Том Кристенсен

ДРАКОНА

Пролог

– Идват.

Далайла Таха вдигна поглед към лицето на баща си. Бе дошъл при нея. Тя остави тетрадката и молива, стана и се втренчи в същата посока, в която и той гледаше, на запад – там, откъдето обикновено идваха пясъчните бури. Но този път облакът прах, който косо се надигаше в небето на няколко километра оттук, не беше породен от силни ветрове, а от колона превозни средства.

– Идват – повтори баща ѝ с нисък тон и положи топлата си ръка на крехкото ѝ рамо.

Далайла усети сковаване в гърлото си и преглътна тежко. Страх се надигна, страх, който тя бе преживявала само няколко пъти преди това за своите четиринайсет години.

Мнозина от селяните около тях се бяха спрели и се взираха във виещата се змия от прах, който се издигаше към небето. Вече можеха да различат контурите на превозните средства и добре знаеха какво ставаше. Отворени джипове и камиони, натоварени с хора в опърпани униформи и с пушки в ръка. Местната милиция, предвождана от арабина Абдул ал-Фарук – един от лакеите на правителството в Хартум[1]. Вече бяха идвали при тях, търсеха пари, бяха пребили мъжете и насилили жените, за да продължат след това, крещейки войнствено, към следващото село. Този ад продължаваше още от момента, когато Шеврон бе открил петрол извън Бентиу. Село след село хората бяха изселвани заради заграбването на черното злато. И слуховете за това – какво можеше да се случи в някои от селата, ги бяха накарали да си загубят ума.

Но този път беше различно. Бяха много, имаше повече автомобили отпреди. Тракащ, насечен звук в далечината накара Далайла да насочи погледа си към светлосиньото замъглено небе. Слънчевите лъчи я заслепиха. Но тя ги видя, първо като малки точици на хоризонта, а след това като черни, заплашителни насекоми, които бавно увеличаваха размера си. Тракането стана още по-силно. Имаше три от тях – три хеликоптера. Някой изкрещя точно зад нея. Памуя, съседката, подскачаше наоколо и събираше децата си.

– Бягай и се скрий – чу тя да казва баща ѝ, докато я разтърсваше здраво за рамото, сякаш за да я събуди. – Бягай, Далайла! Бягай в храстите!

Но Далайла не помръдна. Краката не ѝ се подчиниха. Босите ѝ нозе стояха непоклатимо, заровени в пясъка. Тя здраво стискаше роклята си с юмруци. Звуците от хеликоптерите постепенно напълно се загнездиха в главата ѝ.

Сега те бяха тук, съвсем наблизо.

После изведнъж чу някакво пращене – звук, който никога преди не бе чувала, но проумя от какво беше. Пясък изхвърча от земята – облаци от пясък, който изглеждаше сякаш някой го беше надигнал. Тя гледаше втренчено, като парализирана, в една от ивиците, която се врязваше в почвата и продължаваше чак до разбитата стена от кирпич до първата къща и след това достигаше до тревната повърхност, така че сухата трева подскачаше. Момичето чу панически писъци около себе си, а след това възрастни и деца, които тичаха във всички посоки. Сякаш нея не я засягаше, като че ли беше зрител на постановка.

Тя усети как една ръка я хвана през кръста. Дръпна я назад по посока към пейките под голямото дърво. Още писъци, шумът от перките на хеликоптерите и тракането на картечниците – всичко това бяха само звуци, пясък, прах и паника. Баща ѝ се хвърли с нея към ствола на дървото. Тичайки, той се стовари върху нея. Кракът му се притисна към глезена ѝ. Тя усети как нещо там вътре се счупи, а след това вълна от болка плъзна нагоре по прасеца и бедрото. Тя изви крак в паника, придърпа го към себе си и остана на земята с вдигнат крайник и с ръце, притискащи прасците. Обърна поглед към баща си, видя как от силната болка лицето му се сгърчи и се втренчи учудено в бедрото му, там, където панталонът му беше разкъсан и едно мокро петно се разпростираше. Той се надвеси над нея и тя усети една закрилническа ръка около раменете си. Той изкрещя нещо, но тя не успя да чуе какво заради писъците, виковете и трясъка от хеликоптерите. Тя се отпусна тежко до него и се сгуши. Кървящи тела лежаха в пясъка, някои неподвижно, а други се опитваха да пълзят и да се придвижат напред. Много от покривите бяха в пламъци.

Той държеше едната си ръка върху кървящата рана на бедрото си. Тя се втренчи в лицето му.

– Мама! – изкрещя тя. – Къде е мама и Акай?

Хеликоптерите изчезнаха точно толкова бързо, колкото се бяха появили. Оглушителният звук от перките секна, а хеликоптерите изчезнаха в далечината – точно в същия момент първият джип зави към Свободното място пред тях.

Далайла трепереше. Като че ли невидими ръце я бяха сграбчили и силно я размърдаха и разтърсиха. Вятърът накара черния дим от горящите къщи наоколо да се обърне в посока към тях и двамата усетиха парене в очите, носа и гърлото.

Тя видя първите мъже да изскачат от колата, която беше спряла на двайсетина метра от тях. Един от войниците спря и се спусна към един от селяните, така че Далайла не успя да види кой е заради всичката кръв по лицето му. Раненият мъж се опита да се издърпа с ръце, докато краката му се влачеха след него, подобно на чифт безполезни дървени трупи.

Тя рязко подскочи, когато чу изстрела. Движенията на мъжа изведнъж секнаха и той остана да лежи в хоризонтално положение, с лице, заровено в пясъка. Ръцете му потръпваха странно.

Далайла въздъхна, усети как бащата обгърна раменете ѝ още по-силно и се опита да примъкне двамата от задната страна на дебелия ствол на дървото. Но не успя. Трябваше да се откаже. Пот се застича от лицето му. Ръката, която притискаше бедрото му, беше кървава.

Далайла стоеше като парализирана. Не можеше да направи дори едно-единствено движение. Вече едва усещаше пулсиращата болка в глезена си. Затвори очи. Не можеше да понесе да види това, което се разкриваше пред погледите им.

И изведнъж се дочу писък – прорязващ панически рев като от животно в голяма опасност. Далайла разбра кой беше. С неохота отвори очи и видя как двама мъже влачат сестра ѝ Акай за краката. Издърпаха я до мястото пред тях.

Тя усети, че баща ѝ я пусна. Опита се да се изправи, но не успя, падна и запълзя на четири крака по посока към Акай, която сега лежеше неподвижно по гръб с ръце пред лицето. Около нея стояха четирима мъже. Те се наведоха, клекнаха и всеки хвана по един от крайниците ѝ. Далайла видя още мъже да прииждат, тичайки. Първият от тях разкопчаваше колана си. Наведе се, вдигна полата на Акай нагоре към талията ѝ, свали панталона си и легна върху нея. След няколко секунди той движеше гърба си нагоре и надолу. Акай изпищя така, както Далайла никога преди не я бе чувала да крещи.

Четирима войници стояха в колона с крака към сестра ѝ. Викаха и се смееха. Изстрели проехтяха навсякъде. Далайла се отпусна на земята и запуши ушите си с ръце. Внезапно видя пред себе си Христос, Христос, който бе прикован на кръста. Акай лежеше точно така, както Христос бе провесен. Акай беше разпната. Акай и Христос.

Нещо се случи вдясно. Тя извърна глава. Един мъж дойде, влачейки баща ѝ и го блъсна в дървото пред нея. Баща ѝ се опита да се съпротивлява, но те го удряха по лицето и завързаха ръцете му зад гърба. Едната половина от лицето му бе цялата покрита в кръв, примесена с пясък. Едното му око го нямаше. Войникът го изправи до ствола на дървото и извади чук от колана си. Тя се втренчи невярващо, когато войникът извади един дълъг ръждясал пирон. Започна да го забива в слепоочието му. Далайла се опита да стане, но падна. Кракът ѝ не я държеше. Тя си помисли, че пищи, но може би беше някой друг. Ръждясалият дълъг пирон беше наполовина забит в главата на баща ѝ, но войникът продължи да удря с чука. Защо го правеше? Боже мой, защо го правеше?

Изведнъж тя усети някакви ръце зад себе си. Някой я улови за раменете. Силни ръце. Те я дръпнаха настрани от баща ѝ. Пиронът бе напълно забит в главата му. Баща ѝ се взираше с едно око празно нагоре в нищото. Тя не изпищя ли още веднъж? Не повърна ли?

Лежеше по гръб, не можеше да движи краката си. Някой здраво ги стискаше. Очите ѝ смъдяха. Разтвориха ѝ краката.

Тя съпротивляваше ли се? Може би пищеше толкова пронизително, колкото Акай, когато ѝ разкъсаха роклята. Или плачеше. Не знаеше.

1.

Йоаким потрепери, когато усети студения пролетен въздух да се промъква под тънката му риза. Надигна рамене. Зъбите му изтракаха в устата. Под едната си мишница държеше телевизионния апарат, който му бяха дали в килията, в другата му ръка беше куфарът. Пред него вървеше една жена пазач от затвора.

Затворът Кроксрюд[2] се къпеше в косата слаба светлина на сутрешното слънце и придаваше на телата им издължени сенки по чакъления път от затворническите килии до административната сграда.

Дали не го чакаха в кола отвън? Колко бяха? Двама? Повече?

Поривите на вятъра донесоха със себе си острия мирис на евтин сапун, идващ от пазачката, която направи няколко крачки напред. Казваше се Хелън. През двете години, в които Йоаким беше принуден да опознае Хелън, той не ѝ се беше разкрил нито веднъж – дори и късче от същността си. Плътната обвивка, зад която се беше скрил, се беше оказала непробиваема.

Спряха до стъпалата, водещи към административната сграда. Йоаким разглеждаше дългата черна коса, която висеше в плитка зад гърба ѝ върху якето, когато тя внезапно се обърна към него.

– Някой ще дойде ли да те вземе, Йоаким?

Йоаким не отговори. Забеляза ято птици, което летеше високо над тях – като покрив от мънички точици, който се плъзгаше бавно по яркосиньото небе.

Хелън се обърна и го погледна, а между веждите ѝ имаше две дълбоки бръчки.

– На теб говоря, Йоаким.

Той се усмихна и вдигна рамене.

– Надявам се – отвърна. – Щеше да е хубаво някой да дойде.

Тя сбърчи чело.

– Значи не си сигурен.

Той се усмихна още по-широко.

Хелън се стегна и стисна устни, така че лицето ѝ придоби онзи студен израз, който му беше добре познат. След това тя се обърна и се качи по стъпалата.

От шестгодишната си присъда той бе прекарал две години в закрито отделение на затвора Юлешму и две в този в Кроксрюд – институцията на открито, която след Юлешму трябваше да помага на затворниците с дългогодишни присъди да привикнат отново към свободата.

Четирите години в затвора той бе използвал, за да придобие бакалавърска степен по физика, астрономия и метеорология. Това, в добавка към доброто поведение, ги накара да го пуснат навън, след като вече бе излежал задължителните две трети от присъдата.

Престоят в затвора го бе направил по-внимателен и предпазлив. Вътрешната йерархия и раздаването на справедливост сред затворниците бяха сурови. Но той бе успял да се овладее и при най-големите конфликти и което беше най-важното – беше излязъл чист от лапите на чуждестранните престъпни банди. Ако те бяха заложили мрежите си достатъчно ловко, той щеше да лежи в затвора до края на живота си. В по-младите си години с безброй пътувания и престои в чужбина Йоаким се бе научил да се справя и да се приспособява към различни националности и култури бързо, по непровокативен начин и ненатрапчиво. Винаги се бе отнасял към съкилийниците си вежливо и с уважение, но поддържаше и съответната дистанция. Беше му в кръвта. И боговете трябваше да знаят, че опитът в чужбина му беше от полза; в Юлешму почти половината от затворниците бяха от страни от Африка и Средния Изток. Освен това извършеното от него престъпление беше приемливо, може би също будещо възхищение и си беше държал езика зад зъбите през цялото време пред полицията и прокуратурата. Това му донесе респект и престиж зад стените. На тези, които бяха най-долу в йерархията – насилниците на деца, педофилите и изнасилваните, другите затворници плюеха в храната им и ги пребиваха.

– Е, Йоаким? – опита Хелън, докато минаваха по коридора към офисите в другия край на сградата. – Мислил ли си си да заживееш нов и по-добър живот?

– Юлешму и Кроксрюд са прекрасни места. – Той ѝ се усмихна сърдечно. – Много ми харесаха.

– Защо винаги се затваряш в черупката си, Йоаким? – попита тя. – Представи си, че ние двамата поне веднъж можем да проведем нормален разговор, без тази твоя постоянна ирония. И така, за последен път, ще размислиш ли?

Той я зяпна с изненада, преди един тъничък смях да се разнесе от него.

– И аз, който си мислех, че ние двамата имахме близки и добри взаимоотношения. Ти знаеш, че съм влюбен в теб, Хелън.

Без да продума повече, тя отвори вратата на рецепцията и изчезна по коридора.

Сивокоса жена го гледаше втренчено иззад гишето.

– Тя просто си върши работата – каза тя с бръчка на укор около устата си. – Поне това трябваше да си разбрал.

Йоаким се вгледа в жената пред себе си.

– Но тя е тук по собствена воля, нали?

Жената го изгледа ядосано.

– Съжалявам. Ще се опитам да се владея – каза Йоаким. – Бих ли могъл да си взема мобилния телефон?

Десет минути по-късно той седеше отпред. Дрехите, които носеше, принадлежаха на предишния му живот; сив панталон от костюм и риза " Армани" на сини райета с късо, черно кожено яке отгоре.

Чу как вратата зад него отново се затваря, когато пое дълбоко в дробовете си от хладния въздух.

Какво изпитваше всъщност? Не беше облекчение. По-скоро някакъв вид напрежение, тревога може би. Страх?

Сега щеше да се случи. От този момент нататък планът щеше да бъде приложен в живота. Въпросът беше дали ще се осъществи, дали беше достатъчно добър. Мъжът бе успял да убеди ръководството на затвора, че старата му работа го чака и че му е наето жилище, така че той не се нуждае от надзор, когато излезе на свобода. Но това беше истина с известни отклонения.

Закрачи с бавни стъпки в посока на паркинга, докато се взираше с поглед. "Къде ли може да са?" – мислеше си той. Вероятно недалеч оттук, може би в паркирана кола край пътя в далечината.

Изведнъж един човек дойде при него от паркинга, тичайки.

– Йоаким?

Беше жена, може би на около трийсет. Беше облечена в светло палто, което повече щеше да приляга на мъж. На рамото ѝ висеше чанта за фотоапарат.

Йоаким се спря.

Беше се задъхала, когато го настигна.

– Здравейте. – Тя се усмихна и издиша. – Тук сте бил.

Лицето ѝ беше бледо и без грим. В ръцете си държеше бележник и химикалка.

– Аз съм от вестник "Драмен". – Тя започна да си играе с чантата, отвори капака. – Дали ще може да поговорим и да направя няколко снимки сега, когато вече сте свободен човек? – Тя извади фотоапарата.

– Абсолютно не. – Йоаким отново тръгна.

Тя го настигна.

– Само няколко въпроса. Работила съм много по темата със Судан и нещата, които...

Той рязко спря.

– Вървете си. Ще бъдете ли така любезна?

Изведнъж тъмно синьо "БМВ ХЗ", движещо се с висока скорост, се появи наблизо и спря на едно свободно място на паркинга така внезапно, че наоколо се вдигна прахоляк. Отвътре излезе мъж. Беше Мортен. Дългата върлинеста фигура не беше трудна за разпознаване. Той стигна до тях с големи крачки, докато държеше едната си ръка вдигната за някакъв вид поздрав.

Журналистката се вторачи в него.

– Само няколко минути, Йоаким? Имате много интересна история и...

– Съжалявам – отвърна той и пое към Мортен.

Когато се изправиха лице в лице, те по приятелски се прегърнаха на разстояние един от друг. Мортен взе куфара и бързо тръгнаха към автомобила.

Журналистката стоеше и ги гледаше.

– Е? – каза Мортен. – Журналистка?

Йоаким кимна с глава.

– От вестник "Драмен", от всички...

Мортен се усмихна.

– Радваш ли се, че си на свобода? Купих няколко кутии бира, леденостудена.

Йоаким се усмихна.

– Чувствам се така, че първото, което бих направил, не е да се напия.

– Извинявай – отвърна Мортен и го потупа по гърба – трябваше, естествено, да доведа някое котенце. Жалко, че не се сетих.

Двамата се засмяха, сложиха куфара и телевизора в багажника и се настаниха вътре. Мортен пъхна ключа за запалване и се обърна към Йоаким.

– Радвам се да те видя. Добре ли си, а?

– О, да.

– По дяволите, Йоаким, та ти си свободен! Погледни малко по-ведро на живота. Всичко ще е наред, всичко ще бъде чудесно!

Йоаким се усмихна вяло.

– Момчето е, нали? Някакъв план?

Йоаким поклати глава. Той се огледа от двете си страни и навън през задното стъкло. Журналистката вървеше към някаква кола, която беше паркирана малко по-нататък. Иначе нямаше никой друг. "Но те са тук" – помисли си Йоаким. Те са тук някъде, на едно или друго място наблизо.

– Какво гледаш?

Йоаким се намести и си сложи предпазния колан. Усмихна се на приятеля си.

– Журналистката. За щастие, тя изчезна.

– Няма начин да стигнеш до някакво споразумение с бившата?

– Трябва да се обадя на адвоката.

– Добре – рече Мортен. – Тогава потегляме, в проклетия свободен свят.

2.

Полицай Гунар Кристофершен се настани дълбоко на пасажерското място в едно сиво на цвят "Ауди А4" със засъхнали петна от кал покрай вратите от двете страни и тогава Йоаким Жаклин пое към непознатия мъж, който тъкмо бе излязъл от едно тъмносиньо "БМВ ХЗ". За разлика от тяхната собствена кола, металическият лак на "БМВ"-то блестеше ярко на слънцето.

До него седеше колегата му Ролф Грини и наблюдаваше двамата през фотоапарат с телеобектив[3].

– Разпознаваш ли това момче? – запита Гунар.

– Не. Запиши номера на автомобила.

Гунар извади бележник и химикалка от жабката.

Ролф фокусира фотоапарата и произнесе бавно, с ясна дикция: "Биргер Нилс е три, осем, три, пет, осем, едно. Тъмно синьо "БМВ ХЗ"."

Гунар повтори автомобилния номер буква по буква, докато го записваше, както и модела на колата. Той чу бързо щракване от затвора на фотоапарата.

– Да проверя ли номера?

– Не, не сега. Те отново влизат в колата. – Ролф направи още четири снимки в бърза серия, свали от себе си фотоапарата, остави го между седалките и запали двигателя. – Ок, значи отново започваме.

– Ами жената? – сети се Гунар.

– Направих няколко добри снимки и на нея. Бях очаквал да има повече хора тук.

Видяха как "БМВ"-то завива от паркинга и бързо потегля.

Ролф остави автомобила да набере добра дистанция, преди да го последва.

– Колко време ще ги следим? – попита Гунар. Взе фотоапарата и го остави на задната седалка.

– Докато не разберем къде ще живее той.

– ОК. – Гунар си закопча предпазния колан. – Смятам, че е безскрупулен и хитър дявол. Проклетият гимназист...

Ролф шофираше внимателно.

– Но не толкова хитър, че да избяга от Юлешму.

3.

Известно време Йоаким и Мортен седяха в колата мълчаливо. Приглушена музика се носеше от колоните. Седяха и слушаха дълбокия, меланхоличен глас на Леонард Коен.

– Искаш ли една бира, а? – попита Мортен. И той посочи с глава към задната седалка. – Отзад са в хладилната чанта.

– Не, благодаря все пак. – Пръстите на дясната ръка на Йоаким барабаняха по бедрото му. – Мога ли да ползвам мобилния ти телефон? Моят... няма батерия.

– Поседял си е складиран? – попита Мортен с усмивка, извади своя собствен от джоба на якето си и му го подаде.

Йоаким бързо набра някакъв номер и постави телефона на ухото си. Междувременно се обърна и погледна през задното стъкло. Никой не ги следеше, във всеки случай не и по начин, който той да забележи. Но те бяха някъде там, той беше сигурен.

Само след миг вдигна адвокатката му, Лизбет Дал.

– Нещо ново? – попита той.

– Навън ли си?

– Аха – отговори Йоаким – тъкмо сега излизам.

– Влязох в контакт с нейния адвокат два пъти днес – започна тя. Гласът ѝ звучеше отбранително. Йоаким вече знаеше отговора, но я остави да продължи. – Бившата ти съпруга отчасти малко съдейства, казано по-меко. Дори нейният адвокат сега смята, че...

– Тоест все така е непреклонна – прекъсна я той.

– Трудно е, но не и безнадеждно. Ще успеем да стигнем до споразумение, Йоаким. Тя не може просто да продължава така.

– По дяволите – прошепна той по-скоро на себе си и се почеса по лицето със свободната си ръка.

– Не губи смелост, Йоаким – успокои го тя – ще успеем.

– Ще ти се обадя малко по-късно. Скоро ще можеш и да използваш мобилния ми.

– Стария номер?

– Да. Ще се чуем. – Той приключи разговора и върна обратно телефона на Мортен.

– Безнадеждно?

– Да – рече Йоаким. – Анжелика използва всички възможни хитрости, за да ми попречи да се срещна с Хенрик.

– Откога е така?

– От два месеца. От рождения му ден. Единадесетият му рожден ден. Брат ѝ го взе със себе си. Тя не иска да ме вижда.

– Проклятие...

Йоаким погледна навън през страничното стъкло.

– Чудя се какво ли си мисли той за мен. Вярно, всъщност. Това, което приятелите му говорят...

Мортен прехапа долната си устна.

– Той нищо ли не казва?

Йоаким бавно поклати глава.

– Тати е в затвора.

Той се обърна към Мортен.

– Можеш ли да си представиш да трябва да го кажеш, единайсетгодишен... на приятелите си? – Той се облегна назад в седалката си.

– Ти си на свобода, Йоаким. Сега трябва да започнеш да гледаш по-ведро на нещата.

Йоаким се обърна и видя предните фарове на един автомобил, който изскочи доста зад тях. Докато се обръщаше обратно напред, той забеляза хладилната чанта, която седеше на пода зад шофьорската седалка, и вдигна капака. Бирените кутии изскочиха от купчината ледени парченца. Точно както хората обикновено съхраняваха бирата на пикници в САЩ. Йоаким грабна една и я отвори.

Мортен се усмихна.

– Ами така, де. Това е момчето!

– Благодаря. – Йоаким си дръпна глътка. – Ти си добър приятел.

– А какво става с работата?

Йоаким погледна към приятеля си, който седеше добре облегнат назад на шофьорското място.

– Скоро ще поговоря с тях – отвърна той.

Мортен отчасти излъчваше нещо младежко, въпреки че през последните години му се бяха появили видими бръчки около очите и оплешивели места на главата. Познаваха се отдавна и Мортен беше неговият естествен избор като кум на сватбата с Анжелика, с която той отдавна бе разделен и с която не бе разменял смислена дума през последните години.

Трябваше да разкаже на Мортен повече, но не можеше. Никой не биваше да научава каквото и да било. Не можеше да си позволи да допусне една-единствена грешка.

Мортен бавно кимна.

– Впрочем, защо искаше да наема апартамента само за шест месеца? – Той вдигна рамене. – Малко кратко време, не е ли така?

– Това е всичко, от което се нуждая.

– Ще си купуваш ли нещо?

– Да, ще си купя нещо – излъга той. – Между другото, взе ли ми нещата?

– Боже, да. Леглото, чаршафите и малко прибори. Наистина ли си сигурен, че не искаш още от склада? – Той се усмихна. – Някой стол например? Плаща се само за да се наеме място за съхранение при Майортранс.

– Няма нужда. Свикнах с доста простички условия на живот за известно време. – Той бързо се усмихна. – Ще преместя останалото, когато си купя свой собствен апартамент.

– Изглежда адски празно, големи, празни стаи с ехо – само те съветвам.

Караха през тунел "Фестнингс", поеха по изхода към Шьойен, след това покрай улица "Хофсвайен" и магазин "Рими" от лявата страна и накрая в един паркинг в район с множество четириетажни, кафявочервени тухлени сгради с добре окосени тревни площи между тях.

Мортен откри едно свободно място за паркиране.

Възрастна двойка беше на път да заключи входната врата, след като влезе в един от блоковете малко по-надолу. Жената теглеше пазарска количка след себе си.

Един черен джип обърна при паркинга и изчезна в посока към главния път. Няколко деца караха велосипеди в кръг по асфалта малко по-навътре между жилищните блокове. Иначе нямаше нищо друго за гледане.

– Ето го – заяви Мортен и изключи двигателя. Той се наведе към предното стъкло и посочи. – Ето там, на първия етаж. Надявам се да си намериш нещо друго много бързо.

4.

Далайла Таха изчака влакът напълно да е спрял на Осло Ес, преди да се изправи. Всички други пасажери, които седяха във вагона, вече бяха станали и се бяха наредили в редица, за да излязат.

Слънцето грееше през прозорците. Една коса и ясна пролетна светлина, нещо напълно различно от това, с което бе свикнала в Хартум. На слънчевата светлина прозорците изглеждаха мръсни.

Далайла смъкна пътната си чанта и куфара от мястото за багаж и застана зад една пълна жена с чанта, висяща от рамото ѝ и с по едно дете за всяка ръка. Те я дърпаха. Жената се скара на двете деца, две момчета, с все по-твърд и сподавен глас и от нея се изтръгна въздишка на облекчение, когато чуха острите звуци от системите със сгъстен въздух, а след това и вратите на влака, които се отвориха.

Далайла се спря за няколко секунди, след като бе стъпила на перона. По посока към ескалаторите доста по-напред се движеха забързани гърбове с ръце отзад, които теглеха куфари на колелца, или приведени рамене, натежали от чанти, куфарчета и раници.

Отново усети страхът да пълзи към нея, страх, който бе продължавал от няколко седмици досега. Адреналинът, който пулсираше във вените ѝ, изтръпването по кожата, докато очите ѝ инстинктивно започваха да търсят възможни пътища за бягство. Тя разтърка очи, два пъти вдиша и издиша дълбоко и последва гърбовете.

Беше в Осло за трети път, но за първи път идваше с влак и сама. Другите два пъти бяха цяла делегация от хора, с Арве Магне Ферен най-отпред. Тогава бяха посрещнати като официални гости на властите в Норвегия, бяха развеждани в лимузини, отсядаха в хубави хотели и поздравяваха безбройно много политици и бюрократи, облечени в костюми. Но не и този път. Сега тя бе тук със съвсем друга мисия от това да бъде представяна като успешен обект на рехабилитация пред норвежките дарители и преса.

Дотук пътуването беше безпроблемно. Бе преминала през паспортния контрол във Франкфурт без никакви въпроси. А и пътуването във влака по-нататък през Копенхаген на отделни моменти беше почти приятно, ако не беше мисълта за това, което трябваше да направи и заради което беше пропътувала целия път до Осло.

Далайла застана на ескалатора. Не смееше да срещне погледите на потока от пътници, които слизаха по съседния ескалатор надолу към перона. Само от мисълта, че можеше да го види, усети как ток преминава през тялото ѝ.

Слезе от ескалатора и стигна до голяма зала. В банка от другата страна обмени 500 евро за норвежки крони.

Няколко минути по-късно беше стигнала стоянката на таксита. Настани се на задната седалка на едно свободно такси, извади написаната на ръка бележка от дамската си чанта и я подаде на шофьора. Той я прочете, извърна леко глава назад и каза:

– От Уганда ли сте?

– Не – отвърна тя и демонстративно погледна през страничното стъкло, за да покаже, че не е заинтересувана от някакъв разговор.

– ОК – отвърна мъжът и включи колата на скорост. – Хотел "Рика Хелсфюр".

Хотелската стая беше малка и спартанска, но изглеждаше чиста. Дръпна пердетата, остави куфара на леглото и го отвори. От вътрешната страна на капака му извади дебелия кафяв плик за писма. Огледа се наоколо, търсейки място, където би могла да го скрие. Влезе в банята, погледна лавицата под мивката, но се отказа. Отново отиде в стаята, отвори вратите на шкафа, но не намери добро скришно място. Накрая го остави под матрака на леглото. Там можеше да остане до следващия ден.

Разопакова чантата и куфара си и прибра дрехите в гардероба. След това седна на края на леглото, опита се да контролира дишането си, което беше на пресекулки.

"Не е случайно, че идваш в деня, в който Йоаким излиза на свобода – промърмори си тя. – Не се опитвай да си въобразяваш нещо друго.

Отчасти можеше да си го представи – катраненочерната коса, едното от двете кафяви очи, което беше малко кривогледо и с цвят на кожата, и външен вид, който по-скоро я караше да го смята за испанец, отколкото за норвежец. Захапа си нокътя на десния показалец.

Мили Боже, какво направих?

5.

Йоаким отиде в кухнята и свали от рамото си чантата, оставяйки я на пода.

Мортен си бе тръгнал – имаше пациенти в бизнеса с физиотерапия, които го очакваха и се налагаше веднага да потегли.

Огледа се. Там имаше хладилник и стара печка. Това, в добавка към широкочестотния говорител, беше единственото допълнително нещо, което влизаше в цената за наема от осем хиляди крони на месец. Отвори хладилника. Работеше и беше почистен. Един по един отвори шкафовете и чекмеджетата и видя, че Мортен бе донесъл няколко вилици, ножове, чинии и чаши, както и два чайника и тиган за пържене

– Всичко от контейнера, който бе наел при Майортранс. Кашоните, в които всичко това бе донесено, стояха подредени един върху друг в ъгъла.

В спалнята намери леглото си и матрак, изправени до една от стените, немонтирани, плюс две черни найлонови торби, в които имаше пижама и дрехи, пакетирани от него отдавна. Отвори едната и внимателно помириса, сбърчи леко нос с надеждата, че общата пералня, която наемодателят му бе рекламирал, е използваема. После отиде в празната стая.

Звукът на тежките подметки създаде ехо в стените. Паркетът беше износен, вероятно не беше поддържан през последните двайсет години.

Отиде до големия холен прозорец и погледна навън. "Трябва да са някъде там – помисли си той. – Следват всяко движение, което направя."

Внимателно изучаваше спрелите на паркинга отпред автомобили, един по един, но не можеше да види някого в тях. Затова се върна обратно в кухнята, донесе мобилния телефон и зарядното за него и го сложи да се зарежда в един контакт в долната част на един от кухненските шкафове.

 *

– Това е той. – Полицай Гунар Кристофершен дискретно посочи към прозореца, където едно лице се появи. Видяха Йоаким да разглежда автомобилите навън, преди да се дръпне назад. Знаеха, че заради отражението в прозорците на колата бе невъзможно да ги забележи.

– Добре, значи локализирахме апартамента – заяви Ролф Грини и запали двигателя. – Записваш ли адреса?

Гунар кимна и извади бележника си.

– Тръгваме ли?

– Да. Сега зависи от високопоставените господа и госпожи какво ще се прави по-нататък.

6.

Арве Магне Ферен винаги беше напрегнат и нервен преди важни срещи. Това бе нещо, с което той отдавна се беше примирил. Защото бе имал много решаващи и важни срещи за шейсетте години, през които бе скитал по тази земя. Но този път чувството бе по-силно – имаше още нещо. Точно сега той стоеше тук и имаше усещането, че тялото му се подготвяше за случка, над която той нямаше контрол – почти като това чувство, което човек има преди хирургична намеса, преди да бъде упоен от наркоза и някои хора, които преди едва е познавал, да започнат да режат тялото му, докато той е в безсъзнание.

Постави ръцете си на ръба на масата, приведе се напред и заизучава рисунките, които бяха пръснати по голямата заседателна маса, чертежите на архитекти на бойницата, която щеше да бъде построена на трийсет километра от неговия собствен офис – в строителна зона в покрайнините на Хартум.

Според Ферен щеше да се получи красива в дизайнерско отношение къща. Бе го казвал безброй много пъти – щеше да стане архитектурен паметник, в добавка към медицинското оборудване, произведение на изкуството – всъщност най-модерното в Судан. Тази демонстративна болница щеше да бъде модел за пример за бъдещи проекти. В момента дългосрочната цел бяха седем супермодерни болници. Населението на Судан щеше да получи толкова очакваното увеличение на капацитета и качеството в болничния сектор. Боговете знаеха, че те имаха нужда от това. И той, Арве Магне Ферен, щеше да го осъществи.

Хвърли поглед към своя асистент през годините, Джон Абауд, който седеше до него и се взираше със сериозен израз на лицето в същите скици. Черните му дълги пръсти с красиви нокти лежаха разперени и в ярък контраст с големите бели листове.

Скоро щяха да проведат една от най-важните срещи за реализиране на проекта – хуманитарен проект от такава величина, че едва ли е имало друг такъв в Източна Африка.

Абауд погледна бързо към часовника.

– Ще пристигнат в Ал-Фатих в този момент – произнесе той.

"Ал-Фатих" беше петзвезден хотел от международна класа. Там бяха наели конферентна зала и щяха да настанят малката делегация от Африканската банка за развитие, която вече бе пристигнала в хотела.

Ферен се изправи и сложи ръце на хълбоците си с пръсти, насочени назад. Кръстът му изпращаше сигнали за болка надолу по краката му, когато дълго време се застояваше приведен. Нервозността му с нищо не помагаше в тази ситуация.

Направи гримаса. През последните години гърбът му се бе превърнал в интегрирана част от психиката му, един вид барометър, който го предупреждаваше ако се задаваха проблеми.

– Тогава трябва да тръгваме – заяви той и с пръсти натисна кръста си.

– Ще помоля шофьора да докара колата – отвърна Джон и се насочи към вратата.

– Почакай малко. – В опит да завие, Ферен направи някакви движения с бедра с надеждата, че болките в кръста ще отшумят. – Новият викарий... Гакеема, тя не се ли казваше така?

Джон спря.

– Да?

– Занесе ли цветята?

Ферен видя, че Джон за миг се поколеба, както правеше, когато след дълго съзерцание трябваше с думи да съобщи неприятна новина на своя шеф и господар.

– Не, това не е името ѝ. Тя се върна преди един час. Далайла не беше там.

Ферен вдигна вежди в знак, че Джон трябваше да му даде по-подробно обяснение.

– Тя не си беше у дома.

– Така. Оздравяла ли е?

Джон поклати глава.

– Не мога да ти отговоря. Гакеема почука няколко пъти, но Далайла я нямаше.

Ферен затвори очи за момент. Беше го очаквал – че допълнителното напрежение и нервозност, които изпитваше, имаха нещо общо с Далайла.

– Странно, че не се е свързала, не мислиш ли? Имам предвид... ако няма температура и отново е на крака... Нуждаем се от нея тук. – Ферен махна ръце от краката си и отиде до бюрото.

– Може би просто е била навън с някаква задача – предположи Джон. – За Далайла не е типично да бяга от работата.

– Искам да провериш, когато се върнем. Отиди у тях. Ако я няма, разпитай съседите. – Ферен извади мобилния си телефон. – Нещо трябва да се е случило.

– Можеш да пробваш, ако искаш – отговори Джон и кимна по посока към телефона, който Ферен държеше в ръка, – но най-вероятно няма да получиш отговор. Гакеема се опитва да се свърже с нея, откакто се върна.

Ферен отпусна ръката, в която държеше телефона, надолу.

– Добре. Но отиди до дома на Далайла веднага щом приключим със срещата.

Джон кимна и излезе.

Арве Магне Ферен застана на ръба на масата и се огледа замислено наоколо в спартански обзаведения офис. Спря погледа си край мъничкото място за молитви, което му бяха приготвили. Тясна масичка с бяла бродирана покривка, която той бе наследил от майка си. Покривката стигаше чак до плочките на пода. Върху масата имаше Библия, а от двете ѝ страни стояха два сребърни свещника с нови бели свещи в тях. А на стената беше окачено черно-бяло изображение на Иисус Христос, разпънат на кръст.

"Дали Далайла е изчезнала? – почуди се той. – В същия ден, в който Йоаким е пуснат от затвора. Може ли да бъде случайност? Може ли изобщо да става въпрос за случайност?

7.

Йоаким носеше четирите пълни торби с всекидневни покупки от магазин "Рими" и вървеше обратно към апартамента. Хляба, млякото и продуктите за мазане той сложи в хладилника, а сухите продукти и препаратите за миене прибра в празните шкафове в кухнята. Отвори широко всички прозорци с надеждата, че застоялата миризма ще изчезне. Все още имаше силен аромат на течен сапун, примесен с високата влажност на въздуха вътре, вероятно защото много вода е била използвана, когато подовете са били почиствани и измивани.

Трябваше да се засмее сам на себе си, когато остави днешния брой на "Афтенпостен"[4] на пейката и хвърли поглед на датата: 15-и май. Странно, че не му беше направило впечатление по-рано. Вдругиден беше седемнайсети. Нищо не му беше по-далечно от мисълта, че трябва да празнува националния празник, във всеки случай откакто нямаше възможност да бъде заедно с Хенрик, а нищо не показваше, че адвокатите щяха да постигнат споразумение в близките няколко дни.

Мобилният му телефон, който все още се зареждаше на барплота в кухнята, позвъня. Пронизителният стар стандартен рингтон на "Сони Ериксон" беше непривичен.

Дисплеят показваше, че беше майка му.

– О, колко е хубаво, че отново мога да ти звънна по телефона – беше първото, което тя каза. – Как е?

– Добре. Хубаво е да съм на свобода – отвърна ѝ Йоаким и се опита да добави малко ентусиазъм в гласа си, но не беше сигурен дали му се отдаваше.

– Добре ли си? – Вече бе изпратила гласа му до вътрешния си декодер и бе получила резултата: синът ѝ не беше добре.

– А, да – отвърна той, както би трябвало.

– Къде си сега?

– В един апартамент, който съм наел.

– В Осло?

– Да.

– Ох.

Долови разочарованието ѝ. Най-много би предпочела да види, че той прави като нея – беше го споменавала много пъти през последните години – да се премести обратно там, където бяха живели през първите пет години от живота му, в Кристиансунд. "Тук можеш да започнеш отново – беше му казала тя. – Тук сме у дома си." Самата тя се бе преместила от апартамента в Дрьобак непосредствено след като съпругът ѝ и негов баща, бе починал от сърдечен инфаркт преди девет години. Приблизително по това време взаимоотношенията му с Анжелика започнаха наистина да се пропукват. Не може да бяха минали повече от две седмици след погребението, когато жилището в Дрьобак беше продадено и бе закупен нов апартамент в Кристиансунд. Въпреки че тъкмо беше навършила 75, нямаше как да се спори за нейната жизненост.

– Хенрик е в Осло – заяви той и въздъхна тежко. Сега тя трябваше да знае това – че той нямаше да замине далеч от сина си. Освен това във всички онези други неща тя не биваше да бъде замесвана при никакви обстоятелства.

– Как..?

– Не много добре – отсече той. – Все още преговаряме с адвокатите.

– Уф. Ти трябва...

– А с теб? – прекъсна я той. Йоаким повече не издържаше безсмисления разговор за бившата си съпруга. Бяха го обсъждали достатъчно много пъти преди. Така или иначе това не водеше до нищо.

– С мен? Добре.

Йоаким знаеше, че това беше истина с известни модификации. Тя се бе изнесла от апартамента по-скоро заради проблеми с краката, от които страдаше през последните години. Но когато хората рядко се виждаха, говореха така. Разстоянието помежду им беше един час със самолет и никой от тях не искаше да добавя още към бремето на другия.

– Хубаво. Ами, имам да свърша някои неща... Мога ли...?

– Да, заемай се. Обади ми се по-късно. Грижи се добре за себе си, момчето ми – заръча му тя и затвори.

"Момчето ми" – помисли си Йоаким. Почти на четиридесет, а все още "момчето ми". Но с годините той беше започнал да проявява още по-голямо разбиране, след като самият той бе станал баща. Децата и родителите строго се придържаха към ролите си. Това трябва да беше едно от малкото неща в живота, които никога не се променяха.

Отиде в спалнята и започна да монтира леглото. Мортен се беше оказал достатъчно предвидлив да донесе със себе си кутия с инструменти от склада.

Когато рамката беше на мястото си, той сложи отгоре матрак и чаршафи – вече не миришеше толкова силно на склада Майортранс, че да не може да го преживее. След това се обади в "Авие"[5] и резервира автомобил за 14 дни с вече заредилия се мобилен телефон – "Сааб 9-3", който той уговори да вземе във Вика, в центъра на Осло, в десет часа на следващия ден.

По време на услугата за разяснения по телефона беше научил, че най-близкият магазин "Елшьоп"[6] се намираше в Щьоен, и в три часа следобед си облече якето и отиде пеша дотам.

Отне му двайсет минути, след което излезе от магазина с лаптоп "Пакард Бел" с два гигабайта оперативна памет, диск с голям капацитет за съхранение на данни и с карта за безжичен интернет. В добавка към това и един по-обикновен принтер за няколко хиляди и пакет с листове А4. Всичко му струваше 6800 крони, които той плати със своята "Еврокард".

Разходи се обратно до апартамента, разопакова компютъра и принтера, монтира ги на кухненския плот, свърза се към безжичната мрежа, която се включваше в цената на наема, и се логна в Интернет.

Първото, което направи, беше да намери уебсайта на вестник "Драмен" – www.dt.no.

Вестникът беше създал списък с всички служители, но нямаше снимки. Йоаким предположи, че тя работеше в раздела за новини. В този отдел само двама от журналистите бяха жени. Той копира двете женски имена и след преглед в търсачката "Гугъл" бързо откри снимка на журналистката, която се беше опитала да му вземе интервю пред Юлешму.

Оказа се, че тя е треньор по хандбал на местен отбор на тринайсетсетгодишни момичета, а Йоаким след още търсене намери нейна фотография заедно с целия отбор. Провери датата. Статията беше публикувана преди четири седмици. На снимката тя беше права, широко усмихната, лесно разпознаваема сред тълпата от девойки, играчи по хандбал.

Името ѝ беше Ингер Холмсбю.

Ингер Холмсбю можеше и да му е от полза, помисли си той.

Това беше едно от нещата, които трябваше да разбере.

8.

Адвокат Кени Бидерман всяка година очакваше с нетърпение този момент. Гъделичкаше го. Знаеше, че е хлапашко, може би направо детинско, но някога той бе програмиран по този начин.

Затова, когато извади белия си, двуместен, класически "Ягуар" от гаража тази сутрин, констатира, за свое успокоение, че това беше денят; слънцето грееше, а температурата стигна 15 градуса. Затова той отново влезе, донесе ръкавици за шофиране и едно малко по-дебело яке, смъкна покрива на автомобила, настрои отоплението на максимум и потегли окуражен в посока към офиса. Този феномен, повтарящ се всяка година, му донесе почти същото усещане, както когато преди близо трийсет години – пази Боже – бе получил парите и разрешение от баща си да се настани зад волана на неговия "Мерцедес", сам, за първи път. Тогава, както и сега, той потегли спокойно, контролирано, внимателно, със скорост под ограничението, така че удоволствието да продължи по-дълго. Усети как вятърът преминава през светлата му гъста коса.

Далайла Таха му звънна скоро след като си бе свалил якето и бе седнал зад бюрото в един от новоремонтираните офиси на адвокатска фирма "Бидерман & Дал", точно до площад "Грев Веделс" в центъра на Осло. Изглеждаше колеблива, но говореше добре английски, може би дори малко по-добре от самия него, и се уговориха да се срещнат в четири часа същия следобед в хотела, в който живееше, стая 722.

И така, малко преди четири часа той паркира пред хотел "Рика Хелсфюр", за да се срещне с новия си клиент за първи път. В течение на деня температурата се беше покачила с още няколко градуса и стигаше 17. Но въпреки че покривът на колата все още беше свален и времето беше топло и пролетно, не беше останало и грам от доброто чувство, което той имаше същата сутрин. Не беше напълно сигурен дали така беше спокоен. Още откакто приятелят му адвокат в Марбела Йостайн Конти се бе свързал с него преди няколко дни, той усещаше, че тази задача малко се отклонява от онова, с което всъщност искаше да се заеме. Но Йостайн Канти му бе помагал с много доходоносни клиенти в миналото и той не можеше просто да каже "здравей" и "не". Сега най-малко имаше нужда да се среща с нея. Причините за това некомфортно чувство бяха много. Първо: тази клиентка беше африканка. Не че той имаше нещо против африканците, просто такъв човек имаше изходна точка, културен и социален произход, които му бяха напълно чужди. Никога преди това не бе имал за клиент африканец, нито пък особено силно желание да има такъв. Щеше ли да успее да говори и да разбира такава жена, въпреки че тя говореше практически английски? Освен това най-вероятно, както Йостайн бе казал, тя можеше да бъде в някаква опасност. Това го тревожеше най-много, трябваше да го признае. Не беше разпитвал Йостайн за подробности, а може би трябваше. Всичко, което Йостайн бе казал, беше, че тази африканка от Судан притежаваше деликатна информация, за справянето с която се нуждаеше от съвет и помощ. Йостайн нямаше какво повече да каже, като се изключи, че се беше запознал с нея през онези месеци от миналата година, когато бе имал поръчение в столицата на Судан, Хартум. Бидерман не можеше да разбере Йостайн по друг начин, освен че вероятно са имали интимна връзка, без Йостайн да го казва директно.

Бидерман си пожелаваше най-вече клиенти без възможни торпеда или заплашени от убийци, както и с приемливи случаи и потенциал за плащане. Хора, които се нуждаят от квалифициран защитник от полицията и прокуратурата като контрагент. Африканците, които вероятно бягаха от хора от своята родна страна, го караха да настръхва. Това се отнасяше в голяма степен до Судан, тази раздирана от войни и насилие страна. Беше влязъл в Интернет точно преди да потегли от офиса, беше хвърлил око на някаква информация, публикувана за Судан, и доби малка представа за зверските събития, които бяха извършени за последните десет години.

Бидерман откри свободно място на паркинга за гости в кръговото движение точно пред входа и се погрижи да няма аксесоари на колата, които могат да бъдат откраднати. Защото нямаше никакви планове да слага сенника. След четиридесет и пет минути той трябваше да бъде готов. След това щеше да потегли към еднофамилната си къща в Грефсен, където жена му и двойка техни съседи го очакваха. Сутринта, в която сенникът бе свален от ягуара, беше денят, когато първата за годината вечеря с барбекю щеше да се консумира навън, на отопляемата тераса. Такава беше традицията. А той, естествено, щеше да отиде с колата и да паркира в двора със смъкнат покрив, докато неговата съпруга и гостите го чакаха.

Хелсфюр не беше точно област, която той често посещаваше, меко казано, но за свое успокоение отчете, че хотел "Рика Хелсфюр" изглеждаше сравнително обновен и модерен със стъкло около цялата рецепция. Шумът от движението по магистралата, което бучеше отвън, и няколкото малко атрактивни сгради около хотела обаче веднага разсеяха това впечатление. Но не беше зле за хотел две звезди, помисли си той.

Бидерман взе със себе си сребристото си дипломатическо куфарче, заключи вратите на автомобила и с бързи стъпки закрачи към рецепцията. По път към асансьорите той кимна с усмивка на чернокожия рецепционист зад гишето и взе асансьора до седмия етаж. Откри врата номер 722, поседя замислено и се вгледа в своите черни, полирани обувки за няколко секунди, бързо кимна на себе си и леко почука на вратата три пъти. Направи крачка назад и застана така, че да бъде лесно да го видят през шпионката на вратата.

Веднага след това вратата се отвори. Черно и много сериозно женско лице го погледна през процепа на вратата. Възраст – неопределена – спокойно можеше да бъде между двайсет и трийсет и пет. Косата ѝ беше дълга, гъста и пусната свободно по раменете.

– Господин Бидерман? – попита тя.

Бидерман кимна и се усмихна.

– Аз съм. – Той хвърли бърз поглед наляво и надясно, за да се увери, че никой не ги наблюдава. – Мога ли да вляза?

– Разбира се. – Тя отвори вратата и го пусна вътре. Влязоха в стаята. Тя спря и протегна ръка: -Далайла.

Бидерман пое мъничката ръка, която беше студена и кокалеста на допир, в своята.

– Бидерман – отвърна той. – Кени Бидерман. Приятно ми е да се запознаем.

– Моля. – Тя направи движение с ръка към единия стол, който седеше до прозореца, а самата тя седна в другия. Между тях имаше малка, кръгла масичка. Освен столовете и масичката, стаята беше обзаведена и с двойно легло, нощно шкафче, телевизор в единия ъгъл и шкаф.

Бидерман остави дипломатическата чанта до себе си и си пое въздух през носа. Миришеше на сладникав, непознат парфюм. Освен това беше топло, твърде топло за неговия вкус.

– Може ли? – попита той и без да дочака отговор, отиде в коридора до външната врата и я закачи на закачалката.

Разгледа жената, когато се дръпна назад към стола. Беше слаба, но с прекалено тесни бедра за неговия вкус. Гърдите ѝ бяха скрити зад море от ресни по дълбоката ѝ червена блуза, така че предварително бе трудно да се определи размерът им и да се придобие някаква представа. Сериозното, почти уплашено лице също не правеше особено добро впечатление. Но и носът, и устните бяха тънки. Това го изненада. От снимките, които бе виждал, изглеждаше сякаш всички суданци имаха дебели носове и устни.

Внимателната и според него, приятелска усмивка, която се появи, когато той отново седна на стола, промени лицето ѝ. Почти като на магия лицето смени вида си и усмивката ѝ я направи привлекателна, може би дори красива.

– Оценявам факта, че сте искали да се срещнете с мен – заяви тя.

– Разбира се – отговори Бидерман. Той се настани по-удобно на стола и преметна единия си крак върху другия. – Току-що сте пристигнала в Осло?

Тя бързо кимна.

– Сега е важно да действаме бавно, така че да успея да ви следвам – уведоми я той и тайно ѝ намигна с едно око.

За момент тя отклони поглед. Когато очите им се срещнаха отново, тя отново се бе превърнала в онази сериозна жена, която той срещна на процепа на вратата преди няколко минути.

– Дойдох в страната ви, за да разкажа една история за голяма несправедливост, която бе извършена, история, която съм сигурна, че норвежките власти ще бъдат заинтересувани да научат. Изпитвам огромно уважение към норвежкото правителство и помощта, която оказаха на моята страна.

"Това изглежда отрепетирано" – помисли си Бидерман и постави ръцете си сгънати върху коляното. Изглежда сякаш тя дълго е тренирала точно такова представяне. Не че това непременно означаваше нещо друго, освен че желаеше да представи въпроса си колкото се можеше по-ефективно, но въпреки това то породи скептицизма му. Онова, което бе започнала да му разказва, можеше, от всичко, което той знаеше, да бъде просто една голяма лъжа.

Бидерман кимна окуражително, за да я накара да продължи.

– И имам доказателства за всичко, което имам да разкажа, да знаете.

Тя прочисти гласа си.

– Чували ли сте за Арве Магне Ферен?

Бидерман направи гримаса.

– Да, чувал съм за него. Да. – Той се замисли за момент. – За последно по повод акция за набиране на средства, не може да е било преди много седмици. Акция за набиране на средства за бегълците в Дарфюр, така беше, където много от големите артисти се включиха. Беше организиран концерт в центъра на Осло. Ферен живее в Судан, нали?

Тя кимна.

– Работя за него от дълги години.

– Така ли?

– Да. Бях негова секретарка, личен асистент – тя погледна надолу – ...както искате го наречете.

– Аха. – Бидерман вдигна светлите си вежди.

– Той е помогнал на судански военнопрестъпници, като им е осигурявал убежище във вашата страна.

– Мхм.

Тя го погледна объркано.

– Не разбирате ли?

– Напротив, напротив. Как е успял?

– Това е дълга история. С колко свободно време разполагате?

Бидерман хвърли поглед към ръчния си часовник.

– Още половин час, след което, за съжаление, трябва да продължавам по-нататък. Но си помислих, че сега можем да

проведем кратка среща, а по-късно да се срещнем в моя офис след... – той бързо се усмихна два дни. Утре е националният празник на Норвегия. Няма да мога да се измъкна в този ден.

– След два дни?

Той огледа хотелската стая.

– Ако това е проблем за вас, за съжаление, не бих могъл да...

– Не, не – прекъсна го тя и поклати глава. – Няма проблем.

– Добре. Нека оползотворим времето. Този... Ферен значи е помогнал на някои от вашите сънародници, като им е дал убежище в Норвегия. Така ли да го разбирам? – Той ѝ показа дланите си. – Направено ли е с фалшива националност, това ли е, в което е проблемът? Фалшиви истории за произход и фалшиви документи за самоличност?

– Да – кимна тя.

Бидерман се облегна назад в стола.

– Е, това е проблем, който имаме тук, в Норвегия, и досега във всички западни страни. За съжаление, всекидневно пристигат хора, които се опитват да пребивават в Норвегия с фалшива народност. Почти деветдесет процента от тези, които идват, са без документи за самоличност.

Тя поклати глава.

– Не това е проблемът...

– Не е ли? Да не би тогава да е станало законно? – Той се усмихна.

– Не. Но някои от най-големите военнопрестъпници на Судан се разхождат необезпокоявано по улиците на Осло. Трябвало е да бъдат дадени под съд и наказани, а не освободени от отговорност за извършеното от тях.

– Звучи разумно. И вие притежавате доказателства, че тези... суданци, които се намират в Осло, наистина са военнопрестъпници?

Тя сведе поглед надолу.

– Вероятно – отговори тя по-меко. – Но и Ферен, неговата дейност... – За момент тя гледаше в пода. – Предлагам ви да прегледаме събраното от мен, когато се срещнем във вашия офис и имаме повече време. Това ми идва в повече. – Гласът ѝ се пречупи. За своя изненада той видя как една сълза падна върху външната страна на ръката ѝ, която тя държеше в скута си.

– ОК – рече Бидерман изненадано, галантно извади бялата си носна кърпичка от джоба на костюма си и ѝ я подаде. – Ето. Нека се поуспокоим. По-добре е да направим точно както вие казахте – да се заемем с това, когато имаме повече време. Когато се срещнем отново, ви обещавам, че ще разполагаме с цялото време, което ни е необходимо.

Тя взе носната кърпичка и внимателно изтри около очите си.

– Благодаря – промърмори тя едва доловимо;

– Разбирам, че това е трудно за вас – продължи Бидерман. – Намирате се в чужда страна, а и според моя приятел адвокат Йостайн Конти ви е страх. – Той се наведе към нея.

– Имате ли основания за това? Има ли някой, който знае, че вие сте тук?

Тя поклати отрицателно глава.

– Не, никой не знае, че съм тук. И няма никой, който да знае какво съм събрала като доказателствен материал.

– Добре. Тогава сте в безопасност тук, в хотела до по-нататък. Ако желаете, мога да дойда за малко утре вечер, за да проверя дали сте добре. Искате ли?

– Да, благодаря, много бих се радвала.

Това не беше точно отговорът, който Бидерман искаше да чуе, но помисли дали нямаше да му се отвори възможност за кратко посещение преди Традиционното празненство. Освен това в същото време, след относително тежка алкохолна майска почерпка в Гранд той едва ли щеше да бъде в състояние да шофира, така че вероятно щеше да се наложи да вземе такси – а возенето с такси на 17-и май струваше едно малко състояние. За кратък момент той се замисли дали да не я попита за заплащането, но не звучеше като добра идея. Реши да почака, докато тя се почувства по-добре.

– Тогава ще видя какво мога да направя – каза Бидерман.

– Във всеки случай можем да се чуем по телефона, нали? – усмихна се той. – Нека да си разменим телефонните номера.

Тя не отговори, но стана и отиде до леглото. Изпод дюшека извади голям кафяв плик за писма. Бидерман не успя да се сдържи да не се усмихне. Всичко това му напомняше за отрязък от криминален сериал, който бе гледал преди известно време. Дали не беше "Семейство Сопрано"?

Далайла остана права с плика, притиснат към гърдите ѝ.

– Вземете това с вас – помоли тя. – Този плик съдържа всичко. – Тя преглътна. – Човек би убил, за да получи онова, което е вътре в плика. Разбирате ли какво ви казвам, Бидерман?

Бидерман за миг я погледна изненадано.

– Естествено. – Той стана. – Дори ще мина през офиса и ще го сложа в сейфа, който е защитен както от пожар, така и от крадци. Не се тревожете.

Но това, което тя каза, и изразът на лицето ѝ го обезпокоиха.

Тя му подаде плика и носната кърпичка.

Бидерман пъхна носната си кърпичка в джоба на панталона и после претегли плика между дланите си. Вътре имаше дебело тесте с документи, както и малко твърди чипове от някакъв вид, който не успя да познае. Леко опипа с пръсти всички малки издутини в плика.

– Карти памет – обясни тя. – Съдържат както филми, така и аудиозаписи и снимки.

– Добре. Хубаво. – Той отвори дипломатическото си куфарче и постави плика за писма вътре. След това го затвори грижливо и отново я увери, че е заключен, опитвайки се да отвори капака обратно. – Не се безпокойте, свикнали сме да пазим важни документи. Има ли нещо друго, което бихте искали да ми разкажете, преди да си тръгна? Клиентите ме очакват – излъга той.

– Заплащането ви – отвърна тя. – В плика има аванс.

– Чудесно – отвърна Бидерман и се усмихна облекчен. Той изпита непосредствена нужда да отвори дипломатическото си куфарче и да провери колко пари имаше, но не го направи. Сумата, която се намираше вътре, се оказа от решаващо значение за това колко ентусиазиран щеше да отиде той на работа, беше сигурен поне в това. Но валутата можеше да представлява проблем. Ами ако там бяха норвежки крони или пък судански едно-или-друго, което не можеше да се обмени и беше без никаква стойност?

– Телефонният номер – рече тя.

– Да, вярно. – Той извади портфейла си от джоба и извади оттам визитна картичка.

Далайла Таха бързо записа номера на новия си мобилен телефон, който беше купила точно преди да напусне Хартум. Старият седеше изключен в куфара, вероятно пълен със съобщения. Тя записа своя номер в един тефтер, който лежеше на кръглата масичка, скъса листа и му го подаде.

Бидерман протегна ръката си.

– Утре ще намина – напомни той. – В най-лошия случай, ще ви звънна.

9.

Едва когато се качи в асансьора, Бидерман усети колко горещо беше в хотелската стая при тази жена – и колко много се беше изпотил. Избърса с външната страна на ръката си влажното си чело.

Внезапно го осени една мисъл, толкова естествена, че той почти беше изненадан как не се бе сетил по-рано. Далайла Таха бе дошла в Осло и Норвегия поради една-единствена причина – планираше да потърси политическо убежище. Ето защо тя се нуждаеше от неговата помощ, а съдържанието на пощенския плик, който той носеше, трябваше да бъде нейната застраховка, че норвежките власти нямаше да я върнат обратно. Ако разкриеше и в добавка към това успееше да ги убеди, че военнопрестъпниците от родната ѝ страна нелегално пребиваваха в Норвегия, щеше да изпадне в опасност, а така би било невъзможно да я изпратят обратно в Судан. По този начин тя щеше да може да остане тук в периода за одобрение на емигранти, както и да се подсигури, че ще има време, докато получи разрешение за постоянно пребиваване. Така трябва да беше, помисли си Бидерман, докато минаваше през лобито по посока към изхода.

Почти изпита облекчение, когато излезе навън на чист въздух. Слънцето все още грееше.

Бидерман лекичко се усмихна, вървейки към автомобила си. Нямаше търпение за събиранията довечера и утре. Никога не се бе опитвал да крие, че беше изключително социално същество и беше в стихията си, когато беше заобиколен от празнично облечени хора с чаши шампанско в ръка.

Беше много оживено на паркинга и следобедният трафик на пътя бе натоварен. Там и тогава той реши – трябваше да занесе у дома си пощенския плик. Ако минеше през офиса си, щеше да му отнеме минимум един час отгоре. Нямаше смисъл.

Седна зад волана с дипломатическото куфарче в скута си, отвори го и извади дебелия пощенски плик. След това остави куфара отворен на мястото до себе си и разгледа плика, който държеше в ръцете си. Нямаше нищо написано от външната му страна и беше залепен.

Нямаше никакви скрупули да не го отвори – авансът му се намираше там, затова го разкъса с показалеца си и погледна вътре.

Освен дебелото тесте с документи и купчинката карти памет, имаше и бял плик. Той го извади, отвори го и погледна. Бидерман се усмихна на себе си. Имаше пари в евро, дебела пачка с банкноти. Той бързо се огледа наоколо, остави плика на скута си и извади парите. Преброи ги, докато крадешком се огледа наоколо. Имаше трийсет банкноти от по петстотин евро – 15000 евро. Сърцето му заби с ускорен пулс. За пореден път той се огледа, пъхна обратно банкнотите, остави ги в кафявия плик и заключи всичко обратно в дипломатическото си куфарче. Остави го на седалката до себе си.

Двама красиви, делово облечени души – жена и млад мъж наближиха. Мъжът, или по-скоро младежът, хвърли крадешком поглед към Бидерман и колата му пътьом. Бидерман забеляза за свое успокоение, че младият мъж се обърна и няколко пъти поглеждаше към своята собствена кола, една мръсна, кафява "Тойота Камри", която беше паркирана наблизо.

Бидерман затвори очи за кратък миг и обърна лице към слънцето. Затопли го. Той се усмихна. Петнайсет хиляди евро бяха приблизително 120000 норвежки крони. Това беше много повече, отколкото той си беше представял. Беше си мислил по-скоро за две хиляди. Не виждаше никаква причина, поради която да не задържи парите и да се успокои, като ги преведе по фирмената сметка. Двамата му партньори от офиса биха направили именно това. Редките пъти, когато на човек му изплащат хонорара в брой, трябва да се внимава.

Адвокат Бидерман отвори очи и бързо се огледа наоколо още веднъж. После запали колата.

"Разбира се, че бих могъл да ви помогна с молбата за убежище, след като това е ваш проблем" – помисли си той. Отново се усмихна. "Още веднъж – ние сме тук, за да помагаме на хора в затруднено положение."

10.

Сребристото "Ауди" стоеше паркирано на около шейсет метра вляво от прозореца в кухнята на Йоаким Жаклин. Полицай Гунар Кристофершен се беше настанил зад волана, докато неговият колега Ролф Грини седна на седалката до него и бавно задъвка малко парченце шоколад, оглеждайки се мързеливо наоколо. Полицейската радиостанция помежду им слабо бръмчеше.

Бяха седели там един час. Досега нямаше никакви движения на прозореца. И никой не беше излизал или пък влизал в блока.

Кристофершен се обърна към входа и забеляза вграден, немаркиран, бял микробус да приближава. Колата зае едно от местата на паркинга на няколко места разстояние от тях и спря.

Кристофершен седеше и изучаваше микробуса. Сега и Грини бе вдигнал взор и се бе втренчил в същата посока.

– Проклятие – ядоса се Грини и преглътна шоколада – това той ли е?

– Най-вероятно – отвърна Кристофершен.

Останаха така няколко минути. Шофьорът на микробуса не даваше никакъв знак, че ще излиза.

Кристофершен хвана дръжката на вратата, която открехна леко. За момент изглеждаше сякаш се колебаеше.

– Ще разговаряш ли с него? – попита Грини.

– Тоя никаквец – отговори Кристофершен, отвори вратата изцяло и излезе. – Да, ще поговоря с него.

Кристофершен отиде откъм страната на шофьора на белия микробус. Страничното стъкло бавно се смъкна и лицето на мъж на около шейсет се показа. Издигна се цигарен дим.

– Е, Кристофершен – започна мъжът в микробуса, – приятно ми е да те видя. – Той си дръпна силно от саморъчно свитата си цигара, която държеше между пръстите си.

– Така, Улав – отвърна Кристофершен и се усмихна изкуствено, – какво правиш тук?

Улав се усмихна. Лицето му беше червено и цялото дълбоко набраздено. Късо подстриганата му коса беше с цвят на смесица от сол и пипер.

Кристофершен познаваше добре Улав, както и повечето полицаи в Осло. След двайсет години в полицията, много от които бе работил като агент под прикритие и следовател в криминалния отдел на полицейския участък на Осло, един прекрасен ден той скочи и стана частен детектив. За Улав това беше надежда, че ще припечелва повече пари. Във всеки случай беше така според слуховете. И данъчната му декларация показваше, че го е постигнал. Улав имаше приходи от един милион и беше един от малкото частни детективи, които печелеха добре от фирмата си. Защото клиентите нямаха абсолютно никаква причина да се съмняват в уменията му, в стажа и квалификацията му. В качеството си на следовател той се бе проявил като един от най-способните.

Улав се усмихна и леко се покашля.

– Просто видях, че тук има свободно място, и си помислих, че това е идеалното място, където да спра и да дръпна една цигара.

– Забавно, много забавно.

– Ами вие? – Улав се показа през прозореца и се вгледа в автомобила, от който Кристофершен току-що бе излязъл. - С кого си тук днес? Не е ли Грини?

Кристофершен сложи ръка на отворения прозорец.

– Не си си и помислял да създаваш проблеми, нали?

– Естествено, че не – рече Улав и отново си дръпна от цигарата. – Иска ми се да имам добри взаимоотношения с бившите си колеги.

– Какво правиш тук, Улав? – Кристофершен усети, че главата му се затопля.

Улав разгледа Кристофершен със сериозно изражение на лицето, докато изпускаше дим надолу, към скута си.

– Опитвам се да си изкарвам прехраната. Точно като вас.

Кристофершен отново се насили да се усмихне.

– За кого работиш?

– За мнозина – имам много клиенти, Кристофершен, но бих приел и още, ако познаваш някого.

Кристофершен пусна прозореца.

– Направи ми една услуга. Разкарай се, Улав. Не искам да те виждам повече тук.

– Няма проблем – заяви Улав, за последно си дръпна от цигарата и я хвърли на асфалта. Веднага след това потегли и изчезна.

Грини виждаше, че колегата му беше раздразнен, когато се настани обратно в автомобила. Затова почака малко преди да го попита:

– Какво правеше този тук?

– Дявол го знае какво. Но в това, че мнозина се интересуват от нашата цел, няма никакво съмнение.

11.

Белият "Ягуар" се държеше перфектно на пътя. Само един лек натиск върху педала за газта и двигателят с охота започваше възторжено да ръмжи, притискайки го назад в кожената седалка. Беше свалил от себе си дебелото яке, ръкавиците и вратовръзката и шофираше с официално сако с две копчета на ризата, откопчани на врата, така че малко от светлокестенявите му косми се виждаха.

Всичко беше толкова по-различно при смъкнат покрив. Силните шумове от трафика, който гърмеше наоколо, вятърът, който бушуваше и рошеше косата, това почти вълнуващо усещане за свобода, подобието на младежко перчене. Освен това се носеше аромат на цветя и хладна влага. Той можеше да долови дори звука от любовните песни на птиците в размножителен период сред звука на двигателя.

Първият за годината ден със смъкнат покрив, 120000 в брой и барбекю в приятна компания, която го очакваше. Животът едва ли можеше да бъде по-добър.

Адвокат Бидерман пусна CD плейъра и на висок глас започна да си припява заедно с музиката на "Ролинг Стоунс", която изведнъж тръгна от колоните: "I can't get no satisfaction! "

По пътищата имаше по-малко движение, отколкото бе предполагал. Хората трябва да бяха приключили по-рано, защото на следващия ден беше 17-и май. Междувременно автомобилите караха леко встрани, така че той беше свободен да даде допълнително газ. "Cause I try, and I try, and I try, and I try. I can't get no (...)"

Чу, че мобилният му телефон силно звъни, отпусна леко газта, намали звука на "Ролинг Стоунс" и постави слушалката на хендс фрийто си в ухото. Остави телефона в скута си.

Беше Линда, съпругата му.

– Йенс и Йойо дойдоха. Ти къде си?

– На път съм – усмихна се той, мина на трета скорост и силно натисна педала за газта, така че тя да чуе бръмченето.

– Мили Боже, Кени, карай внимателно.

– Там съм до десет минути най-много – отвърна ѝ той.

12.

Обикновено Арве Магне Ферен ставаше в пет часа сутринта, но днес беше 17-и май и не се работеше, затова реши да се поизлежава още няколко минути. Лежеше в полубудно състояние под шума от постоянното бръмчене на климатика в ушите му.

Докато лежеше така полузаспал, мислите му отново се насочиха към Далайла.

Никой все още не се беше чувал с нея. Джон беше констатирал, че малкият ѝ апартамент бе заключен и опразнен, беше разпитвал и всички съседи дали знаеха къде можеше да е тя. Но те само бяха поклатили отрицателно глави и разказаха, че нямат и най-малка представа накъде беше заминала. Далайла я нямаше от два дни. А мобилният ѝ телефон беше изключен.

Това тревожеше Ферен, силно го тревожеше.

Когато мислите му станаха прекалено обезпокояващи и натрапчиви, той повече не можеше да лежи, затова реши да стане, внезапно напълно буден. Усети пристъп на болка в бедрата, когато стъпи на пода и се изправи.

Съпругата му Луси, която по произход бе от Чад, със сигурност вече беше станала. Така беше най-добре. Двете деца от първия му брак бяха пораснали и се бяха изнесли преди много години. Луси никога не се сдоби с деца. Сега бе преминала трийсет и пет и беше изгубила надежда. Срамуваше се от липсата си на плодовитост.

След един бърз душ и лека закуска, състояща се от пресни плодове, която беше приготвена за него и прибрана в хладилника, той намери черния си костюм. Не му се налагаше често да го използва, само при тържествени събития и в някои случаи, когато щяха да се провеждат важни срещи. Последният път всъщност беше преди няколко дни, при успешната среща с Африканската банка за развитие.

Най-много му харесваше да се облича небрежно – жълтокафяв панталон и яке с тениска отдолу. В допълнение към кръглата, широка шапка, която му беше за жаркото слънце. Но не и днес.

След като си облече една изгладена риза и костюм и си сложи червена вратовръзка, а после си закачи дългата лентичка, символизираща празника, на левия ревер, той застана пред голямото огледало и се погледна. Далеч не беше недоволен от образа, който видя. А и гърбът му беше по-добре. Приглади тънката си прошарена коса назад, махна няколко косъма и люспи от пърхот от раменете си, вдигна слушалката на телефона при входната врата и помоли шофьора да докара колата.

Няколко минути по-късно той вече беше на път, движеше се с голяма скорост по прашните и неравни, частично асфалтирани пътища. През цялото време с това непрекъснато движение на африканци, вървящи пеша в окъсаните си дрехи и обувки от двете страни на главните пътища, носещи или теглещи всевъзможни предмети от целия свят. Иначе пътищата бяха натоварени от трафик с бръмчащи превозни средства, които бълваха изгорели газове. Този пейзаж, който отблизо беше толкова мръсен, прашен и разрушен, изглеждаше така съвършено различен от по-голямо разстояние. През прозорците на самолетите, особено ако полетът беше по залез-слънце, това беше като да гледаш в кутия за бижута. С блестящата вода на Нил, приличаща на сребърна гривна, заедно с отраженията, проблясъците и искрите от нещо, наподобяващо злато, и камъни в кафяво-оранжевия пустинен пейзаж. Точно тогава, отвисоко във въздуха Хартум беше красиво, може би най-красивото място на света.

Но Арве Магне Ферен отдавна почти не забелязваше обстановката тук долу, на земята. Понеже живееше тук от години. Заобикалящата обстановка просто преминаваше покрай него, докато той седеше на задната седалка и гледаше замислено към сивокафявия, сух пейзаж под палещото слънце.

Мобилният телефон звънна. Беше Джон.

– Току-що говорих с племенницата ми в офиса на летището – обясни той. – Лола. Тя провери списъка с пътниците. Далайла е летяла преди три дни с полет на "Луфтханза" до Франкфурт. – Джон изглеждаше задъхан.

Шофьорът намали скоростта, тъй като един камион бе спрял на пътя пред тях. Ферен отправи поглед навън през страничното стъкло и спря очите си върху един висок мъж, който теглеше каруца покрай пътя, а най-отпред вътре се возеха няколко деца. Голото му тяло от кръста нагоре блестеше от пот.

– И тя е сигурна, че е Далайла?

– Да – отвърна Джон. Сега дишането му се успокои. – Разбрах и още нещо. От сейфа в офиса са изчезнали пари. Долари и евро. Около двайсет хиляди евро и десет хиляди долара. Самолетният ѝ билет е бил платен в брой.

– Но... – Ферен объркано се огледа около себе си. – Тя нямаше кода.

– Трябва да го е намерила отнякъде. Не може да е бил някой друг.

– Не може ли?

– Аз никога не бих направил нещо подобно, Ферен – отговори той с едва доловим глас.

– Благодаря – рече Ферен и приключи разговора.

Точно в 9.00 часа шофьорът спря колата пред жилището на посланика на Норвегия. Много официално облечени норвежци, както възрастни, така и деца пристигнаха едновременно с автомобилите си. Верен на традицията, норвежкият посланик бе поканил гостите по случай 17-и май в личната си резиденция.

Ферен отиде до вратата, където застана на опашка сред останалите усмихнати лица, за да се здрависа с посланик Алфред Клаусен и госпожа Ингри, които седяха вътре, точно на вратата и поздравяваха поотделно всеки един от гостите с "добре дошъл". Слънцето грееше силно върху главите на хората, докато опашката пълзеше напред.

Когато дойде ред на Ферен, той сграбчи ръката на Клаусен в своите две и я задържа силно за няколко секунди.

Посланикът сърдечно се усмихна и се засмя фамилиарно.

– Чух, че от Норад[7] са изключително доволни. Поздравления, Арве. Вие сте много енергичен човек. Това, което сте направили, е удивително. Трябва да го призная наистина.

Ферен се усмихна признателно.

– Благодаря. Сега Банката за развитие ще си дойде на мястото.

Пусна ръката на посланика и се обърна към съпругата му, която седеше до мъжа си, облечена в Национална носия. Пое дясната ѝ ръка, целуна я внимателно и погледна в сините ѝ очи. Ферен винаги бе смятал, че съпругата на посланика е фантастична жена, и никога не се бе опитвал да го скрие.

– Чудесно е, че успяхте да дойдете, Арве – каза тя и се усмихна широко, но пакостливо. – Но трябва да се радвате, че не се налага да вървите в жегата – добави тя и леко придърпа бялата си престилка върху носията. Приведе се напред и прошепна в ухото му – Направо не се издържа в тази дяволска горещина. – Тя се засмя и се обърна към следващия човек от опашката.

Веднага след това Ферен получи в ръката си чаша жълта, искряща течност и изчезна по-навътре сред потока от тържествено облечени хора, които искаха да се здрависат с него, повечето познати, но също и някои новодошли норвежци, които мигом разпознаха Арве Магне Ферен. Едва ли имаше някой по-известен норвежец на африканския континент.

Неговият продължителен принос за населението в Судан – първо през всичките години в "Църковна помощ за хората в нужда" и след това като независим посредник и организатор на безброй проекти за помощ – бяха направили Ферен известен в много среди. Но за първи път преди пет години той се прочу след като в "ЕнЕрКо"[8] бяха направили двучасова документална програма за него и живота му. Филмът скоро бе изпратен във всички скандинавски държави. След това интересът и натискът толкова нараснаха, че той се видя принуден да назначи сътрудник, за да се заеме със запитвания от норвежки и чуждестранни медии. А парите от акциите по събиране на средства и организациите за помощ започнаха да валят в много по-голяма степен, отколкото преди. И може би най-важното от всичко – норвежките власти, както бюрократите, така и политиците го забелязаха. Изведнъж всички пожелаха да помогнат. Също и тези, които живееха от известността си. През последните години нямаше и един-единствен добре познат човек на изкуството или актьор, който да не е бил на посещение в Хартум или да не се е появявал сред бурни аплодисменти, идващи от журналисти от пресата при едно или друго събитие. Така се заинтригуваха и младежи, и техните младежки сдружения. Неговата организация, "Световна помощ за хората в Судан" – "СПХС", се бе превърнала в главния стълб при работата за подпомагане на тази страна. И политиците, както новите, така и оттеглили се, се редяха на опашка, за да си осигурят място в парламента. Той се видя принуден да сменя правителството регулярно, за да успее да задоволява търсенето.

Посланик Клаусен застана в средата на стаята и силно заръкопляска с ръце.

– Госпожи и господа! Ще трябва да ви помоля най-сърдечно да се преместите навън, в градината. Време е за вдигането на флага, песните и речите!

Изля се дъжд от аплодисменти и хората се размърдаха.

Един час по-късно, когато всички формалности бяха приключили, дойде ред на игрите за деца и бе сервирана храна за празнично настроеното множество под формата на наденички и доматени хапки, Ферен се настани на сянка на голямата тераса до съпругата на посланика. Загледаха се към моравата пред плувния басейн, където настроението беше хубаво, а играещите деца надаваха викове и писъци. Някои от тях дори си бяха облекли бански и играеха в басейна.

Ферен чукна чашата си в нейната. В чашата си имаше леденостудена вода, докато жената на посланика продължи да пие от наполовина пълната си чаша шампанско. Горещината там все още беше силна, но не и неприятна. Ферен виждаше, че се бяха образували сенки от алкохол около блестящите ѝ очни ябълки.

– Идвате ли тази вечер? – каза Ингри и отпи от високата, тънка чаша с малки перли от вътрешната страна.

В 20:00 часа същата вечер, както винаги на националния празник посланикът и съпругата му даваха прием в резиденцията, този път с представители на суданското правителство, назначени в други посолства и бизнесмени от целия свят. Това беше подходящата възможност за норвежците, които желаеха да запазят своята локална мрежа, както и да създадат нови, важни контакти.

– Да, много благодаря, ще дойда.

Тя се наведе леко към него и заизучава лицето му.

– По мое мнение трябва да обмислите дали да не работите по-малко, Арве. Вие сте блед и извинете ме, че го казвам, но изглеждате отпаднал. – Тя бързо се усмихна. – А аз си мислех, че проектът ви за болницата е минал като по вода!

– А вашето бюро за дизайн, как върви с него?

Тя се засмя кокетно.

– Много по-добре, след като поръчките започнаха да валят.

