Труман Капоти

Музика за хамелеони

От автора

Животът ми — поне артистичният — може да се изобрази с точността на диаграма за температурата при маларична треска: горните и долни точки образуват ясно изразени цикли.

Започнах да пиша, когато бях осемгодишен — това ми дойде просто изневиделица, не бях вдъхновен от ничий пример. Не бях виждал никой, който да пише, и малцина бяха онези, които бях виждал да четат. Въпреки това привличаха ме само четири неща: да чета книги, да ходя на кино, да танцувам степ и да рисувам. И така, един ден започнах да пиша, без да знам, че се заробвам до гроб на един благороден, но безмилостен господар. Когато бог ти даде дарба, той ти дава и камшик; този камшик е предназначен единствено за самобичуване.

Но аз, разбира се, не знаех това. Пишех приключенски истории, криминални загадки, комедийни скечове, истории, които са ми били разказвани от някогашни роби и ветерани от Гражданската война. Беше много забавно — отначало. Престана да бъде забавно, когато открих разликата между хубавото и лошото писане, а след това направих едно още по-плашещо откритие: разликата между доброто писане и истинското изкуство; неуловима, но безжалостна. И тогава бичът се стовари!

Както някои младежи, които се упражняват на пиано или цигулка по четири-пет часа на ден, така и аз се занимавах с моите писания и писалки. С никого не обсъждах написаното; запиташе ли ме някой с какво се занимавам през всичките тези часове, отговарях, че си пиша домашните. Истината е, че изобщо не пишех домашни. Моите литературни занимания поглъщаха изцяло времето ми — чиракувах в занаята, свещенодействах пред олтара на техническото умение, усвоявах дяволските тънкости на новите редове, препинателните знаци, пряката реч. Да не говорим за цялостния замисъл и внушителната дъга, състояща се от среда, начало и край. Трябваше да се научат толкова много неща и от толкова много източници: не само от книгите, но и от музиката, от живописта и от обикновеното ежедневно наблюдение.

Всъщност най-интересното от всичко написано от мен през онези дни са обикновените ежедневни наблюдения, които вписвах в дневника си. Описание на съсед. Дочути, предадени дословно разговори. Местни клюки. Нещо като дописки, своеобразен стил на „виждане“ и „чуване“, който по-късно щеше да окаже силно въздействие върху мен, макар че тогава още не съзнавах това — защото всичко онова, което преписвах на машина, внимателно оглаждах и исках да бъде „истинско“ писане, беше повече или по-малко художествена измислица.

На седемнадесет години бях завършен писател. Ако бях пианист, това щеше да е времето за първия ми концерт. При дадените обстоятелства реших, че съм готов да започна да публикувам. Изпратих разкази на известните тримесечни литературни списания, а също и на масовите издания, които в ония дни отпечатваха тъй наречената „изискана“ литература — „Стори“, „Нюйоркър“, „Хапърʼс базар“, „Мамʼзел“, „Харпърʼс“, „Атлантик мънтли“ — и моите неща започнаха да излизат по страниците им.

След това, през 1948-а, издадох роман: Други гласове, други стаи. Критиката го посрещна добре, стана бестселър. Поради ексцентричната авторова снимка на обложката това бе също началото на една скандална слава, която години вече върви по петите ми. Във всеки случай мнозина обясняват търговския успех на романа с тази снимка. Други сметнаха книгата за необяснима случайност и вдигнаха рамене: „Смайващо, как е възможно толкова млад човек да пише така добре?“. Смайващо ли? Че аз пишех всеки ден от четиринадесетгодишен! Все пак романът беше удовлетворителен завършек на първия цикъл от развитието ми.

Вторият цикъл завърши през 1958. С повестта Закуска в Тифани. В следващите десет години експериментирах с почти всички страни на писането, опитвах се да усвоя разнообразни похвати, да постигна техническа виртуозност, здрава и гъвкава като рибарска мрежа. Разбира се, не сполучих в много от областите, в които се наврях, но истина е, че от неуспеха се научава повече, отколкото от успеха. Уверен съм, че е така, и впоследствие се облагодетелствах много от наученото. Така или иначе, през тази изследователска десетилетка написах сборници с разкази (Нощно дърво, Коледен спомен), есета и портрети (Местен колорит, Бележки, онова, което е включено в Кучетата лаят), пиеси (Арфата на тревите, Къщата на цветята), филмови сценарии (Бий дявола, Невинните) и много събитийни репортажи, повечето от които за „Нюйоркър“.

Всъщност от гледна точка на творческата ми съдба най-интересните неща през тази втора моя фаза се появиха най-напред в „Нюйоркър“ като поредици от статии, а след това в сборник, озаглавен Музите са чути. Това е за първите културни връзки между СССР и САЩ: турне из Съветския съюз през 1955 година на трупа черни американци, които изпълняваха Порги и Бес. Замислих цялото това приключение като къс, весел „документален роман“ — първият.

Няколко години преди това Лилиан Рос беше публикувала Филм, където описваше филмирането на Червеният знак на храбростта; с прехвърлянията от един момент в друг, с хронологическите скокове напред и назад самата книга беше като филм и докато я четях, си зададох въпроса какво би станало, ако авторката се бе отказала от строгото съблюдаване на линейната последователност в хронологията, ако се бе отнесла със съдържанието като с художествена измислица — дали книгата би загубила, или спечелила? Реших да опитам: Порги и Бес и Съветският съюз (в средата на зимата) ми се сториха подходяща тема.

Музите са чути получи превъзходни оценки; дори критици, които обикновено са враждебни към мен, започнаха да сипят хвалебствия. Но книгата мина някак си покрай другото, пазарният й успех беше среден. Въпреки това за мен тя е важно събитие: докато я пишех, аз осъзнах, че може би съм намерил отговора на нещо, което винаги е било най-голямата ми творческа главоблъсканица.

От години увлечението ми към журналистиката като форма на изкуство сама по себе си ставаше все по-силно. Имах две основания. Първо, смятах, че нищо истински обновяващо не се е появило в прозата и въобще в писането от 1920-а година насам; второ, журналистиката като изкуство е почти девствен терен, по простата причина че малцина артисти в изящната словесност са писали някога повествователна журналистика, а когато са писали, то е било по-скоро пътеписна есеистика или автобиографии. Музите са чути настрои мисленето ми на съвсем друга вълна: исках да напиша журналистически роман, нещо мащабно, което да притежава правдоподобността на факта, непосредствеността на филма, дълбочината и свободата на прозата и изяществото на поезията. Едва през 1959 година някакъв тайнствен усет ме насочи към темата — едно бегло споменато от криминалната хроника убийство в някакво затънтено кътче на Канзас — и едва през 1966-а можах да публикувам резултата: Хладнокръвно.

В един разказ от Хенри Джеймс, Годините на средната възраст, героят му, писател, навлязъл в сенчестия склон на зрелостта, казва с тъга: „Живеем в мрак, правим, каквото можем, останалото е безумието на изкуството“. Или нещо в този смисъл. Във всеки случай едно на нула за мистър Джеймс: отваря ни очите за истината. А най-тъмните ъгълчета на мрака, най-безумните частици на безумието — това е непрекъснатият хазарт в тази работа. Писателите, поне тези, които поемат истински риск, които са готови да си сложат главата в торбата, имат нещо много общо с една друга порода самотници — онези, които се препитават от зара или картите. Мнозина ме взеха за луд, когато бродих шест години из равнините на Канзас; други отхвърлиха цялата ми идея за „документален роман“ и я обявиха недостойна за един „сериозен“ писател; Норман Мейлър я нарече „засечка на въображението“ — искайки да каже, предполагам, че романистът трябва да пише по-скоро за нещо въображаемо, отколкото за нещо действително.

Да, това наистина беше като покер с високи залози; в тия шест години на нервно напрежение не знаех става ли книгата, или не. Това бяха дълги лета и мразовити зими, но аз продължавах да раздавам картите, да играя доколкото мога добре с тези, които ми се падат. Тогава се оказа, че книгата е станала. Много критици възразиха, че „документалният роман“ бил словесна уловка, измама, че в това, което съм направил, нямало наистина нищо оригинално или ново. Но имаше и други, които не мислеха така, писатели, които схванаха стойността на експеримента ми и започнаха бързо сами да го използват — най-бърз от всички беше Норман Мейлър, който спечели много пари и много награди с документалните си романи (Армиите на нощта, Изстрел към луната, Песента на палача), макар че винаги старателно е избягвал да ги нарича „документални романи“. Ала какво от това; той е добър писател и чудесен човек и аз съм доволен, че съм могъл да му бъда поне малко от полза.

Зигзагообразната линия в диаграмата на моята писателска известност се вдигна и се успокои; реших засега да не я закачам и започнах моя четвърти и, надявам се, последен цикъл. Четири години, приблизително от 1968 до 1972, се занимавах главно с това да чета, да избирам, да преписвам и да подреждам по индекс мои и чужди писма, мои дневници и записки (които съдържат подробни описания на стотици случки и разговори) за годините от 1943 до 1965. Намеренията ми бяха да използвам голяма част от този материал за книга, която отдавна си бях наумил: вариант на документалния роман. Нарекох книгата Изпълнени молитви — думи на света Терезия, която казала: „Повече сълзи се проливат над изпълнените молби, отколкото над неизпълнените“. През 1972 започнах да работя върху тази книга, като написах най-напред последната глава (винаги е добре да знаеш накъде вървиш). После написах първата глава (Неразглезени чудовища). После петата, Тежка мозъчна обида (английската дума за обида и инсулт е една и съща. — Б.пр.). После седмата, Бискайският бряг (La Côte Basque). Продължих по същия начин, пишех отделните глави разбъркано. Това беше възможно единствено защото фабулата — или по-точно фабулите бяха истински и всички действащи лица действителни: не беше трудно, не обърквах събитията, защото нищо не бях измислил. И все пак Изпълнени молитви не беше книга, замислена като обикновен roman à clef, жанр, при който фактите са замаскирани като измислица. Аз целя обратното: не да слагам маски, а да демаскирам.

През 1975 и 1976 публикувах първите глави от книгата в списание „Ескуайър“. Това предизвика негодувание в някои среди, които сметнаха, че разгласявам неща, които са ми доверили, че съм нелоялен към приятели и (или) врагове. Не искам да споря по това; въпросът опира не до художествени стойности, а до социална политика. Ще кажа само, че писателят трябва да работи единствено с материала, който е насъбрал благодарение на собствените си усилия и наблюдения, и не можеш да му оспориш правото да го използва. Да го порицаеш — да, но да му забраниш — не.

Все пак прекратих работата над Изпълнени молитви през септември 1977: факт, нямащ нищо общо с приема, който намериха публикуваните вече раздели от книгата. Прекъснах, защото бях зле затънал — едновременно в творческа и в лична криза. Тъй като втората не беше или почти не беше свързана с първата, достатъчно е да отбележа творческата бъркотия.

Беше мъчителна, но сега съм доволен, че я преживях; в края на краищата тя промени цялостното ми разбиране за писането, преценката ми за изкуството и за съотношението между едното и другото, също схващането ми за разликата между онова, което е вярно, и това, което е действително вярно.

Преди всичко мисля, че повечето писатели, дори най-добрите, пишат повече, отколкото трябва — „надписват“. Аз предпочитам да „недописвам“. Просто и ясно като ручей сред поляна. Но усещах, че написаното започва да натежава, че са ми нужни цели три страници, за да постигна въздействието, което би трябвало да постигна с един-единствен параграф. Препрочетох отново и отново всичко, което бях написал в Изпълнени молитви, и започнах да се съмнявам — не относно материала или подхода ми, а за самата тъкан на писаното. Препрочетох Хладнокръвно и бях със същото впечатление: твърде много места, където не съм писал толкова добре, колкото мога, където не съм приложил тоталния си потенциал. Бавно, но с нарастваща тревога прочетох до последната дума всичко издадено и заключих, че никога и в нищо, което съм написал, не съм съумял да постигна взрив на цялата енергия и естетическо напрежение, съдържащи се в материала. Дори когато резултатът бе добър, виждах, че съм работил едва с половината, понякога само с една трета от силите и възможностите си. Защо?

Отговорът, който прозрях, след като премислях месеци наред, беше прост, но не особено удовлетворителен. Естествено това не смекчи депресията ми; дори я задълбочи. Защото откритието очевидно създаваше един неразрешим проблем, а не го ли разрешех, по-добре да спра да пиша. Проблемът бе: как може един писател успешно да съчетае в една-едничка форма — да кажем, в разказа — всичко, което знае за всички останали жанрове на писане? Защото тъкмо поради това в творбите ми липсваше желаното просветление; волтажът е налице, но ограничен от изискванията, присъщи на съответния жанр, в който съм работил, а аз не бях използвал всичко, което знам за писането — всичко онова, което съм научил от филмовия сценарий, репортажа, поезията, разказа, повестта и романа. Писателят трябва да има всички свои багри, всичките си умения върху една-единствена палитра, на която да ги размесва (и при сгоден случай да ги прилага едновременно). Но как?

Върнах се към Изпълнени молитви. Махнах една глава, две други написах отново. Подобрение, явно подобрение. Но истината беше, че трябва да се върна в забавачницата. И така — ето ме отново затънал в жестока хазартна игра! Но това ми действаше стимулиращо; чувствах се огрян от невидимо слънце. Все пак първите ми опити бяха тромави. Наистина се чувствах като дете с цветни моливи.

От техническо гледище най-голямата трудност, която срещнах при написването на Хладнокръвно, беше да не намесвам вътре самия себе си. Репортерът обикновено трябва да включи и себе си като действащо лице, като наблюдател очевидец, за да внуши доверие. Но аз чувствах, че за привидно безстрастния тон на книгата е нужно авторът да отсъства. И така, в целия си репортаж гледах да съм колкото може по-невидим.

Сега обаче заставам по средата на сцената и реконструирам строго и пестеливо банални разговори с обикновени хора: портиерът на сградата, в която живея, масажистът в спортния салон, един стар съученик, зъболекарят ми. След като написах стотици страници с такова простовато съдържание, накрая си изработих стил. Намерих форма, в която можех да вградя всичко, което знаех за писането.

По-късно, използвайки модифицирана версия за тази техника, написах една документална повест, Дялани ковчези, и редица разкази. Така се получи тази книга: Музика за хамелеони.

И как се отрази всичко това на другата ми текуща работа — ръкописа на Изпълнени молитви? Много съществено. Междувременно аз съм си пак тук, сам в мрака на моята лудост, сам с моята колода карти — и, разбира се, с камшика, даден ми от бога.

I

Музика за хамелеони

Музика за хамелеони

Тя е висока и тънка, към седемдесетте може би, среброкоса и soignée, нито черна, нито бяла, бледозлатиста като ром. Мартиниканска аристократка, живее във Фор до Франс, но има и апартамент в Париж. Седим на терасата на нейната къща, въздушна и елегантна, сякаш от дървена дантела: напомня ми за някои старинни къщи в Нови Орлеан. Пием леден ментов чай, леко ароматизиран с абсент.

Три зелени хамелеона се гонят по терасата; единият спира пред краката на Мадам, стрелва се раздвоеното му езиче, а тя казва:

— Хамелеони. Такива изключителни създания. Как си менят цвета. Червено. Жълто. Зеленикаво. Розово. Ябълково — восъчно. А знаете ли, че обичат музика? — И ме гледа с хубавите си черни очи. — Не ми ли вярвате?

Докато течеше следобедът, тя ми бе разказала за различни странни неща. Как нощем градината й се изпълвала с гигантски нощни пеперуди. Как шофьорът й — достолепен човек, който ме бе докарал в дома й с тъмнозелен мерцедес — бил отровил жена си, но избягал от Дяволския остров. Разправи ми за едно село, високо в планините на север, в което всички били албиноси: „Розовооки хорица, бели като тебешир. Случва се да зърнеш неколцина от тях и по улиците на Фор де Франс“.

— Да, разбира се, че ви вярвам.

Тя накланя сребърната си глава.

— Не, не ми вярвате. Но ще ви докажа.

С тези думи тя се отправя към прохладния си карибски салон, голяма сенчеста стая, в която бавно се въртят вентилаторите на тавана, и се настанява пред едно добре настроено пиано. Аз продължавам да седя на терасата, но я виждам оттам — изтънчена възрастна жена, произлязла от смесена кръв. Тя започва да свири една Моцартова соната.

Ето че хамелеоните се събират. Десетина, после още десетина, повечето зелени, някои алени, други с цвят на лавандула. Стрелкат се по терасата и ситнят към салона — чувствителни, омаяни от музиката слушатели. После музиката спира, омаята изчезва, защото моята домакиня внезапно се изправя и тропва с крак — хамелеоните се пръсват като искри от експлодирала звезда.

Сега тя ме гледа.

— Et maintenant? C’est vrai?

— Наистина. Но изглежда тъй странно.

Тя се усмихва.

— Alors. Целият остров плува в странност. И в тази къща има призраци. Много са, обитават самата къща, а не околния мрак. Някои се появяват посред пладне, дръзки са колкото си щеш. Нахални.

— Това е нещо обикновено в Хаити например. И там призраците ходят насам-натам посред бял ден. Веднъж видях една орда призраци, както си работеха в полето край Песионвил. Чистеха плантацията от бръмбарчета кафеяди.

Тя приема това като факт и продължава:

— Oui. Oui. Хаитяните впрягат техните покойници да им работят. Известни са с това. Ние нашите ги оставяме да си гледат техните скърби и техните радости. Големи грубияни са хаитяните. Нали са си креоли. И не може да се плува там, акулите са ужасни. А комарите им — какви са грамадни и нагли! Тук в Мартиника нямаме комари. Никакви.

— Забелязах. Не можах да си го обясня.

— Нито пък ние. Мартиника е единственият карибски остров, където тази напаст я няма и никой не може да обясни защо.

— Може би нощните пеперуди ги изяждат.

Тя се смее.

— Или призраците.

— Не. Мисля, че призраците предпочитат пеперуди.

— Да, пеперудите са може би по-подходяща храна за призраци. Ако бях гладен призрак, бих яла всичко друго, само не комари. Искате ли още лед в чашата? Абсент?

— Абсент. У нас не се намира. Дори в Нови Орлеан.

— Баба ми по бащина линия е от Нови Орлеан.

— И моята.

Наливайки абсент от искряща изумрудена гарафа, тя добавя:

— Тогава можем да излезем роднини. Моминското й име е Дюфон. Алует Дюфон.

— Алует? Наистина ли? Колко красиво! Знам, че има два корена Дюфоновци в Нови Орлеан, но нямам родствени връзки нито с единия, нито с другия.

— Жалко. Приятно щеше да е да ви наричам братовчед. Alors. Клодин Поло казва, че за първи път идвате в Мартиника.

— Клодин Поло?

— Клодин и Жак Поло. Завчера сте се запознали с тях на вечерята у губернатора.

Спомних си: той беше висок, красив мъж, председател на Апелативния съд в Мартиника и Нова Гвиана, което включва и Дяволския остров.

— Семейство Поло. Да. Имат осем деца. Той е голям привърженик на смъртното наказание.

— Изглежда, че доста пътувате, а не сте идвали тук досега. Защо?

— В Мартиника ли? Някак си нямах желание. Тук бе убит един добър мой приятел.

Прекрасните очи на Мадам сега гледат малко по-малко дружелюбно. Тя изрича бавно:

— Убийствата са рядкост тук. Ние не сме буйни хора. Сериозни — да, но не буйни.

— Сериозни. Да. Хората в ресторантите, по улиците, дори на плажовете имат строго изражение. Толкова заети изглеждат.

— Не трябва да се забравя, че тук робството е било премахнато едва през 1848.

Не виждам връзката, но не задавам въпроси, защото тя вече казва:

— Освен това в Мартиника е très cher. Един сапун, който в Париж ще купиш за пет франка, тук струва два пъти по толкова. Всички цени са двойно по-високи, защото всичко се внася. Ако тези размирници се наложат и Мартиника остане независима от Франция, това ще бъде краят. Мартиника не може да съществува без субсидии от Франция. Направо ще загинем. Alors, някои от нас имат угрижен вид. Но, общо взето, хубави ли ви се струват мартиниканците?

— Жените — да. Видях смайващо красиви жени. Гъвкави, изящни, с горда стойка; дребен кокал като на котки. Освен това притежават някаква чаровна предизвикателност.

— От сенегалската кръв е. Имаме много сенегалци. А мъжете — привлекателни ли ви се струват?

— Не.

— Съгласна съм. Мъжете не са привлекателни. В сравнение с жените ни — да се чудиш — безлични: vin ordinaire. Мартиника, нали разбирате, е матриархално общество. В такива случаи, както и в Индия например, мъжете са по-безлични. Виждам, че гледате черното ми огледало.

Така е. Разсеяно очите ми поглеждат все натам — то ги привлича въпреки волята ми, тъй както понякога ги привличат безсмислените плетеници по екрана на ненастроен телевизор. То притежава тази капризна сила. Затова моето описание ще бъде „преописание“ — в стила на онези френски писатели авангардисти, които, пренебрегвайки повествование, образи и белетристичен градеж, се впускат в дълги по цяла страница параграфи да трупат подробности за очертанието на един-единствен предмет, за механиката на едно изолирано движение: за една стена, една бяла стена, на фона на която жужи муха. И тъй: предметът в дневната на Мадам е едно черно огледало. Високо седем и широко шест инча. В черна кожена рамка с форма на книга. Рамката книга лежи разгъната на масата като луксозно издание, оставено там, за да го вземеш и прелистиш; но няма нищо за прочитане или виждане — освен загадката на твоя собствен образ, отразен в черната огледална повърхност, преди да се оттегли в бездънните му дълбочини, в неговите мрачни коридори.

— Принадлежало е — обяснява тя — на Гоген. Разбира се, знаете, че той е живял и рисувал тук, преди да се засели при полинезийците. Това е било неговото черно огледало. Много от художниците през миналия век са си служили с черни огледала. Ван Гог. Също Реноар.

— Не разбирам напълно. За какво са им служили?

— С тях са освежавали зрението си. Възстановявали са реакцията си към цветовете и отсенките. След часове, прекарани в работа, за да им отпочинат очите, те са гледали в тези черни огледала. Както гастрономът на пиршество между две изискани ястия отпива Sorbet de citron, за да възбуди сетивността на небцето.

Тя взима огледалното томче, положено на масата, и ми го подава.

— Често го използвам, след като очите ми са заслепени от много слънце. Успокоява.

Успокоява, но и тревожи. Колкото повече се взираш в чернотата, толкова тя престава да бъде черна, превръща се в странно сребристосиньо, праг на тайни видения; чувствам се пред пътешествие в огледалния свят като Алиса и се колебая дали да премина от другата страна на огледалото.

От разстояние чувам гласа й — приглушен, спокоен и култивиран:

— И тъй, ваш приятел е бил убит тук?

— Да.

— Американец ли?

— Да, беше много надарен човек. Музикант. Композитор.

— О, спомням си — този, който пишеше опери! Евреин. С мустаци.

— Името му бе Марк Блицщайн.

— Но това беше много отдавна. Най-малко петнадесет години има оттогава. Или повече. Разбрах, че сте отседнали в новия хотел. Ла Батай. Как го намирате?

— Много приятен. Цари малко бъркотия, защото се подготвят да отварят казино. Управителят на казиното се казва Шели Кийтс. Отначало помислих, че е шега, но наистина така му е името.

— Марсел Пруст работи в Ле Фулар, хубавото ресторантче за морски специалитети в Шоелхер, рибарското селце. Марсел е келнер. Разочаровахте ли се от нашите ресторанти?

— И да, и не. Най-добрите по карибските острови, но са много скъпи.

— Alors. Нали ви казах, всичко се внася. Дори зеленчуците. Местните хора са толкова инертни.

Появява се едно колибри и замира във въздуха.

— Но морските ни деликатеси са изключителни.

— И да, и не. Досега не бях виждал такива грамадни омари. Цели китове; праисторически чудовища. Поръчах си един, но беше безвкусен като тебешир и толкова жилав, че ми измъкна една пломба. Като калифорнийските плодове: прекрасни на вид, но без аромат.

Тя се усмихва, но личи, че не й е приятно.

— Моля да ме извините — разкайвам се аз за критичните си бележки и съзнавам, че не съм много учтив.

— Миналата седмица обядвах във вашия хотел. На терасата над басейна. Бях потресена.

— От какво?

— От тези, които се къпеха. Около басейна се събраха чужденки: не носеха нищо горе и почти нищо отдолу. Това позволено ли е във вашата страна? Разголени жени да се излагат на показ?

— Не е прието на едно такова публично място като хотелски басейн.

— Точно тъй. Мисля, че и тук не трябва да се допуска. Но, разбира се, не можем да си позволим да настройваме против себе си туристите. Дадохте ли си труда да видите някои от туристическите ни забележителности?

— Вчера ходихме в къщата, където е родена императрица Жозефина.

— Не съветвам никого да ходи там. Уредникът е стар бърборко! Неговият френски не е по-добър от английския му, нито от немския му. Голям досадник. Като че не ти стига умората да се добереш дотам.

Нашето колибри изчезва. В далечината чуваме импровизиран оркестър от петролни варели и барабани, пиянски хор, който пее „Ce soir, ce soir nous danserons sans chemise, sans pantalons“ (Тази нощ, тази нощ ще танцуваме без риза, без панталони), звуци, които ни напомнят, че сега е карнавалната седмица в Мартиника.

— Обикновено — съобщава ми тя — напускам острова, докато трае карнавалът. Непоносимо е. Такава олелия, такава воня!

Когато организирахме с моите трима спътници това пътуване до Мартиника, не знаех, че престоят ни ще съвпадне с карнавала; тъй като съм кореняк от Нови Орлеан, нагледал съм се на такива неща. Но мартиниканският карнавален вариант се оказа изненадващо витален, спонтанен и ярък като бомбена експлозия в пиротехническа работилница.

— Приятелите ми и аз добре се забавляваме. Снощи имаше чудесна процесия: петдесет души с черни чадъри и цилиндри, а телата си нарисували като скелети, с фосфоресцираща боя. Много ми харесват старите дами с бели и златокъдри перуки, целите във варак и пайети. И всичките тези мъже, навлекли белите булчински рокли на жените си! И тези безброй деца със свещи, трепкащи като светулки. По едно време за малко да изпаднем в беда. Наехме една кола от хотела и тъкмо когато пристигнахме във Фор де Франс и едва-едва лазехме сред тълпата, спука ни се гума и в същия миг ни заобиколиха червени дяволчета с вили…

— Oui, oui — смее се Мадам. — Момченца, маскирани като дяволчета. Този обичай е от векове.

— Добре, но те скочиха да танцуват върху колата. Направиха я на нищо. Покривът стана дансинг за самба. Но не посмяхме да я оставим — щяха съвсем да я изпотрошат. Тогава най-хладнокръвният от приятелите ми, Боб Макбрайд, реши да смени гумата на място. Но беше с нов ленен костюм, а не му се искаше да го съсипва.

— И се е съблякъл. Много разумно.

— Но и много смешно. Да гледаш как сериозният Макбрайд се съблича по гащета и се опитва да смени гумата, а около него беснее карнавалната тълпа на Марди гра и червени демони замахват да го мушнат с вилите си. За щастие картонени.

— Все пак мистър Макбрайд е успял.

— Ако не беше, едва ли щях да бъда тука и да злоупотребявам с гостоприемството ви.

— Нищо страшно нямаше да стане. Ние не сме буйни хора.

— Моля ви. Не искам да кажа, че сме били в опасност. Това беше просто… Как да ви кажа — част от забавлението.

— Абсент? Un peu?

— Една капка. Благодаря.

Колибрито се завръща.

— Вашият приятел, композиторът?

— Марк Блицщайн.

— Спомних си. Веднъж дойде на вечеря; Доведе го мадам Дерен. И лорд Сноудън беше тук същата вечер. С чичо си, онзи англичанин, дето купи всичките тези къщи на Мустик…

— Оливър Месл.

— Oui, oui. Тогава мъжът ми беше още жив. Имаше чудесен слух, много музикален беше. Помоли приятеля ви да ни посвири. Той изпълни няколко немски песни на пианото.

Сега тя е станала, крачи насам-натам и аз си давам сметка колко изящна е фигурата й, колко е безплътен нейният силует в парижката рокля от нежна зелена дантела.

— Това си го спомням, а не мога да се сетя как загина. Кой го уби?

През цялото време черното огледало е било на скута ми; очите ми още веднъж опипват дълбините му. Странно е накъде ни отнасят нашите страсти; размахали бичове, те ни тласкат към неканени съновидения, нежелани съдби.

— Двама моряка.

— Откъде? От Мартиника?

— Не, португалци — слезли на брега, когато корабът им акостирал. Запознал се с тях в един бар. Тук той работеше върху една опера и си беше наел къща. Завел ги у дома си…

— Сега си спомням. Обрали го и го пребили. Ужасно. Потресаващо.

— Печална случайност.

Черното огледало ми се присмива: „Защо каза това? Не беше случайност“.

— Но нашата полиция залови тези моряци. Осъдиха ги и ги изпратиха в затвора в Гвиана. Интересно дали са още там. Може да питам Поло. Той ще знае. В края на краищата нали е председател на Апелативния съд.

— Няма значение, наистина.

— Няма значение ли? Тези изверги трябваше да бъдат гилотинирани.

— Не. Но не бих имал нищо против да ги видя как чистят кафеените плантации по хаитянските поля от бръмбари кафеяди.

Откъсвам очи от сатанинския блясък на огледалото и забелязвам, че домакинята ми за миг се е оттеглила от терасата в сенчестия салон. На пианото отеква акорд, после втори. Мадам свири вариации върху един и същ мотив. Скоро ценителите на музиката се събират: хамелеони алени, зелени и лавандулови; наредили се по теракотената настилка на терасата, тези слушатели са като ноти от музикална партитура. Една Моцартова мозайка.

Лампа на прозорец

Веднъж бях канен на сватба; младоженката ми предложи да тръгна от Ню Йорк с колата на двама от гостите й, някои си мистър и мисис Робъртс, които не познавах. Беше студен априлски ден и докато пътувахме към Кънектикът, Робъртсови, по на четиридесет и няколко години, се държаха, общо взето, приятно — наистина не бяха хора, с които би ти се поискало да прекараш един дълъг уикенд, но не бяха и лоши.

Само че на сватбата се пи много и като че ли на моите двама шофьори се падна една трета от всичко изпито. Напуснаха последни празненството — някъде към единадесет — и никак не ми се щеше да пътувам с тях; знаех, че са пияни, но не знаех колко. Пропътувахме около двадесет мили, колата криволичеше застрашително, а мистър и мисис Робъртс си разменяха невероятно обидни думи (репликите им наподобяваха сцена от Кой се страхува от Вирджиния Улф?), и тогава мистър Робъртс, както можеше да се очаква, се обърка на един разклон и ние се задънихме в някакъв тъмен коларски път. Настоявах, накрая започнах да ги моля да спрат, за да сляза, но те се караха с такова настървение, че не ми обръщаха внимание. Колата си спря сама (временно), като забърса странично едно дърво. Използвах случая, изскочих от задната врата и избягах в гората. След миг проклетото возило потегли и ме остави в мразовитата тъмнина. Уверен съм, че моите домакини не са страдали от отсъствието ми; бог ми е свидетел, че и аз не страдах по тях.

Но не е приятно да се луташ навън в такава ветровита и студена нощ. Тръгнах напред с надеждата, че ще стигна до шосе. Вървях половин час, без да зърна някакво жилище. Изведнъж, току встрани от пътя, видях сглобяема виличка с веранда и лампа на прозореца. Прокраднах се на пръсти по верандата и погледнах през прозореца. Възрастна жена с пухкава бяла коса и кръгло, приятно лице седеше край огъня и четеше книга. В скута й се беше свила котка, а няколко дремеха в краката й.

Почуках на вратата и когато ми отвори, казах с тракащи зъби:

— Извинявайте, че ви безпокоя, но претърпях нещо като злополука. Може ли да се обадя по вашия телефон за такси?

— Ах, каква беда — възкликна тя усмихнато — съжалявам, но нямам телефон. Какво да се прави — бедност! Но моля, влезте!

Когато прекрачвах прага, за да пристъпя в уютната стая, тя добави:

— Хубава работа, момко, та вие сте измръзнали! Да ви направя ли кафе? Или чай? Останало ми е малко уиски от мъжа ми — той се помина преди шест години.

Казах, че малко уиски ще свърши добра работа.

Тя отиде да го донесе, а аз започнах да грея ръце на огъня и да оглеждам стаята. Тя радваше окото. В нея се ширеха шест-седем шарени котки, очевидно улични. Погледнах заглавието на книгата, която мисис Кели — това бе името й, както разбрах по-късно — четеше Ема от Джейн Остин, една от любимите ми писателки.

Мисис Кели се завърна с чаша лед и прашна бутилка — четвърт галон — уиски бърбън и ме подкани:

— Седнете, седнете. Рядко имам компания. Освен котките, разбира се. Ще преспите, нали? Имам една хубава стаичка за гости, която толкова отдавна чака гост! Сутринта ще излезете на шосето и на автостоп ще стигнете до града; там ще намерите гараж да ви поправят колата. Пътят е около пет мили.

Учудих се как може да живее тъй откъснато, без транспорт и без телефон; каза ми, че нейният добър приятел, раздавачът, й пазарувал всичко.

— Албърт. Толкова е мил и предан. Но догодина се пенсионира. Не знам какво ще правя тогава. Все нещо ще се нареди. Може и новият пощенец да излезе услужлив. Разкажете ми, каква е тази злополука, която ви се е случила по пътя?

Когато й обясних всичко, както си беше, тя възкликна възмутена:

— Много правилно сте постъпили. Аз да съм, няма да стъпя в колата на човек, който е пил ако ще и само една вишновка. Така загубих мъжа си. Четиридесет години бяхме женени, четиридесет щастливи години, и го загубих, защото един пиян шофьор го прегази. Добре, че са котките ми… — И тя погали котката с жълтеникави ивици, която мъркаше в скута й.

Разговаряхме край огъня, докато очите ми натежаха. За Джейн Остин („Ах, Джейн! Толкова често я препрочитам, че научих книгите й наизуст — това ми е трагедията“) и други наши любимци: Торо, Уила Кетър, Дикенс, Луис Каръл, Агата Кристи, Реймънд Чандлър, Хоторн, Чехов, Мопасан — оказа се жена с буден ум и широки интереси; интелигентността светеше в лешниковите й очи като малката лампа на масата до нея. Говорихме за суровите зими в Кънектикът, за политици, за далечни места („Никога не съм била в чужбина, но да можех да избирам, бих отишла в Африка. Дори съм я сънувала — зелените хълмове, жегата, красивите жирафи и слоновете, които бродят“), за религия („Възпитана съм като католичка, разбира се, но сега, казвам ви го дори с малко съжаление, умът ми е освободен от подобни условности. Може би от многото четене“), градинарство („Всички зеленчуци, които са ми нужни, сама си ги отглеждам и консервирам; няма как иначе“).

— Прощавайте, че така се разбъбрих — каза тя накрая. — Нямате представа колко ми е приятно. Но отдавна трябваше да сте в леглото. А сега вече — и аз.

Поведе ме нагоре по стълбите и след като се бях нагласил удобно в двойното легло под два топли юргана, съшити от разноцветни квадрати, тя се върна да ми пожелае лека нощ и приятни сънища. Лежах буден и си мислех.

Какво преживяване — да си стара жена, да живееш сама в този пущинак, един странник да почука на вратата ти посред нощ и ти не само да му отвориш, но гостоприемно да го поканиш да влезе и да му дадеш подслон. Ако можехме да си разменим ролите, аз едва ли бих проявил същата смелост, да не говорим пък за щедростта.

На другата сутрин тя ми поднесе закуска в кухнята. Кафе и топли овесени ядки със захар и консервирана сметана; бях гладен, беше ми много вкусно. Кухнята не бе тъй спретната, както останалата част от къщата; печката, потракващият хладилник — всичко изглеждаше готово да се разпадне. Всичко, с изключение на един голям, модерен в сравнение с останалите потреби предмет — хладилна камера за дълбоко замразяване в единия ъгъл на помещението.

— Обичам птичките — продължаваше да ме занимава тя. — Мъчно ми е, че не им хвърлям трохи през зимата, но не смея да ги събирам около къщата. Заради котките. Обичате ли котки?

— Да, имах една сиамска котка, казваше се Тома. Живя дванадесет години и навсякъде пътувахме заедно. Обиколихме света. Когато умря, не ми даде сърце да си взема друга.

— Тогава може би ще ме разберете — каза тя, поведе ме към камерата за дълбоко замразяване и я отвори. Вътре имаше само котки: десетки замразени, идеално съхранени котки, подредени една върху друга. Обзе ме странно чувство.

— Всичките ми стари приятели. Във вечен покой. Непоносимо ми е да се разделя с тях. Завинаги.

Тя се засмя и додаде:

— Сигурно ме мислите за малко налудничава.

Малко налудничава. Да, малко налудничава, мислех си аз, крачейки под сивите облаци в посоката, която тя ми беше показала, за да изляза на шосето. Но сияйна: лампа на прозорец.

Мохави

В пет през този зимен следобед тя трябваше да отиде при доктор Бентсън, неин бивш психоаналитик и настоящ любовник. Когато отношенията им се прехвърлиха от психоаналитична на емоционална плоскост, той настоя, по етични съображения, тя да не му е вече пациентка. Не че бе от значение. Не бе имала особена полза от него като психоаналитик, а като любовник — е, добре, веднъж го бе гледала как тича да хване автобуса — сто и десет килограмов, възнисък, възкъдрав, към петдесетте, натежал в бедрата, късоглед манхатънски интелектуалец, и се бе изсмяла: нима е възможно да се обича човек, така обиден от съдбата като Езра Бентсън и толкова отблъскващ? Отговорът бе — не; тя дори го ненавиждаше. Но с него прогонваше примирението и отчаянието. От съпруга си се боеше; не се страхуваше от доктор Бентсън. Ала този, когото обичаше, бе все още мъжът й.

Беше богата; във всеки случай получаваше значителна издръжка от богатия си съпруг и можеше да си позволи студиото — убежище, където се срещаше с любовника си един, понякога два пъти седмично, не повече. Можеше да си позволи и подаръците, които той явно очакваше при тези случаи. Не че ги оценяваше: скъпи копчета за ръкавели „Вердура“, изящни табакери „Пол Флато“, часовника „Картие“ (може ли без него?) и (по-същественото) от време на време известна сума пари, поискани „в заем“.

А той на нея никога нищо не бе подарил. Е, само едно: испанско седефено гребенче, за което твърдеше, че било скъп семеен спомен от майка му. Не й служеше за нищо, защото тя не прибираше с гребенчета косите си пухкави, с тютюнев цвят, като херувимски ореол на измамно наивното младеещо лице. Благодарение на строгата диета, упражненията в частните салони на Джозеф Пилатос и грижите на дерматолога доктор Орентрайх не изглеждаше и на двадесет и пет, а беше тридесет и шест годишна.

Испанското гребенче. Косите й. Това й напомни за Хайме Санчес и онова, което се бе случило вчера. Хайме Санчес беше нейният фризьор и макар че се познаваха едва от година, те бяха, по свой особен начин, добри приятели. Тя му доверяваше някои тайни; той много повече. Доскоро смяташе Хайме за щастлив, почти разглезен от съдбата младеж. Той съжителстваше с хубавия си любовник, млад зъболекар на име Карлос. Хайме и Карлос бяха съученици от Сан Хуан; напуснали Порто Рико заедно, установили се първо в Нови Орлеан, след това в Ню Йорк и Хайме, талантлив професионалист в козметичния салон, бе издържал Карлос да завърши стоматологичния институт. Сега Карлос си имаше кабинет и клиентела сред преуспяващите пуерториканци и черните.

Но при последните си посещения тя бе забелязала, че ведрите очи на Хайме Санчес са помръкнали, пожълтели, сякаш още не е изтрезнял, а сръчните му уверени ръце, обикновено тъй спокойни и умели, потреперват.

Вчера, докато я бе подстригвал с ножицата, той бе спрял, за да си поеме дъх — не като човек, който се задушава, а който се сдържа, за да не изкрещи.

— Какво ти е? Прилоша ли ти? — бе го запитала тя.

— Не.

Тогава той отиде до умивалника и се наплиска със студена вода. Като се изтриваше, каза:

— Ще убия Карлос.

Замълча — изглежда очакваше да го попита защо, но тъй като тя само го изгледа, той продължи:

— Безсмислено е да говорим повече. Не ме разбира. Всички думи са напразни. Единственият начин да го освестя, е да го убия. Тогава ще разбере.

— Май че и аз не те разбирам, Хайме.

— Казвал ли съм ви за Анхелита? Братовчедка ми Анхелита? Дойде тук преди шест месеца. Открай време е влюбена в Карлос. Още когато беше… о, дванадесетгодишна. А сега и Карлос се влюби в нея. Иска да се оженят и да имат пълна къща с деца!

На нея й стана тъй неудобно, че можа само да запита:

— Добро момиче ли е?

— Толкова добро, че край няма.

Той отново бе взел ножиците и продължи да я подстригва.

— Не, не това исках да кажа. Чудесно момиче е, миньонче, като красивичко папагалче и е толкова мила, че става жестока в добротата си. Макар да не осъзнава колко е жестока. Например…

Тя погледна лицето на Хайме — то се движеше, отразено в огледалото над умивалника; това не беше веселото лице, което често я бе забавлявало — сега носеше ясния отпечатък на болка и безпомощност.

— … Анхелита и Карлос искат, след като се оженят, да живеем заедно тримата, в един апартамент. Това тя го измисли, а Карлос веднага — да, да! Няма да се разделяме и отсега нататък ще живеем като братя. Заради това искам да го убия. Значи, никога не ме е обичал, след като не разбира, че такова нещо ще е ад за мен. Казва: „Да, обичам те, Хайме; но с Анхелита е различно“. Каква разлика може да има? Или обичаш, или не. Или разрушаваш нещо, или не. Но Карлос никога няма да разбере това. Нищо не го достига, нищо — само куршум или бръснач.

Стана й смешно, но се сдържа, защото разбираше, че той говори искрено, а също, защото толкова добре знаеше — има хора, които не можеш да заставиш да видят истината, да я проумеят по друг начин, освен като ги унищожиш.

Все пак не се овладя и се изсмя, но по такъв начин, че Хайме да не го изтълкува като истински смях. По-скоро като съчувствено вдигане на рамене.

— Никога не би могъл да убиеш човек, Хайме.

Той започна да я сресва; подръпванията на гребена бяха груби, но тя разбираше, че гневът му е насочен срещу него самия, не към нея.

— Гадна история!

След известна пауза:

— Не мога. И това е причината за повечето самоубийства. Някой те измъчва. Искаш да го убиеш, а не можеш. Страдаш от това, че го обичаш, а не можеш да го убиеш, защото го обичаш. И вместо него убиваш себе си.

На тръгване й мина през ум да го целуне по бузата, но вместо това само му стисна ръка.

— Знам колко изтъркано е това, което ще ти кажа, Хайме. И че в момента от него никак няма да ти стане по-леко. Но помни — винаги има и друг човек. Просто не трябва да гледаш повече към предишния, това е всичко.

Апартаментът за тайните им срещи беше на 65-а улица в Ийст Сайд; днес тя тръгна нататък пеша от малката си градска къща на Бийкман Плейс. Беше ветровито, по тротоарите имаше нестопен сняг, а във въздуха се носеше обещание за предстоящ, но тя не чувстваше студ сгушена в палтото, което съпругът й бе подарил за Коледа — черен велур, подплатен със самур.

Един неин братовчед бе наел апартамента за нейна сметка, за да не дава тя името си. Той беше женен за ужасна жена и живееше в Гринич; от време на време довеждаше там секретарката си, дебела японка, която се заливаше с такива количества „Мицуко“, че да си запушиш носа. Този следобед апартаментът вонеше на парфюма на тази дама, от което тя заключи, че братовчед й наскоро се е подвизавал тук. Това означаваше, че ще трябва да сменя чаршафите.

Направи го, после се приготви. На едно шкафче до леглото постави кутийка с лъскава лазурносиня опаковка; в нея имаше златна клечка за зъби, която бе купила от „Тифани“, подарък за доктор Бентсън, защото един от неприятните му навици беше непрекъснато да си човърка зъбите, на всичко отгоре с безкрайни количества картонени кибритени клечки. Бе решила, че със златната зъбочистачка тази процедура може би ще стане малко по-малко неприятна. Зареди автомата на грамофона с плочи на Ли Уайли и Фред Астер, наля си чаша студено бяло вино, съблече се напълно, направи си промивка и се изтегна на леглото, като пригласяше на божествения Фред и слухтеше за прищракването от ключа на любовника си на вратата.

