Дялани ковчези

Документален очерк за едно американско престъпление

Март 1975.

Градче в малък западен щат. То е като фокус за околните скотовъдни ранчо и множеството обширни земеделски ферми, населението му е под десет хиляди души, поддържа дванадесет църкви и два ресторанта. Киното, в което от десет години не е ставала прожекция, се откроява унило на главната улица. Някога там е имало и хотел, но и него са затворили и сега пътникът може да се подслони само в мотел „Прерия“.

Мотелът е чист, стаите му са добре отоплени; това е почти всичко, което може да се каже за него. Един човек на име Джейк Пепър живее там близо пет години. Той е петдесет и осем годишен, вдовец с четирима израсли сина. Висок е пет фута и осем инча, с тяло на атлет и изглежда с петнадесет години по-млад от възрастта си. Лице — симпатично грозновато, очи сини като метличина и не можеш да разбереш тънката му уста в усмивка ли се разтяга или в гримаса. Тайната на момчешкия му вид не е нито в стройната му снага, нито в червенобузестото му лице, нито в туй, че палаво се подсмихва, а в това, че е като хлапе в главата и ти напомня за братчето на приятеля ти: косата му е тъмноруса, късо подстригана и лизната на толкова много места, че той всъщност не я сресва, само я мокри и приглажда.

Джейк Пепър е детектив от Щатското бюро за разследване. Запозна ни един близък общ приятел, детектив в друг щат. През 1972 ми писа, че водел разследване около някакво убийство, хрумнало му, че може би ще се заинтересувам. Телефонирах му и разговаряхме три часа. Заинтересувах се много от онова, което ми разказа, но той се уплаши, когато му предложих да замина и да проуча нещата на място; не, рано било още, можел съм да навредя на следствието, но обещавал да ме държи в течение. В следващите три години си телефонирахме — ту той, ту аз — и на всеки два-три месеца. Следствието се заплете — сякаш се залута из подземните галерии на полски плъх — и стигна до безизходица. Накрая му казах: „Най-добре да дойда и да се поогледам“.

Ето как, в една студена мартенска нощ, се намерих седнал с Джейк Пепър в неговата мотелска стая, в заснежените ветровити покрайнини на този затънтен градец от Запада. Всъщност стаята беше приятна, уютна; макар и с прекъсвания, тя беше домът на Джейк от почти пет години и той бе поставил полици с наредени по тях снимки на близките му — синове и внуци — и стотици книги; повечето бяха за Гражданската война и всички показваха, че ги е подбирал просветен човек: любимците му бяха Дикенс, Мелвил, Тролъп, Марк Твен. Джейк седеше, кръстосал крака, на пода, с чаша уиски бърбън до себе си. Надвесил се бе над разтворената дъска за шах и разсеяно местеше фигурите.

Т. К.: Изумително е, че сякаш никой нищо не знае за случая. Почти не са го разгласили.

ДЖЕЙК: Има причини.

Т. К.: Въобще не успях да сглобя общата картина. Като главоблъсканица, в която липсват половината кубчета.

ДЖЕЙК: Откъде да започнем?

Т. К.: От началото.

ДЖЕЙК: Иди при писалището. Отвори най-долното чекмедже. Виждаш ли тази картонена кутийка? Погледни какво има вътре.

(Това, което намерих в кутийката, беше миниатюрен ковчег. Изящна вещ, издялана от лекото дърво балса. Не беше резбовано; когато отворих прикрепения с шарнирчета капак, видях, че не е празно. Вътре имаше фотография — обикновена любителска снимка на двама души на средна възраст, мъж и жена, пресичащи улицата. Не беше нагласена, долавяше се, че двамата не са подозирали и не са знаели, че ги фотографират.)

Ей този малък ковчег. Мисля, че него можем да приемем като начало.

Т. К.: А снимката?

ДЖЕЙК: Джордж Робъртс и жена му. Джордж и Амилия Робъртс.

Т. К.: Мистър и мисис Робъртс. Да, разбира се. Първите жертви. Той адвокат ли беше?

ДЖЕЙК: Да, юрист и една сутрин (по-точно на десети август 1970) получи този подарък по пощата. Този ковчег миниатюра. Със снимката вътре. Робъртс беше безгрижен веселяк; показал го на няколко души в съда, държал се все едно че е шега. Месец по-късно Джордж и Амилия, и двамата, бяха много мъртви.

Т. К.: Скоро ли след това се зае със случая?

ДЖЕЙК: Веднага. Час след като ги намериха, вече пътувах насам с двама други агенти от Щатското бюро. Когато пристигнахме, телата бяха още в колата. Змиите също. Никога няма да забравя това. Никога.

Т. К.: Започни отново. Опиши го подробно.

ДЖЕЙК: Съпрузите Робъртс бяха бездетни. И врагове нямаха. Всички ги обичаха. Амилия работеше при мъжа си; беше му секретарка. Имаха само една кола и отиваха с нея на работа, винаги заедно. Случило се бе в една топла сутрин — денят бе същински горещник. Така че, предполагам, сигурно са били изненадани, когато отишли до колата и я намерили с всички стъкла вдигнати догоре. Така или иначе, влезли — единият от едната врата, другият от другата — и щом се намерили вътре: уа-у! Кълбо гърмящи змии ги нападнали мълниеносно. В колата намерихме девет големи гърмящи змии. И всичките инжектирани с амфетамин; подлудели от възбуда — двамата бяха целите изпохапани: по врата, по ръцете, ушите, бузите, дланите. Нещастници! Главите им подути и огромни като тиквите, дето ги боядисват зелени за маскарада на Хелоуин. Сигурно са починали мигновено. Надявам се, че така е било; дано да е било така.

Т. К.: Из тия места няма много гърмящи змии, а доколкото ги има, не са тъй едри. Сигурно са били докарани отнякъде.

ДЖЕЙК: Докарани са били. От една змиеферма в Ногалес, Тексас. Но сега няма да ти обяснявам как го научих.

(Навън локвичките бяха замръзнали, земята беше скована; пролетта беше още далеч — режещ вятър се блъскаше в прозореца и ни напомняше, че е още зима. Но за мен вятърът шумолеше едва доловимо през злобното съскане на гърмящите змии. Виждах колата да се чернее под палещото слънце, змиите, които се стрелкат, човешките глави, които се подуват и позеленяват от отровата. Заслушах се във вятъра, за да пропъдя звуковата картина, която беше в главата ми.)

ДЖЕЙК: За жалост не знаем дали съпрузите Бакстър са получили ковчег. Трябва да са получили — да не са, значи да се наруши шаблонът. Но те не са споменавали да са получавали ковчеже, а ние не открихме и помен от него.

Т. К.: Може да е изчезнало в пожара. Но нямаше ли с тях и други хора, още една двойка?

ДЖЕЙК: Съпрузите Хоган. От Тълса. Приятелско семейство; минавали и се отбили при Бакстърови. Убиецът не е целял да ги премахне. Било е случайност.

Ето какво станало: Бакстърови си строели елегантна нова къща, завършен бил само най-долният етаж; той бил не приземен, а подземен. Всичко останало било още в строеж. Рой Бакстър бил състоятелен човек, можел е да наеме целия този мотел, докато му построят къщата. Но решил да живее в подземните помещения, а долу се влизало само през врата капак.

Беше декември — три месеца след двойното убийство с гърмящите змии. Само едно знаем със сигурност: семейство Бакстър поканили тази двойка от Тълса да пренощуват при тях в подземието. Малко преди зори подземието пламнало като факла и четиримата били овъглени. Казвам го буквално — станали на пепел, като при кремация.

Т. К.: Но не са ли могли да изскочат през повдигащата се врата?

ДЖЕЙК (разтяга устни, сумти): Не, дявол го взел. Подпалвачът, убиецът, я затиснал с бетонни блокове. И Кинг Конг не би могъл да я помръдне.

Т. К.: Но явно трябва да е имало някаква връзка между пожара и гърмящите змии.

ДЖЕЙК: Сега това е лесно да се каже. Но как да се сетя тогава? Петима започнахме да разследваме случая, научихме за Джордж и Амилия Робъртс, за семейство Бакстър и за съпрузите Хоган повече, отколкото те самите са знаели за себе си. Сигурен съм, Джордж Робъртс не е знаел например че жена му, когато била петнадесетгодишна, родила дете и го дала за осиновяване.

Разбира се, в такова малко градче всички се познават, поне по лице. Но не можах да открия никаква връзка между жертвите. Или сходни мотиви. Нямаше причина — поне ние не можахме да я открием, — поради която някой да иска да убие който и да било от тези хора. (Разглеждайки шахматната дъска, той си запали лулата и отпи от уискито.) Жертвите, всички те ми бяха непознати. Изобщо не ги бях чувал, преди да загинат. Но следващият беше мой приятел. Клем Андерсон. Норвежец — второ натурализирано поколение; беше наследил едно ранчо от баща си, недалеч оттук, хубави земи. Бяхме заедно в колежа, макар че той беше първокурсник, а аз — втора година. Ожени се за едно момиче, което преди беше моя приятелка. Много мило същество, единственото момиче с лавандулови очи, което съм виждал. Като аметисти. Едно време, пийна ли една чашка, започвах да говоря за Ами и аметистовите й очи и жена ми никак не го намираше забавно. Както и да е, Клем и Ами се ожениха, установиха се тук и народиха седем деца. Вечерта, преди да го убият, бях на вечеря у тях и Ами каза, че съжалява само за едно — дето не са имали още деца.

С Клем се виждахме често. Особено откакто пристигнах тук, за разследването. Имаше една слабост — много пиеше; но беше проницателен и от него научих много работи за това градче.

Една вечер дойде при мен тук, в мотела. Държеше се странно. Трябвало да ме види незабавно. Казах му — идвай! Мислех, че е пиян, но не беше — беше уплашен. Сещаш ли се защо?

Т. К.: Подарък от Дядо Коледа.

ДЖЕЙК: Ъхъ. Но не знаеше какво е, какво означава, нали разбираш. Още не беше разгласена връзката, възможната връзка между ковчежето и убийството с гърмящите змии. Пазехме тайна. Изобщо не бях споменал това на Клем.

Затова, когато дойде в същата тази стая и ми показа ковчежето — досущ като онова, което бяха получили Робъртсови, разбрах, че приятелят ми е в голяма опасност. Получил го беше по пощата в картонена кутия, увита в амбалажна хартия; името и адресът му надписани с печатни букви, така че не може да се установи почеркът. С черно мастило.

Т. К.: Имаше ли и негова снимка?

ДЖЕЙК: Да. И ще ти я опиша подробно, защото е много показателна за начина, по който загина Клем. Мисля, че убиецът бе замислил това малко като шега, като хитър намек как ще загине Клем.

На снимката Клем седи в нещо като джип. Странна кола — негово изобретение. Няма покрив, няма предно стъкло, нищо, което да предпазва този, който я кара. Просто един двигател и четири колела. Каза, че не бил виждал тази снимка по-рано, нямал представа кой може да го е фотографирал и кога.

Трябваше да взема трудно решение. Дали да му доверя, че семейство Робъртс са получили подобен ковчег, преди да загинат, че и двамата Бакстър вероятно също са получили? В известен смисъл може би е по-добре да не му казвам: по този начин, ако го държим непрекъснато под око, той би могъл да ни насочи към убиеца и би сторил това по-лесно, ако не осъзнава опасността, в която се намира.

Т. К.: Но си решил да му кажеш.

ДЖЕЙК: Казах му. Налице беше второ ковчеже — ето защо бях сигурен, че убийствата са свързани. И чувствах, че Клем знае отговора. Не може да не го знае.

Но след като му обясних значението на малкия ковчег, той изпадна в шок. Трябваше да го плесна по лицето. Тогава стана като дете; отпусна се на леглото и заплака: „Някой ще ме убие. Защо? Защо?“. Казах му: „Никой няма да те убие. Мога да ти обещая това. Но помисли, Клем! Какво общо имаш с тези, които загинаха? Трябва да има нещо. Може би нещо най-банално“. Но той не можеше да каже нищо, освен: „Не знам. Не знам“. Насила го накарах да пие, докато се напие дотолкова, че да заспи. Нощува тук. На сутринта беше по-спокоен. Но пак не можеше да се досети за нещо, което да го свързва с престъпленията, да проумее какво може да е неговото място в една обща схема. Казах му да не споделя с никого за ковчежето, дори и с жена си, казах му също да не се тревожи — ще докарам още двама агенти, които ще го държат непрекъснато под око.

Т. К.: И колко време измина, докато онзи, който дялка ковчезите, изпълни обещанието си?

ДЖЕЙК: О, мисля, че се е забавлявал. Играл си е с нас като рибар с пъстърва в аквариум. Бюрото отзова допълнително изпратените агенти и накрая дори Клем като че забрави цялата история. Минаха вече шест месеца. Обади се Ами и ме покани на вечеря. Беше топла лятна вечер. Имаше рояци светулки. Дечурлигата ги гонеха и ги слагаха в бурканчета.

Когато си тръгнах, Клем ме изпрати до колата. Бях я оставил на един черен път, покрай него течеше рекичка и Клем ми каза: „За това, каква може да е връзката. Онзи ден ми хрумна нещо. Реката“. Каква река, питам го аз, а той казва: „Тази, която тече покрай нас. Историята е малко заплетена. И вероятно глупава. Ще ти я разкажа, когато пак се видим“.

Само че повече не го видях. Жив поне не го видях.

Т. К.: Все едно че ви е подслушвал.

ДЖЕЙК: Кой?

Т. К.: Дядо Коледа. Искам да кажа, не е ли странно — минават толкова месеци, после Клем споменава за реката и още на другия ден, преди да е успял да ти каже защо му е хрумнало за реката, убиецът удържа обещанието си?

ДЖЕЙК: Стомахът ти здрав ли е?

Т. К.: Да.

ДЖЕЙК: Ще ти покажа някои снимки. Най-напред си налей уиски, но без вода. Ще имаш нужда.

(Снимките бяха три, черно-бели, на гланцирана хартия, направени нощем, със светкавица. Първата показваше саморъчно направения джип на Клем Андерсон на един тесен път в ранчото, там, където се бе преобърнал и бе останал да лежи на една страна със запалени фарове. Втората беше на обезглавено тяло, проснато на същия път: човек без глава, с ботинки, джинси и шуба. Последната снимка беше на главата на жертвата. Гилотина или умел хирург не биха я отрязали по-чисто. Тя лежеше сред едни листа, сякаш запратена там от някакъв шегаджия. Очите на Клем Андерсон бяха отворени, но не изглеждаха мъртви, а по-скоро ведри и с изключение на една зейнала рана на челото, лицето му беше спокойно и не говореше за насилие, както и светлите му норвежки очи. Докато разглеждах снимките, Джейк се бе надвесил над рамото ми и се вглеждаше в тях заедно с мен.)

ДЖЕЙК: Било е на здрачаване. Ами чакала Клем да се прибере за вечеря. Изпратила едно от техните момчета да го посрещне по главния път, който води към къщата. Момчето го намерило. Най-напред видяло обърнатата кола. После, стотина крачки по-нататък, намерило тялото. Изтичало обратно вкъщи и майка му ми телефонира. Докато стигна, проклех се мислено хиляда пъти. Когато отидохме на мястото, един от моите агенти откри главата. Беше на значително разстояние от трупа. Останала да лежи там, където го ударила жицата.

Т. К.: Жицата, да. Така и не ми стана ясно за тази жица. Това е толкова…

ДЖЕЙК: Хитро?

Т. К.: Повече от хитро. Невероятно.

ДЖЕЙК: Няма нищо невероятно. Нашият приятел просто е измислил безотказен начин да обезглави Клем Андерсон. Да го убие без всякаква възможност за свидетели.

Т. К.: Смайва ме това, че е изчислено, че има елемент на математика. Винаги се обърквам там, където се намеси математиката.

ДЖЕЙК: Да, но джентълменът, който е извършил това, явно притежава математически ум. Във всеки случай редица неща е трябвало да изчисли съвсем точно.

Т. К.: Опнал е жицата между две дървета?

ДЖЕЙК: Между едно дърво и един телеграфен стълб. Яка, стоманена жица, изострена като бръснач. Почти незабележима, дори посред бял ден. Но по здрач, когато Клем е свърнал от шосето и е поел по тесния път с щурото си автомобилче, в никакъв случай не би могъл да я забележи. Надянал се е на нея точно там, където е изчислил убиецът — под брадичката. И както виждаш, отрязала му главата със същата лекота, с която някое момиченце би откъснало листенце от цветчето на маргаритка.

Т. К.: Но в този план има толкова много неизвестни.

ДЖЕЙК: Какво от това? Какво, ако не успее първия път? Ще опита отново. И ще продължава, докато успее.

Т. К.: Тъкмо това е невероятното. Че винаги успява.

ДЖЕЙК: И да, и не. Но до това ще дойдем по-късно.

(Джейк напъха снимките в кафявия плик. Смукна от лулата си и прокара пръсти през лизнатата си, щръкнала на всички посоки коса. Замълча; долових, че се е натъжил. Накрая предложих да си ходя, ако се чувства изморен. Каза, че не, часът бил още девет, никога не си лягал преди полунощ.)

Т. К.: Сам ли си сега тук?

ДЖЕЙК: О, не. Господи, бих полудял! Сменяме се с още двама агенти. Но главно аз се занимавам със случая. И така искам да бъде. Имам специални интереси тук. Ще го пипна това приятелче, ако ще да е последният случай в практиката ми. Ще направи някоя грешка. Всъщност вече е направил няколко. Макар и начинът, по който се справи с доктор Парсънс, да не бе една от тях.

Т. К.: Съдебният следовател?

ДЖЕЙК: Той. Дребничкият с гърбицата, дето така ситнеше.

Т. К.: Чакай сега. Отначало ти мислеше, че е самоубийство!

ДЖЕЙК: И ти да познаваше доктор Парсънс, и ти щеше да мислиш, че е самоубийство. Човек с всички основания да се убие. Или да се постави в положение да бъде убит. Жена му — красавица, направил я бе морфинистка; така я накарал да се омъжи за него. Изнудвач от най-чиста проба си беше доктор Парсънс: заеми под лихва, аборти и най-малко четири-пет възрастни жени, които не са били с всичкия си, са го посочили като единствен наследник в завещанието си.

Т. К.: Ти не го обичаше, нали?

ДЖЕЙК: Никой не го обичаше. Но това, което ти казах преди малко, не е така. Казах, че Парсънс бе човек, който има всички основания да се убие. Всъщност нямаше никаква причина. Всичко на този свят си вървеше чудесно за Ед Парсънс, звездите го покровителстваха. Само едно го измъчваше — язвата. И лошо храносмилане — беше му станало хронично. Винаги си носеше по една от тези големи стъкленици Маалокс. Изпиваше по две на ден.

