14. Баудолино спасява Александрия с кравата на баща си

— Значи за да видиш отново баща си, е трябвало да го обсадиш — каза Никита вечерта, докато отрупваше своя гост със сладкиши от бухнало тесто, оформени така, че да приличат на цветя, растения или различни предмети.

— Не съвсем, защото обсадата стана чак шест години по-късно. След като присъствах на раждането на града, аз се върнах при Фридрих и му разказах какво съм видял. Още не бях довършил разказа си, когато той започна да ръмжи разярен. Крещеше, че един град може да се роди само по благоволението на императора и ако се роди без това благоволение, трябва да бъде изравнен със земята още преди да бъде завършен, иначе всеки можел да прави каквото си иска, без да пита какво желае императорът, и че ставало дума за nomen imperii27. След това се успокои, но го познавах добре — нямаше да им прости. Слава Богу, че през следващите шест години беше зает с други грижи. Беше ме натоварил с най-различни задачи, между които и тази да проуча намеренията на александрийците. Затова на два пъти отидох до Александрия да видя дали моите съграждани не искат да отстъпят в нещо. В интерес на истината, те бяха готови да отстъпят много неща, но всъщност Фридрих искаше само едно: градът да изчезне в небитието, откъдето се беше родил. Можеш да си представиш как посрещаха това условие александрийците. Не смея да повторя какво ми казаха да му предам… Давах си сметка, че тези пътувания всъщност са само повод да напускам двора за колкото може по-дълго, защото за мен беше жива мъка да срещам императрицата и да спазвам своя обет…

— Но го спази? — запита Никита, сигурен в положителния отговор.

— Спазих го, и то завинаги. Господин Никита, може да съм фалшификатор на пергаменти, но зная какво значи чест. Самата тя ми помогна. Майчинството я беше променило. Или поне си даваше такъв вид и така и не разбрах какво изпитва към мен. Страдах, но й бях благодарен за начина, по който ми помагаше да се държа достойно.

Баудолино вече надхвърлял трийсетте и бил склонен да възприема писмото на отец Йоан като младежка шега, като приятно упражнение по епистоларна реторика, като jocus28 или ludibrium29. Но открил Поета, който след смъртта на Райналд бил останал без покровител, а знае се какво става в двора в такива случаи: вече нищо не значиш и някои почват да говорят, че стиховете ти не са кой знае какво, че и колко. Разяждан от унижението и злобата, той бил прекарал няколко безумни години в Павия, връщайки се към единственото, което можел да прави добре, а именно да пие и да рецитира стиховете на Баудолино (особено един стих, пророчески, който казвал: quiz Papie demorans castus habeatur, тоест: кой, щом живее в Павия, може да бъде непорочен?). Баудолино го върнал в двора и в неговата компания Поета минавал за човек на Фридрих. Освен това междувременно баща му бил умрял и той го бил наследил, тъй че дори враговете на покойния Райналд гледали на него вече не като на дворцов търтей, а като на miles30 сред другите и не по-голям къркач от тях.

Двамата си спомняли за времето, когато писали писмото на отеца и се поздравявали за хубавата идея. Да разглеждаш една игра като игра не означава, че се отказваш да я играеш. Баудолино носел в сърцето си носталгията по онова царство, което никога не бил виждал, и понякога, когато останел сам, си четял на глас писмото, като продължавал да усъвършенства стила му.

— Доказателство за това, че не бях забравил писмото, е, че успях да убедя Фридрих да извика в двора си моите приятели от Париж, всички заедно, като му казах, че е добре в канцеларията на един император да има хора, които да познават добре други страни, техните езици и нрави. Всъщност, понеже Фридрих все повече ме използваше като доверен пратеник за различни мисии, исках да си създам свой собствен малък двор: Поета, Абдул, Борон, Киот и раби Соломон.

— Не ми казвай, че императорът е взел в двора си юдей!

— Защо не? Той не трябваше да се появява на тържествените церемонии, нито да ходи на църква с него и неговите архиепископи. Щом властниците в цяла Европа и дори папата имаха лекари юдеи, защо Фридрих да няма подръка един юдей, който познава живота на маврите в Испания и знае много за страните на Изтока? Освен това германските князе винаги са били много милостиви към юдеите, много повече от останалите християнски владетели. Както ми разказваше Отон, когато неверниците си възвърнали Едеса и много християнски князе, увлечени от проповедите на Бернардо ди Киаравале, поели отново кръста (и този път пое кръста и самият Фридрих), един монах на име Радолф подбудил поклонниците да изтребват всички юдеи в градовете, през които минавали. И наистина паднала голяма сеч. Но тогава много юдеи поискали защита от императора, който им разрешил да се спасят и да се заселят в град Норимберг.

И така Баудолино се събрал пак с всичките си приятели. Не че те имали много работа в двора. Във всеки град, през който минавал Фридрих, Соломон се свързвал с хората от своята вяра, а такива намирал навсякъде („Мръсен плевел“ — подиграваше му се Поета.), Абдул пък открил, че в Италия разбират провансалския на неговите песни по-добре, отколкото в Париж; Борон и Киот не преставали да водят философски спорове: Борон се мъчел да убеди Киот, че несъществуването на празното пространство е възлов довод при доказването на това, че съществува един-единствен Градал, Киот си бил втълпил, че Градалът е камък, паднал от небето, lapis ex coelis, и че, ако питали него, въпросният камък можел да е дошъл до нас от друга вселена, прекосявайки свръхпразни пространства.

Въпреки тези дребни противоречия всички често размишлявали върху писмото на отец Йоан и често питали Баудолино защо не подтикне Фридрих да предприеме похода, за чиято подготовка били работили толкова усърдно. Един ден, когато Баудолино се мъчел да им обясни, че през тези години Фридрих имал и в Ломбардия, и в Германия много проблеми за разрешаване, Поета казал, че може би си струвало сами да предприемат търсенето на въпросното царство, без да се съобразяват с това кога на императора ще му бъде удобно да тръгне на Изток.

— От това предприятие — казал — ползата за императора е твърде съмнителна. Ами ако пристигне в земята на Йоан и не се спогодят с този монарх? Ще се върне, претърпял поражение, и значи ще сме му докарали само беля. А така отиваме сами, за своя сметка, и каквото и да стане, от една такава приказно богата земя все ще се върнем с нещо изключително.

— Вярно! — одобрил Абдул. — Стига сме се колебали. Да тръгваме, да вървим към далечните страни!

— И ще ти кажа, господин Никита, че изпитах голямо разочарование, като видях как всички се запалиха от предложението на Поета, и ми бяха ясни мотивите им. Борон и Киот се надяваха да открият земята на отеца, за да се сдобият с Градала, който би им дал слава и власт в техните северни страни, където всички още го търсели. Раби Соломон щеше да намери десетте си пръснати племена и да стане най-висш и свръхуважаван не само сред испанските равини, но и сред всички синове Израилеви. Колкото до Абдул, неговата беше ясна: отдавна бе отъждествил царството на Йоан с това на своята принцеса, но — понеже беше помъдрял с възрастта — отдалечеността го задоволяваше все по-малко и — дано го прости богът на влюбените — все повече му се искаше да докосне по-плътски своята принцеса. А що се отнася до Поета, той кой го знае какво е носел в сърцето си още в Павия, но сега, усетил вкуса на малкото си богатство, явно искаше царството на отец Йоан за себе си, а не за императора. Това разочарование обяснява защо, огорчен, няколко години изобщо не споменавах пред Фридрих за царството на отеца. Мислех си, че щом играта е такава, ще е по-добре да се остави това царство дето си е, и да го отърва от ламтежите на тези хора, които не разбираха мистичното му величие. Писмото се бе превърнало в мой личен блян, в който не желаех да допусна никой друг. То ми помагаше да превъзмогна мъките на злочестата ми любов. Един ден, като поема към земята на отец Йоан, казвах си, ще забравя за тях… Но да се върнем към събитията в Ломбардия.

По времето, когато се раждала Александрия, Фридрих бил казал, че само това му оставало — Павия да премине на страната на враговете му. И две години по-късно Павия се присъединила към Съюза против него. Било страшен удар за императора. Тогава не предприел нищо, но през следващите години положението в Италия така се объркало, че решил да се върне, и на всички било ясно, че целта му била Александрия.

— Извинявай — запита Никита, — значи се е върнал в Италия за трети път?

— Не, за четвърти. И дори, чакай да си припомня… Трябва да е било за пети. Понякога оставаше там за три-четири години, като оня път заради Крема и за да разруши Милано. А може и междувременно да се е връщал на север и пак да е прехвърлял планината? Не зная. Оставаше повече в Италия, отколкото у дома си. А и кой му беше домът? Както беше свикнал да пътува, забелязах, че се чувстваше добре само край някоя река: беше добър плувец, не се боеше нито от студената вода, нито от дълбокото, нито от водовъртежите. Гмурваше се във водата, плуваше и явно се чувстваше в стихията си. Така или иначе, този път, за който говоря, слезе в Италия гневен и готов за безмилостна война. С него бяха маркизът на Монферато, Алба, Акви, Павия и Комо…

— Но нали току-що ми каза, че Павия преминала към Съюза?

— Така ли? А, да, но това беше по-рано, а след това пак беше преминала на страната на императора.

— О, Господи! Нашите императори си вадят очите един на друг, но поне, докато виждат, знаем с кого сме.

— Защото нямате въображение. И така, през септември нея година Фридрих се прехвърли през Монченизо към Суза. Добре помнеше обидата, която му бе нанесена седем години по-рано, и плати за нея с огън и меч. Асти веднага се предаде, като му откри пътя, и ето, че той се установи да лагерува във Фраскета, на брега на Бормида, но разпрати отреди наоколо, дори отвъд Танаро. Дойде време да си оправи сметките с Александрия. Получавах писма от Поета, който беше тръгнал с войската, и по неговите думи Фридрих бълвал огън и жупел, чувствал се въплъщение на Божията справедливост.

— А ти защо не си бил с него?

— Защото беше наистина добър. Разбираше, че ще ми причини мъка, ако присъствам на суровото наказание, което се готвеше да наложи на хората от моя край, и все ми измисляше предлози да стоя далеч от него, докато от Роборето не остане куп студена пепел. Разбираш ли, не го наричаше нито Civitas Nova, нито Александрия, защото нов град без неговото съгласие не можеше да съществува. Продължаваше да говори за градеца Роборето, сякаш той само се беше поразширил.

Било в началото на ноември, но през този ноември в равнината на Фраскета настанал същински потоп, валяло цели дни като из ведро и засетите ниви се превърнали в блата. Маркизът на Монферато бил уверил Фридрих, че стените на града са от пръст и че ги бранела сбирщина, която пълнела гащите само като чуела името на императора, но сбирщината се оказала отлична защита, а стените — така здрави, че рогата на тараните и котките се изпочупили още при първите опити. Конете и войниците се хлъзгали в калта, а обсадените по едно време отклонили течението на Бормида тъй, че най-добрата част от алеманската конница затънала до шия във водите й.

Накрая александрийците извадили една машина от тези, дето вече се били появили при битките за Крема: едно дървено скеле, здраво закрепено за зъберите, и от него се измъквала напред една продълговата площадка, нещо като леко наклонен мостик, който се надвесвал над противника. По този мостик изтъркалвали бурета със сухи цепеници, напоени с масло, лой и катран, и запалени. Буретата се засилвали по наклона и се стоварвали върху машините на императора или на земята, където продължавали да се носят като огнени кълба, докато успявали да подпалят следващата машина.

Поради това, главната работа на обсаждащите била да мъкнат бъчви с вода, за да гасят пожарите. Не че не им стигала водата при толкова реки, блата и дъждове, но ако всички войници мъкнели вода, кой щял да трепе враговете?

Императорът решил да използва зимата, за да подтегне войската си, още повече че е трудно да се превземат крепостни стени, когато войниците се пързалят по леда или затъват в снега. За нещастие, нея година февруари пък се случил много студен, духът на войската бил паднал, а на императора още повече. Този същият Фридрих, който бил покорил Тердона, Крема и дори Милано, градове древни и добре подготвени за война, не успявал да се справи с една купчина колиби, която само по чудо можела да мине за град, при това населена от хора, които един Господ знае откъде били надошли и защо били така привързани към тези укрепления, които — вчера построени — дори не били техни преди да се скрият зад тях.

Останал далече от похода, за да не види как ще изтребят близките му, Баудолино решил да се отправи към тези места от страх да не би неговите хора да сторят зло на императора.

И ето го в равнината пред града. А градът — целият настръхнал от знамена, с големи червени кръстове върху бяло поле, като че ли защитниците му, станали току-що граждани, искали да си вдъхнат смелост, изваждайки на показ разделения на четири герб на древно благородство. Пред стените били изникнали като гъби множество котки, тарани и катапулти и сред тях напредвали — теглени от коне и бутани от хора — три подвижни кули, които гъмжели от войници, размахващи оръжия към стените, сякаш викали: „Ето ни, идем!“

Съзрял Поета да се мотае около кулите с наперен вид на човек, който трябва да следи дали всичко върви по установения ред.

— Кои са тези безумци на кулите? — запитал го Баудолино.

— Генуезки стрелци — отвърнал Поета, — майстори на арбалета, най-страховитите нападатели при една обсада по правилата!

— Генуезци ли? — смаял се Баудолино. — Но нали те участваха в основаването на града!

Поетът се разсмял и казал, че само за няколкото месеца, откакто бил дошъл по тези места, бил видял не един град да сменя знамето си. Тердонците през октомври още били свързани с общините, но като забелязали, че Александрия много добре се съпротивлява на императора, се замислили дали няма да стане прекалено силна, и голяма част от тях започнали да настояват градът им да премине на страната на Фридрих. Кремона пък по време на падането на Милано била с императора, но през последните години преминала към Съюза. Сега обаче по незнайни причини отново влязла в преговори с империята.

— А как върви сега обсадата?

— Зле. Или тези, които са зад стените, се защитават добре, или ние не знаем да нападаме. Според мен този път Фридрих е наел лоши войници. Хора, които не заслужават доверие и драсват при първите трудности. Тази зима мнозина избягаха, и то само защото беше студено, при това бяха фламандци, а не от hic sunt leones31. Освен това в лагера мнозина умираха като мухи от хиляди болести, макар че и там, зад стените, не вярвам да са по-добре, защото сигурно са им се свършили припасите.

Най-сетне Баудолино се представил пред императора.

— Дойдох, драги татко — казал му, — защото познавам местата и бих могъл да ти бъда полезен.

— Да — отвърнал Барбароса, — но познаваш и хората и не би искал да им сториш зло.

— А ти познаваш мен и ако не се доверяваш на сърцето ми, знаеш, че можеш да се довериш на думите ми. Няма да сторя зло на моите хора, но няма да излъжа и теб.

— Напротив, ще ме излъжеш, но и на мен няма да сториш зло. Ще излъжеш, и аз ще се престоря, че ти вярвам, защото ти винаги лъжеш за добро.

Бил груб човек — обясни Баудолино на Никита, — но понякога много проницателен.

— Можеш ли да разбереш как се чувствах тогава? Не исках да разруши града, но го обичах и желаех да се прослави.

— Достатъчно е било — каза Никита — да убедиш себе си, че неговата слава би разцъфтяла още повече, ако пощади града.

— Да те благослови Господ, господин Никита, като че ли четеш какво е ставало в душата ми тогава. Точно с тази мисъл сновях между лагерите и стените. Бях убедил Фридрих, че явно ще е добре да установя някои контакти с местните хора, да служа като негов посланик, но не можех да се движа, без да събудя известни подозрения. В двора имаше хора, които завиждаха на близостта ми с императора, като епископа на Спира или като един граф, Дитполд, когото всички наричаха „Епископесата“ може би защото с русите си коси и руменото си лице приличаше на момиче. Може и да не се отдаваше на епископа, дори говореше за някаква своя Текла, която бил оставил на север. Кой знае… Беше красив, но за щастие и глупав. Та именно те бяха наредили на шпионите си да ме следят дори в самия лагер и отиваха да ме ковладят на императора, че предната нощ ме били видели да препускам към стените и да разговарям с хората от града. Слава Богу, императорът ги пращаше по дяволите, защото знаеше, че към стените ходя денем, а не през нощта.

И така Баудолино отивал до стените и дори минавал зад тях. Първия път не било лесно, защото, когато се приближил до портите, чул свистенето на камък — знак, че в града са започнали да пестят стрелите и вече използват прашки, които още от Давидово време са били резултатни и евтини. Наложило се да вика на чисто местно наречие, размахвайки ръце, за да покаже, че не е въоръжен, и цяло щастие било, че Троти го познал.

— Ей, Баудолино — извикал му той от стената, — да се присъединиш към нас ли идваш?

— Я не се прави на глупак, Троти, знаеш много добре, че съм на другата страна. Но разбира се, не съм дошъл тук с лоши намерения. Кажи им да ме пуснат, че искам да видя баща си. Кълна се в Светата майка, че няма да кажа и думица за това, което ще видя.

— Вярвам ти. Отворете вратата, ей, чухте ли ме там, или сте глухи? Този е приятел. Или почти. Искам да кажа, че е от техните, който е с нас, или от нашите, който е с тях, а бе, я отваряйте вратата, че ще дойда да ви сритам!

— Добре де, добре — отвърнали уплашените войници, — тук вече не се разбира кой е отсам, кой е оттам, вчера излезе оня, облечен като павезец…

— Млък, говедо такова! — изкрещял Троти.

— Ха-ха — изхилил се Баудолино, докато влизал. — Изпратили сте шпиони в нашия лагер… Бъди спокоен, казах, че не виждам и не чувам…

И ето го Баудолино, прегърнал отново Галяудо — още сух и жилав, едва ли не заякнал от гладуването — пред кладенеца на площадчето зад стените; а ето ги и Гини и Скакабароци пред черквата; после разпитал в кръчмата къде е Скуарчафики и другите с насълзени очи му отвърнали, че бил получил един генуезки топуз в гърлото точно при последното нападение. Разплакал се и Баудолино, който изобщо не одобрявал войната, а в този момент тя му допадала още по-малко, пък и се боял за баща си; ето го Баудолино на главния площад, красив, обширен и светъл под мартенското слънчице, където видял, че дори децата мъкнат кошници с камъни, за да помогнат на отбраната, и стомни с вода за стражите, и се радвал на непокорния дух, който владеел всички граждани; и ето го Баудолино, който се питал кои са тези хора, които изпълват Александрия, като че ли празнуват сватба, и ето ги приятелите, които му обясняват, че тъкмо там е бедата — че от страх пред императорската войска при тях се били стекли бежанци от всички околни села и така градът разполагал наистина с много ръце, но и с много гърла за хранене; и ето го Баудолино, застанал смаян пред новата катедрала, не била много голяма, но била добре построена, и казал: гледай, гледай, има дори цветен тимпан с джудже на трон, и всички наоколо запротестирали: не било джудже, а Иисус, е, не бил направен добре, но ако Фридрих се бил забавил с един месец, щял да завари целия Страшен съд със злите старци от Апокалипсиса; и ето го Баудолино, който поискал поне една чаша от онова, доброто, и всички го погледнали, като че ли идвал от лагера на императора, защото всички знаели, че в града отдавна не се намирала нито капка вино, ни добро, ни лошо, то било първото, което се давало на ранените, за да се подкрепят, и на близките на убитите, за да не мислят много-много за тях; и ей го там Баудолино, който виждал около себе си изпити лица и питал докога могат да издържат, и те свивали рамене и вдигали очи към небето, сякаш казвали, че всичко е в Божиите ръце; и накрая, ето го Баудолино, който се срещнал с Анселмо Лекаря, начело на сто и петдесет пехотинци от Пиаченца, дошли да подкрепят Новия град, и Баудолино се възхитил от този чудесен пример за солидарност, и неговите приятели Гуаско, Троти, Боиди и Оберто дел Форо казали, че този Анселмо знаел как се води война, но пиачентинците били единствените, Съюзът ги бил подтикнал — тях, александрийците — да въстанат, но сега не му пукало за града им, италианските общини, нали ги знаеш, но ако те, александрийците, излезели живи от тази обсада, вече никому нищо не дължали, да се разправяли те с императора и много им здраве.

— Но генуезците, как така застанаха срещу вас, нали те ви помогнаха да си построите града, и то с чисто злато?

— Генуезците си знаят сметките, ти за тях нямай грижа, сега са с императора, защото така им е изгодно, те знаят, че градът, щом вече като го има, никога няма да изчезне, дори да го сринат до основи, виж Лоди или Милано. Те изчакват края, а в края и това, което е останало от града, пак ще им послужи да владеят пътищата през него и могат дори да платят, за да бъде вдигнато това, за което са платили да бъде сринато; тук става дума все за пари, които текат, а парите винаги минават през тях.

— Баудолино — казал Гини, — ти току-що си пристигнал и не си преживял нападенията от октомври и от последните седмици. Онези удрят, не се шегуват, и не само генуезките стрелци, а и другите, бохемците, с почти белите мустаци, дето, ако успеят да опрат стълбите, не е лесно да ги събориш… Истина е, че според мен техните убити са повече от нашите, защото, макар да имат кули и котки, доста камъни им се изсипаха на главите. Но общо взето е трудно и пада голямо стягане на коланите.

— Получихме послание — обадил се Троти, — че войските на Съюза се придвижват насам и искат да изненадат императора в гръб. Да знаеш нещо за това?

— И ние чухме същото и затова Фридрих иска да ви накара да се предадете преди това. Вие… — Баудолино спрял, сигурен в отрицателния отговор, после добавил: — Как я мислите, няма да я бъде, нали?

— Че как ще я бъде! На нас главата ни е по-твърда от тая на този долу.

И така, няколко седмици наред, след всяка схватка, Баудолино се връщал у дома повече за да брои убитите, отколкото за друго („И Паница ли?“ — „И Паница, добро момче беше!“), и после отивал да каже на Фридрих, че ония, какво? Да се предадат ли? За нищо на света! Фридрих вече не ругаел, задоволявал се само да повтаря: „Е, аз какво да направя тогава?“ Явно вече съжалявал, че се е забъркал в тази каша: войската му се разпадала, селяните криели житото и добитъка в гората, дори по-зле — в блатата, не можело да нападне нито от север, нито от изток, за да не се натъкне на предната линия на съюзните войски — с една дума, не че селяците били по-силни от войниците на Крема, но когато човек няма късмет, няма, и това си е. Но и не можел да си тръгне, как ще се оттегли, нали ще се посрами завинаги.

Колкото до спасяването на честта, Баудолино обаче бил усетил от това, че императорът му споменал веднъж как той, Баудолино, навремето чрез своето предсказание като дете, бил убедил тердонците да се предадат, с което му намекнал, че само ако би могъл да получи един небесен знак, какъвто и да е, за да прогласи urbi et orbi32, че Небето му е подсказало да се върне у дома, то той би се възползвал от случая…

Един ден, когато Баудолино говорел с обсадените, Галяудо му казал:

— Ти, като си толкова умен и си учил по книги, дето е написано всичко, не ти ли иде наум как може да се разотидем по къщите си, защото сме изколили всички крави без една и на майка ти вече й е писнало да стои затворена тука в тоя град.

И ето че на Баудолино му хрумнала една чудесна мисъл и той веднага запитал дали са прокопали онзи лъжлив проход, за който им бил говорил Троти и за който противникът трябвало да повярва, че ще го отведе вътре в града, а всъщност щял да го заведе в клопка.

— Как да не сме! — казал Троти. — Ела да видиш. Гледай, входът на прохода е там долу, в оня трънак на двеста крачки от стената, точно под оная плоча, която стои там сякаш от хиляда години, а всъщност ние я пренесохме от Вила дел Форо. И който се вмъкне в него, стига дотук, зад оная решетка, през която вижда само кръчмата отсреща и нищо друго.

— И който излезе, му светите маслото?

— Работата е, че обикновено в един толкова тесен проход, ако трябва да се вмъкнат всички обсаждащи, ще са нужни много дни, и затова се изпраща само един отряд, който да стигне до вратите и да ги отвори отвътре. Щом е така, като оставим настрана това, че не знаем как да съобщим на врага, че има такъв проход, какво ще ни даде целият план, освен че ще пречукаме двайсет-трийсет нещастници? Ще е само чиста злоба и нищо повече.

— Така ще е, ако са само тези двайсет-трийсет. Но сега представи си картинката, която сякаш виждам ей с тия очи: щом онези изскочат от прохода, се разнася силен тръбен звук и осветен от десет факли, от оня ъгъл излиза един старец с дълга бяла брада и с бяла плащаница, яхнал бял кон и с голям бял кръст в ръка и вика: „Граждани, граждани, събудете се, врагът идва!“ и в същия миг — преди нахлулите да са направили и една крачка — нашите скачат от прозорците и от покривите, както ти разправяше. И след като ги пленят, всички наши падат на колене и викат, че старецът е самият свети Петър, закрилник на града, и изблъскват обратно в прохода хората на императора, като им казват благодарете на Бога затова, че ви пощадяваме, вървете и разказвайте в лагера на вашия Барбароса, че Новият град на папа Александър е закрилян лично от свети Петър.

— И смяташ, че Барбароса ще се хване на такава щуротия?

— Няма, защото не е глупав, но тъй като не е глупав, ще се престори, че й вярва, защото му се ще да приключи с тази история повече, отколкото на вас.

— Да речем, че си прав. А кой ще им открие прохода?

— Аз.

— А как ще намериш такъв мухльо, та да се хване, и такъв лай нар, че да си го заслужава, още повече че, както си казахме, няма да убивате никого?

Баудолино си мислел за оня пуяк граф Дитполд, а за да накарат Дитполд да направи нещо, било достатъчно да му се каже, че то ще навреди на Баудолино. Трябвало само Дитполд да узнае, че има такъв проход и че Баудолино не иска той да бъде открит. Как да станело това? Много лесно, защото Дитполд бил пуснал шпиони да вървят по петите му.

Като се стъмнило, докато се връщал към лагера, Баудолино прекосил една полянка и тръгнал към горичката. Но щом стигнал първите дървета, се спрял и се обърнал тъкмо навреме, за да види при лунната светлина една лека сянка, която пълзяла почти по корем на откритото — бил човекът, когото Дитполд бил пратил да го следи. Изчакал сред дърветата шпионинът почти да се сблъска с него, насочил меча си към гърдите му и докато оня заеквал от страх, му казал на фламандски:

— Познах те, ти си от брабантците. Какво търсиш извън лагера? Говори, аз съм служител на императора!

Оня замънкал нещо за жени и дори го направил доста убедително.

— Добре — казал Баудолино, — така или иначе, хубаво е, че си тук. Следвай ме, имам нужда някой да ми пази гърба, докато свърша една работа.

За шпионина било като манна небесна — не само не го били разкрили, но можел да продължава да следи Баудолино, без да се спотайва. Стигнали трънака, за който бил говорил Троти, и Баудолино нямало нужда да се преструва, че търси плочата, защото наистина се наложило доста да порови, за да я открие, и през това време уж на себе си мърморел за някакво донесение, което уж току-що бил получил от свой човек. Намерил плочата, която наистина изглеждала израсла заедно с храстите наоколо, хвърлил доста труд, за да я очисти от нападалата шума, и разкрил една желязна скара. Заповядал на брабантеца да му помогне да я вдигнат: открили се три стъпала.

— Слушай сега — рекъл му, — вмъкваш се вътре и вървиш по тунела, който навярно тръгва оттук, докато не стигнеш до края му. Накрая сигурно ще видиш светлини. Отваряй си хубаво очите и гледай да запомниш всичко. После се върни, аз ще ти пазя гърба.

Макар и да не му било приятно, на брабантеца му се видяло естествено, че един благородник първо бил поискал от него да му пази гърба, а сега щял да пази неговия, пък той да се излагал на опасност. Баудолино обаче бил извадил меча си, явно за да го пази, но с благородниците човек никога не знае… Шпионинът се прекръстил и скочил в трапа. Когато след двайсетина минути се върнал, задъхан разказал това, което Баудолино и така знаел: че проходът завършвал с решетка, която щяла лесно да се изкърти, и зад която се откривало безлюдно площадче, и че следователно проходът извеждал в центъра на обсадения град.

Баудолино го запитал:

— Имаше ли много завои, или вървя направо?

— Направо — отвърнал оня.

И Баудолино казал, сякаш говорел на себе си:

— Значи изходът е на двайсет-трийсет метра от вратите. Онзи продажник не ме е излъгал.

После се обърнал към брабантеца:

— Разбра какво открихме. При първото ни нападение една шепа смелчаци могат да влязат в града, да си проправят път към вратите и да ги отворят, стига отвън да има друга група, готова да нахълта вътре. Издигането ми е в кърпа вързано. Но не бива да казваш никому какво си видял тази нощ, защото не искам друг да се възползва от откритието ми.

Подхвърлил му с щедър жест една монета и цената на мълчанието му била толкова мизерна, че ако не от преданост към Дитполд, то само за отмъщение шпионинът щял без бавене да изтърчи да разкаже всичко.

Не е трудно човек да си представи какво щяло да стане. С мисълта, че Баудолино иска да запази в тайна новината, за да не навреди на обсадените си приятели, Дитполд изтичал при императора и му разказал, че неговият любимец бил открил вход към града, а не му го издавал. Императорът вдигнал очи към небето, сякаш искал да каже: „И той ли, хитрото му хлапе!“, а после се обърнал към Дитполд:

— Добре, славата ще е за теб. По залез-слънце ще поставя един отряд смели бойци срещу самата врата, ще струпам няколко катапулта и костенурки до храсталака, тъй че ти и твоите хора да се вмъкнете на тъмно в прохода, без да ви усетят. Влизаш в града, отваряш вратите отвътре и след ден-два ето те герой.

Епископът на Спира веднага поискал той да командва отряда пред вратата, защото, както казвал, Дитполд му бил като син — и как човек да не му повярва.

И така, следобеда на Разпети петък Троти видял, че императорските войници се строяват пред вратите, и когато се стъмнило, разбрал, че става дума за изкуствено представление, което да отклони вниманието на обсадените, и че зад всичко това прозира пръстът на Баудолино. Затова повикал само Гуаско, Бойди и Оберто дел Форо и решили да измъкнат един правдоподобен свети Петър, като за целта предложили един от първите консули, Родолфо Небия, който бил с подходяща външност. Изгубили половин час да спорят дали видението трябва да държи кръст, или прословутите ключове, като накрая решили да е кръст, защото в здрача щял да се вижда по-добре.

Баудолино застанал недалеч от вратите, уверен, че битка няма да има, защото преди това някой трябвало да излезе от тунела и да съобщи новината за Небесната подкрепа. И наистина, след време колкото за три молитви, иззад стените се дочула голяма патаклама и един глас, който на всички се сторил свръхчовешки, изревал: „На крак, на крак, верни мои александрийци“ и един хор от земни гласове взел да повтаря: „Свети Петър, свети Петър, о, чудо, о, чудо!“

Но ето че точно в този момент нещата тръгнали наопаки. Както по-късно обяснили на Баудолино, Дитполд и неговите хора бързо били заловени и всички се струпали около тях да ги убеждават, че се е появил свети Петър. Може би всички щели да се хванат на въдицата, но не и Дитполд, който много добре знаел от кого е научил новината за прохода и — глупав, но не чак дотам — се досетил, че е бил подмамен от Баудолино. Изскубнал се тогава от хватката на александрийците и се мушнал в една уличка; ревял така силно, че никой не разбирал на какъв език крещи, и в полумрака всички сметнали, че е от техните. Но когато се покачил на стената, станало ясно, че се обръща към обсаждащите, за да ги предупреди, че им се готви клопка — не било ясно от какво искал да ги предпази, след като онези отвън, докато вратите не се отворели, нямало как да влязат и следователно не били изложени на никаква опасност. Но нямало значение — тъкмо защото бил глупав, Дитполд не изпитвал никакъв страх и стърчал на стената, размахвайки меча си и предизвиквайки всички александрийци. Те пък — спазвайки правилата на обсадата — не могли да понесат факта, че един враг се е покачил на техните стени, макар да идвал отвътре; освен това само малцина били в течение на измамата, докато другите смаяни гледали как един алеманец се разхожда преспокойно в дома им. Тъй че един от тях сметнал за подходящо да го набучи с пиката си в гърба и да го изпрати отвъд стената.

При вида на своя любимец, паднал бездиханен в подножието на крепостта, епископът на Спира полудял и издал заповед за нападение. При нормални обстоятелства александрийците щели да реагират както винаги, обстрелвайки нападателите от зъберите на стените, но докато неприятелите се устремявали към вратите, сред тях се разнесъл слухът, че свети Петър се е появил, за да спаси града от опасността, и че се готвел да поведе защитниците му в победен излаз извън стените. Троти решил да се възползва от недоразумението и пратил своя лъжлив свети Петър да излезе първи от крепостта и да поведе останалите.

С две думи, измислицата на Баудолино, която трябвало да замъти мозъците на обсаждащите, замътила главите на обсадените: александрийците, обхванати от мистичен бяс и свръхвойнствен възторг, се нахвърлили като зверове срещу императорските войски, и то по начин така безпорядъчен и противоречащ на всички правила на бойното изкуство, че епископът на Спира и неговите конници объркани отстъпили, а зад тях отстъпили и тези, които тласкали кулите на генуезките стрелци, оставяйки ги точно досами фаталния трънак. За александрийците това било добре дошло: Анселмо Лекаря със своите хора от Пиаченца веднага се вмъкнал в тунела, който този път се оказал много полезен, и ударил в гръб генуезците с една група смелчаци, които носели пръти с набучени на тях топки горящ катран. И генуезките кули пламнали като сухи дърва в печка. Стрелците започнали да скачат от тях, но александрийците ги чакали долу, за да им видят сметката с тоягите си; една от кулите първо се наклонила и после рухнала, като пръснала рояци искри сред конниците на епископа, конете полудели, внасяйки още по-голям безпорядък сред редовете на императорската войска, а пехотинците също допринесли за бъркотията, защото се мотаели сред редовете на конниците и крещели, че свети Петър се бил явил лично, а може би свети Павел, а друг бил видял и свети Себастиан и свети Тарсис — изобщо целият християнски Олимп бил взел страната на свръхомразния им град.

Когато паднала нощта, в императорския лагер, който вече бил в пълен траур, довлекли трупа на епископа на Спира, пронизан с копие в гърба — явно епископът бил бягал. Фридрих пратил да извикат Баудолино и го попитал какво общо има той с цялата тази история и какво знае за нея и на Баудолино му се дощяло да потъне в земята, защото нея вечер били загинали мнозина храбри milites, сред които и Анселмо Лекаря от Пиаченца, и не малко храбри сержанти и нещастни редници и всичко това в резултат на красивия му план, който трябвало да разреши целия проблем, без на никого да падне и косъм от главата. Той се хвърлил в нозете на Фридрих и си признал истината — че бил намислил да му даде убедителен предлог да вдигне обсадата, но после нещата се развили по известния му начин.

— Аз съм един нещастник, татко мой — казал той. — Не мога да гледам кръв, исках да опазя ръцете си чисти и да спестя нови жертви, а виж каква касапница се получи, всички тези мъртъвци тежат на съвестта ми!

— Проклет да си и ти, и този, който е провалил плана ти — отвърнал Фридрих, повече опечален, отколкото разгневен. — Защото, не го казвай никому, но този предлог наистина би ми бил много полезен. Имам пресни новини: Съюзът се придвижва насам и може би утре ще трябва да се бием на два фронта. Твоят свети Петър би убедил войниците, но сега измря много нещо и моите барони жадуват мъст.

Говорят, че точно сега е моментът да се даде добър урок на хората от града, които — нали ги видели, когато излезли от крепостта — били по-мършави от нас и явно това им било последното усилие.

Било Велика събота. Въздухът бил топъл, ливадите пъстреели от цветя, а дърветата весело се разлиствали. Всички обаче били тъжни като на погребение — хората на императора, защото всеки казвал, че е време да нападнат, но никой нямал желание да тръгне, а пък александрийците, защото след усилието на последния излаз били на седмото небе, но шкембетата им се клатушкали между краката. Така че плодовитият ум на Баудолино бързо заработил.

Той препуснал отново към стените и намерил там Троти, Гуаско и другите водачи в твърде мрачно настроение. Те също били научили за приближаването на Съюзните войски, но знаели от сигурен източник, че от общините не били единодушни по въпроса какво да се прави и даже дали трябва наистина да нападнат Фридрих.

— Защото едно е — обърни внимание, господин Никита, тази точка е много деликатна и може би ромеите не са достатъчно деликатни, за да я разберат, — едно е да се защитаваш, когато императорът те обсажда, а друго е да му обявиш война по свой собствен почин. Сиреч, ако баща ти те бие с каиша си, имаш право да се опиташ да му го издърпаш от ръката — това ще е самозащита, — но ако ти пръв вдигнеш ръка срещу баща си, тогава е отцеубийство. А щом веднъж си проявил открито неуважение към свещения римски император, с какво ще държиш споени италианските общини? Разбираш ли, господин Никита, те току-що бяха направили на пух и прах войските на Фридрих, но продължаваха да го признават за свой единствен господар, с други думи, не искаха да им се меси в работите, но тежко им, ако го нямаше, защото тогава щяха да се изпотрепят взаимно, без да разбират дали постъпват добре, или зле, защото мярката за добро и зло беше в края на краищата пак той, императорът.

— Следователно — казал Гуаско — най-добре ще е, ако Фридрих вдигне веднага обсадата на Александрия и съм сигурен, че общините ще го оставят да мине и да стигне Павия.

Но как да му помогнат да опази честта си? Вече били опитали с небесното знамение и в резултат александрийците останали доволни, но пак се намирали там, откъдето били тръгнали.

— Може би идеята за свети Петър беше прекалено амбициозна — отбелязал тогава Баудолино. — И после, едно видение или явление, кажи го както искаш, е нещо, което хем го има, хем го няма, и на другия ден може лесно да бъде отречено. И накрая, защо да досаждаме на светците? Наемниците са хора, които не вярват дори в Господа. Единственото, в което вярват, е пълният корем и навиреният член.

— Представи си — обадил се тогава Галяудо, с мъдростта, която Бог, както всички знаем, дарява само народа. — Представи си, че хората на императора заловят една от нашите крави и видят, че е така натъпкана със зоб, че направо ще гръмне. Тогава Червенобрадия и неговите хора ще помислят, че запасите ни от храна ще ни позволят да издържим обсада цели scula sculorum33, и тогава и началници, и прости войници ще кажат: тръгваме си, защото иначе и следващият Великден ще ни завари тук.

— Не съм чувал по-голяма глупост — казал Гуаско.

И Троти го подкрепил, като се потупал с пръст по слепоочието, в смисъл че старецът е малко мръднал.

— Пък ако имаше една жива крава, отдавна да сме я изяли, дори сурова — прибавил Бойди.

— Не че ми е баща, но идеята не ми се вижда за изхвърляне — казал Баудолино. — Може би сте забравили, но една крава още ни е останала, и тя е Галяудовата Розина. Въпросът е само в това дали ще успеете да изгребете из целия град толкова зърно, че да натъпчете това животно.

— Въпросът е дали аз ще ти дам това животно, животно такова! — скочил Галяудо. — Защото, за да разберат, че е натъпкана със зърно, трябва не само да я хванат, но и да я изкормят, а пък моята Розина не сме я заклали досега тъкмо защото за мен и за майка ти е като дъщерята, която Господ не ни даде. И няма да дадем на никого да я докосне. По-скоро ще пратя на кланицата тебе, дето от трийсет години не си се мяркал у дома, докато тя си стоеше вкъщи през цялото това време, без да й хрумват разни глупости да бяга.

Гуаско и другите, които миг преди това мислели, че идеята била съвсем идиотска, веднага се убедили в нейната мъдрост, щом Галяудо се обявил срещу нея, и се впуснали да доказват на стареца, че в името на града човек трябва да жертва и собствената си крава и че той напразно предпочитал да заколят Баудолино, защото един изкормен Баудолино не би убедил никого, докато изкормената крава би накарала Червенобрадия да зареже и обсада, и всичко. А колкото до зърното, вярно било, че било кът, но оттук малко, оттам малко, щяло да се събере колкото да натъпчат Розина, особено ако не се гледало много изтънко зърно ли е, плява ли е и дали няма някоя хлебарка или друг бръмбар — по време на война и хлябът бивал такъв.

— Хайде, хайде — прекъсна го Никита. — Няма да ми разправяш сега, че всички сте взели на сериозно смешка от този род.

— Не само че ние я взехме на сериозно, но както ще видиш по-нататък, на сериозно я взе и самият император.

Нещата наистина се развили така. В третия час на онази Велика събота всички градоначалници и големци на Александрия се събрали под една арка, където лежала една кльощава и на път да изплези език крава, каквато човек изобщо не можел да си представи, шугава, с окапали косми, с крака като пръчки, вимето й като увиснало ухо, ушите й като издоено виме, погледът й вял, даже и рогата й някак отпуснати, останалото повече скелет, отколкото тяло, не толкова добиче, колкото призрак на добиче, крава от някакъв мъртвешки танц, а майката на Баудолино я галела любовно по главата и й говорела, че в крайна сметка било по-добре така, че нямало повече да страда и че след като си хапнела до насита, щяла да е по-добре и от господарите си.

Хората носели торби със зърно, събрано откъде ли не, и Галяудо ги тикал под муцуната на бедното добиче и го приканвал да яде. Но кравата вече гледала на света с отчаяно безразличие и не си спомняла дори какво означава да преживяш. Тъй че в края на краищата неколцина доброволци я хванали здраво едни за краката, други за главата, трети насила й разтворили челюстите и докато тя слабо мучала в знак на протест, й натъпкали храната в гърлото, както се гушат гъски. После, дали от инстинкт за самосъхранение, или защото живнала при спомена за добрите времена, кравата започнала да дъвче тази Божия благодат и отчасти със собствени сили, отчасти подпомогната от присъстващите, започнала да поглъща храната.

Не било приятно угощение за нещастницата и на няколко пъти на присъствуващите се сторило, че Розина аха-аха ще предаде Богу животинския си дух, защото докато ядяла, току измучавала болезнено, като че ли се телела. Но после жизнените сили взели връх, кравата се изправила на четирите си крака и продължила да яде сама, като навирала муцуната си направо в торбите, които й поднасяли. Накрая това, което видели всички, било една доста странна крава, изключително мършава и печална, с кости, които така изпъквали под кожата, която ги задържала, сякаш напъвали да излязат от нея, и в същото време с огромен корем, подут, набъбнал и опнат, като че ли била бременна с десет телета.

— Няма да го бъде, няма да го бъде — клател глава Бойди пред тази крайно тъжна гледка, — и най-големият глупак ще разбере, че това животно не е охранено, че е само една кравешка кожа, натъпкана с нещо…

— И да помислят, че е охранена — обадил се Гуаско, — как ще повярват, че стопанинът й я извежда да пасе извън града с риска да изгуби и нея, и живота си?

— Приятели — казал Баудолино, — не забравяйте, че тези, дето ще я намерят, които и да са, така пукат от глад, че изобщо няма да гледат дали на едно място е мършава, а на друго — охранена.

И бил прав. Към девет часа Галяудо току-що се бил отдалечил от вратите до една ливада на половин левга от стените, и ето че от храсталаците изскочила група бохемци, които явно били тръгнали да ловят птици, ако въобще можело да се намери жива птица в околността. Видели кравата, не вярвайки на изгладнелите си очи, хвърлили се върху Галяудо, който веднага вдигнал ръце, и го завлекли заедно с добичето му към лагера. Много бързо около тях се насъбрала тълпа войници с изпити лица и хлътнали очи и бедната Розина веднага била заклана от някакъв човек от Комо, който явно знаел занаята, защото свършил всичко само с един удар, и нещастната Розина нямала време да си каже молитвата, ей сега била жива, и вече била издъхнала. Галяудо се разплакал и така сцената добила правдоподобност за всички.

Когато разпрали корема на добичето, станало, каквото трябвало да стане: цялото количество храна било погълнато така набързо, че се изсипало на земята напълно несмляно и всички се убедили, че става дума за зърно. Смайването било толкова голямо, че надделяло над апетита, пък и гладът не бил лишил напълно тези войници от елементарната способност да разсъждават, а това, че в един обсаден град кравите можели да се тъпчат до такава степен, противоречало на всяка човешка и Божия логика. Един сержант измежду изгладнелите присъстващи успял да потисне инстинктите си и решил, че за подобно чудо трябва да се докладва на началството. Новината бързо стигнала до ушите на императора, до когото Баудолино в момента стоял привидно безразличен, но вътрешно напрегнат и тръпнещ в очакване на събитията.

Останките на Розина, едно платнище, в което били събрали несмляното зърно, и окованият Галяудо били докарани пред Фридрих. Мъртва и разполовена, кравата не изглеждала вече нито мършава, нито охранена, и единственото, което се виждало от нея, било обилното зърно в и извън корема й. Обстоятелство, чиято важност Фридрих не можел да подцени, поради което веднага попитал стареца:

— Кой си ти, откъде идеш, чия е тази крава?

И Галяудо, макар да не разбрал нито дума, отвърнал на най-съвършен простонароден език от Палеа:

— Незнам, небях там, нямнищобщо. Ей тъй минавам, изобщо несъм явиждал, квай таз крава?

Естествено и Фридрих нищо не му разбрал и се обърнал към Баудолино:

— Ти знаеш говора на тези говеда. Преведи ми какво каза. Последвала сцена между Баудолино и Галяудо, която в превод гласяла:

— Той казва, че не знае нищо за кравата, че някакъв богат селянин от града му я бил дал да я заведе на паша, и толкоз.

— По дяволите! Кравата е пълна със зърно! Попитай го какво значи това.

— Той казва, че всички крави, след като са яли, преди да смелят храната, са пълни с това, което са изяли.

— Кажи му да не се прави на глупак, че ще го обеся на ей това дърво! В това вонящо село, в това разбойническо свърталище все жито ли дават на кравите да ядат?

Галяудо:

— Ганемасено, ганемаслама, начи требе да раним добитъка с квото има, начи съжито… и сграх.

Баудолино:

— Казва, че не, че само сега, когато липсвало сеното, заради обсадата. И после, че не било само жито, имало и грах.

— Грах ли?

— Грах.

— Дяволите да го вземат, ще го дам на соколите си да го изкълват и на кучетата си да го разкъсат! Какво значи, че им липсва сено, а не им липсват жито и грах?

— Казва, че в града били изклали всички крави от околността и сега имали да ядат пържоли до края на света, но че кравите били изяли всичкото сено и че хората, понеже имат много месо, не ядели хляб, камо ли сушен грах, и затова част от зърното, което имали, го давали на кравите. Казва, че при тях не било както при нас, които имаме всичко, те трябвало да се оправят както могат, защото били бедни обсадени. И казва още, че затова му били дали кравата да я изведе, за да попасе малко трева, иначе от тая храна имала болки и щяла да получи глисти.

— Баудолино, ти вярваш ли на това, което разправя този смахнат дъртак?

— Аз превеждам каквото казва. Доколкото си спомням от детството си, кравите не обичат да ядат жито, но пък коремът на тази е пълен точно с жито и което окото вижда, не може да се отрича.

Фридрих си погладил брадата, присвил очи и се взрял в Галяудо. После се обърнал към Баудолино:

— Баудолино, имам чувството, че вече съм виждал този човек, само че преди много време. Ти не го ли познаваш?

— Драги татко, по тези места аз познавам почти всички. Но сега въпросът е не да разберем кой е този човек, а дали е истина, че в града имат толкова месо и жито. Защото, ако искаш да чуеш искреното ми мнение, те може би се опитват да те измамят и са натъпкали последната си крава с последното си зърно.

— Добре се сети, Баудолино. Това не ми беше дошло наум.

— Ваше величество — намесил се маркизът на Монферато, — да не приписваме на тези простаци повече ум, отколкото имат. Струва ми се, че сме изправени пред ясен знак, че градът е по-добре снабден, отколкото предполагахме.

— О, да, да — обадили се в хор всички останали благородници, от което Баудолино си направил извода, че никога не бил виждал толкова хора групово да си кривят душата, като всеки отлично съзнавал, че всички други си я кривят като него. Но това било знак, че обсадата била станала вече нетърпима за всички.

— И на мен ми се струва така — казал дипломатично Фридрих. — Противниковите войски напират зад гърба ни. Дори да завладеем Роборето, това няма да ни спести сблъсъка с тях. А би било груба грешка да завладеем града и да се затворим зад неговите стени, които са така зле изградени, че биха накърнили нашето достойнство. И затова, благородни господа, ние решаваме следното: да изоставим това жалко градче на неговите жалки кравари и да се подготвим за другия далеч по-достоен сблъсък. Да бъдат дадени съответните разпореждания.

И докато излизал от императорската шатра, се обърнал към Баудолино:

— Пусни този старец. Явно е лъжец, но ако трябва да беся всички лъжци, ти отдавна да не си на този свят.

— Провървя ти, татко — прошепнал Баудолино, докато свалял оковите на Галяудо. — И кажи на Троти, че ще го чакам довечера. Той знае къде.

Фридрих действал бързо. Нямало защо да събират палатките, тези разкъсани платнища, в които се бил превърнал лагерът на обсаждащите. Той строил хората си в колона и заповядал да запалят всичко. В полунощ авангардът на войската вече бил тръгнал към полето на Маренго. В далечината, в подножието на Тердонските хълмове, блещукали огньове: там ги чакала войската на Съюза.

След като поискал разрешение от императора, Баудолино пришпорил коня си към Сале и там, на един кръстопът, видял, че го чакат Троти и двама консули на Кремона. Четиримата изминали заедно още една миля, докато стигнали предните постове на Съюза. Там Троти представил Баудолино на двама командири от войската на общините, Езелин от Романо и Анселмо от Довара. Последвали кратки преговори, скрепени накрая с ръкостискане. След това Баудолино прегърнал Троти („Хубава работа свършихме, благодаря ти“, „Не, аз ти благодаря“) и побързал да се върне при Фридрих, който го чакал в края на една поляна.

— Уговорихме се, татко мой. Няма да ни нападат. Нямат нито желание, нито смелост. Ще минем и те ще те приветстват като свой господар.

— До следващия сблъсък — измърморил Фридрих. — Но войската е уморена и колкото по-скоро се разквартирува в Навия, толкова по-добре. Да тръгваме.

В първите часове на Великден в далечината, ако погледнел назад, Фридрих щял да види стените на Александрия осветени от големи огньове. Баудолино се обърнал и ги видял. Знаел, че много от пламъците идели от бойните машини и от другото имущество на императорската войска, и си представял как александрийците танцуват и пеят, за да отпразнуват победата си и настъпилия мир.

След една миля срещнали конен отряд от авангарда на Съюза. Той се раздвоил и образувал нещо като две крила, между които започнали да се изнизват императорските войници. Не се разбирало дали бойците на Съюза искали да ги поздравят, или да избегнат сблъсъка, знае ли човек… Неколцина от Съюза вдигнали оръжието си, което могло да се възприеме като приветствие. А може би било знак за безпомощност или пък на заплаха. Императорът, навъсен, се престорил, че не ги забелязва.

— Не зная — казал той. — Имам чувството, че бягам, и тези тук ме поздравяват. Баудолино, правилно ли постъпвам?

— Правилно, драги татко. Ти отстъпваш колкото и те. Не искат да те нападнат в откритото поле от уважение към теб. И ти трябва да си им благодарен за това уважение.

— Те ми го дължат — упорствал Червенобрадия.

— Щом мислиш, че ти го дължат, бъди доволен, че ти плащат дълга си. От какво се оплакваш?

— От нищо, от нищо. Както винаги ти имаш право.

Призори далече в равнината и по склоновете на първите хълмове забелязали основната противникова войска. Но тя се сливала с маранята и пак не било ясно дали се отдалечавала от предпазливост пред императорската войска, дали й правела път от уважение, или я обкръжавала заплашително. На малки групи войниците на общините се придвижвали, като ту за кратко придружавали императорските редици, ту спирали на някоя височина и ги наблюдавали как преминават, ту пък сякаш бягали от тях. Тишината била пълна, нарушавана само от тропота на конските копита и стъпките на пехотинците. В бледата утрин се виждали тук-таме от едно или друго хълмче да се издигат тънки струйки дим, като че ли една група давала сигнали на друга от върха на някоя кула, скрита от зеленината на хълмовете.

Този път Фридрих решил да изтълкува опасния преход в своя полза, заповядал да вдигнат знамената и гербовете и преминал сякаш бил Цезар Август, покорил варварите. Тъй или иначе, преминал като баща на всички тези бунтарски градове, които същата нощ можели да го разгромят.

След като си открил така пътя за Павия, извикал при себе си Баудолино.

— Зная, че хитруваш както винаги — казал му. — Но все пак трябваше да намеря извинение, за да се измъкна от това блато. Прощавам ти.

— За какво, татко?

— Знам си аз за какво. Но не си мисли, че съм простил на този град без име.

— Той си има име.

— Няма си, защото не съм го кръстил аз. Рано или късно трябва да го разруша.

— Не веднага.

— Не, не веднага. Но преди това, сигурен съм, ще ми извъртиш още някоя от твоите хитрини. Трябваше да разбера онази нощ, че пускам под покрива си един голям мошеник. И чакай, чакай, сега си спомних къде съм го виждал оня с кравата…

Но конят на Баудолино в този миг се уплашил от нещо и Баудолино дръпнал юздите и изостанал назад. Така че Фридрих не успял да му каже какво точно си бил спомнил.

15. Баудолино в битката при Леняно

След като обсадата приключила, Фридрих, отначало с облекчение, се оттеглил в Павия, но не бил доволен. Следната година била лоша за него. Братовчед му Хенрих Лъв му създавал неприятности в Германия, италианските градове продължавали да са непокорни и си правели оглушки всеки път, когато отварял дума за разрушаването на Александрия. Хората му вече били малобройни и подкрепленията отначало не пристигали, а когато пристигали, били недостатъчни.

Баудолино се чувствал малко виновен за историята с кравата. Разбира се, не бил измамил императора, който се бил включил в неговата игра, така че сега и двамата изпитвали неудобство да се гледат в очите като две деца, направили някаква лудория, от която вече се срамуват. Баудолино се разнежил пред почти детското смущение на Фридрих, който вече започвал да побелява, като при това тъкмо красивата му медночервена брада първа започвала да губи лъвския си блясък.

Той все повече обиквал този свой баща, който продължавал да преследва своята императорска мечта, все повече рискувайки да изгуби земите си отвъд Алпите, за да задържи във властта си една Италия, която все повече му се изплъзвала. Един ден си помислил, че в положението, в което се намирал Фридрих, писмото на отец Йоан можело да му позволи да се измъкне от ломбардското блато, без да изглежда, че се отказва от нещо. С други думи, писмото на отец Йоан можело да бъде нещо като кравата на Галяудо. Затова направил опит да заговори императора на тази тема, но той бил в лошо настроение и му казал, че имал да се занимава с въпроси, много по-сериозни от старческите фантасмагории на оглупелия му вуйчо Отон, мир на праха му. След това му възложил други мисии, заради които през следващата година трябвало да преминава на няколко пъти Алпите.

В края на май лето Господне 1176-о Баудолино научил, че Фридрих е отседнал в Комо и е наредил да отиде при него в този град. По време на пътуването му съобщили, че императорската войска вече, се била отправила към Павия, и тогава той завил на юг, за да го пресрещне.

Пресрещнал го в края на май при река Олона, недалеч от крепостта Леняно, където няколко часа по-рано имперската войска и войската на Съюза се били сблъскали по погрешка, без нито едните, нито другите да желаели да се бият, но принудени да влязат в битка, за да не уронят честта си.

Едва стигнал до границата на лагера, Баудолино видял един войник, който тичал насреща му, насочил дълга пика. Пришпорил коня си, за да го прегази. Онзи се уплашил, спънал се, паднал на земята и захвърлил пиката. Баудолино слязъл от коня и вдигнал пиката, а другият скочил на крака, измъкнал от колана си дълъг нож и закрещял, че ще го убие. Само че крещял на диалекта на Лоди. Баудолино бил останал с мисълта, че тези от Лоди са се присъединили към императорската войска и като го държал на разстояние с пиката, защото оня приличал на обладан от дявола, му извикал:

— Какво правиш ти бе, тъпако, аз също съм откъм империята!

— Точно затова ще те убия!

В този миг Баудолино си спомнил, че Лоди вече бил преминал на страната на Съюза, и се запитал: „Какво да го правя, дали да го убия, защото пиката е по-дълга от неговия нож? Но аз никога никого не съм убивал!“ Тогава му наврял пиката между краката, проснал го на земята и опрял острието й в гърлото му.

— Не ме убивай, господарю, защото имам седем деца, които, ако ме няма, ще умрат от глад още утре! — замолил го войникът. — Пусни ме да си вървя, и без това не мога да сторя кой знае какво лошо на твоите, нали ме видя как ти се оставих като гъска!

— Че си гъска, то се вижда отдалеч, но ако те пусна да си ходиш с това в ръцете, ще си способен да сториш и зло. Смъквай гащите!

— Гащите ли?

— Точно така, ще ти пощадя живота, но ще те пусна гол, да ти се веят топките. И да те видя как ще се върнеш да се биеш и няма да си отидеш при децата, дето пукат от глад!

Врагът си смъкнал гащите и хукнал през полето, като се шмугвал в храстите, но не толкова от срам, а защото се страхувал, че ако някой вражи конник го види гол, може да си помисли, че му показва задник, и току-виж реши да го опъне отзад, както правят турците.

Баудолино останал доволен, че не се наложило да убива никого, но в този миг забелязал, че някакъв конник препуска срещу него, и че е облечен по французки, следователно не бил ломбардец. Решил тогава, че ще продаде скъпо кожата си, и извадил меча. Онзи на коня обаче минал покрай него, викайки:

— Какво правиш, безумецо, не видя ли, че днес на вас, хората на императора, хубаво ви го зачукахме! Я по-добре си върви вкъщи!

И препуснал нататък, без да търси разправа.

Баудолино яхнал отново коня си и се запитал къде трябва да отиде, защото вече не разбирал каква е тази битка, нали дотогава бил виждал само обсади, при които било много ясно кой е отсам и кой — отсреща.

Заобиколил една горичка и сред полето видял нещо, което никога не бил виждал: една голяма площадка на колела, боядисана в червено и бяло, с едно знаменце на висок прът, забит по средата, и около един олтар воини с дълги тромпети като тези на ангелите, които може би служели да въодушевяват своите в сражението. Пред тази гледка Баудолино възкликнал: „Хайде, стига бе!“, както се казвало по родните му места, и за миг си помислил, че е попаднал при отец Йоан или поне в Сарандиб, където се сражавали на коли, теглени от слонове, но тази площадка, която виждал, била теглена от волове, макар че хората били облечени като господари, пък и наоколо нямало никаква битка. Воините от време на време надували тръбите, после спирали, разколебани, понеже явно не знаели какво да правят. Един от тях посочил с пръст към мравуняка от войници край брега на реката, които още се нахвърляли едни върху други и надавали толкова силни викове, че можели да събудят и мъртвите, а друг се опитал да подкара воловете, но те, и по природа мудни, съвсем нямали намерение да се намесват в тази бъркотия.

„Какво да правя? — питал се Баудолино. — Ако се хвърля сред онези разярените там, не проговорят ли веднага, няма да разбера дали са врагове, или свои! А докато ги чакам да проговорят, току-виж ми видели сметката!“

И докато разсъждавал как да постъпи, ето че насреща му препуснал друг конник, и той бил един придворен, когото добре познавал. Оня също го познал и му извикал:

— Баудолино, изгубихме императора!

— Как така сме го изгубили, по дяволите?

— Видели го да се бие като лъв с цяла тайфа пешаци, които изтласкали коня му към оная горичка ей там, и след това всички изчезнали сред дърветата. Отидохме натам, но нямаше вече никого. Може би се е опитал да избяга нанякъде, но със сигурност го няма в ядрото на конницата ни…

— А къде е ядрото на конницата?

— Там е бедата, че не само него го няма в ядрото на конницата, а и че вече и ядрото на конницата го няма. Голям разгром претърпяхме, проклет да е този ден! В началото Фридрих препусна със своите рицари срещу враговете, които изглеждаха само пешаци, и всички струпани около тази тяхна катафалка. Но те устояваха на нападанията и изведнъж отнейде се появи конницата на ломбардите, тъй че нашите се оказаха притиснати от две страни.

— Иначе казано, изгубили сте свещения римски император! И ми го съобщаваш ей така, да те вземат мътните?

— Ти ми изглеждаш току-що пристигнал. Не знаеш какво преживяхме! Казват даже, че са видели императора да пада от коня и че е бил повлечен с единия крак, заклещен в стремето!

— А сега какво правят нашите?

— Бягат. Погледни там. Пръскат се сред дърветата, хвърлят се в реката, вече е тръгнал слухът, че императорът е загинал, и всеки гледа да стигне до Павия както може.

— Ах, пъзливци! А господарят ни? Никой ли не го търси?

— Вече се стъмва и даже онези, които още се биеха, напуснаха полето. Как да намериш някой там? Само Господ знае къде е!

— Ах, пъзливци! — повторил Баудолино, който не бил воин, но имал смело сърце. Пришпорил коня и се хвърлил с обнажен меч там, където се виждали най-много трупове по земята, като викал силно името на любимия си осиновител. Да търсиш мъртвец в тази равнина сред толкова мъртъвци и да го викаш, очаквайки да ти се обади, била такава отчаяна постъпка, че последните отреди на ломбардците, които срещал по пътя си, го пускали да мине — взимали го за някой светец от Рая, дошъл да ги подкрепи, и радостно му махали за поздрав.

На мястото, където му се видяло, че битката се била развила най-настървено, Баудолино започнал все пак да преобръща телата, които лежали с лице надолу, с надежда и със страх, че ще открие при слабата светлина на залеза скъпите черти на своя суверен. Плачел и вървял така напосоки, че като излязъл от една горичка, се натъкнал на голямата площадка, теглена от волове, която бавно напускала бойното поле.

— Не сте ли виждали императора? — извикал през сълзи, обезумял и без задръжки Баудолино.

Онези се разсмели и му отвърнали:

— Да, беше там в храсталака и опъваше сестра ти!

И един надул тръбата си така, че се чул неприличен звук.

Казали го ей така, но Баудолино отишъл да провери и в близките храсталаци. Видял купчина трупове, три тела с лица надолу и едно по гръб. Повдигнал тримата, които били отгоре, и под тях видял, с червена брада, но от кръв, самия Фридрих. Разбрал веднага, че е жив, защото от полуотворената му уста излизало едва доловимо хриптене. Имал рана над горната устна, която още кървяла, и голяма подутина на челото, която обхващала и лявото му око, и стискал в двете си протегнати ръце по една кама — малко преди да загуби свяст бил успял да прободе тримата нещастници, които се били нахвърлили върху му, за да го довършат.

Баудолино повдигнал главата му, избърсал лицето му, изрекъл името му и Фридрих отворил очи и попитал къде се намира. Баудолино го опипал, за да разбере дали не е ранен и другаде. Когато докоснал крака му, Фридрих простенал — може би конят наистина го бил влачил известно време и глезенът му се бил изкълчил. Докато Фридрих питал къде се намира, Баудолино го изправил. Тогава Фридрих го познал и го прегърнал.

— Господарю и татко мой — казал Баудолино, — сега ще се качиш на моя кон, но много внимателно. Трябва да вървим предпазливо, макар че вече е тъмно, защото войските на Съюза са около нас и единствената ни надежда е всички да са се пръснали по селата да се веселят, понеже, не искам да те обиждам, но май ни победиха. Все пак някои може би са останали тук да търсят своите убити. Трябва да вървим през горите и доловете, вместо по пътищата, за да стигнем до Павия, където вече трябва да са се оттеглили твоите хора. Можеш и да поспиш на коня, аз ще внимавам да не паднеш.

— А кой ще внимава дали ти няма да заспиш, докато ходиш? — запитал Фридрих с измъчена усмивка. После добавил: — Боли ме, когато се смея.

— Виждам, че вече си добре — казал Баудолино.

Вървели така цялата нощ, препъвайки се в мрака, той и конят, сред коренища и ниски храсти, и само веднъж видели отдалеч огньове и направили голям завой, за да ги избегнат. Баудолино приказвал, за да държи Фридрих буден, а той пък се държал буден, за да държи буден него.

— Край — казвал Фридрих, — не ще мога да понеса позора на това поражение.

— Това беше само една малка схватка, татко мой. Впрочем, всички те смятат за мъртъв, а ти ще се появиш като възкръсналия Лазар и което им се е струвало поражение, ще бъде прието от всички като чудо, за което трябва да се благославя Господа.

В действителност Баудолино се мъчел да утеши един ранен и унизен старец. Този ден достойнството на империята било получило тежък удар, къде ти rex et sacerdos! Освен ако Фридрих не се върнел на сцената с ореола на нова слава. И при това положение Баудолино не можел да не се сети за повелята на Отон и за писмото на отеца.

— Истината е, татко мой — казал, — че от това, което се случи, най-сетне би трябвало да си вземеш поука.

— И какво ще ме поучиш, господин мъдрецо?

— Не аз, опазил ме Господ. Трябва да се поучиш от Небето. Трябва да вслушаш в това, което казваше епископ Отон. В тази Италия, колкото повече напредваш, толкова повече затъваш; не може да има император там, където има и папа; с тези градове никога няма да постигнеш успех, защото искаш да въведеш сред тях ред, което е нещо изкуствено, докато те, напротив, искат да живеят в природосъобразното безредие — или, както ще кажат парижките философи, — в състоянието yle, сиреч в първичния хаос. Ти трябва да се насочиш на изток, оттатък Византия, да наложиш атрибутите на своята империя в християнските земи, които се простират отвъд владенията на неверниците, присъединявайки се към единствения и истински rex et sacerdos, който властва там още от времето на влъхвите. Едва когато сключиш съюз с него и той се закълне да ти се подчинява, ще можеш да се върнеш в Рим и да преговаряш с папата като с твой слуга и с кралете на Англия и Франция като с твои коняри. Едва тогава тези, които те победиха днес, отново ще имат страх от теб.

Фридрих почти бил забравил повелята на Отон и се наложило Баудолино да му я припомни.

— Пак ли този отец? — казал той. — Ама наистина ли съществува? И къде? А как ще тръгна с войската да го търся? Ще ме нарекат Фридрих Лудия и така ще ме запомнят във вековете.

— Не ако до канцелариите на всички християнски земи, включително Византия, се получи копие от едно писмо, което този отец Йоан е пратил на теб, само на теб, с което признава теб за единствен равен на себе си, и те кани да обедините владенията си.

И Баудолино, който знаел въпросното писмо наизуст, го издекламирал в мрака и обяснил на Фридрих каква била свръхскъпоценната реликва, която отецът му изпращал в едно сандъче.

— Но къде е това писмо? Имаш ли препис от него? Да не си го писал ти?

— Аз го възстанових на добър латински, като обединих частите, които мъдреците са знаели и казали, без никой да ги слуша. Но всичко в това писмо е истинно като Евангелието. От себе си прибавих, щом ме питаш, само адресата, сякаш писмото е изпратено до теб.

— И този отец би могъл да ми даде онзи, както ти го наричаш, Градал, в който е била събрана кръвта на Иисуса? Разбира се, това би било най-висшето и сигурно помазване… — промърморил Фридрих.

И така тази нощ се решила не само съдбата на Баудолино, но и съдбата на неговия император, макар и двамата да не подозирали какво им предстои да преживеят.

Призори, като продължавали да фантазират за далечното царство, близо до една напоителна вада двамата съгледали един кон, побягнал от битката. На два коня, макар по обиколни пътеки, пътуването към Павия станало много по-бързо. По пътя си срещали групи императорски войници, които отстъпвали; те разпознавали своя господар и надавали радостни викове. Понеже били плячкосвали селата, през които били минали, те ги снабдявали с припаси и бързали да предупредят другите, които ги били изпреварили, и два дни по-късно Фридрих пристигнал пред вратите на Павия, предхождан от радостната вест и посрещнат най-тържествено от големците на града и от войниците си, които още не можели да повярват на очите си.

Там била и Беатрикс, облечена в траур, защото й били казали, че съпругът й е загинал. Държала за ръце двете си деца — Фридрих, който бил на дванайсет, но изглеждал два пъти по-малък, какъвто бил болнав от рождение, и Хенрих, който пък бил наследил цялата сила на баща си, но този ден, объркан в непознатия град, плачел отчаяно и продължавал да пита какво се е случило. Беатрикс видяла Фридрих отдалече, посрещнала го, хлипайки, и го прегърнала страстно. Когато й казали, че е жив благодарение на Баудолино, тя забелязала, че и той е там, цялата поруменяла, после пребледняла, след туй се разплакала и накрая протегнала ръка и докоснала гърдите му, като благодаряла на Бога и го молила да го възнагради за това, което е сторил, и наричала Баудолино синко, приятелю, братко.

— В този миг, господин Никита — каза Баудолино, — разбрах, че спасявайки живота на моя господар, аз съм изплатил дълга си към него. Но тъкмо за това вече не бях свободен да обичам Беатрикс. Така осъзнах, че вече не я обичам. Беше като зараснала рана, присъствието й ми носеше приятни спомени, но не и тръпка, чувствах, че бих могъл да стоя до нея, без да страдам, и да се разделя с нея, без да изпитвам болка. Може би окончателно бях станал възрастен човек и в мен бе утихнал пламъкът на младостта. Това не породи в мен неприятно чувство, само известна тъга. Чувствах се като гълъб, който е гукал несдръжно, но времето на любовта вече е приключило за него. Трябваше да действам, да замина отвъд морето.

— Не си бил гълъб вече, а си станал лястовица.

— Или жерав.

16. Баудолино бива измамен от Зосим

В събота сутринта дойдоха Пиперко и Щуреца и съобщиха, че редът в Константинопол някак си се възстановявал. Не толкова защото поклонниците били утолили жаждата си за плячка, колкото защото техните началници забелязали, че те са изпоразграбили и много ценни и свещени реликви. Можели да си затворят очите за някой съсъд или за скъпа одежда, но реликвите не бивало да бъдат пръснати. Затова дожът Дандоло заповядал всички скъпоценни вещи, откраднати до този момент, да бъдат отнесени в „Света София“, за да се извършело справедливо разпределение. Което означавало да се разпределят преди всичко между поклонниците и венецианците, тъй като вторите още очаквали от първите да им бъде платено за това, че ги били превозили със своите кораби. След това щели да изчисляват стойността на всяка вещ в сребърни марки и рицарите щели да получат четири части от нея, конните сержанти — две, а сержантите — една. Човек можел да си представи реакцията на простите войници, които нямало да получат абсолютно нищо.

Носел се слух, че пратениците на Дандоло вече са отмъкнали от Хиподрума четирите коня от позлатен бронз, за да ги изпратят във Венеция, и всички били в крайно лошо настроение. В отговор Дандоло заповядал да претърсят военните от всички чинове и да бъдат обискирани дори жилищата, които обитавали в Пера. У един от рицарите на граф дьо Сен Пол намерили една фиала. Той твърдял, че съдържала някакъв лек, вече изсъхнал, но когато я разклатили, от нея плиснала червена течност, която без съмнение била кръвта, изтекла от тялото Христово. Рицарят крещял, че най-честно бил купил тази реликва от един монах още преди плячкосването на града, но за назидание бил обесен на място, с меча и герба му, окачени на шията.

— Ега ти картинката, мязаше на моруна! — каза Щуреца.

Никита слушаше натъжен тези новини, но Баудолино, изведнъж притеснен, сякаш всичко бе станало по негова вина, смени темата на разговора и попита дали не е дошло време да напуснат града.

— Още е голяма бъркотия — отвърна Пиперко — и трябва да внимавате. Ти къде искаше да отидеш, господин Никита?

— В Селимврия, където имаме верни приятели, които могат да ни приютят.

— Няма да е лесно до Селимврия — каза Пиперко. — На запад е, съвсем до Дългите стени. Дори и да имате мулета, пак са три дни път, а може и повече, като ще мъкнете и бременна жена. И после, като си помисли човек, ще трябва да прекосите града с цяло стадо мулета. Ще сте добра плячка и поклонниците ще ви налетят като мухи.

Налагаше се значи мулетата да бъдат натоварени извън града, а групата да го прекоси пеша. Трябваше да минат през Константиновата порта и после да избягват брега, където знаеха, че имаше много народ, да заобиколят църквата „Свети Моций“ и да се излязат от стените на Теодосий през портата Пеге.

— Ще имате късмет, ако стигнете дотам, без никой да ви спре — обади се Пиперко.

— Да — прибави Щуреца. — Ще ги пипнат като нищо. С всички тия жени, на поклонниците ще им потекат лигите.

Така че им бе необходим още цял ден, защото трябваше да се подготвят младите жени. Не можеха да повторят отново хитростта с прокажените, защото и поклонниците бяха разбрали вече, че в града няма прокажени. Трябваше да им изписват петна по лицата, да им лепят струпеи, така че да приличат на болни от краста, та да не будят желания. И освен това всички през тия три дни трябваше да ядат, защото празен корем на път не издържа. Генуезците щяха да приготвят няколко кошници, пълни с пити от тяхното леблебиено брашно, тънки и хрупкави, които, нарязани на тънки филийки и увити в широки листа, след това само трябваше да се поръсят с черен пипер и ставаха истинска вкусотия, да нахраниш лъвовете, по-добра от сочни пържоли. Към това щяха да прибавят сирене и дебели суджуци с късчета сланина и чесън.

На Никита тези варварски храни не му бяха по вкуса, но тъй като трябваше да се чака още един ден, реши да опита последните вкусотии, които Теофил още можеше да му предложи, и да изслуша докрай приключенията на Баудолино, защото не искаше да си тръгне тъкмо на най-интересното, без да узнае как завършва неговата история.

— Моята история е още много дълга — каза Баудолино. — Така или иначе, аз идвам с вас. Тук, в Константинопол, нямам какво повече да правя, всяко кътче ми носи неприятни спомени. Ти, господин Никита, се превърна в мой жив пергамент, върху който пиша толкова отдавна забравени неща, почти сякаш ръката ми се движи сама. Мисля, че който разказва истории, винаги трябва да има някой, на когото да ги разказва, само така може да ги разказва и на себе си. Спомняш ли си, когато писах писмата на императрицата? Тя не можеше да ги прочете и ако извърших глупостта да ги прочета на моите приятели, то е защото иначе писмата ми нямаше да имат смисъл. Но после, когато с императрицата настъпи онзи момент на целувката, тази целувка не можех да я разкажа никому и дълги години криех спомена за нея в себе си, от време на време вкусвах от него, като че ли беше твоето вино с меда, и понякога усещах и горчивината му на езика си. Едва когато можах да ти го разкажа, се почувствах свободен.

— А защо на мен можа да ми го разкажеш?

— Защото сега, когато ти го разказвам, всички, които участват в моята история, вече ги няма. Останах единствен аз. Идвам с теб в Селимврия.

Едва съвзел се от раните, получени в Леняно, Фридрих извикал Баудолино и императорския канцлер Кристиан де Бух. Ако щели да взимат на сериозно писмото на отец Йоан, било добре да се започне веднага. Кристиан прочел пергамента, който Баудолино му показал, и като опитен канцлер направил няколко бележки. Почеркът преди всичко му се струвал неподходящ за една канцелария. Това писмо трябвало да обиколи папския двор, дворовете на Франция и Англия, да достигне до византийския василевс, и следователно трябвало да бъде изготвено като всички важни документи в целия християнски свят. После казал, че било необходимо време, за да се подготвят печати, които да приличат на печати. Ако искали да направят нещо сериозно, трябвало да се действа спокойно.

Как да бъдат запознати с писмото другите канцеларии? Ако го пратела императорската канцелария, щяло да изглежда неправдоподобно. Хубава работа! Отец Йоан ти пише лично, за да те покани в своята далечна страна, за която никой не е чувал, а ти му разпространяваш писмото lippis et tonsoribus34, така че някой да отиде там преди теб? Слухове за писмото, разбира се, трябвало да тръгнат, не само за да узаконят един бъдещ поход, но главно за да се слиса целият християнски свят — но те трябвало да се процедят постепенно, като че ли се разкривала една най-дълбока тайна.

Баудолино предложил да използват неговите приятели. Те щели да са извън подозрение, учени с дипломи на парижкия studium, а не хора на Фридрих. Абдул можел да пренесе тайно писмото до Светите земи, Борон — в Англия, Киот — във Франция, а раби Соломон можел да го изпрати на юдеите, които живеели във Византийската империя.

Така през следващите месеци били заети с различни задачи и Баудолино се оказал организатор на един scriptoriura, в който работели всички негови стари другари. Фридрих непрекъснато питал за новини. Поискал да се каже малко повече за даряването на Градала. Баудолино му обяснил причините, поради които въпросът още не трябвало да се уточнява, но си дал сметка, че този символ, съчетаващ светската и духовната власт, е завладял ума на императора.

Докато разисквали тези въпроси, на главата на Фридрих се стоварили нови грижи. Трябвало вече да се откаже от съглашението с папа Александър III. Тъй като така и така останалият християнски свят не взимал на сериозно неговите антипапи, императорът трябвало да се съгласи да го почете и да го признае за единствен и истинен римски първосвещеник — и това не било малко, — но в замяна папата трябвало най-сетне да лиши от всякаква подкрепа ломбардските градове — а това било много. Фридрих и Кристиян се запитали дали си струвало, докато предпазливо се плетели сложни комбинации, да предизвикват папата, подновявайки въпроса за сливането на sacerdotium и imperiura? Баудолино излизал от кожата си заради този бавеж, но не можел да протестира.

Нещо повече, Фридрих го отклонил от кроежите му, като през април 1177 година го изпратил във Венеция с извънредно деликатната задача да организира по най-дипломатичен начин разните формалности около срещата между папата и императора, която трябвало да се състои през юли. Церемонията на сдобряването трябвало да бъде изпипана в най-малки подробности, така че никакви случайности да не могат усложнят хода й.

— По-конкретно Кристиан беше разтревожен да не би вашият василевс да поиска да предизвика някоя безредица, за да провали срещата. Навярно знаеш, че от дълго време Мануил Комнин заговорничеше с папата и без съмнение този договор между Александър и Фридрих би объркал плановете му.

— Би ги пратил по дяволите завинаги. От десет години Мануил предлагаше на папата уния между двете църкви: той щеше да признае църковното върховенство на папата, а папата щеше да признае василевса на Византия като единствен и истински римски император, както на Изток, така и на Запад. Но при такова споразумение Александър печелеше много малко власт в Константинопол и не се отърваваше от Фридрих в Италия, а може би щеше да разтревожи другите европейски владетели. Тъй че избираше съюза, който му бе по-изгоден.

— Но твоят василевс изпрати шпиони във Венеция. Те се представяха за монаси и…

— Навярно са били такива. В нашата империя хората на църквата действат за своя василевс, а не срещу него. Но доколкото мога да съдя — спомни си, че по това време не бях още в двора — те нямаха право да предизвикват безредици. Мануил се беше примирил с неизбежното. Навярно е искал само да бъде по-добре осведомен за нещата.

— Господин Никита, безспорно ти е известно, тъй като си логотет, запознат с много тайни, че когато шпионите на две враждуващи страни се срещат на полето на една и съща политическа интрига, най-естественото нещо е да поддържат помежду си сърдечни и приятелски отношения, при което всеки издава на другия своите тайни. Така, без да се подлагат на рискове, си ги разкриват взаимно и се представят извънредно ловки в очите на тези, които са ги пратили. Така стана между нас и тези монаси: казахме си едни на други защо сме изпратени, ние да шпионираме тях, а те да шпионират нас, и след това си прекарахме заедно няколко прекрасни дни.

— Един умен държавник предвижда тези неща, но какво друго би могъл да направи? Ако започне да разпитва направо чуждите шпиони, които между другото не познава, те не биха му казали нищо. Затова изпраща своите шпиони с неважни тайни, които могат да бъдат жертвани, и узнава това, което иска да знае и което обикновено е известно на всички, освен на него — каза Никита.

— Между монасите — продължи Баудолино — имаше един Зосим от Халкедония. Бях поразен от неговото изпито лице, очи като въглени, които шареха безспир и осветяваха буйната му черна брада и дългите му коси. Като говореше, сякаш на две педи от лицето му кървеше разпнатият Христос.

— Познавам този тип хора. Манастирите ни са пълни с тях. Умират съвсем млади, сякаш се стапят като свещи.

— Той не беше от тях. През целия си живот не съм срещал такъв чревоугодник. Една вечер го заведох в дома на две венециански куртизанки, които, както навярно знаеш, са прочути сред жриците на това изкуство, древно като света. В три часа през нощта вече бях пиян и си тръгнах, а той остана и след това едно от момичетата ми каза, че не им се било случвало да обуздават дявол като него.

— Познавам този тип хора. Нашите манастири са пълни с тях. Умират съвсем млади, сякаш се стапят като свещи.

Баудолино и Зосим станали ако не приятели, то поне другари по гуляй. Сдружили се, когато след една първа доста обилна почерпка Зосим изрекъл една ужасна ругатня и казал, че тази нощ би дал всички жертви от избиването на невинните за едно девойче с по-свободни нрави. На въпроса дали тези неща се преподават в манастирите на Византия, Зосим отвърнал:

— Както е учел свети Василий, два са демоните, които могат да надвият разума, демонът на сладострастието и демонът на богохулството. Но вторият действа за кратко време, докато първият, ако не обърка за дълго мислите, позволява съзерцанието на Бога.

Без да се боят от объркването на мислите, двамата веднага отишли да послушат демона на сластта и Баудолино си дал сметка, че Зосим имал за всеки случай от живота по една сентенция от някой теолог или пустинник, която му помагала да бъде в мир със себе си.