Ако се съди по външните прояви, оргазмите бяха мъчителни събития в живота на Езра Бентсън: той кривеше лице, скърцаше с изкуствените си челюсти и скимтеше като изплашено псе. Разбира се, чуеше ли скимтенето, на нея й олекваше; то означаваше, че скоро ще се освободи от тежестта на запотеното туловище, защото той не беше такъв, че да губи време да й нашепва нежни думи: веднага се изтърколваше настрани. И днес, след като направи това, той алчно посегна към синята кутийка, знаейки, че е подарък за него. Отвори я и изсумтя.

— Златна клечка за зъби — обясни тя.

Той се изкиска — рядко издаваше такива звуци, защото чувството му за хумор беше слабовато.

— Хитро — каза и започна да си чисти зъбите. — Знаеш ли какво стана снощи? Наплясках Телма. Ама здравата. И я ударих с юмрук в корема.

Телма беше жена му; детски психиатър, при това с добро име.

— Лошото на Телма й е, че човек не може да разговаря с нея. Не разбира. Понякога този е единственият начин, по който мога да я накарам да проумее нещо. Като й разбия устата.

Сети за Хайме Санчес.

— Познаваш ли мисис Роджър Райнландър? — запита доктор Бентсън.

— Мери Райнландър? Баща й беше най-добрият приятел на баща ми. Бяха съпритежатели на състезателни коне. Един неин кон спечели дербито в Кентъки. Не сполучи, горката Мери. Омъжи се за един мръсник.

— И тя така ми каза.

— О! Мисис Райнландър ти е станала пациентка?

— Току-що. Интересно! Дойде при мен, общо взето, по същата причина, поради която и ти започна да идваш; положението й е почти идентично.

Същата причина? Истината е, че цял низ от проблеми бяха допринесли за отдаването й на кушетката на доктор Бентсън, а главната беше, че след раждането на второто им дете тя бе станала неспособна за интимна близост с мъжа си. Оженила се бе двадесет и четири годишна; мъжът й бе с петнадесет години по-възрастен. Макар че много се караха и много се ревнуваха, първите пет години от брака им оставаха в спомените й като безоблачно ведра далнина. Трудностите започнаха, когато той поиска да имат дете; ако не беше толкова влюбена в него, никога не би се съгласила — боеше се от деца още от времето, когато тя самата бе дете, дори и сега не можеше да се отпусне в присъствието на деца. Но тя му бе дала син и преживяната бременност я травматизира: когато не бяха истински, страданията й бяха въображаеми и след раждането потъна в депресия, която продължи повече от година. Четиринадесет часа от денонощието спеше с помощта на секонал, а през останалите десет бодърстваше с амфетамин. Второто дете, пак момче — беше пиянска небрежност — подозираше, че мъжът й я е надхитрил. Щом разбра, че отново е бременна, веднага настоя да абортира; той й заяви, че не износи ли детето, ще се разведе с нея. Е, добре, доживя да съжалява за упоритостта си. Детето се роди седмаче, едва оживя, тя също, поради тежък вътрешен кръвоизлив; месеци наред двамата бяха на косъм от смъртта в отделението за тежки случаи. След това вече не легна при мъжа си; искаше, но не можеше — самата мисъл за голото му тяло, за това как той прониква в нея, я изпълваше с непоносим страх.

Доктор Бентсън носеше плътни черни чорапи с жартиери, които никога не сваляше „правейки любов“; сега, докато напъхваше жартиерените си крака в сините панталони с лъснало дъно, той каза:

— Чакай да видим. Утре е вторник. В сряда е нашата годишнина…

— Нашата годишнина?

— С Телма! Двадесет години. Искам да я заведа на… Кой е най-добрият ресторант в града сега?

— Има ли значение? Той е много малък, много изискан и собственикът никога няма да ти даде маса.

Липсата му на хумор отново се изяви:

— От къде на къде? Какво искаш да кажеш с това, че нямало да ми даде маса?

— Същото, което казах. Само като те погледне, и ще разбере, че са ти космати петите. Има едни такива хора, дето не искат да сервират на посетители с космати пети. Той е от тях.

Доктор Бентсън бе свикнал с навика й да говори непонятни неща и се бе научил да си дава вид, че ги разбира; той беше така чужд на нейната среда, както и тя на неговата, но вродената му неувереност не му позволяваше да си го признае.

— Добре тогава — каза той — в петък добре ли е? Около пет?

Тя отвърна:

— Благодаря, не…

Той спря да си връзва връзката, тя още лежеше гола, непокрита, Фред пееше „Сам“.

— Не, благодаря, драги доктор Б. Мисля, че повече не ще се срещаме тук.

Видя го, че се стресна. Ще му липсва, разбира се — красива, ненатрапваща се и никога не възразява, когато й иска пари. Той коленичи до леглото и заопипва гърдите й. Над горната му устна забеляза мустаци от студена пот.

— Какво ти става? Пияна ли си, или си упоена?

— Не пия друго, освен бяло вино, при това малко — засмя се тя. — Не, приятелю мой. Просто защото имаш космати пети.

Като повечето психиатри, доктор Бентсън схващаше нещата съвсем буквално; за миг тя си помисли, че ей сега ще събуе чорапите, за да си види ходилата. Намусено, като дете, той каза:

— Не са ми космати петите.

— Космати са ти и още как. Като на кон. Всички нерасови коне имат космати копита. Само чистокръвните — не. Чистокръвният кон е с гладки, лъскави пети. Много здраве на Телма!

— Дяволица! Петък?

Плочата с Астер свърши. Тя допи виното си.

— Ще видим. Ще ти позвъня — каза тя.

Но никога не му позвъни, не го срещна повече — видя го само веднъж, година по-късно, когато седеше наблизо до него на един банкет в Ла Гренуй; той обядваше с Мери Райнландър и на нея й стана забавно, като забеляза, че мисис Райнландър бе тази, която подписва чек за сметката.

Обещаният сняг бе вече пристигнал, когато се прибираше, пак пеша, в дома си на Бийкман Плейс. Входната врата беше боядисана в бледожълто и имаше месингово чукче като лъвска лапа. Ана, една от четирите прислужнички ирландки, отвори вратата и съобщи, че децата, изморени от следобеда, прекаран на кънки на пързалката в Рокфелер — център, вече са вечеряли и са си легнали.

Слава богу, спестяваше си онзи половин час на игри, разказване на приказки и целувки за лека нощ, с който обикновено завършваше деня на децата й; може да не е нежна майка, но не си пренебрегва задълженията — точно каквато беше навремето и нейната майка. Часът беше седем и мъжът й бе телефонирал, че ще се прибере в седем и половина; в осем трябваше да вечерят със семейство Силвестър Хейлс, приятели от Сан Франциско. Изкъпа се, напарфюмира се, за да прогони спомена за доктор Бентсън, гримира се, както винаги едва забележимо, и се преоблече в сив копринен кафтан и сиви копринени пантофки с перлени катарами.

Беше застанала до камината в библиотеката на втория етаж, когато чу стъпките на мъжа си по стълбите. Позата й бе грациозна, подканяща като самата стая — необикновено осмоъгълно помещение с канелено лакирани стени, лимоново лакиран под, бронзови полици (хрумване, заимствано от Били Болдуин), два големи букета кафяви орхидеи в жълти китайски вази, един кон на Марино Марини в ъгъла, един Гоген от Южните морета над полицата на камината, в която пращеше весел огън. През френските прозорци се виждаха притъмнялата градина, навяващият сняг и влекачите, които плаваха по Ийст ривър, светнали като фенери. Пред камината имаше предразполагащ диван, облечен в онези кожи на арабски кози, които са обработени като кадифе и се наричат мока, а до него, на масичка, лакирана в лимоново като пода, беше поставена сребърна кофа за лед и вътре в нея гарафа, пълна с руска водка перцовка.

Съпругът й се поколеба на вратата и кимна одобрително: беше от мъжете, които умеят да оценят как изглежда жената, с един поглед долавят цялата атмосфера. Човек, за когото има смисъл да се обличаш; една от допълнителните причини да го обича. По-важна причина беше това, че приличаше на баща й — човекът, който е бил и винаги ще бъде мъжът на нейния живот; баща й се бе застрелял, макар никой да не знаеше защо, тъй като бе джентълмен с почти ненормална дискретност. Преди да се случи това, тя бе скъсала три годежа, но два месеца след смъртта на баща си срещна Джордж и се омъжи за него, защото и по външност, и по държание той се доближаваше до нейната голяма, загубена любов.

Прекоси стаята, за да пресрещне съпруга си. Целуна го по бузата и плътта, до която се докоснаха устните й, беше студена като снежинките зад прозореца. Той беше чернокос и зеленоок ирландец, едър мъж, макар че напоследък килограмите му се бяха поувеличили и бе станал малко бузест. Излъчваше повърхностна жизненост, която действаше магнетично и на мъже, и на жени. Но при по-внимателно вглеждане се долавяше потайна умора, липса на истинска ведрост. Жена му много остро усещаше това — и защо не? Нали тя бе главната причина?

— Времето не е за излизане и ти изглеждаш уморен — каза тя. — Хайде да си останем вкъщи и да вечеряме пред камината.

— Наистина ли, мила, нямаш ли нищо против? Няма да е красиво спрямо Хейлсови. Макар че тя е една п…!

— Джордж! Недей да говориш такива думи. Знаеш, че не обичам.

— Съжалявам — каза той; и наистина съжаляваше. Винаги внимаваше да не я засегне, както и тя него: това беше последица от онова успокояване в отношенията им, което едновременно ги отдалечаваше и ги свързваше един с друг.

— Ще се обадя и ще им кажа, че си се прибрал с настинка.

— Няма да е лъжа. Мисля, че наистина съм настинал.

Докато тя телефонираше на семейство Хейлс и поръчваше на Ана да им поднесе супа и суфле след един час, той гаврътна една огнена глътка от червеникавата водка. Усети перцовката като жарава в стомаха. Наля си още една голяма чаша, преди да се е върнала жена му, и се изтегна на дивана. Тя коленичи на пода, свали му обувките и започна да масажира ходилата му: той поне — бог вижда! — нямаше космати пети.

— Ммм, че приятно — въздъхна той.

— Обичам те, Джордж.

— И аз те обичам.

Мина й през ума да пусне грамофона, но се отказа — в стаята не трябваше да има друг звук, освен пърпоренето на огъня.

— Джордж?

— Да, мила.

— За какво мислиш?

— За една жена на име Перла Дива.

— Наистина ли познаваш жена с име Перла Дива?

— Това й е артистичният псевдоним. Танцувала е бурлески.

Тя се засмя.

— Какво е това, да не е някое от колежанските ти приключения?

— Изобщо не съм я виждал. Чух за нея само веднъж. През лятото, след като завърших Йейл.

Той примижа и пресуши перцовката.

— Същото лято, когато стигнах на автостоп до Ню Мексико и Калифорния. Спомняш ли си? Тогава ми счупиха носа — нали съм ти разказвал. Стана бой в един бар в Нийдлз, Калифорния.

Счупеният му нос й харесваше, без него чертите на лицето му бяха твърде меки; веднъж й беше казал, че би могъл да го поправи с пластична хирургия — ще го счупят отново и ще го коригират, но тя го разубеди.

— Беше началото на септември, а в Южна Калифорния това е най-топлото време през годината; почти всеки ден е над сто1. Би трябвало да си позволя разкоша и да тръгна с автобус, поне докато прекося пустинята. А се забих като глупак в Мохави, с петдесетфунтова раница на гръб, докато ми излезе всичката пот и престанах да се потя. Кълна се, че беше сто и петдесет на сянка. Но сянка нямаше. Нищо друго, освен пясък и бодливи мескити в това врящо синьо небе. Веднъж мина един голям камион, но не спря. Не поиска — само дето прегази една гърмяща, искам да кажа звънтяща змия, която препълзяваше през шосето.

Успокоявах се, че все нещо ще се нареди. Я до някой гараж ще се добера, я друго. От време на време мине кола, мине и замине, все едно че съм невидим. Започна да ми става мъчно за мене си, да разбирам какво значи да си безпомощен, да разбирам колко умно постъпват будистите, като изпращат младите послушници да просят. Това пречиства. Стопява и последния слой от тлъстините на незрелостта.

И тъкмо тогава съзрях мистър Шмид. Взех го за мираж. Беловлас старец — четвърт миля нагоре по шосето. Стои прав край пътя и трепти от маранята. Когато се приближих, видях, че е с бастун и черни очила, каквито носят слепците; облечен, сякаш тръгнал на църква — бял костюм, бяла риза, черна връзка и черни обувки.

Още бях на известно разстояние от него, когато той, без да си обръща главата към мене, подвикна:

„Казвам се Джордж Шмид.“

„Да. Добър ден, сър.“

„Ден, ама кое време е?“ — пита той.

„Следобед е. Три минава.“

„Значи съм стоял тук най-малко два часа. Бихте ли ми казали къде съм?“

„В пустинята Мохави. На осемнадесет мили западно от Нийдлз.“

„Представяте ли си — каза той. — Да изостави седемдесетгодишен сляп човек сам в пустинята! С десет долара в джоба, а другото — пиши го, че го няма. Жените са като мухите — кацат на захар или на лайно. Не казвам, че аз съм захар, но тоя, на когото кацна сега, е лайно — спор няма. Казвам се Джордж Шмид.“

„Да, сър, казахте ми — отвърнах аз. — А пък аз съм Джордж Уайтло.“

Поиска да знае накъде съм тръгнал и защо, и когато му обясних, че съм на автостоп и пътувам за Ню Йорк, той ме попита може ли да го хвана за ръка и да го поводя малко, поне докато някой ни вземе. Забравих да ти кажа, че имаше немски акцент и бе много едър, почти дебел; приличаше на човек, който цял живот е лежал в хамак. Но когато го улових за ръката, усетих твърдостта й, огромната й сила. Няма да е приятно да почувстваш такава ръка да те сграбчи за гушата.

„Да, здрав съм в ръцете — каза той. — Петдесет години работя като масажист, последните дванадесет в Палм Спрингс. Имате ли вода?“

Подадох му манерката си, тя още беше пълна до половината. Той продължи:

„Изостави ме тук, без капка водица. Не го очаквах. Макар че, да си призная, не би трябвало, след като Перла си я знам каква е. Жена ми. Известна като Перла Дива. Правела е стриптийз на световното изложение в Чикаго през тридесет и втора и щяла да е звезда, да не била оная Сали Ранд. Перла измислила номер на танца с ветрилото, я оная Ранд й го откраднала. Така разправя Перла. Сигурно и това е една от лъжите й. Отваряй си очите на четири за тоя дрънкулник, някъде наоколо е, чувам го как звънти, наистина се е разпяло. От две неща ме е страх. От змии и от жени. Много си приличат. Приличат си и по това, че докато умрат, все си въртят опашките.“

Минаха две коли, сигнализирах им с вирнат палец, а старецът искаше да ги спре с бастуна си, тъй както човекът, който засича времето на автомобилните писти, размахва карирания флаг. Но, изглежда, видът ни не е внушавал доверие — един мръсен хлапак с джинси и един дебел слепец, облечен празнично. Сигурно още щяхме да сме там, да не бе онзи шофьор мексиканец. Беше отбил встрани да смени гума. Служеше си само с пет думи от онзи език на тексаските мексиканци, който наричат текс-мекс, и петте мръсни, но още поназнайвах испански от лятото, прекарано с чичо Алвин в Куба. И така, мексиканецът ми каза, че пътувал за Ел Пасо и ако сме натам и ние, да се качваме.

Само че мистър Шмид не беше много ентусиазиран. Трябваше почти насила да го набутам в кабината.

„Мразя ги мексиканците — инатеше се той. — Досега свестен мексиканец не съм срещал. Да не беше това мексиканче… Само деветнадесетгодишно, а пък Перла на пипане е най-малко шейсет. Когато се оженихме, преди две години, каза ми, че била на петдесет и две. Тогава живеех в онзи къмпинг за трейлъри на магистрала 111. Между Палм Спрингс и Катидръл Сити. Как може да се казва катедрален град тази сбирщина от вертепи, комарджийници и педерастки барове! Само това му е, че там живее Бинг Кросби. И какво толкова от това? В съседния трейлър живееше приятелката ми, Хулга. Откак умря жена ми — все Хулга ме закарваше на работа; тя е келнерка в същия оня еврейски клуб, където аз съм масажист. Всички сервитьори и сервитьорки в клуба са снажни руси германци. На евреите им е приятно; здравата ги пришпорват. И така, един ден Хулга ми вика, че нейна братовчедка щяла да й дойде на гости. Не мога да си спомня истинското й име, вписано е в брачното свидетелство, ама все го забравям. Около три пъти се е женила преди, сигурно и тя вече не помни рожденото си име. Та Хулга ми разправя, че тази нейна братовчедка Перла навремето си била известна танцьорка, но сега тъкмо била излязла от болницата и последният й мъж я оставил, докато лежала една година в туберкулозния санаториум. Затова Хулга я била поканила в Палм Спрингс. Да е на въздух. Пък и нямало къде другаде да иде. Още първата вечер щом пристигна, Хулга ме повика в техния трейлър и братовчедка й веднага ми хареса; не говорихме много, повечето слушахме радио, но Перла ми хареса. Много й беше приятен гласът, бавен, галещ, като я слушаш, все едно че ти говори медицинска сестра — така, както би трябвало да говорят медицинските сестри; каза, че не пушела и не пиела и била от моята секта — Храм Божи. После почти всяка вечер започнах да се заседявам при Хулга.“

Джордж запали цигара, а жена му доля още от перцовката. За своя изненада наля и на себе си. В разказа на съпруга й имаше много неща, които увеличиха нейната вечна, макар и потискана от либриума невротична тревога; не можеше да разбере накъде води този негов спомен, но знаеше, че непременно води нанякъде, защото Джордж рядко се разприказваше. Беше трети в курса си по право в Йейл, никога не беше практикувал, но след това бе станал отличник на харвардската търговска школа; през последните десет години му бяха предлагали да постъпи в президентската канцелария или да стане посланик в Англия, Франция или където другаде си избере. Но онова, което я накара да изпита нужда от червеникавата водка, грейнала като рубин на светлината на огъня, беше обезпокояващият начин, по който Джордж Уайтло се бе превъплътил в мистър Шмид. Съпругът й имаше голяма дарба на имитатор; на някои от техните приятели той подражаваше така сполучливо, че ги караше да побеснеят. Но това сега не беше обикновена мимикрия; той беше като в транс, не имитираше друг човек, а се превъплъщаваше в него.

„Имах един стар шевролет, дето не го караше никой, откакто беше умряла жена ми. Но Перла се зае да го стегнат и не след дълго вече не Хулга ме закарваше и докарваше от работа с колата, ами Перла. Сега, като си помисля, виждам, че двете са се били наговорили, ама тогава кой да се сети. Всички от съседните трейлъри, всеки, който я срещне, все това казваше — каква чудесна жена е, с големи сини очи и хубави крака. Мислех си, че го прави от добро сърце — нали е от сектата Храм Божи — дето се е заловила да се грижи за един стар, сляп човек, да му приготвя вечеря, да му шета. Една вечер слушахме хитовете по радиото и както слушахме, тя ме целуна и започна да ме гали по крака. Не мина много време и вече го правехме по два пъти на ден — веднъж преди закуска и веднъж след вечеря, ако, че съм на шейсет и девет. Но тя изглеждаше така пощуряла за моя, както и аз за нейната…“

Тя лисна водката в камината, жаравата изсъска и лумна; напразен протест — мистър Шмид бе глух за укори.

„Да, сър, Перла беше само п… Каквото и да значи за вас тази дума. Точно един месец от деня, в който се запознахме, аз се ожених за нея. Не се промени особено, готвеше ми хубаво, винаги готова да ме слуша, когато й разказвам за евреите в клуба, и аз бях този, който реши да понамалим секса — защото, нали, кръвно налягане, едно, друго. Но никога не я чух да се оплаче. Четяхме си заедно Библията и всяка вечер най-редовно тя ми четеше на глас от списанията, ама хубави списания — Ридърʼс дайджест и Сатърдей ивнинг поуст — докато ме приспи. И все казваше, че искала да умре преди мен, че да не останела самичка на света, да плаче без дружинка. Вярно, нямах какво много да й оставя. Застраховка никаква, само спестени пари в банката: направих ги съвместен влог, че да може и тя да тегли, и прехвърлих трейлъра на нейно име. Нито веднъж не сме си казали лоша дума, додето не стана голямата им караница с Хулга.“

Дълго не разбрах за какво са се скарали. Знаех само, че вече не си говорят, попитах Перла какво има, а тя ми рече: „Нищо“. Нямало какво да дели с Хулга, не й се сърдела за нищо: „Но нали я знаеш колко много пие“. Това беше вярно. Както ви казах, Хулга беше келнерка в клуба и един ден нахълта в салона за масажи. Имах клиент на масата, изтегнал се човека, както го майка родила, ама тя не се трогва — мирише като завод за бърбън „Четири рози“. Едва се държи на крака. Каза ми, че току-що я уволнили, и изведнъж започна да ругае и да се подмокря. Хем ме ругае, хем опика пода. Каза, че целият къмпинг за трейлъри ми се присмивал. Каза, че Перла била дърта курва и се лепнала за мен, защото била закъсала и не можела да се нареди по-добре. А пък аз — как можело да съм такъв мухльо? Не знам ли, че толкова време вече жена ми се такова с Фреди Фио?

А сега да ти кажа — тоя Фреди Фио е текс-мекс, дойде като пришълец при нас, пуснали го от затвора не знам къде си и управителят на къмпинга за трейлъри го намерил в един от тези педерастки барове в Кет Сити и го наредил да работи като момче за всичко. Не ще да е бил само педераст, защото доста добре обслужваше нашите мадами от къмпинга. Хулга беше една от тях. Щура беше за него. През топлите нощи двамата с Хулга се настаняваха на сгъваемата стъпенка на нейния трейлър, пиеха текила, ама чиста, без сок от лайм, а той свири на китара и пее. Перла ми я беше описала, била зелена китара с надпис, а буквите като светлоотражатели. Което си е право — добре пееше, мръсникът. Но Перла все разправяше, че не можела да го понася; бил долен мъничък лъскач и измъквал на Хулга всичко, до последния й цент. Аз пък я съм разменил десетина думи с него, я не съм, но не го обичах, заради миризмата. Имам нос като на копой и го подушвах от сто крачки, толкова много брилянтин си изливаше на косата, и нещо друго — от Перла знам, че се казвало Парижка вечер.

Че като се обиди оная ти Перла! Тя? Тя да даде на Фреди Фио да я пипне с пръст, тя да има вземане-даване с един текс-мекс? Понеже това момче зарязало Хулга, тя била луда от ревност и си въобразявала, че всички, от Кет Сити до Индия, са лапнали по него. Обидно й било, че съм дал ухо на такива измислици, макар че Хулга била достойна повече за съжаление, отколкото за презрение. И си свали венчалната халка, дето й я бях дал — беше от първата ми жена, но тя беше казала, че нямало значение, защото знаела, че съм обичал Хеда, и така дори било по-добре — и ми я подаде: ако не съм й вярвал, да съм си вземел пръстена обратно, а пък тя щяла да се качи на първия автобус за където и да е. Тогава аз пак й я надянах на пръста и двамата коленичихме на пода и заедно се помолихме.

Повярвах й; поне си мислех, че й вярвам, макар че в главата ми все като трион — напред-назад, да, не, вярно е, не е вярно. И Перла стана друга, в тялото й имаше натегнатост, а по-рано то беше спокойно, като гласа й. А сега една сгърчена, една напрегната, като тези евреи в клуба, дето все хленчат и все са недоволни, защото масажът отпуска, ама не можеш с ръка да им отнемеш грижите. Хулга си намери работа в Мирамар и дойдеше ли в къмпинга, аз я надушвах и се скривах. Но веднъж успя да ми прошепне отблизо: „Знаеш ли, че милата ти женичка е подарила на лъскача златни обици? Само че неговият любовник не му дава да ги носи“. Не знам. Перла всяка вечер се молеше заедно с мен господ да не ни разделя, да ни даде разум и здраве. Но забелязах… Когато се случеше нощта да е топла, някоя от тези нощи, в които Фреди Фио пее и свири на китарата си навън в мрака, тя ще затвори радиото по средата на Боб Хоуп или Едгар Бъргън, или каквото и да е там, и ще излезе навън да седне и да слуша. „Звездите гледам — казва. — Обзалагам се, че няма на света друго място, откъдето можеш да ги виждаш тъй хубаво.“ Но изведнъж излезе, че мразела Кет Сити и Спрингс. И пустинята, и пясъчните й бури, и летните горещини, когато става сто и тридесет градуса и където нямаш какво да правиш, освен ако си богат и си член на тенис клуба. Ей така — изведнъж ми го съобщи една сутрин. Каза, че ще наеме влекач за трейлъра и ще го разположи някъде, където въздухът е прохладен. Уисконсин. Мичиган. Идеята ми хареса; щом е тъй, няма защо повече да се питам има ли нещо между нея и Фреди Фио, или не.

А пък в клуба имах един клиент, един от Детройт, беше казал, ако искам, щял да ме нареди за масажист в тамошния спортен клуб; ама нищо окончателно — просто една от онези уговорки, дето я стане, я не стане. Добре, ама това беше достатъчно за Перла. Докато преброиш до десет, и опорите на трейлъра откопани, петнайсет години стояли в земята, сега изтръгнати и захвърлени, шевито готово да потегли, а всичките ни спестявания превърнати в пътнически чекове. Снощи ме изкъпа от глава до пети, главата ми изми с шампоан и тази сутрин потеглихме, малко след разсъмване.

Подозирах, че има нещо и щях да се досетя какво е, да не бях задрямал, щом излязохме на магистралата. Сигурно ми е сложила хапче за сън в кафето.

Но щом се събудих, и го надуших. Брилянтин и евтин парфюм. Криеше се в трейлъра. Загнездил се някъде като змия. Помислих си: Перла и малкият ще ме убият и ще ме хвърлят на лешоядите. Тя възкликна: „Ти не спиш ли, Джордж?“. Каза го малко поуплашено, досетила се бе какво си мисля, по гласа й усетих. Че съм разбрал какво ми кроят. Спри колата, казвам й. Защо вика тя. Защото ми се пикае. Спря колата и я чух, че плаче. Докато слизах, тя ми каза: „Ти беше добър с мен, Джордж, но друг изход не намерих. Пък си имаш и професия. Все ще си намериш работа някъде“.

Слязох от колата и наистина се изпиках и както стоях, моторът заработи и тя се отдалечи. Не знаех къде съм, докато не дойдохте вие, как ви беше името?

„Джордж Уайтло.“ После добавих: „Боже мой, та това е все едно убийство. Да оставиш сляп човек безпомощен насред пътя. Когато стигнем до Ел Пасо, ще отидем в полицейското управление“.

Той се възпротиви: „По дяволите — не! И без полицаите тя добре се подреди. Кацна на лайно — да си стои там. Перла е тази, която е за никъде. Освен това я обичам. Една жена може да ти направи такова нещо и пак да я обичаш!“.

Джордж отново си наля перцовка; тя сложи една цепеница в огъня и лумналите пламъци бяха почти толкова алени, колкото страните й, които внезапно пламнаха.

— Какво можело да ти направи една жена — каза тя предизвикателно. — Само луд човек… Нима мислиш, че аз мога да направя такова нещо?

Изразът в очите му, някакво зрително мълчание, я стресна и я накара да отвърне поглед и да оттегли въпроса си.

— Какво стана с него?

— С мистър Шмид?

— С мистър Шмид.

Той вдигна рамене:

— Последният ми спомен от него е как пиеше чаша мляко в крайпътния бар извън Ел Пасо, където закусват шофьорите на камиони. Провървя ми; случи се един камион, който пътуваше чак за Нуърк. Бях го забравил някак си. Но през последните месеци се залавям как мисля за Перла Дива и за Джордж Шмид. От възрастта трябва да е, и аз започвам да се чувствам стар.

Тя коленичи до него; взе ръката му и сплете пръсти с неговите.

— На петдесет и две? И се чувстваш стар?

Той беше далеч от нея; когато заговори, това беше учуденият глас на човек, който шепнешком разговаря със себе си:

— Винаги съм бил тъй уверен в себе си. Просто като вървя по улицата, все едно че летя. Усещах, че хората ме гледат — на улицата, в ресторанта, на гости — завиждат ми, чудят се кой е тоя. Влезех ли някъде, където са се събрали да се веселят, знаех, че мога да имам половината от жените, стига да поискам. Но това свърши. Някогашният Джордж Уайтло сякаш е станал невидим. Една-едничка глава не се обръща. Миналата седмица два пъти се обадих по телефона на Мими Стюърт, а тя нито веднъж не ме потърси. Не ти казах, но вчера се отбих при Бъди Уилсън, даваше нещо като коктейл. Да имаше… поне двадесет привлекателни момичета и всички гледат през мен, сякаш съм прозрачен; за тях аз бях един остарял човек, който се усмихва прекалено много.

— Аз пък мислех, че все още се виждаш с Кристин.

— Ще ти кажа една тайна. Кристин е сгодена за младия Ръдърфорд от Филаделфия. Не съм я виждал от ноември. Сполучи с него; щастлива е и аз се радвам за нея.

— Кристин! Кой от синовете на Рътърфордови, Кениън или Пол?

— По-големия.

— Значи е Кениън. Знаел си и да не ми кажеш?

— Много неща не съм ти казвал, мила.

Това не беше съвсем вярно. Защото, след като престанаха да спят заедно, те продължиха да обсъждат — като добри съюзници — всичко, което се отнасяше до него. Алис Кент: пет месеца, после край, защото тя поиска той да се разведе и да се ожени за нея. Сис Джонс: краят настъпи след една година, когато мъжът й разбра. Пат Симпсън: манекен от Вог, която замина за Холивуд и беше обещала да се върне; но не го стори. Адел О’Хара: красивата алкохоличка, която разиграваше бурни скандали; тук той реши да скъса. Мери Кембъл, Мери Честър, Джейн Виър-Джонс. Други. И сега — Кристин.

Някои сам си ги беше намерил, но повечето от тях бяха приключения, режисирани от самата нея, нейни приятелки, с които го бе запознала, жени, на които можеше да се довери, че ще бъдат за него клапан отдушник, без да прехвърлят границата.

— Какво пък — въздъхна тя. — Не можем да виним Кристин. Кениън Ръдърфорд е желан улов. — Умът й продължаваше да работи на бързи обороти, търсеше като пламъците, които трепкаха между цепениците, едно име, което да попълни празнината. Алис Комбс: на разположение, но скучна. Шарлот Финч: прекалено богата, а Джордж се чувстваше като скопен с жени, по-богати от него — дори и мъжете, по-богати от него, го потискаха. Може би онази жена — Елисън? Соанираната мисис Харълд Елисън, която беше заминала за Хаити да получи бърз развод…

— Престани да се мръщиш — каза той.

— Не се мръщя.

— Защото това значи още силикон и да плащаме още хонорари на Орентрайх. Предпочитам бръчките да се виждат. Човешки бръчки — няма значение по чия вина са. Всеки един от нас понякога изоставя другия под небосвода и никога не разбираме защо.

Ехото отеква, пещерите кънтят: Хайме Санчес и Карлос и Анхелита; Хулга и Фреди Фио и Перла Дива и мистър Шмид; доктор Бентсън и Джордж, Джордж и тя, доктор Бентсън и Мери Райнландър…

Той леко стисна пръстите й, сплетени с неговите, с другата ръка повдигна брадичката й и настойчиво потърси погледа й. Привлече ръката й към устните си и целуна дланта й.

— Обичам те, Сара.

— И аз те обичам.

Но допирът на неговите устни, загатнатата опасност я накара да се напрегне. Откъм стълбището долу чу звън на сребро и подноси: Ана и Маргарет се изкачваха с вечерята, за да я поднесат край огъня.

— И аз те обичам — повтори тя с престорена сънливост и умишлено морно пристъпи към прозореца, за да спусне завесите. Тежката коприна се люшна и скри нощната река, светналите шлепове, които през снежната пелена бяха приглушени като идеограмата за зимна нощ върху японски пергамент.

— Джордж? — Умолителен повик, преди да са пристигнали натоварените с вечерята ирландки, прикрепящи умело подносите с приношенията.

— Моля те, мили. Ще се сетим за някоя.

Гостоприемство

Едно време, в земеделския Юг, имаше ферми и фермерски жени, които по пладне канеха на масата и предлагаха обилен обяд на странниците — почти всеки бе добре дошъл, бил той пътуващ проповедник, точилар на ножове или ратай пришелец. Вероятно и до днес има такива фермерски жени. Безспорно, има я моята леля, мисис Дженингс Картър. Мери Айда Картър.

Като дете често ме изпращаха за дълго във фермата на Картърови, която сега има голямо землище, но тогава беше малка. В ония дни къщата се осветяваше от петролни лампи; водата се носеше от помпата край кладенеца, нямаше друго отопление, освен огнища и друго забавление, освен онова, което самите ние си доставяхме. Вечер, станем ли от масата, чичо ми Дженингс — мъжествен красавец — ще седне на пианото, а хубавичката му жена, по-малката сестра на майка ми, ще ни попее.

Трудолюбиви хора бяха Картърови. Дженингс с помощта на неколцина изполичари ореше земята си с конски впряг. А работата на жена му нямаше край. Помагах й в много неща: да нахраним прасетата, да издоим кравите, да избием масло от млякото, в роненето на царевицата, в люпенето на грах и пекани — обичах да правя всичко, освен едно, което все гледах да избягна, а когато нямаше как, вършех го със стиснати очи: много мразех да извивам вратовете на пилетата, макар че после нямах нищо против да ги ям.

Това беше по времето на голямата криза, но за обяда, главното ядене през деня, трапезата на Мери Айда беше изобилна: приготвяше се по пладне и с една камбанка известявахме, че е готова на запотения стопанин и помагачите му. Обичах да бия камбанката; чувствах се могъщ и благодетелен.

Запладнуваме ли около масата, отрупана с топли курабии, царевичен хляб, медена пита, пиле, сом, панирана катерица, соя и нахут, често ще се случи да дойдат гости, понякога чакани, понякога нечакани.

— Имаме си една библия, друга не ни трябва — ще въздъхне Мери Айда като види, че някой амбулантен продавач на библии се задава с морни от път крака. — Но да сложим още една чиния.

От всички, които сме нахранили, има трима, които винаги ще помня. Най-напред един мисионер презвитерианец, който обикаляше фермите да събира подаяния за разпространение на Христовото учение в езическите земи. Мери Айда обясни, че няма възможност да даде лепта (в пари), но ще й е приятно да му даде да обядва с нас. Той, нещастният, наистина имаше изгладнял вид. С изтрит, прашен и измачкан черен костюм, скърцащи черни обувки като за погребение, с черна шапка, биеща на зелено, и такъв слаб — ще речеш, стебло захарна тръстика. Имаше дълъг, червен и набръчкан врат, а адамовата му ябълка се движи нагоре-надолу и голяма, сякаш е гушав. По-лаком човек не съм виждал; на три глътки пресуши четвърт галон мътеница, саморъчно (по-точно двуръчно, защото ядеше с две ръце) унищожи цял поднос с пиле и толкова много сладки с масло и петмез, че престанах да ги броя. Но въпреки че се тъпчеше, успя да ни разкаже такива свои приключения из опасни земи, че да ти настръхнат косите.

— Да ви кажа, виждал съм канибали да изпичат на шиш хора — черни и бели, — както вие, да речем, ще изпечете прасенце — и така ги оглозгват, че нищо не остава: ушите, мозъка, пръстите на краката, всичко изяждат. Един от тия канибали ми разправяше, че нямало по-вкусно от препечено сукалче; също като млечно агънце. А пък мен не ме изядоха, сигурно защото съм такъв кльощав. Виждал съм да увесват хора за петите, докато им шурне кръв от ушите. Веднъж ме ухапа зелена мамба, най-отровната змия на света. Взе да ми призлява, ама не умрях и черните си казаха, че съм бог и ми дадоха дреха от леопардова кожа.

След като лакомият проповедник си отиде, Мери Айда беше зашеметена; сигурна била, че цял месец ще я спохождат лоши сънища. Но мъжът й я успокои:

— О, милото ми, та ти вярваш ли ги тия брътвежи? Той е мисионер толкова, колкото съм и аз. Безбожен лъжец и нищо друго.

А веднъж гост ни беше един беглец от щатския затвор на Алабама — измъкнал се, както бил окован с другите каторжници. Ние естествено не знаехме, че той е опасен престъпник с доживотна присъда за безброй грабежи. Просто почука на вратата ни и каза на Мери Айда, че бил гладен и може ли да му даде нещо да яде.

— Добре, сър — отвърна тя, — попаднали сте, където трябва. Тъкмо слагам трапезата за обед.

Сигурно бе налетял на някое въже с простряно пране, защото вместо раираните затворнически дрехи носеше гащеризон и поизбеляла синя работна риза. Харесах го, другите също; на китката си имаше татуирано цвете, гледаше мило и говореше мило. Каза, че името му било Банкрофт (после излезе, че това е истинското му име). Чичо ми Дженингс го запита:

— Та вие с какво се занимавате, мистър Банкрофт, каква ви е работата?

— Тъкмо търся работа, нали разбирате — каза той провлечено. — Сега почти с всеки е така. Умея това-онова, всичко мога да върша. Нямате ли нещо за мен?

— Спор няма, че ми трябва още един човек — каза Дженингс. — Но не мога да му плащам.

— Ще ви работя почти за нищо.

— Ясно — отвърна Дженингс. — Но тъкмо това е, което можем да ви предложим — нищо.

Кой знае защо, започнахме да говорим за престъпността, макар че във фермата рядко ставаше дума за това.

— Флойд хубавеца, дето му викат Притибой, и онзи Дилинджър — каза загрижено Мери Айда. — Вилнеят из страната и застрелват хора. Обират банки.

— А, не знам, май че не им съчувствам на банките — каза мистър Банкрофт. — А Дилинджър действа умело, това не може да му се отрече. Става ми весело като си помисля — сгащи ту една, ту друга банка и все се измъква.

След тези думи той се засмя и показа пожълтелите си от тютюна зъби.

— Малко съм изненадана да чуя това от вас, мистър Банкрофт — възрази Мери Айда.

Два дни по-късно Дженингс впрегна конете и отиде с каруцата в града, откъдето донесе буренце пирони, торба брашно и един брой на Мобайл реджистър. На първа страница беше отпечатана снимката на мистър Банкрофт — „Банкрофт Двуцевката“, както бил известен на властите. Заловили го в Евъргрийн, на тридесет мили от нас. Мери Айда, щом зърна снимката му, бързо започна да си вее с книжно ветрило, сякаш за да не припадне.

— Боже опази — можеше да ни избие всички! — възкликна тя.

— За залавянето му е била обявена награда — каза кисело Дженингс. — Изтървахме я. Да се пукнеш от яд.

После се появи едно момиче, на име Зила Райланд. Мери Айда я беше открила като къпела детенцето си, двугодишно червенокосо момченце, в потока, който течеше в гората зад къщата. Както разказа Мери Айда:

— Видях я, преди тя да ме види. Нагазила гола във водата и къпе това хубавичко момченце. Гледам на брега една басмена рокля, дрешките на детенцето и стар куфар, пристегнат с връв. Момченцето се смее, тя също. После ме видя и се стресна. Уплаши се. „Хубав ден — казвам й аз. — Само че горещ. Водата сигурно е приятна.“ А тя сграбчи детето и заджапа към брега. Тогава я успокоявам: „Не трябва да се боите от мен, аз съм само мисис Картър, ей къде живеем. Елате да си поотпочинете“. Тогава тя започна да плаче; гледам я една дребничка, самата тя почти дете. „Какво има, миличка?“ — питам я. А тя не ще да отговори. Вече си бе навлякла роклята и облякла момченцето. Обяснявам й — може пък да ви помогна, ако ми кажете какво има. А тя клати глава и казва — нямало нищо, пък аз й казвам: „Човек не плаче за нищо, не е ли така? Сега ме последвайте вкъщи и ще ми разкажете какво има“. Послуша ме.

Тя наистина бе послушала съвета на Мери Айда.

Тъкмо се люлеех на люлката на пруста и си четях един стар брой на Сатърдей ивнинг поуст, когато ги видях да се задават по пътеката, Мери Айда помъкнала онзи полуразпаднал се куфар, а босоногото момиче с детето на ръце.

Мери Айда ме представи:

— Това е племенникът ми, Бъди. И… извинявай, мила, не ти чух добре името.

— Зила — прошепна момичето със сведени очи.

— Извинявай, миличка. Не можах да чуя.

— Зила — прошепна тя още веднъж.

— Я гледай какво странно име — каза приветливо Мери Айда.

— Така мама ме е кръстила — сви рамене Зила. — И тя тъй се казваше.

Минаха две седмици, а Зила все си стоеше при нас; оказа се странна като името си. Родителите й били умрели, а мъжът й — „той пък избяга с друга жена — много дебела, а той обичаше дебели, все казваше, че съм много слабичка, и избяга с нея, получи развод и се ожениха в Атина, Джорджия“. Нямала друг жив роднина, освен брат си: Джим Джеймс. „Затова дойдох тук в Алабама. Последното, което чух за него, е, че се бил установил някъде насам.“

Чичо Дженингс направи всичко по силите си, за да открие следите на Джим Джеймс. Имаше си основание за това — макар че обичаше момченцето на Зила, Джед, към нея започна да изпитва враждебност: дразнеше се от тънкия й гласец и от навика й да си тананика непонятни монотонни песнички.

Дженингс към Мери Айда:

„Колко време още ще ни стои на главата нашата гостенка?“

Мери Айда:

„О, Дженингс. Шшшт! Да не те чуе Зила. Бедничката. Тя си няма никого — къде ще отиде?“

Тогава Дженингс удвои усилията си. Запозна шерифа със случая; дори плати, за да поместят обявление в местния вестник — а това вече наистина беше много. Но никой в околността не бе чувал нещо за Джим Джеймс.

Накрая на Мери Айда, която бе умна жена, й дойде идея. Идеята беше да покани един наш съсед, Елдридж Смит, привечер към шест, когато обикновено се поднасяше лека вечеря. Не знам как не се бе сетила по-рано наистина. Мистър Смит не беше хубавец, но пък бе наскоро овдовял фермер към четиридесетте, с две деца в училищна възраст.

След първата вечер мистър Смит започна да се отбива всеки ден надвечер. Стъмнеше ли се, оставяхме Зила и мистър Смит сами, а те се люлееха на скърцащата люлка на верандата, смееха се, приказваха си и си шепнеха. Дженингс беснееше от яд, защото мистър Смит не му беше по-симпатичен, отколкото Зила; постоянните напомняния на жена му, че „човек трябва да потърпи малко, не е ли така, мили?“ не го успокояваха особено.

Изчака месец. Накрая една вечер — беше се смрачило вече — Дженингс отведе мистър Смит настрана и му каза:

— Слушай, Елдридж. Дай да си поговорим по мъжки: какви са намеренията ти към младата дама?

Дженингс го каза така, че то прозвуча по-скоро като заплаха, отколкото като нещо друго.

Мери Айда уши сватбената рокля на своята крачна шевна машина Сингер. Беше от бял памучен плат с ръкави буфан и Зила беше вързала бяла копринена панделка в косите си, специално накъдрени за случая. Беше изненадващо разхубавена. Церемонията се състоя в един прохладен септемврийски следобед в сянката под черницата, където ни събра преподобният мистър Л. Б. Пърсънс. После на всички поднесоха петифури и пунш: фруктова салата с онова зеленикаво златисто вино с вкус на стафиди, дето го правят от сорта „Скупърнон“. Новобрачните се качиха на каруцата на мистър Смит, запрегната с мулета, и си тръгнаха, Мери Айда вдигна края на полата си, да си изтрие очите, а Дженингс, с очи, сухи като змийска кожа, се провикна:

— Боже, благодаря ти за милостта. И докато си още в настроение да правиш услуги, знай, че няма да ми е излишен малко дъждец за посевите!

II

Дялани ковчези

Дялани ковчези

Документален очерк за едно американско престъпление

Март 1975.

Градче в малък западен щат. То е като фокус за околните скотовъдни ранчо и множеството обширни земеделски ферми, населението му е под десет хиляди души, поддържа дванадесет църкви и два ресторанта. Киното, в което от десет години не е ставала прожекция, се откроява унило на главната улица. Някога там е имало и хотел, но и него са затворили и сега пътникът може да се подслони само в мотел „Прерия“.

Мотелът е чист, стаите му са добре отоплени; това е почти всичко, което може да се каже за него. Един човек на име Джейк Пепър живее там близо пет години. Той е петдесет и осем годишен, вдовец с четирима израсли сина. Висок е пет фута и осем инча, с тяло на атлет и изглежда с петнадесет години по-млад от възрастта си. Лице — симпатично грозновато, очи сини като метличина и не можеш да разбереш тънката му уста в усмивка ли се разтяга или в гримаса. Тайната на момчешкия му вид не е нито в стройната му снага, нито в червенобузестото му лице, нито в туй, че палаво се подсмихва, а в това, че е като хлапе в главата и ти напомня за братчето на приятеля ти: косата му е тъмноруса, късо подстригана и лизната на толкова много места, че той всъщност не я сресва, само я мокри и приглажда.

