Урсула Ле Гуин

Грънчарското колело на рая

Първа глава

Вие двамата с Конфуций сте сън; и аз, който ви казвам, че сте сън, също съм сън. Утре някой мъдрец ще може да го обясни, това утре няма да дойде още десет хиляди поколения.

Джуан Дзъ1

Носена от течението, подмятана от вълните, влачена страхотно с цялата мощ на океана, медузата се рее из морските глъбини. Светлината минава през нея, а мракът я изпълва. Носена, подмятана, влачена от едно на друго място, защото в дълбините на морето няма други посоки освен по-близо и по-далеч, по-плитко и по-дълбоко, медузата виси и се полюлява; пулсът й протича бърз и повърхностен през нея, докато тласкания от луната океан пулсира с мощния си всекидневен ритъм. Увиснало, полюляващо се, пулсиращо, най-уязвимото и безплътно същество намира защита в необуздания и могъщ океан, на когото е поверило съществуването, движението и волята си.

Но ей ги — предизвикателно се надигат континентите. Право отпред каменисти шелфове и скални канари щръкват от водата във въздуха — този сух, ужасяващ Космос от сияние и несигурност, където нищо не поддържа живота. И ето, ето теченията повеждат в погрешна посока, а вълните извършват предателство, прекъсвайки безкрайния си кръговрат и се хвърлят с рев нагоре към скалите и въздуха, разбиват се…

Как да оцелее безплътното морско същество върху сухия пясък на дневната светлина; как да оцелее съзнанието, като се събужда всяка сутрин.

Клепачите му бяха изпепелени, затуй не можеше да си затвори очите и светлината проникваше в мозъка му, изгаряше го. Не можеше да си извърне главата, защото го приковаваха блокове паднал бетон, а щръкнали от сърцевината им арматурни железа я стискаха като в менгеме. Сетне тях вече ги нямаше, успя някак да помръдне и да седне. Намираше се на циментовото стълбище; до ръката му цъфтеше глухарче, израснало от пукнатина в стъпалото. Изправи се, но щом застана на крака, ужасно му се догади и разбра, че страда от лъчева болест. Вратата се намираше само на две стъпки, защото надуваемото легло запълваше наполовина стаята му. Стигна до вратата, отвори я и мина през нея. Отпред се опна безкрайният, застлан с линолеум коридор, вдигаше се нагоре и се спускаше надолу на километри нататък, а далеч, много далеч, се намираше мъжката тоалетна. Потегли към нея, като се опитваше да се държи за стената, но там нямаше за какво да се хване и тя се превърна в под.

— Спокойно. Мирувай.

Над него, подобно на книжен фенер, беше увиснало лицето на обслужващия асансьора — бледо, оградено с посивяла коса.

— От радиацията е — рече той, но Мани сякаш не го разбра и повтори:

— Спокойно.

Намираше се на леглото в стаята си.

— Пиян ли си?

— Не.

— Надрусал ли си се с нещо?

— Болен съм.

— Какво си вземал?

— Не намерих някой да става — рече той, като искаше да обясни, че се е опитал да заключи вратата, през която идваха сънищата, но нито един от ключовете не е станал на ключалката.

— Ще дойде фелдшерът от петнайсетия етаж — гласът на Мани се чуваше много слабо през рева на развълнуваното море.

Потъваше и се опитваше да диша. На леглото му беше приседнал непознат със спринцовка в ръка и го гледаше.

— Свърши работа — рече непознатият. — Идва на себе си. Чувстваш се ужасно, а? Няма нищо. Трябва да се чувстваш ужасно. Взел си това наведнъж, а? — Той показа седем малки целофанени пликчета от автомата за наркотици. — Отвратителна смес — барбитурати и дексидрин. Какво се опитваше да си направиш?

Дишаше с мъка, но гаденето беше преминало. Сега пък се чувстваше ужасно слаб.

— Всички са от тази седмица — продължи фелдшера, млад мъж с кестенява опашка и развалени зъби. — Значи не всички са от личната ти фармакарта и трябва да докладвам, че си заемал чужди. Не ми е приятно, но съм повикан и нямам избор, разбираш ли. Не се тревожи, с тази дрога не си извършил престъпление, просто ще получиш съобщение да се явиш в полицейския участък, за да те изпратят в Медицинския факултет или Районната поликлиника за преглед, откъдето ще те зачислят при някой доктор или психиатър за ДТЛ — доброволно терапевтично лечение. С помощта на личната ти карта вече попълних формуляра; искам само да зная откога вземаш повече от полагащите ти се наркотици?

— Няколко месеца.

Фелдшерът започна да дращи по хартията върху коляното си.

— А от кого си заел фармакарти?

— От приятели.

— Трябват ми имена.

След време фелдшерът рече:

— Поне едно име. Чиста формалност. Няма да им създадеш неприятности. Полицията ще им направи забележка, а здравният контрол ще следи фармакартите им в продължение на година. Просто формалност. Едно име.

— Не мога. Опитваха се да ми помогнат.

— Виж какво, ако не дадеш имената, значи се съпротивляваш и ще отидеш в затвора или ще те натикат в лечебно заведение. А стига да поискат, с помощта на записите в автомата за наркотици, винаги могат да открият чии са картите, така просто им спестяваш време. Хайде, дай едно име.

Покри лице с ръцете си, за да се скрие от непоносимата светлина, и рече:

— Не мога. Не мога да го направя. Имам нужда от помощ.

— Взе моята карта — обади се пиколото на асансьора. — Така, Мани Арънс, 247-602-6023. — Писалката заскрибуца.

— Не съм използувал картата ти.

— Тогава ги заблуди. Няма да проверят. Хората непрекъснато използуват чужди фармакарти, не могат да проверят всички. Непрестанно давам моята, използувам чужди. Имам цяла колекция от такива порицания. Не знаят, че съм вземал неща, за които здравната служба дори не е чувала. Друг път не са те хващали. Не се вълнувай, Джордж.

— Не мога — рече той, което означаваше, че не може да позволи Мани да лъже заради него, не може да го спре да лъже заради него, не може да не се вълнува, не може да продължава.

— След два-три часа ще се почувстваш по-добре — обеща фелдшерът. — Но не излизай днес. То и без друго центърът е съвсем задръстен, машинистите от метрото готвят нова стачка, а Националната гвардия пък се опитва да кара влаковете — в новините казаха, че било страхотна каша. Не излизай. Трябва да вървя, аз ходя пеша, да го вземат дяволите. На десет минути път съм от тук — в Държавния жилищен комплекс по-долу, на Макадъм. — Леглото подскочи при ставането му. — Знаете ли, че само в този комплекс двеста и шейсет деца страдат от квашиоркор2? Все от семейства с ниски доходи или поставени на базисна издръжка и затова не получават достатъчно белтъчини. А какво по дяволите да направя аз? Пет искания за Минимални белтъчни дажби съм изпратил за тях; така и не са дошли, само канцеларщина и извинения. Все ми казват, че хората на базисна издръжка могат да си купят достатъчно ядене. Да, ами ако няма откъде да го купят? По дяволите. Бия им инжекции с витамин C и се опитвам да се правя, че гладът е просто скорбут…

Вратата се затвори. Леглото подскочи, когато Мани седна на мястото на фелдшера. Долови слаба, сладникава миризма на прясно окосена трева. Отвъд тъмнината на затворените очи, през издигащата се от всички страни мъгла, до него стигна гласът на Мани:

— Не е ли чудесно да си жив?

Втора глава

Божиите двери са небитието.

Джуан Дзъ: XXIII

От кабинета на д-р Уилям Хейбър не се откриваше изглед към връх Худ. Той се помещаваше във вътрешен утилитарен апартамент в Уиламит Ист Тауър и не гледаше на никъде. Върху една от стените без прозорци имаше голям фототапет на връх Худ и докато разговаряше по интеркома със секретарката си, д-р Хейбър не отделяше очи от него.

— Кой е този Ор дето се качва, Пени? Истерикът със симптоми на проказа ли?

Всъщност тя седеше само на метър от него, от другата страна на стената, но също както дипломата в рамка, интеркомът вдъхва доверие на пациентите, а и на доктора. Пък и май не върви един психиатър да отваря вратата и да вика: „Следващият!“

— Не, докторе, вие говорите за господин Грийн, който ще дойде утре в десет. Този ни го праща д-р Уолтърс от Медицинския факултет, доброволната терапия.

— Злоупотреба с наркотици. Ясно. Папката му е при мен. Щом дойде, пусни го да влезе.

Още докато говореше, чу бръмченето на качващия се асансьор; той спря, вратите му се плъзнаха встрани със свистене; сетне отекнаха стъпки, поколебаха се, външната врата се отвори. Тъй като се заслуша, започна да чува врати, пишещи машини, гласове, вода да изтича в тоалетните на канторите насам — натам по коридора, над него и под него. Номерът бе да се научиш да не ги чуваш. Само в главата има масивни стени, които могат да те отделят от шумовете.

Сега Пени изпълняваше церемонията, свързана с първата визита, и докато чакаше, д-р Хейбър се загледа отново във фототапета, като се питаше кога ли е правена снимката. Синьо небе, сняг от подножието до върха. Явно много отдавна, през шейсетте или седемдесетте. Парниковият ефект бе настъпил съвсем постепенно, така че роденият през 1962 г. Хейбър ясно помнеше сините небеса от ранното си детство. Сега вечните снегове бяха изчезнали от всички планини по света, дори от Еверест, дори от Еребус, раззинал огнена паст в пустинните брегове на Антарктида. Разбира се, може и да са оцветили съвременна снимка, да са направили небето синьо, а върха — бял; знае ли човек.

— Добър ден, г-н Ор — рече той, изправен, усмихнат, но без да протяга ръка, защото в последно време мнозина пациенти изпитваха голям страх от физически контакт.

Пациентът отдръпна неуверено почти протегнатата си ръка, опипа нервно огърлицата си и отвърна:

— Приятно ми е.

Огърлицата представляваше обичайната дълга верига от посребрена стомана. Облеклото му беше обикновено, в рамките на стандарта на обикновен чиновник; носеше косата си консервативно, до раменете, брадата му беше къса. Светлокос и светлоок, нисък, слаб, бял, малко недохранен, в добро здраве, между 28 и 32. Неагресивен, кротък, безцветен, потиснат, обикновен. Както често казваше Хейбър — първите десет секунди от контакта с пациента са най-ценният период.

— Седнете, г-н Ор. Добре! Пушите ли? С кафявия филтър са обикновени, с белия — без никотин. — Ор не пушеше. — Сега да видим какво ще правим с вас. Здравният контрол иска да знае защо сте заемали фармакарти от приятели и сте получавали повече от полагаемите ви се стимулиращи хапчета от лекарствените автомати. Така ли е? При това положение са ви изпратили при момчетата от факултета, които са препоръчали Доброволна терапия и са ви препратили при мен. Вярно ли е?

Слушаше се как говори сърдечно, спокойно, за да накара човека насреща си да се отпусне, но този съвсем не се отпускаше. Премигваше често, седеше сковано, положението на ръцете му беше прекалено официално — класическа картина на потисната тревога. Той кимна, сякаш едновременно с това преглъщаше.

— Добре, чудесно, дотук нищо особено. Щяхте да сте загазили, ако трупахте хаповете, за да ги продавате на наркомани или да извършите с тях убийство. Но тъй като сам сте ги гълтали, наказанието ще бъде само няколко сеанса с мен! Все пак трябва да разбера защо сте ги вземали, за да можем заедно да разработим по-здравословен начин на живот, който ще ви придържа в рамките на предвидените в собствената ви фармакарта дози, а може и да ви освободи напълно от зависимостта от наркотиците. Вашата система е била — тук той хвърли поглед в папката, изпратена от Медицинския факултет — да вземате няколко седмици барбитурати, да преминете няколко нощи към декстро-амфетамин, сетне да се върнете към барбитуратите. Как се започна? Безсъние ли?

— Спя добре.

— Но имате лоши сънища.

Човекът вдигна стреснато поглед, беше изплашен — проблясък на нескрит ужас. Случаят щеше да е лесен. Този нямаше защити.

— Нещо такова — рече дрезгаво той.

— Не ми беше трудно да позная, г-н Ор. Обикновено ми пращат сънуващите — рече той и се усмихна широко на дребния мъж. — Специалист съм по съня. В буквалния смисъл на думата. Ониролог3. Сънят и сънищата са моето поле на дейност. Сега, на тази основа, можем да направим следващото предположение, а то е, че сте използували фенобарбитуратите, за да потиснете сънищата, но сте установили, че с привикването към него, наркотикът е действал все по-малко и по-малко, докато е престанал изобщо да ги потиска. Същото се отнася и до декседрина. И сте започнали да ги редувате.

Пациентът кимна сковано.

— Защо периодът, в който сте вземали декседрина, е бил винаги по-кратък?

— Изнервяше ме.

— Убеден съм, че е било така. А последната комбинирана доза е била чудо и половина. Но не и опасна сама по себе си. Все пак, г-н Ор, вие сте правели нещо рисковано. — Направи пауза, за да имат думите му по-голям ефект. — Лишавали сте се от сънища.

И отново пациентът кимна.

— Опитвате ли се да се лишите от храна и вода, г-н Ор? Да сте се опитвали да минете без въздух напоследък?

Продължаваше да говори шеговито и за миг пациентът успя злощастно да се усмихне.

— Знаете, че имате нужда от сън. Тъй както имате нужда от храна, вода и въздух. Но не сте знаели, че да спиш не е достатъчно, че тялото ви настоява също така упорито да получи полагаемото му се количество сънища, нали? Ако системно лишавате мозъка си от сънища, той започва да се държи странно. Ставате раздразнителен, гладен, не успявате да се концентрирате — познато ли ви звучи? Не е бил само декседринът. И така, изпадате в унес, реакциите ви са непредсказуеми и проявявате склонност към параноични фантазии. И накрая сте принуден да сънувате, независимо какво. Няма наркотик, който да ви спре да сънувате, освен ако не ви убие. Така например крайният алкохолизъм може да доведе до състояние, наречено централна понтинна миелинолиза, което е фатално; причинява се от кръвоизлив в подкорието, вследствие от липса на сънища, а не на сън! От липса на изключително специфичното състояние, което настъпва по време на спането — сънуването, парадоксалната фаза на съня, делта-съня. И тъй като не сте алкохолик, нито сте мъртъв, зная, че каквото и да сте вземали, за да потиснете сънищата си, то е имало само частичен ефект. Следователно: вие сте в недобро физическо състояние поради частичното лишаване от сънища и вървите по задънена улица. И така, какво ви вкара в задънената улица? Предполагам страх от сънища, от кошмари или онова, което според вас са лоши сънища.

— Бихте ли ми казали нещо за тях?

Ор се поколеба.

Хейбър отвори уста и отново я затвори. До такава степен знаеше какво ще кажат пациентите му, че можеше да го изрази много по-добре от тях. Но важното бе те да направят тази стъпка. Не биваше да я прави вместо тях. В края на краищата, този разговор само предхождаше същественото, беше ритуал, останал от щастливото време на психоанализите; служеше единствено да му помогне в решението, дали да се насочи към положително или отрицателно привикване, какво да направи.

— Струва ми се, че не сънувам кошмари по-често от другите хора — говореше Ор, загледан в ръцете си. — Нищо особено. Аз… аз се боя да сънувам.

— Да сънувате лоши сънища ли?

— Всякакви сънища.

— Разбирам. Имате ли представа как е възникнал този страх? И от какво се боите, какво искате да избегнете?

Тъй като Ор не отговори веднага, а седеше загледан в ръцете си — ъгловати, червени, отпуснати абсолютно безжизнени върху коляното му, Хейбър съвсем лекичко го подкани.

— Какво ви притеснява — че сънищата са безсмислени, разюздани, понякога и порочни ли?

— Да, в известен смисъл. Но по конкретна причина. Виждате ли, тук… тук аа…

Ето го разковничето, ключът, помисли си Хейбър, който също наблюдаваше ръце му. Бедното копеле. Има полюции и изпитва комплекс на вина заради това. Пубертетно напикаване, властна майка…

— Ето тук ще престанете да ми вярвате.

Дребосъкът се оказа по-болен отколкото изглеждаше.

— Онзи, който борави със сънища в будно или сънно състояние, не отдава особено значение на понятия като вяра или невяра, г-н Ор. Обикновено не си служа с тези категории. Не вършат работа. Затова продължавайте нататък. Стана ми интересно. — Дали не звучеше покровителствено? Погледна към Ор да не би да е схванал думите му погрешно и за миг срещна очите му.

Необикновено красиви очи, помисли си Хейбър, и остана изненадан от думата, защото и „красота“ не беше категория, с която често си служеше. Зениците бяха сини или сиви, много ясни, сякаш прозрачни. Неволно Хейбър се загледа в тези ясни очи с неопределен цвят; но само за миг, затова съзнанието му не регистрира необикновеното преживяване.

— Ами — подхвана Ор обзет от решителност, — сънувал съм сънища, които… които са въздействали на… на будния свят. Реалния свят.

— Така е с всички нас, г-н Ор.

Ор зяпна. С такъв можеш да си правиш каквото щеш.

— Въздействието на сънищата от делта-фазата непосредствено преди събуждане върху общото емоционално състояние на психиката може да бъде…

Но мъжът, с когото можеше да прави каквото си ще, го прекъсна:

— Не, нямам предвид това — и добави с известно заекване: — Искам да кажа, че сънувах нещо и то се случи.

— Не ми е трудно да го повярвам, г-н Ор. Казвам го съвсем сериозно. Едва след появата на научното мислене са се намерили хора, склонни да го поставят под въпрос, още по-малко да не вярват в него. Пророчески…

— Не става дума за пророчески сънища. Не съм способен да предвиждам бъдещето. Просто променям нещата. — Ръцете бяха здраво стиснати. Нищо чудно, че големците от Медицинския факултет са му го изпратили. Те винаги изпращаха на Хейбър откачените, с които не могат да се оправят.

— Бихте ли ми дали пример? Да речем, спомняте ли си първия път, когато сте сънували такъв сън? На каква възраст бяхте?

Пациентът се поколеба, сетне рече:

— Струва ми се — на шестнайсет. — Държанието му продължаваше да е покорно; проявяваше голям страх от темата, но не стоеше нащрек, нито пък проявяваше враждебност по отношение на Хейбър. — Не съм съвсем сигурен.

— Кажете ми за първия път, в който сте сигурен.

— Бях седемнайсетгодишен. Все още живеех при нашите и у дома бе отседнала сестрата на майка ми. Намираше се в процес на развод и не работеше, получаваше само базисна издръжка. Пречеше. Имахме обикновен тристаен апартамент, а тя все стоеше у дома. Подлудяваше майка ми. Не беше от деликатните, имам предвид леля Етел. Окупираше банята — по това време все още разполагахме с отделна баня. И тя все, как да кажа, все ме сваляше — уж на шега. Полу на шега. Влизаше в спалнята ми по долнище на пижама и т.н. Беше само на около трийсет години. Това ме държеше в напрежение. Все още не бях имал момиче и… разбирате. Подрастващи. Не е трудно да възбудиш едно момче. Това ме караше да негодувам. Та нали ми беше леля.

Погледна към Хейбър, за да се увери, че докторът разбира срещу какво точно е негодувал и не гледа с неодобрение на това. Натрапчивата сексуална разюзданост в края на двайсетия век беше довела също до чувство за вина и страх у потомците, тъй както бе станало след пуританщината от края на деветнайсети век. Ор се боеше да не би Хейбър да се стресне от това, че не е искал да спи с леля си. Хейбър запази израз на безразличие, но и на интерес, така че Ор продължи.

— И тъй, сънищата ми станаха неспокойни и леля ми винаги присъстваше в тях. Обикновено в друг образ, както става понякога в сънищата; веднъж беше бяла котка, но аз знаех, че това е Етел. В края на краищата една вечер поиска да я заведа на кино и се опита да ме накара да я опипам, сетне, когато се върнахме у дома, започна да се мята по леглото ми и да казва, че родителите ми спели и т.н., а когато най-сетне успях да я изведа от стаята си и заспах, сънувах този сън. Много жив беше. Помнех го изцяло, когато се събудих. Сънувах, че Етел е загинала при автомобилна катастрофа и сме получили телеграма за това. Докато приготвяше вечерята, мама плачеше и на мен ми стана мъчно за нея, щеше ми се да направя нещо за нея, но не знаех какво. Толкова… Сетне, когато станах, отидох в дневната. Етел я нямаше на дивана. Тя никога не беше спала на него. Нямаше защо да питам. Помнех. Знаех, че леля Етел е загинала при автомобилна катастрофа на магистрала в Лос Анджелис преди месец и половина, прибирайки се у дома, след като ходила при адвокат във връзка с развода си. Бяха ни съобщили с телеграма. Целият сън представляваше като че ли повторно преживяване на нещо, което действително се е случило. Само дето не се беше случило. Искам да кажа, докато не сънувах съня, знаех също, че е живяла у нас, спяла е на дивана в дневната — до миналата нощ.

— Но нямаше нищо, което да говори за това, да го доказва.

— Не. Нищо. Не беше идвала. Никой не си спомняше да е идвала, освен мен. И грешах. Вече.

Хейбър кимна мъдро и поглади брада. Онова, което изглеждаше като умерено привикване към наркотици, започна да прилича на тежко отклонение от нормалното, но нямаше друг случай да му представят такава стройна система от самозаблуди. Може би Ор беше умен шизофреник, който му разправя небивалици и се подиграва с него? Все пак липсваше едва доловимата вътрешна арогантност на такива хора, към която Хейбър беше изключително чувствителен.

— Според вас, защо майка ви не е осъзнала, че действителността се е променила от предишната нощ?

— Ами тя не го беше сънувала. Искам да кажа, че сънят наистина промени действителността. Той създаде с обратна сила друга действителност, част от която е била. След като е била част от нея, тя нямаше спомен за другата. Аз имах, спомнях си и двете, защото бях… там… в момента на промяната. Зная, че не звучи смислено, но мога да го обясня само по този начин. Обаче трябва да имам някакво обяснение, инак се изправям пред факта, че съм луд.

Не, този човек съвсем не беше безличен.

— Не се занимавам с това да раздавам присъди, г-н Ор. Имам нужда от факти. А трябва да ми повярвате, че за мен събитията в съзнанието са факти. Когато наистина виждате съня на друг човек, записан черно на бяло от енцефалографа, както съм правил десетки хиляди пъти, няма начин да кажете, че сънищата не са „реални“. Те съществуват; те са събития; те оставят следа. Да разбирам ли, че сте имали и други сънища със същите последици?

— Няколко. От дълго време не ги сънувам. Само като съм в стрес. Но това сякаш… започна да става по-често. Започнах да се страхувам.

Хейбър се приведе напред.

— Защо?

Ор го погледна, без да разбира.

— Защо се страхувате?

— Защото не искам да променям нещата — отвърна Ор, сякаш изричаше нещо повече от очевидно. — Кой съм аз, че да се намесвам в хода на нещата? Освен това подсъзнанието ми променя нещата без някакъв разумен контрол. Опитах автохипноза, но не свърши работа. Сънищата са несвързани, егоистични, безсмислени — неморални, както казахте преди минута. Те идват до голяма степен от онази част в нас, която не е социализирана, нали така? Не съм искал да убивам бедната Етел. Просто исках да не ми пречи. Да, но е голяма вероятността това да стане драстично. Сънищата намират преки пътища. Аз я убих. При автомобилна катастрофа на две хиляди километра, месец и половина преди това. Аз съм отговорен за смъртта й.

Хейбър отново поглади брада и рече бавно.

— Оттук и потискащите сънищата наркотици. Да избегнете други отговорности.

— Да. Дрогата не позволяваше на сънищата да придобиват сила и да стават ярки. Само някои от тях, много интензивни, са… — потърси подходящата дума — резултатни.

— Така. Добре. Да видим. Не сте семеен; работите като чертожник в електрорайона Бонвил-Уматила. Харесва ли ви работата?

— Да.

— Как сте с половия живот?

— Имах пробен брак. Разделихме се миналото лято, трая няколко години.

— Вие ли се отдръпнахте или тя?

— И двамата. Не искаше дете. Нямаше условия за официален брак.

— А оттогава?

— Ами в службата има някои момичета. Всъщност не съм… полов атлет.

— А междуличностните отношения? Смятате ли, че отношенията ви с другите хора са задоволителни, че имате своя ниша в емоционалната екология на заобикалящата ви среда?

— Така мисля.

— Следователно твърдите, че всичко е наред в живота ви. Хубаво. Сега ми кажете дали искате, дали сериозно искате да се освободите от зависимостта си от наркотици?

— Да.

— Значи добре. И така, вземали сте дрога, защото не сте искали да сънувате. Но не всички сънища са опасни; само някои по-ярки. Сънували сте леля си Етел като бяла котка, но на следващата сутрин тя не се е превръщала в бяла котка, нали така? Някои сънища са нормални — безопасни.

Изчака Ор да кимне в знак на съгласие.

— Сега помислете върху следното: готови ли сте да подложим всичко това на проверка и, може би, да се научите да сънувате безопасно, без страх? Нека обясня. Натоварили сте проблема с прекалено много емоции. Вас буквално ви е страх да сънувате, защото смятате, че някои от сънищата ви имат способността да влияят върху действителния живот по начин, който няма как да контролирате. Да, но това може и да е сложна и съдържателна метафора и с нея подсъзнанието ви да се опитва да каже на съзнанието ви нещо за действителността — вашата действителност, вашия живот — което не сте готови да приемете на съзнателно равнище. Но бихме могли да приемем метафората съвсем буквално; не е нужно засега да я превеждаме на езика на действителността. В момента проблемът ви е следният: боите се да сънувате, но ви е необходимо. Опитали сте се да потиснете сънищата с наркотици, но не сте успели. Тогава, да опитаме обратното. Да ви накараме да сънувате нарочно — интензивно и ярко, тук. Под мой надзор, под контрол. Така че вие да получите власт над онова, което сякаш ви се изплъзва.

— Как така ще сънувам по поръчка? — попита крайно притеснен Ор.

— В д-р Хейбъровия Дворец на сънищата ще можете! Хипнотизирали ли са ви досега?

— При зъболекаря.

— Добре. Ето каква е системата. Поставям ви в хипнотичен транс и ви внушавам, че ще заспите, ще сънувате и какво ще сънувате. Ще бъдете свързан чрез електроден шлем с апаратурата, за да е сигурно, че наистина сънувате, а не сте само в хипнотичен транс. Докато сънувате, ще ви наблюдавам физически и на ЕЕГ4 през цялото време. Ще ви събудя и ще разговаряме за съня ви. Ако е минал без проблеми, може да приемете много по-спокойно мисълта за следващ сън.

— Но аз няма да сънувам резултатно тук; това се случва на един от десетки или стотици съня. — Аргументите, които Ор привеждаше в своя защита, бяха съвсем логични.

— Тук можете да сънувате всякакъв вид сън. Съдържанието му и неговото емоционално равнище могат да се управляват почти изцяло от мотивиран субект и съответно подготвен хипнотизатор. Правя го от десет години. А вие ще бъдете в непрекъсната връзка с мен, защото ще носите шлем. Слагали ли сте някога такова нещо?

Ор поклати отрицателно глава.

— Но знаете какво представляват.

— Изпраща чрез електроди сигнал, който стимулира… мозъка да прави каквото се иска от него.

— В общи линии е така. Руснаците го използуват от петдесет години, израелците го усъвършенстваха, а накрая ние го възприехме и го произведохме масово за професионални цели, при лечение на пациенти с психични отклонения и за домашна употреба, за приспиване или довеждане до алфа-транс. Преди няколко години лекувах пациентка в тежка депресия, изпратена за задължителна терапия в Линтън. Също както много други депресанти, тя не можеше да спи и особено й липсваше делта-съня, през който има сънища; колкото по-малко сън — толкова по-дълбока депресия. На това трябваше да се сложи край. Но как? Не разполагаме с лекарство, което да допринася съществено за удължаване на делта-съня. ЕСМ, електронно стимулиране на мозъка? Но това е свързано с имплантиране на електроди, при това дълбоко, за да се стигне до центровете на съня; по-добре без операция. Приложих шлема, за да стимулирам спането. Ами какво би станало, ако направим дифузния, нискочестотен сигнал по-специфичен, насочен локално към конкретна област в мозъка? Охо, д-р Хейбър, ето ти тебе проблем. Но след като се натъпках с необходимите познания в областта на електрониката, разработих основната апаратура само за няколко месеца. Сетне се опитах да стимулирам мозъка на субекта със записи на мозъчни вълни от здрави субекти при съответните състояния в различните етапи на спането и сънуването. Нищо не излезе. Установих, че сигналите от друг мозък могат да предизвикат, но могат и да не предизвикат реакция у субекта; трябваше да се науча да обобщавам, да получа нещо като средно статистически запис от стотици нормални мозъчни вълни. Започнах, докато работя с пациента, отново да стеснявам, да пригаждам; а когато мозъкът на субекта направи онова, което ми е необходимо, записвам момента, усилвам го, уголемявам и го удължавам, възпроизвеждам го и така стимулирам мозъка да следва собствените си здравословни импулси, ако мога да си позволя играта на думи. Но всичко е свързано с огромен обем анализ на обратната връзка. И обикновената електроенцефалография плюс шлема се превърна в ей това — той посочи с ръка електронната гора зад Ор. Беше скрил по-голямата част с пластмасова ламперия, защото мнозина пациенти се плашеха от машинарията или прекалено се отъждествяваха с нея, и все пак тя заемаше една четвърт от кабинета. — Това е Машината за сън — продължи той с широка усмивка — или, казано по-прозаично, Усилвателя. А онова, което той върши, е, че ви кара да заспите и да сънувате: леко и за кратко време или пък толкова дълго и интензивно, колкото искаме. О, между другото, това лято изписаха пациентката с депресия напълно излекувана от Линтън. — Приведе се напред и попита: — Готов ли сте да опитате?

— Сега ли?

— За какво да чакате?

— Но как да заспя в четири и половина следобед…

Хейбър беше започнал да рови в претъпканото чекмедже на бюрото си и сега измъкна оттам един формуляр.

— Съгласие за хипноза, изисквано от Министерството на здравеопазването, образованието и социалните грижи. — Ор взе подадената му писалка, подписа формуляра и го остави послушно на бюрото.

— Така. Хубаво. А сега, Джордж, кажи ми следното. Твоят зъболекар какво използува — хипнозапис или пък е от онези, които не оставят друг да им върши работата?

— Запис. Аз съм 3 по скалата на податливост.

— Точно по средата на скалата, а? За да може внушението да има резултат, ще ни е необходим доста дълбок транс. Не ни трябва сън в транс, а истински сън по време на спане; за това ще се погрижи Усилвателя, но трябва да сме сигурни, че внушението ще стигне дълбоко. Затова, вместо да прекараме часове в подготовка за дълбок транс, ще използуваме вагусно-каротидна индукция. Виждал ли си как става?

Ор поклати глава. Изглеждаше загрижен, но не възрази. Беше готов да се съгласи, но готовността му беше някак пасивна и изглеждаше женствена или дори детинска. Хейбър почувства как този физически крехък и отстъпчив човечец предизвиква у него желание да го вземе под свое покровителство или да го мачка. Беше толкова лесно да господстваш над него, да го гледаш отвисоко, че трудно можеше да се въздържи.

— Използувам метода при повечето си пациенти. Той е бърз, безопасен и сигурен — определено най-добрият начин да се предизвика хипноза, който създава най-малко трудности на хипнотизатора, а и на субекта. — Ор положително бе чувал страховити истории за субекти, получили мозъчни увреждания или умъртвени от прекалено продължителна и несръчна вагусно-каротидна индукция. И макар подобни страхове да не се отнасяха до него, Хейбър трябваше да ги има предвид и да успокои Ор, за да не се съпротивлява на хипнозата по принцип. Затова продължи да дърдори, описвайки петдесетшдишната история на метода, после съвсем се отклони от темата за хипнозата, върна се към спането, за да стигне целта. — Ще, трябва да прехвърлим мост през пропаст, разбирате ли, пропастта, която съществува между бодърстването или състоянието на хипнотичен транс и спящото състояние. Тя носи простичкото име „спане“. Нормален сън, обикновен сън, не-РЕМ5 сън — както щете го наречете. Най-общо казано, боравим с четири състояния на съзнанието: будно, транс, обикновен сън и делта-сън. От гледна точка на мисловната дейност обикновеният сън, дълбокият сън и хипнозата имат нещо общо; и трите освобождават активността на подсъзнанието; склонни са да използуват първичния мисловен процес. Докато мозъчната дейност в будно състояние е вторичен процес — тя е рационална. Но да погледнем към ЕЕГ записите на четирите състояния. Оказва се, че дълбокият сън, трансът и будното състояние имат много общо помежду си, докато обикновеният сън е съвършено различен. А човек не може да премине от транс в истински дълбок сън. Между тях трябва да има състояние на обикновено спане.

Обикновено човек изпада в състояние на дълбок сън четири или пет пъти на нощ и то само за по четвърт час. Останалото време се намирате в различни фази на нормалния сън. Там също сънувате, но обикновено неярко; мозъчната дейност наподобява машина на празен ход, нека го наречем непрекъснато нашепване на образи и мисли. А ние търсим ярките, заредени с емоция, запомнящи се неща в състоянието на дълбок сън. Нашата хипноза плюс Усилвателя ще се погрижат да ги имаме, да прескочим неврофизиологичната и времева пропаст на спането и да попаднем направо в съня. Така че ще трябва да полегнете на кушетката. Пионери в моята област са Демент, Азерински, Бергер, Озуълд, Хартман и други, но кушетката идва направо от Татко Фройд… Ние обаче я използуваме, за да спим на нея. Като начало искам да седнете в долния край. Точно така. Ще прекарате известно време там, затова се наместете удобно. Казахте, че сте опитали автохипноза, нали? Добре. Опитайте с методите, които сте приложили. Какво ще кажете за дълбоко дишане? Бройте до десет докато поемате въздух, задръжте до пет; точно така, отлично. Имате ли нещо против да гледате в тавана, точно над главата си. Да, точно така.

Когато Ор послушно наклони глава назад, Хейбър, който стоеше близо до него, посегна бързо и безшумно, сложи лявата си ръка зад главата му, натискайки здраво с палец и един пръст зад и под всяко ухо; в същото време с десния палец и пръст натисна силно откритото гърло, точно под меката, руса брада, където минаваха вагусния нерв и каротидната артерия. Усети под пръстите си нежната, бледа кожа, долови първоначалното сепване, сетне видя как бистрите очи се затварят. И докато мърмореше тихо и бързо — Сега ще заспиш, затвори очи, спи, отпусни се, не мисли за нищо; ще спиш, спокоен си, ще се отпусне и тялото ти; отпусни се, забрави… — изпита радост от собственото си изкуство, незабавната власт над пациента.

А Ор падна по гръб на кушетката, като прострелян, дясната му ръка се отпусна безжизнена до леглото.

Веднага Хейбър коленичи до него, с дясната си ръка все така притискаше леко същите точки, без да спира тихия, бърз поток от внушения:

— Сега се намираш в транс, не спиш, а си в дълбок хипнотичен транс и няма да излезеш от него, и да се събудиш докато не ти кажа. Сега ти си в транс и потъваш непрекъснато все по-дълбоко, но все още чуваш гласа ми и следваш указанията ми. Отсега нататък, винаги когато само докосна гърлото ти, така както правя сега, веднага ще влизаш в хипнотичен транс. — Повтори указанията и продължи. — Сега, когато ти кажа да отвориш очи, ще го направиш и ще видиш пред теб да се носи кристално кълбо. Искам да съсредоточиш отблизо вниманието си върху него и докато го правиш, ще продължиш да потъваш в транс. А сега отвори очи, така, и ми кажи, когато видиш кристалното кълбо.

Светлите очи, сега странно вторачени навътре, погледнаха през Хейбър в нищото. „Ето!“ — прошепна много тихо хипнотизираният.

— Добре. Продължаваш да го гледаш втренчено и да дишаш равномерно; скоро ще бъдеш в много дълбок транс…

Хейбър вдигна поглед, към часовника. Цялата тази работа му отне няколко минути. Не обичаше да пилее време за средствата, важното бе да стигне до желаната цел. Докато Ор лежеше втренчен във въображаемото кристално кълбо, Хейбър се изправи и започна да наглася на главата му модифицирания шлем като непрестанно го сваляше и слагаше отново, за да притисне мъничките електроди към скалпа под гъстата, светлокестенява коса. Говореше често и тихо, повтаряше внушения, а понякога задаваше мило въпроси, та Ор да не се унесе в сън, а да е във връзка с него. Веднага след като нагласи шлема както трябва, включи ЕЕГ-то и известно време го следи, за да види как изглежда този мозък.

Осем от електродите на шлема бяха свързани с ЕЕГ-то; вътре в машината осем писци непрекъснато отбелязваха електроактивността на мозъка. На екрана пред Хейбър импулсите се възпроизвеждаха директно, изписваха в бяло на сив фон трепкащи криви. Можеше по желание да отдели и увеличи всяка от кривите, да насложи едната върху другата. Тази сцена никога не му омръзваше, целонощен филм, шоу по Първи канал. Не видя подобните на сигма зъбци, които очакваше. Нямаше нищо необикновено в общия вид, освен разнообразието. Простият мозък произвежда относително прости, по-бързи и по-бавни криви и се задоволява да ги повтаря, но това не беше прост мозък. Движенията бяха изтънчени и сложни, повторенията — редки и с вариации. Компютърът на Усилвателя щеше да ги анализира, но дотогава Хейбър не можеше да изолира някакъв определен фактор, освен сложността сама по себе си.

Почти веднага след като заповяда на пациента да не вижда кристалното кълбо и да затвори очи, получи силен, ясен алфа-сигнал в 12 цикъла. Поигра си още малко, правейки записи за компютъра, провери колко дълбок е хипнотичният транс и тогава рече:

— А сега, Джон… — Не беше така, как, по дяволите, се казваше субектът? — Джордж. Ето, след минута ще заспиш. Ще заспиш дълбоко и ще сънуваш, но не преди да кажа „Антверпен“; когато го кажа, ще заспиш и ще спиш, докато не повторя името ти три пъти. А дотогава ще сънуваш, ще сънуваш хубав сън. Един ясен, приятен сън. Съвсем не лош сън. Сънят ще е приятен, но много ясен и ярък. С положителност ще го помниш като се събудиш. Той е за… — поколеба се за момент; не беше планирал нищо, разчитайки на вдъхновение. — За един кон. Голям червеникавокафяв кон, който препуска из полето. Препуска наоколо. Може да яздиш коня или да го хванеш, или просто да го гледаш. Но сънят ще е за един кон. Ярък… — каква дума беше използувал пациентът? — резултатен, за един кон. След това няма да сънуваш друго; а когато повторя името ти три пъти, ще се събудиш, чувствайки се спокоен и отпочинал. А сега ще те накарам да заспиш като… кажа… Антверпен.

Малките, танцуващи криви на екрана започнаха послушно да се променят. Станаха по-плътни и по-бавни; скоро се появиха сънните вретена, характерни за втората фаза, както и намек за дългия, дълбок делта-ритъм от четвъртата фаза. А докато ритмите на мозъка се променяха, променяше се и унесената в сън материя, населявана от тази танцуваща енергия — ръцете лежаха отпуснати върху бавно повдигащия се гръден кош, лицето стана безизразно и неподвижно.

Усилвателят беше направил пълен запис на ритмите на будния мозък; скоро той щеше да улавя първите ритми на делта-съня и да е в състояние, дори в рамките на първия сън, да ги подаде обратно на спящия мозък, усилвайки собствените му излъчвания. Нещо повече, може би вече го правеше. Хейбър предполагаше, че ще трябва да чака, но хипнотичното внушение, съчетано с продължителното самолишаване от сънища, въведоха пациента веднага в делта-фазата; стигнал не стигнал втората фаза, той започна да се възкачва отново. Плавните извивки на екрана заподскачаха тук и там, започнаха да стават по-бързи и да играят, приемайки жив, несинхронизиран ритъм. Сега Варолиевия мост се активизира, а линията от хипокампа показваше петсекунден цикъл на тета-ритъм, който не се бе проявил ясно при този субект. Пръстите леко се раздвижиха, очите под затворените клепачи се размърдаха, гледайки, устните се разтвориха за дълбоко дишане. Спящият сънуваше.

Беше 5:06.

В 5:11 Хейбър натисна черното копче за изключване на Усилвателя. В 5:12, забелязвайки, че се появяват дълбоките подскоци и вретена на нормалния сън, той се наведе над пациента и повтори три пъти ясно името му.

Ор въздъхна, направи с ръката си широк, отпуснат жест, отвори очи и се събуди. С няколко ловки движения Хейбър отстрани електродите от черепа му и попита, добронамерено и уверено:

— Добре ли се чувстваш?

— Съвсем.

— И сънува. Това мога да ти кажа. Би ли ми разказал съня си?

— Един кон — заговори дрезгаво Ор, все още замаян от спането. Сетне се изправи. — Беше за един кон. Ей онзи — и махна с ръка към фототапета с размера на панорамен прозорец, който украсяваше кабинета на Хейбър, снимка на прочутия състезателен жребец Тамани Хол, който си играеше в заградена ливада.

— Какво сънува за него? — Попита доволен Хейбър. Не бе очаквал, че хипнотичното внушение ще окаже въздействие върху съдържанието на съня още при първия сеанс.

— Ами… Ами вървях през полето и известно време той стоеше надалеч. После започна да препуска към мен и след време осъзнах, че ще ме прегази. Знаех, че всъщност не може да ми навреди, защото беше конят от вашата снимка, а не истински. Беше нещо като игра — д-р Хейбър, нещо в тази снимка не ви ли се струва… непривично.

— Е, някои хора го намират за прекалено драматичен за кабинет на психиатър, донякъде потискащ. Секссимвол в естествена големина точно срещу кушетката! — рече Хейбър и се засмя.

О, Господи, там стоеше връх Худ, човекът беше прав.

Не е бил връх Худ, не би могъл да е връх Худ, беше кон, беше кон…

Беше планина.

Кон, кон беше…

Хейбър стоеше вторачен в Джордж Ор, който го гледаше въпросително. Сигурно бяха минали няколко секунди откак му зададе въпроса, не бива да изглежда объркан, трябва да внушава доверие, знаеше как да отговори.

— Джордж, ти помниш, че онзи тапет е бил снимка на връх Худ, така ли?

— Да — отвърна Ор доста тъжен, но непоклатим. — Помня. Така беше. Със сняг по него.

— Хм — Хейбър кимна мъдро, премисляйки. Ужасното свиване на стомаха бе преминало.

— Вие не помните ли?

Очите на мъжа, толкова неопределени на цвят, но бистри и гледащи право в него — това бяха очите на психопат.

— Не, боя се, че не. Това е Тамани Хол, тройният победител от осемдесет и девета. Липсват ми надбягванията, наистина е жалко, че проблемите с изхранването изместват по-низшите видове. Разбира се, конят е чист анахронизъм, но ми харесва снимката; в нея има енергия, сила — пълно самоосъществяване от животинска гледна точка. Нещо като идеал, символ за онова, което един психиатър се стреми да постигне в смисъл на човешка психология. Оттам, разбира се, източникът на моето внушение за съдържанието на съня ти, случи се така, че гледах към него…— Хейбър хвърли страничен поглед към тапета. Разбира се, на него имаше кон. — Но виж какво, ако искаш независимо мнение, ще попитаме госпожица Крауч; тя работи тук от две години.