Друг път, пак на чашка, Зосим възхвалявал чудесата на Константинопол. Баудолино се срамувал, че може да му разкаже само за уличките на Париж, залети с изпражненията, които жителите изливали от прозорците си, или за тинестите води на Танаро, които не можели да съперничат на златистите вълни на Пропонтида. Нямало как да му разкаже и за чудесата на Милано, защото Фридрих ги бил сравнил със земята. Не знаел как да му запуши устата и за да го смае, му показал писмото на отец Йоан, та поне да види, че някъде съществува едно царство, пред което неговото би приличало на затънтено село.

Едва прочел първия ред, Зосим запитал недоверчиво:

— Презвитер Йоханес? А кой е тоя?

— Не го ли знаеш?

— Щастлив е оня, който е стигнал до това незнание, отвъд което не е позволено да се стига.

— Аз ти позволявам. Чети нататък.

Зосим се зачел с очи, които се разпалвали все повече и повече, после оставил пергамента на масата и казал хладно:

— А, отец Йоан. В моя манастир съм чел много доклади на наши отци, посетили царството му.

— А преди да прочетеш писмото не знаеше дори кой е.

— Жеравите образуват в полета си букви, без да ги познават. Това писмо говори за някакъв отец Йоан и тук лъже. Но говори за истинско царство, за което докладите, които съм чел, казват, че било владяно от Господаря на Индиите.

Баудолино бил на път да се обзаложи, че тоя мошеник иска да научи още нещо, но Зосим дори не му дал време да се съмнява.

— Господ иска три неща от хората, които са получили кръщението: от душата им — правоверност, от езика им — искреност, от плътта им — въздържание. Това твое писмо не може да е написано от Господаря на Индиите, защото съдържа твърде много неточности. Например споменава за много тамошни чудни същества, но нищо не казва за… Чакай да помисля… Да, той мълчи например за метагалинариите, за тинсиретите и за каметерните.

— А те пък какви са?

— Какви са те ли? Ами че първото, което среща този, който пристига в страната на отец Йоан, е една тинсирета и ако не е готов да се пребори с нея, хам!, тя го поглъща на един залък. Това е, до тези места не може да се отива, както се отива до Йерусалим, дето по пътя най-много да срещнеш някоя камила, някой крокодил или два слона и други такива създания. Освен това писмото ми се вижда подозрително, защото е твърде чудно, че е изпратено до твоя император, а не до нашия василевс, след като царството на този Йоан е по-близко до Византийската империя, отколкото до империята на латинците.

— Говориш за него, сякаш го знаеш къде е.

— Къде е не знам точно, но мога да покажа пътя към него, защото който знае целта, знае и пътя.

— Защо тогава нито един от вас, ромеите, не го е посетил?

— Откъде знаеш, че никой не е опитвал да стигне до него? Бих могъл да ти кажа, че василевсът Мануил навлезе в земите на Кония именно за да си открие път към царството на Господаря на Индиите.

— Би могъл да ми кажеш, но не ми го казваш.

— Защото славната ни войска бе разгромена точно по тези места, в Мириоцефал, преди две години, и следователно ще е нужно доста време на нашия василевс да предприеме нов поход. Но ако разполагах с много пари и с отряд добре въоръжени хора, способни да срещнат хиляди трудности, като зная посоката, бих могъл да тръгна за там. После, по пътя, ще питаме, ще следваме указанията на туземците… Ще има много признаци, щом си на прав път, ще започнеш да виждаш дърветата, които растат по тези земи, и да срещаш зверове, които живеят само там, като например метагалинариите.

— Наздраве за метагалинариите — рекъл Баудолино и вдигнал бокала.

Зосим го приканил да пият заедно за царството на отец Йоан. После го предизвикал да пият за здравето на Мануил и Баудолино приел, но само при условие, че Зосим ще пие за здравето на Фридрих. След това пили за папата, за Венеция, за двете куртизанки, с които били няколко вечери по-рано, и Баудолино първи заспал с буза върху масата, докато чувал как Зосим още фъфлел:

— Дългът на монаха е да не проявява любопитство, да не дружи с грешници, да не докосва…

На следната сутрин Баудолино казал с още натежал език:

— Зосиме, ти си мошеник. Ти нямаш и най-малката представа къде се намира този твой индийски господар. Готов си да тръгнеш наслуки и си мислиш, че някой ще ти каже, че там и там бил видял един метагалинарий, и ти ще поемеш натам и веднага ще стигнеш пред един дворец, целия от скъпоценни камъни, и там ще срещнеш едного и ще му кажеш: „Добър ден, отче Йоане, как си със здравето?“ Тези работи ги разправяй на твоя василевс, не на мене.

— Но аз ще имам точна карта — казал Зосим, като с мъка отварял клепачи.

Баудолино възразил, че дори и да има такава карта, всичко щяло да остане неясно и несигурно, защото се знаело, че картите не са точни, особено картите за тези далечни страни, които в най-добрия случай е посетил само Александър Велики и никой друг след него. И му нарисувал надве-натри, доколкото бил способен, картата на Абдул.

Зосим се разсмял.

— Ти или вярваш в Светото писание, или си езичник, който още мисли, както се е мислело преди Александър, който — между другото — не е бил способен да ни остави ни една карта. Писанието казва, че не само Земята, но и цялата Вселена има формата на скиния, и че Мойсей е построил своята скиния като точно копие на Вселената, от земята до небосвода.

— Но древните философи…

— Древните философи, които не са били още огрени от словото Господне, са си измислили Антиподите, докато в Деянията на Апостолите се казва, че Бог е създал от един-единствен човек нашето човечество, за да насели с него лицето на Земята. Обърни внимание, лицето, не друга нейна част, която не съществува. А Евангелието на Лука казва, че Господ е дал на апостолите способността да ходят върху змии и скорпиони, а да ходиш означава да ходиш върху нещо, а не под нещо. От друга страна, ако Земята би била кълбеста и висяща в празното, не би имало ни над, ни под и следователно ходенето не би имало никакъв смисъл, нито посока. Кой е казал, че небето е кълбо? Халдейските грешници от върха на Вавилонската кула, докъдето са успели да я издигнат, защото са били измамени от ужаса, който надвисналото над тях небе им внушавало! Кой Питагор и кой Аристотел е успял да предскаже възкресението на мъртвите? И глупци като тях биха могли да разберат каква е формата на Земята? И как една такава валчеста Земя би могла да послужи, за да се предсказва изгревът или залезът на Слънцето, или кога се пада денят на Възкресение Христово, когато и най-простите люде, които не са учили нито философия, нито астрономия, знаят отлично кога слънцето залязва и кога изгрява според годишните времена, и в различни страни определят също така безпогрешно деня на големия празник? Трябва ли да се познава друга геометрия освен тази, която знае добрият зидар, или друга астрономия освен тази, която знае селянинът, когато сее и жъне? И после за кои древни философи ми говориш ти? Познавате ли вие, латинците, Ксенофан от Колофон, който макар да приема, че Земята е безкрайна, отрича, че може да бъде сфера? Глупакът може да си твърди, че ако се приеме вселената като една скиния, не могат да бъдат обяснени затъмненията и равноденствията. Е, добре, в нашата империя, на ромеите, преди няколко века е живял един велик мъдрец, Козма Индикоплевт, който е пътувал до границите на света и в своята „Християнска топография“ е доказал по безспорен начин, че земята наистина има форма на скиния и че именно само по този начин могат да се обяснят и най-забулените явления. Мислиш ли, че най-християнският от владетелите, говоря за Йоан, няма да следва най-християнската от топографиите, която е не само на Козма, но и на Светото писание?

— Пък аз казвам, че моят отец Йоан изобщо не е чувал за топографията на твоя Козма.

— Сам ти ми каза, че отецът е несторианец. А пък несторианците са влезли в остър спор с други еретици, монофизитите. Монофизитите поддържали, че Земята е кълбо, а несторианците — че е като скиния. Знае се, че Козма също е бил несторианец или поне следовник на учителя на Несторий, Теодор от Мопсуестия, и цял живот се е борил с монофизитската ерес на Йоан Филопон Александрийски, който следвал учението на езическите философи като Аристотел. Така че и Козма, и отец Йоан са били несторианци и не са могли да не вярват твърдо, че Земята е една скиния.

— Чакай, чакай. И твоят Козма, и моят отец са несторианци, не споря. Но тъй като несторианците, доколкото зная, грешат по въпроса за Иисус и майка му, биха могли да сбъркат и по въпроса за формата на вселената. Или не си съгласен?

— Ето тук иде ред на моя най-тънък довод. Ще ти докажа, че — ако искаш да намериш отец Йоан — във всички случаи ще трябва да се придържаш към Козма, а не към езическите топографи. Да допуснем за миг, че Козма е написал неверни неща. Дори и да е така, в тези неща са вярвали и са ги възприемали всички народи на Изтока, които Козма е посетил, иначе той не би могъл да ги узнае в тези земи, отвъд които се намира царството на отец Йоан, и безспорно жителите на царството му мислят, че вселената има форма на скиния и измерват разстоянията, границите, теченията на реките, широтата на моретата, бреговете и заливите, да не говорим за планините, в съгласие с прекрасния строеж на скинията.

— И този път доводът ти не ми се вижда добър — казал Баудолино. — Дори да смятат, че живеят в скиния, това не означава, че наистина живеят в скиния.

— Остави ме да завърша доказателствата си. Ако ме запиташ как се стига до Халкедония, където съм роден, ще мога да ти го обясня най-подробно. Може би ще измервам дните път по начин, различен от твоя, и ще казвам дясно на това, което ти наричаш ляво — чувал съм, че сарацините рисуват карти, в които югът е горе, а северът долу и затова слънцето изгрява отляво на земите, които те представят. Но ако приемеш моя начин да представяте движението на слънцето и формата на Земята, то следвайки моите напътствия, непременно ще пристигнеш там, където искам да те изпратя, докато ако се водиш по своите карти, няма да разбереш нищо от моите обяснения. Следователно — заключил тържествуващо Зосим, — ако искаш да достигнеш земята на отец Йоан, трябва да използваш картата на света, която отец Йоан би употребил, а не своята — и внимавай: дори твоята да е по-точна от неговата.

Баудолино бил впечатлен от тънкостта на този довод и поискал от Зосим да му обясни как Козма — а следователно и отецът — са виждали вселената.

— А, не — отвърнал Зосим, — аз картата знам как да я намеря, но не знам защо трябва да я дам на теб и на твоя император.

— Освен ако той не ти даде толкова злато, че да можеш да тръгнеш с добре въоръжен отряд.

— Точно така.

От този момент нататък Зосим не проронил ни дума за картата на Козма или по-точно от време на време я споменавал, когато достигал върховете на опиянението, но и тогава само рисувал неясно с пръст във въздуха тайнствени очертания и при това се спирал преди да ги завърши, сякаш усещайки, че е казал твърде много. Баудолино му наливал още вино и му поставял привидно странни въпроси:

— Но като стигнем близо до Индия и конете ни се изтощят, нима ще трябва да яздим слонове?

— Може би — отвръщал Зосим, — защото в Индия се срещат всички животни, които са споменати в твоето писмо, и още много други, освен коне. Но имат и коне, защото си ги докарват от Циниста.

— А каква е тази страна?

— Това е страната, откъдето пътешествениците донасят копринените червеи.

— Копринените червеи? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че в Циниста има едни яйчица, които там поставят в пазвите на жените и от тях, съгрети от топлината, се излюпват едни малки червеи. Поставят ги върху черничеви листа, които им служат за храна. Когато пораснат, те пускат копринената нишка и се увиват в нея като в ковчег. После се превръщат в чудни пъстри пеперуди и пробиват пашкула. Преди да излетят, мъжките проникват отзад в женските и на двойки живеят, без да се хранят, от топлината на своята прегръдка, докато не умрат, като в това време женската измътва яйчицата си.

— Човек, който твърди, че коприната се прави от червеи, не заслужаваше никакво доверие — каза Баудолино на Никита. — Той шпионираше за своя василевс, но за да открие Господаря на Индиите, беше готов да тръгне и с парите на Фридрих. После, ако успееше да стигне до него, щеше да се изпари. И все пак намекът му за картата на Козма ме възбуждаше. Тази карта ми се явяваше като Витлеемската звезда, само че водеща в обратна посока. Би ми помогнала да измина от края към началото пътя на влъхвите. Затова, смятайки се за по-хитър от него, се стремях да го накарам да премине границите на своята сдържаност и да стане по-глупав и по-бъбрив.

— А какво се оказа?

— Оказа се, че той е по-хитър от мен. На следния ден не го видях и неколцина от събратята му ми казаха, че се бил завърнал в Константинопол. Беше ми оставил един писмен поздрав. Той гласеше: „Както рибите умират, останали на сухо, така и монасите, които се забавят вън от килиите си, отслабват връзката си с Господа. През тези дни реката на духа ми пресъхна в греха, позволи ми да намеря отново свежестта на извора.“

— Може би е казвал истината.

— Ни най-малко. Беше намерил начин да издои злато от своя василевс. И то за моя сметка.

17. Баудолино открива, че отец Йоан е писал на твърде много хора

Следващия юли Фридрих пристигнал във Венеция, придружен от Равена до Киоджа по море от сина на дожа, после отишъл в църквата „Сан Николо ал Лидо“ и в неделя, 24-ти, се появил на площад Сан Марко и там коленичил в нозете на Александър. Онзи го вдигнал и го прегърнал с показна сърдечност, докато наоколо пеели „Слава на Господа“. Бил истински триумф, макар да не било ясно за кого от двамата. Във всеки случай бил сложен край на една война, продължила осемнайсет години, и в един от следващите дни императорът подписал военно примирие за шест години с градовете от ломбардския Съюз. Бил толкова доволен, че решил да остане във Венеция още цял месец.

Една сутрин през август Кристиан де Бух извикал при себе си Баудолино и неговите хора, наредил им да го последват при императора и когато се изправили пред Фридрих, му подал с драматичен жест един пергамент, целия накачен с печати:

— Ето писмото на отец Йоан, което стигна до мен по конфиденциален път от византийския двор.

— Писмото? — възкликнал Фридрих. — Но нали още не сме го пратили?

— Така е, но това не е нашето, а друго. Не е адресирано до теб, а до василевса Мануил. Във всичко друго е точно като нашето.

— Значи този отец Йоан първо предлага съюз на мен и после го предлага на ромеите? — разгневил се Фридрих.

Баудолино бил смаян, защото много добре знаел, че има едно-единствено писмо на отеца и че го бил написал сам той. Ако отецът съществувал, възможно било да е написал друго писмо, но естествено не това. Поискал да се запознае с документа и след като набързо го прочел, казал:

— Не е съвсем същото, има дребни различия. Татко мой, ако ми позволиш, бих искал да го разгледам по-подробно.

Оттеглил се със своите приятели и заедно прочели и препрочели множество пъти писмото. Преди всичко и то било на латински.

— Това е странно — отбелязал раби Соломон, — защото го изпраща на гръцкия василевс.

И наистина то започвало така:

Презвитер Йоан, по висшата воля и всесилната мощ на Бога и на нашия Господ Иисус Христос, властител над тези, които властват, до Мануил, управител на ромеите, с пожелания да бъде здрав и да се радва вечно на Божия благослов.

— Още едно странно нещо — обадил се Баудолино, — той нарича Мануил управител на ромеите, а не василевс. Значи го е писал някой грък от императорските среди. Писал го е човек, който не признава правата на Мануил.

— Следователно — заключил Поета — го е писал истинският отец Йоан, който смята себе си за dominus dominantium.

— Да четем нататък — казал Баудолино — и ще ви покажа думи и изрази, които в нашето писмо липсват.

Известено бе на Нашето величество, че почиташ Нашата власт и че е дошла до теб вестта за Нашето могъщество. Но от един Наш апокризарий разбрахме за твоето желание да Ни изпратиш нещо приятно и забавно, за да възрадваш Нашето милосърдие. Бидейки човек, охотно приемаме дара ти и посредством един Наш апокризарий ти провеждаме от Наша страна ответен знак, в желанието си да узнаем дали следваш като нас правата вяра и дали изцяло вярваш в нашия Господ Иисус Христос. Защото, докато аз наистина много добре зная, че съм човек, твоите гърчоля смятат, че ти си бог, макар Ние добре да знаем, че си смъртен и плътта ти подлежи на поквара. В безкрайната си щедрост ти съобщаваме, че ако ти е нужно нещо, което би могло да ти достави удоволствие, дай Ни да узнаем за това чрез Нашия апокризарий, като свидетелство за твоята приязън към Нас.

— Тук вече странностите станаха много — казал раби Соломон. — От една страна, се отнася със снизходителност и презрение, стигайки до обида към василевса и неговите гърчоля, от друга, използва термини като apocrisarium, който, струва ми се, е гръцки.

— Означава точно „посланик“ — обяснил Баудолино. — Но слушайте: там, където ние сме казали, че на масата на отеца седят митрополитът на Самарканд и архиепископът на Суза, тук пише, че те били protopapaten Sarmagantinum и archiprotopapaten de Susis. И още — сред чудесата на царството се споменава една билка, наречена assidios, която прогонвала злите духове. Отново три гръцки думи.

— Значи — заключил Поета — писмото е писано от грък, който обаче се отнася зле към гърците. Не разбирам.

Междувременно Абдул бил взел пергамента.

— Има нещо друго — казал той. — Там, където ние пишем за събирането на черния пипер, са добавени още подробности. Добавено е например, че в царството на Йоан има малко коне. А тук, където ние само споменаваме саламандрите, се казва, че били един вид червеи, които се обвивали в нещо като кожна ципа, както правят червеите, които произвеждат коприната, и жените от двореца изпирали тези ципици и шиели от тях царствените одежди, които се измивали само чрез най-силен огън.

— Какво, какво? — запитал разтревожен Баудолино.

— И накрая — продължил Абдул — в списъка на съществата, които обитават царството, сред хората с рога, фавните, сатирите, пигмеите, песоглавците, се появяват и метагалинарии, камететерни и тинсирети, все животни, които ние не сме споменавали.

— Кълна се в Божията майка! — извикал Баудолино. — Но тази история за червеите ми я разказа Зосим! И пак Зосим ми каза, че според Козма Индикоплевт в Индия нямало коне! И точно Зосим ми изброи метагалинариите и онези други зверове там! Син на курва, гърне с изпражнения, лъжец, крадец, двуличник, мръсен фалшификатор, предател, измамник, чревоугодник, пъзливец, сладострастник, побойник, еретик, кръвник и мародер, богохулник, содомит, долен лихвар, продажен поп, вещер, интригант, мошеник!

— Но какво ти е направил?

— Още ли не разбирате? Онази вечер, когато му показах писмото, се изхитри да ме напие и го е преписал! После се е върнал при тоя свой лайнян василевс, предупредил го е, че Фридрих се готви да се представи за приятел и наследник на отец Йоан, там са написали друго писмо, уж до Мануил, и са успели да го разпространят преди нас! Ето защо изглежда така надменно по отношение на василевса — за да не събуди подозрение, че е измайсторено от неговата канцелария! Ето защо съдържа толкова гръцки думи — за да докаже, че текстът му е латински превод на гръцкия оригинал на Йоан. А е на латински, защото трябва да убеди не Мануил, а канцелариите на латинските крале и папата.

— И още една подробност ни убягна — обадил се Киот. — Спомняте ли си историята за Градала, който отецът трябваше да изпрати на императора? Искахме уж от предпазливост да не го споменава направо, а да говори само за едно сандъче, за veram arcam… Ти нещо да си споменавал за това пред Зосим?

— Не, премълчах го — казал Баудолино.

— А пък твоят Зосим е написал yeracam. Отецът изпраща на василевса един yeracam.

— А какво е това yeracam? — запитал Поета.

— И Зосим не знае — отвърнал Баудолино. — Вижте нашия оригинал: точно на това място почеркът на Абдул не е много ясен. Зосим не е разбрал за какво става дума, решил е, че е някакъв чуден и тайнствен дар, за който знаем само ние, и това обяснява тази дума. Ах, негодник! Аз съм виновен, задето му се доверих! Какъв срам! Как ще го разправя на императора?

Но не им било за първи път да лъжат. Обяснили на Кристиан и на Фридрих защо писмото очевидно е било написано от канцеларията на Мануил — именно за да попречат на Фридрих да разпространи своето, и добавили, че навярно в канцеларията на Светата римска империя действа предател, който е изпратил в Константинопол препис от тяхното писмо. Фридрих се заклел, че ако го открие, ще му изтръгне всичко, което му стърчи от тялото.

След това ги запитал дали не трябва да очакват някакви действия от страна на Мануил. И дали писмото не е било написано, за да оправдае един негов поход към Индиите. Кристиан мъдро му припомнил, че две години по-рано Мануил бил нападнал във Фригия селджукския султан на Кония и претърпял страшен разгром при Мириоцефал. Това му стигало, за да го държи далеч от Индиите за остатъка от живота му. Дори, ако човек се замислел, това писмо било тъкмо начин, доста детински, да си възвърне малко от достойнството, когато бил загубил много от него.

И все пак дали имало смисъл, при това положение, да се разпространи писмото, изпратено на Фридрих? Дали не би било по-умно да се промени текстът му, за да не си помислят всички, че е било преписано от писмото, пратено на Мануил?

— Ти си бил в течение на тази история, нали, господин Никита? — запита Баудолино.

Никита се усмихна.

— По това време нямах и трийсет години и събирах данъци в Пафлагония. Ако бях съветник на василевса, щях да му кажа да не прибягва до толкова детински интриги. Но Мануил слушаше прекалено много своите придворни и евнуси, обслужващи покоите му, дори и слугите си, и често се поддаваше на влиянието на някои монаси, виждащи разни небесни явления.

— Аз се вбесявах, като се сещах за онзи червей. Но това, че и папа Александър беше един червей, по-лош от Зосим и по-лош от саламандрите, открих през септември, когато до императорската канцелария достигна един документ, който вероятно е бил изпратен и на другите християнски крале, както и на гръцкия василевс. Беше копие на едно писмо, написано от Александър III до отец Йоан!

Разбира се, Александър бил получил копие от писмото на Мануил, може би знаел за отдавнашното пътешествие на Хуго де Габала, може би се страхувал, че Фридрих щял да извлече полза от съобщението за съществуването на краля-първосвещеник и ето че той бил първият, не да получи поканата, а да я изпрати, директно, още повече, че в своето писмо той заявявал, че веднага е натоварил свой пратеник да преговаря с отеца.

Писмото започвало така:

Епископ Александър, служител на служителите Господни, на скъпия Йоханес, син Иисусов, прочут и велик господар на Индиите пожелава здраве и изпраща своята апостолически благословия.

След което папата припомнял, че едно-единствено апостолическо седалище (тоест Рим) е било получило от Петър мандата да бъде caput et magistra35 на всички вярващи. Пишел, че папата бил чул да се говори за вярата и смиреността на Йоан от своя личен лекар магистър Филип, и че този благоразумен, предпазлив и внимателен мъж бил чул от достойни хора, че Йоан искал най-сетне да приеме истинското католическо и римско изповедание. Папата съжалявал, че не може засега да изпрати посланици от по-висок ранг, също и защото били невежи в linguas barbaras et ignotas, но му изпращал Филип, човек дискретен и проницателен, за да го върне в правата вяра. Веднага щом Филип пристигнел при него, Йоан трябвало да изпрати на папата едно писмо за намеренията си и — предупреждавал го — колкото по-малко хвалби относно неговата власт и неговите богатства съдържало то, толкова по-добре щяло да бъде за него, ако искал да бъде приет като смирен син на Светата римска църква.

Баудолино бил възмутен от факта, че на света можели да съществуват фалшификатори от такава величина. А Фридрих ревял разярен:

— Дяволско изчадие! Никой не му е писал, а той, нахалникът, отвръща пръв! И много се пази да не нарече своя Йоан „презвитер“, като му отрича всяко духовническо достойнство…

— Знае, че Йоан е несторианец — добавил Баудолино, — и му предлага нито повече, нито по-малко да се откаже от своята ерес и да му се подчини…

— Това си е наистина нагло писмо — отбелязал канцлерът Кристиан. — Нарича го „сине“ и му изпраща дори не някой епископ, а личния си лекар. Отнася се към него като към дете, което трябва да се прикани към ред.

— Този Филип трябва да бъде спрян — казал тогава Фридрих. — Кристиан, изпрати хора, убийци, когото решиш, да го настигнат по пътя, да го удушат, да му изтръгнат езика, да го удавят в някой поток! Не трябва да стигне там! Отец Йоан си е моя работа!

— Бъди спокоен, татко мой — обадил се Баудолино. — Според мен този Филип изобщо не е тръгнал и дори не се знае дали съществува. Първо, Александър според мен отлично знае, че писмото до Мануил е фалшиво. Второ, никому не е известно къде се намира неговият Йоан. Трето, написал е писмото именно за да каже преди теб, че Йоан е негова работа, и между другото приканва теб и Мануил да забравите историята с императора-първосвещеник. Четвърто, дори и Филип да съществува, дори да се е запътил към отеца и дори да е стигнал наистина при него, помисли си само за миг какво ще се случи, ако се върне с празни ръце, защото отец Йоан не е приел правата вяра. За Александър ще е като да получи шепа лайна в лицето. Не може да рискува толкова.

Така или иначе, било твърде късно да се оповестява писмото до Фридрих и Баудолино се чувствал като ощетен наследник. След смъртта на Отон бил започнал да мечтае за царството на отеца, а оттогава били изтекли почти двайсет години… Двайсет години, похабени за нищо…

После надеждите му се върнали: не, писмото до отеца щяло да изчезне, да се изпари, или по-точно да се загуби сред купищата други писма, сега всеки можел да си измисли една такава доброжелателна писмовна връзка с отеца. Живеели в свят на заклети лъжци, но това не означавало, че трябва да се откажат от търсенето на далечното царство. В края на краищата картата на Козма съществувала, Баудолино трябвало само да открие Зосим, да я измъкне от него и после да тръгне на път към незнайното.

Но къде се криел Зосим? Дори да знаел, че се намира, отрупан с дарове, в палата на своя василевс, как можел да го открие там сред цялата византийска войска? Баудолино започнал да разпитва пътешественици, пратеници, търговци, за да добие някое сведение за този дяволски монах. И междувременно продължавал да напомня на Фридрих за плана.

— Татко мой — казвал му, — сега има дори повече смисъл отпреди. Защото преди можеше да се боиш, че това царство е моя измислица, а сега знаеш, че в съществуването му вярват и василевсът на гърците, и папата на римляните, а в Париж са ми казвали, че щом нашият разум е способен да си представи нещо невероятно, това доказва, че безспорно това нещо съществува. По следите съм на едного, от когото мога да получа сведения за пътя, който трябва да следваме. Разреши ми да похарча малко пари.

Успял да получи толкова злато, че можел да подкупи всички гърчоля, които преминавали през Венеция, влязъл във връзка с доверени хора в Константинопол и зачакал новини. Щом ги получел, щяло да му остане само да убеди Фридрих да вземе решение.

— Нови години на очакване, господин Никита, а междувременно бе умрял и вашият Мануил. Макар и още да не бях посетил страната ви, знаех за нея достатъчно, за да мисля, че със смяната на василевса всичките верни нему хора са били отстранени. Молех се на Света Богородица и на всички светци Зосим да не е убит, дори и ослепен би било добре за мен; той трябваше само да ми даде картата, аз щях да си я разчета сам. Но докато чаках, имах чувството, че годините ми изтичат като кръв от жилите ми.

Никита прикани Баудолино да не се огорчава от спомена за някогашните си мъки. Бе поръчал на готвача и слугата си да покажат най-доброто, на което са способни — искаше последната гощавка, която щеше да има под слънцето на Константинопол, да му спомня всичките сладости на морето и земята му. И ето че масата се отрупа с омари и лангусти, варени и пържени раци, леща с миди и стриди, змиорки и скариди, гарнирани с пюре от бакла и ориз с мед, във венец от хайвер, и всичко това поднесено с критско вино. И това беше само предястието. Последва задушеното, от което се носеше чуден аромат и в гърнето димяха четири зелеви сърцевини, твърди, хрупкави и бели като сняг, един шаран и двайсетина скумрийки, филе от солена риба, четиринайсет яйца, резенчета влашко сирене, всичко обилно залято със зехтин, поръсено с черен пипер и подправено с дванайсет глави чесън. Но за това ястие поръча да донесат вино от Ганос.

18. Баудолино и Коландрина

От двора не генуезците се чуваха хленчовете на дъщерите на Никита, които не искаха да им цапат лицата, понеже бяха свикнали с яркочервения цвят на помадите.

— Кротувайте, кротувайте — говореше им Щуреца, — едната хубост жена не прави. — И обясняваше, че дори не бил сигурен дали келът и дребната шарка, които им слагали на лицето, ще са достатъчни, за да отблъснат един настървен поклонник. — Това са хора, дето се нахвърлят на всичко, което докопат, млади и стари, здрави и болни, гъркини, сарацинки или юдейки, защото в тези случаи не е важна религията. За да ги отвратите, трябва да сте целите в пъпки като ренде.

Жената на Никита с любов помагаше да загрозяват дъщерите й, добавяйки ту една язва на челото, ту пилешка кожа на носа, за да изглежда като разяден.

Баудолино наблюдаваше с тъга това мило семейство и по едно време каза:

— И докато се шляех, без да знам какво да правя, взех, че и аз се ожених.

Разказа историята на своята женитба с не особено весел тон, като че ли ставаше дума за мъчителен спомен.

— По онова време сновях като совалка между императорския двор и Александрия. Фридрих все още не можеше да преглътне съществуването на този град и аз се мъчех да възстановявам връзките между моите съграждани и императора. Положението беше по-благоприятно отпреди. Александър III беше умрял и Александрия бе изгубила своя покровител. Императорът се споразумяваше с все повече италиански общини и Александрия не можеше вече да се представя като главен бастион на Съюза. Генуа беше минала на страната на империята и Александрия щеше да спечели много, ако вземеше страната на генуезците, и нямаше да спечели нищо, ако останеше единственият град, ненавиждан от Фридрих. Необходимо беше да се намери разумно решение, запазващо достойнството и на двете страни. И така, докато прекарвах дните си да разговарям със съгражданите си и после да се връщам в двора, за да оправям лошото настроение на императора, забелязах Коландрина. Тя беше дъщеря на Гуаско, бе пораснала постепенно пред очите ми и аз не си бях дал сметка, че вече е станала жена. Беше сладка и се движеше с особена, сякаш малко притеснена изящност. След историята с обсадата баща й и аз бяхме смятани за спасители на града и тя ме гледаше, сякаш бях свети Георги. Като говорех с Гуаско, тя сядаше пред мен и със светнали очи, поглъщаше думите ми. Можех да й бъда баща, защото тя беше едва петнайсетгодишна, а пък аз — на трийсет и осем. Не зная дали съм бил истински влюбен в нея, но ми доставяше такова удоволствие да я виждам край себе си, че, за да ме слуша тя, започвах да разказвам всякакви невероятни приключения. И Гуаско го усещаше, наистина той беше miles и значи нещо повече от един придворен като мен (при това син на селянин), но както ти казах, бях галеник на града — носех меч на кръста, живеех в двореца… Нямаше да бъде лош брак и тъкмо Гуаско ми каза:

— Защо не вземеш моята Коландрина, че съвсем е хлътнала по теб. Току изпуска чиниите и когато те няма, по цял ден стои на прозореца да те чака.

Беше голямо празненство в църквата „Свети Петър“, катедралата, която бяхме подарили на покойния папа, Бог да го прости, и за която новият папа дори не подозираше, че съществува. И странен брак, защото още след първата нощ трябваше да замина, за да се присъединя към Фридрих, и това продължи цяла година — брак с една съпруга, която виждах само при смъртта на някой епископ, и сърцето ми се свиваше като гледах радостта й всеки път, когато се завръщах.

— Обичаше ли я?

— Мисля, че да, защото за пръв път се женех и не знаех добре какво да правя с жената освен онези работи, които съпрузите правят през нощта, но през деня не знаех дали трябва да я галя като дете, да се отнасям към нея като към дама, да й се карам за нейните малки глупости, защото още имаше нужда от баща, или да й ги прощавам, което можеше да я разглези. Докато към края на първата година не ми каза, че очаква дете, и тогава започнах да я гледам, сякаш беше Дева Мария, като се връщах, й исках прошка за това, че я съм оставил сама, водех я на църква в неделя, за да видят всички, че добрата съпруга на Баудолино се готви да го дари със син, и малкото вечери, в които бяхме заедно, си говорехме какво ще правим с този Баудолинчо-Коландринчо, който тя носеше в корема си, тя понякога си мислеше, че Фридрих може да го дари с херцогство, а и аз за малко да повярвам в това. Разказвах й за царството на отец Йоан и тя казваше, че не би ми позволила да замина сам за всичкото злато на света, защото кой знае какви красиви дами имало там, и искаше да види това място, което навярно било по-красиво и по-голямо от Александрия и Солеро, взети заедно. След това й казах за Градала, а тя ме гледаше с разширени очи: „Представяш ли си, Баудолино, отиваш там, връщате се с чашата, от която е пил Иисус, и ставаш най-прочутият рицар на християнството, издигаш светилище за този Градал в Монтекастело и се стичат да го видят чак от Куарниенто…“ Мечтаехме си като деца и аз си казвах: „Бедни Абдул, мислеше си, че любовта е една далечна принцеса, а ето, моята е така близка, че мога да я погаля зад ухото и тя се смее и ми казва, че я гъделичкам.“ Но щастието беше кратко.

— Защо?

— Защото точно когато тя беше непразна, александрийците встъпиха в съюз с Генуа срещу хората на Силвано д’Орба. Бяха трима души и половина, но по това време обикаляха около града и ограбваха селяните. Един ден Коландрина била излязла извън градските стени да набере цветя, защото била узнала, че се връщам. Спряла се до едно стадо овце да поприказва с овчаря, който бил човек на баща й, и в това време една банда от тия разбойници се втурнала да граби овцете. Може би не са искали да й сторят зло, но я блъснали, тя паднала, овцете се разбягали и я изпотъпкали… Овчарят си плюл на петите. Роднините й я намерили трескава чак късно вечерта — тръгнали да я търсят, защото не се била прибрала. Гуаско изпратил човек да ме открие, аз се завърнах в галоп, но вече бяха изминали два дни. Заварих я на смъртно легло. Като ме видя, започна да се оправдава, защото, казваше, детето се родило преждевременно и вече мъртво, кореше се, че не е успяла да ме дари със син. Приличаше на малка восъчна Богородичка и трябваше да приближа ухото си до устните й, за да разбера какво ми казва. „Не ме гледай, Баудолино — чух я да шепне, — лицето ми е подпухнало от плач и освен лоша майка, заварваш и грозна жена…“ Издъхна, като ме молеше за прошка, докато аз молех нея да ми прости, защото я бях оставил сама в момент на опасност. После поисках да видя мъртвичкото, те не ми разрешаваха, но… Беше, беше… — Баудолино спря. Вдигна лицето си нагоре, сякаш не искаше Никита да види очите му. — Беше едно грозничко — проговори след малко, — каквито си представяхме, че живеят в царството на отец Йоан. Лицето му бе сгърчено, с две очички като две цепки, телцето му — слабичко, с две ръчички като щипчици на раче. И от корема до краката беше покрито с бял мъх като на агънце. Не издържах да го гледам дълго и наредих да бъде погребано, но дори не знаех дали трябва да се вика свещеник. Излязох извън града и до сутринта се скитах из нашата Фраскета, като си повтарях, че целия си живот съм си представял същества от други светове, изглеждащи във въображението ми невероятни чудеса, които в своето многообразие свидетелстваха за безкрайната мощ на Господа, а после, когато Господ ми беше поискал да направя това, което правят всички, бях породил не чудо, а нещо ужасяващо. Моят син беше една лъжа на природата, прав беше Отон, но аз бях лъжец повече, отколкото той мислеше, и бях живял като лъжец дотам, че семето ми бе произвело една лъжа. Една мъртва лъжа. И тогава разбрах…

— Тоест — колебливо го прекъсна Никита, — решил си да промениш живота си…

— Не, господин Никита. Реших, че щом ориста ми е такава, ще е безполезно да се опитвам да стана като другите. Вече бях посветен на лъжата. Мъчно е да обясня това, което ми минаваше през главата. Казвах си: докато измисляше нещата, които измисляше, те не бяха истински, но ставаха такива. Направи да се появи свети Баудолино, създаде библиотека в Сен Виктор, накара влъхвите да скитат по света, спаси своя град, угоявайки една мършава крава, ако има доктори в Болоня, заслугата е и твоя, направи така, че в Рим да се появят чудеса, каквито римляните не са и сънували, тръгвайки от една измислица на оня Хуго де Габала, създаде едно царство, дето няма по-хубаво от него, влюби се в една илюзия и я накара да пише писма, които никога не бе писала, та всички, които ги четяха, се смайваха, дори и тази, която изобщо не бе ги писала, а беше императрица. А единствения път, когато рече да направиш нещо истинско, с една жена, която беше тъй искрена, че повече не можеше да бъде, се провали: създаде нещо, каквото никой не би могъл и не би искал да си представи. Така че по-добре да се оттеглиш в света на своите невероятни чудеса, защото в него поне можеш да решаваш колко невероятни да бъдат.

19. Баудолино променя името на своя град

— О, бедни Баудолино — каза Никита, докато продължаваха да се подготвят за пътуването, — в разцвета на силите си останал без съпруга и син. Нещастен аз, който бих могъл да изгубя утре плътта от своята плът и моята скъпа съпруга от ръката на някой от тези варвари! О, Константинопол, ти, цар на градовете, скиния на Всевишния Бог, възхвала и гордост на твоите управници, сладост за чужденците, песен на песните, блясък на блясъците, рядък съсъд на най-редки чудеса, какво ще стане с нас, които сме принудени да те напуснем, голи, каквито сме излезли от утробите на майките си? Кога ли, о, Константинопол, ще те видим отново не такъв, какъвто си сега, долина на плача, тъпкан от вражи войски?

— Мълчи, господин Никита — успокояваше го Баудолино, — и не забравяй, че може би за последен път вкусваш от тези великолепни ястия, достойни за Апиций. Какви са тези топки от месо, от които се разнасят всички ухания на пазара ви за подправки?

— Това са кюфтенца и вкусът им иде от кардамона и от щипката мента, с които са омесени — отвърна Никита, бързо утешен. — А за последния ден успях да доставя и малко анасонова ракия, която трябва да опиташ, докато се разтваря като облак във водата.

— Добра е, не притъпява чувствата, а прави всичко да ти изглежда като насън — каза Баудолино. — Трябваше да имам от нея след смъртта на Коландрина, може би щях да успея да я забравя, както ти вече забравяш нещастието на твоя град и страховете си пред това, което може да се случи утре. Докато от виното на нашите места ми ставаше още по-тежко, то те приспива отведнъж, но когато се събудиш, се чувстваш по-зле отпреди.

Цяла година била нужна на Баудолино, за да успее да се измъкне от меланхоличната лудост, която го била обхванала, една година, за която той не си спомнял нищо освен това, че непрекъснато препускал през гори и поля, след това отсядал някъде и пиел, докато изпаднел в дълъг и неспокоен сън. В сънищата си виждал как най-сетне намира Зосим и му изтръгва (заедно с брадата) картата, за да стигне до едно царство, където всички новородени били тинсирети и метагалинарии. В Александрия не се върнал — боял се, че баща му, майка му или Гуаско и неговите хора ще му заговорят за Коландрина и за нероденото дете. Често търсел приют при Фридрих, който го приемал с бащинско разбиране и съчувствие и го разтушавал, като му говорел за красивите и добри дела, които той можел да извърши за империята. Докато един ден му казал да потърси решение за Александрия, защото гневът му се бил укротил и за да достави удоволствие на Баудолино, пожелал да излекува тази vulnus36, без да е принуден да разруши града.

Тази задача възвърнала духа на Баудолино. Фридрих вече се готвел да подпише окончателен мир с ломбардските общини и Баудолино си казал, че в края на краищата досегашното му поведение е било само въпрос на заинатяване. Фридрих не можел да търпи един град, създаден без негово разрешение, който при това носел името на неговия враг. Добре, ако Фридрих имал възможност да основе отново този град, дори и на същото място, макар и с друго име, както бил основал отново Лоди на друго място, но със същото име, можел да излезе с чест от сложното положение. Колкото до александрийците, какво искали те? Да имат свой град и да търгуват. Само случайно го били нарекли на Александър III, който бил умрял, така че не би могъл вече да се обиди, ако го нарекат другояче. Една хубава сутрин Фридрих щял да строи конниците си пред стените на Александрия, всичките й жители щели да излязат навън, няколко реда епископи щели да влязат в града и да го разосветят, ако изобщо някога е бил осветяван, или пък да го откръстят и след това кръстят наново, наричайки го Цезарея, град на Цезар; александрийците щели да минат пред императора, отдавайки му почит, после щели да се върнат, за да встъпят във владение на напълно новия град, сякаш бил друг, току-що основан от императора, и щели да заживеят в него доволни и щастливи.

Явно Баудолино бил на път да се излекува от отчаянието си чрез един нов полет на плодовитото си въображение.

На Фридрих идеята му допаднала, само че бил затруднен да се върне в Италия, защото тъкмо тогава уреждал важни въпроси с германските си феодали. Баудолино се нагърбил с преговорите. Не смеел да влезе в Александрия, но пред портите го посрещнали родителите му и тримата заедно се облели в сълзи на облекчение. Старите приятели се държали така, сякаш Баудолино никога не се бил женил, и преди да започнат разговора за мисията му, го завлекли в старата им кръчма и го подредили хубаво с едно добро бяло винце от Гави, недотам силно, че да го приспи, но достатъчно, за да възбуди плодовития му ум. Тогава Баудолино им разкрил своята идея.

Първи реагирал Галяудо:

— Това е, стоял си при оня и си станал пън като него. Но внимавай, защото, ако се хванем на тази въртележка, и първо да излизаме, после да влизаме, и фръц-фръц, ти излез, та да вляза аз, не, благодаря, мини ти първи, и току-виж някой надуе гайдата и сме заскачали като на празника на свети Баудолино…

— Не, добре го е намислил — казал Бойди, — само че после вместо александрийци ще трябва да се наричаме цезарейци, а мен ме е срам, аз не мога да го кажа на нашите от Асти.

— Стига сме говорили глупости, ще ни познаят винаги — възпротивил се Оберто дел Форо. — Аз го оставям да преименува града, но не мога да преглътна да марширувам пред него и да му отдавам почести: все пак ние му го завряхме в задника, а не той на нас, и да не се прави на много важен.

Кутика от Куарниенто рекъл да става каквото ще с името, и че кой щял да ти гледа дали градът се нарича Цезарета или Цезарона, той бил съгласен Цезира, Оливия, Софрония или Евтропия, но въпросът бил дали Фридрих иска да им изпрати свой управител, или щял да се задоволи да узакони консулите, които те щели да си изберат.

— Върни се да го питаш какво смята да прави — казал Гуаско на Баудолино.

Но Баудолино отговорил:

— Как не! Аз ще превалям напред-назад Алпите, докато вие продължавате да спорите. Не, драги мои, вие ще упълномощите двама от вас да дойдат с мен при императора и заедно ще стигнем до нещо, което да е добро за всички. Фридрих, като види отново двама александрийци, ще хване глисти и ще видите, че само и само за да не гледа лицата им, ще приеме споразумението.

Така с Баудолино заминали двама пратеници на града. Ансело Кондзани и Теобалдо, роднина на Гуаско. Срещнали се с императора в Норимберг и споразумението било подписано. Дори въпросът е консулите бил решен веднага, необходимо било само да се спази формата, щели да ги избират александрийците, но при условие да бъдат назначени от императора. Колкото до отдаването на почести, Баудолино издебнал мига, когато Фридрих бил сам, и му казал:

— Татко мой, ти не би могъл да отидеш, ще трябва, значи, да изпратиш свой представител. И ще изпратиш мен. В крайна сметка аз съм придворен и като такъв ти, с безкрайната си доброта, ме удостои с рицарски пояс и аз станах Ritter, както казват тук.

— Да, но принадлежиш все така към благородничеството по заслуга, имаш право да притежаваш феоди, но нямаш право да раздаваш земи на други и не можеш да имаш васали, и…

— И смяташ, че това много интересува моите съграждани, за които който е на кон, той командва? Те отдават почит на твоя представител и следователно на теб, но твоят представител съм аз, а пък аз съм от техните, и следователно те нямат чувството, че отдават почит на теб. Освен това, ако искаш разните там клетви, ще наредиш да ги положи някой твой камерхер, който ще стои до мен и онези няма дори да забележат кой от двама ни е по-важен. Трябва да разбереш как са направени хората. Ако оправим тази история веднъж завинаги, няма ли да е добре за всички?

И в средата на март 1183-та била извършена церемонията. Баудолино, нагизден в най-тържествени дрехи, с ръка върху дръжката на меча и яхнал бял кон, който за миг не оставал мирен, изглеждал по-важен от маркиза на Монферато и родителите му го изпивали с очи.

— Накичен е като куче на някой господар — смаяна възкликнала майка му.

Тъй като бил съпроводен от двама носители на императорските гербове, от императорския камерхер Рудолф и от безброй други благородници и епископи, вече никой не възразил срещу появата му. А там били и представители на други ломбардски градове като Ланфранко от Комо, Сиро Салимбене от Павия, Филипо от Казале, Джерардо от Новара, Патинерио от Осона и Малависка от Бреша.

След като Баудолино застанал точно срещу вратите, всички александрийци тръгнали да излизат един след друг, здравите с малките деца на раменете и подкрепящи старците, болните, качени на талиги, а също и лудите и идиотите, и героите от обсадата, останали с по един крак, с по една ръка или направо по задник върху дъска с колелца, тласкана с ръце. Понеже не знаели колко време ще останат вън, мнозина носели храна, кой хляб и суджук, кой печено пиле, кой кошница с плодове, тъй че картината заприличала на един прекрасен излет.

А било още студено и полята били покрити със слана, тъй че сядането било живо мъчение. Тези граждани, току-що лишени от домове, стоели прави, потропвали с крака, духали в шепите си и някои казвали:

— Хайде, няма ли вече да свършва този панаир, че сме оставили яденето на огъня?

Хората на императора влезли в града и никой не видял какво правят вътре, дори Баудолино, който чакал отвън завръщането на процесията. По едно време излязъл един епископ и съобщил, че това е град Цезарея по милостта на свещения римски император. Благородниците зад Баудолино вдигнали мечове и знамена с възгласи в прослава на великия Фридрих. Баудолино препуснал, приближил се до първите редове на излезлите и възвестил в качеството си на императорски пълномощник, че Фридрих току-що е основал нов град, обединяващ седемте селища Гамондио, Маренго, Берголио, Роборето, Солеро, Форо и Овилио, че му бил дал името Цезарея и че позволявал на жителите на въпросните селища, събрани пред стените му, да встъпят в собственост на гореспоменатия укрепен с високи кули дар.

Императорският камерхер изброил някои от условията на договора, но всички били измръзнали и разсеяно слушали подробностите около разните regalia, данъци, такси и всичко останало, което правело споразумението валидно.

— Да вървим, Рудолф — казал Баудолино на императорския камерхер. — Все едно всичко това е само един фарс и колкото по-бързо свършим, толкова по-добре.

„Изгнаниците“ започнали да се завръщат, всички без Оберто дел Форо — той, който бил победил Фридрих, не приел позора на това приветствие и вместо сам да отиде при него, му бил изпратил като посланици на града Анселмо Кондзани и Теобалдо Гуаско. Като минали пред Баудолино, посланиците на новата Цезарея положили формално клетва, но на такъв ужасен латински, че ако по-късно биха казали, че са се заклели в обратното, не би имало начин да бъдат опровергани. Що се отнася до другите, те минавали след тях с нехайни поздрави, а някои казвали:

— Здрасти, Баудолино! Как си, Баудолино? Добра среща, Баудолино. Доживяхме да се видим. Кой те сложи тук бе, Баудолино?

Галяудо пък промърморил, че тази работа не била сериозна, но все пак си свалил шапката и тъй като я свалял пред своя син, този негодник, поздравът явно бил по-горчив за него, отколкото ако бил лизал краката на Фридрих.

Като свършила церемонията, както ломбардците, така и тевтонците се отдалечили бързо-бързо от града, сякаш се срамували от стореното. А Баудолино последвал другарите си и чул, че някой казва:

— Гледай ти какъв хубав град!

— Ама знаеш ли, че съвсем прилича на онзи, как се казваше, дето преди беше тук?

— Гледай ги тия алемани, бива си ги! Докато се обърнеш, ти построили един град за чудо и приказ!

— Виж там, в дъното, оная къща, съвсем като моята, направили са я точ в точ същата!

— Ей, хора, благодарете се, че сте получили даром този град, и недейте много да знаете!

— А ти пък не се надувай много, че ще вземеш да си повярваш!

Хубав ден бил. Баудолино свалил всички знаци на властта си и отишъл да празнува. На площада пред катедралата девойките танцували; Бойди отвел Баудолино в кръчмата и в нея, сред мирис на чесън, след малко всички си точели вино направо от бъчвите, защото на тоя ден вече не трябвало да има господари и слуги, и това се отнасяло особено за прислужничките от кръчмата, понеже някои от тях вече били отведени на горния кат, тъй като, няма как, мъжът е ловец.

— Божа кръв — казал Галяудо, като полял ръкава си, за да покаже, че тъканта не попива виното, и то наистина — знак, че си го бивало — се търколило по нея на гъста рубинена капка.

— Засега, още някоя и друга година, ще го наричаме Цезарея, поне в пергаментите с печатите — прошепнал Бойди на Баудолино. — А после пак ще му викаме по старому и бас държа, че никой няма да забележи.

— Да — съгласил се Баудолино. — После ще си го наричате както си беше, защото така го наричаше моята Коландрина, иначе, като е в Рая, няма да знае къде да ни изпрати благословиите си.

— Тогава, господин Никита, се чувствах почти примирен с нещастието си, защото на сина, който не бях имал, и на жена си, която бях имал за твърде кратко време, поне бях дал един град, който никой вече нямаше да потиска. Може някой ден — прибави Баудолино, вдъхновен от анасоновата ракия, — Александрия да стане нов Константинопол, трети Рим, с безброй кули и базилики, чудо на вселената.

— Дай Боже! — пожела Никита и вдигна чашата си.

20. Баудолино отново открива Зосим

През април, в Костанца, императорът и Съюзът на ломбардските градове подписали окончателен договор. През юни от Византия дошли неясни вести.

Мануил вече три години не бил сред живите и престолът му бил зает от сина му Алексий, който бил почти дете.

— Зле възпитано дете — вметна Никита, — което нямаше никаква представа за човешките радости и болки и прекарваше дните си в безгрижие, посвещавайки се на лова, надпрепусканията и детските игри.

В двора разните претенденти за престола мислели как да спечелят на своя страна майка му, василисата, като се заливали глупашки с благовония и се кичели с огърлици, както правят жените; всички пилеели парите на хазната, всеки, преследвайки своите цели в битка срещу останалите — сякаш един строен носещ стълб на държавата бил съборен и всичко заплашвало да рухне.

— Сбъдваше се чудото, придружило смъртта на Мануил — каза Никита. — Една жена роди мъжко дете с къси крайници и прекомерно голяма глава, което предсказваше настъпването на полиархията, която е майка на анархията.

— Това, което бързо узнах от нашите шпиони, е, че един братовчед, Андроник, кроял тайни планове.

— Той беше братов син на Мануиловия баща и значи се падаше чичо на малкия Алексий. Дотогава беше живял в изгнание, защото Мануил го смяташе за лукав предател. По това време се бе сближил с младия Алексий, сякаш разкаян за прежните си дела, искаше да му предложи закрила и така постепенно все повече добиваше власт. Със заговори и отровителства той полека-лека се изкачваше по стълбата към върховния престол, докато накрая, вече остарял и разяден от завист и омраза, бе подсторил гражданите на Константинопол да се разбунтуват и да го провъзгласят за василевс. Докато приемаше светата нафора, се закле, че поема властта, за да закриля още младия си племенник, но веднага след това неговият зъл гений Стефан Агиохристофорит удуши с тетива невръстния Алексий. Като му донесоха тялото на нещастника, Андроник заповяда да го хвърлят в морето, като първо му отрежат главата, която после скрили в едно място, наречено Катабат. Не разбрах защо точно там, тъй като това е един стар манастир, отдавна разрушен, досами стената на Константин.

— Аз знам защо. Моите шпиони ми донесоха, че с Агиохристофорит бил и един много начетен монах, когото Андроник, след смъртта на Мануил, бил взел при себе си като познавач на магическите изкуства. И каква случайност, той се наричал Зосим и бил прочут с това, че викал духове на покойници в развалините на този манастир, където си бил устроил нещо като подземен дворец… Така открих Зосим или поне научих къде да го намеря. Това стана през ноември 1184-та, когато неочаквано почина Беатрикс Бургундска. — Баудолино замълча и отпи дълга глътка от чашата си. — Приех тази смърт като наказание. Беше справедливо след втората жена на живота ми да умре и първата. Бях вече над четирийсетгодишен. Чувал бях за една черква в Тердона, че кръстените в нея живеели до четирийсет години. Аз бях преминал границата, дадена на избраните от Господа, и можех значи да си умра спокоен. Трудно ми беше да гледам Фридрих: смъртта на Беатрикс го беше смазала, искаше да се грижи за първия си син, вече двайсетгодишен, но все така болнав, и бавно подготвяше втория си син, Хенрих, за свой наследник, като го короняса за крал на Италия. Остаряваше, бедният ми баща, беше побелял Червенобрадия… Бях се връщал още няколко пъти в Александрия и виждах, че истинските ми родители стареят още по-бързо. Побелели и крехки като белите кълба, които се търкалят из полето напролет, изгърбени като храсти при вятър, те прекарваха дните си около огъня в караници за една паница, поставена не на място, или за някое яйце, изпуснато на пода. И всеки път, когато отивах да ги видя, ме упрекваха, че изобщо не ходя при тях. Тогава реших да поставя живота си на карта и да отида да търся Зосим във Византия, па макар и с риск да завърша ослепен и в тъмница годините, които ми оставаха.

Да отиде в Константинопол наистина било опасно, защото няколко години по-рано, още преди Андроник да вземе властта, насъскани именно от него, жителите на града се разбунтували срещу латинците, намиращи се там, като избили доста от тях, обрали къщите им и принудили мнозина да се спасяват на Принцовите острови. Вече изглеждало, че венецианците, генуезците и пизанците можели отново да се движат из града, защото били необходими за благополучието на империята, но Гийом II, крал на Сицилия, се готвел да нападне Византия и за гърчолята дали ще си провансалец, германец, сицилианец или римлянин, нямало значение, все си бил латинец. Така че нашите приятели решили да отплават от Венеция и да се появят в Константинопол като търговци, дошли по море от Тапробан (това било идея на Абдул). Къде бил този Тапробан знаели малцина, може би никой, и във Византия не можели да знаят какъв език говорят там.

И така, Баудолино се облякъл като персийски велможа, раби Соломон, когото щели да разпознаят като евреин дори в Йерусалим, облечен в дълга тъмна роба, цялата осеяна със знаците на Зодиака, щял да се представи за лекар на групата, Поета със син кафтан приличал на турски търговец, Киот можел да мине за ливанец, от тези, дето са зле облечени, но имат кесии, пълни с жълтици, Абдул, който си бил избръснал главата, за да не си личи, че е червенокос, наподобявал високопоставен евнух, а Борон се правел на негов слуга.

Колкото до езика, решили да използват помежду си говора на крадците, който били научили в Париж до съвършенство — доказателство за това колко били залягали на другото учение през онези щастливи дни. Този език, неразбираем дори за самите парижани, във Византия можел чудесно да мине за тапробански.

Отплавали от Венеция в началото на лятото, при една спирка през август узнали, че сицилианците били завладели Тесалоники и навярно вече кръстосвали край северния бряг на Пропонтида, затова като влезли в този ръкав посред нощ, капитанът предпочел да избиколи към отсрещния бряг, за да се насочи след това към Константинопол, сякаш иде от Халкедония. Като утеха за това отклонение им обещал едно красиво пристигане, достойно за василевси, защото — както казал — Константинопол трябвало за пръв път да се види така: като се появи насреща им при първите слънчеви лъчи.

Когато призори Баудолино и другарите му се качили на мостика, в първия момент изпитали разочарование, защото брегът бил обвит в гъста мъгла, но капитанът ги успокоил: трябвало така да се приближат към града, бавно, и тази мъгла, която между другото вече се топяла от първите лъчи на изгрева, щяла бавно-бавно да се разсее.

След още един час плаване капитанът им посочил някаква бяла точка — бил върхът на един купол, който сякаш пробивал мъглявата завеса. За кратко време в това бяло петно покрай брега се очертали колоните на някакви дворци и после контурите и цветовете на къщи, на камбанарии, обагрени в розово, и още по-надолу градските стени с техните кули. И ето, изведнъж се появила една голяма сянка, още покрита от провлачени изпарения, които се издигали над върха на една височина и се носели във въздуха, докато изящно и великолепно под лъчите на изгряващото слънце, сякаш изникнало по чудо от нищото, блеснало кубето на „Света София“.

От този миг нататък зрелището непрекъснато се обновявало — още кули и още кубета изниквали от небето, което полека-лека се прояснявало, сред тържество от зеленина, позлатени колони, бели перистили, розови мрамори, и цялата слава на императорския Буколеон, с неговите кипариси сред многобагрения лабиринт от висящи градини. И след това се появил входът на Златния рог, с голямата верига, която го преграждала, и бялата кула на Галата вдясно.

Баудолино говореше развълнувано, а Никита повтаряше печално колко бил красив Константинопол, когато бил красив.

— Ах, беше наистина град, предлагащ доста вълнения — каза Баудолино. — Едва пристигнали, усетихме какво става в него. Попаднахме на Хиподрума тъкмо когато се подготвяше екзекуцията на един противник на василевса…

— Андроник беше обезумял — поясни Никита. — Вашите латинци от Сицилия бяха удавили Тесалоники в огън и кръв, Андроник беше извършил известни укрепителни работи, но после сякаш забрави за опасността. Отдаде се на разгулен живот, убеден, че враговете не са страшни, погубваше тези, които можеха да му помогнат, излизаше извън града в компанията на уличници и държанки, криеше се сред хълмове и гори като див звяр, следван от своите любовници като петел от кокошки и като Дионисий от вакханки, оставаше само да си навлече кожа на млад елен и шафранена дреха. Общуваше само със свирачи и хетери, невъздържан като Сарданапал, сладострастен като осмоног, неспособен да утоли докрай сластните си желания, хранеше се с едно отвратително нилско животно, подобно на крокодил, за което казваха, че помагало за еякулацията… Все пак не искам да смяташ, че беше лош господар. Направи и много добри неща — намали данъците, издаде няколко указа срещу онези, които ускоряваха потапянето на повредените кораби в пристанищата, за да ги плячкосат, възстанови стария подземен акведукт, заповяда да се поправи църквата на Пресветите апостоли…

— Значи е бил добър човек…

— Не казвай неща, които не съм казал. Един василевс може да употребява властта си, за да върши добро, но за да я опази, трябва да върши зло. И ти си живял край властник и си приемал, че той може да бъде и благороден, и гневлив, и жесток, и грижовен за общото благо. Единственият начин, по който един властник може да избяга от греха, е да се усамоти навръх някоя колона, както са правели някогашните светци, но тези каменни стълбове са отдавна рухнали.

— Не ща да споря с теб за това как е трябвало да се управлява тази империя. Тя си е ваша или поне беше ваша. Продължавам разказа си. Бяхме дошли да живеем тук, при тези генуезци, защото, както вече си се досетил, именно те бяха моите доверени шпиони и именно Главореза един ден откри, че същата вечер василевсът щял да отиде в старата крипта на Катабат, за да присъства на магически и пророчески ритуали. Ако искахме да открием Зосим, това беше удобният случай.

Когато се смрачило, отишли до стената на Константин, където имало нещо като малък параклис, недалеч от църквата на Пресветите апостоли. Главореза обяснил, че оттам се стига право в криптата, без да се минава през църквата на манастира. Отворил една врата, повел ги надолу по няколко хлъзгави стъпала и се озовали в един проход, напоен с миризма на влажна плесен.

— Оттук, като вървите още малко — казал Главореза, — и сте в криптата.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Аз не ходя там, където се правят разни работи с мъртвите. Предпочитам да ги правя с живи и да са жени.

Продължили сами и минали през една зала с ниски сводове, където забелязали разхвърляни римски маси и легла, съборени на пода чаши, неизмити съдове с остатъци от някакъв гуляй. Явно чревоугодникът Зосим извършвал там не само ритуали с мъртви, но и други обреди, които биха допаднали и на Главореза. Но всички тези белези на отминала оргия били струпани сякаш набързо в най-тъмните ъгли на залата, защото същата вечер Зосим бил поканил василевса, за да му даде възможност да говори не с проститутки, а с мъртвите, понеже, както се знае — казал Баудолино, — хората вярват на всичко, стига да им се говори за мъртвите.

Отвъд тази зала се процеждали светлини и наистина след малко се оказали в една кръгла крипта, осветена от два вече запалени триножника. Криптата била обкръжена от колонада и зад колоните се виждали входовете на няколко коридора, водещи незнайно къде.

В центъра на криптата имало голям купел, пълен с вода, по чийто ръб се виждало нещо като жлеб, който опасвал купела на равнището на водата и бил пълен с някаква мазна течност. До купела върху малка колона било поставено нещо с неясни очертания, покрито с червена тъкан. От различните разкази, пълни с недомлъвки, които бил чувал, Баудолино бил заключил, че Андроник, след като се бил доверил на разни чревовещатели и астролози, след като напразно бил търсил във Византия някой, който като древните гърци да умее да предсказва бъдещето по полета на птиците, и след като загубил вяра и в цял ред негодници, които се хвалели, че знаят да тълкуват сънищата, вече бил решил да опита с хидромантите, тоест с тези, които като Зосим умеели да виждат предзнаменования, като потапяли във вода някаква вещ, принадлежала на покойник.

Минали зад олтара и като се обърнали, видели иконостаса, от който един огромен Христос Пантократор ги следял със строги широко отворени очи.

Баудолино казал, че ако сведенията на Главореза са верни, след малко наистина щял да дойде някой, тъй че трябвало да се скрият. Избрали едно място зад колоните, докъдето не стигала светлината на триножниците, и застанали там тъкмо навреме, защото вече се чували приближаващи се стъпки.

От лявата страна на иконостаса видели да влиза Зосим, обвит в кафтан, досущ като този на раби Соломон. Баудолино, обзет от гневен порив, насмалко щял да изскочи от скривалището си и да се нахвърли върху предателя. Със стъпки, изразяващи уважение, монахът водел един мъж във великолепни одежди, следван от други двама. От почтителното поведение на двамата било видно, че мъжът е именно василевсът Андроник.

Владетелят се спрял рязко, впечатлен от постановката. Прекръстил се благочестиво пред иконостаса, после попитал Зосим:

— Защо ме доведе тук?

— Господарю — отвърнал Зосим, — доведох те тук, защото само на свещено място може да се практикува истинската хидромантия и да се установява правилният контакт с царството на покойните.

— Не съм малодушен, но не се ли боиш да призоваваш мъртвите? Зосим се изсмял дръзко.

— Господарю, мога да вдигна тези две мои ръце и спящите от десетте хиляди погребални ниши в Константинопол ще се прострат покорни в краката ми. Но нямам нужда да извиквам към живот тези тела. Разполагам с един необикновен предмет, който ще използвам, за да вляза във връзка със света на мрака.

Запалил голяма факла от близкия триножник и я поднесъл към жлеба, вървящ по ръба на големия купел. Мазната течност се подпалила и обръч от пламъчета плъзнал около водната повърхност и я осветил с танцуващи отблясъци.

— Още нищо не виждам — обадил се василевсът, наведен над купела. — Запитай твоята вода кой е този, който се готви да заеме моето място. Усещам някакви брожения в града и желая да разбера кого трябва да премахна, за да не се боя от него.

Зосим се приближил към предмета, покрит с червена тъкан, поставен върху колонката, смъкнал с театрален жест покривалото и му поднесъл нещо почти валчесто. Нашите приятели не можели да различат какво е, но видели как василевсът се отдръпнал разтреперан, сякаш се опитвал да отдалечи от себе си нещо ужасяващо.

— Не, не! — извикал той. — Това не! Ти ми го поиска за твоите ритуали, но не знаех, че ще ми го показваш!

Зосим бил вдигнал своя трофей и го показвал на въображаемата публика, завъртайки го във всички посоки на залата като ковчеже със светиня. Била главата на мъртво дете, с напълно запазени черти, сякаш току-що била отделена от тялото, със затворени очи, разширени ноздрички на тънкото издължено носле, две едва-едва открехнати устнички, които откривали ред равни зъбки. Неподвижността и странната привидност на живот в това детско лице изглеждали още по-обредно мистични, защото то имало златист цвят и сякаш искряло на светлината на блещукащите пламъчета, до които Зосим накрая доближил главата.

— Необходимо ми бе да използвам главата на твоя племенник Алексий — обърнал се Зосим към василевса, — за да може да се извърши обредът. Алексий беше свързан с теб по кръвна линия и само той би могъл да бъде посредник между теб и задгробното царство.

След това бавно потопил в течността малкия отблъскващ предмет, оставяйки го да легне на дъното на съда, а Андроник се привел дотолкова, доколкото му позволявал венецът от пламъци.

— Водата помътнява — произнесъл той едва чуто.

— Тя е намерила у Алексий земния елемент, който е очаквала — прошепнал Зосим. — Нека я оставим да се избистри.

Нашите приятели не можели да видят какво става във водата, но разбрали, че в един момент тя отново била станала бистра и на дъното се появило лицето на малкия василевс.

— Хиляди дяволи, тя приема някогашния си цвят! — запелтечил Андроник. — И чета знаци, които се изписват на челото му… О, чудо… Йота, сигма…

Не било необходимо човек да е хидромант, за да открие обяснението на всичко това. Зосим бил взел главата на невръстния василевс, бил изрязал две букви на челото му и после покрил лицето му със златисто мазило, разтворимо във вода. При ритуала, когато изкуственото покритие се разтворило, нещастната жертва поднесла на поръчителя на своето убийство посланието, което без съмнение Зосим, или този, който го бил подучил, искал да стигне до него.

И наистина Андроник продължавал да срича:

— Йота, Сигма, ИС… ИС…

Изправил се, няколко пъти навил на пръстите си космите на посивялата си брада, очите му сякаш пръскали огън, после свел глава в размисъл и след това рязко я вдигнал отново, като буен кон, който едва се сдържа.

— Исак! — изревал василевсът. — Врагът е Исак Комнин! Какво крои там долу в Кипър? Ще му изпратя една флота и ще го унищожа, преди да мръдне, този гадник!

Един от придружителите излязъл от сянката и Баудолино забелязал, че имал лице на човек, готов да опече на скара и собствената си майка, ако няма месо за трапезата.

— Господарю — казал той, — Кипър е твърде далеч, а твоята флота би трябвало да излезе от Пропонтида, минавайки през води, които гъмжат от кораби на сицилианския крал. Но тъй както ти не можеш да идеш при Исак, така и Исак не може да дойде при теб. Не за Комнин бих си помислил аз, а за Исак Ангел, който е в града и ти знаеш колко не те обича.

— Стефане — изсмял се презрително Андроник, — ти какво искаш, да се боя от Исак Ангел? Как можеш да си помислиш, че този слабак, този мухльо, този некадърник и бездарник ще посмее да ме заплашва? Зосиме, Зосиме — обърнал се разярен към прорицателя, — тази вода и тази глава ми говорят или за един, който е много далеч, или за друг, който е много глупав! За какво ти служат очите, като не умееш да четеш в този леген, пълен с пикня?

Зосим разбирал, че е на път да загуби очите си, но за негово щастие се намесил Стефан, който бил заговорил малко преди това. От явното удоволствие, с което обещавал нови престъпления, Баудолино разбрал, че това бил Стефан Агиохристофорйт, прокълнатата душа на Андроник, същият, който бил удушил и обезглавил младия Алексий.

— Господарю, не презирай чудесата. Нали видя, че на лицето на момчето се появиха знаци, които, докато беше живо, изобщо не съществуваха. Ангел може да е жалък пъзльо, но те ненавижда. Други, по-дребни и по-подли от него, са посягали на живота на велики и смели хора като теб, ако въобще е имало такива… Дай ми съгласието си и преди да съмне ще заловя този Ангел и ще му изчопля очите със собствените си ръце, после ще го забода на една колона в неговия дворец. На народа ще кажем, че си получил знак от Небето. По-добре е да премахнем веднага този, който още не те заплашва, отколкото да го оставим жив, така че да може един ден да те заплаши. Да ударим първи.

— Ти искаш да ме използваш, за да задоволиш нещо, което имаш срещу него — казал василевсът, — но възможно е, като правиш зло, да сториш и добро. Отърви ме от Исак. Не ми допада само… — И като погледнал Зосим така, че той потреперил като лист, продължил: — …че когато Исак умре, никога няма да узнаем дали наистина е искал да ми навреди и, значи, дали този монах ми е казал истината. Но в крайна сметка той ми внуши едно основателно подозрение, а когато човек подозира злото, почти винаги се оказва прав. Стефане, длъжни сме да му покажем нашата признателност. Имай грижата да му дадеш това, което поиска. — Махнал с ръка на двамата придружители и излязъл, оставяйки Зосим до неговия купел да се възстановява от преживения ужас.

— Агиохристофоритът наистина ненавиждаше Исак Ангел и явно се е бил разбрал със Зосим да го прати в немилост — каза Никита. — Но обслужвайки своето зло намерение, не стори добро на своя господар, защото вече навярно знаеш, че ускори неговия провал.

— Зная — отвърна Баудолино, — но всъщност онази вечер не ме интересуваше много какво ще се случи. Достатъчно ми беше да зная, че Зосим е в ръцете ми.

Щом стъпките на царствения посетител утихнали, Зосим шумно въздъхнал — в крайна сметка експериментът бил приключил добре. Потъркал ръце, доволно усмихнат, измъкнал главата на момчето от водата и я върнал там, където стояла в началото. После огледал цялата крипта, вдигнал ръце, избухнал в истеричен смях и извикал:

— Василевсът е мой! Вече не се страхувам дори от мъртвите!

И тогава нашите приятели бавно излезли на светло. Случва се този, който борави с магии, в края на краищата да се убеди, че макар той да не вярва в дявола, дяволът със сигурност вярва в него. При вида на кохортата лемури37, които се надигнали, сякаш бил настъпил денят на Страшния съд, колкото и лукав да бил, в този момент Зосим показал завидна искреност — без да се опитва да крие чувствата си, той направо ги загубил и се строполил безчувствен на плочите.

Свестил се, когато Поета го напръскал с магическата вода. Отворил очи и се намерил нос в нос с Баудолино, по-ужасяващ от дух на покойник, завърнал се от оня свят. В този момент Зосим разбрал, че без съмнение го очакват не пламъците на един несигурен ад, а свръхсигурното отмъщение на неговата отдавнашна жертва.

— Направих го, за да служа на своя господар — побързал да каже — и за да направя услуга и на теб: разпространих твоето писмо по-добре, отколкото би могъл да го направиш ти…

Баудолино го прекъснал:

— Зосиме, воден не от жажда за мъст, а от това, което ми внушава Господ, би трябвало да ти спукам задника. Но понеже това ще ми струва голямо усилие, както виждаш, се въздържам.

И му зашлевил такава плесница с опакото на ръката, че главата на монаха сякаш щяла да се завърти два пъти около себе си.

— Аз съм човек на василевса! Ако докоснете и косъм от брадата ми, кълна се, че…

В отговор Поета го сграбчил за косите, приближил лицето му до пламъчетата, които още горели около купела, и брадата на Зосим започнала да дими.

— Вие сте луди! — крещял Зосим, мъчейки се да се отскубне от хватката на Абдул и Киот, които междувременно го били уловили и му извивали ръцете зад гърба. А Баудолино, с един удар по тила, го принудил да гаси подпалената си брада с глава, накисната във водата, докато нещастникът, вече забравил тревогата си от огъня, не започнал да се тревожи от водата и колкото повече се тревожел, толкова повече поглъщал от нея.

— По мехурите, които изпусна — казал спокойно Баудолино, издърпвайки го за косите, — съзирам предсказанието, че тази нощ ще умреш, но не с подпалена брада, а с отсечени крака.

— Баудолино — хълцал Зосим и плюел вода, — Баудолино, винаги можем да се разберем… Чакай да се изкашлям, моля те, няма как да избягам, какво искате, аз съм сам, вие сте много, нямате ли милост? Чуй, Баудолино, зная, че не искаш да си отмъстиш за онзи мой момент на слабост, ти искаш да стигнеш земята на твоя отец Йоан, а аз ти казах, че притежавам точната карта, която може да ти помогне. Ако затрупаш огъня с прах, ще го угасиш.

— Какво означава това, разбойнико? И престани с тези твои сентенции!

— Това означава, че ако ме убиеш, никога няма да видиш картата. Често, като играят, рибите изскачат над водата и напускат границите на естествената си среда. Аз мога да ти помогна да стигнеш далеч. Да сключим споразумение като честни хора. Ти ме пускаш, а аз те завеждам там, където е картата на Козма Индикоплевт.

Моят живот срещу царството на отец Йоан. Не смяташ ли, че е изгодна сделка?

— Бих предпочел да те убия — отвърнал Баудолино, — но ми трябваш жив, за да се сдобия с картата.

— А след това?

— След това ще те държим вързан и увит в килим, докато не намерим сигурен кораб, който да ни отведе далеч оттук. Едва тогава ще развием килима, защото ако те пуснем веднага, ще изпратиш по петите ни всички убийци на града.

— И ще го развиете във водата…

— Хайде, млъкни, ние не сме разбойници. Ако исках да те убия след време, сега нямаше само да те шамаросвам. А ето, гледай сега, пердаша те за свое удовлетворение, тъй като нямам намерение да ти сторя нещо по-лошо.

И започнал спокойно да го бие — първо една плесница, после втора, сменяйки ръцете: с първия удар му врътвал главата наляво, с втория — надясно, после два пъти със затворена длан, два пъти с разперени пръсти, два пъти с опакото, два пъти саблено, два пъти с юмрук, докато Зосим не станал морав, а Баудолино кажи-речи си изкълчил китките. Тогава казал:

— Сега вече и мен ме заболя. Стига ти толкова. Да вървим за картата.

Киот и Абдул сграбчили Зосим под мишниците и го повлекли, понеже вече не се държал на краката си и можел само да сочи пътя с разтреперан пръст.

— Монахът, когото унижават и той търпи, е като цвете, което поливат всеки ден — мърморел той.

Баудолино се обърнал към Поета:

— Преди време Зосим ме учеше, че гневът, който повече от всяка друга страст разтърсвал и обърквал душата, понякога й помагал. Когато го използваме срещу безсрамниците и грешниците, за да ги спасим и поправим, ние изпълваме душите си с нежност, защото вървим право към целта на небесната справедливост.

— Както казва Талмудът — допълнил раби Соломон, — има наказания, които измиват всички грехове на човека.

21. Баудолино и сладостите на Византия

Манастирът на Катабат бил в развалини и всички вече го смятали за необитаемо място, но на равнището на земята съществували още няколко килии и старата библиотека, макар и останала без книги, била превърната в нещо като трапезария. Там Зосим живеел с двама-трима последователи и един Господ знаел какви били техните монашески занимания. Когато Баудолино и другарите му излезли на повърхността заедно със своя пленник, последователите на Зосим още спели, а и както станало ясно на другата сутрин, били тъй оскотели от своето гуляйджийство, че изобщо не представлявали опасност. Решили, че е по-добре да преспят в библиотеката. Зосим цяла нощ се мятал в съня си, докато лежал на пода между Киот и Абдул, които вече се били превърнали в негови ангели-пазители.

На сутринта всички се настанили около една маса и Зосим бил приканен да продължи разказа си за картата.

— И така, картата на Козма е скрита в двореца Буколеон, на едно място, което зная и до което имам достъп само аз. Ще отидем там късно тази вечер.

— Зосиме — казал Баудолино, — нещо увърташ. Преди всичко обясни ми точно какво казва тази карта.

— Много е просто, как не разбираш? — отвърнал Зосим и взел пергамент и перо. — Вече ти обясних, че всеки християнин, който следва правата вяра, трябва да приеме, че вселената е направена като скинията, за която се говори в Светото писание. Сега внимавайте в това, което ще ви кажа. В долната част на скинията има една маса с дванайсет хляба и дванайсет плода, по един за всеки месец на годината; около масата има един цокъл, който представлява Океана, а около цокъла има перваз, широк една педя, който представлява отвъдната земя, където на изток се намира Земният рай. Небето е представено като купол, който изцяло се опира на крайния ръб на Земята, но между купола и основата се разстила звездното було, а отвъд него е небесният свят, който ще видим с очите си един-единствен път. И наистина, както е казал Исаия, Господ е Този, който е седнал над земята, и жителите й са като скакалци, и Той като тънко було е проснал небето и го е раздиплил като шатра. И псалмопевецът възхвалява Този, който е разстлал небето като шатър. След това Мойсей сложил под булото на Юг един свещник, който осветил цялата земна шир, и на него поставил седем свещи, означаващи седемте дни на седмицата и всички звезди на небето.

— Но ти ми обясняваш как е направена скинията — прекъснал го Баудолино, — а не какво представлява вселената.

— Но нали вселената е направена като скиния и значи като ти обяснявам какво представлява скинията, ти обяснявам каква е вселената. Как може да не разбираш толкова прости неща? Гледай сега… — И му направил рисунка.

Рисунката представяла формата на вселената досущ като храм, със заоблен купол, чиято горна част оставала закрита за очите от булото на звездното небе. Отдолу се стелела вселената или по-точно земята, на която живеем, която обаче не била плоска, а се спускала към Океана, който я заобикалял, и се изкачвала с незабележим, но непрекъснат наклон в посока на крайния север и на запада, където се издигала планина, толкова висока, че присъствието й убягвало на погледа, а върхът й се губел в облаците. Слънцето и Луната, движени от ангелите — на които се дължали и дъждовете, земетресенията и всички останали атмосферни явления — минавали сутрин от изток към юг пред планината и осветявали света, а вечер се изкачвали на запад и изчезвали зад планината, създавайки впечатлението, че залязват. Така, докато при нас падала нощта, от другата страна на планината било ден, но този ден никой не го бил виждал, защото от другата страна планината била безлюдна и никой никога не бил ходил там.

— И с тази рисунка ние ще трябва да намерим земята на отец Йоан? — запитал Баудолино. — Зосиме, нали знаеш, че договорът ни е твоят живот срещу една добра карта, а ако картата не я бива, условията се променят.

— Спокойно, спокойно. Като представяме скинията такава, каквато е, нашите умения не позволяват да видим всичко, което остава скрито от нейните стени и от планината, затова Козма е начертал една друга карта, която показва земята така, сякаш я гледаме отвисоко, летейки в небосвода, или както може би я виждат ангелите. Тази карта, която се пази в Буколеон, показва разположението на земите, които познаваме, обкръжени от цокъла на Океана, и земите отвъд Океана, които хората са населявали преди Потопа, но където след Ной никой никога не е ходил.

— Повтарям ти, Зосиме — казал Баудолино със заплашителен тон, — ако смяташ, че като ни приказваш неща, които не ни показваш…

— Но аз ги виждам тези неща, като че ли са пред очите ми, а и вие скоро ще ги видите.

С мършавото си лице, още по-окаяно и предизвикващо жалост, заради синините и кръвоизливите, с очи, озарени от нещата, които виждал само той, Зосим изглеждал убедителен и за най-недоверчивия. В това била силата му — обясни Баудолино на Никита — и по този начин веднъж го бил излъгал, лъжел го в момента и щял да го лъже още няколко години. Бил толкова убедителен, че дори започнал да казва, че чрез скинията на Козма можело да се обяснят и затъмненията, но затъмненията не интересували Баудолино. Убедил се обаче, че с тази карта можел да тръгне да търси отеца.

— Добре — казал, — тази вечер поемаме.

Зосим наредил на един от своите хора да поднесе зеленчуци и плодове и обяснил на Поета, който запитал дали няма нещо друго:

— Оскъдната храна, правилно разпределена, бързо води монаха до пристана на неговата неуязвимост.

Поета му казал да върви по дяволите, а после, като забелязал, че Зосим яде с голяма охота, надникнал под зеленчуците му и открил, че неговите събратя били скрили само за него няколко сочни къса тлъсто агнешко. Без да каже дума, разменил паниците.

Готвели се да прекарат времето в очакване на вечерта, когато един от монасите нахлул ужасен и им разказал какво се било случило в града. През нощта, веднага след обреда, Стефан Агиохристофорит, начело на отряд войници, отишъл в къщата на Исак Ангел до манастира Приблептос, или на Преславната Дева, и извикал своя враг, нареждайки му да излезе, нещо повече, заповядал на хората си да разбият вратата, да сграбчат Исак за брадата и да го измъкнат навън с главата надолу. Исак обаче, макар да се говорело, че е мекушав и страхлив, решил да рискува всичко: яхнал в двора един кон и с обнажен меч, почти без дрехи, малко смешен с двуцветната наметка, която му стигала едва до кръста, неочаквано изскочил, изненадвайки врага. Агиохристофоритът нямал време да измъкне оръжието си и Исак само с един удар на меча му разполовил главата. След това се обърнал към войниците на този вече двуглав враг, на един срязал ухото и разгонил другите.