Той опря лакът на декорираната бяла стена, която обграждаше терасата, и се обърна към нея. Тя имаше такова въздействие върху него, каквото никоя друга жена нямаше. Беше пищна, нежна, настъпателна, винаги говореше директно и ясно и излъчваше сладникав аромат, който караше гърлото му да се пълни със слюнка. Той си пое дълбоко дъх през носа с надеждата, че ще може да поеме още от нея. Може би тази близост, която тя излъчваше, в комбинация с разстояние и недостижимост, го караха да се чувства по този начин? Или пък беше очакването на отговорите на всичко, което той не знаеше за нея и за което с удоволствие би попитал, но му се струваше прекалено лично и интимно? Включително и това дали беше вярваща християнка.

– Надявам се, че се забавлявате.

Ферен се изправи и се обърна по посока към гласа, който ги прекъсна. Посланик Клаусен бе дошъл и седеше с изкуствена усмивка на уста.

– Разбира се – отвърна Ферен и вдигна към него чашата си с вино за наздравица, преди да открие, че посланикът нямаше чаша.

Съпругата на посланика улови ръката на мъжа си и леко се облегна на него, докато спря погледа си върху Ферен.

– Бих искал да поговоря с вас на четири очи – обърна се Ферен към посланика. – Дали е възможно? Мисля, че довечера ще стане твърде оживено.

– Сега? – попита Клаусен. – С най-голямо удоволствие.

– Тогава, господа, аз, разбира се, ще се оттегля – включи се съпругата на посланика, пусна ръката на мъжа си, притвори очи в престорена изстрадала гримаса и изчезна в посока към малка групичка жени, които седяха близо една до друга точно на няколко крачки.

Ферен отпи последните остатъци от изпълнения ѝ със сладост аромат.

– Извинете, ако това бе неучтиво от моя страна – рече той на Клаусен. – Ще отнеме само един момент.

– Няма никакъв проблем – на свой ред каза Клаусен, хвана Ферен за лакътя и го поведе през вратата на терасата към просторния хол и след това нагоре по застланите с килим стъпала към втория етаж. Там горе те седнаха на два плетени стола, които се намираха до стъклена масичка, точно зад перилата на площадката.

– Направо към въпроса – заяви Ферен. – Разбрах, че Йоаким Жаклин е бил освободен от затвора вчера.

Клаусен кимна.

– Чухте ли нещо?

– Не. Но съм наясно с пускането му на свобода. Мнозина се интересуват от това. – Той навлажни устни.

– Знаете ли какво се случва? Има ли някой, който да е... казал нещо?

Клаусен леко поклати глава.

– Не, не знам никакви подробности. Но смятам, че го следят.

– Можете ли да вземете някакви контакти и да опитате да откриете какво става? Аз самият се мъча да добия някаква представа.

Клаусен вдигна рамене.

– Седемнайсети май е. Съмнявам се да има някой високопоставен на работа на тераса "Виктория".

– Не можете ли да се обадите въпреки това? Вижте какво можете да откриете, преди да се срещнем отново тази вечер.

– Ще видя какво мога да направя.

– Добре. – Ферен отпи от леденостудената вода, която все още държеше в ръка. – Оценявам го.

13.

Когато сутрешното слънце най-сетне започна да пробива през тежките завеси, Далайла стана и отиде в банята, за да си вземе душ. Беше минала една безкрайно дълга и безсънна нощ. Не можеше да си представи колко време прекара, докато горещата вода течеше върху нея, като в същото време постоянно се ослушваше за звук от мобилния телефон, който бе оставила върху тоалетното шкафче. Остана там, докато не започна да ѝ става неприятно.

Когато той позвънеше, трябваше да е готова веднага да вдигне.

Хотелската стая, в която тя се намираше, ѝ изглеждаше все по-малка и по-малка с всеки изминал час. Не можеше да понесе храна и се отказа да слиза в трапезарията за закуска. Но съжали, когато мина единайсет часа и сервирането на закуската беше приключило (според информационната брошура). Едва тогава усети, че стомахът ѝ нямаше какво да смила. Всичко, което бе поела досега, беше изворна вода.

Далайла не можеше да се засеседи за дълго време, преди отново да трябва да се изправи и да направи петте крачки, които бяха необходими, за да стигне човек от прозореца до вратата, отново и отново, обиколка след обиколка, докато минутите бавно се изнизваха.

Той трябваше всеки момент да се свърже с нея, мислеше си тя. Бидерман трябва да звънне всеки момент – или да дойде. Но телефонът, който стоеше на нощното шкафче, не издаваше нито звук, както и мобилният ѝ.

Отиде до масата, провери дали мобилният беше включен, за Бог знае кой път, и след това го остави обратно на мястото му.

Часът минаваше дванайсет, а все още нямаше новини от Бидерман.

Неприятни мисли започнаха да валят. Сякаш отдавна се бе опитвала да им попречи да я обземат, но когато тя веднъж се пречупи, те не спираха. Може би адвокат Бидерман беше измамник. Може би Йостайн Конти, с когото за последната година тя бе установила толкова близка връзка, но сега се бе преместил в Марбела, не познаваше Бидерман достатъчно добре. Може би Йостайн просто мислеше, че го познава. Измамниците бяха експерти в печеленето на доверие.

Петнайсет хиляди долара бе оставила в пощенския плик за Бидерман. Беше глупаво от нейна страна. Трябваше вместо това да го попита колко иска. Може би петнайсет хиляди евро бяха прекалено много? Но какво знаеше тя всъщност? Единствените адвокати, от които бе виждала фактура, работеха в английска фирма, от която Ферен се бе възползвал, и беше главозамайващо скъпо.

Но сега беше прекалено късно. А и петнайсетте хиляди евро не бяха най-лошото. То беше, че тя му бе дала всичко, което беше събирала, всяко малко късче информация. Всичко – и нямаше други копия. Защо ѝ беше да пази копия на нещо подобно?

Седна в края на леглото и отпусна глава в ръцете си.

Как можеше да е толкова глупава, безразсъдна, такава идиотка. Ами ако на Бидерман не можеше да се разчита? Не беше ли седял да ѝ се присмива, когато беше тук?

Взе визитната му картичка от масата и за пореден път започна да я изучава – визитна картичка със златен надпис и изключителна визия, точно такава, каквато един измамник би си направил. Но това беше единственият довод, с който разполагаше, както и че Йостайн Конти настояваше, че Бидерман е честен и талантлив адвокат, на когото тя можеше да разчита на сто процента. Той се кълнеше.

Визитната картичка на Бидерман съдържаше име, адрес на кантората, имейл адрес и три телефонни номера – в офиса, факс и мобилен телефон. Тя я остави обратно на масата и отново хвърли поглед към ръчния си часовник.

Беше твърде рано да му звъни. Трябваше да почака, да бъде търпелива.

Далайла взе бързо решение – облече си яке, обу обувки, пъхна мобилния в джоба си и взе асансьора за надолу.

Когато стигна до рецепцията, спря и се загледа изненадано. Сякаш имаше някакъв карнавал, в който всички носеха едни и същи аксесоари и дрехи. Костюмите бяха поразително еднакви, мъже и момчета в тъмни костюми и жени в разноцветни национални носии. А мнозина носеха в ръка норвежкия флаг.

Внимателно се провря между хората, които се редяха, за да влязат в хотелския ресторант, и стигна до главния вход. Същият карнавал цареше и навън. Навсякъде можеха да се видят накичени хора, а норвежкият флаг бе издигнат на всички стълбове.

Трябваше да се усмихне. По някакъв начин трябваше част от радостта на тези празнично облечени хора да се предаде и на нея. Отиде по-нататък през кръговото движение пред хотела към пътя. Много момиченца бяха облечени в едни и същи разноцветни костюмчета, в каквито бяха и големите жени. В далечината можеше да се чуе звук в такт от барабани и духови инструменти.

Изведнъж тя спря. Вторачи се. Още по-нагоре, покрай тротоара вървеше едно семейство – татко, майка и две деца. Празнично облечени като всички останали в бяло и червено. Вървяха ръка за ръка. Всички бяха с черна кожа – като нея. Дишането ѝ стана по-тежко, пред очите ѝ се замая. Тя се обърна и с бързи стъпки тръгна към хотела, без да поглежда назад през стълпотворението от хора при рецепцията и обратно към асансьорите.

Две минути по-късно се заключи в стая 722. Хвърли се на леглото и покри лицето си с ръце. Раменете ѝ трепереха.

Мисълта, която внезапно я осени там, отвън, я накара да се паникьоса. Нямаше представа кое беше африканското семейство, което бе видяла на тротоара, но като нищо можеше да бъде Абдул ал-Фарук, мъжът, който бе малтретирал, насилвал и отнел живота на нейното семейство. Той обикаляше тук, в Осло, заедно с всички останали празнично облечени хора, като свободен човек.

Можеше да се натъкне на него когато и където и да е.

14.

Беше почти полунощ, когато Ферен се прибра след приема в резиденцията на посланика. Заключи се. Къщата беше потънала в тъмнина, като се изключат няколкото слаби светлинки, които обикновено оставаха запалени през нощта. Единственият звук беше непостоянното пращене на насекоми, които биваха изпичани живи в електрическия капан за насекоми в кухнята. Съпругата му си беше легнала, най-вероятно преди два часа, така правеше обикновено, а домашната прислужница се беше оттеглила.

Както беше очаквано, посланикът не бе успял да получи информация от значение извън Министерството на външните работи през деня. Ферен сметна, че той не се и бе опитвал много усилено. Клаусен беше, както повечето хора от посолството, заинтересуван да дава своя принос само ако чувстваше, че територията му е застрашена, а все пак това не беше случай, който щеше да се върне след него като куче и да го захапе в гръб. Единственото, което посланик Клаусен му бе прошепнал в ухото по време на приема, беше, че се бяха "заели с въпроса". Каквото и да означаваше това. Изразът на лицето му казваше на Ферен, че посланикът нямаше нищо ново.

Затова той бе взел своето решение на задната седалка по пътя към къщи. Трябваше да приоритизира това и самият той да направи повече усилия. Неговият най-важен ориентир и мото го изискваха: "Никоя риба не се улавя сама, всичко трябва да се преследва."

Отиде в домашния си кабинет и седна зад бюрото. Включи компютъра, влезе в имейл адреса си в Интернет, където започна нов криптиран мейл, и написа:

До: olav@etterforskning1.no

Тема: Нова задача

Моята асистентка, име: ДАЛАЙЛА ТАХА, изчезна от Хартум преди три дни. Бих искал да започнете издирването ѝ в хотели и места за нощувка в областта на Осло (с приоритет са евтините). Мисля, че се намира в някой от тях. Най-вероятно тя използва истинското си име (паспорт, кредитна карта), а не псевдоним. Използвайте ресурси за толкова бърз резултат, колкото е възможен.

Прилагам нейна снимка.

Голяма вероятност има да е в контакт с ѝ. Те се познават.

Ако я откриете, веднага ме уведомете къде еия наблюдавайте, докато не ви изпратя следващо съобщение. ОК?

Задача ѝ. продължава според инструкциите в предишния мейл.

Ф.

Намери една от снимките, която бе записана на хард диска на Далайла – една, на която тя седеше с широка усмивка зад тясното си бюро в офиса и я копира като прикачен файл в мейла. След това прочете внимателно написаното два пъти и го изпрати. Изчака, докато не получи потвърждение, че мейлът и всички прикачени файлове са успешно изпратени. След това изключи компютъра, стана бавно, с длани, притиснати към повърхността на масата, за свое облекчение не усети никаква болка в гърба, изгаси светлината и отиде в банята, за да се приготви за лягане.

Когато малко по-късно отиде в спалнята, коленичи до леглото, както правеше обикновено, постави ръцете си сгънати по ръба на дюшека и наведе глава.

"Благодаря ти, Господи – промърмори той и затвори очи, – благодаря ти, че получих като подарък живота си, благодаря, че си ми дал душата си като залог за вечен живот. Благодаря ти за доброто ми здраве и благодаря, че молитвите ми са чувани всеки ден. Пази близките ми. И ти благодаря, Господи, Боже мой, затова, че знам, че ще почувствам силна и продължителна любов и мир. Амин."

След това изпълзя под завивката и легна да спи.

15.

Йоаким остана няколко секунди, изучавайки надписа до входната врата на улица "Стургатен": Hansa Financial Partners & Advisors AS. Входната врата беше нова. Светла дърворезба, изключителна.

Бяха изминали четири години от последния път. А какво изпитваше той? Не трябваше ли да чувства още нещо, нещо като горчивина или може би тъга и меланхолия? Но всичко, което той чувстваше, беше неприятно вибриране в диафрагмата.

Натисна бутона и наведе глава към високоговорителя на домофона, за да може да чуе звука от трамвай, който нададе тътен и профуча.

– Ханза Партнърс. Да? – дочу той непознат, металически, груб глас на жена да казва.

Йоаким се представи и веднага след това домофонът избръмча.

– Четвърти етаж – обясни тя. Сякаш той не го знаеше.

Йоаким звънна на четвъртия етаж – тук входната врата също беше нова, още по-изключителна – и му отвори Type. Type Скартвайт все още административен директор и председател на компанията. Бяха се виждали три-четири пъти през годините, в които Йоаким работеше тук, последният път беше преди около половин година. Старите колеги не го посещаваха, докато той беше в Юлешму.

Здрависаха се сковано и формално.

– Ще се настаним в заседателната зала – обяви Type и поведе натам.

Йоаким кимна към непознатата жена зад гишето на рецепцията и забеляза една глава, която се показа от офис малко по-надолу по коридора, и колкото се можеше по-бързо се скри, след като бе хвърлила поглед на госта. Йоаким го разпозна отдалече. Горм, новоназначен само няколко седмици преди Йоаким да бъде арестуван. Не се познаваха, а и Горм очевидно нямаше намерение да предприеме нещо по въпроса точно сега.

Всички назначени са информирани за това, което той съвсем скоро щеше да научи, помисли си Йоаким.

Type затвори вратата зад тях обезпокоено и двамата седнаха от двете страни на продълговатата, полирана маса.

– Само ние двамата ли сме? – попита Йоаким и се огледа. Вътре всичко си беше постарому – заседателната зала, от която често се бе възползвал през последните шест години, докато работеше тук – сигурно общо бе прекарал стотици часове в. нея.

– Да, само ние двамата ще се заемем с това.

Спогледаха се. Йоаким забеляза, че Type имаше малко по-странен цвят над носа и скулата си, отколкото си спомняше, че беше нормално за него. Светлата му коса беше сресана назад, а обичайната черна папийонка беше на врата му. Type беше един от неколцината, които старееха почти незабелязано. Нямаше и един сив косъм или видима бръчица или линия по лицето на този четиридесет и петгодишен мъж.

Йоаким сложи лакти на масата с ръце, сгънати пред себе си.

– Чакам. Да разбирам, че сте стигнали до... изходни точки за преговори?

Type направи пауза от няколко секунди. Изглеждаше сякаш с неохота подхождаше към онова, което имаше да каже.

– Има ли нещо вярно в слуховете, Йоаким? Това би могло да бъде от значение... за нашия напредък.

Йоаким усети, че въпросът отключи нещо експлозивно в него. Чашата започваше да се пълни. Ако прелееше, той можеше да изгуби най-важното, с което разполагаше. По време на изслушванията и последвалото съдебно дело бе казал точно малкото, което можеше да каже, и нищо повече.. Беше осъден за превод на стотици милиони на сметката в "Банка Баркли" в Лондон, откъдето подкупите са били превеждани по-нататък, както и за производството на фалшиви фактури и разписки. Но норвежката прокуратура така и не откри някакви доказателства, че той самият е приемал и укривал пари. Ето защо не беше осъден за това. Но никога не се отърва от подозрения. Всички мислеха, че бе присвоил значителни средства на едно или друго място.

Type видя реакцията, която въпросът му провокира, затова отстъпчиво добави:

– Трябва да проявиш разбиране, че сме в затруднение, нали така, Йоаким? Ако имаш пари в брой, скрити някъде, бих искал да знам. Обещавам, че ще те питам за това само един-единствен път.

– Никой не ми е платил дори цент под масата. Всеки проклет долар, който съм приел в ролята си на главен икономист, е бил превеждан на сметката в долари към "Ханза" тук, в Осло. Ти знаеш това, Type.

Type кимна замислено. Червеникавият цвят на лицето му се беше засилил, вместо да изчезне. Очевидно се бореше с чашата, която всеки момент можеше да прелее.

– Не ми ли вярваш? Така ли ми се отблагодаряваш – след като беше един от най-големите сътрудници във фирмата?

– Не проумяваш ли, Йоаким? Смятам, че е странно, че не разбираш голяма част от това, което правиш. По дяволите... – той замахна с ръка – беше в затвора четири години. Беше осъден за корупция – едно от най-големите дела, които сме имали в Норвегия. Трябва да си даваш сметка, че ние сме във всеки случай твърде малко – и после презрително добави – скептични.

Чашата всеки момент щеше да прелее. Йоаким каза с понижен глас:

– Всеки божи долар, който съм взел в Хартум, е бил преведен тук, на вас. Те никога не ми даваха дори цент повече.

– Ами... подкупите, корупцията?

Йоаким вдигна рамене. Самият Type никога не бе работил в страна като Судан, беше безпредметно да обяснява.

– ОК. Оставяме този въпрос. Повече няма да те безпокоя.

– Не ми ли вярваш?

– Приемам го – отвърна Type.

– Под съмнение?

– Да, под съмнение. Ще приема, че разбираш какво искаме ние. Избрахме да те подкрепяме в този труден период, през който премина. Получаваше заплата без задължения и ние поискахме да изчакаме да излезеш от затвора, преди да ти съобщим решението си.

Той се поколеба за момент преди да добави:

– Цената, ако ти продължиш, е твърде висока. И ти го разбираш.

– Разбирам.

Смешното беше, че бе дошъл тук с мъничката надежда, че те все още го искаха, а той ще е този, който да приключи взаимоотношенията. По този начин щеше да има база за преговори. По време на посещенията в Юлешму и Кроксрюд Type бе проявявал съчувствие и приятелска подкрепа и бе оставил вратичка на очакване за по-нататъшна работа, когато престоят му в затвора приключеше. Но вместо това те искаха да си върви и повече да не се връща. Срещата тук го показваше по най-ясния възможен начин. Никой от другите партньори не желаеше да се срещне с него, а и не му предложиха нищо повече от чаша вода, докато седеше тук. Беше се превърнал в прокажен, сигурно вече не го споменаваха сред клиентите в "Ханза" и бе изтрит от историята на фирмата. Вече не искаха да имат нищо общо с него.

– Наистина ли беше очаквал нещо друго? – попита Type с почти скръбен глас.

Йоаким поклати глава.

– Какво предлагаш?

– Петстотин хиляди, изплатени наведнъж, плюс триста за твоите акции.

– И толкова?

Type прокара ръка по брадичката си.

– Наистина ли го мислиш? Само триста за акциите?

– Това или нищо.

Йоаким рязко се изправи. Краката на стола издадоха прорязващ звук по паркета.

– Прочел си добре акционерското споразумение, доколкото разбирам.

– Да. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че имаме право да освобождаваме от принуда, в случай че някой от нашите акционери бъде лишен от свобода. Еднакво е за всички, Йоаким. Твоят проблем е, че този път ти си този, който има дълг.

– Този път ли? Да нямаш предвид, че има и други?

Type се усмихна вяло и поклати глава.

– Надявам се, Type, че никога няма да се окажеш в същата ситуация като мен. Не съм сигурен дали щеше да оцелееш.

Type стана и внимателно избута стола обратно на мястото му.

– Е, уговорихме ли се?

– Да – отвърна Йоаким, – уговорихме се.

16.

Едно тъмносиньо "Волво" от по-старите модели спря на единственото свободно място пред хотел "Златен лъв" на улица "Бугстадвайен". Колегата на Улав, Брус Шарма, излезе и с бързи стъпки отиде към изхода. Беше облечен в хавайска риза, която свободно висеше върху светлите панталони и носеше черна кожена папка.

Вече вътре той седеше и гледаше двамата, които работеха зад гишето на рецепцията – млада жена и мъж на около четиридесет-четиридесет и пет, и двамата облечени в хотелска черна униформа с лого на малкия джоб.

Брус си избра жената и отиде при нея, когато тя се освободи.

– Мога ли да ви помогна? – попита тя дружелюбно.

– Надявам се – каза той и се усмихна широко. – Натоварено ли е през деня?

– Да, започва да става – отвърна тя и се усмихна услужливо.

Той остави кожената папка на тезгяха, отвори закопчалката и извади отвътре някакви документи. После се огледа внимателно наоколо, наведе се към нея и понижи глас.

– Полиция – прошепна той. – Издирваме една жена. – Той обърна един от листовете, който се оказа ясна фотография на усмихната чернокожа жена зад бюро. Обърна го към нея.

Рецепционистката го погледна по-отблизо.

– Това е името ѝ – поясни той и посочи. Беше написано под снимката. – Далайла Таха.

Рецепционистката поклати глава.

– Не се сещам да съм я виждала.

– Ще бъдете ли така любезна да проверите заради мен?

Тя направи стъпка встрани и сложи ръце върху клавиатурата.

Написа Далайла Таха, докато се взираше в екрана.

– Няма никой тук, който да се е регистрирал под това име, доколкото виждам... – и тя продължи да пише още малко – нито пък има резервация на това име.

– Благодаря ви за помощта – каза Брус Шарма, остави снимката обратно в папката и изчезна навън.

Когато се настани зад волана, видя, че двамата рецепционисти оживено разговаряха и поглеждаха към него.

Той обърна и отпътува по-нататък по улица "Бугстадвайен", като в това време постави слушалката на хендсфрийто в ухото си. Позвъни на номер от списъка с бързо набиране.

– Брус е. Ти докъде стигна? – Той се заслуша и хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. – Добре, аз продължавам.

17.

Пътуването му отне общо петнайсет часа. Първо, много ранно заминаване в 4:40 часа от Хартум, след това прекачване и престой на международно летище "Рафик Харири" в Бейрут, а след това до "Хийтроу" в Лондон, още престой, преди най-сетне да поеме курс към Норвегия.

И когато Арве Магне Ферен кацна със самолет на "Бритиш Еъруейз" на Гардермуен[9] в осем часа вечерта на 18-и май, се почувства уморен, изтощен и му беше некомфортно, беше загубил повече енергия, откогато и да било след въпросното пътуване. Непрестанните и разяждащи мисли за това с какво ли може да се е захванала Далайла го тревожеха. Дали тя, без той да бе имал и най-малка представа, не си беше контактувала с Йоаким през тези години? Не беше възможно. Действително Далайла беше жена със собствено мнение, упорита воля, която от време на време го бе изненадвала. Но същевременно и снизходителна, благоразположена и приятелски настроена, особено в последно време. Самият Джон или някой друг от по-близките му сътрудници щеше да е разбрал, ако тя беше предприела нещо. Или нямаше? През всичките дълги и скучни часове на седалката в самолета Ферен се опитваше да мисли, но не успяваше да се сети за някой случай или единични събития, които е трябвало да събудят неговите подозрения. Имаше ли нещо друго, което той не бе взел под внимание?

Взе със себе си леката пътническа чанта от лентата за багаж в салона за пристигащи, излезе и си повика такси.

На задната седалка по пътя към Осло седеше с пръсти върху мобилния телефон – надяваше се, че той ще издаде някакъв звук и ще се получи съобщението, което очакваше. Джон беше готов да се свърже с него, в случай че Далайла на теория се появеше в Хартум. Но нямаше никакви съобщения. Нито пък самият искаше да звъни. Още не. Арабският шофьор на такси също имаше уши. А Ферен беше убеден, че никога нямаше да стигне дотам, където беше днес, ако някога беше се изкушил да направи нещо прибързано или несъобразително.

Погледна през страничното стъкло. Пролетта беше дошла с пълна сила. Той разгледа тучните цветове на тревата и листата, примесени с разцъфналите цветя в бяло, синьо и жълто от двете страни на магистралата. Имаше времена, когато това му липсваше, особено първите години, които прекарваше навън, на бедни места по света, където контрастът с норвежката природа едва ли можеше да бъде по-голям. Но с годините липсата беше намаляла, може би дори беше изчезнала. Норвегия бе станала негова втора родина и едва ли само това. Можеше по всяко време да си спомни усещането, което щеше да има, ако бе помолил шофьора да спре автомобила и бе излязъл по някоя от тези зелени ливади, които наблюдаваше сега. Вледеняващият студен пролетен вятър, който се промъкваше под дрехите, прохладната роса по тревата, която щеше да се стече по голата кожа над коленете, ярките цветове, които премрежваха погледа. Това не му липсваше. Всичко то беше от едно отминало време, към което не му се искаше да се връща.

Таксиметровият шофьор излезе от Е6, нагоре към хълма Екеберг и в посока към апартамента, който той все още притежаваше по линия на норвежката си компания. "Фейт Интернешънъл АС". Жилището беше просторно, тристайно и се намираше на петия етаж в добре поддържан блок. От терасата се показваха вечерното слънце и изглед над града и фиорда.

Честите му обиколки из Осло го накараха да поиска да има свое собствено място, нещо частно и придобито, което би могло да участва и да допринесе за остатъчното чувство на принадлежност към Норвегия. Беше купил апартамента под формата на нещо, което най-много се доближаваше до импулсивна покупка. И днес, седем години по-късно, трябваше да се отбележи, че това се беше оказала добра инвестиция. Цените на жилищата бяха скочили неимоверно много.

Плати на таксиметровия шофьор в брой, извади ключовете от дъното на пътническата си чанта, отключи и влезе в блока.

Постоя на широкото стълбище вътре за момент и пое всички аромати, които едва успяваше да разпознае от време на време. Миризмите тук бяха толкова различни от това, с което обонятелните клетки и рецептори за мирис бяха свикнали в Судан. Миришеше на смесица от влажна пръст, течен сапун и топла норвежка вечеря, помисли си той. Картофи, сос и воднисто зеле със зеленчуци.

Качи се в асансьора до петия етаж и влезе. Отвори двойните врати на терасата широко и разгъна пластмасовите столове, които стояха подпрени на стената. Докато разглеждаше града и фиорда, извади мобилния си телефон от вътрешния си джоб и хвърли поглед към дисплея. Все още нямаше никакви съобщения. Влезе вътре, включи интернета и компютъра, който бе стоял там до античното малко бюро в хола, логна се с потребителско име и парола и отвори пощата си. Никакви нови имейли нито от Улав, нито от Джон. Вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер.

Улав вдигна веднага.

– На място съм – рече Ферен. – Нещо да докладваш?

– Не – отговори Улав. – Моментално обхванахме центъра. Сега се движим систематично към периферията на все по-големи кръгове. Ако тя е тук, ще я открием.

– Нещо друго? – Ферен дочу шум от двигател. Улав се намираше в автомобил. – Нищо друго, което да не може да почака. Ще ти изпратя доклад тази вечер. Ако имаш някакви въпроси по него, се свържи с мен.

Ферен чу как вратата на колата се отваря, както и сборния шум от преминаващите наоколо автомобили, тракащи обувки по асфалта, смях и гласове.

– Ще поддържаме връзка – заключи Ферен и затвори.

След няколко секунди, в които се беше замислил, той въведе нов номер и както бе очаквал, чу монотонния глас на телефонния секретар в ухото си:

– Тук е телефонният секретар на министъра на развитието Кристер Холтедал. Ако оставите името, телефона си и съобщение, ще ви отговорим възможно най-скоро. Можете също да отправяте запитванията си към чакалнята, номер 22443556, в работното ни време от девет до шестнайсет часа. Моля да проявите разбиране, тъй като не успявам да отговоря на цялата лична кореспонденция и се налага да оставям някои съобщения на екипа си. Желая ви приятен ден. Щрак.

Ферен задиша тежко. Беше чувал това послание безброй пъти, но не можеше да свикне с този сложен начин за опосредстване на нещо толкова простичко като това, че той не може да вдигне телефона. Изчака, докато не чу краткия бибипкащ тон. След това каза:

– Обажда се Арве. Трябва да се видим утре, Кристер. Важно е. Може би по-важно за теб, отколкото за мен. – След това затвори и отиде да си донесе бутилка леденостудена, жълта "Фарис"[10], която винаги имаше – легнала в хладилника.

18.

Далайла усети, че достигаше до състояние на парализираща паника. Състояние, в което мозъкът и тялото спираха да функционират. Тя се превърна във фигурка на плажа, направена от пясък, и изведнъж една голяма вълна се надигна и я заля.

Далайла се хвърли на хотелското легло и зарови лицето си в ръце, докато дишането ѝ се учестяваше.

Виждаше опасността за себе си с глава, здраво забита в дървото и усети тежестта и отвратителната миризма на запъхтяния мъж, който лежеше върху нея. Мускулите се умориха, мозъкът се опразни от мислите. Баща ѝ седеше толкова забележимо до ствола на дървото.

Далайла бързо стана, въздъхна като човек, който всеки момент щеше да се удави, разтърси глава, за да прогони мислите, и се втурна към банята. Наведе се над мивката и наплиска лицето си със студена вода. След момент се изправи и заоглежда отражението на лицето си в огледалото. Лицето ѝ беше бледо и изпито, големи капки вода се задържаха по веждата и косата ѝ, а гримът ѝ се размаза. Сграбчи една кърпа за ръце и се попи бавно, докато се опитваше да възвърне контрол над дишането си.

Беше късно през нощта на 18-и май, а тя все още нямаше ни вест, ни кост от адвоката. През последните часове си бе възвърнала куража и му бе звъннала няколко пъти, но всичко, което чу, беше телефонен секретар, който мислеше, че е неговият. Но не беше съвсем сигурна, че беше неговият глас. Един мъж произнесе три изречения в бърза последователност на неразбираем норвежки. Никой от пътите тя не се беше осмелявала да остави съобщение.

Влезе в стаята, седна на ръба на леглото и отново извади визитната картичка. Беше я разглеждала толкова много пъти, че на отделни места текстът беше започнал да се размазва заради запотените ѝ пръсти. Все още не се беше осмелила да звънне на номера в офиса. Беше решила да го направи утре, ако все още няма новини от него.

Междувременно имаше друг човек, на когото искаше да се обади. Трябваше да го направи, макар че се бяха разбрали, че няма да го търси повече.

Набра внимателно номера, сякаш бутоните щяха да се счупят, ако ги натиснеше прекалено силно.

Прозвуча свободен сигнал четири пъти, преди той да вдигне.

– Далайла е – каза тя меко. – Съжалявам, че те търся. – Тя дочу нещо като тътен, а след това бързи стъпки от твърди подметки върху бетон. Стъпките създадоха ехо в стаята, където той се намираше. После учестено дишане, хрипове и сподавен глас:

– Ти ми обеща, Далайла.

– Извинявай.

– Къде си?

– В Осло.

– Тук? Мамка му.

Не можеше да си представи, че Обей Рова използваше такива думи. Трябва да ги беше научил след като бе пристигнал в страната.

Бяха две от многото деца, останали без семейство след клането в Бентиу, и след кратко време двамата бяха изпратени в дом за сираци, поддържан от норвежките власти в Хартум. Въпреки общата си съдба обаче те никога не станаха близки приятели. Само споглеждайки се един друг, си спомняха за случилото се. И двамата се опитваха пряко сили да го забравят. Но Обей беше един от щастливците. Пет години по-късно беше избран за бежанец в квота на Обединените нации и изпратен в Норвегия, където сега се беше оженил и имаше деца. Далайла бе останала в Хартум, бе получила образование и след време – работа при норвежката легенда, която ѝ бе помогнала – Арве Магне Ферен. По време на посещение в Норвегия заедно с Ферен Обей случайно се беше натъкнал на снимка на Далайла в норвежки вестник. Беше снимана заедно с Ферен и няколко бюрократи и политици, които работеха в областта на подпомагането. Точно след това той се беше свързал с нея и ѝ беше разказал, че масовият убиец Абдул ал-Фарук пребиваваше в Осло под фалшива самоличност.

– Трябва да ми помогнеш – каза Далайла. – Случи се нещо...

– Слушай ме! – избухна той и след това понижи гласа си, докато не стана едва доловим: – Съжалявам като ранено животно, че ти разказах, че Абдул ал-Фарук се намира тук. Не трябваше никога да ти го казвам.

Тя усещаше мобилния телефон затоплен до ухото и бузата си. Притисна го още по-силно към главата си.

– Даваш ли си сметка какво ще направи той, ако научи?

– Гласът му отново стана по-нисък, нервозен, уплашен. – Разбираш ли? Ако той научи, че съм го издал. Те са толкова много тук, с уши и очи навсякъде. Ще ме убият, ще ме измъчват. Виждам го... често. Стой настрана, Далайла. Всичко, което искам сега, е да живея тих и спокоен живот. Не искам да се намесвам в нищо. Сега ми е добре. Добра съпруга, три деца. Разбираш ли?

– Ти си единственият, когото имам точно сега. – Гласът ѝ потрепери. – Страхувам се. Трябва да ми помогнеш.

– Слушай ме, Далайла. Направих достатъчно.

Тя дочу изщракване.

Като в транс остави мобилния телефон върху завивката на леглото и с механични крачки отиде до прозореца. Загледа се иззад дебелите, спуснати завеси навън, в мрака.

Абдул ал-Фарук се намираше там, съвсем наблизо. Усети, че устата ѝ пресъхва.

Беше тъмно по съвсем различен начин в тази страна. По това време от денонощието, когато не беше нито ден, нито нощ не беше непрогледна тъмнина, а сиво и лишено от багри. Но всички улични светлини навън бяха запалени, сякаш искаха да покажат, че вече бяха подготвени да посрещнат силите на мрака.

Йоаким, къде си? Защо правиш това против мен? Защо?

19.

Йоаким закрачи из празната стая до вратата на терасата. Поседя, загледан в непрестанния поток от автомобили, които преминаваха в здрача по магистралата навън.

Все още не беше получил обратно съобщение от адвоката. Кога щеше да получи позволение да посети Хенрик, не се знаеше. Но поне парите щяха да дойдат. Беше получил есемес от Type, в който пишеше, че е било наредено на банката днес да бъде преведена цялата окончателна сума по неговата сметка. Освен това бе приключил със сделката с апартамента, който бе продал, преди да отиде в затвора. Когато ипотеката беше изплатена, той разполагаше с около два милиона крони. Бяха вложени във фонд за наеми.

Отвори вратата, излезе на терасата и се обгърна с ръце заради студения полъх на вятъра.

Хенрик беше първото несигурно нещо, както и най-важното. Без него всичко останало губеше смисъл. Без него всичко щеше да е решено и приключило много отдавна.

Мобилният му телефон, който беше на кухненския плот, звънна. Влезе, затвори вратата и се спусна към кухнята.

Беше непознат номер. Вдигна.

– Йоаким Жаклин? Да, здравейте. Отново се обажда Ингер Холмсбю, журналистката от вестник "Драмен". Имате ли минутка?

– Здравейте. Какво желаете?

– Извинете, че ви звъня толкова късно. Знам, че сега би трябвало да разполагате с цялото време, от което се нуждаете, за да се насладите на свободата на тишина и спокойствие. Не че аз самата някога съм била в затвора, но мога да си представя какво е да... да... да бъдеш свободен отново.

Чувството трябва да е невероятно.

Той трябваше да се усмихне на начина, по който тя се опитваше да го накара да омекне.

– Едно интервю би било напълно неуместно.

– О, така ли? Не би ли било хубаво, ако човек можеше да чуе и вашата версия по въпроса? Искам да кажа, хората вече имат формирано мнение, а може да имате възможност да поправите...

– Не – прекъсна я той. – Не се интересувам. Съжалявам.

– Но може да стане така, че аз също да имам нещо, което... е, което да ви заинтригува.

– Не мисля. – Той отиде до прозореца на кухнята и погледна навън. Сребристата "Тойота" на паркинга все още беше там. Беше се появила преди два часа. И мъжът на шофьорското място беше вътре. Йоаким видя почти незабележимо движение. Много вероятно беше да го подслушваха точно в този момент – дали с помощта на високочувствителен микрофон от колата отвън, или пък с подслушвателно устройство, монтирано в мобилния му телефон или в апартамента. А може би и на двете места.

– Не може ли да се срещнем, Йоаким? Да пийнем по кафе и да поговорим. Може би ще се изненадате приятно?

Йоаким реши, искаше да попита, независимо дали го подслушваха, или не. Не можеше да му навреди.

– Подскажете ми. С каква информация разполагате?

Тя бързо се засмя.

– О, не, вижте, не е толкова просто. Говорим за бартер, не казвам повече.

Йоаким се облегна на кухненския плот с гръб към прозореца, така че тези отвън да имат удоволствието да го наблюдават.

– Тогава няма какво повече да говорим.

– Имаме. Както казах, може да бъдете приятно изненадан.

– Не мисля – отговори Йоаким и затвори. Не искаше да го прави. Дотук знаеше прекалено малко за Ингер Холмсбю. Малкото, което беше открил в Интернет, не беше достатъчно, за да разбере дали може да ѝ има доверие, или не. Първо беше принуден да научи повече.

*

Улав извади слушалката от ухото си и остави микрофона с изключително чувствителната глава на седалката до себе си. Йоаким беше изчезнал от кухненския прозорец.

За двата часа, през които бе седял в тойотата, не бе видял и следа от полицейски агенти под прикритие. Това означаваше само едно – Йоаким не беше с достатъчно висок приоритет. Може би просто разиграваха номер, за да се подсигурят къде се намираше той, или дали оборудването за наблюдение е успешно инсталирано.

Улав си запали цигара, като не изпускаше от очи кухненския прозорец. Лампата все още светеше.

Не разбра много от разговора, който той току-що приключи. Невъзможно беше да чуе този, който беше позвънил. Йоаким беше споменал интервю и не се интересувам и Улав беше сигурен, че човекът от другата страна беше журналист. Но после Йоаким беше казал ѝ: Подскажете ми. С каква информация разполагате? Това беше всичко, с което Улав разполагаше.

20.

Мартин обичаше да кара велосипед по мръкнало. Беше наистина приятно. Сякаш тогава никога не се уморяваше, а колелото като че ли вървеше много по-бързо. Най-хубаво беше по чакъл и разкаляни пътища. Да вижда как черните дървета и храсти преминават покрай него, напразно опитвайки се да го сграбчат с костеливите си клони. Веднъж, точно след като снегът се беше стопил, бе претърпял инцидент, от който сега още имаше следи по рамката на колелото. Беше получил охлузвания и ожулвания по цялото си ляво бедро и по горната част на ръката, две порязвания по слепоочието, насинено око и бе изгубил зъб от долната челюст. За това с липсващия зъб все още не се беше осмелил да разкаже у дома. Зъбът все още го нямаше.

Само още няколко минути, докато стигне.

Андреас, най-добрият му приятел, не знаеше, че той все още се занимаваше с това колело всяка вечер. Предния път преди два месеца, когато бе паднал и се бе ударил толкова лошо, Андреас бе казал, че Мартин е сополанко, който кара колело сам нощем. Андреас очевидно имаше предвид, че когато човек стане на петнайсет, не би трябвало да се занимава повече с такива неща. Мартин не го послуша. Но въпреки това забеляза, че напоследък бе станал малко по-внимателен, когато изкарваше велосипеда си навън. Виждаше пред себе си Андреас в момента, в който отметнеше дългата си светла коса от лицето, и подигравателната усмивка, когато Мартин беше казал или направил нещо глупаво. Ако знаеше, че Мартин бе започнал да краде коректора и бронзанта от тоалетната чантичка на майка си, за да прикрива пъпките по бузите и челото си, той със сигурност щеше да се вкара в ада. Но Андреас все още не го беше забелязал. Беше приел, че от една година Мартин използваше гел, за да накара косата си да стърчи. Единственото, което Андреас искаше, беше да се занимава с дедукция. И в общи линии двамата се занимаваха основно с това.

Дърветата и храстите започнаха да избледняват, стана по-светло, а шумът от автомобилите наоколо стана по-отчетлив. Той се приведе напред и стъпи тежко на земята. Хладният вятър накара очите му да сълзят и прокараха ледени тръпки по слепоочията му. Сега виждаше пътя, светлините от двете страни и автомобилите, които профучаваха в двете посоки. Изправи гърба си, стъпи по-здраво на земята и се обърна. Продължи да кара бавно и търсеше с поглед.

Трябваше да е съвсем наблизо, мислеше си той. Автомобилният път сега беше точно пред него.

Изведнъж го видя. Част от чернобялата лента висеше на един храст на пътя, лентата, която полицията използва за отцепване на райони. Спря, слезе от колелото и го остави встрани от велоалеята.

По дяволите, колко вълнуващо. В тъмнината. Човек е изгорял до смърт.

Внимателно се приближи. Наистина му се искаше Андреас да беше с него. Тогава биха могли да се позабавляват и пошегуват. Отиде и взе в ръка червено-бялата лента. Найлонова, гладка по пръстите. Заради уличните лампи покрай пътя наоколо беше доста светло. Продължи по-нататък във високата трева, докато си проправяше път през храсти и клони.

И тогава го откри – мястото, където автомобилът и човекът бяха изгорели.

Руар, доведеният му баща му го бе разказал, когато днес си беше прибрал от работа:

– Колегата Трюлс отишъл там точно след като се е случило – беше казал той – проклетият "Ягуар" със сгъваем покрив се е блъснал фронтално в камион и се е носил сигурно сто метра, преди да се забие право в едно дърво и да изгори. Проклятие, изгорял е. А човекът още е бил вътре! Хората явно са спирали и са снимали с телефоните и фотоапаратите си. По дяволите!

Тогава Мартин бе попитал дали автомобилът е изгорял до основи.

Приближи се до изгорялото място, което бе забелязал между дърветата и храстите. Втурна се и уплашено се огледа наоколо, когато един камион изрева покрай него. Мартин извади мобилния си от джоба на черния провиснал анцуг "Чемпиън", включи вграденото фенерче и закрачи наоколо. Всичко беше заличено. Това, което той можеше да види, бяха обгорели остатъци от трева и храсти. Стволът на голямото дърво, което се намираше там, имаше огромна вдлъбнатина, големи следи от изгоряло и обгорени клони много метри нагоре.

Усети, че започва да замръзва. Зъбите му тракаха. Езикът, както обикновено, се движеше в пролуката, където липсваше зъб, докато той стоеше там, трепереше и умираше от студ. Трябваше да си облече пуловера с качулката под шушляковото яке, но той изглеждаше толкова странно, бе казал Андреас. Затова отдолу беше само по потник.

Огледа се още веднъж, светейки си с телефона, за да провери дали имаше още нещо. Раменете му затрепериха неволно. Беше отвратително да си помисли, че тук е имало обгорял труп. Освети нозете си и видя, че новите му обувки "Конвърс" са изцапани. Понечи да се върне назад към велосипеда си. Може би някой го наблюдаваше иззад дърветата. Затича се, докато си светеше с телефона пред себе си.

Когато почти бе стигнал до колелото, забеляза, че нещо блещука. Спря се и насочи светлината натам. И там отново видя просветване до някакъв храсталак. Нещо сребристо. Тръгна по посока към проблясванията. Осемдесет метра по-напред спря и приклекна, вдигна някакви тежки клони и светна под храста.

Беше някакво куфарче. Взе го. Беше метално. Много красиво, сигурно безбожно скъпо. Опита се да отвори закопчалката, но беше заключена. Вдигна го и го разтресе. Имаше много неща, които се изтърколиха вътре.

Мартин погледна под храста, за да провери дали имаше още нещо. Нямаше. Бързо се огледа и тичешком се върна при колелото. Там смъкна черното шушляково яке от себе си и уви в него куфара.

После се метна на колелото и пое колкото се може по-бързо към къщи с опакования куфар под едната си ръка и със сълзи на очите. Вече не му беше студено.

21.

Мартин заключи колелото на общата рамка за велосипеди пред блока и се втурна към входната врата. Успя да измъкне ключа от джоба с цип на шушляковото си яке, без да се налага да разтваря куфара, и влезе вътре.

Никой не го бе видял. Сигурен беше. Беше учудващо празно и тихо по алеите между блоковете.

Качи се на тесния асансьор до четвъртия етаж. Избегна стълбите. Много хора можеха да го видят там.

Пред вратата на апартамента спря и се огледа. След това прилепи ухо към вратата и се заслуша. Телевизорът в дневната беше включен. Чу как майка му викаше нещо, но не разбираше какво. После някаква врата се затръшна и звукът от телевизора стана по-слаб. Затваряха вратата от коридора към дневната. Пъхна ключа в ключалката и внимателно го завъртя. Бутна вратата, видя сянката на майка му да се движи към дневната през неравното стъкло на вратата вляво. Съвсем тихо и внимателно той заключи вратата, без да я затръшва, както обикновено правеше и се шмугна в стаята си. След това разви куфара, хвърли крадешком поглед към него и го пъхна под леглото.

После излезе в коридора, отвори външната врата и я блъсна.

– Мартин, ти ли си? – дочу той как майка му викна.

– Да! – Той отиде и отвори вратата на дневната.

Руар, както винаги, седеше на черния кожен стол. Той се озърна назад и с изръмжаване отбеляза, че Мартин е там.

– Боже Господи, нали не си бил навън само по потник? – възкликна майка му и се приближи към него. Сграбчи го за ръката. – Ама ти си измръзнал!

Той откопчи ръката си. Майка му ухаеше силно на парфюма, който той не харесваше особено много. Освен това Мартин смяташе, че е започнала да се конти прекалено много напоследък – нова прическа и много повече грим, отколкото използваше преди. Самият Андреас го бе споменал. Може би тя си мислеше, че на Руар така му допадаше.

– Ще настинеш. Толкова си... загубен. – Тя се обърна към Руар, който седеше загледан във футболен мач на големия плосък екран. – Ама кажи му нещо, Руар. Аз вече не се справям.

Руар се извърна с раздразнено изражение на лицето. Носеше черната тениска, която винаги слагаше, без ръкави, така че татуировките по бицепсите му да се забелязват. На едната ръка имаше змия, ревящ тигър на другата. Мартин знаеше, че той имаше също и татуировка по врата под черната коса – някакво крило, което се показваше.

– Мамка му, Мартин! – само изкрещя той и отново се обърна към телевизора.

Изражението на лицето на майката се промени, стана по-меко.

– Гладен ли си? – попита тя. – да ти сготвя ли нещо?

Той поклати глава.

– Отивам си в стаята – отвърна и излезе. Затвори вратата добре след себе си.

Значи затова, мислеше си Мартин, затова навън почти нямаше хора. По телевизията даваха футболен мач. Интереса към това беше изгубил, след като спря да играе преди няколко години. Футболът беше едно от най-глупавите неща, за които можеше да се сети.

Затвори вратата, но не я заключи. Забраняваха му. След като веднъж той и Андреас бяха хванати да пушат и да пият бира в стаята при заключена врата, му взеха ключа. Майка му каза, че хората от "Закрила на детето" бяха преценили, че е необходимо да бъдат по-строги с него. Но той не вярваше и на думичка от това. След като Руар се нанесе при тях, майка му измисли хиляди проклети правила за всичко възможно.

С наострени уши извади куфара и грижливо го постави върху леглото. До всяка закопчалка имаше по две букви – едно "К" и едно "Б". "Най-вероятно инициалите на собственика" – помисли си Мартин. Започна да пробва различни числа по ключалките при буквите. Всяка ключалка имаше четирицифрена комбинация. Не му отне много време, преди да разбере, че нямаше никакъв смисъл. Ключалките трябваше да се разбият. Помисли за няколко отвертки, които държеше в чекмеджето и които, освен всичко друго, използваше, за да свали капаците на компютъра си, но те бяха прекалено тънки и деликатни. Вместо това той се прокрадна в коридора.

В дрешника Руар държеше комплект с инструменти. Отвори го внимателно и намери здрави железни клещи. Мартин знаеше, че Руар ще превърти, ако разбереше, но той само щеше да ги вземе назаем за няколко секунди, а после да ги върне на мястото им. Много по-лошо беше, че имаше револвер, който Руар беше заключил в нощното шкафче на спалнята. Ако знаеше, че Мартин е открил къде стои ключът и дори е показвал револвера и торбичката с патрони на Андреас, със сигурност щеше да яде бой. Откакто Руар го взимаше на стрелбището и в пълна тайна му даваше да пробва няколко изстрела, той се беше запалил сам да си вземе револвер. Само мисълта как го държи, го разтърсваше.

Телевизорът още кънтеше в дневната. Момчето чу развълнувания глас на един от коментаторите, а веднага след това възгласите на публиката. След това стана почти тихо.

Мартин се прокрадна обратно в стаята си. Затвори вратата, седна на леглото и усети, че трепери. Беше оставил куфарчето на леглото, докато отиде да донесе клещите. Ами ако изведнъж някой от тях сега дойдеше и го попиташе какво става?

Хвана дръжките на силните клещи и постави върховете им на всяка от ключалките. Мартин беше сред най-силните в класа и побеждаваше повечето на канадска борба. Металът се изви, когато той стисна клещите. Ключалката поддаде. След това той направи същото и с другата ключалка.

Остави клещите на земята, седна на леглото и отвори капака. Дишаше с отворена уста, докато се вслушваше за възможни шумове от коридора.

Първото, което видя, беше голям кафяв пощенски плик най-отгоре върху всичко останало. Погледна вътре. Имаше купчинка документи. Но той усети с пръсти, че има и издутини на дъното. Пъхна ръка вътре и извади едно от многото неща. Карти памет. По-късно можеше да провери какво имаше на тях. Върна обратно картата и остави плика настрана. Под плика имаше няколко вестника. Той ги махна. Първото, на което се спряха очите му, беше модерен калкулатор със сребриста рамка. Имаше и много химикалки, гравирани с букви в сребърно и златно в калъфче. По-нагоре в едно от многото отделения той намери тесте с визитни картички. Кени Бидерман, адвокат пишеше на всичките. "Притежателят на куфара" – помисли си Мартин, може би беше този, който бе изгорял.

Изведнъж дочу звук от дневната. "Мамка му" – изтръгна се от него. Хвърли всичко, затвори капака и прибра куфара под леглото, колкото можеше по-бързо.

Още седеше на колене, когато вратата се отвори.

Беше майка му. Седеше на вратата.

– С какво се занимаваш? – попита тя. – И защо тези клещи са там? Нали не са на Руар?

Мартин се изправи.

– Взех ги назаем само за малко. Тъкмо щях да ги върна на мястото им.

– О, не бива да се ровиш из нещата му – прошепна тя ядосано и поклати глава. – Знаеш го какъв става!

– Веднага ги връщам, нали ти казвам.

– Да – отвърна тя – направи го веднага.

Мартин взе клещите, изтича покрай нея и ги остави при другите инструменти.

Когато се върна в стаята, тя се усмихваше.

– Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш все пак?

Той ѝ позволи да се приближи и да го поглади по бузата, без да протестира.

Тя въздъхна тежко и го погледна с онези леко натъжени очи, които той добре познаваше.

– Ей, Мартин, Мартин...

Той се усмихна.

– Добре, две филии хляб тогава. С течен шоколад.

Тя бързо го прегърна и изчезна в другата стая.

Едва един час след като те си бяха легнали, Мартин стана и отново извади куфара. Първото, което направи, беше да извади съдържанието от кафявия пощенски плик извън чаршафа. Беше сложил завивката така, че бързо да може да скрие както себе си, така и всичко друго, в случай че чуеше как вратата на спалнята им се отваря.

Сред купчинката карти памет и всички документи неочаквано откри бял пощенски плик. Не го беше забелязал преди това. Опипа го. Беше дебел и мек. Отвори го и надникна вътре.

Втрещен и с пулсиращи слепоочия, той извади голяма пачка банкноти. Никога в живота си не беше виждал толкова много пари наведнъж! Загледа се в една от банкнотите. Евро. През лятната ваканция миналата година той и истинският му баща пътуваха с кораб от Осло до Германия. Там, в Германия, бяха използвали такива банкноти. На тази, която държеше, пишеше: "500". Петстотин евро. Колко беше това? Той не си спомняше. Може би петстотин крони, най-малко?

Върна обратно всичко в куфара, с изключение на банкнотите. Тях скри под възглавницата, легна и ги усети, докато се опитваше да заспи. Отново затвори плътно очи.

"Мамка му – помисли си той. – Мамка му, какво ще каже Андреас..."

22.

Арве Магне Ферен бе лежал буден два часа, когато телефонът звънна.

– Ферен? Един момент и ще разговаряте с министър Холтедал.

Секунди след това на телефона вече беше Кристер Холтедал.

– Арве. Здравей. Получих съобщението ти. В града ли си?

– Здравей, Кристер. Ами да, снощи пристигнах. – Ферен си сръбна от току-що приготвената чаша чай. – Как си?

– Слушай, извини ме, но трябва незабавно да отида на една среща. Чух, че отново си оставил съобщение.

– Да, опитвах се да се свържа с теб снощи. Може ли да се срещнем днес?

Ферен забеляза, че Кристер се поколеба, както обикновено правеше.

– Днес?

– Важно е.

– Да не би да се отнася до проекта за болницата? Проблеми ли има?

– Хей, Кристер, ще ти бъда благодарен, ако може да разговаряме за това на четири очи.

Ферен дочу въздишка от другата страна.

– Отново те връщам към лобито, където Сигне ще открие някоя пролука през деня – заяви Кристер Холтедал.

– Ще съм ти признателен – отвърна Ферен. – Тогава ще се видим по-късно днес.

Веднага след това той отново разговаряше със Сигне от преддверието.

Точно в 15:00 часа Ферен влезе в сградата на Министерство на външните работи и заседателните зали на тераса "Виктория". Бе съпроводен до офиса на министъра на развитието, след като първо беше проверен от охраната и записан в книгата за гости.

Когато Ферен влезе вътре, веднага видя, че винаги енергичният и присъстващ държавен секретар Фритьоф Мьоселв също беше там. Седеше в готовност, с навити до лактите ръкави на ризата, а сакото му висеше на облегалката на стола зад него. Носеше чифт излезли от мода кръгли очила ниско върху носа си, както Джон Ленън си ги бе слагал преди цяла вечност.

Холтедал се изправи иззад бюрото си и се приближи към него. Здрависаха се.

– Изглеждаш добре – поздрави го Ферен. – Благодаря ти за миналия път.

Министърът на развитието се усмихна и помоли Ферен да заеме място около заседателната маса.

Държавният секретар леко се изправи, загледа Ферен над кръглите рамки на очилата и сграбчи протегнатата ръка в момента, в който всички се настаниха около кръглата заседателна маса.

Мьоселв държеше на масата пред себе си затворена папка.

– Високо оценявам факта, че толкова бързо успя да намериш време, за да се срещнеш с мен – заяви Ферен.

Холтедал потърка с ръка гладката си брадичка.

– Някои хора са по-важни от други – усмихна се той.

Мьоселв се приведе напред към Ферен.

– За какво става дума?

Арве Магне Ферен спря погледа си на енергичните сивосини очи на Мьоселв. Ферен никога не бе знаел със сигурност как трябваше да се държи с него. В него имаше нещо гладно като вълк и хаотично, сякаш седеше, готов да погълне лакомо деликатесите пред себе си и веднага след това да поиска още.

– Нека първо да спомена, че имах среща с Африканската банка за развитие на шестнадесети май – започна внимателно Ферен. Усмихна се на държавния секретар. – Те са изключително позитивни. Скоро ще постигнем целта си. Вече информирах Норад. – Министърът кимна.

– Хм. Добре.

– Недовършената болница ще бъде построена – продължи Ферен. – Не мисля, че преувеличавам, когато го казвам. Никога не съм се справял без вас.

Ферен и министърът се усмихнаха един на друг. Фритьоф Мьоселв все още седеше втренчен с онзи вълчи поглед. Ферен се чувстваше некомфортно.

– Покажи на Арве статията – помоли министърът държавния секретар и нетърпеливо размаха с ръка към него. – Покажи му я веднага.

Фритьоф Мьоселв отвори папката и извади изрезка от вестник. Обърна я към Ферен.

Беше от "Афтенпостен" отпреди три дни. Ферен прочете предисловието, докато останалите двама го наблюдаваха.

Норвегия води преговорите за мир в Дарфур

Норвежките власти начело с министъра на развитието Кристер Холтедал заеха лидерската позиция в продължаващите преговори между бунтовнически групи и суданската армия в Дарфур. Успешните решения за мирни преговори, които Норвегия провежда в Южен Судан, даде на норвежците висок статус между всички заинтересувани страни, както и в ООН сред управлението и главните преговарящи от "Африкански съюз".

Ферен вдигна очи и погледна от единия към другия.

– Фантастично – заяви той. – Та това е направо фантастично! Поздравления!

– Благодаря – отвърна министърът на развитието. – Но не можем да не отбележим, че по-нататък ще се нуждаем също и от твоята помощ.

– Разбира се – потвърди Ферен и сведе поглед. – Ще приема задачите, които изберете да ми дадете.

– Какво всъщност искаше ти? – поинтересува се държавният секретар Мьоселв изведнъж и наруши идилията.

И двамата се втренчиха с очакване във Ферен.

– Аз, или по-скоро ние може би имаме малък проблем – информира ги Ферен, внезапно сериозен. – Моята лична секретарка Далайла е изчезнала. Тъкмо получих потвърждение, че е летяла извън страната, може би дотук, до Норвегия. Все още не знам.

Министърът на развитието сбърчи чело.

– Както знаете, времево това съвпада с пускането на свобода на Йоаким Жаклин. Бе освободен от затвора Юлешму преди няколко дни. – Ферен отново гледаше ту към единия, ту към другия. – И както най-вероятно сте наясно, Далайла през годините притежаваше достъп до някои поверителни материали.

– Но този Жаклин – възрази министър Холтедал – той не обели и думичка по време на целия съдебен процес. – И той изръкомаха с ръце. – Какво? Не разбирам..?

Жената от преддверието влезе и донесе три чаши и прозрачен термос с кафе, които остави на масата. След това отново излезе.

– Има логика да е мълчал – заключи Ферен. – Моят проблем, или по-точно нашият, е, че нямаме контрол нито върху това, което той знае, нито върху това, което е известно на асистентката ми. Да не говорим, ако напук на очакваното използват документацията. Те по-рано са имали... близка връзка.

– Според мен драматизираш – усъмни се министър Холтедал. – Твоята секретарка може да е имала много други добри причини да пътува – той леко вдигна рамене. – Какво знам всъщност. А и този Жаклин е трябвало да бъде пуснат на свобода по това време, знаем го отдавна.

Държавният секретар силно кимна с глава, така че непокорните му светли къдрици се раздвижиха.

– Разбирам към какво се стремиш – рече той на Ферен.

За миг министърът изглеждаше объркан, преместваше поглед от единия към другия, после и той кимна съучастнически.

– Разбирам – заяви той и сгъна ръце под брадичката си.

– Ами да, това е, за което вие си мислите.

Държавният секретар за първи път, откакто бе започнала срещата, махна лакти от масата и стана.

– Има някои въпроси, по които не бихме искали да знаем твърде много.

– Наясно съм с това – отговори Ферен.

– Вие не бяхте ли много близки... Ти и той... Йоаким Жаклин?

– Всички, които участват и допринасят в борбата с бедността, стават мои приятели, някои от тях – най-близките ми.

– Но не и когато се възползват от това за свое облагодетелстване – допълни министърът.

– Точно.

Държавният секретар хвърли бърз поглед към ръчния си часовник и измърмори нещо на шефа си. Министърът на развитието се хвана здраво за ръба на масата, така че само палците му се показваха. Срещата бе приключила.

– Това би могло да се превърне в проблем – уведоми ги Ферен. – Доколкото разбирам, вие го виждате по същия начин като мен. Трябва да поговорим още. Разрешение в Дарфур е следващото нещо.

Министърът на развитието погледна шокиран към Ферен.

– Нали нямаш предвид...?

– Отделни поставени в центъра личности са чули неща, възникват слухове.

– Нали не говориш за повторение на операция "Дракон"?

Държавният секретар Фритьоф Мьоселв се взираше със своя вълчи поглед във Ферен, сякаш последният се готвеше да атакува.

– Да се надяваме, че ще го избегнем – заяви Ферен.

– Ти си на наша страна, Арве, нали? – попита министърът. – На наша страна ли си?

– Естествено, че съм на ваша страна – увери го Ферен и стана, докато се придържаше с една ръка за кръста.

23.

Йоаким си беше намерил открит безжичен интернет, без парола наблизо и разчиташе, че никой не проследява новозакупения компютър и имейл адреса му в "Хотмейл", който той току-що си беше направил. Освен това нямаше да е проблем, ако това, което той се канеше да направи сега, бъде разкрито.

Отписа се от защитената с парола мрежа, която идваше от апартамента, свърза се с открита мрежа и изпрати кратък имейл до журналистката във вестник "Драмен" Ингер Холмсбю. Питаше я дали могат да се срещнат в "Хард Рок Кафе" на улица "Карл Юхан" в 20:00 часа същия ден. Молеше я да се свърже с него, в случай, че не ѝ е удобно. Ако не, щяха да се видят там.

Разясненията, които бе проверил за нея досега, показваха, че тя беше тази, за която се представяше и вероятно бе "чиста". Тя беше неомъжена, нямаше деца и живееше в апартамент в Драмен. Както телефонът, така и адресът ѝ бяха официално достъпни. Изчисленията от миналата година показваха, че доходите ѝ бяха на нула, а нетният ѝ приход възлизаше на 270000. Статиите, които бе написала, се простираха широко – предимно материал по въпроси извън страната, някои коментарни статии и множество за норвежката помощ. Нищо спорно, доколкото той виждаше. В Интернет той откри също и че за известно време тя бе работила като пресаташе в посолството на Судан. Но това беше преди десет години.

След това мъжът се обади на бракоразводната си адвокатка, Лисбет Дал и я попита дали имаше нещо ново във връзка с Хенрик. Тя отговори бързо и кратко, сякаш беше заета с нещо, което не можеше да чака.

– Засега няма напредък – отсече тя – и не си създавай прибързани надежди кога ще можеш да се срещнеш с Хенрик. Освен това ще те предупредя добре да не опитваш да търсиш сина си без знанието и волята на бившата ти съпруга. Дори за миг не си го помисляй, Йоаким. Това само би могло да влоши положението. Слушай ме. – След това тя затвори.

Йоаким беше толкова разстроен от краткия и обезверяващ разговор, че имаше нужда да се поразходи. И как по дяволите тя бе разбрала, че той обмисляше да го причака пред входа на училището? Тя естествено нямаше как да знае, само предполагаше.

Облече си спортен екип и пое в посока към парка "Фрогне". Но беше все още превъзбуден, когато се върна, прокълнат от всички препятствия, които Анжелика бе успяла да постави на пътя му.

24.

Звънна се. След това Мартин чу майка му да вика:

– Андреас е. Да го пусна ли вътре?

– Да! – извика ѝ Мартин в отговор. Малка усмивчица се появи.

– По дяволите, разкажи какво става – бе го попитал Андреас по обед преди няколко часа.

– Нещо култово – бе му загатнал Мартин. После се бе усмихнал по начин, който знаеше, че е дразнещ за гледане.

– Проклет да си, голям си глупчо – му бе казал Андреас, след което си бе тръгнал. Но когато Андреас се обърна за кратко, за да види дали Мартин още стои там, последният усети, че Андреас е извън себе си от любопитство.

Вратата на стаята му се отвори и Андреас се хвърли на леглото до него. Още носеше яке и гуменки.

Изчезвам на мига, ако се шегуваш с мен.

Андреас се обърна към него.

– Да?

Мартин се изправи, отиде до вратата и я затвори. Долепи ухо. После се приближи до леглото, седна на колене и извади сребристото на цвят дипломатическо куфарче.

Светлосините очи на Андреас любопитно го наблюдаваха.

Мартин го помоли да стане, сгъна завивката на купчина и сложи куфара върху чаршафа, така че да може да скрие всичко бързо, ако някой влезеше.

Без да продума и думичка, Мартин отвори сребристия капак.

Андреас погледна вътре с ококорени очи. След това прошепна:

– Къде го намери?

Мартин не отговори, само се усмихна.

– Да не си го откраднал? – прошепна Андреас.

Мартин благоговейно вдигна стилния калкулатор и всички скъпи химикалки, една по една, така че Андреас да може да се повъзхищава на плячката.

– По дяволите – само изрече Андреас. Смъкна якето и го хвърли на облегалката на черния офис стол от Икеа до бюрото. Отдолу носеше тениска с надпис "Фу Файтърс"[11]. – Стилно.

С внимателно обмислена драматургия Мартин измъкна кафявия пощенски плик, който лежеше под един вестник. Държеше го срещу Андреас, подобно на магьосник, който всеки момент щеше да накара нещото да изчезне във въздуха. Но пликът нямаше да изчезне, съдържанието беше онова, което щеше да предизвика изненада. Мартин пъхна едната си ръка вътре и първо извади купчина документи, след това цял куп карти памет, които разпръсна по чаршафа.

Сега Андреас седеше с полуотворена уста, беше в очакване на решаващия ход, на разкриването на нещо невиждано, както неговият приятел се бе изразявал през целия ден. Замислено опипа кожената си гривна, която висеше свободно около лявата му китка.

Мартин извади не бяло зайче, а бял пощенски плик – дебел, бял пощенски плик.

По лицето на Андреас се появи усмивка. Разпозна рисунката, преди още да бе видял съдържанието. Не беше възможно да е нещо друго. Мартин никога не би се държал така, освен ако пликът за писма не съдържаше именно това. Забеляза, че Мартин обгърна с пръсти кръглата купчинка вътре и бавно я извади от плика.

Андреас въздъхна, когато видя изваденото, въпреки че вече знаеше какво е то.

Мартин сложи пачката с банкноти под чаршафа.

– По дяволите... Колко има? – Андреас седна на ръба на леглото, отметна кичура коса, който бе паднал пред лицето му, внимателно взе в ръка пачката и внимателно заразглежда парите. – Евро...

– Петнайсет хиляди – прошепна Мартин.

Андреас се втренчи неразбиращо в другаря си.

– И това е в крони ли?

– Не съм съвсем сигурен... Ти знаеш ли?

Андреас поклати глава. След това остави банкнотите, изправи се и отиде до бюрото. Компютърът беше включен

– Скрийнсейвър във формата на череп, който се носеше по екрана. Андреас размърда мишката, отвори интернет-браузъра "Опера", откри търсачката Квасир и написа: евро крони. Поседя няколко секунди, търсейки из резултатите. След това затвори браузъра и се хвърли обратно към края на леглото.

– Да? – полюбопитства Мартин.

– Осем крони – рече Андреас и се ухили.

– Да, сега си спомних! – въодушеви се Мартин и се сети за пътуването до Германия миналото лято. Умножаваше по осем пъти, когато пресмяташе курса в норвежки крони. – По осем... Това прави...

– По дяволите – избухна Андреас и поклати глава. – Петнайсет хиляди евро са...

– Е, хайде сметни го де! – извика Мартин. Той не можеше да го направи наум. – Колко става?

Андреас смяташе на пръсти.

– Това прави... петнайсет по осем. – Изведнъж нещо се случи в главата му, видя се ясно по израза на лицето му. То беше същото като онзи път, когато смъкнаха гащите на Хане и видяха, че няма срамни косми. – Сто и двайсет хиляди

– Изтръгна се от него. – По дяволите. Сто и двайсет хиляди крони! – възкликна той, повишавайки прекалено глас.

– Шшт! – Мартин усети как паниката го обзема и вдигна показалец във въздуха. Двамата се вторачиха във вратата, но не чуха никого да идва. Освен това само майка му си беше вкъщи. А нея той винаги успяваше да заблуди. Доведеният му баща Руар беше по-труден, но той беше на работа.

Андреас започна да се хили.

Мартин погледна приятеля си. Сега трябваше и той да се засмее. Никой от тях не се осмеляваше да се кикоти на висок глас, но ставаше по-лошо, когато се опитваха да се сдържат. Мартин сграбчи някои от банкнотите в евро и ги хвърли към Андреас. Сега Андреас за малко не умря от смях и бе започнал да става червен като домат в лицето. И той взе няколко от банкнотите от пачката и ги захвърли към Мартин.

Тогава вече Мартин не можеше повече да се сдържа. Избухна в смях на висок глас. Двамата се смееха и сълзи започнаха да се стичат по бузите им, докато се замеряха с парите, които се разхвърчаха из стаята. След известно време като ефект от хвърлянето на тези хартийки, на двамата им беше толкова трудно да се спрат, започнаха да се боричкат, паднаха на пода сред всичките банкноти, докато се биеха. Бяха се борили на игра стотици пъти, но Мартин беше по-силен. След няколко сборичквания той успя да сграбчи Андреас за главата и да го повали на земята.

– Мартин! Андреас! – внезапно дочуха как майката на Мартин извика.

Спряха с борбата и се спогледаха силно ококорени. Без да продумат, се пуснаха и трескаво започнаха да събират банкнотите, които бяха пръснати наоколо.

– Мартин! – доловиха те отново.

Мартин скочи към вратата, докато Андреас пълзеше наоколо и събираше банкноти. Другият бързо отвори вратата и се показа навън.

– Какво, по дяволите, правите вие двамата? – Тя стоеше с изопнато лице на плъзгащата се врата към кухнята, с потно чело и зачервени бузи. Някакъв тиган цвърчеше. Мартин усети миризмата на пържено месо. – Какво правите там, Мартин? Винаги вдигате шум, когато се събирате заедно. Да не би да сте намислили да съборите апартамента, а?

– Боричкахме се – обясни Мартин. – Но сега спряхме.

– Да, искрено се надявам – отвърна тя и главата ѝ изчезна обратно в кухнята. След това дръпна плъзгащата се врата с трясък.

В стаята всичко беше подредено. Дипломатическото куфарче беше скрито.

Андреас седеше на леглото и в него се беше вселила самата невинност.

– К‘во ста‘а?

– Сега ще почиваме – заяви Мартин.

– Къде го намери?

– Сред някакви храсти, точно където човечецът е изгорял след автомобилната катастрофа.

– Негово ли е било? – попита Андреас. – На този, който е изгорял?

Мартин вдигна рамене.

– Какво мислиш да правиш?

– Да ги използвам – рече Мартин.

– Трябва да бъдеш изключително внимателен – прошепна Андреас и прокара пръсти през дългата си светла коса. – Използвай по малко всеки път, така че да не се набива на очи. – И с глава посочи към вратата. – Предния път ги забърка едни.

– Знам – каза Мартин.

Беше откраднал портфейли от учителския гардероб в училище и накара Хенки, приятел на брата на Андреас, да му купи четири каси от по шест бири всяка и две бутилки вино с парите. Същия петък се бе напил и беше откаран у дома на следващата сутрин от някой, който го бе намерил в една канавка. Докато майка му го преобличаше, намери много от портфейлите в якето му. Това се превърна в някакъв ад заради полицията и "Закрила на детето" и всички останали.

– Помисли си само какво можем да си купим! – въодушеви се Мартин и напълно прогони мислите за това, което се беше случило.

– Да, мамка му!

Усмихна се конспираторски.

– Ами картите памет? – сети се Андреас.

– Какво за тях?

– Какво има на тях?

– Нямам идея – призна Мартин. – да проверим ли?

25.

Когато часът мина 19 и Йоаким все още не беше получил имейл от Ингер Холмсбю от вестник "Драмен", той отиде до трамвайната спирка и хвана трамвай номер 13 до спирка "Национален театър".

Седна на бара в "Хард рок кафе" на първия етаж, така че да има видимост към входната врата. Музиката думкаше ритмично от колоните. Беше непривично и странно да се намира сред този поток от младежи и хиперактивни сервитьори, които се движеха с бясна скорост между масите. Беше минало време. Той се надяваше, че един ден ще бъде толкова здраво стъпил на земята, че ще може да се наслади на подобно място. Сега седеше и наблюдаваше добре режисирания театър около себе си и не чувстваше нищо – само, че е странно, при всичката тишина зад стените. Това, което занимаваше мисълта му, беше какво има да свърши. Планът, моментите на несигурност, последователността, изясненията

– Всичко, което трябваше да се случи толкова бързо, колкото бе възможно, но което трябваше да бъде отложено и спряно, докато той не получеше права над Хенрик.

Точно в 20:00 часа тя се появи. Ингер Холмсбю застана пред вратата и присви късогледите си очи, оглеждайки се на слабото осветление.

Не го зърна, докато той съвсем не се приближи до нея.

– А, здравейте – възкликна тя с изненада и се усмихна. Единият ѝ преден зъб на горната челюст беше леко крив. Изглеждаше сякаш е имало твърде малко място за него, когато е пораствал и затова е изникнал малко пред останалите. Двамата се здрависаха. Носеше същата чанта за фотоапарат през рамо, но дългото палто бе заменено с късо черно яке.

– Хайде да се качим горе и да си намерим маса – предложи Йоаким и я улови за лакътя. Той я поведе. По стъпалата се обърна към нея. – Малко си гладна, нали?

Тя не отговори, само се усмихна и го последва.

Настаниха ги на маса вляво от стълбите и всеки си поръча по бургер и бира. И тук, на втория етаж музиката беше шумна. Трябваше да се привеждат един към друг и почти да си викат, за да може всеки да чуе какво казва събеседникът му.

Тя се наведе толкова близо, че той можеше да усети дъха ѝ. Беше сладникав, сякаш току-що беше изяла бонбон.

– Реших, че е добре да поговорим – извика тя.

– Без да ни подслушват – усмихна се той.

Тя кимна.

– В какъв ресор сте? С какъв вид новини?

Ингер Холмсбю се изправи, заобиколи масата и седна до него на стола.

– Така – прошепна тя в ухото му. – Ако успеем да се чуем.

Беше доста по-ниска от него. Крехко тяло. Малки, остри гърди под зелено горнище. Косата с цвят на пясък прибрана назад в конска опашка. Без особено много грим. Той трябваше да се наведе леко надолу, за да може устата му да приближи ухото ѝ.

– С какъв вид новини работите?

– С всичко възможно. Ние сме малка редакция, така че аз трябва да покривам повечето неща. Но съм най-заинтересувана от въпроси, касаещи други държави, особено околна среда, бедност, помощ. – И тя повдигна крехките си рамене.

– Защо? – попита той в ухото ѝ.

– Ами, дълги години работих в Африка... с информация от посолства и... съм видяла и преживяла много.

Йоаким се изправи, но тя дръпна ухото му отново към себе си. "Както и с измами и корупция."

– Интересно – учуди се Йоаким. – Идеалистка?

– Да, може би съм такава. – И тя продължи в ухото му:

– Малцина сме. И аз срещам съпротива, много съпротива – както във фирми, така и в Норад, Министерството на външните работи и дори колеги от медиите. Но "Драмен" е малък вестник. Малко ресурси. Няма средства за пътувания. Ще го кажа направо: силно се интересувам от Арве Магне Ферен в Хартум. От дейността му там. А вие сте били там, видели сте и сте чули много. Някой, който може да разкаже... – Докато тя говореше, положи ръка върху рамото му.

Йоаким се изправи, усмихна се и поклати глава.

Две бири "Фарис" бяха сипани в чаши с лед и сервирани на масата пред тях.

Тя отново сложи ръка на рамото му и го придърпа към себе си.

– Защо не искате да разкажете?

– Няма нищо за разказване – отвърна той.

– Напротив, има купища за разказване – възпротиви се тя. – И съм много заинтересувана. Може би бихме могли да предприемем нещо заедно, нещо смислено?

Ингер Холмсбю се усмихна, така че кривият ѝ зъб се показа.

Той задържа нейния поглед.

– Работя по друг случай, за който е почти невъзможно да се открие още информация. Става въпрос най-вече за Судан, но не само.

– Това ли е вашата специалност? – попита Йоаким. – да работите по въпроси, за които е невъзможно да се намери информация?

Тя не даде вид, че се афектира, само го дръпна към себе си.

– Знаете ли, че в Норвегия пребивават най-малко сто международни военнопрестъпници? Някои от най-тежките военнопрестъпници са дошли под фалшива самоличност. Знаете ли, че още най-малко двайсет нови идват в страната ни всяка година – от Афганистан, Чечения, Руанда, Сърбия и Судан? Разхождат се свободно – и тя махна с ръка – тук.

Йоаким не отговори. Взе чашата и отпи глътка.

Тя продължи, сега още по-интензивно и натрапчиво:

– В КРИПОС[12] е създаден екип за разследване, който да работи по наказателното преследване на тези военнопрестъпници, но засега се движат със скоростта на костенурка. Отделиха им оскъдни ресурси. Защо, според вас? В тази страна не точно парите са това, което ни липсва.

Той се наведе към нея.

– Нямам представа – отвърна той на ухото ѝ.

– Знаете ли, че Норвегия е една от последните западни страни, които нямат създадено законодателство, наказващо хора, които са извършили геноцид? Не съществува. И естествено, е почти невъзможно да бъдат осъдени за убийство, което е било извършено в бедна страна при обикновеното наказателно законодателство. Знаете, представяне на доказателства и други. Норвегия е каквато е била Южна Америка за нацистите след Втората световна война – свободно място, където международните военнопрестъпници могат да избягат. И не могат да бъдат предадени на родната си страна, ако го поискат. Защото там биха ги осъдили на смърт. – Тя потърси погледа му. Когато го улови, добави:

– Но това не е най-лошото.

– А какво тогава е най-лошото? – попита той с огромен интерес.

– Знаете ли нещо по въпроса?

Йоаким поклати глава.

– Сигурен ли сте?

– Да – отговори Йоаким – сигурен съм.

– Ами – тя започна да изучава нелакираните, късо подрязани нокти на лявата си ръка – преди да продължа. Какво имате вие за разказване, Йоаким?

26.

Йоаким чуваше звънтене в ушите си, но продължи да лежи със затворени очи и се надяваше скоро то да спре. Имаше толкова много нови и необикновени звуци в този апартамент. Форсирането на автомобилни двигатели, тракането на твърди подметки по още по-твърдия паркет на горния етаж, тичане по стъпалата, от време на време той можеше дори да долови писъци на чайки, ако прозорецът беше открехнат. Но поне притежаваше контрола над себе си. Вече никой не решаваше кога той да става, да се храни, да почиства, да излиза, да учи, да бъде заключен.

Обърна се на другата страна и зави ухото си със завивката.

Но звънтенето не спираше.