Т. К.: И все пак всички се учудиха, когато узнаха, че доктор Парсънс се е самоубил, така ли беше?

ДЖЕЙК: А, не. Защото никой не повярва, че се е самоубил. Поне отначало.

Т. К.: Извинявай, Джейк, но пак се обърках.

(Лулата на Джейк бе угаснала; той я изтръска в пепелника, взе една пура, извади я от целофанената й обвивка, но не я запали; тя му беше не за пушене, а за дъвкане, както кокалът за кучето — да има нещо в устата.)

Първо на първо, колко време имаше между двете погребения — това на Клем Андерсон и Парсънсовото?

ДЖЕЙК: Четири месеца. Приблизително.

Т. К.: А докторът получи ли подарък от Дядо Коледа?

ДЖЕЙК: Чакай малко. Много бързаш. В деня, в който Парсънс почина, просто приехме, че си е починал. Нищо повече. Сестрата го намерила проснат на пода в кабинета му. Алфред Скинър — това е другият лекар в градчето — каза, че вероятно е получил сърдечен удар; щял да го аутопсира, за да се увери.

Същата нощ медицинската сестра на Парсънс ми позвъни. Госпожа Парсънс искала да говори с мен; казах — добре, тръгвам с колата още сега.

Мисис Парсънс ме прие в спалнята си, предполагам, че рядко излиза от нея — повечето време е на легло с морфинови съновидения. В никакъв случай не може да се каже, че е болна, не поне в обикновения смисъл. Чудесна жена и напълно здрава на вид. Страните й руменеят, макар че кожата й е седефенобяла и гладка. Но очите й са с премного блясък, зениците разширени.

Беше в леглото, приседнала, купчина дантелени възглавнички зад гърба й. Забелязах ноктите й — едни такива дълги и грижливо лакирани; ръцете й са много изящни. Но това, което държеше в тях, не беше много изящно.

Т. К.: Подаръче?

ДЖЕЙК: Досущ като другите.

Т. К.: Какво ти каза?

ДЖЕЙК: Каза ми: „Мисля, че съпругът ми е убит“. Но беше съвсем спокойна, не изглеждаше да е разстроена или въобще в някакво стресово състояние.

Т. К.: От морфина?

ДЖЕЙК: Да, но не само това. Тя е жена, която вече се е сбогувала с живота. Излязла е от него и поглежда назад през вратата — поглежда без съжаление.

Т. К.: Беше ли разбрала какво означава ковчежето?

ДЖЕЙК: Не, не може да се каже. Нито пък съпругът й — едва ли. Макар и следовател, областен специалист по съдебна медицина — на теория човек, който работи заедно с нас, — ние не му бяхме казали. Той не знаеше нищо за ковчежетата.

Т. К.: Тогава как й е хрумнало, че мъжът й е убит?

ДЖЕЙК (дъвчейки пурата смръщено): Поради ковчежето. Каза ми, че нейният мъж й го показал преди няколко седмици. Не го приел сериозно; решил, че някой от враговете му е поискал да изрази омразата си по този начин. Но тя твърди, че още щом зърнала мъничкия ковчег и видяла неговата снимка вътре… почувствала, че е паднала „сянка“. Може да е странно, но струва ми се, че го обичаше. Такава хубавица. А той такъв гърбушко.

Когато се сбогувахме, аз взех ковчежето и й внуших, че е много важно пред никого да не споменава за него. В края на краищата единственото, което можехме да направим, бе да изчакаме заключението от аутопсията. Което беше: смърт, причинена от отравяне, вероятно самоотравяне.

Т. К.: Но ти разбра, че е било убийство.

ДЖЕЙК: Да. Също и мисис Парсънс. Но всички други го мислеха за самоубийство. Повечето продължават да мислят така.

Т. К.: Каква отрова е избрал нашият приятел?

ДЖЕЙК: Течен никотин. Силно концентрирана, бързодействаща отрова — мощно токсично действие, без цвят и мирис. Не знаем точно как му е била дадена, но подозирам, че е била смесена с Маалокс — любимото лекарство на доктора. Отпиваш една добра глътка — и сбогом.

Е, не толкова прочут, колкото арсеникът например. Като си говорим за този човек — онзи ден се натъкнах на нещо от Марк Твен, което, струва ми се, се отнася тъкмо за него. (След като порови по лавиците и намери книгата, която търсеше, Джейк закрачи из стаята и зачете с променен, пресипнал от гняв глас.) „От всички създания, които са били сътворени, човекът е най-омразното. Между всичко сътворено само той, единствен той, може да прояви злост. Това е най-долният от всички инстинкти, страсти и пороци — най-омразният, най-презреният. Няма друго създание, което да причинява болка за удоволствие, съзнавайки, че причинява болка. Измежду всички, които могат да се изброят, той е единственото създание, което може да прояви зъл умисъл.“ (Джейк затвори книгата шумно и я захвърли на леглото.) Омразен. Злостен. Злонамерен. Е, да. Съвършено точно определение за мистър Куин. Без да е изчерпателно, защото мистър Куин е човек с разностранни дарования.

Т. К.: За първи път ми казваш името му.

ДЖЕЙК: Знам го едва от шест месеца. Но той е. Куин.

(Джейк ядно стовари пестник в дланта си; повтори няколко пъти това, като човек в килия, влуден от безсилието си. Това разследване беше за него дългогодишен затвор; истинската ярост, както истинското уиски, изисква дълга ферментация.)

Робърт Холи Куин, поземлен собственик, високо уважаван джентълмен.

Т. К.: Но джентълмен, който допуска грешки. Иначе нямаше да узнаеш името му. Или по-точно нямаше да знаеш, че тъкмо той е нашият приятел.

ДЖЕЙК мълчи; очевидно не слуша.

Т. К.: От змиите ли се досети? Каза, че били от тексаска змиеферма. След като знаеш това, сигурно си узнал кой ги е купил.

ДЖЕЙК (гневът му се е изпарил; прозява се): Какво?

Т. К.: Впрочем защо змиите са били инжектирани с амфетамин?

ДЖЕЙК: Ти защо мислиш? Това е стимулант. Настървява ги. Все едно да хвърлиш запалена клечка в бензинов резервоар.

Т. К.: Чудно ми е все пак. Чудя се как е успял да инжектира змиите и да ги постави в колата, без да бъде самият той ухапан.

ДЖЕЙК: Научили са го как да борави с тях.

Т. К.: Кой го е научил?

ДЖЕЙК: Жената, която му е продала змиите.

Т. К.: Жена ли?

ДЖЕЙК: Змиефермата в Ногалес е на една жена, тя е собственичката. Какво се смееш? Големият ми син се ожени за едно момиче — професионален водолаз в полицията в Маями. Тежководолаз при това. Най-добрият специалист по автомобилните мотори според мен е една жена, тя…

(Телефонът ни прекъсна; Джейк погледна ръчния си часовник и се усмихна; от усмивката му, която беше толкова искрена и неподправена, разбрах, че той не само знае кой му се обажда, но и че с радост е очаквал този някой да му се обади.)

Здравей, Ади. Да, тук е. Разправя, че в Ню Йорк било пролет, а аз му казах: да си беше стоял там тогава. А-а-а, нищо. Пием си и си приказваме — знаеш за какво. Утре неделя ли е? Мислех, че е четвъртък. Да бе, вярно, че съм паднал от небето. Разбира се, че ще дойдем на вечеря — с най-голямо удоволствие. Ама, Ади, за това няма да се притесняваш. Ще му хареса, каквото и да сготвиш. Отсам и даже оттатък Скалистите планини никой не може да готви като тебе. Така че няма какво да се престараваш толкова. Да, добре, може би онзи — ябълковия пай със стафидова плънка. Заключи вратата. Да спиш сладко. Не, не съм престанал. Както и по-рано — знаеш, че не съм. Буенас ночес.

(Остави слушалката на мястото й, а усмивката все още не слизаше от лицето му. Накрая запали пурата и с наслада запуфка, без да поема дима. Посочи към телефона и се засмя.)

Ето я — това беше грешката на мистър Куин. Адлейд Мейсън. Покани ни на вечеря утре.

Т. К.: И коя е мисис Мейсън?

ДЖЕЙК: Не мисис, а мис. Готви невероятно.

Т. К.: И какво друго?

ДЖЕЙК: Ади Мейсън е онова, което чаках. Големият ми шанс.

Знаеш, че бащата на жена ми беше методистки свещеник. Много държеше цялото семейство да ходи на църква. Клинчех, доколкото можех, след смъртта й изобщо не съм стъпвал. Но преди около шест месеца Щатският следствен отдел беше готов да приключи следствието. Бяхме изразходвали много време и средства. И нищо насреща — никакви доказателства. Осем убийства, а нито една-едничка улика, която да подскаже връзката между тях, нищо, което поне да загатне за някаква подбуда. Нищо, освен тези три ръчно издялани ковчежета.

Казах си: не и не! Не може да бъде — зад всичко това се крие някакъв ум, някаква подбуда. Започнах да ходя на църква. Тук в неделя човек няма какво да прави. Дори игрище за голф няма. И се молех: Господи, не позволявай на този мръсник да се измъкне безнаказано!

Отвъд главната има едно заведение, казват му Кафе оʼкей. Всеки знае, че съм там от осем до десет сутринта. Закусвам на снекбара в ъгъла, после се мотая някое време, чета вестници, приказвам с този-онзи — повечето хора, които имат някакъв дребен бизнес наблизо и идват за чаша кафе.

В Деня на благодарността, миналата година, си закусвах там както обикновено. И нали е празник, в заведението няма жива душа, а аз и без това не бях в настроение, защото следственият отдел вече се бе задвижил — да сме приключвали следствието и да си стягаме куфарите. Не че не исках да се махна от това проклето градче! Разбира се, че исках. Но нещо ми се обръщаше вътре при мисълта, че ще си тръгна и ще оставя този демон да танцува върху всички тези гробове. Веднъж, като си мислех за това, повърнах. Наистина.

Така, и тъкмо тогава Адлейд Мейсън влезе в кафето. Тръгна право към масата ми. Много пъти се бяхме виждали, но по-дълъг разговор не бяхме водили. Тя е основна учителка, учи първолаците. Тук живее със сестра си Мерили — вдовица. Ади Мейсън каза: „Мистър Пепър, едва ли имате желание да прекарате празника в Кафе окей, така че ако нямате други планове, защо не дойдете на вечеря вкъщи? Ще бъдем само сестра ми и аз“. Ади не е жена, която се притеснява, но въпреки че беше усмихната и сърдечна, имаше вид на… ммм, на човек, който мисли за друго. Казах си: може пък да й се струва, че не е съвсем редно неомъжена жена да кани в дома си неженен мъж, с когото се познава само бегло. Но преди да съм казал да или не, тя добави: „Да ви кажа истината, мистър Пепър, имам един проблем. Нещо, за което искам да поговоря с вас. Искам да го обсъдим. Да ви чакам ли по обед?“.

Никога не бях ял така вкусно — вместо пуйка поднесоха диви гълъби с див ориз и хубаво шампанско. През цялото време, докато вечеряхме, Ади поддържаше разговора, беше много забавна. Не личеше да нервничи, за разлика от сестра си.

След вечерята седнахме в дневната на кафе и коняк. Ади се извини и излезе от стаята, а когато се върна, носеше…

Т. К.: Отгатнах.

ДЖЕЙК: Подаде ми го и каза: „Ето за какво исках да поговорим с вас“.

(Тънките устни на Джейк пуснаха едно димно колелце, после второ. Докато въздъхна, в стаята не се чуваше друг шум, освен вятъра, който мяукаше и драскаше по прозореца.)

Пристигаш отдалеч. Може би стига за тази вечер.

Т. К.: Да не искаш да кажеш, че ще ме оставиш да вися тук?

ДЖЕЙК (сериозно, но с една от палавите си, двусмислени усмивки): Утре ще продължим. Мисля, че трябва да чуеш историята на Ади от самата нея. Хайде, ще те изпратя до стаята ти.

(Странно, сънят ме приспа с бързината на крадец, който удря жертвата си с боздуган; идвах от дълъг път, синузитът ме мъчеше, изморен бях. Но след пет минути бях буден или по-скоро плувах в просъница; съзнанието ми, като кристална призма, поставена в безтегловност, улавяше отражението на спирално движещи се картини: човешка глава сред листа, опръскани с отрова прозорци на кола, змийски глави, които се прокрадват в трептяща мараня, огън, лумнал от земята, обгорени юмруци, блъскащи падаща врата, опната жица, проблясваща в здрача, труп на пътя, глава сред листа, огън, огън, огън, който тече като река, река, река. После телефонът иззвъня.)

МЪЖКИ ГЛАС: Какво става? Да не искаш да проспиш деня?

Т. К. (завесите са спуснати, в стаята е тъмно, не знам къде съм и кой съм): Ало?

МЪЖКИ ГЛАС: Джейк Пепър на телефона. Помниш ли го? Опасен тип със сини очи.

Т. К.: Джейк! Колко е часът?

ДЖЕЙК: Минава единадесет. Ади Мейсън ще ни чака след час. Бързо под душа. И облечи нещо топло. Вали сняг.

(Валеше на едри тежки парцали, които бързо застилаха земята. Тръгнахме от мотела с колата на Джейк; той пусна чистачките. Главната улица сивееше, белееше и пустееше — само тук-там светофарите цветно намигваха. Всичко беше затворено, дори Кафе оʼкей. Заснежената глухота ни действаше: смълчахме се. Но долавях, че Джейк е в добро настроение — в очакване на приятни събития. Здравото му лице беше светнало, от него лъхаше, малко прекалено остро, на афтършейв. Вярно, че косата му пак си стърчеше на всички страни, но беше много грижливо облечен, макар и не като човек, който е тръгнал на църква. Червената му връзка подхождаше за по-празничен случай. Ухажор, тръгнал на среща? Това предположение ми бе хрумнало предната вечер, когато го чух да разговаря с мис Мейсън; в тона, в тембъра му звучеше интимност.

Но щом видях Адлейд Мейсън, изхвърлих тази мисъл от главата си. Колкото и да се отегчава Джейк тук, колкото и самотен да е, тази жена беше просто прекалено лишена от привлекателност. Такова бе поне първоначалното ми впечатление. Тя бе малко по-млада от сестра си, Мерили Конър, жена по-близко до петдесетте, отколкото до четиридесетте; изражението й бе мило, предразполагащо, но с твърде силни, мъжки черти — козметиката само би подсилила тази негова особеност и тя, много умно, не употребяваше никакъв грим. Доколкото имаше физическа привлекателност, тя се състоеше във впечатлението за чистота — кафявата коса, прибрана на кок, ноктите на ръцете, кожата — всичко беше като окъпано в пролетен дъжд. Родът на сестрите живееше в градчето от четири поколения; Адлейд учителствала тук още от времето, когато завършила колежа: чудно бе как жена като нея — интелигентна, с характер и въобще с разбиране за света — се е задоволила да похабява способностите си в класа на първолаците. „Не — увери ме тя, — напълно съм доволна. Правя това, което ми доставя удоволствие. Преподавам в първи клас. Да ги поема от самото начало — тъкмо това е, което ми харесва. И при първокласниците, виждате ли, преподавам по всичко. Уча ги и как да се държат. Толкова е важно да умееш да се държиш. И толкова малко от децата усвояват някакви маниери у дома.“

Просторната стара къща, в която сестрите живееха, им била наследствена и личността на Адлейд се долавяше в уютността и удобствата й, в цветовете, които говореха за безупречен вкус в дребните неща, създаващи атмосфера. Мерили Конър бе наистина приятно същество, но не притежаваше нито вярното око, нито въображението на по-младата си сестра.

Дневната, в която преобладаваха синьото и бялото, бе пълна с разцъфнали клони; в нея имаше един огромен викториански кафез за пойни птици, в който чуруликаха пет-шест канарчета. Столовата беше в жълто, бяло и зелено, обкована в чамови дъски, рендосани и оставени в естествен цвят; в голямата камина горяха цепеници. Кулинарните умения на мис Мейсън надминаваха похвалите на Джейк. Тя поднесе една изключителна ирландска яхния, смайващ ябълков пай със стафидова плънка; имаше червено вино, бяло вино, шампанско. Съпругът на Мерили Конър бе оставил жена си добре подсигурена.

Докато обядвахме, първоначалните ми впечатления от нашата по-млада домакиня започнаха да се променят. Да, съвсем определено — имаше нещо между Джейк и нея. Те бяха любовници. Взрях се в нея по-внимателно, опитах се да я видя с очите на Джейк: започнах да долавям, че тя е привлекателна и като жена. Вярно, лицето й беше безнадеждно, но фигурата й, подходящо подчертана в сива плетена рокля, следваща плътно линията на тялото, не беше лоша, а тя се държеше тъй, сякаш бе смайваща и може да съперничи на най-сензационната сексбомба от киноекрана. Полюшването на бедрата, плавните движения на сочните й гърди, ниският контраалт, деликатните жестове на ръцете — всичко бе свръхпрелъстително, свръхженствено, без да надхвърля допустимата граница. Силата й бе в поведението: държеше се тъй, сякаш е уверена, че е неотразима — каквито да са били всъщност възможностите й, тя притежаваше стил на жена с еротично минало, нелишено от бележки в подлиние.

Щом обедът свърши, Джек я изгледа тъй, сякаш му се искаше мигом да я отведе в спалнята: напрежението между тях беше натегнато като стоманената жица, прерязала гърлото на Клем Андерсон. Все пак той разкъса обвивката на една пура, която мис Мейсън запали, поднасяйки му огън. Засмях се.)

ДЖЕЙК: А?

Т. К.: Всичко е като в роман от Едит Уортън. „Домът на веселието“, където дамите винаги палят пурите на джентълмените.

МИСИС КОНЪР (отбранително): Тук това си е обичай. Майка ми винаги палеше пурите на баща ми. Макар че ароматът им беше неприятен. Нали така, Ади?

АДИ: Да, Мерили. Искаш ли още кафе, Джейк?

ДЖЕЙК: Не ставай, Ади. Нищо повече не искам. Беше чудесен обед, време е да си поотдъхнеш. Ади? А ти как понасяш аромата?

АДИ (почти изчервявайки се): Никак не съм безразлична към уханието на една хубава пура. Ако самата аз пушех, щях да пуша пури.

ДЖЕЙК: Ади, сега да се върнем към миналогодишния Ден на благодарността. Когато си седяхме тук както сега.

