В Роузууд, Пенсилвания, четири потресаващо красиви момичета са преследвани от много грозно минало. Спенсър, Ариа, Хана и Емили нищо не искат по-силно от това да забравят Алисън Дилорентис, бившата си най-добра приятелка, която се опита да разруши живота им. Но някой отказва да позволи споменът за нея да умре. „А.“ още е тук, промъква се в сенките и изравя най-новите тайни на малките сладки лъжкини.
Емили възстановява връзката със старата си тръпка, появява се и бебе! Но накъде е тръгнала тя — към истинската любов, или към поредното сърдечно разочарование?
Спенсър научава за възхода и падението на живота в кампуса на път към жадувания Принстън.
Ариа вижда в съвсем нова светлина бащата на Ноъл и това може да вбие клин в отношенията й с Ноъл.
И, за добро или лошо, Хана се свързва със своето вътрешно А.
Тайна след тайна, лъжа след лъжа, момичетата се оплитат в опасната мрежа на А.
А. знае всичко — от най-малките им прегрешения до ужасния инцидент в Ямайка. Скоро А. ще има достатъчно амуниции, за да натисне спусъка и да приключи с малките сладки лъжкини веднъж завинаги…
Сара Шепард
Потрес
( книга 11 от "Малки сладки лъжкини")
Не е важно кой започва играта, а кой я завършва.
Купчина тайни
Извършвали ли сте някога нещо толкова срамно, толкова стряскащо, толкова нетипично за вас, че чак да ви се прииска да изчезнете? Може би цяло лято сте се крили в стаята си, ужасени дотолкова, че да ви е страх да си покажете лицето навън? Може би сте умолявали родителите си да ви позволят да се прехвърлите в друго училище. А може би родителите ви не са знаели за вашата тайна — скрили сте я дори от тях. Страхували ли сте се, че само като ви погледнат, ще разберат, че сте направили нещо ужасно.
Едно красиво момиче от Роузууд цели девет дълги месеца криеше в себе си тайната. Тя избяга от всичко и всеки — освен от трите си най-добри приятелки. Когато всичко свърши, те се заклеха да не я разкриват пред никого.
Но това е Роузууд. А в Роузууд единственият начин да запазиш тайните си е да нямаш такива…
Онова лято в Роузууд, Пенсилвания, живописното, богаташко предградие на двайсетина минути път от Филаделфия, беше едно от най-горещите. За да избягат от жегата, хората се стичаха на тълпи край басейна на кънтри клуба, трупаха се пред щандовете в местния филиал на „При Рита“ за свръхголеми порции от ягодов сладолед и скачаха голи в малкото езерце край органичната ферма на семейство Пек, въпреки отдавнашните слухове, че тук е бил открит труп. През третата седмица на месец август времето внезапно се промени. Местният вестник го нарече „Студ в лятна нощ“, защото няколко поредни нощи температурите паднаха под нулата. Момчетата измъкнаха суичърите си, а момичетата навлякоха чисто новите си дънки и грейки. За една нощ листата по дърветата се оцветиха в червено и златисто. Сякаш Оная с косата бе дошла и с един удар бе отнела жизнеността на сезона.
В онази мразовита четвъртъчна нощ едно очукано субару премина по тъмната улица в Уесекс, градче недалеч от Роузууд. Примигващият електронен часовник в центъра показваше 01:26 часа, но четирите момичета в колата изобщо не бяха сънени. Те всъщност бяха пет: най-добрите приятелки Емили Фийлдс, Ариа Монтгомъри, Спенсър Хейстингс, Хана Мерин… и мъничкото, безименно бебе, което Емили беше родила същия ден.
Те подминаваха къща подир къща и се взираха в номерата по пощенските кутии. Когато приближиха номер 204, Емили изпъна гръб.
— Спри — каза тя, опитвайки се да надвика рева на бебето. — Това е. — Ариа, облечена с пуловера „Феър Айл“, който си бе купила по време на почивката в Исландия — почивка, за която не смееше да си помисли, — отби встрани и паркира до тротоара.
— Сигурна ли си? — Тя погледна към скромната бяла къща. В предния двор до автомобилната алея имаше баскетболен кош, отстрани се виждаше голяма плачеща върба, а под предните прозорци се виждаха весели цветни лехи.
— Милион пъти съм виждала този адрес на формуляра за осиновяването. — Емили докосна прозореца. — Шип лейн, номер двеста и четири. Със сигурност живеят тук.