Джейк Пепър е детектив от Щатското бюро за разследване. Запозна ни един близък общ приятел, детектив в друг щат. През 1972 ми писа, че водел разследване около някакво убийство, хрумнало му, че може би ще се заинтересувам. Телефонирах му и разговаряхме три часа. Заинтересувах се много от онова, което ми разказа, но той се уплаши, когато му предложих да замина и да проуча нещата на място; не, рано било още, можел съм да навредя на следствието, но обещавал да ме държи в течение. В следващите три години си телефонирахме — ту той, ту аз — и на всеки два-три месеца. Следствието се заплете — сякаш се залута из подземните галерии на полски плъх — и стигна до безизходица. Накрая му казах: „Най-добре да дойда и да се поогледам“.

Ето как, в една студена мартенска нощ, се намерих седнал с Джейк Пепър в неговата мотелска стая, в заснежените ветровити покрайнини на този затънтен градец от Запада. Всъщност стаята беше приятна, уютна; макар и с прекъсвания, тя беше домът на Джейк от почти пет години и той бе поставил полици с наредени по тях снимки на близките му — синове и внуци — и стотици книги; повечето бяха за Гражданската война и всички показваха, че ги е подбирал просветен човек: любимците му бяха Дикенс, Мелвил, Тролъп, Марк Твен. Джейк седеше, кръстосал крака, на пода, с чаша уиски бърбън до себе си. Надвесил се бе над разтворената дъска за шах и разсеяно местеше фигурите.

Т. К.: Изумително е, че сякаш никой нищо не знае за случая. Почти не са го разгласили.

ДЖЕЙК: Има причини.

Т. К.: Въобще не успях да сглобя общата картина. Като главоблъсканица, в която липсват половината кубчета.

ДЖЕЙК: Откъде да започнем?

Т. К.: От началото.

ДЖЕЙК: Иди при писалището. Отвори най-долното чекмедже. Виждаш ли тази картонена кутийка? Погледни какво има вътре.

(Това, което намерих в кутийката, беше миниатюрен ковчег. Изящна вещ, издялана от лекото дърво балса. Не беше резбовано; когато отворих прикрепения с шарнирчета капак, видях, че не е празно. Вътре имаше фотография — обикновена любителска снимка на двама души на средна възраст, мъж и жена, пресичащи улицата. Не беше нагласена, долавяше се, че двамата не са подозирали и не са знаели, че ги фотографират.)

Ей този малък ковчег. Мисля, че него можем да приемем като начало.

Т. К.: А снимката?

ДЖЕЙК: Джордж Робъртс и жена му. Джордж и Амилия Робъртс.

Т. К.: Мистър и мисис Робъртс. Да, разбира се. Първите жертви. Той адвокат ли беше?

ДЖЕЙК: Да, юрист и една сутрин (по-точно на десети август 1970) получи този подарък по пощата. Този ковчег миниатюра. Със снимката вътре. Робъртс беше безгрижен веселяк; показал го на няколко души в съда, държал се все едно че е шега. Месец по-късно Джордж и Амилия, и двамата, бяха много мъртви.

Т. К.: Скоро ли след това се зае със случая?

ДЖЕЙК: Веднага. Час след като ги намериха, вече пътувах насам с двама други агенти от Щатското бюро. Когато пристигнахме, телата бяха още в колата. Змиите също. Никога няма да забравя това. Никога.

Т. К.: Започни отново. Опиши го подробно.

ДЖЕЙК: Съпрузите Робъртс бяха бездетни. И врагове нямаха. Всички ги обичаха. Амилия работеше при мъжа си; беше му секретарка. Имаха само една кола и отиваха с нея на работа, винаги заедно. Случило се бе в една топла сутрин — денят бе същински горещник. Така че, предполагам, сигурно са били изненадани, когато отишли до колата и я намерили с всички стъкла вдигнати догоре. Така или иначе, влезли — единият от едната врата, другият от другата — и щом се намерили вътре: уа-у! Кълбо гърмящи змии ги нападнали мълниеносно. В колата намерихме девет големи гърмящи змии. И всичките инжектирани с амфетамин; подлудели от възбуда — двамата бяха целите изпохапани: по врата, по ръцете, ушите, бузите, дланите. Нещастници! Главите им подути и огромни като тиквите, дето ги боядисват зелени за маскарада на Хелоуин. Сигурно са починали мигновено. Надявам се, че така е било; дано да е било така.

Т. К.: Из тия места няма много гърмящи змии, а доколкото ги има, не са тъй едри. Сигурно са били докарани отнякъде.

ДЖЕЙК: Докарани са били. От една змиеферма в Ногалес, Тексас. Но сега няма да ти обяснявам как го научих.

(Навън локвичките бяха замръзнали, земята беше скована; пролетта беше още далеч — режещ вятър се блъскаше в прозореца и ни напомняше, че е още зима. Но за мен вятърът шумолеше едва доловимо през злобното съскане на гърмящите змии. Виждах колата да се чернее под палещото слънце, змиите, които се стрелкат, човешките глави, които се подуват и позеленяват от отровата. Заслушах се във вятъра, за да пропъдя звуковата картина, която беше в главата ми.)

ДЖЕЙК: За жалост не знаем дали съпрузите Бакстър са получили ковчег. Трябва да са получили — да не са, значи да се наруши шаблонът. Но те не са споменавали да са получавали ковчеже, а ние не открихме и помен от него.

Т. К.: Може да е изчезнало в пожара. Но нямаше ли с тях и други хора, още една двойка?

ДЖЕЙК: Съпрузите Хоган. От Тълса. Приятелско семейство; минавали и се отбили при Бакстърови. Убиецът не е целял да ги премахне. Било е случайност.

Ето какво станало: Бакстърови си строели елегантна нова къща, завършен бил само най-долният етаж; той бил не приземен, а подземен. Всичко останало било още в строеж. Рой Бакстър бил състоятелен човек, можел е да наеме целия този мотел, докато му построят къщата. Но решил да живее в подземните помещения, а долу се влизало само през врата капак.

Беше декември — три месеца след двойното убийство с гърмящите змии. Само едно знаем със сигурност: семейство Бакстър поканили тази двойка от Тълса да пренощуват при тях в подземието. Малко преди зори подземието пламнало като факла и четиримата били овъглени. Казвам го буквално — станали на пепел, като при кремация.

Т. К.: Но не са ли могли да изскочат през повдигащата се врата?

ДЖЕЙК (разтяга устни, сумти): Не, дявол го взел. Подпалвачът, убиецът, я затиснал с бетонни блокове. И Кинг Конг не би могъл да я помръдне.

Т. К.: Но явно трябва да е имало някаква връзка между пожара и гърмящите змии.

ДЖЕЙК: Сега това е лесно да се каже. Но как да се сетя тогава? Петима започнахме да разследваме случая, научихме за Джордж и Амилия Робъртс, за семейство Бакстър и за съпрузите Хоган повече, отколкото те самите са знаели за себе си. Сигурен съм, Джордж Робъртс не е знаел например че жена му, когато била петнадесетгодишна, родила дете и го дала за осиновяване.

Разбира се, в такова малко градче всички се познават, поне по лице. Но не можах да открия никаква връзка между жертвите. Или сходни мотиви. Нямаше причина — поне ние не можахме да я открием, — поради която някой да иска да убие който и да било от тези хора. (Разглеждайки шахматната дъска, той си запали лулата и отпи от уискито.) Жертвите, всички те ми бяха непознати. Изобщо не ги бях чувал, преди да загинат. Но следващият беше мой приятел. Клем Андерсон. Норвежец — второ натурализирано поколение; беше наследил едно ранчо от баща си, недалеч оттук, хубави земи. Бяхме заедно в колежа, макар че той беше първокурсник, а аз — втора година. Ожени се за едно момиче, което преди беше моя приятелка. Много мило същество, единственото момиче с лавандулови очи, което съм виждал. Като аметисти. Едно време, пийна ли една чашка, започвах да говоря за Ами и аметистовите й очи и жена ми никак не го намираше забавно. Както и да е, Клем и Ами се ожениха, установиха се тук и народиха седем деца. Вечерта, преди да го убият, бях на вечеря у тях и Ами каза, че съжалява само за едно — дето не са имали още деца.

С Клем се виждахме често. Особено откакто пристигнах тук, за разследването. Имаше една слабост — много пиеше; но беше проницателен и от него научих много работи за това градче.

Една вечер дойде при мен тук, в мотела. Държеше се странно. Трябвало да ме види незабавно. Казах му — идвай! Мислех, че е пиян, но не беше — беше уплашен. Сещаш ли се защо?

Т. К.: Подарък от Дядо Коледа.

ДЖЕЙК: Ъхъ. Но не знаеше какво е, какво означава, нали разбираш. Още не беше разгласена връзката, възможната връзка между ковчежето и убийството с гърмящите змии. Пазехме тайна. Изобщо не бях споменал това на Клем.

Затова, когато дойде в същата тази стая и ми показа ковчежето — досущ като онова, което бяха получили Робъртсови, разбрах, че приятелят ми е в голяма опасност. Получил го беше по пощата в картонена кутия, увита в амбалажна хартия; името и адресът му надписани с печатни букви, така че не може да се установи почеркът. С черно мастило.

Т. К.: Имаше ли и негова снимка?

ДЖЕЙК: Да. И ще ти я опиша подробно, защото е много показателна за начина, по който загина Клем. Мисля, че убиецът бе замислил това малко като шега, като хитър намек как ще загине Клем.

На снимката Клем седи в нещо като джип. Странна кола — негово изобретение. Няма покрив, няма предно стъкло, нищо, което да предпазва този, който я кара. Просто един двигател и четири колела. Каза, че не бил виждал тази снимка по-рано, нямал представа кой може да го е фотографирал и кога.

Трябваше да взема трудно решение. Дали да му доверя, че семейство Робъртс са получили подобен ковчег, преди да загинат, че и двамата Бакстър вероятно също са получили? В известен смисъл може би е по-добре да не му казвам: по този начин, ако го държим непрекъснато под око, той би могъл да ни насочи към убиеца и би сторил това по-лесно, ако не осъзнава опасността, в която се намира.

Т. К.: Но си решил да му кажеш.

ДЖЕЙК: Казах му. Налице беше второ ковчеже — ето защо бях сигурен, че убийствата са свързани. И чувствах, че Клем знае отговора. Не може да не го знае.

Но след като му обясних значението на малкия ковчег, той изпадна в шок. Трябваше да го плесна по лицето. Тогава стана като дете; отпусна се на леглото и заплака: „Някой ще ме убие. Защо? Защо?“. Казах му: „Никой няма да те убие. Мога да ти обещая това. Но помисли, Клем! Какво общо имаш с тези, които загинаха? Трябва да има нещо. Може би нещо най-банално“. Но той не можеше да каже нищо, освен: „Не знам. Не знам“. Насила го накарах да пие, докато се напие дотолкова, че да заспи. Нощува тук. На сутринта беше по-спокоен. Но пак не можеше да се досети за нещо, което да го свързва с престъпленията, да проумее какво може да е неговото място в една обща схема. Казах му да не споделя с никого за ковчежето, дори и с жена си, казах му също да не се тревожи — ще докарам още двама агенти, които ще го държат непрекъснато под око.

Т. К.: И колко време измина, докато онзи, който дялка ковчезите, изпълни обещанието си?

ДЖЕЙК: О, мисля, че се е забавлявал. Играл си е с нас като рибар с пъстърва в аквариум. Бюрото отзова допълнително изпратените агенти и накрая дори Клем като че забрави цялата история. Минаха вече шест месеца. Обади се Ами и ме покани на вечеря. Беше топла лятна вечер. Имаше рояци светулки. Дечурлигата ги гонеха и ги слагаха в бурканчета.

Когато си тръгнах, Клем ме изпрати до колата. Бях я оставил на един черен път, покрай него течеше рекичка и Клем ми каза: „За това, каква може да е връзката. Онзи ден ми хрумна нещо. Реката“. Каква река, питам го аз, а той казва: „Тази, която тече покрай нас. Историята е малко заплетена. И вероятно глупава. Ще ти я разкажа, когато пак се видим“.

Само че повече не го видях. Жив поне не го видях.

Т. К.: Все едно че ви е подслушвал.

ДЖЕЙК: Кой?

Т. К.: Дядо Коледа. Искам да кажа, не е ли странно — минават толкова месеци, после Клем споменава за реката и още на другия ден, преди да е успял да ти каже защо му е хрумнало за реката, убиецът удържа обещанието си?

ДЖЕЙК: Стомахът ти здрав ли е?

Т. К.: Да.

ДЖЕЙК: Ще ти покажа някои снимки. Най-напред си налей уиски, но без вода. Ще имаш нужда.

(Снимките бяха три, черно-бели, на гланцирана хартия, направени нощем, със светкавица. Първата показваше саморъчно направения джип на Клем Андерсон на един тесен път в ранчото, там, където се бе преобърнал и бе останал да лежи на една страна със запалени фарове. Втората беше на обезглавено тяло, проснато на същия път: човек без глава, с ботинки, джинси и шуба. Последната снимка беше на главата на жертвата. Гилотина или умел хирург не биха я отрязали по-чисто. Тя лежеше сред едни листа, сякаш запратена там от някакъв шегаджия. Очите на Клем Андерсон бяха отворени, но не изглеждаха мъртви, а по-скоро ведри и с изключение на една зейнала рана на челото, лицето му беше спокойно и не говореше за насилие, както и светлите му норвежки очи. Докато разглеждах снимките, Джейк се бе надвесил над рамото ми и се вглеждаше в тях заедно с мен.)

ДЖЕЙК: Било е на здрачаване. Ами чакала Клем да се прибере за вечеря. Изпратила едно от техните момчета да го посрещне по главния път, който води към къщата. Момчето го намерило. Най-напред видяло обърнатата кола. После, стотина крачки по-нататък, намерило тялото. Изтичало обратно вкъщи и майка му ми телефонира. Докато стигна, проклех се мислено хиляда пъти. Когато отидохме на мястото, един от моите агенти откри главата. Беше на значително разстояние от трупа. Останала да лежи там, където го ударила жицата.

Т. К.: Жицата, да. Така и не ми стана ясно за тази жица. Това е толкова…

ДЖЕЙК: Хитро?

Т. К.: Повече от хитро. Невероятно.

ДЖЕЙК: Няма нищо невероятно. Нашият приятел просто е измислил безотказен начин да обезглави Клем Андерсон. Да го убие без всякаква възможност за свидетели.

Т. К.: Смайва ме това, че е изчислено, че има елемент на математика. Винаги се обърквам там, където се намеси математиката.

ДЖЕЙК: Да, но джентълменът, който е извършил това, явно притежава математически ум. Във всеки случай редица неща е трябвало да изчисли съвсем точно.

Т. К.: Опнал е жицата между две дървета?

ДЖЕЙК: Между едно дърво и един телеграфен стълб. Яка, стоманена жица, изострена като бръснач. Почти незабележима, дори посред бял ден. Но по здрач, когато Клем е свърнал от шосето и е поел по тесния път с щурото си автомобилче, в никакъв случай не би могъл да я забележи. Надянал се е на нея точно там, където е изчислил убиецът — под брадичката. И както виждаш, отрязала му главата със същата лекота, с която някое момиченце би откъснало листенце от цветчето на маргаритка.

Т. К.: Но в този план има толкова много неизвестни.

ДЖЕЙК: Какво от това? Какво, ако не успее първия път? Ще опита отново. И ще продължава, докато успее.

Т. К.: Тъкмо това е невероятното. Че винаги успява.

ДЖЕЙК: И да, и не. Но до това ще дойдем по-късно.

(Джейк напъха снимките в кафявия плик. Смукна от лулата си и прокара пръсти през лизнатата си, щръкнала на всички посоки коса. Замълча; долових, че се е натъжил. Накрая предложих да си ходя, ако се чувства изморен. Каза, че не, часът бил още девет, никога не си лягал преди полунощ.)

Т. К.: Сам ли си сега тук?

ДЖЕЙК: О, не. Господи, бих полудял! Сменяме се с още двама агенти. Но главно аз се занимавам със случая. И така искам да бъде. Имам специални интереси тук. Ще го пипна това приятелче, ако ще да е последният случай в практиката ми. Ще направи някоя грешка. Всъщност вече е направил няколко. Макар и начинът, по който се справи с доктор Парсънс, да не бе една от тях.

Т. К.: Съдебният следовател?

ДЖЕЙК: Той. Дребничкият с гърбицата, дето така ситнеше.

Т. К.: Чакай сега. Отначало ти мислеше, че е самоубийство!

ДЖЕЙК: И ти да познаваше доктор Парсънс, и ти щеше да мислиш, че е самоубийство. Човек с всички основания да се убие. Или да се постави в положение да бъде убит. Жена му — красавица, направил я бе морфинистка; така я накарал да се омъжи за него. Изнудвач от най-чиста проба си беше доктор Парсънс: заеми под лихва, аборти и най-малко четири-пет възрастни жени, които не са били с всичкия си, са го посочили като единствен наследник в завещанието си.

Т. К.: Ти не го обичаше, нали?

ДЖЕЙК: Никой не го обичаше. Но това, което ти казах преди малко, не е така. Казах, че Парсънс бе човек, който има всички основания да се убие. Всъщност нямаше никаква причина. Всичко на този свят си вървеше чудесно за Ед Парсънс, звездите го покровителстваха. Само едно го измъчваше — язвата. И лошо храносмилане — беше му станало хронично. Винаги си носеше по една от тези големи стъкленици Маалокс. Изпиваше по две на ден.

Т. К.: И все пак всички се учудиха, когато узнаха, че доктор Парсънс се е самоубил, така ли беше?

ДЖЕЙК: А, не. Защото никой не повярва, че се е самоубил. Поне отначало.

Т. К.: Извинявай, Джейк, но пак се обърках.

(Лулата на Джейк бе угаснала; той я изтръска в пепелника, взе една пура, извади я от целофанената й обвивка, но не я запали; тя му беше не за пушене, а за дъвкане, както кокалът за кучето — да има нещо в устата.)

Първо на първо, колко време имаше между двете погребения — това на Клем Андерсон и Парсънсовото?

ДЖЕЙК: Четири месеца. Приблизително.

Т. К.: А докторът получи ли подарък от Дядо Коледа?

ДЖЕЙК: Чакай малко. Много бързаш. В деня, в който Парсънс почина, просто приехме, че си е починал. Нищо повече. Сестрата го намерила проснат на пода в кабинета му. Алфред Скинър — това е другият лекар в градчето — каза, че вероятно е получил сърдечен удар; щял да го аутопсира, за да се увери.

Същата нощ медицинската сестра на Парсънс ми позвъни. Госпожа Парсънс искала да говори с мен; казах — добре, тръгвам с колата още сега.

Мисис Парсънс ме прие в спалнята си, предполагам, че рядко излиза от нея — повечето време е на легло с морфинови съновидения. В никакъв случай не може да се каже, че е болна, не поне в обикновения смисъл. Чудесна жена и напълно здрава на вид. Страните й руменеят, макар че кожата й е седефенобяла и гладка. Но очите й са с премного блясък, зениците разширени.

Беше в леглото, приседнала, купчина дантелени възглавнички зад гърба й. Забелязах ноктите й — едни такива дълги и грижливо лакирани; ръцете й са много изящни. Но това, което държеше в тях, не беше много изящно.

Т. К.: Подаръче?

ДЖЕЙК: Досущ като другите.

Т. К.: Какво ти каза?

ДЖЕЙК: Каза ми: „Мисля, че съпругът ми е убит“. Но беше съвсем спокойна, не изглеждаше да е разстроена или въобще в някакво стресово състояние.

Т. К.: От морфина?

ДЖЕЙК: Да, но не само това. Тя е жена, която вече се е сбогувала с живота. Излязла е от него и поглежда назад през вратата — поглежда без съжаление.

Т. К.: Беше ли разбрала какво означава ковчежето?

ДЖЕЙК: Не, не може да се каже. Нито пък съпругът й — едва ли. Макар и следовател, областен специалист по съдебна медицина — на теория човек, който работи заедно с нас, — ние не му бяхме казали. Той не знаеше нищо за ковчежетата.

Т. К.: Тогава как й е хрумнало, че мъжът й е убит?

ДЖЕЙК (дъвчейки пурата смръщено): Поради ковчежето. Каза ми, че нейният мъж й го показал преди няколко седмици. Не го приел сериозно; решил, че някой от враговете му е поискал да изрази омразата си по този начин. Но тя твърди, че още щом зърнала мъничкия ковчег и видяла неговата снимка вътре… почувствала, че е паднала „сянка“. Може да е странно, но струва ми се, че го обичаше. Такава хубавица. А той такъв гърбушко.

Когато се сбогувахме, аз взех ковчежето и й внуших, че е много важно пред никого да не споменава за него. В края на краищата единственото, което можехме да направим, бе да изчакаме заключението от аутопсията. Което беше: смърт, причинена от отравяне, вероятно самоотравяне.

Т. К.: Но ти разбра, че е било убийство.

ДЖЕЙК: Да. Също и мисис Парсънс. Но всички други го мислеха за самоубийство. Повечето продължават да мислят така.

Т. К.: Каква отрова е избрал нашият приятел?

ДЖЕЙК: Течен никотин. Силно концентрирана, бързодействаща отрова — мощно токсично действие, без цвят и мирис. Не знаем точно как му е била дадена, но подозирам, че е била смесена с Маалокс — любимото лекарство на доктора. Отпиваш една добра глътка — и сбогом.

Е, не толкова прочут, колкото арсеникът например. Като си говорим за този човек — онзи ден се натъкнах на нещо от Марк Твен, което, струва ми се, се отнася тъкмо за него. (След като порови по лавиците и намери книгата, която търсеше, Джейк закрачи из стаята и зачете с променен, пресипнал от гняв глас.) „От всички създания, които са били сътворени, човекът е най-омразното. Между всичко сътворено само той, единствен той, може да прояви злост. Това е най-долният от всички инстинкти, страсти и пороци — най-омразният, най-презреният. Няма друго създание, което да причинява болка за удоволствие, съзнавайки, че причинява болка. Измежду всички, които могат да се изброят, той е единственото създание, което може да прояви зъл умисъл.“ (Джейк затвори книгата шумно и я захвърли на леглото.) Омразен. Злостен. Злонамерен. Е, да. Съвършено точно определение за мистър Куин. Без да е изчерпателно, защото мистър Куин е човек с разностранни дарования.

Т. К.: За първи път ми казваш името му.

ДЖЕЙК: Знам го едва от шест месеца. Но той е. Куин.

(Джейк ядно стовари пестник в дланта си; повтори няколко пъти това, като човек в килия, влуден от безсилието си. Това разследване беше за него дългогодишен затвор; истинската ярост, както истинското уиски, изисква дълга ферментация.)

Робърт Холи Куин, поземлен собственик, високо уважаван джентълмен.

Т. К.: Но джентълмен, който допуска грешки. Иначе нямаше да узнаеш името му. Или по-точно нямаше да знаеш, че тъкмо той е нашият приятел.

ДЖЕЙК мълчи; очевидно не слуша.

Т. К.: От змиите ли се досети? Каза, че били от тексаска змиеферма. След като знаеш това, сигурно си узнал кой ги е купил.

ДЖЕЙК (гневът му се е изпарил; прозява се): Какво?

Т. К.: Впрочем защо змиите са били инжектирани с амфетамин?

ДЖЕЙК: Ти защо мислиш? Това е стимулант. Настървява ги. Все едно да хвърлиш запалена клечка в бензинов резервоар.

Т. К.: Чудно ми е все пак. Чудя се как е успял да инжектира змиите и да ги постави в колата, без да бъде самият той ухапан.

ДЖЕЙК: Научили са го как да борави с тях.

Т. К.: Кой го е научил?

ДЖЕЙК: Жената, която му е продала змиите.

Т. К.: Жена ли?

ДЖЕЙК: Змиефермата в Ногалес е на една жена, тя е собственичката. Какво се смееш? Големият ми син се ожени за едно момиче — професионален водолаз в полицията в Маями. Тежководолаз при това. Най-добрият специалист по автомобилните мотори според мен е една жена, тя…

(Телефонът ни прекъсна; Джейк погледна ръчния си часовник и се усмихна; от усмивката му, която беше толкова искрена и неподправена, разбрах, че той не само знае кой му се обажда, но и че с радост е очаквал този някой да му се обади.)

Здравей, Ади. Да, тук е. Разправя, че в Ню Йорк било пролет, а аз му казах: да си беше стоял там тогава. А-а-а, нищо. Пием си и си приказваме — знаеш за какво. Утре неделя ли е? Мислех, че е четвъртък. Да бе, вярно, че съм паднал от небето. Разбира се, че ще дойдем на вечеря — с най-голямо удоволствие. Ама, Ади, за това няма да се притесняваш. Ще му хареса, каквото и да сготвиш. Отсам и даже оттатък Скалистите планини никой не може да готви като тебе. Така че няма какво да се престараваш толкова. Да, добре, може би онзи — ябълковия пай със стафидова плънка. Заключи вратата. Да спиш сладко. Не, не съм престанал. Както и по-рано — знаеш, че не съм. Буенас ночес.

(Остави слушалката на мястото й, а усмивката все още не слизаше от лицето му. Накрая запали пурата и с наслада запуфка, без да поема дима. Посочи към телефона и се засмя.)

Ето я — това беше грешката на мистър Куин. Адлейд Мейсън. Покани ни на вечеря утре.

Т. К.: И коя е мисис Мейсън?

ДЖЕЙК: Не мисис, а мис. Готви невероятно.

Т. К.: И какво друго?

ДЖЕЙК: Ади Мейсън е онова, което чаках. Големият ми шанс.

Знаеш, че бащата на жена ми беше методистки свещеник. Много държеше цялото семейство да ходи на църква. Клинчех, доколкото можех, след смъртта й изобщо не съм стъпвал. Но преди около шест месеца Щатският следствен отдел беше готов да приключи следствието. Бяхме изразходвали много време и средства. И нищо насреща — никакви доказателства. Осем убийства, а нито една-едничка улика, която да подскаже връзката между тях, нищо, което поне да загатне за някаква подбуда. Нищо, освен тези три ръчно издялани ковчежета.

Казах си: не и не! Не може да бъде — зад всичко това се крие някакъв ум, някаква подбуда. Започнах да ходя на църква. Тук в неделя човек няма какво да прави. Дори игрище за голф няма. И се молех: Господи, не позволявай на този мръсник да се измъкне безнаказано!

Отвъд главната има едно заведение, казват му Кафе оʼкей. Всеки знае, че съм там от осем до десет сутринта. Закусвам на снекбара в ъгъла, после се мотая някое време, чета вестници, приказвам с този-онзи — повечето хора, които имат някакъв дребен бизнес наблизо и идват за чаша кафе.

В Деня на благодарността, миналата година, си закусвах там както обикновено. И нали е празник, в заведението няма жива душа, а аз и без това не бях в настроение, защото следственият отдел вече се бе задвижил — да сме приключвали следствието и да си стягаме куфарите. Не че не исках да се махна от това проклето градче! Разбира се, че исках. Но нещо ми се обръщаше вътре при мисълта, че ще си тръгна и ще оставя този демон да танцува върху всички тези гробове. Веднъж, като си мислех за това, повърнах. Наистина.

Така, и тъкмо тогава Адлейд Мейсън влезе в кафето. Тръгна право към масата ми. Много пъти се бяхме виждали, но по-дълъг разговор не бяхме водили. Тя е основна учителка, учи първолаците. Тук живее със сестра си Мерили — вдовица. Ади Мейсън каза: „Мистър Пепър, едва ли имате желание да прекарате празника в Кафе окей, така че ако нямате други планове, защо не дойдете на вечеря вкъщи? Ще бъдем само сестра ми и аз“. Ади не е жена, която се притеснява, но въпреки че беше усмихната и сърдечна, имаше вид на… ммм, на човек, който мисли за друго. Казах си: може пък да й се струва, че не е съвсем редно неомъжена жена да кани в дома си неженен мъж, с когото се познава само бегло. Но преди да съм казал да или не, тя добави: „Да ви кажа истината, мистър Пепър, имам един проблем. Нещо, за което искам да поговоря с вас. Искам да го обсъдим. Да ви чакам ли по обед?“.

Никога не бях ял така вкусно — вместо пуйка поднесоха диви гълъби с див ориз и хубаво шампанско. През цялото време, докато вечеряхме, Ади поддържаше разговора, беше много забавна. Не личеше да нервничи, за разлика от сестра си.

След вечерята седнахме в дневната на кафе и коняк. Ади се извини и излезе от стаята, а когато се върна, носеше…

Т. К.: Отгатнах.

ДЖЕЙК: Подаде ми го и каза: „Ето за какво исках да поговорим с вас“.

(Тънките устни на Джейк пуснаха едно димно колелце, после второ. Докато въздъхна, в стаята не се чуваше друг шум, освен вятъра, който мяукаше и драскаше по прозореца.)

Пристигаш отдалеч. Може би стига за тази вечер.

Т. К.: Да не искаш да кажеш, че ще ме оставиш да вися тук?

ДЖЕЙК (сериозно, но с една от палавите си, двусмислени усмивки): Утре ще продължим. Мисля, че трябва да чуеш историята на Ади от самата нея. Хайде, ще те изпратя до стаята ти.

(Странно, сънят ме приспа с бързината на крадец, който удря жертвата си с боздуган; идвах от дълъг път, синузитът ме мъчеше, изморен бях. Но след пет минути бях буден или по-скоро плувах в просъница; съзнанието ми, като кристална призма, поставена в безтегловност, улавяше отражението на спирално движещи се картини: човешка глава сред листа, опръскани с отрова прозорци на кола, змийски глави, които се прокрадват в трептяща мараня, огън, лумнал от земята, обгорени юмруци, блъскащи падаща врата, опната жица, проблясваща в здрача, труп на пътя, глава сред листа, огън, огън, огън, който тече като река, река, река. После телефонът иззвъня.)

МЪЖКИ ГЛАС: Какво става? Да не искаш да проспиш деня?

Т. К. (завесите са спуснати, в стаята е тъмно, не знам къде съм и кой съм): Ало?

МЪЖКИ ГЛАС: Джейк Пепър на телефона. Помниш ли го? Опасен тип със сини очи.

Т. К.: Джейк! Колко е часът?

ДЖЕЙК: Минава единадесет. Ади Мейсън ще ни чака след час. Бързо под душа. И облечи нещо топло. Вали сняг.

(Валеше на едри тежки парцали, които бързо застилаха земята. Тръгнахме от мотела с колата на Джейк; той пусна чистачките. Главната улица сивееше, белееше и пустееше — само тук-там светофарите цветно намигваха. Всичко беше затворено, дори Кафе оʼкей. Заснежената глухота ни действаше: смълчахме се. Но долавях, че Джейк е в добро настроение — в очакване на приятни събития. Здравото му лице беше светнало, от него лъхаше, малко прекалено остро, на афтършейв. Вярно, че косата му пак си стърчеше на всички страни, но беше много грижливо облечен, макар и не като човек, който е тръгнал на църква. Червената му връзка подхождаше за по-празничен случай. Ухажор, тръгнал на среща? Това предположение ми бе хрумнало предната вечер, когато го чух да разговаря с мис Мейсън; в тона, в тембъра му звучеше интимност.

Но щом видях Адлейд Мейсън, изхвърлих тази мисъл от главата си. Колкото и да се отегчава Джейк тук, колкото и самотен да е, тази жена беше просто прекалено лишена от привлекателност. Такова бе поне първоначалното ми впечатление. Тя бе малко по-млада от сестра си, Мерили Конър, жена по-близко до петдесетте, отколкото до четиридесетте; изражението й бе мило, предразполагащо, но с твърде силни, мъжки черти — козметиката само би подсилила тази негова особеност и тя, много умно, не употребяваше никакъв грим. Доколкото имаше физическа привлекателност, тя се състоеше във впечатлението за чистота — кафявата коса, прибрана на кок, ноктите на ръцете, кожата — всичко беше като окъпано в пролетен дъжд. Родът на сестрите живееше в градчето от четири поколения; Адлейд учителствала тук още от времето, когато завършила колежа: чудно бе как жена като нея — интелигентна, с характер и въобще с разбиране за света — се е задоволила да похабява способностите си в класа на първолаците. „Не — увери ме тя, — напълно съм доволна. Правя това, което ми доставя удоволствие. Преподавам в първи клас. Да ги поема от самото начало — тъкмо това е, което ми харесва. И при първокласниците, виждате ли, преподавам по всичко. Уча ги и как да се държат. Толкова е важно да умееш да се държиш. И толкова малко от децата усвояват някакви маниери у дома.“

Просторната стара къща, в която сестрите живееха, им била наследствена и личността на Адлейд се долавяше в уютността и удобствата й, в цветовете, които говореха за безупречен вкус в дребните неща, създаващи атмосфера. Мерили Конър бе наистина приятно същество, но не притежаваше нито вярното око, нито въображението на по-младата си сестра.

Дневната, в която преобладаваха синьото и бялото, бе пълна с разцъфнали клони; в нея имаше един огромен викториански кафез за пойни птици, в който чуруликаха пет-шест канарчета. Столовата беше в жълто, бяло и зелено, обкована в чамови дъски, рендосани и оставени в естествен цвят; в голямата камина горяха цепеници. Кулинарните умения на мис Мейсън надминаваха похвалите на Джейк. Тя поднесе една изключителна ирландска яхния, смайващ ябълков пай със стафидова плънка; имаше червено вино, бяло вино, шампанско. Съпругът на Мерили Конър бе оставил жена си добре подсигурена.

Докато обядвахме, първоначалните ми впечатления от нашата по-млада домакиня започнаха да се променят. Да, съвсем определено — имаше нещо между Джейк и нея. Те бяха любовници. Взрях се в нея по-внимателно, опитах се да я видя с очите на Джейк: започнах да долавям, че тя е привлекателна и като жена. Вярно, лицето й беше безнадеждно, но фигурата й, подходящо подчертана в сива плетена рокля, следваща плътно линията на тялото, не беше лоша, а тя се държеше тъй, сякаш бе смайваща и може да съперничи на най-сензационната сексбомба от киноекрана. Полюшването на бедрата, плавните движения на сочните й гърди, ниският контраалт, деликатните жестове на ръцете — всичко бе свръхпрелъстително, свръхженствено, без да надхвърля допустимата граница. Силата й бе в поведението: държеше се тъй, сякаш е уверена, че е неотразима — каквито да са били всъщност възможностите й, тя притежаваше стил на жена с еротично минало, нелишено от бележки в подлиние.

Щом обедът свърши, Джек я изгледа тъй, сякаш му се искаше мигом да я отведе в спалнята: напрежението между тях беше натегнато като стоманената жица, прерязала гърлото на Клем Андерсон. Все пак той разкъса обвивката на една пура, която мис Мейсън запали, поднасяйки му огън. Засмях се.)

ДЖЕЙК: А?

Т. К.: Всичко е като в роман от Едит Уортън. „Домът на веселието“, където дамите винаги палят пурите на джентълмените.

МИСИС КОНЪР (отбранително): Тук това си е обичай. Майка ми винаги палеше пурите на баща ми. Макар че ароматът им беше неприятен. Нали така, Ади?

АДИ: Да, Мерили. Искаш ли още кафе, Джейк?

ДЖЕЙК: Не ставай, Ади. Нищо повече не искам. Беше чудесен обед, време е да си поотдъхнеш. Ади? А ти как понасяш аромата?

АДИ (почти изчервявайки се): Никак не съм безразлична към уханието на една хубава пура. Ако самата аз пушех, щях да пуша пури.

ДЖЕЙК: Ади, сега да се върнем към миналогодишния Ден на благодарността. Когато си седяхме тук както сега.

АДИ: И аз ти показах ковчежето?

ДЖЕЙК: Искам да го разкажеш на моя приятел. Така, както го разказа на мен.

МИСИС КОНЪР (отмятайки коса с ръка): О, моля те! Трябва ли да говорим за това? Непрестанно! Става ми кошмар.

АДИ (става, прегръща сестра си през рамо): Добре, Мерили. Няма да говорим за това. Отиваме в дневната и ще ни посвириш на пиано.

МИСИС КОНЪР: Толкова е отвратително. (След това поглежда към мен.) Сигурно ме мислите за глезла — от онези, които все се ужасяват. Сигурно съм. Не трябваше да пия толкова вино.

АДИ: Най-добре е да си полегнеш, мила.

МИСИС КОНЪР: Да си легна ли? Ади, колко пъти съм ти казвала? Имам кошмари. (Овладява се.) Разбира се. Да подремна. Ще ме извините ли?

(След като сестра й излиза, Ади си е наляла чаша червено вино и го наблюдава как аленее и искри срещу пламъците в камината. Заглежда се в огъня, после във виното, после в мен. Очите й са кафяви, но смесената светлина — пламтящата камина и свещите на масата — ги оцветява с друг оттенък и те стават котешко жълти. От далечния край на помещението долита чуруликане на канарчета, снежинките се блъскат в прозорците като раздрани дантелени завеси и от това стаята става още по-уютна, огънят бумти по-весело, виното е още по-червено.)

АДИ: Ето ви тогава моята история.

Четиридесет и четири годишна съм, не съм се омъжвала, обиколила съм света два пъти, гледам всяко лято да съм в Европа, но в интерес на истината трябва да призная, че ако изключим това с един моряк, който се напи, започна да върши щуротии и се опита да ме изнасили на един шведски товарен параход, нищо особено не ми се е случвало до тази година — седмицата преди Деня на благодарността.

Сестра ми и аз имаме в пощата голяма кутия от онези, които наричат „шкафчета“ — не че водим кой знае каква кореспонденция, но сме абонирани за много списания. Както и да е, след училище минах оттам да прибера пощата и намерих вътре едно колетче, твърде леко за обема си. Завито в стара амбалажна хартия — измачкана, личи, че е била употребявана, — стегнато със стар канап. Адресирано до мен, а клеймото — от нашия пощенски клон. Името ми изписано грижливо с едри букви, с черно мастило. Още преди да го отворя, си помислих: каква ли глупост ще е това? Разбира се, в течение сте за ковчежетата, нали?

Т. К.: Да. Видях едно.

АДИ: Да, но аз нищо не знаех за тях. Никой не знаеше. Още беше тайна, знаеха само Джейк и агентите му.

(Тя намигна на Джейк и като отметна назад глава, изпи чашата си на един дъх — с бързо, грациозно движение, което разкри чудесната й шия. Джейк също й намига и праща към нея колелце от дим, овалният кръг плува във въздуха като носител на еротично послание.)

Истината е, че го отворих много късно вечерта. Защото като се прибрах, намерих сестра ми на долната площадка; паднала по стълбите и си навехнала глезена. Дойде докторът. Цареше суматоха. Забравила бях за пратката, сетих се чак като си легнах. Казах си: е, добре, може да почака до утре. По-добре щеше да е да не бях променяла това си решение — поне нямаше да прекарам безсънна нощ.

Защото… бе наистина шокиращо. Веднъж бях получила анонимно писмо, наистина отвратително — най-много ме разстрои това, че, между нас казано, повечето от нещата в него бяха верни. (Тя се засмя и доля чашата си.) Не беше ковчегът миниатюра, който ме шокира толкова, а снимката вътре в него — съвсем скорошна, заснели са ме, както съм слизала по стъпалата на пощата. Стори ми се толкова непозволено нахълтване в личния ми свят; да ти направят снимка, без да знаеш — това е като кражба. Мога да разбера онези африканци, които бягат, щом обективът на камерата се насочи към тях, и се боят, че фотографът иска да открадне душата им. Бях потресена, но не изплашена. Сестра ми бе тази, която се изплаши. Щом й показах какво подаръче съм получила, тя каза: „Как мислиш, има ли нещо общо с тези работи, които стават?“. Под „тези работи“ тя имаше предвид онова, което става тук от пет години насам — убийства, злополуки, самоубийства — ще чуеш да ги наричат какво ли не още — зависи с кого разговаряш.

Реших да не обръщам внимание и да приема, че и това е като някогашното анонимно писмо, но колкото повече си мислех, толкова повече започваше да ми се струва, че сестра ми може да е налучкала истината. Ясно, колетчето не ми бе изпратено от някоя ревнива жена като зложелателен жест. Това беше дело на мъж. Някой мъж е издялал този ковчег в миниатюра. Силна мъжка ръка е изписала името ми върху пакетираната кутия. И всичко това е една заплаха. Но защо? Помислих си: може би мистър Пепър ще знае.

Отидох при мистър Пепър, Джейк. Истината е, че ми хареса.

ДЖЕЙК: Не се отклонявай.

АДИ: Не се отклонявам. Използвах го като повод, за да те подмамя в бърлогата си.

ДЖЕЙК: Не е вярно.

АДИ (тъжно, гласът й приглушен контрапункт на чуруликащите серенади на канарчетата): Не, не е вярно. Защото, когато реших да говоря с Джейк, бях стигнала до заключението, че наистина някой има намерение да ме убие; при това бях доста сигурна кой е той, макар и с подбуди, трудни за вярване. Банални.

ДЖЕЙК: Не са нито невероятни, нито банални. След като се запозна със стила на този звяр, не можеш да говориш така.

АДИ (без да му обръща внимание, безлично, като че казва таблицата за умножението на учениците си): Те всички се познават. Така казват за нас, които живеем в малки градчета. Но не е вярно. В моя клас имам деца, чиито родители не съм и зървала. Всеки ден се разминавам с хора, които са ми съвсем непознати. Баптистка съм, ние сме малко тук и въпреки това и револвер до челото ми да опрете, пак няма да мога да ви изброя имената на всички баптисти от нашата църква.

(Ето защо ви разказвам това: като се замислих за тези, които загинаха, дадох си сметка, че всички ги познавам. С изключение на онези съпрузи от Тълса, които са гостували на Бакстърови…

ДЖЕЙК: Семейство Хоган.

АДИ: Да. Но, така или иначе, те са вън от играта. Външни хора, случайно попаднали в пъклена жарава. Буквално.

Не че имам близки приятели сред жертвите — освен може би Клем и Ами Андерсон. Децата им бяха мои ученици.

Но и другите познавах: Джордж и Амилия Робъртс, Бакстърови, доктор Парсънс и жена му. Познавах ги сравнително добре. И поради една-единствена причина. (Тя се взря в рубиновите искри на виното като циганка, която гадае по призрачно замрежена кристална топка.) Реката. (Поднесе чашата към устните си и отново я пресуши без усилие, на една-единствена глътка и с явна наслада.) Видяхте ли реката? Не още? Да, сега не е време. Но лете е много приятно. Безспорно най-хубавото нещо тук. Наричаме я Блу ривър. И тя наистина е синя — не че синее като Карибско море, но пак е твърде бистра, с пясъчно дъно и дълбоки спокойни вирове, удобни за плуване. Идва от планините на север и тече през равнината на ранчеросите; тя ни е главният източник за напояване и има два притока, много по-малки от нея, казваме им Батко и Малечко.

Неприятностите започнаха заради тези два притока. Мнозина от едрите земевладелци — ранчеросите, които зависят от тях, са убедени, че е справедливо да се прокопае едно отклонение на Синята река, за да станат по-пълноводни Батко и Малечко. Естествено всеки собственик, чието ранчо се напоява от главната река, се възпротиви на предложението. Най-отявлен бе Боб Куин, собственикът на ранчото, през което Синята река тече най-дълбока и най-широка.

ДЖЕЙК (като плю в огъня): Робърт Холи Куин. Поземлен собственик.

АДИ: Този спор е от десетилетия. На всеки е ясно, че е справедливо и логично да се направят по-пълноводни двата притока дори ако Синята река загуби част от водите и красотата си. Но семейство Куин и други богати земевладелци по течението на Синята река винаги, с различни хитрини, са успявали да го осуетят.

Настъпиха две сушави години — нещата трябваше да се решат. Ранчеросите, чиято съдба се решаваше от Батко и Малечко, вдигнаха олелия. Сушата ги засегна жестоко, загубиха много добитък, и сега гневно и единодушно потърсиха дела си от водите на Синята река.

Накрая общинският съвет гласува за специален комитет, който да реши въпроса. Нямам представа как са били подбирани членовете на комитета. Аз едва ли бях особено подходяща; спомням си как старият съдия Хатфийлд — сега е пенсионер и живее в Аризона — ми телефонира да пита дали съм съгласна; това беше всичко. Първото ни събрание беше в залата на общинския съвет в съда, през януари 1970. В комитета влизаха още Клем Андерсон, Джордж и Амилия Робъртс, доктор Парсънс, семейство Бакстър, Том Хенри и Оливър Джейгър…

ДЖЕЙК (към мен): Джейгър. Пощенският началник. Щур проклетник.

АДИ: Той не е луд. Само така го изкарват, защото…

ДЖЕЙК: Защото е наистина луд.

