Том Кристенсен

 Царството на Мъртвите

За автора

Преди 10 години майсторът на скандинавския трилър Том Кристенсен създава този роман — пророчество за събития, които действително се случват в момента в Европа. Освен богатата документална информация за това как действа ислямският тероризъм, как прониква в Европа и изгражда мрежата си, романът е майсторски написана литературна творба със запомнящи се герои и силен съспенс. Неслучайно той донася на автора си наградата „Ривертон” („Златният револвер”) за най-добър криминален роман в Норвегия.

1

Джида, Саудитска Арабия

Слънцето бе в зенита си и температурата надхвърляше четиридесет градуса. Вече две седмици как лятната жега бе стигнала предела си.

Саид ал Харби сновеше напред-назад по мраморния под на антрето. В момента не можеше да стои на едно място. Цялото тяло сякаш го сърбеше и той постоянно поглеждаше през високите колкото човек прозорци към прашните камъни на двора.

За втори път през живота си имаше предчувствие. Не можеше да намери друга дума, за да опише състоянието, което го бе завладяло отново — внезапно се бе появила вътрешна тревожност, бе подгонила адреналина по вените му, бе накарала сърцето му да препуска в галоп, а бузите му да пламнат. Безпокойството бе завладяло цялото му същество, подтиквайки краката и ръцете му към постоянно движение. През цялото време тръскаше дланите си, сякаш току-що ги бе намокрил. Не можеше нито да седи спокойно, нито да стои на едно място. В главата му непрестанно виеше сирена. Пое си и издиша няколко пъти дълбоко въздух, като гмуркач преди гмуркане.

Когато големият портал в четириметровата стена се отвори и колата се появи, той замря като вкопан по средата на хола. Черният мерцедес, на задната седалка на който той видя майка си, бавно, точно като погребална катафалка, влезе в двора. Вдигна се прах, от нагорещените каменни плочи на двора лъхна жега и сякаш гумите му щяха всеки момент да се разтопят.

За пръв път предчувствието го бе обзело, когато бе седемгодишно дете. Бавачката му току-що го бе сложила в легълцето му. Тогава се бе появило — внезапно, без каквато и да е причина — като в главата му бе зазвучал настойчив звук. Бе запомнил учудващо ясно това чувство — силно и неукротимо, което го бе накарало да скочи панически от леглото си и да закрещи. Сякаш в клетките на мозъка му бе впръскана невероятна смес от усещане за катастрофа, ужас и смърт. Бавачката му бе притичала, бе го вдигнала и го бе изнесла от спалнята му. В коридора бе застанала, отворила широко очи, неговата сестричка-близначка Нура, събудена от виковете му. Тя го бе хванала мълчаливо за ръката и я бе стиснала силно в своята. Бяха го завели долу, в кухнята, и се бяха опитали да му дадат вода. Той обаче бе крещял и крещял и после бавачката му казваше, че бил изпаднал в истерия, а Нура не се бе отдалечавала нито на крачка от него и го бе гледала със сериозен и тревожен поглед. Най-накрая тримата бяха останали долу, в същия хол, в който сега тръпнеше в очакване. Бяха седели и чакали родителите им, които тази вечер бяха напуснали спешно дома си. Саид бе продължил да крещи, да плаче и да хлипа, като, въпреки цялото си желание, не бе могъл да обясни защо.

Само Нура бе успяла да го успокои. Бе му разказала една от историите си — същата, която му бе разказвала много пъти. Гласът й бе ясен и спокоен, а погледът бе обещавал чудни приключения. Продължавайки да държи братчето си за ръката, тя му бе разказала отново за бедното момиче, което в края на краищата се бе омъжило за принц:

В този момент в двора бяха влезли три коли, в които бяха седели баща му, шейхът Файез Ахмед ал Харби, майка му и двете му по-големи сестри — Мира и Ханан. Когато всичките се бяха озовали пред него, той вече знаеше какво се е случило. Бе го разбрал за един миг. Не бе ясно обаче и никой не бе могъл да обясни откъде се бе появила тази вътрешна тревога, тази виеща в главата му сирена, а след това и увереността. Самият Аллах го бе дарил с тази удивителна способност — способността да предчувства важни събития.

Майка му бе дръпнала кърпата от главата си, бе клекнала и бе протегнала ръце към него и Нура. Нура веднага се бе втурнала към нея, а той бе продължил да стои на място. Бе се притиснал към бавачката си и по никакъв начин не се бе съгласявал да се приближи до майка си, защото бе знаел, твърдо бе знаел, че щом само усетеше топлината на тялото и, щом само майка му притиснеше нежно мократа си от сълзите буза до лицето му и го придърпаше поривисто към себе си, щеше да му прошепне с меките си устни на ухото, че баба му е умряла.

Мерцедесът, докарал майка му, спря пред единия от трите гаража. Шофьорът слезе и отвори задната врата.

Саид изведнъж се вцепени и едновременно с това му се прииска да избяга и да се скрие.

Изчаквайки малко, той видя как през отворената врата на колата се появи абая[1] и пантофи с тъпи носове и на високи токчета стъпиха върху прашните и нажежени плочки на двора. Шофьорът й подаде ръка, майка му се опря на нея и преди да тръгне бавно към къщата, замря за миг, за да се стегне като човек, преживял потрес.

Влизайки в къщата, тя за секунда-две изчезна зад фигурата на шофьора, а Саид продължаваше да стои, притиснал длани към бузите си. Майка му го видя и се спря. Този път тя не свали чадора[2] си, не се втурна към него с протегнати ръце, не клекна пред него. Просто стоеше.

Саид отдръпна бавно дланите си от бузите си и отпусна ръце. Замря без сили, вцепени се.

— Идвам от болницата, Саид — каза тя.

Той не отговори. Не издаде нито звук.

— С Нура… се случи нещо много лошо.

— Умря ли?

Той чу как шофьорът затвори входната врата и с периферното си зрение видя през прозореца как той пресича бавно и с големи крачки двора.

Майка му направи няколко крачки и отново спря, сякаш бе искала да се приближи до него, но бе размислила. Обърна се и се затътри тежко по блестящия под към едно от големите кресла, разположени около стъклената масичка. Седна с дълбока въздишка и си свали чадора. Гъстата й черна, прошарена коса, сплетена в стегната плитка, се спускаше на гърба й.

— Нура умря ли? — попита отново той.

Тя кимна едва забележимо, след това вдигна глава и срещна погледа му.

— Да, Саид, умря.

Саид стоеше, стискайки и разпускайки юмруци. От гърдите му се изтръгнаха неволно няколко сподавени тона. Той изхлипа, поемайки въздух през устата си.

— Приседни тук, до мен — постави ръка върху подлакътника на съседното кресло майка му.

Той тръсна бавно глава.

— Искам да я видя.

— Не — поклати глава тя. — Не може. Лицето й е обезобразено… Дори на мен не ми позволиха да я видя.

— Какво е направил този път?

— Било е нещастен случай, Саид…

С огромно усилие не се разкрещя на майка си.

— Закълни се в… Аллах, че не я е убил той.

— Как мога да се закълна, след като не съм била там. С него говори баща ти.

— Тогава ми кажи що за нещастен случай е?

— Автомобилна катастрофа…

— Каква катастрофа? Кола ли я е блъснала?

— Давал е назад — кимна тя, — а Нура изведнъж се е оказала зад багажника. Той не я е видял… Всичко е станало много бързо…

— Защо не плачеш, мамо? Дъщеря ти е мъртва!

Майка му си наля вода от металния термос, който бе на масичката. Стисна здраво чашата с две ръце.

— Нямам повече сълзи. И не е необходимо да разговаряш с мен с такъв тон, Саид. Твоят избухлив характер… някога ще ти навлече беда. Всичко обаче е по волята на Създателя, въпреки че в момента въобще не можем да разберем това — тя допря чашата до устните си и отново потупа с ръка по подлакътника на съседното кресло. — Седни тук, Саид, до мен.

Една сълза се търкулна по бузата му. Той я махна с ръка и се приближи бавно до креслото, на чийто подлакътник все още лежеше ръката й. Седна и се обърна с лице към майка си.

През последните години тя се бе смалила, прегърбила. Дори и седнал, той бе с една глава по-висок от нея.

— Искам да знам как се е случило — зажумя за секунда той, но веднага отвори отново очи. — Какво е казал на баща ми?

— Имал си видение… и този път ли? — лицето й се набразди от бръчки.

Той кимна почти незабележимо с глава.

— Кажи ми какво видя, Саид.

Стори му се, че в очите на майка му се мярна страх.

— Тя лежеше със затворени очи — каза той с прекъсващ глас.

— Боже мой.

Той притисна ръка до челото си и се наведе напред.

— Видя ли още нещо? — попита го тихо тя.

Той се изправи и се опита да овладее гласа си:

— Тя лежеше изпъната… върху нещо бяло. На чаршаф или може би на носилка.

Извади салфетка от кутията с надпис „Клинекс”, която бе на масичката, и подсуши очите си.

— Беше ли облечена?

— Да, беше… Нура имаше рани — прокара ръка по бузата и по челото си той, — тук… и тук.

— Всемилостиви Аллах — прошепна майка му.

— А върху чаршафа имаше кръв… засъхнала кръв…

Майка му притисна длан към устните си.

Саид се огледа бързо наоколо; убеди се, че никой от слугите няма да го чуе; и каза тихо:

— Пиян ли е бил?

— Баща ти мисли, че е бил — прошепна в отговор тя.

— Когато пие уиски, той става опасен, много опасен. Знаехме, че веднъж едва не е избил слугите си.

— Така е.

— Знаеш, че той я е убил.

Майка му положи ръка на рамото му.

— Ще молим Аллах, синко, скъпи, все някога да ни разкрие какво се е случило на практика. Нищо друго не може да се направи.

— Няма да издържа… — закри лицето си с ръце той.

— Знам, знам, Саид… С нея бяхте много близки.

— Тя бе… моя плът и кръв. Ние бяхме като едно цяло — прошепна той.

— Тя те обожаваше.

Той отпусна ръце.

— Пет години я биеше… Гавреше се всякак си с нея — вдигна очи към майка си. — Знаехме, че все някога щеше да се случи нещо подобно. Всички го знаехме, още когато се сгоди за нея. Всички знаехме на какво е способен принц Ясир, но въпреки това Нура…

— Няма да помогнеш с това на мъката — прекъсна го майка му.

Саид обаче не можеше да бъде спрян. Лицето му бе почервеняло от гняв.

— Всеки път, когато се напиваше с тази дяволска напитка, той я пребиваше до загуба на съзнанието. Само преди два месеца тя се озова в болницата — със счупена китка, синини и силно сътресение на мозъка. И какво чухме тогава от него? Че била паднала по стълбите! — Саид скочи. — Няма да се примиря с това, мамо. Няма да го търпя.

— Да отидем в джамията, Саид, още сега… Аллах е велик… и милосърден.

— За Аллах ние всички сме еднакви. Пред Създателя всички сме обикновени хора. Той не предпочита никого, не защитава едни повече от други.

— Не мисли за това, Саид — гласът й трепна. — Не смей да си го помислиш…

2

Саид стоеше на улицата, която бе успоредна на шосето за Медина, зад „Мела”, евтин, непретенциозен пакистански ресторант, посещаван само от гурбетчии. За трети път погледна часовника си — златен, подарък от баща му. Бе единадесет без десет. Бе четвъртък вечерта, идваха почивните дни и поради това улиците бяха задръстени с народ. Наоколо имаше много коли. Суматохата щеше да се уталожи едва към три-четири часа сутринта, малко преди от градските минарета да се чуят първите призиви за молитва. Преди половин час бе паркирал бащиното си БМВ малко по-далече, до супермаркета.

От боклукчийските кофи пред задната врата на ресторанта се разнасяше гадна воня. Храната бързо се разваляше в жегите. Дори по това време на денонощието температурата надхвърляше тридесет градуса, при това при висока влажност. В кофите и около тях се мотаеха в търсене на храна улични котки — дребни, слаби, късокосмести. В града бе пълно с тези гъмжащи от бълхи зверчета — сиви и тъмнорижави.

Бе странно да е тук, в задните дворове, на тази скрита пресечка. Коренните жители на Саудитска Арабия — такива като него, с бели роби и специални кърпи за глава, бели или на червени карета — се появяваха рядко по такива места, че и почти никога. Бяха му определили обаче срещата точно тук.

Саид погледна още веднъж часовника си. Чакаше вече повече от петнадесет минути. Робата бе залепнала плътно на гърба му.

Покрай него минаваха чужденци-работници с протъркани панталони и ризи — бежови, сини, кафяви, черни. Чувстваше се неудобно от погледите им. Те обаче се държаха на почтително разстояние. Бялата роба и скъпата кърпа за глава не оставяха никакво съмнение относно това какъв бе той.

Огледа се наоколо. В далечния край на улицата боси деца гонеха топка. Погледнал в другата посока, той видя лаковочерен лексус, който се приближи бавно до него и спря. Колата бе покрита с дебел слой прах, така че не можеше да се надникне през мръсните й стъкла.

Задното стъкло се плъзна надолу. Видя човек с черна маска на седалката и чу:

— Качвай се!

Задната врата се отвори и човекът с маската се отмести. Позабавил се, Саид седна до него и хлопна вратата. В лицето му задуха прохладен въздух от климатика.

Бяха двама — шофьорът — отпред, а на задната седалка — човекът с маската. Шофьорът бе с палестинска кърпа на главата.

— Вдигни ръце!

Саид се подчини и веднага усети чуждите ръце, които го обискираха бързо и умело.

Шофьорът потегли рязко и колата започна да набира скорост. Гумите изсвириха върху нагорещения асфалт. Колата се устреми към най-близката детелина, след което излетя на шосето.

Саид се обърна към човека, седящ до него. През прорезите на маската му се виждаха само очите му. Просветваха в тъмното като очите на скрит в нощта звяр от анимационен филм на Уолт Дисни. Шофьорът се бе облегнал назад и поставил едната си ръка върху волана, а другата върху скоростния лост, лавираше уверено в потока коли. За един миг Саид срещна погледа му в огледалото за задно виждане.

— Сложи си това! — каза човекът с маската, когато спряха на първия светофар, и поднесе към лицето на Саид черна шапка — маска без прорези за очите и устата.

Позабавил се, Саид я надяна на главата си. Бе трудно да се диша и отначало той се уплаши леко, но след това се сети да направи пролука между маската и брадичката си. Започна да диша по-лесно и се успокои. И все пак бе неудобно. Люшкаше се от една страна на друга, защото не можеше да вижда накъде въртящият енергично волана шофьор ще насочи колата в следващия момент.

След няколко минути се унесе. Вече нямаше никакво понятие накъде отиват — бе изгубил напълно ориентация.

Никой не проронваше нито дума. След десет-петнадесет минути шофьорът намали скоростта, зави три пъти надясно, спря рязко и изключи двигателя.

Саид не помръдваше. Чу как шофьорът слезе от колата, след това неговата врата се отвори.

— Не си сваляй шапката! — произнесе непознат глас. Нечия ръка го хвана за лявата китка. — Дръж се за мен. Аз ще те отведа, където трябва.

Преместваше предпазливо крака. Под подметките на сандалите му хрущяха камъчета. Поведоха го нагоре по стълбите на някаква сграда. Нямаше климатик и миришеше на прясна мазилка. Влажната задуха тук бе още по-голяма, защото във въздуха нямаше никакъв полъх. Стана съвсем трудно за дишане.

Поведоха го нататък. На няколко пъти се спъна и едва не падна, но държащият го за ръката човек му помогна да запази равновесие.

Изведнъж спряха. Ако се съдеше по звука, зад гърба му бяха сложили стол. Настаниха Саид да седне. Потта се лееше от него като река. Свел поглед, той забеляза в пролуката между шапката и брадичката си силна светлина.

Свалиха му маската рязко и без предупреждение.

Ярката светлина го удари в очите и Саид замижа инстинктивно. Затова пък започна да диша по-лесно. Колко хубаво бе без маската… Пооправи набързо кърпата си за глава и замига. Постепенно очите му започнаха да свикват със силната светлина и той видя стаята, в която се бе озовал.

Точно пред него имаше маса. От двете й страни — два лампиона без абажури. Подът под краката му бе гол, бетонен. Изглежда, че бе в недостроена сграда. Или пък ремонтът й бе в разгара си. В Джида обаче имаше десетки каменни къщи. Не бе възможно да разбере в коя част на града се намираха. Саид примижа. От другата страна на масата, точно до голата каменна стена имаше нещо като подиум. Там на обикновени столове седяха двама души. Главите им бяха омотани с палестински кърпи. Виждаха се само очите им и горните части на носовете им. И двамата бяха с черни роби, а на краката — със сандали. Гледаха го мълчаливо.

Някъде отдалече се чуваше равномерен автомобилен шум. Явно бяха близко до магистралата, но къде по-точно Саид не знаеше. И още един звук се разнасяше в далечината — стъпки. Очевидно бе на охраната. Той не се реши да се огледа настрани. Гледаше двамата, които седяха срещу него. Изтри длани в робата си и преглътна. Гърлото му бе пресъхнало. Той обаче не се страхуваше. Усещаше, че Нура е тук, до него.

— Аллах е един и Мохамед е Неговият пророк — започна той.

Кръвта биеше като чук в слепоочията му от горещата задуха. Оправи отново кърпата си за глава, която бе залепнала за късо подстриганата му потна коса.

Седналият отляво човек отговори:

— Аллах е един.

Едва сега Саид забеляза меча. Оръжие бе между тях, подпряно на стената. Саид се наведе напред. От челото му капеше пот.

— Животът ми стигна до кръстопът. И аз вече избрах пътя си. Единственият път. Ето защо съм тук.

Двамата на подиума го гледаха.

— Помолил си за среща чрез Валид Хабиб? — изведнъж попита онзи отляво. — Разкажи откъде го познаваш.

— Учихме заедно в университета „Крал Сауд”. Бяхме в една стая в общежитието. А след това се срещнахме отново в друг университет, в чужбина. В университета на щата Арканзас. Спорехме много, разговаряхме дълго и ходехме в една и съща джамия. И след това продължихме да общуваме. Валид често пъти се изказваше добре за „Воините на исляма”, но на мен ми трябваше значително повече време от на приятеля ми, за да избера пътя си в живота. Сега този избор е направен. От този момент аз принадлежа изцяло на Аллах и ще стана Негов воин.

— Защо точно сега?

— Сега съм готов. Моят Бог ме призова.

„Какво знаят за мен? — помисли си Саид. — Какво са успели да разберат?”

— С какво се занимаваше, след като си се изучил?

Саид бе сигурен, че Валид Хабиб им е разказал вече всичко, но те искаха да го чуят от самия него.

— Работех в банката „Ал Раджи”, след това — в Националната търговска банка. Там работя и в момента. Като

специалист по компютърни системи.

— Компютърни системи ли? — заинтересува се за пръв път онзи, който бе отдясно. — Какви именно?

— Например системите за допуск и наблюдение — Изтри с лявата си ръка потта от челото си Саид. — Предимно се занимавам със системите, но също и с програмиране. Магистър съм по икономика и бакалавър по кибернетика.

Седящият отляво човек хвърли бърз поглед на съседа си.

Саид продължаваше да примижава от неприятната силна светлина.

— Ще насоча всичките си умения към онова, което сметнете за необходимо. Иншалах[3]!

Човекът отляво заговори отново:

— А семейството ти?

— Баща ми е шейх Файез Ахмед ал Харби.

— Чухме, че преди няколко години шейх Файез Ахмед ал Харби е изгубил цялото си състояние — той понижи глас. — Пропилял го е за покупко-продажбата на някакви акции. Акции на компания от страната на Великия Сатана.

— Истина е… — сведе, засрамен, глава Саид. — Той бе… дейтрейдър.

— Приятелите му от кралското семейство са се съжалили над него, когато е обявил фалит.

— Така е. Сега работи във фирма, принадлежаща на принц Ясир.

— А сестра ти е била омъжена за принц Ясир. По такъв начин е изплатен частично дългът за подкрепата на баща ти и е запазена честта на семейството, нали?

Саид усети, че бузите му пламват, и стисна силно зъби.

„Какво още знаят?” — мислеше си той.

— Наскоро е загинала в катастрофа. Така ли е?

— Да — сведе поглед Саид. — В автомобилна катастрофа. Да се смили над нея Аллах.

Няколко минути те седяха мълчаливо.

— Как можем да сме сигурни, че не си шпионин, изпратен от националната гвардия? — попита човекът отляво. — Нали си живял и учил в страната на Великия Сатана, така че можеш да си и шпионин на ЦРУ.

— Поради това дойдох при вас не с празни ръце. Имам предложение.

— Докарахме те тук, за да те изслушаме — каза онзи, който бе отляво, — защото си приятел на Валид Хабиб.

Саид се изправи.

„Помогни ми, Аллах! Трябва да ми помогнеш.”

— В кралското семейство има сили, които се стремят да намалят подкрепата за муджахидините по целия свят — започна той. — Наскоро бе взето решение да се поставят под строг контрол всичките финансови потоци. Разбрах го от новите директиви, които бяха спуснати на банката, в която работя. Същото казват и източниците ми в кралското семейство — Саид направи пауза, за да могат слушателите му да вникнат напълно в думите му. — Финансирането ще бъде прекратено. Американците осъществяват сериозен натиск върху кралското семейство. По целия свят ще стане много трудно да се води джихад. Всичко това трябва да бъде наказано. За назидание на останалите — изправи рамене Саид. — Трябва да се покаже, че няма да им бъде позволено да прекратят споразумението и да орежат финансирането. Ако кралското семейство не иска да стане жертва на терор, то трябва да продължи да отделя пари за борба срещу неверниците. Иначе — война — размърда се на стола си Саид. — Аз знам как да ги накажа така, че да е за пример за другите. Да демонстрирам нагледно какво ще се случи, ако паричните постъпления секнат.

— Слушаме те. Казвай!

3

Мястото, който му бяха посочили, се намираше, както се оказа, на един час път с кола на североизток от Джида, на единадесет мили навътре в пустинята. На няколко пъти слиза от магистралата, обръщаше, пътуваше в обратната посока и отново продължаваше по курса си. На пътя имаше малко коли, така че не бе трудно да се увери, че не го следят.

Когато зави по тесния изровен път, вече се стъмваше. Караше бавно. При висока скорост облакът прах, вдигащ се след колата, щеше да се вижда от няколко километра.

Посоченото място се оказа изоставен селски двор. Нямаше никакви коли наоколо. Къщата бе малка, наклонена. Съседното стопанство едва се виждаше в далечината. На запад се забелязваше силуетът на керван камили. В останалите посоки, колкото и да се взираш, имаше само камъни и пясъкът на пустинята.

Той спря БМВ-то и зачака. Покривът на обора до къщата се бе срутил, а каменните стени се ронеха.

След няколко минути се стъмни съвсем. Той седеше, без да мърда, без да пали фаровете, като съпровождаше с поглед светлините на колите, минаващи по магистралата на няколко километра оттам. Климатикът не работеше при изключен двигател и скоро в колата стана горещо. Той изтри потта от лицето си, продължавайки да наблюдава колите, които се движеха в далечината.

След половин час Саид видя как една от колите слезе от шосето и тръгна в посока към него. Те откъсваше поглед от фаровете й, а сърцето му биеше все по-силно в гърдите му. Колата — затворен фургон — спря на няколко метра от предния капак на БМВ-то.

От фургона излязоха двама с маски. Онзи, който бе отпред, носеше две метални куфарчета. Показаха му с жест да влезе и той в къщата.

*

Всичко им отне около три часа. Едно след друго повтаряха едно и също — как най-ефективно да се постави експлозивът, как работи детонаторът и как се борави с него. А най-накрая му показаха как да направи от мобилния си телефон дистанционно управление.

След това уточниха с подробности времето, предохранителните мерки и пътищата за отстъпление.

4

С куфарче в ръка Саид вървеше през двора към гаража, изпитвайки странно чувство. Спря се и се огледа наоколо.

За последен път. Повече никога нямаше да се върне тук.

Няколко секунди той гледа къщата, в която бе прекарал детството си, след това отвори вратата на гаража и се качи в жълтото си порше. Остави алуминиевото куфарче на предната седалка до себе си. Второ такова куфарче лежеше в багажника. Включил мотора, той излезе от гаража и продължи нататък.

На петстотин метра от резиденцията на принц Ясир той спря край пътя. Гледаше хубаво осветените чудесни пътища и сградите наоколо. В този район бяха само жилищата на чуждестранните посланици и на най-богатите саудидци. Всичките къщи бяха обградени с високи жълти стени. Широките разделителни ивици на добре поддържаните улици бяха засадени с трева и дълги редици палми.

Резиденцията на принц Ясир бе на брега на Червено море. Бяха взривили кораловите рифове там и бяха разчистили дъното, за да могат да акостират катери и дори големи яхти. Носеха се слухове, че по този път се докарваха спиртни напитки и курви от Мароко.

Сега Саид виждаше само покривите на сградите. Останалото бе скрито зад високата стена. Той обаче и така се ориентираше добре тук, защото през последните години бе идвал много пъти в резиденцията. Основната сграда заемаше площ от пет хиляди квадратни метра. Някои от пътеките в прекрасната градина, засадена с вносни растения и дървета, се охлаждаха с климатици, за да могат членовете на кралското семейство и гостите им да се разхождат по тях дори и в най-страшната жега. От плувния басейн с изкуствения водопад можеше да се попадне направо в солените вълни на Червено море.

Тук Нура, третата жена на принц Ясир, бе прекарала последните пет години от живота си.

От двете страни на масивния портал имаше караулки, в които постоянно дежуреше въоръжена охрана. Като добавка към това и в резиденцията, и отвън бяха разположени кой знае колко охранители и системи за наблюдение. С други думи казано, това си бе истинска крепост.

Климатикът в колата работеше на пълна мощност. Саид завъртя една от решетките така, че хладният въздух да духа право в лицето му.

В душата му се размърда съмнение, но омразата го заглуши на мига. Разбира се, че животът му бе в опасност, но това нямаше значение. Нали смъртта му щеше да го срещне със сестра му. И честта на семейството щеше да бъде възстановена.

Въпреки това бе предприел известни мерки, в случай че оцелееше. Всичките си спестявания — почти 25 000 долара — бе превел по офшорна сметка в Доминиканската република. А също така си бе взел дебитна карта, за да има достъп до парите си, независимо от това в коя точка от земното кълбо щеше да се озове.

Саид преобърна куфарчето и го отвори. Провери за последен път дали всичките устройства са включени така, както му бяха показали. Преди това бе проверил куфарчето в багажника. Хлопна капака, щракна ключалките, премести скоростния лост на „drive” и излезе бавно на пътя.

Часовникът на таблото показваше 18.17. До определената му аудиенция имаше още четиридесет и няколко минути. Кралската особа не биваше да бъде карана да чака. Никога.

Не му се бе наложило да измисля специална причина за посещението си. Принц Ясир разбираше, че братът-близнак на покойната му жена има право да поговори с него. Той знаеше, че Саид бе обожавал сестра си.

Саид настъпи гадта и колата набра скорост. Отново погледна лежащото до него куфарче. Преди, когато бе идвал в резиденцията на принц Ясир, охраната нито веднъж не се бе заинтересувал какво носи, затова се надяваше и днес да не възникне проблем. Нямаше да обискират скърбящия брат, я.

Саид си пое дълбоко въздух. До този момент бе успял да запази спокойствие и да държи нервите си под контрол, а ето, че сега сякаш се пропука. Тежките мисли нахлуха като река.

Може би сега, след смъртта на Нура, охраната да бе преминала на засилен пропускателен режим. Можеше на принц Ясир или на някого от близките му да му бе хрумнало, че роднините й ще се решат на кръвно отмъщение? Например, нейният брат-близнак?

Той се отправи към входа на резиденцията, към караулките. Един от охранителите излезе навън и застина в очакване. Бе с униформа на националната гвардия. На дясното му бедро висеше кобур с револвер.

Саид стисна силно волана. След 11 септември 2001 година кралското семейство бе охранявано със засилен режим на допуска. Всички външни, които идваха в офисите или в резиденциите, бяха подлагани на личен оглед и бяха претърсвани с детектори за метал. Към роднините и приятелите не се прилагаха такива мерки, но във всеки един момент това можеше да се промени. Нямаше никаква гаранция. Саид бе сигурен, че ще го претърсят. След като бе премазал до смърт Нура, принц Ясир би могъл съвсем спокойно да изпадне в параноя и да въведе допълнителни мерки за сигурност.

Спрял колата до охранителя, Саид се постара да придаде на лицето си онова особено изражение, с което в Саудитска Арабия бе прието да се гледа на слугите. И за пръв път през живота му това му се удаде много трудно. Най-много от всичко на света му се искаше да открехне стъклото, да се усмихне и да подхвърли няколко приветливи думи, но опасността това да бъде изтълкувано превратно бе твърде голяма. Освен това не трябваше да се забравя, че той е опечаленият брат. Ъгълчето на устата му започна да потрепва от напрежението.

Охранителят надникна в колата; даде знак на униформения портиер, че е познал Саид; и се върна в караулката.

Саид чакаше. Ръцете му стискаха здраво волана. Гладката му влажна кожа бе под дланите му. Ако претърсеха колата, щяха да намерят две бомби. И да го очистят.

Порталът обаче се отвори. Той влезе вътре и зави към гаражите и паркинга за гости. Към него забърза друг охранител. Саид спря, отвори страничното стъкло и каза:

— Ще паркирам навън.

Охранителят му посочи паркинга до входа на основната сграда на резиденцията.

Там имаше няколко коли. Саид паркира до тях.

Преместил скоростния лост на „park”, той загаси мотора и отпусна ръка върху куфарчето. Свали щорите, предпазващи купето от слънцето; извади снимката на Нура и я сложи в левия джоб на гърдите си. До сърцето.

„За теб, Нура.”

5

Охранителят водеше Саид по широките мраморни коридори. Влязоха в залата, предназначена за неофициални приеми.

Дивани, кресла, ниски масички, отстрани малко помещение, от което можеше да се управлява аудио и видеоапаратурата. Саид бе идвал тук и преди и дори бе гледал някакъв филм на огромния екран, който се спускаше направо от тавана. На дългата стена бяха окачени осветени от светодиодни лампи големи ясни снимки — снимка от въздуха на двореца на принц Ясир в Ар-Рияд и лятната му резиденция в Португалия. От другата стена бяха устремили сериозни погледи към Саид портретите на бившите и сегашните глави на кралското семейство.

Саид седна в ниско широко кресло и остави куфарчето до себе си. Креслата, диваните и възглавниците бяха изцяло в рижавокафяво, охра и черни тонове. Въздухът бе наситен със силния аромат на благовонията.

Саид бе седнал така, че принц Ясир да може да заеме мястото до късата страна на масата, на по-високото и широко кресло от неговото, и на почтително разстояние. В противен случай принцът щеше да бъде оскърбен.

Щом само охранителят излезе, се появи слуга с поднос. Постави на масата прозрачна чашка, чайник и захарница с тръстикова захар. След това наля чай в чашката, поклони се и изчезна.

Саид погледна към големия златен стенен часовник, на чийто бял циферблат бе написано с големи букви: „Ролекс”. Бе седем без шестнадесет. След четвърт час щеше да настъпи времето за аудиенцията. По-скоро обаче щеше да му се наложи да седи и да чака още около час.

Той пооправи кърпата си за глава, взе с неслушащи го пръсти лъжичката и се захвана да разбърква захарта в чашката.

„Кротко! — каза си той. — Седи спокойно и естествено. Демонстрирай спокойствие и увереност. Сигурно точно в този момент те гледа на монитора някой охранител. А може и самият принц Ясир — също. Сигурно те наблюдават.”

Не му се наложи обаче да чака дълго. В седем часа и четири минути влезе охранител и съобщи за идването на принц Ясир. След няколко секунди в залата влетя с бързи крачки самият принц Ясир. Движеше се сравнително леко за своите 52 години, 190 сантиметра височина и тегло, което сигурно надхвърляше 150 килограма. Под робата му се виждаше солидният му корем. След него се появи слуга с чаен поднос в ръце.

Саид вече бе прав. Бе станал веднага, след като охранителят бе съобщил за идването на принца.

Принц Ясир спря пред него и му подаде ръка. Саид я стисна и сведе глава.

— Радвам се да те видя, Саид — произнесе принц Ясир. Бръчките и гънките по лицето му бяха самата сериозност. — Погребението бе тежко изпитание за всички нас. Сядай, приятелю мой.

Слугата наля на принца чашка чай, разбърка три бучки захар в нея и изчезна.

Те седнаха. Като че ли принц Ясир бе съсредоточил цялото си внимание върху чашката си с чай и избягваше да среща погледа на Саид.

— Благодаря ви, че толкова бързо удовлетворихте молбата ми за среща — каза съвсем хладнокръвно Саид. Вече нищо не можеше да го спре. — Съчувствам дълбоко на загубата ви. И знам, че преживявате много тежко гибелта на съпругата си.

Принц Ясир вдигна поглед. За един миг изглеждаше едва ли не учуден.

— Това е тежко време за всички нас — произнесе той. — Сполетя ни голяма загуба. Да се молим Аллах да я приеме при себе си.

Саид кимна.

Принц Ясир започна да сваля кърпата си за глава. Първо — лентата огал[4], а след това — и самата кърпа. Саид незабавно последва примера му. В този ритуал се криеше особен смисъл — разговорът без кърпите за глава означаваше близост и доверие.

Принц Ясир бе почти плешив. Само тук-там по темето му стърчаха редки кичури черни косми. На очи се набиваха щръкналите му месести уши.

Принц Ясир отпи от чая си.

— Искал си да ме видиш, Саид.

— Да. Толкова много неща, че не знам с кое да започна… Вие знаехте колко бяхме — изкашля се той, — близки с Нура.

— Известно ми е. Да се смили над нея Аллах.

— И ето… Аз, разбира се, съм си съставил представа за случилото се, но е възможно да не е съвсем вярна… Баща ми не каза кой знае какво. И…

— Искаш да знаеш как стана.

— Да — погали с ръка куфарчето, което стоеше на пода до него Саид, сякаш искаше за пореден път да се убеди, че си е на мястото.

— Приятелю мой… — впи се в него тежкият поглед на Ясир. — Знаеш за страстта ми към колите, нали така?

Саид кимна. Това бе известно на мнозина. Говореше се, че освен увлечението му по шотландското уиски, той обожава скъпите играчки — спортните коли и катери. Бе изпробвал заедно с принц Ясир и то неведнъж един от катерите — „Хидролифт C-24RR”, корпус от въглепластика, скорост повече от 80 възела. Тази страст на Ясир бе част от плана. Планът, който висеше на косъм и във всеки един момент можеше да се провали.

— Трябва обаче да си призная, че не съм кой знае колко добър шофьор — продължаваше принц Ясир.

Саид кимна отново.

Принц Ясир нямаше нито разрешение за управление на катер, нито шофьорска книжка. А и защо му бяха? Имаше на разположение цяла гвардия шофьори. И всички знаеха, че във всеки един момент принц Ясир може да седне лично зад волана и да тръгне накъдето си иска — с документи или без, пиян или трезвен. Кой щеше да го спре?

— В мен продължава да живее малкото дете, което обожава играчките си. Веднъж-два пъти трябва просто да седна лично зад волана и да покарам. Не надалече, разбира се. Предимно тук, сред стените на резиденцията — той показа бавно пространството с ръка.

„След като излокаш бутилка уиски — помисли си Саид. — Колко пъти удари Нура, преди да я извлечеш навън? Била ли е в съзнание, когато си я хвърлил под колелата и си прегазил тялото и?”

Саид не чуваше какво казва принц Ясир. Виждаше само как се мърдаха червените устни, почти потънали в черната брада, и усещаше нарастваща ярост. Дори му се наложи да отмести поглед, за да не издаде чувствата си.

Всъщност все пак чу някои неща. Обяснението бе следното: Докато принцът карал из територията на резиденцията своето мазерати „Куатро Порте”, отнякъде се била появила Нура. Точно в този момент давал назад с пълна скорост и Нура попаднала в мъртвата зона. Той не я видял и я блъснал. Разбрал какво се е случило, той в паниката си дал напред и тя отново попаднала под колелата.

— Саид… — погледна го въпросително принц Ясир.

— Нещо не ми е добре — произнесе Саид, притиснал с длан корема си.

— Разбирам — каза принц Ясир. — Да кажа ли да ти донесат нещо?

— Извинете ме. Аз само за момент — Саид стана и посочи вратата.

— Разбира се.

Саид се стараеше да стъпва, колкото се може по-естествено, но това, изглежда, не му се удаваше. Той залитна и направи няколко стъпки към стената. Погледът на принц Ясир изгаряше гърба му.

Излезе през голямата врата и затвори плътно вратата след себе си. След това си пое дълбоко въздух и забърза към тоалетните, които бяха близо до излаза към морето. Влязъл, той бързо провери четирите кабинки. Бяха празни. Извади мобилния телефон, закрепен отзад на колана под робата му. Ръцете му трепереха.

И двете бомби трябваше да избухнат от един сигнал. Взривът в колата щеше да привлече основното внимание, давайки му възможността да избяга, а едновременно с това щеше да послужи и като сигнал за онези, които го чакаха в Червено море. Чакаха ли го? Нямаше никаква сигурност в това. Цялата му надежда се състоеше в това, че го имаха за специалист по банкови преводи и поради това се нуждаеха от него. Цялата му надежда се състоеше в това, че ще спазят обещанието си.

Набра бързо нужния му номер. И замря, вгледан в редицата цифри на дисплея. С треперещ пръст натисна зеления бутон и затаи дъх, очаквайки взрива.

Нищо.

Никакъв звук. Изпоти се целият.

Саид погледна отново дисплеят. Номерът бе същият!

Отново набра бързо номера, отново натисна зеления бутон и отново затаи дъх. Нищо.

Затвори здраво очи и стисна зъби. Когато отвори очите си, те бяха раздразнени от потта му.

Аха-аха и щеше да го обхване паниката. Сърцето му биеше като чук в гърдите му. Не разбираше какво не бе наред. Може би в сградата нямаше обхват? Може би електрониката бе отказала? Или бе забравил някакви подробности, бе забравил да провери нещо?

Приближи се до вратата, ослуша се, открехна я и погледна навън. Нямаше никой. В хола цареше оглушителна тишина.

Изходът бе един. Налагаше се да се приближи, да се върне в залата при принц Ясир. Нищо, все пак щеше да успее да избяга, щеше да измисли как да го направи. Ако трябваше щеш да се приближи направо до куфарчето, направо до принц Ясир. Бе длъжен да го направи. Длъжен!

Саид закрачи бързо обратно по същия път, по дългия коридор с блестящ мраморен под. Държеше мобилния телефон в ръка пред себе си. Към него тръгна охранител. Ами, добре. Саид набра отново номера в движение. Натисна бутона, спря се, ослуша се.

Нищо.

Охранителят се приближаваше. Гледаше с интерес Саид и мобилния телефон в ръката му. Самият Саид обаче не му обърна внимание.

След няколко секунди той бе застанал през вратата на залата. Пое си дълбоко въздух няколко пъти, хвана дръжката и дръпна тежката врата към себе си.

Принц Ясир го нямаше в залата. Саид влезе, озъртайки се наоколо.

— Саид!

Саид се обърна рязко.

Принц Ясир надникна от стаята с аудио-визуалната апаратура и му махна с ръка.

— Искам да ти покажа нещо. Триизмерен филм. Виждал ли си досега такова нещо?

Саид поклати глава. Изведнъж го осени, че нужният му номер бе вече в паметта на телефона. Защо не бе помислил за това по-рано? Той извика списъка с номерата и го превъртя до мястото, където бе записал: „№ 1”.

— Ела тук, Саид. Нека ти го покажа — махна с ръка принц Ясир.

Саид извика номера на дисплея. Приготви се да натисне зеления бутон. Сега или никога. Потта заливаше очите му, но той не го забелязваше. Само мигна веднъж-два пъти, за да вижда по-добре.

— С удоволствие ще го видя, но после. Първо трябва да поговорим — каза той.

В гласа му звучеше паника. Той самият я чуваше. Тръгна към мястото, където току-що бяха седели, с надеждата, че принц Ясир ще последва примера му.

Принцът излезе от техническата стая и се отправи към масата.

Саид спря.

Гледайки го учудено, принц Ясир продължи да се приближава бавно към масата. Сега бе на седем-осем метра от куфарчето. Саид на приблизително два пъти по-голямо разстояние. Той заотстъпва инстинктивно. Принц Ясир спря.

— Тръгваш ли си? — попита той.

Саид се прегъна надве, обърна се с гръб, наведе глава и натисна зеления бутон. Гръмна оглушителен взрив.

6

На Саид му се стори, че великанска ръка го удря по гърба с все сила и го отхвърля към съседния диван. По-късно си спомняше, че бе лежал на пода до преобърнатата маса, сред парчета стъкла. Лежеше и кашляше. Понятие си нямаше от колко време. След това опита да помръдне ръка, рамене, крака. Крайниците му бяха цели. Главата му обаче… Изглежда, че при падането си все пак се бе ударил в нещо. Тя го болеше. С треперещи пръсти и със страх той я опипа. Топла кръв заливаше лявата част на лицето му. Веднага съобрази, че раната е сериозна. Много го болеше. Не можеше да диша през носа. В лявото му ухо звънеше. Стори му се, че само в едното, защото второто не чуваше въобще нищо, като запушено с мокра глина.

Обърна се към мястото, където бяха седели, но видя само черен дим.

Застанал на колене, той запълзя на четири крака по посока на вратата, стараейки се да се движи, колкото се може по-бързо. Робата му пречеше. Той я вдигна до кръста си и продължи да пълзи. Кръвта му капеше по пода. Надигна се пред вратата, стигна до дръжката и се измъкна в коридора.

От всички страни тичаха хора. Наоколо цареше страшна паника. Като през гъст слой памук до него достигаха викове. Саид видя, че повечето бягаха към двора. През касата на двукрилата врата в края на коридора той видя черния дим, нахлуващ от взривената кола.

Някакъв охранител с револвер в ръка и очи, пълни със страх, притича до него. След него бързаха още трима.

— Бомба! — извика Саид, притискайки длан към раната на лицето си и посочи с пръст по посока на коридора. — Принц Ясир е там!

Те се устремиха натам, накъдето сочеше той.

Саид се заклати по-нататък. Някой притича до него и го попита нещо, но той размаха ръце и извика:

— Принц Ясир беше там!

По някакъв начин се добра до изхода към обляната в слънце градина; отвори огромната врата, украсена с дърворезба и цветни стъкла; и се озова навън. Залитайки, слезе по стълбите, спря се на последното стъпало и погледна ръката си, с която затискаше раната на лицето си. Дланта му бе цялата в кръв. Носът му, изглежда, бе счупен, а от слепоочието надолу през цялата буза имаше голяма порезна рана. През двора към него тичаха двама охранители.

— Терористи! — извика им силно Саид и вдигна нагоре окървавената си ръка. — Помогнете на принц Ясир!

Те изтичаха нагоре по стълбите и се скриха зад вратата. Залитайки, Саид продължи по-нататък и зави по най-близката пътека. Тичаше, приведен напред, по осветената пътека покрай редици от екзотични растения, фонтани, дървета и скрити фенери все по-далече и по-далече, към морето, към пристаните. Знаеше, че има само няколко минути. Именно сега, докато още не бе улегнала първата вълна на паниката и по следите му не бяха тръгнали преследвачи, той все още имаше шанс да се измъкне. А може би вече бе късно. Твърде много се бе замотал. Ако бе взривил бомбата по-рано, отдавна щеше да е далече в морето.

Последният път, когато се бяха возили с онзи супербърз катер, принц Ясир му бе дал управлението, наистина под погледа на специалния човек, който отговаряше за катера. И никой от тримата тогава не бе предполагал, че принц Ясир сам бе дал на шурея си възможността бързо и може би сигурно да изчезне от местопрестъплението. Ключовете за катера бяха на борда му. Никой не допускаше мисълта, че в тази прекрасно охранявана територия могат да се промъкнат крадци.

Вече на пристанището, Саид спря и си пое дъх. Виеше му се свят и бе на границата да припадне. Колко ли кръв бе изгубил? Единственото, което чуваше бе силният звън в лявото му ухо. Огледа се. Нямаше никой. Изглежда, че чули взрива, всички се бяха разбягали. Излизайки на пристана, той свали кърпата си за глава, нави я на дълга ивица, омота я около главата си, покри раната и я стегна, колкото се може по-здраво.

Катерът, който търсеше, бе трети в редицата. Близо до брега имаше два по-малки — играчки за по-големите деца. А супербързите забавления на принц Ясир бяха по по-навътре. Саид отвърза въжето, огледа се, седна накрая на пристана и скочи на палубата. Главата му се отзова с рязка болка, сякаш — аха-аха — и щеше да се пръсне.

Носът на катера започна да се отдалечава от пристана. Саид захвърли въжето направо във водата. След това пропълзя назад. Освобождавайки котвите на кърмата, той чу изстрели и трепна. Чу ги дори през силния звън в ухото си. Освободи крепежните куки от колчетата и ги хвърли във водата. Задъхвайки се, пропълзя в кокпита — при седалките и таблото с уредите. Нещо силно го подръпваше в раната.

Ключът висеше там, където бе и предишния път — на кукичка в шкафчето под конзолата. Той отвори рязко шкафчето, вкара ключа в ключалката за запалване и го превъртя.

Нищо.

Няколко куршума пробиха предното стъкло. Следващият изсвири във въздуха точно до лицето му.

Саид се огледа отчаяно, съобразявайки, че, изглежда, лостът не е в стартова позиция, премести го и отново завъртя ключа.

Двигателят заработи с рев.

Той обаче почти се бе поддал на паниката и не бе в състояние да мисли. Наведе се машинално, колкото се може повече и превключи лоста на заден ход. Поредният куршум разпори кожената тапицерия на седалката на кормчията. Катерът се вряза направо в малкото съдче, което бе вдясно от него и го откъсна от котвите. Саид придвижи лоста на „пълен напред”. Катерът забуксува. Саид завъртя бясно руля, но въпреки това налетя на яхтата за разходки, завързана от другата му страна. Катерът блъсна носа си в борда й, надигна се над водата и бе отхвърлен встрани.

Саид завъртя руля и полетя към изхода от залива, направен под формата на буквата S. Куршумите постоянно дупчеха стъклата. Обстрелваха го лудо. Големи прожектори обливаха със светлина целия залив. На няколко пъти закачи с борд каменната стена на вълнолома. Бе почти невъзможно да се управлява катерът при такава скорост.

Излязъл най-сетне в открито море, той даде пълен напред на двата двигателя и погледнал компаса, насочи катера право на изток, в нощното Червено море.

7

Саид лежеше върху руля и притискаше свободната си ръка към раната на лицето си. Катерът плаваше с почти 70 възела — направо летеше по вълните. Не бе запалил нито фаровете, нито сигналните светлини. Скоро щяха да изпратят да го гони цяла армада от вертолети и бързи катери.

Бяха му казали да кара половин час на изток с максимална скорост, след това да изключи двигателите, да легне в дрейф, да запали фенер и да подава сигнали. Трябваше да подаде шест сигнала — три на изток и три на североизток. Отговорът трябваше да е от три червени проблясъка. Ако ги нямаше, трябваше да запали отново моторите, да продължи да се движи на изток и след още десет минути да повтори сигналите.

През отчасти счупеното предно стъкло духаше вятър. При тази скорост не бе топъл и ласкав, а студен и бодящ кожата. Саид извърна глава назад. Далече назад се бе разпростряла Джида, святкаща с милиони светлинки. Като че ли всичко бе спокойно. Засега не го преследваха.

Пред носа имаше непрогледна тъмнина, въпреки че нощта бе звездна. Ако се сблъскаше с някакви отломки, какво оставаше до други съдове, просто щеше, извън всякакво съмнение, да се разлети на парчета.

Саид погледна часовника на таблото. Вече се движеше от петнадесет минути, оставаха му още петнадесет. Щеше ли да се справи? Силите му бяха на изчерпване. Може би бе загубил толкова кръв, че скоро просто щеше да изгуби съзнание? Той притисна още по-силно дланта си към раната под импровизираната превръзка и замига яростно, опитвайки се да възстанови остротата на зрението си.

След пет минути му се наложи да намали скоростта. Вълните вече бяха подхвърлили веднъж-два пъти катера така, че перките му се бяха озовали във въздуха. При това двигателите се давеха от рев, който сигурно се чуваше на много мили наоколо. Като добавка към това Саид се плашеше до смърт от тези подскоци. Последният път, когато катерът бе подскочил, той едва бе успял да се хване за руля, преди да е паднал зад борда.

Сега катерът се движеше с 40 възела.

Неизчакал пет минути до уговорения момент, той се предаде и изключи двигателите.

Настъпи тишина. Дори в ухото му вече не звънеше. Той се огледа. Зад него продължаваше да няма никой. Всъщност това бе само въпрос на време. След няколко минути тук сигурно щеше да се появи националната гвардия с военни катери, самолети и вертолети. Щяха да го преследват, без да жалят сили и средства.

Саид се смъкна от седалката и някак си се добра до двете шкафчета от стъклопласт до бордовете на юта. Във второто от тях намери фенер с дълга дръжка. Върна се на предишното си място, провери по компаса и отправи три светлинни сигнала точно на изток. След това три — на североизток.

Вглеждаше се с тревога натам, накъдето току-що бе изпратил сигналите. Присвиваше очи, напрягайки зрението си. След това отново хвърли поглед по посока на Джида. Никъде нямаше нито един червен проблясък.

Те какво, бяха го изоставили в бедата ли? Или ги бе спрял бреговият патрул? Или им бе все едно за него? Решили са, че той и професионалните му качества не им трябват?

Саид не смееше да отдръпне ръка от раната си. Достатъчно бе да отслаби за миг натиска и кръвта започваше да шурти с всичка сила. Погледна към звездното небе. В ухото му зазвъня отново.

„Смили се, Аллах…”

И тогава ги видя. Три бързи червени проблясъка в посока изток-североизток. Не можа обаче да чуе нищо, така че си нямаше и представа на какво разстояние са от него. Чуваше само онзи ужасен звън в едното си ухо.

Гледаше като хипнотизиран натам, където току-що бе видял червените проблясъци.

Сега той бе на радара им. И както му бе наредено, трябваше да легне в дрейф и да чака. Те сами щяха да го намерят дори и в най-голямата тъмнина.

Саид се обърна отново и погледна към Джида. Малко по на север от резиденцията на принц Ясир в небето се извиха две ярки светлинки. Отначало се движеха в синхрон, а после се разделиха. Вертолети. Той обаче не ги чуваше. Плъзна поглед по-нататък и видя множество светлинки покрай брега — катери с прожектори и радари.

Той изключи светлините. И най-слабият лъч можеше да го издаде.

Сега му оставаше само да чака.

8

Множество светлини се издигаха бавно в небето над Джида. Вертолети, приличащи на рояк светулки.

Саид нямаше друг изход. Ако се съдеше по размаха на потерята, чакането не му даваше дори и минимален шанс. Със свободната си ръка той запали двигателите и се устреми натам, където преди няколко минути бе видял трите червени проблясъка. С другата си ръка продължаваше да притиска раната. Съдът, който идваше да го прибере, бе единствената му надежда. Още малко и щеше да припадне от загубата на кръв и от изтощение. Едва ли обаче щеше да избяга незабелязан. През следващите няколко денонощия националната гвардия щеше да задържи, претърси и преобърне с дъното нагоре всеки малък съд в този район на Червено море. Нямаше да се спрат пред нищо, само и само да го хванат.

Катерът се движеше с голяма скорост. Вятърът свистеше. Адреналинът отново се разхождаше из кръвта му, заглушил за известно време болката в главата му.

„Надявам се вертолетите и катерите на преследвачите да се съсредоточат върху крайбрежните води” — мислеше си той, притискайки раната си с ръка. Можеше да решат, че ще акостира на пустинния бряг, северно от Джида, и оттам ще продължи по-нататък. От друга страна, той нямаше да издържи дълго в пустинята. Сигурно щеше да му потрябва помощ. Така че би трябвало да предположат, че има съучастници. Сам нямаше никакви шансове.

Може би все пак се бяха сетили, че ще се опита да избяга по море?

И тогава Саид видя отново сигнала. Или му се бе сторило? Той примижа и се опита да се съсредоточи. Бе почти сигурен, че току-що е видял нов сигнал — три кратки червени проблясъка един след друг точно по курса му. И този път значително по-близо. Той намали скоростта. Виждаха го на радара и бяха разбрали, че катерът се движи. И му бяха сигнализирали, за да спре.

Щом само Саид дръпна лоста на неутрална позиция, вълна откъм кърмата издигна катера. Той взе фенера, който лежеше до него, и забързано изпрати три къси сигнала в открито море, надявайки се, че преследвачите от катерите и вертолетите няма да ги видят. Притвори очи и замърмори тихо молитва.

Какво беше това? Звук от двигател ли? Той отвори широко очи и се взря в непрогледния мрак отпред. Бавно бутна лоста напред. Сега катерът се движеше само с няколко възела.

Изведнъж точно пред него изникна черна страна и той дори извика. Всичко се случи много бързо. Саид изхлипа от страх, но не успя да извърти руля, за да избегне сблъсъка. Ударът бе толкова силен, че го захвърли върху руля и той грохна като чувал върху палубната настилка.

Спомняше си слабо какво се случи после. Нямаше сили дори да стане. Рязък, глух шум — някакви хора бяха скочили в катера. Той се бе опитал да се повдигне на лакът, но не бе успял. Бе се опитал да се претърколи по корем, за да застане на четири крака. И изведнъж бе усетил как нечии ръце го вдигат. Той само бе прибрал някак си обезсилените си крака. Без нито дума — въпреки че бе възможно да бяха говорели нещо, но той бе почти оглушал — го бяха помъкнали нагоре по трапа, спуснат от борда на шхуната. Той бе опитал да им помогне, но краката не го слушаха. Вече на палубата, го бяха внесли през някаква врата, а след това — надолу, в каюта. Бяха го поставили на койка и бяха включили осветлението.

Саид не виждаше нищо ясно. Хвана се за главата — лепкава, гъста кръв. Бе изгубил импровизираната превръзка.

— Чуваш ли ме, Саид?

Думите долетяха отдалече, като иззад дебела стена:

— Саид!

Някой го разтърси за рамото. Бе непоносимо жаден. Устата му бе пресъхнала. След взрива бе дишал само през нея. Носът му бе запушен. Той примигна и видя очертанията на лице, наведено над него.

Сякаш имаше още някакви гласове?

Саид примигна отново. В ръката на човека, застанал до него, сякаш блесна нещо. Нож?

В този момент усети убождане и настъпи тъмнина.

9

Отворил очи, Саид не видя нищо. Затова пък буквално го обля непоносима смрад. Вонеше на гнило и той го усещаше, въпреки че продължаваше да диша само през пресъхналата си уста. Носът му все още бе запушен.

Той премлясна, опитвайки се да предизвика поне малко слюноотделяне, но напразно.

Подът под тях трепереше и трещеше. Бе на кораб. Опипваше с ръце пространството наоколо, превъзмогвайки силното гадене, обхванало го заради вонята. Под него имаше дървена повърхност — влажна и лепкава. Прекара ръце по бедрата и торса си — дрехите му също бяха лепкави. Към гърлото му отново се надигна гадене и този път той не издържа — обърна глава и повърна.

Саид с мъка пропълзя по-далече от повърнатото и дори успя как да е да седне. Прекара ръка по лицето си. Главата му бе бинтована. Влажната на пипане превръзка покриваше раната и едното му око.

Сега чуваше по-ясно шума на двигателите. Всичко около него вибрираше.

Малко по-нататък се виждаше вертикална ивица светлина. Той започна да се придвижва към нея.

Това бе врата. Бе се навел напред, за да стигне до дръжката й, когато вратата изведнъж се отвори.

Той различи силуетите на няколко души.

Избухна светлина. Биеше право в очите му, така че Саид примижа, за да фокусира зрението си.

— Гадост — каза, както се стори на Саид, един от тях на арабски.

Очите му свикнаха със светлината и Саид ги видя по-ясно. Не можеше обаче да говори и така си и седеше с отворена уста на лепкавия под.

*

Съблякоха го и го измиха с маркуч. След това го отнесоха на палубата, дадоха му да изпие две чаши вода и го настаниха в огромен пластмасов варел, в който обикновено държаха мрежите и такъмите. След това я напълниха със сапунена вода и се захванаха поред да го търкат с твърдо кисе, ругаейки и смеейки се. Цялото му тяло се покри с червени ивици. След това направиха почивка. Изпразниха варела и започнаха отначало — напълниха го със сапунена вода и отново започнаха да търкат Саид.

След час-два, когато вече миришеше на обикновен рибар, му дадоха малко бял хляб и чаша водниста рибена чорба и му разказаха какво е станало.

Качили Саид на борда, те веднага пробили дъното на катера и го потопили. След това прегледали Саид, били му морфин, превързали раната на лицето му и го спуснали в трюма, пълен с два метра вмирисана риба. Окачили го на въже, прокарано под мишниците му, така че над рибената каша се виждала само главата му. Наложило им се да постъпят така, защото това бил единственият начин да го скрият.

Войниците от националната гвардия на два пъти се качвали на борда и претърсвали кораба. Втория път с кучета, на които пъхали под носовете някакви неща, взети, изглежда, от семейството на Саид.

На два пъти им се удало да заблудят гвардейците. Войниците надничали в трюма, където бил Саид, но никой не понечил да скочи в него.

Едва след втората проверка те се решили да го извадят от гниещата каша и да го отнесат там, където дошъл на себе си — в онази част на трюма, в която товарели улова.

След няколко дни пристигнаха в Порт Судан. Корабът им се изгуби сред другите рибарски съдове, които бяха на котва там. С настъпването на тъмнината те го прехвърлиха на брега, скриха го в каросерията на един джип, покриха го с брезент и някаква възрастна двойка го откара при местния лекар, който наложи раната с гъст мехлем от масла и семена и му даде да изпуши смес от тютюн и билки, за да спадне температурата му.

След две седмици, прекарани в колибата на лекаря и помощниците му, Саид бе отново на крака — слаб, изтощен, но вече с нормална температура. Качиха го в ремарке, което го откара в Хартум, а оттам — в лагера на „Воините на исляма”, разположен на два часа път с кола на юг.

В средствата за масова информация нямаше нито дума за покушението.

Саид не знаеше дали принц Ясир е оцелял, или не е.

10

Осло, 6 месеца по-късно

Томи Тенволд остави папката настрани и се завъртя на стола, обръщайки се към монитора. Докосна клавиатурата с пръсти, влезе в интернет през „Опера” и написа в „Гугъл”: „Микаел Рам”. След това с движение на пианист, който изсвирва последната нота, натисна „Ентър”.

Бяха намерени само два резултата — за американския боксьор Майкъл Рам и за шведски съветник роден през петдесета година.

С други думи казано, нямаше полза, защото нямаше нищо ново.

Микаел Рам бе приблизително на толкова години, на колкото бе и той самият, тоест около тридесетте. И двамата бяха завършили в една и съща година Бергенското висше икономическо училище. Микаел бе учил там три години, а той, както обикновено, четири и половина. Мнозина от състудентите им се бяха учудили, когато Микаел бе започнал работа в престижна консултантска компания — норвежкия филиал на „Маккинзи и Кѝ”, защото оценките му бяха доста добри, но в никакъв случай не и блестящи. По-късно бившите им съкурсници казваха, че след няколко години Микаел напуснал „Маккинзи” и заминал за Португалия, в Лисабон, където постъпил в някаква неизвестна фирма, като нещо по финансовата част. Томи не бе чувал нищо повече за Микаел. Всъщност те и в Берген не бяха общували кой знае колко — просто така, на „здравей и здрасти”.

Въпреки това Микаел му се бе обадил изведнъж, при което му бе говорил така, сякаш цял живот са били близки приятели. Някак си бе странно.

Какво всъщност искаше? — помисли си Томи и излезе от интернет. Можеше да се е вкиснал съвсем, да работи за дребни монети и да опитва да пораздвижи доста ръждясалите си връзки на родна земя?

Е, добре, скоро щеше да се разбере. Томи погледна часовника си. Ако не им мине черна котка път, то Микаел щеше да е в кантората му след петнадесет минути.

По външния вид на Микаел въобще не можеше да се каже, че се е вкиснал и е останал без пари. Той вървеше с усмивка към Томи, облечен в черен дизайнерски костюм и обувки „Прада”. Лицето и ръцете му бяха загорели, което му отиваше, въпреки че Микаел по принцип бе мургав като южняк. И както и преди, бе строен. Впечатлението се разваляше малко само от брадата, която по една или друга причина бе решил да не бръсне. Току-що избръснат и с вратовръзка би могъл да мине за успял и перспективен служител на „Маккинзи”, можещ да пъхне под носа на когото и да било файлове с препоръки за съществено съкращение на щата.

Когато седнаха един срещу друг до масичката за преговори, Томи се почувства крайно непохватен и невзрачен. Самият той бе облечен като обикновен канцеларски плъх, какъвто всъщност бе станал.

— Дяволски се радвам да те видя — каза Микаел, когато си стиснаха ръцете.