Двигателят на колата угасна. Дори бебето спря да плаче. Хана погледна към детето, което лежеше до нея на задната седалка, и сви идеалните си розови устни. Спенсър също погледна към бебето и се размърда смутено. Ясно бе какво си мислят: как е възможно това да се случи на сладката, послушна малка Емили Фийлдс? Те й бяха най-добри приятелки още от шести клас, когато Алисън Дилорентис, най-популярното момиче в частното училище „Роузууд дей“, в което всички учеха, реши да ги включи в своята нова клика.
Емили мразеше да говори зад гърба на хората, никога не раздухваше скандали, предпочиташе да носи торбести тениски и къси, прилепнали поли — и предпочиташе момичетата пред момчетата. Момичета като Емили не забременяваха.
Онова лято всички си мислеха, че Емили кара курсовете в университета „Темпъл“, подобни на онези, които Спенсър посещаваше в Пен. Но лека-полека тя разкри пред всички истината: беше се крила в пансиона на сестра си във Филаделфия, защото беше бременна. Ариа, Спенсър и Хана реагираха по един и същи начин, когато Емили им съобщи новината: и трите зяпнаха в безмълвен шок. „От кога знаеш?“, я бяха попитали. „Направих си тест за бременност когато се върнах от Ямайка“, беше отвърнала Емили. Бащата беше Айзък, момчето, с което ходеше миналата зима.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита тихо Спенсър. Някакво отражение в прозореца привлече погледа й и тя се сви от страх. Но когато се обърна и погледна към къщата от другата страна на улицата, която представляваше също така скромна постройка, не видя никого.
— Имам ли друга възможност? — Емили завъртя розовата гумена болнична гривна на китката си. Персоналът в болницата „Джеферсън“ дори не знаеше, че е излязла — лекарите поискаха от нея да остане още един ден, за да могат да наблюдават шева след секциото. Но ако тя бе останала дори минута повече, планът й нямаше да проработи. В никакъв случай нямаше да даде бебето на Гейл, богатата жена, която беше платила огромна сума пари за него, затова й каза, че е отложила е два дни планираното цезарово сечение. След това помоли приятелките си да й помогнат да се измъкне от болницата малко след раждането. Всяка една от тях имаше своята роля в бягството. Хана върна парите на Гейл.
Спенсър отвлече вниманието на сестрите, докато Емили се влачеше към изхода.
Ариа докара субаруто си и дори успя да намери бебешка седалка от една гаражна разпродажба. И планът се увенча с успех: бяха успели да избягат без Гейл да разбере и да вземе бебето.
Внезапно, като по поръчка, телефонът на Емили изпиука, нарушавайки напрегнатото мълчание в колата. Тя го извади от найлоновата пазарска торбичка, в която от болницата бяха прибрали дрехите й, и погледна към екрана. Гейл.
Емили потръпна и натисна бутона за прекъсване. Телефонът утихна за миг, но след това изпиука пак. Отново беше Гейл.
Хана го погледна предпазливо.
— Няма ли да отговориш?
— И какво да й кажа? — Емили отново отказа повикването. — Съжалявам, Гейл, не искам да ти давам бебето си, защото си мисля, че си ненормална?
— Но това не е ли незаконно? — Хана огледа улицата. Не се забелязваше никаква кола, но въпреки това тя се чувстваше ужасно напрегната. — Ами ако те издаде на полицията?
— За какво? — попита Емили. — Онова, което тя направи, също беше незаконно. Не може да каже нищо, без сама да се уличи.
Хана отхапа късче нокът.
— Но ако ченгетата разберат за това? Какво ще стане, ако започнат да разследват и други неща? Като… Ямайка, например?
Колата се изпълни с осезаемо напрежение. Макар мисълта за Ямайка да се въртеше в главите на всички, момичетата си бяха обещали никога да не говорят за това. Нали бяха отишли там, за да забравят за Истинската Али, жестокото момиче, което беше убило близначката си Кортни; точно Кортни се бе представяла за тяхната Али, която познаваха и обичаха. Миналата година Истинската Али се беше върнала в Роузууд и се беше опитала да се представи за старата приятелка на момичетата, но по-късно се разкри, че тя е новият А., който измъчваше момичетата чрез есемеси. Тя беше убила Иън Томас, свалячът на „Роузууд дей“, който бе заподозрян за извършването на първото убийство, и Джена Кавана, която момичетата и Тяхната Али бяха ослепили в шести клас. Планът на Истинската Али беше да убие четирите момичета. Тя ги беше отвела в семейната вила край езерото Поконос, беше ги заключила в спалнята и беше драснала клечката кибрит. Но нещата не се развиха според очакванията й. Момичетата избягаха, оставяйки Истинската Али в капана на заключената къща, която избухна. Макар останките й така и да не бяха намерени, всички бяха убедени, че момичето е мъртво.