АДИ: И аз ти показах ковчежето?

ДЖЕЙК: Искам да го разкажеш на моя приятел. Така, както го разказа на мен.

МИСИС КОНЪР (отмятайки коса с ръка): О, моля те! Трябва ли да говорим за това? Непрестанно! Става ми кошмар.

АДИ (става, прегръща сестра си през рамо): Добре, Мерили. Няма да говорим за това. Отиваме в дневната и ще ни посвириш на пиано.

МИСИС КОНЪР: Толкова е отвратително. (След това поглежда към мен.) Сигурно ме мислите за глезла — от онези, които все се ужасяват. Сигурно съм. Не трябваше да пия толкова вино.

АДИ: Най-добре е да си полегнеш, мила.

МИСИС КОНЪР: Да си легна ли? Ади, колко пъти съм ти казвала? Имам кошмари. (Овладява се.) Разбира се. Да подремна. Ще ме извините ли?

(След като сестра й излиза, Ади си е наляла чаша червено вино и го наблюдава как аленее и искри срещу пламъците в камината. Заглежда се в огъня, после във виното, после в мен. Очите й са кафяви, но смесената светлина — пламтящата камина и свещите на масата — ги оцветява с друг оттенък и те стават котешко жълти. От далечния край на помещението долита чуруликане на канарчета, снежинките се блъскат в прозорците като раздрани дантелени завеси и от това стаята става още по-уютна, огънят бумти по-весело, виното е още по-червено.)

АДИ: Ето ви тогава моята история.

Четиридесет и четири годишна съм, не съм се омъжвала, обиколила съм света два пъти, гледам всяко лято да съм в Европа, но в интерес на истината трябва да призная, че ако изключим това с един моряк, който се напи, започна да върши щуротии и се опита да ме изнасили на един шведски товарен параход, нищо особено не ми се е случвало до тази година — седмицата преди Деня на благодарността.

Сестра ми и аз имаме в пощата голяма кутия от онези, които наричат „шкафчета“ — не че водим кой знае каква кореспонденция, но сме абонирани за много списания. Както и да е, след училище минах оттам да прибера пощата и намерих вътре едно колетче, твърде леко за обема си. Завито в стара амбалажна хартия — измачкана, личи, че е била употребявана, — стегнато със стар канап. Адресирано до мен, а клеймото — от нашия пощенски клон. Името ми изписано грижливо с едри букви, с черно мастило. Още преди да го отворя, си помислих: каква ли глупост ще е това? Разбира се, в течение сте за ковчежетата, нали?

Т. К.: Да. Видях едно.

АДИ: Да, но аз нищо не знаех за тях. Никой не знаеше. Още беше тайна, знаеха само Джейк и агентите му.

(Тя намигна на Джейк и като отметна назад глава, изпи чашата си на един дъх — с бързо, грациозно движение, което разкри чудесната й шия. Джейк също й намига и праща към нея колелце от дим, овалният кръг плува във въздуха като носител на еротично послание.)

Истината е, че го отворих много късно вечерта. Защото като се прибрах, намерих сестра ми на долната площадка; паднала по стълбите и си навехнала глезена. Дойде докторът. Цареше суматоха. Забравила бях за пратката, сетих се чак като си легнах. Казах си: е, добре, може да почака до утре. По-добре щеше да е да не бях променяла това си решение — поне нямаше да прекарам безсънна нощ.

Защото… бе наистина шокиращо. Веднъж бях получила анонимно писмо, наистина отвратително — най-много ме разстрои това, че, между нас казано, повечето от нещата в него бяха верни. (Тя се засмя и доля чашата си.) Не беше ковчегът миниатюра, който ме шокира толкова, а снимката вътре в него — съвсем скорошна, заснели са ме, както съм слизала по стъпалата на пощата. Стори ми се толкова непозволено нахълтване в личния ми свят; да ти направят снимка, без да знаеш — това е като кражба. Мога да разбера онези африканци, които бягат, щом обективът на камерата се насочи към тях, и се боят, че фотографът иска да открадне душата им. Бях потресена, но не изплашена. Сестра ми бе тази, която се изплаши. Щом й показах какво подаръче съм получила, тя каза: „Как мислиш, има ли нещо общо с тези работи, които стават?“. Под „тези работи“ тя имаше предвид онова, което става тук от пет години насам — убийства, злополуки, самоубийства — ще чуеш да ги наричат какво ли не още — зависи с кого разговаряш.

Реших да не обръщам внимание и да приема, че и това е като някогашното анонимно писмо, но колкото повече си мислех, толкова повече започваше да ми се струва, че сестра ми може да е налучкала истината. Ясно, колетчето не ми бе изпратено от някоя ревнива жена като зложелателен жест. Това беше дело на мъж. Някой мъж е издялал този ковчег в миниатюра. Силна мъжка ръка е изписала името ми върху пакетираната кутия. И всичко това е една заплаха. Но защо? Помислих си: може би мистър Пепър ще знае.

Отидох при мистър Пепър, Джейк. Истината е, че ми хареса.

ДЖЕЙК: Не се отклонявай.

АДИ: Не се отклонявам. Използвах го като повод, за да те подмамя в бърлогата си.

ДЖЕЙК: Не е вярно.

АДИ (тъжно, гласът й приглушен контрапункт на чуруликащите серенади на канарчетата): Не, не е вярно. Защото, когато реших да говоря с Джейк, бях стигнала до заключението, че наистина някой има намерение да ме убие; при това бях доста сигурна кой е той, макар и с подбуди, трудни за вярване. Банални.

ДЖЕЙК: Не са нито невероятни, нито банални. След като се запозна със стила на този звяр, не можеш да говориш така.

АДИ (без да му обръща внимание, безлично, като че казва таблицата за умножението на учениците си): Те всички се познават. Така казват за нас, които живеем в малки градчета. Но не е вярно. В моя клас имам деца, чиито родители не съм и зървала. Всеки ден се разминавам с хора, които са ми съвсем непознати. Баптистка съм, ние сме малко тук и въпреки това и револвер до челото ми да опрете, пак няма да мога да ви изброя имената на всички баптисти от нашата църква.

(Ето защо ви разказвам това: като се замислих за тези, които загинаха, дадох си сметка, че всички ги познавам. С изключение на онези съпрузи от Тълса, които са гостували на Бакстърови…

ДЖЕЙК: Семейство Хоган.

АДИ: Да. Но, така или иначе, те са вън от играта. Външни хора, случайно попаднали в пъклена жарава. Буквално.

Не че имам близки приятели сред жертвите — освен може би Клем и Ами Андерсон. Децата им бяха мои ученици.

Но и другите познавах: Джордж и Амилия Робъртс, Бакстърови, доктор Парсънс и жена му. Познавах ги сравнително добре. И поради една-единствена причина. (Тя се взря в рубиновите искри на виното като циганка, която гадае по призрачно замрежена кристална топка.) Реката. (Поднесе чашата към устните си и отново я пресуши без усилие, на една-единствена глътка и с явна наслада.) Видяхте ли реката? Не още? Да, сега не е време. Но лете е много приятно. Безспорно най-хубавото нещо тук. Наричаме я Блу ривър. И тя наистина е синя — не че синее като Карибско море, но пак е твърде бистра, с пясъчно дъно и дълбоки спокойни вирове, удобни за плуване. Идва от планините на север и тече през равнината на ранчеросите; тя ни е главният източник за напояване и има два притока, много по-малки от нея, казваме им Батко и Малечко.

Неприятностите започнаха заради тези два притока. Мнозина от едрите земевладелци — ранчеросите, които зависят от тях, са убедени, че е справедливо да се прокопае едно отклонение на Синята река, за да станат по-пълноводни Батко и Малечко. Естествено всеки собственик, чието ранчо се напоява от главната река, се възпротиви на предложението. Най-отявлен бе Боб Куин, собственикът на ранчото, през което Синята река тече най-дълбока и най-широка.

ДЖЕЙК (като плю в огъня): Робърт Холи Куин. Поземлен собственик.

АДИ: Този спор е от десетилетия. На всеки е ясно, че е справедливо и логично да се направят по-пълноводни двата притока дори ако Синята река загуби част от водите и красотата си. Но семейство Куин и други богати земевладелци по течението на Синята река винаги, с различни хитрини, са успявали да го осуетят.

Настъпиха две сушави години — нещата трябваше да се решат. Ранчеросите, чиято съдба се решаваше от Батко и Малечко, вдигнаха олелия. Сушата ги засегна жестоко, загубиха много добитък, и сега гневно и единодушно потърсиха дела си от водите на Синята река.

Накрая общинският съвет гласува за специален комитет, който да реши въпроса. Нямам представа как са били подбирани членовете на комитета. Аз едва ли бях особено подходяща; спомням си как старият съдия Хатфийлд — сега е пенсионер и живее в Аризона — ми телефонира да пита дали съм съгласна; това беше всичко. Първото ни събрание беше в залата на общинския съвет в съда, през януари 1970. В комитета влизаха още Клем Андерсон, Джордж и Амилия Робъртс, доктор Парсънс, семейство Бакстър, Том Хенри и Оливър Джейгър…

ДЖЕЙК (към мен): Джейгър. Пощенският началник. Щур проклетник.

АДИ: Той не е луд. Само така го изкарват, защото…

ДЖЕЙК: Защото е наистина луд.

(Ади сякаш се разколеба. Погледна замислено чашата си, понечи да я напълни, видя, че бутилката е празна, тогава от чантичката, сгушена в скута й, измъкна красива сребриста кутийка със сини таблетки — това беше валиум, — извади една и я взе с глътка вода. А Джейк бе казал, че Ади не била нервна.)

Т. К.: Кой е Том Хенри?

ДЖЕЙК: Друг един щур. Още по-луд от Оливър Джейгър. Собственик на бензиностанцията.

АДИ: Да, бяхме девет души. Заседавахме веднъж седмично в продължение на два месеца. И двете страни — тези, които бяха за, и онези, които бяха против — изпратиха вещи лица да ги представят. Мнозина от ранчеросите се явиха лично да защитят интересите си.

Но мистър Куин не бе сред тях. Изобщо не се мярна, макар че, споразумеехме ли се да отклоним „неговата“ река, той щеше да загуби най-много. Мислех си: твърде е силен и влиятелен, за да се занимава с глупавия ни комитет; Боб Куин говори с големи хора, уверен е, че всички са в джоба му: и губернаторът, и конгресмените, и сенаторите. Така че каквото и да решим, няма значение. Има приятели и важни птици, и те ще наложат вето.

Но не излезе така. Решихме да се направи отклонение точно там, където Синята река влиза във владенията на Куин; разбира се, той не оставаше без река, но по-голямата част от водите нямаше да текат през земите му, както е било открай време.

Решението би било единогласно, ако Том Хенри не бе се обявил против нас. Прав си, Джейк, Том Хенри е луд човек. И така: осем гласа срещу един. Решението се посрещна с всеобщо одобрение, защото не ощетяваше никого, а бе изгодно за мнозина — политическите приятели на Куин не бяха в състояние да предприемат нещо, за да го променят — иначе нямаше да ги преизберат.

Няколко седмици след като гласувахме, срещнах Боб Куин в пощата. С най-демонстративен жест килна шапка, усмихна ми се, заинтересува се как съм. Не че очаквах да ме заплюе, но чак така любезно никога не се бе държал. На човек и през ум не би му минало, че е озлобен. Озлобен ли? Луд!

Т. К.: Как изглежда той — мистър Куин?

ДЖЕЙК: Не му казвай!

АДИ: Защо?

ДЖЕЙК: Ей така.

(Както бе застанал прав, той направи няколко крачки към камината и хвърли в огъня остатъка от пурата. Беше с гръб към жаравата, леко разкрачен, скръстил ръце: никога не ми бе минавало през ума, че Джейк може да е суетен, но той явно позираше малко, опитваше се — и това му се удаваше — да изглежда привлекателен. Засмях се.)

А?

Т. К.: Сега сме като в роман от Джейн Остин. В нейните романи сексапилни джентълмени винаги си греят задниците пред камини.

АДИ (през смях): О, Джейк, вярно! Вярно!

ДЖЕЙК: Книги от писателки, дамска литература, не чета. Никога не съм чел и няма да чета.

АДИ: По този случай ще отворя още една бутилка вино и ще си я изпия сама.

(Джейк се върна към масата и седна до Ади; взе ръката й и пръстите им се сплетоха. Това й подейства тъй явно, че да ти стане неудобно — лицето й пламна, по шията й избиха червени петна. А той самият сякаш не забелязваше нищо; не забелязваше какво върши. Гледаше повечето към мен, сякаш сме сами двамата.)

ДЖЕЙК: Да, знам: след като чу всичко това, сега си мислиш — е, добре, загадката е разгадана. Куин го е извършил. И аз така помислих. Миналата година, след като Ади ми каза същото, което на теб, изскочих оттук като мечок, жилнат от стършел. В колата и право в града. Беше пак Денят на благодарността, но празник-непразник, същата вечер се събрахме на заседание в Щатското бюро за разследване. Изложих нещата последователно: ето каква е подбудата, ето кой е престъпникът. Никой не каза гък — само шефът вика: „Полека, Пепър. Човекът, когото обвиняваш, не е кой да е. И къде са ти доказателствата? Имаш само предположения. Догадки“. Всички се съгласиха с него. „Къде са ти доказателствата?“ — питат.

Така се ядосах, че се развиках. Казвам им: „За какъв дявол мислите, че съм дошъл тук? Сега задачата ни е заедно да съберем доказателствата. Знам, че е Куин“. Шефът ме предупреждава: „На твое място ще внимавам пред кого го казвам. Можеш така да направиш, че всички да ни уволнят“.

АДИ: Като се върна тук на другия ден, жалко, че не го фотографирах. Нали такава ми е работата, често трябва да утешавам момченца, но още не бях виждала по-унило момченце от теб, Джейк.

ДЖЕЙК: Не бях във възторг. Фактът си е факт.

Бюрото ме подкрепи; започнахме справка за живота на Робърт Холи Куин от първата, едногодишната му възраст. Но толкова дискретно, все едно че пристъпяме на пръсти — шефът нервничеше като убиец със смъртна присъда. Поисках разрешение за обиск на ранчото на Куин, къщата, въобще всичко. Отказа. Не ми даде даже да го разпитам…

Т. К.: Куин разбра ли, че го подозираш?

ДЖЕЙК (ръмжейки): От първия миг. Някой от канцеларията на губернатора му подшушнал. Вероятно самият губернатор. И момчетата от нашето бюро — сигурно и те са му казали. На никого не вярвам. На никой, свързан с това следствие.

АДИ: Докато се обърнеш, и цялото градче знае.

ДЖЕЙК: Благодарение на Оливър Джейгър. И на Том Хенри. За това аз съм си виновен. Тъй като и двамата бяха в комитета за речните води, реших да им се доверя, да поговоря с тях за Куин, да ги предупредя за ковчежетата. И двамата ми обещаха, че ще пазят тайна. Да, но все едно че го бях казал на митинг пред цялото градче.

АДИ: Едно от моите момченца вдигна ръка в час и каза: „Татко каза на мама, някои получавали ковчези, същите, каквито в гробищата. Каза, че мистър Куин ги праща“. Разубедих го: „О, Боби, татко ти просто се е шегувал, затова е разправял такива неща на майка ти, това е невероятно“.

ДЖЕЙК: Една от невероятните приказки на Оливър Джейгър! Този мръсник обиколи цялата община. И ще разправяте, че не бил луд?

АДИ: Мислиш го за луд, защото той мисли, че ти си луд. Искрено вярва, че грешиш. Че преследваш невинен човек. (Продължавайки да гледа Джейк, тя говореше на мен.) Оливър не е човек, който ще спечели награда за ум или чар. Но е разумен човек — вярно, клюкар, ала добросърдечен. Свързан е със семейство Куин; Боб му е втори братовчед. Може би затова е толкова пристрастен. Позицията на Оливър, а и на повечето други е, че дори да съществува някаква връзка между решението на комитета за Синята река и смъртните случаи, които се заредиха тук, от къде на къде подозренията да се насочват към Боб Куин? Той не е единственият собственик на ранчо по течението на Синята река, който може да се е озлобил. Ами Уолтър Форбс? Джим Джохансен? Семейство Троби, Милърови, съпрузите Рейли? Защо тъкмо Боб Куин? Налице ли са някакви особени обстоятелства специално за него?

ДЖЕЙК: Той е.

АДИ: Да, ние знаем, че той го е извършил, но не можеш да докажеш дори това, че е купил гърмящите змии. А и да можеше…

ДЖЕЙК: Пие ми се едно уиски.

АДИ: Ще го получите, сър. Кой друг иска?

ДЖЕЙК (след като Ади ни е оставила): Права е. Не можем да докажем, че той е купил змиите, макар да знаем, че е той. Нали разбираш, от самото начало предполагах, че змиите идват от някой професионален доставчик; има змиеферми, където ги развъждат за отровата — продават я на медицински лаборатории. Доставчиците са главно във Флорида и Тексас, но змиеферми има пръснати навсякъде. Преди няколко години запитахме повечето от тях писмено и не получихме нито един отговор.

Но дълбоко в себе си аз знаех, че тези змии са дошли от еднозвездния щат2. Съвсем логично — защо ще ходиш чак до Флорида, когато можеш да намериш онова, което ти трябва, едва ли не у съседа? И тъй, щом Куин излезе на сцената, реших да разнищя докрай историята със змиите — така и не бяхме я проучили както трябва, най-вече защото тя изискваше да се ходи от човек на човек — път, разноски, разпитване. А шефа, стане ли дума за разноски, не го търси — по-лесно е орехи да трошиш с изкуствени челюсти. Но имам си мой човек, ветеран от следствения отдел в Тексас; задължен ми е за стара услуга. Пратих му някои материали: снимки на Куин, каквито бях успял да събера, и на самите гърмящи змии — и деветте метнати на едно въже за пране, след като ги бяхме убили.

Т. К.: Как ги убихте?

ДЖЕЙК: С ловни пушки. Пръснахме им главите.

Т. К.: Веднъж убих гърмяща змия. С градинарска мотика.

ДЖЕЙК: Тези бяха такива чудовища, че с мотика не можеш да ги убиеш. Нищо няма да им направиш. Най-малката беше седем стъпки.

Т. К.: Змиите са били девет. Комисията за Синята река също е била от девет души. Какво многозначително съвпадение!