(Ади сякаш се разколеба. Погледна замислено чашата си, понечи да я напълни, видя, че бутилката е празна, тогава от чантичката, сгушена в скута й, измъкна красива сребриста кутийка със сини таблетки — това беше валиум, — извади една и я взе с глътка вода. А Джейк бе казал, че Ади не била нервна.)

Т. К.: Кой е Том Хенри?

ДЖЕЙК: Друг един щур. Още по-луд от Оливър Джейгър. Собственик на бензиностанцията.

АДИ: Да, бяхме девет души. Заседавахме веднъж седмично в продължение на два месеца. И двете страни — тези, които бяха за, и онези, които бяха против — изпратиха вещи лица да ги представят. Мнозина от ранчеросите се явиха лично да защитят интересите си.

Но мистър Куин не бе сред тях. Изобщо не се мярна, макар че, споразумеехме ли се да отклоним „неговата“ река, той щеше да загуби най-много. Мислех си: твърде е силен и влиятелен, за да се занимава с глупавия ни комитет; Боб Куин говори с големи хора, уверен е, че всички са в джоба му: и губернаторът, и конгресмените, и сенаторите. Така че каквото и да решим, няма значение. Има приятели и важни птици, и те ще наложат вето.

Но не излезе така. Решихме да се направи отклонение точно там, където Синята река влиза във владенията на Куин; разбира се, той не оставаше без река, но по-голямата част от водите нямаше да текат през земите му, както е било открай време.

Решението би било единогласно, ако Том Хенри не бе се обявил против нас. Прав си, Джейк, Том Хенри е луд човек. И така: осем гласа срещу един. Решението се посрещна с всеобщо одобрение, защото не ощетяваше никого, а бе изгодно за мнозина — политическите приятели на Куин не бяха в състояние да предприемат нещо, за да го променят — иначе нямаше да ги преизберат.

Няколко седмици след като гласувахме, срещнах Боб Куин в пощата. С най-демонстративен жест килна шапка, усмихна ми се, заинтересува се как съм. Не че очаквах да ме заплюе, но чак така любезно никога не се бе държал. На човек и през ум не би му минало, че е озлобен. Озлобен ли? Луд!

Т. К.: Как изглежда той — мистър Куин?

ДЖЕЙК: Не му казвай!

АДИ: Защо?

ДЖЕЙК: Ей така.

(Както бе застанал прав, той направи няколко крачки към камината и хвърли в огъня остатъка от пурата. Беше с гръб към жаравата, леко разкрачен, скръстил ръце: никога не ми бе минавало през ума, че Джейк може да е суетен, но той явно позираше малко, опитваше се — и това му се удаваше — да изглежда привлекателен. Засмях се.)

А?

Т. К.: Сега сме като в роман от Джейн Остин. В нейните романи сексапилни джентълмени винаги си греят задниците пред камини.

АДИ (през смях): О, Джейк, вярно! Вярно!

ДЖЕЙК: Книги от писателки, дамска литература, не чета. Никога не съм чел и няма да чета.

АДИ: По този случай ще отворя още една бутилка вино и ще си я изпия сама.

(Джейк се върна към масата и седна до Ади; взе ръката й и пръстите им се сплетоха. Това й подейства тъй явно, че да ти стане неудобно — лицето й пламна, по шията й избиха червени петна. А той самият сякаш не забелязваше нищо; не забелязваше какво върши. Гледаше повечето към мен, сякаш сме сами двамата.)

ДЖЕЙК: Да, знам: след като чу всичко това, сега си мислиш — е, добре, загадката е разгадана. Куин го е извършил. И аз така помислих. Миналата година, след като Ади ми каза същото, което на теб, изскочих оттук като мечок, жилнат от стършел. В колата и право в града. Беше пак Денят на благодарността, но празник-непразник, същата вечер се събрахме на заседание в Щатското бюро за разследване. Изложих нещата последователно: ето каква е подбудата, ето кой е престъпникът. Никой не каза гък — само шефът вика: „Полека, Пепър. Човекът, когото обвиняваш, не е кой да е. И къде са ти доказателствата? Имаш само предположения. Догадки“. Всички се съгласиха с него. „Къде са ти доказателствата?“ — питат.

Така се ядосах, че се развиках. Казвам им: „За какъв дявол мислите, че съм дошъл тук? Сега задачата ни е заедно да съберем доказателствата. Знам, че е Куин“. Шефът ме предупреждава: „На твое място ще внимавам пред кого го казвам. Можеш така да направиш, че всички да ни уволнят“.

АДИ: Като се върна тук на другия ден, жалко, че не го фотографирах. Нали такава ми е работата, често трябва да утешавам момченца, но още не бях виждала по-унило момченце от теб, Джейк.

ДЖЕЙК: Не бях във възторг. Фактът си е факт.

Бюрото ме подкрепи; започнахме справка за живота на Робърт Холи Куин от първата, едногодишната му възраст. Но толкова дискретно, все едно че пристъпяме на пръсти — шефът нервничеше като убиец със смъртна присъда. Поисках разрешение за обиск на ранчото на Куин, къщата, въобще всичко. Отказа. Не ми даде даже да го разпитам…

Т. К.: Куин разбра ли, че го подозираш?

ДЖЕЙК (ръмжейки): От първия миг. Някой от канцеларията на губернатора му подшушнал. Вероятно самият губернатор. И момчетата от нашето бюро — сигурно и те са му казали. На никого не вярвам. На никой, свързан с това следствие.

АДИ: Докато се обърнеш, и цялото градче знае.

ДЖЕЙК: Благодарение на Оливър Джейгър. И на Том Хенри. За това аз съм си виновен. Тъй като и двамата бяха в комитета за речните води, реших да им се доверя, да поговоря с тях за Куин, да ги предупредя за ковчежетата. И двамата ми обещаха, че ще пазят тайна. Да, но все едно че го бях казал на митинг пред цялото градче.

АДИ: Едно от моите момченца вдигна ръка в час и каза: „Татко каза на мама, някои получавали ковчези, същите, каквито в гробищата. Каза, че мистър Куин ги праща“. Разубедих го: „О, Боби, татко ти просто се е шегувал, затова е разправял такива неща на майка ти, това е невероятно“.

ДЖЕЙК: Една от невероятните приказки на Оливър Джейгър! Този мръсник обиколи цялата община. И ще разправяте, че не бил луд?

АДИ: Мислиш го за луд, защото той мисли, че ти си луд. Искрено вярва, че грешиш. Че преследваш невинен човек. (Продължавайки да гледа Джейк, тя говореше на мен.) Оливър не е човек, който ще спечели награда за ум или чар. Но е разумен човек — вярно, клюкар, ала добросърдечен. Свързан е със семейство Куин; Боб му е втори братовчед. Може би затова е толкова пристрастен. Позицията на Оливър, а и на повечето други е, че дори да съществува някаква връзка между решението на комитета за Синята река и смъртните случаи, които се заредиха тук, от къде на къде подозренията да се насочват към Боб Куин? Той не е единственият собственик на ранчо по течението на Синята река, който може да се е озлобил. Ами Уолтър Форбс? Джим Джохансен? Семейство Троби, Милърови, съпрузите Рейли? Защо тъкмо Боб Куин? Налице ли са някакви особени обстоятелства специално за него?

ДЖЕЙК: Той е.

АДИ: Да, ние знаем, че той го е извършил, но не можеш да докажеш дори това, че е купил гърмящите змии. А и да можеше…

ДЖЕЙК: Пие ми се едно уиски.

АДИ: Ще го получите, сър. Кой друг иска?

ДЖЕЙК (след като Ади ни е оставила): Права е. Не можем да докажем, че той е купил змиите, макар да знаем, че е той. Нали разбираш, от самото начало предполагах, че змиите идват от някой професионален доставчик; има змиеферми, където ги развъждат за отровата — продават я на медицински лаборатории. Доставчиците са главно във Флорида и Тексас, но змиеферми има пръснати навсякъде. Преди няколко години запитахме повечето от тях писмено и не получихме нито един отговор.

Но дълбоко в себе си аз знаех, че тези змии са дошли от еднозвездния щат2. Съвсем логично — защо ще ходиш чак до Флорида, когато можеш да намериш онова, което ти трябва, едва ли не у съседа? И тъй, щом Куин излезе на сцената, реших да разнищя докрай историята със змиите — така и не бяхме я проучили както трябва, най-вече защото тя изискваше да се ходи от човек на човек — път, разноски, разпитване. А шефа, стане ли дума за разноски, не го търси — по-лесно е орехи да трошиш с изкуствени челюсти. Но имам си мой човек, ветеран от следствения отдел в Тексас; задължен ми е за стара услуга. Пратих му някои материали: снимки на Куин, каквито бях успял да събера, и на самите гърмящи змии — и деветте метнати на едно въже за пране, след като ги бяхме убили.

Т. К.: Как ги убихте?

ДЖЕЙК: С ловни пушки. Пръснахме им главите.

Т. К.: Веднъж убих гърмяща змия. С градинарска мотика.

ДЖЕЙК: Тези бяха такива чудовища, че с мотика не можеш да ги убиеш. Нищо няма да им направиш. Най-малката беше седем стъпки.

Т. К.: Змиите са били девет. Комисията за Синята река също е била от девет души. Какво многозначително съвпадение!

ДЖЕЙК: Бил, така се казва тексаският ми приятел, е такъв, че тръгне ли, спиране няма; кръстоса Тексас от единия край до другия, използва и по-голямата част от отпуска си да ходи по змиеферми и да разпитва змиевъдите. И ето, преди около месец се обади и каза, че е намерил моя човек: някаква жена на име Гарсия — в Тексас има много мексиканци, нали знаеш, — змиефермата й била недалеч от Ногалес. Това е на десет часа път с кола оттук. Ако си с кола с тексаски номер, можеш да караш с деветдесет мили в час. Бил обеща да ме чака там.

Взех и Ади. Пътувахме през цялата нощ и на сутринта седнахме на закуска с Бил в един от мотелите на Холидей ин. После посетихме мисис Гарсия. Някои от змиефермите са станали атракции за туристи, но тази съвсем не беше такава — доста встрани от шосето, сравнително малка. Но пък какви екземпляри! През цялото време, докато бяхме там, тя не спря да вади от кафезите едри влечуги, оставяше ги да се увиват около врата й, около ръцете й — и се смееше: почти всичките й зъби бяха златни. Отначало я помислих за мъж — все едно че виждаш пред себе си Панчо Виля в джинси с цип отпред.

С перде на едното око, а и в другото не виждаш да искри особен разум. Когато й показахме снимката на Куин, разпозна го, без да се колебае. Каза, че посетил фермата й или през юни, или през юли 1970 (Робъртсови загинаха на пети септември 1970) и че с него имало едно мексиканче; двамата пристигнали в пикап с мексикански номер. Не била говорила с Куин, той не казал нито дума — само слушал, докато тя преговаряла с мексиканеца. Обясни, че никога не разпитвала купувачите с каква цел вземат стоката й, но както ни обясни, мексиканчето й казало, без да го питат — искал да вземе десетина израсли гърмящи змии за религиозен обред. Това не я изненадало, защото хората често купували змии за разни ритуали. Но мексиканчето искало от нея да гарантира, че змиите, които му продава, ще нападнат и убият бик с тегло хиляда фунта. Тя отговорила: добре, може — само че, ако преди да сложат змиите при бика, ги инжектират с опиат, със стимуланта амфетамин.

Показала му как да го направи, а Куин гледал. Показа и на нас. Послужи си с една пръчка, дълга приблизително колкото две нагайки и гъвкава като върбов клон, с примка от ремък на единия край. Впримчи главата на змията, вдигна я и както се полюшваше във въздуха, заби спринцовката в корема й. После даде и на мексиканеца да опита и той се справи добре.

Т. К.: Тя беше ли виждала мексиканчето преди?

ДЖЕЙК: Каза, че не. Когато я запитах как изглежда, даде описание, което приляга на всяко мексиканско селянче от граничните области на възраст между двадесет и тридесет. Взела парите от него, сложила всяка змия в отделно сандъче и двамата си тръгнали.

Госпожа Гарсия се оказа много услужлива. Готова да ни помогне. Докато стигнахме до главното: ще подпише ли клетвена декларация, че Робърт Холи Куин е бил един от двамата, които са купили от нея десетина змии на дата, която не може да посочи точно, но знае, че е било през лятото на 1970? Да я беше видял как стана кисела тогава. Каза, че нямало нищо да подпише.

Обясних й, че с тези змии са били убити двама души. Да беше видял каква физиономия направи. Прибра се в къщата, заключи вратата и спусна щорите.

Т. К.: Клетвена декларация от нея? Не би имала особена тежест пред съда.

ДЖЕЙК: Щеше да бъде нещо, с което да му излезем насреща. Гамбит — откриване на играта. Повече от вероятно е мексиканчето да е сложило змиите в колата на Робъртс, Куин, разбира се, му е платил за това. Знаеш ли какво? Обзалагам се, че мексиканчето е мъртво и лежи заровено някъде в самотната прерия. Което е работа на мистър Куин.

Т. К.: В досието на Куин не може да няма нещо, което да сочи, че той е човек, способен да си послужи с насилие, нали?

(Джейк продължително закима.)

ДЖЕЙК: Джентълменът е добре запознат с начините за премахване на хора.

(Ади се върна с уискито. Той й благодари и я целуна по бузата. Тя седна до него, ръцете им отново се срещнаха, пръстите се сплетоха.)

Куин са едно от старите тукашни семейства. Боб Куин е най-големият от трима братя. Всички имат дял в ранчото, но той го управлява.

АДИ: Не, жена му управлява. Женен е за своя първа братовчедка, Хуанита Куин. Майка испанка, темперамент — тамалийски. Първото им дете умряло при раждане и тя отказала да има повече деца. Но всички знаят, че Боб Куин има деца. От друга жена и в друг град.

ДЖЕЙК: Той е герой от войната. Бил е полковник в морската пехота. Той самият никога не говори за това, но хорската мълва е, че Боб Куин със собствените си ръце бил изтребил повече японци от бомбата на Хирошима.

Само че веднага след войната поизтребил някои хора не чак тъй патриотично. Веднъж се обадил посред нощ на шерифа да дойде в ранчото и да прибере два трупа. Казал, че бил издебнал двама крадци на добитък, когато откарвали говеда от стадото му, и ги бил застрелял. Такава е била неговата версия и никой не я оспорил, поне открито. Но истината е, че двамата били не крадци на добитък, а картоиграчи от Денвър и Куин им дължал голяма сума. Пристигнали в ранчото, където бил обещал да им се издължи. Вместо пари получили вълчи сачми.

Т. К.: За това разпитвал ли си го някога?

ДЖЕЙК: Кого да съм разпитвал?

Т. К.: Куин.

ДЖЕЙК: Ако говорим точно, аз изобщо не съм го разпитвал.

(Устните му потрепнаха и се разтеглиха в цинична усмивка; той разклати чашата с уиски, ледените кубчета звъннаха, отпи и се засмя — дълбоко и гърлено, като човек, който се готви да се изхрачи.)

Напоследък поговорих доста с него. Но през петте години, откакто се залових със следствието, въобще не се запознахме. Бях го виждал. Знаех го кой е.

АДИ: Но сега са първи приятели. Неразделни. Дупе и гащи.

ДЖЕЙК: Ади!

АДИ: О, Джейк. Само така, да те подразня.

ДЖЕЙК: Това не е повод за шега. Знаеш на какъв огън съм.

АДИ (стискайки ръката му): Знам. Извинявай.

(Джейк пресуши чашата си и я тресна на масата.)

ДЖЕЙК: Гледам го. Слушам го. Смея се на мръсните му шеги. Мразя го. Той ме мрази. И двамата знаем това.

АДИ: Хайде да ти подсладя живота с още едно уиски.

ДЖЕЙК: Седи мирно.

АДИ: Може би трябва да надзърна как е Мерили, дали е наред.

ДЖЕЙК: Седи мирно.

(Но Ади гледаше да се измъкне от стаята, притеснена от яда на Джейк, от вцепененото му от гняв лице.)

АДИ (като погледна през прозореца): Снегът престана.

ДЖЕЙК: В понеделник сутрин Кафе окей е винаги пълно с хора. След уикенда всеки наминава да научи новините. Ранчероси, бизнесмени, шерифът и хората му, тези от съда. А тъкмо този понеделник — понеделника след Деня на благодарността, там беше претъпкано. Хората нямаше къде да седнат, сместваха се едва ли не един връз друг — глъч и врява, като на женски пазар.

Можеш да се досетиш какво бе възбудило духовете. Благодарение на Том Хенри и Оливър Джейгър, които през уикенда бяха разнесли мълвата, че онзи от бюрото, същият, дето му викат Джейк Пепър, обвинявал Боб Куин в убийство. Седях си в моето сепаре и се правех, че не забелязвам. Но не можех да не забележа, когато влезе Боб Куин; изведнъж стихнаха, цялото кафене стаи дъх.

Провря се в съседното сепаре до шерифа; шерифът го прегърна през рамо, засмя се и нададе каубойски вик. Повечето от тълпата го имитираха като папагали: „Уа-хуу, Боб! К’во ста’а, Боб?“. Да, драги, цялото Кафе окей бе сто процента с Боб Куин. Имах усещането… усещането, че дори да изоблича с абсолютна сигурност този човек в не едно и не две убийства, ще ме линчуват, преди да съм го арестувал.

АДИ (притискайки длан о челото си, сякаш я бе заболяла глава): Той е прав. Целият град е на страната на Боб Куин. Това е една от причините сестра ми да ненавижда тези разговори. Според нея Джейк греши, а мистър Куин е хубав човек. Според нейната теория тези престъпления са дело на доктор Парсънс и той затова се е самоубил.

Т. К.: Но доктор Парсънс отдавна е бил мъртъв, когато вие сте получили ковчега.

ДЖЕЙК: Мерили е добричка, но не много умна. Извинявай, Ади, но така е.

(Ади дръпна ръката си от ръката на Джейк — жест, че му се сърди, но не много. Това пък даде възможност на Джейк да се изправи и да закрачи нагоре-надолу, което и стори. Стъпките му отекваха по излъсканото чамово дюшеме.)

Та да се върнем пак на Кафе окей. Както си бях тръгнал, шерифът се протегна и ме сграбчи за ръката. Той е едно нахално ирландско копеле. И погажда всякакви номера, и най-дяволските. Казва: „Хей, Джейк! Я ела да се запознаеш с Боб Куин. Боб, това е Джейк Пепър. От Бюрото“. Стиснах ръката на Куин. Куин каза: „Чух много работи за вас. Че сте играели шах. Трудно намирам партньори. Какво ще кажете да поиграем?“. Казах: добре и той добави: „Тогава утре? Елате към пет. Ще пием по нещо и ще направим една-две игри“.

Така се започна. На другия ден следобед отидох в ранчото на Боб Куин. Играхме два часа. Той е по-добър шахматист от мен, но достатъчно често се случва да спечеля играта, за да му е интересно да ме има за партньор. Словоохотлив е и говори за какво ли не: за политика, за жени, за секс, как да се лови пъстърва, колко често трябвало да се ходи по голяма нужда, как бил на екскурзия в Съветския съюз, какви са предимствата на скотовъдството пред зърнопроизводството, на джина в сравнение с водката и за какво ли не още — за коментатора Джони Карсън, за това как бил на сафари в Африка, за религията, за Библията, за Шекспир, гений ли е генерал Макартър, лов на мечки, дали курвите от Рино са по-добри от курвите в Лас Вегас; борсата, венерическите болести, царевична или житна каша за закуска, злато ли е по-добре или диаманти; за смъртното наказание (той е изцяло за), ръгби, бейзбол, баскетбол — за всичко. Всичко, с изключение на това, какво търся в градчето.

Т. К.: Искаш да кажеш — не пожела да говори за следствието?

ДЖЕЙК (като спря да се разхожда): Не само че не пожела. Просто се държи тъй, сякаш то не съществува. Аз започвам да говоря за него, а той въобще не реагира. Показах му снимките, които направихме на Клем Андерсон: надявах се, че ще го разтърси и ще реагира. Че поне ще каже нещо. Но той отново се загледа в шаха, направи един ход и ми разказа една мръсна шега.

И тъй Куин и аз вече няколко месеца играем шах — игрите ни са част от една по-голяма игра. Играем следобед, няколко пъти седмично. Там съм и днес. А ти (той насочи показалеца към мен) — идваш с мен.

Т. К.: Дали ще е удобно?

ДЖЕЙК: Телефонирах му сутринта. Запита само едно: той играе ли шах?

Т. К.: Играя. Но бих предпочел да гледам.

(Една цепеница се срути, огънят запращя и камината привлече вниманието ми. Загледах се в пърпорещите пламъци и се питах защо той не позволи на Ади да ми опише Куин, да ми каже как изглежда. Опитах се да си го представя и не успях. Сетих се за мисълта на Марк Твен, която Джейк бе прочел на глас: „От всички създания, които са били сътворени, човекът е най-омразното… Едничък той притежава злост… Той е единственото създание, което може да бъде злонамерено“. Гласът на Ади ме върна към действителността.)

АДИ: Божичко! Пак заваля. Но съвсем леко, мънички снежинки се носят. (После, сякаш снеговалежът, който пак е започнал, навява мисли за тленността и летежа на времето.) Знаете ли, минаха вече пет месеца. Това е дълго време за него. Той обикновено не чака толкова.

ДЖЕЙК (раздразнен): Ади, сега пък какво ти става?

АДИ: Моят ковчег. Минаха почти пет месеца. И, както казах, обикновено той не изчаква толкова.

ДЖЕЙК: Ади! Аз съм тук. Нищо няма да ти се случи.

АДИ: Разбира се, Джейк. Чудно ми е за Оливър Джейгър. Дали и той ще получи ковчег? Помислете си само, Оливър е началник на пощата. Разпределя пощата и… (Изведнъж нещо в гласа й трепна — нотка на беззащитна печал — контрапункт на безгрижното чуруликане на канарчетата.) Да, но това няма да е скоро.

Т. К.: Защо?

АДИ: Защото Куин трябва първо да напълни моя ковчег.

Когато си тръгнахме, минаваше пет, въздухът бе неподвижен, безснежен, в него искреше аленият залез, започваше да проблясва бледият светлик на изгряващата луна; пълната луна се изтърколваше на хоризонта като голямо бяло колело или като маска, бяла, застрашителна маска без лицеви черти, взираща се в нас през стъклата на колата. В края на главната улица, малко преди да свърши градчето и да започне прерията, Джейк посочи бензиностанцията: „Това е на Том Хенри. От някогашния комитет за речните води сега са останали само трима: Том Хенри, Ади и Оливър Джейгър. Казах, че Том Хенри е луд. И това е така. Но луд с късмет. Той е гласувал против. Това го спасява. Никакъв ковчег за Том Хенри“.

Т. К.: Ковчег за Димитриос.

ДЖЕЙК: Какво, какво?

Т. К.: Има такава книга от Ерик Амблър. Един трилър.

ДЖЕЙК: Роман? (Кимнах; той направи гримаса.) Ти четеш ли такива глупости?

Т. К.: Греъм Грийн беше първокласен писател. Докато Ватиканът го впримчи. След това не можа да напише нищо, което да е като Брайтън рок. Обичам Агата Кристи, обожавам я. А Реймънд Чандлър е голям стилист, поет. Макар че сюжетните му линии са истинска бърканица.

ДЖЕЙК: Глупости. Това са хора, които бълнуват — клечат пред пишещата машина и пишат, каквото им хрумне — онанизъм!

Т. К.: И така, никакъв ковчег за Том Хенри. А за Оливър Джейгър?

ДЖЕЙК: Ще си го получи. Някоя сутрин, както се суети в пощата, както изсипва чувалите с писмата и пратките, ще се натъкне на колетче, увито в амбалажна хартия, надписано със собственото му име. Нищо, че са братовчеди; нищо, че него ако слушаш, на Боб Куин трябва крилца да му израснат. Свети Боб няма да го остави да му се размине току-така, като си прочете два пъти „Аве Мария“ за опрощение. Успях да опозная свети Боб. Вероятно той вече е измайсторил нещо с длетото, издялкал е нещичко и е мушнал вътре в него снимката на Оливър Джейгър.

(Джейк изведнъж млъкна и в същия миг, сякаш това бяха синхронни действия, кракът му натисна спирачния педал: колата се подхлъзна, занесе се странично, той изправи волана и продължихме. Разбрах какво бе станало. И той като мен се бе сетил за жалните думи на Ади: „… Куин ще трябва да напълни най-напред моя ковчег“. Опитах се да си сдържа езика, но той не ми се подчини.)

Т. К.: Но това означава, че…

ДЖЕЙК: Я по-добре ми включи фаровете.

Т. К.: Това означава, че Ади ще умре.

ДЖЕЙК: Не! Глупости! Предполагах, че това ще изтърсиш (той силно стовари длан върху волана), изградил съм стена около Ади. Дал съм й един от специалните детективски тридесет и осми калибър и съм я научил как да си служи с него. От сто ярда може да простреля човек между очите. Карате усвои така, че може да строши талпа със саблен удар. Ади е съобразителна. Няма да падне в капана. И аз съм тук. Наблюдавам я. Наблюдавам и Куин. Има и други, които го наблюдават.

(Силното чувство и страховете, които започват да граничат с ужаса, са в състояние да лишат от способността да разсъждава логично дори такъв логичен човек като Джейк Пепър. Неговите предохранителни мерки не бяха спасили Клем Андерсон. Не исках да влизаме в спор, като го гледах в какво настроение е и как не разсъждава рационално. И все пак — защо, след като считаше, че Оливър Джейгър е осъден, бе тъй уверен, че Ади не е? Че на нея ще й се размине? Досегашният начин на действие на Куин подсказваше безспорно, че той най-напред ще отстрани Ади, а след това ще предприеме последното си действие и ще адресира колетната пратка до своя втори братовчед и горещ привърженик — началника на местния пощенски клон.)

Т. К.: Както знам, Ади е обикаляла света. Мисля, че е време пак да го пообиколи.

ДЖЕЙК (рязко): Трябва да стои тук. Сега не може да заминава.

Т. К.: О, нима? Не забелязах да има самоубийствени наклонности.

ДЖЕЙК: Първо на първо — училището. Разпускат ги през юни.

Т. К.: Джейк! Какво говориш! Какво значение има училището?

(И в сумрака прочетох по лицето му, че се е засрамил; но същевременно стисна челюсти.)

ДЖЕЙК: Говорили сме за това. Дали да не заминат на дълго пътуване двете с Мерили. Но тя не иска да ходи никъде. Казва така: „За акулата трябва стръв. Ако искаме да уловим акулата, стръвта трябва да е наблизо“.

Т. К.: Значи, Ади е примамката? Вързана коза, върху която тигърът ще скочи?

ДЖЕЙК: Стига! Не ми харесват тези твои сравнения.

Т. К.: А ти как ще го наречеш?

ДЖЕЙК (мълчание).

Т. К. (мълчание).

ДЖЕЙК: На Куин Ади му е в главата, по това няма съмнение. Той възнамерява да си удържи обещанието. Така и ще го хванем в капана, когато се опита. Когато завесата е вдигната и прожекторите са осветили сцената. Разбира се, има известен риск, но трябва да го поемем. Защото, честно казано, това е единствената ни възможност.

(Опрях глава о стъклото: мислено видях хубавата шия на Ади, как тя отмята глава и с наслада пресушава чашата с червено искрящо вино. Почувствах се слаб и отвратен от Джейк.)

Т. К.: Ади ми хареса — не е изкуствена, истинска е. И все пак загадка: как така не се е омъжила?

ДЖЕЙК: Ади ще се омъжи за мен. Това от мен да го знаеш.

Т. К. (мислено все още виждах друга картина — как Ади изпива виното си): Кога?

ДЖЕЙК: През лятото. Когато си взема отпуск. На никого не сме казали. Само на Мерили. Сега ясно ли ти е? Ади е в безопасност: няма да позволя да й се случи каквото и да било; обичам я и ще се оженя за нея.

(През лятото: колко много време имаше дотогава. Пълната луна, сега по-бяла и по-високо в небето, възпявана от койотите, се търкаляше над бялналата се прерия. По заснежените поля тук-там се бяха скупчили говеда, сгушени едно до друго, за да се сгреят. Някои стояха на двойки. Забелязах две петнисти теленца, притиснати едно до друго — те взаимно се пазеха и си помагаха: като Джейк, като Ади.)

Т. К.: Тогава моите поздравления. Това е чудесно. Ще бъдете много щастливи. Сигурен съм.

Скоро стигнахме до внушителна ограда от бодлива тел, тя завардваше шосето от двете страни и напомняше оградите на концентрационните лагери — очертаваше границите на ранчото на Боб Куин: около четиридесет хиляди декара. Спуснах стъклото и оставих да ме лъхне леденият режещ въздух, ухаещ на пресен сняг и на старо сено. „Оттук“ — каза Джейк, когато кривнахме от шосето и минахме през ширококрилата дървена порта. На входа фаровете ни осветиха надпис с красиви букви: Б. К. (Ранчо Р. Х. Куин) собственик. Под името на собственика бяха изрисувани две кръстосани томахавки; да се чуди човек дали това е емблема на ранчото или семеен герб. И в единия, и в другия случай зловещият знак на томахавките беше подходящ.

Пътят беше тесен, от двете страни с безлистни дървета, които тъмнееха, а тук-там през очертанията на клоните очите на някое животно проблясваха на фаровете. Прекосихме дървено мостче, което затътна под тежестта ни, долу ромолеше вода, ромонът премина в ниско бучене, помислих си, че това ще е Синята река, но не можех да я видя, криеха я дърветата и снежните преспи; продължавахме по пътя, бълбукането ни следваше, реката течеше край нас, понякога призрачно спокойно, после изведнъж забучаваше, клокочеше в бързеите и боботеше под водопадите.

Пътят се разшири. През дърветата проблесна електрическа светлина. Едно красиво момченце, яхнало кон без седло, с развята руса коса, ни замаха с ръка. Минахме край редица бунгала — прозорците им светеха, вътре кънтяха телевизионни гласове, — жилищата на ратаите. Пред нас във величествено уединение се извисяваше домът на собственика на ранчото, къщата на Куин. Беше голяма двуетажна постройка с бяла дъсчена обшивка, опасана надлъж с покрита веранда; приличаше на изоставена, защото всички прозорци тъмнееха.

Джейк натисна клаксона. Мигом като акорд от тържествени фанфари в наша чест цялата веранда се обля в светлина, целият долен етаж — също.

Когато зърнах собственика на ранчо Б. К., не можах да си отговоря на въпроса защо Джейк не позволи на Ади да ми го опише. Вярно, не беше човек, който би минал незабелязан, но външността му не бе кой знае колко необикновена. Все пак нещо в него ме постресна: аз го познавах! Положителен бях. Готов бях да се закълна, че някъде и вероятно много отдавна ние двамата с Робърт Холи Куин сме се срещали и заедно сме изживели нещо, нещо толкова страшно, че паметта милостиво го е заличила.

Носеше — с известно кокетство — каубойски ботинки с високи токове, но и без тях беше над шест фута и ако се държеше изправен, вместо да стои изгърбен и с отпуснати рамене, би представлявал внушителна, стройна фигура. Имаше дълги, маймунски ръце, които се полюшваха до коленете му — пръстите издължени, сръчни и колкото и странно да е, аристократични. Спомних си за един концерт на Рахманинов; неговите ръце бяха като на Куин. Лицето на Куин беше широко, но изпито, с хлътнали страни, обветрено — това беше лицето на средновековен селянин, на човека, който крачи зад ралото, понесъл на гърба си цялата мъка на света. Но Куин съвсем не беше затъпял от горест селянин. Носеше очила с тънки телени рамки, също като професорски; те го издаваха, както и сивите очи, увеличени от дебелите лещи: очи будни, подозрителни, интелигентни, очи на хитроумен пакостник, доволен от собственото си превъзходство. Гласът му и смехът му звучаха гостоприемно, с лукава сърдечност. Но този човек не позираше, не беше актьор, който играе роля. Това бе идеалист, поставил си определена цел и решен да я постигне, и тази цел бе неговият кръст, неговата религия и същност; не, той не позираше, а бе фанатично отдаден на целта си и в следния миг, докато бяхме още всички на верандата, от паметта ми изплува отдавна забравената картина — спомних си къде и как бях срещнал мистър Куин.

Той протегна една от дългите си ръце към Джейк, а другата прекара през буйната си грива — беше дългокос като някогашните заселници, пионерите; сега ранчеросите като него не се носеха така — те приличаха на хора, които всяка събота посещават фризьорския салон за редовното си ниско подстригване и талков шампоан. Снопчета сиви косми стърчаха от ноздрите и ушите му. Забелязах на катарамата на колана му релефната емблема на двете кръстосани томахавки от жълт метал и червен емайл.

КУИН: Хей, Джейк, тъкмо разправях на Хуанита, викам й: гледай го сега тоя негодник, ако не се е уплашил от снега, пак добре.

ДЖЕЙК: Че на това сняг ли му казваш?

КУИН: Шегувам се Джейк. (После към мен.) Да знаете какъв сняг пада тук! През петдесет и втора цяла седмица излизахме от къщата само през капандурата на тавана. Измръзнаха ми седемстотин глави добитък, животно не остана от породистите сантагертруди, ха-ха! Какво време беше. Е, сър, играете ли шах?

Т. К.: Толкова, колкото говоря френски. Un peu.

КУИН (като се закиска, пляскайки се по бедрата, весел, но подозрителен): Знам ги аз такива. Градски хитреци, дето идвате да ни одирате нас, селянчетата. Обзалагам се, че ще ни играете на две дъски и ще ни биете и двамата с Джейк с вързани очи.

(Последвахме го в обширно, високо преддверие и влязохме в огромен салон, който напомняше катедрала с тежките масивни испански мебели, ракли и долапи, кресла, маси и барокови огледала, съразмерни с обширното помещение. Подът беше от червени мексикански тухли, тук-там провиснати черги с мотиви на племето навахо. Една от стените бе цялата иззидана от грубо издялани гранитни блокове и в тази пещероподобна гранитна зидария зееше огнище, достатъчно голямо, за да се изпекат на шиш два вола едновременно; ето защо огънят, накладен там, потрепваше като незначително пламъче, губеше се като клонка в гората.

Но тази, която се беше разположила край огнището, не беше незначителна. „Жена ми, Хуанита“ — каза Куин и ме представи. Тя кимна, но продължи да следи действието на телевизионния екран пред себе си: имаше картина, но звукът не се чуваше, виждаха се само бързо менящите се весели сцени — явно някакъв комичен телевизионен спектакъл или телевизионна игра. Спокойно можеше да се предположи, че креслото, в което тя се беше разположила, някога е украсявало тронната зала в иберийски замък; до нея на седалката имаше едно миниатюрно кученце от породата Чиуауа и една жълта китара в скута й.

Джейк и нашият домакин се настаниха на масичка, където бе нареден прекрасен шах от абанос и слонова кост. Наблюдавах встъпителните ходове на играта, слушах ги как си бърборят: странно, Ади бе права, те наистина изглеждаха приятели, близки и неразделни. Реших да се насоча обратно към огнището, за да се опитам да разбера що за човек е мълчаливата Хуанита. Седнах до нея на огнището и затърсих някаква тема за разговор. Китарата? Или треперещото Чиуауа, което сега ме лаеше, обзето от ревност.)

ХУАНИТА КУИН: Пепе! Комарче глупаво!

Т. К.: Не се безпокойте. Обичам кучетата.

(Тя ме погледна. Косите, сресани на среден път, бяха опънати върху тесния череп и толкова черни, че това едва ли беше истинският им цвят. Лице, дребно като юмрук: деликатни черти, сгушили се една до друга. Главата й беше твърде едра за тялото — тя не беше дебела, но имаше излишни килограми, най-вече между гърдите и корема. Но краката й бяха стройни и хубаво оформени, обути в индиански мокасини, красиво украсени с мъниста. Комарчето си лаеше, но тя не му обръщаше внимание. Вниманието й бе погълнато от телевизора.)

Чудех се: как така гледате без звук? (Отегчените й ониксови очи отново се извърнаха към мен. Повторих въпроса си.)

ХУАНИТА КУИН: Пиете ли текила?

Т. К.: В Палм Спрингс има един бар, където правят фантастични „маргаритас“.

ХУАНИТА КУИН: Мъжът трябва да пие текилата чиста. Никакъв лайм. Никаква сол. Чисто. Искате ли?

Т. К.: Разбира се.

ХУАНИТА КУИН: И аз. Уви, нямаме нито капка. Не можем да държим вкъщи. Каквото държим, изпивам го, а черният ми дроб…

(Тя щракна с пръсти, за да покаже, че това би означавало катастрофа. Докосна след това жълтата китара, пръстите й заиграха по струните, подхванаха странна, игрива мелодия и тя известно време весело продължи да тананика и свири. Когато спря, чертите й пак се стегнаха като възел.)

Пиех всяка вечер. Изпивах бутилка текила, лягах си и спях като бебе. Не знаех какво значи да съм болна, изглеждах добре, чувствах се добре, спях добре. Вече не. Сега не мога да се видя без хрема, артрит, главоболие; не мога да мигна нощем. И защо? Защото докторът забрани да пия текила. Не правете прибързани заключения — да не си помислите, че съм пияница! Ако щете, всичкото вино и уиски на света го излейте в Гранд каньон, безразлично ми е. Обичам само текила. От онази, тъмната. Нея най я обичам. (Тя посочи към телевизора.) Питате ме защо съм изключила звука. Пускам звука единствено когато казват прогнозата за времето. Иначе само гледам и си представям какво говорят. Започна ли да ги слушам, приспиват ме. Но така, като си представям, бодърствам. Не трябва да заспивам — поне до полунощ. Иначе не мога да мигна. Вие къде живеете?

Т. К.: В Ню Йорк повечето.

ХУАНИТА КУИН: Ходехме в Ню Йорк всяка година-две. В Рейнбоу Руум: това се казва изглед. Но сега няма да е така забавно. Нищо вече не е. Мъжът ми казва, че сте стар приятел на Джейк Пепър.

Т. К.: Знаем се от десет години.

ХУАНИТА КУИН: Той защо предполага, че мъжът ми има пръст в тази работа?

Т. К.: Работа?

ХУАНИТА КУИН (смаяна): Не може да не сте чули. Е, защо Джейк Пепър мисли, че мъжът ми има пръст?

Т. К.: Джейк мисли ли, че мъжът ви е замесен?

ХУАНИТА КУИН: Така говорят някои. Сестра ми каза…

Т. К.: Но вие какво мислите?

ХУАНИТА КУИН (като повдигна кученцето Чиуауа и го сгуши до гърдите си): Мъчно ми е за Джейк. Сигурно е самотен. И греши: няма нищо тук. Всичко това трябва да се забрави. И той да си върви. (Като затвори очи, уморено.) О, кой знае? Кого го е грижа? Не съм аз, която; не съм аз, която, каза мухоловката на папатаченото ято. Не съм аз, която…

Зад нас на масата с шаха настъпи раздвижване. Куин беше победил Джейк и триумфираше гръмогласно: „Хитрец! Мисли си, че ме е хванал натясно. Но щом направи хода с царицата, нашият Пепър видя, че е прегазен, видя, че не може да се удържи на седлото!“. Дрезгавият му баритон кънтеше в сводестото помещение като оперна ария. „Твой ред е, малкия — провикна се той към мен. — Искам да стане истинска игра. Няма кой да ми излезе насреща. Нашия Пепър не го бива да ми оближе и ботушите.“ Опитвах се да се измъкна, защото Куин се очертаваше като силен и досаден партньор; сигурно не бих поискал да се откажа, ако бях уверен, че ще мога да го победя и триумфално да нахлуя в цитаделата на неговото самомнение. Едно време бях спечелил училищен турнир по шах, но оттогава бяха минали много, много години; познанията ми върху играта отдавна почиваха в нафталина на мисловния ми таван. Все пак, когато Джейк кимна, стана и ми предложи стола си, аз приех, оставих Хуанита Куин пред тихо проблясващия телевизионен екран, настаних се срещу съпруга й, а Джейк остана прав зад мен да ме насърчава с присъствието си. Но Куин бързо долови моята неувереност, колебливите ми първи ходове; загуби интерес, защото реши, че съм лесна жертва, и продължи започнатия разговор с Джейк, очевидно за фотоапарати и фотография.

КУИН: Немците ги бива. Винаги съм си служил с немски камери. „Лайка“. „Ролифлекс“. Но японците ги бият. Купих една с нова японска система — колкото тесте карти е, а с едно зареждане ти изкарва петстотин снимки.

Т. К.: Тези фотоапарати са ми известни. Работил съм с много фотографи и съм виждал някои да снимат с тях. Ричард Ейфдън има такава. Казва, че не струвала.

КУИН: Да ви призная, моя не съм го изпробвал още. Дано да греши приятелят ви. Че за тия пари можех да купя един расов бик.

(Изведнъж почувствах, че пръстите на Джейк многозначително стискат рамото ми. Изтълкувах го като знак, че иска да продължа този разговор.)

Т. К.: Хоби ли ви е фотографията?

КУИН: О, оставя я, пак се заловя и така. Само като ме прихване. Залових се, защото ми беше омръзнало да плащам на разни там, дето се наричат професионалисти, да снимат животните ми за разплод. Нали изпращам снимки на различни купувачи животновъди. Казах си, че и аз мога да я върша тази работа, при това ще спестя някой долар.

(Отново усетих подканящия натиск на пръстите на Джейк.)

Т. К.: Правите ли много портрети?

КУИН: Портрети ли?

Т. К.: На хора.

КУИН (като махна с ръка): Портрети е силно казано. По-скоро моментални снимки. Освен говедата снимам главно пейзажи. Кътчета от природата. Небето пред буря. Прерията в различните годишни времена. Житните посеви, като се раззеленеят нивите, после, когато житата станат златисти. Моята река — имам някои много хубави снимки на реката, която тече през ранчото ми, когато е придошла.

(Реката. Наострих уши, като чух, че Джейк се поизкашля, сякаш се готви да каже нещо, но вместо това само натискът върху рамото ми стана по-силен. Той ме подканяше. Играех си с една пионка, обмисляйки думите си.)

Т. К.: Тогава сигурно снимате предимно цветно.

КУИН (като кимна): Затова сам си промивам филмите. Като си пратиш материала по разни там лаборатории, никога не си сигурен какво ще получиш.

Т. К.: О, имате си и тъмна стаичка?

КУИН: Може и така да я наречете. Не е нещо особено.

(Джейк отново си прочисти гърлото, този път със сериозни намерения.)

ДЖЕЙК: Боб? Помниш ли дето ти бях казал за снимките? Тези в ковчезите. Правени са с репортерска камера.

КУИН (мълчание).

ДЖЕЙК: „Лайка“.

КУИН: Може, но не е била моята. Старата ми „Лайка“ потъна в африканските дебри. Някакъв черньо я задигна. (Взря се в шаха и на лицето му се изписа смаяна усмивка.) Ах ти, малък негодник! Койотите да те ядат. Джейк, гледай какво става. Твоят приятел се готви да ми даде мат. Почти е успял, почти…

Това беше вярно; скрито в подсъзнанието, умението да играя беше изплувало, бях задвижил абаносовата си армия със забележително, макар и несъзнателно майсторство и действително бях успял да поставя царя на Куин в опасно положение. В известен смисъл се разкайвах за този си успех — той беше повод за Куин да отклони разговора от темата, която интересуваше Джейк, да се върне от внезапно станалия парлив фотографски въпрос обратно към шаха; от друга страна, бях радостно възбуден — избегнех ли погрешни ходове, имах немалка възможност да спечеля. Куин почеса брадичката си, в сивите му очи се четеше религиозната отдаденост на делото да спаси царя си. Но за мен фигурките на шахматната дъска бяха като в мъгла; умът ми беше попаднал в една примка на времето, скован от спомени, задрямали преди половин век.