Но дали беше така?
Пътуването до Ямайка представляваше възможност за момичетата да продължат живота си и да заздравят приятелството си. Но щом се озоваха там, те срещнаха Табита, която им напомняше за Истинската Али. Тя знаеше неща, познати само на бившата им приятелка. Поведението й страховито напомняше за Алиното. Постепенно момичетата се убедиха, че тя е Истинската Али. Може би беше оцеляла след пожара. Може би беше пристигнала в Ямайка, за да ги довърши, както бе възнамерявала от самото начало.
Оставаше им само едно: да я спрат, преди да е успяла да си отмъсти.
Точно когато Истинската Али се канеше да блъсне Хана от терасата на покрива, Ариа се намеси и вместо нея от покрива полетя Али. Потрошеното й тяло изчезна, преди момичетата да успеят да слязат на брега и да видят какво са направили; вероятно го беше отнесъл приливът. Момичетата се люшкаха между облекчението, че Али си е отишла завинаги… и ужасът, че са убили някого.
— Никой никога няма да разбере за Ямайка — изръмжа седналата в колата Спенсър. — Тялото на Али изчезна.
Телефонът на Емили отново изпиука. Гейл. Последва бибипкане. На екрана се изписа: „Имате шест съобщения в гласовата поща“.
— Може би трябва да ги прослушаш — прошепна Хана.
Емили поклати глава; ръцете й трепереха.
— Пусни ги на високоговорителя — предложи Ариа. — Ще ги изслушаме заедно с теб.
Емили прехапа долната си устна и пусна първото съобщение. „Хедър, обажда се Гейл“. Резкият глас изпълни кабината. „От дни не си се обаждала и започвам да се тревожа. Нали не си родила бебето по-рано? Да не би да има усложнения? Ще позвъня в «Джеферсън», за да проверя.“
— Коя е Хедър? — прошепна нервно Спенсър.
— Това е измисленото име, с което се представям пред всички — отвърна Емили. — Дори кандидатствах за работа с фалшива лична карта, която купих на Южната улица. Не исках никой да направи връзката с най-добрата приятелка на Алисън Дилорентис. Някой може да пошушне на пресата, че съм бременна и родителите ми щяха да разберат. — Тя погледна телефона си. — Боже, звучи ми адски ядосано.
Последва второ съобщение.
„Хедър, отново е Гейл. Виж, обадих се в «Джеферсън» — нали там ще ти правят цезаровото сечение? Никой от персонала не иска да ми каже какво става. Моля те, обади се и ми кажи къде си, по дяволите!“ Тонът на третото и четвъртото съобщение беше все по-напрегнат и раздразнен. „Добре, вече съм в «Джеферсън»“ — каза Гейл в петото съобщение. — „Тъкмо говорих с една санитарка и тя каза, че в родилното нямат никой на име Хедър, но след като й дадох описанието ти, тя каза, че наистина си там. Защо не ми се обаждаш? Къде, по дяволите, е бебето?“
— На какво искате да се обзаложим, че е подкупила санитарката? — промърмори Емили. — Не успях да я преметна, като се регистрирах под истинското си име.
Тя беше рискувала да се запише като Емили Фийлдс; макар че беше дала адреса на пощенска кутия във Филаделфия и смяташе да използва спестяванията си от работата като бавачка, за да плати болничната сметка, какво щеше да стане, ако родителите й случайно се обадеха в „Джеферсън“ и откриеха, че тя е била там? Но тъй като Гейл я познаваше единствено под името Хедър, използването на истинското й име й се беше сторило като лесен начин да се отърве от нея.
В шестото съобщение Гейл вече се беше досетила. „Това е постановка, нали? — изръмжа тя. — Родила си бебето и си си тръгнала, нали? От самото начало си го планирала, нали, кучко? През цялото време си смятала да ме измамиш! Нима смяташ, че с лека ръка ще дам петдесет хиляди долара на който и да е? За идиотка ли ме мислиш? Ще те намеря. Ще издиря и теб, и бебето, и тогава горчиво ще съжаляваш.“
— Леле — прошепна Ариа.
— О, Боже! — Емили затвори телефона си. — Не трябваше да й обещава нищо. — Знам, че ще й върнем всичко, но изобщо не трябваше да вземам парите. Тя е луда. Сега вече разбирате ли, защо постъпвам така?
— Разбира се — отвърна тихо Ариа.
Бебето започна да хленчи. Емили го погали по мъничката главичка, после се взе в ръце, отвори вратата на колата и излезе навън, на студа.
— Да го направим.
— Ем, недей. — Ариа отвори своята врата и я хвана за ръката точно, когато Емили залитна и се облегна на колата, превивайки се от болка. — Лекарят каза, че не бива да се напрягаш, забрави ли?
