Хоби, който мразеше Салло и мен повече от всичко. Хоби, който веднъж едва не ме бе удавил. Защото бях сигурен, че тъкмо той ми беше държал краката над кладенеца…

Коленичих на пода и се загърнах в наметалото си, за да не може никой да чуе гневните ми викове.

Диеро идваше в стаята ми веднъж или два пъти дневно и макар да ми беше трудно да общувам с когото и да било, нейното присъствие ме успокояваше и възвръщаше разклатеното ми достойнство. Обичах я за това и й бях безмерно благодарен.

Тя ме хранеше почти насила и се грижеше за мен. Понякога дори успяваше да ме накара да мисля, да търся отново път в живота.

Когато най-сетне слязох долу, пак тя бе тази, която ме подтикна да го направя.

Барна — бяха му казали, че имам треска — ме посрещна мило и ми каза, че не е необходимо да декламирам, докато не се възстановя. И тъй, въпреки че отново прекарвах дните си с него, често в зимните вечери отивах в притихналата стая на Диеро и двамата разговаряхме дълго. Тези часове за мен бяха истинско откровение и невероятен отдих: деликатните й движения и тихият й глас, макар и последица от професионалното обучение, което бе получила, имаха върху мен вълшебен ефект. Усещах, че тя също се радва на посещенията ми и на възможността да си поговорим. Между нас пламна истинска любов, макар че тя нито веднъж не ме прегърна след онзи първи път, край огъня, когато ме бе оставила да се наплача.

Хората ни одумваха и дори се присмиваха зад гърба ни, но предпазливо, за да не предизвикат гнева на Барна. А той изглеждаше по-скоро зарадван от нашата близост. Не се шегуваше, нито подмяташе каквото и да било, което бе необичайно деликатна проява от негова страна, но пък друга страна, той се отнасяше към Диеро с огромно уважение. Колкото до нея, тя не се интересуваше от мнението на околните. Поне вече не можех да се безпокоя, че Барна ще ме заподозре, че флиртувам с неговите момичета. Вярно, че те бяха не само привлекателни, но и фриволни създания, но достъпността им беше измамна, клопка, за която хората от дома на Барна ме бяха предупредили отрано. Ако той ти даде някое от момичетата, обясняваха ми, вземай го, но само за една нощ, и не се опитвай да му отмъкнеш някоя от неговите любимки. Тъй като ме познаваха достатъчно добре и знаеха, че съм дискретен, ми разказваха ужасяващи истории за ревността на Барна. Как заварил един мъж с момиче от своите, строшил му китките, сякаш са сухи съчки, и го изгонил да гладува в гората.

Не бях сигурен дали да вярвам на подобни истории. Не беше изключено мъжете, които ги разправят, да ме ревнуваха за вниманието, което ми отделяха момичетата. Вярно, че бях млад, но те бяха още по-млади и някои ме наричаха закачливо „учителю-ди“ и ме молеха да им издекламирам някоя любовна поема, да ги накарам да поплачат и да разбия сърцата им. Защото след като се посъвзех, отново започнах да ги развличам. Думите се бяха върнали в мен.

През първите часове на моето мъчително пробуждане, когато си припомних всичко онова, което бях изтръгнал от спомените си, можех да мисля само за Салло, за смъртта й и за моя живот в Аркаманд и Етра. Много дни след това бях уверен, че няма да си спомня нищо друго. Не исках да си припомням дори наученото там, в онази къща на убийци. Съкровищницата от познания по история и литература бе оцапана с кръвта на тяхното престъпление. Не желаех да се възползвам от това, на което ме бяха учили. Отричах всичко, което ми бяха дали, всичко, което принадлежеше на моите господари. Мъчех се да го забравя, както бях забравил тях.

Но това беше глупаво и го разбирах със сърцето си. Постепенно раната в душата ми започна да заздравява. Малко по малко позволих на знанията да изплуват в ума ми и вече не ги смятах за омърсени. Защото те не принадлежаха на моите господари, не бяха техни, а мои. Те бяха всичко, което исках да запазя. Щом се отказах да ги забравям насила, книгите се върнаха в мен, сякаш току-що бях затворил всяка една от тях. Това е дарба, зная, но не е толкова рядка. Отново можех мислено да се върна в класната стая на Аркаманд, да отворя която книга пожелая и да я прочета. Когато се изправех пред моите верни слушатели във всекидневната, бе достатъчно само да произнеса встъпителните слова и цялата поема или история се изливаше след тях, тъй както реката тече в коритото си.

Повечето от хората, които ме слушаха, смятаха, че импровизирам, че съм творец, даровит поет, способен да заплита истории до безкрайност. Нямаше смисъл да ги убеждавам в противното. Хората обикновено обичат да дават съвети дори на майсторите, а те, ако са мъдри, само кимат и продължават, както са ги учили.

В Сърцето на гората нямаше почти никакви други забавления. Някои от момичетата и неколцина мъже можеха да танцуват и да пеят. И те като мен винаги се радваха на радушна аудитория. Барна сядаше в голямото си кресло, поглаждаше къдравата си брада и ги слушаше внимателно, с изписано на лицето задоволство. Сред слушателите имаше и такива, които не хранеха никакъв интерес към поезията и разказите, но присъстваха само за да спечелят и запазят благоразположението на Барна, а може би и защото искаха да споделят удоволствието му.

Той все така ме водеше навсякъде със себе си и споделяше с мен плановете си. Така прекарах остатъка от зимата — в декламации и разговори с Барна, при които бях предимно слушател, и с много свободно време, през което размишлявах за най-различни неща — защото, както установих, размишленията са занимание за човек със сит стомах и топли, сухи нозе. Понякога си спомнях за Салло и мислех за това какъв можеше да бъде животът ни, ако не я бях загубил, ако все още бяхме заедно.

Все още ми беше трудно да си спомням за нашата Майка и нашия Баща. По този въпрос срещах известни колебания. Но често се сещах за Явин. Мислех си, че той никога не би предал нашата вяра. Зачудих се дали се е върнал у дома, дали е поискал да си отмъсти, колкото и безполезно да е това. Със сигурност не би простил на Торм и Хоби, дори ако се наложи да чака, докато дойде време да си получат заслуженото. Явин беше човек на честта и обичаше Салло.

Но Явин можеше да е мъртъв, загинал при обсадата на Касикар. Войната беше нещастие не само за Касикар, но и за Етра. Може би сега Торм бе единственият наследник на Арка. Една мисъл, която умът ми избягваше.

Споменът за Сотар предизвикваше само болка и мъка. Тя бе запазила верността си към нас, доколкото бе могла. Но бе останала там сама и какво ли бе станало с нея? Вероятно се бе омъжила в някоя от големите Къщи — някъде, където си нямат свой Еверра, нито книги, приятелство и възможност да избягаш.

Отново и отново се сещах за онази нощ в библиотеката, когато бяхме разговаряли със Салло и когато Сотар бе дошла и двете се бяха опитали да ми кажат от какво ги е страх. Прегърнати, изплашени, безпомощни.

А аз не бях разбрал. Не само Семейството ги беше предало. Аз също. Не с действията си — какво бих могъл да направя? С това, че не бях пожелал да ги разбера. Бях си затворил очите, заслепен от своята вяра. Бях повярвал, че властта на господаря и подчинението на роба са взаимен и свещен договор. Бях повярвал, че е възможно да съществува справедливост в общество, основано върху несправедливостта.

„Вярата в лъжата е нейната живителна сила“. Цитат от книгата на Каспро, който режеше като нож.

Честта може да съществува навсякъде, любовта също, но справедливост има само сред хора, чиито взаимоотношения се основават на нея.

Едва сега започнах да прозирам идеите, които стояха зад плановете на Барна за Въстание, да виждам смисъла в тях. Цялото това древно зло, заченато от Предците, тази затворническа кула на господство и робство, трябваше да бъде изтръгната с корените и съборена, заменена от справедливост и свобода. Мечтата му трябваше да бъде претворена в реалност. И бог Късмет ме бе довел тук, на мястото, където щеше да започне великата промяна, в дома, където щеше да се зароди свободата.

Исках да съм един от тези, които ще й вдъхнат живот. Мечтаех да отида в Асион. Много горски братя идваха от този голям град с многолюдно население от свободни и освободени, търговци и занаятчии, с които един избягал роб можеше да се смеси, без да предизвика подозрения. Хората на Барна непрестанно ходеха до града, представяха се за търговци, купувачи на добитък, роби, пратени с поръчка от фермери, и така нататък. Исках да се присъединя към тях. В Асион имаше учени хора, както благородници, така и свободни граждани, хора, пред които можех да се представя за свободен, да потърся работа като преписвач на книги или учител. И същевременно щях да продължавам да работя, да подготвям Въстанието сред робите, с които щях да се срещам там.

Барна беше абсолютно против.

— Искам да си тук — заяви той. — Имам нужда от теб, учителю!

— Там ще съм по-полезен — възразих.

Той поклати глава.

— Твърде е опасно. Някой ден ще те попитат — къде си се учил? Какво ще кажеш?

Вече бях помислил за това.

— Че съм ходил в университета в Месун и съм пристигнал в Асион, защото в Урдайл има твърде много книжници и в Бердайл плащат по-добре.

— Ще има и други ученици от Университета и те могат да кажат, че не те познават.

— В училищата и университетите ходят стотици. Не може да познават всички.

Продължих да упорствам, но той само поклати голямата си къдрава глава и се навъси.

— Слушай, Гав, едно ще ти кажа: образованият човек винаги си личи. А ти си вече прочут. Момчетата разправят за теб навсякъде, където ходят — в селцата и градчетата. Хвалят се с теб. При нас има един, казват, дето може да ви издекламира всички поеми на света! Още е момче, а вече е истинско чудо! Не можеш да идеш в Асион, след като името ти вече се носи от уста на уста.

— Моето име? — Ококорих се. — Те моето име ли са казали?

— Казали са името, което ти ни даде — отвърна той с безгрижен вид.

Разбира се, навярно всички бяха сметнали, че „Гав“ е измислено име. Никой тук, освен Барна, не използваше истинското си име от робските години.

В мига, когато видя изражението ми, Барна настръхна и възкликна:

— В името на Разрушителя! Запазил си името, което са ти дали в Етра?

Кимнах.

— Какво пък — рече той, след като помисли малко, — ако някога ни напуснеш, ще си измислиш друго! Но това е още една причина да останеш при нас. Твоите стари господари може да са разпратили вестта, че един от робите им, в чието образование са вложили усилия и средства, е избягал. Ужасно се дразнят, когато някой им се измъкне. Гонят го докрай. Но не бери грижа, тук си на сигурно място.

Нито за миг досега не си бях помислял, че е възможно да ме преследват. Когато напуснах гробището и тръгнах по брега на Нисас, търсех смъртта. Не се страхувах тогава, нито имах каквито и да било други желания. Дори тук, в Сърцето на гората, не изпитвах страх. И през ум не ми минаваше, че моят някогашен живот може да ме последва.

— Те ме смятат за мъртъв — промълвих накрая. — Мислят, че съм се удавил в реката.

— И защо ще мислят така?

Замълчах.

Не бях казвал на Барна нищо за моя живот. Не бях разговарял с никого за това, освен с Диеро.

— Оставил си дрехи на брега, нали? — попита той. — Какво пък, може и да са се вързали на този стар номер. Но ти си ценна вещ. Ако някогашните ти собственици подозират, че си още жив, може да се озъртат за теб. Изминала е само година или малко повече, нали? Никога няма да си в безопасност — и никъде освен тук! Хубаво ще е да предупредиш нашите момчета да не споменават, че си от Етра, ясно?

— Ами добре — смотолевих.

Нямаше ли край моята глупост? Нямаше ли да се изчерпи търпението на Късмет към мен?

Въпреки това повторих молбата си да ида в Асион и Барна отвърна:

— Гав, ти си свободен човек. Не мога да ти заповядвам! Но ще ти кажа, че още не ти е време да ходиш там. Няма да си в безопасност. Нещо повече, пребиваването ти там може да изложи на риск други верни хора и целия ни план за Въстанието. Когато дойде време да отидеш в Асион, аз пръв ще ти кажа. Идеш ли преди това, ще е против волята ми.

Не можех да споря повече с него.

Рано през пролетта пристигнаха нови попълнения — бегълци от една къща в Асион, бяха се скрили в каруца със закупени от доставчиците стоки. Донесоха чувалче пари, отмъкнато от къщата на техния господар, и един продълговат сандък.

— Какво е това? — попита един от хората на Барна, след като отвори сандъка и извади отвътре свитък, който тупна в краката му и се разгъна. — Плат?

— Нещо, което поисках да донесат, човече — отвърна Барна. — Това е книга. А сега бъди така добър да я прибереш! — Оказа се, че от доста време е наредил на доставчиците си да потърсят книги, но досега никой не се бе справил. Нищо чудно, като хора невежи, те не знаеха нито къде, нито какво да търсят.

Двама От бегълците се оказаха грамотни: единият имаше опит във воденето на сметки, другият в рецитирането. Книгите бяха пъстра смесица, имаше свитъци и подвързани томове, но всички можеха да се използват за обучение, а една особено ме зарадва — чудесно малко издание на Каспровата „Космология“, приятна замяна на ръкописа на Мимен, който бях изгубил при напускането на Аркаманд.

Новите попълнения бяха „чудесен улов“, както се изрази Барна — счетоводителят му помагаше със сметките, а рецитаторът можеше да декламира часове наред поеми и балади, та най-сетне получих така мечтания отдих.

Зарадвах се много на появата им, но после нещата не потръгнаха така, както очаквах. Счетоводителят разбираше само от числа и сметки, докато рецитаторът, Палтър, ми даде от самото начало да разбера, че е по-възрастен и по-образован от мен и че претенциите ми за познания в тази област не ми позволяват да разговарям с него, още повече като с равен. Дразнеше го фактът, че мнозина ме хвалят и смятат рециталите ми за по-добри от неговите, макар че не след дълго той също се обзаведе със собствена аудитория. Бях обучаван да използвам думите за работа, докато той умееше да рецитира, като използваше цялата гама на своя глас, от виковете до шепота, с дълги артистични паузи, драматични интонации и трептящи от емоции тремола.

Копието на „Космология“ беше негово, но той не се интересуваше от поети като Каспро и ги смяташе за твърде мъгляви и вироглави. Подари ми книгата и дори само този факт бе достатъчен да му простя презрителното отношение и подмятанията. Поемата ми се стори трудна, но въпреки това упорствах с нея. Четях откъси на Диеро в тихите следобеди в нейната стая.

Приятелството ми с Диеро бе като нищо друго в моя живот. Само с нея се отпусках и можех да разговарям за живота ми в Аркаманд. Когато бях с нея, не пламтях от желание за разплата, нито исках да преобърна установения социален ред, не се гневях на отдавна мъртвите Предци. Знаех какво съм изгубил и можех да си го припомня до най-малката подробност. Въпреки че Диеро никога не бе посещавала Етра, тъкмо тя беше връзката ми с нея. Не познаваше и Салло, но ми я върна, с което внесе известен покой в изтерзаното ми сърце.

Подобно на повечето бивши роби, Диеро не бе имала своя майка, нито братя или сестри, които да познава — двете деца, заедно с които се бе родила, били продадени още докато била съвсем малка. Копнежът по собствено семейство бе заложен дълбоко в нея, както и във всички нас. Барна го знаеше и го използваше, за да подсили връзките в Братството.

Оказа се, че съм от малкото късметлии, израсли със собствената си сестра. Салло беше по-голяма от мен и вероятно затова изпитвах сходни чувства към Диеро, а за нея аз бях нещо като по-малко братче, а също и единственият мъж, който не проявяваше желание да бъде неин господар.

Тя обичаше да й разказвам за Салло и останалите обитатели на Аркаманд, за щастливите дни във фермата, любопитни й бяха обичаите в Етра, а също и моят произход. Големите блата, където се зараждаше Расси, се намираха недалеч на юг от Асион и тя бе познала по външния ми вид, че произхождам оттам — по тъмната кожа, късата къдрава черна коса и гърбавия ми нос. Каза ми, че в този край наричали хората от блатата рассиу. Те често идвали в Асион, за да търгуват на пазара, носели треви и билки, които се радвали на голямо търсене, и плетени кошове от тръстика и ги разменяли за грънчарски и метални изделия. Имало древна религиозна традиция, която ги защитавала от роботърговците. Уважавали ги като свободни хора и някои от тях дори се заселвали в покрайнините на града. Изненада се, когато й казах, че Етра праща ловци на роби в блатата.

— Рассиу са свещен народ — обясни ми тя. — Имат споразумение с Господаря на водите. Твоят град ще страда, задето ги поробва.

Някои от младите обитатели в къщата на Барна се отнасяха към Диеро сервилно, сякаш тя притежаваше власт да ги държи в робство. Други хранеха искрено уважение, трети не й обръщаха внимание. Тя бе еднаква с всички — мила, добра, всеотдайна, без да губи и частица от собственото си достойнство. Мисля, че беше много самотна. Веднъж я видях да разговаря с едно от момичетата, сетне го прегърна и го остави да си поплаче на воля за дома, както бе направила с мен.

В къщата на Барна нямаше деца. Когато някое момиче забременееше, го преместваха в някоя друга къща и то раждаше там. Можеше да задържи детето си, ако пожелае. Но ако поискаше да се върне в къщата на Барна, трябваше да се раздели с него.

— Тук само ги правим, не ги задържаме — обясни Барна през смях и под одобрителните възгласи на сподвижниците си.

Малко след пристигането на Палтър и счетоводителя доведоха в къщата нова девойка, заедно с малката й сестричка, с която тя отказваше да се раздели. Ирад бе много красива, петнайсетинагодишна, от едно селце в гората на запад. Барна веднага си я хареса и заяви на всички, че е само негова. Не зная дали тя имаше опит с мъжете, или се подчиняваше на желанията им, но бе готова да приеме всичко, което искаха от нея, освен едно — да се раздели със сестра си. В този момент се превръщаше в лъвица. Не присъствах на сцената, но другите мъже ми я описаха с възхищение и почуда. „Ако я докоснеш, ще те убия“ — заявила на Барна и извадила скрит във везаните й панталони нож.

Барна се опитал да я усмири и да й обясни правилата в къщата; уверил я, че ще се погрижат за детето добре. Ирад мълчала, с вдигнат за удар нож.

И в този момент се намесила Диеро. Излязла отпред и застанала между сестрите и останалите. После попитала високо Барна дали двете момичета са робини. Сякаш чувам мекия й, на пръв поглед безразличен глас, когато е задала въпроса.

Барна естествено заявил, че те са свободни жени в Града на свободата.

— Щом е така, ако пожелаят, и двете могат да останат при мен — рекла Диеро.

Мъжете, които ми разказваха тази история, отначало решили, че Диеро ревнува, защото Ирад е млада и красива. Дори се разсмели.

— Старата вещица още може да хапе с разклатените си зъби! — подиграл се един от тях.

Съмнявам се да е била движена от ревност. Диеро не познаваше това чувство. Какво я бе накарало да се намеси?

В края на краищата станало така, както тя пожелала, и тя отвела сестрите в стаята си. Барна, разбира се, наредил на Ирад да слезе при него за през нощта. Но оттук нататък, когато не я викаше, Ирад оставаше при малката Мелле в стаята на Диеро.

Напористата женственост на обитателките на къщата на Барна често ме дразнеше. Опитвах се да го прикрия, като се държах затворено и високомерно с тях. Но не можех да се сърдя на тези млади, безгрижни, непознаващи недоимък създания, които се забавляваха единствено от поредната доставка на крадени дрехи или клюките. Дори някоя от тях да забременееше, на нейно място скоро се появяваше друга, дори две, докарани с последния керван.

Едва сега започнах да се чудя откъде идва този несекващ поток от млади момичета. Дали всичките бяха бегълки? Всички ли търсеха свобода?

Да, разбира се, че беше така. Бяха избягали от своите господари, които ги бяха принуждавали насила да удовлетворяват плътските им желания.

В този смисъл къщата на Барна беше ли по-добро място от тези, от които бяха избягали?

Да, разбира се, че беше. Тук не ги изнасилваха, нито ги биеха. Бяха нахранени, облечени и нямаха никаква работа.

Точно като жените в копринените стаи на Аркаманд.

Тази мисъл накара сърцето ми да се свие. И пробуди отново срама ми.

Бях забравил Салло, отново я бях прокудил навътре в съзнанието си. Бях си затворил очите пред онова, което ми бе показала нейната смърт. Отново бях избягал.

Напоследък дори изпитвах известно нежелание да се срещам с Диеро. Прекарах няколко нощи в града заедно с Венне, Чамри и техни приятели. Когато най-сетне се качих в стаята й, не знаех какво да кажа. Пък и заварих там малкото момиче.

— Ирад обикновено прекарва нощите с Барна — обясни ми Диеро. — Но призори се връща да спи при Мелле. А ние си разказваме разни истории, нали, Мелле?

Детето кимна енергично. Беше шестгодишно, мургаво, истинско дребосъче. Седеше до Диеро и ме гледаше. Когато я погледнах, премигна, но не извърна глава.

— Ти Клай ли си?

— Не. Аз съм Гав.

— Клай дойде в нашето село — обясни тя. — Той също прилича на сврака.

— Сестра ми ми викаше Клюнчо — казах.

Тя най-сетне сведе поглед и прошепна:

— Клюни-муни.

— Селцето й е близо до Блатата — обясни Диеро. — Може би Клай е оттам. Виж, Мелле прилича малко на рассиу. Чакай да ти покажа какво направи тази сутрин.

И извади парче тънка кора, каквато използвахме за уроците по писане, тъй като нямахме хартия. Върху нея с неуверена ръка бяха изрисувани няколко букви.

— Т, М, О, Д — прочетох на глас. — Ти ли ги написа, Мелле?

— Диеро-ди ме научи — отвърна детето. — Прерисувах големите.

— Много добре си се справила — казах.

— Тази е крива — посочи Мелле, разглеждаше критично буквата Д.

— От теб ще научи много повече — намеси се Диеро, Тя рядко изразяваше каквито и да било желания и беше много внимателна, ако решеше да го стори. Този път улових намека.

— Може да е малко крива, но нали се чете — казах на Мелле. — Тук пише Д. Буквата, с която започва името на Диеро. Искаш ли да ти покажа как се изписват и останалите букви?

Момичето не отговори, но стана и донесе мастилница и четчица. Благодарих й и я отведох при масата. Намерих чисто парче плат и написах ДИЕРО с големи букви, дръпнах един стол, та Мелле да се, покатери на него, и й подадох четчицата.

Тя се справи чудесно с прерисуването и веднага получи похвала.

— Мога и по-добре — увери ме и отново се наведе над масата, сбърчила съсредоточено вежди и стиснала четчицата в мъничките си пръстчета. Розовото й езиче се подаваше между зъбките.

Диеро пак бе успяла да ми върне нещо, което бях изгубил, когато бях напуснал Аркаманд. Очите й блестяха ярко, докато ни наблюдаваше.

След това вече се качвах в покоите на Диеро всеки ден, четях на Мелле и я учех да пише. Често там беше и Ирад. Отначало по-голямата сестра се държеше с мен свенливо, аз също, защото тя беше красива, а и Барна официално бе заявил претенциите си към нея. Но Диеро винаги беше с нас и ни помагаше в общуването. Мелле я обожаваше и взе да се привързва и към мен. Посрещаше ме с радостни възгласи: „Клюнчо, Клюнчо дойде!“ и се вкопчваше в мен със задушаваща прегръдка, щом се навеждах да я вдигна. Скоро Ирад също се отпусна и започна да проявява доверие към мен. Мелле беше сериозна, забавна и много интелигентна. В обичта на Ирад към нея се долавяше и нещо като възхищение, почти благоговение. Понякога казваше:

— Енну ме е пратила да се грижа за Мелле.

И двете носеха на шията си малки фигурки на Енну-Ме, глинени котешки глави на каишки.

Срещнах известни трудности да склоня Ирад да се учи заедно с Мелле, но накрая успях и тя се присъедини към нашите занимания. Подобно на Диеро, тя изпитваше неувереност в способностите си и напредваше бавно. Мелле бързо я задмина и дори почна да й помага.

Уроците с другите момичета в къщата така и не бяха подминали средата на азбуката, защото те лесно губеха интерес и напускаха заниманията. Удоволствието да уча Мелле ме накара да се замисля дали не е време да събера и останалите деца в къщата. Опитах, но отначало не се получаваше. Жените не смееха да оставят децата си на чужд мъж, обикновено ги водеха навсякъде със себе си, било в гората или на нивите. Необходима ми беше подкрепата и авторитетът на Барна.

Отидох при него с предложението да направим училище, където да провеждам редовни занимания. Предложих да уча децата на четмо и писмо. За да полаская превъзходството на Палтър, смятах да му предложа да им декламира. Барна ме изслуша и се съгласи въодушевено, но когато споделих кое място съм избрал, изведнъж взе да се дърпа. Накрая ме тупна по рамото.

— Отложи го за идната година, книжнико. Сега имаме по-важни дела, хората нямат свободно време.

— Малките деца имат свободно време колкото щеш — възразих.

— Децата на тази възраст не желаят да ги затварят в класните стаи! Те имат нужда да тичат и да са свободни като птици!

— Но те не са свободни като птици — отвърнах. — Ходят на нивите да работят с майките си или гледат по къщите по-малките си братчета и сестричета. Кога ще се научат на нещо друго?

— Ще се погрижим и това да стане. Пак ще си поговорим! — И излезе да провери как върви прибирането на зърното в хамбарите. Наистина беше страшно зает и не можех да му се сърдя, но бях разочарован.

Реших да се заема сам с този въпрос и да преподавам уроци в стаята, която бях избрал за целта. Казах на хората, че ако идват вечер, ще им разказвам истории за градовете-държави, за Бендайл и за други земи от Западния бряг. Събрах десетина възрастни, но все мъже — жените не излизаха на улицата сред мръкване. Слушателите ми идваха главно заради историите, но неколцина показаха жив интерес към различните обичаи и поверия, смееха се чистосърдечно на някои чуждоземни представи за живота и света и задаваха най-разнообразни въпроси. Но пък те работеха по цял ден и често заспиваха, когато се увличах в обстойни обяснения. Ако наистина държах да ограмотя Горското братство, трябваше да започна от по-младите.

Неуспехът да създам училище ми осигури повече време с Диеро и Мелле. Бях щастлив да съм с тях. Все още излизах с Барна, но неговият интерес бе насочен към непосредствените дела, новите сгради и подготвяното разширяване на кухнята и столовата. Сърцето на гората очевидно просперираше: все повече стада и стоки се стичаха в него. Когато разговарях с доставчиците, които ходеха в Асион, на чаша бира в пивницата, където се срещахме с Чамри, те говореха само за реквизиране и търговия. Струваше ми се, че ги пращат предимно да носят луксозни изделия.

Венне тъкмо се бе върнал от едно дълго пътешествие и заедно с приятелите си често се присъединяваше към нас в пивницата. Харесваше работата си. Каза ми, че била вълнуваща и че не се налагало да стреля по хора. Попитах го дали селяните, живеещи в покрайнините на гората, знаят кои са. Той отвърна, че край Пирам, откъдето се връщали, местните ги наричали „момчетата на Барна“. Гледали ги малко накриво, макар че нямали нищо против да търгуват с тях, и все ги карали да продължат към следващото градче, където „да скубят търгашите“.

Попитах го дали се е случвало да разговарят с хората за Въстанието. Оказа се, че той не е чувал нищо за това.

— Въстание ли? На роби? Че как ще се бият робите? Трябва да сме като армия, за да го направим, а не сме. — Невежеството му по въпроса ме накара да си помисля, че вероятно има съвсем ограничен кръг от посветени, с цел да се избегне разпространението на плановете за Въстанието, но не знаех кои са те.

Попитах дали селяните във фермите и робите често настояват да тръгнат с тях. Казаха ми, че се случвало от време на време, но им отказвали, за да не бъдат преследвани. Въпреки това някои от робите бягали и тръгвали по дирите им. Гледали да са с тях накрая, защото знаели, че няма друг начин да проникнат в града, освен ако не са „момчетата на Барна“.

— Така ли пристигат и момичетата?

Това ги накара да се разсмеят и в разговора настъпи известно оживление. Някои от момичетата били бегълки, но дори тях приемали невинаги, защото можело да ги преследват, а те не знаели как да прикриват дирите си.

— Пък и най-често желаещите са грозници и бременни. Тези, дето ни трябват, ги държат под ключ.

— Е как тогава ги карате да тръгнат с вас? Отново смях.

— По същия начин като овцете и кравите — обясни водачът на Венне, нисък дундест мъж, който според Венне бил отличен ловец и съгледвач. — Събираме ги на стадо и ги подкарваме!

— Но не ги пипаме, не ги пипаме — обясни друг. — Или поне не докосваме хубавиците, защото Барна ги обича свежи.

Продължиха да разказват един през друг всякакви истории. Двама от тях бяха довели Ирад и Мелле и единият се похвали, тъй като всички знаеха, че сега Ирад е любимка на Барна.

— Двечките бяха в края на селцето, тъкмо се прибираха от полето, когато двамата с Атер ги доближихме на коне. Хвърлих — им едно око, смигнах на Атер и сграбчих хубавицата, но тя дращеше като котка. Сега вече зная, че се е опитвала да измъкне скрития нож, и имах късмет, че не успя, инак щеше да ми разпори търбуха. Малкото пък фрасна няколко пъти Атер с мотиката. Щяхме да го хвърлим, но двете тъй се бяха вкопчили, че нямаше начин да ги разделим. И пищяха, но бяхме доста далеч от къщите, така че никой не ни чу. Извадихме късмет с тези двете. Сигурно са тръгнали да ги търсят чак по тъмно, а тогава бяхме на половината път до гората.

— Не ми трябва жена, дето вади ножа за щяло и нещяло — обади се Атер. — Предпочитам да е покорна.

Разговорът пое в друга посока, както се случваше често в пивницата. Само един от осемте мъже край масата имаше жена и непрестанно му се подиграваха за това какво ли прави, докато той обикаля околните села. Сърцето на гората беше град за мъже. Военен лагер, както го наричаше понякога Барна. Сравнението бе вярно в доста отношения.

Но ако наистина бяхме войници, каква война водехме?

— Пак се отнесе — подхвърли Венне и се разсмя. Другите също прихнаха и едва сега осъзнах, че говорят за мен. Присмиваха ми се, съвсем добросърдечно, защото аз бях книжникът, момчето с поемите и баладите, и смятаха за нормално, че от време на време се вглъбявам в мислите си.

Върнах се в къщата на Барна. Тази вечер ми предстоеше поредният рецитал. Барна вече беше там, настанен в голямото си кресло, Ирад седеше в скута му. Докато слушаше поредния разказ от „Чамхан“ той плъзгаше замислено ръка по тялото й.

Макар че и друг път се случваше да гали момичетата си пред присъстващите, обикновено го правеше на шега, например ги викаше по няколко да го стоплят, че кокалите му премръзнали в зимната нощ. Понякога канеше и другарите си да „споделят щастието му“. Знаехме, че е силно увлечен по Ирад и я вика в спалнята си всяка нощ, като пренебрегва досегашните си любимки. Но тази близост пред всички бе нещо ново.