Изправи се в седнало положение, огледа се, хвърли поглед към ръчния си часовник. Девет и пет. И тогава се сети – мобилният телефон, неспирният, ритмичен рингтон, с който той все още не беше свикнал. Намери го на пода до леглото, опита се да прочисти гласа си, но беше пресипнал, подобно на приглушено, оплакващо се прорязване, когато изрече:

– Ало?

Беше бракоразводната адвокатка.

– Имам добра новина. Имаш позволение да го виждаш, сина си.

Йоаким усети ужилване в коремната област. Очакването – това, че той се страхуваше толкова, колкото се и радваше. Хенрик.

– О – възкликна той, – кога?

– Съвсем скоро ще се реши, но ние ще сграбчим шанса веднага щом го получим. След три часа, в дванайсет часа. Наред ли е всичко при теб?

Ние беше всичко, за което Йоаким можеше да мисли, откъде го измъкна това ние?

– Да, да. В дванайсет? – Той отново погледна часовника. Девет и десет. Покашля се, пробва да прочисти гласа си. – Откъде? Откъде да го взема?

– Пред училището. Днес той свършва рано. И трябва да го върнеш обратно у дома в три часа. Ще го оставиш недалеч от къщата му. Това е договорката. Тя... предпочита да не те вижда.

Анжелика бе дала ясен знак. Бе получил позволение да се среща със сина си.

– Как си? – чу я да казва. – Добре ли си?

– Да, разбира се. – Той отметна завивката и стана. Отново се покашля. – Просто ми дойде изневиделица.

– Тъкмо получих обаждане от нейния адвокат. Ще можеш ли?

– Естествено, че ще мога – потвърди Йоаким и запристъпва към кухнята. Внезапно усети силна болка, която се появи зад слепоочията му. Стомахът му изкъркори.

– Благодаря – промърмори той и приключи разговора.

Йоаким отиде до кухнята и изпи две чаши вода от чешмата. Ръцете му трепереха.

Не беше разказал на Ингер Холмсбю нищо съществено по време на вечерята. Предимно тя беше тази, която говореше. Той забеляза, че беше раздразнена, когато се разделяха. Напълно невъзможно беше тя да е очаквала от него да ѝ се изповяда като разкаял се грешник пред католически свещеник. Но беше възможно тя да бъде използвана. По-късно.

След вечеря бе поел към апартамента на Мортен в Майорстюа[13]. Бяха прекарали твърде малко часове на обичайното му място наблизо, в една кафява кръчма. Първо няколко бутилки вино, след това бяха завършили с неизвестен брой чаши коняк и черно като катран кафе, което миришеше на кисело. Йоаким не стигна до леглото преди три часа. Бе извървял пеша целия път до вкъщи с надеждата да остави зад себе си най-лошото. Но нямаше усещането, че е било успешно. Главата го болеше, а стомахът му беше разбъркан. Не беше свикнал на това.

Йоаким замръзваше и се обгърна с ръце, поглеждайки през прозореца. Беше само по боксерки.

Виждат ли ме сега?

Пусна душа в банята. После бързо го спря, когато усети, че съдържанието на стомаха му е на път да излезе навън. Повърна, застанал на колене пред тоалетната чиния, и продължи да повръща многократно, докато вече не остана само слуз. Когато позивите за повръщане най-сетне престанаха, той допълзя до ваната и пусна душа, остави горещата вода да се стича по тялото му, докато седеше приведен напред с глава между коленете и ръце около краката си.

Емоционална реакция, мислеше си той. Това се случва. С изключение на няколко идиотски преживявания на възраст 13-14, никога не му беше ставало лошо от алкохол.

Аз съм изключително уплашен, развълнуван и изнервен само при мисълта че отново ще зърна Хенрик. И не на последно място се страхувам да остана сам с него. Какво ще му кажа, за какво ще си говорим?

Хенрик – мили Боже, какво ли си мисли той за мен?

Само след няколко часа щеше да се случи. Оставаше толкова малко време, за да се приготви.

С пръсти отброи кога за последно се бяха видели. Стигна до девет седмици. Но тогава бяха само няколко кратки минути в залата за посещение в Кроксрюд – под наблюдението на брата на Анжелика.

По повече от един начин той можеше да я разбере, да осъзнае как нещата изглеждаха от нейна гледна точка. Разбира се, че можеше да го направи. Много можеше да се каже за него, но той не беше напълно лишен от инстинкт за самосъхранение, въпреки че Анжелика най-разгорещено би оспорила това. С пътуванията и часовете работа, които положи, докато работеше за "Ханза файненшъл партнърс", тогава едва оставаше достатъчно време в денонощието за семейството му. Най-важният му приоритет беше работата, първо работата и чак след това семейството, ако не се получаваше конфликт с приоритет едно и две – във всеки случай така майка му в отчаянието си по време на развода го бе описала. Три години след като Хенрик се бе появил на бял свят, той се развеждаше – поради единствената причина, заради която един мъж се разделяше със съпругата си. Беше срещнал друга жена. Разводът беше съкрушителен, но преодолим, нещо, което не можеше да се каже за станалото по-късно.

Връзката със Синди, новата му приятелка, трая точно тринайсет месеца. През целия този период той, ако сам трябваше да го каже, беше ужасен от съвместното им съжителство – през един уикенд и всяка сряда вечер. Приоритет номер едно и две по правило изникваха, като или той беше прекалено уморен, или и двете.

Не му се искаше да знае колко пъти бе отменял нещо. Но за съжаление на него и адвокатката му, Анжелика си бе водила строго прецизен отчет. След това той се премести в Хартум и връзката му с Хенрик премина на още по-заден план. А отношенията му с Анжелика удариха дъното, когато три години по-късно той бе арестуван по обвинението в корупция. И след това получи присъдата. Именно тогава тя прекрати всякакъв контакт с него и не искаше той да се вижда с Хенрик повече.

Йоаким стана, насапуниса се и си изми косата. Почувства се малко по-добре, когато се подсуши, но не понасяше мисълта да погълне някаква стабилна храна.

В десет часа излезе и се настани в автомобила под наем. Пое по магистрала Е18 в южна посока. Искаше да е тръгнал навреме и да е напълно сигурен, че ще е стигнал на място преди дванайсет часа. Транспортно произшествие или ремонт на пътя нямаше да успеят да му попречат да стигне навреме.

Докато караше, се опитваше да измисли с какво да се занимават през тези три часа. Какво обичаше да прави едно момче на единайсет години? Колкото повече си мислеше за "Макдоналдс", въртележки, увеселителни паркове и музей на техниката, толкова по-ясно му ставаше, че това щеше да е грешка. Първо трябваше деликатно и внимателно да се опитат да се опознаят и да разговарят заедно. Трябваше да се постарае да се вслушва в желанията на единайсетгодишното момче – какво иска то да правят двамата през тези три часа.

Йоаким усети, че има киселини в устата. Преглътна много пъти, за да се опита да премахне вкуса на гадене в устата.

За щастие, трафикът се движеше безпроблемно в предобедните часове и той стигна до училище "Хегедал" в Аскер[14] малко след единайсет Направи завой и пое назад към един магазин, покрай който бе минал по пътя. Оттам купи две торби хлебчета, литър и половина "Кока-кола" за Хенрик и една бира "Фарис" за себе си. Освен това взе и няколко вестника.

Йоаким паркира автомобила така, че да има изглед към входа на училището, и заразгръща вестниците.

В "Афтенпостен" прочете за автомобилна катастрофа, която се беше случила преди четири дни. Снимката на мъж, който бе загинал в запалила се кола, привлече вниманието му. Йоаким трябваше да разтегли устата си в усмивка, когато го видя – ухилено конте в светъл костюм, със светла коса, вероятно боядисана, и със западняшки червен шал около врата, наместо вратовръзка. Кени Бидерман трябва да бе преминал с колата си със смъкнат покрив в отсрещното платно, заради трактор, който се е движел точно пред него. Автомобилът му се е сблъскал челно в идващия насреща му камион. Бидерман оставил съпруга и две големи деца. "Бедничкият нещастник" – помисли си Йоаким.

В дванайсет без петнайсет остави вестниците, взе няколко хапки от хлебчетата и пийна малко от шишето с минерална вода. Безпокойството му се завърна с пълна сила.

Когато училищният звънец проехтя, излезе от колата. Седеше облегнат напред на нея, докато се взираше към входа на училището. Веднага след това първите деца се втурнаха навън. Нивото на шума осезателно нарасна. Орди от деца се застичаха покрай колата, без да го забележат.

Мъжът извади мобилния си телефон от вътрешния джоб, когато го чу да звъни и го доближи до ухото си, докато продължаваше да гледа навън. Беше Лисбет, адвокатката.

– На мястото ли си? – попита тя.

– Да – отговори той с раздразнение. – Какво има?

– Той няма да дойде – чу я той да казва. – Днес Хенрик се е прибрал по-рано от училище. Главоболие, обясни адвокатът на Анжелика.

Йоаким седеше като замръзнал.

– Какво?

– Той няма да дойде. Ще опитаме отново, когато оздравее. Трябва да се въоръжим с още търпение, Йоаким.

Йоаким се наведе напред, застана на колене, докато се държеше здраво за дръжката на вратата на колата. След това те се надигнаха – няколкото парченца хляб и водата, която бе изпил. Бурно повърна.

Децата с огромните чанти на гърбовете спряха и зяпнаха ококорени мъжа, който бе приклекнал и повръщаше до автомобила.

– Йоаким? – дочу той притеснения металически женски глас, идващ от телефона, който все още държеше в ръка. – Йоаким, там ли си?

27.

Мартин отключи вратата на блока, в който живееше. Той и Андреас носеха по две опаковани торби от "Рими".

Първо Мартин бе обменил хиляда евро в една банка до Синсен[15], но онази вещица на касата го бе гледала толкова странно, че той самият не посмя да обмени повече. Андреас също не искаше. Затова звъннаха на Хенки, приятелят на брата на Андреас, и го накараха да обмени още пет хиляди евро. Мартин каза, че е получил парите от истинския си баща, но Хенки само се засмя на това оправдание. Получи петстотин евро за услугата.

Ако всичко беше нормално, тогава доведеният баща на Мартин още щеше да бъде на работа, а майка му щеше да помага във фризьорския салон на Ранхилд в Синсен. Майка му ходеше там всеки вторник и петък от 12 до 18 часа, миеше коси, правеше кафе и други подобни. Но Мартин не можеше да бъде напълно сигурен, затова ѝ бе звъннал по мобилния телефон и се бе подсигурил, че тя наистина се намираше във фризьорския салон, където обикновено ходеше. След това бе звъннал на домашния телефон, за да провери дали Руар по една или друга причина случайно не беше у дома. Руар работеше в автосервиз и рядко се прибираше преди пет и половина.

Скриха пазарските торби до асансьора, Мартин провери дали апартаментът е празен и след това двамата пренесоха всичко в стаята на Мартин.

Бяха купили газирани напитки, сладкиши, цигари и дебитна карта с много хиляди крони. Не се бяха осмелили да опитат да купят бира сами, а Хенки отказа да купува повече за Мартин след това, което се беше случило последния път. Макар че Мартин никога не обели дума за него, че Хенки им беше купил бира и вино, когато бе хванат. Но скоро щяха да ходят до центъра на Осло, а там беше лесно да намерят хора, които да им продадат и бира, и трева.

Отвориха няколко пакета снакс, шоколад и по бутилка от литър и половина кока-кола. Колата пиеха направо от шишето. След половин час така се бяха натъпкали, че едва понасяха мисълта да поемат още.

Мартин седна на въртящия се стол до компютъра и започна още веднъж да разглежда тези странни файлове, които бяха свалили от картите памет – всички онези, които се намираха в големия кафяв пощенски плик. Бяха най-различни по формат – уърдфайлове, аудиозаписи, снимки и кратки видеа, такива кратки откъси, каквито човек можеше да намери в YouTube и "MySpace". С няколко изключения всичко, което бяха прегледали, не беше интересно. Лоши, набраздени видеозаписи на хора, които само стояха и си говореха. Дори звукът беше размит и трудно доловим, затова беше трудно да се чуе за какво си говореха. Говореха на английски, както и на езици, каквито не бяха чували преди. Много от хората на снимките и във видеата бяха черни, изключително черни, с почти синьо-черна кожа. А като цяло фотоапаратът седеше неподвижно, така че хората се появяваха и изчезваха на снимките, вместо той да ги следва.

Не бяха успели да изгледат всичко, а имаха и други карти памет, от които Мартин все още не беше свалил съдържанието. Но от филмчетата, които досега бяха изгледали, имаше едно конкретно, което бяха изгледали поне пет пъти.

Андреас застана зад гърба на Мартин.

– Ела да видиш още веднъж – каза той нетърпеливо – хайде пак.

Мартин се засмя, намери видеозаписа с бързите си пръсти, привикнали към клавиатурата, и го пусна. Двамата се вторачиха в екрана.

Камерата не мърдаше. Филмът беше на звездички и цветове. Лещата на камерата беше насочена към едно двойно легло.

Първоначално нищо не се случваше. После от едната страна дойде ниско на ръст, малко момиче с черна на цвят кожа. Малко, може би само на осем години и с малки зърна на гърдите. Носеше само гащи. Лицето му беше уплашено и сериозно, почти сякаш малката тъкмо е разбрала, че трябва да прочете домашното, което не е написала. Но не от това се страхуваше тя. Тя бавно си свали гащите, остави ги внимателно на пода и изпълзя в леглото.

Мартин и Андреас зяпаха ококорени, макар и да го бяха гледали много пъти.

– Сега идва тоя – прошепна Андреас – мамка му, гледай там.

Един белокож мъж се появи с лице, обърнато към момиченцето в леглото. Членът му се движеше нагоре-надолу, докато той ходеше.

Малкото момиче легна по гръб на леглото, вдигна колене и се разкрачи – с гениталиите към камерата.

Андреас и Мартин се наведоха още по-напред.

Мъжът бавно отиде в леглото, разположи огромното си тяло между краката на момиченцето, помогна си с ръка, за да проникне в него и се притисна така, че отпуснатите му задни части се напрегнаха. Двамата виждаха, че той се напрягаше, за да проникне в момичето.

– Тя е ужасно тясна – прошепна Андреас.

Най-накрая мъжът успя, а задните части и гърбът му започнаха да се движат нагоре-надолу. Първо бавно, след това все по-бързо и по-бързо. Момиченцето бавно вдигна крака си във въздуха и ги разкрачи още повече, докато той се движеше. После се появиха и звуците. Първо някакви ритмични, груби изръмжавания от мъжа, а след това няколко много по-ярки плача и отделни писъци от малкото момиче. Тогава изведнъж екранът стана черен.

Мартин се обърна на една страна и видя, че Андреас се държи с една ръка за слабините. Той беше сграбчил издутината в панталона си.

– Мамка му, не стой там да мастурбираш – възкликна Мартин.

Андреас се пусна и бузите му станаха още по-червени.

– Възбуждам се – призна Андреас. – На колко години е тя според теб?

– Нямам идея – рече Мартин. Много пъти се бяха чудили.

– Малката ми сестра е на тринайсет и има огромни гърди – заяви Андреас. – А тази тук няма почти нищо.

Мартин кимна с глава. Беше забелязал, че гърдите на по-малката сестра на Андреас изглеждаха много по-различно отпреди само няколко години.

– Може би осем – предположи той, за да каже нещо.

– Мамка му, незаконно е – втрещи се Андреас. – Та той е педофил. Тоя пич трябва да го окошарят.

– Може би е законно там, където са те – усъмни се Мартин. – Тя е чернокожа – предположи той.

– Погледни и другия.

– Тоя, маниака ли? – попита Мартин.

– Да.

Мартин отиде на друг видеозапис, който беше копиран на хард диска, и го пусна.

Отново неподвижната камера. Но сега вътре в офис или нещо подобно, и този път един възрастен мъж, чието лице те виждаха ясно. Човекът се появи от едната страна забързан и изведнъж започна да разхвърля вещите наоколо – документи, които лежаха на бюрото, химикалки, пепелник, който той захвърли към стената с трясък, като в същия миг изкрещя. Въобще не му беше провървяло.

– Сега идва – каза Мартин.

Внезапно мъжът сграбчи монитора на старомоден компютър, който седеше на бюрото, вдигнал го високо над главата си и го запратил с всичка сила към пода. Частите му се разхвърчаха и от колоните на Мартин се чу трясък. След това мъжът бързо излезе от кадър и те чуха как силно се затръшва врата. После нямаше нищо друго. Нито звук. Записът свърши.

Те се засмяха.

– Мамка му, тоя е напълно откачен – възкликна Андреас.

Мартин така се засмя, че чак го заболя препълненият му стомах.

Андреас изведнъж се обърна, отиде до леглото и извади блестящото дипломатическо куфарче, което още лежеше там. Отвори го, извади кафявия пощенски плик и го размаха към Мартин.

– Може ли да си взема назаем, а?

Мартин се засмя.

– Значи можеш да си мастурбираш на спокойствие?

– Мога ли?

– Да, но си я искам обратно утре сутринта в училище. И проклет да съм, гледай да не забравиш!

Андреас кимна. Седна на леглото и започна да изважда съдържанието му. Бавно заразгръща документите, които лежаха там. Като че ли Андреас търсеше нещо.

Изведнъж го намери.

– Така си и знаех – каза той триумфално и размаха един от листовете във въздуха. – Погледни тук.

Мартин стана, приближи се и погледна листа. Тогава и той го забеляза. Листът беше твърда брошура с множество тонове на зеленото и снимка на нея – цветна снимка на мъжа, онзи, който бе превъртял в офиса. Но на тази снимка на лицето му бе изписана голяма и мазна усмивка.

– Това не е ли той? – просветна му на Андреас.

– Наистина, мамка му. – Мартин взе листа. – Арве Магне Ферен – прочете той от текста към снимката.

– Хе-хе – рече Андреас и измъкна обратно листа от ръцете на Мартин. – Освен това и нещо друго ми направи впечатление – добави той и започна отново да прелиства купчината. След малко откри онова, което търсеше. Показа го на Мартин.

Беше копие на изрезка от вестник "Афтенпостен" за мъж, който се казваше Йоаким Жаклин. В подчертания текст в началото на статията пишеше, че той е осъден на затвор заради измама и корупция със средства за дарения, както и че полицията го подозира в укриването на огромни суми в чужбина, пари, които така и не били възстановени някога. Най-долу в изрезката с химикал бе дописано: "Освобождаване 15-и май от затвора в Юлешму".

– Направо жестоко – възхити се Мартин. Той провери датата на статията. Беше отпреди точно четири години. – Юлешму. Там лежат най-лошите, казва Руар. Онзи там е бил освободен преди няколко дни. Може би разполага с много пари.

– И това го имаме – подсмихна се Андреас.

– Не ние – аз – поправи го Мартин и строго погледна приятеля си.

– Естествено – съгласи се Андреас и сложи показалеца си върху лицето на Йоаким Жаклин. – Може би той оправи онова момиче.

Засмяха се.

– Намери ли нещо друго? – попита Мартин и посочи купчината с документи.

Андреас поклати отрицателно глава и върна листовете обратно в плика.

– Не засега. – Но остави зелената брошура, която бе извадил. Стана.

– Ела – каза той и отиде до бюрото на Мартин. – Дойде ми страшно добра идея, шибано добра идея. – Цялото му лице се засмя. – Ела де.

Мартин видя, че приятелят му все още имаше голяма издутина в панталоните. Отиде до въртящия се стол и се отпусна там. Андреас стоеше до него. Всеки от тях първо отново взе по парче от големия млечен шоколад, който се намираше до плоския екран, и го прокараха с малко кола.

– Да? – почуди се Мартин и се извърна към приятеля си, изпълнен с очакване.

– Каква е шибано добрата идея?

Андреас хвърли станиола от шоколада на земята, а на негово място сложи брошурата на бюрото и посочи.

– Погледни там, където е изписан служебният му имейл адрес в... – Андреас се приведе напред. – Хартум.

– Къде е това? – зачуди се Мартин.

– В Судан – отвърна Андреас.

Мартин разтърси глава. Бащата на Андреас беше журналист, може би затова Андреас знаеше много. Веднъж Андреас бе помолил Мартин да изреди имена на толкова градове, колкото можеше да се сети – в Норвегия и в чужбина, а след това Андреас бе изброил имената на футболните отбори във всеки един от тях. След тази случка Мартин го бе нарекъл гений, но тогава Андреас така се бе разсърдил, че Мартин никога повече не го нарече така.

– Ще качим видеото в "YouTube" и след това ще му изпратим линка по имейла. Зацепваш ли? – Почти не успя да изрече последните думи, заради смеха, който беше на път да се разлее от него. – Зацепваш ли, а? – извика той.

Мартин се наведе напред, облегна чело върху клавиатурата и се задъха от смях.

– Зацепваш ли? Сигурно тоя лайнар ще изпадне в шок!

28.

– Как се чувстваш сега? – попита Лисбет Дал.

Йоаким седеше в кабинета на адвокат Дал на улица "Стуртингсгатен", един час след като трябваше да е взел Хенрик. Тя бе настояла той да дойде – след като усети реакцията му, когато му се обади и му каза за отпадналата уговорка.

Йоаким седеше със скръстени ръце. Все още се чувстваше ужасно.

– Не съм сигурен дали...

– Това е най-чувствителната област, която съществува. Това е твоята плът и кръв. Знам каква каша от чувства бушува в теб точно сега.

– Знаеш ли?

– Да – отвърна тя.

Внезапно той я погледна с някакво любопитство. Напълно неочаквано тя бе дала нещо от себе си, нещо лично.

– И ти ли имаш...? – беше всичко, което той успя да попита. Тя кимна и стисна устни, не ѝ се говореше повече.

– Съжалявам за това.

– Най-важното е да не губиш кураж – заяви тя, извади химикалка и я завъртя между пръстите си. – Имам много клиенти, които се бунтуват като теб, макар че знам, че това не е особено успокоение. Но ние не трябва да се предаваме. Ти имаш толкова право да бъдеш заедно със сина си, колкото и майка му. И е най-вече за доброто на детето да има двама родители, които да са до него. Точно за това няма никакво съмнение, дори за професионалистите – усмихна се тя. – И независимо че имаш малко... тъжна история, Хенрик се нуждае от теб. Никога не е прекалено късно.

Йоаким кимна.

– Мога ли да ти предложа нещо, Йоаким? – Обезпокоен поглед се изписа върху тясното женско лице. – Нещо за пиене?

– Не, благодаря.

– Обещаваш да се свържеш с мен, ако мога да ти бъда полезна с нещо, нали? Или ако просто се нуждаеш от някого, с когото да поговориш. Обещай ми, Йоаким. Аз съм тук, за да ти помагам.

Той стана, беше неспокоен, не можеше да стои на едно място.

– Опитай да уговориш нова среща, моля те. Това е всичко, което желая. Нищо друго не би ми помогнало повече.

– Наясно съм с това – уведоми го тя и прехапа долната си устна. Също стана, заобиколи бюрото и му отвори вратата.

– Благодаря – каза Йоаким и ѝ стисна ръката на излизане.

Взе асансьора за надолу и продължи към паркинга във Вика, където бе оставил колата. Вървеше замислено по тротоарите с ръце, дълбоко бръкнали в джобовете на якето, и едва забелязваше какво се случва около него.

На ъгъла до кино "Клингенберг" мобилният му телефон звънна. Той застана с гръб към един от киноплакатите и погледна към дисплея. Този, който звънеше, бе скрил номера си. Той вдигна.

Доколкото разбираше какво му казва шепнещият женски глас от другата страна, той чу:

– Джо ли е?

– Джо ли? – изуми се той и забеляза, че стана студен и дистанциран.

– Джо? Ти ли си? – попита тя отново.

– Да – отговори той едва доловимо. – Аз съм.

– В Осло съм – каза тя. – Трябва да се срещнем.

Йоаким притисна силно телефона към ухото си.

– В Осло? Тук ли си?

– Да. Всъщност не ми се искаше да ти се обаждам, но вече нямам друг избор. Ти излезе ли от... затвора?

– Да. – Ръцете и краката му бяха леденостудени.

– Трябва да ми помогнеш.

– Да ти помогна? Аз...

– Забрави случилото се, Джо. Дойдох в Осло, за да се срещна с един адвокат, но той току-що е починал при автомобилна катастрофа, а аз...

Гласът ѝ избухна. Нещо ужасно трябва да се бе случило. Тя беше на ръба да се срине.

– Аз не мога да... – започна той. – Не става. Съжалявам.

– Изслушай ме! – извика внезапно тя. – Трябва да ме чуеш, Джо! Разполагам с информация!

Йоаким направи гримаса и бързо приключи разговора, а после изключи мобилния си. Облегна гръб към стъклената витрина, докато дишаше тежко.

По дяволите, Далайла, помисли си той, трябва да си държиш устата затворена. Подслушват ме. Нищо ли не разбираш?

Затвори очи за миг, след това се изправи и бързо се запъти към паркингите.

Едва когато седна в колата, го осени една мисъл. Адвокатът ѝ бе загинал, както бе казала тя, при автомобилна катастрофа. Възможно ли бе да е той, онзи адвокат, за когото бе прочел в "Афтенпостен"? Автомобилна катастрофа?

Дали го бяха убили?

29.

Далайла погледна обезверено в мобилния си телефон и приседна на ръба на леглото, зарови лице в шепите си и захлипа тихо и беззвучно. Никой не биваше да я чува. Не стига, че тя беше самотна и прекарваше в хотелската стая цялото си време, ами и седеше там и плачеше. Точно това гостите от съседните стаи не трябваше да чуват.

Изправи се, въздъхна тежко и бързо замига с очи, за да прогони сълзите.

Йоаким реагира мигновено на нейното обаждане, както тя се бе опасявала. Беше се колебала дали да говори и сега седеше там, по-самотна от всякога, и отново усещаше как паниката я обзема.

– Какво правиш, Далайла? – промърмори тя през едва движещите се устни.

Никой в офиса на адвокат Бидерман не беше чувал за нея

– А той беше мъртъв, както ѝ обясниха. Бе изгорял при автомобилна катастрофа. Всичкият материал от пресата, който тя усилено беше събирала, бе изчезнал. Дали беше изгорял заедно с адвоката?

А Йоаким не искаше да има нищо общо с нея. Нито пък приятелят ѝ от детството – Обей, онзи, който я беше просветлил за Абдул ал-Фарук. Ами Ферен, какво ли прави той? Дали бе успял да организира акция за издирването ѝ? Дали беше открил всичко, което бе откраднала или бе извършила? Дали не възнамеряваха да я убият?

Отвори куфара, извади стария си мобилен телефон и го включи за първи път откакто бе в Осло. Веднага след това съобщенията заваляха, купища от тях – всички от Хартум. Нищо от Йоаким. Ако се бе погрижил за нейния мобилен телефон през тези години, то това беше, което той имаше. Тя отново изключи мобилния си, изтри сълзите си, сгъна ръце и наведе глава. Моли се, Далайла, каза си тя сериозно. Моли се.

 *

В полицейското управление в Гренландия полицай Гунар Кристофершен седеше и преслушваше запис от последния телефонен разговор, който току-що бе получил.

Досега онова, което бе дочул от мобилния телефон на Йоаким Жаклин беше ужасно безинтересно – позвъняване от майка му в Кристиансунд, както и разговори до и от бракоразводната адвокатка, която той беше ангажирал. Нямаше съмнение, че Йоаким имаше проблеми с правото да посещава сина си. Бившата му съпруга бе поставила големи бариери пред него.

Но после се появи последният запис, регистриран само преди няколко часа. Кристофершен го прослуша още веднъж и внимаваше много какво англоговорещата жена, която с треперещ глас казваше:

" Забрави случилото се, Джо. Дойдох в Осло за да се срещна с един адвокат, но той току-що е починал при автомобилна катастрофа, а аз... "

"Аз не мога да... – започна той. – Не става. Съжалявам. "

"Изслушай ме! – извика внезапно тя. – Трябва да ме чуеш, Джо! Разполагам с информация! "

След това разговорът беше прекъснат.

Гунар Кристофершен сбърчи чело. След това още веднъж пусна записа и разтърси глава. Не откриваше смисъл в това, но по една или друга линия двамата се познаваха. И за какъв адвокат говореше тя? Възможно ли беше да е за Кени Бидерман, онзи, който току-що се бе споминал при автомобилна катастрофа? И каква информация имаше тя, както и не на последно място – защо звучеше ужасена?

Освен това имаха и друг проблем – номерът на мобилния на жената беше проблемен за проследяване. Тя звънеше от регистриран в чужбина мобилен телефон през чуждестранен телефонен оператор, а и звънеше със скрит номер.

Гунар Кристофершен се замисли, след това реши да докладва разговора към "Управление на операции". Те щяха да решат какво да се направи.

30.

Денят се движеше бавно към здрачаване, когато Йоаким се преоблече в черния спортен екип, сивите маратонки "Найки" и тънката шапка, която придърпа много надолу, така че наполовина да покрива очите му. После включи мобилния си телефон и го остави на кухненския плот.

В изминалите часове бе държал под око паркинга отвън. Но нямаше нищо подозрително, нито сред хората, седящи в паркираните си автомобили, нито сред тези, които не приличаха на местни. Но не защото той си мислеше, че са се предали. Тъй като всичко, което той знаеше, беше, че те можеха да са монтирали камери както на входната му врата, така и в апартамента.

Надзърна зад прозорците на хола. След половин час щеше да стане значително по-тъмно. Затова изчака още двайсет минути, преди бързо да се затича надолу по стълбището и да излезе на паркинга. Скочи в колата под наем и подкара толкова бързо, колкото се осмеляваше, премина вляво по улица "Хофсвайен" и даде газ нагоре по хълмовете, така че колата почти остъргваше полегналите полицаи по пътя. На Т-образното кръстовище доста по-напред той зави надясно, премина на два жълти светофара и продължи по-нататък, докато пътят не завърши с местата за паркиране на задната страна на парк "Фрогнер". Паркира, втурна се и натисна електронния механизъм за заключване на контактния ключ, докато тичаше навътре към парка. В същия момент, в който се обърна, за да провери дали мигачите светеха, което показваше, че автомобилът е заключен, забеляза микробус, който се движеше из паркинга с висока скорост.

Йоаким се засили по пътеките през парка. Продължи да тича с голяма скорост, докато не стигна басейн "Фрогнер". Там понамали темпото, погледна пак зад себе си, но не виждаше никого. Отново пое по тротоара, по страничната уличка, която водеше към кино "Колизеум" и по-нататък към жилищните улици по северната част на улица "Бугстадвайен".

Когато няколко минути по-късно стигна до четириетажния жилищен блок на улица "Соргенфригатен", застана до стената, в сянката на добре осветения вход, където се престори, че се протяга, дишайки тежко. Не беше преструвка. Не беше в добра форма, но този пробег беше доста бърз.

Няколко минути след това той отиде до вратата и позвъни на звънеца на Мортен три пъти. Беше си у дома.

Бързо след това Йоаким се озова във всекидневната. Мортен зяпаше подигравателно приятеля си в пълен спортен екип, който дишаше тежко и по чието лице беше избила пот.

– Какво става?

Йоаким свали шапката от главата си.

– Може ли да взема мобилния ти?

– Естествено. – Мортен се приближи до ниската стъклена масичка и го взе оттам. Подаде го на Йоаким. – Ето. Пак ли си оставил твоя?

Йоаким не отговори. Той извади някакво листче от джоба си, номерът на мобилния на Далайла, който бе запазил през всичките тези години. Вътрешно се надяваше, че не си е сменила номера.

Мортен изгледа скептично приятеля си, когато той тръгна да набира необичайно дългия номер, но не каза нищо.

Йоаким допря телефона до ухото си, притаи дъх и се загледа в празното пространство, изпълнен с очакване.

Никакъв контакт.

Йоаким отново въведе номера, и после още веднъж. Всеки път чуваше съобщение, че абонатът не може да бъде открит. Накрая се отказа и потъна на дивана.

Мортен поклати глава и се усмихна.

– К‘во става бе?

– Може ли да го задържа? – попита Йоаким и насочи телефона към него. – До утре?

31.

Улав паркира микробуса на паркинга зад парк "Фрогнер" и видя Йоаким да бяга бързо, докато мигачите на автомобила му три пъти просветнаха за миг. Нямаше никакви намерения да го последва. Беше ненужно. Нямаше шанс да настигне здраво момче около трийсетте.

Това, което Йоаким бе направил, не беше обикновен пробег, Улав беше убеден. Йоаким Жаклин беше, с много голяма степен на вероятност, наясно, че го следят. Откога знаеше за следенето, бе неизвестно. Може би го бе допускал или знаел през цялото време. Сега и Йоаким нямаше съмнение, че точно този микробус се използва за наблюдението му Беше се извърнал и бе видял, когато Улав се появи малко по-бързо от нормалното.

Улав отвори леко вратата и си запали цигара. Издиша дима в тъмния, студен въздух отвън. Леко трепереше, защото беше само по риза.

И още по-лошата новина – двамата му сътрудници все още не бяха успели да проследят жената от Судан, която според Ферен се намираше в някое място за нощуване в Осло. Бяха проверили хотели, мотели, общежития, стаи под наем и мамка му стара, нямаше и следа от Далайла Таха. Не след дълго бяха покрили целия град. Улав изобщо не искаше да започват отначало и да вършат цялата работа наново. Дотук Ферен плащаше всичко, което бе поискал, затова и Улав вършеше това, за което биваше известяван.

А Улав беше сред най-добрите. Християнинът мисионер беше наясно с това.

След като бе пушил толкова дълго, че повече не можеше да държи цигарата си, той изхвърли фаса, сложи слушалката в ухото си и въведе един номер за бързо набиране в мобилния телефон.

Ферен веднага вдигна. Вероятно бе седял в очакване на добрите новини, но се наложи Улав да го разочарова. Разказа на Ферен как седяха нещата – все още никаква вест за Далайла Таха, а и бе изгубил Йоаким Жаклин край парк "Фрогнер". И още нещо между другото – сега Йоаким почти сигурно знаеше, че го наблюдават. Въпросът беше дали знаеше кой го следи в онова, с което се е захванал.

32.

Ферен свали телефонната слушалка и излезе на терасата. Застана с ръце на парапета и плъзна погледа си над рояка от точици светлина под него.

В ситуации като тази упражненията за дишане бяха важни. Човек трябва да вдишва въздух със стомаха си, докато той изцяло не се подуе, докато гръдният кош и раменете не мърдат. Спокойно и дълбоко, вдишване и издишване, много пъти един след друг. По принцип помагаше.

Най-очевидната причина Йоаким да е открил, че го дебнат, беше, че Улав и неговите хора бяха невнимателни, непрофесионални или и двете. Ферен не го беше казал направо на Улав, защото за всичко си имаше подходящо време и възможност. Точно сега той беше най-погълнат от това, че Улав и хората му продължаваха да работят. Далайла беше особено важна. Бяха принудени да я открият. Защото всичко, което тя знаеше, я превръщаше в бомба със закъснител, намираща се на негова територия.

Двамата знаеха много, както тя, така и Йоаким. Или по-точно казано, те и двамата бяха имали възможности да научат. Това беше проблемът. Той не можеше да си представи с какво разполагаха. Двамата щяха да имат достатъчно експлозивна сила, за да причинят непоправими щети. Дали вече не се бяха заловили с осъществяването на някакъв план? Най-вероятно. Защо иначе Далайла ще отпътува по същото време, когато освобождават Йоаким? И защо иначе бе опразнила сейфа с пари? Тя знаеше, че повече никога няма да може да се върне в Судан, както и че той ще започне да я издирва.

Ферен приключи с упражнението за дишане и влезе обратно вътре. Беше се появил хладен полъх на вятъра. Затвори вратата на терасата и запали няколко цепеници в камината. Когато се разпали огън, се настани клекнал пред пламъците и потърка ръцете си една в друга.

Подскочи, когато мобилният му телефон звънна.

Беше Джон от офиса в Хартум. Гласът му звучеше колебливо.

– Случило ли се е нещо? – попита Ферен.

– Да. Има нещо, което... – Той внезапно замълча като състезател на висок скок, който изгубва присъствие на духа и се хвърля под летвата.

Ферен си пое дълбоко дъх и отново застана на колене пред огъня с мобилния телефон до ухото.

– Нещо за Далайла ли е? Чувал ли Си я?

– Не, не е това.

– Успокой се, Джон. Разкажи ми какво се е случило.

– Днес получихме имейл...

– Да, добре, Джон, днес получихме имейл – повтори той.

– И кои сме ние?

– Главната електронна поща на фирмата, нея използваме в брошурите.

– Аха. – Ферен видя, че беше настръхнал под мишниците.

– Имаш ли компютър наблизо, който да е вързан към интернет?

– Имам. Джон – отвърна той, стана, отиде до бюрото, където компютърът беше включен, и седна. – Почакай малко

– Каза той и отвори Internet Explorer. – Готов съм.

– Току-що изпратих имейл на личната ти поща.

– Добре. – Той влезе в пощата си, провери кутията си и откри имейла, който Джон тъкмо бе препратил. Отбеляза, че оригиналното писмо е от непознат адрес в "Хотмейл". Отвори го.

Единственото, което пишеше там, беше: арве магне ферен, това е щастливият ти ден. Последвано от емотикон усмивка. Точно под това имаше линк към някакъв дълъг адрес, който светеше в синьо.

– Да, получил съм го, Джон – заяви той и се усмихна. –Изглежда, че това е щастливият ми ден?

– Не това, Ферен – обясни Джон. – Кликни на синия линк.

33.

– Йоаким?

Беше Лисбет Дал. Гласът ѝ звучеше оптимистично.

– Бившата ти съпруга и нейният адвокат ни предложиха нова среща – уведоми го тя.

Йоаким използваше хендсфрийто, свързано със стария си мобилен телефон, докато шофираше. Освен това беше взел назаем този на Мортен. Той лежеше на мястото до шофьора. През деня Мортен му бе купил нов телефон на свое име с кредитна карта. Йоаким бе приготвил 4000 крони и сега щеше да му занесе новия мобилен телефон на улица "Акешгатен", където се намираше физиотерапевтичният център. В това време Йоаким позвъни на номера на Далайла с телефона на Мортен, но все още не беше успял да се свърже с нея.

– Ами добре – отговори Йоаким. Усети лек изблик на радост, но много скоро той беше последван от някаква скованост. Хвърли поглед към огледалото за задно виждане. Утре трябваше да се подсигури, че никой не го следи. Имаше неща, които трябваше да се уредят – първите от дълга поредица през следващите дни. – И кога?

– Още утре. Отбих. Притиснах ги. Имаше много неща за уреждане. Много обаждания от и до нейния адвокат.

– Това да не е някакъв начин да оправдаеш сметката, която ще получа от теб? – попита Йоаким.

– Не – отвърна тя напрегнато. – Просто ти казвам как седят нещата.

– Извинявай – съжали Йоаким. – Пак ли да го чакам след училище?

– Да. В два без петнайсет пред входа на училището.

Йоаким пое към един гараж, докато през цялото време не изпускаше от очи огледалото за задно виждане.

– А ако и утре не отиде на училище, ще ме уведомят ли възможно най-рано?

– Можеш да си сигурен, че уточних именно това – отвърна тя раздразнено.

– Благодаря, Лисбет.

"Тя започва да се уморява от това, точно като мен" – помисли си той, приключи разговора, за пореден път погледна в огледалото за задно виждане и паркира автомобила на едно свободно място.

Не се забелязваше никакъв преследвач.

34.

Ферен взе със себе си чашата чай и се настани зад компютъра. Не можеше и да си помисли за храна, все още беше твърде разстроен.

Когато най-сетне си беше легнал около три часа през нощта, той беше развълнуван, уморен, изтощен, объркан и не на последно място бесен. Всичко наведнъж. Той знаеше, че нямаше да може да заспи. Но трябва да бе задрямал и все пак бе заспал, защото беше късно преди обед, когато той внезапно се събуди от режещо оглушителен звук. Трябваше да излезе на терасата, за да разбере откъде идваше шумът, и откри, че беше хеликоптер, който по една или друга причина кръжеше неподвижно във въздуха над Екеберг.

Включи компютъра, написа youtube.com и потърси видеото още веднъж. Нямаше представа колко пъти го беше гледал през последната нощ. С тежко усещане в тялото, забеляза, че броят гледания беше нараснал с около 300 в течение на часовете, през които бе спал – значи още триста души бяха гледали видеото за последните седем-осем часа. Общо бройката сега беше 1400 показвания. Над видеото пишеше: " Ядосан мъж".

Хвана се за челото. Главоболието, което бе усетил, когато се събуди, се беше усилило. Нещо пулсираше и удряше вътре в главата му в такт с биенето на сърцето му. Като че ли болките в гърба се бяха преместили към главата.

Пусна видеото още веднъж. Взираше се във филма на звездички – със самия него в офиса си в този пристъп на ярост. Срамуваше се от неконтролируемите, най-вече животински звуци, които идваха от него. Кулминацията на видеото настъпи, когато вдигна монитора над главата си и го разби на пода. Спомняше си добре, че го счупи, но въобще не разбираше кой би решил да го заснеме.

Хората, които го познаваха, щяха да видят, че това е той. Въпреки че видеото беше с лошо качество, не беше трудно да бъде разпознат по лицето, тялото и дрехите. Офисът също беше разпознаваем за онези, които бяха влизали вътре. Най-вероятно беше снимано с уебкамерата, която беше монтирана върху монитора на другия компютър, намиращ се в офиса – там, където беше работното място на Далайла.

Така че той нямаше особени съмнения кой беше направил записа. Но въпросите, които изникваха в главата му отново и отново, бяха: Защо тя го бе направила? И защо го предупреждаваше с имейл, който трябваше да го накара да го изгледа? Трябва да имаше някаква заплаха, предупреждение, което съвсем скоро щеше да се материализира в изискване тя да не превръща в обществено достояние други, а може би по-лоши записи. С колко записа разполагаше тя?

На Ферен му стана горещо. Потеше се, трябваше да стане и да се поразходи малко из стаята, преди отново да седне на бюрото и компютъра. Сега го болеше и кръстът.

Дали Далайла беше в Осло? Дали се беше свързала с Йоаким? Дали действаха заедно?

Единственото, в което Ферен бе сигурен, беше, че скоро щяха да се появят още, мейли, последвани от искане. Искане за какво? Това беше големият въпрос. Пари?

Ферен позвъни на Улав.

– Трябва да се срещнем – заяви Ферен.

– Няма проблеми. Кога?

– Сега, веднага.

– При теб?

– Да.

– Добре.

– Имаш ли познати, които да разбират от компютри... Някой с по-задълбочени познания за Интернет?

– Да, познавам един от най-добрите. Да доведа ли и него?

35.

След три часа, ако всичко минеше добре този път, той щеше да вземе Хенрик от училище.

Йоаким не се чувстваше добре, беше изнервен.

Какво става в главата на Хенрик? Страхува ли се да ме види отново?

Йоаким отиде до прозореца на всекидневната и извади портфейла си от вътрешния джоб на якето си. Извади ключа за банковия сейф, претегли го в ръка, докато гледаше през прозореца надолу към паркинга. Ключът и кодът за банковия сейф бяха седели в портфейла през всичките тези години. Сега беше време да вземе съдържанието му. Моментът за търсене на прикритие можеше да бъде когато и да е. Не можеше да бъде зависим от работното време на филиала на "ДНБ Норвегия"[16].

Малко по-рано отново бе позвънил на номера на Далайла. Все още не беше възможно да се свърже с нея, но този път беше изпратил есемес:

Моля те, обади се на Джо на номер 43266770 възможно най-скоро.

Само това. Сега нещата зависеха от нея.

Дали можеше за кратко време да установи достатъчно добър контакт и връзка, основана на доверие, с Хенрик? И как щеше да реагира Хенрик, когато откриеше какво бе планирал той?

Йоаким си пое дълбоко въздух и прибра обратно ключа в портфейла си, под шофьорската книжка, където бе седял през цялото време. В джобовете на якето му се намираха и двата телефона – включени. Старият му мобилен телефон и новият с абонаментна карта, която Мортен му беше купил предишния ден на свое име.

Йоаким бързо отиде към автомобила, отключи го и потегли.

Откри свободно място на паркинга на задната страна на крепостта Акешхюс и пое в посока към улица "Кунгенс гате" с дипломатическото куфарче в ръка. Движеше се бързо по тротоарите, като не изпускаше от очи обстановката наоколо. Но една евентуална сянка би се радвала да го следва точно тук и сега, помисли си той. Причината за посещение в банка можеше да бъде каквато и да е.

Влезе във филиала на "ДНБ" на "Кунгенс гате". Имаше още двама клиенти. Единият го обслужваха на гишето, а другият – възрастен мъж – седеше и чакаше на един от столовете.

Отне само няколко секунди, преди да го обслужат и да го отведат в подземния етаж, където се намираха сейфовете.

За последно бе ходил там преди много години. Масивната врата към трезора бе отключена от банковия служител и двамата заедно влязоха в клаустрофобичното железобетонно помещение със сейфове по всички стени наоколо. Всеки сложи своя ключ в кутия номер 2133 и банковият служител го остави с дискретна усмивка. "Уведомете ме, когато сте готов – каза той, – чакам ви отвън."

Йоаким извади дългата метална кутия, отвори я и за свое облекчение видя единственото, което тя съдържаше – папка формат А4, пълна с документи, която лежеше както я бе оставил преди четири години. Пъхна папката в дипломатическото куфарче, върна кутия обратно на мястото ѝ, заключи и излезе.

Остана няколко секунди на стълбите пред филиала и се огледа. След това си сложи слънчеви очила и пое в посока към улица "Карл Юхан". Продължи по площад "Егер", където руски балалайка оркестър тъкмо се разполагаше, и се затича надолу по стълбите към жп-гарата. Точно след като бе стигнал до перона, на гарата пристигна влак. Качи се и остана на вратата, свали слънчевите очила, затвори очи за кратко и леко разтърси глава. Ставам параноичен, мислеше си. Когато отново отвори очи, погледна право към лицето на жена, която беше приблизително на неговата възраст. Тя имаше черна чанта, която висеше на едното ѝ рамо, и бързо се усмихна, когато погледите им се срещнаха.

Йоаким погледна към стените на тунела, който профуча навън. Може би използваха жена, за да го следят, помисли си той. Отново се извърна към нея. Беше извадила мобилен телефон и сега пишеше съобщение.

Йоаким слезе на Централната гара.

Жената продължи по-нататък.

Той леко се затича в посока към изхода на гарата и сейфовете за съхранение, които се намираха там.

Йоаким беше стигнал навреме до входа на училището и Хенрик се появи едва двайсет минути по-късно сред голямата група от ученици, които тъкмо бяха приключили деня. Очите на сериозното му, леко бледо лице трескаво се озъртаха наоколо. Беше се поизточил малко от последния път и бе отслабнал. Кръглото детско лице се беше сдобило с по-характерни черти и черната, буйна коса бе оставена да израсте над ушите. Носеше големи бели маратонки, дънки и бяла тениска с колежански пуловер отгоре.

Йоаким отвори вратата на автомобила и излезе. Помаха с една ръка на Хенрик, но той не го видя. Някакъв ученик се появи от едната страна на Хенрик. Първо го докосна с показалец по рамото, за да привлече вниманието му, а след това посочи към Йоаким, който седеше с вдигната ръка. Когато Хенрик забеляза баща си, той се изкикоти и се затича.

Йоаким закрачи към него. Хенрик спря. Много от момчетата, които вървяха край него, го потупваха по гърба и надаваха радостни възгласи. Йоаким не чуваше какво си казваха. Когато стигна до Хенрик, спря и се усмихна. За момент се замисли дали да не се наведе и да го прегърне, но се разубеди.

– Здравей, Хенрик. – Йоаким протегна ръка. Хенрик не даваше признаци, че иска да отвърне на подадената ръка. – да взема ли... раницата ти?

Хенрик поклати глава.

– Колата ми е паркирана точно ей там. – Йоаким посочи. – Помислих си, че можем... да се повозим и да хапнем по нещо. Добре ли ти звучи?

– Хенрик! Това баща ти ли е?

Йоаким се обърна в посоката, от която дойде момчешкият глас. Три момчета на възрастта на Хенрик бяха застанали на разстояние от тях и ги наблюдаваха. Носеха раници на гърбовете си и усмивки на лицата си.

– Това баща ти ли е? – повтори едно от тях, когато Хенрик се обърна към тях.

– Ела – каза Хенрик и забърза към колата.

Йоаким го последва и извърна глава към момчетата. И тримата все още седяха и ги гледаха.

– Хенрик! – извика отново едно от тях, но се отказа, когато Хенрик не показа, че го е чул.

Хенрик се настани на мястото до шофьора с раница в скута и затвори вратата след себе си.

Йоаким седна зад волана.

– Ще си сложиш ли предпазния колан?

Хенрик направи каквото Йоаким го помоли. Затегна предпазния колан през раницата, сякаш я беше сложил там за защита. Не погледна повече Йоаким, а остана на мястото си, загледан пред себе си.

"Господ да ми е на помощ" – помисли си Йоаким. Запали двигателя и потегли.

– Има един "Макдоналдс" в Аскер – предложи Йоаким, – да отидем ли там? – Но внезапно се замисли, че беше място, където съучениците на Хенрик можеха да се появят, и това щеше да им пречи. – Или пък между другото... защо вместо това да не отидем в центъра? Там има по-голям избор.

Йоаким тихичко въздъхна, когато Хенрик все още не показваше, че иска да разговаря с него. Ръцете му, които бяха върху волана, бяха потни.

По пътя към центъра Йоаким се опита да се сети за някаква тема, която да накара Хенрик да каже нещо. Но независимо какво се опитваше да направи, момчето продължаваше да мълчи през цялото време, докато не завиха към паркинга под "Акер Брюге"[17]. По пътя надолу по етажите Йоаким виждаше, че Хенрик се подготвяше да каже нещо. Устните му се движеха. Той прочисти гърлото си.

– Не съм гладен.

Йоаким кимна.

– Добре. Тогава може просто да се поразходим по кея и да хапнем по сладолед или нещо такова? Става ли така?

Хенрик бързо вдигна рамене и не каза нищо повече. Седеше там с прехапани устни и се взираше напред, както бе правил, откакто Йоаким го бе взел.

Паркираха и се качиха на асансьора, огрявани от дневната светлина. Хенрик бе взел със себе си раницата, сякаш беше готов да си тръгне всеки момент. Йоаким го остави да я вземе, без да коментира това. Изглеждаше тежка.

Вървяха по ръба на кея с изглед към крепостта Акешхюс от другата страна на пристанището. Слънцето грееше. Смесица от костюмирани бизнесмени и още повече хора в леки, светли летни дрехи се разхождаше по пристанището.

– Как е при теб, Хенрик? – отново опита Йоаким, но веднага осъзна глупавия въпрос, който беше характерен за възрастните и не беше уместен. Това беше лишена от смисъл фраза, въпрос, който нямаше да получи отговор, мислеше си Йоаким. Спря, коленичи до Хенрик, положи ръка на рамото му и посочи към лодките, акостирали подредени в редичка една до друга по пристанището. – Погледни там – каза той. – В много от тези лодки по цяла година живеят хора. А също и няколко деца живеят там заедно с родителите си. Дори през зимата, когато има сняг и е леденостудено, те все пак живеят там. А в лодките имат фурни, хладилници, печки и какво ли още не. Някои дори разполагат с нормална баня. И когато поискат, могат просто да разхлабят въжетата и да потеглят накъдето си поискат.

Хенрик стоеше неподвижно и гледаше лодките. Позволи на Йоаким да задържи ръката си върху неговото рамо.

– Това е почти като отделен малък град през зимата – каза Йоаким. – Тогава в седемдесет от лодките тук има хора.

Йоаким стана. Като че ли всеки момент щеше да бъде погълнат от плаващи пясъци, в които става все по-трудно и по-трудно да се движиш.

Трябваше да се досети, че първата им среща щеше да бъде по-травматична и за двамата и предварително да се свърже с човек, който да му даде няколко добри съвета. Нямаше и представа как да овладее ситуацията – или как да успее да осъществи това, което беше планирал.

– Искаш ли сладолед?

Хенрик не реагира. Стоеше с ръце покрай тялото и се взираше във всички лодки, които се отразяваха по повърхността на неподвижната вода.

36.

– Това сигурно е Кретените[18] – предположи Андреас, дръпна си толкова дълбоко от цигарата, че въгленът стана дълъг и заблестя в червено. Момчето изпусна дима през отворения прозорец на стаята на Мартин. – Гледай. – Посочи към видеото, което вървеше на монитора. – При тях в Африка сигурно също излъчват Кретените.

Двамата се загледаха в клипчето, показващо няколко чернокожи, малки момчета, които бяха облечени в парцаливи къси панталонки и бяха удряни с пръчки от група мъже около тях.

– Но той кърви, онзи там – каза Мартин и посочи. – Погледни му лицето. Много е окървавен.

Андреас кимна. И той го виждаше.

– Може би е истинско – допусна той и пусна наполовина изпушената цигара в шишето от литър и половина кока-кола, в което бяха останали само няколко глътки на дъното. Чу се изсъскване, когато пламъкът срещна кафяво-черната течност.

– Проклятие, гледай само – изуми се Мартин.

Двамата се взираха със зяпнали усти в смяната на сцената, която се разиграваше. Двама нови мъже в униформи и с някакви инструменти, подобни на брадви, в ръка се появиха в кръга около двете деца на земята. И започнаха да ги разсичат.

Двамата седяха неподвижно, не издаваха никакъв звук. Този, който насочваше камерата, фокусира към двете деца, които се мъчеха да се защитят с ръце. Когато ръката на едното беше почти отсечена, така че сега висеше само на няколко парчета плът, Мартин взе мишката, която седеше до монитора, и спря видеото. Хвърли поглед към приятеля си и видя, че лицето му беше пребледняло. Мартин усети, че му призлява.

– Мамка му – не се сдържа Андреас и сложи ръка на устата си, – мамка му...

– Не може да е наистина – ужаси се Мартин, докато се опитваше да преглътне неприятния вкус, който се движеше нагоре по гърлото. – Сигурно е само боя. – Извади картата памет от USB-порта и я захвърли с гримаса към малката купчинка карти памет, които отпреди това бяха там. Сега вече се бяха забъркали, бяха видели и чули всичко.

– Да качим ли и това в "YouTube"? – предложи Андреас и се усмихна насила.

Мартин поклати глава. Вече не беше в настроение за шеги. Всъщност му се повдигаше. Може би се дължеше на всичките сладки неща, които бяха погълнали през последните няколко дни. Освен това му се струваше, че зъбът на долната му челюст се беше разклатил.

Андреас разтърси глава, за да отметне косата от лицето си. Все още беше блед.

– Ще изгледаме ли още веднъж сексвидеото?

Мартин вдигна рамене.

Андреас намери създадения от Мартин файл на хард диска, пишейки по клавиатурата с бързите си пръсти. Загледаха се умълчани още веднъж в мъжа, който правеше секс с малкото чернокожо момиченце. Когато той приключи, момчетата не отрониха и думичка.

Часът беше едва три и половина следобед и оставаше най-малко още един час преди майката на Мартин да се прибере от фризьорския салон.

– Какво според теб е това всъщност? – зачуди се Андреас след малко. Стана от стола и се засили към разхвърляното легло на Мартин.

– Нямам си на идея – призна Мартин. Най-много му се искаше да помоли Андреас да си върви. Слепоочията му пулсираха.

– Какво ли е възнамерявал да прави адвокатът с това тук?

– Не знам – отвърна Мартин. – Може би трябва да го предадем на ченгетата.

– И какво ще им кажем? – попита Андреас. – Че сме взели парите, но те могат да получат всичките тия кървави гадости?

– Не знам – заяви Мартин. Отвори едно "Пепси макс" и отпи малка глътка. Вече не беше хубаво на вкус, затова остави шишето и за пореден път преглътна неприятната горчилка в гърлото си.

– Мисля, че това е ужасна идея – каза Андреас. Претърколи се по гръб и сложи ръце зад врата си. – Знам какво друго можем да направим. – Андреас се ухили и се загледа в тавана.

Мартин се завъртя на стола.

– Какво е то?

– Ще добавим още. Но ще ги добавим от компютъра на Файте-Йон, за да ги проследят. Така че да си помислят, че Файте-Йон го е направил. – Той се изкикоти.

Мартин също се засмя. Усещането, че му се повдига, изчезна за миг. Андреас винаги имаше толкова много идеи.

– Мамка му, така ли да направим?

– Файте-Йон направо ще се наака от страх – злорадстваше Андреас. – Той никога през живота си не е правил нещо нередно.

Изведнъж се чу трясък в антрето, в момента, в който вратата се затръшна, а след това се засили отново. Не бяха чули някой да пъха ключ в ключалката. Мартин се обърна и панически започна да прибира в двете торби всички сладкиши, които бяха разпръснати наоколо. Андреас скочи от леглото. Но едва бе застанал в седнало положение, когато вратата на стаята с трясък беше широко отворена.

Беше Руар, доведеният му баща. Носеше синьото работно облекло, чиято горна част беше разкопчана до гърдите, а мъжът имаше петна от гориво по ръцете си. Устата му се отвори.

– Какво, по дяволите...

Андреас се втренчи в лицето на Мартиновия доведен баща, което в рамките на няколко секунди беше почервеняло.

– С какво се занимавате? – попита той.

Мартин пусна наполовина пълната торба на пода. Нещо изпращя в пликчето от чипс, което беше натъпкал.

Руар направи две големи крачки из стаята, вдигна почти празната бутилка от литър и половина безалкохолно, която седеше на бюрото, и се вторачи във фасовете, които се полюшваха в кафеникавата помия. След това подуши из въздуха.

– По дяволите, вие да не би да сте пушили?

Мартин затвори здраво устата си и сниши поглед към пода.

Андреас беше седнал на ръба на леглото.

– Откъде сте взели пари? – Руар гледаше ту единия, ту другия. – Отговаряй! – изкрещя той и профуча покрай Андреас. – Вие, малки дяволи, отговорете ми! Пак ли сте ходили да крадете?

Мартин внимателно погледна нагоре и видя, че Андреас става. Беше съвсем малко по-нисък от Руар.

– Не – отговори Андреас със сдържан глас. Лицето му беше бяло като платно. – Имам парите от баба си.

– Но повече няма да седите тук и да пушите, по дяволите! – извика Руар право в лицето му. След това се обърна отново към Мартин. – Ясно ли ти е? Повече няма да пушите в апартамента!

След това се завъртя на подметката си, изчезна през вратата и отново я затръшна с удар.

– Проклятие! – чуха го отново да вика в коридора.

37.

Далайла се чувстваше възможно най-готова. Беше си взела душ, бе изяла порция корнфлейкс за закуска долу в салона, бе изпила две чаши черно кафе и бе облякла най-представителните си дрехи.

Беше изключила мобилния си телефон, след като разговорът с Йоаким бе прекъснал. Освен това беше извадила батерията. Веднъж някой ѝ беше казал, че мобилните телефони могат да се проследяват дори когато са изключени. Защото Йоаким трябва да е знаел, че или той, или тя са подслушвани. Йоаким бе прекратил разговора заради подслушване. Така нещата се връзваха. А и тя бе започнала да става все по-сигурна, че Ферен и влиятелните му приятели по един или друг начин вероятно стояха зад злополуката с адвокат Кени Бидерман. Не можеше да има друго обяснение. Далайла не вярваше в случайностите, във всеки случай не и в такива. Ферен го е убил. А сега изникваше най-важният въпрос: Къде беше пощенският плик?

Дооправи грима си в банята и разгледа отражението си в огледалото. Външният ѝ вид беше възможно най-добрият след онова, което беше преживяла през последните дни.

Десет минути преди предварително поръчаното такси да дойде, тя слезе на рецепцията. Рецепционистът, която ѝ беше поръчал таксито, беше от Найроби и се казваше Нааман – това беше научила Далайла, след като бе разговаряла за малко с него.

Когато тя се появи на рецепцията, Нааман се усмихна с широка, приятелска усмивка.

– Таксито ви е вече тук – уведоми я той и я проследи с поглед.

Далайла също му се усмихна.

– Благодаря ви.

Черният "Мерцедес" със знак "Такси" на покрива я чакаше отвън. Далайла седна от дясната страна на задната седалка и извади визитната картичка на Бидерман от дамската си чантичка. Подаде я на шофьора.

– До този адрес, ако обичате – помоли тя и се облегна на седалката. Дишането ѝ стана тежко. Болезнените мисли се завръщаха. Видя шофьора да ѝ хвърля бърз поглед в огледалото за обратно виждане.

Минаха през множество дълги тунели. По много начини тя се чувстваше по-безопасно в полумрака, отколкото на силната слънчева светлина.

Не много след като излязоха от последния дълг тунел, шофьорът спря автомобила и леко се обърна към нея.

– В брой ли? – попита той.

-Да, моля. – Далайла хвърли поглед към брояча. Пишеше: "242". Тя извади две банкноти от по двеста и ги подаде на шофьора. Трябваше му много време, за да ѝ върне рестото. Далайла му даде колкото време му беше необходимо. Това беше често използвана техника, за да се накара клиентът да слезе. Но тя нямаше намерения да му дава повече от абсолютно необходимото. Всяка норвежка крона можеше да ѝ бъде от полза. С усилия той преброи рестото, монета по монета, след което ѝ върна визитната картичка. След това се обърна и остана така, изчаквайки я да излезе от автомобила.

Далайла се опита да се ориентира, когато таксито потегли с рев.

Името на улицата и номерът на сградата съвпадаха с тези от визитната картичка. Тя откри домофон с множество звънци. На предпоследното пишеше: Адвокатска фирма Бидерман & Дал. Далайла натисна бутона.

Веднага след това от високоговорителя се чу изпращяване, а след това женски глас, който каза нещо неразбираемо. След това ключалката на вратата забръмча. Далайла бутна вратата. Влезе във входа. Малко по-навътре вляво имаше врата с логото на адвокатската фирма. Почука и отвори вратата.

Масичка от тъмно дърво с голям персийски килим на пода я посрещна на влизане. Младо женско лице, увенчано от дълга светла коса изскочи иззад бюрото.

– Здравейте! – каза тя.

– Здравейте. – Далайла отиде до масичката и дружелюбно се усмихна. Името ми е Далайла Таха.

- Да?

-Аз съм... бях клиент на Кени Бидерман.

Две дълбоки бръчки се появиха между двете идеално симетрични извити вежди.

– А името ви е...?

- Таха. Далайла Таха. Т, A, X, А – спелува ѝ тя буква по буква.

– Момент, моля. – Секретарката се настани зад монитора и въведе името. Тя все още имаше угрижено изражение на лицето, докато гледаше екрана. След няколко дълги секунди вдигна очи. – Не виждам името ви в регистъра с клиенти.

– Възможно ли е той да не е имал време да ме регистрира?

– Да, може би. Кога се срещнахте?

Далайла забеляза, че скептицизмът на светлокосата жена, която седеше пред нея, растеше. Секретарката беше заела отбранителна позиция. Далайла не можеше да чака, трябваше просто да се възползва от шанса.

– Кени Бидерман получи от мен един пощенски плик – кафяв плик за писма, който съдържаше тесте с документи, карти памет и пари – петнайсет хиляди евро. Съдържанието е от изключителна важност за мен. Той го прибра в дипломатическото си куфарче, когато се срещнахме, и обеща да го съхранява в офиса...

– Петнайсет хиляди евро?

– Да, точно. Те бяха аванс. Но парите не са най-важното. Искам само да зная...

Секретарката я спря с дланта на ръката си и се изправи.

– Един момент, моля – отвърна тя и изчезна в първия кабинет в коридора. Тя говореше бързо на норвежки на някакъв човек вътре. След това вратата на кабинета се затвори.

След няколко минути вратата на кабинета отново се отвори. Мъж в костюм излезе отвътре със светлокосата жена. Мъжът се приближи. Не се представи.

– Коя сте вие? – попита той недружелюбно.

– Името ми е Далайла Таха, клиент на Кени Бидерман – отвърна тя и го погледна в скептичните, почти враждебни очи.

– Секретарката ми ме уведоми, че издирвате някакви документи... и пари.

– Да. Бидерман се погрижи за тях заради мен. Чудя се дали са тук, в офиса. Той каза, че ще сложи нещата в сейфа в офиса.

– Знаете ли, че Бидерман е мъртъв?

Тя кимна.

– Няма никакъв плик тук, нито с документи, пари или... – той хвърли поглед към секретарката – карти памет. Аз лично прегледах всички документи и лични вещи на Бидерман тук, в кабинета.

– Той ги сложи в дипломатическо куфарче от метал...

Мъжът се усмихна изкуствено и отново отиде до вратата.

– Съжалявам, но ние никога не сме чували името ви, нито от Бидерман или от някой друг, не сте регистрирана тук като клиент и ние не разполагаме с подобни вещи, каквито описвате в този офис. – Той отвори вратата. – За съжаление, трябва да ви помоля да си вървите.

Далайла усети пристъп на паника да я обзема. Те отричаха всичко и щяха да я изхвърлят.

– Мислите ли, че аз... лъжа?

Мъжът поклати глава.

– Нямам представа. Сега трябва да ви помоля да си тръгнете.

Далайла отиде към вратата.

– Дипломатическото куфарче. Знаете ли...

– Много ви моля – прекъсна я той с престорено дружелюбие, внимателно я хвана за ръката, отведе я през вратата и по-нататък до входната врата и до главния вход. Тя се остави да я водят, тялото ѝ беше вкочанено, не можеше да се възпротиви.

В момента, в който я отведе на тротоара отвън, той я погледна. Очите му се разходиха от голите ѝ колене до гърдите и след това по лицето ѝ.

Тя стоеше като вкаменена.

– Кени си е имал достатъчно проблеми – каза той. – Но сега е мъртъв. Не ни измъчвайте повече. Ние не искаме да имаме нищо общо с вас. Сега си вървете и си намерете други... клиенти.

Когато вратата се затвори, изведнъж ѝ просветна какво мислеше и имаше предвид този боклук. Не можеше да повярва, че е истина.

Колегата на Бидерман и светлокосата секретарка смятаха, че е уличницата на Бидерман. Това си мислеха те – че тя, Далайла Таха, е обикновена уличница.

38.

Беше обедна почивка. Мартин и Андреас бяха ходили до"7-Eleven"[19], който се намираше точно до училището. Така правеха обикновено. Бяха си купили по едно парче пица и кола. Струваше им 110 крони и Мартин плати.

– Ще се наакаме през последните часове – каза Андреас, докато навиваше мазната хартия от пицата на кръгло топче, след което го хвърли към кофата за боклук, намираща се до магазина. Не уцели. – Имаме проучване и обществени науки отново.

Мартин се ухили.

– Ама ти да не помниш програмата наизуст?

Андреас вдигна рамене, но Мартин видя, че се изчерви.

Директорът винаги казваше, че Андреас би могъл да стане отличник в училище и да получава високи оценки, ако положеше поне малко усилия. Но Андреас не се опитваше.

– Какво ще правим? – попита Мартин.

– Локър – каза Андреас. – Носиш ли парите?

Мартин кимна.

Пликът с оставащите девет хиляди евро и почти двайсет и пет крони беше в джоба на капака на училищната му чанта. Не смееше да ги остави у дома. Металното куфарче беше изхвърлил на боклука вчера следобед, а документите и картите памет беше оставил в цялата бъркотия на най-голямото чекмедже на бюрото. Руар не разбираше от техника така или иначе – а документите, които се намираха в металното куфарче не съдържаха нещо, на което Руар би реагирал. Но парите не смееше да остави в стаята си.

Закрачиха един до друг с по една презрамка на рамото, така че раниците им висяха накриво надолу по гърбовете им. И двамата все още държаха в ръце шишетата от литър и половина кока-кола.

– А между другото – каза Андреас и спря. Внезапно се усмихна и се обърна към Мартин. – Гледах разни работи по телевизията вчера. По новините.

– И какво?

– Знаеш, че онзи... – Андреас описа кръг във въздуха с показалеца си, докато мислеше – Ферен – нали така се казваше?

Мартин вдигна рамене. "Аз поне не си спомням."

– Онзи, който се развилня в офиса, знаеш го – онзи, когото качихме в YouTube.

– Да?

– На едно от видеата този Ферен говори с друг човек, спомняш ли си това?

Мартин набръчка чело, опита се да помисли.

– Да...

– Онзи, с когото Ферен разговаря, го даваха по телевизията вчера. Спомням си го. Един министър или нещо такова.

– Министър ли?

– Да! Интервюираха го за нещо в "Преглед на деня". И той беше на същото видео, сигурен съм, заедно с господин Откачалка, Ферен. Напълно сигурен съм.

– Боже мой! За какво разговаряха?

Андреас разтърси глава.

– Да вървим да гледаме видеото, а?

– Не знам. – Мартин потегли.

Андреас го изгледа учудено.

– Страхуваш ли се от него?

Мартин почервеня.

– За кого говориш?

– За доведения ти баща.

– Не ме е страх, мамка му! Не ме е страх от тоя кучи син!

– Тогава да отиваме у вас.

Мартин вдигна рамене.

– Добре. Но ще престанем да пушим и да ядем сладкиши в стаята ми – предупреди тихо той.

– Страхуваш се.

– Не е вярно! – Мартин погледна Андреас и се насили да се усмихне. – Може би трябва да качим и този запис?

Андреас се изкикоти.

- И аз си го помислих.

Мартин остави раницата си на асфалта, сложи вътре наполовина пълното шише, закопча чантата и отново си я сложи на гърба.

– Да тръгваме тогава.

39.

– Много вкусно – каза Ферен и избърса устата си с бяла салфетка. – Трябва да призная, че норвежката храна често ми липсва, когато съм в Судан. Хубава треска, Катрине – каза той и се усмихна на съпругата на министъра на развитието Кристер Холтедал, – чудно хубава.

Холтедал остави вилицата и ножа в чинията.

– Предположихме, че треската ще бъде вкусна, въпреки че е месец, съдържащ "р" в името си.

– Не прави нищо – каза Ферен. – Треската беше превъзходна, идеална.

– Благодаря – каза Катрине Холтедал и наля в чашата бяло вино. Беше работлива и красива жена с румени бузи. Ако не беше големият корем, който почти я правеше да изглежда бременна, щеше да бъде привлекателна, мислеше си Ферен.

Седяха около масата в трапезарията на семейство Холтедал. Живееха в апартамент, който беше семпъл, малко спартански подреден и се намираше в Хьовик[20]. Беше обзаведен с много бяло дърво, килими и картини в пастелни цветове по стените. Катрине беше учителка в средно училище и активно се занимаваше с рисуване през свободното си време. Всяка една картина в апартамента беше нейно дело. И макар че в момента Холтедал беше министър със свой личен шофьор и заплата от почти 700000 на година, нито той, нито съпругата му бяха забравили политическата си позиция в Социалистическата лява партия.

Ферен често биваше канен в дома на семейство Холтедал, когато посещаваше родината си. Познаваха се отдавна. И двамата бяха активни в едни и същи среди и организации за подпомагане на нуждаещите се в течение на много десетилетия, а освен това бяха прекарали известно време заедно.

Когато след многократни обаждания най-сетне успя да се свърже с Холтедал същия следобед, той предложи да вечерят заедно.

– Има важни неща, които трябва да обсъдим – бе му казал Ферен. Отчасти против волята си Холтедал го бе поканил в дома си още същата вечер.

Кристер Холтедал стана от масата.

– Имаше нещо, което искаш да обсъдим, ако правилно съм разбрал – припомни той на Ферен.

– Извинявай, Катрине – каза Ферен с леко отчаяно изражение на лицето, – просто има нещо, което съм принуден да покажа на Кристер – и ни е необходим компютър.

– Ще се престоря, че нищо не се е случило, само този път – усмихна се тя. – Вие работете. В това време аз ще се насладя на чаша бяло вино, докато вие, мъжки шовинисти такива, се върнете, за да измиете чиниите.

– Ще ги измием – каза Ферен и стана. – Благодаря отново за хубавата храна.

Двамата отидоха в кабинета на Холтедал, затвориха вратата след себе си и се настаниха на столове пред компютъра. Холтедал го включи и отвори Internet Explorer.

Ферен дръпна клавиатурата към себе си и отиде на YouTube.

Беше напрегнат. Беше се ужасявал именно от това.

– Влизал ли си в YouTube преди? – попита той.

Холтедал любопитно погледна към екрана.

– Не, никога.

– Всеки, който пожелае, може да качва клипчета там – обясни Ферен. – Повечето неща са за забавление, смешни неща. Малко като онази програма "Най-смешните домашни видеоклипове" по телевизията.

– Гледал съм я – сети се Холтедал. – Какво искаше да ми покажеш? – И той нетърпеливо погледна към Ферен.

Ферен остави ръцете си да лежат неподвижно върху клавиатурата.

- Там има качено едно видео... – Написа "ядосан мъж" в полето за търсене и натисна бутона "търси". Неподвижна картина от видеото се появи. После той го пусна.

На лицето на Холтедал се изписа учудване, след като човекът от клипчето се развихряше все повече и повече и хвърляше неща около себе си, докато няколко секунди по-късно не сграбчи стария и голям монитор от бюрото и не го разби в земята.

Ферен го беше пуснал без звук.

Двамата седяха безмълвни няколко секунди след като видеото беше свършило.

Холтедал бавно се обърна към Ферен, който усещаше, че главата му пуши.

– Това беше ти, нали? – безизразно попита Холтедал.

– Да.

– Какво се е случило?

Ферен дълбоко си пое дъх от дробовете.

– Бях прокълнат.

– Това и аз го разбрах – предположи Холтедал, – но как се стигна да е тук, на сайта?

– Не знам.

Холтедал стана от стола.

– Това беше в твоя офис в Хартум, нали?

– Да.

– И не ти си направил записа?

– Да. – Ферен потъна в стола. Като че ли смисълът на видеото едва сега му беше просветнал. Гробовното изражение на лицето на Холтедал накара всичко да изглежда много по-лошо, отколкото досега му се беше струвало. Холтедал като политик, естествено си мислеше какви последствия би могло да има това за него.

– Има ли и други записи?

– Не знам да има. Засега.

– Засега? – Холтедал започна да крачи неспокойно напред-назад на малкото пространство по пода. – Знаеш ли кой може да го е направил?

– Да. Не може да е никой друг, освен Далайла, моята секретарка. Тя е направила записа, убеден съм. Вероятно се е съюзила с някой, който да го качи в Интернет. И има един очевиден съюзник.

Холтедал спря.

– Йоаким Жаклин?

– Кой друг?

– По дяволите! – Холтедал внимателно захапа външната страна на показалеца си, докато замислено гледаше в празното пространство.

– В най-лошия случай това е предупреждение. Съобщение къде е било заснето видеото е било изпратено на служебния ми имейл в Хартум. Джон ми се обади и ми каза.

– Но няма нищо друго... засега.

– Не. – Ферен използва мишката, за да смени картината на екрана с началната страница на Холтедал: nytid.no.

Ферен имаше категорично мнение за това какво трябваше да прави сега Холтедал, но най-много искаше той сам да стигне до заключението, без намеци. Щеше да бъде по-ефективно, ако Холтедал усеща, че взима решенията си сам.

– Но смятам, че е въпрос единствено на време преди да се появи още. Ако първо не излязат с някакво искане.

– Искане? Какво искане?

Ферен вдигна рамене.

– Йоаким е там от четири години. Може би вижда възможност да се самоизтъкне. Човек никога не знае. Може би... – той изръкомаха – искане за пари.

– Мисля да приключим тук – отсече Холтедал.

Ферен го погледна с изумление.

– Това са само спекулации. Може да е извършено, доколкото знам, от хора, които искат да се пошегуват с теб. И не е задължително да е нещо сериозно.

Ферен стана бавно от стола. Сърцето му силно биеше в гърдите.

– Но... ти трябва да направиш нещо.

– Какво?

Ферен вече нямаше избор. Трябваше да го каже:

– Закрилата на полицията. Трябва да ги предупредиш, да ги накараш да открият кой стои зад това. Като мен и ти знаеш, Кристер, че нещата може да се влошат, а тогава, доколкото знам от опит, може да е твърде късно.

За първи път, откакто бяха влезли в стаята, Холтедал се усмихна.

- Арве, честно ти казвам. Полицията може да направи малко с това видео. То касае теб и може да е качено от някой в Судан. И вие имате интернет там. "Полицейска закрила" – изсумтя той.

Ферен усети как ризата му се впива в раменете.

– Трябва ли да ти напомням какъв е залогът?

Холтедал бързо се усмихна. След това се втренчи отново със сериозно, разсеяно лице в нищото пред себе си.

40.

Веднага след това Ферен потегли. Катрине се беше заела с миенето на чиниите. Естествено. От време на време тя обичаше да прави тези половинчати опити да се откроява като пълнокръвна феминистка. Всъщност тя беше по-традиционна домакиня от повечето други и се беше примирила с ролята на жената, която е била модерна по-скоро през 60-те години. Но Кристер Холтедал никога не го споменаваше. Той с радост пропускаше да се занимава със своята част от домашните задължения.

Точно след вечерната емисия новини в единайсет часа Катрине каза, че ще си ляга. Холтедал целуна съпругата си по бузата и се върна обратно в кабинета си. Той обеща да приключи вечерните задачи до час – този час Катрине обикновено използваше, за да чете в леглото, преди да заспи. Обичаше той да е там, до нея в тясното двойно легло, което бяха задържали още от студентските години в Блиндерн[21]. Дори след всичките тези години те спяха съвсем близо един до друг. Така чувстваха някаква сигурност. Може би това беше вид заместител на децата, които така и не създадоха.

Холтедал включи компютъра, влезе в Интернет и намери видеото в YouTube. Увеличи образа, така че да стане на цял екран, включи звука и изгледа записа, дълъг една минута и половина, три пъти един след друг. Не беше възможно да се разбере какво казваше Ферен, само ставаше ясно, че крещи.

Холтедал не можеше да не се усмихне. Това беше забележителен пристъп на ярост. Никога не беше виждал Ферен в такава светлина. Сърдит да, но никога в неконтролируем пристъп на ярост. По-скоро точно обратното – отчасти младежкото му лице винаги грееше от душевен мир, който Холтедал беше убеден, че се дължеше на вътрешен мир и религиозни убеждения. До днес.