Да се убие доверен човек на императора било изключителна простъпка, която изисквала изключителни мерки, за да бъде поправена. Проявявайки верен усет за това как трябва да се действа с народа, Исак препуснал към „Света София“, молейки за подслон, който традицията разрешавала на убийците, и поискал на висок глас прошка за своята простъпка. Раздрал малкото дрехи, които носел, скубел си брадата, показвал окървавения си меч и молел за милост, като обяснявал, че бил действал, за да защити живота си, и припомнял всички злодеянията на убития.

— Тази история не ми се нрави — казал Зосим, потресен от новината за смъртта на своя зловещ покровител.

И още по-малко навярно са могли да му се понравят новините, които запристигали една след друга през следващите часове. Към Исак в „Света София“ се присъединили мнозина известни люде като Йоан Дука, Исак продължавал да държи речи пред тълпата, която растяла непрекъснато; привечер множество граждани се събрали около него, за да го пазят, и някои дори започнали да мърморят, че вече трябвало да приключат с насилника.

Дали Исак, както твърдяло пророчеството на Зосим, бил подготвял отдавна своя удар, или само умело се бил възползвал от неправилния ход на своите врагове, все едно, но било ясно, че престолът на Андроник се бил разклатил. И също така било ясно, че при това положение щяло да е лудост от страна на Баудолино и компания да се опитват да влязат в двореца, който всеки момент можел да се превърне във всеобща кланица. Всички били съгласни, че се налага да изчакат развоя на събитията в Катабат.

На следната сутрин половината град се изсипал на улицата с викове — хората искали Андроник да бъде хвърлен в тъмница, а Исак да бъде издигнат на императорския престол. Народът нахлул в затворите и освободил много невинни жертви на тиранина, и то с известно потекло, които веднага се присъединили към размириците. То не били размирици, било вече бунт, въстание, взимане на властта. Гражданите сновели въоръжени по улиците, кой с меч и ризница, кой със сопа или тояга. Някои от тях, между които много служители на империята, решили, че може би е дошъл моментът да си изберат нов самодържец, свалили короната на Константин Велики, която висяла над главния олтар на храма, и увенчали с нея Исак.

После, изскачайки войнствена от храма, тълпата обсадила императорския дворец, Андроник отчаяно се опитвал да се съпротивлява, войниците му сипели стрели от върха на най-високата кула, тази, наречена Кентенарион, но бил принуден да отстъпи под натиска на вече разярените си поданици. Тръгнал слух, че си бил откъснал кръста, който висял на шията му, събул пурпурните ботуши, нахлупил островърха шапка, каквито носели варварите, и така предрешен се бил измъкнал през лабиринтите на Буколеон и се качил на кораба си, като взел със себе си съпругата си и проститутката Мараптика, в която бил лудо влюбен. Исак влязъл триумфално в двореца, тълпата завладяла целия град, обсадила хазната, или както я наричали „Златната умивалня“, нахлула в оръжейните и се впуснала да граби дворцовите църкви, като къртела ризите на пресветите икони.

При всяко ново съобщение Зосим все повече се разтрепервал, тъй като вече се носел слухът, че щом разпознаели някой съучастник на Андроник, веднага го посичали. От друга страна, и Баудолино, и приятелите му не смятали за разумно да се мотаят точно в този момент из коридорите на Буколеон. Тъй че, като нямали какво друго да правят освен да ядат и пият, нашите приятели прекарали още няколко дни в Катабат.

После се разбрало, че Исак се преместил от Буколеон в двореца Влахерна, в крайната северна точка на града. Предположили, че поради това Буколеон щял да бъде не толкова добре охраняван и (понеже нямало какво повече да се граби) достатъчно безлюден. Тъкмо този ден Андроник бил заловен на брега на Евксинския Понт и заведен пред Исак. Придворните го били удряли и ритали, били му изскубали брадата и избили зъбите, обръснали му главата и накрая му отсекли дясната ръка и го хвърлили в затвора.

При вестта, че във всички квартали на града са започнали радостни танци и всенародно веселие, Баудолино решил, че в тази бъркотия могат да се запътят към Буколеон. Зосим възразил, че някой може да го познае, но нашите приятели му казали, че няма от какво да се тревожи. Въоръжени с всички пособия, които намерили, те му обръснали главата и брадата, а той плачел, защото, лишен от знаците на монашеското достолепие, се чувствал дълбоко опозорен. И наистина, лъснал като яйце, Зосим се оказал с изтеглена назад брадичка и прекалено издадена като стряха горна устна, с уши, щръкнали като на куче, и Баудолино казал, че приличал повече на Чикинизио, идиота на Александрия, който обикалял улиците на града и подвиквал мръсотии на момичетата, отколкото на постника, за какъвто се представял дотогава. За да оправят несполуката си, го напудрили така, че накрая заприличал на един от онези женствени красавци, на които в Ломбардия децата се подиграват и ги замерят с гнили плодове, но в Константинопол са обичайна гледка. Така че тук никой нямало да му обърне внимание, все едно — по думите на Баудолино — в Александрия да излезе облечен като търговец на извара.

Тръгнали през града и видели Андроник да минава в окови, качен върху шугава камила, проскубан повече от животното, полугол, с отвратителни кървави парцали, овързани около чуканчето на дясната ръка, и съсирена кръв по изпитите страни, защото току-що му били изболи едното око. Наоколо му, като рояк мухи над конска фъшкия напролет, най-яростните жители на този град, над който той дълго бил царувал като едновластен господар, тълпи месари, кожари и познайници на всички кръчми го биели по главата с тояги, тикали в ноздрите му кравешки лайна, изстисквали в лицето му сюнгери, напоени с волска пикоч, бодели го с шишове по краката; по-кротките го замеряли с камъни, наричали го бесен пес и син на разгонена кучка, а от прозореца на един бардак някаква курва му изляла леген с вряла вода. После яростта на тълпата се разраснала още повече, смъкнали го от камилата и го обесили с главата надолу на двата стълба до статуята на вълчицата, кърмеща Ромул и Рем.

Андроник се държал по-достойно от своите мъчители и не простенал ни веднъж. Само шепнел: „Kyrie eleison, kyrie eleison“ и питал защо чупят една вече строшена верига. Както висял обесен, тълпата му смъкнала и малкото дрипи, които още имал на себе си, един замахнал и му отрязал срамните части, друг му набил копието си през устата, та чак до вътрешностите, докато трети го набучил на своето откъм задника. Имало и латинци, които, въоръжени с ятагани, се въртели наоколо му в нещо като източен танц и сечали месата му, и може би те единствени имали право да си отмъщават, като се вземело предвид какво той, Андроник, бил сторил на техните сънародници няколко години по-рано. Накрая нещастникът събрал сили да повдигне към устата си чуканчето на дясната си ръка, сякаш искал да пие от своята кръв, за да замести кръвта, която бликала от раните му. И издъхнал.

Нашите хора побягнали от това ужасно зрелище и се опитали да стигнат до Буколеон, но когато приближили двореца, си дали сметка, че не е възможно да влязат. Отвратен от дивото плячкосване, Исак бил заповядал дворецът да се охранява от неговите стражи и който се опитвал да наруши забраната, бивал убиван на място.

— Ти все пак ще влезеш, Зосиме — казал Баудолино. — Много е просто: влизаш, взимаш картата и ни я донасяш.

— А ако ми прережат гърлото?

— Ако не отидеш, ще ти го прережем ние.

— Саможертвата ми би имала смисъл, ако картата беше в двореца. Но в интерес на истината тя не е там.

Баудолино го изгледал така, сякаш не можел да възприеме такава наглост.

— Аха — изръмжал той. — И каква е най-сетне истината? И защо ни лъга досега?

— Мъчех се да печеля време. Печеленето на време не е грях. Грехът за съвършения монах е да го губи.

— Да му светим маслото веднага, тук — обадил се Поета. — Сега е моментът, в тази касапница никой няма да забележи. Да решим кой ще го удуши, и толкова.

— Един момент — казал Зосим. — Господ ни учи как да се въздържаме от делата, които не са ни присъщи. Излъгах, истина е, но за добро.

— За какво добро бе?! — ревнал вбесен Баудолино.

— За моето — отвърнал Зосим. — Аз имах право да си пазя живота, след като вие имахте намерение да ме лишите от него. Монахът, като херувимите и серафимите, трябва да е целият, от главата до петите, само очи, с други думи — така разбирам аз словата на светите отци в пустинята — трябва да използва хитрост и прозорливост спрямо врага.

— Но врагът, за който са говорели твоите отци, е бил дяволът, а не ние! — отново изревал Баудолино.

— Различни са лукавствата на демоните: появяват се в сънищата, предизвикват измамни видения, измислят хиляди начини да ни излъжат, превръщат се в сияйни ангели-закрилници, за да ти внушат лъжлива сигурност. Какво бихте направили вие на мое място?

— А какво ще направиш сега ти, гръко гадни, за да отървеш още веднъж живота си?

— Ще ви кажа истината, както винаги. Картата на Козма, разбира се, съществува и аз съм я виждал с ей тия очи. Къде е сега не зная, но се кълна, че я нося отпечатана в главата си, тук… — казал Зосим, като се ударил по обръснатото теме. — Бих могъл да ти кажа ден по ден разстоянията, които ни делят от земята на отец Йоан. Сега е очевидно, че аз не мога да остана в този град и че вие също нямате причина да оставате тук, след като дойдохте да вземете мен и ме имате, и да намерите картата, и не я намерихте. Ако ме убиете, няма да ви остане нищо. А пък ако ме вземете със себе си, кълна ви се във всички свети апостоли, че ще бъда ваш роб и ще посветя дните си да ви чертая пътя, който ще ви отведе право до земята на отеца. Ако ме пощадите, няма да изгубите нищо освен още една уста за хранене. А ако ме убиете, губите всичко. Избирайте.

— Този е най-наглият наглец, когото съм срещал — обадил се Борон и другите се съгласили с него.

Зосим чакал мълчалив и печален.

Раби Соломон се опитал да се намеси:

— Господ Бог, да се свети вовеки името Му…

Но Баудолино не го оставил да довърши:

— Стига вече с поговорките, достатъчно са ми тези, които ми наговори този червей. И че е червей, е право, но и той има право. Трябва да го влачим с нас. Иначе Фридрих, като ни види, че се връщаме с празни ръце, ще сметне, че с неговите пари сме се плакнали в сладостите на Изтока. Да се върнем поне с един пленник. Но ти, Зосиме, трябва да се закълнеш, че няма пак да се опиташ да ни изиграеш…

— Кълна се във всички дванайсет свети апостоли — побързал да каже Зосим.

— Единайсет, единайсет, нещастнико! — извикал му Баудолино и го сграбчил за дрехата. — Щом казваш дванайсет, значи слагаш вътре и Юда!

— Добре де, единайсет!

— Значи така — каза Никита, — това е било първото ти пътешествие във Византия. Не бих се изненадал, ако след това, което си видял, сегашните събития ти се струват като пречистващо омовение.

— Виж какво, господин Никита — отвърна Баудолино, — на мен пречистващите омовения, както им казваш ти, никога не са ми допадали. Александрия може да е нищо и никакво градче, но при нас, когато някой, който ни управлява, не ни хареса, му казваме много ти здраве и си избираме нов управник. И Фридрих също може понякога да е избухвал, но когато неговите братовчеди му досаждаха, той не ги скопяваше, а им даваше по някое херцогство. Но не е там въпросът. Въпросът е в това, че аз вече се намирах в най-далечната част на християнството и само да продължех на изток или на юг, щях да открия Индиите. Но вече ни се бяха свършили парите, а за да продължа на изток, трябваше да се върна на запад. Бях вече на четирийсет и три години, преследвах отец Йоан от времето, когато бях на шестнайсет или горе-долу толкова, и още веднъж бях принуден да отложа пътуването си.

22. Баудолино губи баща си и намира Градала

Генуезците бяха изпратили Главореза и Теофил да обиколят града, за да разберат дали положението е благоприятно. Като се върнаха, те съобщиха, че било доста спокойно, защото голяма част от поклонниците пиели по кръчмите, а останалите, изглежда, се били събрали в „Света София“ да съзерцават с алчни очи скъпоценните реликви, които били струпани там.

— Очите да ти изтекат! — каза Главореза.

Но добави, че струпването на богатствата заприличвало все повече на мръсна игра. Някои се престрували, че връщат плячката си, като пускали в купчината някоя дреболийка, а тайно пъхвали под дрехите си цяла кост на светец. И понеже никой не искал да бъде заловен с открадната реликва, съвсем близо до храма се бил образувал нещо като малък пазар с все още заможни граждани и арменци прекупвачи.

— И така — изсмя се Главореза, — гърците, които са укрили по някой и друг византийски солид в тайна дупчица, сега го вадят заради пищяла на някой светец, който може би винаги си е лежал в съседната църква! Но после сигурно отново ще го продадат на църквата, защото гърците са големи хитреци. Всички са една алчна шайка, а после казват, че ние, генуезците, сме мислели само за пари.

— А какво носят в „Света София“? — полюбопитства Никита.

Теофил се зае да разказва подробности. Видял сандъка, който съдържал пурпурния плащ на Христос, парче от бича за мъченията, гъбата, която поднесли на умиращия Иисус, трънения венец, един кивот, в който се пазел къшей светен хляб от Тайната вечеря, точно този, който Христос бил подал на Юда. После пристигнало едно ковчеже с косми от брадата на Разпнатия, които юдеите били изскубнали след свалянето му от кръста; а самото ковчеже било увито в дрехата на Христа, която войниците разиграли на зарове в подножието на Разпятието. И после докарали стълба на бичуването цял-целеничък.

— Видях да носят дори къс от одеждата на Светата Дева — добави Главореза.

— Ужас! — завайка се Никита. — Щом сте видели къс от нея, значи те вече са си я поделили. Беше цяла, в двореца Влахерна. Преди много години благочестивите Галбий и Кандид отишли на поклонение в Палестина и в Капернаум научили, че палионът на Светата Дева се пази в къщата на един евреин. Сприятелили се с него, прекарали нощта в дома му, тайно взели мерките на дървеното сандъче, в което била дрехата, после в Йерусалим поръчали същото, върнали се в Капернаум, през нощта подменили сандъчето и отнесли дрехата в Константинопол, където в нейна чест била построена църквата на апостолите Петър и Марко.

Говорело се също, както разказа Главореза, че двама християнски конници били иззели — но още не били ги предали — две глави на свети Йоан Кръстител, по една за всекиго, и всички се питали коя е истинската.

Никита се усмихна с разбиране.

— Знаех, че тук, в града се почитат две. Първата била донесена от Теодосий Велики и поставена в църквата на Йоан Предтеча. Но след това Юстиниан намерил друга в Емаус. Доколкото си спомням, я дал на един манастир, после казваха, че била върната тук, но никой вече не знаел къде е.

— Но как е възможно да се забрави една реликва с такава стойност? — запита Баудолино.

— Преклонението на народа е променливо. Години наред хората благоговеят пред едни свети мощи и после се захласват при появата на нещо още по-чудотворно, и първото се забравя.

— А коя от двете глави е истинската? — запита Главореза.

— Когато се говори за свети неща, не бива да се използват човешките мерила. Която от двете реликви да ми покажеш, бъди сигурен, че като се наведа да я целуна, ще почувствам мистичното ухание, което се излъчва от нея, и ще зная, че е истинската.

В този момент от града пристигна и Пиперко. Случвали се изключителни неща. За да попречи на войнишката сган да краде и от купчината в „Света София“, дожът заповядал да се направи един първи опис на събраното и дори били наети неколцина гръцки монаси да разпознават различните реликви. Тогава именно се разбрало, че след като повечето поклонници били принудени да върнат взетото, в храма се оказали не само двете глави на Кръстителя, за които вече се знаело, но и две гъби за жлъчката и оцета и два трънени венеца, като това не било всичко.

— Чудо, чудо — подсмихваше се Пиперко и поглеждаше крадешком Баудолино, — най-ценните реликви на Византия се бяха размножили, като хлябовете и рибите. Някои от поклонниците виждаха в случилото се знак от Небето в тяхна полза и викаха, че щом като вече имало такова изобилие от тия редки богатства, дожът трябвало да позволи на всеки да си вземе вкъщи това, което е намерил.

— Но това чудо е в наша полза — каза Теофил, — защото така латинците няма да знаят коя реликва е истинска и ще бъдат принудени да оставят всичко тук.

— Не съм сигурен — възрази Баудолино. — Всеки херцог, всеки васал ще е щастлив да си отнесе вкъщи една свята останка, която ще привлече тълпи от поклонници, а и дарения. А ако случайно се чуе, че някъде далеч, на хиляди мили, съществува подобна, ще кажат, че е фалшива.

Никита ги погледна замислено.

— Не вярвам в това чудо. Господ Бог не обърква умовете ни с реликвите на своите светци… Баудолино, дали през последните месеци, след твоето пристигане в града, не си забъркал някаква история с реликви?

— Господин Никита! — възропта Баудолино с вид на обиден. После простря ръце напред, като да наложи спокойствие на своя събеседник. — Всъщност, ако трябва да ти разказвам всичко, добре, ще дойде време, когато ще ти разкажа една история за реликви. Но по-късно. Освен това самият ти преди малко заяви, че когато се говори за свети неща, не трябва да се използват човешките мерила. Но вече стана късно и мисля, че след около час, като падне мрак, можем да поемем на път. Да се подготвим.

Никита, който искаше да тръгне добре подкрепен, отдавна беше поръчал на Теофил да приготви един монокитрон, което изискваше много време. Това беше едно бронзово гърне, пълно с волско и свинско месо, джолани и фригийско зеле, полети с мазнина. Понеже нямаше време за дълга вечеря, логотетът изостави добрите си навици и вместо да бърка в гърнето с три пръста, гребеше с цели шепи. Сякаш изживяваше последната си любовна нощ с града, който обичаше, както се обича жена, едновременно девственица, стерва и мъченица. Баудолино не беше гладен, затова само отпиваше от нагарчащото вино, което не знаеше дали ще намери в Селимврия.

Никита го попита дали в неговата история за реликви не е участвал и Зосим, но Баудолино му отвърна, че предпочита да разказва поред.

— Ужасени от сцените, които видяхме тук, в града, се върнахме назад, но по суша, защото нямахме достатъчно средства да платим за пътуване с кораб. В бъркотията на тези дни Зосим — с помощта на един от своите привърженици, които той изоставяше, — бе успял да докара кой знае откъде няколко мулета. После, благодарение на дивеча от една ловна хайка и гостоприемството на няколко манастира, оказали се по пътя ни, в края на краищата се добрахме до Венеция и после до ломбардската равнина…

— И Зосим изобщо не се опита да избяга?

— Не можеше. Непрекъснато — от първия момент и по време на връщането ни, и след това в двора на Фридрих, и при пътуването до Йерусалим, което предприехме по-късно — четири години той живя окован с верига. По-точно, когато беше с нас, го освобождавахме, но когато трябваше да остане сам, биваше прикрепен за леглото си, за някой кол или дърво, според това къде се намирахме, а ако пътувахме на коне, връзвахме така юздите, че ако се опиташе да слезе, конят му щеше да подивее. От страх да не би това да го накара да забрави своето задължение, всяка вечер, преди да заспи, му завъртах по една плесница. Знаеше си го вече и я очакваше преди лягане като майчина милувка.

По време на пътя нашите приятели преди всичко не преставали да подканят Зосим да възстанови картата и той доказвал добрата си воли, като всеки ден си припомнял по някоя подробност, тъй че вече успял да направи сметка за точните разстояния.

— Така, на око — показвал той, рисувайки с пръст в праха на пътя, — от Циниста, страната на коприната, до Персия са сто и петдесет дни ход пеш, цялата Персия прави осемдесет дни, от персийската граница до Селевкия — тринайсет дни, от Селевкия до Рим и после до страната на иберите — сто и петдесет дни. Значи горе-долу, за да се отиде от единия край на света до другия, ако се извървяват по трийсет мили на ден, ще трябват четиристотин дни. Освен това земята е по-дълга, отколкото широка — ще ви припомня какво се казва в Изход: че в скинията масата трябва да бъде дълга два лакътя и широка един. И значи, вървейки от север към юг, могат да се пресметнат: сто и петдесет дни от северните области до Константинопол, от Константинопол до Александрия — петдесет дни, и от Александрия до Етиопия, покрай Арабския залив — още седемдесет дни. Общо някъде около двеста дни. Но ако тръгнеш от Константинопол към най-далечната Индия и имаш предвид, че вървиш настрани и че трябва да спираш много често, за да намериш пътя, и кой знае колко пъти ще трябва да се връщаш назад, бих казал, че ще стигнеш при отец Йоан за една година път.

По повод на реликвите Киот запитал Зосим дали е чувал за Градала. Бил чувал естествено, и то от галатите, които живеели около Константинопол, значи от хора, които по традиция познавали разказите на най-древните свещеници на крайния Север. Киот го запитал и дали знае нещо за оня Файрефиц, който бил отнесъл Градала на отец Йоан, и Зосим отговорил, че, разбира се, знаел и за него, но Баудолино не му повярвал.

— Тогава какво според теб е този Градал? — запитал той.

— Той е чашата, в която Христос е осветил хляба и виното. Вие сами го казахте.

— Хляб в чаша?

— Не, виното. Хлябът бил на поднос, на чиния, в малка паница.

— Е, тогава какво е Градалът, чаша или поднос?

— И двете — направил опит да изхитрува Зосим.

— Ако човек се замисли — подсказал му Поета, като му хвърлил страховит поглед, — може да е копието, с което Лонгин е пронизал гръдта на Иисус.

— Да, точно така, копието е.

В този момент Баудолино му зашлевил един с опакото, макар да не било още време за лягане, но Зосим почнал да се оправдава: слуховете не били сигурни, добре, но това, че се разпространявали сред византийските галати, било доказателство, че Градалът наистина съществувал. Този път за Градала узнали толкова, колкото знаели и по-рано, тоест твърде малко.

— Ех — въздъхнал Баудолино, — ако можех да занеса на Фридрих Градала вместо такъв обесник като теб…

— Пак можеш да му го занесеш — подсказал Зосим. — Намери едно подходящо гърне…

— А, значи сега стана гърне! Теб ще те напъхам в това гърне! Аз да не съм фалшификатор като теб!

Зосим свил рамене и си погладил брадичката — често опипвал с надежда прорасналата си четина, но все си бил като морска котка, по-грозен отпреди, когато лъщял чист и гладък като топче.

— И после — продължил Баудолино, — дори и да знаем дали е гърне или чаша, как ще го познаем, когато го намерим?

— За това нямай грижа — обадил се Киот с поглед, зареян в света на легендите. — Ще видиш светлина, ще усетиш ухание…

— Да се надяваме — казал Баудолино.

Раби Соломон поклатил глава.

— Сигурно е нещо, което вие, гоите, сте откраднали от Йерусалимския храм, когато сте го плячкосали и сте ни пръснали по четирите краища на света.

Пристигнали точно навреме за бракосъчетанието на Хенрих, втория син на Фридрих — вече коронован за цар на римляните, — с Констанца д’Алтавила. Императорът вече възлагал всичките си надежди на по-малкия. Не че първородният не му лежал на сърцето, напротив, бил го направил херцог на Швабия, но било очевидно, че го обича с тъга, както се обичат несполучените деца. Баудолино го видял блед, охтичав, премигващ непрекъснато с левия клепач, като че ли прогонвал някаква мушица. Дори по време на тези кралски тържества той често се уединявал и Баудолино го видял да броди по полето и ядно да шиба храстите с едно камшиче, като че искал да укроти нещо, което го терзаело отвътре.

— С мъка се държи на този свят — казал му една вечер Фридрих Белобрадия.

Той самият остарявал все повече и повече, придвижвал се трудно, сякаш страдал от крива шия. Но не се отказвал от лова и видел ли река, се хвърлял да плува като едно време. Но Баудолино се боял, че рано или късно, в хватката на ледената вода, може да получи удар, и го предупреждавал да внимава.

За да го утеши, му разказал за успеха на тяхното пътешествие: че били заловили оня продажен монах, че скоро щели да получат картата, която щяла да ги отведе в царството на отеца, че Градалът не бил измислица и че един ден щели да му го връчат. Фридрих клател глава.

— Ах, Градалът, Градалът — мърморел с поглед, зареян кой знае къде. — С него бих могъл, бих могъл…

После някой го разсейвал с важна новина, той въздъхвал и с мъка се залавял да изпълни дълга си.

От време на време привиквал Баудолино и му разказвал колко му липсва Беатрикс. За да го утеши, Баудолино споделял, че и на него му липсва Коландрина.

— Зная, зная — отвръщал Фридрих, — ти, който си обичал Коландрина, разбираш колко обичах аз Беатрикс, но може би не си представяш колко мила беше тя.

И в душата на Баудолино се отваряла отново раната на старите угризения.

През лятото императорът се върнал в Германия, но Баудолино не можел да отиде с него. Били му съобщили, че е починала майка му. Веднага заминал за Александрия и докато препускал, си спомнял за жената, която го била родила и към която никога не бил проявявал истинска нежност, освен през онази коледна вечер, преди толкова години, когато израждала овцата („Господи — казвал си, — оттогава минаха повече от петнайсет зими, ако не са и осемнайсет!“). Пристигнал, когато майка му вече била погребана, и разбрал, че Галяудо бил напуснал града и се бил оттеглил в старата си къща във Фраскета.

Намерил го легнал, с гаванка вино до него, останал без сили, да маха уморено с ръка, за да прогони мухите от лицето си.

— Баудолино — казал му той, — десет пъти на ден се гневях на тази бедна женица и молех небето да я порази с гръм. А сега небето я порази и аз не знам какво да правя. Тук на, вече не намирам нищо, нещата ги слагаше тя на местата им. Не намирам дори лопатата за тор, а в обора при животните има повече лайна, отколкото сено. Поради което реших да умра и аз, така може би ще е по-добре.

Увещанията на сина не помагали.

— Баудолино, ти знаеш, че по нашите места сме твърдоглави и като си наумим нещо, никой не може да ни го избие от главата. Аз не съм нехранимайко като теб, един ден — тук, друг ден — там, ех, живот си живеете вие, господарите! Всички вие, дето мислите само как да изпотрепете другите. Но ако един ден ви кажат, че трябва да умрете, напълвате гащите. Аз обаче живях, без да сторя зло дори на муха, до една жена, която беше светица, и сега, като съм решил да умра, ще умра. Остави ме да си ида, както казвам аз, и ще съм повече от доволен, защото колкото повече стоя така на тоя свят, толкова е по-зле.

От време на време отпивал от виното, после задрямвал, след това отварял очи и питал:

— Умрял ли съм?

— Не, татко — отвръщал Баудолино, — слава Богу, още си жив.

— Бедният аз — казвал Галяудо, — още един ден, но утре ще умра, бъди спокоен.

Не се докосвал до никаква храна.

Баудолино го галел по челото, пъдел мухите и като не знаел как да утеши баща си, който умирал, и понеже искал да му покаже, че син му не е такова муле, за каквото винаги го бил мислел, му разказвал за святото дело, на което се бил посветил от толкова време, и за това колко искал да стигне до царството на отец Йоан.

— Ако науча как се стига до тези приказни места — казал му, — ще ида да ги открия. Там има една птица, викат й Феникс, която никой не е виждал. Този Феникс живее и лети петстотин години. Когато минат петстотин години, жреците му приготвят един олтар, разпръсват ароматни треви и сяра и пристига птицата, и се запалва, и става на пепел. На сутринта сред пепелта намират една буба, на втория ден от бубата се ражда птица и на третия ден тази птица излита. Не е по-едра от орел, на главата си има гребен от пера като на паун, шията й е със златист цвят, човката — лилаво-синя, крилете — пурпурни, а опашката — на ивици, жълти, зелени и червени. И така Фениксът не умира никога.

— Дрън-дрън — казал Галяудо. — Ти ми възкреси моята Розина, бедното животно, дето ми я натъпкахте с онова пусто зърно, а не ми разправяй за разни Феликси!

— Като се върна, ще ти донеса от онази манна, която се намира в страната на Иов. Бяла е и много сладка, иде от росата, която от небето пада на тревата и там се сгъстява. Пречиства кръвта, гони мъката.

— Пречиства ми топките. Тя е за онези, дето са в двореца и дето ядат варени бекаси и разни торти.

— Не искаш ли поне малко хляб?

— Нямам време, трябва да умра утре.

На другата сутрин Баудолино му разказал, че ще подари на императора Градала, чашата, от която е пил Иисус.

— А, така ли? И каква е тази чаша?

— Цялата от злато, осеяна с рубини.

— Виждаш ли, че ти е куха главата? За какво злато ми говориш? Иисус е бил син на дърводелец, не е имал роби, а е живял с хора, дето са пукали от глад и са били по-бедни и от него. През целия си живот е носел една дреха, това ни го казва отецът в църквата, и тя била без шевове, за да му изтрае, докато стане на трийсет и три, а ти ми ги приказваш едни, че бил пиел от златна чаша и имал рубини. Разказвай ги тия на други. Да е имал най-много една гаванка, дето баща му е издълбал от някой корен, както съм я направил аз тая, виж я, нещо, което ти е за цял живот — и с чук да го удряш, не се чупи, и като си говорим за това, я ми дай малко от оная кръв Христова, че тя едничка ще ми помогне да умра добре.

„Дявол да го вземе — казвал си Баудолино, — има право моят беден старец. Градалът сигурно е бил такава гаванка. Проста и бедна като самия Иисус. Може би затова е някъде там, достъпна за всички, и никой досега не го е разпознал, защото цял живот са търсели нещо, което да блести.“

Но не толкова за Градала мислел в тези мигове Баудолино. Той искал да отдалечи смъртта на баща си, но разбирал, че ако го остави да умре, ще изпълни неговото желание. Няколко дни по-късно старият Галяудо вече се бил спаружил като сух кестен и с мъка поемал въздух и дори отблъсквал гаванката.

— Татко — казвал му Баудолино, — ако толкова искаш да умреш, поне се сдобри с Господа и ще отидеш в Рая, който е като двореца на отец Йоан. Господ Бог ще седи там на голям престол на върха на една кула и над облегалката на престола ще има две златни топки, а на всяка от тях — по един голям диамант, който блести цяла нощ. Подлакътниците на престола ще са от изумруд. Седемте стъпала, които водят до него, ще бъдат от оникс, кристал, яспис, аметист, сардоникс, корналин и хризолит. Наоколо ще има цял ред колони от най-чисто злато. А над престола ще летят ангели и ще пеят сладостни песни.

— И ще има дяволи, които ще ме изхвърлят навън с ритници в задника — прекъснал го Галяудо, — защото на такова място такъв като мен, дето вони на тор, хич не им трябва. Но я мълчи…

И изведнъж опулил очи и се опитал да се надигне и да седне; Баудолино го подкрепял.

— О, Господи, ей го, сега наистина умирам, защото вече виждам Рая. О, колко е красиво…

— Какво виждаш, тате? — изхлипал Баудолино.

— Точно като нашия обор е, но съвсем почистен, тук е и Розина… А ето я тази светица, майка ти… Ей, глупачко, сега вече ще ми кажеш къде си скрила лопатата за тор!

Галяудо се оригнал, изпуснал гаванката и така си останал — с широко отворени очи, загледан в своя небесен обор.

Баудолино прокарал нежно ръка по лицето му, защото все едно вече това, което трябвало да види, го виждал и със затворени очи, и отишъл да съобщи за станалото на александрийците. Гражданите решили да направят на стареца тържествено погребение, понеже бил спасил града, и решили да му издигнат паметник над главния вход на катедралата.

Баудолино отишъл още веднъж в дома на родителите си, за да вземе оттам нещо за спомен, тъй като бил решил да не се връща повече в него. Видял на пода гаванката на покойника и я прибрал като скъпоценна реликва. Измил я добре, за да не смърди на вино, защото си помислил, че ако някой ден бъде обявена за Светия Градал, то, тъй като било минало толкова време от Тайната вечеря, вече не трябвало да мирише на нищо, а ако не, може би да мирише на благовония, които всички, убедени, че това е истинската чаша, без съмнение биха доловили. Увил гаванката в наметалото си и я отнесъл.

23. Баудолино в Третия кръстоносен поход

Тръгнаха на път, когато над Константинопол се спусна мракът. Не бяха малко хора, но тия дни много групи граждани, останали без дом, се местеха като блуждаещи души от едно място на града до друго, за да намерят стряха, под която да прекарат нощта. Баудолино бе свалил дрехите си на поклонник, защото, ако някой го попиташе кой му е началник, би изпаднал в голямо затруднение. Пред групата вървяха Пиперко, Главореза, Щуреца и Присмехулкото с вид на хора, които са се оказали случайни спътници. Но се оглеждаха на всеки ъгъл и стискаха под дрехите си дълги и добре наточени ножове.

Малко преди да пристигнат пред „Света София“ един юначага със светли очи и дълги руси мустаци се хвърли към групата, сграбчи за ръката една от девойките, макар тя да изглеждаше грозна и пъпчива, и се опита да я отвлече. Баудолино си каза, че е време да се намеси, генуезците също бяха готови, но на Никита му хрумна по-добра мисъл. Бе съзрял група конници, които се приближаваха по улицата, хвърли се на колене пред тях и ги замоли за милост и справедливост, като се позоваваше на тяхната чест. Те — бяха вероятно хора на дожа — прогониха с ритници варварина и върнаха девойката на семейството й.

След като минаха Хиподрума, генуезците започнаха да избират по-тъмни улички, по които къщите бяха или изгорени до основи, или плячкосани до последната троха. Кръстоносците, ако все още търсеха нещо за крадене, бяха другаде. Към полунощ пътниците вече бяха подминали стената на Теодосий. Там ги чакаха останалите генуезци с мулетата. С много прегръдки и благопожелания се сбогуваха със своите покровители и поеха по извънградския път под безоблачното пролетно небе с почти пълна луна на хоризонта. От далечното море до тях достигаше лек ветрец. Всички си бяха починали през деня и пътуването не изглеждаше уморително дори за съпругата на Никита. Но той самият явно беше извънредно изтощен, задъхваше се при всяко по-рязко движение на мулето и час по час искаше да спират да отдъхват.

— Много яде, господин Никита — каза му Баудолино.

— Нима би отказал на един изгнаник последните сладости на неговата загиваща родина? — отвърна Никита и пак потърси някоя бабуна или дънер, за да поседне. — Правя го и защото съм нетърпелив да чуя продължението на приключенията ти. Седни тук, Баудолино, виж какъв мир е, вдъхни уханията на полето. Да си починем малко, а ти разказвай.

И понеже през следващите дни пътуваха денем, а нощем почиваха под открито небе, за да избегнат населените кой знае от кого места, то именно под звездите, сред тишина, нарушавана само от шумолене на листа и от звуци на нощни твари, Баудолино продължи своя разказ.

По онова време — а било през 1187-а — Саладин се хвърлил в последна атака срещу християнския Йерусалим. И победил. Проявил великодушие — пуснал да си вървят невредими всички, които могли да си платят откупа, и се задоволил само да обезглави пред стените на града всички рицари тамплиери, защото, да, бил милостив, но никой кондотиер, достоен за това име, не бивало да помилва отбраната войска на вражите нашественици, а и тамплиерите много добре знаели, че щом са се заловили с този занаят, са приели правилото да не се дават в плен. И все пак, въпреки че Саладин проявил великодушие, целият християнски свят бил потресен от падането на отвъдморското франкско царство, което се било държало почти сто години. Папата призовал всички монарси на Европа да подкрепят един трети поход, който да освободи Божи гроб, завладян отново от неверниците.

За Баудолино, ако неговият император се присъединял към похода, това щяло да е случаят, който отдавна чакал. Да се спусне към Палестина означавало, че ще може да се придвижи на изток с една непобедима армия. Йерусалим щял да бъде превзет отново на бърза ръка и после щяло да му остане само да продължи към Индиите. Но именно по този повод открил колко наистина вече е уморен и несигурен Фридрих. Бил умиротворил Италия, но явно се боял, че ако се отдалечи от нея, ще изгуби всичко спечелено. А може би идеята за нов поход към Палестина изобщо го смущавала, тъй като помнел престъплението си по време на предишния поход, когато в гнева си бил разрушил онзи български манастир. Знае ли човек? Колебаел се. Питал се какъв е неговият дълг, а когато човек започва да си поставя този въпрос — казвал си Баудолино, — това е знак, че никакъв дълг вече не може да го тласне към действие.

— Бях на четирийсет и пет години, господин Никита, и на карта беше поставена мечтата на моя живот, или по-точно самият ми живот, понеже той бе изграден върху тази мечта. Затова, като разсъждавах хладно и се уповавах на своята звезда-закрилница, реших да дам на моя втори баща една надежда, един небесен знак за неговата мисия. След падането на Йерусалим по нашите християнски земи заприиждаха бегълци от онези руини и през императорския дворец минаха седем рицари тамплиери, които един Господ знае как бяха избегнали мъстта на Саладин. Изглеждаха много зле, но може би ти не знаеш какви са тамплиерите: пияници и развратници, които и сестра си ще продадат, ако им дадеш да оправят твоята, и — както се говори: — още по-лесно, ако им дадеш братчето си. Накратко казано, дадох им да се подкрепят и всички ме видяха да обикалям кръчмите с тях. Затова не ми беше трудно да кажа един ден на Фридрих, че тези безсрамни разбойници са откраднали в Йерусалим самия Градал. И добавих, че, понеже тамплиерите били съвсем закъсали, съм събрал всички пари, които съм имал, и съм го откупил от тях. В първия момент Фридрих, разбира се, се изненада. Но нали Градалът бил в ръцете на отец Йоан, който искал да му го подари на него, Фридрих? И не се ли готвел той, Фридрих, да тръгне да търси Йоан именно за да получи в дар тази върховна светиня? „Така беше, татко — казах му, — но явно някой продажник го е откраднал от Йоан и го е продал на тамплиерите, отишли по тези места да плячкосват, без да си дават сметка къде са се озовали.“

Но не беше важно да знаем как и кога е станало. Пред свещения римски император сега се представяше друга, още по-добра възможност: да тръгне да търси отец Йоан именно за да му върне Градала, да използва тази несравнима реликва не за да се сдобие с власт, а за да изпълни един дълг. И щеше да получи признателността на отеца и вечна слава в целия християнски свят. Между това да присвоиш Градала или да го върнеш, да го задържиш като свое съкровище или да го възстановиш на този, от когото е бил откраднат, да го имаш или да го предадеш, да го притежаваш (което би било мечта за всички) или да извършиш върховната жертва да се лишиш от него — няма никакво съмнение, че във второто беше истинското миропомазване, славата да бъдеш единствен и неподражаем крал и първосвещеник. Фридрих щеше да стане новия Йосиф Ариматейски.

— Лъгал си баща си?

— Правех го за негово добро и за доброто на империята.

— А не се ли запитваше какво би станало, ако Фридрих отиде наистина при отеца, поднесе му Градала и онзи опули очи и се запита каква е тази съдина, която никога не е виждал? Фридрих е могъл да стане не славата, а посмешището на християнския свят.

— Господин Никита, ти познаваш хората по-добре от мен. Представи си: ти си отец Йоан, един велик император на Запада, коленичил в краката ти, ти поднася една такава реликва и казва, че тя по право принадлежи на теб. Нима ще започнеш да се смееш и ще заявиш, че никога не си виждал тази кръчмарска паница? Как не! Не казвам, че отецът ще се престори, че я познава. Казвам, че заслепен от славата, която би спечелил, ако се признае за пазител на реликвата, той би я разпознал веднага, убеден, че винаги я е притежавал. И така, аз занесох на Фридрих, като нещо изключително ценно, гаванката на моя баща Галяудо и заклевам ти се, че в този момент се чувствах като човек, извършващ свещен обред. Връчвах дара и спомена за моя кръвен баща на моя духовен баща, и моят кръвен баща се оказваше прав: тази скромна вещ, с която се бе комкал през целия си живот на грешник, беше веществено и духом чашата, използвана от бедняка Христос, поел към смъртта за спасението на всички грешници. Нима при светата служба свещеникът не превръща най-обикновен хляб и най-обикновено вино в плътта и кръвта на Божия син?

— Но ти не си бил свещеник.

— Затова и не казвах, че тази вещ е кръвта Христова, казвах само, че я е съдържала. Не си приписвах власт на духовник. Само представях едно веществено доказателство.

— Фалшиво.

— Не. Ти сам ми каза, че за да приемеш една реликва за истинска, е достатъчно да почувстваш уханието й. Ние мислим, че имаме нужда от Бога, но често Бог има нужда от нас. В онзи момент мислех, че се налага да му помогна. Тази чаша трябваше да съществува някъде, щом Иисус я е използвал. Ако е била изгубена, то е станало по вина на някой нищожен човек. Аз връщах Градала на християнството. Бог нямаше да ме опровергае. Доказателство за това е, че дори моите другари веднага повярваха в него. Светият съсъд беше там, пред техните очи и вече в ръцете на Фридрих, който ги бе вдигнал към небето, сякаш в екстаз; Борон коленичи, виждайки за пръв път тази вещ, за която цял живот бе бълнувал; Киот веднага каза, че вижда силното сияние, което излъчвала; раби Соломон призна, че — макар Христос да не бил истинският Месия, очакван от неговия народ — без съмнение от този съд се долавял дъх на тамян; Зосим кокореше своите фанатични очи и се кръстеше наопаки, както правите вие, разколниците; Абдул трепереше като лист и мърмореше, че да притежаваш тази свята реликва се равнявало на това да завладееш всички отвъдморски царства — и беше ясно, че мечтата му е да я отнесе като любовен знак на своята далечна принцеса. Самият аз стоях с насълзени очи и се питах как стана възможно небето да пожелае аз да бъда посредникът за това невероятно чудо. Колкото до Поета, той ядно си гризеше ноктите. Знаех какво си мисли: че аз съм голям глупак, че Фридрих е стар и няма да успее да се възползва от това съкровище, че е трябвало да си го задържим за нас си и да тръгнем към северните страни, където са щели да ни подарят за него цяло кралство. Изправен пред очевидната слабост на императора, той си възвръщаше мечтите за власт. Но аз бях почти утешен, защото от държането му разбирах, че и той вече смята Градала за нещо истинско.

И така, Фридрих прибрал благоговейно чашата в едно сандъче, като овесил ключа му на врата си, и Баудолино си помислил, че постъпва правилно, защото в този миг имал чувството, че не само Поета, но и всеки от неговите приятели бил готов да открадне този предмет, за да се впусне в свое собствено приключение.

След това императорът заявил, че вече наистина се налагало да заминат. Един завоевателски поход трябвало да се подготви добре. На следващата година Фридрих изпратил посланици до Саладин и поискал среща с представители на сръбския велик жупан Стефан Неманя, на византийския василевс и на селджукския султан на Кония, за да организира преминаването през техните територии.

Докато кралете на Англия и Франция решили да тръгнат по море, през месец май на 1189-а Фридрих потеглил по суша от Ратисбон с петнайсет хиляди конници и петнайсет хиляди оръженосци; казвали, че в равнините на Унгария направил преглед на шейсет хиляди конници и сто хиляди пехотинци; други пък говорели направо за шестстотин хиляди кръстоносци. Навярно всички преувеличавали, дори Баудолино не бил в състояние да каже колко били в действителност, може би били всичко на всичко двайсетина хиляди, но във всеки случай представлявали внушителна армия. Макар да не можело да се преброят един по един, отдалеч те изглеждали като огромно множество и палатките им се виждали къде започват, но не и къде свършват.

За да избегне жестокостите и грабежите на предишните походи, императорът не разрешил да бъде последван от сганта на безимотните, които сто години по-рано били пролели толкова кръв в Йерусалим. Всичко трябвало да бъде направено по правилата, от хора, които знаели как се води война, а не от негодници, които тръгвали с извинението, че ще си спечелят Рая, а се прибирали по домовете си с парцалите на някой евреин, заклан по пътя. Фридрих приемал само тези, които можели да се издържат сами в продължение на две години, а бедните войници получили по три сребърни марки, за да се хранят по време на пътуването. Щом искаш да освобождаваш Йерусалим, трябва да си платиш за това.

Много италианци се присъединили към начинанието, тук били кремонците с епископа Сикардо, хората от Бреша, веронците, начело с кардинал Аделардо, и дори неколцина александрийци, между които старите приятели на Баудолино — Бойди, Кутика, Куарниенто, Прасето, Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, Коландрино, братът на Коландрина, всъщност негов шурей, един от синовете на Троти, и освен това Поци, Гилини, Ланцавекия, Пери, Инвицияти, Гамбарини и Чермели, всички на свои разноски или на разноски на града.

Заминаването било тържествено. Поели по течението на Дунав чак до Виена; после в Братислава през юни Фридрих се срещнал с краля на Унгария. След това навлезли в гъстите български гори. През юли се срещнали със сръбския жупан, който поискал да се съюзят срещу Византия.

— Мисля, че тази среща — каза Баудолино — разтревожи василевса Исак. Страх го беше, че армията ще иска да завладее Константинопол.

— И не е грешал.

— Грешал е с петнайсет години. По онова време Фридрих наистина искаше да стигне в Йерусалим.

— Но ние не бяхме спокойни.

— Разбирам ви. Една огромна чужда войска се готви да премине през вашата територия и вие естествено се безпокоите. И ни направихте труден живота. Пристигнахме в Сердика и не намерихме обещаните провизии. При Филипополис се сблъскахме с вашите войски, които после си плюха на петите, както се случваше при всеки сблъсък през онези месеци.

— По това време аз бях губернатор на Филипополис. От двора на василевса получавахме противоречиви нареждания. Веднъж ни заповяда да изградим висок зид около града и да изкопаем ров, за да устоим на вашите нападения, но щом изпълнихме нареждането, пристигна ново — да разрушим всичко, за да не послужело после като убежище за вас.

— Препречвахте планинските пътища, като струпвахте отсечени дървета. Нападахте нашите хора, когато се отдалечаваха да търсят храна.

— А вие плячкосвахте нашите земи.

— Защото не давахте обещаните припаси. Вашите хора ни спускаха от стените на града кошници с храна, но замесваха хляба с хоросан и с отровни вещества. Точно по време на пътуването императорът получи писмо от Сибила, бившата царица на Йерусалим, която го предупреждаваше, че за да спре напредването на християните, Саладин бил изпратил на византийския император голямо количество заразено зърно и едно гърне с толкова отровно вино, че един от робите на Исак, принуден да го помирише, издъхнал на място.

— Измислици.

— Но когато Фридрих изпрати посланици в Константинопол, вашият василевс ги накара да стоят прави и после ги хвърли в затвора.

— Но след това бяха върнати на Фридрих.

— А когато влязохме във Филипополис, го намерихме опразнен, защото всички бяха избягали. И теб те нямаше.

— Мой дълг беше да избегна плена.

— Така да е. Но вашият василевс смени тона, след като влязохме във Филипополис. Защото се срещнахме с арменската общност.

— Арменците ви смятаха за свои братя. Те са разколници като вас, не почитат светите образи, използват безквасен хляб.

— Те са добри християни. Някои от тях веднага заговориха от името на техния господар Левон и ни осигуриха преминаване и подкрепа през тяхната страна. Но че нещата не са толкова прости, разбрахме в Адрианополис, когато пристигнаха и пратениците на селджукския султан на Кония Килидж Арслан, който се обявяваше за господар не само на турците и сирийците, но също и на арменците. Кой командваше и къде?

— Килидж се опитваше да ограничи надмощието на Саладин и искаше да завладее християнското царство на арменците и следователно се надяваше, че армията на Фридрих ще може да му помогне. Арменците пък вярваха, че Фридрих ще укроти намеренията на Килидж. Нашият Исак, който помнеше поражението, нанесено ни от селджуците при Мириоцефал, се надяваше, че Фридрих ще се сблъска с Килидж, но нямаше да е недоволен и ако се получеше някой и друг сблъсък с арменците, които създаваха доста главоболия на нашата империя. Ето защо, когато научи, че и селджуците, и арменците осигуряват на Фридрих преминаването през техните земи, разбра, че трябва не да пречи на неговия поход, а напротив, да го подпомогне, като му позволи да мине през Пропонтида. Изпращаше го срещу нашите врагове и го отдалечаваше от нас.

— Бедният ми баща. Не зная дали е подозирал, че става оръдие в ръцете на една паплач еднакво кръстобелязани врагове. А може би го е разбирал, но се е надявал, че ще може да ги победи всичките. Това, което знам, е, че в сключването на евентуален съюз с едно християнско царство, арменското, което се намира отвъд Византия, Фридрих с трепет виждаше стъпка към осъществяването на своята крайна цел. Представяше си (и аз заедно с него), че арменците ще могат да му открият пътя към царството на отец Йоан… Във всеки случай, както казваш ти, след преговорите със селджуците и арменците вашият Исак отстъпи. И точно в Галиполи, в Калиуполис, те видях, когато ти ни съобщаваше от името на своя василевс, че ни даваш кораби.

— Не ни беше лесно да вземем това решение — каза Никита. — Василевсът рискуваше да влезе в голямо противоречие със Саладин. Наложи се да му изпрати посланици, които да му обяснят причините за това наше отстъпление. Като истински владетел Саладин веднага разбра положението и не ни се разсърди. Повтарям ти, от турците ние изобщо няма защо да се боим. Нашият проблем сте били винаги вие, разколниците.

Разговорът заплашваше да се изостри, но Никита и Баудолино си казаха, че не бива да се увлекат в обвинения кой е бил крив и кой прав в едни вече отдавна минали събития. Може би Исак е бил прав — всеки вожд на християнски поклонници, който минавал през Византия, винаги бивал съблазнен да спре там, където имало толкова прекрасни неща за завладяване, вместо да се излага на риск под стените на Йерусалим. Но Фридрих наистина искал да продължи похода си.

Пристигнали в Галиполи и макар той да не бил Константинопол, армията била очарована от този жив, празничен град, от пристанището му, пълно с галери и платноходи, готови да поемат коне, рицари и припаси. Не било работа за един ден и нашите приятели нямали с какво да запълнят времето си. Още в началото на пътуването Баудолино бил решил да използва Зосим за нещо полезно и сега го накарал да преподава гръцки на неговите другари.

— По местата, където ще ходим — казал, — никой не знае латински, а да не говорим за немския, провансалския или моя роден език. С гръцкия винаги има надежда да се оправим.

И по този начин, между посещенията в бардаците и четенето на текстове от бащите на Източната църква, очакването не им тежало.

На пристанището имало огромен пазар и един ден те решили да отидат там, привлечени от далечните светлинки и миризмата на подправки. Зосим, когото били освободили от веригата, за да им служи за водач (но под зоркото наблюдение на Борон, който нито за миг не го изпускал от поглед), ги предупредил:

— Вие, латинските и алеманските варвари, не познавате правилата на нашата ромейска цивилизация. Трябва да знаете, че в нашите пазари отначало вие не желаете да купите нищо, защото ви искат много, и ако платите веднага, не че ще ви вземат за балами, защото вече знаят, че сте такива, но ще се почувстват зле те самите, защото радостта на търговеца е в пазарлъка. Затова вие предлагате две пари, когато ви искат десет, те слизат на седем, вие давате три и те ще слязат на пет, вие настоявате на три, докато накрая те отстъпят, като се вайкат и кълнат, че цялата им рода ще умре от глад. В този момент вие купувате, но трябва да знаете, че стоката е струвала една пара.

— Тогава защо трябва да купуваме? — запитал Поета.

— Защото и те имат право да живеят, а три пари за нещо, което струва една, е честна сделка. Но трябва да ви предупредя и за още нещо: не само търговците имат право да живеят, но и крадците, и те, понеже не могат да се обират един друг, ще се опитат да оберат вас. Ако им попречите, то си е ваше право, но ако те успеят, не трябва да се оплаквате. Затова ви съветвам да носите в кесиите си малко пари — толкова, колкото сте решили да похарчите, и нищо повече.

Поучени от този тъй добре запознат с местните нрави водач, нашите приятели се гмурнали в морето от хора, които вонели на чесън, както всички ромеи. Баудолино си купил две красиво изработени арабски ками, които се затъквали от двете страни на пояса и се измъквали бързо, с кръстосани ръце. Абдул си намерил прозрачна кутийка, съдържаща кичур коси (не се знаело чии са, но било ясно за кого си мислел купувачът). Соломон извикал високо останалите, когато открил шатрата на един персиец, който продавал вълшебни отвари. Този продавач на еликсири им показал издуто шишенце, което по думите му съдържало извънредно могъщ цяр, който, ако се взимал на малки дози, подсилвал жизнените сокове, но ако се изпиел наведнъж, бързо причинявал смърт. После извадил друго подобно шишенце, което обаче съдържало най-мощно лекарство, способно да обезсили действието на която и да била отрова. Соломон, който като всички юдеи се занимавал и с медицинско изкуство, купил противоотровата. И понеже принадлежал към хората, които познавали много добре ромеите, успял да плати за нея една пара вместо исканите десет, но се ядосвал, че е платил поне двойно повече от действителната й цена.

След като напуснали шатрата на аптекаря, Киот намерил един великолепен шал, а Борон дълго-дълго разглеждал стоките и накрая тръснал глава и измърморил, че за приближени на един император, който притежавал Градала, всички богатства на света били фъшкии, камо ли тези боклуци наоколо.

Открили Бойди от Александрия, който бил станал вече част от тяхната група. Бил полудял по един пръстен, вероятно златен (продавачът му го бил отстъпил със сълзи на очи, защото принадлежал на майка му), с вградено късче магическо вещество, което само близнато възстановявало ранен човек, а понякога съживявало мъртъвци. Бил го купил, защото, както казал, щом щял да рискува кожата си под стените на Йерусалим, добре било да вземе предпазни мерки.

Зосим се прехласнал пред един печат, който носел буквата 2, тоест неговия инициал, и който се продавал заедно с плочка червен восък. Буквата била така разядена, че нямало да остави никакъв отпечатък върху восъка, но това било безспорно свидетелство, че предметът е старинен. Естествено, тъй като бил пленник, Зосим нямал пари, но Соломон се трогнал и му купил печата. В този момент, блъскани от тълпата, те забелязали, че са изгубили Поета, но го открили да се пазари за един меч, който според търговеца произхождал от завладяването на Йерусалим. Но когато Поета потърсил кесията си, забелязал, че Зосим бил имал право и че той, със своите светлосини очи на завеян алеман, бил привлякъл крадците като мухи. Баудолино го съжалил и му подарил меча.

На следния ден в лагера се появил богато облечен мъж с тържествени обноски, придружен от двама слуги, и поискал да се види със Зосим. Монахът разменил няколко приказки с него, после отишъл при Баудолино и му казал, че това бил Махитар Ардзроуни, високопоставен арменски благородник, натоварен с тайна мисия от владетеля им Левон.

— Ардзроуни ли? — каза Никита. — Знам за него. Идвал е няколко пъти в Константинопол още по времето на Андроник. Разбирам, че се е срещнал с твоя Зосим, защото се славеше с това, че практикува магическите науки. Един мой приятел от Селимврия, Господ знае дали ще го намерим там, му е гостувал в неговия замък в Даджиг…

— И ние бяхме там, както ще чуеш, и то за наше нещастие. Това, че беше приятел на Зосим, беше за мен твърде неблагоприятен знак, но аз съобщих за него на Фридрих, който пожела да го види. Този Ардзроуни се оказа твърде пестелив по отношение на пълномощията си. Бил изпратен, но не бил изпратен от Левон, или по-точно, дори да бил изпратен, не трябвало да го казва. Бил пристигнал със задачата да преведе императорската армия през територията на турците до Армения. Говореше с императора на приемлив латински, но когато не желаеше да уточнява нещата, се преструваше, че не намира подходящата дума. Фридрих казваше, че като всички арменци, не заслужавал доверие, но понеже му изнасяше да има човек, който да познава местата, през които щяхме да минем, реши да го присъедини към армията, като ми нареди все пак да го държа под око. Трябва да призная, че по време на похода той се държа безупречно и даваше сведения, които всеки път се оказваха достоверни.

24. Баудолино в замъка на Ардзроуни

През март 1190 година армията навлязла в Азия през Витиния, достигнала Лаодицея и се насочила към териториите на селджукските турци. Старият султан на Кония твърдял, че е съюзник на Фридрих, но неговите синове го лишили от власт и нападнали християнската армия. Или може би самият Килидж си бил променил намеренията, това така и не станало ясно. Сблъсъци, леки нападения, истински битки се редували и Фридрих напредвал като победител, но войската му била оредяла от студа, глада и набезите на туркмените, които се появявали изневиделица, нападали по крилата и бързо се измъквали, тъй като познавали добре пътищата и укритията.

Докато прекосявали с мъка изгаряните от слънцето пустинни територии, войниците били принудени да пият собствената си пикоч или кръвта на конете. Когато стигнали пред Кония, армията на кръстоносците се състояла от най-много хиляда конници.

И въпреки това се получила чудесна обсада и младият Фридрих Швабски, макар и болен, се сражавал добре — повел сам атаката срещу града.

— Твърде хладно говориш за младия Фридрих.

— Не ме обичаше. Недоверчив беше към всички; ревнуваше от брат си, който бе на път да му отнеме императорската корона, и разбира се, ревнуваше от мен, макар да не бях от тяхната кръв, заради привързаността, която ми засвидетелстваше баща му. Може би още като малък е бил смутен от начина, по който гледах майка му или по който тя гледаше мен. Ядосваше се на властта, която получих, след като предадох Градала на баща му, и винаги показваше недоверието си към тази история. Когато се заговоряше за похода към Индиите, го чувах да мърмори, че пак сме щели да си приказваме, когато му дойдело времето. Имаше чувството, че всички го изпреварват. Затова и в Кония прояви голяма смелост, макар този ден да беше с треска. Единствено когато баща му го похвали за подвига му, и то пред всички свои барони, видях в очите му да блясва искрица радост. За първи път в живота му, според мен. Отидох да го поздравя и наистина се радвах на подвига му, но той ми благодари разсеяно.

— Ти приличаш на мен, Баудолино. И аз пишех и пиша хрониките на моята империя, като се спирам повече върху дребните зависти, ревности и омрази, които разтърсват семействата на могъщите и водят до големите обществени събития. Императорите също са човешки същества и историята е и история на техните слабости. Но продължавай нататък.

— След като завладяхме Кония, Фридрих веднага изпрати посланици при Левон Арменски с искане да му помогне да прекоси неговите територии. Имаше сключен договор, самите те го бяха предложили. Но Левон не беше изпратил още никого да ни посрещне. Може би се боеше, че може да свърши като султана на Кония. Така че ние тръгнахме напред, без да знаем дали ще получим помощ, и Ардзроуни ни водеше, заявявайки, че пратениците на неговия владетел със сигурност ще се появят. Един юнски ден завихме на юг и като преминахме Ларанда, поехме по склоновете на Таврус и най-сетне видяхме гробище с кръстове. Намирахме се в Киликия, на християнска земя. Веднага бяхме приети от арменския владетел на Сибилия и по-нататък, близо до една проклета река, чието име бих искал да забравя, се срещнахме с пратениците, които идваха от името на Левон. Щом се появиха, Арздроуни ни заяви, че било по-добре те да не го виждат, и изчезна. Срещнахме се с двама благородници, Констант и Балдуин Камардейски. Никога не бях виждал пратеници с по-неясни послания. Единият обяви като предстояща тържествената поява на Левон и на католикоса Григорий; другият шикалкавеше, че макар да имал най-силно желание да подпомогне императора, арменският владетел не можел да покаже на Саладин, че отваря път на неговите врагове, и следователно трябвало да действа изключително предпазливо.

След заминаването на посланиците Ардзроуни се появил отново и дръпнал настрани Зосим, който после отишъл при Баудолино и заедно с него се изправили пред Фридрих.

— Ардзроуни казва, че бил далече от мисълта да предаде своя господар, но подозирал, че за Левон щяло да е щастие, ако спреш тук.

— В какъв смисъл? — запитал Фридрих. — Да не би да иска да ми предложи вино и девойки, за да забравя, че целта ми е Йерусалим?

— Вино може би, но примесено с отрова. Каза да си спомниш за писмото на царица Сибила — отвърнал Зосим.

— Откъде знае за това писмо?

— Слуховете са бързи. Ако Левон спре твоя ход, ще направи голяма услуга на Саладин и Саладин може да му помогне да осъществи желанието си да стане султан на Кония, тъй като Килидж и синовете му бяха позорно победени.

— А защо Ардзроуни се е загрижил толкова за моя живот, че чак предава своя господар?

— Единствен нашият Господ Бог Иисус Христос е дал живота си от любов към човечеството. Семето на хората, родени в грях, е подобно на животинското семе: и кравата даже ти дава мляко само ако ти й дадеш сено. Какво учи това свято правило? Че Ардзроуни не би се отказал да заеме един ден мястото на Левон. Той е уважаван от много арменци, а Левон не е. И следователно, ако спечели признанието на свещения римски император, той, Ардзроуни, би могъл един ден да се опре на по-могъщия от своите приятели. Ето защо предлага да вървим до неговия замък Даджиг, все по брега на тази река, и да изчакаме твоите хора тук наоколо. Докато чакаме да разберем какво в действителност ще ни предложи Левон, ти ще можеш да живееш у него, Ардзроуни, защитен от всякакви опасности. И препоръчва най-вече да си много внимателен с храната и пиенето, които някой от съотечествениците му би могъл да ти предложи.

— Дявол ги взел — изревал Фридрих, — вече цяла година непрекъснато попадам от едно змийско гнездо в друго! Моите прекрасни германски князе са като невинни агънца в сравнение с тези хора тук и знаеш ли какво ще ти кажа? Дори свръхневерните миланчани, които ми създадоха толкова главоболия, ме нападаха открито, а не се опитваха да ми теглят ножа, докато спя! И какво ще правим?

Синът Фридрих го посъветвал да приеме поканата. По-добре било да се пази от един ясен противник, отколкото от множество незнайни врагове.

— Прав е, татко мой — съгласил се Баудолино. — Ти ще се подслониш в този замък, а аз и моите приятели ще ти бъдем като ограда, тъй че никой да не може да се приближи до теб, нито денем, нито нощем, без да мине през нашите тела. Ще вкусваме преди теб всичко, което ти предлагат. Не казвай нищо, не съм мъченик. Всички ще знаят, че ние ще пием и ядем преди теб и никой няма да сметне за разумно да отрови някой от нас, защото после твоят гняв ще се стовари върху всеки един от обитателите на тази крепост. Твоите хора имат нужда от почивка, Киликия е населена с хора християни, султанът на Кония вече няма сили да превали планините и да те нападне отново, Саладин е твърде далеч, тук околността е цялата в скали и ровове, които осигуряват чудесна естествена защита, струва ми се, че тази земя е подходяща за укрепване на силите на всички ни.

След цял ден ход към Селевкия навлезли в една теснина, през която можели да минат само като следват плътно реката. Изведнъж проходът се разширил и реката вече течала бавно и дълго под лек наклон, за да се ускори по-късно и после да навлезе в следващо ждрело. На неголямо разстояние от брега като огромна гъба се извисявала кула с неправилни очертания, която изпъквала пред очите на идващия от изток, докато слънцето залязвало зад нея, така че на пръв поглед не можело да се каже дали е дело на човек, или на природата. Едва с приближаването си пътникът различавал огромното струпване на канари и крепостта, кацнала върху него, която властвала над равнината и над венеца от околните планини.

— Тука, господарю — казал Ардзроуни, — можеш да установиш войската си на лагер и те съветвам да го направиш ей там, край реката, където има място за палатките и вода за хората и животните. Замъкът ми не е голям и моят съвет е да дойдеш горе само с шепа верни хора.

Фридрих наредил на сина си да остане с войската и да се погрижи за лагера. Решил да вземе със себе си само десетина души и групата на Баудолино и неговите приятели. Синът се опитал да възрази, като казал, че искал да бъде близо до баща си, на не повече от миля разстояние. И този път проявил недоверие към Баудолино и неговите приятели, но императорът останал непоклатим.

— Ще спя в този замък — казал той. — Утре сутрин ще се изкъпя в реката, а за да направя това, нямам нужда от вас. Ще я преплувам, за да ви пожелая добро утро.

Синът отвърнал, макар и с неохота, че волята на баща му била за него закон.

Фридрих се отделил от войската с десетимата си воини, следвали го Баудолино, Поета, Киот, Борон, Абдул, Соломон и Бойди, който водел окования Зосим. Всички се чудели как човек може да се изкачи до този замък, но като заобиколили канарите, открили, че откъм запад отвесният склон бил по-полегат, достатъчно, за да се изкопаят и покрият с каменна настилка стъпалата на една пътека, по която можели да преминат един до друг само два коня. Всички, които искали да се изкачат по нея с враждебни намерения, трябвало да се движат по пътеката бавно, така че двамина стрелци от зъберите на замъка можели да изтребят всички нападатели двама по двама.

В края на стръмнината се откривал широк портал, който въвеждал във вътрешния двор. Покрай портала пътеката отбивала встрани, следвайки отблизо стената, като се стеснявала и водела край ръба на пропастта до една друга, по-малка врата в северната част на замъка. И свършвала там, до бездната.

Влезли в двора, сред който се издигал истинският замък, чиито стени били настръхнали от зъбери, пазени на свой ред откъм зидовете, отделящи двора от пропастта. Фридрих разположил своите хора по външните зъбери, за да наблюдават отвисоко пътеката. Ардзроуни сякаш нямал други хора, освен неколцина телохранители, които пазели вратите и коридорите.

— Нямам нужда от войска тук — казал той с горделива усмивка. — Аз съм недосегаем. И това тук, ще видиш, свещени императоре, не е военно укрепление, а убежище, където се занимавам със своите научни изследвания върху въздуха, огъня, земята и водата. Ела, ще ти покажа къде можеш да отседнеш по начин, достоен за теб.

Изкачили се по едно стълбище и след втория завой се озовали в обширна оръжейна зала с няколко скамейки, украсена с рицарски доспехи и оръжия по стените. Ардзроуни отворил една дървена врата, обкована с желязо, и ги въвел в разкошно обзаведена стая. В нея имало легло с балдахин, скрин от тъмно дърво със златни купи и свещници, над който се извисявало нещо като бюфет, и една голяма камина, приготвена за запалване, с цепеници и късове от нещо, подобно на въглища, но намазани с някакво вещество, служещо навярно за подхранване на огъня, и всичко това добре подредено върху сухи съчки и покрито с уханни клонки.

— Това е най-добрата стая, с която разполагам — казал Ардзроуни, — и за мен е чест да ти я предложа. Не те съветвам да отваряш този прозорец. Гледа на изток и утре сутрин слънцето може да ти досади. През цветните му стъкла обаче, чудо на венецианското изкуство, светлината се процежда меко.

— Никой ли не може да се вмъкне през него? — запитал Поета.

Ардзроуни отворил с труд прозореца, който бил снабден с множество резенца и заключалки.

— Вижте колко е високо. А зад двора са стените, където вече бдят вашите хора.

И наистина, виждали се външните стени, горният коридор, по който на интервали преминавали стражите, и — на един изстрел с арбалет — върху подставка, укрепена между зъберите на стената, две големи силно вдлъбнати метални чинии. Фридрих попитал какво представляват.

— Това са архимедови огледала, с които древният учен е потопил римските кораби, обсадили Сиракуза — отговорил Ардзроуни. — Всяко обикновено огледало улавя и връща успоредни светлинните лъчи, които падат върху неговата повърхност, и поради това отразява предметите. Но ако огледалото не е плоско, а изкривено по подходящ начин, както учи геометрията, царицата на науките, лъчите не се отразяват успоредно, а се съсредоточават всички пред огледалото в една точка, определена от степента на неговото изкривяване. Ако насочиш огледалото така, че да улавя лъчите на слънцето в момента на най-силния му блясък, и направиш тъй, че да се съберат всички заедно в същата далечна точка, съсредоточаването на толкова лъчи в тази определена точка поражда горене и можеш да запалиш дърво, такелажа на кораб, бойна машина или трънаците около враговете си. Огледалата са две, защото едното е така изгънато, че да поразява надалече, другото опожарява близките неща. И така с тези два извънредно прости уреда мога да защитя замъка си по-добре, отколкото ако имах хиляда стрелци.

Фридрих казал, че Ардзроуни би трябвало да го научи да действа с това тайно оръжие, защото с него стените на Йерусалим щели да рухнат по-бързо от йерихонските, не от звука на тръбите, а от лъчите на слънцето. Ардзроуни отвърнал, че е на услугите на императора. След това затворил прозореца и добавил:

— Оттук стаята не се проветрява, но въздух влиза от други процепи. Макар че е лято, тъй като стените са дебели, през нощта може да ти стане студено. Вместо да палим камината, която пуши неприятно, съветвам те да се завиеш с тези кожи върху леглото. Прости ми грубостта, но Господ Бог ни е създал с тяло: зад тази вратичка в това килерче, виждаш сам, седалката не е много царствена, но всичко, което твоето тяло пожелае да изхвърли, ще падне в една щерна в подземието, без да овони помещението. В стаята се влиза само през вратата, през която току-що минахме. Зад нея, след като я залостиш отвътре, ще останат твоите придворни, които ще трябва да спят на тези пейки, но ще осигуряват спокойствието ти.

Гостите забелязали над камината един кръгъл барелеф — глава на Медуза с виещи се като змии коси, жумяща и разтворила месести устни, зад които тъмнеела бездънна празнина. („Като онази Медуза, която видяхме с теб, господин Никита, в подземния резервоар.“) Заинтригуван, Фридрих попитал какво е това.

Ардзроуни обяснил, че е ухо на Дионисий.

— Това е една от моите магии. В Константинопол се намират още стари камъни от този вид, трябваше само да пробием дупка в устата. Под нас има една стая, в която обикновено стоят войниците от малкия ми гарнизон, но докато ти, императоре, живееш тук, тя ще бъде опразнена. Всичко, което се говори долу, излиза от тази уста така ясно, сякаш говорещият е застанал зад главата. По този начин, когато искам, мога да чуя какво си говорят моите хора.

— Да можех да зная какво си говорят моите братовчеди — казал Фридрих. — Ардзроуни, ти си ценен човек. И за това ще си говорим. Сега да решим какво ще правим утре. Сутринта искам да се изкъпя в реката.

— Ще можеш да слезеш до нея пеша или на кон — казал Ардзроуни, — и то без да прекосяваш двора, през който влязохме. Зад вратата на оръжейната има стълбичка, която води към по-малкия двор. През него излизаш направо на главната пътека.

— Баудолино — казал Фридрих, — разпореди се да подготвят няколко коня в това дворче за утре сутрин.

— Татко мой — отвърнал Баудолино, — прекрасно зная колко обичаш да се хвърляш в най-бурни води. Но сега си уморен от пътя и от всички изпитания, които преживя. Не познаваш водите на тази река, която ми се струва пълна с въртопи. Защо искаш да се излагаш на опасност?

— Защото не съм толкова стар, колкото мислиш, синко, и защото, ако не беше толкова късно, щях веднага да отида на реката, толкова се чувствам потънал в прах. Ако императорът вони, то трябва да е само от маслото на миропомазването… Нареди да приготвят конете.

— Както казва Еклисиаст — обадил се плахо раби Соломон, — никога не плавай срещу течението на реката.

— А кой е казал, че ще плавам срещу течението — засмял се Фридрих. — Ще плавам по него.

— Не е необходимо човек да се мие прекалено често — казал Ардзроуни, — и то трябва да става само под ръководството на опитен лекар, но тук ти си господарят. По-скоро, понеже е още рано, за мен би било чест, макар и незаслужена, да те разведа из моя замък.

Повел ги отново по стълбището към долния етаж и минали през голям салон, подреден за вечерния пир и вече осветен от огромни свещници. После прекосили една зала, пълна с табуретки — в едната й част бил изграден голям обърнат охлюв: спираловидна структура, която се стеснявала като фуния с отвърстие в центъра.

— Това е стаята на стражите, за която ти разказвах — казал Ардзроуни. — Ако човек говори тук, близо до този отвор, може да бъде чут в твоята спалня.

— Ще ми е интересно да го чуя как действа — казал Фридрих.

Баудолино се пошегувал, че през нощта щял да слезе в стаята, за да го поздрави, докато спял. Фридрих се засмял и му казал да не го прави, защото тази нощ искал да си почине на спокойствие.

— Освен ако — добавил — не трябва да ми съобщиш, че султанът на Кония се готви да влезе през комина.

След това Ардзроуни ги превел през един коридор и влезли в една зала с просторни сводове, в която проблясвали искри и се кълбели облаци пара. В големи казани вряло някакво разтопено вещество, виждали се колби, реторти, аламбици и други странни съдове. Фридрих запитал Ардзроуни дали не произвежда злато, но оня с усмивка обяснил, че не се занимава с алхимически глупости. Казал обаче, че умее да позлатява метали и да получава еликсир, който макар да не осигурявал дълъг живот, то поне удължавал с малко твърде краткия живот, който ни бил отреден от съдбата.

Фридрих казал, че не желае да го опитва.

— Господ е определил продължителността на нашия живот и трябва да се примиряваме с Неговата воля. Все едно е дали ще умра утре, или ще доживея до сто години. Всичко е в ръцете на Бога.

Раби Соломон отбелязал, че думите му са много мъдри, и двамата се разговорили по въпроса за небесните повели и тогава за първи път Баудолино чул Фридрих да говори за тези неща.

Докато двамата беседвали, Баудолино забелязал с крайчеца на окото си, че Зосим се бил вмъкнал през малка врата в едно съседно помещение и че Ардзроуни, разтревожен, веднага го последвал. Като заподозрял, че Зосим знае някакъв проход, през който да избяга, той тръгнал подир двамата и се озовал в малка стая, в която имало само един скрин със седем позлатени глави отгоре му. Всички те представяли едно и също брадато лице, като всяка била закрепена върху отделна подставка. Явно били направени, за да съдържат реликви, защото се виждало, че лицето на всяка можело да се отваря като капак на кутия, закрепен към задната част на главата с печат от тъмен восък.

— Какво търсиш? — обърнал се Ардзроуни към Зосим, без да забележи присъствието на Баудолино.

Зосим отговорил:

— Чух, че си произвеждал реликви и че затова ти служели тези странни уреди за позлатяване на метали. Това са глави на Кръстителя, нали? Виждал съм ги и на други места и сега със сигурност зная произхода им.

Баудолино се покашлял възпитано. Ардзроуни рязко се обърнал и в уплаха вдигнал ръце пред устата си и завъртял очи.

— Моля ти се, Баудолино, не казвай на императора, че ще заповяда да ме обесят! — прошепнал той. — Така е, това са реликвеници с истинската глава на Йоан Кръстител. Всяка съдържа човешки череп, подложен на специално опушване, за да се смали и да добие старинен вид. Аз живея на тази земя без никакви природни богатства, без ниви и без добитък, и средствата ми са ограничени. Произвеждам реликви, наистина, и те се търсят много както в Азия, така и в Европа. Достатъчно е да пласирам две от тези глави далече една от друга, например едната в Антиохия, а другата — в Италия, и никой няма да се досети, че са две.

Усмихвал се с мазно смирение, сякаш искал разбиране за един съвсем лек грях.

— Никога не съм се съмнявал, че си добродетелен човек, Ардзроуни — засмял се Баудолино. — Задръж си главите, но да излизаме бързо, че иначе ще събудим подозрение у другите, и най-вече у императора.

Излезли тъкмо когато Фридрих привършвал своята размяна на религиозни разсъждения със Соломон. Императорът запитал какви други чудеса можел да им покаже домакинът и Ардзроуни, нетърпелив да ги отдалечи от тази зала, ги повел по коридора. Стигнали до затворена двукрила врата, до която имало един жертвеник, подобен на тези, които езичниците използвали за своите приношения и от които Баудолино бил виждал много отломки в Константинопол. Върху него били струпани съчки и клонки. Ардзроуни ги полял с някаква гъста тъмна течност и с една от факлите, които осветявали коридора, ги запалил. От жертвеника лумнал огън и след няколко минути се дочуло някакво подземно бълбукане, някакво скърцане, докато Ардзроуни, вдигнал ръце към тавана, произнасял заклинания на непознат варварски език, като обаче от време на време хвърлял по някой поглед към гостите си, сякаш да им даде да разберат, че изобразява жрец или магьосник. Накрая, за удивление на всички, двете крила на вратата се отворили, без някой да ги бил докоснал.

— Това са чудеса на хидравлическото изкуство, което изучавам, като следвам знанията на мъдрите александрийски учени отпреди много векове — усмихнал се гордо Ардзроуни. — Много е просто: под жертвеника има метален съд с вода, която се затопля от огъня. Тя се превръща в пара и през един сифон, който всъщност е една извита тръба, парата изпълва една кофа, в която се изстудява и се превръща отново във вода; от тежестта на водата кофата се спуска надолу и чрез малката макара, на която е провесена, задвижва два дървени цилиндъра, които от своя страна завъртат осите на вратата. И тя се отваря. Просто, нали?

— Просто ли? — казал Фридрих. — Направо удивително! Наистина ли гърците са познавали тези чудеса?

— Тези и много други. Египетските жреци също са ги познавали. Те са използвали тази хитрост, за да отварят само с глас вратите на храма, и вярващите са го възприемали като чудо — обяснил Ардзроуни.

После приканил императора да прекрачи прага. Влезли. Насред залата се издигал друг странен уред: кожено кълбо, закрепено към кръгла плоскост чрез две дръжки, изгънати под прав ъгъл; плоскостта представлявала капак на метален казан, под който били струпани дърва. От горната и от долната част на кълбото излизали две тръбички, завършващи с човки, обърнати в противоположни посоки. При вглеждане човек забелязвал, че двете дръжки, свързващи кълбото с кръглата плоскост, всъщност били тръби, които долу тръгвали от казана, а горе се вмъквали във вътрешността на кълбото.

— Казанът е пълен с вода. Сега ще я загреем — казал Ардзроуни и отново запалил буен огън.

След няколко минути водата закипяла, след това се чуло свистене, отначало по-слабо, после силно, и кълбото започнало да се върти между двете дръжки, а човките пуфкали кълбета пара. Кълбото се въртяло така известно време, след това движението му се позабавило и Ардзроуни побързал да запуши двете тръбички с мека глина.

— И тук принципът е прост — казал той. — Водата в казана завира и се превръща в пара, която изпълва кълбото. Парата излиза от кълбото бурно и в противоположни посоки през двете тръбички и му придава въртеливо движение.

— И за какво друго лъжливо чудо са го използвали? — запитал Баудолино.

— За никакво, но то доказва една голяма истина — позволява да се докосне с пръст съществуването на празното пространство.

Борон това и чакал. Щом чул да се говори за празното пространство, веднага настръхнал и запитал как тази хидравлична играчка можела да докаже съществуването на празното пространство.

— Много просто — казал Ардзроуни. — Водата от казана се превръща в пара и изпълва кълбото, парата излиза от кълбото, като го кара да се върти; когато кълбото се забавя, знак, че в него вече няма пара, запушваме човките. И тогава какво остава в казана и в кълбото? Нищо, тоест празно пространство.

— Бих искал да го видя — казал Борон.

— За да го видиш, трябва да отвориш кълбото, а тогава въздухът веднага ще влезе в него. Но има едно място, където можеш да стоиш и да усетиш присъствието на празното пространството. Ще го усещаш обаче за кратко време, защото, останал без въздух, ще умреш от задушаване.

— И къде е това място?

— Горе, в една стая над нас. Сега ще ти покажа как мога да създам празно пространство в тази стая.

Вдигнал факлата и показал друга машина, която до този момент била останала незабелязана в полумрака. Била много по-сложна от двете предшестващи, защото, така да се каже, вътрешностите й били извадени на показ. Представлявала огромен алабастров цилиндър, в който се виждала неясната сянка на нещо като барабан, стърчащ наполовина от големия цилиндър и свързан в горната си част с грамадна дръжка, която можела да бъде задвижвана с две ръце като лост. Ардзроуни задвижил този лост и гостите видели как барабанът първо се издигнал, а после се спуснал, докато стигнал дъното на външния алабастров цилиндър. От горната част на алабастровия цилиндър излизала дебела тръба, направена от здраво съшити животински мехури. Тази тръба излизала навън през тавана на стаята. А долу, в основата на цилиндъра, имало отвор.

— И така — обяснил Ардзроуни, — тук нямаме вода, а само въздух. Когато вътрешният барабан се спусне, той сгъстява въздуха, който се намира в алабастровия цилиндър, и го изгонва през долния отвор. Когато лостът издига барабана, той задвижва едно капаче, което запушва долния отвор, тъй че въздухът, изгонен от алабастровия цилиндър, да не може да се върне назад. Когато барабанът се изкачи напълно, той задвижва друго капаче. То пуска въздуха, идещ през тръбата от животински мехури от горната стая, тази, за която ви говорих. Когато барабанът се спусне отново, то изтласква през долния отвор и този въздух. Полека-лека моята машина изсмуква целия въздух от горе и го вкарва тук, тъй че в онази стая над нас се създава празно пространство.

— А в нея не влиза ли отнякъде друг въздух? — запитал Баудолино.

— Не. Веднага щом машината се задейства, чрез тези въженца, свързани с лоста, се затварят всички дупки и процепи, през които в стаята може да проникне въздух.

— Но с това изобретение би могъл да убиеш човека, който се намира горе — казал Фридрих.

— Бих могъл, но никога не съм го правил. Веднъж поставих в стаята един петел. След опита се качих горе и петелът лежеше мъртъв.