Ирад стоеше съвсем неподвижно, понасяше милувките му с безизразно лице.

Млъкнах, преди да стигна края на главата. Бях изгубил нишката на историята, и слушателите ми също. Помълчах малко, после се поклоних.

— Това не е краят, нали? — попита високо Барна.

— Не е — отвърнах. — Но стига за тази вечер. Може би Дорремер ще ни посвири?

— Довърши историята! — заповяда Барна.

Но другите вече се бяха размърдали, разговаряха и неколцина извикаха, че искат да послушат музика. Дорремер пристъпи напред с лирата си, както правеше след рециталите на Палтър и моите. Така ми се размина и успях да се измъкна. Качих се горе, но отидох в стаята на Диеро. Бях обезпокоен и исках да разговарям с нея.

Мелле беше заспала на леглото. Диеро седеше във всекидневната, на тъмно, ако се изключеше сиянието на луната. Беше хубава и ясна лятна нощ. Горските птички, които тук наричат нощни камбанки, чуруликаха между клоните на дърветата, търсеха се и отговаряха на зова си. От време на време чувах приглушено бухане на бухал. Вратата на Диеро бе отворена. Влязох и я поздравих, сетне се възцари мълчание. Щеше ми се да й разкажа за поведението на Барна, но същевременно не исках да развалям покоя й. Най-сетне тя първа проговори:

— Гав, май си тъжен тази вечер.

Чух, че някой се качва по стълбите. Беше Ирад. Косата й беше разпусната и тя дишаше задъхано.

— Не казвайте, че съм тук — прошепна и се скри в коридора.

Диеро стана. Беше като върба, черна и сребриста на лунната светлина. Взе кремък и огниво и запали лампата. Тя засия с жълтеникава светлина и сенките в стаята се размърдаха. Сега вече луната бе само хладен ореол в небето. Не ми се искаше да нарушавам нашия покой, но същевременно нямах търпение да попитам защо Ирад играе на криеница. Но откъм стълбището отново се дочу тропот, този път от по-тежки обуща, и малко след това на прага застана Барна, Лицето му беше почти черно, подпухнало.

— Къде тая кучка? — извика той. — Тук ли е? Диеро сведе поглед. Привикнала да се подчинява през целия си живот, тя не смееше да му отговори. Аз също неволно се присвих пред този огромен разгневен мъж.

Той ни изблъска, отвори вратата на спалнята, огледа я, после втренчи поглед в мен.

— Ти! Зная, че се усукваш около нея! Затова Диеро те държи тук! — И се хвърли напред като огромна разярена мечка, вдигнал ръка, за да ме удари. Диеро застана между нас и извика. Той я блъсна настрана, после ме сграбчи за раменете, вдигна ме и ме разтърси, както правеше Хоби, зашлеви ме два пъти и ме захвърли на пода.

Не зная какво се е случило през следващите няколко минути. Когато най-сетне намерих сили да се надигна, главата ми пулсираше от болка, а Диеро лежеше превита на пода. Барна бе излязъл.

Някак си успях да се изправя, първо на колене, сетне и на крака. Погледнах към спалнята, но там нямаше никого — само една малка сянка зад завесата.

— Не се плаши, Мелле, аз съм — казах. Беше ми трудно да говоря. Устата ми бе пълна с кръв, няколко зъба ми се клатеха. — Ей сега ще повикам Диеро.

Надвесих се над нея. Тя тъкмо се изправяше. Лампата все още светеше. В бледата й светлина видях, че бузата на Диеро е подпухнала. Сърцето ме сви от мъка. Коленичих до нея.

— Намерил я е — прошепна тя. — Криеше се в твоята стая. Отиде право там. О, Гав, какво ще правиш сега? — Тя ме стисна за ръката. Пръстите й бяха студени.

Поклатих глава, но от това само ми се зави повече свят. Преглътнах кръв.

— Той какво ще й направи? — попитах.

Тя повдигна рамене.

— Ядосан е… може да я убие…

— Не, Гав, той не убива жени. Но със сигурност ще я накара да страда. А ти… не бива да оставаш повече тук.

Помислих си, че говори за стаята.

— Трябва да си вървиш! Да заминеш! Тя е била в твоята стая. Не е знаела къде да се скрие. О, бедното дете! О, Гав! Толкова те обичам! — Тя скри лицето си в шепи и зарида. После отново вдигна глава. — Не бери грижа за нас. Ние не сме мъже, ще се справим някак си. Но ти трябва да си вървиш.

— Ще те взема с мен — заявих. — И тях също — Ирад и Мелле…

— Не, не, не — зашепна тя. — Гав, той ще те убие. Тръгвай още сега. Веднага! Ние с момичетата не сме в опасност. — Тя се изправи, подпря се неуверено на масата, после отиде в спалнята. Чух да говори тихо на детето. После го донесе. Мелле се гушеше в нея и криеше лицето си в рамото й.

— Сладка Мелле, кажи сбогом на Гав.

Мелле се обърна, протегна ръчички и аз я прегърнах силно.

— Всичко ще е наред, Мелле — казах. — Да си учиш уроците с Диеро. Обещаваш, нали? И помагай на Ирад да учи. — Не знаех какво повече да кажа. Очите ми се напълниха със сълзи. Взех ръката на Диеро и я притиснах за миг към устните си.

Отидох в моята стая, препасах колана с ножа, навлякох палтото и пъхнах в джоба „Космология“. После огледах малката стая с високия прозорец, единствената стая, която бях имал някога.

Напуснах къщата на Барна през задния вход и тръгнах по криволичещата улица към бараката на обущарите. Градът от дърво бе окъпан от призрачна лунна светлина и забулен в сенки. И беше необичайно красив и смълчан.

Трета част

11

Чамри се надигна веднага щом приседнах на леглото му. Казах му, че искам да остана при тях, тъй като съм имал разправия с Барна.

— Каква по-точно? — попита той и малко по малко измъкна от мен цялата история, макар че не ми се щеше да казвам нищо повече. — Онова момиче е било в стаята ти? О, в името на Камъка! Трябва да изчезваш, да заминеш още тази нощ!

Опитах се да възразя. Твърдях, че става въпрос за най-обикновено недоразумение. Но Чамри вече беше станал и тършуваше под леглото.

— Къде са ти нещата, тук някъде ги оставих. Въдицата и другите такъми… ето ги. Всичко е тук. Чудесно. Вземай ги и бягай към портала. Кажи на часовоя, че бързаш да идеш при езерото с пъстървите преди изгрев-слънце, тогава е най-доброто време за риболов…

— Най-доброто време е след изгрев-слънце — поправих го.

Той ме погледна със смръщени вежди. После присви очи и докосна бузата ми с пръсти.

— Бил те е, нали? Имаш късмет, че не те е убил на място. Такъв става, когато някой му мине път. Заради жена. Или се опита да му вземе властта. Виждал съм го. Веднъж претрепа един нещастник пред очите ми. Удуши го, после му строши врата с голи ръце. Ето ти старото одеяло, вземи и него. Бягай при портата.

Изправих се, пребледнял като платно.

— Ох, май ще е по-добре да дойда с теб — рече той сърдито. После ме улови за ръката, изведе ме навън и ме поведе по задните улички право към градската порта. През цялото време не спираше да ме засипва с наставления:

— Запомни ли какво да кажеш на пазача? И няма да вървиш по пътеките! Те всичките се пазят. Жалко, че няма как… я ела, ела оттук. — Смени рязко посоката и ме затегли по една странична уличка към къщата, където живееше Венне. Остави ме в сянката пред нея и влезе вътре. След малко се върна с Венне. — Отиваш на лов, а не на риба. Побързайте!

Венне носеше няколко стрели и бе преметнал през гърба си лък.

— Съжалявам, че си загазил, Гав — рече ми.

Опитах се да му обясня, че не съм загазил, че Барна е бил пиян и че няма никакъв смисъл от цялата тази паника.

— Не го слушай — прекъсна ме Чамри. — Не е на себе си. Заведи го някъде, откъдето да хваща пътя.

— Лесна работа — отвърна Венне. — Стига да ни пуснат през портата.

— Остави това на мен — заяви Чамри. И наистина, той с лекота уреди да ни пуснат навън. Освен това подпита ловко пазача дали Барна не е пращал някого да ме търси.

— Аз няма да се бавя — рече му накрая. — Не обичам да ходя на лов. Само ще изведа тези двама глупаци и се връщам!

Вървя с нас, докато не подминахме градините в покрайнините на гората.

— Какво да им кажа, когато се върна? — попита Венне.

— Че си го изгубил. При реката. И си го търсил цял ден. Може да е паднал, може да е избягал. Мислиш ли, че ще свърши работа?

Венне кимна.

— Аз пък ще кажа, че съм чул Гав да говори, че смятал да избяга в Асион. Ще излезе, че те е излъгал да го заведеш на лов, а после ти е избягал. Така ще ти се размине.

Венне кимна отново.

Чамри се обърна към мен.

— Гав — заговори, — откакто те видях, само ядове ми носиш на главата. Първо нахлузи на обратно старата ми фустанела, сетне ме доведе тук, сега трябва да бягаш. Какво пък, може да е за добро. Върви на запад.

После погледна въпросително Венне и той пак кимна.

— И стой далече от Предпланинието — продължи Чамри. После ме прегърна, притисна ме силно, обърна се и потъна в мрака сред дърветата.

Последвах неохотно Венне, който закрачи без колебание по една почти невидима пътека. Непрестанно се препъвах.

— Халосал те е, гледам — подметна Венне. — Върти ли ти се главата?

Бях леко замаян, но казах, че ще ми мине, и продължихме. Все още живеех с увереността, че цялата тази суматоха е напълно излишна и че недоразумението може да се изясни още на сутринта. И преди бях виждал Барна разгневен. Гневът му беше безумен, страшен, но не продължаваше дълго, отминаваше като лятна буря. Реших на заранта да предложа на Венне да се върнем.

Но докато крачехме в прохладния нощен въздух и тишината, главата ми започна да се прояснява. Постепенно си припомних всичко, което се бе случило вечерта. Видях Барна да гали застиналото неподвижно момиче, докато мъжете и жените ги гледаха. Видях ужаса на лицето на Ирад, когато тя изтича покрай нас, за да се скрие от него, и безумието в неговите очи. Видях синината върху бузата на Диеро.

Спряхме до един поток и си измих лицето. Дясното ми ухо и двете бузи бяха подпухнали. Обади се чухалче. Луната току-що бе залязла.

— Да почакаме тук, докато просветлее — предложи тихо Венне и седнахме на брега. Замълчахме. Той задряма. Намокрих ръката си и я допрях до отеклата си буза. Погледът ми се рееше в мрака. Не зная какво точно стана в ума ми, докато местех очи от една сянка към друга, но в съзнанието ми постепенно се проясняваше твърдата увереност, че не мога да се върна в къщата на Барна.

Единственото чувство, което изпитвах, беше съжаление. За него, за мен. Отново се бях доверил и отново бях предаден.

Венне се надигна и разтърка очи.

— Аз ще продължа нататък — рекох му. — Ти няма смисъл да идваш.

— Ами… — Той се подвоуми. — И без това трябва да обясня, че след като съм те изгубил, съм тръгнал да те търся. Освен това ми се ще да те заведа колкото се може по-надалече, за да не могат да те хванат.

— Никой няма да ме търси.

— Не можеш да си сигурен.

— Барна не иска да се връщам.

— Или няма търпение да ти счупи главата. — Венне се изправи и се протегна. Погледнах го с меланхолична привързаност — стройният, покрит с белези ловец с тих глас, който се оказа чудесен приятел. Съжалих, че съм го въвлякъл в тази история, но се надявах, че Барна няма да го обвини заради бягството ми.

— Ще тръгна на запад — казах. — А ти опиши кръг и се прибери от север, та ако пратят съгледвачи, да поемат в погрешна посока. Тръгвай още сега, че нямаш много време.

Той настоя да продължи с мен, докато ме изведе на пътя за Данерската гора, който водеше на запад.

— Виждал съм те да обикаляш в кръг из гората, когато се изгубиш! — рече. Освен това ме отрупа със съвети: да не паля огън, докато не напусна гората, да не забравям, че по това време на годината слънцето залязва на югозапад и прочее. Ядосваше се, че не сме взели храна за мен. Вървяхме през не особено гъста гора и той взе да спира край изгнилите дънери и да рови под тях. Най-сетне напипа една хралупа, бръкна вътре и извади шепа лешници и един кестен.

— Ядките им са дребни, но по-добре от нищо. Покрай западния път има доста кестени. Сигурно ще има и по дърветата. Отваряй си очите. Напуснеш ли гората, ще трябва да просиш и да крадеш. Но това си го правил и преди, нали?

Стигнахме пътя, който търсехме — извиваше плавно на запад. Отново настоях той да тръгне обратно. И без това наближаваше обед. На раздяла му подадох ръка, но той ме прегърна силно, както бе направил Чамри, и прошепна:

— Нека бог Късмет е с теб, Гав. Никога няма да те забравя. И твоите истории. Късмет да е с теб!

Обърна се рязко и след миг потъна в сенките между дърветата.

Наистина много тъжен момент.

Сетих се, че вчера по същото време бях в къщата на Барна, заобиколен от развеселена тълпа мъже и жени. И очаквах да дойде вечерта и поредният рецитал… Книжникът на Барна… Любимецът на Барна…

Седнах до пътя и направих оглед на всичко, с което разполагах. Обувки, панталони, риза и палто, старото парцаливо и вмирисано кафяво одеяло, въдицата, шепа лешници, отмъкнати от хралупата на някоя катерица, нож и „Космологията“ на Каспро.

Плюс целия ми живот в Аркаманд и гората. Всяка книга, която бях прочел, всеки човек, с когото бях общувал, грешките, които бях направил — този път ги носех със себе си. Вече няма да избягам от тях, рекох си. Никога повече. Те идват с мен.

И къде щях да ги отнеса?

Единственият отговор бе пътят, на който стоях. Той щеше да ме отведе право в Блатата. Там, където се бяхме родили със Салло. При моя народ. Щях да върна обратно откраднатите деца, или поне едно от тях. Изправих се и тръгнах на запад.

Когато тръгнах от Етра, бях момче, облечено в бели траурни дрехи, вървях сам и навярно съм представлявал доста странна гледка, та хората са си мислели, че може да не съм с всичкия си. И това ме пазеше. Лудият е светец. Сега бях с две години по-голям и изглеждах — и бях облечен — като този, който бях: беглец. Единствената защита срещу хората, които ми предстоеше да срещна, и срещу роботърговците, щеше да е моята изобретателност и находчивост. И благосклонното отношение на бог Късмет.

Пътят щеше да ме изведе в западните покрайнини на Данеранската гора на югозапад, а оттам се простираха Блатата. Не знаех какви селища има в този край, но бях сигурен, че няма големи градове. Бях виждал страната, в която се намирах сега, но отдалече, в златиста вечерна светлина, от върха на Вентинските възвишения. Тогава ми се струваше безлюдна. Спомних си широката размита сянка на горите на изток и равнините, които се простираха в северна посока. Двамата със Салло ги съзерцавахме дълго. Веднъж Сотар ни бе попитала дали си спомняме Блатата и аз й разказах за видението си — тръстиката във водата и синкавият хълм в далечината, но Салло заяви, че не помни нищо. Предположих, че моят спомен ще е от някой момент, който още не се е случил.

От доста време не бях получавал видения. Когато напуснах Етра, оставих миналото зад себе си — и с него и бъдещето. Известно време живеех само за момента — до тази последна зима, с Диеро, когато най-сетне намерих сили да погледна назад и да си възвърна дарбата и бремето, от които се бях освободил. Но другото — виденията и проблясъците от моменти, които предстоеше да изживея, бяха изчезнали завинаги.

Може би защото живеех в гората, помислих си, докато вървях по горския път. Може би зелената стена на дърветата и сплетените клони ми пречат да виждам надалече във времето и пространството. На открито, в равнините, между синята вода и синьото небе, може би отново щях да си възвърна способността да гледам напред, да виждам в бъдещето. Не беше ли ми казала Салло, много отдавна, докато седяхме на училищната скамейка, че това е дарба, наследена от моите сънародници?

„Само не говори за това — чух тихия й глас, топъл шепот в ухото. — Гавир, чуй ме, наистина, не бива да говориш за това с никого“.

Бях я послушал. Не бях споменал нито думичка, както на моите събратя по участ, така и на господарите на Аркаманд, които не притежаваха подобни дарби и се бояха от тях, защото не ги разбираха. Нито сред избягалите роби в гората, защото там нямах видения за бъдещето, а само мечтите на Барна за въстание и всеобща свобода. Но ако можех да се върна при моя народ, при свободните обитатели на Блатата, където няма господари и роби, може би щях да намеря и други, притежаващи подобни дарби, и те щяха да ме научат как да си върна виденията и да се науча да ги използвам.

От подобни мисли настроението ми се приповдигна. За първи път се радвах, че съм сам. Имах чувството, че през цялата тази година с Барна неговият силен и весел глас бе нахлувал в главата ми, бе контролирал мислите ми и бе повлиявал на преценките ми. Стаената в душата му сила бе като могъщо заклинание, което потискаше свободната ми воля и сякаш хвърляше сянка върху мислите ми. Сега, докато се отдалечавах от него, премислих отново преживяното през последната година — Сърцето на гората, преди това отрядът на Бригин и Куга, старият отшелник, който бе спасил едно побъркано хлапе от гладна смърт… Последната мисъл ме накара да се върна в настоящето. Не бях ял от предната нощ. Стомахът ми вече напомняше, че е празен, а един джоб лешници едва ли щеше да ми помогне да стигна далече. Реших да не ги ям, докато не изляза от гората. Там щях да спра и да помисля какво да правя по-нататък.

Някъде в ранния следобед стигнах друг, по-широк път, който водеше от север на юг. По него имаше коловози, останали след последния дъжд, и следи от копита, макар че беше пуст, докъдето ми стигаше погледът. От другата му страна се ширеше равнина, покрита на места с шубраци и с островчета рехави горички.

Приседнах в сянката на един храсталак и изядох десетина лешника. Останаха ми още два пъти по толкова, плюс няколко кестена, които пазех за краен случай. Станах, обърнах се наляво и закрачих с бодра стъпка.

Умът ми беше зает с това, което смятах да кажа на кочияша или каруцаря, който ме застигне пръв. Реших, че единственото, което може да ме отличи от избягал роб, е малката книга, която носех. Щях да съм роб-книжник, пратен от Асион да я отнесе на друг учен в Етра, който е болен и е пожелал да се запознае с нея, преди да умре. Затова неговият добър приятел му праща един свой ученик, за да му я прочете, тъй като зрението му е съвсем отслабнало… Известно време обмислях тази история във всички подробности. Толкова бях погълнат от нея, че въобще не забелязах каруцата, която се появи от един страничен път зад мен, докато не ме стресна тропотът на копитата и подрънкването на сбруята. Огромната глава на коня почти надзърна през рамото ми с меките си кафяви очи.

— Тпррру — викна каруцарят, тантурест мъжага с широко лице, гледаше ме безизразно.

Смотолевих някакъв поздрав.

— Качвай се — подметна някак ядно той. — Има бая път още до кръстовището.

Покатерих се на капрата до него. Той ме оглежда известно време. Имаше мънички очи, като семки на тиква.

— Сигур отиваш в Шеча — каза, сякаш това бе неоспорим факт.

Съгласих се с него. Вероятно това бе най-доброто решение.

— Твоите хора напоследък нещо рядко се мяркат тъдява — продължи каруцарят. Почти веднага се сетих за какъв ме е взел — за човек от Блатата. Не се налагаше да прибягвам до моята сложна история. Не бях беглец, а местен.

Толкова по-добре. Пък и каруцарят едва ли знаеше каква е книгата в ръцете ми.

Докато се подрусвахме през целия следобед и под златистия залез до първото от кръстопътищата, той ми разказа подробно историята на някакъв фермер, негов чичо, и стадо диви прасета в един район край Плъхова река и несправедливостта, която ги постигнала. Не разбрах почти нищо, но кимах и сумтях в нужните моменти, което всъщност се очакваше от мен.

— Обичам да разговарям с таквиз кат’ теб — рече ми той, когато се разделяхме на кръстопътя. — И винаги се вслушвам в съветите ви. Ей го пътя за Шеча.

Благодарих му и закрачих в здрача. Пътят извиваше на югозапад. Ако Шеча бе село на хората от Блатата, нямах нищо против да отида там.

След известно време спрях, натроших всички лешници, после ги изядох един по един, докато вървях, тъй като гладът ми бе станал болезнен.

По здрач зърнах светлинка напред. С приближаването открих, че е отражение на угасващото сияние в небето върху водна повърхност. Минах през някакво пасище и стигнах малко селце на брега на езеро. Къщите бяха повдигнати върху колове и някои бяха над водата; имаше и завързани лодки, не можех да ги видя добре в тъмнината. Бях много уморен и страшно изгладнял и жълтеникавата светлина в един прозорец ми се струваше невероятно примамлива. Приближих първата къща, качих се по дървените стълби и надзърнах през отворената врата. Изглежда, беше пивница или хан, с нисък тезгях и почти никакви мебели. Четирима-петима мъже седяха на килим на пода, държаха глинени купи. Всички ме погледнаха, после отместиха очи, сякаш се срамуваха от нещо.

— Влизай, момче — покани ме един. Бяха тъмнокожи и ниски. Жената зад тезгяха се извърна и все едно видях старата Гамми — същите проницателни черни очи и същият орлов нос.

— Откъде идеш? — попита тя.

— От гората. — Гласът ми бе дрезгав шепот. Никой не каза нищо. — Търся моите хора.

— Че кои ще да са те? — попита жената. — Хайде влез де. — Прекрачих прага, озъртах се смутено и изплашено. Тя метна нещо в една чиния и я побутна към мен.

— Нямам пари — признах смутено.

— Яж — рече тя троснато. Взех чинията и приседнах с нея край незапаленото огнище. Беше някакъв студен резен риба, доста голяма порция, но я ометох преди още да осъзная какво правя.

— Та кои са тез твоите хора?

— Не знам.

— Ще ти е трудно да ги намериш значи — подметна един от мъжете. Те всичките ме оглеждаха с втренчени, може би дори враждебни погледи, или пък като хора, които виждат ново и непознато нещо. Светкавичното изяждане на рибата явно бе предизвикало мълчаливото им изумление.

— Тъдявашни ли са? — попита друг мъж и се почеса по плешивата глава.

— Не знам. Отвлякоха ни — мен и сестра ми. Ловци на роби от Етра. Може да са някъде на юг.

— Кога беше това? — попита настръхнало ханджийката.

— Преди четиринайсет-петнайсет години.

— Значи си избягал роб, а? — промърмори най-възрастният с видимо безпокойство.

— Ще да си бил бая мъничък по онуй време — отбеляза жената, напълни една глинена купа с нещо и ми я подаде. — Как ти е името?

— Гавир. Сестра ми беше Салло.

— И само толкова?

Поклатих глава.

— Как се озова в гората? — попита плешивият.

Поколебах се.

— Ами… изгубих се.

За моя изненада те приеха отговора, поне за момента. Изпих млякото, което ми бе наляла жената. Беше сладко като мед.

— Какви други имена помниш? — попита тя.

Отново поклатих глава.

— Бил съм на една или две години.

— А сестра ти?

— Тя беше с две години по-голяма от мен.

— И сега е робиня в Етра? — Произнесе го „Еттера“.

— Тя умря. — Огледах ги бавно един по един. Лицата им бяха мрачни, напрегнати. — Те я убиха — добавих. — Затова избягах.

— Ах, ах… — Плешивият поклати глава. — Ами, таквоз де… кога се случи това?

— Преди две години.

Той кимна и се спогледа с останалите.

— Бия, я дай на момчето нещо друго вместо тая кравешка пикня — предложи най-възрастният. — Ще го черпя една бира.

— Има нужда от мляко — възрази ханджийката и ми наля още една купа. — Ако му бях сипала бира, досега да се е проснал на пода.

— Благодаря, ма-йо — отвърнах и отпих от купата с мляко.

Вежливото обръщение я накара да се засмее.

— Градски език, а си рассиу — рече.

— Значи не те гонят, доколкото знаеш — попита ме плешивият. — Говоря за онез, градските господари.

— Предполагам, смятат, че съм се удавил.

Той кимна.

Заради умората, току-що заситения глад, сърдечното им отношение и вероятно споменаването на сестра ми, усетих, че очите ми се изпълват със сълзи. Погледнах пепелта в огнището, сякаш там бумтяха пламъци, и се опитах да прикрия слабостта си.

— Мяза на южняче — каза тихо един от мъжете.

— Познавах една Салло Ево Данаха долу в Жеравна равнина.

Гавир и Салдо са сидойски имена — подметна плешивият. — Ще вървя да си лягам. Утре ще ставам преди изгрев. Ще ми приготвиш ли нещо за хапване, а? А ти, Гавир, ако искаш, ела с мен на юг.

Жената ме отведе на горния етаж, където имаше спални. Постлах старото си одеяло на леглото, изтегнах се и заспах като камък, пуснат в черна вода.

Плешивият ме събуди още по тъмно.

— Идваш ли? — попита. Надигнах се, събрах си трескаво багажа и го последвах. Нямах представа къде отива, нито с каква цел, знаех само, че се отправя на юг и ме е поканил да тръгна с него.

На долния етаж гореше малка газена лампа. Ханджийката, която стърчеше зад тезгяха, сякаш въобще не беше мръдвала оттам цяла нощ, му подаде голям пакет, загърнат в нещо като импрегнирана коприна, получи от него една бронзова четвъртина и му рече:

— Нека Ме бъде с теб, Аммеда.

— Нека бъде — повтори той.

Излязох след него в мрака и се спуснахме към водата. Той отиде до една завързана за кея лодка, която ми се стори огромна, развърза въжето и го метна в лодката, после стъпи в нея небрежно, все едно се спускаше по стълба. Последвах го предпазливо, но се наложи да побързам, защото вече се отделяхме от кея. Коленичих в задния край на лодката, а той ме заобиколи и взе да прави нещо, което не виждах в тъмнината. Златистото сияние, което излизаше през отворената врата на хана, вече се отдалечаваше зад нас и видях отраженията на звездите в черната вода. Мъжът вдигна платно на късата мачта в средата на лодката и вятърът веднага го изопна. Усетих, че лодката започва да набира скорост. Отначало седях и не смеех да мръдна, но постепенно се отпуснах.

Лодката беше тясна и доста дълга, средната й част приличаше на малка ниска къща.

— На лодката ли живееш? — попитах Аммеда, който седеше на кърмата, стиснал руля, и рееше поглед към светлината на изток.

Той кимна и произнесе нещо като „Ао“. След известно време добави:

— Можеш ли да ловиш риба?

— Да, имам въдица.

— Ами давай. Опитай.

Зарадвах се, че мога да съм полезен с нещо. Извадих кукичките и кордата. Аммеда не ми предложи стръв, а аз нямах нищо освен два-три жълъда. Обелих един, нанизах го на куката и се настаних на борда, провесил крака надолу. За моя изненада започна да кълве след около минута и почти веднага извадих една хубава червеникава риба.

Аммеда я изкорми и изчисти с един тънък, но доста зловещ на вид нож и след като я разряза на две, ми предложи половината. Никога не бях опитвал сурова риба, но отхапах без колебание. Беше крехка и вкусна, леко лютива — беше я натъркал с хрян. Лютивият мирис ме върна в гората, преди година, когато с Чамри Берн събирахме хрян.

Аммеда ми даде парче от червата за стръв. Улових още две червенушки и ги изядохме по същия начин.

— Те се ядат една друга — обясни той. — Като хората.

— Изглежда, биха изяли всичко — отвърнах. — Дори мен.

Макар че както винаги, когато бях гладен, тъгувах по любимата си овесена каша от Аркаманд, с няколко риби в стомаха се почувствах по-добре. Слънцето вече се бе показало и приятно топлеше гърба ми. Малки вълни се плискаха в борда на лодката. Водата беше бистра, наблизо имаше няколко обрасли с тръстика островчета. Излегнах се на палубата и заспах.

Плавахме през целия ден. На следващия, когато бреговете почнаха да се събират, навлязохме в лабиринт от канали между високи тръстики и шубраци. Имах чувството, че следваме до безкрай един и същ проток. Попитах Аммеда как успява да се ориентира, а той отвърна:

— Птиците ми показват пътя.

Стотици малки птички пърхаха над ракитака, мяркаха се гъски и патици, няколко сребристи жерава кръжаха високо в небето. Аммеда говореше за тях с уважение, наричаше ги „хасса“.

Не попита нищо за мен, не ми разказа нищо за себе си. Не се държеше дръпнато или неприязнено, просто беше мълчалив по природа.

Денят бе ясен и слънчев, нощта пък бе озарена от луната. Любувах се на летните звезди, същите, които бях наблюдавал във Венте, само че тук се поклащаха в ритъм с лодката. Ловях риба или се излежавах на припек, зяпах бреговете на различните, но толкова еднакви канали, синята вода и синьото небе. Влязох и в къщичката. Беше натъпкана с товар, най-вече овързани листове, които наподобяваха хартия, едни по-тънки, други по-дебели и плътни, но всичките много здрави. Аммеда каза, че това бил тръстиков пергамент, изработен от пресована тръстика и използван за какво ли не: от посуда до дрехи и облицовка на стени. Карал го от южните и западни блата, където се произвеждал, до други части, в които хората плащали за него или предлагали размяна. Тъкмо от размяната къщичката бе натъпкана с какви ли не странни неща — тигани и делви, сандали, красиви плетени колани и наметала, стомни с олио и солиден запас хрян. Предположих, че събира и разменя и тези неща, според изгодата. Имаше и малко пари — бронзови четвъртинки и половинки и няколко сребърни монети — държеше ги в една медна купа в ъгъла, без никакъв опит да ги скрие. Това и поведението на посетителите в хана на Шеча ме наведе на мисълта, че хората от Блатата не изпитват страх, нито подозрителност помежду си или към непознати.

Давах си сметка, че съм склонен да гласувам твърде голямо доверие на тези хора. Питах се дали този недостатък ми е вроден, характерен като тъмната ми кожа и гърбавия ми нос. Бях прекалено доверчив, позволявах твърде лесно на хората да ме предават и по този начин бях предавал други. Може би най-сетне бях дошъл на подходящото място, сред такива като мен, които отвръщаха на доверието с доверие. Имах предостатъчно време да разсъждавам върху тези и други подобни неща, докато се изтягах на слънце и гледах трептящите отражения във водата. Всеки път, когато си спомнях годината, прекарана в Сърцето на гората, в главата ми отекваше дълбокият звучен глас на Варна, който говореше и говореше… и тишината на блатата и мълчанието на моя спътник бяха истинска благодат, отмора.

Последната вечер на пътуването ни си направихме истинско пиршество, понеже бях наловил много риба. Аммеда запали огън в едно голямо глинено гърне със скара отгоре и пламъците озариха вътрешността на къщичката с мъждукащо сияние. Видя, че го гледам, и подхвърли:

— Нали знаеш, че си нямам мое село.