ДЖЕЙК: Бил, така се казва тексаският ми приятел, е такъв, че тръгне ли, спиране няма; кръстоса Тексас от единия край до другия, използва и по-голямата част от отпуска си да ходи по змиеферми и да разпитва змиевъдите. И ето, преди около месец се обади и каза, че е намерил моя човек: някаква жена на име Гарсия — в Тексас има много мексиканци, нали знаеш, — змиефермата й била недалеч от Ногалес. Това е на десет часа път с кола оттук. Ако си с кола с тексаски номер, можеш да караш с деветдесет мили в час. Бил обеща да ме чака там.

Взех и Ади. Пътувахме през цялата нощ и на сутринта седнахме на закуска с Бил в един от мотелите на Холидей ин. После посетихме мисис Гарсия. Някои от змиефермите са станали атракции за туристи, но тази съвсем не беше такава — доста встрани от шосето, сравнително малка. Но пък какви екземпляри! През цялото време, докато бяхме там, тя не спря да вади от кафезите едри влечуги, оставяше ги да се увиват около врата й, около ръцете й — и се смееше: почти всичките й зъби бяха златни. Отначало я помислих за мъж — все едно че виждаш пред себе си Панчо Виля в джинси с цип отпред.

С перде на едното око, а и в другото не виждаш да искри особен разум. Когато й показахме снимката на Куин, разпозна го, без да се колебае. Каза, че посетил фермата й или през юни, или през юли 1970 (Робъртсови загинаха на пети септември 1970) и че с него имало едно мексиканче; двамата пристигнали в пикап с мексикански номер. Не била говорила с Куин, той не казал нито дума — само слушал, докато тя преговаряла с мексиканеца. Обясни, че никога не разпитвала купувачите с каква цел вземат стоката й, но както ни обясни, мексиканчето й казало, без да го питат — искал да вземе десетина израсли гърмящи змии за религиозен обред. Това не я изненадало, защото хората често купували змии за разни ритуали. Но мексиканчето искало от нея да гарантира, че змиите, които му продава, ще нападнат и убият бик с тегло хиляда фунта. Тя отговорила: добре, може — само че, ако преди да сложат змиите при бика, ги инжектират с опиат, със стимуланта амфетамин.

Показала му как да го направи, а Куин гледал. Показа и на нас. Послужи си с една пръчка, дълга приблизително колкото две нагайки и гъвкава като върбов клон, с примка от ремък на единия край. Впримчи главата на змията, вдигна я и както се полюшваше във въздуха, заби спринцовката в корема й. После даде и на мексиканеца да опита и той се справи добре.

Т. К.: Тя беше ли виждала мексиканчето преди?

ДЖЕЙК: Каза, че не. Когато я запитах как изглежда, даде описание, което приляга на всяко мексиканско селянче от граничните области на възраст между двадесет и тридесет. Взела парите от него, сложила всяка змия в отделно сандъче и двамата си тръгнали.

Госпожа Гарсия се оказа много услужлива. Готова да ни помогне. Докато стигнахме до главното: ще подпише ли клетвена декларация, че Робърт Холи Куин е бил един от двамата, които са купили от нея десетина змии на дата, която не може да посочи точно, но знае, че е било през лятото на 1970? Да я беше видял как стана кисела тогава. Каза, че нямало нищо да подпише.

Обясних й, че с тези змии са били убити двама души. Да беше видял каква физиономия направи. Прибра се в къщата, заключи вратата и спусна щорите.

Т. К.: Клетвена декларация от нея? Не би имала особена тежест пред съда.

ДЖЕЙК: Щеше да бъде нещо, с което да му излезем насреща. Гамбит — откриване на играта. Повече от вероятно е мексиканчето да е сложило змиите в колата на Робъртс, Куин, разбира се, му е платил за това. Знаеш ли какво? Обзалагам се, че мексиканчето е мъртво и лежи заровено някъде в самотната прерия. Което е работа на мистър Куин.

Т. К.: В досието на Куин не може да няма нещо, което да сочи, че той е човек, способен да си послужи с насилие, нали?

(Джейк продължително закима.)

ДЖЕЙК: Джентълменът е добре запознат с начините за премахване на хора.

(Ади се върна с уискито. Той й благодари и я целуна по бузата. Тя седна до него, ръцете им отново се срещнаха, пръстите се сплетоха.)

Куин са едно от старите тукашни семейства. Боб Куин е най-големият от трима братя. Всички имат дял в ранчото, но той го управлява.

АДИ: Не, жена му управлява. Женен е за своя първа братовчедка, Хуанита Куин. Майка испанка, темперамент — тамалийски. Първото им дете умряло при раждане и тя отказала да има повече деца. Но всички знаят, че Боб Куин има деца. От друга жена и в друг град.

ДЖЕЙК: Той е герой от войната. Бил е полковник в морската пехота. Той самият никога не говори за това, но хорската мълва е, че Боб Куин със собствените си ръце бил изтребил повече японци от бомбата на Хирошима.

Само че веднага след войната поизтребил някои хора не чак тъй патриотично. Веднъж се обадил посред нощ на шерифа да дойде в ранчото и да прибере два трупа. Казал, че бил издебнал двама крадци на добитък, когато откарвали говеда от стадото му, и ги бил застрелял. Такава е била неговата версия и никой не я оспорил, поне открито. Но истината е, че двамата били не крадци на добитък, а картоиграчи от Денвър и Куин им дължал голяма сума. Пристигнали в ранчото, където бил обещал да им се издължи. Вместо пари получили вълчи сачми.

Т. К.: За това разпитвал ли си го някога?

ДЖЕЙК: Кого да съм разпитвал?

Т. К.: Куин.

ДЖЕЙК: Ако говорим точно, аз изобщо не съм го разпитвал.

(Устните му потрепнаха и се разтеглиха в цинична усмивка; той разклати чашата с уиски, ледените кубчета звъннаха, отпи и се засмя — дълбоко и гърлено, като човек, който се готви да се изхрачи.)

Напоследък поговорих доста с него. Но през петте години, откакто се залових със следствието, въобще не се запознахме. Бях го виждал. Знаех го кой е.

АДИ: Но сега са първи приятели. Неразделни. Дупе и гащи.

ДЖЕЙК: Ади!

АДИ: О, Джейк. Само така, да те подразня.

ДЖЕЙК: Това не е повод за шега. Знаеш на какъв огън съм.

АДИ (стискайки ръката му): Знам. Извинявай.

(Джейк пресуши чашата си и я тресна на масата.)

ДЖЕЙК: Гледам го. Слушам го. Смея се на мръсните му шеги. Мразя го. Той ме мрази. И двамата знаем това.

АДИ: Хайде да ти подсладя живота с още едно уиски.

ДЖЕЙК: Седи мирно.

АДИ: Може би трябва да надзърна как е Мерили, дали е наред.

ДЖЕЙК: Седи мирно.

(Но Ади гледаше да се измъкне от стаята, притеснена от яда на Джейк, от вцепененото му от гняв лице.)

АДИ (като погледна през прозореца): Снегът престана.

ДЖЕЙК: В понеделник сутрин Кафе окей е винаги пълно с хора. След уикенда всеки наминава да научи новините. Ранчероси, бизнесмени, шерифът и хората му, тези от съда. А тъкмо този понеделник — понеделника след Деня на благодарността, там беше претъпкано. Хората нямаше къде да седнат, сместваха се едва ли не един връз друг — глъч и врява, като на женски пазар.

Можеш да се досетиш какво бе възбудило духовете. Благодарение на Том Хенри и Оливър Джейгър, които през уикенда бяха разнесли мълвата, че онзи от бюрото, същият, дето му викат Джейк Пепър, обвинявал Боб Куин в убийство. Седях си в моето сепаре и се правех, че не забелязвам. Но не можех да не забележа, когато влезе Боб Куин; изведнъж стихнаха, цялото кафене стаи дъх.

Провря се в съседното сепаре до шерифа; шерифът го прегърна през рамо, засмя се и нададе каубойски вик. Повечето от тълпата го имитираха като папагали: „Уа-хуу, Боб! К’во ста’а, Боб?“. Да, драги, цялото Кафе окей бе сто процента с Боб Куин. Имах усещането… усещането, че дори да изоблича с абсолютна сигурност този човек в не едно и не две убийства, ще ме линчуват, преди да съм го арестувал.

АДИ (притискайки длан о челото си, сякаш я бе заболяла глава): Той е прав. Целият град е на страната на Боб Куин. Това е една от причините сестра ми да ненавижда тези разговори. Според нея Джейк греши, а мистър Куин е хубав човек. Според нейната теория тези престъпления са дело на доктор Парсънс и той затова се е самоубил.

Т. К.: Но доктор Парсънс отдавна е бил мъртъв, когато вие сте получили ковчега.

ДЖЕЙК: Мерили е добричка, но не много умна. Извинявай, Ади, но така е.

(Ади дръпна ръката си от ръката на Джейк — жест, че му се сърди, но не много. Това пък даде възможност на Джейк да се изправи и да закрачи нагоре-надолу, което и стори. Стъпките му отекваха по излъсканото чамово дюшеме.)

Та да се върнем пак на Кафе окей. Както си бях тръгнал, шерифът се протегна и ме сграбчи за ръката. Той е едно нахално ирландско копеле. И погажда всякакви номера, и най-дяволските. Казва: „Хей, Джейк! Я ела да се запознаеш с Боб Куин. Боб, това е Джейк Пепър. От Бюрото“. Стиснах ръката на Куин. Куин каза: „Чух много работи за вас. Че сте играели шах. Трудно намирам партньори. Какво ще кажете да поиграем?“. Казах: добре и той добави: „Тогава утре? Елате към пет. Ще пием по нещо и ще направим една-две игри“.

Така се започна. На другия ден следобед отидох в ранчото на Боб Куин. Играхме два часа. Той е по-добър шахматист от мен, но достатъчно често се случва да спечеля играта, за да му е интересно да ме има за партньор. Словоохотлив е и говори за какво ли не: за политика, за жени, за секс, как да се лови пъстърва, колко често трябвало да се ходи по голяма нужда, как бил на екскурзия в Съветския съюз, какви са предимствата на скотовъдството пред зърнопроизводството, на джина в сравнение с водката и за какво ли не още — за коментатора Джони Карсън, за това как бил на сафари в Африка, за религията, за Библията, за Шекспир, гений ли е генерал Макартър, лов на мечки, дали курвите от Рино са по-добри от курвите в Лас Вегас; борсата, венерическите болести, царевична или житна каша за закуска, злато ли е по-добре или диаманти; за смъртното наказание (той е изцяло за), ръгби, бейзбол, баскетбол — за всичко. Всичко, с изключение на това, какво търся в градчето.

Т. К.: Искаш да кажеш — не пожела да говори за следствието?

ДЖЕЙК (като спря да се разхожда): Не само че не пожела. Просто се държи тъй, сякаш то не съществува. Аз започвам да говоря за него, а той въобще не реагира. Показах му снимките, които направихме на Клем Андерсон: надявах се, че ще го разтърси и ще реагира. Че поне ще каже нещо. Но той отново се загледа в шаха, направи един ход и ми разказа една мръсна шега.

И тъй Куин и аз вече няколко месеца играем шах — игрите ни са част от една по-голяма игра. Играем следобед, няколко пъти седмично. Там съм и днес. А ти (той насочи показалеца към мен) — идваш с мен.

Т. К.: Дали ще е удобно?

ДЖЕЙК: Телефонирах му сутринта. Запита само едно: той играе ли шах?

Т. К.: Играя. Но бих предпочел да гледам.

(Една цепеница се срути, огънят запращя и камината привлече вниманието ми. Загледах се в пърпорещите пламъци и се питах защо той не позволи на Ади да ми опише Куин, да ми каже как изглежда. Опитах се да си го представя и не успях. Сетих се за мисълта на Марк Твен, която Джейк бе прочел на глас: „От всички създания, които са били сътворени, човекът е най-омразното… Едничък той притежава злост… Той е единственото създание, което може да бъде злонамерено“. Гласът на Ади ме върна към действителността.)

АДИ: Божичко! Пак заваля. Но съвсем леко, мънички снежинки се носят. (После, сякаш снеговалежът, който пак е започнал, навява мисли за тленността и летежа на времето.) Знаете ли, минаха вече пет месеца. Това е дълго време за него. Той обикновено не чака толкова.

ДЖЕЙК (раздразнен): Ади, сега пък какво ти става?

АДИ: Моят ковчег. Минаха почти пет месеца. И, както казах, обикновено той не изчаква толкова.

ДЖЕЙК: Ади! Аз съм тук. Нищо няма да ти се случи.

АДИ: Разбира се, Джейк. Чудно ми е за Оливър Джейгър. Дали и той ще получи ковчег? Помислете си само, Оливър е началник на пощата. Разпределя пощата и… (Изведнъж нещо в гласа й трепна — нотка на беззащитна печал — контрапункт на безгрижното чуруликане на канарчетата.) Да, но това няма да е скоро.

Т. К.: Защо?

АДИ: Защото Куин трябва първо да напълни моя ковчег.

Когато си тръгнахме, минаваше пет, въздухът бе неподвижен, безснежен, в него искреше аленият залез, започваше да проблясва бледият светлик на изгряващата луна; пълната луна се изтърколваше на хоризонта като голямо бяло колело или като маска, бяла, застрашителна маска без лицеви черти, взираща се в нас през стъклата на колата. В края на главната улица, малко преди да свърши градчето и да започне прерията, Джейк посочи бензиностанцията: „Това е на Том Хенри. От някогашния комитет за речните води сега са останали само трима: Том Хенри, Ади и Оливър Джейгър. Казах, че Том Хенри е луд. И това е така. Но луд с късмет. Той е гласувал против. Това го спасява. Никакъв ковчег за Том Хенри“.

Т. К.: Ковчег за Димитриос.

ДЖЕЙК: Какво, какво?

Т. К.: Има такава книга от Ерик Амблър. Един трилър.

ДЖЕЙК: Роман? (Кимнах; той направи гримаса.) Ти четеш ли такива глупости?

Т. К.: Греъм Грийн беше първокласен писател. Докато Ватиканът го впримчи. След това не можа да напише нищо, което да е като Брайтън рок. Обичам Агата Кристи, обожавам я. А Реймънд Чандлър е голям стилист, поет. Макар че сюжетните му линии са истинска бърканица.

ДЖЕЙК: Глупости. Това са хора, които бълнуват — клечат пред пишещата машина и пишат, каквото им хрумне — онанизъм!

Т. К.: И така, никакъв ковчег за Том Хенри. А за Оливър Джейгър?

ДЖЕЙК: Ще си го получи. Някоя сутрин, както се суети в пощата, както изсипва чувалите с писмата и пратките, ще се натъкне на колетче, увито в амбалажна хартия, надписано със собственото му име. Нищо, че са братовчеди; нищо, че него ако слушаш, на Боб Куин трябва крилца да му израснат. Свети Боб няма да го остави да му се размине току-така, като си прочете два пъти „Аве Мария“ за опрощение. Успях да опозная свети Боб. Вероятно той вече е измайсторил нещо с длетото, издялкал е нещичко и е мушнал вътре в него снимката на Оливър Джейгър.

(Джейк изведнъж млъкна и в същия миг, сякаш това бяха синхронни действия, кракът му натисна спирачния педал: колата се подхлъзна, занесе се странично, той изправи волана и продължихме. Разбрах какво бе станало. И той като мен се бе сетил за жалните думи на Ади: „… Куин ще трябва да напълни най-напред моя ковчег“. Опитах се да си сдържа езика, но той не ми се подчини.)

Т. К.: Но това означава, че…

ДЖЕЙК: Я по-добре ми включи фаровете.

Т. К.: Това означава, че Ади ще умре.

ДЖЕЙК: Не! Глупости! Предполагах, че това ще изтърсиш (той силно стовари длан върху волана), изградил съм стена около Ади. Дал съм й един от специалните детективски тридесет и осми калибър и съм я научил как да си служи с него. От сто ярда може да простреля човек между очите. Карате усвои така, че може да строши талпа със саблен удар. Ади е съобразителна. Няма да падне в капана. И аз съм тук. Наблюдавам я. Наблюдавам и Куин. Има и други, които го наблюдават.

(Силното чувство и страховете, които започват да граничат с ужаса, са в състояние да лишат от способността да разсъждава логично дори такъв логичен човек като Джейк Пепър. Неговите предохранителни мерки не бяха спасили Клем Андерсон. Не исках да влизаме в спор, като го гледах в какво настроение е и как не разсъждава рационално. И все пак — защо, след като считаше, че Оливър Джейгър е осъден, бе тъй уверен, че Ади не е? Че на нея ще й се размине? Досегашният начин на действие на Куин подсказваше безспорно, че той най-напред ще отстрани Ади, а след това ще предприеме последното си действие и ще адресира колетната пратка до своя втори братовчед и горещ привърженик — началника на местния пощенски клон.)

Т. К.: Както знам, Ади е обикаляла света. Мисля, че е време пак да го пообиколи.

ДЖЕЙК (рязко): Трябва да стои тук. Сега не може да заминава.

Т. К.: О, нима? Не забелязах да има самоубийствени наклонности.

ДЖЕЙК: Първо на първо — училището. Разпускат ги през юни.

Т. К.: Джейк! Какво говориш! Какво значение има училището?

(И в сумрака прочетох по лицето му, че се е засрамил; но същевременно стисна челюсти.)

ДЖЕЙК: Говорили сме за това. Дали да не заминат на дълго пътуване двете с Мерили. Но тя не иска да ходи никъде. Казва така: „За акулата трябва стръв. Ако искаме да уловим акулата, стръвта трябва да е наблизо“.

Т. К.: Значи, Ади е примамката? Вързана коза, върху която тигърът ще скочи?

ДЖЕЙК: Стига! Не ми харесват тези твои сравнения.

Т. К.: А ти как ще го наречеш?

ДЖЕЙК (мълчание).

Т. К. (мълчание).

ДЖЕЙК: На Куин Ади му е в главата, по това няма съмнение. Той възнамерява да си удържи обещанието. Така и ще го хванем в капана, когато се опита. Когато завесата е вдигната и прожекторите са осветили сцената. Разбира се, има известен риск, но трябва да го поемем. Защото, честно казано, това е единствената ни възможност.

(Опрях глава о стъклото: мислено видях хубавата шия на Ади, как тя отмята глава и с наслада пресушава чашата с червено искрящо вино. Почувствах се слаб и отвратен от Джейк.)

Т. К.: Ади ми хареса — не е изкуствена, истинска е. И все пак загадка: как така не се е омъжила?

ДЖЕЙК: Ади ще се омъжи за мен. Това от мен да го знаеш.

Т. К. (мислено все още виждах друга картина — как Ади изпива виното си): Кога?