Борон поклатил глава и прошепнал на ухото на Баудолино:

— Не му вярвай, той лъже. Ако петелът е умрял, това ще значи, че празното съществува, но тъй като то не съществува, петелът трябва да е още жив и здрав. Или може да е умрял, но от мъчението. — После се обърнал към Ардзроуни и казал високо: — Чувал ли си някога, че животните умират и в дъното на празни кладенци, където гаснат свещите? Някои вадят извод, че там нямало въздух, и значи имало празно пространство. А всъщност в дъното на кладенците липсва само тънкият въздух, но гъстият и зловонният остава и именно той задушава и хората, и пламъка на свещите. Вероятно същото се случва и в твоята стая. Ти изсмукваш тънкия въздух, но остава гъстият, който не може да се диша, и той е бил достатъчен, за да умори петела.

— Престанете — прекъснал ги Фридрих. — Всички тези машинарии са прекрасни, но освен онези огледала горе нито една не може да се използва за обсада или в битка. Тогава за какво служат? Да вървим, гладен съм. Ардзроуни, ти ми обеща хубава вечеря. Мисля, че е дошло време за нея.

Ардзроуни се поклонил и повел Фридрих и неговите хора към зала, която изглеждала наистина разкошна, поне за хора, които седмици наред се били хранили с оскъдните военни дажби. Ардзроуни им предложил най-доброто от арменската и туркменската кухня, включително техните тежки сладкиши, от които гостите получили усещането, че се давят в мед. Както се били уговорили, Баудолино и другарите му опитвали всяко блюдо, преди то да бъде поднесено на императора. Против правилата на дворцовия етикет (но по време на война етикетът претърпява множество изключения) всички седели на една маса и Фридрих весело се тъпчел и наливал, сякаш бил равен с тях, и слушал заинтригуван диспута между Борон и Ардзроуни.

Борон казвал:

— Ти продължаваш да упорстваш и да говориш за празното пространство, сякаш то е пространство, в което няма никаква материя, дори въздушна. Но пространство без материя не може да съществува, защото пространството е взаимоотношение между материи. Освен това не е възможно празното пространство да съществува, защото, както ни учат всички велики философи, природата се бои от него и не може да го търпи. Ако изсмучеш въздуха от една тръбичка, потопена във вода, водата се изкачва, защото не може да остави пространство, опразнено от въздух. Освен това слушай, всички предмети падат към земята, но статуята от метал по-бързо от късчето плат, защото на въздуха му е трудно да издържи тежестта на статуята, докато значително по-лесно издържа плата. Птиците летят, защото като махат с криле, придават на въздуха движение, което ги поддържа въпреки тежестта им. Те са поддържани от въздуха така, както рибите са поддържани от водата. Ако нямаше въздух, птиците щяха да падат, но обърни внимание, със същата скорост, с каквато би паднало всяко друго тяло. Между другото, ако в небето имаше празно пространство, звездите щяха да имат безкрайна скорост, защото нямаше да бъдат задържани в падането си, или в обикалянето си, от въздуха, който се съпротивлява на тяхното огромно тегло.

Ардзроуни му отвръщал:

— Кой е казал, че скоростта на едно тяло е пропорционална на неговото тегло? Както учи Йоан Филопон, тя зависи от движението, което му е придадено. И освен това, я ми обясни, ако нямаше празно пространство, как щяха да се преместват телата? Щяха да се блъскат о въздуха, който нямаше да им позволява да минат.

— Не е така! Когато едно тяло раздвижва въздуха, който се намира там, където отива тялото, въздухът заема мястото, което тялото е оставило! Също както когато двама души вървят в противоположни посоки по тясна пътека. Глътват си коремите, прилепват се всеки до стената и така полека-лека единият се протърква в едната посока, другият — в другата и в края на краищата единият заема мястото на другия.

— Да, защото всеки от двамата посредством силата на волята си придава движение на своето тяло. Но не е така при въздуха, който не притежава воля. Той се мести под напора на тялото, което се блъска в него. В момента, в който един предмет се движи и упражнява натиск върху въздуха, който е отпреде му, въздухът още не се е преместил и следователно не е заел мястото, което предметът току-що е напуснал, за да го тласне. И какво има на това място, макар и само за един миг? Има празно пространство!

До този момент Фридрих се бил забавлявал да следи диспута, но вече се отегчил.

— Хайде, млъквайте — казал. — Утре, ако искате, можете да оставите друг петел в горната стая. Сега ме оставете да изям този тук. И се надявам, че са му теглили ножа по обикновения начин.

25. Баудолино вижда Фридрих да умира на два пъти

Вечерята се проточила до късно вечерта и императорът пожелал да се оттегли. Баудолино и приятелите му го последвали до спалнята му, която отново огледали внимателно на светлината на двете факли, закрепени на стените. Поета поискал да провери и отвора на камината, но той се стеснявал почти веднага, тъй че през него никой не можел да мине.

— Оттук и димът едва минава — казал той.

Погледнали и в килерчето, но явно никой нямало да може да се изкачи от дъното на отходния канал.

До леглото, до запаления вече светилник, имало кана с вода и Баудолино понечил да отпие от нея. Поета отбелязал, че не било изключено някой да посипе с отрова възглавницата, до която Фридрих можел да си опре устата, докато спи. Нямало да е зле, рекъл, императорът да има винаги подръка противоотрова, никога не се знаело…

Фридрих им казал да не прекаляват с подозренията, но раби Соломон смирено поискал думата.

— Господарю — казал той, — знаеш, че макар да съм юдей, се посветих напълно на делото, което ще увенчае твоята слава. Твоят живот е толкова скъп за мен, колкото и моят. Чуй ме. Сдобих се в Галиполи с едно извънредно силно средство против отрови. Вземи го — добавил и измъкнал стъкленичка изпод робата си, — давам ти го, защото в моя беден живот ще имам твърде малко случаи да бъда заплашен от могъщи врагове. Ако случайно през някоя от тези нощи се почувстваш зле, веднага го изпий. Ако са ти били дали нещо вредно, това ще те спаси веднага.

— Благодаря ти, раби Соломон — казал трогнат Фридрих. — Хубаво сторихме ние, тевтонците, когато решихме да закриляме хората от твоето племе, и ще постъпваме така и в бъдните векове, кълна ти се в името на моя народ. Приемам твоята спасителна течност и виж сега какво ще направя. — Измъкнал от пътната си торба ковчежето с Градала, което вече винаги носел ревниво със себе си. — Ето, виж — повторил, — изливам течността, която ти, юдеят, ми подари, в чашата, която е съдържала кръвта на Иисуса.

Соломон се поклонил, но озадачен прошепнал на Баудолино:

— Лечебната напитка на един юдей, която се превръща в кръвта на лъжемесията… Дано ми прости Господ Бог, да се свети вовеки името Му. Но всъщност тази история за Месията сте я измислили вие, гоите, а не Йешуа от Назарет, който е бил праведник и нашите равини разказват, че учел Талмуда при раби Йешуа бен Перахия. Освен това твоят император ми харесва. Мисля, че трябва да следваме повелите на сърцето.

Фридрих вече бил вдигнал Градала и се готвел да го върне в ковчежето му, когато Киот го спрял. Тази вечер всички си позволявали да се обръщат към императора, без да бъдат поканвали да го сторят: между малцината предани служители и техния господар, попаднали в едно място, за което още не знаели дали е гостоприемно, или враждебно, се била установила близост.

И Киот казал:

— Господарю, не мисли, че се съмнявам в раби Соломон, но и той може да е бил измамен. Позволи ми да опитам тази течност.

— Господарю, моля те, остави Киот да го стори — настоял раби Соломон.

Фридрих кимнал. Киот вдигнал чашата с обредна тържественост, после я допрял едва-едва до устата си, като че ли взимал комка. В този миг на Баудолино се сторило, че стаята се озарила от ярка светлина, но може би само някоя от факлите се била разгоряла на място, където имало натрупана повече смола. Киот останал известно време наведен над чашата, мърдайки устни, сякаш за да вкуси по-добре малкото течност, която бил поел. После се обърнал, притиснал чашата към гърдите си и я поставил внимателно в ковчежето. И го затворил внимателно, за да не вдига никакъв шум.

— Долавям уханието — прошепнал Борон.

— Виждате ли това сияние? — обадил се Абдул.

— Всички небесни ангели се спускат над нас — убедено казал Зосим и се прекръстил наопаки.

— Ах, кучият му син! — прошепнал Поета в ухото на Баудолино. — Под този предлог се изхитри да извърши своя обред с Градала и като се върне у дома, ще се фука от Шампан до Бретан.

В отговор Баудолино тихо му казал да не бъде толкова злобен, защото Киот наистина изглеждал така, сякаш се намирал на седмото небе.

— Никой вече не може да ни надвие — казал тогава Фридрих, обзет от силно мистично вълнение. — Скоро Йерусалим ще бъде освободен. И след това всички отиваме да върнем тази пресвета реликва на отец Йоан. Баудолино, благодаря ти за това, което ми даде. Аз наистина съм крал и първосвещеник…

Усмихвал се, но и треперел. Тази кратка церемония, изглежда, го била развълнувала дълбоко.

— Уморен съм — казал. — Баудолино, сега ще пусна резето на вратата. Бдете над съня ми и благодаря ви за вашата преданост. Не ме будете преди слънцето да се издигне високо в небето. После ще ида да се изкъпя. — И добавил още: — Ужасно съм уморен, иска ми се да не се събуждам векове наред.

— Достатъчна ще ти е една дълга и спокойна нощ, татко мой — отвърнал с любов Баудолино. — Не трябва да тръгваш в зори. Когато слънцето се издигне високо, водата няма да е толкова студена. Спи спокойно.

Излезли. Фридрих затворил крилата на вратата и те чули как спуска резето. Настанили се на скамейките.

— Ние не разполагаме с отходно място като императора — казал Баудолино. — Да идем бързо да се облекчим на двора. Един по един, за да не оставяме нито за миг без надзор тази стая. Ардзроуни може и да е честен човек, но ние трябва се доверяваме само на себе си.

Няколко минути по-късно всички се били прибрали. Баудолино угасил светилника, пожелал лека нощ на приятелите си и се опитал да заспи.

— Изпитвах тревога, господин Никита, без да имам особени причини. Заспивах за кратко, но се събуждах след неясни сънища, сякаш за да прекъсна някакъв кошмар. В полусън виждах моята бедна Коландрина, която пиеше от черна каменна чаша и се строполяваше мъртва на пода. Близо час по-късно чух някакъв шум. В оръжейната също имаше прозорец, от който се процеждаше бледа среднощна светлина; мисля, че луната беше в първата си четвърт. Разбрах, че Поета излиза. Може би пак отиваше да се облекчи. По-късно — не зная кога, защото все се унасях в сън и когато се събуждах, всеки път ми се струваше, че е минало много малко време, а вероятно не е било така — излезе и Борон. След това го чух да се връща и чух как Киот му прошепва, че и той бил изнервен и искал да излезе на чист въздух. Но всъщност моята задача беше да следя да не би някой да се опита да влезе, а не кой излиза, и разбирах, че всички сме напрегнати. Не разбрах кога се е прибрал Поета, но много преди зазоряване всички спяха дълбоко и така ги видях при първите лъчи на слънцето, когато се събудих.

Оръжейната вече греела от силната светлина на утрото. Неколцина слуги донесли вино и хляб, както и местни плодове. Макар че Баудолино ги предупредил да пазят тишина, за да не събудят императора, всички проявявали шумно доброто си настроение. Един час по-късно Баудолино си помислил, че макар Фридрих да бил пожелал да не го будят, е вече достатъчно късно. Почукал на вратата, но не получил отговор. Почукал пак.

— Спи като пън — засмял се Поета.

— Не бих искал да узная, че не се е чувствал добре — разтревожил се Баудолино.

Почукали пак, този път по-силно. Фридрих не отговарял.

— Вчера изглеждаше наистина изтощен — казал Баудолино. — Да не би да е получил удар? Да разбием вратата!

— Чакайте — спрял ги Поета. — Да се разбие вратата, която охранява съня на императора, е светотатство!

— Светотатство или не — казал Баудолино, — тази работа не ми харесва.

Заблъскали вратата, но тя била масивна, а навярно и резето, което я залоствало, било здраво.

— Хайде отново, всички заедно, при моя команда напъваме едновременно с рамо — казал Поета, вече осъзнал, че щом един император не се събужда, когато разбиват вратата му, явно сънят му е твърде подозрителен.

Но вратата пак не поддала. Поета освободил Зосим, който спял окован, и разположил всички в две редици, тъй че заедно да се засилят и да блъснат едновременно и двете крила на вратата. При четвъртия опит тя поддала.

И тогава видели Фридрих, прострян насред стаята, бездиханен, полугол, както си бил легнал. До него на пода се търкалял Градалът, празен. В камината имало пепел и остатъци от гориво, като че ли огънят в нея бил запален и после угаснал от само себе си. Прозорецът бил затворен и в стаята се усещала миризма на изгорели дърва и въглища. Борон се закашлял и отишъл да отвори прозореца, за да влезе въздух.

С мисълта, че някой е проникнал в стаята и че още е в нея, Поета и Борон се спуснали с извадени мечове да изследват всеки ъгъл, а Баудолино коленичил до тялото на Фридрих, повдигнал главата му и няколко пъти го плеснал нежно по страните. Бойди се сетил за пръстена, който бил купил в Галиполи, вдигнал капачето му, разтворил насила устните на императора и му излял течността в устата. Фридрих не помръдвал. Лицето му било със землист цвят. Раби Соломон се навел над него, опитал се да отвори очите му, опипал челото му, врата, пулса, после казал разтреперан:

— Този човек е умрял, Господи, да се свети вовеки името Ти, смили се над душата му!

— Господи Иисусе, не може да бъде! — изревал Баудолино.

Но макар да не разбирал от медицина, си дал сметка, че Фридрих, свещеният римски император, пазителят не пресветия Градал, надеждата на християнския свят, последният законен наследник на Цезар, Август и свети Карл Велики, е мъртъв. Разплакал се, покрил с целувки бледото му лице, казал, че любимият му син е до него, надявайки се, че ще бъде чут, после разбрал, че всичко е напразно.

Изправил се, извикал на приятелите да огледат още веднъж всичко, дори под леглото, потърсили тайни ходове, опипали всички стени, но било ясно, че не само никой не се крие, но и никога не се е крил на това място. Фридрих Барбароса бил мъртъв в една здраво затворена отвътре стая, пазена отвън от най-преданите му синове.

— Извикайте Ардзроуни, той разбира от магическите изкуства — изкрещял Баудолино…

— Аз разбирам от медицина — простенал раби Соломон. — Вярвай ми, баща ти е мъртъв.

— Боже мой, Боже мой! — нареждал Баудолино. — Баща ми е мъртъв! Съобщете на стражите, извикайте сина му. Да намерим убийците!

— Един момент — спрял ги Поета. — Защо говорите за убийство?

Намираше се в затворена стая и умря. Виж в краката му Градала, в който имаше противоотрова. Може би му е станало зле и я е изпил, като си е помислил, че е отровен. От друга страна, огънят е бил запален. Кой може да го е запалил, ако не той сам? Зная хора, които като са почувствали силна болка в гърдите и са се облели в ледена пот, са се опитали да се стоплят, тракайки със зъби, и са издъхнали малко по-късно. Може би димът от камината е влошил състоянието му.

— Какво имаше в Градала? — изревал тогава Зосим, облещил се и тръгнал към раби Соломон.

— Млъкни, разбойнико — викнал му Баудолино. — Ти също видя, че Киот пи от течността.

— Много малко, много малко — повтарял Зосим и разтърсвал Соломон. — Една глътка не стига! Безумци! Да вярвате на един юдей!

— Безумци сме да вярваме на един проклет грък като теб — извикал Поета. Блъснал Зосим и го откъснал от нещастния Соломон, който треперел от уплах.

В това време Киот бил вдигнал Градала и го бил върнал благоговейно в ковчежето му.

— Значи искаш да кажеш — обърнал се Баудолино към Поета, — че не е бил убит, а че е умрял по Божията воля?

— Това е по-близко до мисълта, отколкото да се приеме, че някакво същество, направено от въздух, е минало през вратата, която пазехме така добре.

— Тогава да извикаме сина му и стражите — казал Киот.

— Не — възразил Поета. — Приятели, в момента ние си залагаме главите. Фридрих е мъртъв и ние знаем, че никой не е могъл да влезе в тази затворена стая. Но синът му и другите барони не го знаят. Според тях ще сме го убили ние.

— Каква ужасна мисъл! — възкликнал Баудолино още през сълзи.

Поета казал:

— Баудолино, слушай. Синът му не те обича, не обича всички ни и винаги се е отнасял с подозрение към нас. Ние бяхме пазачите, императорът е мъртъв, значи ние сме виновни. Преди още да сме успели да кажем каквото и да било, той ще ни избеси на някое дърво и ако в тази проклета долина няма дървета, ще ни избеси по стените. Ти го знаеш, Баудолино, синът винаги е подозирал, че тази история с Градала всъщност е заговор, целящ да замъкне баща му там, където никога не е трябвало да отива. Ще ни избие и с един-единствен удар ще се отърве от нас. А васалите му? Слухът, че императорът е убит, ще ги подтикне да се нахвърлят един срещу друг и ще настъпи истинска касапница. А ние ще станем козела, който ще жертват за доброто на всички. Кой ще повярва на един копелдак като теб, извинявай за думата, на един пияница като мен, на един юдей, на един отцепник от правата вяра, на трима скитащи проповедници и на един Бойди, който като александриец би имал сериозни основания да мрази Фридрих? Ние, Баудолино, сме вече мъртви, също като твоя осиновител.

— Тогава?

— Тогава — отвърнал Поета, — единственият изход е да убедим другите, че Фридрих е умрял не тук, а другаде, там, където ние не сме били длъжни да го охраняваме.

— А как?

— Не каза ли той, че иска да отиде на реката? Ще го облечем надве-натри, ще му метнем плаща, слизаме в малкия двор, където няма никой, но от снощи ни чакат конете. Ще го вържем за седлото и отиваме при реката и там водата ще го отвлече. Славна смърт за този император, който, макар и остарял, се изправя срещу природните стихии. Синът ще реши дали да продължи към Йерусалим, или да си се върне у дома. А ние ще кажем, че продължаваме към Индиите, за да изпълним последната воля на Фридрих. Синът, изглежда, не вярва в Градала. Ние ще го вземем и ще осъществим това, което желаеше императорът.

— Но ще трябва да представим една мнима смърт — казал Баудолино с блуждаещ поглед.

— Мъртъв ли е? Мъртъв е. Всички тъжим, но е мъртъв. Мъртъв е, дано Господ го приеме сред своите светци. Просто ще кажем, че е умрял, като се удавил в реката, на открито, а не в тази стая, която ние трябваше да охраняваме. Ще излъжем ли? Само малко. Щом е умрял, какво значение има дали е умрял вътре, или навън? Ние ли сме го убили? Всички знаем, че не сме ние. Ще направим да умре там, където и най-зле настроените срещу нас няма да могат да ни оклеветят. Баудолино, това е единственият изход, няма друг, ако държиш на кожата си и ако искаш да отидеш при отец Йоан и да осъществиш в негово присъствие последната слава на Фридрих.

Поета имал право, макар Баудолино да проклинал хладните му разсъждения, и всички били съгласни с него. Облекли Фридрих, отнесли го в малкия двор, закрепили го върху седлото, като му подпрели гърба, както Поета бил направил един ден с тримата влъхви, така че да седи прав върху коня.

— До реката ще го отведат само Баудолино и Абдул — казал Поета, — защото по-многобройна свита би привлякла вниманието на стражите, които може да решат да се присъединят към групата. Ние ще останем тук, да пазим стаята в случай, че Ардзроуни или друг някой реши да влезе, и ще я приведем в ред. Или не, по-добре аз самият ще се изкача на стената да поприказвам с пазачите, така ще им отвлека вниманието, докато вие двамата излизате.

Изглежда, Поета бил останал единственият, който бил в състояние да взима смислени решения. Всички му се подчинили. Баудолино и Абдул излезли през малкия двор на своите коне, бавно яздели от двете страни на коня на Фридрих. Минали по тясната пътека и стигнали до главната, слезли по стъпалата и после се спуснали в бавен тръс през равното към реката. Бойците от ескарпа поздравили императора. Краткото пътуване сякаш продължило цяла вечност, но най-сетне стигнали до брега и се скрили зад няколко дървета.

— Тук никой не ни вижда — казал Баудолино. — Течението е силно и тялото веднага ще бъде отнесено. Ще навлезем с конете във водата, за да му помогнем, но дъното е неравно и няма да ни позволи да го достигнем. Тогава ще следваме тялото от брега и ще викаме за помощ… Течението върви към лагера.

Освободили тялото на Фридрих, разсъблекли го, оставяйки му толкова дрехи, колкото къпещият се император щял да сметне за достатъчни с оглед на благоприличието. Веднага щом го тласнали към средата на реката, течението поело тялото и го понесло към долината. Навлезли в реката, опъвайки юздите тъй, сякаш конете се дърпали, върнали се обратно и последвали в галоп нещастните останки, подмятани от водата и камъните, като размахвали ръце и викали към онези в лагера да спасят императора.

Там забелязали предупрежденията им, но не разбирали какво става. Тялото на Фридрих, подхванато от водовъртежите, се спускало надолу, въртейки се в кръг, и ту изчезвало под водата, ту се появявало за кратко на повърхността. Отдалече било трудно да се разбере, че е човек, който се дави. Най-сетне там разбрали, трима конници навлезли във водата, но тялото, когато стигнало до тях, се блъснало в копитата на подплашените коне и било повлечено нататък. По-надолу неколцина войници влезли във водата с пики и най-накрая успели да извлекат тялото на брега.

Когато Баудолино и Абдул пристигнали, Фридрих изглеждал обезобразен от ударите по камъните и никой не се съмнявал, че е мъртъв. Всички започнали да го оплакват на висок глас, съобщили на сина му, който пристигнал блед и още трескав, жалейки, че баща му още веднъж бил направил опит да се пребори с речните води. Спречкал се с Баудолино и Абдул, но те му припомнили, че като почти всички земни същества не умеят да плуват и че както той много добре знаел, когато императорът искал да се хвърли във водата, никой не успявал да го задържи.

Трупът на Фридрих се сторил на всички подут от водата, макар че, бидейки мъртъв от часове, той естествено не бил погълнал вода. Но щом вадиш мъртвец от реката, ти си убеден, че се е удавил, и ти прилича на удавник.

Докато Фридрих Швабски и другите барони оправяли дрехите на императора и в дълбока скръб се питали какво да правят и докато Ардзроуни, известен за ужасното събитие, се спускал към долината, предупреден за нещастието, Баудолино и Абдул се върнали в замъка, за да се уверят, че всичко там е наред.

— И знаеш ли какво бе станало в това време, господин Никита? — запита Баудолино.

— Няма нужда да си голям гадател — усмихна се Никита. — Свещената чаша, Градалът, бил изчезнал.

— Точно така. Никой не можеше да каже кога е станало, дали докато сме били във вътрешния двор и сме връзвали Фридрих за коня, или по-късно, когато всички са се опитвали да възстановят реда в стаята. Били полудели и се движели безредно като рояк пчели; Поета бил отишъл да разсейва стражите и не бил там, за да въведе ред в действията им със здравия си разум. В един момент, когато вече всички напускали стаята, която с нищо не показвала, че в нея се е случило нещо потресаващо, Киот надникнал в ковчежето и видял, че Градала го няма. Когато се върнахме с Абдул, вече всички се обвиняваха един друг в кражба или в немарливост. Казваха, че може би докато сме гласили Фридрих върху коня, в стаята е влязъл Ардзроуни.

— Не е възможно — възрази Киот, — аз помогнах да пренесем императора долу, но после веднага се върнах именно за да проследя някой да не влезе тук, а за толкова кратко време Ардзроуни не би успял да се качи.

— Тогава си го взел ти — озъби му се Борон и го сграбчи за врата.

— Не съм. Но може би си го взел ти — отвърна Киот и го блъсна, докато аз изхвърлях през прозореца пепелта от камината.

— Спокойно, спокойно — викаше Поета, — а къде беше Зосим, докато ние сме били на двора?

— Аз бях с вас и заедно с вас се качих тук — кълнеше се лъжливо Зосим и раби Соломон го подкрепи.

Едно беше сигурно: някой беше взел Градала, а оттук имаше само една крачка до мисълта, че който го е откраднал, той е убил по някакъв начин Фридрих. Колкото и да твърдеше Поета, че Фридрих е умрял от естествена смърт и че някой от нас се е възползвал от това, за да вземе Градала, никой вече не му вярваше.

— Приятели — успокояваше ни раби Соломон, — човешката лудост е измислила от Каин до днес безброй жестоки престъпления, но нито един човешки ум не е бил толкова изобретателен, че да измисли престъпление в затворена стая.

— Приятели — каза Борон, — когато влязохме, Градалът беше тук, а сега го няма. Значи е у някого от нас.

Естествено всеки предложи да бъде пребъркана неговата торба, но Поета се разсмя.

— Ако някой е взел Градала, оставил го е на скрито място в този замък, за да дойде по-късно да си го вземе.

Какво трябваше да направим? Ако младият Фридрих не ни попречеше, трябваше да тръгнем всички заедно за царството на отец Йоан и никой нямаше да остане, за да дойде и да вземе Градала. Аз казах, че положението е ужасно, че сме предприели едно пътуване, изпълнено с опасности, и че всеки трябва да разчита на подкрепата на другите, а сега всеки (освен един) ще подозира останалите, че някой от тях е убил Фридрих. Поета отговори, че няма друг начин, и беше прав, дявол да го вземе. Щяхме да се впуснем в едно от най-големите приключения, които са предприемали някога добри християни, а между нас цареше недоверие, всеки подозираше всеки.

— И тръгнахте ли? — запита Никита.

— Не веднага, щеше да прилича на бягство. Целият двор се събра, за да реши бъдещето на похода. Войската се разпадаше, мнозина искаха да се върнат у дома по море, други — да отплават за Антиохия, трети — за Триполи. Младият Фридрих реши да продължи по суша. След това започнаха да обсъждат какво да правят с тялото на императора, едни предлагаха да се извадят вътрешностите му, които се разлагат най-бързо, и да ги погребат веднага, други настояваха това да стане, когато стигнат в Тарс, родината на апостол Павел. Но останалата част от трупа не можеше да бъде запазена задълго и рано или късно трябваше да бъде сварена в смес от вода и вино, докато месата не се отделят от костите и не бъдат заровени веднага, а останалото не бъде отнесено в Йерусалим след превземането му и положено там в гробница. Знаех, че преди да бъде сварено, тялото трябва да бъде разчленено, но не исках да присъствам на този ужас.

— Чувал съм да казват, че така и не се разбрало какво е станало с тези кости.

— И аз съм чувал същото. Бедният ми осиновител. Малко след пристигането си в Палестина умря и младият Фридрих, изтерзан от мъката и от трудностите на пътя. Впрочем нито Ричард Лъвското сърце, нито Филип Август са стигали някога в Йерусалим. Този поход се е оказвал злощастен за всички. Но всичко това научих едва тази година, когато се върнах в Константинопол. В онези дни в Киликия успях да убедя Фридрих Швабски, че за да изпълним завета на баща му, ние трябва да заминем за Индиите. Стори ми се, че синът прие с облекчение това предложение. Искаше само да знае колко коне и припаси ще са ми нужни. „Сбогом, Баудолино — каза ми, — мисля, че повече няма да се видим.“ Навярно смяташе, че аз ще се спомина нейде из далечните страни, но всъщност се спомина той, нещастникът. Не беше лошо момче, макар да бе разяден от унижението и завистта.

Изпълнени с подозрение един към друг, нашите приятели трябвало да решат кой ще бъде включен в пътешествието. Поета настоявал да бъдат дванайсет на брой. Ако искали да бъдат посрещани с уважение по пътя към земята на отец Йоан, било препоръчително хората да ги смятат за дванайсетимата влъхви, които се връщали от поклонението в яслите. Но тъй като не било сигурно, че влъхвите били наистина дванайсет, а не трима, никой от приятелите не бивало да твърди, че са влъхвите; нещо повече, ако някой ги питал, трябвало да отричат — като хора, които не желаят да издадат много важна тайна. Като отричали така, който искал да повярва, щял да повярва. Вярата на другите щяла да превърне в истина техните недомлъвки.

Били значи Баудолино, Поета, Борон, Киот, Абдул, Соломон и Бойди. Без Зосим не можело, защото той продължавал да се кълне, че знаел наизуст картата на Козма, и макар на всички да им било неприятно, че този мошеник щял да минава за един от влъхвите, нямало как да му придирват много-много. Трябвали им още четирима. В този момент Баудолино имал доверие само в александрийците и вече бил разкрил намеренията си пред Кутика от Куарниенто, пред брата на Коландрина, Коландрино Гуаско, пред Прасето и пред Алерамо Скакабароци, когото наричали Мулето, но иначе бил як мъж, верен приятел и не задавал много въпроси. Те били приели, тъй като вече и на тях им се струвало, че до Йерусалим май никой нямало да стигне. Младият Фридрих им дал дванайсет коня, седем мулета и храна за една седмица. След туй, казал, Божието провидение ще се погрижи за вас.

Докато се подготвяли за път, към тях се приближил Ардзроуни и ги заговорил със същата смирена любезност, с която преди се бил обръщал към императора:

— Скъпи мои приятели, зная, че тръгвате към едно далечно царство…

— А откъде си го узнал, господин Ардзроуни? — запитал Поета, изпълнен с подозрения.

— Носят се слухове… Чух да се говори и за една чаша…

— Която ти никога не си виждал, нали? — намесил се Баудолино, като се приближил до него толкова, че оня бил принуден да отстъпи.

— Никога. Но съм слушал за нея.

— Щом знаеш толкова неща — казал тогава Поета, — не знаеш ли случайно някой да е влизал в тази стая, докато императорът се давеше в реката?

— Наистина ли се е давел? — запитал Ардзроуни. — Или така мисли неговият син засега?

— Приятели — казал Поета, — повече от ясно е, че този човек ни заплашва. При бъркотията, която е настъпила тия дни в лагера и замъка, няма да е трудно да му забием един нож в гърба и да го захвърлим някъде. Но преди това бих искал да знам какво иска от нас. Ако дотрябва, ще му прережа гърлото по-късно.

— Господарю и приятелю мой — казал Ардзроуни, — не желая вашата гибел, а само да избягна своята. Императорът умря на моята земя, като яде моята храна и пи от моето вино. От страна на императорските служители вече не бих могъл да очаквам услуга или закрила. Ще съм им благодарен, ако изобщо ме оставят невредим. Но тук съм в опасност. Откак подслоних Фридрих, владетелят Левон разбра, че искам да го привлека на своя страна срещу него. Той не можеше да ми стори нищо, докато Фридрих беше жив — и това доказва, че смъртта на този мъж е за мен най-голямо нещастие. Сега Левон ще каже, че по моя вина той, владетелят на арменците, не е успял да опази живота на най-прочутия от своите съюзници. Чудесен повод да ме прати на смърт. Нямам друг изход. Трябва да изчезна задълго и да се върна с нещо, което да ми придаде отново уважение и авторитет. Вие тръгвате да търсите земята на отец Йоан и ако успеете да я откриете, пътуването ви ще се превърне в славен поход. Искам да дойда с вас. С това освен всичко ще ви докажа, че не съм взел чашата, за която говорите, защото, ако я бях взел, щях да остана тук и да я продам на някого. Познавам добре земите на изток и бих могъл да ви бъда полезен. Зная, че херцогът не ви е дал пари, но аз ще взема със себе си малкото злато, с което разполагам. И накрая, Баудолино го знае, имам седем скъпи реликви, седем глави на свети Йоан Кръстител, и по пътя бихме могли да ги продадем: една — тук, друга — там.

— А ако откажем — спрял го Баудолино, — ти би отишъл да подшушнеш на Фридрих Швабски, че ние сме виновни за смъртта на баща му.

— Не съм го казал.

— Слушай, Ардзроуни, ти не си човекът, който бих взел със себе си където и да било, но в това наше проклето приключение има опасност всеки да стане враг с всеки. Значи един враг повече, един — по-малко, няма значение.

— Всъщност този човек ще ни бъде в тежест — обадил се Поета, — вече сме дванайсет на брой, тринайсетият носи нещастие.

Докато разговаряли, Баудолино размишлявал за главите на Кръстителя. Не бил убеден, че тези глави можели да бъдат взети на сериозно, но ако хората ги вземели на сериозно, те без съмнение щели да струват цяло състояние. Отишъл в стаичката, където ги бил открил, вдигнал една и я разгледал внимателно. Била изработена добре, изваяното лице на светеца с големи широко отворени очи без зеници внушавало свети мисли. Разбира се, когато всичките седем били наредени една до друга, измамата се набивала на очи, но ако се покажели една по една, всяка можела да изглежда убедителна. Оставил главата върху скрина и се върнал при другите.

Трима от тях били съгласни да приемат Ардзроуни, останалите се колебаели. Борон казал, че Ардзроуни все пак винаги изглеждал като високопоставен човек, а Зосим, дори само от уважение към дванайсетимата достопочтени мъже, можел да мине за коняр. Поета възразил, че влъхвите или имали всеки по десет слуги, или пътували инкогнито и сами, и че един-единствен коняр щял да прави лошо впечатление. Що се отнасяло до главите, можели да ги вземат и без да вземат Ардзроуни. При тези думи Ардзроуни се разплакал и започнал да повтаря, че наистина искали смъртта му. В края на краищата отложили решението за следващия ден.

И тъкмо на следващия ден, когато слънцето вече било високо в небето и докато почти били завършили приготовленията, неочаквано някой се досетил, че цялата сутрин никой не бил виждал Зосим. В треската на последните два дни никой не го наглеждал — той помагал за оседлаването на конете и товаренето на мулетата и вече не бил окован. Киот съобщил, че липсвало едно муле, и Баудолино изведнъж бил осенен от една мисъл.

— Главите! — извикал, — Главите! Зосим единствен освен мен и Ардзроуни знаеше къде са!

Повел всички към стаичката с главите и там видели, че били останали само шест.

Ардзроуни надникнал под скрина, за да види дали седмата случайно не е паднала, и открил три неща: един човешки череп, смален и опушен, един печат с буквата Z и късчета изгорял восък. Всичко станало от ясно по-ясно. Зосим, в паниката на фаталната сутрин, бил измъкнал Градала от ковчежето, в което Киот го бил върнал, бързо бил слязъл долу, бил отворил една от главите, извадил от нея черепчето, скрил Градала вътре и запечатал със своя печат от Галиполи капака, след това върнал главата на мястото й и се качил горе, невинен като ангелче. После зачакал момента, подходящ за бягство. Когато чул, че заминаващите се готвят да си разпределят главите, разбрал, че не може повече да чака.

— Трябва да ти кажа, господин Никита, че въпреки беса, който ме беше обзел, когато се почувствах изигран, изпитах и нещо като облекчение и бях убеден, че всички мислят като мен. Бяхме намерили виновника, един негодник, чиято низост беше толкова безспорна, че вече никой не подозираше приятелите си. Подлостта на Зосим ни караше да бледнеем от яд, но възстановяваше доверието между нас. Липсваха ни доказателства, че Зосим, след като бе откраднал Градала, има нещо общо и със смъртта на Фридрих, защото онази нощ беше окован за леглото си, но това пък ни връщаше към предположението на Поета, че Фридрих не е бил убит.

Събрали се на съвет. Зосим — ако бил избягал при падането на нощта — имал вече дванайсет часа преднина. Прасето подчертал, че те били с коне, докато той яздел муле, но Баудолино изтъкнал, че били заобиколени от планини, и то кой знае докъде, и че по планинските пътеки конете вървят по-бавно от мулетата. Не било възможно да го настигнат. Имал преднина от половин ден и толкова щяла да си остане. Можели най-много да разберат накъде се е насочил и да поемат в същата посока.

Поета разсъждавал:

— Не може да е тръгнал към Константинопол, преди всичко защото там, с Исак Ангел на престола, няма да е много здравословно за него; освен това трябва да прекоси земите на селджуците, които ние едва успяхме да напуснем след толкоз перипетии, а много добре знае, че рано или късно те ще му одерат кожата. Най-разумното предположение, понеже само той знае онази карта, е да направи това, което искахме да направим ние: пристига в царството на отеца, представя се за изпратен от Фридрих или там, от когото си иска, връща Градала и е отрупан с почести. Следователно, за да намерим Зосим, трябва да вървим към царството на отеца и да го заловим по пътя. Да тръгваме, ще разпитваме по пътя, ще търсим следите на един гаден гръцки монах — че е от тази раса отдалеч се познава — и след като ми доставите най-сетне удоволствието да го удуша с ей тези ръце, ще си вземем Градала.

— Чудесно — казал Борон, — но в каква посока ще вървим, след като само той познава картата?

— Приятели — намесил се Баудолино, — за това ще ни послужи Ардзроуни. Познава местата, пък и без това останахме единайсет, тъй че ще ни трябва на всяка цена един дванайсети цар.

И така Ардзроуни, за свое най-голямо облекчение, тържествено заел мястото си в групата на смелчаците. По въпроса за това кой път трябва да хванат, казал смислени неща: ако царството на отеца се намирало на изток, близо до Земния рай, трябвало да се движат към мястото, откъдето изгрява слънцето, но ако вървели направо, имало голяма опасност да се наложи да прекосяват земи на неверници, докато той познавал един път, поне за началото, през области, населени от хора християни — още повече че не трябвало да забравят за главите на Кръстителя, които не можели да продадат на турците. Той ги уверявал, че и Зосим е разсъждавал по същия начин, и изреждал имена на страни и градове, за които нашите приятели никога не били чували. С уменията си на механик той бил изработил нещо като чучело, което напомняло доста на Зосим, с дълги четинести коси и брада, направени от просена слама, боядисана в черно, и два черни камъка за очи. Чучелото изглеждало обладано от зли духове като този, когото изобразявало.

— Ще трябва да минем през места, където се говорят непознати езици — обяснил Ардзроуни, — и като питаме дали са виждали да минава Зосим, ще им показваме това плашило.

Баудолино ги уверил, че непознатите езици не са проблем, защото след като поговорел с варварите, започвал да говори като тях, но куклата все пак щяла да бъде полезна, защото на някои места нямало да имат време да спират и да научават тамошния език.

Преди да тръгнат, слезли долу да вземат всеки по една глава на Кръстителя. Но били дванайсетима, а главите били останали само шест. Баудолино решил, че Ардзроуни няма да протестира, Соломон явно нямало да пожелае да се разхожда с една християнска реликва, а Кутика, Мулето, Прасето и Коландрино се били присъединили последни и следователно главите се полагали на него, на Поета, на Абдул, Киот, Борон и Бойди. Поета веднага посегнал да вземе първата и Баудолино със смях му припомнил, че всички са еднакви, тъй като единствената по-добра била отнесена от Зосим. Поета се изчервил и с широк любезен жест оставил Абдул да избира преди него. Баудолино взел последната и всеки скрил своята в торбата си.

— И това беше — каза Баудолино на Никита. — Към края на месец юни на 1190-о лето Господне ние тръгнахме, дванайсетима като влъхвите, макар и не чак толкова добродетелни като тях, за да открием най-сетне земята на отец Йоан.

26. Баудолино и пътуването на влъхвите

От този момент нататък разказът на Баудолино продължи почти без прекъсване не само по време на нощните почивки, но и през деня, докато жените се оплакваха от горещината, децата спираха да пикаят, а мулетата често отказваха да вървят. Беше следователно един разказ, накъсан като самото им пътуване, в който Никита забелязваше празноти, прескачания, незавършени отклонения и безкрайни дължини. И това беше разбираемо, защото по думите на Баудолино, пътуването на дванайсетимата продължило близо четири години с много загубвания по пътя, отегчителни спирки и убийствени затруднения.

Навярно понеже пътували под изгарящото слънце, с очи, често шибани от пясъчни вихрушки, и уши, измъчвани от непознати говори, пътешествениците изживели мигове, в които се движели трескави или в полусън. Много дни били посветени на оцеляването, в гонитба на бързоноги животни, в пазарлъци с диви туземци за една просена пита или агнешка плешка, в търсене на пресъхнали изворчета сред земи, които виждали дъжд веднъж годишно. И после — казваше си Никита, — нали по думите на пътешествениците, като пътуваш през пустините под едно слънце, което те блъска като с чук по главата, започват да ти се привиждат миражи и да те мамят гласове откъм дюните, и щом откриеш някое храстче, има опасност плодовете му вместо да те нахранят, да ти замъглят още повече съзнанието.

Освен това, както Никита отлично знаеше, Баудолино беше неискрен по природа и ако е трудно да повярваш на един лъжец, когато ти казва например, че е бил в Кония, как да му повярваш, когато ти разказва, че е видял същества, които и най-развихреното въображение не би могло да си представи и които самият разказвач едва ли е виждал?

На едно-единствено нещо Никита повярва, защото пламът, с който Баудолино говореше за него, свидетелстваше за неговата истинност, и то беше това, че през целия си път дванайсетимата нови влъхви били тласкани от желанието да достигнат своята цел. Която при това за всеки един от тях все повече започвала да се различава от целта на другия. Борон и Киот искали само да намерят Градала, дори и да не бил стигнал в царството на отеца; Баудолино пък се стремял все по-неудържимо тъкмо към това царство; раби Соломон също се стремял към него, защото се надявал да намери там своите пръснати племена; Поета, с Градала или без него, търсел някакво царство за себе си; Ардзроуни искал само да избяга по-далеч от мястото, от което били тръгнали; а Абдул, разбира се, си мислел, че колкото повече се отдалечавал, толкова повече се приближавал до предмета на своята свръхбезгрешна страст.

Само групата на александрийците, изглежда, се движела здраво стъпвайки на земята — те били сключили договор с Баудолино и го следвали от солидарност или може би от чист инат, защото щом трябвало да се намери един отец, той трябвало да се намери, иначе — както казвал Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, хората нямало вече да ги уважават. Но може би не се отказвали още и защото Бойди си мислел, че щом стигнат до царството, ще си натъпчат торбите с чудодейни реликви (не фалшиви като главите на Кръстителя), ще ги отнесат в своята родна Александрия и ще превърнат чрез тях този град, който още си нямал история, в най-прочутото светилище на християнството.

За да избегне срещата с турците от Кония, Ардзроуни ги превел през тесни проходи, в които конете можели да си потрошат краката, после ги водил цели шест дни през някакви сипеи, осеяни с тела на огромни гущери, измрели от жегата.

— Слава Богу, че си имаме припаси, та не се налага да се храним с тези гадни животни — казал Бойди с погнуса.

Но не бил прав, защото година по-късно щели да ловят още по-огромни и по-гадни гущери и да ги пекат, нанизани на клони, в очакване — с потекли по брадичките им лиги — да зацвърчат в знак, че са готови.

След това минали през няколко села и навсякъде показвали чучелото на Зосим.

— Да — казал им един, — мина оттук един монах, точно такъв, остана близо месец, но побягна, защото наду корема на дъщеря ми.

— Че как е останал месец, като ние сме на път само от две седмици? Кога беше?

— Е, трябва да има седем Великдена оттогава, онова малкото там, гушавото, е плодът на неговия грях.

— Значи не е бил той, тези монаси са мръсници, всички до един.

— Не, не, той е, със същата брада, преди три дни мина, такъв гърбав, добричък…

— Щом е бил гърбав, не е бил той. Баудолино, ти май не разбираш езика им и превеждаш каквото ти дойде наум?

— Не, не, видяхме го, той беше. — И сочели раби Соломон, може би заради черната му брада.

Изобщо така било навсякъде, като че ли попадали все на най-тъпите от местните жители.

По-нататък срещнали хора, които живеели в кръгли шатри и ги поздравили с „Ла елек ола Сила, Махимет рорес ала“. Те отговорили също тъй учтиво на алемански, тъй като всички езици са една стока, и после им показали чучелото на Зосим. Онези започнали да се смеят, заговорили всички в превара, но от ръкомаханията им се разбрало, че си спомняли за Зосим: бил минал оттам, предложил им главата на някакъв християнски светец и те го заплашили, че ще му заврат нещо в задника. От което нашите приятели разбрали, че са попаднали при турци набивачи на кол, и бързо-бързо си тръгнали с голямо ръкомахане и широки усмивки, като Поета вече дърпал Ардзроуни за косите, извивал главата му назад и му казвал:

— Браво на теб, вижда се, че знаеш пътя, заведе ни право в лапите на антихристите!

А Ардзроуни хъркал, че не той бил сгрешил пътя, а онези, които били чергари, а чергарите никога не се знае къде вървят.

— Но нататък — уверил ги той — ще срещаме само християни, макар и несторианци.

— Добре — казал Баудолино, — ако се несторианци, значи са от породата на отеца, но оттук нататък преди да започнем да разговаряме, когато влизаме в някое селище, трябва да внимаваме дали се виждат кръстове и камбанарии.

Какви ти камбанарии! По пътя си срещали само струпвания на колиби от туф, сред които, ако все пак имало черква, тя не се разпознавала — това били хора, които се задоволявали с малко, за да славели Господа.

— Ти сигурен ли си, че Зосим е минал по тези места? — запитал Баудолино.

И Ардзроуни му отговарял да бъде спокоен.

Една вечер Баудолино го видял как наблюдава залязващото слънце и сякаш измервал нещо в небето с протегнати ръце и пръсти, сплетени така, че образували нещо като триъгълни прозорчета, през които се вглеждал в облаците. Попитал го какво прави и оня му отговорил, че се мъчи да разбере къде се намира голямата планина, зад която изчезва всяка вечер слънцето под големия свод на скинията.

— Пресвета Дево! — извикал Баудолино. — Нима и ти като Зосим и Козма Индикоплевт вярваш в тази скиния?

— Разбира се — отвърнал Ардзроуни така, сякаш го питали дали вярва, че водата е мокра. — Как иначе ще съм толкова сигурен, че следваме същия път, по който е поел Зосим?

— Тогава би трябвало да знаеш картата на Козма, която Зосим все ни обещаваше?

— Не зная какво ви е обещавал Зосим, но картата на Козма е у мен.

Извадил от торбата си един пергамент и го показал на приятелите.

— Ето, виждате ли? Това тук е цокълът на Океана. Отвъд него са земите, където е живял Ной преди Потопа. Най на изток в тези земи, отделени от Океана от области, населени с чудовищни същества — през които между другото трябва да минем и ние — се намира Земният рай. Лесно е да се види как, като тръгват от тази благословена земя, Ефрат, Тигър и Ганг минават под Океана, за да прекосят местата, където отиваме ние, и да се влеят в Персийския залив, докато течението на Нил е по-криволичещо — през праисторическите земи той навлиза в Океана, после поема по ниските северни области, по-точно през Египетската земя, и се влива в Ромейския залив, който навярно е този, наречен от латините първо Средиземноморие, а после — Хелеспонт. Ние трябва да следваме пътя на изток, за да срещнем първо Ефрат, после Тигър, най-сетне Ганг, а след това да завием към ниските източни области.

— Почакай — намесил се Поета, — ако царството на отец Йоан е близо до Земния рай, значи за да стигнем до него, трябва да прекосим Океана?

— То е близо до Земния рай, но отсам Океана — обяснил Ардзроуни. — По-скоро ще трябва да прекосим Самбатион…

— Самбатиона, каменната река! — възкликнал Соломон и стиснал молитвено ръцете си. — Значи Елдад не е лъгал и това е пътят, по който се стига до пръснатите племена!

— Самбатиона цитирахме и ние в писмото до отеца — отрязал Баудолино — и следователно е очевидно, че той съществува някъде. Е, добре, Господ ни се е притекъл на помощ — Той направи тъй, че изгубихме Зосим, но пък ни помогна да намерим Ардзроуни, който, както изглежда, знае повече от него.

Един ден съгледали отдалеч разкошен храм с множество колони и изрисуван тимпан. Но като се приближили, видели, че храмът представлявал само една фасада, защото останалото било скала, и всъщност входът бил високо, издълбан в нея, и за да влезе вътре, човек трябвало да се изкачи, Бог знае как, до там, където достигали само птиците. А като се вгледали, открили, че високо по отвесните стени от лава на планините наоколо били изсечени други фасади, и някъде човек трябвало да се взре, за да различи обработения камък от камъка, изгладен от природата: и тогава се виждали и други изваяни капители, сводове, арки и великолепни колонади. Местните жители, долу в равното, говорели език, много близък до гръцкия, и разказвали, че градът им се наричал Баканор, но храмовете им били отпреди хиляда години, когато по тези места властвал Александрос, велик гръцки цар, който почитал един пророк, разпънат на кръст. Вече били забравили пътя към храма, дори не знаели какво има в него и почитали боговете (казали именно „богове“, а не „Господ Бог“) на открито, в едно оградено място, сред което се възвишавала върху дървен стълб позлатена биволска глава.

Тъкмо този ден целият град се бил събрал по случай смъртта на един младеж, когото всички обичали. На равното в подножието на планината било подготвено пиршество и сред кръга на вече подредените трапези се издигал жертвеник, върху който било положено тялото на покойника. В небето кръжали все по-ниско и по-ниско, сякаш били поканени на празника, орли, ястреби, гарвани и други хищни птици. Облечен в бяло, бащата на покойника се приближил до трупа, отсякъл с брадва главата му и я поставил върху златно блюдо. След което помощниците му, също в бели дрехи, нарязали тялото на късове и поканените се заредили да вземат по един от тях, за да го хвърлят на най-близката птица, която го сграбчвала в полет и изчезвала в далечината. Обяснили на Баудолино, че птиците отнасяли мъртвеца в рая и че този обред бил много по-добър от обредите на други народи, които оставяли мъртвеца да гние в земята. После всички насядали пред масите и всеки вкусил от главата, докато останал само черепът й, очистен и лъскав, сякаш от метал. Използвали го за чаша, от която весело отпили всички, възхвалявайки покойника.

След това се наложило цяла седмица да вървят през един пясъчен океан, чиито дюни се надигали една зад друга, тъй че всичко сякаш се движело под краката на хората и копитата на конете. Соломон, който бил страдал от морската болест по време на плаването от Галиполи, прекарал тези дни в непрекъснати пристъпи на гадене, но не повръщал много, защото изобщо имали твърде малко храна, и било цяло щастие, че преди това затруднение се били запасили с вода. Абдул пък започнал да се тресе от студени тръпки, които през целия остатък от пътя ставали все по-чести, дотам, че той не можел вече да пее, когато приятелите му го подканвали при почивките им под луната.

Случвало се да вървят бързо по затревени равнини и тъй като не се налагало да се преборват с трудности, Борон и Ардзроуни подновявали безкрайните си спорове по въпроса, който вечно ги вълнувал, а именно празното пространство.

Борон използувал обичайния си аргумент, че ако празното пространство съществува във вселената, нищо няма да попречи в празното да съществуват, освен нашия свят, още и други светове. И така нататък, и така нататък. Но Ардзроуни му обръщал внимание, че той смесва вселенското празно пространство, за което можело да се спори, с празното пространство, което се създава в пролуките между една градивна частица и друга. И когато Борон го запитвал какво представляват тези частици, му припомнял, че според някои антични гръцки философи, както и според редица арабски теолози, последователи на Калам, наричани мотокалимуни, не трябва да се мисли, че телата са изградени от плътни вещества. И че цялата вселена, всяко нещо, което се съдържа в нея, и самите ние, сме изградени от невидими частици, които се наричат атоми и които, като се движат непрекъснато, стават източник на живота. И че движението на тези частици е главната причина за всяко изграждане и разпадане. И тъкмо за да могат атомите да се движат, между тях съществува празното пространство. Без това празно пространство между тези частици, които съставят всяко тяло, нищо не може да бъде срязано, счупено или скъсано, нито може да попива вода, нито да поема студ или топлина. Как иначе би успявала да се разтваря храната в нашето тяло, ако не пътува през празните пространства между частиците, от които сме съставени?

— Забоди игла в един надут мехур — обяснявал Ардзроуни — и той ще започне да издиша, защото иглата, като се движи, разширява отвора, който е направила. Но как става така, че за един миг иглата остава забодена в мехура, който е пълен с въздух? Така става, защото иглата се е мушнала в празното пространство между съставните частици на въздуха.

— Твоите частици са си чиста ерес и никой никога не ги е виждал, освен онези араби каломотемуни или там, както ги наричаш — отвърнал Борон. — Докато иглата прониква, вече излиза малко въздух, оставяйки място за нея.

— Тогава вземи една празна бутилка и я потопи във вода с гърлото надолу. Водата няма да влезе в нея, защото в нея има въздух. Изсмучи въздуха от бутилката, запуши я с пръст, за да не влиза въздух, потопи я във водата, отмести си пръста и водата ще навлезе там, където ти си създал празното пространство.

— Водата навлиза, защото природата действа така, че да не се създава празно пространство. Празното пространство е противоприродно и понеже е такова, не може да съществува в природата.

— Но докато водата навлиза в бутилката, а то не става отведнъж, какво има в онази й част, която още не се е напълнила, тъй като ти си изсмукал въздуха от нея?

— Когато изсмукваш въздуха, изтегляш само студения въздух, който се движи бавно, но оставяш вътре топлия въздух, който върви бързо. Водата навлиза и го изпъжда мигновено.

— Сега вземи тази бутилка, пълна с въздух, но я затопли, тъй че вътре да има само топъл въздух. След това я потопи във вода с гърлото надолу. Водата не влиза, защото вътре има въздух. И тя не влиза, въпреки че въздухът вътре е топъл. Следователно няма никакво значение колко е топъл въздухът.

— Така ли? Я вземи пак бутилката и на дъното й, откъм издутата страна, направи дупка. Потопи бутилката във водата от страната на дупката. Водата не влиза в бутилката, защото в нея има въздух. След това допри устни до шийката, която е останала над водата, и изсмучи целия въздух. Колкото повече смучеш въздуха, толкова по-високо се изкачва водата, минавайки през долния отвор. Сега извади бутилката от водата, като държиш запушен горния отвор, за да не може въздухът да влезе. И виждаш, че водата си остава вътре в бутилката и не изтича от долната дупка, поради нежеланието на природата да оставя празно пространство.

— Водата не изтича втория път, защото се е изкачила първия, а едно тяло не може да извършва движение, противоположно на първото, ако не получи нов тласък. А сега чуй какво ще ти кажа. Бодни с игла един надут мехур, остави въздуха да излезе напълно от него, пффф, след това запуши бързо дупката от иглата, после хвани мехура с пръсти от двете му страни и дръпни ей така, както дърпаш кожата на ръката си. Виждаш, че мехурът се разтваря. И какво има вътре в мехура, чиито стени си раздалечил? Празно пространство.

— А кой е казал, че стените на мехура ще се отделят?

— Опитай!

— Не аз, аз не съм по експериментите, аз съм философ и вадя заключенията си на основата на мисленето. И после, ако мехурът се разшири, то е защото има пори и след като е издишал, малко въздух е навлязъл през порите му.

— Така ли? Преди всичко какво представляват порите, ако не празни пространства? И как ще влезе въздухът сам, ако не си му придал някакво движение? И защо след като си изпразнил мехура от въздуха му, той не се е издул от само себе си? И ако има пори, защо тогава, когато мехурът е надут и добре запушен и ти го сплескваш, придавайки движение на въздуха, мехурът не издиша? Защото порите наистина са празни пространства, но са по-малки от частиците на въздуха.

— Ти го сплескай малко повече и ще видиш. И освен това остави за няколко часа надутия мехур на слънце и ще видиш, че малко по малко той ще се сбръчка сам, защото топлината превръща студения въздух в топъл въздух, който излиза по-бързо.

— А ти вземи една бутилка…

— С дупка отдолу или без?

— Без. Потопи я изцяло, но наклонена във водата, и ще видиш как постепенно с навлизането на водата въздухът излиза и прави „плоп, плоп“, доказвайки така своето присъствие. След това извади бутилката, изпразни я, изсмучи целия й въздух, запуши с палец отвора й, потопи я под наклон във водата и си махни палеца. Водата влиза, но нито се чува, нито се вижда някакво „плоп, плоп“. Защото вътре има празно пространство.

В този момент Поета ги прекъснал, като припомнил на Ардзроуни, че не бива да се разсейва, защото от всичките тези „плоп, плоп“ и бутилки пътниците ожаднявали, а стомашните им мехури били сухи, и че щяло да бъде по-разумно да се насочат към някоя река или някое друго място, по-влажно от това, на което се намирали.

От време на време чували за Зосим. Някой го бил видял, друг бил чул да се говори за мъж с черна брада, който питал за царството на отец Йоан. При което нашите приятели веднага запитвали:

— И какво му казахте?

И почти винаги чували все един отговор: че му били казали това, което се знаело по тези места — че това царство било на изток, но за да се стигне до него, били нужни години.

Поета, побеснял от яд, казвал, че в ръкописите от библиотеката на Сен Виктор пишело, че който пътувал по тези места, непрекъснато попадал на прекрасни градове с храмове, чиито покриви били покрити със смарагди, за дворци със златни тавани, с абаносови колони, със статуи, които били като живи, за златни олтари, към които водели шейсет стъпала, стени от чист сапфир, камъни, тъй блестящи, че осветявали залите като факли, за кристални планини, реки от диаманти, градини, от чиито дървета се отцеждали тъй силно ухаещи балсами, че хората там живеели само като вдишвали ароматите им, за манастири, в които се отглеждали единствено пъстропери пауни, чието месо не се разваляло и издържало на път трийсет и дори повече дни под жаркото слънце, без да изпуска неприятни миризми, за дивни ручеи, чиито струи блестели като мълнии и в които, ако човек пуснел една суха осолена риба, тя оживявала и се плъзвала по течението — знак, че водата на тези ручеи носела вечна младост — а до този момент те били виждали само пустини, сухи тръни, сипеи, където човек не можел и да поседне дори, защото задникът му се изпичал; единствените градове, които срещнали, били скупчвания на бедняшки колиби, обитавани от отблъскващи уроди, като в града Коландиофонт, където видели артабантите, хора, ходещи на четири крака като овце, или в града Ямбут, където се надявали да си отдъхнат, след като били прекосили изгорени от слънцето равнини, и жените, макар некрасиви, им се видели не прекалено грозни, но открили, че от съпружеска вярност криели във влагалищата си отровни змии, за да бранят своята невинност — и поне да им го били казали предварително, но не, една се престорила, че се отдава на Поета, и той за малко да се посвети на вечно въздържание, но слава Богу, дочул съсъка и навреме отскочил назад. Край Катадерск сред блатата срещнали мъже, чиито тестиси висели досами коленете им, а в Некуверан видели хора, голи като диви зверове, които се съешавали на улицата по кучешки, баща с дъщеря и син с майка. В Тана срещнали антропофаги, които, за щастие, се гнусели от възрастните чужденци и ядели само децата им. Край река Арлон попаднали в едно село, където жителите танцували около някакъв идол и с остри ножове си нанасяли рани по крайниците, после идолът, натоварен на каруца, бил разкарван по улиците и мнозина се хвърляли радостни под колелата на каруцата, та да ги прегази. В Салибут минали през една гора, гъмжаща от бълхи, големи като жаби, в Кариамария срещнали космати мъже, чийто говор бил съвсем като кучешки лай, тъй че дори Баудолино не разбирал какво казват, и жени с глигански зъби, коси до петите и кравешки опашки.

Тези и други крайно ужасяващи неща видели, но не и чудесата на Изтока, сякаш всички, които били писали за тях, били велики лъжци.

Ардзроуни ги посъветвал да имат търпение — нали им бил казал, че преди да стигнат Земния рай ще преминат през една твърде дива земя, но Поета отговорил, че дивата земя трябва да е населена от свирепи зверове, каквито за щастие още не били срещнали, и следователно тя тепърва ги очаквала, а щом земите, които вече били видели, не били съвсем диви, то кой знае какво им предстояло. Абдул, все по-трескав, заявил, че не било възможно неговата принцеса да живее в земи, тъй прокълнати от Господа, и че значи навярно били сбъркали пътя.

— Но нямам сили да се върна назад, приятели — прибавил със слаб глас, — и мисля, че ще умра по пътя си към щастието.

— Я млъквай, не се чуваш какво говориш! — извикал му Поета. — Толкоз нощи ни загуби с песни за красотата на твоята невъзможна любов, и сега, като виждаш, че тя е толкова невъзможна, та няма накъде, би трябвало да си предоволен!

Баудолино го дръпнал за ръкава и му пошепнал, че Абдул вече се е побъркал и че не бива да го карат да страда още повече.

След много дни, които сякаш нямали край, пристигнали в Салопатан, град, твърде беден, където хората ги посрещнали смаяни, като мърдали с пръсти, сякаш ги броели. Явно смайването им идело от това, че пътешествениците били дванайсет, и всички коленичили пред тях, а един се затичал да съобщи за пристигането им на другите граждани. Появил се тогава един с вид на първосвещеник, който пеел гръцки църковни песни и държал високо дървен кръст („Нали щяха да са златни и обсипани с рубини!“ — мърморел Поета), и заявил на Баудолино, че отдавна по техните места чакали появата на светите влъхви, които след хиляди години странствания, изпълнени с хиляди приключения, се връщали от поклонението пред витлеемския младенец. Накрая първосвещеникът попитал „влъхвите“ дали не се завръщат в земята на отец Йоан, от която безспорно били тръгнали, за да го облекчат от многогодишните му задължения и да поемат отново властта над тези благословени земи, която им принадлежала някога.

Баудолино ликувал. Обсипали местните хора с въпроси за това какво ги очаквало, но разбрали, че и те не знаели къде се намира царството на отеца, а били само твърдо убедени, че такова царство съществувало някъде на изток. Нещо повече, тъй като влъхвите произхождали от въпросното царство, за тях било чудно, че те не знаели нищо сигурно за него.

— Пресвети люде — казал добрият първосвещеник, — вие явно не сте като онзи византийски монах, който преди време мина оттук и търсеше това царство, за да върне на отеца някаква реликва, която му била открадната. Видът му не вдъхваше доверие и явно беше еретик като всички гърци от крайморските земи, защото непрекъснато зовеше Светата Богородица, а Несторий, нашият баща, светилникът на правдата, ни е научил, че Мария е била само майка на Христос-човека. А нима може човек да си представи един Бог в пелени, един Бог на два месеца, един Бог, разпнат на кръст? Само езичниците дават майки на своите богове!

— Този монах е наистина неверник — прекъснал го Поета — и знайте, че реликвата той я открадна от нас.

— Дано го накаже Бог. Оставихме го да продължи пътя си, без да му кажем нищо за опасностите, които ще срещне, така че не узна нищо за Абказия, да се продъни дано в тамошния мрак. И няма да му се размине срещата с мантикората и с черните камъни на Бубуктор.

— Приятели мои — тихо се обадил Поета, — тези хора биха могли да ни съобщят много ценни неща, но само защото за тях сме влъхвите; а тъкмо затова не смятат, че е необходимо да ни ги казват. Ако ме послушате, трябва да поемем час по-скоро, защото ако продължим да говорим с тях, ще изтърсим някоя глупост и те ще разберат, че не знаем това, което влъхвите би трябвало да знаят. Не можем да им предложим главата на Кръстителя, защото влъхви да се занимават със симония, нещо никак не ми се връзва. Да се омитаме по-скоро, защото може да са добри християни, но не е казано, че са кротки с тези, които се опитват да ги метнат.

Така че пътешествениците се сбогували на бърза ръка, като получили в дар много припаси и се питали каква ли ще е тази Абказия, в която човек така лесно се продънвал.

Бързо се запознали с черните камъни на Бубуктор. Те били пръснати по целия бряг на тази река и едни чергари, които били срещнали малко по-рано, им обяснили, че който ги докоснел, ставал черен като тях. Ардзроуни им казал, че, напротив, те навярно били скъпоценни камъни, че чергарите навярно ги продавали на някой далечен пазар и говорели тези приказки, за да попречат на други да ги събират. Той се спуснал да ги събира и да показва на приятелите си колко са лъскави и съвършено изгладени от водата. Но както говорел, лицето му, вратът му и ръцете му бързо станали черни като абанос; той разтворил дрехата си и гръдта му също се оказала съвсем черна; разголил ръцете и краката си, и те също били станали черни като въглен.

Хвърлил се гол в реката, затъркалял се в нея, започнал да търка кожата си с пясъка от дъното… Напразно. Бил станал черен като нощта, виждало се само бялото на очите му и червените му устни сред космите на брадата му, която също била станала черна.

Отначало останалите щели да се пръснат от смях, докато Ардзроуни проклинал майките им, после се помъчили да го утешат.

— Нали искаме да ни взимат за влъхвите — казал Баудолино. — Е, добре, поне един от тях е бил черен; кълна се, че единият от тримата, които почиват сега в Кьолн, е черен. Така нашата дружина става още по-правдоподобна.

Соломон, по-чувствителен от другите, си припомнил, че бил чувал за камъни, които променяли цвета на човешката кожа, но че имало лек за това и Ардзроуни щял да стане по-бял и отпреди.

— Да-да — изхихикал Мулето, — на куково лято!

При което се наложило да удържат нещастника, който се спуснал да му отхапе ухото.

Един хубав ден навлезли в гъста гора с клони, натежали от всякакви плодове. През нея течала река с вода, бяла като мляко, и тук-там се разкривали зелени поляни с палми и лози, отрупани с великолепни гроздове, чиито зърна били едри като шишарки. Сред една от тези поляни видели село с прости и груби колиби от измита слама, от които наизлезли хора, чисто голи от главата до петите, като на някои от мъжете много дългите и гъсти бради само случайно покривали срамните части. Жените изобщо не се свенели да показват гърдите и корема си, но създавали чувството, че го правят по твърде невинен начин: безстрашно срещали погледа на новодошлите, но без да им внушават неприлични помисли.

Говорели гръцки, любезно посрещнали гостите и им казали, че били гимнософисти, с други думи, хора, които постигали мъдростта и благоразположението на ближния в невинна голота. Предложили на нашите приятели да се разходят свободно из горското им селище, а когато се смрачило, ги поканили на вечеря, като им поднесли само свободно растящи зеленчуци. Баудолино задал няколко въпроса на най-стария между тях, към когото всички се отнасяли с особена почит. Запитал го какво притежават и той отговорил:

— Притежаваме земята, дърветата, слънцето, луната и звездите. Когато сме гладни, ядем плодовете на дърветата, които те, следвайки слънцето и луната, произвеждат сами. Когато чувстваме жажда, отиваме до реката и пием от нея. Всеки има по една жена и според лунния цикъл опложда своята спътничка, докато не роди двама сина, и тогава ние даваме единия на бащата, другия на майката.

Баудолино изразил изненадата си, че не вижда нито храм, нито гробище, и старецът обяснил:

— Мястото, на което живеем, е и нашият гроб, ние умираме тук, потъвайки в съня на смъртта. Земята ни ражда, земята ни храни и в земята заспиваме своя вечен сън. Колкото до храма, знаем, че на други места издигат нарочни домове, за да почитат в тях това, което наричат Създателя на всички неща. Но ние вярваме, че нещата са се родили по милостта на charis-а, от само себе си, и от само себе си продължават да съществуват, както пеперудата опрашва цвета, който, като израсте, ще я храни.

— Но доколкото разбирам, вие практикувате любовта и взаимното уважение, не убивате животни и още по-малко себеподобните си. В името на коя повеля го правите?

— Правим го именно за да запълним отсъствието на каквито и да било повели. Единствено като практикуваме и проповядваме доброто, можем да утешим себеподобните си за това, че нямат един Отец.

— Не е възможно да се живее без Отец — прошепнал Поета на Баудолино. — Погледни до какво състояние бе сведена нашата хубава войска след смъртта на Фридрих. Тези тук гонят вятъра, но не познават живота…

Борон обаче бил впечатлен от мъдростта на стареца и го обсипал с въпроси:

— Кои са повече, живите или мъртвите?

— Мъртвите са повече, но не е възможно да бъдат преброени. Затова тези, които се виждат, са повече от онези, които вече не могат да бъдат видени.

— Кое е по-силно, смъртта или животът?

— Животът, защото слънцето, когато изгрява, е с ярки и блестящи лъчи, а когато залязва, изглежда по-слабо.

— Кое е по-голямо, земята или морето?

— Земята, защото и морето лежи върху земя.

— Кое се е появило първо, нощта или денят?

— Нощта. Всичко, което се ражда, се образува в тъмнината на утробата и едва след това излиза на светло.

— Коя е по-добрата страна, лявата или дясната?

— Дясната. Защото и слънцето се появява отдясно и извървява своя път наляво, а жената кърми първо от дясната гърда.

— Кой е най-свирепият звяр? — намесил се Поета.

— Човекът.

— Защо?

— Запитай себе си. И ти си един звяр, който има до себе си други хищници, и от жажда за власт искаш да лишиш от живот всички останали хищници.

Тогава Поета казал:

— Но ако всички бяха като вас, морето никога нямаше да бъде преплавано, земята нямаше да е обработена, нямаше да се родят големите царства, които придават величие на дребните земни неща и внасят ред в техния безпорядък.

На което старецът отвърнал:

— Всяко от тези неща е, разбира се, голямо щастие, но това щастие е изградено върху чуждото нещастие, а ние това не го желаем.

Абдул запитал дали знаят къде живее най-красивата и най-далечна от всички принцеса.

— Търсиш ли я? — запитал старецът.

Абдул му отвърнал, че да.

— Виждал ли си я?

Абдул отвърнал, че не.

— Искаш ли я?

Абдул отвърнал, че не знае.

Тогава старецът влязъл в колибата си и излязъл от нея с метален поднос в ръце, толкова гладък и лъскав, че всичко наоколо се отразявало в него като в повърхността на тиха вода.

— Веднъж получихме в дар това огледало и не можехме да го откажем от любезност към дарителя. Но никой от нас не би желал да се погледне в него, защото това може да го изпълни със суетна радост от тялото му и обратно, с ужас от някой негов недостатък, и така би живял в страх, че другите го презират. В това огледало може би някой ден ще видиш, което търсиш.

Вечерта преди да заспят Бойди прошепнал с навлажнени очи:

— Нека останем тук.

— Хубаво ще изглеждаш гол като червей — смъмрил го Поета.

— Може би желаем прекалено много — обадил се раби Соломон, — но вече не можем да престанем да го желаем.

На другата сутрин продължили пътя си.

27. Баудолино в мрака на Абказия

След като напуснали гимнософистите, дълго скитали, все така питайки се по какъв начин да стигнат до Самбатион, без да минават през ужасяващите места, за които те им били разправяли. Напразно. Прекосявали долини, прегазвали бързеи, катерели се по стръмни урви. Ардзроуни правел своите изчисления по картата на Козма и ги известявал, че ту Тигър, ту Ефрат, ту Ганг трябвало да са някъде наблизо. Поета му викал да млъкне и го наричал грозно черно чудовище, а Соломон го уверявал, че рано или късно ще стане отново бял, и така се редели все еднакви дни и месеци.

Веднъж спрели на стан до едно блато. Водата не била много бистра, но все пак била приемлива, особено за конете, които утолили жаждата си. Готвели се да легнат да спят, но когато луната изгряла, в светлината на първите й лъчи забелязали в полумрака някакво зловещо гъмжило. Безброй скорпиони, всички с навирени жила на опашките, се спускали към водата, следвани от пълчища змии с най-различни багри и шарки: на едни люспите им били червени, на други — черно-бели, на трети блестели като злато. Въздухът бил пълен със съскане и ужас вледенил сърцата на пътешествениците. Те застанали в кръг и извадили мечовете си, за да изтребят тази отровна напаст преди да е приближила преградата им. Но змиите и скорпионите явно били привлечени повече от водата, отколкото от тях, и след като утолили жаждата си, се оттеглили и се скрили в земните пукнатини.

В полунощ, когато вече решили, че могат да поспят, пристигнали други змии, с остри гребени по гърбовете и всяка с по две или три глави. Те метели земята с люспестите си опашки, а между разтворените им челюсти трептели тройни езици. Вонята им се усещала от цяла миля и пътешествениците имали чувството, че очите им, които искрели на лунната светлина, пръскат отрова като очите на легендарния василиск… Сражавали се цял час, защото тези гадини били по-нападателни от другите и явно търсели месо. Убили няколко и видели как другите влечуги се нахвърлят върху труповете им — угощавали се с тях и забравяли за хората. Тъкмо сметнали, че са преодолели тази опасност, когато след змиите се появили раци, повече от сто, покрити с крокодилски плочки и с толкова здрави брони, че издържали на ударите с меч. Тогава Коландрино, обзет от отчаяние, изритал един от раците под корема; ракът се преобърнал по гръб и заразмахвал безпомощно щипците си. По този начин успели да ги обкръжат, да ги покрият със сухи клони и да ги подпалят. Тогава забелязали, че месото под черупките им ставало за ядене, тъй че се сдобили с двудневен запас от храна, сладникава и жилава, но достатъчно добра за утоляване на глада.

А после наистина срещнали василиск и той бил точно такъв, какъвто бил описван в много разкази, без съмнение напълно правдиви. Изскочил от един хълм, разцепвайки скалата, точно както бил писал за него Плиний. Имал глава и нокти на петел, а на мястото на петелския гребен — червен израстък, подобен на корона, очите му били жълти и изпъкнали като на жаба, а тялото му било змийско. Бил яркозелен със сребристи отблясъци и на пръв поглед изглеждал едва ли не красив, но се знаело, че дъхът му може да отрови животно или човек, и още отдалече се усещала отвратителната му смрад.

— Не се приближавайте — извикал Соломон — и най-вече внимавайте да не го погледнете в очите, защото и те имат отровна сила!

Василискът пълзял към тях и миризмата му ставала все по-нетърпима. И тогава Баудолино се досетил, че знае един начин да го убие.

— Огледалото, огледалото! — извикал на Абдул.

Абдул му подал металното огледало, което бил получил от гимнософистите. Баудолино го взел и с дясната си ръка го вдигнал пред себе си като щит, докато с лявата покрил очите си, за да се предпази от смъртоносния поглед на чудовището. Тръгнал напред, измервайки крачките си според това, което виждал на земята. Спрял се пред звяра и протегнал напред огледалото. Привлечен от блясъка му, василискът надигнал глава и извърнал очите си на влечуго право към лъскавата повърхност, изпускайки отвратителния си дъх. Но веднага целият се разтреперил, премигал с виолетовите си клепачи, надал оглушителен рев и се прострял мъртъв на земята. Тогава всички си спомнили, че огледалото връщало на василиска както силата на неговия поглед, така и струята на дъха, който той изригвал, и благодарение на тези две чудеса той сам се погубил.

— Вече сме в земята на чудовищата — казал предоволен Поета. — Наближаваме значи царството.

Баудолино вече не разбирал дали като казва „царство“, той мисли още за царството на отеца, или за своето собствено, което вижда в мечтите си.

Така, като срещали ту хипопотами човекоядци, ту прилепи, по-едри от гълъби, те стигнали до едно село сред планините, в подножието на които се простирала долина, тук-там осеяна с дървета. Отблизо тя изглеждала сякаш потънала в лека мъгла, но после мъглата ставала все по-гъста, за да се превърне постепенно в тъмен и непроходим облак, който на хоризонта се виждал като плътна черна лента, ярко изпъкваща върху червения фон на залеза.

Жителите на селото били сърдечни, но за да научи техния език, състоящ се само от гърлени звуци, на Баудолино му били нужни няколко дни, по време на които били приети и хранени с месото на някакви планински зайци, които изобилствали сред скалите. Когато се научил да ги разбира, селяните му казали, че в подножието на планината започвала обширната област Абказия, която се отличавала със следното: цялата представлявала една-единствена и огромна гора, в която царувал най-дълбок мрак, но не като да било нощ, при която има небе със звезди, а истински гъст мрак, сякаш човек се спуска на дъното на пещера със затворени очи. В тази област без светлина живеели абказците и им било много добре, защото били израсли там от деца. Вероятно си помагали със слуха и обонянието, но как изглеждали, никой не знаел, защото никой не смеел да отиде там.

Пътешествениците попитали дали има други начини да продължат на изток, и местните жители им казали, че било достатъчно да се избиколи Абказия и гората й, но това, както твърдели древни предания, щяло да изисква над десет години път, защото тъмната гора се простирала върху сто и дванайсет хиляди саламоци, а било невъзможно да се разбере колко е дълъг за тях един саламок, но безспорно надхвърлял една миля, един стадий или една парасанга.

Готвели се да се откажат от пътуването, когато Прасето, който бил най-мълчаливият от групата, припомнил на Баудолино, че те, хората от Фраскета, били свикнали да се движат в мъгли, с нож да ги режеш, което било по-зле от най-дълбокия мрак, защото в сивотата им уморените очи виждали да изникват твари, несъществуващи по света, и там, където човек би могъл все пак да напредва, трябвало да се спира, и ако се уплашел от тях, се отклонявал от пътя и падал в някоя пропаст.

— И какво правим в тези нашенски мъгли? — рекъл той. — Вървим наслуки, по усет, без да му мислим, като прилепите, които са от слепи по-слепи, и не можем дори да следваме обонянието си, защото мъглата влиза в ноздрите и единствената миризма, която подушва човек, е нейната. Така че — заключил, — щом си привикнал с мъглата, най-пълният мрак е за тебе бял ден.

Другите александрийци се съгласили с него и затова Баудолино и съгражданите му повели групата, а останалите се вързали за конете им и ги последвали, надявайки се на късмета си.

В началото дори било приятно, защото сякаш вървели сред родната мъгла, но няколко часа по-късно потънали в наистина непрогледен мрак. Водачите се вслушвали за пукането на клони и когато не го долавяли, заключавали, че са стигнали до поляна. Селяните им били казали, че по тези земи духал непрекъснато силен вятър от юг към север и затова от време на време Баудолино си наплюнчвал пръста, вдигал го над главата си, проверявал откъде идва вятърът и насочвал групата на изток.

Когато забелязвали, че е настъпила нощта — по това, че въздухът захладнявал, спирали да си починат — което според Поета било ненужно да се спазва, защото по тези места можели да си почиват чудесно и през деня. Но Ардзроуни отбелязал, че когато ставало студено, не се чували вече животински звуци, а се чували отново — най-вече птичите — при настъпването на новото затопляне. Знак, че всичко живо в Абказия определяло кога е ден и кога — нощ според редуването на топло и студено, както навсякъде другаде същото се определя от появата на слънцето или на луната.

Вече дълги дни не били доловили човешко присъствие. Когато припасите им свършили, започнали да протягат ръце, за да уловят някой клон, и го опипвали лист по лист, понякога с часове, докато намерят някой плод — който изяждали въпреки опасенията, че може да е отровен. Често силното ухание на някое растително чудо помагало на Баудолино (който имал най-силно обоняние от всички) да реши дали да върви напред, или да завие наляво или надясно. С всеки ден пътешествениците ставали все по-опитни. Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, имал лък и го държал опънат, и когато чуел наблизо пърхането на някоя птица, не много подвижна и като нашите кокошки неспособна да лети, изпращал стрелата и в повечето случаи нашите приятели, водени от крясък или предсмъртно пляскане на криле, сграбчвали плячката, оскубвали я и я опичали на огън от съчки. Най-странното било, че като търкали два камъка, успявали да запалят дървата: пламъкът се издигал, червен, както обикновено, но не осветявал нищо, дори хората, които били край него, и освен това свършвал там, където слагали за печене набучената на пръчка птица.

Да намират вода не било трудно, защото достатъчно често се чувало бълбукането на някой извор или поток. Напредвали извънредно бавно и веднъж дори установили, че след като са пътували два дни, са се върнали на мястото, откъдето са тръгнали, защото близо до едно ручейче, като опипвали земята, намерили следи от предишния си лагер.

Най-сетне усетили присъствието на абказците. Отначало чули някакво шептене наоколо, някакви гласове, които макар и тихи, издавали възбуда, сякаш обитателите на гората сочели новодошлите, невиждани, или по-точно нечувани дотогава. Поета надал силен вик и гласовете замлъкнали, но от шумоленето на треви и клони станало ясно, че абказците, уплашени, били побягнали. Но след това се върнали и подновили шепота си, все по-учудени от нашествието на чужденците.

По едно време Поета почувствал, че го докосва някаква ръка или по-точно някакъв космат крайник, и бързо го сграбчил. Последвал ужасен крясък. Поета отхлабил хватката си и гласовете се отдалечили, сякаш туземците се били отдръпнали на безопасно разстояние.

През следните дни не се случило нищо. Продължили пътя си й абказците ги следвали, но може би не били същите от първия ден, а други, предупредени за тяхната поява. И наистина, една нощ (но нощ ли била?) дочули далечни барабани или удари по кухо дърво. Звукът бил мек, но се разпространявал на може би няколко мили и пътешествениците разбрали, че по този начин абказците си съобщават отдалече какво се случва в тяхната гора.

Постепенно свикнали с невидимите придружители. И така привикнали към тъмнината, че Абдул, който много страдал от слънчевите лъчи, казал, че се чувства по-добре, че почти не го тресяло вече, и дори пак почнал да пее. Една вечер (но дали било вечер?), докато се греели на огъня, измъкнал от торбата на седлото си своя инструмент и запял:

— Щастлив и злочест, все на път съм с надежда,
че свойта любов ще намеря накрая,
но всуе в далечното взорът се вглежда
и ще ли съгледам лика й, не зная.
А пътят е труден и тя все остава
далечна за мен и навярно такава
е волята Божа.

С години я диря и морен съм вече,
но сладка умора за мене е тая,
че знам, тя е нейде, макар и далече,
и щом ме поиска, ще съм като в Рая.
Ще тъна до нея в любовна забрава
и песен, ах, колко щастлива, тогава
за нея ще сложа.