Нямах представа за какво говори, нито защо го казва и само кимнах, очаквах да продължи, но той не каза нищо повече. Поръси рибата с олио и малко сол и я сложи да се пече. След като се нахранихме, донесе една делва и две малки купи и ми наля оризово вино, доста силно и с тръпчив вкус. Седнахме на кърмата. Лодката бавно се плъзгаше по широкия канал. Аммеда не правеше нищо, за да улавя вятъра, само от време на време побутваше руля. Над водата и тръстиките се спускаше синьо-зелена омара. Вечерна звезда затрептя ниско над водата на запад.

— Та за Сидоеви — заговори Аммеда. — Живеят близо до границата. Там често се мяркат ловци на роби. Възможно е да си от онзи край. Поостани, ако искаш. Огледай се. Аз ще се върна след няколко месеца. — След кратка пауза добави: — Отдавна си търся рибар.

Осъзнах, че по своя лаконичен начин ми предлага да живея и работя при него.

На другата сутрин по изгрев-слънце се озовахме в открити води. След около час приближихме висок бряг, обрасъл с дървета, под които се виждаха малки къщички. Чух детски викове. Цяла сюрия деца изтича на кея да посрещне лодката.

— Женско село — каза Аммеда. Едва сега забелязах, че след децата вървят само жени, тъмнокожи, с къси къдрави коси като на Салло, мършави и облечени в синкави туники. Във всяко лице сякаш виждах очите на Салло. Беше странно и обезпокоително да съм сред тези непознати, сред толкова двойнички на сестра ми.

Жените наобиколиха лодката, любопитни и нетърпеливи да видят какво им носи Аммеда. Едни опипваха тръстиковия пергамент, за да проверят здравината му, други отпушваха делвите и душеха какво има вътре. Никоя от тях не ми обърна внимание, но едно десетгодишно момче се изправи пред мен разкрачено и попита с важен надут глас:

— Ти кой си?

— Казвам се Гавир — отвърнах, завладян от безумната надежда, че ще ме познаят веднага.

Момчето почака малко и после попита, все тъй наперено и дори сякаш малко обидено:

— Гавир чий?

Изглежда, се очакваше да имам повече имена.

— От кой клан? — настоя да узнае момчето.

Една от жените го дръпна безцеремонно настрани, а Аммеда каза високо:

— Бил е отвлечен в робство. Може да е от Сидоеви.

— О! — възкликна една възрастна жена и ме заговори, без да ме поглежда. — Кога са те взели?

— Преди петнайсет години — отвърнах, отново завладян от глупава надежда.

Тя помисли, повдигна рамене и рече:

— Не е оттук. Не знаеш ли от кой клан си?

— Не. Били сме двама. Сестра ми Салло и аз.

— И аз се казвам Салло — заяви една жена равнодушно. — Салло Иссиду Асса.

— Търся семейството си, ма-йо — рекох.

Тя ме погледна за миг, сякаш се срамуваше да го прави открито.

— Опитай във Феруси — каза. — Навремето войниците често ходеха там.

— И как да стигна до Феруси?

— По суша — обясни Аммеда. — Ще тръгнеш на юг. Каналите могат да се преплуват.

Докато си събирах багажа в лодката, той разговаряше със Салло Иссиду Асса. По някое време тя отиде в селото, а той ми каза да я почакам. Тя дойде с вързоп, увит в омаслен пергамент.

— Това е храна — каза ми със същия равнодушен тон, извърнала лице настрани.

Благодарих й и загърнах вързопа в старото одеяло: бях го изпрал и изсушил по време на плаването из блатата и сега го използвах като раница. После благодарих още веднъж на Аммеда, а той ми каза:

— Върви с Ме.

— С Ме — повторих и кимнах.

Понечих да сляза от кея на сушата, но няколко жени се развикаха, а надутото момче изтича и ми препречи пътя:

— Женска територия, женска територия! — заповтаря.

Огледах се. Не знаех накъде да тръгна. Аммеда ми посочи надясно, покрай водата, накъдето водеше тясна пътека, белязана с камъни и мидени черупки.

— Мъжете минават оттам — поясни и аз закрачих по пътеката.

Пътеката ме изведе до друго селце. Приближих го с известна тревога, но никой не ми извика да спра и аз тръгнах между малките къщички. Един старец се приличаше пред къщата си, която изглеждаше направена от изпънат върху дървена рамка плат.

— Ме да е с теб, младежо — подхвърли той.

Отвърнах на поздрава и попитах:

— Има ли път на юг оттук, ба-ди?

— Бади, бади, какво е това бади? Аз съм Рива Исси-ду Мени. Откъде идваш с твоето бади-бади? Не съм ти баща. Кой ти е бащата?

По-скоро ми се подиграваше, отколкото да ми се кара. Имах чувството, че познава отлично това обръщение, но не иска да го признае. Косата му беше снежнобяла, а по лицето имаше хиляди бръчици.

— Търся баща си. И майка ми. И името си.

— Ха! Брей! — Той ме огледа. — И защо си тръгнал на юг?

— Да намеря Феруси.

— Тъй ли? По-добре недей. Те са лоши хора. Аз не бих отишъл там. Но ти щом щеш, върви. Пътеката минава през пасището. — И се облегна назад и изпружи черните си мършави крака.

Не видях никой друг в селото, но мярнах няколко рибарски лодки навътре в езерото. Открих пътеката и тръгнах на юг, където се надявах да открия семейството си.

12

До Феруси беше два дни път. Вървях все на юг, доколкото можех да преценя по положението на слънцето. Доста често пътят се препречваше от канали и реки, но не бяха дълбоки, така че можех да ги премина, вдигнал вързопа с дрехите и останалите си вещи над водата. Запасите сушена риба и сирене се оказаха солидни. От време на време зървах дим от някоя колиба или селце в далечината, но продължавах по пътеката. И тъй, късно на втория ден пътеката зави наляво покрай песъчлив бряг и ме отведе право в селото — имаше пасище с няколко крави, надвесени над брега върби, малки къщички на колове и вързани за кея лодки. Всичко в Блатата се повтаряше с минимално разнообразие и всичко беше опростено до крайност.

Не видях деца около селото, а само един мъж — кърпеше рибарска мрежа — и му извиках:

— Това ли е Феруси?

Той остави мрежата и бавно тръгна към мен.

— Това е Феруси, селото на Източното езеро — отвърна.

Изслуша ме навъсено, докато обяснявах какво търся. Беше към трийсетгодишен, най-високият рассиу, който бях виждал, и очите му бяха сиви — по-късно узнах, че бил син на една местна жена, изнасилена от етрански войник. Казах му името си, а той се представи като Рава Аттиу Сидой и любезно ме покани да споделя неговия дом и трапезата му.

— Рибарите скоро ще се приберат — каза. — И тогава ще идем на рибното платнище. Там ще попиташ жените — те сигурно ще знаят.

Към пристана вече се приближаваха лодки с вдигнати платна — приличаха на птици. Селото постепенно оживя от гласове на мъже и лай на кучета. Стройни черни кучета, които дотичаха на брега и дори влязоха във водата, посрещаха лодките с весел лай. Други пък слизаха от лодките. Наблюдавах ги с интерес — те се приближаваха едно към друго, излайваха като за поздрав, душеха се по задните части и после се разделяха, като всяко тръгваше след господаря си. Едно носеше в зъбите си голяма мъртва птица — то също мина през всички церемонии, после затича важно на запад покрай брега. Малко след това всички мъже също тръгнаха нататък, понесли улова си в мрежи и кошници. Рава ме поведе с тях. Заобиколихме един хълм и се спуснахме в долчинката, където беше женското село на Източното езеро.

На поляната вече чакаха десетина жени, опънали на тревата голямо платно. Отстрани търчаха весели дечурлига, но забелязах, че внимават да не настъпят платното. Наоколо имаше подредени кошници и гърнета с различни ястия, досущ като на пазар. Мъжете подредиха улова си, дори кучето пусна мъртвата птица и размаха опашка. През цялото това време всички си разменяха шеги и закачки, но без никакво съмнение присъствах на някаква официална церемония и когато някой от мъжете се приближаваше, за да вземе делва с храна, или жена отиваше за кошница риба, се поздравяваха явно ритуално. Една старица грабна птицата и викна: „Стрелата на Кора!“ и това предизвика всеобщ смях и нови весели подмятания. Жените, изглежда, знаеха съвсем точно кой улов при коя от тях ще отиде, мъжете обсъждаха малко повече кой какво да вземе, но ако възникнеше спор, обикновено се решаваше от жената, както стана с двама млади съперници за парче ябълков сладкиш. Онзи, който не получи нищо, си тръгна мрачен и навъсен. Когато размяната приключи, Рава ме изведе напред и се обърна към всички жени:

— Този човек дойде днес в селото, за да търси семейството си. Бил е отведен от еттерски войници като съвсем малък. Знае само, че се казва Гавир. Хората на север смятат, че може да е от Сидоевите.

Всички жени се извърнаха и се втренчиха в мен. Една, с остър нос и мургава кожа, пристъпи напред и попита:

— Преди колко години?

— Около петнайсет, ма-йо — отвърнах. — Отвели са ме със сестра ми Салло.

— Децата на Тано! — извика една от жените.

— Салло и Гавир! — каза една жена с дете на ръце, а старицата с голямата птица се приближи, погледна ме отблизо и рече:

— Точно така. Нейно дете е, на Тано. Енну-Амба, Енну-Ме!

— Тано отиде да бере черна папрат надолу към Дългия канал — обясни ми една от жените. — С децата беше. Така и не се върнаха. Никой не намери лодката.

— Разправяха, че се удавила — заобясняваха една през друга жените.

— Казвах ви, че са ги взели ловците на роби.

Още една възрастна жена се приближи и примижа късогледо към лицето ми. Забелязах, че младите жени ме гледат по друг начин.

Тъмнокожата жена, която бе заговорила първа, мълчеше. Старицата с голямата птица й прошепна нещо и тя се приближи към мен и обясни:

— Тано Айтано Сидой ми беше по-малка сестра. Аз съм Гегемер Айтано Сидой. — Лицето й бе навъсено и говореше със суров глас.

Бях доста потиснат от подобно посрещане, но намерих сили и я попитах:

— Ще ми кажеш ли как се казвам, лельо?

— Гавир Айтана Сидой — отвърна тя почти раздразнено. — Майка ти — или сестра ти — не са ли с теб?

— Никога не съм виждал майка ми. Бяхме роби в Етра. Убиха сестра ми преди две години. Тогава избягах в Данеранската гора. — Опитвах се да разказвам всичко това със спокоен глас, като мъж, а не момче, на тази жена с лице и очи на гарван.

Тя ме огледа за миг, като се стараеше да избягва погледа ми. После каза само:

— Мъжете от рода Айтану ще те поемат. — И си тръгна.

Другите жени очевидно нямаха нищо против да се погрижат за мен, но замълчаха и направиха като нея. Мъжете тръгнаха към селото и аз ги последвах.

Рава и неколцина от по-възрастните обсъждаха нещо. Не разбирах какво казват — все още срещах затруднения с тукашния диалект, пълен с непознати за мен думи. Изглежда, спореха за това къде ми е мястото и накрая един се обърна и ми подхвърли:

— Ела.

Последвах го до неговата колиба, с дъсчен под, дървени подпори и стени от тръстиков пергамент. Нямаше врати и прозорци, но пък стените можеха да се повдигат. След като остави глинената делва с храна, която бе взел от жените, мъжът нави стената, която бе обърната към езерото, завърза я за прътите, които стърчаха от покрива, и скри в сянка огряната от следобедното слънце тераса. После се настани върху — проснатия на пода килим и почна да изрязва кука от мидена черупка. Без да ме поглежда, кимна към къщата и рече:

— Вземай каквото ти трябва.

Чувствах се като натрапник и не исках да вземам нищо. Не разбирах тези хора. Ако наистина бях изгубено дете от селото, това ли беше цялото радостно посрещане? Завладя ме горчиво разочарование, но не исках с нищо да го издавам, не исках да проявявам слабост пред тези безсърдечни непознати. На всяка цена щях да съхраня достойнството си. Аз бях човек от града, образован и начетен, а те бяха варвари, изгубени в своите блата. Рекох си, че след като съм изминал толкова дълъг път, за да стигна дотук, може да остана поне една нощ. Достатъчно дълго, за да реша накъде ще продължа, след като очевидно мястото ми не беше тук.

Открих една черга и я проснах на края на терасата. Краката ми се поклащаха на сантиметри над калния бряг. След известно време попитах:

— Ще мога ли да узная името на моя домакин?

— Меттер Айтана Сидой — рече той с мек глас.

— И дали вие не сте ми баща?

— Аз съм по-младият брат на леля ти — отвърна той.

Начинът, по който говореше, свел глава, ме наведе на мисълта, че не изпитва враждебност или неприязън, а по-скоро се срамува. Тъй като не смееше да вдигне очи, реших и аз да постъпя като него и го заоглеждах крадешком. Видях, че има същите гарванови черти като на леля ми — и като моите.

— И на майка ми?

Той кимна. Веднъж, много бавно. Не се сдържах и го огледах по-внимателно. Меттер беше доста по-млад от Гегемер и не толкова тъмнокож, нито с такива остри черти. По-скоро, приличаше на Салло със закръглените си бузи и светлокафявата си кожа. Може би така бе изглеждала майка ми Тано.

Вероятно е бил на моята възраст, когато сестра му е изчезнала с двете си деца.

Събрах сили и казах:

— Вуйчо.

— Ао — рече той.

— Тук ли ще живея?

— Ао.

— С теб?

— Ао.

— Ще трябва да се науча да живея тук.

— Анх.

Започвах да свиквам с тези кратки звуци — ао означаваше да, енг — не, анх — нещо по средата между „да“ и „не“ с общия смисъл „чух какво ми каза“.

После един друг глас произнесе „мяу“ и откъм тъмния ъгъл на колибата се доближи малка черна котка, мина по терасата и седна до мен, като грациозно обви опашка около предните си лапички. Изглежда, ми предлагаше гърба си за чесане. Отърка се в ръката ми и аз почнах да я галя. Загледах се към езерото. Няколко черни кучета пак бяха дотичали на брега, но котката не им обръщаше внимание. Забелязах, че вуйчо ми Меттер наблюдава котката, вместо да дялка кукичката. Изглеждаше поуспокоен.

— Не пуска мишка вкъщи — каза. — Казва се Пърт.

Почесах животинчето зад ушите и то замърка от удоволствие.

— Тази година мишките са истинска напаст — продължи след известно време Меттер.

Докато плъзгах ръка по козината на Пърт, се зачудих дали да му разкажа, как цяла година храната ми се е състояла предимно от мишки и плъхове. Не ми се стори разумно. Никой досега не ме бе попитал откъде идвам.

Всъщност това бе съвсем типично за селце като Феруси. Аз идвах от „Еттера“ — откъдето пристигаха и ловците на роби, грабителите, насилниците, крадците на деца. Това беше достатъчно. Идвах от друго място. Не ги интересуваше къде е то.

Не беше лесно да ги разпитвам и за Феруси. Не защото не знаеха нищо или не искаха да говорят, а тъй като селцето бе цялата им вселена и те го приемаха за даденост. Не разбираха въпросите, които им задавах. Как може някой да не знае името на езерото? Или да пита защо мъжете и жените живеят отделно — че кой би си помислил, че могат да живеят в безчестие и позор, в едно и също село? Как може да си толкова невеж, че да не знаеш думите или молитвите, които се казват, когато даваш или получаваш храна? Как може един мъж да не знае как се реже тръстика или жена как се прави от нея пергамент? Скоро осъзнах, че тук съм много по-несведущ по всички въпроси, отколкото през първата си зима в гората. Градските хора биха сметнали Сидоеви за диваци, но според мен само един самотен, беден и груб живот като този на Куга може да се нарече прост и дори тогава думата няма да е най-точна, Сидоеви имаха пълноценно, разнообразно и богато на всякакви емоции съществуване, изпълнено с красиви ритуали, задължения и правила. Да живееш като тях беше също толкова сложно, както да си етранец, може би дори по-трудно.

Вуйчо ми Меттер ме бе довел в къщата си, без да проявява гостоприемство, но и без каквато и да било неохота — изглеждаше готов да се привърже към отдавна изгубения си племенник. Беше кротък, скромен и добър човек, вплетен в сложната мрежа от задължения, навици и ритуали на селото, тъй както пчелата е ангажирана с живота на кошера. Нямаше кой знае какъв авторитет сред останалите мъже, но тъй като бе по природа уравновесен, това не го терзаеше. Беше се женил няколко пъти, заради което останалите хранеха към него известно уважение, макар че връзките с жените бяха нещо, което е встрани от живота на един мъж. Всъщност, ако трябва да ви разкажа всичко, което узнах за живота при Сидоеви, при това с пълни подробности, моята история ще продължи до безкрай. Затова ще ви обяснявам само необходимите неща, докато ви разказвам какво се случи.

А това, което се случи, бе, че изядох вечерята си от студена риба и оризово вино в компанията на моя вуйчо, котката Пърт и кучето му Минки — всъщност добродушна стара кучка, която се появи тъкмо навреме за хапване и любезно пъхна посивялата си муцуна в ръката ми. Наблюдавах вуйчо ми, докато се покланяше и благодареше на Господаря на водите. Вече се здрачаваше. Останалите мъже изпълняваха същия ритуал пред своите къщи. След това вуйчо ми разви сламеника, на който спеше, а на мен даде чергата. Котката се шмугна да лови мишки под колибата, а Минки се сви върху сламеника на господаря си веднага щом той го разгъна. Легнахме, казахме си лека нощ и заспахме. Сиянието на деня гаснеше върху водата.

Мъжете излязоха с лодките преди изгрев-слънце, едни сами, други по двойки, повечето с кучета на борда. Меттер каза, че сега бил сезонът за големите пасажи на рибата тута, която навлизала в езерото по каналите откъм морето, та се надявали тази сутрин да ги пресрещнат. Предположих, че това сигурно е началото на доста изнурителен сезон, както за мъжете в лодките, така и за жените на брега, от които се очакваше да изсушат улова. Попитах го дали мога да изляза с него и да започна да се уча на риболов. Беше от онзи тип хора, които просто не умеят да отказват. Смотолеви нещо объркано. Всичко, което разбрах, бе, че някой щял да дойде, за да разговаряме.

— Да не е баща ми? — попитах.

— Баща ти? За Меттер Содия ли говориш? О, той се запиля на север малко след като Тано се изгуби. — Тъкмо щях да попитам за подробности, когато той допълни: — Оттогава никой не го е виждал.

Излезе с лодката и ме остави съвсем сам в селцето — само с котките. Всяка къща си имаше своя черна котка, дори по няколко. Когато мъжете и кучетата излизаха, в къщите се разпореждаха котките: изтягаха се на терасите, шареха по покривите и изнасяха малките си да играят на слънце. Седях и ги наблюдавах и макар че малките котенца ме караха да се смея, почувствах в сърцето си тъга. Вече бях сигурен, че Меттер не е искал да е груб и нелюбезен с мен. Но аз се бях върнал у дома, при моите хора, а те ми бяха чужди, също както аз за тях.

Виждах платната навътре в езерото, разперени над лазурните гладки води.

Към селото се приближи лодка, голямо кану с неколцина гребци. Плъзна се на калния бряг, мъжете изскочиха от него, изтеглиха го нагоре и тръгнаха право към мен. Лицата им бяха изрисувани — или поне така сметнах в началото. Отблизо се оказаха татуирани — всичките имаха по няколко линии, спускащи се от слепоочията към брадичката, а лицето на най-възрастния бе гъста мрежа от черти. Крачеха бавно и тържествено. Един носеше пръчка с бели пера в единия край.

Спряха пред дома на Меттер и най-старият произнесе:

— Гавир Айтана Сидой?

Изправих се и им се поклоних.

Той подхвана дълга и пространна реч, от която не разбрах нито думичка. Мъжете почакаха малко, после мъжът с пръчката каза:

— Не е преминал обучението.

Последва кратко и оживено обсъждане, след което мъжът с пръчката — кръстих го Бялото перо — се обърна към мен:

— Трябва да дойдеш с нас за посвещаването си. Ние сме старейшините на твоя клан, Айтану Сидой. Само ние можем да направим от тебе мъж, за да вършиш мъжката работа. Не си преминал обучение, но дай всичко от себе си и с наша помощ старанието ти ще бъде възнаградено.

— Не можеш да останеш такъв, какъвто си сега — допълни възрастният. — Не и сред нас. Непосветеният човек е опасност за своето село и позор за клана. Ноктите на Енну-Амба са насочени към него и стадата на Суа бягат надалеч. Ела. — И се обърна.

Слязох при тях. Мъжът с пръчката докосна главата ми с едно от перата. Не се усмихваше, но чувствах, че се отнася към мен добронамерено. Останалите се държаха хладно и официално. Скупчиха се около мен и тръгнахме към кануто. Качихме се и потеглихме.

— Лягай на пода — нареди ми Бялото перо. Проснах се между краката на гребците. Не виждах нищо освен дъното на кануто. То също бе изработено от тръстиков пергамент.

Стигнахме средата на езерото и гребците вдигнаха веслата. Кануто замря в тихите води. И в тази тишина един от мъжете запя. Думите на песента отново бяха напълно неразбираеми. Предположих, че са аритански, древния език на нашия народ, съхранен през вековете в ритуалите на обитателите на Блатата, но нямаше как да съм сигурен. Песента продължи доста дълго, понякога на един глас, после на няколко. Аз лежах неподвижно като труп. Бях в нещо като транс. Накрая Бялото перо се наведе над мен и ме попита:

— Можеш ли да плуваш?

Кимнах.

— Изплувай от другата страна — прошепна той. И после неколцина мъже ме вдигнаха и ме хвърлиха с главата надолу във водата.

Беше толкова неочаквано, че отначало не разбрах какво става. Изскочих на повърхността, разтърсих глава и видях борда на кануто да се издига над мен. „Изплувай от другата страна“ — бе казал той и аз се гмурнах под огромния сив корпус и излязох оттатък, където той хвърляше сянка във водата. Изплюх нагълтаната вода и погледнах мъжете в кануто. Бялото перо размахваше пръчката и крещеше:

— Хиюи! Хиюи!

Завъртя пръчката и ми подаде долния й край. Сграбчих го и той ме изтегли в кануто. В мига, когато седнах, ми нахлузиха нещо на главата — усещах го като дървена кутия. Не можех да помръдна глава вътре, краищата й стигаха до раменете ми. Не виждах нищо, само един светъл процеп откъм брадичката. Бялото перо продължаваше да крещи: „Хиюи!“, а останалите се смееха и ме поздравяваха. Каквото и да се бе случило, очевидно бе станало по правилния начин. Седях на напречната дъска с нахлузената на главата кутия и се опитвах да намеря някакъв смисъл във всичко това.

Разказах ви подробно за моето посвещаване, защото ритуалът не е таен, всички наоколо можеха да ни видят, а имаше доста рибарски лодки. Но веднага щом ми нахлузиха кутията на главата, се отправихме към селото, където щеше да се състои тайната церемония.

Феруси се състоеше от пет селца: това, в което съм се родил, Източно езеро, и още четири, разхвърляни на няколко мили по брега на езерото Феру. За посвещението ме отведоха в Южен бряг, най-голямото село, където се съхраняваха свещените реликви. Големите канута се наричаха бойни — не защото хората от Блатата някога са воювали с други народи или помежду си, а тъй като мъжете обичат да се смятат за воини. Кутията на главата ми се оказа маска. Докато я носех, ме наричаха Дете на Енну. За рассиу богинята-котка Енну-Ме е също и Енну-Амба, Черният лъв на блатата. Не мога да ви разкрия нищо повече от ритуала на посвещаването, но след като то приключи, открих, че на лицето ми е татуирана тънка черна линия, която се спуска от двете страни от косата до брадата. Тъй като кожата ми е доста мургава, тази черта почти не се забелязваше. Едва сега обаче забелязах, че всички други мъже имат същата линия, някои по две или три.

След ритуала отидохме в Източно езеро и там аз вече бях един от тях.

Сигурно съм им се струвал странен, най-вече заради невежеството си. Но мъжете от моето село ми намекнаха, че не ме смятат за кръгъл идиот и че хранят някаква надежда от мен да стане рибар.

Отношението към мен почти не се отличаваше от това към другите момчета. Повечето идваха от женските села и след ритуала оставаха да живеят с някой свой роднина — баща, брат, вуйчо или чичо. Както разбрах, бащинството не беше толкова важно, колкото роднинските връзки по майчина линия.

Тук, в селото на мъжете, момчетата се учеха на мъжки дела: риболов и лодкостроене, лов на птици, садене и прибиране на ориз, рязане на тръстика. Жените отглеждаха домашни птици и крави, наглеждаха градините, изработваха тръстиков пергамент и готвеха. Момчетата над седемгодишна възраст продължаваха да живеят в женските села, но не им се позволяваше да вършат каквато и да било работа, така че когато идваше време да се преместят при мъжете, бяха мързеливи, невежи и непригодни и мъжете им го натякваха непрестанно. Не ги биеха — никога не видях някой рассиу да посегне на друг човек, куче или котка — но ги хокаха, товареха ги със задължения и непрестанно ги критикуваха, докато не започнат да показват някакъв напредък. После идваше време за второто посвещаване и тогава можеха да се преместят в колиба по свой избор, сами или с приятели. Второто посвещаване не се разрешаваше, докато настойникът на момчето не обяви, че то е овладяло напълно един занаят. Понякога, както ми обясниха, някои от момчетата отказвали сами второто посвещение и предпочитали да се върнат при ясените и да останат там до края на дните си.

Вуйчо ми имаше няколко жени. Някои от жените пък разполагаха с по неколцина съпрузи. Брачната церемония беше безкрайно опростена. Двамата обявяваха „Ние сме женени“ по време на ежедневната размяна на храна. Между двете половини на селото бяха разпръснати малки колиби, в които имаше място, колкото да се побере един сламеник, и те се използваха от мъжете и жените, за да спят заедно. Уговорките за срещи ставаха по време на размяната на храна или ако се застигнат някъде из полето. Ако една двойка решеше да се ожени, мъжът вдигаше брачна колиба, а жена му, или жените, идваха, когато те преценят. Веднъж попитах вуйчо ми, който излизаше за вечерна среща с една от жените си, коя е избрал. Той се засмя срамежливо и отвърна:

— Ами… те решават коя да дойде.

Докато наблюдавах младежите да флиртуват и да ухажват своите избраници, открих, че бракът има много общо с уменията в риболова и готвенето — тъй като мъжът даваше рибата на жена си и тя я сготвяше за него. Ежедневната обмяна на сурова срещу готвена храна се наричаше „рибен пазар“. Всъщност жените, с техните птици, крави и лехи, произвеждаха много повече храна, отколкото мъжете доставяха от езерото.

Едва сега разбрах защо Аммеда изглеждаше засрамен, когато готвеше уловената от мен риба. Мъжете от селото никога не готвеха. Момчетата и неомъжените мъже трябваше да се пазарят за храната си или да вземат каквото остане на рибния пазар. Вкусът на вуйчо ми към жени и ястия беше отличен. Докато живеех с него, се хранех чудесно.

Прекарах годината след моето посвещаване като истински Айтан Сидой сред рассиу, учех се на това, което мъжете около мен знаеха и можеха: да ловя риба, да сея и прибирам ориз, да режа и обработвам тръстика. Не бях особено сръчен с лъка и стрелите, затова не ми предлагаха да излизам с лодка в езерото, за да стрелям по птици, както правеха останалите момчета. Затова пък станах мрежохвърляч. А докато влачехме мрежата, си опитвах късмета с въдицата. Уменията ми с нея скоро бяха признати и одобрени. Често вземахме и някое момче, за да стреля по птиците, и това бе истинска радост за Минки, която се хвърляше във водата към мястото, където бе паднала патицата или гъската, и после я изнасяше гордо на брега, като размахваше доволно опашка. Винаги поднасяше птицата на Пумо, най-старата жена на вуйчо ми, и Пумо я обсипваше с благодарности.

Що се отнася до отглеждането на ориз, това е най-лесната работа на земята. Излизаш есенно време с лодка върху коприненосинята вода в северния край на езерото, където са оризищата, гребеш лениво по тесните канали и разпръскваш по шепа ориз на равни разстояния. После, късно през пролетта, идваш пак, навеждаш натежалите стръкове в лодката и ги отърсваш от семената с помощта на малък дървен търмък, докато лодката не се напълни. Много жени се подиграваха, когато мъжете започнеха да се оплакват колко тежка работа е прибирането на ориза, но пък винаги приемаха с одобрение и задоволство пълните чували, предлагани на рибния пазар. „Ще ти задуша гъска с ориз!“ — обещаваха винаги. Вкусна е почти колкото любимата ми етранска овесена каша.

Виж, рязането на тръстика е изнурителна работа. Обикновено се върши късно през есента или в ранна зима, когато е хладно и често вали. Но щом свикнах да прекарвам по цял ден нагазил до глезени и дори до колене в студената вода, с наклона на извития сърп, както и с тройния ритъм на отсичане, събиране и подаване — защото тръстиковите стебла трябва да се съберат, преди да ги отнесе течението, и да бъдат прехвърлени на вързоп в лодката — започна дори да ми харесва. Младежите, с които отивах на тръстикобер, бяха чудесна компания; надпреварваха се да доказват кой е по-чевръст и сръчен със сърпа, но бяха мили към мен новака, знаеха страшно много шеги, разправяха клюки или пееха песни, отнасяни от дъждовния вятър. Малцина от по-възрастните ходеха на тръстикобер — ревматизмът ги спохождаше отрано по тези краища.

Скучен живот, но предполагам точно от това имах нужда, за да се възстановя. Разполагах с много време да мисля за най-различни неща и да възмъжея.

Краят на зимата се оказа ленив и приятен период. Тръстиката беше орязана и дадена на жените, за да направят от нея пергамент, и повечето мъже нямаше какво да правят — освен майсторите на лодки. Нищо не ме измъчваше, само влажният мъглив студ — единствената топлина в колибата идваше от жаравата в глиненото гърне. Когато слънцето пробиваше през облаците, отивах на брега да гледам как се правят лодките. Тукашните майстори бяха прочути. Бойното кану е истинско произведение на изкуството, в него няма нито един излишен или ненужен детайл, то е самото съвършенство. Така че, когато не клечах надвесен над жарта в гърнето, гледах как се правят лодки. Освен това си бях изработил цял набор пръчки за риболов, а също нова корда и куки, и щом спираше да вали, излизахме с неколцина приятели на брега да си изпробваме късмета.