Чудеше се какво беше отключило тази агресия. Което му напомни, че човек всъщност не познава хората, които го заобикалят, или във всеки случай не достатъчно добре. Всички ние крием нещо. Самият той често използваше Интернет в късните часове на нощта, за да гледа порно, и се радваше, че никой не подозираше това. Не знаеше как би реагирала Катрине, ако разбереше – с ярост, с разочарование? Може би беше прекрасно, че хората не знаеха всичко един за друг. Но на Ферен трябва да му бе коствало много, за да вземе решението да му покаже видеото – Ферен, който винаги бе искал да изглежда благовъзпитан, спокоен, балансиран и набожен.

Холтедал сдържа прозявката си с ръка и отново намали формата на видеото. Хвърли поглед към другите клипчета, които се показваха, и внезапно усети болка в гърба. Сякаш някой беше забил шило между плешките му. Притаи дъх.

Вдясно от видеото с Ферен имаше списък с други клипчета. Беше се появило ново през последните часове, сигурен беше в това. Нямаше го, когато за последно бяха тук.

Бавно издиша въздуха между опънатите си устни. Като че ли тялото му беше обявило тревога – защото там, най-долу в десния ъгъл на екрана имаше картинка с ново видео – с лошо качество, но достатъчно ясно.

Картинка с неговия лик и Арве Магне Ферен.

Не знаеше дали има смелостта да го пусне – да сложи курсора върху картинката и да натисне лявото копче на мишката. Но знаеше, че няма никакъв избор, трябваше да го направи.

Холтедал сложи треперещата си ръка върху мишката, насочи курсора към картинката, пое си дъх с хълцане и отново натисна с десния показалец.

За пореден път притаи дъх.

Видеото се зареди и тръгна в същия размер, в който и видеото с Ферен. Записът тръгна.

Видя себе си и Ферен да седят от двете страни на заседателна маса в офиса на Ферен в Хартум, и двамата в профил. Двамата се смееха – някакъв престорен смях между двама конспиратори.

Холтедал увеличи звука.

– Стигнахме толкова далече. Скоро трябва да празнуваме – чу се да казва той.

– Имаме да направим още няколко стъпки – каза Ферен. Холтедал се хвана за челото и трескаво се опита да се сети кой разговор беше това и за какво бяха говорили.

– Следващата седмица ще заминаваш за Осло? – чу се да казва във видеото.

– Добре. Тогава със сигурност ще направим празнична вечеря. Катрине ще сервира.

– Имаш фантастична съпруга – каза Ферен и двамата се засмяха прекалено весело и победоносно. Холтедал потръпна, натъжи се и вдигна рамене. Беше болезнено да го гледа.

– Може да се разменим за малко – чу се да казва и тогава още повече се засмяха. Винаги бе имал очи за младата, дългокрака красавица, за която Ферен беше женен. Но тук, на видеото, това беше очевидно и изглеждаше направо ужасно. Звучеше напълно идиотски.

Холтедал гледаше с отчаяние как продължаваха да бърборят като двама заговорници. И сега той си спомни разговора им. Трябва да се беше провел преди поне две години.

Но най-лошото дойде накрая.

Ферен каза:

– Впрочем, аз имам предложение за име – операция "Дракон", какво мислиш?

Холтедал се видя как го гледа, изпълнен с очакване.

– Операция "Дракон"?

– Наименование, изпълнено с чест – рече Ферен. – Нищо друго не е обвързано с толкова много символика и мистика, колкото драконите.

– Защо не? Името не обижда никого.

– Тогава то да остане?

Името беше избрано там и тогава. Холтедал добре си го спомняше. Там и тогава топсекретната операция беше кръстена Операция Дракон.

Двамата се засмяха още веднъж.

Холтедал стаи дъх. Нямаше смелост да догледа продължението на видеото. За Бога, надяваше се да не разкрият повече.

Но друго не беше казано за операция "Дракон", защото се чу как някаква врата се отваря и след това се разнесе непознат женски глас. И той, и Ферен се обърнаха към тази, която току-що беше влязла. Холтедал си я спомняше – личната секретарка и асистентка на Ферен, Далайла Таха.

Веднага след това видеото свърши.

Холтедал остана неподвижно няколко минути, докато гръдният му кош се надигаше и спадаше. Силно си пое въздух. След това грабна телефонната слушалка и набра някакъв номер.

Веднага след това от другата страна вдигна министърът на външните работи Уле Юхан Баке.

– Ще се срещнем утре сутрин рано... – обяви Холтедал. – Да, първо трябва да поговоря с теб, преди да изчезнеш по срещи до края на деня. Важно е.

41.

 Улав изгаси цигарата и притвори обратно прозореца.

Всъщност е загуба на време да седя тук, мислеше си той. Йоаким е наясно, че го следят. Но той не беше успял да открие кой е по петите му, Улав беше напълно сигурен в това. Улав внимаваше често да сменя както автомобила, така и дрехите, така че за Йоаким да бъде трудно да разбира кога го наблюдаваха и кога успяваше да се движи свободно.

Точно сега той разполагаше с четирима мъже, ангажирани през цялото време със задачата, включвайки и себе си. Двама, които все още търсеха Далайла Таха и един компютърен специалист, Трюлс Викен – самоук компютърен неудачник с офис у дома и шепа редовни бизнес клиенти, в това число и фирмата на Улав за разследване – те бяха назначени да проследят кой беше качил видеото в YouTube. Трюлс взимаше по 750 крони на час, плюс ДДС. Но досега Улав бе издал фактура на Ферен за 900 плюс ДДС за това, което беше малко отгоре и за него.

Когато Трюлс и Улав изгледаха видеото за пръв път, не можеха да направят нещо друго, освен да се засмеят, макар че Ферен стоеше там със скована маска на лицето. Ферен изглеждаше замаян от лудост, когато беше побеснял в собствения си кабинет. Нищо чудно, че искаше да махнат видеото и да хванат онзи, който го бе заснел. Улав нямаше представа какво щеше да прави Ферен, ако успееха да проследят онзи, който стоеше зад това, но от клипчето можеше да се съди, че Ферен притежаваше огромен темперамент. "Благодетел" и "благословията на суданския народ", както пишеше в последната статия от вестника, която беше прочел за него.

Бог да ни е на помощ, мислеше си Улав.

Смени позата, в която седеше в автомобила, и забеляза една сянка, която се движеше в кухнята на Йоаким. Той все още беше там.

Вчера беше следил Йоаким до филиала на банка "ДНБ Норвегия" на улица "Кунгенс гате", но го изгуби, когато изчезна на спирка "Площад "Егер". Но бе намерил следата четирдесет и пет минути по-късно, когато чипът за проследяване, предварително сложен от него с мощен магнит под колата под наем на Йоаким, бе индикирал чрез джипиеса, че колата му отново бе в движение. След това бе последвал него и онова момче, което сега знаеше, че бе Хенрик, синът на Йоаким. Беше взел някакви телефони от указателя, както и училището, от което младежът бе качен. Това, което порази Улав, когато наблюдаваше двамата, беше тази странна, дистанцирана връзка, която имаше между тях. Почти не си комуникираха, нито вербално, нито невербално.

Улав усети слабото вибриране на телефона върху бедрото си. Извади мобилния от джоба си, погледна дисплея и нагласи хендсфрийто.

– Здравей, Трюлс – започна той. – Нещо ново?

– Не е лесно да се разнищи това тук – чу да казва Трюлс на бавния, режещ арендалски[22] диалект.

– Нали? – Улав въздъхна. Много се беше надявал Трюлс да успее да разреши тази плетеница с YouTube бързо, така че да отиде при Ферен с добрата новина, преди да е изпратил първата фактура.

– Много е лесно да се регистрираш, за да качваш видеа. Човек се регистрира само с имейл адрес. – Дълга пауза. – А имейл адрес можеш да си направиш където и да е, без да се налага да издаваш самоличността си. Ако искаш да се скриеш, можеш да го направиш. Не е нещо трудно, схващаш ли?

– Какво да правим?

– Не знам. – Отново дълга пауза. – Този твоят клиент, той може би може да махне видеото. Но вероятно се нуждае от адвокат и трябва да се аргументира с авторски права и подобни глупости. Не знам дали ще стане.

– Не е възможно да се проследи самоличността на онзи, който е създал видеото ли?

– Тогава се нуждаеш от уведомление и съдебна заповед – в САЩ – и тогава полицията ще може да проследи IР-адреса на компютъра, от който е бил изпратен файлът. Но ще отнеме време, това е единственото, което знам със сигурност, но всъщност се съмнявам дали ще ти позволят заради подобно видео. Това не е порно с деца или нещо такова.

– По дяволите. – Улав видя Йоаким да минава покрай вътрешната страна на кухненския прозорец. – Помъчи се още малко – помоли Улав, – опитай да откриеш шорткът или нещо друго. – След това прекрати разговора, грабна пакета за пушене и си зави нова цигара.

Улав поседя още малко в колата, когато малко по-късно друг автомобил с двама души на предните седалки се появи. Те погледнаха вляво, към прозорците на първия етаж на най-близкия жилищен блок. Прозорецът на Йоаким. Паркираха колата на няколко места от Улав, излязоха и бързо се насочиха към блока.

Улав разбра веднага. Усещаше миризмата на тези хора от километри.

Бяха от полицията.

42.

Хотелската стая я изпълни с клаустрофобично усещане. Не знаеше колко още щеше да издържи да стои там. Алтернативите не бяха много, по-скоро беше само една. Трябваше да намери Йоаким.

Една млада жена от румсървиза току-що беше донесла сандвич, кафе и минерална вода в стаята. Сандвичът нарастваше в устата ѝ и тя се справяше трудно с преглъщането. Но в стомаха ѝ вече бяха по-голямата част от кафето и малко от водата.

Далайла седна на ръба на леглото със стария си мобилен телефон в ръка. Включи го. На дисплея видя, че телефонът се върза към норвежкия телефонен оператор "Теленор". Подскочи, когато острата и силна мелодия на телефона за входящи съобщения изведнъж звънна.

Нов есемес. Тя го отвори.

Моля обадете се на Джо на 43266770 възможно най-скоро.

Бързо записа номера. Остана, без да помръдне, няколко секунди, но нямаше повече нови съобщения. Затова изключи отново телефона.

Погледна към бележката със записания номер и изведнъж усети да напират сълзи. Той ѝ беше дал нов мобилен телефон. Като че ли дихателните пътища се отвориха и изведнъж тя отново можеше да си поеме достатъчно въздух с дробовете. Представата, която имаше, беше правилна.

Йоаким не искаше да разговаря с нея от стария си мобилен телефон. Знаеше, че го подслушват.

Загледа се в номера. Дали да използва своя телефон или да звънне от хотелската стая? Изтри сълзата, която се бе стекла по бузата ѝ.

Внезапно се изплаши. На вратата се почука, сякаш някой удряше по нея със стиснат юмрук. Далайла стана и не помръдна, всичките ѝ сетива бяха отворени. С колебливи стъпки отиде до вратата. Изведнъж отново се почука три пъти, удари върху дърво, които този път бяха по-силни.

Тя се долепи плътно към вратата и погледна през шпионката.

Разпозна го веднага. Нааман, рецепционистът от Найроби. Единствения човек, с когото бе обменила няколко приятелски думи, откакто беше пристигнала в страната.

Далайла отвори вратата.

-Да? – каза тя.

Нааман се приближи една крачка, бързо се усмихна и заяви:

– Бихме ли могли да разговаряме, госпожо?

– Разбира се. – Тя мина леко встрани и го пусна да влезе, гледайки го с учудване.

– Бъдете така добра да затворите вратата – помоли той.

– Има нещо, което трябва да ви кажа.

Далайла усети убождане в областта на корема, когато го погледна в неспокойните му очи.

– Тъкмо сега тук беше един човек, който питаше за вас, от полицията – показа ми ваша снимка.

Далайла закърши ръце една в друга.

– Да?

– Казах, че никога досега не съм ви виждал.

– Благодаря, Нааман – каза тихо тя, докато ушите ѝ бумтяха.

– Отказ на разрешението за престой?

Далайла за момент погледна объркано мъжа пред себе си. След това кимна.

Значи това си мислеше той.

– И аз самият минах през такъв период – обясни той.

Далайла кимна.

– Просто исках да ви го кажа. Не знам доколко сте в безопасност повече тук.

43.

Йоаким се вгледа учудено към вратата, когато на звънеца се позвъни. Опита се да помисли кой ли можеше да е, но не успя да се сети за някакви смислени предположения. Отиде към домофона до входната врата и вдигна слушалката.

– Ало?

Йоаким дочу свистене във високоговорителя от коли, които преминаваха, а след това ведър мъжки глас:

– Йоаким Жаклин?

– Да?

– Ние сме от полицията. Дали ще може да поговорим за кратко?

Йоаким прехапа долната си устна, докато мислите вилнееха в главата му.

– За какво става въпрос?

– Малко е непрактично да стоим тук отвън и да говорим. Бихте ли ни пуснали вътре?

Йоаким се поколеба.

– Тук ли сте? – чу той да казва веселият глас.

– Един момент – отвърна Йоаким – сега слизам.

Взе ключовете от кухненския плот, намъкна си обувките и излезе.

Бяха застанали точно отпред. Никой от тях не реагира, когато се появи на вратата. И никой от тях не попита дали той е Йоаким Жаклин. Веднага го познаха. Това означаваше, че имаха негова снимка. Йоаким се зачуди коя – от стара изрезка от вестник, от регистъра на Юлешму или от наблюдението им?

– За какво става въпрос?

– Няма ли да е по-добре, ако влезем у вас – предложи онзи, който бе говорил по домофона. Беше дребен, късо подстриган и обут в дънки, които може и да са били модерни през осми век. Колегата му носеше костюм без вратовръзка и беше малко по-висок. Костюмираният стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше Йоаким с интерес.

– Бихте ли се представили? – попита Йоаким.

– Разбира се. Да – отвърна мъжът в костюма, извади карта от вътрешния си джоб и я подаде на Йоаким със същия настоятелен, любопитен поглед.

Името му беше Алф Хауге. Йоаким подаде ламинираната карта със снимка и логото на полицията отзад.

– Предпочитам да говорим тук – възпротиви се Йоаким.

– За какво се касае?

– Защо сте така агресивен? – попита го ведрият глас.

Йоаким се усмихна.

– Агресивен ли?

– Иска се елементарна учтивост, за да пуснеш в дома си хора, които са дошли на посещение при теб, не е ли така?

Йоаким предпочете да не отговаря. Вдигна вежди и гледаше ту единия, ту другия. Облеченият в костюм мъж направи крачка напред. След това извади лист хартия от вътрешния си джоб и го поднесе на Йоаким.

Беше снимка. Йоаким я разгледа по-отблизо. Усети как топла вълна преминава през главата му, когато видя кой беше мъжът на снимката.

Беше Арве Магне Ферен – в кабинета си. Йоаким беше влизал в този кабинет сигурно стотици пъти. Изглеждаше сякаш Арве се канеше да хвърли нещо, което държеше в ръката си. Йоаким се вгледа по-внимателно в снимката, но не успяваше да различи какво имаше Ферен в ръката си. Лицето му беше свито, може би яростно.

Йоаким вдигна очи.

– Да?

Те го зяпнаха, изсмукаха от него и най-незабележимата реакция.

– Има ли нещо, което бихте искали да ни кажете? – попита го мъжът с ведрия глас.

Йоаким поклати глава.

– Нищо особено.

– Виждали ли сте тази снимка преди? – попита костюмарът.

Внезапно се чу рингтонът на някакъв мобилен телефон. И тримата погледнаха нагоре към отворения прозорец над тях, откъдето идваше звукът.

Йоаким трепна, вътрешно проклинаше. Звъненето беше от новия му телефон. Единственият, който имаше новия му номер, беше Далайла. Сигурно беше тя. Насеченият рингтон продължаваше да звучи.

– Вашият ли е? – попита човекът с ведрия глас и се усмихна. – Ако искате, изтичайте догоре и вдигнете.

– Не е необходимо – обясни Йоаким.

– Сигурен ли сте? – попита костюмарът.

Най-сетне телефонът престана да звъни.

– Защо ми показвате тази снимка? – зачуди се Йоаким.

– Чували ли сте за YouTube, Йоаким? – попита полицаят в костюма.

– Естествено.

– Снимката, която ви показах, е от кратък видеоклип, който е качен там. Чудехме се дали знаете нещо за него. Дали знаете кой го е заснел.

Йоаким поклати глава, местейки поглед от единия към другия.

YouTube? За какво, по дяволите, говорят тези?

- Далайла Таха – рече мъжът с веселия глас. И той пристъпи напред.

– Нея я познавате, нали така?

Йоаким си пое дълбоко въздух.

– Да. Но приключих с всичко това. И вие добре го знаете. Излежах си присъдата. Повече не искам да имам нищо общо с това. То е минало. Сега трябва да ме оставите на спокойствие.

Никой от тях не отговори. Наблюдаваха го.

– В нищо не съм обвинен, нали?

Костюмираният леко поклати глава и изви надолу ъгълчетата на устата си.

– Нещо друго? – попита Йоаким и махна с ръце.

– Имате ли нещо общо с това видео? – попита полицаят с приповдигнатия глас.

– Въпрос на време е да разкрием самоличността на онзи, който стои зад това. Ако това сте вие, то тогава...

– Тогава какво?

– Тогава ние бихме искали да ни разкажете за това тук и сега. Ще направи нещата много по-лесни както за вас, така и за нас.

– Нямам представа за какво говорите – обясни Йоаким – въобще не разбирам, по дяволите.

Костюмарът вдигна рамене.

– Добре, ние само се чудехме – отвърна той и се усмихна.

– Но моля ви, свържете се с нас, ако имате да ни разкажете нещо. Скоро пак ще се чуем, Йоаким.

Те му се усмихнаха, кимнаха му и си тръгнаха.

Йоаким влезе вътре. Веднага след като заключи вратата след себе си, изтича нагоре по стълбите, влезе в апартамента и взе мобилния телефон.

Входящото обаждане беше от непознат номер, съдържащ числото 22.

Йоаким изруга. След това се обади на номера. Тогава чу:

– Хотел "Рика Хелсфюр", заповядайте – и затвори.

Или беше грешка, или Далайла му бе звъняла от хотелската стая. Там ли живееше тя? Ако отидеше там и се окажеше, че живее в хотела, щеше да я издаде. Следяха го и той никога не можеше да бъде на сто процента сигурен, че се е отървал от тях, затова реши да изчака, да изчака, докато тя не звънне отново.

После включи компютъра и отвори youtube.com.

44.

 Нааман носеше куфара ѝ. Вървеше отпред и ѝ показваше пътя през задното стълбище на хотела.

Той я беше посъветвал да не се показва в никоя от обществените зали. Полицаят, който бе идвал и бе разпитвал за нея, изглеждаше подозрително и бе прекарал известно време около входа, преди да си тръгне. А доколкото Нааман знаеше, той можеше да се е върнал и сега да седи и да я наблюдава от някой автомобил на паркинга отвън.

Заплащането за хотелската стая те извършиха във всекидневната на персонала. След това той я изведе до рампата отзад, където ѝ беше поръчал такси.

– За съжаление, не мога да направя нищо повече за вас – прошепна той, докато ѝ носеше куфара надолу по стъпалата от страната на рампата. – Не ми се иска да имам нищо общо с полицията – каза той. – Ако ме разпитват за нещо такова, ще им кажа, че не знам нищо по въпроса. Може би ще ме арестуват, ще ме екстрадират.

Двамата се целунаха по бузите.

– Много благодаря – каза Далайла.

– Къде ще отидете? – Той я погледна обезпокоено.

– Не знам. Трябва да си намеря място, където да живея.

– Шофьорът на таксито е мой братовчед – прошепна той, докато крадешком се огледа наоколо. – Помоли го да те закара на някое място за нощуване в Гренландия. Там е по-лесно да изчезнеш сред множеството – за такива като нас. – Той леко се плесна по бузата.

– Гренландия? – зачуди се тя.

– Почти – отвърна той и се усмихна. – Ще му кажа. Той сега ще дойде – обясни Нааман.

Чуха дизелов двигател да приближава. Секунди по-късно една сива "Тойота" се появи по асфалтираното място пред тях.

Нааман заговори тихо на таксиметровия шофьор – африканец, докато оставяха куфара ѝ в багажника на автомобила.

После тя влезе в колата и веднага след това потеглиха.

45.

 – Как е могло да се случи това? Този разговор... Министърът на развитието Холтедал усети, че бузите му пареха, и знаеше, че това се вижда. Беше болезнено наясно кога те ставаха огненочервени. Той се усмихна скептично и поклати глава.

– Как? Това беше личен разговор в кабинета на Арве. Никой от нас не би могъл и да помисли, че вътре има камера... и че някой снима.

Седяха в кабинета на министъра на външните работи. След като Уле Юхан Баке изгледа видеата, веднага отмени срещите за същия следобед, за да се опита, заедно с Холтедал, да добие представа за последствията и да планира необходимите мерки.

Министърът на външните работи Бакке погледна неодобрително към своя колега от правителството. Черните вежди се превърнаха в два удебелени ъгъла над очите му. Нетърпеливо забарабани с пръсти по ръба на масата.

– Това е немарливост. Бил си в кабинета на Ферен. А както знаем, той самият би могъл да има интерес разговорите с теб да се записват. Той получава огромни средства за помощи за своите организации... Не бива да говориш с него по този начин. Вие имате прекалено близки взаимоотношения. Разбираш ли какво имам предвид? Компрометиращи са, Кристер.

Кристер Холтедал изсумтя.

– Компрометиращи? Това беше изключително личен разговор, който...

– Който казва много за взаимоотношенията ти с Ферен, Кристер. Трябва да поддържаме възможно най-професионални отношения със сътрудниците си. Да ги държим на поне една ръка разстояние. Можем само да се молим на Господ пресата все още да не се е домогнала до това... видео. А да не говорим за клипчето, в което Ферен побеснява. – Уле Юхан Баке поклати глава. – Човекът изглежда напълно превъртял.

Холтедал кимна. Министърът на външните работи имаше право. Когато, а не ако това стигнеше до пресата, щеше да му стане тясно около врата. Всичко, което можеха да направят сега, беше да предприемат мерки за ограничаване на последствията. Беше единствено пожелателно мислене да се вярва, че не пресата се беше заела да работи върху това. Първото запитване от тяхна страна можеше да се появи всеки момент.

На вратата на кабинета леко се почука.

– Да? – извика Бакке с раздразнение.

Секретарката му подаде глава вътре.

– Един човек от полицията е тук.

– Добре. Пусни го да влезе.

И Бакке, и Холтедал станаха от столовете си и зачакаха, когато един як мъж в светъл костюм се появи. Здрависаха се. Полицаят се представи като Атле Скор и даде и на двамата по една визитна картичка.

Настаниха се около заседателната маса. Холтедал усещаше още по-силно парене по лицето, ако изобщо това беше възможно. Скор носеше със себе си папка за документи, която остави до стола си.

– Да, Скор – каза Бакке и облегна гърба си назад. – Предлагам ви да започвате. Какво имате да ни разкажете?

Скор подпря лакти на ръба на масата и разгледа другите двама подред.

– Да, мога да започна. – Говореше тихо. Холтедал трябваше почти да се напряга, за да чуе какво казваше мъжът.

– Накарахме YouTube да премахнат видеата от своите интернет страници с аргумент за националната сигурност.

Бакке пое въздух с облекчение.

– Това е хубаво. Вие проверихте дали те наистина са ги свалили, нали?

– Сега са изтрити – успокои ги Скор.

Холтедал въздъхна успокоен и се усмихна.

– И в момента водим диалог с YouTube да позволят достъп до IР-адреса на онзи, който е качил видеата. – Той погледна към Холтедал. – Това е правен въпрос и може да отнеме време. Нямаме никакви непосредствени методи, за да принудим регистрирана в чужбина компания да даде свободен достъп до подобна информация. Трябва да се следват определени юридически правила. Но работим по въпроса.

Бакке и Холтедал кимнаха.

– Освен това проведохме разговор с Йоаким Жаклин.

– Как мина? – попита заинтригувано Холтедал. Аленият цвят по бузите му бе започнал да избледнява.

– Разбрахме малко. Но ако той е снимал клипчетата, сега ще бъде още по-внимателен, при положение че знае, че го следим.

– Значи нямате никаква следа? – попита Бакке.

– Не – отвърна Скор. – Не знаем дали Йоаким Жаклин стои зад това, или е бил някой друг.

– Можете ли да ни кажете нещо за това... кой би могъл да е гледал видеата? – попита Холтедал.

– Не, не можем. За съжаление, може да е бил всеки – от която и да е точка от земното кълбо.

– Да му се не види.

– Но от това, което успяхме да видим – продължи Скор, гледайки ту единия, ту другия никое от клипчетата не разкрива нещо особено дискредитиращо, макар че именно с това се бяхме аргументирали пред "YouTube".

– Прав сте – заяви Бакке. – Но онова, което ме тревожи, е дали няма да се появят още материали, дали това не е било само предупреждение... за задаващото се.

– Операция "Дракон"? – попита Скор. – Използвана за изнудване?

– Възможно е. – Министърът на външните работи Бакке дълбоко си пое дъх. – Един наистина ужасяващ сценарий.

46.

 Мислите за часовете, прекарани заедно с Хенрик, го тревожеха. Йоаким негодуваше, вътрешно трепереше от картините, които се появяваха в главата му. Хенрик, който избягваше да го гледа, тихият му отказ на всяко предложение, затвореното поведение, стената, която той беше издигнал около себе си и която Йоаким не знаеше как да събори. Толкова силно искаше да прегърне слабото малко телце, да го притисне към себе си. Но дистанцираното поведение възпираше Йоаким. Все още. Беше прекалено рано. Или точно това трябваше да направи? Да го обгърне с ръце?

За колко ли от това беше виновна Анжелика? Как ли го бе представяла на Хенрик през цялото това време? Каква ли картина, образ бе изградила в съзнанието на момчето?

Когато накрая Йоаким закара Хенрик до дома му и го остави на петдесет метра от къщи, той попита сина си дали не може двамата отново да се видят. "Така ми се иска да прекарваме повече време заедно" – бе казал той на сина си. Но Хенрик не му отговори. Побягна към редицата от къщи.

Йоаким седя в колата дълго след като Хенрик беше изчезнал – с опряно чело върху сгънатите на волана ръце. Не знаеше как да успее да си възвърне контакта с Хенрик, нито пък вече имаше някаква представа как да успее да изпълни плана си.

Йоаким излезе от апартамента си, обиколи паркинга и погледна в паркираните автомобили, които стояха там. Не виждаше никого. Затова влезе в своята кола и потегли по път Е18 на юг. Часът минаваше един следобед и трафикът все още не беше натоварен.

През последните няколко часа беше започнало да се заоблачава – тежки, тъмни облаци се появиха от север. Те закриха слънцето и донесоха със себе си студен вятър. Въздухът беше станал осезаемо по-хладен. На арматурното табло градусите бяха паднали до осем.

Моментът за предаването беше точно в 17 часа.

Бяха се разбрали за време и място още преди три месеца.

Половината от сумата – 10000 крони – беше платена по сметка на Андре в Кроксрюд от средства, които той беше взел от собствената си сметка по време на отпуск. Другата половина той трябваше да доплати днес на еднояйчния близнак на Андре – Андеш, като му ги предаде на ръка.

Йоаким държеше огледалото за задно виждане под око. Автомобилите се плъзгаха на бързи потоци в четирите ленти на магистралата с очевидно незаинтересуваните шофьори зад волана, потънали в мислите си. Човекът, който караше след него, можеше да е всеки и никой. Знаеше, че може би бяха инсталирали проследяващо устройство на автомобила му.

Беше принуден да се подсигури, че те нямаше да са наблизо, когато предаването на парите станеше. Трябваше да бъде възможно най-сигурен.

На седалката до себе си беше оставил двата включени мобилни телефона. Все още нямаше скорошни обаждания на новия телефон. Но той знаеше, че тя можеше да се опита да се свърже с него на този номер във всеки един момент.

Йоаким зави надясно точно преди моста над фиорда Драмен и пое към центъра на град Драмен. След кратко търсене откри свободно място за паркиране на една задна уличка, сложи и двата мобилни телефона в джобовете на якето си, заключи автомобила и пое по посока към улиците из центъра. В един банков филиал изтегли десет хиляди крони в брой. От банкомат изтегли още шест хиляди. После отиде до жп-гарата и купи еднопосочен билет до Осло.

Петдесет минути по-късно слезе от влака на гара "Национален театър". Затича се успоредно на перона към изхода до "Парквайен", пресече улица "Хенрик Ибсен" и се насочи към "Акер Брюге".

Десет минути по-късно беше на борда на малкия локален ферибот, който плаваше между "Акер Брюге" и Бюгдьой[23]. Имаше само деветима души на борда – възрастна двойка, която беше взела със себе си раници и велосипеди; майка и баща с две непълнолетни деца, продавачът на билети и капитанът. Това бяха всички.

Йоаким седна на една от пейките на кърмата на ферибота и заразглежда останалите пасажери, които заради хладния полъх на вятъра бяха решили да влязат вътре. Трудно можеше да заподозре някого от тях, че го преследват, и тихичко се помоли да е прав.

На кея на Бюгдьойне, пред Норвежкия морски музей Йоаким слезе. Там стояха пет-шест души, които чакаха да се качат на борда. Освен него слезе и възрастната двойка с велосипедите. Спряха за малко по кея, извадиха помпа и мъжът напомпа своята задна гума, докато жената го чакаше. Йоаким реши, че тези двамата бяха безопасни и безинтересни.

Хвърли бърз поглед към ръчния си часовник, когато слезе от кея и стъпи на твърда земя. Часът тъкмо беше минал четири и половина и оставаха още трийсет минути до срещата и предаването на парите.

Мина покрай паркинга и музея, стигайки до широката алея. Малко по-нататък спря и се обърна. Появи се един автомобил. Не успя да види шофьора, но малко дете притисна носле към страничния прозорец на задната седалка и го зяпна с любопитни очи. Колата спря на паркинга, обърна и се върна обратно. Тя наново мина покрай Йоаким, който междувременно остана на мястото си. Този път Йоаким забеляза шофьора – жена на средна възраст, която беше дръпнала седалката си много напред, така че воланът почти опираше в гърдите ѝ.

Йоаким продължи още няколко метра по-нататък, обърна се и се върна обратно.

Точно в 17 часа отиде на главния вход на музея. Заплати 40 крони за билет и влезе във фоайето на музея.

Оставаше един час до затварянето и имаше малко хора. Йоаким се придвижваше бавно, докато разузнаваше с поглед и се спря, доста явно, до една от големите витрини с модели на кораби. Престори се, че изучава един от корабите с огромен интерес. Няколко секунди по-късно забеляза сянка зад себе си и един мъж застана до него. Стояха един до друг и се взираха в детайлно оформения товарен кораб.

"В теб ли са парите?" – прошепна мъжът, без да отклонява очи към Йоаким.

Йоаким му хвърли поглед. Никакво съмнение. Това беше Андеш, братът близнак на Андре, който се намираше там, заедно с Йоаким. Андре бе лежал три от осем години заради въоръжен грабеж. Андеш имаше абсолютно същите черти на лицето, но косата му беше по-дълга. "Отивам до тоалетната. Ела след три минути" – заяви Йоаким и тръгна.

Андеш не изчака трите минути, влезе в тоалетната веднага след Йоаким. Там двамата бяха сами.

Бързо размениха пощенски пликове и провериха дали съдържанието им беше наред.

Андеш преброи десет банкноти от по хиляда крони, а Йоаким провери двата фалшиви паспорта със снимки на него самия и на Хенрик.

Според паспортите двамата се казваха Ерик и Хенрик Олсен.

47.

 Файте-Йон живееше на първия етаж в най-разнебитения блок наоколо. Живееше заедно с майка си, а стаята му имаше изглед право към мръсотията и шума отвън.

Мартин беше идвал при него само няколко пъти. Двамата се познаваха още от трети клас, когато Файте-Йон и майка му се преместиха в Осло, в този блок, точно до онзи, в който Мартин живееше. В шести клас Файте-Йон започна в 6 Д, класът на Мартин. Той дойде от 6 Б, но там имаше прекалено много деца, които го малтретираха.

За щастие, не след дълго Файте-Йон успя да се отърве от диалекта, който използваха в Алта – той и майка му идваха оттам. Сега той говореше почти правилно, но не съвсем. Все още имаше някои неща в гласа му, които ставаха доста отчетливи, когато той се вълнуваше за нещо. Тогава финмаркския диалект се засилваше.

Файте-Йон беше вече пълен, когато се премести тук, но не беше особено отслабнал с годините. Сега сигурно тежеше доста над сто килограма и приличаше много на майка си. Джобовете на якето му винаги бяха пълни с лакомства. И обикновено ходеше с шише кола в ръка.

Мартин и Андреас бяха развълнувани и се смееха, когато застанаха до входната врата на блока на Файте-Йон и позвъниха. Бяха дошли тук направо от училище след кратка разходка из Рими. Знаеха, че Файте-Йон си беше у дома. Бяха го видели на отиване към училище и по път към къщи. Файте-Йон никога не ходеше някъде другаде.

Веднага след това дочуха гласа му по домофона.

– Здрасти, Ян! Аз съм, Мартин – и Андреас. Може ли да влезем? Носим една торба със сладкиши. – Мартин се усмихна на Андреас. – Помислих си, че ще поискаш и ти да се включиш и да похапнеш от тях.

– Не знам... – каза Файте-Йон. Звучеше изплашено.

Андреас се наведе към домофона:

– Мислехме си дали не може да ти дойдем на гости. Хайде, направо замръзваме от студ. Донесли сме и много кола.

Двамата зяпнаха домофона.

– Свинята се чуди – прошепна Андреас в ухото на Мартин.

– Хайде, де – пришпори Мартин. – Мислехме си, че ще може да отпочинем малко у вас. И у нас, и у Андреас има хора – излъга той. – Чуваш ли, тук имаме – той отвори пазарската торба, – пет млечни шоколада, два пакета чипс, един XXL пакет "М& М", огромен плик насипни бонбони и три шишета "Пепси макс" от литър и половина.

Андреас облиза устни и се засмя.

– Хайде – примоли се той.

– Е, добре – чуха го да казва най-сетне, – но няма да стоите прекалено много. Майка ми скоро ще се прибере.

Чуха тракане в ключалката и бутнаха входната врата.

Намериха се вътре в тесния коридор на апартамента на Файте-Йон. Беше претъпкано с дрехи и обувки, едва имаше място и за тримата, Файте-Йон затвори вратата след тях.

Миришеше на пот и на храна. Дим и пара от варено месо и картофи. Сега Мартин си спомни последния път, когато беше идвал тук – бе стоял тук и бе поел от задушливия, вонящ, тежък въздух. Трябва да се беше случило преди много години.

Събуха обувките си и ги захвърлиха върху купчината с другите обувки, които вече бяха там.

– Погледни насам – каза Андреас и отвори пазарската торба, така че Файте-Йон да види. И тримата надникнаха вътре.

Забелязаха, че Файте-Йон не можеше да свали усмивката от лицето си, когато видя колко много имаше в торбата.

Мартин го потупа по големия му широк гръб.

– Добре изглежда, ти как мислиш?

Мартин и Андреас тайно се засмяха един на друг и последваха Файте-Йон до стаята му.

Там беше разхвърляно, много по-разхвърляно, отколкото у Мартин или Андреас. Но по някакъв начин и доста уютно – с купища възглавнички и табуретки пред телевизора, така че човек можеше спокойно да се излегне пред огромния екран.

Андреас се хвърли върху възглавничките, завъртя се по гръб и сгъна ръце зад тила си.

– Честна дума. Обожавам да лежа така – призна си той.

Другите двама също се разположиха на пода. Мартин отвори найлоновия плик и всеки грабна по една безалкохолна напитка и по един шоколад.

Файте-Йон задъвка. Като че ли едва сега се появи малко цвят по бледите му бузи. Изглеждаше доволен.

Изведнъж Мартин се надигна и погледна към часовника.

– По дяволите – обърна се той към Файте-Йон. – Ти имаш "Уърлд ъв Уоркрафт"[24], нали?

Файте-Йон бавно кимна и с уплашени очи се озърна към Мартин.

– Трябва да организирам нападение, мамка му, иначе останалите страшно ще ми се разсърдят. Може ли да използвам компютъра ти? Много ми трябва! Моля те!

Файте-Йон предъвка.

– Не е ли направо жестоко? – възхити се Андреас. – Тук можем да си почиваме колкото искаме, да ядем лакомства, да гледаме разни неща и всякакви такива. Вижте само – той отвори плика, – има още купища.

Файте-Йон преглътна и погледна към Андреас.

– Бъди добър, Йон – помоли Андреас. – Позволи на Мартин да използва компютъра ти.

48.

- Джо?

– Здрасти. – Йоаким спря на тротоара с новия мобилен телефон на ухо. Номерът беше непознат и съдържаше числото "24". Гласът беше толкова нисък, че той едва успяваше да я чуе.

Хора минаваха покрай него и в двете посоки. Той се огледа.

– Трябва да се срещнем – заяви тя.

Йоаким продължи по улица "Карл Юхан".

– Да. Добре. – Носеше в джоба си фалшивите паспорти и се беше запътил към центъра на Осло.

– Подслушват ли ни?

Йоаким пробяга с поглед, докато се движеше бързо в потока от хора по оживената улица. Беше станало значително по-хладно и ръмеше.

– Може би. Не знам.

Йоаким погледна учудено към мъжа, който се задаваше срещу него на около двайсет метра отпред. Той беше вдигнал ръка за поздрав и се усмихваше. Йоаким затвори очи за момент, спомни си мъжа. По-рано го беше срещал – офицер от Норад, от времето в "Ханза файненшъл партнърс". Йоаким кимна бързо и след това погледна в друга посока, все още с телефона, притиснат до ухото си. Но офицерът от Норад се приближи, застана точно пред него и положи ръка върху рамото му. Усмивка озаряваше цялото му лице.

Йоаким поклати глава, показа му мобилния телефон, заобиколи го и продължи.

– Джо, там ли си? Какво става?

– Трябва да бъдем кратки. – Той не се обърна. Само продължи забързано сред масите от хора с все по-усилващ се пулс.

– Джо, чуй ме! "Радисън САС Скандинавия хотел". – Тя го изрече бавно и отчетливо.

– "Радисън САС Скандинавия Хотел" – повтори той.

– Регистрирай се там.

След това чу кликване и тя изчезна.

49.

 Трюлс Викен си донесе трета чаша чай за деня и след това се върна на продълговатото си бюро с два големи и удобни кожени въртящи се стола пред него.

Върху масата имаше седем монитора – четири събрани около единия стол, три около другия със съответния брой клавиатури към тях. Така беше най-практично. Когато провеждаше по-големи задачи и проучвания, можеше да наблюдава напредъка на машините, които изпълняваха зададените им операции, докато работеше по други задания на някой от останалите компютри. През годината той се беше снабдил с хардуер с капацитет, който спокойно би могъл да се сравни със средно голяма застрахователна компания.

Този следобед кипеше дейност по едната групичка от четири плоски екрана. Единият от екраните визуализираше акциите, отбелязани в Осло Бьош[25], друг показваше списък от акции със съответните антикризисни и стокови курсове. Последните два екрана търсеха в YouTube с алгоритъм, който той беше създал въз основа на предишните две видеота. Сега те бяха премахнати, но той ги беше запазил, преди да изчезнат. Продължи търсенето ден и нощ.. Изскочеше ли ново от същия източник, той щеше пръв да го открие.

Трюлс остави чашата за чай между две от клавиатурите и тежко потъна във въртящия се стол. Нямаше представа какъв беше броят на чашите с горещ чай с обичайните четири чаени лъжички захар, които си бяха проправили път до клавиатурите. Затова той имаше цяла кутия с резервни клавиатури, която се намираше под бюрото.

Хвърли поглед първо към двата екрана с информация за акциите и забеляза, че денят на борсата беше лош за него. Три антикризисни курса, бяха спрени с обща загуба от трийсет и четири хиляди. Простена, дръпна си глътка от чая, този път го остави внимателно настрана и се загледа към другите два екрана.

Едната рутинна процедура по търсене беше дала някакъв резултат. Той кликна на новото видео, към което компютърът беше изкарал линк, и се облегна назад в стола с опрени едни към други върхове на пръстите.

Видеото тръгна и той гледаше с усмивка в ъгълчето на устата си филмчето, което се показа на екрана. Обстановката, в която се разиграваше сцената, му беше много позната. Това беше същият кабинет, в който Ферен беше избухнал в пристъп на ярост.

Видеото показваше как Ферен се изправя от стола иззад бюрото. От десния край на изображението изскочи дебел и грамаден африканец, облечен в костюм. Двамата се здрависаха. Африканецът излъчваше самочувствие и авторитет. След това се появи още един човек в кадър – чернокож, униформен мъж. Картечница висеше на ремък от рамото му с цевта надолу.

Трюлс увеличи звука, но гласовете бяха неясни. Той не успяваше да различи какво казваха.

Изведнъж Ферен се обърна назад, извади малко черно дипломатическо куфарче и го постави върху бюрото. Охранителят се отдръпна назад и изчезна от кадър. Ферен отключи закопчалката, двамата се приведоха напред и надникнаха вътре. Трюлс не можеше да види какво съдържаше куфарчето, заради ъгъла на камерата. Веднага след това Ферен затвори обратно куфарчето, заключи закопчалките и подаде куфарчето на африканеца. Той го взе, без да променя изражението на лицето си.

Внезапно и без предупреждение, Ферен започна да крещи и да размахва ръце към африканеца и опря показалец в гърдите му.

Трюлс се наведе любопитно напред.

Гласът на Ферен изведнъж стана ясен през колоните: " Повече никога няма да се съглася на подобно нещо! " Охранителят отново се появи изневиделица, сега с картечницата между ръцете и се затича по посока към Ферен. Междувременно внушителният, облечен в костюм африканец се държеше изненадващо спокойно, положи ръка върху цевта на картечницата и я натисна надолу към пода. Охранителят се отдръпна крачка назад. Огромният, дебел африканец протегна ръка и промърмори нещо неразбираемо, може би: "Довиждане". Отново се здрависаха и африканецът излезе от кадъра. Ферен отново стоеше сам. Изглеждаше бесен.

После видеото свърши.

Трюлс кликна на страницата на YouTube.

Изучаваше информацията, която беше качена конкретно за това клипче.

Бавно на лицето му се изписа широка усмивка. Това беше като детска игра, помисли си той. После вдигна телефонната слушалка и набра номера на Улав.

50.

– Почти си изхарчил парите ли? – Андреас направи гримаса и поклати глава. – Мамка му, как успя?

– Купих преди всичко това тук. – Мартин пъхна ръка в джоба си и извади един мобилен телефон.

Андреас веднага го разпозна – от брошурите, но никога не го беше виждал наистина. Беше "Сони Ериксон Pli". Струваше най-малко 5000 крони.

– Кога си го купил?

– Вчера.

– И от кого?

– От един приятел на Хенки.

– Ти колко даде?

– Шест хиляди.

– Шест хиляди какво? Крони?

Мартин вдигна рамене.

– Нали не си му дал шест хиляди шибани евро? – Андреас заби поглед в асфалта и дълбоко простена. – да му се не види, колко си глупав. Как е възможно?

– Не ми пука – отвърна Мартин. Той не искаше да разказва какво друго беше купил при срещата с приятеля на Хенрик – 80-гигабайтов айпод, геймбой с много игри и не на последно място, най-страхотния мобилен телефон от всички, такъв, какъвто в Норвегия все още нямаше – айфон. Разбира се, той все още не работеше, но Хенрик беше казал, че приятелят му ще го оправи. Но струваше малко допълнителни пари. И сега той в никакъв случай нямаше да разкаже на Андреас колко пари е дал за всичко. Много бяха. Бяха му останали само няколко банкноти от по хиляда и по сто. Норвежки крони. Парите в евро вече ги нямаше. Какво щеше да прави с тях, когато въпреки всичко той почти не можеше да ги използва? Беше карал Хенки да му ги обмени, но той вече не искаше.

Застанаха на автобусната спирка. Бяха оставили раниците си вкъщи, в коридора на Андреас. Ходеше им се на разходка из центъра на Осло.

Не си казаха много повече, докато стояха и чакаха да дойде автобусът. Мартин забеляза, че Андреас беше сърдит. Когато автобусът най-сетне дойде, двамата седнаха един до друг на една от задните седалки.

В продължение на много минути не обелиха и думичка, гледайки право пред себе си.

Но накрая Андреас се обърна към Мартин. За свое облекчение последният видя, че Андреас имаше малка извивка в лявото крайче на устата си.

– Говори ли с Файте-Йон? – попита Андреас.

– Не. Ти впрочем изпрати ли линка на откачения мъж?

Андреас кимна.

– Смяташ ли, че ще се свържат с него?

– Нямам си идея – отвърна Андреас и широко се усмихна.

– Но във всеки случай му имат имейл адреса. Мамка му, ще ми се да можех да видя физиономията на Файте-Йон, когато онези се появят на вратата му.

Мартин така високо се засмя, че една възрастна жена доста по-напред се извърна и го погледна. Андреас ѝ направи гримаса.

Беше хубаво. Момчетата най-накрая отново бяха във весело настроение. Мартин не се чувстваше добре, когато Андреас беше кисел. Често той се сърдеше за много по-дълго време, отколкото днес. Понякога много дни. Но не и този път. Сега му бе отнело само няколко минути, преди да си оправи настроението.

Андреас се наведе към Мартин.

– Я да видя телефона тогава.

Мартин го извади от джоба си и го даде на Андреас, който го хвана внимателно и го зяпна.

– По дяволите, колко готино – възхити се той и извади писалката, която се използваше за чувствителния на натиск екран.

Андреас дълго седя и опитва различни функции, докато Мартин гледаше с доволни очи. Автобусът спря на три спирки, преди Андреас да остави писалката на мястото ѝ и да върне обратно мобилния телефон.

– Стилно – заяви той.

Мартин се усмихна и го пъхна пак в джоба си. Не можа да се сдържи:

– Купих и още много други готини неща.

– Какви например?

– По-нататък ще видиш.

Мартин отново видя, че лицето на Андреас придобива сърдит израз. Но за щастие, усмивката се завърна.

– Имам идея – възкликна Андреас – как да се сдобием с още пари. Но този път ще делим поравно. Съгласен ли си?

51.

Ферен се настани пред компютъра в апартамента си в Екеберг. За пореден път той отвори интернет страницата на YouTube и за свое облекчение забеляза, че този път клипчето с него не се появяваше, ако напишеше "ядосан мъж" в полето за търсене. Нямаше го, беше изтрито. "Благодаря ти, Господи" – измърмори на себе си той. За сметка на това се появи цяла поредица други видеа, видеоклипове с различни мъже, които полудяват в офиси на открито и телевизионни студия. Ферен едва беше отворил две, а вече направо му се повдигаше от тях. Вероятно би се засмял, ако ги беше гледал преди всичко да се случи, беше наясно с това. Но не и сега. Всъщност беше изключително отблъскващо, че хората можеха да качват такива неща, мислеше си той. Не разбираше защо беше легално и защо тези, които бяха отговорни за интернет страницата, го позволяваха.

Другото видео, разговорът между него и Кристер Холтедал, също беше махнато – за успокоение на Ферен.

От полицията си бяха свършили работата. Според телефонния разговор, който той беше провел с Холтедал предната сутрин, сега те бяха нащрек и "в готовност", както се беше изразил Холтедал, да се намесят, ако изскочеше още нещо.

Когато Ферен чу да се звъни на входната врата, той хвърли поглед към ръчния си часовник. Ако това беше Улав, беше подранил с петнайсет минути. "Имам новини" – бе му казал Улав, когато позвъни преди два часа.

– Вкъщи ли си си?

Ферен стана и отиде до домофона.

Беше Улав и бе нетърпелив.

– Мога ли да ти предложа нещо? – попита Ферен, когато се настаниха около кухненската маса.

– Не, благодаря. Скоро трябва да тръгвам. Нямам много време.

– Аха?

– Появило се е ново видео.

Ферен усети как се вледенява.

– И какво? Какво е то? – Той говореше със забързан, насечен глас.

– Теб те има на видеото – среща в твоя кабинет с костюмиран африканец с въоръжена охрана.

Ферен забеляза, че косъмчетата по цялото му тяло настръхват.

Улав погледна преценяващо клиента си.

– Не е нещо компрометиращо, така ми се струва. Беше невъзможно да се вади какво имаше в дипломатическото куфарче, което ти даде на африканеца.

– Дипломатическо куфарче? – Мозъкът на Ферен заработи под пълна пара.

– По-добре да не те питам какво е имало в онова куфарче.

– Той се усмихна. – Така, както е показано във видеото, няма нищо, което да може да бъде използвано като доказателство в съдебно дело.

Ферен усети как гневът го обзема.

– Какво, по дяволите...

– Но не за това дойдох да говорим – прекъсна го Улав. – Трюлс, компютърният експерт откри имейл адреса на онзи, който е качил видеото в YouTube и... – Улав се усмихна – след малко проучване стигна и по-далеч. Той е дяволски добър, тоя Трюлс.

– Да? – Ферен зяпна Улав с полуотворена уста. – Той има ли...?

– Естествено – отвърна Улав със задоволство. – Разполагаме с име и адрес.

52.

– Ще се свържеш ли днес? – изрече Йоаким в мобилния телефон.

Тъкмо беше седнал в едно популярно заведение за бързо хранене на улица "Карл Юхан" и беше изял бургер с литър и половина бира към него. Новият мобилен телефон лежеше включен в джоба на якето му, в случай че Далайла отново решеше да се свърже с него.

– Веднага ще го свърша – отвърна адвокат Лисбет Дал от другия край на линията. – Ще ти позвъня незабавно, след като съм направила уговорка за време и място.

– Благодаря ти, Лисбет.

– Скоро отново ще се видиш с Хенрик.

– Да се надяваме. Дочуване.

Йоаким затвори и направи знак на сервитьорката да му донесе сметката.

Точно когато Йоаким щеше да върне телефона обратно в джоба си, той звънна. На дисплея се появи: "Личен номер – скрита самоличност."

– Ало?

Първоначално той не чу нищо, а след това някакъв звук. Йоаким набърчи чело. Някакъв кикот?

– Ало? – опита той втори път.

– Вие ли сте Йоаким Жаклин? – чу той да казва гласът, гласът на малко момче.

Йоаким се огледа наоколо с объркване.

Какво, по дяволите, е това?

Йоаким сниши гласа си.

– С кого разговарям?

– Няма значение – отвърна момчешкият глас и след това отново се нададе смях. Бяха най-малко двама.

– Вие ли сте онзи Йоаким Жаклин?

– Да – отговори Йоаким колебливо и погледна дали някой от околните маси не подслушваше разговора му.

– Този, който е лежал в затвора?

Приятели на Хенрик, реши Йоаким. Намерили са номера на мобилния ми и си правят шега.

– Да, вярно е – призна Йоаким. – А вашето име е Хенрик?

За кратко настъпи тишина, след това за малко отново кикот.

– Кой казвате?

– С какво мога да ви помогна? – попита Йоаким. Той трябваше да влезе в роля, да се опита да ги накара по един или друг начин да се издадат. Може би те малтретираха Хенрик, безпокояха го. Трябваше да разбере кои бяха те. – Как се казвате?

– Сигурно ви се иска да го узнаете – подразни го гласът на момчето.

Сервитьорката дойде до масата и остави сметката пред него.

Йоаким притисна здраво телефона между бузата и рамото си и извади своя портфейл.

– Какво желаете? – Той остави триста крони върху сметката и започна да си облича якето.

– Искаме да ви изпратим нещо. Какъв е адресът ви?

– Да ми изпратите нещо? – попита Йоаким с дружелюбен глас. Беше започнал да се поти, това въобще не му се нравеше. – Какво смятате да ми изпращате?

– Тайна е.

Йоаким излезе навън и се смеси с тълпата от хора, която се стичаше по тротоарите на улица "Карл Юхан". Пое по посока към двореца[26].

– Ще ви дам адреса си ако ми кажете кой сте вие.

Сега той чу как някой на заден план се смее високо.

– Идиот! – изкрещя гласът.

– Вие сте идиоти – отвърна той с раздразнение.

След това те се покикотиха още малко и затвориха.

Йоаким спря и облегна гръб към стената на къщата. Беше изпотен и се беше задъхал. Толкова много неща се бяха случили току-що, толкова много, което беше извън контрол.

С бързи стъпки той продължи по-нататък по улица "Карл Юхан", беше изминал половината път до задната страна на двореца и след това взе десния завой през парка към "Радисън САС Хотел".

*

Записът с разговорите беше пуснат малко по-късно в полицейското управление на Гренландия заради полицай Гунар Кристофершен.

Кристофершен слушаше с угрижено изражение на лицето, докато думите струяха ясно и отчетливо от плейъра.

Пазителят на реда, който беше донесъл записа, стоеше облегнат на рамката на вратата към кабинета на Кристофершен. Той докосна пакет цигари, готов да се поразходи малко и да попуши, незабавно след като докладването пред Кристофершен приключеше.

Когато този странен разговор между Йоаким и младежите най-накрая свърши, Кристофершен се отпусна обратно в своя въртящ се стол. Опря връхчетата на пръстите си едно към друго, докато гледаше замислено пред себе си.

– Той използва мобилния си телефон дяволски малко, така ми се струва – заяви служителят, седящ на вратата. – Със сигурност притежава и други телефони.

Полицай Гунар Кристофершен обърна стола по посока към колегата си, който сега беше извадил цигара от пакета и я въртеше нетърпеливо между палеца и показалеца си.

– Знаеш ли го със сигурност или само предполагаш?

– Предполагам го.

– И какво според теб представляваше този разговор?

– Обикновена шега – отвърна мъжът. – Той има син на единайсет. Обзалагам се, че го тормозят, защото баща му е лежал в затвора.

– Хмм...

– ОК? – попита полицаят на вратата с нетърпение.

Кристофершен заизучава колегата си с поглед.

– Разбира се, това е напълно възможно.

Полицаят издиша въздуха от дробовете си със съскащ звук.

– Сега мога ли да тръгвам?

– Да – отвърна Кристофершен, – върви и си пуши проклетата цигара.

53.

Ферен не обичаше да върви покрай река Акешелва. Въпреки че беше пролет и навън беше светло, той направо изтръпваше, гледайки всичките наркомани, уличници, пияници – поотделно и на групички, които седяха, лежаха и се клатушкаха покрай същата пътека, по която сега вървеше. Реката разпенваше водите си от лявата му страна.

Трябва да бяха изминали десет години от последния път, когато бе минал оттук. Това, което го порази, бяха всички африканци и азиатци, които се бяха появили тук. Преди можеха да се видят почти единствено бели, а сега изглеждаше сякаш пришълците бяха превзели мястото.

Забърза малко ход, докато минаваше покрай мрачния тунел от тухли и цимент. Двама мъже седяха вътре, близо един до друг и разменяха нещо, най-вероятно трева срещу пари в брой. Двамата застанаха напълно неподвижно и го наблюдаваха, докато бързо премина покрай тях.

Бяха се разбрали да се срещнат по тревистате хълмове точно отпред.

Още групички от хора лежаха по стръмния тревист хълм, а по пътеката, водеща нагоре към оживения път, имаше трима души.

Ферен спря. Носеше кафявото си шушляково яке, туристически обувки и бейзболна шапка специално за случая. Дрехи, които преди беше използвал за разходки в планината и които беше запазил в апартамента си в Екеберг.

Силен, облечен в черно арабин се появи по улицата горе. Тримата африканци стояха настрана по пътеката, така че арабинът да може да мине. Останаха така и го гледаха, докато той бавно слизаше по пътеката.

Ферен го разпозна. Абдул ал-Фарук не се беше променил много през последните години – същото самоуверено поведение, същата късо подстригана, гъста коса и сключените вежди над чифт тъмни, дълбоки очи, които не даваха никакъв признак на радост, когато се срещнаха с Арве Магне Ферен.

Абдул ал-Фарук почти беше стигнал до Ферен, когато спря. Кимна резервирано и не даде никакъв знак, че ще стисне ръката, която Ферен му подаде.

– Радвам се да те видя, Абдул – поздрави Ферен. -Добре изглеждаш.

- Името ми е Ахмед – отвърна ниско той. – Какво искаш?

– Имам работа за теб – заяви Ферен. – Или за онзи, когото сигурно ти се иска да използваш.

– Слушай, Ферен. – Той се приближи една крачка към него. – Аз живея спокоен и тих живот, харесвам работата си и искам да ме оставят на мира.

– Естествено – отговори Ферен. – Разбирам това. Но ти ме обвиняваш... Ахмед, така ли ти беше името?

– Майната ти, Ферен.

- Така, така. – Ферен се усмихна, докато се вглеждаше в побеснелия поглед на мъжа пред себе си. – Това беше прибързано.

Абдул ал-Фарук показа две бели перлени редици от здрави зъби. Човек почти би си помислил, че ще изръмжи като куче.

Ферен измъкна един тефтер от вътрешния си джоб и го вдигна към мъжа, който стоеше пред него.

– Вземи го. Ще ти обясня какво да правиш.

54.

 – Мислиш ли, че ще плати? – Мартин промени настроението си. Стоеше насред пода в стаята си със скръстени ръце, докато се издигаше и снишаваше на пръсти.

Андреас седеше на леглото с кръстосани крака и с всички документи от пощенския плик на адвоката, разпръснати наоколо.

– Погледни тук. – Андреас вдигна пожълтялата изрезка от вестник "Афтенпостен", която датираше отпреди четири години.

– Ето тук го пише! Смета се, че той е укрил много милиони в чужбина. Но е бил умен и не е казал нищо по време на съдебния процес.

Андреас постави показалеца си върху снимката на Йоаким.

– Той със сигурност ще ни плати.

Бяха открили много за Йоаким Жаклин във вестниците. На едно листче с написани на ръка печатни букви се мъдреше неговото име и номерът на мобилния му телефон. Буквите бяха заоблени и красиви, като че ли ги беше написало някое момиче.

– Но не разбирам защо.

– Тук пише толкова много за него – заяви Андреас и разтърси глава на негативното отношение на приятеля си. – И притежава милиони. Може би ще го купи. Сега толкова трудно ли ти изглежда? Може би именно той е дал всичко това на адвоката.

Мартин отпусна ръце надолу.

– Но ние трябва да бъдем напълно сигурни, че той няма да ни открие. Може да е опасен.

Мартин вече не знаеше дали това му харесва. Бяха отваряли YouTube и бяха видели, че двете клипчета, които бяха качили, са изтрити. Но видеото, което беше качено от компютъра на Файте-Йон, все още беше там – с имейл адреса му, който се виждаше съвсем ясно. Не след дълго те щяха да открият Файте-Йон. Тогава какво щеше да се случи?

– Та той е мошеник. Никого не е убил.

– Да.

– Той не е опасен. Искаш още пари, нали така?

– Е да...

– Мамка му, толкова уплашен изглеждаш.

– Не ми пука – отвърна Мартин и потъна в стола си. – И какво ще правим сега?

– Ще потърсим името му в "Гугъл" и ще видим дали ще намерим някакъв имейл адрес.

55.

В момента, в който Йоаким бе стигнал до главния вход на "Радисън САС Хотел", той внезапно спря и се обърна на 180 градуса. Един мъж зави зад ъгъла на хотела в същия миг, 70-80 метра по-надолу по тротоара.

Йоаким забеляза мъжа, когато спря, поколеба се малко по-дълго, преди да пресече улицата и да продължи нататък, вместо да се качи на тротоара в посока към него.

Йоаким нямаше никакво съмнение. Това беше преследвачът му.

Отиде до рецепцията и бързо се озърна наоколо, почти като че ли се надяваше да види как Далайла седи някъде там и да чака. Но от седящите групички около рецепцията имаше единствено непознати в бизнес облекло и хора с големи куфари, скупчени в редичка по пода.

Отиде до рецепцията и една усмихната служителка погледна към него.

– Мога ли да ви помогна?

– Бих искал да си наема стая за една нощ – заяви Йоаким – и се чудех дали не може да откриете жена, на име Далайла Таха, която се е настанила тук. – Той спелува името ѝ на рецепционистката буква по буква.

Лицето ѝ промени израза си. Внезапно погледът ѝ стана по-сериозен. След това тя поклати глава.

– Тъкмо един друг човек беше тук и питаше за същата жена – обясни тя.

– Така ли?

– Преди два дни. А във всеки случай тогава тя не е била регистрирана тук.

Йоаким усети как мускулите на врата му се напрягат.

– Но мога отново да проверя. – Тя бързо написа името на клавиатурата и се загледа в екрана. После поклати бавно глава. – Не, никой с това име не се е регистрирал при нас. Мога да проверя дали не е направила резервация... – Тя отново започна да пише. Но за пореден път разтърси отрицателно глава.

– Съжалявам. Никаква Далайла Таха няма тук. Днес ли трябва да пристигне?

– Да. – Той извади една кредитна карта от портфейла си и я остави на тезгяха.

– Тогава бих искал да наема стая.

– Имате ли резервация?

– Ъм... не.

– За съжаление, хотелът ни е пълен.

Йоаким усети как наново се поти.

– Пълен?

– За съжаление, да.

Йоаким си взе обратно кредитната карта и я върна в портфейла си. Отдалечи се, извади новия мобилен телефон и набра номера на Далайла. Заслуша се. Все още никаква връзка. Тя го държеше изключен през цялото време. Бързо написа един есемес: Няма свободни стаи, и го изпрати.

Какво, по дяволите, ще правя сега?

Йоаким огледа хората, които се намираха около рецепцията и по масите в малкото кафене вляво. Мъжът, когото бе видял с крайчеца на окото си, когато влизаше в хотела, го нямаше. Но мястото беше трудно за оглеждане. Беше лесно за някой преследвач да се скрие.

Бързо тръгна наляво към едно стълбище. Двама костюмирани мъже се качваха нагоре. Йоаким изтича покрай тях. На долния етаж мина през вратата, която водеше до гаражното отделение на хотела. Йоаким притича долу през помещението, излезе през една врата до портата на гаража и стигна до тротоара отвън. Видя едно такси, което се приближи, спря го и скочи на задната седалка.

– До хотел "Рика Хелсфюр", моля – поръча той и подаде на шофьора кредитната си карта.

Петнайсет минути по-късно таксито пристигна пред хотела на Хелсфюр[27]. Той плати и влетя в рецепцията.

До рецепцията седеше малка групичка облечени в туристически дрехи азиатци, които щяха да напуснат стаите си. Йоаким застана на опашката зад тях и сменяше тежестта си от крак на крак, докато чакаше да приключат.

Чернокожият мъж на рецепцията не бързаше, усмихваше се и беше изключително дружелюбен. Когато последният човек най-накрая беше проверил сметката си и се беше разписал за разплащането, на Йоаким почти му се повдигаше.

Доколкото знаеше, Далайла беше на път да се регистрира в хотела на "САС" точно сега, може би под фалшиво име. Какво щеше да прави, когато откриеше, че той не е там? Щеше ли да посмее да му се обади отново?

– Мога ли да ви помогна? – Африканецът на рецепцията се усмихна широко.

– Да. – Йоаким бързо се огледа наоколо. Малката групичка от четиримата туристи се канеше да изтеглят куфарите си от главния вход.

– Можете ли да проверите дали една жена, на име Далайла Таха, живее тук? – Той спелува по букви името ѝ за втори път днес, докато не изпускаше от очи лицето на мъжа пред себе си.

Нещо се случи – едно почти незабележимо набраздяване в крайчеца на устата му. За кратък момент очите му почти излъчваха страх, преди бързо да сведе поглед надолу и да започне да пише по клавиатурата. След това погдедна Йоаким. Бавно поклати глава.

– Не, за съжаление.

– Възможно ли е току-що да се е регистрирала?

– Не. – Изглежда, той сякаш отново си беше възвърнал самочувствието. – Такова име щях да запомня. То е африканско, нали?

Йоаким кимна.

– Сигурен сте, че не е пребивавала тук?

– Да, сигурен съм.

Йоаким въздъхна тежко.

– Мамка му – измърмори тихо той, обърна се и се насочи към изхода. Изведнъж нещо изписука в левия джоб на якето му, старият мобилен телефон. Извади го. Нов есемес. Там пишеше: "Личен номер", вместо номера на обаждащия се.

"Това са онези дрисльовци" – помисли си Йоаким. Отвори съобщението. Посланието беше кратко.

Имаш поща

Йоаким тихо изпсува. Не можеше да е никой друг, освен онези младежи.

Мейл? Не беше възможно да са намерили имейл адреса му, който той наскоро беше подновил в "Хотмейл". Нямаше смисъл да го проверява. А и те нямаше как да са го взели от Хенрик. Той не го знаеше.

Единственият друг имейл адрес, който момчето имаше, беше официалният, който той беше използвал в "Ханза файненшъл партнърс". Но беше съвсем сигурен, че отдавна са го махнали. Обаче си спомняше както адреса, така и паролата, с които да си влезе в акаунта. Тази парола използваше всеки ден, докато работеше в Хартум. Беше 689crick.

Йоаким се обърна и срещна погледа на рецепциониста, който междувременно го беше наблюдавал. Той за пореден път отиде до рецепцията и се усмихна дружелюбно.

– Имате ли компютър с интернет тук?

– Да. Намира се точно ей там, на бюрото до групичката седящи. – Той посочи. – Можете да го използвате.

– Благодаря.

Йоаким отиде, седна пред екрана и отвори Интернет експлорър. След това написа www.mail2web.com в полето за адреси, страницата на "Mail2Web" се отвори и той написа: Joachim.Jacklin@HFP.no с паролата: "689crick" и натисна: "Провери имейла".

Компютърът беше бавен. Той нетърпеливо забарабани с пръсти до копчетата на клавиатурата и хвърли бърз поглед зад себе си.

Рецепционистът все още го следеше с очи.

Картината на екрана бавно се зареди с входящите писма. Затвори очи за кратко, след което купищата от непрочетени имейли се появиха. Броячът се спря на триста хиляди. Той видя последния изпратен имейл, доставен днес от адрес в "Хотмейл", който той не познаваше.

Той го отвори:

До: Joachim.Jacklin@HFP.no

От: 7829olflaske@hotmail.com

Тема:

Йоаким Жаклин във Фейсбук ще стане приятел с Alien Rubica, имейл адрес 5543rubika@hotmail.com, парола многопари СЕГА!!!!!!!!!!

Йоаким набърчи чело. Какво означаваше това? Още веднъж погледна изречението. Знаеше какво представлява Фейсбук.

Съобщението не можеше да означава нещо друго, освен че му бяха създали профил с неговото име и сега искаха той да се логне под псевдонима "Alien Rubica" и да изпрати покана за приятелство с профила, създаден на негово име.

Проклети хитри младежи.

Написа: "www.facebook.com" в полето за адрес и се логна с имейл адрес и парола, както беше описано. Секунди по-късно вече беше влязъл в профил на Alien Rubica – който не съдържаше нищо.

Написа: "Йоаким Жаклин" в полето за търсене. Усети най-вече облекчение, когато видя собственото си име да се появява. Пишеше: "?" в квадратчето, където повечето хора слагаха своя снимка като част от профила. Натисна: "Добави към приятелите" и потвърди допълнителната покана на екрана. Изчака няколко минути, но нищо не се случи.

Щеше да отнеме време, преди те да отговорят на поканата за приятелство.

Затова той се разлогна от компютъра и потегли. Беше принуден да се върне обратно в хотела на "САС".

Не му хрумваха по-добри идеи.

56.

 Часът беше единайсет вечерта, когато Йоаким влезе в апартамента си.

Три часа беше седял в рецепцията на хотела на "САС" и беше чакал без никаква полза. Нова проверка от рецепцията дали Далайла Таха не се е регистрирала, също се оказа безсмислена. Никой с това име не беше запазвал стая и не се беше регистрирал в хотела. Нямаше представа къде се намираше тя. Нито пък тя щеше да го намери в хотела. Все още беше пренаселено.

Докато чакаше, провери Фейсбука си от хотелския компютър за гости три пъти, но все още нямаше никакъв отговор на поканата му за приятелство с профила на неговото собствено име. Затова накрая се беше отказал и бе вървял пеша целия път през парка с двореца, през тихите среднощни улици по Фрогнер и парк Фрогнер и обратно до апартамента.

Йоаким отиде право към кухненския плот и включи лаптопа.

Усети как ударите на сърцето му се усилват, когато откри, че "Йоаким Жаклин" бе приел поканата за приятелство от Alien Rubica. Това означаваше, че сега той можеше да разгледа профила му.

Йоаким кликна на профила на "Йоаким Жаклин". Задържа дъха си за малко.

Единственият текст, който беше написан под "Интереси", беше:

Имаме всички видеа погледни надолу. Колко ще платиш

Малко по-надолу по страницата бяха качени две видеа, готови за пускане. Той пусна първото.

Устата му се отвори бавно, когато видя кой беше на клипчето, и след малко изключително личния и неофициален разговор между Ферен и министъра на развитието Холтедал. В момента, в който увеличи звука, новият мобилен телефон, седящ до компютъра, звънна.

Бързо го сграбчи и го допря до ухото си.

– Ало!

– Аз съм – чу да казва Далайла. – Залата за отпътуващи на Централната гара на Осло след половин час.

След това тя затвори.

57.

На Улав всъщност започна да му писва от това следене. Нищо съществено все още не се беше появило от тази изискваща време мизерна и скучна работа. Макар че беше добре заплатена, той имаше повече от достатъчно на брой други неща, които би предпочел да свърши. Да седи в хола пред телевизора с крака на масата например. Пък и след като сега беше убеден, че Йоаким знаеше, че го следят – когато го беше забелязал пред хотела на "САС" – това започна да се превръща в пародия.

Но няколко неща бяха изникнали. Йоаким, както и те, търсеше Далайла Таха. При всички случаи той беше правил запитвания за нея в хотела на "САС", това го беше потвърдила рецепционистката. В "Рика Хелсфюр" рецепционистът не искаше да му каже за какво беше разпитвал Йоаким, но беше много вероятно да я е търсил и там, помисли си Улав. Йоаким Жаклин също нямаше представа къде се намираше тя. Някакво друго заключение за момента беше трудно да бъде направено. Но най-странното беше, че Йоаким беше използвал компютъра в хотел "САС". Беше влизал във Фейсбук. Защо? Във всеки случай Улав беше сигурен, че нямаше липса на забавления, които да го карат да търси в Интернет. Той имаше своите основания, но Улав трябваше да си признае честно, че не разполагаше и с най-бледа теория защо.

Улав излезе от колата и леко протегна краката си. Светлината вътре в кухнята тъкмо беше включена и часът беше минал единайсет. Най-много още един час, след това щеше да се прибере у дома. Нямаше никакъв смисъл да се размотава тук цялата нощ.

Едно такси с приглушена светлина на покрива се движеше бавно по паркинга. Улав извади пакет цигари от джоба си и запали една. Таксито спря.

Точно тогава, когато Улав светна със запалката, угасна и осветлението в кухнята на Йоаким. Улав прикри блясъка от цигарата в ръката си и се загледа към прозореца. Никакво движение не се виждаше вътре.

Улав се настани отново в автомобила, като не изпускаше от очи прозореца.

Той или си ляга, мислеше си Улав, или излиза.

 *

Минаха само пет минути от поръчването на таксито до момента, в който той чу шума от дизелов двигател отвън.

Изключи лаптопа, загаси светлината, облече си якето и излезе.

Главата му кипеше. Нещата се бяха объркали. Как беше възможно всичко това? Дали същите младежи, които се бяха пошегували с него, бяха качили клипчетата във Фейсбук, или бяха други? И защо му ги бяха изпратили? Откъде можеха да знаят, че той се интересуваше от тях? Независимо от това той беше оставил съобщение на страницата, където се намираха видеата. Беше написал, че е склонен да плати 10000 крони. Освен това написа новия номер на мобилния си телефон и ги помоли да го използват, ако искат да се свържат с него по телефона. Сега зависеше от тях дали ще отговорят.

Далайла, мислеше си Йоаким, докато крачеше към чакащото го такси. Може би тя е отговорила.

Той се настани на задната седалка, помоли шофьора да го откара до Централна гара Осло, обърна се и погледна през задния прозорец.

– Ще бъде хубаво, ако може да побързате – заяви той на шофьора, – нямам много време.

Мъжът на предната седалка не отговори, само малко натисна газта.

"Трябва да е Далайла" – мислеше си Йоаким, докато се движеха по Е18, а той се взираше в потъмнялата морска вода на Фрогнершилен[28]. По един или друг начин тя сигурно беше замесена в това. Кой иначе би могъл да бъде? Но защо така? "Имаме всички видеа" – пишеше там. Всички видеа? Какво означаваше това? Колко бяха на брой? Или можеше да се смята, че това беше нещо друго? Някакъв капан? Но защо? Не намираше никакъв отговор.

Йоаким се обърна и погледна през задния прозорец. Имаше три коли по магистралата зад тях. Първата се изтегли вляво и ги изпревари, засега скоростомерът на таблото показваше почти сто.

Започваше да го боли главата.

Три минути по-късно шофьорът вече караше покрай кръговото движение към кръстовището и след това в посока към входа на задната част на Централна гара Осло. Шофьорът спря до три места на паркинга, извади кредитната карта и подаде на Йоаким сметката за подпис.

Йоаким бързо се разписа и излезе от автомобила. Претича през паркинга и влезе в сградата на гарата.

Дори по това време на денонощието там имаше хора. Йоаким се качи на ескалатора и влезе в огромната зала за отпътуващи. Забави крачка, огледа се наоколо, докато преминаваше покрай всички коридори, водещи до отделните перони. Ръчният му часовник показваше, че бяха изминали 24 минути от телефонното позвъняване.

Отиде до продълговатия павилион вляво. Пред него имаше подредени пейки за сядане. Той си намери една свободна и седна, извади новия си мобилен телефон, увери се, че е включен, и зачака.

 *

Улав влезе в паркинга точно в момента, в който забеляза Йоаким да слиза от таксито и да тича в посока към стъпалата и входа на Централна гара Осло.

Улав изпсува. Зави към едно свободно място за паркиране, бързо излезе навън и се позатича в същата посока. Преди това успя да заключи автомобила с дистанционното към ключа.

Когато Улав се качи по ескалатора към сградата на гарата, спря и се опита да се ориентира. Имаше много варианти. Йоаким можеше да е изчезнал на някой от множеството перони вдясно, за да се качи на влака. Или пък можеше да е пробягал през цялата зала и да е излязъл от другата страна в опит да се отърве от него, размишляваше Улав примиренчески.

Продължи по-нататък, докато се оглеждаше внимателно наоколо. Движеше се твърдо и решително, за да не привлича излишно внимание. Освен това се беше преоблякъл. Дрехите, в които Йоаким го беше видял пред хотел "САС" – черни панталони и сиво шушляково яке – сега бяха заменени от сив костюм с тъмносиня риза отдолу. Също така беше сменил рамката на очилата си – от тесни сребристи на цвят към черна пластмаса.

Малко по-напред се намираше огромното електронно табло, на което бяха изписани часовете на заминаващите влакове. Отиде леко вляво, за да си осигури по-добър изглед към таблото.

В момента, в който щеше да вдигне поглед нагоре, го забеляза.

Йоаким седеше на една от пейките, протягаше лакти напред към бедрата си и държеше мобилен телефон в ръката си. После прокара ръка през черната си коса и се огледа наоколо.

Улав веднага зави вдясно и продължи навътре в залата, без да се обръща.

Сега трябваше единствено да чака.

58. 

Точно трийсет минути след като Далайла се беше свързала с Йоаким, мобилният телефон отново звънна.

Йоаким го постави на ухото си, докато обикаляше наоколо с поглед.

– Аз съм – прошепна тя.

– Наблизо ли си?

– Виждам те.

– Слушай ме – тихо заяви Йоаким. – Остани където си. Възможно е да ме следят.

За няколко секунди настана тишина.

– Ами мобилният телефон?

– Съвсем сигурен съм, че той е чист. Този, който имам сега, беше купен от друг човек, на негово име преди няколко дни. Оттогава той е в мен. – Йоаким се приведе напред.

– Какво ще правим?

Йоаким вдигна очи и се огледа. Стори му се, че я видя малко по-нататък, до входа на един ресторант за бързо хранене. Съзря една смугла жена, притиснала мобилен телефон до ухото си.

– Ти си съвсем близо до мен, в посока към главния вход, нали?

– Да...

– Не поглеждай към мен. Остани там. – Йоаким прехапа долната си устна. Главоболието му се беше влошило, слепоочията му пулсираха.

– Да си уговорим ли ново място?

– Не. Ще направим следното: след малко ще стана и ще мина покрай теб към изхода. Ти ще останеш на място и ще гледаш дали ще се появи някой, който да ме последва. Ще изляза през вратата, ще остана отвън десет секунди и след това ще се върна обратно, където се намирам сега. Схващаш ли?

– Да...

– Ако си имам преследвач, ти ще видиш как той или тя ще мине покрай теб на два пъти. Би могло да бъде и жена, нали така?

– Добре.

– Когато се върна на предишното си място, ще ти се обадя. Наблюдавай внимателно – прошепна той. След това затвори, прибра телефона в джоба си и се изправи.

Без да се оглежда, той запристъпва към главния вход. Когато стигна до късия ескалатор до вратите, забърза хода си, затича се към вратата и бързо излезе навън.

Йоаким веднага погледна часовника в момента, в който се оказа навън. Облегна се на тухлената стена и изчака десет секунди. Две възрастни жени излязоха точно след него, след това групичка от четирима тийнейджъри.

Веднага след като десетте секунди изтекоха, той отново отвори вратата и се върна нагоре по ескалатора и по целия път до пейката, на която беше седял преди това. Той контролираше желанието си да погледне към хората наоколо, гледаше право напред или надолу и се движеше, колкото се можеше по-спокойно и без усилие.

Пейката, на която беше седял, междувременно беше заета от две момичета, едното с тъмна кожа, а другото – със светла. Разговаряха помежду си оживено и на висок глас, като всяка от тях държеше по хартиена чаша кафе в ръцете си. Йоаким си намери свободна пейка точно до тяхната и седна. После извади мобилния си телефон и позвъни на Далайла.