И всички забелязали, че абказците, които дотогава шептели безспир около тях, изведнъж млъкнали. Изслушали в мълчание песента на Абдул и след това се опитали да й отговорят: чували се безброй устни (но дали били устни?), които подсвирквали и чуруликали нежно като сладкопойни косове, повтаряйки мелодията на Абдул. По този начин установили един безсловесен разговор със своите домакини и през следващите нощи разговаряли — едните пеели, а другите сякаш свирели на флейти. Веднъж Поета подхванал една кръчмарска песен от тези, които карали да поруменяват дори парижките слугини, и Баудолино почнал да му приглася. Абказците не отвърнали, но след дълга тишина един-двама от тях засвиркали мелодиите на Абдул, сякаш за да кажат, че предпочитат тях пред новата. С което, както отбелязал Абдул, проявили тънкост на чувствата и способност да различават добрата музика от лошата.

Така, като единствен упълномощен да „разговаря“ с абказците, Абдул се почувствал прероден.

— Вече сме в царството на нежността — казал, — и значи сме близко до целта. Да вървим!

— Не — отговорил Бойди, омаян. — Защо да не останем тук? Има ли по-хубаво място на света от това, в което и да има нещо грозно, не го виждаш?

Баудолино също си мислел, че след като е видял толкова неща по широкия свят, тези дълги дни, прекарани в тъмнината, са му донесли душевен покой. В мрака се връщал към спомените си, мислел за детството си, за баща си, за майка си, за тъй милата и тъй злочеста Коландрина. Една вечер (но дали било вечер? Да, вечер било, защото абказците мълчали и значи спели), като не успявал да заспи, се раздвижил и опипал клонките на близкото дърво, сякаш търсел нещо. Напипал един плод, мек и уханен. Захапал го и веднага го обзела такава премала, че не разбирал вече дали е буден, или сънува.

Изведнъж видял — или по-скоро имал чувството, че вижда — Коландрина.

— Баудолино, Баудолино — зовяла го тя с девичия си глас, — не спирай, дори и ако там всичко ти се вижда много красиво. Трябва да стигнеш до царството на онзи отец, за когото ми говореше, и да, му дадеш чашата, иначе кой ще направи херцог нашия Баудолинчо-Коландринчо? Направи ме щастлива, защото тук не сме зле, но много ми липсваш.

— Коландрина, Коландрина — извикал или му се сторило, че вика Баудолино. — Мълчи, ти си призрак, измама, плод на този плод! Мъртвите не се връщат на земята!

— Обикновено е така — отвърнала Коландрина, — но аз много настоявах. Казах им: „Дадохте ми само едно лято с моя човек, само една трошица щастие. Доставете ми тази свята радост, ако имате сърце и вие. Тук съм добре и виждам Света Богородица и всички светци, но ми липсват милувките на моя Баудолино, от които тръпки ме полазваха!“ Пуснаха ме за малко, колкото за една целувчица.

Баудолино, не се бави по пътя с тамошните жени, те може да имат лоши болести. Метни си торбата на гърба и тръгвай към слънцето.

И изчезнала. Баудолино усетил нежно докосване по лицето, отърсил се от дрямката и заспал спокойно. На другия ден казал на приятелите си, че трябва да продължат пътя си.

Много дни след това съзрели млечнобяла светлина. Мракът се превръщал отново в гъста мъгла. Забелязали, че абказците, които ги придружавали, били спрели и ги изпращали с чуруликане. Почувствали, че са излезли на една поляна, докъдето достигала светлината, която явно плашела абказците. Те сякаш им махали с ръце и от мекотата на звуците им се разбирало, че се усмихват за сбогом.

Прекосили мъглата и зърнали отново светлината на слънцето. Спрели се като заслепени. Абдул отново усетил, че го втриса. Мислели, че след изпитанията на Абказия са навлезли в лелеяните земи, но скоро осъзнали грешката си.

Веднага над главите им запърхали птици с човешки лица, които крещели:

— Знаете ли коя земя тъпчете? Махайте се! Не може да се осквернява страната на Блажените! Върнете се в земята, която ви е дадена!

Но Поета казал, че това било някаква магия, че навярно така се пазела земята на отеца, и ги убедил да продължат пътя си.

След няколко дни път през една камениста равнина без стръкче трева видели да се приближават към тях три звяра. Единият безспорно бил голяма котка, изгънала гръб, настръхнала, с очи като горящи въглени. Вторият имал глава на лъв и изревал лъвски, но тялото му било на коза и гръбнакът — на дракон, а от козия му гръб стърчала втора глава, рогата и блееща. Опашката му била змия, която се люлеела и съскала заплашително. Третият звяр имал лъвско тяло, опашка на скорпион и почти човешка глава със сини очи, добре очертан нос и широко зинала уста, в която се виждали, отгоре и отдолу, по три реда зъби, остри като бръсначи.

Звярът, който ги уплашил най-първо, била котката, известна като пратеница на Сатаната и подчинена само на магьосниците, защото от всяко друго чудовище човек можел да се защити, но не и от нея — преди да си успял да измъкнеш меча си, ти скача към лицето и ти избожда очите с ноктите си. Соломон промърморил, че не бивало да се чака нищо добро от едно животно, което не е споменато нито веднъж в Книга на книгите, Борон казал, че вторият звяр без съмнение е химерата, единственото животно, което, ако празното пространство съществувало, можело да лети, бръмчейки, в него и да изсмуква мислите на човешките същества. За третия звяр нямало съмнение — Баудолино веднага разпознал в него мантикората, близка до белозъбото чудовище, за което някога (но кога било то?) бил писал на Беатрикс.

Трите звяра пристъпвали към тях: котката с гъвкавите кадифени възглавнички на лапите си, другите два със същата решителност, но малко по-бавни, тъй като не било лесно за животни с тройна форма като тях да съгласуват движенията на различните си тела.

Първи се окопитил Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, който не се разделял със своя лък. Изпратил една стрела право в главата на котката и тя се проснала мъртва на земята. Щом видяла това, химерата скочила напред. Тогава Кутика от Куарниенто с вик, че у тях си знаел да превръща разгонени бикове в кротки зайчета, храбро се изправил срещу нея, за да я прониже с ножа си, но неочаквано звярът скочил върху него и насмалко да го захапе с лъвските си челюсти. На помощ му се притекли Поета, Баудолино и Коландрино и нанесли толкова страшни удари с мечовете си, че химерата разтворила челюсти и се строполила на земята.

Междувременно ги нападнала мантикората. Насреща й излезли Борон, Киот, Бойди и Прасето, а Соломон я замерял с камъни и мърморел проклятия на свещения си език, Ардзроуни се дръпнал назад, почернял още повече от страх, а пък Абдул се свил на земята, по-трескав от всякога. Звярът се спрял, сякаш с хитрост — едновременно човешка и животинска — преценявал положението. После с неочаквана ловкост успял да убегне на тези, които се били изправили срещу него, и преди те да успеят да го ранят, се хвърлил върху беззащитния Абдул. С трите си реда зъби го захапал за едната плешка и не разтворил челюсти, когато другите се притекли на помощ на своя приятел. Виел под ударите на мечовете им, но не изпускал жертвата си, а кръвта струяла от раната все по-обилно. Накрая мантикората не издържала на ударите, които й нанасяли яростно четиримата противници, и с ужасно хъркане издъхнала. Но трябвало да положат огромни усилия, за да разчекнат челюстите й и да освободят от тях нещастния Абдул.

Когато битката приключила, Кутика се оказал с рана в ръката, но Соломон вече го лекувал с някаква своя целебна мас и го уверявал, че лесно ще се оправи. Абдул обаче издавал слаби стенания и продължавал да губи кръв.

— Превържете го бързо! — казал Баудолино. — Много е отслабнал, не бива да кърви повече.

Помъчили се да спрат кръвта, като използвали дрехите си, за да затъкнат раната, но мантикората го била захапала така дълбоко, че изглежда, била стигнала до сърцето му.

Той бълнувал и се мятал. Шепнел, че неговата принцеса била съвсем наблизо и той не бивало да умира точно в този момент. Настоявал да го изправят на крака и трябвало да го възпират, защото явно звярът бил влял в тялото му някаква странна отрова.

Повярвал в собствената си лъжа, Ардзроуни измъкнал от торбата на Абдул главата на Кръстителя, разчупил печата, извадил черепа от реликвеницата и го сложил в ръцете на бълнуващия.

— Моли се! — викал му. — Моли се за спасението си!

— Престани, глупако! — спрял го с презрение Поета, — Първо, той не те чува, и второ, кой знае чия е тази глава, дето си я намерил в някое осквернено гробище.

— Всяка реликва може да повдигне духа на умирающия — отвърнал му Ардзроуни.

Късно следобед Абдул вече не виждал нищо и питал дали се били върнали в Абказката гора. Като разбрал, че настъпва върховният миг, Баудолино се решил и — както винаги от добросърдечност — изрекъл поредната лъжа.

— Абдул — казал му, — ти си на върха на своите мечти. Достигнал си мястото, за което жадуваше, трябваше само да преодолееш изпитанието на мантикората. Ето, виж я, твоята господарка е пред теб. Научила за злочестата ти любов, тя е полетяла насам от благословената земя, в която живее, дълбоко трогната от твоята преданост.

— Не — изхъркал Абдул, — не е възможно да иде тя към мен, а не аз към нея. Как ще мога да преживея такова щастие? Кажете й да почака, повдигнете ме, моля ви, за да тръгна към нея и да й се поклоня…

— Успокой се, приятелю, щом тя е решила да бъде така, трябва да се подчиниш на волята й. Ето, отвори очи… тя се навежда над теб.

И докато Абдул с мъка повдигал клепачи, Баудолино поставил пред вече замъгления му поглед огледалото на гимнософистите, в което умирающият, изглежда, съзрял сянката на един образ, който не му бил непознат.

— Аз те виждам, господарко моя, за първи и последен път — прошепнал той с последни усилия. — Не вярвах, че ще заслужа тази радост. Но се боя, че ти ме обичаш, и това вече би могло да утоли моята страст… Не, не, принцесо, ти ме даряваш твърде щедро, нима се скланяш да ме целунеш? — И приближил треперещи устни към огледалото. — Какво чувствам сега? Дали мъка от това, че търсенето ми стигна своя край, или щастие от незаслужения успех?

— Обичам те, Абдул, и това е най-важното — събрал сили, прошепнал Баудолино в ухото на издъхващия си приятел. — Обичам те и това е достатъчно.

— Да, достатъчно е — задъхано изрекъл нещастникът. — Нима не това винаги съм желал, макар да отклонявах тази мисъл от страх, че може да се сбъдне? Или което не желаех, от страх, че може да се окаже не такова, каквото очаквах? Но сега не бих могъл да искам повече. Колко си прекрасна, принцесо моя, как са алени устните ти…

Изпуснал на земята фалшивия череп на Кръстителя, хванал с треперещата си ръка огледалото и се опитал да докосне с устни повърхността, замъглена от дъха му.

— Днес празнуваме една радостна смърт, смъртта на моята мъка. О, скъпа ми госпожо, ти бе мое слънце, мой светлик. Където стъпнеше, идеше пролет, а през май бе луната, омагьосваща нощите ми. — За миг се осъзнал и казал с треперещ глас: — Но дали не сънувам?

— Абдул — прошепнал Баудолино, спомняйки си стиховете, които нещастникът някога бил пял. — Какво е животът, ако не сянката на един сън, който отлита?

— Благодаря ти, любов моя — казал Абдул.

И с последно усилие, докато Баудолино му повдигал главата, целунал три пъти огледалото. После отметнал глава и слънцето, което залязвало над каменистата равнина, осветило почти безкръвното му восъчнобяло лице.

Александрийците изкопали гроба. Баудолино, Поета, Борон и Киот оплакали приятеля, с когото били споделяли добро и зло още от времето на младостта, спуснали нещастното тяло в пръстта, поставили на гърдите му инструмента, с който вече никога нямало да възпява далечната си принцеса, и покрили лицето му с огледалото на гимнософистите.

Баудолино взел черепа и позлатената реликвеница, после и торбата на приятеля си, в която намерил един пергаментов свитък с неговите песни. Понечил да сложи в нея черепа на Кръстителя, който бил върнал в реликвеницата, но си казал: „Ако отиде в Рая, както се надявам, няма да има нужда от него, защото ще срещне там истинския Кръстител с неговите си глава и тяло. И във всеки случай, по-добре там да не го видят, че носи реликва от фалшива по-фалшива. Ще я взема аз и ако някой ден я продам, ще използвам парите, за да му издигна гробница, или поне да му сложа една хубава плоча в християнски храм.“ Затворил реликвеницата, като възстановил доколкото могъл печата, и я прибрал при своята в торбата си. За миг почувствал, че ограбва мъртвеца, но после решил, че всъщност взима назаем нещо, което ще върне под друга форма. Все пак не казал нищо на останалите. Събрал останалите вещи на Абдул в торбата му и я положил в гроба.

Затрупали ямата и заболи над нея като кръст меча на приятеля си. Баудолино, Поета, Борон и Киот коленичили за последното „Упокой, Господи!“, а Соломон, малко встрани, измърморил няколко юдейски молитви. Другите стоели зад тях. Бойди също рекъл да изпее един псалм, но се спрял и само въздъхнал:

— Ами това е!

— А преди малко беше ей тук! — обадил се Прасето.

— Днеска сме тука, утре ни няма… — прибавил Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето.

— И защо точно той… — рекъл Кутика.

— А бе, съдба! — заключил Коландрино, който, макар и млад, бил много мъдър.

28. Баудолино прекосява Самбатион

— Алилуя! — възкликна след три дни път Никита. — Ето я там Селимврия, цялата украсена.

И наистина малкият градец с ниски къщи и пусти улици беше пищно украсен, защото — както научиха по-късно — на следния ден бил празникът на някакъв светец или архангел. Жителите бяха накичили дори високата бяла колона, която се издигаше в полето край града, и Никита обясни на Баудолино, че преди много векове на върха на тази колона бил живял един отшелник, който слязъл долу едва след смъртта си, а приживе от горе бил извършил много чудеса. Но хора от този род вече не съществували и може би това била причината за злочестините на империята.

Запътиха се веднага към дома на приятеля, на когото Никита се доверяваше, и този Теофилакт, възрастен човек, гостоприемен и весел, ги прие наистина братски. Разпита ги за трудностите по пътя, оплака заедно с тях разрушения Константинопол, показа им къщата си с множество стаи, свободни за цялата им дружина, подкрепи ги веднага с младо вино и богата салата с маслини и сирене. Не беше изтънчената трапеза, с която беше свикнал Никита, но този селски обяд беше повече от достатъчен, за да могат пътниците да забравят несгодите от пътуването и далечните си домове.

— Стойте у дома няколко дни, без да излизате навън — посъветва ги Теофилакт. — Тук надойдоха много бегълци от Константинопол, а нашите хора никога не са се разбирали с тези от столицата. Сега идвате тук да просите, вие, които до вчера се надувахте, така казват. И за къшей хляб искат толкова злато, колкото тежи. Но да беше само това. Тук преди много време пристигнаха и поклонници. Още отначало се държаха като господари, а си представете какво стана, когато разбраха, че Константинопол е техен и че един от началниците им ще става василевс. Разхождат се, натруфени в празнични дрехи, които са откраднали от някой наш висш сановник, накачулват с митрите, взети от църквите, главите на конете си и пеят нашите химни на някакъв измислен от тях уж гръцки, в който вкарват кой ги знае какви мръсни думи от своя език, варят храната си в нашите свещени съсъди и развеждат държанките си, облечени като важни госпожи. Рано или късно ще отмине и това, но засега стойте мирно тук, при мен.

Баудолино и Никита не желаеха нищо повече. През следващите дни Баудолино продължи своя разказ под маслиновите дървета. Разполагаха с изстудено вино и маслини. Маслини и пак маслини, които събуждаха у тях желание за още пиене. Никита беше нетърпелив да узнае дали най-сетне са стигнали до царството на отец Йоан.

— И да, и не — отвърна му Баудолино.

Във всеки случай, преди да му каже къде са пристигнали, трябваше да му опише как са преминали Самбатион. И тъкмо с това приключение продължи своя разказ. Колкото тонът му беше нежен и мечтателен при разказа за смъртта на Абдул, толкова беше епичен и приповдигнат, когато описваше този преход. И Никита видя в това знак, че Баудолино е като онова странно животно, за което той, Никита, само бе чувал да се говори, но което Баудолино може би бе виждал с очите си, наречено хамелеон и подобно на извънредно дребна коза, която сменяла цвета си в зависимост от мястото, където се намирала, и можела да преминава от черно до бледозелено, обаче не можела да приема белия цвят, цвета на невинността.

И тъй, натъжени от смъртта на своя приятел, пътешествениците тръгнали отново и се озовали в една планинска област. Докато напредвали, отначало чули неясен шум, който се превърнал в грохот и ставал все по-силен, сякаш някой хвърлял огромно количество камъни и отломки от скали, и лавината, повлякла със себе си пръст и чакъл, се спускала към долината. След това видели някаква пелена от прах, някакъв димен облак, който обаче, вместо да скрие слънчевите лъчи, както би сторила всяка маса от влага, ги отразявал с милиарди отблясъци, сякаш се сблъсквали в огромен рояк минерални атоми.

Раби Соломон се досетил първи.

— Това е Самбатион — извикал, — близо сме до целта!

И наистина пред тях била каменната река и нашите приятели се убедили в това, когато стигнали до нейните брегове, замаяни от оглушителния трясък, който почти не им позволявал да си разбират виковете. Било едно величествено, неспирно течение на скали и пръст, в което човек можел да види безформени балвани, неправилни плочи с режещи ръбове, канари, широки като надгробни паметници, и търкалящи се сред тях чакъл, трошляк от вкаменелости, назъбени отломки, остри кремъчни късове.

Носейки се с еднаква скорост, сякаш тласкани от мощен вятър, гранитни късове се прескачали едни други, големи отломки от варовик се хлъзвали отгоре им, за да убият скоростта си, когато попадали на по-бавни пясъчни струи, докато вече закръглени камъни, сякаш изгладени от вода, а не от триенето между тях, подскачали нависоко, падали отново със сух шум и били подхващани от търкалящата се лавина, която сами създавали. Над тази блъсканица на безброй минерали избухвали пясъчни гейзери, облаци от гипс, струи от вулканичен прах, пяна от пемза, ручеи от хоросан.

Тук-там каменни пръски и залпове от сгур надхвърляли бреговете и пътешествениците трябвало да крият лицата си, за да не бъдат засегнати.

— Кой ден сме днес? — извикал Баудолино на другарите си.

И Соломон, който отмервал всяка събота, си спомнил, че седмицата едва била започнала и трябвало да чакат най-малко шест дни, преди реката да спре.

— И после, когато спре, не можем да я прекосим, защото ще нарушим закона за шабата — извикал разстроен. — Но защо Господ-Бог, да се свети вовеки името Му, в Своята мъдрост не е пожелал тази река да се спира в неделя? Все едно вие, гоите, сте такива неверници, че за празничния отдих пет пари не давате.

— Ти за съботата нямай грижа — изкрещял му Баудолино, — тя, реката, да спре, пък аз ще знам как да те прекарам от другата страна, без да извършиш грях. Ще те метнем върху едно муле, докато спиш. Работата е, че по твоите собствени думи, щом реката спирала, край бреговете й лумвала стена от пламъци… Следователно не бива да чакаме тук шест дни. Ако тръгнем нагоре по реката, може да намерим брод, преди да стигнем извора й.

— Какво, какво? — развикали се другарите му, които не успявали да разберат нищо, но като го видели да тръгва, го последвали, решавайки, че навярно го е осенила добра идея. Но идеята му не била добра, защото яздили шест дни и коритото на реката се стеснявало все повече, тъй че реката постепенно се превръщала в поток, после в ручей, и приближили до извора едва към петия ден, след като още на третия били видели да се издига пред тях на хоризонта недостъпна и много висока планинска верига. Сега стръмните й склонове така се надвесили над пътешествениците, скупчени без никакъв изход във все по-стесняващия се каменист улей, че от тях почти не могли да виждат небето — съзирало се само едно едва осветено валмо от облаци, които скривали върховете на планините.

Там, през един процеп, подобен на рана, между два върха, се виждал изворът на Самбатион: един кипеж на пясък, едно бълбукане на туф, едно изригване на ситни камъчета, едно клокочене на цепещи се скали, едно шумно свличане на глина постепенно се сливали в едно-единствено течение, което поемало пътя си към някой безбрежен пясъчен океан.

Нашите приятели изгубили цял ден да търсят как да заобиколят планините или да се изкачат над извора, но напразно. Случвало им се да се спасят на косъм от огромни морени, които неочаквано се сгромолясвали пред копитата на конете им; били принуждавани да поемат по обиколни пътеки, нощта ги заварвала на места, където от време на време от върховете се откъсвали блокове кипяща сяра. По-нагоре горещината станала нетърпима и те разбрали, че ако продължат да се изкачват, дори и да намерят начин да превалят планините, когато им свършела водата, в мъртвата природа отвъд тях под никаква форма нямало да намерят влага. И решили да се върнат. При което открили, че са се изгубили в тези планини и трябвало да изгубят още един ден, за да намерят отново извора.

Пристигнали там, когато, според изчисленията на Соломон, съботата била минала и дори реката да била спирала, вече отново била подновила движението си, тъй че трябвало да чакат още шест дни. След като надали възгласи, които със сигурност нямало да им осигурят благосклонността на Небето, решили да следват течението на реката с надеждата, че разливайки се в някакво там устие, делта или лагуна, тя ще се превърне в една по-спокойна пустиня.

Пътували така няколко изгрева и залеза, като се отдалечавали от брега, за да намерят по-гостоприемни места, и Небето сякаш било забравило неучтивите им слова, защото открили малък оазис с рехава зеленина и оскъдно кладенче, което все пак могло да ги подкрепи и да осигури запаса им от вода за още няколко дни. След това продължили, все тъй придружени от сухия грохот на реката, под пламтящи небеса, набраздявани от време на време от черни облаци, леки и плоски като камъните на Бубуктор.

Най-сетне, след почти пет дни път и пет нощи, не по-малко душни от дните, осъзнали, че непрестанният гърмол на реката започва да се променя. Скоростта й се била увеличила, в течението се очертавали някакви бързеи, които влачели като сламки късове базалт, чувал се далечен тътен… После, все по-стремителен, Самбатион започвал да се разделя на безброй ръкави, които се вмъквали между планинските склонове като пръсти на ръка, потапящи се в кал. От време на време една по-силна вълна нахлувала в някоя пещера и после, от нещо като проход в скалата, от другата й страна, блъввала с ръмжене и се хвърляла яростно към долината. И изведнъж, след широкия завой, който пътешествениците били принудени да направят, защото самият бряг бил станал недостъпен, поради шибащите вихри от чакъл, като възлезли на едно плато, видели как Самбатион — долу, под тях — изчезва в нещо като адско гърло.

Водопади се сгромолясвали от скални стрехи, течели по стъпалата на обширен амфитеатър, завършващ с могъщ финален въртоп, гранитни блокове изскачали обратно, повърнати от гигантската фуния, късове битум подскачали, пенел се прибой от стипца, кипели шистите, късове сяра отскачали от бреговете. А над цялата тази материя, която ждрелото бълвало към небето, но по-долу, под краката на пътешествениците, които наблюдавали картината сякаш от върха на висока кула, слънчевите лъчи изгъвали от тези пясъчни пръски една огромна дъга, която — тъй като всеки минерал отразявал лъчите с различен блясък — имала много повече багри от дъгите, които се образуват обикновено в небето след буря, и за разлика от тях изглеждала определена да блести вечно, без да изчезне.

Пламенеели хематитите и цинобрите, блестели като стомана мастиленочерните въглищни люспи, прелитали жълти и яркооранжеви искрици от злато, арменият изригвал в сини сияния, мяркали се снежнобелите петънца от калция на раковините, зеленеели се малахити, литаргирият избледнявал до все по-светъл и по-светъл шафран, тук-там припламвали в червено частиците реалгар, зеленикавата глина лумвала, за да премине първо в някакъв бронзов облак, а след това в индиго и тъмен виолет, тържествувал варакът, блестяло оловното белило, лъщели в жълто разните източни лакове, кредата сребреела като котешки очи, видени през прозрачен алабастър.

Човешкият глас не можел да надвие гръмотевичния грохот, пък и пътешествениците нямали желание да говорят. Присъствали на агонията на Самбатион, който, гневен, че трябва да изчезне в земните недра, сякаш искал да отнесе със себе си всичко, което го обкръжавало, скърцайки със своите каменни зъби, за да изрази цялото си безсилие.

Баудолино и спътниците му не можели да кажат колко дълго са се възхищавали на гнева на мощния каменопад, там, където реката се самопогребвала неохотно, но навярно се били забавили много и вече бил настъпил залезът на петъчния ден, а значи и началото на съботата, защото изведнъж, като по команда, реката застинала в мъртвешка неподвижност и въртопът вдън пропастта се превърнал в люспеста неподвижна долина, над която властвала внезапна и ужасяваща тишина.

Очаквали да се сбъднат разказите, според които по бреговете на реката трябвало да се издигне огнена преграда. Но нищо подобно не се случило. Реката мълчала, вихърът на каменните частици над нея бавно се утаил в руслото й и нощното небе се изяснило, разкривайки пред очите на пътешествениците блясъка на безбройни звезди, скрити дотогава за тях.

— От това се вижда, че не трябва да се вярва на всичко, което се разказва — заключил Баудолино. — Живеем в свят, в който хората си измислят най-невероятни неща. Соломон, тази мълва сте я пуснали вие, евреите, за да попречите на християните да идват по тези места.

Соломон не отговорил, защото като човек с бърза мисъл си спомнил как Баудолино се готвел да го пренесе през реката и казал веднага:

— Аз няма да заспя.

— Не мисли за това — отвърнал Баудолино. — Почини си, докато ние потърсим брод.

На Соломон му се искало да избяга, но в събота не можел нито да язди, нито да се катери по планински стръмнини. И прекарал цялата нощ седнал, като от време на време си удрял главата с юмруци и проклинал съдбата си и подлите неверници.

На сутринта, когато другите намерили място, където можели да преминат безопасно реката, Баудолино се върнал при Соломон, усмихнал му се с нежно съчувствие и го цапардосал точно зад ухото с дръжката на меча си.

Така на раби Соломон, единствен от синовете Израилеви, се удало да премине, без да стори грях, една голяма река в събота.

29. Баудолино пристига в Пндапетцим

Това, че били прекосили Самбатион, не означавало, че са пристигнали в царството на отец Йоан. Значело просто, че били напуснали познатите земи, тези, до които били стигали най-смелите пътешественици. И наистина, нашите приятели трябвало да вървят още много дни, и то през земи поне толкова труднопроходими, колкото били бреговете на каменната река. След това стигнали до една равнина, която сякаш нямала край. Далеч на хоризонта се забелязвали планински масиви, не много високи, но насечени от остри върхове, тънки като пръсти, които напомняли на Баудолино Пиренейските Алпи, които бил видял, когато като дете ги бил прекосил в източната им част, за да се изкачи от Италия към Германия — но онези били значително по-високи и внушителни.

Планините обаче били далеч на хоризонта и в равнината конете напредвали с мъка, защото всичко било обрасло с гъста растителност, като някаква безкрайна изкласила нива, с тази разлика, че това около тях не било жито, а някаква жълта и зелена папрат, по-висока от човешки бой, и тази извънредно плодородна степ се простирала докъдето погледът стигал, като море, люляно от непрестанен вятър.

Докато прекосявали едно голо място, нещо като остров в това море, видели, че в далечината, и то само на едно място, папратите вече не се движели равномерно на успоредни вълни, а се люшкали в разни посоки, като че ли някакво животно, някакъв огромен заек си проправял път през тревите, но ако наистина бил заек, то той криволичел на плавни дъги, а не тичал по права линия, при това по-бързо от който и да било заек. Но тъй като нашите смелчаци вече се били срещали с разни животни, при това не вдъхващи голямо доверие, дръпнали юздите на конете и се приготвили за нова битка.

Змиевидното движение на папратите се приближавало към тях и вече се чувал шумът от смачканите стъбла. На границата на голото място най-сетне папратите се раздвижили и се появило едно същество, което ги разтваряло с ръце, като театрална завеса.

Това били без съмнение ръце и те принадлежали на съществото, което вървяло срещу тях. Но останалото от съществото било само един крак, един-единствен. Не че му бил отрязан другият, защото кракът израствал най-естествено от тялото така, сякаш никога не било имало на него място за друг, и с този единствен крак съществото тичало невероятно леко, сякаш от рождение било свикнало да се движи по този начин. Нещо повече, докато тичало с голяма скорост към тях, те не разбирали дали се движи с подскоци, или успява, оформено по този начин, да крачи, тоест единственият му крак да се движи напред и назад, както ние вървим с два крака, и всяка крачка да го измества напред. Скоростта, с която съществото се движело, била толкова голяма, че никой не успявал да отдели едно движение от друго, както при препускащите коне никой не може да каже дали има един миг, в който и четирите им копита са във въздуха, или пък винаги поне две от тях са стъпили на земята.

Когато съществото спряло пред тях, пътешествениците видели, че стъпалото му е два пъти по-голямо от човешкото, но правилно оформено, с четвъртити нокти и пет пръста, които приличали на палци, къси и яки.

На ръст съществото било високо колкото десет-дванайсетгодишно дете, тоест им стигало до кръста, главата му била добре оформена, с къси русоляви коси, щръкнали на черепа му, две кръгли очи на кротък вол, малък закръглен нос, широка уста, стигаща почти до ушите му, която разкривала при нещо, което без съмнение било усмивка, два реда красиви и здрави зъби. Баудолино и неговите приятели веднага го разпознали, тъй като много пъти били чели и чували разкази за него: това бил унипод — те били включили вече униподи в писмото на отеца.

Униподът продължавал да се усмихва, вдигнал двете си ръце, като ги стиснал над главата си в знак на поздрав и изправен като статуя на единствения си крак, казал нещо като:

— Алейхем саби, яни кала бенсор.

— Този език никога не съм го чувал — казал Баудолино. После се обърнал към съществото на гръцки: — На какъв език говориш?

Униподът отвърнал на някакъв негов си гръцки:

— Аз не знае какъв език говори. Аз мисли вие чужди и говори измислен език като езика на чужди. Вие пък говори езика на презвитер Йоханес и на негов дякон. Аз поздравява вас аз е Гавагай, на ваши услуги.

Като видели, че Гавагай е безобиден и дори добронамерен, Баудолино и другарите му слезли от конете и седнали на земята, като го поканили да направи същото и му предложили малкото храна, с която още рзполагали.

— Не — казал униподът, — аз благодари, но аз ял много тази сутрин. — После направил това, което според всяка добра традиция би трябвало да се очаква от един унипод: първо се проснал на земята, след това вдигнал крака си, така че да си направи сянка със стъпалото, поставил ръцете си зад тила и отново щастливо се усмихнал, като че ли се бил разположил под чадър. — Малко хладно добре днес след толкова тичане. Но вие кой? Жалко, ако вие били дванайсет, вие били свети влъхви, които се връщат, дори има един черен. Жалко вие само единайсет.

— Да, жалко — отвърнал Баудолино. — Но сме единайсет. А теб единайсет влъхви не те интересуват, така ли?

— Единайсет влъхви не интересни никого. Всяка сутрин в църква ние молим за връщане на дванайсет, ако върнат единайсет, ние молили лошо.

— Тук очакват наистина влъхвите — прошепнал Поета на Баудолино. — Трябва някак да ги убедим, че дванайсетият е наблизо.

— Но без да споменаваме влъхвите — предупредил Баудолино. — Ние сме дванайсет, а за останалото да си мислят както си щат. Иначе ще стане така, че отец Йоан ще открие кои сме и ще ни хвърли на своите бели лъвове или на каквото има там на разположение.

След това отново се обърнал към Гавагай:

— Ти каза, че си слуга на презвитера. Значи сме пристигнали в царството на отец Йоан?

— Ти чака. Ти не може казва: ето мене тук в царство на презвитер Йоханес, след извървял малко път. Тъй всеки дойде. Вие сте в голяма област на дякон Йоханес, син на презвитер, и той управлява цяла тази земя, която вие, ако иска стигне царство на презвитер, може да мине само през нея. Всички посетител, който идва, трябва първо чака в Пндапетцим, голяма столица на дякона.

— Колко посетители са стигали дотук?

— Николко. Вие първи.

— И не е идвал преди нас един мъж с черна брада? — запитал Баудолино.

— Аз не го виждал никога — отвърнал Гавагай. — Вие първи.

— Значи трябва да спрем в тази област, за да изчакаме Зосим — промърморил Поета. — Но дали ще пристигне? Може би е още в Абказия и се мотае в мрака.

— Щеше да е по-зле, ако вече беше пристигнал и беше връчил Градала на тези хора — отбелязал Киот.

— А без Градала какво ще поднесем ние?

— Спокойно, и бързането иска време — мъдро се обадил Бойди. — Да видим първо какво ще намерим там, а после ще измислим нещо.

Баудолино обяснил на Гавагай, че с удоволствие ще отседнат в Пндапетцим, за да изчакат дванайсетия си спътник, който се бил загубил по време на една пясъчна буря в пустинята на много дни път от където се намирали в момента, и го запитал къде живее дяконът.

— Там, в своя дворец. Аз води вас. Не, първо ще каже мои приятели, че вие пристига, и когато вие пристига, вие посрещнати като празник. Гости е дар от Господа.

— Има ли други униподи тук, в тревите?

— Аз не вярва, но видял преди малко блем, кого познавам това много добре, защото униподи не приятел на блеми. — Пъхнал два пръста в устата си и изсвирил дълго и къдраво. Няколко мига по-късно папратите се разтворили и се появило друго същество. Било много различно от унипода, но още като чули името „блем“, нашите приятели вече знаели, че ще видят това, което видели. Съществото имало изключително широки рамене и следователно било набито, но с тънък кръст, имало два къси космати крака, но нямало глава, нито пък врат. На гърдите му, където хората имат зърна, се отваряли две бадемовидни очи, много живи, а под лека издатина с две ноздри — нещо като кръгъл отвор, но много гъвкав, тъй че когато съществото заговорело, приемал различни форми според звуците, които издавало. Гавагай се приближил до него и го заговорил. Докато му сочел новодошлите, съществото видимо кимало, като навеждало рамене, сякаш се покланяло.

Приближило се до новодошлите и изрекло нещо като:

— Оуиии, оуиоиоиои, ауеуа!

В знак на приятелство пътешествениците му поднесли чаша вода. Блемът извадил от торбата, която носел, една тръбичка, мушнал я в отвора, който бил под ноздрите му, и засмукал водата. След това Баудолино му подал голямо парче сирене. Блемът го поднесъл към устата си и тя изведнъж станала колкото сиренето, което мигом изчезнало в дупката.

— Еуаои оеа! — казало съществото и сложило ръка на гърдите си, по-точно на челото си, като че обещавало нещо, поздравило нашите приятели с две ръце и изчезнало сред папратите.

— Той пристигне преди ние — казал Гавагай. — Блеми не тича като униподи, но много по-бързи от бавни животни, на които вие качили себе си. Какви те?

— Коне — отвърнал Баудолино, като си спомнил, че в царството на отеца те не се въдели.

— Какви е коне? — попитал заинтригуван униподът.

— Като тези — отвърнал Поета, — съвсем същите.

— Благодаря. Вие могъщи хора, които върви на животни, същи като коне.

— Добре, но слушай сега. Преди малко каза, че униподите не са приятели с блемите. Те не принадлежат ли на царството или на областта?

— О, не, и те като ние е слуги на презвитера, а като тях е и понци, пигмеи, гиганти, паноти, безезични, нубийци, евнуси и сатири-дето-не-се-виждат-никога. Всичките добри християни и верни слуги на дякон и на презвитер.

— А не сте приятели, защото сте различни? — запитал Поета.

— Какво казваш ти различни?

— Е, в смисъл, че ти си различен от нас и…

— Защо аз различен от вас?

— Господи помилуй! — възкликнал Поета, — Преди всичко защото ти имаш един-единствен крак! Ние и блемът имаме по два!

— Но ако вие и блемът вдигнете един крак, имате само един.

— Но ти нямаш друг, който да свалиш!

— Защо трябва да сваля крак, който няма? Ти трябва да свали трети крак, който няма?

Тук вече Бойди се намесил да ги помирява:

— Слушай, Гавагай, ще признаеш ли, че блемът няма глава?

— Как няма глава? Има очи, нос, уста, говори, яде. Как блем прави това, ако няма глава?

— Но не си ли забелязал, че няма врат и върху врата онова кръгло нещо, което ти имаш на врата си, а блемът — не?

— Какво значи забелязал?

— Видял, открил че, узнал че!

— Може би ти иска каже, че блем не съвсем същ като мен, че майка ми не може сбърка мене с него. Но и ти не същ като твой приятел, защото той има белег на лице, а тебе няма. И твой приятел различен от онзи черния като единия от влъхви, а той различен от онзи там с черна брада като равин.

— Откъде знаеш, че имам брада на равин? — запитал обнадежден Соломон, който без съмнение си мислел за пръснатите юдейски племена и виждал в тези думи на унипода явен знак, че събратята му са минали по тези места или че живеели в това царство. — Виждал ли си други равини?

— Не виждал, но всички в Пндапетцим казва брада като равин. Борон се обадил:

— Да приключваме. Този унипод не може да види разликата между себе си и блема, както и ние не можем да видим разлика между Баудолино и Прасето. Ако си помислите, така става и когато срещаме чужденци. Някой може ли да намери голяма разлика между двама маври?

— Така е — казал Баудолино, — но при блемите и униподите не е като при нас и маврите, които ние виждаме само когато отиваме при тях. Те всички живеят в една област и той различава един блем от друг, щом като казва, че този, когото видяхме преди малко, е негов приятел, докато другите не му са приятели. Чуй ме, Гавагай: ти каза, че в тази област живеят паноти. Аз знам какви са панотите, те са хора почти като нас, само дето имат толкова големи уши, че им се спускат до колената и, когато е студено, се увиват с тях като с плащ. Такива ли са панотите?

— Да, като нас. И аз има уши.

— Но не ти стигат до колената, за Бога!

— И ти има уши много по-големи от твоя приятел до теб.

— Но не и като на панотите, дявол да го вземе!

— Всеки има уши, които майка му направила.

— Но тогава защо казваш, че униподите и блемите не се разбират?

— Те мислят лошо.

— Как лошо?

— Те християни, които правят грешки. Те са фантазиатои. Те казват също като нас, че Син не е от съща природа като Отца, защото Отец съществува преди да започне време, а Син е създаден от Отца не поради нужда, а от желание. Значи Син е осиновен син на Отца, нали? Блеми казват: да, Син не е от съща природа като Отца, но това Слово осиновен син не може само да направи себе си плът. Значи Иисус никога не стане плът, това, което апостоли видели, било само… как да каже?… Фантазия.

— Чиста привидност.

— Точно така. Те казва, че само привидност на Син е умряла на кръста, не се е родила във Витлеем, не е родена от Мария, един ден на река Йордан появила се пред Йоан Кръстител и всички казали „О!“. Но ако Син не е плът, как каже този хляб е моята плът? После те не правят комка с хляб и бурк.

— Може би защото е трябвало да смучат виното, или както го наричаш, със своите сламки — казал Поета.

— А панотите? — запитал Баудолино.

— О, те не интересува какво прави Син, когато слиза на земя. Те мисли само за Светия Дух. Слушай: те казва християни на запад мисли, че Светият Дух произлизал от Отца и от Син. Те не са съгласен и казва, че това за Син сложено по-късно и във вярата на Константинопол не казва така. Светият Дух за тях произлиза само от Отца. Те мисли обратно на пигмеи. Пигмеи казва Светият Дух произлиза само от Син, а не от Отца. Паноти мразят най-вече пигмеи.

— Приятели — обърнал се Баудолино към спътниците си, — Струва ми се ясно, че разните раси, които населяват тази област, не придават значение на различията на телата, цвета и формата, както правим ние, които дори като видим джудже, го смятаме за грешка на природата. А затова пък, както впрочем мнозина от нашите учени, придават голямо значение на разликите в схващанията за природата на Христос и на Светата Троица, за която толкова много слушахме в Париж. Такъв е техният начин на мислене. Да се опитаме да го разберем, иначе ще затънем в безкрайни спорове. Затова, нека се престорим, че за нас блемите са като униподите, а какво мислят за природата на Господ Бог, всъщност не ни интересува.

— Доколкото разбирам, униподите принадлежат към ужасната ерес на Арий — обадил се Борон, който от всички тях бил чел най-много книги.

— И какво от това? — казал Поета. — Струва ми се, че е пак нещо гръцко. Ние, на север, се вълнувахме повече от това кой е истинският папа и кой антипапата, и освен това всичко зависеше от една прищявка на моя покоен господар Райналд. Всеки си има трески за дялане. Прав е Баудолино, да се направим, че не разбираме, и да поискаме от тях да ни заведат при техния дякон, който няма да е кой знае какво, но поне се нарича Йоан.

И така, поискали от Гавагай да ги заведе в Пндапетцим и той ги повел с къси подскоци, за да позволи на конете да го следват. След два часа стигнали края на папратовото море и излезли в една равнина, засадена с маслини и овошки: под дърветата се били разположили същества с почти човешки вид, които ги гледали с любопитство и им махали за поздрав, но издавали само нечленоразделни звуци. Както обяснил Гавагай, това били безезични същества, които живеели извън града, защото били месалианци, вярвали, че може да се отиде на Небето само с една непрекъсната и мълчалива молитва, без да се докосват до тайнствата, да извършват благотворителни дела, да се подлагат на умъртвяване на плътта, изобщо без да участват в култовите действия. Затова никога не посещавали църквите в Пндапетцим. Никой не гледал на тях с добро око, защото те смятали, че и работата е добро дело и следователно ненужно. Живеели в крайна бедност, като се хранели с плодовете на дърветата, които ползвали без никакви задръжки, макар че те принадлежали на цялата общност.

— Във всичко останало са като вас, така ли? — закачил го Поета.

— Да, като нас, когато мълчим.

Планините ставали все по-близки и колкото по-близки ставали, толкова по-ясно ставало за нашите приятели какво представляват. В края на каменистото поле се издигали стъпаловидно меки жълтеникави хълмове, които напомняли, подсказал Коландрино, бита сметана, или по-скоро кълбета захарен памук, а още по-точно пясъчни дюни, една зад друга. Зад тях стърчали странни колони, които отдалеч им били заприличали на пръсти, скални стълбове с шапки от по-тъмен камък, някои във форма на качулка, други подобни на барети, издължени отпред и отзад. По-далечните не били толкова изострени, но всички те, когато ги наближили, се оказвали подобни на плетени кошери и накрая ставало ясно, че дупките в тях са жилища, издълбани в скалното общежитие, и до всяко от тях се достигало по отделна дървена стълбичка, и тъй като стълбичките, водещи към различните етажи, били свързани, всички заедно образували около всяка колона нещо като въздушна плетеница, по която обитателите сновели бързо нагоре-надолу, подобни на мравки.

В центъра на града се виждали истински жилищни домове или гъсто населени дворци, чиито високи еркери заемали не малка част от общата фасада. По-нататък се очертавал още по-внушителен масив с неправилна форма, също така приличащ на кошер, но с по-геометрично изрязани отвори, напомнящи прозорци или врати, над които тук-там изпъквали корнизи, тераски и балкончета. Някои от входовете били закрити с цветни завеси, а други — със сламени рогозки. Изобщо, нашите хора се намирали в един обръч от недостъпни планини и в същото време в центъра на един град, наистина многолюден и деен, но във всеки случай не толкова великолепен, колкото очаквали.

Че градът бил деен и гъсто населен личало от множеството, което изпълвало улици и площади или, по-точно, пространствата между изваяните от природата кули и стълбове. Това била пъстра тълпа, сред която свободно се движели кучета, магарета, както и много камили, каквито нашите приятели били вече видели в началото на пътешествието си, макар и не толкова многобройни и различни: някои били с една гърбица, други с две, а някои дори с три. Видели и един гълтач на огън, който водел завързана пантера и показвал изкуството си пред група жители. Животните, които ги смаяли най-много, били едни извънредно пъргави четириноги, които теглели талиги: телата им били като на жребци, краката им — дълги, с волски копита, козината им била жълта с големи кафяви петна и което било най-любопитно — камилската им глава с малки рогца се издигала високо върху невероятно дълга шия. Гавагай обяснил, че се наричали камилопарди и се ловели много трудно, защото бягали извънредно бързо и само униподите успявали да ги настигнат и да ги хванат с примките си.

Всъщност, макар и да нямал улици и площади, градът представлявал един огромен пазар и във всяко свободно ъгълче били опънати палатки, били издигнати барачки, били постлани килимчета и на камъни били подпрени дъски със стоки. Виждали се в изобилие плодове, меса (най-търсено било явно камилопардското), килими, изтъкани във всички цветове на дъгата, дрехи, ножове от черен обсидиан, каменни брадви, глинени съдове, гердани от кокалчета или от червени и жълти мъниста, шапки с най-различни форми, одеяла, кутии от резбовано дърво, земеделски сечива, парцалени топки и кукли за децата и освен това амфори, пълни със сини, кафяви, розови и жълти течности, и панички с черен пипер.

Само метални предмети липсвали на този пазар и когато нашите приятели поискали от Гавагай да им обясни тази липса, се оказало, че той не разбира какво означават думите за желязо, метал, бронз и мед, макар че Баудолино се опитал да ги изброи на всички езици, които знаел.

В тълпата сновели униподи, които подскок-подскок пренасяли на главите си пълни кошници; блеми, почти винаги на отделни групички или зад сергии, отрупани с кокосови орехи; мъжки паноти, с техните развяващи се на вятъра уши, и женски, които свенливо си закривали гърдите с тях, придържайки ги с една ръка като шалове; и други човешки същества, излезли сякаш от онези книги с чудеса, по чиито рисунки Баудолино винаги се бил захласвал, когато търсел вдъхновение за писмата си до Беатрикс. Видели и пигмеите: с много тъмна кожа, сламени препаски около бедрата и лъкове, които използвали във вечната си война с жеравите — една война, която навярно им носела не малко победи, тъй като много от тях предлагали на минувачите убити жерави, окачени на дълги прътове, поддържани от четирима, двама отпред, двама отзад. Понеже пигмеите били по-дребни от жеравите, висящите птици се влачели по земята и затова те ги били овесили за шиите, тъй че краката им оставяли дълги следи в прахта.

Забелязали и понците и макар да били чели за тях, нашите приятели не преставали да разглеждат с любопитство тези създания с прави крака без коленна става, които правели отсечени крачки с конските си копита. Но по-забележителното в тях било, че при мъжете пенисът висял от гърдите, а при жените вагината се отваряла на същото място, но не се виждала, защото те я скривали с един шал, вързан на гърба. Според разказите понците отглеждали шестороги кози — и наистина продавали на пазара такива животни.

— Точно както е писано в книгите — продължавал да мърмори смаян Борон. После, на висок глас, за да го чуе Ардзроуни, прибавил: — А в книгите е написано, че празно пространство не съществува. Така че, щом понците съществуват, празното пространство не съществува.

Ардзроуни свил рамене, зает да търси дали в някоя стъкленица няма да се намери течност за избелване на кожата.

За да въвеждат ред в цялата тази навалица, от време на време сред нея се появявали черни мъже, високи, голи до кръста, с шалвари и бели чалми, въоръжени само с грамадни чепати тояги, които можели да проснат вол с един удар. Тъй като жителите на Пндапетцим се струпвали около чужденците, като сочели най-вече конете им, защото явно за пръв път виждали такива животни, черните мъже се намесвали, за да усмирят тълпата — било достатъчно да завъртят тоягите над главите си и мигновено около тях пространството се опразвало.

Не убягнало на Баудолино, че когато тълпата се сгъстявала, именно Гавагай давал знак на черните мъже. От жестовете, които правели мнозина, ставало ясно, че искали да бъдат наети от знатните гости като водачи, но Гавагай бил решен да ги запази за себе си и дори явно се надувал, сякаш казвал: „Тези гости са моя собственост и никой да не ги докосва.“

За черните мъже Гавагай казал, че били нубийските стражи на дякона. Техните предци били дошли от сърцето на Африка, но те самите не били вече чужденци в Пндапетцим, защото от безброй поколения се раждали около града и били предани до смърт на дякона.

Накрая видели да пристигат гигантите, които не само били по-високи дори и от нубийците и с две-три педи над всички други, но били и еднооки. Рошави, зле облечени, те, по думите на Гавагай, се препитавали с дълбаене на жилища по тези скали или пасели овци и говеда, занимание, в което били много добри, защото можели да надвият бик, като го уловят за рогата, и ако овен се отделял от стадото, нямали нужда от кучета, протягали само ръка, хващали го за руното и го връщали там, откъдето бил тръгнал.

— И на тях ли сте врагове? — запитал Баудолино.

— Тук никой враг на никой — отвърнал Гавагай. — Ти виждаш всички заедно продава и купува като добри християни. После всички връща у дома, не храни и не спи с други. Всички мисли както иска, дори ако мисли лошо.

— А гигантите мислят лошо…

— Охо!… Много-много лошо! Те артотирити, вярва, че Иисус на Тайна вечеря освещава хляб и сирене, защото казва това е храна на древни патриарси. Така причестява греховно хляб и сирене и мисли еретици който прави го с бурк. Но тук мисли лошо почти всички без униподи.

— Ти ми каза, че в този град живеят и евнусите. И те ли мислят лошо?

— Аз по-добре не говори за евнуси, много силни. Те не се меси с обикновени хора. Но мисли различно от мен.

— И освен по мисленето, са еднакви с теб, предполагам…

— Защо, какво мене различен от тях?

— Дяволите да те вземат, еднокрако същество! — кипнал Поета. — Ти с женски ходиш ли?

— Да, с женски униподи ходя, защото те не мисли лошо.

— А на твоите женски оная работа вкарваш ли им я? Но, проклет да си, къде ти е тя?

— Тук, зад крака, като на всички.

— Като оставим настрана това, че на мен не ми е зад крака и че току-що видяхме някои приятели, на които е над пъпа, поне знаеш ли, че евнусите изобщо нямат тази работа и с жени изобщо не ходят?

— Сигурно защото на евнуси не харесва жени. Сигурно защото в Пндапетцим аз никога не видял женски евнуси. Горките, сигурно на тях харесва, но не намира женски евнуси, а нали не може ходи с женски на блеми или на паноти, които мисли лошо?

— Но забелязал ли си, че гигантите имат само едно око?

— И аз може. Гледай, аз затвори това око, и едноок.

— Дръжте ме, че ще го утрепя — изсъскал с пламнало лице Поета.

— Разбрахме се — казал Баудолино. — Блемите мислят лошо, гигантите мислят лошо, всички освен униподите мислят лошо. А как во мисли този ваш дякон?

— Дякон не мисли, той заповядва.

Докато говорели, един нубиец се хвърлил пред коня на Коландрино, коленичил, прострял ръце напред и, свел глава, произнесъл думи на непознат език; но от тона му се разбирало, че отправя гореща молитва.

— Какво иска? — попитал Коландрино.

Гавагай отговорил, че нубиецът го молел в името на Бога да му отсече главата с красивия меч, който Коландрино носел на кръста.

— Иска да го убия? Защо?

Гавагай изглеждал объркан.

— Нубийци много странни хора. Всички те цирконцелионци. Добри воини само защото искат себе си мъченици. Няма война и те иска бъде мъченици сега. Нубийци деца, щом харесва нещо, иска веднага.

Казал няколко думи на нубиеца и оня се отдалечил със сведена глава. Запитан да каже нещо повече за цирконцелионците, Гавагай обяснил на пътешествениците, че цирконцелионците били нубийци. После ги предупредил, че залезът бил близък, пазарът се разтурял и трябвало да побързат към кулата.

И наистина, тълпата се разреждала, продавачите събирали стоките си в големи кошове; от отворите в каменните стени спускали въжета и издърпвали кошовете нагоре. Работата кипяла. За кратко време целият град опустял и заприличал на голямо гробище с безбройни ниши, но едни след други вратите и прозорците на скалните жилища светвали — знак, че жителите на Пндапетцим били почнали да палят своите пещи и светилници, за да се готвят за вечерята. През някакви невидими отвърстия димът на огньовете излизал от върховете на кулите и небето, вече избледняло, било набраздено от сивкавите пушеци, които се издигали право нагоре и се смесвали с облаците.

Прекосили последната част на Пндапетцим и стигнали до едно открито място, отвъд което не се виждал вече никакъв проход сред планините. Наполовина вградена в скалата, се виждала единствената изкуствена постройка на града. Била конусовидна сграда, или по-скоро предната й част, по-широка в основата и стесняваща се нагоре. Етажите й не били изградени един върху друг като кула от пити, издигащи се водоравно една над друга от най-голямата до най-малката, а следвали наклона на един широк плочник, който явно продължавал и в скалата, виейки се като непрекъсната спирала нагоре около кулата, от основата до върха й. Кулата била цялата надупчена от големи сводести врати, една до друга, разделени само от опорните колони помежду им, и напомняла хилядооко чудовище. Соломон казал, че такава навярно е била кулата, която жестокият Нимрод издигнал в град Вавилон, за да предизвика Бога, да се свети вовеки името Му.

— А това е — казал с гордост Гавагай — дворец на дякон Йоан. Сега вие стои мирно и чака, защото те знаят вие пристига и приготвили голяма среща. Аз сега отива.

— Къде?

— Аз не може влезе в кула. След като вие приети и видели дякон, тогава аз връща при вас. Аз ваш водач в Пндапетцим, аз никога не оставя вас. Внимавай с евнуси, той млад човек… — и посочил Коландрино, — а те харесва млади. Аве, евхаристо, салам.

Вдигнал за поздрав ръка, изпънат почти по войнишки върху единствения си крак, обърнал се с подскок кръгом и миг след това бил вече далеч.

30. Баудолино се среща с дякон Йоан

Когато стигнали на петдесетина крачки от кулата, видели, че от нея се източва шествие. Най-отпред вървял отряд нубийци, но по-пищно облечени от тези, които били на пазара: от кръста надолу били увити в бели тъкани, пристегнати на глезените с ленти и покрити с поличка, която стигала до средата на бедрото; от кръста нагоре били голи, но носели червени наметала, а на шиите им висели широки огърлици от гьон с прикрепени към тях цветни камъчета, не скъпоценни, а именно речни камъчета, подредени обаче като пъстра мозайка. На главите си носели бели шапки с множество цветни пискюли. Китките и пръстите им били украсени с гривни и пръстени от плетени въженца. Тези от първия ред свирели на пищялки и биели барабани, от втория носели огромните си боздугани на рамо, а от третия имали само по един лък. Следвала една група, явно от евнуси — увити в широки меки дрехи, гримирани като жени и с чалми, високи като катедрали. Този, който бил в центъра, носел поднос с питки. И накрая, придружен от двама нубийци, които му веели над главата с ветрила от паунови пера, пристъпвал този, който без съмнение бил главният сановник в това шествие: на главата си имал чалма от копринени ленти в най-различни цветове, висока колкото две катедрали, от ушите му висели обеци от оцветени камъни, ръцете му били украсени с гривни от пъстри пера. И той носел роба, дълга до петите, но пристегната на кръста с широк пояс от светлосиня коприна, а на гърдите му висял кръст от боядисано дърво. Не бил млад и гримът по устните и очите му се биел с вече жълтеникавата му и сбръчкана кожа, тъй че още по-ярко личало увисналото му подбрадие, което се тресяло при всяка негова крачка. Ръцете му били пухкави, с много дълги нокти, изострени като ножове и лакирани в розово.

Шествието спряло пред гостите, нубийците се наредили в две редици и докато по-нискостоящите евнуси коленичили, този, който държал подноса, с поклон им поднесъл храната. Баудолино и другарите му, като не знаели какво да направят, слезли от конете и приели късовете хляб, сдъвкали ги и се поклонили. При техния поздрав главният евнух най-сетне излязъл напред, проснал се на земята, след това се надигнал и заговорил на гръцки.

— От раждането на нашия Господ Бог Иисус Христос очаквахме вашето завръщане, ако вие наистина сте тези, за които ви мислим, и с мъка узнах, че дванайсетият от вас, но като вас пръв сред всички християни, е бил отклонен по пътя си от безмилостната природа — произнесъл той с равен глас. — Докато наредя на нашите стражи да не откъсват очи от хоризонта в очакване на появата му, аз ви желая щастлив престой в Пндапетцим. Казвам ви го от името на дякон Йоан, аз, Праксей, върховен водач на придворните евнуси, протонотарий на областта, единствен представител на дякона пред отеца, главен пазител и логотет на Тайния път.

Изрекъл тези слова така, че и истинските влъхви щели да бъдат впечатлени от тяхната внушителност.

— Бре, бре! — измърморил Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето. — Я по-полека!

Много пъти Баудолино бил мислил как да се представи пред отеца, но никога — как да се държи с водача на евнусите на служба при дякона на един отец. Решил да следва линията, която били възприели.

— Господине — казал, — изразявам пред теб нашата радост, че стигнахме до вашия достоен, богат и прекрасен град Пндапетцим, по-красив и процъфтяващ от който не сме виждали по време на цялото си пътуване. Ние идем отдалеч и носим за отец Йоан най-скъпоценната реликва на християнството, чашата, от която Иисус е пил на Тайната вечеря. За нещастие демонът, от завист, отприщи срещу нас природните стихии и направи тъй, че изгубихме по пътя един от нашите събратя, и то тъкмо този, който съхраняваше дара и заедно с него други свидетелства за нашата почит към отец Йоана…

— А именно — добавил Поета, — сто кюлчета масивно злато, двеста големи маймуни, една златна корона, тежка хиляда златни ливри, украсена със смарагди, десет наниза безценни перли, осемдесет ковчежета от слонова кост, пет слона, три опитомени леопарда, трийсет човекоядни кучета и трийсет бойни бика, триста слонски бивни, хиляда кожи на пантери и три хиляди абаносови дъсчици.

— Чували сме да се говори за тези богатства и вещества, непознати за нас, които изобилстват по земите, където залязва слънцето — казал Праксей с блеснали очи, — и благодаря на Небето, че преди да напусна тази долина на сълзите, ще мога да ги видя!

— Няма ли да си затъкнеш тази твоя гадна уста? — изсъскал Бойди зад гърба на Поета и го ударил с юмрук по гърба — А ако сега се появи Зосим и видят, че е по-оръфан и от нас?

— Мълчи — изръмжал със затворена уста в отговор Поета, — нали казахме, че се е намесил демонът, той ще е погълнал всичко. Всичко освен Градала.

— Но ни трябва поне един дар сега, трябва да му дадем нещо, за да докажем, че не сме дрипльовци — продължавал да шепне Бойди.

— Може би главата на Кръстителя — предложил тихо Баудолино.

— Останали са само пет — отвърнал Поета все така, без да движи устни. — Но няма значение, и без това, докато се намираме в това царство, не можем да извадим другите четири.

Единствен Баудолино знаел, че с тази, която той бил взел от Абдул, главите все още били шест на брой. Извадил едната и я поднесъл на Праксей, казвайки му, че междувременно, докато чакат абаноса, леопардите и всички други прекрасни неща, биха желали той да предаде на дякона единствения спомен, останал на тази земя от светия мъж, кръстил Иисус Христос.

Праксей поел с вълнение дара, безценен в неговите очи, заради лъскавата мощехранителница, която според него явно била направена от скъпоценния жълт материал, за който бил чувал толкова да се говори. Нетърпелив да изрази почитта си към свещената реликва и с вида на човек, който цени високо всеки дар, предназначен за дякона, той я отворил без усилие (значи била главата на Абдул с вече разчупения печат, казал си Баудолино), измъкнал изсъхналия кафеникав череп, плод на уменията на Ардзроуни, и възкликнал с прегракнал от вълнение глас, че никога в живота си не бил съзерцавал по-скъпоценен дар.

После евнухът запитал с какви имена трябвало да се обръща към уважаемите гости, защото традицията им била дала извънредно много имена и никой вече не знаел кои са истинските. С голяма предпазливост Баудолино отвърнал, че поне докато не бъдат представени на отеца, желаели да бъдат назовавани така, както били известни в далечния Запад, и изброил истинските имена на приятелите си. Праксей оценил звучността на имена като Ардзроуни и Бойди, намерил за красиви имената на Баудолино, Коландрино и Скакабароци и казал, че Прасето и Кутика му напомняли екзотични земи. Прибавил, че разбира сдържаността им по въпроса за имената, и заключил:

— Сега заповядайте. Вече е късно и дяконът ще може да ви приеме едва утре. Тази вечер ще бъдете мои гости и ви уверявам, че не сте виждали досега такава богата и пищна гощавка и че ще вкусите такива дивни ястия, че ще си спомняте с презрение за всички други, които са ви били предлагани по земите, където слънцето залязва.

— Но как, като са облечени в дрипи, заради които всяка от нашите жени би разпънала на кръст съпруга си, за да получи нещо по-хубаво — промърморил Поета. — Тръгнахме и препатихме, каквото препатихме, за да открием водопади от смарагди; когато писахме писмото на отеца, на теб, Баудолино, ти се повдигаше от топази, а виж ги тези, украсени с десет камъчета и четири връвчици, а се мислят за най-богатите на света!

— Мълчи, нека влезем да видим — прошепнал му Баудолино.

Праксей ги повел към вътрешността на кулата и ги поканил да влязат в една зала без прозорци, осветена от запалени свещници, застлана с килим, върху който били поставени глинени чаши и кани. Гостите насядали с кръстосани крака върху възглавниците, наредени по страните му. Около трапезата сновели полуголи младежи, ухаещи на източни масла и безспорно също евнуси. Те поднесли на домакините съдини с ароматични смеси, в които евнусите потапяли пръсти, за да потъркат ушите и ноздрите си. След като се напръскали с тях, евнусите приканили младежите да поднесат парфюмите си на гостите, които се подчинили на местния обичай, докато Поета ръмжал, че ако някой от тях само го докосне, ще му избие зъбите с юмрук.

Вечерята се състояла от: подноси, отрупани с пити; огромно количество варени зеленчуци, предимно зеле, което не миришело прекалено силно, защото било обилно поръсено с най-различни подправки; купички със сорк — горещ черен сос, в който трябвало да топят залците (Прасето, който първи го опитал, се разкашлял така, сякаш бълвал огън от ноздрите си, а приятелите му, макар да опитали въпросния сос много предпазливо, цяла нощ били измъчвани от неутолима жажда); някаква ужасно суха речна риба, която наричали тинсирета (Я виж ти! — спогледали се нашите приятели.), оваляна в грис и буквално плуваща във врял зехтин, който впрочем присъствал във всички ястия; супа от ленено семе, наричана марак и миришеща според Поета на лайна, в която се гонели късчета пилешко, тъй зле сварени, че били твърди като гьон, при все че Праксей с гордост казал за тях, че са от метагалинарий (Я виж ти! — отново се побутнали с лакти нашите приятели.); една горчица — ченфелек, — приготвена от захаросани плодове, но в която имало повече пипер, отколкото плод. При всяко ново ястие евнусите си сипвали лакомо и мляскайки шумно, за да изразят удоволствието си, правели знаци към гостите в смисъл „Харесва ли ви? Не е ли дар небесен?“. Ядели с ръце, дори супата сърбали от шепа, като смесвали различни храни и ги лапали наведнъж. Но действали само с дясната ръка, защото не смъквали лявата от рамото на момчето, което следяло да не останат с празни чинии. Сваляли я само за да пият и като вдигали каните над главите си, изливали струята отвисоко в отворените си уста.

Накрая на това разкошно пиршество по знак на Праксей в залата влезли нубийци, които напълнили с бяла течност съвсем малки чашки. Поета пресушил наведнъж своята и веднага почервенял като рак, издал нещо като ръмжене, припаднал и дошъл на себе си едва когато младежите му напръскали лицето с вода. Праксей обяснил, че по тези места не растяло виненото дърво и единственото спиртно питие, което знаели да произвеждат, се получавало от ферментацията на бурка, плод, често срещан при тях. Но тази напитка била толкова силна, че трябвало да се пие на съвсем малки глътки, дори само да се лизва от чашката. Било истинска беда, дето нямали виното, за което се говорело в Евангелията, защото свещениците в Пндапетцим при всяка служба изпадали в най-възмутително опиянение и с мъка стигали до последното „амин“.

— От друга страна, какво друго бихме могли да очакваме от тези уроди? — казал с въздишка Праксей, когато се усамотил с Баудолино в един ъгъл на залата, докато другите евнуси изследвали с любопитно скимтене железните оръжия на пътешествениците.

— Уроди ли? — запитал Баудолино с престорена наивност. — Имах чувството, че тук никой не забелязва странните телесни отклонения на другите.

— Казал ти го е някой от тях — казал Праксей с презрителна усмивка. — Живеят заедно от векове, свикнали са едни с други и като отказват да видят уродливостта на съседите си, не забелязват своята собствена. Уроди са, по-близки до зверовете, отколкото до хората, и способни да се размножават по-бързо и от зайците. Такъв е народът, който трябва да управляваме, и то с твърда ръка, за да им попречим да се изтребят взаимно, всеки един заслепен от своята ерес. Затова преди векове отец Йоан ги настани тук, близо до границите на своето царство, за да не смущават с отблъскващата си външност неговите поданици, които, уверявам те, господин Баудолино, са прекрасни на вид. Но естествено е природата да поражда и чудовища, по-скоро е необяснимо защо досега всички човешки същества не са се превърнали в уроди, след като са извършили най-ужасното престъпление, разпъвайки на кръста Бога Отец.

Баудолино забелязал, че и евнусите мислят лошо, и задал на своя домакин няколко въпроса.

— Някои от тези чудовища — отвърнал Праксей — вярват, че Синът е само осиновен от Отца, други хабят сили да спорят кой от кого произлиза и всеки затъва, понеже е чудовище, в своята чудовищна грешка, умножавайки лицата на божеството, като вярва, че Висшето Благо се явява в три и дори четири форми. Езичници. Има една-единствена Божествена форма, която се проявява в хода на човешките съдби по различни начини и чрез различни лица. Единствената Божествена същност, доколкото поражда, е Отецът, доколкото е породена, е Синът, и доколкото е свята, е Духът, но е все единната божествена същност: останалото е маска, зад която се крие Бог. Тази същност е едно триединно лице, а не както твърдят еретиците, три лица в една същност. Но ако потяхному е така, щом именно Бог, Той лично, обърни внимание, а не като праща на земята някакъв Свой осиновен син, се е превърнал в плът, то значи самият Бог е бил разпнат на кръста. Те са разпнали Бога! Разбираш ли? Само един прокълнат род е могъл да стигне до този грях и задача на правоверния е да отмъсти за Отца. Никаква милост за проклетото адамово племе.

Откак бе започнал разказът за пътешествието, Никита слушаше мълчаливо. Но сега прекъсна Баудолино, защото забеляза, че събеседникът му не е много убеден в тълкуването на това, за което говори.

— Как мислиш — запита, — дали евнусите ненавиждат човешкия род, задето е накарал Отеца да страда, или са прегърнали тази ерес, защото ненавиждат човешкия род?

— Тъкмо това се питах онази вечер и след нея, без да мога да си отговоря.

— Аз зная как разсъждават евнусите. Виждал съм много от тях в двореца на василевса. Мъчат се да натрупат власт, за да излеят своята злоба срещу всички, които са способни да създават живот. Но често от дългия си опит съм заключавал, че и мнозина, които не са евнуси, използват властта си, за да се отплатят за това, което не могат да направят иначе. Може би желанието да командваш е по-могъщо от плътската страст.

— Имаше и други неща, които ме озадачаваха. Слушай: евнусите от Пндапетцим са каста, която се възпроизвежда чрез избори, тъй като тяхната природа не им разрешава други начини. Праксей ми каза, че старите евнуси от поколение на поколение си избирали млади и красиви момчета и ги правели подобни на себе си, като отначало ги вземали за слуги, а после ги обявявали за свои наследници. А откъде са ги взимали тези младежи, прелестни и добре сложени, след като цялата област на Пндапетцим беше населена само от шеги на природата?

— Явно евнусите са идвали от някоя чужда земя. Нерядко във войските и обществените учреждения на някои държави облечените във власт не бива да принадлежат на управляваната общност, за да не изпитват чувства на привързаност или съучастничество спрямо своите поданици. Може би отецът е пожелал да бъде така, за да държи в подчинение това грозно и свадливо племе.

— Или за да може да ги изпраща на смърт без угризения. Защото от думите на Праксей разбрах две други неща. Пндапетцим беше последният пост преди да започне царството на отец Йоан. След това имаше само един проход сред планините, който водеше към друга територия, и по скалите, надвесени над него, бдяха неотлъчно нубийските стражи, готови да изтъркалят каменни лавини върху всеки, който би дръзнал да навлезе в теснината. Отвъд нея се простираше едно безкрайно и невероятно опасно тресавище, в което, ако попадне човек, бива всмукан от вечно подвижната тиня или пясък и, затънал до коляно, не може да се измъкне и изчезва като удавник в морето. През тресавището имаше само един безопасен брод, но за него знаеха само евнусите, които били научени да го разпознават по определени знаци. Така че Пндапетцим беше входът, вратата, ключалката, която трябваше да насили този, който би искал да навлезе в царството.

— Тъй като вие сте били първите посетители от кой знае колко векове, тази преграда едва ли е представлявала голямо затруднение за вас.

— Напротив. Праксей се изказа твърде мъгляво по този въпрос, сякаш името на тези, които ги заплашваха, беше под възбрана, но после, с половин уста, се реши да ми признае, че цялата област живеела под заплахата на един войнствен народ, белите хуни, които всеки момент можели да се опитат да я нападнат. Ако пристигнели на вратите на Пндапетцим, евнусите щели да свикат униподите, блемите и всички други уроди, за да бъдат избити и да възпрат за известно време завладяването на града, после щели да изведат дякона през прохода, да съборят зад гърба си огромни скални маси, които да препречат напълно пътя, и сами да се оттеглят навътре в царството. Ако не успеели да се измъкнат и попаднели в плен, тъй като белите хуни можели да принудят чрез мъчения някой от тях да издаде единствения правилен път до царството на отеца, всички те били обучени преди да бъдат заловени, да се самоубият с отровата, която всеки от тях носел под дрехите си в една торбичка, овесена на шията. Най-ужасното било, че Праксей бил сигурен, че щели да се спасят във всички случаи, защото в последния момент щели да използват като щит нубийците. Според него било истинско щастие, че имали за телохранители цирконцелионци.

— Чувал съм за тях, но те са живели преди много векове, и то по бреговете на Африка. Там имало еретици, наречени донатисти, които вярвали, че Църквата трябвало да е общество на светци, но че вече всички нейни представители били продажни. Затова според тях никой свещеник нямал право да причестява и поради това били в непрекъсната война с всички други християни. Най-яростните сред донатистите били именно цирконцелионците, груби варвари от черната раса, които обикаляли поля и долини, за да търсят мъченичество, хвърляли се от скалите върху пътниците с викове „Deo laudes“ и ги заплашвали със своите боздугани, за да бъдат убити и по този начин да се сдобият със славата на саможертвата. Но тъй като уплашените хора отказвали да приемат битката, цирконцелионците първо ги ограбвали, а после им отрязвали главите. Така се говореше, но аз бях сигурен, че тези фанатици са изчезнали отдавна.

— Явно нубийците от Пндапетцим са били потомци на тези, за които говориш. С обичайното си презрение към поданиците, Праксей ми казваше, че те биха могли да бъдат ценни във войната, защото охотно се давали на враговете да ги убиват, и за времето, необходимо за убиването на всички тях, евнусите щели да успеят да преградят прохода. Но твърде много векове цирконцелионците очаквали това щастие, а никой не нападал областта и те не си намирали място от яд, тъй като не били свикнали да живеят в мир; не можели да нападат и ограбват уродите, защото им било наредено да ги закрилят, и използвали енергията си да ловят и убиват с голи ръце дивите зверове; понякога отивали отвъд Самбатион, в каменните пустини, където се въдели химери и мантикори, и се случвало някой от тях да има щастието да свърши като Абдул. Но това не им стигало. Понякога най-крайните между тях полудявали. Праксей вече бе научил, че един от тях същия следобед ни бе молил да го убием; други, докато били на стража в прохода, се хвърляли от скалите и изобщо било трудно да бъдат укротени. На евнусите не им оставало нищо друго, освен да ги държат нащрек, като им внушават всеки ден, че ги заплашва неминуема опасност и че белите хуни са наистина пред вратите на града, и така нубийците често се скитали из околността, взирали се в далечината и подскачали от радост при всяко облаче прах, което се появявало на хоризонта, в очакване да видят нашествениците с надеждата, която ги изгаряла векове наред, от поколение на поколение. А междувременно, тъй като не всички били истински готови на саможертва, за да бъдат добре хранени и обличани, обявявали на висок глас желанието си да станат мъченици, и се налагало да ги държат послушни, като им дават техните любими лакомства и много бурк. Разбрах защо злобата на евнусите растеше с всеки изминал ден — те бяха принудени да управляват уроди, които ненавиждаха, и да поверяват живота си в ръцете на лакоми и вечно пияни фанатици.

Било вече късно и Праксей изпратил нубийски стражи да ги заведат до техните покои, в един неголям каменен кошер срещу кулата, който все пак можел да побере всички тях. Изкачили се по въздушните стълбички и изтощени от необикновения ден, спали до сутринта.

Събудил ги Гавагай, готов да им служи. Нубийците му били съобщили, че дяконът очаква своите гости.

Върнали се в кулата и лично Праксей ги повел нагоре по външните стъпала, чак до последния етаж. Там минали през една врата и се озовали в обходен коридор, в който се виждали множество други врати, наредени една до друга като редица зъби.

— Едва по-късно разбрах какво е разположението на този етаж, господин Никита. Трудно ми е да го опиша, но ще опитам. Представи си, че този обходен коридор е периферията на един кръг, в чийто център се намира една зала, също кръгла. Всяка врата, която се отваря към коридора, води през отделен ход към централната зала като лъч от големия кръг. Ако ходовете бяха прави, през всеки от тях би се виждало какво става в централната зала, а намиращият се в залата би виждал, ако някой се приближава по хода. Но макар всеки ход да тръгваше в началото по права линия, накрая правеше завой и едва след това стигаше до централната зала. По този начин никой от обходния коридор не виждаше залата, благодарение на което този, който се намираше в нея, беше скрит от чужди погледи…

— Но и той е можел да вижда пристигащия едва в последния момент.

— Точно така. И тази подробност веднага ми привлече вниманието. Разбираш ли, дяконът, господарят на областта, бе скрит от чуждите очи, но в същото време можеше да бъде изненадан без предупреждение от своите евнуси. Всъщност беше затворник, който не можеше да бъде шпиониран от своите пазачи, но и сам не можеше да ги следи.

— Тези твои евнуси са били по-хитри от нашите. Но разкажи ми сега за дякона.

Влезли. Голямата кръгла зала била празна с изключение на няколко скрина около трона. Тронът се намирал в средата, бил от тъмно дърво и покрит с балдахин. На трона седял човек, увит в тъмна дреха, с чалма на главата и забулено лице. Краката му били обути в тъмни чехли, тъмни били и ръкавиците на ръцете му, тъй че нищо не се виждало от тялото на седящия.

От двете страни на трона, сгушени до дякона, имало други две забулени фигури. Едната от тях от време на време подавала на дякона една купичка, за да вдъхне парите от горящите в нея уханни вещества. Дяконът се дърпал, но Праксей му направил знак, с който го молел и дори му нареждал да не упорства — следователно ставало дума за някакъв лек.

— Спрете на пет крачки от трона, поклонете се и преди да му отправите своя поздрав, изчакайте той да ви покани — прошепнал Праксей.

— Защо е забулен? — запитал Баудолино.

— Този въпрос не се задава. Така е, защото така му харесва.

Направили както им било казано. Дяконът вдигнал ръка и проговорил на гръцки:

— Още от дете съм подготвен за деня на вашето пристигане. Моят логотет ми разказа вече всичко и съм доволен да ви приема и подслоня, докато чакате своя високопоставен събрат. Получих и вашия несравним дар. Незаслужена чест, още повече, че получавам тъй святата вещ от също толкова достойни за почит дарители.

Гласът му бил несигурен, на болен човек, но тембърът му бил младежки. Баудолино се разлял в толкова почтителни поклони, че никой не можел впоследствие да го обвини, че се е възгордял от достойнствата, които му били приписани. Но дяконът приел тази смиреност като знак за тяхната святост, и всичко било наред.

След това ги поканил да се настанят на единайсетте възглавници, които заповядал да поставят в кръг на пет крачки от трона, дал знак да им поднесат бурк с някакви сладки кравайчета, миришещи на мухъл, и казал, че е нетърпелив да научи от тях, които били посетили приказния Запад, дали наистина съществували там всички чудеса, описани в множеството книги, които му били минали през ръцете. Запитал дали наистина съществувала земя, наречена Енотрия, където растяло дървото, от което се отцеждала смолата, превърната от Иисус в негова кръв. Дали било истина, че там хлябът бил сплескан и тънък половин пръст, но се издувал като по чудо всяка сутрин при песента на петлите във формата на мек и пухкав плод с позлатена коричка. Дали било вярно, че там се виждали църкви, построени извън скалите, дали, както пишело в книгите, дворецът на великия Римски отец имал тавани и подпорни греди от ароматното дърво, растящо в легендарния Кипър. Дали наистина този дворец имал порти от син камък, смесен с прах от рог на усойка, които не разрешавали на никого да внесе вътре отрова, и прозорци от такъв камък, че през него минавала светлината. Дали наистина в същия този град имало голяма кръгла постройка, където християните ядели лъвове и по чиито сводове имало окачени съвършени подобия на слънцето и на луната, големи толкова, колкото са си в природата, които се движели по своя небесен път сред птици, направени от човешка ръка, пеещи прекрасни песни. Дали било вярно, че под плочника, и той от прозрачен камък, спокойно плували самодвижещи се риби от флорентински камък. Дали било истина, че до сградата се стигало по стълба, в чието начало, в основата на едно от стъпалата, имало процеп, през който можели да се видят всички неща, които се случвали във Вселената, всички чудовища от дълбините на морето, зазоряването и свечеряването, множеството, което обитавало Последната Туле, паяжината от нишки с лунен цвят в центъра на една черна пирамида, огньовете на някакво бяло и студено вещество, което падало от небето над жарката Африка през месец август, всички пустини на този свят, всяка буква на всеки лист от всяка книга, залезите в розово над Самбатион, скинията на света, разположена между две светещи плочи, които я повтаряли до безкрайност, водни пространства като езера без брегове, кули, бури, всички мравки, които съществували на земята, една сфера, в която се възпроизвеждало движението на звездите, тайното пулсиране на собственото сърце и на собствените вътрешности и лицето на всеки от нас, когато ще бъде преобразен от смъртта…

— Кой е наприказвал толкова глупости на тези хора? — питал се възмутен Поета, докато Баудолино се опитвал да отговаря предпазливо, обяснявайки, че чудесата на далечния Запад, разбира се, били безбройни, макар понякога славата, която прехвърля, уголемявайки ги, поля и планини, да обича да преувеличава, и че със сигурност самият той можел да свидетелства, че никога не е виждал там, където залязва слънцето, християни да ядат лъвове.

— Поне не по време на пости… — тихо се изхилил Поета.

Забелязали, че тяхното присъствие било разпалило въображението на младия владетел, затворен завинаги в своя кръгъл затвор, и че ако човек живее там, където изгрява слънцето, не може да не сънува чудесата на Запада, особено — както продължил да шушне Поета, за щастие на тевтонски — ако живее в такова лайняно място като Пндапетцим.

След това дяконът се сетил, че гостите му също искат да научат нещо, и отбелязал, че без съмнение след толкоз години отсъствие те не можели да си спомнят как да се върнат в царството, откъдето според традицията произхождали, още повече че през тези векове ред земетръси и други изменения на тяхната земя били преобразили навярно планини и долини. Обяснил им колко трудно било да се премине през прохода и да се преодолее блатото, предупредил ги, че настъпва сезонът на дъждовете и че не е подходящо да се тръгва на път тъкмо в този момент.

— Впрочем моите евнуси — казал — трябва да изпратят при баща ми вестоносци, които да му разкажат за вашето пристигане и да се върнат с неговото съгласие за вашето посещение. Пътят е дълъг и всичко това ще отнеме една година, а може и повече. Междувременно вие ще трябва да изчакате пристигането на вашия събрат. Знайте, че тук ще бъдете приети според вашето високо положение.

Казал го с безизразен глас, сякаш рецитирал току-що научен урок.

Гостите го запитали каква е функцията и съдбата на един дякон Йоан, и той им обяснил: навярно по тяхно време нещата не стоели така, но законите на царството били променени именно след заминаването на влъхвите. Не трябвало да се смята, че отецът е една-единствена личност, която е царувала хилядолетия, това име било по-скоро титла. При смъртта на всеки отец на трона се възкачвал неговият дякон и тогава високопоставени служители на царството веднага тръгвали да посещават всички семейства и по определени чудодейни знаци откривали едно дете, което не трябвало да бъде на повече от три месеца и което ставало бъдещият наследник и формален син на отеца. Семейството с радост преотстъпвало пеленачето и то веднага бивало изпращано в Пндапетцим, където прекарвало детството и юношеството си, като се подготвяло да наследи осиновителя си, да се бои от него, да го почита и обича. Младежът говорел с тъжен глас, защото, както казал, съдбата на един дякон била никога да не познае своя баща, нито кръвния, нито духовния, когото не виждал дори на катафалката, защото от момента на неговата смърт до момента, в който наследникът пристигал в столицата на царството, минавала, както бил обяснил вече, най-малко година.