— Ще каже, че винаги е било кон — рече Ор спокойно, но печално. — Винаги е бил. Откак го сънувах. Винаги е бил. Смятах, че след като вие сте ми внушили съня, може би ще помните и двете, също като мен. Обаче изглежда не е така. — Но очите, вече не сведени, погледнаха към Хейбър изпълнени със същата яснота, търпение, същата безмълвна и отчаяна молба за помощ.

Човекът беше болен. Трябваше да го излекува.

— Бих искал да дойдеш пак, Джордж, при това, ако е възможно утре.

— Ами, аз работя…

— Излез час по-рано и ела тук в четири. Ти си на ДТЛ. Кажи на началника си и не изпитвай фалшив срам по този повод. В някакъв момент от своя живот 82 на сто от населението получава доброволно лечение, да не говорим за 31 процента, които са подложени на задължително лечение. Затова бъди тук в четири и ще се заловим на работа. Трябва да знаеш, че ще има резултат. Ето ти рецепта за мепробамат; той ще направи сънищата ти с ниска интензивност, без напълно да потиска делта-фазата. Можеш да я изпълняваш на лекарствения автомат всеки три дни. Обади се по всяко време на деня или нощта, ако сънуваш сън или имаш друго преживяване, което те плаши. Но се съмнявам, че докато вземаш препарата ще се случи такова нещо; а ако си готов с моя помощ да работиш упорито по въпроса, скоро няма да имаш нужда от лекарството. Ще си се справил с проблема за сънищата и ще си на чисто. Нали?

Ор взе рецептата, представляваща магнитна карта на Ай-Би-Ем.

— Ще се почувствам по-добре — рече и се усмихна. Усмивката му беше несигурна, безрадостна, но не и лишена от хумор. — И още нещо за коня… — добави той.

Хейбър, който стърчеше с една глава над него, погледна надолу.

— Прилича на вас — рече Ор.

Хейбър хвърли бърз поглед към фототапета. Така беше. Едър, здрав, космат, червеникавокафяв, носещ се в галоп…

— Да не би конят в съня да е приличал на мен? — попита проницателно и благоразположено той.

— Да, точно така — отвърна пациентът.

Когато Ор си отиде, Хейбър седна и погледна притеснен към фототапета с Тамани Хол. Наистина беше прекалено голям за кабинета му. По дяволите, де да можеше да си позволи кабинет с истински панорамен прозорец!

Трета глава

Онези, на които небето помага, наричаме синове на небето. Те не го научават с учене. Не го изработват с работене. Не го осмислят като размислят. Да позволиш на разбирането да спре пред онова, което не може да бъде разбрано, е високо постижение. Онези, които не са способни на това, ще бъдат унищожени на грънчарското колело в рая.

Джуан Дзъ: XXII

Джордж Ор си тръгна от работа в три и половина и отиде пеша до станцията на метрото; нямаше кола. Спестявайки, би могъл да си позволи парен фолксваген и пътния данък за него, но за какво? Центърът на града бе затворен за автомобили, а той живееше в центъра. Едно време, през осемдесетте години, се научи да шофира, но никога не бе имал кола. Взе влак по линията за Ванкувър в посока обратно към Портланд. Вагоните вече бяха претъпкани; там, където се намираше, не стигаше до дръжка или въобще до нещо, за което да се хване, и се крепеше единствено благодарение на притискащите го от всички страни тела, които се уравновесяваха; понякога, когато силата на притискането (c) превишаваше силата на земното привличане (g), оставаше да виси, без да докосва пода. Един човек до него, който държеше вестник, така и не успя да си свали ръцете, а остана с лице забито в спортната страница. В продължение на шест спирки под носа на Ор стоеше заглавието: „Голяма бомбардировка на самолети А-1 близо до афганистанската граница.“ И подзаглавието: „Заплаха от намеса на Афганистан“. Човекът с вестника си проби път и се измъкна, а мястото му заеха няколко домата върху зелена пластмасова чинийка, под които се намести възрастна жена със зелена найлонова дреха. Тя престоя на левия му крак три спирки.

Промъкна се, слезе на Ист Бродуей и в продължение на четири пресечки си пробиваше път през все по-гъстия насрещен поток от хора, излезли от работа, запътен към Уиламит Ист Тауър, голям, просташко претенциозен небостъргач от бетон и стъкло, който с упорството на растение се състезаваше за светлина и въздух със заобиколилата го отвсякъде гора от подобни сгради. До нивото на улицата достигаха много малко въздух и светлина; колкото въздух имаше, беше топъл и изпълнен със ситен дъждец. Валеше по стара портландска традиция, но топлината от 20 градуса C на 2 март беше нещо ново, дължеше се на замърсяването на въздуха. Битовите и промишлени емисии не бяха овладени навреме, за да станат обратими кумулативните тенденции, които се наблюдаваха още в средата на двайсетия век; щяха да са необходими няколко века да се очисти атмосферата от въглеродния двуокис, ако изобщо това някога станеше. Ню Йорк щеше да е сред големите жертви на парниковия ефект, предизвикал топенето на полярните ледове и повишаване на равнището на океана; нещо повече, застрашен беше Босваш6. Имаше и добри страни. Водата в залива на Сан Франциско повишаваше равнището си и накрая щеше да покрие стотиците квадратни километри изкопана земна маса и боклук изхвърлени в него от 1848 г. до сега. Що се отнася до Портланд, той не беше застрашен от покачващото се равнище на водата, а само от падащата вода, тъй като се намираше на сто и трийсет километра от океана, от другата страна на крайбрежната планинска верига. В Западен Орегон винаги е било дъждовно, но сега валеше непрекъснато, дъждовете падаха упорити и топли. Все едно, че живееш сред течаща отгоре топла супа.

Новите градове Уматила, Джон Дей, Френч Глен бяха разположени източно от Каскадните планини, където преди трийсет години се ширеше пустиня. През лятото там все така цареше жестока горещина, но валежите достигаха само 112 сантиметра годишно, за разлика от 285-те сантиметра в Портланд. Стана възможно да се води интензивно земеделие — пустинята разцъфна. Сега във Френч Глен живееха 7 милиона души. Портланд, с население само от 3 милиона и без потенциал за растеж, изостана далеч назад. Което не беше нещо ново за Портланд. И какво от това? Недохранването, пренаселеността и вездесъщата мръсотия — бяха същите. В старите градове имаше повече скорбут, тиф и хепатит, повече улично насилие, престъпност и убийства отколкото в новите. В едните властваха плъховете, а в другите — мафията. Джордж Ор остана в Портланд, защото винаги бе живял там и защото нямаше причини да смята, че животът другаде би бил по-добър или пък различен.

Г-ца Крауч се усмихна безучастно и му даде знак направо да влиза. Ор си бе представял, че кабинетите на психиатрите, също като заешките дупки, имат преден и заден вход. Този нямаше, но се съмняваше, че в него може на влизане или излизане пациентите да се натъкнат един на друг. В Медицинския факултет му обясниха, че д-р Хейбър имал малко пациенти, защото бил преди всичко изследовател. Създадоха у него впечатлението за човек, постигнал успех и много специален, а сърдечното и властно поведение на доктора го затвърди. Но тъй като днес не беше така напрегнат, забеляза повече неща. В кабинета нямаше платина и кожа, които да свидетелстват самоуверено за финансов успех, липсваше и бъркотията на учен, убеден, че за него тези неща нямат значение. Столове и кушетка, тапицирани с изкуствена кожа, бюро от облечен с пластмаса и дървен фурнир метал. Нямаше нищо истинско. Д-р Хейбър, с бели зъби, с червеникавокафява грива, огромен, избоботи: „Добър ден!“

Сърдечността беше неподправена, но пресилена. У този човек имаше истинска топлина и дружелюбност, но те бяха затиснати от професионално маниерничене, изкривили се бяха от преднамереното използуване на собствената личност на лекаря. Ор долови желанието му да го харесат и да помогне; „Докторът — помисли си той — не е убеден, че на този свят има други освен него и търси да докаже, че те съществуват като им помага. Боботи така високо своето «Добър ден!», защото не е сигурен, че ще получи отговор.“ На Ор му се дощя да бъде дружелюбен, но, тъй като не му се видя подходящо да каже нещо лично, рече:

— Изглежда Афганистан ще се намеси във войната.

— Хм, това си личеше още през август. — Трябваше да се сети, че докторът ще е по-наясно с международното положение; той самият беше полузапознат с него и изостанал с три седмици от събитията. — Според мен това едва ли ще стресне съюзниците — продължи Хейбър, — освен ако не привлече Пакистан на страната на Иран. Тогава може да се наложи Индия да изпрати нещо повече от символична подкрепа на изагиптяните. — Последното беше телеграфно съкращение на съюза между Новата арабска република и Израел. — Според мен, речта на Тупта в Делхи показва, че той се подготвя за такава възможност.

— Тя се разраства — рече Ор, чувствайки се неадекватен и унил. — Имам предвид войната.

— Притеснява ли те?

— Вас не ви ли притеснява?

— Това няма значение.

— Да, притеснява ме. — Но Хейбър не заслужаваше този отговор; питащият не може да се изключи от въпроса, като се прави на обективен, сякаш отговорите бяха предмети. Ор не изрече мислите си на глас; намираше се в ръцете на доктора, който положително знаеше какво прави.

Имаше склонността да смята, че хората знаят какво вършат, може би защото приемаше, че самият той не знае.

— Спа ли добре? — попита Хейбър, сядайки под лявото копито на Тамани Хол.

— Чудесно, благодаря.

— Какво мислиш за ново посещение в Двореца на сънищата? — попита докторът като го наблюдаваше внимателно.

— Разбира се, нали затова съм тук.

Видя Хейбър да става и да заобикаля бюрото, видя голямата ръка да посяга към врата му, сетне не се случи нищо.

— … Джордж…

Името му. Кой го викаше? Непознат глас. Суха земя, сух въздух, кънтенето на непознат глас в ушите му. Дневна светлина и никаква посока. Няма път назад. Събуди се.

Полупознатата стая, полупознатият едър мъж в широка червеникавокафява работна дреха, с червеникавокафявата брада и белозъба усмивка, с тъмни непроницаеми очи.

— На ЕЕГ-то сънят изглеждаше кратък, но жив — рече плътният глас. — Да го чуем. Колкото по-бързо си спомниш, толкова по-пълно ще го разкажеш.

Ор седна, усещайки се доста, замаян. Намираше се на кушетката. Как ли се бе озовал там?

— Да видим. Нищо особено. Отново конят. Като ме хипнотизирахте, пак ли ми казахте да сънувам коня?

Хейбър поклати глава, без да потвърждава или да отрича и продължи да слуша.

— Ами, това тук беше конюшня. Това помещение. Слама и ясли, а в ъгъла — вила, и т.н. Конят беше в нея. Той…

Очаквателното мълчание на Хейбър не допускаше измъкване.

— Та той изсипа огромна купчина лайна. Кафяви, димящи. Конски фъшкии. Приличаше малко на връх Худ, с малката гърбичка от северната страна и т.н. Покриваше целия килим и някак ми пречеше, та рекох: „Това е само снимка на върха.“ Сетне, предполагам, започнах да се събуждам.

Ор вдигна очи, погледна покрай д-р Хейбър към фототапета зад него, снимка на връх Худ, която заемаше цялата стена.

Картината беше спокойна, в доста приглушени, малко изкуствени багри: синьо небе, нежно или червеникавокафява планина, с бели петънца близо до върха, а на преден план сумрачни, безформени върхове на дървета.

Докторът не гледаше към тапета. Следеше Ор със своите пронизващи, непроницаеми очи. Засмя се, когато Ор обърна отново погледа си към него, но не продължително или високо, а по-скоро малко възбудено.

— Напредваме, Джордж!

— Накъде?

Ор имаше чувството, че изглежда смачкан и глупав, както седеше на кушетката, на която беше спал безпомощен, вероятно с отворена уста и хъркайки, докато Хейбър е седял, гледал е тайните танци и подскоци на мозъка му и му е казвал какво да сънува. Почувства се беззащитен и използван. За каква цел?

Очевидно докторът не си спомняше въобще за фототапета с коня, нито пък за разговора, който водиха във връзка с него; той живееше изцяло в новото настояще и всичките му спомени водеха към него. Така че въобще не можеше да помогне. Но сега ходеше напред-назад из кабинета, като говореше дори по-високо от обикновено.

— Ами, първо, можеш да сънуваш и наистина сънуваш по поръчка, следвайки хипнотичните внушения; второ, реагираш великолепно на Усилвателя. Следователно можем да работим заедно, бързо и резултатно, без наркоза. Предпочитам да работя без наркотици. Онова, което мозъкът върши самостоятелно, е хиляди пъти по-увлекателно и сложно от каквато и да е реакция на химическо стимулиране; затова разработих Усилвателя — да дам на мозъка средство сам да се стимулира. Творческите и терапевтични ресурси на мозъка — независимо дали е в будно състояние, дали спи или сънува — са практически безкрайни. Стига да намерим ключове към всички ключалки. Сама по себе си силата на съня е направо несънувана! — Разсмя се силно, тъй като бе използвал малката игра на думи многократно. Ор се усмихна неловко, тя попадна прекалено близо до целта. — Убеден съм, че лечението ти трябва да се търси в това направление — да се използват сънищата ти, а не да се заобикалят или избягват. Да се изправиш лице в лице със страха си, с моя помощ, да го преодолееш. Ти се боиш от собственото си съзнание, Джордж. Това е страх, с който човек не може да живее. Но не ти се и налага. Не си разбрал, че собственото ти съзнание може да ти помогне, как да го използваш, да го впрегнеш творчески. Само трябва да не се пазиш от собствените си умствени способности, да не ги потискаш, а да ги освободиш. Можем да го направим заедно. Как мислиш, не е ли правилно, не трябва ли да се направи?

— Не зная — отвърна Ор.

Когато Хейбър говореше за използването и впрягането на умствените му способности, за момент си помисли, че докторът сигурно има предвид способността му като сънува да променя действителността, но нали, ако е имал това предвид, щеше да каже ясно? След като знаеше, че Ор отчаяно има нужда някой да потвърди, не би се въздържал, стига да беше в състояние.

Сърцето на Ор се сви. Наркотиците и стимулиращите средства го бяха направили емоционално неуравновесен; знаеше го и затова все се опитваше да се бори и да овладее чувствата си. Но това си разочарование не можеше да овладее. Сега осъзна, че си е позволил мъничко надежда. Вчера бе убеден, че докторът съзнава смяната на планината на фототапета с коня. Не се изненада, не се разтревожи, че при първоначалното си стъписване Хейбър се опита да го скрие; без съмнение не е бил в състояние да го признае дори пред себе си, да го възприеме. Самият Ор дълго търси сили да приеме факта, че върши невъзможното. И все пак си бе позволил да се надява, че Хейбър като знае за съня и присъства, намирайки се в центъра на събитията, е могъл да забележи промяната, могъл е да си спомни и да потвърди, че се е случило.

Напразно. Нямаше изход. Ор се озова в положението, в което се намираше от месеци — сам; знаейки, че е луд и че не е луд едновременно и еднакво непоколебимо. Това стигаше, за да се побърка.

— Дали ще е възможно — рече срамежливо той, — да ми оставите постхипнотично внушение да не сънувам резултатно? След като можете да ми внушите да го направя… Така бих се отървал от наркотиците, поне за известно време.

Хейбър се намести зад бюрото си, приведен като мечка.

— Много се съмнявам, че ще свърши работа дори в течение на една нощ — рече просто той. Сетне отново забоботи: — Не е ли това същият безплоден път, по който си се опитал да тръгнеш, Джордж? Наркотик или хипноза — все си е потискане. Не ще успееш да избягаш от собственото си съзнание. Разбираш го, но не си съвсем готов да го приемеш. В това няма нищо лошо. Погледни на нещата така — на два пъти сънува, ей тук, на кушетката. Толкова лошо ли беше? Навреди ли ти с нещо?

Ор поклати отрицателно глава, прекалено паднал духом, за да отвори уста.

Хейбър продължи да говори и Ор се постара да внимава. Сега обсъждаше съзерцанието, връзката му с нощните сънни цикли от час и половина, ползата от тях и стойността им. Попита Ор дали му допада някакъв конкретен тип фантазиране.

— Например — рече той, — аз често си фантазирам за героични постъпки. Героят съм аз. Спасявам момиче, колега астронавт, обсаден град или цялата проклета планета. Месиански мечти, мечтите на човек, който иска да стори добро. Хейбър спасява света! Носят ми страхотно удоволствие — стига да си знаят мястото. Всички ние имаме нужда от повишаване на самочувствието, което идва от фантазирането, но опитаме ли се да разчитаме на него, параметрите ни за действителността започват донякъде да се размиват… Тогава идват фантазиите от типа остров в Южните морета — мнозина ръководители на средна възраст им се отдават. Или за благородния, многострадален мъченик и различните романтични фантазии на подрастващите, садомазохистичните фантазии и т.н. Мнозина от нас познават повечето такива типове. Почти всички сме били поне веднъж на арената, срещу лъвовете, хвърлили сме бомба и сме унищожили враговете си — или сме спасили въображаема девица от потъващ кораб, писали сме вместо Бетовен Десетата му симфония. Кой стил ти допада?

— О… бягството — отвърна Ор. Наистина трябваше да се стегне, за да отговори на човека, който се опитваше да му помогне. — Да се измъкна. Да се измъкна изпод товара.

— На работата ли, на ежедневието ли?

Хейбър сякаш не можеше да повярва, че Ор е доволен от работата си. Без съмнение преливаше от амбиция и му беше трудно да повярва, че у някого тя може да липсва.

— Ами, по-скоро от града, искам да кажа от тъпканицата. Прекалено много хора навсякъде. Заглавията. Всичко.

— Южните морета ли? — попита Хейбър с мечешката си усмивка.

— Не. Тук. Нямам голямо въображение. Мечтая за къщичка някъде извън града, може би в Крайбрежната верига, където все още е останало нещо от някогашните гори.

— Мислил ли си някога да си купиш?

— Един акър7 земя в най-евтините райони за отмора, в пустошта на Южен Орегон, струва около трийсет и осем хиляди долара. Стига до четиристотин хиляди за парцел с изглед към плажа.

Хейбър подсвирна и рече:

— Разбирам, че си мислил и е трябвало да се върнеш към фантазиите си. Слава Богу, те са безплатни, а! Добре, готов ли си да опитаме пак? Имаме почти цял час още.

— Бихте ли могли…

— Какво, Джордж?

— Да ми позволите да запомня…

Хейбър поде един от поредните си многословни откази:

— Виж какво. Както знаеш, нормално изживяното по време на хипноза, включително всички указания, не се помни в будно състояние, защото се блокира от механизъм, подобен на онзи, който блокира спомена за 99 на сто от нашите сънища. Да се отстрани този блок означава да се дадат прекалено много противоречиви указания, свързани с доста деликатен въпрос — съдържанието на все още несънуван сън. Ето това — този сън — мога да ти внуша да си спомниш. Но не желая споменът за действително сънувания от тебе сън да се смесва с внушенията, които съм направил. Искам да са разделени, да получа ясен доклад за онова, което наистина си сънувал, а не за онова, което, според теб, е трябвало да сънуваш. Разбра ли? Наистина трябва да ми вярваш. Аз участвам в играта, за да ти помогна. Не искам твърде много от теб. Ще те подтиквам, но не прекалено силно или прекалено бързо. Няма да те карам да сънуваш кошмари. Повярвай ми, искам да доведа тази работа докрай и да я проумея толкова, колкото ти я разбираш. Ти си интелигентен и отзивчив субект, а и храбър човек, който е носил сам подобна тревога много дълго време. Ще доведем работата докрай, Джордж, повярвай ми.

Ор не му вярваше напълно, но на него можеше да се противоречи колкото на проповедник, а освен всичко имаше желание да му повярва.

Не каза нищо, а легна обратно на кушетката и позволи на голямата ръка да докосне гърлото му.

— Добре! Готово! Какво сънува, Джордж? Да чуем, докато е още топло.

Повдигаше му се, чувстваше се като глупак.

— Нещо за Южните морета… кокосови палми… Не мога да си спомня. — Потри глава, почеса се под късата брада, пое дълбоко дъх. — Сетне сънувах, че вървите двамата с президента Джон Кенеди, струва ми се по Олдър Стрийт. Вървях зад вас и, струва ми се, носех нещо на някого от двамата. Кенеди беше отворил чадъра си — виждах го в профил, приличаше на старите монети от петдесет цента — и вие казахте: „От това повече няма да имате нужда, г-н президент“ — и го взехте от ръцете му. Той май се подразни, продума нещо, което не можах да разбера. Но беше спряло да вали, показа се слънцето и той рече: „Сигурно сте прав, сега“… Наистина е спряло да вали.

— Откъде знаеш?

Ор въздъхна.

— Ще видите като излезете. Свършихме ли за този следобед?

— Готов съм за още. Държавата плаща, нали знаеш.

— Много съм уморен.

— Добре, значи с това приключваме за днес. Слушай, какво ще кажеш да провеждаме сеансите си нощем? Ще те оставя да заспиш нормално, ще използвам хипноза само да внуша съдържанието на съня. По този начин делниците ти ще останат свободни, а при мен в половината от случаите делниците са нощи; сънят е нещо, с което изследователите на съня рядко разполагат! Това страшно ще ускори работата ни, а ти няма да има защо да вземаш лекарства за потискане на сънищата. Искаш ли да опитаме? Какво ще кажеш за петъчната нощ?

— Имам среща — Ор се стресна от лъжата си.

— Тогава събота.

— Добре.

Тръгна си, преметнал влажния шлифер през ръка. Нямаше защо да го облича. Сънят за Кенеди беше много резултатен. Вече знаеше със сигурност кои сънища са такива. Колкото и обикновено да беше съдържанието им, като се събудеше, ги помнеше изключително ясно и се чувстваше съсипан и изхабен, както се чувства човек, направил огромно физическо усилие да се противопостави на непреодолима, смазваща сила. Преди такива сънища не идваха по-често от веднъж на месец, месец и половина; всъщност връх бе взел страхът, че ще сънува. Сега Усилвателя го караше да сънува, а хипнотичните внушения настояваха да сънува резултатно, бе сънувал резултатно три от общо четири записвания в течение на два дни; или, ако оставим настрана съня с кокосовите палми, който беше, както рече Хейбър, просто мърморене на образи, три от три. Чувстваше се изтощен.

Не валеше. Когато излезе от входа на Уиламит Ист Тауър, мартенското небе се бе опнало високо и ясно над уличните каньони. Вятърът се бе обърнал от изток, духаше сухият пустинник, който съживяваше от време на време влажното, горещо, печално, сиво време в долината на Уиламит. По-чистият въздух повиши малко настроението му. Той изправи рамене и тръгна, опитвайки се да пренебрегне лекото замайване, по всяка вероятност краен резултат от изтощение, тревога, две кратки дремвания по необичайно време на деня и спускането с асансьор от шейсет и втория етаж.

Докторът ли му е казал да сънува, че е спряло да вали? Или пък внушението е било да сънува Кенеди (който, както си спомни сега, имаше брадата на Ейбрахам Линкълн)? Или самия Хейбър? Нямаше как да познае. Резултатната част от съня беше спирането на дъжда, промяната във времето; но това нищо не доказваше. Често резултатен се оказваше не видимо очебиен елемент на съня. Подозираше, че той е прибавил Кенеди по причини, известни само на подсъзнанието му, но нямаше как да е сигурен.

Слезе с безкрайно усилие до спирката на метрото Ист Бродуей. Пусна монетата от пет долара в билетния автомат, взе билета, хвана влака, навлезе в мрака под реката.

Замайването в тялото и съзнанието му се засили.

Да минеш под реката; колко странна, наистина противоестествена мисъл.

Да пресечеш река, да я минеш по брода, да нагазиш в нея, да плуваш в нея, да използваш лодка, ферибот, мост, самолет, да отидеш нагоре по реката, да слезеш надолу по реката в безкрайното обновление или начало на течението — всичко това звучеше смислено. Но да минеш под река, тук ставаше дума за нещо, което съвсем буквално звучеше перверзно. В съзнанието и извън него има пътища, чиято сложност сама по себе си показва, че явно си се объркал и някъде съвсем в началото си свърнал в неправилна посока.

Под Уиламит имаше девет влакови и автомобилни тунела, през нея бяха прехвърлени шестнайсет моста, бяха я бетонирали в продължение на близо четирийсет и пет километра. Мелиоративните съоръжения по нея и по по-голямата Колумбия, в която тя се вливаше на няколко километра надолу по течението от центъра на Портланд, бяха така съвършени, че дори след най-продължителни проливни дъждове нито една от тях не можеше да повиши нивото си с повече от десет-дванайсет сантиметра. Уиламит беше полезен елемент от заобикалящата среда, досущ голямо, кротко домашно животно, запретнато с каиши, вериги, тегличи, седла, мундщуци, колани, букаи. Разбира се, ако не вършеше работа, щяха да я покрият с бетон, като стотиците малки потоци и рекички, които течаха в тъмнина надолу от височините на града под улиците и сградите. Без нея Портланд нямаше да е пристанище; корабите, дългите колони от шлепове, големите салове с дървен материал все още плаваха нагоре и надолу. Затова камионите, влаковете и малкото частни коли трябваше да минават над реката или под нея. Над главите на хората, които пътуваха във влака в тунела Бродуей, имаше тонове скала и чакъл, тонове течаща вода, грамадите на пристаните и киловете на океански кораби, огромните бетонни подпори на вдигнатите над земята мостове на магистралите и детелините, конвой от парни камиони, натоварени със замразени бройлери, реактивен самолет на 10 000 метра в небето, звезди на 4,3 светлинни години. Джордж Ор, блед на премигващия флуоресцентен блясък във вагона, се люлееше, стиснал клатещата се стоманена дръжка сред още хиляди други като него. Усещаше тежестта върху си, товар, който го натискаше все по-надолу. Мислеше: „Живея с кошмар и от време на време се събуждам от него в съня си.“

Блъскането и бутането на хората, които слизаха на станция Юниън, изби тази дълбокомъдрена мисъл от съзнанието му; той съсредоточи вниманието си върху това да не изпуска дръжката. Тъй като се чувстваше все още замаян, се страхуваше, че ако я изпусне, може да повърне и се предаде изцяло на силата (с).

Влакът потегли отново с шум, който се състоеше от равни части ниски и стържещи ревове и високи пронизителни писъци.

Портландската метросистема датираше само от петнайсет години, но я строиха късно и набързо, с некачествени материали, по време на, а не преди сгромолясването на икономиката, основана на личните автомобили. Всъщност вагоните бяха строени в Детройт и сами го потвърждаваха с трайността си и звуците, които издаваха. Ор дори не чуваше ужасяващия шум. Макар и само на трийсет години, окончанията на слуховия му нерв бяха със значително притъпена чувствителност; във всеки случай, шумът бе обикновеният фон на кошмара. Отново разсъждаваше, наложил правата си върху висящата на ремък дръжка.

Откак по принуда разви интерес към темата, се чудеше, че съзнанието не помни повечето сънища. Очевидно несъзнателното мислене, все едно дали при новородените или в сънищата, не стоеше на разположение на съзнателните спомени. Но дали по време на хипноза е в безсъзнание? Съвсем не, буден е, докато не му кажат да заспи. Тогава защо не можеше да си спомни? Това го тревожеше. Искаше да знае какво върши Хейбър. Например първият сън този следобед: дали докторът му е казал просто да сънува отново коня? И дали сам е добавил конските фъшкии, което го поставяше в неудобно положение? От друга страна, ако докторът е внушил конкретно конските фъшкии, това го поставяше отново, макар и по различен начин, в неудобно положение. А може би Хейбър е имал късмет, че не се сдоби с голяма димяща купчина кафяв конски тор на мокета в кабинета си. В известен смисъл, разбира се, това бе станало — снимката на планината.

Ор се изпъна сякаш го бяха ръгнали в слабините, докато влакът се втурна с писък в станцията на Олдър Стрийт. Планината, помисли той, докато шейсет и осем души се блъскаха, тикаха и се отъркваха в него, устремени към вратите. Планината. Казал ми е да върна планината в съня си. И аз съм накарал коня да върне планината на мястото й. Но, ако ми е казал да върна планината на мястото й, тогава е знаел, че е била там преди коня. Знаел е. Видял е как първият сън променя действителността. Видял е промяната. Той ми вярва. Не съм луд!

Толкова голяма бе радостта, изпълнила Ор, че седмина или осмина от четирийсет и двамата пътници, които се тъпчеха във вагона, тези, дето бяха притиснати най-близо до него, изпитаха леко, но определено сияние на добронамереност или отпускане. Жената, която не успя да му отнеме ремъка, почувства блажено облекчение на острата болка от мазола си; мъжът, смачкан върху му от ляво, си помисли внезапно за слънчева светлина; старецът, седнал приведен точно пред него, за малко забрави, че е гладен.

Ор не беше от онези, които разсъждават бързо. Всъщност не беше от онези, които разсъждават. Стигаше до идеите бавно, никога не се плъзгаше по кристалния, твърд лед на логиката, нито се възнасяше на попътната струя на въображението, а тъпчеше, пристъпваше бавно по коравата почва на битието. Да виждаш връзките, казват, било белег на интелекта. Ор усещаше връзките — досущ като водопроводчик. Не беше глупав, но не използваше и половината от възможностите на мозъка си, нито пък половината от бързината, която можеше да развие. Едва след като слезе от метрото на Рос Айлънд Бридж Уест, измина няколко пресечки по нагорнището, взе асансьора до осемнайсетия етаж, до своята гарсониера с размери два и петдесет на три и трийсет метра в двайсет и един етажния блок от стомана и мръсен бетон „Корбет“, съсобственост на хора с независим доход (Да живееш разкошно с ограничени средства в центъра на града!), сложи резена соев хляб в инфрачервената фурна, извади бира от стенния хладилник и постоя известно време на прозореца — бе платил двойно за външна стая с изглед към Западните възвишения на Портланд, нагъчкани с огромни лъскави кули, наситени със светлини и живот и стигна, най-накрая, до въпроса: Защо Хейбър не ми каза, че знае, че сънувам резултатно?

Предъвква го известно време. Обикаля наоколо, опита се да го повдигне, но му се видя много тежък.

Мислеше си: Хейбър знае вече, че фототапетът се променя два пъти. Защо не каза нищо? Трябва да знае, че се страхувам да не съм луд. Казва, че ми помагал. Би ми помогнал много, ако ми каже, че вижда онова, което виждам аз, че не си въобразявам.

Той знаеше, мислеше си Ор, след като отпи продължително и бавно глътка бира, че спря да вали. Но не отиде да види, когато му казах. Може да го е било страх. Това ще да е. Изплашил се е от цялата тази работа и иска да разбере повече, преди да ми каже какво всъщност мисли за нея. Е, не мога да го коря. Щеше да е странно, ако не се бе изплашил.

Но се питам какво ли ще прави, когато свикне с мисълта… Питам се как ще спре сънищата ми, как ще ми попречи да променям нещата. Трябва да престана; това е повече от достатъчно, повече от достатъчно…

Поклати глава и обърна гръб на ярките, обрасли с живот възвишения.

Четвърта глава

Нищо не е трайно, нищо не е точно и сигурно (освен в съзнанието на педанта), съвършенство е само отричане на неизбежната пределна неточност, която е тайнствената, най-съкровена същност на Битието.

Х. Дж. Уелс: „Съвременна утопия“

През 1973 г. юридическата кантора Формън, Есербек, Гудхю и Рути представляваше многоетажен паркинг, но сега бе преустроена, така че да се настанят хора в нея. Много от по-старите сгради в центъра на Портланд имаха такъв произход. В един момент по-голямата част от центъра на града се състоеше от места за паркиране на автомобили — равнини асфалт, осеяни с кабинки за плащане на такса или паркингови апарати, но броят на жителите растеше, а заедно с тях растяха и те. Нещо повече — сградите с автоматични асансьори бяха измислени в Портланд много отдавна; и преди личният автомобил да се самообеси на собствените си тръби за изгорели газове, паркингите с рампи се извисиха до петнайсет и двайсет етажа. Не всички бяха разрушени след осемдесетте години, за да се отвори място за многоетажните административни и жилищни сгради, някои бяха преустроени. Тази например, Югоизточен Бърнсайд № 209, все още миришеше на призрачни остатъчни газове. Бетонните й подове бяха на петна от екскрементите на безброй двигатели, отпечатъците от гумите на динозаврите оставаха вкаменени в праха по кънтящите халета. Всички подове бяха странно килнати — наклонът се дължеше на спираловидната конструкция; в кантората на Формън, Есербек, Гудхю и Рути човек никога не беше убеден, че стои съвсем изправен.

Г-ца Лилейч седеше зад параван от рафтове с книги и папки, който полуотделяше полукабинета й от полукабинета на г-н Пърл и се изживяваше като Черна вдовица8.

И така тя беше там — отровна; твърда, лъскава и опасна; чакаше, чакаше.

И ето я жертвата.

Родена за жертва. Коса като на момиченце, кестенява и тънка, къса руса брада; мека, бяла като рибешки корем кожа; кротка, мека, заекваща. Мамка му! Да бе стъпила върху й дори, нямаше да изхрущи.

— Ами аз, аз смятам, че в някакъв смисъл става въпрос за нарушаване правото на личен живот — казваше той. — Искам да кажа намеса в личния живот. Но не съм сигурен. Затова търся съвет.

— Добре. Почвайте — рече г-ца Лилейч.

Клиентът не можеше да продума. Заекващото му гърло беше пресъхнало.

— Подложени сте на доброволно лечение — рече г-ца Лилейч, правейки справка с бележката, която й беше изпратил предварително г-н Есербек, — заради нарушаване на Федералното законодателство, свързано с контрола върху получаването на лекарствени средства от аптечните автомати.

— Да. Ако се съглася на психиатрично лечение — няма да бъда съден.

— До това се свеждат нещата, да — каза адвокатката сухо. Оставаше с впечатлението, че мъжът и да не е слабоумен, но във всеки случай е отблъскващо глуповат. Тя се покашля.

Той се покашля. Подражаваше като маймуна.

Постепенно, с много връщания назад и допълнения, той обясни, че бил подложен на лечение, което се състояло от внушени по хипнотичен път сънища. Смятал, че психиатърът може би нарушава правата му на личен живот по смисъла на Новата федерална конституция от 1984 г. като му внушава да сънува определени сънища.

— Добре. Нещо подобно стана миналата година в Аризона — рече г-ца Лилейч. — Мъж, подложен на ДТЛ, се опита да съди лекаря си за това, че му насадил хомосексуални наклонности. Разбира се, психиатърът прилагал стандартни методи за привикване, а тъжителят всъщност бил страхотно потиснат хомо; преди делото въобще да стигне до съда го арестували, защото се опитал, посред бял ден насред Феникс парк, да чука дванайсетгодишно момче. Озова се за принудително лечение в Тегачапи. Така. Опитвам се да кажа, че трябва да внимавате, когато твърдите подобни неща. Повечето психиатри, към които държавните служби отправят пациенти, са предпазливи хора, почтени практиканти. Е, ако можете да дадете пример, някакво събитие, което да послужи като действително доказателство — добре; но голите подозрения няма да помогнат. Дори биха могли да ви наложат принудителна терапия, т.е. да се озовете в Психиатричната клиника в Линтън или в затвора.

— Биха ли… не може ли просто да ми дадат друг психиатър?

— Не без действителна причина. Медицинският факултет ви е дал направление към този Хейбър, а, знаете ли, те са добри, там горе. Ако направите оплакване срещу Хейбър, специалистите, които най-вероятно ще научат това, ще са хората от Медицинския факултет, същите, които са разговаряли с вас. Без доказателства те няма да предпочетат думата на пациента пред тази на доктора. Не и в такъв тип случай.

— Психиатричен случай — поясни клиентът печално.

— Точно така.

Известно време той нищо не каза. Накрая вдигна очи към нейните — ясни, светли очи, в погледа му нямаше гняв, нямаше и надежда; усмихна се с думите:

— Много ви благодаря, г-це Лилейч. Извинявайте, че ви загубих времето.

— Чакайте! — спря го тя. Може да беше глуповат, но в никакъв случай нямаше вид на луд; дори не изглеждаше невротизиран. Приличаше просто на човек, изгубил всякаква надежда. — Не е необходимо да се предавате така лесно. Не съм казала, че нямате шанс. Твърдите, че наистина желаете да се отървете от дрогата и че сега д-р Хейбър ви дава по-голяма доза фенобарбитурат, отколкото сте вземали самостоятелно; това би могло да бъде повод за разследване. Макар че силно се съмнявам. Но защитата на правото на личен живот е моята специалност и искам да зная дали е имало някакво нарушаване на това право. Казвам, че не сте ми разкрили вашата версия — ако имате такава. Какво по-конкретно е направил този доктор?

— Ако ви кажа — отвърна клиентът с тъжна обективност, — ще ме помислите за луд.

— Откъде знаете, че ще ви помисля?

Г-ца Лилейч не се подаваше на внушения, великолепно качество за един адвокат, но знаеше, че нейното е малко в повече.

— Ако твърдя — продължи клиентът в същия тон, — че някои от сънищата ми въздействат на действителността и че д-р Хейбър го е открил и го използва… използва тази моя дарба за свои цели без моето съгласие… ще ме помислите за луд. Нали?

Г-ца Лилейч го гледа известно време, подпряла брадичка на ръцете си.

— Е, говорете — отсече накрая тя. Имаше пълно право да го смята за такъв, но, проклета да е, ако го признае. И какво, ако е луд? Кой нормален човек може да живее в този свят и да не полудее?

Той бе забил поглед в ръцете си, очевидно събирайки мислите си.

— Знаете ли — каза, — той има една машина. Апарат, подобен на електроенцефалограф, който осигурява анализ и обратна връзка на мозъчните вълни.

— Да не искате да кажете, че той е Побърканият учен с Дяволската машина?

Клиентът безпомощно се усмихна.

— Така го правя да изглежда аз. Не, вярвам, че има много добро име като изследовател, че наистина се е посветил на това да помага на хората. Убеден съм, че няма намерение да причини вреда на мен или пък на когото и да е. Мотивите му са много възвишени. — За момент улови разочарования поглед на Черната вдовица и запелтечи: — Ма-машината. Е, не мога да ви кажа как работи, но във всеки случай при мен я използва, за да поддържа мозъка ми в делта-фаза, както го нарича той — това е термин за особеното състояние, когато човек сънува. То е съвсем различно от нормалното спане. Кара ме да заспя с хипноза, а сетне включва апарата, така че започвам веднага да сънувам — не както става обикновено. Или поне аз така го разбирам. Апаратът има грижата да сънувам и според мен засилва състоянието на дълбок сън. Тогава сънувам каквото ми е казал.

— Е, дотук ми звучи като абсолютно сигурен метод, по който един старомоден психоаналитик записва сънища за анализ. Но вместо това той ви кара да сънувате с хипнотично внушение, а? И аз приемам, че по някаква причина подобрява състоянието ви посредством сънища. И е доказано, че под хипноза човек може да направи почти всичко, независимо дали съзнанието би му позволило в нормално състояние; това е известно от средата на миналия век и е законно утвърдено от делото Сомървил срещу Проянски през 88-ма. Имате ли някакви основания да вярвате, че този доктор е използвал хипноза да ви внуши да извършите нещо опасно, нещо, което намирате за морално отблъскващо.

Клиентът се поколеба, сетне отвърна:

— Опасно, да. Ако приемете, че един сън може да е опасен. Но той не ми дава указания да върша каквото и да е. Само да го сънувам.

— Добре, сънищата, които ви внушава, морално отблъскващи ли са за вас?

— Той не е… той не е зъл човек. Има добри намерения. Аз съм против това да ме използва като средство, като инструмент… моите сънища са имали неморален резултат, ето защо се опитвах да ги потисна с дрога и се забърках в тази каша. И искам да се измъкна от нея, да се освободя от дрогата, да бъда излекуван. Но той не ме лекува. Той ме насърчава.

След кратка пауза г-ца Лилейч попита:

— Да правите какво?

— Да променям действителността като сънувам, че е различна — рече клиентът заинатен, без надежда.

Г-ца Лилейч отново заби върха на брадичката между дланите си и се загледа известно време в синята кутия за кламери на бюрото, която се намираше в най-ниската точка от обхвата на зрението й. Погледна скришом към клиента. Той седеше, все така кротък, но сега тя си помисли, че ако стъпи върху му, съвсем няма да се смачка, нито ще изхрущи, дори няма да се пропука. Беше по особен начин корав.

Ако не са нападателно настроени, хората, които идват при адвокат, са склонни да заемат отбранителна позиция; те, естествено, искат да получат нещо: наследство, имот, съдебно решение, развод, гледане на дете, с една дума — нещо. Не можеше да проумее какво иска да получи този толкова безобиден и беззащитен човечец. Въобще не можеше да го разбере, а, от друга страна, не звучеше да говори безсмислици.

— Добре — започна предпазливо тя. — Какво лошо правят сънищата ви по негово внушение?

— Нямам право да променям нещата. Нито пък той да ме кара да го правя.

Господи, наистина го вярваше, здравата бе захапал джама. Но неговият непоколебим морал също я бе накарал да лапне въдицата като шаран.

— Променяте нещата, как? Кои неща? Дайте ми пример! — Не изпитваше към него жал, каквато би трябвало да изпитва към болен човек, шизо или параноик с илюзии, че променя действителността. Той беше „друга жертва на нашите времена, които подлагат на изпитание човешките души“, както заяви в посланието си за състоянието на Съюза президентът Мердъл, радващ се на удобната способност да цитира погрешно; а ето, виж колко лошо се държи с бедната, скапана, дълбоко наранена жертва с дупки в мозъка си. Но не изпитваше желание да е внимателна с него. Той бе в състояние да го понесе.

— Вилата — рече той, след като помисли малко. — При второто ми посещение при него ме попита дали фантазирам и аз му казах, че понякога си представям, как имам място в пустите райони, нали разбирате, място сред природата като в стари романи, място, където да се скрие човек. Разбира се, нямах такова място. Та кой ли има? Но миналата седмица той сигурно ми е внушил да сънувам, че имам. Защото вече е така. Вила на държавна земя с право на ползване за трийсет и три години, в Националния парк Сиуслоу, близо до Нескоуин. В неделя наех електромобил и отидох да я видя. Много е приятна. Но…

— Защо да нямате вила? Това неморално ли е? След като отвориха тези райони, мнозина участваха в лотариите за право на ползване. Просто имате дяволски късмет.

— Но не съм я имал — настоя той. — И никой не я е имал. Парковете и горите бяха превърнати в резерват, за да запазят природата, доколкото е останала, като разрешаваха лагеруването само по границите им. Нямаше държавни вили, предоставени за ползване. До миналия петък. Когато сънувах, че има.

— Но вижте, г-н Ор, аз зная…

— Зная, че знаете — прекъсна я меко той. — И аз също. Всичко зная за това как миналата пролет решиха да дадат за ползване части от националните гори. И аз подадох молба, и номерът ми спечели в лотарията, и т.н. Само дето съм сигурен, че това не беше вярно до петък. И д-р Хейбър го знае.

— В такъв случай сънят ви в петък — подигра се тя — е променил действителността с обратна сила за целия щат Орегон и е предизвикал вземането на решение във Вашингтон миналата година, и е изтрил паметта на всички освен вашата и на вашия доктор? Ама че сън! Можете ли да си го спомните?