ДЖЕЙК: През лятото. Когато си взема отпуск. На никого не сме казали. Само на Мерили. Сега ясно ли ти е? Ади е в безопасност: няма да позволя да й се случи каквото и да било; обичам я и ще се оженя за нея.

(През лятото: колко много време имаше дотогава. Пълната луна, сега по-бяла и по-високо в небето, възпявана от койотите, се търкаляше над бялналата се прерия. По заснежените поля тук-там се бяха скупчили говеда, сгушени едно до друго, за да се сгреят. Някои стояха на двойки. Забелязах две петнисти теленца, притиснати едно до друго — те взаимно се пазеха и си помагаха: като Джейк, като Ади.)

Т. К.: Тогава моите поздравления. Това е чудесно. Ще бъдете много щастливи. Сигурен съм.

Скоро стигнахме до внушителна ограда от бодлива тел, тя завардваше шосето от двете страни и напомняше оградите на концентрационните лагери — очертаваше границите на ранчото на Боб Куин: около четиридесет хиляди декара. Спуснах стъклото и оставих да ме лъхне леденият режещ въздух, ухаещ на пресен сняг и на старо сено. „Оттук“ — каза Джейк, когато кривнахме от шосето и минахме през ширококрилата дървена порта. На входа фаровете ни осветиха надпис с красиви букви: Б. К. (Ранчо Р. Х. Куин) собственик. Под името на собственика бяха изрисувани две кръстосани томахавки; да се чуди човек дали това е емблема на ранчото или семеен герб. И в единия, и в другия случай зловещият знак на томахавките беше подходящ.

Пътят беше тесен, от двете страни с безлистни дървета, които тъмнееха, а тук-там през очертанията на клоните очите на някое животно проблясваха на фаровете. Прекосихме дървено мостче, което затътна под тежестта ни, долу ромолеше вода, ромонът премина в ниско бучене, помислих си, че това ще е Синята река, но не можех да я видя, криеха я дърветата и снежните преспи; продължавахме по пътя, бълбукането ни следваше, реката течеше край нас, понякога призрачно спокойно, после изведнъж забучаваше, клокочеше в бързеите и боботеше под водопадите.

Пътят се разшири. През дърветата проблесна електрическа светлина. Едно красиво момченце, яхнало кон без седло, с развята руса коса, ни замаха с ръка. Минахме край редица бунгала — прозорците им светеха, вътре кънтяха телевизионни гласове, — жилищата на ратаите. Пред нас във величествено уединение се извисяваше домът на собственика на ранчото, къщата на Куин. Беше голяма двуетажна постройка с бяла дъсчена обшивка, опасана надлъж с покрита веранда; приличаше на изоставена, защото всички прозорци тъмнееха.

Джейк натисна клаксона. Мигом като акорд от тържествени фанфари в наша чест цялата веранда се обля в светлина, целият долен етаж — също.

Когато зърнах собственика на ранчо Б. К., не можах да си отговоря на въпроса защо Джейк не позволи на Ади да ми го опише. Вярно, не беше човек, който би минал незабелязан, но външността му не бе кой знае колко необикновена. Все пак нещо в него ме постресна: аз го познавах! Положителен бях. Готов бях да се закълна, че някъде и вероятно много отдавна ние двамата с Робърт Холи Куин сме се срещали и заедно сме изживели нещо, нещо толкова страшно, че паметта милостиво го е заличила.

Носеше — с известно кокетство — каубойски ботинки с високи токове, но и без тях беше над шест фута и ако се държеше изправен, вместо да стои изгърбен и с отпуснати рамене, би представлявал внушителна, стройна фигура. Имаше дълги, маймунски ръце, които се полюшваха до коленете му — пръстите издължени, сръчни и колкото и странно да е, аристократични. Спомних си за един концерт на Рахманинов; неговите ръце бяха като на Куин. Лицето на Куин беше широко, но изпито, с хлътнали страни, обветрено — това беше лицето на средновековен селянин, на човека, който крачи зад ралото, понесъл на гърба си цялата мъка на света. Но Куин съвсем не беше затъпял от горест селянин. Носеше очила с тънки телени рамки, също като професорски; те го издаваха, както и сивите очи, увеличени от дебелите лещи: очи будни, подозрителни, интелигентни, очи на хитроумен пакостник, доволен от собственото си превъзходство. Гласът му и смехът му звучаха гостоприемно, с лукава сърдечност. Но този човек не позираше, не беше актьор, който играе роля. Това бе идеалист, поставил си определена цел и решен да я постигне, и тази цел бе неговият кръст, неговата религия и същност; не, той не позираше, а бе фанатично отдаден на целта си и в следния миг, докато бяхме още всички на верандата, от паметта ми изплува отдавна забравената картина — спомних си къде и как бях срещнал мистър Куин.

Той протегна една от дългите си ръце към Джейк, а другата прекара през буйната си грива — беше дългокос като някогашните заселници, пионерите; сега ранчеросите като него не се носеха така — те приличаха на хора, които всяка събота посещават фризьорския салон за редовното си ниско подстригване и талков шампоан. Снопчета сиви косми стърчаха от ноздрите и ушите му. Забелязах на катарамата на колана му релефната емблема на двете кръстосани томахавки от жълт метал и червен емайл.

КУИН: Хей, Джейк, тъкмо разправях на Хуанита, викам й: гледай го сега тоя негодник, ако не се е уплашил от снега, пак добре.

ДЖЕЙК: Че на това сняг ли му казваш?

КУИН: Шегувам се Джейк. (После към мен.) Да знаете какъв сняг пада тук! През петдесет и втора цяла седмица излизахме от къщата само през капандурата на тавана. Измръзнаха ми седемстотин глави добитък, животно не остана от породистите сантагертруди, ха-ха! Какво време беше. Е, сър, играете ли шах?

Т. К.: Толкова, колкото говоря френски. Un peu.

КУИН (като се закиска, пляскайки се по бедрата, весел, но подозрителен): Знам ги аз такива. Градски хитреци, дето идвате да ни одирате нас, селянчетата. Обзалагам се, че ще ни играете на две дъски и ще ни биете и двамата с Джейк с вързани очи.

(Последвахме го в обширно, високо преддверие и влязохме в огромен салон, който напомняше катедрала с тежките масивни испански мебели, ракли и долапи, кресла, маси и барокови огледала, съразмерни с обширното помещение. Подът беше от червени мексикански тухли, тук-там провиснати черги с мотиви на племето навахо. Една от стените бе цялата иззидана от грубо издялани гранитни блокове и в тази пещероподобна гранитна зидария зееше огнище, достатъчно голямо, за да се изпекат на шиш два вола едновременно; ето защо огънят, накладен там, потрепваше като незначително пламъче, губеше се като клонка в гората.

Но тази, която се беше разположила край огнището, не беше незначителна. „Жена ми, Хуанита“ — каза Куин и ме представи. Тя кимна, но продължи да следи действието на телевизионния екран пред себе си: имаше картина, но звукът не се чуваше, виждаха се само бързо менящите се весели сцени — явно някакъв комичен телевизионен спектакъл или телевизионна игра. Спокойно можеше да се предположи, че креслото, в което тя се беше разположила, някога е украсявало тронната зала в иберийски замък; до нея на седалката имаше едно миниатюрно кученце от породата Чиуауа и една жълта китара в скута й.

Джейк и нашият домакин се настаниха на масичка, където бе нареден прекрасен шах от абанос и слонова кост. Наблюдавах встъпителните ходове на играта, слушах ги как си бърборят: странно, Ади бе права, те наистина изглеждаха приятели, близки и неразделни. Реших да се насоча обратно към огнището, за да се опитам да разбера що за човек е мълчаливата Хуанита. Седнах до нея на огнището и затърсих някаква тема за разговор. Китарата? Или треперещото Чиуауа, което сега ме лаеше, обзето от ревност.)

ХУАНИТА КУИН: Пепе! Комарче глупаво!

Т. К.: Не се безпокойте. Обичам кучетата.

(Тя ме погледна. Косите, сресани на среден път, бяха опънати върху тесния череп и толкова черни, че това едва ли беше истинският им цвят. Лице, дребно като юмрук: деликатни черти, сгушили се една до друга. Главата й беше твърде едра за тялото — тя не беше дебела, но имаше излишни килограми, най-вече между гърдите и корема. Но краката й бяха стройни и хубаво оформени, обути в индиански мокасини, красиво украсени с мъниста. Комарчето си лаеше, но тя не му обръщаше внимание. Вниманието й бе погълнато от телевизора.)

Чудех се: как така гледате без звук? (Отегчените й ониксови очи отново се извърнаха към мен. Повторих въпроса си.)

ХУАНИТА КУИН: Пиете ли текила?

Т. К.: В Палм Спрингс има един бар, където правят фантастични „маргаритас“.

ХУАНИТА КУИН: Мъжът трябва да пие текилата чиста. Никакъв лайм. Никаква сол. Чисто. Искате ли?

Т. К.: Разбира се.

ХУАНИТА КУИН: И аз. Уви, нямаме нито капка. Не можем да държим вкъщи. Каквото държим, изпивам го, а черният ми дроб…

(Тя щракна с пръсти, за да покаже, че това би означавало катастрофа. Докосна след това жълтата китара, пръстите й заиграха по струните, подхванаха странна, игрива мелодия и тя известно време весело продължи да тананика и свири. Когато спря, чертите й пак се стегнаха като възел.)

Пиех всяка вечер. Изпивах бутилка текила, лягах си и спях като бебе. Не знаех какво значи да съм болна, изглеждах добре, чувствах се добре, спях добре. Вече не. Сега не мога да се видя без хрема, артрит, главоболие; не мога да мигна нощем. И защо? Защото докторът забрани да пия текила. Не правете прибързани заключения — да не си помислите, че съм пияница! Ако щете, всичкото вино и уиски на света го излейте в Гранд каньон, безразлично ми е. Обичам само текила. От онази, тъмната. Нея най я обичам. (Тя посочи към телевизора.) Питате ме защо съм изключила звука. Пускам звука единствено когато казват прогнозата за времето. Иначе само гледам и си представям какво говорят. Започна ли да ги слушам, приспиват ме. Но така, като си представям, бодърствам. Не трябва да заспивам — поне до полунощ. Иначе не мога да мигна. Вие къде живеете?

Т. К.: В Ню Йорк повечето.

ХУАНИТА КУИН: Ходехме в Ню Йорк всяка година-две. В Рейнбоу Руум: това се казва изглед. Но сега няма да е така забавно. Нищо вече не е. Мъжът ми казва, че сте стар приятел на Джейк Пепър.

Т. К.: Знаем се от десет години.

ХУАНИТА КУИН: Той защо предполага, че мъжът ми има пръст в тази работа?

Т. К.: Работа?

ХУАНИТА КУИН (смаяна): Не може да не сте чули. Е, защо Джейк Пепър мисли, че мъжът ми има пръст?

Т. К.: Джейк мисли ли, че мъжът ви е замесен?

ХУАНИТА КУИН: Така говорят някои. Сестра ми каза…

Т. К.: Но вие какво мислите?

ХУАНИТА КУИН (като повдигна кученцето Чиуауа и го сгуши до гърдите си): Мъчно ми е за Джейк. Сигурно е самотен. И греши: няма нищо тук. Всичко това трябва да се забрави. И той да си върви. (Като затвори очи, уморено.) О, кой знае? Кого го е грижа? Не съм аз, която; не съм аз, която, каза мухоловката на папатаченото ято. Не съм аз, която…

Зад нас на масата с шаха настъпи раздвижване. Куин беше победил Джейк и триумфираше гръмогласно: „Хитрец! Мисли си, че ме е хванал натясно. Но щом направи хода с царицата, нашият Пепър видя, че е прегазен, видя, че не може да се удържи на седлото!“. Дрезгавият му баритон кънтеше в сводестото помещение като оперна ария. „Твой ред е, малкия — провикна се той към мен. — Искам да стане истинска игра. Няма кой да ми излезе насреща. Нашия Пепър не го бива да ми оближе и ботушите.“ Опитвах се да се измъкна, защото Куин се очертаваше като силен и досаден партньор; сигурно не бих поискал да се откажа, ако бях уверен, че ще мога да го победя и триумфално да нахлуя в цитаделата на неговото самомнение. Едно време бях спечелил училищен турнир по шах, но оттогава бяха минали много, много години; познанията ми върху играта отдавна почиваха в нафталина на мисловния ми таван. Все пак, когато Джейк кимна, стана и ми предложи стола си, аз приех, оставих Хуанита Куин пред тихо проблясващия телевизионен екран, настаних се срещу съпруга й, а Джейк остана прав зад мен да ме насърчава с присъствието си. Но Куин бързо долови моята неувереност, колебливите ми първи ходове; загуби интерес, защото реши, че съм лесна жертва, и продължи започнатия разговор с Джейк, очевидно за фотоапарати и фотография.

КУИН: Немците ги бива. Винаги съм си служил с немски камери. „Лайка“. „Ролифлекс“. Но японците ги бият. Купих една с нова японска система — колкото тесте карти е, а с едно зареждане ти изкарва петстотин снимки.

Т. К.: Тези фотоапарати са ми известни. Работил съм с много фотографи и съм виждал някои да снимат с тях. Ричард Ейфдън има такава. Казва, че не струвала.

КУИН: Да ви призная, моя не съм го изпробвал още. Дано да греши приятелят ви. Че за тия пари можех да купя един расов бик.

(Изведнъж почувствах, че пръстите на Джейк многозначително стискат рамото ми. Изтълкувах го като знак, че иска да продължа този разговор.)

Т. К.: Хоби ли ви е фотографията?

КУИН: О, оставя я, пак се заловя и така. Само като ме прихване. Залових се, защото ми беше омръзнало да плащам на разни там, дето се наричат професионалисти, да снимат животните ми за разплод. Нали изпращам снимки на различни купувачи животновъди. Казах си, че и аз мога да я върша тази работа, при това ще спестя някой долар.

(Отново усетих подканящия натиск на пръстите на Джейк.)

Т. К.: Правите ли много портрети?

КУИН: Портрети ли?

Т. К.: На хора.

КУИН (като махна с ръка): Портрети е силно казано. По-скоро моментални снимки. Освен говедата снимам главно пейзажи. Кътчета от природата. Небето пред буря. Прерията в различните годишни времена. Житните посеви, като се раззеленеят нивите, после, когато житата станат златисти. Моята река — имам някои много хубави снимки на реката, която тече през ранчото ми, когато е придошла.

(Реката. Наострих уши, като чух, че Джейк се поизкашля, сякаш се готви да каже нещо, но вместо това само натискът върху рамото ми стана по-силен. Той ме подканяше. Играех си с една пионка, обмисляйки думите си.)

Т. К.: Тогава сигурно снимате предимно цветно.

КУИН (като кимна): Затова сам си промивам филмите. Като си пратиш материала по разни там лаборатории, никога не си сигурен какво ще получиш.

Т. К.: О, имате си и тъмна стаичка?

КУИН: Може и така да я наречете. Не е нещо особено.

(Джейк отново си прочисти гърлото, този път със сериозни намерения.)

ДЖЕЙК: Боб? Помниш ли дето ти бях казал за снимките? Тези в ковчезите. Правени са с репортерска камера.

КУИН (мълчание).

ДЖЕЙК: „Лайка“.

КУИН: Може, но не е била моята. Старата ми „Лайка“ потъна в африканските дебри. Някакъв черньо я задигна. (Взря се в шаха и на лицето му се изписа смаяна усмивка.) Ах ти, малък негодник! Койотите да те ядат. Джейк, гледай какво става. Твоят приятел се готви да ми даде мат. Почти е успял, почти…

Това беше вярно; скрито в подсъзнанието, умението да играя беше изплувало, бях задвижил абаносовата си армия със забележително, макар и несъзнателно майсторство и действително бях успял да поставя царя на Куин в опасно положение. В известен смисъл се разкайвах за този си успех — той беше повод за Куин да отклони разговора от темата, която интересуваше Джейк, да се върне от внезапно станалия парлив фотографски въпрос обратно към шаха; от друга страна, бях радостно възбуден — избегнех ли погрешни ходове, имах немалка възможност да спечеля. Куин почеса брадичката си, в сивите му очи се четеше религиозната отдаденост на делото да спаси царя си. Но за мен фигурките на шахматната дъска бяха като в мъгла; умът ми беше попаднал в една примка на времето, скован от спомени, задрямали преди половин век.

Беше лято и аз бях петгодишен, живеех с роднини в един градец в Алабама. Наблизо минаваше река; нейните мързеливи тинести води ме отвращаваха, защото гъмжаха от водни мокасини и мустакати блатници. Макар че свирепите им муцуни ми бяха отвратителни, обичах уловените блатници — те са един вид сом, — най-вече опържени и полети с кетчуп; имаше една готвачка, която често ни ги поднасяше така. Името й беше Люси Джой и макар Джой да означава „весела“, рядко съм виждал по-невесело създание. Беше дебела негърка; сдържана и много сериозна; сякаш живееше от неделя до неделя, когато пееше в хора на някаква паянтова църквица. Но един ден у Люси Джой настъпи забележителна промяна. Бяхме сами с нея в кухнята и тя започна да ми разказва за някаква личност, която се наричала преподобния Боби Джо Сноу; описваше го с възбуда, която разпали въображението ми — той можел да върши чудеса, прославил се като евангелист и скоро щял да пристигне в нашия град. Да, преподобният Сноу ще пристигне другата седмица, той идва да ни проповядва, да ни покръсти и да спаси душите ни! Помолих Люси да ме заведе да го видя; тя се усмихна и обеща. А всъщност без мен тя не би могла да отиде. Защото преподобният Сноу беше бял човек, имаше сегрегация за неговите слушатели и Люси бе съобразила, че за да я допуснат там, би трябвало да заведе със себе си някое бяло момченце, което да бъде покръстено. Люси, разбира се, не ме предупреди какво ме чака. На другата седмица, когато потеглихме към събора на поляната, където щеше да бъде преподобният, аз си представях единствено поразителната гледка — как един свят човек, изпратен от небето, ще помогне на слепците да прогледнат и на сакатите да проходят. Ала щом разбрах, че вървим към реката, обхвана ме лошо предчувствие; започнах да се противя, когато стигнахме дотам и видях как по брега са се скупчили стотици хора от околността, бели бедняци от затънтените кътчета наоколо — навалица, гълчава. Люси се разгневи, натика ме в запотената тълпа и започнахме да си пробиваме път. Дрънчаха хлопатари, подскачаха тела, а над останалите гласове се издигаше кънтящ напевен баритон. Люси запя заедно с него, зарида, затресе се. Като по магия един непознат ме вдигна на рамо и аз зърнах пеещия мъж, чийто глас се извисяваше над останалите. Беше нагазил в реката, облечен в бяла одежда, водата му стигаше до кръста; сиво-белите коси, сплъстени като рошава грива, дългите ръце, протегнати към небето в умолителен жест към слънцето, което грееше през обедните изпарения. Опитах се да разгледам лицето му, защото разбрах, че това ще да е преподобният Боби Джо Сноу, но преди да успея, моят благодетел пак ме пусна долу сред гората от крака в танц на религиозен екстаз, люшкащи се ръце, вибриращи барабани. Замолих се да си вървим, но Люси, опиянена от екстаза, ме държеше здраво до себе си. Слънцето ни блъскаше като с чук по главите, усетих в гърлото си как ми се повдига. Но не повърнах, а започнах да пищя, да блъскам с юмруци, да крещя: Люси ме завлече към реката, тълпата ни правеше път. Съпротивлявах се, докато стигнем речния бряг, и спрях, занемял пред картината, която се разкри. Човекът с бялата одежда стоеше в реката и държеше в ръце едно момиченце в полухоризонтално положение; както изговаряше библейския текст, той бързо го потопи във водите и пак го извади; с писъци и плач детето се запрепъва към брега. Сега маймунските ръце на преподобния се протегнаха към мен. Ухапах ръката на Люси и се изтръгнах от нея. Но едно яко момче ме сграбчи и ме повлече към водата. Затворих очи, усетих мириса на косите Исусови, ръцете на преподобния ме потопиха в давещия мрак, после, цяла вечност по-късно, ме вдигнаха на слънчева светлина. Прогледнах и се взрях в сивите му маниакални очи. Лицето му, широко, но изпито, се приближи и той целуна устните ми. Чух силен смях и като пистолетен изстрел прокънтяха думите: „Шах и мат!“.