— От него — продължил дяконът — ще видя само, и се моля това да стане възможно най-късно, образа му, отпечатан върху погребалния саван, с който неговото тяло, намазано с масла и други чудодейни вещества, ще бъде увито, тъй че формите му да се отпечатат върху лененото платно. — И след малко добавил: — Ще се наложи да останете тук дълго и ви моля да идвате да ме посещавате, когато ви е възможно. Обожавам да слушам разказите за чудесата на Запада и други истории за хилядите битки и обсади, които там, както се говори, правят живота достоен за живеене. Виждам, че носите на кръста си оръжия, много по-красиви и здрави от тези, които се употребяват тук, и си представям, че самите вие сте предвождали войски в битки, както подобава на царете, докато при нас ние се готвим за война от незапомнени времена, но никога не съм имал удоволствието да командвам армия на бойно поле.

Не ги канеше, а направо ги молеше, и то с тон на момче, чийто ум е бил запален от книги за фантастични подвизи.

— Не бива да се преуморявате, господарю — обадил се с извънредно почтителен тон Праксей. — Вече е късно и силите ви се изчерпват. По-добре е да отпратите посетителите.

Дяконът кимнал, но от жеста на примирение, с който придружил поздрава си, Баудолино и другарите му разбрали кой всъщност командва в тази земя.

31. Баудолино очаква да замине • за царството на отец Йоан

Баудолино беше разказвал твърде дълго и Никита вече изпитваше глад. Теофил акт го покани да вечеря, като му поднесе хайвер от различни риби, последван от супа с чесън и зехтин, сервирана върху трохи хляб, след това сос от смлени охлюви, подправени с вино, масло, чесън, кинамон, риган и горчица. Всичко това не му беше много по вкуса, но той почете трапезата. Докато жените, които бяха вечеряли отделно, се готвеха да си лягат, Никита поднови въпросите си към Баудолино, нетърпелив да узнае дали най-накрая е стигнал до царството на отеца.

— Иска ти се да съм бързал, господин Никита, но ние останахме цели две години в Пндапетцим и времето отначало течеше съвсем еднообразно. От Зосим нямаше никакви новини и Праксей вече намекваше, че ако дванайсетият от нашата група с обявения дар за отеца не пристигнел, щяло да бъде безсмислено да се тръгва на път. При това всяка седмица ни носеше нови неприятни новини: сезонът на дъждовете бил продължил по-дълго от очакваното и тресавището било станало още по-труднопроходимо, нямало вести от посланиците, пратени при отеца, навярно не били успели да намерят единствената проходима пътека… След това, тъй като настъпваше хубавият сезон, се заговорило, че се появили белите хуни, един нубиец ги бил забелязал на север, и не можело да се отделят хора, за да ни придружават в тъй трудния ни път, и така нататък. Като не знаехме с какво да се занимаваме, постепенно започнахме да се учим да говорим на различните тамошни езици — вече знаехме, че щом един пигмей възкликва Хекина дегул, значи, че е доволен, и че трябва да го поздравяваме с Лумус хелмин песо десмар лон емпозо, тоест с обещание да не влизаме във война с него и с неговия народ; че щом един гигант отвърне на някой въпрос с Бодх-коом, означава, че не знае отговора; че нубийците наричат коня нек, може би по аналогия с некбрафпфар, което значи камила, докато блемите казват на коня хоуихмхнм — това беше единственият случай, когато ги чувахме да произнасят звуци, които не бяха гласни, знак, че измислят неупотребявано име за невиждано досега животно; униподите пък се молеха, изричайки Хай коба, което за тях означаваше „Отче наш“, и назоваваха деба огъня, дета — дъгата и дзита — кучето. По време на службата си евнусите възхваляваха Господа, като пееха Кхондинбас Оспамеростас, камедумас карпанемпхас, капсимунас Камеростас перисимбас простампростамас. Изобщо, превръщахме се в жители на Пндапетцим дотам, че блемите или панотите не ни изглеждаха вече толкова различни от нас. Приличахме на група ленивци. Борон и Ардзроуни прекарваха по цели дни в своите спорове за празното пространство и дори Ардзроуни беше убедил Гавагай да го свърже с един дърводелец от понците и умуваше с него дали може да се изработи само от дърво, без какъвто и да е метал, една от неговите вълшебни помпи. Докато Ардзроуни се посвещаваше на своята безумна идея, Борон се отделяше с Киот, двамата препусваха из полето и си приказваха за Градала, но си отваряха очите, за да гледат дали на хоризонта няма да се появи Зосим. „Може би е тръгнал по друг път — предполагаше Бойди, — може да е срещнал белите хуни, кой знае какво им е разказал и може би — нали навярно са идолопоклонници — е почнал да ги убеждава да нападнат царството…“ Прасето, Кутика и Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, които бяха участвали в изграждането на Александрия и бяха добили известни строителни умения, си наумиха да убедят жителите на областта, че четири здрави стени са нещо много по-добро от техните гълъбарници, и намериха гиганти, по занаят пробивачи на дупки в скалите, които бяха готови да се научат как се бърка хоросан или се калъпят и сушат на слънце тухли от варовик. В покрайнините на града изникнаха пет-шест къщи, но една хубава сутрин ги завариха завладени от хората без езици, разбойници по призвание и крадци на чужд хляб. Опитаха се да ги прогонят с камъни, но онези — не мърдат. Бойди прекарваше всяка вечер да се взира към скалите в очакване да види признаците на хубавото време. Общо взето, всеки си беше измислил някакво занимание, бяхме свикнали с отвратителната храна и най-важното — вече не можехме да минем без бурк. Утешаваше ни обстоятелството, че така или иначе царството е на две крачки, тоест на една година път, ако всичко вървеше добре, но ни липсваше вече дългът да открием нещо или да намерим верния път, трябваше само да чакаме евнусите да ни заведат по техния. Бяхме, така да се каже, блажено изнервени и щастливо отегчени. Всички ние, освен Коландрино, не бяхме вече в първа младост; аз преминавах петдесетте, а на тази възраст хората умират, ако вече не са умрели от сума ти време; бяхме благодарни на Господа и беше ясно, че местният въздух ни се отразява добре, защото всички се чувствахме подмладени, аз например май изглеждах с десет години по-млад, отколкото при пристигането си. Телата ни бяха укрепнали, умовете ни — залинели, ако мога така да се изразя. Толкова се бяхме приобщили към жителите на Пндапетцим, че дори започвахме да се пристрастяваме към богословските им спорове.

— На чия страна бяхте?

— Всъщност всичко се роди от това, че кръвта на Поета кипеше и той не можеше повече да живее без жена. Дори бедният Коландрино издържаше повече, но той беше жив ангел като нещастната си сестрица. И очите ни бяха свикнали с тези места, и доказателство, че бяхме свикнали с тези места, беше, че един ден Поета започна да си фантазира нещо около една панотка. Беше привлечен от нейните развяващи се уши, възбуждаше го белотата на кожата й, намираше я гъвкава и с красиво очертани устни. Бе видял двама паноти да се съешават на полето и предполагаше, че изживяването е било неповторимо: двете същества се били обгърнали едно друго с ушите си и се любели в тях като в черупка на мида или като че ли били като онова кълцано месо, увито в лозови листа, което бяхме опитали в Армения. „Навярно е вълшебно“, казваше. След това, тъй като се сблъска с явен отказ от страна на панотката, с която бе опитал да се сближи, се завъртя около една блема. Твърдеше, че макар наистина да нямала глава, имала тънък кръст и приканваща вагина, и че щяло да е прекрасно да целува една жена в устата така, сякаш я целува по корема. Затова се опита да се сближи и с тези същества. Една вечер ни заведе на едно тяхно събрание. Блемите, както всички чудовища в областта, не биха допуснали никое от другите, същества на своите дискусии върху свещените въпроси, но ние бяхме различни и те не смятаха, че мислим лошо, нещо повече, всяка от тези раси беше убедена, че мислим като нея. Единственият, който можеше да изрази неудоволствие от тази наша близост с блемите, беше, разбира се, Гавагай, но верният унипод вече ни обожаваше и за него, каквото и да направехме, не можеше да не бъде добро. Дали от наивност, дали от любов към нас, той прие, че отиваме на ритуалите на блемите, за да ги убедим, че Иисус е осиновен син на Отца.

Църквата на блемите се намирала на равнището на земята — една фасада с две колони и тимпан, останалото издълбано навътре в скалата. Свещеникът им свиквал вярващите, като удрял с чукче по една плоча, увита с въжета, която издавала звук на пукната камбана. Вътре се виждал само един олтар, обкръжен от светилници, в които — както личало по миризмата — горяло не олио, а масло, може би от козе мляко. Нямало нито разпятия, нито други изображения, защото, както обяснил блемът-водач, събратята му (единствените, които мислели правилно) смятали, че Словото не е станало плът, и не можели да почитат изображението на едно изображение. Нито пък, по същите причини, можели да възприемат сериозно причестяването и следователно литургията им била без освещаване на хляба и виното. Не можели и да четат Евангелието, защото то било разказ за една измама.

Баудолино попитал в какво ли ще се състои тогава тази тяхна литургия и водачът обяснил, че всъщност те се събирали за молитва и после разсъждавали заедно върху великата мистерия за фалшивото превъплъщение, върху което още не били успели да хвърлят пълна светлина. И наистина, след като блемите коленичили и в продължение на половин час изричали неразбираемите си молитвени слова, свещеникът сложил началото на това, което наричал свещено събеседване.

Един от вярващите станал и припомнил, че може би Иисус на кръста в действителност не е бил истински призрак, защото инак неговото би било подигравка с апостолите, а една могъща сила, излъчена от Отца, един Еон, който бил влязъл във вече съществуващото тяло на един дърводелец от Галилея. Друг подчертал, че навярно, както твърдели някои, Мария наистина била родила човешко същество, но Синът, който не можел да добие плът, бил минал през нея като вода през тръба, или пък бил влязъл през едното й ухо. Тук се надигнал хор от протести и мнозина викали: „Павликянин! Богомил!“, с което изразявали убеждението си, че говорещият проповядва еретични схващания, и наистина го изгонили от храма. Тогава трети дръзнал да предположи, че всъщност на кръста бил разпнат киринеецът, който бил заместил Иисус в последния момент, но останалите се противопоставили, като се развикали, че за да заместиш някого, този някой трябвало все пак да съществува. Не — упорствал изказалият се, — заместеният бил именно Иисус призракът, който като призрак, не можел да страда, а без Страсти нямало да има и спасение. Последвал нов хор от възражения, защото ако човекът бил прав, това щяло да означава, че човечеството е било спасено от някакъв нещастен киринеец. Четвърти пък припомнил, че Словото е слязло в тялото Иисусово в образ на гълъб при кръщаването в река Йордан, но той безспорно обърквал Словото със Светия Дух, а и въпросното тяло не е било призрак — макар че тогава пък защо те, блемите, можели, и то с право, да се наричат призрачници?

Увлечен от спора, Поета запитал:

— Но ако безплътният Син е бил само призрак, как тогава в Гетсиманската градина ще е произнесъл думи на отчаяние, а и на кръста ще се е оплакал горчиво? Какво го е интересувало, щом е божествен; призрак, че му зачукват гвоздеи в тялото, което тяло е чиста привидност? Нима е играел театър като презрян актьор?

Казал тези думи, за да се покаже умен и любознателен пред блемата, на която бил хвърлил око, но се получил обратен резултат. Цялото сборище се развикало: „Анатема! Анатема!“ и нашите приятели разбрали, че е настъпил моментът да се отдалечат от разпаления синедрион. И така Поета, поради прекомерната си теологическа изтънченост, не успял да удовлетвори грубите си плътски щения.

Докато Баудолино и другите християни се посвещавали на тези опити, Соломон разпитвал един по един всички жители на Пндапетцим с цел да узнае нещо повече за пръснатите юдейски племена. Намекът за равините, който Гавагай бил направил на първия ден от пристигането им, говорел, че е на прав път. Но дали защото разновидните уроди не знаели нищо по въпроса, или защото този въпрос бил табу, Соломон не успял да измъкне от тях нищо ново. Най-сетне един от евнусите му казал, че според преданията наистина през царството на отец Йоан били преминали преди много време няколко еврейски общности, но че после те решили да продължат пътя си, може би защото се страхували, че заплахата от нахлуването на белите хуни ще ги принуди да се пръснат отново, и само Господ знаел къде са отишли. Соломон решил, че евнухът лъже, и продължил да чака времето, когато щели да стигнат до царството, където бил уверен, че ще открие своите едноверци.

Понякога Гавагай се опитвал да ги спечели за правилното мислене. Отецът — казвал — е всичко най-съвършено и най-далечно от нас, което може да съществува във Вселената, нали? Е, щом е тъй, защо му било нужно да поражда Син? Човеците създават синове, за да се продължат чрез потомците си и да живеят в тях във времето, което няма да видят, защото ще бъдат покосени от смъртта. Но един Бог, който се нуждае да си създава Син, не би бил вече съвършен още от началото на времената. А пък ако Синът е съществувал открай време наред с Отца си, бидейки от неговата божествена същност или природа (тук Гавагай се впуснал да цитира гръцки термини като оузия, хипостазис, физис и хипосопон, които дори Баудолино не успявал да разгадае), бихме имали невероятния случай един Бог, по-определение несъздаден, да е създаден в началото на времената. Следователно Словото, което Отецът създавал, за да му повери спасяването на човешкия род, не било от природата на Отца: То било породено, безспорно по-късно, преди света, и също така безспорно било по-висше от всяко друго създание, но пак безспорно по-низше от Отца. Христос не е създание на Бога — настоявал Гавагай, — несъмнено не бил обикновено създание като например скакалеца, а бил велико създание, но първороден, а не нероден.

— Значи според вас Синът е бил само осиновен от Отца и следователно не е Бог? — запитал го Баудолино.

— Не е, но все пак пресвят — отвърнал Гавагай, — както пресвят дяконът, който осиновен син на отец Йоан. Защо така бъде с отец Йоан, а не бъде с Бог? Аз знае, че Поета питал блеми защо, ако Иисус призрак, той плаши се в Градина и плаче на кръст. Блеми, които мисли лошо, не знае отговори. Иисус не призрак, а осиновен син, и осиновен син не знае всичко като баща. Ти разбира? Син не е хомооузиос, от съща природа на Отца, а хомоиузиос, от подобна, но не еднаква природа. Ние не еретици като аномеи: те вярва Слово дори не подобно на Отца, съвсем различно. Но в Пндапетцим, слава Богу, няма аномеи. Те мисли най-лошо от всички.

Тъй като докато разказваше тази история, Баудолино бе казал, че пътешествениците продължили да питат каква разлика има между хомооузиос и хомоиузиос и дали Господ Бог можел да бъде сведен до две думички, Никита се усмихна:

— Има разлика, има. Може при вас, на Запад, тези дискусии да са били забравени, но в нашата империя, Ромейската, се задържали задълго и доста хора са били анатемосани, прогонени или направо убити, заради дребни различия от този род. Но ме учудва, че тези спорове, приключили у нас много отдавна, са живи още в земите, за които ми говориш.

И после си помисли: „Още подозирам, че този Баудолино ми разказва врели-некипели, но пък един полуварварин като него, живял сред алемани и миланчани, които трудно различават Светата Троица от свети Карл Велики, не би могъл да знае тези неща, ако не ги е чул в онази страна. Или може би ги е чул другаде?“

От време на време Праксей канел нашите приятели на своите безвкусни вечери. В края на една от тях те, добили смелост от изпития бурк, навярно изрекли някои неща, неполагащи се за влъхви, пък и Праксей вече се бил сближил с тях. Та значи една нощ, пияни — и той, и те — Праксей казал:

— Господа и любезни мои гости, дълго мислих над всяка дума, която произнесохте, откак сте тук, и си дадох сметка, че ни веднъж не сте се обявили за влъхвите, които очаквахме. Продължавам да вярвам, че вие сте въпросните влъхви, но ако случайно, повтарям, случайно се окажа неправ, вината, че всички ви смятат за очакваните дванайсет източни царе, няма да е ваша. Тъй или иначе, позволете ми да ви говоря като ваш брат. Разбрахте каква утайка от ереси е нашият Пндапетцим и колко ни е трудно да обуздаваме тази чудовищна паплач, като, от една страна, й припомняме заплахата на белите хуни, и от друга — се представяме за проводници на волята и словото на отец Йоан, когото те никога не са виждали. Сами сте си дали сметка колко малко полезен може да ни бъде в това младият ни дякон. Ако ние, евнусите, бъдем подкрепени от авторитета на влъхвите, властта ни ще порасне. Ще порасне и ще се утвърди тук, но би могла да се разпростре и… другаде.

— В царството на отеца? — запитал Поета.

— Ако вие стигнете там, ще бъдете признати като законни владетели. Но за да стигнете там, се нуждаете от нас, а ние тук пък имаме нужда от вас. Ние сме особено племе, не сме като тукашните уроди, които се възпроизвеждат по долните закони на плътта. Евнухът става евнух, защото другите евнуси са го избрали и са го направили такъв. В това си положение, което мнозина смятат за нещастие, всички ние се чувстваме обединени в едно единно семейство. Казвам „всички ние“, защото други евнуси властват другаде и знаем, че мнозина от тях са твърде могъщи не само в много царства на Индия и Африка, но и в далечния Запад. Ако бихме могли от един мощен център да свържем в таен съюз своите събратя от всички земи, бихме изградили най-обширната империя на света. Империя, която никой не би могъл да завладее или унищожи, защото тя би се крепяла не на армии и територии, а на една мрежа от взаимни споразумения. Вие бихте били символът и гаранцията на нашата власт.

На следния ден Праксей се видял с Баудолино и споделил с него, че предната вечер май бил наговорил лоши и нелепи неща, които всъщност не мислел. Помолил го да го извини и да изтрие думите му от паметта си. Разделил се с него, като му повтарял:

— Моля ви, недейте забравя да ги забравите!

Малко по-късно Поета се изказал за случая така:

— Какво че не бил отец? Тоя Праксей ни предлага цяло царство.

— Ти си луд — отвърнал Баудолино. — Ние имаме мисия и сме дали клетва на Фридрих.

— Фридрих е мъртъв — сухо възразил Поета.

С разрешението на евнусите Баудолино често посещавал дякона. Станали приятели. Баудолино му разказвал за разрушаването на Милано, за основаването на Александрия, за това как се преодоляват крепостните зидове и как се подпалват котките и кулите на обсаждащите, и бил уверен, че при тези разкази очите на младия дякон заблестявали, макар лицето му да оставало забулено.

После го разпитвал за богословските спорове, които се разгаряли в областта му, и му се струвало, че като му отговарял, дяконът се усмихвал тъжно.

— Царството на отеца е много древно и в него са се приютили всички ереси, които в хода на вековете са бивали изключвани от света на западните християни — му казал веднъж той и било ясно, че за него и Византия, за която знаел много малко, била краен Запад. — Отецът не пожела да отнеме вярата на всички тези изгнаници и проповедите на мнозина от тях успяха да съблазнят различните племена, населяващи царството. Пък и какво значение има това каква е природата на Светата Троица? Ако хората следват наставленията на Евангелието, няма да отидат в Ада, защото са мислили, че Светият Дух произтича само от Отца. Добри хорица са, както си забелязал, и сърцето ме боли, като си помисля, че един ден трябва да изгинат всички, защитавайки ни от белите хуни. Разбираш ли, докато баща ми е жив, ще управлявам едно царство на обречени. Но може би аз ще умра преди тях.

— Какво говориш, господарю? По гласа ти и от това, че имаш звание на бъдещ първосвещеник, зная, че не си стар.

При думи от този род дяконът поклащал глава. Тогава Баудолино, за да го ободри, се мъчел да го разсмее с разкази за студентските си приключения в Париж, но усещал, че така събужда в сърцето му мъка и бурни младежки страсти, които никога нямало да може да задоволи. Увлечен в тези си разкази, Баудолино издавал кой е и какъв е бил, забравяйки, че е един от влъхвите. Но дяконът не обръщал внимание на това, с което показвал, че никога не бил вярвал на историята с влъхвите и само бил повтарял урока, подсказан му от евнусите.

Един ден Баудолино, при очевидната мъка на дякона за това, че е изключен от радостите, които младостта разрешава на всички, му намекнал, че човек може да е изпълнен с любов и към нещо непостижимо, и му разказал за своята страст към една високоблагородна дама и за писмата, които й бил писал. Силно развълнуван, дяконът поискал подробности и избухнал в стенания на ранен звяр:

— Всичко ми е забранено, Баудолино, дори една само бленувана любов! Ако знаеше само как бих искал да препускам начело на войска, да вдъхвам мириса на вятъра и на кръвта. Хиляди пъти е по-добре да загина в битка, с любимото име на уста, отколкото да стоя в тази тъмница и да чакам… какво? Може би нищо…

— Но ти, господарю, си обречен да станеш глава на една голяма империя — му отвърнал Баудолино. — Един ден, Бог да опази за дълго баща ти, ти ще излезеш от тази пещера и Пндапетцим ще бъде само последната и най-загубената от твоите области.

— Един ден ще изляза, един ден ще бъда… — промърморил дяконът. — Кой ми го доказва? Разбираш ли, Баудолино, дълбоката ми мъка, да ми прости Бог съмнението, което ме гложди, е, че това царство не съществува. Кой ми е казал за него? Евнусите, още от най-ранното ми детство. При кого се връщат посланиците, които те, именно те, изпращат при баща ми? При тях, евнусите. И дали тези посланици наистина са тръгвали? И дали изобщо са се връщали? Изобщо имало ли ги е някога? За тях зная само от евнусите. А ако всичко, тази наша област, цялата вселена е плод на един заговор на евнусите, които се подиграват с мен като с последен нубиец или унипод? Ако няма и никакви бели хуни? От всички хора се изисква дълбока вяра, за да вярват в създателя на небето и земята и в бездънните мистерии на нашата свята религия, дори когато нашият разум ги отблъсква. Но да повярвам в този неразбираем Бог изисква от мен далеч по-малко усилия, отколкото това, което се иска от мен — да вярвам само на евнусите.

— Не, господарю, не, приятелю мой — утешавал го Баудолино, — царството на твоя баща съществува, защото съм чувал да се говори за него не само от евнусите, но и от хора, които вярваха в него. Вярата в нещата ги прави истински; моите съграждани повярваха в един нов град, който щеше да внуши страх в сърцето на един император, и този град се роди, защото те искаха да повярват в него. Царството на отеца съществува, защото аз и другарите ми посветихме две трети от живота си да го търсим.

— Кой знае — поклатил глава дяконът, — но дори и да го има, аз няма да го видя.

Един ден Баудолино му казал:

— Стига толкова. Боиш се, че царството не съществува, и в очакването да го видиш изпадаш в безкрайна и мъчителна досада, която накрая ще те убие. Всъщност не дължиш нищо нито на евнусите, нито на отеца. Те са избрали теб, когато си бил в пелени и не си могъл да избираш тях. Мечтаеш за живот на приключения и слава? Тръгвай, метни се на един от нашите коне и препускай до земите на Палестина, където безстрашни християни се сражават срещу маврите. Стани героя, който искаш да бъдеш, замъците на Божия гроб са пълни с принцеси, които биха дали живота си за една твоя усмивка.

— Видял ли си усмивката ми? — запитал го тогава дяконът и с едно движение смъкнал булото си. Пред Баудолино се явила една отвратителна маска с разядени устни, които разкривали гноясали венци и гнили зъби. Кожата на лицето била сбръчкана и с петна и на места разкривала гола, отблъскващо розова плът. Очите прозирали иззад гурелясали и зачервени клепачи. Челото било цялото в язви. Косите били дълги и редките им кичури скривали това, което било останало от брадичката. Дяконът свалил ръкавиците си и показал мършавите си ръце, покрити с тъмни възли.

— Това е проказа, Баудолино, проказата, която не прощава нито на царете, нито на другите властелини по земята. От двайсетгодишен нося в себе си тази тайна, за която народът ми не знае. Поисках от евнусите да съобщят на баща ми, че не ще мога да го наследя, тъй че да побърза да си отгледа друг наследник — нека кажат, че съм умрял, пък аз ще се скрия някъде, където живеят подобните ми, и никой няма да чуе нищо за мен. Но евнусите казват, че баща ми искал да остана. Не им вярвам. Изгодно им е да имат един слаб дякон. Може би като умра, ще балсамират тялото ми, ще го оставят в тази пещера и ще управляват страната от името на трупа ми. Може би след смъртта на баща ми един от тях ще заеме мястото ми и никой няма да може да каже, че не съм аз, защото никой не е видял лицето ми, освен когато съм сукал мляко от майчината си гръд. Ето защо, Баудолино, приемам да умра тук от досада, аз, който съм проникнат вече от смъртта до мозъка на костите си. Никога няма да съм рицар, никога няма да съм любовник. Дори ти сега, без да се усетиш, се дръпна на три крачки от мен. И ако си забелязал, Праксей също стои на пет крачки разстояние, когато ми говори. Единствените, които дръзват да стоят близо до мен, са тези двама забулени евнуси, млади като мен и поразени от същата болест. Те единствени не се плашат да докосват вещите, които съм докосвал, защото нямат какво да губят. Но нека се забуля отново, може би отново ще ме сметнеш достоен за твоето състрадание, ако не за приятелството си.

— Търсех утешителни думи, господин Никита — продължи Баудолино, — но не успявах да ги намеря. Мълчах. После му казах, че може би той, който изтърпява своя жребий в достойно мълчание, е по-велик от всички рицари, които са нападали някой град. Той ми благодари и ме помоли да го оставя сам. Но вече се бях привързал към този клетник, бях започнал да го посещавам всеки ден, разказвах му за моите някогашни четива, за споровете, чути в двора, описвах му местата, които бях видял от Ратисбон до Париж, от Венеция до Византия, и после Кония и Армения, и всички народи, които бяхме срещали по пътя си. Беше обречен да умре, без да е видял нищо друго освен скалните дупки на Пндапетцим, и аз се мъчех да го приобщя към живота чрез своите разкази. Може би дори поизмислях нещо, говорех му за градове, които не бях посещавал, за битки, в които не бях участвал, за принцеси, които не бях обладавал. Разказвах му за чудесата на земите, където се скрива слънцето. Накарах го да се възхищава от залезите над Пропонтида, от изумрудените отблясъци във венецианската лагуна, от една долина в Хиберния, където седем бели църкви се отразяват в едно мълчаливо езеро сред също така бели стада овце, разказвах му, че Пиренейските Алпи са винаги покрити с едно меко бяло вещество, което лете се разтапя, образува величествени водопади и се изтича в потоци и реки по склонове, обрасли с могъщи кестени. Рисувах му солните пустини по апулийските брегове, карах го да трепери, като му говорех за морета, по които не бях плавал никога, в които скачат риби, големи като телета, тъй кротки, че хората могат да ги яхат. Описвах му пътуванията на свети Брандан до Щастливите острови и как един ден той, смятайки, че стъпва на остров сред морето, всъщност стъпил на гърба на един кит, голям като планина и способен да погълне цял кораб, но трябваше да му обяснявам, че корабите са дървени риби, които порят водите, разперили бели криле, описах му дивните животни на моите страни: елена, който има два големи рога във форма на кръст, щърка, който лети над морята от земя до земя и се грижи за своите остарели родители, носейки ги на гърба си в небето; калинката, която прилича на малка червена гъбка, напръскана с млечнобели петънца; гущера, който е като крокодил, но толкова дребен, че може да пропълзява под вратите; кукувицата, която снася яйцата си в гнездата на други птици; кукумявката с кръглите очи, приличащи през нощта на два светилника, която се храни с маслото от кандилата на църквите; таралежа, животно, настръхнало от бодли, което бозае млякото на кравите; мидата, живо ковчеже, което произвежда понякога мъртва скъпоценност; славея, който пее по цели нощи и живее, боготворейки розата; омара, чудовище с огненочервена броня, което бяга заднишком, за да се спаси от лакомите за месото му преследвачи; змиорката, страшна водна змия с тлъсто и отлично на вкус месо; чайката, която лети над водите като Божи ангел, но крещи като демон; черния жълтоклюн кос, който говори като нас, издайник, който повтаря каквото му е поверил господарят; лебеда, който плава величествено по езерните води и умирайки, пее сладостна мелодия; невестулката, гъвкава като девойка; сокола, който се спуска като стрела връз плячката и я отнася на рицаря, който го е отгледал. Представях си блясъка на скъпоценности, които и аз като него не бях виждал — пурпурните и млечнобели петна на мурената, виолетовите и бели ивици на някои египетски камъни, белотата на халцедона, прозрачността на кристала, искрите на диаманта — а след това възславих великолепието на златото, мек метал, който може да се разточва на тънки листове, съскането на нажежените до червено мечове, когато биват потопени във водата, за да се закалят. Разказах му какви неописуемо красиви дарохранителници се виждат в съкровищниците на големите абатства, колко са високи и остри камбанариите на нашите църкви, колко високи и стройни са колоните на Константинополския Хиподрум, какви книги, изпъстрени със знаци, които приличат на насекоми, четат евреите и какви гърлени звуци издават те при четенето; как един велик християнски цар получил от един халиф железен петел, който пеел при изгрев слънце; какво представлява кълбото, което се върти, като бълва пара; как архимедовите огледала опожаряват кораби и колко е страшно да видиш нощем вятърна мелница. Разказах му освен това за Градала, за рицарите, които още го търсят в Бретан, и за нас, които ще го върнем на баща му веднага щом открием подлия Зосим.

Като видях, че тези чудеса го запленяват, но и натъжават със своята недостъпност, реших — за да го убедя, че неговата мъка не е от най-страшните — да му разкажа за мъченията, на които бе подложен Андроник, с подробности, далеч по-страшни от истинските, за кръвопролитията в Крема и за пленниците с отрязани ръце, уши, носове; обрисувах му невероятни болести, сред които проказата беше най-леката; описах му с най-отблъскващи краски скрофулите, червения вятър, свети Битовото хоро, огъня на свети Антоний, отровата на тарантулата, крастата, която те кара да си дереш кожата люспа по люспа, ухапването на усойницата, мъките на света Агата, на която откъснали гърдите, на света Лучия, на която изболи очите, на свети Себастиан, цял набучкан със стрели, на свети Стефан, комуто разцепили черепа с камъни, на свети Лоран, опечен на бавен огън, а измислих и други светци и мъчения: как свети Урсицин бил набит на кол от ануса до устата, свети Серапион — одран, свети Мопсуест — разпънат с четири запенени коня и разчетворен, свети Драконций — принуден да гълта врящ катран… Струваше ми се, че тези ужасии му носеха облекчение, но после се уплаших, че съм прекалил, и минах към описанието на други световни красоти, мисълта за които често бе от полза за пленника: рисувах му прелестите на парижките девойки, ленивата грациозност на венецианските проститутки, несравнимата руменина на една императрица, детския смях на Коландрина, очите на една далечна принцеса. Той се вълнуваше, настояваше да му разказвам още, разпитваше ме какви са били косите на Мелизанда, графиня на Триполи, устните на очарователните девици, които така омаяли рицарите на Броселианда, че те забравили за светия Градал, възбуждаше се при моите описания. Да ми прости Господ, но мисля, че веднъж или два пъти дори получи ерекция и изпита удоволствие от изливането на семето си. И това не стигаше, мъчех се да му опиша колко светът е богат откъм миризми на подправки и понеже нямах такива у себе си, се опитвах да си припомня имената на тези, които знаех, и на тези, за които само бях чувал, с мисълта, че техните названия опияняват като уханията им. И му изброявах малабатъра, белзуина, тамяна, нарда, лиция, сандраката, кинамона, сандала, шафрана, джинджифила, кардамона, мускатовото орехче, касията и зедуарията, дафиновия лист, майораната, кориандъра, анасона, тароса, карамфила, сусама, мака, куркумата и кимиона. Дяконът слушаше на прага на екстаза, пипаше лицето си, сякаш носът му не можеше издържи на всички тези мириси, възкликваше през сълзи, че проклетите евнуси го били хранели, уж защото бил болен, с козе мляко и хляб, наквасен с бурк, които били добри за проказата, и че бил живял дните си затъпял, почти непрекъснато сънен, с един и същи вкус в устата.

— Ускорявал си смъртта му, довеждайки го до крайна възбуда на ума и сетивата. И си задоволявал своята любов към приказното, горд от своите измислици — заключи Никита.

— Може би — съгласи се Баудолино. — Но за краткото време, което му оставаше, го направих щастлив. И после, аз ти разказвам за тези наши беседи, сякаш всички те протекоха в един-единствен ден, а междувременно и у мен бе лумнал един нов огън и непрекъснато живеех в състояние на екзалтация, която се стремях да му предам, като му поднасях под лъжливи одежди част от своето щастие. Защото бях срещнал Хипатия.

32. Баудолино вижда една дама с еднорог

— Преди това обаче, господин Никита, се случи историята с армията на уродите. Ужасът от белите хуни растеше и овладя града по-силно откогато и да било, защото един унипод, който беше стигнал да най-далечните граници на областта (тези същества понякога обичаха да тичат неспирно, сякаш волята им беше подвластна на неуморния им крак), се бе върнал, съобщавайки, че ги е видял: били с жълти лица и много дълги мустаци, на ръст дребни. Яздели също дребни, но много бързи коне, с които сякаш образували едно тяло. Пътували из пустини и степи, като всеки носел освен оръжието си един кожен мях за мляко и глинено гърне, за да готви храната, която намирали по пътя си, но можели да яздят дни наред, без да ядат и пият. Били нападнали кервана на един халиф, с всичките му роби, одалиски, камили, който бил разпънал сред пустинята великолепните си шатри. Воините на халифа се спуснали към хуните — изглеждали страшни на вид, мъже-великани, които връхлитали на своите камили, размахвайки страховити ятагани. Под натиска им хуните се престорили, че се оттеглят, увличайки след себе си своите преследвачи, след това ги обкръжили и със страшни викове ги нападнали и унищожили. После нахлули в лагера и изклали всички в него — жени, слуги, деца, — оставяйки жив само един свидетел на клането. Подпалили шатрите и се метнали на конете си, без изобщо да се отдават на плячкосване — знак, че унищожавали само за да се носи по света славата за тях, че където стъпнели, тревичка не пониквала; така че при следващата битка жертвите им да са предварително парализирани от ужас. Може би униподът говореше, след като се беше поутешил с бурк, но кой можеше да провери дали разказваше наистина видени неща, или си измисляше? Страхът се разпространяваше в Пндапетцим, чувстваше се във въздуха, в шепота, с който хората си споделяха новините от уста на уста, сякаш нашествениците вече можеха да ги чуят. Стигна се дотам, че Поета реши да се замисли сериозно над предложенията на Праксей, макар те да приличаха на пиянски приказки. Той му бе казал, че белите хуни ще се появят всеки момент, и какво щяха да им противопоставят? Нубийците, разбира се, бойци, готови на саможертва, а после? Пигмеите наистина умееха да боравят с лъка срещу жеравите, но униподите щяха да се бият с голи ръце, понците щяха да нападат с члена напред, безезичните щяха да бъдат пращани на разузнаване, но как щяха да разказват какво са видели? И все пак от тази тълпа уроди, като се използват възможностите на всеки от тях, можеше да се създаде мощна войска. И ако имаше някой, който би могъл да го стори, това беше той, Поета.

— Човек може да претендира за имперската корона, след като е бил успешен пълководец — вметна Никита. — Поне при нас, във Византия, това се е случвало много пъти.

— Със сигурност това е било намерението на моя приятел — продължи Баудолино. — Евнусите веднага приеха предложението. Според мен, докато имаше мир, Поета с неговата армия не представляваше опасност за тях, а ако избухнеше война, той щеше да забави нахлуването на варварите в града и да им даде време да прехвърлят планините. Освен това създаването на една армия щеше да държи населението в положение на подчинена мобилизация, а беше сигурно, че евнусите винаги бяха искали тъкмо това.

Баудолино, който не обичал войната, поискал да не бъде включен в подготовката. Но не и другарите му. Поета смятал, че петимата александрийци ще бъдат добри капитани, защото бил преживял обсадата на техния град, и то от другата страна, тоест от страната на победените. Възлагал надежди и на Ардзроуни, който можел да научи уродите как да построят няколко бойни машини. Не пропускал и Соломон: една войска, казвал, трябва да има един човек, който разбира от медицина, защото герой без рана не може. Накрая решил, че Борон и Киот, известни мечтатели, също можели да бъдат полезни в неговия план, защото като хора грамотни, щели да водят дневниците на армията, да се грижат за снабдяването и за отмората на воините.

Внимателно изучил природата и достойнствата на различните раси. За нубийците и за пигмеите нямало какво да се мисли, трябвало само да се определят позициите им при една евентуална битка. Униподите, каквито били бързоходни, можели да бъдат използвани като отряд за внезапно нападение, защото щели да се приближат до врага, стрелвайки се сред папрати и храсти и изниквайки неочаквано, преди онези жълти муцуни с дългите мустаци да имат време да ги забележат. Достатъчно било да ги научат да стрелят със сарбакани, както бил подсказал Ардзроуни, които били лесни за изготвяне, тъй като в областта имало много тръстики. А Соломон може би щял да успее сред всички билки на пазара да намери отрова, с която да се натрият стрелите, и да не се правел на баба, защото войната си е война. Соломон отговорил, че неговият народ по време на обсадата на Масада накарал римляните да се поизпотят, защото юдеите не били хора, дето си мълчали, като получавали плесници, както мислели гоите.

Гигантите щели да бъдат много полезни, но неотдалеч, защото били еднооки, а за близък бой, най-добре, като се надигнат над тревите веднага след атаката на униподите. Каквито били едри, те щели толкова да надвишават дребните коне на белите хуни, че щели да ги спират с един юмрук по муцуната, да ги сграбчват с голи ръце за гривите, да ги разтърсват, тъй че ездачът им да падне от седлото, и да го довършат с един ритник, тъй като всеки техен крак бил два пъти по-голям от единствения крак на униподите. Не било много ясно как да използват блемите, понците и панотите. За последните Ардзроуни подсказал, че като разперели ушите си, можели да планират отвисоко. Щом птиците се задържали във въздуха, пляскайки с криле, защо да не правели същото и панотите с ушите си, съгласил се Борон, и за щастие те нямало да пляскат в празното. Те щели да бъдат пазени в резерв, ако, не дай Боже, на белите хуни се удадяло да преодолеят първите защитници и да навлязат в града. Панотите тогава щели да ги причакат от своите високи скални укрития, да връхлетят върху главите им и евентуално да ги изколят, ако са добре подготвени да си служат с нож, па макар и от обсидиан. Блемите не можели да бъдат използвани като наблюдатели, защото, за да виждат, трябвало да си разголят гърдите, а това от военна гледна точка било равносилно на самоубийство. Разположени подходящо обаче, могли да вършат работа като ударен отряд, защото белият хун бил свикнал (предполагало се) да се цели в главата и когато се намерел пред един враг без глава, щял да изпадне, поне за миг, в недоумение. Този именно миг блемите трябвало да използват, за да пропълзят под конете с каменните си брадви.

Слабото място във военното изкуство на Поета били понците, защото как можело да изпращат в битка някой с член на корема, който при първия сблъсък би бил хванат за топките и проснат на земята да вика майка си? Могли да бъдат използвани обаче като разузнавачи, защото се изяснило, че този член бил за тях като антенката на някои насекоми и при най-малката промяна на вятъра или температурата се изправял и започвал да трепти. Следователно можели да изпълняват ролята на информатори, изпратени в авангарда, а ако бъдели убити първи, казвал Поета, войната си е война и в нея няма място за християнско милосърдие.

Безезичните отначало решили да не използват, защото, каквито били недисциплинирани, можели да създадат на предводителя си повече проблеми и от врага. После решили, че ако бъдат укротени с малко камшици, биха могли да помагат в тила на най-младите евнуси, които, заедно със Соломон, щели да се грижат за ранените и да пазят жените и децата от всички раси, следейки да не си показват носа извън своите дупки.

При първата им среща Гавагай бил споменал за сатирите-дето-не-се-виждат-никога и Поета предполагал, че те можели да нападат със своите рога и да скачат като кози на раздвоените си копита, но на всички въпроси за този народ получавал само мъгляви отговори. Населявали планината отвъд езерото (кое?) и никой никога не ги бил виждал. Формално подчинени на отеца, те си живеели напълно самостоятелно, без да поддържат никакви връзки с другите, така че сякаш изобщо не съществували.

— Ще минем и без тях — казал Поета, — освен всичко може би имат извити рога с връх, насочен навътре или навънка, и за да удрят, навярно лягат по гръб или застават на четири крака, хайде, стига шеги, с кози война не се води.

— Води се — обадил се Ардзроуни и разказал за някакъв велик предводител, който бил завързал факли на рогата на хиляди кози и ги изпратил през нощта в полето, откъдето идвали враговете, и така у тях създал чувството, че защитниците разполагат с огромна армия. С кози с по шест рога резултатът щял да бъде внушителен.

— При условие, че враговете пристигнат през нощта — възразил не твърде убеден Поета. — И все пак, Ардзроуни, приготви кози и факли, знае ли човек…

Като тръгнали от тези принципи, непознати на Вегеций и Фронтин38, започнали упражненията. Цялото поле било изпълнено с униподи, които се учели да духат в новоизготвените си цеви под командите на Прасето, който богохулствал всеки път, когато не улучвали мишената, и добре че споменавал само Христос, защото за тези еретици да изричаш напразно името на един, който е само доведен син, не било грях. Коландрино обучавал панотите да летят, нещо, което никога не били правили, но сякаш Господ Бог ги бил създал само за това. Трудно било да се движи човек по улиците на Пндапетцим, защото тъкмо когато най-малко очаквал, на главата му се стоварвал някой панот, но всички съзнавали, че градът се готвел за война, и никой не се оплаквал. А панотите били най-щастливи от всички, дотам смаяни от това, че са открили непредполагаемите си способности, че вече и жените и децата им искали да участват в новото обучение, което Поета охотно им разрешил.

Скакабароци обучавал гигантите да ловят конете на врага, но единствените коне, с които разполагали, били тези на влъхвите, а те след две-три упражнения за малко не предали Богу дух, и се наложило да бъдат заместени с магарета. Това обаче дало дори по-добър резултат, защото магаретата хвърляли къчове, ревели и било по-трудно да бъдат заловени за вратовете, отколкото препускащите коне, и гигантите станали майстори в това изкуство. Трябвало обаче да се научат да тичат приведени сред папратите, за да не ги видят противниците, и много от тях се оплаквали, че след упражненията ги болял кръстът.

Бойди се занимавал с пигмеите, защото белите хуни не били жерави и трябвало човек да се цели между очите им. Поета поел нубийците, които само жадували да загинат в бой, а Соломон приготвял отровни настойки, които изпробвал, като потапял в тях върховете на стрелите, но успял само веднъж да приспи за няколко минути един заек и веднъж да накара една кокошка да полети.

— Няма значение — казал Поета. — Ако приспим един бял хун за миг или го накараме да пляска с ръце, той ще е вече мъртъв хун. Давай нататък!

Кутика пък се мъчел да научи блемите как да пролазят под противниковия кон и да му разпорят корема с брадва, но опитите с магаретата се оказали трудна работа. Колкото до понците, тъй като те били изпратени в тиловите служби и снабдяването, с тях се заели Борон и Киот.

Баудолино бил съобщил на дякона какво става и младежът се оживил. С разрешение на евнусите той наредил да го отнесат до външните стъпала на двореца и отвисоко наблюдавал упражненията на отрядите. Поискал дори да се научи да язди, за да поведе сам поданиците си в битка, но му прилошало, може би от силната възбуда, и евнусите го върнали на трона да тъгува постарому.

През тези дни, донякъде от любопитство и донякъде от нямане какво да прави, Баудолино се запитал къде ли живеели сатирите-дето-не-се-виждат-никога. Разпитвал всички и дори един от понците, чийто език никой дотогава не бил успял да разгадае. Той му отговорил:

— Пруг фрест фринсс соргдманд строхдт дргхдс паг брлеланг гравот шавини руст пкалхдркг.

Това не било много ясно, а и преводът на Гавагай в случая не помогнал кой знае колко.

— Някъде там — казал той и посочил синкавите хълмове на запад, зад които се очертавали далечни планини, — но там никой не отива, защото сатири не обича неканени гости.

— Как мислят сатирите? — запитал го Баудолино и Гавагай отвърнал, че те мислят по-лошо от всички, защото твърдят, че никога не е имало първороден грях. Човеците не били станали смъртни вследствие на този грях и щели да са смъртни дори и ако Адам не бил изял ябълката. Затова спасението било ненужно и всеки можел, стига да има добра воля, да спасява душата си сам. Цялата история за Иисус била послужила само за да ни даде добър пример за добродетелен живот и нищо повече.

— Почти като еретиците на Махумет, който казва, че Иисус е само пророк.

Запитан защо никой не посещава сатирите, Гавагай обяснил, че в гората под техните хълмове имало езеро и че било забранено на всички да ходят там, защото край него живеело племе на лоши жени, до една езичнички. Евнусите казвали, че добрият християнин не бива да ходи там, защото можел да бъде омагьосан, и никой не ходел. Но Гавагай с лукава усмивка описвал пътя така добре, че явно той или някой друг унипод, тичайки нагоре-надолу, си бил пъхнал носа и там.

Това било достатъчно, за да възбуди любопитството на Баудолино. Изчакал момента, когато никой не му обръщал внимание, яхнал коня си, прекосил за по-малко от два часа обраслата с храсти равнина и стигнал до гората. Вързал коня си за едно дърво и навлязъл сред нейната свежа и уханна зеленина. Като се препъвал на всяка крачка в корените, които се гърчели на повърхността, и избягвал огромни пъстри гъби, стигнал най-подир до брега на езерото, отвъд което се издигали хълмовете на сатирите. Слънцето вече залязвало и бистрите води на езерото потъмнявали и отразявали дългите сенки на кипарисите, които го обкръжавали. Царяла пълна тишина, не нарушавана дори от птичите песни.

Докато размишлявал на брега на водното огледало, Баудолино видял от гората да излиза едно животно, каквото никога не бил виждал, но което разпознал веднага. Приличало на белоснежен жребец и движенията му били гъвкави и изящни. На прелестната си глава, точно на челото, имало един рог, също тъй бял, извит като спирала и завършващ с остър връх. Бил еднорогът, митичният блян на неговото детство. Съзерцавал го със затаен дъх, когато зад него между стволовете изникнала женска фигура.

С копие в ръка, облечена в дълга туника, която очертавала високата й стегната гръд, жената пристъпвала красиво като ленив камилопард и така леко докосвала с полите на одеждата си тревата, която красяла брега на езерото, сякаш прелитала над нея. Русите й коси, дълги и меки, й стигали до кръста, а прекрасният й профил бил като изрязан върху камея от слонова кост. Страните й били бледорозови и ангелският й лик бил обърнат към езерото с израз на безмълвна молитва. Еднорогът потропвал леко край нея, като от време на време повдигал муцуна с трепкащи ноздри в очакване на ласка.

Баудолино я гледал омаян.

— Ще си помислиш навярно, господин Никита, че ти я описвам тъй, защото от началото на пътешествието ни не бях виждал жена, достойна за това име. Не ме разбирай погрешно: чувството, което ме бе обзело, не беше плътско желание, а по-скоро безгрешно обожание, и то не само към нея, но и към животното, към спокойното езеро, към планините зад него, огрени от светлината на залязващия ден. Чувствах се като в храм.

Баудолино се мъчеше да опише с думи видението си — нещо, което никога не е било възможно.

— Виждаш ли, има мигове, в които самото съвършенство се проявява в една ръка или в едно лице, в особения цвят на един хълм или на морските вълни, мигове, в които сърцето ти спира пред чудото на красотата… Това създание ми приличаше на прекрасна водна птица, ту на жерав, ту на лебед. Казах, че косите й бяха руси, но не, когато извиваше леко глава, те ту добиваха синкави оттенъци, ту припламваха в огнена тръпка. Виждах в профил гръдта й, мека и нежна като на гълъбица. Изпивах я с поглед. Пред мен беше някакъв античен образ, не нещо красиво, а самата красота, въплъщение на Божия дух. Откривах, че съвършенството, съзряно само веднъж, е нещо леко и въздушно. Гледах тази фигура отдалеч, но чувствах, че няма да мога да я докосна, както се случва, когато човек е напреднал в годините и му се струва, че вижда ясни знаци върху един пергамент, но си знае, че щом се доближи до него, те ще се размият и че никога не ще успее да разчете тайната, която листът му е обещавал — или както когато насън му се появява нещо желано и той протяга ръка към него, движи пръсти в празното, но не улавя нищо.

— Завиждам ти за този вълшебен миг.

— Да, за да не го наруша, бях се превърнал в статуя.

33. Баудолино среща Хипатия

Вълшебството обаче бързо се изпарило. Като реално горско създание девойката усетила присъствието на Баудолино и се обърнала към него. Не показала никаква уплаха, само го погледнала учудено. И казала на гръцки:

— Кой си ти?

Тъй като той не отговорил, тя смело пристъпила към него и го изгледала без свян и без кокетство с очите си, които също като косите й менели цвета си. Еднорогът застанал до нея с наведено чело, сякаш за да защити със своето прекрасно оръжие господарката си.

— Не си от Пндапетцим — прибавила тя. — Не си нито евнух, нито урод, ти си… мъж! — Чувствало се, че го разпознава, както той бил разпознал еднорога от многото разкази за него, без да го бил виждал с очите си. — Хубав си, мъжете са хубави, мога ли да те докосна? — Протегнала ръка и с тънките си пръсти погалила брадата му и белега на лицето му, както някога била направила Беатрикс. — Това е следа от рана, нали? Ти си мъж от тези, които воюват. Какво е това?

— Меч — отвърнал Баудолино, — но ми служи да се браня от зверовете. Не съм мъж, който воюва. Наричам се Баудолино и ида от земите, където слънцето залязва. — И като показал откъде иде, почувствал, че ръката му трепери. — А ти коя си?

— Аз съм хипатия — отвърнала тя с тон, издаващ, че й е забавно да чуе такъв наивен въпрос, засмяла се и с това станала още по-красива. После, като си спомнила, че говори с чужденец, продължила: — В леса отвъд тези дървета живеем само ние, хипатиите. Не се ли боиш от мен като онези от Пндапетцим?

Този път се усмихнал Баудолино: значи тя се бояла, че той ще се уплаши от нея.

— Често ли идваш край езерото? — запитал я той.

— Не — отвърнала хипатията. — Майката не иска да излизаме сами от гората. Но езерото е толкова красиво, а и Акакий ме пази — и посочила еднорога. После добавила загрижено: — Вече е късно. Не бива да се забавям толкова много. И не би трябвало да се срещам с хората от Пндапетцим, ако някой посмее да дойде дотук. Но ти не си от тях, ти си мъж и никой не ми е казвал досега да се пазя от мъжете.

— Утре ще дойда пак — престрашил се да каже Баудолино, — но когато слънцето ще е още високо в небето. Ти ще дойдеш ли?

— Не зная — отвърнала смутена хипатията, — може би.

И лека като видение, изчезнала сред дърветата.

През нощта Баудолино не успял да заспи. Казвал си, че бил сънувал достатъчно, за да запомни този сън за цял живот. И въпреки това на другия ден по обед яхнал коня си и се върнал при езерото.

Чакал напразно до вечерта. Натъжен се запътил към жилището си и в покрайнините на града попаднал на група униподи, които се упражнявали да стрелят със своите сарбакани. Забелязал Гавагай, който му казал:

— Ти гледа сега! — Насочил цевта си във въздуха, изстрелял стреличката и пронизал едно птиче, което паднало наблизо. — Аз голям воин — казал Гавагай, — ако дойде бял хун, аз убива него!

Баудолино го похвалил и се прибрал. През нощта сънувал срещата от предния ден и на сутринта си казал, че един сън не стига за целия живот.

Върнал се отново при езерото. Зачакал, седнал до водата, заслушан в песента на птиците, които славели утрото, след това чул цвъртенето на щурците в часа, когато буйствал обедният демон. Не било горещо — дърветата му осигурявали приятен хлад и не му било неприятно да остане там няколко часа. И тогава тя се появила отново.

Седнала до него и му казала, че е дошла, защото искала да узнае нещо повече за мъжете. Баудолино не знаел откъде да започне и се впуснал да й описва родното си място, събитията в двора на Фридрих, да й разказва за това какви били империите и царствата, как се ловува със соколи, какво представляват градовете и как се строят — изобщо същите неща, които бил разказвал на дякона, но без да споменава жестоки или безнравствени подробности и като си давал сметка, както говорел, че все пак можело да се направи и приятен общ портрет на мъжете. Тя го слушала и очите й се оцветявали с различни оттенъци в зависимост от чувствата.

— Колко хубаво разказваш. Всички ли мъже разказват такива хубави истории като твоите?

— Не — признал Баудолино. Може би той разказвал повече и по-добре от много други, но имало сред мъжете и поети, които умеели да разказват още по-добре. И запял една от песните на Абдул. Тя не разбирала провансалските думи, но както и абказците, била запленена от мелодията. Очите й се насълзили.

— Кажи ми — запитала и леко се изчервила, — мъжете си имат и свои… женски, нали?

Казала го, сякаш била усетила, че песента на Баудолино е посветена на една жена.

— Че как иначе? — отвърнал той. — Както униподите се съчетават със своите женски, така и мъжете се съчетават с жените си, иначе не биха могли да създават деца, и това е така — добавил — по целия свят.

— Не е вярно — възразила хипатията със смях, — хипатиите са си само хипатии и не съществуват, как да ги нарека… хипати! — И пак се засмяла, развеселена от тази си мисъл.

Баудолино се питал какво трябва да направи, за да я накара да се засмее отново, защото смехът й бил най-сладкият звук, който някога бил чувал. Поколебал се дали да не я попита как се раждат хипатиите, щом не съществуват хипати, но се побоял да не засегне нейната невинност. Все пак събрал смелост да я запита кои са всъщност хипатиите.

— О — отвърнала тя, — това е дълга история, аз не умея да разказвам истории като теб. Трябва да знаеш, че преди много хиляди години в един могъщ и далечен град живеела мъдра и достойна жена на име Хипатия. Тя създала училище по философия, което значи любов към мъдростта. Но в този град живеели и лоши мъже, които се наричали християни, не се боели от боговете, мразели философията и най-вече не можели да понасят това, че познаването на истината било дадено на една женска. Именно те един ден заловили Хипатия и я умъртвили с жестоки мъчения. Пощадили някои от най-младите й ученички, може би защото ги сметнали за невежи момиченца, които живеели при нея само за да й прислужват. Те избягали, но християните вече били навсякъде и трябвало да пътуват дълго преди да стигнат това мирно място. Тук направили всичко, за да поддържат живо онова, което били възприели от своята учителка, но я били слушали, когато били съвсем малки, не притежавали нейната мъдрост и не си спомняли добре всички нейни уроци. Затова решили да живеят сами, отделени от света, за да преоткрият това, на което ги била учила Хипатия. Нали Бог е оставил капчица истина дълбоко в сърцата на всеки от нас и е нужно само да я извадим на повърхността и да я осветим със светлината на знанието така, както освобождаваме ядката на плода от черупката му.

„Боже Господи, всички богове, щом не са Богът на християните, значи са фалшиви и лъжливи… Какво приказва тази хипатия?“ — питал се Баудолино. Но не това било важно за него, достатъчно му било да я слуша да говори и вече бил готов да умре за нейната истина.

— Кажи ми поне едно — прекъснал я. — Вие сте хипатии в името на онази Хипатия, това го разбирам. Но как се наричаш ти?

— Хипатия.

— Добре, като се върнеш тази вечер там, където живеете, и срещнеш една хипатия преди другите. Как ще я поздравиш?

— Ще й пожелая приятна вечер. Така се прави.

— Да, но ако аз се върна в Пндапетцим и срещна, да речем, някой евнух, той ще ми каже: „Приятна вечер, о, Баудолино“. Ти какво ще кажеш: „приятна вечер, о…“ коя?

— Щом питаш, ще кажа: „Приятна вечер, Хипатия“.

— Значи всички вие се казвате Хипатия?

— Естествено. Всички хипатии се наричат Хипатия, никоя не е различна от другите, иначе няма да бъде хипатия.

— А ако някоя от хипатиите те потърси сега, когато не си там, и попита друга хипатия дали е виждала Онази хипатия, която се разхожда с един еднорог, наречен Акакий, тя какво ще каже?

— Както го каза: търся хипатията, която се разхожда с еднорога Акакий.

Ако Гавагай му бил отговорил така, Баудолино щял да му хвърли един бой, но с Хипатия било различно, Баудолино вече си мислел колко прекрасно било, че има едно място, където всички хипатии се наричат Хипатия.

— Трябваха ми няколко дни, господин Никита, за да разбера кои всъщност бяха хипатиите…

— Защото сте продължили да се срещате, навярно.

— Всеки ден или почти всеки. Това, че вече не можех да не я виждам или чувам, не би трябвало да те учудва, но аз се учудвах и бях безкрайно горд от това, че и тя явно беше щастлива да ме вижда и слуша. Бях… бях заприличал на дете, което търси майчината гръд, и когато майка му се забави, плаче от страх, че тя го е напуснала завинаги.

— Така е и с кучетата, когато господарят им отсъства. Но тази история с хипатиите ми е любопитна. Защото ти може би знаеш, а може и да не знаеш, че Хипатия е живяла наистина ако не преди хиляди години, то преди почти осем века в египетската Александрия по времето, когато императори били Теодосий, а после Аркадий. Говори се, че била извънредно мъдра жена с дълбоки познания във философията, математиката и астрономията и много учени мъже млъквали, щом тя заговорела. Когато нашата свята вяра възтържествувала по всички земи на империята, имало още някои упорити, които се опитвали да поддържат жива мисълта на философите езичници като божествения Платон, и не отричам, че постъпвали добре, като предавали на нас, християните, неговите знания, които иначе биха се загубили. Само че един от най-великите християни на своето време, който после бе обявен за светец, Кирил, човек дълбоко вярващ, но и извънредно непреклонен във вярата си, твърдял, че учението на Хипатия противоречи на Евангелията, и настроил срещу нея една тълпа от невежи и побеснели християни, които дори не знаели какво проповядва тя, но повярвали на Кирил и други като него, че тя е измамница и покварена жена. Може би е била оклеветена, но е истина, че жените не би трябвало да се месят в божествените въпроси. Така или иначе, замъкнали я в един храм, съблекли я гола, умъртвили я и нарязали тялото й с остри късове от счупени съдове, а след това изгорили на клада трупа й… Много легенди се родили във връзка с нея. Казват, че била невероятно красива, но се била обрекла на безбрачие. Веднъж един неин млад ученик се влюбил лудо в нея, а тя му показала къс плат, напоен с месечната й кръв, и му казала, че само това е предмет на неговото щение, а не красотата й като такава… Всъщност никой до днес не е знае в какво точно се е състояло нейното учение. Всичко написано от нея е загубено, а тези, които били записали думите й, били убити или пък сами се постарали да забравят чутото. Всичко, което знаем за нея, ни е предадено от светите отци, които са я осъдили, а, честно казано, аз като писател на летописи и история, не съм склонен да давам много вяра на думите, които хората влагат в устата на противниците си.

Двамата се срещали още много пъти и имали дълги беседи. Хипатия говорела и на Баудолино му се искало учението й да е безкрайно, за да може безкрай да я слуша. Отговаряла на всички негови въпроси със смела невинност, без да поруменява: нямало за нея предмет, който да е глупаво забранен, всичко било прозрачно.

Баудолино дръзнал накрая да я запита по какъв начин хипатиите продължават рода си от толкова векове. Тя му обяснила, че всеки нов сезон Майката избирала няколко от тях, които би трябвало да родят, и ги завеждала при оплодители. За тях Хипатия се изказала неясно: разбира се, не ги била виждала, но не ги били виждали и хипатиите, избрани за ритуала. Завеждали ги през нощта на някакво място, изпивали отвара, която ги опиянявала и зашеметявала, бивали обладани и после се връщали в селището. Тези, които зачевали, били наглеждани от приятелките си до деня на раждането: ако плодът на утробата им бил мъжки, връщали го на оплодителите, за да бъде възпитан като един от тях, ако пък бил женски, оставал в обществото им и растял като хипатия.

— Плътското сношение на животните, които нямат душа — казвала Хипатия, — е само начин да се умножава първородният грях. Хипатиите, изпращани при оплодителите, приемат това унижение само защото ние трябва да продължаваме да съществуваме, за да изчистим света от този грях. Тези от нас, които са били оплодени, не си спомнят нищо за станалото, което ако не би било извършено от чисто чувство за саможертва, би променило нашата апатия…

— А какво наричате апатия?

— Състоянието, в което всяка хипатия живее и е щастлива, че живее.

— Но защо говорите за първороден грях?

— Но, Баудолино — отговорила тя, смеейки се с невинно учудване, — нима ти се струва, че светът е съвършен? Погледни това цвете, виж изяществото на стъблото му, погледни това мъхнато око в средата му, виж как всичките му листенца са еднакво вдлъбнати, за да събират утринната роса, погледни с каква радост то се предлага на тази пеперудка, която смуче неговия сок… Не е ли хубаво?

— Хубаво е наистина. Но тъкмо това казвам, не е ли хубаво, че е хубаво? Не е ли то божествено чудо?

— Но утре, Баудолино, това цвете ще е повяхнало, а след два дни ще бъде само гнилоч. Ела с мен.

Тя го отвела към началото на гората и му показала една гъба с червена гугла, набраздена с жълти пламъчета.

— Е, хубава ли е?

— Хубава е.

— А пък е отровна. Който хапне от нея, умира. Съвършено ли е според теб едно създание, в което дебне смъртта? Не знаеш ли, че един ден ще увяхна и аз и че и аз бих се превърнала в гнилоч, ако не бях посветена на божественото спасение?

— Божественото спасение? Обясни ми…

— Нима и ти, Баудолино, си християнин като уродите от Пндапетцим? Християните, които са убили Хипатия, вярвали в едно жестоко божество, което било сътворило света и с него смъртта, страданието и — нещо по-лошо от физическото страдание — душевната мъка. Създадените същества са способни да ненавиждат, убиват, да измъчват себеподобните си. Нима ще повярваш, че един справедлив бог би могъл да обрече чадата си на такъв ужасен живот…

— Но тези неща ги правят злите хора и Бог ги наказва за това, а спасява добрите.

— Но тогава защо този бог би ни създал, щом ще ни изложи после на опасността да бъдем наказани?

— Защото висше благо е свободата да правиш добро или зло и именно за да даде на човеците това благо, Бог приема някои от тях да злоупотребяват с него.

— А защо твърдиш, че свободата е благо?

— Защото, ако те лишат от нея, ако те оковат във вериги, ако не ти позволяват да правиш каквото искаш, ти страдаш и следователно липсата на свобода е беда.

— Ти можеш да обърнеш главата си назад, тъй че да погледнеш зад себе си, но можеш ли да я извъртиш наистина, тъй че да си видиш гърба? Можеш ли да се гмурнеш в това езеро и да останеш под водата до довечера, без нито за миг да подадеш глава над нея? — казала тя със смях.

— Не мога, защото ако се опитам да си завъртя главата докрай, ще си счупя врата, а ако остана под водата, не бих могъл да дишам. Бог ме е създал с тези ограничения, за да ми попречи да си навредя.

— Значи признаваш, че ти е отнел някои свободи за твое добро?

— Отнел ми ги е, за да не страдам.

— А тогава защо ти е дал свободата да избираш между доброто и злото, така че после да се изложиш на опасността да страдаш вечно?

— Той ни е дал свободата с мисълта, че ще я употребяваме за добро. Само че ангелите се разбунтували и въвели злото в света и змията съблазнила Ева, тъй че сега всички страдаме заради първородния им грях. Бог не е виновен за това.

— А кой е създал ангелите-бунтовници и змията?

— Разбира се, Бог, но преди да се разбунтуват, те са били добри, каквито Той ги е създал.

— Значи не те са създали злото?

— Не, те са го извършили, но то си е съществувало от по-рано като възможност да се разбунтуват срещу Бог.

— Значи го е създал Бог?

— Хипатия, ти си умна, чувствителна, проницателна, способна да водиш disputatio много по-добре от мен, макар аз да съм учил в Париж, но няма да ми говориш такива неща за Господа! Той не може да иска злото.

— Разбира се, че не може, един бог, който иска злото, ще бъде обратното на бог.

— Тогава?

— Тогава злото се е оказало близо до него, без той да го иска, като тъмна част от него.

— Но нали Бог е най-съвършеното същество!

— Разбира се, Баудолино, Бог е най-съвършеното нещо, което може да съществува, но да знаеш само колко е трудно да си съвършен! Сега, Баудолино, ще ти кажа какво е Бог, или по-скоро какво не е.

Наистина не се страхувала от нищо. Казала:

— Бог е Единствен и е дотолкова съвършен, че не е подобен на никое от нещата, които съществуват или не съществуват; не можеш да го опишеш със своя човешки разум, сякаш е някой, който се гневи, когато си лош, или се занимава с теб от добрина, като някой, който има уста, уши, лице, криле, или е Дух, Отец и Син дори на себе си. За Единствения не можеш да кажеш, че го има, или че го няма, той обгръща всичко, но е нищо; можеш да го назоваваш само посредством различието, защото да го наричаш Добрина, Красота, Мъдрост, Любов, Мощ, Справедливост е толкова безполезно, колкото да го наричаш Мечка, Пантера, Змия, Дракон или Грифон, защото както и да го наречеш, няма да го изразиш никога. Бог не е тяло, не е фигура, не е форма, той не притежава количество, качество, тежест или лекота, той не вижда, не чува, не познава безпорядък и изменение, не е душа, разум, въображение, мнение, мисъл, слово, число, ред, величина, не е равенство и не е неравенство, не е време и не е вечност, той е воля без цел, опитай се да разбереш, Баудолино, Бог е светилник без пламък, безшумен гръм, тъмна мълния, ослепителна мъгла, лъч от собствения си мрак, кръг, който се разширява, събирайки се към центъра си, единично множество, той е… е… — Потърсила пример, който да убеди нея, учителката, и него, ученика. — Той е пространство, което не съществува и в което и ти, и аз сме едно и също нещо, както сме днес, в това време, което не тече.

Лека руменина потрепнала по бузите й. Тя замлъкнала, изплашена от противоречивия си пример, но как да определиш като противоречива всяка прибавка към един списък на противоречивости? Баудолино усетил същия пламък да преминава през гърдите му, но изплашен от нейния смут, застинал, без да позволи на нито едно мускулче на лицето му да издаде сърдечното му вълнение, не дал на гласа си да потрепне, и попитал с богословска твърдост:

— Но тогава Сътворението? Злото?

Лицето на Хипатия възвърнало бледорозовия си цвят.

— Но тогава Единственият, в своето съвършенство, вследствие на желанието си да се самораздава, се стреми да се разпространява все повече и повече, да обхваща все по-широки сфери на своята пълнота, той е като свещ, жертва на светлината, която пръска, и колкото повече осветява, толкова повече се стапя. Бог се втечнява в собствените си сенки, превръща се в тълпа от божествени посланици, в еони, които имат много от неговата мощ, но в по-слаба форма, в безбройни богове, демони, Архонти, Тирани, Сили, Искри, Светила, в същите тези, които християните наричат ангели или архангели… Но които не са създадени от Единствения, а са негово излъчване, разсейка, еманация.

— Еманация ли?

— Виждаш ли онази птица? Рано или късно тя ще породи чрез яйцето си друга птица, както една хипатия може да породи син от своята утроба. Но веднъж породено, създанието, все едно дали е хипатия, или птица, живее за своя сметка, надживява и майка си. Или помисли си за огъня. Огънят не поражда топлина, той я излъчва, разсейва. Топлината е към огъня също като яйцето към птицата, ако угасиш огъня, топлината изчезва. Неговата топлина е най-силна там, където той се ражда, и постепенно отслабва, докато не изчезне, където огънят се превръща в дим. Така става и с Бог. Колкото повече се отдалечава от своя тъмен център, Той някак губи силата си, и разсейката му накрая се превръща в лепкава, мъртва утайка, както свещта се разтапя в безформен восък. Единственият не би желал да се разсее така далеч от себе си, но не може да спре това свое разтапяне в множествеността и безпорядъка.

— И този твой Бог не успява да разпръсне злото, което… се образува наоколо му?

— Напротив, би могъл да го стори. Единственият непрекъснато се стреми да погълне обратно това свое излъчване, което може да се превърне в отрова, и седемдесет пъти по седем хиляди години му се е удавало непрекъснато да вдишва назад своите отпадъци. Животът на бога е едно равномерно дихание, но той се задъхва без усилие. Ето така, усещаш ли? — Тя му показала как вдишва въздух с трептящите си ноздрички и после го издишва през устата. — Един ден обаче не успял да овладее един от своите посланици, който ние наричаме Демиург и който е може би Саваот или Илдабаот, фалшивият бог на християните. Демиургът, това подражание на Бога, по грешка, от горделивост или от невежество създал времето там, където преди това имало само вечност. Времето е вечност, която заеква, разбираш ли? И заедно с времето е сътворил огъня, който дава топлина, но може и да опожари всичко; водата, която утолява жаждата, но може и да издавя хората; земята, която храни тревите, но може да се превърне в свлачище и да ги задуши; въздуха, който дишаме, но който може да забушува като ураган… Всичко объркал, бедният Демиург. Направил слънцето, което дава светлина, но може да изгори полята; луната, която побеждава мрака за няколко дни, после изтънява и умира; другите небесни тела, които са прекрасни, но могат да упражняват гибелно влияние; и освен това същества, надарени с разум, но неспособни да вникват във великите тайни; животни, които понякога са ни верни, понякога ни заплашват; растения, които ни хранят, но имат извънредно кратък живот; минерали без живот, без душа, без разум, осъдени никога нищо да не разбират. Демиургът е бил като дете, което забърква кал, за да пресъздаде красотата на еднорога, но получава нещо, което прилича на плъх!

— Значи светът е една болест на Бога, така ли?

— Ако си съвършен, не можеш да не се разпръскваш, ако се разпръскваш, се разболяваш. И после, опитай се да разбереш, че Бог, в своята всепълнота, е и мястото или не-мястото, в което противоположностите се сливат.

— Противоположностите ли?

— Да, ние усещаме топло и студено, светло и тъмно, и изобщо всички неща, които са обратни едно на друго. Понякога студът ни измъчва и ни се струва нещо лошо в сравнение с топлината, но понякога топлината ни идва много и желаем хлад. Ние сме тези, които, поставени пред противоположностите, вярваме, слушайки своята прищявка, своята страст, че едната от тях е добро, а другата — лошо. А у Бога те се сливат във взаимна хармония. Но когато Бог започне да се разпръсква, не може вече да управлява хармонията на противоположностите, те се откъсват една от друга и встъпват в борба помежду си. Демиургът е загубил контрол над тях и е създал свят, в който тишината и шумът, потвърждението и отрицанието, едно добро и друго добро се борят за надмощие. Това е, което ние чувстваме като лошо.

Увлечена в обясненията си, Хипатия движела ръцете си, както момиченце, което, говорейки за една мишка, наподобява формите й, или описвайки буря, рисува във въздуха вихрите й.

— Ти, Хипатия, говориш за грешката при Сътворението и за злото, но сякаш то не те засяга, живееш в този лес, като че ли всичко на света е хубаво като теб.

— Но ако и злото ни иде от бога, би трябвало да има нещо добро и в злото. Изслушай ме, защото ти си човек, а човеците не са свикнали да мислят правилно за всичко, което съществува.

— Знаех си, аз също мисля лошо.

— Не, ти само мислиш. А да мислиш не е достатъчно, не в мисленето е правилният начин. Представи си един извор, който се разлива в хиляди реки, без ни за миг да пресъхва. Изворът си остава спокоен, хладен и бистър, докато реките поемат в различни посоки, размътват се от пясъка, гърчат се в ждрелата между скалите, кашлят, задушени от тях, и понякога изтъняват. Те страдат много и все пак водата и на най-калната от тях си е вода и иде от същия извор, породил това езеро. Това езеро страда по-малко от реките, защото в своята прозрачност по-ясно си спомня за извора, от които произтича. Едно блато, гъмжащо от насекоми, страда повече и от него, и от потока. Но всички те, всяко по своему, страдат, защото биха искали да се върнат там, откъдето са дошли, а са забравили как става това.

Хипатия хванала Баудолино за рамото и го обърнала с лице към леса. При това движение главата й се приближила до неговата и той усетил горското ухание на косата й.

— Виж дървото там. Това, което протича в него, от корените до последния му лист, е самият живот. Но корените черпят сили от земята, а стъблото укрепва от тях, за да устои на всички годишни времена, докато клоните изсъхват и се чупят, листата траят само няколко месеца и падат, цветовете живеят едва две-три седмици. В шумата има повече зло, отколкото в стъблото. Дървото е едно, но страда, разширявайки короната си, защото се превръща в множество и, множейки се, отслабва.

— Но листата са красиви и ти самата се ползваш от сянката им…

— Виждаш ли, че и ти, Баудолино, си способен да помъдряваш? Ако ги нямаше листата, ние не бихме могли да седим тук и да разговаряме за Бога, ако го нямаше леса, не бихме се срещнали и това би било може би по-лошо от всичко друго.

Казала го естествено, както се изрича една проста и очевидна истина, но Баудолино почувствал още веднъж нещо да пронизва гръдта му, без да може или да иска да издаде трепета си.

— Но обясни ми тогава как повечето хора могат да бъдат добри, поне в известна степен, ако са болест на Единствения.

— Виждаш ли, че и ти, Баудолино, си способен да помъдряваш? Каза „в известна степен“. Въпреки грешката част от Единствения е останала във всеки от нас, мислещите същества, а също и във всяко от другите същества, от животните до неживите тела. Всичко, което ни обкръжава, е обитавано от боговете, растенията, семената, цветята, корените, изворите, всички те, макар и да страдат от това, че са лошо подражание на Божията мисъл, не биха искали друго освен да се слеят с Него. Ние трябва да намерим съзвучието между противоположностите, трябва да помогнем на боговете, да съживим тези искрици, тези спомени за Единствения, които лежат погребани в нашата душа и в неживата природа.

Вече на два пъти Хипатия се била издала, че й е хубаво да бъде с него. Това дало смелост на Баудолино да я потърси отново.

Един ден горската девойка му обяснила какво правели тя и нейните посестрими, за да съживят Божествената искра във всички предмети, защото всеки от тях, във всеобщото съзвучие на природата, бил свързан с друг, по-съвършен от него, и отпращал, макар и не направо към Бога, то към Неговите по-малко изтощени еманации. Завела го към езерото на едно място, където край брега растели хелиотропи, а водната повърхност била покрита с лотосови цветове.

— Виждаш ли какво прави хелиотропът? Движи се, следвайки слънцето, търси го, моли го и е много жалко, че не можеш да чуваш тънкото жужене, което издава при движението си в хода на дъгообразния си дневен път. Ако можеше, би осъзнал, че той пее своя химн към великото светило. Погледни и лотоса: той открехва цвета си при изгрева му, предлага му се цял, когато то е в зенита си, и се затваря, когато то угасва. Той възхвалява слънцето, като отваря и затваря листата си, както ние отваряме и затваряме устни, когато се молим. Тези цветя живеят в симпатия със слънцето и значи запазват част от неговата мощ. Ако действаш върху цветето, ще действаш върху слънцето, ако съумееш да въздействаш върху слънцето, можеш да упражниш влияние върху неговото действие и чрез слънцето да се свържеш отново с Нещо, което живее в симпатия със слънцето и е по-съвършено от него. И това се отнася не само до цветята, но и до камъните и животните. Всеки от нас е обитаван от едно малко божество, което се стреми да се свърже отново, чрез помощните от него богове, с общия Родител. Ние се научаваме още от детството си на едно изкуство, което ни позволява да въздействаме върху по-големите божества и да възстановяваме изгубената връзка.

— Какво означава това?

— Просто е. Учим се да кръстосваме камъни, билки, аромати, съвършени и богоподобни, за да получаваме… как да го кажа, съдове със симпатия, които съдържат силата на много елементи. Разбираш ли, цветето, камъкът, дори еднорогът притежават частица божественост, но сами не успяват да извикат големите богове. Благодарение на изкуството ни, нашите микстури възпроизвеждат същността, която трябва да се извика, умножавайки силата на всеки отделен елемент.

— А после, когато сте призовали тези по-големи богове?

— Това всъщност е само началото. Учим се да служим за посреднички между това, което е горе, и това, което е долу, доказваме, че потокът на Божията еманация може да бъде върнат обратно, не много, но колкото да покажем на природата, че това е възможно. Върховната ни цел обаче е не да слеем хелиотропа със слънцето, а да слеем нас самите с Родителя. И тук започва извисяването. В началото се учим да живеем добродетелно, не убиваме живи твари, стремим се да разпространяваме хармонията сред съществата, които са около нас, и вече с тези си действия раздухваме навсякъде скритите искри. Виждаш ли тези стръкчета трева? Те вече са пожълтели и се привеждат към земята. Аз мога да ги докосна и да ги накарам още да трептят, да им припомня това, което са забравили. Погледни, малко по малко те си възвръщат свежестта, сякаш току-що са наболи от земята. Но това все още не е всичко. За да съживим тази тревичка, е достатъчно да използваме естествените си добродетели, да постигаме съвършенството на зрението и слуха си, свежестта на тялото и паметта си, лекотата на възприемането и изтънчеността на поведението си — и всичко това става чрез редовни омовения, пречистващи церемонии, химни, молитви. Правим крачка напред, като усъвършенстваме мъдростта си, силата си, умереността си и справедливостта си, и накрая стигаме до овладяването на пречистващите способности: опитваме се да отделим душата от тялото, учим се да призоваваме боговете — не да говорим за тях, както правят другите философи, а да им въздействаме, като предизвикваме дъждове чрез едно чародейно кълбо, като поставяме на земята амулети срещу нейните трусове, като изпитваме магическите възможности на триножниците, като съживяваме статуите, за да получим техните предсказания, като извикваме Асклепий, за да изцерява болните. Но има нещо много важно — когато го правим, трябва винаги да внимаваме да не сме обладани от някой бог, защото в такъв случай ще се развълнуваме, ще загубим вътрешния си мир и следователно ще се отдалечим от Бога. Необходимо е да се научим да вършим това в най-пълно спокойствие.

Хипатия хванала ръката на Баудолино и той не я помръднал, за да не прекъсне усещането за близост.

— Може би, Баудолино, съм те накарала да ме смяташ напреднала в асхазата като моите по-големи сестри… Ако знаеше обаче колко съм още несъвършена. Още не успявам да свържа една роза с висшата сила, която й е близка… И освен това, още приказвам много, а това е знак, че не съм мъдра, защото добродетелта се постига в мълчание. Но говоря, защото ти си тук, и трябва да те обуча, а щом обучавам един хелиотроп, защо да не мога да обучавам теб? Ще стигнем до по-съвършено обучение, когато успеем да останем заедно, без да говорим, тогава ще е достатъчно да те докосвам, и ти ще разбираш всичко. Като хелиотропа. — Тя погалила мълчаливо цветето. После, все така без да говори, започнала да гали ръката на Баудолино и едва накрая го запитала само: — Усещаш ли?

На следния ден му заговорила за мълчанието, което практикували хипатиите, за да можел, както казала, и той да го възприеме.

— Трябва да създаваме около себе си пълна тишина, да се откъсваме изцяло от всичко, което сме мислели, чувствали и сме си представяли; така, постигнали мир и спокойствие, няма да изпитваме ни гняв, ни желание, ни болка, ни щастие. Ще сме напуснали себе си, потънали в абсолютна самота и дълбока безметежност. Няма да гледаме вече към красивите и добри неща, ще бъдем отвъд самата красота, отвъд хоровода на добродетелите, като някой, който, навлязъл в светилището на храм, е оставил зад себе си статуите на боговете и вижда вече не техните изображения, а самия Бог. Не ще трябва повече да призоваваме посредничещи сили: преодолявайки ги, в този тайник, в това недостъпно и свято убежище, ще сме победили недостатъците им, ще сме минали отвъд степените на боговете и йерархиите на еоните, всичко това ще бъде вече в нас като спомен за нещо, от което сме свалили бремето на собственото му съществувание. Това ще бъде краят на пътя, освобождението, развързването на всички връзки, бягството на един, който вече сам, единствен, се е устремил към Единствения. В това връщане към абсолютно простото не ще виждаме нищо друго освен славата на мрака. Опразнени от душа и разсъдък, ще сме напуснали царството на ума и в благоговение ще останем горе като изгряващи слънца, стеснили зеници, ще съзерцаваме слънцето на светлината, ще се превърнем в огън, тъмен огън в тъмнината, и ще завършим полета си по тези огнени пътища. И в този момент, издигнали се така нагоре по реката и показали не само на себе си, но и на боговете и даже на самия Бог, че можем да се издигнем срещу течението, ще сме излекували света, убили злото, умъртвили смъртта, развързали възлите, в който са се били оплели пръстите на Демиурга. Ние, Баудолино, сме избрани да изцерим Бога, нам е поверено неговото спасение: чрез нашия екстаз ще върнем цялото мироздание в сърцето на Единствения. Ние ще придадем на Единствения силата, нужна му, за да извърши онова могъщо вдъхване, което ще му позволи да всмуче обратно в себе си злото, което е избълвал някога.

— Правите всичко това, но дали някоя от вас е успяла?