Въпреки че жените не стъпваха в мъжките села, нито мъжете в женските, рассиу разполагаха с целия останал свят за срещи. Мъжете и жените разговаряха на рибния пазар, а също и от лодките в езерото — тъй като жените също излизаха да ловят риба и най-вече змиорки, — както и на поляните около селото. Рибарските ми умения ми помогнаха да си намеря приятелки сред момичетата, които с охота разменяха свои ястия срещу уловените от мен риби. Те ме закачаха, дори флиртуваха с мен и нямаха нищо против да излизаме на разходки край брега в компанията на други наши приятели. Разделянето по двойки обаче бе забранено преди второто посвещаване. Момчетата, които нарушаваха този закон, биваха прогонвани от селото завинаги. Ето защо младите хора предпочитаха да се срещат на групи. Любимката ми сред девойките беше Тиссо Бету, наричана Щурчето заради дребното й тясно личице и мършаво телце; тя беше умна и мила, обичаше да се смее и се опитваше да отговаря на въпросите ми, вместо да ме поглежда, сякаш казваше: „Гавир, това всеки го знае!“

Един от въпросите, които й зададох, естествено бе дали някой тук разказва истории. Дъждовните дни и зимните вечери бяха дълги и скучни и аз непрестанно се ослушвах за песни или балади, но темите, които вълнуваха момчетата и момичетата, бяха едни и същи — събитията от днес, плановете за идния ден, храната, жените, рядко новина, донесена от пристигнал в селото мъж. Нямах нищо против да ги поразвлека с някоя история, както бях правил с отряда на Бригин и хората на Барна. Но тук никой не се интересуваше от такива неща, може би дори не знаеше, че съществуват. Не смеех да попитам или да предложа от страх да не наруша по някакъв начин обичаите им. Но когато бях с Тиссо, се чувствах много по-свободен и един път се поинтересувах дали някой не знае песни, или не разказва истории. Тя се засмя и каза:

— Ние го правим.

— Жените?

— Ао.

— А мъжете не?

— Енг. — Тя се изкиска.

— И защо не?

Оказа се, че не знае. Когато обаче я помолих да ми разкаже някоя история, тя завъртя глава уплашено.

— О, Гавир, не мога.

— Искаш ли тогава аз да ти кажа някоя?

— Енг, енг, енг! — Тя завъртя глава. Не, не, не.

Исках да разговарям с леля ми Гегемер, която единствена можеше да ми разкаже нещо повече за майка ми. Но тя продължаваше да страни от мен. Не знаех защо. Поразпитах момичетата за нея. Те обаче отказваха да отговарят на въпросите ми. Доколкото успях да разбера, Гегемер Айтано беше уважавана, но не особено популярна личност в селото. Един зимен ден, докато се разхождах с Тиссо Бету и още няколко младежи и девойки, я попитах защо леля ми не желае да има нищо общо с мен.

— Ами сигурно защото е амбамер — отвърна Тиссо. Думата означаваше „дъщеря на блатен лъв“, но не разбирах смисъла и попитах какво означава.

Тиссо се замисли над въпроса ми.

— Това значи, че може да вижда през света. И да чува гласове отдалече.

И ме погледна, за да се увери, че разбирам за какво говори. Кимнах малко неуверено.

— Понякога Гегемер чува и думите на мъртвите. Или на хората, които все още не са родени. В къщата на старите жени, когато Енну-Амба се пробужда в нея, тя може да пътува навсякъде по широкия свят и да вижда неща, които се случват или ще се случат. Знаеш ли, някои от нас също имат гадателски способности, докато са малки, но не ги разбираме. Но ако Амба избере някое момиче за своя дъщеря, тя „вижда“ и „чува“ през целия си живот. Ала другите я смятат за чудачка. — Тиссо помисли малко, после продължи: — Не е лесно да разкаже на хората какво е видяла. Мъжете не желаят да я слушат. Казват, че само те притежават дарбата да виждат и че амбамер е просто побъркана старица. Но мама ми каза, че Гегемер Айтано е видяха отровната вълна, когато хората, дето ядоха от мидите в Западните блата, се разболяха и умряха, много преди това да се случи, още когато е била малка… и освен това знае кога някой в селото ще умре. Затова хората се боят от нея. А може би тя се страхува от тях… Но понякога тя знае, когато някое момиче ще има бебче. Искам да кажа, преди всички, дори преди момичето.

Веднъж каза: „Видях детето ти да се смее, Йенни“ — и Йенни се разплака от щастие, защото отдавна искаше да си има детенце. И на следващата година го роди.

Всичко това ме снабди с нов материал за размишления. Но все още не отговаряше на най-важния въпрос.

— Не разбирам защо леля ми не ме харесва — рекох.

— Ще ти кажа какво сподели с мен мама, ако обещаеш да не казваш на другите мъже — отвърна разпалено Тиссо. Обещах да мълча и тя продължи: — Гегемер се опитвала непрестанно да види какво се е случило със сестра й Тано и нейните дечица. Години наред упорствала. Жените се събирали вечер да й пеят, за да изпадне в транс. Дори започнала да пие билки, а една амбамер не бива да приема никакви лекарства. Но Амба не й позволил да види сестра си и децата й. И после… после ти дойде, а тя дори не го бе предсказала. Не знаеше кой си, докато не ни съобщи името си. Тя смята, че Амба я наказва, задето е позволила на Тано да иде сама далеч на юг. Обвинява себе си, че войниците са изнасилили Тано и са продали теб и сестра ти. И мисли, че ти го знаеш.

Понечих да възразя, но Тиссо ме изпревари:

— Умът ти може да не го мисли, но душата го знае. А второто има по-голямо значение. Ти си живият упрек за Гегемер. Ти затъмняваш сърцето й.

— Думите ти затъмняват моето сърце — отвърнах.

— Зная — тъжно каза Тиссо.

Странно как Тиссо ме караше да мисля за Сотар. Тя бе различна във всичко освен в бързината, с която се изпълваше със състрадание, и умението да усеща мъката на другия, без да говори за това.

Реших, че няма смисъл да се опитвам да пробия стената, с която се бе оградила леля ми. Изпитвах огромно желание да науча повече за дарбата й, пък и

Тиссо бе казала: „Някои от нас също имат гадателски способности, докато са малки“, което ме заинтригува. Но границите, наложени около познанията и представите на мъжете и жените, бяха почти толкова стриктни, колкото тези около техните селища. Тиссо и без това вече беше притеснена, че ми е разкрила твърде много, и не смеех да настоявам за още. Нито едно от момичетата не желаеше да разговаря за тези „тайни неща“ — или ми отвръщаха с нервен кикот, или пищяха като настъпени котки, но мълчаха.

Не смеех да разпитвам момчетата на моята възраст какво знаят за прорицателската дарба. И без това ме мислеха за странен, а да говоря за тези неща означаваше да се отчуждя още повече. Вуйчо ми по принцип не се интересуваше от подобни въпроси, мислите му бяха ориентирани към по-практични неща от живота. Не познавах достатъчно добре останалите големи мъже. Най-добър към мен беше Рава, но пък той беше старейшина, посветител на своя клан, и прекарваше по-голямата част от времето си в Южен бряг. Имаше само един мъж, който би могъл да ме осведоми по въпроса. Казваше се Перок и беше най-старият човек в селото, с гъста бяла коса и покрито с бръчки изпито лице, почти неподвижен заради страшните болки от ревматизма. Отеклите му от артрита ръце не бяха годни за работа, но той продължаваше упорито да плете и поправя рибарски мрежи и въпреки че беше бавен, изпилваше всичко до съвършенство. Живееше сам в една малка къща заедно с няколко котки. Беше мълчалив, но добродушен. Често страданията му бяха толкова силни, че не можеше да стане от постелята. Майката на Тиссо обикновено му пращаше храна и аз предложих да му я нося. Скоро това се превърна в ежедневен ритуал. Поставях подноса на терасата до него и казвах „От Лали Бету, чичо Перок“. Ние, младите хора в селото, наричахме по-възрастните „чичо“.

Обикновено той се припичаше на слънце — ако имаше слънце, разбира се — или рееше поглед в далечината и си тананикаше. Благодареше ми и веднага щом се обръщах, чувах, че отново си тананика. Не схващах добре думите на песента, но доколкото разбирах, ставаше въпрос за блатни лъвове, за господари на рибата и за царя на чаплите… Това бяха единствените сериозни песни, които бях чул във Феруси, единствените, които намекваха, че зад тях се крие някаква история. Един ден сложих подноса и както винаги рекох:

— Чичо Перок, това е от Лали Бету.

Той ми благодари, но аз не си тръгнах, а попитах:

— Чичо, мога ли да те попитам за песните, които пееш?

Той вдигна глава от мрежата, която кърпеше, погледна ме втренчено и отсече:

— След второто посвещаване.

Точно от това се страхувах. Не можех да се боря със свещените ритуали.

— Анх — въздъхнах. Но той видя, че имам още един въпрос, и продължи да ме гледа изчакващо.

— Всички истории ли са свещени? — попитах.

Той ме погледна внимателно, помисли, кимна и каза:

— Ао.

— Мога ли поне да те слушам, докато пееш?

— Енг. — Той поклати глава. — По-късно. Когато се върнеш от царския палат. — В погледа му се четеше съчувствие. — Там ще научиш тези песни — както ги научих и аз.

— На цар Жерав?

Той кимна, промърмори „енг, енг“ и ми махна с ръка да не разпитвам повече.

— По-късно — добави. — Скоро.

— Има ли истории, които да не са свещени?

— Само тези, дето ги разправят жените и децата. Но те не са подходящи за мъже.

— Но има разкази за герои — като Хамнеда, прочутия юнак, който е прекосил целия Западен бряг…

Перок отново ме изгледа и поклати глава.

— Не е идвал в Блатата.

И се върна към прекъснатата си работа.

И така всички мои разкази и поеми останаха затворени в главата ми, както моето копие от поемата на Каспро лежеше увито в коприна в къщата на вуйчо ми — единствената книга в цял Феруси.

Един пролетен ден излязох сам на риболов. Вуйчо ми бе отишъл да хвърля мрежата с един друг мъж. Минки се качи в лодката, сякаш тя се разпореждаше в нея, и се просна на носа, приличаше на дървена статуетка с щръкнали уши. Не носех мрежа, само въдицата, защото смятах да хвърлям за ритта, дребна придънна риба, сочна и вкусна. Риттата не кълвеше, аз също бях завладян от леност. По някое време се отказах и се изтегнах в лодката, която се носеше по течението. Докъдето ми стигаше погледът, виждах само гладка водна шир, а в далечината, отвъд няколко тръстикови островчета, се издигаше нисък зелен бряг и зад него, още по-надалече — синкав хълм…

Ето че най-сетне бях стигнал до моето първо и най-старо видение.

И веднага щом си го спомних, започнах да си припомням и други неща.

Спомних си улиците на градовете, светлините на надвисналите над канала къщи, тъмния паваж на стръмните проходи и бръснещия зимен вятър — спомних си фонтана пред Аркаманд и кулата над гъмжащото от кораби пристанище, а също и червеникавите каменни стени — и всичко това нахлуваше в съзнанието ми на пориви, десетки видения, насложени едно върху друго, мярваха се пред вътрешния ми взор, преди да изчезнат, да бъдат изтикани от други, и оставяха само този неизменен фон от синьо небе и вода, ниския зелен бряг и синия хълм в далечината, който вече бях виждал, връщаха ме в момента, който познавах от далечното си детство.

Постепенно виденията започнаха да отслабват, да избледняват. Лодката бавно се носеше към селото. На рибния пазар вече се беше скупчила неголяма тълпа. Можех да предложа само няколко малки риби, но Тиссо и майка й вече ми бяха сготвили ядене. Взех една порция за Перок и отидох в селото на стареца. Заварих го да кърпи поредната мрежа. Сложих подноса до него и казах.

— От Лали Бету. Чичо, може ли да те попитам нещо?

— Анх.

— Откакто се помня, мога да виждам надалече из света. Да разглеждам места, които не съм посещавал, и да си спомням неща, които не са ми се случвали. — Той бе вдигнал глава и ме гледаше навъсено. Продължих. — Кажи ми, дали това е дарба на нашия народ — на рассиу? Сила ли е това, или проклятие? Има ли някой тук, който да ми обясни какви са тези видения?

— Да — отвърна той. — В Южен бряг. Мисля, че трябва да идеш там.

Надигна се с усилие и ме придружи до колибата на Меттер. Вуйчо ми тъкмо вечеряше. Минки клечеше от едната му страна и потропваше с опашка, Пърт беше от другата. Вуйчо ми поздрави Перок и му предложи да сподели вечерята си с него.

— Гавир Айтана бе така добър да ми донесе храна от пазара — каза старецът, после заговори официално: — Меттер Айтана, добре известно е, че във вашия клан е имало прочути гадатели. Нали не греша?

— Ао — каза вуйчо ми и го погледна малко учудено.

— Възможно е Гавир Айтана да притежава тази сила. Няма да е зле, ако за същото бъдат осведомени пазителите на реликвите.

— Анх — отвърна вуйчо ми, втренчил вече поглед в мен.

— Мрежата ти ще е готова утре — — добави старецът с нормален тон и закуцука обратно към колибата си.

Седнах до вуйчо ми и се заех с моя дял от вечерята. Майката на Тиссо бе направила чудесна баница с риба: бе загърнала парчетата в маруля, поръсена с лютив сос.

— Май ще е най-добре да ида в Южен бряг — заяви вуйчо ми. — Или… хм, дали първо да не поговоря с Гегемер? Не, тя… по-добре да отида. Ох, знам ли.

— Може ли да дойда с теб? Минки тропна с опашка.

— Така ще е най-добре — каза с облекчение вуйчо ми.

На следващия ден отплавахме за село Южен бряг, където се бе състояло моето посвещаване. Меттер, изглежда, нямаше представа какво да правим там, след като стигнахме, така че го поведох към Голямата къща, където се съхраняваха реликвите. Това бе най-високата къща, която бях виждал в Блатата, със стени от твърда лакирана тръстика, от каквато строяха бойните канута, и покрив, покрит с тръстикови снопове. Дворът зад оградата беше гол, отъпкан, с малък вир в единия край и плачуща върба, надвесена над него. В къщата цареше сумрак. И двамата не посмяхме да влезем, нито да заговорим. Зачакахме край вирчето и накрая излезе един мъж. Исках да предложа да потърсим някой от членовете на нашия клан, Айтану, за да поискаме съвет или помощ, но вуйчо ми отиде при непознатия и веднага взе да му разправя как аз, неговият племенник, съм имал странна дарба и ме спохождали видения. Мъжът беше едноок и носеше метла с дълга дръжка; очевидно бе излязъл да почисти двора. Опитах се да обясня на Меттер, че не е редно да занимава с това човек, който прилича на чистач, но той завъртя глава. Мъжът кимаше и придобиваше все по-важен вид. Накрая каза:

— Ще предам на братовчед ми Дород Айтана, оракула от Тръстиковите острови, и той вероятно ще се погрижи твоят племенник да получи нужното обучение. Енну-Амба те е довела на това място. Върви с Ме!

— С Ме! — повтори с благодарност Меттер. — Ела, Гавир. Всичко е уредено. — Очевидно нямаше търпение да се махне от двора пред голямата мрачна къща. Слязохме право на пристанището и се качихме в лодката — Минки бе останала на пост, — и отплавахме за дома.

Не възлагах големи надежди на хвалбите на едноокия. Бях решил, че ако искам да науча нещо повече за моите видения, трябва да се справя сам.

Ето защо събрах кураж и същата вечер на рибния пазар се приближих до леля ми Гегемер. Бях разменил доста ритта за една гъска, която Кора бе ударил, чудесна тлъста птица, която внимателно почистих и оскубах. Бях видял, че така правят мъжете, когато ухажват някоя жена, и затова я поднесох почтително на Гегемер.

— Лельо, нуждая се от твоя съвет и напътствие — казах, малко по-безцеремонно, отколкото възнамерявах. Тя беше жена, която внушаваше респект, и не беше никак лесно да я заговориш.

Тя не ми отговори, не взе и птицата. Усещах нежеланието й да общува с мен, да ми откаже. Но накрая тя протегна ръка, прие подаръка и кимна към градините, зад които мъжете и жените се срещаха, за да разговарят. Тръгнахме натам мълчаливо. Повтарях си думите, с които смятах да започна, и когато тя спря при една редица стари сгърчени череши, изтърсих на един дъх:

— Лельо, зная, че си жена, която притежава дарба. Зная, че навремето си виждала далечни места по света и си вървяла ръка за ръка с Енну-Амба.

За голяма моя изненада тя се разсмя — учуден и презрителен смях.

— Ха! Не очаквах да го чуя от мъж!

Това ме завари неподготвен и се поколебах, но все пак успях да продължа.

— Знам, че съм неук, но ми се струва, че притежавам две дарби. Едната е, че помня съвсем ясно всичко, което съм чувал или виждал. А понякога помня и неща, които все още не съм чувал и виждал. — Спрях и зачаках да ми отговори.

Тя се извърна към мен и сложи длан на едно от дърветата.

— И какво мога да направя за един мъж с дарба? — попита със същата презрителна враждебност.

— Да ми кажеш какви са тези видения. Как да ги използвам, как да ги разбирам. Когато бях в града, а после и в гората, никой не притежаваше подобна дарба. Смятах, че когато се върна при моите сънародници, може би някой от тях ще ме просветли. Но изглежда, само ти би могла да го сториш.

Тя ми обърна гръб и този път мълча доста дълго. Накрая отново ме погледна.

— Бих могла да ти обясня, Гавир, ако беше израсъл от малък в нашето село — каза и видях, че е стиснала устни, за да не затреперят. — Но вече е твърде късно. Прекалено късно. Една жена не може да научи мъж на нищо. Би трябвало да си го разбрал там, откъдето идваш!

Не казах нищо, но тя, изглежда, позна по изражението ми, че ме е наранила.

— Какво да ти кажа, сине на сестра ми? Сигурно си прав, че притежаваш дарба. Тано можеше да повтори всяка история, която бе чула дори само веднъж, дори след много години — дума по дума. А аз съм вървяла с лъва — както се изрази. Не че това ми донесе нещо добро. Да умееш да се връщаш в спомените е голяма сила. Но още по-голяма е да си спомняш онуй, което още не е станало. Питаш ме каква полза от това? Не зная. Никога не съм го знаела. Може би мъжете знаят, но те се отнасят с презрение към женските видения. Тях трябва да питаш! Аз не мога да ти отговоря. Едно обаче ще ти кажа — осланяй се на дарбата си, същата, дето я имаше и Тано, защото тя ще те спаси от безумието.

Не ме гледаше в очите. Лицето й бе навъсено.

— Но каква полза да помня всички тези истории, след като не ми е позволено да ги разказвам, нито на другите — да ме слушат? — попитах малко ядосано.

— Никаква — рече тя. — Трябвало е да се родиш жена, Гавир Айтана. Тогава някоя от дарбите ти щеше да ти е от полза.

— Но аз не съм жена, Гегемер Айтано — възразих огорчено.

Тя ме погледна отново и изражението й се промени.

— Така е. Но и още не си мъж. Макар че си стъпил на пътя… Ще ти дам един съвет, макар че едва ли ще ме послушаш. Докато помниш кой си, ще си в безопасност. Колкото по-напред и назад във времето стигаш, толкова повече от себе си ще губиш. И накрая може да се изгубиш съвсем. Не позволявай да ти се случи това, сине на Тано Айтано. Помни кой си. Никога не го забравяй. Никой не ми го е казвал. И никой няма да го каже на теб — освен мен. Това е едничката опасност, която те дебне. Подготви се за нея. И ако някога те видя, докато крача редом с лъва, ще ти кажа какво съм видяла. Това е единственият подарък, който мога да ти направя. В замяна на това. — Тя кимна към птицата в краката си, изгледа ме намръщено, вдигна я и си тръгна.

По-късно през пролетта, когато времето взе да се стопля, един следобед се върнахме от риболов с вуйчо ми и Минки и видяхме, че ни чакат двама непознати. Единият беше висок и прекалено широкоплещест за рассиу. Беше облечен с дълга тясна роба от фин тръстиков пергамент, почти безцветна, така че си помислих, че сигурно е някакъв жрец или свещенослужител. Другият беше смълчан и срамежлив. Мъжът с робата се представи като Дород Айтана. Меттер се прибра с улова, понеже Дород заяви, че е дошъл да говори с мен. Щом останахме сами, каза с усмивка, но и властно:

— Идвал си да ме търсиш в Южен бряг.

— Не знаех кого търся — отвърнах. Беше си самата истина.

— Не си ли ме виждал във виденията си?

— Струва ми се, че не — отвърнах.

— Нашите пътища се сближават от доста време — продължи Дород. Имаше дълбок мек глас и наистина властно държание. — Зная, че си израсъл сред чужденци и си във Феруси едва от година. Нашият роднина в Голямата къща прати да ми съобщят, че най-сетне си дошъл. Ти търсиш учител и вече го намери. Аз търся гадател и го открих. Ела с мен в моето село, Тръстикови острови, и ще започнем обучението ти. Защото и без това е късно, много късно. От години трябваше да си се захванал с това. Но нищо, ще наваксаме изгубеното време — защото времето никога не се губи, нали? До една или две години ще възстановим напълно дарбата ти, стига, разбира се, да положиш нужните усилия. И тогава второто ти посвещаване няма да е като за прост рибар или тръстикоберач, а на гадател на твоя клан. Защото в момента Айтану си нямат пророк. И е така от доста години. Очакваме те от много, много отдавна, Гавир Айтана!

От всичко, което каза, само последните думи влязоха право в сърцето ми. Кой ме бе очаквал? Откраднато дете, роб, беглец, призрак за собствените си сънародници, странник навсякъде — кой би ме искал, камо ли да ме чака?

— Ще дойда с теб — отвърнах.

13

Тръстикови острови беше най-западното, най-малкото и най-бедното от петте селца на Феруси. Къщите му бяха разпръснати по островчетата и протоците на един залив в югозападния край на езерото. Дород живееше със своя кротък и мълчалив братовчед Темек в една хижа на кален, заобиколен от тръстика полуостров. Жените в селото бяха по-малко от мъжете и се държаха дръпнато, дори враждебно. Общо бяха към четирийсет души, но имаше само четири брачни колиби.

Не познавах никой друг освен Дород. Той се грижеше непрестанно да имам занимания и ме държеше настрана от другите. Липсваше ми безгрижното лениво общуване с вуйчо ми и другите рибари, както и с младите мъже и момичета, най-вече Тиссо, липсваше ми работата, оризищата, бавният ежедневен ритъм, майсторите на лодки, всичко, което доскоро ми навяваше скука, но пък не ме караше да се чувствам нещастен.

Излизахме да ловим риба всеки ден и обикновено запазвахме половината от улова за себе си, тъй като жените предлагаха съвсем малко зеленчуци и почти никакво месо и плодове. Нямах нищо против сам да приготвя рибата, но беше недопустимо за мъж да готви и навярно другите мъже щяха да ме презират и дори да ме прогонят. При това положение ядяхме предимно сурова риба, също като с Аммеда, само дето нямахме хрян, за да я подправим. Никой тук не стреляше по птици, в това село ловът им бе забранен, тъй като ги смятаха за свещени същества — дивите гъски, патиците, лебедите и жеравите носеха общото название „хасса“. Единственото разнообразие в менюто внасяха дребните рачета, но те ставаха отровни на редки и непредсказуеми интервали и Дород ми забрани дори да ги опитвам.

Темек ми каза, че предишният ученик на Дород умрял преди три години от натравяне с миди. Бил още съвсем мъничък.

С Дород не се погаждахме особено. По природа не съм бунтар, но се бях опарил и вече трудно се доверявах на околните. Дород пък изискваше от мен абсолютна вяра. Издаваше строги заповеди и очакваше безусловно подчинение. Аз, от своя страна, непрестанно търсех логика и разумно обяснение в изискванията му и често отказвах да се подчиня.

Така продължи почти половин месец. Една сутрин той ми нареди да прекарам целия ден на колене в хижата и да повтарям думата „ерру“. Преди два дни бях правил същото. Казах му, че не мога да стоя толкова дълго, защото коленете ме болят от предния път.

— Ще правиш каквото ти се нарежда — тросна се той и излезе.

Това вече преля чашата. Реших да се върна пеша около езерото до Източното село.

Когато се прибра, той ме завари да си събирам багажа.

— Гавир, не можеш да си тръгнеш — каза ми, а аз отвърнах:

— Как мога да се уча, след като ме държиш в неведение?

— Тълкувателят е водач. Негово е бремето и отговорността да разкрие тайнствата пред гадателя.

Говореше, както винаги, надуто, но чувствах, че вярва в думите си.

— Не и този гадател — рекох. — Трябва да зная какво, как и защо го правя. Ти искаш сляпо подчинение. Защо гадателят трябва да е сляп?

— Гадателят трябва да бъде насочван — обясни Дород. — Как би могъл да се води сам? Нали ще се изгуби сред всичките тези видения. Няма да знае дали живее сега, преди много години или в бъдещето! Ти самият, макар едва да си започнал пътешествието във времето, вече си го усетил. Никой не може да върви по този път, без да бъде воден.

— Но леля ми Гегемер…

— Тя е амбамер! — прекъсна ме Дород. — Амбамер са жени, които бръщолевят глупости, вият и крещят, и виждат безполезни откъслечни картини, които не разбират. Пфу! Когато гадателят е обучен и воден, той служи на своя клан и на народа си и тогава може да бъде полезен на всички. Аз мога да те направя полезен. Зная тайните, похватите и свещените ритуали. Без тълкувател гадателят не е по-добър от жена!

— Е, може да не съм по-добър от жена — отвърнах. — Но не съм и дете. А ти се отнасяш с мен, сякаш съм момченце.

Дород трудно възприемаше новите идеи, както вероятно и повечето жители на селата, но все пак се вслушваше в думите ми, умееше да мисли и беше изключително, почти свръхестествено чувствителен към настроения и намеци. Това, което казах, го засегна дълбоко.

Известно време мълча и накрая ме попита:

— Гавир, на колко си години?

— Наближавам седемнайсет.

— Гадателите се обучават от малки. Убек, предишният ми ученик, бе едва дванадесетгодишен, когато умря. Взех го на седем. — Говореше бавно, обмисляше всяка дума. — Ти вече си посветен. А детето може да бъде научено да се подчинява на всичко.

— Аз също съм учен да се подчинявам и да търпя — рекох, без да крия огорчението си. — От съвсем малък. Сега обаче искам да знам на кого и защо се доверявам и каква е силата, на която се подчинявам.

Той отново ме изслуша внимателно и помисли, преди да отговори.

— Твоята дарба е да виждаш силата — рече накрая. — Това е, което трябва да следват както гадателят, така и тълкувателят.

— И след като вече не съм малък, защо да не се науча да го правя сам?

— Но кой ще разчита виденията ти? — попита той изумено.

— Да ги разчита? — повторих също тъй учудено.

— Трябва да се науча да разчитам истината в това, което виждаш, за да мога да я тълкувам пред другите. Това е моята задача като тълкувател! Как е възможно един гадател да го прави? — Видя, че съм объркан, и добави: — Гавир, знаеш ли какво е това, което виждаш? Познаваш ли хората, местата, времето, смисъла на видението?

— Само след като отминат — признах. — Но как бих могъл да знам?

— Това е моята сила! Ти си очите на нашия народ, но аз съм гласът! Гадателят няма дарбата да разчита онова, което вижда. Това е работа на човек, обучаван да разпознава пътя сред безбройните канали, човек, който знае и корените на тръстиките, знае къде върви Амба и къде минава Суа, къде лети Хасса. Ти ще се научиш да виждаш и да ми предаваш видяното. За теб виденията са загадка — нали? Но можеш да ми ги описваш. А пък аз, като гледам с очите на Амба, като прониквам в дълбините на нещата, аз ще разкривам загадките ’и ще се уча да тълкувам значението на видяното и по такъв начин да соча пътя на нашия народ. Имаш нужда от мен, също както и аз от теб. А нашите роднини и всички кланове на Феруси се нуждаят и от двама ни.

— Но откъде знаеш как се… разчитат видения?

Дород се разсмя.

— А ти откъде знаеш как да виждаш? — Вече ме гледаше не високомерно, а почти приятелски. — Защо един човек притежава една дарба, а друг — друга? Не можеш да ме научиш да виждам. Аз мога да ти помогна за това, но не и да тълкуваш виденията си, защото това е моята дарба, не твоята. Казвам ти, че имаме нужда един от друг.

— Можеш ли да ме научиш да получавам видения?

— А ти на какво си мислиш, че те уча?

— Не знам! Ти не ми каза. Всеки трети ден съм на глад и пости, никога да не ходя бос, да не спя с главата на, юг, да стоя на колене, докато краката ми отекат — стотици правила и забрани… но за какво е всичко това?

— Постиш, за да запазиш духа си чист и лек и да можеш да пътуваш по-лесно.

— Но и между постите не получавам достатъчно храна. Духът ми е толкова чист и лек, че не мисля за нищо друго освен за ядене. Каква полза от това?

— Той се намръщи и наистина изглеждаше малко засрамен. Реших да се възползвам от набраната преднина. — Нямам нищо против постенето, но не искам да гладувам постоянно. И защо трябва да нося обувки?

— За да запазиш краката си от пряк досег със земята, която изсмуква духа надолу.

— Суеверия — изсумтях. Той пребледня и побързах да добавя: — Имал съм видения бос и обут. И не е нужно да ме учиш на подчинение. Този урок вече съм го минал. Искам да разбера дарбата си, да се науча да я използвам.

Дород сведе глава и замълча. След известно време заговори, бавно, навъсено, но без досегашната надменност и снизхождение:

— Гавир, ако се съгласиш да правиш каквото ти казвам и както го казвам, ще се опитам да ти обясня защо гадателите вършат тези неща. Може би е вярно, че за човек на твоята възраст подхожда различен начин на действие.

Бях горд от себе си, задето бях отстоял позицията си и дори бях спечелил известно уважение. Върнах вещите си на лавицата до леглото и останах при него в самотната и наистина доста мръсна хижа.

Не се съмнявах, че Дород наистина има нужда от мен, тъй като след смъртта на предишния му ученик не можеше да изпълнява ролята си на наставник и тълкувател. Пък и вече се бяхме договорили да ми обяснява всичко, на което ме учи.

Беше му трудно да се откаже от позицията си на господар, да отговаря на въпросите ми и да ми обяснява защо трябва да правя това или онова. Не беше лош човек и мисля, че понякога се радваше, че вместо послушен ученик има ученолюбив последовател и другар, но въпреки това не ми казваше нищо, докато не го попитам.

Най-бързо от всичко учех песните и ритуалните сказания. Най-сетне имах възможност да се запозная с житието на боговете и духовете, с песните и легендите на рассиу, да се приближа до сърцето на Блатата.

Дарбата да запаметявам не ме бе изоставила, въпреки че не я бях използвал от доста време. И така напредвах поне в това отношение. Веднъж Дород се разсмя, понеже повторих сказанието дума по дума веднага след като ми го бе предал.

— Изгубих месеци да набия това в главата на бедния Убек, а той така и не го научи дори до половината! А ти се справи от първия път!

— Това е другата ми дарба и нещо, на което са ме учили, когато бях роб — обясних.

Но дарбата ми да виждам, изглежда, се съпротивляваше на усилията му да се пробуди и да бъде овладяна. Месеците се нижеха един след друг, а все още не ме спохождаше ново видение. Започвах да губя търпение. Той обаче изглеждаше напълно спокоен.

Наричаше същината на своето обучение „очакването на лъва“. От мен се искаше да седя и да дишам бавно, докато постепенно отдалечавам мислите си от всичко, което ме обкръжава, и потъвам в тишината вътре в мен. Ужасно трудно занимание. Коленете ми започнаха да привикват със странната поза, но не и умът ми — поне засега.