КУИН: Шах и мат!

ДЖЕЙК: Не си въобразявай много, Боб. Той просто се показа възпитан и ти позволи да спечелиш.

(Целувката се разтопи; лицето на преподобния се отдалечи и на негово място дойде друго лице, което всъщност бе пак то. Значи, в Алабама, преди петдесет години, бях видял за първи път мистър Куин. Или поне неговия двойник — евангелиста Боби Джо Сноу.)

КУИН: Какво става, Джейк? Готов ли си да загубиш още един долар?

ДЖЕЙК: Стига за тази вечер. Утре сутринта потегляме с колата за Денвър. Приятелят ми трябва да вземе самолета.

КУИН (към мен): Празни работи. Това не беше никакво гости. Гледайте скоро пак да дойдете. Елате през лятото и ще ви взема да ловим пъстърва. Вярно — няма го някогашния улов. Едно време още щом заметна, извличах шестфунтова дъгова пъстърва. Това беше, преди да ми съсипят реката.

(Тръгнахме, без да се сбогуваме с Хуанита Куин; тя спеше дълбоко, като похъркваше. Куин ни изпрати до колата: „Карайте внимателно!“ — предупреди ни той, махна ни с ръка и изчака, докато стоп — светлините се скрият от погледа му.)

ДЖЕЙК: Благодарение на теб научих нещо. Сега знам, че той сам е проявил тези снимки.

Т. К.: Добре, но все пак защо не позволи на Ади да ми го опише?

ДЖЕЙК: За да не ти повлияе на първото впечатление. Исках да го видиш с непредубедени очи и да ми кажеш какво си видял.

Т. К.: Видях човек, когото съм виждал по-рано.

ДЖЕЙК: Куин?

Т. К.: Не, не Куин. А един като него. Негов близнак.

ДЖЕЙК: Говори по човешки.

(Описах му летния ден, моето покръстване — за мен бе тъй ясно, че Куин и преподобният Сноу се родеят, че ги свързват нишките на сходството, че говорех твърде развълнувано, твърде метафизично, за да му предам мисълта си, и долових разочарованието на Джейк: той беше очаквал от мен рационално и обективно прозрение, спонтанно и неповлияно, което да му помогне да изясни собствената си представа за характера на Куин и подбудите на този човек.

Замълчах, натъжен, че съм разочаровал Джейк. Но когато излязохме на шосето и се понесохме към градеца, Джейк ми каза, че колкото и откъслечни и неясни да са на пръв поглед моите спомени, той отчасти е успял да дешифрира онова, което аз тъй неумело изразих.)

Боб Куин наистина се мисли за Боб всемогъщи.

Т. К.: Не се мисли. Знае, че е.

ДЖЕЙК: Съмнения?

Т. К.: Никакви. Куин е, който дялка ковчезите.

ДЖЕЙК: Скоро ще издялка и своя. Или да не ми е името Джейк Пепър.

През следващите няколко месеца се обаждах на Джейк поне веднъж седмично, обикновено му позвънявах в неделя в дома на Ади и така можех да разменя по някоя дума и с двамата. Джейк обикновено започваше разговора с обръщението, което са използвали златотърсачите, в чиито уста думата „съдружник“ е звучала значително по-различно: „Съжалявам, ортак. Нищо ново“. Но една неделя Джейк ми каза, че двамата с Ади определили деня на сватбата — десети август. „Надявам се, че ще можеш да дойдеш“ — намеси се Ади. Обещах им, макар че тъкмо тогава си бях предвидил триседмично пътуване из Европа; както и да е — ще разместя датите. Но накрая булката и младоженецът бяха тези, които промениха датата, защото агентът от Щатското бюро, който трябвало да замества Джейк, докато той е на сватбено пътешествие („Отиваме в Хонолулу!“), се бил разболял от хепатит и сватбеният ден бе отложен за първата половина на септември. „Лош късмет — казах на Ади. — Но дотогава ще се върна; ще бъдем заедно.“

И тъй, в началото на август отлетях със Суис еър за Швейцария, мързелувах няколко седмици в едно алпийско селце и правех слънчеви бани сред вечните снегове. Спях, ядях, препрочетох целия Пруст, а това е малко като да се гмурнеш в цунами — не знаеш къде ще те отнесе. Но мислите ми често се въртяха около мистър Куин; понякога, както спях, той почукваше на вратата и влизаше в съня ми — понякога под своя собствен образ, със сиви очи, проблясващи зад очилата с телени рамки, но от време на време — предрешен с бялата одежда на преподобния Сноу.

Краткият полъх от алпийски въздух действа ободряващо като камшик, но продължителната почивка на планина те прави клаустрофоб и може да предизвика необяснима депресия. Както и да е, един ден, когато бях жертва на такова черногледо настроение, наех кола, спуснах се по прохода Санбернар в Италия и се озовах във Венеция. Във Венеция човек е винаги костюмиран и маскиран; искам да кажа, че не си истинският ти и не си отговорен за поведението си. Не бях истинският аз, когато пристигнах във Венеция в пет следобед и преди полунощ се качих на един влак за Истанбул. Всичко започна в бара на Хари, откъдето започват толкова много венециански лудории с необмислени последици. Тъкмо си бях поръчал мартини — и кого да видя да затръшва летящата врата: Джани Паоли — енергичен журналист, с когото се бях запознал в Москва; там той беше кореспондент на един италиански вестник: навремето двамата ние, подпомагани от водката, бяхме оживявали приглушената официална атмосфера на не един руски ресторант. Джани бе спрял във Венеция на път за Истанбул и трябваше да вземе Ориент експреса в полунощ. Шест мартини по-късно той ме увери, че трябвало да го придружа. Пътуването продължи два дни и две нощи, железопътната линия се виеше през Югославия и България, но нашите впечатления от тези две страни се свеждат до онова, което зърнахме от прозореца на купето в спалния вагон, което не напуснахме нито веднъж, освен, за да подновим запасите си от вино или водка.

Стаята се завъртя. Спря. Закръжи. Станах от леглото. Мозъкът ми — купчина натрошени стъкла — болезнено дрънна в черепа. Но можех да стоя прав; можех да вървя; дори си спомнях къде съм: в хотел „Хилтън“ в Истанбул. Избягвайки резки движения, пристъпих към балкона с изглед към Босфора. Джани Паоли се припичаше на слънцето и закусваше, разгърнал парижкото издание на Хералд трибюн. Примигвайки, взрях се в датата на вестника. Беше от първи септември. Защо това надигна в мен такива разтърсващи чувства? Гадене и виене на свят, чувство за вина? Боже мили, та аз бях пропуснал сватбата! Джани не можеше да проумее защо съм толкова развълнуван (италианците са винаги развълнувани, но не съумяват да разберат как така и друг някой може да се развълнува); той наля водка в чашата си с портокалов сок с думите: „Пий, напий се, но най-напред им прати телеграма!“. Последвах съвета му и в първата, и във втората му част. Телеграмата гласеше: „Задържан неотложно но пожелавам пълно щастие в този чудесен ден“. По-късно, отпочинал, изтрезнял и с по-уверена ръка, аз им написах кратко писмо; в него не лъжех, само не обяснявах по каква причина съм „бил неотложно задържан“; добавях, че след няколко дни ще отлетя за Ню Йорк и ще им телефонирам, щом се върнат от сватбеното си пътешествие. Адресирах писмото до мистър и мисис Джейк Пепър и когато го оставих на рецепцията да го изпратят, почувствах се облекчен и освободен от чувството за вина; представях си Ади с цвете в косите, после Ади и Джейк как вървят по здрач по пясъка на залива Уайкики, край тях се плиска морето, над тях светят звездите; питах се дали Ади е твърде възрастна, за да има деца.

Но не се прибрах в нюйоркския си дом; случиха се разни неща. В Истанбул се натъкнах на един стар приятел — археолог, който работеше на едни разкопки из Анадола, по крайбрежието на Южна Турция; покани ме да отида с него, щяло да ми бъде интересно — оказа се прав, наистина беше. Плувах всеки ден, научих се да играя турски народни танци, пиех узо и танцувах по цяла нощ под открито небе в местната кръчма; стоях две седмици. После отидох с кораб до Атина, а оттам — със самолет в Лондон, където си уших костюм при шивач — искам да кажа, не конфекция. Беше почти късна есен — октомври, когато превъртях ключа, за да отворя вратата на нюйоркския си апартамент.

Един приятел, на когото бях дал ключ да идва от време на време да полива цветята, бе подредил пощата ми грижливо на купчинки на писалището. Имаше доста телеграми, прелистих ги, докато си свалях палтото. Отворих една — беше покана за празника Хелоуин — Всех светих; приятели решили да се съберат. Отворих друга — тя беше подписана от Джейк: „Обади се незабавно“ и с дата от двадесет и девети август, от преди шест седмици. Трескаво, като се мъчех да отпъдя мисълта, която ми бе хрумнала, намерих телефонния номер на Ади и позвъних; никакъв отговор. Дадох покана на името на Джейк в мотел Прерия: не, понастоящем мистър Пепър не бил регистриран там; да, вероятно би могъл да бъде намерен чрез Щатското бюро за разследване, каза дежурният на рецепцията. Позвъних там; мъжки глас ме осведоми, че детективът Пепър бил в отпуск — не, не можел да ми каже къде се намира („правилникът не разрешава“) — инат копеле, а като му съобщих името си и че се обаждам от Ню Йорк, той каза: „Е, и какво от това?“ и като му казах: „Моля, изслушайте ме, много е важно“, кучият син ми затвори.

Още от летище Кенеди ми се пикаеше, но желанието ми за това намаля и съвсем изчезна, когато се залових за писмата, струпани на писалището. Интуицията ме насочи към тях. Прехвърлих купчинките с бързината на професионален разпределител в пощите, като търсех да зърна почерка на Джейк. Открих го. Пощенското клеймо на плика беше от десети септември; писмото бе на бланка на Бюрото за разследване и бе изпратено от щатската столица. То бе кратко, твърдият мъжки почерк прикриваше мъката на пишещия:

МЕРИЛИ КОНЪР: О, здравейте! Да, разбира се, че ви познах по гласа.

Т. К.: Цял следобед ви звъня през половин час.

МЕРИЛИ: Къде сте?

Т. К.: В Ню Йорк.

МЕРИЛИ: Как е времето?

Т. К.: Вали.

МЕРИЛИ: И тук. Няма да ни навреди, такава засуха беше през лятото. Косата ти все прашна. Казвате, че сте ми звънели?

Т. К.: Цял следобед.

МЕРИЛИ: Вкъщи си бях. Боя се, че недочувам. По едно време бях в мазето, после на тавана. Сега, като останах сама, къщата ми идва голяма. Имам една братовчедка — и тя е вдовица — купи си имот във Флорида, съсобственичка е на една къща. Ще отида да живея при нея. А вие как сте? Говорили ли сте с Джейк наскоро?

(Обясних, че току-що съм се завърнал от Европа и не съм успял да вляза във връзка с Джейк, а тя каза, че той бил при един от синовете си в Ориган и ми даде телефонния номер.)

Бедният Джейк. Така тежко го преживя. Самоупреква се някак си. А? Не сте знаели ли?

Т. К.: Джейк ми е писал, но едва днес прочетох писмото. Не мога да ви кажа колко скърбя…

МЕРИЛИ (в гласа й звучи огорчение): Досега не сте знаели за Ади?

Т. К.: Едва днес…

МЕРИЛИ (в гласа й се долавя подозрение): Какво казва Джейк?

Т. К.: Че се била удавила.

МЕРИЛИ (настръхнала, сякаш твърдя обратното): Да, удави се. Каквото ще да си разправя Джейк. Боб Куин го нямаше никакъв наоколо. Няма как да има пръст в това.

(Чух я как дълбоко поема дъх, после мълчи, сякаш брои до десет, за да не избухне.)

Ако има някой, който да е виновен, това съм аз. Моя беше идеята да отидем с колата до Санди Коув и да се окъпем. Пясъчният разлив — Санди Коув — дори не принадлежи на Куин. Той е в чертите на Милъровото ранчо. Ади и аз открай време ходим там; сенчесто е и има къде да се скриеш от слънцето. Там е най-безопасната част на Синята река — естествен вир, там се научихме да плуваме, когато бяхме момиченца. В този ден край Санди Коув нямаше жива душа, влязохме в реката заедно и Ади каза, че следващото й плуване ще бъде в Тихия океан. Ади е добра плувкиня, но аз се изморявам бързо. Затова, като се поразхладих, разстлах хавлията под едно дърво и се зачетох в списанията, които бях взела. Ади остана във водата; чух я да казва: „Ще изплувам отвъд завоя и ще седна на водопада“. След Санди Коув реката завива, дъното е каменисто и образува естествен праг — получава се водопад, съвсем нисък, не повече от две стъпки. Когато бяхме деца, обичахме да сядаме на скалния праг и течението да струи между краката ни.

Зачела се бях, не забелязвах как тече времето, докато усетих хладна тръпка и видях, че слънцето клони към планините; не се разтревожих — предположих, че Ади още се забавлява на водопада. Но след малко тръгнах надолу по реката и завиках: „Ади! Ади!“. Помислих си: играе на криеница. Тогава се изкачих горе, над брега над Санди Коув; оттам се вижда и водопадът, и цялата река на север. Гледам — няма никого. Никаква следа от Ади. И изведнъж, точно под водопадчето, забелязах бяла лилия във водата, ту се покаже, ту се скрие. Тогава разбрах, че не е лилия, а ръка и на пръстите проблясва диамант: годежното пръстенче на Ади с диамант, което Джейк й беше подарил. Спуснах се надолу по стръмнината, нагазих в реката и излазих на прага на водопадчето. Водата беше много бистра и не дълбока: лицето на Ади се виждаше под повърхността и косата й заплетена в клонака на едно потънало дърво. Беше безнадеждно — вкопчих се за ръката й, задърпах с всички сили, а не мога да я помръдна. Някак си, никога няма да узная как, тя е паднала от прагчето, косите й се заплели в клонака и не е могла да изплува. Удавяне — нещастен случай. Това бе заключението на лекаря на следствието. Ало?

Т. К.: Да, слушам ви.

МЕРИЛИ: Баба ми Мейсън никога не произнасяше думата „смърт“. Умре ли някой, особено някой близък, тя ще каже „повикаха го“. За нея не бяха погребани, завинаги загубени за нас, а по-скоро „някого са го повикали“ обратно в щастливия свят на детството, свят от живи неща. Ето, така е за мен със сестра ми. Ади са я повикали да живее сред нещата, които обича. Деца. Деца и цветя. Птички. Самораслите цветчета, които береше в планината.

Т. К.: Много съжалявам, мисис Конър. Аз…

МЕРИЛИ: Оставете, много сте мил!

Т. К.: Ако има нещо, което аз да…

МЕРИЛИ: Хубаво сторихте, че се обадихте. Като се видите с Джейк, не забравяйте да му кажете много здраве от сърце.

Взех душ, поставих бутилка бренди до леглото си, мушнах се под завивките, придърпах телефона от нощната масичка, положих го на корема си и набрах ориганския номер, който ми бяха дали. Обади се синът на Джейк; баща му бил излязъл, но не можел да каже къде точно, нито кога ще се върне. Помолих го да предаде на Джейк да ми позвъни незабавно щом се върне, независимо от часа. Отпих възможно най-голямата глътка бренди, която устата ми можеше да поеме, и започнах да се жабуркам, надявайки се, че от това лекарство зъбите ми ще престанат да тракат. Оставих го бавно да се стече надолу в гърлото ми. Сънят в лъкатушната форма на ромоляща река потече през главата ми; накрая бе все реката, всичко се свеждаше до нея. Куин може да е доставил гърмящите змии, никотина, стоманената жица, той може да е предизвикал пожара, но към всички тези постъпки го бе подтикнала реката, която сега бе погълнала и Ади. Ади, с коси, заплетени в дънната растителност; течението я носеше в съня ми, водораслите се люлееха пред лицето на удавницата като булчински воал.

Изведнъж — земетресение! Това беше телефонът, той звънеше на корема ми, останал там, когато съм задрямал. Знаех, че това е Джейк. Не го вдигнах, докато не си налях такава глътка, че да ме разсъни.

Т. К.: Джейк?

ДЖЕЙК: Върна ли се най-после?

Т. К.: Днес сутринта.

ДЖЕЙК: В края на краищата не пропусна сватбата.

Т. К.: Получих писмото ти. Джейк…

ДЖЕЙК: Недей. Спести съболезнователните речи.

Т. К.: Обадих се на мисис Конър. Мерили. Говорихме надълго…

ДЖЕЙК (нащрек): Така ли?

Т. К.: Разказа ми как се е случило всичко…

ДЖЕЙК: Не ти е разказала всичко. Заплюй ме, ако е така!