Тя извади мобилния още преди първото позвъняване да спре.

– Видях го – сподели тя развълнувана.

– Спокойно. Дишай спокойно.

– Кой беше? Някой полицай ли? – прошепна тя.

– Не знам.

– Не знаеш ли?

– Или е от полицията, или е някой от хората на Ферен. Едно от двете. Как изглежда той и къде е сега?

– Бял мъж, между петдесет и шейсетгодишен, прошарена коса, сив костюм и тъмносиня риза. Пое наляво, зад ъгъла на павилиона зад теб и по коридора там. Сега вече не го виждам.

Йоаким бавно издиша. По една или друга странна причина главоболието беше отшумяло. Всичкият адреналин, който пулсираше във вените, го беше изместил.

– Какво ще правим сега? – попита тя.

– Ще поговоря с него – заяви Йоаким.

– Не го прави! – каза тя развълнувано. В гласа ѝ имаше страх. – Джо, не го прави!

– Напротив, налага се.

– Но... той може да носи оръжие. Не го прави, Джо.

– Чуй ме. Излез през главния вход, тръгни право напред и по главната улица, "Карл Юхан" – дълга и тясна пешеходна улица. Продължи, докато не стигнеш един хотел от дясната страна, който се казва "Гранд Хотел". Разбираш ли?

– Да.

– Изчакай някъде около него.

– Джо...

– Ще ти звънна след десет минути – прекъсна я той, затвори и стана.

59.

Йоаким се обърна. Все още имаше постоянен поток от туристи, които влачеха куфари и чанти към залата за заминаващи, освен това там бяха и обичайните компании младежи, които седяха скупчени на малки групички.

Двете момичета, които бяха заели пейката му, станаха едновременно и се запътиха към изхода. Едното държеше мобилния си телефон до ухото. Другото пусна смачкана хартия на земята. Йоаким ги последва няколко секунди с очи, след това завъртя глава и погледна към ъгъла на павилиона.

Никакъв възрастен мъж в сив костюм не се виждаше.

Йоаким закрачи. Мозъкът му трескаво работеше. Дали той все още беше там?

 *

Улав вече беше придобил неприятно усещане, когато Йоаким преди няколко минути пред главния вход се беше обърнал и се беше върнал на пейката в залата за заминаващи. Когато го последва обратно, вече беше почти сигурен, че Йоаким го е забелязал. Откъде Улав можеше да е наясно с това, той не знаеше. Може би чиста интуиция след десетки години опит в разчитането на реакциите на другите хора. Изненадващото обръщане, когато Йоаким внезапно се върна обратно и отново седна на една пейка можеше да значи единствено, че имаше някой, който му помагаше. Затова и той беше отишъл зад ъгъла и беше застанал извън зрителното му поле.

Улав подскочи, когато внезапно откри Йоаким Жаклин зад ъгъла, спря и го загледа. Усещането беше прорязващо. Никога преди не му се беше случвало този или тези, които следеше, да се сблъскат с него очи в очи. Той почти се чувстваше сякаш отново беше на тринайсет и някой го е спипал, докато краде в магазина.

Напълно рефлексивно той беше отклонил поглед, но остана на мястото си, докато пулсът му се ускоряваше.

Йоаким Жаклин съвсем се приближи до него. Беше скръстил ръце. Едва тогава Улав го погледна и покорно вдигна вежди.

Йоаким се извисяваше с половин глава над него. Кафявите очи се взираха провокативно в него. Като че ли всичко наоколо замръзна на мястото си, сякаш нищо около него вече не съществуваше. Беше абсурдно усещане да го разкрият по такъв начин.

– Предлагам ти веднага да се откажеш от това и да се прибереш вкъщи – заяви Йоаким. – Става късно.

Улав изсумтя и поклати глава, докато сърцето му произведе няколко допълнителни бързи удара.

– Моля?

Някаква усмивка се изписа на лицето на Йоаким.

– За кого работиш?

Улав поклати глава.

– Нямам представа за какво говорите. – Сърцето му биеше като чук в гърдите и той усети, че се изпотява. Улав направи крачка назад и започна колебливо да върви по посока, която водеше към паркинга, където се намираше колата му. Йоаким изглеждаше още по-силен отблизо. Улав не се и съмняваше, че другият беше в състояние да го победи и да го надвие.

Йоаким го последва.

Улав усети, че устата му започваше да пресъхва, внезапно спря и се обърна към него.

– Наясно сте, че тук има охрана, нали? Това не е място, където можете да тормозите хората.

– За кого работиш? За Ферен? – Йоаким изсумтя. – Може би трябваше да му се обадя и да му разкажа с каква дяволски проклета работа се занимаваш? Моите хора нямат проблем с това да те следят. Шибан аматьор.

– Вие сте луд – каза Улав и продължи да върви.

Йоаким не го остави.

– Те са там – заяви Йоаким и посочи към една групичка от трима мъже на около двайсет, всичките вероятно идващи някъде от Средния Изток.

Улав рязко се извърна.

Тримата седяха близо един до друг. Когато най-малкият от тях откри, че Йоаким сочи към тях, той обърна внимание на останалите двама за това. Те изведнъж зяпнаха Улав и Йоаким с подозрителни погледи.

– Приятели от Юлешму – усмихна се Йоаким. – Дяволски хубаво е, че ги познавам. А те не обичат възрастни мъже в светли костюми, които преследват хората.

Йоаким демонстративно посочи към тримата, докато гледаше гневно Улав.

Сега те бяха привлекли цялото внимание на клана от Средния Изток и един от тримата направи някакви заплашителни жестове с ръка на Йоаким и Улав. Най-ниският от младежите тръгна към тях. След няколко крачки към него се присъединиха и останалите двама. Докато вървяха, започнаха да крещят нещо на неразбираем език.

Улав усети иглички по темето си. Той се обърна и продължи към паркинга, сега по-бързо. От време на време хвърляше поглед зад себе си и виждаше, че Йоаким е по петите му. Същото правеха и тримата тъмнокожи. Те също забързаха темпото.

За първи път в живота си той усети онзи метален вкус, за който преди единствено беше чувал – вкус на студена стомана в устата си.

Затича се надолу по ескалатора. Когато стигна вратата, за пореден път погледна зад себе си и забеляза, че Йоаким все още е след него. Тримата му помагачи бяха спрели до перваза горе и му крещяха нещо на непознатия език.

Улав рязко дръпна вратата. Изведнъж той се оказа навън, затича се надолу по стъпалата по посока към автомобила си, докато се опитваше да открие ключа за него в джоба на костюма си.

Най-накрая стигна. Бързо отключи вратата, метна се вътре и потегли. Глобата за неправилно паркиране се развея – тя седеше здраво защипана под лявата чистачка за прозорци.

Дъхът му стържеше.

В огледалото за задно виждане забеляза Йоаким, който тичаше покрай сградата на гарата вдясно. Улав се втурна с колата си право към кръговото движение, намали предавката и натисна газта.

60.

Йоаким намали скоростта си едва когато стигна до голямото осветено пространство пред главния вход на гарата. Огледа се. Тримата не го бяха последвали и той беше убеден, че преследвачът му беше изплашен до смърт и си беше отишъл.

Прекоси паветата, премина от другата страна по пешеходната пътека и продължи по улица "Карл Юхан". Йоаким вървеше с бързи стъпки, замислен и с поглед в асфалта пред себе си. Пешеходната улица все още гъмжеше от хора. Но по "Карл Юхан" почти винаги имаше много хора, независимо коя част от денонощието беше.

Хвърли поглед към четири африканки, които висяха пред магазин "Севън илевън"[29]. Бяха облечени в прилепнали дънки и силно гримирани. Те го следяха с очи, докато ядяха нещо опаковано в хартия, което държаха в ръце. Той мина покрай изнесените маси на кафявия бар "Скотсман", където пушачите седяха под лампата за отопление с половинлитрови чаши пред себе си. Веднага след това той прекоси площад "Егер" и тръгна по лекия наклон към "Гранд Хотел".

Ужасяваше се при мисълта да я зърне отново.

Малко по-късно отвори голямата входна врата от светла дърворезба, която водеше към "Гранд Хотел" и се насочи към рецепцията. Спря и се огледа около себе си.

-Джо – дочу внезапно той. Обърна се.

Далайла стоеше на вратата. Не беше чул тя да се отваря, когато жената влезе.

Резервирани като двама притеснени млади на първата си среща, двамата леко се целунаха по двете бузи.

Лицето ѝ изглеждаше уморено. Очите ѝ бяха подути и зачервени, сякаш беше плакала. И изглеждаше по-слаба, отколкото си я спомняше отпреди четири години. Той почти не проумяваше, че беше минало толкова много време.

Не бяха разговаряли след случилото си.

– Ела – каза тя и го дръпна за ръкава на якето. – Хайде да вървим.

Излязоха отвън на тротоара на прохладния влажен въздух и застанаха близо един до друг, наблюдаваха се.

Йоаким беше правил любов с Далайла. Но не я обичаше, мислеше си той. Движещата сила бяха похот, страст и желание. Потни, голи тела, които не получиха достатъчно едно от друго. Езици, слюнка, пот и сперма. Секс във всякакви форми.

Тя го погледна с търсещи очи.

– Ферен ме издирва. Неговите хора ме търсят навсякъде.

– Знам.

– Ти знаеш?

– Да.

– Ела – помоли го тя и се обърна. – Хайде да вървим.

– Къде? Не можем да отидем у нас – възпротиви се той. – Следят ме.

– Остани с мен – призова го тя.

Вървяха един до друг по тротоара.

– Какво направи с него? – поиска да научи тя.

– Изплаших го.

– Полицай ли беше?

– Не.

– Той как реагира?

– Уплаши се и побягна.

– Кой беше той?

– Най-вероятно някой от хората на Ферен.

– О, Господи!

Завиха надясно по улица "Юнивершитетсгатен". Далайла водеше.

– Накъде отиваме? – попита Йоаким.

– Само върви след мен – рече тя.

61.

 Почакаха, докато светлините, идващи от всички прозорци на апартамента, угаснаха. Продължиха да чакат, докато светлините и по другите етажи не бяха загасени – една по една – докато накрая само два прозореца бяха слабо осветени и обитателите на блока си бяха легнали. Едва тогава отвориха вратите на автомобила и повървяха приблизително стотина метра от паркинга до жилищния блок.

Движението оформяше нещо, подобно на гладкото тяло на животно. Спряха, когато стигнаха до входната врата и погледнаха отблизо към прозорците на блоковете наоколо. Навсякъде изглеждаше тихо и спокойно.

Ян Халворшен беше името на момчето. То живееше само с майка си. Двамата бяха направили кратко проучване по-рано през деня.

Апартаментът се намираше на първия етаж. Това трябваше да направи операцията по-лесна, но не беше сигурно. Почти винаги изникваха неочаквани неща. Бяха донесли шперцове и оборудване, за да могат да се справят с възможно най-много врати.

Когато бяха напълно сигурни, че никой не ги наблюдаваше, нито от района наоколо, нито от някой прозорец наблизо, тръгнаха по тревата и се забързаха към задната страна на блока. Прозорците от тази страна бяха обърнати право към шумната улица.

Забелязаха прозорците на двете спални. В апартамента имаше голяма и малка спалня. Решиха, че момчето използва по-малката. Освен това имаше малка тераса, към която се излизаше през дневната стая. Планираха да влязат от там.

По време на разузнаването си те откриха, че стълбите, които бяха етажна собственост, се намираха зад купчината, покриваща контейнерите за боклук само на няколкостотин метра по-нататък. Бяха взели една от най-малките стълби; които се намираха там, и я бяха сложили съвсем наблизо, без на някого да му направи особено впечатление за това.

Бързо опряха стълбата към терасата на апартамента и запълзяха нагоре. Проникнаха на малката, тясна тераса без никакви проблеми. Единственото, което имаше там, бяха две каси празни шишета, сложени една върху друга, и един навит килим.

Нямаше стикери от някаква охранителна фирма – нито по вратата на терасата, нито по прозорците.

Единият мъж взе шперц от колана с инструменти, който носеше, и започна да отключва ключалката. Другият пазеше.

Само няколко секунди по-късно ключалката вече беше поддала.

Втурнаха се вътре, затвориха вратата колкото беше възможно по-бързо и безшумно и се заслушаха.

Шумът от движението навън може да беше събудил спящите в секундите, в които вратата беше отворена. Но единственото, което можеше да се чуе, беше тиктакането на един стар стенен часовник.

Дневната беше достатъчно добре озарена от светлината навън. Навсякъде по пода имаше възглавници.

Отидоха до един малък коридор. Там вляво се намираха двете спални. Вратите бяха затворени. Вратата на едната спалня беше обсипана със стикери, а на един плакат пишеше: "Почукай!" с големи ръкописни букви.

Първият от тях застана до онова, което трябваше да представлява вратата към спалнята на момчето, натисна дръжката и отвори вратата с едно-единствено плавно движение.

Двамата бързо влязоха. Пердета бяха спуснати на прозореца, но бяха достатъчно тънки, за да може светлината отвън да прониква.

От единичното легло се чуваше тежко дишане. До леглото имаше бюро с плосък екран върху него. Под бюрото имаше компютър.

Единият мъж отиде до леглото и се наведе. Видя лицето на едно пълно момче, което лежеше по гръб и спеше с полуотворена уста. Тънката завивка го покриваше чак до брадичката. Той бързо притисна здраво ръката си към устата и носа му. Другият дойде, седна върху момчето, стисна го за ръцете и го държеше плътно.

Голямото тяло под тях внезапно и яростно се задърпа.

 *

Ян погледна с изпълнени с паника очи двете лица над него. Захватът около носа му се освободи, така че той можеше отново да диша. Пое си въздух с дробовете на пресекулки.

– Ще мълчиш! – просъска единият от тях.

С един тласък мъжът, който го беше яхнал, се отдръпна.

Онзи, който все още притискаше устата му с едната си ръка, държеше ловджийски нож в другата. Върхът му опря връхчето на носа.

Ян лежеше неподвижно, ужасен. Той се опитваше да фокусира очите си, но картината с мъжа, който стоеше приведен над него, изглеждаше почти без контури. Чернокожи ли бяха? Имигранти?

Внезапно усети топлина, която нямаше как да се сбърка и която се простираше над и около слабините. Не успя да се сдържи, просто протече. Ян отново затвори плътно очи. Искаше му се само да се събуди. Повече не желаеше да е в този кошмар.

Някой до него тършуваше. Ян се опитваше да види какво става. Един човек беше коленичил. Правеше нещо с компютъра.

Ян подскочи, когато усети пристъп на болка по долната част на брадичката.

– Млъквай! – просъска онзи, който му затискаше устата, и след това си махна ръката.

Мъжът, който почти бе допрял лицето си до неговото, беше чернокож. Един чернокож стоеше в стаята. Дишането му се учести. Вдишваше и издишваше на бързи пресекулки. Лицето на мъжа ставаше все по-ясно.

Другият, който бърникаше по компютъра му, стана и тръгна. Държеше в ръцете си хард диска.

– Млъквай! – просъска отново мъжът.

Ян не издаваше звук. За първи път в живота си се беше напикал от страх. Двама имигранти бяха нахлули тук, в апартамента им. Той определено щеше да мълчи. Ян отново потърка силно очи в последен опит да се събуди от кошмара. Сълзи се стичаха по слепоочията му.

Вратата се затвори след мъжа, който излезе.

– Защо си качил видеото в YouTube? Откъде го взе? – прошепна той бавно. Лицето му беше само на десет сантиметра от това на момчето. То отново усети болка в брадичката си.

Ян замига с очи, за да прогони сълзите, докато мозъкът работеше трескаво. Той разтърси глава неразбиращо.

– Имаш пет секунди да ми отговориш. Видеото в YouTube. Говори! – съскаше мъжът.

– Видео? – Гласът му беше писклив. Не можеше да шепти.

– Четири, три, две...

Очите на Ян се разшириха, устата му се отвори. Той усети ръка върху устата си.

– Няма да пищиш, мамка ти – прошепна той оживено. След това махна ръката си от устата му.

– Не знам! – задъха се Ян. – Нямам представа за какво говорите.

Усети как върхът на ножа се забива през кожата и усети топлата кръв, която започна да се стича надолу по гърлото му. Ян заплака, тихо се примоли за живота си.

– Било е качено видео в YouTube от твоя компютър – заяви мъжът. – Майка ти ли го е направила?

– Не, не. – Той трескаво поклати глава.

– Откъде го взе?

Ян хълцаше, клатейки глава.

– Откъде го имаш? – прошепна той, като наблягаше на всяка дума.

Миризма на чесън за малко не удуши Ян. Освен това той започна да усеща мириса на своята собствена урина.

Очевидно и негърът ги долавяше. Той душеше из въздуха и гледаше обезумяло към Ян.

– Да не си се напикал, свиня такава – просъска той.

Дишането на Ян стана още по-учестено. Той беше на косъм от хипервентилация[30].

Мъжът махна ножа.

Цялото тяло на Ян трепереше. Тресеше се.

– Откъде имаш видеото? – прошепна отново мъжът. Този път по-сдържано.

Ян преглътна, не смееше да се помръдне.

– За какво говорите? – попита той. – Никога не съм качвал каквото и да било в YouTube. Никога! – Той усети как буца засяда в гърлото му, сълзите му напираха. – Нямам никакво видео. Истина е – отвърна той с хриптене. – Не съм бил аз. Нищо не съм напра‘ил. – Той тихичко хлипаше.

Мъжът допря ножа почти до очната му ябълка.

Ян стискаше здраво чаршафа със свити юмруци.

– Ако лъжеш, ще се върна – прошепна непознатият. – Първо ще се захвана с теб, а после и с майка ти.

Ян кимна почти незабележимо. Той не смееше да си движи главата. Окото му можеше да срещне острието на ножа. След това мъжът се изправи и изчезна.

62.

Далайла поведе наляво по улица "Кристиан IV гате", през светофара по улица "Фредерикс гате" и по-нататък към "Радисън САС Скандинавия Хотел".

– Наела ли си си стая в хотела на "САС"? – попита Йоаким.

Тя кимна, усмихна му се и продължи по-бързо нататък.

Атмосферата беше тягостна. Минаха през входа на хотела, където стояха два туристически автобуса, и погледнаха вляво към една задна улица.

– Къде отиваме? – полюбопитства Йоаким.

– Само ме следвай – отвърна тя.

Продължиха още малко, докато тя най-сетне не се насочи към входа на голям бял жилищен блок, извади един ключ от дамската си чанта, която висеше на рамото ѝ, отключи и влезе вътре.

Тесен, стар асансьор без огледало ги отведе до третия етаж. Излязоха в дълъг, сивкав на цвят коридор, където вратите от двете страни бяха гъсто разположени една до друга, точно като в странноприемница.

Тя отключи една от вратите без табелка с име и го пусна вътре.

Миришеше на смесица от подправки и сапун. Малка лампа беше запалена в стаята вътре. Йоаким прескочи купчина с обувки в коридора, който едва ли беше по-голям от един квадратен метър, и влезе в стая с големина на затворническа килия. Вътре вдясно върху една маса стоеше печка с два котлона. Нямаше мивка. Той не виждаше и хладилник. Точно пред него имаше диван за двама с оранжева покривка отгоре.

По стените бяха залепени постери без рамки, портрети в черно-бяло, които човек получава като подарък от Икеа.

Йоаким стоеше объркан, докато гледаше как Далайла сваля от себе си палтото и го закача в мъничкия коридор. Той не каза нищо, не знаеше какво да каже.

– Моля, седни – предложи му тя и влезе в стаята.

Йоаким седна на ръба на дивана.

Далайла скръсти ръце на гърдите си. Това не беше точно радост, че се виждат отново, по-скоро странна смесица от безпокойство и раздразнение.

Внезапно се чу тежък бас в такт от един от съседните апартаменти. Някой беше включил музикална система. Нещо до готварската печка дрънчеше в такт с баса, може би някаква чаша или чинии.

– Как ще започнем? – попита тя. Придърпа една табуретка, която беше под масата с готварската печка, и седна.

– Далайла – започна внимателно той, – аз...

– Да не говорим за това – прекъсна го тя. Отново скръсти ръце и направи гримаса, сякаш изпитваше болка. – Не бях мислила да се свързвам с теб. Но после... се случи всичко... това. – Тя размаха с ръце. От очите ѝ потекоха сълзи. – Не бях мислила да се свързвам с теб отново.

Йоаким не помръдваше.

– Какво се е случило, Далайла? Какво правиш тук? На кого е този апартамент?

– Не посмях да отседна в някой нов хотел, затова потърсих един... приятел, тук в Осло. Любезно ми разрешиха да остана тук няколко дни. Но те не понасят идеята, че аз съм тук. Всъщност биха предпочели да нямат нищо общо с мен.

– Далайла. Какво правиш? Защо си тук?

– Ще стигнем и дотам – отговори тя. – Едно по едно. – Тя откъсна парче от руло кухненска хартия, която беше зад нея, и подсуши очите си. – Ферен, той... помогна на Абдул ал-Фарук да дойде тук с фалшива лична карта. Той получи убежище – тук, в Норвегия.

– Абдул ал-Фарук – каза Йоаким и я зяпна шокиран. – Това не беше ли онзи, който...

– Да, това е той.

– Мамка му. – Йоаким стана. Усети внезапен пристъп на болка.

– Бъди така любезен и седни – нареди тя. – Когато го открих, реших да... направя нещо. Баща ми, мама, сестрите ми...

Йоаким потъна отново в дивана.

– Започнах да правя копия на документи, правих аудио-и видеозаписи с уебкамера и микрофони на компютрите в офиса. Освен това се сдобих и със запис на нападение от... други. Качих всичко на карти с памет. Ако Ферен беше открил какво направих, щеше...

Йоаким кимна. Всичко си дойде на мястото. Това вероятно беше много повече от нещата, които той бе успял да събере като доказателствен материал. Много повече.

– След осемнайсет месеца вече ми беше достатъчно. А и не се осмелих да продължа повече. Установих контакт с един адвокат, когото познавах в Испания. Той ме свърза с друг адвокат в Осло. Тогава започнах. Откраднах пари в брой от Ферен и избягах тук, в Осло. Заедно с адвоката планирах да се обърна към норвежките власти и да им покажа кой в действителност е Ферен. На кого той и хората му са дали всички тези средства и как той ги е измамил. Можех да докажа всичко. А след това щях да им разкрия на какъв... престъпник са дали убежище.

– Ами после...

– После обаче адвокатът почина. Внезапно при автомобилна катастрофа – точно след срещата с мен. – Тя направи гримаса. – В него беше всичко, абсолютно всичко. Толкова идиотско беше от моя страна да му дам всичкия доказателствен материал. Той каза, че ще го пази в сейф в своя офис.

– Тя направи пауза и дълбоко си пое въздух. – Трябва да са го убили, Йоаким. И аз се паникьосах. Ето защо потърсих теб... Не знаех кой друг...

Йоаким кимна. Свали си якето и го остави до себе си.

– Това е удивително – прошепна той, – дяволски удивително.

– Знам.

– Не, не знаеш – каза Йоаким. – Има качени клипчета в Интернет на едно място, наречено "YouTube". От полицията си мислеха, че аз съм го извършил.

– Клипчета?

Йоаким ѝ разказа. Описа ѝ в детайли видеата, които самият той беше виждал – онова, в което Ферен побеснява в своя собствен кабинет, както и личния разговор между Ферен и министъра на развитието.

Устата на Далайла се отвори бавно, докато мъжът говореше. Тя го гледаше шокирано.

– Господи. Това са моите записи. Кой ли го е направил? – зачуди се тя. – Кой ли ги е взел?

– Нямам представа. Но получих странно позвъняване. – Той ѝ разказа за телефонното обаждане от непознатите момчета и за последвалото съобщение да отиде във Фейсбук, но рязко спря, когато видя, че на нея ѝ беше дошло в повече.

Далайла беше заровила лицето си в шепи и трескаво разтърсваше глава.

Йоаким не знаеше дали беше заради скръб или от страх.

– Не се страхувай, Далайла. Аз ще ти помогна. Планирал съм всичко. Ще се махнем оттук. И ти ще останеш с мен.

63.

 Йоаким поседя няколко секунди насред улицата в нощната тишина и дълбоко си пое дъх няколко пъти.

Далайла можеше да остане в едностайния апартамент още най-много два дни. Щеше да бъде доста по-сигурна там, отколкото в неговия апартамент или в някой хотел. Ферен и неговите хора отчаяно я търсеха, особено сега, когато бяха разбрали какво беше донесла тя със себе си в Осло. Полицията също беше замесена. Йоаким я беше уверил много пъти, че когато напусне апартамента, той ще открие ново и сигурно място, където тя да може да остане. След известно време щяха да се преместят за постоянно някъде. Но кога можеше да се случи това – той все още не знаеше.

Йоаким се огледа, вдигна яката на якето си нагоре, сложи ръце в джобовете на якето и се забърза по улица "Хегдехаугсвайен".

Каза, че все още не можеше да разкаже много, само че двамата имат една и съща цел. Искаха да нанесат удар с пълна сила. Но обеща, че ще се грижи за нея.

– Ти защо не каза каквото и да е по време на съдебния процес? – го беше попитала тя.

Първоначално той вдигна рамене, не искаше да отговаря.

Но Далайла настояваше.

– Защо?

– Защото той ме заплашваше – отвърна накрая той. Изплъзна му се от устата. Но всъщност той изпита облекчение, когато го каза. Далайла беше първата, която научи, че Ферен и неговите лакеи заплашваха да си отмъстят, като засегнат неговото най-слабо място.

– Заплашиха ме, че ще ми отнемат Хенрик – обясни той накрая. – В детайли ми разясниха какво щяха да направят с него, ако не си държа езика зад зъбите.

Но Далайла разбираше всяка думичка. Лицето ѝ се промени. Очите ѝ принадлежаха на някой друг, на една побесняла Далайла, която той никога преди не беше виждал.

– Получих съобщение, че имат свои хора в Осло, които са готови да действат на секундата. Разполагаха с адреса – и знаеха за ужасните взаимоотношения, които имах с бившата си съпруга, Анжелика – че с нея не си говорим. Знаеха в кое училище ходи Хенрик. Всичко.

– Това не е вярно.

Той вдигна рамене.

– Това не е вярно – повтори тя, сякаш говореше по-скоро на себе си.

Йоаким беше отказал да каже повече. Чувстваше се сякаш беше споделил прекалено много.

Мина покрай "Лори", популярно заведение, където не беше ходил от много години, и пресече улицата. Спря на тротоара от другата страна и се обърна. Трима мъже в костюми се препънаха на вратата към "Лори" и поеха по тротоара. Двама от тях се бяха обгърнали един друг с ръце около раменете, подобно на малки момчета, докато третият мъж се клатушкаше след тях. Очевидно беше пил повече от достатъчно, за да се държи на краката си.

Йоаким отново пресече улицата, отвори вратата на "Лори" и влезе.

Влажната топлина вътре го порази. Там все така беше пълно с хора. Седна на един свободен стол на бара и си поръча бира.

По масите наоколо седяха хора, които изглеждаха сякаш са пили предостатъчно. Точно вляво кипеше дискусия на висок глас между двама мъже, които лежаха облегнати на масата един срещу друг. Зад него седеше видимо пияна двойка, която пламенно се прегръщаше и целуваше.

Йоаким получи чаша от половин литър бира и плати с банкнота от двеста крони. Опразни наполовина чашата с две глътки и затвори очи.

Вече съжаляваше, че беше разказал на Далайла за заплахите на Ферен към Хенрик. Планът му се пропука. Това не биваше да се разкрива при никакви обстоятелства, преди Хенрик да е в безопасност. Но за него все още беше загадка как да си върне Хенрик.

– Здравей!

Една жена се покачи на стол зад бара до него и го загледа с наполовина притворени очи. Носеше черна рокля и множество големи пръстени по ръцете си. Косата беше силно прибрана назад. Силно гримирана. Може би на около петдесет години.

– Кой си ти? – попита тя. Езикът ѝ се преплиташе, докато изричаше думите.

– Кой искаш да бъда? – попита Йоаким.

Тя изсумтя.

– Кредитна карта и бързо чукане – усмихна се тя. Този път без да преплита език.

– Жалко – отвърна Йоаким, – защото аз търся сериозна връзка. Знаеш, малки деца, които търчат наоколо щастливи, комби и златен ретрийвър.

– Ти обратен ли си или какво?

– Така си е – заяви Йоаким, опразни чашата с бира и стана. – Извинявай, но трябва да се обадя по телефона.

Извади стария мобилен телефон, докато се отдалечаваше от бара, и го включи. Загледа се в него, докато дисплеят не светна и той се върза към "НетКом"[31]. Бяха нужни няколко секунди, след което се чу звукът на входящ есемес.

Ингер Холмсбю. Беше запазил номера и името ѝ. Здравей, обади ми се.

Пишеше само това.

Йоаким провери часа от дисплея. Беше 01:43. Вдигна рамене и звънна.

64.

 Един час по-късно червен "Фолксваген поло" се появи и паркира до тротоара пред "Лори".

Йоаким стоеше и чакаше. Той хвърли бърз поглед към страничния прозорец и забеляза Ингер Холмсбю, която държеше волана с две ръце. Той отвори вратата и седна до нея.

– Здрасти – поздрави го тя.

По лицето ѝ липсваше грим. Нито миглите, нито веждите се виждаха в слабата светлина, а жената беше бледа, много по-бледа, отколкото той си я спомняше при последната им среща. Плътният сивочерен пуловер, който тя носеше, изглежда ѝ беше с няколко номера по-голям. Сигурно се беше качила на автомобила директно след като бе станала от леглото.

– Здравей! – отвърна ѝ той. – Колко хубаво, че ми предложи да ме откараш у дома. Не може ли да го превърнем в традиция?

– Ти си първият – и последният – отвърна тя и премина на скорост. Тя внимателно се огледа наоколо и пое по улица "Хегдехаугсвайен". – Накъде ще ходим?

Йоаким се изправи и положи ръка на гърдите си.

– Зависи колко време ти е необходимо. – Той ѝ хвърли поглед. Тя нямаше вид на човек, който е прекарал много време зад волана. Шофираше изключително концентрирана, макар че почти нямаше други коли по улиците. – Имаше да ми разказваш интересни неща, нали?

– Да, с надеждата, че и ти ще ми се реваншираш – каза тя, без да премества поглед от пътя пред себе си.

– Да, добре – отвърна Йоаким – но нека първо да чуя какво имаш ти.

Спряха на червен светофар. Едва тогава Ингер Холмсбю се обърна отново към него.

– Когато в три часа сутринта те взема от някой бар, то може би съм очаквала да си поне малко... пиян...

Йоаким поклати глава и прехапа долната си устна.

– Аз винаги съм си бил такъв – заяви той. – С други неща се опиянявам.

– С какви?

– С преживявания.

Ингер Холмсбю поклати глава, предавайки се. Светна зелено и тя припряно включи на скорост.

– Не е разумно от твоя страна – каза тя, докато гледаше концентрирано право напред.

– Може би трябва да спреш автомобила, а?

Тя се усмихна.

– Оплакваш се от това как шофирам ли?

– Мисля, че ще бъде малко по-лесно да разговарям с теб, ако отбиеш.

– Е, добре. – Внезапно Ингер Холмсбю обърна колата към улицата вдясно и спря на първото свободно място.

– Тази улица е еднопосочна – уведоми я Йоаким.

– О, по дяволите! – Колата рязко подскочи. Тя бързо потегли напред към следващата пресечка и зави наляво. Там тя паркира до едно бяло "БМВ", след което изгаси светлините и двигателя.

Изведнъж настъпи пълна тишина. Улицата беше потънала в мрак и нямаше жива душа.

Ингер Холмсбю се обърна към Йоаким.

– Да смятам ли, че не си опасен?

– Страхуваш ли се?

– Може би.

Той погледна в почти потъмнелите ѝ очи. Имаше нещо привлекателно в нея. Може би това, че беше много естествена – станала от леглото, без грим и само по някакъв износен вълнен пуловер и дънки. Йоаким не познаваше други жени, които доброволно биха излезли в такъв вид. Останалите биха изпитали голям дискомфорт и биха се извинили за това как изглеждат на досадниците. Но не и Ингер Холмсбю. За нея срещата с този мъж изглеждаше като най-нормалното нещо на света.

– Добре, ще почакам. Трябва да е важно, след като биеш целия път от Драмен, за да се срещнеш с мен посред нощ.

– Спомняш си разговора ни от последния път. Нещата са всъщност по-лоши от онова, което тогава ти разказах. Много по-лоши са в действителност. Във всеки случай поне така говорят слуховете. – Тя постави с пръсти думата в кавички.

Йоаким видя контурите на една самотна сянка, която изскочи от пресечката в далечината пред тях. Проследи сянката с очи.

– Ти със сигурност си чувал за ЦРУ и МИ6 – отбеляза тя и го погледна, сякаш очакваше той да се изсмее презрително. – Те са по-големите братя на нашето военно разузнаване, но също и на полицията. Много от онези, които работят за тайните служби, са тренирани и обучавани именно при тях и изпитват силно чувство на лоялност. И когато големият брат се нуждае от услуга, по-малкият брат не казва "не". – Тя го изгледа преценяващо. Очевидно очакваше някакъв протест от негова страна, който така и не се появи.

Йоаким погледна право напред. Следеше сянката с очи.

– Въпросът е именно в това – продължаваше тя, – че при доста възможности по-големите братя са молили по-малкия брат да пази много от хората, за които последно говорихме

– Тук, в Норвегия.

Той ѝ хвърли поглед.

– Военнопрестъпниците?

– Да. Норвегия е идеалната страна за закрила на международни военнопрестъпници. Това е простичкият отговор. Едва ли съществува по-подредено общество от нашето, с множество възможности за наблюдение. В други страни и по-големи градове хората могат да изчезнат сред тълпата, но не и тук, в Норвегия. Ние, които живеем в тази страна, можем да бъдем проследявани чрез телефонно подслушване, микрофони, камери за наблюдение – които са почти навсякъде – край КПП-та, пунктове за плащане и теглене на пари в брой, пътни камери...

– Пътни камери? – прекъсна я Йоаким. Сянката бавно премина покрай тях, без да поглежда към автомобила, в който се намираха. Беше мъж, но не този, който го беше следил до гарата в Осло.

– Да, пътни камери. Снимки могат да се правят през цялото денонощие. Ти може би си мислеше, че те се използват само за снимане на шофьори, каращи с превишена скорост, а? Някой знае ли всъщност кой има достъп до снимковия материал от тези камери?

Йоаким поклати глава и се обърна. Мъжът изчезна зад ъгъла.

– Освен това разполагаме с фирми като "Майкрософт". Те имат достъп до деветдесет процента от компютрите посредством операционната система "Уиндоус". А съществува още и наблюдение чрез сателит, както и старият метод с информатори и следене.

– Ти си ходеща енциклопедия. И не си болна от параноя?

– Не се шегувам. – Тя го погледна с раздразнение. – Може би си чул за белия самолет на ЦРУ, който каца в Сула, в покрайнините на Ставангер[32], многократно. Приземява се на равни периоди. Те прибират преди всичко военнопрестъпници, които пребивават в Норвегия под фалшива самоличност, и ги отвеждат за разпит в тайните седалища на ЦРУ и МИ6 извън Скандинавия. След това са изпращани обратно дотук. Те са важни източници на информация във връзка с водещи се в момента войни и конфликти. Помагат за тълкуването на разузнавателна информация и идентифицират хора и канали за пари в конфликтни зони. В замяна на това те получават пребиваване в Норвегия и разрешение да се разхождат спокойно сред обикновените норвежки граждани.

– Шегаджийка.

– Защо иначе шпионският самолет ще каца тук? На агентите на ЦРУ не им пречи да се качат на пътнически самолет, нали така? Само наивните журналисти вярват на историята, че самолетът прави междинно кацане в Сула, за да презареди с гориво. Те вярват, че ЦРУ, най-вещата в света разузнавателна организация, си наема самолет, който може да се задържи във въздуха едва два часа на пътуване. Смехотворно, нали?

Йоаким усети как пулсът му се ускорява с поне един удар в минута.

– Как си стигнала до това?

– В момента е конфиденциално.

– Информацията ти потвърдена ли е?

Ингер Холмсбю обърна поглед към предното стъкло.

– Работя по въпроса.

– Точно това и предполагах. Разполагаш ли с още?

Тя извърна лице към него.

– Да. В Дирекция "Миграция" преди известно време са открили, че на няколко от офицерите са им платили от полицията. Настанали са яростни безредици. Изхвърлили ги посред бял ден със сила. Заговори се, че Дирекция "Миграция" са извършили вътрешен контрол на групата хора, търсещи убежище, които тези офицери са пуснали. Информацията от това проучване е заключена и добре скрита в сейф в Дирекция "Миграция". От този ден насам дирекцията и полицията не си говорят.

– Звучи налудничаво.

– Светът е полудял, Йоаким, ти би трябвало да го знаеш. Той заплаши ли те?

Йоаким я погледна изненадано.

– Кой?

– Ферен. Той заплаши ли те да си мълчиш? По време на съдебното дело.

– Нямам представа за какво говориш.

– Не ти вярвам, Йоаким. Докога мислеше да пазиш всичко това в тайна?

– Имах си своите основания да си мълча, Ингер – тихо отвърна Йоаким. – И все още е така.

– Какво можеш да ми разкажеш за Ферен? Какво знаеш за взаимоотношенията му с военнопрестъпниците от Судан?

– Нищо. Може ли сега да ме откараш у дома?

– Дявол да те вземе, Йоаким – ядоса се тя и запали двигателя.

65.

Ингер Холмсбю остави Йоаким пред апартамента на улица "Хофсвайен". Той веднага си легна, но не можа да заспи. Мислеше за Далайла. Заради нея планът трябваше да се приложи в действие много по-бързо, отколкото си беше мислил първоначално, всъщност колкото се можеше по-скоро.

Йоаким си мислеше също и за онова, което Ингер му беше разказала. Дали смяташе, че той притежаваше информация за международните военнопрестъпници? Затова ли се беше появила посред нощ и се беше срещнала с него? Защо и как той щеше да знае нещо по въпроса? Единствената връзка, която той имаше с военнопрестъпниците, беше това, което току-що тази вечер научи от Далайла. Тя твърдеше, че суданецът, който стоеше зад убийствата на нейното семейство и зад нейното изнасилване, беше получил помощ от Ферен. Помощ да се сдобие с убежище в Норвегия. Ето защо Далайла беше тук – за да разкаже на норвежките власти за всичко това. Йоаким не изпитваше никакви затруднения да приеме именно това обяснение. Но Ферен никога не му беше разказвал каквото и да било за суданските военнопрестъпници. Защо Ингер Холмсбю вярваше, че той го е извършил? И откъде можеше тя да знае, че Ферен го бе заплашвал? Тя знаеше ли го, или го предполагаше?

Йоаким междувременно знаеше, че Ферен беше в състояние да извърши всичко, ако виждаше в това някаква лична изгода. Да осигури на някой военнопрестъпник убежище не представляваше и най-малък проблем за него. Ферен, или Дракона, както понякога обичаше да се нарича, беше самото олицетворение на една разпокъсана, шизофренична личност – циничен, безмилостен, алчен християнин и самарянин, благодетел на бедните по света. Един олигавен върколак, предрешен като Майка Тереза. Един сатана, от когото Йоаким в глупавата си наивност си беше позволил да се очарова и да бъде подлъган. Йоаким никога не беше мразил някого повече от Арве Магне Ферен. Но Дракона имаше сила и не на последно място – имаше влиятелни приятели. Докато слънчевата светлина не започна да прониква през прозореца, Йоаким лежеше и размишляваше дали Ферен нямаше много по-влиятелни приятели, отколкото тези, за които знаеше той. МИ6, ЦРУ, военното разузнаване и полицията? Можеше ли Ферен наистина да има контакти и там? Това сериозно го плашеше. С какво тогава имаше да се справя той?

Когато старият мобилен телефон, който беше до леглото, звънна точно след девет часа сутринта, той имаше усещането, че сякаш беше спал едва няколко минути.

– Имам добра новина – чу той да казва Лисбет Дал с жизнерадост в гласа. – Можеш да вземеш Хенрик днес в два часа

– Пред училището, както предния път. Бившата ти съпруга трябва да е в добро настроение днес.

Йоаким седна на ръба на леглото и разтърка сънените си очи, за да се събуди.

– Днес?

– Да, определено. Нещата започват да се нормализират, ще видиш – каза тя. – Всичко ще се оправи, Йоаким.

Той ѝ благодари, обеща, че ще бъде там по-рано и ще прибере Хенрик, приключи разговора и стана.

"Трябва да се случи днес" – помисли си той. Можеше да отнеме дни или седмици, преди да види отново Хенрик. Но тогава можеше да бъде прекалено късно за Далайла. Тя трябваше да си намери укритие възможно най-бързо. Това беше шансът. Сега трябваше да се случи.

Отиде в кухнята и включи компютъра. Бързо влезе в Интернет и отвори Фейсбук.

Видеоклиповете все още бяха на профила. Но никакъв отговор – никаква реакция на десетте хиляди крони. Той ги беше предложил за материала, с който те твърдяха, че разполагат.

Внезапно една мисъл го осени след нощните размишления. Той бързо изписа "военнопрестъпници норвегия" в полето за търсене в Гугъл и натисна Ентър.

Множество резултати изскочиха. Той бързо ги заразглежда. Една от статиите беше от bt.no – онлайн-издание на вестник "Берген".

Норвегия – свободна зона за военнопрестъпници

Тор Улав Мьорсет

КРИПОС има списък с над 70 души, подозирани, че са военнопрестъпници. Но в Норвегия те няма да получат присъда.

Смущаващо е, че нямаме специални разпоредби срещу геноцид в законодателството на Норвегия – Йон Стиген, постдокторант

 За научното списание "Аполон" към Университета в Осло професор Свайн Мьонеслан казва, че международните военнопрестъпници търсят убежище в Норвегия.

Причината е, че Норвегия няма закон, който да постановява, че съдилищата могат да осъждат хора, които са извършили военни престъпления в други страни.

След Втората световна война нацистите намират убежище в Латинска Америка. Сега Норвегия е на път да се превърне в подобна страна, твърди за списанието Мьонселан, който е един от най-изтъкнатите експерти по Балканите в страната.

Смущаващо от страна на Норвегия

КРИПОС казва пред списанието, че полицията разполага със списък от над 70 души, живеещи в Норвегия, които са подозирани в извършването на военни престъпления, геноцид или престъпления срещу човечеството.

Тези хора идват преди всичко от Балканите, Ирак, Афганистан и множество африкански страни.

Смущаващо е, че нямаме специални разпоредби в закона на Норвегия срещу геноцид, казва постдокторант Йон Стиген за вестник "Берген".

Той е бил, освен всичко друго, норвежки делегат по време на преговорите за създаването на Международния наказателен съд.

Срамно е, ако из Норвегия се разхождат хора, които са извършили престъпления спрямо човечеството, а след това остават ненаказани, защото нашето законодателство не е достатъчно добро, заяви той.

Стиген е на мнение, че Норвегия носи морална отговорност за това да уреди създаването на една по-строга законова уредба, особено след като е играла активна роля при създаването на Международния наказателен съд.

Прочете всичко набързо.

След това написа в полето за търсене на "Гугъл" "ЦРУ самолет Сула" и натисна "Ентър". Отново се появиха много резултати, особено в статии от aftenbladet.no – онлайн-изданието на "Вечерен вестник Ставангер". Той избра една от статиите и бързо зачете:

Защо никого не го е грижа?

Таралд Ано, редактор на вестник

ПОРАЗИТЕЛНО: Въпросът за самолетите със затворници е интригуващ. Още откакто репортерът на Вечерния вестник Ян-Петер Хелгесен написа първите статии през лятото на 2005 г., те будят международен интерес. "Уошингтън Поуст", "Чикаго Трибюн", "Би Би Си", "Датското радио", "Политикен", "Зюддойче Цайтунг" и много други реномирани медии са изнесли на бял свят информация за нерегламентирани кацания на европейски летища – включително и в Сула.

Видени са политическите последици в това, че американски самолети, които са оборудвани за транспорт на затворници, кацат в европейски страни или преминават през тяхното въздушно пространство.

Това създава политически отзвук на високо ниво. Външният министър на САЩ Кондолиза Райс трябваше да посвети част от обиколката си в Европа през 2006 г., за да разясни, или по-скоро да прикрие дейността. Европейският съвет написа силно критични доклади.

НО В НОРВЕГИЯ политиците мълчат. Три норвежки правителства бяха на власт в периода, когато обсъжданите самолети преминаваха през норвежкото въздушно пространство и кацаха на норвежки летища, две ръководени от Йенс Столтенберг, едно от Шел Магне Бондевик. Това означава, че шест норвежки партии са одобрили схемата, затворили са си очите за нея или въобще не са били наясно какво се случва. Най-лошото за признаване от страна на политиците, които искат да изглеждат отговорни, е трудно да се определи. Но тоталната липса на ангажимент по въпроса е поразителна.

Когато малко по-късно изключи компютъра, се беше замислил. Тя имаше право, мислеше си той. Ингер Холмсбю вероятно имаше право.

Но точно сега той имаше да мисли за други неща.

Докато си взимаше душ, му хрумна маршрут за бягство, който запрехвърля в мислите си.

По пътя щяха да ги хванат относително много камери за наблюдение, той беше наясно с това. Но щеше да отнеме време, ако полицията решеше да ги провери, дълго време и тогава най-сетне щяха да бъдат под прикритие.

Всичко изглеждаше под контрол, с изключение на най-важното – Хенрик. Първоначално той беше планирал да използва необходимото време с него, за да установят добър контакт помежду си и може би да започнат да си общуват с Анжелика. Но заради Далайла планът трябваше да се забърза. Той нямаше никакъв избор. Трябваше да се случи веднага. Дракона се беше раздвижил.

66.

 – Ченгетата са тук – прошепна Андреас в ухото на Мартин.

Мартин седеше в периферията на училищния двор и гледаше една група от десети клас, която играеше баскетбол, когато Андреас се появи, тичайки.

Андреас хвана ръката на Мартин и го дръпна настрани. Мартин с неохота го последва.

– Колата на ченгетата е там, точно ей там. – Той посочи. – Разговарят с директора и майката на Файте-Йон – прошепна Андреас развълнувано в ухото му.

– Майката на Файте-Йон?

– Да! – прошепна Андреас превъзбудено. – Виж, сега идват.

И двамата погледнаха към входа. Двама полицаи в униформа, директорът, инспекторът и майката на шишкото излязоха. Десетокласниците, които играеха баскетбол, спряха.

Внезапно всички в училищния двор спряха и се загледаха.

Петимата прекосиха училищния двор и поеха по посока към салона по физическо.

Много от учениците зяпаха с отворена уста. Отдалеч намирисваше на проблеми. Нещо голямо трябва да се беше случило.

– По дяволите, какво е това? – попита Мартин, когато петимата изчезнаха зад вратата на гимнастическия салон.

– Нямам идея – отвърна Андреас. Лицето му беше леко почервеняло.

Пет минути по-късно в класната стая те веднага забелязаха по изражението на учителя, че нещо сериозно се беше случило. За първи път учениците вдигаха съвсем малко шум и суматоха след голямото междучасие. Повечето си седнаха на чиновете. Очакването беше изписано на лицата им. Нещо трябва да се беше случило с Файте-Йон и сега те щяха да научат точно какво.

– Йон Халворшен от 9 "В" е бил нападнат и малтретиран в своя собствен дом снощи – заяви учителят. – Двама са нахлули в дома му. Йон е под наблюдение в болницата.

Сред класа започна да се шушука.

Мартин се хвана с две ръце здраво за чина. Чувстваше се замаян.

– От полицията са дошли тук, в училището ни, заедно с майката на Йон. Полицията иска да ни каже нещо. Затова ни помолиха да съберем всички класове в гимнастическия салон незабавно. Ето защо искам всички заедно да...

Но следващите думи потънаха в шума, идващ от учениците, които веднага се бяха оживили, както и от стъргането по пода на столове и маси.

Андреас и Мартин бяха от последните, които станаха. Без да продумат и дума, те излязоха от класната стая и се смесиха с равномерния и все по-нарастващ поток от ученици в коридора. Едната врата се затръшваше, следвана от другата, и учениците се стекоха от класните стаи.

В гимнастическия салон бяха сложени пейки. Мартин си намери място на една от най-задните, на голямо разстояние от Андреас. Точно сега той нямаше никакво желание да седи до него. Далеч напред стоеше майката на Файте-Йон, заедно с полицаите, мъж и жена, както и директорът, и инспекторът. Бяха застанали около статив с микрофон.

Отне малко време, преди всички да влязат. Нямаше достатъчно места за сядане, затова повечето трябваше да седят прави. Когато и последният най-сетне беше влязъл вътре и един от учителите затвори и двете двойни врати, се дочу леко прочистване на гърлото в един от високоговорителите и бученето на гласовете в залата утихна.

Мартин се скри зад гърба на едно момиче на мястото пред него. Той седеше с опрени върху коленете си лакти и гледаше право надолу към лакирания паркет.

– Сега бих искал да започна – Мартин чу гласа на директора през високоговорителите. Долови се леко свистене, но звукът беше регулиран, така че пищенето скоро изчезна. – Имаме да ви съобщим нещо изключително неприятно. Както сами виждате, при нас са дошли двама представители на полицията. Въпросът е много сериозен. – Гласът на директора леко потрепери. Във всеки случай Мартин смяташе, че го чуваше. – Избрахме да го направим по този начин, така че всички да получим една и съща информация едновременно, както и за да може така да избегнем много слухове. – Той прочисти гърлото си. – Въпросът се отнася до ученик от нашето училище, Йон Халворшен от 9 "В".

Мартин крадешком погледна иззад гърба на момичето пред себе си и с крайчеца на окото си забеляза пълната майка на Файте-Йон. Тя седеше приведена със сгънати пред себе си ръце точно до директора.

– Снощи около един часа двама души са влезли с взлом в апартамента, където Йон и майка му живеят. Проникналите са били двама мъже с чуждестранен произход. Влезли са в стаята на Йон, докато е спял. Носели са нож, който са използвали, за да заплашат Йон. Той е настанен в болница заради прободни рани, но за щастие, няма сериозни физически наранявания. След случилото се той е добре. Йон е силно и хубаво момче – заяви директорът и хвърли поглед към майката.

За кратко настъпи тишина. Мартин отново погледна напред и видя, че директорът разменя няколко думи с полицайката, която седеше точно зад него. След това гласът на директора отново се разнесе:

– А сега давам думата на Хане Мьорк от полицията.

Полицайката застана зад микрофона. Тя безстрашно се вгледа в огромната тълпа.

– Здравейте на всички – започна тя, – една от причините да се съберем тук днес е, че много бихме искали да получим информация от вас, тъй като със сигурност знаете нещо. Ян Халворшен е бил обвинен от двамата влезли с взлом, че е качил видео в "YouTube". По-точно казано, кратък видеозапис, който всеки може да открие и да гледа в Интернет. Имате ли идея за какво говоря? Нали всички тук знаят какво представлява YouTube?

Тихо мърморене се разнесе сред залата. Мнозина кимнаха.

– Ян никога не е качвал някакво видео на ''YouTube". Но нападателите са изтъкнали, че клипът идва от неговия компютър. Но засега не знам за какво точно видео става въпрос.

Мартин го присви стомахът. Той бързо се скри зад гърба на момичето пред него и зарови лице в ръцете си. Главата му кипеше.

Мамка му, мамка му, мамка му!

– Е, това, което нас от полицията много силно ни интересува, е дали някой в залата има информация за клипчетата и YouTube. – Тя плъзна поглед над огромното, смълчано множество от ученици. – Ако знаете каквото и да е – независимо колко незначително ви се струва – дори само да сте чули нещо за видеа, които някой е качил в "YouTube" – ние ще ви бъдем много благодарни, ако се свържете с нас колкото е възможно, по-скоро. Или ако сте чули нещо друго, което да е свързано с това. Каквото и да е всъщност. На табла около училището ще откриете имената и телефоните на нас, полицаите, разследващи случая. Ако знаете нещо, обадете ни се, изпратете ни имейл, есемес или елате в полицейското управление. На таблата ще откриете и адреса ни. Можете да вземете с вас родителите си или други възрастни, ако не искате да идвате сами. Ние въобще не сме страшни. Напълно безопасно е да се свържете с нас.

Полицаят до нея се усмихна самоуверено на учениците.

Един ученик, седящ доста напред, вдигна ръка.

Хане Мьорк посочи момчето, което бе протегнало ръка във въздуха колкото можеше по-нависоко.

– Да? – попита тя.

– Вие заловихте ли... ги? – В залата избухна смях. Внезапно момчето почервеня като домат. – Искам да кажа... има ли заподозрени?

– Хубав въпрос – отвърна Мьорк и строго огледа залата. Смехът утихна, отново се дочуваше само леко мърморене и хихикане. – Отговорът е "не", за съжаление, засега никой не е заподозрян или обвинен, а разполагаме с много малко следи, с които да работим. Затова ще сме изключително благодарни, ако вие можете да ни помогнете. Има ли други въпроси?

Мартин затърси с очи Андреас, но не го виждаше никъде.

67.

 – Аз съм – каза Йоаким с телефон до ухото си. Току-що се беше качил на влака за Драмен и отиде да докара автомобила под наем, който все още беше паркиран там.

– Здравей! – Гласът на Далайла звучеше напрегнато.

– Приготвяй се. Тази вечер потегляме – уведоми я той.

– Потегляме? Накъде?

"Не питай" – помисли си той.

– На разходка. Синът ми също ще дойде. – Той се надяваше, че тя ще разбере. – Пак ще ти се обадя.

– Ами добре – отвърна тя.

Той затвори и извади слушалката на хендсфрийто си от ухото. Часовникът на таблото показваше 13:47.

Скоро щеше да пристигне.

Йоаким видя Хенрик, когато той се появи от входа на училището. Както и предния път имаше навалица от младежи, които се стичаха едновременно. Но този път нямаше никого от останалите ученици, който да сочи и да вика, когато Хенрик го видя и се приближи към автомобила.

Хенрик отвори предната врата и седна на мястото до шофьора.

– Здравей, Хенрик – поздрави Йоаким, – радвам се да те видя отново. – Гласът му беше прекалено нервен и прозвуча странно, той самият го долови. Много му се искаше да се протегне, да го прегърне, но не стигна дотам.

Хенрик сведе поглед.

– Здравей – отвърна той. Както предния път той остави раницата си в скута и си сложи предпазния колан.

– Искаш ли да поразгледаме разни лодки? Да отидем ли?

– Добре.

Йоаким подкара по посока към Леангбюкта[33]. Йоаким не беше ходил там от много години, а не беше далеч. Засега имаха достатъчно време.

В багажника на колата имаше чанта с най-необходимите дрехи и обувки, паспортите, едно писмо, което беше написал, ключовете от шкафчето за багаж на Централната гара в Осло и апартамента за укритие, както и лаптопа. Освен това беше изтеглил петдесет хиляди в брой.

Преди да напусне апартамента на улица "Хофсвайен", го беше почистил основно. Така щеше да бъде по-трудно да бъдат открити следи от него. Само легло с току-що изпрани чаршафи и завивки и кутия с инструменти.

– Беше ли хубав денят ти в училище?

Хенрик го погледна. След кратък момент очите им се срещнаха. Някакво учудване ли долавяше в неговия поглед? Скептицизъм? Йоаким нямаше представа. Не го познаваше.

– Имаш ли много домашни?

Изминаха още няколко секунди, преди Хенрик да обърне лице към него.

– Ще се върнеш ли обратно в затвора? – тихо попита той.

Това дойде като изневиделица, неочаквано.

Йоаким забави скорост.

– Не – отвърна той. – Не знаеш ли? Че ме пуснаха на свобода завинаги. Няма повече да ходя там. Никога – добави той и усети буца в гърлото си. Преглътна, за да я накара да изчезне.

Какво се случва в главата ти, чудеше се Йоаким. Анжелика нищо ли не ти е разказвала?

Хенрик седеше и гледаше ръцете си, които лежаха сгънати върху раницата му.

– Сега съм на свобода и... – продължи Йоаким. И какво? Какво всъщност да разкаже? Отново хвърли поглед към Хенрик. – И затова се надявам, че двамата с теб можем да се опознаем много по-добре. Наистина се надявам.

"Надявам се" – помисли си Йоаким. Мамка му, колко глупаво се изразявам. Това, което беше на път да се случи, щеше да шокира момчето. Хенрик мислеше, че ще прекарат заедно няколко часа, както предишния път. Той не знаеше, че отсега нататък ще живеят, криейки се дълго време занапред.

Първият шок щеше да дойде, когато не след много часове щяха да се срещнат с Далайла.

Спряха на паркинга до пристанището. Този път Хенрик остави раницата си в колата. Разхождаха се около кейовете под слънчевата светлина и разглеждаха лодките, които бяха акостирали там. Йоаким сочеше и обясняваше за различните видове платна, винчове[34] и мотори, арматури и подбор на материал, но Хенрик не изглеждаше особено заинтригуван. Не каза почти нищо, само вървеше след него. В най-външната част на кея спряха до една 41-метрова платноходка "Бавари". Йоаким го посочи.

– Почти същата имаше и дядо ти, моят баща – разказа той. – И той, и баба ти плаваха почти винаги. Баща ми ме научи на всичко, което мога в плаването и платноходките. Може би един ден мога да науча теб, а?

Хенрик вдигна очи към върха на високата мачта, но не отговори.

След това един продавач им позволи да се качат на борда и да разгледат трите големи лодки, намиращи се до кея. После отидоха до един павилион наблизо и си купиха безалкохолни напитки и сладолед.

Два часа по-късно се върнаха обратно в автомобила и поеха по посока към Осло.

 *

На пристанището в една светлосиня "Тойота Камри" седеше колегата на Улав – Брус Шарма. На острата дневна светлина не изглеждаше неестествено да носи слънчеви очила. Той следеше с очи двамата, които се разхождаха покрай кея.

От джипиеса той можеше по всяко време да разбере къде се намираше автомобилът. Чипът, който Улав беше прикачил към долната част на колата под наем, можеше да направи грешка само до десет-петнайсет метра.

Указанието беше да ги следи през целия ден.

68.

 Двайсет и пет минути по-късно Йоаким зави с автомобила към подземния гараж под "Акер Брюге". Гумите изпищяха, когато подкара бързо надолу по спиралата от бетон. Едновременно с това не изпускаше от очи огледалото за задно виждане.

– И днес ли ще идваме тук? – попита Хенрик.

– Да, но веднага продължаваме по-нататък – отвърна Йоаким. Ръцете му на волана бяха лепкави.

Сега се започваше.

Предимството при подземния гараж беше, че беше оформен като лисича дупка с множество изходи. Един евентуален преследвач би имал трудност да разбере кой изход е избрал обектът на наблюдение. Но това трябваше да се случи мигновено.

Зави на етажа, който предварително беше огледал, и остави автомобила на едно свободно място, точно до изхода, който не възнамеряваше да използва.

– А сега да тръгваме – призова Йоаким Хенрик.

Хенрик откопча предпазния си колан и двамата излязоха от колата.

Йоаким взе чантата от задната седалка и помогна на Хенрик да си сложи раницата на гърба. После улови ръката на момчето и каза:

– Хайде да тичаме.

Хенрик го погледна неразбиращо, но го последва, когато Йоаким се затича между паркираните автомобили през гаража и се насочи към изхода от другата страна, където се намираше асансьорът.

С течение на времето, което беше необходимо, за да пресекат подземния гараж, Йоаким не можеше да види други движещи коли, освен един "Сааб", излизащ на заден ход.

Взеха асансьора за нагоре до нулевия етаж и излязоха през изхода, който бе спотаен измежду многото сгради, докато не стигнаха до главния офис на "ДНБ Норвегия".

Йоаким отново стисна Хенрик за ръка.

– Ела, хайде да побързаме. Ще си хванем такси.

– Такси ли?

– Да.

Хенрик не зададе повече въпроси, но с неохота позволи да бъде отведен по-нататък.

Йоаким избра вътрешния път, пасажа между всички бизнес локали на закрито. Вървяха бързо, минаваха покрай туристи и пазаруващи, които изглежда имаха цялото време на света. Бързаха – Хенрик с ученическата си раница на гърба и Йоаким с чантата в лявата си ръка.

– Само още малко – успокои го Йоаким.

Накрая поведе към задната страна на сградата, точно до входа на увеселителната къща "Смях". Петдесет метра оставаха до стоянката за таксита. Подтичваха през последните метри и задъхани се втурнаха в първото такси в колоната. Йоаким взе чантата със себе си и я остави на седалката между себе си и момчето.

– До "Майорстюа", ако обичате – помоли Йоаким и подаде на шофьора кредитната си карта. След това се извърна и погледна назад. Ако някой следваше автомобила, сега щяха да имат проблеми. Той се обърна към Хенрик, който го гледаше с ококорени очи.

– Няма да има повече бягане – обясни Йоаким и си пое дъх.

– Накъде отиваме?

– Само на една обиколка – отвърна Йоаким.

– Но... автомобилът?

– Ще го вземем по-късно.

Хенрик изглеждаше почти сякаш не му е добре.

Не продумаха повече през останалата част от обиколката.

Изскочиха от таксито пред метростанция "Майорстюа" и отидоха до спирката на автобусите, каращи към летището. Вече имаше малка опашка от пътници, които чакаха. Йоаким провери табелата с разписанието. Оставаха седем минути до следващия автобус. Клекна пред Хенрик.

– Ще се поразходим из Гардермуен и ще разгледаме самолетите. Става ли?

– Искам у дома – каза Хенрик. От лицето на малкото момче струеше скептицизъм. На Йоаким му се стори, че долавя прилив на страх в погледа му.

– Не искаш ли да сме заедно? – попита Йоаким.

Хенрик разтърси глава.

– Само ще се качим на автобуса до летището. След това ще правим нещо друго. – Йоаким осъзна, че това прозвуча странно, но не можеше да разкрие истината. Не още.

– Какво е то?

– Ще ти кажа, когато пристигнем. Изненада е.

Долната му устна потрепна и той сведе поглед надолу към белите маратонки.

– Просто ще се поразходим, Хенрик. Ще се грижа за теб. – Сложи ръка върху рамото му. – Погледни – посочи той – автобусът вече идва.

Експресният автобус за летището спря и хората започнаха да качват тежките куфари и чанти в багажното отделение.

Йоаким взе багажа си в автобуса, взе билети и избра едно място по-назад. Хенрик зае мястото до прозореца, свали раницата си и я сложи в скута си. Йоаким бе сложил чантата си до краката.

Йоаким усети прилив от угризения на съвестта, когато видя Хенрик да гледа през прозореца. Невинното, малко момче, неспокойно, уплашено, но все още с достатъчно присъствие на духа, че да направи онова, което той беше предложил.

"Всичко ще бъде наред, Хенрик – мислеше си той, – ще оправим нещата." Извади новия мобилен телефон и набра номера на Далайла.

Хенрик извърна глава и го погледна внимателно.

Далайла веднага вдигна.

– Здрасти. Ние идваме, ти само чакай инструкции.

-Добре.

Йоаким затвори и върна телефона в джоба на якето си. Държеше го включен, в случай че на нея ѝ се наложеше да се свърже с него.

Хенрик го зяпна въпросително.

Последните пътници заемаха местата си. Автобусът беше почти пълен.

– Ще се срещнем с някого малко по-късно – обясни Йоаким.

– И с кого?

– С една жена.

– С жена ли?

– Да. Името ѝ е Далайла – отвърна Йоаким. – Сигурен съм, че ще я харесаш.

Хенрик се облегна назад в седалката си. Прехапа устни, докато гледаше право напред.

"Само един Господ знае какво се случва в главата ти точно сега" – мислеше си Йоаким.

– Ние не сме гаджета, ако това си си помислил – поясни той.

Но Хенрик не отговори, само продължаваше да се взира пред себе си.

"Истина е – помисли си Йоаким и скръсти ръце на гърдите си. – Но по някакъв начин бяхме – преди цяла вечност."

*

Светлосинята "Тойота Камри" влезе в подземния гараж на "Акер Брюге" две минути след като Йоаким беше паркирал. С джипиеса Брус бързо откри къде се намираше автомобилът под наем. Но той чувстваше, че има проблеми. Остави колата на първото свободно място и се затича към най-близкия изход. Асансьорът беше тръгнал нагоре, затова той се заизкачва по стъпалата с пълна сила. Когато най-накрая бе наближил върха, той се закашля и усети, че дробовете му щяха да се пръснат. Озова се на нулевото ниво и се затича покрай сградите на кея, докато се оглеждаше трескаво.

Но не виждаше нито Йоаким, нито сина му.

69.

Дойдоха монтьори от една фирма, която се казваше "G4S" още през деня след взлома и инсталираха сензори за движение, залепиха здраво знака на фирмата по всички прозорци и на входната врата на апартамента на Ян и майка му. Но Ян не се чувстваше много по-безопасно заради това. Тогава майка му го попита дали не иска да спи при нея.

– Само за няколко нощи, Ян, момчето ми – после не беше нужно да го убеждават повече. Той донесе със себе си завивката и възглавницата на свободното място на двойното легло, при условие че майка му даде дума да не разказва за това на никого.

По-рано днес полицията беше звъняла и беше питала дали не могат да отидат до полицейското управление още веднъж най-вече за разпознаване от снимки. Ян добре знаеше какво означаваше това. Като повечето петнайсетгодишни в течение на време беше изгледал стотици криминални филми.

Сутринта потеглиха. Майка му каза, че ще му напише извинителна бележка за училище.

В полицейското управление той и майка му бяха заведени в същата зала за посетители, в която бяха идвали и предишния път. Там бяха и същите полицаи. Жената, на име Хане Мьорк, и неин колега, който се казваше Уд Инге.

– Е, как си? – попита Хане Мьорк.

Сякаш той можеше да отговори на този въпрос. Затова той отговори само:

– Добре.

Двамата пазители на закона погледнаха майка му, която каза:

– Добре е, доколкото е възможно.

Ян се почувства облекчен, че тя не каза нищо повече от това. Защото същата нощ той отново беше напикал чаршафа. А откакто това се беше случило за последно бяха минали най-малко толкова години, колкото откакто беше спал с майка си на двойното легло.

Хане донесе шише "Кока-кола" от малък хладилник и погледна Ян.

– Искаш ли една? – усмихна му се тя.

– Да, благодаря.

Тя махна капачката и му подаде шишето.

Ян го взе и си отпи глътка.

Майка му също искаше една "Кола", а двамата пазители на реда си взеха по бира.

– Така, Ян – заяви Хане. – Както си чул ние разполагаме с някои снимки, които много бихме искали да видиш. Нека да започнем оттам. Това са портретни снимки, снимки на хора, нали? Имаш колкото ти е необходимо време, а после трябва да видиш дали разпознаваш човека, чието лице си видял, като онзи от стаята ти. Ако не го разпознаеш, всичко е чудесно. Не бива да изпитваш никакво напрежение. Съвсем в реда на нещата е този мъж да не се намира сред снимките. ОК?

– Добре – отвърна Ян.

Полицаят, на име Уд Инге, отвори една папка, която държеше пред себе си. Той я взе и я наклони вертикално към Ян. Първата страница съдържаше девет снимки, три по три.

Ян се приведе напред и се загледа сериозно в портретните снимки. Това бяха снимки на мъже – повечето доста възрастни, но също и някои млади, както араби, така и африканци, и някои почти бели; както с къса, така и с дълга коса, и от време на време някои плешиви. Когато разгледа всичките девет снимки от първата страница, Ян вдигна очи към Хане и разтърси отрицателно глава.

– Просто разгърни по-нататък – помогна му Хане – има много страници.

Ян прелисти. Сега имаше осемнайсет портретни снимки, по девет на всяка страница. Майка му надзърна над рамото му.

Ян не бързаше. Той отлично си спомняше лицето на онзи, който беше седял върху него. Нощем сънуваше кошмари с него.

Ян запрелиства още веднъж и внезапно рязко подскочи. На лявата страница, втората редица, третата снимка. Това беше той. Устата, носът и очите. Та това беше той!

Ян постави показалец върху снимката. Не се чувстваше добре.

– Той ли е? – попита Хане.

Ян кимна енергично няколко последователни пъти.

– Да.

– Сигурен ли си?

– Да. – Ян затвори папката. Не издържаше повече да гледа лицето му.

– Не искаш ли да разгледаш останалите снимки? – попита Уд Инге.

– Няма нужда – отвърна Ян и му върна папката. – Това беше той. Напълно сигурен съм.

– Добре – рече Хане и се усмихна успокояващо. – Много добре.

– Какво ще правите сега? Ще арестувате ли този... човек? – поинтересува се майка му.

– Сега знаем откъде да започнем – обясни Хане. – Това много ще ни помогне. Но не можем да задържим никого, преди да сме изцяло сигурни.

– Но вие ще направите нещо по въпроса, нали? – продължи майката.

– Естествено. Ще започнем непосредствено да проучваме съвсем отблизо този човек.

Ян се прокашля.

– Искате ли да направим кратка пауза? – предложи Хане.

– Да глътнем малко чист въздух?

Ян поклати глава. Искаше да приключи с това. Повече нямаше желание да бъде тук.

– Напълно си убеден, нали?

Ян кимна.

– В такъв случай има само няколко дребни неща, за които бихме искали да поговорим с теб, Ян – обясни Хане и загледа майката и сина един след друг. – Компютърът ти. Високоскоростния интернет, който сте инсталирали в апартамента, разбрахме, че и двете мрежи са добре подсигурени с парола. Бива те в това да измисляш трудни думи, Ян. Паролата не беше ли нещо от сорта на "ZZZ34GWQ22" и даже още нещо след това?

Ян отново кимна. Това, което полицайката казваше, бяха глупости. Тя не си го спомняше. Малко хвалби бяха добре. Никой не можеше да разбие паролите му.

– А след това си инсталирал също и доста сложна защитна стена[35] и антивирусна програма. Те блокират също и всякакъв вид реклами, ако правилно съм разбрала, така ли е?

Ян пак кимна, този път по-сдържано. Започна да добива представа накъде биеше тя.

– Чудесно! – отговори тя и широко се усмихна. – В такъв случай сме съвсем сигурни, че никой не е хакнал компютъра ти от разстояние, така ли е?

Този път Ян не поклати глава. Той я погледна подозрително.

– А и не си имал посещения от твърде много хора напоследък, правилно ли сме разбрали? Първия път, когато разговаряхме, ти спомена само две имена, нали?

Призля му. Проклятие, беше назовал имената им. Щяха да го удушат.

– Имаше... и други – измърмори той.

– А? – учуди се Хане. – Това е нещо ново. Можеш ли да ни кажеш кой?

Ян заби очи в масата пред себе си. Какво да отговори? Никога никой не беше идвал у тях. Ако само споменеше някое име, щяха да проверят. А единствено Мартин и Андреас му бяха идвали на гости. Никой друг.

Двамата пазители на реда само седяха и го наблюдаваха. Никой от тях не продума повече.

Тишината беше още по-потискаща. Освен това той беше плувнал в пот, страхуваше се и сърцето му биеше като лудо.

Виждаше пред себе си снимката с лицето на онзи мъж, която се намираше в папката.

Усети как топлата ръка на майка му се отпусна върху гърба му. Тя внимателно го потупа. "Просто кажи нещата такива, каквито са, моето момче. Така е най-добре." Една сълза се стече от окото му и надолу по бузата и преди той да успее да я спре с ръката си, тя капна пред него върху масата. Всички видяха. Всички заедно видяха. Той подсмръкна.

– Не се натъжавай, Ян – успокои го Хане. – Ние сме длъжни да стигнем до дъното на това, разбираш ли, така че да можем да заловим извършителите. Ако не ти си качил видеото, за което нападателите са говорели, то трябва да е бил някой друг. Ние само ще си поговорим с тези момчета, нищо повече, само ще се подсигурим, че те не са направили нещо нередно. И ще им кажем, че ще си имат работа с нас, ако продължат да те притесняват. Защото не си бил ти, нали, Ян? Ти никога не си качвал каквото и да е филмче в YouTube, нали?

Ян бавно разтърси глава.

– Тогава трябва да е бил някой друг.

– Точно така – включи се майка му.

– Можеш ли да си спомниш за някакъв момент, в който те да са останали сами с компютъра ти, дали са го използвали, когато ти не си бил наблизо?

Той не отговори. Остана с приведена напред глава и подсмърчаше през равни интервали. Майка му все още държеше ръката си върху гърба му.

– Можеш ли да се сетиш, Ян? Когато Мартин и Андреас бяха у вас, имаше ли момент, в който да не си бил при тях, докато те са седели на компютъра?

70.

Малко повече от един час по-късно автобусът беше стигнал Гардермуен. Те слязоха и отидоха в залата за заминаващи. Йоаким поведе към кафенето до гишето за чекиране и намери свободна маса.

– Какво ще искаш? – попита Йоаким, когато Хенрик свали раницата си и седна на един от столовете. – Нещо за пиене, нещо за ядене?

– Ще летим ли? – попита Хенрик.

Йоаким поклати глава.

– Не искаш ли?

Хенрик кимна. Неспокойният израз на лицето му се беше върнал.

– Не, няма да летим. Какво ти се прави? Едно безалкохолно?

– Да, благодаря, една "Фанта" – поръча си Хенрик.

Йоаким отиде и донесе чаша "Фанта" и едно черно кафе и чаша вода за себе си. Седна на масата точно срещу Хенрик. Йоаким продължително се взираше в стената от стъкло срещу пътя. Вътре прииждаха равномерни потоци от пътници, идващи от автобусите, такситата и личните автомобили отпред.

– Няма ли да разгледаме самолетите?

– Напротив – отвърна Йоаким, – веднага. – Приведе се към Хенрик. – Можеш ли да почакаш малко тук? Има само едно нещо, което трябва да уредя.

Хенрик внимателно отпи глътка от чашата и кимна. Огледа се. Около тях кипеше трескава дейност. Пътници идваха и си отиваха в безкраен поток.

Йоаким стана.

– Веднага се връщам – каза той и отиде към гишето за билети на самолетни компании малко по-нататък. При гишето на "Норуиджън"[36] той си взе номерче и се нареди на опашката. 

Погледна към Хенрик, който седеше там почти неподвижно.

Няколко минути по-късно дойде и неговият ред. Една жена зад плота му се усмихна.

– Два еднопосочни билета до Трондхайм – заръча Йоаким. – За мен и сина ми, който е на 11 години. Кога е първият полет?

– В 19:30 часа. – Тя го погледна въпросително.

– Добре. Два билета, да са колкото е възможно по-евтини. – Той се усмихна.

– Билети на ниска цена струват... общо 1210 крони – пресметна тя.

– Благодаря, ще ги взема.

Веднага след това се запъти обратно към масата, където Хенрик седеше и чакаше. Билетите бяха платени с кредитна карта.

"Колко жалко, че няма да се използват" – помисли си той, когато отново се върна на мястото си.

Хенрик видимо беше преместил чашата с безалкохолно. Йоаким се наведе и отвори ципа на чантата си. Поразрови малко, докато не намери онова, което търсеше, но въпреки това задържа ръцете си вътре.

– Имам малка изненада.

Хенрик погледна под масата.

– Да?

Йоаким извади две бейзболни шапки. Държеше по една във всяка ръка.

– Коя искаш?

Както можеше да се очаква, Хенрик избра тази с логото на "Харли Дейвидсън". Баща му я подаде, Хенрик веднага я нагласи и си я сложи на главата. Баща му си сложи другата

– Във войнишки стил и цветове.

Йоаким отпи глътка от поизстиналата чаша с кафе.

– Е, ще поразгледаме ли малко? – попита той.

– Ами добре.

Йоаким преметна чантата на рамото си и отидоха към залата. Пред всички гишета за чекиране имаше бавно пълзящи опашки от хора, които теглеха след себе си куфарите.

Хенрик вървеше плътно зад него и се оглеждаше с ококорени очи наоколо.

– Може би не си бил тук преди, а? – попита Йоаким.

– Напротив – изненада го Хенрик.

– И накъде си пътувал?

– На юг, с мама.

– Тогава може би сте били тук рано сутринта, така ли?

– Не си спомням – отвърна Хенрик.

Бавно минаха през въртящите се врати, през които се бяха озовали вътре. Точно отпред на тротоара видяха хора, зажаднели за цигари и седящи около пепелници, огромни като варели. Вървяха по тротоара. Йоаким внимаваше да държи лицето си обърнато към сградата. С шапките на главите си и двамата бяха малко по-трудно разпознаваеми. Повървяха доста, докато не видяха самолетите, които кацаха и излитаха. Постояха там известно време един до друг и гледаха.

Йоаким клекна пред Хенрик.

– Хайде да се връщаме обратно – предложи той. – Ще се качим на експресния влак на летището.

Лицето му за първи път просветна.

– Да, така ще направим – каза той.

– Трябва да уредя нещо. – Йоаким остави чантата си на земята, отвори ципа, разтърси се и извади един бял наново залепен пощенски плик. – Само трябва първо да изпратя това.

– Ами добре.

– Да вървим – рече той.

Качиха се на ескалатора за надолу и излязоха през вратите на улицата пред залата за пристигащи.

Йоаким свали от себе си чантата и я остави на тротоара.

– Почакай тук. Ще го изпратя по онова такси там.

Йоаким се затича към стоянката за таксита и отвори вратата откъм страната за пътници на първото такси от колоната.

– Здравейте – поздрави той шофьора, – можете ли да предадете това писмо до адрес в Осло?

Шофьорът го изгледа сърдито – беше пълен и с дебели пръсти, които нетърпеливо барабаняха върху волана.

– Аз, разбира се, ще ви платя колкото е необходимо – увери го Йоаким, – но то не бива да бъде доставено преди десет часа тази вечер. Можете ли да го уредите?

Таксиметровият шофьор протегна ръка, за да вземе писмото.

– Къде трябва да бъде доставено?

– На плика си пише.

Веднага след това се върна при Хенрик.

– А сега да се качваме на влака – заяви той. – А после ще хапнем.

71.