Искаше да му разкажа всички видения, които съм имал. Отначало ми беше много трудно. Имах чувството, че Салло отново седи до мен и шепне: „Гав, не говори с никого за това!“ През целия си живот й се бях подчинявал, а ето, че сега трябваше да прекрача заветите й и да се вслушвам в желанията на този странен човек. Не ми се искаше обаче да споря с Дород, защото той бе единственият, който можеше да ме научи. Насилвах се да говоря, описвах объркано нещата, които бях виждал. Търпението му беше неизчерпаемо и малко по малко той измъкна от мен всичко, което можех да му кажа за моите „спомени“ за снеговалежа в Етра, за нападението на карсиканския отряд, за градовете, които бях посещавал, за човека в стаята с книгите, за пещерата, за страховитата танцуваща фигура (която бях видял отново в деня на моето посвещаване) и дори за първото и най-простичкото от тях — синята вода и тръстиките. Непрестанно ме караше да повтарям разказите си.

— Разкажи ми пак — настояваше. — Та значи, ти си в лодка…

— Какво повече да ти кажа? Виждам блатата. Точно както изглеждат сега. Както съм ги видял, когато съм бил съвсем малък, преди да ме откраднат. Синя вода, зелени тръстики, синкав хълм в далечината…

— На запад ли?

— Не, на юг.

Откъде съм знаел, че хълмът е на юг?

Той ме слушаше все тъй напрегнато всеки път и често задаваше въпроси, но никога не правеше никакви коментари. Много от думите, които използвах, очевидно му бяха непознати, особено когато описвах градовете, разказвах за книгите или за човека в стаята. Дород никога не бе виждал град. Използваше думата „чета“, но не можеше да чете и никога не бе държал в ръцете си книга. Извадих „Космология“, за да му покажа какво означава тази дума. Той я погледна, но не прояви интерес. Така и не можах да разбера какви изводи си вади от разказите ми, защото никога не ги споделяше с мен.

Питах се как ли се справят с това другите гадатели и тълкуватели. Попитах го кои са останалите гадатели във Феруси. Той ми каза две имена, единият бе от Южен бряг, другият живееше в Средно село. Попитах дали мога да разговарям с тях. Той ме изгледа учудено.

— Защо?

— Ами просто да поговорим. Да разбера какво виждат…

Той поклати глава.

— Те няма да разговарят с теб. За виденията си говорят само със своите тълкуватели.

Продължих да настоявам и той каза:

— Гавир, това са святи хора. Те живеят в самота, сами със своите видения. Само техните тълкуватели могат да общуват с тях. Никой от тях не излиза сред хората. Дори да станеш всепризнат гадател, няма да ти позволят да ги навестиш.

— И аз ли ще живея като тях — в изолация, сам, насаме с виденията си?

Това ми се стори ужасно и Дород го почувства.

Поколеба се и отвърна:

— Ти си различен. Започна обучението си по друг начин. Не мога да ти кажа как ще живееш.

— Може би никога вече няма да имам видения. Може би съм се върнал при началото на езерото и то е било краят.

— Ти се страхуваш — заяви Дород и долових в гласа му неочаквана нежност. — Трудно е, когато знаеш, че лъвът върви срещу теб. Не се бой. И аз ще съм там.

— Не и там — възразих.

— Напротив — там също. А сега — иди да чакаш лъвицата.

Подчиних се, без да възразя, коленичих на терасата пред хижата над калния бряг на полуострова и се загледах към езерото под тихото сиво небе. Дишах, както ме учеше той, и се опитах да овладея мислите си, преди да са се разпилели. Скоро осъзнах, че крача през поле и зад мен пристъпва черна лъвица, но не се обърнах. Страховете ми се бяха изпарили. Около мен имаше цветя. Вървях по павирана улица в дъжда и видях как вятърът хвърли едри капки в осветения прозорец на една къща. После се озовах на озарен от слънце двор, в къща, която познавах, моята къща, и едно малко усмихнато момиче излезе да ме посрещне. Личицето му пробуди у мен огромна радост. Газех през река, течението беше буйно, а на раменете ми лежеше страшно бреме — толкова тежко, че ме притискаше в податливата почва и водата заплашваше да ме отнесе. Отстъпих назад и отново се озовах на колене на площадката пред къщата в Тръстикови острови. Свечеряваше се. Слънцето вече се беше скрило. На изток, над тръстиките, прелиташе ято диви патици.

Ръката на Дород легна на рамото ми.

— Ела — рече ми той тихо. — Връщаш се от дълъг път.

Тази вечер беше особено внимателен с мен. Не ме попита какво съм видял. Постара се да се нахраня добре и ме отпрати да спя.

През следващите дни му разказах за виденията си, малко по малко, с безброй повторения. Той знаеше как да измъкне от мен неща, над които не се бях замислял, неща, които дори не знаех, че съм видял, докато не ме караше да си припомня отново видението, да се вгледам в подробностите, сякаш изучавам картина. Имах чувството, че в мен се събират два различни вида спомени.

Още няколко пъти през тези дни се „отправях на път“, както се изразяваше той. Беше сякаш до мен има отворена врата и аз мога да минавам през нея, но не по своя воля, а по волята на лъва.

— Не разбирам с какво виденията ми могат да са полезни за нашия клан — подхвърлих една вечер. — Винаги са свързани с други места и други времена — няма почти нищо за Блатата. За какво са им тези неща?

Бяхме излезли за риба. Напоследък приносът ни за рибния пазар бе доста оскъден, което даваше отражение и върху храната, получавана в замяна от жените. Тъкмо бях хвърлил мрежата и се носехме бавно по течението.

— Все още пътуваш като дете — каза Дород.

— Какво искаш да кажеш?

— Детето вижда само с очите си. Вижда това, което е пред него — местата, на които предстои да отиде. Когато се научи да пътува като мъж, кръгозорът му се разширява. Тогава вече може да вижда и с очите на другите, да вижда местата, където отиват те. Да пътува там, където никога няма да отиде телом. Целият свят, всички места са открити за великия гадател. Той крачи редом с Амба и лети с Хасса. Разхожда се с Господаря на водите. — Гласът му отново бе станал властен. Той ме погледна за миг, сякаш преценяваше дали схващам. — Тъй като не си преминал обучение и започна доста късно, ти виждаш като дете. Аз мога да те науча да предприемаш велики пътешествия. Но само ако ми имаш доверие.

— Че нямам ли ти?

— Нямаш — рече той спокойно.

Леля ми ми бе казала нещо за това никога да не забравям кой съм, където и да отида. Бих могъл да открия думите й в спомените си, ако ги потърся, но не го направих. Дород беше прав — ако исках да се уча от него, трябваше да го правя по неговия начин.

Изтеглихме мрежата. Имахме късмет. Занесохме два тлъсти шарана на рибния пазар. Лично аз не обичам шаран, твърде е костелив, но жените в Тръстикови острови го обожаваха и тази вечер получихме обилна вечеря.

След като я изядохме, попитах Дород:

— Как ще ме научиш да виждам отвъд детските видения?

Той помълча, после каза:

— Трябва да станеш готов.

— И как ще стана готов?

— С подчинение и вяра.

— Нима не ти се подчинявам?

— Не и в сърцето си.

— Откъде знаеш?

Той ме погледна и зърнах в очите му презрение, а може би съжаление, но не и отговори.

— Какво трябва да направя? Как да докажа, че ти имам доверие?

— С подчинение.

— Кажи ми какво трябва да направя и ще го направя. Никак не ми се нравеше тази битка на характери, но очевидно той искаше точно това. И след като получи каквото искаше, веднага смени тона. Говореше много сериозно.

— Гавир, не си длъжен да продължаваш. Пътят на гадателя е труден. Тежък и страшен. Аз винаги ще съм до теб, но ти си този, който трябва да се отправи на пътешествието. Мога да те отведа до началото на пътя, но след това само ще те следвам. Твоята воля ще те кара да продължаваш, твоите очи ще виждат. Ако не желаеш да се отправяш на великото пътешествие, нека бъде така. Няма да те принуждавам — а и не мога да го сторя. Ако искаш, тръгни си още утре, върни се в Източно езеро. Твоите детски видения ще те спохождат от време на време, но скоро ще започнат да избледняват и когато ги изгубиш напълно, ще изгубиш и дарбата си. След това ще можеш да живееш като обикновен човек. Ако това е, което искаш.

— Не — побързах да отвърна, бях смутен и объркан. — Нали ти казах. Искам да опозная дарбата си и да я овладея.

— Ще стане — отвърна той тихо, но решително.

От този ден той бе едновременно и по-внимателен, и по-настойчив с мен. Бях твърдо решен да му се подчинявам, без да подлагам заповедите му на съмнение, и да открия дали наистина мога да контролирам силата си. Отново трябваше да постя всеки трети ден. Дород контролираше стриктно диетата ми, не ми позволяваше никакво мляко и зърно, но добавяше някои храни, за които твърдеше, че били свещени — яйца от патица и яребица, един корен, казваше се шардиссу, и еда, малка гъба, която се срещаше във върбовите горички — и всичко това трябваше да го ям сурово. Губеше страшно много време, за да ги набави. От горчивия вкус на шардиссуто и едата ми ставаше лошо и ми се виеше свят, но се насилвах да хапна и от двете.

След няколко дни на тази диета и дълги часове коленичил на площадката пред къщата, започнах да изпитвам странно олекване на тялото и духа, усещах, че се рея над земята. Всеки път, когато произнасях думата „хасса“, имах чувството, че разпервам криле и се издигам като дива патица или лебед.

И тогава видях блатата под мен и сенките на облаците, които се плъзгаха върху тях. Видях селцата по бреговете на езерата и рибарските лодки във водата. Видях лицата на децата, жените и мъжете. Прекосих една голяма река с товар на раменете, превит под тежестта му, сетне отхвърлих товара и отново се сдобих с крила, този път жеравови. Летях и летях… и кацнах премръзнал и вкочанен, с пламнали от болка колене и кънтяща глава, на площадката пред къщата на Дород.

Той ми помогна да се изправя. Отведе ме при разпаления мангал в ъгъла, зави ме, успокои ме и ме похвали. Даде ми да ям сурова риба и зеленчуци, разбити яйца, малко от гадния шардиссу и после ми наля вода, за да отмия неприятния вкус в устата си.

— Тя ми даде мляко — измърморих, спомнях си жената в хана. Изведнъж страшно ми се допи млекце. Бях преизпълнен със спомени. Лежах в хижата на Дород и същевременно седях в класната стая, на пейката до сестра ми, а страховита буря разрушаваше едно село, казваше се Херру, отнасяше покривите и късаше стените от тръстиков пергамент, а непрогледният мрак бе изпълнен с човешки викове и диво свистене…

Гадеше ми се неудържимо и започнах да повръщам. Дород коленичи до мен, потупа ме по гърба и каза, че няма нищо и че скоро ще мога да поспя. Наистина заспах, но дори сънищата ми бяха видения. Събудих се и си припомних неща, които не бях виждал никога. Той ме накара да му разкажа всичките си видения и аз се опитах, но докато говорех, непрестанно ме спохождаха нови и нови картини и скоро хижата изчезна, лицето му се стопи, аз също изчезнах, изгубен сред хората и местата, които никога нямаше да позная, нито да мога да си припомня. По някое време осъзнах, че лежа в тъмната хижа, замаян и обезсилен, неспособен дори да се надигна. Той дойде, даде ми вода и ме нахрани, а после каза:

— Ти си храбър мъж, Гавир, и ще станеш велик гадател.

Вкопчих се в него, в единствения, който не беше сън, видение или спомен, в единствения истински образ, в единствената ръка, която можех да държа, ръката на моя наставник и тълкувател, на моя спасител и предател.

И тогава сред виденията изплува едно друго лице. Познавах я. Познавах гласа й. Но нали познавах всички лица и всички гласове? Спомнях си всичко, съвсем всичко. Куга се надвеси над мен. Хоби крачеше по коридора към мен. Но тя продължаваше да е пред очите ми и аз произнесох името й:

— Гегемер.

Гарвановото й лице беше свъсено, очите й ме гледаха проницателно и строго.

— Племеннико — рече тя. — Нали ти казах, че ако те срещна в някое видение, ще ти го съобщя. Помниш, нали?

Помнех всичко. Беше ми го казала. Всичко това вече се беше случило. Помнех го тъкмо защото го бях преживявал стотици пъти, като всичко останало. Лежах, тъй като бях твърде уморен от пътешествието, за да мога да се изправя. В хижата беше тъмно и студено. Леля ми не беше тук, защото това бе мъжка хижа, а тя беше жена — видях, че е коленичила на прага. Гледаше право към мен и ми говореше със строгия си глас:

— Видях те да прекосяваш река, с дете на ръце. Разбираш ли ме, Гавир Айтана? Видях пътя, по който трябва да прекосиш. Ако се вгледаш, ти също ще го видиш. Това е втората река, която трябва да прекосиш. Ако успееш, ще си в безопасност. Зад първата река те дебне опасност. Зад втората ще бъдеш спасен. През първата ще те последва смъртта. През втората ти ще последваш живота. Разбра ли ме? Чуваш ли ме, сине на сестра ми?

— Вземи ме с теб — зашепнах. — Вземи ме с теб!

Почувствах, че Дород се надига, за да застане между нас.

— Дал си му еда — рече леля ми. — С какво още си го тровил?

Успях да седна, после да се изправя. Олюлях се и Дород се опита да ме спре.

— Вземи ме с теб — проплаках на леля ми. Тя улови ръката ми, аз посегнах към нея и тя ме изведе навън. Едва пристъпвах. Гегемер ме прегърна.

— Не ти ли стига, че вече умори едно момче? — попита тя Дород, освирепяла като гарван, който пази гнездото с малките си от ястреб. — Изнеси вещите му от хижата и го пусни с мен, инак ще те опозоря пред старейшините на Айтану и жените от твоето село и позорът ти никога няма да бъде забравен!

— Той ще стане велик гадател — възрази Дород, разтреперан от гняв. Но не смееше да излезе от хижата. — Човек с дарба. Остави го при мен. Повече няма да му давам еда. Гавир — рече, — избирай.

Не разбирах за какво си говорят, но казах на Гегемер:

— Вземи ме с теб.

— Дай ми, каквото му принадлежи — нареди тя на Дород.

Дород донесе ножа ми, книгата, увита в пергамент, и парцаливото одеяло. Сложи ги пред входа. Плачеше и по лицето му се стичаха сълзи.

— Дано злото те сполети, лоша жено — викна. — Мръсница! Нищо не разбираш ти. Нямаш работа при свещените дела. Ти скверниш всичко, що докосваш. Мръсница! Мръсница! Ти омърси и къщата ми.

Тя не отговори, но ми помогна да си събера нещата и да сляза до малкия пристан, където бе завързала лодката си, женска лодка, лека като перце. Качих се в нея, целият разтреперан, и седнах на дъното. През цялото време чувах гласа на Дород да кълне Гегемер с обидните думи, с каквито мъжете навикват жените. Накрая изрева, обзет от мъка и гняв:

— Гавир! Гавир!

Присвих се, скрил лицето си в шепи, за да не го виждам. Малко след това се възцари тишина. Бяхме се отдалечили в езерото. Ръмеше. Бях болен, отпаднал и премръзнал и дори не можех да вдигна глава. Отново ме споходиха видения, безброй лица, гласове, места, градове, хълмове, пътища, небеса — и поех на безконечно пътешествие.

Да дойде в къщата на Дород и да застане на прага му за Гегемер бе греховен акт, оправдан донякъде единствено от спешното послание, което ми носеше. Тя не можеше да ме отведе в женското селце на Източно езеро, нито да влезе в мъжката част. Отведе ме в една празна брачна колиба, оправи ми леглото и ме остави там; идваше да ме навестява по няколко пъти на ден — нищо необичайно, така постъпваха жените и сестрите със своите мъже и братя, когато те боледуваха.

И така аз лежах в тясната колиба, вятърът вееше разкъсаните пергаментови стени, дъждът шибаше през тях, от тръстиковите пръчки на покрива капеше вода. Треперех, бълнувах или лежах вцепенен. Не знаех колко време съм бил при Дород, нито колко ще отнеме възстановяването ми, но беше лято, когато отидох при него, а когато започнах да идвам на себе си, вече бе следващата пролет. Бях ужасно слаб и измършавял и ръцете ми бяха тънки като клечки. Когато се опитах да се изправя и да се поразходя, се задъхах и ми се зави свят.

Научих от Гегемер някои неща за лекарствата, с които ме беше тъпкал Дород. Тя говореше за тях с омраза и презрение.

— Аз също съм вземала еда — каза ми. — Бях готова на всичко, за да разбера какво е станало с майка ти. Един тълкувател ме посъветва, дано се задави с думите си, мъдрец от Голямата къща. Дано яде кал и да пукне в някое тресавище. Вземай еда, рече ми, и умът ти ще се освободи, ще полетиш накъдето пожелаеш! Умът ми полетя, вярно, но стомахът ми плати цената, а после и умът. Глупачка бях, така и не видях майка ти, но се поболях за месеци само от една хапка. Колко ти даде той и колко често ти даваше? А горчивият корен, шардиссу — от него главата ти се върти, сърцето лумка като пощуряло и се задъхваш — него не съм вземала, но зная. И тези мъже наричат подобни гадости свещени лекарства! — Тя изсъска като котка. — Глупаци. Мъже. Жени. Всички.

Седях на прага на колибата, а тя се поклащаше в люлеещия стол до мен, бе го дотътрила чак тук — правят ги жените и ги държат пред колибите си. Земята все още бе влажна от последния дъжд, небето беше светлосиньо, но слънцето почти не топлеше.

От известно време с леля ми се погаждахме добре. Не се съмнявах, че ми е спасила живота, тя също го знаеше. Мисля, тъкмо това бе поуспокоило болката й, че е допуснала майка ми да умре. Гегемер беше сурова и силна жена е лош нрав, но се грижеше за мен търпеливо, почти нежно. Често се случваше да сме на различни мнения, но това нямаше значение, тъй като има един вид разбирателство отвъд думите, сходство на умовете, което изглажда различията. Едно нещо знаехме и двамата, без никога да му даваме гласност — че щом възстановя силите си, ще напусна Блатата.

Не бързах, но тя бързаше. Беше ме видяла да вървя на север, гонен от смъртта. Повтаряше, че трябва да си вървя. Трябвало да пресека втората река и едва там ще съм в безопасност. Да поема на път веднага щом мога. Втълпяваше ми го непрекъснато.

— Няма значение кога ще тръгна — възразявах. — Смъртта винаги ще ме последва.

— Енг, енг, енг! — Тя намръщено клатеше глава. — Ако отлагаш твърде дълго, смъртта ще те причака по пътя!

— Тогава да остана тук — предложих полу на шега. — Защо да напускам роднините си и клана и да се впускам в надпревара със смъртта? Харесва ми тук. Обичам да ходя на риба…

Дразнех я, разбира се, и тя го знаеше и не се сърдеше, но беше видяла някои неща, а аз — не. И не знаеше как да ги разтълкува.

Между безсмислените безкрайни потоци от видения, сред които живеех, докато бях при Дород, и после, когато се върнах в Източно езеро, имаше едно, което помнех особено ясно и отчетливо. Че съм в река, затънал до кръста във водата, и водата ме влачи; опитвам се да надвия течението, но нося на гръб нещо тежко, което непрестанно нарушава равновесието ми. Пристъпвам напред, уж право към брега, но посоката е погрешна и го осъзнавам веднага — пясъкът е нестабилен, няма на какво да стъпя. Не виждам накъде вървя през кипящата вода, но премествам крак надясно, после другия, като че следвам някаква пътека на дъното, стъпка по стъпка, срещу огромната сила на течението — и това е всичко. Видението свършва.

Този спомен, това видение ме спохождаше отново и отново, докато се възстановявах. Струваше ми се, че това е последното видение от болестта ми. Един ден го описах на Гегемер. Тя потрепери и прошепна:

— Същата река.

Аз също потреперих.

— Точно там те видях — обясни леля ми. — Това, което носиш на гръб, е дете. — И след доста дълга пауза добави: — Всичко ще се оправи, племеннико. Всичко ще е наред. — Гласът й беше нисък и дрезгав; говореше по-скоро с надежда, отколкото с вдъхновена от ясновидство увереност.

Наистина бях глупак да тръгна с Дород, нещастния Дород, който ме бе чакал и ме бе взел заради самия себе си, за да издигне авторитета си сред околните, да бъде признат за тълкувател, познавач на съдбините, човек с дарба. Бях обърнал гръб на Гегемер, която, макар че едва ли го осъзнаваше, наистина ме бе очаквала, но не за да се прослави покрай мен, а заради роднинската обич.

През април се възстанових достатъчно, за да се върна в къщата на вуйчо ми, макар че все още нямах достатъчно сили, за да тръгна на далечен път. Последния ден, който прекарах в колибата за брачни двойки, леля ми дойде без особена причина, а само да се сбогуваме. Седнахме на припек отпред и аз я попитах:

— Лельо, искаш ли да ти разкажа за сестра ми?

— Салло — прошепна тя. Името на тригодишно момиченце, отдавна изгубено.

— Тя беше моя водачка и защитничка. Беше много храбра. Не помнеше нищо от Блатата, но знаеше, че притежаваме сили, каквито другите нямат. Заръча ми никога да не говоря за тях пред никого — да не споменавам за виденията си. Беше много умна. И много красива — в цялото село няма момиче, тъй хубаво като Салло. Нито толкова добро, всеотдайно и чистосърдечно. — Като видях колко внимателно ме слуша, продължих да разказвам, да описвам всяка подробност от спомените си, за да й обясня какво е била за мен Салло. Не ми отне много време. Трудно е да опишеш човек. А и животът на Салло бе прекалено кратък, за да се превърне в история.

Когато най-сетне млъкнах, донякъде защото се бях задавил от собствените си сълзи, Гегемер каза:

— Сестра ти е била като моята сестра. — И сложи за миг мургавата си ръка върху моята.

И тъй, за пореден път си събрах багажа и се прибрах в селото на мъжете, в къщата на вуйчо ми. Меттер ме посрещна с кротка радост. Пърт дойде да увие опашка около краката ми и се метна върху старото ми одеяло веднага щом го разстлах на пода, мъркаше като вятърна мелница. Липсваше само радостният лай на старата Минки. Беше умряла през зимата, както ме осведоми опечалено Меттер. И старият Перок също бе издъхнал, сам в къщата си. Меттер отишъл една сутрин да го навести и го заварил надвесен над изгасналия мангал, с вкочанени ръце.

— Кучката на Рава обаче се окучи — рече Меттер след малко. — Ако искаш, да идем утре да ги огледаме.

Отидохме и избрахме едно чудесно наперено женско кутре с умни очички и черна козина. Меттер го нарече Бау и го взе на риба още същия ден. Докато отплавахме, кутрето скочи от борда във водата и зашляпа с мъничките си лапи. Меттер го измъкна за мократа козина и му се скара, а кутрето само махаше весело с опашка. Исках да ида с тях, но още бях твърде слаб, за да излизам на риба, бях се задъхал и разтреперил дори само от разходката до къщата на Рава. Седнах на огряната от слънцето площадка и загледах отдалечаващото се платно на лодката на Меттер на фона на коприненото небе. Беше ми хубаво да съм тук. Помислих си, че тази малка къщичка е вероятно единственият истински дом, който съм има.

Но не беше мой дом. Не исках да прекарам живота си тук. Бях го осъзнал вече. Бях се родил с две дарби, с две сили. Мястото на едната от тях бе тук, това бе дарба, позната на хората от Блатата, и те знаеха как да я овладяват и използват. Но обучението ми за това се бе провалило, независимо дали поради невежеството на учителя, или нетърпението на ученика, или пък защото дарбата ми не бе чак толкова изявена, а бе като на всички останали от този край, простичко умение да се поглежда малко напред в бъдещето. Детска дарба, необуздана дарба, която не може да бъде овладяна и използвана и която постепенно ще отслабне.

А другата ми дарба, макар и надеждна и сигурна, бе напълно безполезна тук. Каква полза от глава, пълна с истории, легенди и разкази? Колкото по-малко говориш при рассиу, толкова си по-уважаван. Разказите са за жените и децата. Песните са тайни, изпълнявани само при свещената церемония на посвещаването. Рассиу не бяха хора на словото. Те бяха хора на виденията и на момента. Всичко, което бях научил от книгите, тук бе съвсем безполезно. Дали в такъв случай трябваше да го забравя, да предам паметта си и да оставя на духа си да се рее на воля, докато не отслабне, а аз не остарея?

Хората, които ме бяха откраднали от моите сънародници, бяха откраднали и тях от мен. Вече не можех да съм един от тях.

И щом го осъзнах, разбрах, че трябва да си вървя.

Но къде да ида?

Не север, бе казала Гегемер. Беше ме видяла да вървя нататък. През две големи реки. Трябваше да са Сомулане и Сенсали. Асион беше на север и на запад от Сомулане, в Бендайл, град Месун пък беше на северния бряг на Сенсали, в Урдайл. В Месун имаше университет. Там живееха учени и поети. Поетът Оррек Каспро също живееше там.

Станах и влязох в колибата. Пърт продължаваше упоритата си работа по разплитането на старото ми одеяло. Взех от лавицата малкия пакет, после пак излязох навън и седнах. Спомних си часовете, дните и месеците, прекарани на колене в дома на Дород, и се заклех в сърцето си никога вече да не коленича. Искаше ми се да имам люлеещ се стол, каквито имаха повечето жени, но мъжете не използваха женски вещи. Също както не готвеха, не разказваха истории и отричаха много други умения или отказваха удоволствия, само за да докажат, че са мъже. Нямаше ли да е по-добре, ако го доказват, като го правят, вместо като не го правят?

По-добре за мен, не и за тях. Не им беше в кръвта.

Та значи седнах със скръстени крака и развих пергамента, с който бе загъната книгата. За първи път от година, дори повече, я разтворих. Оставих я да се отвори сама, сама да си избере страницата, и зачетох.

На Господаря на водите в царството,
заплетено в тръстиките зелени.
Хасса! Хасса!
Зоват над езеро летящи лебеди,
над царството с тръстиките зелени.
Хасса! Хасса!
И сиви жерави се реят над блатата,
а под крилете им се плъзгат сенки.
Под облаците сенки преминават,
над острови мочурища пълзят,
над ракитака и ориза.
Благословени
са птичите криле,
благословено е на Господаря на водите царството,
на Господаря на реките и на изворите.

Затворих книгата и стиснах очи, облегнах се на стената. Слънчевите лъчи прозираха през клепачите ми и топлеха приятно. Откъде знаеше? Как бе успял да опише така точно живота тук? Да знае свещеното име на лебеда и жерава? Дали Оррек Каспро не бе рассиу, човек от Блатата? Дали не беше гадател?

Задрямах с тези строфи в главата. Събудих се, когато Бау скочи в скута ми и ме близна по лицето.

— Какво е това? — попита вуйчо ми, втренчил любопитен поглед в книгата.

— Кутия с думи — казах. Вдигнах я и му я показах. Той поклати глава и рече:

— Анх, анх.

— Кълвеше ли днес риттата?

— Не. Само дребни костури. Ще дойдеш ли на рибния пазар?

Отидох с него и вечерта говорих с Тиссо. Зарадвах се, че я виждам. По-късно, когато се прибрахме и гледах красивия залез, с внезапно притеснение и безпокойство осъзнах, че тя май се влюбва в мен, макар все още да не бях преминал второто си посвещаване, макар че изглеждах като направен от черни пръчки и бях неуспял гадател, младеж, провалил се в начинанието си.

Меттер тъкмо се бръснеше. Мъжете от Блатата нямат гъсти и буйни бради, така че бръсненето на вуйчо ми беше по-скоро стържене на рехави косъмчета с една мидена черупка над пълна с вода черна купа, заменяща огледалото. Заниманието обаче очевидно му доставяше удоволствие. Когато приключи, той ми подаде черупката. Изненадах се, но после прокарах пръсти по брадичката си и установих, че е обрасла с къдрави косъмчета. Остъргах ги. Наистина трябваше да си тръгвам. Но беше ясно, че не мога да замина, преди да съм възстановил силите си. Така че до края на пролетта се придържах към стриктен режим. Не напусках по никакъв повод селото на мъжете, ходех рядко на рибния пазар и не излизах на разходки с младежите и девойките. Всеки ден обаче вървях дълго покрай брега, за да заздравя мускулите си. През останалото време замествах Перок в кърпенето на мрежи — не че бях кой знае колко добър в това, но исках да съм полезен на селото поне с нещо.

След няколко седмици вече бях достатъчно укрепнал, за да излизам за риба с Меттер и да му помагам в обучението на Бау, макар че кученцето почти не се нуждаеше от напътствия. Донасянето на плячката му беше в кръвта — първия път, когато това стана, бях уловил едър костур, който успя да се откачи от куката във въздуха. Бау се метна във водата след него, гмурна се и след секунди се появи отгоре, стискаше го със зъби.

Често седях на площадката и четях. Котката, която вече остаряваше, се сгушваше в скута ми. Вечер с вуйчо ми изпълнявахме кратък ритуал — танц и молитва — да умилостивим Господаря на водите, после си лягахме.

Така минаваха дните. Дойде лятото, отмина празникът на слънцестоенето. Съвсем бях забравил, че трябва да напусна селото. Нямах никакви нужди. Чувствах се спокоен.

Един ден леля ми заобиколи платнището на пазара и спря пред мен. Кипеше от гняв. Децата се разбягаха изплашено.

— Гавир! — рече тя. — Гавир, видях един мъж. Мъж, който те преследва. Мъж, който вещае смъртта ти.

Облещих се.

— Трябва да се махнеш оттук, племеннико! — каза тя.

Четвърта част

14

Леля ми каза на всички, че се подчинявам на предсказанието й и че ще замина след два дни. Когато на следващия ден отидох за последен път на рибния пазар, майката на Тиссо ми даде одеяло, изплетено от тръстика. Беше леко, меко и топло.

— Дъщеря ми го изплете — каза Лали Бету, а аз отвърнах:

— Благодаря й за това и ще мисля за нея, когато нощите са студени.

Тиссо стоеше встрани и не се опита да ме заговори. Сбогувах се с жените и отделих малко повече време на леля ми. Тя обаче не пожела да говорим, настояваше да тръгна час по-скоро и да прекося втората река, след което ще съм в безопасност.

Поех на път рано на следващата сутрин, още преди вуйчо ми да се е събудил. Кутрето сумтеше в краката му. Котката се бе свила на старото ми одеяло. Прошепнах им: „Ме да е с вас“ и се измъкнах от малката къща и от селцето. Сърцето ми се бе свило болезнено.

Тръгнах на изток, навътре в сушата. Леля ми не би го одобрила, тъй като очакваше да се отправя на север. Не исках обаче тя да ръководи постъпките ми.

Нямах лодка, а да тръгна пешком на север означаваше да се лутам сред лабиринта от пътеки из блатата й да изгубя много дни. Нямах нито пари, нито представа как ще си изкарвам прехраната по пътя.