— Очакваме да успеем, всички от векове се готвим, за да сполучи един ден някоя от нас. От малки знаем, че не е необходимо всички да постигнем това чудо: достатъчно е един ден, може би след още хиляда години, една от нас, избраница, да постигне мига на върховното съвършенство, в който ще се почувства слята със своя далечен Родител, и чудото ще е извършено. Тогава, доказали, че от множествеността на страдащия свят можем да се върнем към Единствения, ще сме дали на Бог покой и самоувереност, сила да се събере отново в своя център, енергия да подхване отново ритъма на своето дихание.

Очите й блестели, лицето й било пребледняло, ръцете й почти треперели, гласът й станал дълбок, сякаш умолявала Баудолино да повярва като нея в това откровение. Той помислил, че Демиургът може да е извършил много грешки, но самото съществуване на създанието, което в момента му говорело, правело от света едно място, пленително и блестящо от съвършенство.

Не се удържал и дръзнал да поеме ръката й и да я докосне с устни. Тя трепнала, сякаш била изпитала непознато чувство. Първо казала:

— И в теб обитава един бог.

После покрила лицето си с ръце и Баудолино я чул да шепне развълнувано:

— Загубих… Загубих апатията си…

Обърнала се и се затичала към леса, без да каже нищо повече.

— В този момент, господин Никита, усетих, че обичам, както никога не бях обичал, но че за трети път обичам жена, която не може да стане моя. Едната ми бе отнета от разликата в общественото положение, другата — от безпощадната смърт, сега третата не можеше да ми принадлежи, защото бе от далите обет да спасяват Бога. Отдалечих се, върнах се в града с мисълта, че не би трябвало вече никога да търся среща с нея. И на следния ден почувствах почти облекчение, когато Праксей ми съобщи, че в очите на пндапетцимците аз съм бил безспорно главният влъхва, че съм се ползвал с доверието на дякона и че той искал да ме назначи за предводител на войската, която междувременно Поета успешно бил обучил. Не можех да отклоня това предложение — едно разцепление в групата на влъхвите щеше да направи тъй неудържимо положението ни пред всички, които вече така страстно бяха заживели с подготовката на войната, че приех. Направих го и защото не исках да разочаровам униподите, панотите, блемите и всички други мили уроди, към които вече искрено се бях привързал. Главната ми мисъл обаче беше, че посвещавайки се на това ново дело, ще забравя онази, която бях оставил в леса. Първите два дни потънах в хиляди грижи. Но все пак вършех всичко разсеяно, ужасно ме мъчеше мисълта, че Хипатия може да се е върнала при езерото и като не ме е намерила, да е помислила, че обиден от бягството й, съм решил да не я виждам вече. Притеснявах се, че тя се е притеснила и не желае повече да ме вижда. Ако бях сигурен, че е така, бих тръгнал по следите й, бих стигнал на кон до мястото, където живеят хипатиите, но пък там какво щях да направя? Щях да я отвлека, да наруша спокойствието на тяхната община, да навредя на нейната невинност, разкривайки й това, което не трябваше да знае, или обратно, щях да я видя увлечена в нейната мисия, освободила се от оня извънредно кратък миг на земна страст? Но имало ли го бе този миг? Преживявах отново всяка нейна дума, всяко нейно движение. На два пъти, за да изрази какво е Бог, бе използвала за пример нашата среща, но може би това е било само един детски начин, напълно невинен, да ми изясни това, за което говореше. На два пъти ме бе докоснала, но тъй както би го сторила с едно цвете; устните ми, докоснали ръката й, я бяха накарали да трепне, знаех, но и това беше естествено: дотогава мъжки устни не се бяха допирали до нея и новото чувство й е било като едно препъване в корен, което я бе накарало за миг да загуби обичайното си душевно равновесие; мигът бе отминал и тя навярно вече го бе забравила… Спорех с моите хора по военните въпроси, трябваше да решавам къде да разположа нубийците, а сам не знаех къде съм. Налагаше се да се освободя от тази тревога, трябваше да узная… А за да го сторя, трябваше да поверя своя живот, а и нейния, в ръцете на някого, който да ни служи за връзка. Вече бях получил много доказателства за предаността на Гавагай и говорих тайно с него. След като го накарах да се закълне много пъти, че няма да ме издаде, му разказах само най-необходимото, за да се съгласи да отива в течение на няколко дни при езерото и да я причаква там. Добрият унипод се показа услужлив, умен и дискретен. Зададе ми малко въпроси, мисля, че разбра всичко, два дни поред след залез-слънце се връщаше, съобщаваше ми, че не е видял никого, и се натъжаваше, като ме виждаше да пребледнявам. На третия ден пристигна с една от своите усмивки, които напомняха лунния сърп, и ми каза, че като чакал сладко излегнат в сянката на своя крак, онова създание се било появило. Хипатията се била приближила до него, доверчива и сякаш очакваща да види някого. Приела с вълнение моето послание („Тя изглежда желае много види теб“, каза Гавагай закачливо) и го помолила да ми предаде, че щяла да идва на езерото всеки ден, всеки ден („Тя казва това два пъти“). Навярно, добави Гавагай с усмивка, и тя е чакала влъхвите. Наложи се да остана в Пндапетцим, но изпълнявах задълженията си на предводител с въодушевление за учудване на Поета, който знаеше, че не съм особено пристрастен към военните дела, и за радост на моята войска. Чувствах се като господар на света, без страх бих срещнал сам в бой стотина бели хуни. На третия ден, цял разтреперан, отидох на онова съдбовно място.

34. Баудолино открива истинската любов

— През тези дни на очакване, господин Никита, изпитвах противоречиви чувства. Изгарях от желание да я видя, боях се, че няма да я видя вече, представях си я изложена на хиляди опасности, с една дума, преживявах всичко, което е типично за любовта, но не изпитвах ревност.

— Не си ли мислеше, че точно тогава Майката може да я изпрати при оплодителите?

— Не ми е идвало наум това съмнение. Може би защото, като знаех колко й принадлежах, смятах, че тя се чувства моя до такава степен, че би отказала да бъде докосната от друг. Дълго размишлявах, по-късно, и стигнах до извода, че при съвършената любов няма място за ревност. Ревността е подозрение, страх и клевети между обичащия и обичаната, а свети Йоан е казал, че съвършената любов изключва всяка боязън. Не изпитвах ревност, но непрекъснато се мъчех да си представя лицето й, без да успявам. Спомнях си какво съм изживявал, когато съм я гледал, но не можех да я видя. При това, по време на срещите ни, аз наистина не правех нищо друго освен да не откъсвам поглед от лицето й.

— Чел съм, че това се случва на хората, които обичат много силно… — каза Никита със смущението на човек, който никога не е изживявал толкова силна страст. — Не ти ли се е случвало с Беатрикс или с Коландрина?

— Не, не така, че да страдам толкова. Мисля, че с Беатрикс си изграждах самата идея за любовта, която не се нуждае от лице, и ми се струваше светотатствено да се мъча да си представям плътта й. Колкото до Коландрина, след като познах Хипатия, разбрах, че с нея съм изживял не толкова страст, колкото радост, нежност, силна обич, каквито бих изпитвал, да ми прости Господ, към една дъщеря или по-малка сестра. Мисля, че така става с всички, които се влюбват, но в онези дни бях убеден, че Хипатия е първата жена, която съм обичал истински, и че това е наистина така, вярвам и сега, и ще вярвам винаги. Освен това разбрах, че истинската любов се приютява в светилището на сърцето и намира там мир, вглъбена в своите най-благородни тайни, и рядко се връща в стаите на въображението. Затова и не успява да възпроизведе телесната форма на отсъстващата любима. Само плътската любов, която не влиза в глъбините на сърцето и се храни единствено със сластни фантазии, само тя успява да произвежда такива образи.

Никита замълча, с мъка овладял завистта си.

Новата им среща била срамежлива и трогателна. Нейните очи блестели от щастие, но тя бързо свеждала свенлив поглед. Седнали на тревата. Акакий пасял спокойно до тях. Цветята наоколо ухаели по-силно от обикновено и Баудолино се чувствал сякаш наквасил устни в чаша с бурк. Не се осмелявал да говори, но решил да го стори, защото имало опасност напрежението на мълчанието да го тласне към необмислена постъпка.

Едва тогава разбрал защо бил чувал, че истинските влюбени на първата си любовна среща пребледняват, разтреперват се и губят дар слово. А то е защото, тъй като любовта владее и двете царства — на природата и на душата, — тя привлича към себе си всички техни сили. Затова, когато истинските влюбени се срещат, любовта обърква и почти сковава всички функции на тялото, както физически, така и душевни: езикът отказва да говори, очите — да гледат, ушите — да чуват, всички крайници престават да изпълняват своя дълг. Поради това, когато любовта се забави прекалено задълго в глъбта на сърцето, тялото, лишено от сили, слабее. Но в определен миг сърцето, като не може да търпи повече пламъка, който го мъчи, почти изхвърля вън от себе си своята страст и позволява на тялото да възстанови обичайните си функции. Тогава влюбеният заговаря.

— И тъй — изрекъл Баудолино, без да обяснява какво изпитва и какво разбира в момента, — значи всички красиви и ужасни неща, които ми разказа, са ви били предадени от Хипатия…

— О, не — отвърнала тя, — казах ти, че нашите прародителки са избягали, забравяйки всичко, на което ги била научила Хипатия, освен дълга да се стремят към познанието. Чрез медитирането ние се приближаваме все повече до истината. През всичките тези хиляди години всяка от нас е разсъждавала върху света, който ни заобикаля, и върху това, което чувства в своята душа, така нашето самосъзнание се е обогатявало с всеки изминал ден, но делото още не е завършено. Може би в моите обяснения е имало неща, които сестрите ми още не са разбрали и които аз самата разбрах едва сега, като се мъчех да ти ги обясня. Така всяка от нас става по-мъдра, учейки другите на това, което чувства, и учейки тях, се учи сама. Може би ако ти не беше тук с мен, аз самата не бих изяснила на себе си някои неща. Ти, Баудолино, беше моят демон, моят добър архонт.

— Но нима всичките ти сестри са открити и красноречиви като теб, моя сладка Хипатио?

— О, аз съм последната от тях. Те понякога ми се надсмиват, защото не умея да изразя това, което чувствам. Разбираш ли, аз трябва още да раста. Но през тези дни се чувствах горда, сякаш владеех една тайна, която те не знаят и която — кой знае защо — ми се искаше да си остане тайна за тях. Не разбирам какво става с мен, сякаш… сякаш предпочитам да споделям мислите си повече с теб, отколкото с тях. Мислиш ли, че това е лошо? Дали не съм нечестна спрямо тях?

— Но си честна спрямо мен.

— С теб е лесно. Мисля, че на теб бих казала всичко, което ми минава през сърцето. Дори и да не съм още сигурна, че е правилно. Знаеш ли, Баудолино, какво ми се случи на няколко пъти тези дни? Сънувах те. Сутрин, когато се събуждах, денят ми се струваше хубав, защото теб те имаше някъде. А после денят ми се струваше лош, защото не можех да те видя. Чудно нещо, ние се смеем, когато сме щастливи, и плачем, когато страдаме, а на мен ми се случва да се смея и да плача едновременно. Може би съм болна? Но колко е чудесна тази моя болест. Възможно ли е да обичаш болестта си?

— Ти си учителката, скъпа моя приятелко — усмихнал се Баудолино, — не трябва да питаш мен, още повече че май страдам от същата болест.

Хипатия протегнала ръка и отново погалила белега на лицето му.

— Ти трябва да си нещо добро, Баудолино, защото ми е приятно да те докосвам, както докосвам Акакий. Докосни ме и ти, може би ще разпалиш някое въгленче, което тлее в мен, без да го усещам.

— Не, любов моя, страх ме е, че ще ти навредя.

— Докосни ме тук, зад ухото. Да, така, още… Дали не може чрез теб да се призове някой бог? Навярно имаш някъде знак, който да те свързва с нещо друго… — Мушнала ръцете си под дрехата му и плъзнала пръсти по космите на гърдите му. Приближила се да го подуши и казала: — Дъхтиш ми на трева, на хубава трева. И колко си мек, като младо животно. Млад ли си? Аз не познавам възрастите на човека. Кажи, млад ли си?

— Млад съм, любов моя, сега се раждам.

Той вече галел почти грубо косите й, а тя поставила ръцете си зад тила му и започнала да докосва лицето му с връхчето на езика си, ближела го, сякаш бил козле, после се разсмяла, като го погледнала отблизо в очите и казала, че е солен на вкус. Баудолино, който, както знаем, не бил светец, я притиснал към себе си и потърсил с устни устните й. Тя изохкала от уплаха и изненада, опитала да се дръпне, но после отстъпила. Устата й имала дъх на праскова, на кайсия, и езичето й гъделичкало неговия език.

Баудолино я отблъснал леко, но не от свян, а за да се освободи от дрехите си, тя видяла члена му, пипнала го с пръст, почувствала, че е жив, и казала, че го иска. Ясно било, че не знаела как и защо го иска, но някаква сила, горска или изворна, й подсказала какво да направи. Баудолино отново покрил с целувки лицето й, после продължил към шията, след това към раменете, и свличайки бавно туниката й, разкрил малките й гърди, притиснал лицето си между тях и като продължавал да плъзга дрехата надолу към бедрата й, усетил малкия й стегнат корем, опипал хлътнатинката в средата му и почувствал под пръстите си космите, които скривали върховното й богатство, по-гъсти и твърди, отколкото очаквал. А тя шепнела:

— О, мой тиранино, мой Еоне, мой Огдоаде, мой Плероме…

Той мушнал ръка под туниката, която още скривала долната част на тялото й, и усетил, че колкото повече се спускал надолу, толкова повече космите се сгъстявали, покривали бедрата й, отвън и отвътре, и обхващали задните й части…

— И като раздрах дрехата й, господин Никита, видях истината. От корема надолу Хипатия имаше кози форми и нозете й завършваха с две млечнобели копитца. Изведнъж разбрах защо, скрита от дългата туника, тя сякаш не стъпваше по земята, а се носеше леко над нея. И разбрах, че оплодителите бяха сатирите-дето-не-се-виждат-никога с рогатите си човешки глави и косматите си нозе на козли, сатирите, които от векове обслужвали хипатиите, като задържали при себе си мъжките им рожби с техните грозни лица, а на тях давали женските, още носещи спомена за египетската хубост на прародителката им Хипатия и на нейните ученички.

— Какъв ужас! — възкликна Никита.

— Ужас ли? Не, не ужас изпитах в този момент. Изненада — да, но само за миг. После реших — но дали тялото ми го реши, или душата, не знаех, — че това, което виждам и докосвам, е прекрасно, защото то беше тя, Хипатия, и нейната животинска природа беше част от прелестта й, този къдрав и мек косъм беше по-желан от всичко, което някога бях пожелавал, миришеше на мъх, а нозете й, скрити по-рано, бяха сякаш изрисувани от ръка на художник. Аз обичах, жадувах това създание, ухаещо на гора, да, бих обичал Хипатия дори да би имала образа на химера, невестулка или пепелянка.

И така Хипатия и Баудолино се съединили и до залез-слънце, когато били изтощени докрай, останали да лежат един до друг на земята, като се галели и наричали с най-нежни имена, забравили за всичко, което ги обкръжавало.

Хипатия говорела:

— Душата ми излетя като огнен език… Струва ми се, че съм част от звездния свод… — И не преставала да изследва тялото на любимия си. — Колко си красив, Баудолино. Но и вие, мъжете, сте уроди — шегувала се. — Краката ти са дълги и бледи, без козина, а ходилата ти са големи като на два унипода! Но все пак си красив, даже по-красив…

Той целувал мълчаливо очите й.

— Женските на хората, и те ли имат крака като твоите? — питала го намръщена. — Нима си изпитвал този наш екстаз със същества с крака като твоите?

— Защото не знаех, че съществуваш ти, любов моя.

— Не искам никога да гледаш краката на женските човеци.

Той й целувал мълчаливо копитцата.

Но вече се смрачавало и трябвало да се разделят.

— Мисля — прошепнала Хипатия, като отново прокарала пръсти по устните му, — че няма да кажа нищо на моите сестри. Няма да ме разберат, те не знаят, че съществува и друг начин да се възвисяваме. До утре, любов моя. Чу ли ме? Нарекох те, както ти ме наричаш. Ще те чакам.

— Така изминаха няколко месеца, най-сладките и най-чистите от живота ми. Отивах при нея всеки ден, а когато не можех, верният Гавагай поддържаше връзката ни. Надявах се, че хуните няма да се появят никога и че очакването в Пндапетцим ще продължи до смъртта ми и отвъд нея. Чувствах се, сякаш съм я сразил.

Докато един ден, подир много месеци, след като му се отдала пламенно както винаги и двамата се успокоили, Хипатия казала на Баудолино:

— С мен се случва нещо. Зная какво е, защото съм слушала разказите на моите сестри, когато те се връщаха след нощите с оплодителите. Мисля, че имам дете в корема си.

В първия момент Баудолино бил обзет от неописуема радост и започнал да целува този неин благословен корем — Бог и архонтите изобщо не го интересували. Но после се позамислил: Хипатия нямало да може да скрие състоянието си от общността. Какво да се прави?

— Ще призная истината на Майката — казала тя. — Тя ще разбере. Нещо или някой е пожелал това, което другите правят с оплодителите, аз да го направя с теб. Така е трябвало да стане според добрата страна на природата. Няма да може да ме упрекне.

— Но ще бъдеш пазена девет месеца от общността, а след това няма да видя никога създанието, което ще се роди!

— Ще идвам тук още много пъти. Ще мине много време преди коремът ми да се издуе така, че другите да го забележат. Няма да се виждаме само през последните месеци, когато ще разкрия всичко на Майката. А колкото до създанието, ако бъде мъжко, ще ти бъде дадено, а ако бъде женско, няма да е твоя грижа. Така иска природата.

— Така искат твоят гаден Демиург и онези полукози, с които живееш! — изкрещял Баудолино извън себе си от яд. — Мъжко или женско, създанието е и мое!

— Колко си хубав, Баудолино, когато се разгневиш, макар че не бива да го допускаме — казала тя и го целунала по носа.

— Но не разбираш ли, че след като родиш, вече няма да те пускат да идваш при мен, както не са пускали никога сестрите ти да виждат своите оплодители? Нали така според вас искала природата?

Едва в този миг Хипатия осъзнала положението и се разплакала с тихи стенания, както когато правели любов. С глава, склонена на гърдите на своя любим, стискала раменете му и той чувствал до себе си гърдите й, които потръпвали. Галел я, говорел й нежни думи на ухото и накрая й направил единственото предложение, което му се струвало разумно: да избяга с него. На уплашения й поглед отвърнал, че ако го направи, нямало да предаде своята общност. Просто била получила друга привилегия и друг ставал нейният дълг. Той щял да я отведе в едно далечно царство и там тя щяла да основе нова колония хипатии, просто щяла да направи по-плодовито семето на тяхната прамайка, щяла да отнесе другаде нейното учение, с тази разлика, че той щял да живее до нея и щял да намери ново племе оплодители, мъжки човеци като него и навярно като плода на тяхната любов.

— Ако избягаш, няма да сториш никому зло — казали, — дори ще разпространиш доброто…

— Тогава ще искам разрешение от Майката.

— Почакай, още не зная каква е тази твоя Майка. Остави ме да помисля, ще отидем заедно при нея, ще съумея да я убедя, дай ми няколко дни да намеря най-добрия начин.

— Не мога повече да не те виждам, любов моя — хлипала Хипатия. — Ще направя каквото поискаш, ще се преправя на женски човек, ще дойда с теб в онзи нов град, за който ми разказа, ще се държа като християните, ще казвам, че Бог е имал син, умрял на кръста. Ако тебе те няма, не искам повече да бъда хипатия!

— Успокой се, любима. Ще видиш, че ще намеря някакво решение. Направих светец Карл Велики, намерих влъхвите, ще успея да запазя и своята съпруга!

— Съпруга? Какво е това?

— После ще ти кажа. Сега върви, че стана късно. Ще се видим отново утре.

— Нямаше „утре“, господин Никита. Като се върнах в Пндапетцим, всички излязоха насреща ми, от часове ме били търсели — нямало вече съмнение: белите хуни пристигали, далеч на хоризонта вече се забелязваше прашният облак, който вдигаха конете им. Щяха да стигнат до долината с папратите при първите лъчи на зората. Значи ни оставаха само няколко часа, за да подготвим защитата. Веднага отидох при дякона, за да му съобщя, че поемам командването на поданиците му. Твърде късно. Месеците на мъчителното очакване на битката, усилието, което беше направил, за да се изправи на крака и да участва в подготовката, може би и новият телесен сок, който му бях влял във вените със своите разкази, бяха ускорили края му. Не се побоях да се приближа до него, докато той издъхваше, дори стиснах ръката му, когато се прощаваше с мен и ми пожелаваше победа. Каза ми, че ако победя, може би съм щял да успея да стигна до царството на неговия баща и затова ме молеше да му направя една последна услуга. След като издъхнел, неговите двама забулени последователи щели да подготвят трупа му така, сякаш бил на отец, намазвайки тялото му с онези масла, благодарение на които образът му щял да се отпечата върху ленения саван, в който щял да бъде увит. Да съм занесял на отеца този негов портрет — колкото и блед да изглеждал, щял да се представи на своя баща осиновител не толкова разяден от болестта, колкото бил в действителност. Малко след това издъхна и двамата му последователи направиха всичко както трябва. Казаха, че били необходими няколко часа, за да поеме саванът неговите черти, и че после щели да го навият и да го поставят в нарочен калъф. Плахо ми намекнаха, че трябва да съобщя на евнусите за смъртта на дякона. Реших да не го правя. Дяконът ми беше поверил командването и само затова евнусите нямаше да посмеят да не ми се подчиняват. Необходимо ми беше и те да сътрудничат по някакъв начин за военните действия, подготвяйки града за настаняването на ранените. Ако в този момент научеха за смъртта на дякона, най-малкото щяха да смутят духа на бойците, разпространявайки траурната новина, и да им отвлекат вниманието с погребалните обреди. А каквито бяха вероломни, може би дори щяха да вземат веднага законната власт и да объркат всички планове на Поета за защитата на града. Тръгваме на война, казах си. Макар винаги да съм бил човек миролюбив, вече мислех за защитата на създанието, което щеше да се роди.

35. Баудолино в битка с белите хуни

Планът им бил готов от месеци до най-малките подробности. Ако Поета се бил показал добър началник в обучението на войниците, Баудолино пък се проявил като отличен стратег. Непосредствено до края на града се издигал най-високият от хълмовете, подобни на бита сметана, които пътешествениците били видели при пристигането си. От върха му се разкривала цялата равнина от едната страна чак до планините, а от другата — до края на полето с папратите. Оттам Баудолино и Поета щели да ръководят движението на войските си. Недалеч от тях една отбрана рота униподи щяла да осигурява най-бързи връзки с отделните отряди.

Понците щели да бъдат пръснати на различни точки в равнината, готови да доловят със свръхчувствителния си коремен издатък маневрите на противника и да съобщават за тях, както се били уговорили, с димни сигнали.

Най-отпред, почти до края на полето с папратите, униподите, под командата на Прасето, щели да изчакат появата на врага и внезапно да изскочат пред него със своите сарбакани и отровни стрели. След като този първи сблъсък постигнел объркване сред вражите колони, зад униподите щели да изникнат гигантите, водени от Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, за да изкормят конете им. Но, както им наредил Поета, докато не получели заповед за действие, те трябвало да се придвижват, лазейки на четири крака.

Ако част от противниците успеела да преодолее преградата на гигантите, от едната страна на равнината щели да напреднат пигмеите, водени от Бойди, а от другата — блемите, водени от Кутика. Изтласкани към отсрещната страна от облака стрели на пигмеите, хуните щели да се придвижат към блемите, а те, преди да бъдат съгледани сред тревите, щели да се промъкнат под коремите на конете им.

Но никой не бивало да се излага на прекалено голям риск. Трябвало да нанасят тежки поражения на врага, като ограничават възможно най-много своите загуби. Всъщност гръбнакът на стратагемата били нубийците, които щели да чакат в средата на полето. Хуните безспорно щели да се справят с първите редове на защитата, но щели да стигнат до нубийците вече с намалена численост и много ранени, а и конете им нямало да могат да се движат лесно сред високите папрати. В този момент на битката войнствените цирконцелионци щели да ги очакват със смъртоносните си боздугани и прочутото си презрение към опасността.

— Точно така, захапваш и бягаш — казал Бойди, — истинската ни непреодолима преграда ще бъдат храбрите цирконцелионци.

— А вие — съветвал Поета, — след като хуните преминат, трябва веднага да стегнете вашите пигмеи и блеми и да ги разположите в полукръг, дълъг поне половин миля. Така, ако противниците прибягнат до детската си хитрост и рекат да се престорят, че бягат, за да обкръжат след това преследвачите си, вие ще ги заклещите от двете страни, докато те сами ще се натискат да ви паднат в ръцете. Главното е никой от тях да не излезе жив. Победеният враг, оцелее ли, винаги замисля мъст. А пък ако някои оцелели все пак успеят да се измъкнат от вас и от нубийците и да се насочат към града, ето че панотите ще са готови да връхлетят върху тях, а на подобна изненада никой враг не би могъл да устои.

След като стратегията била уточнена така, че нищо да не бъде оставено на случайността, през нощта кохортите се стекли към центъра на града и на светлината на първите звезди поели към равнината, всяка предвождана от своите свещеници: пеели на своя език общия за всички Pater Noster qui es in coelo с такава звукова тържественост, каквато никой не бил чувал дори в Рим при най-многолюдните тържества:

Маел нио, куй вай о лес цеал, епсено лезай тио мита…

О фат обае кел бинол ин сюс, паисалидумьоз немола…

Пат изел, ка би ни сиелос. Ном ал зи би сантед…

О бадерус нодерос, ки ду есо ин селума, факдаде санкадус ханоминанда дуус…

Ами Порнио дан хин Орхнио вией, гнайорхе сай лори…

Хай коба джа рилд дад, ха баби йо сгимта…

Блемите преминали последни, когато Баудолино и Поета вече се питали какво ги е забавило. Всеки носел на гърба си, завързан под мишниците, по един кош от тръстика, на върха на който била забодена птича глава. С гордост Ардзроуни казал, че това било последното му изобретение. Хуните щели да видят птичите глави и да стрелят по тях, а блемите щели да скочат невредими върху им. Баудолино намерил идеята за добра, но им казал да побързат, за да заемат навреме позициите си. Блемите не се притеснявали от това, че били получили глави, дори се надували, сякаш носели шлемове, украсени с пера.

Баудолино и Поета, придружени от Ардзроуни, се изкачили на хълма, от който щели да направляват сраженията, и зачакали зората. Изпратили Гавагай напред, за да им съобщава непрекъснато какво се случва там. Смелият унипод се стрелнал към своето място с вик: „Да живеят свети влъхви, да живее Пндапетцим!“.

Първите слънчеви лъчи вече позлатявали планините на изток, когато тънка струя дим от огъня на зорките понци се издигнала към небето — сигнал, че били съгледали врага на хоризонта.

И наистина хуните се появили в безкрайна челна редица, която, видяна отдалече, сякаш не напредвала, а дълго време се къдрела и трептяла на място. Все пак било ясно, че хуните се приближавали, защото постепенно краката на конете им, вече скрити от папратите, престанали да се виждат, докато враговете не стигнали близо до местата на първата засада и вече всички очаквали храбрите едноноги да изскочат от тревите. Но времето минавало и хуните навлизали все повече в равнината, а нищо не се случвало — явно ставало нещо нередно.

Докато хуните вече се различавали съвсем ясно, а униподите все така не давали признак за живот, изведнъж бранителите на града видели, че гигантите, по-рано от предвиденото, се заизправяли огромни сред растителността, но вместо да срещнат врага, започнали да се мотаят в треволяка, навярно в битка с униподите, които трябвало да бъдат скрити там. Баудолино и Поета отдалеч не можели да разберат какво точно става, но скоро успели да възстановят хода на събитията благодарение на храбрия Гавагай, който, бърз като светкавица, сновял от единия до другия край на равнината. По атавистичен навик при изгрева на слънцето униподите мигновено лягали по гръб и засенчвали с ходило главата си. Това именно сторили воините от ударния отряд. Гигантите, макар и да не се отличавали с особено бърза мисъл, разбрали, че нещо не е в ред, и се заели да ги вдигат на крак, но, верни на старата си еретична традиция, ги наричали лайняни хомоузиасти, ариеви изпражнения.

— Унипод добър и верен — вайкал се Гавагай, съобщавайки за станалото. — Той смел и няма страх, но не търпи обида на сиренари-еретици, ти разбира!

Казано с други думи, всичко започнало с кратка богословска схватка, а после се стигнало до юмручен бой, в който гигантите бързо взели връх. Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, се опитал да обуздае еднооките си великани, но те били напълно обезумели и го отхвърляли с грамадните си ръце така, че той излитал на цели десет метра встрани. Така и не усетили, че хуните били на две крачки от тях, и последвало голямо клане. Униподите падали, падали и гигантите, макар че някои от тях напразно се опитвали да се бранят, като хващали някой унипод за крака и го въртели над главите си като боздуган. Прасето и Скакабароци се хвърлили в мелето, за да вдъхнат кураж всеки на своите, но били обкръжени от хуните. Смело се защитавали, като размахвали мечове, но скоро се оказали надупчени от безброй стрели.

Виждало се вече как хуните си проправят път, мачкайки тревите, сред труповете на своите жертви. Бойди и Кутика от двата края на равнината не разбирали какво става и трябвало да им бъде пратен Гавагай, за да им каже да не чакат повече, а да хвърлят в битката своите блеми и пигмеи. Хуните се видели нападнати от двете страни, но имали чудесна идея: техният авангард напреднал отвъд редовете на падналите униподи и гиганти, ариергардът им пък се дръпнал назад, така че пигмеите от една страна, и блемите — от друга, се оказали нападащи се взаимно. Пигмеите, щом видели птичите глави да изскачат над папратите, и като не знаели за изобретението на Ардзроуни, решили, че имат пред себе си хилядолетния си враг, разкрещели се: „Жеравите, жеравите!“ и като забравили за хуните, обсипали със стрели редиците на блемите. Блемите пък, нападнати от тях, помислили, че пигмеите извършват предателство, и се развикали: „Смърт на еретиците!“. Пигмеите също помислили, че блемите са се обърнали срещу тях, и, чули да наричат еретици тях, единствените пазители на правата вяра, се разкрещели: „Смърт на призрачниците!“. Хуните това и чакали, те връхлетели върху тази бъркотия и започнали да избиват поотделно враговете си, докато те се избивали помежду си. Гавагай съобщил, че видял как Кутика се мъчи да възпре сам противниците и после изчезнал от погледа му, стъпкан от конете им.

Като видял, че приятелят му умира, Бойди решил, че двете войски са загубени, скочил на коня си и препуснал към ядрото на нубийците, за да ги предупреди, но папратите препъвали коня му, както впрочем затруднявали и напредването на противника. Бойди все пак стигнал пръв до нубийците, застанал зад тях и им заповядал да тръгнат в гъсти редици срещу хуните. Но щом се озовали сред зажаднелия за кръв враг, проклетите цирконцелионци се подчинили на своята природна склонност към мъченичество. Помислили, че върховният миг на саможертвата е настъпил и че дори е добре да го изпреварят. Един след друг коленичили с викове: „Убий ме, убий ме!“. Хуните не повярвали на очите си, но измъкнали късите си и остри саби и се заели да им режат главите, а те се трупали наоколо им, протягайки вратове и молейки ги за кървавото омовение.

Бойди вдигнал юмруци към небето и препуснал към хълма, стигнал върха му тъкмо когато цялата равнина пламнала.

Защото в града Борон и Киот, като научили за опасността, решили да употребят козите, които Ардзроуни бил подготвил за своята военна хитрост, безполезна посред бял ден. Накарали безезичните да подгонят към равнината стотици кози със запалени рога. Лятото било напреднало, тъй че тревите, достатъчно сухи, пламнали в миг. Морето от папрати се превърнало в море от пламъци. Навярно Борон и Киот били помислили, че огънят ще образува само една преграда пред врага и дори че ще отблъсне конницата му, но не били взели предвид посоката на вятъра. Огънят се разпалвал все повече, но пълзял към града, а това безспорно било в полза на хуните, които трябвало само да изчакат тревите да изгорят и пепелта им да изстине, за да получат чудесна възможност за финалния си набег. И все пак пожарът забавял поне с час напредването им. Хуните обаче не бързали. Тъй като не знаели дали отвъд пожара има врагове, те спрели пред огъня, вдигнали лъковете си към небето и го затъмнили със стрели, прелитащи над пламъците.

Една стрела изсвистяла от високото и пронизала врата на Ардзроуни, който рухнал на земята с глухо хъркане, плюейки кръв. Като се мъчел да изтръгне стрелата от врата си, видял, че ръцете му се покриват с белезникави петна. Баудолино и Поета се навели над него и му прошепнали, че такива петна се били появили и на лицето му.

— Виждаш ли, че Соломон е бил прав — казал му Поета. — Има лек за теб. Може би стрелите на хуните са намазани с някаква отрова, която е целебна за теб и премахва действието на онези черни камъни.

— Все ми е едно дали ще умра бял или черен! — изхъркал Ардзроуни и издъхнал, преди естественият му цвят да се възстанови напълно.

Но други стрели летели над тях, още по-гъсти, и трябвало да напуснат хълма. Побягнали към града и през цялото време Поета се вайкал:

— Край, проиграх цяло царство. Не можем да разчитаме много на тези паноти. Надеждата ни е само в пожара. Да си събираме нещата и да бягаме. Пътят на запад е още свободен.

А Баудолино мислел само за едно: хуните щели да влязат в Пндапетцим и щели да го разрушат, но бясното им препускане нямало да спре дотам, те щели да стигнат до езерото и да нахлуят в леса на хипатиите. Трябвало да ги изпревари. Но не можел да изостави приятелите си. Длъжен бил да ги намери, да събере вещите им, да вземе малко храна, изобщо, да подготви дългото бягство.

— Гавагай, Гавагай! — извикал и верният унипод се озовал до него. — Бягай при езерото, намери Хипатия, не зная как ще го направиш, но я намери, кажи й, че идвам да я спася, да бъде готова!

— Аз не знае какво прави, но намери нея — отвърнал униподът и заподскачал към езерото.

Баудолино и Поета влезли в града. Вестта за поражението била вече стигнала там, женските от всички видове, грабнали малките си, тичали безцелно по улиците. Панотите, в паника, понеже мислели, че вече могат да хвърчат, се хвърляли отвисоко, но тъй като били научени само да политат надолу, а не да се издигат към небето, бързо се озовавали на земята. Тези, които упорствали и усилено размахвали уши, за да се удържат във въздуха, падали изтощени и се разбивали в скалите. Двамата намерили Коландрино, отчаян от неуспеха на своите ученици, а след него Соломон, Борон и Киот, които ги запитали какво е станало с другите.

— Загинаха, мир на праха им — казал гневно Поета.

— Бързо към жилищата — извикал Баудолино — и след това на запад!

Стигнали до жилищата си, събрали каквото могли и докато слизали тичешком по стълбичките, видели пред кулата евнусите, които се суетели, товарейки имуществото си на мулета. Праксей се изправил пред тях, позеленял от гняв.

— Дяконът е умрял и ти си го знаел! — извикал на Баудолино.

— Жив или умрял, ти все едно би избягал.

— Ние тръгваме. Като стигнем над прохода, ще го затрупаме с канари и пътят към царството на отец Йоан ще бъде затворен завинаги. Ако искате, можете да дойдете с нас. Но ще се подчинявате на нашите условия.

Баудолино дори не го попитал какви са им условията.

— Пет пари не давам за твоя проклет отец Йоан! — изкрещял. — Имам си други грижи! Да вървим, приятели!

Спътниците му останали в недоумение. После Борон и Киот допуснали, че истинската им цел си оставала да намерят Зосим и Градала, а Зосим безспорно не можел да е стигнал вече в царството и изобщо никога нямало да стигне в него; Коландрино и Бойди заявили, че били дошли заедно с Баудолино и с него щели да си отидат; Соломон отбелязал, че неговите десет племена можели да бъдат както отсам, така и отвъд планините, и че следователно всяка посока била добра за него. Поета мълчал, сякаш загубил всякаква воля за действие, и трябвало някой друг да хване юздата на коня му, за да го поведе.

Докато тръгвали да бягат, Баудолино забелязал, че към него се приближава един от забулените последователи на дякона: носел калъф.

— Това е саванът с неговия образ — казал. — Искаше ти да го вземеш. Използвай го добре.

— И вие ли бягате?

— Тук или там, ако изобщо има „там“, за нас е все едно — отвърнал забуленият. — Очаква ни съдбата на нашия господар. Ще останем тук и ще пръснем болестта си сред хуните.

Щом напуснали града, пред Баудолино изникнала ужасяваща гледка. По синкавите хълмове трептели огньове. Част от хуните още от сутринта били тръгнали да заобикалят мястото на сражението и за два-три часа били стигнали до езерото.

— По-бързо! — викал отчаян Баудолино. — Натам, в галоп!

Другите не разбирали.

— Те са вече там. Защо към тях? — питал Бойди. — По-добре насам, може би единственият изход, който ни остава, е на юг.

— Правете каквото искате, аз отивам! — изкрещял Баудолино; не бил на себе си.

— Полудял е, да го последваме, за да не пострада — молел Коландрино.

Но Баудолино вече се бил отдалечил и с името на Хипатия на уста, летял към сигурната смърт.

Спрял коня си едва след половин час лудо препускане, когато забелязал една фигура, която бързо се приближавала към него. Това бил Гавагай.

— Ти бъде спокоен — казал му той. — Аз тебе видял. Сега тебе спасен.

Тази добра новина бързо се превърнала в извор на отчаяние, защото ето какво му съобщил Гавагай: хипатиите били предупредени навреме за пристигането на хуните, и то не от други, а от сатирите, които били слезли от хълмовете, и когато Гавагай пристигнал там, вече ги били сбрали и повели със себе си към планините, където те единствени знаели пътеките, тъй че хуните никога нямало да ги застигнат. Въпреки че сестрите я дърпали за ръцете, Хипатия била останала последна и не искала да тръгне, преди да узнае какво е станало с Баудолино. Като чула новините на Гавагай, тя се успокоила, с усмивка през сълзи му казала да поздрави любимия й, треперейки му заръчала да му каже да бяга, защото животът му бил в опасност, и хълцайки му предала последното си послание: че го обича, макар че никога вече няма да се видят.

Баудолино го запитал дали не е полудял, не можел да остави Хипатия сред планините, искал да я вземе със себе си. Но Гавагай му казал, че е закъснял, че преди да стигне там, дето вече хуните били пълни господари, хипатиите щели да бъдат кой знае къде. После, въпреки уважението, което му дължал като на влъхва, сложил ръка на рамото му и му повторил последните думи на Хипатия: тя щяла да остане да го чака, но първият й дълг бил да закриля тяхната рожба.

— Тя казва: аз има винаги със себе си създание, което спомня ми Баудолино. — После, като го погледнал отдолу нагоре, запитал: — Ти направил дете с тази женска?

— Не е твоя работа — отвърнал му неблагодарен Баудолино.

Гавагай не казал нищо повече.

Когато приятелите ги застигнали, Баудолино още се колебаел. Съзнавал, че не може да им обясни нищо, нищо, което те биха могли да разберат. После се помъчил да убеди себе си. Всичко било толкова просто и ясно: лесът бил вече завладян от хуните, хипатиите, за щастие, били вече стигнали планините, които им предлагали спасение, Хипатия с право била пожертвала любовта си към него, заради бъдещото същество, с което той я бил дарил. Всичко било ужасно жестоко, но и логично, и нямало друг избор.

— При това тя ме бе предупредила, господин Никита, че в създадения от Демиурга свят нещата са все несъвършени.

36. Баудолино и птиците рух

— Бедни ми Баудолино — каза Никита, развълнуван дотам, че забрави да опита свинската глава, варена със сол, лук и чесън, която Теофилакт бе съхранявал цяла зима в каче с морска вода. — Всеки път, когато ти се е случвало да пламнеш от страст към нещо истинско, съдбата те е наказвала.

— След като тръгнахме онази вечер, яздихме три дни и три нощи, без да спираме и без да ядем или пием. После узнах, че приятелите ми са извършвали чудеса, за да избягват хуните, с които можехме да се сблъскаме навсякъде в кръг от стотици мили. Оставях се те да ме водят и си мислех само за Хипатия. Всъщност е добре — казвах си, — че стана така. Нима можех наистина да я взема със себе си? Би ли се приспособила към един непознат свят, изтръгната от невинността на леса, от топлотата на семейните обреди и от обществото на посестримите си? Би ли се отказала от това да е избраница, призвана да спаси едно божество? Не, щях да я превърна в робиня, в злочестница. И после, никога не я бях питал на колко е години, та тя можеше да ми бъде внучка. Мисля, че когато напуснах Пндапетцим, бях на петдесет и пет. Сторили се бях млад и силен, защото бях първият мъж, когото виждаше, но в действителност вече поемах пътя към старостта. Бих й дал много малко, а бих й взел всичко. Изобщо, мъчех се да се убедя, че нещата са се развили както трябва: те бяха се развили тъй, че да ме направят нещастен завинаги, но ако приемех това, може би щях да намеря вътрешен мир.

— Не те ли изкушаваше мисълта да се върнеш?

— Всеки миг, след тези първи три дни на безпаметност. Но стана тъй, че се заблудихме — пътят, по който бяхме поели, не беше същият, по който бяхме дошли, бяхме се движили безкрайно в кръг и три пъти бяхме прехвърлили една и съща планина. Но дали пък не бяха три различни планини — вече не бяхме способни да ги различаваме. Не можехме да се ориентираме само по слънцето, а и ги нямаше с нас Ардзроуни и картата му. Може би бяхме заобиколили голямата планина, която заемаше половината от скинията, и се намирахме на обратната страна на Земята. После останахме без коне. Нещастните животни бяха с нас още от началото на пътя и бяха остарели заедно с нас. Не го бяхме забелязали, защото в Пндапетцим нямаше други коне, та да ги сравним с тях. Последните три дни на бягството ни ги бяха изтощили окончателно. Един след друг измираха и това беше почти добре за нас, защото бяха винаги достатъчно умни да ни изоставят по места, където нямаше храна, и ние ядяхме техните меса, малкото, което беше останало по костите им. Продължихме пеш, и то с разранени крака, не се оплакваше само Гавагай, който никога не бе имал нужда от кон и имаше на ходилото си мазол, два пръста дебел. Хранехме се със скакалци, и то без мед, за разлика от светите отци. После ни напусна Коландрино.

— Тъкмо най-младият…

— Най-неопитният сред нас. Като търсеше храна сред камъните, мушна ръка в една пукнатина и го ухапа змия. С последния си дъх се сбогува с мен и ми прошепна да остана верен на спомена за неговата любима сестра и моя любима съпруга, тъй че тя да остане да живее поне в моята памет. Бях забравил Коландрина и още веднъж се усетих изменник и предател спрямо нея и брат й.

— А после?

— После, господин Никита, всичко ми е тъмно. Бях тръгнал от Пндапетцим по мои изчисления през лятото на годината Господня 1197, а пристигнах в Константинопол през миналия януари. Между тези две дати има значи празнина от шест години и половина, загубени за духа ми и може би за света.

— Блуждали сте шест години из пустинята?

— Година или две повече или по-малко, кой ти държеше сметка за времето? След смъртта на Коландрино, може би месеци по-късно, стигнахме в подножието на стръмни планини, които ни се виждаха непреодолими. Бяхме тръгнали дванайсетима, а бяхме останали шестима, шест човека и един унипод. Окъсани, отслабнали, изгорени от слънцето, бяха ни останали само оръжията и торбите. Казахме си, че май сме стигнали края на пътя си и че ще трябва да се мре, но неочаквано видяхме да иде към нас конен отряд. Бяха облечени разкошно, оръжието им блестеше, но имаха човешки тела и кучешки глави.

— Били са песоглавци. Значи съществуват наистина?

— И още как. Опитаха се да ни разпитат, като квичаха нещо неразбираемо. Този, който, изглежда, беше предводителят им, се усмихна — но дали беше усмивка или озъбване? — даде някаква заповед на своите, те ни завързаха един зад друг и ни поведоха. Превалихме планината по една пътека, която им беше позната, след няколко часа пътуване се спуснахме в една долина, обкръжаваща от всички страни друга много висока планина, увенчана от внушителен замък, над който кръжаха хищни птици, огромни на вид дори отдалече. Спомних си за някогашното описание на Абдул и реших, че това ще е замъкът на Алоадин.

И не се лъжел. Песоглавците ги накарали да се изкачат по извити стълби, издълбани в камъка, до непревземаемата крепост и ги въвели в нея. Била голяма почти колкото град, в който между кули и бастиони се мяркали висящи градини и проходи, преградени със здрави железни решетки. Предали ги на други песоглавци, въоръжени с бичове. Докато минавали по някакъв коридор, Баудолино зърнал през един прозорец нещо като двор, затворен между много високи зидове, в който се движели оковани младежи, и си спомнил как Алоадин възпитавал своите убийци, като ги омайвал със зелен мед. Когато ги вкарали в една разкошна зала, видели един старец, седнал на везани възглавници. Изглеждал на сто години, бил с бяла брада, черни вежди и мрачен поглед. Млад и могъщ, когато бил пленил Абдул почти половин век по-рано, Алоадин бил все още жив и управлявал робите си.

Той изгледал пленниците си с презрение — явно заключил, че тези нещастници не биха могли да бъдат използвани като убийци. Дори не ги заговорил. Махнал с досада към слугите си в смисъл: правете с тях каквото искате. Показал любопитство само при вида на унипода зад тях. Заповядал му да се движи, накарал го с жестове да вдигне крак над главата си и се разсмял. Шестимата мъже били отведени, а Гавагай останал при него.

Така започнал безкрайният затворнически живот на Баудолино, Борон, Киот, раби Соломон, Бойди и Поета. С нозе, непрекъснато оковани с верига към тежко каменно гюлле, те били използвани за най-черната работа: да мият плочите на подовете и стените, да въртят мелничните камъни, да носят овнешко на птиците рух.

— Това бяха гигантски птици — обясни Баудолино на Никита, — големи колкото десет орли, взети заедно, с крива и остра човка, която им позволяваше за няколко мига да изкормят цял вол. На краката си имаха страшни нокти, подобни на носовите шипове на бойни кораби. Обикаляха неспокойни обширната клетка, поставена върху една от кулите, готови да се нахвърлят върху всички, освен върху един евнух, който явно разбираше техния грак и ги наглеждаше; сновеше между тях, като че ли се намираше сред кокошките на своя кокошарник. Този евнух единствен можеше да пуска птиците като пратеници на Алоадин: на някоя от тях нахлузваше здрави ремъци на шията и на гърба, които подпъхваше под крилата, за тези ремъци завързваше кошница или друг товар, след това отваряше вратата на клетката, изричаше някаква заповед и подготвената по този начин птица (и само тя) излиташе навън и изчезваше в небето. Виждахме ги и да се връщат, евнухът ги пускаше да се приберат и откачаше от ремъците им някоя торба или метален цилиндър, съдържащи без съмнение послание за господаря на замъка.

Понякога обаче затворниците прекарвали дълги дни в леност, защото нямало какво да правят; натоварвали ги само да помагат на евнуха, който носел зеления мед на окованите младежи, и в тези случаи с ужас виждали лицата им, изпити от съня, който разяждал съзнанията им. Нашите затворници не получавали мед и страдали не от сънища, но пък ги измъчвало бездействието. Те се опитвали да измамят времето, като си разказвали преживените приключения. Спомняли си за Париж, за Александрия, за шумния пазар в Галиполи, за спокойния престой при гимнософистите. Говорели си за писмото на отеца и Поета, все по-мрачен с всеки изминал ден, повтарял думите на дякона, сякаш ги бил чул:

— Мъчи ме съмнението, че царството не съществува. Кой ни говореше за него в Пндапетцим? Евнусите. При кого се връщаха онези, които те пращаха при отеца? Пак при тях, евнусите. И изобщо дали са заминавали тези пратеници? И дали са се връщали наистина? Дяконът никога не бе виждал баща си. Всичко, което научавахме, всъщност ни беше казано от евнусите. Може би цялата история е била един заговор на евнусите, които са се подигравали с дякона, с нас и с нещастните нубийци и униподи. Понякога се питам дали изобщо са съществували и белите хуни…

Баудолино се опитвал да му припомни за другарите им, загинали в битката, но Поета клател глава. Вместо да си повтаря, че е претърпял поражение, предпочитал да вярва, че е станал жертва на магия.

После се връщали към смъртта на Фридрих и всеки път измисляли ново обяснение за странните обстоятелства на необяснимата му кончина. Тя явно била дело на Зосим. Не, Зосим бил откраднал Градала, но чак по-късно; някой друг, надявайки се да завладее Градала, бил действал преди него. Да е бил Ардзроуни? Кой можел да го докаже? Някой от загиналите им приятели? Каква жестока мисъл. Един от тях, оцелелите? Но нима в това нещастие, казвал си Баудолино, трябва да страдаме и от взаимни подозрения?

— Докато пътувахме, обладани от мечтата за царството на отеца, не бяхме измъчвани от подобни съмнения; всеки помагаше на другия в духа на приятелството. А пленничеството ни озлобяваше, не можехме да се гледаме в очите и години наред се ненавиждахме взаимно. Аз живеех затворен в себе си. Мислех за Хипатия, но не успявах да си припомня лицето й, спомнях си само радостта, с която ме даряваше; случваше се нощем да движа неспокойните си пръсти по космите на слабините си и да сънувам, че докосвам руното й, дъхащо на мъх. Можех да се възбуждам, защото, ако духът изнемощяваше в тези безумни мечтания, тялото, напротив, постепенно се възстановяваше от трудностите на скиталчеството ни. В крепостта не ни хранеха зле, получавахме изобилна храна два пъти на ден. Може би по този начин Алоадин ни държеше в подчинение, без да ни допуска до тайнствата на зеления си мед. И наистина, бяхме възстановили силите си, но въпреки тежкия труд, на който бяхме подложени, затлъстявахме. Гледах изпъкналия си корем и си казвах: колко си хубав, Баудолино, всички мъже ли са хубави като теб? После се смеех като идиот.

Утеха им носели само посещенията на Гавагай. Техният верен приятел се бил превърнал в шут на Алоадин, забавлявал го със своите непредвидими действия, правел му дребни услуги, отнасял заповедите му, като се стрелкал из зали и коридори, бил научил езика на сарацините и се радвал на голяма свобода. Носел на приятелите си по някое вкусно блюдо от кухните на владетеля, осведомявал ги за новините от замъка, за тайната надпревара между евнусите, оспорващи си благоволението на господаря, за кървавите поръчения, с които били натоварвани упоените младежи.

Един ден дал на Баудолино от зеления мед, но не много, защото, както казал, можел да изпадне в състоянието на оскотелите убийци. В резултат на това Баудолино преживял една любовна нощ с Хипатия. Но към края на съня любимата му се променила, нозете й станали гладки, бели и изящни като тези на човешките женски, а главата й — козя.

Гавагай им казал, че оръжията и торбите им били хвърлени в един килер и че можел да им ги достави, ако решели да бягат.

— Но наистина, Гавагай, нима смяташ, че някой ден ще можем да избягаме? — запитал го Баудолино.

— Аз мисли да. Аз вярва, че вие има много начини. Трябва аз намери най-добрия. Но ти става дебел като евнус, и ако ти дебел, ти не бяга добре. Ти трябва движи тяло като Гавагай, ти слага крак над глава и става много подвижен.

За крака над главата не можело да става дума, но Баудолино разбрал, че надеждата за бягство, макар и твърде слаба, поне щяла да му помогне да понася затворничеството, без да полудее, и затова започнал да се упражнява, като размахвал ръце и клякал стотици пъти, докато не рухвал изнемощял върху дебелия си корем. Посъветвал приятелите си да го последват и двамата с Поета понякога по цял ден се упражнявали в борба. С оковани крака това не било лесно, а и били загубили някогашната си пъргавина. И не само поради пленничеството. Възрастта си казвала думата. И все пак имали полза.

Само раби Соломон бил напълно забравил за тялото си. Почти не се хранел и бил станал толкова слаб, че приятелите му поемали и неговата работа. Нямал ни един свитък, който да чете, никакво средство, с което да пише. Прекарвал дълги часове да повтаря Божието име и всеки път гласът му звучал различно. Бил загубил и последните си зъби, дъвчел с венците си и съскал, когато говорел. Бил се убедил, че не било възможно десетте пръснати племена да са останали в едно царство, населено наполовина от несторианци, които все пак били поносими, защото и за юдеите обикновената Мария едва ли била способна да роди бог, и наполовина от идолопоклонници, които всеки ден променяли броя на боговете си.

— Не — казвал той, безутешен, — може би десетте племена са минали през царството, но после са продължили скитането си; ние, юдеите, винаги търсим една обетована земя, само да е някъде другаде, не където сме, и сега кой ги знае къде са, може да са на две крачки от мястото, където завършвам дните си, но вече загубих всяка надежда да ги открия. Трябва да понасяме изпитанията, които Всевишният, да се свети вовеки името Му, ни изпраща. И на Иов не му е било лесно.

— Беше се побъркал, то си личеше отдалече. А и Киот и Борон не ми изглеждаха вече с всичкия си, като ги слушах непрекъснато да дърдорят за Градала, как несъмнено щели да го намерят и как той дори сам щял да се предаде в ръцете им. Колкото повече се увличаха, толкова повече чудодейните му способности растяха и разпалваха мечтата им да го притежават на всяка цена. Поета пък повтаряше: „Аз да го пипна този Зосим, и ще стана господар на света“. „Да забравим Зосим, казах, той изобщо не е стигнал до Пндапетцим, загубил се е в пустинята и скелетът му е станал прах сред нейния прахоляк, а Градала са го взели неверниците чергари и сигурно им служи, за да пикаят в него.“ „Мълчи“, ми казваше пребледнял Борон.

— И как успяхте да се измъкнете от този ад? — поиска да узнае Никита.

— Един ден Гавагай дойде и ни каза, че е открил как да избягаме. Горкият Гавагай, и той междувременно беше остарял. Така и не узнах колко живеят униподите, но той вече не изпреварваше светкавицата, както навремето. По-скоро се явяваше като гръмотевицата, малко след нея, и то доста задъхан.

Планът им бил следният: трябвало да си вземат оръжията, да изненадат евнуха пазач на птиците рух, да го принудят да им затегне ремъците както обикновено, но така, че долният им край да бъде завързан за коланите на бегълците. След това да заповяда на птиците да полетят към Константинопол. Гавагай бил говорил с евнуха и бил узнал, че той често ги изпращал там, при някакъв техен човек, който живеел на един хълм близо до Пера. Баудолино и Гавагай знаели езика на сарацините и можели да разберат дали евнухът дава на птиците верни нареждания. А щом стигнели до целта си, те щели да кацнат сами.

— Как аз не мисли това по-рано? — питал се Гавагай, като смешно се блъскал с юмрук по главата.

— Добре — възразил Баудолино, — но как ще летим с тези гюллета на краката.

— Аз намери пила — успокоил го Гавагай.

През нощта униподът измъкнал оръжията и торбите им и ги отнесъл в килията им. Мечовете и кинжалите били ръждясали, но нашите приятели цяла нощ ги лъскали и точили о каменните стени. Получили и пилата. Не била кой знае колко добра и им потрябвали дълги седмици, за да изпилят халките, които стягали глезените им. Успели. Заместили прерязаната халка с въже, което вързали за веригата, тъй че се движели из замъка сякаш оковани както по-рано. При по-внимателно вглеждане измамата можела да се открие, но никой не я забелязал, тъй като те били в замъка вече от много години и песоглавците, понеже гледали на тях като на домашни животни, въобще не им обръщали внимание.

Една вечер узнали, че на следващия ден трябвало да вземат от кухните няколко чувала с развалено месо, за да го занесат на птиците. Гавагай ги предупредил, че това е най-удобният случай.

На сутринта отишли да вземат чувалите, като се престрували, че вършат неохотно тази работа, минали през килията си и мушнали оръжията си между месата. Когато стигнали до клетката, Гавагай бил вече там и забавлявал евнуха пазач, като се премятал през глава. Останалото било лесно, отворили чувалите, измъкнали от тях ножовете си, опрели ги о гърлото на пазача (Соломон ги наблюдавал отстрани, сякаш изобщо не се интересувал от това, което ставало) и Баудолино обяснил на евнуха какво се иска от него. Оказало се, че няма достатъчно ремъци, но Поета посочил с ножа си към ушите на евнуха и той, който вече бил рязан веднъж, бързо заявил, че е склонен да им сътрудничи. Седем птици били подготвени да издържат тежестта на седмина мъже или по-точно на шестима мъже и един унипод.

— Аз искам най-силната — казал Поета и се обърнал към евнуха: — Защото ти за съжаление на можеш да останеш тук, тъй като ще вдигнеш тревога или ще извикаш на птиците си да се върнат в клетката. На колана ми ще завържем втори ремък, на който ще висиш ти, така че моята птица ще трябва да носи двамина.

Баудолино превел думите му, евнухът заявил, че ще бъде щастлив да придружи бегълците до края на света, но запитал какво ще правят после с него. Уверили го, че щом стигнат в Константинопол, ще го пуснат да си върви.

— Да побързаме — заповядал Поета. — Не мога да понасям вонята на тази клетка.

И все пак изминал цял час, докато нагласят всичко по правилата на изкуството. Всеки се завързал здраво за своята птица и Поета затегнал за своя колан ремъка, на който трябвало да увисне евнухът. Още не бил готов само Гавагай, който следял от ъгъла на коридора да не би да дойде някой и да провали бягството.

И някой дошъл. Пазачите се били почудили, че пленниците, пратени да нахранят птиците, не се били върнали. С тревожно джафкане, от дъното на коридора се появила група песоглавци.

— Идва кучи глави! — извикал Гавагай. — Вие тръгва бързо!

— Ние тръгва бързо, само че напротив! — извикал му Баудолино. — Идвай, има време да ти затегнем ремъците!

Не било истина и Гавагай го разбрал. Ако побегнел към клетката, песоглавците щели да стигнат до нея, преди евнухът е отворил решетката и да е пуснал птиците. Извикал на бегълците да я отворят и да отлетят. Бил мушнал в един от чувалите с месото сарбакана си. Грабнал го заедно с трите стрели, които му били останали.

— Унипод умира, но остава верен на свети влъхви — извикал.

Проснал се на пода, вдигнал крак над главата си, духнал в цевта и първият песоглавец паднал мъртъв. Докато събратята му се отдръпвали, Гавагай успял да повали още двама, но останал без стрели. За да задържи нападателите, се престорил, че ще стреля отново, но не успял да ги измами задълго. Песоглавците се струпали с лай върху него и го нанизали на мечовете си.

В това време Поета забол леко камата си под брадичката на евнуха и той, като губел кръв, разбрал какво се иска от него и макар ремъците да му пречели, успял да отвори вратата на клетката. Като видял, че Гавагай загива, Поета извикал:

— Убиха го, да тръгваме!

Евнухът изкрещял някаква заповед на птиците рух и те изскочили от клетката и размахали криле. Точно в този миг песоглавците нахълтали в клетката, но устремът им бил възпрян от другите птици, които, възбудени от суматохата, започнали да ги кълват с клюновете си.

Шестимата вече били високо в небето.

— Заповяда ли им да летят към Константинопол? — извикал с пълно гърло Поета на Баудолино. И Баудолино го успокоил, като му махнал с ръка. — Тогава вече не ни трябва — добавил Поета, с един замах срязал ремъка и евнухът, който бил свързан с него, полетял към земята.

— Така ще летим по-лесно — казал Поета. — Гавагай, отмъстен си!

— Летяхме, господин Никита, високо над пустинни равнини, белязани само от раните на пресъхнали отдавна реки, над обработени ниви, езера, гори, като се държахме за краката на огромните птици, защото се страхувахме, че ремъците няма да издържат тежестта ни. Не мога да кажа колко време летяхме, но дланите ни се разраниха. Под нас пробягваха пясъчни пространства, плодородни земи, зелени поляни и къдрещи се планини. Носехме се под жаркото слънце, но в сянката на дългите крила, които гребяха въздуха над главите ни. Не зная колко сме летели, денем и нощем, на височина, недостижима дори за ангелите. По едно време съзряхме под себе си да се движат по една безлюдна равнина десет многобройни групи хора (решихме, че са хора, но може би бяха мравки?), запътени кой знае накъде. Раби Соломон се развика, че това били десетте пръснати племена и че иска да слезе при тях. Помъчи се да накара птицата си да се спусне, като я дърпаше за краката, и да направлява полета й, както моряците теглят въжетата на платната, но тя се ядоса, освободи се от хватката му и се опита да забие нокти в главата му.

— Соломоне, не ставай глупак — извика му Бойди. — Това не са твоите хора, а някакви чергари, които сами не знаят къде отиват!

Напразно. Обзет от мистично безумие, Соломон се мяташе така, че се отвърза и, разперил ръце, полетя през пластовете въздух, сякаш беше ангел на Всевишния, да се слави името Му вовеки, но ангел, привлечен от обетована земя. Видяхме го да се смалява, после се смеси с мравките долу.

След известно време птиците рух, верни на дадената им заповед, стигнали над Константинопол и над неговите кубета, блестящи под слънцето. Кацнали където трябвало и нашите приятели се освободили от ремъците. Един човек, навярно от алоадиновите доносници, ги посрещнал, учуден от броя на пратениците. Поета му се усмихнал и го ударил по темето с плоското на меча си.

— Benedico te in nomine Aloadini39 — рекъл той с набожен глас, докато оня се стоварвал на земята като чувал с трици. После извикал на птиците: — Къш! Къш! — и те, сякаш разбрали от тона му какво се иска от тях, полетели обратно и се стопили зад хоризонта.

— Прибрахме се у дома! — радостно възкликнал Бойди, макар че бил на хиляди мили от родината си.

— Дано нашите генуезки приятели са тук някъде — казал Баудолино. — Да ги потърсим.

— Ще видите, че нашите глави на Кръстителя ще свършат работа — рекъл Поета, изведнъж подмладен. — Върнахме се сред християните. Загубихме Пндапетцим, но можем да завладеем Константинопол.

— Не е знаел, че други християни са ви изпреварили — усмихна се тъжно Никита.

37. Баудолино умножава съкровищата на Византия

— Веднага щом направихме опит да прекосим Златния рог и да влезем в града, разбрахме, че сме изпаднали в най-странното положение, което бяхме преживявали. Градът не беше обсаден, защото, макар корабите им да бяха закотвени в пристанището, враговете бяха разквартирувани в Пера и много от тях сновяха по улиците му. Не беше и завладян, защото наред с кръстобелязаните нашественици в него обикаляха и императорските войници. С други думи, рицарите бяха в Константинопол, но Константинопол не беше техен. И когато стигнахме при моите приятели генуезците — същите, които приютиха и теб, — и те не можаха да ни обяснят нито какво се случва, нито какво предстои да се случи.

— И на нас ни беше трудно да разберем — въздъхна с примирение Никита. — При това един ден ще ми се наложи да напиша историята на този период. Повече от десет години след зле завършилия поход за възвръщането на Йерусалим, предприет от твоя Фридрих и кралете на Франция и Англия, латинците поискаха да опитат отново, водени от Балдуин Фландърски и Бонифаций Монфератски. Но се нуждаеха от флот и поръчаха на венецианците да им построят кораби. Чух те да говориш с насмешка за алчността на генуезците, но в сравнение с венецианците генуезците са направо олицетворение на щедростта. Латинците получиха корабите си, но нямаха пари да ги платят и венецианският дож Дандоло (съдбата бе пожелала да бъде сляп и той, но сред всички слепци в тази история той единствен беше далновиден) поиска срещу дълга им, преди да тръгнат за Божи гроб, да му помогнат да подчини Зара. Поклонниците приеха и това беше първото им престъпление, защото не може да тръгваш с кръста напред, пък да отидеш да завладяваш един град за венецианците. Междувременно Алексий, братът на онзи Исак Ангел, който бе свалил от престола Андроник, за да му отнеме властта, заповяда да му избодат очите, заточи го на брега на морето и се провъзгласи за василевс.

— Това беше първото, което ми разказаха генуезците. Историята била много объркана, защото този брат на Исак наистина станал Алексий III, но имало още един Алексий, син на Исак, който успял да избяга, стигнал до Зара, вече под венецианска власт, и поискал от латинските поклонници да му помогнат да си върне бащиния престол, обещавайки им в замяна на това да им окаже помощ при завладяването на Божи гроб.

— Лесно е да обещаваш нещо, което още не притежаваш. От друга страна, Алексий III трябваше да осъзнае, че империята му се намира в опасност. Но макар още да имаше очи, той беше заслепен от заобикалящите го леност и продажност. Представяш ли си, в един момент поиска да построи още бойни кораби, но пазачите на имперските гори не му разрешиха да сече дърветата. А по това време началникът на флота Михаил Стрифин, предводител на войската, бе вече разпродал платната, такелажа, кормилата и други части на наличните кораби, за да натъпче собствените си сандъци. Междувременно в Зара младият Алексий беше провъзгласен за император от тамошното население и през юни миналата година латинците пристигнаха тук, точно срещу града. Сто и десет галери и седемдесет кораба, които пренасяха хиляда рицари и трийсет хиляди воини с щитове пред корабните бордове, развети знамена и хоругви по кулите, преминаха като на парад по ръкава Свети Георги, надувайки тръби и биейки барабани, а нашите стоят по стените и гледат представление. Тук-там някой да хвърли камък по корабите, но повече за забава, отколкото за да им нанесе вреда. Едва когато латинците акостираха точно срещу Пера, този наш безумец Алексий III изведе имперската армия. Но и тази работа беше само за показ, в Константинопол живеехме като в дрямка. Може би знаеш, че входът на Златния рог беше защитен от дебела верига, която се проточваше от единия до другия бряг, но нашите не я защитиха добре: латинците я скъсаха, влязоха в пристанището и стовариха войниците си точно пред императорския дворец във Влахерна. Нашата армия излезе извън стените, водена от императора, дамите от зъберите гледаха представлението и възклицаваха колко нашите приличали на ангели с прекрасните си доспехи, които блестели на слънцето. Разбраха, че нещо не е наред, едва когато императорът, вместо да влезе в битка, се прибра в града. И го разбраха още по-добре, няколко дни по-късно, когато венецианците нападнаха стените откъм морето и неколцина латинци успяха да се покатерят по тях и да подпалят най-близките къщи. Моите съграждани осъзнаха какво става едва след този първи пожар. И какво направи тогава Алексий III? Натовари през нощта десет хиляди златни монети на един кораб и избяга от града.

— И на престола се върнал Исак?

— Да, но вече беше стар и освен това сляп и латинците му припомниха, че трябва да сподели империята със сина си, получил титлата Алексий IV. С това момче латинците бяха сключили договор, за който ние още не знаехме: според него Византийската империя отново се признаваше за подчинена на католиците и римляните, василевсът трябваше да даде на поклонниците двеста хиляди сребърни марки, провизии за една година, десет хиляди конници за превземането на Йерусалим и още петстотин, които да останат за охрана на Божи гроб. Исак си даде сметка, че в имперската хазна няма достатъчно средства и че няма как да обясни на свещениците и народа защо изведнъж е трябвало да се подчинят на римския папа… И така започна една игра, която продължи няколко месеца. От една страна, Исак и синът му, за да съберат достатъчно пари, започнаха да плячкосват църквите, насичаха с брадви образите на Христа и след като им бяха взели ценните украси, ги хвърляха в огъня, нареждаха да се стопи на кюлчета всичкото злато и сребро, което бяха намерили. А от друга страна, латинците, укрепили се в Пера, се разхождаха и отсам Златния рог, разполагаха се на трапезата на Исак, държаха се като господари навсякъде и правеха всичко, за да забавят тръгването си. Казваха, че чакат да им се изплати докрай дължимото, а най-настоятелният беше дожът Дандоло с неговите венецианци, но всъщност мисля, че Константинопол беше за тях истински рай и че блажено си живееха в него за наша сметка. Не им стигаше, че изнудват християните, а може би за да се оправдаят, че все отлагаха да си премерят силите със сарацините от Йерусалим, някои от тях тръгнаха да плячкосват къщите на сарацините от Константинопол, които си живееха мирно в столицата, и при тези си подвизи запалиха втория пожар, в който изгубих най-хубавата си къща.

— А двамата василевси не протестираха ли пред съюзниците си?

— Те вече бяха заложници в ръцете на латинците, които бяха превърнали Алексий IV в своя играчка: веднъж, когато той бил отишъл в техния лагер, за да се забавлява като обикновен воин, те му свалили златната диадема и се изредили да се увенчават с нея. Никой византийски василевс не е бивал унижаван до такава степен! Исак пък затъпяваше сред чревоугодните монаси и бълнуваше, че щял да стане император на света и щял да прогледне отново… Накрая народът се разбунтува и избра за василевс Николай Канабо, добър човек, но слаб. Силният на деня вече беше Алексий Дука Мурзуфул, подкрепен от началниците на войската. С тяхна помощ му бе лесно да вземе властта. Сърцето на Исак не издържа. Мурзуфул заповяда да обезглавят Канабо и да удушат Алексий IV и прие името Алексий V.

— Ние пристигнахме точно в дните, когато не се знаеше кой управлява, дали Исак, Алексий, Канабо, Мурзуфул или кръстоносците, и не разбирахме, когато се говореше за Алексий, за кого става дума, за третия, четвъртия или петия. Заварихме генуезците да живеят там, където ги видя и ти, докато домовете на венецианците и на пизанците се оказаха изгорели във втория пожар и те се бяха оттеглили в Пера. Поета реши, че в този злочест град ще трябва да изградим отново щастието си.

— Където цари безвластието — казал Поета, — всеки може да стане цар.

На първо време трябвало да се намерят пари. Петимата били окъсани, мръсни, без никакви средства. Генуезците ги били приели сърдечно, но казвали, че гостът е като рибата, след три дни замирисва. Поета се изкъпал, подстригал си косата и брадата, взел назаем от домакините прилични дрехи и една хубава сутрин излязъл да събере новини от града.

Върнал се вечерта и съобщил:

— От днес Мурзуфул е василевс, изби всички останали. Изглежда, че за да спечели одобрението на поданиците си, се опитва да предизвика латинците, а те го смятат за узурпатор, защото били сключили договорите си с бедния Алексий IV, мир на праха му, толкоз млад, но явно обречен да свърши зле. Латинците чакат Мурзуфул да направи грешна стъпка; засега продължават да пиянстват по кръчмите, но им е ясно, че рано или късно ще го изритат и ще плячкосат града. Те знаят колко злато в кои църкви се пази, знаят и че градът е пълен със скрити реликви, но много добре знаят също, че с реликвите не бива да се шегуват, защото началниците им ще искат да ги вземат за себе си, за да ги отнесат в своите градове. Тъй като обаче гърчолята не са по-добри от тях, кръстоносците правят мили очи на този или онзи, за да си осигурят отсега и да вземат по-евтино най-важните светини. Поука: който иска да забогатее в този град, продава реликви, а който иска да забогатее, като се завърне у дома си, ги купува.

— Значи е дошло времето да измъкнем нашите глави на Кръстителя! — казал обнадежден Бойди.

— Ти, Бойди, говориш само защото имаш уста — скастрил го Поета. — Преди всичко в един град можеш да продадеш само една глава, защото после слухът ще тръгне и върви го спри. Освен това чух да се говори, че в Константинопол вече имали една и дори две глави на Предтечата. Представи си, че вече са им продали двете, а ние, ей ни, пристигаме с трета — ще ни прережат гърлата. Така че забрави за главите. Но пък, ако решим да търсим други реликви, ще загубим време. Въпросът не е да ги търсим, а да ги направим същите като тези, за които се знае, че съществуват, но никой не ги е открил. Като ходех из града, чух да говорят за пурпурната плащаница на Христос, за пръчката и стълба на мъчението, за сюнгера, напоен с оцет и жлъчка, който бил поднесен на умирающия Син Божи, макар че вече бил изсъхнал, за трънения венец, за един калъф, в който се пазел къшей от хляба, осветен на Тайната вечеря, за косми от брадата на Разпнатия, за ушитата без шевове одежда на Христа, която войниците разиграли на зарове, за дрехата на Божията майка…

— Трябва да се види кои са най-лесни за правене — замислил се Баудолино.

— Именно — съгласил се Поета. — Пръчки се намират навсякъде, а от стълба по-добре да се откажем, защото не можеш да го продадеш под тезгяха.

— Но защо да рискуваме с лъжливи копия, като после някой ще намери истинската реликва и тези, на които сме продали лъжливите, ще си поискат обратно парите? — казал много разумно Борон. — Помислете си само колко неща могат да минат за реликви. Например десетте коша от умножаването на хлябовете и рибите, ще ги намерим навсякъде, достатъчно е да ги позацапаме, та да изглеждат по-древни. Или за брадвата, с която Ной е сковал ковчега — все ще открием някоя, която нашите генуезци са изхвърлили, защото се е изтъпила.

— Не е лоша идея — казал Бойди. — Ще наобиколим гробищата и ще намерим я челюстта на свети Павел, я лявата ръка Йоан Кръстител (не главата) и така нататък, мощите на света Агата, на свети Лазар, на пророците Даниил, Самуил и Исаия, черепа на света Елена, частица от главата на апостол Филип.

— Ако ще е така — обадил се Пиперко, запален от щастливата възможност, — достатъчно е да се поровим долу и като едното нищо ще ви намеря треска от Витлеемските ясли, съвсем мъничка, за да не се разбира откъде е дошла.

— Ще направим реликви, дето никой не ги е виждал — казал Поета, — но и такива, които вече съществуват, защото за тях се говори и цената им расте от ден на ден.

За една седмица домът на генуезците се превърнал в шумна работилница. Като се спънал в талаша, Бойди открил един гвоздей от Светия кръст; Главореза, след една нощ на ужасен зъбобол, си вързал с един конец разваления резец, изтръгнал го и ето ти го зъба на света Ана, Щуреца сушал на слънцето хляб и пълнел с трохи древни кутийки, които Присмехулкото изработвал. Пиперко ги убедил да изоставят идеята за кошовете от чудото с хлябовете и рибите, защото, както казал, след едно подобно чудо тълпата навярно така ще ги е изпотрошила и разграбила, че дори император Константин не би могъл да ги възстанови. А да направят и продадат само един кош нямало да има смисъл, пък и щяло да е трудно да се продаде тайно, защото Иисус бил заситил толкова много хора, че не можело да става дума за някаква кошничка, която лесно се скрива под наметката.

— Без кошове ще минем — казал Поета, — но брадвата на Ной трябва да ми я намерите.

— Имаш я — отвърнал Пиперко и вече измъквал отнейде една брадвичка с острие, назъбено като трион, и обгорена дръжка.

След което нашите приятели са преоблекли като арменски търговци (генуезците вече били готови да финансират предприятието) и започнали да обикалят с хитра мисъл християнските кръчми и лагери, като пускали по някой намек за трудностите при намирането на съответната реликва, вдигали цената й, тъй като си били рискували живота за нея, и така нататък.

Една вечер Бойди се прибрал и разказал, че бил открил един рицар от Монферато, който щял да купи Ноевата брадва, но искал да се увери, че е истинска.

— Ами да — засмял се Баудолино, — ей сега ще отидем при Ной и ще му поискаме клетвен документ с печат.

— Стига да знае да пише — допълнил Борон.

— Той е знаел само да кърка — обадил се Бойди, — и сигурно вече е бил направил главата, когато е товарел животните в Ковчега, затова е прекалил с комарите, а пък е забравил еднорозите, та сега не се срещат по земята.

— Срещат се, и още как — измърморил Баудолино, изведнъж изгубил доброто си настроение.

Пиперко казал, че при своите пътешествия бил научил малко юдейското писмо и можел да издялка с ножа си няколко от техните завъртулки върху дръжката на брадвата.

— Нали е бил евреин? Или не е бил?

— Бил е, бил е — потвърдили приятелите му. — Горкият Соломон, добре, че вече го няма, иначе щеше да му е много мъчно.

И това помогнало на Бойди да пробута брадвичката.

В някои дни било трудно да се намерят купувачи, защото градът все повече се обърквал и поклонниците бивали неочаквано призовавани да се явят в лагера си в пълна бойна готовност. Например носела се мълва, че Мурзуфул бил нападнал Филея, надолу по брега, и поклонниците се били намесили в гъсти редици, стигнало се до сражение или поне до сблъсък, в който Мурзуфул бил здравата натупан и му отнели знамето с образа на Богородица, закрилница на войската му. Мурзуфул се върнал в Константинопол и наредил на своите хора да не разказват никому за претърпения срам. Латинците узнали за това и една сутрин тяхна галера преминала пред самите стени на града, разперила плененото знаме, а екипажът й правел на ромеите мръсни жестове, като показвал палци между пръстите си или с лявата ръка удрял дясната над лакътя. Изобщо Мурзуфул се изложил ужасно и ромеите дълго пеели по улиците подигравателни песнички за него.

Накратко, за да бъдат измайсторени хубави реликви и да им се намерят добри купувачи, нашите приятели работили от януари до март, но — днес една челюст на свети Еобан, утре един пищял на света Кунегонда — натрупали доста парички, за да се разплатят с генуезците и да се пооблекат както подобава.

— И това ти обяснява, господин Никита, защо напоследък се появиха в твоя град толкова двойни реликви, че вече един Господ знае коя е истинската. Но от друга страна, влез ни в положението. Все пак трябваше да преживяваме между латинците, готови за грабеж, и твоите гърчоля, извинявай, твоите ромеи, готови да ги излъжат. В края на краищата мамехме измамници.

— Прав си — каза примирен Никита. — Може би много от тези реликви ще вдъхнат праведни мисли на латинците, отклонили се от светата вяра, като ги видят в своите варварски църкви. Щом мисълта е свята, свята става и реликвата. Неведоми са пътищата Господни.

Вече можели да се успокоят и да поемат към своите отечества. Киот и Борон не знаели къде да отидат, били се отказали от търсенето на Градала и на Зосим; Бойди казвал, че със спечелените пари щял да си купи лозя в Александрия и да завърши дните си в охолство; за Баудолино бъдещето било най-неясно: след като приключил с търсенето на отец Йоан и загубил Хипатия, вече му било все едно дали въобще ще живее, или не. Поета, напротив, бил обладан от мания за всемогъщество: щял да продава светите мощи по целия свят, щял да не ги дава на поклонници с нисък сан, а само на началниците им, и тъй щял да си спечелва тяхното благоразположение.

Един ден съобщил, че в Константинопол имало безценна реликва — Мандилиона, сиреч Едеският образ.

— Какъв медальон? — запитал Главореза.

— Това е една кърпа за лице — обяснил му Поета, — на която е отпечатан ликът на Божия син. Не е нарисуван, а отпечатан по естествен начин: един acheiropoieton, неръкотворен образ. Абгар V, цар на Едеса, бил прокажен и изпратил своя архивар Ханан да покани Иисуса да дойде при него и да го изцери. Иисус не можел да отиде, но взел тази кърпа, избърсал си лицето с нея и така отпечатал чертите си върху й. То се знае, като получил кърпата, царят оздравял и приел новата вяра. Преди векове, когато персийците обсадили Едеса, защитниците издигнали Мандилиона над градските стени и градът бил спасен. После император Константин купил кърпата и я донесъл тук, поставили я първо във Влахернската църква, после в „Света София“, най-сетне във Фароския параклис. Това е истинският Мандилион, макар да се говори, че съществуват и други: в кападокийския град Камулия, в египетския Мемфис, и в Анаблатха, близо до Йерусалим. Което не е невъзможно, защото Иисус приживе сигурно много пъти си е избърсвал лицето. Но този е безспорно най-чудотворният от всички, защото на Великден лицето се променя според часовете на деня: сутринта приема чертите на новородения Иисус, на третия час — чертите му на момче и така нататък, докато приеме образа му на възрастен, какъвто е бил в деня на Страстите.

— Къде си ги научил всички тези работи? — запитал Бойди.

— Разказа ми ги един монах. Така че това е една истинска реликва, с каквато можем, като се върнем по нашите места, да получим почести и имоти. Трябва само да намерим необходимия епископ, както Баудолино намери Райналд за своите влъхви. Досега продавахме реликви, но сега е дошло времето да купим една, но такава, че да ни донесе невиждано щастие.

— Е, от кого ще го купиш тоя Мандилион? — запитал Баудолино, вече отвратен от търгуването със светини.

— Той бил вече купен от един сириец, с когото пихме една вечер и който работи за атинския владетел. Той ми каза, че този владетел би дал и Мандилиона, и още много други неща, само за да се сдобие със Сидонията.

— Сега ще трябва да ни обясниш какво е Сидонията — казал Бойди.

— Говори се, че в църквата „Света Мария Влахернска“ се пазела Сидонията, тоест свещеният Покров, на която личи отпечатъкът на цялото Христово тяло. За нея казват, че била видяна от Амалрик, царя на Йерусалим, когато посетил Мануил Комнин. Други пък ми казаха, че бил поверена на храма на Светата Дева в Буколеон. Но никой не я е видял и ако е била там, е изчезнала кой знае кога.

— Не разбирам накъде биеш — казал Баудолино. — Някой притежавал Мандилиона, дотук — добре. И щял да го замени срещу Сидонията. Но ти не притежаваш Сидонията, а за нас ще е трудно да изрисуваме образа на Божия син. Тогава?

— Аз Сидонията не я притежавам, но тя е у теб.

— У мен?

— Спомняш ли си когато те попитах какво има в онзи калъф, който привържениците на дякона ти връчиха преди да избягаме от Пндапетцим? Ти ми каза, че в него бил образът на оня нещастник, отпечатан след смъртта върху савана му. Покажи ми го!