Приповдигнато-доверителният му тон и изразът на лицето му наведоха Томи на мисълта дали през студентския им живот не се бе случило нещо, което той да не помнеше. Може би бяха прекарали заедно прекрасни и възвишени мигове, а той ги бе забравил? Гледайки Микаел, страничен наблюдател можеше да реши, че Томи най-малкото го е спасил от горяща къща, а след това е пожертвал и бъбрека си за болната му на смъртно ложе сестра. Както и да бе, но Микаел, изглежда, просто бе забравил с какво започваха разговора си двама норвежци, които едва си спомнят един за друг.

— Дяволски, дяволски се радвам да те видя отново — повтори Микаел.

Томи притвори очи, направи скромна, но мила физиономия и предпазливо се усмихна:

— Може би кафе?

— Чудесно изглеждаш, Томи.

— Ти също. Та кафе?

Какво искаше той? Да помоли за намаление в някакъв данъчен случай? Нали Томи все пак работеше в Данъчната служба и се занимаваше и със събирането на задълженията. Томи реши, че сигурно бе така.

В този момент обаче Микаел изведнъж дойде на себе си. Напусна звездолета си и изглежда, се приготви за общуване с обикновените земляни. Облегна се на облегалката на фотьойла и прокара по бедрата си разперените си пръсти.

— Имам към теб дяволски изгодно предложение — каза той с нова усмивка.

— О’кей. След като не искаш кафе, ще си взема за мен — стана Томи и тръгна към вратата.

— За мен с мляко — чу той вече от коридора.

Когато се върна с чашките в ръце, Микаел стоеше до бюрото му и разглеждаше лежащите там документи.

Томи се изкашля.

Микаел се захили и се върна на предишното си място. Взе чашката и отпи от кафето си.

— Харесва ли ти тук?

— Работа като работа. А ти с какво се занимаваш?

— С нещо, което ще те заинтригува доста.

— Да видим… — усмихна се неволно Томи и с израз на неуверено любопитство погледна Микаел. Наистина му бе интересно, но почти не се съмняваше, че когато чуеше какво точно иска Микаел, любопитството му веднага ще се превърне в непоносима скука. — А защо е толкова тайно?

— Добре, let’s cut the crap[5]. Идвам при теб с предложение, което получаваш, така да се каже, once in a lifetime[6]. И не се шегувам — той вдигна ръка и погледна часовника си: — Имаш около двадесет и два часа, за да вземеш решение. В осем сутринта трябва да знам отговора ти. Ако до това време не се обадиш, предложението ще бъде отправено към следващия в списъка.

Томи се усмихна. Засега ситуацията изглеждаше безкрайно глупава. Какво си мислеше този нахалник? Че е месия и че Томи Тенволд ще стане негов ученик ли? Нима наистина си бе въобразил, че ще го принуди да вземе решение, като наложи идиотски времеви срок?

— Е, след като съм изтеглил печелившия билет, то ми кажи за какво става въпрос — погледна демонстративно часовника си Томи. — Защото съм затрупан с работа. И се страхувам, че скоро ще ни се наложи да се разделим… Извинявай.

— Няма да те задържам. Достатъчни са ми петнадесет минути.

11

Микаел обаче си тръгна не след петнадесет минути, а едва след час.

Остатъкът от работния ден отиде по дяволите. Вместо да се занимава с неотложните задачи, Томи премисляше, пресмяташе, преценяваше.

Бе вторият работен ден от януари и навън бе студено. Излязъл след работа от кантората, Томи забеляза, че върху стария мръсен сняг има слой нов.

Бе прекарал Коледа при чичо си и леля си в Тронхайм, както всъщност и през предишните четири години, откакто баща му бе умрял. Почти не помнеше майка си. Тя се бе удавила, когато бе тригодишен, така че леля му и чичо му бяха сега единствените му роднини. Те нямаха свои деца и след смъртта на баща му си общуваха с него доста често — поддържаха връзката, но не досаждаха. Чичо Ерик и леля Лизбет неизменно се държаха деликатно, дружелюбно и радушно. И той им бе благодарен за това. Ако се бяха опитали да играят пред него ролята на родители, той по-скоро би се отдръпнал от тях. Чичо Ерик бе спокоен, мълчалив и мислещ човек, а леля Лизбет бе приказлива, енергична и неуморима, като тези и качества редовно се усилваха с всяка изпита чаша червено вино. Бяха посрещнали Коледа весело, бяха се отпуснали, но след седмица и нещо, прекарани под един покрив, той се бе върнал с облекчение в жилището си в Осло.

А сега и това.

До дома си Томи имаше само пет минути пеша. Живееше в центъра на Осло, в района на парка „Пилестредет”, на територията на старата Национална болница, който сега бе застроен с жилищни сгради. Преди година бе купил там, на „Нурдалс Брунсгате”, апартамент — нов, съвременен, двустаен, с открита кухня и малък балкон, който до седем часа вечерта бе обливан от слънцето през лятото. До работата му бе пет минути пеша, жилището му бе в центъра, продължаваше да е ерген — какво можеше да е по-хубаво от това?

И досега се опиваше от чувството за свобода, което му бе дало купуването на апартамента — осъзнаването, че апартаментът е негов и никой не може да му го вземе, освен, разбира се, банката, отпуснала му почти цялата необходима сума от 1,8 милиона.

Точно сега обаче, крачейки по тротоара, той не изпитваше чувство на свобода и в главата му постоянно се въртяха мисли за онова, което му бе казал Микаел.

— През последната година в Лисабон мислех само за този проект — бе казал Микаел. — Бях направо като полудял. Усещах, че ако някога забогатея, истински да забогатея, то ще е непременно от нещо такова.

И ето какво му бе разказал Микаел. Чрез финансовата компания, в която работел в Португалия, установил тесни връзки с ръководството на фирма, наречена „Глобъл кепитъл”, занимаваща се с инкасо, тоест със събирането на просрочени задължения. Главната им кантора се намирала точно в Лисабон.

Преди пет години „Глобъл кепитъл” придобила от една компания регистриран в Гибралтар, уникален патент, на основата на който успяла да изгради сериозен инкасов бизнес. Що за патент било това? Напълно нов начин за събиране на дългове — програмно обезпечаване и методика, които донесли такива резултати, за каквито другите подобни компании можели само да мечтаят. Ако обикновена фирма по принцип успявала да изиска 15 процента от целия пакет неизплатени задължения, то с новата си система „Глобъл кепитъл” получавал два пъти повече. Най-малкото. В някои случаи показателите стигали до шестдесет процента.

— И що за система е това? — бе попитал Томи.

— Преди всичко е базата данни, която обединява информацията, съдържаща се във всичките достъпни официални и частни регистри. Тази база данни е сърцето на системата. Допълват я инструкциите за различни периферни системи — от методиката на събирането, търсенето, създаването на колцентрове до работата с документите. В света просто няма нищо подобно. „Глобъл кепитъл” е изпреварил конкурентите си с години!

— Това е било в началото — бе продължил Микаел. — „Глобъл кепитъл” е открила дъщерни компании в седем страни — той ги изброи на пръсти: — Освен в Португалия, тя е учредила филиали и франчайзингови поделения в Испания, Холандия, Австрия, Полша, Гърция и Тайланд. Тайланд е първата неевропейска страна. Структурата на дъщерните фирми е различна, но всичките се управляват по един вид франчайзингова концепция — по същата онази патентована технология.

По това време Томи се бе оживил малко. И изглежда, че без сам да го иска, бе подал на бившия си състудент много известни и лесноразбираеми сигнали за готов на сделка купувач. Именно това го бе раздразнило.

Микаел бил убедил ръководството на „Глобъл кепитъл”, че именно на него, на Микаел Рам, можела да се повери организацията на филиала в Скандинавия.

— Попитах жена си, която е португалка, какво мисли да се преместим за няколко години в Осло — бе казал Микаел. — Тя се съгласи, при условие че ще работя по-малко — се бе усмихнал Микаел. — Точно в момента е заета с преместването в новото ни жилище на „Фрогнервайен”.

Томи също се бе усмихнал. Като глупак на панаир, бе си помислил след това.

— Представяш ли си въобще мащабите? — бе попитал Микаел. — Може би си чувал колко пари са взели Йон Фредриксен и „Спетален” от „Актив кепитъл”? Знаеш ли колко милиона са отмъкнали от тях?

— За такива мащаби ли говорим ние? — Томи бе готов да си отхапе езика за това „ние” във въпроса си.

След подписването на договора за франчайзинга главната кантора в Португалия се задължила да се включи в начинанието с начален капитал под формата на ответен заем в рамките на един милион евро. Лисабонската инвестиционна компания, в която работел Микаел, също изразила желание да участва, при това с крупна сума. На норвежките партньори също щяло да бъде предложено да станат акционери.

— А как е с лиценза? — бе попитал Томи.

— Чувал ли си за „Нурвик инкасо”?

Томи бе поклатил глава.

— Аз също, докато не научих, че собственикът се кани да закрие фирмата и да се пенсионира. Срещу няколкостотин хиляди откупих договора му за наем на помещението на „Бюгдьойале”, в старата сграда, и лицензът, издадена на господин Телеф Нурвик за три години. И уволних двамата му служители.

— Значи и той е вътре?

— Само на хартия. Телеф скоро ще навлезе в пенсионна възраст и мечтае да прекарва повече време на вилата си в Санефьорд. От фирмата му не е станало нищо. Дълги години е доказвал пълната си некомпетентност в тази сфера.

— И какво ми предлагаш?

— Да бъдеш заместник-директор?

— А заплащането?

— Петстотин хиляди плюс акции, бонуси и допълнителни преференции.

— И отговорът, значи, ти трябва до осем часа сутринта?

— Най-късно — бе му отговорил Микаел. — Иначе си изпуснал влака — бе прекарал ръка по косата си той. — Има обаче още една подробност.

„Ето го”, бе си помислил Томи.

— Помниш ли Петер? Петер Невлунг?

Томи се бе усмихнал:

— И още как.

— Той работи в „ДЕ”, фирма, занимаваща се с кредитни карти.

— Знам, нали е един от най-добрите ми приятели.

— „ДЕ” се кани да извади на пазара огромен пакет от задължения. Потребителска утайка. Петер каза, че… те познава добре — бе повдигнал вежди Микаел.

— Така е — бе кимнал Томи. — Значи затова…

— Безплатно сирене има само в капаните за мишки.

Изпращайки Микаел до изхода, Томи изведнъж му бе задал още един въпрос:

— А кой е собственикът на „Глобъл кепитъл”? Кой е основният акционер?

— Един саудитски арабин — бе отговорил Микаел.

— Шегуваш се!

— Шегувам ли се? Та той е член на кралското семейство! Казва се принц Ясир.

12

— Значи така — каза Ариел Корим и изгледа всеки от най-близките си приятели — ниския Ахмед отдясно, след това — Джамал, който седеше по средата, и най-накрая — Хамди. Лицата и на тримата бяха сериозни и съсредоточени.

Бяха в стаята на Ариел в студентското общежитие „Крингшо”, което бе до залива Согнсван. Тримата му приятели седяха рамо до рамо на тесния му неоправен креват. Хамди — по турски, а останалите — с ръце върху коленете си и отпуснали крака, опирайки босите си ходила до пода. Самият Ариел седеше с лице към тях на единствения стол в тази стаичка.

— Аллах ще ни даде сили — продължаваше Ариел. — Скоро ще сме в рая.

Джамал се бе присъединил последен към групата — преди около десет месеца — и единствен от тях учеше математика. Цялото му име бе Джамал Байт, бе роден в Алжир, но родителите и брат му живееха в момента в Кайро, където баща му преподаваше математика и физика в един от университетите. Ахмед, Хамди и Ариел се обучаваха, както и Джамал, във факултета по математика и естествени науки, само че в катедрата по молекулярна биология и биохимия и се познаваха добре помежду си, а през последните три години бяха станали на практика, неразделни.

Ариел седна по-удобно и се опита да издокара ободряваща усмивка. Това обаче не бе толкова лесно, защото вътрешностите му се бяха свили. Нервността на приятелите му се бе предала и на него. Никога преди не ги бе виждал толкова превъзбудени, объркани и до смърт изплашени. Нима чак сега бяха разбрали колко сериозно бе всичко това? Едва сега, когато им бе показал плоските пакети с експлозив, които трябваше да привържат към телата си.

Ариел потри една в друга потните си длани.

— С тези… пояси трябва да се отнасяме много внимателно — каза той. — Касим каза, че може да са малко н-нестабилни — прехапа устни той. Нервите му бяха на предела си. Дори бе започнал да заеква. — Е какво, нека ги премерим още в-веднъж?

От тримата на леглото се отзова само Хамди. Той изпъна краката си и се изправи на матрака. А след това се усмихна широко, както обикновено.

Видял, че Хамди се усмихва отново, Ариел въздъхна с облекчение. Сега им трябваха до смърт неговото самообладание, енергия и общителност. Хамди не позволяваше никога да го обиждат и винаги казваше каквото мислеше — открито и смело. Не позволяваше на никого да каже нещо против мюсюлманите или исляма. Поради твърдите си позиции на няколко пъти бе налитал да се бие, но никога не бе отстъпвал. И не прощаваше на критикуващите — възразяваше независимо на кого и понякога без да се притеснява за изразите.

Ариел му се усмихна. Ахмед кимна и също се опита да се усмихне, но Джамал сякаш — аха-аха — и щеше да се разплаче.

— Е, какво има? — изправи се Ариел, гледайки Джамал и Ахмед, които продължаваха да седят, без да помръдват на леглото.

Хамди се бе съгласил пръв с идеята да си сложат поясите. Ариел бе сигурен, че ако някой от тях бъде обхванат от съмнения, то именно Хамди щеше да му помогне да се върне в правия път. На Ариел, разбира се, му се искаше самият той да е такъв, но най-силен сред тях беше без съмнение Хамди. Въпреки това лидерът на тяхната малка група бе той, Ариел Корим. И това не подлежеше на обсъждане. По отношение на ръководенето Хамди — открит и понякога по детски непосредствен — не можеше да се мери с него.

Хамди сви крака в коленете си и скочи на пода. След това се обърна към тях:

— Хайде, давайте!

Отдавна бяха опознали поясите с експлозивите. Бе твърде рисковано да държат тези неща заедно, поради което всеки съхраняваше своя пояс в стаята си. Четиримата станаха и излязоха в коридора. Хамди и Ахмед изчезнаха зад вратата, водеща към стълбището, защото стаите им бяха на долния етаж. Ариел отиде при Джамал, който живееше до него, и му помогна да си сложи пояса.

Джамал трепереше и миришеше силно на пот, докато прикачваха взривателя и най-накрая му облякоха отгоре ватираното яке. Бе пребледнял и застинал, разперил ръце настрани. На Ариел му се стори, че приличаше на дете от детската градина, покрай която минаваше всеки ден на път за университета.

— Чудесно — каза бодро Ариел. — Добре изглежда. Ще отида да видя как са останалите. Чакай ме тук!

Джамал кимна два пъти и остана в същата поза с разперени настрани ръце. Неподвижен.

След десет минути и четиримата имаха пояси с експлозив, скрити под якетата. Събраха се отново в стаята на Ариел?

— Е, как е? — попита Ариел и погледна останалите.

Джамал имаше вид на много болен, а лицето му лъщеше от пот.

— Така няма да стане — отговори Хамди, дърпайки полите на якето си. Джамал трябваше да се научи да се отпуска. Така никой нямаше да поиска да седне до него в метрото.

— По-добре е просто да носим всичко това — каза Ахмед. — В нещо като раници или в чанти.

Той погледна към другарите си. Бе най-ниският — почти с глава по-нисък от всеки от тях.

— Знаеш, че е невъзможно — каза Ариел, гледайки го с раздразнение, въпреки че не се чувстваше раздразнен, а по-скоро мек като желе. — Четирима души с раници могат да предизвикат подозрение. Касим каза, че не трябва да се случва. Най-добре е да изглеждаме просто като араби със зимни дрехи — усмихна се той.

— Хайде да се поупражняваме — предложи Хамди. — Трябва да се научим да ходим с тези амуниции, колкото се може по-естествено.

— Какво имаш предвид? — уплашено се взря Джамал и Хамди.

Ариел се боеше, че Джамал няма да издържи и още сега щеше да рухне в краката им, и бързо взе решение:

— Добре, излизаме.

Ариел се приближи до вратата; надникна навън; убеди се, че там няма никого; махна на останалите и те, един след друг, минаха покрай кухнята и слязоха по стълбите. Стъпваха внимателно, едва дишайки, и пристъпваха старателно, като се държаха здраво за парапета.

На последната стълбищна площадка Ариел усети как потта се стича по гърба му.

Вече долу, те се скупчиха пред вратата на жилищния корпус. Бе вечер и бе тъмно. Дишането им се изтръгваше от устите им като студена пара.

От общежитието излязоха други студенти — две момичета и момче. Те се смееха, но при вида на четиримата пред вратата млъкнаха, изгледаха ги замислено в движение и се отдалечиха по асфалтираната пътека, без дори да се обърнат.

— O’кей. Всичко нормално ли е дотук? — попита Ариел, поглеждайки Джамал. Той не бе вече толкова бледен, но продължаваше да разперва ръце.

— Отпусни се, Джамал — постави длани на раменете му Ариел и натисна надолу. Без да иска, Джамал отпусна ръце.

— Не можеш да вървиш с разперени ръце — прошепна Ариел. — Изглежда странно.

Щом само обаче Ариел го пусна, ръцете на Джамал отново, като на пружина, се стрелнаха нагоре. Ариел въздъхна и потърси с поглед помощ от останалите.

— Не се страхувай! — каза Хамди на Джамал с обичайната си широка усмивка. — Гледай!

Той отскочи настрани и с всички сили се затича по заснежената площадка, като от време на време подскачаше като газела и размахваше ръце.

— Гледай! — викаше той. — Гледай мен, Джамал!

С пълна скорост се отдалечаваше, точно като спринтьор, и размахваше ръце като криле на мелница. Снегът се завихряше зад гърба му.

Останалите трима бяха застинали като истукани. Единствено Ариел се опита да изцеди една усмивка.

И в този момент Хамди падна.

Те видяха как той се подхлъзна и със замах падна по гръб.

Нито един от тях обаче не видя как докосна тънкия слой сняг. Видяха само огромния стълб пламък, който сякаш изскочи изпод земята и се извиси нагоре.

Никой не чу вика. Грохотът на взрива заглуши всички звуци.

13

Когато Томи отвори вратата на кантората бе осем без четиринадесет.

Нощта се бе оказала безсънна. Първите няколко часа той просто бе лежал и се бе въртял, а след това, когато бе започнал да заспива, съседът му отгоре бе решил да мести мебели. Поне ако се съдеше по звука. Най-малкото половин час бе слушал как по пода се движат тежки предмети, а когато всичко най-сетне бе стихнало, нито в едно от очите му нямаше сън. Часовникът показваше почти два и половина и Томи бе станал, бе си налял и изпил чаша вода.

По-късно, изглежда, все пак бе заспал, защото, когато в шест и половина будилникът бе звъннал, той го бе чул сякаш някъде от много далече. И се бе чувствал така, сякаш бе спал само няколко минути.

И всичко това бе заради Микаел Рам.

Томи си бе взел душ, бе хапнал два залъка хляб и ги бе допълнил с чашка кафе, мислейки дали да не се обади на чичо Ерик. Бе отхвърлил обаче тази мисъл, защото чичо Ерик работеше като главен инженер в изрядна фирма и си нямаше и представа от такива неща. След това се бе облякъл бързо и се бе понесъл към кантората.

Едва след като влезе в асансьора в сградата на Данъчната служба, той реши окончателно как да постъпи.

Донесе си първата чаша кафе и седна в кабинета си. Поседя, барабанейки с пръсти по бюрото. Стрелката на часовника подмина осем — крайния срок за отговор. Той обаче не предприе нищо, а само гледаше стенния часовник. Работата му не спореше, така че вместо това започна да превърта страниците на новинарските сайтове. Повечето от тях съобщаваха преди всичко за младежа, който с експлозив бе пръснал себе си на парчета в студентското градче „Крингшо”. Засега не се знаеше нито кой е, нито защо го бе направил — дали бе самоубиец, или взривът бе следствие на непредпазливост.

Стана осем и половина.

Томи хвърли поглед на телефона. Мобилният му телефон лежеше до лакътя му, до чашката с вече изстиналото кафе. Надяваше се Микаел да му се обади. В това се и състоеше простичкият му план — да не отговори в срок и тогава Микаел да разбере, че няма да го спечели толкова лесно.

„Аз му трябвам на Микаел, нека той се обади”, мислеше си Томи, все повече смръщвайки вежди и преглеждайки безцелно новинарските сайтове с едни и същи съобщения.

Погледна отново телефона, а след това и часовника. Бе девет без дванадесет.

А ако Микаел наистина, както бе казал, се бе обърнал към следващия кандидат?

Имаше ли списък с кандидатури или това бе само начин да се притисне Томи? Блъф? Или точно в момента отправяше предложението на следващия.

— Идваш ли?

В стаята бе надникнал Арилд. Както и Томи, той бе консултант. Разликата се състоеше само в това, че Арилд бе с двадесет години по-възрастен от него.

— Къде?

— На съвещанието. Ще започне всеки момент — каза Арилд и изчезна.

Седмичното съвещание. Поредното. Минимум час, а може би и два да слуша как всеки от служителите се оправдава, че не му е стигнало времето да приключи всичките възложени му задачи. Ценността на информацията нямаше значение. Важното бе да се оправдаят ниските показатели през изминалата седмица. Шефът обикновено казваше: „Не би попречило да се работи малко по-експедитивно”, след което всички се разотиваха по работните си места.

„Ще издържа ли на това?” — мислеше си Томи. Нима след двадесет години аз, с пооредяла коса, напълнял, както е сега Арилд, ще викам младшия колега на съвещанието?

Той погледна отново телефона, събра документите в папката и я пъхна под мишница. На прага изчака още няколко минути телефонът да звънне. „Надявам се, че е блъфирал”, мярна се в главата му.

„А ако ли не, то значи съм направил голяма грешка.”

Затвори вратата и с тежки стъпки се отправи към съвещанието.

14

Инспекторът от Службата за сигурност към полицията Сандра Пелоси се промуши под найлоновите ленти, с които бе заградено местопроизшествието в студентското градче „Крингшо”, и се качи в колата си. Вкара ключа в ключалката за запалване и погледна през страничното стъкло.

Шефът й, полицейският комисар Тур Скугволд, и колегата й Фруде Танген стояха до един от следователите. Сандра запали колата и почака още малко. Нагласи температурата на климатика на плюс двадесет и два градуса. Тресеше я обаче не от зимния студ, а от мисълта, че само след няколко часа в Осло можеше да се случи първият в историята на града терористичен акт. По време на обиска в общежитието бяха намерили експлозив, ползван обикновено от терористите-камикадзета, и увеличени карти на столичното метро.

Предната врата се отвори и на пътническата седалка се пльосна тежко Тур. Фруде седна отзад.

— Да тръгваме — хвърли й бърз поглед Тур. — Предлагам да спрем някъде, за да хапнем.

Сандра потегли и излезе на улицата. Наоколо продължаваха да се тълпят зяпачи и журналисти, въпреки че вече нямаше какво да се гледа. Над мястото на взрива бяха опънали голяма палатка.

— Къде отиваме? Някакви предпочитания? — попита тя.

Избраха кафе-бар в Нюдален, близо до сградата на

Службата за сигурност. Сутрин хората бяха малко. Оставиха палтата си на столовете до масата в ъгъла, по-далече от единствената вече заета, и отидоха до барплота, за да поръчат.

Сандра, както обикновено, поглеждаше Фруде. Не можеше по никакъв начин да свикне с почти женските черти на лицето му. От него би могъл да стане великолепен мим. Видите ли обаче, именно Фруде бе специалистът по международен тероризъм.

Тур седна последен на масата. Той бе от онези началници, които заемаха длъжността си, без каквото и да било притеснение. Бе шеф с главна буква. От него винаги лъхаше бодрост и енергия, сякаш току-що бе излязъл изпод душа, след като е успял да се наспи прекрасно преди това.

Тур ги изгледа. Те вече бяха седнали на масата.

— Още само толкова и щяхме да имаме терористична атака в метрото — вдигна ръка, показвайки минимално разстояние между палеца и показалеца си. — Кой знае какво щеше да става сега в града.

Сандра отхапа залче от кроасана си и веднага на панталона й капна капка от шоколадовия му пълнеж. Ругаейки наум, тя я изтри със салфетка, усещайки как пламват бузите й. Така или иначе, в момента не бе време за петна по дрехите. Поне да се познаваха както трябва. Групата им обаче бе сформирана само преди няколко часа. На самата Сандра й бяха съобщили за това едва вчера вечерта, в десет часа. По телефона.

Тур й се усмихна с една такава бащинска усмивка и изчака, докато тя повече или по-малко се приведе в ред.

— Нека обобщим накратко с какво разполагаме — каза тихо той. — И четиримата са чуждестранни студенти от мъжки пол и на по около двадесетгодишни. Двама са от Мароко, един от Либия и един от Египет. Тримата, които са останали живи, са задържани — отпи от двойното си еспресо той. — Най-важните улики, иззети по горещите следи, са експлозив и детонатори, самоделни и евтини, но с голяма мощност. Всеки е имал пояс. Така че ако в метрото е попаднал поне един от тях… — стисна устни и поклати глава той. — Освен това са иззети армейски ножове, няколко кутии патрони за пушка, подробни карти и схеми на метрото в Осло, а също така множество изрезки от вестници и разпечатки от интернет относно скорошните терористични атаки в Лондон. Оръжие, между другото, не е намерено. Компютрите им и лаптопите им са предадени за експертиза.

Вратата зад тях се отвори и тримата се обърнаха. Двойката, която седеше на другата маса, бе излязла от кафенето.

— Не мисля, че в компютрите им ще се намери нещо — продължи Тур. — Да се надяваме преди всичко на информация за контактите им — погледна Сандра той. — Непосредствената ни основна задача е да открием колкото се може повече връзки — хора, канали за свръзка и финансиране, а също така, по възможност, други терористични групи. Не е възможно тази четворка да е била във вакуум, но засега не знаем нищо именно за връзките им.

Сандра постави лакти на масата и подпря с длани брадичката си:

— А какъв е този самоделен експлозив?

— Най-простата формула. Всеки може да я намери в интернет. Плюс пълнежа — пирони и болтове. Всичко е смесено и опаковано в плосък пакет, който може лесно да се увие около тялото.

— Най-простата формула ли?

— Да. Всичките съставки се продават свободно.

— Ислямски фундаменталисти ли са? — попита Сандра.

Шефът й сви рамене:

— Когато са ги хванали вечерта, съвсем не са приличали на воини на исляма. Пропагандните материали обаче, които са намерени у тях, са от най-крайно естество. Маса религиозни брошури и книги, а в добавка и видеозаписи, очевидно свалени от интернет. Снимки на терористи-камикадзета и други от типа на отрязване на глави на заложници под воя на молитви и арабска музика. Пълна диващина.

— Проговориха ли? — попита Сандра.

— Все още не, но ще проговорят, защото все още са пълни сополанковци — усмихна се Тур. — Единият със сигурност ще поддаде — погледна към Фруде, който дояждаше багетата си. — А ти какво ще кажеш? Днес си много мълчалив.

Сандра се напрегна, за да не се взира във Фруде твърде дълго и втренчено.

Фруде досдъвка храната си и изтри устата си със салфетка. Говореше бавно и ясно:

— Има редица признаци, характерни за всички ислямски терористи, които са се озовала на Запад. За това свидетелстват много изследвания — сгъна салфетката наполовина и я хвърли в чинията той. — Първо, на практика всичките те са от средната класа и нагоре. Не поддържат обаче връзки със семействата си в родината си. Разривът може да е и временен, и постоянен.

— Ти какво, решил си да ни изнесеш цяла лекция ли? — усмихна се Тур.

— Това е интересно — каза Сандра. — Продължавай!

Фруде пренасочи вниманието си към Сандра:

— Установили се на едно или друго място, те създават здраво и малобройно общество от съмишленици. Често пъти такива групи могат да бъдат наречени „кръгове”. Изследванията, посветени на арестувани в различни страни ислямски терористи, са изяснили, че повечето от тях са студенти-техничари — от математическите или факултетите по естествени науки, но философи и от други хуманитарни специалности почти няма. Възможно е причината да е в това, че именно техничарите предпочитат еднозначните и ясните решения. Освен това тези момчета се адаптират трудно в новото общество, в което попадат. Най-често се учат зле, ако се съди по оценките, а след това почти със сигурност стават безработни или работят каквото им падне. С други думи казано, тези хора са социално несполучили, аутсайдери. И още нещо: учудващо е колко често в рамките на една терористична група се откриват роднински връзки.

— Значи — каза Сандра, — трябва да си изясним дали тези четиримата имат роднини в други градове на Норвегия.

Тур се размърда нетърпеливо на стола си, сякаш се дразнеше, че е престанал да е център на вниманието.

— Така е, но има и други интересни особености.

Сандра се усети, че е задържала твърде дълго погледа си върху лицето на Фруде, и на мига сведе очи.

— Такива малки терористични групи имат по принцип, две линии за външни контакти. Първата — вдигна нагоре дългия си показалец Фруде, — обикновено се нарича „хуб”. Често пъти това е социално преуспял човек, общителен, който осъществява функциите на неформална свръзка между шефа на основната група и членовете на другите групи, при положение, разбира се, че има такива. За тази структура не знаем кой знае колко. Рядко отбелязваме преки контакти между групите. Освен това хуб действа често и като свръзка с тренировъчния център.

На практика можем да не се съмняваме, че поне един от тези четиримата е преминал подготовка в тренировъчен център — в Пакистан, Афганистан, Ирак, Судан или друга страна. Що се отнася до известните ни терористични атаки, то сред изпълнителите им винаги е имало поне един, който е обучаван в един или друг тренировъчен лагер от типа на тези на „Ал Кайда”. Второ — във въздуха се извиси средният му пръст. — Те би трябвало да имат връзка с джамия. Тук, в Осло. Религиозната съставка в такава група е много важна. Членовете й сигурно са преминали през сериозно промиване на мозъците, защото иначе не биха могли да станат камикадзета. И още — можем да сме напълно сигурни, че нашият хуб ще е някъде наблизо именно до тази джамия.

Сандра се обърна към Тур:

— А опитвали ли сме да внедрим агенти?

Отново отговори Фруде. Сякаш бе получил отнякъде енергиен заряд. Може би бе с ниско ниво на кръвната захар, помисли си тя. Затова е трябвало да хапне, преди да се включи в работата.

— Постоянно търсим отстъпници, такива, които са изменили на възгледите си и са се отказали от тероризма, но продължават да са пленници на тази мрежа. И ако успеем да намерим такива, то това ще е грандиозен успех.

Сандра постави лакти на масата, сплете пръсти и се наведе напред:

— Значи задачата ни е да напипаме тези връзки?

Забеляза, че Тур се пули към гърдите й. Наистина, веднага вдигна поглед и й отговори с усмивка:

— Точно така. Въпреки че това ще отнеме много време. Току-виж сме го откарали до пенсия.

— Е и какво? — облегна се назад Сандра.

— Надявам се, че семейството ти няма да възразява, че работните ни дни ще са дълги.

— Досега никой не се е оплаквал, че си лягам късно.

Тур прихна:

— О’кей. Няма да те измъчвам с въпроси за личния ти живот.

Сандра го изгледа учудено. „Какво по дяволите…?”, помисли си тя. Бе решил да се заиграва с нея ли?

15

— Томи? Аз съм.

Сякаш от плещите му падна тежък товар. Томи притисна мобилния до ухото си и стана от дивана.

— Здрасти! — каза той, без каквато и да е интонация, въпреки че му се искаше да крещи от радост.

— Как си?

— Доста busy[7]. А ти?

— Busy като дявол.

— Така ли?

— Какво, не ти ли допадна?

— За предложението ли питаш?

— Ами, да.

— Не знам. И там, където съм сега, не е зле — седна на новия си диван с модерния цвят offwhite[8], който бе купил от разпродажба в магазин „Шейдар” за седем хиляди крони той. Никога досега не бе имал толкова скъпа мебел. Ръката му, стискаща телефона, се изпоти. Колко дълго можеше да протака? А ако изведнъж Микаел кажеше: „Е, щом е „не”, значи е „не”? И затвореше телефона? Къде бе тя, точката, от която нямаше връщане назад?

— Къде си?

— В едно кафене в центъра. Не знам как се казва това място. Току-що имах среща тук. Слушай, а не искаш ли да дойдеш? Ще пийнем по биричка!

Томи хвърли поглед на часовника. Бе девет и половина вечерта.

— О’кей. Разбери как се казва кафенето.

Томи чу как Микаел се обръща към някого, а след това каза в слушалката:

— „Чичо Доналд”. На „Университетсгате” е.

— Ще дойда до двадесет минути.

Към полунощ договорът бе готов, а условията — описани на ръка и скрепени с подписите на двете страни на лист хартия, който им бе донесъл келнерът. Трябваше да започне работа направо от утре. Срокът за предупреждение за напускане на предишната месторабота бе три месеца, но този проблем Томи трябваше да реши сам. В най-лошия случай щеше да му се наложи през следващите три месеца да работи два пъти повече. В най-добрия — ако успееше да се договори с Данъчната служба — щяха да го освободят по-рано.

Томи щеше да започне като съдружник. Формално длъжността му щеше да бъде „заместник на изпълнителния директор”. Заплатата му вече бе 550 000 — със сто и повече хиляди, отколкото получаваше в момента. А през следващите дни щяха окончателно да уточнят подробностите относно бонусите и опциите.

Докато подписваха предварителния вариант на договора, в главата на Томи леко шумеше — изпитите три пъти по половин литър също си казваха думата. Той гледаше доволното лице на Микаел. Последният изглеждаше също толкова шикозно, колкото и вчера — бисернобелите му зъби бяха в контраст със загорялото му лице и черната коса.

Ето че Томи бе направил най-импулсивната постъпка в живота си. Само преди пет минути банковият заем от 1,8 милиона, взет за закупуването на апартамента, бе най-безумната му постъпка. А от този момент нататък вноските и лихвите за погасяването на заема зависеха от усмихващия се денди, който седеше от другата страна на масата. От това дали щеше да сдържи обещанието си.

Понякога обаче трябваше да се рискува. Ако бе жив баща му, сигурно щеше да посъветва Томи да подпише предварителното споразумение. Баща му се бе опасявал значително по-малко от риска от Томи. Постоянно се бе набърквал в рисковани начинания — било то участие със собствен капитал в спекулативни сделки с недвижими имоти или защита на клиенти, от които другите адвокати са се отказали. Поради това, между другото, не му бе оставил никакво наследство — всичко бе отишло за покриване на дълговете му. Който обаче не рискуваше, той не пиеше шампанско. Това бе запомнил от баща си.

— Имаш вид на влюбен гимназист — засмя се Микаел.

Потупа го по рамото.

— Много заеми ли имаш? — попита Микаел.

— Като цяло… за апартамента, за следването… приблизително два и половина милиона.

Микаел допи остатъка от бирата си и остави шумно халбата на масата.

— Дреболия. До две години ще си изплатил всичко. Стига да искаш.

Микаел се обърна и даде знак на минаващия покрай тях келнер. Томи поклати глава.

— Не мога само да разбера как може арабин да има компания, занимаваща се със събиране на дългове. Не знаех, че това е разрешено при мюсюлманите.

— Той живее в Джида — отговори му Микаел. — Далече от всичко това. Единственото, което го интересува от дейността ни, е личният му доход. Едва ли има представа с какво се занимава „Глобъл кепитъл”.

— А ти бил ли си там?

— В Джида ли? — усмихна се Микаел.

— Там е опасно, нали така? Терористи са убивали чужденци…

— Твърде си нервен, Томи. Не вярвай на всичко, което чуваш — вдигна халбата си и се засмя той. — Дявол да го вземе, Томи, ти дори и представа си нямаш за какво се подписа.

16

В 23:05 на летище „Гардермоен” в Осло се приземи норвежки самолет, идващ от Лондон. Минал по пистата за рулиране, той спря меко до „ръкава”. Първи от самолета забързаха делови мъже със строги костюми и куфарчета в ръце. Устремиха се към ескалатора и дългите коридори, които водеха към залата за пристигащи. Вървяха с такава скорост, сякаш бързаха да се махнат колкото се може по-скоро оттам.

Най-последният пътник, който стана от предпоследния ред и тръгна по пътеката между празните седалки, бе Саид.

Саид ал Харби или Халед Шакур — това име пишеше сега на паспорта му — държеше пред себе си малка кожена чанта. Бе с тъмен костюм, риза и вратовръзка. Гъстата му черна коса бе сресана назад. Очила с бели метални рамки и прозрачни лещи също му помагаха да промени облика си. На средния пръст на дясната си ръка носеше пръстен със зелен камък, а на китката на лявата — спортен часовник „Тисо”, истински, купен за няколкостотин долара. Видът му се разваляше само от видимия белег през цялата половина на лицето му и изкривения, деформиран нос. Кожата на лицето му бе загрубяла и потъмняла след многото месеци, прекарани под палещото слънце. Най-много го отличаваше от бившия Саид обаче това, че сега тежеше с тридесет килограма по-малко, отколкото преди половин година. В предишния си живот той, както и повечето саудитски араби, бе дебел и тежеше почти сто килограма при ръст от метър осемдесет и четири. Сега тежеше по-малко от седемдесет.

Бе прекарал кратко време в лагера на границата между Афганистан и Пакистан — значително по-малко, отколкото бе планирано. Бяха тръгнали слухове, че агентите от националната гвардия — аха-аха — ще го открият. В съседните села бяха идвали някакви хора, които бяха разпитвали предпазливо местните жители за него. Както бе научил Саид, принц Ясир бе оцелял, но до края на дните си щеше да остане прикован към инвалидна количка. Бе обещал един милион долара на онзи, който докара Саид в Саудитска Арабия или друга, приятелска й страна. За семейството си Саид бе научил само, че са ги лишили от правото да излизат зад граница, а баща му е арестуван.

При тези обстоятелства възникна необходимостта Саид да бъде изведен спешно в чужбина. Най-добре в страна, която в никакъв случай нямаше да го предаде на Саудитска Арабия.

Провалът на акцията в Осло бе открил нова възможност. Там трябваха хора.

След два дни му бяха връчили новия паспорт и го бяха пратили със самолет от Пакистан за Норвегия.

*

Саид кимна късо и сдържано на стюардесата, която го изгледа съсредоточено, докато той минаваше покрай кабината на пилотите. С широка крачка продължи нататък, качи се с ескалатора и постоя малко, озовал се в почти празния коридор, облицован със светла дървена ламперия. Видя в каква посока вървяха останалите пътници и тръгна след тях.

Ето го и паспортният контрол. Две опашки. Саид се спря и се огледа наоколо. Стана му горещо. Знаеше обаче, че британският паспорт, лежащ във вътрешния му джоб, е изработен професионално.

Въздъхна дълбоко, застана на по-дългата опашка и поради липсата на навик рови дълго във вътрешния джоб на сакото си, докато извади паспорта. Отвори го и погледна снимката на Халед Шакур, направена преди няколко дни в Пешавар. Очилата, косата, загрубялото и отслабнало лице, изкривеният нос го правеха съвсем неузнаваем. Дори баща му и майка му едва ли биха го познали.

Опашката спря. Той погледна предпазливо напред и видя млада двойка — изглежда, също араби, които бяха летели с него. Те спореха на висок глас с жена с униформа зад стъклото. Саид се вгледа в нея. Полицайка? След няколко секунди се появи още един служител с униформа и отведе арабската двойка. Изчезнаха зад някаква врата, която веднага се затвори.

Дланите му се овлажниха. Ризата прилепна към тялото му. Стараеше се да диша равномерно. Най-сетне и последният от чакащите пред него изчезна в залата за пристигащите. Съседната опашка също се бе разпръснала. Бе останал само той. Отвори паспорта и го промуши през гишето, където седеше блондинка със синя риза и нашивка, на която пишеше: „Полиция”. Тя му хвърли бърз поглед и взе паспорта му.

— Мистър Шакур?

Той се обърка и се взря в нея.

— Халед Шакур? That’s your name, Sir?[9]

Преди да отговори, измина секунда, дълга като вечност.

— Yes — каза той и кимна бързо два пъти. — Yes, that’s my name.[10]

— Каква е целта на посещението ви?

— Идвам при сестра си — по челото му изби пот. — На гости.

— Мога ли да видя билета ви за обратния полет?

— Да, разбира се — естествено, че го бяха снабдили с билет за обратен полет, с който уж трябваше да се върне след три месеца в Лондон. Той порови във вътрешния си джоб, намери билета и го промуши през прозорчето на гишето.

— Колко пари имате в себе си? — попита полицайката, разглеждайки билета.

Саид извади портфейла си.

— Около две хиляди евро — отговори той и отвори портфейла си така, че тя да види пачката банкноти.

Полицайката му върна билета:

— Трябват ми името и адресът на сестра ви.

— Разбира се.

Саид благодари мислено на онези, които му бяха помогнали. Бяха предвидили всичко. На летището щеше да го посрещне жена, арабка с разрешение за постоянно пребиваване в страната. В продължение на дълго време тя бе молила да види брат си. За неин брат бяха избрали него.

От другия си вътрешен джоб Саид извади бележник, на който на ръка бяха записани името и адресът й, и ги подаде на жената зад прозорчето. Тя погледна набързо листчето и му го върна веднага с мила усмивка:

— Have a nice stay![11]

Затворила прозорчето, тя се завъртя на въртящия се стол и излезе от будката.

Саид се огледа учудено наоколо. Бе сам — нито служители, нито охрана. Усещането бе идиотско — сам на паспортния контрол в напълно чужда страна.

Живееше ли въобще някой тук?

17

Минал през митническата проверка, Саид веднага видя жената, която го посрещаше. Тя стоеше до колона, близо до изхода, и държеше в ръце, както се бяха договорили, букет жълти лалета. Бе облечена с широки бели ленени панталони и червена блузка с дантелена якичка. През ръката й бе преметнато палто. Дългата й черна коса бе пусната върху раменете й.

Саид се отправи към нея с въпросително изражение на лицето си. Забелязала го, тя се усмихна нерешително, вдигна букета, сякаш го поздравяваше, и тръгна към него.

— Шира? — попита Саид.

— Халед — тихо каза тя, спряла на една протегната ръка разстояние.

Саид направи крачка напред, прегърна я и я разцелува по двете бузи. Възможно бе полицията или някой от имиграционните власти да ги следеше, за да докладва след това за видяното. Нека си мислеха, че това бе среща на брат и сестра, които дълго време не са се виждали. Среща — сърдечна и топла.

Тя му подаде букета и се усмихна, докато очите й изучаваха внимателно лицето му.

Саид взе букета, промърмори: „Благодаря!” и се огледа. Всичко наоколо бе непознато и ново. Не само миризмите, но и светлината — сякаш тук тя бе по-ярка и прозрачна.

— Имаше ли усложнения?

Той я погледна. Бе класическа красавица. Безупречно чиста кожа, пълни червени устни. Тя го изгледа с интерес.

— А, не. Никакви.

— Тогава предлагам да тръгваме — каза тя. — Вървете след мен, ще вземем влака.

Той тръгна след нея с кожената чанта в едната ръка и куфар в другата. По пътя тя купи билети за двамата от някакво гише.

След десет минути те вече седяха във вагона, рамо до рамо. От време на време си казваха по нещо, но тихо, почти шепнешком.

Саид не можеше да се отърси от усещането, че всичко това не му се случва на него. Вагонът, в който седяха, бе нов и съвременен. Хората наоколо говореха полугласно, с изключение на някакъв дебелак, който говореше по телефона с висок, треперещ глас, гледайки наоколо с празен поглед. Навън бе заснежена, тъмна безлюдност. А когато, чакайки влака, бяха стояли на перона, той бе усетил колко е студено тук. Много студено.

— Е и как е тук? — попита шепнешком той.

— Студено — усмихна се тя. — Много студено.

— А Осло?

— Малък град. Чист, направо стерилен.

Той кимна и огледа пътниците наоколо.

— Заедно… ли ще живеем?

— Да. Такъв е планът. Ще живеете в моя апартамент.

Двамата замълчаха за дълго.

Влакът спря на първата гара. Дебелакът с мобилния телефон слезе. Влакът потегли и навлезе в тунел.

— Трябва, колкото се може по-бързо, да се ориентирам тук — произнесе Саид. — На първо време ще ми бъдете учителка.

— Това ми е ясно, но трябва да ви кажа нещо…

— Какво?

— Ще ви се наложи да спазвате моите правила.

Саид я погледна въпросително.

— Ще живеем под един покрив и искам още от самото начало да е ясно. Не възнамерявам да бъда ваша слугиня.

Саид не отговори. Гледаше светлинките, мяркащи се зад прозореца върху стената на тунела.

На следващата гара слязоха. Както и мнозина други. Следвайки Шира, Саид стъпи на перона, където бе много студено, и те продължиха нататък — към стоянката за таксита.

Почакали малко, двамата вече седяха на задната седалка на почти нов мерцедес. Таксиметровият шофьор бе тъмнокож. Индиец, предположи Саид, но не каза нищо на глас. Шира се наведе напред, каза адреса и подаде кредитната си карта.

Минаваше вече полунощ и по калните улици, по които минаваха, рядко се срещаха коли. Светлини обаче имаше навсякъде. Всичките пресечки бяха облени в светлина. След няколко минути стигнаха до сложна детелина. Покрай тях премина полицейска кола със синя лампа на покрива, но без сирени. Тук въобще не използваха клаксоните. Тукашните шофьори караха спокойно и разумно като в Арканзас, помисли си Саид. Върху една от сградите видя табло, което показваше температурата: минус 12 градуса. Почти веднага след това таксиметровият шофьор зави наляво и пое към тъмни жилищни сгради. Колата спря пред първата от тях. На улицата нямаше жива душа. Светеха само няколко прозореца. Останалите излъчваха пустота, мрак и студ.

Шира се наведе към него.

— Площад „Карл Бернерплас” — прошепна тя. Това бяха първите думи, откакто бяха слезли от влака. — Това място се казва „Карл Бернерплас”.

Саид кимна бавно, погледна през прозореца и потрепери. Как щеше да оцелее тук — в това сиво, безлюдно, ледено място?

Шира плати и те слязоха от колата.

Таксиметровият шофьор извади куфара и чантата от багажника, връчи ги на Саид, след което седна зад волана и потегли.

Следвайки Шира, Саид влезе във входа, пълен с велосипеди и детски колички. Докато чакаха асансьора, той трепереше от студ.

Крачките им отекваха силно в празния и тих коридор, след като асансьорът спря и те излязоха от кабинката. Шира отключи вратата и въведе Саид в апартамента.

Саид се спря и се огледа. Малко антре. Отляво имаше редица закачалки където едно върху друго висяха якета и палта, а отдолу — поставка за обувки.

Шира затвори вратата и в антрето веднага стана тясно.

— Влизайте — каза Шира.

Саид обаче стоеше, гледайки я с недоумение. След това посочи плахо към поставката за обувки — към детските ботушки.

— Имате деца?

— Да. Нима не ви казаха?

Саид поклати глава.

— Имам дъщеря — взря се внимателно в лицето му тя. — Къде се наранихте така?

Той не отговори и се извърна с досада.

Продължиха нататък. Отляво имаше баня и кухня. Отдясно — две спални. Направо бе холът. Той влезе и спря по средата на стаята, без да изпуска от ръце букета, чантата и куфара.

Холът бе мебелиран пестеливо и просто — зелен диван и два фотьойла със същата тапицерия до овехтяла овална масичка. Върху плота й се забелязваха петна от червен и черен туш. В другия ъгъл имаше маса за хранене с четири стола и телевизор. Стените бяха облепени със сиво-кафяви тапети на цветя. В ъгъла се търкаляха кукла и части от детски конструктор.

Шира влезе в хола. Саид й даде лалетата. Тя излезе отново, но скоро се върна и постави цветята във ваза на масата.

— Елате да ви покажа стаята ви — каза тя.

Следвайки я, той влезе през първата врата вляво. В малката стаичка с боядисани в синьо стени имаше обикновено легло, твърд стол и гардероб. Леглото бе застлано. Той постави върху покривката му куфара и чантата.

— Банята е отсреща, в коридора. Така че, ако искате да се пооправите, сега му е времето. А аз през това време ще приготвя нещо за ядене.

Саид свали очилата си и разтри лицето си с длани.

— Детето… — каза той. — Къде е детето?

— Казва се Тахмина. Сега е на долния етаж, при съседите.

— При какви съседи?

— Семейство от Иран. Понякога си помагаме с децата. Тахмина е често там. Вече е късно и тя ще остане да спи там.

— Ваша дъщеря ли е?

— Естествено. Разбира се, че е моя.

Саид въздъхна и седна на стола.

— На колко години е?

— Скоро навърши четири. Тя няма да ви пречи. Отивам да направя вечерята.

Саид отвори куфара си. Окачи малкото си дрехи в гардероба, взе несесера си и отиде в банята. Провери два пъти дали вратата е заключена, съблече се и влезе във ваната. Взе си душ, намери в шкафчето чиста кърпа, облече се и излезе. През цялото време усещаше как в него кипи раздразнение.

Не го бяха предупредили, че Шира има дете.

— Идвате ли? — появи се изведнъж в рамката на вратата Шира. Бе прибрала косата си под забрадка. — Ако сте гладен, всичко е готово.

Той подуши влажна топлина и силен аромат на къри.

— Не. Не съм гладен.

— Сигурно сте уморен. Искате да спите.

— Трябва да живеем така, както живеят истинските роднини — произнесе той.

Тя кимна.

— Научихте ли езика?

— Норвежкият ли? Да.

— Аз също трябва да го науча.

По устните на Шира се плъзна лека усмивка.

— Искате да научите норвежки?

— Да.

— Но тук повечето знаят добре английски.

Саид поклати глава.

— Трябва да знам езика. Вие ще ми помогнете.

— Какво пък — вдигна вежди тя.

Той я изгледа с интерес.

— Какво знаете?

— За какво?

— За това кой съм… откъде съм. За хората, с които трябва да се срещна.

— Знам много малко — отговори тя и се обърна. — Отивам да ям и, с извинение, да си легна. Ще се видим рано сутринта.

18

— Това ли е главният офис на „Глобъл кепитъл”? — Томи влезе в кантората на „Бюгдьойале” и се огледа.

Бе с изтъркани дънки и фланелка на дружеството „SOS Rasisme” с надпис „Глупакът не ми е приятел” върху жълта длан.

Наведен, Микаел ровеше в картонена кутия. Изправи се бавно и се пльосна в офисния стол. Бе облечен точно така, както и предишните пъти — костюм, вратовръзка, черни обувки. Косата му бе паднала на челото му.

— Пуснаха ли те?

Прозорецът бе открехнат и заради уличния шум се налагаше да говорят с повишен тон.

— Всичко мина много добре. Шефът каза, че ще ме освободи, щом само приключа с някои задачи, които лежат отдавна на бюрото ми, а останалите ще предам на колегата си. Мисля, че за седмица ще се справя.

Микаел потри ръце:

— Това е много добре, нали така?

Томи огледа бившия офис на „Нурвик инкасо”. Сградата бе стара, строена преди сто години. Гипсови тавани със скулптурна украса. В коридора имаше старинна кахлена печка, а над главата му — полюлей с висулки. Подът бе покрит с протрит килим. В тясната кантора, която сигурно щеше да заеме Микаел, имаше място само за един човек. Върху голямото — почти от стена до стена — издраскано бюро бяха струпани на купчина монитор с плосък екран, компютър и клавиатура с невключен кабел.

— Това ли ще е кабинетът ти? — попита Томи.

— Да. Преди е принадлежал на Телеф. А сега ще ти покажа твоя — измери Томи с поглед и сбърчи нос. — Ти защо си се издокарал така?

— Мислех, че ще разместваме, ще разтоварваме, ще мъкнем…

— А-а, ами да — стана Микаел. — Ела!

Промуши се покрай Томи в коридора и се скри зад следващата врата. Томи го последва.

— Ето. Ти ще си тук.

Този кабинет бе още по-малък. Бюрото също бе по-малко, друго нямаше да се събере тук. Освен това имаше стол и дървен рафт, боядисан в черно. Бе до стената, точно зад вратата. Томи се приближи до прозореца и се опита да го отвори.

— Блокирал е напълно.

— Ще кажа на домоуправителя — отзова се Микаел. — Е, как е, Томи? Ще свикнеш ли?

Томи приседна на края на бюрото.

— А компютри, телефони…

— С това ще се заемем сега.

— Сами ли?

— А ти как мислиш?

— Нима „Нурвик инкасо” не са имали нищо?

— Изхвърлих всичко. Бе много остаряло.

— А имаме ли съседи на етажа? — кимна към вратата Томи. — В другите офиси?

— Не. Всичко е наше. Успях да разширя малко владенията ни — усмихна се широко той. — Скоро ще имаме седем-осем служители.

— Според мен е доста прибързано — бе казал чичо Ерик, когато Томи му се обадил на следващия ден след подписването на договора и му бе съобщил новината.

— Трябваше да действам бързо — бе му отговорил Томи, — иначе щях да изпусна възможността.

— Добре ли познаваш този Микаел? — бе попитал чичо му.

— Е, не много добре.

— Какво означава това?

— Това, което казах — бе отговорил, малко раздразнен, Томи.

— Нямаше да навреди да се направят справки за него, преди да се съгласиш. Такива решения не се взимат бързо. Припираха ли те?

— Точно така, припираха ме. Така че нямах избор. Или се съгласявах веднага, или не — бе му отговорил Томи.

— По принцип всичко може да се договори.

— Не и в този случай — Томи бе забелязал, че като че ли се оправдава. Доколкото си спомняше, чичо Ерик за пръв път влизаше в сериозен спор с него. И това не му бе харесало.

— Мда. Е, какво пък, остава ни само да те поздравим и да ти пожелаем успех, Томи. Ще ти стискаме палци. Лизбет ти праща много поздрави.

Разговорът бе приключил. От него обаче бе останало някакво болезнено усещане, което бе напуснало Томи едва след няколко часа.

*

Следващите дни минаха някак си незабелязано. Сутрин Томи довършваше задачите си в старата си работа, в Данъчната служба. А от обяд до късно вечерта седеше в офиса на „Бюгдьойале”. Рядко стигаше до леглото си преди полунощ.

На първо време имаше дребни сблъсъци и недоразумения, но като цяло се сработиха добре с Микаел. По-точно Томи просто свикна. Микаел бе голям всезнайко и изискванията му бяха големи, но Томи знаеше това предварително. Той прецени много бързо, че е по-добре да се съобрази с тези обстоятелства, и поради това започна да се съветва с Микаел по всички въпроси — важни и незначителни. Що се отнасяше до покупките, като се започнеше с дреболии като канцеларските материали и саксиите с цветя и се стигнеше до по-важните неща от типа на оформлението на визитните картички и табелките на вратите, купуването на телефоните, компютрите и програмното обезпечаване — Микаел взимаше еднолично решенията. Той се занимаваше със счетоводното обслужване, одиторите и процедурата по регистрацията. На Томи се падна да се занимава с печатарските поръчки на бланки и пликове с фирмения знак.

Едно нещо не харесваше на Томи и то бе предимно причината за първоначалните им търкания, а именно това, че Микаел му предложи да купува със собствените си, събирани с пот на челото спестявания. Наистина, кълнеше се и се кръстеше, че всичките разходи щели да бъдат компенсирани, щом само главният офис преведе парите от Лисабон.

Томи имаше в сметката си петдесет хиляди крони, но смяташе тези пари за свой резерв. Освен това се канеше да изхарчи малко от тях за собствените си нужди — да си купи нови дрехи (с двата костюма, с които разполагаше, явно нямаше да мине), да смени хладилника в апартамента си, който бе на издъхване, а и да се сдобие със съдомиялна машина. И най-важното — да си осигури нормална кола вместо сегашната развалина.

В резултат на това към края на първата седмица в сметката му бяха останали по-малко от четири хиляди.

Мисълта за чичовите му съмнения не му даваше мира. Може би наистина бе избързал напразно, не бе трябвало да се вкопчва така, без размисъл, в тази възможност.

19

Саид се събуди и отвори очи. И отново чу звука, който го бе събудил. Детски плач — тихото хленчене на Тахмина. Все още не бе свикнал със звуците, свързани с малки деца. Всичко това му бе съвсем чуждо.

Навън бе все още непрогледен мрак. Той отметна твърде дебелото и тежко одеяло, спусна краката си на пода и посегна към часовника си, който лежеше върху бялото нощно шкафче. Бе седем и петнадесет. Зад вратата се чуха леки забързани стъпки. И неясният шепот на Шира. Тахмина престана да хленчи.

Саид седеше, отпуснал ръце върху голите си бедра. Вслуша се в звуците зад вратата — пусната и спряна чешма, бързите и решителни стъпки на Шира, забързаното топуркане на босата Тахмина, шепнене. След това по пода бе влачен стол, дрънна стъкло, отвори се или се затвори врата. Той усети слаб аромат на кафе и сапун.

Закрил лицето си с ръце, Саид видя Нура. Лежеше върху бял чаршаф. Сякаш спеше. Върху челото и скулите й имаше кървави ивици. Едно от очите й бе се слепнало от засъхналата кръв.

Щеше ли някога омразата да отслаби хватката си? Или всеки път щеше да се връща така, както сега? Защо Аллах бе позволил ненавистта да гори толкова силно, толкова ярко, без да загасва?

Той стана изведнъж; облече панталоните и фланелката си, хвърлени на купчина на пода, и излезе от спалнята.

В него се зряха два чифта очи. Приклекнала, Шира обличаше Тахмина.

— Братчето на мама — каза Тахмина на арабски, взирайки се сериозно в него.

Саид замря. Кимна. За пръв път през изминалата седмица момичето се бе обърнало направо към него. До този момент само го бе гледала, а когато се опитваше да я заговори, се бе извръщала уплашено. Поради това бе престанал да й обръща внимание, бе я оставил на мира.

Тахмина продължаваше да го гледа:

— Наранил ли си се?

— Да — стана му неудобно от внезапното внимание на момичето и от втренчения му поглед.

Шира продължи да облича дъщеря си.

— Боли ли? — попита Тахмина.

— Не, не боли — отговори той.

— Дълго ли ще останеш при нас?

— Известно време.

— Искаш ли да видиш играчките ми? — попита го тихичко тя.

Той поклати глава:

— Време е да тръгваш.

Шира закопча ципа на червения й гащеризон и й помогна да си сложи шапчицата, а момичето не сваляше сериозния си поглед от Саид. На гърба си имаше червена раница.

Саид влезе в банята.

След малко се хлопна входната врата и той остана сам в апартамента.

Когато Шира се върна след четиридесет минути, той седеше до кухненската маса и дъвчеше кифла. До чинията му имаше наполовина пълна с кафе чашка.

— Днес не си ли на работа? — попита той.

— Аз съм от девет.

Шира седна срещу него и се облакъти на масата. Между веждите й се бяха образували две дълбоки гънки, които не бе виждал преди.

— След като ще живееш тук с нас — започна тя, — трябва да ти обясня едно-друго.

Саид я изгледа скептично и остави недоядената кифла.

— Първо, Тахмина се бои от теб. Така няма да продължава.

— Няма никакви причини да се бои от мен.

— Така ли? — облегна се назад на стола тя и скръсти ръце пред гърдите си. — От само себе си се разбира, че лицето ти я плаши, Халед, и нищо не може да се направи по въпроса. Не изглеждаш кой знае колко красив. Сигурно тя ще свикне постепенно с това. Проблемът е чети, по същество, почти не говориш с нея, не я поздравяваш, с нищо не показваш, че тя значи нещо за теб. Тя се бои от теб. Разбираш ли? Не трябва едно момиче да се бои от човека, който живее под един покрив с нея.

— Не, не разбирам! — какво знаеха тези двете за това какво е да живееш с човек, от когото се страхуваш, помисли си той. Би могъл да им разкаже за Нура, а това как тя бе живяла в страх пет безкрайно дълги години, докато не я бяха убили. — Нищо не съм направил на Тахмина. Няма никакви причини да се бои от мен — издържа втренчения поглед на Шира той. — Що се отнася до външността ми… Не мога да направя нищо по въпроса.

— Как получи този белег?

Той стана бавно. Краката на стола драснаха по балатума.

— Седни, Халед! В момента говорим.

— Забрави ли какво е това уважение? — повдигна вежди Саид. — Как говориш с мен?!?

— Седни, Халед! Ти живееш в дома ми и аз трябва да си изясня някои неща.

Саид не я слушаше.

— Що за жена си ти, Шира? Не носиш чадор и нито веднъж не съм те видял да се молиш. Първият намаз[12] е в пет часа сутринта. Какво правиш по това време? Спиш ли?

— Да. Спя. Но теб те чувам.

Той поклати глава.

В очите й се мярна сянка на съмнение.

— Досещам се откъде идваш, но това не е важно. Тук, в моя дом, са в сила моите правила и ще ти се наложи да ги спазваш.

— Не ми казвай какво да правя — каза тихо той. — Никакви правила, въобще нищо. След няколко минути ще дойде свръзката ми — погледна я с презрение и добави. — Ще бъда в хола. А ти разтреби тук.

20

Марван Ханжур се оказа нисък човек с хилаво телосложение и неопределена възраст. Късата бяла коса и брадата му сякаш говореха за доста години, но по лицето му нямаше нито една бръчица. Сигурно бе поради липсата на мимики, помисли си Саид. Когато се ръкуваха, нищо не трепна върху лицето на Марван Ханжур. Само веждите му се поповдигнаха.