Всъщност, помислих си, не беше вярно, че нямам пари. Имах. Кървави пари, пари, с които да се откупи вина, разплатата за смъртта на сестра ми. Бях ги оставил на Куга, скрити в неговата пещера. Можех да си ги взема, а после да се добера до Месун, стига да издържа на недоимъка, но пък бях привикнал да постя. Помнех пътя, по който бях минал с Чамри и Венне; щях да се придържам източно от Сърцето на гората, за да не се натъкна на часовоите на Барна. Най-трудната част щеше да е откриването на’ пещерата на Куга, която бе южно от Данеранската гора. Но бях сигурен, че паметта няма да ми изневери и че когато стигна там, ще се ориентирам.

Торбата ми бе натъпкана с храна — пушена риба, сирене, сухари, сушени плодове: жените на рибния пазар ми бяха донесли повече риба, отколкото бих могъл да изям за цяла седмица, мъжете от селото се бяха изредили пред къщата на Меттер, за да ми донесат от своите запаси. Не се страхувах от глад, поне за през следващите дни. Освен храната и новото одеяло носех както винаги рибарските си такъми, ножа и книгата, увита в омаслен пергамент, за да не пострада, ако се наложи да плувам. Чувствах се здрав и силен и можех да вървя дни наред, без да изпитвам друго освен удоволствие от движението.

След два дни излязох от блатата и се озовах в гориста страна. Вървях на изток и доколкото можех да се ориентирам, бях някъде в околностите на град Касикар. Зърнах в далечината няколко селски къщи, изглеждаха изоставени. Тук-там виждах крави и овце. Минах покрай опожарена овощна градина и разрушена ферма. Оттук бяха минавали войски, бяха грабили и палили — неуморните бойни отряди на градовете-държави… Нямаше пътища, само пътеки, и не виждах почти никакви хора освен самотни пастири. Махахме си отдалеко и си продължавах по пътя.

Теренът стана хълмист и навлязох в безлюдна страна, тъкмо каквато ми трябваше. Проблемът бе как да открия мястото, което търсех. Нямах представа къде може да е пещерата на Куга. Горите бяха гъсти и не можех да се огледам надалече от върховете на хълмовете. Единственото, което ми оставаше, бе да вървя напред и да следвам интуицията си. Една вечер по залез-слънце усетих, че съм се изгубил. Разбрах, че се движа напосоки. Планът ми се бе провалил. Можеше да се скитам из тези хълмове и долчинки, докато не изгубя сили и разсъдък, както бе станало и предния път. Седнах да похапна и да си почина и въздъхнах.

— Енну, покажи ми пътя.

Извадих парче хляб, сложих върху него късче пушена риба и почнах да ям бавно, наслаждавах се на вкуса и мириса, които ми напомняха за моето село. Някакво движение привлече вниманието ми и когато вдигнах очи, видях един черен лъв да излиза на поляната, само на двайсетина стъпки от мен. Беше лъвица всъщност: крачеше, навела глава и отпуснала опашка. Спря и обърна глава към мен. „Енну-Амба“ — казах шепнешком. Лъвицата ме изгледа втренчено, сетне си продължи по пътя.

Приключих със скромната си вечеря, облизах мазните си пръсти и ги избърсах в листата на мечата папрат, до която седях. Устата ми беше пресъхнала и сръбнах малко вода от шишето от лакиран тръстиков пергамент, което бях напълнил на последния ручей. Изправих се бавно. Вече знаех, че има само една посока, която мога да следвам — по стъпките на черната лъвица. Едва ли щеше да е разумно, но се намирах на място, където разумните постъпки вероятно не водеха до резултат. Така че последвах лъвицата.

Щом влязох в гъсталака, видях почти незабележима пътечка, която се виеше нагоре по склона. От лъвицата нямаше и следа. Тръгнах и вървях доста дълго. Слънцето почти се бе скрило, когато познах мястото. Куга ме бе превел през тази поляна — покрай огромния стар дъб, — когато ме поведе на среща с Горските братя. „Вече сме в Кугаманд“, рекох си и се зачудих защо говоря в множествено число. За да стигна до пещерата, бе достатъчно да свърна от пътеката на лъвицата и да тръгна надолу, по пътя, който вече си бях спомнил.

Спрях и благодарих на Енну, после се обърнах надясно и се спуснах през гората. Чувствах се на позната територия. Стигнах поточето, прецапах го и спрях пред скалната плоча, която закриваше входа на пещерата.

Отворих уста да извикам Куга, но осъзнах, със странна и неоспорима увереност, че вече го няма. Наведох се и се вмъкнах през тесния процеп. Миришеше на дим и на щавени кожи, миризмата на Куга. Беше студено и нямаше никаква светлина. Тръгнах навътре.

Стигнах до поточето, клекнах на брега и загледах вълничките в трепкащата светлина. После го видях на отсрещния бряг.

Животните, водата и капризите на времето през изминалите две години не бяха оставили много от него — череп с хлътнало чело, кости и няколко късчета парцалива кожа, както и коженият му колан.

Докоснах черепа и се помолих за Куга. Не исках да прекарам нощта в пещерата, така че излязох навън, легнах до входа и се увих в тръстиковото одеяло.

На сутринта влязох в пещерата. Мислех да погреба Куга вътре, но после реших, че пещерата е твърде потискащо място. Изкопах гроб на склона и зарових костите му там, сложих при тях и кожения колан, ножовете и металната кутия със сол, най-голямата му ценност. Така и не бях успял да я намеря, докато живеех при него, а сега я видях да се търкаля на пода в галерията с огнището. Вътре дори имаше още малко сол — освен ножовете и кесията, която му бях оставил да пази.

Изпитах облекчение, че не са го убили заради парите. От начина, по който бе захвърлена кутията, предположих, че е бил ранен и е извадил съкровището си, за да провери дали всичко с него е наред. Но беше знаел, че умира — оставил беше кутията и се бе довлякъл до брега на потока.

Заринах гроба, заравних пръстта с ръце и се помолих на Енну да бди над Куга. Сетне се сбогувах с него и се отправих на път, отново на североизток, покрай хълма, където бяхме срещнали Горските братя.

Откакто бях напуснал Източно езеро, самотата ме измъчваше непрестанно. И преди бях живял сам, но винаги бях близо до други хора. Сега обаче беше различно, защото за пръв път напусках хора, които бяха мои роднини, мои сънародници, и се връщах в света на чуждите и непознатите. Опитвах се да се радвам на свободата си, но по-скоро бях завладян от усещането, че съм изоставен. Най-трудно ми беше в деня, когато напуснах Кугаманд. Вървях из гората, без да мисля за пътя. Когато стигнах върха на хълма, на който ме бе оставил Куга, спрях. Този път не запалих огън, тъй като нямах намерение да викам Горските братя. Бях вървял сам дотук и възнамерявах да продължа така. Но прекарах нощта на хълма. Тъгувах за Куга. За него, а също и за моите сънародници и роднини в Източно езеро, за Тиссо и Гегемер и за моя ленив, но добродушен вуйчо. А също и за Чамри и Берн, за Венне и Диеро и дори за Барна, защото го бях обикнал. За Аркаманд, за Сотар, Тиб, Рис и Око, Астано, Явин, за моя учител Еверра и за Салло — милата ми изгубена Салло. Те всички бяха изгубени за мен. Очите ми бяха пълни със сълзи, а не можех да плача и главата ме болеше. По небето бавно пълзяха безброй звезди.

Събудих се на зазоряване, небето беше розов купол над тъмния хълм. Бях гладен и жаден. Станах, събрах си нещата и слязох при потока, където Бригин не ме бе оставил да утоля жаждата си, и пих до насита. Бях преодолял самотата и се чувствах готов да продължа пътя си. Бях сам и никой не ми пречеше да пия откъдето искам и колкото си искам. Щях да ида в Месун, където всички мъже и жени са свободни, където в университета те учат на мъдрост и където живееше поетът Каспро.

Докато крачех из гората, се опитах да запея Химна на свободата, но никога ме е бивало в пеенето и гласът ми звучеше като грак на врана. Отказах се и започнах да си повтарям наум поемите на Каспро и да си измислям мелодии, които да вървят с тях.

Промените в гората настъпват бързо — старите дървета падат, израстват млади, корени прорастват през пътеките, но аз виждах пътя съвсем ясно, както наяве, така и в спомените си. Стигнах до поляната, където бяха овесени сръндаците, и спрях за обяд. Щеше ми се и сега да има малко месо. Чудех се дали не е време да се отклоня на изток, да напусна Данеранската гора и да си опитам късмета да купя храна в някое селце или градче. Но все още не исках да го правя. По-добре бе да остана в гората и да опиша широк кръг около лагера на Бригин, да мина по маршрута, по който бяхме минали с Чамри, и на безопасно разстояние от града на Барна. А после да се насоча на север и да потърся някое село извън гората, на брега на Сомулане, първата от двете големи реки, които трябваше да премина.

Всичко вървеше според плановете ми, докато не се озовах на изток от града на Барна; вървях покрай Сомулане отвъд завоя й на север, през гористите хълмове. Бях страшно изгладнял, а във вировете виждах да подскачат едри пъстърви. Изкушението беше прекалено силно. Спрях край един хубав вир, закачих една мушичка на куката и за нула време улових първата риба. Втората се закачи почти веднага след нея. Тъкмо хвърлях въдицата отново, когато някой произнесе:

— Гав?

Подскочих уплашено, изпуснах въдицата и посегнах към ножа. В първия миг не можах да позная мъжа, който стоеше зад мен. После се сетих кой е: беше Атер, единият от мъжете, които бяха отвлекли Ирад и Мелле — същият, дето се хвалеше, че обичал покорните жени… Беше едър и мускулест мъжага тогава, а сега, макар и все така едър, ми се стори измършавял. Изгледах го подозрително, но не видях заплаха в очите му. Беше по-скоро изненадан.

— Как се озова тук, Гав? — попита той. — Мислех, че си се удавил или че си заминал надалече.

— Заминах надалече — казах.

— И сега се връщаш, така ли?

Кимнах.

— Няма при кого да се върнеш обаче — рече той.

И погледна двете риби. Личи си, когато някой е гладен.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, след като думите му достигнаха до съзнанието ми.

Той разпери безпомощно ръце.

— Ами… Ти не знаеш ли? — Той втренчи очи в мен. — Всичко изгоря.

— Градът? Сърцето на гората? Изгорял е?

Беше му трудно да осъзнае, че не съм чул за събитие, оказало огромно влияние върху неговия живот. Отне ми известно време, докато го накарам да ми разкаже всичко.

Първото, което попитах, бе дали с него има и други, дали не е от някой отряд, който да ме плени и да ме отведе при Барна. Но той все повтаряше:

— Не, момче. Няма никой. Всички са мъртви. Никой няма да дойде. — Сетне обясни: — Дойдох тук, в старото село, да видя дали няма някой, да намеря храна, но те са изгорили и него.

— Кой?

— Войниците.

— Касикарци?

— Предполагам.

Да се измъкне информация от него се оказа трудна работа.

— Може ли да си запалим огън? — попитах.

Той кимна.

— Запали тогава и сложи рибата да се изпече. Имам и малко хляб. — И докато той запали огъня, успях да уловя още една пъстърва. Атер едва дочака рибите да се изпекат и почна да лапа.

— Ах! — въздъхна. — Ах, Гав, колко е хубаво! Благодаря ти.

След като се нахранихме, отново взех въдицата — когато пъстървата скача и на празна кукичка, е грехота да я оставиш. Докато ловях, той седна на брега до мен и ми разказа какво се е случило в Сърцето на гората. Наложи се да сглобя по-голямата част от историята от откъслечните му описания.

Оказа се, че в момента Етра и Касикар били съюзници срещу Вотус, Морва и по-малките градове на юг от Морр. Доста роби от фермите били избити във войните между Етра и Касикар или били избягали и трябвало да бъдат заменени с нови пленници. В градовете около Данеранската гора отдавна се говорело за грамаден лагер, дори цял град от роби бегълци, и новите съюзници, така наречената Северна лига, решили да навлязат в гората, за да проверят какво става там. Пратили многобройна армия, по един легион от всеки град, в бърз марш между Данеран и Блатата. Хората на Барна не знаели нищо за подготвяното нападение, докато часовите не дотичали в града с тревожни съобщения.

Барна събрал всички мъже, които можели да носят оръжие, за да защитават Сърцето на гората. Наредил на жените и децата да се пръснат из пущинака. Много от мъжете избягали с тях. А тези, които останали, скоро попаднали в обкръжение — войниците заобиколили града и подпалили стената, после подпалили и града, хвърлили факли върху дървените покриви на къщите. Хората на Барна опитали да дадат отпор, но противникът ги превъзхождал многочислено и били избити до крак. Войниците пленили всички, после пратили отряди в гората да изловят жените и децата. Намерили съкровището на Барна и си го поделили. Разделили и пленниците, половината за Етра, другата половина за Касикар, и подкарали окованите във вериги роби заедно с добитъка.

Сълзи се стичаха по бузите на Атер, докато ми разказваше всичко това, но гласът му остана монотонен. Бил извън града с един отряд и видели пушеците от много мили. Промъкнали се сред пепелищата няколко дни, след като войниците си тръгнали.

— А Барна? — попитах.

— Войниците му отрязали главата и я ритали като топка.

Беше ми много трудно да попитам за другите. Той пък не знаеше нищо — често дори не знаеше за кого говоря. Чамри? Той сви рамене. Венне? Нямал представа. Диеро? Кой знае? Но очевидно някои бяха успели да се измъкнат и много от тях по-късно се бяха събрали в опожарения град, тъй като не знаели къде да идат. Част от зърнените запаси били останали неоткрити и те се прехранвали с тях, както и с малкото, което намерили в изпотъпканите градини. Но колко дълго можеха да преживеят така? Атер отново не знаеше отговора. Доколкото успях да преценя, нападението и опожаряването на града бе станало преди половин година, вероятно в началото на зимата.

— Сега там ли се връщаш?

Той кимна.

— Там е по-безопасно. Войниците продължават да обикалят из гората. Ловят роби. Бях в Еббера, от другата страна. И там е също толкова зле. Няма достатъчно роби да работят в полето.

— Ще дойда с теб — заявих. Трябваше да разбера какво е станало с другарите ми.

Улових още пет пъстърви, загърнах ги в листа и тръгнахме на път. Рано следобед стигнахме Сърцето на гората.

Градът, който за последен път бях видял в сребристосиньото сияние на лунната светлина, сега бе пущинак от овъглени греди и пепелища. В единия край, близо до градините, оцелелите бяха вдигнали колиби и навеси от отломките. Възрастна жена работеше наведена в градината. Двама мъже седяха пред своите колиби, отпуснали ръце. Едно куче ни залая, но се сепна, заскимтя и побягна. Мърляво дете седеше на купчина пръст и ни разглеждаше равнодушно. Когато се приближихме, се скри.

Бях дошъл, за да разпитам за съдбата на своите приятели, но нямах сили да го сторя. Непрестанно си представях Диеро, заклещена в горящата къща на Барна, трупа на Чамри, захвърлен в общ гроб, Венне, подкаран като добиче с вериги на ръцете и краката. Казах на Атер:

— Не мога да остана тук. — Подадох му рибите. — Дай им ги.

— Накъде ще тръгнеш? — попита той все тъй равнодушно.

— На север.

— Внимавай да не се натъкнеш на ловци на роби.

Тъкмо се обърнах да поема обратно по пътя, по който бяхме дошли, когато някой ме сграбчи за краката толкова неочаквано и силно, че едва не паднах. Беше детето — същото, което одеве бе побягнало от нас.

— Клюнчо, Клюнчо, Клюнчо — повтаряше то. — О, Клюнчо, Клюнчо!

— Мелле?

Тя не ме пускаше. Прегърнах я. Беше лека като перце, все едно вдигах призрак. Продължаваше да се притиска към мен, също както правеше, когато отивах в стаята на Диеро да я уча да пише. Беше заровила лице в рамото ми.

— Къде живее? — попитах Атер, който ни гледаше равнодушно, и той посочи близката колиба. Понесох я нататък.

— Не — зашепна тя. — Не ме носи там.

— Къде живееш, Мелле?

— Никъде.

Един мъж надзърна от вратата на колибата. Познавах го, макар да не си спомнях името му — беше дърводелец. И той гледаше равнодушно като Атер.

— Къде е сестрата, на това момиче? — попитах.

Той повдигна рамене.

— Диеро не успя да се измъкне, нали?

Мъжът отново сви рамене и се подсмихна ехидно, след това втренчи поглед в мен.

— Искаш ли я тази?

Не разбирах какво има предвид.

— Бронзова половинка за една нощ — продължи той. — Или храна, ако имаш. — И направи крачка напред.

Нямаше много време за мислене.

— Каквото имам, мое си е — заявих решително, обърнах се и закрачих по пътя, по който бях дошъл. Мелле се притискаше към мен, обвила ръце около шията ми, със скрито в рамото ми личице.

Мъжът се развика зад мен, залаяха кучета. Извадих ножа и се заозъртах през рамо. Но никой не ни последва.

След около половин миля осъзнах, че моят малък призрак е по-тежичък, отколкото предполагах. Освен това беше време да помисля какво всъщност правя. Свих по една едва забележима пътека, после промених посоката още веднъж, седнах в един малинак, който ни скриваше, пуснах Мелле да стъпи на земята и си поех дъх. Тя клекна до мен.

— Благодаря ти, че ме взе — промълви с едва чут тъничък гласец.

Беше някъде на седем или осем. Не беше пораснала много и ръчичките й изглеждаха тънки като вейки.

Извадих малко сушени плодове и й предложих. Тя ги изгълта, полагаше отчаяни и неуспешни усилия да не изглежда прекалено лакома. Подаде едно плодче и на мен, но аз поклатих глава.

— Ядох преди малко — рекох и тя бързо го лапна.

Отроних няколко парченца от твърдия като камък хляб и й казах да ги размекне в устата си, преди да ги глътне. Тя ме послуша. Лицето й постепенно се успокои.

— Мелле — казах. — Отивам на север. Надалече.

— Моля те, нека дойда с теб — прошепна тя и челцето й отново се набърчи. Не смееше да ме погледне в очите.

— Няма ли някой, при когото…

— О, не, моля те, не! — Същият отчаян шепот. — Моля те, не!

— Някой, при когото да те оставя…

Тя продължаваше да клати глава.

— Не, не, не — повтаряше шепнешком.

Не знаех какво да направя. Всъщност можех да направя само едно, но не бях сигурен дали ще се справя.

— Издържаш ли на ходене?

— Мога да ходя, мога да ходя — заповтаря тя, после лапна поредното късче хляб и го засмука, точно както й бях казал.

— Защото ще ти се наложи.

— Мога. Не е нужно да ме носиш. Обещавам.

— Добре тогава. Ще разговаряме по пътя, защото искам да стигнем до реката, преди да се мръкне. А утре излизаме от гората. Разбрано?

— Да! — отвърна тя и очичките й блеснаха.

Закрачи до мен решително, но краченцата й бяха къси, а и в измъченото й тяло нямаше много сила. За щастие стигнахме Сомулане по-рано, отколкото очаквах, и излязохме на широка поляна при един голям завой на реката. Тук рибата не кълвеше така, както в горския вир, но все пак успях да уловя една пъстърва и няколко по-дребни риби, което бе достатъчно за вечеря. Тревата беше мека, а светлината падаше под такъв ъгъл, че водата излъчваше златисто сияние.

— Колко е красиво тук — въздъхна Мелле.

Малко след това заспа. Сърцето ми се сви, като я гледах колко е крехка. Защо бях взел това дете с мен? Но и как бих могъл да го оставя?

Бог Късмет се вслушва в молитвите само с глухото си ухо, но аз го заговорих, обръщах се към ухото, което чува колелата на звездната колесница. Казах му: „От доста време си с мен, господарю, макар не винаги да съм го осъзнавал. Надявам се да бдиш и над това нещастно създание“. След това се обърнах беззвучно и към Енну, благодарих й и я помолих да ни посочва пътя. Накрая завих Мелле с одеялото и заспах до нея.

Събудихме се на зазоряване. Мелле слезе до брега на реката и когато се върна, видях, че се е умила, макар че потреперваше от студа и влагата. Загърнах я в одеялото, докато закусвахме. Още беше сънена.

— Мелле — почнах, — сестра ти…

Тя заговори със странен, отнесен глас.

— Опитахме се да се скрием. Избягахме на пасището. Войниците ни намериха и отведоха Ирад. После не помня.

Спомних си разказа на Атер за това как бяха хванали двете момичета край селото и как не могли да ги разделят… Този път войниците ги бяха разделили.

Брадичката на Мелле трепереше. Тя се опита да преглътне сухия залък, но не можа. Никой от нас не отвори повече дума за Ирад. След доста дълго време казах:

— Твоето селце е в западните покрайнини на гората, нали? Искаш ли да се върнеш там?

— На село? — Тя кимна и се замисли. — Не помня кой знае колко.

— Но семейството ти е там. Майка ти…

Тя поклати глава.

— Нямаме майка. Ние принадлежахме на Гав Були. Той ни биеше много. Сестра ми… — Тя не довърши.

Може би Късмет най-сетне бе извърнал взор към Мелле.

Но не и към Ирад.

— Е, добре, ще дойдеш с мен — склоних, опитвах се да говоря наставнически. — Но чуй внимателно. Ще вървим по пътища, ще влизаме в много села. Ще сме сред хора. Мисля, че ще е най-добре да се представяш за малкото ми братче. Можеш ли да се преструваш на момче?

— Разбира се — рече тя. После се замисли. — Трябва ми име обаче. Мога да съм Мив.

Едва не извиках „Не!“, но се сдържах. — Най-добре беше сама да си избере име. А Мив бе точно толкова често срещано, както и Мелле.

— Добре, нека бъде Мив — склоних. — А аз съм Авви.

— Авви — повтори тя, после прошепна: — Авви Клюнчо. — И се засмя.

— Запомни какви сме — не сме роби, защото в Урдайл, където живеем, няма роби. Аз съм студент в Месунския университет. Уча при един прочут книжник, който ни очаква. Идваме от източните краища на Блатата.

Тя кимаше. Струваше й се страшно убедително. Но пък в края на краищата тя бе едва осемгодишна.

— Ще се старая да избягваме големите пътища и да вървим покрай тях. Имам малко пари. Можем да си купуваме храна от селата и фермерите. Но трябва да внимаваме за ловците на роби. Навсякъде. Най-добре ще е въобще да не ги срещаме.

— Как се казва този прочут учен? — попита тя. Добър въпрос. Не бях подготвен за това. Спрях се на единственото име, което знаех:

— Оррек Каспро.

Тя кимна. Но имаше още нещо, което явно не й даваше мира. Накрая изплю камъчето:

— Не мога да пишкам като момче.

— Няма нищо. Не се тревожи. Аз ще те пазя.

Тя кимна. Бяхме готови за път. Спуснахме се при завоя на реката, където тя се разливаше и ставаше плитка.

— Ще пресечем тук — рекох. — Можеш ли да плуваш… Мив?

— Не.

— Ако стане много дълбоко, ще те нося.

Свалихме си обувките и ги прибрахме в моята раница. Завързах единия край на въжето около кръста на Мелле, другия за мен и оставих няколко стъпки дължина. Влязохме в ръката уловени за ръце. Спомних си видението за пресичането на реката и се зачудих дали няма да се наложи да я вдигна на раменете си (те още ме боляха от носенето вчера). Но тази река не приличаше на реката от спомените ми. С криволичене из плитките места не затъвах повече от до кръста и можех да държа Мелле над водата, с изключение на едно място, където течението беше бързо и водата дълбока. Там й казах да стисне здраво въжето, преплувах теснината, улових се за един камък отсреща и я изтеглих. Мелле потъна само за миг, когато помисли, че може да се опре на дъното. Изскочи на повърхността и се закашля задавено. Нататък ставаше все по-плитко и скоро излязохме на брега.

Докато седяхме задъхани и се обувахме, казах:

— Прекосихме първата от двете реки, които трябваше да минем. Сега сме в Бендайл.

— Героят Хамнеда е преплувал една река, когато е бил ранен, нали?

Бях трогнат от неочакваните й думи. Съмнявах се, че е научила историята за Хамнеда от мен. Беше й дошло отвътре да го каже, също както често се случваше с мен. Имахме общ език с това дете, език, на който не бях говорил с никого, откакто се разделих с детството си в Етра. Прегърнах крехките й рамене и тя се сгуши в мен.

— Да потърсим някое селце, където да купим храна — предложих. — Първо обаче ще извадя няколко монети от кесията, за да не я размахвам пред хората. — Бръкнах в раницата и извадих малката, но добре натъпкана кесия. Все още миришеше на Куга, а може би бе лежала близо до пушената риба от Феруси. Развързах шнурчето, отворих кесията и надзърнах вътре. Помнех добре какво има там — шепа бронзови монети и четири сребърника. Но сега при бронзовите имаше девет сребърника, четири жълтици от Пагади, които хората наричаха диктатори, и една голяма златна пара от Ансул.

Освен беглец моят Куга се бе оказал и богаташ.

— Не мога да нося това! — Гледах парите ужасено. Виждах само опасностите, които вещаеха, ако някой заподозреше, че имаме подобно състояние. Бях толкова изплашен, че насмалко да хвърля жълтиците в тревата и да ги зарежа.

— Откъде си ги взел?

Завъртях глава, неспособен да говоря.

— Можеш да зашиеш парите в дрехите си — предложи тя, докато разглеждаше с възхитено любопитство диктаторите. — Красиви са, но голямата е най-красива. Имаш ли игла и конец?

— Само рибарски кукички и корда.

— Можем да купим от селото. Или от някой търговец по пътя. Мога да шия.

— Аз също — повторих глупаво. — Е, засега ще ги прибера вътре. Ще ми се обаче да не ги бях намирал.

— Много пари ли са това?

Кимнах.

Тя продължаваше да оглежда монетите.

— Г…Р…А… град П…А…К…

— Пагади — поправих я.

— Ох, думата обикаля от всички страни. Град и държава Пагади, година осма и още цифри. — Тя извиваше главица, както го правеше, когато четеше на светлината на лампата в стаята на Диеро. Погледна ме засмяно и ми я подаде. Очите й сияеха.

Задържах в мен няколко четвъртинки и две половинки, останалото прибрах в кесията и я скрих. Продължихме покрай реката, защото тук пътеката бе добре отъпкана. След около час Мелле каза:

— Ако открием сестра ми в града, в който отиваме, можем да я откупим с това злато, нали?

— Може би — отвърнах и сърцето ми се сви. — Но по-добре да не говорим за това — побързах да добавя.

— Няма — обеща тя и наистина не заговори пак на тази тема.

Следобед Стигнахме някакво градче. Мелле изглеждаше спокойна, вероятно разчиташе на моя опит и мъдрост. Отидохме на пазара и купихме храна. Взех на Мелле и едно одеяло, което можеше да се носи като пончо, и спазарихме малка кутийка с метална игла и макара със здрав конец. Хората ни питаха откъде идваме и накъде сме се запътили. Разказах им моята история и понятието „студент в Университета“ им се стори достатъчно загадъчно, за да спрат да ни разпитват. Пълната щърбава продавачка, която искаше цяла бронзова четвъртина за иглата и конеца, погледна Мелле със съжаление и рече:

— Виждам, че ученето не се е отразило никак добре на туй нещастно момченце!

— Боледува цяла зима — рекох.

— Тъй ли? Как се казваш, малкият?

— Мив — отвърна Мелле спокойно.

— Сигурна съм, че брат ти се грижи добре за теб и не те пуска да хайманосваш — продължи жената. И може би защото беше разбрала, че не ми се ще да плащам толкова висока цена, или по някаква друга причина, добави: — Това е за теб, да те пази по време на пътуването ви — вземи го, вземи, подарък е, няма да ви искам пари и нека Енну ви благослови! — И подаде на Мелле една малка фигурка на котка, изрязана от тъмно дърво, с медна жица около шията, за да се носи като медальон — на сергията имаше още няколко скулптурки на Енну-Ме. Мелле ме погледна с ококорени очички. Спомних си, че двете с Ирад носеха такива, макар че техните бяха много по-фини и по-добре изработени. Подадох на продавачката парите за кутийката и кимнах на Мелле да приеме подаръка.

Тя го сграбчи радостно и го притисна към гърдите си.

Чувствах се необичайно спокоен и безгрижен на пазара. Тук бяхме непознати сред непознати, изгубени в тълпата, самотни пътници из големия свят. На друга сергия продаваха печени сладкиши, миришеха много вкусно.

— Искаш ли да ги пробваме? — предложих на Мелле и след малко вече седяхме до пазарния фонтан със сладкиши в ръце. Бяха прекалено сладки и тежки и Мелле успя да се справи едва с половината от своя. Разглеждах я незабележимо и видях това, което бе видяла и щърбавата продавачка: измършавяло и безкрайно изтощено хлапе.

— Уморен ли си, Мив? — попитах.

След кратка борба със себе си тя повдигна раменца и кимна.

— Ще отседнем в странноприемница. Едва ли ще имаме друга възможност нататък. Градчето е много приятно. А и ти поизмръзна при пресичането на реката, Днес повървя доста. Заслужаваш довечера да спиш в истинско топло легло.

Тя отново помръдна рамене и захапа сладкиша.

— Защо не ядеш твоя, Клюнчо? — попита след малко.

— Ще го изям, Пискливко — засмях се в отговор. — Мога да ям всичко. Тръгвай. Видях странноприемница от другата страна на площада.

Жената на съдържателя прояви неочакван интерес към Мелле — изглежда, моята малка спътничка бе пропуск към сърцата на хората. Дадоха ни чудесна малка стая в задната част на къщата, с широко късо легло. Мелле незабавно се покатери на него и се сви на кълбо. Все още стискаше своята малка Енну-Ме. Беше се загърнала в пончото и отказваше да го свали.

— Топли ме — обясни тя, но видях, че трепери. Завих я и тя заспа веднага. Настаних се на стола до прозореца. От доста време не бях седял на стол, нито бях влизал в такава голяма и солидна къща, съвсем различна от рибарските хижи в блатата с техните стени от тръстика. Извадих книгата и почетох малко. Знаех „Космологията“ почти наизуст, но само като държах книгата и плъзгах очи по редовете, усещах приятна увереност. А имах нужда от увереност. Нямах точна представа какво правя, нито накъде съм тръгнал, а и на всичко отгоре бях взел със себе си дете, което само щеше да ме забави и да ми донесе допълнителни грижи. Може би можех да я оставя в града при някого, помислих си, и някой ден да се върна да я взема? Да я оставя — при кого? Да се върна — откъде? Погледнах я. Спеше дълбоко. Излязох тихо да проверя как стои въпросът с вечерята.

Донесох й купичка пилешки бульон и тя се надигна да го изпие, но нямаше сили. Гореше от треска. Посъветвах се с жената на съдържателя, Амено; тя се държеше малко дръпнато, но си личеше, че има добро сърце. Дойде да погледне Мелле и каза, че може да е от преумора или от настинка.

— Иди да вечеряш — рече ми. — Аз ще разпаля огъня и ще я наглеждам.

Мелле се беше събудила. Все така стискаше малката фигурка на котката. Видях, че клепачите й натежават. Слязох в гостната и изядох огромна порция прекрасно приготвено овнешко, което ме накара да си спомня с благодарност и болка за Чамри Берн.