Т. К. (като ужилен от този остър отговор): Но, Джейк, тя каза…

ДЖЕЙК: Е? Какво каза?

Т. К.: Каза, че било злополука.

ДЖЕЙК: Ти повярва ли й?

(Злият присмех в гласа му подсказваше какво е изражението му в този миг, как гледа ожесточено, а тънките му устни нервно потръпват.)

Т. К.: От това, което ми разказа, излиза, че няма друго обяснение.

ДЖЕЙК: Тя не знае как е станало. Не е била там. Седяла си на задника и чела списания.

Т. К.: Да, но ако е бил Куин…

ДЖЕЙК: Слушам.

Т. К.: Той трябва да е вълшебник тогава.

ДЖЕЙК: Не непременно. Но сега не мога да ти обясня. Може би скоро ще мога. Стана едно мъничко нещо, което може да ускори нещата. Дядо Коледа дойде рано тази година.

Т. К.: За Джейгър ли говориш?

ДЖЕЙК: Да, сър. Пощенецът си получи пратката.

Т. К.: Кога?

ДЖЕЙК: Вчера. (Засмя се и това беше невесел смях — отдушник за възбудата и вътрешното напрежение.) Лоша вест за Джейгър, но добра за мен. Мислех да стоя тук до Деня на благодарността. Усещах, че пощурявам. Затръшне ли се вратата — подскачах; за всичко останало бях глух. Мислех си само едно: ами ако не посегне на Джейгър? Ако ме лиши от този мой последен шанс? Както и да е, утре вечер може да ми се обадиш в мотел Прерия. Защото ще бъда там.

Т. К.: Джейк, минутка само. Трябва да е било нещастен случай, не може иначе. Ади, искам да кажа.

ДЖЕЙК (състрадателно търпелив, сякаш поучава умствено изостанал абориген): Ще ти кажа нещо, да го премислиш тая нощ.

Санди Коув, където е станала тази „злополука“, е собственост на един човек на име Ей Дж. Милър. Там може да се стигне по два пътя. Има един по-къс страничен път, който пресича ранчото на Куин и извежда право към земите на Милър. По него са минали те двете.

Адиос, амиго.

Естествено това, което той ми съобщи, за да го премисля през нощта, не ми позволи да заспя до разсъмване. Образуваха се и се разпадаха картини; все едно че мислено редактирах игрален филм.

Ади и сестра й в колата карат по шосето и излизат от него, за да свърнат по един мек път, който минава през Ранчо Б. К. Куин стои на верандата или може би гледа от някой прозорец, но, така или иначе, в даден момент забелязва минаващата кола, вижда кои са в нея и се досеща, че са тръгнали да се къпят в Санди Коув. Решава да ги проследи. С кола? На кон? Пеша? Както и да е, по околен път той се приближава до мястото, където се къпят двете жени. Стигнал там, той се скрива под сенчестите дървета на Санди Коув. Мерили се е излегнала на хавлията и чете списания. Ади е във водата. Той я чува как вика на сестра си: „Ще изплувам зад завоя и ще седна на водопада“. Идеално; Ади остава незащитена, сама, извън погледа на сестра си. Куин изчаква, докато се увери, че тя е погълната в играта си на водопада. Сега се спуска по брега (по същата стръмнина, по която се спуска след това Мерили, търсейки сестра си). Ади не го чува; бученето на водопада заглушава стъпките му. Но може ли да се скрие от очите й? Види ли го, тя мигом ще разбере, че е в опасност, ще вдигне шум, ще нададе вик. Не, той я заставя да мълчи, като я заплашва с пистолет. Ади чува шум, поглежда, вижда Куин, който бързо крачи по плитчината на каменния праг с насочен към нея револвер — блъсва я във водния пад, хвърля се след нея, натиска я към дъното, не й позволява да излезе на повърхността: едно последно кръщение.

Възможно е.

Зората и начеващият шум на нюйоркското движение охладиха трескавия ми ентусиазъм да фантазирам и рязко ме хвърлиха в обезсърчаващата бездна на действителността. Джейк нямаше избор — и той като Куин се бе посветил изцяло на една цел и неговата цел, човешкият му дълг беше да докаже, че Куин стои зад десет съмнителни смъртни случая, особено зад смъртта на сърдечната и мила жена, за която той бе искал да се ожени. Но ако Джейк не е изградил по-убедителна хипотеза от сцената, която бе нарисувало въображението ми, по-добре ще е да не мислим повече за това; заспах, спомняйки си за продиктуваното от здравия разум заключение на съдебния лекар: удавяне — нещастен случай.

Час по-късно бях буден и с широко отворени очи — жертва на часовата разлика, която ни сервират реактивните полети. Буден, но уморен, изнервен и страшно гладен. Разбира се, поради дългото ми отсъствие в хладилника нямаше нищо годно за ядене. Прокиснало мляко, втвърден хляб, почернели банани, развалени яйца, сбръчкани ябълки, полуизсушени портокали, гнили домати и шоколадов кейк, гарниран с мухъл. Направих си кафе, сипах му бренди и като се подкрепих с това питие, залових се да прегледам пощата, която се беше натрупала. Рожденият ми ден бе на тридесети септември, някои хора ми бяха изпратили картички с благопожелания. Между тях бе и Фред Уилсън, детектив пенсионер и общ приятел, който навремето ме бе запознал с Джейк Пепър. Знаех, че той е в течение на разследването, че Джейк често се допитва до него за съвет, но не знам защо, никога не бяхме говорили по този въпрос — един пропуск, който сега коригирах, като му се обадих.

Т. К.: Ало? Може ли да говоря с мистър Уилсън, моля?

ФРЕД УИЛСЪН: На телефона.

Т. К.: Фред? Откъде го извади тоя глас? Настинал ли си?

ФРЕД: Какво да правиш — стар човек.

Т. К.: Благодаря за картичката за рождения ден.

ФРЕД: Я стига! Не си харчиш парите за междуградски разговори, за да ми кажеш това, нали?

Т. К.: Е, да, исках да поговорим за Джейк Пепър.

ФРЕД: В това, дето го разправят за телепатията, сигурно има нещо. Тъкмо си мислех за Джейк, когато телефонът звънна. Щатското бюро му дава отпуск — трябва да ти кажа, че гледат да го избутат — да не се занимава повече с това разследване.

Т. К.: Той пак се е заловил.

(След като му преразказах разговора, който бях водил с Джейк предната вечер, Фред зададе низ въпроси, главно за смъртта на Ади Мейсън и какво е мнението на Джейк.)

ФРЕД: Учудва ме, че от Бюрото са му разрешили да се върне там. Не познавам по-здравомислещ човек от Джейк. Никого в нашия занаят не уважавам както Пепър. Но е загубил способността си да разсъждава. Напълно. Блъска си главата в стена вече толкова време, че капка разум не е останал в нея. Това, което е сполетяло приятелката му, е наистина ужасно. Но то е нещастен случай. Удавила се е. Само че Джейк не може да се примири. Разправя наляво и надясно, че е убийство. Обвинява онзи човек Куин.

Т. К. (докачен): Джейк може да е прав. Възможно е.

ФРЕД: Възможно е също така човекът да е стопроцентово невинен. И май че такова е общото мнение. Говорих с момчетата от същото бюро, в което е Джейк — смятат, че с такъв доказателствен материал е все едно да се прави от бълхата слон — просто да ти стане неудобно. Самият шеф на Джейк ми каза, че доколкото нему е известно, Куин не е убивал никого.

Т. К.: Убил е двама крадци на добитък.

ФРЕД (кискане, което се превръща в неудържима кашлица): Драги сър, на такова нещо не му казваме убийство. У нас поне е така.

Т. К.: Е, да, само че не са били крадци на добитък, а двама картоиграчи от Денвър; Куин им дължал пари. И което е по-важно — и аз не мисля, че смъртта на Ади е нещастен случай.

(Предизвикателно, със смайващо авторитетен тон описах „убийството“ тъй, както си го бях представял; догадките, които бях отхвърлил призори, сега ми се струваха не само вероятни, но и картинно убедителни: Куин е проследил сестрите до Санди Коув, скрил се е в горичката, спуснал се е по стръмнината, заплашил е Ади с пистолет, натикал я е във вирчето под пада, удавил я е.)

ФРЕД: Това е, което разправя Джейк.

Т. К.: Ами!

ФРЕД: Искаш да кажеш, че това ти сам си го изгради?

Т. К.: Общо взето, да.

ФРЕД: И все пак то е същото, което разправя и Джейк. Чакай малко, че носът ми потече.

Т. К.: Какво искаш да кажеш с това, че било „каквото Джейк разправя“?

ФРЕД: Нали ти викам — това за телепатията не е съвсем измислица. С известна разлика тук-там в подробностите, тъкмо такава е версията на Джейк. Направил е доклад и ми изпрати копие. И в този доклад точно така реконструира станалото: Куин вижда колата, проследява ги…

(Фред продължи нататък. Пламнах от срам; почувствах се като ученик, който преписва на изпит. Ирационално, вместо да виня себе си, сърдех се на Джейк — яд ме бе на него, че вместо да излезе с аргументиран отговор на загадката, гради любителски догадки, не по-добри от моите. Бях като паднал от небето — вярвал бях на Джейк, смятал го бях за професионалист, а сега го виждах как реже клона на доверието ми към него, върху който седях аз самият. Съшито с бели конци предположение — Куин, Ади и водопадът. И все пак, въпреки съсипващите подмятания на Фред Уилсън, знаех, че в основата си доверието ми към Джейк е основателно.)

В бюрото са в неудобно положение. Трябва да отнемат на Джейк това следствие. Той сам се дисквалифицира. О, той ще им се опре! Но го правят за доброто му име. А и за безопасността му. Една нощ, след като бе загубил приятелката си, ми позвъни тук в четири сутринта. Пиян колкото сто побеснели индианци в царевична нива. С две думи, щял да предизвика Куин на дуел. Потърсих го на другия ден да видя какво става. Изобщо не си спомни, че ми се е обаждал, мръсникът!

Неврозата, както всеки скъпо платен психиатър ще ви обясни, се предизвиква от депресията; но депресията, както ще ви обясни същият психиатър при второто ви посещение при него срещу допълнителен хонорар, се предизвиква от неврозата. Цял следобед се въртях в този омагьосан кръг. Привечер двата демона се съчетаха и докато демонът на неврозата се съвкупяваше с депресията, аз си седях и се взирах в коварното изобретение на мистър Бел, изчаквайки със страх онзи миг, в който ще трябва да набера номера на мотел Прерия и да чуя как Джейк признава, че Бюрото го е освободило от следствието. Разбира се, една добра вечеря би могла да ми помогне, но вече бях убил глада си с шоколадения кейк, гарниран с мухъл. Можех да отида на кино или да изпуша цигара с марихуана. Но изпаднеш ли в такова състояние, най-добре не прави опити да избягаш от него: приеми го като твой спътник, тревожи се, бъди депресиран, отпусни се и се остави на течението да те носи натам, накъдето те е повлякло.

ДЕЖУРЕН ТЕЛЕФОНИСТ: Добър вечер. Мотел Прерия. Мистър Пепър? Ей, Ралф, виждал ли си Джейк Пепър? В бара ли? Ало, сър, джентълменът, когото търсите, е в бара. Прехвърлям разговора ви там.

Т. К.: Благодаря.

(Спомних си Прерийният бар; за разлика от мотела той притежаваше известно обаяние — беше като от комикс. Каубои, нещавени кожи по стените, накачени плакати с гърли, мексикански сомбреро, във фоайето над тоалетните едноначални надписи „М“ (за мъжкари) и „М“ (за мадами), джубокс, посветен на носовките на кънтри и уестърн. Звуците от джубокса в слушалката ми известиха, че барманът е вдигнал слушалката.)

БАРМАН: Джейк Пепър! Вас търсят. Ало, мистър. Иска да знае кой го търси.

Т. К.: Негов приятел от Ню Йорк.

ГЛАСЪТ НА ДЖЕЙК (отначало трудно доловим, после все по-силен, докато той се приближава до телефона): Разбира се, че имам приятели в Ню Йорк. В Токио. В Бомбай. Привети, приятелю мой от Ню Йорк.

Т. К.: Много си весел.

ДЖЕЙК: Приблизително толкова, колкото маймунката на уличния музикант.

Т. К.: Можеш ли да говориш? Или да ти позвъня по-късно?

ДЖЕЙК: Тук е окей. Толкова е шумно, че никой няма да ме чуе.

Т. К.: (боязливо; съзнавайки, че се докосва до незарасла рана): Е? Как върви?

ДЖЕЙК: Нито по мед, нито по масло.

Т. К.: Бюрото, а?

ДЖЕЙК (недоумяващ): Бюрото ли?

Т. К.: Помислих да не би те да ти създават неприятности.

ДЖЕЙК: Те не ми създават неприятности. Аз им създавам неприятности. И то много. Компания от изкукуригали. И главно този тъпак Джейгър. Милият ни пощенски началник. Бои се. Гледа сух да се измъкне — да изчезне. А не знам как да го спра. Но трябва.

Т. К.: Защо?

ДЖЕЙК: „Трябва стръв за акулата.“

Т. К.: Говорил ли си с Джейгър?

ДЖЕЙК: Часове. И сега е с мен. Седнал е ей там, в ъгъла. Свил се е като заю-баю, готов да се мушне в дупката си.

Т. К.: Влизам му в положението.

ДЖЕЙК: Аз пък не мога да си позволя да му влизам в положението. Трябва на всяка цена да задържа тук този… тази стара госпожа. Но как? Шестдесет и четири годишен е, има си спестени пари и осигурена пенсия. Ерген е и няма по-близък жив роднина от Боб Куин! И — опитай се да проумееш това — той все още не вярва, че Куин е този, който… Казва: да, може би някой иска да ми навреди, но това не може да е Боб Куин; от една кръв сме. Само едно има, дето му пречи да е толкова сигурен.

Т. К.: Нещо в колетчето?

ДЖЕЙК: Ъхъ.

Т. К.: Почеркът? Не, не може да е това. Сигурно снимката.

ДЖЕЙК: Хубава. Различна — не е като другите. Най-напред е от преди двадесетина години. Направена е на щатския панаир; Джейгър в шествието Къуанис3 и носи къуаниска шапка. Куин е направил тази снимка. Джейгър казва, че с очите си видял как го снима; спомнил си не за друго, а защото искал Куин да изкара копие и за него, а Куин така и не му дал.

Т. К.: Това трябва да накара пощенеца да се замисли. Но едно съдебно жури едва ли ще погледне на това като факт с доказателствена стойност.

ДЖЕЙК: Дори пощенецът не го смята за убедително доказателство.

Т. К.: Но е достатъчно изплашен, за да бяга от града?

ДЖЕЙК: Изплашен е, по това спор няма. Но и да не беше, няма какво да го задържи тук. От едно време си е правил сметката да прекара последните години от живота си в пътуване. Моята задача е да го убедя да отложи отпътуването си. Да го отлага безкрайно. Чуй, я да не оставям моя заю самичък за дълго. Пожелай ми успех. И се обаждай.

Пожелах му да му проработи късметът, но това не стана; седмица по-късно пътищата на пощенеца и на детектива се разделиха; единият си стегна куфарите, за да обикаля света, а другият бе уведомен от Щатското бюро, че следствието повече не е в неговите ръце.

Следните бележки са извадки от личния ми дневник между 1975 и 1979.

20 октомври 1975: Говорих с Джейк. Много озлобен; плюе отрова на всички страни. Щял да напусне като нищо, работата му не струвала повече от „два фуркета и един конфедерален долар“; подаде ли си оставката, щял да отиде в Ориган и да работи във фермата на сина си. „Но докато още съм в Бюрото, ще знаят, че не трябва да ме заличават от сметките си.“ Освен това, ако напуснел сега, щяло да му се отрази зле на пенсията, а сигурен съм, че не може да си позволи подобен beau geste.

6 ноември 1975: Говорих с Джейк. Разправя, че кражбите на добитък станали епидемия в северната част на щата. Крадците отвеждали говедата нощем, натоварвали ги на камиони и ги откарвали надолу към двете Дакоти. Каза, че той заедно с други агенти бил прекарал последните нощи на открито — криели се сред стадото и чакали да се покажат крадците, а тях ги нямало никакви. „Голям студ! Стар съм вече за такива подвизи.“ Спомена, че Мерили Конър била отишла да живее в Сарасота.

25 ноември 1975: Ден на благодарността. Още като се събудих тази сутрин, помислих си за Джейк и си спомних как точно преди година ми каза, че вече е попаднал на следа: как отишъл на обед у Ади и как тя му разказала за Куин и Синята река. Реших да не му се обаждам; има опасност не да облекча, а да направя още по-болезнена горчивата ирония на тази годишнина. Позвъних на Фред Уилсън и на жена му Алис да им пожелая bon appetit. Фред попита какво прави Джейк; разказах му последните ми новини от него: преследва крадците на рогат добитък. Фред отвърна: „Да, те искат да е до гуша в работа, че да няма време да мисли за онзи другия случай — в Бюрото му викат «гърмящото змийче». Натоварили са един млад човек, Нелсън се казва, да води това следствие, но то е само за пред хората. Юридически следствието продължава да се води, но на дело Щатското бюро вече смята случая за приключен“.

5 декември 1975: Говорих с Джейк. Първите му думи бяха: „Ще ти е приятно да чуеш, че пощенецът е жив и здрав в Хонолулу. Праща пощенски картички на всички. Сигурен съм, че е изпратил и на Куин. Видя ли какво стана — той отиде в Хонолулу, а аз не отидох. Странно нещо е животът“. Все още се занимавал с „говедокрадците“ — така му било омръзнало, че изпитвал желание да стане говедокрадец. „Печелят сто пъти повече от мен.“

20 декември 1975: Получих коледна картичка от Мерили Конър — „В Сарасота е чудесно! Това ми е първата зима на топъл климат и мога да ви кажа честно, че не изпитвам носталгия. Знаете ли, че Сарасота е мястото, където зимува «Цирк братя Ринглинг»? С братовчедката ми често отиваме там с колата, да ги гледаме как тренират. Толкова е забавно! Сприятелихме се с една рускиня — тя тренира акробатите. Всичко хубаво за Новата година, да ви пази Бог; в плика слагам нещо за вас“. Това беше подарък за мен — любителска снимка от семеен албум: Ади като младо момиче, може би шестнадесетгодишна, в цветна градина, с бяла лятна рокля, бяла панделка в косите, прегърнала нежно, сякаш то е крехко като цветята наоколо, едно бяло котенце; котенцето се прозява. На гърба на снимката, написано с почерка на Мерили: „Адлейд Минерва Мейсън. Родена на 14 юли 1929. Повикана обратно на 29 август 1975“.