Шира целуна Марван Ханжур по двете бузи, взе му кожената шапка, шала и кафявото яке с кожени кръпки на лактите и ги закачи на закачалката.

Минаха в хола. Шира постла бяла покривка на масата и сервира чай с медени питки. Веднага след това се извини и отиде на работа.

Вглеждайки се внимателно в Саид, Марван отначало заговори за това колко студено било понякога в Норвегия и как той с приятелите му всяка зима чакали идването на лятото, а после премина към това, че студът в тази страна се бил заселил и в душите на хората, че Норвегия се била превърнала в общество на позволяване на всичко и за правоверния мюсюлманин било много тежко да живее в тази страна на морален упадък.

Докато Марван говореше, Саид седеше мълчаливо. Когато стана време за втория намаз, той донесе килимчето си от спалнята. Един след друг извършиха ритуалното умиване в банята. След това застанаха на колене по средата на хола и отправиха молитвите си.

После отново седнаха до масата.

Лицето на Марван все повече очароваше Саид. Непроницаемостта му свидетелстваше за пълно самообладание и достойнство. Говореше с тих, равномерен глас, напълно лишен от емоции. Хубаво би било и той да придобие такива умения, помисли си Саид. За това обаче се изискваше вътрешно спокойствие и самообладание, каквито той все още не притежаваше. Бе възможно никога да не постигне това.

— Казаха ми за случилото се в Джида — каза Марван. — Аллах да се смили над теб.

Саид сведе благодарно поглед:

— Благодаря!

— Ще ти опиша набързо ситуацията, приятелю мой, а след това ще поговорим за теб.

Саид кимна със сериозен вид.

— Едно време те спасихме от ал Сауд, снабдявайки те с нови документи и прехвърляйки те в тази страна.

— Много съм ви благодарен.

— И тук обаче пред нас стоят големи задачи. Например преди седмица в Осло бяха арестувани трима муджахидини. Хванали са ги, когато четвъртият от групата им се е самовзривил. Нещастен случай. Те са студенти. Полицията е претърсила общежитието им и е иззела експлозива, компютрите и документите им. А само след няколко часа им е предстояло да загинат в борбата, извършвайки съвместна акция.

Саид усети как пулсът му се забързва.

— От момента на ареста си те са в изолатори. Какво се е случило с тях по-нататък знаем само от вестникарските съобщения. А също така знаем, че в момента полицията проследява контактите им и разбира се, преглежда кореспонденцията им, имейлите им, банковите им сметки, паричните преводи, телефонните им разговори и така нататък.

Той си взе залък от медената питка. Саид чакаше търпение, докато Марван дъвчеше старателно и го преглъщаше.

— Доколкото знаем, ако въобще, разбира се, знаем нещо — продължи Марван, — полицията няма да намери почти никакви значими следи. Тяхната група бе самостоятелна и бе създадена по инициативата на един от четиримата.

— Какво означава „почти никакви следи”?

— Студентите са посещавали една и съща малка частна джамия. Там е била и основната им свръзка. В деня, в който ги арестуваха, го изведохме от страната. Второ, паричните преводи. Няколкото хиляди долара, които групата е получила чрез агентите на хавала[13] в Осло. Могат и да не открият тази следа, но всичко се случва… Ще ни бъде трудно да подготвим нови акции.

— Аз ще участвам ли в това? — потърка машинално с два пръста белега си Саид.

— И ти също. Засега опознавай града.

Саид промени позата си. Цялото му тяло бе изтръпнало. Трябваше да попита, въпреки че се страхуваше от отговора.

— Как се каните да ме използвате?

— Засега не е решено.

— Не е решено ли? Но аз разбирам от компютри и банкови системи. Именно с това се занимавах в Джида. И мога…

Марван го прекъсна с жест:

— Ние знаем всичко това, Халед. Стой колкото се може по-тихо и уединено. Когато му дойде времето, ще ти съобщим задачата.

Саид потрепери. През цялото време му бе студено, откакто бе стъпил за пръв път на тази земя. Двамата замълчаха.

— Донесох ти малко пари — каза Марван. — Също така търсим възможност да изкарваш сам прехраната си. В смисъл, че все трябва да се занимаваш с нещо. За никого не е от полза просто да седи и да чака.

— Благодаря! А на Шира… ще й се плати ли за това, че живея при нея?

Марван кимна леко.

— Добре — Саид започна да се уморява от спокойствието и стоическото самообладание на Марван. — Искам обаче да попитам за няколко неща. Относно Шипа — кръстоса крак върху крак той. — Тя…

— Шира също е с нас — прекъсна го Марван с мек, едва чуващ се глас. — Тя спазва закона и е много самостоятелна. Можеш да й се довериш.

— Но…

— Знам. Шира не живее така, както подобава на правоверна мюсюлманка. Не носи чадор, почти никога не стъпва в джамия и рядко се моли. Живее от двадесет и повече години в Швеция и Норвегия и е взела много неща от местните жени. На това може да се гледа като недостатък, но може и да е преимущество. Ти как мислиш?

— Разбирам за какво говорите — каза Саид. — По този начин й обръщат по-малко внимание и тя по-лесно се губи сред местните. Аз обаче исках да питам за друго. Защо допускате дори и в дома си да се държи не като мюсюлманка?

— Защото знам историята й, Халед.

— Аз също бих искал да знам историята й, за да изпитам същото доверие към нея.

— Не й ли вярваш?

Саид реши да не отговаря. Поразмърда се на стола си.

— Родителите й… — Марван млъкна и се замисли за малко. — Майка й и баща й бяха истински муджахидини…

— Били са?

— Да, бяха. Те бяха мъченици. След смъртта им малолетната тогава Шира бе изпратена в Швеция. Това засега е всичко, което трябва да знаеш.

— А дъщеря й?

— Несполучлив брак, Халед.

Саид кимна замислено и притвори очи. Пред него се изправи Нура — цялата в бяло, цялата в кръв. Неспокойството се разля по тялото му с такава сила, че му причини болка. Той стана и се разходи из стаята.

Марван продължаваше да седи с гръб към него.

— Всеки от нас има своя история, Халед — каза той, без да се обръща. — При едни тя е непоносимо тежка, при други — лека като пух. С живота ни обаче се разпорежда Аллах — той посегна към чая си. — И с твоя — също.

21

Сандра се отлепи от клавиатурата, преплете пръсти и се протегна. След това се завъртя на стола и погледна през прозореца към бавно пълзящите коли.

На практика нямаше напредък. Проверката на показанията, получени от студентите, отново и отново ги водеше в задънена улица. Нищо интересно — нито хора, нито контактни точки — не се появяваше. Момчетата лъжеха за контактите и придвижванията си, при това учудващо гладко. Засега се бе потвърдило само, че тези студенти бяха от преуспели, доста заможни семейства, живеещи в Мароко, Египет и Либия. Никой от роднините им не бе показвал склонност към екстремизъм. Преглеждането на сметките им в банка „Нурдеа”, също не бе дало нищо — обичайните приходи и разходи. И четиримата бяха получавали редовно парични преводи от сметките на родителите им от съответните страни. А когато нито в общежитието, нито в компютрите им не бе намерено нищо, което да позволи да се напредне, следователите бяха обхванати от разочарование и безсилие. Имаха чувството, че плуват с всички сили срещу течението, но не напредват и с милиметър.

Навън бе вече вечерно тъмно. Трябваше да се обади на приятелката си, да се втурнат в града и да се позабавляват, както трябва. Отдавна му бе време. Трябваше й добър флирт, а още по-добре — голо мъжко тяло. Тя се усмихна, разплете пръстите си и протегна ръце настрани.

— Вечерна гимнастика ли?

Сандра отпусна ръце и се завъртя на стола си. На вратата стоеше Фруде Танген с безупречното си лице на фотомодел. Интересно дали бе женен? Не носеше халка, но не й се искаше да пита и да се рови в семейното му положение. Все още не бяха достатъчно добри познати за това. „Може би е гей?” — помисли си тя.

— Усещам, че трябва да сменя обстановката — каза тя. — А ти? Както виждам и ти си още тук.

— Довършвам една-две дреболии и се прибирам — размаха той някакви хартии, които държеше в ръка.

— Ела тук!

Фруде се приближи и застана до нея. Миришеше добре, не на лосион, а по-скоро на ароматен мъжки сапун, толкова мъжки, че хормоните й начаса се развълнуваха. „Трябва да се стегна — помисли си тя. — От явната липса на чукане съвсем съм оглупяла и току-виж съм скочила на колегата.” С пръстче с маникюр Сандра притисна листовете, които Фруде бе оставил до клавиатурата й — списък с имена, дати и международни полети.

— Току-що получих този списък. Не е зле да се провери. Тя прелисти бързо страниците. Бе списък с лицата,

заминали през последните седмици за мюсюлманските страни.

Вдишала през носа си аромата на сапуна, Сандра вдигна поглед към Фруде:

— Имаме ли поне нещо срещу някого от тях?

— Не — усмихна се той. — Но подборката все пак не е случайна.

— Разбира се. Накъде си сега? Вкъщи? — преглътна слюнката си в шок от самата себе си тя. За какво само мислеше?!?

— Сигурно.

За късмет предните му зъби бяха малко криви, но, уви, това не я охлади. Бе твърде възбудена, за да изстине лесно.

— А ти? — попита той.

Тя отново се протегна:

— Ще поседя още малко. А след това ще се строполя в леглото.

— Звучи примамливо.

— И още как! — Сандра усети, че бузите й са обхванати от жар. — Добре. Ще прегледам това.

— Чудесно. Ще се видим утре тогава.

— Аха.

Седеше, затворила очи, докато той не излезе от стаята. Остана само миризмата му.

22

През последните дни Шира прекарваше всичкото си свободно време със Саид. През почивните дни и след като се връщаше от детската градина те често се разхождаха из града. На няколко пъти взеха със себе си Тахмина, а през останалото време я оставяха при съседите от долния етаж.

Отношенията му с Тахмина се бяха пооправили малко. Лека-полека момичето бе свикнало с това, че Саид се бе настанил в апартамента им. И видът му вече не я плашеше. Освен това през цялото време й обясняваха, че тя учи много добре брата на майка й на норвежки. Неведнъж Саид и Тахмина седяха в кухнята и четяха детските й книжки. Търпеливо и много сериозно тя поправяше грешките му и слушаше внимателно как той се опитва да превежда от норвежки на арабски.

Освен това той си купи портативен компютър за 9 000 крони и дори успя да се включи в безжичната мрежа направо от апартамента. Един от съседите на Шира му осигури безплатен достъп до киберпространството. Всеки ден търсеше новини за принц Ясир — и на арабски, и на английски. Направо като откачил. Интересното, всъщност бе малко. Не се казваше нищо за физическото състояние на принца. Имаше само нищо не казващи и не съдържащи нищо официални съобщения за кралското семейство, написани както обикновено от добре платените прессекретари.

Пътуваха из Осло с метрото, трамваи и автобуси, като всеки път се отдалечаваха все повече от центъра на града. Саид си бе купил подробна карта и сега изучаваше все нови и нови маршрути. Освен това Шира му купи самоучител по норвежки за начинаещи, знаещи английски език.

Саид се учеше бързо, защото езиците му се удаваха, а освен това се стараеше много. Езиците се удаваха и на всичките му роднини и всичките те говореха свободно арабски, английски и френски.

*

Във вторник сутринта от третата седмица Саид облече дебелите дрехи, които бе си купил, и излезе от апартамента.

Сутрешното оживление по улиците около площад „Карл Бернерплас” вече намаляваше. Той стигна бързо до метрото по разчистените тротоари и се качи в първата мотриса, отиваща към северния край на града. Слезе на станция „Стовнер”, извади картата, която винаги носеше със себе си, от джоба си и закрачи натам, където предната вечер му бяха уговорили среща.

Намери лесно адреса. Оказа се, че външната врата не е заключена. Качи се с асансьора на петия етаж. Синя врата без табелка. Наоколо нямаше нито звук — нито иззад тази врата, нито от съседните апартаменти. Затова пък миришеше много на боя. Той почука три пъти тихо с кокалчетата на пръстите си и отстъпи назад, за да могат да го видят през шпионката.

Продължаваше да не се чува никакъв звук. Почакал секунда-две, той почука отново.

— Халед?

— Аз съм — отговори Саид.

Вратата се отвори. Пред него стоеше нисък мъж с арабска външност и със синя блуза, изцапана с боя.

— Влизай! — каза той.

Стигнаха по коридора до хола, свързан с кухнята. Там бе много студено, а миризмата на боя и разтворител се смесваше с цигарен дим. Балконската врата бе отворена. Освен няколкото стола, масата, стария зелен диван и телевизора наоколо бе пълно с кофи с боя, кашони и найлонови торби. На масата имаше пепелник с угарки и бутилка от литър и половина от кока-кола с някаква прозрачна течност в нея.

Саид чу как някой пусна водата в тоалетната и в чешмата. След това се отвори вратата й към коридора. Излезе Марван Ханжур. Изтривайки ръцете си с пешкир, той тръгна към него. Саид стисна горещата му, леко влажна ръка.

— Халед — каза Марван, — познаваш ли Хенри?

— Хенри ли? — повдигна вежди Саид.

Човекът със синята блуза се приближи към него. Вече бе успял да запали цигара, която стърчеше от ъгълчето на устата му. Лицето му бе сериозно. Саид му стисна ръката.

— Реши да си смени името — поясни Марван. — Така му е по-лесно да си намира работа.

— Аз съм бояджия — каза Хенри и се усмихна, сякаш показвайки, че коментарът е напълно излишен.

Саид се огледа. Над дивана висеше плакат с изображение на джамията в Мека. До дивана имаше полуотворена врата. Саид видя зад нея неоправена спалня.

— Използваме този апартамент за склад — каза Марван, приближи се до един от кашоните, клекна и вдигна капака му.

Саид се приближи и надникна в кашона. Вътре имаше бели пластмасови бидончета.

— Химикали — поясни Марван Ханжур, вдигайки едното от тях. След това го върна на мястото му и стана. — Държим всичко тук, включително и поясите.

Саид усети, че му става все по-студено.

— Не е ли опасно?

Хенри седна на един стол и издуха дим към тях.

— Цялата сграда знае, че съм бояджия — каза той. — Всички знаят, че използвам апартамента за склад.

— Никой не обръща внимание, че Хенри донася и отнася тежки кофи и кашони — каза Марван. — Добро скривалище е.

Хенри си дръпна от цигарата и отново издуха дима по посока на Саид.

— В мазето имаме още много неща. Оръжие. Между другото, Марван ти е намерил работа.

Саид изпита страх.

— Каква?

— В малка фирма за ремонт и продажба на коли на старо. Започваш утре в осем сутринта — подаде му една бележка Марван. — Ето адресът. Ще търсиш собственика, Ахмед.

— А какво ще правя?

— Ще лъскаш коли — отговори му Хенри.

— Сега трябва да се отпуснеш — каза му Марван. — И физическият труд ще ти е от полза. Ще укрепи душевното ти равновесие. Трябва да се подготвиш добре — и духовно, и физически — за онова, което те чака.

Саид сведе поглед и така прехапа долната си устна, че усети вкуса на кръвта си в устата си.

— Ти си силен човек, Халед. Вече си го доказал.

„Отдавна са решили какво да ми възложат — помисли си Саид. — Решили са го още в деня, в който ме изпратиха тук.”

23

— Така! — Томи хвърли на бюрото на Микаел извлечението от „Американ експрес”. — Какво, по дяволите, да правя с това?

Микаел плъзна поглед по извлечението и оставил настрана химикалката, затвори за миг очи.

— Не драматизирай, Томи! Възприемаш някои неща дяволски сериозно. Една-две хартийки и веднага се развикваш, сякаш светът се руши под теб. Как въобще си си представял работата в частния сектор?

Томи се взря вбесено в съдружника си.

— Започвам да се замислям що за фирма имаме. Обещаваш, че ще преведат всеки момент парите. Обещаваш го всеки ден вече не знам коя седмица, дявол да го вземе. А през това време аз получавам извлечение след извлечение. Последното е за ксерокса на стойност тридесет и пет хиляди крони? — посочи с пръст реда той.

— Аз също съм поизтънял, Томи. Неплатените ми сметки не са никак по-малки. Всичко това обаче е дреболия, кога най-сетне ще го разбереш? Ще го кажа така: ако не можеш да рискуваш, то не си се захванал с правилната работа.

Томи поклати глава и се отпусна на стола.

— Просто всичко това дяволски ме дразни.

— Свикнал си в края на всеки месец да ти изплащат заплатата.

— А не, не е в това въпросът.

Микаел взе отново химикалката си и почука лекичко по предните си зъби. Зад прозореца издрънча автобус.

— Никога не забравяй, че „да си беден” и „да си само с дребни” съвсем не е едно и също.

Томи скръсти ръце пред гърдите си и го изгледа скептично.

— „Беден” е long term[14], докато „с дребни” е кратковременно състояние, докато паричките не потекат отново.

— А ако „с дребни” е продължително състояние, то не е ли същото като „беден”?

— Много добре разбираш какво имам предвид! — отмести раздразнено химикалката Микаел.

— Кога ще дойдат парите?

Микаел стана от стола, обърна се, опря се с ръце на перваза на прозореца и се взря в минаващите коли. Стоя така няколко секунди, след което се изправи и отново се обърна към Томи. Бузите му бяха почервенели.

— Искаш да се откажеш ли? Бъди честен, Томи. Искаш ли да се откажеш?

— А има ли алтернатива? — разпери ръце Томи.

— Алтернатива, дявол да го вземе, има винаги.

Томи кимна насмешливо. Гледаха се от упор.

— Това как да го разбирам, Микаел.

Микаел мълчеше, хапейки долната си устна.

— Към днешна дата съм „инвестирал” — нарисува във въздуха кавички Томи, — в проекта ти около седемдесет хиляди крони. Тази сума е доста голяма за мен. И до ден-днешен парите, за които ми каза, докато ми говореше за тази фирма, така и не са получени. Получи се друго. Молеше ме да платя ту едно, ту друго и аз плащах. Сметка след сметка. Глупаво е, разбира се, но това е истината. Минаха вече три седмици, откакто започнахме работа, а с какво на практика се занимавахме? Купувахме какво ли не и чакахме чичкото арабин, на когото, неясно защо, никак не му се иска да се раздели с паричките си. Купчината неплатени сметки расте. Мислиш ли, Микаел, че това може да се нарече: „Успешно развитие на фирмата „Global Capital, Norway”? — буквално изплю името на компанията.

— Как само, дявол да го вземе, ме разочарова — поклати глава Микаел. — А аз си мислех, че съвсем не си такъв.

— И какво си мислеше? Че съм чувал с пари, презиращ риска?

— Мислех, че си смел, рискуващ.

Томи завря пръсти в косата си.

— Глупости на търкалета — стана той.

— И така, какво? Чупиш ли се?

— Доколкото разбирам, не възнамеряваш да ми дадеш седемдесетте хиляди, които фирмата ми дължи?

— Почакай малко! Отговори ми! Отказваш ли се? Отговаряй веднага!

Томи сведе поглед и поклати бавно глава.

— Не. Просто съм много разочарован. Честно казано, не съм свикнал да живея в постоянен финансов стрес. Нервите ми не ги бива за нищо. По цели нощи не спя — разтри лицето си с длани той.

— Сядай! — седна отново на стола си Микаел.

Томи взе от бюрото му извлечението от „Американ експрес” и седна с нежелание.

— Няма, по дяволите, да съжаляваш, че оставаш, Томи.

— Така ли?

Микаел го измери с леден поглед.

— Ако бе казал, че напускаш бизнеса, щях да те изхвърля през вратата. Да те изхвърля, без да ти върна нито цент.

Веждите на Томи се плъзнаха нагоре, а по лицето на Микаел се разля широка усмивка.

— Да, щях да те изхвърля с ритник отзад.

— Случило ли се е нещо?

Микаел кимна:

— Да. Така че приключвай с цирка.

— Значи те…

Микаел взе от бюрото си един плик и го подхвърли на Томи, който го отвори бавно и извади от него лист хартия. Разгърна го и го прочете. Очите му се разшириха, лека червенина обля лицето и шията му. Погледна бързо датника на часовника си и премести поглед върху Микаел:

— Отпреди два дни?

— Да, а потвърждението го получих току-що.

— Пет милиона — прошепна Томи. — Сега можем да поговорим с Петер?

— Разбира се. Да се договорим за закупуването на пакета с длъжници на „ДЕ”. И още — усмихна се той. — Съобщиха ми, че екипът от Лисабон, ще долети утре вечерта. Вдругиден започваме да работим вече с тях.

— Микаел… по дяволите… извини ме, аз… — въздъхна Томи и поклати глава.

— Следващия път ми вярвай малко повече, Томи. И хвърли старото си бюрократично „аз” в тоалетната чиния. Всичко ще е както ти казах — бе временно „с дребни”. Стартираме.

Томи зажумя.

— По дяволите, аз…

Микаел стана.

— От утре започва целодневна работа. А днес ще го отпразнуваме — взе от облегалката на стола сакото си и го облече. — Обличай си парцалите, старче, поръчал съм маса в „Лакомка” — той засия. — Фирмата плаща.

24

— Забрави обичайните банкови преводи — каза Сандра и ловко избегна тежкия фургон върху покритото със снежна каша платно. — След единадесети септември те на практика изчезнаха. Сега в ход са неофициалните канали, чието проследяване е значително по-трудно.

Сандра присви очи, защото новичката сузуки „Гранд Витара” навлезе от слънчевата светлина в слабо осветения Гранфоски тунел, и оправи слушалката на мобилния си.

— Идваш ли? — попита я шефът й, Тур Скугволд.

— Ще съм там до десет минути.

— Не всички обаче са толкова умни — каза Тур. — Постоянно грешат.

— Засега не сме открили нито една грешка. Проследих всичките операции със сметките им. Както и повечето студенти, са си осигурявали наличните стотачки от банкоматите и са пазарували на суми от тридесет до петстотин крони предимно от магазинчета от типа на „Рими” и „Севън-Илевен”, като са плащали с карти.

— Според теб това късмет ли е? Или са толкова умни?

— Трудно е да се каже — усмихна се Сандра, престроявайки се зад мръсен тир с чуждестранен номер. — Във всеки случай сме отново там, откъдето започнахме. Получавали са пари на ръка, може би от хора от общността около онази малка джамия в Стария град. Невъзможно е да се проследи дали тези пари са взети от благотворителния мюсюлмански фонд. По-голямата част там постъпва на ръка, събирана от вярващите, и това не се удостоверява с документи. Или са могли да получават пари чрез хавалата. А може би и по някакъв друг начин, за който дори не знаем.

— Нито една компютърна следа. Можем ли поне да разберем с кой агент на хавалата са си имали работа?

— Дори и да намерим агента, почти сигурно няма да напреднем — отговори Сандра. — Хавалата се базира на предаването на пари на ръка, на пароли, усмивки и ръкостискания. Гаранция за плащането са роднинските връзки, принадлежността към определено семейство. Сумата на превода се внася от местния агент, който веднага се обажда по телефона на друг, който се намира най-близо до мястото, където трябва да постъпят парите. И готово, на практика преводът е готов. Държавните граници не са от значение. Агентът в другия край на линията дава парите на базата на паролата, която получава заедно с информацията за сумата на превода. Всякакви машинации се наказват жестоко, включително и със смъртно наказание. Много ефективна система.

— Колко са можели да получават?

Върху колата й заваля дъжд от кал, излетяла изпод колелата на тира. Сандра изруга наум, погледна в страничното огледало, преустрои се в лявата колона и пусна чистачките.

— Какво става при теб?

— Един тир обля с кал новичката ми кола.

— Добре. Карай си колата. Ще се видим след няколко минути.

И Тур затвори.

*

Сандра влезе в кабинета и хвърли чантата си на бюрото. След това събу маратонките си и обу черни обувки на високи токчета.

Когато вдигна поглед, на вратата стоеше Тур с папка в ръка:

— Как е колата ти?

— Вчера я измих, а тирът я освини чак до покрива. Мразя го. Платих двеста крони за миенето.

— Как бяха почивните дни? — приседна на края на бюрото Тур.

— Благодаря, добре.

С изключение на пияния търговец, който й се бе лепнал в бара на „Акер Брюге” в събота вечерта. Задник, мислеше си Сандра. И откъде се вземаха тези прилепчиви мъже? И защо тя ги привличаше като магнит?

— А при теб как беше? — попита тя.

— Видях те на „Акер Брюге” в събота — усмихна се той.

Тя усети, че се изчервява.

— Видял си ме? Защо не се обади?

— Ти така се веселеше…

Тя се изчерви още повече, грабна чантата си и извади дневното издание на „Афтенпостен”, което бе купила.

— С жена си ли беше?

— Не — усмивката му угасна и лицето му прие вече познатото й делово изражение.

Той слезе от бюрото и седна на стола.

— Що се отнася до трите ни приятелчета…

— Какво?

— Викаха ме на килимчето. Ние…

— Недоволни са от хода на следствието.

Тур държеше папката с двете си ръце, похлопвайки леко с нея по коляното си.

— Ако си признаем, а това трябва да стане, то от първия ден тъпчем на едно място. Всичко, което сме направило, не ни е преместило и с милиметър напред.

Той остави папката върху коленете си и я притисна с длани.

— И при международните контакти ли няма нищо?

— Нищо. Дори и американците се чешат по главите. Претеглили са всичко, което са успели да изровят, и признават, че е твърде малко и неинтересно. Стигнали са до същия извод, до който и ние сега.

— Че просто четирима млади търсачи на приключения са си играли непредпазливо с огъня?

— Ами да. Нуждаели са се от адреналин. Вместо на лазерни игри и пейнтбол са си играли на ислямски терористи, на камикадзета. Малка банда от тийнейджъри, озовали се далече от родните домове, си е умирала от скука.

— Излиза, че няма да ни се налага да се мъчим дълго ли? Какво ни предлагат? Да зарежем тази работа?

— Ако не намерим за какво да се закачим, ще означава, че няма нужда трима следователи да работят напразно денем и нощем. Окончателният извод обаче още е пред нас. Фруде смята, че тази терористична група е едно към едно с останалите в цяла Европа.

Сандра се залюля на стола си.

— Какво кара младеж с такава външност да изучава тероризма?

— Сигурно същото, което кара млади и красиви момичета да се занимават със същото?

— Може ли да го приема за комплимент?

— Позволих си да отблъсна малко дискриминиращо изказване.

Сандра реши да не се усмихва и извади от чантата си „Финансов вестник”.

— Ще ти покажа нещо. Днес ми попадна пред очите една бележка… — прелисти няколко страници тя. — Ето я — посочи бележката тя и му подаде вестника.

Тур прочете:

В НОРВЕГИЯ Е ОТКРИТА МЕЖДУНАРОДНА ИНКАСОВА ФИРМА, ПРИНАДЛЕЖАЩА НА ПРИНЦ ОТ САУДИТСКА АРАБИЯ

Наскоро в Осло бе регистрирана португалската компания „Глобъл кепитъл”, специализирана в инкасовата дейност, базирана на патентована технология. Изп. дир. Микаел Рам заяви, че в близките месеци компанията ще наеме до двадесетима служители и в най-кратки срокове ще заработи с пълна мощност. Зад „Глобъл кепитъл”, според казаното от Микаел Рам, стои саудитски принц, а именно принц Ясир.

Тур хвърли поглед на снимката в края на бележката — двама младежи с костюми. Надписът гласеше, че отляво е изп. дир. Микаел Рам, а до него — неговият заместник — Томи Тенволд.

Тур се изправи.

— Е, и какво от това?

Сандра извади от чекмеджето на бюрото си връзка документи.

— Може и да е дреболия, но… — прелисти листовете тя и подаде нужния на Тур. На него бе същото име — Микаел Рам. Вдясно от името пишеше: „14.12. - 17.12.” и „Джида”.

Тур отново се наведе над бюрото и погледна с любопитство Сандра:

— И?

— Фруде ме помоли да проверя лицата, пътували по твърде специфични маршрути. Микаел Рам се е върнал току-що от Джида, от Саудитска Арабия. Не е задължително, разбира се, това да означава нещо, но…

— Е, и какво?

— Томи Тенволд е имал арест. Когато е бил… Нека погледна — извади още един документ тя и пробяга с поглед по него. — … на около седемнадесет, е арестуван за това, че с приятели са влезли във ферма за отглеждане на лисици, пуснали са всички животни и са разбили офиса.

— Терор в защита на лисиците. Доста далечко е от ислямските камикадзета.

— Разбира се — отговори Сандра. — Аз обаче проверих и колегата му Микаел Рам. А той се оказа с доста интересно минало. Ето, виж! — подаде му листа тя.

25

В пет сутринта Саид сгъна молитвеното килимче и отвори щорите на спалнята. Постоя до прозореца, загледан в тъмното. Шира и Тахмина щяха да станат чак след два часа. А за него денят вече бе започнал. Нямаше да може да заспи отново. Почти през цялата нощ не бе могъл да мигне — все си бе мислил за краткия телефонен разговор с майка си. Всяка дума се бе врязала дълбоко в паметта му. Разбира се, че това обаждане бе пълно безумие, но му бе необходимо, много необходимо, да чуе гласа й. Чертите на лицето й вече се губеха в мъгла, но във всеки един момент можеше да извика от паметта си приятния и топъл аромат на майка си.

Долу, по разчистената и осветена пътека бързаше младеж със синя двуколесна количка, отправяйки се към входа, в който живееше Саид. Пощальонът. Саид го бе виждал често от прозореца на спалнята си. След минута-две щеше да чуе стъпки по стълбите, а след това и шляпването, с което се приземяваше до прага сутрешното издание на „Афтенпостен”.

Той седна на края на кревата и сведе глава.

Защо Аллах му бе пратил тези изпитания и го бе изпратил в тази чужда студена страна? За какво?

Разговорът с майка му бе вчера. Връщайки се от метростанция „Стовнер”, той бе влязъл в магазинчето на турчина, чиито цени за международни разговори бяха приемливи. Саид се бе обадил на бившия си съсед. Променил гласа си, се бе представил като служител на Саудитската национална търговска банка и бе попитал за новия адрес и телефон на роднините си. Съседът не го бе познал. Знаеше обаче новия адрес и телефон на отдавнашните си съседи и му го бе казал веднага.

Чула гласа му, майка му се бе разплакала.

— Всемилостиви Аллах. Бяхме сигурни, че си загинал — прошепна тя.

— Как сте вие? — Саид бе стоял, наведен напред и притиснал слушалката до ухото си. Всяка казана дума му бе причинявала физическа болка.

— Ние…

Бе слушал как тя се бе опитвала да се вземе в ръце.

— Саид, ти напразно… Това бе недоразумение…

— Недоразумение ли? Съвсем не!

— Ах, Саид, момчето ми. Ние те осъдихме… отрекохме се от теб — бе изхлипала тя. — Баща ти…

— Какво му е на баща ми?

— Сърцето му… той…

В главата на Саид бе пламнал огън, цялото му тяло се бе изпълнило с жар. Знаеше, че бе време да приключва разговора, защото телефонът в Джида сигурно се подслушваше. Щяха ли да успеят да разберат откъде се обажда? Може би и така знаеха, че е в Осло?

— Баща ми… умря ли?

— Не, но е болен. Много болен.

Саид бе затворил. Бе чул в гласа й упрек, че е виновен.

Бе оставил слушалката, бе платил и бе излязъл навън, а разговорът звучеше в главата му отново и отново.

Саид отпусна глава върху ръцете си и изхлипа тихо. Защо Аллах му бе пратил това изпитание? За какво?

Стана и оправи леглото си. Отиде тихо в банята. Застана под душа и завъртя крана. Под струите гореща вода отново изплува думата „недоразумение”. Майка му бе казала, че това било недоразумение.

Какво бе имала предвид? Нямаше никакво недоразумение. Нура бе умряла, убита от собствения си мъж. Най-големият мерзавец на земята. Принц Ясир я бе сгазил с колата си, бе унизил семейството й, бе разболял баща му и бе обрекъл Саид да скита до края на дните си.

Принц Ясир, този мерзавец, продължаваше да се къпе в разкош.

Саид затвори крана. Водата се лееше като река от него. Той хвана с ръка нажежената тръба, от която току-що бе текла горещата вода. Стискаше все по-силно и по-силно, потапяйки се в болката, горещата, силната болка, която пълзеше нагоре към рамото му. Стисна зъби. Болката в дланта пречистваше главата му от злобата. От неукротимата омраза, разяждаща душата му. Той разтвори пръсти и погледна дланта си. Просто стоеше и гледаше. Върху дланта му и долната страна на пръстите му се появиха бели мехури и червени ивици.

Ето така трябваше да изглежда принц Ясир, помисли си Саид. На бели мехури и изгаряния по цялото тяло, преди да му прережат бавно гръкляна.

Той взе пешкир, изтри се, облече хавлията, която висеше на вратата, отиде в кухнята и постави чайника върху котлона на печката.

Отново огледа дланта си. Мехурите се бяха изпълнили с лимфа, бяха станали прозрачни. Саид отиде до чешмата и пъхна ръката си под студената вода. Не правеше всичко това за пръв път. Мехурите щяха да изчезнат след няколко дни, но болката разпръскваше мислите му, гонеше ги надалече.

В коридора се отвори тихо врата. Вратата на стаята на Шира и Тахмина. След това се чуха стъпки по посока на кухнята.

На вратата се появи Шира, обвита в червен пеньоар. Косата й бе разрошена, уморените, негримирани очи — подпухнали. Тя се прозя, прикривайки уста с длани.

Саид спря чешмата и изсуши ръцете си с пешкир. Шира влезе и седна до масата. Погледна ръцете му:

— Пак ли се изгори?

Той не отговори. Разбира се, че бе някак си ненормално да си причинява болка. Седна до масата срещу нея. Скри дланта си.

— Може би все пак ще ми кажеш някой път какво те измъчва — каза Шира, ставайки.

Чайникът бе кипнал. Тя извади две чашки, сложи във всяка по лъжичка разтворимо кафе и го заля с вода. Подбутнала едната чашка към Саид, седна отново.

— Ще ти кажа какво ме измъчва.

Тя отпи глътка и го погледна.

— Измъчва ме това, че ти си лоша мюсюлманка. Ти трябва да се молиш, Шира. Всеки ден. И е време да започнеш да се държиш както подобава на мюсюлманска жена.

Тя присви леко очи:

— Ние чуваме как се молиш ти. Всяка сутрин. Събуждаш Тахмина. Не съм против това, Халед, защото знам колко е важно за теб това. Не се опитвай обаче да ми казваш какво да правя аз.

Саид поклати раздразнено глава.

— Защо се осакатяваш?

— Имам… — за малко да повиши тон, но се спря навреме.

— Имам си причини.

— Какви причини? Що за непоносими мисли те карат да правиш това? Омраза към себе си ли е?

— Да, омраза е.

— Кого мразиш, Халед?

— Когото и ти — християните, евреите, всички неверници, отричащи Аллах и неговия пророк.

— В мен няма омраза, Халед. Точно обратното е. Мохамед е говорил за мир и прошка — бе се втренчила съсредоточено в очите му тя, сякаш търсеше нещо в тях. — Какво не можеш да простиш, Халед?

Шира поклати глава и стана. Взе вестниците, които лежаха на масата, и ги постави пред Саид.

— Донесох ти вестниците — каза тя.

Всяка сутрин той четеше заглавията с помощта на норвежко-английския речник, който му бе дала Шира.

— Освен това преведох бележката, за която ме помоли — добави тя и постави пред него лист хартия.

Предишната вечер той бе разпечатал тази бележка от новинарския сайт „Hegnar Online”. Заглавието й гласеше: „В Норвегия е открита международна инкасова фирма”. Шира бе написала превода на арабски върху обратната страна на листа. За пръв път през всичкото време на търсене бе срещнал споменаване на принц Ясир в норвежката преса. Саид бе разпечатал бележката и бе помолил Шира да му я преведе.

Шира извади хляб, масло и сирене и започна да прави сандвичи, които Тахмина да вземе със себе си в детската градина. Точно бе приключила, успяла и да си приготви набързо чиния каша, когато възгласът на Саид я накара да се обърне.

Саид бе блед като платно. Като в транс не можеше да откъсне очи от превода и само мърмореше:

— Аллах! Ето защо! — премести погледа си върху Шира, което бе застинала с кашата в ръка. — Ето защо Аллах ме е довел тук — каза той и протегна към нея дланта си, покрита с мехури. — Ето защо? Сега всичко е ясно!

26

— Добре дошли.

Саид отпусна ръка и се зае да разглежда човека, който стоеше пред него. Тридневна четина, дрехите му явно се нуждаеха от пране. От горния джоб на ризата му стърчаха сгънати листчета — розови и жълти. Очите изпод рошавите вежди гледаха с предпазливо любопитство.

Върху голямата площадка наоколо имаше двадесет-тридесет коли на старо, от различни марки и размери, като зад предното стъкло на всяка стоеше надпис: „Продава се”. До колите стояха няколко добре облечени мъже, които пушеха, разговаряха и жестикулираха.

— Това са моите продавачи — каза Ахмед, посочвайки двама от тях.

Саид бе с изтъркани дънки и топло яке.

— Ела с мен — каза Ахмед и тръгна към бараката, издигната в края на площадката до телената ограда.

Вътре имаше затрупано с документи бюро, няколко метални шкафчета и маса с четири стола, а на нея — пепелник, празни бутилки от кола, термос и смачкани хартии от сандвичи.

Седнаха на столовете. Без да крие любопитството си, Ахмед се взря в белега, който минаваше през лявата половина на лицето на Саид и в изкривения му нос.

— Катастрофа ли? — попита той.

— Да.

— Работата ти ще е лесна — каза Ахмед, разбрал, че Саид няма никакво желание да обсъжда случилото се с него, и се облегна назад на стола. — Колите, които получаваме, трябва да бъдат измити отвън и отвътре, да бъдат излъскани, понякога да им се смени маслото, гумите, да се долее вода за чистачките и всичко подобно. Всеки път ще ти се казва какво точно трябва да се направи. Ако работата е твърде много, викам още един работник. А се случва и аз самият, и търговците да помагаме. Е какво, съгласен ли си?

— Съгласен съм — отговори Саид, потрепвайки с пръсти по масата.

Интересно бе какво знаеше Ахмед? — помисли си той. Най-малкото, сигурно го бяха предупредили, че щеше да идва и да си отива по свое усмотрение. Саид съвсем не искаше да кисне тук твърде дълго, особено през първите дни. Освен това мислеше да се махне оттук, колкото се може по-скоро.

— Работил ли си преди с коли?

Саид престана да барабани.

— Не много.

— Но коли си имал, нали?

— Разбира се.

— Сам ли се занимаваше с тях?

Защо го питаше? Толкова ли се виждаше, че Саид бе от семейство, което само бе карало колите си. Саид вдигна вежди.

— Мисля, че ще се справя.

— Ще ти помогна да навлезеш. По принцип утрините при нас са тихи. След час или два обаче може да настъпи лудница. Тогава ще ти се наложи да правиш всичко сам.

Саид кимна.

— Ще получаваш по петдесет крони на час. Работата е физически тежка. И да сме наясно. Докато си тук, разговорите с мен и момчетата ще са само за колите. Никаква политика, никаква религия. Ние тук работим. Ясно ли е?

— Ясно е.

— Помолиха ме да те взема. И съм сигурен, че знаеш, че ми плащат за това. Друго не искам и да знам. Не ме интересува с какво се занимаваш и не искам да чувам за това. Ясно?

Стомахът на Саид изкъркори. Трябваше да хапне, преди да излезе, защото освен чаша разтворимо кафе нищо не бе слагал в устата си.

— Имаме столова — стана Ахмед и посочи старата кафеварка върху специална пейка. След това посочи с палец зад себе си. — Там е тоалетната, а миячната и каналът са от другата страна на площадката. Да вървим.

— А тук ли се молите?

Обраслото с четина лице се изкриви в насмешка:

— Е, ти можеш да го правиш тук. Само че тихо.

— Вие не се ли молите?

Ахмед поклати бавно глава:

— Не… На работа — не.

Саид стана.

— Днес няма да мога да остана много дълго.

— Така ли? — сви рамене Ахмед, но не възрази. След това посочи с пръст дланта на Саид. — Какво ти е на ръката?

Саид поклати глава:

— Трябва да си тръгна най-късно след час.

— Добре. Тогава да не губим време.

*

Високоговорителят обяви, че следващата станция е Националният театър. Саид стана и се приближи до вратата на вагона.

Часът, прекаран с Ахмед, бе пълно унижение. Ахмед се заяждаше и го ругаеше за всяка дреболия. Всичко правел недостатъчно бързо и въобще не както трябва. Освен това Саид бе изцапал ръцете и дрехите си. Наистина, преди да си тръгне, бе успял малко да се поизчисти. И все пак нямаше да се задържи там. Имаше си по-важни задачи.

Метрото спря. Той излезе от вагона и потокът пътници го понесе по подлеза. Вече на улицата, той погледна картата, която бе в джоба му, огледа се и закрачи по посока на „Бюгдьойале”.

Там се намираше офисът им. Адресът и номерът на телефона бяха единствената информация за откриващия се в Осло филиал, изложена на сайта на „Глобъл кепитъл”. Нито дума за това на кого принадлежеше компанията от Лисабон и дъщерните й фирми. Сведенията за собственика той бе почерпил от бележката, намерена в интернет.

Саид пресече улицата до кръговото движение и изведнъж се озова на „Бюгдьойале”. Табелата с името на улицата висеше на сградата, точно над главата му. И самата дълга улица, и целият район изглеждаха по съвсем друг начин от източната част на града, където живееше Шира. От двете страни растяха дървета, а богатите каменни четириетажни сгради с украсени фасади изглежда бяха свидетели на велика и благородна епоха. Саид продължи бавно пътя си. Бе пълно със скъпи магазини. Погледна минувачите. Нямаше почти нито един тъмнокож. Явно районът бе за богаташи и доста състоятелни хора.

Сърцето в гърдите му биеше силно. Тук, на тази улица бе офисът, свързан пряко с принц Ясир.

Изведнъж той усети, че му се вие свят. Приближи се до стената на сградата, опря се с една ръка на нея, сведе глава и затвори очи. Две млади момичета с тежки чанти на раменете направиха голям полукръг, заобикаляйки го. Възрастна жена с черна шуба спря наблизо, наблюдавайки го внимателно. Устата на Саид пресъхна. Той се изкашля и се изплю. Вдигна поглед. Големите голи дървета по улицата се раздвояваха пред очите му. Наложи му се да клекне.

А ако в офиса, намиращ се на стотина метра от него, имаше някой от Саудитска Арабия? А ако го срещнеха на улицата? И го познаеха? Хората на принц Ясир нямаше да се бавят да го убият. Направо тук.

Саид се изправи и тръгна обратно. Отново се опря с ръка в стената на сграда. Отляво имаше табела с големи букви: „СЕБ”. Някаква жена го гледаше през прозореца. Стоеше като вцепенена, с документи в ръце. Той се заклати по-нататък, сви зад ъгъла и се озова на улица с трамвайни линии. Точно срещу него светеше табела на „Макдоналдс”. Натам се отправяше цяла компания от подрастващи. Някои от тях спряха и го изгледаха. Все още държейки се за стената, Саид замря за секунда-две, след което продължи нататък. Отново замря и се огледа наоколо, надявайки се, че не привлича твърде много вниманието. Повечето от минувачите бързаха по своите си работи. Повървял още малко напред, той премина на другата страна на улицата. Там имаше кафене. До него изсвири сърдито клаксон, но Саид не нададе ухо, а продължи да крачи напред. Ново бибиткане. Тогава той ускори крачка и преодоля последните метри на бегом.

Бутнал вратата, Саид нахлу в кафенето и се огледа. Двама младежи с дълги палта стояха на опашка пред барплота. Той се нареди след тях. Хората, седящи по масите, не проявиха никакъв интерес към него. Дори не вдигнаха погледи. Изчакал реда си, той си поръча чаша чай и седна на единствената свободна маса в далечния ъгъл.

Свали си очилата и намокри лицето си с мокра кърпичка.

Не, те нямаше да го познаят. Брадата, очилата, дългата коса, белегът и изкривеният нос го правеха неузнаваем. Той глътна чая си. Принц Ясир можеше да разполага само със снимка на Саид, правена преди цяла вечност.

Паниката обаче не искаше да си отиде. Изведнъж всичко наоколо се нахвърли отново върху него.

Саид погледна през прозореца. Улицата изглеждаше до нелепост тиха. На отсрещната страна имаше „Плод и зеленчук”. Той устреми поглед към жената, която пресичаше улицата — блестяща черна коса, вързана на конска опашка. Външността й бе арабска, но нямаше чадор. Дълго, свободно палто до глезените. На раменете — черен шал. Ако бе малко по-ниска, щеше да е точно като Нура. Такъв решителен поглед. Толкова много грим. Сурово стиснати устни, готови във всеки един момент да се усмихнат.

Да, Аллах му бе дал шанс. Трябваше само да се възползва от него.

27

Рамо до рамо, Томи и Микаел крачеха бързо по тротоара. През тези вечерни часове „Хенрик Ибсенсгате” бе пълна с хора. Термометрите показваха минус десет градуса, но Томи не забелязваше студа. Бе бодър и изпълнен със сили. Последните дни бяха преминали в много приятна възбуда. Бяха работили от ранно утро до късна вечер, обаче той не усещаше и грам умора. Точно обратното. Колкото повече работеше, толкова по-енергичен ставаше. Събуждайки се в шест часа сутринта, първо проверяваше имейлите и есемесите си и нямаше търпение да се озове в офиса. Микаел бе мечта, а не съдружник. Всичко, което му бе обещал, всичко, което бе казал, се бе сбъднало. Разходите му бяха напълно компенсирани. И сега просто нямаше за какво да се безпокои. Всичко щеше да им се получи. Микаел го твърдеше всеки ден и Томи вече не виждаше причини да се съмнява.

Наложи им се да минат един по един по тесния проход покрай американското посолство. През последните години сградата бе укрепена от опасения за терористи — стоманената арматура и тухлената ограда я бяха превърнали в крепост. Въоръжените полицаи съпроводиха Том и Микаел с ястребови погледи.

Влязоха в кафенето малко по-надолу по улицата.

Телеф Нурвик, притежателят на лиценза на компанията „Глобъл кепитъл”, вече ги чакаше там. Той стана иззад масата и им стисна ръцете.

Томи и Микаел свалиха тежките си палта и седнаха на масата.

Томи виждаше Нурвик за пръв път. Върлинест, тромав, той изглеждаше много по-млад от своите 64 години. На масата пред него имаше чашка с недопито кафе. Не толкова отдавна този човек бе продал срещу няколкостотин хиляди малката си инкасова фирма на „Бюгдьойале” на компанията „Глобъл кепитъл”. И — такова бе условието

— бе останал през следващите три години притежател на лиценза, с което им осигуряваше алиби пред ведомството за банков надзор.

Телеф Нурвик допи кафето си и погледна Томи.

— А ние се познаваме — усмихна се той. — Щом само видях фамилията ти, веднага го разбрах. Ти си Тенволд, нали така?

Томи кимна.

— Познавах баща ти — Jlapc. С какво се занимава сега?

— Умря. Преди четири години.

— Извинявай, не знаех…

— А иначе работеше като адвокат в кантората „Лудвигсен, Грете и Тенволд” — каза Томи и се усмихна точно толкова, колкото го изискваше учтивостта. Уловил въпросителния поглед на Нурвик, добави: — Рак. Баща ми умря от рак на белите дробове.

— Моите съболезнования.

— Благодаря.

— Познавах го малко от университета. Учехме заедно в юридическия факултет — каза Нурвик. — А майка ти, тя… — той се спря.

— Тя умря преди много години — отговори Томи Тенволд. Нурвик явно се сконфузи. — Всичко е наред. Бях съвсем малък, когато почина, така че на практика нищо не помня.

Микаел бе успял да извика келнера и той вече стоеше до тях и чакаше поръчката. Те си поръчаха кафе и минерална вода.

Нурвик се успокои и превключи вниманието си върху Микаел, който барабанеше нетърпеливо по бялата покривка.

— Е, мога ли да науча какво ново има?

Микаел престана да барабани и се усмихна широко:

— Мисля, че дори офиса си няма да можете да познаете сега.

— Не се съмнявам — каза Нурвик. — Върви ли работата?

— И още как — хвърли бърз поглед към Томи Микаел. — Инсталираме новата компютърна система. Технологията, програмите и самите машини. Хората от главната кантора, от Лисабон, са в момента в офиса. Така че времето ни е малко. Чакат ни.

— Няма да ви задържам — каза Нурвик. — Просто искам да съм в течение.

— Освен това сключихме договор с трудова борса, която сега ни търси шестима работници за колцентъра…

— Това пък какво е? — прекъсна го Нурвик.

Томи усети нарастващото напрежение между събеседниците. Нурвик не успяваше да скрие силно скептичното си отношение към ексконсултанта на „Маккинзи и Кй” и то струеше ясно от цялостното му държание. Изглежда обаче, че това въобще не смущаваше Микаел и той развиваше енергично мисълта си:

— Заедно с агента те са ядрото на процеса по събиране на дълговете. Шестимата ще са постоянно на телефоните, а системата и агентите ще ги снабдяват с информация.

— Колцентър… — повдигна вежди Нурвик. — Това е нещо от типа на търговия по телефона, така ли?

— Събиране на дългове по телефона — поправи го Микаел. — Ако сумите се окажат големи, те ще чукат и на вратите на длъжниците. И цялата тази банда ще я управлява Томи.

— Аха — каза Нурвик, облягайки се назад на стола си, докато келнерът сервираше на масата кафето и минералната вода. Видът му стана още по-скептичен. — И с какво работите?

Микаел се наведе напред, постави ръка върху покривката и отново забарабани с пръсти.

— Това е най-главната новина — погледна към Томи той.

— Току-що спечелихме един търг — усмихна се Томи. — Преди три дни подадохме заявка за придобиване на портфейла от петдесетмилионен дълг, замразен в кредитните карти на компанията „ДЕ”. Чували ли сте за нея?

Нурвик кимна:

— Разбира се.

— Преди три часа спечелихме търга — отново се намеси в разговора Микаел със сияйна усмивка.

— И колко платихте? — поинтересува се Нурвик и отпи от кафето си.

— Седем — отговори Томи. — Седем милиона.

Нурвик поклати глава.

— А как сте с финансирането?

— Освен нашите лични скромни вложения имаме инвеститори за два милиона, които ни предостави акционерното дружество. Останалото се финансира от главния офис.

— И какво обещахте на инвеститорите? — попита Нурвик. Ако се съдеше по израза на лицето му, той се канеше да им съобщи, че току-що са направили най-лошата сделка на века.

— Трикратен доход за три години — каза Томи.

— Виж ти? — произнесе Нурвик. — И вие вярвате в това?

Микаел продължи да се усмихва, но не отговори нищо. И него го дразнеше скептицизма на притежателя на лиценза на „Глобъл кепитъл”.

Нурвик обаче се взря в Микаел.

— Един мой приятел те е видял…

— Къде?

— На „Хийтроу”, точно преди Коледа. Показах му снимката ти във вестника и той веднага те позна. Летял си до Джида в Саудитска Арабия — усмихна се за пръв път Нурвик. — Така ли е? Какво прави там?

— Какво съм правил там ли? — учудено го изгледа Микаел.

— Да — каза Нурвик. — Твърде необичаен маршрут е.

— Там живее собственикът на „Глобъл кепитъл”…

— Наистина ли? Той арабин ли е? — произнесе Нурвик. — А аз си мислех, че мюсюлманите и инкасото не се връзват помежду си. Точно толкова, колкото евреите и благотворителността — поклати глава той. — Трябва да си призная честно, че все повече и повече се замислям над това за какво ще работи името ми.

Томи се взря учудено в Микаел и забеляза, че лицето му почервеня.

28

— Така, това е ясно — каза Тур Скугволд. — Какво имаш ти, Фруде?

И тримата седяха в стаята за съвещания, където неочаквано ги бе извикал комисарят.

Фруде Танген постави на масата цветна снимка на мъж с арабска външност, който гледаше равнодушно към фотоапарата.

— Британските служби смятат за твърде вероятно този човек да е в момента в Осло. Истинското му име е Мустафа Маджид, но от много години е сменил сума ти имена. Явно е свързан с групата около фундаменталиста Абу Хамза в лондонската джамия във „Финсбъри Парк”.

— Абу Хамза е в затвора — добави Скугволд. — Осъден е на седем години. Лежи ги в Англия.

— Точно така — кимна Фруде Танген.

Сандра с учудване забеляза в ъгълчетата на очите му бръчици, които не бе виждала преди.

— Мустафа Маджид е гражданин на Великобритания — продължи Фруде. — Когато арестували Абу Хамза, той се потопил на дъното. Преди е действал чрез сайт, който е вербувал млади мюсюлмани за световен джихад. Сайтът на британските воини-муджахидини. Неведнъж е излизал зад граница, в това число и в Афганистан през деветдесет и осма и деветдесет и девета, предполага се, с вербувани. Трябвало е да преминат обучение в тренировъчните лагери на „Ал Кайда”. Както съобщават британските служби, от информатор в Осло е станало ясно, че по всяка вероятност той в момента е тук.

— Открили ли сме го? — попита Сандра.

— Затова сме тук — отговори й Фруде.

Сандра го изгледа учудено. За миг й се стори, че той завъртя насмешливо очи.

— Току-що получих съобщение, според което в момента е на някакъв адрес в района „Грьонлан”. Всичко говори за това, че той именно е Мустафа Маджид. Има подправен паспорт на името на Азиф Абаси, което е използвал и преди.

Сандра се наведе напред, завъртя снимката и се вгледа в нея. На външен вид бе между тридесетте и четиридесетте, с брада със средна дължина. Дълга черна коса, тясно чело. Очи — кафяви, нос — тънък.

— Доколкото ни е известно, той е в Норвегия от четири месеца, а може би и от повече — продължи Танген, навивайки ръкавите на ризата си. — Не е обявяван за издирване у нас.

В този момент се намеси Скугволд и Танген се обърна към него.

— Причината, поради която търсим Мустафа Маджид или Азиф Абаси, ако ви е угодно, е много интересна, защото името на Азиф Абаси се е появявало няколко пъти по време на разпитите на нашите студенти — премести погледа си върху Сандра той. — Най-малкото трима от тях през последните седмици или месеци са влизали по един или друг начин в контакт с него. Наистина, аз не съм сигурен, че младите ни приятели знаят кой е той всъщност. Споменаха името му сред имената на другите, с които са се срещали в джамията. Така ли е, Фруде?

— Мустафа Маджид може да се окаже много важна персона в норвежката им общност — каза Фруде. — Преди всичко обаче е тук, защото се крие от зоркия поглед на британските власти. На тях много им се иска да си поговорят с него.

— Нямат обаче заповед за ареста му — добави Скугволд.

— Интересно — каза Сандра и се облегна назад на стола си.

В този момент Скугволд отново се взря в нея.

— А какво ново при теб?

Тя поклати бавно глава и захапа долната си устна. Като че ли в гласа му бе прозвучал упрек? Нима бе очаквал, че през този ден всички, като с магия, щяха да имат новини?

Тур гледаше подред ту Фруде, ту Сандра.

— Дадоха ни още хора. Фруде ще следи хода на операцията и при необходимост ще се включи в нея. Да се надяваме, че Мустафа Маджид ще ни доведе до нещо смислено. Има ли въпроси?

29

— Гледай как се прави — каза Микаел на Томи и сребристосивият му ягуар спря пред светофара. — Кои бутони трябва да се натискат и кога — забарабани нетърпеливо с пръсти по волана той. — В много отношения е като търговията — обърна се към Томи той. — Трябва да се разчита на емоциите, а не на разумните действия.

Отиваха да събират пари. За първи път. Томи притисна влажните си длани към хладната кожа на седалката.

— Нас ни ръководят емоциите, чувствата — продължи Микаел. — Никога не слушай онези, които казват, че решенията се взимали на базата на старателно обмисляне. Това не е истина. Хората съвсем не са рационални. При това точно онези, на които рационалността им е необходима, са най-малко способни на такава. Помисли! Защо човекът трябва да плати точно сметката, която ще му представиш ти, а не конкурентите ти? — постави длан върху скоростния лост от полиран махагон той и включи на първа. — А конкуренцията в нашата работа е жестока, можеш да бъдеш сигурен. Чекмеджето на бюрото на всеки длъжник, заплашен от събиране на дългове, се чупи от тежестта на неплатените сметки — светна зелено и Микаел влезе в тунела. — И така — хвърли бърз поглед на Томи той. — Защо длъжникът ще предпочете теб?

Томи погледна към решителния профил на колегата си.

— От страх.

— Да. И говорим за готовността да се плати, за да се избавим от страха. Събирачите на дългове действат на тази база.

— Може обаче да наплашиш някого и с други неща — каза Томи. — Със загуба на жилището, на колата, с продажба на имуществото на търг. Със загуба на репутацията…

— Точно така. Това е думата — прекъсна го Микаел. — Репутацията. Уважението. Според мен човек се страхува най-вече не от загубата на материалните неща, а от свързаното с това негативно впечатление.

Той намали скоростта и се преустрои зад мерцедес с немски номера и туристическа каравана, който неясно защо се бе озовал в зимната Норвегия.

Томи съвсем не се радваше на предстоящото. Да седи срещу човек, който дължеше пари, му идваше нанагорно. В Данъчната служба бяха държали длъжниците на разстояние, като при нужда бяха прибягвали до телефонни разговори. А срещата очи в очи бе съвсем друго нещо.

Междувременно Микаел продължаваше да разсъждава:

— Страхът е просто чувство. Едно от многото. Има например и любов, омраза, учудване, увереност — направи жест с ръка той. — За да залагаме на тях и за да намерим аргументи, които да доведат нашия длъжник до нужната ни силно емоционална реакция, ние трябва да разполагаме с информация.

Томи гледаше през прозореца. Приближаваха кръговото движение на детелината. Долу се забелязваха очертанията на забележителната плоска сграда на операта в района „Бьорвик”.

— И тук е голямата разлика — продължаваше Микаел. — Може да заплашваш със сериозни глоби, с купища сметки и извлечения и някои няма да се трогнат ни най-малко от това. Достатъчно е обаче да ги заплашиш с душевна болка и те ще направят всичко, за да я избегнат — отново махна с ръка той. — Точно това е залегнало в основата на концепцията ни. Ние събираме дори и най-незначителната информация за клиента с една-единствена цел — да намерим слабото му място, да разберем кои лостове трябва да задвижим, за да получим максимум ефективен резултат. За едни е достатъчно на вратата им да почука човек с каска и униформено кожено яке, а за други трябва да се събере подробна информация за различни страни от живота им. Помни, че длъжниците вече са играли тази игра. Те вече са се срещали с кредиторите — усмихна се той. — Но не и с нас.

— От кого купи този дълг?

— Този ли? От моя приятел Пер Улав Древдал. Виждал си го. Вчера вечерта бе в офиса ни.

— Така ли ще работим?

— Какво имаш предвид?

— Просто ще купуваме дългове…

— Дявол да го вземе, Томи! Разбира се, че така ще работим. Задачата ни е да купуваме, не е важно от кого, дългове, от които може да се спечели. Разликата между Пер Улав и „ДЕ” е само в това, че той е частно лице, продаващо дълг на частно лице, а компанията, занимаваща се с кредитни карти, предлага цял портфейл от неплатени дългове. Обемите са различни, но принципът е един и същ.

На картата на джипиеса се появи червено кръгче — мястото, където отиваха. Подминал Ботаническата градина, Микаел зави по една от страничните улици, кара петдесетина метра, паркира на втория ред до синьо фургонче, изключи мотора и дръпна ръчната спирачка.

Томи отвори вратата, но преди да излезе от колата, се обърна:

— И що за дълг е това?

— Аренда на кола.

Микаел излезе и взе куфарчето от задната седалка. Томи го чакаше на тротоара. Фаровете на колата премитаха три пъти, когато Микаел активира централното заключване.

Двамата измериха с поглед сивата четириетажна сграда, която се издигаше пред тях. Слънцето бе ниско и съседните къщи хвърляха дълга сенки.

— Що за човек е?

— Отпусни се — каза Микаел. — Просто гледай и слушай, а аз ще ти покажа как се прави.

От входа излезе момче с черна шапка и пухено яке и те влязоха вътре.

Бе студено почти колкото и навън. Под краката им хрущеше пясък. Нагоре водеше широко стълбище. Изтритите стъпала се бяха извили като дъги.

— На кой етаж е? — попита Томи.

— На третия.

— Сигурен ли си, че има някой вкъщи?

— Обадих се преди час. Бяха си вкъщи — отговори му Микаел.

— Каза ли им кой си?

— Не.

Микаел се тръгна нагоре по стълбите. Томи — след него. На всяка площадка имаше по четири апартамента, на повечето врати нямаше табелки с имената на живущите.

Стигнаха до третия етаж, без да срещнат никого по пътя си. На две от вратите проблясваха месингови табелки. Микаел ги прочете и поклати глава.

— Една от тези е — посочи той вратите без табелки.

Извади от вътрешния джоб на сакото си някакъв лист, разгърна го и го прегледа набързо, след което го сгъна и го прибра. След което почука три пъти силно на най-близката врата. Томи затаи дъх и се ослуша. От апартамента се разнасяха приглушени звуци.

Вратата се открехна, изпускайки вълна от влажна топлина. През пролуката надникна женска глава и изплашени сини очи ги погледнаха. Първо единия, после другия.