— Да — отвърна той, навъсен. — Беше за вилата и потока, който тече пред нея. Не очаквам от вас да повярвате във всичко това, г-це Лилейч. Според мен дори д-р Хейбър не го разбира истински; избърза, не го усети както трябва. Да бе изчакал, може би щеше да е по-предпазлив. Виждате ли, става по следния начин. Ако ми каже под хипноза, че в стаята има розово куче, ще го изпълня, но след като в природата няма розови кучета, то няма как да се озове там, то не е част от действителността. Може да стане така: ще боядисам, да речем, бял пудел в розово и ще измисля някакво правдоподобно обяснение какво прави в стаята или, ако настоява това да е истинско розово куче, ще трябва в съня си да променя природния ред така, че да включва розови кучета. Навсякъде. Още от времето на плейстоцена9 или когато въобще са се появили за първи път кучета. Те винаги ще са били черни, кафяви, жълти, бели и розови. И едно от розовите ще е дошло случайно от коридора или ще е неговото коли, или пекинезчето на секретарката му, или нещо подобно. Нищо чудотворно. Нищо неестествено. Всеки сън прикрива напълно следите си. Когато се събудя, ще има просто едно съвсем нормално, делнично розово куче, с абсолютно основателна причина да е там. И никой освен мен — и него — няма да знае, че се е появило нещо ново. Аз пазя двата спомена, за двете действителности. Също и д-р Хейбър. Той присъства в момента на промяната и знае целта на съня. Не го признава, но аз зная, че е така. За всички останали винаги ще е имало розови кучета. За мен и за него е имало и е нямало.

— Двойни времеви линии, алтернативни вселени — рече г-ца Лилейч. — Гледате ли често късни телевизионни сериали?

— Не — отвърна клиентът почти така сухо като нея. — Не искам от вас да повярвате в това. Не и без доказателства.

— Добре. Слава богу.

Той се усмихна, почти се разсмя. Имаше мило лице; ако се съдеше по вида му по някаква причина дори я харесваше.

— Но вижте, г-н Ор, как, по дяволите, да получа някакво доказателство за вашите сънища? Особено, ако всеки път, когато сънувате, заличавате всякакви доказателства като променяте всичко, още от времето на плейстоцена?

— Можете ли — попита с внезапна настойчивост той, сякаш го бе осенила надежда, — можете ли, в качеството си на мой адвокат, да поискате да присъствате на един от сеансите ми с д-р Хейбър — ако желаете?

— Може би. Би могло да се уреди, ако има основателна причина. Но вижте какво, призоваването на адвокат като свидетел в случай на възможно дело за нарушаване правото на личен живот ще разруши напълно връзката между лечител и пациент. Не че, доколкото чувам от вас, имате нещо свястно от този род, но това трудно може да се прецени отвън. Истината е, че трябва да му имате доверие, а и той, знаете ли, също трябва в известен смисъл да ви се доверява. Какво би могъл да направи, ако му излезете насреща с адвокат, защото искате да си го извадите от главата, а? Предполага се, че се опитва да ви помогне.

— Да, но ме използва за експериментални… — Ор не можа да довърши: г-ца Лилейч се бе вцепенила, паякът най-сетне бе зърнал жертвата си.

— Експериментални цели? Така ли? Какво? Този апарат, за който говорите, той експериментален ли е? Не е ли одобрен от МЗОСГ? Какво сте подписвали, някакво съгласие, нещо извън формулярите за ДТЛ и формуляра за съгласие да бъдете хипнотизиран? Нищо? Струва ми се, че имате някакъв шанс да се оплачете, г-н Ор.

— Може би ще намерите начин да дойдете и да наблюдавате един сеанс?

— Може би. Разбира се, ще тръгнем по линията на гражданските права.

— Нали разбирате, не се опитвам да създам неприятности на д-р Хейбър? — попита той разтревожен. — Не искам да стане така. Зная, че намеренията му са добри. Само дето искам да се излекувам, а не да бъда използван.

— Ако се ръководи от благородни мотиви и използва експериментално средство върху човешки субект, би трябвало да го приеме в реда на нещата, без да се сърди; ако е почтен — няма да има неприятности. Изпълнявала съм подобни задачи два пъти. Наета бях от МЗОСГ. Наблюдавах как се практикува нова методика за предизвикване на хипноза в Медицинския факултет, която не стана, а в Института във Форест Гроув гледах демонстрация как се вкоренява агорафобия10 чрез внушение, та хората да не се притесняват от многолюдието. Получи се, но не бе одобрено, защото решихме, че попада под ударите на законите против промиване на мозъци. Е, вероятно бих могла да получа заповед от МЗОСГ да проуча това чудо, дето го използва вашият доктор. По този начин няма да бъдете замесен. Въобще няма да дойда в качеството си на адвокат. Може дори да не ви познавам. Аз съм официално акредитиран наблюдател на Американския съюз за граждански права при МЗОСГ. Ако не успеем по този начин, оставате в същите отношения с вашия доктор, както и преди. Единствената беда е, че трябва да бъда поканена на един от вашите сеанси.

— Аз съм единственият психиатричен пациент, върху когото използва Усилвателя, той ми го каза. Каза ми, че все още работи по него — усъвършенства го.

— Тогава наистина: каквото и да върши с него върху вас, е експериментално. Добре. Ще видя какво мога да направя. Ще отнеме седмица или повече да се получат формулярите.

Остана сякаш неприятно изненадан.

— Нали няма със съня си да направите така, че да престана да съществувам, г-н Ор — рече тя, потраквайки челюсти, заслушана в хитиновия си глас.

— Не съзнателно — каза с благодарност той; не, за Бога, това не беше благодарност, а нещо повече. Той я харесваше. Тоя беден, проклет, откачен психар и наркоман — такъв ще я хареса. И тя също. Подаде му кафявата си ръка, той я пое със своята бяла; тъкмо както на проклетата значка, която майка й винаги държеше на дъното на кутията с украшения, нещо, в което е членувала по онова време, в средата на миналия век — Черната и Бялата ръка съединени. Господи!

Пета глава

Когато бъде изгубен Великия път, придобиваме човеколюбие и праведност.

Лао Дзъ11: XVIII

Усмихнат, Уилям Хейбър се изкачи енергично по стъпалата на Орегонския институт по онирология, мина през високите врати с поляризирани стъкла и се озова в сухата хладина, създадена от климатичната инсталация. Беше едва 24 март, а навън вече приличаше на сауна, но навсякъде вътре беше хладно, чисто и спокойно. Мраморен под, дискретна мебелировка, бюро от полиран хром за служителката, която приемаше посетителите, а самата тя — лъсната до блясък:

— Добро утро, д-р Хейбър.

Във фоайето покрай него мина Атуд, който идваше от изследователските отделения; очите му бяха зачервени, а косата — рошава от нощта, прекарана в следене на ЕЕГ-тата на спящите; сега повечето от тази работа вършеха компютри, но имаше и моменти, когато беше нужен непрограмиран мозък. Атуд изломоти:

— Добро утро, шефе.

И г-ца Крауч, седнала пред кабинета му, го поздрави с „Добро утро, докторе!“ Радваше се, че когато зае директорския кабинет миналата година, взе със себе си Пени Крауч. Беше предана и умна, а ако стоиш начело на голям и сложен изследователски институт ти трябва лоялна и умна жена в секретарската стая.

Влезе енергично.

Хвърли куфарчето и папките на канапето, протегна се, а сетне отиде до прозореца, както правеше винаги, щом влезеше за първи път през деня в кабинета си. Ъглов и голям, прозорецът гледаше на изток и на север, откривайки панорамата на голям дял от света; наблизо, под възвишенията, се виждаше завоят на отрупаната с мостове Уиламит; от двете страни на реката безбройните небостъргачи стърчаха високи и белезникави в пролетната мъгла; храстите се простираха на километри, а от най-далечните им очертания се издигаха полите на планината; и върховете — Худ, огромен, но уединен, отглеждаше облаци около челото си; по на север, далечният подобен на кътник Адаме; а сетне чистият конус на Сейнт Хелън, иззад чийто дълъг склон, още по на север, се подаваше малко плешиво кубе, досущ детенце, надничащо иззад полите на майка си — връх Рейниър.

Гледката беше вдъхновяваща. Тя неизменно въодушевяваше д-р Хейбър. Освен това, след като цяла седмица валя упорито, атмосферното налягане се повиши и слънцето отново грееше над речната мъгла. Познавайки добре хиляди записи на ЕЕГ, които говореха за връзката между атмосферното налягане и потиснатото настроение, той почти физически усещаше как ведрият, изсушаващ вятър повдига психосоматичното равнище. Бързо, едва ли не потайно, през ума му се стрелна мисълта: „Трябва да продължавам с това, да продължавам да подобрявам климата!“ В съзнанието му едновременно се бяха образували или бяха в процес на образуване няколко мисли, но бележката, която си взе, не беше сред тях. Бързо възникна и също така бързо бе препратена в паметта му, докато натискаше копчето на диктофона си, за да започне да диктува едно от многото писма, които са част от задълженията на ръководител на държавен изследователски институт. Досадна работа, разбира се, но някой трябваше да я върши и този някой бе той. Това не го дразнеше, макар драстично да отнемаше от времето му за изследователска работа. Сега прекарваше в лабораториите обикновено само пет или шест часа на седмица и имаше само един пациент, макар, разбира се, да следеше лечението на още неколцина.

Но един пациент запази. В края на краищата, нали беше психиатър. Залови се с изследване на съня и с онирология преди всичко, за да намери терапевтични приложения. Не се интересуваше от чистото познание, наука за самата наука; за какво да се учи каквото и да е, ако не носи полза. Приложимост бе принципът, от който се ръководеше. Винаги щеше да има свой пациент, да му напомня това основно задължение, да поддържа в изследователската му работа връзката с човешката действителност, от гледна точка на разстроената личностна структура на отделните хора. Защото само хората имат значение. Личността се дефинира единствено доколкото упражнява влияние върху други хора, в кръга на взаимоотношенията с тях. Моралът е съвсем безсмислена дума, ако не се определя от онова, което човек прави за останалите и от това как осъществява функциите си в обществено-политическото цяло.

Сегашният му пациент, Ор, щеше да дойде в четири този следобед, защото се бяха отказали от нощните сеанси; а както на обяд му напомни г-ца Крауч, днешният сеанс щеше да се наблюдава от инспектор на МЗОСГ, за да се увери, че няма нищо незаконно, неморално, опасно, жестоко и т.н. в работата на Усилвателя. По дяволите, държавата, дето си пъха навсякъде носа.

Това му бе лошото на успеха и придружаващата го известност — пораждаше обществено любопитство, професионална завист, съперничество сред равните. Ако бе останал независим изследовател, който работи в лабораторията по съня в Портландския щатски университет и второкласния кабинет в Уиламит Ист Тауър, най-вероятно никой нямаше да обърне внимание на неговия Усилвател, докато сам реши, че е готов за продажба. Щяха да го оставят да доизкусурява и усъвършенства своя уред и неговите приложения. Сега, когато вършеше най-интимната и деликатна част от своята работа — терапия на пациент с разстроена психика — властите взеха, та му натресоха някакъв адвокат, който няма да проумее половината от онова, което става, а другата ще разбере погрешно.

Адвокатът пристигна в 3:45 и Хейбър излезе енергично в приемната да го посрещне — всъщност да я посрещне — и да направи от самото начало впечатление на дружелюбен и сърдечен човек. Всичко минава по-добре, ако стане ясно, че не те е страх, готов си да сътрудничиш и си сърдечен човек. Когато при тях се появеше инспектор на МЗОСГ, мнозина лекари допускаха раздразнението им да проличи, а такива не получаваха много държавни субсидии.

Не се оказа лесно да си сърдечен и топъл с тази адвокатка. Тя дрънчеше и щракаше. Голяма месингова закопчалка на чантата, тежки медни и месингови украшения, които дрънчаха, обувки с метални капачета на токовете и огромен сребърен пръстен с ужасяващо грозно африканско изображение, смръщени вежди, суров глас, нищо освен потракване, подрънкване, прещракване… Десет секунди по-късно Хейбър започна да подозира, че, както подсказваше пръстенът, всичко това е маска — много шум и хъс, които говореха за кротост. Но това не му влизаше в работата. Никога нямаше да разбере жената зад маската и тя нямаше значение, стига да направи подходящо впечатление на адвокатката, г-ца Лилейч.

Може да не стана сърдечно, но поне не мина лошо; беше компетентна, беше вършила подобно нещо преди и си бе научила домашното за конкретната работа. Знаеше какво да пита и как да слуша.

— Този пациент, Джордж Ор — попита тя, — не е наркоман, нали? След триседмично лечение диагнозата е психично разстроен, така ли?

— Разстроен по смисъла на определението, дадено от Министерството на здравеопазването. Дълбоко разстроен с изкуствена ориентация в действителността, но се подобрява при сегашното лечение.

Тя носеше касетофон и записваше всичко; в съответствие със закона, апаратчето писукаше на всеки пет секунди.

— Ще бъдете ли така добър да опишете лечението, което прилагате в този случай пийп и да обясните ролята, която уредът ви играе в него? Не ми казвайте как пийп работи, това се съдържа в доклада ви, а какво прави. Пийп например по какво се различава приложението му от Електросън или от електродния шлем?

— Е, както знаете, тези уреди генерират различни нискочестотни импулси, които стимулират нервните клетки в мозъчната кора. Сигналите са обобщени, ако мога да се изразя така — въздействието им върху мозъка се получава по начин, подобен в основата си на стробоскопични светлини в критичен ритъм или пък аурален стимул от рода на барабанен бой. Усилвателят подава специфичен сигнал, който може да бъде уловен от специфична област. Така например, субектът може да бъде обучен да продуцира по желание алфа-ритъм, но Усилвателя може да го индуцира у него дори и когато той е в състояние, което нормално не води до алфа-ритъм. През подходящо поставени електроди той подава 9-цикличен алфа-ритъм и мозъкът може за секунди да го приеме и да започне на свой ред да подава алфа-вълни с постоянството на дзенбудист в транс. По същия начин и с по-голяма полза може да се индуцира всяка фаза на съня, с типичните си цикли и локална активност.

— Ще стимулира ли центъра на насладата или центъра на говора?

О, този моралистки блясък в окото на човека от Американското дружество за граждански свободи, който просветва винаги, когато се стигне до въпроса за центъра на насладата! Хейбър прикри иронията и раздразнението си и отвърна дружелюбно и откровено:

— Не. Виждате ли, той не е като ЕСМ. Не прилича на електро- или химиостимулиране на който и да е център; не е свързан с каквато и да е намеса в специалните области на мозъка. Само предизвиква промяна в цялостната мозъчна дейност, преминаване в друго негово естествено състояние. Прилича донякъде на заразителен ритъм, който кара краката ви да потропват. Така мозъкът влиза в желателното за лечение или изследователска работа състояние и го поддържа. Нарекох го Усилвателя, за да подчертае нетворческата му функция. Нищо не се налага отвън. Сънят, индуциран от Усилвателя, е точно и буквално онзи тип и качество, който е присъщ на конкретния мозък. Разликата между него и апаратите за електросън е същата, каквато и между личния шивач и конфекцията. Дявол да го вземе, разликата между него и имплантирането на електроди е каквато съществува между скалпела и бойния чук!

— Но как изработвате стимулите, които използвате? Например пийп дали записвате алфа-ритъм на един субект, за да го използвате при друг?

Избегна този момент, но не с намерение да лъже, разбира се. Просто нямаше смисъл да говори за изследването докато не е извършено и поверено; би могъл да остави погрешно впечатление у неспециалиста. Поде отговора си с лекота, доволен да чува собствения си, вместо нейния сопнат глас, подрънкването на украшенията й и писукането на касетофона; странно, че чуваше дразнещите леки шумове само докато тя говореше.

— Отначало използвах обобщена комбинация от стимули, извлечени от записите на много субекти. Пациентката с депресия, за която споменавам в доклада, бе успешно излекувана по този начин. Но ефектът беше прекалено случаен и непредсказуем и това не ми харесваше. Започнах да експериментирам. Върху животни, разбира се. Котки. Ние, изследователите на съня, обичаме котките; те спят много! Е, установих, че при животните най-обещаващата насока е да се използват ритми, записани преди това от собствения мозък на субекта. Един вид автостимулиране посредством записи. Онова, което търся, е специфичното, нали разбирате. Мозъкът ще реагира веднага и спонтанно на собствения си алфа-ритъм. Но естествено — пред другата насока на изследване също се разкриват терапевтични перспективи. Може би ще е възможно върху шаблона на пациента постепенно да се насложи друг — по-здрав или завършен. Записан преди това от същия субект или дори от друг. Това би могло да се окаже невероятно полезно в случаи на мозъчни увреждания, кръвоизливи, травми; да помогне на повредения мозък да възстанови старите си функции по нови канали — нещо, което той се бори дълго и трудно да постигне сам. Би могло да се използва да „научи“ ненормално функциониращ мозък на нови дейности и т.н. Засега обаче всичко това са догадки и, разбира се, ако се върна към изследвания в тази посока — ще се пререгистрирам в МЗОСГ. — Говореше чистата истина. Не се налагаше да споменава, че прави изследвания в тази насока, тъй като до момента далеч не бяха завършени и само щяха да бъдат погрешно разбрани. — Може да се каже, че формата на автостимулиране посредством записи, която използвам при тази терапия, не въздейства върху пациента извън времето, докато уредът е работил: пет-десет минути. — Той знаеше повече тънкости за професията на всеки адвокат от МЗОСГ, отколкото тя за неговата; забеляза как кимна леко при последното изречение; то беше точно в нейната област.

Но след това тя попита:

— А какво прави тогава?

— Да, тъкмо бях стигнал дотам — рече Хейбър и бързо промени тона си, тъй като раздразнението му бе почнало да прозира. — В случая имаме субект, който се бои да сънува — онирофоб. Лечението ми е в основата си просто, в класическата традиция на съвременната психология. У пациента се предизвиква изкуствен сън в условия на контрол; съдържанието и емоционалния афект се манипулират с хипнотично внушение. Субектът се учи, че може да спи спокойно, приятно и т.н., положително привикване, което ще го освободи от фобията му. Усилвателят е идеалният уред за тази цел. Той гарантира, че пациентът ще сънува като предизвиква, а сетне усилва собствената типична активност в делта-фазата. На даден субект може да са му нужни до час и половина да премине през различните фази на нормалния сън и да достигне самостоятелно делта-фазата. Още е непрактично от гледна точка на дневните терапевтични сеанси. Тъй като по време на дълбокия сън силата на хипнотичните внушения за съдържанието на съня може частично да се изгуби. Но не е желателно; от съществено значение е, докато се лекува, да няма лоши сънища, да няма кошмари. Така че Усилвателят едновременно спестява време и ми гарантира фактора сигурност. Терапията би могла да се осъществи и без него, но вероятно би отнела месеци; с негова помощ очаквам, че ще са ми нужни няколко седмици. В подходящи случаи може да се окаже, че ми спестява толкова време, колкото хипнозата при психоанализата и привикването.

Пийп обади се касетофонът на адвокатката, а собственият му настолен интерком рече Бонг с мек, богат, авторитетен звук. Слава на Бога:

— Ето го и нашият пациент. Сега, г-це Лилейч, предлагам да се запознаете с него и ако желаете — да побъбрим, сетне вие може би ще се оттеглите в ей онова кожено кресло в ъгъла, нали? Присъствието ви не би трябвало да има някакво значение за пациента, но ако непрестанно му се напомня за него, би могло да забави много нещата. Това е личност в доста тежко състояние на тревога, с тенденция да тълкува събитията като застрашаващи го и с изградена система от защитни заблуди — както ще забележите. А, да, изключете касетофона, така, един терапевтичен сеанс не бива да се записва. Добре. Да, здравей, Джордж, влез! Това е г-ца Лилейч, наблюдател от МЗОСГ. Дошла е да види Усилвателя в действие.

Двамата се ръкуваха по възможно най-комично официален начин. Трак-дрън, прошумяха гривните на адвокатката. Контрастът развесели Хейбър — рязката, свирепа жена и кроткият, безхарактерен мъж. Нямаха нищо общо помежду си.

— А сега — започна той, изпитвайки удоволствие, че командва парада, — предлагам да се заемем с работа, освен ако не си наумил нещо специално, за което искаш да разговаряш преди това, Джордж. — С привидно лишени от настойчивост движения ги разпределяше — Лилейч на креслото в далечния ъгъл, Ор — на кушетката. — Добре, хайде тогава. Да изкараме един сън. Който, между другото, ще представлява доказателство за МЗОСГ, че Усилвателя не кара ноктите на краката да падат, не вкоравява артериите, не размества чивиите и наистина няма някакви странични явления, освен може би известно компенсаторно намаляване на сънищата през тази нощ. — Когато свърши изречението, посегна и сложи почти небрежно дясната си ръка на гърлото му. При докосването Ор се отдръпна, сякаш никога преди не е бил хипнотизиран. Сетне се извини.

— Съжалявам. Посегнахте към мен така внезапно.

Наложи се да го хипнотизира отново напълно, като приложи метода на вагусно-каротидната индукция, който, разбира се, беше напълно законен, но доста по-драматичен, отколкото Хейбър би искал да използва пред наблюдател от МЗОСГ; страшно го доядя на Ор, у когото през последните пет-шест сеанса долавяше нарастваща съпротива. След като го хипнотизира, пусна записаната от самия него лента, с всички досадни повторения на задълбочаващия се транс и постхипнотичното внушение: „Сега си спокоен и отпуснат. Потъваш все по-дълбоко в транс“ и т.н., и т.н. Докато записът течеше, се върна на бюрото си и започна да прехвърля бумаги със спокоен, сериозен вид, без да обръща внимание на Лилейч. Тя стоеше мирно, защото знаеше, че хипнотичният шаблон не бива да се нарушава; гледаше през прозореца към панорамата, небостъргачите на града.

Най-сетне Хейбър спря лентата и намести електродите на главата на Ор.

— Сега, докато те прикачвам, да поговорим за това, какъв сън ще сънуваш, Джордж. Съгласен си да го обсъдим, нали?

Пациентът бавно кимна.

— Когато беше тук последния път, стана дума за онова, което те тревожи. Ти каза, че харесваш работата си, но не ти е приятно да пътуваш с метрото до службата. Все се чувстваш притиснат — приклещен, натъпкан с останалите. Чувстваш се сякаш няма накъде да се обърнеш, сякаш не си свободен.

Направи пауза, а пациентът, който беше неизменно сдържан, най-сетне отвърна едносрично: „Пренаселеност.“

— Хм, това беше думата, която употреби. Това беше твоя дума, твоя метафора за чувството, че ти липсва свобода. Добре, нека сега я обсъдим. Знаеш, че още през осемнайсети век Малтус биел тревога за нарастването на населението; а преди около трийсет-четирийсет години имало друг пристъп на паника по този въпрос. И наистина населението нарасна, но предвижданите ужаси просто не се състояха. Нещата не са така зле както твърдяха, че ще са. Ние, тук в Америка, сме си добре, а ако в някои отношения се налага жизненият ни стандарт да е по-нисък, в други е по-висок от този преди едно поколение. А дали прекаленият страх от пренаселеността — претъпкаността отразява не външна действителност, а вътрешно състояние на съзнанието. Какво означава това да се чувстваш притиснат, когато не си? Може би, че те е страх от човешки контакт — да си близо до хора или да те докосват. Затова си намерил един вид извинение да държиш действителността на разстояние. — ЕЕГ-то работеше, а докато говореше, включи връзките с Усилвателя. — Е, Джордж, ще поговорим още малко, а когато произнеса ключовата дума „Антверпен“ ще заспиш; когато се събудиш, ще се чувстваш освежен и бодър. Няма да си спомняш какво казвам сега, но ще си спомняш съня. Ще бъде ярък и приятен, резултатен сън. Ще сънуваш за това, което те тревожи, пренаселеността — ще сънуваш, че всъщност не това те тревожи. В края на краищата човек не може да живее сам; най-лошият вид затвор е единочката! Ние имаме нужда от хора около себе си. Да ни помагат, да им помагаме, да се съревноваваме с тях, да правят ума ни по-остър. — И т.н., и т.н.

Присъствието на адвокатката много му пречеше да се прояви; трябваше да формулира всичко с помощта на абстрактни понятия; вместо просто да каже на Ор какво да сънува. Разбира се, не фалшифицираше метода си, за да заблуди наблюдателя; просто той все още не беше установен. Променяше го от сеанс на сеанс, търсейки сигурен начин да внуши точния сън, който искаше, и неизменно се натъкваше на съпротива. Понякога му се струваше, че тя се дължи на прекомерно буквалното протичане на първичния мисловен процес, а друг път — на определена липса на участие от страна на съзнанието на Ор. Каквото и да пречеше, сънят никога не излизаше такъв, какъвто го искаше Хейбър, и този неопределен, абстрактен начин да се прави внушението можеше да свърши същата работа, както и всеки друг. Може би нямаше да предизвика толкова несъзнателна съпротива у Ор. Даде с ръка знак на адвокатката да дойде и да наблюдава екрана на ЕЕГ-то, към който тя се бе загледала от своя ъгъл, и продължи:

— Ще сънуваш сън, в който няма да се чувстваш притеснен, притиснат. Ще сънуваш цялата свобода на движение, която съществува по света, всичката свобода да се придвижваш.

Най-накрая рече: „Антверпен!“ и посочи към записите на ЕЕГ, та Лилейч да види почти незабавната промяна.

— Ето един високоволтен връх, ето друг… Сънни вретена. Вече навлиза във втората фаза на обикновения сън, нормалния сън, какъвто ще е там терминът, на който сте се натъквали, спането без ярки сънища, което настъпва между делта-фазите през цялата нощ. Но аз няма да го оставя да навлезе в дълбока четвърта фаза, тъй като той е тук да сънува. Включвам Усилвателя. Не изпускайте тези криви от очи. Виждате ли?

— Като че ли се събужда отново — промърмори със съмнение тя.

— Точно така! Но не се събужда. Погледнете го.

Ор лежеше по гръб, главата му беше паднала малко назад, така че късата му, руса брада стърчеше; беше дълбоко заспал, но около устните му се забелязваше напрежение; той дълбоко въздъхна.

— Виждате ли как трептят очите му под клепачите? Ето как за първи път през трийсетте години улавят феномена на сънуването; дълго време го наричали сън с бързо движение на очите, РЕМ. Но работата е далеч по-сложна. Това е третото състояние на съществуването. Цялата му автономна система е напълно мобилизирана, както би била във вълнуващ момент от живота му в будно състояние; но мускулният тонус е нулев, големите мускули са отпуснати повече, отколкото при обикновения сън. Всичките области в кората, подкорието, хипокампа и средния мозък са така активни, както и в будно състояние, докато при обикновения сън не са. Дишането и кръвното налягане са повишени до равнищата в будно състояние, а дори и по-високи. Ето, напипайте пулса. — Той постави пръстите й върху отпуснатата китка на Ор. — Осемдесет или осемдесет и пет удара в минута. Каквото и да сънува, е същинска бомба…

— Искате да кажете, че сънува? — попита Лилейч, изпълнена с благоговение.

— Точно така.

— Всички тези реакции нормални ли са?

— Напълно. Ние всички го правим по четири-пет пъти всяка нощ, поне за по десет минути. На екрана виждате нормалното за делта-фазата ЕЕГ. Единствената аномалия или особеност, както може би ще успеете да доловите, е този висок връх през графиката, един вид ефект на мозъчна буря, каквато не съм виждал на ЕЕГ от делта-фаза. Тя напомня ефекта, който се наблюдава на енцефалограми на хора, заети с определен вид тежък труд: творчество или изпълнителско изкуство, рисуване, писане на поезия, дори при четене на Шекспир. Все още не зная какво прави този мозък в подобни моменти. Но Усилвателя ми дава възможност да ги наблюдавам систематично и да ги анализирам.

— Няма вероятност този ефект да се причинява от уреда, така ли?

— Не. — Всъщност се бе опитал да стимулира мозъка на Ор със запис на един от тези върхове, но полученият в резултат на опита сън се оказа несвързан, миш-маш от съня, по време на който Усилвателя записа върха. Нямаше нужда да говори за експерименти с неубедителен край. — Сега е навлязъл дълбоко в съня си, дори ще изключа Усилвателя. Проследете дали ще забележите кога съм прекратил подаването. — Тя не успя. — Може би все пак ще ни осигури мозъчна буря, не изпускайте от око линиите. Може би ще го доловите първо в тета-ритъма, ей там, от хипокампа. Без съмнение се наблюдава и в други мозъци. Нищо ново. Ако успея да установя кои други мозъци, в какво състояние, може би ще съм в състояние да определя много по-точно каква е бедата на този субект; може би се дължи на психичния или неврофизиологичен тип, към който принадлежи. Виждате ли възможностите, които предлага Усилвателя за научни изследвания? Никакво въздействие върху пациента, извън това, че временно поставя мозъка в онова нормално състояние, което лекарят иска да наблюдава. Вижте го! — Разбира се, тя пропусна върха; изисква се практика да следиш записите на ЕЕГ на променящ се екран. — Изгоря му бушона. Все още сънува… Е, сега ще ни го разкаже. — Не успя да продължи. Устата му пресъхна. Почувства го: изместването, идването, промяната.

И жената я почувства. Изглеждаше изплашена. Хванала тежката месингова огърлица близо до врата като талисман, тя гледаше поразена, шокирана, ужасена навън през прозореца.

Не го бе очаквал. Смяташе, че само той ще долови промяната.

Но тя го бе чула да казва на Ор какво да сънува, беше седяла до сънуващия, намираше се, също като него, в центъра. И също като него се бе обърнала да погледне през прозореца към изчезващите небостъргачи, които избледняваха като в сън, без да оставят нищо след себе си, невеществените километри жилищни квартали да се разсейват като пушек от вятъра, град Портланд, който преди годините на Епидемията имаше население от един милион души, но само сто хиляди сега, по време на Възстановяването; като всички американски градове — една безразборна бърканица, но обединен от възвишенията си и от замъглената река със седемте й моста, старата четирийсет и два етажна сграда на Фърст нешънъл банк, която доминираше очертанията на центъра, и далеч отвъд, над всичко, безоблачните и бледи планини…

Тя видя всичко това да се случва. А той осъзна, че никога, нито за миг, не си е представял, че наблюдателят от МЗОСГ би могъл да го види. Не съществуваше като възможност, не бе и помислил за нея. А това подсказваше, че той самият не бе вярвал в промяната, в онова, което вършеха сънищата на Ор. Макар че го бе почувствал, видял с объркване, страх и възторг дузина пъти дотогава; че бе видял как конят се превърна в планина (ако човек може да вижда как една действителност припокрива друга), да бе експериментирал с резултатната мощ, която имаха сънищата на Ор, макар да ги използваше от близо месец вече, все пак не бе повярвал на онова, което ставаше.

През целия днешен ден, от идването си на работа, не помисли за това, че преди седмица не беше директор на Орегонския институт по онирология, защото такъв институт не съществуваше. От миналия петък такъв институт имаше вече от година и половина. А той бе неговият създател и директор. Това беше факт за всеки от персонала, за колегите му от Медицинския факултет и за държавата, която осигуряваше средствата, и той, също като останалите, го бе приел напълно за единствената действителност. Беше потиснал спомена, че до миналия петък нещата не стояха така.

Този беше далеч най-успешният сън на Ор. Започна в стария му кабинет отвъд реката, под проклетия фототапет с връх Худ, и завърши в този кабинет… а той беше там, видя как стените около него се променят, знаеше, че светът се е преобразил и го бе забравил. Забравил го бе напълно, до степен, че дори не се запита дали ще е възможно някой друг, трети човек, да преживее същото.

Как ще се отрази това на жената? Дали ще разбере, дали ще полудее, какво ще направи? Ще запази ли също като него и двата спомена, действителния и новия, стария и истинския?

Не биваше. Щеше да се набърка, да доведе други наблюдатели, да съсипе напълно експеримента, да срине плановете му. Ще я спре на всяка цена. Обърна се към нея, стиснал юмруци, готов за насилие.

Тя стоеше прикована на мястото си, сиво-синкава, с отворена уста. Беше зашеметена. Не можеше да повярва на онова, което бе видяла през прозореца. Не можеше и не го вярваше.

Изключителното физическо напрежение напусна донякъде Хейбър. Беше до голяма степен сигурен, че така, както изглежда, е объркана и травматизирана и едва ли би могла да навреди. Но въпреки това трябваше бързо да действа.

— Ще поспи малко — рече той; гласът му звучеше почти нормално, макар и прегракнало, защото гърлото му беше стегнато. Нямаше представа какво ще каже, но се понесе напред; каквото и да е, само да развали магията. — Сега ще му оставя кратък период обикновен сън, не и много дълъг, инак няма добре да си спомня какво е сънувал. Хубав изглед, нали? Източните ветрове са от Бога пратени. През есента и зимата не виждам планините с месеци. Но се показват, когато облаците се разнесат. Орегон е чудно място. Най-незамърсеният щат от Съюза. Не е бил много разработен преди Кризата. Портланд тъкмо е започнал да се разраства в края на седемдесетте. Вие коренячка орегонка ли сте?

След минута тя кимна зашеметена. Ако не друго, то прозаичният му тон достигаше до нея.

— Аз съм родом от Ню Джърси. Когато бях дете, положението там стана ужасно, поради влошаване на околната среда. Просто невероятна по обем е работата, която трябваше да се извърши след Кризата, а и все още се върши: да се сриват строежи, да се почиства източния бряг. Насам пренаселеността и недостатъчните грижи за околната среда все още не са нанесли съществена вреда, освен може би в Калифорния. Екосистемата на Орегон остава все още непокътната. — Опасно беше да говори тъкмо по критичната тема, но не можеше нищо друго да измисли, сякаш някой го принуждаваше. Главата му беше препълнена и не успяваше да задържа два набора от спомени, две пълни информационни системи — едната, за истинския (вече не) свят с човешко население от близо седем милиарда и нарастващо в геометрична прогресия, и друга — за истинския (сега) свят с население под един милиард и все още нестабилен.

„О, Боже — помисли той, — какво направи Ор?“

Шест милиарда души.

Къде са те?

Но адвокатката не бива да разбере. Не бива.

— Ходили ли сте някога на изток, г-це Лилейч?

Тя го изгледа неопределено и отвърна:

— Не.

— То няма и смисъл. Ню Йорк е осъден във всички случаи, Бостън също; а във всеки случай бъдещето на страната ни е тук. Тук е леторасълът. Тук става каквото става, както казваха, когато бях момче! Впрочем питам се дали, между другото, познавате Дюи Фърт от тукашното управление на МЗОСГ?

— Да — отвърна тя, все още зашеметена, но започваше да реагира, да се държи сякаш нищо не се бе случило. През тялото на Хейбър премина тръпка на облекчение. Внезапно му се дощя да седне, да диша дълбоко. Опасността беше отминала. Тя отхвърляше невероятното преживяване. Сега се питаше: какво ми стана? Защо ли погледнах навън от прозореца, очаквайки да видя град с три милиона жители? Да не би да имам пристъп на побъркване?

Разбира се, помисли си Хейбър, човек, видял чудо, ще отхвърли свидетелството на очите си, ако другите край него не са го видели.

— Тук е задушно — рече той с някаква грижа в гласа си и отиде да погледне термостата на стената. — Държа топло; стар навик на изследовател на съня; по време на сън температурата на тялото пада, а не бива куп субекти или пациенти да хремясат. Но тукашното електрическо отопление е прекалено добро, става прекалено топло, прави ме да се чувствам гроги… Скоро трябва да се събуди. — Но той не желаеше Ор да си спомня съня ясно, да го разкаже, да потвърди чудото. — Мисля да го оставя още малко, не държа толкова да помни този сън, а освен това вече е в третата фаза на съня. Нека остане в нея докато довършим разговора си. Има ли нещо друго, за което бихте желали да попитате?

— Не. Не, струва ми се. — Дрънкулките подрънкваха несигурно. Тя премигна, опитвайки се да се овладее. — Изпратете пълно описание на уреда си и как работи, както и за какво го използвате понастоящем, както и за получените резултати, нали знаете — на г-н Фърт, това ще е всичко… Патентован ли е уредът?

— Подал съм документи.

Тя кимна с думите:

— Може би си струва. — Беше се приближила неусетно, леко подрънквайки и потраквайки, до спящия мъж и сега стоеше и го гледаше със странно изражение на слабото си, кафяво лице.

— Необикновена професия имате — рече внезапно тя. — Сънищата; да следите как работят мозъците на хората; да им казвате какво да сънуват… Сигурно вършите голяма част от изследователската си работа нощем?

— Преди. Усилвателя би могъл да ни го спести донякъде; с него ще сме в състояние да предизвикаме сън, когато пожелаем и какъвто искаме да изучаваме. Но преди няколко години имаше период от тринайсет месеца, тогава така и не си лягах преди шест сутринта. — Засмя се. — Сега се хваля с това. Моят рекорд. Напоследък оставям хората ми да носят по-голямата част от товара на нощната смяна. Привилегия на средната възраст!

— Спящите са някак много далеч — обади се тя, все още загледана в Ор. — Къде се намират?

— Ето тук — отвърна Хейбър и почука екрана на ЕЕГ-то. — Ето тук, но без никаква комуникация. Това кара хората да гледат на съня като на нещо свръхестествено. Абсолютното уединение. Спящият обръща гръб на всички. „Мистерията на индивида е най-голяма в съня“, пише един от авторите в моята област. Но, разбира се, „мистерията“ е просто проблем, който все още не сме решили!… Трябва да се събужда вече… Джордж… Джордж… Събуди се, Джордж.

И той се събуди както обикновено, бързо, преминавайки от едно състояние в другото без пъшкане, празни погледи и унасяне. Седна и погледна първо г-ца Лилейч, сетне Хейбър, който беше махнал електродите от главата му. Изправи се, протегна се леко и отиде до прозореца. Застана там, загледан навън.

В позата, която беше заел, едва ли не за миг, се почувства някаква необикновена увереност — беше съвършено неподвижен, сякаш бе център на нещо. Приковани, Хейбър и жената мълчаха.

Ор се обърна, изгледа Хейбър и попита:

— Къде са те? Къде отидоха всички те?

Хейбър видя как очите на жената се разтвориха широко, видя в нея да се надига напрежението и разбра опасността. Да приказва, трябва да приказва!

— Доколкото съдя по ЕЕГ-то — рече той и чу собствения си глас да звучи плътно и топло, такъв, какъвто го искаше, — току-що сънува много наситен сън, Джордж. Не бе приятен; всъщност беше едва ли не кошмар. Първият „лош“ сън, който си имал тук. Така ли е?

— Сънувах Епидемията — рече Ор и потрепери от глава до пети, сякаш се готвеше да повърне.

Хейбър кимна. Седна на бюрото си. Със странното си послушание, със своята склонност да върши привичните и приемливи неща, Ор дойде и седна срещу него в голямото кожено кресло за посетители и пациенти.

— Трябваше да преодолееш наистина труден момент и превъзмогването не стана лесно. Така ли е? За първи път, Джордж, те накарах да се справиш с действителна тревога в съня си. Този път по мое указание, внушено под хипноза, ти се зае с един от по-дълбоко залегналите елементи от психическото ти заболяване. Оказа се не лесно, нито приятно. Всъщност този сън беше страшен, нали?

— Помните ли годините на Епидемията? — попита Ор, не агресивно, но с оттенък на нещо неприсъщо в гласа му. Дали беше сарказъм? Сетне обърна поглед към Лилейч, която се бе оттеглила на креслото си в ъгъла.

— Да, помня ги. Вече бях зрял мъж, когато се разрази първата епидемия. Бях на двайсет и две години, когато в Русия направиха първите съобщения, че химичните замърсители в атмосферата се комбинират и образуват вирулентни канцерогени. Следващата вечер оповестиха болничната статистика от Мексико сити. После установиха инкубационния период и всички започнахме да броим. Да чакаме. Възникнаха безредици, имаше сексуални оргии, развихриха се Оркестрите на Страшния съд и Комитетите за бдителност. И родителите ми умряха същата година. Съпругата ми на следващата. Двете ми сестри и децата им след това. Всички, които познавах. — Хейбър разпери ръце. — Да, помня онези години — рече мъчително той. — Спомням си ги, когато трябва.

— Те решиха проблема с пренаселеността, нали? — попита Ор и този път остротата в тона му ясно се усещаше. — Успяхме.

— Да. Те успяха. Сега няма пренаселеност. А имаше ли друго решение, извън ядрената война? Сега няма непрестанен глад в Южна Америка, Африка и Азия. Когато транспортните канали бъдат напълно възстановени, няма да има дори и отделни гладуващи райони, каквито все още са останали. Казват, че една трета от човечеството все още си ляга гладно вечер, но през 1980 са били 92%. Сега по Ганг няма наводнения, предизвикани от задръствания с трупове на умрели от глад. Няма белтъчна недостатъчност и рахит сред децата на работниците в Портланд, Орегон. А имаше — преди Кризата.

— Епидемията — поправи го Ор.

Хейбър се приведе над голямото бюро и попита:

— Джордж. Кажи ми. Пренаселен ли е светът?

— Не е — отвърна мъжът. Хейбър помисли, че се смее и малко стреснат се отдръпна назад; после осъзна, че очите на Ор са така странно лъскави от сълзите в тях. Беше близо до нервен срив. Още по-добре. Ако се срине, адвокатката ще бъде по-малко склонна да повярва на онова, което говори и съвпада с някакъв неин спомен.

— Но преди половин час беше дълбоко обезпокоен, разтревожен, Джордж, защото смяташе, че пренаселеността е заплаха, надвиснала над цивилизацията, над цялата земна екосистема. Не очаквам тази тревога да си е отишла, далеч не. Но според мен се е променило качеството й, тъй като си я преживял на сън. Сега разбираш, че тя не се основава на действителността. Тревогата продължава да съществува, но с една разлика — вече знаеш, че е ирационална, че се причинява по-скоро от вътрешно желание, отколкото от външната действителност. Но сме едва в началото. Добро начало. Дяволски много постигнахме за един сеанс, с един сън! Съзнаваш ли го? Сега вече имаш за какво да се заловиш и да се справиш с всичко. Излезе отгоре на нещо, което тежеше върху теб, смазваше те, караше те да се чувстваш притиснат и приклещен. Оттук нататък борбата ще е по-равностойна, защото си по-свободен. Не го ли чувстваш? Не се ли чувстваш още сега, вече, поне мъничко по-малко притеснен?

Ор погледна него, сетне отново адвокатката. Не каза нищо.

Настъпи продължително мълчание.

— Изглеждаш изтощен — обади се Хейбър, символично потупвайки го по рамото. Искаше да успокои Ор, да го върне към обикновеното му безлично състояние, в което не би набрал смелост да каже пред трети човек нещо за способностите, които има насън или да го накара да се срине, да се държи като очевидно ненормален. Но той не изпадаше в нито едно от тези състояния. — Ако тук, в ъгъла, не се таеше представител на МЗОСГ, щях да ти предложа чаша уиски. И все пак да не превръщаме един лечебен сеанс в запой, а?

— Не искате ли да чуете за съня?

— Ако ти искаш.

— Погребах ги. В един от големите ровове… когато бях на шестнайсет години, след като си отидоха нашите, работих в Корпуса за погребение… Само дето в съня хората бяха все голи и изглеждаха като умрели от глад. Планини от трупове. Трябваше всички да ги погреба. Все ви търсех, но ви нямаше.

— Не — заговори успокоително Хейбър, — аз все още не съм се появявал в сънищата ти, Джордж.

— О, да. С Кенеди. И като кон.

— Така е, в самото начало на терапията — отвърна Хейбър, отклонявайки темата. — Та значи в този сън си използвал действителен спомен от преживяното…

— Не. Никога не съм погребвал никого. Никой не е умрял от Епидемията. Не е имало никаква епидемия. Всичко е в моето въображение. Сънувах го.

Да го вземат дяволите ситното, глупаво копеле! Изплъзнало се е от контрол. Хейбър наклони глава и не се намеси, запази толерантно мълчание. Нямаше какво друго да направи, защото с една по-енергична реакция би могъл да събуди подозрението на адвокатката.