Йоаким и Хенрик слязоха от влака на Централна гара Осло. Мъжът първо извади папката от куфарчето, след това продължиха нататък през залата за пристигащи и излязоха през все така пренаселения универсален магазин "Бюпортен Шопинг". Преминаха покрай автобусната спирка и след това поеха в посока към площад "Гренландия".

Точно до площада имаше "Макдоналдс". Йоаким въведе Хенрик вътре и двамата седнаха на една маса.

– Мислех си да хапнем тук – обясни бащата. – Какво ще си вземеш?

Изглежда Хенрик се чувстваше облекчен. Някаква усмивка изникна на лицето му.

– Мога и сам да си поръчам – отвърна той.

– Разбира се. – Йоаким извади портфейла си и му подаде банкнота от двеста крони. – Отиди и си купи каквото искаш. Веднага се връщам, само ще звънна един телефон.

Хенрик се приближи към касата и се подреди на опашката.

Йоаким извади мобилния си телефон и се обади на Далайла. Каза ѝ къде се намираха и я помоли веднага да си хване такси дотам – до "Макдоналдс", точно до площад "Гренландия".

Йоаким тъкмо привършваше своето "Биг Мак"-меню, когато Далайла отвори вратата на ресторанта и влезе вътре.

– Това е тя – заяви Йоаким на Хенрик и се изправи. Той видя, че тя зорко се оглеждаше наоколо. Проверяваше лицата на всеки един човек в помещението.

"Страхува се за живота си" – помисли си Йоаким.

Лицето на Далайла се отпусна в предпазлива усмивка, когато ги забеляза. Тя теглеше черен пътнически куфар след себе си.

Хенрик зяпна африканката, която се приближаваше към тях. Тя носеше черни панталони, бежово яке върху бяла блуза и шал, здраво завързан около косата ѝ.

Тя целуна Йоаким по двете бузи, усмихна се още по-широко и погледна към Хенрик. Той изглеждаше така, сякаш му се искаше да пропълзи в пластмасовата чашка със сладолед, която седеше пред него.

– Какво хубаво момче – възкликна тя. – Казваше се Хенрик, нали? – Отвори дамската си чанта, която висеше на рамото ѝ, и извади плосък, продълговат пакет, увит в сребриста хартия. Тя го подаде на Хенрик. – Това е за теб – заяви тя.

Хенрик колебливо го взе.

Йоаким ѝ се усмихна с благодарност.

Хенрик внимателно отви хартията. Вътре имаше шоколад.

– Благодаря – каза той, без да вдига поглед към нея.

Йоаким дотътри един стол за нея. Той погледна часовника си.

– Разполагаме с почти един час. Ще хапнеш ли нещо?

– Къде ще ходим?

– Почакай и ще разбереш.

Тя се усмихна.

– Това ли беше най-доброто място, за което можа да се сетиш?

– За всичко си има време и място – отвърна ѝ той.

– Тогава ще си поръчам това, което главният готвач препоръчва – заяви тя.

– Нека само първо да изключим мобилните си телефони – предложи той с тих глас на Далайла. Йоаким извади батерията и SIМ-картата на новия телефон и го прибра обратно в джоба си. Старият телефон вече беше разглобен. Ако някой все пак беше успял да инсталира електроника за подслушване в мобилните телефони, то сега с извадена батерия тя беше деактивирана.

Далайла направи същото със своя мобилен.

Хенрик се загледа в Далайла. Изглежда, не можеше да свали очи от нея.

Четиридесет и пет минути по-късно напуснаха ресторанта. Йоаким ги поведе обратно по същия път, по който Хенрик и той бяха дошли преди един час. Но този път влязоха в чакалнята на автобусната спирка.

Имаше отпътуване за Малмьо[37] със "Суибъс Експрес" в 22:50.

72.

Когато часът мина десет, Анжелика повече не издържаше да седи спокойно до кухненския прозорец и да чака. Сякаш стомахът ѝ се беше свил на топка. Йоаким или поне неговата адвокатка бяха обещали, че Хенрик ще бъде върнат обратно както и предишния път – ще го оставят недалеч от дома му, и то най-късно в 21:00 часа. Най-късно! Такава беше уговорката.

Но нямаше и следа от Хенрик.

През последните шейсет минути тя беше седяла точно тук, чакайки минута след минута и бе станала все по-неспокойна и притеснена. Надяваше се, че Йоаким просто е закъснял малко. Това беше типично за него.

Защо не идваше? Йоаким можеше поне да позволи на Хенрик да ѝ се обади и да остави съобщение. Самата тя беше звъняла на адвоката си, но той не отговаряше, затова всичко, което можеше да направи, беше да остави още едно съобщение. А и Йоаким не отговаряше на стария си номер на мобилния. Този номер беше единственият, с който тя разполагаше, а от "Информация" на номер 1880 ѝ бяха казали, че няма други регистрирани номера на негово име.

"Знаех си – мислеше си тя, стискайки потните си длани една в друга. – Знаех си, че не може да му се има доверие. Знаех си!" И въпреки това беше позволила да я убедят. Затова, естествено, нещата се объркаха. Защо тя никога не се научи?

Въздъхна и леко се удари по челото със свития си юмрук.

Веднага след това излезе на стъпалата и остана там за момент, търсейки го с очи, все още надявайки се, че ще види Хенрик да тича насам. След това влезе в коридора, взе със себе си мобилния телефон, надяна си чифт сабо и излезе на улицата. Обгърна се с ръце, докато се оглеждаше с угрижено изражение на лицето. Но нямаше никого по еднопосочната улица, никакви хора, никакви автомобили. Нищо.

Ето най-накрая. Една кола се зададе. Такси. Тя стоеше в очакване. Таксито се насочи към нея и спря.

Шофьорът свали прозореца. Анжелика го погледна с учудване.

– Анжелика Хансен? – попита той с вдигнати вежди.

– Да?

– Тук ли живеете? – Той посочи редицата от къщи на мястото, където входната врата беше отворена.

– Да?

– В такъв случай имам писмо за вас – обясни той и ѝ подаде един пощенски плик.

– Но от кого е? – изненада се тя.

– Нямам представа – призна шофьорът. – Аз само съм упълномощен да го предам тук, на този адрес. – И той кимна към къщата. – Вие сте Анжелика Хансен, нали така?

– Да. – Анжелика взе белия плик за писма.

– Благодаря – отвърна той и започна да вдига страничния прозорец.

– Почакайте! – прекъсна го тя. – Къде го получихте?

– Един човек на Гардермуен ми го даде – разказа ѝ той, запали двигателя, обърна автомобила на 180 градуса и изчезна.

Анжелика отиде с бавни стъпки към входната врата, докато в това време разкъса плика и извади един лист.

Писмото беше написано на компютър.

Анжелика,

Хенрик и аз се нуждаем от малко време за себе си.

Затова заминаваме за известно време.

Не се тревожи. Хенрик е добре.

Й.

P.S.: Скоро ще ти се обадя.

Анжелика усети, че нещо здраво стегна гърдите ѝ. Едва успяваше да си поема дъх и силно вкопчи ръце в писмото. То се смачка в дланта ѝ.

Тя се качи по стъпалата, мина през коридора и отиде в кухнята. Там се отпусна на един стол.

– Не! – изкрещя тя. – Йоаким, не!

73.

Беше добре, че в автобуса имаше свободни места. Йоаким и Хенрик седнаха един до друг на третия ред, а Далайла по пътеката нагоре.

Йоаким беше уверил Хенрик, че Анжелика е получила писмото и че той няма нужда да се притеснява. Но лесно се виждаше, че Хенрик беше разтревожен, много разтревожен. Но говореше малко, само се настани и се загледа през прозореца. Когато часът наближи полунощ и вече бяха пътували повече от един час, той заспа. Йоаким придърпа седалката му назад и го зави с якето си.

Йоаким и Далайла поговориха малко. Двамата задрямаха леко.

Беше дълго пътуване. Искаха да стигнат Малмьо рано, преди шест и половина сутринта.

Когато сънливите и уморени пътници пристигнаха в Малмьо в 6:20, тримата си хванаха такси, което ги откара до жп гарата. Йоаким купи три билета, като плати в брой.

Там хванаха влака за Копенхаген.

Йоаким се чувстваше изтощен и раздразнен, когато най-сетне слязоха от влака на Централната гара. Пътуването от Осло беше отнело почти десет часа.

Влакът от Малмьо до Копенхаген беше пълен с пътници, облечени в бизнес облекло, с лек ръчен багаж. Те със сигурност бяха от всекидневно пътуващите. Йоаким успя да запази две места, разбира се, в едно и също купе, но не едно до друго. Беше казал на Хенрик и Далайла да седнат на местата си. Самият той седеше прав и му беше некомфортно през цялото пътуване.

Преминаха заедно през оживената Централна гара и излязоха. Едва когато излязоха на тротоара, Йоаким спря и започна да търси един найлонов джоб, който държеше на дъното на чантата си. В джоба имаше карта и два ключа.

Взе картата, докато останалите двама се оглеждаха наоколо.

Йоаким затвори чантата, отново я сложи на рамото си и се върна при Хенрик и Далайла.

– Хайде да тръгваме – призова ги той.

Хенрик застана до него, когато закрачиха по тротоара.

– Къде отиваме?

Йоаким погледна пребледнялото му лице. Хенрик изглеждаше почти болнав. Йоаким направи опит да се усмихне успокояващо. Забеляза, че нещо в момчето беше на път да избухне. Хенрик не показваше нищо – не се усмихваше и не даваше никакъв знак на доверие или близост – само скептицизъм и как да го нарече, може би някакъв вид враждебност?

– Точно ей там и сме стигнали – отговори той.

Хенрик не задаваше повече въпроси, но изостана с няколко крачки между Йоаким и Далайла и вървеше след баща си.

Йоаким повървя още малко по тротоара, разглеждаше уличните знаци и след това зави наляво. Спря от другата страна на улицата и се огледа. Според картата сега трябваше да се намират в началото на улица "Истедгеде". Улицата изглеждаше опърпана, подобно на долните части на улица "Карл Юхан", точно преди Централната гара на Осло, само че тази беше в по-лошо състояние. Малки компании стояха на острата сутрешна светлина малко по-нататък от двете страни на тротоарите – силно гримирани проститутки, наркозависими и алкохолици. Неонови знаци в искрящи цветове на сексшопове и стриптийз клубове светеха срещу тях дори и на дневна светлина.

Йоаким въздъхна тежко, обърна се и зачака. Далайла се появи от неговата страна и посочи с глава по посока към една витрина с вибратори и други сексиграчки.

– Какво е това, мам...? – Лицето ѝ излъчваше изненада и раздразнение.

– Спокойно – каза Йоаким и се опита да я укроти с движение на ръката. – Ние само минаваме. Разстоянието не е много. – Той положи ръка на рамото на Хенрик и игнорира раздразнението на Далайла. – Хайде да продължаваме.

След няколкостотин метра улицата промени характера си, като че ли просветна. Сексмагазините и баровете постепенно намаляха и накрая изчезнаха. На тяхно място се появиха дизайнерски бутици, кафенета и ресторанти, а по тротоарите наоколо проститутките и наркоманите бяха заменени от датчани с нормален външен вид.

Когато видя улица "Ескилсгеде", той зави надясно. Спря на ъгъла на улицата.

– Почти стигнахме.

Двеста метра по-нататък най-сетне стигнаха. Блокът, в който се намираше апартаментът, се намираше точно зад площад "Вестербру".

Йоаким извади ключовете и опита да отключи външната врата с единия. Той влезе. Мъжът въздъхна с облекчение, когато успя да превърти ключа.

Качиха се по стълбите до петия етаж. Миришеше странно – плътен, влажен въздух, примесен със слаб аромат на олио.

Йоаким задиша тежко, когато най-накрая изкачи и последното стъпало. Чантата му беше тежка, а до петия етаж стъпалата бяха много.

Жилището на Фред Холтер се оказа точно толкова красиво, колкото му бяха казали.

Фред беше един от няколкото бизнес контакти от времето на "Ханза", с които Йоаким беше поддържал приятелски взаимоотношения. Когато преди една година разбра, че Фред ще се премества в Ню Йорк за един тригодишен ангажимент на ООН, той реши да го попита дали може да наеме жилището му в Копенхаген. Но Фред го изпревари. След една седмица по време на една от многото срещи в Кроксрюд той съвсем неочаквано каза:

– Когато излезеш оттук, ще имаш нужда да се махнеш. – Просто използвай моя апартамент, той така или иначе ще остане празен през следващите три години. Можеш да го наглеждаш вместо мен. – Той нарочно го описа така, че да прозвучи сякаш Йоаким му правеше услуга, живеейки там. Тогава Йоаким с благодарност се съгласи.

Беше просторен и окъпан в светлина тристаен апартамент с две спални и тераса с изглед към спокоен, зелен заден двор с пейки и маси. Мебелите бяха в светли и приятни цветове. В най-голямата баня имаше огромна вана.

– Тук ли ще останем? – поинтересува се Далайла. Започна да обикаля от стая в стая и разглеждаше със зяпнала уста. –Фантастично е – промърмори тя.

Хенрик влезе във всекидневната. Все още носеше ученическата си раница на гърба.

– Не е ли хубаво тук? – попита Йоаким.

Хенрик се огледа. Изглеждаше сякаш не знаеше какво да отговори.

И Далайла се появи в дневната и се отпусна на триместния диван.

– Имаме да свършим много работа – обясни ѝ Йоаким.

– Знам. – Тя го погледна замислено. – Отлично знам това.

74.

 Мартин беше плувнал в пот, когато влезе в апартамента след карането на колело. Беше карал доста, много повече, отколкото обикновено – и много по-бързо. Но това не му помогна особено, за да се справи с отвратителното чувство, което се беше загнездило в стомаха му. То се беше появило, когато полицията дойде в училището и говори за Файте-Йон и видеото.

Мартин съжаляваше. На няколко пъти дори си беше помислил, че трябва да разкаже всичко на майка си. Но след това си представи как щеше да реагира Руар, затова се отказа. Руар щеше да експлодира, да откачи напълно.

Мартин едва смееше да мисли за всичките пари, които той и Андреас бяха похарчили. Бяха толкова много. Всъщност не проумяваше за какво бяха отишли. Ами ако Руар разбереше за това? Може би щяха да го пратят в приемно семейство или затвор за малолетни.

Най-много от всичко Мартин искаше да забрави. Искаше му се това да потъне вдън земя, да изчезне и всичко да си стане постарому. Както беше преди да намери онзи метален куфар и преди да се случи това с Файте-Йон.

Мартин свали от себе си черния суитшърт с качулка и го захвърли на един стол в антрето. Отиде в стаята си, седна пред компютъра и го включи.

С бързи и отработени движения по клавиатурата и мишката влезе в Интернет и отвори Фейсбук.

За пореден път погледна профила там, където онзи Йоаким Жаклин беше написал, че ще плати 10000 крони за картите памет. Но ужасното усещане в стомаха му веднага се върна, затова Мартин излезе от профила.

Андреас и той не бяха разговаряли, откакто полицията беше идвала в училището. Бяха стояли на разстояние един от друг.

В същия момент той чу, че входната врата се отваря. Долови гласа на Руар, който звучеше необичайно нежен и сговорчив. Мартин набърчи чело.

– Влезте – каза Руар.

Мартин чу вратата отново да се затваря. Ключалката щракна. След това се разнесе тихо мърморене.

– Ще проверя дали си е вкъщи – дочу да казва Руар.

Сякаш остра лапа го сграбчи за стомаха. Мартин избърса дланите си от потта в панталоните си и се изправи леко в стола, когато на вратата внезапно се почука – три бързи удара.

– Мартин? – обади се Руар – там ли си?

След това вратата се отвори.

Мартин зяпна от изненада.

Зад Руар стояха двама души. Мартин ги позна веднага. Той усети как кръвта изчезна от главата му. Устата му беше отворена, но оттам не излезе нито звук.

– Мартин, това са двама души от полицията. Те биха искали да поговорят с теб – обясни Руар. Лицето му беше пребледняло и изопнато – беше толкова бял, колкото Мартин се чувстваше.

Това беше същата полицайка и един мъж. И двамата бяха в униформи.

– Здравей, Мартин – поздрави го жената. Тя държеше полицейската си шапка в ръка. – Ще може ли да си поговорим малко?

– Защо... какво...?

– Ние имаме само няколко въпроса около случилото се с Ян Халворшен. Ти беше на срещата, която проведохме в училище, нали?

Мартин кимна и преглътна.

Руар се вторачи в него с присвити очи, изпълнени с раздразнение. Мускулите на челюстите му се движеха ритмично.

Тримата влязоха в стаята, която изведнъж стана много тясна и мъничка. Полицайката застана пред другите и хвърли поглед към монитора му. На стартовата страница беше отворен "MSN"[38]. Това беше и страницата, която се появи на плоския екран точно сега.

– И ти имаш добър компютър – каза тя и кимна към екрана. Наведе се напред и погледна хард диска, който бръмчеше върху бюрото. Заради всичките вентилатори, които той беше монтирал след ъпгрейдването, нивото на шума се беше повишило значително.

Мартин потъна във въртящия се стол.

– Попитайте го – насърчи ги Руар и хвърли към жената бърз поглед, – много бих искал да знам дали той е извършил нещо нередно.

Хане Мьорк изгледа изпитателно доведения баща на Мартин.

– Може ли да се успокоим малко? – попита единият пазител на реда.

Мартин кимна.

Двамата полицаи седнаха един до друг върху разхвърляното легло. Руар остана прав.

– Ти и един твой приятел – започна Хане Мьорк, – името му е Андреас. – Тя се усмихна. – Преди няколко дни сте ходили у Ян Халворшен, нали така?

Мартин вдигна рамене и започна да си хапе долната устна.

– Отговаряй като хората – ядоса се Руар.

Мартин отказа да го погледне. Вместо това сведе поглед надолу към пода.

– Бъдете така любезен – каза полицаят и погледна към Руар. – Позволете ни да си свършим работата.

Руар отчаяно поклати глава.

– Няма да стане, ако го галите с перце – възпротиви се той. – Вие поне трябва да знаете колко много проблеми той... – И отново стисна устни, като още веднъж поклати глава.

Мартин изви ръце, потрепери, не искаше да погледне в очите никого от тях. Единственото, което се чуваше ясно и отчетливо, беше бръмченето на хард диска. Обикновено този звук въобще не му правеше впечатление.

– Мартин – продължи Хане Мьорк, – може ли да ме погледнеш?

Мартин вдигна очи.

– Ти и Андреас сте били в дома на Ян преди няколко дни, така ли е?

Момчето отново сведе погледа си надолу.

– Може би. Не си спомням...

– Не си ли го спомняш добре, а? Разбрах, че вие не сте ходели там толкова често и че дори е било рядкост приятели да му отидат на гости. Когато вие сте отишли там, той е бил сам у дома. Майка му е била на работа. Трябва да се е случило веднага след училище. Сега сети ли се?

– Да.

– Хубаво. Може ли да ни разкажеш малко по-подробно какво правихте там?

Отново това неприятно бръмчене от компютъра.

– Ян, ти и Андреас – подкани го полицаят след няколко секунди. – Какво сте правили в дома на Ян?

Мартин хвърли поглед към доведения си баща. Той стоеше там, сега не чак толкова червен над носа и със скръстени ръце, олюлявайки се от едната страна на другата. Изглежда сякаш всеки момент щеше да експлодира.

– Гледахме едно видео и такива неща – отвърна тихо Мартин.

– Аха – отвърна Хане Мьорк – и какво друго?

Мартин вдигна рамене.

– Отговаряй веднага! – внезапно изкрещя Руар.

– Ай, ай, ай – изненада се пазителят на реда и стана. С една голяма крачка той изведнъж се оказа рамо до рамо с Руар. Полицаят стърчеше с почти една глава над него. – Успокойте се сега.

– Така няма да го накарате да каже каквото и да било – ядоса се Руар. – Истината ви казвам. Това момче така лъже, че чак носът му е започнал да расте.

Полицаят направи половин крачка назад, докато гледаше към Руар.

– Добре – прекъсна го Хане Мьорк. Тя отново насочи погледа си към Мартин. – да не хабим прекалено много време за това. Ти очевидно нямаш да ни разкажеш кой знае какво, правилно ли разбирам, Мартин?

Мартин не отговори. Той предпазливо надзърна към Руар.

– В такъв случай имам само един-единствен въпрос към теб, Мартин – заяви Хане Мьорк.

– Да?

– Ние много бихме искали да вземем с нас твоя компютър, да го вземем назаем за няколко дни. – Тя посочи бръмчащата стоманена кутия върху бюрото. – Нямаш нищо против, нали?

75.

Министърът на развитието Кристер Холтедал стоеше пред кабинетите на тераса "Виктория" и вдишваше от свежия следобеден въздух след дългия работен ден в офиса. Въпреки че беше късен май, все още ставаше хладно веднага след като слънцето залезеше. Той се обърна и погледна през прозорците към рецепцията. В същия момент Фритьоф Мьоселв изникна и направи движение с ръката си, за да покаже, че е забелязал шефа си.

Един миг по-късно и двамата бяха вън.

– Студеничко е, а? – заговори Холтедал и потрепери. Не носеше палто, само сако, а онова, което само преди един момент на усещане беше свежо, сега беше леко неприятно. Или може би той се разтрепери, защото Фритьоф го беше помолил за тази разходка веднага след като се мръкна? Какво им пречеше да поговорят на закрито в кабинета?

Поеха по площада в посока към улица "Хенрик Ибсен" и парка с двореца от другата страна.

– Имал си срещи с полицията – заяви Холтедал. – Предполагам, че има какво да разкажеш?

Фритьоф Мьоселв беше провел доста разговори с полицията в течение на деня, докато Холтедал, както обикновено, беше зает с безкрайна поредица от срещи. Тези срещи понякога приличаха на болест – една трескава борба. Привидно разумни хора, които използваха безкрайно много време, за да разкажат, че няма какво да кажат, или дори по-лошо – които повтаряха онова, което последният беше казал, и нямаха нищо интересно за съобщаване, което да представят на "ПауърПойнт" с помпозни, превзети фрази.

Спряха на червения светофар при пешеходния надлез. Точно пред тях стоеше млада двойка, която също чакаше. Когато светна зелено, те бързо преминаха по зебрата и стигнаха до алеята към площада на двореца. Забавиха хода си, когато вече нямаше други пешеходци наблизо.

– Имаше представител и от агенция "Полицейска сигурност" на мястото на срещата – започна Фритьоф Мьоселв. – За щастие, при този случай комуникацията с полицията работи.

Холтедал бързо се усмихна. Както и повечето други, той също беше наясно, че отношенията между отделните звена на полицията и агенция "Полицейска сигурност" не винаги са еднакво добри. Те не посещаваха офисите си.

– Едно от впечатленията, до което стигам отново, е, че в това дело всъщност ние не сме с особено висок приоритет, така да се каже. – Той погледна към шефа си над кръглите си очила. – А също така леко се чудя колко да опитваме... Може би Ферен също не е ...

– Само ми разкажи как върви делото – прекъсна го Холтедал.

Чакълът изхрущя под подметките им. Сега те виждаха пазачите, които стояха на пост в малките арки пред двореца точно пред тях.

– Първо на първо, Йоаким Жаклин го няма.

– Какво имаш предвид? Как така "го няма"? "Няма го" като "изчезнал е"?"

– Да. Дал е писмено обяснение на бившата си съпруга, че е потънал вдън земя с техния син Хенрик за неопределено време, дръж се здраво, "за да го опознае по-добре", както очевидно ѝ е написал в едно писмо. Бившата му жена, разбира се, е предала във връзка с това писмото на полицията, която е отишла у Йоаким и е инспектирала апартамента му.

Но той е бил съвсем празен.

– И е нямало нищо?

– Не, нито мебели, нито нещо друго. Бил празен и почистен.

– И те нямат представа къде се намира Йоаким Жаклин?

– Не. А... Не знам дали изобщо ще вложат някакви особени ресурси, за да го открият. Както представителят на агенция "Полицейска сигурност" каза: "Мъжът е излежал своето наказание и досега не е показал с нищо, че разполага с укрити средства."

Холтедал се загледа замислено пред себе си.

– А видеата?

– Там има развитие. И именно това е, което тревожи...

Холтедал спря и се втренчи нервно в държавния секретар.

– Да?

Фритьоф Мьоселв също се спря. Стояха лице в лице.

– Малко е сложно, но ще се заема да ти го обясня стъпка по стъпка. Едно 15-годишно момче преживява нощ, в която двама души нахлуват с взлом в стаята му. Те се опитали да го заставят да им разкаже за някакви видеа, които трябва да е качил в YouTube...

– Не е истина.

– Сега идва и по-лошото. Двамата влезли с взлом са взели със себе си хард диска, когато са изчезнали, така че не можем да го инспектираме. – На челото на Фритьоф Мьоселв се появи бръчка от тревога и той премигна бързо няколко пъти. – Междувременно разследването показва, че въпросното момче по всяка вероятност няма общо с видеото, а един от приятелите му го е качил – от неговия компютър, без първият да е бил уведомен за това. Той най-вероятно е бил нещо като жертва на малтретиране.

Фритьоф Мьоселв за момент задържа устата си затворена, докато един мъж със златен ретрийвър на каишка премина покрай тях.

– Другото момче, което може да е направило тази лудория или лоша шега, или каквото е там, е било изслушано от полицията. Но той мълчи и се страхува. Междувременно полицаите са сложили ръка на компютъра му. На път са да проверят съдържанието на този компютър, докато ние седим и си говорим.

Холтедал се канеше да се обърне, за да си върви. Замръзваше. Но държавният секретар го спря, като го хвана за ръката.

– Утре ще разберем дали видеата идват от компютъра на това момче. Но двамата, които са проникнали в дома на тази жертва на малтретиране, също са задържани. Слушаш ли ме, Кристер?

Холтедал погледна раздразнено държавния секретар.

– Слушам те.

– Те знаят кой е влязъл с взлом и са изслушали първото момче.

– Да, ѝ?

– Били са двама суданци.

– Не ми казвай, че...

– Напротив. Малка примка може да се нахлузи около вратовете ни, Кристер. А и някой може да се опита да я затегне. Принудени сме да направим нещо.

76.

 Далайла и Йоаким си взеха по душ, след като бяха делили спалните. Хенрик и Йоаким спаха в отделни легла в едната спалня, а Далайла прекара нощта на двойното легло в другата спалня. След това отвориха всички прозорци в апартамента.

Хенрик не искаше да се къпе нито под душа, нито във ваната. Приблизително от момента, в който се настаниха в жилището, той беше седял с дистанционно в ръката пред големия плосък екран в едно оградено място във всекидневната.

Седеше там, докато Йоаким се къпеше и сменяше ризата си, все още седеше там, когато Йоаким се прибра от разходка, по време на която беше открил магазин за хранителни стоки и беше купил три торби с покупки.

Докато Йоаким подреждаше покупките, чу Далайла да използва сешоара за коса в банята. Когато приключи, прегледа шкафовете в кухнята, за да се ориентира. Отвори кенче кока-кола, сложи две сладки със стафиди в една купа и ги занесе във всекидневната.

Хенрик седеше с гръб. Йоаким все още носеше сакото. Раницата седеше до момчето през последните няколко часа. Музикално видео с една пълзяща Бионсе блещукаше от екрана. Звукът беше едва доловим.

Йоаким отиде при Хенрик и седна при него. Остави шишето и подноса на пода пред него.

– Помислих си, че на теб ти се... – Млъкна, когато видя изражението на детето. Следи от засъхнали сълзи, течащ нос, червени, подпухнали очи.

Хенрик не гледаше в екрана. Мислите му бяха на съвсем различно място.

– Ей, не... – Йоаким обгърна раменете му с ръка.

Реакцията беше напълно неочаквана. Хенрик се хвърли, почти сякаш Йоаким го беше залял с много вряла вода. Момчето веднага започна да рита с крака шишето и подноса, а сладките се разхвърчаха към стената. Таблата се разби на парченца, когато се удари в крачетата на стоманения статив, върху който стоеше плоският екран. А напитката протече по паркета.

Йоаким първо го погледна изненадано, след това шокирано и накрая нещо просто се случи – той не успя да го предотврати. То просто изригна. Йоаким бързо се изправи и се втренчи в мъничкото телце пред себе си, което все още риташе и махаше с ръце около себе си.

Йоаким се наведе напред, хвана го здраво за коленете и започна да го тегли към дивана. Засили го нататък, надвеси се над него и го стисна за лицето.

– Престани веднага! – изкрещя той, докато държеше лицето му между дланите си. – Това минава всякакви граници. А сега ще се стегнеш, Хенрик! Не мога да търпя подобно поведение, разбираш ли?

Хенрик демонстративно затвори отново очи, докато с присвито сърце се мъчеше да махне ръцете на Йоаким от себе си.

– Повече такива неща не искам да виждам! Търпението ми вече се изчерпа! Разбираш ли какво ти казвам?

Йоаким забеляза с отчаяние, че лицето, което държеше в ръце, постепенно започваше да придобива все по-червен цвят и сълзи се стичаха от силно стиснатите очи. Пусна момчето и бавно застана на колене до дивана. Изведнъж Йоаким се почувства изтощен, изнурен и отпаднал.

Хенрик се извърна на една страна, с гръб към Йоаким, заравяйки лице в шепите си.

Йоаким наведе глава и затвори очи, докато чуваше хълцането на Хенрик. Ръцете на мъжа стояха безпомощно върху бедрата му. Чувстваше се като в капан. Нямаше представа какво да прави.

Чу, че Далайла влезе в стаята, но не смееше да погледне нагоре. Тя се приближи към тях и седна на крайчеца на дивана, точно до главата на Хенрик. Йоаким усети сладък аромат от шампоан за коса. Вдигна очи към нея.

Тя положи ръка на рамото му.

– Остави на мен, Джо – успокои го тя. – Моля те. Отиди да си починеш.

Йоаким безпомощно кимна и стана.

Когато мъжът се изправи, тя вече се беше обърнала към Хенрик. Внимателно го погали, докато тихичко тананикаше – някаква мелодична поредица от звуци.

Йоаким поседя прав няколко секунди и видя, че Хенрик вече дишаше по-спокойно и че напрежението в тялото му беше на път да изчезне. След това с тежки стъпки той се насочи към спалнята, легна на леглото си и веднага заспа.

Беше тъмно иззад спуснатите завеси, когато се събуди. Йоаким седна в леглото и отметна памучното одеяло, с което Далайла трябва да го беше завила. Лъч светлина просветна през процепа под вратата. До срещуположната стена, където се намираше леглото на Хенрик, той долови дишането на някой, който беше дълбоко заспал. "Далайла е успяла да го накара да си легне и да заспи" – помисли си с благодарност Йоаким. Може би тя го е пренесла дотам.

Стъпи безшумно на пода и застана до другото легло. Хенрик лежеше на една страна с лице, обърнато към него. Бащата дръпна тънката му завивка малко по-нагоре, наведе се и леко го целуна по челото.

– Прости ми – прошепна той. След това излезе от стаята.

Поседя няколко секунди пред вратата и слушаше, но вътре цареше пълна тишина.

Далайла седеше на дивана във всекидневната. На масата пред нея имаше наполовина празна чаша с портокалов сок. Тя вдигна очи, когато той се появи. Седна до нея и погледна ръчния си часовник. Няколко минути преди единайсет.

– Благодаря ти – каза той и се усмихна. – Как го направи?

- И двамата бяхте много уморени.

Той кимна. Какво да каже? Тази, която имаше причина да се чувства уморена, беше тя.

– Да ти донеса ли нещо?

– Не, благодаря – отговори тя. – Добре съм.

Той я изучаваше с поглед. Имаше нещо аристократично в конструкция на тялото ѝ. Подобно на Клеопатра, изтънчена, с класа. Мнозина биваха привлечени от нея, той го беше виждал с очите си, включително и самият Ферен. Той, естествено, я беше използвал, както като асистент, така и като секретарка, и от време на време като уличница – когато имаше полза. Ролята на Далайла, подобно на другите жени, с които Ферен се беше заобиколил, беше да ги използва. Защото къде щяха да отидат, при кого щяха да отидат? Семействата на тези жени бяха разрушени, те самите бяха принизени, изнасилвани и белязани за цял живот. Можеха ли да откажат някой да използва тялото им в замяна на храна, работа, дом, пари и престиж?

– За какво мислиш? – попита тя.

– Струва ми се, че си мисля, че сега се започва – отвърна ѝ той.

– Струва ти се?

– Да. Но може би по-скоро това е краят. – Той прикова тъмните ѝ очи. – Ще го отведа, Далайла.

Тя отмести поглед и кимна.

Йоаким я улови за ръка и силно я стисна между дланите си. Той внезапно усети, че нещо беше на път да избухне. Преглътна тежко, дишаше дълбоко, но въпреки това сълзите напълниха очите му. "По дяволите – помисли си той. – Аз ѝ го дължа."

Далайла го погледна така, сякаш знаеше какво се задава.

– Съжалявам, Далайла.

– Защо?

– Не можех повече. Не успях.

Тя го гледаше продължително със същите очи, не му показваше никаква милост.

– Така беше – опита се той. – Дойде ми прекалено много.

Далайла смени ръцете си. Сега тя държеше здраво неговите. Притискаше ги силно.

– Имаш ли дори най-малка представа, Йоаким, какво ми е на мен?

Той поклати отрицателно глава.

– Ти си тръгна, без да кажеш и думичка. Ти не ме погледна дори един-единствен път. Просто си отиде.

– Да – отвърна той, – тръгнах си. – Не се опита да изтрие сълзата, която потече по бузата му. – Когато ти ми разказа всичко... онази вечер...

– Да?

– Аз не можах. Стана прекалено много. Аз се вцепених, исках да се махна.

– Станало е прекалено много... за теб?

– Знам как звучи.

– Сестра ми беше подложена на групово изнасилване... Аз седях там, Йоаким, и гледах как те... – Тя дишаше дълбоко. – Аз бях на четиринайсет години. Накрая те изнасилиха и мен още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, докато не решиха, че адски много кървя.

Тя стисна ръцете му още по-силно.

– Какво беше това, което ти не понасяше, затова ли не искаше повече да имаш нищо общо с мен?

Той кимна още веднъж.

Тя пусна ръцете му, дръпна единия си крак на дивана и се обърна към него. След това обгърна лицето му с ръце и избърса сълзата му с палеца си.

– Защо не ми каза нищо?

Той нямаше отговор.

Тя се приведе напред и го целуна по челото.

– Аз ти прощавам, Йоаким – заяви тя. – Сигурна съм, че и Господ иска аз да ти простя. Ти не знаеше всичко тогава. Опитваше се да се защитиш.

Той хвана китките ѝ, махна ръцете ѝ от лицето си и я придърпа към себе си. Тя се облегна на него. Той я обгърна с ръце, притаена я силно към себе си, зарови лицето си в плътната ѝ, черна коса и заплака като дете.

77.

 Мартин чу, че майка му разговаря с някого по телефона във всекидневната.

Руар не се беше прибрал. По-рано, когато Руар беше напускал ядосан апартамента, обикновено не се връщаше преди следващия ден. Отделни пъти бяха минавали и по няколко дни. Междувременно Мартин нямаше никаква представа къде беше той. Може би при майка си, която живееше във Фюрюсет[39]. Когато Руар изчезна така внезапно, майката на Мартин се заседя още повече от обикновено и се обаждаше по телефона на приятелки, за да я успокояват.

Мартин беше решил. Той трябваше да се махне. Беше бягал и преди, но всеки път само за по една нощ. Но сега беше различно. Когато от полицията откриеха, че той беше качил видеата, те щяха да се върнат и да го отведат в управлението. Но не от това се страхуваше той. Този път той беше сигурен, че Руар щеше да го убие.

Извади от раницата си учебниците и ги остави под леглото. След това извади пощенския плик с всички карти памет и документите и ги натъпка в ученическата си чанта. След това разхвърля купчината с дрехи по пода наоколо и извади пуловера с качулка, чифт чорапи и якето за вятър, които също прибра в раницата.

След това поседя замислен – защото оставаха още две неща, от които той можеше да има нужда.

Мартин отиде до вратата, долепи ухо и долови високия глас на майка си, която говореше с бясна скорост по телефона във всекидневната. Момчето отвори вратата, застана до гардероба, намери дамската чанта на майка си, извади триста крони и ги пъхна в джоба си. След това, ходейки на пръсти, отиде в спалнята на майка си и Руар. 

На Мартин му беше малко студено, когато се оказа навън. Затича се по посока към пристройката, където се намираха всички контейнери за отпадъци. Бяха много на брой. Всички блокове наоколо изхвърляха боклука си там. Мина зад първата редица с контейнери. Там извади пуловера си с качулка от раницата и го облече.

След това измъкна кафявия плик за писма, разтърси го и се заслуша в тракането на картите памет на дъното. Сложи го върху асфалта, вдигна крак и го смачка с подметката, колкото се можеше, по-силно. Всичко се разби на парченца. После повтори действието много пъти един след друг.

– Мамка му! Мамка му! Мамка му!

След това отвори един от контейнерите и зарови пощенския плик вътре под купчина боклуци. Контейнерът беше почти пълен.

Погледна надолу към дъното на раницата си в момента, в който я затваряше. До якето за вятър той зърна дръжката на револвера. В страничния джоб беше поставил кутията с патроните.

Момчето отново затвори раницата, метна едната презрамка на рамото си и закрачи. Внезапно се спря, замисли се, обърна се и пое обратно. Отиде до бараката за колелета. Ключът за катинара се намираше в джоба му.

Веднага след това се метна на велосипеда си и пое.

Мигом се почувства по-сигурен. С велосипеда бързо се отдалечи. Освен това носеше със себе си револвера, в случай че някой опиташе нещо.

Пое по пътеката в същата посока, в която беше карал с велосипеда, когато откри металния куфар. Но този път щеше да избяга много далеч от всичко. Повече нямаше да го видят.

Сега никой не можеше да го хване. Нито полицията, нито Руар. Никой.

Мартин се движеше по велоалеи и малки улички. Не караше бързо. Това можеше да изглежда подозрително. Но всеки път, когато видеше някого – независимо дали бяха таксита или други автомобили, момчето слизаше от колелото и се опитваше да се скрие, докато отминеха. Някой вероятно би си помислил, че е подозрително момче да кара колело посред нощ, и щеше да се обади на полицията. От време на време преминаваше покрай хора, които се разхождаха, но тогава той просто забързваше, така че да нямат възможност да го видят добре.

Все още не си беше изяснил къде щеше да отиде, затова държеше курс към центъра на Осло. Подскочи, когато мобилният телефон, намиращ се в джоба на панталона му, изведнъж започна да звъни и да вибрира. Той спря и го извади. Беше номерът на майка му. Когато звъненето най-сетне спря, момчето изключи телефона си. След това продължи с велосипеда по-нататък.

Усещането да кара по улицата посред нощ беше отвратително. Момчето го беше правило и преди, но така и не беше свикнало напълно с това. Вятърът беше по-студен.

Няма да ме хванат! Никога!

Хората не познаваха добре Мартин, макар че той беше минавал няколко пъти с велосипеда си. Вечер всичко изглеждаше различно. Освен това той все повече замръзваше, затова забърза скоростта си.

Скоро Руар щеше да открие, че той е взел револвера и всичките му амуниции – и адът щеше да започне.

"Не биваше да го взимам – помисли си момчето. – Проклет да съм, че го взех." Но сега беше прекалено късно.

Младежът беше стигнал до централните улици. Червените цифри на часовника от покрива показваха 03:22. Той не знаеше с точност къде се намираше, но не беше далеч от Гюнерльока[40], доколкото беше наясно. Тук имаше много хора – такива, които бяха сами и крачеха забързано по тротоарите и които не ги беше грижа за него, но също и групичка младежи, които го зяпнаха, когато той премина с колелото си покрай тях. Мартин се престори, че не ги забелязва. Просто продължи, дишайки тежко, докато не изпускаше от поглед автомобилите, които изникваха.

Караше по пешеходната улица покрай кино "Елдорадо" и един бутик за облекло, пресече улица "Карл Юхан" и продължи по-нататък към крепостта Акешхюс. Мартин знаеше, че лодката, на която се беше качвал през лятото, не беше много далеч от Акер Брюге. Бяха хванали трамвая до Акер Брюге и бяха извървели пеша останалата част от пътя до ферибота за Кил. Тогава имаше малко за ходене, особено защото им се налагаше да теглят след себе си тежките куфари. Мартин беше ядосан, бесен на баща си, когато най-сетне стигнаха.

Не знаеше защо минаваше по този път с колелото. Това беше само мисъл. Но колкото повече наближаваше, ставаше все по-сигурен, че нямаше да може да се качи на борда, независимо от всичко. Предишният път имаше много контрольори, преди двамата да се качат на борда. А той нямаше билет, само малко над триста крони в джоба.

Мартин спря и слезе от велосипеда, когато забеляза потъмнялата вода в далечината. Точно пред него се намираше крепостта Акешхюс с огромна, зелена морава отпред. Момчето буташе колелото по тихата и безлюдна улица и отиде на ливадата. На малко разстояние пред него имаше няколко дървета и храсти. Насочи колелото по моравата и отиде там. Нямаше никой друг наблизо. Мартин заключи велосипеда си и го остави зад един храст. След това самият той пропълзя под храста, застла якето за вятър под себе си, а училищната си раница реши да използва за възглавница. Пъхна едната си ръка в раницата и опипа дулото на револвера. Беше по-безопасно.

Замръзваше, но отново затвори плътно очи, с надеждата, че ще успее да поспи малко.

Но не изминаха много минути, преди тялото му да започне да трепери заради студа. Веднъж баба му беше разказала, че когато някой се тресе от студ, то той трябва да се опита да отпусне тялото си и треперенето ще престане. Но когато младежът го изпробва за няколко минути, да лежи там спокойно, придоби усещането, че сякаш студът още повече го обземаше. Трябваше вместо това да стане, да се обгърне с ръце, да се пораздвижи и да разтресе горната част на тялото си, да остане така за дълго време, докато часът минеше четири и дневната светлина не започнеше да озарява небето. Поседя за малко и забеляза, че небето се проясняваше.

Улицата наблизо се беше оживила. Няколко души вървяха забързано по тротоарите, а и наоколо минаваха доста автомобили.

След известно време младежът свали якето за вятър, сложи раницата на гърба си и отключи велосипеда си. След това се изпика зад храста, изтупа от себе си пясъка и тревата, които се бяха полепили по дрехите му, качи се на колелото и потегли. Не смееше да кара бързо. Първо краката му бяха вкочанени, а горната част на тялото му, както и въздухът бяха много по-студени, когато караше с бърза скорост.

Стомахът му къркореше. Но най-лошото беше, че той замръзваше, а освен това беше жаден. Единственото място, където знаеше, че е отворено толкова рано сутринта, беше Централна гара Осло, затова той пое в посока към нея.

Отне му само няколко минути да стигне до гарата. Остави колелото си на тротоара, където имаше паркирани множество други колела, заключи го и влезе вътре.

Мартин леко приведе рамене, когато се озова вътре в голямата зала. Закрачи бавно, наслаждавайки се на топлината, която го обгърна и която бавно се пропи през дрехите и в тялото му.

Поседя пред един от павилионите, загледан в хората. Те си купуваха чаши с парещо горещи напитки, хотдози, багети и пица на парче, която седеше топла и готова за взимане зад стъклото на тезгяха. Младежът извади трите банкноти, които имаше в джоба си – триста крони на банкноти. Усети пристъп на угризение на съвестта, когато застана на опашката и малко по-късно си поръча парче пица пеперони и от най-малката чаша кока-кола. Това му струваше почти едната цяла стотачка. Върнаха му само няколко крони.

С парчето пица и чашата в ръце той отиде на една пейка, седна и изяде и изпи всичко.

След това продължи със скитането. Ръцете и краката му все още бяха студени. Всички останали изглеждаха така сякаш знаеха точно какво ще правят. Единствено той обикаляше безцелно наоколо.

Когато часът стана почти осем и половина, се спря пред един знак, който висеше нависоко под покрива и какъвто той никога преди не беше виждал. Тогава му хрумна най-нормалната от всички идеи. Разтърси глава и се усмихна – защото не се беше сетил по-рано.

На надписа пишеше: "Арктик Интернет Норвегия". Вътре седяха хора в тесни кабинки с компютри пред себе си и усилено пишеха.

"Имам 10000 крони, които ме чакат" – помисли си Мартин. Само трябваше да ги вземе. С тези пари можеше да се справи доста месеци.

Влезе и си нае компютър с достъп до Интернет за петнайсет минути. Не му беше необходимо повече време. Струваше му двайсет крони. Дадоха му място в едно тясно ъгълче.

Единственият проблем беше, че повече не разполагаше с пощенския плик с всичките видеа и документи. Но Йоаким нямаше как да знае за това. Щеше да се справи въпреки всичко. Други възможности нямаше. Мартин трябваше да вземе парите.

Той навлажни пресъхналите си устни, разтърка ръцете си една в друга, постави пръсти върху клавиатурата и се загледа концентрирано в екрана. Там се намираше номера на Йоаким Жаклин.

След няколко часа щеше да бъде с десет хиляди крони по-богат.

78.

 Йоаким се обърна на една страна в леглото и отвори очи. Червените цифри на дигиталния часовник показваха 08:12. На съседното легло Хенрик все още спеше непробудно. Дишаше дълбоко и равномерно. Прозорецът на спалнята беше открехнат, но на мъничкия заден двор цареше пълна тишина. Той долови слабия шум от градския трафик в далечината.

Йоаким се отви и отиде в банята. Вратата към спалнята на Далайла беше затворена, затова той реши, че и тя все още не се е събудила. Взе си един бърз душ. Няколко минути по-късно се беше облякъл. Отиде в кухнята, сложи две филийки хляб в тостера и пусна кафемашината.

"Първата крачка е направена" – помисли си той, но чувството не беше приятно. Усещаше тялото си сякаш то непрекъснато беше в готовност за тревога.

Сипа си половин чаша кафе и започна да яде препечената филийка с масло.

След това донесе папката с документите, които беше събирал и съхранявал от времето много преди да го арестуват, и заразгръща из страниците.

В папката имаше копия на фиктивни фактури, извадки на сметки от международните банкови сметки на Ферен, скици на тайната му собственост в компаниите, които са били използвани като доставчици на проекти за подпомагане, както и копия на документи, удостоверяващи парични преводи до главната сметка в банка "Барклис" в Лондон, откъдето са били извършвани най-големите подкупи.

Всичко това, за което Йоаким си беше мълчал по време на съдебния процес.

В Судан той работеше като частен счетоводител и финансов шеф на три големи локални компании, които получаваха приходите си от проекти за подпомагане. Една от фирмите очевидно се занимаваше с търговия – в която, строго погледнато, никой нямаше различна функция от това да бъдат оскъпяващи посредници за внос. Другите две се занимаваха с развитие и изграждане на комерсиални локали, жилища и проекти. Продажбите възлизаха на стотици милиони.

Той, естествено, беше участвал в парични преводи, за които знаеше, че всъщност представляваха рушвети и разплащания с корумпирани политици и бюрократи, прикривани като такси за консултанти и посредници и други безобидни разходи. Средства, които след време са изчезнали, придвижвайки се към сметките на политици и бюрократи в данъчни оазиси. Това беше обичаен бизнес. У никого не се пораждаше и грам съмнение заради такъв вид разплащания. Онзи, който си мисли нещо друго, никога не е работил в подобни фирми и държави, мислеше си Йоаким. Тогава изведнъж една група от експерти по борбата с корупцията, която се беше появила и беше инициирана от Световната банка, отиде по-далеч. Претърсиха компаниите. Но те така и никога не откриха истинските им притежания, както и че Ферен беше този, който едновременно беше притежателят и който контролираше и взимаше всички важни решения в компаниите. Професионалните адвокатски фирми с хонорари от милиони се бяха погрижили да покрият нещата. Затова и Ферен влезе в ролята на добрия благодетел на бедните в Судан, освен това ефективно затвори устите на всички, които имаха някаква представа за дейността му.

Няколко дни преди Йоаким да бъде арестуван, Дракона го посети и разказа в подробности какво щяха да направят неговите лакеи с Хенрик, в случай че Йоаким не си мълчи. Там и тогава Йоаким се убеди, че Дракона нямаше да има каквито и да било скрупули, ако отнемеше живота на неговия син.

Беше събрал документите като вид доказателство от деня, в който истинският облик на Дракона бавно започна да излиза наяве, докато те все още си говореха. Всъщност от момента, в който той откри един счетоводител да лежи на пода в офиса, пребит до кръв. Треперещият суданец не казваше кой или защо го беше извършил, а само, че го бяха пребили с дървена пръчка. Йоаким му помогна да стигне до тоалетната, да измие кръвта от лицето си и да огледа счупените си предни зъби. Суданецът попита Йоаким многократно какво нередно е извършил, че Аллах позволява да бъде наказан по такъв начин.

Но Йоаким прозря какво се беше случило, когато малко по-късно същия ден влезе в офиса на Дракона и видя окървавената пръчка да стои подпряна на стената зад гърба му. Разкритието се беше разгърнало бавно, подобно на покривало, което малко по малко се беше отдръпвало, и човек започва да вижда все повече и повече изгнили трупове, където змии, бели червеи и насекоми пълзят и се увиват.

В следващите дни той трябваше да използва времето, за да прегледа документацията внимателно още веднъж, да напише смислено обяснение, да запише всичко, което си спомняше като връзки и детайли и да се свърже с предишни колеги, за да се опита да открие липсващи парченца от пъзела, както и да се опита да убеди повече хора да се включат. В списъка разполагаше с трима централни бивши колеги на Ферен. Освен това щеше да запише и обясненията на Далайла. Всичко, с което тя можеше да допринесе, щеше да потвърди и да разшири обвиненията срещу Ферен. А ако те можеха да се доберат и до доказателствения материал, който тя беше събрала, то това щеше да се окаже последният пирон в ковчега.

Но той се нуждаеше и от пратеник, а Ингер Холмсбю все още не знаеше, че беше назначена за това. Не след много дни той щеше да се свърже с нея. Тя щеше да държи в ръцете си най-експлозивната от много години насам новина. Заедно те щяха да отсекат главата на Дракона. И докато протичаше битката, те щяха да бъдат тук, скрити, много далеч от бълващата му огън паст.

Йоаким отиде във всекидневната, за да вземе листове и химикалката от шкафчето с телефона. Написа следното съобщение:

Отивам на разходка. Ще купя нещо за закуска. Взел съм си мобилния. И. (Написано на английски.)

Хенрик. Излизам на разходка. Кажи на Далайла, ако искаш да говориш с мен. Взел съм си мобилния телефон. Татко

Йоаким погледна последната дума. Беше се колебал в продължение на няколко секунди, преди да я напише. Думата като че ли не му се връзваше. Струваше му се почти чуждо и странно след всичките тези години.

Той си нахлупи войнишката шапка с козирка, когато излезе. Докато слизаше надолу по стълбите, включи новия си мобилен и го пъхна в джоба си.

Закрачи по тротоара под слънчевата светлина. Вече беше горещо. Сви наляво и ускори крачка, така че да настигне темпото на останалите пешеходци по тротоара. Датските велосипедисти на своите характерно големи, леко отживели колела преминаваха наоколо със спокойно темпо.

Повечето магазини все още не бяха отворили, но доста пекарни, плод и зеленчуци и малки кръчми и кафенета вече се канеха да обслужат сутрешните клиенти, дошли за закуска. Той седна на една маса на слънце пред някаква пекарна, само на няколкостотин метра от апартамента, и си поръча черно кафе и чаша вода. Затвори очи и позволи на слънцето да сгрее лицето му, докато чакаше поръчката му да дойде.

Подскочи, когато няколко минути по-късно усети вибриране в джоба си, и успя да разлее няколко капки вряло кафе върху китката си. Върна чашката си в чинийката ѝ и изпсува, докато се опитваше да я остави на масата.

Йоаким усети топлина да се влива в главата му, когато видя, че този, който му звънеше, беше скрил номера си.

– Да? – заяви той рязко и бързо.

– Йоаким Жаклин ли е? – дочу той да казва момчешки глас.

Йоаким толкова бързо се изправи, че масата пред него едва не се преобърна. Чашката се преобърна от чинийката и с трясък падна на паважа. Кафе закапа от масата.

– Аз съм – отговори той.

Сервитьорът дотича и започна да събира парченцата от счупената чаша. Но Йоаким не го забеляза, сърцето му препускаше в гърдите.

– Можеш да го купиш – нададе се бързо.

Йоаким се опита да се успокои. Не биваше да го плаши.

– Заинтригуван съм. – Йоаким се стараеше да долови звуците на заден план от мястото, откъдето момчето се обаждаше, но не чуваше нищо.

– Пет... петнайсет хиляди крони!

Прозвуча сякаш думите Първоначално засякоха, а след това момчето просто избухна и думите потекоха.

Сервитьорът, който беше клекнал, хвърли на Йоаким раздразнен поглед, изправи се и изчезна с остатъците от чашата. Йоаким обърна гръб към кафенето и направи няколко крачки по тротоара.

– Твърде много е – отсече Йоаким.

От другата страна настана тишина. Йоаким слушаше напрегнато. След това внезапно дочу друг глас през високоговорител, този звук от официално съобщаване, което се предава по летищата или гарите. Но той не успяваше да различи какво казваше гласът от високоговорителя.

– Тогава... колко?

– Колко съм склонен да дам ли? – попита на свой ред Йоаким с толкова спокоен глас, колкото успяваше да докара.

– Да.

Йоаким усети, че някой го потупа по рамото, и рязко се обърна. Сервитьорът стоеше там с бележка в ръка и гледаше ядосано.

– Пет хиляди – рече Йоаким и със свободната си ръка извади портфейла от вътрешния си джоб.

– Ами добре – отвърна бързо момчето, прекалено бързо.

Йоаким успя да открие датска банкнота от сто крони и я подаде на сервитьора, усмихна се бързо и закрачи по тротоара.

Сервитьорът поклати глава, размаха ръце и отново изчезна в кафенето.

– Тогава имаме уговорка – заяви Йоаким. – Къде и кога ще се срещнем?

– Можем...

Йоаким си представяше момче на възрастта на Хенрик. Но заради дълбокия глас си помисли, че то е по-голямо от сина му. Младежът очевидно не беше подготвен, не беше мислил по въпроса предварително. Йоаким трябваше да му помогне. Най-лошото, което можеше да се случи, щеше да бъде, ако момчето се уплашеше.

– Трябва да съставим план, за да разменим петте хиляди крони срещу видеата – предложи Йоаким. – Трябва да се споразумеем за място, където да дойда в определен час, така че ти би могъл например да ми звъннеш, когато ме видиш, и да ми кажеш какво да правя. Мога да бъда облечен в нещо, в което ще ме разпознаеш. Като например шапка с козирка и някакъв определен вестник или нещо в ръката.

79.

 Беше рано сутринта, когато Улав пое по пътя към добре поддържаната редица от къщи в Аскер, прилепени една до друга, с добре подрязани градини наоколо. Той изгаси мотора, докара дружелюбна усмивка на лицето си и излезе.

Качи се по стълбите, натисна звънеца и направи крачка назад. Звънецът издаде звук през полуотворения кухненски прозорец.

Веднага след това тя се появи пред него, Анжелика Хансен. Беше красива жена. Части от светлорусата коса от двете страни на главата ѝ бяха прибрани назад и събрани в малка конска опашка. Беше облечена в износени джинси с нарочно направена допълнително дупка над лявото коляно и жълто горнище с къси ръкави, а отпред със сребърни букви пишеше: "Glory". Същевременно лицето ѝ изглеждаше бледо и под очите си имаше загатнати сиви полукръгове.

Улав кимна и се усмихна.

– Здравейте, името ми е Егил Мухолт и идвам от Данъчната служба на Бревик. Търся Йоаким Жаклин, дали той е тук?

Тя бавно поклати глава и го загледа изпитателно.

– Не се притеснявайте тогава – успокои я той с усмивка на уста, приближи се с една крачка и сниши гласа си. – Знам, че двамата с него сте разведени и че той вече не живее тук. – Той махна с ръце. – Но сега нещата седят така, че една фирма за коли под наем го издирва, заради неизплатена сума пари. Не са го открили, затова сега са ангажирали нас да им помогнем.

Анжелика скръсти ръце.

– Не знам къде е той – обясни тя.

– Не знаете?

– Не, съжалявам. Аз самата също бих искала да знам. – Тя се усмихна бързо, но скоро отново стана сериозна.

Улав въздъхна престорено тежко.

– Да, да. – Той посегна към вътрешния си джоб и извади оттам визитна картичка.

– Може би бихме могли да си сътрудничим в такъв случай? Ако мога да се изразя така, нас доста си ни бива в това да откриваме хората, разполагайки с минимална информация. Аз съм бивш дознател, а в компанията ни имаме специални разузнавателни средства, напълно съответстващи на това, с което норвежката полиция работи.

Тя се усмихна скептично.

– Знаете как е – отиде ли днес човек в полицията, за да поиска нещо, трябва да е извършено убийство или нещо подобно, в противен случай ще оставят въпроса още преди да си казал "изчезване".

– Наясно съм с това – отвърна тя.

Улав извади с усмивка на лице визитната картичка на Егил Мухолт, която наскоро заради този случай беше отпечатана в десет екземпляра.

Тя я взе.

– Бъдете така добра да се обадите, ако чуете нещо от него. Успеем ли да го намерим, естествено, ще ви уведомим къде е.

– И аз силно съм заинтересувана да го открия – обясни тя. Устните ѝ се движеха. Изглеждаше така сякаш тя всеки момент щеше да заплаче.

- Е?

– Той... отвлече моя син.

Усмивката изчезна от лицето на Улав.

– Вашия син?

– Нашия – поправи се тя.

– И нямате представа къде може да са отишли двамата? Тя поклати глава.

– Това е още по-добра причина да ме държите в течение – рече Улав. – Ако някой може да ги намери, то това съм аз.

80.

 Хенрик се събуди и седна в леглото. Разтърка очи. Светлина пропълзя през плата на пердетата. Леглото на Йоаким беше празно.

Йоаким. Той не можеше да го нарича "татко" наум, а още по-малко на глас.

Дочу някаква врата отвън да се отваря, придружено от щракване на ключалката.

Той отметна завивката и стъпи на пода с боси крака. Паркетът беше леденостуден на допир.

Вчера жената беше успяла да го накара да спре да плаче. Далайла. Той малко я харесваше. Тя първо му беше пяла, след това му помогна за дрехите, сложи го под завивката и беше поседяла на ръба на леглото, докато той не заспа. През цялото време, докато тя стоя там, го беше галила по главата.

Той се измъкна от спалнята. В коридора беше тихо. Вратата към спалнята на Далайла беше отворена. Погледна вътре. Там нямаше никого.

Във всекидневната струеше слънчева светлина през прозорците. На една малка стъклена масичка в ъгъла, точно там, където стоеше плоският екран, до един телефон имаше бележка, написана на ръка. Той я прочете. Беше от Йоаким. Пишеше, че е излязъл на разходка.

Хенрик се вгледа по-отблизо в телефона. Беше малък, не много по-голям от мобилен телефон. Притаи дъх, вдигна блестящата черна слушалка, натисна зеленото копче, постави я на ухото си и дочу тона за набиране.

Под стъклената масичка имаше три телефонни указателя.

Момчето върна телефона на мястото му. Дишането му се ускори. Веднага се затича към кухнята и надзърна вътре, след това продължи към банята, където също хвърли поглед.

Далайла я нямаше и там. Беше сам.

Бързо се затича обратно към масичката с телефона.

Взе най-горния телефонен указател и го отвори. Може би там имаше номер на някое място в Норвегия, където той да се обади...

81.

 Мартин стискаше в ръка мобилния си телефон.

Много съобщения изскочиха, когато го включи, но момчето не прочете нито едно от тях.

Усети, че започва наистина да се страхува. Този, с когото бе разговарял, беше лежал в затвора дълги години. Той със сигурност беше опасен. Сега искаше да се срещнат. "Сигурно ще се опита да ме измами – помисли си Мартин, докато се оглеждаше наоколо в залата на Централна гара Осло. – Когато открие, че нямам какво да му дам, ще ме убие. Може би носи в себе си и револвер."

– Не знам – рече Мартин.

– Какво предлагаш тогава?

Мислите на Мартин трескаво запрепускаха. Трябваше да измисли нещо, каквото и да е. Хрумна му за един филм, който беше гледал. Някакъв мъж трябваше да плати откуп на друг, който беше отвлякъл сина му. Бяха се срещнали на един тъмен и пуст паркинг, докато полицията седеше скрита наоколо във всички посоки. Ситуацията се разви зле, защото синът не беше в автомобила на похитителя. Последният беше заровил сина някъде в ковчег, а когато те заловиха похитителя, той отказваше да каже къде беше синът.

– Имаш ли предложение? – попита Йоаким.

– Ела на Централна гара Осло – рече Мартин. – Носи бейзболна шапка и..."VG"[41] в ръката. Бъди тук в... – Мартин погледна часовника на дисплея на телефона – беше почти девет часа – десет часа.

– Не става.

– Не става ли?

– Аз съм в Стокхолм.

– По дяволите – ядоса се Мартин, казвайки го по-скоро на себе си. Усети разочарованието да го залива. Дочу се свирката на влака. Всичко се обърка.

– Но мога да бъда там следобед или тази вечер.

– В колко часа?

– Трябва да проверя. Може ли да ми дадеш номера си и после да ти се обадя?

Беше настъпила промяна в гласа на Йоаким Жаклин. Той изведнъж беше започнал да звучи ядосано.

– Не – каза Мартин. – Аз ще ти звънна около... – той отново погледна часовника си – три часа – изстреля той.

– Добре – чу той да казва Йоаким. – Тогава вече ще съм наясно с нещата. Веднага ще замина за Осло.

Мартин се задъха.

– Добре.

– Обещай, че ще ми се обадиш. И още нещо – ще получиш десет хиляди крони.

– Добре – отвърна Мартин и натисна червения бутон. Той се втренчи с изненада за няколко секунди в мобилния телефон. След това го изключи.

82.

– Мамо?

Анжелика цялата се разтрепери.

– Хенрик! – извика тя. – Ти ли си?

– Да – чу го да прошепва тя. – Не говори толкова високо.

– Няма, няма. – Тя седна на един от столовете в кухнята и притисна мобилния телефон към ухото си. Сега тя шепнеше. – Мили Боже, как си?

– Добре съм.

– Къде си?

– В Дания – прошепна той.

– Дания?

– Така мисля.

– Но, но... – Тя се опитваше да мисли бързо. Нямаше време. Ако откриеха, че беше звънял, тя можеше отново да го изгуби. – Слушай мама. Чуваш ли?

– Да.

– Йоаким там ли е? Сам ли си?

– Да, за малко. Те скоро ще дойдат.

– Ооох. – Тя се опита да се успокои, за да не го уплаши още повече. – Те? И други ли има?

– Има и една жена тук – прошепна той.

– Виждаш ли нещо около теб? Можеш ли...?

– Сега някой идва – отвърна той.

След това той затвори.

Анжелика дълго седя и гледа с изненада треперещата ръка, която стискаше мобилния телефон. Внезапно сякаш се отпусна – като че ли камък падна и строши чаша вътре в главата ѝ. И тя стана и се затича по коридора.

Там, на холната маса тя я бе оставила – визитната картичка. Жената я взе и с треперещ показалец набра телефонния номер на Егил Мухолт от Данъчната служба на Бревик.

Той веднага вдигна.

– Да?

– Мухолт?

От другата страна за кратко настъпи тишина.

– Да! Вие ли сте?

– Той, той ми се обади! – възкликна тя задъхано.

– Кой ви позвъни?

– Синът ми. Хенрик.

– Разкажете ми.

– Той звънна точно преди малко. Според него се намират в Дания.

– Каза ли къде в Дания?

– Не, защото те се появиха, докато говорех с него и той внезапно трябваше да затвори.

– Казахте те, знаете ли дали има и други хора?

– Нищо не знам – отвърна тя. – Но той спомена нещо, че имало и някаква жена... там, заедно с тях.

– Вие сте доста разстроена, естествено.

Тя дишаше тежко.

– Знаете ли какво? В момента се опитвам да намеря най-близкото място, където да обърна, и след това ще се върна. Вие сте си у дома, нали?

– Да. – Тя обърна гръб към стената.

– На кой телефон у вас позвъни той?

Тя се огледа объркано около себе си.

– Какво имате предвид?

– Точно това, което казвам – отвърна той спокойно и сдържано. – Когато Хенрик се обади, на домашния телефон ли звънна или на мобилния?

– На мобилния телефон.

– Това е добре. Вижте, ще бъда у вас след десет минути.

83.

Йоаким се затича по стълбите с големи стъпки, като взимаше по три стъпала наведнъж. Влезе в апартамента.

– Далайла!

Далайла дойде от кухнята и го зяпна изненадано. Тъкмо се беше прибрала, след като бе излизала да изхвърли една торба с боклук.

Йоаким се беше задъхал.

– Той ми се обади, ще продаде видеотата!

– Момчето ли? То ли ти звънна?

Йоаким кимна.

– Току-що се обади. Иска да се срещнем в Осло. Затова потеглям веднага.

Двамата едновременно се обърнаха към Хенрик, който дойде от всекидневната само по тениска и долни гащи.

Йоаким клекна и хвана едната му ръка.

– Трябва да отида до Осло. Ще останеш ли тук с Далайла? Аз ще се върна утре, а може би още тази вечер.

Главата на Хенрик започна да се движи наляво-надясно.

– Вие тук бъдете спокойни – заяви Йоаким. – Може да отидете на кино или нещо такова. Така става, нали?

– Не. – Долната му устна се разтрепери.

– Но ти не можеш да дойдеш с мен – обясни Йоаким. Той хвърли поглед към часовника. Нямаше време за това. Трябваше да тръгва веднага. – Направи го заради мен, Хенрик. Връщам се утре, може би дори още преди да се събудиш.

Далайла застана до Йоаким и погледна Хенрик.

-Ти и аз, Хенрик. Ще се справим, нали?

Далайла не разбираше езика, но беше напълно наясно за какво говореха.

Хенрик притисна ръка към себе си.

– Искам да дойда с теб – каза той. Очите му започваха да се пълнят със сълзи.

– По дяволите – промърмори Йоаким и затвори очи.

Хенрик го чу и изведнъж погледна ядосано към баща си.

– Аз ще дойда с теб! – изкрещя той. – Искам у дома! – Той направи стъпка напред и внезапно започна да удря с юмруци по Йоаким, докато крещеше. – Искам у дома! Не искам да оставам тук! Искам у дома!

Йоаким стана, сграбчи ръцете на момчето и го притисна силно. Той хвърли отчаян поглед към Далайла, но тя само седеше там с безпомощно изражение на лицето. Хенрик се опита да ритне Йоаким с босите си крака, докато продължаваше бясно да крещи. Целият беше почервенял.

– Успокой се, Хенрик – помоли Йоаким. – Укроти се. Ще дойдеш с мен.

Но Хенрик не чуваше нищо. Той само продължаваше да пищи и да рита.

Далайла клекна, хвана го за рамото и каза:

– Всичко е наред, Хенрик. Можеш да отидеш.

Хенрик изведнъж спря да рита и се обърна към Далайла.

Той хлипаше.

– Можеш да вървиш с баща си – повтори тя.

Хенрик вдигна очи към Йоаким с изпълнен със сълзи, въпросителен поглед.

Йоаким пусна ръцете му.

– Всичко е наред, ще дойдеш с мен – каза той примирено, докато мислите бясно препускаха в главата му.

Хенрик можеше да реши да избяга у дома, при майка си, а той самият би бил затруднен, ако изникнеше някаква ситуация, с която да трябва да се справи бързо. А Хенрик беше издирван – Йоаким беше сигурен, че Анжелика е съобщила за отвличане, извършено от него. Освен това можеше да е опасно. И Дракона търсеше материала, който той щеше да вземе. А Йоаким нямаше представа дали те не бяха по петите на момчето, което щеше да му го продаде.

– Но е важно да правиш каквото ти казвам, Хенрик – обясни баща му. – И няма да можем да посетим мама. Не още. Имаме ли договорка?

Хенрик стисна устни, докато го гледаше с отчаян израз в очите.

Йоаким се опита да го хване за ръка, но Хенрик я дръпна, преди баща му да я стигне.

– Имаме ли договорка, Хенрик? Има нещо, което трябва да взема в Осло. – Той дишаше тежко.

– Едно момче току-що ми се обади. То е открило нещо, което Далайла е донесла със себе си в Норвегия, но което е... изгубила. Това момче каза, че ще ни го продаде обратно.

Изражението на лицето на младежа се промени. Той попи бързо очите си с едната си ръка.

– Какво е това нещо?

– Нямаме почти никакво време – напомни Йоаким. – По-късно ще ти обясня. Трябва да хванем самолета. – Той се обърна към Далайла. – Ти ще бъдеш в по-голяма безопасност тук. Хенрик и аз имаме нови паспорти... Далайла се усмихна.

– Разбира се, ще се справя.

84.

 Трюлс Викен се усмихна, когато кликна с левия бутон на мишката, завъртя се на стола и се обърна към Улав.

– Апартаментът се намира на петия етаж.

Улав чу, че на заден фон как един принтер се включи.

– Скицата с плана се печата. – Трюлс Викен се засмя. – Един норвежец на име Фред Холтер е собственик на апартамента на улица "Свенсгеде". Той се е преместил в Копенхаген, за да работи в Данида – датското Норад – преди четири години. Доколкото успях да разбера, сега той е в командировка от Обединените нации в Ню Йорк.

– Значи нашият човек си е мислел, че този апартамент би бил ефективно място за укритие...

– И наистина щеше да бъде, ако синът не се беше подлъгал да звънне на майка си.

– И аз се свързах с майката – рече Улав. – Никой друг не се сети да я потърси.

Звуците, идващи от принтера, престанаха и Трюлс Викен се изправи. Той отиде и взе листа формат А5, който беше разпечатан, разгледа го за кратко и след това го занесе на работодателя си.

Улав постави листа на скута си и започна да го изучава.

– Господи! Детайлен архитектурен чертеж. – Той вдигна поглед. – Как успя да го намериш?

Трюлс Викен се усмихна. Той отново се потупа по устата и с едно движение на ръката затвори въображаем цип.

Улав стана, докато все още разглеждаше скицата на плана. В същия момент извади мобилния си телефон.

Веднага след това Ферен беше на телефона.

– Имаме адреса на мястото, където Йоаким Жаклин пребивава. Той е в Копенхаген, в един апартамент на улица "Свенсгеде", недалеч от Централната гара. – На Улав му се стори, че почти можеше да чуе усмивката на своя шеф по телефона. – Освен това нашият компютърен специалист проследи собственика на апартамента и намери прецизни скици на плана, в случай че имаш нужда от тях. – Той се усмихна многозначително на Трюлс Викен. – да тръгвам ли веднага? – Очакваше очевидния отговор.

Минаха няколко секунди, преди Ферен да отговори:

– Не, вече имам хора в Копенхаген. Скачай в колата и идвай веднага тук с всички разяснения.

Улав с почуда зяпна празното пространство пред себе си.

– Но...

– Случаят е спешен, така че... Тръгвай на мига.

И после затвори.

85.

Улав никога не беше разбирал хората, които изтъкваха, че сляпо се доверяват на усещането в стомаха. Защото то не беше ли само благословена смесица от субективни и обективни факти, коригирани за чувства, вкоренени предразсъдъци и опитът, който човек е имал? Ако всичко това в крайна сметка свършеше като буца в стомаха, то тогава и за него се отнасяше същото. Човек можеше да го нарече както си поискаше, по дяволите.

Улав паркира автомобила и се насочи към малкия навес на офис, който той беше наел през последните пет години до Мьола[42] покрай река Акешелва. Обичаше тази дупка, която се водеше офис, с изглед към малкия водопад. Тясно, но по някакъв начин уютно.

Той влезе вътре, поздрави адвоката от съседния кабинет, който излизаше, влезе в малката си бърлога и затвори вратата след себе си. Седна зад бюрото и погледна през прозореца към водопада.

Имаше нещо противно у Ферен. Той беше един от тези християни, които никога не бяха разбрали каква е разликата между това да бъдеш добър и да правиш добрини. Беше експерт в това да се представя за добър, но никога не беше извършил нещо добро за някой друг, освен за себе си. Но Улав винаги се беше стремял да носи професионална маска за пред всеки клиент и да върши онази работа, която те искаха, стига това да не включваше нещо пряко нарушаващо закона. Досега този принцип го беше предпазвал от проблеми.

Но той беше имал точно това чувство в стомаха през последното денонощие – не такова усещане в стомаха, а по-скоро някакво отвратително. Първо нахлуването и нападението над момчето, с чийто адрес Улав се беше сдобил. Беше прочел и заглавията от вестниците. А сега и това – че той веднага беше изключил Улав от по-нататъшно участие по случая, когато му даде адреса и скиците на апартамента, в който Йоаким, а най-вероятно и синът му се намираха. Ферен даде работата на други хора, които проявяваха желание да стигнат много по-далеч, отколкото Улав.

Улав се облегна на стола и сгъна ръце пред себе си.

"Но това всъщност не е мой проблем – помисли си той. – Аз не нося отговорност за това какво ще предприеме Ферен по отношение на информацията, която му дадох." А и Улав беше внимавал да не задава въпроси. Ако по-късно той бъдеше изслушван, с чиста съвест можеше да каже, че нищо не знае.

А сега се случи така, че Ферен го молеше да свърши още нещо. Не му се нравеше, защото това го доближаваше с една крачка до възможна отговорност.

Той се наклони напред на стола, сграбчи телефонната слушалка и набра номера, който беше запомнил.

– Да? – отговори Анжелика Хансен.

– Здравейте – поздрави Улав ентусиазирано. – Обажда се Егил Мухолт от Данъчната служба на Бревик.

– Здравейте!

Той долови очакването в гласа ѝ.

– Имам добри новини.

– Така ли?

– Ами да. Чрез телефонния номер, който ми дадохте, ние сме почти сигурни, че открихме апартамента, от който синът ви се е обадил.

– О! И там ли са?

– Вижте, нещата в момента стоят така, че апартаментът се намира в Копенхаген. В контакт сме с една друга фирма там, която ще накараме да проучи малко нещата – да се заемат да обиколят и да разгледат.

– Кои са те?

– Една датска фирма за събиране на дългове, с която работим съвместно. Възнамеряваме да ги чуем след ден-два.

– Ами добре.

– Веднага щом научим нещо повече, ще ви се обадя.

– Хиляди благодарности!

– Ами вие? Би било хубаво да свършим това без полицията да върви по петите ни. Засега не знаем дали те все още са там.

Той се заслуша, очакваше отговора, който се надяваше да чуе.

– Не?

– Свързвали ли сте се с тях?

– Не... все още не и за това...

– Веднага след като разберем дали синът ви и останалите са все още там, можете да се обадите на полицията. Нали така?

– Но...?

– Мисля, че всичко ще мине добре – успокои я Улав. – След броени дни синът ви отново ще си бъде у дома.

– О, много благодаря! Не знам как да ви се отплатя! Обадете ми се веднага, щом...

– Няма проблем. Ще се чуем отново – завърши той и затвори.

– Подобен разговор повече няма да провеждам – помисли си Улав. – Никога. – Ръката му все още лежеше върху телефонната слушалка. – Независимо дали Ферен моли или заплашва. Стомахът ми не го понася.

86.

Йоаким и Хенрик излязоха от самолета на "САС" на Гардермуен и поеха дългия път към залата за пристигащи. Йоаким беше купил еднопосочните билети със своята кредитна карта и под собственото си име. Пое риска. Междувременно билетът на Хенрик беше отпечатан с новото му име от фалшивия паспорт. Вероятността полицията да направи проверка на самолетните билети, купени от Каструп[43] за Осло. По-скоро биха проверявали противоположната посока, ако издирваха него и Хенрик като туристи. Или във всеки случай така се надяваше. Поверяха ли използването на кредитни карти, неговото име веднага щеше да изскочи. Но нямаше никакво значение колко часа щяха да прекарат в Осло. Скоро двамата отново щяха да се върнат обратно в Копенхаген – и този път не със самолет.

В момента, в който се втурнаха по коридора, водещ към залата за пристигащи, Йоаким си включи мобилния телефон. Никакви съобщения или есемеси не се появиха.

Часът беше един и половина и ако момчето удържеше на думата си, трябваше да звънне отново след час и половина.

Нямаха чекиран багаж и се насочиха директно към залата за пристигащи и хванаха първия автобус до центъра на Осло.

Хенрик бе седял безмълвно и спокойно по време на пътуването. Сега той седеше на автобусната седалка до Йоаким. Беше започнало да вали. Вятърът отвяваше дъждовните капки на дълги ивици над прозореца, през който Хенрик гледаше.

– Скоро ще се прибереш у дома – успокои го Йоаким. – Обещавам ти го.

Хенрик го погледна и кимна. След това отново обърна глава и продължи да се взира през прозореца към ветровитите зелени поля, които профучаваха навън.

– Гладен ли си? – попита Йоаким.

Хенрик не отговори. Бяха изяли по сандвич и бяха пили малко минерална вода в самолета от Копенхаген.

– Хенрик?

Хенрик с неохота извърна глава. Лицето му беше бледо и сериозно.

– Да си вземем ли по нещо за хапване, когато стигнем? Гладен ли си?

– Искам у дома.

Йоаким усети как думите заседнаха като удар по диафрагмата. Той се огледа наоколо, за да види дали някой не беше чул забележката. След това затвори очи за кратък момент, преди отново да съзре обърнатата глава на сина си.

– Не още, Хенрик. Скоро.

– Искам у дома веднага. – Той го произнесе ниско, едва доловимо от монотонното бучене на дизеловия двигател на автобуса.

– Сега не може. – Йоаким си пое дълбоко въздух. Трябваше да го разкаже. Проблемът беше как щеше да реагира момчето. – Слушай сега, Хенрик – започна тихо Йоаким. – Ще ти разкажа защо все още не може да се прибереш вкъщи.

Хенрик го погледна с поглед, изпълнен с някакво предизвикателно очакване.

– Може да бъде опасно – обясни Йоаким.

– Опасно?