— Ане Мидгорд? — попита Микаел.

— Аз съм… — отговори тя тихо и предпазливо.

— Ние сме от инкасовата компания „Глобъл кепитъл” — усмихна се той. — Бихме искали да си поговорим.

Жената открехна по-широко вратата.

— Какво искате?

— Става дума за неплатена сметка. Можем ли да влезем за малко?

Тя тръсна черните си къдрици и повтори:

— Какво искате?

— Става дума за неплатени сметки за кола, която сте взели под наем от фирма „Тонсенхаген” преди малко повече от шест седмици — каза Микаел. Той се усмихваше, а гласът му звучеше с ентусиазма на досаден продавач на прахосмукачки. — За седемдесет и пет хиляди крони.

На горния етаж се отвори врата. Някой излезе от апартамент.

— Но аз говорих съвсем скоро с тях — едва чуто каза жената и отново тръсна къдриците си.

— Може ли да влезем?

— Не, аз…

Отгоре слизаше възрастен мъж. Мимоходом спря поглед върху двамата добре облечени млади хора. Ане Мидгорд се дръпна навътре в апартамента и притвори вратата след себе си.

— Ние, Ане Мидгорд, искаме да ви помогнем в намирането на приемливо решение на проблема. Трябва да преговаряте с нас.

Чуха как тя сложи веригата на вратата. Томи зърна блясък на метал през пролуката.

— Ане Мидгорд? — Микаел продължаваше да стои в същата поза със същата усмивка на лицето.

— Какво… — едва се чу отговорът.

— Вече дължите тази сума на нас и съм сигурен, че сама искате да се договорим.

Тя продължаваше да го слуша, без да затваря вратата. Томи забеляза, че дишането й бе тежко. Той прехапа устни. Усещането — да стои тук пред изплашена възрастна жена, от другата страна на вратата — бе отвратително.

— И знаете ли защо? — продължаваше Микаел.

Тя не отговори.

— Ане… — той въздъхна дълбоко, сякаш съвсем не искаше да говори онова, което щеше да й каже сега. — Знаем, че Улав Стие, с когото сте живели на семейни начала, е починал скоро, след като сте взели колата под наем. И имате проблеми с бившата му жена. Защото вие, Ане, сте взели цялата мебелировка на дома му в Гамлестьолен, област Етнедал. Както сме чули, това не е малко. В това число антикварен предмет за десетки хиляди… Поне така твърди Маргрета, бившата жена на Улав. През цялото време ни питаше дали знаем къде живеете сега.

Веригата издрънча и вратата се отвори. Ане Мидгорд стоеше в рамката й, бледа като платно.

Микаел разпери ръце:

— Просто искаме да поговорим…

Устните й се превърнаха в тънка чертичка. Бе с тясна черна пола, покриваща коленете й.

— Това не… По какъв начин… И понятие си нямате! Вие… — огледа се тя, изглежда, опасявайки се от чужди уши.

— Не искаме да ви създаваме проблеми, Ане — направи крачка напред Микаел. — Седемдесет и пет хиляди обаче са много пари за нас и всичко, което искаме, е да поговорим и да постигнем споразумение. Нека седнем, обсъдим и разработим разумен план за погасяването на дълга. Ние, между другото, въобще не сме заинтересувани да казваме каквото и да било на Маргрета или на някого другиго. Но — огледа се Микаел, — не е необходимо и съседите ви да знаят за това.

Ане Мидгорд се отдръпна нерешително. Следвайки Микаел, Томи влезе в съвременен, простичко обзаведен хол — бели стени и таван, малко мебели, но съвсем нови и скъпи.

Между два червени дивана имаше стъклена масичка. Срещу тях — голям плосък телевизор. Няколко метални статуетки с височина от по тридесет сантиметра бяха разположени по пода до вази с цветя. На масата имаше още една ваза — с бели и жълти лалета.

Ане Мидгорд спря по средата на хола, гледайки ги очаквателно.

— Много елегантно — произнесе Микаел. — Може ли да седнем?

Без да изчака отговор, той направи крачка към единия от диваните и седна. Томи не помръдна от мястото си.

— Нямам седемдесет и пет хиляди — каза тя. — И съм го казвала много пъти на фирмата за даване под наем.

Микаел кимна бавно, сякаш бе на нейна страна. След това хвърли поглед на часовника си.

— Няма да ви отнемем много време, Ане. Надяваме се да постигнем бързо споразумение. Платете ни и повече няма да ви безпокоим. В противен случай… — сплете пръсти той и се наведе напред, — ще се наложи да използваме известната ни информация.

Ане Мидгорд поклати недоверчиво глава.

— Синът ви е бил с вас, нали така? Когато сте изнасяли имуществото от дома на Улав.

— Боже мой! — прикри уста с длани тя.

— Колко имате в наличност? — попита Микаел. — Колко можете да ни платите тук и сега?

Тя се отдръпна към фотьойла до стената и седна, навеждайки се напред, сякаш я болеше коремът.

— Стиан… — прошепна тя. — Не закачайте Стиан.

Томи се обърна към Микаел:

— Микаел, аз…

— Трай! — извика Микаел. Съвсем неочаквано той скочи и се приближи до Ане Мидгорд, която продължаваше да седи свита надве. — Хайде да не стигаме до крайности. Искаме само да си получим дължимото.

Тя вдигна поглед към него.

— Колко имате в момента?

— Няколко хиляди…

Микаел се извъртя малко към Томи и се усмихна победоносно.

Томи поклати бавно глава.

— Само не намесвайте Стиан в това — каза тихо Ане Мидгорд. — И така си има достатъчно проблеми.

— Надявам се, че няма да се наложи — отговори й Микаел. — Давайте парите и да се договорим за останалата сума.

30

— Триъгълен сандвич и лимонада — каза Томи и остави менюто.

Току-що бяха привършили работния ден и бяха решили да хапнат заедно в „КонСенцо”, ресторантче на площад „Солиплас”, близо до офиса им.

Микаел погледна келнера.

— Винаги поръчва едно и също. Скучно е, нали?

На келнера не му бе до шеги. Той се взря в бележника си и промърмори:

— А вие какво ще желаете?

Микаел погледна менюто:

— Да видим… Днес ще опитам… — прекара бавно пръст по страницата той. — Може би вие ще ми препоръчате нещо?

— Няма — отряза го келнерът.

Микаел завъртя очи, затвори менюто и го подаде на келнера:

— За мен също сандвич и лимонада, моля.

Келнерът драсна нещо в бележника си, взе менюто и се отдалечи.

— Не е наясно, че парите са мои — каза Микаел, достатъчно силно, за да го чуе.

— Да върви по дяволите — съгласи се Томи.

Взе от подложката клечка за зъби и махна целофана й.

Микаел го гледаше втренчено:

— Значи според теб съм се държал твърде грубо вчера с нея?

Томи въртеше клечката в ръце.

— Не знам.

— А не. Знаеш — каза Микаел. — Видях, че я съжаляваш. Нали така?

Томи сви рамене.

— Как мислиш, Томи, за какви се представят те, нашите длъжници? Мислиш ли, че на практика са толкова невинни, колкото се стараят да изглеждат?

— Видях само как реагира, когато ти спомена името на сина й. Може би тук има нещо, което ние не…

— А ти си мекосърдечен кучи син — усмихна се Микаел.

— Мамка ти! Откъде изрови всичко това за нея?

— Първо задействах системата ни, а след това се обадих тук-там. Е, и бившата жена на гаджето й добави едно-друго.

— Гаджето й е мъртво — поклати глава Томи.

— Омразата обаче още е жива. Изоставените са просто златна мина. Дори не можеш да си представиш колко е интересно на бюрото на началника на Службата за финансови престъпления именно защото разярените бивши жени искат да докопат своите бивши мъже.

Томи хвърли поглед на човека, който току-що се бе настанил зад Микаел и сега седеше, вперил поглед в края на масата. Като че ли този брадат, дългокос арабин ги поглеждаше изпод вежди. Томи отново поклати глава. Сигурно му се бе сторило.

— Какво знаеш ти за Службата за финансови престъпления? — остави така и неизползваната клечка за зъби Томи. — И представа си нямаш с какви неща се занимават там.

Появи се келнерът с поднос. Остави на масата чаши, бутилки с лимонада и отново се отдалечи.

— Ами знам — усмихна се Микаел. — Един мой приятел работи там известно време.

— Така ли?

Микаел побарабани с пръсти по масата.

— Действай, както ти показах, Томи. Скоро ще открием колцентъра и тогава — напред!

— На мен ми харесаха хората, които бяха на събеседването днес.

— Чудесно — каза Микаел. — Сега това е твоята епархия. Предоставих ти възможността. Набирай хора и ги учи. Твоята задача е да направиш от тях добри специалисти.

— Разбрах го.

— Дай ми резултати и дума няма да ти кажа.

Томи се наведе напред и понижи тон:

— Зад гърба ти седи странен тип. Залагам си главата, че кучият син ни подслушва — усмихна се Томи. — Само не се обръщай.

На лицето на Микаел се появи въпросителна усмивка:

— Кой е той?

— Представа си нямам. Случаен посетител.

На Томи му се наложи да употреби усилие, за да не се пули към брадатия арабин с кривия нос.

Микаел взе бутилката и си наля лимонада. Томи последва примера му. Оставил бутилката на масата, той се наведе отново към Микаел, и опитвайки се да се скрие от арабина, прошепна:

— На външен вид е истински пират! — едва не се разхили Томи. — Брада, дълга коса, чупен нос. Липсва само черната превръзка на окото му.

Микаел се обърна рязко и изгледа от упор непознатия.

— Не трябваше — прошепна Томи и отпи от лимонадата си.

Изведнъж те чуха как се отмества стол. Чужденецът стана рязко и се отправи с бързи и големи крачки към вратата. Отвори я и изчезна през нея.

Томи и Микаел видяха само гърба му. Той пресече улицата по зебрата и зави зад ъгъла по „Фрогнервайен”.

— Изплаши го — каза Томи.

— Ама че тип. Дяволите да го вземат! — поклати глава Микаел.

31

Саид бързаше по улицата и не забави крачка, докато не се озова пред кафето, в което бе влизал и преди. Влезе и си поръча чаша чай.

Преди час бе стоял пред входа на сградата, в която се намираше офисът на „Глобъл кепитъл”. Бе решил да изчака да излезе един от тези двамата, да го проследи до дома му и на следващия ден да проследи втория. А те изведнъж бяха излезли заедно. Лицата им му бяха познати от снимките в интернет. Бе крачил след тях няколкостотин метра, докато бяха влезли в ресторанта.

Наистина бе пълна глупост да седне на съседната маса и да подслушва разговора им. Още повече че не можа да разбере нищо от потока норвежки думи.

Саид плати, взе чая си и се настани на плота до прозореца с изглед към улицата.

Онези двамата бяха седели и му се бяха присмивали. Хората на принц Ясир. Колко смешно и глупаво бяха изглеждали в черните си костюми и с гладко избръснатите си детски лица. Тийнейджъри, представящи се старателно за възрастни, делови мъже. Когато си бе тръгнал, бяха прихнали като две ученички.

Принц Ясир отново го бе подложил на унижение. И отново той не бе могъл да направи нищо. Само ако знаеха какво се случваше в душата му! Само като си помислеше какво би било, ако можеха да изпитат омразата, която го изпълваше? Щяха да се изплашат до смърт. Щяха да избягат при първа възможност. И това щеше да е единственият им нищожен шанс да се измъкнат. Те обаче не го познаваха. Не знаеха колко далече бе готов да стигне. Щяха да съжаляват, че въобще са се родили.

Саид отпи глътка и така удари чашката в масата, че врялата вода плисна направо върху ръката му. Огледа се наоколо. Жената с черния шал на раменете, която седеше на съседната маса, му хвърли бърз поглед. Той стана, усмихна й се и излезе навън.

Закрачи назад по същия път.

И представа си нямаха какво им бе подготвил.

*

Когато след половин час най-сетне излязоха от ресторанта, зъбите на Саид тракаха от студ. Стоеше на отсрещния тротоар и ги наблюдаваше.

Те постояха секунда-две, поговориха си, след което тръгнаха в различни посоки. Рам пресече улицата по зебрата и се запъти направо към него. Саид се обърна. След няколко секунди Микаел Рам го подмина бързо, вдигнал рамене и устремил поглед пред себе си, и се скри зад ъгъла.

Саид го последва.

Рам вървеше бързо по „Фрогнервайен”.

Саид го следваше на двадесет-тридесет метра, взрял се в гърба му. Изведнъж Рам зави надясно и изчезна от погледа му. Саид се затича и го видя вече в края на улицата, по която бе свърнал.

Саид поизостана. Погледна табелата с името на улицата, която бе видял на стената на сградата: „Оскарсгате”. Микаел Рам продължаваше през цялото време направо и пресече следващата пресечка на улицата. Саид тръгна след него. След още стотина метра Рам зави рязко наляво и влезе във входа на жилищна сграда.

Без да бърза, Саид продължи по улицата. От двете страни имаше паркирани нагъсто коли. Постара се да не се взира много във входа на четириетажната сграда, в която бе влязъл Рам — луксозен, шикозен блок с масивна врата в класически стил.

Изчакал малко, той се обърна и тръгна обратно по същия път, но по другия тротоар. Този път спря за миг и разгледа входа и изрядната, като в парк, тревна площ от двете страни на входа. Стисна зъби, треперейки от студ.

*

Микаел пусна пердето и седна във фотьойла в хола, държейки мобилния си телефон до ухото си.

— Томи? Аз съм.

— Къде си?

Микаел чуваше учестеното дишане на Томи и шум от коли. Той явно бе някъде в центъра.

— Вкъщи съм. И искам да ти кажа нещо.

— Какво?

— Помниш ли мъжа от „КонСенцо”, е, онзи, чужденеца? Който седеше зад гърба ми.

— Да, и какво?

— По пътя за вкъщи забелязах нещо странно. Той, дявол да го вземе, вървеше след мен.

— Онзи тип от ресторанта ли? — разсмя се Томи.

— Да. Отначало си помислих, че греша, че е просто съвпадение. Като влязох в апартамента си обаче, надникнах навън. И представяш ли си? Той стоеше долу и се пулеше към входа ми. По дяволите, истински psycho.

Микаел чу как Томи подсвирна:

— И какво? Още ли е там?

— Не, тръгна си.

— Успокой се, Микаел. Не знаех, че толкова лесно се поддаваш на параноята. За какво му е на онзи тип да те следи?

Микаел усети, че трепери. Тресеше го, въпреки че в стаята бе плюс двадесет и пет градуса. Жена му, португалката, не търпеше по-ниски температури. Вечно й бе студено.

— Не знам. Може да е от онези психари с ножовете.

— И това го казваш ти, взимащия парите на хората — чу той гласа на Томи и се усмихна.

— Успокой се, Микаел. Чуй, трябва да вляза в един магазин, така че, ако не ти трябвам…

— Върви по дяволите! — прихна Микаел и прекъсна връзката.

Няколко секунди седя, гледайки мобилния си. Може би Томи бе прав за параноята?

32

Томи сложи ръце зад главата си, облегна се назад на стола и затвори очи. Микаел бе отишъл на среща с представителите на банката и одиторите. Нямаше да се върне до края на деня.

През последните две седмици се бяха случили толкова много неща, че той дори не успяваше да ги осмисли както трябва.

Навел се напред, Томи се взря в монитора. Гледаше сметките, направени от Микаел — екселска таблица, отразяваща първата им голяма сделка. Почти две хиляди физически лица с непогасени задължения по кредитните карти. От няколко хиляди до петдесет хиляди. И малка група хора, дължащи по повече от сто хиляди. Като цяло — дългове на стойност 50 милиона крони. Бяха изпреварили всичките останали инкасови фирми. Това, че най-добрият приятел на Томи работеше в „ДЕ”, им бе помогнало да се включат навреме в търга. Бе им се наложило да платят седем милиона — скъпичко, разбира се, но конкуренцията бе голяма.

Според сметките на Микаел щяха лесно да стигнат до двеста, че и до триста процента печалба. Ако успееха да спечелят от тези краткосрочни заеми 25 милиона крони, то можеше да се смята, че бизнесът им е златен.

Позвъняването на вратата накара Томи да трепне. Той се завъртя на стола си и отиде да отвори. В коридора се чуваха гласовете на четиримата нови служители в току-що създадения колцентър, разположен вляво от стаята за съвещания. Скоро щяха да дойдат още двама. Томи отвори входната врата.

Веднага я позна. Първата им длъжница. Ане Мидгорд. Косата и бе вързана на конска опашка и прехвърлена през рамото, а на лицето нямаше грим.

— Здрасти — каза му тя като на добър познат. — Трябва да поговоря с вас.

Томи се отдръпна, пускайки я вътре.

Тя направи няколко крачки в коридора й спря, чакайки, докато той затваряше вратата. Той й посочи накъде да върви и тя послушно, като кученце, се помъкна след него.

— Казвайте бързо — каза Томи и си помисли, че не е трябвало да я пуска. Трябваше да измисли нещо, да й каже, че няма време, да я попита какво въобще иска. Дланите му се изпотиха от неприятната ситуация.

— Благодаря ви, че ми отделихте време — каза тя и приседна до заседателната маса за дванадесет души.

Томи затвори вратата, седна срещу нея и постави ръцете си пред себе си.

— С какво мога да ви помогна? — гласът му трепереше.

Тя отвори черната си чанта с метални закопчалки, извади гланц за устни и започна да си слага, без да откъсва поглед от него.

Томи чакаше. Бе повече от сигурен какво щеше да последва и се опитваше да набере смелост. Сега щеше да започне един рев. Спомни си думите на Микаел: „А ти си мекосърдечен кучи син”.

— Вие бяхте Ане Мидгорд. Нали така? — произнесе Томи. — Страхувам се, че времето ми е малко…

Тя прибра гланца в чантата си, затвори я и я остави на пода.

— А вие бяхте Томи, нали?

Тя повдигна тънките си като нишки вежди. Устните й блестяха на ярката светлина. Томи кимна отсечено.

— А къде е… Микаел?

— В момента го няма. Извинете, но не можете ли да преминете направо на въпроса? Имам много малко свободно време.

Тя седеше с изправен гръб и въобще не приличаше на нещастна жена. Погледът й блуждаеше по лицето му, сякаш търсейки нещо.

— Аз… — изкашля се тя. — Преди всичко трябва да ви кажа, че посещението ви ми се отрази много зле. Двама силни възрастни мъже — стисна блестящите си устни тя, — биха могли… да направят каквото си поискат с мен.

— Ние не сме престъпници.

— Оставете ме да се доизкажа — прекъсна го Ане Мидгорд. — След това имах усещането — прехапа устни тя, — че сякаш са ме изнасилили. Знаете ли какво е това чувство за една жена? Можете ли да си го представите?

Томи поклати леко глава:

— Съвсем не сме искали…

Тя обаче не го слушаше, продължавайки да разхожда погледа си по лицето му.

— Нещата, които спомена онзи… вашият колега… — преглътна тя. — Отново и отново се питам… Може би това е незаконно? Излиза, че такива като вас могат да направят каквото си поискат с онези, които са им длъжници? Разбирате ли за какво говоря? — махна неопределено във въздуха с ръка тя.

Томи се усмихна нерешително. Много му се искаше Микаел да е тук в момента. Той нямаше да може да се справи с тази жена.

— Всички начини са добри за фирмата ви, така ли? А длъжниците за вас са просто животни? Плячка?

— Разбира се, че не — Томи усети как потрепва ъгълчето на устата му.

— Взехте последните ми пари. През последните дни дори храна не съм си купувала, заради вас и онзи… вашия колега.

— Чуйте ме… Ние се занимаваме с просрочени плащания и просто се опитваме да се договорим с длъжниците — сви рамене той, но изведнъж забеляза, че те и така са си вдигнати нагоре. — Това е всичко. Това е работата ни.

— Намесихте в това и сина ми Стиан. Никога няма да ви го простя — за пръв път тя свали поглед от лицето му и се загледа към затворената врата вляво от него. — Имате ли деца, Томи?

Той поклати глава.

— Тогава няма да ме разберете… Няма да разберете какво означава родна плът и кръв. И колко боли, когато при теб нахлуят непознати и заплашват…

— Никого не сме заплашвали — напрегна се целият той. Време бе да приключва с това. — Ако си мислите… Въобще не сме бандити.

Тя поклати глава.

— В много отношения сте по-лоши и от тях, Томи. Ще ви обясня с какво се занимавате. Търсите най-болезненото място в човека. Ударът може да се преживее някак си, но най-страшната мъка е, когато нарочно чоплят старите рани. И вие много добре го знаете. На Стиан… му трябва спокойствие. Въпреки че…

— Ане Мидгорд — въздъхна тежко Томи. — Кажете най-сетне какво точно искате от мен и си вървете по живо, по здраво. Ако искате да отменим сключената сделка, то вече… вече е късно — добави бързо той.

И не само е късно, помисли си той. Микаел щеше да го убие, ако опиташе. Опита се да погледне демонстративно часовника си, но само махна неловко с ръка. Микаел му бе казал, че те разчитаха на съжалението. Че ще използват всякакви уловки, само за да те притиснат в ъгъла. Стотици пъти го били правили и си мислели, че и този път ще мине.

— Аз не съм мошеничка, Томи. Ние със Стиан трябва да се измъкнем. Вие трябва да ни помогнете…

— Извинете, но не мога да направя нищо за вас.

— Срещали ли сте се… със Стиан?

— Доколкото знам, нищо не свързва фирмата ни с вашия син — поклати глава Томи.

Лицето й се промени и сега съвсем не приличаше на безпомощен длъжник. Ноздрите на носа й побеляха.

— Разказах му всичко — произнесе тя. — Не знам дали разбирате какво означава това… Томи Тенволд.

Когато произнесе фамилията му, Томи трепна.

— Случващото се с мен засяга и Стиан.

— Уви…

— Знаете ли поне нещо?

— За какво?

— За сина ми.

— Не.

— В такъв случай ви очаква голяма изненада, Томи Тенволд.

Той я изгледа учудено. Тя като че ли се усмихваше?

— Заплашвате ли ме?

Ане Мидгорд не отговори. Просто седеше с напълно неописуем израз на лицето.

33

Шира седеше сама на дивана, осветена от синята светлина на екрана. На масата гореше свещ.

Саид влезе в стаята и седна до нея.

— Къде беше? — попита го тя, без да се обръща.

— Много въпроси задаваш.

— Много въпроси ли? Аз? — обърна се към него тя. — Наистина ли мислиш така?

— Събирам информация — каза той.

Шира взе дистанционното и превключи канала. В горния десен ъгъл на екрана се появи логото „TV2”. Вървяха новините. Водещата бе Сири Лил Манес. Шира увеличи звука и остави дистанционното на масата.

Саид оглеждаше тайно профила на жената. Класическа красавица — безупречно гладка кожа, малък нос, съвършени очертания на устните. В нея имаше всичко — всичко, което й трябваше за ролята, която й бе определил.

— Защо ме гледаш така? — попита го тя, без да се обръща към него.

— Ти си красива жена, Шира — усмихна се той.

Тя го погледна скептично.

— Тахмина спи ли?

— Да, спи — скръсти ръце на гърдите си тя. — Да не си решил да ме ухажваш?

Той поклати бавно глава.

— Ти си привлекателна жена, Шира. Видях как мъжете се обръщат след теб. Ние с теб обаче сме брат и сестра, нали така? — усмихна се той.

— Така е, Халед — усмихна се с облекчение и тя.

Секунда-две двамата гледаха екрана — разярените палестинци, които с камъни и колове в ръце щурмуваха някаква сграда.

Саид зажумя, след което погледна отново момичето.

— Искам да те помоля за нещо, Шира. Важно е. Избрали са те за изпълнението на много отговорна задача. Може би най-важната в живота ти.

Тя го погледна втренчено и зениците й се разшириха.

— Ще се справиш с помощта на Аллах.

34

Щом само всичките служители в колцентъра заеха местата си, офисът заживя пълноценен живот. Шест гладни и навити момчета — всичките не по възрастни от тридесетте — седяха всяко в своята кабинка в най-голямата преоборудвана стая със слушалки и микрофон на главата и с монитори пред очите. Към тях бе прикрепен агент, който постоянно снабдяваше шесторката с нова информация. Всичките те бяха преминали обучение по методиката, разработена в главната лисабонска кантора. Телефонните преговори трябваше да са максимум ефективни, а предварително придобитата информация трябваше да се използва хитро и с ум.

Всичко това е фина комбинация между компютърната технология и напредничавата психология, казваше им Томи. От тях се иска настойчивост, учтивост и постигане на резултати. Преди всичко обаче — настойчивост. Длъжниците трябвало лека-полека да свикнат с мисълта, че „Глобъл кепитъл” няма да ги остави на мира, а всичките извъртания и откази ще да доведат до неприятни санкции.

Имаха си вече и финансов директор. Трина Лун — така се казваше тази тридесетгодишна, неомъжена кифла от телемаркския Бьо, имаща диплома от регионалното висше училище и опит в работата като счетоводител в инкасовата фирма „Линдорф”. Тя имаше отделно кабинетче малко по-нататък по коридора. Беше им я осигурила трудовата борса, за което бе получила комисионна в размер на една трета от годишната заплата на Трина — 133 000 крони.

Едрите риби — хората, задлъжнели по кредитните карти с повече от сто хиляди — бяха в отделна група и с нея се бяха заели лично Томи и Микаел. За разлика от дребните длъжници ги посещаваха твърде често в домовете им, а освен това както обикновено ги безпокояха с писма, имейли и телефонни обаждания.

Работата обаче напредваше бавно и Томи се проклинаше, защото това бе неговата сфера на отговорност.

Стрелките на часовника наближаваха седем вечерта, когато той отново отвори обобщената таблица, съдържаща подробности за портфейла със задълженията. Прегледа страницата до самия й край, където бе сборната сума, и се взря в тази мизерия. След това скри лицето си в ръце и бавно се облегна назад на стола. Изоставаха сериозно от плана. Той разтри очи. А след като ги отвори, видя точно пред себе си Микаел, стоящ на вратата.

— Е, как сме днес?

— Зле?

— Хванахме ли някого?

— Хванахме, но малко. Парите са незначителни.

— По дяволите — приближи се до бюрото му Микаел, скръсти ръце на гърдите си и се загледа през прозореца.

— Как е ликвидността? — попита Томи.

— Не е Бог знае каква. Началото е жалко — изгледа го отгоре Микаел. — Първоначалните вложения са твърде големи, текущите — също, постъпленията са твърде малки и всичко отне твърде много време — усмихна се уморено той. — Чу ли ме?

— Колко време имаме?

Микаел поклати глава:

— Едва ли искаш да знаеш.

— Тоест нямаме време?

Микаел сви рамене:

— Утре летя за Португалия.

— О’кей. Трябва ли ти нещо от мен преди заминаването?

— Да. Трябва ми резюме по придвижването за връщането на дълговете. Най-късно до утре, рано сутринта.

Томи кимна.

— Задълго ли заминаваш?

— За ден или два — обърна се Микаел, канейки се да си тръгне, но изведнъж се сети нещо и се спря. — Обади се някакъв тип. Каза, че е спешно. Търсеше теб. Номерът му е в кабинета ми.

— Как се казваше?

— Някой си Стиан. Струва ми се, че е син на онази жена, която навестихме… Ане Мидгорд.

— По дяволите.

— Заеми се с него — каза Микаел и изчезна.

35

Сутрешното оживление по улиците постихна. Колите станаха по-малко. Слънцето освети края на небето. Изглежда, че денят отново щеше да е мразовит.

Мястото на срещата бе доста далече, но Саид реши да отиде пеша. Спусна се надолу по „Финмарксгате” и зави към площад „Тьойен”.

Вчера през деня бяха почукали на вратата на апартамента на Шира. Посетителят не се бе представил. Бе стоял, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на зелената си военна куртка и сякаш бе нервничел. Бе казал на Саид адреса, времето на срещата и паролата. Саид му бе отговорил, че ще е там. Мъжът бе кимнал утвърдително и без да каже нито дума повече, си бе отишъл.

През нощта Саид бе спал тревожно. Знаеше, че се подготвя акция. И че задачата му вече е определена. Не се съмняваше за начина, по който искаха да го използват. Знанията му явно не им трябваха. Щяха да го използват като воин. И бе възможно точно днес да получи конкретната си задача.

Само да не се случеше твърде бързо, защото му трябваше още известно време, за да осъществи много по-важно дело.

Проверявайки по картата, която винаги носеше със себе си, Саид намери с лекота нужния му адрес.

Фасадата на триетажната тухлена сграда изглеждаше олющена и мръсна. Мазилката се бе отлепила тук-там, а боята на прозорците се бе изтъркала. На първия етаж откъм улицата имаше арабски магазин. Няколко щайги с плодове и зеленчуци бяха поставени отвън, под зелената тента с нагревател. През прозорците на горните етажи се виждаха пердета и саксии с цветя. На тротоара стоеше мъж с кафяво яке и пушеше цигара. Саид се приближи до него. Секунда-две се гледаха, след което човекът с якето се усмихна.

— Слънцето клони на лято, дните са по-дълги — каза той и дръпна силно от цигарата си.

— Вече стана два и половина — отговори Саид.

Мъжът хвърли угарката на тротоара и я размаза с отдавна нелъскана кафява обувка.

— Да вървим.

Саид влезе след него в магазина.

Вътре бе тясно и миришеше силно на подправки и билки. Раменете на Саид едва не закачаха рафтовете отляво и отдясно, докато минаваха през магазина, пълен със стока. В дъното, между купчините чували с ориз, се открои врата. Мъжът я отвори и пропусна Саид напред. Тръгнаха по коридор, покрай чиито стени бяха струпани някакви сандъци. Подът бе мръсен, покрит с боклук и останки от бакалски стоки. Изкачиха се по тясно стълбище. На едно от стъпалата спеше, свил се на кълбо, черно-бял котарак. Той скочи и засъска срещу Саид.

— Не те хареса — засмя се мъжът. — Сигурно си мисли, че ще изловиш всичките му мишки.

Той отвори вратата към следващата площадка. Саид влезе и чу как вратата се затвори след него.

В лицето му лъхна горещина. Осветлението бе мъждиво, прозорците със спуснати щори, а дебелият килим под краката му бе сякаш влажен.

В мебелираната стая седяха двама — Марван Ханжур с каменното си лице и един непознат, когото Саид никога не бе виждал преди. Плешив, прегърбен.

— Седни, Халед — произнесе Марван Ханжур. — Чакаме още един.

Саид кимна на плешивия; свали тежкото си палто, шапката и ръкавиците си, седна на един стол и се огледа. Стаята бе пълна с маси, столове и фотьойли с всякакви форми и размери като в мебелен склад. На пода лежаха няколко пласта персийски килими.

Марван стана бавно.

— Време е за молитва — каза той. — Хайде да извършим ритуалното миене.

Приближи се до вратата на отсрещната стена и я отвори. Оказа се, че там има малка баня. Измиха подред ръцете, лицата и краката си, а след това се отпуснаха на колене върху единственото свободно място. Марван — отпред, а Саид и плешивият — рамо до рамо зад гърба му.

Щом само свършиха, на вратата се почука тихо.

В стаята влезе четвъртият. Бе висок. С брада, черна коса, а оскъдното осветление не позволяваше да се видят добре чертите на лицето му. Единственото, което Саид забеляза, бе твърде тясното му чело.

— Селям, братя — каза влезлият и поздрави подред всеки.

Никой не споменаваше имена. Седнаха в кръг един срещу друг. Прозорците, изглежда, бяха лошо уплътнени, защото се чуваше ясно шумът от колите отвън.

— Трябва да се случат важни неща — каза Марван, облегнал се назад във фотьойла и поставил ръце върху подлакътниците. — И за да имаме успех, трябва да се подготвим добре.

— Иншалах — произнесе плешивият.

Саид забеляза, че новодошлия не го свърташе на едно място — ръцете му се движеха постоянно и той непрестанно се озърташе наоколо.

— Да пристъпваме веднага на въпроса, за да може да свършим по-бързо — продължи Марван.

— Един момент — каза неспокойният, ставайки. Приближи се до прозореца, дръпна лекичко края на щората, погледна навън и стоя така няколко секунди. След това пусна щората и се обърна: — Чиста ли е квартирата? Проверихте ли?

— Тук сме в безопасност — отговори му Марван.

— Откъде знаете? Може стаята да се подслушва.

Марван седеше като статуя.

— Повярвай ми! — каза той. — Тук сме в безопасност. Можем да говорим спокойно. Използвали сме това място само веднъж, преди няколко месеца.

Високият остана до прозореца. На фона на светлината те виждаха само силуета му.

— Имате ли камера за наблюдение?

— Не — отговори Марван.

Онзи се върна на мястото си и седна отново.

— Те са навсякъде — каза тихо той. — Навсякъде. Повече предпазливост няма да е излишна.

— Разбирам — отговори спокойно Марван. — Ние обаче сме достатъчно предпазливи.

Високият разпери ръце и погледна Саид и плешивия, сякаш питайки ги за мнението им.

— Какво става с провалилата се група? — попита Саид.

— Позволете ми да кажа няколко думи — отговори му Марван. — Провалът на студентската група нанесе твърде малко вреди. Няма никакви признаци норвежката полиция да е надушила нещо. Основната свръзка на студентите е изведена отдавна от страната. Държим под наблюдение периферните им контакти. Ако полицията прояви интерес към когото и да е от тях, веднага ще го изведем извън пределите на Норвегия.

Неспокойният сякаш се успокои. Непоколебимото спокойствие на Марван се предаде на останалите.

— Причината за днешната ни среща е несъстоялата се акция. Възложено ни е да осъществим нова.

Саид преглътна. Това беше. Единият му крак затрепери бързо. Той притисна коляното му с длан и хвърли поглед към плешивия, който гледаше съсредоточено Марван.

— И трябва да се действа бързо — продължи Марван. — И без това подготовката се проточи доста.

Неспокойният кимна.

— Парите вече са тук.

И двамата с Марван измериха с поглед първо Саид, а след това плешивия. Избираха.

Саид усети как го облива пот. Трябваше да попита за подробностите, но не можеше. Погледна бързо към плешивия и за най-голямо свое учудване забеляза, че лисината му е мокра от пот.

*

Тъмносиният опел „Вектра” бе паркиран плътно от дясната страна на улицата, на сто метра от арабския магазин. Бе между други две коли, но двамата агенти от Службата за сигурност към полицията виждаха много добре вратата на магазина.

Онзи, който седеше на пътническата седалка, взе от задната фотоапарат с телеобектив и през защитното стъкло на колата го насочи към мъжа с кафявото яке, който пушеше на улицата до щайгите със зеленчуци и плодове.

— Сигурен ли си, че влезе там? — попита го шофьорът.

— Напълно — отговори вторият и натисна бутона, правейки цяла поредица от снимки на човека с якето.

Шофьорът се отпусна и скръсти ръце:

— Тогава ни остава само да чакаме.

*

След четиридесет минути от магазина един след друг и с интервал от по няколко минути, излязоха четирима мъже, всичките облечени по западен образец.

Първите двама бяха непознати на полицаите, но третия го познаха — Мустафа Маджид или Азиф Абаси, както се представяше в Норвегия.

Агентите снимаха и тримата.

Последен от магазина излезе човек, приличащ малко на Мустафа Маджид — със също толкова гъста коса и брада. Само че през цялото му лице имаше белег и носът му бе чупен. Полицаят насочи обектива към него, а той постоя няколко секунди, озъртайки се наоколо, след което си взе довиждане с човека с кафявото яке и пресече улицата.

Фотоапаратът не престана да щрака, докато той не изчезна от поглед.

36

— Защо аз? — попита Шира.

— Така трябва — отговори Саид.

Мотрисата на метрото, в която пътуваха, забави ход. Саид стана и се отправи към вратата.

Шира също стана и тръгна след него. Застана до него, хванала се за металната дръжка. Станция „Майорстюа”. Стиснала устни, Шира гледаше мълчаливо сребристите си маратонки.

— Ще се справиш чудесно — каза Саид.

Възрастната жена до тях изведнъж се обърна към Саид и се усмихна. Те говореха на арабски, така че тя, разбира се, не бе разбрала нито дума. Подбутнала Саид по рамото с пръст, тя посочи Шира:

— Красавица. Много красиво момиче.

Саид отстъпи встрани и се извърна демонстративно. Бе разбрал какво бе казала възрастната жена, но не знаеше какво и как да й отговори.

А тя ги гледаше с усмивка, докато мотрисата най-сетне не спря и вратите не се отвориха.

На рамото на Шира висеше червен спортен сак. Бе опънала силно назад тежката си коса и я бе стегнала с лента на конска опашка. Преминаха на отсрещния перон и излязоха на улицата по тесния коридор. Саид спря пред зебрата в очакване на зелена светлина. На сто метра пред тях се виждаше големият кръгъл купол на кино „Колизей”. Шира го настигна и застана до него.

— Трябва да се действа внимателно — каза тихо Саид. — Много внимателно. Ловният инстинкт трябва да се стимулира през цялото време. Ако плячката отстъпи лесно, отпиши го.

— Ти какво? — погледна го с раздразнение Шира. — Колко пъти може да се повтаря едно и също. Според теб трябва да бъда учена ли? Мислиш, че не знам нищо?

Светна зелено. До фитнесклуба имаше само няколкостотин метра.

Спряха пред входа на „Еликсия-Колизей”. Саид започна отново да обяснява, но Шира го прекъсна с досада. За пръв път показваше открито характера си. Жестикулирайки разпалено, тя изстреля на арабски:

— Стига ме поучава, Халед! Не съм дете!

С това се и разделиха. Саид тръгна обратно към метрото.

Шира погледна бързо часовника си. Томи Тенволд щеше да дойде чак след половин час. Щеше да успее да оформи временното си членство, да се преоблече и да се запознае с обстановката.

*

Човекът с черното пухено яке спря на отсрещната страна на улицата, срещу „Еликсия-Колизей”, и свали фотоапарата от рамото си. Уж случайно наведе обектива към тротоара, наблюдавайки с крайчето на очите си тази двойка.

Когато жената размаха ръце срещу спътника си, той ги улови във визьора и защрака с фотоапарата. Снимаше и снимаше, а през това време жената се обърна рязко и влезе във входа. След като мъжът изчезна от погледа му, фотографът пресече улицата и влезе в „Еликсия-Колизей”.

37

Томи по принцип бе решил да пропусне тренировката си, но около шест, готвейки се да напусне офиса, промени решението си. Микаел току-що му се бе обадил от Лисабон и ако се съдеше по гласа му, бе в добро и оптимистично настроение. Говореше така, сякаш нужният им допълнителен капитал вече бе осигурен. Умората, която през целия ден бе измъчвала Томи, изведнъж се изпари. Поради това, тръгвайки си, той все пак взе спортния си сак.

В коридора се сблъска с Трина.

— Спортуваш ли? — усмихна се тя, кимайки към сака на рамото му. — И на мен няма да ми навреди да го правя.

Някак си бе досадна. Особено през последните дни. Както и да е, но на него съвсем не му се искаше да флиртува с Трина. Първо, защото въобще не бе по вкуса му, и, второ, защото работеха заедно. Бе се нагледал до какво водят задевките между колеги. В Данъчната служба една секретарка бе влязла в психиатрията след бурен роман с женения си началник. Така че хич нямаше да му хареса, ако Трина ходеше в същия фитнесклуб, в който и той. Томи не искаше да дели с никого времето, което прекарваше там.

— Просто така. От време на време.

И с какво се занимаваш?

— Тичам и помпам — отговори той, заключвайки кабинета си.

Тръгнаха надолу по стълбите.

— И къде? — попита Трина.

— В „Еликсия” — отговори той.

На тротоара се разделиха. Томи закрачи по зимно тихите улици на район „Фрогнер”.

Завил по „Фрогнервайен”, той спря изведнъж. Отпред, на светофара на кръстовището с „Нилс Юелсгате”, той забеляза нисък силует с дълго палто. Младеж. Стоеше с лице към него, вдигнал дясната си ръка, и сочеше с пръст към Томи.

Томи се спря, оглеждайки се объркано, но наблизо нямаше жива душа. Пръстът нямаше кого друг да сочи. В мига, в който вече бе отворил уста, канейки се да попита какъв е проблемът, младежът се обърна рязко и спокойно тръгна нататък, през кръстовището. Томи сви рамене и продължи пътя си по „Фрогнервайен”. И представа си нямаше защо този тип бе стоял по средата на улицата и го бе сочил с пръст, но в душата му бе останало нещо неприятно.

Петнадесет минути бърз ход и той вече бе на мястото. Преоблече се в анцуга, намери свободна пътека за бягане и затича в обичайния си бавен тръс. Както обикновено, на всеки пет минути увеличаваше темпото и след двадесет минути тичаше с всички сили. Най-трудни бяха последните пет минути. Принуждаваше се насила да тича. Щом обаче започна тренировката, мисълта за младежа с дългото палто бързо се изпари.

Отдясно тренираше дебелак на средна възраст. Крачеше бавно, вкопчваше се в дръжките и дишаше тежко. На главата си имаше големи слушалки, а на кръста — малък розов айпад. Женски модел.

Томи тъкмо се канеше да започне второто ускоряване, когато на свободната пътека отляво се появи нов персонаж. Той му хвърли бърз поглед — момиче с дълга черна коса, вързана на конска опашка. Мургава — изглежда от Южна Европа или Латинска Америка. Той продължи да тича, гледайки право пред себе си. След няколко секунди обаче отново хвърли поглед вляво. Момичето стоеше на пътеката, разглеждайки безпомощно бутоните върху таблото за управление. Позабавила се, тя натисна един и зачака. Без резултат. Натисна друг бутон и отново — безрезултатно. Сви рамене, усмихна се и хвърли бърз поглед към Томи. Той и се усмихна в отговор.

— Натиснете този — каза той, продължавайки да тича, и й посочи зеления бутон с надпис „Quick Start”. — След това можете да регулирате скоростта оттук — добави той, задъхвайки се, и й показа откъде.

Тя все още се бавеше. В края на краищата обаче натисна предпазливо зеления бутон и пътеката тръгна. Момичето започна да крачи.

— Сега този ли? — попита тя, посочвайки бутона „Speed”.

— Да — издиша Томи. — Няколко пъти подред. Така се увеличава скоростта.

Тя му се усмихна и натисна няколко пъти бутона, след което се затича.

Тичаха рамо до рамо и от време на време Томи поглеждаше към нея.

Момичето гледаше съсредоточено точно пред себе си, потънало в мислите си. Дългата му опашка се поклащаше насам-натам. Бе с тясна фланелка с къси ръкави и сив спортен панталон. Томи си спомни, че наскоро бе чел някъде, че жените с фигура, приличаща на пясъчен часовник, най-много се харесвали на мъжете. В смисъл че подобна фигура пробуждала в мъжете древни инстинкти, защото притежателките и се отличавали с плодовитост.

Чувстваше, че има нещо вярно в тази теория.

Малко по-късно по слепоочията и горната устна на девойката се появиха бисерни капчици пот. Томи караше по обичайния си начин, продължавайки да увеличава скоростта на всеки пет минути. През последните пет минути той, както винаги, се бореше със себе си и не поглеждаше към момичето. Щом само приключи с тичането и забави скоростта на пътеката, той хвърли поглед наляво. Чернокосото момиче обаче вече не бе там. Пътеката спря, той слезе от нея, взе от дръжката хавлиената кърпа и изтри лицето си. Огледа се. Момичето бе изчезнало.

Томи се приближи до силовия тренажор — първия от шестте, които обикновено обикаляше по два пъти. И през цялото време оглеждаше помещението, търсейки момичето.

Приближавайки се до третия тренажор, най-сетне я видя. Тя се упражняваше на тренажора за мускулите на бедрата, точно до онзи, на който той обикновено помпаше мускулите на прасците си. Томи се приближи до тренажора, заложи натоварване от 70 килограма, седна и хвърли бърз поглед по посока на девойката. Тя не го забеляза. Гледаше съсредоточено пред себе си и при всяко усилие лицето й се изкривяваше.

Свършил, Томи стана и отново изтри лицето си с кърпата.

— Как мислите, този става ли за мен? — неочаквано се чу зад гърба му.

Томи се обърна. Тя стоеше, усмихвайки се въпросително, и сочеше тренажора, от който току-що бе станал.

Той се вгледа в нея. Бе висока. Почти колкото него на височина. Върху горната й устна все още проблясваха капчици пот.

— За коя група мускули е този тренажор? — продължи тя, правейки крачка към него. И отново тази почти детска, открита усмивка.

— За задната част на бедрата — отговори той.

— Ще ми помогнете ли?

— Разбира се — бузите му бяха обхванати от горещина. Тя имаше фантастична усмивка. Той се приближи до тренажора и намали натоварването до 25 килограма. — Седнете, ще ви покажа.

— Благодаря — каза тя, сядайки на тренажора, който той бе напуснал преди минута-две.

Томи и показа как работи тренажорът. Следвайки инструкциите му, тя пристъпи към упражнението. Той зае съседния тренажор, а тя започна бавно разтягането.

— Усилието достатъчно ли е?

— Малко е малко — отвърна тя, приповдигайки вежди.

Той стана и го коригира.

— Сега е по-добре — каза тя.

— За пръв път ли сте тук? — попита той.

Тя се напрягаше с всички сили, стиснала зъби.

— Да. Не знам дали всичко това си заслужава. Извинявам се, но все пак предпочитам да тичам.

Той стана, усещайки, че изглежда неестествено, като стои без работа.

— А вие? — попита с усмивка тя, оглеждайки го. — Ако се съди по външния ви вид, сте чест гост тук.

— Благодаря — той се усмихна бързо и понечи да премине към следващия тренажор, но тогава тя завърши упражнението и застана пред него.

— Ще имате ли малко време да ми покажете и другите тренажори?

38

— Тур, може ли за минутка?

С чаша с кафе в ръка Тур минаваше покрай кабинета на Сандра и тя го извика през открехнатата врата. Той се спря, направи крачка назад и надникна през пролуката.

— Влез! — каза нетърпеливо Сандра.

Тур отвори вратата и влезе в до невъзможност подредения й кабинет. До стената, люлеейки се на стола, седеше един от агентите — Ула Еген. Той стана и подаде ръка на Тур:

— Здрасти!

Тур прехвърли чашата с кафе в лявата си ръка и отговори на ръкостискането му, след което се обърна към Сандра, която седеше от другата страна на бюрото.

— Можеш ли да седнеш за минутка? — попита тя, побутвайки свободен стол към Тур.

Тур седна, остави кафето на края на бюрото и едва сега обърна внимание на многото снимки, които лежаха върху него.

— Ула току-що се върна от наблюдение — поясни Сандра. — Кажи, моля те, на Тур всичко, което каза и на мен.

— С момчетата следихме няколко дни Мустафа Маджид — изправи се на стола Ула Еген.

Сандра кимна и помръдна ръка в смисъл на: „Давай по-бързо!”

— Стана ясно, че общува с няколко лица, които могат да ни заинтересуват. Например ето с този — взе от бюрото една от снимките Ула и я подаде на Тур.

Тур взе снимката. Лице на арабин в едър план — брада, коса до раменете, внимателен поглед, крив, осакатен нос.

— Казва се Халед Шакур — продължи Ула Еген. — Пристигнал е в Норвегия преди месец. Живее при сестра си до „Карл Бернерплас”.

— Къде е направена снимката? — попита Тур, вглеждайки се във фотографията. На заден план се виждаха тухлена стена и прозоречна рамка.

— До арабския магазин на „Тьойен” — отговори Еген.

— Излезе оттам след среща с Мустафа Маджид и с още двама — подбра той още две снимки и ги постави пред Тур.

— Ето с тези.

Тур ги погледна набързо и поклати глава. Не, не ги познаваше.

— Знаете ли за какво е била срещата?

— Не — поклати глава Ула Еген. — По принцип само предполагаме, че са се срещнали. Обаче се появиха там на практика по едно и също време и си тръгнаха също така един след друг.

— А що за магазин е това? — попита Сандра. — Кой е собственикът?

— Един турчин — отново се залюля на стола Ула. — В Норвегия е от двадесет години. Нямаме нищо срещу него.

— Със сигурност не са говорили за търговия — погледна скептично към Ула Тур. Сигурно защото, помиеш си Сандра, Ула се люлееше на стола, а Тур не обичаше това.

— Решихме да поогледаме по-отблизо Халед Шакур — каза Еген. — Следих го няколко дни. Тогава и открих онова, за което току-що казах на Сандра — усмихна се той.

— Доста интересна ситуация — хвърли бърз поглед на Сандра той. — Не е обаче съвсем ясно засега какво да правим с това. Дали ни интересува, или не.

Тур отпи глътка кафе.

Ула върна стола в нормално положение и се наведе напред:

— Следях Халед Шакур и сестра му Шира. Стигнаха с метрото до „Майорстюа” и тръгнаха към фитнесклуба „Еликсия-Колизей”. Тя, сестрата, влезе, а Халед Шакур тръгна обратно. А преди да се разделят, спореха сериозно.

Тур вдигна вежди и погледна към Сандра.

— Следва най-интересното — каза тя.

— Реших да проследя сестрата.

Тур сви леко рамене.

— Просто… — продължаваше Ула, — просто надушвах, че там има нещо… Помислих си, че ще ме заведе до нещо интересно.

— Хубавица — каза Тур, когато Сандра му подаде снимката й.

Ула веднага се смути.

— Аз не заради това…

— Добре, добре… — махна с ръка Тур. — Давай нататък!

Ула Еген потри длани.

— Е, та, значи, тръгнах след нея. Извади си временна членска карта — после проверих — преоблече се и отиде при тренажорите. А аз седях в приемната и наблюдавах. След няколко минути тя заговори с младеж с норвежка външност. Прекараха заедно около час в тренировъчната зала, а след това — още двадесет минути в местното кафене. След това се разделиха и аз се прехвърлих на младежа.

Тур затвори очи и въздъхна тежко.

— А когато разбрах кой е младежът, веднага ми стана много интересно — побърза да добави Ула. — Казва се Томи Тенволд и наскоро започна работа в ословската инкасова фирма…

— „Глобъл кепитъл” — прекъсна го Сандра. — Скоро ти показвах бележка за тях.

— Така е — нетърпеливо ги изгледа Тур.

— Ако си спомняш, „Глобъл кепитъл” принадлежи на някакъв принц от Саудитска Арабия. Проверих хората, които работят там. Оказа се, че майката на Микаел Рам е норвежка, а баща му — палестинец. Развели са се преди осемнадесет месеца. Бащата — Джарах Али Абдал — е много богат предприемач. От последните съобщения за него току-що научих, че живее в Йордания. И ето кое е интересното — на няколко пъти името му е свързвано с тероризма. Възможно е да е финансирал ислямистките групировки. Наистина, досега не са му повдигани обвинения. И ние все още не знаем дали Микаел Рам поддържа връзка с баща си.

Ула Еген постави още една снимка пред Тур:

— Това е Томи Тенволд.

Тур погледна снимката — млад мъж; гъста, руса коса. До него има жена, той й отваря вратата. Тя влиза някъде, обърната с профил към него. Косата му сякаш е влажна, сресана зад ушите. На лицето му има широка усмивка.

— Влизат в кафенето. Приказваха и се смееха като влюбена двойка — потри брадичка Ула.

Тур продължи да разглежда снимките.

— Според теб дали са се виждали преди, или това е първата им среща?

— Представа си нямам — отговори Ула. — Той я развеждаше из тренировъчната зала и й показваше всичко там. Напълно е възможно да са се уговорили да се срещнат там.

Тур кимна.

— Схващаш ли нещо? — попита го Сандра.

— С извинение, схващам над какво си блъскате главите тук.

— Казвай! — каза Сандра. — Трябват ни свежи идеи, нови подходи.

— На практика искате да знаете дали ще си губим времето и ресурсите за толкова неопределена следа — отпи от кафето си Тур и набързо прерови снимките. — Подозирате връзка между саудитския принц; инкасовата фирма; английският терорист, който се крие в Норвегия; този арабин — посочи той снимката на мъжа с дългата коса и брада, — и сестра му? — разпери ръце Тур. — Имаме ли нещо друго?

— Засега не — отговори Ула.

— Мустафа Маджид е пряко свързан с терористите — каза Сандра. — И той е единственият, свързан с нашите четирима студенти. Между другото, какво става с останалите разпити?

Тур поклати глава.

— Нищо ново — усмихна се той. — Значи, бихте искали да се хванете за тази сламка?

Сандра извърна с досада поглед. Тур се наведе напред и отново започна да рови снимките.

— Връзката е слаба. Мисля, че разработката на тази двойка от тренировъчната зала няма да ни даде нищо. Много второстепенни хора са — стана и се усмихна подред на всеки от тях. — Не искам да развалям компанията, но ако не ви трябвам повече, то, с извинение, отивам да си гледам работата.

— Още едно въпросче? — каза Сандра.

— Кажи! — усмихна й се с най-дружелюбната си усмивка Тур.

— Ще възразиш ли, ако поопипам тази инкасова фирма с главна кантора в Португалия?

— Няма, разбира се. Само не губи твърде много време.

39

На вратата на кабинета му се почука. Томи вдигна глава и видя пухкавата физиономия на Трина. Бе бледа и за пръв път не се усмихваше.

— Имаш ли минутка? — попита тя.

Томи свали ръце от клавиатурата и се извърна от компютъра:

— Какво има?

Трина едва ли не крадешком се промъкна в кабинета му и затвори вратата след себе си.

— Онзи Стиан днес се обажда поне десет пъти, не по-малко — прошепна тя, сви устни и добави: — А сега се появи лично. Там е — кимна по посока на входната врата тя.

— Стиан ли? — лицето му трепна, без да иска.

Трина кимна енергично:

— Арилд и Петер също имат проблеми с един клиент, който се обажда и заплашва да дойде тук… — поклати глава тя. — Боже милостиви, не ми харесва всичко това.

Томи преглътна слюнката си и попита:

— И какво, пусна ли го?

— Да — прошепна тя и посочи с палеца зад гърба си. — Там е.

Томи въздъхна със стон и стана рязко:

— О’кей, аз го поемам.

Докато излизаше иззад бюрото, Трина го гледаше уплашено.

— Той като че ли… Ох, Господи… — сведе поглед тя и поклати глава.

Томи се спря пред нея.

— При нашата работа това е в реда на нещата — каза той и постави върху рамото й влажната си длан.

Трина вдигна поглед към него.

— Наеха ме да се занимавам с финансови въпроси, а не…

— Успокой се! — каза Томи и се опита да се усмихне. — Микаел върна ли се?

— Не. Нима не си чул?

— Какво?

— Останал е за още един ден в Лисабон.

— Добре.

Томи се приближи до вратата и я решително отвори.

Веднага позна младежа. Бе същият, който бе стоял на „Фрогнервайен” и го бе сочил с пръст.

Стиан Мидгорд, който бе нисък скинар, висок около 165 сантиметра, бе облечен явно не в съответствие с времето. Върху износената си фланелка, която, изглежда, някога е била черна, той носеше само разкопчано дънково яке и бе с черни дънки, с прорези на коленете.

Томи се спря. Стиан все още не го бе забелязал. Разхождаше се напред-назад до входната врата, забил поглед в пода. Зачервените от възбудата бузи, неравномерното му дишане и неспокойните движения говореха сами за себе си.

Томи направи няколко крачки към него. Трина се промуши зад гърба му в кабинета си и веднага затвори вратата.

Стиан замря, втренчил се в пода. След това вдигна бавно глава и устреми поглед към Томи. Дишаше през устата, тежко, като след тичане.

— Появи се най-сетне — каза той с нисък, пресипнал глас, който въобще не се връзваше с външността му.

— С какво мога да помогна?

Без да сваля поглед от Томи, Стиан бавно, като на забавен кадър, се придвижи към него. Спря едва когато го приближи плътно. Бледите му устни се разтегнаха бавно в усмивка. Стоеше, вдигнал поглед, и гледаше Томи, който бе с една глава по-висок от него.

Томи усети, че му е горещо. Ръцете му висяха като бастуни. Краката му се пълнеха с олово. Нямайки сили да гледа повече в безсмислено изцъклените очи на малчото, той отмести поглед.

— Виж ти какъв си бил отблизо?! — каза тихо Стиан.

Кимна, сякаш с одобрение, и вдигнал, както и преди, глава и полуотворил уста, измери Томи с поглед.

— Как се чувстваш в бившата болница? — попита той. — Апартаментчето хубаво ли е?!

Отстрани на врата му се виждаше татуировка. Започваше някъде под кръглата яка на фланелката и завършваше до меката част на ухото.

— Какво желаете?

— Искам да те поогледам — стана още по-широка усмивката му. — Просто да те видя.

С крайчеца на езика си той облиза устните си.

Томи поклати глава. Облизването на устните, погледът, усмивката — от всичко това струеше неотвратима заплаха. А той се чувстваше безсилен, апатичен… Устата му бе пресъхнала.

— Ако си мислите, че можете да идвате тук със заплахи…

— Аз обичам майка си, а ти? — прекъсна го Стиан.

— Майка ми е умряла — отговори му Томи, направи крачка към входната врата, отвори я и се отдръпна. — Вървете си! — гласът му трепереше и той бързо се огледа наоколо. — Махайте се! Вън оттук!

Секунда-две Стиан стоеше на място с все така отметната леко назад глава. След това се приближи бавно до Томи. И отново спря.

— А моята е жива — каза той. — И не понасям, когато някакви задници я ядосват. Знаеш ли поне кой съм аз!

Стиан се разля в широка усмивка.

Дишането на Томи зачести. Случващото се му се струваше нереално. Трябваше да се избави от този психясал малчо. Момчето явно бе от отделението за буйни луди.

— Моля ви да си тръгнете — каза Томи.

Стиан се приближи съвсем плътно до него с все още отметната назад глава и пробивайки дупка в него с погледа си.

— От тази минута те съветвам да се озърташ на всяка крачка.

От очите му лъхна огън. Томи го хвана за рамото; разтърси го така, че краката на младежа едва не се отлепиха от пода; и го избута през вратата право на стълбището.

Стиан падна на ръце.

— Върви на майната си! — извика му Томи. — Изчезвай!

Стиан стана бавно. Лицето му бе почервеняло. Усмивката му бе изчезнала. Посочил Томи с треперещ пръст, той изръмжа:

— Ти си ненормален. Ще съжаляваш за това.

Томи тресна вратата. Опря се на стената. Дишането му бе учестено. Сърцето му биеше като чук. Този задник знаеше къде живее.

— Боже мой, какво стана?

Томи вдигна поглед. Трина стоеше на вратата на кабинета си и го гледаше изплашено. Той поклати глава и се изправи.

— Няма защо да се тревожиш — каза той, отправяйки се към кабинета си. — Изхвърлих го.

*

— Ане Мидгорд?

— Аз съм — чу се в отговор.

— Обажда ви се Томи Тенволд от „Глобъл кепитъл”. При мен току-що бе синът ви Стиан — трепна гласът му. Той се наведе напред и притисна здраво слушалката до ухото си.

Мълчание. Чуваше само дишането и.

— Чувате ли ме?

— Какво е станало? — говореше бавно, предпазливо, сякаш очакваше взрив, катастрофа, тя.

— Обаждам ви се, само за да ви кажа, че нямам намерение да търпя наглото му поведение. Наложи ми се… да го изхвърля от офиса ни. Той… — изтри с длан потното си чело Томи, — ме заплашваше.

В слушалката се чуваше само учестено дишане.

— Чувате ли ме?

— Какво сте направил?

— Какво имате предвид? Изхвърлих го през вратата.

— Не… — прошепна тя.

— Поведението на сина ви бе съвсем неприемливо. Следващия път ще се оплача в полицията — каза Томи.

— Оставете ме на мира — прошепна тя. — Оставате ме!

Прещракване. Той остави слушалката.

Томи отмести телефона и прокара пръсти през косата си. Не можеше да направи нищо повече. Оплакването в полицията нямаше да доведе до нищо, защото това бяха само едни думи.

*

След час се почука тихо на вратата на кабинета му и Трина надникна предпазливо през вратата.

— Тръгвам си — каза тя.

Томи стоеше до прозореца и гледаше колите, движещи се по вечерната „Бюгдьойале”.

— О’кей. Приятна вечер — отговори той с измъчена усмивка.

Срещата със Стиан не излизаше от главата му. Изхвърлил този идиот през вратата, той така и не бе успял да се съсредоточи и да свърши нещо полезно.

— А онзи… — усмихна се бързо Трина, — си отиде, нали?

Томи кимна, но го сви под лъжичката.

— Разбира се, че си отиде.

— Няма ли да ме изпратиш? — попита нерешително тя.

— Разбира се.

Той излезе от кабинета и я изпрати до изхода. Отворила решително вратата, Трина погледна площадката. Чула обаче забързан тропот на крака по стълбището, тя трепна и замря. Покрай тях претича мъж с офисна папка под мишница и изчезна на следващата площадка.

Томи се усмихна ободряващо.

— Отдавна си е отишъл. Няма от какво да се страхуваш.

— На външен вид бе пълен психар.

— Той си е психар.

Трина се усмихна кратко и излезе на площадката.

— Приятна вечер, Томи — каза тя и забърза надолу.

Той стоеше на вратата, докато не чу как се хлопна входната врата. Погледна стълбището и се върна в кабинета си, след като предварително се убеди, че вратата е заключена. Хвърли бърз поглед на часовника си. Бе пет и половина. След час и половина щяха да се срещнат отново. В „Еликсия”. Опита се да мисли за друго.