— Трябва да занеса бебето на Бейкърови. — Емили посочи замаяно къщата.
Ариа се поколеба. В далечината се разнесе клаксон на камион. През боботенето на двигателя й се стори, че дочува пискливо кискане.
— Добре — реши се тя. — Но аз ще я нося. — Тя вдигна бебешката седалка. Долови мириса на бебешка пудра и гърлото й се сви. Баща й Байрън и приятелката му Мередит също имаха бебе и тя обичаше Лола с цялото си сърце. Ако задържеше в прегръдките си това бебе, щеше да обикне и него.
Телефонът на Емили отново иззвъня и на екрана проблесна името на Гейл. Тя го прибра в чантата си.
— Хайде, Ариа.
Ариа вдигна бебешката седалка и двете момичета тръгнаха през поляната. Росата намокри краката им. Без малко да се спънат в пръскачката, която стърчеше в тревата. Когато се изкачиха на верандата, те забелязаха весел дървен люлеещ се стол и порцеланова кучешка купичка с надпис „Златистите ритрийвъри са добре дошли.“
— Ау! — Ариа посочи купичката. — Златистите ритрийвъри са страхотни.
— Казаха ми, че имат две кученца. — Гласът на Емили трепереше. — Винаги съм искала да си имам едно такова.
Ариа гледаше лицето на приятелката си, по което за части от секундата се смениха милион изражения. Тя се пресегна и стисна Емили за ръката.
— Добре ли си? — Искаше да каже толкова много неща, но не намираше нужните думи.
Тогава лицето на Емили внезапно се стегна.
— Разбира се — процеди тя през зъби. Пое си дълбоко дъх, грабна бебето от ръцете на Ариа и остави седалката на верандата. Бебето проплака.
Емили погледна през рамо към улицата. Субаруто на Ариа бръмчеше тихо край тротоара. Нещо се скри в близките храсти.
За части от секундата й се стори, че това е човек, но после погледът й се замъгли. Сигурно бе от успокоителните, с които организмът й беше натъпкан.
Макар операцията да я болеше адски, Емили се наведе, издърпа копието от акта за раждане на бебето и писмото, което бе надраскала набързо, преди да отиде в болницата, и ги остави върху бебето. Дано писмото обясни всичко. Дано Бейкърови разберат и обичат това бебе с цялото си сърце. Тя го целуна по челцето и леко прокара пръсти по невероятно меките му бузки. „Така е най-добре — произнесе някакъв глас в главата й. — Знаеш го.“
Емили натисна звънеца. След секунди вътре светна лампа и зад вратата се чуха стъпки. Ариа хвана Емили за ръката и двете тръгнаха, залитайки, към колата. Входната врата се отвори тъкмо когато закопчаваха предпазните колани. На прага се появи фигура, огледа се наоколо, после се наведе към изоставената бебешка седалка… и лежащото в нея бебе.
— Тръгвай — изръмжа Емили.
Ариа потегли в нощта. Когато направи първия завой, тя погледна към Емили в огледалото за обратно виждане.
— Всичко е наред. — Хана хвана нежно ръката на Емили. Спенсър се извърна назад и леко стисна коляното й. Емили се сви и започна да плаче; първо тихо, после се разхълца звучно. Сърцата на приятелките й се късаха заради нея, но никоя от тях не знаеше какво да каже. Поне А. беше изчезнал — в това бяха сигурни. Стореното от тях може и да беше ужасно, но поне никой нямаше да разбере.
Все пак не трябваше да бъдат толкова сигурни. След всичко, което се беше случило, трябваше да са се научили да вярват на предчувствията си, да вземат насериозно призрачния смях и сенките. Защото онази нощ някой наистина беше там. Наблюдаваше. Изучаваше. Кроеше планове.
И този някой само чакаше удобната възможност да използва всичко това срещу тях.
1.
Отново заедно и е толкова хубаво
В студената съботна вечер в началото на месец март Ариа Монтгомъри седеше до махагоновата кухненска маса в дома на гаджето си Ноъл Кан. Усмихна се на Патрис, личния готвач на семейството, който й поднесе чиния с равиоли в масло от трюфели. До нея седеше Ноъл, а от другата страна на масата господин и госпожа Кан се опитваха да прогонят трите им пудела Реджиналд, Бъстър и Опра, до един носители на награди.
Опра бе получила името си от Ноъл, който като малък бе обсебен от ток-шоуто.