Останахме в странноприемницата в Рами четири нощи. На Амено не й отне много време да разбере, че Мелле не е момче, но не задаваше никакви въпроси — беше съвсем ясно защо едно момиче ще иска да пътува като момче — нито позволи на някой да се усъмни. Мелле не беше болна, а просто изтощена, макар че беше на ръба да се разболее. Три дни отдих и добро хранене направиха чудеса за здравето й. Тя седна в леглото и внимателно заши жълтиците в дрехите, после заспа отново. Бях решил да останем още няколко дни, за да я подготвя за дългия път, ако не беше това, което чух четвъртата вечер в гостната.

Всяка вечер тук се събираха мъже от града на по чаша бира или плодово вино, за да побъбрят помежду си или с гостите, които проявяваха охота за разговори. Отначало бяха хладни и резервирани към мен, заради репутацията ми на книжник и градски човек, но като видяха, че съм най-обикновено момче, което говори малко и се държи скромно, престанаха да ми обръщат внимание. Обсъждаха главно местни дела, разбира се, но покрай пътниците разговаряха и за нещата, които се случват по големия свят, което беше интересно за мен след времето, прекарано в гората и блатата, където не бях чувал нищо за градовете-държави и Бендайл.

След вкусната вечеря Мелле заспа дълбоко и аз излязох от стаята и се настаних до разпаления огън. Разговорът се въртеше около „барнавитите“. Всеки знаеше по някоя история за хората на Барна, които често бяха нападали местните кервани и пазарищата. Някои от тях бяха старите романтични истории, които бях чувал в Етра, и един от тукашните мъже ги потвърди. Каза, че преди три години нападатели прибрали половината от стадото му, но разделили справедливо добитъка, като го броели „един на теб, един на нас“, макар че можели да вземат всички животни. Имах чувството, че и слушателите му се делят наполовина на вярващи и невярващи.

После всеки от тях разказа своята версия за града на Барна, за това как робите държали в къщите си хубави жени, как имали толкова много злато, че го използвали да укрепват покривите, и как когато войниците подпалили града, по улиците потекли златни реки. Всички бяха чували за Барна, гигант с пламтяща червена коса, който подготвял атака срещу Асион, възнамерявал да се провъзгласи за цар на Бендайл и да сложи робите да управляват своите свалени господари. Всичко това неусетно доведе до разгорещен спор дали може да се има доверие на робите и веднага бяха изтъкнати няколко примера за предателства, извършени от роби.

— Чакайте да ви разкажа една история — намеси се един от гостите на странноприемницата, прекупвач на вълна от източната част на Бендайл. — За един нелоялен роб и за друг, верен на господарите си. Съвсем наскоро я научих. Имало един малък роб от Блатата, който бил гордост за своите господари в град Етра. Можел да разкаже всяка история и да изпее всяка песен, която бил прочел дори само веднъж. Струвал поне сто жълтици на господарите си. Ала опозорил една от дъщерите на Къщата и избягал, като откраднал торба със злато. Пратили по дирите му ловци на роби, но те не могли да го открият, някои дори твърдели, че се е удавил. Но един от синовете на къщата имал верен роб, който се заклел, че ще открие хлапето и ще го върне в Етра, за да го накажат, задето опозорил господарите си. И така, той се отправил на път и след известно време до него достигнал слухът за роб беглец в град Барна, който се прочул с разказите и песните си. Самият Барна ценял високо това момче. Но преди да дойдат войниците, момчето избягало и на Барна и сетне дирите му се изгубили. Ала верният роб продължавал да го търси. Разговарях с човек, който го познава, и той го наричаше Трите вежди. Ходил е в Блатата, в Касикар, в Пирам и се заклел, че ще го търси до края на живота си. Та ето ви пример за лоялен роб.

Останалите изразиха известно одобрение. Опитах се да подражавам на многозначителните им кимания, ала сърцето ми бе като буца лед. Преструвах се на книжник и смятах, че това ще ме отърве от ненужно любопитство, а ето, че сега се намирах в затруднено положение. Ако само мъжът не бе казал, че избягалият роб е от Блатата! Външният ми вид открай време предизвикваше любопитство и знаех, че лесно ме запомнят. И наистина, един от местните ме изгледа над ръба на чашата си и подвикна:

— Ей, момче, ти май си тукашен. Не си ли чувал за този избягал роб?

Не можех да говоря. Поклатих глава с цялото безразличие, което успях да изиграя. Последваха нови истории за роби и техни ловци. Изслушах ги с престорено внимание, докато посръбвах от виното и си внушавах, че не бива да се поддавам на паниката и че още никой не е поставил под въпрос историята ми, най-вече защото не пътувам сам, а с дете. Още утре щяхме да поемем на път. Беше грешка да оставаме тук толкова дълго. Но от друга страна, без почивка Мелле нямаше да стигне далеч. Все още нищо не се бе случило. След няколко дни щяхме да прекосим втората река и да сме в безопасност.

Разговарях с Амено и я попитах дали познава каруцари, които пътуват на север и биха ни взели. Тя ми каза къде да отида. Рано сутринта взех на ръце още спящата Мелле. Амено ни изпроводи с пакет храна и взе сребърника, който й предложих.

— Нека Късмет е с вас и вървете с Енну — рече и на прощаване прегърна нежно Мелле. Тръгнахме в мъгливата утрин към един малък площад в долната част на града, където се товареха каруците и понякога качваха и пътници. Уговорих се с един каруцар да ни откара до селцето Тертуди, което било на половината път до реката. Нямах добра представа за Бендайл и трябваше да разчитам на думите и описанията на тези хора. Знаех само, че реката е на север от нас, а Месун е от другата й страна, в източна посока.

Отне ни цял ден да стигнем до Тертуди, малко тъжно селце без странноприемница. Не исках да се задържаме там и да привличаме внимание. Надявах се да прекъсна всякакви връзки със странноприемницата в Рами и да не оставям следи зад нас. Не разговаряхме с никого в селото, извървяхме още няколко мили през полето отвъд него и спряхме за нощувка край едно поточе. Беше топла вечер и щурците пееха гласовито. Мелле похапна със завиден апетит и заяви, че не е уморена. Поиска да й разкажа някоя история. Разказах й началото на „Чамхан“ и тя ме слушаше напрегнато, без да помръдва, докато не започна да премигва и да се прозява. Заспа сгушена в пончото си, притиснала малката фигурка към гърдите си.

Излегнах се, заслушан в щурците, и вдигнах поглед към звездното небе. Неусетно съм заспал. Когато се събудих, беше тъмно. Имаше някакъв човек в полето, гледаше към нас. Познавах го, познах го по лицето, по белега, който разцепваше челото му. Опитах се да стана, но бях като парализиран, както ме парализираха билките на Дород, и не можех да помръдна, а сърцето ми биеше, сякаш щеше да се пръсне… Беше посред нощ и звездите сияеха ярко. Щурците бяха млъкнали, само един продължаваше да свири. Премигнах и се озърнах. Нямаше никого. Но повече не можах да заспя.

Натъжаваше ме мисълта, че единствената ми връзка с Аркаманд е сляпата омраза и ненавист. Щеше ми се да изпитвам благодарност заради това, което ми бяха дали там — знания, съчувствие, обич. Не можех да си представя, че Сотар или Явин биха предали моята обич. Донякъде дори можех да си обясня защо нашата Майка и нашият Баща бяха постъпили така с мен. Господарят живее в същата клопка, в която и робът, и може би му е дори по-трудно да надзърта извън нея. Но Торм и неговият двойник Хоби въобще не желаеха да поглеждат навън — те ценяха единствено силата, най-жестоката власт над другите хора. Моето бягство несъмнено бе разгневило Торм. Що се отнася до Хоби, който открай време ме мразеше, мисълта, че се разхождам някъде на воля, вероятно го влудяваше, изпълваше го с непреодолимо желание за мъст. Не се и съмнявах, че е тръгнал по следите ми. Освен това ужасно се страхувах от Хоби. Не можех по никакъв начин да се меря с него, а сега водех със себе си и едно малко беззащитно дете. Мелле само щеше да пробуди жестокостта му. Знаех много добре на какво е способен.

Събудих Мелле преди изгрев-слънце и малко след това се отправихме на път. Всичко, което исках, бе да вървим, да трупаме мили зад гърба си.

През целия ден вървяхме през равна, открита местност, подминахме няколко селца в далечината и избегнахме няколко ферми и лаещите им кучета. Пътят се виеше из пасища и често виждахме животни. Срещнахме и едно краварче на кон — тръгна с нас, за да си поговорим. Мелле се изплаши от него и застана от другата ми страна, аз също не горях от желание за компания. Но момчето не проявяваше никакво любопитство откъде идваме и накъде отиваме. Слезе от коня и тръгна редом с нас, като през цялото време ни разправяше за своето конче, за добитъка и за господарите — за всичко, което му хрумне. Мелле постепенно се успокои. Когато й предложи да се повози на коня, тя отпърво се дръпна, но беше привлечена от спокойното дребно животно и накрая се съгласи да я качим на седлото.

Нашият нов приятел ни каза, че излязъл да търси няколко изгубени крави, били се отделили от стадото, но изглежда, не бързаше да ги открие и продължаваше да върви с нас миля след миля. Мелле се поклащаше на седлото и се оглеждаше доволно. Когато по някое време го попитах за реката, той каза, че била на изток, а не на север, и след като продължих да упорствам, възкликна:

— Ох, ама ти питаш за река Салли! Чувал съм я само по име. Тя е много, много далече, чак на края на света! Нашата Амбаре се влива в нея, поне така казват, но нямам представа колко път е дотам. Бая време ще трябва да повървите. По-добре вземете коне!

— Ако тръгнем на изток, ще излезем ли на вашата река?

— Да, но и дотам е много път. — Даде ни объркани напътствия за някакъв път за кервани и каруци, но накрая махна с ръка и рече: — Разбира се, ако прехвърлите ей онзи хълм, малко след това ще слезете право при реката.

— Значи най-добре да минем оттам — отвърнах, а той каза:

— Може и аз да дойда с вас. Току-виж кравите са там. Думите му отново пробудиха подозренията ми.

Страхът заразява ума. Докато крачехме рамо до рамо, взех да се чудя дали не ни следи и не ни е повел към клопка и как да се отървем от него; същевременно бях сигурен, че е просто самотен младеж, който се радва на нашата компания. Тъй като се умълчах, той подхвана разговор с Мелле: тя му задаваше най-различни въпроси за коня и поводите. Скоро той започна да я учи да язди, позволи й сама да държи юздите и й обясни как да накара неговият Призрак да препусне в тръс. Говореше с мек и приятен глас и се държеше мило и с кончето, и е нея. Трудно бе да му нямаш доверие. Но аз продължавах да съм изпълнен с подозрителност и тревога. Ако наистина бе толкова далече до Сенсали, колкото твърдеше този младеж, и ако двамата с Мелле не можехме да изминем повече от десет мили на ден, колко време щеше да ни отнеме да стигнем там? Сред откритите поля и голите хълмове се почувствах ужасно беззащитен — лесно щеше да ни забележи всеки, който ни търсеше.

Поне засега напътствията на нашия спътник се оказваха верни — след като изкачихме няколко възвишения видяхме пълноводна река на няколко мили от нас, течеше на североизток. Спряхме на билото и седнахме в една брезова горичка, за да споделим храната си с неканения ни водач. Мелле наричаше нашия спътник „пастир-ди“, което го накара да се усмихне, той пък й казваше Малкия. Тя седна до мен, но разговаряше с него. Разбъбриха се за коне и крави. Забелязах, че тя непрестанно му задава въпроси, както правят всички деца, без никакво съмнение подтиквана от чисто любопитство, но същевременно по този начин не му даваше възможност да ни разпитва. Хитруша.

От време на време по реката минаваше лодка или баржа и спътникът ни заяви:

— Ето, че стигнахте. Слезте в града и се качете на някоя лодка и тя ще ви откара, докъдето пожелаете.

— А къде е градът? — попита Мелле.

— Ей там долу. — Той махна с ръка към мястото, където реката се губеше между ниските хълмове. — Аз няма да дойда с вас. Съмнявам се кравите ми да са стигнали чак там. Но вие слезте в града и си намерете лодка и тя ще ви откара, докъдето пожелаете. Нали?

Стори ми се странно, че повтаря тази фраза, сякаш я е запаметил, като че ли някой му бе казал как да ни упъти в клопката.

— Да — каза Мелле. — Нали, Авви?

— Ами да — отвърнах уклончиво.

Раздялата й с кончето бе доста емоционална — тя го прегърна, потупа го по шията, погали го по главата и накрая се сбогува със стопанина му. Изпрати го с поглед, докато се отдалечаваше по билото, и после въздъхна:

— Колко са хубави.

Срамувах се от себе си, но не можех да се отърва от подозренията.

— Значи — отиваме в града и се качваме на някоя лодка? — попита тя.

— Не.

— Защо?

Осъзнах, че не мога да споделя с нея подозренията си. Трябваше да продължим, да избягаме от човека, който ни преследва, но нито един начин на пътуване не ми се струваше достатъчно безопасен.

— Или да купим коне, както каза той. Само че конете не са ли скъпи?

— Скъпи са. Пък и трябва да можеш да яздиш.

— Че аз мога. Е, мъничко.

— Но аз не мога — отвърнах.

Така че продължихме да вървим. Спускането беше лесно, Мелле подскачаше край мен. В подножието на хълма излязохме на пътека, която вървеше по брега на реката.

— Най-добре да продължим с лодка — каза Мелле. — Нали?

Отговорността ми за нея тежеше като камък на гърба ми. Ако бях сам, щях да тичам, да се крия, да съм далече оттук… Ядосах й се, че ме забавя, че настоява да й кажа как ще продължим.

— Ще видим — казах.

Продължихме по пътеката, излязохме на коларски път и когато съвсем доближихме реката, видяхме покривите на неголямо градче, после кей и вързани там лодки.

Бях помолил бог Късмет да благослови това дете така, както беше благословил и мен. Можех ли да му се доверя и този път? Само глупак постъпва така, сякаш знае повече от Късмет. Винаги съм бил глупав, но не чак толкова.

— Ще решим, когато стигнем — казах след около половин миля мълчание.

— Можем да платим, за да ни вземат. Нали?

Кимнах.

Минахме покрай една ябълкова градина, влязохме в града и се спуснахме към кея. Там нямаше големи лодки, нямаше всъщност и хора. Видях една схлупена гостилница със зейнала врата и надзърнах вътре. Едно джудже, не по-високо от Мелле, обаче с голяма красива глава и намръщено лице, ни погледна иззад тезгяха и каза:

— Ти комай си от Блатата. Какво да бъде?

Едва не се обърнах да побягна.

— Ей, какво е това с теб? Кутре? Не, в името на Сампа, това е хлапе. Две хлапета. Какво ще искате, мляко?

— Да — рече Мелле. — Ако обичате.

Той наля две купи мляко и ние седнахме на една ниска масичка, за да ги изпием. Дребосъкът стоеше зад тезгяха и ни гледаше. Втренченият му поглед ме смути, но Мелле, изглежда, не му обръщаше внимание, защото на свой ред го оглеждаше, забравила обичайната си свенливост.

— Има ли наистина черна котка? — попита го.

— Защо да има черна котка?

— Заради картинката на вратата.

— А, да. Няма котка. Това е гостилница. „Черната котка“. Благословията на Енну. Накъде сте тръгнали? Сами ли сте?

— Надолу по реката — отвърнах.

— С лодка ли дойдохте? — Той погледна през вратата към кея.

— Не. Пеша. Но май ще е по-добре да вземем лодка.

— Днес няма да можете. Но утре минава баржата на Педри.

— Надолу ли?

— Чак до Сал ли — отвърна дребосъкът. Реших, че така наричат Сенсали по тези места.

Той напълни отново купите, после донесе две чаши плодово вино. Сложи едната пред мен, а другата вдигна за тост.

Отпих заедно с него. Мелле вдигна купата, за да ни прави компания.

— Може да останете за тази нощ, ако искате — предложи дребосъкът. Мелле ме погледна с блеснали очички. Свечеряваше се. Помъчих се да прогоня страховете си и да приема това, което ни предлагаше Късмет. Кимнах.

— Имате ли с какво да платите? — попита дребосъкът.

Извадих няколко бронзови монети от джоба си.

— Защото ако нямате, ще изям хлапето — продължи джуджето съвсем сериозно и се наведе към Мелле, разперил ръце. Тя се дръпна към мен и извика, но после се разсмя — още преди аз да се засмея на шегата му. Джуджето също се хилеше.

— Уплаши ме — оплака се тя и това му достави удоволствие. Усещах как бие сърчицето й.

— Прибери си парите — каза дребосъкът. — Ще си оправим сметките на тръгване.

Прати ни на горния етаж, в малка стаичка с прозорци към фасадата. Беше чисто, но тясно — имаше пет легла, натъпкани едно до друго. Вечерята бе вкусна — ядохме в компанията на неколцина товарачи. Те почти не говореха, стопанинът също не беше многословен. След вечеря двамата с Мелле се разходихме до пристанището, за да се полюбуваме на трепкащите върху гладката водна повърхност светлинки, после си легнахме.

Не можех да заспя, борех се със собствените си страхове. По някое време задрямах, но изведнъж се сепнах, скочих и посегнах към ножа, който бях сложил до леглото. Някой се качваше по стълбите. Спря за малко, после тръгна пак. Вратата изскърца.

Влезе мъж. Едва различавах силуета му на слабата светлина от прозорците. Седях неподвижно, затаил дъх, стиснал ножа.

Мъжът тромаво мина покрай мен и се тръшна на едно легло. Изпъшка, събу си обущата, легна, повъртя се малко, измърмори някаква ругатня и скоро след това захърка. Помислих, че се преструва, за да помислим, че спи. Но той продължи да хърка и хърка чак до зори.

Когато се събуди и видя непознат мъж в стаята, Мелле се изплаши и поиска веднага да си тръгнем.

Дребосъкът й сипа топло мляко за закуска, а на мен предложи топло вино, даде ни и по филия топъл хляб и праскови. Бях твърде изнервен и неспокоен, за да чакам баржата, и казах, че ще продължим пеша.

— Щом искате да вървите, ваша воля — отвърна той. — Но ако ще плавате, баржата до час-два ще е тук.

Мелле кимна и аз се съгласих.

Баржата спря на пристанището в ранния предобед — дълга и с надстройка като на лодката на Аммеда в Блатата. Палубата беше отрупана със сандъци, бали сено, няколко клетки с пилета и най-различни други стоки. Докато вървеше разтоварването и товаренето, попитах капитана дали ще ни вземе и се уговорихме за един сребърник до Сенсали, със спане на палубата. Върнах се в „Черната котка“ да уредя сметката.

— Една бронзова половинка — рече джуджето.

— Две легла, храна и напитки — възразих и сложих на тезгяха четири бронзови монети.

Той побутна две от тях към мен.

— Не ми се случва често да приемам гости с моя размер — отвърна, без да се усмихва.

И тъй напуснахме града, качихме се на баржата на Педри и по обед отплавахме надолу по Амбаре. Слънцето грееше ярко, на пристанището цареше радостно оживление и Мелле бе развълнувана от перспективата да плаваме по реката, макар че странеше от всички на борда и не се отделяше от мен. Зарадвах се, че се отделяме от сушата, и казах наум една благодарствена молитва към Господаря на изворите и реките, бях я научил от вуйчо ми във Феруси.

С Мелле стояхме до перилото и гледахме как товарачите развързват и мятат въжетата и как пролуката разпенена вода между баржата и пристана постепенно се разширява. И тъкмо когато поемахме по течението, един мъж бързо се спусна по улицата и спря на ръба на кея. Беше Хоби.

Присвих се мигновено, седнах на палубата и прикрих лицето си с ръце.

— Какво има? — попита Мелле и клекна до мен.

Надзърнах предпазливо над рамото й. Хоби стоеше неподвижно и гледаше след баржата. Нямаше начин да разбера дали ни е видял.

— Клюнчо, какво стана? — прошепна Мелле.

Събрах сили и отвърнах:

— Лош късмет.

15

Градът се изниза бавно и изчезна. Носехме се лениво по течението под горещите слънчеви лъчи. Казах на Мелле, че съм видял един мъж, когото познавам.

— От къщата на Барна ли? — попита тя, продължаваше да шепне, сякаш Хоби можеше да ни чуе.

Поклатих глава.

— Отпреди много години. Когато бях роб в града.

— Той лош ли е? — попита тя и аз отвърнах:

— Да.

Съмнявах се, че ме е видял, но това не можеше да ме успокои — достатъчно бе да разпита хората на пристанището или в „Черната котка“ дали са виждали мургав младеж с голям нос, който да прилича на хората от Блатата.

— Не се тревожи — казах. — Ние плуваме, а той е пеша.

Но това също не беше успокоително. Баржата плаваше съвсем бавно, спираше във всяко градче и селце, разтоварваше и товареше стоки и вземаше и оставяше пътници. Капитанът обясни, че на обратния път нагоре по течението щели да я теглят коне и тогава щяла да се придвижва още по-бавно. Трудно беше за вярване. Амбаре описва широки завои из просторна равнина и тече съвсем бавно, има много меандри и безброй разливи и странични канали, така че на места водите й едва се местят. Случваше се да се изравним със стада добитък, подкарвани от прекупвачи от едно градче в друго, и ни трябваше доста време, за да ги изпреварим.

Дните бяха приятни, скучни и спокойни, но всеки път, когато спирахме на някое пристанище, страховете ми се пробуждаха и оглеждах всички лица на кея. Измъчваше ме нерешителност, не знаех кое е по-добре — дали да продължим плаването, или да слезем в някое градче на източния бряг и да тръгнем към Сенсали пеша, като избягваме градовете и селата. Но въпреки че Мелле бе в много по-добра форма, отколкото когато я намерих, все още не можеше да върви бързо и продължително. Изглежда, най-умното бе да продължим с баржата, поне докато не стигнем на ден път от Сенсали. Последното градче от пътуването, преди да се срещнат реките, се казваше Беметте и реших, че трябва да го избегна на всяка цена. Капитанът каза, че там имало сал през реката и тъкмо това ми трябваше, ала пък се опасявах, че Хоби може да ни причаква. Можех само да се моля да не ни изпревари. На кон, с бърз ход и дори с каруца той със сигурност щеше да стигне преди баржата до което и да било от селата на западния бряг.

Педри, капитанът, не ни обръщаше почти никакво внимание, същото можеше да се каже и за неговия помощник. Ние бяхме товар, също като сандъците, балите и клетките с пилета, козите, изнурените старици и едно младо жребче, което непрестанно се опитваше да скочи във водата. Сами се грижехме за прехраната си — купувахме продукти от селцата и градчетата, в които спирахме. Мелле се сприятели с пилетата, които щяха да пътуват чак до Беметте: били предназначени за разплод, заради красивите си опашки и перестите крачета. Купих торбичка зърно, та Мелле да ги храни. Тя им измисли имена и седеше с часове при тях. Изглежда, нестихващото им писукане я успокояваше. Само когато в небето се появеше самотен ястреб, пилетата се умълчаваха, притискаха се едно в друго и прибираха шарените си опашки.

— Не се бой, Червенушко — успокояваше ги Мелле. — Няма нищо, Малчо. Не бери грижа, Скокльо. Той не може да ви направи нищо. Няма да му позволя.

Не се бой, Клюнчо.

Четях книгата. Разказах на Мелле няколко стари поеми и тя се научи да декламира „Мостовете на Нисас“. Постепенно навлязохме и в „Чамхан“.

— Гав, съжалявам, че не мога да съм ти малко братче — прошепна ми тя една нощ насред тъмната река, под звездите. Аз отвърнах също шепнешком:

— Ти си ми сестричка.

Слязох от баржата на едно пристанище на източния бряг. Педри и хората му почнаха да разтоварват бали сено. Тук нямаше градче, само складове и неколцина пастири, които ги пазеха.

— Колко път е до Беметте? — попитах един от тях и той отвърна:

— Два-три часа с добър кон.

Върнах се на баржата и казах на Мелле да си събира багажа. Моята раница вече беше готова, натъпкана с толкова храна, колкото можех да нося. Бях платил за превоза още на тръгване. Слязохме на брега и докато минавахме покрай Педри, му казах:

— Тръгваме си, фермата ни е ей нататък. — И посочих на югоизток. Той само изсумтя. Отдалечихме се от Амбаре в посоката, която бях посочил, докато не се скрихме от поглед, после свърнахме на североизток, накъдето трябваше да е Сенсали. Местността беше равнинна, покрита с висока трева, само на места се мяркаха рехави групички дървета. Мелле крачеше бодро до мен. Чух я да шепне:

— Сбогом, Скокльо, сбогом, Червенушке, сбогом, Малчо, сбогом, Златоочко…

Нямаше път. Нямаше по какво да се ориентираме. Далече на север се виждаше синкава линия облаци, а може би хълмове, може би бяха от другата страна на реката. Определях посоката единствено по слънцето. Вечерта спряхме в една горичка. Не бяхме видели жива душа, но бях сигурен, че Хоби е по следите ни или че ни очаква някъде отпред. Бях толкова изплашен, че не можах да заспя. Събудих Мелле още преди изгрев-слънце и тръгнахме пак. Слънцето изплува от изток, огромно и червено.

Почвата взе да става мочурлива, стигнахме до тръстики. По обед видяхме Сенсали.

Беше много голяма и широка. Не беше дълбока — виждаха се плитчини и пясъчни ивици навътре в течението, а също и множество канали, но от брега нямаше начин да се определи къде се усилва течението и кои са най-дълбоките места.

— Ще тръгнем на изток покрай реката — казах на Мелле. — Трябва да намерим брод или сал. Месун е далече нагоре по течението, така че ще се движим в правилната посока и ще прекосим реката при първа възможност.

— Ами добре — отвърна Мелле. — Как се казва тази река?

— Сенсали.

— Хубаво е, че реките имат имена. Като хората. — А после си измисли песничка с името на реката и я тананикаше с тъничкото си гласче, докато вървяхме. „Сенсали, сен-салиий…“ Беше трудно да се върви през гъстия върбалак и скоро слязохме на самия бряг, гладък и покрит с кал, камъни и пясък.

Тук можеха да ни видят отдалече, но ако Хоби беше по следите ни, бездруго нямаше начин да се скрием. Намирахме се в открита безлюдна местност. Видяхме само един елен и няколко подивели крави.

Когато спряхме, та Мелле да си почине, реших да си опитам късмета с въдицата, но улових само няколко дребни рибки. Водата бе съвсем бистра и течението не изглеждаше силно. Огледах няколко места, които ми се сториха подходящи за прекосяване, но брегът от другата страна беше стръмен, почти отвесен, така че продължихме.

Вървяхме така три дни. Имахме храна за още два, след което можехме да разчитаме единствено на риболова. Вечерта на третия ден Мелле бе направо капнала. Аз също. Усещането, че ни преследват, изтощаваше силите ми, бях спал съвсем малко, защото нощем непрестанно се будех. Оставих Мелле да седи на една пясъчна издатина под надвиснала над водата върба и се изкатерих по брега, за да огледам за брод. Недалеч пред нас видях едва забележими следи — спускаха се към водата. Там май наистина имаше брод, защото реката се разливаше.

Погледнах назад и зърнах самотен конник: приближаваше се покрай брега.

Изтичах при Мелле, викнах й: „Тръгваме!“ и метнах раницата на гърба си. Тя ме погледна изплашено и объркано, но веднага сграбчи вързопа с вещите си. Улових я за ръка и я задърпах с всички сили към брода, който бях видял. Коне и каруци бяха пресичали реката тук. Нагазихме във водата и аз извиках:

— Като стане дълбоко, ще те гушна.

Отначало виждах съвсем ясно брода, тъй като водата беше прозрачна и чиста. Някъде към средата на реката отново погледнах назад. Конникът ни бе видял. Тъкмо влизаше във водата, краката на коня вдигаха пръски. Беше Хоби. Видях лицето му, обло, сурово и мрачно, лицето на Торм, лицето на нашия Баща, лице на робовладелец и на роб. Беше се озъбил, пришпорваше коня и крещеше нещо, но не чувах какво.

Мярнах всичко това с един поглед и продължих навътре, напряко на усилващото се течение, дърпах детето след мен. Когато водата стана твърде дълбока, викнах:

— Мелле, яхни ме на конче. Обаче не ме стискай за гърлото, че ще ме задушиш.

Вече знаех къде съм. Вече бях газил през тази река, с това бреме на плещите. Вече не се оглеждах, защото нямаше смисъл, а навлязох смело в дълбокото, отпърво право към отсрещния бряг, ала после се сетих, че посоката е опасна, и извих надясно; пристъпвах внимателно и опипвах дъното с крака. В един момент течението ме повлече с неочаквана и ужасяваща сила, опитах се да заплувам, но само плясках безпомощно във водата, и тъкмо когато почнах да се давя, отново напипах дъното с крак. Мелле ме бе стиснала отчаяно за гушата. Успях да се преборя с течението и пристъпих бавно напред, но вече си проправях път из плитчините и можех да се хващам за корените и надвисналите клони на върбите. Едва сега погледнах назад.

Бурното течение в средата на реката носеше коня надолу. Без ездач.

Цялата сила на реката се събираше, в този тесен канал, малко по-надолу от мястото, където бяхме успели да я прекосим.

Мелле най-после престана да ме души, трепереше цялата. Изпълзях на брега, пуснах я и се свлякох на пясъка. Нямах сили да помръдна. Гледах реката и бушуващите вълни, с които се бореше конят. Най-сетне той опря копита в дъното, видях как се изправя, как се препъва и подскача… накрая се измъкна на отсрещния бряг. Огледах водата, островчетата, чакълените прагове нагоре и надолу по реката, отново и отново. Пясък, камъни и шуртяща вода.

— Гав, Гав, Клюнчо — хлипаше Мелле. — Ставай. Да вървим. Да се махаме оттук. — Задърпа ме да се изправя.

— Ей сега… — опитах се да отговоря, но открих, че не мога.

Последвах я със залитане през върбовата горичка. След малко краката ми поддадоха и паднах на тревата. Опитах се да кажа на Мелле, че всичко е наред, но не можех да говоря. Дори въздух не можех да си поема. Сякаш отново бях във водата — под водата. Само дето продължавах да виждам съвсем ясно. А сетне се спусна мрак.

Когато се свестих, беше нощ, топла и облачна. Реката беше широка черна ивица между светлите пясъчни брегове. Нещо малко и мокро, но топло се притискаше към мен. Осъзнах, че е Мелле. Събудих я и тръгнахме в мрака през шубраците. Стигнахме малка падина, която изглеждаше подходяща за лагер, но бях твърде изморен, за да напаля огън. А бяхме мокри до кости. Въпреки това се увихме с одеялата, Мелле се сгуши в мен и заспахме.

Страховете ми се бяха изпарили. Бях преминал втората река. Спах дълго и дълбоко.

Събудихме се много след изгрев-слънце. Проснахме мокрите си дрехи да изсъхнат и похапнахме мухлясал хляб, спотаени в храсталака. Мелле не беше пострадала, но се озърташе обезпокоено.

— Не трябва ли да бягаме оттук? — попита.