40

Саид стана от молитвеното килимче и го сгъна. След това извади компютъра си, седна на края на леглото и го включи.

През последните дни прекарваше много време в редактирането на сайта си — блог, в който под никнейма Food-maniac предлагаше готварски рецепти, простички, взети от английската готварска книга, която бе намерил в библиотеката на Шира. През опцията за анонимност бе изпратил на своя ар-риядски приятел Валид Хабиб имейл с адреса на блога и шифъра — всяка трета дума на всеки втори ред. Прочитайки всяка трета дума на всеки втори ред, Валид Хабиб щеше да получава кратко и просто съобщение, което щеше да предава на майката на Саид. Валид бе разбрал всичко. Саид бе получил от него също анонимно писмо: „Майка ти се зарадва”. Тя не можеше да му отговори по никакъв начин, но поне бе започнала да получава дори и кратки вести от сина си. Валид, разбира се, ги предаваше устно, когато отиваше в Джида, а това се случваше доста често. В Джида живееше семейството му, а и работата му в саудитския филиал на „Арамко” изискваше пътувания до там.

Днес Саид шифрира в поредната рецепта следното съобщение:

„Всеки ден се моля баща ми да оздравее”.

След това изключи компютъра, прибра го и отиде в кухнята.

Шира миеше съдовете. Тахмина седеше по пижама на масата и ядеше каша. Саид седна срещу нея, гледайки как тя вечеря спокойно.

Забеляза, че Шира е раздразнена от нещо. Миеше съдовете, избърсваше ги и ги прибираше с резки движения.

Тахмина дояде кашата си, допи млякото си и погледна усмихнато Саид.

— Косата ти е дълга — каза тя.

— Отиваш да си лягаш ли? — попита я той, усмихвайки й се в отговор.

Тя сви устни и няколко пъти завъртя рязко глава.

— Не. Отиваш — каза Шира, изтри си ръцете с кърпа, приближи се до дъщеря си и я взе на ръце. — Кажи: „Лека нощ!”

Тахмина пъхна палеца си в устата си и със свободната си ръчичка помаха на Саид. Той й помаха в отговор и стана. Шира и Тахмина изчезнаха в спалнята, а то се премести в хола.

След няколко минути се появи Шира. Затвори вратата и седна срещу Саид, гледайки го сериозно.

— Не ми харесва всичко това — каза тя.

— Трябва — сви рамене той.

— Защо?

Той се усмихна разсеяно и поклати глава.

— Защо не ми казваш нищо?

— Ще го научиш, когато му дойде времето.

Тя въздъхна шумно и повтори:

— Мразя всичко това.

— Кажи ми… — повдигна вежди той и я изгледа с интерес. — Какво стана днес?

— Срещнахме се. Пак там.

— В тренировъчната зала ли?

— Да.

— И какво?

— След това ме заведе да видя апартамента, който искал да си купи.

Саид кимна замислено.

— Що за апартамент е?

— Голям. Мансарда.

— Иска да ти се хареса. Това е хубаво.

— Така ли? — отрони уморено Шира.

— А след това?

— След това си тръгнах. Казах, че ми е време за Тахмина.

Устата на Саид се изкриви от раздразнение.

— Казала си му, че имаш дъщеря?

— А ти как мислиш, Халед? Че ще го крия ли? Той се зарадва, когато го чу. Ще да е много зле, ако го разбере впоследствие, и реши, че нарочно съм го лъгала. Освен това аз въобще не мога да лъжа. Казвам онова, което е. Така е по-лесно.

Саид затвори очи и поклати глава:

— Е, и как реагира той?

Шира се наведе напред на стола, дърпайки с пръстите си трите тънки сребърни гривни на лявата си китка.

— А трябваше ли да има някаква „правилна” реакция, Халед? Обясни ми!

— Не. Просто щеше да е по-добре да не му го бе казвала — той потри длани. — Та как реагира той?

Шира отхвърли кичура коса, паднал на лицето й.

— Представа си нямаш от това.

Той я погледна учудено.

— Ти мислиш като консервативен мюсюлманин, Халед. Не знаеш нищо за тази страна, за този народ. Какво знаеш за обикновения норвежец? За това как се отнася към жените, как мисли?

— Спокойно ли го прие?

Тя го изгледа без надежда.

— Остави това на мен, Халед. Знам какво правя.

— Ще се срещнете ли пак?

— Да. И ме остави да действам по свое усмотрение.

— Гледай да не сбъркаш, Шира. Много е важно. Много по-важно от всичко останало.

На лицето й отново се появи умора.

— Кажи какво трябва да правя, Халед. Искам всичко това да свърши, колкото се може по-бързо.

41

— Успокой се! Винаги е имало смахнати, които си мислят, че могат да постигнат нещо със заплахи — каза Микаел.

Седяха около кръглата маса в стаята за преговори. Микаел току-що се бе върнал от Лисабон. Само преди половин час бе слязъл от експреса, който го бе докарал от летището до гарата пред Националния театър, и веднага се бе отправил към кантората.

Томи гледаше колегата си. Той изглеждаше много добре с бялата си риза и все така бе пълен с оптимизъм и енергия.

— По-добре да бе крещял или налитал на бой — каза тихо Трина и отметна от челото си русата си коса. На масата пред нея имаше две папки.

— Момчето явно е психар — каза Томи. — Определено в чутурата му е пълен хаос.

Микаел се усмихна ободряващо:

— Ще се нагледаме на такива като Стиан. Учете се да се абстрахирате от това. Деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет стотни от тези не са опасни. Ще вдигнат малко шум и ще ни оставят на мира — премести поглед към Томи той. — Ти нали го изхвърли през вратата?

Томи кимна.

— Ето виждате ли. И е изчезнал, щом само е съобразил, че е отишъл твърде далече — погледна към Томи той, а след това — към Трина. — Сега всичко е наред, нали така? Никой не ви наблюдава от вдигнати яки?

Томи се размърда неспокойно на стола си. Не му харесваше тази история. Само от спомена за Стиан го побиваха тръпки. Микаел обаче бе, разбира се, прав. Не трябваше да се поддават на страха, защото иначе трябваше да затворят сергията.

— Как мина всичко в Лисабон? — попита той.

Микаел се наведе напред и забарабани с пръсти по масата.

— Засега не ни припират. Разбират, че поначало е необходимо време, за да тръгне всичко по мед и масло. Няма обаче да ни търпят дълго. И те, дявол да го вземе, ми дадоха да разбера добре това.

— Представи ли им пълния отчет? — попита Томи.

— Каквото поискаха, това им представих.

— А обосновката? — попита Трина и постави ръка върху една от папките си, сякаш там се криеха всичките проблеми.

— Ще ни изпратят нещо, но повечето трябва да си го направим сами — погледна към Трина Микаел: — Какво ще кажеш?

Тя отвори папката; разлисти листата в нея; намери страница, изпълнена с редове от цифри; и леко прехапа устни:

— Резултатите не са кой знае какви.

— Толкова ли е зле всичко? — попита Микаел.

Томи гледаше настрани. Знаеше какво казват цифрите, защото именно той отговаряше за тях. Приходите бяха твърде малко и идваха твърде късно. Работата вървеше вяло.

Трескавата руменина се свлече от бузите върху шията на Трина.

— Към днешния ден сме си върнали няколко процента от целия портфейл. Колкото да покрием едва-едва текущите разходи. Ликвидността… не изглежда много добре — тя извади листа от папката и го подаде на Микаел.

Той му хвърли бърз поглед и го остави настрани.

— Къде е проблемът, Томи?

— Не знам… Изглежда, че… просто не ни провървя…

— Лошо — усмихна се Микаел.

— Какво друго мога да кажа? Работим по системата — каза Томи, — следваме инструкциите, подкопаваме почвата под краката им, използваме цялата информация, която успяваме да намерим, но…

— Но какво?

— Буксуваме. Няма връщания. Поради това и казах, че не ни върви. Например да се принуди човек е на практика невъзможно… И представа си нямам колко длъжници са ни върнали писмените искания и са оставили без отговор обажданията от колцентъра ни.

— Те работят здраво — каза Трина и кимна разгорещено в потвърждение. — Виждам го. А Томи, той… едва не спи в офиса.

— Мда — върна й листа Микаел и тя веднага го скри в папката. — „Много” не е всичко. Може би трябва да се действа по-напористо, с ум? — погледна към Томи той.

Томи усети как лицето му пламва.

— Не трябва да се правиш на мъченик, Томи — стана Микаел. — Утре имаме среща с инвеститорите. Ти също ще присъстваш.

Томи също стана.

— С какви инвеститори?

— Скоро ще разбереш — отговори му Микаел. — Преди това обаче трябва да се посъветвам с нашия финансов директор — усмихна се на Трина той. — Да пресметнем някои неща във връзка с новото предложение.

— Ново предложение ли? — взря се учудено Томи в него.

— И този път е доста голямо — отговори му Микаел. — Току-що говорих с „ДЕ”. Предлагат ни скандинавския си пакет. Най-големия.

— А по-точно?

— Как ти се струва един милиард крони, невърнат по кредитните карти?

*

Когато Микаел излезе след няколко минути, Томи вдигна слушалката и набра номера, на който трябваше да се обади много отдавна. Докато чакаше отговор, той барабанеше с пръсти по бюрото.

След три сигнала се чу гласът на чичо му.

— Здрасти! Томи съм — облегна се с усмивка назад той.

— Томи! Не познавам номера. От новия си офис ли се обаждаш?

— Да. Как сте?

— Всичко е наред. При теб как е? Отдавна не сме те чували.

— Не мога да се оплача — гледайки към барелефите по тавана, Томи се усмихна още по-широко. — Развиваме се по малко. Точно сега планираме да купим едномилиарден портфейл с дългове. Работи по цяло денонощие.

— Ух ти. Разказвай!

Томи разказа накратко на чичо си за събитията от последните седмици, като, разбира се, премълча за проблемите с ликвидността и търканията с Микаел. Нямаше защо да ги тревожи без нужда.

Разказът му, изглежда, направи впечатление на чичо Ерик. Миналия път бе говорил със съвсем друг тон, помисли си Томи. Може би и в неговия глас звучеше повече оптимизъм и енергия?

— Ух ти — повтори чичо му. — Големи сделки въртите. А на личния фронт как е?

Томи сякаш видя с очите си чичовата си усмивка под пищните мустаци.

— Като цяло, също има нещо — отговори той. — Но едва сега започва.

— Лизбет ще се радва да го чуе. Ех, Томи, до теб трябва да има жена. Ще ти е от полза.

— Да, леля ми го каза — каза Томи.

— Кога ще ни дойдеш на гости?

— В момента не мога. Работим денонощно, така че е трудничко да отсъствам сега.

— По-внимателно там — каза чичо Ерик. — Аз, докато работех, що неща съм видял… Понякога животът пречупва хората. При това къде по-бързо, отколкото си мислиш.

— Ще внимавам.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — отговори Томи и въздъхна тежко. — Кълна се.

*

Вече се смрачаваше, когато Микаел влезе в кабинета на Томи.

Томи вдигна възпалените си очи от компютъра. Бе свалил вратовръзката си, а косата му бе разрошена.

Микаел седна, преметна крак върху крак и усмихвайки се широко, потри ръце.

— Е, какво? Изяснихте ли го? — попита Томи.

— Да, да, без проблеми.

— Бюджетът винаги може да се подправи — каза Томи, — но с останалата част от счетоводството е по-трудно.

— Всичко ще е наред! — възкликна Микаел. — Инвеститорите ще се влюбят в нас от цялата си душа.

— Като „Finance Credit” ли?

— Зарежи! — усмихна се Микаел. — Ние сме част от сериозен международен холдинг. „Глобъл кепитъл” е солидна фирма. В момента просто изпитваме малките трудности на началото. Малко забавяне, но всичко ще се получи.

— Мислех си, че си дяволски недоволен.

— А не — врътна глава Микаел. — Работата ще даде резултати. Просто е въпрос на време.

Томи погледна недоверчиво колегата си:

— Има ли нещо, което не знам?

— Освен това, че ти си песимистът тук. Поне така си мислех доскоро — усмихна се Микаел, след което се настани във фотьойла и постави ръце върху подлакътниците му. — Трина ми спомена…

— Какво?

Микаел сви рамене.

— Че са те видели на оглед.

— На какъв оглед.

— На оглед на апартамент. Луксозна мансарда във „Фрогнер”, на „Гуленльонесгате”. И не си бил, между другото, сам. А, Томи? Може би аз нещо не знам?

— По дяволите — тръсна глава Томи. — Човек не може да направи една крачка, без…

— Търсенето на апартамент означава, че вярваш в начинанието ни. Ето какво разбрах аз. И колко милиона си готов да дадеш за гнезденцето?

— Дявол да го вземе…

Микаел го изгледа с любопитство:

— Това с нея сериозно ли е?

— Кой ме е видял там?

— Двама приятели на Трина. И те са били на огледа — сияеше целият Микаел. — И какво? Симпатична ли е?

42

Томи не я бе виждал от четвъртък, когато се бяха срещнали в „Еликсия”. Тогава тя бе бързала за някъде и едва свършила с тренировката, веднага си бе тръгнала за вкъщи. В петък и събота не можеше да се среща с него. Бе казала: „Работата, детето и други задължения”. „Може да обядваме в неделя?” Тогава тя се бе усмихнала: „Какво пък? Става”.

Казано накратко, се бяха договорили за неделя, в „Брокер”, заведение на „Бугстадвейен”, където обикновено се събираше младежта от западното предградие. Мястото бе предложено от Томи.

Предишната вечер бе ходил на концерт в зала „Рокфелер” със състуденти от Висшето търговско училище. След това се бяха поразходили по баровете в район „Грюнерльока”. Концертът не бе лош, но всичко останало бе скука. Просто се бяха мотали из града, с когото срещнат. На него обаче не му бе харесал никой, а може би и той не се бе харесал на никого. С момичетата също не му бе провървяло. Малкото, които бе заговарял, се оказваха досадни или вече с някого.

И той, разбира се, бе разбирал къде е проблемът. Мислите му се бяха въртели само около Шира и предстоящата среща с нея на другия ден. И въобще трябваше да прати по дяволите тези заседявания по баровете.

Първият от тримата се бе предал в един и половина през нощта. Томи бе издържал още около час и се бе върнал вкъщи към три-четири сутринта. След това бе спал до дванадесет.

Дори след продължителния душ се чувстваше зле, но поне главата му се бе прояснила. Облече нови дрехи. В петък си бе купил от „As You Are” във „Фрогнер” панталони с цвят каки и светлосив пуловер. Бе дал почти четири хиляди.

*

В три без петнадесет той спря пред „Брокер” на „Бугстадвейен”, забави се за секунда и влезе вътре.

По това време „Брокер” бе пълен с негови връстници, които страдаха след вчерашния алкохол на чашка кафе и чаша минерална вода. Някои си взимаха бира и хамбургер. Томи се огледа. Шира още не беше дошла. Намерил свободна маса до стената, той седна така, че да вижда вратата.

Келнерката сложи менюто на масата му. Той си поръча кафе с мляко и плъзна поглед из залата. Вслуша се в себе си и откри, че вчерашните осем-десет половинлитрови халби бира и досега са си в него. В слепоочията му шумеше.

Тя се появи точно в четири. Спря се на входа и се огледа, примижала след яркото слънце. Томи я забеляза веднага. Бе с дънки, дълго кожено яке и черен шал на раменете. В едната си ръка носеше кафява чанта.

Томи се понадигна и извика:

— Шира!

Тя го видя и на устните й заигра усмивка. Приближи се до масата му, целунаха се някак си по бузите, целувайки въздуха, и седнаха един срещу друг.

— Радвам се да те видя — каза Томи.

Шира остави чантата си на пода, оглеждайки се. Със спокойни, сдържани движения съблече якето си и го закачи на облегалката на стола.

Томи се стараеше с всички сили да не я гледа от упор. Преметна крак върху крак.

— Много ли ме чака? — попита с усмивка тя.

— Не, пет-десет минути — излъга той.

Шира си играеше с тънките сребърни гривни на дясната си китка.

— А тук скоро няма да има къде да се влезе, нали?

Той кимна късо.

— Как се казва дъщеря ти?

— Защо ти е това?

— Е, все за нещо трябва да говорим.

— Тахмина — каза тихо тя и отмести погледа си. Лицето й изведнъж се промени. Между веждите й легнаха две вертикални бръчки.

Той я погледна.

— А баща й… той…

Толкова бързо, колкото бе станало сериозно, лицето й се промени отново. Сега тя се усмихваше.

— Искаш да знаеш историята на моя живот, така ли? Не е ли малко рано за това?

Той сви рамене.

— Не знам. Рано или късно трябва да науча повече за теб… — огледа се Томи. На съседната маса се настаняваше двойка. Той се обърна отново към Шира — Можеш ли поне да ми кажеш цялото си име?

— Азам — каза тя. — Фамилията ми е Азам.

— Така. Сега знам малко повече — подаде и менюто Томи. — Сандвичите тук са хубави.

Известно време тя се запознаваше с менюто. Томи я гледаше. Не можеше да откъсне поглед от нея. Искаше му се да я погали по главата, по гъстата коса, да вдъхне сладкия й аромат, да я усети, да я събере цялата в себе си. Каква бе тя? Мека и покорна? Или силна и взискателна? Каква бе тя на практика под дебелата броня, с която и сега не искаше да се раздели?

Изведнъж момичето вдигна очи и погледите им се срещнаха. Тя се усмихна бързо.

Шира остави менюто. Томи извика келнерката, която веднага се приближи до масата им.

— Салата „Цезар” и вода с лед, моля — каза Щира.

— БМД[15] и бира — каза Томи.

Келнерката се отдалечи.

Шира се облакъти на масата и подпря брадичката си с ръце.

Томи хвърли бърз поглед в деколтето й. Тя забеляза това и попита с усмивка:

— А какво ще правим след това? Може би ще ми покажеш офиса си?

*

Томи отключи вратата и я задържа за Шира. Тя влезе в неделнишки тихия сумрачен офис. Той затвори вратата и включи осветлението. Големият полюлей с висулки освети хола.

Шира се озърташе с любопитство наоколо, направи няколко крачки по коридора и дори надникна в един-два кабинета, след което се обърна към него.

— Мислех, че тук при вас е… — тя се усмихна, — по-луксозно.

Томи кратко се изсмя.

— Това е само началото. Скоро ще се преместим на друго място.

Това, разбира се, бе безсрамна лъжа, въпреки че вече бяха обсъждали, че този офис не е най-доброто място.

— Началник ли си?

— Не съвсем. Аз съм второто лице — погледна я, косата, усмивката, червените устни, гърдите.

— Харесва ми — усмивката й казваше друго. Тя го дразнеше.

Той се доближи до нея.

— Какво би искала да видиш?

— Къде работиш — каза тя и се огледа наоколо. Бутна първата попаднала пред погледа и врата и влезе в един кабинет.

Томи влезе след нея.

— Това е кабинетът на шефа. Казва се Микаел.

— А твоят къде е?

— Ела да ти го покажа.

Кантонерката в кабинета на Томи бе затрупана с купища документи. На стената зад вратата висеше на закачалка сиво сако. Томи застана на вратата, скръсти ръце пред гърдите си и се взря в Шира.

Тя прокара крайчето на показалеца си по края на бюрото, заобиколи го и се озова до стола. Седна внимателно и погледна пръста си.

— Прах — каза тя. — Тук всичко е в прах.

Томи се подпря с усмивка на рамката на вратата.

Шира се приближи до кантонерката и започна да преглежда любопитно документите — един след друг. Усмивката й ставаше все по-широка.

— Хм, интересно — каза тя, държейки някакъв лист пред себе си.

— Това е конфиденциална информация, Шира — каза Томи. — Нали разбираш?

— Наистина ли? — учуди се тя, продължавайки да чете. Изчакала малко, вдигна поглед към него. — Не много приятно писмо — размаха листа тя.

— В инкасовия бизнес приятното е малко — отговори Томи.

Тя остави писмото и започна бързо да преглежда останалите документи с все същата дразнеща усмивка на уста. След това го погледна отново.

— Може ли да го включа — кимна към компютъра тя.

— А трябва ли?

— Разбира се. Трябва да ми покажеш с какво се занимаваш, както ми обеща.

Томи заобиколи бюрото и застана до нея. След това клекна и включи компютъра, който бе на пода. Включи монитора и изчака, докато на него се появи прозореца за въвеждане на паролата. Наведе се, постави ръце върху клавиатурата и вдъхна аромата на парфюма й. Раменете им се докоснаха. Той се обърна бавно с лице към нея. Шира гледаше екрана.

— Не гледай! — прошепна той и въведе паролата. След секунда върху светлозеления фон се появиха икони.

— Какво е това? — посочи Шира една икона под формата на щит със сребристи букви GC. Под иконата пишеше „Система GC”.

— Нашето тайно оръжие — отговори Томи, приближавайки се към нея.

— Така ли? Колко интересно — каза тя, хвана мишката, постави курсора върху иконата и кликна два пъти. На екрана се появи прозорец със запитване за име и парола. Шира се обърна към него.

— Искам да го видя. Обожавам тайните.

— Там няма нищо интересно.

— Аз ще реша това — тя наведе глава, така че косата й докосна леко лицето му.

Томи не отговори на движението й, но усети ерекция. Въведе „тенволд” в полето за юзъра и натисна табулатора. Курсорът замига в полето за паролата.

— Затвори очи! — каза той и набра бързо паролата: „томи2томи”.

Появи се меню на английски. Шира се наведе напред, вглеждайки се в екрана.

— За какво служи това? — попита тя.

— Така проверяваме нашите длъжници — отговори Томи. — Правим профил на всеки един от тях. И добавяме информация за това какви мерки са предприети и от кого — той кликна върху един от профилите. — Виж!

Тя се приближи до екрана.

— И какво, тук всичко ли е на английски?

— Да. Защото базата ни данни е една и съща във всички страни, с които работим.

— Така. И какво?

— Тази база се използва, за да следим длъжниците — изправи се Томи. — Имаме служители, които им се обаждат и се договарят за дълговете. В работата си използват цялата тази информация.

— Изнудвачи? — усмихна се тя. — Така ли?

Той поклати глава.

— Не — изведнъж си спомни за Стиан и усети неприятно убождане. За щастие никой, дори и самият той, не бе чувал повече нищо за този психар, когото бе изхвърлил през вратата.

Тя се засмя и го погледна с интерес.

— Изведнъж стана толкова сериозен.

Томи поклати глава.

— Искаш ли да ти покажа как работим със системата?

— Не — отговори тя, ставайки. Ръката й се плъзна предпазливо по рамото му. — Според мен това е скучно — стана иззад бюрото тя. — Покажи ми останалото.

Томи излезе бързо от системата. Когато вдигна глава, Шира вече я нямаше. Той се усмихна и поклати глава, чувайки как тя, гонена от любопитството, надниква в следващия кабинет.

43

— Дяволски идиоти — промърмори Тур, остави на масата таблата с кафето и багетата със сирене и шунка и седна срещу Сандра.

Сандра остави салфетката си в празната си чиния. Току-що бе приключила с обяда си и се канеше да напусне столовата, когато изведнъж се появи Тур.

— Какво? — нерешително се усмихна Сандра.

— Нали ти изпрати запитване до португалците? — погледна я с упрек той, разстилайки по навик салфетката върху коленете си.

— И… — проточи тя, съобразявайки трескаво какво би могло да се е объркало. — Да не съм нещо… аз…

Той отчупи голям залък от багетата и дъвчейки го, я гледаше раздразнено.

Сандра никога не го бе виждала такъв. Нова страна на характера ли му беше това?

— Какво е станало?

Без да сваля поглед от нея, той преглътна.

— Дойде съобщение от Интерпол. Няма да повярваш, но лисабонските идиоти са посетили онази фирма… — той поклати глава и изви очи към тавана.

— „Глобъл кепитъл” ли?

— Да — отсече Тур, продължавайки да поклаща глава. — На Службата за сигурност към лисабонската полиция й станало известно, че „Глобъл кепитъл” правела дарения на мюсюлманска благотворителна организация…

— Откъде взе всичко това? — прекъсна го Сандра. — Не съм чула нищичко, а нали това е мое…

— На бюрото ми лежи копие, дявол да го вземе — отново тръсна глава той и взе багетата си. Бе точно като хиена, поглъщаща плячката си.

Двете ръце на Сандра се бяха вкопчили в края на масата. Просто й трябваше да се хване за нещо.

— Разказвай!

Тур досдъвка, преглътна и махна с ръка.

— Тези дарения и твоето запитване… казано накратко, те влезли там. Дяволски идиоти. Схващаш ли каква паника цари в момента там, в този „Кепитъл”. По дяволите, ама че каша са забъркали!

— Какво са направили? — тихо и с прекъсване произнесе Сандра. Ако португалците наистина бяха сглупили така, то всичко отиваше на майната си.

— Ако се съди по онова съобщение, излиза, че са нахлули в офиса на онази… как беше…

— „Глобъл кепитъл” — подсказа му машинално Сандра.

— Точно така — продължи раздразнено Тур. — И подложили изпълнителния й директор на истински разпит — и за даренията, и за дъщерните фирми, особено в Осло — поклати потиснато глава той. — Не, само си представи! Може ли да има такива дървари?! Тъкмо се появи нещичко, за което да се хванем, и ето ти тебе… Всичко на майната си.

Сандра стана рязко.

— Не може да бъде.

— Ти къде?

— Искам да прочета съобщението.

Тур присви очи.

— Което си им написала ли? Не им ли обясни да не се държат като пияни слонове в стъкларски магазин?

Тя усети, че — аха-аха — и няма да издържи и машинално сви ръка в юмрук.

— Не прекалявай, Тур!

— Така ли? — тръсна глава той, но издържа на погледа й. — Нямаме право на грешка, Сандра. Срещу нас са безмилостни негодници, които са готови във всеки един момент да разкъсат на парчета стотици невинни хора. Така че аматьорските грешки не са разрешени. Не са.

Той взе салфетката от коленете си, смачка я и я хвърли на масата.

Сандра взе таблата си, обърна се и се отдалечи.

44

Стюардесата предлагаше отново напитки, но Микаел отказа. Седеше и въртеше в ръце малката бутилчица минерална вода, която стоеше на масичката пред него. Измъчваше го неприятно, гнетящо го предчувствие. Бе се появило предната вечер, веднага след телефонния му разговор с изпълнителния директор Карл Зонтаг. Той се беше обадил на Микаел и го бе помолил да хване първия полет за Лисабон. Разговорът бе кратък — нито обяснения, нито дума защо и заради какво. Той също не бе попитал нищо, защото тонът на Зонтаг не допускаше въпроси.

Микаел веднага си бе запазил билет и бе изпратил на Зонтаг имейл, указващ времето на пристигането му.

Междинно кацане на амстердамското летище „Схипхол”. Икономичната класа на полета на „КЛМ” за Лисабон бе пълна. Наоколо седяха предимно семейни двойки на средна възраст и шепа младежи с ярки дрехи. Доколкото можеше да види, в целия самолет имаше само няколко души с черни костюми като неговия.

Микаел свали облегалката на седалката си назад — уви, само с няколко сантиметра — и се взря в тази пред него. Опита се да прехвърли наум скорошните събития, заради които Зонтаг би могъл да го вика спешно в главния офис. Не намери обаче такива. Последният отчет за събирането на дълговете свидетелстваше за известен напредък. Томи и хората му най-сетне се бяха отлепили от мъртвата точка. Няколко часа преди обаждането на Зонтаг Томи бе наминал при Микаел и му бе показал новите, по-добри числа.

Микаел бе взел тези документи със себе си като доказателство, че са на прав път.

В единадесет часа вечерта самолетът на „КЛМ” кацна на летището в Лисабон. Микаел не бе давал нищо за багаж, поради което излезе направо на улицата и хвана първото свободно такси. След половин час той бе вече в „Тиволи-Лижбоа”, петзвездния хотел на улица „Либердади”, където обикновено отсядаше.

Рецепционистът му подаде бележка — плик, върху който бе името му, написано на ръка. Той прочете:

Dr. Abu-Nasr and Mr. Sonntag will meet you at breakfast 9 a.m. tomorrow.[16]

Вместо подписи имаше два неясни инициала, изглежда, принадлежащи на администратора, който бе приел телефонограмата. Микаел сгъна листчето и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Качи се с асансьора на седмия етаж, в стая 728.

Оставил куфарчето и свалил сакото си, той легна на леглото, застлано със зелена кувертюра и се взря в тавана. Умората му бе изчезнала. Доктор Абу Насър, мислеше си той, какво, по дяволите, ставаше?

*

На следващата сутрин, когато в девет без десет Микаел влезе в залата, в която сервираха закуската, те вече седяха там. Бяха се настанили до прозореца и се бяха навели един към друг, погълнати от поверителен разговор. Видял ги, той се изправи, разтърка мускулите на устата си и закрачи към тях. Забелязаха го едва когато се приближи плътно до кръглата им маса.

Пръв го видя Карл Зонтаг. Стана и му стисна ръката. Личният помощник на принц Ясир, доктор Абу Насър, не понечи да стане. Само подаде ръка на Микаел, сякаш предлагайки му да я целуне. Микаел хвана тази ръка и я стисна леко.

Чувстваше се разбит и уморен. До три през нощта бе лежал, превключвайки телевизионните канали в търсене на предаване, което да му помогне да се разсее. След това бе загасил осветлението, бе изключил телевизора и цял час се бе въртял от хълбок на хълбок, след което бе станал и бе напълнил ваната. Дори и след половин час в топлата вода обаче не бе успял да заспи.

В седем бе станал, бе си взел душ, бе се обръснал и бе слязъл долу. Бе пийнал силно подсладен чай и бе изял малко пресни плодове. Бе постигнал обаче само повишаване на киселинността в стомаха си и сега страдаше не само от смъртна умора, но и от болки в корема.

Микаел седна на свободния стол.

— You got yourself a good night sleep?[17] — попита го Карл Зонтаг.

Бе малко по-възрастен от Микаел, но по-висок, по-тежък и с мощна челюст.

— Thanks — благодари Микаел.

Гледаше ту единия, ту другия и си мислеше: „Нима са забелязали, че въобще не съм мигнал? И че съм нервен?”

— And your wife — попита го доктор Абу Насър, — is she doing well?[18]

— Thanks, she’s fine[19] — отговори Микаел.

— Сигурно искате да поръчате нещо? — усмихна се дружелюбно доктор Абу Насър и старателно попи устни с белоснежна салфетка.

Не бе обичайно да види личния помощник на принц Ясир с черен костюм. Преди Микаел бе виждал само веднъж да не е с бели дрехи.

Пред двамата имаше чаши с кафе, а в чиниите им трохи. Ако се съдеше по всичко, отдавна седяха тук.

— Благодаря, вече хапнах — отговори Микаел.

— Early riser?[20] — попита го Абу Насър и примижа, гледайки го.

— Had to make some phonecalls[21] — излъга Микаел. — И така — премести поглед към Зонтаг той, — помолихте ме да дойда.

— Да преминем направо на въпроса — каза Зонтаг и хвърли бърз поглед на доктор Абу Насър, който седеше спокойно, без да откъсва поглед от Микаел. — Посетиха ни… служители на Службата за сигурност към лисабонската полиция.

На Микаел му стана горещо. Хвърли бърз поглед към доктор Абу Насър.

— Те — устата на Зонтаг се изкриви в гримаса, — се интересуваха от собствеността ни и от факта, че ние — а това съвсем не е тайна — сме давали средства на някои благотворителни организации.

— Muslim charity organizations[22] — добави доктор Абу Насър, отпи от кафето си и необичайно внимателно постави чашката върху чинийката, сякаш се страхуваше да не я счупи.

Микаел не каза нищо. Постави ръце на коленете си, усещайки, че е подгизнал от пот. С удоволствие би разхлабил вратовръзката си и би откопчал горното копче на ризата си, но не помръдна.

— Вече сме свикнали с подозренията… Но властите прекаляват — изпрати бърз поглед на доктор Абу Насър Зонтаг. — Ако питате мен, то това е явно презастраховане. Това, че собственикът на фирмата е саудитски арабин и че правим отчисления за благотворителни фондове, съвсем не означава… връзка с терористични организации. Да ни свързват с организации от типа на „Ал Кайда”… е просто… абсурд. Разбира се.

Микаел смени позата си. Кръвта пулсираше на тласъци във вратните му артерии, притиснати от твърдата яка на ризата му. Едва не се задушаваше.

В погледа на доктор Абу Насър се мярна безпокойство. Дали бе забелязал, че на Микаел му е лошо?

— През цялото време усещахме, че властите ни наблюдават. Онова, което се случи с мен преди няколко дни, обаче е съвсем друго нещо. Специални агенти в цивилно облекло ме взеха от офиса и ме отведоха на разпит. Прекарах там четири часа. Трима души подред ми задаваха въпроси и най-накрая ме измориха — погледна възмутено към Микаел Зонтаг. — Всичко това бе много неприятно.

— Но… — поклати глава Микаел. — Защо?…

— Сега ще разберете защо ви извикахме тук.

Микаел усети как по слепоочието му пълзи капка пот. Вдигна ръка и я махна.

— Зле ли ви е? — попита го доктор Абу Насър.

Точно така. Микаел усети убождането от стотици игли в стомаха си. За тях бе като отворена книга.

— Просто съм уморен малко — отговори той и размаха ръка пред лицето си. — Освен това тук е много топло. В Норвегия сега е студ, зима.

Зонтаг се наведе напред и с цялото си тяло надвисна над Микаел.

— Особено се интересуваха от наскоро открития ни филиал в Осло. Оказа се, че са получили запитване от норвежките си колеги. Поради това ни е много интересно да научим какво става там, при вас.

*

Микаел измерваше безсмислено с крачки хотелската стая, поглеждайки постоянно часовника си. Доктор Абу Насър трябваше да е дошъл преди час. Бе оставил отново бележка за Микаел при рецепциониста, че искал да се срещне с него в стаята му в девет часа вечерта. А сега бе вече почти десет.

Зонтаг бе бесен. Микаел така и не бе могъл да му каже нищо съществено. Съвсем не можеше да си представи каква информация би могла да е изтекла, а още по-малко как и от кого. Обаче бе получил потвърждение, че Норвежката служба за сигурност се занимава сериозно с него. Това означаваше, че стилът на работа трябваше да се промени, при това незабавно. Налагаше се да се действа с най-голяма предпазливост.

Изведнъж на вратата се почука тихо. Микаел се втурна да отвори. Влезе доктор Абу Насър. Седнаха до малката масичка, която бе до двойното легло.

Микаел изгледа въпросително госта си. През последните години бе смятал този човек за свой личен приятел и приятел на баща му.

— Принц Ясир е огорчен — произнесе доктор Абу Насър. — Иска да знае какво става.

— Нямам отговор на това — поклати глава Микаел. — Всичко, което казах на Зонтаг, е истина. Представа си нямам кой се е раздрънкал и за какво.

Доктор Абу Насър не помръдна.

— Кой може да е научил нещо?

Микаел вдигна очи към тавана и за миг замря, триейки потните си длани.

— В офиса ни само двама сме в течение на основните събития — аз и заместникът ми.

— Как се казва?

— Томи Тенволд.

— Знае ли нещо… за страничната дейност?

— Не — поклати глава Микаел. — Невъзможно е.

— Напълно ли?

— Да.

— Въпреки това изтичането на информация е налице — каза доктор Абу Насър. — Трябва да убедя принц Ясир, че в компанията ни в Осло е чисто. Това е много важно. Дори и най-обикновеното подозрение може да му докара неприятности. Изглежда, че и ЦРУ е наясно с действията на норвежката и португалската служба за сигурност. Принц Ясир ми възложи да се разходя из цялата „Глобъл кепитъл” с лупа и да въведа ред. Много е обезпокоен от последствията, които може да има тази история лично за него и за цялото кралско семейство, защото нишките при разследването могат да доведат именно там.

Микаел преглътна.

— По какъв начин обаче…

— Решихме да предприемем някои неща.

— Какво по-точно?

— Трябва да убедим принц Ясир, че и ти, и твоят партньор нямате нищо общо с финансирането на терористите. Това е единствената ни възможност.

— Как обаче ще го докажем?

— Ще ви принудят да кажете истината.

— Но… — усмихна се нерешително Микаел. — Не ви разбирам…

— Ще ви разпитат сътрудниците на Службата за сигурност на кралското семейство. Само на тях принц Ясир им има пълно доверие.

45

Стрелките на часовника подминаваха единадесет, когато Саид чу как Шира влиза в спалнята си. Изчака десет-дванадесет минути и излезе от стаята си.

Облече се топло, заключи внимателно вратата след себе си и слезе долу, без да срещне никого по пътя си. Спря на последната стълбищна площадка и провери джобовете на палтото си — дали не бе забравил ключовете и бележката. Всичко си бе на мястото, той излезе в ледената звездна нощ и с големи крачки забърза към автобусната спирка.

Автобус № 32 дойде веднага. Той се качи, дупчи си билет и седна в края до прозореца. Пред него седяха две чернокоси девойки, всяка с мобилен телефон до ухото. И двете дърдореха на висок глас на норвежки, без да обръщат внимание една на друга.

Саид гледаше през прозореца към осветената от уличните лампи зимна нощ.

Срещата с Марван и другите двама го плашеше като нощен кошмар и той се събуждаше нощем, облян в студена пот. Защо бяха избрали точно него и онзи плешив младеж? Защо толкова бързаха всички? На него му трябваше време, достатъчно време, за да осъществи отмъщението си. Всеки ден, всеки час се молеше на Аллах. Събудил се нощем от кошмара, лежеше и си мислеше дали ще може да се държи естествено с експлозив върху тялото си? А ако изведнъж припаднеше? Щеше ли да изпита болка? Щеше ли да види нещо, да чуе нещо? Лежейки по гръб със затворени очи се опитваше да си представи момента на взрива като на забавен каданс — как главата му, ръцете му, краката му, цялото му тяло, всичките му вътрешности се разлитат на парчета. Кръв, парчета плът, кости. Далече ли щяха да се разхвърчат? Щяха ли да намерят достатъчно части, за да го идентифицират? Може би щяха да намерят ръка, око или няколко пръста?

— Никой не може да ти причини вреда, докато не дойде твоят ден — промърмори под нос той. — Когато обаче твоят ден дойде, никой не може да те спаси.

Как се бе вкоренила в него омразата, помисли си той, от момента, в който Нура за пръв път му бе показала синините си. Помнеше раменете и врата й на синьо-черни и жълти петна. Най-вече обаче си спомняше очите й, които молеха за прошка, че показва на него, на брат си, онова, което бе направил собственият й съпруг. Невъзможно бе да се срещне отново с Нура, без да е отмъстил за нея.

Едното от момичетата пред него изчурулика: „Засега!”, изключи връзката и прибра мобилния си телефон в чантата си. След това се обърна бързо и го погледна. Приятелката й продължаваше да говори.

Саид сведе глава и се взря в ръцете си. Омразата му растеше и глозгаше сърцето му. Той сви и отпусна юмруци.

Тази възможност му бе дал в щедростта си Аллах. Останалото той трябваше да свърши сам. Собственият му живот не означаваше нищо. Осъществил отмъщението, той щеше да е готов да се срещне със сестра си. Само дано да имаше време.

След десет минути автобусът спря на „Солиплас” и той слезе. Остана на спирката няколко секунди, оглеждайки се наоколо. В този късен час на улицата почти нямаше минувачи. Саид пресече павираната улица и зави по „Бюгдьойале” към сградата, в която се намираше офисът. С усилие на волята си се принуди да върви спокойно.

Изравнил се с прозорците на „Глобъл кепитъл”, той се вглежда внимателно няколко секунди в тях. В цялата сграда бе тъмно. Нямаше никого.

Той изчака, докато покрай него мина някакъв автобус, ускори крачка и претича през улицата. От другата страна замря и се огледа. На двадесет-тридесет метра от него към тротоара се приближи кола и спря, без да изключва мотора и фаровете. На предната седалка имаше силует на човек. Без да сваля поглед от колата, Саид се отправи бавно към входната врата. В движение извади от джоба си халката с двата ключа, които Шира бе взела от шкафчето в колцентъра. Пред самата врата погледна бързо надясно. Колата все още бе там. Той подбра ключ и го пъхна в ключалката.

Ключът стана.

Той го завъртя, отвори вратата и след две секунди вече стоеше в осветения вход. Убедил се, че входната врата се е затворила, той започна бавно, предпазливо да се изкачва по стълбите.

46

Томи се усмихна нерешително:

— Шегуваш се. Наистина ли е за утре?

— Не се шегувам — поклати глава Микаел. — Поканата е лично от принц Ясир, което означава, че нямаме избор.

— Ама защо? — заболя го стомахът Томи.

Не знаеше защо, но все пак не му харесваше. Защо бе това бързане?

Още от Лисабон Микаел го бе помолил да изпрати с експресна поща паспорта си и заявление до посолството на Саудитска Арабия в Стокхолм. Всичко трябвало да се направи колкото се може по-бързо. Микаел бе започнал да подготвя документите си направо от Португалия. Поканата от принц Ясир вече чакала в посолството и за да получат визи, трябвало да изпратят там формално заявление и паспортите си.

Сега Микаел стоеше на вратата, държейки в една ръка паспортите с готовите визи, а в другата — билетите, донесени преди няколко минути от куриер.

Томи се облегна на облегалката на стола си.

— Не ти ли намекнаха поне за какво е това бързане?

— Чужда култура — сви рамене Микаел. — Решили са и веднага са го направили.

— А в главната кантора какво казаха?

— Нищо особено.

— Ти не попита ли?

— Питах, разбира се. Така ми и отговориха, че, видиш ли, принцовете правели, каквото си поискат, защото имали достатъчно свободно време. Напълно чужда култура. И в бизнеса били така: речено — сторено.

— Но Боже мили… утре сутринта?

— Трябва да заминем, Томи. Нямаме избор.

— А офисът? — плесна с ръце Томи. — Меко казано, съм затънал в работа до гуша.

— За няколко дни ще се справят и без нас.

Томи се придвижи малко напред със стола си:

— Сбъркали ли сме някъде?

— Не знам.

— Тогава къде е проблемът?

— Представа си нямам. Просто трябва да се бърза. Отивай си вкъщи и си приготви куфара.

*

Събудил се, Томи не се чувстваше в свои води, и когато двамата се качваха по стълбата в самолета на „Луфтханза”, не му стана по-добре. Стигнаха до местата си на предпоследния ред, качиха куфарчетата си на мястото за багажа и седнаха — Микаел — до прозореца, а Томи — до него.

Микаел бе бледен. Срещнали се в залата за заминаващи, те почти не бяха разговаряли.

Както се изясни, бе им провървяло е местата, защото пет минути преди излитането в салона нахлу цяла орда момчета с червено-сини спортни екипи и с огромни безформени сакове на раменете. Повечето бяха много високи, сигурно бяха баскетболисти. При вида на тази тълпа на Томи му стана съвсем зле — бе обхванат едва ли не от чувство за клаустрофобия. Имаше чувството, че тези шумни здравеняци са изсмукали целия кислород от салона.

През следващите десет минути червено-сините дългучи се настаняваха по местата си, качваха саковете си на местата за багаж, смееха се високо и се удряха един друг. Зачервените стюардеси тичаха между тях, призовавайки ги да затегнат коланите.

Не останаха свободни места. Самолетът бе пълен до дупка.

Мястото вляво от Томи бе заето от слабоват възрастен господин с кафяв костюм. Седяха притиснати рамо до рамо. Задух, жега, няма какво да се диша. Томи се оригна в шепа и на няколко пъти се запита дали да не стане и да слезе. Едва ли щеше да има сили да издържи дългия полет. Гадеше му се все по-силно. Порови в джоба на предната седалка, но не намери хигиенен пакет там.

Най-сетне самолетът се раздвижи. Стюардесите започнаха да обясняват мерките за безопасност.

Томи погледна към Микаел, който бе притихнал странно. Мълчеше и гледаше през илюминатора. Седя така, докато самолетът не излетя и не премина през слоя от облаци. Едва тогава изпъна, как да е, крака под седалката на пътника пред него и се обърна към Томи.

— Дяволски дълго пътуване ще бъде — каза той, сякаш Томи не го знаеше.

Стюардесите разнасяха подноси с храна и питиета. Томи отказа. Дори не можеше да мисли за ядене. Взе си само кенче кола.

Може би това при тях бе в реда на нещата? Може би принц Ясир се срещаше от време на време с ръководителите на своите филиали? — мислеше си Томи. — Постоянно приемаше всичките началници на регионалните поделения? Така че нямаше нищо особено в пътуването им до Джида. Принц Ясир и най-близките му сътрудници сигурно искаха да държат юздите и да получат подробен доклад за дейността на дъщерната компания.

Настани се по-удобно на седалката. Междинното кацане във Франкфурт бе чак след два часа.

47

В препълнения салон на икономичната класа се вдигна шум, когато по пътя от Франкфурт за Джида високоговорителят съобщи, че понеже самолетът навлизал във въздушното пространство на Саудитска Арабия, повече няма да се сервира алкохол. Стюардесите се заеха да събират празните бутилки, напомняйки на пътниците, че внасянето на алкохолни напитки в страната е строго забранено и наказуемо.

През последните четири и половина часа Томи бе изпил четири малки бутилки с вино и една с коняк, а освен това и няколко халби бира във Франкфурт, докато бяха чакали да се качат на самолета. Съобщението, направено по високоговорителя, обаче го отрезви на мига.

Микаел дремеше до него. Стюардесата раздаваше миграционните карти, които трябваше да попълнят и да представят на паспортния контрол. Томи бутна колегата си по рамото.

Микаел се огледа сънено, протегна ръце и се изправи на седалката.

— Пристигаме ли?

— Тук да не правят тест за алкохол? — попита Томи. — Вече не дават пиене.

— Е и?

— Бил ли си преди тук, или не си?

Микаел се прозя и разтърка очи.

— Бил съм. Тук е така: ако не си пиян като дърво, всичко ще е нормално.

Взеха миграционни карти от стюардесата. По начина на движение на самолета Томи разбра, че са започнали да кацат. Погледна напред. През четири реда по-нататък, в средата на салона, седяха петима араби. Зад тях — жените и децата. Жените си слагаха чадори. Томи задържа погледа си върху тях. По време на полета никой от тях не бе пил алкохол.

В седем вечерта те излязоха на стълбата под горещата звездна нощ. Усещането бе такова, сякаш пред тях се бе разтворила гореща фурна.

На международното летище „Крал Абдул Азиз” по стар обичай откарваха пътниците от самолета до терминала с автобуси. Наоколо имаше гигантски пътнически лайнери — „Боинг 747” от Индия, Пакистан и Филипините. Томи никога преди не бе чувал имената на тези авиокомпании.

Микаел заслиза пръв по стълбата. Бе закачил закачалката на сакото си на пръста си и го бе преметнал на гръб. Томи също бе само по риза, както и повечето мъже наоколо.

Забеляза как към люка до самата кабина докараха по-малка стълба за пътниците от първа класа. Арабин с бяла национална носия и кърпа за главата с червено каре слезе важно, като глава на държава, по стъпалата. След него вървеше жена с чадор, а след нея — три деца. Всичките те се качиха в голяма бяла лимузина. Хора с черни униформи се заеха да прехвърлят в багажника на колата многобройните куфари и чанти „Луи Витон”. Притиснат в препълнения автобус, Томи видя как лимузината се отдалечи.

Сградата на терминала изглеждаше олющена и стара, сякаш бе в някаква бедна африканска страна, а не в най-богатата нефтена държава. Влязъл в нея, Томи веднага усети острата, водеща до гадене миризма на пот.

Наредиха се на една от опашките. Изглежда, че няколко самолета се бяха приземили едновременно, защото наоколо бе пълно с пътници с арабска и азиатска външност. Няколко европейки, чакащи на опашката, се бяха покрили с черни абаи. Униформени охранители се разхождаха сред хората и разменяйки неразбираеми реплики, ги строяваха в колона. На около тридесетина метра от тях се виждаха будките на паспортния контрол, в които седяха хора със същите като на охранителите зелено-кафяви униформи.

Томи хвърли поглед на часа. Бяха стояли вече петнадесетина минути, а опашката не бе помръднала и с милиметър. Опита се да види какво става отпред. Човекът, когото бе видял до будката на паспортния контрол преди няколко минути, продължаваше да стои там.

— Пълна шибанящина — погледна към Микаел той.

Той разхлабваше вратовръзката си. Бе бледен и лицето му — в пот.

— По дяволите — каза той. — Ама че идиотщина!

— Какво се е случило?

— Провал! — успя най-сетне да разкопчае горното копче на ризата си Микаел.

Томи се взря в него:

— Какво се е случило?

— Опасното куфарче… — посочи с пръст дипломатическото си куфарче в краката си. — Забравих… — едва ли не в паника Микаел се огледа наоколо.

— Какво си забравил?

— Подаръкът… Мислех да го дам на един приятел… — изтри с длани лицето си, което бе напълно мокро от потта, той. — Бутилка „Екваториал”[23]. И чаша — комплект за подарък.

Томи веднага усети в устата си горчивия вкус на стомашен сок. Първо, непоносимата миризма на пот, а сега и това… Едва не повърна.

— Шегуваш се. Ти да не си малоумен?

— По дяволите — изръмжа Микаел, бял като тебешир.

— Any problems?[24]

Към тях се приближи един от охраната. Черните очи под козирката на униформената фуражка гледаха ту единия, ту другия.

— No! — каза Томи и тръсна глава. — No problems.[25]

Охранителят бутна Микаел по рамото:

— You. Problems?

Микаел вдигна поглед и се опита да изобрази усмивка.

— No problems — махна с ръка той. — Very hot.[26]

Охранителят ги изгледа още веднъж внимателно, обърна се и тръгна към края на опашката.

— Какво ще правим? — попита Томи.

Микаел затвори очи и с обратната страна на ръката си изтри потта от челото си.

— По дяволите!

Томи се огледа.

— Тук няма как да се отървем от това. Все някой ще забележи. Не чу ли какво казаха още в самолета? И нали си бил тук и преди. Защо не извади бутилката? — понижи тон Томи. — Опакована ли е? Е, в смисъл в луксозна хартия, с панделка и прочие?

Микаел кимна.

Опашката се придвижи с тридесет сантиметра напред.

— Какво ще стане, ако я намерят?

— Трябва да я изхвърля — тръсна глава Микаел, дишайки тежко.

— Може би просто трябва да оставим куфарчето тук?

— Не става. Наоколо има хора.

— Какво ще правим тогава? — преглътна Томи.

— Представа си нямам.

*

Пръв ги видя Микаел. Той промърмори: "Що за?…” и извърна глава. Томи погледна в същата посока.

Шестима души с кафяви униформи се приближаваха бързо към тях. Без съмнение, към тях. И преди Томи и Микаел да успеят да съобразят нещо, шестимата ги обкръжиха, избутвайки настрани другите пътници, които гледаха уплашено двамата младежи с костюми, за които изведнъж бе дошла саудитската полиция.

Без да изпуска от ръце пътната си чанта, Томи се оглеждаше объркано.

— You and you — подхвърли единият от полицаите и посочи с пръст Томи и Микаел, — follow us.[27]

Томи усети как го хващат под мишниците и го повличат нанякъде. Краката му се движеха като от само себе си. Той се огледа и видя, че други двама полицаи влачат по същия начин Микаел след него.

Отведоха ги в малко, полутъмно помещение. Цялата мебелировка се състоеше само от бюро и три твърди стола до стената.

В ушите на Томи звънеше, а в устата му се появи гаден вкус на олово. Полицаите въведоха почти превития на две Микаел, бледен като смъртта.

Полицаят, който ги бе посочил с пръст, спря пред Томи и го погледна.

— You are Mister Tommy Tenvold?[28] — извика той с видим акцент, така че се получи нещо като Токи Тедьолд. Дъхът му вонеше. Томи усети, че неволно се превива. Спокойно, мислеше си той, спокойно. Кимна бързо няколко пъти и бръкна в джоба на сакото си, но получил удар по рамото, веднага отпусна ръка. Полицаят отстъпи крачка назад и направи някакъв непонятен жест. Томи усети как отново го хващат за раменете, извиват му ръцете и го навеждат напред. Китките му бяха опарени от докосването на студено желязо. След това се чу щракване.

Томи погледна към Микаел, който също бе хванат здраво.

— Микаел — каза той, — какво по дя…

В този момент го дръпнаха назад и той се изправи. Полицаят се приближи плътно до него. Лицето му бе само на няколко сантиметра.

— You are Mister Tommy Tenvold? — изкрещя отново той и без да дочака отговор, бръкна в джоба на сакото му, извади червения му паспорт и го размаха пред лицето на Томи. — Mister Ted’old?

— Yes — задъхвайки се, произнесе Томи, и кимна към паспорта, който размахваха под носа му. — That’s my passport.[29]

Микаел също бе с белезници. Така си и стоеше, наведен напред, а черната коса падаше върху лицето му.

Полицаят се обърна към Микаел, когото също дръпнаха назад, за да може да гледа направо в лицето му.

— You are Mister Mikael Ramm? — извика полицаят.

Лицето на Микаел продължаваше да е мокро от потта. Той кимна два пъти, прехапал устни. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— You are Mister Mikael Ramm? — изкрещя отново полицаят.

Тогава Микаел успя да намери сили и да прошепне:

— Yes, I am.

Полицаят се обърна рязко, изкомандва нещо на останалите, приближи се до вратата отсреща и я отвори. А след това ги изведоха оттам.

48

— Може ли да си поговорим? — попита Сандра началника си Тур Скугволд, който седнал зад бюрото си, разглеждаше някакви документи.

Тя влезе в кабинета му.

Тур вдигна бавно глава и я погледна.

— Разбира се.

„А той бил и злопаметен — помисли си Сандра. — Тази скептична искра в очите му… Продължава да се сърди, че съм изпратила онова запитване до Португалия.” Преди Сандра се дразнеше от неуместните му заигравания, а сега едва ли не тъгуваше за тях. След сблъсъка в столовата едва си разменяха по някоя дума.

Тя седна на единия от двата стола до бюрото и положи документите на коленете си.

Тур я следеше с поглед. Милият, усмихващият се, флиртуващият Тур Скугволд бе сякаш изчезнал.

— На какво дължа честа? — попита той.

Погледът му не предвещаваше нищо добро.

— Само няколко въпроса — опита се да изобрази усмивка тя. — Току-що получих интересна информация.

— Ако обичаш, по-накратко.

Тя се намръщи и му хвърли бърз поглед.

— Добре — отметна къдрицата, паднала на челото й. — Двамата шефове на „Глобъл кепитъл” са заминали вчера за Джида, в Саудитска Арабия, където живее собственикът. Изглежда са бързали много, защото билетите са резервирани за първия полет.

Тур кимна:

— Още нещо?

— Получих докладите за наблюдението на Томи Тенволд и сестрата на Халед Шакур — Шира. Виждани са заедно много пъти. Възможно е да е обикновен флирт, а е възможно и да е нещо съвсем друго.

— Какво „друго”?

— Ходили са заедно в офиса на „Глобъл кепитъл”… - запъна се тя. — Може да е просто случайност, но…

— Но?

— Това е следа… В нея има нещо.

— Какво по-точно, Сандра?

Тя отвори уста, за да отговори, но в последната секунда размисли, отмести поглед и въздъхна.

— Чакам.

Тя го погледна с нежелание.

— Трябват ми хора, за да продължа проследяването им, в това число и на Халед Шакур.

Тур поклати бавно глава.

— Едва ли ще успея да убедя ръководството да ни даде още хора — по устните му плъзна усмивка. — Поне ме посвети в… теориите си. Признавам си, че ми е дяволски любопитно.

Тя стана рязко.

— Извинявай, Тур, но не мога повече така — бузите й пламнаха.

— Какво не можеш?

— Много добре знаеш.

Тур се наведе напред и се облакъти на бюрото си. Ризата му на карета бе явно чиста и току-що изгладена.

— Не, по-добре ми кажи.

— Онова запитване, което изпратих в Португалия… Просто си зациклил на него. Според теб, не мога да допускам грешки ли?

— Значи това е било грешка?

— Да… По дяволите, нима е грешка да изпратиш запитване за фирма? Откъде можех да знам, че те там ще стигнат до разпити.

— Плащат ни, за да мислим. С два-три хода напред. Ти каза, че сестрата на Халед Шакур и един от шефовете на „Глобъл кепитъл” се срещат и че той е заминал с изпълнителния директор за Саудитска Арабия. Чакам продължението.

Сандра въздъхна тежко.

Тур я наблюдаваше с непроницаем вид.

— Като вземем предвид всичко, което знаем, последната ти информация може да е съвсем спокойно следствие от португалската история. А може и да не е.

— Какво е тогава?

— Не знам. Възможно е обаче някой от нашите фигуранти да е изиграл нов номер, а ние още да не сме го забелязали. Предлагам ти, Сандра, да прегледаш още веднъж всичко, което имаме. Ако обичаш, заедно с Фруде.

— Казваш, че случващото се може да се обясни с „грешката на Сандра”? — показа кавички с пръсти тя. — Тур, ти наистина ли мислиш, че сега на практика всичко може да се сведе до моето нещастно запитване? Излиза, че ако някой терорист-камикадзе се взриви някъде в метрото, ти ще обясниш и това с „грешката на Сандра”. Мога ли да науча дали това ще продължава още дълго?

Тур се изправи, сведе очи и разлисти документите на бюрото си. След няколко секунди вдигна поглед:

— Ако нямаш нищо друго, предлагам да приключваме.

— Какво искаш, Тур? — преглътна тя. — Да ме изхвърлиш оттук ли?

За пръв път през цялото това време й се стори, че по лицето му плъзна искрена усмивка:

— Не. Позволи ми обаче да ти дам един съвет. Предлагам ти да поговориш с този изпълнителен директор, щом само се върне.

Тя отвори уста, искаше да каже нещо, но размисли, поклати глава и излезе от кабинета.

49

Минаха мълчаливо по дълъг и сумрачен коридор. Навън бе звездна и топла субтропична нощ. Помъкнаха ги по-нататък по горещия асфалт и ги отведоха до един паркинг.

На него имаше три полицейски коли и няколко военни камиона. Качиха Томи и Микаел в различни автомобили, като от двете страни на всеки седнаха полицаи. Колите включиха сигнализацията си и потеглиха.

Ръцете го боляха. Томи се поразмърда, за да намали натиска на белезниците върху гърба си, но безуспешно. Белезниците спираха кръвообращението му. Ръцете му вече съвсем бяха изтръпнали. Той гледаше отчаяно през стъклото и се опитваше да се ориентира, но напразно. Отдалечаваха се от летището — първо по шосе, а след това през тъмната пустиня. Стъклата и от двете страни бяха спуснати малко и топлият вятър рошеше косите им. Той се обърна към полицая отдясно. Онзи гледаше право пред себе си.

— Why? — извика Томи, опитвайки се да надвика свистенето на вятъра и сирената на предната кола. — Why? Where are you taking me?[30]

Полицаят не отговори. Погледна към Томи и отново се взря напред.

„Сигурно не знае английски”, помисли си Томи. Косата му падаше на лицето му, но той не можеше да направи нищо по въпроса. Наведе глава и изведнъж усети, че ей сега ще повърне. Преглътна. Не помогна. Аха-аха и щеше да изцапа всичко тук — и себе си, и колата. Обърна се към другия полицай и извика:

— I’m sick. Puke![31] Нямаше отговор.

Гаденето се засилваше. По цялото му тяло струеше пот. Те не го разбираха или не искаха да го чуят. Усетил в устата си горчивината на стомашния сок, той се наведе напред и опря челото си в облегалката на предната седалка. Искаше да се наведе още по-напред, но не можеше. Бе твърде тясно. Изведнъж нечия ръка го дръпна рязко назад.

И тогава той повърна. Не можеше да направи нищо. Не бе успял да потисне гаденето. Недосмленият му обед, виното и бирата, изпити в самолета — всичко се изля върху гърдите и коленете му. Той само наведе глава, стараейки се да не изцапа никого.

Изведнъж се чуха неразбираеми силни викове, а той повръщаше и повръщаше. Като че ли пристъпът нямаше край. За свой ужас Томи усети, че седалката под него подгизна. От него се лееше като от ведро.

Колата отби встрани и спря. Вратите се отвориха и полицаите изскочиха навън. В този момент спря и повръщането му. Томи усети как го хващат за дрехите и го изхвърлят на асфалта. Другите две коли бяха паркирали наблизо и светлината на фаровете им осветяваше Томи, който лежеше сгърчен на земята. Той вдигна глава и се огледа, но не видя нищо, защото очите му бяха пълни със сълзи. Опита се да се изправи на крака и да стане, но извитите зад гърба му ръце не му позволяваха да се надигне.

Полицаите стояха около него, сочеха го с пръсти, размахваха ръце и говореха нещо на непознат език. След това една от колите потегли. Томи замига, опитвайки се да си върне яснотата на зрението. Отстрани тъмнееше пустинята. Той лежеше на банкета на пътя, върху топлия асфалт. Под него скърцаше пясък.

Отпусна глава на асфалта и затвори очи, без да се опитва повече да стане. Това бе кошмар. По-лошо не можеше да бъде. Помисли си за бутилката в куфарчето на Микаел и за документа, който бе подписал и изпратил в саудитското посолство в Стокхолм заедно с молбата за виза. Този документ потвърждаваше, че знае, че внасянето на наркотици в Саудитска Арабия се наказва със смърт. През целия последен час от полета се бяха шегували дали още във Франкфурт някой не е подхвърлил в багажа им пакетче с хероин, така че смъртната им присъда да е подписана.