— Толкова се радвам да те видя, Ариа. — Госпожа Кан, внушителна дама е дружелюбни бръчици около сините й очи и диамантени пръстени на стойност стотици хиляди долари, се усмихна искрено на Ариа. И двамата родители на Ноъл се бяха появили в къщата секунди, преди да бъде сервирана вечерята. — Забравихме се вече.
— Ами и аз се радвам да съм тук — отвърна Ариа.
Ноъл я стисна за ръката.
— Аз също се радвам, че си тук. — Той я целуна по бузата.
Полазиха я тръпки. Макар Ноъл Кан, типичното роузуудско момче, играч на лакрос и собственик на рейндж роувър, да не беше точно нейния тип, той бе успял постепенно да спечели Ариа. С изключение на кратката им раздяла отпреди няколко седмици, двамата бяха заедно вече почти година.
Откакто се бяха одобрили, те сериозно наваксваха изгубеното време. Понеделник вечерта отидоха на мач на Филаделфия флайърс и на Ариа дори й хареса; тя надаваше радостни викове, докато отборът вкарваше шайба след шайба. Вторник отидоха да гледат един френски инди-филм, за който Ноъл каза, че подтиквал към размисъл, макар Ариа да беше сигурна, че той просто проявява учтивост. Сряда, четвъртък и петък прекараха в дома на Ноъл, където отпуснати на дивана гледаха „Изгубени“ на дивиди, а по-рано днес бяха излезли да се поразходят след края на страховитата снежна буря.
Патрис се появи отново, носейки салатите, и семейство Кан вдигнаха чаши за наздравица.
— За прекрасния ми съпруг — каза госпожа Кан.
— За най-красивата жена на света — отвърна господин Кан.
Ноъл се престори, че повръща, но Ариа нададе едно възхитено „Ау-у-у“. Беше започнала да опознава семейство Ноъл в годината, когато тръгна с него, и те оставиха в нея впечатлението за двойка, която общува с лекота и все още планира романтични изненади за Деня на Свети Валентин. Родителите на Ариа никога не се бяха държали така, което може би беше причината да се разведат. Тъкмо предишния ден Ариа беше казала на Ноъл какъв късмет е извадил да има родители, които все още се обичат, и приятелят й отвърна, че самият той смята така. Момчетата понякога се държаха твърде глупаво, но Ариа се радваше, че гаджето й разпознава добрата връзка, щом я види.
Госпожа Кан си наля вино.
— И така, какво ново, Ариа? Вълнуваш ли се заради сенатската изборната кампания на бащата на Хана?
— Определено. — Ариа бодна едно равиоли. — Освен това е забавно да гледам Хана по всичките тези телевизионни реклами. — Всъщност изпитваше облекчение, щом зърнеше всяка реклама, която не беше на „Малка сладка убийца“, телевизионният филм за Ариа, Хана, Емили и Спенсър, и сблъсъка им с Истинската Али. Струваше й се, че го повтарят през ден.
— Следващия уикенд ще има голямо парти за събиране на средства за кампанията на господин Мерин — каза, дъвчейки, Ноъл.
— А, да, и ние ще ходим — отвърна госпожа Кан.
Господин Кан се хвана за брадичката.
— Всъщност аз не мога. Ще трябва да отидеш сама.
Жена му изглеждаше изненадана.
— Защо така?
— Имам работна вечеря в града. — Господин Кан изведнъж прояви силен интерес към своето блекбъри, което лежеше до чинията му. — Обзалагам се, че вие, деца, сте адски развълнувани от приближаващото еко-пътуване — додаде той, сменяйки темата. — Майка ти ми разказа за него, Ноъл.
— Очаквам го с нетърпение — възкликна ентусиазирано Ноъл. След няколко седмици повечето от абитуриентите на „Роузууд дей“ щяха да заминат на пътешествие до няколко тропически острова. Това бе отчасти ваканция, отчасти научна екскурзия и Ариа ужасно се радваше, че двамата с Ноъл се бяха одобрили тъкмо навреме. Часовете, които щяха да прекарат заедно, припичайки се на слънцето, й изглеждаха почти като рай.
Входната врата изскърца и в коридора се разнесоха стъпки.
— Ехо? — пропя познат глас със силен акцент.
— Клаудия! — Госпожа Кан се надигна леко от стола си. — Тук сме!
Клаудия, финландската ученичка на разменни начала, която живееше у семейство Кан от малко повече от месец, нахълта в трапезарията. Както обикновено, носеше плътно прилепнала плетена рокля, която разкриваше огромните й гърди и тънкото кръстче. Високите над коляното ботуши подчертаваха слабите й, дълги крака. Платинената й коса се бе разпиляла по раменете, а страстните й, подчертани с ягодово червило устни, бяха разтегнати в усмивка.