— Казахте, че помните Епидемията; но не помните ли също така, че никаква епидемия не е имало, че никой не е ставал жертва на предизвикан от замърсяването на въздуха рак, че населението просто продължаваше да расте ли расте? Не? Не си го спомняте? А вие, г-це Лилейч, не помните ли и двете неща?

В този момент Хейбър се изправи:

— Съжалявам, Джордж, но не мога да допусна г-ца Лилейч да бъде въвлечена в това. Няма необходимата квалификация. Няма да е редно да ти отговори. Това е психиатричен сеанс. Тя е тук да наблюдава Усилвателя и нищо повече. Принуден съм да настоя.

Ор побеля; лицевите му кости изпъкнаха. Остана да седи втренчен в Хейбър. Нищо не каза.

— Възникна проблем и се боя, че има само един начин да го решим. Да разсечем гордиевия възел. Не се обиждате, г-це Лилейч, но както виждате, проблемът сте вие. Навлязохме във фаза на диалога, на която не може да присъства трети човек, дори и да не взема участие. Най-добре ще е да прекратим. Веднага. Започваме отново утре в четири. О’кей, Джордж?

Ор се изправи, но не тръгна към вратата.

— Идвало ви е някога на ум, д-р Хейбър — спокойно, но леко запъвайки се продължи да говори той, — че може, може да има и други хора, които сънуват като мен? Че действителността бива непрекъснато променяна изпод нас, подменяна, подновявана — само дето не знаем за това? Знае го само сънуващият и запознатите със съня му. Ако е така, според мен имаме късмет, че не знаем. И без това нещата са толкова неясни.

Мило, неангажирано, говорейки му успокоително, Хейбър го подбутна към вратата и го изведе през нея.

— Натъкнахте се на кризисен сеанс — рече той на Лилейч, след като затвори вратата зад Ор. Изтри потта от челото си, позволи на умората и тревогата да се проявят в израза и гласа му. — Брей! Как можа точно в такъв ден да присъства наблюдател!

— Беше изключително интересно — каза тя и гривните й леко потракаха.

— Не е безнадежден — рече Хейбър. — Сеанс като този оставя и мен доста потиснат. Но той има шанс, действителен шанс, да се измъкне от системата от заблуди, в която се е оплел, от този ужасен страх да сънува. Бедата е, че системата е сложна и в нея се е хванало едно неглупаво съзнание; то заплита прекалено бързо нови мрежи, в които да се оплете… Да бяха го изпратили за лечение преди десет години, когато е бил още тийнейджър; но, разбира се, възстановяването преди десет години едва бе започнало. Дори и преди година, преди да е започнал да влошава цялостната си ориентация в действителността с наркотици. Но той се опитва и продължава да се старае; и може би все пак ще победи и ще постигне здравословна адаптация към реалността.

— Но нали казахте, че не е психопат — забеляза Лилейч с известно съмнение.

— Правилно. Казах, разстроен. Разбира се, ако се срине, ще се срине напълно; вероятно по линията на кататоничната шизофрения. Разстроената личност не е в по-малка степен податлива на психоза от нормалната. — Повече не можеше да говори, думите засядаха в гърлото му и се превръщаха в сухи късчета глупости. Изпитваше чувството, че в продължение на часове е бълвал порой от безсмислици и сега повече не може да ги овладее. За щастие очевидно и на г-ца Лилейч й беше дошло много; тя потрака, пощрака, ръкува се и си отиде.

Хейбър отиде първо при касетофона, който записваше всички терапевтични сеанси, скрит зад панел на стената, близо до кушетката — записващи устройства, които не сигнализират, бяха специална привилегия на психотерапевтите и на Разузнавателното управление. Изтри записа от последния час.

Седна на стола зад голямото дъбово бюро, отвори най-долното чекмедже, извади чаша и бутилка и наля яка порция бърбън. Боже мой, допреди половин час нямаше никакъв бърбън — вече от двайсет години! Трябваше да се изхранват седем милиарда гърла и зърното стана прекалено ценно, за да се превръща в алкохол. Нямаше друго освен заместител на бира или (за един лекар) абсолютен спирт — точно това стоеше допреди половин час в бутилката в бюрото му.

Отпи половината от налятото на една глътка, сетне направи пауза. Погледна навън. След известно време се изправи и застана пред прозореца, от който се откриваше гледка към покривите и дърветата. Сто хиляди души. Вечерта започваше да скрива спокойната река, но планините стърчаха огромни и ясни, далечни, очертани на водоравните лъчи светлина високо горе.

— За един по-добър свят! — рече д-р Хейбър, вдигайки чаша към своето творение и довърши уискито си с продължителна, ароматна глътка.

Шеста глава

Може би ни остава да научим… че задачата ни започва едва сега и няма да получим дори най-малък намек за помощ, освен помощта на неизразимото и необозримо време. Може би ще трябва да научим, че неспирната вихрушка на умиране и раждане, от която не можем да избягаме, е наше собствено дело; че сами сме я търсили; че вечната тъга е само вечният глад на неутолимото желание; и че изгасналите слънца пламват отново само благодарение на неугасимите страсти на изчезналия живот.

Лафкадио Хърн: „От изтока“

Апартаментът на Джордж Ор се намираше на най-горния етаж в стара паянтова къща, няколко пресечки нагоре по Корбет Авеню — западнала част от града, където възрастта на повечето сгради беше век, а някои я бяха отдавна надминали. Имаше три големи стаи, баня с дълбока вана на крака и изглед между покривите към реката, нагоре и надолу, по която минаваха кораби, увеселителни съдове, дървен материал, чайки и големи реещи се ята от гълъби.

Разбира се, той помнеше безпогрешно другото си жилище, боксониера с размери три и четирийсет на два и шейсет метра, с изтегляща се от стената печка и надуваемо легло, с обща баня в края на покрития с линолеум коридор, на осемнайсетия етаж от многоетажната съсобственост Корбет, която сега въобще не беше строена.

Слезе от тролея на Уайтейкър Стрийт и тръгна нагоре, изкачи широкото, мрачно стълбище; отключи и влезе, пусна куфарчето си на пода, хвърли се върху леглото и се отпусна. Беше ужасен, изтерзан, изтощен, объркан. Обхванат от паника, си повтаряше: „Трябва да направя нещо, трябва да направя нещо,“ но не знаеше какво. Никога не бе знаел какво да направи. Винаги бе правил онова, което му се струваше, че трябва да се направи: следващото, което трябва да се направи, без да задава въпроси, без да се напъва, без да се тревожи. Но след като започна да взема наркотици, тази му увереност го изостави и сега съвсем се бе объркал. Трябваше да действа, трябваше да действа. Не биваше повече да позволява на Хейбър да го използува като маша. Трябваше да решава съдбата си.

Разпери ръце и ги изгледа, сетне зарови в тях мокрото си от сълзи лице. О, по дяволите, по дяволите, мислеше с горчивина той, що за мъж съм? Сълзи по брадата? Нищо чудно, че Хейбър ме използува. Та какво друго да направи? Нямам сили, нямам воля, аз съм родена маша. Нямам съдба. Само сънища имам. И сега други ги ръководят.

Трябва да се измъкна от Хейбър, опитваше се да бъде твърд и решителен, но още докато го мислеше, знаеше, че няма да го направи. Хейбър го държеше по много начини.

Той каза, че необикновената, всъщност уникална конфигурация на съня му била безценна за науката — приносът на Ор към човешкото познание щял да се окаже огромен. Ор беше убеден, че Хейбър вярва в това и знае какво говори. Всъщност според него само този аспект на работата криеше някаква надежда; струваше му се, че науката ще изцеди нещо добро от неговата необикновена и страховита дарба и ще я използува, за да компенсира поне отчасти огромната вреда, която е нанесла.

Убийството на шест милиарда несъществуващи хора.

Главата му се цепеше от болка. Наля студена вода в дълбокия напукан умивалник и за половин минута натопи лице в нея; извади го зачервено, заслепено и мокро като на новородено.

Следователно Хейбър го държеше на етична въдица, но най-вече на юридическа. Ако се откажеше от доброволното лечение, го заплашваше съд за това, че се е снабдявал незаконно с дрога и щяха да го изпратят в дранголника или психиатрията. В това отношение нямаше измъкване. А ако не се откажеше, а само прекратеше сеансите и не пожелаеше повече да сътрудничи, Хейбър разполагаше с резултатно средство за принуда — лекарствата за потискане на сънищата, които Ор можеше да придобива само с негова рецепта. Сега повече от всякога изпитваше тревога при мисълта да сънува спонтанно, без контрол. При това състояние, като свикна да сънува резултатно всеки път в лабораторията, не му се и мислеше какво би се случило без наложени с хипноза рационални ограничения. Щеше да е кошмар, дори по-страшен кошмар от онзи, който току-що бе имал в кабинета на Хейбър; беше сигурен в това и не смееше да го допусне. Трябваше да взема лекарствата за потискане на сънищата. Разбираше, че поне това трябва да прави. Но можеше да го прави дотогава, докато му позволи Хейбър и, следователно, трябваше да му сътрудничи. Беше хванат натясно. Плъх в капан. Нямаше начин, нямаше начин.

Може и да не е откачен учен, мислеше си унило Ор, а съвсем нормален или поне такъв е бил. Властта, която му дават сънищата ми, е тази, която го кара да превърта. Обича да разиграва театър, а това му дава възможност да изиграе много голяма роля. И използува вече дори науката си като средство, а не като цел… Но целите му са добри, нали? Иска да подобри живота на човечеството. Това лошо ли е?

Главата пак го болеше. Когато телефонът иззвъня, отново я киснеше във вода. Опита се набързо да изсуши лицето и косата си, после се върна опипом в тъмната спалня.

— Ало, Ор на телефона.

— Обажда се Хедър Лилейч — гласът от другата страна беше тих, изпълнен с подозрение.

В него се надигна някакво необосновано и мъчително приятно чувство, приличаше на дърво, което за миг израства и разцъфтява; то водеше корените си от слабините, а цветовете — от съзнанието му. „Ало“, повтори той.

— Искате ли сте да се срещнем по някое време и да поговорим?

— Да. Разбира се.

— Добре. Не искам да се надявате, че можем да заведем иск във връзка с използуването на онази там машина. Усилвателя. Тя като че ли е напълно в ред. Издържала е подробно лабораторно изпитание, а той е направил всички необходими проверки, минал е по всички необходими канали и сега тя е регистрирана в МЗОСГ. Разбира се, той е истински професионалист. Когато за първи път говорихме, не се сетих за кого става дума. Човек не се издига до такова положение, ако не е страшно добър.

— Какво положение?

— Ами, директор на финансиран от държавата изследователски институт!

Харесваше му как тя често започваше ожесточените си, изпълнени с презрение изречения с неубедителното, примирително „ами“. Така подкопаваше почвата под краката им още преди да са тръгнали, оставаше ги да висят без опора в нищото. Беше смела, много смела.

— О, да, разбирам — рече неопределено той. Д-р Хейбър получи директорския си пост в деня, след като Ор се сдоби с вилата си. Сънят с вилата беше по време на единствения сеанс, протекъл през цялата нощ; повече не опитаха. Хипнотичното внушение за съдържанието на съня се оказа недостатъчно за нощен сън и в 3 часа Хейбър се предаде и свърза Ор с Усилвателя, който му подаваше модели на мозъчна активност при дълбок сън, така че и двамата можаха да се отпуснат. Но следващия следобед имаха нов сеанс и онова, което сънува Ор тогава, бе толкова продължително, объркано и сложно, че така и не му стана ясно какво е променил. Заспа в стария кабинет и се събуди в ОИО — Хейбър си бе уредил повишение. Но имаше и още. Сякаш след този сън не валеше толкова; може да се бяха променили и други неща. Нямаше как да е сигурен. Тогава протестира, че Хейбър го заставя да сънува толкова много резултатни сънища за такова кратко време. Той веднага склони да не го насилва и го остави пет дни без сеанс. В последна сметка беше великодушен. Освен това не искаше да заколи кокошката, която му снасяше златни яйца.

Кокошката. Точно така. Ето точната му характеристика, помисли Ор. Скапана, сива, глупава кокошка. Пропусна част от онова, което говореше г-ца Лилейч, затова се обади:

— Извинете, пропуснах нещо. В момента изглежда съм замаян.

— Лошо ли ви е?

— О, не, не ми е лошо. Само съм малко уморен.

— Сънувахте тревожен сън за Епидемията, нали. Изглеждахте ужасно след това. Все така ли се чувствате след сеансите?

— Не, не винаги. Този беше тежък. Предполагам сте забелязали. Нали ставаше дума да си уредим среща?

— Да. Предложих понеделник за обяд. Работите в центъра, нали, в Брадфорд Индъстриз?

Донякъде учуден осъзна, че е така. Нямаше ги големите проекти Бонвил-Уматила за водоснабдяване на огромните градове Джон Дей и Френч Глен, защото те не съществуваха. Извън Портланд в Орегон нямаше други големи градове. Не беше чертожник в Областното управление, а в частна фирма за инструментално оборудване в центъра на града; работеше в офиса им на Старк стрийт. Разбира се.

— Да — отвърна той, — свободен съм от един до два. Можем да се срещнем в „При Дейв“, на Анкени.

— Между един и два е много добре. И така в „При Дейв“. До понеделник.

— Почакайте — рече той. — Чуйте. Ще ми… Бихте ли ми казали какво каза д-р Хейбър, когато бях хипнотизиран? Чухте всичко, нали?

— Да, но не мога да го направя, ще се намеся в неговото лечение. Ако е искал да знаете — щеше да ви каже. Няма да е етично. Не мога.

— Сигурно сте права.

— Да. Съжалявам. Значи в понеделник?

— Довиждане — рече той и внезапно завладян от униние и лоши очаквания, сложи слушалката на мястото й, без да дочака нейното „Довиждане“. Не би могла да му помогне. Беше храбра и силна, но не дотам. Може да бе видяла или почувствала промяната, но я бе отстранила от себе си, отказала се бе да я възприеме. Защо не? Двойната памет беше наистина тежък товар и нямаше причина тя да го понесе, нямаше основание, дори за момент, да повярва на брътвежите на психар, който твърди, че сънищата му се сбъдват.

Утре беше събота. Дълъг сеанс с Хейбър от четири до шест или още повече. Нямаше измъкване.

Стана време за ядене, но Ор не изпитваше глад. Не беше запалил лампите във високата си сумрачна спалня, нито в дневната, която така и не свари да обзаведе за трите години откак живееше тук. Сега влезе безцелно в нея. Прозорците гледаха навън към светлините и реката, въздухът миришеше на прах и ранна пролет. Имаше камина с дървена рамка, старо пиано с липсващи осем пластинки от слонова кост, купчина фабрични изрезки от мокети край камината и разнебитена японска бамбукова маса, висока двайсетина сантиметра. Мракът покриваше кротко неизлъсканото и непометено, голо чамово дюшеме.

Джордж Ор легна в меката тъмнина, просна се целият по лице, в ноздрите му нахлу миризмата на прашния дървен под, коравината му поддържаше неговото тяло. Лежеше неподвижен, не спеше; намираше се някъде другаде, не там където е сънят, отвъд него, далеч отвъд, на място, където нямаше сънища. Не за първи път се озоваваше там.

Стана да вземе таблетка хлорпромазин и легна да спи. Тази седмица Хейбър опита с фенотиазини и те като че ли действаха добре, позволяваха му да влиза при необходимост в делта-фаза, но отслабваха интензитета на сънищата и те не успяваха да достигнат резултатно равнище. Чувстваше се чудесно, но Хейбър каза, че също както с другите лекарства, ефектът им ще отслабва, докато престане изобщо да действа. Нищо освен смъртта не може да попречи на човек да сънува, каза той.

Тази нощ поне спа дълбоко и дори да бе сънувал, сънищата са оставали бегли, без тежест. Събуди се чак малко преди пладне в събота. Отиде до хладилника и надникна в него; известно време го гледа. Там имаше повече храна, отколкото някога през живота си бе виждал в домашен хладилник. В другия си живот. Онзи, който живееше сред още седем милиарда, където храната, или каквото минаваше за храна, никога не стигаше. Където едно яйце за месец беше лукс: „Днес овулираме!“ казваше полусъпругата му, кога той купуваше дажбата им яйца. Странно, в този живот двамата с Дона не бяха сключвали пробен брак. От гледна точка на закона в последваните Епидемията години нямаше такова нещо, имаше само пълен брак. В Юта, където раждаемостта продължаваше да е по-ниска от смъртността, по религиозни и патриотични съображения дори правеха опити да възстановят полигамните бракове.12 Но този път с Дона не бяха сключвали някакъв брак, просто живееха заедно. Но и така връзката им не просъществува. Вниманието му се върна към храната в хладилника.

Не беше слабият мъж с изпъкнали кости от света на седемте милиарда; всъщност си беше съвсем солиден. Но яде като невидял, страшно много яде — твърдо сварени яйца, препечени филийки с масло, аншоа, пастърма, стръкове целина, сирене, орехи, парче студена камбала, намазана с майонеза, маруля, мариновано салатено цвекло, шоколадови бисквити — каквото намери по рафтовете. Докато пиеше истинско, а не ерзац-кафе му хрумна нещо, което го накара широко да се усмихне. Помисли си: в онзи живот, вчера, сънувах резултатен сън, който затри шест милиарда души и промени цялата история на човечеството за изминалия четвърт век. Но в този живот, който създадох, не съм сънувал резултатен сън. Наистина бях в кабинета на Хейбър и сънувах, но това нищо не промени. Било си е все така и само съм сънувал лош сън за годините на Епидемията. Съвсем съм си наред; нямам нужда от лечение.

До сега не бе гледал по този начин на въпроса и това го развесели достатъчно, за да се усмихне, но не особено щастливо.

Знаеше, че отново ще сънува.

Вече минаваше два. Изми се, намери шлифера си (истински памук, лукс в другия живот) и тръгна пеша към Института, до който трябваше да извърви няколко километра нагоре, покрай Медицинския факултет, а сетне и още по-нагоре, към парка Вашингтон. Разбира се, би могъл да стигне дотам с тролейбусите, но те минаваха рядко и заобикаляха, а във всеки случай нямаше нужда да бърза. Изпитваше удоволствие да върви по свободните от движение улици под топлия мартенски дъжд; дърветата се разлистваха, кестените се готвеха да запалят свещите си.

Катастрофата, карциномната епидемия, която за пет години намали човешкото население с пет милиарда души и с още един през следващите десет, разтърси из основи световните цивилизации и все пак, в края на краищата, ги остави непокътнати. Качествена промяна не настъпи, само количествена.

Въздухът продължаваше да е дълбоко и непоправимо замърсен — замърсяването предхождаше с десетилетия катастрофата, нещо повече, бе прекият й причинител. Сега не вредеше особено на никого, освен на новородените. Епидемията, в своята левкимоидна разновидност, продължаваше да избира, селективно, сякаш обмислено, по едно на всеки четири новородени и го убиваше за шест месеца. Оцелелите оставаха практически резистентни на рака. Но имаше други беди.

Нямаше заводи, които да бълват дим долу край реката. Не се движеха коли и не замърсяваха въздуха с отработените си газове; доколкото ги имаше, бяха малко и се движеха с пара или електрически батерии.

И пойни птички вече нямаше.

Последиците от Епидемията личаха във всичко, самата тя си оставаше ендемична и все пак не попречи да избухне война. Нещо повече, в Близкия изток се сражаваха дори по-ожесточено отколкото в по-населения свят. САЩ се ангажираха дълбоко на израело-египетска страна с оръжия, боеприпаси, самолети и с полкове „военни съветници“. Китай се ангажира не по-малко дълбоко на страната на Ирак-Иран, макар да не изпрати китайски войници, а само тибетци, севернокорейци, виетнамци и монголци. Русия и Индия стояха притеснени настрана, но сега, след като Афганистан и Бразилия подкрепиха иранците, Пакистан би могъл да се втурне на страната израгиптяните. Тогава, изпаднала в паника, Индия щеше да застане до Китай, което би подплашило достатъчно Русия, за да я тласне към САЩ. Това би означавало участие на общо дванайсет ядрени сили — по шест от всяка страна. Така гласяха предположенията. Междувременно Йерусалим беше сринат до земята, а гражданското население в Саудитска Арабия и Ирак живееше в землянки, докато танкове и самолети разпръскваха огън във въздуха и холера във водата, а бебета изпълзяваха от дупките, ослепени от напалм.

В Йоханесбург продължаваха да колят белите, както Ор зърна едно заглавие на ъглов павилион за вестници. Години бяха минали от Въстанието, а все още имаше бели за колене в Южна Африка! Кораво нещо са хората…

Докато изкачваше сивите портландски възвишения, върху голата му глава валеше кротко топъл, замърсен дъжд.

В кабинета с големия ъглов прозорец, който откриваше гледка към дъжда, той каза:

— Моля ви, спрете да използувате сънищата ми, за да подобрявате нещата, д-р Хейбър. Няма да стане. Погрешно е. Искам да бъда излекуван.

— Това е единствената съществена предпоставка за лечението ти, Джордж! Да го желаеш.

— Вие не ми отговаряте.

Но едрият мъж приличаше на глава лук, можеш да смъкваш пласт след пласт: личност, вяра, реакция — безкрайно много пластове, които не свършваха, при него липсваше център. Не се виждаше спирка, а той трябваше да спре, трябваше да каже: „Тук оставам!“ Нямаше сърцевина, само пластове.

— Вие използувате резултатните ми сънища, за да промените света. Но не признавате пред мен, че го правите. Защо?

— Джордж, трябва да разбереш, че задаваш въпроси, които от твоя гледна точка могат да изглеждат смислени, но от моя буквално нямат отговор. Не виждаме действителността по един и същи начин.

— Не толкова различно, че да не можем да разговаряме.

— Да. За щастие. Но не винаги, за да можеш да питаш и да получаваш отговор. Все още не.

— Аз мога да отговарям на въпросите ви и го правя… Във всеки случай, вижте какво. Не можете все така да променяте нещата, да се опитвате да ги управлявате.

— Изричаш това сякаш е някакъв всеобщ морален императив. — Хейбър обърна към Ор своята мила, замислена усмивка и поглади брадата си. — Но всъщност, не е ли точно този смисълът на човешкото съществуване — да върши нещо, да променя нещо, да управлява нещо, да създава един по-добър свят?

— Не е!

— Какъв е тогава?

— Не зная. Нещата нямат смисъл, а вселената не е машина, всяка част от която изпълнява полезна функция. Каква е функцията на една галактика? Не съм убеден, че нашият живот има цел и не виждам дали това има значение. Значение има, че сме част от нещо. Като нишката в тъканта или тревичката в полето. Тя е и ние сме. Онова, което правим, прилича на вятър, който духа в полето.

Настъпи малка пауза, а когато Хейбър заговори, вече не звучеше мило, успокоително или насърчително. Стана съвършено безстрастен и в него, едва доловимо, се усещаха нотки на презрение.

— Имаш необикновено пасивен възглед за човек, възпитан в юдео-християнската рационална западна традиция. Нещо като роден будист. Изучавал ли си някога източния мистицизъм, Джордж? — Въпросът, при неговия очевиден отговор, звучеше като открита подигравка.

— Не. Не го познавам. Но зная, че е погрешно да се насилва естествения ред. Така не бива. Това е била нашата грешка в течение на стотици години. Вие… вие не видяхте ли какво стана вчера?

Непроницаемите, тъмни очи срещнаха неговите.

— Какво стана вчера, Джордж?

Нямаше начин. Нямаше изход.

Сега Хейбър му правеше натриев пентотал, за да намали съпротивата му срещу хипнотичните процедури. Ор остави да му направят инжекцията, гледайки как иглата се забива с моментна болка във вената на ръката му. Трябваше да следва този път; нямаше друг избор. Никога не бе имал какъвто и да е избор. Беше само човек, който сънува.

Хейбър отиде да свърши нещо докато препаратът започне да действа; но се върна точно след четвърт час, поривист, весел и безразличен.

— Добре! Хайде да започваме, Джордж!

Ор съзнаваше с безнадеждна яснота с какво ще се захване днес — войната. На идване видя, че вестниците пишат само за нея: разрастването й в Близкия изток. Хейбър щеше да я прекрати. Както и, без съмнение, клането в Африка. Защото имаше благородни намерения. Хейбър искаше да направи света по-добър за човечеството.

Целта оправдава средствата. Ами ако въобще не съществува цел, а имаме само средства. Ор легна на кушетката и затвори очи. Ръката докосна гърлото му.

— Сега ще навлезеш в хипнотично състояние, Джордж — прозвуча дълбокият глас на Хейбър. — Ти си…

Тъмно.

На тъмно.

Все още не е нощ; късен сумрак на полето. Групите от дървета изглеждаха черни и влажни. Пътят, по който вървеше, улавяше слабата, последна светлина от небето, простираше се дълъг и прав — старо провинциално шосе, напукан асфалт. Отпред, на около пет метра пред него, вървеше гъска и се виждаше само като бяло, полюляващо се петно. От време на време тя тихо съскаше.

Бели като парички, звездите излизаха на небето. Голяма, трептящо бяла звезда разцъфна точно отдясно на пътя, ниско над тъмната местност. Когато вдигна отново поглед към нея, беше станала по-голяма и по-ярка. Огромна е, помисли си той. Сякаш колкото по̀ изсветлява, по-червена става. Аленееше и огромнееше. Очите му плувнаха в сълзи. Малки синьо-зелени нишки се стрелкаха зигзагообразно в брауново движение. Около голямата звезда и мъничките чертички пулсираше огромен кремав ореол, по-слабо, по-ясно, пулсираше. О, не, не, не! — възкликна той докато голямата звезда стана огромна, ослепително ярка. ПРЪСНА СЕ! Когато небето се пръсна на ивици ярка смърт, той падна на земята и покри глава с ръце, не можеше да се обърне по лице, но трябваше да види и да бъде свидетел. Земята се разлюля, по кожата й преминаха големи трептящи гънки. „Стига, стига!“ — изкрещя той с поглед, обърнат към небето, и се събуди на кожената кушетка.

Седна и зарови лице в потните си, треперещи ръце.

След малко усети върху рамото си тежката ръка на Хейбър, който каза:

— Отново тежък сън. По дяволите, бях решил да те пусна да минеш лесно този път. Казах ти да сънуваш мир.

— Така беше.

— Но те разтревожи?

— Наблюдавах война в Космоса.

— Наблюдаваше я? Откъде?

— От Земята. — Разказа съня си накратко, пропускайки гъската. — Не разбрах дали те унищожиха един от нашите или ние някой от техните.

Хейбър се засмя.

— Ще ми се да можехме да видим какво става там, горе. Но, разбира се, тези сблъсъци стават при скорости и разстояния, които човешкият взор просто не е способен да следи. Твоята версия е без съмнение далеч по-ярка от действителността. Звучи като хубав научнофантастичен филм от седемдесетте години. Гледах ги като момче… Но защо според теб си сънувал битка, след като внушението беше мир?

— Само мир ли? Сънувай за мир — само това ли казахте?

Хейбър не отговори веднага, а се залови с копчетата на Усилвателя. Накрая се обади:

— Добре. Нека само този път, експериментално, да сравним внушението със съня. Може би ще открием защо се е получило обратното. Казах… не, да чуем записа — отсече той и отиде до панела на стената.

— Вие записвате целия сеанс, така ли?

— Разбира се. Стандартна психиатрична практика. Не знаеше ли?

Как да знам, след като е скрит, не издава звукови сигнали и не сте ми казали — помисли Ор, но премълча. Може да беше стандартна практика, а може би личната арогантност на Хейбър, но и в двата случая нямаше какво да направи.

— Тук ще е, би трябвало да е тук. Сега хипнотичното състояние, Джордж. Ти си… Ето! Не изпадай в хипноза, Джордж — Лентата съскаше. Ор поклати глава и премига. Последният фрагмент от изречение беше, разбира се, гласът на Хейбър от записа, а той все още беше натъпкан с предизвикващ хипноза препарат.

— Ще трябва да прескоча малко. Така. — И отново се чу гласът му, който казваше: — … мир. Стига масово избиване на хора от хора. Да няма боеве в Иран, Арабия и Израел. Стига геноцид в Африка. Стига трупане на ядрено и бактериологично оръжие, предназначено за използуване срещу други държави. Да няма повече научно търсене на начини и средства за избиване на хора. Един спокоен свят. Мирът като естествен начин на живот на Земята. Ще сънуваш, че светът живее в мир. Сега ще заспиш. Когато кажа… — Хейбър изключи внезапно касетофона, за да не би да приспи Ор с ключовата дума.

Ор потри чело с думите:

— Е, изпълнил съм указанията.

— Едва ли. Да сънуваш битка в подлунното пространство… — Хейбър прекъсна думите си също така внезапно, както стана със записа.

— Подлунното пространство — проговори Ор, изпитвайки леко съжаление към Хейбър. — А как стоят нещата в Израгипет?

Съчинената дума от предишната действителност, изречена в настоящата, произведе странен ефект на стъписване — подобно на сюрреализма тя сякаш значеше нещо, но всъщност не значеше, или сякаш нищо не значеше, а всъщност значеше.

Хейбър закрачи напред-назад из дългата, красиво обзаведена стая. Веднъж прокара ръка по червеникавокафявата си, къдрава брада. Жестът беше пресметнат и познат на Ор, но щом заговори, остана с чувството, че търси и подбира внимателно думите си, като за първи път не се доверява на неизчерпаемия си запас от импровизации.

— Странно е, че си използувал отбраната на Земята като символ или метафора на мира. И все пак не е неподходяща. Само много сложна. Сънищата са безкрайно сложни. Безкрайно. Защото тази заплаха, тази непосредствена опасност от нахлуването на некомуникиращи, безсмислено враждебни извънземни ни принуди да спрем да се сражаваме помежду си, да обърнем нашата агресивно-защитна енергия навън, да разширим териториалните представи на хората, така че да обхващат цялото човечество, да обединим оръжията си срещу общия враг. Ако извънземните не бяха нанесли удар, кой знае? Бихме могли наистина все така да се сражаваме в Близкия изток.

— От трън, та на глог — каза Ор. — Не разбирате ли, д-р Хейбър, че повече няма да измъкнете от мен? Вижте какво, не че искам да ви преча, да осуетя плановете ви. Да се сложи край на войната беше добра идея. Приемам я изцяло. Аз дори гласувах за изолационистите13 на последните избори, защото Харис обеща да ни измъкне от Близкия изток. Но предполагам, че не мога, или подсъзнанието ми не може, да си представя свят без войни. Най-доброто, което може да се направи, е да се замени една война с друга. Вие сте казали хората да не се избиват помежду си. Затова в съня си съм съчинил извънземните. Идеите ви са смислени и рационални, но се опитвате да си послужите не с моето съзнание, а с подсъзнанието ми. Може рационално да съм в състояние да си представя, че човешкият род не се опитва взаимно да се избие с помощта на правителства; по-лесно е човек да си представи това, отколкото мотивите за война. Но имате работа с нещо, което е извън съзнанието. Опитвате се да постигнете прогресивни, хуманни цели с неподходящ за целта инструмент. Кой сънува хуманни сънища?

Хейбър нищо не каза, изобщо не реагира, затова Ор продължи:

— Или пък не е само моето несъзнателно, ирационално мислене, може би цялото ми същество не е подходящо за тази работа. А може би съм прекален пораженец; не желая нищо достатъчно силно. Може да е свързано с факта, че притежавам способността да сънувам резултатно, ако не е, то може би има други, които могат да го правят, със съзнание по-близко до вашето и с тях ще успеете по-добре да работите. Направете проучване; едва ли съм единствен; не е изключено просто да се е случило така, че съм го осъзнал. Но не искам да го правя. Искам да се отърва. Не мога да го понеса. Вижте, искам да кажа следното: добре, войната в Близкия изток е прекратена преди шест години, това е чудесно, но сега пък на Луната има извънземни. Ами ако се приземят? Що ли за чудовища сте изкопали от подсъзнанието ми в името на мира? Дори не зная.

— Никой не знае как изглеждат извънземните, Джордж — рече Хейбър смислено и с успокоителен тон. — Господ е свидетел, че всички сме имали лоши сънища за тях. Но както самият каза, изминаха повече от шест години след първото им кацане на Луната, а все още не са стигнали до Земята. Нашата отбранителна ракетна система е вече съвършено ефикасна. След като досега не са я пробили, няма причини да успеят в бъдеще. Опасни бяха първите няколко месеца, преди да мобилизираме отбрана, изградена на основата на международното сътрудничество.

Ор поседя известно време с увиснали рамене. Искаше му се да изкрещи на Хейбър: „Лъжец! Защо ме лъжеш?“ Но поривът не беше силен. Не водеше до никъде. Откъде да знае дали Хейбър звучи така неискрено, защото лъже себе си. Дали съзнанието му не е разделено на две херметически затворени части: в едната сънищата на Ор променяха действителността и той ги използуваше за тази цел, а другата знаеше, че използува хипнотерапия и отреагиране на сън, за да лекува шизоиден пациент, вярващ, че сънищата му променят действителността.

Трудно му бе да приеме възможността, че Хейбър е загубил връзка със себе си; дотолкова собственото му съзнание не се подаваше на подобно разделяне, че трудно го разпознаваше у другите. Но знаеше, че има такова нещо. Беше израснал в страна, управлявана от политици, които изпращаха пилоти на бомбардировачи да избиват бебета, та светът да стане безопасен за подрастващите деца.

Но сега това бе старият, а не прекрасният нов свят14.

— Полудявам — рече той. — Положително го виждате. Психиатър сте. Не виждате ли, че се сривам? Извънземни нападат Земята от Космоса! Помислете: какво ще се получи, ако поискате от мен да сънувам отново? Може би един изцяло побъркан свят, продукт на едно побъркано съзнание. Чудовища, призраци, вещици, дракони, трансформации — онова, което носим в себе си, всички ужаси на детството, нощните страхове, кошмарите. Как ще им попречите да се развихрят? Аз не мога да го спра. Не мога да се контролирам!

— Ти за контролирането не се тревожи! Онова, за което работиш, е свободата — заговори Хейбър с увлечение. — Свободата! Подсъзнанието ти не е клоака пълна с ужаси и извратеност. Това е викторианско схващане и то е страхотно разрушително. Осакатило е повечето от най-добрите умове на деветнайсетия век и е скопило психологията за цялата първа половина на двайсетия. Не се страхувай от подсъзнанието си. То не е черна дупка с кошмари. Нищо подобно! То е извор на здраве, въображение, творчество. Онова, което наричаме „зло“, е продукт на цивилизацията, на нейните ограничения и задръжки, които деформират спонтанната, свободна самоизява на личността. Целта на психотерапията е точно тази, да отстрани безпочвените страхове и кошмари, да извади на светлината на рационалното съзнание онова, което е в подсъзнанието, то да го разгледа обективно и да установи, че няма от какво да се страхува.

— Да, но има — промълви много тихо Ор.

Най-сетне Хейбър го пусна да си върви. Потопи се в гаснещия пролетен ден и постоя за минута на стъпалата на института с ръце в джобовете, загледан в уличните светлини на града под него, дотолкова размазани от мъглата и сумрака, че сякаш намигваха и мърдаха досущ мънички сребристи очертания на тропически риби в тъмен аквариум. Вагон от въжената линия подрънкваше нагоре по стръмното възвишение към крайната си спирка, тук, на върха на Вашингтон Парк, пред Института. Излезе на улицата и се качи на вагона докато той се обръщаше. Вървеше неуверено, без цел. Движеше се като сомнамбул, като обладан.

Седма глава

Мечтанията, тези неосъзнати мисли, се родеят със съновиденията, които са техен предел. Въздух, населен с прозрачни същества — това би било началото на Неведомото; ала отвъд него се разкрива широкият изход към Възможното, там има други неща, други истини. Това не е метафизика, а неразгадан още континуитет на безбрежната природа… Сънят е в пряка връзка с възможното, което ние обикновено наричаме неправдоподобно. Сънният свят е също една действителност. Нощта сама по себе си е цяла вселена… Скришните сили на някакъв незнаен мир се доближават до спящия било защото между него и тях действително съществува връзка, било защото призрачните дълбини на бездната се надигат към него… и пред спящия, който вече е на границата между сън и действителност, се изнизват чудати твари, пищни растения, страховити или ухилени мъртвешко бледи образи, духове, личинки, вампири, привидения, хидри, хаос, лунен светлик на безлунно небе — цялата оная невероятна многоликост на нощното чудо, тия нараствания или скъсявания в смътното пространство, тия плуващи силуети в мрачевината, цялата оная загадка, която наричаме сън, но която не е нищо друго освен съприкосновение с незримата действителност. Сънят е осветеният аквариум на нощта.

Виктор Юго: „Морски труженици“15

В два и десет следобед на 30 март Хедър Лилейч, облечена в червен пластмасов дъждобран, бе забелязана да напуска „При Дейв“ на Анкени Стрийт и да се отправя на юг по Четвърто авеню, понесла голяма черна ръчна чанта с месингова закопчалка. Бъдете нащрек с тази жена. Опасна е.

Не че държеше да се среща с бедния проклет психар, но, мамка му, мразеше да се излага пред келнери. Да пази маса половин час, тъкмо по време на обедния наплив — „Очаквам някого…“, „Съжалявам, очаквам един човек…“ — а никой да не идва и да не идва, а накрая трябва да поръчва и да излапва яденето съвсем набързо и сега да получи киселини. Плюс накърненото самолюбие, обидата и досадата. О, тези венерически болести на сърцето.

Свърна на ляво по Морисън и внезапно спря. Какво прави тук? Не този беше пътят към кантората на Формън, Есербек и Рути. Бързо се върна няколко пресечки на север, прекоси Анкени, стигна до Бърнсайд и отново спря. Какво, по дяволите, правеше?

Отиваше към преустроения многоетажен паркинг на Югозападен Бърнсайд № 209. Какъв преустроен паркинг? Кантората й се намираше в Пендълтън Билдинг, първата административна сграда на Морисън. Петнайсет етажа, декорирани в стил нео-инка. Какъв преустроен паркинг, кой, по дяволите, работи в преустроен многоетажен паркинг?

Слезе по Бърнсайд и погледна. И ето ти го. Навсякъде по него висяха надписи, че е осъден.

Кантората й беше вътре, на третото ниво.

Почувства се наистина много особено, застанала на тротоара, загледана нагоре към неизползуваната сграда със странните наклонени подове и тесни процепи за прозорци. Какво всъщност се бе случило в петък на този психиатричен сеанс?

Трябваше да види дребното копеле отново. Господин кой беше там, Ор. Върза й тенекия за обяд. И какво от това! Тя все още имаше въпроси към него. Понесе се с широка крачка, с енергично потракващи пипала на юг към Пендълтън Билдинг и му се обади от кантората си. Първо в Брадфорд Индъстриз (не, г-н Ор не дойде днес, не, не се е обаждал), сетне в дома му (зън, зън, зън).

Може би трябва да се обади отново на д-р Хейбър. Но той беше особено важна клечка, ръководеше Двореца на сънищата, там горе, в парка. А освен това какви ги мъдреше — Хейбър не биваше да знае, че тя има някаква връзка с Ор. Лъжецът попада в собствения си капан. Паякът се заплита в мрежата си.

Тази вечер Ор не се обади в седем, девет и единайсет. Не беше на работа сутринта, нито в два часа следобед във вторник. В четири и половина същия ден Хедър Лилейч излезе от кантората на Формън, Есербек и Рути и взе тролейбуса до Уайтейкър Стрийт, качи се по нагорнището до Корбет Авеню, намери къщата, позвъни — един от шест безкрайно протрити бутона, наредени в къс, зацапан ред върху олющената рамка на вратата с гравирани стъкла на къща, която сигурно е носела гордост и радост на някого през 1905 или 1892 г. и която изживяваше тежък период, отивайки към разруха със самообладание и някакво мърляво величие. Никой не отговори на звънеца на Ор. Позвъни на г-н Арънс, домоуправител. Два пъти. Домоуправителят дойде, отначало не беше отзивчив. Но ако Черната вдовица умееше нещо, то бе да сплашва по-нискостоящите насекоми. Домоуправителят я заведе горе и натисна дръжката на вратата. Тя се отвори. Не я бе заключил.

Тя отстъпи. Изведнъж си помисли, че вътре може да има труп. Освен това не влизаше в собственото си жилище.

Без да го е грижа за частната собственост, домоуправителят се втурна вътре и тя неохотно го последва.

Големите, стари, голи стаи бяха изпълнени със сенки и вътре нямаше никого. Сега й се стори глупаво хрумването за труп. Ор не притежаваше много неща; не се виждаше ергенското безредие, нито пък ергенския строг ред. Не личеше върху стаята да е оставен някакъв личен отпечатък, но го видя как живее тук — кротък човек, чийто живот тече тихо. На масата в спалнята имаше чаша с вода със сиво-виолетов оттенък. Около един сантиметър от водата се беше изпарила.

— Не’ам де е отишъл — рече домоуправителят свадливо и погледна към нея за помощ. — Смятате, че е катастрофирал ли? Нещ’акова, а? — Той носеше сако от шевро на ресни, дълга коса, огърлица със знака на Водолей от младостта си; сякаш не се бе преобличал от трийсет години. Говореше укорително и носово ала Дилън. Дори миришеше на марихуана. Старите хипита не умират.

Хедър го изгледа мило, защото миризмата й напомни за собствената й майка.

— Може да е отишъл във вилата, която има на брега. Вижте какво, работата е там, че не е добре, на държавно лечение е. Ще си навлече беля, ако не се върне. Знаете ли къде се намира тази негова вила или дали има телефон там?

— Не зная.

— Мога ли да се обадя по вашия телефон?

— Обадете се по неговия — отвърна домоуправителят, като сви рамене.

Позвъни на един приятел в управлението на Орегонските щатски паркове и го накара да провери трийсет и четирите вили в националния резерват Сиуслоу, които бяха разиграни на лотария и да й посочи къде се намират. Домоуправителят се въртеше наоколо, за да подслушва, и когато приключи разговора се обади:

— Приятели по върховете, а?

— Вършат работа — просъска в отговор Черната вдовица.

— Ндя’ам се, шъ’зровите Джордж. М’чето е готино. Заемам му фармакартата си — рече той и внезапно се изсмя, изпръхтя и отведнъж млъкна. Хедър го остави вкиснат, опрян на олющената рамка на входната врата, двамата със старата къща взаимно се крепяха.

Взе тролейбуса обратно до центъра, нае парен форд и пое по магистрала № 99. Забавляваше се. Черната вдовица преследва жертвата си. Защо не стана детектив, вместо скапан, загубен, треторазреден адвокат по гражданските права? Мразеше юридическата професия. За нея трябваха напористи, натрапващи се личности. А тя не беше такава. Личността й бе подла, коварна, срамежлива и хлъзгава. Носеше венерическите болести на душата.

Малката кола скоро се измъкна от града, тъй като го нямаше разливът на крайградските части, които преди се простираха покрай западните магистрали. През осемдесетте, годините на Епидемията, когато на места оставаше жив по един на двайсет души, крайградските квартали престанаха да бъдат място за живеене. На километри от супермаркета, без бензин за колата — а всички построени на различни нива къщи в стил ранчо, пълни с трупове. Ни помощ, ни храна. Глутници от грамадни кучета, признак на добро обществено положение: афгански хрътки, немски овчарки, догове обикаляха подивели поляните пред къщите, загрозени от метличина и див овес. Напукани широки прозорци. Кой да дойде да смени счупените стъкла? Хората се приютиха в стария център на града, а след като ограбиха предградията, ги опожариха. Като Москва през 1812 г., по Божия воля или поради вандализъм — никой повече не ги щеше и те изгоряха. Парцелите в комплексите Кенсингтън Хоумс Запад, Силвър Оук Мейнър Естейтс и Вели Виста Парк обраснаха с декари и декари върбовка, от която пчелите дават най-хубавия мед.