Оказа се, че това не бе шега. Щяха да ги екзекутират на най-големия пазарен площад, като ги поставят на колене и отсекат главите им с меч. А след това щяха да съберат главите с обезглавените им тела, за да ги погребат.

Отново му се догади.

*

Томи отвори очи и седна. Огледа се объркано. Намираше се в ярко осветено помещение с приблизителни размери от три на три метра.

Седеше на нар. Все още в изцапаните си с повръщано дрехи. Погледна към голата крушка под високия таван. Ярката светлина режеше очите му. На отсрещната стена зееше дупка с решетки и без прозоречна рамка. Отляво имаше желязна врата със затворено прозорче. В ъгъла — тъмна дупка в пода. Оттам вонеше така, че той повърна отново.

След като му се бе догадило в колата, бе запомнил само, че след известно време го бяха вдигнали от земята, бяха го хвърлили в един камион и отново бяха тръгнали, като полицейската кола се бе движила плътно зад камиона. Не помнеше колко е продължило пътуването, но сигурно бе дълго. Лека-полека бе успял да допълзи до шофьорската кабина и бе седнал, подпрял гръб на нея. Наоколо се ширеше безкрайната пустиня. Ето обаче че автомобилите бяха приближили охранявана заградена зона. Единият от охранителите бе се качил в каросерията и го бе изгледал съсредоточено. След това бяха пътували още малко и бяха спрели окончателно. Бяха смъкнали Томи от камиона и го бяха заключили в тази тясна килия.

Когато го бяха хвърлили тук, осветлението не бе имало. Бяха го включили, докато бе спал.

Томи се надигна и разтри старателно пръстите и дланите си. Бяха му свалили белезниците. Часовникът му също не бе на мястото си. Както и обувките, и коланът на панталона му.

На пода до нара имаше голяма пластмасова бутилка. Томи я вдигна и я разгледа по-отблизо. На синия й етикет пишеше: „Aqua”. Отвъртял капачката, той вдигна бутилката към устата си и отпи три големи глътки. Водата бе топла и безвкусна, но все пак той й се зарадва. След това завъртя капачката. Не рискува да пие много, защото не се знаеше как щеше да реагира стомахът му.

Изведнъж отвън издрънча метал. Звукът се разнесе силно по коридора. Чуха се гласове. И отново всичко стихна. Томи остави бутилката, стана и размаха ръце, усещайки, че го обхваща паниката. Дишането му зачести. Искаше му се да се развика, да заръмжи, да завие, да изпотроши всичко наоколо, но само подскача на едно място, прегърнал себе си с ръце. Очертанията на ярко осветената килия се размиха от появилите се сълзи.

Вратата на килията изведнъж се отвори и точно пред него изникнаха двама униформени. На коланите си имаха черни кобури и къси гумени палки. Единият извика нещо, но какво по-точно Томи не разбра.

Томи отметна одеялото и седна, поставил ръце на коленете си. Охранителят отново извика нещо, показвайки му с ръка, че трябва да стане. Томи се надигна бавно. Вторият охранител също изкрещя нещо и посочи с пръст отворената врата. Томи излезе бавно в празния коридор.

Отведоха го в баня с душове и му заповядаха да се съблече. След това му подхвърлиха калъп сапун. Томи се къпеше, а охранителите, хилейки се, го гледаха. След това му дадоха сандали, панталони и риза от същия яркочервен плат, който бе виждал на снимките със затворници от Гуантанамо.

След това охранителите го отведоха по друг ярко осветен коридор до помещение, в което зад бюро седяха двама униформени мъже. Кабинетът бе само с голи стени. Плочките на пода му бяха сиви, а двата прозореца гледаха към двор. Навън светеше слънце. Като че ли бе ден. Томи бе изгубил представа за времето. Понятие си нямаше коя дата е или кое време от денонощието е навън. Далече зад прозореца, в края на пясъчния двор се виждаше висока ограда с бодлива тел отгоре.

Когато влязоха, единият от онези зад бюрото стана. Заобиколи бюрото, приближи се до Томи и му протегна ръка. Позабавил се, Томи я стисна.

— You are Tommy, aren’t you?[32] — попита непознатият на перфектен английски.

Томи кимна.

— Please — каза онзи и пуснал ръката, му посочи стол. — have a seat.[33]

Томи се приближи до стола и седна. Сърцето му биеше като чук, вкусът в устата му продължаваше да е отвратителен. Човекът, на когото току-що бе стиснал ръката, се върна зад бюрото и седна. Двамата гледаха втренчено Томи. Онзи, на когото бе стиснал ръката — с усмивка в ъгълчето на устата, другият — напълно сериозно.

Томи се наведе напред и постави ръце на коленете си. Стомахът отново го присви. Тръсна глава и се обърна към човека, на когото бе стиснал ръката:

— Where am I? Why… why have you taken me here? I haven’t done anything. May I speak to the Norwegian ambassador?[34]

Усмихнатият направи знак на охранителите, които продължаваха да стоят зад гърба на Томи. Томи се обърна и видя, че те излизат.

— Съжаляваме, че се наложи да ви докараме тук по този начин. Доколкото разбрах, сте бил малко неразположен… Наложило ви се е да се възползвате от нашите дрехи — облегна се назад той и се усмихна още по-широко. — Нали обаче сте взел душ?

— Why? — започна Томи, но гласът му заглъхна. Сълзите го давеха. — Защо правите това? И къде… къде е Микаел, колегата ми?

— Искате ли да хапнете нещо? Да наредя ли да ви донесат нещо за ядене? Или може би цигара? — взе пакета от бюрото той и го удари с пръст така, че три от цигарите се показаха навън. Подаде му пакета. Томи поклати глава.

— Please, I want to speak to the Norwegian ambassador[35] — прошепна той.

— Да не прибързваме — отговори онзи и остави цигарите — Най-напред трябва да ни разкажете всичко. Имаме достатъчно време и искаме да чуем всичко.

Скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад на облегалката на стола.

50

Разпитът продължи и след като се стъмни, а покрай оградата с бодливата тел блеснаха мощни прожектори. Поставиха пред него чиния с нещо като рагу. Томи само го поразрови с вилицата. Всичко, което успя да преглътне, бе само залък сух хляб и вода, много вода. Постоянно бе жаден. Говореха без никакво прекъсване, час след час, докато челюстите му не се схванаха и клепачите му не почнаха да залепват.

„Разкажете ни за семейството си — казваха те, палейки нови цигари. — Кой е баща ви, с какво се е занимавал? Разкажете ни за майка си и за останалите членове на семейството си.” В очите им се виждаше недоверие, когато им каза, че родителите му са умрели преди много години и че няма братя и сестри. Помолиха го да разкаже къде е израснал, къде е учил, от кого е взимал пример като млад, с кого е бил приятел и как се отнася към религията. Особено ги интересуваше точно това — отношението му към религията. Към кое изповедание принадлежали родителите му, колко често посещавали църквата, често ли се молели, какви религиозни традиции се спазвали в дома им. Самият той нямаше никакво отношение към това, но, неясно защо, темата бе много важна за тях.

Безкрайни въпроси, отново и отново, едни и същи. Умората надвиваше Томи и от време на време той преставаше да разбира случващото се. Освен това тръпнеше от страх пред онова, което го чакаше. След няколкочасов разпит той вече не можеше да си спомни онова, което бе казал само преди минути. Те започнаха да го обвиняват, че лъже, тонът им стана по-твърд, по-раздразнен. И той знаеше, че са прави. Отначало преувеличи религиозността на семейството си, мислейки, че те искат да чуят именно това. След това обаче забрави лъжите, които бе успял да натрупа, и в отговор на повторните въпроси казваше друго.

Двамата, които го разпитваха, пушеха непрестанно. Гасяха една цигара и веднага палеха друга. Димът се носеше из стаята като плътен облак и глождеше очите. Най-накрая му бе трудно дори само да ги държи отворени.

Едва след като се стъмни съвсем те преминаха към въпросите за „Глобъл кепитъл”. Инициативата пое онзи, който бе по-агресивен. Тонът на разговора се промени. Всеки път, когато Томи мигнеше или се забавяше с отговора, той крещеше и тропаше по бюрото с длан. Интересуваше го всяка подробност. Как Томи получил работата в компанията, какви служители имали, как се водело счетоводството, как се организирали връзките с главната кантора в Лисабон и всичко, отнасящо се до Микаел. Съвсем всичко. Измъкнаха от него всичко за Микаел, въпреки че той не знаеше кой знае колко. Едва се познаваха.

Томи се обърка напълно от виковете и ударите по бюрото. Вече не си даваше сметка какво говори. На няколко пъти не можа да сдържи сълзите си.

И тогава се случи нещо. Разпитът приключи изведнъж. Вратата зад гърба му се отвори и от двете му страни изникнаха двамата охранители. Разпитващите го събраха книжата си от бюрото, станаха и излязоха. Томи ги изпроводи зашеметено с поглед, след което усети как охранителите го хванаха под мишниците и го изправиха на крака. Изведоха го от кабинета, помъкнаха го по същия стерилен коридор и го върнаха обратно в килията.

След като заключиха вратата и настана тишина, той рухна на четири крака, пропълзя до вонящата дупка в пода и повърна остатъците от твърдия хляб и водата. След това легна на нара и се зави с одеялото. Лежеше, втренчен в ярко осветените сиви стени. Тресеше го. Зъбите му тракаха.

*

Изглежда, че се бе отнесъл за малко, защото, когато отвори отново очи, пред него стояха двама непознати охранители. Единият му нареди с жест да стане. Томи отметна одеялото и се опита да скочи на крака. Това обаче се оказа трудно. Цялото тяло го болеше. Освен това устата му бе пресъхнала и бе жаден. Той вдигна бутилката с вода от пода, но чул резкия вик на охранителя, я изпусна от ръцете си. Без да кажат нито дума повече, те го помъкнаха по коридорите към същата онази стая за разпити.

Зад бюрото седяха същите двама, но пред тях имаше още някой. Томи замря на вратата. Това бе Микаел. Косата му бе мръсна и разрошена, лицето — бледно. За разлика от Томи обаче той бе със собствените си дрехи. Микаел се обърна към него и с неочаквано твърд глас му каза:

— Всичко е наред, Томи. Скоро ще ни пуснат.

Томи се приближи до Микаел. Седна на стола до него и отпусна ръка върху рамото му.

— Радвам се да те видя, Микаел — каза той пресипнало.

Лицето на Микаел бе обрасло с четина и той миришеше на пот. Томи не усещаше собствената си миризма, но бе сигурен, че не мирише по-добре.

Погледнаха се един друг. Микаел кимна ободряващо и го потупа по ръката.

— Всичко ще е наред.

На Томи му олекна малко на душата. Устреми поглед към двамата зад бюрото. Те разглеждаха Микаел и Томи с най-сериозни изражения на лицата, изпускайки поред сиви кълба тютюнев дим.

Томи сведе глава и погледна отпуснатите върху коленете му ръце.

Единият от седящите зад бюрото стана.

— You will soon be free to go[36] — каза той и взе нещо от бюрото.

Томи се вгледа и видя, че това бяха паспортите им.

— You — каза разпитващият, сочейки Томи.

Той го погледна изплашено.

— We have drycleaned your clothes[37] — усмихна се широко той.

— Thanks — процеди Томи.

— Сега ще ни пуснат — прошепна Микаел, без да се обръща към него.

Томи кимна, гледайки, както и преди, пред себе си. Нали тези хора можеха и да размислят.

*

Изчакали малко, ги изведоха навън, където ги чакаше мъж с дълга бяла дреха и бяла кърпа за глава. Охранителите ги следваха, носейки куфарчетата им, които, изглежда, бяха взели от летището.

— Това е доктор Абу Насър, личният помощник на принц Ясир — прошепна Микаел в движение.

Доктор Абу Насър стоеше до сребрист лексус на паркинга. Когато те се приближиха, той ги поздрави сърдечно и прегърна Микаел, след което им стисна подред, силно и до болка, ръцете. Доктор Абу Насър ги настани в колата. Куфарчетата им бяха сложени в багажника.

Томи бе с почистения си костюм. Бе си взел душ — този път без надзор от охраната — и заедно с Микаел се бе подкрепил с меденки, сирене и плодове в някакво задимено помещение от типа на зала за свиждане.

Едва след като излязоха през портала и доктор Абу Насър се прости с жест с охраната, сякаш давайки салют, едва тогава Томи си позволи да повярва, че е на свобода. Облегна се назад на седалката, подложи потното си лице под ледената въздушна струя от климатика и затвори очи. Сякаш се бе родил отново.

— Това, разбира се, е ужасно — каза доктор Абу Насър, завивайки с колата по широкото шосе. — Ужасно недоразумение. Поднасям ви извиненията на принц Ясир — обърна се към Микаел, който седеше отпред, до него.

— Принц Ясир заповяда лично да ви освободят. Как се чувствате?

Микаел гледаше замислено пред себе си и не отговори.

Томи също нямаше никакво желание за разговори. Ужасно недоразумение, помисли си той. Що за недоразумение беше?

Няколко минути пътуваха мълчаливо. Томи гледаше плоската камениста пустиня, по която тук-там се строяха жилищни квартали. Покрай шосето се издигаха сиви тухлени стени. От горещината безоблачното небе бе закрито от мъгла.

— Принц Ясир ме помоли да ви откарам в хотел „Интерконтинентал” и да се погрижа да ви дадат стая и всичко, което поискате — каза доктор Абу Насър. — Всъщност, ако искате, можете да отлетите за вкъщи още тази нощ. Или утре. Решавате вие. Принц Ясир с удоволствие би се срещнал лично с вас, но замина за Ар-Рияд — доктор Абу Насър хвърли поглед на Микаел, след което се обърна наполовина към Томи: — Постарайте се да забравите за това. Просто трябваше да се убедят, че при вас няма проблеми — усмихна се той.

That you were clean[38] — така го каза.

„Clean?” — помисли си Томи и затвори очи. Всичко, което искаше сега, бе меко легло, тишина и спокойствие.

51

Микаел бе станал почти предишният, когато два часа след излитането от Джида им сервираха топла закуска. Бе четири сутринта — странно време за обилна топла трапеза, но хапките пиле в сос от къри с ориз и зеленчуци бяха вкусни. Дори и апетитът на Томи се събуди. Усмихващите се радушно стюардеси, малките бутилчици вино, които започнаха да разнасят, щом само самолетът напусна въздушното пространство на Саудитска Арабия — всичко това предизвика чудо.

Бяха помолили доктор Абу Насър да ги откара направо на летището. Нито на Томи, нито на Микаел им се искаше да остават в тази страна нито минута повече, въпреки че им бяха предложили да пренощуват безплатно в един от най-добрите хотели на Джида. По-далече оттук — и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Доктор Абу Насър ги бе откарал на летището, където двамата чакаха още пет часа полета в 1.40 през нощта. Докато дремеха в олющения терминал, на Микаел му се бе обадил лично принц Ясир. Томи бе разбрал, че разговорът бе особен, защото, притискайки телефона до ухото си, Микаел се бе изчервил като рак. След това му бе обяснил, че принц Ясир им поднесъл искрените си извинения. Буквално се разлял в любезности и изразил надеждата, че това ужасно произшествие и недоразумение нямало да помрачи по-нататъшното им сътрудничество. Ако можел да направи нещо за тях, независимо какво, трябвало само да кажат и той лично щял да се погрижи за всичко.

Томи не знаеше какво да мисли. Единствената мисъл, която се бе въртяла в главата му, бе колкото се може по-бързо да се махнат от тази пустинна страна.

След три часа бяха качили на самолета, в бизнес класата. Доктор Абу Насър се бе погрижил и за това.

— Продължавам да не разбирам нищо — каза Томи след закуската, докато седяха всеки с чашата си червено вино. Поради турбулентността им се бе наложило да затегнат коланите и да държат в ръце чашите си. Току-що бяха влезли в зона на неустойчиви въздушни маси и самолетът се тресеше така, че отделенията за багаж над главите им скърцаха.

Микаел седеше, отметнал глава върху бялата салфетка върху възглавницата на седалката. Обърна лице към Томи:

— Изглежда, че са имали някакви подозрения.

— Какви подозрения? Не стана и дума за бутилката водка за подарък.

Микаел го изгледа замислено. След това поклати леко глава:

— Че сме мошеници.

Самолетът се тресеше и със свободната си ръка Томи се вкопчи в подлакътника. Видяха как по пътеката тичаше стюардеса. На няколко реда от тях някакъв пътник бе разкопчал колана си и напираше да стане. Тя го върна на седалката, щракна колана му, след което бързо се върна на мястото си и също се закопча здраво.

— Остава само и този дяволски самолет да падне — каза Томи. — Край, напълно достоен за цялото пътуване — и той отпи бързо между друсанията на самолета от виното си, като близна няколкото капки, попаднали върху ръката му.

— А може би дори и крадци?

— Пепел ти на езика — отговори Томи.

Не му харесваше турбулентността. Струваше му се, че никога няма да свърши. При всяко голямо раздрусване огромният самолет се изпълваше със силен нисък шум, сякаш целият се превръщаше в гигантски камертон. Така ги подмяташе нагоре-надолу.

Няколко капки червено вино се бяха излели и от чашата на Микаел. Той ги изтри със салфетка.

— Та що за гадост ни се стовари на главите? — попита Томи, държейки се здраво за подлакътника. — Можеш ли да ми кажеш?

Микаел поклати глава:

— Може би просто ни проверяваха.

— Проверявали ли са ни? За какво?

— Че при нас няма никакви проблеми, че сме чисти и не въртим никакви сделки зад гърба им. Че нямаме никакви тайни.

— И поради това ни извикаха там?

— Може би.

— Според мен е някаква лудост.

— Съгласен съм — усмихна се Микаел. Друсането намаля. — Както и самият доктор Абу Насър каза, се случи ужасно недоразумение. Не са хванали онези, които трябва. Не трябваше ние да сме тук. Научили за ареста ни, доктор Абу Насър и принц Ясир са се намесили веднага и ни пуснаха.

— А защо въобще ни поканиха?

— Това сигурно никога няма да разберем. Побързахме да си заминем. Ако бяхме останали… — разпери ръце Микаел.

— Лудница! — отпусна ръце и рамене Томи и отново отпи от чашата си. Като че ли най-голямото друсане бе останало назад. Самолетът вече не бе подхвърлян нагоре-надолу, а само леко вибрираше.

— Какво мислиш? — попита Микаел.

Томи остави чашата.

— Ентусиазмът ти секна ли?

— Мислиш, че ще поискам да се махна ли?

— Да.

Томи се обърна към Микаел:

— А ти, самият, какво мислиш?

— Мисля… — облиза устни с крайчеца на езика си Микаел. — Харесва ми да работя с теб. Вече започнахме да напредваме добре и добре се разбираме. Заедно имаме много добри шансове да преуспеем.

— Не знам…

— Какво не знаеш?

— Не знам дали искам да работя за такива хора.

Микаел се изправи на седалката.

— Тези дяволски саудити, Томи, са допуснали грешка. Щом само са разбрали какво се е случило, са подгонили всички, за да оправят нещата. Ако бяхме поискали, сега щяхме да лежим на разкошните легла на най-добрия хотел в Джида.

Томи затвори очи. Ехото от силния страх все още се обаждаше от време на време. Бе изпитал истински смъртен страх, непреодолимия страх да не умре, при това от ужасна смърт.

— Томи — каза Микаел, — не можеш да се откажеш сега. Дори тази дяволска турбулентност престана. Ще се справим. Утре пак ще изгрее слънце.

Томи си помисли за Шира. Бе се затъжил за нея и просто не можеше да изчака да я види отново.

52

— Там има двама от полицията.

Томи замря на вратата. Трина стоеше с увиснало чене и опулени очи. След това кимна по посока на кабинета на Микаел.

— Това пък защо? — процеди той. — При Микаел ли?

— Да — усмихна се трескаво Трина. — Току-що дойдоха. Двама са. Мъж и жена — тя направи физиономия и вдигна рамене. — Представа си нямам какво търсят тук.

— Боже! — отново го сви стомахът. Първия ден след кошмарното пътуване до Джида — и ето ти на.

— Как пътувахте? — попита го тя.

Томи я изгледа въпросително. Изглежда, че Микаел не й бе казал и дума какво бе станало с тях. С извинение и той щеше да премълчи засега. По-добре бе да изчака.

— Добре — отговори той, влезе в кабинета си и затвори вратата. Седна зад бюрото, включи компютъра и не отмести поглед от монитора, докато хардът се готвеше за работа.

„Полиция?” — помисли си Томи. От спомена за случилото се цялото му същество бе пронизано от болка. Защо полицията бе тук? Дали по някакъв начин бяха разбрали какво се бе случило в Джида? Можеше ли да ги е извикал Микаел?

Той въведе името на юзъра и паролата. След това стана и излезе в коридора — до ъгъла с кафеварката. Сипа си чашка черно кафе и погледна към затворената врата на Микаел.

Входната врата изведнъж се отвори. Дойде Арилд от колцентъра. Томи го поздрави сдържано. Арилд кимна и изчезна в стаята на колцентъра.

Секунда-две Томи стоя, гледайки вратата на Микаел и отпивайки от горещото кафе. След това се върна в кабинета си.

*

След три четвърти час Томи чу в коридора приглушен смях и весели бодри гласове, след което входната врата се хлопна, чуха се стъпки и на вратата му се почука. На прага изникна Микаел.

Влезе вътре и затвори вратата. Бе някак си посърнал и блед със синята си риза от Ралф Лорън. Под мишниците му бяха избили потни петна.

— Какво искаха?

Микаел придърпа стол и седна до бюрото. Прекара ръка по лицето си.

— Нещо се изморих доста от това пътуване. А и през нощта почти не спах.

— Онези от полицията — попита Томи, — защо идваха?

Микаел изглеждаше едва ли не жалък. Седеше, наведен напред, поставил лакти на коленете си и закрил лице с ръце.

— Не знам колко още ще издържим.

Устата на Томи пресъхна. Чакаше. Микаел търсеше думи.

— Бяха от ССП, от Службата за сигурност към полицията — започна той с трескава усмивка. — Борят се…. срещу терористите. Антитерористична служба.

— И какво?

Микаел се изправи.

— Ами това, че се навъртат и душат. Така или иначе, знаят, че собственикът ни е от Саудитска Арабия и че току-що се връщаме от Джида.

— По дяволите! — погледна го недоверчиво Томи. — Те какво? Мислят си, че…

— А не, не — прекъсна го Микаел, разперил длани напред, сякаш се защитаваше от потока мисли, които — аха-аха — щяха да се стоварят върху него. — Не го мислят. Разбира се, че не си мислят, че сме… воини от джихада — помълча секунда-две и няколко пъти си пое дълбоко въздух. — Казаха, че през последните години средствата за финансиране на ислямския тероризъм идвали от Саудитска Арабия… и поради това наблюдавали фирмите и хората, свързани по един или друг начин със…

— … Саудитска Арабия ли?

Микаел кимна. Томи поклати глава.

— Само това липсваше.

— Ами, не знам, по дяволите… Казаха, че било рутинна проверка.

— А… какво питаха?

— Предимно задаваха общи въпроси. С какво се занимаваме, кога сме започнали, кои сме ние…

— Така ли? И за мен ли питаха?

Микаел кимна тъжно.

— Разбира се, че и за теб също. Нали двамата създадохме тази фирма.

— И ти какво им каза?

— За теб ли? Че се познаваме от студентските години, че съм ти предложил работа… Такива ми ти неща.

— Но… все пак не разбирам — издиша шумно Томи и поклати глава.

— Търсят евентуални прикрития на финансирането на терористичните организации.

— В смисъл, че ние плащаме на ислямските фундаменталисти ли? — изпръхтя недоверчиво Томи.

— Спомняш ли си скорошното произшествие? Студентът, който се взриви пред общежитието в „Крингшо”? Те, тези студенти, са получавали отнякъде пари и друга помощ — потисна прозявката си Микаел. — Самият аз не разбирам. Пълна идиотщина.

— И това — погледна часовника си Томи, — отне почти час?

— Да. Те не бързаха. Тази, как беше… Сандра, според мен… е някак си много… — усмихна се вяло Микаел.

— Не обичаш жени с униформа ли?

— Тя въобще не е с униформа.

— А с какво е?

— Още по-лошото бе, че младежът, с когото дойде… е с напълно женски черти на лицето. Твърде е красив за мъж — разтри лицето си с ръце и изстена Микаел. — Днес нещо главата ми не работи. Дяволски съм уморен.

— Каза ли им, за онова…. което се случи в Джида?

— Не — поклати глава Микаел.

— Защо?

— А какво, според теб, можех да им кажа?

— Ами просто да им разкажеш какво се случи там.

— И какво щеше да стане? Щяха да започнат да ровят, щяха да преобърнат фирмата ни с главата надолу, а към нас да прикрепят куки. И така си имаме достатъчно проблеми. За какъв дявол са ни и неприятности със Службата за сигурност? И какво, според теб, ще кажат арабите, когато научат, че сме се раздрънкали пред норвежката антитерористична полиция за онова, което самите те смятат за ужасно недоразумение? Между другото, получих още и имейл, в който ни поднасят още веднъж най-искрените си извинения за случилото се. Направо се разливат от учтивост.

На вратата се почука тихо. Трина провря глава в кабинета; убеди се, че са само двамата; и се шмугна вътре.

— Боже мой, какво беше това? — попита тя и погледна Микаел.

— Дреболии — отговори с усмивка Микаел. — Няма за какво да се тревожим.

— Какво искаха?

— Знаеш ли какво, Трина? — каза Микаел. Томи забеляза, че с мъка се сдържаше. — Говоря с Томи и бих искал да ни оставиш да си довършим разговора. А след това можем да си поговорим с теб.

— Ох, Господи, ама разбира се — каза Трина и изчезна.

— Нека засега да не говорим за това — каза Микаел. — Не си струва да всяваме излишна паника в момента. Ако кажем на Трина, то само след няколко часа всички наоколо — и в офиса, и извън него — ще знаят за това. А като резултат ще получим само маса слухове и нови проблеми.

Томи го изгледа недоверчиво.

— Ще кажем, че е постъпила жалба от длъжник и затова са идвали. Ако попитат кой е длъжникът, ще кажем, че е…

— … Ане Мидгорд — каза Томи.

— Да. И психясалото й синче. Ти, между другото…

— Видях го. Преди няколко дни.

— Не си ми казвал.

Томи сви рамене.

— Според мен се навърта тук, души.

— По дяволите. А тя ще плати ли остатъка от дълга си?

— Не.

— Все пак си малко мек, Томи.

— Ще се опитам да я попритисна още веднъж. Това обаче не ми харесва. Не знам на какво е способен онзи психар.

Микаел изведнъж се усмихна. Томи го изгледа учудено.

— Всъщност дойдох при теб по съвсем друг повод.

Томи се облегна на облегалката на стола. Толкова му се бе струпало, щеше ли да издържи?

— Току-що получих съобщение от главната кантора, че инвеститорите са съгласни със закупуването на нов портфейл. Изглежда, че финансовата инжекция от сто и петдесет милиона вече ни е в джоба. Оформяме заявката.

— Искаш да кажеш… — на лицето на Томи цъфна широка усмивка.

— Срещата ни с тях е утре, в девет часа.

53

Щом само отвори вратата, Шира му подаде букет от червени рози. В първия момент Томи, застанал на прага на апартамента си, се обърка напълно. След това обаче направи крачка напред, прегърна я през раменете, целуна я по двете бузи и я въведе вътре.

Помогна на Шира да си свали палтото, влезе заедно с нея в хола и сложи цветята във вода.

Тя чакаше, докато той поставяше вазата върху стъклената масичка и се обръщаше към нея.

— Не искаш ли да си събуеш ботушите?

— Не, първо искам да огледам всичко у вас — усмихна се тя. — Обеща ми да ми го покажеш.

Той я погледна въпросително.

— Мазето, пералното… Може и аз да си купя тук апартамент.

— А-а, ами да, разбира се — усмихна се и поклати глава той. — Да започнем с това.

Разведе я из цялата сграда. Особено й харесаха огромните помещения в мазето.

Уцелила мига, в който той отключваше второто помещение, тя извади пакет от чантата си. Държеше го за канапа, за да не остави отпечатъци от пръстите си, и го постави внимателно в ъгъла, зад камара кашони. Всичко това й отне само няколко секунди. След това Шира забърза след него.

Огледали и пералното помещение, те се качиха с асансьора обратно в апартамента му и Томи се зае да приготви нещо.

По-голямата част бе подготвил предварително. В хладилника имаше поднос с мезета тапас[39] — всяко в малка чинийка. Освен това той извади още нарязан пшеничен хляб, две чаши и бутилка австралийско червено вино.

Шира стана и му помогна да сервира на масата в хола.

— Мога да те взема за прислужница — усмихна се той, поставяйки чиниите така, че да седнат на масата един до друг — на дивана.

Шира се взря в Томи, докато той наливаше виното.

— Разкажи ми за пътуването ви — каза тя.

Томи остави бутилката, вдигна чашата към носа си, вдъхна предпазливо аромата и опита виното на вкус.

— Да се чукнем? — вдигна чашата си той.

Тя опита виното.

— Сигурно е било ужасно.

Бе успял да й разкаже малко за онова, което се бе случило. И сега тя искаше да научи подробностите.

— Опитай скампите[40]! — кимна към блюдото, в което в червен сос лежаха четири огромни скариди, Томи.

Тя си сложи една в чинията, но засега не се докосваше до нея.

— Просто съм поразена, че го разказваш толкова спокойно.

Томи вдигна рамене и взе чашата си.

— Като цяло не съм чак толкова спокоен. Така изглежда само отстрани — усмихна се той.

— Не искаш ли да говорим за това?

— Все ми е едно… Микаел обаче не иска да се разпростираме върху темата заради саудитците.

Шира кимна замислено, без да откъсва поглед от него.

— А защо?

— Могат да се обидят. Признаха си, че е недоразумение и че не е имало защо да попадаме в полицейския участък. А ако стане ясно, че дрънкаме за това на всеки ъгъл…

— Горките.

— Хапни, Шира. Специално се постарах за теб.

— В кафене „Дели де Лука” ли? — попита тя, поглеждайки лукаво към него.

Томи се усмихна бързо и веднага стана отново сериозен.

— Никога не ме е било толкова… страх. Никога — сведе поглед той.

— Биха ли ви? Искам да кажа… причиниха ли ви…

Томи поклати глава.

— Не. Просто ме бе страх до смърт. Можеха да направят с нас каквото си поискат и никой нямаше да разбере. Всичко, съвсем всичко бе чуждо, тоест… — погледът му се замъгли, сякаш отново се бе върнал там. — Страшната жега; острите миризми; езикът, от който не разбирах нито дума; призивите за молитва от джамията на мястото, където ни държаха. И това бедуинско облекло, а пейзажът — направо лунен: пустиня, пясък и камъни. Всичко е жълто — той прекара внимателно пръст по бузата на Шира — и цветът на кожата…

— Какво, също ли е страшен?

— Чужд е, Шира, и съвместно с всичко останало — да, също е страшен.

— Разбирам те.

— Наистина ли?

Тя се усмихна, взе вилицата и ножа, отряза си парче от скаридата и го лапна.

Тя ядеше, а той я гледаше. Нещо се бе променило. Тя сякаш цялата се бе затворила в себе си. Никога преди не я бе виждал такава.

— А с теб случвало ли се е… нещо подобно?

— Вкусно е — каза тя, отрязвайки си още едно парченце.

— А ти защо не ядеш?

— Сега е твой ред. Разкажи ми нещо за себе си.

Тя се бореше със себе си. Цялото й тяло бе напрегнато. Опита другите мезета, изяде хапка бял хляб. След това въздъхна тежко и се усмихна насила. Бе съвсем очевидно, че усмивката й се удаваше трудно. Шира никога нямаше да стане добра актриса, помисли си Томи и каза:

— Ако не искаш, не говори — сложи си малко тапас той.

— А на следващия ден след завръщането ни от Джида се случи още нещо.

— Какво?

— В офиса ни цъфнаха от Службата за сигурност към полицията — лапна парченце Томи, сдъвка го и го глътна.

— Говориха дълго с Микаел.

Шира остави ножа и вилицата в чинията.

— За какво идваха?

— Изясняваха дали не сме свързани с ислямските терористи — поклати глава и се усмихна Томи. — Представяш ли си?

Шира не отговори. Само го гледаше мълчаливо.

54

Тур, Сандра и Фруде седяха в кабинет в сградата на Службата за сигурност към норвежката полиция в Нюдален. Тур се бе облакътил на края на масата и гледаше Сандра:

— Ти свика съвещанието.

— Така е — подравняваше купчината документи на масата Сандра. — Ние с Фруде си поговорихме с изпълнителния директор на „Глобъл кепитъл” Микаел Рам. И както ни се струва, онова, което той премълча, е много по-интересно от онова, което ни разказа. Така ли е, Фруде?

Фруде погледна Тур. Погледът му бе уморен.

— Изпълнителният директор… — надникна набързо той в отворената папка, която лежеше пред него, — Микаел Рам и заместникът му Томи Тенволд току-що са се върнали от Джида, Саудитска Арабия. Били са там за кратко, само за ден-два.

Сандра кимна утвърдително и го помоли с поглед да продължи.

— И ето кое е странното — мистър bigshot[41] Рам всячески избягваше да отговори и така и не ни каза какво по-точно са правили в Джида.

— Мистър Бигшот ли? — вдигна вежди Тур.

— В смисъл на мерзавец по финансовата част — поясни Фруде.

Сандра вдигна очи към тавана, усмихна се и добави:

— Отначало неопределено се позоваваше на среща с представители на собственика на „Глобъл кепитъл”, но когато се поинтересувахме от подробностите, с разказа му възникнаха сериозни проблеми. Настоявахме, опитвахме се да разберем дали там не е изпаднал в затруднено положение.

— А точно това се е случило — прекъсна я Фруде. — В крайна сметка той така и не можа да ни каже нищо смислено, ако не се смятат някои подробности от неприятностите. Не можа да си спомни нито адреси, нито имена, нито времето на срещите си в Джида и формулира крайно объркано и мъгливо въпросите, които са обсъждали там — поклати глава Фруде. — Като цяло е странно. Той обаче не става за лъжец, още повече, че физическото му състояние…

— Потеше се и се запъваше — каза Сандра. — И все повече се оплиташе в собствените си лъжи. Направо приличаше на пародия на обвиняем, който е подложен на разпит. Забавна гледка беше. Този мистър Бигшот, този млад финансов магнат, издишаше пред очите ни. Не предполагах, че такива като него могат да изгубят дотолкова самообладание. Отначало се дуеше със собствената си значимост, целият един такъв учтиво-надменен беше, но щом само започнахме да го разпитваме по-подробно… — и тя поклати глава.

Тур кръстоса ръце пред корема си и кимна замислено.

— Момчето крие нещо — каза Фруде и леко се усмихна. — Само че какво? И има ли то отношение към нашия случай?

— Може би банално укрива данъци? — отбеляза Сандра.

— А те наистина ли са били там… в Джида? — попита Тур. — Може да са били на съвсем друго място?

— Проверихме това — отговори Сандра.

— Помолихме Микаел Рам да ни покаже паспорта си — каза Фруде. — Там имаше два печата — за влизане и за излизане.

— Освен това видяхме и билета му за самолета. Дори и бордната си карта ни показа.

— И не се ли възмути? — попита Тур.

— Сандра пусна в ход цялото си очарование — отговори Фруде и й прати бърза усмивка.

— Тоест — направи равносметка Тур, пропускайки последната реплика покрай ушите си, — искате да кажете, че ръководството на тази инкасова фирма би могло да е отишло до Джида не просто да се види със собственика си, а с някакви други цели?

— Те, разбира се, биха могли да са се срещнали и със собственика. Нас обаче ни интересува какво по-конкретно са правили там и какви преговори са водили. Въпросът е в това дали си струва да ги притиснем, преди да са изработили обща тактика — каза Сандра. — Сега те вече знаят, че ги наблюдаваме. Може например да си поприказваме с втория пътник, с Томи Тенволд.

— И всичко това само на базата, че изпълнителният директор се е потял, запъвал се е и не е могъл да ви разкаже смислено за пътуването до Саудитска Арабия и че е възможно сестрата на Халед Шакур да флиртува със заместника му? — усмихна се Тур. — Флирт на базата на обща идеология, така ли?

Сандра поклати глава и изгледа сериозно началника си.

— Не — каза тя. — Има още едно-друго. Първото е, че ако се съди по отговора на португалците, „Глобъл кепитъл” изгаря от желанието да дарява ислямските благотворителни организации, а това, както се знае, често служи за прикриване на финансирането на терористите. А второто е ето това — извади от купчината документи на масата лист хартия тя и го подаде на шефа си.

Бе писмо, напечатано на машина. Тур Скугволд го прочете:

„То: PST

From: Democratic Movement against Islamic Terror

We, the Democratic Movement against Islamic Terror, have over the last 10 years scrutinized methods of financing terror networks. Please pay attention to a newly established firm in Oslo, Norway: Global Capital AS. The company is owned by Mr. Prince Yasir of Jeddah, Saudi-Arabia, through a wholly owned holding company in Lisbon, Portugal under the same name.

We will return with more later.

Sincerely,

DMIT”

„Получател: Службата за сигурност към полицията

Подател: Демократично движение срещу ислямския терор

През последните десет години ние от Демократичното движение срещу ислямския терор внимателно проучвахме начините на финансиране на терористичните мрежи. Молим ви да обърнете внимание на новосъздадената в Осло, Норвегия, фирма „Глобъл кепитъл АД”. Тази компания принадлежи на саудитския принц Ясир от Джида, чрез посредничеството на холдинг в Лисабон, Португалия със същото име.

По-късно ще ви дадем допълнителна информация.

Искрено ваше,

ДДИТ”

Тур Скугволд смръщи чело и подсвирна леко:

— Що за идиотщина е това? — обърна се към Сандра той.

— Представа си нямаме. Изпратено е вчера от пощенския клон в района на залива, тук, в Осло. Изпратихме оригинала на писмото и плика за експертиза. А доколкото знаем това Демократично движение досега не се е появявало никъде.

Фруде потвърди думите й с кратко кимване.

— Нито аз, нито колегите ми са чували нещо за такава организация.

Той прикри устата си с длан, криейки прозявката си.

— А подателят твърди, че ги има от десет години — каза Тур, сочейки с пръст листа.

— Кой може да знае? — пророни Сандра. — Може това да е реална организация, а може и да е измислена. Може някой да иска да ни подскаже нещо, криейки се зад фиктивна организация.

— За какво? — бавно преместваше поглед от единия към другия Тур. — Някакви предположения?

— Мисля, че тук има два варианта — каза Сандра. — Или това е дело на човек, който е решил искрено да се бори срещу терористите — разпери ръце тя, — като е възможно да е скъсал с тях или… е, не знам… е премислил. Или с този хитър ход някой иска да злепостави саудитското кралско семейство.

Тур изхъмка.

— Това е единият от вариантите.

— Продължавай!

Сандра прехапа устна.

— Да предположим, че „Глобъл кепитъл” наистина е прикритие на финансирането на ислямските терористи и освен това е свързана с кралското семейство на Саудитска Арабия. Какво имаме тогава?

— Продължавай! — повтори нетърпеливо Тур.

— Тогава ситуацията е повече от щекотлива. Ако мащабите наистина са големи и ние успеем на практика да намерим неопровержими улики, които водят към самата върхушка на саудитската йерархия…

Като че ли Фруде се бе разсънил, защото се наведе напред.

— Всичко това може бързо да получи международен размах. Ако нещо изтече, ще се наложи да включим американците, а тогава…

— Почакай! — облакъти се на масата Тур и я спря с жест. — Нека позабавим темпото — взе отново писмото той и го размаха с все по-широка усмивка на лицето си. — Засега имаме само това и честно да си кажем, хилави улики. Не е необходимо да правим от мухата слон. Позволи ми обаче да те попитам Сандра дали имаме някакви предположения кой би могъл да е написал това писмо? Можеш ли да ми отговориш? — и той размаха отново листа.

Сандра се облегна назад:

— Разбира се. Всичко сочи явно…

— Не дърпай лъва за опашката — каза Тур.

Сандра се наведе леко напред, забави се за секунда, но все пак реши да изложи всичко, което мисли.

— … към хора, за които е много изгодно да се забие още един клин в отношенията между Саудитска Арабия и САЩ.

— И кои са те?

— Мосад. Според мен е очевидно.

— Тоест това писъмце ни е изпратено от израелското разузнаване?

— Ти попита за предположения. Мосад подхожда напълно.

Тур се усмихна и поклати глава.

— Съвсем не съм привърженик на теорията за конспирацията.

Няколко секунди те се гледаха мълчаливо.

— Въпросът е в това какво да правим сега — каза най-накрая Сандра. — Да препратим ли това писмо на военното контраразузнаване? Да говорим ли с Томи Тенволд? — изгледа втренчено Тур тя. — Или имате други предложения?

55

Застанал пред огледалото в банята, Саид оглеждаше, лицето си. Ръцете му стискаха края на мивката, пълна с черни косми. Току-що бе подстригал брадата си и бе намалил със сантиметър-два косата си. Брадата му, между другото, бе останала достатъчно гъста и дълга и закриваше по-голямата част от дълбокия белег. Той прекара пръст по широката възлеста черта между брадата и космите на слепоочието си.

Навел се по-наблизо, той надникна в сериозните хлътнали очи, след това сведе поглед към жилестата си шия и къдравите черни косми на гърдите си. Стрелката на кантара, на който преди малко се бе качил, бе показала 65 килограма. Напускайки Джида, той, както и повечето саудитски мъже, бе пълен, едва ли не дебел, и бе тежал повече от сто килограма. При височина от метър и осемдесет сантиметра сега изглеждаше слаб и сериозен млад мъж. Аскет. Под очите му имаше тъмни кръгове. Ребрата и ключиците му опъваха кожата му. Ако се озовеше във военнопленнически лагер в някоя бедна страна, никой нямаше да намери разлика между него и другите изнурени затворници. Единственото, с което бе свикнал, бе счупеният нос. Вече не си спомняше какъв нос бе имал в предишния си живот.

Саид отвори крана за студената вода и отми космите, помагайки си с ръка.

През последните две нощи отново бе сънувал Нура. И двата пъти не бе искал да отвори очи в часа на първата молитва. Сънуваше, че отново са в дома на родителите си, но не са деца, а възрастни. Тя не казваше нито дума, просто седеше до него. Той лежеше, свит на кравай, а тя го галеше по главата с топлите си длани.

Саид отново се съсредоточи върху отражението си.

Днес най-сетне бе получил заповедта. Лично от Марван Ханжур.

Всичко щеше да се случи след три дни.

Той и още двама избраници — плешивият и младо момче, чието име не знаеше — трябваше да приключат последните си приготовления. Да разработят план и да координират всичко. Да се снимат взаимно на видео, за да ги почитат след това като мъченици. Да снабдят взривните устройства с детонатори.

„Дори и майка ми не би ме познала сега — мислеше си той и все го теглеше към отражението му, така че носът му вече почти опираше огледалото. — Ако мина покрай нея на улицата, дори няма да ми обърне внимание.”

Саид замижа силно и стисна зъби. След това си пое два пъти дълбоко въздух, подложи длани под студената струя и пи.

„Преди всичко обаче е принц Ясир — мислеше си той. — Ти ще загинеш заедно с мен.”

*

Два часа след като Шира си бе легнала да спи, Саид стана. Облече се безшумно и се прокрадна към входната врата с малка чанта с пясъчен цвят на рамо.

Слезе пеша по стълбите, излезе на улицата, нахлупи повече шапката си и тръгна напред. За път щеше да му трябва най-малко час, но друга възможност нямаше. Бе твърде рисковано да вземе такси.

Крачейки бързо по безлюдния тротоар, той отново си мислеше за онова, което му бе разказала Шира. Нещо не пасваше. Защо Микаел и Томи бяха прибрани в полицейския участък в Джида за разпит? Не разбираше това и не можеше да намери и малко от малко приемливо обяснение за него. В едно обаче не се съмняваше, а именно че въпреки твърденията на Томи, не са ги арестували по погрешка. Саудитската полиция си разбираше от работата. Имаше причина. Но каква? И за какво ги бяха разпитвали? Шира не бе попитала, а Томи не бе казал нищо за това.

Саид поклати глава, усещайки как леденият вятър се промушва под дрехите му. Бе премръзнал и увеличи крачка в опит да се сгрее.

А и това не бе всичко, мислеше си той. Щом само онези двамата се бяха върнали в Осло, при тях на мига бяха цъфнали полицаи от Службата за сигурност. Тогава той им бе изпратил писмото от името на Democratic Movement against Islamic Terror. В каквото и да подозираха „Глобъл кепитъл”, писмото нямаше да намали подозренията им.

Това обаче бе само началото.

Какво още ги чакаше.

След петдесет минути той излезе по „Хиркевейен” на „Томас Хефтиесгате”, закрачи бързо по-нататък и зави наляво по „Бюгдьойале”. Още няколкостотин метра и щеше да стигне.

Саид погледна часовника си. Бе почти един и половина.

Преди три дни вече бе ходил там и бе оставил в мазето тежки улики. Едва ли щяха да ги видят. Пакетът с експлозива лежеше в празен кашон от принтер „Хюлет-Пакард”.

Почти стигнал до офисната сграда, той спря рязко. Отстъпи назад и се скри зад ъгъла на зданието, покрай което току-що бе минал. Стоеше, без да мърда, затаил дъх.

Бе забелязал движение на около петдесет метра по-нататък на отсрещната страна на улицата. Бе само сянка, то съвсем отчетливо. Човек в тъмни дрехи бе се отдръпнал от входната врата на офиса и бе завил зад ъгъла.

Полицейски агент? Нима писмото му ги бе задействало?

Саид се огледа. Надникна предпазливо иззад ъгъла и се загледа натам, където току-що бе изчезнал непознатият. Покрай него прелетя с голяма скорост заето такси. На следващото кръстовище то тръгна на червено. Малко по-нататък от мястото, на което стоеше той. Погледна отново към ъгъла на сградата, намираща се на петдесет-шестдесет метра по-нататък, вгледа се внимателно, но не видя никого. Направи крачка напред, излезе на тротоара и продължи нататък.

След няколко секунди се изравни с входа на офисната сграда и пресече улицата, оглеждайки се внимателно и в двете посоки. Приближавайки до тротоара, той чу в далечината рев на дизелов двигател и забеляза, че към него се приближава свободно такси. Качи се на тротоара, сви се зад голям кестен и изчака, докато колата мине покрай него. След това извади от джоба на палтото си ключове, огледа се, изтича до входа, вкара ключа в ключалката и отключи вратата.

Влязъл вътре, той опря гръб в стената и замря. Лампата на тавана бе изключена. Само някъде горе, на стълбището, имаше светлина. Той погледна навън през стъклата на вратата, след това хвърли бърз поглед на часовника и отново замря, притиснал се в стената.

Принуди себе си да стои така три дълги минути, без да изпуска от очи тротоара.

След това се изкачи бавно по стълбите. Извади от чантата си чифт тънки ръкавици и си ги сложи вместо вълнените. Вътре в офиса влезе в кабинета на Томи Тенволд и седна зад бюрото. Светлината на уличните лампи се оказа съвсем достатъчна. Саид включи компютъра и въведе името и паролата, които му бе дала Шира. Не бе удобно да пише с ръкавиците, защото можеше да използва само показалците си.

След това се логна в браузера „Опера” и се зае методично да влиза в различни сайтове. Първо — на „Victorious Mujahideen”, „Soldiers of Allah” и още няколко подобни, а след това влезе в чата на сайта на „Майкрософт” с названието „Jihad Kashmir”. Регистрира се в чата с акаунта „боец 1428”, но не се включи в разговорите. Извади от чантата си връзка документи и бързо ги прелисти. Това бяха инструкции за домашна направа на бомба и отровен газ, а също така и банкови извлечения от сметки в Мюсюлманската търговска банка в Лахор и от три сметки на банка „Фейсал” в Джида. Преди няколко седмици той бе открил тези сметки от името на „Глобъл кепитъл” и бе вложил в тях собствените си спестявания — почти 14 000 долара. Това не бе трудно. Той знаеше как е организирана системата в тези банки, защото бе участвал в създаването им. От тези сметки той преведе пари на личните си сметки, открити под името на Халед Шакур.

Отвори кантонерката и сложи там инструкциите за правене на бомби и отровни газове, като преди това ги скри в безлична сива папка, пъхвайки я в най-отдалечения край на рафта, където лежаха празните папки. След това бързо се премести в кабинета на Микаел, където сложи банковите извлечения в една от неговите архивни папки.

След това изтри акаунта си от компютъра на Томи и провери дали всичко е на бюрото както преди и дали кантонерката е затворена. Провери и кабинета на Микаел, като едновременно с това надникна навън, но не видя никого. След това излезе от офиса, заключи вратата и слезе долу.

Саид го забеляза, когато бе само на няколко метра от входната врата. Хвърли се встрани и се притисна до стената. От гърдите му се изтръгна хлипане и той усети, че сърцето му спря за миг. Зад остъклената врата се виждаше нечия сянка.

Мъжът с дългото палто вървеше с бързи крачки, обърнал се с лице към вратата. Бе нисък и без шапка.

Саид не бе сбъркал. Мъжът се взираше във вратата. Наблюдаваше го. В устата си усети вкус на олово.

Сам ли бе човекът, или бяха неколцина?

Напрегна се целият, притиснал гръб в студената стена и гледайки очертанията на лицето, виждащо се през стъклото. Сърцето му биеше като обезумяло. Човекът се приближи още повече и постави длан над очите си, за да вижда по-добре. Деляха ги броени метри.

Мъжът стоеше, опрял нос в стъклото, примижаваше и се опитваше да надникне вътре. Саид реши, че е разкрит. Мъжът обаче продължаваше да гледа с полуотворена уста и поставил длан над очите си. Не бе по-висок от метър и шестдесет.

След секунда-две човекът отстъпи назад и погледна към прозорците на горните етажи.

„Може да ме е забелязал, когато бях там, в кабинета” — мерна се в съзнанието на Саид. Дишайки тежко през устата, той се опитваше трескаво да разсъждава. Трябваше да се направи нещо. Ако бе полицай, никога не би се държал така. Нямаше да стои така и да се пули като идиот през стъклото. Бе някой друг, когото той не познаваше. Без съмнение, заради него можеха да възникнат проблеми. И тогава всичко щеше да рухне. Целият план щеше да отиде по дяволите.

Саид тръгна решително към вратата и я отвори рязко.

Пред него стоеше младо момче, а не възрастен мъж. От изненада то се отдръпна назад и едва не падна по гръб. Опулени очи, отворена уста. Саид се възползва от объркването на момчето, притича до него и с ръба на дланта си го удари по шията, по адамовата ябълка. Бе усвоил този похват в тренировъчния лагер. Младежът не бе успял да запази добре равновесие и леко бе отметнал глава, така че ударът попадна точно в целта. Чу се изхрущяване. Малчото падна по гръб и се хвана за гърлото.

Саид го сграбчи за палтото, дръпна го с всички сили нагоре и го вмъкна през вече затварящата се врата.

А след това го захвърли на каменни под. Затвори плътно вратата и се отпусна на колене до него. Младежът се гърчеше и хриптеше, хванал се за врата. Сякаш душеше сам себе си. Саид разтвори ръцете му. Трудно, защото той се съпротивляваше сериозно. Опита се да ритне Саид с крак, като не сваляше от него разширените си от ужас очи. В края на краищата обаче Саид успя да го хване за гърлото и да натисне с палците счупената му адамова ябълка. Младежът се задърпа, но скоро съпротивата му отслабна. Накрая само удряше вяло с ръце по пода.

Саид не го пускаше, докато не започна агонията. Краката на младежа ритаха в безпорядък по пода, като тези на обезумял кон. Едва тогава Саид го остави, опря гръб в стената и обхвана с ръце коленете си. Дишаше тежко, а кръвта шумеше силно в ушите му.

„Наложи ми се — мислеше Саид, втренчен неотклонно в мъртвото тяло. — Нямах избор.” Разтърка лицето си с ръце, след което погледна навън през стъклото на вратата. Да, бе рискувал много, но бе взел единственото правилно решение. Бе премахнал пречката. Времето го притискаше.

Ако това бе проследяване, то сега зад вратата щяха да се тълпят хора и щеше да вие сирена.

„Съвсем съм се побъркал” — помиеш си той и замижа силно. След това се надигна бавно, приближи се до вратата и надникна навън.

Не трябваше да оставя тялото тук. То можеше да отвлече вниманието от другото, много по-важното.

В съзнанието му изведнъж изплува образа на нещо, което бе видял по пътя за насам. Много добре знаеше за какво можеше да му послужи, освен това нямаше да привлече внимание дори и посред нощ, а по-скоро щеше да стане обратното.

Той метна чантата през рамо, отвори предпазливо вратата, подаде глава навън и се огледа. След това се измъкна на улицата.

След четвърт час се върна със синя двуколка, каквато използваха разносвачите на вечерните вестници. Тя бе стояла през няколко пресечки оттам заедно с четири други. Вестниците също бяха там. Той бе хвърлил в количката най-малката връзка.

По обратния път Саид не бе забелязал никого наоколо.

Оказа се, че е по-трудно, отколкото си бе мислил, да натовари тялото в количката, защото количката бе малка. Той сви със сила тялото на две, пъхвайки главата на малчото между краката му. За това се наложи първо да го съблече и да го остави само по гащета и чорапи. Върху раменете и лопатките на младежа имаше голяма татуировка.

В края на краищата му се удаде все пак да пъхне тялото в количката. Наистина, при това нещо изхрущя в мъртвеца. После той покри дрехите му със слой вестници и изкара количката на тротоара. Докато я прекарваше през прага, се чу трясък. „Само колелата и да издържат.”

Саид остави останалите вестници до стената до входа, провери дали вратата е заключена и тръгна с количката по тротоара.

56

Саид се опитваше да мисли, но в главата му цареше пълен хаос. Той вървеше, свел очи и нахлупил по-ниско шапката си. Докато завиваше надясно по „Нилс Юелсгате”, покрай него мина кола и се скри зад ъгъла. Той не се обърна, а продължи да върви по улицата, която се спускаше леко под наклон, и влачеше след себе си тежката вестникарска количка. Ако съдеше по картата, морето бе само на няколкостотин метра оттук. Там трябваше да стигне. Нямаше друга възможност, за да се избави от тялото.

В края на „Нилс Юелсгате” той зави надясно и ускори крачка. Местността се изравни и стана по-трудно да се дърпа количката. Сваляйки количката от тротоара на платното и качвайки я обратно на тротоара, той действаше много внимателно, за да не счупи колелетата и. Когато се изравни с някакви високи бели сгради с решетки на прозорците, спря отново за миг, за да си почине. Забеляза, че зданията са добре осветени, а отпред са монтирани камери за наблюдение. Бе доста рисковано да стои тук. Хвана количка и продължи напред.

В светлината на уличните лампи кръжаха снежинки.

След няколкостотин метра отпред се появи градинка, която бе пресечена по диагонал от пътечка. Не се виждаше къде свършва, но определено водеше към морето. Саид се огледа. Покрай него минаха няколко коли. Когато се изравниха с него, той се извърна. След това пресече улицата и тръгна по пътеката.

Колкото повече се отдалечаваше от улицата, толкова по-тъмно ставаше наоколо. Нищо не се виждаше. Освен това бе значително по-трудно да влачи количката по заснежената пътека. Отпред ясно се чуваше шумът от преминаващи с голяма скорост коли. Самото шосе обаче още не се виждаше. За да се стигне до морето, трябваше да се пресече магистралата. Може би там имаше надлез или подлез?

Саид мина по железопътен мост и се озова пред дълга и висока стена, изрисувана с графити. Шумът от колите стана още по-силен. Дори по това време на денонощието движението от другата страна не спираше. Стената, до която стоеше, сигурно бе шумоотразяваща. Той остави двуколката и забърза покрай стената надясно. Там се виждаше проход.

Завил зад ъгъла, той най-сетне видя шосето, а зад него — пристанището, корабите и морето. И веднага разбра, че планът му е неосъществим, защото пътят, по който вървеше, водеше към пешеходен надлез със стъпала. С безкрайно много заснежени стъпала. Никога нямаше да издърпа тежката количка по тях. А ако се опиташе да пренесе тялото първо нагоре по стъпалата, а след това надолу, щяха да го видят от стотици коли. И ако само един човек вземеше мобилния си телефон и се обадеше в полицията, това щеше да е достатъчно.

Саид закрачи назад. Движейки се покрай стената, се добра до мястото, където бе оставил количката, и влезе през незаключената портичка, зад която имаше дълбок сняг. Изглежда, че бе попаднал в задънена улица. Върна се отново при количката, обърна я настрани и измъкна почти голото мъртво тяло. То вече бе започнало да се вкочанясва и лежеше в същата поза, свито надве. Саид го вдигна и го понесе към задънената улица, където току-що бе бил. Малко по-далече бе забелязал храсти и остави под тях мъртвеца, като го поприкри с дрехите и вестници.

Саид бе наясно, че сигурно щяха да намерят тялото след броени часове, а ако му провървеше, то и след няколко дни. Когато той самият щеше вече да е мъртъв.

Саид си свали шапката и изтри с ръка лицето си. Откара празната количка до пешеходния мост и с ритник я хвърли от него. Само на няколко метра оттам прелитаха леки коли, а от време на време преминаваха с грохот и тежки тирове.

Стоя около минута, обмисляйки ситуацията.

Изведнъж му хрумна нещо. Затича обратно към трупа и започна да рови в джобовете на убития.

*

В четири сутринта Саид се върна на „Бюгдьойале”. Вървеше бързо, целеустремено; спря пред входа на „Глобъл кепитъл”, огледа се и влезе отново вътре.

Вече в офиса, той се отправи направо към кабинета на Томи, седна зад бюрото и включи компютъра. Докато той бавно — твърде бавно! — се зареждаше, Саид барабанеше нетърпеливо с пръсти по края на бюрото. След това изписа набързо паролите и кликна с мишката върху иконата с формата на щит и надписа „Система GC”.

След няколко секунди системата се отвори.

Саид извади кафявия портфейл, който бе намерил в сакото на убитото момче, отвори го и го сложи на бюрото пред себе си. Заедно с картата „VISA” в портфейла имаше и розова картичка със снимката на младежа. На нея пишеше: „Driving License”[42], а отдолу — същото, но на други езици.

Той написа в полето за търсене името „Стиан Мидгорд” и провери старателно написаното. След това натисна „търсене”.

Появи се информация за Стиан Мидгорд, дори със снимка, която явно бе сканирана от вестник. Стиан Мидгорд гледаше с широка усмивка право в обектива. Саид позна късоподстриганата му коса, нос като картоф и обицата на лявото му ухо. Прочете старателно текста.

След няколко минути излезе от програмата, изключи компютъра и стана. Откъсна листа, на който си бе записал бележките, и го прибра в чантата си заедно с портфейла и връзката ключове, намерени в момчето.

След това преметна чантата си през рамо и напусна кантората.

Стиан Мидгорд бе регистриран като ерген. И ако на Саид му провървеше, то той сигурно живееше сам. Точно това щеше да си изясни сега.

57

На вратата се звънна, Томи трепна и разля част от кафето. Часовникът показваше само 7.46. Бе рано, твърде рано, да се звъни по вратите на хората.

Оставил чашката, в която току-що бе сипал разтворимо кафе и бе налял вряла вода, той стана от стола. На масата остана последният брой на „Дагенс нерингслив”. Томи се приближи до вратата и натисна бутона на домофона.

— Томи Тенволд?

Чул непознат женски глас, Томи смръщи чело:

— А вие коя сте?

— Казвам се Сандра Пелоси и съм от Службата за сигурност към полицията. С мен е колегата ми Фруде Танген. Искаме да поговорим с вас.

— Сега ли?

— Няма да е задълго — отговори женският глас. — Можем ли да влезем?

Трябваха му няколко секунди, за да се стегне:

— Разбира се… Петия етаж.

Томи натисна бутона и чу по домофона как изщрака долу ключалката на входната врата, а след това — и как самата тя се отвори. Окачи слушалката на домофона, отиде в спалнята, свали фланелката, с която бе спал, облече нова бяла риза и панталона, висящ на стола, след това влезе в банята и се среса, но косата му стърчеше упорито във всички посоки. Дори душ не бе успял да си вземе. Забеляза, че е забравил да си обуе чорапи, и понечи да се върне в спалнята, но в този момент на вратата се звънна.

И двамата бяха цивилни. Томи погледна неволно два пъти лицето на мъжа, който държеше удостоверението си пред себе си. Лицето му бе извънредно красиво, като на артист. След това се обърна към жената, която също му показа удостоверението си.

— Здравейте! — кимна той на жената и я погледна въпросително. — Какъв е проблемът?

— Може ли да влезем за малко?

Той кимна мълчаливо и се отдръпна, придържайки вратата.

— Току-що ставам.

Полицаите минаха през антрето в хола и се огледаха.

Томи прокара пръсти през разрошената си коса:

— Не разбирам какво ви… какво се е случило?

— Може ли да седнем? — попита с усмивка жената.

— Разбира се.