– Да. По време на съдебния процес, знаеш, че не казах нищо. Не исках да казвам каквото и да било, отказах да кажа и думичка. Но ти трябва да знаеш, че всъщност аз знаех страшно много.

Хенрик разтърси глава и изведнъж придоби объркан вид.

– Защо...?

– Дълги години работих в Судан, занимавах се с икономика в някои тамошни компании. Ти си спомняш това, нали?

Хенрик кимна.

– Компаниите в тази бедна страна ме наеха, за да върша работа, от която те се нуждаеха от счетоводство и финанси. Но докато работех там, се случваха неща, които бяха незаконни. Освен всичко на много политици тайно им се плащаше, за да може конкретен човек да получава онова, което пожелаеше. Този човек се нарича Арве Магне Ферен. Но почти никой не знаеше, че Арве Магне Ферен беше онзи, който стоеше зад всичко, както и който притежаваше компаниите, където работех. Но аз знаех това.

– Ферен?

– Да, всъщност ти си го виждал един път много отдавна тук, в Осло. Ти беше много малък. Сигурно не си го спомняш.

Хенрик поклати глава.

– Един ден, преди полицията да ме прибере, Ферен дойде при мен и... ме заплаши да си мълча за всичко, което знам. Каза, че ако някога разкажа на полицията или на когото и да е друг за нещата, които знам, ще убият както мен... така и семейството ми.

– Мама?

– Не, не мама. Те може би си мислеха, че не ме е грижа особено много за мама след развода и всичко останало.

– Ами мен? Щяха ли да убият мен?

Йоаким се взря във въпросителния му поглед.

– Най-напред мен, но те заплашиха да убият също и... моя син.

– О...

– Аз им повярвах, затова не казах нищо на полицията.

– И... какво...? – Негодуванието беше напълно разсеяно.

Йоаким вяло се усмихна.

– Трябва да спра този зъл човек – прошепна Йоаким. – Затова ти трябва да бъдеш с мен през цялото време, което е необходимо, за да не ти направи нещо. Сега отиваме да вземем доказателства, които едно момче ще ни даде.

– Момче ли?

– Да, едно момче, което никога преди не съм срещал.

През последните четиресет и пет минути по пътя към центъра Хенрик бе седял безмълвно. Той гледаше замислено през прозореца.

Йоаким опипа нервно мобилния си телефон. Регулярно проверяваше дали е включен и има покритие. На няколко пъти беше на ръба да започне да успокоява Хенрик. Да му каже, че не беше толкова опасно и че всичко щеше да мине добре. Но той не можеше да лъже – защото това не беше вярно. От момента, в който той се заемеше с директна атака на Дракона, щеше да настъпи ад. Поне това беше сигурно. Заплахите на Дракона никога не бяха празни. Това беше научил той. Дракона разполагаше с достатъчно безскрупулни лакеи в списъка за заплатите.

В три без петнайсет те слязоха от автобуса на спирка "Осло Център" и продължиха по улица "Карл Юхан". Валеше още по-силно. Минаха през един магазин за дрехи, от който Йоаким купи два чадъра.

Точно в 15.00 телефонът звънна. Йоаким дочу момчешкият глас да казва:

– Пак съм аз.

– В Осло съм – отговори Йоаким и се огледа наоколо крадешком. – Къде ще се срещнем?

Хенрик се загледа продължително в баща си, наблюдаваше всяко незначително движение.

– В теб ли са парите?

– Да. Ще получиш десет хиляди. В теб ли са филмчетата?

За няколко секунди настъпи тишина от другата страна.

– Да.

Йоаким се стресна.

– Къде в Осло се намираш? – попита момчето.

– На улица "Карл Юхан". Знаеш ли къде е това?

– Не ми задавай глупави въпроси – чу Йоаким в слушалката. – Или няма да получиш от мен нищичко, по дяволите!

– Чудесно. Ти къде си?

– Съвсем наблизо. Слушай сега. Отиди до онзи "Макдоналдс", който е точно до площад "Егер". Знаеш ли къде е това?

– Ще го намеря – отговори Йоаким.

– Седни на някоя маса до прозореца и чети "VG". Дръж го така, че да мога да го видя отвън.

Йоаким погледна към учудените очи на своя син.

– Добре – отвърна Йоаким. – И после какво?

– Прекалено много въпроси задаваш.

– Просто се чудя – заяви Йоаким и се опита да се усмихне успокоително на Хенрик. Момчето от другата страна изглеждаше още по-напрегнато.

– Седни там и ме чакай, ще ти се обадя – нареди младежът и прекрати разговора.

Йоаким отпусна надолу ръката, държаща телефона.

Хенрик все още го зяпаше.

– Какво каза той?

87.

Ферен се развесели, когато отвори MMS-a и видя на екрана на телефона си снимката. Той си сложи очилата за четене и се вгледа по-отблизо. Олекна му и тъпата болка в гърба му веднага изчезна.

Защото бяха успели да уловят с камерата Далайла. Те не го знаеха. Снимката показваше как тя слиза по стъпала. Изглеждаше сякаш тя се оглеждаше крадешком. Слънцето осветяваше дългата, слаба фигура, подобно на лампа. Лицето ѝ беше лесно разпознаваемо. Ферен нямаше никакви съмнения. Междувременно Йоаким и синът му ги нямаше

– Според неговия човек, но това не означаваше, че те не бяха наблизо.

Вероятно се намираха там, и тримата се укриваха в апартамент в Копенхаген.

Ферен се изправи и сложи ръка върху телефонната слушалка. Но разтърси глава и издържа на изкушението да се обади на Улав. Беше си заслужил малко окуражаване за добре свършената работа.

Вместо това набра друг номер.

Веднага чу звука от резервирания глас на другия край, Ферен изправи гърба си и усети болката, която се разпростираше от кръста и надолу към външната страна на дясното бедро.

– Това е тя – рече той.

- Тя?

– Да – отговори Ферен. – Нека да отидат веднага. Направи каквото е необходимо.

Ферен остави телефонната слушалка и започна да масажира кръста си с две ръце, докато се взираше през прозореца на терасата в дъждовния и подгизнал Осло.

"След ден-два ще мога най-накрая да се прибера у дома"

– Помисли си той.

88.

Йоаким седна на една маса до прозореца, където някакъв мъж на около петдесет, облечен в шушляково яке и риза на райета, вече беше седнал и сложи червената табла с "Биг Мак" пред себе си. Мъжът огледа Йоаким с раздразнение, докато отхапваше от бургера си. Йоаким се правеше, че не забелязва нищо. Той разгърна дневния "VG" и го хвана, насочвайки го към прозореца. Остави бургера си недокоснат. Острата миризма на изпарения от пържене и мазнина тук, вътре го отврати. Той извади мобилния си телефон и го остави на масата.

Внезапно крака на стол гневно се забиха линолеума. Мъжът се беше изправил и се канеше да премести наполовина изядения бургер на таблата, където вече имаше препълнена хартиена опаковка с мазни пържени картофки, купчина салфетки и опаковка с някаква бяла смес, която Йоаким нямаше представа какво представлява. С ядосан поглед мъжът притисна към себе си таблата и изчезна навътре в заведението.

Йоаким вдигна рамене. Беше принуден да седне там.

Минутите минаваха бавно. Нивото на шума беше високо и Йоаким подскачаше всеки път, когато доловеше мобилен телефон на някоя от масите да звъни. Снимки и текст от страниците на вестника трептяха пред очите му. От време на време той снишаваше вестника и поглеждаше навън през прозореца.

Както се бяха разбрали, Хенрик беше заел позиция в ъгъла отвън, от другата страна на улицата. Той стоеше там под чадъра и си играеше с дръжката, докато погледът му се движеше от едната страна на другата. Беше нервен и неспокоен. Йоаким започна да си мисли, че може би идеята да замесва и Хенрик, беше много лоша. Беше го помолил да се опита да види кое момче щеше да звънне.

В момента, в който вдигна вестника пред лицето си за четвърти или пети път, мобилният му звънна. Йоаким го сграбчи.

– Аз съм.

Йоаким усети, че главата му се загрява, когато чу гласа ѝ.

- Да.

– Как върви?

Йоаким стисна зъби. Той нямаше време.

– Далайла, моля те. В момента се занимавам с нещо. Ще ти се обадя по-късно.

– Възможно ли е повече хора да знаят за това място?

Йоаким беше оставил вестника на масата пред себе си.

Беше се вторачил към пешеходната улица отвън, за да се опита да потърси с очи младеж, който гледа в неговата посока с мобилен телефон на ухото. Може би в момента той се опитваше да звънне на Йоаким.

– Не. Слушай, ще ти се обадя по-късно. ОК?

– Да, звънни ми веднага щом можеш.

Сякаш аларма се задейства в главата му. Но той незабавно се сети да мисли за нещо друго. Мобилният му телефон звънна отново.

Беше той.

– С кого говореше?

Гласът му беше нервозен, разтревожен. Дишаше така, сякаш беше тичал.

– Една приятелка – отвърна Йоаким. Той сложи мобилния между бузата и рамото си и вдигна отворения вестник. – Една моя приятелка ми се обади.

– Ако сега си играеш игрички, то...

– Не, не. Можеш да си напълно спокоен. – Йоаким плъзна погледа си по улицата навън, но не го виждаше. Хенрик беше напуснал мястото си. – Какво да правим сега?

– Ще отидеш до площада, който се намира от другата страна на магазина за дрехи, който е съвсем наблизо.

Йоаким се изправи.

– Добре. Тръгвам.

– Недей да се оглеждаш, докато вървиш. Не се ебавай.

– Няма. – Йоаким си проправи път през ресторанта за бързо хранене и излезе на улицата отвън. – Ще гледам право пред себе си и ще вървя към площад "Стурторге". Пред катедралата, нали? – Той зави наляво и закрачи със спокойни стъпки. Все още валеше. Надяваше се, че Хенрик е спокоен, или поне се намира на достатъчно разстояние, но не смееше да се обърне, за да види. Момчето, което му се обади, беше изключително изнервено и не оставаше още много, преди нервите да му изиграят лоша шега и той да изчезне. – Всичко ще мине добре – заяви Йоаким, докато чуваше дишането на момчето в слушалката. – Ще получиш плика, който държа във вътрешния си джоб, а аз ще взема онова, което ти носиш. В плик ли си го сложил?

– Да.

– На какво са записани клипчетата?

– На карти памет – отговори младежът. – Освен това има много листове.

– Документи ли?

Момчето не отговори. Гласът му се успокои. Йоаким видя част от площада "Стурторге" точно пред себе си. Чадъра си беше оставил в ресторанта. Косата и раменете на якето бяха на път да подгизнат.

– Всеки момент съм там. Какво да правя сега? – Йоаким спря на тротоара до ръба на площада. Малко по-нататък имаше няколко преносими сергии, които продаваха цветя. Няколко самотни души бързаха по площада с отворени чадъри. Иначе той беше празен.

– Имам револвер – заяви момчето.

Йоаким усети как потреперва. Хенрик беше съвсем наблизо. Най-вероятно той блъфираше. Но нямаше как да бъде сигурен.

– Няма да ти е необходим – успокои го Йоаким. – Ще разменим двата плика и след това никога повече няма да се видим, нали така? Освен ако ти не се ебаваш, защото аз не. – Йоаким внимателно се огледа наоколо, но не виждаше нито него, нито Хенрик. Водни капки се стичаха от косата му и надолу по лицето. – Нося ти десет хиляди крони. Тук – Той потупа джоба на гърдите си със свободната ръка, докато продължаваше да се озърта около себе си.

– Отиди на площада.

– Да, добре. – Йоаким се насочи със спокойни стъпки към площада и застана на няколко метра навътре. Бавно се завъртя на 360 градуса. – Ти къде си?

– До сергията за цветя.

Йоаким обърна поглед в тази посока. Едно момче, подгизнало колкото него самия, стоеше до едната от сергиите за цветя на около трийсет метра по-нататък с телефон до ухото и бяла торба в другата ръка. На гърба си носеше нещо, което изглеждаше като ученическа раница.

– Ще оставя торбата тук, на земята – заяви момчето и преви колене. Младежът остави торбата до едното колело на сергията. – А ти ще оставиш плика под дървото, което е точно зад теб. След това ще направиш голям завой надясно към мен, докато аз правя дълъг завой надясно към мястото, където ти стоиш. Ще си разменим местата едновременно.

– Откъде да съм сигурен, че си донесъл онова, което казваш? – попита Йоаким.

– Ако ти разчиташ на мен, аз ще разчитам на теб – обясни момчето.

– Тогава първо аз ще отида до дървото – предложи Йоаким. Той бавно се обърна, докато не се оказа под пълните с листа клонове на дървото. След това извади един дебел плик от вътрешния си джоб и го остави до ствола на дървото. Правеше всяко движение пресилено бавно, за да не стряска хората. Две жени с отворени чадъри минаха между тях. – Сега отивам надясно, ще опиша голям кръг до мястото, където ти стоиш, докато ти правиш обратното.

Поеха с бавни стъпки, и двамата подгизнали, с мобилните телефони до ухо, докато не се изпускаха от очи.

Минаха пет метра, десет. Скоро и двамата бяха наполовина стигнали. Когато оставаха пет-шест метра, момчето неочаквано ускори темпото. Той притича последните метри, притисна плика, който седеше под дървото, до себе си и продължи да бяга колкото се можеше по-бързо по улицата, от която Йоаким беше дошъл.

Йоаким изтича, бързо вдигна найлоновата торба и продължи да бяга. Бързаше колкото имаше сили след момчето.

Младежът тичаше по трамвайните линии, после зави наляво по пешеходната улица и се забърза по посока към ресторанта на "Макдоналдс". Раницата танцуваше по гърба му и малко му пречеше на тичането. Йоаким тичаше по-бързо. Когато и той зави зад ъгъла, разстоянието помежду им се скъси с много метри. Малко по-напред, до стената на една къща той внезапно забеляза Хенрик. Той стоеше там и здраво стискаше с две ръце кормилото на един велосипед.

Йоаким дочу, че момчето изкрещява нещо на Хенрик, докато тичаше с всичка сила към него и размахваше ръце като обезумял.

Йоаким бягаше колкото го държаха краката му, докато гледаше как Хенрик придърпа колелото на улицата и се качи.

Момчето наближи, сграбчи с две ръце Хенрик за дрехите и започна да го дърпа. Но Хенрик стискаше здраво, отказваше да пусне колелото.

Йоаким бързо ги настигна. Той улови момчето, дръпна му ръцете и го изтегли настрани от Хенрик и колелото. С четиригодишните тренировки на Йоаким по четири-пет пъти в седмицата, момчето нямаше шанс. Лицето му излъчваше уплах. То се опитваше да се движи, но седеше вцепенен – като забит пирон.

– Недей... – хълцаше той. – Мамка му...

Хенрик се отдръпна назад и ги загледа. Той наблюдаваше как дъждовните капки се стичаха надолу по паникьосаното лице на момчето, което баща му здраво държеше, и се примесваха със сълзи.

89.

 Знаеха кой беше етажът, разполагаха с прецизни чертежи, а Далайла Таха току-що беше влязла в пететажния жилищен блок.

И тогава дойде съобщението: трябваше да се предприемат действия колкото се можеше по-скоро.

Улицата беше тясна и уединена, а и оставаше още един час преди следобедните задръствания да започнат. От време на време минаваше по някоя кола, а отделни пешеходци забързано крачеха. Иначе беше спокойно.

След като двамата на предната седалка в тъмносинята "Мазда СХ-9" още веднъж бяха разгледали отблизо чертежа, те излязоха едновременно от автомобила. Бяха паркирали там преди два часа – с изглед към входната врата.

И двамата бяха облечени в бели работнически дрехи с петна от боя и носеха едни и същи бели шапки с широка периферия върху гладко обръснатите си глави. Почти синьо-черната кожа, заедно със сянката от периферията правеше така, че чертите на лицата им бяха едва ли не неразпознаваеми под силната слънчева светлина.

От багажника на автомобила извадиха десетлитрова кофа за боя с капак, който едва беше затворен, заедно с дървена кутия с дръжки, пълна с бояджийски четки.

Закрачиха рамо до рамо към вратата. Когато стигнаха, единият мъж се престори, че натиска бутона на един от звънците, докато в същото време извади от джоба си шперц. Другият дискретно държеше под око случващото се наоколо.

Бяха необходими не повече от десет секунди, за да бъде отключена вратата.

Влязоха в коридора и поседяха няколко секунди до стълбите и се заслушаха. След това се заизкачваха по стъпалата. Сега движенията им бяха съвсем различни – пъргави и чевръсти. Единственото, което се чуваше, беше леко скърцане от дървените стълби.

Когато стигнаха най-горното стъпало, спряха и отново се заслушаха.

Все още не бяха разменили и думичка, откакто бяха напуснали автомобила.

Мъжът, който беше отключил с шперца, долепи ухо до вратата. Отвътре не идваше никакъв звук, само слабо бръмчене от градския трафик отвън.

Мъжът с шперца прикова погледа на колегата си и посочи първо към звънеца до вратата, а след това към ключалката на вратата. Да отключим с шперца или да звъннем?

Другият го подкани да изчака за момент, като вдигна дланта на ръката си. После застана до другата врата на стълбището и допря ухо до нея.

Изведнъж и двамата ги дочуха – звуци от стъкло и прибори, които дрънчаха в мивка в съседния апартамент.

Кимнаха си един на друг. Беше рисковано да звънят.

Мъжът, застанал до съседната врата, отвори кофата за боя и извади оттам пистолет със заглушител и ловджийски нож с черна, издълбана дръжка и дълго и тясно острие. Той подаде пистолета на своя колега, който в същото време отново изваждаше шперца. Капки пот се стичаха по слепоочията му.

И двамата притаиха дъх, докато единият започна да действа с шперца. За пореден път дочуха звуци от съседния апартамент. Мъжът с ножа погледна с неспокойни очи към вратата.

Най-накрая ключалката поддаде. Дочу се остро металическо изщракване. За няколко секунди двамата не помръднаха, замръзнали на местата си.

Мъжът с шперца постави ръка върху дръжката на вратата. Натисна я надолу и внимателно отвори вратата. Чуваха слаби шумове, или от радио, или от телевизор някъде вътре в апартамента. Той отвори вратата още по-широко и бързо надникна вътре, докато държеше пистолета пред себе си. Нямаше никого. Когато вратата беше достатъчно широко отворена, той се промъкна вътре.

И двамата веднага влязоха в просторното антре. Затвориха вратата, без да вдигат шум, и си размениха бързи погледи. Човекът с шперца посочи към собствения си гръден кош, след това право напред, към онова, което те вече знаеха, че беше всекидневната. След това той посочи към колегата си и към вратата вляво, където се намираше кухнята.

След това безгласно преброи с устни: Едно, две, три!

Двамата влязоха навътре към всяка от стаите. Онзи с шперца влезе във всекидневната. Той се огледа във всички посоки. Телевизорът работеше със слаб звук, но там нямаше никого.

Колегата който междувременно беше влязъл в кухнята, също се огледа набързо. И там нямаше жив човек. Той дишаше на пресекулки, а очите му бяха големи и широко отворени. След две бързи крачки той отново се беше озовал до вратата и надзърташе в коридора. Видя как колегата му, промъквайки се, излизаше от всекидневната.

Двамата се спогледаха и разтърсиха глави.

Оставаха още три стаи, плюс терасата. И двамата знаеха точно какво се намираше зад трите затворени врати – две спални, една голяма и една по-малка, както и баня.

– Една по една – прошепна едва доловимо мъжът с шперца на другия. И на двамата лицата блестяха от пот. Дишаха с отворена уста. Гръдният кош се надигаше и спадаше.

Застанаха до първата врата – тази на по-малката спалня.

Човекът с шперца влезе първи. Държеше пистолета изправен пред себе си, сложи другата ръка на дръжката и я натисна. После с бързо движение се озова вътре. Завесите бяха спуснати и вътре светлината беше приглушена. Той отвори вратите на шкафовете и погледна и под двете легла. Хвърли ядосан поглед, когато срещна очите на колегата си.

Застанаха в коридора и отвориха вратата на следващата спалня, този път по-невнимателно. Изтичаха в спалнята, където имаше двойно легло, долепено към стената вляво. Врата, водеща към терасата, беше леко открехната. Тънките пердета леко потрепваха. Мъжът с ножа се втурна натам и погледна. Нямаше никого там. Междувременно мъжът с шперца провери гардероба и под леглото. Мъжът вън на терасата държеше ножа скрит зад гърба си, докато проверяваше как е положението навън – в случай че някой го сграбчеше за раменете от външната страна на парапета.

Без да чака колегата си, който все още проверяваше терасата, другият мъж изскочи в коридора и се втурна към вратата на банята, блъсна я и нахлу вътре.

Едно замахване с нож срещна горната част на лявата му ръка, близо до рамото. От него се изтръгна вик, който най-много приличаше на ръмжене, в същия момент, в който той се хвърли към противоположната страна, плъзна десния си лакът по затворения капак на тоалетната и падна по покрития с плочки под. Завъртя се наполовина и се вгледа право в очите ѝ. Това бяха очи на хищно животно. Тя се хвърли върху него. Той отново се опита да се извърне, когато следващият удар с ножа дойде. Усети как острието на ножа се забива в дясната плешка. Отчаяно се опита да хване по-здраво пистолета, но тя вече го беше възседнала. Жената крещеше, беше нещо като силно негодувание, докато го пробождаше с ножа, без да спира. Той приплъзна пистолета и се защити от ударите с ножа с ръце, но усети, че ножът многократно продължаваше да се забива в него.

Внезапно тя спря.

Той погледна изплашено нагоре към окървавените ръце, които бе държал над главата си, за да се пази.

Тя го беше яхнала с ръце около гърлото му. Колегата с ножа стоеше точно зад нея. Кръвта се стичаше от прерязаното ѝ гърло и между пръстите.

Мъжът, държащ ножа в ръка, ритна жената силно по гърба, така че тя падна върху пода, осеян с плочки. След това взе пистолета и я простреля с два куршума във врата.

90.

 – Проблеми ли има?

Възрастният мъж под необикновено големия, черен чадър се загледа усилено и същевременно шокирано в подгизналия Йоаким, който седеше на колене и прегръщаше също толкова подгизналия тийнейджър. Преобърнатият велосипед се намираше точно до тях. Хенрик пък седеше с гръб към стената на къщата и изглеждаше изплашен. Дъждът не спираше да вали.

Йоаким се опита да се усмихне.

– Не. Сега всичко ще бъде наред.

– Да звънна ли на полицията?

Малка групичка младежи, които току-що бяха излезли от "Макдоналдс", се беше събрала на безопасно разстояние и наблюдаваше случващото се.

Йоаким леко отпусна хватката. Момчето се държеше спокойно. Седеше на колене с превита глава.

Йоаким го вдигна, хващайки го под мишниците и изправяйки го на крака.

– Имахме проблеми с един откраднат велосипед – обясни Йоаким. – Сега ще вземем колелото, ще си отидем и ще оправим всичко това.

Непознатият мъж продължаваше да ги наблюдава все така усилено и любопитно. Той леко проточи глава и видя момчето, което седеше там с превита шия. След това отново се обърна към Йоаким.

– Да, да. Сигурен ли сте, че не се нуждаете от помощ?

– Да – отговори Йоаким. Той вдигна колелото, докато не изпускаше от очи непознатото момче. – Ела – рече той на Хенрик – сега да вървим. – Той се приближи до момчето и прошепна в ухото му:

– Успокой се. – След това вдигна найлоновата торба и плика, които непознатият младеж бе изпуснал по време на сбиването, като сложи пощенския плик в торбата.

Хенрик се изправи – като че ли беше в транс. Йоаким пое велосипеда и тримата закрачиха. Той се обърна точно преди да изчезнат от поглед по улица "Карл Юхан" по посока към площад "Егерторге" и забеляза мъжа с чадъра да води оживен разговор с една жена, която вървеше пеша, докато сочеше и жестикулираше по посока към тях.

– Не се опитвай да избягаш – предупреди Йоаким момчето и подсуши водните капки от лицето с ръкава на якето си. – По дяволите, нямаш шанс да ми се изплъзнеш.

Момчето не отговори. Раменете му бяха вдигнати. Подгизналата коса беше пригладена към главата. Училищната раница висеше много надолу. Тийнейджърът хвърли уплашен поглед към Йоаким.

– Къде отиваме? – попита той и сграбчи презрамките на раницата си.

Очите на Хенрик нервно се движеха от единия към другия.

– Защо се опита да ме измамиш? – попита Йоаким.

Момчето бързо се огледа, сякаш оценяваше риска да се опита да избяга още веднъж. След това вдигна рамене. Хора с отворени чадъри преминаваха забързано покрай тях във всички посоки. Доколкото Йоаким можеше да види, те бяха почти единствените, които не носеха чадър или нещо друго за дъжда.

Йоаким положи ръка на рамото му.

– Недей да играеш номерца – предупреди той. – Как се казваш?

Момчето прехапа устната си и заби поглед в асфалта пред себе си.

– Андреас.

Бързо и без да обели и дума, Йоаким го спря и внезапно пребърка с ръка и двата му джоба. В единия той намери портфейл. Отвори го, непознатият младеж и Хенрик пасивно и уплашено го наблюдаваха как изважда оттам банкова карта, прочита бързо написаното на нея, слага я обратно на мястото ѝ и я връща в джоба на якето.

– Ти дойде само с някакъв вестник, Мартин – рече Йоаким. – Защо се опита да ме измамиш?

Мартин не отговаряше. Той все така се взираше в асфалта, където дъждовните капки падаха и пръскаха по подгизналите му маратонки.

Йоаким видя, че скоро тийнейджърът щеше да заплаче, и сложи ръка на рамото му.

– Ще си поговорим. Ако ми кажеш истината, нищо няма да се случи. Тогава ще те пусна да си вървиш. Разбираш ли? – Той разтърси рамото му.

Мартин стоеше неподвижно.

– Но ако ми играеш игрички, ще съжаляваш.

Мартин кимна веднъж.

– Тогава да вървим.

Йоаким се огледа, опита се да измисли какво да прави, по кой път да поеме. Внезапно се сети за позвъняването от Далайла. Той изруга и извади мобилния си телефон от джоба.

Набра нейния номер.

Звънеше, но тя не вдигаше.

Йоаким продължи да върви към входа на метростанцията на площад "Егерторге". Другите двама го следваха. Две момчета без чадъри притичаха като обезумели насред пороя.

Йоаким остави колелото на парапета около входа на метростанцията и поеха по широките стъпала. Йоаким дискретно държеше Мартин за рамото.

Усетиха топлината на земята да ги обгръща, докато седяха по дългия ескалатор, водещ надолу към пероните. Йоаким подсуши лицето си с ръце. Там долу беше многолюдно и влажно.

Йоаким ги поведе към една пейка. Помоли Мартин да – седне, като се настани до него. Хенрик зае място от другата страна на баща си.

Момчето все още не смееше да срещне погледа му. То седеше с ръце между мокрите си бедра и гледаше надолу.

– Сега ме слушай, Мартин – рече Йоаким. – Това, което сега ще ти разкажа, е изключително важно. – Групичка вагони профучаха по перона. Тримата усетиха горещото въздушно налягане, погледнаха как влакът спря и вратите се отвориха. Насъбралата се маса от хора около тях се увеличи.

Мартин също вдигна очи и погледна пред себе си. От мократа му коса капеше вода и падаше по лицето му.

– Тези видеа, които ти качи във Фейсбук, са заснети от една жена и аз добре я познавам. Тези клипчета, както и много други, са били съхранени – както ти съвсем правилно ми каза – на карти памет. В добавка към много други такива карти ѝ липсва и купчина документи. Всичко е било в един плик. – Йоаким говореше бавно и отчетливо, за да бъде сигурен, че младежът до него разбира добре всяка негова дума.

– Чуваш ли какво ти говоря?

Мартин преглътна и още веднъж кимна.

– Сега е много важно да ми отговориш напълно искрено, Мартин – продължи Йоаким. – В теб ли е този плик?

Мартин се загледа право пред себе си. Устните му леко помръднаха, но от тях не излезе никакъв звук.

– У теб ли е пликът?

Мартин рязко извърна глава към него.

– Аз го намерих – заяви той.

– Къде е той сега?

– Аз само отидох да видя онази кола, която гореше... – Влажното му лице излъчваше страх. В широко ококорените му очи вече нямаше и следа от съпротива.

– Добре, Мартин – заяви Йоаким, обгърна го с ръка и го придърпа към себе си.

Хенрик седеше приведен напред и поглъщаше всяка думичка.

– Само ми кажи истината и нищо няма да се случи. Тогава няма да има никаква опасност.

– И после намерих един такъв... куфар, близо до мястото, където автомобилът беше изгорял. Взех го и го отнесох у дома.

Йоаким забеляза, че очите му започваха да се пълнят със сълзи.

– Така, добре – окуражи го Йоаким. – И след това го отвори ли?

– Да.

– Собственикът му беше един адвокат, нали?

Мартин кимна.

– И?

– Пликът беше там...

Йоаким бавно си пое дъх.

– Разкажи ми, Мартин. Какво направи с този плик?

Мартин се разхълца.

– Мамка му, доведеният ми баща ужасно ще се ядоса. Направо ще откачи. По дяволите!

– Доведеният ти баща не е проблем – заяви Йоаким. – Разкажи ми какво направи с пощенския плик. Къде е той?

Мартин го погледна уплашено.

– Идва някакъв... – внезапно чуха те от Хенрик.

Йоаким се обърна към Хенрик, който се взираше в противоположната посока.

Двама униформени полицаи вървяха сред пасажерите. И двамата погледнаха към тях.

Йоаким усети как сърцето му два пъти заби силно в гръдния му кош. Той ги погледна в момента, в който те се приближиха. Дойдоха при тях. Йоаким продължаваше да държи Мартин.

Йоаким им се усмихна.

– Какъв дъжд само – рече той. – Само малко да се подсушим.

Единият полицай също се усмихна. Двамата минаха покрай тях и продължиха по-нататък.

Йоаким дишаше ускорено и наблюдаваше как гърбовете на униформените изчезват сред множеството от хора.

– Мартин. Аз трябва да знам къде е този плик.

91.

 Срещнаха се на пътеката покрай река Акешелва, както последния път.

Ферен беше по-леко облечен, в сравнение с предишния път, но не трябваше. Неочакваният дъждовен порой направи пролетния въздух леденостуден. Единственото предимство на лошото време беше, че всичката обичайна, изморена клиентела, която обикновено беше тук, я нямаше.

Той трепереше и замръзваше под чадъра в проливния дъжд, когато Абдул ал-Фарук най-сетне се появи малко по-напред по пътеката. Носеше черна качулка над раменете. Ферен му направи място да застане при него под чадъра.

Абдул ал-Фарук спогледа Ферен в очите.

– Е? – попита Ферен.

- Тя е навън – тихо каза той.

– Ами той – синът?

Абдул ал-Фарук разтърси глава.

– Видеата?

Абдул отново поклати отрицателно глава.

Ферен изпита нужда да сложи ръка на кръста си, но не го направи.

– Нещо друго?

– Да. Една папка, пълна с документи и един компютър. Един куриер ще дойде с тях тази вечер.

– Документи?

Абдул ал-Фарук се усмихна.

– Извадка от банкови сметки и преводи и други подобни. От вялото докладване, което получих, разбрах, че всичко това води до един човек... Арве Магне Ферен.

Ферен вече не усещаше студения въздух, по-скоро точно обратното. Внезапно почувства горещина да облива лицето и кръста му повече от всеки друг път.

– За мен?

– Да, но ще ги получиш утре.

Ферен го погледна със скептицизъм и зачака онова, което трябваше да последва.

– При едно условие.

– И какво е то? – попита Ферен и изсумтя.

– Да престана да виждам твоето бяло, демонско лице.

Ферен разтърси глава и се усмихна.

– Нашите взаимоотношения ще бъдат прекратени, ако аз го пожелая. Да се надяваме, за твое добро, че никога няма да доживееш до този ден.

92.

Мартин погледна надолу към обувките си. Беше жаден и замръзваше.

Мъжът, който седеше там и го прегръщаше, беше лежал в затвора. Изглеждаше много силен.

Но онова, от което се страхуваше най-много, беше Руар. Нямаше смелост да помисли как щеше да реагира Руар, когато научеше за видеата и за всичките пари, които той и Андреас бяха похарчили. И не на последно място, когато откриеше, че доведеният му син беше взел пистолета му.

– Мартин. Аз трябва да знам къде е пликът – каза мъжът до него още веднъж.

Мартин силно разтърка очи. Стомахът го заболя.

– Той... – започна момчето.

– Да?

Мартин усети, че мъжът го притисна още по-силно към себе си. Ръката му лежеше върху раницата на гърба на момчето. Той забеляза, че вътре имаше нещо твърдо. Опита се да накара младежа да си свали презрамката, като се извие малко, но не го пускаше.

– В раницата ли е?

– Н-не – бързо отговори тийнейджърът.

– Може ли да видя?

– Не! – изкрещя Мартин. – Ще ти кажа къде е. Когато избягах... го хвърлих в боклука... близо до вкъщи.

Мъжът го погледна изпитателно. Малкото момче от другата страна все още зяпаше.

– Истина е – призна Мартин. – Ченгето дойде и ми взе компютъра, аз толкова се уплаших и после... не мислех, исках само да се махна от всичко и хвърлих плика в боклука... точно пред къщи, в един... контейнер. – Мартин махна с ръце, за да покаже, че беше голям контейнер за отпадъци.

– Защо ченгето... ти взе компютъра?

Мартин му разказа историята – той искаше да обясни всичко, за да не тършува мъжът из раницата му. Тогава той не би имал и най-малкия шанс да му се изплъзне.

Мартин разказа за видеата, които той и Андреас бяха изгледали и качили от компютъра, за гаврата с Файте-Йон и YouTube – за това как някакви чужденци го нападнали след това, заплашили Файте-Йон с нож и му взели персоналния компютър. За това, че от полицията разпитвали и душели навсякъде кой го е извършил, и че успели да открият, че трябва да е бил Мартин, който се бил изгаврил с компютъра на Файте-Йон. Както и че от полицията му конфискували компютъра – и затова той беше избягал.

– Аз толкова се уплаших, по дяволите – призна той, – и след това изхвърлих плика на боклука. Но по-късно осъзнах, че са ми необходими пари, затова аз... – Мартин не посмя да каже, че е стъпкал плика и картите памет са се натрошили, малко след като бе събрал сили да обясни за парите, които бе намерил. Единственото, за което можеше да мисли, беше, че трябваше да предотврати мъжът да погледне в раницата му.

Мартин подсуши лицето си с едната ръка.

– И после ти се свърза с мен.

Мартин кимна.

– Ти... каза, че ще ми платиш... за плика.

– Преди колко време го изхвърли?

Мартин се напрегна да помисли. Но му беше трудно. Всичко в главата му беше хаос. Младежът почти не си спомняше.

– Вчера – отвърна той след момент – вчера вечерта.

– Късно ли?

– Да, може би в единайсет или дванайсет часа, или нещо тако‘а.

Мартин отново свали поглед към подгизналите си обувки. Трепереше.

 *

Йоаким извади мобилния си телефон, намери един запазен номер и допря устройството до ухото си.

– Ингер? Йоаким е.

Ингер Холмсбю беше в автомобил. Йоаким чуваше бръмченето на двигател на заден фон.

– Йоаким ли? – Той дочу, че тя се усмихва. – Ама ти наистина ли звъниш на мен?

– Слушай сега – прекъсна я Йоаким. – Нямам време и се нуждая от твоята помощ.

– Къде си?

– Това няма никакво значение.

– Но...

Йоаким сложи ръка на устата си и се приведе напред.

– Обещавам ти нещо ексклузивно в моята история и това, в което в момента съм затънал до уши – избухна той. – На път съм да осигуря и доказателствен материал. Това е като бомба, Ингер. Кълна ти се!

– Слушам те.

– Нуждая се от помощта ти, за да открия един пощенски плик. Той се намира в контейнер за смет.

– Какво?

– Къде си?

– На Е18, на път за една среща. Имам ужасно кратък срок, така че...

– Майната му – не се сдържа Йоаким. – Трябва да изнамериш един плик, който съдържа филмчета и други доказателствени материали срещу Ферен и неговите хора. Намира се в един контейнер за боклук в Осло. Заедно с доказателствения материал, който аз самият съм събрал, то...

Йоаким чу, че тя намалява скоростта.

– Слушам те. – Гласът ѝ беше променен – по-дълбок, странен – тя надушваше нещо. Той дочу, че една кола съвсем наблизо избибитка. – Кажи ми къде да отида – рече тя.

Йоаким отдалечи телефона от ухото си и се обърна към Мартин.

– Адресът ти – какъв е?

93.

 Министърът на развитието Кристер Холтедал седеше на задната седалка в черната лимузина, която обикновено използваше. До него на широката кожена седалка, зад униформения шофьор се беше настанил държавният секретар Фритьоф Мьоселв.

Дъждът се сипеше, а чистачките отстраняваха водните капки от предното стъкло с бързи движения.

Двамата седяха замислени и мълчаливи, взирайки се в мокрите улици на Осло.

Шофьорът подкара колата по трамвайните линии на улица "Грефсенвайен". Точно преди да стигнат едно голямо кръстовище, завиха наляво и продължиха последните седемстотин-осемстотин метра до новата и модерна офис сграда с логото на "Полицейска закрила" високо горе на стената.

Шофьорът спря колкото се може по-близо до входа. Холтедал и Мьоселв набраха скорост и притичаха последните метри под дъжда.

Няколко минути по-късно те бяха идентифицирани, регистрирани и отведени през входовете за сигурност от млада секретарка. Бяха съпроводени до една зала за срещи.

Там седяха двама полицаи. И двамата станаха, здрависаха се и се представиха като старши полицейски капитан Йенс Линдстрьом и полицай Хари Му. Линдстрьом се извини, че техният шеф нямаше възможност да присъства на срещата. Беше изпратен на служебна командировка. След това даде сигнал на своя колега, който се изправи и отиде до една маса, върху която имаше лаптоп, точно под видеопроектор. Голямо бяло платно вече беше окачено на стената пред проектора.

– Ние смятаме, че е най-добре първо да изгледате видеата. След това ще се захванем с останалото.

Министърът на развитието Кристер Холтедал се почувства отвратително. Полицаите не му бяха загатнали какво беше съдържанието по телефона, само го бяха помолили да дойде колкото се можеше по-скоро. Но начинът, по който старши полицейски капитан Линдстрьом го каза, и не на последно място неговият разтревожен глас бяха предизвикали внезапни тръпки по тялото му. Затова Холтедал незабавно бе звъннал на своята секретарка и я беше помолил да отложи срещите за остатъка от деня, беше повикал шофьора си, беше отвел своя държавен секретар от срещата под ръководството на "Църковна помощ за хората в нужда" и бяха тръгнали.

Той не беше говорил много в автомобила. Само беше споменал, че от полицията били открили нещо.

Холтедал сложи потните си ръце под раменете, точно под мишниците, докато той правеше всичко възможно да си придаде достоен вид. Но най-много би му се искало да прескочи идването тук. Най-добре да беше изпратил Фритьоф Мьоселв и да го остави да преразказва. Фритьоф беше изключително умел в това да представя проблемите по един ориентиран към разрешаване и градивен начин. Това беше една от неговите наистина силни страни. Но после Линдстрьом му се беше обадил лично с молбата да дойде. Тогава вече не вървеше да изпрати само Фритьоф.

Той се ужасяваше от това да види себе си на огромното бяло платно, което висеше на стената. Един Господ знаеше по време на какви ситуации бяха успели да го заснемат.

Фритьоф се приведе напред и си наля една чаша с минерална вода от едно шише и чаша, които бяха оставени насред масата. Попита с поглед дали и Холтедал не искаше, но последният махна с ръка, отказвайки предложението.

Полицай Хари Му беше наведен напред и чукаше по клавиатурата на лаптопа. Изскочи една снимка на платното – снимка на поредица от файлове с различни числови комбинации за име. Видеофайлове. Му приглуши осветлението на тавана с помощта на дистанционно. Той се изправи.

– Намерихме видеата на компютъра на момчето, а също така и аудиофайлове и снимки.

– Кой е той? – попита Фритьоф.

– Името му е Мартин Тьонесен. Той е на 15 и е регистриран в полицията при няколко случая за кражба и вандализъм.

– Знаете ли откъде може да се е сдобил с това? – Фритьоф Мьоселв повдигна светлите си вежди иззад кръглите очила, докато местеше поглед от единия полицай към другия и обратно.

– Не – отговори Му. – Това, което знаем, е, че е избягал от къщи, така че за момента никой не знае със сигурност къде се намира.

Холтедал нададе несигурен смях.

– Но мога да допусна, че вие го издирвате, нали?

– Полицията го издирва, да – отвърна капитан Линдстрьом и описа с показалеца си кръг във въздуха. -Превърти филма.

- Нека набързо да кажа, че разполагаме с 28 кратки клипчета – обясни Хари Му и кликна два пъти с мишката върху първото видео.

"О, не" – помисли си Холтедал и потъна в стола си.

Започваше относително невинно. Зърнеста, слабо осветена конферентна маса в цветове изникна на екрана. Наоколо седнаха четирима души. Холтедал разпозна само един – Ферен. Останалите бяха африканци. Всички, с изключение на Ферен, бяха безупречно облечени в черни костюми. Ферен носеше своите обичайни дрехи в цвят каки. Звукът беше неясен и трудно се разбираше, въпреки че разговорът протичаше на английски. Говореха бързо и трескаво. Настанало беше всеобщо вълнение.

Докато филмчето течеше, Линдстрьом каза:

– Успяхме да изчистим говора. Обсъждат някакви комисионни.

– От какво? – изтръгна се от държавния секретар.

– Договори за подизпълнение на проекти. От разговора става ясно, че Ферен е действителният собственик на компаниите, които тези господа представляват. Но се карат относно това какви персонални комисионни да вземат, заедно с отделни политици, доколкото ние разбираме.

– Много от имената, които се споменават, са неясни, както вие сигурно можете да чуете – добави Линдстрьом, – но това можем да анализираме и по-късно.

– Кой проект? – попита Холтедал и усети топлина да облива лицето му.

– Строежа на една болница – обясни Хари Му, – досега това успяхме да разберем от разговора.

– По дяволите – рече Холтедал и сложи ръка на устата си.

И двамата полицаи с любопитство погледнаха министъра на развитието.

– Нещо, което вие... да знаете? – попита Линдстрьом.

– Нека първо да изгледаме клипчетата – предложи Холтедал и игнорира въпроса, помахвайки с ръка.

Следващото видео започна непосредствено след първото. Му трябва да беше избрал функция за последователно прожектиране.

Камерата гледаше към едно легло. Малко момиченце, може би на осем, носещо само гащички, се появи пред камерата. То беше много уплашено. Бавно започна да си сваля гащичките.

– Не, мамка му – изруга Холтедал и се изправи. Буца беше заседнала в гърлото му. – Това... – Той погледна към Линдстрьом. – Наистина ли се налага да...

– Искам да го изгледате – прекъсна го Линдстрьом.

Момиченцето пропълзя на леглото.

Един гол възрастен мъж с очевидна ерекция се появи в кадър. Лицето му беше обърнато към детето.

Фритьоф Мьоселв изведнъж се хвърли право към стола и се загледа.

– Това не може да е истина!

Момиченцето легна по гръб и сгъна колене нагоре.

Мьоселв се обърна към Холтедал.

– Не го ли виждаш? Не виждаш ли кой е това?

Холтедал закри очи с ръката си, докато кимаше. Не я свали, докато филмчето не свърши. Но звукът не можеше да бъде сбъркан – отблъскващите стонове на Арве Магне Ферен и след малко плачът и писъците на малкото момиченце.

Фритьоф Мьоселв междувременно беше станал от стола.

– Има ли още много от... това? В случая предлагам да прескочим конкретно тези сцени. Можем да ги изгледаме и по-късно.

Линдстрьом потърка брадичката си.

– Да, има още някои груби сцени, освен всичко друго, хора, които са бити и клани до смърт. Не искате ли да изгледате всичко? – Той погледна двамата политици и направи знак на своя подчинен да спре прожектирането.

– Ако има нещо, което касае... мен, лично – заяви Холтедал и преглътна, – то тогава много бих искал да го видя. – Той попи капчици пот, които се бяха образували по горната му устна, с треперещ показалец.

– Едно от видеата с вас, Холтедал, известно време е било качено в YouTube – каза Линдстрьом.

– Него съм го гледал – обясни Холтедал и усети как още кръв нахлува в главата му.

Не понасяше унижението да види себе си и Ферен да седят там и да обменят глупави, лични детайли още веднъж. Освен това, след като сега беше видял Ферен и онова момиченце, вече знаеше, че въпросната сцена би изглеждала още по-зле отпреди. Защото те изобщо не мислеха, че той също... Холтедал простена и се хвана за челото.

– Ако има и други неща, които ме засягат, нека да ги изгледам веднага – насърчи ги Холтедал и също си наля чаша минерална вода. Мъжът отпи две големи глътки.

– Разполагаме, доколкото си спомням, с две видеа, където вие, а също така и вие, Фритьоф Мьоселв – той кимна по посока към държавния секретар, – се появявате.

Фритьоф Мьоселв се съвзе и седна. Той се взираше в бялото платно с уплашен поглед.

– Да, вярно е – потвърди Хари Му, маркира с мишката една иконка на екрана и кликна два пъти върху нея.

Още едно видео от офиса на Ферен. Холтедал седеше на конферентната маса, заедно със секретарката на Ферен, Далайла. Самият Ферен беше прав. Той крачеше, излизайки и отново влизайки в кадрите на звездички, докато държеше кръста си с две ръце. Засега Холтедал понасяше да гледа глупавото си изражение на екрана. За съжаление, той си спомняше добре тази неофициална среща. Ферен говореше на английски, за да може и секретарката му да ги разбира. Той разгорещено говореше за фантастичните усилия от страна на норвежките власти за подпомагане през последната година и особено за това какво персонално Холтедал бе означавал при последните инициативи в Судан. Така погледнато, в ретроспекция, монологът му беше най-малкото патетичен, лицемерен и непростимо помпозен. Още по-лоша изглеждаше неговата собствена реакция, когато той седеше с глупава самодоволна усмивка на лице до красивата секретарка на Ферен. Към нея той хвърляше погледи отново и отново в случаите, когато коментираше нещо, безнадеждно флиртувайки, както вече можеше да се види оттук, в ретроспекция. Холтедал забеляза, че той така и не направи дори един-единствен коментар по време на всичките почти четиресет последователни минути. Холтедал тогава и там реши, че видеото никога не бива да излиза извън тази стая – при никакви обстоятелства. При необходимост той щеше да използва целия си престиж, за да попречи нещо такова да се случи. Той не можеше да се представя за напълно несериозен глупак.

Но щеше да стане и по-лошо, много по-лошо. Всъщност, стана толкова зле, че ръцете на Холтедал се разтрепериха и той изпитваше огромни затруднения да погледне някой от останалите трима в очите, когато видеата бяха изгледани и Хари му отново пусна светлините на тавана.

Старши полицейски капитан Йенс Линдстрьом допираше връхчетата на ръцете си едни към други, докато беше спрял поглед върху Холтедал. Той седеше там неприятно мълчалив. Не трябваше ли сега тези представители на "Полицейска закрила" да кажат нещо смислено, питаше се Холтедал. Не проумяваха ли, че тези записи бяха направени незаконно? Не трябваше ли Линдстрьом да каже нещо от сорта, че това бяха записани строги държавни тайни и че незабавно щяха да използват всички налични ресурси, за да се подсигурят, че не съществуваха и копия, както и че материалът ще бъде отстранен завинаги и никога няма да бъде показван на друг жив човек извън тази стая?

– Има ли нещо, което бихте искали да кажете? – попита Йенс Линдстрьом след няколко дълги секунди.

Холтедал бързо се усмихна. Много му се искаше да има как да направи обезоръжаващ коментар, като например, че всички те можеха да се усмихнат и да се посмеят малко, а след това да се концентрират над решението. Но той не се сети за правилен коментар. Вместо това усети, че главата му се загряваше все повече и повече, след като си даде сметка какво можеше да означава това – за него самия, за кариерата му, за неговото семейство и приятели. Появиха се горещи, трескави вълни, които го обливаха – унижението, зверовете в медиите, които идваха на глутници да щракат с фотоапаратите си, неговото падение, а може би и падането на правителството. Холтедал се улови за гърлото и откопча най-горното копче на ризата си.

Държавният секретар Мьоселв прочисти гласа си и се облегна напред.

– Ние допускаме, че... този материал никога няма да напусне сградата. – Той погледна първо към Линдстрьом, а след това и към Му. Му кимна почти незабележимо. – Освен това трябва да се подсигурим, че няма копия. А в случай че има, те трябва да се унищожат, да се премахнат незабавно.

Холтедал леко се изправи и с благодарност погледна своя държавен секретар.

Мьоселв смъкна очилата си по-надолу на носа.

– На последното видео беше спомената операция "Дракон". Очевидно разговорът протече на норвежки, така че тази жена, която най-вероятно е направила записа, не е разбрала за какво става въпрос. Смятам, че вие, от "Полицейска закрила", сте напълно наясно за усложненията, ако това изтече, не само тук, в Норвегия, но и за нашите най-важни съюзници. Говорим за международни усложнения, чиито последствия никой не знае.

– Вие трябва да намерите момчето – каза Холтедал с необичайна сила в гласа – веднага!

94.

– Една позната в момента е на път за натам – каза Йоаким на Мартин.

– Към моя дом ли?

– Да провери контейнера с отпадъци. Ще звънне, когато стигне.

Мартин вдигна рамене.

– Нали няма пак да измислиш нещо различно? – Йоаким го погледна сериозно.

– Няма, без майтап – отвърна Мартин.

Йоаким се обърна към Хенрик, който го гледаше с уплашени очи.

– Ще чакаме – каза той. – Ей там има един павилион, ако искате нещо, но засега ще почакаме тук.

Хенрик не реагира, само го погледна с онзи изплашен поглед.

"По дяволите – помисли си Йоаким – какво правя с него?". Хенрик изглеждаше може би дори още по-ужасен от момчето от другата му страна.

С малко късмет след час-два щяха да са открили плика и той и Хенрик щяха да са обратно на път за Копенхаген. След това щяха на спокойствие да съберат всичкия доказателствен материал – както неговия, така и този на Далайла, да се свържат с Ингер Холмсбю и всичко щеше да се нареди. Щяха да удавят Дракона в неговата собствена кръв с всичко това. Едва тогава можеха да започнат да мислят как да изградят отново един нормален живот.

Погледна Хенрик. Тесните рамене се бяха прегърбили. Той беше точно толкова подгизнал, колкото и те.

– Сега това момче тук ще ни помогне – заяви Йоаким. – Не след дълго всичко това ще свърши.

– Тогава ще мога ли да се прибира вкъщи? – попита Хенрик.

Йоаким трябваше да отклони поглед за момент.

– Да, обещавам ти – отвърна спокойно Йоаким. – Тогава ще се прибереш.

Мартин седеше и нервозно се оглеждаше. Междувременно той трепереше.

– Кой е той? – попита внезапно той.

– Моят син – каза Йоаким.

– О. – Мартин се приведе леко напред и за първи път разгледа Хенрик по-отблизо.

Йоаким набра номера на Далайла още веднъж. Все още нямаше никакъв отговор.

– На кого звъниш? – зачуди се Хенрик. Зяпна притеснено баща си.

– На Далайла – отговори Йоаким и се втренчи в мобилния си телефон, – тя не отговаря. Сигурно си е зарязала някъде телефона за малко.

Но една аларма се беше задействала в главата му. Една виеща сирена.

95.

 Министърът на развитието Холтедал потъна на задната седалка на лимузината. Шофьорът му беше държал вратата и сега се забърза да седне зад волана, след като на затваряне беше засилил задната врата. Сакото на униформата му беше мокро по раменете.

Държавният секретар Мьоселв бясно отвори вратата от другата страна и се хвърли вътре до Холтедал.

Шофьорът обърна глава леко назад.

– А сега накъде отиваме, господа?

Холтедал се загледа в ръцете си, които лежаха слаби и отпуснати в скута му.

– Да те откараме ли у дома?

– Да, благодаря – отговори Мьоселв, – би било хубаво.

– Към "Берумс Верк" тогава – рече шофьора и потегли.

За момент седяха безмълвни.

Когато стигнаха до улица "Стуре Рингвай", Мьоселв седна по-близо до Холтедал. Говореше тихо, едва доловимо:

– Мисля, че ние имаме контрол – заяви той. – Има ограничение в това какви поражения може да причини едно хлапе. А не след дълго те ще го открият.

Холтедал кимна.

– Да се надяваме.

– Те ни увериха, че от полицията го издирват, всички патрулиращи автомобили, както казаха.

- Какво ще правим с Арве?

Държавният секретар се опита да се усмихне.

– Предлагам да проведем разговор с него.

– А после? Какво ще правим с... всичко това?

– Нека първо да чуем какво има да ни каже той.

Холтедал дишаше тежко.

– Не знам... Ние пък не можем...

– Какво искаш да кажеш? – прекъсна го държавният секретар, но все още шепнейки. – Ще се конфронтираме ли с него? Тогава нямаме никакъв избор, тогава всичко това трябва да се превърне в обществено достояние.

Холтедал затвори очи.

– Не върви.

– Освен това считам, че той не седи точно с ръце в скута.

– Надявам се да си дава сметка, че тук не е Судан.

– Това наш проблем ли е?

Холтедал не отговори. За пореден път затвори очи, пожела си само сега да е в мекото си легло и да спи дълго и непробудно.

96.

Започна да застудява в подгизналите им дрехи. Йоаким ги помоли да станат и да го последват обратно до перона, за да се опитат да се постоплят малко, докато чакат.

Йоаким спря Мартин, когато стигна до края на перона.

– Мобилният ти – каза той – включен ли е?

Мартин поклати отрицателно глава.

– Погледни.

Мартин го взе и го подаде на Йоаким.

Йоаким го провери и му го върна обратно.

– Включи го.

– Защо?

– Просто го направи.

Мартин го включи и въведе ПИН-кода си. Чуха три писукания, а след това цяла тирада от писукащи тонове за съобщения, които чакаха.

– Няма майтап – рече Мартин уплашено.

– Сега ми звънни. Искам да имам твоя номер.

– Ами добре.

Йоаким му продиктува една по една цифрите, които Мартин въведе в своя телефон. След това момчето го набра. Секунди по-късно телефонът на Йоаким звънна. Той провери дали номерът на Мартин се появява на дисплея.

– Сега можеш отново да го изключиш.

Мартин го направи и пъхна обратно телефона в джоба на мокрите си панталони. Изглеждаше облекчен.

Обърнаха се и потеглиха обратно към другия край.

Докато крачеха, Йоаким набра номера на Ингер Холмсбю.

– В момента съм на път към жилищната част – извика тя.

– Ужасно вали, а аз нямам нито чадър, нито нищо. – Йоаким дочу тътнеща гръмотевица на заден план.

– Просто започни да търсиш – помоли Йоаким. – Те имат общо място за боклука. Почакай малко. – Той погледна към Мартин. – Къде са контейнерите за отпадъци?

– Зад блок "Б" – отвърна Мартин.

Йоаким предаде чутото.

– Ще ти звънна веднага след като открия боклука – отговори тя и затвори.

97.

 Ингер Холмсбю притичваше по тесните пътеки между високите блокове, докато се опитваше да открие онзи, който беше означен като "Б". Дъждът валеше като из ведро. Тя видя светкавица в облаците, а гръмотевиците заудряха още по-начесто и наблизо.

"Къде е проклетият блок" – чудеше се тя, докато продължаваше да тича. Наоколо нямаше никого, когото да попита. Всички се бяха скрили в това лошо време.

Накрая успя да го локализира – един блок с три входа "Б". Тя се затича около него, но не виждаше никакви контейнери за отпадъци. Внезапно забеляза две малки момиченца, облечени само с тениски и къси полички, да тичат към нея. Тя застана по средата на пътеката.

– Здравейте!

Те колебливо спряха и заподскачаха от нетърпение да продължат по-нататък и да се скрият от дъжда.

– Къде са всички боклукчийски контейнери? – попита тя.

– А? – облещи се едното и трябваше да разтърка очи заради проливния дъжд.

– Къде си изхвърляте боклука? – викна Ингер.

– Ето там – провикна се другото момиче, леко се обърна и посочи – зад онзи блок. Косата му се беше прилепила за главата.

– Благодаря – каза Ингер, но гласът ѝ потъна в звука от една свирепа гръмотевица.

Момичетата изпищяха в един глас и след това побягнаха с всичка сила, изчезвайки в блок "Б".

Ингер разтърси глава и се затича в онази посока, която малкото момиче беше посочило.

Когато свърна зад ъгъла на съседния блок, петдесет метра по-нататък го видя – мястото, където беше контейнерът за отпадъци. Дълга, тясна пристройка с ламаринен покрив. Тя стигна кашляща и запъхтяна под покрива, пое си дълбоко дъх няколко пъти и се огледа, опитвайки се да се ориентира в обстановката.

– О, не – помисли си тя. – Толкова са много.

Извади мобилния си от джоба на якето и набра последния номер, от който Йоаким ѝ се беше обадил.

– Стигна ли? – попита Йоаким.

Ингер погледна към редиците с боклукчийски контейнери, слабо осветени от разпръснати лампи под течащия покрив

– И сега тя го забеляза. Стичаше се вода от много места и надолу по огромните пластмасови капаци.

– Тук има толкова много контейнери, не знам откъде изобщо да започна. Онова момче още ли е при теб?

– Да – отвърна Йоаким. – Почакай малко.

Ингер дочу неясни гласове на заден план. Веднага след това Йоаким отново се обади.

– Той казва, че е контейнер номер три или четири вляво от теб. Заровил е плика в боклука, обяснява той. Контейнерът е бил доста препълнен. Пликът бил кафяв.

– Изчакай за малко – помоли тя.

Жената отвори капака на контейнер номер три и надникна вътре. Точно както си и мислеше.

– Йоаким? Контейнерите вляво са за събиране на хартия. Попитай го дали е хвърлил плика в някой от тях, но със син капак, или пък в обикновен контейнер.

Йоаким отново изчезна за момент. След това се върна. Изръмжа.

– Казва, че не си спомня съвсем и че може би всъщност е било в някой от десните кофи, но все пак номерът е три или четири.

– Ще потърся – рече Ингер. Тя отиде до контейнер номер три и отвори големия черен капак. Вонята я порази. Тук определено имаше боклук. – За малко ще изключа мобилния и ще търся. Ще ти се обадя скоро.

Тя затвори, пъхна телефона и започна да вади смърдящи найлонови торби, пълни с боклук – един по един. Потръпна няколко пъти заради силната неприятна миризма. Миришеше дори по-лошо и по-лошо, колкото по-надолу ровеше тя.

Извади залепнали пликове и ги остави до контейнера, вдигна скъсани торби и друг изпадал боклук, подпря се на ръба и продължи да търси.

– Трябва да го намеря – мислеше си тя, – трябва!

98.

 – Помисли си отново – призова мъжът и хвана здраво ръката на Мартин. Някакви пътници на перона любопитно ги гледаха. – Кой контейнер за отпадъци беше?

– Номер три или четири – рече той и вдигна рамене. Той се опита в отговор да погледне предизвикателно.

Но пликът го нямаше там. Младежът беше пъхнал пощенския плик в един от контейнерите малко по-нататък, но не помнеше в кой точно. Освен това съдържанието беше разрушено. Но документите все още си бяха наред. Може би можеше да го каже? Не беше казано, че непременно той беше унищожил съдържанието. По дяволите, защо не се беше сетил за това по-рано? Може би все пак имаше как да получи десетте хиляди крони...

– Или може би пък беше по-нататък – додаде Мартин и се престори, че усилено мисли. – О, впрочем, май беше така. Беше един от контейнерите малко по-надолу.

Мъжът се втренчи ядосано в него.

– Струва ми се, че беше... номер шест или седем.

– Ела – рече мъжът изведнъж, – да вървим.

– Но къде отиваме? – попита Мартин.

– Ще ни покажеш къде си хвърлил плика – обясни другият.

 *

Йоаким набра номера на Ингер, когато минаха през отворените врати и влязоха в метрото, което току-що беше спряло. Тя веднага вдигна.

– Невъзможно е – отчая се тя. – Почти съм стигнала до дъното на контейнера, а тук няма никакъв плик. Някакви хора се появиха и изхвърлиха боклука си, а... ти разбираш, че те се чудеха с какво се занимавам аз – меко казано.

– Пликът не е там – заяви Йоаким.

– Какво?!

– Момчето твърди, че не си е спомнило правилно. Било оставило плика в един от контейнерите по-надолу. Сега е убеден, че е номер шест или седем.

– Нали не искаш да кажеш...

– Слушай сега. На път сме с метрото, линия 5 към Стуру. Аз предлагам да се метнеш в колата си и да ни вземеш. Младежът трябва да ни покаже къде е захвърлил плика.

– Ами какво ще правим с...

– Остави боклука. Отиди на метростанция "Стуру". Ние пътуваме натам.

Двайсет и пет минути по-късно те седяха в автомобила на Ингер – Мартин до Ингер на предната седалка, а Йоаким и Хенрик – отзад.

Ингер се опита да започне някакъв разговор с момчето до себе си, но то отговаряше намусено и едносрично. Тъй като Ингер имаше повече от достатъчно проблеми, с които трябваше да се справя в проливния дъжд, след известно време и тя замлъкна и напълно се концентрира върху шофирането.

Йоаким също не обелваше дума. Усещаше тялото си напрегнато като опъната струна. Той погледна към Хенрик и положи ръка на рамото му.

– Сега ще намерим плика и ще можем да тръгнем – обясни Йоаким и си пое дълбоко въздух. – Ще оправим нещата.

Неочаквано Хенрик се обърна към него.

– Ами ако не намерим плика, какво ще правим?

– Тогава ще измислим нещо – успокои го баща му.

– Какво например?

– Не знам още. – Той пусна рамото на Хенрик.

Поеха между блоковете. Ингер паркира автомобила на паркинга за гости.

Тя закрачи заедно с Йоаким и показваше пътя, а момчетата бяха застанали от двете им страни.

Мартин крадешком се озърна наоколо си. Ако някой дойдеше, той беше готов да скрие лицето си. Но чувстваше, че няма никакъв избор, трябваше да остане с тях.

Не след дълго се озоваха под стрехата на контейнерите за отпадъци. Около третия контейнер вдясно изглеждаше така, сякаш някакви вандали бяха вилнели – пълни найлонови торби и боклук бяха разпръснати наоколо, а капакът беше отворен.

– Сега ни покажи кой беше – нареди Йоаким на Мартин.

Една светкавица просветна в тъмнината и веднага след това се чу силен гръм.

Мартин посочи към един контейнер малко по-нататък.

– Мисля, че беше онзи.

– Покажи ни.

Всички последваха Мартин до контейнер номер шест – предпредпоследният от редицата. Лампата на покрива не работеше и трудно се виждаше. Младежът сложи ръка върху черния пластмасов капак.

– Този тук – уведоми ги той.

Йоаким вдигна капака. Три четвърти от контейнера бяха пълни. Ингер застана до мъжа. Двамата започнаха да търсят – минаха първата половина слепени найлонови торби и ги оставиха настрана. След това преносимо радио, няколко кофи от боя и празни бутилки от вино, ролка картон, счупена поставка за сушене и три велосипедни гуми. Продължиха да ровят по-надолу, докато Мартин и Хенрик стояха на няколко крачки зад тях рамо до рамо и се гледаха. Когато наближиха дъното, беше почти невъзможно да се види нещо, затова Йоаким влезе вътре и прегледа остатъка, седейки на колене.

Накрая той се изправи.

– Няма го тук.

Мартин гледаше виновно. Той се преви.

– Може би беше онзи – предположи той и посочи контейнер номер седем.

– Напрегни се – каза Ингер. – Концентрирай се.

Мартин разтърси глава.

– Мисля, че беше онзи – повтори той и отново посочи към номер седем.

Йоаким изскочи от почти празния боклукчийски контейнер, приближи се и отвори капака на контейнер номер седем. Всички го последваха и надникнаха вътре.

Той беше почти празен. Само няколко изпъкнали найлонови торби лежаха на дъното.

Йоаким се приведе напред и ги вдигна.

Вътре нямаше друго. Единствено мазнотия по дъното.

Йоаким върна капака обратно на мястото му, отиде при Мартин и го сграбчи отпред за суичъра.

– Не си го хвърлил тук, нали?

Мартин гледаше ужасено.

– Напротив! Точно тук беше!

– Но пликът не е тук – ядоса се Йоаким и го вдигна, така че краката му започваха да се отделят от земята.

– Напротив!

– Възможно ли е да са опразнили кофите, докато дойдем?

– Не знам – изхълца Мартин.

Йоаким го пусна и се обърна към Ингер.

– Не можем да опразним всички контейнери, просто няма как.

– Нека поне да ги прегледаме набързо – предложи тя.

Претърсиха набързо останалите боклукчийски контейнери, търсеха в по-горните слоеве на отпадъците и провираха ръце навътре – ориентираха се с пръсти. След това провериха всички контейнери за хартия, правейки същото.

Пощенският плик не беше там.

99.

 – Искам да говоря с теб.

Мартин погледна към Йоаким с ужас.

– Да говориш?

– Да, нека да отидем малко по-нататък. – Йоаким улови Мартин за рамото и го дръпна под дъжда малко по-далеч по пътеката.

Ингер и Хенрик седяха и ги гледаха.

– Мамка му! – Мартин се опита да се отскубне от здравата хватка. – Някой може да ме види.

Приближиха се до първия блок.

Мартин още повече се паникьоса.

– Без игрички. Ти обеща!

Йоаким видя, че пишеше "С1" над първия вход. Той задърпа Мартин натам – под козирката над входната врата.

Лампата за външното осветление беше включена.

Йоаким се приведе към него.

– Истината ли ми каза, Мартин?

– Да, по дяволите – хълцаше младежът.

– И няма нещо, което да криеш от мен?

– Не!

– Аз ти вярвам.

Гримасите от страх по лицето на Мартин изчезнаха, той погледна нагоре към добре осветеното лице на Йоаким.

– Слушай ме – призова го Йоаким. – Чуваш ли?

– Да.

– Сега ще се прибереш.

– Няма!

– Ще го направиш.

– Няма, по дяволите, няма, по дяволите. Няма, по дяволите!

– Чуй ме, Мартин. – Йоаким го държеше много здраво. – Те са уплашени до смърт. Нямат и представа къде си.

– Недей да го правиш. Аз... – Той погледна към Йоаким със стиснати устни.

– Ще се прибереш у дома, Мартин, не може и дума да става. Какъв е адресът ти?

Мартин силно разтърси глава.

– Кажи ми къде живееш. В кой вход си? Тук? С1?

Мартин се опита да се откъсне от хватката, но не успя.

Беше здраво хванат.

– Добре, в такъв случай ще позвъня на този-онзи наоколо. Те сигурно те познават. – Йоаким се обърна към таблото със звънци зад гърба си.

Точно в момента, в който се обръщаше, Мартин заби ходила и се задърпа с все сила. Това беше именно онзи малък момент, от който имаше нужда – когато Йоаким не обръщаше внимание и ръцете на младежа се изплъзнаха от хватката на мъжа.

Мартин зави на една страна и се затича колкото го държаха краката, побягна през поляната.

Йоаким се втурна след него, но кракът му се подхлъзна от ръба на десетсантиметровия бордюр, върху който стоеше, и той си удари едното коляно в асфалта. Йоаким изруга, докато се изправяше. След това хукна след Мартин.

Мартин не може да бе спечелил повече от 30-40 метра преднина. Момчето тичаше като обезумяло, заобиколи една телена ограда с простор за пране вътре, продължи по моравата, прескочи един гъст, зелен плет и в следващия миг вече беше изчезнал от поглед.

Йоаким бягаше по-бързо. Освен това този път Мартин го забавяше раницата на гърба. Когато и Йоаким стигна до зеления плет, той отново видя Мартин. Преднината беше скъсена с поне десет метра. Йоаким прескочи плета и продължи да тича.

– Мартин! Спри!

Мартин беше стигнал до висока дървена ограда, която служеше, за да спира шума.

Мартин побягна наляво, покрай дървената ограда. Веднага след това зави зад ъгъла, на около 30 метра по-напред и отново се изгуби от поглед.

Бяха нужни само няколко секунди, за да свие Йоаким зад същия този ъгъл.

Той спря и се огледа наоколо.

Мартин беше изчезнал.

Йоаким продължи да тича бързо, докато не се задъха. Сто метра по-напред се озова на асфалтирана пътека. Спря и се озърна. После се върна по обратния път и се опита да погледне дали нямаше пролука някъде по дървената ограда. Но не забеляза нито пролука, нито подвижни дъски, през които Мартин би могъл да избяга.

Йоаким извади мобилния си телефон и намери номера на Мартин. Но всичко, до което се добра, беше телефонният секретар. Когато писукащият тон се чу, мъжът каза:

– Мартин, обади ми се.

После се върна при другите двама.

100.

Мартин полежа няколко минути във високата трева от другата страна на дървената ограда. Беше се задъхал, докато се взираше към дупката, за да види дали мъжът не беше по петите му. Но него го нямаше.

Мъжът, естествено, не знаеше за дупката под оградата. Тревата беше висока както от вътрешната, така и от външната страна. Дори когато тревата беше току-що подрязана, дупката пак се забелязваше трудно. Освен това валеше и беше започнало да се стъмва. Единствено децата наоколо знаеха как най-бързо можеше да се стигне до магистралата. А Мартин беше запознат, беше си играл в махалата през целия си живот.

Мартин отново потрепери. Дрехите бяха залепнали за тялото му. Той се обърна на една страна, докато продължаваше да гледа по посока на дупката. Ако мъжът я откриеше, Мартин беше решил да пропълзи сред още по-високата трева край реката, която сега течеше бурно малко по-надолу. Но никой не минаваше през дупката.

Мартин изчака още няколко минути. След това леко се изправи.

На магистралата, само на няколко метра от него колите профучаваха бясно.

Той свали от себе си раницата и я отвори. Пъхна ръката си вътре чак до дъното и с пръсти напипа пистолета, хвана го и го извади. Вдигна го пред себе си и внимателно го заразглежда.

Все така валеше, но за щастие, вече не просветваше и не гърмеше. Никога не беше харесвал бурите. В дните, когато беше сам и беше изненадван от светкавици, винаги се беше хвърлял в най-близката дупка или канавка, оставайки там дълго след като бурята беше преминала. Майка му казваше, че това е най-сигурното, което човек може да направи, ако не е на закрито или в автомобил.

Мартин извади торбичката с патроните от страничния джоб на раницата си и я отвори. С мокри, треперещи пръсти младежът отвори пълнителя и започна да поставя вътре патрони – един по един, общо шест. След това затвори отново пълнителя. Чу се металическо щракване. Хвана дръжката, превъртя пистолета в ръка, докато сърцето му биеше като лудо. Останалите патрони хвърли в канавката.

Огледа се и закрачи. В ръката си стискаше пистолета. Гвачеше с обувки. Тревата започна да стига до коленете му. Ако отидеше малко по-наляво, щеше да стигне до първата отбивка за пътя.

Той потърка уста и усети, че за пореден път е на ръба да заплаче.

"Никога няма да ме хванат – помисли си той. – Никога."

101.

Полицай Карл Брена тихо изруга, когато внезапно беше заслепен от светлината на идващ насреща микробус. Той мигна с предните светлини на полицейския автомобил два пъти, преди шофьорът на микробуса да включи четирите светлини, монтирани над шофьорското място, и да намали предните светлини, така че Брена отново да може да вижда пътя пред себе си.

– По дяволите, не виждам нищо – каза той на Ерик Ларсен, колегата до него. – Тия проклети микробуси...

Но Ларсен не го слушаше. Беше забелязал нещо отстрани на пътя и седеше с обърната назад глава.

– Почакай малко, Карл – рече той.

– Какво има?

– Мисля, че това беше той – онзи младеж. Вървеше там, покрай пътя.

Брена намали скоростта, докато се взираше в огледалото за обратно виждане. Виждаше сянката на някаква фигура, която вървеше по пътя, малко зад тях.

– Просто продължавай да караш – каза Ларсен превъзбудено.

Брена отново увеличи скоростта.

– Успя ли наистина да видиш, че това беше той в проклетото време?

– Същата раница, момче, същите дрехи, доколкото можах да видя, без чадър или дъждобран и сам. Шансът това да е той, е много голям.

– Скоро ще разберем дали е така – отвърна Брена. Той продължи да кара, правейки десен завой, и фигурата изчезна от огледалото за обратно виждане. След това отби и спря.

– Ето там, вляво – заяви Ларсен и посочи. – Нека да скрием автомобила в страничния път ей там.

Брена подкара спокойно към страничния път вляво – чакълест път с дървета от двете страни, който, както изглеждаше, водеше към някакви частни постройки. Продължи още двайсет-трийсет метра и паркира колата с едната страна в тревата, така че другите автомобили да могат да минават. След това изгаси двигателя и светлините.

Двамата излязоха от колата и се върнаха обратно на главния път. Силният порой беше спрял, но все още ръмеше. Скриха се зад няколко ствола на дървета и не изпускаха от очи пътя.

Веднага след това се появи момчето. Беше близо до завоя и мина под една улична лампа, така че имаха възможност да го видят по-добре. Носеше шушляково яке и суичър отдолу и беше подгизнал.

– Ти беше прав – прошепна Брена, – това трябва да е той.

Един автомобил се зададе. Момчето се обърна в момента, в който той премина, и двамата мъже забелязаха, че то държеше дясната си ръка в джоба. Беше издут. Младежът носеше нещо там.

Ларсен придоби обезпокоен израз на лицето си.

– Виждаш ли го? – попита той колегата си с нисък глас.

– Да – прошепна Брена.

– Нож? Пистолет?

– В информацията не пишеше нищо за това дали е въоръжен. Та той не е ли едва на петнайсет?

– Нещо подобно – прошепна Ларсен.

– Мартин Тьонесен, нали така се казваше?

Ларсен кимна.

Тийнейджърът бързо стигна до пътя, където се намираха те. Той се огледа – очевидно нервно.

– Ще го оставим да мине. Ти ще застанеш на пътя и ще се приближиш в гръб, аз ще мина на противоположната страна, ще го настигна и ще му отвлека вниманието.

Ларсен кимна.

Стояха спокойно и изчакаха момчето да ги подмине. Веднага щом му видяха гърба, двамата се раздвижиха. Ларсен изтича на пътя, без да издава нито звук, докато Брена бързо закрачи отляво.

Мартин забеляза Брена на отсрещната страна, когато почти се бяха изравнили. Брена видя, че тийнейджърът се вцепени, когато съзря полицейската униформа.

– Ей, ти! – извика Брена. – Може ли да поговорим?

Момчето бързо се огледа. Видя Ларсен, който почти беше стигнал до него. Бързо извади ръката си от десния джоб.

Ларсен рязко спря, когато видя дулото на пистолета, сочещо към него.

– Така, така – каза Ларсен и несъзнателно направи крачка назад. – Само спокойно.

– Ей, ти! – извика Брена от другата страна. – Ти нали не си насочил револвер към нас? – Той закрачи срещу момчето.

То закрачи назад от Ларсен, но сега насочи дулото към Брена.

– Не се приближавай! – извика то на Брена. – Върни се назад! – После размаха дулото отново към Ларсен. Беше ясно, че едва ли някога преди беше държал пистолет в ръцете си.

Брена спря насред пътя, но забеляза един автомобил да наближава отляво и трябваше да направи място.

– Не бъди глупав, Мартин – извика Брена. – Остави този пистолет, за да можем да поговорим. – Брена трябваше да се концентрира, за да може да говори спокойно.

– Върви! – извика им момчето. Очите му излъчваха паника и той размахваше напред-назад пистолета. Гласът му секна, когато още веднъж извика:

– Махай се!

– Само правиш нещата за себе си по-трудни – каза Брена.

Автомобилът, който се приближаваше, почти ги беше настигнал. Шофьорът намали скоростта. Брена се вгледа по посока към него и му направи ясен знак с ръка да минава по-бързо. Но едва когато шофьорът обърна глава наляво и забеляза момчето, размахващо в ръка пистолет, настъпи газта и изчезна зад завоя.

Междувременно момчето се беше отдалечило от двамата униформени с още няколко стъпки. Вървеше на заден ход, като не изпускаше от очи полицаите.

– Остави пистолета – изкрещя Брена и направи няколко крачки напред, все още от отсрещната страна на пътя.

– Нека да поговорим. Ние можем да ти помогнем. – Брена видя с ъгъла на окото си, че Ларсен се придвижи с няколко малки крачки към момчето, докато то все още не спираше да гледа Брена. – Защото това е само пистолет играчка – продължи Брена. – Той не е истински, нали?

– Спри! Ще стрелям!

– Няма да го направиш – заяви Брена и видя, че Ларсен крачеше още по-бързо. – Аз съм сигурен, че ти си прекрасно момче и че можем да измислим нещо по въпроса. – Брена следваше неотлъчно момчето с всяка негова стъпка.

Внезапно младежът насочи дулото на пистолета отново към Ларсен.

– Махай се! – извика Мартин.

– Пусни го! – извика Ларсен. – Остави го на земята!

– Отивайте си!

Брена дочу плач в гласа му. Започна да се съмнява дали трябваше да продължат, или да се отдръпнат и да викнат подкрепление. Не му харесваше и спада в гласа на колегата му. Ларсен изглеждаше така, сякаш не беше тук. Но още преди да получи сигнал, Ларсен нападна момчето. Той се хвърли неочаквано към тийнейджъра.

Брена чу изстрел, последван от вик и за свой ужас видя, че Ларсен се олюля и падна.

Брена се затича към колегата си. Не погледна повече към младежа, който с все сили се отдалечаваше.

102.

Всички налични патрулиращи автомобили бяха изпратени в зоната, където полицаят беше прострелян. Аварийната служба беше мобилизирана. Бяха поставени контролни постове на голямо разстояние от мястото, което спираше, регулираше и пренасочваше целия трафик. Два кучешки патрула и един хеликоптер също бяха включени в търсенето на Мартин Тьонесен.