1 януари 1976: Джейк позвъни — „Честита Нова година!“. Звучеше като гробокопач, който копае собствения си гроб. Каза, че посрещнал Нова година в леглото, четейки Дейвид Копърфийлд. „В Бюрото устроиха голямо увеселение. Но не отидох. Знаех, че ако отида, ще се напия и ще счупя главите на някои. Може би на мнозина. Пиян или трезвен, мерне ли ми се шефът, едва се удържам да не му забия един юмрук в тлъстото шкембе.“ Казах му, че съм получил картичка от Мерили за Коледа и че в плика е имало снимка на Ади за мен; каза — да, Мерили и на него изпратила подобна снимка: „Само че какво значи това «повикване», което го е написала?“. Когато се опитах да му обясня израза така, както аз го разбирах, той изръмжа и ме прекъсна — твърде претенциозен бил според него. „Обичам Мерили — каза той. — Много мила жена е. Винаги съм твърдял това. Но е простовата. Малко глупавичка.“

5 февруари 1976: Миналата седмица купих рамка за фотографията на Ади. Сложих я на масата в спалнята. Вчера я преместих в едно чекмедже. Караше ме да се чувствам неловко, защото снимката изглежда тъй жива — особено прозявката на котенцето.

14 февруари 1976: Получих три картички валентинки4, една от старата ми учителка мис Ууд, друга от счетоводителя, който отговаря за данъчното ми облагане, и една трета, подписана от Боб Куин — с обич! Шега, разбира се. Представата на Джейк за черен хумор?

15 февруари 1976: Позвъних на Джейк, призна, че да; той бил изпратил валентинката. Казах му: „Добре де, сигурно си бил пиян“. Отговори ми: „Бях“.

20 април 1976: Кратко писмо от Джейк, надраскано на бланка на мотел Прерия: „От два дни съм тук и събирам клюки, главно в Кафе окей. Пощенецът е все още в Хонолулу. Хуанита Куин е получила удар. Състоянието й било тежко. Жалко за Хуанита, тя ми е симпатична. Но съпругът й е здрав като бик. Което е добре за мен. Не искам нищо да се случи на Куин, докато не го пипна. Бюрото може да е забравило цялата история, но не и аз. Никога няма да се откажа. Искрено…“.

10 юли 1976: Снощи се обадих на Джейк, два месеца нямах вест от него. Говорих с един нов Джейк Пепър или по-скоро със стария Джейк Пепър, това беше друг човек — енергичен, оптимист, сякаш приспаното от алкохола съзнание се бе пробудило, като хищник с отпочинали мускулчета, готов за лов. Бързо разбрах какво го е въодушевило: „Хванах дявола за опашката. Златен случай!“. Златният случай, макар и да съдържаше един интригуващ елемент, се оказа едно съвсем обикновено убийство; поне на мен така ми се стори. Млад мъж, двадесет и две годишен, живеел с престарелия си дядо в скромна ферма; били сами. В началото на пролетта внукът убил стареца, за да наследи фермата и да сложи ръка върху парите, икономисвани от жертвата петаче по петаче и скрити под дюшека. Съседите забелязали, че старият фермер изчезнал и видели младежа да кара лъскава нова кола. Полицията била уведомена, бързо се установило, че внукът не може да обясни внезапното и безследно изчезване на дядото и че новата кола е купена със стари пари. Заподозреният нито признавал, нито отричал, че убил дядо си, макар всички да били сигурни, че той е извършил това. Имало една трудност: липсата на труп. Няма ли труп, не може да се задържи заподозреният. Но както и да търсели, не можели да намерят жертвата. Местната полиция поискала помощ от Щатското бюро за разследване и случаят бил поверен на Джейк. „Да ти се завърти свят. Хлапакът е хитър като дявол. Умът му сече и кой знае какво е сторил със стареца. И ако не открием тялото, не можем и с пръст да го пипнем. Но аз съм сигурен, че е някъде из фермата. Инстинктът ми подсказва, че е накълцал дядото на парчета и ги е заровил на различни места. Трябва ми само едно — главата. Ще я намеря, пък ако ще акър по акър да изора цялата ферма. Педя по педя.“ Когато той затвори, почувствах, че ме обзема гняв; и ревност: това не бе леко бодване, а жесток удар, сякаш току-що бях узнал, че ми е изневерил човекът, когото обичам. Истината е, че не исках Джейк да проявява интерес към друг случай, освен онзи, от който се интересувам аз.

20 юли 1976: Телеграма от Джейк: „Имам глава ръка една бройка крака два стоп Заминавам на риболов Джейк“. Чудно, защо ми изпрати телеграма, вместо да позвъни? Дали си мисли, че се дразня от успеха му? Напротив — радвам се, защото така самочувствието му е поне отчасти възстановено. Дано само е отишъл на риболов някъде близо до Синята река.

22 юли 1976: Написах на Джейк поздравително писмо и му съобщих, че заминавам за чужбина за три месеца.

20 декември 1976: Коледна картичка от Сарасота — „Ако наминете насам, моля, отбийте се. Бог да ви благослови. Мерили Конър“.

22 февруари 1977: Бележка от Мерили: „Продължавам да съм абонирана за вестника на градчето и си помислих, че изрезката, която съм приложила, може да ви заинтересува. Писах на съпруга й. Той ми изпрати такова мило писмо след нещастието с Ади“. Изрезката беше съобщение за смъртта на Хуанита Куин, починала в съня си. Странно, но нямало да има траурна церемония или погребение, защото желанието на покойната било да бъде кремирана и пепелта й разпръсната по Синята река.

23 февруари 1977: Телефонен разговор с Джейк. Той каза малко срамежливо: „Привет, прерийни приятелю! Отдавна не сме зървали лицето ти, страннико“. Истината е, че му бях писал от Швейцария, а той не ми бе отговорил, освен това два пъти му бях звънял по телефона през коледната ваканция, но не бях успял да се свържа с него. „О, да, бях в Ориган.“ Минах към същественото: съобщението за смъртта на Хуанита Куин. Както и очаквах, той каза: „Подозирам нещо“; когато го запитах защо, отвърна ми: „Има ли кремация, винаги подозирам нещо“. Поговорихме още четвърт час, но разговорът не вървеше, насилвахме се, той особено. Дали не му напомням за неща, които той, каквито и да са моралните му сили, вече му се иска да позабрави?

10 юли 1977: Обади се Джейк, възторжен и без никакво въведение обяви: „Нали ти казах, че при кремация винаги подозирам нещо. Боб Куин е младоженец! Наистина всеки знаеше, че той има и друго семейство, жена с четири деца, все потомци на родоначалника Куин. Криел ги е в Апълтън — едно местенце на около седемстотин мили югоизточно. Миналата седмица се оженил за дамата. Довел си булката и потомството в ранчото, горд като петел. Хуанита би се обърнала в гроба си, ако имаше гроб“. Зашеметен от бързината, с която се лееше разказът на Джейк, аз го запитах глупаво: „Колко са големи децата?“. Той отвърна: „Най-малката е на десет, най-голямата на седемнадесет. Все момичета. Градът жужи като кошер. Убийството си е в реда на нещата, отнемането на няколко човешки живота няма да ги стресне толкова, но да видят безукорния си рицар, своя герой от войната, как извежда на показ тази безсрамница, с нейните четири извънбрачни отрочета — това е прекалено за техните презвитериански душички“. Аз възразих: „Съчувствам на децата. И на жената“. Джейк възрази: „Запазвам си съчувствията само за Хуанита. Ако имаше тяло, за да се направи ексхумация, обзалагам се, че следователят щеше да открие добра доза никотин“. Казах му, че се съмнявам. Куин не би посегнал на Хуанита. „Тя беше алкохоличка. Той беше нейният спасител и я обичаше.“ Спокойно, Джейк каза: „И сигурно мислиш, че той няма пръст в онова, което се случи с Ади?“. Отвърнах: „Той е искал да я убие. И може би щеше да я убие един ден. Но не можа, защото тя се удави“. Отговорът на Джейк беше: „И му спести труда! Добре. А Клем Андерсон? А двамата Бакстър? Как ще обясниш?“. Съгласих се: „Да, всичко това е било работа на Куин. Бил е фанатично убеден, че трябва да извърши това — като месия, посветен на делото си“. Джейк възрази: „А тогава защо остави пощенеца да му се изплъзне между пръстите?“. Оспорих това: „Мислиш ли? Струва ми се, че стария мистър Джейгър го чака уговорена среща в Самара. Един ден Куин ще пресече пътя му. Куин няма да си отдъхне, докато това не стане. Той е безумен, не знаеш ли?“. Джейк затвори телефона, но едва след като вметна язвително: „А ти?“.

15 декември 1977: Видях портфейл от черна крокодилска кожа на витрината на едно магазинче за оказионни вещи. Беше добре запазен и с инициали Дж. П. Купих го и тъй като последният ни разговор бе свършил остро (Джейк се беше ядосал, не аз), изпратих го на Джейк едновременно като коледен подарък и като дар за помирение.

22 декември 1977: Коледна картичка от акуратната мисис Конър. „Работя в цирка! Само че не като акробат, а като телефонистка. Трябва да си по-ловък от жонгльор! Всичко най-хубаво за Новата година.“

17 януари 1978: Четири реда, надраскани от Джейк — лаконични благодарности за портфейла. Разбирам от намеци. Повече няма нито да му пиша, нито да му звъня.

20 декември 1978: Коледна картичка от Мерили Конър; само подпис; от Джейк — нищо.

12 септември 1979: Фред Уилсън и жена му бяха в Ню Йорк миналата седмица, на път за Европа (първото им пътуване), щастливи като младоженци в медения месец. Заведох ги на обяд; разговорът не излизаше от рамките на вълнуващите преживявания, които ги очакват в чужбина, докато накрая, избирайки десерта, Фред каза: „Както забелязвам, не споменаваш за Джейк“. Престорих се на изненадан и отвърнах небрежно, че вече повече от година не съм го нито чувал, нито виждал. Проницателният Фред запита: „Посдърпали сте се, така ли?“. Вдигнах рамене: „Нещата са неустановени, не мога да кажа, че сме скарани“. Тогава Фред обясни: „Напоследък Джейк не е добре със здравето. Емфизема. В края на месеца се пенсионира. Не ми е работа, но мисля, че ще направиш хубав жест, ако му се обадиш. Тъкмо сега има нужда приятелска ръка да го потупа по рамото“.

14 септември 1979: Винаги ще бъда благодарен на Фред Уилсън, че ми бе дал възможност така леко да преглътна гордостта си и да се обадя на Джейк. Говорихме днес сутринта — все едно че продължавахме вчерашен или онзиденшен разговор. Човек не би допуснал, че е имало такава пауза в приятелството ни. Потвърди това за пенсионирането: „Остават ми шестнадесет дни още“. Възнамерявал да живее при сина си в Ориган. „Но преди това ще отседна за ден-два в мотел Прерия. Имам някои недовършени работи в това градче. Има едни протоколи в съда, искам да ги задигна за моята документация. Чуй, я да идем заедно! Да го направим истинско сдобряване. Може да се срещнем в Денвър — ще те чакам там с колата.“ Не стана нужда Джейк да настоява; ако той не ме беше поканил, аз сам щях да предложа нещо такова: буден или насън често си бях представял как се връщам в унилия градец, защото исках пак да видя Куин — да се срещна и да си поговоря с него насаме.

Беше вторият ден на октомври.

Джейк не поиска да ме придружи, макар че му предложих; даде ми колата си и след като обядвахме, поех от мотел Прерия към ранчото на Боб Куин, където имах уговорена среща с него. Спомних си последния път, когато бях минал из тия места: пълнолунието, заснежените полета, режещия студ, говедата, които се бяха скупчили и се гушеха, и дъха им, който излизаше като пара в арктическия въздух. Сега, през октомври, пейзажът беше различен — и чудесен: неравностите на макадамовата настилка на пътя бяха като безброй застинали вълнички на едно черно море, което прорязва златен материк; от двете страни избелялата слама на овършаните жита пламтеше, жълтееше и на места чернееше под безоблачното небе. Бичета се гонеха из пасбищата, юници, крави с теленца пасяха, почиваха.

На входа на ранчото на една от подпорите на емблемата с кръстосаните томахавки се бе облегнало момиче, което се усмихна и ми махна да спра.

МОМИЧЕТО: Добър ден! Аз съм Нанси Куин. Татко ме изпрати да ви посрещна.

Т. К.: Щом е така, благодаря.

НАНСИ КУИН (като отвори вратата и се качи): Той лови риба. Ще трябва да ви показвам пътя.

(Тя е весело дванадесетгодишно хлапе с неравни зъби и момчешки вид. Тъмнорусата й коса е късо подстригана, цялата е в лунички, облечена е в избелял бански костюм. На едното й коляно има мръсен бинт.)

Т. К. (по повод на превръзката): Ударила си се?

НАНСИ КУИН: Не. Да, ама ме хвърли.

Т. К.: Как така хвърли?

НАНСИ КУИН: Пакостника ме хвърли. Много злонравен кон. Затова му викат така — Пакостника. Всички деца от ранчото са падали от него. Че и повечето от големите. А пък аз им казах, е да, ама хайде ще видите, че мога да го яздя. И се задържах. Две секунди по часовник. Идвали ли сте по-рано?

Т. К.: Веднъж, преди години. Но беше през нощта. Помня, че имаше един дървен мост.

НАНСИ КУИН: По-нататък е, ей там!

(Минахме моста — чак сега видях Синята река, но успях само да я зърна, тя бе неуловима за погледа ми, като полет на колибри, защото надвисналите клонаци — голи, когато ги бях видял последния път, я криеха зад завеса от неопадали още есенни листа.)

Били ли сте в Апълтън?

Т. К.: Не.

НАНСИ КУИН: Никога ли? Че как може? Не съм виждала човек, дето да не е ходил в Апълтън.

Т. К.: Голям пропуск ли е?

НАНСИ КУИН: А, какво пък толкова. Там живеехме. Но тук по̀ ми харесва. Можеш да си ходиш където си щеш и правя това, дето най го обичам. На риба. Стрелям койоти. Татко каза, че ще ми дава по един долар за всеки койот, който застрелям, и като ми даде над двеста долара, намали по десет цента за койот. Нищо, на мен пари не ми трябват. Аз не съм като сестрите ми. Те не могат да си отлепят лицето от огледалото.

Имам три сестри и да ви кажа ли — на тях не им е много хубаво тук. Не обичат коне; всичко им е омразно. Момчета. Само това им е в ума. Когато живеехме в Апълтън по-рядко виждахме татко. Да има да няма — веднъж седмично. И се парфюмираха, и червило си слагаха, и ходеха с много момчета. Мама нищо не им казваше. Тя е доста като тях в някои работи. Много се занимава със себе си и все се докарва. Но татко е много строг. Не дава на сестрите ми да ходят с никакви момчета. Нито да си слагат червило. Веднъж едни момчета, дето ходеха с тях в Апълтън, пристигнаха с кола и татко ги посрещна с ловната пушка; каза им, че ако ги види още веднъж тук, ще им откъсне главите. Изчезнаха като дим! А момичетата се скъсаха от плач. Аз пък си умрях от смях.

Виждате ли там, дето пътят се разделя? Спрете там.

(Спрях колата, двамата слязохме. Показа ми един проход сред дърветата: сенчеста пътека се спускаше надолу през листака.)

Ще ви изведе право там.

Т. К. (внезапно обхванат от страх да остана сам): Не идваш ли с мен?

НАНСИ КУИН: Татко не обича да има някой наоколо, когато говори по работа.

Т. К.: Добре тогава. Благодаря.

НАНСИ КУИН: Няма нищо.

И тя се отдалечи, като си подсвиркваше.

На места пътечката бе тъй обрасла, че трябваше да отмествам клони, да провирам лице през листната завеса. Провирах крака сред храстите на дивата метла, някакви тръни се полепиха по панталоните ми; високо в клоните грачеха врани. Видях една кукумявка; странно е да видиш кукумявка денем; тя примигваше, но не помръдна. За малко не се блъснах в пчелна хралупа — това беше стар, кух дънер, който гъмжеше от черни диви пчели. Непрекъснато чувах реката, това беше равномерен ромолящ шум, после пътеката сви, видях я, видях и Куин.

Той носеше гумен гащеризон и държеше гъвкава рибарска пръчка; тъй както диригент държи палка. Беше нагазил до кръста, видях го гологлав в профил; косата му не беше вече прошарена, а бяла като водата, която се пенеше и струеше покрай бедрата му. Прииска ми се да се обърна и да избягам, защото картината, която виждах, възкреси онзи отдавнашен ден, в който двойникът на Куин, преподобният Били Джо Сноу, бе чакал да отида при него, нагазил до кръста във водата. Изведнъж чух името си — Куин ме викаше, правеше ми знаци и газеше към брега.

Сетих се за бичетата, които бях видял да шестват по златистите пасища; Куин в мокрия гумен костюм ми напомняше за тях: жизнен, силен, опасен; като оставим настрана това, че косата му беше станала по-бяла, той изобщо не се бе променил, изглеждаше дори подмладен — петдесетгодишен мъж в безукорно здраве.

Усмихвайки се, той приседна на една скала и ми даде знак да отида при него. Показа ми пъстървите, които бе уловил. „Дребосъци. Но са вкусни.“

Споменах за Нанси. Засмя се и каза: „Нанси. Е, да. Добро хлапе“. Не добави нищо повече. Не спомена за смъртта на жена си, нито за това, че се е оженил повторно: държеше се тъй, сякаш съм в течение на промените в живота му напоследък.

— Изненадах се, когато ми се обадихте — каза той.

— О?

— Знам ли. Просто се изненадах. Къде отседнахте?

— Мотел Прерия. Къде другаде?

Помълча, после запита, почти стеснително:

— Заедно ли сте с Джейк Пепър?

Кимнах.

— Някой ми беше казал, че излиза от състава на Бюрото.

— Да. Отива да живее в Ориган.

— Е, предполагам, че няма да го видя повече, този стар мръсник. Жалко. Можехме да станем истински приятели. Ако не бяха тези негови подозрения. Да върви по дяволите — той дори мислеше, че аз съм удавил бедната Ади Мейсън!

Засмя се, после се начумери и добави:

— Ето как гледам аз на тази работа: било е ръката Божия.

Вдигна десница и водните струи, видени през разперените му пръсти, сякаш се виеха около тях като черна лента.

— Божие дело. Воля божия.