— Ехо, Ноъл! — Тя му помаха с пръсти. После погледът й се обърна към Ариа и усмивката й стана кисела. — О! Ти.
— Здравей, Клаудия — произнесе Ариа с чуруликащ глас.
— Искаш ли да хапнеш, Клаудия? — попита енергично госпожа Кан. — Много е вкусно!
Клаудия вирна нос във въздуха.
— Аз добре — отвърна тя с изкуствения си пиджин1 английски. Ариа знаеше със сигурност, че Клаудия говори перфектно английски, но се преструва на малкото невинно чуждестранно момиче, за да може да прави каквото си иска и да й се разминава. — Вече ядох с Наоми и Райли. — След това се завъртя на токчетата си и хукна нагоре по стълбите.
Веднага щом вратата се затръшна, Ноъл погледна ядосано родителите си.
— Тя защо е още тук? Нали казахте, че ще се обадите на програмата по обмен, за да я върнат у дома!
Госпожа Кан цъкна с език.
— Все още ли си ядосан, че ти взе якето назаем?
— Не го е взела назаем. — Гласът на Ноъл се повиши. — Открадна го.
— Ш-ш-шт. — Госпожа Кан погледна към тавана. — Ще те чуе.
Ариа заби поглед в чинията си, злорадствайки тайно.
До скоро тя беше сигурна, че Ноъл иска да спи с Клаудия — че кой не би го искал? Тя изглеждаше като момиче от реклама за бира, и беше подла и манипулативна до мозъка на костите си. А най-лошото беше, че Ноъл не повярва на Ариа, когато тя каза, че Клаудия е луда — той смяташе финландката за сладка, нещастна разменна ученичка, която имаше нужда от прегръдка и защита от Голямата Лоша Америка. Ариа се изпълни с удовлетворение, когато предишната седмица Ноъл бе дошъл при нея и й беше казал, че Клаудия определено не е за него. Смятал я луда и щял да направи всичко възможно, за да я върне обратно във Финландия.
Госпожа Кан сбърчи вежди.
— Клаудия е наша гостенка, Ноъл. Не можем просто да я изхвърлим оттук.
Раменете на Ноъл увиснаха.
— Заставаш на нейна страна срещу мен?
— Просто опитай да се разбираш с нея, скъпи. Пристигането на Клаудия в дома ни е невероятно културно изживяване.
— Както и да е. — Ноъл пусна вилицата в чинията си. — Знаеш ли какво? Не съм гладен.
— Ноъл — възрази госпожа Кан, но той вече се беше отправил към вратата.
Ариа също се изправи.
— Благодаря за вечерята — рече смутено тя. Посегна да отнесе чинията си в кухнята, но Патрис, който чакаше послушно в ъгъла, просто я грабна от ръцете й и я избута навън.
Ариа тръгна след Ноъл нагоре по стълбите и двамата влязоха в дневната на втория етаж, където имаше огромен плазмен телевизор и пет различни конзоли за видео игри. Ноъл грабна два спрайта от малкия хладилник в ъгъла, тръшна се на дивана и започна ядосано да прехвърля каналите.
— Добре ли си? — попита Ариа.
— Просто не мога да повярвам, че не чуват какво им говоря за нея. — Ноъл посочи с палец стаята на Клаудия, която се намираше надолу по коридора.
Ариа искаше да му напомни, че доскоро самият Ноъл не искаше да чуе какво тя му казваше за Клаудия, но може би сега не беше подходящият момент.
— Остават само още няколко месеца, преди Клаудия да се прибере във Финландия, нали? Може би просто не трябва да й обръщаш внимание. Пък и сега, когато си е харесала някой друг, може би ще те остави на мира.
— Господин Фиц ли имаш предвид? — Ноъл повдигна едната си вежда. — Това притеснява ли те?
Ариа се отпусна на дивана и погледна навън през прозореца към къщата за гости, която се намираше в задния двор на семейство Кан. Миналата седмица, когато двамата с Ноъл бяха скарани, Езра Фиц, учителят-гадже на Ариа, се беше върнал в Роузууд с надеждата да я спечели отново. Нещата се бяха развили точно така, както си ги беше фантазирала, откакто Езра беше напуснал града, докато неочаквано фантазията се превърна в кошмар. Когато Ариа не можа да осигури на Езра нужната подкрепа за самочувствието му, той се обърна към Клаудия. Предишната седмица Ариа ги хвана да се натискат в съблекалнята по време на партито след училищното представление на „Макбет“. Оттогава Клаудия се хвалеше гръмогласно, че двамата с Езра се срещат из Роузууд и че са отишли да си търсят апартамент в Ню Йорк, където живееше Езра.