Томи се приближи до дивана; взе панталона и пуловера, които се търкаляха там; прехвърли ги на стола до кръглата маса и ги покани с жест да седнат. Самият той седна във фотьойла до ниската стъклена масичка. Жената се настани на дивана, точно срещу него, а мъжът — на табуретката отдясно, като извади от вътрешния джоб на черното си кожено яке бележник и химикалка.

Томи погледна жената. И изведнъж се сети:

— Вие разговаряхте тези дни с Микаел, нали?

Жената кимна едва забележимо.

— Точно така.

Томи гледаше ту нея, ту колегата й.

— Какво искате?

— Искаме да ви зададем същите въпроси, които зададохме на вашия колега.

— За какво? — замисли се той за миг. — За какво? За пътуването ни до Джида ли?

— Да — полицайката го гледаше съсредоточено, а върху начервените й устни играеше усмивка. — Кажете ни какво правехте там.

Той сви рамене.

— Имахме срещи. Микаел не ви ли каза?

Жената погледна бързо към колегата си и притвори за миг очи, след което погледна Томи:

— Иска ми се да го чуя още веднъж. Та с какво се занимавахте в Джида?

— Вече ви казах… Срещнахме се с представителите на собственика.

— А кой е собственикът?

— Казва се принц Ясир. С него обаче не се срещнахме… а само с представителите му.

— Така… — не сваляше от него втренчения си поглед тя. — С кого се срещахте, къде бяха срещите и за какво ставаше дума?

Томи се запъна.

— Ние…

— Да? Това са съвсем обикновени въпроси.

— По принцип се срещнахме… с помощника на собственика в някакъв офис. В града — вдигна поглед той. — Не помня адреса. Показахме му бизнес плановете на норвежкия ни филиал — бюджет, счетоводство. И всичко подобно.

— Като си помисля — каза Сандра, — че това е доста повече, отколкото успя да ни каже вашият колега — тя се усмихна, но съвсем не дружелюбно. — Сигурно, предварително сте подготвили този доклад?

Томи се сепна. Никакъв доклад нямаше. Той поклати глава. А ако изведнъж тя поискаше да й го покаже? Не трябваше да допуска това.

— Нямахме готов доклад. Просто разни документи.

— Странно.

— Какво имате предвид?

— Отивате в Саудитска Арабия на среща със собственика, който, между другото, е принц, и дори не сте подготвили доклад за дейността си?

Томи сви рамене. Почувства се неловко.

— Главната кантора на „Глобъл кепитъл”, централният офис на целия холдинг, се намира в Лисабон, нали така?

Томи кимна.

— Защо тогава е трябвало вие, двамата, които едва сте започнали работа за новата фирма в Осло, да отскочите, ако може така да се каже, на блицвизита до Саудитска Арабия? Нещо не схващам?

— Разликата в културите, мисля. Те искат да се срещат лице в лице с хората, които работят за тях.

— А-а, ето какво било.

Томи повдигна рамене. Сърцето му биеше в гърдите бързо и равномерно. Тя не му бе повярвала. Трябваше да премине в настъпление иначе щяха да го направят на кайма.

— Не ми обяснихте за какво става дума.

— Нима не сте говорили за това?

— На практика — не.

Три къси хоризонтални бръчици прорязаха челото й.

— Е, Микаел каза, че вие… разследвате всичко, свързано с тероризма.

— Какво правихте в Джида?

Томи я изгледа раздразнено.

— Вие какво? Да не подозирате, че се занимаваме с… тероризъм? Така ли е?

— Познавате ли добре колегата си? — изведнъж попита мъжът.

Томи се обърна рязко към него.

— Какво имате предвид?

Не получи отговор. Те чакаха какво ще каже той.

— Вие какво? Мислите, че… — гледаше с нарастващо учудване неканените си гости той.

— Кажете ни какво правихте в Джида — каза жената, този път по-меко и по-дружелюбно. — Ние наистина разследваме терористичната дейност. Нека се уговорим така: ако сте решавали някакви въпроси, за които не трябва да разбере Данъчната служба, направо си го кажете. Повярвайте ни, ние се занимаваме с къде по-сериозни неща от укриването на данъци. И ако криете данъци, то това е нищо.

Томи се размърда неспокойно във фотьойла.

Те го гледаха мълчаливо. Както бе забелязал Томи, мъжът все още не бе записал в бележника, който продължаваше да държи в ръце, нито една дума.

— Вече ви казах всичко — произнесе Томи след продължителна пауза. — Представихме плановете и разчетите си на доктор Абу Насър…

— Как казахте, че се казва? — прекъсна го полицайката.

Томи усети, че му става горещо.

— Буква по буква, ако обичате.

— Абу Насър — повтори тихо той. — Не знам как се пише.

Томи видя как мъжът написа най-сетне първата бележка в бележника си.

— Всичко това само ви се струва необичайно — каза той. — Ръководствата на другите дъщерни фирми също са били в Джида — и си прехапа езика, защото не трябваше да казва това. Та те можеха да го проверят.

— Можете ли да посочите конкретно някого?

— Не — поклати глава Томи.

— Имаше ли заедно с вас хора от другите дъщерни фирми там?

— Не.

Тя се усмихна:

— Наистина сте прав, че почти нищо не разбирам от това.

Томи подпъхна ръцете си под себе си. Реакцията й го накара да застане нащрек, защото сигурно знаеха нещо. Със сигурност.

— Да преминем към следващия въпрос — започна тя. — Имате ли си приятелка?

Той усети, че се изчервява.

— Защо питате?

— Просто ми отговорете на въпроса. Имате ли си приятелка?

— А вас какво ви засяга това?

— Тя се казва Шира, нали? Шира Шакур.

Томи не повярва на ушите си.

— Моминската й фамилия е Азам. И вие сигурно го знаете. Добре ли я познавате? Разкажете ни за нея.

Томи усети, че сърцето му спря.

58

— Шира? — в другия край на връзката цареше тишина. Притискайки мобилния си телефон към ухото си, Томи крачеше бързо през центъра на града към офиса си. Поради обичайния за сутрешния час пик шум се чуваше лошо. — Шира? — повтори той.

Изведнъж тя отговори:

— Откъде имаш номера ми?

Томи спря пред пешеходната пътека сред тълпата от пешеходци. Мислеше трескаво. Фамилията й му бе казана от хората от Службата за сигурност. Поради това той просто бе звъннал на 1880 и бе помолил да го свържат с мобилния телефон на Шира Шакур.

Той прикри устата си с длан, за да не го чуе никой от околните, и прошепна:

— Защо ми каза, че фамилията ти е Азам? Отдавна си я сменила.

Отново настъпи тишина, но тя не бе затворила.

— Томи, аз…

Светна зелено. Той се отдръпна, за да минат другите.

— Защо го направи, Шира?

— Можем ли да се срещнем?

— Да се срещнем ли?

— Да.

— Кога?

— Сега — прошепна тя.

*

Томи седеше в голямото кафене на Централната гара на Осло с лице към пътническия салон. Бяха се разбрали да се срещнат тук. Седеше така, че да вижда ескалатора, водещ към безликото и полупразно кафене.

Изчакал малко, видя как Шира стъпи върху ескалатора. И изкачвайки се нагоре, го търсеше с поглед. Той й мат с ръка и след няколко секунди тя бе при него.

Лицето й бе сериозно. Седна срещу него, оставяйки чантата си на масата.

Томи я гледаше учудено. Шира се държеше така, сякаш си бяха съвсем чужди.

— Искаш ли нещо? — попита той.

Пред него вече имаше празна чашка.

Тя поклати глава.

— Попита ме защо не съм ти казала сегашната си фамилия.

— Да — огледа се той.

Никой не можеше да ги чуе.

— Нали ти е ясно, че не съм родена в Норвегия — гласът й звучеше решително, сякаш по пътя за насам бе събирала сили и сега, отворила клапана, изпускаше парата.

Той се усмихна нерешително, не разбирайки накъде бие тя.

— Ти не знаеш много неща, Томи, много не разбираш, а и сигурно не можеш да ги разбереш.

— Коя си ти, Шира? Кажи ми най-после поне нещичко.

Откъде се бе взел агресивният й тон? На практика той трябваше да е сърдитият, защото тя го бе излъгала.

— Първо ми кажи откъде научи името ми.

— Казаха ми го полицаите от Службата за сигурност — погледна часовника си той. — Преди няколко часа.

Той видя как в очите й се мярна страх, след което лицето й отново стана каменно.

— Какво искаха? Защо са говорили за мен?

— Не знам. Попитаха ме дали имам приятелка. И посочиха теб.

— А защо питаха за това?

Той сви рамене:

— Освен това ми задаваха същите въпроси, които и на Микаел тези дни. За пътуването ни до Джида.

— Ти каза ли им?

Той поклати глава.

— И защо не си?

— С Микаел решихме да не казваме нищо. Саудитците могат да се разсърдят, ако разберат, че сме се раздрънкали пред норвежката полиция.

Тя взе чантата си и я постави на коленете си.

— Не искам да се срещам повече с теб, Томи.

Стори му се, че почвата изведнъж се изплъзва изпод краката му. Не можеше да каже нито дума и само я гледаше.

— Отдавна-отдавна трябваше да приключа с… това.

— Защото разбрах… как се казваш наистина ли?

— Не. Отдавна съм го решила. Ти никога няма да ме разбереш, Томи. Имаш ли поне някаква представа какво се случва извън твоето родно… блато?

Не вярвайки на ушите си, той поклати глава.

— О’кей.

Малко по-нататък се настаняваше на една маса възрастна двойка — той бе прегърбен, а тя с проходилка, която буташе пред себе си.

Шира продължаваше да го гледа. Лицето й бе поомекнало.

Не бяха преспали нито веднъж. Той се бе примирил с това, обяснявайки си го с религиозни съображения. Веднъж обаче бяха стигнали далече. Бяха се съблекли един друг на практика до голо, бяха се целували, бяха притискали едно към друго горещите си тела.

Тогава за пръв път бе видял още нещо в сериозния й поглед.

— Обичам те, Шира — каза едва чуто той.

— Не започвай! — поклати решително глава тя и стана. — Време ми е.

Той гледаше след нея. Момичето мина бързо между масите към другия изход от кафенето, към водещия надолу ескалатор, изтича по стъпалата и се промуши между някакви хора. След това забърза по-далече от пътническия салон, лавирайки между пътниците, и изчезна от погледа му. Дългата му черна коса се удряше в гърба му.

Ако на нейно място бе някоя друга, то той щеше да си помисли, че плаче.

59

Микаел надникна при Томи с куфарче в ръка.

— Изчезвам. Как си? Имаш ли температура?

— По-добре — отговори Томи, откъсвайки се от монитора.

— Чудесно.

— Имам поне още два часа работа тук.

Бе седем и нещо и останалите служители вече си бяха отишли.

— Добре. Е, аз ще бягам. Ще се видим утре — каза Микаел и си тръгна.

Томи изчака да се хлопне външната врата, след това се изправи, изтъркаля се със стола и се взря през прозореца.

През целия ден така и не си поговориха. Томи бе дошъл в 10.30, с час и половина по-късно от обикновеното, след срещата с Шира и веднага се бе затворил в кабинета си. Чувстваше се зле, сякаш бе болен. Когато Трина бе почукала на вратата му с купчина документи, той я бе помолил да намине по-късно. Тя обаче не се бе появила повече. Затова пък скоро бе дошъл Микаел, който явно бе загрижен. Томи му бе казал, че, изглежда, е пипнал някакъв вирус, и го бе посъветвал да стои по-далече:

— Да не се заразиш.

И го бяха оставили на мира, защото никой не искаше да се разболява. На практика бе прекарал целия ден в кабинета си. Само веднъж бе излязъл за кафе и чаша вода. Нямаше апетит.

Вчера вечерта или през нощта някой бе влизал в кабинета му и определено се бе ровил в документите. Бе го разбрал по едва забележими дреболии — документите бяха местени, клавиатурата обърната малко по-иначе, папките подредени на купчина, но в друг ред. Не се съмняваше в това, защото помнеше кои две папки бе оставил най-отгоре в края на работния ден. Едно от чекмеджетата на кантонерката бе издърпано, а по пода имаше кални следи. Бе се убедил окончателно в това, когато бе включил компютъра и бе влязъл в „Система GC”, в която бе отбелязано, че някой бе влизал с името му в 4.21 сутринта. Достъпът, разбира се, можеше да се осъществи и от друг компютър, но въпросите си оставаха — на кого му бе притрябвало да влиза в системата в четири часа сутринта и защо с неговото име? С помощта на системата всеки потребител можеше да вкарва конфиденциална информация, скрита от останалите потребители на системата. Излизаше, че Микаел бе проверявал каква информация е въвел Томи? Нали никой друг, освен Микаел, не би могъл да го направи. Само те двамата знаеха паролите за достъп на всичките останали служители.

Отначало бе искал да отиде направо при Микаел и да поиска обяснение. Но, неясно защо, бе премислил. Може би защото бе на ръба на нервен срив. А може би и заради въпроса на онзи полицай: „Познавате ли добре колегата си?”

И тогава се бе объркал, а сега го разбираше още по-малко. Какво знаеха те? С каква неизвестна му информация за Микаел разполагаха?

Не бе разказал на Микаел за посещението на полицаите от Службата за сигурност, нито за скъсването с Шира. Бе преседял целия ден в кабинета си, чувствайки се пълна развалина и опитвайки се да измисли какво да прави.

Петнадесет минути след тръгването на Микаел Томи отиде в кабинета му. Вратата бе затворена, но не и заключена. Те по принцип нямаха навика да заключват кабинетите си.

Томи спря по средата на стаята и се огледа. Нима наистина бе способен да претърси кабинета на колегата си? А ако някой се върнеше неочаквано? А ако изведнъж дойдеше Микаел и видеше как Томи се рови в личните му неща?

Нямаше какво да му мисли, трябваше да действа. Ако се появеше някой, щеше да измисли нещо. Сега не му бе времето за това.

Томи хвърли поглед към вратата. Да я затвори ли, или не? Ако я затвореше, той, разбира се, щеше да рискува по-малко да бъде разкрит, защото вратата на кабинета на Микаел се виждаше веднага, щом се влезеше в офиса. От друга страна, ако го намереха зад затворената врата на чужд кабинет, всичко щеше да изглежда още по-подозрително.

Остави вратата открехната. Приближи се до бюрото, седна и издърпа най-горното чекмедже.

„Познавате ли добре колегата си?”

Представа си нямаше какво търсеше. В най-горното чекмедже имаше само химикалки, кламери и снимка на жена му — португалката. Томи взе снимката и я загледа. Бе я виждал само един-единствен път, когато бе наминала случайно през офиса. Доколкото знаеше, не й харесваше в Осло и често пътуваше до дома си в Лисабон. А Микаел, изглежда, не се разстройваше кой знае колко от това. Самият той никога не говореше за жена си. Томи остави снимката на мястото й и затвори чекмеджето.

В следващите три чекмеджета също нямаше нищо интересно — някакви брошури, празни бележници, зарядно за мобилен телефон, навити жици, кутии от телефони, инструкции, перфоратори, телбод и други офисни дреболии.

Томи вдигна поглед. Стори му се, че чува някакъв звук. Като че ли се хлопна входната врата. Секунда-две той се ослушва, но нищо повече не се чу. Затвори тихо чекмеджето, което се канеше да огледа. Стана, приближи се до вратата и надникна в коридора.

Нямаше никой. Само шумът от уличното движение проникваше отвън. Ревът на автобусни дизелови двигатели.

Той отново открехна вратата, остави пролука от десетина сантиметра и се върна при бюрото. Огледа бързо онова, което бе отгоре. Нищо интересно — папки, купчина сметки и незавършен отчет за последния месец.

До стената имаше шкафче от светло дърво с плъзгаща се стъклена вратичка. Бе затворено. На рафтчетата вътре имаше поставки с папки. Томи се приближи до шкафчето, хвана дръжката и я дръпна. След това я хвана по-здраво и дръпна по-силно.

Чу се трясък, Томи трепна и от уплаха изпусна дръжката. Стоеше и гледаше шкафа. На вратичката му се бе появила дълга пукнатина — от ключалката до края й. Трябвало е да натисне добре бутона в дръжката на вратичката. Освен това там сигурно и преди бе имало пукнатинка.

Томи направи физиономия и изруга тихо. Как щеше да обясни това? Наведе се да разгледа пукнатината. Сега ключалката се държеше на честна дума. Хубаво, до сутринта щеше все да измисли нещо.

Той отвори вратичката, изруга отново, приклекна и започна да разглежда съдържанието на шкафа. Първо папките на рафтчетата, а след това и класьорите. Преглеждаше ги методично едно след друго.

И в една от папките в самото дъно намери нещо. Взе я, разтвори я и я остави на пода до себе си.

Цяла купчина сметки, които не бе виждал преди. Ако се съдеше по датите, документите бяха от времето, когато току-що бяха открили фирмата, та чак до миналата седмица. Сумите бяха различни — от няколко хиляди до няколкостотин хиляди крони. Преброи повече от тридесет документа от различни фирми, за които преди не бе чувал нищо. Получателите на плащанията бяха частни лица, предимно чужденци. На някои от сметките бе написано с молив: „Не е платено”. Томи ги прелистваше, опитвайки се да намери поне някакъв общ знаменател. Няколко имена се срещаха няколко пъти, а четири сметки бяха постъпили от една и съща фирма — „Тьойен. Търговия с коли на старо”.

Томи трепна, защото някой отключваше входната врата, подрънквайки с ключове. След това се чу хлопване. Със сигурност бе входната врата. Чуха се стъпки. Някой влезе в офиса.

Томи затаи дъх и се зае стремително и безшумно да събира сметките, които бе подредил на пода.

Стъпките се приближаваха.

Насочваха се направо към него.

Томи едва бе успял да прибере всичките сметки в папката, когато вратата на кабинета се отвори.

На прага стоеше Микаел.

Стоеше и гледаше изумено Томи; папката, която той държеше в ръце; отвореният шкаф със счупената вратичка и кантонерката, която не бе затворена докрай.

— Какво правиш тук? — процеди той. — Какво, по дяволите, правиш тук, Томи?

60

Шира почука тихичко на вратата на стаята на Саид, почака, докато той, забавил се, каза: „Да?”, и надникна вътре.

Саид стоеше до леглото си. Прибираше дрехи в сака, който бе върху кувертюрата. Студ лъхна Шира — прозорецът бе открехнат.

— Какво правиш? — попита тя.

Той се изправи.

— Време ми е, Шира. Повече няма да ти досаждам.

— Откога?

— Отсега.

Тя кимна замислено:

— И къде отиваш?

Саид я изгледа много сериозно. Като че ли бе доста остарял през шестте седмици, които бе живял при нея. Бръчките на лицето му бяха станали по-ярко очертани и по-дълбоки. Кожата под очите му бе придобила землист оттенък, а косата падаше безжизнено върху ушите му.

— Време ми е да отида на война, Шира — прошепна той.

— На каква война?

Той поклати глава.

— Къде бе през нощта?

— Ти не спа ли? — учудено я погледна той.

— Чух как излезе и се върна. Къде беше?

Той не отговори, извърна се и отново се зае да прибира нещата си в синия сак.

Шира се подпря на рамката на вратата.

— Днес скъсах с Томи — каза тя.

— Хубаво.

— Той каза, че при него е идвала полицията… днес, рано сутринта. Двама следователи. Направо в дома му.

Саид трепна и се обърна към нея.

— Казали са му името ми.

За пръв път тя видя на лицето му ново, съвсем друго изражение — нещо като учудено недоверие:

— Твоето име ли?

— Да.

— Какво каза още той?

— Те ни следят, Халед.

Саид седна на кревата.

— Какво каза Томи? Постарай се да го повториш дума по дума.

Тя сви рамене.

— Каза, че са го питали дали има приятелка, тоест аз. А освен това са го питали за пътуването им до Саудитска Арабия. Томи обаче е премълчал, че са ги арестували и разпитвали в Джида.

— Защо?

— Защото двамата не искат да рискуват саудитците да научат, че са говорили с норвежки следователи за това пътуване.

— Значи те знаят и за мен — каза Саид.

Стана рязко, пъхна последните си неща в сака и закопча ципа му.

Шира се отдръпна, когато той мина стремително покрай нея към антрето. Тя тръгна след него. Той вече обличаше палтото си.

Облякъл се, се обърна към нея:

— Кажи на Тахмина, че ми е мъчно, че не съм се сбогувал с нея.

Тя кимна.

— Жалко, че не познаваш сестра ми. Щеше да ти хареса.

— А как се казва?

— Казваше се. Умря.

Шира кимна. Той не искаше да каже името й.

Устата му, потънала сред брадата му, се изкриви в подобие на усмивка. В обикновено сериозните му и печални очи се мярна нещо, което не бе виждала преди. Сякаш бяха оживели.

— Скоро ще се видя с нея — каза той. — Иншалах!

— Странен човек си ти, Халед. Така и не те опознах. Честно казано, дори не знам дали ми харесваш, или не.

Той кимна.

— Не забравяй да предадеш поздравите ми на Тахмина.

— Ще й ги предам.

И той изчезна.

*

Слизайки с асансьора, Саид се гледаше в огледалото.

Скоро всичко щеше да свърши, мислеше си той. След няколко часа най-сетне щеше да намери покой.

Изтри потните си длани в панталона си и се опита още веднъж да си представи как щеше да стане всичко. Щеше ли да види как тялото му се разлита на парчета? Внезапна болка прониза толкова неочаквано гърдите му, че му се наложи да се опре на стената.

Асансьорът спря с глух удар. Саид се изправи и тръгна към изхода.

Те бяха там, отвън, мислеше си той. Следяха го. Полицаите. Знаеха ли за онова, което щеше да се случи?

Той преметна сака през рамо, излезе на улицата, огледа се бързо и закрачи към станцията на метрото.

*

През това време Шира взе мобилния си телефон и намери в контактите нужния и номер. Стоеше в кухнята и гледаше тъмнината зад прозореца. По клоните на голите дървета разбра, че се е надигнал силен вятър.

След кратко чакане в слушалката се чу познатият глас на съседа и отдолу:

— Да?

Шира усети в гласа му страх и напрежение. Сигурно инстинктът му подсказваше, че моментът е настъпил.

— Мога ли да намина? — попита Шира. — Трябва да се приготвим. Ще се случи утре.

61

— Дадоха ни „зелена светлина”!

Сандра размаха пред Тур заповедите за обиск.

— Идвам с теб! — изчезна в недрата на кабинета си Тур и веднага изскочи оттам с кафяво яке в едната ръка и мобилен телефон в другата.

Двамата забързаха към асансьора.

— Веднага поисках заповеди за обиск — каза в движение Сандра. — Хората са вдигнати по тревога. Патрулите пътуват и към трите адреса.

Тур извика асансьора и си облече якето.

— Получи ли копие от писмото на онези… „Movement against Islamic Terror” или както там се казваха?

— Да. Съвсем същото е — пристъпваше нетърпеливо от крак на крак Сандра. — Сигурно го е изпратил той.

— Това ли писмо бе намерено в жилището му?

— Да — отговори Сандра. — Намерихме копие от него в кухнята му, заедно с неплатени сметки.

— Изглежда, че този Стиан Мидгорд е заплашвал служителите на „Глобъл кепитъл”, защото те са искали от майка му да плати дълга си?

Отстрани на шията на Сандра се появи червено петно.

— Точно така. Майка му каза, че винаги я е защитавал яростно — хвърли поглед към началника си Сандра. — Неведнъж е обвиняван в насилствени действия. Ясно е, че момъкът е склонен към насилие. На практика майката е сигурна, че той ги е заплашвал.

— Къде са го намерили?

— До шосето за Скарпсно. Тази сутрин един чичко е разхождал кучето си и го е намерил.

— А писъмцето е намерено в дома му? Опитвал се е да ни насъска срещу „Глобъл кепитъл”? — поклати глава Тур.

Иззвънтя камбанка — асансьорът бе пристигнал. Едновременно с това в джоба на Сандра звънна телефон. Тя отговори кратко:

— Чудесно. Вече сме на път — и прибра телефона. — Момчетата вече са там — каза тя на Тур.

Влязоха в асансьора и натиснаха бутона за подземния гараж. Вратите на кабината се затвориха и асансьорът тръгна надолу.

— Значи този Стиан Мидгорд е нашият информатор? — попита Тур. — Представителят на антитерористичното движение, за което никой нищо не е чувал?

Сандра кимна.

Тур отново поклати глава:

— Странно. Може ли да са му подхвърлили всичко това?

Сандра му отправи раздразнен поглед:

— Писмото бе в дома му. Това е всичко, което знаем до момента.

— Ако това е отмъщение, защо не е избрал насилието?

— Може и да го е избрал.

— Излиза, че са го убили служителите на инкасовата фирма ли?

— Скоро ще стане ясно — отговори тя. Асансьорът спря и вратите се отвориха.

— Ще пътуваме с моята кола — каза Тур.

Качиха се в неговата тойота „Ланд крузер”.

— А има ли нещо ново за двамата наши директори?

Сандра хвърли поглед на часовника си. Бе 19.03.

— Доколкото знам, нито един от двамата още не е намерен.

Тур запали двигателя и се понесе с голяма скорост към изхода на гаража.

Ако им провървеше поне малко, щяха да са след десет минути на „Нурдалс Брунсгате”.

62

— Извинявай, Микаел. Наистина, много съжалявам. Напоследък нервите ми хич ги няма — разтри лицето си с ръце Томи.

Седяха в кафене „Фрьолих”, до прозореца с изглед към „Хенрик Ибсенсгате”

Микаел вдигна халбата си с бира.

— Значи е свършено? — попита той и отпи.

— Да. Шира ме заряза.

— И все пак не разбирам — завъртя халбата Микаел. — Колегите, дявол да го вземе, не постъпват така. Как сега ще въртим бизнес, след като си нямаме доверие? — вдигна поглед той. — Как ще работим заедно, след всичко, което се случи?

— Мисля, че трябва отново да започнеш да ми вярваш… — каза Томи и прехапа устна. — Ясно ми е обаче, че за това трябва време.

Микаел му бе обяснил откъде се бяха появили сметките, които лежаха в архивното му шкафче. Бе му казал, че ги е купил наскоро от свой приятел. Бил ги взел евтино и след като ги регистрирал в системата, щял да предяви искане за изплащане на дълговете. Но не успял и бе намерил Томи да разглежда документите.

Слушайки Микаел, Томи все повече се бе изчервявал. А още по пътя към кафенето Микаел бе много ядосан, направо — бесен. Томи едва го бе навил да пийнат по бира заедно и да обсъдят всичко.

— Извинявай, Томи — каза Микаел, — но дълго време ще ни е трудно да общуваме. Хора, които се ровят в нещата ми… по дяволите!

— И в моите неща е ровено…

— Да, ти ми каза, но не съм аз! — поклати нещастно глава той. — Може да е Трина.

Томи отпи от бирата си и погледна към понапръсканите от кишата коли, които минаваха покрай тях.

Никога досега не бяха го залавяли на местопрестъплението в толкова унизителна ситуация. Разбираше много добре яростта на Микаел. Може би с това щеше да се сложи край на сътрудничеството им? Или дори той вече бе дошъл?

В кафенето влезе млада двойка и седна наблизо. Свалили пухените си якета и шаловете си, те се притиснаха един в друг и се хванаха за ръце.

Томи погледна отново към Микаел.

— Полицаите, които идваха при мен, ме попитаха дали те познавам добре — каза той като последен, отчаян опит да обясни защо бе счупил архивното шкафче.

— И какво от това? — изпръхтя Микаел.

— Това обяснява някои неща — произнесе тихо Томи. — Как мислиш, защо го казаха?

— За да те притеснят и наплашат, а след това да изкопчат от тебе колкото се може повече.

Томи смръщи чело.

— Но защо? Аз и представа си нямам…

Мобилният телефон на Микаел иззвъня. Той го извади от вътрешния джоб на сакото си, допря го до ухото си, каза само: „Здрасти!” и се надигна бавно.

Томи видя как лицето му се промени. Разпаленото, раздразненото изражение отстъпи място на изумлението. Погледът му препускаше из помещението, сякаш търсеше няколко. След това с бърза и решителна крачка се отправи към изхода, дръпна вратата и излезе навън, все така с мобилния до ухото си. Томи погледна през прозореца. Видя Микаел откъм гърба. Той стоеше до входа, наведен леко напред и разговаряше оживено със събеседника си.

Томи потръпна. Бе му студено още от мига, в който бяха излезли от офиса. Който и да се обаждаше в момента на Микаел, новините явно не бяха добри. Томи извади от джоба си своя мобилен телефон и го провери, но нямаше нито есемеси, нито пропуснати обаждания.

Прибрал телефона си, той видя, че колегата му се връща бързо обратно. Микаел спря до Томи с отпуснати ръце, продължавайки да стиска мобилния си в дясната. След това изведнъж грабна палтото си и започна да го облича.

Томи го изгледа въпросително.

— Трябва да тръгвам.

— Какво става?

Микаел поклати бавно глава, продължавайки да облича палтото си:

— Няма време за обяснения. Ще вървя.

— Но…

— Вземи фактура.

И той забърза към изхода.

Томи се надигна, но Микаел дръпна вратата и изчезна.

Томи се опита да привлече вниманието на келнерката, но тя не го видя. Извади портфейла си, извади една банкнота от двеста крони и я хвърли на масата. Взе палтото си и промушвайки се между масите, закрачи към изхода. Едва хванал дръжката на вратата обаче, чу че някой го вика. Обърна се. Келнерката му правеше някакви знаци. Посетителите се бяха обърнали към него.

— Парите са на масата! — извика Томи и излезе.

„Какво става?” — мислеше си той, обличайки палтото си.

Какво, по дяволите, ставаше?

Томи постоя секунда-две пред заведението, огледа се и загърна по-плътно палтото си. Снеговалежът се бе усилил, а освен това се бе надигнал и вятър. В такт с учестеното му дишане от устата му излизаше пара. Краката му се вледеняваха в тънките обувки. Тресеше го. Той тръгна по улицата.

Подхлъзнал се, той скочи неволно от тротоара на платното и едва не попадна под гумите на една кола. Шофьорът й натисна яростно клаксона. Томи забърза по-нататък, към най-близката таксиметрова стоянка. Гадното усещане под лъжичката, което се бе появило, когато Микаел го бе заварил в кабинета си, така и не минаваше.

Томи се стараеше да се движи колкото се може по-бързо по хлъзгавите тротоари. Преди да излезе от офиса, трябваше да си обуе зимните обувки, но в суматохата бе забравил напълно за това. Краката му отново се подхлъзнаха върху леда. Две жени с кожени шапки и шуби спряха, гледайки изплашено как той се опитва да запази равновесие, размахвайки яростно ръце. Въпреки това не успя, падна на ръката си и усети остра болка, пронизала гърба му. Томи се изправи, изруга наум и се опита да напипа мястото, където бе разтегнал мускул. Секунда по-късно забеляза едно такси и го спря с жест. Пльосна се на задната седалка на мерцедеса и каза адреса си.

След няколко минути завиха по неговата улица. Томи бръкна в джоба си за портфейла си, а шофьорът се приближи до тротоара и спря.

— Пристигнахме! — спря таксиметровия апарат шофьорът и се обърна към Томи. Видял обаче израза на лицето на пътника си, той само сбърчи чело.

Защото Томи не гледаше нито него, нито таксиметровия апарат. Бе се втренчил през стъклото. На десет-петнадесет метра отпред двама мъже носеха към паркирания до тротоара бял фургон един кашон и компютър.

Неговият компютър.

Томи го бе познал по лепенката със снимката на Че Гевара върху кутията. И бе замрял като ударен от гръм с портфейла в ръце.

— С карта ли ще платите или кеш? — стигна до него гласът на таксиметровия шофьор.

Томи не помръдваше. Гледаше объркано през стъклото. От входа излезе нов персонаж и закрачи бързо към онези двамата до фургона. Бе жена. Каза им нещо, след което се обърна и погледна към таксито. Бе служителката от Службата за сигурност към полицията, същата, която вчера сутринта бе идвала в дома му.

Томи се облегна бавно назад и премести погледа си върху шофьора.

— Случило ли се е нещо? — попита последният. — Нали искахте да ви докарам дотук?

Томи поклати глава.

— Извинете, просто си спомних нещо… — подаде на шофьора кредитната си карта той.

И тогава някой изведнъж почука по стъклото. Томи се присви и погледна настрани. На тротоара стоеше мъж. Шофьорът свали стъклото. И онзи промуши глава в купето:

— Свободен ли сте?

Таксиметровият шофьор погледна въпросително Томи.

— Не! — извика той. — Да тръгваме!

— Извинявам се — каза таксиметраджията и затвори отново стъклото. Запали мотора и даде газ, след което се извърна, без да изпуска пътя от погледа си, и попита:

— А сега накъде?

63

Саид седеше на пода, обхванал коленете си с ръце и притиснал гръб до стената. Гадеше му се от силната миризма на бои и разредител, изпълнила дома на Хенри. На това вонящо място щяха да прекарат цялата нощ. Миризмата вече се бе пропила в слизестите ципи на носа му. Дори водата, която бе пил, миришеше по същия начин. Нима последният му спомен щеше да е тази гадна, нетърпимо отровна миризма?

Хвърли поглед на другите двама — на плешивия и на младото момче с източноевропейска външност. На външен вид то едва ли бе на повече от двадесет, по-скоро бе на осемнадесет години.

Плешивият седеше на стола до кухненската маса и се взираше през голия прозорец към снеговалежа. Седеше така вече цял час, без да каже нито дума. Момчето, както и Саид, седеше на пода, вдясно от него, до пирамида от десетлитрови кутии с боя. Седеше, свело поглед, изпружило крака и поставило ръце върху коленете си.

Марван Ханжур си бе тръгнал преди два часа. Бе им дал последни инструкции и напътствия, уверявайки ги отново и отново, че ще попаднат в рая. През цялото това време Саид го бе гледал замислено. Сега, когато до акцията, оставаха броени часове, думите на Марван звучаха съвсем не толкова важно и безсмислено.

— Демокрацията ги прави всичките съучастници — бе казал Марван. — Неверниците сами са избрали лидерите си в хода на свободните избори и поради това сега трябва да отговарят за действията им.

Ето защо можело да бъдат убити — жени, мъже, деца, всички били виновни за нападенията срещу исляма и мюсюлманския свят.

В главата на Саид обаче се въртеше още една мисъл, още един въпрос, който си струваше да се зададе. Дали самият Марван бе готов да пожертва живота си? Или той бе освободен от задължението да умре в името на исляма?

Саид чу как момчето промърмори нещо. То продължаваше да седи тихо на пода, въртейки верижка в ръце. Устните му се мърдаха, но гласът му едва се чуваше. Най-забележимо в облика му бе стъкленият поглед на решителните му очи. Дали и него го движеше омразата?

Саид седя още известно време, слушайки мърморенето на момчето, след което хвърли поглед на часовника си, стана и отиде в спалнята. Затвори вратата след себе си и отвори прозореца. Вятърът се бе усилил. Ледените пориви проникваха под тънката му риза. В стаята влетя снежна каша. Саид се опря на перваза и вдъхна дълбоко свежия и парещо студен въздух. Горчивият вкус на боя в устата му обаче потискаше усещането за свежест. Задушливата воня бе обвила устата, носа и гърлото му. След няколко секунди усети как настръхва целият и затвори прозореца. Той обаче не прилягаше плътно и поставил длан върху перваза, Саид усещаше ледения полъх.

Саид настръхна, приближи се до бюрцето, стоящо до насрещната стена, и пусна малкия черно-бял телевизор. Намери първи канал, оправи антената, за да станат по-ясни картината и звукът, и седна накрая на леглото.

Започваха новините в девет. Саид се наведе напред, гледайки съсредоточено екрана, на който се появи шапката на новините. Основната тема бяха студът и снегът, стоварили се върху страната. В много градове имаше проблеми с тока и водата. След това съобщиха за земетресение в околностите на Токио и за прекъсването на преговорите в Световната търговска организация.

Както и преди, нямаше нито дума за „Глобъл кепитъл” и ислямските терористи.

Изведнъж обаче се случи нещо. Саид затрепери с цялото си тяло, виждайки онова, което се показа на екрана. Снимка на Стиан Мидгорд. Затаил дъх, той гледаше репортажа. Първо показаха служителка от полицейското управление, която каза нещо за случая, след това показаха снимки на дома, в който бе живял убитият. Полицайката помоли телевизионните зрители да помогнат на следствието.

След като новините свършиха, Саид взе вълненото одеяло, лежащо в долния край на кревата, и се уви с него. Трепереше целият, а зъбите му тракаха.

До акцията оставаха по-малко от дванадесет часа.

Той затвори очи и поклащайки се леко, се опита да извика в паметта си образа на Нура.

64

— Спрете тук!

Бяха изминали няколкостотин метра по „Скувейен”, почти до френската гимназия. Таксиметровият шофьор свърна към тротоара. Чистачките едва се справяха с почистването на предния прозорец от леда и снега. Бурният вятър бе натрупал преспи покрай тротоара. Колата спря, а шофьорът постави ръка върху облегалката на седалката и се обърна към Томи, сякаш проверяваше дали пътникът е на мястото си.

— Дотук ли искахте?

— Да, благодаря.

Шофьорът на таксито погледна през страничното стъкло. Отпред пъплеше червен автобус. Шофьорът прекара кредитната му карта през терминалното устройство и натисна няколко от бутоните на таксиметровия апарат.

Томи подписа фактурата, взе кредитната си карта и касовата бележка и излезе от колата. Постоя, гледайки след таксито, докато то не изчезна зад ъгъла на „Фрогнервайен” сред кълба дим от ауспуха и вдигнат във въздуха сняг. Температурата, изглежда, бе спаднала с още няколко градуса. Томи извади мобилния си телефон, пресече улицата и закрачи към „Оскарсгате”. С вкочанени пръсти набра номера на Микаел, но чу само гласовата поща. Опита се да звънне в дома му. След четвъртото позвъняване някой най-сетне вдигна слушалката.

— Ало?

Томи трепна от непознатия мъжки глас.

— Кой е на телефона?

— А вие, позволете да попитам, кой сте? — отзова се гласът.

Томи прекъсна връзката. Те бяха и там, помисли си той.

Прибрал мобилния си телефон в джоба си, той продължи напред, зави надясно по „Фрогнервайен”, а след това — наляво по „Нилс Юелсгате”, а оттам — по „Бюгдьойале”.

Завил зад ъгъла, той спря като вкаменен. Защото там, точно пред входа на офиса им, на широкия тротоар имаше фургон. Задните му врати бяха отворени широко. Томи с недоумение изгледа суматохата, която бе в пълен ход там, след това се отдръпна назад, обърна се и забърза обратно.

Тя го бе направила, мислеше си той, отдалечавайки се с хлъзгащите се обувки, а вятърът хвърляше сняг в лицето му.

Бе дело на Шира.

65

Нура ал Харби гледаше през илюминатора към множеството светлинки, които се бяха появили в тъмнината, далече долу. Те ставаха все повече и повече. Когато самолетът, излетял от „Хийтроу”, започна да слиза и проби тънкия слой облаци, постепенно се появиха подробности от пейзажа. Почти притиснала лице до стъклото, Нура гледаше надолу. Покрай осветените шосета всичко бе от бяло по бяло от сняг и неясно защо блестеше със златисти отблясъци. Никога преди не бе виждала нещо подобно.

Вече на двадесет и девет години тя въобще не бе виждала истинска зима. Само на кино.

След няколко минути щеше да е в града, където бе нейният брат-близнак. Тя сплете пръсти и към гърлото й се надигна буца. За миг й се стори, че постоянната болка в лявата половина на главата и е отшумяла.

На съседната седалка седеше момиченце на пет-шест годинки с топла рокля на цветя и с дълга светла, почти бяла коса. Нура го погледна. Момиченцето се наведе към илюминатора, опитвайки се да види нещо през него, но Нура препречваше стъклото. Нура му кимна с усмивка и се облегна назад, така че момиченцето да може да вижда. То се наведе, колкото се може повече към илюминатора, стараейки се обаче да не пречи на Нура, и се загледа навън с големите си печални очи. Нура понечи да му каже нещо хубаво, но си премълча. Жената, седяща до момиченцето, през цялото време бе хвърляла подозрителни погледи към Нура, а и говореше с него на съвсем непознат й език. Сигурно на норвежки. Имаше и още една причина, поради която Нура дори не се и опитваше да говори с чужденците — страхът. Щом само бе решила да напусне тихото и сънено градче Скотсдейл в щата Аризона и да тръгне за Осло, в нея се бе съживил страхът, бушуващ в нея седмици след бягството й от Саудитска Арабия.

Няколко месеца по-късно до нея бе стигнала страшната вест какви ги бе надробил Саид. Кралското семейство бе предпочело да прикрие тази история. Официалното оповестяване на случилото се бе категорично забранено. Поради това информацията за покушението срещу принца не бе попаднала в средствата за масова информация и Нура не бе знаела нищо. Едва четири месеца по-късно я бе навестил първият й гост — чичо й, който я бе взел от болницата в Джида. От него бе научила за случилото се. И веднага се бе убедила, че родителите й бяха сбъркали. Решението им да й спасят живота, изпращайки я в САЩ и снабдявайки я с нови документи, се бе превърнало в катастрофа и за брат й, и за останалото й семейство. За това, което бе направил Саид, семейството й бе строго наказано. Бяха им взели паспортите, бяха ги разпитвали дълго, а след като ги бяха пуснали, ги бяха поставили под постоянно наблюдение. И просто ги мачкаха. Чичо й не бе скрил това. Взимането на паспортите им бе най-лошото, защото бе почти сигурно, че повече нямаше да види никого от тях.

Ако я бяха попитали предварително, Нура щеше да им каже как щеше да реагира Саид. Между тях винаги бе имало особена връзка, непостижима за останалите, дори и за родителите им. Нура щеше да им обясни за Саид. Те обаче не я бяха попитали. И не бяха рискували да посветят никого в плана си, освен чичо й. Само той им бе помагал. Трябвало тя да бъде изведена от страната. Само така щяла да остане жива, бяха си мислили те. Защото иначе принц Ясир щял със сигурност да я убие. И когато я бе блъснал с колата, страховете им едва не се бяха сбъднали. Последствията от травмата не я напускаха и сега, най-вече я болеше главата. За да живее нормално, й се налагаше да пие постоянно болкоуспокояващи.

Спускайки колесниците си, самолетът потрепери, а малко след това сякаш спря направо във въздуха. Нура погледна отново момиченцето. То й каза нещо. Нура като че ли разбра думата „татко”, кимна му усмихнато и отново се обърна към илюминатора.

Къде ли бе той сега? — мислеше си тя. Как щеше да посрещне завръщането й от царството на мъртвите.

66

Мобилният й иззвъня.

— Май намерихме експлозив — Сандра чу възбудения глас на Фруде.

Държейки мобилния си телефон до ухото си, Сандра гледаше двамата души, които бързаха с всички сили към нея. На рамото на единия висеше видеокамера. Тя се обърна, отвори вратата на колата на Тур, паркирана до тротоара, и седна в нея.

— Не може да бъде — каза тя, затръшвайки със сила вратата. Двамата с камерата забавиха крачка и се втурнаха да търсят нова жертва.

— Намерихме го в склада на офиса. Чакаме сапьорите.

— Тук също намерихме нещо.

— Какво?

Сандра погледна през стъклото и забеляза върху камерата логото на втори канал. Репортерите бяха застанали по средата на една пряспа и държаха на прицел входа на сградата.

— Смятат, че в мазето, което е на Томи Тенволд, също са намерили експлозив. Мазето е отцепено — каза тя. — Просто не е за вярване.

— Да, мащабите се разрастват, Сандра. Може би са значително по-големи, отколкото си мислим.

Сандра гледаше снежната виелица зад стъклото.

— Според мен, основното още не е намерено. Трябва да се действа колкото се може по-предпазливо. Меко казано, всичко това е опасно. Освен това още не е започнала експертизата на намерените документи и компютрите. Дявол знае какво може да има там.

— Тук вече ни обсажда пресата. А при вас как е?

Сандра погледна през стъклото. Операторът и репортерът с микрофон в ръка тичаха към входа, от който точно в този момент излизаше униформен полицай.

— Тук са. Умът ми не го побира как са научили, че сме тук и работим!

— Те, Сандра, имат нюх. По някакъв начин винаги надушват такова нещо.

— За утре сутринта е насрочена пресконференция — чуваше в слушалката далечни гласове и шум от коли Сандра.

— В момента близо до мен интервюират служител от полицията. Стои бедничкият, а светлината бие право в очите му…

— Надявам се, че знаят какво правят — каза Сандра.

— А не се ли чува нещо за двамата наши директори?

— Не. Патрулите ги търсят. Ако има нещо, звънни ми.

Сандра подхвърли кратко: „Засега!”, прекъсна връзката и прибра телефона си в джоба си. След това излезе отново от колата.

Черна патрулна кола спря малко по-надолу по улицата. Задните врати се отвориха и оттам слязоха двама полицаи, облечени в черно, и човек, опакован в защитен костюм за работа с взривни устройства. И тримата се отправиха бързо към входа. Репортерите бяха все още там. Те също бяха забелязали приближилата се кола и чакаха, защото новодошлите щяха да минат така или иначе покрай тях. Операторът насочи светлината към човека със специалното облекло. Без да кажат нито дума, полицаите минаха покрай хората от телевизията и изчезнаха във входа.

Сандра стоеше до колата и наблюдаваше сцената. Репортерите я видяха изведнъж и се втурнаха в тръст към нея.

67

Иззвъняването на домофона накара Шира да трепне. Бе единадесет без петнадесет. Толкова късно не се ходеше на гости.

„Сигурно е Халед — помисли си тя. — Върнал се е за нещо.”

Скочи от дивана и изтича в антрето, надявайки се, че човекът долу няма да звънне пак. Не бе успяла обаче да вдигне слушалката, когато звъненето се разнесе отново — продължително и настойчиво. Шира грабна бързо слушалката, защото Тахмина можеше да се събуди.

— Да?

— Здрасти!

Тих глас. Тя притисна слушалката до ухото си.

— Аз съм — стигна до нея.

— Кой?… — сърцето й избумтя в гърдите й.

Мълчание. Тя се подпря на стената и затвори очи, без да сваля слушалката от ухото си.

— Аз съм.

— Томи, вече е късно. Какво искаш?

— Мога ли да вляза за малко?

Шира не отговори. Стоеше, без да помръдва, като само гърдите й се повдигаха и спускаха.

— Шира? — гласът продължаваше да е тих, почти шепот.

— Да.

— Ще ме пуснеш ли?

— Четвъртият етаж — забавила се за секунда, Шира се обърна, натисна бутона, отварящ входната врата, окачи слушалката и зачака.

Не се помръдваше. Защо бе дошъл тук?

Скоро тя чу през затворената врата как се отваря асансьорът, след което се разнесе шум от стъпки, спрели пред вратата. Тя затвори очи. На вратата се почука тихо. Три пъти. Шира отвори, без дори да поглежда през шпионката, но не махна веригата.

През пролуката видя Томи — блед, сериозен, с ръце в джобовете на палтото и вдигнати рамене. Косата и раменете му бяха бели от снега.

— Трябва да поговоря с теб — каза той. — Много е важно.

— Тахмина спи — завъртя глава тя, сякаш очакваше да види дъщеря си зад гърба си, и прошепна: — Можеше да я събудиш. Какво искаш?

— Моля те, Шира, пусни ме да вляза.

Вратите на асансьора се затвориха. Шира чу как кабинката потегли надолу. Тогава тя свали веригата и отвори вратата.

Томи влезе бавно в антрето. Тя затвори вратата след него. Двамата стояха мълчаливо един до друг.

„Нещо се е случило — помисли си тя. — Той е разбрал всичко?”

— Дай си палтото.

Той се свали палтото, подаде й го, тя го закачи на закачалката и двамата влязоха в хола. Там работеше тихо телевизорът. Седнаха един срещу друг — тя във фотьойла, той на дивана.

Томи я гледаше съсредоточено.

— Няма ли какво да ми кажеш?

Шира погледна в очите му.

Какво знаеше?

Никога не го бе виждала такъв. На лицето му се отразяваше смесица от противоречиви чувства — страх, умора, злоба и възбуда.

— В момента полицията изпразва апартамента ми и… офиса ми. А Микаел… го няма. Не мога да се свържа с него. Не отговаря на позвъняванията ми. Помислих си, че можеш да ми обясниш всичко това.

Тя седеше, без да сваля поглед от едва ли не вбесеното му лице.

Изведнъж той стана, поразходи се из стаята и се обърна към нея:

— Какво си направила, Шира?

— За какво говориш? — прошепна тя.

— Мислех си… за първата ни среща в тренировъчната зала… Как ме уговори да ти покажа офиса ни, компютрите и апартамента ми — махна с ръка той. — … Тогава изведнъж изчезнаха ключове. Мислехме си, че някой от служителите ги е пъхнал някъде… Те обаче изчезнаха веднага, след като бяхме в кантората с теб.

Тя поклати глава.

— Ти ли взе ключовете, Шира?

— Не.

— Всичко това бе… — разпери безпомощно ръце той, — някаква дяволска игра. Използва ли ме? За кого работиш? Една от… тях ли си?

Поклатила бавно глава, Шира усети как кръвта се отдръпна от лицето й. Всичко се завъртя пред очите й.

На телевизора изведнъж се появи шапката на вечерните новини.

— Представа си нямам за какво говориш — каза тя.

Двамата гледаха към екрана. Шира едва дишаше.

Томи се отпусна бавно във фотьойла, без да откъсва поглед от офисната сграда на „Бюгдьойале”, която показваха в момента. Съвсем наскоро бе видял тази сцена със собствените си очи. Когато на екрана се появиха цивилните полицаи, които носеха кашони и компютри и ги товареха във фургона, той се вкопчи в подлакътниците на фотьойла. След това се появи репортер. Пряко включване.

Стоеше пред камерата, опакован в топло кафяво пухено яке, с дебел шал около врата си и с шапка от вълча кожа. В ръката си държеше микрофон в кожен калъф. Когато заговори, от устата му излезе пара. Виждаше се, че на младежа му е студено, защото гласът и ръката му с микрофона потрепваха.

— Точно зад гърба ми — извърна се леко назад репортерът, — е офисната сграда, в която се намира представителството на инкасовата фирма „Глобъл кепитъл”. Именно тук днес полицията е извършила обиск и конфискация.

Доколкото сме запознати до този момент, са търсели следи от сътрудничеството на фирмата с ислямска терористична групировка, базирана в Осло.

В кадър се появи водещият от студиото:

— Намерено ли е нещо по време на обиска и има ли арестувани? Знае ли се нещо за това?

— Не — показаха отново репортера, който притискаше със свободната си ръка наушника на слушалките. — Представителите на полицията засега не казват нищо за това.

Доколкото обаче знаем, в сградата в момента има сапьори.

Кадърът отново се смени. Томи и Шира видяха как от голяма черна кола излезе човек със специално облекло и влезе в сградата. А репортерът продължи:

— Засега полицията не иска да обясни защо е извикан сапьор и какво взривно вещество или взривни устройства са намерени тук. Позовават се на пресконференцията, която ще се състои утре сутринта.

— Какво знаем за евентуални арести?

— Когато преди няколко минути попитах представител на полицията, той заяви, че още не е разпитано ръководството на компанията.

— Крият ли се?

— Изглежда, че да. Има също така непотвърдени сведения, че е възможно убийството на Стиан Мидгорд да е свързано с този случай. „Глобъл кепитъл” се е се е стремяла към изплащането на дълг от страна на майката на убития. Според слуховете Стиан Мидгорд е идвал тук и е заплашвал ръководството на фирмата — тресеше се от студ репортерът. Изглежда, че бе стоял доста дълго навън, преди да го включат в ефир. — Засега обаче няма потвърждение на това. Полицията, както вече казах, ни отпраща към утрешната пресконференция.

Водещият в студиото завърши новината, обещавайки да се върнат на темата, щом само се появи допълнителна информация.

Томи и Шира седяха като вцепенени. Шира не можеше да откъсне очи от екрана.

И изведнъж и двамата трепнаха от силно позвъняване на вратата.

— Чакаш ли някого? — попита изумено Томи.

— Не… — поклати глава Шира.

От антрето се разнесе шум и двамата погледнаха натам. Вратата се отвори и на прага застана Тахмина с розова нощничка и търкаща очите си.

— Мамо — изхленчи тя.

Шира скочи, вдигна дъщеричката си на ръце и се приближи заедно с нея до домофона. Вдигна слушалката. Тахмина допря бузка до рамото й, отпусна ръце и затвори очи.

— Ало — каза Шира.

— Шира Шакур? — мъжкият глас бе енергичен, властен и напълно непознат.

— Да…

— Ние сме от полицията. Извинете, че толкова късно ви безпокоим. Може ли да поговорим?

— Да поговорим ли? — извърна глава Шира. Томи стоеше на вратата на хола и я гледаше. Тя поклати глава, показвайки, че самата тя не знае какво става.

Тахмина поотвори очи и замрънка.

— Добре — каза Шира в слушалката на домофона. — Почакайте!

Тя остави слушалката и влезе бързо в спалнята на Тахмина. Сложи дъщеричката си в леглото й, зави я с одеялото, целуна я по бузката и излезе.

Томи продължаваше да стои на прага на хола.

— Полицията е — прошепна тя и забеляза как той трепна. — Да вървим. Трябва да те скрием.

68

Нура се бе вкочанила.

Усещането, което изпита, излизайки от сградата на терминала и тръгвайки към стоянката за таксита, бе напълно неописуемо. Духаше пронизващ леден вятър. Жестокият студ и вятърът, който хвърляше в лицето й бодяща снежна каша, се стовариха върху нея, прониквайки през тънкото й облекло, промушвайки се през всички пролуки, хапейки шията, ръцете, глезените и всяко парче гола кожа. Ужасена, Нура се втурна да тича, влачейки куфара си след себе си. Забързано се хвърли на задната седалка на първото попаднало й такси, вкара куфара си и хлопна вратата.

Как живеят тук? — чудеше се тя. Как може да се издържа на това? Нима Саид наистина е тук?

Тя се наведе към човека с арабска външност, който седеше зад волана, и каза:

— Radisson SAS Plaza Hotel, please.

Без да каже нито дума, шофьорът потегли.

Тя гледаше снежните преспи от двете страни на улицата. Дори и в колата бе студено. Тя загърна по-плътно тънкото палто на врата си и се обви с ръце.

Само след няколко часа щеше да започне да търси адреса на Халед Шакур. Именно това име бе посочил Саид на сайта си. Знаеше, че тази нощ няма да може да мигне.

Как ли щеше да се държи, ако тя го намереше? Как ли изглеждаше сега?

Усещаше, че главоболието й се усилва и скоро щеше да я погълне цялата.

„Какъв е бил животът ти, Саид? — мислеше си тя, докато таксито се носеше през зимния ландшафт. — Ще бъдем ли някога отново заедно?”

69

— Вярваш ли ми? — прошепна тя.

Томи притегли към себе си мекото й и потно тяло. Усети в ухото си горещия й дъх, а крайчето на езика й гъделичкаше меката част на ухото му.

— Отговори ми, Томи — прошепна тя, понадигнала се. Той усети ръката й, след това тя го прегърна и го накара да влезе още веднъж в нея.

Той затвори очи, а бедрата й се движеха ритмично.

— Отговори ми!

Той се усмихна и изстена:

— Вярвам ти, Шира.

Тя дишаше тежко и се движеше все по-бързо. Той обхвана бедрата й и започна да се движи в такт с нея. Изведнъж Шира се опря на раменете му, понадигна се и го изгледа сериозно, втренчено. Той не извърна поглед. Гърдите й го докосваха леко. Движенията им се забавиха. Томи затвори очи. Тя легна върху него, допряла устни до шията му. Косата й гъделичкаше бузата му. Той все още бе в нея.

— Не разбирам обаче защо си го направила — прошепна той, гледайки в тавана.

Тя се надигна и го погледна. Лицето й бе само на няколко сантиметра от неговото.

— Сигурно никога няма да го разбереш, Томи — каза тя.

— Заплашваха ли те?

Тя въздъхна тежко. След това стана, седна на края на дивана и се загърна със синьото вълнено одеяло.

— Имам дъщеря. Тя е целият ми живот.

— Значи са те заплашвали — констатира той, седна до нея и махна от потното си слепоочие кичур коса.

Когато бяха дошли полицаите, Томи се бе скрил в стаята за гости. Шира не ги бе пуснала в апартамента и бе разговаряла с тях в антрето. Те я бяха попитали за Томи, но тя бе отговорила, че си няма и представа къде е. След няколко секунди си бяха тръгнали.

Върнала се след разговора с полицаите, Шира бе разказала всичко на Томи. Как Халед й наредил да се запознае с него, да завърже флирт, да отмъкне ключовете и да научи паролите за програмите. Бе му разказала как е оставила в мазето му пакет, но се бе заклела, че не знаела какво има вътре, а сигурно е било експлозив.

Отначало бе побеснял, но след това злобата му се бе сменила с обида и объркване. А тя бе продължавала да говори и да говори и с всяка нейна дума той се бе успокоявал все повече и повече. Бе му обяснила, че скъсала толкова рязко с него, за да не стигнело всичко твърде далече.

— Какво имаш предвид под „твърде далече”? — бе попитал той.

— Наистина ли не разбираш? — бе отговорила на въпроса му с въпрос тя.

След това бяха започнали да правят любов. Така се бе случило. Изведнъж. Той не бе могъл да устои пред нея.

— Коя си ти, Шира?

Тя извърна лице към него.

— Сираче, водило променлив и труден живот… откакто преди повече от двадесет години ме изпратиха сама в Стокхолм.

— Не си ли имала приемни родители?

— Дори твърде много — поклати глава тя. — Обаче отдавна съм изгубила връзка с тях.

— А Тахмина?

— Тя се роди от кратък и абсурден брак с шведски гражданин с алжирски произход.

— Къде е той сега?

Тя сви рамене и се усмихна.

— Трябва да замина. Време ми е за път. Не можем да оставаме повече тук с Тахмина.

Томи преглътна. Взе от масата мобилния си телефон и го включи. Не бе рискувал да го държи включен, защото полицията можеше да го засече. И веднага чу сигнала за получен есемес. От непознат номер. Той го отвори.

Есемесът бе от Микаел.

„Потапяй се. В опасност си. Ще ти звънна точно в девет. Включи си телефона.

Микаел”

Томи седеше, гледаше дисплея и сърцебиенето му се учести. Часовникът на телефона показваше 4.54.

— От кого е? — попита Шира, навела се над него.

Томи изключи набързо телефона, за да не види тя.

— От Микаел. Ще ми звънне в девет.

70

Саид отметна вълненото одеяло и стана. Бе спал сам, на матрака в хола. В стаята бе студено, въпреки че радиаторите под прозорците работеха с пълна пара. От прозорците нахлуваше студ. Другите двама бяха легнали на големия креват в спалнята.

Той отиде в банята и пи вода от чешмата, усещайки при всяко вдишване задушаващата миризма на бои и разредител. Вкусовите рецептори в устата му бяха като парализирани.

Колкото и да бе странно, бе в добро настроение. Новините, които бе слушал цяла нощ по малкия транзистор, го бяха убедили, че планът му е проработил. Поне доколкото знаеше норвежки. Полицията бе обградила офиса на „Глобъл кепитъл”. Експлозивът бе намерен. Директорите бяха обявени за издирване. Скоро щяха да изплуват пропагандните материали, посещенията на сайтовете на ислямските екстремисти и паричните преводи. Беше само въпрос на време. А когато тримата осъществяха акцията, полицията без съмнение щеше да свърже експлозива и детонаторите им — ако, разбира се, успееше да разпознае останките им — с паричните преводи, които бе получавал чрез „Глобъл кепитъл” Халед Шакур.

Саид се бе усмихнал неволно, когато по новините бяха казали, че „Глобъл кепитъл” представлява интересите на Саудитска Арабия.

Прекара крайчетата на пръстите си по белега си. Щяха да изгорят принц Ясир жив, помисли си той.

Полицаите бяха организираш пресконференция за десет часа. Като че ли след пет часа. Той обаче нямаше да разбере какво щяха да кажат на нея. Щеше вече да е мъртъв.

За миг всичко заплува пред очите му и му се наложи да се опре с ръка на мивката. Това бе защото през последните два дни не бе ял нищо на практика, помисли си той. Не усещаше глад и само от мисълта, че всичко, което сложи в устата си, ще има вкус на боя и разредител, едва не повърна.

Погледнал още веднъж бързо часовника си, Саид нави ръкавите на ризата си, пусна водата и се зае да мие ръцете, лицето и краката си. Последното ритуално миене преди молитвата. След няколко часа щеше да се отправи към рая, при Нура.

По някакъв странен начин му се стори, че тя е жива и е някъде наблизо.

71

Нура огледа учудено слабо осветената стая, но след това си спомни, че е в хотел, в хотелска стая на „Радисън САС Плаза”. През пролуките между щорите тя видя, че навън е все още тъмно. Наоколо бе тихо и се чуваше само тихото жужене на климатика под тавана.

Тя запали лампата на нощното шкафче и погледна часовника. Минаваше шест.

Отметнала одеялото, тя свали босите си крака на покрития с мокет под. Поседя малко, след което стана, отиде в банята и извади хапче от несесера си. Цялата лява половина на главата я болеше.