— Ти си луд! Това е свещен дар. Дяконът ми го повери, за да го предам на отец Йоан.

— Баудолино, вече си на шестдесет и повече, още ли вярваш в отец Йоан? Убедихме се, че не съществува. Покажи ми го този твой дар!

Баудолино извадил неохотно от торбата си калъфа, измъкнал от него голямо парче навит плат и като го развил, направил знак на другите да издърпат встрани масите и столовете, защото било нужно по-голямо пространство, за да се простре изцяло.

Това бил истински чаршаф, върху който била отпечатана двойна човешка фигура, сякаш тялото, увито в него, било оставило на два пъти своя отпечатък — откъм гърдите и откъм гърба. Много добре личали лицето, косите, падащи върху раменете, мустаците, брадата, склопените очи. В мига на милосърдната смърт нещастният дякон бил оставил върху плата изображение на едно спокойно лице и на едно могъщо тяло, върху което едва-едва можели да се различат неясните следи от раните, подутините и язвите, причинени от проказата, която го била разяла.

Баудолино, развълнуван, разбрал, че върху ленения плат покойникът бил добил отново стигматите на своето страдащо величие. После тихо казал:

— Не можем да продадем образа на един прокажен, при това несторианец, като образ на Божия син.

— Първо, атинският владетел няма да знае за номера, а на него трябва да го пробутаме, не на теб. Второ, не го продаваме, а заменяме, и значи нямаме нищо общо с греха на Симон Магьосника. Отивам при сириеца.

— Сириецът ще те попита защо правиш замяната, щом Сидонията е несравнимо по-ценна от Мандилиона — казал Баудолино.

— Пък аз ще му обясня, че тя много по-мъчно ще се изнесе скрито от Константинопол. Че е много скъпа и само един цар може да я купи, а за Лика можем да намерим по-дребни купувачи, които обаче плащат на ръка. Че ако предложим Сидонията на християнски княз, той ще ни вземе за крадци и ще нареди да ни обесят, докато Ликът от Едеса би могъл да бъде някой друг — от Камулия, Мемфис или Анаблатха. Сириецът ще разбере доводите ми, защото сме от една и съща раса.

— Ще разбере — съгласил се Баудолино. — И на мен ми е безразлично дали атинският владетел ще си отнесе вкъщи един образ, който не е на Христос. Но ти знаеш, че този лик е за мен далеч по-скъп от Христовия, знаеш какво ми напомня той и не можеш да търгуваш с нещо така ценно.

— Баудолино — казал Поета, — не знаем какво ще заварим на север, като се върнем по нашите места. С Лика от Едеса ще привлечем един архиепископ и щастието ни е в кърпа вързано. И освен това, ако не бе изнесъл този саван от Пндапетцим, сега хуните щяха да си бършат задника с него. Този човек ти беше скъп, ти ми разказваше историята му, когато бродехме из пустините или бяхме пленници, и оплакваше безсмислената му и незнайна за другите смърт. Е, добре, последният му образ ще бъде почитан и оплакван наравно с образа на Христа. Каква по-възвишена гробница би могъл да желаеш за обичния си покойник? Ние не унижаваме неговото тяло, по-скоро го… Как би казал, Бороне?

— Възвеличаваме.

— Точно така.

— Дали защото при страшния упадък на нравите тогава бях изгубил чувството за това кое е право и кое — грешно; дали защото бях уморен, но се съгласих. Поета тръгна да заменя Сидонията, нашата, по-точно моята, или най-точно на дякона, с Мандилиона.

Баудолино се разсмя, но Никита не разбираше защо.

— Чак вечерта разбрахме, че сме изиграни. Поета отишъл в кръчмата, извършил грозната си сделка, напил се сам, за да напие сириеца, излязъл и бил проследен от някой, запознат с неговите планове, или от самия сириец, който, по думите на моя приятел, бил от същата раса. Тъй или иначе, бил нападнат в една тясна уличка, бил смазан от бой и се върна у дома по-пиян от Ной, цял в кърви и синини, без Сидония и без Мандилион. Искаше ми се да му хвърля един голям бой, но беше свършен човек. За втори път губеше царство. През следващите дни се наложи да го храним насила. Казвах си, че съм имал щастие да не бъда прекалено амбициозен, щом като провалът на амбициите може да накара човек да изпадне в подобно състояние. После си признавах, че и аз съм бил жертва на много неосъществени амбиции, бях погребал любимия си баща, не бях намерил царството, за което Поета мечтаеше, бях изгубил завинаги жената, която обичах… Но от всичко това бях научил, че Демиургът е създал нещата наполовина, докато Поета още вярваше, че на този свят е възможно да спечелиш някоя победа.

В началото на април нашите приятели осъзнали, че дните на Константинопол са преброени. Станали свидетели на много драматичен сблъсък между дожа Дандоло, изправен на мостика на една галера, и Мурзуфул, който го предизвиквал от брега, настоявайки латинците да напуснат неговите земи. Било ясно, че Мурзуфул бил полудял, и латинците, ако искали, можели да го глътнат на един залък. Отвъд Златния рог се виждало раздвижването в лагера на поклонниците, а по палубите на корабите трескаво сновели моряци и военни, които се готвели за атаката.

Бойди и Баудолино казали, че тъй като все пак имали малко пари, бил настъпил моментът да напуснат Константинопол, защото те вече се били нагледали на превзети градове. Борон и Киот били съгласни, но Поета поискал още няколко дни. Бил се оправил от пердаха и без съмнение имал намерение да използва още няколко часа, за да осъществи един последен удар, макар сам да не знаел какъв да бъде той. Вече имал поглед на безумец, но тъкмо с безумците не се спори. Те отстъпили, като си казали, че било достатъчно да наблюдават корабите, за да разберат кога е време да поемат пътя към къщи.

Поета не се върнал два дни и това вече било много. На сутринта в петък преди Връбница още не се бил появил, а рицарите били започнали вече да атакуват откъм морето, между Влахерна и манастира Евергет, някъде в местността, наречена Петрия, на север от Константиновите стени.

Било твърде късно да се излиза извън стените, вече обсадени от всички страни. Като проклинали своя безумен приятел, Баудолино и другите решили, че е най-добре да си останат скрити при генуезците, защото тази част на града не изглеждала заплашена. Започнали да чакат, като час по час следели новините, които пристигали от Петрия.

Корабите на поклонниците били настръхнали от обсадни машини. Мурзуфул стоял на едно хълмче зад стените с всичките си военачалници, придворни, знамена и тръбачи. Въпреки тази показност войската на императора се сражавала добре. Латинците били предприели няколко нападения, но били отблъснати и гърчолята над зъберите ликували, като показвали разголените си задници на победените, а Мурзуфул тържествувал, сякаш всичко било негово дело, и заповядал да затръбят за победа.

Изглеждало, че Дандоло и другите военачалници се били отказали да превземат града и съботата и неделята преминали спокойно, макар всички да били напрегнати. Баудолино се възползвал от това и кръстосал Константинопол нашир и длъж, за да открие Поета, но напразно.

Той се завърнал едва през нощта на неделята. Погледът му бил по-безумен отпреди, не проронил нито дума, седнал да пие и пил до сутринта.

При първите лъчи на зората кръстоносците подхванали нападенията си, които продължили през целия ден: венецианските кораби успели да закачат подвижните си стълби към няколко кули на крепостта, войниците им нахлули в нея. Точно как станало това не било ясно, изглежда, един от тях, с гигантски ръст и висок шлем, подплашил защитниците и ги обърнал в бягство, или може би друг бил слязъл на сушата, открил една зазидана тайна врата и пробил с Кирка отвор в стената. Въпреки това били отблъснати, но няколко кули попаднали в ръцете на нападателите…

Поета крачел напред-назад из стаята като звяр в клетка, очаквайки нетърпеливо сражението да завърши по един или друг начин, поглеждал Баудолино, сякаш за да му каже нещо, после се отказвал и наблюдавал навъсено движенията на другите трима. По едно време пристигнала вестта, че Мурзуфул бил избягал, изоставяйки армията си, защитниците загубили и малкото боен дух, който им бил останал, кръстоносците прехвърлили стените и не посмели да навлязат в града, защото вече се смрачавало, но подпалили най-близките къщи, за да измъкнат защитниците, които може би се криели в тях.

— Трети палеж за няколко месеца — оплаквали се генуезците. — Това вече не е град, а купчина тор, която се гори, щом стане много голяма!

— Чумата да те тръшне! — викнал Бойди на Поета. — Ако не беше ти, да сме вече далеч от това торище! Какво ще правим сега?

— Сега ще мълчиш! После ще ти кажа защо — процедил през зъби Поета.

През нощта вече се виждали първите отблясъци на пожара. Призори Баудолино, който се правел, че спи, но бил отдавна буден, видял, че Поета се приближава първо до Бойди, след това до Борон и накрая до Киот и че им прошепва нещо на ухото, преди да изчезне. Малко по-късно забелязал, че Киот и Борон си говорят тихо, вадят нещо от торбите си и се измъкват от стаята на пръсти, за да не го събудят.

Не след дълго Бойди се приближил до него и го разтърсил. Бил силно разтревожен.

— Баудолино — казал му, — не зная какво става, но тук всички са полудели. Поета дойде при мен и ми прошепна точно тези думи: „Открих Зосим и вече зная къде е Градалът, не се опитвай да хитруваш, взимай своята глава на Кръстителя и днес следобед да си в Катабат, там, където Зосим прие василевса онази вечер, пътя го знаеш.“ Какво е това Катабат? За какъв василевс ми говори? На теб нищо ли не е казал?

— Нищо — отвърнал Баудолино, — дори изглежда, че иска да ме държи настрана от плановете си. И от вълнение е забравил, че когато преди години отидохме да заловим Зосим в Катабат, Борон и Киот бяха с нас, но теб те нямаше там. Сега ще разбера тази работа.

Потърсил Главореза.

— Слушай — казал му, — помниш ли онази вечер преди много години, когато ни заведе в криптата под стария Катабатски манастир? Трябва да отида там.

— Твоя работа… Трябва да стигнеш параклиса до църквата на Пресветите апостоли. И може би няма да завариш кръстоносците, защото едва ли ще са стигнали вече дотам. Ако се върнеш жив, ще значи, че съм бил прав.

— Да, но трябва да стигна там, без да стигна. Тоест не мога да ти го обясня, но трябва да следвам или да изпреваря едного, който ще отиде там. И не искам да бъда видян от него. Помня, че там долу имаше много подземни проходи. Може ли да се стигне дотам и по друг път?

Главореза се разсмял:

— Ако не се страхуваш от мъртъвците… Може да се влезе и от друг параклис, близо до Хиподрума. И вярвам, че и до него още можеш да се добереш. После ще продължиш под земята доста дълго и ще си в гробището на катабатските монаси, за което никой не знае, че съществува, но то съществува. Проходите на гробището водят до криптата, но ако искаш, можеш и да се спреш преди това.

— А ти ще ме заведеш ли?

— Баудолино, приятелството е свято нещо, но кожата е по-свята от него. Ще ти обясня всичко най-подробно, ти си умен и сам ще се оправиш. Така става ли?

Главореза му описал пътя и му дал две добре осмолени факли. Баудолино се върнал при Бойди и го запитал дали се плаши от умрелите.

— Ами! Аз се боя само от живите.

— Ще направим така — казал му Баудолино. — Ти ще вземеш своята глава на Кръстителя и аз ще те придружа дотам. Ще се явиш на срещата, а аз ще се скрия преди това, за да узная какво е намислил този луд човек.

— Да вървим.

Като излизали, Баудолино се замислил и се върнал да вземе своята глава на Кръстителя, увил я в един парцал и я понесъл под мишница. После отново се замислил и мушнал в колана си двете арабски ками, които бил купил в Галиполи.

38. Баудолино в часа на равносметката

Когато Баудолино и Бойди стигнали до Хиподрума, пламъците на пожара вече били напреднали към него и трябвало да си пробиват път сред тълпа ужасени ромеи, които не знаели накъде да бягат, защото едни викали, че врагът идел от едната страна, а други — че идел от обратната. Намерили параклиса, насилили вратата, затворена със слаба верига, и влезли в подземния проход, след като запалили факлите, които им бил дал Главореза.

Вървели дълго, защото явно проходът свързвал Хиподрума с Константиновата стена. След това се изкачили по няколко стъпала, пропити с влага, и усетили воня на леш. Не било миризма на пресен труп: било, така да се каже, миризма на миризма, миризма на плът, която се била разложила, а след това изсъхнала.

Навлезли в един коридор, който по-нататък се разклонявал вдясно и вляво. По стените му една до друга се отваряли безброй ниши, жилища на едно подземно население от мъртъвци, които изглеждали почти живи. Тези същества, които стояли напълно облечени и изправени в своите тесни вдлъбнатини, навярно поддържани от железни пръчки откъм гръбнака, били, разбира се, мъртви, но времето сякаш не било завършило над тях своето разрушително дело, защото тези изсушени лица с цвят на гьон, тези празни орбити, тези беззъби усмивки създавали впечатление за живот. Не били скелети, а тела, сякаш изсмукани от сила, която била изсушила и раздробила вътрешностите им, без да засяга освен костите, още и кожата, а може би и част от мускулите.

— Бяхме попаднали, господин Никита, в една мрежа от катакомби, в които векове наред катабатските монаси бяха полагали труповете на събратята си, без да ги погребват, защото една чудодейна комбинация от почва, въздух и някакво вещество, стичащо се по туфа на подземието, ги запазваше почти незасегнати от гниенето.

— Мислех, че това вече не се практикува, и не бях чувал нищо за Катабатското гробище, знак, че този град пази от нас още много тайни. Но съм слушал, че някои монаси в миналото, за да помогнат на природата, оставяли труповете на събратята си да киснат осем месеца във влагата на туфа, после ги измъквали, измивали ги с оцет, излагали ги на открито за няколко дни, обличали ги отново и пак ги поставяли в нишите им, за да може балсамиращият въздух на това място да ги обрече някак на изсушеното им безсмъртие.

Като напредвали край шпалира на покойните монаси, всички в тържествените си одежди, сякаш още готови да отслужат литургия и да целуват със сивкавите си устни блестящите икони, съзирали тук лица, изпънати в аскетични усмивки; там други, на които милостта на надживелите ги била залепила бради и мустаци, така че да изглеждат внушителни като приживе, и затворила клепачите им, за да приличат на спещи; по-нататък трети, които били оголени до костта на черепа, но още носели по скулите си кори от втвърдена кожа. Някои с вековете се били изкривили и напомняли уродливи природни чудеса, зародиши, излезли насила от майчиния корем, нечовешки същества, върху чиито сгърчени тела неестествено стояли везани епитрахили с избледнели шарки и стихари, които на пръв поглед изглеждали бродирани, а всъщност били разядени от годините и от червеите. На други пък дрехите се били свлекли, разнищени от времето, и под дрипите прозирали мършавите им телца и ребрата им, покрити от тънка кожица, изпъната като на барабан.

— Ако от милосърдие е била създадена тази благочестива картина — говореше Баудолино на Никита, — живите са били твърде немилосърдни, като са превърнали спомена за тези покойници в непрекъсната и неминуема заплаха, с нищо не допринасяща за примиряването на живите с мисълта за смъртта. Как можеш да се молиш за душата на някой, който те гледа от тези стени и ти казва: „Аз съм тук и няма да се мръдна оттук“, как можеш да се надяваш на възкресението на плътта и на преображението на земните ни тела в деня на Страшния съд, ако тези тела са още тук, от ден на ден все по-разядени? За съжаление, виждал съм доста трупове в живота си, но поне можех да се надявам, че след като се превърнат в пръст, един ден ще изскочат красиви и румени като рози. Ако там, горе, казвах си, след свършека на свършеците ще се разхождат образи като тези, за предпочитане е Адът, който, колкото и да ни горят и бодат, поне ще прилича на това, дето си го имаме тук… Бойди, по-малко чувствителен от мен към въпросите на Страшния съд, се опитваше да повдигне дрехите на мъртъвците, за да види в какво състояние са срамните им части, но щом някои са ги изложили на показ, как да се сърдиш на други, че любопитстват да ги видят?

Преди да свърши мрежата на коридорите, двамата стигнали една кръгла зала, чийто купол имал в средата си отвор, откриващ следобедното небе. Безспорно кладенецът на равнището на пода служел за проветряване на залата. Угасили факлите. Телата на мъртвите монаси, вече огрени не от пламъка им, а от сивата светлина, която се разливала над нишите, изглеждали още по-страшни. Сякаш при дневната светлина щели да възкръснат. Бойди се прекръстил.

Накрая коридорът, по който вървели, завършвал в разширението за разходки зад колоните, обкръжаващи криптата, в която за пръв път били видели Зосим. Приближили се на пръсти, защото вече виждали някакви светлини. Също като през онази далечна нощ криптата била осветена от два горящи триножника. Липсвал само кръглият купел, използван от Зосим за неговите магии. Пред иконостаса Борон и Киот вече чакали изнервени. Баудолино казал на Бойди да се появи между двете колони отстрани на иконостаса, сякаш е дошъл по пътя на двамата, докато той самият щял да остане скрит.

Бойди изпълнил нареждането му и другите двама го приели без изненада.

— Значи Поета е обяснил и на теб как да дойдеш тук? — запитал Борон. — Навярно не е казал на Баудолино, иначе не би била нужна тази предпазливост. Ти досещаш ли се защо ни е свикал?

— Спомена нещо за Зосим, за Градала, отправи ми странни заплахи — отвърнал Бойди.

— И на нас — казали Киот и Борон.

В този момент чули глас откъм иконостаса, който сякаш идел от устата на Пантократора. Баудолино забелязал, че очите на Христос били като два черни бадема, знак, че зад иконата някой наблюдавал какво става в криптата. Макар и променен, гласът му бил познат. Бил гласът на Поета.

— Добре дошли — произнесъл той. — Вие не ме виждате, но аз ви виждам. Държа лък и бих могъл да ви пронижа, преди да побегнете.

— Но защо, Поете, какво сме ти направили? — запитал уплашен Борон.

— Какво сте сторили знаете по-добре от мен. Но да пристъпим към главното. Влез, нещастнико.

Дочуло се глухо стенание и иззад иконостаса се появила, люшкайки се, човешка фигура.

Макар че отдавна не го били виждали, макар че едва се влачел, скован и изгърбен, макар че косите и брадата му били вече побелели, те разпознали Зосим.

— Да, това е Зосим — казал гласът на Поета. — Срещнах го случайно вчера да проси на една уличка. Сляп е и осакатен, но е той. Зосиме, разкажи на нашите приятели какво ти се е случило, след като избяга от замъка на Ардзроуни.

С плачлив глас Зосим започнал разказа си. Бил откраднал главата, в която бил скрил Градала, и избягал, но понеже не притежавал и дори никога не бил виждал картата на Козма, не знаел накъде да върви. Блуждал, докато мулето му не издъхнало, мъкнал се из най-негостоприемните земи на света със зеници, изгорени от слънцето, които бъркали Изтока със Запада и Севера с Юга. Най-сетне попаднал в някакъв град, населен от християни, които му помогнали. Казал им, че е последният от Влъхвите, защото другите били предали Богу дух и били погребани в една църква в далечния Запад. Казал с тържествен глас, че в реликвеницата си носел светия Градал, който трябвало да връчи на отец Йоан. Местните хора били чували за Градала и отеца, коленичили пред него и го въвели с тържествено шествие в своя храм, в който той бил поканен да седне на епископския престол и всеки ден да изрича пророчества, да дава съвети, да яде и пие колкото желае, обкръжен от почитта на всички.

Накратко, като последен от светите царе и пазител на свещения Градал, Зосим се превърнал в най-висока духовна власт за общността. Всяка сутрин отслужвал месата и във върховния момент, освен виното и хляба, показвал и мощехранителницата си и вярващите, коленичили пред него, твърдели, че вдъхват небесните й ухания.

Те му водели дори развалените жени, за да ги върне в правия път. Той им казвал, че Божията милост е безкрайна, и ги свиквал в църквата, когато се стъмвало, за да прекара с тях, казвал, в непрестанна молитва цялата нощ. Разпространил се слухът, че бил превърнал всички тези клетници в добродетелни Магдалини, които се били посветили на неговата служба. През деня му приготвяли най-вкусни ястия, поднасяли му най-изтънчени вина, пръскали го с благовонни масла; а нощем бдели заедно с него пред олтара така усърдно, казвал Зосим, че на следната утрин той се появявал с очи, белязани от това разкаяние. Най-сетне бил намерил своя рай и решил, че никога няма да напусне това благословено място.

Зосим въздъхнал дълбоко, след това прокарал ръка пред очите си, сякаш в своя мрак още виждал някаква мъчителна сцена.

— Приятели мои — продължил, — при всяка мисъл, която ви се яви, винаги питайте: „Ти от нашите ли си, или идваш от врага?“ Аз бях забравил това свято правило и обещах на целия град, че за светия Великден ще отворя реликвеницата и ще покажа най-сетне свещения Градал. На Разпети петък, докато бях сам, я отворих и намерих вътре един от онези отвратителни черепи, изработени от Ардзроуни. Кълна се, че бях скрил Градала в първата реликвеница отляво и взех точно нея, преди да избягам. Но някой, без съмнение един от вас, бе променил реда на главите и в тази, която бях взел, Градала го нямаше. Който кове желязото, трябва да знае какво иска да направи от него — коса, меч или брадва. Аз реших да запазя мълчание. Отец Агатон живял три години с камъче в устата, докато не се научил да практикува мълчанието. И така аз съобщих на всички, че ми се е явил ангел небесен, който ми е казал, че в града има още много грешници и затова никой не е достоен да види тази свята вещ. Прекарах вечерта на Светата събота, както приляга на един честен монах, в самобичуване, но изглежда, съм прекалил, защото на сутринта се чувствах тъй обезсилен, сякаш, да ми прости Господ тази мисъл, бях прекарал нощта в пиянство и блудство. Извърших службата, олюлявайки се, и в най-тържествения момент, в който трябваше да покажа реликвеницата на вярващите, се спънах в най-горното стъпало на олтара и се стоварих надолу. Реликвеницата ми се изплъзна от ръката, разтвори се при удара о пода и всички видяха, че не съдържа никакъв Градал, а само един изсушен череп. Няма нищо по-несправедливо, скъпи приятели, от наказанието на праведния, който е съгрешил, защото на най-големия грешник е простен последният грях, но на праведния дори и първият не е. Вярващите решиха, че съм ги измамил, аз, който допреди три дни, Господ ми е свидетел, бях действал напълно честно. Нахвърлиха се върху мен, разкъсаха дрехите ми, биха ме с тояги така, че осакатиха завинаги краката, ръцете, гърба ми, и после ме завлякоха пред техния съд, където бе решено да ми избодат очите. Прогониха ме извън портите на града като краставо куче. Не можете да си представите колко страдах. Скитах се като просяк, сляп и сакат, и така, сакат и сляп, след дълги години скиталчество бях приет в един керван на сарацински търговци, които пътуваха към Константинопол. Единствената милост получих от неверници, дано Господ ги възнагради, като не ги осъди, както заслужават. Прибрах се преди няколко години тук, в родния си град, където живях от просия, и за щастие една добра душа един ден ме хвана за ръка и ме доведе при развалините на този манастир, където, пипнешком, разпознавам местата и вече мога да прекарвам нощите, без да страдам от студ, жега или дъжд.

— Това е историята на Зосим — казал гласът на Поета. — Състоянието му свидетелства, че поне този път е искрен. Значи някой друг измежду нас, виждайки къде Зосим е скрил Градала, е разменил местата на главите, за да му позволи да поеме към злощастието си и да отклони всички подозрения от себе си. Но този някой, който е взел главата с Градала, е същият, който е убил Фридрих. И аз зная кой е той.

— Поете! — възкликнал Киот — Защо говориш така? Защо свика само нас тримата, а не и Баудолино? Защо не ни каза нищо долу, при генуезците?

— Извиках ви тук, защото не можех да повлека със себе си една човешка отрепка из този град, завладян от врага. Защото не исках да говоря пред генуезците и още по-малко пред Баудолино. Баудолино няма нищо общо с нашата история. Един от вас ще ми даде Градала и оттам нататък всичко ще е само моя грижа.

— Защо си сигурен, че Градалът не е у Баудолино?

— Баудолино не може да е убил Фридрих. Той го обичаше. Баудолино не е имал интерес да открадне Градала, той единствен сред нас искаше наистина да го отнесе на отеца от името на императора.

И накрая, опитайте се да си спомните какво се случи с шестте глави след бягството на Зосим. Всеки от нас взе по една, аз, Борон, Киот, Бойди, Абдул и Баудолино. Вчера, след като срещнах Зосим, отворих своята. В нея имаше опушен череп. Що се отнася до тази на Абдул, спомнете си, Ардзроуни я отвори, за да постави черепа в ръцете му като амулет или нещо подобно, когато умираше, и сега е с него в гроба му. Баудолино даде своята на Праксей, той я отвори пред очите ни и в нея имаше череп. Следователно остават три реликвеници и те са вашите. На вас тримата. Аз вече зная кой от вас притежава Градала и зная, че и той го знае. Зная също, че го притежава не случайно, а защото е скроил плана си още от момента, в който е убил Фридрих. Но искам да прояви смелост да си го признае, да признае пред нас, че ни е мамил дълги години. След като си признае, ще го убия. Затова, решавайте. Който трябва да говори, нека говори. Стигнали сме до края на нашето пътешествие.

— Тук, господин Никита, се случи нещо изключително. От своето скривалище аз се помъчих да вляза в положението на тримата си приятели. Да предположим, че един от тях, нека го наречем Его, е сигурен, че притежава Градала и че е виновен за нещо. Той би си казал, че щом се е стигнало дотук, му е изгодно да рискува докрай, да грабне меч или кинжал, да се втурне в посоката, от която е дошъл, и да бяга, докато не стигне водоема и не излезе на открито. Това, предполагах, очакваше Поета. Тъй като може би още не е бил сигурен кой от тримата притежава Градала, бягството на единия от тях би му го разкрило. Представих си обаче, че Его може до този момент да не е отворил своята реликвеница и да не знае дали притежава Градала, но все пак да има някакви угризения във връзка със смъртта на Фридрих. Тогава Его би трябвало да изчака да види дали някой от другите двама, който си знае, че притежава Градала, няма да побегне преди него. Той значи няма да се помръдне. Но ще види, че и другите двама не се помръдват. Значи — ще си помисли той, — никой от тях двамата не притежава Градала, а и е убеден, че сам не заслужава никакво подозрение. Следователно — ще заключи той — Поета подозира мен и трябва да бягам. Изплашен, ще посегне към дръжката на меча или кинжала и ще направи първата крачка. Но като види, че и другите двама правят същото, ще се спре, заподозрял, че те са по-гузни от него. Тъкмо това се случи в криптата. Всеки от тримата, мислейки като този, когото нарекох Его, първо остана на мястото си за миг, после направи една крачка и след това отново се спря. И това беше очевиден знак, че нито един от тях не е сигурен дали притежава Градала, но че и тримата крият нещо, за което биха могли да бъдат обвинени. Поета го разбра много добре и го обясни на тях така, както аз го бях разбрал и го обясних сега на теб.

Тогава гласът на Поета прокънтя:

— Негодници сте и тримата. Всеки от вас знае, че е виновен. Аз зная — винаги съм знаел, — че и тримата сте се опитали да убиете Фридрих, и може би и тримата сте го убили, така той е умрял три пъти. Онази нощ излязох много рано от стаята на стражите и се върнах там последен. Не успявах да заспя, може би бях пил много, три пъти ходих да пикая на двора, останах навън, за да не ви събудя. Докато бях навън, чух да излиза Борон. Тръгна по стълбата към долния етаж и го проследих. Отиде в стаята с машините, приближи се до цилиндъра за празно пространство и много пъти задвижи лоста. Не разбирах защо го прави, но на следния ден се досетих. Или Ардзроуни му беше поверил нещо, или сам се бе досетил, но явно стаята, в която цилиндърът произвеждаше празно пространство, тази, в която бе умъртвил петела, беше стаята, в която спеше Фридрих и която Ардзроуни е използвал, за да се отървава от враговете си, предлагайки им лицемерно гостоприемство. Ти, Бороне, си движил лоста, за да създадеш в стаята на императора празно пространство, или, тъй като ти не вярваш в празното пространство, оня гъст въздух, в който знаеш, че свещите угасват и животните се задушават. Фридрих е започнал да се задъхва; отначало си е помислил, че е отровен, и е взел Градала, за да изпие противоотровата, съдържаща се в него. Но е паднал на пода бездиханен. На сутринта ти си бил готов да откраднеш Градала, използвайки суматохата, но Зосим те е изпреварил. Ти си го видял и си видял къде го скрива. Не ти е било трудно да разместиш главите и при тръгването си взел тази с Градала.

Борон беше плувнал в пот.

— Поете — извика, — прав си, влязох в стаята с помпата. Спорът с Ардзроуни бе събудил любопитството ми. Опитах се да я задвижа, без да зная, кълна ти се, с коя стая е свързана. Но от друга страна, бях убеден, че помпата не действа. Поиграх си, признавам, но само толкова, нямах никакви престъпни намерения. И после, ако е вярно това, което казваш, как ще обясниш, че в стаята на Фридрих дървата в камината бяха изгорели докрай? Ако допуснем все пак, че празно пространство може да бъде създадено, тъй че някой да бъде убит, в него не би могъл да гори никакъв огън…

— Не се занимавай с камината — строго изрече гласът на Поета, — за нея има друго обяснение. По-добре отвори своята реликвеница, щом си толкова уверен, че не съдържа Градала.

Призовавайки Бог да го порази, ако някога изобщо е допускал, че Градалът може да е у него, Борон разчупи с кинжала си печата и на пода се изтърколи едно черепче, дори по-дребно от другите, които бяхме видели дотогава, защото може би Ардзроуни не се бе поколебал да оскверни и детски гробчета.

— Добре, не е у теб — продължи гласът на Поета, — но това не те оневинява за туй, което си сторил… Да поговорим за теб, Киоте. Ти си излезе веднага след това с вид на човек, който има нужда от свеж въздух. Но трябва да си имал нужда от много въздух, щом стигна чак стените с архимедовите огледала. Проследих те и те видях. Докосна ги, раздвижи огледалото, което събираше лъчите на близко разстояние, както ни беше обяснил Ардзроуни, наклони го явно не как да е, защото действаше много внимателно, и насочи огледалото тъй, че при изгрева на слънцето да събере лъчите си върху прозореца на стаята на Фридрих. Добре си го насочил, защото тези лъчи са запалили дървата в камината. Вече празното пространство, създадено от Борон, е отстъпило пред новия въздух, който е подхранил огъня. Знаел си какво ще направи Фридрих, като се събуди полузадушен от пушека. Щял да помисли, че е отровен, и щял да отпие от Градала. Зная, и ти беше пил от него нея вечер, но не бяхме достатъчно внимателни и не забелязахме какво си направил, докато си го връщал след това в ковчежето. Явно на пазара в Галиполи си купил отрова и си капнал от нея в Градала. Планът ти е бил съвършен. Само че не си знаел какво е направил Борон. Фридрих е отпил от твоята чаша с отрова, но не когато се е запалил огънят, а преди това, когато Борон му е изсмуквал въздуха.

— Ти си луд бе, Поете — извика Киот, бледен като платно. — Аз не знам нищо за Градала, виж, отварям моята реликвеница… Ето, виждаш ли черепа?

— Добре, не е у теб — изрече гласът на Поета. — Но не отричаш, че си местил огледалата.

— Не се чувствах добре, ти сам го каза, исках да подишам нощния въздух. Поиграх си с огледалата, но Бог да ме убие, ако съм знаел, че ще запалят огъня в онази стая! Смяташ ли, че през всички тези години не съм си спомнял за тази моя непредпазливост и не съм се питал дали огънят не е пламнал по моя вина и дали смъртта на Фридрих не е свързана по някакъв начин с това? Години на мъчителна несигурност. Ти сега всъщност ми носиш облекчение, като ми казваш, че така или иначе, по това време Фридрих е бил вече мъртъв! Но за отровата, как можа да изговориш такава клевета? Онази вечер отпих от чашата съвсем искрено, изпълнен с възвишено чувство за саможертва…

— Вие всички сте невинни агънца, нали? Невинни агънца, които цели петнайсет години сте живели със съмнението, че сте убили Фридрих. Това не важи ли и за теб, Бороне?… Но да видим сега нашия Бойди. Ти остана единственият, у когото може да е Градалът. Онази вечер ти не излезе от стаята. На другата сутрин като всички нас откри Фридрих, паднал на пода. Не си го очаквал, но се възползва от случая. Отдавна си го замислял. От друга страна, ти беше единственият, който имаше причини да ненавижда Фридрих, защото той бе избил при стените на Александрия много твои другари. В Галиполи каза, че си купил онзи пръстен със съживяващото вещество. Но никой не бе те видял, когато си се пазарил с търговеца. Кой казва, че наистина е съдържал такъв лек? Отдавна си се бил подготвил с твоята отрова и си разбрал, че моментът е настъпил. Сметнал си, че може би Фридрих само е припаднал, и му изля отровата в устата, обявявайки, че искаш да го свестиш. Едва тогава, внимавайте добре, едва тогава Соломон установи, че той е мъртъв.

— Поете — изстена Бойди и падна на колене, — да знаеш само колко пъти през тези години съм се питал дали случайно този мой лек не е бил наистина отровен. Но сега, слава Богу, ти ми казваш, че Фридрих вече е бил умрял, убит от някой от тези двамата, или и от двамата.

— Няма значение — каза гласът на Поета, — важното е било намерението ти. Но за него ти ще отговаряш пред Бога. Аз искам само Градала. Отваряй!

С треперещи ръце Бойди се опита да отвори реликвеницата си, но на три пъти не успя да разчупи восъчния печат. Докато клечеше, Борон и Киот се бяха отстранили от него, сякаш той вече беше несъмнената жертва. При четвъртия опит кутията се отвори и всички видяха, че и този път вътре има череп.

— Проклятие! — изрева Поета и излезе иззад иконостаса.

— Беше самото олицетворение на яростта и умопомрачението, господин Никита, и аз вече не разпознавах в него някогашния си приятел. Но в този миг си спомних за деня, в който отидох да разгледам реликвениците, след като Ардзроуни ни беше предложил да ги вземем със себе си и след като Зосим, тайно от нас, вече е бил скрил Градала в една от тях. Вдигнах една от главите, доколкото си спомням, първата отляво, и я разгледах внимателно. След това я поставих обратно. Възстановявах си този момент с почти петнайсетгодишна давност и се виждах как поставям главата вдясно, на края на редицата от останалите шест. Когато Зосим е слязъл, за да избяга с Градала, спомняйки си, че го е сложил в първата глава отляво, е взел тази, която всъщност е била втората. Когато на тръгване си разпределяхме главите, аз взех последната. Явно е била тази на Зосим. Споменах ти, че без да казвам на никого, бях взел и главата на Абдул след неговата смърт. Когато след това извадих една от двете, за да я подаря на Праксей, без съмнение съм дал тази на Абдул — още тогава го разбрах, защото тя се отвори много лесно, тъй като печатът вече беше счупен от Ардзроуни. Така в продължение на почти петнайсет години съм носил със себе си Градала, без да го зная. Вече бях толкова сигурен в това, че не ми беше необходимо да отварям главата. Все пак го направих, стремейки се да не вдигам шум. Макар че там, зад колоната, беше тъмно, успях да видя, че Градалът е вътре, положен с вдлъбнатото напред и дъно, което изпъкваше отзад, закръглено като череп.

В този момент Поета дърпал тримата един след друг за дрехите, обсипвал ги с ругатни и им крещял да не се опитват да се подиграват с него, като че ли го бил обсебил някакъв демон. Баудолино оставил своята реликвеница зад колоната и излязъл от скривалището си.

— Градалът е у мен — казал.

Поета застинал от изненада. Почервенял като варен рак и изсъскал:

— Ти си ни лъгал през цялото време. А аз те смятах за най-чистия от нас!

— Не съм ви лъгал. До тази вечер и аз не знаех. Ти си объркал реда на главите.

Поета протегнал ръце към приятеля си и креснал с пяна на уста:

— Дай ми го!

— Защо на теб? — възразил Баудолино.

— Това е краят на нашето пътешествие — повторил Поета. — Беше неуспешно пътешествие и това е единствената ми възможност. Дай ми го, или ще те убия!

Баудолино отстъпил крачка назад, поставил ръце върху дръжките на своите арабски ками.

— Не се съмнявам, че си способен, след като заради тази чаша си убил Фридрих.

— Глупости — отвърнал Поета. — Нали чу, че тия тримата вече си признаха.

— Три признания са твърде много за едно убийство — казал Баудолино. — Аз бих казал, че макар всеки да е извършил това, което е извършил, ти си ги оставил да го направят. Щеше да е достатъчно, когато си видял, че Борон задвижва лоста на празното пространство, да му попречиш да го стори. Щеше да е достатъчно, когато си видял, че Киот мести огледалата, да предупредиш Фридрих преди да изгрее слънцето. Не си го направил. Искал си някой да убие Фридрих, за да можеш ти по-късно да се възползваш от това. Но не мисля, че някой от тези трима нещастни приятели е причинил смъртта на императора. Като те слушах да говориш зад иконостаса, си спомних за главата на Медузата, чрез която в стаята на Фридрих се чуваше всичко, което се прошепваше в отвора на охлюва долу. Сега аз ще ти кажа какво се е случило. Още преди началото на похода към Йерусалим теб не те свърташе на едно място и искаше да заминеш сам за царството на отеца, отнасяйки Градала. Чакал си само удобния случай да се отървеш от императора. След това, разбира се, ние щяхме да тръгнем с теб, но явно ние не сме представлявали грижа за теб. Или може би си имал намерение да направиш това, което направи Зосим, изпреварвайки те. Не зная. Отдавна трябваше да се досетя, че кроиш планове само за себе си, но явно приятелското чувство е замъглявало разсъдъка ми.

— Продължавай — изхилил се Поета.

— Продължавам. Когато Соломон купи в Галиполи противоотровата, спомням си много добре, че търговецът му предложи още едно такова шишенце, което обаче съдържало отрова. Когато излязохме от тържището, за известно време те изгубихме от поглед. После ти се появи отново, но беше без пари, защото, както ни обясни, те били обрали. Всъщност, докато ние сме обикаляли пазара, ти си се върнал при онази шатра и си купил отровата. Не ти е било трудно да размениш шишенцето на Соломон със своето по време на дългия път през земите на султана на Кония. Вечерта преди смъртта на Фридрих ти го посъветва, на висок глас, да се снабди с противоотрова. Така си дал идеята на добрия Соломон, който предложи своята — или по-точно твоята — отрова. Навярно си имал миг на уплаха, когато Киот реши да изпробва течността, но може би вече си знаел, че ако се поеме малко количество от нея, тя не е опасна, докато, за да умре, човек трябва да я изпие цялата. Мисля, че през нощта Киот се е нуждаел от чист въздух именно защото и малката глътка му е била подействала, но не съм напълно сигурен в това.

— А в какво си сигурен? — запитал Поета все така с подигравателен смях.

— Сигурен съм в това, че преди да видиш какво правят Борон и Киот, вече си имал свой план. Отишъл си в залата, където се намираше охлювът, през чийто отвор се говореше, за да се чуе в стаята на Фридрих. Между другото, ти и тази вечер доказа, че тази игра ти харесва, и когато те чух да говориш иззад иконостаса, нещата започнаха да ми се изясняват. Приближил си се до Дионисиевото ухо и си повикал Фридрих. Мисля, че си се представил за мен, разчитайки на това, че по пътя от един етаж на друг гласът се променя. Казал си, че съм аз, за да бъдеш по-убедителен. Предупредил си Фридрих, че някой е сложил отрова в храната му, че дори един от нас е получил страшни болки и че Ардзроуни вече е пратил своите убийци. Посъветвал си го да отвори ковчежето и да изпие веднага противоотровата на Соломон. Нещастният ми баща ти е повярвал, изпил е течността и е издъхнал.

— Забавна история — казал Поета. — А камината?

— Може би наистина е била запалена от лъчите на огледалото, но след като Фридрих е бил вече труп. Камината не е влизала в твоя план, не е била част от него, но който я е запалил, ти е помогнал да ни заблудиш. Ти си убил Фридрих и едва днес ми помогна да го разбера. Бъди проклет! Как си могъл да извършиш това престъпление, това отцеубийство — да умъртвиш единствено от жажда за слава човека, който те облагодетелства? Не си ли даваше сметка, че отново си присвояваш чужда слава, както направи с моите стихове?

— Това се казва новина — засмял се Бойди, който се бил отърсил вече от уплахата си. — Великият поет, който кара други да му пишат стиховете!

Това унижение, след множеството провали от тези дни, съчетано с отчаяното желание да притежава Градала, тласнало Поета към крайни действия. Измъкнал меча си и се нахвърлил върху Баудолино с вик:

— Ще те убия, ще те убия!

— Няколко пъти съм ти казвал, господин Никита, че съм миролюбив човек. Бил съм твърде мек към себе си. В действителност, открих го вчера, аз съм страхливец, Фридрих е бил прав онзи ден. В този момент ненавиждах Поета от цялата си душа, исках да го видя мъртъв, но въпреки това не мислех да го убивам, а само той да не ме убие. Отскочих назад към колоните, после се вмъкнах в прохода, през който бях дошъл. Бягах в тъмнината и чувах неговите заплахи, докато ме преследваше. В прохода нямаше светлина, а да напредвам пипнешком означаваше да докосвам труповете край стените; като намерих едно отклонение наляво, се впуснах в тази посока. Но той ме следваше по шума от стъпките ми. Най-сетне видях светлинка и се озовах в дъното на кладенеца, през който се бях спуснал на идване. Беше се стъмнило вече и едва ли не по чудо виждах точно над главата си луната, която осветяваше мястото, където се намирах, и хвърляше сребристи отблясъци върху лицата на мъртъвците. Може би те именно ми подсказаха, че не можеш да измамиш собствената си смърт, когато ти диша във врата. Спрях. Видях как Поета идва към мен и покрива очите си с лявата си ръка, за да не вижда неочакваните домакини. Сграбчих една от проядените дрехи и я дръпнах с все сила. Един от труповете се срути точно между мен и Поета, като вдигна облак прах — тялото и тъканта се разпадаха, щом се докоснеха до земята. Главата на мумията се откъсна и се претърколи в краката на моя преследвач точно под лунния лъч, показвайки му ужасяващата си усмивка. Поета се спря за миг потресен, след това изрита черепа. Аз сграбчих други два трупа от отсрещната страна и ги запратих право в лицето му. „Махни я тая леш от мен!“, викаше Поета, като отпъждаше люспите изсъхнала кожа, които хвърчаха край главата му. Не можех да продължавам вечно тази игра, бих изскочил вън от светлия кръг и попаднал отново в мрака. Стиснах двете арабски ками и ги насочих пред себе си. Поета се хвърли към мен, вдигнал с две ръце меча си, за да ми разцепи главата, но се спъна във втория скелет, който беше блъснал точно пред себе си, изтърва меча и рухна върху мен. Аз паднах по гръб и опрях лакти на земята… Видях лицето му съвсем близо до моето, кръвясалите му очи, впити в моите, усетих мириса на неговия бяс, зловонния дъх на звяра, разкъсващ плячката си, почувствах пръстите му, които стискаха гърлото ми, чух скърцането на зъбите му… Реагирах инстинктивно, вдигнах лакти и нанесох два удара с камите отляво и отдясно на тялото му. Чух шум на съдран плат и ми се стори, че двете остриета се срещат в средата на вътрешностите му. Видях как лицето му побелява и тънка струйка кръв руква от устата му. Челото му се опря о моето и кръвта му накваси устните ми. Не помня как се освободих от прегръдката му, оставих камите си да стърчат от тялото му и го отхвърлих от себе си. Поета се плъзна встрани, широко отворените му очи се взираха в луната. Беше мъртъв.

— Първият човек, който си убил в живота си.

— И дано бъде последният. Беше мой приятел от младостта, другар в хиляди приключения в продължение на повече от четирийсет години. Искаше ми се да заплача, но после си спомних какво беше направил и ми идеше да го убия втори път. Изправих се с мъка, защото бях започнал да убивам във възраст, когато човек няма вече ловкостта на най-добрите си години. Задъхан се довлякох до дъното на прохода, влязох отново в криптата, видях другите трима бледи и разтреперани, почувствах се изведнъж облечен в достойнството на своя сан и на осиновен син на Фридрих. Не трябваше да показвам ни най-малка слабост. Изправен, обърнал гръб на иконостаса, сякаш бях архангел сред архангелите, изрекох: „Правосъдието бе въздадено! Наказах със смърт убиеца на свещения римски император!“.

Баудолино отишъл да прибере своята реликвеница, измъкнал от нея Градала, издигнал го като просфора над главите на останалите и казал само:

— Някой да иска да каже нещо?

— Баудолино — обадил се Борон, като все още не успявал да овладее треперенето на ръцете си, — тази вечер преживях повече, отколкото през всички години, преживени с теб. Безспорно не е твоя вината, но нещо се счупи между нас, между мен и теб, между мен и Киот, между мен и Бойди. Преди малко, макар само за няколко мига, всеки от нас горещо пожела да е виновен другият, за да свърши кошмарът. Това не е вече приятелство. След падането на Пндапетцим останахме заедно само случайно. Това, което ни свързваше, беше търсенето на предмета, който държиш в ръце. Казвам търсенето, а не самият предмет. Сега зная, че той е бил през цялото време с нас, и въпреки това ние много пъти сме били на косъм от смъртта. Тази вечер разбрах, че не трябва да притежавам Градала, нито да го дам на някого, а само да поддържам жив пламъка на неговото търсене. Така че задръж тази паница, която има силата да увлича хората само когато те не я намират. Аз ви напускам. Ако има начин да се измъкна от града, ще го направя колкото мога по-бързо и ще започна да пиша за Градала и моят разказ ще бъде единствената ми сила. Ще пиша за рицари, по-добри от нас, и който ме прочете, ще бленува за чистотата, а не за нашите низости. Сбогом на всички вас, останали мои приятели. Неведнъж ми е било хубаво да мечтая заедно с вас.

Казал тъй и изчезнал натам, откъдето бил дошъл.

— Баудолино — обадил се Киот, — мисля, че Борон направи най-добрия избор. Аз не съм учен като него и не зная дали бих могъл да напиша историята на Градала, но зная, че ще намеря на кого да я разкажа, за да я напише той. Борон е прав, ще остана верен на своето многогодишно търсене на Градала, ако съумея да накарам други да го пожелаят. Дори няма да говоря за тази чаша, която държиш в ръцете си. Може би ще кажа само, както казах някога, че е камък, паднал от небето. Дали ще е камък, чаша, копие, няма значение. Важното е никой да не го намери, инак другите ще престанат да го търсят. Ако искаш моя съвет, скрий го: нека никой не го открие, за да не убие мечтата си. Освен това и аз бих се чувствал неловко сред вас, бихте ме връщали към твърде много мъчителни спомени. Ти, Баудолино, се превърна в ангел мъстител. Може би е трябвало да направиш това, което си направил, но аз не искам да те виждам повече. Сбогом.

И също напуснал криптата.

Тогава заговорил Бойди, и то, след толкова години, отново на говора на Фраскета:

— Баудолино, аз не хвърча в облаците като онези двамата и не мога да разказвам истории. Смешни ми са тези, които тръгват да търсят по света нещо, дето го няма. Важни са нещата, дето ги има, само че не трябва да се показват на всички, защото завистта е ужасен звяр. Този Градал е свят, повярвай ми, защото е прост като всички свети неща. Не зная къде ще го поставиш, но всяко място освен това, за което ще ти кажа след малко, ще бъде грешка. Чуй какво ми дойде наум. Помниш, че след като умря бедният ти баща Галяудо, Бог да го прости, всички в Александрия започнаха да говорят, че е редно на спасителя на един град да се издигне паметник. После знаеш как става: говори се, говори се, и нищо не се прави. Аз обаче, като обикалях селата да продавам жито, бях открил в една порутена църквица близо до Вила дел Форо една чудесна статуя, докарана отнякъде. Представлява едно прегърбено старче, което крепи на главата си нещо като воденичен камък, може би камък за основа на постройка, или голяма пита сирене, върви го разбери какво точно, и сякаш се е превило на две, защото тежестта не му е по силите. Помислих си, че такъв образ иска да каже нещо, макар и да не разбирах какво, но нали знаеш как стават тези работи, ти правиш една фигура, после други измислят какво тя означава, нали може да се изтълкува и така, и така. Гледай какво съвпадение, си казах тогава, това би могло да бъде статуята на Галяудо, ще я вградим над вратата или в страничната стена на катедралата като малка колона, на която питата ще служи за капител, и ето ти точно смисъла, че той сам издържа тежестта на цялата обсада. Отнесох я вкъщи и я скрих в плевнята. Щом заговорех с другите за нея, всички одобряваха идеята. Но след това стана тъй, че като сме добри християни, трябва да тръгнем за Йерусалим, и тръгнах с другите и аз, тогава ми се виждаше свята работа. И нямаше връщане. Сега се прибирам у дома и само гледай след толкова години как ще ме посрещнат тези от нашите, които още не са се тътнали, а пък за младите ще съм този, който е тръгнал с императора за Йерусалим и който има повече от магьосника Вергилий неща за разказване вечер край огнището. Пък може преди да умра и да ме направят консул. Връщам се вкъщи и без да казвам нищо никому, отивам в плевнята, измъквам статуята, издълбавам някак си една дупка в това, което е на главата й, и мушвам там Градала. После го покривам с хоросан, посипвам го с чакъл, тъй че нищо да не се вижда, и отнасям статуята в катедралата. Зазиждаме я здраво нейде нависоко и тя остава там per omnia saecula saeculorum40, тъй че никой да не може нито да я смъкне, нито да види какво носи на тиквата си баща ти. Ние сме млад град и без много бръмбари в главата, но Божията благословия не вреди никога. Ще умра аз, ще умрат синовете ми, а Градалът ще си стои все там и ще пази града ни, без никой да знае, нали Господ Бог ще знае и това ще е достатъчно. Какво ще кажеш?

— Този край — господин Никита — ми се видя най-добрия за паницата, още повече че, макар много години да се бях старал да го забравя, единствен знаех произхода й. След всичко, което малко преди това бях извършил, вече не знаех защо съм се родил на тоя свят, тъй като през целия си живот ни веднъж не бях сторил нещо свястно. С този Градал, ако го запазех, бих натворил само нови глупости. Прав беше добрият Бойди. Би ми било приятно да се върна с него, но какво щях да правя в Александрия, с всичките си спомени за Коландрина, и да сънувам всяка нощ Хипатия. Благодарих на Бойди за добрата идея, увих Градала в парцала, в който го бях носил през цялото време, но без реликвеницата му. „Ако трябва да пътуваш и те срещнат разбойници — казах му, — тази глава, която има вид на златна, веднага ще ти я грабнат, а на простата паница няма да й обърнат внимание. Взимай я, Бойди, и тръгвай, и нека Господ ти помогне в начинанието ти. Върви, искам да остана сам.“ Така си тръгна и той. Огледах се и си спомних за Зосим. Нямаше го. Не зная кога беше побягнал. Навярно бе чул някой да вика на друг, че ще го убие, а животът беше научил нашия приятел да избягва свадите. Познаваше наизуст тези места и бе се измъкнал пипнешком, докато ние бяхме заети с друго. Беше ни създавал доста неприятности, но бе наказан за тях. Пожелах му да продължава просешкия си занаят и Бог да му е на помощ. И така, господин Никита, аз прекрачих трупа на Поета, изминах обратно пътя по познатия ми проход на мъртъвците и излязох близо до Хиподрума, осветен от пожара. Ти знаеш какво ми се случи веднага след това, а малко по-късно срещнах теб.

39. Баудолино става стълпник

Никита мълчеше. Мълчеше и Баудолино, който седеше с разтворени в скута си длани, сякаш казваше: „Това е всичко“.

— Има нещо в твоята история, което не ми звучи убедително — заговори най-сетне Никита. — Поета е изрекъл измислени обвинения по отношение на другарите ти, че всеки от тях бил убил Фридрих, които после се оказали неверни. Ти си бил убеден, че си възстановил това, което се е случило през онази нощ, но, ако си ми разказал всичко, Поета никога не е признал, че нещата са се развили по този начин.

— Опита се да ме убие!

— Бил е полудял, това е ясно; искал е Градала на всяка цена и за да го получи, е убедил сам себе си, че който го притежава, той е виновен. За теб е могъл да си мисли само, че щом е у теб, ти си го скрил от него, и това му е било достатъчно, за да мине през трупа ти, само и само да ти отнеме тази чаша. Но никога не е заявявал, че убиецът на Фридрих е той.

— А кой ще е тогава?

— Пътешествали сте петнайсет години с мисълта, че Фридрих е умрял по чиста случайност…

— Упорствахме да мислим така, за да не се налага да се подозираме един друг. Освен това съществуваше призракът на Зосим, имахме си вече виновник.

— Дори така да е било, вярвай ми, в императорските дворци съм присъствал на доста престъпления. Макар нашите императори винаги да са се забавлявали да показват на чуждестранните гости странни машини и автомати, не съм виждал някой да използва тези машини, за да убива. Слушай, спомняш ли си, че когато за първи път спомена пред мен Ардзроуни, аз ти казах, че го познавам от Константинопол и че един мой приятел от Селимврия е бил един или повече пъти в неговия замък. Този човек, Пафнутий, е запознат с изобретенията на Ардзроуни, защото самият той е майсторил подобни неща за императорските дворци. И знае много добре докъде се простират възможностите им, защото веднъж, по времето на Андроник, бил обещал на императора един автомат, който щял да се върти около себе си и да развява едно знаме, щом василевсът плеснел с ръце. Направил го, Андроник го показал на чуждестранни пратеници, автоматът не шавнал и на Пафнутий му изболи очите. Ще го попитам дали иска да ни посети. В края на краищата тук, изгнаник в Селимврия, той скучае.

Пафнутий пристигна, придружен от едно момче. Въпреки нещастието и възрастта, оказа се човек с буден и остър ум. Поговори с Никита, с когото не се беше срещал от дълго време, и после запита как би могъл да бъде полезен на Баудолино.

Баудолино му разказа, отначало по-набързо, после с повече подробности историята си от пазара в Галиполи до смъртта на Фридрих. Не можеше да не спомене за Ардзроуни, но скри от кого е бил осиновен, като каза, че вторият му баща бил фламандски граф, към когото той, Баудолино, бил много привързан. Не спомена и Градала, като разказа само за една чаша, обсипана със скъпоценни камъни, на която убитият държал много и която можела да събуди алчността на мнозина. Докато говореше, Пафнутий го прекъсваше от време на време:

— Ти си от франките, нали? — запита го и обясни, че начинът, по който произнасял някои гръцки думи, бил типичен за провансалците. Запита го също: — Защо, като говориш, си докосваш постоянно белега на лицето? — И на Баудолино, който вече го подозираше, че не е сляп, обясни, че от време на време гласът му ставал по-слаб, сякаш той, Баудолино, прокарвал ръка пред устата си. Ако докосвал брадата си, както правели мнозина, нямало да закрива устата си. Значи си докосвал скулата, а човек го правел, когато го болял зъб или имал брадавица или белег. Тъй като Баудолино бил човек военен, предположението за белега му се сторило по-близко до истината.

Баудолино завърши разказа си и Пафнутий каза:

— Сега ти искаш да знаеш какво се е случило в онази затворена стая на император Фридрих.

— Откъде знаеш, че става дума за Фридрих?

— Хайде, хайде, всички знаят, че императорът се е удавил в Каликаднос, на две крачки от замъка на Ардзроуни, и че Ардзроуни изчезнал, защото владетелят Левон искал да му отсече главата, задето не е пазил както трябва един тъй високопоставен гост. Винаги ме е учудвало, че този твой император, който беше известен на всички като отличен плувец, се е оставил да бъде повлечен от течението на едно поточе като Каликаднос, и сега от теб разбирам много неща. Да опитаме да си ги изясним докрай.

Каза го без ирония, сякаш наистина проследяваше една сцена, която се развиваше пред угасналите му очи.

— Като начало да изключим възможността Фридрих да е бил умъртвен от машината, която произвежда празно пространство. Познавам тази машина, преди всичко тя е свързана с една стаичка без прозорци на горния етаж, а не със стаята на императора, в която има огнище с комин и множество пролуки, през които въздухът минава свободно. Освен това самата машина не може да действа. Опитвал съм я. Вътрешният цилиндър не изпълва външния, тъй че и там въздухът преминава отвсякъде. Майстори механици, по-опитни от Ардзроуни, са правели векове наред безуспешни опити за създаване на подобни машини. Лесно е да накараш силата на топлината да върти едно кълбо, или да отваря една врата, тези играчки са познати от времето на Ктезибий и на Херон. Но да създаваш празно пространство е съвсем друга работа. Ардзроуни беше честолюбив, обичаше да смайва гостите си и толкова. Сега, по въпроса за огледалата. Легендата казва, че великият Архимед бил подпалил с тях римските кораби, но ние не знаем дали това е истина. Пипал съм огледалата на Ардзроуни: бяха много малки и грубо полирани. А дори да допуснем, че са съвършени, едно огледало отразява слънчевите лъчи по пладне, когато са по-силни, но не и сутрин, когато те са слаби. Прибави това, че те би трябвало да минават през прозорец с цветни стъкла, и ще видиш, че твоят приятел, дори да би насочил едно от огледалата към стаята на императора, не би постигнал нищо. Убедих ли те?

— Да вървим нататък.

— Да, въпросът за отровите и противоотровите… Вие, латинците, сте наистина много наивни. Как може да си представите, че на пазара в Галиполи ще се продават вещества, тъй мощни, че самият василевс успява да ги получи само от доверени алхимици, и то на цената на златото. Всичко, което се продава там, е фалшиво и го купуват само варварите, които идат от Кония или от българските гори. В двете шишенца, които са ви показали, е имало чиста водица и дали Фридрих ще е пил от шишенцето на твоя юдей, или от това на оня, когото наричаш Поета, е все едно. Същото можем да кажем и за чудодейното вещество. Ако такова целебно вещество съществуваше, всеки пълководец би се запасил с големи количества от него, за да изцерява и хвърля отново в боя ранените си войници. Освен това ти ми каза каква цена сте платили за тези чудеса: тя е толкова смехотворна, че едва би покрила усилието да си наточиш вода от първата чешма и да напълниш шишенцата с нея… Сега нека ти кажа нещо за Дионисиевото ухо. Ни веднъж не съм чувал нещо през ухото в замъка на Ардзроуни. Фокуси от този род са успешни, когато разстоянието между отвора, в който се говори, и този, от който излиза гласът, е много малко, също както когато правиш фуния с шепи пред устата си, за да те чуят по-надалече. Но в замъка тръбата, която свързва единия етаж с другия, е дълга и извита и преминава през дебели стени… Дали Ардзроуни ви е дал да опитате този уред?

— Не.

— Виждаш ли? Показвал го е на гостите си, хвалел се е с него и толкова. Дори и ако твоят Поет се е опитал да говори с Фридрих, и Фридрих е бил буден, той най-много ще да е чул някакво неясно бръмчене, идещо от устата на Медузата. Може би Ардзроуни е използвал този уред, за да плаши тези, които е канел да спят горе, като ги накара да повярват, че в стаята има призраци, но толкова. Твоят приятел Поета не е могъл да изпрати на Фридрих никакво съобщение.

— А празната чаша на пода, огънят в камината…

— Ти ми каза, че Фридрих нея вечер не се чувствал добре. Бил яздил цял ден под слънцето на онези земи, което изгаря до болка всеки, непривикнал към него; пристигнал е след много дни на неспирни походи и битки… Безспорно е бил уморен, изтощен, може би хванал някоя болест. Какво правиш, когато те побиват тръпки нощем? Завиваш се, но ако имаш треска, тресе те и под завивките. Твоят император е запалил камината. После се е почувствал още по-зле, уплашил се е, че е отровен, и е изпил противоотровата, без да има нужда.

— Но защо се е почувствал по-зле?

— Тук не съм сигурен, но ако размислим добре, изводът може да е само един. Опиши ми отново камината, тъй че да си я представя.

— Върху легло от сухи съчки имаше клони с уханни пъпки и късове от тъмно вещество, нещо като въглища, но намазани с някакво масло…

— Било е naphta или bitumen, вещество, което се намира например в Палестина, в така нареченото Мъртво море, където това, което човек взима за вода, е толкова гъсто и тежко, че гмурнеш ли се в него, не потъваш, а плаваш като лодка. Плиний пише, че това вещество било така сродно с огъня, че щом бива приближено до пламък, той лумва по-силно. Колкото до въглищата, познаваме ги добре: по думите на същия Плиний, те се получават от дъбовото дърво, като се запалват зелените му клони, струпани във форма на конус, измазан с влажна глина, в която са направени отвори, за да излиза през тях по време на горенето цялата влага. Но понякога въглищата се получават от друго дърво, чиито свойства не винаги са известни. И много лекари са наблюдавали какво се случва, когато човек вдъхва изпаренията на лошите въглища, които стават още по-опасни, когато се свържат с някои видове bitumen. От тази връзка се освобождават отровни изпарения, много по-недоловими и невидими от дима на обикновения огън, който изгонваме, като отваряме прозореца. Тези изпарения не се виждат, разпростират се в помещението и ако то е затворено, се утаяват. Можеш да разбереш, че ги има, само по това, че когато влязат в съприкосновение с пламъчето на светилника, го оцветяват в синьо. Но обикновено човек го разбира, когато е твърде късно, този злотворен дъх е изпил вече чистия въздух наоколо. Нещастникът, който вдъхне отровния въздух, усеща силна тежест в главата и звънтеж в ушите, започва да диша трудно, зрението му се замъглява… Достатъчна причина, за да си каже, че е отровен, и да погълне някаква противоотрова. И точно това е направил твоят император. Но ако човек усети тези болестни признаци и не напусне тутакси заразеното място, или някой не го извлече от него, нещата се влошават. Наляга го тежка сънливост, пада на пода и на този, който после го намери, ще изглежда мъртъв, без дъх, без топлина, без пулс, с вдървени крайници и бял като платно… И най-опитният лекар ще повярва, че има пред себе си труп. Случвало се е дори хора в това състояние да бъдат погребвани, когато е било достатъчно да бъдат излекувани със студени кърпи на главата, горещи бани и разтривки с масла, които съживяват телесните течности.

— Да не би — изрече Баудолино, и той с лице, бледо като на Фридрих в онази далечна утрин, — да не би да искаш да ми кажеш, че сме взели за мъртъв императора, а той е бил жив?

— Да, точно това казвам, бедни ми приятелю. Той е умрял, когато е бил хвърлен в реката. Ледената вода е започнала някак да го съживява и това би било не лошо лечение, но той, още в несвяст, е започнал да диша, погълнал е вода и се е удавил. Когато сте го извлекли на брега, сте могли да проверите дали няма вид на удавник…

— Беше подут. Знаех, че не би трябвало да е така, и си помислих, че така ми се е сторило, като гледах този нещастен труп, изподраскан от речните камъни…

— Мъртвецът не се подува под водата. Така става само с живия, който умира във водата.

— Значи Фридрих е станал жертва на някаква странна, непозната болест, не е бил убит?

— Животът му е бил отнет, разбира се, но от този, който го е хвърлил във водата.

— Но това бях аз!

— Нелепа случайност. Но не се вълнувай. Успокой се. Направил си го, мислейки, че вършиш добро, безспорно не за да причиниш смъртта му.

— Но съм я причинил!

— Не бих нарекъл това убийство.

— А пък аз — да! — извика Баудолино. — Аз съм причината моят любим баща да се удави, когато още е бил жив! Аз…

Пребледня още повече, произнесе няколко несвързани думи и припадна.

Свести се, докато Никита му слагаше студени компреси на главата. Пафнутий си беше отишъл, може би чувствайки се виновен, защото, за да покаже колко е прозорлив, бе разкрил на Баудолино една ужасяваща истина.

— Опитай се да лежиш спокойно — говореше му Никита, — разбирам, че си развълнуван, но така е било писано; чу какво ти каза Пафнутий, всеки би сметнал за мъртъв този човек. И аз съм чувал за случаи на привидна смърт, която е заблудила всички лекари.

— Аз съм убил баща си — продължи да повтаря Баудолино, разтърсван от пристъпи на треска, — без да го съзнавам, съм го ненавиждал, защото бях пожелал неговата съпруга, своята майка осиновителка. Първо станах прелюбодеец, после отцеубиец и носейки в себе си тази проказа, после омърсих с нечестивото си семе най-чистата от девствениците, като я убедих, че й давам екстаза, който й бяха обещали. Аз съм убиец, защото убих Поета, който беше невинен…

— Не е бил невинен, бил е обладан от неудържима алчност; опитал се е да те убие, ти само си се защитавал.

— Обвиних го несправедливо в убийство, което съм извършил аз, убих го, за да не си призная, че е трябвало да накажа себе си. Целия си живот прекарах в лъжа, искам да умра, да се проваля в Ада и да страдам вечно…

Напразни бяха опитите да бъде успокоен и нищо не успяваха да направят, за да го излекуват. Никита поръча на Теофилакт да му приготви една отвара от сънотворни билки и го накара да я изпие. Няколко минути по-късно Баудолино потъна в най-неспокойния сън през живота си.

Когато на следния ден се събуди, отказа да приеме чашата супа, която му поднесоха, излезе навън, седна под едно дърво и остана там, мълчалив, подпрял главата си с ръце, през целия ден, и на другата сутрин още беше там. Никита реши, че в такива случаи най-добрият лек е виното, и го убеди да пие колкото може, като че ли е лекарство. В продължение на три дни и три нощи Баудолино остана да седи вцепенен под дървото.

В зори на четвъртия ден Никита отиде да го види, но той не беше там. Претърси внимателно градината и къщата, но Баудолино беше изчезнал. Страхувайки се, че е решил да извърши отчаян жест, Никита изпрати Теофилакт и синовете му да го търсят из цяла Селимврия и из полята наоколо. Върнаха се два часа по-късно — викаха отдалеч на Никита, че са го открили. Заведоха го на онази ливада близо до града, където при пристигането си бяха видели колоната на древните отшелници.

Група любопитни се трупаха в подножието на колоната и сочеха нагоре. Колоната беше от бял камък, висока почти колкото двуетажна къща. На върха се разширяваше в нещо като квадратна площадка с парапет от издигнати нарядко колонки и напречно перило, също каменни. В средата имаше параклисче. Пространството извън колоната беше съвсем малко, ако човек седнеше на площадката, трябваше да пусне краката си надолу, а в параклисчето човек можеше да се побере само ако се приведе и свие крайниците си към тялото. Спуснал крака във въздуха, горе седеше Баудолино и се виждаше, че е гол като червей.

Никита го извика, каза му да слезе, опита се да отвори малкия вход в основата на колоната, от който, както е при всички подобни постройки, нагоре тръгваше вита стълба, извеждаща на площадката. Но вратичката, макар вече разхлопана, беше залостена отвътре.

— Слизай, Баудолино, какво си решил да правиш горе?

Баудолино отговори нещо, но Никита не го чу. Поиска да му намерят една достатъчно висока стълба. Донесоха му, той се изкачи с мъка по нея и главата му стигна до висящите крака на Баудолино.

— Какво смяташ да правиш? — попита го отново.

— Да остана тук. Сега започва моето изкупление. Ще се моля, ще размишлявам, ще се унижавам в мълчание. Ще се опитам да постигна уединението, да се откъсна от всички мнения и представи, да не се поддавам нито на гнева, нито на желанията, нито дори на разсъдъка и мисълта, да скъсам всички връзки, да стана напълно чист, за да не виждам нищо освен тържеството на мрака. Ще се опразня от дух и разум, ще стигна отвъд царството на ума, и в тъмнината ще завърша моето странстване по огнени пътища…

Никита си даде сметка, че той повтаря неща, чути от Хипатия. Нещастникът — помисли си — така силно иска да избегне всяка страст, че се опитва, усамотен горе, да стане като тази, която още обича. Но не му каза нищо. Запита го само как смята да оцелее.

— Ти ми разказа, че отшелниците спускали на връв една кошница — отвърна Баудолино — и вярващите слагали в нея като милостиня храната, която им била останала, и още по-добре, която била останала на техните животни. И малко вода, макар че бих могъл да търпя жаждата и да разчитам на редките дъждове.

Никита въздъхна, слезе на земята, поиска да му намерят кошница и връв, каза да напълнят кошницата с хляб, варени зеленчуци, маслини и няколко къса месо; един от синовете на Теофилакт хвърли високо въжето, Баудолино го хвана и изтегли кошницата. Взе само хляба и маслините и върна всичко друго.

— Сега ме остави, моля те — извика на Никита. — Това, което исках да разбера, като ти разказах своята история, го разбрах. Повече нямаме какво да си кажем. Благодаря ти, задето ми помогна да стигна до мястото, където съм.

Никита ходеше при него всеки ден, Баудолино го поздравяваше с ръка и мълчеше. С течение на времето Никита забеляза, че вече не е нужно да му носи храна, защото в Селимврия се бе разпространил слухът, че след много векове още един свят човек се е усамотил на върха на колоната, и всички ходеха да се прекръстят под нея и оставяха в кошницата нещо за ядене и за пиене. Баудолино издърпваше въжето, взимаше малкото, което щеше да му стигне за деня, и раздробяваше останалото за многобройните птици, които бяха почнали да се събират на площадката. Интересуваха го само те.

Баудолино остана там през цялото лято, без да произнесе нито дума, изгорял от слънцето, макар често да се скриваше в параклиса, изсушен от горещината. Вършеше нуждите си очевидно нощем, през парапета, и в подножието на колоната се виждаха изпражненията му, дребни като кози барабонки. Брадата и косите му бяха станали дълги и той беше толкова мръсен, че това се виждаше, и вече започваше да се чувства чак отдолу.

Наложи се Никита да отсъства на два пъти от Селимврия. В Константинопол Балдуин Фландърски бе провъзгласен за василевс и латинците постепенно бяха завзели цялата империя, но Никита трябваше да се погрижи за имотите си. В Никея се изграждаше последният бастион на Византийската империя и Никита имаше намерение да се пресели там, където щяха да имат нужда от съветник с неговия опит. Затова се налагаше да си създаде връзки и да подготви това ново изключително опасно пътуване.

И при всяко свое завръщане заварваше в подножието на колоната все по-голяма тълпа. Някои бяха предположили, че един стълпник, тъй пречистен в своето продължително самобичуване, не може да не притежава дълбока мъдрост, и се изкачваха по стълбата да поискат от него съвет и утеха. Разказваха му своите нещастия и Баудолино отговаряше например така:

— Ако си горделив, ти си дяволът. Ако си тъжен, си неговият син. А ако се тревожиш за много неща, си неговият неуморен слуга.

Друг му искаше съвет как да разреши спора си със съседа. И Баудолино отвръщаше:

— Бъди като камилата: носи товара на своите грехове и следвай стъпките на оня, който познава пътищата към Господа.

Трети пък му се оплакваше, че снахата не можела да има деца. И Баудолино казваше:

— Това, което може да мисли един човек за нещата под небето и за нещата над небето, е ненужно. Само онзи, който постоянства в мислите си за Христос, живее в истината.

— Колко е мъдър — повтаряха вярващите, оставяха му някоя пара и си тръгваха утешени.

Настъпи зимата и Баудолино, сгушен, почти не излизаше от параклиса. За да не бъде принуден да слуша дългите истории на тези, които се изкачваха до него, започна да ги преварва:

— Обичаш една жена с цялото си сърце, но си обзет от съмнението, че тя не те обича със същия плам — казваше.

Човекът възкликваше:

— Колко си прав! Ти четеш в душата ми като в отворена книга! Какво да направя?

И Баудолино отвръщаше:

— Мълчи и не измервай другите по себе си.

На дебелака, който се изкачи с огромни усилия горе, каза:

— Всяка сутрин се будиш със схванат врат и ти е трудно да си обуеш гащите.

— Точно така е — съгласи се оня, възхитен.

Баудолино продължи:

— Няма да се храниш в продължение на три дни, но не се възгордявай от това. Не се възгордявай, а яж месо. По-добре е да ядеш месо, отколкото да се хвалиш. И приемай мъките си като дан за своите грехове.

Дойде един баща и му се оплака, че синът му е измъчван от болезнени язви. Баудолино го посъветва:

— Мий го три пъти на ден с вода и сол и всеки път произнасяй думите: „Дево Хипатия, погрижи се за твоя син“.

Онзи си тръгна и след седмица се върна с новината, че язвите на сина му заздравявали. Остави на Баудолино пари, един гълъб и шише вино. Всички се развикаха, че е станало чудо, и болните се завтекоха в църквата да се молят: „Дево Хипатия, погрижи се за твоя син“.

По стълбата се изкачи бедно облечен човек с мрачно лице. Баудолино му каза:

— Зная какво ти има. Носиш в сърцето си омраза към някого.

— Ти знаеш всичко — каза оня.

Баудолино продължи:

— Ако някой иска да върне със зло на злото, може да рани брат си с един знак. Винаги дръж ръцете си зад гърба.

Дойде друг с тъжни очи и му каза:

— Не зная каква болест ме мори.

— Аз зная — каза Баудолино. — Ти си ленив.

— А как да се излекувам?

— Леността се проявява за пръв път, когато човек забелязва, че слънцето се движи много бавно.

— И какво да правя?

— Никога не гледай слънцето.

— Нищо не може да се скрие от него — говореха хората в Селимврия.

— Как успяваш да си толкова мъдър? — запита го един.

И Баудолино рече:

— Като се крия.

— Как успяваш да се криеш?

Баудолино протегна ръка и му показа дланта си.

— Какво виждаш пред лицето си? — запита го.

— Ръка — отвърна другият.

— Виждаш ли, че успявам — каза Баудолино.

Отново настъпи пролетта. Баудолино беше станал още по-мръсен и космат. Долетели на ята, птиците кацаха по него, за да кълват червеите, които се бяха развъдили по тялото му. И тъй като трябваше да хранят всички тези твари, хората пълнеха кошницата му по няколко пъти на ден.

Една сутрин пристигна конник, задъхан и прашен. Съобщи му, че по време на лов един благородник бил изстрелял неточно стрелата си и тя улучила сина на неговата сестра. Стрелата се била забила в окото и излязла през тила му. Момчето още дишало и благородникът молел Баудолино да направи всичко, което може да направи един Божи човек.

Баудолино отговори:

— Дълг на стълпника е да вижда как собствените му мисли идват отдалеч. Знаех, че ще дойдеш, но се забави много време и ще ти трябва още толкова, за да се върнеш. Нещата в живота стават така, както е писано да станат. Знай, че в този момент момчето умира и дори, да, дори вече е мъртво. Господ да се смили над него.

Конникът се върнал и момчето било вече мъртво. Когато научиха новината, мнозина от Селимврия се развикаха, че Баудолино има ясновидска дарба и е видял какво се случва на разстояние от много мили. Недалеч от колоната обаче се намираше църквата на Свети Мардоний, чийто свещеник ненавиждаше Баудолино, защото месеци наред стълпникът му бе отнемал даровете на вярващите. Той започна да ги убеждава, че чудото на Баудолино било нищо и половина и че такива чудеса можели да правят всички. Застана пред колоната и извика на Баудолино, че ако един стълпник не е способен да измъкне една стрела от око, е все едно, че той е убил момчето.

Баудолино отговори:

— Желанието да се харесаме на хората погубва духовния ни разцвет.

Свещеникът го замери с камък и веднага неколцина запалени от думите му го последваха, обсипвайки площадката с камъни и буци пръст. Хвърляха камъни през целия ден по Баудолино, който се бе свил в параклисчето, закривайки лицето си с ръце. Тръгнаха си едва когато се стъмни.

На следната сутрин Никита отиде да види какво е станало с неговия приятел, и не го видя. На върха на колоната нямаше никого. Върна се вкъщи разтревожен и завари Баудолино в конюшнята на Теофилакт. Беше напълнил една бъчва с вода и с помощта на голям нож изчегъртваше цялата мръсотия, която се беше натрупала по тялото му. Беше подстригал ниско брадата и косата си. Беше почернял от слънцето и вятъра, но не изглеждаше много отслабнал, само дето с труд се държеше изправен и раздвижваше ръцете и раменете си, за да отпусне мускулите на гърба си.

— Видя ли? Един път в живота си казах истината и започнаха да ме замерят с камъни.

— Така е било и с апостолите. Ти стана свят човек, а се отчайваш от толкова дребно нещо?

— Може би съм очаквал някакъв знак от небето. През тези месеци успях да събера доста пари. Изпратих един от синовете на Теофилакт да ми купи дрехи, кон и муле. Някъде тук, в къщата, трябва да се намира още моето оръжие.

— Значи си отиваш? — запита го Никита.

— Да — отвърна той. — Докато стоях горе на колоната, разбрах много неща. Разбрах, че съм грешил, но никога за да спечеля власт и богатство. Разбрах, че ако искам греховете ми да бъдат опростени, трябва да платя три дълга. Първият: бях се зарекъл да издигна надгробна плоча на Абдул и затова запазих неговата глава на Кръстителя. Парите дойдоха от другаде, и това е по-добре, защото не идват от търговия с божи образи, а от даровете на добри християни. Ще открия мястото, където погребахме Абдул, и ще му издигна там параклис.

— Но ти не помниш дори къде е бил убит!

— Бог ще ме води, а и зная наизуст картата на Козма. Вторият ми дълг: дадох свят обет пред моя баща Фридрих, за да не споменавам епископ Отон, и до ден днешен не съм го изпълнил. Трябва да стигна до царството на отец Йоан. Иначе напразно ще съм похабил живота си.

— Но нали сами сте се убедили, че то не съществува!

— Убедихме се, че не сме успели да стигнем до него. Има разлика.

— Но сте си дали сметка, че евнусите са лъгали.

— Че може би са лъгали. Но не са могли да лъжат нито епископ Отон, нито традицията, според които отецът съществува някъде по света.

— Но ти не си вече млад, както си бил, когато си тръгвал първия път!

— Сега съм по-мъдър. Трети дълг: там имам син или дъщеря. Там е и Хипатия. Искам да ги намеря и да ги защитавам.

— Но оттогава са изминали повече от седем години!

— Детето ще е на повече от шест. Нима като навърши шест години, детето ти престава да е твое?

— Но може да е момче и следователно сатир-дето-не-се-вижда-никога.

— А може да е една малка хипатия. Ще обичам това същество, каквото и да е, момче или момиче.

— Но не знаеш къде са планините, където са се укрили!

— Ще ги търся.

— Но Хипатия може да те е забравила; може да не желае да вижда този, заради когото е загубила апатията си!

— Не познаваш Хипатия. Тя ме чака.

— Но си бил вече стар, когато те е обикнала, сега ще й изглеждаш в дълбока старост!

— Тя никога не е виждала по-млади мъже.

— Но ще са ти необходими много години, за да се върнеш по онези места и да стигнеш оттатък!

— На нас от Фраскета главите ни са по твърди от оная работа.

— Но кой ти е казал, че ще доживееш до края на твоето пътешествие?

— Пътуването подмладява.

Нищо не помогна. На следния ден Баудолино прегърна Никита, цялото му семейство и домакините. Покачи се с известно усилие на коня, провеси меча си на седлото и поведе мулето със запасите от храна.

Никита го проследи с поглед и видя как той продължи да му маха отдалеч с ръка, но без да се обръща, запътен напред, напред, към царството на отец Йоан.

40. Баудолино изчезва

Никита отиде при Пафнутий. Предаде му всичко от игла до конец, от момента, в който бе срещнал Баудолино в „Света София“, и после цялата история, която Баудолино му бе разказал.

— Какво да правя? — запита го.

— За него ли? Нищо, той отива да срещне съдбата си.

— Не за него, за мен. Аз съм писател на Истории, рано или късно ще трябва да напиша хрониката на последните дни на Византия. Къде да вмъкна историята, която ми разказа Баудолино?

— Никъде. Тя си е негова. И после, уверен ли си, че е истинска?

— Не, всичко, което знам, съм научил от него, тъй както научих от него, че е лъжец.

— Сам разбираш тогава — каза мъдрият Пафнутий, — че един писател на Истории не бива да дава вяра на тъй несигурно свидетелство. Зачеркни Баудолино от разказа си.

— Но поне в последните дни имаме обща история, в дома на генуезците.

— Махни и генуезците, иначе ще си принуден да пишеш за реликвите, които са изработвали, и твоите читатели ще изгубят вяра в най-светите неща. Колко е да попромениш малко събитията, ще кажеш, че са ти помогнали венецианци. Да, зная, не е истина, но в една велика История могат да се променят дребните истини, за да изпъкне голямата. Трябва да разкажеш истинската история на Римската империя, а не незначителното приключение, започнало в някакво далечно село във варварска страна и сред хора варвари. Освен това, нима би искал да внушиш на своите бъдещи читатели, че нейде там, сред снеговете и в студа съществува един Градал, и че в горещите земи се намира царството на отец Йоан? Кой знае колко безумци ще тръгнат да ги търсят в продължение на векове.

— Беше хубава история. Жалко, че никой никога няма да я узнае.

— Не смятай, че си единствен автор на истории на този свят. Рано или късно някой по-голям лъжец от Баудолино ще я разкаже.

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2496

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, март 2009 г.

Издание:

Умберто Еко. Бадулино

Италианска, първо издание

ИК „Бард“, София

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Note message

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

30

31

32

33

34

35

36

37

38

39

40