— Не — отвърнах. Преди да закусим, бях слязъл до брега и бях огледал реката. Логиката ми подсказваше, че трябва да се страхувам, че Хоби би могъл да я преплува и да се спотайва наблизо, но същевременно един друг, неподплатен с никаква логика и напълно уверен глас ми нашепваше: „Ти си в безопасност, няма го вече, връзката е прекъсната“.

Мелле ме гледаше с ококорени, изпълнени с вяра очички.

— Вече сме в Урдайл — обясних й. — Тук няма роби. Нито ловци на роби. Освен това… — Не знаех дали е видяла Хоби да ни преследва в реката и има ли смисъл да й казвам за него. — Освен това мисля, че сме свободни.

Известно време тя обмисля думите ми.

— Мога ли пак да те наричам Гав?

— Пълното ми име е Гавир Айтана Сидой — отвърнах. — Но нямам нищо против Клюнчо.

— Клюнчо и Пискливка — прошепна Мелле и се засмя. — Аз ще продължавам ли да съм Мив?

— Може. Стига да искаш.

— Ще видим ли онзи прочут книжник в града?

— Да — отвърнах.

И тъй, след като дрехите и багажът ни изсъхнаха, се отправихме на път.

Пътуването ни до Месун беше лесно, както всъщност и целият път досега, ако забравим страховете, които ме измъчваха, и рискованото пресичане на реката. Нямах представа какво ще правим, когато стигнем Месун, и с какво ще се прехранваме, но да задавам прекалено много въпроси щеше да е проява на неблагодарност към бог Късмет и Енну. Те бяха с нас досега и не вярвах да ни изоставят точно в този момент. Докато вървяхме, затананиках химна на Каспро.

— Не те бива много в пеенето — отбеляза моята малка спътничка.

— Знам. Пей ти тогава.

Тя подхвана с тънкото си неуверено гласче една любовна песен, която бе чула в къщата на Барна. Спомних си за красивата й сестра и се зачудих дали Мелле също ще стане хубавица. Улових се, че си мисля: „Дано я пощади съдбата!“ Но това бяха мисли на роб. Време беше да се науча да разсъждавам като свободен човек.

Урдайл беше приятна страна с ябълкови градини и пътища, очертани с тополи, издигаше се постепенно от реката към синкавите хълмове, които бях съгледал в далечината. Вървяхме, понякога ни качваха каруцари, купувахме си храна от селските пазари или мляко от някоя селска женица. Често ми се караха, че съм помъкнал малкото си братче по друмищата, но Мелле се притискаше към мен и заявяваше на всеослушание, че съм най-добрият брат на света, с което бързо печелехме благоразположение и храна, както и предложение да преспим на меко и топло в някоя купа сено. И така след пет дни отново се върнахме при реката, която описваше широк завой встрани от пътя и излизаше при град Месун.

Построен на стръмните-хълмове над реката, с покриви от червени керемиди, кули и няколко красиви моста, Месун беше град от камък, но не беше заобиколен от стена. Това ми се стори странно. Нямаше врати, нито стражеви кули, нито дори пазачи. Не видях никакви войници. Влязохме в този голям град, сякаш влизахме в село.

Къщите се издигаха на три и четири етажа, улиците гъмжаха от хора, каруци и коне. Шумът, тълпата и суматохата бяха почти непоносими. Мелле ме стискаше за ръката. Минахме покрай един пазар до реката — в сравнение с него пазарът на Етра би изглеждал като селско площадче. На първо време исках да намеря подходяща странноприемница, където да се настаним, да се изкъпем и да сменим прашните си дрехи, и докато минавахме през пазара, се озъртах за табели. И изведнъж зърнах двама младежи да се спускат по една стръмна уличка — носеха дълги леки сиво-кафеникави наметала и плюшени шапки, нахлупени над ушите. Бяха досущ като от картинката в една книга в библиотеката на Еверра: „Двама книжници от Месунския университет“. Видяха, че ги зяпам, и единият ми намигна шеговито. Пристъпих напред и попитах:

— Простете, бихте ли ни казали как да стигнем до Университета?

— Право нагоре по улицата, приятел — отвърна този, дето ми беше намигнал, и ни огледа с любопитство. Не знаех какво да го попитам. Накрая се сетих.

— Има ли нататък стаи под наем?

Той кимна и каза:

— Най-евтино е в „Пъдпъдъкът“.

Приятелят му възрази:

— Не, в „Лаещото куче“

— Всичко зависи от вкуса ви към хапещи гадинки — каза първият. — Бълхи в „Пъдпъдъкът“, дървеници в „Кучето“.

И продължиха по пътя си, като се смееха.

Тръгнахме натам, откъдето бяха дошли. Скоро калдъръмът отстъпи място на стълби, които извиха покрай висока каменна стена. Някога, много отдавна, Месун бил укрепен град и това беше стената на цитаделата. Отвъд нея се издигаха палати от сребристосив камък, със стръмни заострени покриви и високи прозорци. Стълбището ни изведе на тясна криволичеща уличка с ниски къщички от двете страни и Мелле прошепна:

— Ето ги.

Бяха една до друга — две странноприемници, едната украсена с изрязан от дърво пъдпъдък, другата — с лаещо куче.

— Бълхи или дървеници? — попитах, а Мелле отвърна:

— Бълхи.

Тръгнахме към „Пъдпъдъкът“.

Изкъпахме се с огромно удоволствие и оставихме дрехите си на една жена с много кисела физиономия, за да ги изпере. Огледахме се за бълхи, но изглежда, бяха доста по-малко, отколкото в купите сено. След оскъдната и не особено вкусна вечеря Мелле заклюма. Беше на края на силите си. През последните няколко дни я спохождаха пристъпи на необясним плач и раздразнителност, като всяко уморено дете. Аз също бях доста изнервен, но усещах, че градът ме изпълва с енергия, която нямаше да ме остави да заспя. Попитах Мелле дали ще я е страх, ако я оставя и изляза да се разходя. Тя лежеше, завита с пончото и притиснала любимата си фигурка към гърдите.

— Не — каза ми. — Не се тревожи, Клюнчо. — Но ми се стори малко натъжена и колеблива.

— Мога и да остана.

— О, я излизай — възкликна тя. — Разходи си се. Аз ще поспя. — И затвори очички, намръщена, стиснала устни.

— Добре. Обещавам да се върна, преди да се стъмни. Тя не отговори, все така зажумяла. Излязох.

И щом стъпих на плочника пред „Пъдпъдъкът“, видях същите двама младежи.

— Избра бълхите, а? — попита ме усмихнато този, дето ми беше намигнал. Имаше приятна усмивка и отново ме погледна с любопитство. Реших да използвам тази възможност: може би беше знак, който трябваше да следвам.

— Вие студенти в Университета ли сте? — попитах.

Той спря и кимна. Спътникът му не изглеждаше тъй благоразположен.

— Да знаете как мога да стана и аз студент?

— Ха, точно това си помислих, че ще попиташ.

— Можете ли да ми кажете… към кого трябва… да се обърна…

— Не те ли праща някой? Учител, книжник, с когото си работил?

Сърцето ми се сви.

— Не.

Той поклати глава и каза:

— Знаеш ли, ела да пийнеш с нас в „Голямата бъчва“. Аз съм Сампатер Иле, а това е Гола Медерра. Той учи право, аз — писменост.

Представих се и добавих:

— Бях роб в Етра.

Трябваше да го кажа преди всичко друго, преди да узнаят, че са предложили приятелството си на роб.

— В Етра? Беше ли там по време на обсадата? — попита Сампатер, а Гола го задърпа:

— Хайде, жаден съм!

Пихме бира в „Голямата бъчва“ — шумна, претъпкана със студенти кръчма. Повечето бяха на моя възраст, някои по-големи. Сампатер и Гола, изглежда, си бяха поставили за цел да изпият колкото се може повече бира и да поговорят с всички в кръчмата, което не им попречи да ме представят на присъстващите и всеки от тях ми даде съвет при кого трябва да отида, за да ме вземат в Университета. Когато се оказа, че не познавам нито един от прочутите учители, които изреждаха, Сампатер попита:

— Добре де, няма ли поне един, при когото искаш да учиш? Някой, за когото си чувал?

— Оррек Каспро.

— Ха! — Той ме погледна, засмя се и вдигна халбата си. — Значи си поет, а?

— Не, не съм. Аз само… — Всъщност не знаех какъв съм и какъв искам да стана. Никога не се бях чувствал толкова невеж.

Сампатер пресуши халбата си и се провикна:

— Още една за мен и ще те отведа в неговата къща.

— Не бива…

— Защо не? Той не е преподавател и е много свестен. Не е нужно да му се кланяш и да угодничиш. Отиваме право при него, не е далече.

Успях да се измъкна с обяснението, че трябва да се върна при братчето си. Платих за бирите, с което им станах още по-симпатичен, и Сампатер ми обясни как да стигна до къщата на Каспро — била само на две преки.

— Още утре иди при него — заръча ми. — Или, чакай, ще мина да те взема.

Уверих го, че ще отида и ще кажа, че той ме е пратил, после се върнах в „Пъдпъдъкът“, замаян от изпитите бири.

Спах малко и неспокойно и на развиделяване се замислих какво да правя. Бях се отказал вече да се записвам за студент в Университета. Нямах достатъчно пари, нито нужната подготовка, и едва ли можех да стана като някой от лекомислените веселяци в „Голямата бъчва“. Макар че бяхме връстници, бяхме стигнали до възрастта си по различни пътища.

Това, от което имах нужда, бе работа, за да мога да издържам Мелле. В толкова голям, при това град без роби, сигурно имаше постоянна нужда от работна ръка. Знаех името на само един човек в Месун и реших да отида при него. Ако не получех работа там, щях да потърся другаде.

Щом Мелле се събуди, й казах, че ще излезем да си купим дрехи. Това й хареса. Киселата съдържателка ни обясни как да стигнем до пазара в подножието на хълма и там открихме много сергии с нови и употребявани дрехи, някои на съвсем прилични цени.

Видях, че Мелле гледа с възхита една захабена шарена копринена роба, и казах:

— Пискливке, вече не е необходимо да се правиш на Мив.

Тя присви свенливо рамене и промърмори:

— Прекалено е голяма.

И наистина, това бе роба за голяма жена. След като й се полюбува още малко, Мелле добави:

— На Диеро щеше да й стане.

Права беше.

В края на краищата купих панталони, ленени ризи и наметала, каквито носеха момчетата в Месун. На Мелле взех и една елегантна жилетка с копчета от медни грошове. Тя все ги поглеждаше, докато се изкачвахме към цитаделата, и по едно време рече засмяно:

— Е, вече винаги ще си имам парички.

Хапнахме хляб със зехтин и маслини на една сергия и после предложих:

— Сега да отидем да навестим прочутия книжник.

Личицето на Мелле грейна и тя изприпка по каменните стъпала пред мен. Следвах я, изпълнен със сляпа и твърда решимост. Бях взел малкия увит в коприна пакет от странноприемницата.

Сампатер ме бе упътил добре и лесно открих къщата, която бе описал — висока и тясна, опряна в скалистия хълм, последната къща на улицата. Вдигнах ръка и почуках.

Отвори млада жена. Лицето й беше бледо, кожата й бе толкова прозрачна, че сякаш сияеше. С Мелле се втренчихме в косата й — никога не бях виждал такава коса. Беше като кълбо от невероятно фини златни жички, като позлатено и сресано руно, истински сияещ ореол около главата й.

— Ох! — възкликна Мелле и аз едва се сдържах също да не възкликна.

Младата жена се усмихна. Лекичко. Сигурно бяхме много смешни, голямо й малко момче, чистички, с изопнати от напрежение лица, ококорени на прага. Усмивката й беше мила и ме насърчи.

— Дойдох в Месун да видя Оррек Каспро — ако е възможно — казах смутено.

— Мисля, че е възможно — отвърна тя. — За кого да предам?

— Гавир Айтана Сидой. А това е… брат ми… Мив…

— Аз съм Мелле — прекъсна ме Мелле. — И съм момиче. — Повдигна раменца и сведе засрамено очи. Приличаше на малко ястребче.

— Заповядайте — покани ни младата жена. — Аз съм Мемер Галва. Ще ида да проверя дали Оррек е свободен… — И се отдалечи по коридора, великолепната й коса сияеше около главата й.

Спряхме в тесния коридор. Имаше няколко врати, и от двете страни.

Мелле ме хвана за ръката и прошепна:

— Нали нямаш нищо против, че вече не съм Мив?

— Разбира се. Дори се радвам, че не си Мив.

Тя кимна, след това подскочи и възкликна:

— Олеле!

Проследих погледа й. В коридора бе излязла лъвица.

Не ни обърна никакво внимание, а спря пред една от вратите, размаха опашка и погледна лениво през рамо. Не беше като черните блатни лъвове — имаше пясъчен цвят и бе доста по-едра. Успях да промълвя:

— Енну!

— Идвам — чухме женски глас и една жена излезе в коридора, видя ни и спря. — О, горките — рече. — Не се плашете. Тя е питомна. Защо не влезете в гостната при огнището?

Лъвицата се завъртя и клекна, огледа се нетърпеливо. Жената я потупа по главата и й прошепна нещо. В отговор се чу жалостиво ръмжене.

Погледнах Мелле. Беше се вцепенила и не откъсваше очи от лъвицата, но не можех да определя дали от ужас, или от възхищение. Жената се обърна към нея и каза:

— Казва се Шетар и е с нас от съвсем малка. Искаш ли да я погалиш? Много обича да я галят.

Имаше много приятен глас, нисък и същевременно мек, почти пресипнал, с едва доловими омайни нотки. Говореше с планински акцент като Чамри Берн.

Мелле ме стисна за ръката и кимна.

Приближих внимателно огромното животни. Жената ни се усмихна и каза:

— Аз съм Грай.

— Това е Мелле. А аз съм Гавир.

— Мелле! Какво хубаво име! Шетар, поздрави Мелле.

Лъвицата се изправи рязко, обърна се към нас и направи дълбок поклон — по-точно протегна лапи напред, както правят котките, и опря брадичка на тях. След това се надигна и погледна многозначително Грай, а тя извади нещо от джоба си и го хвърли в зейналата й паст.

— Добро коте — похвали я.

След малко Мелле вече галеше лъвицата и Грай й отговаряше на всички въпроси за Шетар.

После се обърна към мен:

— Ти нали си дошъл да се видиш с Оррек?

— Да, но… но една красива жена ни каза да почакаме.

В този момент Мемер Галва се появи на прага и каза:

— Оррек каза да се качиш в читалнята. Ела с мен.

— А Мелле може да остане при Шетар — добави Грай.

— О, да, с удоволствие. — Мелле ме погледна въпросително.

— Разбира се — казах. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че не можех да мисля. Последвах бледото сияние на косата на Мемер нагоре по тесните стълби.

Още щом вратата се отвори, вече знаех къде се намирам. Познавах тази стая, помнех я. Бях идвал тук много пъти — в тази тъмна стая до отрупаното с книги писалище под високия прозорец, при лампата. Познавах и лицето, което се извърна към мен — будно, печално, честно. Познавах гласа, който произнесе името ми…

Не знаех какво да кажа. Стоях като вкаменен. Той ме погледна настойчиво.

— Какво има? — попита с ниския си глас.

Едва успях да промълвя, че съжалявам, че го безпокоя, а той ме покани да седна, разчисти книгите от едно кресло и се настани срещу мен.

— Е?

Стисках с нервни пръсти пакета. Развих го, опипах слепените листове пергамент и му подадох книгата.

— Когато бях роб, ми забраняваха да чета творбите ви. Но получих тази книга от друг роб. Изгубих я, когато изгубих всичко, но тя отново дойде при мен. Прекосих с нея реката на смъртта и реката на живота. Тя беше пътеводна светлина към мястото, където се крие съкровищницата. Беше мой водач. И ето… ето, че я последвах до нейния създател. Щом ви видях, разбрах, че съм ви познавал през целия си живот. Разбрах, че е трябвало да дойда точно тук.

Той взе книгата и погледна захабената й, пострадала от влагата корица. Разлисти я внимателно. Зачете от страницата, на която отвори:

— „Има три неща, които, докато растат, придават сила на душата — любовта, знанието и свободата“. — Въздъхна. — Трябва да съм бил горе-долу на твоята възраст, когато написах това — рече и се подсмихна. После вдигна глава и ме погледна. Подаде ми книгата и каза: — За мен е чест, Гавир Айтана. Това е дар, който само читателят може да даде на писателя. Има ли нещо, което да направя в замяна?

Говореше също като Чамри Берн.

Бях онемял. Внезапният ми изблик бе секнал, езикът ми отново бе вързан.

— Всъщност може да поговорим за това и по-късно — успокои ме той. — Разкажи ми първо за себе си. Къде си бил в робство? Не е в моята част на света, това е сигурно. Робите в Предпланинието са също толкова невежи, колкото и господарите им.

— В Къщата на Арка, в град Етра — отвърнах. Очите ми се наляха със сълзи.

— Но произхождаш от Блатата, нали?

— Със сестра ми сме били отвлечени от ловци на роби… — И разказах цялата си история, а когато спирах, за да си поема дъх, той ме окуражаваше или задаваше въпроси. Пропуснах единствено да разкажа за смъртта на Салло, защото не исках да прехвърлям бремето на своята мъка в сърцето на един непознат. Когато стигнах до завръщането ми в гората и как сме се срещнали с Мелле, очите му блеснаха.

— Мелле се казваше майка ми — рече. — А също и дъщеря ми. — Гласът му потрепери и той отмести поглед. — И сега водиш това дете с теб, така ли? Мемер ми каза.

— Не можех да я оставя там — отвърнах, сякаш се извинявах.

— Други биха го сторили.

— Тя е много надарена — не съм срещал толкова умно дете. Надявах се, че тук… — Не довърших. Какви надежди можеше да има, и за Мелле, и за мен?

— Тук със сигурност може да получи това, от което има нужда — отвърна Оррек Каспро, без изобщо да се замисли. — Но как успя да изминеш толкова път от Данеранската гора до Месун с малко дете? Едва ли е било лесно.

— Не беше никак трудно, докато не узнах, че моите… врагове в Аркаманд все още ме преследват и че са по дирите ми. — Но тъй като не му бях разказал за Торм и Хоби, се наложи да обясня кои са, а също и как е загинала сестра ми в техните ръце.

Когато стигнах до това как Хоби ме е преследвал и как сме пресекли Сенсали, той се напрегна като мъжете в лагера на Бригин, докато им декламирах „Обсадата и падането на Сентас“.

— Видя ли го да се дави? — попита.

Поклатих глава.

— Видях, че конят е без ездач. Нищо повече. Реката е широка и пълноводна. Може би се е удавил. А може би не. Но аз мисля… — не знаех как да го обясня. — То е… като да се скъса верига.

Каспро се замисли и каза:

— Искам Мемер и Грай да чуят това. И да ми разкажеш по-подробно за тези твои „спомени“ — твоите видения. За това как си ме видял! — Вдигна глава и се разсмя, гледаше ме с нескрита радост и симпатия. — Нямам търпение да се срещна с твоята малка спътница. Да слезем при нея, а?

Зад къщата имаше тясна градина, втъкната между стените на приземния етаж и скалата, която се издигаше нагоре. Беше ясна късна утрин, цветята ухаеха. За един кратък миг си спомних и тях. Имаше и малък шадраван, от който водата по-скоро капеше. Жената и лъвицата се бяха разположили на каменната пейка и плочите до фонтана, с тях беше и Мелле — продължаваше да гали замечтано косматата глава на лъвицата.

— Сигурно вече си се запознал с жена ми, Грай Барре — каза Каспро. — Ние с нея сме планинци. Мемер Галва дойде с нас от своя дом в град Ансул — ще ни гостува тази година. Уча я на съвременна поезия, а тя ми преподава аритански, древния език на моя народ. Представи ми твоята спътница, ако обичаш.

Но щом се приближихме, Мелле изтича при мен и скри лицето си в дрехите ми. Не знаех какво да направя.

— Мелле — казах, — това е нашият домакин — прочутият книжник, когото дойдохме да видим.

Тя продължаваше да се притиска към крака ми й не го погледна.

— Няма нищо — каза Каспро. Лицето му обаче помрачня за миг. После, без да гледа Мелле, нито да се приближава към нея, каза с приятния си глас: — Грай, Мемер, нашите гости ни носят много интересни истории.

— Мелле ни разказа за пилетата на лодката — каза Мемер. Слънцето караше косата ида пламти. Не смеех да я погледна, но не можех и да не я гледам. Каспро седна на пейката до нея, аз се настаних на другата пейка, без да пускам Мелле от прегръдката си.

— Май е време да похапнем — каза Грай. — Мелле, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Мелле тръгна, но продължаваше да извръща глава от Каспро.

Извиних се за поведението й, но Каспро само махна с ръка.

— Как може да се държи иначе?

И като си припомних цялото ни пътуване, осъзнах, че единствените мъже, с които Мелле бе разговаряла и които бе поглеждала, бяха джуджето в странноприемницата, което вероятно бе сметнала за странна порода дете, и краварчето с коня, което постепенно бе спечелило доверието й. Беше стояла настрана от всички останали — лодкари, носачи, търговци. Досега не го бях забелязал. Сърцето ми се сви.

— Ти си от Блатата, нали? — попита ме Мемер, И тримата имаха красиви гласове — нейният бе като течаща вода.

— Роден съм там — бе всичко, което можах да кажа.

— Отвлечен от ловци на роби като малък, заедно със сестра му — добави Каспро. — Отвели ги в Етра. Там си получил образованието си, нали? Кой ти беше учител?

— Един роб. Еверра.

— Какви книги си чел? Не съм чувал в градовете-държави знанието да се цени особено — с изключение може би на Пагади, където има доста добри книжници, а също и прочути поети. Но предполагам, че войниците преобладават над книжниците.

— Всички книги, които имаше Еверра, бяха много стари — обясних. — Не ни позволяваше да четем съвременните — наричаше ги модерни поети.

— Като мен — засмя се Каспро. — Зная, зная. Нема, епосите и „Нравоучения“ на Трудек… С това започнах и аз в Дерисова вода! И тъй, получил си образование, за да можеш да учиш децата. Какво пък, и това не е малко. Макар че да държат един учител като роб…

— Не беше тежко робство — рекох. — Докато… — Нямах сили да продължа.

— Че може ли робството да не е тежко? — попита Мемер.

— Ако господарите ти не са зли хора — обясних — и ако не познаваш друг живот. Ако всички вярват, че така е устроен светът, тогава няма как да разбереш, че това е… погрешно.

— Наистина ли не го разбираше? — попита тя, без да обвинява, нито да спори; просто проявяваше интерес и същевременно разсъждаваше на глас. Погледна ме втренчено и продължи: — Бях робиня в Ансул. Всичките ми роднини също. Но не по рождение, а защото ни поробиха. Така че нямаше как да вярваме, че така е устроен светът и че такива са законите на природата. Но сигурно е било различно.

Щеше ми се да поговоря с нея за това, но сега не беше моментът.

— Един роб — обърнах се към Каспро — ме научи на вашия химн за свободата.

Мемер се усмихна и за миг лицето й се проясни. Въпреки че кожата й беше бледа, имаше черни очи. Святкаха като опали.

— Пяхме тази песен в Ансул, когато прогонихме алдите — каза тя.

— Всичко е в мелодията — намеси се Каспро. — Хубава мелодия. Завладяваща. — Протегна се, наслаждавайки се на топлината на слънцето, и продължи: — Ще ми се да науча повече за Барна и неговия град. Изглежда, там се е разиграла истинска трагедия. Разкажи ми всичко подробно. Но ти спомена, че си бил негов бард, рецитатор. Значи имаш добра памет?

— Много добра — отвърнах. — Това е моята дарба.

— Аха! — Изглеждаше впечатлен. — Помниш лесно, така ли?

— Без дори да полагам усилия. Тъкмо затова дойдох тук. Какъв смисъл главата ти да е натъпкана с всичко, което си прочел? Хората в гората обичаха да слушат истории. Но какво да правя с тях в Блатата? Или където и да било другаде? И тогава си помислих, че може би в университета…

— Да, да, разбира се. Или може би… Е, ще видим. Ето, че идва медеренде ферехо ен рефема — правилно го казах, нали, Мемер? На аритански това означава „хубава жена, която поднася храна“. Няма да е зле да научиш аритански, Гавир. Помисли си само, съвсем друг език — коренно различен — е, не напълно, като се има предвид, че е предтеча на нашия — и с него огромно поетично творчество! — Докато говореше с неприкрита страст, която — вече бях забелязал — бе типична за него, той се стараеше да не поглежда към Мелле, гледаше само жена си. Стана и й помогна да нареди храната върху една празна пейка: хляб и сирене, маслини, плодове и плодово вино.

— Къде сте отседнали? — попита Грай и аз отвърнах:

— В „Пъдпъдъкът“.

— Как са бълхите? — засмя се тя.

— Търпят се. Нали, Мелле?

Мелле поклати глава и се почеса по рамото.

— И Шетар има бълхи — каза Грай. — Лъвски обаче. Не ги дава на никого. А бълхите в „Пъдпъдъкът“ няма да я нападнат. — Шетар отвори око, когато чу името си, но реши, че храната не си заслужава внимание, и пак се унесе в дрямка.

След като хапна. Мелле седна на плочите до лъвицата и почна да я гали. С Грай си заговориха тихо.

Каспро говореше с мен, Мемер подхвърляше по някоя реплика. Това, което правеше Каспро, както усетих по някое време, бе да проучи по заобиколен и ненатрапчив начин докъде се простират знанията ми, какво съм учил и какво не. От малкото, което каза Мемер, останах с впечатлението, че притежава задълбочени знания за поезията и легендите. Но когато стигнахме до историята, тя призна, че е невежа и че познава само историята на Ансул, защото всички книги били унищожени от завоевателите на този град. Исках да чуя тази ужасна история, но Каспро продължи с въпросите си, докато не научи всичко, което го интересуваше. Дори измъкна от мен признание за отколешната ми мечта да напиша историята на градовете-държави.

— Съмнявам се, че някога ще успея да го направя — въздъхнах и обясних: — Защото би означавало да се върна там.

— Защо не? — попита Каспро и смръщи вежди.

— Аз съм избягал роб.

— Гражданите на Урдайл са свободни хора — все така намръщено каза той. — Никой не може да ги обявява за роби, където и да идат.

— Но аз не съм гражданин на Урдайл.

— Ако дойдеш с мен в Камарата на общините, ще се застъпя за теб и ще станеш гражданин още утре. Тук е пълно с бивши роби, които пътуват свободно до Асион и градовете-държави като граждани на Урдайл. Но като става дума за история, ще намериш по-добри материали в тукашния университет, отколкото в градовете-държави.

— Те не знаят какво да правят с тях — отвърнах натъжено, припомнил си бях архивите и свитъците, които бяхме пренасяли в Светилището на предците.

— Може пък ти да им покажеш какво да правят с тях, като му дойде времето — рече Каспро. — Но първата стъпка е да станеш гражданин. След това — да те запишем в Университета:

— Каспро-ди, аз нямам много пари. Мисля, че първото, което ще направя, е да си намеря работа.

— Е, имам решение и на този въпрос, стига Грай да се съгласи. Предполагам, че пишеш добре, нали?

— О, да — отвърнах и си спомних безмилостните уроци на Еверра.

— Нужен ми е книгописец. Човек с наистина добра памет може да ми е от голяма полза, тъй като напоследък зрението ми взе да отслабва. — Каза го безгрижно и тъмните му очи останаха ясни, но лицето му трепна едва забележимо и видях, че Грай го поглежда разтревожено. — Например… ако ми потрябва цитат от Дениос за някоя лекция, а не мога да си спомня какво идва след „И лебедите нек’ на север да отлитат…“

Подхванах строфата:

— „и нека гъските на север да летят —
аз ще летя на юг сега.“

— Ох! — възкликна Мемер. — Обожавам тази поема!

— Естествено — каза Каспро. — Макар че не е от най-известните, ако изключим неколцина носталгично настроени южняци.

Спомних си за един носталгичен северняк, Таддер, който ми бе дал томче на Дениос, където прочетох тази поема. Каспро продължи:

— Мисля, че сигурно ще е ужасно удобно да разполагам с жива антология на литературата. Стига подобна работа да те привлича, Гавир. Но ако нещо не ти е по сърце, кажи ми и аз сам ще си направя справката. Имам доста книги. А и ти ще имаш възможност да се учиш в Университета. Какво смяташ, Грай?

Жена му седеше на плочите до Мелле. Пресегна се, улови го за ръката и няколко секунди двамата се гледаха с безгранична любов.

— Чудесна идея — каза Грай.

— Имаме няколко свободни стаи — каза ми Каспро. — Една сме дали на Мемер, докато иска да остане при нас — поне до края на идната зима. Има и няколко стаи на тавана, там доскоро бяхме настанили две млади студентки от Бендраман. Но те се върнаха в Дерисова вода, за да се похвалят пред жреците с познанията си, така че стаите са свободни. Изцяло на ваше разположение.

— Оррек — рече жена му, — дай на Гавир време да помисли.

— Понякога е опасно, ако оставиш човек да помисли — подметна той. Погледна ме с усмивка, с която едновременно се извиняваше и ме предизвикваше.

— Ами аз… ами ние… за мен ще е… — Нямах сили да довърша изречението.

— А за мен ще е голяма радост да имаме дете в къщата — каза Грай. — Особено Мелле. Стига да е съгласна.

Мелле я погледна, после извърна очи към мен.

— Мелле — казах, — нашите домакини ни канят да останем при тях.

— При Шетар?

— Да.

— И при Грай? И при Мемер?

— Да.

Тя не отговори, само кимна и продължи да гали гъстата козина на лъвицата. Шетар похъркваше.

— Е, значи се разбрахме — заяви Каспро, сега планинският акцент много му личеше. — Вземете си нещата от гостилницата и елате тук.

Все още се колебаех.

— Нали си ме виждал, неведнъж в живота си, в твоите „спомени“, да произнасям името ти? Не дойде ли тук заради мен? — попита той тихо, но пламенно. — Ако има сила, която да ни води, защо трябва да й се съпротивляваме?

Грай ме гледаше с трогателно съчувствие.

Мемер кимна усмихнато на Каспро и се обърна към мен:

— Да знаеш, много е трудно да се спори с него.

— Ами аз… аз не споря — измънках. — Само че… — И млъкнах.

Мелле стана и се сгуши до мен на пейката.

— Клюнчо — прошепна. — Не плачи. Всичко е наред.

— Зная — казах и я прегърнах. — Вече всичко е наред.

УРСУЛА ЛЕ ГУИН ХРОНИКИ НА ЗАПАДНИЯ БРЯГ(ЦЯЛАТА ТРИЛОГИЯ)

Книга първа Дарби

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

Книга втора Гласове

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

Книга трета Сили

Първа част

1

2

3

4

5

6

Втора част

7

8

9

10

Трета част

11

12

13

Четвърта част

14

15

УРСУЛА ЛЕ ГУИН

ХРОНИКИ НА ЗАПАДНИЯ БРЯГ(ЦЯЛАТА ТРИЛОГИЯ)

Книга първа

Дарби

Книга втора

Гласове

Книга трета

Сили