Беше лято и аз бях петгодишен, живеех с роднини в един градец в Алабама. Наблизо минаваше река; нейните мързеливи тинести води ме отвращаваха, защото гъмжаха от водни мокасини и мустакати блатници. Макар че свирепите им муцуни ми бяха отвратителни, обичах уловените блатници — те са един вид сом, — най-вече опържени и полети с кетчуп; имаше една готвачка, която често ни ги поднасяше така. Името й беше Люси Джой и макар Джой да означава „весела“, рядко съм виждал по-невесело създание. Беше дебела негърка; сдържана и много сериозна; сякаш живееше от неделя до неделя, когато пееше в хора на някаква паянтова църквица. Но един ден у Люси Джой настъпи забележителна промяна. Бяхме сами с нея в кухнята и тя започна да ми разказва за някаква личност, която се наричала преподобния Боби Джо Сноу; описваше го с възбуда, която разпали въображението ми — той можел да върши чудеса, прославил се като евангелист и скоро щял да пристигне в нашия град. Да, преподобният Сноу ще пристигне другата седмица, той идва да ни проповядва, да ни покръсти и да спаси душите ни! Помолих Люси да ме заведе да го видя; тя се усмихна и обеща. А всъщност без мен тя не би могла да отиде. Защото преподобният Сноу беше бял човек, имаше сегрегация за неговите слушатели и Люси бе съобразила, че за да я допуснат там, би трябвало да заведе със себе си някое бяло момченце, което да бъде покръстено. Люси, разбира се, не ме предупреди какво ме чака. На другата седмица, когато потеглихме към събора на поляната, където щеше да бъде преподобният, аз си представях единствено поразителната гледка — как един свят човек, изпратен от небето, ще помогне на слепците да прогледнат и на сакатите да проходят. Ала щом разбрах, че вървим към реката, обхвана ме лошо предчувствие; започнах да се противя, когато стигнахме дотам и видях как по брега са се скупчили стотици хора от околността, бели бедняци от затънтените кътчета наоколо — навалица, гълчава. Люси се разгневи, натика ме в запотената тълпа и започнахме да си пробиваме път. Дрънчаха хлопатари, подскачаха тела, а над останалите гласове се издигаше кънтящ напевен баритон. Люси запя заедно с него, зарида, затресе се. Като по магия един непознат ме вдигна на рамо и аз зърнах пеещия мъж, чийто глас се извисяваше над останалите. Беше нагазил в реката, облечен в бяла одежда, водата му стигаше до кръста; сиво-белите коси, сплъстени като рошава грива, дългите ръце, протегнати към небето в умолителен жест към слънцето, което грееше през обедните изпарения. Опитах се да разгледам лицето му, защото разбрах, че това ще да е преподобният Боби Джо Сноу, но преди да успея, моят благодетел пак ме пусна долу сред гората от крака в танц на религиозен екстаз, люшкащи се ръце, вибриращи барабани. Замолих се да си вървим, но Люси, опиянена от екстаза, ме държеше здраво до себе си. Слънцето ни блъскаше като с чук по главите, усетих в гърлото си как ми се повдига. Но не повърнах, а започнах да пищя, да блъскам с юмруци, да крещя: Люси ме завлече към реката, тълпата ни правеше път. Съпротивлявах се, докато стигнем речния бряг, и спрях, занемял пред картината, която се разкри. Човекът с бялата одежда стоеше в реката и държеше в ръце едно момиченце в полухоризонтално положение; както изговаряше библейския текст, той бързо го потопи във водите и пак го извади; с писъци и плач детето се запрепъва към брега. Сега маймунските ръце на преподобния се протегнаха към мен. Ухапах ръката на Люси и се изтръгнах от нея. Но едно яко момче ме сграбчи и ме повлече към водата. Затворих очи, усетих мириса на косите Исусови, ръцете на преподобния ме потопиха в давещия мрак, после, цяла вечност по-късно, ме вдигнаха на слънчева светлина. Прогледнах и се взрях в сивите му маниакални очи. Лицето му, широко, но изпито, се приближи и той целуна устните ми. Чух силен смях и като пистолетен изстрел прокънтяха думите: „Шах и мат!“.

КУИН: Шах и мат!

ДЖЕЙК: Не си въобразявай много, Боб. Той просто се показа възпитан и ти позволи да спечелиш.

(Целувката се разтопи; лицето на преподобния се отдалечи и на негово място дойде друго лице, което всъщност бе пак то. Значи, в Алабама, преди петдесет години, бях видял за първи път мистър Куин. Или поне неговия двойник — евангелиста Боби Джо Сноу.)

КУИН: Какво става, Джейк? Готов ли си да загубиш още един долар?

ДЖЕЙК: Стига за тази вечер. Утре сутринта потегляме с колата за Денвър. Приятелят ми трябва да вземе самолета.

КУИН (към мен): Празни работи. Това не беше никакво гости. Гледайте скоро пак да дойдете. Елате през лятото и ще ви взема да ловим пъстърва. Вярно — няма го някогашния улов. Едно време още щом заметна, извличах шестфунтова дъгова пъстърва. Това беше, преди да ми съсипят реката.

(Тръгнахме, без да се сбогуваме с Хуанита Куин; тя спеше дълбоко, като похъркваше. Куин ни изпрати до колата: „Карайте внимателно!“ — предупреди ни той, махна ни с ръка и изчака, докато стоп — светлините се скрият от погледа му.)

ДЖЕЙК: Благодарение на теб научих нещо. Сега знам, че той сам е проявил тези снимки.

Т. К.: Добре, но все пак защо не позволи на Ади да ми го опише?

ДЖЕЙК: За да не ти повлияе на първото впечатление. Исках да го видиш с непредубедени очи и да ми кажеш какво си видял.

Т. К.: Видях човек, когото съм виждал по-рано.

ДЖЕЙК: Куин?

Т. К.: Не, не Куин. А един като него. Негов близнак.

ДЖЕЙК: Говори по човешки.

(Описах му летния ден, моето покръстване — за мен бе тъй ясно, че Куин и преподобният Сноу се родеят, че ги свързват нишките на сходството, че говорех твърде развълнувано, твърде метафизично, за да му предам мисълта си, и долових разочарованието на Джейк: той беше очаквал от мен рационално и обективно прозрение, спонтанно и неповлияно, което да му помогне да изясни собствената си представа за характера на Куин и подбудите на този човек.

Замълчах, натъжен, че съм разочаровал Джейк. Но когато излязохме на шосето и се понесохме към градеца, Джейк ми каза, че колкото и откъслечни и неясни да са на пръв поглед моите спомени, той отчасти е успял да дешифрира онова, което аз тъй неумело изразих.)

Боб Куин наистина се мисли за Боб всемогъщи.

Т. К.: Не се мисли. Знае, че е.

ДЖЕЙК: Съмнения?

Т. К.: Никакви. Куин е, който дялка ковчезите.

ДЖЕЙК: Скоро ще издялка и своя. Или да не ми е името Джейк Пепър.

През следващите няколко месеца се обаждах на Джейк поне веднъж седмично, обикновено му позвънявах в неделя в дома на Ади и така можех да разменя по някоя дума и с двамата. Джейк обикновено започваше разговора с обръщението, което са използвали златотърсачите, в чиито уста думата „съдружник“ е звучала значително по-различно: „Съжалявам, ортак. Нищо ново“. Но една неделя Джейк ми каза, че двамата с Ади определили деня на сватбата — десети август. „Надявам се, че ще можеш да дойдеш“ — намеси се Ади. Обещах им, макар че тъкмо тогава си бях предвидил триседмично пътуване из Европа; както и да е — ще разместя датите. Но накрая булката и младоженецът бяха тези, които промениха датата, защото агентът от Щатското бюро, който трябвало да замества Джейк, докато той е на сватбено пътешествие („Отиваме в Хонолулу!“), се бил разболял от хепатит и сватбеният ден бе отложен за първата половина на септември. „Лош късмет — казах на Ади. — Но дотогава ще се върна; ще бъдем заедно.“

И тъй, в началото на август отлетях със Суис еър за Швейцария, мързелувах няколко седмици в едно алпийско селце и правех слънчеви бани сред вечните снегове. Спях, ядях, препрочетох целия Пруст, а това е малко като да се гмурнеш в цунами — не знаеш къде ще те отнесе. Но мислите ми често се въртяха около мистър Куин; понякога, както спях, той почукваше на вратата и влизаше в съня ми — понякога под своя собствен образ, със сиви очи, проблясващи зад очилата с телени рамки, но от време на време — предрешен с бялата одежда на преподобния Сноу.

Краткият полъх от алпийски въздух действа ободряващо като камшик, но продължителната почивка на планина те прави клаустрофоб и може да предизвика необяснима депресия. Както и да е, един ден, когато бях жертва на такова черногледо настроение, наех кола, спуснах се по прохода Санбернар в Италия и се озовах във Венеция. Във Венеция човек е винаги костюмиран и маскиран; искам да кажа, че не си истинският ти и не си отговорен за поведението си. Не бях истинският аз, когато пристигнах във Венеция в пет следобед и преди полунощ се качих на един влак за Истанбул. Всичко започна в бара на Хари, откъдето започват толкова много венециански лудории с необмислени последици. Тъкмо си бях поръчал мартини — и кого да видя да затръшва летящата врата: Джани Паоли — енергичен журналист, с когото се бях запознал в Москва; там той беше кореспондент на един италиански вестник: навремето двамата ние, подпомагани от водката, бяхме оживявали приглушената официална атмосфера на не един руски ресторант. Джани бе спрял във Венеция на път за Истанбул и трябваше да вземе Ориент експреса в полунощ. Шест мартини по-късно той ме увери, че трябвало да го придружа. Пътуването продължи два дни и две нощи, железопътната линия се виеше през Югославия и България, но нашите впечатления от тези две страни се свеждат до онова, което зърнахме от прозореца на купето в спалния вагон, което не напуснахме нито веднъж, освен, за да подновим запасите си от вино или водка.

Стаята се завъртя. Спря. Закръжи. Станах от леглото. Мозъкът ми — купчина натрошени стъкла — болезнено дрънна в черепа. Но можех да стоя прав; можех да вървя; дори си спомнях къде съм: в хотел „Хилтън“ в Истанбул. Избягвайки резки движения, пристъпих към балкона с изглед към Босфора. Джани Паоли се припичаше на слънцето и закусваше, разгърнал парижкото издание на Хералд трибюн. Примигвайки, взрях се в датата на вестника. Беше от първи септември. Защо това надигна в мен такива разтърсващи чувства? Гадене и виене на свят, чувство за вина? Боже мили, та аз бях пропуснал сватбата! Джани не можеше да проумее защо съм толкова развълнуван (италианците са винаги развълнувани, но не съумяват да разберат как така и друг някой може да се развълнува); той наля водка в чашата си с портокалов сок с думите: „Пий, напий се, но най-напред им прати телеграма!“. Последвах съвета му и в първата, и във втората му част. Телеграмата гласеше: „Задържан неотложно но пожелавам пълно щастие в този чудесен ден“. По-късно, отпочинал, изтрезнял и с по-уверена ръка, аз им написах кратко писмо; в него не лъжех, само не обяснявах по каква причина съм „бил неотложно задържан“; добавях, че след няколко дни ще отлетя за Ню Йорк и ще им телефонирам, щом се върнат от сватбеното си пътешествие. Адресирах писмото до мистър и мисис Джейк Пепър и когато го оставих на рецепцията да го изпратят, почувствах се облекчен и освободен от чувството за вина; представях си Ади с цвете в косите, после Ади и Джейк как вървят по здрач по пясъка на залива Уайкики, край тях се плиска морето, над тях светят звездите; питах се дали Ади е твърде възрастна, за да има деца.

Но не се прибрах в нюйоркския си дом; случиха се разни неща. В Истанбул се натъкнах на един стар приятел — археолог, който работеше на едни разкопки из Анадола, по крайбрежието на Южна Турция; покани ме да отида с него, щяло да ми бъде интересно — оказа се прав, наистина беше. Плувах всеки ден, научих се да играя турски народни танци, пиех узо и танцувах по цяла нощ под открито небе в местната кръчма; стоях две седмици. После отидох с кораб до Атина, а оттам — със самолет в Лондон, където си уших костюм при шивач — искам да кажа, не конфекция. Беше почти късна есен — октомври, когато превъртях ключа, за да отворя вратата на нюйоркския си апартамент.

Един приятел, на когото бях дал ключ да идва от време на време да полива цветята, бе подредил пощата ми грижливо на купчинки на писалището. Имаше доста телеграми, прелистих ги, докато си свалях палтото. Отворих една — беше покана за празника Хелоуин — Всех светих; приятели решили да се съберат. Отворих друга — тя беше подписана от Джейк: „Обади се незабавно“ и с дата от двадесет и девети август, от преди шест седмици. Трескаво, като се мъчех да отпъдя мисълта, която ми бе хрумнала, намерих телефонния номер на Ади и позвъних; никакъв отговор. Дадох покана на името на Джейк в мотел Прерия: не, понастоящем мистър Пепър не бил регистриран там; да, вероятно би могъл да бъде намерен чрез Щатското бюро за разследване, каза дежурният на рецепцията. Позвъних там; мъжки глас ме осведоми, че детективът Пепър бил в отпуск — не, не можел да ми каже къде се намира („правилникът не разрешава“) — инат копеле, а като му съобщих името си и че се обаждам от Ню Йорк, той каза: „Е, и какво от това?“ и като му казах: „Моля, изслушайте ме, много е важно“, кучият син ми затвори.

Още от летище Кенеди ми се пикаеше, но желанието ми за това намаля и съвсем изчезна, когато се залових за писмата, струпани на писалището. Интуицията ме насочи към тях. Прехвърлих купчинките с бързината на професионален разпределител в пощите, като търсех да зърна почерка на Джейк. Открих го. Пощенското клеймо на плика беше от десети септември; писмото бе на бланка на Бюрото за разследване и бе изпратено от щатската столица. То бе кратко, твърдият мъжки почерк прикриваше мъката на пишещия:

Писмото ти от Истанбул пристигна днес. Когато го четох, бях трезвен, сега не съм. През август, в деня на смъртта на Ади, аз ти телеграфирах да ми се обадиш. Предполагам, че си бил отвъд океана. Това имах да ти казвам — Ади я няма вече. Още не мога да го повярвам и няма да го повярвам никога, докато не разбера какво точно е станало. Два дни преди сватбата ни двете с Мерили отидоха да се къпят в Синята река. Ади се удавила, но Мерили не видяла как е станало. Не съм в състояние да пиша за това. Трябва да замина. Не знам дали ще имам сили да се сдържа. Където и да отида, Мерили Копър ще знае как мога да бъда намерен. Искрено…

МЕРИЛИ КОНЪР: О, здравейте! Да, разбира се, че ви познах по гласа.

Т. К.: Цял следобед ви звъня през половин час.

МЕРИЛИ: Къде сте?

Т. К.: В Ню Йорк.

МЕРИЛИ: Как е времето?

Т. К.: Вали.

МЕРИЛИ: И тук. Няма да ни навреди, такава засуха беше през лятото. Косата ти все прашна. Казвате, че сте ми звънели?

Т. К.: Цял следобед.

МЕРИЛИ: Вкъщи си бях. Боя се, че недочувам. По едно време бях в мазето, после на тавана. Сега, като останах сама, къщата ми идва голяма. Имам една братовчедка — и тя е вдовица — купи си имот във Флорида, съсобственичка е на една къща. Ще отида да живея при нея. А вие как сте? Говорили ли сте с Джейк наскоро?

(Обясних, че току-що съм се завърнал от Европа и не съм успял да вляза във връзка с Джейк, а тя каза, че той бил при един от синовете си в Ориган и ми даде телефонния номер.)

Бедният Джейк. Така тежко го преживя. Самоупреква се някак си. А? Не сте знаели ли?

Т. К.: Джейк ми е писал, но едва днес прочетох писмото. Не мога да ви кажа колко скърбя…

МЕРИЛИ (в гласа й звучи огорчение): Досега не сте знаели за Ади?

Т. К.: Едва днес…

МЕРИЛИ (в гласа й се долавя подозрение): Какво казва Джейк?

Т. К.: Че се била удавила.

МЕРИЛИ (настръхнала, сякаш твърдя обратното): Да, удави се. Каквото ще да си разправя Джейк. Боб Куин го нямаше никакъв наоколо. Няма как да има пръст в това.

(Чух я как дълбоко поема дъх, после мълчи, сякаш брои до десет, за да не избухне.)

Ако има някой, който да е виновен, това съм аз. Моя беше идеята да отидем с колата до Санди Коув и да се окъпем. Пясъчният разлив — Санди Коув — дори не принадлежи на Куин. Той е в чертите на Милъровото ранчо. Ади и аз открай време ходим там; сенчесто е и има къде да се скриеш от слънцето. Там е най-безопасната част на Синята река — естествен вир, там се научихме да плуваме, когато бяхме момиченца. В този ден край Санди Коув нямаше жива душа, влязохме в реката заедно и Ади каза, че следващото й плуване ще бъде в Тихия океан. Ади е добра плувкиня, но аз се изморявам бързо. Затова, като се поразхладих, разстлах хавлията под едно дърво и се зачетох в списанията, които бях взела. Ади остана във водата; чух я да казва: „Ще изплувам отвъд завоя и ще седна на водопада“. След Санди Коув реката завива, дъното е каменисто и образува естествен праг — получава се водопад, съвсем нисък, не повече от две стъпки. Когато бяхме деца, обичахме да сядаме на скалния праг и течението да струи между краката ни.

Зачела се бях, не забелязвах как тече времето, докато усетих хладна тръпка и видях, че слънцето клони към планините; не се разтревожих — предположих, че Ади още се забавлява на водопада. Но след малко тръгнах надолу по реката и завиках: „Ади! Ади!“. Помислих си: играе на криеница. Тогава се изкачих горе, над брега над Санди Коув; оттам се вижда и водопадът, и цялата река на север. Гледам — няма никого. Никаква следа от Ади. И изведнъж, точно под водопадчето, забелязах бяла лилия във водата, ту се покаже, ту се скрие. Тогава разбрах, че не е лилия, а ръка и на пръстите проблясва диамант: годежното пръстенче на Ади с диамант, което Джейк й беше подарил. Спуснах се надолу по стръмнината, нагазих в реката и излазих на прага на водопадчето. Водата беше много бистра и не дълбока: лицето на Ади се виждаше под повърхността и косата й заплетена в клонака на едно потънало дърво. Беше безнадеждно — вкопчих се за ръката й, задърпах с всички сили, а не мога да я помръдна. Някак си, никога няма да узная как, тя е паднала от прагчето, косите й се заплели в клонака и не е могла да изплува. Удавяне — нещастен случай. Това бе заключението на лекаря на следствието. Ало?

Т. К.: Да, слушам ви.

МЕРИЛИ: Баба ми Мейсън никога не произнасяше думата „смърт“. Умре ли някой, особено някой близък, тя ще каже „повикаха го“. За нея не бяха погребани, завинаги загубени за нас, а по-скоро „някого са го повикали“ обратно в щастливия свят на детството, свят от живи неща. Ето, така е за мен със сестра ми. Ади са я повикали да живее сред нещата, които обича. Деца. Деца и цветя. Птички. Самораслите цветчета, които береше в планината.

Т. К.: Много съжалявам, мисис Конър. Аз…

МЕРИЛИ: Оставете, много сте мил!

Т. К.: Ако има нещо, което аз да…

МЕРИЛИ: Хубаво сторихте, че се обадихте. Като се видите с Джейк, не забравяйте да му кажете много здраве от сърце.

Взех душ, поставих бутилка бренди до леглото си, мушнах се под завивките, придърпах телефона от нощната масичка, положих го на корема си и набрах ориганския номер, който ми бяха дали. Обади се синът на Джейк; баща му бил излязъл, но не можел да каже къде точно, нито кога ще се върне. Помолих го да предаде на Джейк да ми позвъни незабавно щом се върне, независимо от часа. Отпих възможно най-голямата глътка бренди, която устата ми можеше да поеме, и започнах да се жабуркам, надявайки се, че от това лекарство зъбите ми ще престанат да тракат. Оставих го бавно да се стече надолу в гърлото ми. Сънят в лъкатушната форма на ромоляща река потече през главата ми; накрая бе все реката, всичко се свеждаше до нея. Куин може да е доставил гърмящите змии, никотина, стоманената жица, той може да е предизвикал пожара, но към всички тези постъпки го бе подтикнала реката, която сега бе погълнала и Ади. Ади, с коси, заплетени в дънната растителност; течението я носеше в съня ми, водораслите се люлееха пред лицето на удавницата като булчински воал.

Изведнъж — земетресение! Това беше телефонът, той звънеше на корема ми, останал там, когато съм задрямал. Знаех, че това е Джейк. Не го вдигнах, докато не си налях такава глътка, че да ме разсъни.

Т. К.: Джейк?

ДЖЕЙК: Върна ли се най-после?

Т. К.: Днес сутринта.

ДЖЕЙК: В края на краищата не пропусна сватбата.

Т. К.: Получих писмото ти. Джейк…

ДЖЕЙК: Недей. Спести съболезнователните речи.

Т. К.: Обадих се на мисис Конър. Мерили. Говорихме надълго…

ДЖЕЙК (нащрек): Така ли?

Т. К.: Разказа ми как се е случило всичко…

ДЖЕЙК: Не ти е разказала всичко. Заплюй ме, ако е така!

Т. К. (като ужилен от този остър отговор): Но, Джейк, тя каза…

ДЖЕЙК: Е? Какво каза?

Т. К.: Каза, че било злополука.

ДЖЕЙК: Ти повярва ли й?

(Злият присмех в гласа му подсказваше какво е изражението му в този миг, как гледа ожесточено, а тънките му устни нервно потръпват.)

Т. К.: От това, което ми разказа, излиза, че няма друго обяснение.

ДЖЕЙК: Тя не знае как е станало. Не е била там. Седяла си на задника и чела списания.

Т. К.: Да, но ако е бил Куин…

ДЖЕЙК: Слушам.

Т. К.: Той трябва да е вълшебник тогава.

ДЖЕЙК: Не непременно. Но сега не мога да ти обясня. Може би скоро ще мога. Стана едно мъничко нещо, което може да ускори нещата. Дядо Коледа дойде рано тази година.

Т. К.: За Джейгър ли говориш?

ДЖЕЙК: Да, сър. Пощенецът си получи пратката.

Т. К.: Кога?

ДЖЕЙК: Вчера. (Засмя се и това беше невесел смях — отдушник за възбудата и вътрешното напрежение.) Лоша вест за Джейгър, но добра за мен. Мислех да стоя тук до Деня на благодарността. Усещах, че пощурявам. Затръшне ли се вратата — подскачах; за всичко останало бях глух. Мислех си само едно: ами ако не посегне на Джейгър? Ако ме лиши от този мой последен шанс? Както и да е, утре вечер може да ми се обадиш в мотел Прерия. Защото ще бъда там.

Т. К.: Джейк, минутка само. Трябва да е било нещастен случай, не може иначе. Ади, искам да кажа.

ДЖЕЙК (състрадателно търпелив, сякаш поучава умствено изостанал абориген): Ще ти кажа нещо, да го премислиш тая нощ.

Санди Коув, където е станала тази „злополука“, е собственост на един човек на име Ей Дж. Милър. Там може да се стигне по два пътя. Има един по-къс страничен път, който пресича ранчото на Куин и извежда право към земите на Милър. По него са минали те двете.

Адиос, амиго.

Естествено това, което той ми съобщи, за да го премисля през нощта, не ми позволи да заспя до разсъмване. Образуваха се и се разпадаха картини; все едно че мислено редактирах игрален филм.

Ади и сестра й в колата карат по шосето и излизат от него, за да свърнат по един мек път, който минава през Ранчо Б. К. Куин стои на верандата или може би гледа от някой прозорец, но, така или иначе, в даден момент забелязва минаващата кола, вижда кои са в нея и се досеща, че са тръгнали да се къпят в Санди Коув. Решава да ги проследи. С кола? На кон? Пеша? Както и да е, по околен път той се приближава до мястото, където се къпят двете жени. Стигнал там, той се скрива под сенчестите дървета на Санди Коув. Мерили се е излегнала на хавлията и чете списания. Ади е във водата. Той я чува как вика на сестра си: „Ще изплувам зад завоя и ще седна на водопада“. Идеално; Ади остава незащитена, сама, извън погледа на сестра си. Куин изчаква, докато се увери, че тя е погълната в играта си на водопада. Сега се спуска по брега (по същата стръмнина, по която се спуска след това Мерили, търсейки сестра си). Ади не го чува; бученето на водопада заглушава стъпките му. Но може ли да се скрие от очите й? Види ли го, тя мигом ще разбере, че е в опасност, ще вдигне шум, ще нададе вик. Не, той я заставя да мълчи, като я заплашва с пистолет. Ади чува шум, поглежда, вижда Куин, който бързо крачи по плитчината на каменния праг с насочен към нея револвер — блъсва я във водния пад, хвърля се след нея, натиска я към дъното, не й позволява да излезе на повърхността: едно последно кръщение.

Възможно е.

Зората и начеващият шум на нюйоркското движение охладиха трескавия ми ентусиазъм да фантазирам и рязко ме хвърлиха в обезсърчаващата бездна на действителността. Джейк нямаше избор — и той като Куин се бе посветил изцяло на една цел и неговата цел, човешкият му дълг беше да докаже, че Куин стои зад десет съмнителни смъртни случая, особено зад смъртта на сърдечната и мила жена, за която той бе искал да се ожени. Но ако Джейк не е изградил по-убедителна хипотеза от сцената, която бе нарисувало въображението ми, по-добре ще е да не мислим повече за това; заспах, спомняйки си за продиктуваното от здравия разум заключение на съдебния лекар: удавяне — нещастен случай.

Час по-късно бях буден и с широко отворени очи — жертва на часовата разлика, която ни сервират реактивните полети. Буден, но уморен, изнервен и страшно гладен. Разбира се, поради дългото ми отсъствие в хладилника нямаше нищо годно за ядене. Прокиснало мляко, втвърден хляб, почернели банани, развалени яйца, сбръчкани ябълки, полуизсушени портокали, гнили домати и шоколадов кейк, гарниран с мухъл. Направих си кафе, сипах му бренди и като се подкрепих с това питие, залових се да прегледам пощата, която се беше натрупала. Рожденият ми ден бе на тридесети септември, някои хора ми бяха изпратили картички с благопожелания. Между тях бе и Фред Уилсън, детектив пенсионер и общ приятел, който навремето ме бе запознал с Джейк Пепър. Знаех, че той е в течение на разследването, че Джейк често се допитва до него за съвет, но не знам защо, никога не бяхме говорили по този въпрос — един пропуск, който сега коригирах, като му се обадих.

Т. К.: Ало? Може ли да говоря с мистър Уилсън, моля?

ФРЕД УИЛСЪН: На телефона.

Т. К.: Фред? Откъде го извади тоя глас? Настинал ли си?

ФРЕД: Какво да правиш — стар човек.

Т. К.: Благодаря за картичката за рождения ден.

ФРЕД: Я стига! Не си харчиш парите за междуградски разговори, за да ми кажеш това, нали?

Т. К.: Е, да, исках да поговорим за Джейк Пепър.

ФРЕД: В това, дето го разправят за телепатията, сигурно има нещо. Тъкмо си мислех за Джейк, когато телефонът звънна. Щатското бюро му дава отпуск — трябва да ти кажа, че гледат да го избутат — да не се занимава повече с това разследване.

Т. К.: Той пак се е заловил.

(След като му преразказах разговора, който бях водил с Джейк предната вечер, Фред зададе низ въпроси, главно за смъртта на Ади Мейсън и какво е мнението на Джейк.)

ФРЕД: Учудва ме, че от Бюрото са му разрешили да се върне там. Не познавам по-здравомислещ човек от Джейк. Никого в нашия занаят не уважавам както Пепър. Но е загубил способността си да разсъждава. Напълно. Блъска си главата в стена вече толкова време, че капка разум не е останал в нея. Това, което е сполетяло приятелката му, е наистина ужасно. Но то е нещастен случай. Удавила се е. Само че Джейк не може да се примири. Разправя наляво и надясно, че е убийство. Обвинява онзи човек Куин.

Т. К. (докачен): Джейк може да е прав. Възможно е.

ФРЕД: Възможно е също така човекът да е стопроцентово невинен. И май че такова е общото мнение. Говорих с момчетата от същото бюро, в което е Джейк — смятат, че с такъв доказателствен материал е все едно да се прави от бълхата слон — просто да ти стане неудобно. Самият шеф на Джейк ми каза, че доколкото нему е известно, Куин не е убивал никого.

Т. К.: Убил е двама крадци на добитък.

ФРЕД (кискане, което се превръща в неудържима кашлица): Драги сър, на такова нещо не му казваме убийство. У нас поне е така.

Т. К.: Е, да, само че не са били крадци на добитък, а двама картоиграчи от Денвър; Куин им дължал пари. И което е по-важно — и аз не мисля, че смъртта на Ади е нещастен случай.

(Предизвикателно, със смайващо авторитетен тон описах „убийството“ тъй, както си го бях представял; догадките, които бях отхвърлил призори, сега ми се струваха не само вероятни, но и картинно убедителни: Куин е проследил сестрите до Санди Коув, скрил се е в горичката, спуснал се е по стръмнината, заплашил е Ади с пистолет, натикал я е във вирчето под пада, удавил я е.)

ФРЕД: Това е, което разправя Джейк.

Т. К.: Ами!

ФРЕД: Искаш да кажеш, че това ти сам си го изгради?

Т. К.: Общо взето, да.

ФРЕД: И все пак то е същото, което разправя и Джейк. Чакай малко, че носът ми потече.

Т. К.: Какво искаш да кажеш с това, че било „каквото Джейк разправя“?

ФРЕД: Нали ти викам — това за телепатията не е съвсем измислица. С известна разлика тук-там в подробностите, тъкмо такава е версията на Джейк. Направил е доклад и ми изпрати копие. И в този доклад точно така реконструира станалото: Куин вижда колата, проследява ги…

(Фред продължи нататък. Пламнах от срам; почувствах се като ученик, който преписва на изпит. Ирационално, вместо да виня себе си, сърдех се на Джейк — яд ме бе на него, че вместо да излезе с аргументиран отговор на загадката, гради любителски догадки, не по-добри от моите. Бях като паднал от небето — вярвал бях на Джейк, смятал го бях за професионалист, а сега го виждах как реже клона на доверието ми към него, върху който седях аз самият. Съшито с бели конци предположение — Куин, Ади и водопадът. И все пак, въпреки съсипващите подмятания на Фред Уилсън, знаех, че в основата си доверието ми към Джейк е основателно.)

В бюрото са в неудобно положение. Трябва да отнемат на Джейк това следствие. Той сам се дисквалифицира. О, той ще им се опре! Но го правят за доброто му име. А и за безопасността му. Една нощ, след като бе загубил приятелката си, ми позвъни тук в четири сутринта. Пиян колкото сто побеснели индианци в царевична нива. С две думи, щял да предизвика Куин на дуел. Потърсих го на другия ден да видя какво става. Изобщо не си спомни, че ми се е обаждал, мръсникът!

Неврозата, както всеки скъпо платен психиатър ще ви обясни, се предизвиква от депресията; но депресията, както ще ви обясни същият психиатър при второто ви посещение при него срещу допълнителен хонорар, се предизвиква от неврозата. Цял следобед се въртях в този омагьосан кръг. Привечер двата демона се съчетаха и докато демонът на неврозата се съвкупяваше с депресията, аз си седях и се взирах в коварното изобретение на мистър Бел, изчаквайки със страх онзи миг, в който ще трябва да набера номера на мотел Прерия и да чуя как Джейк признава, че Бюрото го е освободило от следствието. Разбира се, една добра вечеря би могла да ми помогне, но вече бях убил глада си с шоколадения кейк, гарниран с мухъл. Можех да отида на кино или да изпуша цигара с марихуана. Но изпаднеш ли в такова състояние, най-добре не прави опити да избягаш от него: приеми го като твой спътник, тревожи се, бъди депресиран, отпусни се и се остави на течението да те носи натам, накъдето те е повлякло.

ДЕЖУРЕН ТЕЛЕФОНИСТ: Добър вечер. Мотел Прерия. Мистър Пепър? Ей, Ралф, виждал ли си Джейк Пепър? В бара ли? Ало, сър, джентълменът, когото търсите, е в бара. Прехвърлям разговора ви там.

Т. К.: Благодаря.

(Спомних си Прерийният бар; за разлика от мотела той притежаваше известно обаяние — беше като от комикс. Каубои, нещавени кожи по стените, накачени плакати с гърли, мексикански сомбреро, във фоайето над тоалетните едноначални надписи „М“ (за мъжкари) и „М“ (за мадами), джубокс, посветен на носовките на кънтри и уестърн. Звуците от джубокса в слушалката ми известиха, че барманът е вдигнал слушалката.)

БАРМАН: Джейк Пепър! Вас търсят. Ало, мистър. Иска да знае кой го търси.

Т. К.: Негов приятел от Ню Йорк.

ГЛАСЪТ НА ДЖЕЙК (отначало трудно доловим, после все по-силен, докато той се приближава до телефона): Разбира се, че имам приятели в Ню Йорк. В Токио. В Бомбай. Привети, приятелю мой от Ню Йорк.

Т. К.: Много си весел.

ДЖЕЙК: Приблизително толкова, колкото маймунката на уличния музикант.

Т. К.: Можеш ли да говориш? Или да ти позвъня по-късно?

ДЖЕЙК: Тук е окей. Толкова е шумно, че никой няма да ме чуе.

Т. К.: (боязливо; съзнавайки, че се докосва до незарасла рана): Е? Как върви?

ДЖЕЙК: Нито по мед, нито по масло.

Т. К.: Бюрото, а?

ДЖЕЙК (недоумяващ): Бюрото ли?

Т. К.: Помислих да не би те да ти създават неприятности.

ДЖЕЙК: Те не ми създават неприятности. Аз им създавам неприятности. И то много. Компания от изкукуригали. И главно този тъпак Джейгър. Милият ни пощенски началник. Бои се. Гледа сух да се измъкне — да изчезне. А не знам как да го спра. Но трябва.

Т. К.: Защо?

ДЖЕЙК: „Трябва стръв за акулата.“

Т. К.: Говорил ли си с Джейгър?

ДЖЕЙК: Часове. И сега е с мен. Седнал е ей там, в ъгъла. Свил се е като заю-баю, готов да се мушне в дупката си.

Т. К.: Влизам му в положението.

ДЖЕЙК: Аз пък не мога да си позволя да му влизам в положението. Трябва на всяка цена да задържа тук този… тази стара госпожа. Но как? Шестдесет и четири годишен е, има си спестени пари и осигурена пенсия. Ерген е и няма по-близък жив роднина от Боб Куин! И — опитай се да проумееш това — той все още не вярва, че Куин е този, който… Казва: да, може би някой иска да ми навреди, но това не може да е Боб Куин; от една кръв сме. Само едно има, дето му пречи да е толкова сигурен.

Т. К.: Нещо в колетчето?

ДЖЕЙК: Ъхъ.

Т. К.: Почеркът? Не, не може да е това. Сигурно снимката.

ДЖЕЙК: Хубава. Различна — не е като другите. Най-напред е от преди двадесетина години. Направена е на щатския панаир; Джейгър в шествието Къуанис3 и носи къуаниска шапка. Куин е направил тази снимка. Джейгър казва, че с очите си видял как го снима; спомнил си не за друго, а защото искал Куин да изкара копие и за него, а Куин така и не му дал.

Т. К.: Това трябва да накара пощенеца да се замисли. Но едно съдебно жури едва ли ще погледне на това като факт с доказателствена стойност.

ДЖЕЙК: Дори пощенецът не го смята за убедително доказателство.

Т. К.: Но е достатъчно изплашен, за да бяга от града?

ДЖЕЙК: Изплашен е, по това спор няма. Но и да не беше, няма какво да го задържи тук. От едно време си е правил сметката да прекара последните години от живота си в пътуване. Моята задача е да го убедя да отложи отпътуването си. Да го отлага безкрайно. Чуй, я да не оставям моя заю самичък за дълго. Пожелай ми успех. И се обаждай.

Пожелах му да му проработи късметът, но това не стана; седмица по-късно пътищата на пощенеца и на детектива се разделиха; единият си стегна куфарите, за да обикаля света, а другият бе уведомен от Щатското бюро, че следствието повече не е в неговите ръце.

Следните бележки са извадки от личния ми дневник между 1975 и 1979.

20 октомври 1975: Говорих с Джейк. Много озлобен; плюе отрова на всички страни. Щял да напусне като нищо, работата му не струвала повече от „два фуркета и един конфедерален долар“; подаде ли си оставката, щял да отиде в Ориган и да работи във фермата на сина си. „Но докато още съм в Бюрото, ще знаят, че не трябва да ме заличават от сметките си.“ Освен това, ако напуснел сега, щяло да му се отрази зле на пенсията, а сигурен съм, че не може да си позволи подобен beau geste.

6 ноември 1975: Говорих с Джейк. Разправя, че кражбите на добитък станали епидемия в северната част на щата. Крадците отвеждали говедата нощем, натоварвали ги на камиони и ги откарвали надолу към двете Дакоти. Каза, че той заедно с други агенти бил прекарал последните нощи на открито — криели се сред стадото и чакали да се покажат крадците, а тях ги нямало никакви. „Голям студ! Стар съм вече за такива подвизи.“ Спомена, че Мерили Конър била отишла да живее в Сарасота.

25 ноември 1975: Ден на благодарността. Още като се събудих тази сутрин, помислих си за Джейк и си спомних как точно преди година ми каза, че вече е попаднал на следа: как отишъл на обед у Ади и как тя му разказала за Куин и Синята река. Реших да не му се обаждам; има опасност не да облекча, а да направя още по-болезнена горчивата ирония на тази годишнина. Позвъних на Фред Уилсън и на жена му Алис да им пожелая bon appetit. Фред попита какво прави Джейк; разказах му последните ми новини от него: преследва крадците на рогат добитък. Фред отвърна: „Да, те искат да е до гуша в работа, че да няма време да мисли за онзи другия случай — в Бюрото му викат «гърмящото змийче». Натоварили са един млад човек, Нелсън се казва, да води това следствие, но то е само за пред хората. Юридически следствието продължава да се води, но на дело Щатското бюро вече смята случая за приключен“.

5 декември 1975: Говорих с Джейк. Първите му думи бяха: „Ще ти е приятно да чуеш, че пощенецът е жив и здрав в Хонолулу. Праща пощенски картички на всички. Сигурен съм, че е изпратил и на Куин. Видя ли какво стана — той отиде в Хонолулу, а аз не отидох. Странно нещо е животът“. Все още се занимавал с „говедокрадците“ — така му било омръзнало, че изпитвал желание да стане говедокрадец. „Печелят сто пъти повече от мен.“

20 декември 1975: Получих коледна картичка от Мерили Конър — „В Сарасота е чудесно! Това ми е първата зима на топъл климат и мога да ви кажа честно, че не изпитвам носталгия. Знаете ли, че Сарасота е мястото, където зимува «Цирк братя Ринглинг»? С братовчедката ми често отиваме там с колата, да ги гледаме как тренират. Толкова е забавно! Сприятелихме се с една рускиня — тя тренира акробатите. Всичко хубаво за Новата година, да ви пази Бог; в плика слагам нещо за вас“. Това беше подарък за мен — любителска снимка от семеен албум: Ади като младо момиче, може би шестнадесетгодишна, в цветна градина, с бяла лятна рокля, бяла панделка в косите, прегърнала нежно, сякаш то е крехко като цветята наоколо, едно бяло котенце; котенцето се прозява. На гърба на снимката, написано с почерка на Мерили: „Адлейд Минерва Мейсън. Родена на 14 юли 1929. Повикана обратно на 29 август 1975“.

1 януари 1976: Джейк позвъни — „Честита Нова година!“. Звучеше като гробокопач, който копае собствения си гроб. Каза, че посрещнал Нова година в леглото, четейки Дейвид Копърфийлд. „В Бюрото устроиха голямо увеселение. Но не отидох. Знаех, че ако отида, ще се напия и ще счупя главите на някои. Може би на мнозина. Пиян или трезвен, мерне ли ми се шефът, едва се удържам да не му забия един юмрук в тлъстото шкембе.“ Казах му, че съм получил картичка от Мерили за Коледа и че в плика е имало снимка на Ади за мен; каза — да, Мерили и на него изпратила подобна снимка: „Само че какво значи това «повикване», което го е написала?“. Когато се опитах да му обясня израза така, както аз го разбирах, той изръмжа и ме прекъсна — твърде претенциозен бил според него. „Обичам Мерили — каза той. — Много мила жена е. Винаги съм твърдял това. Но е простовата. Малко глупавичка.“

5 февруари 1976: Миналата седмица купих рамка за фотографията на Ади. Сложих я на масата в спалнята. Вчера я преместих в едно чекмедже. Караше ме да се чувствам неловко, защото снимката изглежда тъй жива — особено прозявката на котенцето.

14 февруари 1976: Получих три картички валентинки4, една от старата ми учителка мис Ууд, друга от счетоводителя, който отговаря за данъчното ми облагане, и една трета, подписана от Боб Куин — с обич! Шега, разбира се. Представата на Джейк за черен хумор?

15 февруари 1976: Позвъних на Джейк, призна, че да; той бил изпратил валентинката. Казах му: „Добре де, сигурно си бил пиян“. Отговори ми: „Бях“.

20 април 1976: Кратко писмо от Джейк, надраскано на бланка на мотел Прерия: „От два дни съм тук и събирам клюки, главно в Кафе окей. Пощенецът е все още в Хонолулу. Хуанита Куин е получила удар. Състоянието й било тежко. Жалко за Хуанита, тя ми е симпатична. Но съпругът й е здрав като бик. Което е добре за мен. Не искам нищо да се случи на Куин, докато не го пипна. Бюрото може да е забравило цялата история, но не и аз. Никога няма да се откажа. Искрено…“.

10 юли 1976: Снощи се обадих на Джейк, два месеца нямах вест от него. Говорих с един нов Джейк Пепър или по-скоро със стария Джейк Пепър, това беше друг човек — енергичен, оптимист, сякаш приспаното от алкохола съзнание се бе пробудило, като хищник с отпочинали мускулчета, готов за лов. Бързо разбрах какво го е въодушевило: „Хванах дявола за опашката. Златен случай!“. Златният случай, макар и да съдържаше един интригуващ елемент, се оказа едно съвсем обикновено убийство; поне на мен така ми се стори. Млад мъж, двадесет и две годишен, живеел с престарелия си дядо в скромна ферма; били сами. В началото на пролетта внукът убил стареца, за да наследи фермата и да сложи ръка върху парите, икономисвани от жертвата петаче по петаче и скрити под дюшека. Съседите забелязали, че старият фермер изчезнал и видели младежа да кара лъскава нова кола. Полицията била уведомена, бързо се установило, че внукът не може да обясни внезапното и безследно изчезване на дядото и че новата кола е купена със стари пари. Заподозреният нито признавал, нито отричал, че убил дядо си, макар всички да били сигурни, че той е извършил това. Имало една трудност: липсата на труп. Няма ли труп, не може да се задържи заподозреният. Но както и да търсели, не можели да намерят жертвата. Местната полиция поискала помощ от Щатското бюро за разследване и случаят бил поверен на Джейк. „Да ти се завърти свят. Хлапакът е хитър като дявол. Умът му сече и кой знае какво е сторил със стареца. И ако не открием тялото, не можем и с пръст да го пипнем. Но аз съм сигурен, че е някъде из фермата. Инстинктът ми подсказва, че е накълцал дядото на парчета и ги е заровил на различни места. Трябва ми само едно — главата. Ще я намеря, пък ако ще акър по акър да изора цялата ферма. Педя по педя.“ Когато той затвори, почувствах, че ме обзема гняв; и ревност: това не бе леко бодване, а жесток удар, сякаш току-що бях узнал, че ми е изневерил човекът, когото обичам. Истината е, че не исках Джейк да проявява интерес към друг случай, освен онзи, от който се интересувам аз.

20 юли 1976: Телеграма от Джейк: „Имам глава ръка една бройка крака два стоп Заминавам на риболов Джейк“. Чудно, защо ми изпрати телеграма, вместо да позвъни? Дали си мисли, че се дразня от успеха му? Напротив — радвам се, защото така самочувствието му е поне отчасти възстановено. Дано само е отишъл на риболов някъде близо до Синята река.

22 юли 1976: Написах на Джейк поздравително писмо и му съобщих, че заминавам за чужбина за три месеца.

20 декември 1976: Коледна картичка от Сарасота — „Ако наминете насам, моля, отбийте се. Бог да ви благослови. Мерили Конър“.

22 февруари 1977: Бележка от Мерили: „Продължавам да съм абонирана за вестника на градчето и си помислих, че изрезката, която съм приложила, може да ви заинтересува. Писах на съпруга й. Той ми изпрати такова мило писмо след нещастието с Ади“. Изрезката беше съобщение за смъртта на Хуанита Куин, починала в съня си. Странно, но нямало да има траурна церемония или погребение, защото желанието на покойната било да бъде кремирана и пепелта й разпръсната по Синята река.

23 февруари 1977: Телефонен разговор с Джейк. Той каза малко срамежливо: „Привет, прерийни приятелю! Отдавна не сме зървали лицето ти, страннико“. Истината е, че му бях писал от Швейцария, а той не ми бе отговорил, освен това два пъти му бях звънял по телефона през коледната ваканция, но не бях успял да се свържа с него. „О, да, бях в Ориган.“ Минах към същественото: съобщението за смъртта на Хуанита Куин. Както и очаквах, той каза: „Подозирам нещо“; когато го запитах защо, отвърна ми: „Има ли кремация, винаги подозирам нещо“. Поговорихме още четвърт час, но разговорът не вървеше, насилвахме се, той особено. Дали не му напомням за неща, които той, каквито и да са моралните му сили, вече му се иска да позабрави?