Слънцето залязваше, докато пресичаше Туалатин, гладка като коприна между стръмните си залесени брегове. След малко от лявата й страна по пътя, в посока юг, изгря почти пълна и жълта луната. Притесняваше се и на завоите хвърляше поглед през рамо. Вече не изпитваше удоволствие да се гледа с луната. Тя не символизираше Непостижимото, както е било в продължение на хиляди години, нито Постигнатото, както бе в продължение на няколко десетилетия, а Изгубеното. Открадната монета, дулото на собствен пистолет обърнато към теб, кръгла дупка в тъканта на небето. Извънземните държаха Луната. Първият им акт на агресия — първият знак, по който човечеството разбра за присъствието им в Слънчевата система — беше нападението срещу лунната база, ужасното убийство чрез задушаване на четирийсетте души под сферичния купол. И в същото време, през същия ден, унищожиха руската космическа платформа, странното, красиво, подобно на хвърчилка от магарешки бодил нещо, което обикаляше в орбита около Земята и от което руснаците щяха да отидат на Марс. Само десет години след ремисията на Епидемията, съсипаната човешка цивилизация се бе вдигнала като феникс в орбита, към Луната, към Марс — за да се натъкне на това. Безформена, безсловесна, безсмислена жестокост. Глупавата омраза на Вселената.

Пътищата не се поддържаха така, както по времето, когато на власт беше Шосето; попадаше на разбити отсечки и дупки и все пак често достигаше позволената скорост (70 км/ч). Пътуваше през широката, сумрачно осветена от луната долина, пресече четири или пет пъти река Ямхил, мина през Дънди и Гранд Ронди, първото обитавано, а второто изоставено като Карнак село, и навлезе най-сетне в планината и горите. Горският коридор на Ван Дузър, древни дървени пътни знаци — земя, спасена отдавна от дърводобивните компании. Не всички гори на Америка се превърнаха в кесии за покупки, дървени къщи на различни нива и комикси за неделните сутрини. Няколко бяха останали. Отклонение на дясно — Национален резерват Сиуслоу. И това не беше някакъв скапан горски развъдник, само отсечени дънери и болнави фиданки, а девствена гора. Огромни канадски ели затъмняваха осветеното от луната небе.

Едва откри знака, който търсеше в тъмното сред клоните и папратите, попиващи бледата светлина на фаровете. Зави отново, заподскача бавно през коловози и бабуни в продължение на още километър и половина-два и тогава пред нея се показа първата вила, с осветен от лунната светлина покрив от дървени плочки. Беше малко след осем. Вилите бяха разположени на парцели и помежду им имаше по десет-петнайсет метра; пожертвали бяха няколко дървета, но бяха разчистили ниската растителност и можа да види малките покривчета, които улавяха лунната светлина, а от другата страна на потока — огледалния им образ. Само един прозорец светеше. Вторник, в ранната пролет — откъде да има отпускари. Отвори вратата на колата и се сепна от силния шум на потока, неговия буен и неспирен рев — вечна и безрезервна възхвала! Стигна до осветената вила, като се препъна само два пъти в тъмното и погледна колата, паркирана до нея — електромобил на Херц. Положително. Ами, ако не е? Би могъл да е някой непознат. Е и, мамка му, няма да я изядат, я. Почука.

След известно време, ругаейки под нос, почука отново.

Потокът крещеше високо, гората оставаше съвършено тиха.

Ор отвори вратата. Косата му висеше на кичури и сплетени възли, очите му бяха кървясали, устните му — сухи. Вторачи се в нея, премигвайки. Изглеждаше деградирал и свършен. Изпадна в ужас от него.

— Болен ли сте? — попита го остро тя.

— Не, аз… влезте…

Трябваше да влезе. Вътре имаше дилаф за чугунена печка — би могла да се отбранява с него. Разбира се, и той би могъл да я нападне с него, ако пръв го докопа.

О, за Бога, та тя беше почти колкото него на ръст и в далеч по-добра форма. Пъзла, пъзла.

— Друсан ли сте?

— Не, аз…

— Вие какво? Какво ви е?

— Не мога да спя.

Във виличката миришеше чудесно на пушек от дърва и сурова дървесина. Обзавеждането й се състоеше от печката, която отгоре имаше две плочи за готвене, сандък, пълен с клони от елша, шкаф, маса, стол, армейско походно легло.

— Седнете — рече Хедър. — Изглеждате ужасно. Имате ли нужда от глътка алкохол или от лекар? В колата имам коняк. Най-добре елате с мен и ще намерим лекар в Линкълн Сити.

— Нищо ми няма. Само ломот-ломот ми се доспива.

— Казахте, че не можете да спите.

Той я изгледа с червените си, помътнели очи:

— Не мога да си го позволя. Страхувам се.

— Исусе Христе. Откога е това?

— Ломот ломот неделя.

— Не сте спали от неделя?

— Събота? — в тона му се съдържаше въпрос.

— Взимали ли сте нещо? Възбуждащи хапчета?

Той поклати глава и рече съвсем ясно:

— От време на време заспивах — сетне, за миг, заспа като деветдесетгодишен старец. Но още докато го гледаше втрещена, отново се събуди и запита съвсем логично: — Мен ли дойдохте да търсите?

— Какво друго? Да сека коледни дръвчета ли, за Бога? Вие ми вързахте тенекия вчера за обяд.

— О! — възкликна Ор и се вторачи, очевидно опитвайки се да я види и добави: — Извинявайте, не бях на себе си.

Казвайки това, той внезапно стана истинския Ор, въпреки разрошената си коса и очи на безумец — човек, чието лично достойнство му е така дълбоко присъщо, че не личи отвън.

— Няма нищо. Не ми пука! Но вие се отклонявате от лечението, нали?

Той кимна и попита.

— Ще пиете ли кафе?

Беше нещо повече от достойнство. Целокупност? Цялост? Като парче необработено дърво?

Необхватната, неограничена и неоспорима цялост на същество, което не е зависимо, не се преструва, не е шлифовано — същество, което, бидейки самото себе си, е всичко.

За миг го видя такъв и в това прозрение й направи най-силно впечатление неговата сила. Той беше най-силната личност, която бе срещала, защото нищо не можеше да го измести от центъра. Затова й харесваше. Силата я привличаше, притегляше я както светлината молеца. Като дете се бе радвала на много обич, но наоколо й нямаше сила, никой на когото да се облегне — другите се облягаха на нея. Трийсет години копня да срещне човек, който да не се обляга на нея, който никога не би се облегнал, който не би могъл да се облегне…

И ето го — нисък, с кървясали очи, психясал и укриващ се — ето я нейната опора.

Животът е невероятна каша, мислеше си Хедър. Никога не можеш да предположиш какво следва. Тя съблече горната си дреха, докато Ор измъкна от полицата чаша и кондензирано мляко от шкафа. Донесе й страшно силно кафе — 97% с и 3% без кофеин.

— А за вас?

— Прекалено много изпих. Получавам киселини.

Стана й съвсем симпатичен.

— Ами коняк?

Видът му издаде копнеж.

— Няма да ви приспи. Само ще ви поободри. Ще ида да го донеса.

Той й свети по пътя с фенерче. Потокът ревеше, дърветата надвисваха безмълвни, от горе гледаше застрашително луната, която принадлежеше на извънземните.

Когато се върнаха във вилата, Ор си наля скромна доза коняк и го опита. Поотърси се и рече:

— Добре ми дойде — сетне изпи останалото в чашата.

Гледаше го с одобрение.

— Винаги нося по една плоска от половин литър — обясни тя. — Бутнах я в жабката, защото би изглеждала странно в чантата ми, ако ме спрат ченгетата и трябва да си показвам книжката. Но в повечето случаи си е с мен. Странно, как идва на място по няколко пъти всяка година.

— Затова носите такава голяма чанта — заключи Ор с повлиян от коняка глас.

— Точно така. Смятам да си налея малко в кафето. Може да стане по-слабо. — В същото време сипа в чашата му отново. — Как успяхте да останете буден в продължение на шейсет или седемдесет часа?

— Не през цялото време. Просто не съм лягал. Човек може да поспи седнал, но не и да сънува. Трябва да легнеш, за да стигнеш до сънуването, за да може скелетната ти мускулатура да се отпусне. Прочетох го в книгите. Дава добри резултати. До сега не съм сънувал истински. Но като не успееш да се отпуснеш, се будиш. А сетне, в последните часове, започнах да имам нещо като халюцинации. По стената шават някакви неща.

— Не можете да продължавате така!

— Не мога. Зная. Просто трябваше да се измъкна. От Хейбър. — Направи пауза. Сякаш отново стана гроги. Засмя се доста глупаво. — Единственото решение, което виждам — рече той, — е да се самоубия. Но не искам. Не ми се струва правилно.

— Разбира се, че не е правилно!

— Но по някакъв начин трябва да сложа край на всичко това. Трябва да бъда спрян.

Не можеше да следи мислите му, а и не искаше.

— Тук е хубаво — обади се тя. — От двайсет години не ми е мирисало на дим от дърва.

— Замърсява въздуха — каза Ор и вяло се усмихна. Сякаш съвсем грохна, но тя забеляза, че се крепи седнал на походното легло, без дори да се обляга на стената. Премига няколко пъти. — Когато почукахте — обади се, — помислих, че сънувам. Затова ломот-ломот дойдох.

— Твърдите, че сте си уредили на сън тази вила. Твърде скромна е за сън. Защо не си уредихте вила край плажа в Салишан или имение на Кейп Перпетуа?

Ор се намръщи и поклати глава:

— Повече не съм искал. — Премига още няколко пъти и продължи: — Какво се случи? Какво се случи с вас? В петък. В кабинета на Хейбър. Сеансът.

— Това дойдох да ви питам!

Думите й го събудиха.

— Доловили сте…

— Струва ми се. Искам да кажа, разбрах, че се случи нещо. Със сигурност се опитвам да се движа с едни и същи колела по два чифта релси. В неделя налетях на стена в собствения си апартамент! Виждате ли? — Посочи цицина на челото си, която изглеждаше почти черна под кафявата й кожа. — Сега там имаше стена, но пък там нямаше стена… Как живеете постоянно с такова нещо? Как знаете къде се намират нещата?

— Не зная — отвърна той. — Съвсем се обърквам. Ако въобще трябва да става, не бива да е толкова често. Прекалено много ми идва. Не мога да разбера вече дали аз съм луд или просто не мога да се справя с противоречивата информация. Аз… То… Искате да кажете, че наистина ми вярвате?

— Какво друго ми остава? Видях какво стана с града! Гледах през прозореца! Не мислете, че искам да го повярвам. Не го вярвам, опитвам се да не вярвам. Господи! Ужасно е. Но онзи д-р Хейбър също не искаше да разбера, нали? Ама той наистина веднага започна да замазва. Но после, онова, което казахте когато се събудихте, а също, че налитах на стени и отивах на друго място на работа… Тогава започнах да се питам, дали не сте сънувал още нещо след петъка, нещата бяха отново съвършено променени, но аз не знаех, защото не бях присъствала там и всъщност, има ли въобще нещо истинско. О, мамка му, ужасно е.

— Точно така. Слушайте, нали помните войната — войната в Близкия изток?

— Разбира се, че я помня. Съпругът ми бе убит в нея.

— Съпругът ви ли? — Изглеждаше потресен. — Кога?

— Точно два дни преди да я прекратят. Два дни преди Техеранската конференция и договора САЩ-Китай. Един ден след като извънземните взривиха лунната база.

Той я гледаше ужасен.

— Какво има? О, по дяволите, раната е заздравяла. Стана преди шест години, близо седем. А и да бе оживял, досега щяхме да сме разведени, бракът ни беше скапан. Вижте какво, вината не е ваша.

— Вече не зная за какво съм виновен.

— Е, със сигурност за станалото с Джим не сте. Беше едър, красив, черен, злощастен негодник, голяма клечка и нищо повече — капитан от военновъздушните сили на 26 и свален на 27, да не смятате, че сте си го измислили, а? Случва се от хиляди години. Освен това се случи точно по същия начин в онова другото… преди петък, когато светът беше страшно пренаселен. Абсолютно по същия. Само дето стана в началото на войната… нали? — Гласът й стихна, стана по-нежен. — Господи, стана в началото на войната… нали? Вместо точно преди прекратяването на огъня. Войната продължаваше ли, продължаваше. Продължаваше и сега. И нямаше… нямаше никакви извънземни… нали?

Ор поклати отрицателно глава.

— На сън ли ги измислихте?

— Накара ме да сънувам мир. Мир на Земята, добра воля сред хората. И аз съчиних извънземните. Да има с кого да се сражаваме.

— Не вие. Онази негова машина го прави.

— Не. Та аз се справям чудесно без машината, г-це Лилейч. Тя само му пести време, като ме кара веднага да започна да сънувам. Макар че напоследък работи над нея, за да я усъвършенства в някакво отношение. Бива го да усъвършенства.

— Моля те, наричай ме Хедър.

— Хубаво име.

— Ти се казваш Джордж. По време на сеанса непрекъснато те наричаше Джордж. Сякаш си умен пудел или човекоподобна маймуна. Легни, Джордж. Сънувай това, Джордж.

Той се засмя. Зъбите му бяха бели, смехът приятен, избликнал тъй както беше разчорлен и объркан.

— Това не съм аз. Той говори така на подсъзнанието ми, нали разбираш. За него то е нещо като куче или маймуна. Не е рационално, но е дресирано да изпълнява номера.

Колкото и страшни да бяха нещата, които казваше, в гласа му нямаше дори сянка от огорчение. Наистина ли има хора неспособни на негодуване и омраза, питаше се тя. Хора, които никога не галят Вселената срещу косъма; които разпознават злото, противопоставят му се, но остават абсолютно незасегнати от него?

Разбира се, че има. Безброй са, живи и покойници. Онези, които са се върнали, водени от чисто състрадание, към творческото начало, онези, дето без да знаят следват път, който не може да се следва: жената на изполичаря от Алабама, ламата от Тибет и ентомолога в Перу, фабричният работник в Одеса и зарзаватчията в Лондон, козарят в Нигерия и старият, много стар човек, който подостря клечка край сухо корито на река някъде в Австралия, и всички останали. Няма сред нас човек, който да не ги е познавал. Има ги достатъчно, достатъчно, за да ни дават сили. Може би.

— Виж какво. Кажи ми, трябва да го зная — след като отиде при Хейбър ли започна да имаш…

— Резултатни сънища, ли? Не, преди това. Затова отидох. Страхувах се от сънищата, затова си набавях незаконно успокоителни, за да ги потисна. Не знаех какво да правя.

— Тогава защо, вместо да се опитваш да стоиш буден, не взе нещо през последните две нощи?

— В петък през нощта изпих всичко, което имах. Тук не мога да изпълня рецептата. Но трябваше да се измъкна. Исках да се измъкна далеч от д-р Хейбър. Всичко е по-сложно, отколкото той е готов да приеме. Смята, че може да оправи света и се опитва да ме използува, за да го оправи, но не иска да го признае; лъже, защото не е честен, не се интересува какво е вярно, как всъщност стоят нещата, не приема друго освен собственото си мнение и своите представи как би трябвало да стоят нещата.

— Е, като адвокат не мога да направя нищо за тебе — продума Хедър, която не успя да проследи думите му много добре; тя отпи от кафето с коняк, което беше в състояние да вдигне и мъртвец от гроба. — Не забелязах в хипнотичните му внушения да има нещо подозрително, каза ти само да не се тревожиш за пренаселеността и т.н. А ако реши да скрие факта, че използува сънищата ти за определени цели, може с помощта на хипноза да направи така, че да нямаш резултатен сън пред свидетели. Чудя се защо ме остави да присъствам на такъв сън? Сигурен ли си, че самият вярва в тях? Не го разбирам. Във всеки случай един адвокат трудно би могъл да се намеси в отношенията между психиатър и пациента му, особено ако докторът е голяма клечка, а пациентът е откачалка, която смята, че сънищата му се сбъдват — не, не бих се явила с такова нещо в съда! Слушай обаче. Няма ли начин да направиш така, че да не сънуваш при него? Да речем транквиланти?

— Докато съм на ДТ нямам фармакарта. Трябва да ми ги предписва. Във всеки случай Усилвателя ще ме накара да сънувам.

— Това е намеса в личното пространство, но от това дело не може да стане… Слушай. Ами ако сънуваш сън, в който да промениш него?

Ор се вторачи в нея през мъглата, в която беше обвит поради липсата на сън и коняка.

— Да го направиш по-добронамерен — е, ти казваш, че е добронамерен, че има добра воля. Но е жаден за власт. Намерил е великолепен начин да управлява света, без да поема каквато и да е отговорност за него. Добре. Направи го по-малко жаден за власт. Сънувай, че е наистина добър човек. Сънувай, че се опитва да те излекува, не да те използува!

— Но аз не мога да избирам сънищата си. Никой не може.

Тя клюмна.

— Забравих. Откак го приех за действително, все смятам, че можеш да го контролираш. Но не е така. Просто го правиш.

— Нищо не правя — рече кисело Ор. — Никога нищо не съм направил. Просто сънувам. И тогава става.

— Аз ще те хипнотизирам — заяви внезапно Хедър.

Приемането на един невероятен факт за истина я накара да се почувства доста приповдигнато — щом сънищата на Ор успяваха, какво не би успяло? Освен това не беше хапвала нищо от обяд и кафето с коняк имаше силно въздействие.

Той се втренчи още по-напрегнато в нея.

— Правила съм го. В колежа, преди юридическия, ходих на курсове по психология. Всички работихме като хипнотизатори и като субекти в един курс. Бях приличен субект, но много добра при хипнотизирането на други хора. Ще те хипнотизирам и ще ти внуша сън. За д-р Хейбър — да го направи безвреден. Ще ти кажа да сънуваш това, нищо повече. Разбираш ли? Едва ли ще е опасно — не повече от каквото и да е на този етап?

— Но аз се съпротивлявам на хипноза. По-рано не беше така, но той твърди, че вече съм започнал.

— Затова ли използува вагусно-каротидна индукция? Не обичам да гледам такова нещо, прилича ми на убийство. Не мога да го направя, в края на краищата не съм доктор.

— Зъболекарят използуваше само хипнозапис. Вършеше чудесна работа. Поне така смятам. — Говореше съвсем на сън и би могъл безкрайно да дърдори.

— Струва ми се, че се съпротивляваш на хипнотизатора, а не на хипнозата… — каза нежно тя. — Във всеки случай бихме могли да опитаме. И ако успеем, бих могла да ти направя постхипнотично внушение да сънуваш кратък, как го наричаше, резултатен сън за Хейбър. Тогава ще бъде откровен с теб и ще се опита да ти помогне. Смяташ ли, че е възможно? Ще ми се довериш ли?

— Във всеки случай бих могъл да си поспя — отвърна той. — Аз… все някога ще трябва да поспя. Смятам, че няма да издържа тази нощ. Ако вярваш, че можеш да ме хипнотизираш…

— Мисля, че мога. Но виж какво, имаш ли нещо за ядене тук?

— Да — промърмори сънно той, но след малко дойде на себе си. — О, да. Извинявай. Не си яла. На път за тук. Има самун хляб… — Започна да тършува в бюфета, извади хляб, маргарин, пет твърдо сварени яйца, кутия консерва от риба тон и малко поувехнала от стоене в магазина маруля. Тя намери две алуминиеви чинии, три различни вилици и нож за белене. Попита: „Ял ли си?“ Не беше сигурен. Хапнаха заедно, тя седнала на стола, а той прав. Стоенето прав сякаш го съживи и се оказа гладен. Трябваше да разделят всичко по равно, дори петото яйце.

— Ти си много добър човек — обади се той.

— Аз ли? Защо? Че дойдох тук, ли? О, мамка му, бях уплашена. От онази промяна на света в петък. Трябваше да разбера какво става. Слушай, докато сънуваше, гледах болницата, в която съм родена от другата страна на реката, и внезапно вече я нямаше и никога не е била!

— Мислех, че си родом от източните части на страната — рече той. В момента не беше много силен по уместните забележки.

— Не. — Тя обра консервната кутия много внимателно и облиза ножа, — Портланд. Вече два пъти. В две различни болници. Господи! Но родена и израснала. А също и родителите ми. Баща ми беше черен, а майка ми — бяла. Доста интересно. На времето, през седемдесетте, той бил истински активист на Черната власт, а тя — хипи. Той произлизаше от семейство без баща и на социална издръжка от Албина, а тя беше дъщеря на адвокат на някаква корпорация от Портланд Хайтс. Освен това престанала да ходи на училище, започнала да взема наркотици, въобще всичко, което правели по онова време. Срещнали се на някакъв политически митинг, участвали в демонстрация. По онова време демонстрациите все още били разрешени от закона. Оженили се. Но той не издържал дълго. Искам да кажа на цялото това положение, не само на брака. Когато съм била на осем, заминал за Африка. За Гана, струва ми се. Смятал, че прадедите му са дошли оттам, но не знаел дали със сигурност е така. Живеели в Луизиана от време оно и Лилейч е вероятно името на робовладелеца, френско е.16 Означава Страхливеца. В училище записах френски, защото имах френско име. — Изсмя се подигравателно. — Във всеки случай, просто заминал. И бедната Ива взела, та се разкиснала. Майка ми, де. Не искаше да я наричам майко или мамо, или въобще нещо подобно, защото било признак за господство на буржоазното семейно ядро. Затова й виках Ива. Известно време живяхме в нещо като комуна горе, на връх Худ, мили Боже! Колко студено беше през зимата! Но полицията я разпръсна, казаха, че била антиамерикански заговор. А после някак свързваше двата края, правеше хубава керамика, когато успееше да използува нечие грънчарско колело и пещ, но най-вече помагаше в малки магазини и ресторанти и неща от този род. Хората много си помагаха. Наистина много. Но тя така и не можа да се отърве от силните наркотици, беше се хванала на въдицата им. Успее да изкара без тях година, а сетне — бинго. Преживя Епидемията, но на трийсет и осем използува замърсена игла и това я уби. И да съм проклета, ако нейното „семейство“ не се появи и не ме пое. Дотогава не ги бях виждала! Издържаха ме в колежа и юридическия факултет. И ходя всяка година у тях на Бъдни вечер. Аз съм символичното им негърче. Но ще ти доверя онова, което най-много ме мъчи: не мога да реша от кой цвят съм. Искам да кажа, че баща ми беше черен, истински негър — о, имал е някаква бяла кръв, но си беше черен, докато майка ми беше бяла, а аз не съм нито едното, нито другото. Разбираш ли, баща ми наистина мразеше майка ми, защото беше бяла. Но също я обичаше. Според мен обаче, тя беше влюбена повече в неговата чернилка, отколкото в самия него. Е, и къде оставам аз тогава? Така и не съм решила.

— Кафява — отрони нежно той, застанал прав зад стола й.

— Лайнян цвят?

— Цветът на земята.

— Ти портландец ли си? И в двата варианта.

— Да.

— Не мога да те чуя от проклетия поток. Смятах, че в дивотията поне е тихо. Продължавай!

— Но вече съм имал толкова много детства — рече той. — За кое да ти разкажа? В едно от тях и двамата ми родители умряха през първата година на Епидемията. В друго нямаше никаква Епидемия. Не зная… Нито едно обаче не беше интересно. Искам да кажа, че няма какво да разкажа. Единственото, което правех, бе да оцелявам.

— Е, това е главното.

— Но става все по-трудно. Епидемията, а сега извънземните… — Изсмя се лекомислено, но когато се обърна да го погледне, лицето му беше уморено и нещастно.

— Не мога да повярвам, че всичко е плод на сънищата ти. Просто не мога. Живея от толкова време в страх от тях, шест години! Но зная, че си го сторил, защото ги нямаше в онова другото — поредица от събития ли е, що ли. Но в действителност не са по-страшни от ужасната пренаселеност. Онзи отвратителен мъничък апартамент, в който живеех, с още четири жени, в „съпритежателски дом за момичета в бизнеса“, представи си! И се возех в онова кошмарно метро и зъбите ми бяха в отвратително състояние, така и не се намираше нещо свястно за ядене, при това дори не и наполовина от необходимото. Знаеш ли, че тогава тежах петдесет, а сега съм петдесет и пет килограма. От петък досега съм наддала пет кила!

— Точно така. Онзи, първия път, когато те видях в адвокатската кантора, беше страшно слаба.

— Ти също. Изглеждаше дръглив. Но и всички останали изглеждаха така, затова не ми направи впечатление. Сега ми се виждаш доста солиден, стига да се наспиш.

Той нищо не каза.

— Като си помисля и всички останали изглеждат много по-добре. Слушай. Ако не зависи от теб какво правиш, а онова, което правиш, кара нещата да стават малко по-добри, не бива да изпитваш някаква вина. Може би сънищата ти са само нова форма на еволюцията, нещо такова. Някаква пряка връзка. Естествен подбор и т.н. С първостепенно предимство.

— О, дори по-лошо — съгласи се той със същия лек, безразсъден тон и седна на леглото. — Ти… — Запъна се няколко пъти. — Помниш ли нещо за април преди четири години — през 98-а?

— Април ли? Не, нищо особено.

— Тогава свърши светът — рече Ор. Спазъм на мускулите разкриви лицето му и той с усилие пое въздух и добави: — Никой друг не го помни.

— Какво искаш да кажеш? — поиска да знае тя, изпълнена с неясен страх. Април, април 1998 г., мислеше си тя, помня ли нещо за април 98-а? Според нея не помнеше, а знаеше, че трябва да помни и се изпълни със страх — от него? С него? За него?

— Не е еволюцията. Само инстинктът за самосъхранение. Не мога… Добре, беше много по-лошо. По-лошо, отколкото помниш. Беше същият свят, като първия, населен от седем милиарда, само че… още по-зле. Никой, извън някои европейски страни, не въведе достатъчно рано, още през седемдесетте години, купонната система, контрол върху замърсяването и раждаемостта, така че, когато накрая се опитахме да контролираме разпределението на храните, беше твърде късно, нямаше достатъчно, а мафията ръководеше черния пазар, всеки трябваше да купува на черно, за да има какво да яде, а мнозина нямаха нищо. През 1984 г. написаха нова конституция, както ти помниш, но нещата бяха толкова зле, че тя беше много по-лоша, нямаше и претенции за демокрация. Станахме един вид полицейска държава, но не се получи и се срина веднага. Бях петнайсетгодишен, когато затвориха училищата. Нямаше Епидемия, но имаше епидемии една след друга — дизентерия и хепатит, а сетне бубонна чума. Преди всичко хората гладуваха. А сетне, през 1993 г., започна войната в Близкия изток, но беше различна. Израел се сражаваше срещу арабите и Египет. Всички големи страни се намесиха. Една африканска държава застана на страната на арабите и използува ядрени бомби срещу два града в Израел, а при това положение ние помогнахме да отговорят на удара, и… — Помълча известно време, сетне продължи, очевидно без да съзнава, че има някаква пролука в разказа му: — опитвах се да се измъкна от града. Исках да отида във Форест Парк. Бях болен, не можех повече да ходя и седнах на стъпалата на някаква къща на западните възвишения, всички къщи бяха изгорели, но входните стълбища бяха от бетон и си спомням, че в една пукнатина между стъпалата имаше разцъфнали глухарчета. Седях там и не можех да стана и знаех, че не мога. Все си мислех, че съм на крака и продължавам да вървя, измъквам се от града, но беше просто делириум, идвах на себе си, виждах отново глухарчетата и знаех, че умирам. И че всичко останало умира. А сетне сънувах… сънувах следния сън… — гласът му предрезгавя, после съвсем се задави.

— Бях добре — рече накрая той. — Сънувах, че съм си у дома. Събудих се и бях здрав. Лежах в леглото си у дома. Само дето това не беше дом, какъвто някога съм имал, някакъв друг път, първия път. През лошото време. О, Боже, ще ми се да не си го спомням. В повечето случаи не си го спомням. Оттогава си казвам, че е било сън. Че другото е било сън. Но не беше. Това е. Това сегашното не е действително. Този свят не е дори вероятен. Беше истина. Това се случи. Всички бяхме измрели, бяхме съсипали света преди да умрем. Нищо не остана. Нищо извън сънища.

Тя му вярваше, а яростно отрече вярата си:

— Е, и? Може би само това е било! Каквото и да е, не е лошо. Да не мислиш, че си можел да направиш нещо, което не се е очаквало от теб, а? За кого, по дяволите, се смяташ! Няма нищо, което да не е както трябва, нищо не става, ако не е трябвало да става. Никога! Какво значение има дали го наричаш действителност или сънища? Всичко е едно… нали?

— Не зная — рече Ор мъчително и тя отиде при него и го прегърна, така както би прегърнала страдащо дете или умиращ мъж.

Главата тежеше на рамото й, светлата, четвъртита длан лежеше отпусната на коляното й.

— Ти спиш — установи тя.

Той не отрече. Трябваше да го разтърси здравичката, да го подтикне да отрече.

— Не, не спя — сепна се и седна изправен. — Не. — Отново се отпусна.

— Джордж! — Оказа се истина — името му помогна. Успя да държи очите си отворени достатъчно дълго, за да я погледне. — Стой буден, стой буден само за мъничко. Искам да опитам хипнозата. За да можеш да спиш. — Имаше намерение да го пита какво иска да сънува, какво трябва да му внуши по хипнотичен път за Хейбър, но беше прекалено унесен. — Слушай, седни на леглото. Гледай… гледай пламъка на лампата, това би трябвало да свърши работа, но не заспивай. — Тя сложи газената лампа в средата на масата, сред черупките от яйцата и боклуците. — Само не си отделяй погледа от него и не заспивай! Ще се отпуснеш и ще се почувстваш облекчен, но няма да заспиваш докато не кажа: „Заспи.“ Точно така. Сега си спокоен и ти е приятно… — С артистичен усет тя продължи със сладките слова на хипнотизатора. Той изпадна почти незабавно в транс. — Не можеш да си вдигнеш лявата ръка — рече тя, — опитваш се, но е прекалено тежка, не се вдига… Сега вече е отново лека, можеш да я вдигнеш. Така… Добре. След минутка ще заспиш. Ще сънуваш, но това ще са обикновени сънища, такива, каквото имаме всички. Ще имаш само един резултатен сън. В него… — Запъна се. Отведнъж се изплаши, обхвана я леден пристъп на малодушие. Какво правеше? Това не беше игра, не беше театър, не беше нейна работа, на една глупачка, да се намесва. Той се намираше във властта й, а неговата власт беше неизмерима. Каква ужасна отговорност бе поела?

Човек като нея, който вярва, че във всичко има система, че има цяло, от което човек е част, а след като е част е цяло; такъв човек няма никога и никакво желание да играе ролята на Бог. Само онези, които отричат, че са такава част, копнеят да я играят.

Но бе се озовала в тази роля и вече не можеше да се откаже от нея.

— В този сън ще сънуваш, че д-р Хейбър е добронамерен, че не се опитва да ти причини вреда и ще бъде честен с теб. — Не знаеше какво и как да каже, сигурна, че каквото и да произнесе, може да сбърка. — И ще сънуваш, че извънземните не са вече горе на Луната — добави бързо тя, можеше поне този товар да си свали от раменете, нали. — И на сутринта ще се събудиш съвсем отпочинал, всичко ще бъде наред. Сега заспивай!

Мамка му, забрави да му каже първо да легне.

Той се свлече като полупразна възглавница, кротко, напред и встрани, и се превърна в голяма, топла, инертна купчина на пода.

Едва ли тежеше и седемдесет килограма, но тъй като никак не й помагаше, все едно, че вдигаше на походното легло мъртъв слон. Трябваше да се оправи първо с краката, а сетне да вдигне с мъка раменете, за да не преобърне леглото. Разбира се, в последна сметка той се озова върху спалния чувал. Измъкна го изпод него, като едва не преобърна отново леглото и го покри. През цялото време той спеше, спеше дълбоко. Изправи се задъхана, потна и разстроена. За разлика от него.

Седна при масата и възстанови дишането си. След известно време започна да се чуди какво да прави. Първо почисти масата от остатъците от вечерята, стопли вода, изми алуминиевите чинии, вилиците, ножа и чашите. Разпали огъня в печката. На един рафт откри няколко книги с мека подвързия, които той вероятно бе намерил в Линкълн Сити, за да залъже дългото си бдение. Не бяха кримки, по дяволите; имаше нужда от хубава кримка. Едната беше руска. Космическият пакт имаше и добра страна — правителството на Съединените щати престана да се прави, водено от старанието да запази американския начин на живот, че между Йерусалим и Филипините не съществува нищо и през последните няколко години човек отново можеше да си купи японски книжни чадъри-играчки, индийски тамян, руски книги и други неща. Според президента Мердъл, при новия начин на живот принципът бил: всички хора са братя.

Тази книга, от някакъв човек с име завършващо на „евски“, описваше живота в малко кавказко градче през годините на Епидемията и не беше особено весело четиво, но съответстваше на душевното й състояние; чете я от десет до два и половина. През цялото време Ор лежеше дълбоко заспал, почти без да мърда, дишайки леко и тихо. Вдигаше поглед от кавказкото село и виждаше лицето му, позлатено и сенчесто на мъждивата светлина на лампата, спокойно. Ако сънуваше, сънищата му бяха спокойни и бегли. След като всички в кавказкото село измряха с изключение на селския идиот (чиято абсолютна пасивност по отношение на неизбежното все й напомняше за човека, в чиято компания беше), тя се опита да пие стоплено кафе, но то имаше вкус на луга. Отиде до вратата и застана наполовина вътре, наполовина вън, заслушана в потока, който викаше и скандираше: вечна възхвала! вечна възхвала! Виждаше й се невероятно, че в продължение на стотици години преди да се е родила, е издавал този страхотен шум и щеше да го издава докато планините не се помръднат. А най-странно от всичко й се виждаше, че сега, много късно през нощта, сред абсолютната тишина на гората, в рева му се долавяше далечна нотка, сякаш идваща от някъде нагоре по течението, която наподобяваше пеещи детски гласчета… много сладка, много странна.

Започна да трепери, затвори вратата пред гласовете на неродените деца, които пееха във водата, и се обърна към топлата стаичка и спящия мъж. Взе книга за любители дърводелци, която очевидно беше купил, за да има какво да прави из вилата, но нея веднага я приспа. Е, защо пък не? Защо да стои будна? Но къде би могла да спи…

Трябваше да остави Джордж на пода. Нямаше да забележи. Не беше честно той да разполага и с походното легло, и със спалния чувал.

Взе спалния чувал, а него зави с шлифера му и нейния дъждобран. Той дори не помръдна. Погледна го с обич, сетне влезе в чувала долу на пода. Божичко, колко студено беше на пода, а и кораво. Не беше духнала лампата. А дали човек не гаси по друг начин лампите с фитил? Трябва да направиш едното и да не правиш другото. Спомняше си го от комуната. Но не помнеше кое. Олеле, мамка му, тук долу беше студено.

Студено, студено. Кораво. Светло. Прекалено светло. Слънцето изгряваше през прозореца през мърдащите и проблясващи дървета. Над леглото. Подът трепереше. Планината шептеше и сънуваше, че пада в морето, а отвъд нея, неясни и ужасяващи, виеха, виеха, виеха сирените на далечни градове.

Тя седна. Вълците виеха, за да оповестят края на света.

Изгревът се изсипваше през единствения прозорец, скривайки всичко, което попадаше под заслепяващия му ъгъл. Тя се отърси от прекалено многото светлина и откри, че сънуващият лежи по лице и все още спи.

— Джордж! Събуди се! О, Джордж, моля те, събуди се! Става нещо!

Той се събуди. Събуждайки се, й се усмихна.

— Нещо не е наред — сирените — какво става?

Все още почти сънуващ, той рече безизразно:

— Приземили са се.

Та нали направи точно онова, което тя му внуши. Каза му да сънува, че извънземните вече не са на Луната.

Осма глава

Небето и Земята не са хуманни.

Лао Дзъ: V

Щатът Орегон е бил единствената част от континентална Америка, пострадала от пряко нападение през Втората световна война. Японски запалителни балони предизвикали пожар в крайбрежна гора. Щатът Орегон бе единствената част от американския континент, в която бе осъществено нахлуване през Първата междузвездна война. За това биха могли да бъдат обвинени неговите политици; в исторически план функцията на сенатора от Орегон е да подлудява останалите сенатори, затова щатската филия все си остава ненамазана с военно масло. В Орегон няма друго освен струпано сено, няма ракетни площадки, няма бази на НАСА. Той е очевидно беззащитен. Анти-извънземните балистични ракети, определени да го защитят, излетяха от огромните подземни инсталации в Уала-Уала, Вашингтон и Раунд Вали, Калифорния. От Айдахо, по-голямата част от който принадлежеше на военновъздушните сили на САЩ, се понесоха с писък на запад огромни свръхзвукови самолети ХХТТ-9900, изтезавайки тъпанчетата на всички, живеещи от Бойз до Сън Вали, патрулирайки за всеки случай — да не би някой извънземен космически кораб да се е промъкнал някак през непогрешимата мрежа на АИБР17.

Тъй като корабите на извънземните разполагаха с уред, който поемаше управлението на насочващите системи на ракетите, АИБР бяха отклонени по средата на стратосферата и се върнаха, като се приземиха и взривиха се тук-таме из Орегон. По сухите източни склонове на Каскадните планини избухнаха опустошителни пожари. Голд Бийч и Далс бяха пометени от огъня. Портланд остана незасегнат пряко, но една заблудена ядрена бойна глава, попаднала на връх Худ, близо до стария кратер, предизвика събуждането на спящия вулкан. Към пладне, на първия ден от нахлуването на извънземните, в Деня на шегата, започна изпускане на пара и земни трусове, а на северозападната му страна се отвори процеп и изригна. Потокът от лава подпали обезлесените и обезснежени склонове и заплаши районите Зигзаг и Рододендрон. Образуваха се облаци от пепел и скоро въздухът над Портланд, който се намираше на повече от шейсет километра, се сгъсти и посивя. С идването на вечерта и промяната на вятъра от юг долните слоеве на атмосферата се поразчистиха, разкривайки мрачното оранжево изригване сред източните облаци. Небето, изпълнено с дъжд и пепел, се тресеше от полетите на самолетите ХХТТ-9900, напразно търсещи извънземни кораби. Други ята бомбардировачи и изтребители продължаваха да прииждат от Източния бряг и съюзнически държави от Пакта; те често се унищожаваха един друг. Земята се люлееше от вътрешни трусове, взривове на бомби и разбиващи се самолети. Един от извънземните кораби се бе приземил само на дванайсет километра от града, затова югозападните предградия бяха превърнати в прах и пепел от реактивните бомбардировачи, които методично опустошаваха район от триста квадратни километра. Всъщност се получи информация, че корабът вече не е там, но все нещо трябваше да се прави. В много други части на града падаха по погрешка бомби, както обикновено, когато бомбардират реактивни самолети. В центъра не останаха здрави стъкла. Превърнати в малки късчета, те покриваха всички улици с няколко сантиметров слой. Бегълците от югозападен Портланд трябваше да газят през него; жени носеха децата си и плачеха от болка, защото тънките подметки на обувките им бяха пълни със счупени стъкла.

Уилям Хейбър стоеше до големия прозорец на кабинета си в Орегонския институт по онирология и гледаше долу на кейовете избухващите и гаснещите пожари, увенчани с кървавочервените проблясвания от изригването. Този прозорец бе все още здрав; все още нищо не беше кацало или избухвало близо до Вашингтон Парк, а земните трусове, които пропукваха цели сгради долу край реката, тук на високото не предизвикваха повече от подрънкване на черчеветата на прозорците. Дочуваше съвсем слабо как пищят слоновете в зоологическата градина. От време на време на север, може би над района, където Уиламит се влива в Колумбия, се забелязваше необикновена светлина с пурпурен оттенък; в изпълнения с пепел мъглив сумрак човек трудно можеше да се ориентира. Големи части от града бяха затъмнени поради прекъсване на тока; други едва доловимо премигваха, макар уличните светлини да не бяха включени.

В сградата на Института нямаше други хора.

Цял ден Хейбър се мъчи да открие Джордж Ор. Тъй като търсенето се оказа безплодно, а поради истерията и разрастващото се опустошаване на града, стана невъзможно да го продължава, той се качи в Института. Наложи му се по-голямата част от пътя да измине пеша и установи, че преживяването го е разстроило. Естествено, като човек с висок пост, с толкова много задължения, разполагаше с електромобил. Но акумулаторът се изтощи, а не успя да стигне до място за зареждане заради непроходимите тълпи по улиците. Трябваше да слезе и да ходи срещу навалицата, лице в лице с всички, там, сред тях. Тежко го понесе. Не обичаше навалиците. Но когато тълпите свършиха и трябваше да върви съвсем сам през огромните тревни площи, горички и алеи на парка, преживяването се оказа далеч по-лошо.

Хейбър смяташе себе си за вълк-единак. Така и не потърси съпруга или близки приятели, избра напрегната изследователска дейност, която се върши по време, когато другите спят, избягваше да се забърква в каквото и да било. В половия си живот се придържаше почти напълно към еднократно преспиване с полупрофесионалисти, понякога с жени, друг път с млади мъже; знаеше в кои барове, кина и сауни да отиде, за да намери онова, което търсеше. Получаваше го и отново изчезваше, преди той или другият човек да получат каквато и да е възможност да развият нужда един от друг. Ценеше своята независимост, свободната си воля.

Но установи, че е ужасно да си сам, съвсем сам в огромния и безразличен парк, да бърза, почти да тича към Института, защото нямаше къде другаде да отиде. Стигна до него, а той беше съвсем тих, напълно изоставен.

Г-ца Крауч държеше в едно от чекмеджетата на бюрото си транзистор. Взе го и го пусна да работи тихо, за да чува последните съобщения или, най-малкото, да чува човешки глас.

Тук имаше всичко, от което се нуждаеше: десетки легла, храна — автоматите за сандвичи и безалкохолни напитки за работещите нощем в лабораторията по сън. Но не усещаше глад. Вместо това бе изпаднал в апатия. Слушаше радиото, но не го чуваше, в самота нищо не изглежда истинско. Трябваше му някой, който и да е той, за да му говори, да му каже какво чувства, за да разбере дали въобще чувства нещо. Ужасът от самотата бе толкова силен, че едва не го прогони от Института и не го накара да се върне при тълпите, но апатията се оказа все още по-силна от страха. Нищо не направи, а нощната тъмнина се сгъстяваше.

От време на време червеникавото сияние над връх Худ страхотно се разливаше, сетне избледняваше. Нещо голямо се удари в югозападната част на града, която не се виждаше от кабинета му, и скоро облаците бяха осветени отдолу от синкав, ослепителен блясък. Хейбър се отправи навън, към коридора, за да види каквото може оттам, понесъл радиото със себе си. По стълбите се качваха хора, не ги беше чул. За момент просто се втренчи в тях.

— Д-р Хейбър — рече единият.

Оказа се Ор.

— Крайно време беше — продума Хейбър с горчивина. — Къде, по дяволите, ходиш цял ден? Хайде, идвай.

Ор куцаше; лявата страна на лицето му беше отекла и окървавена, устната му беше пукната и беше загубил половината от един преден зъб. Жената не изглеждаше толкова очукана, но беше по-изтощена — очите й бяха загубили израз, коленете й се подгъваха. Ор я накара да седне на кушетката в кабинета. Хейбър попита високо с лекарския си глас:

— Удар по главата ли е получила?

— Не. Отдавна сме на път.