— Не ми пука дали Клаудия и Езра са заедно — каза искрено Ариа. — Аз съм с теб.
Ноъл остави дистанционното и я притегли към себе си. Устните им се сляха в целувка. Той притисна длани към бузите й, после докосна шията и раменете й. Пръстите му закачиха презрамката на сутиена й и Ариа веднага усети, че му се иска още нещо. Тя леко се отдръпна назад.
— Не може. Родителите ти са долу.
Ноъл простена.
— И какво от това?
— Перверзник. — Тя го плесна игриво, но сърцето й също се сви от копнеж. Още едно нещо се беше променило; след като отново се сдобриха, двамата за пръв път спаха заедно. Беше се случило само преди няколко дни, в спалнята на Ноъл, през един дъждовен следобед, и беше точно такова, на каквото се беше надявала Ариа — нежно, бавно, невероятно. Шепнеха си колко се обичат, а след това Ноъл й каза, че е било невероятно. Ариа се радваше, че бяха изчакали.
Причината да го направят беше най-правилната — любовта.
Ноъл се облегна назад на лакти и я погледна.
— Нека не позволяваме на никой друг да застане отново между нас. Нито Клаудия, нито Езра, никой.
— Съгласна. — Ариа потърка ръката му.
— Сериозно говоря. — Ноъл седна по-изправено и я погледна в очите. — Искам да сме напълно откровени един с друг. Повече никакви тайни. Затова родителите ми са още заедно — не крият нищо един от друг. Искам и с нас да е така.
Ариа примигна учестено. Как щеше да реагира той, ако му разкажеше какво бе направила в Исландия миналото лято? Как щеше да реагира, ако му разкажеше как заедно със старите си приятелки бе бутнала от покрива в Ямайка момичето, което смятаха за Истинската Али, и което по-късно се оказа съвсем невинна девойка на име Табита Кларк? Какво щеше да каже за Новия А., анонимният изпращач на есемеси, който тормозеше Ариа и приятелките й е най-мрачните им тайни?
А кой беше новият А.? Някогашната приятелка на Спенсър, Келси Пиърс, беше идеалният кандидат — тя бе прекарала пролетната ваканция в Ямайка, а миналото лято Спенсър я беше натопила за притежаване на наркотици. Но когато те се сблъскаха с Келси в психиатричната клиника „Убежището в Адисън-Стивънс“, тя изглеждаше искрена в твърденията си, че не знае нищо за Табита или А.
След това се появи и краткото посвещение на пейката, която бяха видели пред болницата. „Почивай в мир, Табита Кларк“, пишеше в него, а след това бяха изредени периодите, които Табита бе прекарвала като пациентка в Убежището. Те съвпадаха с времето, когато Истинската Али бе живяла там — очевидно Табита и Истинската Али се бяха познавали.
— Ехо? Ариа?
Ноъл я гледаше с любопитство.
— Някак си се изключи. Всичко ли е наред?
— Разбира се — излъга тя. — Аз… просто си мислех какъв невероятен човек си. Напълно подкрепям идеята ти винаги да сме откровени един е друг.
Устните на Ноъл се разтегнаха в усмивка. Той повдигна високо кутийката си със спрайт.
— Страхотно. Значи никакви тайни повече?
— Никакви тайни повече. — Ариа също вдигна спрайта си и двамата се чукнаха точно както бяха направили семейство Кан в трапезарията. — Началото е поставено. — Добре, но „началото е поставено“ прозвуча малко като измама. Все пак ужасните престъпления на Ариа бяха извършени в миналото и трябваше да си останат там — завинаги.
2.
Новото предизвикателство на Спенсър
Същата вечер една слаба жена, облечена е тесни черни панталони, предлагаше на Спенсър Хейстингс и семейството й четири парчета торта върху сребърен поднос.
— Така. Имаме шоколадова с крем кафе, реване с лимонов маслен крем, шоколадова торта с ликьор „Франджелико“ и морковена. — Тя ги постави на масата.
— Изглеждат страхотно. — Майката на Спенсър грабна вилицата си.
— Нали не се опитвате да направите дебела бъдещата ми съпруга? — пошегува се господин Пенитисъл, новият годеник на госпожа Хейстингс.
Последва учтив смях. Спенсър стисна здраво собствената си вилица, опитвайки се да задържи усмивката на лицето си, макар да сметна шегата за доста плоска. Тя беше с майка си, сестра си Мелиса, приятелят на Мелиса, Дарън Уайлдън, господин Пенитисъл и дъщеря му Амилия в хотел „Шантиклер“. Госпожа Хейстингс и господин Пенитисъл бяха избрали голямото каменно имение с огромната му вътрешна градина за мястото, където да отпразнуват предстоящата си лятна сватба.