10 юли 1977: Обади се Джейк, възторжен и без никакво въведение обяви: „Нали ти казах, че при кремация винаги подозирам нещо. Боб Куин е младоженец! Наистина всеки знаеше, че той има и друго семейство, жена с четири деца, все потомци на родоначалника Куин. Криел ги е в Апълтън — едно местенце на около седемстотин мили югоизточно. Миналата седмица се оженил за дамата. Довел си булката и потомството в ранчото, горд като петел. Хуанита би се обърнала в гроба си, ако имаше гроб“. Зашеметен от бързината, с която се лееше разказът на Джейк, аз го запитах глупаво: „Колко са големи децата?“. Той отвърна: „Най-малката е на десет, най-голямата на седемнадесет. Все момичета. Градът жужи като кошер. Убийството си е в реда на нещата, отнемането на няколко човешки живота няма да ги стресне толкова, но да видят безукорния си рицар, своя герой от войната, как извежда на показ тази безсрамница, с нейните четири извънбрачни отрочета — това е прекалено за техните презвитериански душички“. Аз възразих: „Съчувствам на децата. И на жената“. Джейк възрази: „Запазвам си съчувствията само за Хуанита. Ако имаше тяло, за да се направи ексхумация, обзалагам се, че следователят щеше да открие добра доза никотин“. Казах му, че се съмнявам. Куин не би посегнал на Хуанита. „Тя беше алкохоличка. Той беше нейният спасител и я обичаше.“ Спокойно, Джейк каза: „И сигурно мислиш, че той няма пръст в онова, което се случи с Ади?“. Отвърнах: „Той е искал да я убие. И може би щеше да я убие един ден. Но не можа, защото тя се удави“. Отговорът на Джейк беше: „И му спести труда! Добре. А Клем Андерсон? А двамата Бакстър? Как ще обясниш?“. Съгласих се: „Да, всичко това е било работа на Куин. Бил е фанатично убеден, че трябва да извърши това — като месия, посветен на делото си“. Джейк възрази: „А тогава защо остави пощенеца да му се изплъзне между пръстите?“. Оспорих това: „Мислиш ли? Струва ми се, че стария мистър Джейгър го чака уговорена среща в Самара. Един ден Куин ще пресече пътя му. Куин няма да си отдъхне, докато това не стане. Той е безумен, не знаеш ли?“. Джейк затвори телефона, но едва след като вметна язвително: „А ти?“.

15 декември 1977: Видях портфейл от черна крокодилска кожа на витрината на едно магазинче за оказионни вещи. Беше добре запазен и с инициали Дж. П. Купих го и тъй като последният ни разговор бе свършил остро (Джейк се беше ядосал, не аз), изпратих го на Джейк едновременно като коледен подарък и като дар за помирение.

22 декември 1977: Коледна картичка от акуратната мисис Конър. „Работя в цирка! Само че не като акробат, а като телефонистка. Трябва да си по-ловък от жонгльор! Всичко най-хубаво за Новата година.“

17 януари 1978: Четири реда, надраскани от Джейк — лаконични благодарности за портфейла. Разбирам от намеци. Повече няма нито да му пиша, нито да му звъня.

20 декември 1978: Коледна картичка от Мерили Конър; само подпис; от Джейк — нищо.

12 септември 1979: Фред Уилсън и жена му бяха в Ню Йорк миналата седмица, на път за Европа (първото им пътуване), щастливи като младоженци в медения месец. Заведох ги на обяд; разговорът не излизаше от рамките на вълнуващите преживявания, които ги очакват в чужбина, докато накрая, избирайки десерта, Фред каза: „Както забелязвам, не споменаваш за Джейк“. Престорих се на изненадан и отвърнах небрежно, че вече повече от година не съм го нито чувал, нито виждал. Проницателният Фред запита: „Посдърпали сте се, така ли?“. Вдигнах рамене: „Нещата са неустановени, не мога да кажа, че сме скарани“. Тогава Фред обясни: „Напоследък Джейк не е добре със здравето. Емфизема. В края на месеца се пенсионира. Не ми е работа, но мисля, че ще направиш хубав жест, ако му се обадиш. Тъкмо сега има нужда приятелска ръка да го потупа по рамото“.

14 септември 1979: Винаги ще бъда благодарен на Фред Уилсън, че ми бе дал възможност така леко да преглътна гордостта си и да се обадя на Джейк. Говорихме днес сутринта — все едно че продължавахме вчерашен или онзиденшен разговор. Човек не би допуснал, че е имало такава пауза в приятелството ни. Потвърди това за пенсионирането: „Остават ми шестнадесет дни още“. Възнамерявал да живее при сина си в Ориган. „Но преди това ще отседна за ден-два в мотел Прерия. Имам някои недовършени работи в това градче. Има едни протоколи в съда, искам да ги задигна за моята документация. Чуй, я да идем заедно! Да го направим истинско сдобряване. Може да се срещнем в Денвър — ще те чакам там с колата.“ Не стана нужда Джейк да настоява; ако той не ме беше поканил, аз сам щях да предложа нещо такова: буден или насън често си бях представял как се връщам в унилия градец, защото исках пак да видя Куин — да се срещна и да си поговоря с него насаме.

Беше вторият ден на октомври.

Джейк не поиска да ме придружи, макар че му предложих; даде ми колата си и след като обядвахме, поех от мотел Прерия към ранчото на Боб Куин, където имах уговорена среща с него. Спомних си последния път, когато бях минал из тия места: пълнолунието, заснежените полета, режещия студ, говедата, които се бяха скупчили и се гушеха, и дъха им, който излизаше като пара в арктическия въздух. Сега, през октомври, пейзажът беше различен — и чудесен: неравностите на макадамовата настилка на пътя бяха като безброй застинали вълнички на едно черно море, което прорязва златен материк; от двете страни избелялата слама на овършаните жита пламтеше, жълтееше и на места чернееше под безоблачното небе. Бичета се гонеха из пасбищата, юници, крави с теленца пасяха, почиваха.

На входа на ранчото на една от подпорите на емблемата с кръстосаните томахавки се бе облегнало момиче, което се усмихна и ми махна да спра.

МОМИЧЕТО: Добър ден! Аз съм Нанси Куин. Татко ме изпрати да ви посрещна.

Т. К.: Щом е така, благодаря.

НАНСИ КУИН (като отвори вратата и се качи): Той лови риба. Ще трябва да ви показвам пътя.

(Тя е весело дванадесетгодишно хлапе с неравни зъби и момчешки вид. Тъмнорусата й коса е късо подстригана, цялата е в лунички, облечена е в избелял бански костюм. На едното й коляно има мръсен бинт.)

Т. К. (по повод на превръзката): Ударила си се?

НАНСИ КУИН: Не. Да, ама ме хвърли.

Т. К.: Как така хвърли?

НАНСИ КУИН: Пакостника ме хвърли. Много злонравен кон. Затова му викат така — Пакостника. Всички деца от ранчото са падали от него. Че и повечето от големите. А пък аз им казах, е да, ама хайде ще видите, че мога да го яздя. И се задържах. Две секунди по часовник. Идвали ли сте по-рано?

Т. К.: Веднъж, преди години. Но беше през нощта. Помня, че имаше един дървен мост.

НАНСИ КУИН: По-нататък е, ей там!

(Минахме моста — чак сега видях Синята река, но успях само да я зърна, тя бе неуловима за погледа ми, като полет на колибри, защото надвисналите клонаци — голи, когато ги бях видял последния път, я криеха зад завеса от неопадали още есенни листа.)

Били ли сте в Апълтън?

Т. К.: Не.

НАНСИ КУИН: Никога ли? Че как може? Не съм виждала човек, дето да не е ходил в Апълтън.

Т. К.: Голям пропуск ли е?

НАНСИ КУИН: А, какво пък толкова. Там живеехме. Но тук по̀ ми харесва. Можеш да си ходиш където си щеш и правя това, дето най го обичам. На риба. Стрелям койоти. Татко каза, че ще ми дава по един долар за всеки койот, който застрелям, и като ми даде над двеста долара, намали по десет цента за койот. Нищо, на мен пари не ми трябват. Аз не съм като сестрите ми. Те не могат да си отлепят лицето от огледалото.

Имам три сестри и да ви кажа ли — на тях не им е много хубаво тук. Не обичат коне; всичко им е омразно. Момчета. Само това им е в ума. Когато живеехме в Апълтън по-рядко виждахме татко. Да има да няма — веднъж седмично. И се парфюмираха, и червило си слагаха, и ходеха с много момчета. Мама нищо не им казваше. Тя е доста като тях в някои работи. Много се занимава със себе си и все се докарва. Но татко е много строг. Не дава на сестрите ми да ходят с никакви момчета. Нито да си слагат червило. Веднъж едни момчета, дето ходеха с тях в Апълтън, пристигнаха с кола и татко ги посрещна с ловната пушка; каза им, че ако ги види още веднъж тук, ще им откъсне главите. Изчезнаха като дим! А момичетата се скъсаха от плач. Аз пък си умрях от смях.

Виждате ли там, дето пътят се разделя? Спрете там.

(Спрях колата, двамата слязохме. Показа ми един проход сред дърветата: сенчеста пътека се спускаше надолу през листака.)

Ще ви изведе право там.

Т. К. (внезапно обхванат от страх да остана сам): Не идваш ли с мен?

НАНСИ КУИН: Татко не обича да има някой наоколо, когато говори по работа.

Т. К.: Добре тогава. Благодаря.

НАНСИ КУИН: Няма нищо.

И тя се отдалечи, като си подсвиркваше.

На места пътечката бе тъй обрасла, че трябваше да отмествам клони, да провирам лице през листната завеса. Провирах крака сред храстите на дивата метла, някакви тръни се полепиха по панталоните ми; високо в клоните грачеха врани. Видях една кукумявка; странно е да видиш кукумявка денем; тя примигваше, но не помръдна. За малко не се блъснах в пчелна хралупа — това беше стар, кух дънер, който гъмжеше от черни диви пчели. Непрекъснато чувах реката, това беше равномерен ромолящ шум, после пътеката сви, видях я, видях и Куин.

Той носеше гумен гащеризон и държеше гъвкава рибарска пръчка; тъй както диригент държи палка. Беше нагазил до кръста, видях го гологлав в профил; косата му не беше вече прошарена, а бяла като водата, която се пенеше и струеше покрай бедрата му. Прииска ми се да се обърна и да избягам, защото картината, която виждах, възкреси онзи отдавнашен ден, в който двойникът на Куин, преподобният Били Джо Сноу, бе чакал да отида при него, нагазил до кръста във водата. Изведнъж чух името си — Куин ме викаше, правеше ми знаци и газеше към брега.

Сетих се за бичетата, които бях видял да шестват по златистите пасища; Куин в мокрия гумен костюм ми напомняше за тях: жизнен, силен, опасен; като оставим настрана това, че косата му беше станала по-бяла, той изобщо не се бе променил, изглеждаше дори подмладен — петдесетгодишен мъж в безукорно здраве.

Усмихвайки се, той приседна на една скала и ми даде знак да отида при него. Показа ми пъстървите, които бе уловил. „Дребосъци. Но са вкусни.“

Споменах за Нанси. Засмя се и каза: „Нанси. Е, да. Добро хлапе“. Не добави нищо повече. Не спомена за смъртта на жена си, нито за това, че се е оженил повторно: държеше се тъй, сякаш съм в течение на промените в живота му напоследък.

— Изненадах се, когато ми се обадихте — каза той.

— О?

— Знам ли. Просто се изненадах. Къде отседнахте?

— Мотел Прерия. Къде другаде?

Помълча, после запита, почти стеснително:

— Заедно ли сте с Джейк Пепър?

Кимнах.

— Някой ми беше казал, че излиза от състава на Бюрото.

— Да. Отива да живее в Ориган.

— Е, предполагам, че няма да го видя повече, този стар мръсник. Жалко. Можехме да станем истински приятели. Ако не бяха тези негови подозрения. Да върви по дяволите — той дори мислеше, че аз съм удавил бедната Ади Мейсън!

Засмя се, после се начумери и добави:

— Ето как гледам аз на тази работа: било е ръката Божия.

Вдигна десница и водните струи, видени през разперените му пръсти, сякаш се виеха около тях като черна лента.

— Божие дело. Воля божия.

III

Разговорни портрети

Работен ден

Място на действието: Дъждовно априлско утро, 1979-а. Крача по Второ авеню в Ню Йорк и нося претъпкания с препарати за домашно почистване голям пластмасов пазарски сак на Мери Санчес, която върви плътно до мен, та чадърът й да засланя и двама ни, което не е трудно, защото тя е шест фута и е много по-висока от мен.

Мери Санчес е професионална чистачка и работи на час, срещу пет долара на час, шест дни в седмицата. Работи приблизително девет часа дневно и ходи средно в двадесет и четири различни жилища от понеделник до събота: повечето от нейните клиенти използват услугите й само веднъж седмично.

Мери е петдесет и седем годишна, родом е от едно градче в Южна Каролина и от четиридесет години „живее на север“. Съпругът й, пуерториканец, умря миналото лято. Има омъжена дъщеря в Сан Диего и трима сина: единият зъболекар, другият излежава десетгодишна присъда за грабеж, а третият „изчезна бог знае къде. Обади ми се по Коледа, гласът му звучеше много отдалеч. Питам го: къде си, Пит, ама не казва, и тогава му казах, че татко му умря, а той вика, добре, това било най-хубавият подарък, дето съм можела да му направя за Коледа, и аз затворих, треснах слушалката, дано повече да не се обади. Да плюе така на гроба на татко си! Е, вярно, Педро не беше добър с децата. Нито с мен. Само пиеше и търкаляше заровете. И ходеше с долни жени. Намериха го умрял на една пейка в Сентрал Парк. В една амбалажна кесия между краката му бутилка Джак Даниелʼс, почти я бил изпразнил; пиеше само от най-хубавия бърбън, този човек. Все пак Пит не може така да говори — колко хубаво, че баща му умрял. На него дължи дара на живота, не е ли тъй? И аз съм задължена на Педро. Да не беше той, още щях да тъна в неведение като баптистка, загубена душа за всевишния. Ама като се омъжих, омъжих се в католическа църква и католическата църква внесе в живота ми светлина, дето никога не е помръквала и няма да помръкне и като умра. Отгледах децата си в правата вяра; двете излязоха добри и знам, че заслугата е повече на църквата, отколкото моя“.

Мери Санчес е мускулеста, но лицето й е бледо, валчесто, гладко и приятно, с вирнато носле и бенка горе на лявата буза. Неприятна й е думата „черен“, в смисъл на расова принадлежност. „Не съм черна. Кафява съм. Жена със светлокафяв цвят. И ще ти кажа още нещо. Повечето от цветните, които познавам, също не обичат да им казват черни. Някои от по-младите може би да. И ония, радикалите. Но не и хората на моите години, дори и на половина от моите. Даже на тези, които са наистина черни, и на тях не им е приятно. Какво лошо има да кажеш негри? Аз съм негърка и католичка и го казвам с гордост.“

Познавам Мери Санчес от 1968-а, през всичките тези години ми е работила, макар и с прекъсвания. Съвестна е и проявява към клиентите си интерес, който в никакъв случай не може да бъде наречен повърхностен, макар че мнозина от тях почти не е виждала или изобщо не е виждала, защото те повечето са несемейни, работещи мъже и жени и не са си вкъщи, когато идва да им почисти; оставя им бележки, а и те на нея: „Мери, моля те, полей мушкатото и нахрани котката. Да си жива и здрава! Глория Ското“.

Веднъж й предложих да я придружа както обикаля от къща в къща през работния си ден и тя каза добре, не виждала нищо лошо в това, нещо повече дори, щяло да й бъде приятно да си има компания: „Работата е такава, че понякога на човек му се ще да не е сам“.

Това беше причината да вървим заедно в дъждовното априлско утро. Запътили се бяхме към първата къща: жилището на някой си Ендрю Траск на Тридесет и седма улица в източната част.

Т. К.: Какво, по дяволите, си помъкнала в тоя сак?

МЕРИ: Я ми го дай. Вместо да ругаеш, по-добре — аз.

Т. К.: Не. Извинявай. Но тежи.

МЕРИ: Сигурно заради ютията.

Т. К.: Гладиш им дрехите, тъй ли? А моите никога не ги гладиш.

МЕРИ: Някои от тези хора не са си накупили необходимите неща. Затова се налага да се товаря така. Оставям им бележки: това да купите, онова да купите. Но забравят. Всички, при които ходя, изглежда, са погълнати от грижите си. Като този мистър Траск, дето сега отивам при него. Чистя му от седем-осем месеца, ама още не съм го виждала. Много пие и жена му затова го е оставила, затрупват го с известия за кое колко дължи. И вдигна ли телефона, все е някой, на когото има да дава. Ама сега му прекъснаха телефона.

(Пристигаме на адреса и от чантата, която носи на ремък през рамо, тя изважда масивна метална халка, на която дрънкат десетки ключове. Сградата е луксозна, четириетажна, с асансьор джудже, който побира само няколко души.)

Т. К. (влиза и се оглежда във владенията на Траск — една немалка стая със стени, чийто отровно — зеленикав цвят напомня за арсеник, кухненски бокс и баня, в която тоалетната е повредена и непрестанно тече): Хм, виждам какво имаш предвид. Този приятел има проблеми.

МЕРИ (отваря един дрешник, натъпкан с навлажнени от пот и вмирисани на кисело дрехи за пране): Няма един чист чаршаф в къщата! И погледни му леглото! Майонеза! Шоколад! Трохи, трохи, дъвка, фасове. Червило! Коя ли ще е тая, дето може да легне в такова легло? От седмици не мога да сменя чаршафите. От месеци.

(Тя запалва няколко лампи с килнати абажури и докато се труди, за да внесе ред в царящия безпорядък, аз оглеждам по-внимателно обстановката. Наистина, сякаш е вилнял крадец, който е претършувал всичко и оставил някои от чекмеджетата на писалището отворени, други затворени. На бюрото има фотография в кожена рамка на мургав, набит мъжага с русокоса хубавица, отговаряща на ученическото понятие за гадже, и три ухилени, почернели от слънцето момчета с неравни зъби и русоляви коси, най-голямото на около четиринадесет. Има още една фотография, тя е без рамка и е втикната в ъгъла на замъгленото огледало, още една русокоса, но в никакъв случай не момиче, отговарящо на ученическите мечти — може би някоя от ония, които се навъртат при Максуелʼс Плъм и чакат за кого да се закачат; допуснах, че червилото по чаршафите е нейно. На пода — един декемврийски брой на списанието Истински детектив, а в банята, където тоалетната непрекъснато шурти, има купчинка списания с разголени жени — Пентхаус, Хъстлър, Уи; иначе — пълно отсъствие на културни притежания. Но навсякъде се търкалят бутилчици от водка, те са стотици — миниатюрните бутилчици, които поднасят авиолиниите.)

Т. К.: Защо пие от такива шишенца, как мислиш?

МЕРИ: Сигурно няма пари за голяма бутилка. Купува си толкова, колкото може. На добра работа е, стига да може да се задържи на нея, но, изглежда, дава всичко на семейството си и затова е без пари.

Т. К.: Какво работи?

МЕРИ: По самолетите е.

Т. К.: Ясно. Бутилчиците си ги набавя без пари.

МЕРИ: Така ли? Че как така? Той не е стюард. Пилот е.

Т. К.: Боже мой!

(Телефонът иззвънява приглушено под разбърканите завивки. Мери мърмори и с мокрите си сапунени ръце го изравя внимателно, като археолог, попаднал на находка.)

МЕРИ: Изглежда, че пак са го свързали. Ало? (Мълчание.) Ало?

ЖЕНСКИ ГЛАС: Кой се обажда?

МЕРИ: Тук дом мистър Траск.

ЖЕНСКИ ГЛАС: Дом мистър Траск? (Смях, след това предизвикателно.) С кого говоря?

МЕРИ: С домашната прислужничка на мистър Траск.

ЖЕНСКИ ГЛАС: Значи, мистър Траск си има домашна прислужничка, така ли? А пък мисис Траск няма. Прислужничката на мистър Траск ще бъде ли така добра да каже на мистър Траск, че мисис Траск иска да говори с него?

МЕРИ: Няма го вкъщи.

МИСИС ТРАСК: А, без номера. Свържете ме.

МЕРИ: Съжалявам, мисис Траск. Предполагам, че хвърчи.

МИСИС ТРАСК (с горчив смях): Хвърчи, а? Той все си хвърчи, драга.

МЕРИ: Искам да кажа, че е на работа.

МИСИС ТРАСК: Предайте му да ми позвъни при сестра ми в Ню Джърси. Незабавно щом се прибере, иначе ще съжалява.

МЕРИ: Добре, мадам. Ще му оставя бележка. (Тя затваря.) Лоша жена. Нищо чудно, че е стигнал до такова състояние. И сега е без работа. Дали ми е оставил парите? А-ха, ето. Върху хладилника.

(Невероятно, но около час по-късно тя някак си е успяла да прикрие безпорядъка и сега стаята може да не е спретната колкото моряшка койка, но е сравнително прилична. С молив тя надрасква бележка и я оставя подпряна на огледалото на бюрото: „Уваж. госп. Траск жена ви каза да й позвъните тя е при сестра й с уваж. Мери Санчес“. След това въздъхва, присяда на края на леглото и от чантата си изважда тенекиена кутийка, в която са подредени свити на ръка цигари от марихуана; избира една, напъхва я в цигарето, пали, поема дълбоко и задържа дима в дробовете си, като притваря очи. Предлага и на мен.)

Т. К.: Благодаря. Още е рано.

МЕРИ: Никога не е рано. Не може да не я опиташ тази партида. Мъжка смес е — mucho cojones. Дава ми я една от жените, у които ходя да чистя, истинска дама е, католичка; мъжът й е перуанец. Неговите близки му пращат. Ей така — по пощата. Аз никога не пуша толкова, че да имам съновидения. Само колкото да ми просветне, да позабравя това мое тегло. (Смуква така, че огънчето стига почти до устните й.) Ендрю Траск. Наплашен е, бедният. Дали няма да свърши като Педро? На някоя пейка, и никой не се трогва. Не че бях толкова безразлична към този човек. Напоследък често си мисля за хубавите дни с Педро — сигурно така е с повечето хора, които са обичали някого и после са го загубили; лошото забравяш, спомняш си само хубавото, онова, заради което си обичал. Когато се влюбих в него, Педро беше младеж и изключителен танцьор — танго, румба — да го видиш само, научи ме да танцувам и сме танцували, докато ми отмалеят краката. Бяхме редовни в танцовия салон Савоя. Беше чист, спретнат — дори като се напие, ноктите му винаги изрядни и излъскани. А в готвенето беше мълния. От това си и вадеше хляба: готвач на аламинути. Сърдех му се, че нищо не прави за децата, ама той им приготвяше закуските за училище. Най-различни сандвичи, завити в пергаментова хартия. С шунка, с фъстъчено масло и желе, яйчена салата с риба тон, също плодове — ябълки, банани, круши, и един термос с топло мляко, подсладено с мед. Боли ме сега, като си мисля за него на онази пейка в парка и как, когато дойдоха да ми кажат от полицията, не се разплаках, въобще не плаках за него. А трябваше. Дължах му това. И един юмрук в челюстта му дължах.

Няма да угасям, че да му е светло на мистър Траск — да не се прибира на тъмно човекът.

(Когато излязохме от кафяво — каменната сграда, дъждът беше спрял, но небето беше мътносиво, надигнал се беше вятър, който гонеше сметта по канавките и караше минувачите да притискат шапки. Следващият адрес беше на четири преки, скромен, но модерен жилищен блок с портиер в униформа: отивахме в жилището на мис Едит Шо, млада жена на около двадесет и пет години, журналистка в редакцията на едно списание. „Някакъв информационен седмичник. Сигурно има хиляда книги. Ама няма вид на книжен плъх. Здраво, право момиче и много момчета около нея. Прекалено много — изглежда, не може да се задържи по-дълго с никое от тях. Добре, че наближаваме, защото… Отивам аз веднъж при нея, а тя като пребита котка. Току-що беше абортирала. Обикновено съм против такива работи; верующа съм. Е, викам й, защо не се омъжи за този човек? А истината е, че не знаела за кого да се ожени; не знаела кой е бащата. И освен това последното нещо, което искала, било съпруг или бебе.“)

МЕРИ (оглежда обстановката от отворената входна врата на двустайния апартамент на мис Шо): Нямаме много работа тук. Само ще вземем праха. Тя всичко си подрежда. Виждаш ли колко много книги. От пода до тавана — все рафтове.

(Като изключим претоварените полици, жилището беше приятно полупразно, по скандинавски светло и непретрупано. В него имаше едно старинно писалище с ролетка и пишеща машина — на валяка имаше лист и аз хвърлих поглед към написаното:

За-За Габор е
на 305 години
знам
защото й преброих
пръстените

Троен интервал и по-долу пишеше:

Силвия Плат, мразя теб
и проклетия ти татко.
Радвам се, чуваш ли,
радвам се, че си напъха главата
в газовата фурна!

Т. К.: Поетеса ли е мис Шо?

МЕРИ: Все нещо пише. Не знам какво е. Като го гледам, струва ми се, че е била дрогирана, когато го е писала. Я ела да ти покажа нещо.

(Отвежда ме в банята, изненадващо обширно помещение, в което искрят никелираните повърхности. Отваря едно долапче и ми показва един предмет на полицата: розов пластмасов вибратор с форма на средно голям пенис.)

Знаеш ли какво е това?

Т. К.: Ти не знаеш ли?

МЕРИ: Аз първа попитах.

Т. К.: Дилдо-вибратор.

МЕРИ: Знам какво е вибратор. Но като този не бях виждала. Пише „Мейд ин Джапан“.

Т. К.: Е, да. Ориенталско мислене.

МЕРИ: Езичници. Тя има наистина чудесни парфюми. Аз не — само малко ванилия зад ушите.

(Мери вече се е заловила за работа, минава с влажна кърпа намазаните с восък и непокрити с килими подове, почиства полиците със снопчето пера за обиране на праха и докато работи, кутийката с марихуана е отворена, а мундщукът, извит. Като луличка, не остава празен. Не знам какво е „теглото“, което иска да забрави, но за мен димът е достатъчен, за да се почувствам в безтегловност.)

МЕРИ: Поне малко няма ли да опиташ? Губиш.

Т. К.: Предавам се.

(Боже мили, опитвал съм и „кокаинова шума“, и нерафиниран опиум — не толкова, че да се пристрастя, но достатъчно, за да мога да оценявам качеството и да правя разлика между обикновения мексикански бурен и луксозния контрабанден внос като тайландските пръчици и изключителния мау-уоу. Но след като изпуших една от кокаиновите дози на Мери, които тя наричаше „хлебарки“, и след като стигнах до втората „кукарача“, усетих се в обятията на прелестен демон, преливах от чудотворна и радостна лудост: демонът ме гъделичкаше по петите, почесваше ме по главата и точно там, където ме сърбеше, целуваше ме горещо с червени захарни устни, напъхваше огнения си език в гърлото ми. Всичко искреше; очите ми станаха като вариообективи; можех да прочета заглавията на книгите на най-високите полици: Невротичната личност на нашето време от Карън Хорни; Ейми от И. И. Къмингс; Четири квартета; Робърт Фрост — събрани стихове.)

Т. К.: Презирам Робърт Фрост. Зъл егоист, пич…

МЕРИ: Ама ако ще псуваме…

Т. К.: С тоя ореол от сплъстена коса. Его маниакален двуличник и садист. Разби си семейството. Смаза ги всички. Почти всички. Мери, ти говорила ли си за това с изповедника си?

МЕРИ: С отец Макхейл? Какво да му изповядам?

Т. К.: Този скъпоценен нектар, който с такава божествена наслада поглъщаме, мое мило синигерче. Не си ли казала на отец Макхейл за това прелестно занимание?

МЕРИ: Като не знае, няма да се измъчва — по-добре за него. Вземи си един ментов бонбон. Така „хлебарката“ ти става по-вкусна.

(Странно, опиатът не й личеше. Аз вече бях подминал Венера и Юпитер, милия стар Юпитер, който ми кимаше, оставащ зад мен в теменужената междупланетна бездънност сред рой звезди. Мери пристъпи към телефона, набра един номер, изчака да звъни дълго време и чак тогава постави слушалката обратно на мястото й.)

МЕРИ: Няма ги. Хубаво са направили. Защото, ако мистър и мисис Бъркоуитс си бяха у дома, нямаше да мога да те заведа там. Щото са от ония препарирани евреи. Нали ги знаеш какви са препарирани.

Т. К.: Евреите ли? Ами да. Съвсем препарирани. Само са за природонаучния музей. Всички са за там.

МЕРИ: Мислех да предупредя мисис Бъркоуитс, че прекъсвам при тях. Той е нещо по конфекцията, ама се пенсионира и двамата са все вкъщи. Непрекъснато ти пречат. Освен ако не рекат да отидат в Гринич — имат си там нещо свое. Сигурно днес са там. И още нещо да не искам да им ходя повече. Имат един стар папагал — навсякъде цапа. А пък глупав! Само две неща казва този тъп папагал: „Краво свещена!“ и: „Ой вей!“ Влезеш ли, и закрещява: „Ой вей!“ Ужасно ми действа на нервите. Да изпушим по още една и да се омитаме.

(Отново бе заваляло, вятърът се бе засилил — съчетание, от което въздухът приличаше на разбиващо се огледало. Двамата Бъркоуитс живееха на Парк авеню, нагоре към Осемдесета, и аз предложих да вземем такси, но Мери каза не, какви са тези глезотии, ще вървим, и аз съзнах, че макар да не й личи, и тя е тръгнала по междузвездните пътеки. Крачехме бавно, като в топъл спокоен ден и плъзгавите улици бяха сякаш седефен карибски бряг с плискащи се вълнички под тюркоазения небосвод. Парк авеню не е любимият ми булевард; той изобилства с липса на чар; няма да помогне дори ако мисис Ласкър го засее с лалета от Гранд Сентрал чак до Спаниш Харлем. Все пак има някои сгради, които навяват възпоминания. Минахме покрай една къща, в която Уила Кетър, американската писателка, от която най-много се възхищавам, е живяла през последните си десет години с приятелката си Едит Луис; много пъти съм седял пред камината им и с чаша „Бристъл Крийм“ в ръка съм наблюдавал как отблясъците на огъня оживяват в спокойните, гениални очи на мис Кетър, бледи като прерийното небе. На Четиридесет и осма улица разпознах жилищния блок, където веднъж бях на вечеря — в тесен кръг, всички във фрак, — давана от сенатор и мисис Джон Ф. Кенеди, тъй млади и безгрижни тогава. Но въпреки старанието на приятните ни домакини, вечерта не бе онова обогатяващо преживяване, което бях очаквал, защото, след като мъжете се оттеглиха на хавански пури и ликьор, един от гостите, някакъв производител на дрехи с безволева брадичка, казваше се Олег Касини, монополизира разговора с разказа си как бил прекарал в Лас Вегас и как бил прослушал там безчет шоугърли: какви им били формите, еротичните прелести и финансовите изисквания — монолог, който хипнотизира слушателите и който бе изслушан с най-весел интерес не от друг, а от самия бъдещ президент.

Наближаваме Осемдесет и седма улица, соча един прозорец на четвъртия етаж на Парк авеню 1060 и осведомявам Мери: „Ей там живееше майка ми. Това й беше спалнята. Тя беше красива и много интелигентна, но не искаше да живее. Имаше много основания за това — поне си мислеше, че има. Но довърши я друго — нейният съпруг, вторият ми баща. Беше човек, издигнал се със собствени сили и преуспял в живота — тя го боготвореше и той наистина беше мил човек, но се увличаше по хазарт, затъна, присвои голяма сума, фалира и го изпратиха в Синг Синг“.

„Също като моето момче — клати глава Мери. — Също като него.“

Стоим двамата, взираме се в прозореца и сме вир-вода от дъжда. „И така, една вечер тя се облече хубаво и покани гости на вечеря; всички казаха, че изглежда очарователна. Но когато гостите си отидоха, преди да си легне, взе тридесет секонала и повече не се събуди.“

Мери е възбудена; тя бързо закрачва под дъжда: „Не е имала право да направи това. Аз съм против. Верующа съм“.)

ГРАЧЕЩ ПАПАГАЛ: Краво свещена!

МЕРИ: Чуваш ли го? Казах ли ти?

ПАПАГАЛ: Ой вей! Ой вей!

(Папагалът, сюрреалистичен колаж от зелено, жълто и оранжево — личи, че сега си сменя перата, — е кацнал на махагонова пръчка в строгата гостна на мистър и мисис Бъркоуитс, едно помещение, което от пода до тавана ти навира в очите, че цялото е от махагон: паркетът, ламперията, мебелите — все скъпи имитации на пищни стилни мебели от минали епохи, макар че бог знае от коя точно епоха, може би от ранния гран-конкурс. Столове с прави облегалки, канапета в състояние да поставят на изпитание издръжливостта на преподавател по йогийски пози. Кадифени завеси с цвят на размазана черница, косо полуотметнати и прибрани в долния край, за да се види, че щорите с цвят на горчица никак не им подхождат. Над резбованата махагонова полица на камината — портрет в махагонова рамка на мистър Бъркоуитс, бузест, с безкръвна кожа, нарисуван като провинциален полублагородник, облякъл се за лов на лисици; ален жакет, копринена вратовръзка шал, с една ръка притиснал към себе си ловен рог като вита корна, а под другата мишница — нагайка. Не знам как е изглеждала останалата част на това смайващо живелище, защото освен хола от него видях само кухнята.)

МЕРИ: Какво толкова смешно има? Защо се смееш?

Т. К.: Нищо. Виновен е този перуански тютюн, херувимче мое. Предполагам, че мистър Бъркоуитс е ездач?

ПАПАГАЛ: Ой вей! Ой вей!

МЕРИ: Млъквай! Че бог ми е свидетел — ще ти извия врата.

Т. К.: Ама ако ще ругаем… (Мери мърмори; кръсти се.) Това същество има ли име?

МЕРИ: Ъхъ. Отгатни де.

Т. К.: Поли.

МЕРИ (искрено изненадана): Как разбра?

Т. К.: Значи, е момиче.

МЕРИ: Име на момиче — значи, птицата е женска. Но каквото и да е, тя е една мръсница. Погледни само как е нацапала пода. И всичко трябва да го чистя аз. Как е нацвъкала.

Т. К.: Езика, внимавай с какъв език си служиш.

ПОЛИ: Краво свещена!

МЕРИ: Играе ми по нервите. Да се заредим малко, а? (Отново се изваждат тенекиената кутийка с „хлебарките“, мундщукът и кибрит.) И да видим какво ще се намери в кухнята. Че ми престърга.

(Отвътре хладилникът на Бъркоуитс е мечта на лакомника, кулинарна изложба на сладкиши и висококалорийни деликатеси. Нищо чудно, че господарят на този дом е бузест като сом. „О, да — потвърждава Мери, — и двамата са прасета. Коремът й! Ще речеш — аха да изтърси четири дионски близначета. А на него всичките му костюми са по поръчка: нищо готово не му става. Ммм, че добре ми дойде. Тези кокосови петифури изглеждат съблазнителни. А пък този кейк с крем мока — няма да откажа един резен. Можем да му сложим сладолед отгоре.“ Намират се обемисти супени купи и Мери ги напълва с петифури, кейк с крем мока и — загребали със супена лъжица — колкото юмрук големи сладоледени топки с писташови ядки. Връщаме се в гостната, натоварени с лакомствата, и се нахвърляме върху тях като клети сирачета. Нищо не изостря апетита така, както стимулантите. Изяждаме тази първа порция, после взимаме по още един „асансьор“, както наричаме стимулиращия опиат; след това Мери напълва още по-щедро купите.)

МЕРИ: Как се чувстваш?

Т. К.: Чувствам се добре.

МЕРИ: Колко добре?

Т. К.: Много добре.

МЕРИ: Кажи ми точно какво чувстваш.

Т. К.: Чувствам се в Австралия.

МЕРИ: Ходил ли си в Австрия?

Т. К.: Не Австрия. Австралия. Не съм, ама сега съм там. А всеки ти разправя, че там се затъпявало от скука. Толкова разбират! Най-хубавият прибой за сърфинг на света. Излязъл съм в океана на моя сърфборд и съм яхнал една вълна, висока колкото, колкото…

МЕРИ: Колкото асансьора. Ха-ха. Нали литна от дозата?

Т. К.: Тя е от разтопени смарагди. Вълната. Слънцето ме жари по гърба, солените пръски обливат лицето ми, а около мен се навъртат гладни акули. Синя вода, бяла смърт. Бялата акула — „Челюсти“. Страшен филм беше, нали? Наоколо пълно с бели човекоядни акули, но не се боя — честна дума, пукната пара не давам…

МЕРИ (с разширени от страх очи): Пази се от акулите! Имат зъби на убийци. Ще те осакатят. Цял живот ще просиш по тротоара.

Т. К.: Музика!

МЕРИ: Музика! Това ни трябва на нас.

(Като борец в гроги, тя се понася към един предмет, който за свой късмет до този миг се е изплъзвал от вниманието ми — той прилича на митично чудовище: махагонов шкаф, съчетаващ телевизор, грамофон и радио. Тя започва да шари по скалата, намира станция, която предава латиноамерикански ритми, и репродукторите забумтяват.

Тя вещо полюшва бедра, щраква с пръсти — изящна, същевременно в плавна полузабрава, сякаш си припомня чувствена нощ от младини — танцува запаметени стъпки с призрачен партньор. Магия — как тялото й, което сега няма възраст, откликва на барабаните и китарите, вие се така, че с поразителна точност следва всеки синкоп в ритъма: тя е в транс, осенена като светица, която има видения, ако е вярно това за светиците. Аз също долавям музиката: тя тече през мен, бърза като амфетамин — всяка нота с отчетливата яснота на катедрален звън в тиха зимна неделя. Отивам към нея, тя ме взима в обятията си и ние съчетаваме съвършено всяка стъпка, всяко движение, смеем се, движенията ни са в пулсиращ ритъм и дори когато музиката е прекъсната от говорител, чийто испански е бърз като кастанети, ние продължаваме да танцуваме, защото сега китарите са заключени в главите ни, както ние сме заключени в нашия смях, в нашата прегръдка: по-силно и по-силно, звуците са тъй силни, че ние не чуваме едно изщракване на ключ, едно отваряне и затваряне на врата. Но папагалът чува.)

ПОЛИ: Краво свещена!

ЖЕНСКИ ГЛАС: Какво е това? Какво става тук?

ПОЛИ: Ой вей! Ой вей!

МЕРИ: О, ама здравейте, мисис Бъркоуитс. И мистър Бъркоуитс. Как сте?

(Те наистина са тук, витаят в нашия кръгозор — два балона, нарисувани като Мики и Мини Маус под увеселителното шествие в Деня на благодарността пред универсалните магазини Мейсиʼс. Не че има нещо мише в двоицата. Гневните им очи — нейните греят зад арлекинови очила с рамка с пайети — попиват сцената: ние имаме мустаци от сладолед като палави деца, задушливият мирис на „хлебарките“ ги блъсва в носа, почтеното жилище вони. Мистър Бъркоуитс се приближава безшумно и спира радиото.)

МИСИС БЪРКОУИТС: Кой е този човек?

МЕРИ: Мислех, че няма да се върнете.

МИСИС БЪРКОУИТС: Явно. Питах те: кой е този човек?

МЕРИ: Просто мой приятел. Да ми помага. Толкова много работа имам днес.

МИСТЪР БЪРКОУИТС: Тази жена е пияна.

МЕРИ (с измамно меден гласец): Какво точно казахте?

МИСИС БЪРКОУИТС: Каза, че си пияна. Аз съм шокирана. Наистина.

МЕРИ: Като ще си казваме истината, аз наистина искам да ви кажа следното: днес ми е последният ден да ви върша тук черната негърска работа… Считайте се за предупредена.

МИСИС БЪРКОУИТС: Ти мене ме предупреждаваш, така ли?

МИСТЪР БЪРКОУИТС: Напуснете къщата! Преди да сме повикали полицията.

(Без да вдигаме врява, събираме нещата си. Мери махва с ръка на папагала: „Сбогом, Поли. Добро момиче си — нямам нищо против теб. Само се шегувах“. На външната врата, където стоят като истукани досегашните й работодатели, тя съобщава: „И да се впише в протокола, през живота си не съм пила капка“.

Долу дъждът продължава. Трамбоваме до Парк авеню, после напряко към Лексингтън.)

МЕРИ: Казах ли ти, че са препарирани.

Т. К.: За музея.

(Но от досегашната ни приповдигнатост не е останало почти нищо; въздействието на перуанския бурен отминава, настроението ни спада, моят сърфборд потъва, сега всяка акула, която зърна, ще ме парализира от страх.)

МЕРИ: Трябва да свърша и при мисис Кронкайт. Но тя е добричка; ако я оставя за утре, пак ще ми прости. Може би най-добре да се прибирам.

Т. К.: Да ти хвана такси.

МЕРИ: Мразя да се возя на такси. Таксиджиите не обичат цветни. Дори когато те самите са цветни. Не, мога да взема метрото, ей там на Лекс и Осемдесет и четвърта.

(Мери живее в апартамент с нормиран наем недалеч от Янки Стейдиъм; казва, че били на тясно, докато живеели цялото семейство, но сега, когато е сама, й се струвал огромен и се страхувала: „Сложила съм три ключалки на всяка врата и всички прозорци са заковани. Да си купя полицейско куче, ама как да го оставям толкова време само. Знам какво е да си сам, и на куче не пожелавам такова нещо“.)

Т. К.: Моля те, Мери, да те почерпя едно такси.

МЕРИ: С метрото е много по-бързо. Но искам да се отбия на едно място. Наблизо е, ей тукичка.

(Това е тясна църквица, приклещена между масивните сгради в една странична улица. Вътре има два къси реда пейки за богомолците и малък олтар с гипсова отливка на разпнатия Исус, окачен над него. Сумракът е изпълнен с мирис на тамян и вощеници. При олтара една жена пали свещ и пламъчето й трепка като просъницата на неспокоен дух; освен нея ние сме единствените богомолци. Коленичим заедно на последната скамейка и Мери изважда от чантата си две броеници — „винаги нося със себе си и две резервни“ — едната за нея, другата за мен, макар че аз не съм съвсем наясно как да боравя с нея — никога по-рано не съм държал в ръцете си броеница. Мери раздвижва устни и шепне.)

МЕРИ: Мили боже, бъди милостив! Моля ти се, господи, да помогнеш на мистър Траск да спре да се натрясква и пак да го приемат на работа. Моля ти се, господи, недей да оставяш мис Шо книжен плъх и стара мома; тя трябва да ражда твоите деца, да видят бял свят. И, господи, моля те да не забравяш моите синове и дъщеря ми, и внуците ми, всеки един поотделно. И моля те, не позволявай семейството на мистър Смит да го изпрати в онзи старчески дом; той не ще да ходи и все плаче…

(Списъкът на имената й е по-дълъг от зърната на броеницата, онова, което тя иска заради тях, блещука с искреното сияние на горещата вощеница при олтара. Спира за миг, за да ме погледне какво правя.)

МЕРИ: Молиш ли се?

Т. К.: Да.

МЕРИ: Не те чувам.

Т. К.: Моля се за теб, Мери. Искам да си жива винаги.

МЕРИ: Не се моли за мен. Аз съм спасена вече. (Улавя ръката ми и я държи.) Моли се за майка си. Моли се за всички ония души, загубени там, в мрака. Педро! Педро!

Привет, непознатий

Време на действието: Декември 1977.

Място на действието: Нюйоркският ресторант Четирите годишни времена.

Човекът, който ме бе поканил на обяд, Джордж Клакстън, предложи да се срещнем в дванадесет, без да се извинява, че определя такъв ранен час. Във всеки случай скоро открих причината; не бях го виждал най-малко от година и през това време Джордж Клакстън, един умерен човек, макар и не заклет въздържател, се бе превърнал в неудържим пияч. В мига, в който седнахме, той си поръча двоен бърбън („Марка Дива пуйка, но, моля, без лед“) и след петнадесет минути бисира (още една двойна Дива пуйка).

Бях учуден, и то не само от неутолимата му жажда. Беше напълнял най-малко с тридесет фунта, копчетата на раираното му сако бяха готови да изхвръкнат, а лицето му, обикновено със здрав загар от джогинга и тениса, беше бледо, като на току-що освободен каторжник. Освен това носеше тъмни очила и аз си помислих: какво театралничене! Кой би казал, че Джордж Клакстън, най-обикновен човек със солидно положение на Уолстрийт, с жилище в Гринич или Уестпорт, или там някъде, с жена на име Гертруда или Алиса, или нещо такова, с три или четири, или пет деца, кой да предположи, че такъв човек ще се налива с двойни Диви пуйки и ще се маскира с тъмни очила!

Едва се сдържах да не го запитам направо: я ми кажи, какво се е случило с теб? Вместо това казах: „Как си, Джордж?“.