Когато, изчакала малко, отдръпна щорите, пред нея се изпречи непривичен градски пейзаж, който й бе напълно чужд. Къщите и улиците сякаш бяха в тъмен фризер, който отдавна не бе размразяван. От време на време се мяркаха плътно обвити фигурки, бързащи по тротоарите.

Когато, взела душ и гримирала се, тя се облече и се приготви да слезе за закуска, наближаваше вече седем.

Фоайето бе пълно с хора. Тук почти нищо не напомняше за града зад прозорците. Ресторантът бе съвсем същият, както и в другите международни хотели, в които й се бе налагало да отсяда. Нура си взе обичайната закуска — малко плодове и чаша портокалов сок — и седна на свободна маса.

Оглеждаше се скришом, но изглежда, че никой не й обръщаше особено внимание. Повечето от посетителите бяха мъже, заети със себе си, закуската и вестниците, които мнозина от тях четяха, докато ядат.

Страхът да не бъде позната от някого от бившите си познати бе изчезнал, когато бе променила външността си. Бе поскъсила и оцветила косата си, бе си сложила сини контактни лещи и бе започнала да носи очила с обикновени стъкла. Освен това не се гримираше вече толкова ярко, а в облеклото и накитите се придържаше към по-малко набиващия се на очи европейски стил. А и какво щеше да стане, ако я познаеха? Щеше ли принц Ясир да харчи време и пари, за да си я върне насила? Или да я убие? Тя не знаеше отговорите на тези въпроси, но смяташе, че рискът не бе твърде голям. Никой, освен родителите й и чичо й, не знаеше, че е жива. Предишните й познати едва ли щяха да я познаят при случайна среща. Още по-малкото тук, в хотела насред ледената пустиня.

След двадесет минути тя се доближи до плота пред рецепционистката във фоайето. Момичето й се усмихна дружелюбно:

— May I help you?[43]

— I’m looking for an address — каза Нура. — The name of the person I’m looking for is Khaled Shakur.[44]

— Could you write down the name, please?[45]

— Разбира се — каза Нура.

Момичето й подаде химикалка и лист хартия с фирмения знак на хотела, а след като Нура написа името, то вдигна телефонната слушалка. Нура усети как пулсът й забързва. Момичето говореше с някого, сигурно от „Справки по телефона”, на този непонятен й език, като продиктува името буква по буква, а след това си записа нещо. А малко след това пък подаде на Нура листче с име, адрес и номер на телефон.

— В Осло има само един-единствен човек с такава фамилия. Това е Шира Шакур — посочи името с пръст момичето. — За всеки случай написах адреса и телефона й. Много съжалявам, но това е всичко, което успях да намеря.

Нура пое внимателно листчето, сякаш се боеше да не го скъса. Погледна отново усмихващото се момиче.

— Адресът… Далече ли е оттук?

— На десетина минути с такси — отговори то.

Нура му благодари, гледайки все още листчето. Може би живееше там, помисли си тя, заедно с тази жена. Нима наистина бе там, само на десетина минути път с кола?

Момичето на рецепцията вече се бе обърнало към друг гост на хотела.

72

Помогнаха си взаимно да си сложат поясите с експлозивите и да прикачат детонаторите. Докато Саид помагаше на младото момче да облече върху експлозива широко палто, то се разплака. Саид бе забелязал отдавна, че младежът е на ръба на нервен срив, и се опита да го ободри. Лека-полека момчето се успокои. Саид дори се учуди, че на побелелите му устни се мярна едва забележима усмивка.

Плешивият мълчеше. Сложил пояса и закопчал палтото си, той отново се бе затворил в себе си. Бе седнал до кухненската маса и се бе взрял през прозореца. От време на време затваряше очи и мърдаше устни.

Точно в осем те свериха часовниците си и излязоха от апартамента.

Асансьорът бе малък и тесен. Когато се отвори на техния етаж, в кабината вече имаше една възрастна жена — ниска, дебела. Четиримата се притиснаха един в друг, докато асансьорът пълзеше бавно надолу. Жената гледаше в пода. При мисълта, че асансьорът може изведнъж да заседне, Саид бе обхванат от паника. Едва можеха да помръднат с поясите под дебелите зимни палта, а експлозивите по тях бяха достатъчно, за да отнесат цял етаж. Какво щеше да стане, ако заседнеха задълго? Как трябваше да постъпят в такъв случай?

Когато вратите най-накрая се отвориха, Саид бе целият мокър от пот. Не забеляза нищо особено в останалите — и двамата бяха бледи, сериозни. Жената забърза навън, без дори да се обърне.

Долу срещнаха още неколцина от живеещите там. Бе сутрешният час пик.

Саид отвори вратата и пропусна пред себе си двамата си другари.

Студът го удари в лицето и изплющя по голите му ръце. Като че ли потното му лице се вледени на мига. През нощта живачният стълб бе паднал сигурно до минус двадесет градуса, а освен това бе навалял още много сняг. При всяко вдишване студът пареше носа и гърлото му.

Вървяха един по един по пъртината към метрото — плешивият, младото момче и Саид. Той не поглеждаше минувачите в очите. Не можеше. Някои от тях щяха може би да загинат днес заедно с него.

Влязоха в метрото, смесиха се с тълпата на перона — по-далече един от друг. До Саид стоеше жена с детска количка. Той се отдалечи на няколко крачки от нея. От другата му страна имаше група ученици с огромни раници на гърбовете. Саид сведе поглед.

„Няма защо да си блъскам главата — каза си той. — Длъжен съм. Нямам друг избор.”

След няколко минути към перона се приближи мотриса. Те се разделиха и според уговорката се качиха в три различни вагона.

Саид остана до вратата. Вкопчи се в металната дръжка с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

73

Томи още дремеше, когато на вратата се позвъни.

Той скочи изплашено от дивана. Пред него стоеше Шира, вече облечена. Изглежда, че докато бе спал, тя бе взела душ и се бе облякла.

— Обличай се! — каза му тя. — Бързо.

Томи припряно облече ризата и панталона си.

— Мамо! — чу се от коридора.

Шира излезе от стаята и вдигна дъщеричката си на ръце, щом само тя се появи на прага. Тахмина се взираше учудено в Томи, но не каза нищо, а само го гледаше. Той чуваше как Шира говори с някого по домофона и през това време продължаваше да се облича бързо.

Тъкмо бе приключил, когато тя влезе в стаята с дъщеричката си на ръце и прошепна:

— Не са те.

— А кой е?

За миг тя затвори очи и поклати глава.

— Обещай ми да си мълчиш. Само слушай мен и жената, която сега ще се качи. Не мога да повярвам. Направо да полудееш.

— Мога ли да отида до банята?

— Да.

Мимоходом той се усмихна набързо на Тахмина, така и не решил какво да каже на момиченцето, което го гледаше учудено. Погледна бързо часовника си. Бе осем и десет. До обаждането на Микаел имаше още петдесет минути. Той си изми ръцете и лицето и се среса.

Чу как входната врата се отваря. Шира говореше на английски с гостенката си.

Когато след няколко секунди Томи влезе в хола, те вече седяха във фотьойлите.

Непознатата бе облечена като секретарка, отиваща в офиса си — пола със средна дължина, сив жакет, скромен грим. Бе стройна. Лицето й бе класически арабско, с красиви, аристократични черти.

— Nice to meet you[46] — каза Томи, подавайки й ръка.

Малката й ръчичка бе влажна на пипане.

Жената не каза името си и Томи не я попита за него. Седна на дивана до Шира.

Шира бе пребледняла. В лицето й нямаше капчица кръв. Седеше накрая на фотьойла, стиснала ръце и със страдалческо изражение на лицето. От съседната стая се разнасяше гласът на Тахмина. Момиченцето си играеше саму.

Томи понечи да каже нещо, за да прекъсне все по-неловкото мълчание, но се отказа.

Премести поглед върху несигурно усмихващата се непозната.

— Where is he? — попита изведнъж непознатата Шира. — Don’t you know?[47]

Изглежда, че вече бе задавала този въпрос, но отговорът не бе стигнал до съзнанието й. Шира поклати глава:

— I’m sorry.[48]

— Кога е бил тук за последно? — попита гостенката, като докосна с пръсти лявото си слепоочие и примижа.

— Преди два дни — отговори Шира. — Взе си нещата и си тръгна.

Жената не махаше пръстите си от слепоочията. Държеше главата си неподвижна. Живи бяха само очите й.

— И не каза нищо? Къде отива? Тук, в града, в страната ли е? Не знаете ли?

— Sorry — поклати отново глава Шира.

Тя криеше нещо, помисли си Томи. Шира явно знаеше нещо, което не искаше да каже.

— Заедно… ли бяхте?

Шира поклати решително глава и хвърли бърз поглед към Томи:

— Не, в никакъв случай.

— С изключение на последните два дни обаче той е живял тук, нали така? — отпусна ръката си върху коленете си тя и плъзна поглед по стаята като жена, която за пръв път вижда жилището на загиналия си любим.

— Да, той живееше тук — отговори тихо Шира. — Казваше обаче, че сте умряла — прошепна последните думи тя.

— Така е — втренчи поглед в нея непознатата. — Умряла съм. Саид… — прекъсна се и сведе очи тя. — Халед си мислеше така.

— Халед не е истинското му име, нали така? Истинското Саид ли е?

Гостенката не отговори. Помълчала, тя премести погледа си върху Томи:

— Гаджета ли сте?

Томи погледна бързо към Шира.

— Да — отговори за двамата тя. — Гаджета сме.

На лицето на жената се появи усмивка:

— О’кей.

— А вие с Халед брат и сестра ли сте?

— Да. Близнаци.

— Той ми е говорил за вас — каза Шира.

— Помогнете ми, моля ви. Трябва да го намеря. Please — отново докосна слепоочието си с пръсти гостенката. — Please.

— Защо мислеше, че сте умряла? — попита Шира. — Можете ли да ни кажете какво се е случило?

— Обещайте ми, че ще ми помогнете да го намеря.

— Не знам къде е — поклати глава Шира.

Жената погледна към стената, на която висеше картина — слънце, залез, облаци на хоризонта. На преден план имаше няколко криви голи дървета. Гледаше обаче някак си през картината. Погледът й витаеше далече, мислите й — също. Без да поглежда Шира, тя каза:

— По причини, които не ви трябва да знаете, родителите ми решиха да ме изведат от страната, за да ме спасят от смъртна опасност. Единственият начин бе да ме обявят за мъртва. Родителите ми държаха плана си в тайна от всички, освен от един-единствен помощник.

— Така че Халед не е знаел нищо?

— Не. Те искаха да му го кажат по-късно, когато мине време и всичко се успокои. Защото онова, което бяха направили, ги заплашваше със смъртна опасност. Ако се разкриеше всичко, щяха да ги убият. Научил обаче…. че уж съм умряла и завинаги съм изгубена за него, Халед е извършил чудовищна глупост. И поради това му се наложило да бяга.

— Какво е направил? — попита Томи.

Жената поклати глава.

— Това не мога да ви кажа. Повярвайте ми, по-добре е да не знаете.

— Как обаче го намерихте? — попита Шира.

— По-скоро той ме намери — отговори жената. — Брат ми се е свързал с един свой приятел от университета в Ар-Рияд.

Томи трепна, сякаш му бяха плиснали ледена вода в лицето.

— Ар-Рияд ли? В Саудитска Арабия?

— Колко глупаво от моя страна — каза тя. — Не трябваше да го казвам…

Шира така изгледа Томи, че той си прехапа езика, а на жената тя каза:

— Продължавайте, моля!

— Брат ми си направил сайт. Блог с кулинарни рецепти. В тях шифровал кратки съобщения. Шифърът бил лесен — като прочетеш всяка трета дума на всеки втори ред можело да прочетеш бележката му. Приятелят му ги препредавал на родителите му. Било рисковано, но това бил единственият начин да се свърже с тях. Наистина, те не можели да му отговорят. Само чрез приятеля му, който му пращал рядко съобщения. Не знам нищо повече по въпроса.

— Вие обаче също сте чели текстовете на сайта — каза Шира.

— Така е. След няколко месеца ми съобщиха адреса на сайта и шифъра. След това ми оставаше само да следя за обновяванията. След като разбрах за това, като че ли не се занимавах с нищо друго. Само следях този блог. Той обаче оставяше много рядко съобщения.

— Беше ли посочил тукашния си адрес?

— Разбира се. че не. Бе предпазлив, както и аз. Помогнаха ми обаче да идентифицирам компютъра, от който се водеше блогът — по IP-адреса. Така разбрах, че брат ми е в Осло.

— А адреса?… — попита Шира. — Как научихте адреса ми?

— Благодарение на последната му бележка.

Томи и Шира гледаха мълчаливо слабичката фигурка във фотьойла.

— Той спомена името си…

— Не истинското си име — прекъсна я Шира. — Халед Шакур. Това е моята фамилия — погледна към Томи тя.

Томи мълчеше напрегнато. Всичко това го засягаше не по-малко отколкото и Шира. На езика му се въртяха стотици въпроси, но той мълчеше. Само погледна отново часовника си. До обаждането на Микаел имаше още тридесет и пет минути.

— Бе написал още нещо — каза жената. — Затова и побързах да дойда.

— Какво бе написал? — попита Шира.

— Бе написал: „Правя го от любов към Аллах и…” Бе написал името ми. „Готов съм да се срещна и с двамата” — закри лицето си с ръце жената. — My God. Oh my God.

Шира бе пребледняла като тебешир.

— Защо не искате да ми помогнете да го намеря? — попита жената Шира. — Кажете ми защо!

— Вашият брат… — започна Шира, — е изпълнен с омраза. Той… — прехапа устна тя, — е член на групировка ислямски терористи.

Жената скри лицето си в дланите си. Раменете й потрепериха.

— Съжалявам — каза Шира. — Не знам къде е отишъл. И не искам да знам…

Жената стана, местейки поглед от единия към другия.

— Разбирам — каза тя.

Шира също стана.

— Какво ще правите сега?

— Ще се върна в хотела — отговори тя. — А след това — не знам. Мислите ли, че той…

Шира поклати глава.

— Не знам. Всичко, което можем да направим, е да се молим за него.

Излязоха в антрето. Томи чу как вратата се затвори след сестрата на Халед.

Шира се върна пребледняла, влезе в хола, седна и притисна длани до устата си.

— Какво се кани да направи той? — попита Томи. — Ти знаеш, нали?

Тя сведе поглед и поклати глава.

74

Вагонът на метрото все повече се препълваше. Вкопчил се с две ръце в металната дръжка, Саид се опитваше да държи останалите пътници на разстояние, но без успех. Всеки път, когато го сръгваха, той едва не изпадаше в паника. Не знаеше колко силен трябваше да е ударът, за да се взриви експлозивът. В тъпканицата обаче бе невъзможно да се отдръпне. На всяка станция се качваха повече хора, отколкото слизаха.

Саид се изпоти. Устата му пресъхна, а слизестите ципи на носа му продължаваха да са пропити от миризмата на боя. Той постоянно триеше лицето си с длан, избягвайки погледите на другите пътници.

Дали се забелязваше, че от пренапрежението е близко до нервен срив? Дали се досещаха? Той затвори очи и се опита да извика образа на Нура в съзнанието си, но не можа. За пръв път не можа да я види. Стоеше, гледайки надолу към мокрия под, към мръсните парцали сняг и лед, предпазвайки се от блъсканията, и след хора, които се поклащаха насам-натам в такт с движенията на вагона.

А какво щеше да стане, ако експлозивът не се взривеше? За секунда видя себе си — как преди цяла вечност се опитва отчаяно да взриви бомбата у принц Ясир. И отново изпита зашеметяващото усещане, което го бе обхванало, когато взривът най-накрая бе експлодирал. Ударната вълна го бе захвърлила на пода. И след това бе последвала тишината. Спуканите ушни тъпанчета. Болката.

Този път обаче нямаше да усети нищо.

Този път всичко щеше да е по план.

Високоговорителят обяви поредната станция.

По тялото му пробягаха мравки, когато видя през изпотеното стъкло тълпата хора с дебели зимни палта, чакаща на перона. Нервите му бяха опънати до крайност, а до спирките, където мнозина щяха да започнат да слизат, бе още далече.

Сигурно и във вагоните, в които пътуваха другите двама, бе също такава тъпканица. Младото момче можеше да се пречупи, да изпадне в паника. Какво щеше да стане, ако взривеше бомбата още сега? Тогава на Саид щеше да му се наложи да направи същото.

Спиране. Вратите се отвориха и в лицето му лъхна топлият въздух на подземната станция. И веднага във вагона нахлуха нови пътници.

Саид взе бързо решение. Промуши се през тълпата, излезе на перона и забърза към вагона, в който се бе качило момчето. Качи се като един от последните и вратите веднага се затвориха.

Такава блъсканица бе. Той се надигна на пръсти, опитвайки се да намери с поглед момчето. Бе трудна задача, защото мнозина във вагона бяха по-високи от него.

Трябваше да намери момчето. То — аха-аха — щеше да се пречупи, ако вече не го бе направило. Саид се проклинаше, че го бе пуснал саму. А ако изобличаха изведнъж момчето? Тогава целият план отиваше по дяволите.

Саид се промъкваше внимателно навътре във вагона, като ще, не ще, разбутваше тълпата. Трябваше да намери момчето!

Някои от пътниците се отдръпваха раздразнено, мърморейки нещо неразбираемо, но в края на краищата Саид стигна до централната пътека и се вкопчи здраво в дръжката на облегалката на една седалка.

Дишането му се учести. Цялото тяло го сърбеше. Той продължаваше да се оглежда за момчето. Погледна часовника си.

Още четиридесет минути.

Момчето не се виждаше никъде.

75

Точно в девет мобилният му телефон иззвъня. Томи веднага го вдигна до ухото си.

— Къде си, дявол да го вземе? — влезе в банята той, затвори вратата след себе си и седна на тоалетната чиния. — Какво става? Защо не ми вдигаше?

— Чуй ме — звучеше твърдо и решително гласът на Микаел. — Първо ми кажи ти къде си!

— Аз съм… при Шира — каза тихо Томи, за да не го чуят в апартамента. — По дяволите, Микаел, какво става?

— Полицаите говориха ли с теб?

— Не. Издирват ни. Мислят, че сме убили Стиан Мидгорд. Пълна лудница!

— В момента полицията не е най-големият ни проблем — каза Микаел. — Решили са да се отърват от нас.

— За какво говориш? — потрепери гласът на Томи.

— А ти за какво мислиш? Защо в Джида ни замъкнаха на разпит? Заподозрени са, че финансираме терористи, Томи. Докато бяхме с теб в кафене „Фрьолих”, ми се обади приятел от Лисабон, от главната кантора. Принц Ясир е напълно сигурен, че именно ние двамата стоим зад всичко това. Тогава звъннах веднага на Трина и разбрах, че полицията изпразва офиса ни. И се изпарих. Те имат тук, в Осло, свои хора, които са тръгнали по петите ни. Търсят ни и в този момент. Ние сме в смъртна опасност, Томи.

Томи преглътна. В банята бе горещо и влажно. Той стана и погледна отражението си в огледалото над мивката. Лицето му бе като чуждо — изплашено, изкривено.

— Къде си?

— Далече.

— По дяволите — чу собствения си глас Томи. — Това е грешка, дявол да го вземе! Аз знам кой…

— Какво, какво?

— Халед… той е живял тук, заедно с Шира. Той е подхвърлил всичко в офиса ни и в дома ми. Всичко.

В другия край на линията се възцари тишина.

— Защо?

— Не знам. Шира е била принудена… — предаде се Томи. По телефона не можеше да се разказват такива неща.

— И къде е сега той, този Халед?

— Не знаем.

Микаел изстена в слушалката:

— Слушай ме! Трябва да се измъкнем от цялата тази история. В смъртна опасност сме. Полицията няма да ни помогне. Те също мислят, че ние сме зад всичко това. Трябва да намерим начин да се измъкнем. Сега с Шира ли си?

— Да.

— Тогава направи следното.

76

Микаел се огледа. Намираше се във фоайето на хотел „Куолити” на „Фагернесе”. Наблизо нямаше никой. Човекът на рецепцията тактично се бе отдръпнал, когато Микаел бе помолил за разрешение да се обади.

Той вдигна още веднъж слушалката и набра номера на лисабонската кантора. Вдигнаха незабавно. Отсреща бе доктор Абу Насър.

— We’re looking for you[49] — каза той.

Микаел чу, че се старае да говори спокойно.

— I know[50] — каза Микаел, навел се леко напред и прикрил слушалката с ръка. Говореше приглушено, като през цялото време се оглеждаше. — Правя всичко възможно, за да поставя ситуацията под контрол.

— В лисабонския офис е пълен хаос. Що за идиот е могъл да вкара експлозив в кантората ви? Кой го е направил? Ти ли, Микаел?

— Разбира се, че не — въздъхна той в слушалката. — Според вас, аз съм пълен идиот, така ли?

— Тогава чакам някакво обяснение.

— Всичко това е подхвърлено… it’s insane[51].

— Значи е изплувала и… другата ни дейност? Така ли да го разбирам, Микаел?

— Трябва да се има предвид и тази възможност — прошепна Микаел в телефона.

— Къде си?

— Трябва ми помощ.

— За какво?

Микаел понижи още повече тон.

— Знам кой стои зад това.

— Кой?

— Точно сега пътуват насам.

— Какво ти става?

— Мислите, че сам съм се прецакал ли? За какъв дявол ми е притрябвало? Why? — на Микаел вече не му пукаше, че доктор Абу Насър ще чуе отчаяние в гласа му.

— Проблемът е много сериозен, Микаел. Принц Ясир е бесен.

— Мислите, че не разбирам ли? Можете сами да ги разпитате и да разберете какво се е случило всъщност. Ще намерим начин да оправим проблема.

В другия край на линията замълчаха.

— Please — каза Микаел. — Правя всичко възможно — гласът му пресекна. — Разбирате ли? Разбирате ли, че отговорът на всички въпроси в момента идва насам?

77

Имаше усещането, че е напуснал пределите на собственото си тяло. Хората наоколо го гледаха с откровено възмущение, а той, протегнал ръце напред, си разчистваше пътя.

Момчето сякаш се бе провалило вдън земя.

Дали бе избягало? Или бе паднало някъде в несвяст? Хората щяха да разкопчаят палтото му и да открият жълтите пакети, завързани около пояса му. Щеше да избухне паника. Щяха да обявят тревога и да евакуират метрото, посолствата и учрежденията.

— По дяволите!

Висок мъж с дебел шал около врата си изгледа яростно Саид и го дръпна за рамото. Той обаче продължи да се провира напред.

— Ей! Я по-леко! — извика момиче, стоящо малко по-отпред. За да не изгуби равновесие, му се бе наложило да се вкопчи в съседа си.

Саид спря сред тълпата по средата на вагона. Видя изплашените погледи, които се извръщаха, щом само се обърнеше към тях. Всички около него се опитваха да се отдръпнат по-далече. Мнозина все още си спомняха сомалиеца, който тук, в Осло, се бе побъркал и бе извадил ловджийски нож в трамвая.

Високоговорителят обяви следващата станция. Саид обаче не го чу, защото отново се провираше към края на вагона, към вратите.

И тогава изведнъж го видя. Момчето седеше на пода като изплашено куче в краката на пътниците. Бе се прегърнало с ръце, бе присвило леко крака и бе притиснало гръб до металната стена. Бе навело глава, бе опряло брадичка в гърдите си и бе стиснало здраво очи.

Саид си проби път до него и приклекна. Положи ръка на слабичкото рамо на момчето и го разтърси леко.

В очите му имаше страх до смърт.

— Ще ти помогна — каза Саид и успокоявайки го, го потупа по рамото. — Ставай!

Момчето поклати яростно глава като упорит тийнейджър.

— Трябва да станеш — повтори Саид.

Мотрисата забави ход, наближавайки станцията.

— Да се махаме оттук.

Момчето не отговори. Само пронизваше с поглед Саид, сякаш той бе последната му сламка. Продължаваше да седи, прегърнало себе си с ръце, и въобще не реагираше на думите на Саид.

Саид го хвана за ръката и се опита да го дръпне нагоре. Момчето обаче упорито отказваше да стане.

Саид се огледа. От него се лееше пот като река. Сега, когато бе клекнал, поясът с експлозива притискаше гърдите му. Хората наоколо ги гледаха със смесица от уплаха и любопитство.

— I need to get him out of here[52] — каза Саид на мъж на средна възраст, който стоеше до него. Онзи се извърна рязко и се опита да се отдръпне, но напразно — навалицата бе твърде голяма.

Саид се отпусна на колене. Поясът го притисна още по-силно. Причиняваше му болка. Вратите се отвориха и той усети раздвижването на въздуха.

„Така не може — помисли си той. — Трябва да се направи нещо.”

Момчето отново зажумя. Тресеше го.

Саид се наведе, допря устни плътно до ухото му и му прошепна:

— Да го направим сега!

Момчето започна да се люлее напред-назад. Вратите отново се затвориха, мотрисата тръгна и набра скорост.

Саид внимателно разкопча двете долни копчета на палтото на момчето. След това промуши ръката си и напипа лявото му бедро, където бе детонаторът. Намери го.

С другата си ръка разкопча своето палто. Вече не го бе грижа дали някой щеше да види пояса с експлозива.

Сякаш всичко стихна. Той видя как се мърдат устни, как се разширяват очи, но не чу нито звук. Видя пред себе си млада жена. Опита се да й каже нещо успокояващо, но гласът му не го слушаше и само устните му мърдаха. Сякаш се рееше в безтегловност.

Момчето продължаваше да се люлее напред-назад, прегърнало се с ръце и затворило очи. Саид отново се наведе към него и му прошепна:

— Ще отидем заедно в рая — и го целуна по слепоочието.

Пръстите на двете му ръце хванаха детонаторите. Той отметна глава, извика: „Нура!” и дръпна двете си ръце към себе си.

78

Сирената виеше за тревога. Бе се случило най-лошото.

Сандра и Тур тичаха рамо до рамо по коридора. Току-що бяха пристигнали най-първите съобщения за случилото се и бе обявен цялостен сбор на персонала.

При цялата суматоха шефът на следствения отдел обобщи със спокоен и твърд глас информацията, която имаха до този момент.

В 8.38 в мотрисата на метрото между станциите „Карл Бернерплас” и „Тьойен” били взривени най-малкото две бомби. Провеждала се спасителна операция, изяснявал се броят на пострадалите и размерите на щетите, но поради силното задимяване пожарникарите все още не можели да стигнат до епицентъра на взрива. Освен това било опасно. Местопроизшествието не било прочистено. Имало опасност от повторни взривове. В момента пожарникарите помагали на хората, погълнали дим, но измъкнали се сами от горящите вагони. Била издадена заповед за незабавна евакуация на пътниците от цялото метро на Осло. На летище „Гардермоен” били въведени допълнителни мерки за сигурност. На спирките на обществения транспорт, на пограничните пунктове по пътищата и на железопътните линии били изпратени допълнителни полицейски екипи. Нямало никакви изявления до този момент и все още не било ясно кой стои зад тези взривове. Ако се съдело по показанията на свидетелите, ставало дума за акция на терористи-камикадзета. Към този момент обаче по-голямата част от това било само предположения.

Репликите, които разменяха след брифинга присъстващите, звучаха сериозно и тихо. Нямаше нито шеги, нито празни приказки. Това бе рядък случай. Сандра не си спомняше след кризисно съвещание да няма някой, който да не издържи на съблазънта да се изсмее или пошегува. Тероризмът обаче съвсем не предразполагаше към шеги. В Осло не трябваше да се случва такова нещо. И всички разбираха, че градът вече никога нямаше да е същият.

Сандра спря Тур, когато след съвещанието всички излязоха в коридора. Хвана го под ръка, сякаш страхувайки се, че ако не се вкопчи по-здраво в него, той ще избяга.

— Това са те — каза тя. — Залагам си главата, че експлозивът е същият.

— Засега не знаем нищичко — отговори Тур. — И сама знаеш това, Сандра. Всичко това са само предположения.

Тя пусна ръката му.

— Това е продължение на историята със студентите в „Крингшо”. Акцията, която те не бяха успели да довършат — погледна втренчено Тур тя. — Това са те, Тур. И сега бягат. Бягат, като ненормални.

Тур тръгна по-нататък. Заедно с останалите участници в съвещанието те се движеха бързо по коридорите. Сандра едва ли не подтичваше, за да не изостане.

— За издирването ще трябват много хора.

— Всички до един.

— Трябва да организираме мащабно издирване.

Тур не отговори. Видял дългата опашка пред асансьорите, той сви, отвори вратата към стълбището и се скри зад нея.

Видяла как гърбът му се скрива зад страничната врата, Сандра спря и изруга наум. Бе повече от ясно, че с токчетата си нямаше да успее да го настигне.

79

Нура седеше накрая на леглото в хотелската стая. Гледаше екрана на телевизора, а ръцете и пръстите й се движеха постоянно.

Репортерът от „Си Ен Ен” стоеше до две пожарни коли. На втори план пожарникари развиваха маркуч.

Връщайки се в хотела, тя усети още в таксито странно безпокойство, вътрешно напрежение, което постоянно нарастваше, и в края на краищата тя просто не можеше да си намери място. Дишаше през устата, мърдаше неспокойно, а главоболието й се усилваше.

Изведнъж видя Саид. Седеше в хола на къщата им в Джида. Преди двадесет години, през вечерта, когато той въобще не можеше да се успокои. С бавачката й им се бе наложило да го утешават, докато не се бяха върнали родителите им и не бяха казали онова, което по странен начин Саид вече знаеше, а именно, че баба им е умряла.

Сега тя бе усетила същата тревога.

И знаеше какво се е случило.

Когато Нура бе пристигнала най-сетне в хотела и бе влязла във фоайето, там бе царяла трескава възбуда, всички бяха говорили един през друг, сякаш бяха на ръба на нервен срив. А след няколко секунди, чула как някакъв мъж бе казал: „terror attack”[53], тя бе забързала, без да се оглежда, към асансьорите, бе влетяла в първата кабинка, бе натиснала бутона за петнадесетия етаж и бе стояла така, треперейки и обливайки се в сълзи. Когато асансьорът най-сетне бе спрял, тя се бе устремила на бегом към стаята си и се бе заключила в нея.

И оттогава седеше така накрая на леглото. По лицето й имаше следи от засъхнали сълзи. Сълзите й бяха пресъхнали, но мъчителната тревога бе останала.

И тя знаеше, че това усещане нямаше да я напусне, докато не получи окончателното известие, че Саид е мъртъв.

80

Шира остави Тахмина при съседите от долния етаж.

Веднага след това тръгнаха. Първо се качиха на автобус № 32 и стигнаха до Люсакер.

Оттам се добраха пеша по заснежените пресечки до автогарата в Хьовик. И едва към един и половина се качиха на експреса за Бейтостьолен, където ги бе помолил да дойдат Микаел. Там имало вила, където можели да се скрият и да изработят план за действие.

По съвет на Микаел Томи се бе отървал от телефона си. Нали мобилният телефон можел да бъде проследен, дори и да е изключен. Поради това по пътя за автобуса Томи го бе захвърлил в една пряспа.

Най-сигурно било да пътуват с автобус — бе казал Микаел. Граничните пунктове, летищата, а може би и гарите, се охранявали. А вероятността полицията да контролирала експресните автобуси, не била голяма. Само в Естланд те били безброй.

Когато автобусът стигна крайната си цел, духаше студен вятър със сняг. Те слязоха и снегът захрущя под краката им. Багажът им се състоеше само от чантата на Шира, която тя бе провесила през рамо.

През всичките четири часа на пътуването автобусът бе почти пълен. Много пъти чуваха как пътниците говорят възбудено за бомбите, взривени в метрото на Осло, но не бяха посмели да разпитват, защото не искаха да привличат вниманието върху себе си. Дори и Томи да не бе обявен все още за издирване, това бе само въпрос на време.

Сега групата пътници стоеше до шофьора, който вадеше от багажника раници и ски.

Застанаха малко настрани и се огледаха. Паркингът бе добре осветен. Съвсем наблизо бяха скивлековете и търговският център. Навсякъде се виждаха осветените прозорци на вилите. По главната улица имаше непрекъснат поток от коли и от зимно облечени хора.

Не им се наложи да чакат дълго. Старо тъмносиньо волво, зад волана на което седеше Микаел, се приближи след няколко минути и спря зад автобуса. Микаел бе със син непромокаем панталон и дебел плетен пуловер. Той кимна бързо на Шира и отвори пътническата врата.

Първите няколко минути и тримата мълчаха. Впечатленията бяха твърде много, при това тягостни. Никой не знаеше откъде да започне. Томи усещаше и огромна умора, и напрежение.

— Какво е станало в Осло? — попита след малко той. — Чул ли си нещо?

Седеше отпред, до Микаел, а Шира — отзад.

— За какво? — на свой ред попита Микаел.

— Пътниците говореха за бомби.

Микаел поклати глава, гледайки съсредоточено пътя.

— Във вилата има радио и телевизор — каза той. — Ще пристигнем, ще видим.

— А защо в колата няма радио? — попита Томи.

— И представа си нямам — отговори Микаел. — Тя е под наем.

Вече се движеха по неосветени пътища. Насрещните коли бяха все по-малко. Светлината идваше от вилите, разхвърляни по склона. Валеше сняг.

— Къде отиваме? — попита Томи.

— Във вилата, която съм наел — отговори Микаел.

Бе някак си вдървен, притихнал.

— От кого я нае?

Микаел се обърна към Томи.

— Има ли значение?

— Като цяло, не — погледна към Шира Томи. Тя гледаше сериозно и замислено през страничното стъкло.

— Далече ли е? — попита Томи.

— Не — отговори Микаел. — Скоро ще пристигнем.

*

След четвърт час паркираха до модерна черна дървена постройка с резбовани греди и веранда, обкована отвътре и отвън с дъски.

Снегът вече валеше с всичка сила. Изминавайки няколкото метра до покритата веранда, те побеляха от главата до петите.

Отвътре вилата се оказа луксозно жилище. Ако не бяха дървените стени, беше едно към едно със съвременен апартамент в западен Осло.

Микаел ги отведе в хола. Шира седна на едно от двуместните диванчета, които бяха разположени от двете страни на овална стъклена масичка.

Микаел се разположи във фотьойл.

— О’кей — каза той, премятайки крак върху крак, и устремил поглед към Томи, който бе седнал на второто диванче, попита: — Е, кой ще започне?

— Сигурно е най-добре да си ти — отговори му Томи.

— Разбирам, че не сте на себе си. Времето ни обаче е малко — изцеди усмивка Микаел. — Да опитаме да си изясним всичко — премести поглед към Шира той: — Най-много ме интересува вашият разказ.

Томи стана рязко. Просто не можеше да седи спокойно. След студа бузите му горяха, въпреки че бе възможно да е от превъзбуда. Погледна колегата си, който седеше, поставил левия си глезен върху дясното коляно.

„Той също не е на себе си” — помисли си Томи. Бе смешно да се гледа как се насилва да изглежда спокоен.

— Защо избяга? — попита го той.

— Вече ти казах. Защото се уплаших. След обаждането от Лисабон ме завладя паника. А ти защо избяга?

Томи преглътна и поклати глава:

— Изплаших се.

— От какво? — плесна с ръце Микаел. — От какво се уплаши?

— От всичко — седна отново на дивана Томи. — Усетих, че съм притиснат в ъгъла. Тази дяволска история в Джида. И Шира…

Шира го изгледа сериозно.

— Какво за нея? — попита Микаел.

— Изплаших се, че тя също… е замесена.

— Тогава ми разкажете — усмихна се на Шира Микаел. — За какво брат ви, да го вземат дяволите, мислеше?

— Той не й е брат — прекъсна го Томи. — Сгрешил съм. Той е… — поклати глава той.

— Фиктивен брат — поясни Шира. — Живееше в апартамента ми под прикритие. Халед Шакур е ислямски фундаменталист, терорист.

Микаел опули очи.

— Тогава не е чудно, че е нахлул в офиса ни, подхвърлил е следи и ни е наклеветил в полицията. Нали той го е направил?

Шира не отговори.

— Къде е той сега? — попита Микаел.

— Не знаем — отговори Томи.

— Интересно — хвърли бърз поглед на часовника си Микаел, взе от масичката дистанционното и включи телевизора. — Говорехте за взривове в Осло. Да видим какво се е случило там.

Отворили уста, те се взряха в екрана. Първи канал излъчваше извънредни новини. Репортер стоеше пред подлеза за една от станциите на метрото. Точно зад гърба му действаха спасителите. На втори план имаше море от хора и светлини на патрулни коли.

Притиснал длан до ухото си, репортерът казваше възбудено:

— … и както вече споменах, не разполагаме с точния брой на загиналите и ранените. Ясна е само, че става дума за няколко десетки души. Свидетелите, с които говорихме, твърдят, че във вагоните на метрото са избухнали два, а може и три взрива. В тунела продължава да е много задимено, което затруднява работата на спасителите, опитващи се да извадят пострадалите — погледна бързо настрани репортерът и отново се обърна към камерата. — Ще се видим пак, щом само научим нещо повече.

На екрана се появи блед и сериозен водещ.

С крайчеца на окото си Томи видя някаква сянка и веднага гръмна оглушителен грохот. Той се обърна стремително.

Шира стоеше зад Микаел с револвер в ръка. Микаел падаше напред и настрани, докато не увисна в неестествена поза върху десния подлакътник. Навсякъде имаше капки кръв — върху стъклената масичка, по пода. Куршумът бе влязъл през тила и бе излязъл през лявото му око.

Томи искаше да избяга, но не можеше. Тялото му не го слушаше. Сякаш цялата му енергия бе изчерпана.

Шира се хвърли към него. Той я гледаше изумено. Очите й бяха потъмнели.

— Ела с мен — че той гласа й някъде отдалече. — Томи! Ела с мен.

81

Томи стана бавно. Шира изглеждаше неестествено спокойна и сдържана. Дулото на револвера й бе насочено към гърдите му. Той въздъхна, усещайки как всичко в него кипва. Как се стреми навън. Направи крачка към нея, отвори уста и чу как от гърдите му неволно се изтръгна някакъв странен звук. Изкашля се и отново придоби дар слово.

— Да не си се побъркала, Шира? — каза той, а след това извика: — Съвсем си откачила!

— Млъкни, Томи — каза тя със съсредоточен израз на лицето.

Той дишаше тежко, гръдният му кош се движеше.

— Ти може и да не го знаеш, но аз току-що ти спасих живота.

Той я гледаше мълчаливо. Шира можеше да си говори, каквото си иска, защото думите й така и не стигаха до съзнанието му. Хвърли поглед към Микаел. От простреляната му глава капеше кръв направо върху белия килим.

— Трябва да тръгваме — чу той гласа на Шира. — Нямаме време.

Той я погледна отново. Тя размаха револвера.

— Да вървим, Томи! Давам ти няколко секунди. Иначе ще стрелям. Чуваш ли ме?

Томи изстена, нямайки сили да отмести погледа си от Микаел.

— Томи!

Той се изправи и с вдървена походка излезе иззад масичката.

— Върви в антрето и се облечи.

Тялото му бе като чуждо. В главата му имаше една-единствена мисъл, а именно, че Шира бе застреляла Микаел. Микаел бе обречен. Тя го бе екзекутирала, бе го застреляла, той бе мъртъв!

Ръцете на Томи се разтрепериха.

— Къде отиваме сега?

— Върви в антрето, Томи!

Той преглътна, опитвайки се да се справи с усещането за задушаване, но без резултат. Краката му се движеха механично. Облече бавно връхната си дреха.

Шира облече зимното си яке и обу ботушите си. И му нареди с жест да отвори вратата и да излезе навън.

През това време слоят сняг бе нараснал с още няколко сантиметра, духаше вятър и снегът валеше както и преди.

Тя какво? Искаше да го застреля направо тук, по средата на виелицата ли? Да го отведе по-далече и да го екзекутира, а след това да се върне и да скрие трупа на Микаел?

— Слизай по стълбите!

Томи слезе от верандата, спря и се обърна с лице към Шира.

Тя стоеше спокойно с револвер в едната ръка, а другата й бе отпусната.

— Сега ще си тръгнем оттук, Томи. Ти ще караш, а аз ще седна отзад.

Той кимна едва забележимо. Поради някаква причина Шира бе решила да го остави жив. Това бе единственото нещо, което осъзнаваше ясно.

Двамата се отправиха към колата. Томи — отпред, а Шира — на няколко крачки след него. Нареди му да махне снега с четката от колата. След това с кимване му посочи да седне зад волана. А самата тя скочи на задната седалка.

След като Томи пъхна ключа, тя му каза, че трябва да пътуват в обратната посока. Той запали мотора и даде на заден по пътеката, опитвайки се да кара в още незатрупаните коловози.

Томи бе замръзнал. Стисна зъби. Опита се да намери парното, но не можа. Бе трудно да се кара при толкова силен вятър и снеговалеж. В почти тъмното огледало за обратно виждане той забеляза как Шира се размърда. И веднага лицето й се озова точно зад дясното му рамо. Бе се навела напред. Томи стисна волана с две ръце и се съсредоточи върху пътя. Това бе единственото, което можеше да направи. Не смееше нищо друго.

— Чуй ме — каза тя.

Воланът едва не му се изплъзна от ръцете, когато колата изведнъж попадна на пряспа.

— Халед, изглежда, е участвал в акцията, за която говореха по телевизията — каза тя.

Той я погледна уплашено.

— Нещо обаче се е объркало, защото целта не бе метрото, а американското посолство и Стортингът[54].

За миг лицето й изчезна от огледалото, но бързо се появи отново. Ръката й докосна рамото му.

— Ние сме мнозина — такива, които са разстроени и вбесени от ситуацията, създадена от фундаменталистите. С действията си те позорят Пророка и учението му. Те са малцина, но имат господстващо положение. Навсякъде. Мнозина на Запад не виждат като теб разликата между мюсюлманина и ислямиста, между религиозния човек и фундаменталиста. Екстремистите са катастрофа за останалия мюсюлмански свят. Заради тероризма нарасна дискриминацията, на някои места тя стана съвсем непоносима, хората губят работата си, навсякъде се среща враждебност. Мюсюлманите се превръщат за Запада в онова, което са били евреите за немците по време на Втората световна война. Какво, според теб, си мислят за бомбените взривове семействата, които се изхранват с туризъм някъде на Бали или в курортните райони на Египет? И кой загива от тези бомби? Кой страда? Какво мислиш е почувствал на единадесети септември обикновеният мюсюлманин, живеещ в САЩ? За всичко това плащат обикновените мюсюлмани. Хората, които искат да се грижат за семействата си и да живеят в съгласие със своя Бог. Преди всичко от терористите страдат самите мюсюлмани. Терористите са катастрофа точно за онези, които те смятат за свои.

Томи мълчеше. Пред очите му бе Микаел, увиснал на подлакътника на фотьойла със зинала рана на мястото на окото. И кръвта, стичаща се по белия килим. Томи се изкашля, за да потисне гаденето.

— И тогава ние, група съмишленици, решихме, че няма да търпим повече това. Че не трябва да седим със скръстени ръце и да гледаме как екстремистите копаят гроб за всички ни. Освен това знаехме, че преговорите тук няма да помогнат. Европейците са твърде наивни. Това е война. И решихме да използваме собственото им оръжие — терорът, идеологическото разложение и убийствата — и разбрахме, че за известно време враговете на нашия враг могат да станат наши приятели.

Томи усети как в главата му се появява болка, как тя се усилва и пулсира в слепоочията му. Къде отиваха? Какво щеше да стане, когато спрат? И него ли щеше да застреля?

— Повечето мюсюлмани искат да живеят в мир с другите хора и другите религии. Повече няма да позволим екстремистите да представляват всички ни.

Томи й хвърли бърз поглед.

— Микаел — започна той, — той…

— Микаел бе пешка в тази игра. Баща му е богат фундаменталист. Чрез фирми от типа на тази, в която работеше ти, той финансира терористите.

Яростта отново измести страха. Томи се обърна към нея:

— Знаела си за акцията в метрото? Нали?

Гласът й бе учудващо спокоен:

— Преди да се построи, трябва да се разруши.

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Вие сте твърде наивни. Съотечествениците ти през цялото време си мислят, че това няма да ги засегне. А следите от тази акция ще доведат направо до „Глобъл кепитъл”, а оттам — до най-важния финансов източник за ислямските терористи, до състоятелните саудитци. Уликите ще са сериозни. И Норвегия, ще не ще, ще признае, че войната е неизбежна. Твърде дълго Скандинавия бе убежище за екстремистите и терористите. Никой не гледаше сериозно на тази заплаха. От днес всичко ще се промени. На вас ви бе даден суров урок, такъв, какъвто и на САЩ, Англия и Испания. А терористите се лишиха от още едно убежище.

— Ти си луда — прошепна Томи.

През пелената на виелицата пред тях се появиха фарове на кола. Томи намали скоростта и отби встрани. Не се виждаше обаче краят на пътя. Насрещният автомобил бе огромен. След няколко секунди мина покрай тях. Бе тир. Въздушната вълна една не повдигна колата им.

Шира продължаваше да седи, наведена напред.

— И ти си проникнала в леговището им? При терористите в Осло? — попита той.

— Да.

— И ме използва.

— Наложи ми се да играя по техните правила. Халед не трябваше да заподозре…

— Значи си нещо като агент?

— Да.

— А как… как го е правил Микаел?

— Превеждал е парите, плащайки фиктивни, просрочени сметки, които са постъпвали като инкасо. Парите не са получавани никога. Това е било чист превод на средства на фирми, от които са купувани дълговете.

Томи си мислеше за връзката сметки, на които се бе натъкнал в кабинета на Микаел.

— А откъде знаеш това?

— Имаме специалисти. Някой е използвал „Глобъл кепитъл” като прикритие за финансирането на терористите — продължи тя. — Фирмата е истинска, но с много добре замаскирана странична дейност. „Глобъл кепитъл” е използвана като пешка в голямата игра. Постоянно търсят нови начини за прехвърляне на пари. И е все по-трудно те да бъдат проследени.

— И сега какво? — поклати глава той.

— Ще отидеш в полицията. Трябва ти защитата им.

Думите й го удариха като ток.

— Защо?

— Защото ни преследват.

82

Изведоха Томи от килията и го отведоха на разпит. За шести път през последните дванадесет дни. Охранителят го отведе в същата оскъдно обзаведена стая. Той седна на обичайното си място до бюрото, с лице към вратата, и си наля чаша вода от гарафата.

В главата му лека-полека се разпространяваше безразлична вялост. Отговорите, които даваше, вече нямаха значение. Бе успял вече да обърка сметката колко пъти бе отговарял на едни и същи въпроси. Разпитваха го двама полицаи — винаги едни и същи. Само два пъти по изключение те бяха съпровождани от неколцина англоезични господа с костюми — американци. Да говори на английски бе още по-уморително и тогава бе отговарял упорито с нежелание и едносрично.

Норвежките следователи — Сандра и Тур — явно си бяха разпределили предварително ролите. Сандра се преструваше на дружелюбен следовател, а Тур — на пълен злодей.

— Сигурно си дяволски наивен, щом не си забелязал нищо! — без да вади от устата си вечната си дъвка, му крещеше Тур по време на многочасовите разпити. — Седиш тук като пълен идиот, мацката ти те е зарязала и се е изпарила, а ти като че ли все още си мислиш, че тя те обича? Да не си малоумен, Томи?

По принцип Томи успяваше да не реагира на провокациите, но с усилие. Един-единствен път бе загубил самообладание и бе извикал нещо в отговор, но в резултат на това през всичките следващи часове Тур му бе крещял страшно.

— Напълно ли си се смахнал? Щом се стигне до жени и мозъкът ти се размеква, така ли?

„Да върви на майната си” — помисли си Томи. Постави ръцете си на бюрото и опря чело в дланите си. Толкова бе изтощен, така бе уморен. Никак не му стигаше сънят. Вратата се отвори и някой влезе.

Томи се изправи. Сандра затвори вратата зад себе си.

— Как си? — попита тя. — Наспа ли се?

Той я изгледа скептично. В ръцете й нямаше нито папка, нито малък диктофон.

— А къде е приятелчето ми?

— Днес няма да дойде — седна зад бюрото срещу него Сандра.

— Защо? Да не си е намерил нова жертва?

Тя се усмихна.

— Вчера отново те посетиха леля ти и чичо ти. Как мина свиждането?

— Добре — разтърка лицето си с длан той. — Без тяхната подкрепа дори не знам… — сведе поглед и поклати глава той.

— Изглежда, че те стоят зад теб.

— Да.

— Искам да ти кажа някои неща, Томи. Нали не си чувал кой знае какво тези дни.

Томи чакаше мълчаливо. Нещо явно се бе случило, но той си нямаше и понятие дали щеше да е от полза за него. Лицето й бе непроницаемо.

— При взрива в метрото са загинали двадесет и трима души — започна тя. — От тях — шест деца. Почти сто души са ранени, петима — тежко. И вече сме сигурни, че това е работа на трима терористи-камикадзета. Един от тях е Халед Шакур — тя го погледна, очаквайки реакцията му.

— Мда… — каза Томи.

Лицето му се изкриви в гримаса. Нещо в гърдите му се сви.

— Ти, разбира се, си наясно, че това е национална катастрофа, и можеш да си представиш какво става в града.

Той кимна, без да вдига очи.

— Цялата страна скърби, но хората са обзети и от огромна ненавист… норвежките мюсюлмани са изплашени. Понякога си мисля защо фанатиците не виждат, че всичките им опити да попаднат в рая се превръщат в царство на мъртвите на земята.

Томи вдигна поглед.

— Омразата е невероятно силна мотивация, особено ако се свърже с религията.

— Така е — взря се втренчено в него тя.

— Какво е станало? Защо решихте да ми разкаже това точно сега?

— Получихме потвърждение на историята ти.

Той отвори уста, искаше да каже нещо, но не намери думи.

— Шира бе арестувана преди пет дни. И може да се каже, че на практика потвърди дума по дума всичките ти показания. Нямаме основания да подозираме, че сте се договорили предварително.

— Къде я намерихте?

— В една кола на път за шведската граница, далече на север. С нея бяха дъщеря й и още двама — мъж и жена. Съседите й.

— И?

— Сега я разпитват, както и теб.

— Как е тя?

— Не е много добре. Обаче ни помага. Преди да избяга, е изпратила до Службата за сигурност голям материал за дейността на терористичните групи в Норвегия. По време на разпитите й станаха известни още повече неща, при това в твоя полза. Може да се каже, с извинение, че без нейните показания, щеше да си имаш големи проблеми. Адвокатът ти вече е информиран.

Томи пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Освен това се потвърди, че сестрата на Халед наистина е идвала в Осло. Така че и тази част от историята ти е достоверна. Служителка в хотел „Плаза” си спомни, че по нейна молба е намерила адреса на Шира.

— Арестувахте ли я?

— Не. Сестрата на Халед е изчезнала няколко дни след терористичния акт. Не успяхме да попаднем на следите й. Сигурно има няколко паспорта.

Томи се отпусна на стола.

— Тя би могла да обясни много неща.

— Да. Много бихме искали да разберем защо и как Халед, Саид или както там наистина се казва, е бил свързан с „Глобъл кепитъл”. В момента знаем със сигурност, че тази фирма е участвала във финансирането на терористичната дейност, купувайки фалшиви дългове във всички страни, в които е била регистрирана. Тьойенската фирма за търговия със стари коли, в която е работел неофициално Халед, е получавала пари точно по този начин.

Томи поклати глава:

— Излиза, че той косвено е получавал пари от нашата фирма… въпреки че е искал да я унищожи. Мислите ли, че го е знаел?

— Не знам. Не подлежи обаче на съмнение, че често терористичните групировки и източниците на финансиране действат, без да знаят нищо едни за други. Каналите за връзка са известни само на малцина избрани. И е напълно възможно Халед да не е знаел за тази връзка. Той е бил само… пешка, войник — на устните й се появи бледа усмивка. — Като цяло отговорът е такъв: ние не знаем защо е решил да злепостави фирмата ви, нито защо е убил Стиан Мидгорд и ни е подхвърлил онова фалшиво писмо.

— Значи той е убил Стиан Мидгорд?

— Да. Доказа го експертизата на ДНК-то. А писмото е написано на компютъра на Халед. Намерихме го там.

— Но защо? — хвана се за главата Томи.

— Докато не постъпи информация от Саудитска Арабия, всичко това ще си остане загадка за нас.

— А свързахте ли се вече със саудитските власти?

Сандра се усмихна:

— Те сами решават какво да ни кажат и засега са споделиш съвсем малко.

— Може да е отмъщение?

— Може. Тогава обаче възниква въпросът: за какво? Засега не можем да намерим разумни мотиви, които биха подбудили Халед да навреди на „Глобъл кепитъл”. Това е голям проблем — Сандра го гледаше замислено, сякаш търсеше думите.

— Какво има? — погледна я въпросително Томи.

— Шира… иска да поговори с теб. Вече няколко пъти пита за теб. Какво ще кажеш? Искаш ли да се видиш с нея?

Той изпръхтя и поклати глава:

— Какво? Свободен ли съм? Мога ли да си ходя?

— Принципно — да.

— Принципно ли?

— Ако те пусна, ще рискуваш живота си. И двамата сте в списъка със смъртни присъди, Томи. И ти, и Шира.

Томи преглътна.

— Знаят ли къде съм?

— Не. Това, че и двамата сте тук, не знае никой. По-скоро си мислят, че с Шира сте избягали.

Томи разпери ръце. Чувството на облекчение, че всичко — аха-аха — и ще свърши, се бе изпарило на мига. Тялото отново го болеше. Фанатиците бяха по петите му. Преследваха го.

— Тогава какво, по дяволите, ще правя?

— Именно за това ще поговорим сега.

83

Не можейки да си намери място, Томи ходеше напред-назад из стаята. Криеха го в тази къща от няколко дни. Отвън се чуха стъпки и той спря. Вратата се отвори и влезе Шира.

Докато вратата се затваряше бавно, тя стоеше на прага и си играеше със сребърните гривни на китката си. Томи бе помолил да им устроят среща насаме.

Самият той бе в другия край на стаята. Изтри потните си длани в панталона си, очаквайки, че тя може би ще се приближи до него. Тя обаче не го направи. Стоеше спокойно и го оглеждаше със сериозен поглед.

Бе бледа и отслабнала. Устните й обаче бяха начервени, а и миглите, както забеляза, бяха подчертани със спирала. Косата й бе вързана на опашка. Бе с черен клин и обикновена бяла блузка с дълъг ръкав.

— Е, какво, да седнем за малко? — попита тя и не дочакала отговора му, седна в най-отдалечения фотьойл.

Томи сви рамене и седна на стола до масата.

— Томи — започна тя, — между облегалката и седалката на фотьойла, в който седеше Микаел, са намерили зареден револвер. Той се е канел да ни убие. Разбираш ли?

— Какво всъщност искаш?

— Няма да ти обяснявам действията си. Вече веднъж си чул всичко и това е достатъчно.

— Защо си искала да говориш с мен, Шира?

Тя преглътна, подръпвайки нервно сребърните гривни на китката си.

— Искам да вземеш Тахмина при теб.

Той се взря изумено в нея, след което се засмя недоверчиво:

— Да взема Тахмина? Ти да не си се побъркала? Съвсем ли си превъртяла? Защо аз?

— Защото ти си единственият — каза тихо тя.

— Сигурно имаш семейство там, където си родена, имаш приятели… които избиват ислямските екстремисти — поклати безнадеждно глава той.

Тя се напрегна.

— Нямам семейство, Томи. Ще ме вкарат в затвора за три или пет години — въздъхна трескаво тя. — Ще ми вземат дъщерята — притисна длан до бузата си тя. — Не знам какво ще стане с Тахмина… Може би приемни родители… но не искам да мине през всичко онова, през което съм минала аз.

— Наистина ли си мислиш, че съм подходящ за това? Искащите да ме убият се редят на опашка. И всичко е заради… — изстена той.

— Вземи я, докато ме освободят. Това е всичко, за което те моля — каза тихо Шира. — Заради Тахмина. Нямаме си никого другиго. Моля те.

— Дори не си го и помисляй. Не, Шира. По дяволите! Забрави!

84

Сидни, Австралия

Томи отвори очи. Часовникът на нощното шкафче показваше 7.54, но той разбра, че нямаше да заспи отново. Силното бръмчене на климатика на прозореца означаваше, че навън вече е горещо.

Той отметна одеялото и стъпи бос на пода. Излизайки от стаята, взе висящия на вратата лек халат и се отправи към кухнята. Зареди и включи кафеварката, а самият той излезе на терасата и слезе на асфалтираната пътека към дома. Вдигна дебелия неделен брой на „Сидни морнинг хералд”, върна се на терасата и се настани в хамака.

Вече не следеше новините така фанатично, както в първите месеци, след като го настаниха в това сънено място в околностите на Сидни. Тогава не можеше да се откъсне от тях. С часове бе седял пред компютъра и бе изписвал в търсачките на всичките ежедневни вестници: „Global Capital”, „Oslo terror attack” и „Prince Yasir”. Като добавка към това бе купувал всичките чуждестранни вестници, каквито само бе могъл да намери, и всеки ден бе гледал с часове новините по телевизиите. На първо време въобще не бе могъл да се насити. Месеците обаче минаваха и интересът му угасваше. На средствата за масова информация — също. Вече почти не се споменаваше този случай. И компанията „Глобъл кепитъл” отдавна-отдавна бе изчезнала.

Не бяха успели да открият пряка връзка между саудитското кралско семейство и финансирането на тероризма посредством несъществуващата вече фирма „Глобъл кепитъл”. След като бе утихнала първоначалната паника, отношенията между Съединените щати и Саудитска Арабия се бяха върнали към нормалното. Имаше наистина една малка подробност: безследно бе изчезнал доктор Абу Насър, помощникът на принц Ясир. Или се криеше някъде в пустошта, или лежеше в гробището в Джида с отрязана глава. Никой не се съмняваше в това, че доктор Абу Насър бе играл водеща роля в дейността на, Длобъл кепитъл”. Щом обаче службите за сигурност в различните страни се бяха заинтересували от филиалите на компанията, докторът бе изчезнал безследно и никой не го бе виждал оттогава. Не бяха успели да докажат и участието на самия принц. Бе възможно доктор Абу Насър да бе действал без знанието и против желанията на принца. Никой обаче нямаше да разбере това, защото принц Ясир не бе вече между живите. Два месеца след взривовете в метрото в Осло бе пристигнало съобщение, че принц Ясир и двама от слугите му са убити от терористи-камикадзета в лятната му португалска резиденция на брега на Алгарв. Според слуховете принцът бе взривен от жена, която в момента на задействането на бомбата била в непосредствена близост до него, което означаваше, че е познавала добре навиците му и системата за безопасност. Така и не бяха установили самоличността на жената и нито една терористична организация не бе поела отговорността за взрива. А скоро забравиха и за това.

Сега вместо от новини Томи се интересуваше от предложенията за работа. Работеше в счетоводството на търговския център и като цяло мястото не бе лошо, но му се искаше да си намери нещо по-малко досадно. От друга страна, работата го отвличаше от излишни мисли, а и извънредният труд бе рядкост. Така че не бързаше с намирането на нова работа.

Чу как се отвори вратичката срещу комари. На терасата излезе Тахмина или, по паспорт, Боби. Стоеше в нощничката си и примижаваше от ярката светлина. В ръката й имаше календар.

Сега Боби ставаше късно, а през нощта рядко се събуждаше повече от един път. Отначало почти не бяха спали, а постоянно се бяха карали и спорили, сърдейки се един на друг. През първите дни Томи често си бе мислил, че сигурно е пълен идиот, щом се беше оженил набързо за Шира, за да вземе Тахмина. Времето обаче минаваше и лека-полека те се бяха сближили един с друг. Не веднага, но се бяха сближили. Разбира се, че трябваше да се държи по-строго с момичето, но, неясно защо, си мислеше, че няма това право. От друга страна, то се държеше съвсем добре. Учеше бързо и в края на краищата се бе почувствало спокойно в предучилищните класове. На Томи му се струваше, че са сключили негласно споразумение. И че сега вече се познаваха добре един друг.

Томи освободи малко място на хамака. Боби се изкатери нагоре и седна до него, провесила босите си крачета.

Такъв бе ритуалът им всяка сутрин.

Той остави вестника и погледна календара, който тя бе сложила на коленете си. Прелисти го бавно до ноември и взе иззад ухото си, изпод косата си, червен флумастер.

Като се започнеше от 10 ноември, всеки ден бе отбелязан с голям червен кръст. Боби се наведе, изплези крайчето на езика си и старателно зачеркна с кръстче числото единадесет. След това се изправи. И двамата гледаха сериозно към единадесетицата.

— And how many days left[55] — попита той, както бе прието, и погледна черната й коса, блестяща на слънцето.

— Ninehundred and forty five days[56] — отговори тя и го погледна.

— That’s right[57] — кимна той.

— … until mummy comes home[58].

Много преди това обаче, само след пет седмици, щяха да им дойдат на гости за пръв път чичо Ерик и леля Лизбет. И щяха да отпразнуват заедно лятната австралийска Коледа.

Едва през последните дни Боби бе започнала да нарича малката къщичка, в която живееха, „дом”. А той нямаше смелостта да й каже, че с майка й са се оженили само за да може да вземе Боби тук.

Това обаче можеше да почака.

Томи стана. Скоро слънчевите лъчи щяха да станат твърде силни, така че бе по-добре да отидат на брега на океана.

— Хайде, Боби — каза той. — Време е да тръгваме.