— Нищо ми няма — изломоти жената, потрепвайки. Ор действаше бързо и загрижено: свали отвратително калните й обувки и я зави с одеялото от камилска вълна, поставено на леглото, при краката. Хейбър се почуди коя ли е, но само за момент. Отново започваше да се съвзема.

— Остави я да почива, ще се оправи. Ела, измий се! Цял ден те търся. Къде беше?

— Опитвах се да се върна в града. Попаднахме на бомбен килим, отнесоха пътя точно пред колата. Тя подскача доста време, преобърна се, предполагам. Хедър караше своята след мен и спря навреме, така че тя остана здрава и продължихме с нея. Но трябваше да излезем на магистралата Сънсет, защото № 99 беше съвършено разрушена, сетне се наложи да оставим колата при една бариера близо до убежището на птиците. Така че, трябваше да пресечем пеша целия парк.

— Откъде, по дяволите, идвахте? — Хейбър беше пуснал гореща вода в мивката на личната си умивалня и сега подаде на Ор изпускащ пара пешкир, с който да избърше окървавеното си лице.

— Вилата. В Крайбрежната верига.

— Какво ти има на крака?

— Сигурно съм го ударил, когато колата се преобърна. Кажете, в града ли са вече?

— Ако военните знаят, не казват. Съобщават единствено, че тази сутрин след приземяването, големите кораби се разделили на малки, подобни на хеликоптери, мобилни части и се разпръснали. Имало ги навсякъде из западната част на щата. Съобщава се, че се движели много бавно, но дали ги свалят, не казват.

— Видях един от тях — лицето на Ор се показа изпод пешкира, цялото в синини, но не така стряскащо, след като бе свалил от него кръвта и калта. — Това ще да е било. Мъничко сребристо нещо, на около десет метра над пасище близо до Норт Плейнс. Като че ли подскачаше. Не изглеждаше земно. А извънземните сражават ли се с нас, свалят ли самолети?

— Не казват по радиото. Не се съобщава за никакви загуби, освен на мирни граждани. А сега сложи малко кафе и храна в стомаха си. А сетне, Господ ми е свидетел, ще проведем терапевтичен сеанс насред целия този ад и ще сложим край на идиотската каша, която си забъркал. — Спринцовката с натриев пентотал беше готова; взе ръката на Ор и му направи инжекцията, без да го предупреди или да му се извини.

— Затова дойдох тук. Но не зная дали…

— Дали ще успееш да го направиш? Ще успееш. Хайде! — Ор се въртеше около жената. — Няма й нищо. Спи, не я безпокой, от това се нуждае. Хайде! — Заведе Ор долу при автоматите, извади му един сандвич с печено говеждо, един с яйце и домат, две ябълки, четири шоколада и две чаши кафе със захар. Седнаха на една маса в Лаборатория по сън №1, бутайки настрана пасианса, изоставен на разсъмване, когато сирените започнаха да вият.

— Добре. Яж. А сега, ако смяташ, че оправянето на тази каша е извън възможностите ти, просто забрави. Работих върху Усилвателя и мога да го направя вместо теб. Имам модела, шаблона на мозъчните ти емисии през времето докато сънуваш резултатни сънища. Цял месец съм правил грешка, търсейки определена единица, една омега вълна. Няма подобно нещо. Просто е модел, образуван от съчетаването на други вълни и през последните няколко дни, преди да настъпи целия този ад, най-накрая го дешифрирах. Цикълът трае деветдесет и седем секунди. Това не означава нищо за теб, макар и да го върши собственият ти скапан мозък. Да го кажем по друг начин: когато сънуваш резултатно, целият ти мозък излъчва сложно синхронизиран модел на емисии, пълният им цикъл трае деветдесет и седем секунди и като го завърши — отново го започва, един вид контрапункт; да го сравняваш с обикновените графики в делта-фазата е все едно да сравниш Голямата фуга на Бетовен с някоя детска песничка. Невероятно е сложен, но е устойчив и се повтаря. Затова мога да ти го подам направо, при това усилен. Усилвателят е съвършено готов, готов за теб, най-сетне ще прилегне към вътрешността на мозъка ти! Този път сънуваш достатъчно мощно, за да спреш това налудничаво нахлуване и да ни преведеш направо в друг континуум, където можем да започнем наново. Нали разбираш, че всъщност това правиш. Не променяш нещата или живота, променяш целия континуум.

— Драго ми е, че мога да разговарям за това с вас — изломоти нещо подобно Ор; въпреки пукнатата си устна и счупения зъб беше изял сандвичите с невероятна скорост и сега поглъщаше един шоколад. В казаното се съдържаше ирония или нещо подобно, но Хейбър беше прекалено зает, за да му обърне внимание.

— Чуй какво. Това нахлуване само ли се случи или стана, защото пропусна сеанс.

— Сънувах го.

— Допуснал си да сънуваш без контрол резултатен сън? — Хейбър не скри силния си гняв. Прекалено покровителствено, прекалено либерално се бе държал с Ор. Неговата безотговорност стана причина за смъртта на много невинни хора, за разрушенията и развихрилата се в града паника — трябваше да разбере какво е направил.

— Не е… — Ор едва започваше изречението си, когато отекна наистина силен взрив. Сградата се разтресе, проскърца, електронната апаратура край редицата легла подскочи, кафето се разплиска в чашите. — Това вулканът ли беше или авиацията? — попита Ор и тъй като се уплаши от взрива, Хейбър забеляза, че пациентът съвсем не изглежда стреснат. Реакциите му бяха абсолютно ненормални. В петък едва не се срина психически заради някакъв етичен въпрос, а ето ти го във вторник спокоен и хладнокръвен, посред решаващата битка между доброто и злото. Сякаш изобщо не се страхуваше. А би трябвало. Щом Хейбър изпитваше страх, то, разбира се, и Ор трябваше да изпитва. Да не би пък да смята, запита се внезапно Хейбър, че след като е сънувал нахлуването, всичко това е сън?

Ами, ако беше?

Чий тогава?

— Добре ще е да се върнем горе — рече Хейбър и стана. Обхващаше го все по-голямо нетърпение и раздразнение; напрежението се проточи прекалено дълго. — Коя е жената с теб, все пак?

— Това е г-ца Лилейч — отвърна Ор и го изгледа по странен начин. — Адвокатката. Беше тук в петък.

— Как стана така, че е била с теб?

— Търсила ме е, дойде да види дали не съм във вилата.

— Можеш да го обясниш по-късно — отсече Хейбър. Не биваше да се губи време за такива дреболии. Трябваше да се измъкнат, да се измъкнат от този горящ и взривяващ се свят.

Точно когато влизаха в кабинета, стъклата на големия двоен прозорец се пръснаха с остър, напевен звук и силно всмукване на въздух; и двамата мъже полетяха към прозореца, сякаш ги дръпна отворът на огромна прахосмукачка. Всичко побеля; всичко. И двамата паднаха.

Нито един от тях не чу някакъв звук.

Когато отново беше в състояние да вижда, Хейбър се надигна с мъка, държейки се за бюрото си. Ор вече стоеше до кушетката и се опитваше да успокои обърканата жена. В кабинета беше студено, пролетният въздух, който нахлуваше през прозореца, носеше влажен студ, миришеше на дим, изгоряла изолация, озон, сяра и смърт.

— Не трябва ли да слезем в мазето, какво ще кажете? — попита Лилейч логично, макар цялата да се тресеше.

— Вие вървете — отвърна Хейбър. — Ние трябва да останем още малко.

— Да останете тук ли?

— Усилвателят е тук. Не може да се разнася и включва като портативен телевизор! Вървете долу в мазето, ще дойдем при вас, когато можем.

— Ще го слагате да спи сега? — учуди се жената, а в същото време дърветата пламнаха като жълти огнени топки. Изригването на връх Худ остана съвсем скрито от събитията, които се разиграваха в близост, но през последните няколко минути земята потреперваше леко, нещо като паралитичен гърч, което караше ръцете и мисълта да трептят в синхрон.

— Ама, не знаеш колко си права. Хайде. Слез долу в мазето, имам нужда от кушетката. Легни, Джордж… Слушай, ей ти, в мазето, току до стаята на портиера ще видиш врата с надпис „Авариен генератор“. Влез там, намери дръжката с надпис „Включване“. Дръж ръката си на нея, и ако угаснат лампите, включвай. Ще трябва силно да натиснеш нагоре. Върви!

Тя тръгна. Все още трепереща, но усмихната, на минаване хвана за секунда ръката на Ор и рече:

— Приятни сънища, Джордж.

— Не се тревожи — рече Ор, — всичко е наред.

— Млъкнете — сопна се Хейбър. Беше включил хипнозаписа, направен от самия него, но Ор въобще не му обръщаше внимание, а и говорителят не се чуваше от шума, който вдигаха взривовете и пожарите. — Затвори очи! — нареди Хейбър, сложи ръка на гърлото на Ор и пусна по-високо говорителя. „ОТПУСКАШ СЕ“ — прогърмя високият му глас. — „ЧУВСТВАШ СЕ СПОКОЕН И ОТПУСНАТ. ЩЕ ВЛЕЗЕШ В…“ — Сградата подскочи като младо агне и застана накриво. На фона на мръсночервеното непрогледно сияние срещу прозореца без стъкла се появи нещо — голямо, яйцевидно тяло, което се придвижваше сякаш подскачайки във въздуха. Идваше право към прозореца. — Трябва да се махаме оттук! — кресна Хейбър, за да надвика собствения си глас, сетне се сети, че Ор е вече хипнотизиран. Изключи записа, приведе се към ухото на Ор и изкрещя: — „Спри нахлуването! Мир, мир, сънувай, че живеем в мир с всички! Сега спи! Антверпен!“ — и включи Усилвателя.

Но не му остана време да погледне към ЕЕГ-то на Ор. Овалът на яйцето застана във въздуха точно пред прозореца. Тъпият му нос, оцветен пищно от отраженията на горящия град, сочеше право към Хейбър. Той се сви край кушетката, чувствайки се ужасяващо мек и открит; протегнал ръце пред Усилвателя се опитваше да го запази с крехката си плът. Изви врат, за да следи през рамо кораба на извънземните. Яйцето се приближи по-плътно. Носът му, който приличаше на намазана с масло стомана, изпълни целия прозорец. Заби се в него и се чу как той изхрущя и се разпори. Хейбър изплака високо от ужас, но остана на мястото си, разпънат между извънземното и Усилвателя.

Носът спря и от него се измъкна дълго тънко пипало, което започна да мърда въпросително във въздуха. Краят му се виеше като кобра, сочеше насам-натам, докато накрая застана по посока на Хейбър. Сетне се изтегли със съскане и щракане, подобно на дърводелска рулетка, и откъм кораба се чу високо бръмчене. Металната дограма на прозореца изскърца силно и се изкриви. Носът на кораба се завъртя бързо и падна на пода. От дупката, която зейна, се появи нещо.

За невероятен ужас на Хейбър, оказа се огромна костенурка. После осъзна, че нещото е обшито в някаква предпазна броня, която му придаваше обемист, зеленикав, брониран, безизразен вид, досущ огромна морска костенурка, застанала на задните си крака.

То спря съвършено неподвижно близо до бюрото. Много бавно вдигна лявата си ръка и насочи към него метален инструмент с дюза накрая.

Изправи се пред смъртта.

От лакътната сдава се чуха, изречени с безизразен, монотонен глас, думите:

— Не постъпвай с другите така, както не искаш да постъпват с теб.

Хейбър гледаше с широко отворени очи, а сърцето му прескачаше.

Огромната, тежка метална ръка се вдигна отново. — Опитваме се да пристигнем с мир — рече лакътят все така съвсем монотонно. — Моля, уведомете останалите, че пристигаме с мир. Не разполагаме с никакви оръжия. Неоснователен страх води до голямо самоунищожение. Моля, престанете да унищожавате себе си и други. Нямаме никакви оръжия. Не сме агресивен и войнствен вид.

— Аз… аз… аз нямам контрол над военновъздушните сили — запелтечи Хейбър.

— След мъничко ще се влезе във връзка с личности в летящи превозни средства — проговори лакътната става на съществото. — Това тук, военен обект ли е?

Словоредът подсказваше, че задава въпрос.

— Не — отвърна Хейбър, — нищо подобно не…

— Тогава извинете неоправданото безпокойство. — Огромната, бронирана фигура избръмча леко и сякаш се поколеба. — Какво е уред? — проговори тя, сочейки с дясната си лакътна става към машината, свързана с главата на спящия.

— Електроенцефалограф, машина, която записва електричната активност на мозъка…

— Заслужава — одобри извънземното, сетне направи кратка, сдържана крачка към кушетката, сякаш изгаряше от желание да погледне. — Индивидът-личност е иаклу. Записващата машина може би записва това. Способен ли е вашият вид на иаклу.

— Аз не, не съм запознат с термина, бихте ли описали…

Фигурата побръмча малко, вдигна левия си лакът над главата (която, също както при костенурките, едва се подаваше над големите, наклонени рамене на черупката) и рече:

— Моли извинение. Непредаваемо чрез машина за връзка, разработена набързо в много близко минало. Моли извинение. Необходимо е всички ние да продължим в много близко бъдеще към други отговорни индивиди-личности, занимаващи се с паника и способни да унищожат себе си и други. Много благодаря. — И пропълзя обратно в носа на кораба.

Хейбър видя как грамадните, кръгли табани на краката му потънаха в мрачната кухина.

Носовата част на кораба скочи от пода и се завъртя сръчно на мястото си — Хейбър остана с впечатление, че това не е механичен акт, а времеви — че той повтаря предишните си действия в обратен ред, както става с върнат назад филм. Извънземният кораб се изтегли, като разтресе кабинета, отпори с противен шум остатъците от прозореца и се изгуби в пламтящата мътилка навън.

Сега Хейбър осъзна, че кресчендото от взривове е престанало; всъщност беше относително тихо. Всичко потрепваше леко, но това сигурно се дължеше на вулкана, а не на бомбите. Сирени виеха, далечни и неутешими, от другата страна на реката.

Джордж Ор лежеше неподвижен като дишаше неравномерно на кушетката, драскотините и отоците по тялото му изпъкваха грозно на бледата кожа. Заедно с хладния, задушен въздух през разбития прозорец продължаваха да влизат пепел и газове. Нищо не се бе променило, нищо не бе заличил. И въобще беше ли направил нещо? Под затворените клепачи се долавяше леко движение на очите — той продължаваше да спи; не можеше и да прави друго, при положение че Усилвателят потискаше импулсите на собствения му мозък. Защо не промени континуума, защо не ги пренесе в един мирен свят, както Хейбър му поръча да направи? Хипнотичното внушение се оказа недостатъчно ясно и силно. Трябваше да започват от самото начало. Хейбър изключи Усилвателя и изрече три пъти името на Ор.

— Не сядай, Усилвателят е все още свързан с теб. Какво сънува?

Ор заговори дрезгаво и бавно; не се бе събудил напълно.

— Ами… едно извънземно беше тук. Тук вътре. В кабинета. Излезе от носа на един от подскачащите им кораби. Мина през прозореца. Двамата разговаряхте.

— Но това не е сън! Това се случи! По дяволите, ще трябва да повторим. Това дето се чу преди минути може да беше атомен взрив, трябва да минем в друг континуум, може би сме мъртви вече от радиацията…

— О, този път не — Ор седна и започна да вади от косата си електроди, сякаш бяха умрели въшки. — Разбира се, че така стана. Ефективният сън е действителност, д-р Хейбър.

Хейбър се вторачи в него.

— Предполагам, че вашият апарат е изострил чувството ви за действителността — продължи Ор с все същото необикновено спокойствие. После сякаш се замисли за миг. — Слушайте, бихте ли се обадили във Вашингтон.

— За какво?

— Ами, може да се вслушат в думите на прочут учен, който при това се намира в центъра на събитията. Сигурно търсят обяснения. Има ли член на правителството, когото да познавате, на когото можете да се обадите? Министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи може би. Бихте могли да му кажете, че всичко това е недоразумение, извънземните не са тръгнали да ни завладяват, нито да ни нападат. Просто, до приземяването не са мислели, че хората разчитат на вербална комуникация. Дори не са знаели за нашето убеждение, че те са тръгнали да воюват срещу Земята… Ако можете, кажете го на някого, в когото президентът би се вслушал. Колкото по-скоро Вашингтон спре военните, толкова по-малко хора ще загинат тук. Гинат само мирни граждани. Извънземните не причиняват вреди на войниците, те дори не са въоръжени; освен това имам впечатление, че в тези костюми са несломими. Но ако някой не спре военновъздушните сили, те ще взривят целия град. Опитайте, д-р Хейбър. Може да ви послушат.

Хейбър проумя, че Ор е прав. Нямаше разумно основание в логиката на безумието, но логика имаше — неговият шанс. Ор говореше с неоспоримата убеденост на съня, в който няма свободна воля — направи това, трябва да го направиш, трябва да се направи.

Защо тази дарба е дадена на един глупак, на едно пасивно нищожество. Защо Ор е толкова сигурен и толкова прав, докато силният, активният, позитивен човек няма как да действа, принуден е да си служи, дори да се подчинява, на крехкия инструмент? Тези мисли преминаваха през главата му не за първи път, но в същото време вървеше към телефона на бюрото. Набра кода на Вашингтон и Министерството. Веднага се свърза, защото обаждането мина през Федералната телефонна централа в Юта.

Докато чакаше да го свържат с министъра на здравеопазването, образованието и социалните грижи, когото познаваше относително добре, той се обърна към Ор:

— Защо не ни прехвърли в друг континуум, където тази каша просто не се е случвала? Щеше да е много по-лесно. И никой нямаше да е мъртъв? Защо просто не ни отърва от извънземните?

— Аз не избирам — отвърна Ор. — Не го ли разбирате все още? Аз изпълнявам.

— Следваш моите хипнотични внушения, да, но никога пълно, никога пряко и просто…

— Нямах тях предвид — прекъсна го Ор, но се обади личната секретарка на Рантоу. Докато Хейбър говореше, Ор се измъкна, слезе долу: без съмнение да види какво става с жената. Нека. Докато разговаряше със секретарката, а сетне и със самия министър, Хейбър се почувства убеден, че сега вече нещата щяха да се оправят, че извънземните бяха действително неагресивни, че ще успее да накара Рантоу да му повярва, а чрез Рантоу — президента и генералите му. От Ор повече нямаше нужда. Хейбър знаеше какво трябва да се направи, за да излезе страната от бъркотията.

Девета глава

Който сънува пир, се буди за плач.

Джуан Дзъ: II

Беше третата седмица на април. Предишния петък Ор се бе уговорил с Хедър Лилейч да се срещнат в четвъртък и да обядват „При Дейв“, но, едва тръгнал от работа, се сети, че няма да стане.

Вече имаше толкова различни спомени, толкова чилета с жизнен опит се преплитаха из главата му, че почти не се опитваше да си спомни каквото и да е. Приемаше нещата такива, каквито са. Живееше едва ли не като малко дете, само в непосредствената действителност. Нищо не го учудваше и всичко го изненадваше.

Работеше на третия етаж на Управлението за строително проектиране; заемаше по-внушително положение от когато и да било — ръководеше Отдела за югоизточните крайградски паркове при Градската комисия по проектиране. Не си харесваше работата, никога не я бе харесвал.

До съня миналия понеделник, който, размествайки федералните и щатски правителствени администрации в съответствие с някакъв план на Хейбър, пренареди основно обществената система и го превърна в градски чиновник, все успяваше да остане някакъв вид чертожник. Никога, в никое от битиетата си, не бе имал работа, която да отговаря напълно на възможностите му; онова, което умееше най-добре, беше дизайнът: да придава на нещата подходяща и съответстваща линия и форма. Тази му дарба не намери приложение в никое от предишните му съществувания. Но длъжността, която заемаше (сега) и не харесваше от пет години, съвсем не му прилягаше. Това го тревожеше.

Допреди седмица във всичките му съществувания, породени от сънищата, имаше някаква принципна последователност. Винаги беше някакъв чертожник, винаги бе живял на Корбет Авеню. Тази последователност оставаше в сила дори в живота, който приключи върху бетонните стъпала на една изгоряла къща, в един загиващ град, в един съсипан свят; дори и в онзи живот, докато не престана да има работни места и жилища. По време на всеки следващ сън или живот оставаха постоянни и ред други основни неща. Подобрил бе донякъде местния климат, но не много; парниковият ефект оставаше като трайно наследство от средата на миналия век. Географията бе абсолютно непроменена — континентите се намираха където и преди. Също и държавните граници, човешката природа и т.н. Ако Хейбър му бе внушавал човешката раса да стане по-благородна, не го бе изпълнил.

Но Хейбър се учеше как да управлява по-добре сънищата му. Последните два сеанса бяха променили нещата доста радикално. Все още живееше в апартамента си на Корбет Авеню, в същите три стаи, леко ароматизирани с марихуаната на домоуправителя, но работеше като чиновник в огромна сграда в центъра, а центърът се бе променил до неузнаваемост. Беше не по-малко внушителен и пълен с небостъргачи, както преди пренаселеността, но много по-траен и красив. Сега нещата бяха организирани по съвсем различен начин.

Странно или не, Албърт М. Мердъл продължаваше да бъде президент на Съединените щати. Той оставаше несменяем като очертанията на континентите. Но Съединените щати не бяха същата велика сила, не беше велика сила и никоя друга страна.

Сега Портланд беше седалище на Центъра за световно планиране, главна институция на планетарната Федерация на народите. Както пишеше по сувенирните пощенски картички, Портланд беше столица на планетата. Имаше население от два милиона души. Районът на центъра беше изпълнен с огромни сгради на ЦСП и нито една не беше по стара от дванайсет години; всички те бяха внимателно планирани, заобиколени от зелени паркове и обточени с дървета алеи. Хиляди хора, повечето от тях феднари18, т.е. чиновници на ЦСП, изпълваха алеите; групи туристи от Улан Батор и Сантяго де Чили минаваха покрай тях с вдигнати нагоре глави, слушайки какво им казваха в миниатюрните слушалки записите-гидове. Гледката беше жива и внушителна — грамадните, красиви сгради, поддържаните ливади, добре облеченото множество. На Джордж Ор всичко това му изглеждаше съвсем футуристично.

Разбира се, не можа да намери „При Дейв“. Не можа да намери дори Анкени Стрийт. Помнеше я съвсем ясно от толкова други съществувания, че докато не отиде там, отказваше да приеме онова, в което го уверяваха сегашните му спомени: в тях не фигурираше никаква Анкени Стрийт. На мястото, където би трябвало да бъде, сред поляни и рододендрони, към небето се бе стрелнала сградата на Координация на изследователската и внедрителската дейност. Дори не си даде труд да потърси Пендълтън Билдинг; Морисън Стрийт си стоеше на мястото — широка алея, току-що засадена по средата с портокалови дървета, но покрай нея нямаше и никога не бе имало някаква сграда в стил нео-инка.

Не помнеше точно как се наричаше фирмата на Хедър; дали беше Формън, Есербек и Рути, или пък беше Формън, Есербек, Гудхю и Рути? Намери телефонна кабина и я потърси. В указателя нямаше нищо подобно, но пък фигурираше П. Есеребек, адвокат. Обади се да попита, но там не работеше никаква г-ца Лилейч. Накрая събра смелост и потърси името й. В указателя въобще липсваше името Лилейч.

Може би все пак съществува, но носи друго име, помисли той. Ако майка й е изоставила името на съпруга си след като е заминал за Африка. Или пък тя е запазила името си по мъж, след като е останала вдовица. Но нямаше и най-малка представа как се е казвал съпругът й. Може никога да не го е носила; много жени вече не променяха името си при женитба и не се придържаха към обичая, останал от времето на женското подчинение. Но каква полза от подобни гадания? Спокойно можеше да няма никаква Хедър Лилейч; този път можеше да не се е раждала въобще.

След като застана очи в очи с тази вероятност, Ор се изправи пред друга. Дали ще я позная, ако ей сега мине покрай мен да ме търси, помисли си той?

Беше кафява. Чисто, тъмно, кехлибарено кафява, като балтийски кехлибар или чаша силен цейлонски чай. Но покрай него не минаваха кафяви хора. Нито черни, нито бели, нито жълти, нито червени. Те произлизаха от всички части на света — работеха в Центъра за световно планиране — или бяха дошли да го разглеждат: от Тайланд, Аржентина, Гана, Китай, Ирландия, Тасмания, Ливан, Етиопия, Виетнам, Хондурас, Лихтенщайн. Но носеха едни и същи дрехи — панталони, куртка, дъждобран; а под дрехите имаха един и същи цвят. Бяха сиви.

Д-р Хейбър остана очарован, когато се получи това. Беше в събота, в първия им сеанс след прекъсване от една седмица. Пет минути стоя загледан в отражението си на огледалото в умивалнята, като се подсмиваше и възхищаваше, после разгледа Ор по същия начин.

— Този път, за първи път, намери най-икономичния начин, Джордж! Господи, струва ми се, че мозъкът ти започва да ме разбира! Знаеш какво ти внуших да сънуваш… нали?

Ор стоеше, свел поглед към собствените си светлосиви ръце, с къси сиви нокти.

— Сигурно сте ми внушил да няма повече проблеми с цвета. Да няма расов проблем.

— Точно така. И разбира се, имах предвид политическо и етично решение. Вместо това, както обикновено става с твоите първични мисловни процеси, си минал напряко, което обикновено се оказва късо съединение, но този път те са стигнали до същината. Направили са промяната биологична и абсолютна. Никога не е имало расов проблем! Ти и аз, Джордж, сме единствените хора на Земята, които знаем, че някога е имало расов проблем. Представяш ли си? Никой не е бил парий в Индия, никой не е бил линчуван в Алабама, никой не е загивал при масовите кланета в Йоханесбург! Надраснахме проблема с войните, а расов проблем дори не сме имали! Никой никога не е страдал заради цвета на кожата си. Учиш се, Джордж! Въпреки себе си, ще се превърнеш в най-големия благодетел на човечеството в цялата му история. След всичкото време и енергия, пропилени от хората, за да намерят религиозни решения на страданието, се появяваш ти и правиш Буда, Исус и всички като тях да приличат на факири, каквито всъщност са си били. Те са се опитвали да избягат от злото, но ние, ние го изкореняваме, отстраняваме го, част по част!

Ор се притесняваше от победните химни на Хейбър и не ги слушаше; вместо това ровеше в паметта си и не намираше в нея реч, произнесена на някакво бойно поле в Гетисбърг, нито човек на име Мартин Лутър Кинг, който да е намерил място в историята. Но подобни неща му се сториха малка цена за пълното премахване, с обратна сила, на расовите предразсъдъци и затова нищо не каза.

Но пък това — никога да не е познавал жена с кафява кожа и твърда черна коса, подстригана много ниско, така че да се очертава изящната линия на черепа, наподобяваща извивката на бронзова ваза — не, това не беше правилно. Беше непоносимо. Всички по този свят да имат тяло с цвета на боен кораб — не!

Затова я няма, мислеше си той. Тя не би могла да се роди сива. Цветът й, кафявият й цвят, беше съществена част от нея, а не случайност. Гневът й, кротостта, нетактичността, нежността, те всички бяха елементи от смесеното й същество, нейната смесена природа, тъмна и чиста от край до край като балтийски кехлибар. Тя нямаше място в света на сивите хора. Не се бе родила.

Но той се бе родил. Той можеше да се роди във всеки един свят. Нямаше характер. Беше буца глина, парче необработено дърво.

И д-р Хейбър, и той се бе родил. Нищо не можеше да му попречи. Само дето ставаше по-голям с всяко свое превъплъщение.

По време на онова ужасяващо пътуване от вилата до обхванатия от бойни действия Портланд, докато подскачаха по селския път в задъхващия се парен автомобил на Херц, Хедър му каза, че, както се бяха споразумели, се е опитала да му внуши един подобрен Хейбър. И оттогава Хейбър поне откровено говореше за манипулациите си. Макар че „откровено“ едва ли беше точната дума; беше прекалено сложна личност, за да е откровен. Белиш слой след слой лука, но под него винаги се показва само лук.

Обелване на един слой беше единствената промяна у Хейбър и може би тя не се дължеше на резултатен сън, а само на променените обстоятелства. Беше така уверен в себе си, че повече не намираше за нужно да скрива целите си или да заблуждава Ор; направо можеше да го принуди. Ор имаше по-малък шанс от всякога да се измъкне от него. Доброволното лечение сега беше известно като Контрол върху личното добруване, но съдържаше същите юридически принуди, а нямаше адвокат, който дори да си представи, че ще заведе дело за оплакване на пациент срещу Уилям Хейбър. Той беше голям човек, изключително важна фигура — директор на ИПВЧ, сърцето на Центъра за световно планиране, мястото, където се вземаха основните решения. Винаги бе желал власт, за да върши добро. Сега я имаше.

И в този смисъл, бе останал напълно верен на общителния и недостъпен човек, когото срещна в самото начало, в мизерния кабинет в Уиламит Ист Тауър, под фототапета на връх Худ. Не се бе променил, само бе пораснал.

Волята за власт има едно качество — да расте. Да се осъществи означава да се прекрати действието й. За да съществува волята за власт, трябва да нараства с всяко осъществяване, правейки го стъпка към следващото. Колкото по-голяма е придобитата власт, толкова по-силен става апетитът. Тъй като нямаше видима граница на властта, която Хейбър упражняваше чрез сънищата на Ор, решимостта му да усъвършенства света нямаше край.

Минаващо покрай него извънземно го бутна леко в навалицата на Морисън Мол и се извини безцветно през вдигнатия си ляв лакът. Веднъж разбрали, че с това стряскат хората, извънземните бързо се научиха да не сочат към тях. Ор вдигна стреснат очи; почти беше забравил за извънземните, още от кризата в Деня на шегата. Сега си спомни, че при настоящото му — или в сегашния континуум, както Хейбър настояваше да го нарича — при кацането си извънземните не се бяха превърнали в толкова голяма катастрофа за Орегон, НАСА и авиацията. Вместо да разработят своите компютри-преводачи под дъжд от бомби и напалм, бяха тръгнали с тях от Луната и бяха кръжили във въздуха преди да кацнат, съобщавайки по радиото за мирните си намерения, извинявайки се за Звездната война, която била чиста грешка и чакайки указания. Разбира се, настъпи тревога, но не и паника. Беше почти трогателно да чуваш от всеки радио и телевизионен канал равните гласове да повтарят как унищожаването на лунния купол и руската орбитална станция било непреднамерен резултат на невежи усилия да установят контакт, как разбрали, че ракетите на Земната космическа флотилия са нашият невеж опит да установим контакт, как страшно съжаляват и как сега, когато най-сетне са овладели човешките канали за връзка, искали да се опитат да поправят нещата.

ЦСП, създаден в Портланд след края Епидемията, се справи с проблема и се погрижи населението и генералите да запазят спокойствие. Сега, като се замисли, Ор осъзна, че това не се бе случило преди няколко седмици — на първи април, а миналата година през февруари — преди четиринайсет месеца. На извънземните разрешиха да кацнат; с тях се създадоха задоволителни взаимоотношения и най-накрая им разрешиха да напуснат внимателно охранявания район близо до планината Стийнс в орегонската пустиня и да се смесят с хората. Сега неколцина от тях работеха мирно с феднарски учени във възстановения лунен купол, няколко хиляди бяха долу на Земята. Толкова съществуваха или поне толкова бяха дошли; пред обществеността оповестиха много малко подробности от този род. Тъй като произхождаха от планета в системата на звездата Алдебаран с атмосфера от метан, не биваше на Земята и на Луната да се разделят от странните, костенуркоподобни брони, но изглежда им беше все едно. Ор нямаше ясна представа какво има в костенурските брони. Не можеха да излязат от тях и не рисуваха картинки. Всъщност комуникацията им с човешките същества беше ограничена и се свеждаше до излъчване на говор от левия лакът и някакъв вид звуков приемник; не беше сигурен дали могат да виждат, дали имат някакъв сетивен орган за видимия спектър. Та малко ли бяха сферите, с които не успяваха да установят комуникация — проблемът с делфините, например, беше невероятно по-труден. Във всеки случай, ЦСП прие факта, че не са агресивни и тъй като явно бяха малко на брой, а целите им — очевидно безопасни, земното общество ги прие дори с готовност. Приятно беше да виждаш нещо по-различно. Изглежда, имаха намерение, ако им позволят, да останат; някои от тях вече се бяха установили и започнаха дребен бизнес, защото се оказаха добри търговци и организатори, както и опитни в космическите полети; незабавно споделиха със земните учени по-високите си познания в тази област. Все още не даваха да се разбере какво се надяват да получат в замяна, защо са дошли на Земята. Като че ли на тях просто им харесваше тук. Тъй като продължаваха да се държат като дейни, мирни и спазващи законите граждани на Земята, слуховете за „вземане на властта от извънземните“ и „нечовешко проникване“ останаха в реквизита на параноиците от изчезващи малки групички националисти и онези, дето разговарят с истинските хора от летящите чинии.

Като че ли, от ужасния Първи април остана единствено връщането на връх Худ към състоянието на вулканична дейност. Не бе засегнат от бомба, защото бомби не бяха падали — този път. Той просто се бе събудил. Сега на север от него стърчеше дълго, сиво-кафяво перо от дим. Зигзаг и Рододендрон ги постигна съдбата на Помпей и Херкулан. Край мъничкия стар кратер на връх Табор Парк, съвсем в рамките на града, се бе отворил гейзер. Хората от този район се изселваха към цъфтящите нови предградия Уест Истмънт, Честнът Хилс Естейтс и Съни Слоупс Събдивижън. С това, че връх Худ пуши спокойно на хоризонта — можеха да се примирят, но изригването на две крачки от домовете им идваше в повече.

В един препълнен ресторант на самообслужване, Ор си купи безвкусна порция риба и пържени картофи с африкански фъстъчен сос и докато печално ги дъвчеше, помисли: е, веднъж аз й вързах тенекия в „При Дейв“, а сега тя ми я върза.

Не можеше да се справи с мъката си, със загубата. Мъка на сън. Жена, която никога не е съществувала. Опита се да усети вкуса на храната, да гледа другите хора. Но яденето нямаше вкус, а хората бяха до един сиви.

Пред стъклените врати на ресторанта множеството се сгъстяваше — народът се стичаше за следобедното представление в Портландския дворец на спорта — огромен и пищен колизеум край реката. Хората вече не седяха у дома да гледат телевизия. Феднарската телевизия предаваше само по два часа на ден. Съвременният начин на живот залагаше на колективизма. Беше вторник и щеше да се състои най-голямата атракция за седмицата, с изключение на съботния футбол — единоборството. В единоборството загиваха повече спортисти, но при него липсваха драматичните, катарзисни аспекти на футбола, чистата кланица, в която участваха 144 души; липсваше заливането на трибуните с кръв. Изкусните боеве по двойки бяха чудесни, но им липсваше великолепното отреагиране при масовото убийство.

Никога вече война, каза си Ор и остави последните воднисти остатъци от картофи. Излезе сред множеството. Не ще да… повече война… Имаше такава песен. Някога. Не ще да… Какъв беше глаголът? Не беше „водя“, защото се губеше ритъмът. Не ще да… повече война…

Налетя право на граждански арест. Висок мъж с дълго, сбръчкано сиво лице залови нисък мъж с кръгло, лъщящо сиво лице, като го сграбчи за куртката отпред. Навалицата се блъскаше покрай двамата, някои спираха да гледат, други напираха към Двореца на спорта. „Минувачите да отбележат, че това е граждански арест! — нареждаше високият с пронизителен нервен тенор. — Този човек, Харви Т. Ходо, е болен от злокачествен рак на червата, но се укрива от властите и продължава да живее със съпругата си. Аз се казвам Ърнест Ринго Марин, живея на Саут Уест Истуд Драйв, Съни Слоупс Събдивижън № 2624287, Голям Портланд. Има ли десет свидетели?“ Един от свидетелите помогна да държат слабо съпротивляващия се престъпник, докато Ърнест Ринго Марин преброи свидетелите. Ор избяга, пробивайки си с наведена глава път през навалицата, преди Марин да е осъществил евтаназията с подкожния пистолет, какъвто носеха всички пълнолетни граждани, получили своето Свидетелство за гражданска отговорност. И той си имаше. Задължен бе по закон. В момента неговият стоеше незареден — извадиха му заряда, когато стана психиатричен пациент под КЛД. Оставиха оръжието му, та временното загубване на статут да не се превърне в обществен позор за него. Както му обясниха, такова душевно разстройство, от каквото се лекуваше, не бивало да се смесва с наказуемите — сериозно заразните или наследствените заболявания. Не бивало да смята, че представлява в някакво отношение опасност за расата или пък, че е второкачествен гражданин. Оръжието му отново щеше да бъде заредено веднага щом д-р Хейбър го обяви за здрав.

Тумор, тумор… Нали карциномната епидемия бе освободила оцелелите от този бич? Не в тази действителност. Очевидно ракът беше изригнал отново, също както връх Табор и връх Худ.

Уча. Това е. Не ще да уча повече война…

Взе въжената железница на ъгъла на Четвърто и Олдър и се понесе нагоре над сиво-синия град към небостъргача на ИПВЧ, който увенчаваше западните възвишения на мястото на някогашния палат Питок, високо горе във Вашингтон Парк.

Извисяваше се над всичко — града, реките, неясно очертаващите се долини на запад, големите тъмни възвишения на Форест Харк. Над портала с колони стоеше надпис „НАЙ-ДОБРОТО ЗА НАЙ-МНОГОТО!“, изсечен в бял цимент с прави латински главни букви, чиито пропорции придават благородство на всяка мисъл.

В огромното фоайе от черен мрамор, направено по образец на Пантеона в Рим, имаше по-дребен надпис, златото му изпъкваше в основата на централния купол: „ОНОВА, КОЕТО ЧОВЕЧЕСТВОТО ТРЯБВА ДА ИЗУЧАВА, Е ЧОВЕКЪТ.“ А. ПОУП, 1688–1744 Г.

Казвали му бяха, че по застроена площ сградата е по-голяма от Британския музей и е пет етажа по-висока. Не беше бомбоустойчива, защото нямаше бомби. Останалите след Подлунната война ядрени арсенали бяха иззети и взривени при поредица от интересни експерименти далеч от Земята, в астероидния пояс. Оградата можеше да устои на всичко останало на Земята, с изключение може би на връх Худ. Или на лош сън.

Взе движещата се лента до Западното крило, а след това широкия спирален ескалатор до най-горния етаж.

Д-р Хейбър все още държеше псиоаналитичната кушетка в кабинета си, едно натрапващо се, въпреки скромността си, напомняне за това, че е започнал с частна практика и е работил с отделни хора, а не с милиони. Но, за да стигнеш до кушетката, трябваше доста време. Като цяло кабинетът му заемаше около четири декара площ и включваше седем отделни помещения. Ор се представи на автосекретаря при вратата на чакалнята, мина покрай г-ца Крауч, която въвеждаше нещо в компютъра си, и покрай официалния кабинет — тържествено помещение, в което липсваше само трон — за приема на посланици, делегации и нобелови лауреати — докато накрая стигна до един по-малък кабинет с прозорец от пода до тавана, където бе кушетката. Старинната ламперия от червено дърво на цяла една стена беше дръпната настрана и се виждаше великолепна колекция от изследователска апаратура и Хейбър, наврян наполовина в откритата карантия на Усилвателя. Оттам, без да поглежда назад, той избоботи: „Здравей, Джордж! Само включвам нов ергмах в хормочифта на бебчето. Само за миг. Смятам днешния ни сеанс да е без хипноза. Седни. Имам малко работа, пак съм се захванал да човъркам… Слушай. Помниш ли купа тестове, на които те подложих, когато за първи път се яви в Медицинския факултет? Лично описание, интелигентност, Роршах и т.н. Сетне аз ти направих ТАТ и няколко симулирани ситуации на сблъсък, мисля на третия ти сеанс тук. Помниш ли? Да си си задавал въпроса как си се представил на тях?“

— Сигурно — отвърна Ор, макар хич да не му бе идвало на ум.

— Според мен е време да научиш, че по критериите на тези стандартизирани, но тънки и полезни тестове, си напълно нормален, дотолкова, че си аномалия. Разбира се, използвам непрофесионалната дума „нормален“, която няма съвсем обективно значение; в количествен смисъл си точно по средата. Резултатът екстровертност/интровертност, например, беше 49,1. С други думи си по-скоро интровертен, отколкото екстровертен с 0,9 пункта. В това няма нищо необикновено; особеното е, че същата проклета тенденция се проявява навсякъде, във всички тестове. Ако обединим всички в една графа ще попаднеш точно по средата на 50. Доминиране, например; тук май имаше 48,8. Нито доминиращ, нито хрисим. Независимост/зависимост — същото. Съзидателност/разрушителност, по скалата на Рамирес — същото нещо. И двете, нито едното. Или-или. Там, където има противоположни двойки, полярност, си по средата; където има скала, си в равновесната точка. Дотолкова взаимно се неутрализираш, че в известен смисъл нищо не остава. Но Уолтърс от факултета долу тълкува резултатите малко по-различно; той твърди, че отсъствието на социално осъществяване било резултат на холистичното19 ти пригаждане. Онова, което според мен е себенеутрализиране в особено състояние на равновесие, на хармония със себе си. От това става ясно, че нашият Уолтърс е лицемерен мошеник; не е надраснал мистиката на седемдесетте години, но е добронамерен. Във всеки случай си такъв — човек по средата на графата. Ето сега свързваме туйцанка с онуйцанка и сме готови… Мамка ти! — Докато се измъкваше, си бе ударил главата в един капак. Остави Усилвателя отворен. — Е, ти си странна птица, Джордж, а най-чудното е, че при теб няма нищо странно! — засмя се с присъщия си гръмък самодоволен смях. — Днес ще опитаме нещо друго. Без хипноза. Без сън. Без делта-фаза и без сънища. Днес искам да те свържа с Усилвателя в будно състояние.

Сърцето на Ор се сви, макар и да не знаеше защо.

— Защо? — попита той.

— Преди всичко, за да запишем ритмите на будния ти мозък усилени. Направих пълен анализ при първия ни сеанс, но това стана преди Усилвателя да може всичко, освен да влезе в синхрон с ритмите. Сега ще съм в състояние да го използвам, за да стимулирам и проследя някои индивидуални характеристики на мозъчната ти дейност и по-специално ефекта на трасиращ снаряд, който имаш в хипокампа. Сетне ще мога да ги сравня с моделите на делта-фазата ти — нормалните и ненормалните. Искам да разбера какво те движи, Джордж, за да установя, какво прави сънищата ти резултатни.

— Защо? — повтори въпроса си Ор.

— Как така защо? Нали затова си тук?

— Дойдох тук, за да бъде излекуван. Да се науча да не сънувам резултатно.

— Ако беше въпрос ей така: едно, две, три и си излекуван, щяха ли да те изпратят тук горе, в института, в ИВПЧ — при мен?

Ор зарови глава в ръцете си и нищо не каза.

— Докато не открия какво правиш, не мога да ти покажа как да спреш, Джордж.

— А ако наистина откриете, ще ми кажете ли как да спра?

Огромният Хейбър прехвърли тежестта на тялото си върху петите и попита:

— Защо се боиш толкова от себе си, Джордж?

— Не се боя от себе си — отвърна Ор. Ръцете му бяха потни. — Боя се от… — Но се страхуваше прекалено много, за да употреби местоимението.