ДЖОРДЖ: Добре. Добре. Коледа. Господи. Не смогвам вече. Не чакай картичка от мен тази година. Никому не пращам.

Т. К.: Наистина ли? Картичките ти бяха такава традиция. Домът, семейството, кучето. А как е семейството ти?

ДЖОРДЖ: Увеличава се. По-голямата ми дъщеря има второ бебе. Момиче.

Т. К.: Поздравления.

ДЖОРДЖ: А, искахме момче. Ако беше момче, щяха да го кръстят на мен.

Т. К. (мисли: какво търся тук? Защо обядвам с този дерайлирал човек? Отегчава ме, винаги ме е отегчавал): Ами Алиса? Как е Алиса?

ДЖОРДЖ: Алиса ли?

Т. К.: Искам да кажа Гертруда.

ДЖОРДЖ (намръщен, раздразнено): Рисува. Нали знаеш, че къщата ни е на самия бряг на пролива. Имаме си наш малък плаж. Стои по цял ден заключена в стаята си и рисува, каквото вижда през прозореца. Лодки.

Т. К.: Това е хубаво.

ДЖОРДЖ: Не съм много сигурен. Завършила е колежа Смит, там изучават история на изкуствата. Преди да се оженим, рисуваше по малко. После престана да се сеща. Така изглеждаше. Сега рисува безспир. Безспир. Стои заключена в стаята си. Сервитьор, ще кажете ли на метрдотела да дойде с менюто? И още едно такова. Без лед.

Т. К.: Като англичаните, а? Уиски без лед.

ДЖОРДЖ: Имам отворен канал на зъба. Нервът не е умъртвен и не понасям нищо студено. Знаеш ли от кого получих коледна картичка? Майки Маноло. Богаташчето от Каракас, помниш ли го? Беше в нашия клас!

(Естествено не си спомнях за Майки Маноло, но кимнах и дадох вид, че да, разбира се. Не бих помнил и Джордж Клакстън, ако почти четиридесет години вече — откакто завършихме едно забележително невзрачно подготвително училище — той бе имал грижата да не се забравим. Беше добро, атлетично момче от охолно пенсилванско семейство; по нищо не си приличахме, но обстоятелствата ни накараха да сключим съюз — пишех му всички съчинения по английски и разбори на литературни произведения, в замяна на което той ми пишеше домашните по алгебра, а на изпит тайно ми подаваше листче с отговорите. В резултат на това четири десетилетия не можах да се отърва от едно „приятелство“, което изискваше всяка година-две да обядваме заедно.)

Т. К.: Човек рядко ще види жени в този ресторант.

ДЖОРДЖ: Това му харесвам. Другаде е пълно с кресливи курви. А тук има приятна мъжка среда. Знаеш ли, аз май че няма да ям. Заради зъба. Не мога да дъвча.

Т. К.: Яйца на очи?

ДЖОРДЖ: Имам да ти казвам нещо. Може пък да ме посъветваш.

Т. К.: Който се е вслушвал в съветите ми, обикновено е съжалявал. Все пак…

ДЖОРДЖ: Това започна през юни, миналата година. Тъкмо Джефри си беше получил дипломата — той е най-малкото ми момче. Беше събота, Джеф и аз бяхме на нашия малък плаж и боядисвахме една лодка. Джеф отиде горе до къщата да донесе бира и сандвичи и докато го нямаше, аз набързо се съблякох и влязох да поплувам. Водата беше все още студена. Истината е, че преди юли водата в пролива не е за истинско плуване. Но просто ми се искаше.

Навлязох доста навътре, после се отпуснах на гръб и се загледах в къщата. Наистина е хубава къща — гараж за шест коли, плувен басейн, тенис кортове; жалко, че така и не дойде — толкова пъти те канихме. Както и да е — водата ме носи, аз си мисля колко хубав е животът и изведнъж забелязвам — наблизо плава някаква бутилка.

Такава една от неоцветено стъкло, като от лимонада или газирана вода. Някой я запушил с тапа и я запечатал със скоч. Но виждам — вътре има лист хартия, нещо — пипано. Досмеша ме, правех такива работи като дете — повик за помощ в бутилки и ги хвърлях във водата: Помощ! Крушенец в океана!

И така, улових бутилката и изплувах на брега. Бях любопитен да видя какво има в нея. Оказа се бележка, написана преди месец от някакво момиче, което живее в Ларчмънт. Пишеше: Привет, непознатий. Казвам се Линда Рейли и съм дванадесетгодишна. Ако намерите това писмо, моля, пишете ми и ми кажете къде сте го намерили. Тогава ще ви изпратя кутия с домашни бонбони.

Работата е там, че когато Джеф дойде със сандвичите, премълчах за бутилката. Не знам защо, но премълчах. Сега ми се иска да му бях казал. Ако бях, може би нямаше да се случат тези работи. Но беше нещо като малка тайна, която исках да запазя за себе си. Шега.

Т. К.: Сигурен ли си, че не си гладен? Аз ще ям само омлет.

ДЖОРДЖ: Окей. Един омлет, много мек.

Т. К.: И тъй, ти писа на тази млада дама, мис Рейли?

ДЖОРДЖ (колебливо): Да. Да, писах.

Т. К.: И какво й писа?

ДЖОРДЖ: В понеделник, когато пак бях в кабинета си, преглеждах какво имам в чантата и намерих бележката. Казвам „намерих“, защото не си спомням да съм я слагал там. Беше ми минало през ума да пусна на детето една картичка — просто като мил жест, нали разбираш. Но същия ден обядвах с един клиент, който обича мартини. А ти знаеш — на обяд никога не пиех, пък и вечер не съм прекалявал. Но изпих две мартини и като се върнах в кабинета, главата ми се въртеше. И така, написах на това момиченце твърде длъжко писмо, не го издиктувах на диктофона или на секретарката, а го написах саморъчно: описах й къде живея, как съм намерил бутилката й, пожелавах й успех и добавях някаква глупост от рода на това, че макар да съм й непознат, от сърце й желая всичко хубаво.

Т. К.: Две мартини? Голяма работа!

ДЖОРДЖ: Сребърни куршуми. Така им казват на коктейлите мартини. Сребърни куршуми.

Т. К.: Какво ще го правиш този омлет? Не си го докоснал.

ДЖОРДЖ: Боже мой! Болят ме зъбите.

Т. К.: Много вкусно е наистина. За ресторантски омлет.

ДЖОРДЖ: След около седмица пристигна голяма кутия с домашни бонбони. Адресирано до кантората ми. Шоколаден фъч с пеканови ядки. Почерпих всички в бюрото и обясних, че го е направила дъщеря ми. Едно от момчетата каза: „Хайде де! Обзалагам се, че нашият Джордж тайно си има приятелка“.

Т. К.: А тя не беше ли изпратила и писмо?

ДЖОРДЖ: Не. Но аз й изпратих бележка, за да й благодаря. Съвсем кратка. Имаш ли да ми дадеш една цигара?

Т. К.: Вече години, откак престанах да пуша.

ДЖОРДЖ: Аз пък сега започнах. Но все още нямам навика да си купувам. Пуша от чуждите. Келнер, ще ми донесете ли пакетче цигари? Все едно каква марка, стига да не са ментолови. И още една Дива пуйка, моля.

Т. К.: Пие ми се кафе.

ДЖОРДЖ: Но получих отговор на благодарствената ми бележка. Дълго писмо. Наистина бях изненадан. В плика бе сложила и снимката си. Полароидна, цветна. Тя, по бански костюм, на плажа. Може да е била на дванадесет, но изглеждаше шестнадесетгодишна. Чудесно момиче, с къса къдрава черна коса й най-сините очи.

Т. К.: Отсенки на Хъмбърт-Хъмбърт.

ДЖОРДЖ: Кой?

Т. К.: Нищо. Герой от един роман.

ДЖОРДЖ: Никога не чета романи. Мразя да чета.

Т. К.: Да, знам. Нали аз ти пишех всичките литературни разбори. И какво обясняваше мис Линда Рейли?

ДЖОРДЖ (след като мълчи цели пет секунди): Беше много тъжно. Трогателно. Казваше, че отскоро живеела в Ларчмънт и нямала приятели, била хвърлила десетки бутилки във водата, но аз съм бил единственият, който съм й отговорил, след като съм намерил бележката. Била от Уисконсин, но баща й умрял, а майка й се омъжила; вторият й баща имал три свои дъщери и нито една от трите не я обичала. Беше писмо от десет страници, без правописни грешки. Казваше доста умни неща. Но звучеше наистина страдалчески. Надявала се отново да й пиша и ако отида с колата до Ларчмънт, да се срещнем някъде. Може би не ти се слуша — ако те отегчавам, кажи…

Т. К.: О, не. Продължавай.

ДЖОРДЖ: Запазих снимката. Всъщност сложих я в портфейла си. Заедно със снимките на другите ми деца. Нали разбираш — поради писмото започнах да си мисля за нея като за едно от децата ми. Това писмо не ми излизаше от главата. Същата вечер, когато се качих на влака за дома, направих нещо, което много рядко бях правил дотогава. Влязох във вагон — бара, поръчах си две уиски без вода и препрочетох писмото няколко пъти. Научих го наизуст. Когато се прибрах, казах на жена ми, че съм си донесъл работа за довършване. Затворих се в свърталището си и започнах писмо до Линда. Писах до полунощ.

Т. К.: Пи ли през всичкото това време?

ДЖОРДЖ (изненадан): Защо?

Т. К.: Може би има някакво отношение към онова, което си написал.

ДЖОРДЖ: Да, пих, и признавам, че писмото ще да е било доста развълнувано, но наистина се тревожех за това дете. Исках да му помогна. Писах какви грижи имат моите деца. Как Хариета имаше акне и нито едно момче не искаше да излиза с нея. Чак когато се подложи на козметични процедури, за да няма повече пъпки, нещата се промениха. Пишех й какви трудни мигове съм изживял и аз на млади години.

Т. К.: Ха! Аз пък навремето си мислех, че водиш идеалното съществуване на идеалния подрастващ американец.

ДЖОРДЖ: Показвах пред хората онова, което преценявах, че е за пред хора. Но сам си знам какво ми беше отвътре.

Т. К.: Не съм и подозирал.

ДЖОРДЖ: Около полунощ жена ми почука на вратата. Искаше да знае какво става с мен. Казах й да се връща в леглото, защото трябва да довърша спешно делово писмо и свърша ли, ще отида с колата до пощата. А тя — защо не изчакам до сутринта, дванадесет минавало. Избухнах. Женен съм от тридесет години и мога на пръсти да преброя колко пъти съм избухвал пред нея. Гертруда е една чудесна, чудесна жена. Обичам я от сърце и душа. Наистина, дявол да го вземе! Но й креснах: не, не може да изчака. Трябва да отпътува тази вечер. Много е важно.

(Един сервитьор подаде на Джордж пакет цигари, вече отворен. Той сложи една в устата си, сервитьорът му я запали, което впрочем не беше излишно, защото не виждам как би държал запалена клечка с треперещите си пръсти.)

И, боже мой, наистина беше важно. Защото чувствах, че не го ли пусна същата нощ, никога няма да го изпратя. Изтрезнея ли, ще ми се стори я твърде задушевно, я друго. А онова самотно, нещастно дете, което ми е разкрило сърцето си, как ще се почувства, ако не получи нито дума от мен? Не. Влязох в колата, отидох до пощата и щом пуснах писмото, щом то изчезна в тесния прорез, аз се почувствах твърде уморен, за да карам обратно до вкъщи. Заспах в колата. Когато се събудих, беше се зазорило, но жена ми спеше и не ме усети, че се прибирам.

Едва имах време да се избръсна и преоблека, преди да хукна, за да хвана влака. Докато се бръснех, Гертруда влезе в банята. Усмихна се, не спомена за снощната ми невъздържаност. Но държеше портфейла ми и каза: „Джордж, ще дам да увеличат снимката на Джеф от училищното им тържество, за да я изпратим на майка ти“ и започна да рови между снимките в портфейла ми. Свари ме неподготвен, когато ме запита внезапно: „Кое е това момиче?“.

Т. К.: И това бе младата лейди от Ларчмънт?

ДЖОРДЖ: Трябваше още тогава да й разкажа цялата история, но аз… Както и да е, излъгах я, че е дъщерята на един от хората, с които съм се сприятелил, докато пътуваме до града със същия влак. Казах, че я е показвал на другите ми спътници, но я забравил на бара. Затова съм я сложил в портфейла си — да му я дам, като се срещнем във влака. Garçon, un autre de Дива пуйка, sʼil vous plaȋt?

Т. К. (към сервитьора): Този път да е малка.

ДЖОРДЖ (с неприязнено учтив тон): Искаш да кажеш, че много съм пил ли?

Т. К.: Ако ще се връщаш в бюрото, да.

ДЖОРДЖ: Само че няма да се връщам в бюрото. Не съм ходил там от началото на ноември. Те знаят, че съм получил нервен срив. Претоварване с работа. Изтощение. Те знаят, че спокойно си почивам вкъщи под нежните грижи на любещата съпруга. Която се е затворила в стаята си и рисува картинки с лодки. Една лодка. Все една и съща. Все тя.

Т. К.: Джордж, отивам до тоалетната.

ДЖОРДЖ: Да не би да искаш да ми избягаш? Да избягаш от стария си съученик, който ти пишеше на листчета отговорите по алгебра?

Т. К.: И въпреки това ме скъсаха! Ще се върна след минутка.

(Нямах нужда да ходя до тоалетната, имах нужда само да си посъбера мислите. Липсваше ми решителността да се измъкна от това място и да се шмугна незабелязано в някой кинотеатър, но нямах никакво желание да се връщам на масата. Измих си ръцете, сресах се. Влязоха двама мъже и се изправиха пред писоарите. Единият каза: „Онзи приятел здравата се е заредил. По едно време ми се стори, че го познавам“. Другият отвърна: „Не може да се каже, че е съвсем непознат. Това е Джордж Клакстън“. — „Не е възможно!“ — „Няма как да го сбъркам. Нали ми беше шеф.“ — „Но, боже мой! Какво се е случило?“ — „Има две версии.“ След това двамата замълчаха, може би стеснени от присъствието ми. Върнах се в салона.)

ДЖОРДЖ: Ти все пак не избяга.

(Всъщност изглеждаше поуспокоен и поизтрезнял. Беше в състояние да запали клечка кибрит и да я поднесе към цигарата си без особени затруднения.)

Готов ли си да чуеш останалото?

Т. К. мълчи, но кимва насърчително.

ДЖОРДЖ: Жена ми не каза нищо, само пъхна снимката обратно в портфейла. Продължих да се бръсна, но се порязах два пъти. Забравил бях какво е истински махмурлук, отдавна не ми се бе случвало. Потя се, а пък ме присвива, като че се опитвам да изакам ножчета за бръснене. Пъхнах бутилка бърбън в чантата и щом се качих на влака — право в тоалетната. Първата ми работа беше да накъсам снимката на парченца и да я хвърля в клозетната чиния. После седнах на тоалетната и отворих бутилката. Отпърво ме задави. А вътре — адска горещина. Ще речеш, че си в пъкъла. Но след някое време започнах да се успокоявам и да се чудя: добре де, за какво чак толкова се притеснявам? Да съм направил нещо нередно — не съм. Но когато се изправих, видях късчетата на полароидната снимка още да плават в чинията. Пуснах водата и парченцата от снимката, главата й, краката й, ръцете й, се завъртяха и главата ми се замая: почувствах се като убиец, който е взел нож и я е нарязал на парчета.

Когато приближихме централната гара, дадох си сметка, че не съм в състояние да си върша работата в кантората, затова отидох пеша до Йейл-клуб и си наех стая. Обадих се на секретарката и й обясних, че трябва да замина за Вашингтон и ще се върна на следващия ден. След това позвъних вкъщи и съобщих на жена ми, че се е случило нещо непредвидено, имам важна работа и ще нощувам в клуба. После си легнах и си казах: ще спя цял ден; ще опъна една хубава дълга глътка да се отпусна, стига съм бил такъв натегнат, и ще спя. Но не можах — не можах поне докато не пресуших бутилката. И да знаеш какъв сън после му ударих! До десет сутринта на другия ден.

Т. К.: Около двадесет часа.

ДЖОРДЖ: Нещо такова. Но когато се събудих, чувствах се, общо взето, добре. Имат един превъзходен масажист в Йейл-клуб, един германец, силен е като горила в ръцете. Той наистина може да те оправи. И така, взех една сауна, после масаж, ама щурмовашко мачкане ти казвам, и петнадесет минути под леден душ. Останах да обядвам в клуба. Не пих нищо, но ядох като вълк. Четири агнешки котлета, два печени картофа, спанак със сметана, кочан царевица, четвърт галон мляко, две купи боровинков пай.

Т. К.: Добре ще е да похапнеш нещо и сега.

ДЖОРДЖ (излайва остро, направо грубиянски): Млък!

Т. К. (мълчание).

ДЖОРДЖ: Извинявай. Това беше… как да ти кажа… все едно че сам си говорех. Все едно — забравил бях, че си тук. И когато гласът ти…

Т. К.: Разбирам. Както и да е. И тъй, наобядвал си се с апетит и си се почувствал добре.

ДЖОРДЖ: Точно така. Точно така. Осъденият се наобядва с апетит. Цигара?

Т. К.: Не пуша.

ДЖОРДЖ: Правилно. Не пуши. Години не съм пушил.

Т. К.: Чакай да ти я запаля.

ДЖОРДЖ: В състояние съм да се оправя с една клечка, без да подпаля заведението, благодаря. Та докъде бяхме стигнали? А, да, обреченият вече е на път за кантората, успокоен и свеж.

Беше сряда, втората седмица на юли. Същински горещник. Бях сам в кабинета си, когато секретарката ми се обади по интеркома, за да ми каже, че на телефона била някаква мис Рейли. Не се сетих веднага и запитах: „Кой? Какво иска тя?“. А секретарката ми отговори, че било лично. Чак тогава ми проблесна. Казах: „О, да, свържете ме“.

И чух: „Мистър Клакстън, обажда ви се Линда Рейли. Получих писмото ви. Най-милото писмо, което съм получавала. Чувствам ви като истински приятел, затова се осмелих да ви позвъня. Надеждата ми е, че ще можете да ми помогнете. Защото се случи нещо и ако не можете да ми помогнете, не зная какво ще правя“. Нежен гласец на девойка, но така задъхан и възбуден, че трябваше да я помоля да говори по-бавно. „Нямам много време, мистър Клакстън. Обаждам се от телефона на горния етаж, а долу в хола мама всеки миг може да вдигне слушалката. Ето какво — имам едно куче, Джими. Шестгодишно е, но е много весело и живо. Мое си е още от времето, когато бях малко момиченце, освен него нищо друго нямам. Възпитано е като джентълмен. Не сте виждали толкова мило животно. Но мама иска да му даде нещо, за да заспи завинаги. Ще умра! Просто ще умра. Моля ви се, мистър Клакстън, не може ли да дойдете в Ларчмънт — ще ви чакам при отклонението на магистралата. Ще доведа Джими, а вие ще го вземете с вас. Ще го скриете, докато измислим какво да правим. Не мога да говоря повече. Мама се качва по стълбите. Утре ще издебна сгоден миг да ви се обадя, за да си уредим среща…“

Т. К.: А ти какво каза?

ДЖОРДЖ: Нищо. Тя затвори.

Т. К.: Но какво щеше да кажеш?

ДЖОРДЖ: Щом тя прекъсна, реших да й кажа „да“, щом пак се обади. Да, ще помогна на бедното дете да си спаси кучето. Това не значи, че трябва да го водя вкъщи. Ще уредя за една колибка там, където пазят домашни животни или нещо такова. И ако нещата не бяха взели друг ход, това и щях да направя.

Т. К.: Разбирам. Но тя не се обади повече.

ДЖОРДЖ: Келнер, за мене още едно от тези черните и чаша перие, моля. Да, обади се. И беше съвсем кратка. „Мистър Клакстън, съжалявам; измъкнах се незабелязано и ви се обаждам от една съседна къща, трябва да бързам. Мама откри вашите писма снощи, писмата, които вие ми писахте. Тя е луда, мъжът й също е луд. Мислят си най-различни страшни неща и първата й работа тази сутрин беше да отведе Джими, но не мога да говоря повече; ще се опитам да ви се обадя по-късно.“

Но вече не получих вест от нея — поне лично. Няколко часа по-късно ми се обади жена ми; да е било около три следобед. Тя каза: „Дарлинг, моля те, прибери се веднага щом можеш“ и гласът й беше тъй спокоен, че аз разбрах колко много е разтревожена; дори се досещах от какво, макар да се направих на изненадан, когато тя ми каза: „Тук има двама полицаи. Един от Ларчмънт и един от селото. Искат да говорят с тебе. Не ми казват защо“.

Какъв ти влак — не мога да чакам. Наех лимузина. Една от онези лимузини, които имат барче вътре. Не е много път, малко повече от час е, но успях да изгълтам доста сребърни куршуми. Не ми помогнаха особено; здравата бях изплашен.

Т. К.: Защо, за бога? Какво си сторил? Приятел от пен — клуба, далечният доброжелател.

ДЖОРДЖ: Де да беше така. Така ясно и просто. Както и да е, когато се прибрах, полицаите седяха в хола и гледаха телевизия. Жена ми им поднасяше кафе. Понечи да излезе от стаята, но аз казах: не, искам да чуеш всичко, каквото и да е то. Двамата полицаи бяха много млади и притеснени. В края на краищата не съм кой да е — състоятелен човек, виден гражданин, ходи на църква, баща на пет деца. Не се боях от тях. Само за Гертруда.

Ларчмънтският полицай описа как стоят нещата. Получил бил оплакване от мистър и мисис Хенри Уилсън, че тяхната дванадесетгодишна дъщеря, Линда Рейли, получавала писма с „подозрително естество“ от петдесет и две годишен мъж, а именно аз, и семейство Уилсън възнамерявали да подадат жалба в съда, в случай че не мога да дам убедително обяснение на поведението си.

Засмях се. О, добродушно, като Дядо Коледа. Разказах им цялата история. Как съм намерил бутилката. Казах, че съм отговорил само защото обичам шоколаден фъч. Смееха се, извиняваха се, не знаят къде да си сложат ръцете от неудобство и казват: нали знаете, в наше време на някои родители какво ли не им идва наум. Гертруда единствена не прие станалото като глупава шега. Без да забележа, тя бе напуснала стаята още докато съм обяснявал.

След като полицаите си отидоха, знаех къде ще я намеря. В онази стая, там, където рисува. Вътре беше тъмно и тя седеше на един стол с право облегало и се взираше в тъмнината. Каза: „Снимката в портфейла ти. Това е било момичето“. Отрекох, а тя: „Моля те, Джордж. Няма защо да лъжеш. Вече няма да има защо да лъжеш“.

Пренощува в тази стая и оттогава само там спи. Стои заключена и рисува лодки. Една и съща лодка.

Т. К.: Може би наистина си постъпил малко необмислено. Но не виждам защо така упорито не иска да ти прости.

ДЖОРДЖ: Ще ти кажа защо. Това не беше първото ни посещение от полицията.

Преди седем години при нас неочаквано изви снежна виелица. Прибирах се с колата и макар че бях близо до дома, загубих се на няколко пъти. Спирах и питах различни хора за пътя. Питах и едно дете, момиченце. Няколко дни по-късно полицията ни посетя. Не съм бил у дома, говорили с Гертруда. Казали й, че в неотдавнашната виелица един мъж, който им бил описан с външност като моята и с буик с моя номер, слязъл от колата си и неприлично се разголил пред едно момиченце. Наговорил му мръсни думи. Момичето казало, че написало номера на колата върху снега под едно дърво, а когато снеговалежът спрял, написаното било още четливо. Не можеше да се отрече — това бе номерът на моята кола, но историята не беше вярна. Убедих Гертруда, убедих и полицията, че момичето или лъже, или пък е сбъркало номера.

Но сега полицията дойде за втори път. За друго малко момиче.

И така, жена ми си седи в нейната стая. Рисува. Защото не ми вярва. Тя мисли, че момичето, което е написало номера на снега е казало истината. Аз съм невинен. Пред бога, заклевам се в живота на децата си, невинен съм. Но жена ми заключва вратата и спуска щорите. Не ми вярва. А ти?

(Джордж свали тъмните си очила и ги изтри със салфетка. Сега разбрах защо ги носи. Не за това, че бялото на очите му беше пожълтяло и кървясало. А защото очите му бяха като две разбити призми. Никога не бях виждал такъв траен отпечатък на болка, на страдание — сякаш бе завинаги белязан със скалпел. Беше непоносимо и когато той ме погледна, отвърнах глава.)

А ти вярваш ли ми?

Т. К. (пресяга се през масата, улавя ръката му и я стиска отчаяно): Разбира се, Джордж. Разбира се, че ти вярвам.

Спотаени градини

Място на действието: Джаксъновият площад, именуван на Ендрю Джаксън — тристагодишен оазис, който се гуши в стария квартал на Нови Орлеан: неголям парк, над който се извисяват сивите кули на катедралата „Сейнт Луис“ и най-старите, а може да се каже — и най-сдържано изисканите жилищни блокове в Америка, кооперациите Понталба.

Време на действието: 26 март 1979, пищен пролетен ден. Глициниите се вият, азалиите азалеят, сергиджиите продават стоката си (фъстъци, рози, пържени скариди в картонени купички), кочияшите предлагат разходка с файтон, откъм Мисисипи ечат сирените на плаващите по течението кораби, весели балончета, чиито връвчици са държани от засмени, подскачащи деца, плават игриво в сребристосиния въздух.

„На мъжа му дай път да пътува“ — въздъхвам аз като чичо Бъд, който беше търговски пътник в миговете, в които намираше сили да се откъсне от своята люлка на пруста и от своите джинфисове. Да, път ми дай да пътувам; ето на — само през последните няколко месеца бях в Денвър, Бют, Солт Лейк Сити, Ванкувър, Сиатъл, Портланд, Лос Анджелис, Бостън, Торонто, Вашингтон, Маями. Но ако някой ме запита, вероятно ще му кажа, при това искрено: ама аз никъде не ходя, цяла зима не съм излизал от Ню Йорк.

И все пак на мъжа му дай път да пътува. Ето ме пак в Нови Орлеан, моя стар роден град. Припичам се на слънце на една пейка в парка на Джаксън Скуеър, където открай време, още от ученик, обичам да си изтягам краката, да гледам, да слушам, да се прозявам, да се почесвам, да си фантазирам и да си говоря сам. Да не би да сте от хората, които никога не си говорят сами? Искам да кажа — гласно. Може би си мислите, че това правят само онези, на които главата не е наред. Мен ако питате, това е здравословен навик. Хем си правиш компания, хем не ти възразяват — плещиш си каквото си искаш и се отърсваш от някои неща, които ти тежат.

Ето например да вземем сградите Понталба отсреща. Наистина са ги изпипали, с тези дантелени решетки по фасадите, с високите френски прозорци, засенени с щори. Това са първите сгради с апартаменти, построени в САЩ; в тях продължават да живеят роднини на първоначалните обитатели на тези аристократични помещения с много въздух и високи тавани. Дълго време имах зъб на Понталба. Ето защо. Някога, когато бях на около деветнадесет години, живеех в един апартамент няколко преки по-нататък, на Роял стрийт; беше невзрачно, запуснато жилище, рай за хлебарките, което тръпнеше като от земетресение всеки път, когато трамваят издрънчаваше по уличката. Нямаше отопление; зимно време да те е страх да слезеш от леглото, а през влажните летни жеги все едно че плуваш в неизстинало консоме. Вечната ми мечта беше как един прекрасен ден ще си изляза от това тъжно място и ще се преместя в селенията на Понталба. Но дори да имах пари за такова нещо, пак нямаше да стане. За да получиш апартамент в Понталба, трябва някой от обитателите да умре, след като ти го е завещал, а освободи ли се жилище, град Нови Орлеан по традиция го предоставя на някой виден гражданин срещу твърде нормиран наем.

Мнозина белязани от съдбата са крачили по този площад. Пирати. Самият Лафит. Бони Паркър и Клайд Бароу. Хюи Лонг. Както и, заситнила под сянката на аления слънчобран, графиня Вилие Пиаца, съдържателка на една от най-префинените maison de plaisir на съседната улица, където са публичните домове: нейната къща се славеше с екзотичния си специалитет — пресни череши, сварени в сметана, подсладени с абсент и поднесени във влагалището на полегнала красавица квартеронка. Или пък друга една дама, тъй различна от графиня Вилие: Ани Кристмас, талиманката на докерите, която беше висока седем фута и човек често можеше да я види как крачи с по едно стофунтово буре с брашно под всяка мишница. И Джим Боуи. И мистър Неди Фландърс, пъргав осемдесет, а може би деветдесетгодишен джентълмен, който до преди няколко години всяка вечер се появяваше на площада и акомпанирайки си на хармоника, от полунощ до зори танцуваше степ, тоест тап-данс, изящно, като крехка марионетка. Образи. Чешити. Бих могъл да изброя стотици.

О-хо! Чувам, че нещо става отсреща. Май ще има меле. Един мъж и една жена, и двамата черни: мъжът е набит, с бичи врат, личи, че е положил доста грижи за фризурата си, но не и за обноските си; тя е тънка, с лимонова кожа, писклива, но почти красива.

ТЯ: Кучи син. Какво искаш да кажеш, че съм цепела марфата?! Не е вярно. Кучи син.

ТОЙ: Шшшт, ама че женска! Нали те гледах. Броих. Трима. Това прави шейсет зелени. Трябва да ми дадеш трийсет.

ТЯ: Бог да те убие, черно плашило. Като взема един бръснач, ще ти прережа гърлото чак до ушите. И дроба ти ще го накълцам на парченца и ще го хвърля на котките. И очите ти ще ги опържа в терпентин. Слушай, негре! Само да съм те чула още веднъж да ме наречеш лъжкиня.

ТОЙ (опитвайки се да я умилостиви): Захарче…

ТЯ: Захарче! Ще те захаросам аз теб.

ТОЙ: Мис Миртл, нали видях с очите си.

ТЯ (бавно, провлачено изсъсква): Пич. Негърско копеле. Не си имал майка. Родил си се от кучи задник.

(Зашлевява го. Силно. Обръща се и се отдалечава с вдигната глава. Той не тръгва след нея, остава на място и потрива страната си.)

Наблюдавам известно време скокливите хлапета с балоните, оживени от пролетта, и забелязвам, че те стръвно заобикалят един количкар, който продава тъй наречения скрежко: това е настърган лед, ароматизиран със сиропи с всички цветове на дъгата. Изведнъж разбирам, че и аз съм гладен и жаден. Мисля си дали да не се разходя до френския пазар и да се натъпча с бухти и онова горчиво, чудесно кафе с аромат на цикория, което правят в Нови Орлеан. То е по-добро от всичко в менюто на Антоан, който, между нас казано, не е добър ресторант. Същото се отнася и за повечето от прочутите заведения на града. Ресторант Галатоар не е лош, но там е претъпкано, не приемат резервации, трябва да чакаш на опашка, а това не си струва труда, поне за мен. Тъкмо когато вече съм решил да се насоча към пазара, случва се нещо непредвидено.

Ако има нещо, което да мразя, това е да те издебнат отзад и да ти кажат…

ГЛАС (дрезгав от изпитото уиски, мъжествен, но женски): Ако не познаеш на втория път, губиш. (Тишина.) Хайде, Жокей. Знаеш, че съм аз. (Мълчание, след това ръцете, които са закривали очите ми, се отстраняват и тя казва малко докачено.) Жокей, искаш да кажеш, не се сети, че съм аз, тъй ли? Да не ме познаеш мен, Джунбъг?

Т. К. (поемайки си дъх): Голямата Джунбъг Джонсън? Comment ça va?

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН (кискайки се весело): Ох, да не комасирам, че край няма. Стегни се, бой! Прегърни старата Джунбъг. Ей, че си кльощав. Както последния път, когато те видях. Колко тежиш, Жокей?

Т. К.: Сто двадесет и пет. Двадесет и шест.

(Трудно ми е да я обхвана, защото тя тежи два пъти по толкова; повече. Знам я едва ли не от четиридесет години — откакто живеех сам на онова безрадостно място, на Роял стрийт, и ходех в онази малко опасна пристанищна кръчма, която тя държеше и продължава да държи. Ако очите й бяха розови, би могла да бъде наречена албинос, защото кожата й е бяла като калия; също и рядката, къдрава коса. Веднъж ми разказа, че косата й побеляла за една нощ, когато била шестнадесетгодишна, а когато аз възкликнах: „За една нощ?“, тя каза: „От вагонетката на панаира и пишката на Ед Дженкинс. Двете ми се струпаха една след друга. Разбираш ли, една вечер се качих на панаирното влакче, онова край езерото, бяхме в последната вагонетка. А тя се откачи и за малко дето не изхвръкна от линията — на другата сутрин в косата ми имаше бели кичури. Само подир седмица стана и това с Ед Дженкинс, едно познато хлапе. Моята приятелка ми каза, че брат й й казал, че Ед Дженкинс имал такава голяма пишка, каквато никой не бил виждал. Беше приятен на вид, но един слабичък, на ръст почти като теб, та и аз не повярвах и един ден на шега му викам: «Ед Дженкинс, чувам, че си имал страшна пишка», а той: «Да, ей сега ще ти покажа» и взе, че наистина я показа, аз изпищях, а той вика: «Ей сега и ще ти я напъхам» и аз казах: «О, не, няма!» — тя колкото ръка на бебенце, хванало ябълка. Боже мили! Но го направи. Пъхна я. След страшно боричкане. А бях девствена. Почти. До известна степен. Така че можеш да си представиш. Скоро след това косата ми стана бяла като на вещица.“

Г. Дж. Дж. се облича като докер: комбинезон, синя мъжка риза със запретнати ръкави, високи до глезените обуща, пристегнати с връзки, и никакъв грим, който да смекчи белотата й. Но е женствена, има осанка и достойнство въпреки цялата си външна простота. И употребява скъпи парфюми, те са парижки и са купени от Мезон бланш на Канал стрийт. Има също ослепителна златозъба усмивка; живителна като слънце след студен дъжд. Сигурно ще я харесате; повечето хора я харесват. Тези, които не я харесват, са главно съдържатели на пристанищни кръчми — нейни конкуренти, защото мнозина обичат да ходят при Голямата Джунбъг, макар че тя не е особено известна отвъд кея и улица Крайбрежна. Има три помещения — в най-голямото е тезгяхът, който е с поцинкована обковка и гигантски размери, една втора стая с три билярдни маси, около които винаги има хора, и един алков с джубокс и дансинг. Отворено е двадесет и четири часа и призори е толкова претъпкано, колкото и привечер. Посещава се, разбира се, от моряци и пристанищни работници, също и от фермери от околовръстните енории, докарали с камиони стоката си на френския пазар, полицаи, пожарникари, картоиграчи, които ще те преценят с един поглед, и курви, които ще те преценят с половин поглед, и към изгрев-слънце тук е пълно с кабаретни артистки, надошли от заведенията за туристи на Бърбън стрийт. Гологърди танцьорки, изпълнителки на стриптийз, проститутки, лесбийки, сервитьори, бармани и прегракнали викачи, които стоят на вратите и примамват минувачите в сумрачните кътчета за обиране на наивници.

Що се отнася до моя прякор „Жокея“, дължа го на Джинджър Бренън. Преди четиринадесетина години Джинджър беше главен барман, което значи, че стоеше на тезгяха на някогашното денонощно кафене на пазара, където сервираха бухти с кафе; това кафене сега го няма, няма го и Джинджър — уби го гръм, както си ловеше риба на кея на езерото Пон Шартрен, това се случи отдавна. Както и да е, една вечер дочувам друг посетител да пита Джинджър кой е оня „мъничък мръсник“, там, в ъгъла, а Джинджър, който беше патологичен лъжец, милият, му обясни, че съм бил професионален жокей: „На хиподрума е страшен“. Звучеше, общо взето, правдоподобно; бях лек, дребен и можеха да ме помислят за жокей; така стана, че свикнах с тази мисъл: харесваше ми хората да ме мислят за вътрешен човек от тотализатора на конните състезания. Започнах да чета Рейсинг бюлетин и научих термините. Мълвата тръгна и докато се обърна, всички започнаха да ми викат Жокея и да ме молят да им подшушна на кой кон да заложат.)

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: И аз отслабнах. Може би петдесет фунта. Откакто се омъжих, все слабея. Повечето мадами, сложат ли халката, започват да се разливат. Но откак случих с Джим, така съм щастлива, че вече не омитам хладилника. Дебелееш, когато си потиснат.

Т. К.: Голямата Джунбъг Джонсън омъжена? Никой, не ми е писал. Мислех те за заклета ергенка.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Не може ли едно момиче да започне да мисли иначе? След като позабравих станалото с Ед Дженкинс, избих си някои идеи от тиквата и мъжете започнаха да ми харесват, като на всяка нормална жена. Разбира се, трябваше да минат години.

Т. К.: Джим? Така ли се казва?

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Джим ОʼРейли. Но не е ирландец. Родом е от Плакмайн, а тамошните са повечето кейджъни, както им викат на потомците на французите. Не знам дали му е истинско името. Изобщо не знам много за него. Той си е такъв, мълчалив.

Т. К.: Но добър любовник. Щом те е хванал.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН (върти очи): Ох, шери, дай да не комасирам, че край няма.

Т. К. (смее се): Това е едно от нещата, които винаги си спомням за теб. Каже ли някой нещо, няма значение какво е, ти все това отговаряш: „Ох, шери, дай да не комасирам“.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Вярно. Но това някак си обхваща всичко, не си ли съгласен?

(Нещо, което трябваше да спомена: тя има бруклински акцент. Изглежда странно, но всъщност не е бруклински. Половината новоорлеанци изобщо не говорят като южняци; затворите ли очи, все едно че слушате някой шофьор на такси от Бенсънхърст, а това явление очевидно се дължи на изговора, присъщ на онази част на града, която наричат Ирландски канал, кварталът, населен предимно с потомци на пришълци от Смарагдовия остров.)

Т. К.: От колко време си мисис ОʼРейли?

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: През юли ще станат три години. Истината е, че почти нямах избор. Здравата се бях объркала. Той е много по-млад от мен, може би с двадесет години. А, боже, какъв е красавец! Жените стават като котки, надушили валериан. Той пък беше луд по мен, следваше ме на всяка стъпка, всяка минута ме увещаваше да се кача при него в шофьорската кабина, ако не — щял да скочи от кея. И всеки ден подаръци. Веднъж ми подари перлени обици. Естествени перли: захапах ги и не се строшиха. И котенца — цяло котило. Не знаеше, че от котките кихам и ми се подуват очите. Всички ме предупреждаваха, че го привличат парите ми. Иначе защо хубавец като него ще тръгне след стара вещица като мен? Но това не обяснява нещата, защото той е на добра работа в Стрекфусовото параходно дружество. Разправяха обаче, че бил изпаднал в безпаричие и много се бил натопил с Ред Тибо, Амброз Бътърфийлд и останалите картоиграчи. Запитах го, а той каза, че било лъжа, но може и да е било вярно; не знаех много нещо за него, а и сега не знам. Едно знам — петаче не ми е поискал. Така се обърках — не знаех какво да мисля. Затова отидох при Огюстин Жене. Помниш ли мадам Жене? Дето викаше духове? Чух, че беряла душа и веднага хукнах. Излезе вярно, тя гаснеше. Беше сигурно на сто години вече и сляпа като къртица; едва шепнеше, но ми каза: „Омъжи се за този човек. Той е добър човек и ще те направи щастлива — да се омъжиш за него, обещай ми!“. И аз обещах. Затова нямах избор. Мога ли да погазя обещание, което съм дала край одъра на умираща? И съм толкова доволна, че не го наруших. Аз съм щастлива! Аз съм една щастлива жена. Макар че кихам от тези котки. Ами ти, Жокей? Добре ли се чувстваш?

Т. К.: Горе-долу.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Кога бе за последен път на Марди гра?

Т. К. (отговарям неохотно, защото нямам желание да си спомням за Марди гра: не се забавлявах на този празник — олелия, улиците гъмжат от предрешени, забулени хора, от кошмарни маски; като малък, видех ли шумната гмеж на Марди гра после сънувах лоши сънища): Не съм бил от дете. Все се загубвах в тълпата. Последния път, когато се загубих, ме отведоха в полицейския участък. Там плаках цяла нощ, докато ме откри майка ми.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Проклети полицаи! Знаеш ли, тази година нямахме Марди гра, защото полицията стачкуваше. Представяш ли си, в такъв ден да стачкуват! Това струваше на града милиони. Чисто изнудване. Имам някои добри приятели полицаи, редовни мои посетители. Но иначе всичките са от един дол дренки. Никога не съм имала високо мнение за законността тук при нас, а откакто се отнесоха така с мистър Шо, съвсем си го развалих. Този Джим Гарисън, окръжният прокурор. Какъв долен мръсник! Дано дяволите го пекат на бавен огън. И ще го пекат. Лошото е само, че мистър Шо няма да е там, да види. Горе от небето, защото аз знам, че мистър Шо е в рая, той няма да може да види как старият Гарисън се пържи в ада.

(Г. Дж. Дж. говори за Клей Шо, архитект, култивиран човек, на когото Нови Орлеан дължи голяма част от най-добрата реставрация на историческите сгради. По едно време Шо беше обвинен от Джеймс Гарисън — градски прокурор, човек, който се заяждаше с целия град и беше болен от желание да пишат и говорят за него, — че бил ключовата фигура в някакъв си заговор за убийството на президента Кенеди. Шо бе съден два пъти по тези скалъпени обвинения и макар че и двата пъти го оправдаха напълно, той излезе от цялата история почти разорен. Заболя и преди няколко години умря.)

Т. К.: След последния процес получих писмо от Клей. Пишеше ми: „Винаги съм си мислил, че съм малко параноик, но след като преживях това, знам, че никога не съм бил и знам, че никога няма да бъда“.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Какво е това — параноик?

Т. К.: Как да ти кажа. Нищо. Щом не я приемеш сериозно, параноята е нищо.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Мистър Шо наистина ми липсва. През цялото време, докато той преживяваше изпитанието си, имаше мерило кой в града е джентълмен и кой не е. Един джентълмен, срещне ли мистър Шо на улицата, ще килне с пръст шапката си да го поздрави, а копелетата гледат право пред себе си. (Смее се.) Мистър Шо беше забавен. Влезеше ли в кръчмата, винаги ме разсмиваше. Чувал ли си неговата история за Джеси Джеймс? Един ден Джеси Джеймс обирал влак на запад, скача от коня във вагона, след него бандата му, всички с извадени пистолети, и Джеси Джеймс изревава: „Горе ръцете! Жените ще оберем, мъжете ще изнасилим“. Тогава един се обажда: „Не бъркате ли, сър? Не искате ли да кажете, че ще оберете мъжете и ще изнасилите жените?“. А пък един друг, с нежно гласче: „Вие си гледайте вашата работа! Мистър Джеймс знае как да обира влакове“.

(Две, три, четири — камбаните на катедралата „Сейнт Луис“ отброяват часа — … пет… шест… Плътен звън, като златен баритон, отглас славословен на отколешни събития, звуците се леят над парка тържествено, като пристъпващия здрач: музика, която се смесва със смеха и брътвежа, веселите подвиквания за сбогом на хлапетата, смесва се със самотния печален вой на далечна корабна сирена, с пролетно пристъпващите звънчета откъм количката на скрежкопродавеца. Голямата Джунбъг Джонсън поглежда големия грозен Ролекс на китката си така, че да не я забележа.)

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Боже мили, трябваше да съм вече на половината път до дома. Вечерята на Джим не може да е на масата по-късно от седем, а той не ще друг да му я приготвя — само аз. Не ме питай защо. Не е имало и няма да има по-лоша готвачка от мен. Само едно мога както трябва — да точа бира. И… а, ето че се сетих: довечера съм на тезгяха. Сега обикновено работя денем, а през останалото време е Ирма. Но едно от момченцата на Ирма се разболяло и тя иска да си е при него. Забравих да ти кажа, но сега имам съдружничка, едно овдовяло момиче, засмяно, пък и работно. Ирма била женена за един, който имал птицеферма, а той да вземе, че да умре — оставил я с пет момченца, две от тях близнаци, а още няма и тридесет. Блъскала се да се препитава от птицефермата — люпила пилета, извивала им вратовете и ги докарвала с камион на тукашния пазар. Всичко сама. А е такава една крехка, но има разкошна фигура и коса с естествено ягодов цвят, къдрава като моята. Би могла да отиде в Атлантик сити и да спечели конкурс по красота, само да не беше кривогледа: защото Ирма е толкова кривогледа, че тебе гледа, мене вижда. Започна да идва в кръчмата с другите момичета, дето пристигат с камиони. Отпърво я помислих за сбъркана, както са повечето камионджийки, но излезе, че не е така. Тя е по мъжете, не е по жените. А и мъжете я харесват, нищо, че е кривогледа. Мисля си, че и моят я харесва тайничко; дразня го, а пък той много се ядосва. Но ако искаш да знаеш, доста ясно долавям, че Ирма пламва от сърбеж, когато Джим е наоколо. В такъв миг ти става ясно накъде гледа. Е, аз пък няма да живея вечно; когато си отида, ако искат, да се съберат, нямам нищо против. Аз си получих моето щастие. И знам, че Ирма ще се грижи за Джим. Чудесно момиче е. Затова я склоних да ми стане съдружничка. Колко хубаво, че се видяхме, Жокей, нали така? Намини по-късно. Още нищо не сме си казали. А сега да хуквам със старите си кокали.