Момчето не можеше да е стигнало далеч през последните четиресет минути, които им бяха необходими, за да подсигурят района, да изведат сержант Ерик Ларсен и да започнат издирването. Беше почти сигурно, че момчето все още се движеше пеша, но те не можеха да пренебрегнат факта, че имаше вероятност то да е откраднало кола и да се опита да избяга по този начин. Хеликоптерът силно остветяваше и систематично претърсваше, а и кучешки патрули бяха започнали издирването от мястото, където полицаят беше прострелян.

Но бяха принудени да продължат изключително внимателно. Всички, които претърсваха района, бяха екипирани с каски и бронежилетки. Не можеха да си позволят да рискуват. Момчето можеше да реши да стреля отново.

 *

Мартин хлипаше, беше се запъхтял и силно крещеше на себе си, докато тичаше през тревата.

– Не исках да става така! – викаше той, – по дяволите, не съм искал да става така!

Той държеше пистолета в ръката си. Единственото, за което можеше да мисли в момента, беше, че трябваше да избяга колкото се можеше по-надалеч. Скоро щяха да тръгнат след него – огромна група.

Той тичаше по една тясна, асфалтирана пътека, но спря, огледа се, отново сложи пистолета в джоба си, докато дишането му се ускоряваше. Наблизо нямаше жива душа.

Затова младежът за пореден път плътно затвори очи и захълцука. Усети топлината на сълзите, които се стичаха по бузите му. Продължи по-нататък, докато се оглеждаше около себе си. Хлипането престана, но сълзите продължиха да се стичат.

В далечината дочу звука от много сирени, а стомахът му се сплете. Просто продължи да крачи.

Във всички посоки имаше жилищни блокове. Той не беше идвал в този район от много време насам.

Трябваше да си намери място, където да легне и да се скрие за известно време, може би за много дни, докато не се откажеха и повече не искаха да го търсят. Едва тогава можеше да продължи по-нататък. Защото единственото, което той знаеше, беше, че искаше да изчезне – някъде надалеч, много, много далеч – и никога повече да не се връща. Те щяха да го търсят усилено, докато не сметнеха, че е мъртъв. И едва след като го бяха оплакали достатъчно и бяха сигурни, че повече никога няма да го видят отново, той щеше да се върне.

Мартин потръпна, когато отново усети дъждовни капки да падат. Само секунди по-късно дъждът повторно се заизлива.

Внезапно му хрумна една идея. Зад блоковете наблизо имаше футболно игрище, а точно до него пък имаше една будка, в която обикновено, когато се играеха мачове, продаваха бакалски стоки, футболни екипи и други подобни. Беше играл на това игрище няколко пъти, когато все още беше в отбор "А", докато преди две години не се отказа. Там можеше да остане колкото му беше нужно. Сигурно не беше трудно да се промъкне вътре.

Тийнейджърът продължаваше да чува сирени, но не звучеше да идват в неговата посока.

Два автомобила се канеха да напуснат паркинга малко по-нататък. Той последва двете предни светлини с поглед, премести се от едната страна на пътя и извърна лице, докато колите минаваха покрай него. След това продължи да върви.

Вътрешно Мартин се надяваше, че малката къщичка не е махната. Може би дори вътре имаше някакви останали стоки. Видя светлините на една кола, която беше на няколкостотин метра зад него. Затича се, зави наляво, надалеч от пътя, прескочи една канавка и пое по един терен с дълга трева, продължи да тича под сипещия се проливен дъжд. Пое по посока към блока вляво, дочу звука от обувките си върху мокрия, пльокащ килим от трева, стигна до ливадата пред блока и отиде до задната му част. Точно преди да изчезне зад ъгъла, момчето спря и се обърна. Автомобилът, който се беше задал, зави към паркинга в далечината, спря и изключи светлините.

Мартин отново се забърза. Повечето прозорци на блока светеха. Когато зави на следващия ъгъл, пак се спря.

Имаше изглед към футболното игрище. Задиша с облекчение, когато видя, че нямаше никого на игрището, осветлението наоколо беше изгасено, а мъничката къщурка все още си седеше там – точно така, както си я спомняше.

Когато изтича по тревистия хълм към футболното игрище, го чу в далечината – звука от роторите на хеликоптер. Но той все още беше далеч, а нали нямаше как вече да са изпратили хеликоптер след него?

Мартин се засили надолу по тревистия хълм, претича цялата чакълеста пътека по ръба и наближи павилиона.

Беше малък, много по-малък, отколкото си го спомняше. По предната част на будката имаше много прозорци. Мартин се придвижи към задната страна, където се намираше вратата, и се помъчи да я отвори. Но тя, естествено, беше заключена.

Чуваше хеликоптера много по-ясно. Дъждът се стичаше по краката му. Но не му беше студено, не и сега, беше прекалено развълнуван.

Мартин се огледа. Всичко, което можеше да види, бяха колони от осветени прозорци на блоковете, които стояха като гигантски, мълчаливи наблюдатели и го следяха от всички страни. Дърпаше дръжката колкото можеше, но ключалката изглеждаше солидна. Затова удари три последователни пъти с рамо вратата. След това се засили и използва цялата си тежест, удряйки с лявото си рамо. Но вратата не помръдваше. Опита още веднъж, но единственият резултат беше пареща болка, която започваше от рамото и слизаше надолу по цялата му ръка. Вратата трябва да бе направена от някакъв материал, твърд като камък.

После забеляза рамката – вратата беше поддала.

С прозорците отпред той не се осмели да се захване, защото те гледаха към игрището и хората наоколо много по-лесно можеха да надникват през тях. Освен това един счупен прозорец бързо би бил забелязан. Оставаше му само една алтернатива.

Мартин извади пистолета от джоба си. Криеше го между своето тяло и вратата, направи една крачка назад, стисна здраво дръжката на оръжието с две ръце и насочи дулото към ключалката.

Дъждът не спираше да се сипе. Гръм удари покрива на колибата.

Мартин направи гримаса и натисна спусъка с показалец. Куршумът се изстреля. Раменете му отскочиха назад. Той отново видя пред себе си двамата полицаи в униформи. Онзи, който падна.

Мартин се наведе напред. Куршумът беше минал през ключалката, но един болт все още крепеше касата. Вратата не се отваряше. Младежът още веднъж вдигна пистолета. Този път улучи между касата и вратата, точно там, където болтът влизаше в рамката. Мартин потърка очи и дръпна спусъка. Раменете му отново болезнено отскочиха назад, а куршумът прокънтя в ушите му.

Хвана дръжката на вратата. Този път подейства. Вратата се отвори.

103.

Йоаким се върна при другите двама, които все още стояха до контейнерите за боклук.

– Какво... направи? – попита го Хенрик нервно.

– Исках той да се прибере вкъщи – каза Йоаким.

– Вкъщи ли?

– Ами, да, та той живее тук – Йоаким махна с ръка, – в апартамент в един от блоковете.

– Той избяга ли?

– Да. Успя да ми се измъкне.

– Не искаше ли да се прибере?

– Мартин се страхува от баща си. Доведения си баща.

Хенрик сведе надолу поглед.

– Но те сигурно са притеснени и искат да знаят къде е той. – Йоаким осъзна абсурда в изречението. Можеше да разкаже почти същата история за Хенрик.

– Но така стана. Той успя да се изплъзне. Познава района като петте си пръста. – Йоаким погледна Хенрик. – Какво, според теб, трябва да направим сега?

– Да продължаваме да търсим – отвърна Хенрик.

Йоаким погледна към Ингер. Тя кимна одобрително.

– Ако той казваше истината, то пликът трябва да е тук някъде – каза тя.

Йоаким клекна пред Хенрик.

– Съжалявам, Хенрик.

Хенрик вдигна очи и го погледна с изненада.

– Съжалявам, че трябва да те занимавам с това. Не трябваше да е така.

След това пак се заеха с търсенето. Преглеждаха системно всички контейнери за смет, първо тези за хартия, а след това тези за домакински отпадъци. Хенрик също помагаше. Те, разбира се, се натъкнаха и на някакви пощенски пликове този път, но повечето бяха празни. Двата, в които имаше нещо, бяха един пощенски плик с рекламни материали от "Хуманноетична асоциация" и един кафяв плик, пълен със стари сметки.

Междувременно Йоаким се опитваше да набере номера на Мартин, но той все така държеше телефона си изключен. Йоаким остави още едно съобщение на гласовата му поща, в което умоляваше Мартин да му звънне.

Когато почти бяха преровили всичко за втори път, Йоаким се изправи и постави показалеца си пред устата.

– Слушайте – каза той.

Другите двама също спряха.

В далечината се чуваха сирени от превозни средства за спешни случаи.

– Какво е това? – попита Ингер.

– Може да е какво ли не. – Йоаким усети ударите на сърцето си да бият в слепоочията му.

Хенрик се приближи и застана до баща си. Момчето погледна към Йоаким.

– Какво е това? – повтори детето.

– Не знам – отвърна Йоаким, – но предлагам да потегляме.

– Ще дойдат ли тук? – чудеше се Хенрик.

– Може би.

Поеха по посока към автомобила. Звукът от сирените се приближаваше. Сега те долавяха също и шума от хеликоптер. Леко се затичаха. Когато стигнаха до колата, спряха. Звукът от сирените заглъхна. Тракането от перките на хеликоптера отслабваше, но не изчезваше. Хеликоптерът безшумно кръжеше във въздуха.

Ингер отключи вратата на колата, влезе вътре и отключи и останалите врати, за да влязат другите двама. Йоаким седна отпред, а Хенрик – отзад.

– Какво ще предприемем сега? – поинтересува се тя.

Йоаким тихо изруга и удари чело с ръката си.

Тогава заваля. Не след дълго отново се сипеше пороен дъжд.

104.

Не отне много време да го открият.

Много хора, живеещи в блоковете около футболното игрище, бяха чули изстрели и бяха забелязали човек, който да нахлува в близкия павилион.

Будката отдавна беше нападана многократно от крадци, дори зееше от всички страни, затова ѝ бяха сложили подсилена врата. И почти известно беше, че нощем там не се оставяше на съхранение нищо ценно. Но въпреки това нападенията продължаваха. Все още се намираха групички от младежи, които се опитваха да проникнат вътре. Но преди никой от съседите не беше чувал някой да се е опитвал да влезе вътре, като стреля по ключалката.

Затова мнозина се бяха обадили на 112, номера за спешни случаи на полицията. Само секунди по-късно централата за спешни случаи уведоми оперативното управление за акцията по търсене на Мартин Тьонесен.

Минути след това първите полицейски коли и Аварийната служба бяха на място. Районът така беше обграден, че никакви наблюдатели да нямат възможност да стигнат до мястото на стрелбата, в случай че отново започнеше да се стреля от будката. Освен това сред обитателите на блоковете наоколо се осъществи акция "От врата до врата" и хората бяха помолени да седят вътре и надалеч от прозорците, които гледаха към футболното игрище.

Един брониран автомобил от Аварийната служба се появи на чакълестия двор и паркира на около трийсет метра от павилиона. Много облечени в черно, въоръжени полицаи с каски, бронирани жилетки и щитове се скриха зад колата. Освен това двама стрелци бяха разположени да пазят задната страна.

Вътре в павилиона беше напълно тъмно и нямаше никакъв признак на движение.

Един мъж с мегафон отиде вдясно от бронираната кола на игрището. Пред него застана един човек, който пазеше и двамата с щит. Мъжът доближи мегафона до устата си.

– Мартин – проехтя гласът му. – Знаем, че си там. Много бих искал да поговорим. Включи мобилния си телефон и ще намерим някакво решение.

*

Телефонът звънна. Йоаким вдигна, преди да се чуе вторият телефонен сигнал.

Първоначално Йоаким дочу учестено дишане.

– Те, те... – Беше Мартин.

Йоаким вдигна ръка нагоре, за да даде знак на останалите двама да пазят тишина.

– Само спокойно – каза той. – Какво се е случило?

– Аз... аз стрелях! – Той заплака. – Той може би е мъртъв!

– Къде си, Мартин?

– Застанали са ей там. – Той захълца. – Мамка му, мамка му. Аз... – той не можа да каже повече. После зави като ранено животно.

– Мартин, чуваш ли ме?

– Дааа! – извика младежът. – Мамка му! – И после додаде по-тихо:

– Мамка му, мамка му...

– Къде си?

Изведнъж Йоаким чу на заден план някакъв мегафон:

– ...бъдеш така добър да излезеш, без да... – На преден план се чуваше още по-забързаното дишане на Мартин.

– Карай! – просъска Йоаким и посочи към предното стъкло. Ингер включи на скорост и даде газ, потегляйки извън района.

– Ще стрелям – разхълца се Мартин. – Ще ги застрелям, проклет да съм!

– Не го прави – спря го Йоаким. – Веднага идвам. Говори с мен. Сега идвам, всеки момент.

Йоаким хвърли поглед към задната седалка. Хенрик седеше и го гледаше с широко ококорени очи, полуотворена уста и с ръце, притиснати от двете си страни.

"Той чува какво казва Мартин – помисли си Йоаким. – Хенрик чува всяка думичка."

– Не прави нищо глупаво, Мартин. Аз съм на път – каза той и се обърна към Хенрик, опита се да му се усмихне успокояващо.

Ингер караше колкото можеше по-бързо, като чистачките бяха пуснати на максимална скорост.

Вече можеха да видят къде се намираше Мартин. Един хеликоптер кръжеше във въздуха със силен прожектор, насочен към хълма.

105.

Мястото не беше трудно за намиране. Бяха сложени множество заграждения, зад които бяха застанали тълпа от любопитни наблюдатели.

Ингер спря автомобила на тротоара, точно до загражденията. Йоаким отвори вратата, все още с телефона на ухо.

– Сега съм тук – заяви той на Мартин, който през цялото време беше на ръба напълно да изпадне в паника.

– Недей! – Хенрик се хвърли към предната седалка и сграбчи якето на баща си.

– Недей да отиваш там!

Йоаким остана седнал с единия крак навън и се обърна към Хенрик.

– Трябва да му помогна. Не се страхувай, Хенрик. Веднага се връщам.

– Не го прави! – извика Хенрик.

Йоаким успя да се освободи от хватката на Хенрик и излезе от автомобила. Дъждът валеше като из ведро. Той затвори вратата след себе си и видя, че Ингер се обърна назад, хвана ръката на Хенрик и започна да говори с него.

– Сега идвам – успокои го той, докато започна да си проправя път сред стената от зрители пред загражденията с мобилен телефон на ухо. Той безразсъдно си проби път сред множеството от хора, облечени с непромокаеми дрехи и с чадъри в ръка, докато не стигна до червено-бялата лента.

Той бързо се наведе и пропълзя под нея.

Един цивилен полицай незабавно отиде при него и постави ръка на рамото му.

– Трябва да стоите от другата страна – каза строго той.

– Говоря с него по телефона – каза Йоаким и посочи мобилния с левия си показалец. – Мартин. Аз съм негов приятел. Пуснете ме да мина. В момента разговарям с него!

Полицаят изкрещя нещо на един друг човек малко по-надолу по улицата, докато Йоаким продължаваше да говори по телефона.

– Сега тръгвам, Мартин. Веднага идвам!

Мартин тихо плачеше от другата страна на линията.

Цивилният полицай по-надолу по улицата дойде, тичайки.

Те уловиха Йоаким от двете страни и го поведоха по улицата, зад един от ъглите и по-нататък към един чакълест двор.

Йоаким веднага видя малкия павилион. Беше окъпан в острата бяла светлина от хеликоптера, който кръжеше. И видя черния, брониран автомобил от Аварийната служба, който стоеше на трийсет метра от павилиона.

Полицаите го отведоха до група полицейски коли.

Йоаким рязко спря и се обърна към полицаите.

– Трябва да отида при него. – Той посочи към павилиона.

– Чуйте. – Йоаким постави слушалката до ухото на единия пазител на реда. – Той се страхува – настояваше Йоаким. Но полицаят поклати отрицателно глава.

С едно рязко движение Йоаким се освободи от хватката и се затича. С все сили бягаше по чакълестия терен. Той видя, че двама мъже стояха зад бронирания автомобил и му крещяха нещо. Един полицай държеше щита си по посока към павилиона, докато се затичваше към Йоаким. Но беше прекалено късно. Йоаким вече беше преминал покрай бронираната кола и пробягваше последните трийсет метра до будката. Сложи ръка пред очите си, за да закрие лицето си от острата светлина отгоре, и надникна вътре.

– Мартин?

Мартин седеше плътно до левия ъгъл. Той държеше в ръка пистолета, насочен към него.

– Мартин? – повика го Йоаким, докато дишането му се ускоряваше. Дъждът не спираше да вали. Беше подгизнал.

Мартин силно плачеше като малко дете, което е паднало и се е ударило. От време на време хлипаше.

– Мартин! – Йоаким обърна глава за момент и забеляза много полицаи с щитове, които се приближаваха към него.

– Мартин, говори с мен!

Без предупреждение Йоаким пусна телефона на земята. Вдигна десния си лакът и го засили в прозореца. Стъклото се разби. Той видя, че Мартин върви назад, свива се в ъгъла, докато държеше пистолета към него с изпъната ръка. Дулото трепереше и се движеше с по няколко сантиметра наляво-надясно. Йоаким с лакът и ръце махна остатъка от стъклата по рамката на прозореца и видя, че започваше да му тече кръв на много места. Но той не усещаше никаква болка. Провря главата си вътре.

– Дявол да те вземе – ядоса се през сълзи Мартин. – Мамка му! Не влизай! Ще стрелям!

– Мартин, има хора, които те обичат. – Йоаким се опитваше да не гледа към дулото на пистолета. Той хвърли бърз поглед назад и видя двама полицаи, които се приближаваха. Йоаким извади главата си от счупения прозорец и се обърна към тях. – Стойте настрана! – изкрещя той. – Спрете където сте, мамка му! Нека ние двамата да оправим нещата!

Те спряха. Колебаеха се.

Йоаким отново се наведе през дупката на прозореца.

Междувременно Мартин бе станал на крака. Сега стоеше изправен с две ръце около пистолета, сочейки право към него.

– Върви си! – изхлипа той. – Махай се!

Йоаким поклати отрицателно глава.

– Няма да си тръгна. Няма да те оставя – увери той. – Ще дойдеш тук, при мен.

Мартин плачеше.

– Повярвай ми, Мартин. Аз ще ти помогна. Ела при мен, ела тук.

– Мамка му, аз го прострелях...

Йоаким разтърси глава.

– Ела тук сега. – Той вдигна ръка и я задържа отворена към него. От ръката му течеше кръв, която капеше по пода.

– Ела, Мартин. Ела тук.

Мартин преви глава и захлипа.

– Не се страхувай. Ела. – Йоаким отвори пантите на вратите вляво от прозореца, който беше счупил, и отвори павилиона. Отворът беше може би половин метър широк. Мъжът направи стъпка встрани и преви тялото си през дупката.

Раменете на Мартин се свиха. Той се заклатушка една стъпка напред.

Йоаким се наведе още по-навътре. Дулото на пистолета беше само на няколко десетки сантиметра от лицето му.

– Ние двамата ще оправим тази каша. Никой няма да ти направи нищо. Ела тук при мен.

Мартин се приближи с една малка стъпка напред. Йоаким сложи ръка на дулото и го стисна с ръка. Мартин го пусна с неохота. Йоаким взе пистолета през отвора и го хвърли отвън под светлината на хеликоптера.

Йоаким го улови за ръката, дръпна го към себе си и го обгърна с ръце. Той седеше така, внимателно полюшвайки това тресящо се от плач, изплашено тяло към себе си.

– Не съм искал да става така – хлипаше Мартин.

– Всичко ще бъде наред – успокои го Йоаким и притисна бузата му към себе си. – Не се страхувай. Аз ти обещавам, че всичко ще се оправи.

Останаха така за дълго, докато облечените в черно, въоръжени полицай, тихи и сериозни, се събраха в полукръг около тях.

106.

Вестникарят беше тръгнал надолу по стълбището, когато Ингер Холмсбю влезе рано сутринта в апартамента си. Беше отпаднала, уморена до смърт, подгизнала и усещаше, че дрехите ѝ все още миришеха на боклук. Свали от себе си всички дрехи и ги сложи в панера за пране. След това си взе бърз душ и се зави в дебела бяла хавлия.

Извади кафявия плик, който беше оставила на шкафа в коридора – беше го намерила много преди Йоаким и двете момчета да се появят. Тя влезе във всекидневната и опразни съдържанието върху масата.

Всичко с изключение на четири карти памет беше унищожено. Освен това имаше много документи. Тя бързо ги прелисти, преди да вземе телефона си.

Веднага след това чу сънения глас на Арве Магне Ферен от другата страна на линията.

Ингер се усмихна. В отделни случаи си струваше да събудиш човек ужасно рано сутринта.

– Аз съм.

– Ингер?

Тя дочу звуци, които показваха, че той се изправя в леглото.

– Всичко приключи – заяви тя.

– Взе ли го? – Гласът му внезапно стана нетърпелив, развълнуван.

– Да. – Тя се прокле, задето нямаше и една пълна чаша вино. Това трябваше да се отпразнува.

– Пликът е в мен.

– Къде си?

– У дома.

– Благодаря ти, Боже – прошепна той. – Какво има вътре?

– Документи и карти памет. Далайла трябва да е копирала много от тях при себе си. Аз само набързо прегледах съдържанието, но няма съмнение, че е специфично. Но като изключим четири, всички останали карти в плика са били унищожени. Какво да правя с тях? Искаш ли да ти го дам?

– Не – решително отвърна Ферен. – Ти имаш печка, нали така?

– Да.

– Искам да изгориш всичко. Можеш ли да ми обещаеш, че ще го направиш – веднага?

– Някога да не си можел да ми имаш доверие?

– Не, Ингер. – Тя долови усмивката в гласа му.

– Какво се случи с Йоаким и сина му? Ами... Мартин, не се ли казваше така онова момче?

– Йоаким беше отведен от полицията. А майките на двете момчета дойдоха. Мартин и неговата майка бяха откарани в полицейското управление, Хенрик бе отведен у дома от бившата съпруга на Йоаким.

– Радвам се, че те има, Ингер.

– Всичко свърши, нали?

– Надявам се. Ти свърши чудесна работа. Легни си и се наспи добре – след като си изгорила нещата.

– Приятни сънища и на теб.

Ингер затвори и стана. След това отиде до печката, отчупи две парчета брикети и запали три изсъхнали трупчета от бреза.

Тя изчака, докато пламъците се разгоряха, а дървените трупи просветнаха, преди да започне да изсипва там съдържанието на плика. Остана така и наблюдаваше през стъклото на печката, докато и последното парченце от плика и всичко в него не беше погълнато от пламъците.

107.

Беше предобед, когато Йоаким се заклатушка към спалнята в апартамента на улица "Хофсвайен" и легна по гръб на леглото. Загледа се в тавана – безсънно, развълнувано и преуморено.

След като многократно през същата нощ не беше успял да се свърже с Далайла, остави всички карти на масата. Страхуваше се и помоли полицията за помощ. Те незабавно се свързаха с датската полиция, която изпрати патрул до апартамента, докато Йоаким все още се намираше в полицейското управление. Полицейският патрул в Копенхаген откри, че апартаментът бе празен. Нямаше и следа нито от Далайла, нито от лаптопа му или някакви документи. Всичко липсваше. Имаше единствено две възможности – или Далайла е била принудена да избяга и е взела със себе си лаптопа и документите, или е била отведена от хората на Дракона. По един или друг начин трябва да бяха открили адреса на апартамента за укритие, но Йоаким нямаше представа как. Единствената сламка, за която той можеше да се улови, беше, че Далайла е трябвало да избяга, после е забравила къде си е оставила мобилния телефон и затова не е имала възможност да се свърже с него. Тя сигурно не си спомняше номера на мобилния му телефон. Но Йоаким не вярваше в това. И още по-малко вярваше, че датската полиция малко по-късно е съобщила, че банята на апартамента в Копенхаген е била омърсена с кръв и че ще бъде започнато пълно разследване.

Йоаким разказа за заплахите срещу Хенрик, които са го накарали да мълчи по време на съдебния процес, за доказателствата срещу Ферен, които той беше събрал и запазил по време на излежаването на наказанието в затвора, за срещата с Далайла и всичкия материал, който тя беше събрала, но който е изчезнал, когато нейният адвокат е починал при автомобилна катастрофа, за контакта с Мартин и за плана те с Хенрик и Далайла да потънат вдън земя, докато не отмъстят на Дракона.

– Дракона ли? – беше се зачудил онзи, който провеждаше разпита с него с усмивка на уста. – Така ли го наричахте?

– Не – бе отговорил Йоаким. – Той сам се наричаше така.

– А тя... Далайла – бе казал той, – ти разчиташе ли на нея?

– Да.

– Можеше ли да се смята, че тя е била в някакъв вид тандем с този... Дракона и може би е избягала с всичко?

– Не.

Хенрик бе отведен от Анжелика, докато все още бяха до футболното игрище. Йоаким не размени и думичка с нея и не можа да се сбогува както трябва с Хенрик. Потеглиха с автомобила на Анжелика след кратък разговор с полицая. Майката на Мартин също се появи много бързо. Йоаким имаше възможност да поговори малко с нея и тя, и полицаите многократно го увериха, че доведеният баща няма да получи разрешение да докосне момчето. Преди да потеглят, разбраха, че ако трябваше да се съди по предположенията на лекарите, нямаше опасност за полицая, когото Мартин беше прострелял. Куршумът го беше улучил в рамото.

След това Мартин и майка му бяха откарани с полицейска кола.

Веднага след това отведоха и Йоаким в полицейското управление.

Йоаким се изпоти, докато беше там, и си мислеше за Хенрик и Далайла. Беше болезнено, тревожеше го. Анжелика със сигурност щеше да издейства забрана за посещение за дълъг период, а щеше да бъде по-трудно от когато и да е било, преди да се получи разрешение за свиждане с Хенрик. Можеше ли тя да успее да му попречи да вижда собствения си син завинаги? Можеше ли?

А и какво се беше случило с апартамента в Копенхаген?

Йоаким закри очите си с длан и разтърси глава, докато другият хеликоптер се задаваше над него.

Най-лошото възможно се беше случило. Дракона беше убил човек с история, толкова изпълнена със страдание и мизерия, че едва ли можеше да се проумее.

Всичко беше приключило. Дракона бе победил.

108.

Една седмица по-късно трупът на африканка беше открит заровен в една горичка в покрайнините на Копенхаген. На следващия ден след като трупът беше открит, Йоаким беше повикан за фотоидентификация в полицейското управление в Гренландия.

Устните ѝ бяха синкави и бледи, очите все още полуотворени, имаше остатъци от пръст по косата, разрез по гърлото, а части от долната челюст бяха счупени заради изстрел във врата.

Това беше тя. Той не се съмняваше.

Датската полиция беше открила следи, след които бе тръгнала, както те му разказаха. Никакви очевидци, нито някакво съвпадение на ДНК от пробите на двете кръвни групи, които бяха открили в банята на апартамента. И затова досега нямаше никакви заподозрени. Представители на датската полиция щяха да се свържат с него в един от следващите дни, за да го накарат да даде обяснение.

Докато Йоаким преминаваше през тихите в следобедите улици на Осло след идентификацията, той почувства тялото си отпаднало, почти наркотизирано. Сякаш хората по тротоарите вече не бяха истински, а само фигури на киноекран.

Когато сви зад ъгъла до магазина за дрехи, реакцията му към преживяното се появи. Малкото, което беше погълнал същата сутрин, се канеше да излезе. Той клекна на тротоара, подпря се на стената на една къща с едната си ръка, докато отново не останаха само следи от слюнка.

Хората се движеха в голям полукръг около него, докато той седеше там клекнал и плюеше. Една добре облечена двойка на средна възраст го изгледа с ужасена гримаса, когато най-сетне той се изправи и продължи да се клатушка по тротоара.

109.

Журналистът Арне Даниелсен от "Бизнесът днес" бързо стана от въртящия се стол, леко се затича към принтера, грабна топ листове, които току-що беше разпечатал, отиде и почука по вратата на редактора. По светлосинята му риза имаше потни кръгове под мишниците. В другата си ръка държеше сидиром.

Редактор Марит Куле погледна над очилата си Арне Даниелсен, който затвори вратата след себе си, без да очаква отговор. Той дойде до бюрото и застана до нея.

Тя го погледна с учудване.

– Няма да повярваш на това, по дяволите – каза той развълнувано и хвърли купчината листове на бюрото върху документите, които седяха пред нея. Най-отгоре той внимателно остави CD-то. – Това е суров материал!

Тя взе CD-то и го погледна.

– От кого е това?

– Нямам представа. Стигна до мен в пощенски плик с моето име на него. Подателят е неизвестен.

– Това не ми харесва.

– Само изчакай, докато видиш какво съдържа. – Даниелсен беше толкова развълнуван, че не можеше да стои спокойно. – Мамка му!

110.

Министърът на развитието Кристер Холтедал нямаше апетит през последните няколко дни. Нито пък беше спал особено много. Журналистите от "Бизнесът днес" не оставяха както него, така и неговия персонал нито за миг и непрекъснато звъняха, изпращаха имейли и факсове по всяко време на денонощието. Агресивното нахлуване и всичките запитвания бяха довели до множество срещи в министерството – ден и нощ. Положението се влошаваше с всеки изминал час. И се натрупваха все нови и нови хора, идващи с изказвания, за които журналистите искаха коментарите на министерството.

Бяха се опитали по всички възможни начини да открият кой може да е бил анонимният източник, който е дал на вестника всичката тази информация, но не бяха стигнали доникъде. Йоаким Жаклин беше сложил всички карти на масата пред полицията, така че нито министерството, нито от "Полицейска закрила" смятаха, че може да е той.

Те чисто и просто нямаха представа.

А накрая най-лошото, вече нямаше съмнение. Признанието ги порази до един по време на една среща в министерството в десет часа снощи.

От "Бизнесът днес" разполагаха с видеата.

Когато те, неохотни и шокирани, трябваше да осъзнаят, че ги имаше на всички клипчета, които се намираха в компютъра на Мартин Тьонесен, както и меко казано, компрометиращите документи, които никога преди не бяха виждали, алармата за бедствено положение беше задействана в Министерството на развитието и целият наличен персонал беше мобилизиран.

Холтедал преглътна тежко, докато наблюдаваше все по-нарастващата групичка от зверове пред себе си – немарливи фотографи с фотоапарати във всякакви размери и форми пред импровизираната сцена, която бяха изградили, както и ордата от журналисти, които седяха зад тях на столове в редици. Кристер Холтедал вдигна колебливо чашата си с вода, която стоеше на масата пред него, но веднага я остави обратно. Ръката му осезаемо трепереше. Мнозина от фотографите насочиха моментално обективите си към него и Холтедал отново преглътна, без да може да навлажни пресъхналата си уста. "Може би ще припадна? – помисли си той. – Ами ако припадна, докато си седя тук?" Той хвърли бърз поглед встрани.

Вдясно от него седеше министърът на външните работи Уле Юхан Баке, а отляво – държавният секретар Фритьоф Мьоселв. От лявата страна на Мьоселв седеше шефът на информационния отдел към Министерството на развитието, Кристен Хенриксен, с последното издание на "Бизнесът днес" пред себе си. Броят от събота, в който цялата първа страница и шестнайсет страници вътре бяха посветени на случая. Не бяха имали никакъв друг избор, освен да свикат пресконференция още същия следобед.

И сега те стояха пред групичка от зверове, в този съботен следобед, докато повечето хора отмятаха пазаруването за уикенда и се готвеха за една спокойна вечер в горещото лятно време.

Холтедал срещна погледа на своя държавен секретар. Той никога преди не беше виждал Фритьоф такъв – с толкова пребледняло и изопнато лице и отпуснати рамене. Беше огледален образ на това как Холтедал се чувстваше.

Министърът на външните работи Уле Юхан Баке се прокашля на микрофона, който стоеше на масата пред него. Кашлицата се чу неочаквано силно и металически през високоговорителите .

– Смятам, че можем да започваме – каза той и оправи очилата си. Множество изщраквания от фотоапарати се разнесоха, заедно с острите просветвания от дъждовното време навън. – Събрали сме се тук, за да обясним какви мерки е предприело Министерството на развитието във връзка с информацията, която се появи в "Бизнесът днес" за нашата съвместна работа с Арве Магне Ферен и неговите компании в Судан. – Той вдигна поглед и се взря над множеството с уморени и тъжни очи. – Може би е ненужно да казвам, но като се базираме на фактите, които са разкрити досега, ние решихме да спрем всички плащания по проекти, по които Ферен е получателят. Освен това нашият посланик в Судан, Алфред Клаусен, е повикан да се прибере у дома, докато обвиненията за тайно споразумение между фирмата на неговата съпруга и Арве Магне Ферен, не бъдат отхвърлени. Назначено е вътрешно, бързо работещо разследване. Представители от разследващия екип вече са на път за Хартум. Ние систематично ще оценим настоящия полицейски доклад с разкритите взаимоотношения. Незаконното присвояване и паричните измами, осъществявани със средствата за подпомагане, са неща, на които ние гледаме много сериозно. Преди да дадем възможност за въпроси, бих искал да се възползвам от случая, за да прегледам по-детайлно...

Холтедал не чу повече. Той знаеше точно какво се канеше да каже министърът на развитието. Всички, които стояха зад тази маса, бяха прегледали изказването многократно и в детайли.

Той сложи ръка около чашата с вода и се загледа в малките вълнички по повърхността, но все още не се осмеляваше да я вдигне.

Първият въпрос относно операция "Дракона" беше отправен точно преди 19 часа миналата вечер – чрез телефонно обаждане от страна на един от журналистите на "Бизнесът днес" до министъра на външните работи Уле Юхан Баке.

Един час по-късно министър-председателят лично бе позвънил на редактора на "Бизнесът днес", а почти в полунощ бе свикана среща между министър-председателя, министъра на външните работи, редактора на вестника и един представител на "Полицейска закрила". Бе се оказало, че от "Бизнесът днес" най-вероятно не стъпваха върху нещо повече от онова видео, в което самият Холтедал взимаше участие, и затова не разполагаха с достатъчно, за да могат да водят случая. Редакторът също беше принуден да стане по-внимателен с това какво беше заложено и какви последствия ще има от превръщането на събитията в обществено достояние. Това беше всичко, което Холтедал знаеше в момента.

На брифинга преди пресконференцията министър-председателят беше кристално ясен конкретно по следния въпрос

– Операция "Дракон" не трябваше никога, при никакви обстоятелства да бъде обсъждана или коментирана. Този въпрос завинаги щеше да бъде строго засекретен заради националната сигурност, както и тази на съюзниците.

111.

Арве Магне Ферен седеше с две ръце, притиснати към кръста, и се взираше в телевизионния екран. Болките на пресекулки слизаха и надолу, по бедрата. Той седеше окъпан от слънчевата светлина, която струеше през отворената врата на терасата и огромните прозорци на всекидневната. На табуретката до него лежеше брой на "Бизнесът днес", отворен на последните две страници от дългата 16 страници статия. Снимката на предпоследната страница показваше него и Боно от "Ю2", и двамата със слънчеви очила, прави и прегърнати под жаркото слънце в Хартум, подобно на двама стари съученици.

Напрежението в гръдния кош продължаваше да расте, а в главата му вреше и кипеше. Лицето му беше мокро от пот.

Мобилния си телефон той беше изключил веднага след първото обаждане от "Бизнесът днес" преди една седмица и незабавно беше запушил устите на всички свои сътрудници в Хартум. За щастие, журналистите не знаеха за този апартамент, който беше собственост на анонимна компания, в противен случай те вероятно щяха да са се подредили отпред и да чакат. Журналистите не получиха никакви разяснения нито от него, нито от неговите близки. Никой от неговите сътрудници не говореше, той беше убеден в това. Въпреки това един поставен на централно място източник беше успял да го смаже безмилостно отвъд всички страници. От Холтедал не беше чул и думичка през последните дни, а сега те седяха пред пресата на една бързо свикана пресконференция и се опитваха да избягат от каквато и да било отговорност. А големият престъпник беше Арве Магне Ферен.

Бяха се осмелили.

Холтедал със своите лакеи, които в продължение на години бяха потънали в красивата и самохвална светлина, която той, Арве Магне Ферен, беше монтирал, оборудвал с електричество и беше поддържал заради тях. А идиотите се осмелиха!

Трябваше да са невероятно наивни, за да си мислят, че щеше да им се размине и да успеят да го надхитрят. Наистина ли не осъзнаваха какво рискуваха? Не разбираха ли толкова елементарни неща?

Той се приведе напред, когато видеокамерата зуумна и даде панорамна гледка на четиримата, които бяха на подиума. Всичките с погребален израз на лицата и бледи, докато монотонният глас на министъра на външните работи продължаваше да бръмчи в своя отчаян опит да избяга от отговорност. А Холтедал, той стоеше там като идиот с трептящи очи и ръка, здраво вкопчила се около чашата за вода.

Ферен се изправи.

Той и преди беше преживявал внезапни бури, много по-лошо време, отколкото Холтедал и притеснените му приятели политици можеха да си представят в своя малък, защитен свят. И винаги беше преживявал всичко.

Ферен прокара ръце през лицето си и грабна телефонната слушалка.

Веднага след това чу Ингер Холмсбю да казва:

– Да? – в ухото му. Нейният глас звучеше резервирано и изнервено.

"Това е тя" – помисли си Ферен. Тя не беше изгорила материалите. Журналистът в нея е взел надмощие и тя е занесла материала на своите колеги от "Бизнесът днес".

– Трябва да се срещнем – каза Ферен, без да се представи – незабавно.

– И защо? Ако си мислиш, че...

Ферен долови колебанието в гласа ѝ и усети как кръвното му налягане се покачва.

– Ако си мисля какво? – Той чу дишането ѝ. – Ще дойдеш при мен сега, веднага.

– Но аз...

– Веднага! На секундата! – След това тресна слушалката.

Ингер Холмсбю отиде в апартамента четиридесет и пет минути по-късно.

Ферен дълго я наблюдава, след като я бе пуснал да влезе. Лицето ѝ беше пребледняло. Косата ѝ безжизнено падаше надолу. Две молещи, уплашени очи на сърна.

"Един разкайващ се грешник" – помисли си той.

Тя потръпна. Ръцете нервно търсеха ципа на якето.

– Честно казано, Арве – опита се тя, – сигурно не мислиш...

– Млъквай, жено! – Тя се сви под погледа му. Той го произнесе толкова отчетливо. Устата ѝ се задържа полуотворена.

– Когато Юда е предал своя бог, той избухнал: "Аз съгреших, че предадох невинен и го изпратих на смърт!"

– Мили Господи, Арве – прошепна тя, – какво става?

Той видя, че тя трепереше под погледа му.

– На един надгробен надпис над портите на ада пише: "Надежда всяка тука оставете". Това е последното, което грешникът вижда, преди да бъде погълнат от мрака и да бъде отведен при стенанията, писъците и горчивите плачове на подземния свят. Най-големите грешници биват оковани най-надълбоко в кръговете на ада. – Ферен се преведе напред. – Но първо ти и твоето семейство ще преминете през ада на земята. Запомни ми думите, Ингер. Ти и твоята воля ще паднете на колене и ще просите, и ще се молите да ви пуснат да минете през портите на ада!

Тя се обърна с гръб към вратата. Ферен я последва.

– Утре най-накрая ще разбера дали ти си грешницата. Тогава ние ще дойдем, жено. Тогава ние ще тръгнем по петите ти!

Ингер Холмсбю сграбчи дръжката на вратата, поколеба се за кратък миг, след което се втурна навън.

Ферен остана на мястото си със стиснати юмруци, докато дишаше задъхано.

112.

Холтедал забеляза, че ръцете и краката му бяха замръзнали в течение на няколкото секунди, които му бяха нужни, за да се придвижи от кухнята до коридора. Той застана до външната врата, задиша с отворена уста, докато сърцето му биеше в ушите.

Една минута по-рано беше видял таксито, което се появи на пътя, спря и от него излезе един мъж в одежди, цвят каки. Ферен вървеше с дълги, решителни крачки към вратата. Лицето му беше сиво като въглен, той гледаше сковано пред себе си, изцяло погълнат от собствените си мисли.

През деня Ферен беше оставил безброй много съобщения на секретаря по мобилния му телефон. Освен това имаше множество съобщения и на телефонния секретар на личния му телефон.

"Това, че той идва сега, означава, че трябва да е държал апартамента ми под наблюдение" – помисли си Холтедал, докато слагаше леденостудената си ръка на дръжката на вратата. Шофьорът го бе оставил пред дома му само преди десет-дванайсет минути. Вкъщи нямаше никой друг. Катрине все още не се беше прибрала от вечерната среща на местната партийна секция.

Холтедал отвори вратата в същия момент, в който звънецът звънна. Той усети как устата му се разтяга в някаква автоматична гостоприемна усмивка, но тя изчезна, когато мъжът видя бесния поглед на Ферен.

– Нищо няма да постигнеш като ме избягваш, Кристер.

– Не можеш да идваш...

– Какво искаш да кажеш? Не мога да идвам ли? – Ферен повиши глас: – Ти си предател, страхливец, малък Юда, който изменя на един от най-близките си приятели и му забива нож в гърба. Наясно ли си какво е на път да се случи, Кристер?

Холтедал се огледа. Ферен говореше толкова високо. Съседите можеха да го чуят.

– Бъди така добър... – Опитът за лек смях се превърна единствено в някакви странни звуци в гърлото му.

– Ще го чуеш в прав текст. Утре в 16:00 часа имам уговорена среща с един журналист от "Бизнесът днес". Да, точно така, това е един от онези, които се занимават със случая. Ако до този час Министерството на външните работи не поднесе безусловно извинение на мен и моята организация на пресконференция и не възобнови всички кредити, то ти и твоите колеги имате проблем. В такъв случай няма да отменя срещата с журналиста. Има ли нужда да казвам нещо повече?

Няколко капки плюнка попаднаха върху лицето на Холтедал. Ферен имаше пяна в едното крайче на устата си. Очите му бяха ококорени. Холтедал никога преди не го беше виждал такъв. Изглеждаше като полудял.

Холтедал усети, че се готвеше за отбранителна позиция. Ментално той беше на колене. Оставаше му само да сключи ръце, да сведе глава и да започне да се моли за милост. Но независимо от всичко и това нямаше да му помогне.

– Ти... – промърмори Холтедал. – Ти не можеш...

– Не мога ли? Крайният срок е 16:00 часа утре. Ако не, ще превърна в обществено достояние операция "Дракон".

Холтедал долепи телефонната слушалка до ухото си и набра номера, написан на визитната картичка, която беше получил от Йенс Линдстрьом от "Полицейска закрила". Веднага след това двамата вече разговаряха.

Холтедал се опита да го подготви за ситуацията. Той заекваше и гласът му трепереше, но Линдстрьом внимателно го слушаше.

– Очаквам да предадете това до съответния адресат – беше казал накрая Холтедал.

– Ще предупредим съответните инстанции, да – му бе отвърнал Линдстрьом.

След това Холтедал си наля половин чаша червено вино и седна да изчака жена си да се прибере.

113.

Изведнъж Йоаким беше съвсем буден. Всеки мускул по тялото му беше напрегнат. Той се вторачи в тавана с ококорени, зорки очи. Нещо го беше събудило. Едва ли беше спал много.

Заглавието във вестник "Бизнесът днес" му беше дошло като гръм от ясно небе. Мислите бяха обсебили съзнанието му през целия съботен ден, след като той прочете статията. Не проумяваше кой можеше да е бил техният източник. Но по един или друг начин те трябва да се бяха добрали до материалите на Далайла. Не беше възможно да бъде от някъде другаде. Но как?

Тогава той отново го чу. Звънецът.

Докато вървеше към входната врата, той надяна чифт дънки, които бяха на един стол. Притисна към себе си ключодържателя, изтича надолу по стълбището и отвори.

Беше Ингер. Тя стоеше там и се взираше в него с побеснял израз на лицето.

– Ингер?

– Дявол да те вземе, Йоаким! – Йоаким разтърси глава и се усмихна. Той все още беше полузаспал, не можеше да разсъждава ясно. Нейното лице беше пребледняло и без грим. Тя стисна юмруци.

– Какво има? – попита той.

– Негодник такъв, ти ме измами! – Гласът ѝ секна.

Той я изгледа объркано.

– Недей да викаш. Хората спят.

– Защо го направи, Йоаким?

– Защо съм направил кое?

– Ти си искал аз да го намеря, нали?

Йоаким я зяпна с неразбиране.

– Нямам представа за какво говориш. – Йоаким хвана ръката ѝ и придърпа жената навътре. Тя го последва нагоре по стълбите и към апартамента. Когато затвори вратата, той се обърна към нея.

– Какво става?

За кратко тя затвори очи.

– Дявол те взел, Йоаким – просъска тя.

Йоаким я хвана под ръка и я заведе до кухнята. Накара я да седне на един от столовете около кухненската маса – това бяха допълнителни мебели, които наскоро беше докарал от склада. Приведе се към нея. Внезапно го осени една мисъл. Той усети как вълна от топлина преминава през цялото му тяло.

– Намерила си го? Плика? – Той обгърна рамото ѝ. – Ингер! Намерила ли си го?

Тя срещна погледа му.

– Ти си искал аз да го намеря.

– За какво, по дяволите, говориш?

– Ти си унищожил картите памет и си ми оставил пощенския плик, за да го намеря.

Той я погледна с неразбиране.

– Арве ме обвинява, че съм го издала на "Бизнесът днес". Но си бил ти, Йоаким! – Тя прикова погледа му. – Ти си искал той да си помисли, че аз съм виновна! Освен това ти си отишъл в редакцията на вестника и си им занесъл всичко. Знаел си за нашите взаимоотношения! А сега ти успя да ги разрушиш! Върви по дяволите!

Йоаким потъна в стола си.

– За Арве Магне Ферен ли говориш? – Той долови известна несигурност в погледа. – Открила ли си плика, Ингер? Отговори ми! Намери ли го, преди ние да дойдем?

– Да!

– Да не си луда? Не занесе ли плика на Ферен?

– Не. Изгорих всичко.

Йоаким усети как косъмчетата по гърба му се изправят. Слушайки нейните отговори, на него бавно започна да му става ясно.

– И всичко онова, което ти ми разказа... за военнопрестъпниците, които се намират в Норвегия, за ЦРУ и МИ6 и дявол знае какво... Какво беше това? Какво, по дяволите, искаше от мен? Работеше ли за Дракона? – Той усети в него все повече и повече да се надига гняв.

– Ти нищо не разбираш.

– Какво беше това? Какво, по дяволите, искаше ти от мен? Работеше ли за Дракона? – Той усети как гневът в него ставаше все повече и повече.

– Ти нищо не разбираш.

– Мамка му, Ингер! Откъде го познаваш?

– Ама ти изобщо не ме слушаш. Разказвала съм ти, че работих доста години в чужбина. Разказвала съм ти го. Години наред работех за посолството в Хартум, много преди кракът ти да стъпи там.

За своя изненада Йоаким видя, че очите ѝ започваха да се пълнят със сълзи.

– Какво се е случило?

– Арве...

– Да?

– Той... ме заплаши. Но не аз... Той каза, че утре щял да разбере дали аз съм го издала и че тогава той... – Тя поклати глава и отново прехапа устни. – Никога преди не съм го виждала такъв – прошепна тя.

– Виждала си го такъв, какъвто е. А не съм бил и аз този, който е отишъл в редакцията на "Бизнесът днес" – заяви Йоаким. – Ако бях намерил плика, то тогава... – Йоаким потърка длани над голите си, измръзнали рамене, когато една мисъл го порази, подобно на светкавица. – Хенрик и Анжелика – рече той и се изправи. – Дракона е притиснат в ъгъла и е отчаян. Трябва да ми помогнеш.

114.

Ингер вкара колата по притихналата в нощта алея, където живееха Анжелика и Хенрик.

– Никога преди не бях виждала Арве такъв... Държеше се сякаш... беше изгубил ума си.

– Той е чудовище – заяви Йоаким. – В продължение на много години живеех със заплахите му и ги приемах страшно сериозно.

– Мили Боже! Как...?

– Спри тук – прекъсна я той.

Ингер доближи автомобила до тротоара и спря, петдесет метра по-надолу от входа на редицата къщи. Тя изключи двигателя и светлините.

Отрязък от зелената морава на съседите беше озарена от уличното осветление. По тревата имаше роса. Къщите наоколо бяха потънали в мрак. Цареше тишина.

Ингер отвори вратата и се обърна към него.

– Бяла редица къщи, първата отляво ли?

– Да. Побързай.

*

Ингер пробяга последните двайсет метра до входа. Външната лампа беше светната, но прозорците, които гледаха към малката уличка, бяха тъмни. Нямаше жива душа наблизо. Голям знак на охранителната фирма "G4S" беше сложен до звънеца. Тя натисна копчето и дочу далечен камбанен звън. След това тя бързо го натисна още два пъти.

Хвърли поглед нагоре-надолу по пътя зад себе си.

"Опитай отново – помисли си тя и размърда краката си неспокойно. – Опитай отново!"

Едно бледо лице внезапно изскочи иззад прозореца вляво от нея. Ингер помаха и даде сигнал с ръка, че случаят е спешен, и другата жена трябва веднага да дойде на вратата. Главата изчезна. За щастие, тя я разпозна. Бяха се срещали и преди, когато Анжелика дойде да прибере Хенрик след драмата на футболното игрище.

Входната врата бавно се отвори. Синджирът, които беше здраво затегнат от вътрешната страна, издрънча. Ингер забеляза уплашеното, пребледняло и негримирано лице, което се появи на процепа на вратата.

Анжелика я погледна с присвити очи.

– Вие ли сте? Какво има? – попита уплашен глас.

– Трябва да вървите незабавно. Не разполагаме с много време. – Ингер усети как тялото ѝ се вкочанява, когато дочу звука на дизелов двигател, който се приближаваше. Тя инстинктивно се обгърна с ръце.

– Какво искате да кажете?

– Пуснете ме да вляза вътре. Някой идва.

Анжелика махна синджира и ѝ отвори.

Ингер се промъкна вътре и затвори вратата в момента, в който колата премина. Тя се опита да надзърне през неясното стъкло до входната врата, но вече не виждаше светлините от автомобила. Той беше отминал. Звукът от двигателя също го нямаше.

– Ще се обадя в полицията – заяви Анжелика.

– Можете да се свържете с тях когато и да е по-късно. Но първо трябва да се махнете оттук, веднага. – Тя отново се опита да погледне през матовото стъкло още веднъж. – По дяволите, това може да са те.

– Кои?

– Арве Магне Ферен. Той си мисли, че аз или Йоаким сме издали информация, свързана с него. Може да реши да ви използва като... средство за натиск.

– Мамо?

И двете се обърнаха. Внезапно Хенрик се появи в коридора и ги погледна с ококорени очи.

– Здрасти, Хенрик – рече Ингер. Тя отиде при него и клекна. – Ти и мама трябва да дойдете с мен веднага.

*

Йоаким седеше на шофьорското място и включи двигателя в момента, в който видя тримата да тичат. Той свърна в най-близката отбивка и зачака.

Ингер задържа вратата на автомобила за Анжелика. Тя влезе навътре, последвана от Хенрик.

Анжелика не видя кой караше автомобила, докато Ингер отново не отвори предната врата.

Жената нададе див писък в знак на протест.

Ингер бързо седна на колене на предната седалка и се обърна към другите двама отзад.

– Млъкнете веднага! – извика тя на Анжелика.

– Мамо! – Хенрик придърпа към себе си ръката на майка си. – Не го прави!

– Няма да останем при него! – Анжелика насочи треперещ показалец към врата на Йоаким. – Отказвам! Не искам да виждам този мъж!

Ингер сграбчи китката на Анжелика.

– Нямате избор. Хората на Ферен може би са по петите ви. Трябва да вървим!

– Мамо! – Хенрик се вкопчи в нея, докато сълзите започнаха да се стичат надолу по бузите му. – Трябва да останем тук! Трябва да останем при татко!

Анжелика хвърли към Хенрик поглед, изпълнен с изненада, и обгърна детето с ръка. Ингер пусна китката ѝ.

Внезапно Хенрик се хвърли напред и обви с ръце гърлото на Йоаким.

– Аз го направих – захлипа той. – Аз звъннах на мама и след това те намериха Далайла!

Йоаким се вцепени. Той забеляза, че изпитва трудност да диша.

– Ти ли се обади?

– Да!

Йоаким улови бузата на Хенрик с дясната си ръка.

– Но не е сигурно, че е било... затова.

Анжелика сложи ръка върху гърба на Хенрик.

– Недей – заяви тя. – Вината не е била твоя. Не е било така, както си мислиш.

Йоаким усети навлажнената от сълзи буза на детето до своята.

– Вината не беше твоя, Хенрик, а моя. Аз те взех с мен. Повече никога не бива да си мислиш, че ти си виновен.

– Аз не съм искал да...

– Ти нямаш никаква вина за каквото и да било, Хенрик. – Мъжът го погали по бузата.

Той усети как Хенрик го пусна и се облегна отново назад.

Хенрик проплака и се притисна в майка си.

Анжелика галеше Хенрик по косата, докато го успокояваше.

Йоаким продължи да шофира мълчаливо. На няколко пъти хвърли поглед назад, опитвайки се да види сина си, но детето беше положило глава в скута на майка си.

115.

– Открихме ги.

Арве Магне Ферен държеше телефона до ухото си.

– Кого?

– Йоаким и Ингер, плюс една жена и момче на десет-дванайсет години.

– Може да са бившата му жена и синът му – отвърна Ферен. – Къде са те?

Абдул ал-Фарук говореше оживено.

– Отбили са точно преди Сулихьогда и са паркирали пред еднофамилна къща зад автосервиз. Влезли са вътре и са запалили светлината. Двама от моите хора са отпред. Жилището е запустяло и тихо. Не мисля, че ще имаме някакви проблеми със съседите.

– Добре. Кажи им да влязат незабавно вътре.

– Разбрано. Готов ли си? Аз съм на пет минути оттук.

– Ще дойда и ще изчакам отвън.

Ферен си облече яке и обувки. След това слезе по стъпалата, застана пред блока и зачака.

"Всички възможни източници са събрани на едно място" – помисли си Ферен. След още няколко часа той щеше да знае кой го беше издал. С тримата суданци на място нямаше да бъде трудно да ги накарат да говорят. Вероятно нито веднъж нямаше да им се наложи да употребят насилие. Само един поглед към момчето щеше да накара Йоаким да проговори.

След това той щеше да изчезне и да остави на помощниците си останалото.

Ферен си пое дълбоко дъх.

Той нямаше никакъв избор. След като ги изслушат, трябваше да бъдат премахнати.

Леко се усмихна, когато се сети за Холтедал. Смяташе, че той, министърът на външните работи Уле Юхан Баке и останалите от персонала вече се бяха захванали с интензивни и продължителни вечерни срещи.

Ферен забеляза няколко предни светлини, които се приближаваха, а секунди по-късно Абдул ал-Фарук зави пред него със своя огромен "Мерцедес". Вратата откъм мястото до шофьора се отвори.

Ферен влезе вътре и силно затръшна вратата. Абдул ал-Фарук беше сложил и двете си ръце на волана. Не направи никакъв жест за поздрав. Само подкара автомобила.

Внезапно и без да получи предупреждение, Ферен усети нещо да се затяга около врата му. Беше въже. Силни ръце зад него го придърпаха, притиснаха гръкляна му плавно и спряха кръвоснабдяването на мозъка. Той инстинктивно зяпна и в същия момент дочу зад себе си нещо, което приличаше на ръмжене. Панически дръпна въжето и се опита да хване човека зад себе си, но не беше възможно да отпусне въжето или да направи нещо със силните ръце, които го държаха. Мъжът отзад придърпваше двата края на въжето един след друг и го затягаше все повече. Ферен хвърли див поглед към Абдул ал-Фарук, но другият просто седеше там с ръце на волана и гледаше през предното стъкло.

Ферен зарита трескаво с крака, но това изобщо не му помогна. Усети как лицето му се подува, зяпна като риба на суша и започна диво да удря с ръце около себе си, докато ходилата му тропаха по земята, подобно на палки върху барабан.

Но беше безсмислено.

Малко преди всичко да потъне в мрак, Абдул ал-Фарук се обърна към него. Гледаше с любопитство.

116.

– Ще се обадя на Хеге.

Йоаким се обърна за момент към задната седалка и видя, че Анжелика си беше извадила мобилния телефон.

– Коя е Хеге? – попита Ингер и погледна въпросително към Йоаким.

– Приятелка на Анжелика – отвърна Йоаким. Той следеше зорко с очи огледалата за задно виждане, но не можа да разбере дали някой не ги следеше. Хенрик все още лежеше с глава в скута на майка си.

Анжелика успя да се свърже и говореше с нисък висок тон по мобилния. Веднага след това Йоаким чу, че тя отново затвори слушалката на телефона.

– Закарай ни дотам – помоли тя – Ще останем при Хеге. Мъжът ѝ си е у дома. Там сме в безопасност.

Йоаким хвърли поглед към Ингер. Тя вдигна рамене.

– Те все още ли живеят на същото място? – поинтересува се той.

– Да.

Да се спори беше безсмислено. Освен това на Хенрик щеше да му бъде по-добре там, защото планът сега беше просто да отидат колкото се можеше по-надалеч от Осло. Вероятно колкото бяха в безопасност у приятелката, толкова бяха и в автомобила, заедно с другите.

Петнайсет минути по-късно той спря колата пред малка дървена къща на Волеренга, където Хеге и нейният съпруг живееха. Йоаким получи бърза прегръдка от Хенрик, преди той да изпълзи от колата. Всичко се развиваше толкова бързо, че Йоаким не успя нито да каже нещо, нито да реагира. Лицето на Хенрик беше сериозно и пребледняло. Той наблюдаваше автомобила, докато Йоаким отпътуваше с него, с ръка, вдигната в някакъв вид поздрав за довиждане.

Йоаким пое по Е6, в северна посока. Часовникът на таблото показваше 03:15. По улиците имаше само няколко автомобила. Ингер седеше мълчалива до него и си играеше с пръстена си.

– Предлагам да продължим, докато не съмне – заяви Йоаким. – След това ще отседнем в някой хотел и ще поспим няколко часа.

Тя кимна.

Йоаким шофираше по магистралата с постоянна скорост от 110 километра в час и забеляза предните фарове на един автомобил отзад, който бързо го застигаше. Мъжът още по-силно стисна с ръце волана. Веднага след това другата кола ги задмина. Беше такси. Светлината върху покрива беше запалена, а двигателят изръмжа в момента, в който премина покрай тях по лявата лента.

Ингер го погледна.

– Според теб, той е просто един долен човек, нали? Йоаким се загледа в задните светлини на таксито, което изчезна зад върха на възвишението в далечината.

– Не просто долен човек, а безмилостно копеле.

– Той е помагал на бедните и преследваните в продължение на десетилетие...

– Какво всъщност се опитваш да кажеш?

– Това, което се мъча да ти кажа, – тя се изправи на седалката си, – е, че...

Йоаким я погледна.

– Да?

– Ти може би не знаеш колко голямо сърце има той, с какъв ангажимент се е нагърбил, а? Великите личности винаги са имали и тъмна страна, ти би трябвало да го знаеш, Йоаким. Силна воля, трудолюбие, енергия и харизма – човек не може току-така да притежава подобни качества. Също така те са и амбициозни, много по-амбициозни от нас, простосмъртните. Освен това имат и гигантско его...

– И са християни?

Тя задиша тежко.

– Той е силно религиозен човек.

– Той е сред най-лошите, Ингер. Неговите богове се наричат алчност, коравосърдечност и личен престиж. Ферен има такава представа за собственото си аз, която кара всяка божествена фигура да избледнее. – Той се обърна към нея.

– Защо все още го защитаваш? Какво ти е казал?

– Нямам сили да го повторя – каза спокойно тя.

Часът наближаваше четири и половина сутринта, когато решиха да отседнат в хотел. Поеха към Лилехамер и се насочиха към един хотел, в който Ингер и преди беше ходила

– Хотел "Радисън САС Лилехамер".

Хотелът беше разположен във високата част на града. Беше почти нереално спокойно и тихо, когато спряха на паркинга на хотела и излязоха от автомобила. Слънчевите лъчи вече сгряваха с топлината си, а силна птича песен от дърветата наоколо беше единственото, което можеше да се долови.

– Не искам да съм сама в стая – заяви Ингер, когато се насочиха към рецепцията. – Нали разбираш, без да...

Йоаким я прекъсна.

– Разбирам.

Йоаким изчака рецепционистката да направи копие на кредитната карта. Наеха стаята за едно денонощие. Въпреки това обаче след няколко часа те отново щяха да потеглят.

Ингер се съблече веднага след като се нанесоха в хотелската стая, изпълзя под завивката на двойното легло, облечена в бикини и тениска, и му обърна гръб. Жената заспа почти веднага.

Но Йоаким не можа да заспи. Лежеше буден до нея.

Дишането ѝ беше равномерно и тежко. От време на време промърморваше по нещо неразбираемо и напрягаше тялото си.

Когато часът мина десет, той повече не можеше да лежи. Взе си душ, сгря вода в електрическата кана и си направи чаша разтворимо кафе. Ингер все още помръдваше неспокойно, но продължаваше да спи дълбоко.

Той включи телевизора и поседя на стола, гледайки "ТВ2", новинарския канал, звукът беше доста намален. Той примигна с очи. Видя кадри с горящи сгради и хора, които бяха интервюирани, докато той самият си мислеше за Хенрик – дали щеше да се осмели да се обади, да чуе дали всичко беше наред с него. Той помнеше фамилията на приятелката на Анжелика. То може би не беше толкова разпространено. Тя се казваше Хеге Ронг. Можеше просто да звънне на 1880 и да вземе номера ѝ.

Внезапно той стана и се загледа. Кадри с Арве Магне Ферен неочаквано се бяха появили на екрана. Той затърси пипнешком дистанционното и увеличи звука.

Ингер рязко се събуди. Тя се изправи на лакти и объркано се огледа около себе си.

Гласът на водещата от новините стана по-ясен:

– ... е бил открит мъртъв в своя апартамент рано днес. През последните няколко дни Арве Магне Ферен бе подложен на огромен натиск, след като вестник "Бизнесът днес" публикува разкритие за съмнителни фирмени транзакции със средства за подпомагане чрез неговите организации в Судан.

Камерата приближи и един голям екран до водещата на новините се появи в кадър. На екрана беше показан репортер, който седеше в готовност с микрофон в ръка.

– Нашият репортер е на мястото на събитието – продължи водещата, – нека да разберем какво има да ни разкаже Хенрик Мюре по случая.

Репортерът зае целия екран.

– В жилищния блок, намиращ се точно зад мен, Арве Магне Ферен е бил открит мъртъв рано днес. Следователите от полицията вече са тук, но от това, което успяхме да видим досега, няма следи от убийство...

Ингер се взираше невярващо в екрана, докато репортерът продължаваше. Беше казано нещо за обкръжението на Ферен като занимаващ се с дейност по подпомагане и повториха за натиска на медиите върху него от миналата седмица, както и че ще се върнат към събитието.

След това репортажът свърши.

Когато следващият акцент от деня започна, Йоаким намали звука. Той се обърна и видя, че Ингер беше покрила лицето си с ръце.

Йоаким седна на края на леглото до нея и обгърна рамото ѝ с ръката си.

– Всичко свърши – успокои я Йоаким. – Той сам е направил избора си.

Ингер разтърси глава. Тя отпусна ръцете си и го погледна.

– Никога – каза тя с просълзени очи. – За нищо на света. Не и Арве. Аз го познавам. Той никога не би... Убили са го.

– Кой?

– Хора от разузнаването. – Тя стисна ръката му. – Истина е. Те трябваше да скрият, че в страната има военнопрестъпници.

– От разузнаването ли? – Той не можеше да спре да се усмихва.

Тя разтърси глава.

– О, мили Господи, та той е мъртъв.

Йоаким стана.

– Искаш ли малко вода?

Тя го загледа продължително с червени и подути очи. Ръцете ѝ лежаха свити върху завивката пред нея.

– Те са го убили. Напълно съм убедена. Те са го убили.

Йоаким поклати глава. Тялото му беше едновременно неспокойно и напрегнато. Всичко беше хаос.

– Какво, по дяволите, се случва тук, Ингер? Разкажи ми всичко!

Тя бавно вдигна погледа си.

– Арве разполагаше с класифицирана информация. За норвежките власти би било катастрофа, ако тя станеше обществено достояние. Аз съм сигурна, че той ги е заплашвал да разкрие всичко.

Йоаким потъна в стола си.

– Моля те. Обясни за какво, по дяволите, говориш!

– Аз ти разказах за военнопрестъпниците в Норвегия, за да разбера дали ти също знаеш...

– За какво?

– За операция "Дракон".

Йоаким разтърси глава.

– Каква операция?

– Обявяването на мир в Южен Судан.

Йоаким въздъхна.

– Да?

– И значи ти... все още не схващаш?

– Какво да схващам?

Ингер тежко издиша.

– Мнозина висшестоящи офицери рискуваха да бъдат изправени пред съда за геноцид... Но като част от въвеждането на мира в Южен Судан на тях им беше дадена нова идентичност и те бяха изпратени в Норвегия. Това и допълнителни милиони за подпомагане са били норвежкият принос във въдворяването на мира.

Йоаким поклати невярващо глава.

– Да не би да искаш да кажеш, че норвежките власти са подвели под отговорност офицери за геноцид, водейки ги от Судан към Норвегия, и са им позволили да останат тук безнаказано?

– Да. Взели са ги като бежанци с квоти на ООН. Арве помогна по време на преговорите, той познаваше всички враждуващи страни. Без него те никога нямаше да успеят да въдворят мир. – Тя го погледна с отчаяние. – Боже Господи, той сигурно ги е заплашил, че ще разкрие операция "Дракон".

– Значи усилията на Норвегия във воденето на преговори са изисквали малко индулгенции, които да бъдат пазени в дълбока тайна, това ли се опитваш да кажеш?

– Това е политика, Йоаким. Пет пари не давам дали норвежките политици изпитват нужда от международно признание и от потупване по гърба. Ако това помага на бедните хора и въдворява мир, то това е достатъчно добро за мен.

– Защо ми разказа цялата проклета история за военнопрестъпниците в Норвегия, Ингер? Защо?

– Не ти разказах много повече от общоизвестната информация. Ще се нуждая от твоята дискретност, наистина ли не го проумяваш? Арве искаше аз да ти дам нещо, така че ти да се разкриеш и да ми разкажеш каквото знаеш, както и какво си намислил да правиш.

– Агент на Дракона?

Тя вдигна рамене.

– Ти можеше да решиш да му създадеш трудности, а единствените, които щяха да страдат от това, са най-бедните от бедните. Но именно това е изключително трудно за разбиране от някой като теб. – Тя го погледна с презрение в очите.

– Това ли ти каза: че ако има проблеми, то те ще засегнат най-вече бедните? Може ли да си толкова наивна, Ингер?

– Това е съвсем просто последствие от причинно-следствена връзка.

– Наистина ли? А операция "Дракон"?

– Операция "Дракон" е политика на високо равнище. Тя доведе до мир за много хора. Но ако това беше разкрито, щеше да има съпротива. Арве вероятно е единственият извън политическата система, който може да докаже случилото се.

– Ами ти?

Тя разтърси глава.

– Ти нямаш никакви доказателства – констатира той.

– Не.

Йоаким стана, не можеше повече да седи спокойно.

– Далайла е дошла в Осло, за да разкрие един от най-презираните военнопрестъпници на Судан, а сега ти твърдиш, че норвежките власти, с пълно съзнание и воля, са го довели тук? Дали са му разрешение да остане, както и жилище, заплата, събрали са го отново със семейството му и всичко останало? Само за да могат задниците на някакви си политици да се окъпят в славата на ангели пазители на световния мир? – Йоаким усети, че лицето му гори. – Те са знаели, че той е убивал, измъчвал и изнасилвал невинни и въпреки това са му позволили да остане тук, напълно свободен?

– Но опитай се да разбереш! Военнопрестъпниците също са хора като теб и мен. Единствената разлика е, че те са били жертви на неописуеми, адски обстоятелства. Но те също имат право на живот, не го ли разбираш?

– Да не би да имаш предвид, че тук става въпрос за това?

– Да – изкрещя тя, – тук става въпрос за това!

– Че военнопрестъпниците не бива да бъдат наказвани за своите престъпления, а да бъдат възнаграждавани?

– Суданското население е достатъчно наказано само по себе си.

Йоаким започна да си облича дрехите, които седяха на гърба на стола. Той я погледна с отвращение.

– Имах гадже – каза той, докато си навличаше дрехите. – Далайла. Тя дойде в родината на хуманистите и ангелите на мира, за да въздаде справедливост. Но тук имаше само корумпирани политици. А Дракона я уби. Дано той да изгори в ада!

Ингер остана на леглото. Тя се взираше в него с негодувание.

– Да, хуманисти! И като хуманисти ние имаме задължението да даваме на хората, които са се провинили, нов шанс. Светът не е толкова просто устроен, че в него да има само добри и лоши хора. Това, което виждаш като зло, е само отражение на жестоко възпитание и обкръжение, изпълнено с насилие, което нито ти, нито аз можем да си представим. Само се погледни. Не си ли и ти престъпник? В теб няма ли нещо добро? Ти не трябва ли също да получиш нов шанс?

Йоаким не отговори. Когато се облече, той отиде до вратата и я отвори. Обърна се. Бузите ѝ бяха облени в сълзи.

– Колкото до мен, аз заминавам за Осло – уведоми я той. – И се надявам, че повече никога няма да срещна хора като теб.

117.

Беше късна есен. В някои сутрини вече се образуваше мъгла. Но тази събота грееше слънце, а температурата се беше покачила чак до дванайсет градуса. Сутринта хората се стекоха по Акер Брюге, за да се насладят на последните топли лъчи, преди есенният мрак и студът да ги обгърнат в Хладната си прегръдка.

Случаят беше отшумял заедно със смъртта на Дракона. Според слуховете той се беше удушил в собствения си апартамент. Министърът на развитието Кристер Холтедал трябваше да си подаде оставката само няколко дни по-късно, поради прекалено близките и лични връзки между него и Дракона. Политолозите допускаха, че Холтедал беше жертвеното агне, което министър-председателят е бил принуден да даде. Въздухът излезе от балона и медиите признаха в един странен момент на самоосъзнаване, че за пореден път са ловували на групи и са принудили едно човешко същество да извърши самоубийство, а след това са се отдръпнали тихомълком и унило назад. Истина беше, че имаше кръг от нетърпеливи дебатиращи в редакцията на "ЕнЕрКо" и "Таблоид", които обсъждаха липсата на контрол върху средствата за подпомагане от страна на Норад и министерството, но този въпрос също отшумя относително бързо. Операция "Дракон" никога не беше спомената където и да е, а и нови събития изместиха медийното внимание. Имаше времена, когато Йоаким вярваше, че операция "Дракон" е съществувала единствено в обърканото съзнание на Ингер Холмсбю. Той не я беше виждал, откакто я беше оставил в Лилехамер, но и нямаше никакво желание повече да се среща с нея.

Йоаким все още ползваше адвокатските услуги на Лисбет Дал. Но тя така и не беше стигнала до някакво решение. Анжелика упорито отказваше да позволи на Йоаким да се среща с Хенрик. Беше окончателно. Анжелика му нямаше доверие. Тя се аргументираше посредством своя адвокат, че Йоаким беше въвлякъл Хенрик в жестоки ситуации, че това можеше да се случи отново и че по тази причина на момчето ще му бъде по-добре извън компанията на баща си.

– За съжаление, не можем да направим друго, освен да използваме времето за свой съюзник – каза Лисбет. – Не му остава още много, преди да е пораснал достатъчно, за да решава сам.

Затова мъжът трябваше да се примири с това, че щеше да мине доста време, преди отново да види Хенрик. Нито пък щеше да се опита да се свърже с него. Адвокатката му го посъветва възможно най-настоятелно да не го прави – това само щеше да затвърди позицията на противниковата страна. Ето защо той не можеше да направи много повече от това – просто да чака.

В късното лято, когато търсенето на лодки беше слабо и цените бяха наполовина, Йоаким си купи една почти нова и добре оборудвана платноходка, "Жано Сън Одисей 42". Успя да смъкне цената до 1.4 милиона. Реши да заживее на лодката – мечта, която отдавна беше имал. И късметът му проработи. Нае място за лодката на "Херберн Марина" на Акер Брюге от първи октомври до петнайсети април. Взе само няколко лични принадлежности със себе си на платноходката. Останалото разпродаде на битпазар.

Засега се справяше със спестяванията си. Работата щеше да почака. Следващата година от живота си той щеше да оползотвори, за да си върне обратно живота, да се опита отново да си стъпи на краката. Пролетта и лятото щеше да посвети на плаването. Мечтата му беше да преплува Атлантическия океан през Карибите, може би заедно с Хенрик. Но това беше далеч в бъдещето.

Седеше на палубата под слънчевите лъчи и шиеше едно скъсано място от платното, когато внезапно забеляза две момчета, които се насочваха към кея. Йоаким се усмихна широко и се изправи, помаха.

Мартин се усмихна свенливо, когато го видя.

Йоаким скочи долу на кея в момента, в който момчетата наближиха платноходката. Носеше работнически гащеризон и му беше станало горещо след работата на слънце. Не беше виждал Мартин, откакто момчето се бе барикадирало в павилиона.

Мартин изглеждаше добре, все още със слънчев загар на кожата и с още по-дълга коса.

– Здрасти – поздрави Йоаким. Той сложи ръка върху рамото на Мартин и го придърпа към себе си. Двамата се прегърнаха приятелски. – Толкова е хубаво, че те виждам! – Йоаким се обърна към другото момче, което беше застанало малко по-назад. Момче на възрастта на Мартин, с бледо лице и дълга, светла коса, която падаше пред лицето му. – А това е твой приятел ли?

– Да – отвърна Мартин. – Андреас.

Йоаким и Андреас се здрависаха. Мъжът отново се обърна към Мартин.

– Как ме намери тук?

– Чрез пощенския ти адрес... и след това попитахме няколко души от околността. – Той посочи.

– Как върви при теб?

Мартин вдигна рамене.

– Добре.

– Много шумотевица?

Мартин завъртя очи и се усмихна.

– Полиция, "Закрила на детето", психолози...

Йоаким забеляза, че от долната челюст на Мартин липсваше един зъб.

– Заради онзи полицай ли е?

Той сведе поглед надолу.

– Посетих го в болницата. Той не беше чак толкова сърдит.

– Хубаво.

– Руар се изнесе.

– Доведеният ти баща?

Мартин кимна.

– А след това истинският ми баща се върна в Осло. От време на време живея и при него.

Йоаким усети присвиване.

– Много добре. Ще се качите ли на борда? Имам кола. – Йоаким гледаше ту единия, ту другия. – Гладни ли сте? Да отида ли да купя малко скариди?

Мартин поклати отрицателно глава.

– Има... нещо, което искаме да ти разкажем. – Той погледна към приятеля си и вдигна два пъти вежди.

Андреас ритна леко по външната страна на лодката.

– Аз бях този, който – той бързо погледна към Йоаким – запази видеата...

– ... и всички документи – добави Мартин.

– Да – отвърна Андреас. – Татко има скенер, затова направих копие на всичко.

Йоаким се вгледа с почуда в него. Това беше толкова далечно, струваше му се, че сякаш всичко се беше случило преди цяла вечност – в друго време, на друго място. Той усети, че нещо го пристяга.

– Да, ѝ?

– Разбираш ли – каза Андреас и хвърли към Мартин виновен поглед, – когато видях всичките пари, които Мартин беше намерил в куфарчето, заедно с всичко това...

– Пари ли? – учуди се Йоаким и зяпна Мартин.

– Да. Петнайсет хиляди евро – заяви Мартин и обърна очи към кея.

– Да – повтори Андреас, – петнайсет хиляди евро, затова аз си помислих, че те, тези видеа и другите неща може би са много ценни. Дяволски се уплаших и качих всичко на един CD -диск и изтрих всичко от хард диска.

– Да? – полюбопитства Йоаким.

– А след това стана така, че татко имаше среща с един свой приятел, който е журналист от "Бизнесът днес". И аз случайно дочух, че приятелят на татко разказва как са работили по случай, свързан с онзи Арве Магне Ферен, както и че има купища неща, които те не знаели за него и други такива...

Йоаким усети как косъмчетата по врата му се изправят.

– Да, затова си помислих, че той може да получи С -диска. Затова го сложих в един плик и купих пощенска марка. Адреса му открих в Интернет.

Йоаким поклати глава и се усмихна.

– Значи от теб те са...

– Ти нали няма да кажеш за това на никого? – каза нервно Андреас.

– Не, обещавам ти – успокои го Йоаким. – Но... защо ми разказвате това – сега? – Той погледна към Мартин.

Мартин вдигна рамене.

– Не знам, помислих си, че ти би искал да знаеш. Андреас ми го разказа преди няколко дни. Но ние всъщност дойдохме за нещо друго...

– Да? – Йоаким местеше очи от единия към другия. – Сигурни ли сте, че не искате кола?

Седяха мълчаливи и гледаха към кея, почти свенливо.

– Ами да, ние с удоволствие ще се качим на борда и ще пием кола – заяви Мартин. След това зяпна с раздразнение Андреас. – Ами кажи го ти тогава.

– Срещнах се със сина ти – каза Андреас – ... засякох го на един концерт в една дискотека в Аскер. След това дойде Мартин... Нали? Те се познават бегло. – Той погледна с отчаяние към Мартин. Имаше нещо, което той нямаше смелост да каже.

Йоаким усети как буца засяда в гърлото му.

– Да – продължи Мартин, – затова си помислихме, че...

Андреас се обърна към Йоаким.

– Всъщност можем да отидем на кино. – Той посочи с глава към града. – На "Сага". Майка му мисли, че той е с мен.

– Той не се осмели да дойде дотук – каза Мартин и погледна сериозно Йоаким. – Чака те там, на кея. Какво мислиш? Не трябва ли вие двамата да прекарате малко време заедно?

Бележки