— От това да променяш нещата, както се изразяваш ти. Добре. Зная. Много пъти сме говорили за това. Но защо, Джордж? Трябва да си зададеш този въпрос. Какво му е лошото на това да променяш нещата? Питам се дали тази твоя централно-равновесна личност не те кара да заемаш отбранителна позиция. Опитваш се да погледнеш отстрани собствената си гледна точка обективно. Боиш се да не загубиш равновесието си. Но промяната не означава непременно загуба на равновесието; в края на краищата, животът не е статично състояние. Той е процес. Не съществува такова нещо като покой. С разума си го знаеш, но с чувствата си отказваш да го приемеш. Няма непроменими неща, не можеш да нагазиш в една и съща река два пъти. Живот, еволюция… цялата вселена от пространство, време, енергия… самото съществуване… е в основата си промяна.

— Това е единият му аспект — обади се Ор. — Другият е покоят.

— Когато нещата престанат да се променят, това ще е крайният резултат на ентропията, ще настъпи топлинната смърт на Вселената. Колкото повече нещата се движат, осъществяват взаимни връзки, влизат в противоречие, променят се, колкото по-малко е равновесието — толкова повече е животът. Аз съм за живота, Джордж. Сам по себе си животът е страхотен риск, във всяко едно отношение! Няма как да живееш в сигурност, няма такова нещо като сигурност. Така че подай си носа от черупката и живей пълноценно. Значение има това, че си постигнал нещо, а не как си го постигнал. Онова, което се боиш да приемеш, е, че ние двамата сме се заловили наистина с голям експеримент. Намираме се пред прага на откритие — как да управляваме за доброто на цялото човечество; съвсем нова сила, съвършено ново поле на антиентропна енергия, на воля да действаш, да променяш!

— Всичко това е така. Но има…

— Какво, Джордж! — Сега говореше бащински и търпеливо и Ор направи усилие да продължи, като знаеше, че няма смисъл.

— Ние сме в света, а не срещу него. Не върви да застанем извън нещата и оттам да ги управляваме. Просто не става, против живота е. Има път, който трябва да се следва. Светът е такъв, независимо какъв смятаме, че би трябвало да бъде. Човек трябва да е с него. Трябва да го остави такъв, какъвто е.

Хейбър заснова насам-натам из помещението, сетне застана за миг пред огромния прозорец, който очертаваше изглед на север към спокойния и неизригващ конус на връх Сейнт Хелън. Кимна няколко пъти и каза:

— Разбирам напълно. Но може би ще разбереш към какво се стремя, ако поставим въпроса по следния начин. Намираш се в джунглата, в Мато Гросо, и се натъкваш на туземка, която лежи на пътеката и умира, ухапана от змия. В багажа си имаш серум, предостатъчно серум, който би стигнал да спасиш хиляди ухапани от змия. Няма ли да й го дадеш, защото „така стоят нещата“, ще я оставиш ли на „каквото й е писано“?

— Ще зависи — отвърна Ор.

— Ще зависи от какво?

— Ами… не зная. Ако прераждането е факт, може да я лиша от по-хубав живот и да я осъдя да живее в беда. Може би ако я спася, ще се прибере у дома и ще убие шестима свои съселяни. Зная, че вие ще й дадете серума, защото го имате и изпитвате съжаление към нея. Но не знаете, дали вършите добро или зло, или и двете…

— Добре! Приемам! Зная какво върши серумът против ухапване от змии, но не зная какво върша аз — добре, с удоволствие приемам аргументите ти. И какво от това? С готовност признавам, че в 85 на сто от случаите не зная какво, по дяволите, върша с този твой откачен мозък, а и ти не знаеш, но го вършим — е, ще се заловим ли за работа? — Неговата жизненост, добронамерената му енергия бяха завладяващи; той се засмя и Ор установи, че върху собствените му устни е разцъфнала немощна усмивка.

Но докато Хейбър слагаше електродите, направи последно усилие да влезе в контакт с него:

— На идване видях граждански арест с евтаназия.

— За какво?

— Евгеника. Рак.

Хейбър кимна, нащрек.

— Нищо чудно, че си потиснат. Все още не си приел напълно ползата от контролираното насилие за общо добро и никога няма да си в състояние да я приемеш. Светът, който създадохме, Джордж, е лишен от сантименталност. Реалистичен живот. Но както казах, животът не може да е сигурен. Нашето общество не е сантиментално и с всяка изминала година става все по-малко сантиментално; бъдещето ще го оправдае. Необходимо ни е здраве. Просто няма място за неизлечимо болни с увредени гени, които израждат общността; не можем да се занимаваме с напразни, безполезни страдания. — Въодушевлението, с което говореше, звучеше по-кухо от обикновено; Ор се запита дали Хейбър харесва света, създаден без съмнение от него. — Сега просто си седи така, не искам да заспиваш по навик. Добре, чудесно. Може да ти доскучае. Искам само да поседиш известно време. Дръж си очите отворени, мисли за каквото щеш. А аз ще се ровя из карантиите на бебчето. И така, започваме: бинго. — Натисна белия бутон за включване вляво от Усилвателя, до главата на кушетката.

Едно извънземно го побутна леко в навалицата на алеята; то вдигна левия си лакът, за да се извини, и Ор промърмори: „Извинете.“ То спря, наполовина му препречи пътя, той също спря, стреснат, поразен от зеленикавата, невъзмутима триметрова грамада. Беше гротескна, почти смешна; приличаше на морска костенурка и въпреки това притежаваше странна, едра красота, красота по-ведра от което и да е живеещо на слънчевата светлина същество, от всеки, който ходеше по земята.

От все така вдигнатия ляв лакът се чу равен глас:

— Джор Джор.

След миг Ор разпозна в това двусричие собственото си име и отговори леко смутен:

— Да, аз съм Ор.

— Моля, извинете неканеното прекъсване. Вие сте човекът способен на иаклу, както вече е отбелязано. Това смущава личността.

— Аз не… аз смятам…

— И ние сме били смущавани по различни начини. Представи преминават в мъгла. Възприемането е трудно. Вулканите изпускат огън. Предлага се помощ: подлежи на отказ. Серум против ухапване от змия не се предписва на всеки. Преди да се следват упътвания, водещи в погрешна посока, могат да се призоват помощни сили, по непосредствено следващия начин: „Ър’ перренне!“

— Ър’ перренне — повтори автоматично Ор, защото цялото му съзнание се бе напрегнало в опита да разбере какво му казва извънземното.

— Ако е желана. Думите са сребро, мълчанието е злато. Личността е вселена. Моля, извинете прекъсването, преминаване в мъгла. — Макар да нямаше врат и кръст, извънземното остави впечатление, че се поклони и отмина, огромно и зеленикаво, стърчащо над тълпата. Ор остана загледан след него, докато не чу Хейбър да го вика: „Джордж!“

— Какво? — Огледа глупаво стаята, бюрото, прозореца.

— Какво, по дяволите, направи?

— Нищо — отговори Ор. Все така седеше на кушетката, косата му бе пълна с електроди. Хейбър бе натиснал копчето за изключване на Усилвателя и бе дошъл пред него, загледан първо в Ор, сетне в екрана на ЕЕГ.

Той отвори апарата и провери записа върху книжната лента.

— Реших, че не съм видял добре на екрана — продължи със странен смях той, една много съкратена версия на обикновения му рев с цяло гърло. — Странно нещо става в твоя кортекс, а дори не съм му подавал сигнали от Усилвателя, току-що бях започнал леко да стимулирам Варолиевия мост, нищо конкретно… Какво е това… Господи, поне 150 миливата трябва да са. — Внезапно се обърна към Ор: — За какво мислеше? Възстанови го.

Ор бе обхванат от крайно нежелание, равностойно на чувство за заплаха, за опасност.

— Мислех си… Мислех си за извънземните.

— Алдебаранците? Е?

— Само си помислих за едно от тях, което срещнах на улицата на път за тук.

— И това съзнателно или подсъзнателно ти напомни за евтаназията, която си видял да изпълняват? Така ли? Добре. Това би могло да обясни странното нещо, което стана в центровете на чувствата. Усилвателя го е уловил и преувеличил. Вероятно ти се е сторило, че през ума ти минава нещо… нещо специално, необикновено?

— Не — отговори правдиво Ор. Не му се стори необикновено.

— Добре. Виж какво, ти си се притеснил от начина, по който реагирах. Трябва да ти кажа, че съм свързвал няколкостотин пъти Усилвателя със собствения си мозък и с лабораторни субекти, всъщност с около четирийсет и пет различни субекта. Няма да ти навреди повече, отколкото на тях. Но това отчитане беше съвсем необикновено за зрял субект и просто исках да проверя дали си го усетил субективно.

Хейбър успокояваше себе си, не Ор; но нямаше значение. Ор вече не можеше да бъде успокоен.

— Добре. Пак започваме. — Хейбър пусна отново ЕЕГ-то и се приближи към бутона за включване на Усилвателя. Ор стисна зъби и се приготви за среща с Хаоса и Първичната нощ.

Но нищо такова не стана. Нито пък разговаряше с триметрова костенурка. Остана седнал на удобната кушетка, загледан през прозореца към мъгливия синьо-сив конус на Сейнт Хелън. И безмълвно, като нощен крадец, в него се всели чувство за благополучие, увереност, че всичко е наред, че стои в центъра на нещата. Собственото аз е вселена. Нямаше да позволят да бъде изолиран, да остане сам. Върна се там, където му беше мястото. Изпълни се със самообладание, пълна увереност в това къде се намира той и къде се намира всичко останало. Усещането не беше блажено или мистично, просто нормално. Чувстваше се така, както обикновено се бе чувствал, освен в кризисни моменти, в агония; това бе настроението на неговото детство, на най-хубавите и проникновени часове от детството и зрелостта; това бе неговият естествен начин на съществуване. През последните години го бе загубил, постепенно, но почти напълно, без да разбира, че го е загубил. Този месец се навършваха четири години; преди четири години, откакто се бе случило нещо, отнело му равновесието, а след това наркотиците, сънищата, непрекъснатото прескачане от един в друг жизнен спомен, разбриданата тъкан на живота му, все по-влошаващ се, колкото повече Хейбър го усъвършенстваше; всичко това го беше отклонило напълно от неговия път. Сега изведнъж се върна там, където му беше мястото.

Съзнаваше, че не го е постигнал сам.

Запита се на глас:

— Усилвателя ли го направи?

— Какво да е направил? — поиска да знае Хейбър, който се бе дръпнал отново назад, за да следи екрана на ЕЕГ-то.

— Ъ… Не зная.

— Той не прави нищо, в смисъла, който имаш предвид — отговори Хейбър с известно раздразнение. В моменти, когато не играеше роля и не се правеше, че отговаря, а оставаше изцяло погълнат от бързите и едва доловими реакции на апаратите, беше приятен. — Само усилва онова, което собственият ти мозък върши в момента, селективно стимулирайки активността, а мозъкът ти не прави абсолютно нищо интересно… Ето. — Бързо отбеляза нещо, върна се към Усилвателя, сетне се облегна назад да наблюдава подскачащите криви на малкия екран. С помощта на копчета раздели три, които изглеждаха като една, сетне отново ги обедини. Ор не го прекъсна повече. В един момент Хейбър се обади рязко: — Затвори очи. Погледни нагоре. Така. Дръж ги затворени, опитай се да си представиш нещо… червен куб. Така…

Когато най-сетне изключи апаратите и започна да сваля електродите, спокойствието не напусна Ор, така както ставаше при стимулирано с дрога или алкохол настроение. То остана. Без предумисъл и неудобство той каза:

— Д-р Хейбър, не мога да ви позволя повече да използувате резултатните ми сънища.

— Ъ? — попита Хейбър, чието съзнание оставаше погълнато не от Ор, а от мозъка му.

— Не бива повече да ви позволявам да използувате сънищата ми.

— Да ги използувам ли?

— Да ги използувате.

— Наречи го, както желаеш — каза Хейбър. Беше се изправил и сега стоеше надвесен над Ор, който продължаваше да седи. Сив, едър, широк, с къдрава брада, голям гръден кош, намръщен. „Твоят бог е Бог ревнител.“ — Съжалявам, Джордж, но при твоето положение нямаш на какво отгоре да поставяш условия.

Боговете на Ор бяха без имена и без ревност, не изискваха преклонение, нито подчинение.

— И въпреки това го казвам — отвърна кротко той.

Хейбър погледна надолу към него, наистина го погледна за момент и го видя. Имаше вид сякаш отстъпва назад, както би направил човек, понечил да отмахне тюлена завеса, но натъкнал се на гранитна врата. Отиде в другия край на стаята. Седна зад бюрото си. Сега Ор стана и леко се протегна.

Хейбър поглади черната си брада с голяма, сива ръка и заговори.

— Аз съм на прага, не, почти съм постигнал пробив. Дълбокият му глас престана да боботи, не беше приветлив, а тъмен, мощен. — Като използувам моделите на мозъка ти по схемата обратна връзка-елиминиране-възпроизвеждане-усилване, програмирам Усилвателя да възпроизвежда ЕЕГ-ритмите, които се получават по време на резултатното сънуване. Наричам ги ритми на е-фазата. Успея ли достатъчно да ги обобщя, ще съм в състояние да ги наложа върху ритмите на делта-фазата на друг мозък и според мен, след период на синхронизиране, те ще предизвикат резултатно сънуване в този мозък. Разбираш ли какво искам да кажа? Ще съм в състояние да предизвикам е-фаза в подбран и подготвен мозък с лекотата на психолог, който използува електростимулиране на мозъка, за да предизвика ярост у котка или спокойствие у психически разстроен човек — дори по-лесно, защото мога да симулирам, без да имплантирам контакти или химикали. До няколко дни, може би до няколко часа, ще постигна тази цел. Стане ли това — си свободен. Няма да си необходим. Не обичам да работя със субект против волята му, а напредъкът ще е много по-бърз с подходящо подготвен и ориентиран субект. Но докато не съм готов, имам нужда от теб. Това изследване трябва да се довърши. То е може би най-важното научно изследване, което някога е било предприемано. Имам нужда от теб дотолкова, че ако задължението ти към мен, към търсенето на знание и към благото на цялото човечество, не е достатъчно да те задържи тук, готов съм да те принудя да служиш на една висша кауза. Ако е необходимо, ще получа заповед за Задължително лече… за Принудително лично благополучие. Ако е необходимо, ще използувам опиати, сякаш си буйстващ психопат. Разбира се, отказът ти да помогнеш по въпрос от такава важност е психопатичен. Излишно е да казвам, че безкрайно повече предпочитам да разполагам с доброволната ти, свободна помощ, без служебна или психическа принуда. За мен това е от съществено значение.

— Всъщност ви е все едно — рече Ор без враждебност.

— Защо ми се противопоставяш… сега. Защо сега, Джордж? Когато допринесе толкова много и сме така близо до целта? — „Твоят Бог е изпълнен с упрек Бог.“ Но упрекът за вина не бе начин да хванеш Джордж Ор; нямаше да доживее до трийсет, ако беше от хората, които се отдават на чувството за вина.

— Защото колкото по-дълго продължавате, толкова по-лошо става. А сега, вместо да ми попречите да сънувам резултатни сънища, ще започнете да ги сънувате вие. Не ми харесва това, че останалият свят живее в сънищата ми, но категорично не желая да живея във вашите.

— Какво искаш да кажеш с това „по-лошо става“? Виж какво, Джордж. По мъжки. Разумът ще надделее. Стига да седнем и да обсъдим нещата… Ето какво постигнахме през няколкото седмици, откакто работим заедно: премахнахме пренаселеността, възстановихме стандарта на живот в градовете и екологичното равновесие на планетата, унищожихме рака като основен убиец. — Отмяташе на силните си, сиви пръсти изброеното. — Анулирахме проблема с цвета на кожата, расовата омраза. Спряхме войната. Отстранихме риска от влошаване на биологичния вид и натрупването на вредни генни депа. Преодоляхме — е, да речем в процес на премахване са навсякъде по света — нищетата, икономическото неравноправие, класовата война. Какво ни остава? Душевните заболявания, неспособността на някои хора да се пригодят към действителността — това ще отнеме малко време, но вече сме направили първите стъпки. Под ръководството на ИВПЧ е в ход и непрекъснато напредва ограничаването на човешкото физическо и психическо страдание и нараства самоизявата на отделната личност. Напредък, Джордж! За месец и половина постигнахме по-голям прогрес, отколкото човечеството за шестстотин хиляди години!

Ор реши, че на всички тези аргументи трябва да се отговори. И започна:

— Къде отиде демократичното управление? Хората вече не могат да избират сами каквото и да е. Защо всичко е толкова калпаво, защо всичко е така безрадостно? Дори не можеш да различиш хората един от друг, а колкото са по-млади, толкова повече си приличат. Тази работа със Световната държава, която отглежда всички деца в Центрове…

Хейбър го прекъсна, наистина разгневен.

— Детските центрове бяха твое изобретение, не мое! Както винаги, във внушенията си само очертах какво е желателно; опитах се да внуша как да се осъществят някои от тези неща, но внушенията ми никога не се изпълняват или скапаният ти първичен мисловен процес ги изкривява до неузнаваемост. Нали разбираш, не е нужно да ми казваш, че се противопоставяш на всичко, което се опитвам да постигна и го ненавиждаш — това стана явно от самото начало. Със заобиколните или глупави начини, които сънищата ти избират за осъществяването, ти осуетяваш, осакатяваш всяка стъпка напред, която те карам да направиш. Всеки път се опитваш да направиш крачка назад. Поривите ти са изцяло негативни. Ако не си под силна хипнотична принуда, преди седмици да си превърнал света в пепел! Видя какво за малко не направи през нощта, когато избяга с оная адвокатка…

— Тя е мъртва — прекъсна го Ор.

— Добре. Тя имаше разрушително влияние върху теб. Безотговорно. На теб ти липсва обществено съзнание, алтруизъм. Ти си една морална медуза. Всеки път трябва да ти внушавам по хипнотичен път чувство за отговорност пред обществото. И всеки път то не заработва, изчезва. Точно това се случи с Детските центрове. Аз внуших, че след като семейното ядро е онова, което най-вече оформя невротичните личностни структури, има начини в едно идеално общество те да бъдат модифицирани. Сънят ти се хвана за най-недодяланото тълкуване на тези идеи, смеси ги с евтини утопични схващания или, може би, цинични антиутопични схващания и създаде центровете. Въпреки това, те са нещо по-добро от старото положение! По света има много малко шизофрения — това знаеше ли го? Тя е рядко заболяване! — Тъмните очи на Хейбър светнаха, устните му се разтеглиха в усмивка.

— Нещата сега стоят по-добре, отколкото… бяха преди — обади се Ор, вече без да очаква, че ще се получи разговор. — Но колкото повече продължавате, толкова по-лошо става. Не искам да ви попреча, но вие се опитвате да направите нещо, което не може да стане. Аз притежавам тази дарба, зная го; и зная, че съм й задължен. Да я използувам само когато трябва. Когато няма алтернатива. Сега има алтернативи. Трябва да спра.

— Не можем да спрем — ние едва започваме! Едва започваме да овладяваме тази твоя способност. Вече виждам как ще стане и ще го направя. Не бива лични страхове да стоят на пътя на доброто, което може да се постигне за всички хора с тази нова способност на човешкия мозък!

Хейбър произнасяше реч. Ор го погледна, но непроницаемите очи, загледани право към него, не отвърнаха на погледа му, не го видяха. Речта продължи:

— А аз правя тази нова способност възпроизводима. Може да се направи аналогия с откриването на печатарството, с прилагането на всяка нова техническа или научна идея. Един експеримент или метод е безполезен, ако не може да бъде успешно повторен от други. По същия начин дотогава, докато е-фазата стоеше заключена в мозъка на един човек, човечеството щеше да има полза от нея колкото от ключ, заключен в стая, или единичен, стерилен, мутирал ген. Но аз имам начини да извадя ключа от стаята. И този „ключ“ ще бъде велико събитие в човешката еволюция, равно на развитието на самия мислещ мозък! Всеки мозък, който е в състояние и заслужава да го използува, ще може да го използува. Когато подходящ, стимулиран от Усилвателя, обучен и подготвен субект влезе в е-фаза, той ще бъде под пълен автохипнотичен контрол. Нищо няма да бъде оставено на случайност, на произволен импулс, на ирационална нарцистична прищявка. Няма да го има това напрежение между волята ти за нихилизъм и моята воля за прогрес, твоите желания за нирвана и моето съзнателно, внимателно планиране в името на общото добро. Когато се уверя в метода си, ще те пусна да си вървиш. Напълно свободен. И тъй като непрекъснато си твърдял, че единственото, което желаеш, е да бъдеш освободен от отговорност, да не можеш повече да сънуваш резултатно, ти обещавам, че още първият ми резултатен сън ще включва и твоето „излекуване“ — ти повече няма да сънуваш резултатно.

Ор се бе изправил; стоеше неподвижен, загледан в Хейбър; изглеждаше спокоен, но изключително бдителен и съсредоточен.

— Ще контролирате собствените си сънища сам, без някой да помага или да ви надзирава, така ли? — попита той.

— От седмици вече те контролирам. В случая с мен, защото се разбира, че е абсолютно етично задължение аз да съм първият субект на собствения си експеримент, в случая с мен, контролът ще бъде пълен.

— Опитах автохипнозата преди да посегна към наркотиците, потискащи сънищата…

— Да, споменавал си го; разбира се — не си успял. Въпросът за постигането на автовнушение при съпротивляващ се субект е интересен, но твоето не е било в никакъв случай мерило; ти не си професионален психолог, не си подготвен хипнотизатор, а вече си бил емоционално разстроен по този въпрос; нищо не си постигнал, разбира се. Но аз съм професионалист и зная съвършено точно какво върша. Мога да си самовнуша цял сън и да сънувам всяка подробност така, както съм я замислил в будно състояние. Правил съм го всяка нощ през последната седмица, за да постигна форма. Когато Усилвателя синхронизира обобщената д-фаза с моята собствена д-фаза — тези сънища ще станат резултатни. И тогава… и тогава… — Сред къдравата брада устните се разтвориха в напрегната, съсредоточена усмивка, усмивка на екстаз и тя накара Ор да се отвърне, сякаш е видял нещо едновременно ужасяващо и жалко, което никога не е трябвало да види. — Тогава този свят ще е рай, а хората — богове!

— Ние сме, вече сме — обади се Ор, но другият не му обърна внимание.

— Няма от какво да се боиш. Опасният период — да бяхме го знаели — е бил, когато само ти си притежавал способността за е-сънуване и не ти е било ясно какво да правиш с нея. Кой знае какво можеше да се случи, ако не беше дошъл при мен, ако не те бяха изпратили в подготвени, научни ръце. Но ти дойде и аз бях тук — както казват — гениалността се състои в това да си в подходящото време на подходящото място! — Изсмя се високо. — Така че вече няма от какво да се боим и нещата са извън теб. Аз зная какво върша и как да го върша от гледна точка на науката и морала. Зная за къде съм тръгнал.

— Вулканите изригват огън — промърмори Ор.

— Какво?

— Мога ли да си ходя вече?

— Утре в пет.

— Ще дойда — рече Ор и си тръгна.

Десета глава

II descend, reveille, l’autre cote du reve20

Юго: „Размисли“

Беше само три часа. Би трябвало да се върне в кабинета си в Отдел „Паркове“ и да довърши плановете за югоизточната крайградска зона за игри, но не го направи. Мина му през ума, но го отхвърли. Макар паметта му да го уверяваше, че заема този пост от пет години вече, не й вярваше; за него мястото не бе реално. Не беше работа, която трябваше да върши той. Не беше работа за него.

Съзнаваше, че като отпраща в нереалността основна част от тази действителност, единственото съществуване, с което всъщност разполага, се излага тъкмо на риска, на който е изложено ненормалното съзнание — загубата на чувство за свободна воля. Разбираше, че доколкото човек отрича онова, което е, го обсебва онова, което не е, натрапчивите пориви, фантасмагориите, ужасите, тълпящи се да запълнят празнината. Но празнината съществуваше. Животът му бе лишен от реалност; беше кух; създавайки там, където нямаше нужда, сънят се бе износил и изгубил качеството си да създава. Ако настоящето е съществуване, то може би празнината бе за предпочитане. Готов бе да се примири с чудовищата и всичко, дори надхвърлящо разумното. Ще си отиде у дома, няма да взема наркотици, а ще спи и ще сънува каквото дойде.

Слезе от въжената линия, но вместо да вземе тролея, тръгна пеша към своя район; открай време обичаше да върви.

Край парка „Лавджой“ се бе запазила част от стара магистрала, огромна рампа, останала по всяка вероятност от последните отчаяни напъни на пътностроителната мания от седемдесетте; сигурно някога бе водила към моста Маркъм, но сега свършваше внезапно във въздуха на десет метра над Фронт Авеню. Не я бяха съборили, когато разчистваха и застрояваха отново града след Епидемията, вероятно защото бе достатъчно голяма, безполезна и грозна, за да остава незабележима за окото на американеца. Така си стоеше, на платното бяха пуснали корен няколко храста, а под нея бе израснала купчина сгради, досущ лястовичи гнезда по канара. В тази доста старомодна и безлична частица от града все още имаше малки магазинчета, отделни пазари, непривлекателни ресторантчета и т.н., които продължаваха да се борят за оцеляване, въпреки строгостта на тоталната система за Равноправно разпределение на потребителските стоки и смазващата конкуренция на големите универсални магазини и супермаркети на ЦСП, които сега осъществяваха 90 на сто от световната търговия.

Един от магазините под рампата беше за употребявани вещи; фирмата над витрините гласеше „Антики“, а лошо изписан, обелен тук-таме надпис на стъклото уточняваше: „Вехтории“. На една от витрините стоеше тумбеста керамика, на друга — стар люлеещ се стол, с преметнат изпояден от молци индийски шал, а около тези заемащи централно положение вещи, бяха пръснати най-разнообразни културни отпадъци — конска подкова, навиващ се стенен часовник, нещо загадъчно от дневник, портрет на президента Айзенхауер в рамка, леко нащърбено стъклено кълбо, съдържащо три еквадорски монети, пластмасов капак за клозетна чиния, украсен с малки рачета и водорасли, много износена броеница и купчина стари хай-фи грамофонни плочи, означени с надписа „Д-ро съст.“, но очевидно издраскани. Тъкмо място, където майката на Хедър би останала известно време да поработи, помисли Ор. Влезе в него, подчинявайки се на някакъв порив.

Вътре беше хладно и доста тъмно. Едната стена представляваше всъщност подпората на рампата — висока, безлична, бетонна повърхност, напомняща стена на подводна пещера. Сред отдалечаващата се панорама на сенки, обемна мебел, декари и декари абстрактна импресионистична живопис и фалшиви старинни чекръци, сега наистина старинни, макар и все така безполезни, сред тези сенчести пространства с ничии неща изплува грамадна фигура, която се понесе бавно, безмълвно и влечугоподобно напред — собственикът се оказа извънземно.

То вдигна свития си ляв лакът и проговори:

— Добър ден. Желаете ли някакъв предмет?

— Благодаря, само гледам.

— Моля; продължете тази дейност — рече собственикът, оттегли се малко назад в сенките и остана там съвършено неподвижен. Ор позяпа как светлината пада върху някакви дрипави паунови пера, разгледа домашен филмов прожекционен апарат от петдесетте години на двайсетия век, сервиз за саке в бяло и синьо, куп списания „Мад“, на които бе сложена доста висока цена. Вдигна солиден стоманен чук и се възхити на равновесието му — добре направено сечиво, хубаво нещо. Попита собственика:

— Сам ли подбрахте тези неща? — питайки се, какво ли самите извънземни оценяваха от всички тези джунджурии, останали от богатите години на Америка.

— Каквото дойде, се приема — отговори му извънземното.

Очарователен възглед.

— А дали бихте ми казали нещо. Какво означава думата иаклу на вашия език?

Собственикът излезе отново бавно напред, промъквайки внимателно широката си, подобна на коруба броня сред трошливите предмети.

— Непредаваемо. Езикът, използуван за връзка с индивиди-личности, не съдържа други форми на връзка. Джор Джор. — Дясната му ръка — голям, зеленикав, подобен на плавник крайник — излезе пред него бавно и като че ли несигурно. — Тиуа’к Еннбе Еннбе.

Ор стисна крайника. Извънземното стоеше неподвижно, очевидно го гледаше, макар през тъмнооцветения, изпълнен с изпарения шлем, да не се виждаха очи. Ако въобще беше шлем. Всъщност дали изобщо в зелената коруба, тази мощна броня, имаше плътна форма? Не знаеше. Във всеки случай се чувстваше съвсем непринудено с Тиуа’к Еннбе Еннбе. И отново, подчинявайки се на някакъв порив, попита:

— Предполагам, че не сте познавали жена с име Лилейч?

— Лилейч. Не. Търсите ли Лилейч?

— Изгубих Лилейч.

— Срещи в мъгла — отбеляза извънземното.

— Така стоят горе-долу нещата — съгласи се Ор. Той взе от отрупаната маса пред себе си бял бюст на Франц Шуберт, висок около пет сантиметра, вероятно награда от учителка по пиано за неин ученик. Отдолу ученикът беше написал: „Какво, да се притеснявам?“ Лицето на Шуберт беше кротко и безстрастно, мъничък Буда с очила. — Колко струва това?

— Пет нови цента — отговори Тиуа’к Еннбе Еннбе.

Ор извади една феднарска монета.

— Има ли начин да се управлява иаклу, да се накара да върви по пътя, по който… би трябвало да върви.

Извънземното взе монетата и се примъкна царствено до хромирана механична каса, която Ор смяташе, че се продава като антика. То въведе покупката и известно време стоя неподвижно.

— Една птичка пролет не прави — рече то. — Сговорна дружина планина повдига. — Спря отново, очевидно недоволно от постигнатото в запълването на пропастта в комуникацията. Половин минута стоя неподвижно, сетне отиде до витрината с точни, сковани, внимателни движения, взе една от изложените старинни грамофонни плочи и я донесе на Ор. Беше на Бийтълс: „С малко помощ от приятелите“.

— Подарък — рече то. — Приемлив ли е.

— Да — рече Ор и взе плочата. — Благодаря… много благодаря. Много мило от ваша страна. Благодарен съм ви.

— Удоволствие. — Макар механично създаваният глас да бе лишен от изразителност, а бронята — невъзмутима, на Ор му се стори, че Тиуа’к Еннбе Еннбе остана наистина доволен; самият той се развълнува.

— Мога да я пусна на грамофона на моя хазаин, има стар грамофон — обясни Ор. — Много ви благодаря. — Отново си стиснаха ръце и Ор тръгна.

В края на краищата, мислеше той, докато вървеше към Корбет Авеню, нищо чудно, че извънземните са на моя страна. В известен смисъл ги измислих аз. Нямам представа в какъв смисъл, разбира се. Но определено ги нямаше, докато не им позволих да съществуват. Така че има — винаги е имало — връзка помежду ни.

Разбира се (продължаваха размислите му, също на бавен ход), ако е така, целият свят, такъв, какъвто е сега, би трябвало да е на моя страна, защото голяма част от него съм създал на сън. Всъщност той е на моя страна. Т.е. аз съм част от него. Аз тъпча по земята, а земята понася стъпките ми. Дишам въздуха и го променям, аз съм изцяло във взаимна връзка със света.

Само Хейбър е различен и с всеки изминал ден става все по-различен. Той е против мен — връзката ми с него е отрицателна. А онази страна на света, за която е отговорен той, която ми нареди да сънувам, от нея се чувствам отчужден, по отношение на нея съм безсилен…

Не че е зъл. Прав е, човек би трябвало да се старае да помага на другите хора. Но аналогията със серума против ухапване от змия беше погрешна. Говореше как един човек среща друг, който страда. Това е различно. Може би онова, което направих, което направих през април преди четири години… беше оправдано… (но мислите му се подплашиха, както винаги, от болезненото място). Трябва да помагаш на другите. Но не е правилно да си играеш на Дядо Боже с човешки маси. За да си Бог, трябва да знаеш какво правиш. И за да направиш нещо добро, не е достатъчно да вярваш, че си прав и мотивите ти са добри. Не бива да… губиш връзка. Той я е изгубил. За него никой друг, нищо друго дори, не съществува самостоятелно; той гледа на света само като на средство за осъществяване на целта си. Не е важно дали целта е добра; ние имаме само средства… Не е в състояние да приеме, не е в състояние да остави хората на мира, не е в състояние да се откаже. Той е луд… Може да направи всички ни като себе си, да изгубим връзка, ако наистина започне да сънува като мен. Какво да правя?

Стигна до старата къща, тъкмо когато формулира въпроса.

Отби се в сутерена да вземе старинния грамофон на Мани Арънс, домоуправителя. Това задължително означаваше да изпият чайник чай. Ор не бе пушил и не можеше да поеме дим, без да се закашля, затова Мани винаги му вареше чай. Известно време обсъждаха световните дела. Мани ненавиждаше Спортните състезания; стоеше у дома и всеки следобед гледаше образователните предавания на феднарската телевизия за децата на възраст преди приемането им в Детските центрове. „Куклата-алигатор Дуби е супер,“ заяви той. В разговора настъпваха дълги паузи, отразяващи големите дупки в тъканта на Маниното съзнание, износено от безбройните химикали, които той бе погълнал през изминалите години. Но в мръсния му сутерен усещаше някакво спокойствие и усамотеност, а слабият чай от канабис приятно го отпускаше. Накрая извлече грамофона горе, включи го в контакта на празната дневна. Сложи плочата и известно време стоя, а сетне остана да държи иглата над въртящия се диск. Какво искаше?

Не знаеше. Сигурно помощ. Каквото дойде, ще е приемливо, както бе казал Тиуа’к Еннбе Еннбе.

Постави иглата внимателно на външната бразда и легна до грамофона върху прашния под.

„Дали от някого ти имаш нужда?
Аз имам нужда да обичам.“

Грамофонът беше автоматичен. След като изсвири записа, промърмори за миг, прещрака с вътрешностите си и върна иглата на първата бразда.

„Оправям се, с малко помощ,
с малко помощ от приятелите.“

По време на единайсетото просвирване Ор заспа дълбоко.

Хедър се събуди объркана в празната, сумрачна стая с висок таван. Къде е, за Бога?

Беше заспала. Беше заспала, седнала на пода с протегнати крака, облегната на пианото. Марихуаната винаги я правеше сънлива, а и оглупяла, но не можеше да обиди Мани като откаже да прави компания на бедния стар пушач. Джордж лежеше проснат като драна котка на пода до грамофона, който бавно престъргваше „С малко помощ от приятелите“ чак до диска. Намали полека силата на звука, сетне спря машината. Джордж въобще не помръдна; устните му бяха леко отворени, очите здраво стиснати. Колко странно, че и двамата са заспали, слушайки музиката! Стана от пода и отиде в кухнята да види какво ще вечерят.

О, за Бога, свински черен дроб. Беше хранителен и най-доброто на кило, което човек би могъл да намери срещу три купона за месо. Взе го от супермаркета вчера. Е, нарязан съвсем тънко и опържен със солена сланина и лук, о-хо-хо. Усещаше се така гладна, че нямаше нищо против да яде и свински черен дроб, а Джордж не беше от придирчивите мъже. Стига яденето да беше прилично, ядеше и го харесваше, и скапан свински черен дроб да е — пак ще го яде. Слава на Господа, от когото произлизат всички добрини, включително мъжете с лек характер.

Докато нареждаше кухненската маса и слагаше два картофа и половин зелка да се варят, от време на време спираше — чувстваше се странно. Дезориентирана. Без съмнение от проклетата трева и от това, че бе заспала на пода по никое време.

Влезе Джордж, разрошен и с прашна риза. Вторачи се в нея. Посрещна го с думите:

— Е, добро утро!

Стоеше и я гледаше усмихнат, широка, лъчезарна усмивка на неподправена радост. През живота си не беше получавала такъв голям комплимент; засрами се от радостта, за която даваше повод.

— Милата ми жена — рече Джордж, взе ръцете й, огледа ги, обърнати с дланите нагоре и зарови лице в тях. — Трябваше да си кафява — добави той и за свой ужас тя видя сълзи в очите му. За миг, само в този миг, се досети какво става; спомни си, че е била кафява, и тишината във вилата нощем, шума от потока и много други неща, но само за миг. Защото сега Джордж беше по-важен. Огледа го, както беше в обятията му.

— Преуморен си — заговори му тя, — разтревожен си, заспа на пода. Сигурно е заради онова копеле Хейбър. Не ходи повече при него. Просто не ходи. Не ме интересува какво ще направи. Дори да ти лепне решение за задържане и да те набута в Линтън, ще намерим друг психиатър и ще те извадим. Не бива да продължаваш с него, той те съсипва.

— Никой не може да ме съсипе — успокои я той и се изсмя, смехът излезе дълбоко от гърдите му, наподобяваше донякъде стенание, — стига да имам малко помощ от приятелите. Ще отида, това няма да трае още дълго. Вече не се тревожа за себе си. Но не се безпокой… — Притискаха се с всички възможни повърхности, абсолютно слети, а дробът и лукът цвърчаха в тигана.

— И аз заспах — рече тя във врата му, — толкова гроги бях от писането на тъпите писма на дъртия Рути. Но плочата, която си купил, я бива. Като дете много обичах Бийтълс, но вече не ги пускат по държавните радиостанции.

— Подарък е — обясни Джордж, но дробът в тигана изпука и тя трябваше да се отдръпне и да се погрижи за него. Докато вечеряха я наблюдаваше; тя също го гледаше внимателно. Бяха женени от седем месеца. Не говориха нищо съществено. Измиха съдовете. После си легнаха. В леглото правиха любов. Любовта не стои като камък, на едно място, а, също като хляба, трябва да се прави; да се прави непрекъснато, да се прави наново. Когато я направиха, останаха прегърнати, задържайки любовта и в съня. В съня си Хедър чу рева на потока, изпълнен с песента на неродени деца.

В съня си Джордж видя дълбините на откритото море.

Хедър работеше като секретарка в стара и безполезна адвокатска кантора — Пондър и Рути. Когато на следващия ден, петък, си тръгна от работа в четири и половина, не взе еднолинейката и тролейбуса за вкъщи, а се качи на въжената линия до Вашингтон Парк. Казала беше на Джордж, че може би ще дойде да го види в ИВПЧ, тъй като терапевтичният му сеанс започваше едва в пет, а сетне биха могли да се върнат в центъра заедно и да хапнат в някой от ресторантите на ЦСП на алея „Интернационал“. — Всичко ще е наред, й бе казал той, прозрял какъв е мотивът й, като имаше предвид, че нищо няма да му се случи. А тя му отговори: „Зная. Но ще е забавно да хапнем навън, а съм спестила малко купони. Не сме опитвали още «Каса Боливиана».“

Стигна до високата сграда на ИВПЧ рано и зачака на просторните мраморни стъпала. Той дойде със следващия вагон. Видя го да слиза заедно с други, на които не обърна внимание. Нисък, стегнат мъж, много въздържан и с приветливо изражение. Походката му беше хубава, макар и да вървеше леко приведен, както всеки, който работи на бюро. Като я видя, бистрите му и светли очи станаха сякаш по-светли и бистри, усмихна й се; отново покъртителна усмивка на неподправена радост. Безкрайно го обичаше. Ако Хейбър го наранеше отново, щеше да влезе при него и да го разкъса на парченца. Неудържимите чувства й бяха чужди, но не и когато ставаше дума за Джордж. Във всеки случай днес се чувстваше различно от друг път. Чувстваше се по-храбра и по-силна. На работа каза два пъти на глас „Мамка му!“, карайки стария г-н Рути да трепва. Преди почти не се бе случвало да произнася на глас „Мамка му!“, а и двата пъти нямаше намерение да го прави, но все пак го изрече, сякаш по твърде стар навик, от който не може да се отърве…

— Здравей, Джордж — посрещна го тя.

— Здравей — отвърна Джордж, хващайки я за ръце. — Ти си красива, красива.

Как би могъл някой да смята този мъж за болен? Добре де, сънуваше странни сънища. Но по-добре това, отколкото да е направо гаден и противен, както една четвърт от хората, които познаваше.

— Вече е пет — продума тя. — Ще чакам тук долу. Ако вали, ще бъда във фоайето. С този черен мрамор и всичко останало все едно, че си в гробницата на Наполеон. Но тук е приятно. Чува се ревът на лъвовете от зоологическата градина.

— Хайде, ела горе с мен — предложи той. — Вече вали. — Наистина валеше неспирният топъл пролетен дъждец — ледът на Антарктика падаше кротко по главите на децата на хората, отговорни за стопяването му. — Има приятна чакалня. Вероятно ще чакаш заедно с куп феднарски клечки и трима или четирима държавни глави. Всички се въртят на пета пред директора на ИВПЧ. И всеки скапан път трябва да пропълзявам и да влизам преди тях. Питомният психопат на д-р Хейбър. Неговият експонат. Символичният пациент… — Водеше я през голямото фоайе под купола, наподобяващ Пантеона, по подвижните пътеки, нагоре по невероятен, видимо безкраен, спирален ескалатор. — ИВПЧ наистина управлява света — говореше той. — Не мога да се начудя защо Хейбър има нужда от друга форма на власт? Сигурно като Александър Велики изпитва нужда да завладява все нови светове. Никога не съм го разбирал. Как мина днешният работен ден?

Беше напрегнат, затова говореше толкова много; но не изглеждаше потиснат или разтревожен, както през последните няколко седмици. Нещо бе възстановило естественото му самообладание. Никога не бе смятала, че може да го загуби за дълго, да загуби посоката, да загуби връзка с реалността; обаче се чувстваше злочест и ставаше все по-злочест. Но вече не беше така. Промяната настъпи така внезапно и бе така пълна, че започна да се чуди на какво ли се дължи. Единственият й ориентир, с който можеше да я свърже, бе как снощи седяха във все още необзаведената дневна и слушаха откачената и изящна песен на Бийтълс, а после и двамата заспаха. От този момент той стана такъв, какъвто си беше преди.

Голямата, стилна чакалня на Хейбър беше празна. Джордж каза името си на някакво подобно на бюро устройство до вратата, автоматичен секретар, както обясни на Хедър. Когато вратата се отвори и се появи Хейбър, тя остроумничеше от притеснение, питайки дали разполагат и с автоеротици.

Виждала го бе само веднъж, при това за малко. Не помнеше колко едър беше, каква голяма брада имаше, колко неописуемо внушителен изглеждаше.

— Влизай, Джордж! — прогърмя Хейбър. Изпълни се със страхопочитание. Разтрепери се. Той я забеляза. — Г-жо Ор, радвам се да ви видя! Радвам бе, че дойдохте. Влизайте и вие.

— О, не. Аз само…

— О, да. Знаете ли, че това е вероятно последното посещение на Джордж тук. Каза ли ви? Тази вечер приключваме. Наистина трябва да присъствате. Пуснах персонала си по-рано. Сигурно сте забелязали масовото изселване по ескалатора надолу. Искаше ми се тази вечер да съм сам в сградата. Това е, седнете ей там. — Посочи й къде и продължи да говори. Нямаше нужда да отговаря нещо смислено. Остана като хипнотизирана от поведението на Хейбър, от тържеството, което излъчваше; бе забравила колко властен, сърдечен, театрален беше той. Да не повярваш наистина, че такъв човек, световен ръководител и велик учен, ще отдели седмици наред за лечението на Джордж, един съвсем обикновен човек. Но, разбира се, от гледна точка на науката, случаят Джордж имаше голямо значение.

— Един последен сеанс — говореше той, докато нагласяше някакъв подобен на компютър апарат, вграден в стената при главата на кушетката, — последен контролен сън, а сетне, според мен, проблемът ще е решен. Готов ли си, Джордж?

Често споменаваше името на съпруга й. Спомни си, че преди две седмици Джордж каза:

— Все се обръща към мен по име; струва ми се, за да не забрави, че присъства и друг човек.