Шест… шест… шест… гласът на камбаната, която отброява часовете, се помайва в зеленеещия въздух, трепти и замира в съня на историята.

Едни градове, като опаковани кутии под коледна елха, крият неочаквани подаръци, тайни радости. Други градове винаги ще останат опаковани кутии, пазители на загадки, които никога няма да бъдат разгадани, ще останат завинаги скрити от очите на туристите посетители и дори от най-любопитните и настойчиви пътешественици. За да опознаеш такива градове, за да ги разопаковаш, така да се каже, трябва да си се родил там. Венеция е от тях. Когато октомври отмине и ветровете на Адриатика отвеят последния американец и дори последния германец, след като те бъдат отнесени и куфарите им полетят след тях, разкрива се една нова Венеция: клика élégants de Venise, крехки, линеещи херцози с бродирани жилетки, безплътни графини, подкрепяни от бледи, източени племенници; създания от света на Джеймс, романтични силуети на Д’Анунцио, които не биха и помислили да напуснат теменужения сумрак на своите палацо в летен ден, когато шетат чужденците; те се появяват, за да хранят гълъбите и да се разхождат под аркадите на Пиаца Сан Марко, запътват се за следобедния си чай във фоайето на Даниели (Грити ще отвори едва напролет) и — най-забавното — пият с жадни глътки мартини и дъвчат топли сандвичи със сирене в уютното помещение на Хариʼс Американ бар, който съвсем доскоро е бил водопойно корито изключително за грубогласните орди, долетели откъм Алпите и морето.

Друг такъв загадъчен град с двойствен живот е Фес, а също и Бостън — понятно ни е, че тайнствените племенни обреди се извършват зад добре поддържаните фасади и лилавите сводести прозорци на Луисбърг Скуеър, но с изключение на онова, което са ни разкрили някои от малцината бостънски литературни избраници, ние не знаем какви са шифрованите ритуали и никога няма да узнаем. Все пак от всички потайни градове струва ми се, че Нови Орлеан е най-прикритият, най-непроницаемият за външни хора. Високите зидове, зелената листна завеса, железните порти със спуснати резета, прозорците, засенени с жалузи, тунелите от сенчест листак, водещи към избуяли, обрасли градини, където спорят цветовете на мимозата и на камелията, където гущерите се припичат мързеливо, стрелкат раздвоени езичета или се гонят под палмите — този декор не е случаен, а архитектурен камуфлаж, маска както от бала на Марди гра, маска, зад която се крият обитателите на тези сгради — засланящи от външния свят братовчеди, които имат помежду си стотици други братовчеди, свързани със заплетените и преплетени нишки на роднинството; те си шепнат, седнали до смокинята, под нежния ромон на чучура, който разхлажда тяхната спотаена градина.

Свири пиано. Не мога да разбера откъде долитат звуците: свирят силни пръсти, някой е яхнал майсторски инструмента и здраво го пришпорва: „Аз искам, аз искам…“. Изпълнителят е черен, при това добър — „Искам една мама, една голяма дебела мама, една голяма дебела мама и месата й да се тресат, йеа!“.

Отекват стъпки. Високи дамски токчета — те се приближават и спират пред мен. Това е тънката, почти красива скандалджийка, която бях подслушвал в ранния следобед да се кара със своя „менажер“. Тя ми се усмихва, след това ми намига — с едното око, после с другото, и сега гласът й не е сърдит. Звукът му е такъв, какъвто е вкусът на бананите.

ТЯ: Как сте?

Т. К.: Нищо, радвам се на живота.

ТЯ: С времето как сте?

Т. К.: Сега ще видя. Мисля, че е шест, шест и нещо.

ТЯ (смее се): Искам да кажа, вие имате ли време. Защото имам едно местенце, съвсем наблизо — ей там зад ъгъла.

Т. К.: Не, днес не.

ТЯ: Сладък сте.

Т. К: Всеки има право на мнение.

ТЯ: Не ви поднасям. Наистина мисля, че сте сладък.

Т. К.: Благодаря.

ТЯ: Но ми се струва, че не се забавлявате. Хайде, елате. Ще видите как ще се забавляваме. Ще ви покажа. Ще бъде хубаво.

Т. К.: Не вярвам.

ТЯ: Но защо? Не ви ли харесвам?

Т. К.: Харесвате ми.

ТЯ: Тогава каква причина има? Кажете.

Т. К.: Много са.

ТЯ: Окей. Кажете ми една-едничка.

Т. К.: Ох, шери, дай да не комасираме.

Самообладание

Време на действието: Ноември 1970.

Място на действието: Международното летище на Лос Анджелис.

Седя в една телефонна будка. Часът е малко след единадесет сутринта, седя вече от половин час и се преструвам, че говоря по телефона. От телефонната будка виждам добре изход 38, откъдето минават пътниците по директния полет на ТУА, за Ню Йорк. Имам резервация за този полет, билет, в който е вписано измислено име, но налице са всички основания да се съмнявам, че изобщо ще се кача на самолета. Да вземем например това, че на изхода стоят двама яки мъжаги с нахлупени шапки. Познавам ги и двамата — детективи са от канцеларията на шерифа в Сан Диего и имат заповед за задържането ми. Тъкмо затова се крия в телефонната будка. Истината е, че наистина съм натясно.

Неприятното положение, в което се намирам, е последица от една поредица разговори, които водих преди година с Робърт М., дребничък, слабичък, безобиден на вид младеж, който беше в една от килиите за смъртни в Сан Куентин и чакаше да го екзекутират, след като го бяха осъдили за три убийства: майка си и сестра си пребил и удушил един затворник от същата килия, докато чакал да го съдят за първите две убийства. Робърт М. беше интелигентен психопат; опознах го добре и той без задръжки говореше пред мен и за живота, и за престъпленията си — подразбираше се от само себе си, че няма да пиша, нито ще споделя с някого онова, което той ми разказва. Правех проучване на тема убийци рецидивисти и Робърт М. стана един от случаите, включени в досиетата ми. Що се отнася до мен, нещата стигнаха дотук.

Но след това, два месеца преди да се затворя в задушната телефонна кабинка на летището на Лос Анджелис, ми се обади един детектив от канцеларията на шерифа в Сан Диего. Обади ми се в Палм Спрингс, където имах къща. Беше учтив и с приятен глас; каза, че знаел за многобройните ми разговори с осъдени убийци и искал да ми зададе някои въпроси. Поканих го да дойде с кола в Спрингс и да обядва с мен на следващия ден.

Джентълменът не пристигна сам, а с още трима детективи от Сан Диего. И макар че Палм Спрингс е дълбоко в пустинята, въздухът беше напоен с онова подозрение, за което ние американците казваме „намирисва ми на развалена риба“. Все пак не показах изненадата си от това, че гостите ми внезапно се оказват четирима вместо един. Но моето гостоприемство не ги интересуваше; истината е, че дори отказаха да обядват. Искаха само едно — да поговорим за Робърт М. Добре ли го познавам? Признавал ли е пред мен, че е извършил убийствата? Пазя ли бележки за нашите разговори? Оставих ги да зададат въпросите си, избягвайки да им отговарям, и накрая на свой ред ги запитах: защо се интересуват толкова от познанството ми с Робърт М.?

Ето каква беше причината: поради някаква юридическа формалност Федералният съд бил отменил присъдата на Робърт М. и препратил делото за повторно разглеждане в калифорнийския съд. Новият процес трябваше да започне в края на ноември — с други думи, след около два месеца. След като ми изложи всички тези факти, един от детективите ми връчи мъничък документ с безукорно законен вид. Беше призовка, с която ми нареждаха да се явя на делото на Робърт М., както можеше да се предполага, като свидетел на обвинението. Окей, бяха ме изиграли, идеше ми да се пукна от яд, но се усмихнах и кимнах, те също се усмихнаха и казаха какво добро момче съм и колко са благодарни, че показанията ми ще помогнат Робърт М. да бъде изпратен направо в газовата камера. Този невменяем убиец! Засмяха се и се сбогуваха: „Довиждане в съда“.

Нямах намерение да се явявам, въпреки призовката, макар че ми беше известно какви са последиците: ще ме арестуват за незачитане на съда, ще ме глобят и изпратят в затвора. Нямах високо мнение за Робърт М., нито пък желание да го защищавам; знаех, че е виновен за трите убийства, че е опасен психопат, който в никакъв случай не трябва да бъде пуснат на свобода. Но знаех също, че щатският съд разполага с изобилен доказателствен материал, за да потвърди смъртната му присъда и без моите показания. А главното беше това, че Робърт М. ми се бе доверявал, след като тържествено му бях дал дума, че няма да повтарям пред никого казаното ми от него, нито ще го използвам по някакъв друг начин. При тези обстоятелства да се отметна от обещанието си, би било низост и би убедило Робърт М. и мнозината други като него, с които бях разговарял, че са се доверявали на един полицейски доносник, чисто и просто на едно подставено лице.

Посъветвах се с няколко адвокати. Всички ми дадоха един и същи съвет: да се явя, а пренебрегна ли призовката — мога да очаквам най-лошото. Всички ми съчувстваха за тежкото положение, в което бях изпаднал, но никой не виждаше изход, освен да напусна Калифорния. Незачитането на съда не е провинение, за което могат да те екстрадират, и веднъж напуснал щата, властите не можеха да предприемат нищо против мен. Имаше само едно: няма да мога никога да се завърна в Калифорния. Не мислех, че това е чак толкова тежка загуба, макар че поради лични задължения и някои имуществени въпроси ми беше трудно да замина толкова бързо.

Забравих за наближаващата дата и още се помайвах в Палм Спрингс в деня, когато процесът започна. Сутринта Миртл Бенет, която се грижеше за домакинството ми и ми беше предана приятелка, се втурна в къщата с вик: „Бързай! Чух по радиото. Издали са заповед за арестуването ти. Всеки миг ще бъдат тук“.

И наистина, само двадесет минути по-късно полицията на Палм Спрингс се яви в пълно снаряжение и с приготвени белезници (малко комично преиграване, ала повярвайте ми — с калифорнийската полиция шега не бива). Но макар че претърсиха градината и къщата от горе до долу, намериха само колата ми в гаража и моята предана мисис Бенет в дневната. Казала им, че съм отпътувал за Ню Йорк предния ден. Не й повярвали, но мисис Бенет я знае цял Палм Спрингс — с нея шега не бива, тя е уважавана от всички черна жена, политически влиятелна сред местните хора, които я познават от четиридесет години насам, така че не й задали повече въпроси. Просто вдигнали в тревога изходните пунктове.

А къде бях аз през това време? Е добре, аз пълзях по шосето със стария метално — синкав шевролет на мисис Бенет, който не е можел да вдигне петдесет мили дори и в деня, когато го е купила. Но аз сметнах, че ще е по-безопасно да пътувам с нейната кола, отколкото с моята. Разбира се, за безопасност изобщо не можеше да се говори, за мен навсякъде бе опасно; бях в паника като сом, който се е уловил на въдицата. Когато стигнах до Палм Дезърт, на около тридесет минути от Палм Спрингс, свърнах от шосето и поех по един криволичещ път, който води от пустинята нагоре към планините Сан Хасинто. В пустинята беше жега, но когато се заизкачвах в самотната планина, въздухът захладня, стана свеж и накрая студен. Против което не бих възразил, стига да работеше отоплението на старата шеви и да имах още нещо за обличане, освен дрехите, с които бях в онзи миг, когато мисис Бенет панически се бе втурнала в къщата, за да ме предупреди: сандали, бели ленени панталони и едно леко поло. Тръгнал бях само с това, което беше на гърба ми, и с портфейла, в който имах кредитни карти и около триста долара.

Но бях си съставил план, вървях към определена цел. Високо в планините Сан Хасинто, на половината път между Палм Спрингс и Сан Диего, има едно неугледно селце на име Айдилуайлд. Лете там отиват хора, бягащи от пустинната жега; зиме е ски курорт, макар че нито снегът, нито ски пистите са първокласни. Но сега, когато не е сезон, пустеещите, неприветливи мотели и имитации на шалета ще бъдат добро убежище, където ще се спотайвам поне докато си поема дъх.

Валеше сняг, когато колата изкачваше запъхтяна последната стръмнина до Айдилуайлд: един от онези снеговалежи, които замрежват въздуха, но снежинките се топят, щом паднат на земята. Селото пустееше, повечето мотели бяха затворени. Най-накрая намерих един, в който отседнах; наричаше се „Ескимоски колиби“. Бог ми е свидетел, че къщичките бяха ледени като ескимоски иглу. Но имаше едно предимство: собственикът, явно единственото човешко същество наоколо, беше полуглух старец над осемдесетте и се интересуваше от присъствието ми много по-малко, отколкото от пасианса, който бе започнал да реди.

Позвъних на мисис Бенет и тя възкликна много развълнувана: „Ох, миличък, търсят те навсякъде! Непрекъснато съобщават по телевизията“. Реших, че е по-добре да не й казвам къде съм, но я уверих, че съм добре и утре ще й позвъня пак. След това набрах номера на един близък приятел в Лос Анджелис; и той беше развълнуван: „В Екзаминър са отпечатали снимката ти“. След като го поуспокоих, дадох му точни нареждания: да купи билет за директен полет до Ню Йорк на името Джордж Томас и да ме чака у дома си около десет сутринта на другия ден.

Беше ми твърде студено и бях твърде гладен, за да мога да заспя; потеглих призори и към девет стигнах в Лос Анджелис. Моят приятел ме очакваше. Оставихме шевролета в дома му и след като погълнах с вълчи апетит няколко сандвича и максималното безопасно количество бренди, запътихме се с неговата кола към летището, където си казахме довиждане и той ми даде билета за обедния полет на ТУА.

Та ето как се озовах свит в тази мизерна телефонна кабина, да седя и да търся изход от положението. На изхода за пътници часовникът показва 11:35. Фоайето за пътници е пълно, те скоро ще тръгнат към самолета. И там, от двете страни на вратата, през която трябваше да изляза, стоят ония двама джентълмени, които ме бяха посетили в Палм Спрингс — двама снажни детективи от Сан Диего, от чийто поглед нищо не убягва.

Помислих си дали да не позвъня на моя приятел, да го помоля да се върне на летището и да ме вземе от паркинга. Но той вече бе направил достатъчно за мен и хванат ли ни, можеше да го обвинят в укриване на беглец. Това се отнасяше и за всички останали мои приятели, които биха проявили готовност да ми помогнат. Може би най-умно ще е да се предам на двамата, охраняващи изхода. Какво друго ми остава? Само чудо, както гласи оригиналният израз, може да ме спаси. А в чудеса не вярваме, нали?

Изведнъж става чудо.

Пред стъклената врата на моя затвор минава с отмерена крачка красива черна амазонка, обсипана с диаманти и загърната в хермелин, звезда в пъстрото обкръжение на младежи от нейния вокален ансамбъл, шумни и ексцентрично облечени. И кое е това заслепяващо видение, чиито блясък и присъствие карат всички пътници да обърнат глави? Приятелка! Стара, стара приятелка!

Т. К. (отваря вратата на кабината; крещи): Пърл! Пърл Бейли! (Чудо! Тя ме чува. Чуват ме всички, целият й антураж.) Пърл! Ела тук, моля те…

ПЪРЛ (взира се с присвити очи в посока към мен и разцъфва в ослепителна усмивка): Хей, бейби! Какво се криеш там?

Т. К. (прави й знаци да се приближи; шепнешком): Чуй, Пърл. В ужасно положение съм.

ПЪРЛ (мигновено става сериозна, защото е много умна жена и веднага разбира, че каквото и да е, то не е смешно): Казвай!

Т. К.: Вземаш самолета за Ню Йорк ли?

ПЪРЛ: Да, всички пътуваме.

Т. К.: Трябва и аз да се кача, Пърл. Имам билет. Но на вратата ме чакат двама души, за да ме спрат.

ПЪРЛ: Какви са те? (Показвам й ги.) Как така ще те спрат?

Т. К.: Детективи са, Пърл, сега нямам време да ти обяснявам…

ПЪРЛ: Недей нищо да обясняваш.

(Оглежда целия си вокален ансамбъл, все хубави черни младежи, най-малко шестима — сетих се, че Пърл винаги обича да пътува с много придружители. Дава знак на един от тях да дойде при нас; той е гъвкав и строен, с жълта каубойска шапка и фланелка, на която е щамповано ПРАВИ СЕ НА БАЛАМА, НЕДЕЙ ДА СЕ ЕЖИШ, бяло кожено яке със самурена подплата, жълти клоширани панталони по модата на четиридесетте и жълти ботинки с холандски токчета.)

Това е Джими. Малко по-едър е от теб, но мисля, че всичко ще ти стане. Джими, заведи моя приятел до мъжката тоалетна и там си сменете дрехите. Джими, затваряй си устата и без въпроси, прави, каквото ти казва кака ти Пърли. Чакаме ви тук. Хайде, бързо! Още десет минути и ще изпуснем самолета.

(От телефонната кабина до мъжката тоалетна са десетина крачки. Прекосяваме ги за секунди. Заключваме се в една тоалетна, след като сме платили, и започваме да си разменяме дрехите. Джими е възхитен от приключението: киска се като ученичка, запалила първата си цигара с марихуана. Аз казвам: „Пърл. Това наистина беше чудо. Никога на никого не съм се радвал така“. Джими отвръща: „О, мис Бейли е жена с дух. И е душа, нали ме разбираш какво искам да ти кажа? Само душа“.

Имаше време, когато нямаше да се съглася с него, когато бих описал Пърл Бейли като бездушна кучка. Това беше, когато тя играеше мадам Фльор, главната женска роля в Къщата на цветята, мюзикъл, на който аз бях написал либретото, а двамата с Харолд Арлън бяхме автори на текстовете на песните. В това начинание бяха привлечени много дарования: режисьор беше Питър Брук, за хореографията отговаряше Джордж Баланчин, а Оливър Месън — за смайващо приказния декор и костюми. Но Пърл Бейли беше толкова своенравна, че се налагаше за всичко и от това продукцията само загуби. Но човек се учи, докато е жив, казва: станалото — станало, прощава и забравя, и когато спектакъла вече го снемаха от Бродуей, двамата с Пърл пак бяхме приятели. Освен умението й на изпълнителка бях започнал да я уважавам и заради характера й; понякога може да е неприятно да се сблъскаш с такъв характер, но тя безспорно беше жена с характер — знаеше какво иска.

Докато Джими се напъхваше в моите панталони, които му бяха неудобно тесни, а аз обличах бялото му яке със самурена подплата, някой силно почука на вратата.)

МЪЖКИ ГЛАС: Ей! Какво става тук?

ДЖИМИ: Ти пък кой си и какво искаш?

МЪЖКИ ГЛАС: Работя тук. И не ме баламосвайте. Това, което става тук, е против закона.

ДЖИМИ: Сериозно?

СЛУЖИТЕЛ: Виждам четири крака. Виждам да се събличат дрехи. Мислите, че съм толкова глупав, та не разбирам какво става ли? Законът забранява. Не се разрешава двама мъже да се заключват заедно в една тоалетна.

ДЖИМИ: Я млъквай бе, лайнар!

СЛУЖИТЕЛ: Ще повикам полиция. И ще ви хванат за БР.

ДЖИМИ: Какво е пък това БР?

СЛУЖИТЕЛ: Битово разложение. Точно така, сър. Ще доведа полиция.

Т. К.: Исусе, Йосифе и Мария…

СЛУЖИТЕЛ: Отваряйте вратата!

Т. К.: Не сте разбрали, това е недоразумение.

СЛУЖИТЕЛ: Да не съм сляп. Нали виждам четири крака.

Т. К.: Ние си сменяме костюмите за следващия кадър.

СЛУЖИТЕЛ: Какъв кадър?

Т. К.: Филмов. Подготвяме се за следващия кадър — ей сега започват снимките.

СЛУЖИТЕЛ (любопитен и поомекнал): Филм ли снимат?

ДЖИМИ (включва се в играта): С Пърл Бейли. Тя е в главната роля. И Марлон Брандо играе.

Т. К.: Кърк Дъглас.

ДЖИМИ (хапе си пръстите, за да не се изсмее): И Шърли Темпъл. Връща се на екрана.

СЛУЖИТЕЛ (и вярващ, и невярващ): Йеа, добре, а вие кои сте?

Т. К.: Ние сме статисти. Затова нямаме гардеробна.

СЛУЖИТЕЛ: Не ме интересува. Двама души, четири крака. Законът забранява.

ДЖИМИ: Погледни навън. Ще видиш лично Пърл Бейли. Марлон Брандо. Кърк Дъглас. Шърли Темпъл. Махатма Ганди — и тя играе. Има епизодична роля.

СЛУЖИТЕЛ: Кой?

ДЖИМИ: Мами Айзенхауер.

Т. К. (отваря вратата, след като размяната на дрехите вече е извършена; моите дрехи не стоят зле на Джими, но предполагам, че обслужващият тоалетните ще подскочи, щом ме зърне в неговите одежди: очакванията ми се потвърждават, служителят, настръхнал, набит черен мъж, ме гледа смаян): Извинете. Не знаехме, че вършим нещо забранено от правилника.

ДЖИМИ (минава царствено под носа на служителя, който е като ударен от гръм): Ела с нас, мили. Ще те запознаем с компанията. Можеш да събереш автографи.

(Най-сетне сме в коридора и една неусмихваща се Пърл ме обгръща с хермелиново меките си ръце, а нейният антураж сключва кръг около нас, за да ни прикрие. Няма шеги и смехове. Нервите ми горят като на котка, ударена от мълния, а що се отнася до Пърл, онези нейни качества, които някога ме бяха изплашили — воля и целенасоченост, — сега струят от нея както воден пад, генериращ електроенергия.)

ПЪРЛ: Сега ще мълчиш. Каквото и да кажа, няма да се обаждаш. Нахлупи си шапката още, да си закриеш лицето. Облегни се на мен, все едно че си слаб и болен. Лицето ти на рамото ми. Затвори очи. Сега ме оставяш да те водя.

Така. Насочваме се към гишето. Всички билети са у Джими. Вече са повикали пътниците по уредбата и наоколо няма много хора. Двете лепки не са мръднали на сантиметър от вратата, но изглеждат уморени и отвратени. Сега гледат към нас. И двамата. Когато минаваме между тях, момчетата ще направят някой номер, за да им отвлекат вниманието. Ето, идва някакъв. Облегни се още на мен и охкай малко — този е от ВИП-а на ТУА. Гледай сега каква роля ще изиграе Мама… (Променя гласа си, става онази Мама, която знаем от сцената, гласът й звучи едновременно комично, провлачено и е малко сипкав.) Мистър Калауей? От Бюрото на гражданската авиация? Колко сте мил, че дойдохте да ни помогнете. Наистина ни е нужна вашата помощ. Трябва да ни отведете на самолета колкото може по-бързо. Моят приятел тук — един от музикантите ми — е много зле. Едва ходи. Концертирахме във Вегас, може би слънцето не му понесе. Слънцето може да те удари и в главата, и в стомаха. А може да е от тази негова диета. Да знаете как се хранят музикантите! Особено пианистите. Освен кренвирши той почти не хапва друго. Снощи изяде десет кренвирша. Може ли това да е здравословно? Не се учудвам, че е като отровен. Вие учудвате ли се, мистър Калауей? Е, вас сигурно малко неща могат да ви учудят, след като работите на летище. С тези отвличания на самолети и какво ли не още. Гъмжи от престъпници. Стигнем ли в Ню Йорк, водя моя приятел право при доктора. И нека докторът му каже, че не бива да стои на слънце, и стига с тези кренвирши! О, благодаря ви, мистър Калауей. Не, аз ще седна до пътеката. Ще настаним приятеля ми до прозореца. По-добре той да е до прозореца. Има нужда от чист въздух.

Окей, малкия. Сега може да си отвориш очите.

Т. К.: Предпочитам да си ги държа затворени. Имам чувството, че сънувам.

ПЪРЛ (успокоена, киска се): Във всеки случай успяхме. Твоите приятели въобще не те видяха. Когато минавахме, Джими издебна единия изотзад и го стресна, а Били стъпи върху палците на другия.

Т. К.: Къде е Джими?

ПЪРЛ: Всички момчета пътуват в туристическа класа. Джими е готов на всичко заради теб. Душичка. Имам голяма слабост към такива като него, дето ходят на токчета.

СТЮАРДЕСА: Добър ден, мис Бейли. Желаете ли чаша шампанско?

ПЪРЛ: Не, миличка. Но може би моят приятел ще има нужда от нещо.

Т. К.: Бренди.

СТЮАРДЕСА: Съжалявам, сър, но до излитането поднасяме само шампанско. След като излетим — тогава.

ПЪРЛ: Човекът иска бренди.

СТЮАРДЕСА: Съжалявам, мис Бейли. Не е разрешено.

ПЪРЛ (спокойно, но с металически нотки, които са ми познати от репетициите на Къщата на цветята. Донесете на човека бренди. Цялата бутилка. Веднага.

(Стюардесата донася бутилката с бренди, наливам си щедро с трепереща ръка: гладът, умората, тревогата, зашеметяващите събития през последните двадесет и четири часа са ми се отразили — човек за всичко плаща. Наливам си още една чаша и ми поолеква.)

Т. К.: Смятам, че трябва да ти обясня как стана всичко.

ПЪРЛ: Не е необходимо.

Т. К.: Тогава няма. Така ще си с чиста съвест. Ще ти кажа само, че не съм направил нищо, което един разумен човек ще сметне за престъпно.

ПЪРЛ (поглежда обсипания си с диаманти часовник): Би трябвало да сме вече над Палм Спрингс. Цяла вечност, откак чух да затварят вратите. Стюардеса!

СТЮАРДЕСА: Да, мис Бейли?

ПЪРЛ: Какво става?

СТЮАРДЕСА: О, ето сега капитанът…

ГЛАСЪТ НА КАПИТАНА (по високоговорителите): Лейди и джентълмени, съжаляваме за забавянето. След малко излитаме. Благодаря ви за търпението.

Т. К.: Исусе, Йосифе и Мария.

ПЪРЛ: Гаврътни още едно. Трепериш. Човек ще каже, че си пред премиера. Каквото и да е, не е толкова страшно, нали?

Т. К.: По-страшно е. Не мога да не треперя, докато не излетим. Може би чак докато се приземим в Ню Йорк, ще треперя.

ПЪРЛ: Все още ли живееш в Ню Йорк?

Т. К.: Слава богу, да.

ПЪРЛ: Помниш ли Луис? Мъжът ми?

Т. К.: Луис Белсън. Разбира се. Най-големият барабанист на света. По-добър от Джин Крупа.

ПЪРЛ: Двамата имаме много работа във Вегас и решихме, че ще е разумно да си купим къща там. Голям домосед съм станала. Обичам да готвя. Пиша готварска книга. Във Вегас можеш да си живееш, както и навсякъде другаде, стига да се държиш настрана от тези, с които не искаш да си. Комарджии. Безработни. Щом някой мъж ми каже, че е готов да работи, стига да намери работа, казвам му да отвори телефонния указател на буквата Ж и да потърси жиголо. Ще си намери работа. Поне във Вегас. Град на отчаяни жени. Аз съм щастливка; намерих мъжа, който ми трябва, и бях достатъчно мъдра, за да проумея това.

Т. К.: Къде ще работиш в Ню Йорк?

ПЪРЛ: В Персийската стая.

ГЛАСЪТ НА КАПИТАНА: Съжалявам, лейди и джентълмени, ще се забавим още няколко минути. Моля, останете по местата си. Желаещите могат да пушат.

ПЪРЛ (изведнъж става напрегната): Това не ми харесва. Отварят вратата.

Т. К.: Какво?

ПЪРЛ: Отварят вратата.

Т. К.: Исусе, Йосифе…

ПЪРЛ: Това не ми харесва.

Т. К.: Исусе, Йосифе…

ПЪРЛ: Полегни, ей така. Нахлупи си шапката да ти закрие лицето.

Т. К.: Страх ме е.

ПЪРЛ (улавя ръката ми и я стиска): Хъркай.

Т. К.: Да хъркам?

ПЪРЛ: Хъркай!

Т. К.: Задушавам се. Не мога да хъркам.

ПЪРЛ: Съветвам те да се опиташ, защото приятелите ти се задават от вратата. Изглежда, ще правят оглед. Дръж се.

Т. К.: Исусе, Йосифе…

ПЪРЛ: Хъркай, разбойнико, хъркай.

(Захърках, а тя стисна ръката ми още по-здраво и тихичко ми запя приспивна песен като майка, която успокоява детето си. В същото време наоколо глъчката продължаваше, чуваха се други гласове, хората питаха какво става със самолета, какво искат ония двамата, които вървят по пътеката и от време на време се вглеждат в един или друг пътник. Минутите течаха. Броях ги: шест, седем, тик-так тик-так. Накрая Пърл престана да ми пее приспивната си песен и пусна ръката ми. Тогава чух, че затръшват и затварят голямата овална врата на самолета.)

Т. К.: Отидоха ли си?

ПЪРЛ: Ъхъ. Но този, когото търсят, изглежда, много им трябва.

Наистина им трябвах. Макар че преразглеждането на делото на Робърт М. мина точно тъй, както очаквах, и журито го призна за виновен за три предумишлени убийства, калифорнийският съд продължи да гледа с лошо око на моето нежелание да му сътруднича. Не си давах сметка за това; мислех, че малко по малко работата ще се забрави. Затова, когато година по-късно ми се наложи да отскоча дотам, не се поколебах да се завърна в Калифорния. И знаете ли какво стана — едва бях успял да се регистрирам в хотел Бел еър, когато ме арестуваха и ме изправиха пред един съдия, който с каменно лице ме глоби пет хиляди долара и издаде присъда да бъда затворен в Ориндж Каунти, което означаваше, че може да остана зад решетките седмици, месеци или години — не се посочваше срок. Но скоро ме освободиха, защото заповедта за арестуването ми съдържаше дребна, но съществена грешка: в нея пишеше, че юридически съм жител на Калифорния, докато всъщност аз имах нюйоркско жителство, факт, който правеше присъдата ми невалидна, а затварянето ми — незаконно.

Но всичко това бе още далеч, за него и не помислях, то дори не ми минаваше през ум, когато сребристият кораб с Пърл и нейния преследван от закона приятел отлиташе в етера на ноемврийските небеса. Гледах как сянката на самолета пълзи скокливо през пустинята и бавно прекосява Великия каньон. Разговаряхме, смеехме се, ядяхме и пеехме. Звезди и люляков здрач изпълваха въздуха, Скалистите планини, загърнати със синкаво — снежно покривало, идваха към нас, израстваха пред очите ни, а над тях висеше лимонената резанка на новата луна.

Т. К.: Гледай, Пърл, новолуние. Хайде да си пожелаем нещо.

ПЪРЛ: Какво ще си пожелаеш?

Т. К.: Пожелавам си винаги да съм така щастлив, както в този миг.

ПЪРЛ: О, миличък, недей да искаш чудеса. Поискай нещо реално.

Т. К.: Но аз вярвам в чудеса.

ПЪРЛ: Тогава само едно ще ти кажа: никога не се захващай с хазарт.

Тодор Вълчев

Вместо послеслов

Марвин пита Сам дали се е отказал от романа си и Сам отговаря: „Временно“. Не можел да намери подходяща форма, пояснява той. Не искал да напише реалистичен роман, защото действителността вече не е реална.

Из „Човекът, който изучаваше йога“ от Норман Мейлър

Преди десетина години в Чикаго се случи нещо, което хвърли в недоумение и смут — да не говорим за ужаса — този град, привикнал на всякакви сензации, особено пък криминални.

Една декемврийска вечер две сестри, гимназистки, отиват да видят някакъв филм с Елвис Пресли, филм, който те вече са гледали няколко пъти. Минават дни: пет, десет, петнайсет, двайсет. От момичетата нито следа. И тогава полицията започва такова трескаво търсене, че просто преобръща града. Но напразно. Пати и Бабс Граймс — така се казват сестрите — сякаш са потънали вдън земя. Някаква приятелка ги била забелязала в киното, група момчета ги зърнали да се качват в черен буик, според друга група автомобилът бил не буик, а шевролет и не черен, а зелен, трети говорят за… и тъй нататък, и тъй нататък. Докато един ден, когато снегът вече се е стопил, труповете на двете момичета биват открити — голи — в канавката край пътя, който извива покрай горския резерват западно от Чикаго.

Следователят заявява, че е невъзможно да се установи причината за смъртта. Оттук нататък със „следствието“ се заемат… средствата за масова информация. Някаква журналистка от един от местните вестници, изглежда, се настанява с пишещата си машина в дома на Пати и Бабс и ден след ден пълни вестника с подробности за живота им, научени, както уверява тя, направо от майката, госпожа Граймс. Те били обикновени момичета, добри момичета, трудолюбиви момичета, благочестиви момичета и прочее. Другите вестници и телевизията не остават назад и писания и интервюта от този род не секват, докато в един миг нещата вземат крайно неочакван обрат: появява се едно признание.

Някой си Бени Бедуел, кухненски работник, признава, че е убил двете сестри, след като той и един негов приятел живели с тях няколко седмици в различни долнопробни хотели. Като научава това, майката заявява разплакана пред заседналата в къщата й журналистка, че този Бедуел е мръсен лъжец. Нейните дъщери, твърди сега тя, били убити още същата онази вечер, когато отишли на кино. А следователят от своя страна настоява — за присмех на пресата, — че нямало признаци момичетата да са живели изобщо полов живот.

В това време, както съобщаваха тогава осведомителните агенции, всеки гражданин на Чикаго започва да купува по четири-пет вестника на ден, а Бени Бедуел, след като е снабдил полицията с най-подробно описание на своето „приключение“, отива в затвора.

Междувременно някаква добра душа открива госпожа Бедуел, майката на Бени, и урежда среща между нея и майката на убитите сестри. Появяват се снимките на двете майки — две отрудени американки. Госпожа Бедуел се извинява пред събеседничката си заради своя Бени. „И през ум не ми е минало — казва тя, — че някое от моите момчета може да извърши такова нещо.“

Две-три седмици по-късно нейният син е пуснат под гаранция и се хвали, че е наел няколко от най-видните адвокати. Облечен по последна мода, Бени свиква пресконференция в един мотел край Чикаго. И заявява пред журналистите, че е станал жертва на бруталността на полицията. Не, той не бил убиец, дегенерат — да, но не и убиец. И смятал да се поправи, щял да стане дърводелец и да работи за Армията на спасението (това по-късно е и един от аргументите на адвокатите му). Непосредствено след пресконференцията Бени бива поканен да пее (той свири на китара) в едно от нощните заведения на Чикаго — срещу няколко хиляди долара на седмица! Хората се питат какво е това. Реклама? Изключено. Та нали е отнет животът на две момичета. И въпреки всичко една мелодия завладява и покорява Чикаго: „Блусът на Бени Бедуел“. Един чикагски вестник открива седмичен конкурс на тема: „Как според вас са били убити двете сестри?“. Определена е и съблазнителна награда за най-добрия отговор. Ето че започва и прилив на пари. Дарения, стотици дарения от целия град, че и от щата започват да се получават на името на госпожа Граймс. За какво? От кого? Повечето от даренията са анонимни. Но текат долари, хиляди долари. „Сън таймс“ редовно осведомява за набраната до този и този ден сума: десет хиляди, дванайсет хиляди, петнайсет хиляди, двайсет хиляди и т.н. Госпожа Граймс започва основен ремонт на къщата. Тук на сцената излиза някакъв човек на име Шулц, който търгува с домакински уреди. И подарява на госпожа Граймс пълно кухненско обзавеждане. Нещастната майка, извън себе си от радост, възкликва пред третата си, жива дъщеря: „Аз — в такава кухня! Представяш ли си?“. И като връх на всичко тя купува (или може би получава като подарък) две папагалчета. Едното нарича Бабс, а другото — Пати. Тъкмо тогава новоизлюпеният дърводелец Бени Бедуел, който още не може и пирон да забие, бива обвинен в изнасилването на едно дванайсетгодишно момиче.

После… после нищо. Важното е, че госпожа Граймс, макар да е изгубила двете си дъщери, живее в основно ремонтирана, сякаш съвсем нова къща, че кухнята й е напълно автоматизирана и механизирана и че си има две очарователни птички.

Ако разказах този случай, то е, защото той, струва ми се, навежда между другото и на една такава мисъл: колко трудно е за съвременния американски писател да възприеме, да схване, да опише и — най-важното — да направи да изглежда достоверна съвременната американска действителност. Не е ли тази история — а такива изобилстват — предизвикателство спрямо писателското въображение? Не ражда ли действителността герои — отрицателни наистина, — които биха могли да предизвикват завист и у най-талантливия писател?

Впрочем по този въпрос се изказват неведнъж самите писатели. В студията си „Четейки себе си и другите“ (1975) Филип Рот, отбелязва: „Всекидневниците ни изпълват с изумление и страх (нима това е възможно, нима това е истина?), а също с отвращение и отчаяние. Какви гешефти, какви скандали, какво безумие, каква идиотщина, каква фарисейщина, какви лъжи, каква врява…“. Бенджамин Демот писа в „Коментари“: „В наше време е дълбоко вкоренено подозрението, че всички събития и лица са нереални и че всъщност няма сила, която да промени хода на епохата, хода на моя живот, на твоя живот“. А Едмънд Уилсън беше споделил, че когато чете „Лайф“, има чувството, че не принадлежи към страната, за която списанието говори, че не живее в тази страна.

Така теоретиците стигнаха до следната констатация: действителността е толкова необикновена, толкова ужасна и абсурдна, че познатите методи за реалистичното й пресъздаване са вече неподходящи. Един от изходите е да се придържаш строго към фактите — „разказвай всичко така, както си е“. Но теорията, както е известно, върви след практиката, тъй че споменатият, нека го наречем, метод бе внедрен далеч преди да бъде теоретически обоснован.

През 60-те години в Съединените щати се наблюдаваше невиждан разцвет на публицистиката, на документалната проза и на нещо, което тогава се наричаше „нова журналистика“ и което по-късно, вече през 70-те години, щеше да получи названието „журналистика — разследване“. В литературата този жанр получи названието „неизмислен роман“, дадено му от автора на тази книга, Труман Капоти, който така бе определил произведението си „Хладнокръвно“, документално описание на едно зверско злодейство, извършено в Канзас през 1959. Това определение бе повече от сполучливо, защото макар всяка подробност и всеки факт в тази книга да са истински, тя се чете като роман. И може би тъкмо успехът на „Хладнокръвно“ предопредели много бързото разпространение и голямата популярност на документалистиката в литературата. В това отношение съдбата си направи шега с колос като Норман Мейлър: той, който побърза да се обяви с ожесточение срещу „неизмисления роман“, много скоро стана страстен поклонник, внедрител; та и нещо като теоретик на този жанр. Така изпод неговото перо излезе „Армиите на нощта“, чието подзаглавие е достатъчно показателно: „Историята като роман, романът като история“. В първата част на това произведение („Историята като роман“) авторът описва изчерпателно големия народен поход към Пентагона през 1967 г., в знак на протест срещу Виетнамската война, и собственото си участие в него — от момента, в който неохотно дава съгласието си да се присъедини към него, до арестуването му, съдебния процес и освобождаването му. По думите на самия Мейлър тази част от книгата не е нищо друго, освен автобиографичен откъс, който, макар и написан като роман, е строго съобразен с фактите. После той написа още няколко книги в документалния жанр, за да стигне до „Песента на палача“, едно от върховите постижения в този жанр.

„Новата журналистика“ и „неизмисленият роман“ (в много случаи те са тъждествени) намериха последователи в лицето на още много автори, между които Том Улф, Джими Бреслин, Рекс Рийд. В техните произведения — независимо дали ще ги отнесем към публицистиката или литературата — намери силно и точно отражение бурният обществен живот на онова десетилетие: негърското движение, небивалата активност на студентството, демонстрациите против войната във Виетнам, комуните на хипитата.

Обективно погледнато, публицистиката настъпваше срещу романа и най-красноречивият израз на нейната победа се заключаваше в това, че белетристи от ранга на Труман Капоти, Норман Мейлър и Джеймс Болдуин не само се включиха в новото движение, но станаха и негови знаменосци. И ако те дадоха нещо ново и положително, нещо, което безсъмнено ще остави следа, у други белетристи, които се вляха в движението, отслабна някак творческото начало, простият набор от жизнени факти измести художествеността. При това става дума за способни и опитни автори, казали преди това тежката си дума в литературата.

В скоби трябва да се отбележи, че търсенията в областта на белетристиката и по-специално в областта на романа бяха само част от един по-обхватен и по-дълбок процес: стремежът и борбата на онези, които наричаха себе си ту „неоавангард“, ту „нова левица“, ту „контракултура“, да преодолеят натиска на управляващия елит и консерватизма, и да се противопоставят на „масовата култура“ (при все че много техни произведения биваха използвани за нуждите тъкмо на тази „култура“).

Но да се върнем към „новата журналистика“. Том Улф, който е съставител на антология с произведения на свои съмишленици, заявява в предговора си към нея, че „обикновеният роман загуби своя престиж“. И ако тази негова мисъл отговаря на истината, трудно може да се приеме, че загубата се дължала, както твърди той, на това, че традиционните романисти са се отвърнали от действителността и са прегърнали „мита, притчата, параболата“. Защото фактите са съвсем други: в американския роман от 60-те години има твърде малко „мит“ и твърде много злободневие, твърде малко дълбочина и твърде много повърхностна обвивка, която често пъти скрива същината на нещата. В цитираната вече студия Том Улф дори пише, че същината се губи до такава степен, та може да се говори за „доброволно оттегляне на вниманието на белетриста от големите социални и политически явления на нашето време“. Но както бърза да добави самият той, такова едно мнение е твърде крайно и преувеличено. А това е косвено признание за безспорните постижения на „новата журналистика“.

Но ако, от една страна, те трябва да бъдат признати, от друга — не бива да се абсолютизират. Защото сега, когато в САЩ човешката индивидуалност тъй безпощадно се слива в мъглявия образ на масата, са нужни повече ярки художници, повече ярки художествени образи. А пътят в тази насока едва ли е единствено този, който Том Улф сочи, пътят на „журналистиката и документалността, пътят на същия онзи всеобхватен репортаж, който лежи в основата на новата журналистика“.

През 70-те години тя получи ново название — „журналистика — разследване“. Това, както и да се погледне, не бе само формална смяна на одеждата. Защото нововъзникналата теория гласеше, че действителността, събитията трябва не само да се отразяват, а и да се създават. И като най-характерен пример в потвърждение на теорията се сочат и досега случаят Уотъргейт (свалянето на президента Никсън) и репортажите на Джек Андерсън. Редом с това обаче някои явления от последните години показват, че художникът лека-полека се връща на мястото си. Естествено това е труден процес, спъван не на последно място и от „масовата култура“, която не само не предава позициите си, но и старателно търси нови идейно — естетически гримове. Тъй че от твореца, освен талант се иска и мъжество, и проницателност, за да може резултатно да й се противопостави и да вникне в нейната променлива и добре прикрита същност.

Съвременността се движи, развива се, с нея се развива и изкуството, което сякаш винаги е готово да „подведе“ наблюдателя или критика, да свърне в неочаквана посока и да разруши наглед стройни и непоклатими изводи. Ето, „неизмисленият роман“ е като че ли вече минало, макар и близко минало. Като че ли от този жанр е изстискано всичко, което може да се изстиска, доброто е влязло в литературната съкровищница, а отпадъците са отишли, дето им е мястото. Теорията сякаш също не е в състояние да каже нещо повече. И изведнъж, в 1980, Труман Капоти излиза с „Музика за хамелеони“ и с предговора си към нея. Този предговор не само поставя, а и поражда много въпроси, дори предизвиква към полемика. Ала както и да го приемем и преценим, няма съмнение, че неговият автор продължава да експериментира, че за него възможностите на документа в литературата още не са изчерпани. И той ни привежда едно много убедително доказателство за това — самата книга, в която документът си е документ, а художникът си е останал художник.

Тодор Вълчев

Информация за текста

$id = 9625

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Труман Капоти

Заглавие: Музика за хамелеони

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София, ул. „Никола Ракитин“ 2

Излязла от печат: октомври 1981 г.

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ада Митрани

Коректор: Лиляна Малякова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3384

1
2
3
4