— На линия съм, разбира се — отговори Джордж и седна на кушетката, вдигна леко глава, погледна към Хедър и се усмихна. Хейбър веднага започна да прикача онези дребни неща с жици на главата му, разтваряйки гъстата коса. Хедър помнеше процеса от правенето на снимка на собствения й мозък, част от множеството тестове и записи, които правеха на всеки феднарски гражданин. Притесни се, че го правят със съпруга й. Сякаш електродчетата бяха малки смукателни помпи, които ще изсмучат мислите от главата му и ще ги превърнат в драскулки върху хартиена лента, в безсмислените драсканици на лудите. Джордж изглеждаше изключително концентриран. Какво ли мислеше?

Хейбър сложи внезапно ръка на гърлото на Джордж, сякаш да го удуши, протегна другата си ръка и пусна някакъв запис, който изрече стандартните приказки на хипнотизатора с неговия глас. — Навлизаш в хипнотично състояние… — Секунди по-късно го спря и провери дали е хипнотизиран. Джордж беше в транс.

— Добре — продума Хейбър и спря за момент, очевидно мислейки. Огромен, като изправена на задните си крака гризли, той стоеше между нея и слабата, безжизнена фигура на кушетката.

— Сега слушай внимателно, Джордж, и запомни какво казвам. Намираш се в дълбока хипноза и ще следващ абсолютно точно указанията, които ти давам. Като ти кажа, ще заспиш и ще сънуваш резултатен сън. Ще сънуваш, че си напълно нормален, че си като всеки друг. Ще сънуваш, че някога си имал или си мислил, че имаш, способност да сънуваш резултатно, но това повече не е вярно. Отсега нататък сънищата ти ще бъдат като на всички останали, ще имат значение само за теб, няма да влияят върху действителността извън теб. Ще сънуваш всичко това и независимо от символиката, която ще използуваш, резултатът ще е, че повече няма да можеш да сънуваш резултатно. Ще е приятен сън и ще се събудиш, когато три пъти повторя името ти, ще се чувстваш бодър и добре. Сега легни по гръб. Намести се да ти е удобно. Ще спиш. Спиш. Антверпен!

Когато изрече последната дума, устните на Джордж се размърдаха и той каза нещо с тихия, идващ отдалеч глас на сомнамбул. Хедър не можа да чуе какво казва, но внезапно си спомни за предишната нощ; беше почти заспала, свита до него, когато той рече нещо на глас, нещо което звучеше като „бър пране“. Попита го: „Какво?“, а той нищо не отговори, спеше. Както и сега.

Сърцето й се сви като го видя как лежи, уязвим, с отпуснати край тялото ръце.

Хейбър беше станал и натисна едно бяло копче встрани от машината при главата на кушетката; някои от жиците на електродите отиваха към нея, а други към апарата за ЕЕГ, който познаваше. Онова нещо в стената трябва да беше Усилвателя, нещото, за което се правеха всички изследвания.

Хейбър дойде при нея, както беше потънала в огромното кожено кресло. Истинска кожа, забравила бе какво е усещането за естествена кожа. Приличаше на изкуствените кожи, но беше по-интересна на пипане. Страхуваше се. Не разбираше какво става. Погледна нагоре към едрия мъж, застанал пред нея — мечока-шамана-божеството.

— Това е кулминацията на дълга поредица от внушени сънища, г-жо Ор — говореше той с приглушен глас. — Седмици наред всички те водеха към този сеанс — към този сън. Радвам се, че дойдохте, не се сетих да ви поканя, но присъствието ви е допълнително предимство, защото той се почувства вън от опасност и ще повярва. Знае, че не мога да правя номера, докато вие сте тук. Нали така? Всъщност съм много уверен в успеха. Това ще свърши работа. Веднъж като бъде преодолян натрапчивия страх, зависимостта от приспивателните ще бъде напълно премахната. Въпросът се свежда до чисто привикване… Трябва да следя ЕЕГ-то, сега ще започне да сънува. — Бърз и масивен, той пресече стаята. Тя стоеше неподвижно, вгледана в спокойното лице на Джордж, от което бе изчезнал съсредоточеният израз, всякакъв израз. Така би изглеждал, ако беше мъртъв.

Д-р Хейбър се суетеше около апаратурата си, наведен над нея непрекъснато я настройваше, следеше я. Въобще не обръщаше внимание на Джордж.

— Така — рече тихо той; не на нея, помисли си Хедър, сам си беше слушател. — Това е. Сега. Сега малко прекъсване, за мъничко втора фаза на съня, между сънищата. — Извърши нещо с апаратурата в стената. — Сетне ще направим малка проба… — Дойде отново при нея; искаше й се да не й обръща внимание, да не се прави, че разговаря с нея. Той сякаш не разбираше, че има случаи, когато тишината е нужна. — Съпругът ви, г-жо Ор, допринесе безкрайно много за нашите изследвания. Уникален пациент. Онова, което научихме за естеството на съня и за използуването на сънищата — както при позитивното, така и при негативното привикване, ще бъде буквално неоценимо във всички области на живота. Знаете, какво означават инициалите ИВПЧ — Изследване и внедряване в полза на човечеството. Е, онова, което научихме от този случай, ще бъде от огромна, в буквалния смисъл, полза за човечеството. Просто невероятно какво излезе от случай, който приличаше на обикновена лека злоупотреба с наркотици! Най-чудно е как онези бездарници от Медицинския факултет са проявили достатъчно ум да забележат, че тук има нещо необикновено и да го изпратят при мен. У психолозите от академичните заведения рядко се среща такава проницателност. — Докато говореше, непрекъснато следеше часовника: — Да се връщаме при бебчето — рече и бързо отиде отново в другия край на стаята. Поигра си с Усилвателя и каза високо: — Джордж, все още спиш, но можеш да ме чуеш. Чуваш и прекрасно ме разбираш. Кимни леко, ако ме чуваш.

На спокойното лице не настъпи промяна, но главата леко кимна. Досущ кукла на конци.

— Добре. Сега слушай внимателно. Ще имаш още един ярък сън. Ще сънуваш, че… тук, в моя кабинет, на стената има фототапет на връх Худ, цял потънал в сняг. Ще сънуваш, че виждаш тапета на стената зад бюрото, тук в моя кабинет. Така, сега ще спиш и ще сънуваш… Антверпен.

И отново се засуети приведен над апаратурата си.

— Така — мърмореше под нос той. — Така… добре… точно така.

Апаратите бяха неподвижни. Джордж лежеше неподвижен. Дори Хейбър престана да се движи и да мърмори. В слабо осветеното помещение, което гледаше навън към дъжда, не се чуваше и звук. Хейбър стоеше край ЕЕГ-то, с очи обърнати към стената зад бюрото. Нищо не се случи. Хедър описа с пръстите на лявата си ръка кръгче върху гъвкавата, зърнеста повърхност на креслото, върху онова, което някога е било кожа на живо животно, повърхност, отделяща една крава от Вселената. В съзнанието й изплува мелодията от старата плоча, която слушаха вчера, и повече не я напусна.

„Като загасиш лампата, какво виждаш?
Не мога да ти кажа, но зная, че е мое…“

Не си представяше, че Хейбър може да стои неподвижен и да не говори толкова дълго. Само веднъж пръстите му се отместиха към една скала. Сетне отново застина, загледан в празната стена.

Джордж въздъхна, вдигна сънливо ръка, отпусна я отново и се събуди. Премига и седна. Погледът му веднага се отправи към Хедър, сякаш да се увери, че тя е там.

Хейбър се намръщи, стреснат, натисна с рязко движение по-долното копче на Усилвателя, като възкликна: „Я гледай!“ Стоеше, втренчил поглед в екрана на ЕЕГ-то, който продължаваше да изписва живи подскачащи криволици.

— Усилвателят ти подаваше делта-ритъм, как, по дяволите, се събуди?

— Не зная — прозя се Джордж. — Просто се събудих. Не ми ли внушихте бързо да се събуждам?

— Обикновено го правя. По сигнал. Но как, по дяволите, преодоля стимулиращите ритми от Усилвателя… Ще трябва да усиля сигнала, очевидно съм го правил много неуверено. — Сега вече говореше на самия Усилвател, в това нямаше никакво съмнение. Когато приключи този разговор, се обърна рязко към Джордж и попита: — Добре, какво сънува?

— Сънувах, че на стената там, зад жена ми, има снимка на връх Худ.

Погледът на Хейбър се отмести за миг към стената, покрита с ламперия от секвоя, после се върна към Джордж.

— Нещо друго? Някакъв предишен сън — да си спомняш нещо от него?

— Струва ми се. Почакайте малко… Според мен сънувах, че сънувам, или нещо такова. Объркано беше. Намирах се в магазин. Всъщност се намирах в Мейър и Франк и купувах нов костюм, трябваше да е със синя куртка, защото щях да заемам нова длъжност или нещо такова. Не си спомням. Във всеки случай разполагаха с таблица, колко трябва да тежиш, ако си толкова и толкова висок, и обратното. Попадах точно в средата както на скалата за тегло, така и на скалата за височината на човек със среден ръст.

— Нормален, с други думи — рече Хейбър и внезапно се засмя. Смееше се много високо. След напрежението и мълчанието Хедър много се стресна от смеха.

— Това е чудесно, Джордж. Просто е чудесно. — Потупа шумно Джордж по рамото и започна да сваля електродите от главата му. — Ти успя. Стигнахме до края. Свободен си! Знаеш ли го?

— Така мисля — отговори кротко Джордж.

— Големият товар се смъкна от раменете ти. Така ли е?

— И се качи на вашите?

— И се качи на моите. Точно така! — Отново високият, доволен смях, малко по-продължителен от необходимото. Хедър се почуди дали Хейбър е винаги такъв или е изключително възбуден.

— Д-р Хейбър — обади се съпругът й, — говорили ли сте за сънищата с някое извънземно?

— Имаш предвид алдебаранец, така ли? Не. Във Вашингтон Форд е опитал някои от нашите тестове върху тях, заедно с цяла поредица от психологични тестове, но не е получил смислени резултати. Просто не сме намерили решение на проблема за комуникацията. Интелигентни са, но Ирчевски, нашият най-добър ксенобиолог21, смята, че може би съвсем не са рационални и онова, което прилича на социално интегративното поведение при хората, е само инстинктивна адаптивна мимикрия. Не може със сигурност да се каже.

— Чували ли сте термина иаклу?

Хейбър замълча за момент.

— Чувал съм го. Непреводим е. Решил си, че означава „сън“, а?

Джордж поклати отрицателно глава.

— Не зная какво означава. Нямам претенции да зная онова, което вие не знаете, но наистина смятам, че преди да продължите с… с прилагането на новия метод, преди да сънувате, би трябвало да поговорите с едно извънземно.

— Кое по-точно? — Ироничният оттенък беше явен.

— Което и да е. Няма значение.

Хейбър се изсмя и попита:

— За какво да говоря, Джордж?

Хедър видя как светлите очи на съпруга й проблеснаха, когато погледна нагоре към по-високия мъж.

— За мен. За сънуването. За иаклу. Няма значение. Стига да слушате. Те ще знаят какво искате да постигнете, много по-опитни са от нас в това отношение.

— В кое?

— В сънуването — онова, на което сънуването е аспект. Правят го от много време. Открай време, предполагам. Те принадлежат към времето на съня. Не го разбирам, не мога да го изразя с думи. Всичко сънува. Играта на форма, съществуването, е сънят на материята. Скалите сънуват и светът се променя… Но когато мисленето стане съзнателно, когато еволюцията се ускори, тогава трябва да се внимава. Да се внимава за света. Трябва да научите как. Трябва да научите уменията, изкуството, ограниченията. Съзнателното мислене трябва да е преднамерено и съзнателно, част от цялото, тъй както скалата е непреднамерено част от цялото. Разбирате ли? Говори ли ви нещо?

— Не е ново за мен, ако това имаш предвид. Душата на света, и т.н. Преднаучна синтеза. Мистиката е сред подходите към естеството на съновиденията или на действителността, макар и да не е приемлива за онези, които искат да използуват логиката и умеят да правят това.

— Не зная дали е така — продължи Джордж, без ни най-малко да се засегне и все пак настойчиво. — Но дори само от научно любопитство, опитайте поне това: преди да изпробвате Усилвателя върху себе си, преди да го включите, когато започвате своето автовнушение, кажеше следното: Ър’ перренне. На глас или на ум. Веднъж. Ясно. Опитайте.

— Защо?

— Защото върши работа.

— Как върши работа?

— Получавате малко помощ от приятелите — отговори Джордж и стана. Хедър го гледаше ужасена. Приказките му звучаха налудничаво — лечението на Хейбър го бе докарало до лудост, знаеше си, че така ще стане. Но пък Хейбър не отговаряше, както би трябвало да отговаря на несвързани и психарски брътвежи, нали?

— На сам човек иаклу му идва прекалено силно — говореше Джордж. — Престава да му се подчинява. Те знаят какво е необходимо, за да бъде управлявано. Или това не е точната дума; да се държи там, където му е мястото, да върви по верния път… Не го разбирам. Може би вие ще успеете да го разберете. Поискайте помощта им. Казвайте Ър’ перренне преди… преди да натиснете копчето за включване.

— Има нещо в онова, което говориш — каза Хейбър. — Може би си струва да се проучи. Ще наредя при мен да дойде един алдебаранец от Културния център и ще видя дали мога да получа информация за това… Нищо не разбрахте, а, г-жо Ор? Вашият съпруг е трябвало да се захване с нашата професия, с изследователския аспект на психиатрията; губи си времето като чертожник. „Защо говори така? Джордж е проектант на детски игрища и паркове.“ — Има усет, роден е за това. Не ми е идвало на ум да привлека в това алдебаранците, но тук той наистина може да има находка. Вие вероятно сте по-доволна, че не е станал психиатър? Ужасно би било, ако вашият съпруг анализира несъзнателните ви желания по време на вечеря, какво ще кажете? — Избоботи и прогърмя Хейбър, докато ги извеждаше навън. Хедър беше объркана, едва не се разплака.

— Мразя го — рече ожесточено тя, докато слизаха надолу със спиралния ескалатор. — Ужасен човек. Фалшив. Страхотен позьор!

Джордж я хвана за ръка без нищо да каже.

— Свърши ли? Наистина ли свърши? Няма да имаш нужда от повече лекарства и си приключил с тези отвратителни сеанси?

— Така смятам. Ще попълни формулярите за мен и след месец и половина би трябвало да получа съобщение, че съм освободен. Ако се държа прилично. — Усмихна се малко уморено. — Трудно ти беше, скъпа, на мен обаче не. Този път не. Но съм гладен. Къде ще отидем да вечеряме? В „Каса Боливиана“ ли?

— В Китайския квартал — отговори тя, а сетне се сепна и добави: — Ха-ха. — Старият китайски квартал го разчистиха заедно с останалата част от центъра най-малко преди десет години. По някаква причина бе забравила напълно за момент. — Искам да кажа при Руби Лу — продължи объркано тя.

Джордж притисна ръката й малко по-силно и се съгласи:

— Чудесно.

Лесно се стигаше дотам, въжената линия спираше от другата страна на реката в стария Лойд Сентър — преди катастрофата най-големият търговски център в света. Сега просторните паркинги на много етажи бяха изчезнали заедно с динозаврите, а много от магазините от двете страни на построения на две нива център стояха празни, със заковани отвън дъски. Ледената пързалка не беше пълнена от двайсет години. В чудатите, романтични фонтани от нагънат метал не течеше вода. Малките дръвчета, посадени някога за украса, се бяха извисили далеч нагоре; корените им пропукваха тротоарите на метри около цилиндричните кашпи. Гласовете и стъпките отекваха прекалено ясно и малко кухо, пред и зад човека, тръгнал по дългите, полуосветени и полуразрушени аркади.

Заведението на Руби Лу се намираше на горното ниво. Клоните на див кестен скриваха стъклената фасада. Над главите им небето беше наситено нежно зелено, цветът, в който се обагря за кратко време вечер, когато небосводът се е прояснил след дъжд. Хедър погледна към този нефритов рай, далечен, невероятен, спокоен; усети как притеснението й се свлича от нея, подобно на змийска кожа. Но не за дълго. Странна промяна изпълни всичко с тревога. Сякаш нещо я сграбчи и стисна. Почти спря да върви и обърна поглед от нефритовото небе към пустите алеи пред себе си. Мястото беше особено.

— Тук има нещо призрачно — рече тя.

Джордж сви рамене, но лицето му изглеждаше напрегнато и доста мрачно.

Излязъл бе вятър, прекалено топъл, влажен и горещ, който раздвижи големите, зеленопръсти клони на кестена, подгони боклуците далеч надолу по дългите, безлюдни завои. Червената неонова реклама зад размърданите клонаци сякаш избледня и се разколеба от вятъра, промени формата си; не пишеше Руби Ли, нищо вече не пишеше. Нищо не казваше нищо. Нищо нямаше значение. Вятърът духаше кухо из ечащите пространства. Хедър се отдели от Джордж и тръгна, обляна в сълзи, към най-близката стена. Направи го инстинктивно — когато страдаше, имаше нужда да се скрие, да се свре в някой ъгъл и да се скрие.

— Какво ти е, скъпа… Няма нищо. Дръж се, всичко ще бъде наред.

Полудявам, мислеше тя, не е Джордж, от самото начало не е бил Джордж, аз съм била.

— Всичко ще е наред — прошепна още веднъж той, но по гласа му личеше, че не си вярва. По ръцете му усети, че не си вярва.

— Нещо не е наред — извика в отчаяние тя. — Какво става?

— Не зная — отговори Джордж, някак разсеяно.

Вдигнал бе глава, извърнат малко настрани от нея, макар че продължаваше да я прегръща, за да спре пристъпа й на плач. Сякаш гледаше за нещо, ослушваше се за нещо. Усети как сърцето му бие силно и равномерно в гърдите.

— Слушай, Хедър. Ще трябва да се върна.

— Да се върнеш къде? Какво не е наред? — гласът й бе изтънял и висок.

— При Хейбър. Трябва да отида. Чакай ме… в ресторанта. Чакай ме, Хедър. Не върви след мен — рече той и хукна.

Трябваше да го последва. Той тичаше, без да поглежда назад, бързо, надолу по дългите стълбища, под аркадите, покрай пресъхналите фонтани, навън при въжената железница. Там, на крайната спирка, чакаше вагон; той скочи вътре. Тя се покатери с труд тъкмо когато вагонът тръгваше, а дробовете й се раздираха от усилието.

— По дяволите, Джордж!

— Съжалявам — рече също задъхан той. — Трябва да стигна там. Не исках да те замесвам.

— В какво? — Ненавиждаше го. Седяха на срещуположни седалки и се задъхваха един срещу друг. — Каква е тази смахната приумица? Защо се връщаш пак там?

— Хейбър… — гласът на Джордж секна за момент. — Той сънува, той. — Някакъв голям, несъзнателен страх се промъкна в Хедър; тя не му обърна внимание.

— Какво сънува? И какво от това?

— Погледни през прозореца.

Докато тичаха и откак се бяха качили във вагона, гледаше само него. Сега въжената железница пресичаше реката, високо над водата. Но вода нямаше. Реката беше пресъхнала. Коритото й се простираше напукано и сълзящо под светлините на мостовете, мръсно, пълно с грес и кокали, изпуснати инструменти и умиращи риби. Край стърчащите над тях кални пристани лежаха паднали настрани и разрушени грамадните кораби.

Сградите на централен Портланд, столицата на света, високите, нови кубове от камък и стъкло, осеяни с премерени дози зеленина, крепостите на правителството: Координация на изследователската и внедрителска дейност. Комуникации, Икономическо планиране. Управление на околната среда, се топяха. Ставаха мокри и нестабилни, като желе на слънце. Ъглите бяха започнали да се разтичат надолу по стените, оставяйки големи, приличащи на сметана петна.

Въжената железница се движеше много бързо и не спираше на спирките — „Нещо не е наред с въжето“ помисли Хедър, сякаш това не я засягаше. Носеха се бързо над топящия се град, достатъчно ниско, за да чуват грохота и виковете.

Когато вагонът се вдигна по-високо, пред очите й, зад главата на седналия срещу нея Джордж се разкри връх Худ. Може би той видя светлината на пламъците да се отразява по лицето или в очите й, защото веднага се обърна да види огромния обърнат огнен конус.

Вагонът се люлееше необуздано между губещия очертания град и небето без очертания.

— Днес нищо не е както трябва — рече с висок, треперещ глас жена, седяща някъде назад във вагона.

Сиянието на изригването беше ужасяващо и приказно. Неговата страхотна, материална, геологична енергия внушаваше успокоение, за разлика от празното пространство в горния край на линията.

Предчувствието, обхванало Хедър, когато сведе поглед от зеленикавото небе, се бе превърнало в присъствие. То беше тук. Беше пространство или може би период от време, някаква празнота. Беше присъствие на отсъствие — същност без качества, чието количество не можеше да се определи, в което падаха всички неща и от което нищо не излизаше. Беше ужасно и едновременно с това не беше нищо. Беше погрешният път.

В него се втурна Джордж, когато вагонът на въжената линия спря на крайната си спирка. Хуквайки, погледна назад към нея и извика:

— Чакай ме, Хедър! Не тръгвай след мен, не идвай!

Но макар че се опита да го послуша, то я настигна. Бързо се разрастваше от центъра. Даде си сметка, че всички неща са изчезнали и тя се е изгубила в паническата тъмнина, викайки без глас името на съпруга си, отчаяна, докато не се превърна в кълбо, завито около сърцевината на собственото си съществуване и не потъна завинаги в сухата бездна.

С помощта на волята, която е много голяма, когато се упражнява по подходящ начин и в подходящо време. Джордж намери под краката си твърдия мрамор на стъпалата, водещи към високата сграда на ИВПЧ. Вървеше напред, макар очите да му казваха, че върви по мъгла, по кал, по разложени трупове, по безброй мънички крастави жабчета. Беше много студено и въпреки това миришеше на нагорещен метал, на горящи косми и плът. Пресече фоайето; за момент около него заподскачаха златните букви от афоризма, изписан в кръг по кубето, ЧОВЕК, ЧОВЕЧЕСТВО Ч Ч А А А. А-тата се опитаха да го препънат. Стъпи върху движеща се лента, макар да не я виждаше; върху спиралния ескалатор и се заиздига нагоре в нищото, поддържаше го непрекъснато със здравината на волята си. Дори не затвори очи.

Горе, на последния етаж, подът беше от лед. Един пръст дебел и съвсем прозрачен. През него се виждаха звездите от Южното полукълбо. Ор стъпи върху му и всички звезди прозвънтяха високо и фалшиво, съвсем като спукани камбани. Отвратителната миризма стана много по-гадна, накара го да се задави. Продължи напред, с протегната ръка. Повърхността на вратата, която водеше към кабинета, стоеше на мястото си; не я видя, но я напипа. Зави вълк. Лавата се стичаше към града.

Продължи и стигна до последната врата. Бутна я и тя се отвори. От другата й страна нямаше нищо.

— Помогнете ми — каза на глас той, защото празнотата го теглеше, дърпаше го. Не можеше със собствени сили да мине през нищото до отсрещната страна.

Нещо смътно се размърда в съзнанието му; спомни си за Тиуа’к Еннбе Еннбе, за бюста на Шуберт, за Хедър, която казва с ожесточен глас: „По дяволите, Джордж!“ Само с това разполагаше, за да пресече с негова помощ нищото. Тръгна напред. Тръгвайки, знаеше, че ще загуби всичко.

Влезе в центъра на кошмара.

Представляваше студена, смътно движеща се, въртяща се тъмнина, изпълнена от страх и тя го дърпаше настрана, разкъсваше го на парчета. Знаеше къде се намира Усилвателя. Протегна смъртната си ръка натам, където отиват всички неща. Докосна го; опипа, за да намери долното копче, и веднага го натисна.

Сетне приклекна, покри очи, сви се от страх, защото страхът обсеби мозъка му. Когато вдигна глава и погледна, светът отново съществуваше. Не беше в добро състояние, но го имаше.

Не се намираха във високата сграда на ИВПЧ, а в по-неугледен, по-обикновен кабинет, който не бе виждал преди. Хейбър лежеше на кушетката, едър, с вирната нагоре брада. Тя си беше пак червеникавокестенява, кожата — белезникава, а не сива. Очите стояха полуотворени и нищо не виждаха.

— Д-р Хейбър — рече той и леко раздруса едрите, тежки рамене. — Хейбър! Събуди се!

След време едрото тяло се размърда и накрая седна. Беше съвсем отпуснато и увиснало. Масивната, красива глава висеше между раменете. Устата стоеше отпусната. Очите гледаха право напред в тъмното, в кухотата, в небитието — в същината на Уилям Хейбър; те вече не бяха непроницаеми, а празни.

Ор изпита физически страх от него и се отдръпна.

— Трябва ми помощ — промълви той, — не мога да се справя сам…

Излезе от кабинета, мина през непознатата чакалня, изтича надолу по стълбата. Не беше влизал в тази сграда — не знаеше какво представлява и къде се намира. Когато излезе навън, разбра, че върви по улица в Портланд, но нищо повече. В никакъв случай не беше близо до Вашингтон Парк или до западните възвишения. По тази улица не беше минавал.

Празнотата в съществото на Хейбър, резултатният кошмар, излъчван от сънуващия мозък, беше изключил връзките. Вече бе прекъсната приемствеността между световете или времената при сънищата на Ор. Настъпил бе хаос. Имаше малко и несвързани спомени от съществуването, в което се намираше сега; почти всичко, което знаеше, идваше от други спомени, от други сънни времена.

Други хора, които не го осъзнаваха като него, бяха може би по-добре подготвени за тази промяна в съществуването — но вероятно повече се плашеха, защото нямаха обяснение. Щяха да смятат, че светът е радикално, безсмислено, внезапно променен, без каквато и да е логична причина. Много смърт и ужас щеше да има след съня на д-р Хейбър.

И загуба. И загуба.

Знаеше, че я е загубил; знаеше, че я губи още когато, с нейна помощ, пристъпи навън в паническото празно пространство около сънуващия. Изгуби се заедно със света на сивите хора в огромното, фалшиво здание, в което се бе втурнал, оставяйки я сама сред съсипията и разпада на кошмара. Вече я нямаше.

Не се опита да потърси помощ за Хейбър. За Хейбър нямаше помощ. Нито пък за него. Направил бе всичко, повече не можеше. Вървеше по обезумелите улици. От табелите разбра, че се намира в североизточната част на Портланд, район, който никога не бе познавал добре. Къщите бяха ниски и на пресечките можеше да види планината. Видя, че изригването беше престанало; всъщност така и не бе започвало. Спящият връх Худ се издигаше сивкаво-кафеникаво-виолетов на фона на тъмнеещото априлско небе. Планината спеше.

И сънуваше, сънуваше.

Ор вървеше без цел по една улица, сетне по друга; беше изнурен до положение, че понякога му се щеше да легне на паважа и да почине поне мъничко, но продължаваше да върви. Приближаваше търговски район до реката. Градът, наполовина разрушен и наполовина преобразен, бърканица и каша от грандиозни планове и непълни спомени, гъмжеше като лудница; пожарите и безумието прескачаха от къща на къща. И все пак хората си гледаха както винаги работата: двама мъже ограбваха бижутерски магазин, а покрай тях мина жена, понесла бебето си, ревящо и със зачервено лице, отправила се целенасочено към дома.

Където и да беше това.

Единадесета глава

Попитала звездната светлина небитието: „Господарю, съществуваш ли? Или не съществуваш?“ Но отговор на въпроса си не получила…

Джуан Дзъ: XXII

По някое време същата вечер, докато се опитваше да намери пътя към Корбет Авеню през хаоса на предградията, го спря едно извънземно и го убеди да го последва. Той тръгна покорно. Като повървяха попита дали не е Тиуа’к Еннбе Еннбе, но въпросът не прозвуча особено убедено и когато алдебаранецът обясни, твърде мъчително, че той е Джор Джор, а то се казва Е’немемен Асфа, го прие доста безучастно.

Заведе го в апартамента си, който се намираше близо до реката, над работилница за поправка на велосипеди и до Евангелистката мисия „Надежда вечна“. Тази вечер мисията беше препълнена, защото що-годе любезно, навсякъде по света искаха от различните божества да дадат обяснение какво се е случило между 18:25 и 19:08 ч. Стандартно тихоокеанско време. Докато се катереха по тъмното стълбище към апартамента на втория етаж под краката им отекваше чаровно нестроен химнът „Вековна скала“. След като влязоха, извънземното му предложи да легне на леглото, защото изглеждал уморен.

— „Сънят, разплитащ счепканата прежда на грижите, сънят успокоител“22 — издекламира то.

— „Заспиваш… И сънуваш може би?

— Ха, тук е спънката!“23 — отговори Ор.

Без съмнение имаше нещо особено в начина, по който комуникираха извънземните, но беше прекалено уморен да определи какво.

— Вие къде ще спите — попита той, сядайки тежко на леглото.

— Никъде — отговори извънземното; равният му глас раздели думата на две еднакво важни, самостоятелни части.

Ор се наведе да развърже обувките си. Не искаше да изцапа покривката върху леглото на извънземното; това едва ли щеше да е справедлива отплата за добротата му. От навеждането му се зави свят.

— Уморен съм — рече. — Много нещо свърших днес. Искам да кажа, че днес направих нещо. Единственото, което съм направил досега. Натиснах едно копче. Необходима бе цялата ми воля, натрупаната сила на цялото ми съществуване, за да натисна едно копче.

— Живял сте добре — обади се извънземното.

То стоеше в ъгъла, очевидно с намерението да остане там безкрайно.

Не стой там, мислеше си Ор, не стой така, както би стоял той, или седял, или лежал, или въобще би бил. Стоеше така, както би стоял той насън. Стоеше там в смисъл, че в съня си човек се намира някъде.

Отпусна се назад. Ясно долови съжалението и покровителственото съчувствие на извънземното, което се намираше в другия край на стаята. То го виждаше не с очи — странно същество с кратък живот, от плът, без броня, безкрайно уязвимо, носещо се в дълбините на възможното, същество, което се нуждае от помощ. Нямаше нищо против. Нуждаеше се от помощ. Завладя го умората, пое го като морско течение, в което бавно потъваше.

— Ър’ перренне — промърмори той, отстъпвайки на съня.

— Ър’ перренне — отговори беззвучно Е’немемен Асфа.

Ор спа. И сънува. Нищо не му попречи. Сънищата му идваха и си отиваха като вълни в дълбоко море, далеч от бряг, вдигаха се и падаха, дълбоки и безвредни, не се разбиваха никъде, не променяха нищо. Изпълняваха танц сред всички останали вълни в морето на битието. По време на съня му грамадните зелени морски костенурки се гмурнаха, плувайки с тежка, неизразима грация, през дълбините, в стихията си.

В началото на юни дърветата се бяха разлистили напълно и розите цъфтяха. Навсякъде из града на бодливите си стебла цъфтеше голямата старомодна, упорита като плевел роза от сорта, който носеше името Портландска. Нещата вървяха доста добре. Стопанството се възстановяваше. Хората косяха ливадите си.

Ор беше дошъл във Федералния приют за душевноболни в Линтън, недалеч от Портланд, в северна посока. Постройките, изградени в началото на деветдесетте, се издигаха на висок бряг, от който се виждаха водните простори на Уиламит и готическото изящество на моста Сейнт Джон. В края на април и през май, когато се разрази епидемията от психически разстройства, последвали необяснимите събития от вечерта, която сега наричаха Прелома, приютът беше ужасно претоварен, но пациентите постепенно намаляха и сега той се бе върнал към своето ужасяващо нормално състояние — пренаселен, с недостатъчен персонал.

Висок, тихо говорещ болногледач заведе Ор горе, в единична стая в северното крило. Вратата, която водеше към това крило, както и всички останали в него, беше масивна, с малки отвори и решетки за наблюдение на около метър и половина от земята; всички до една бяха заключени.

— Не че създава неприятности — обясни болногледачът докато отваряше вратата на коридора. — Не е буйствал. Но имаше много лошо въздействие върху останалите. Опитахме да го настаним в общи стаи. Не стана. Останалите се страхуваха от него, подобно нещо не съм виждал. Те всички си влияят взаимно, изпадат в паника, имат необуздани нощи и т.н., но нищо не може да се сравни с това. Нощем дращеха по вратите, мъчейки се да избягат от него. Изпитваха ужас. А той не правеше нищо, само лежеше. Е, на такова място рано или късно ще видиш всякакви неща. Според мен му е все едно къде се намира. Ето тук. — Отключи вратата и влезе преди Ор в стаята. — Имате посетител, д-р Хейбър.

Хейбър беше страшно отслабнал. Синьо-бялата пижама висеше по тялото му. Косата и брадата бяха подстригани, добре поддържани и спретнати. Седеше на леглото и гледаше в нищото.

— Д-р Хейбър — заговори Ор, но гласът му измени; обзе го мъчително съжаление и страх. Знаеше какво вижда Хейбър. Самият той го бе видял. Виждаше света след април 1998 г. Виждаше един свят, който съзнанието възприемаше погрешно като лош сън. Има стихотворение от Т. С. Елиът където се казва, че човешкият род не може да понася прекалено много действителност; но това не беше така. Човек може да понесе цялата тежест на Вселената в продължение на осемдесет години. Не може да понесе липсата на действителността.

Хейбър беше загубен. Той бе изгубил връзка с действителността.

Ор се опита да го заговори отново, но не намери думи. Отстъпи назад, болногледачът отстъпи заедно с него и заключи вратата.

— Не мога — рече Ор. — Няма път.

— Няма път — повтори болногледачът, а докато вървяха по коридора добави: — Д-р Уолтърс казва, че бил много обещаващ учен.

Ор се върна до центъра на града с кораб. Транспортът продължаваше да е доста объркан; градът оставаше задръстен от части, остатъци и започнати обекти на около шест различни системи за обществен транспорт. Рийд Колидж разполагаше с метростанция, но метро нямаше; въжената линия до Вашингтон Парк завършваше при входа на тунел, който стигаше на половината път под Уиламит и там спираше. Междувременно предприемчив човек преустрои няколко корабчета, които преди правеха туристически обиколки нагоре и надолу по Уиламит и Колумбия и сега ги използуваше като фериботи, пътуващи по разписание между Линтън, Ванкувър Портланд и Орегон Сити. Пътуването беше приятно.

Ор бе взел дълга обедна почивка, за да посети приюта. За работодателя му, извънземното Е’немемен Асфа, важно беше да си вършиш работата, а не дали стоиш на работа. Ако човек успяваше да я свърши, от него зависеше дали ще стои на работа или не. Ор свършваше голяма част от своята с главата си, докато се излежаваше полузаспал в продължение на час преди да стане сутрин.

Прибра се в „Кухненската мивка“ чак в три и седна пред чертожната маса в работилницата. Асфа беше в магазина и обслужваше клиенти. Разполагаше с персонал от трима дизайнери и договори с различни производители, които изработваха всевъзможни домашни потреби: купи, съдове за готвене, инструменти, прибори, всичко освен големите уреди. След Прелома промишлеността и разпределението бяха в състояние на катастрофално объркване; националното и международното правителства бяха се оплели напълно в продължение на седмици, така че свободната инициатива се наложи от само себе си и малките частни фирми, които успяха да се задържат или да започнат работа през този период, си създадоха добро положение. Много от тези фирми в Орегон, заети с производството на всевъзможни стоки, се управляваха от алдебаранци; те бяха способни мениджъри и чудесно се справяха с маркетинга, но за ръчния труд трябваше да наемат човешки същества. За държавата беше изгодно, защото те с готовност приемаха ограниченията и контрола, които тя им налагаше — с много усилия световното стопанство идваше на себе си. Хората дори заговориха отново за брутен национален продукт, а президентът Мердъл прогнозира връщане към нормалното състояние към Коледа.

Асфа продаваше на дребно и на едро и „Кухненската мивка“ се прочу с трайната си стока и прилични цени. След Прелома тук започнаха да идват все повече и повече домакини, заети да пренареждат кухни, в които се бяха озовали най-неочаквано, докато готвеха в априлската вечер. Ор оглеждаше мостри от дърво, подходящи за дъски за рязане, когато чу някой да казва: „Бих искала един от онези телове за разбиване на яйца“ и тъй като гласът напомняше гласа на съпругата му, стана и надникна в магазина. Асфа показваше нещо на жена, около трийсет годишна, кафява, среден ръст, с къса, черна, твърда коса върху добре оформена глава.

— Хедър — възкликна той и пристъпи напред.

Тя се обърна. Гледа го, както му се стори, дълго време докато проговори:

— Ор. Джордж Ор. Така ли е? Кога сме се познавали?

— В… — поколеба се той. — Не бяхте ли адвокат?

Огромен в зелената си броня, Е’немемен Асфа стоеше и държеше тел за разбиване на яйца.

— Не. Работя в адвокатска кантора. При Рути и Гудхю в Пендълтън Билдинг.

— Там ще е било. Идвах при вас веднъж. Харесва ли ви, харесва ли ви това? Аз съм го проектирал. — Той взе друга тел за разбиване на яйца от кутията и я показа. — Направена е точно както трябва, разбирате ли. И с нея бързо се работи. Обикновено я правят прекалено стегната или прекалено тежка, освен във Франция.

— Добре изглежда — отговори тя. — Имам стар електрически миксер, но ми се щеше да окача това на стената. Тук ли работите? Преди не работехте тук. Сега си спомних. Работехте в някаква кантора на Старк Стрийт и ходехте на лекар за Доброволно лечение.

Той нямаше представа какво или колко си спомня тя, нито пък как то съвпада с многобройните негови спомени.

Разбира се, жена му беше сивокожа. Казваха, че все още имало сиви хора, особено в Средния запад и Германия, но повечето от останалите се бяха върнали към предишните си цветове — бял, кафяв, черен, червен, жълт и смесен. Съпругата му беше сива, далеч по-блага от тази, помисли той. Тази Хедър носеше черна чанта с месингова закопчалка и, по всяка вероятност, четвъртинка коняк в нея; опитваше се да изглежда безцеремонна. Съпругата му не беше агресивна, а, макар и храбра, се държеше скромно. Това не беше неговата съпруга, а една по-свирепа жена, ярка и трудна.

— Точно така — отговори той. — Преди Прелома. Имахме… Всъщност, г-це Лилейч, имахме среща за обяд. В „При Дейв“ на Анкени. Така и не се състоя.

— Не съм г-ца Лилейч, това е моминското ми име. Аз съм г-жа Андрюз.

Огледа го с любопитство. Той стоеше и понасяше действителността.

— Съпругът ми бе убит в Близкоизточната война — добави тя.

— Да — съгласи се Ор.

— Вие ли проектирате всичко това?

— Повечето от приборите и разните там неща. И готварските съдове. Вижте, харесва ли ви? — Показа чайник с медно дъно, масивен и при все това изискан, с пропорции, наложени, също както при строежа на ветроход, от необходимостта.

— Кой не би го харесал? — отговори тя, посягайки. Подаде й го. Тя го повдигна и му се възхити.

— Обичам предметите — рече той.

Тя кимна:

— Вие сте истински творец. Красив е.

— Г-н Ор е специалист по осезаемостите — вметна собственикът, безизразно, говорейки от левия си лакът.

— Ами да, спомних си — възкликна Хедър. — Разбира се, че беше преди Прелома, ето защо всичко е объркано в съзнанието ми. Вие сънувахте, искам да кажа, смятахте, че сънувате неща, които се случваха. Нали така? Но докторът ви заставяше да сънувате все повече и повече, а вие не искахте и търсехте начин да се измъкнете от Доброволното лечение при него, без да ви лепнат Задължително. Видяхте ли, че си спомних. Прехвърлиха ли ви към друг психиатър?

— Не. Израснах ги — рече Ор и се разсмя. Тя също се разсмя.

— Какво стана със сънищата?

— О… продължих да сънувам.

— Мислех, че можете да промените света. Това ли е най-добрият свят, който успяхте да направите, тази бъркотия?

— Какъвто е, с него ще трябва да се оправим.

Сам той би предпочитал по-малка бърканица, но не зависеше от него. Поне в сегашната действителност тя съществуваше. Направи всичко, за да я намери, не успя и потърси компенсация в работата; тя не го утеши кой знае колко, но му прилягаше, а той беше търпелив човек. Сега обаче трябваше да сложи край на сухата и мълчалива скръб по изгубената си съпруга, защото тя стоеше пред него, за да бъде спечелена отново, свирепа, непокорна и крехка непозната.

Познаваше я, познаваше своята непозната, знаеше как да поддържа разговора с нея, как да я накара да се разсмее. Накрая предложи:

— Искате ли да пием кафе? До нас има кафене. Тъкмо съм в почивка.

— Не може да бъде — рече тя, защото беше пет без четвърт. Погледна към извънземното. — Наистина ми се пие кафе, но…

— Ще се върна след десет минути, Е’немемен Асфа — обеща на работодателя си Ор, докато отиваше да си вземе шлифера.

— Не се връщай — позволи му Асфа. — Има време. Има връщания. Да отидеш значи да се върнеш.

— Признателен съм ти — благодари му Ор и стисна ръката на началника си. За човешката ръка големият зелен плавник беше хладен на пипане. Излезе с Хедър в топлия дъждовен летен следобед. Извънземното ги проследи с поглед отвътре през витрината на магазина, тъй както би ги проследило морско същество от аквариума си, видя как преминаха и потънаха в мъглата.

Джуан Дзъ — един от основателите на даоизма (между 399 и 295 г. пр.н.е.), повлиял конфуцианството и дзенбудизма, автор е на сборник есета, който носи неговото име. — Б.пр.
Квашиоркор — местно название (Гана) на болест при малките деца, дължаща се на хронична недостатъчност на белтъчини и витамини, при която растежът спира, появяват се отоци, коремчетата се надуват, — Б.пр.
Ониролог — специалист по сънищата. — Б.ред.
ЕЕГ — съкратено от електроенцефалограф. — Б.ред.
REM е съкращение на ra
Босваш — предполагаема от авторката градска агломерация между Бостън и Вашингтон в близко бъдеще. — Б.ред.
Акър — мярка за площ, около 4 дка. — Б.пр.
Черна вдовица — вид отровен американски паяк. — Б.пр.
Плейстоцен — долната епоха от четвъртичния период, обхващаща ледниковите и междуледниковите времена — тогава се появява човекът. — Б.ред.
Агорафобия — страх от открито пространство. — Б.ред.
Лао Дзъ — един от основателите на таоизма, съвременник на Конфуций (551–479 г. пр.н.е.), но по-стар от него, предполагаем автор на книгата „Пътят и силата му“. — Б.пр.
Авторката има предвид мормоните, които са следвали старозаветната традиция на многоженство. — Б.пр.
Изолационизъм — политическо движение в САЩ, според което страната трябва да ограничи международните си ангажименти и да се съсредоточи върху вътрешните си проблеми. — Б.ред.
Авторката има предвид книгата на Олдъс Хъксли „Прекрасният нов свят“. — Б.пр.
В. Юго, Избр. творби в осем тома, НК 1988 г., стр. 89–90. Прев. Мария Масларова. — Б.пр.
Lelat he — на френски би се прочело „льолаш“. — Б.пр.
АИБР — система за противоракетна отбрана. — Б.ред.
Феднар — съкратено от Федерация на народите. — Б.пр.
От холизъм — философско учение, което разглежда природата като духовно единство от нематериални ценности. — Б.ред.
„Той слиза разсънен надолу по мечтата“ (фр.) — за този превод на стиха в александрин оставам задължен на А. Сугарев. — Б.пр.
Ксенобиолог — специалист по биология на извънземните. — Б.ред.
Шекспир. „Макбет“, Второ действие. Втора сцена, прев. В. Петров. — Б.пр.
Шекспир, „Хамлет“, Трето действие, Първа сцена, прев. В. Петров. — Б.пр.