Амелия, която беше с две години по-малка от Спенсър и учеше в „Света Агнес“, най-снобарското училище на Мейн лайн, колебливо забоде вилицата си в морковената торта.
— Тортичките от пекарната „Сасафрас“ са по-красиви — рече тя, бърчейки носа си.
Мелиса лапна едно парче и замря от удоволствие.
— Може да са по-красиви, но този маслен крем е божествен. Като шаферка, гласувам за тази торта.
— Не си единствената шаферка. — Госпожа Хейстингс насочи вилицата си по посока на Спенсър. — Спенсър и Амилия също трябва да гласуват. — Всички се обърнаха към Спенсър. Тя не беше съвсем сигурна защо майка й преминава през цялата тази булчинска суетня, която включваше и купуването на рокля на Вера Уонг с дълъг три метра воал, съставянето на списък с повече от триста гости и натоварването на Спенсър, Амилия и Мелиса със задълженията на шаферки. Те трябваше да разговарят със сватбени агенции, да пишат обяви за „Ню Йорк таймс“ и „Филаделфия Сентинъл“ и да изберат идеалните торбички за подаръци за сватбения прием. И все пак имаше дни, в които Спенсър си мислеше, че майка й най-после ще се събуди и ще осъзнае, че разводът с бащата на Спенсър е бил грешка.
Добре де, беше имал връзка с Джесика Дилорентис, която тайно му бе родила близначки, Кортни и Алисън. И все пак… това достатъчна причина ли беше за тази втора сватба?
Спенсър си отряза едно перфектно триъгълно парченце от шоколадовата торта „Франджелико“, като внимаваше да не посипе с трохи новата си рокля „Джон Лесли“.
— И тази е доста добра — рече тя.
— Великите умове мислят еднакво. Тя ми е любимата. — Господин Пенитисъл избърса устата си. — Забравих да ти кажа, Спенсър. Свързах се с приятеля ми Марк, който е продуцент на Бродуей. Той е силно впечатлен от изпълнението ти на лейди Макбет и може би ще поиска да те прослуша за някоя роля в новите си пиеси.
— Ах! — въздъхна изненадано Спенсър. — Благодаря. — Тя му се усмихна. Хубаво беше да изпъкваш с нещо сред семейство от изключителни личности.
Амилия сбърчи нос.
— Това онзи същият Марк ли е, който продуцира кабаретните пиеси? Те не са ли обикновено за разни средновековни рицарски турнири? — Тя се изкиска злобно.
Спенсър присви очи. Яд ли те е, а? Макар Амилия да живееше в дома на семейство Хейстингс вече втора седмица, контактите им обикновено се ограничаваха до гадни критики, едносрични реплики или стрелкане с недоволни погледи през масата. Някога отношенията между Спенсър и Мелиса бяха същите. Двете най-накрая се бяха помирили; Спенсър не искаше да се озове отново в подобно роднинско съперничество.
Амилия продължаваше да гледа Спенсър.
— Между другото, напоследък да си се чувала с Келси? Тя като че ли изчезна от лицето на земята. Оркестърът ми има нужда от цигуларка.
Спенсър хапна още едно парче торта, за да позабави отговора си. Старата й приятелка от лятната програма в Пен сега се намираше в психиатричната клиника и рехабилитационен център „Убежището в Адисън-Стивънс“, за да се излекува от пристрастеността си към наркотиците — и това донякъде се беше случило по вина на Спенсър. Предишното лято тя бе натопила Келси за притежание на наркотици, което доведе до изпращането на момичето в поправително училище. Когато наскоро тя отново се появи в живота й, Спенсър си беше помислила, че Келси е Новият А. и се опитва да си отмъсти.
Сега вече знаеше, че Келси не е А. — Спенсър и приятелките й бяха получили есемеси от А., докато Келси бе в Убежището, където не се допускаха мобилни телефони. Но кой друг би могъл да знае толкова много неща за тях?
— Изобщо не съм се чувала с нея — отвърна тя, което си беше чистата истина. Тя стрелна скришом с поглед Дарън Уайлдън, който беше погълнат от парчето шоколадова торта. Макар да бе главният разследващ в случая с убийството на Алисън Дилорентис, той вече не беше полицай.
Въпреки това присъствието му винаги изпълваше Спенсър с леко безпокойство.
Особено сега, когато пазеше толкова опасни нови тайни.
Сервитьорката отново се появи и се усмихна с надежда.
— Харесаха ли ви тортите?
Госпожа Хейстингс кимна. Мелиса размаха вилицата си във въздуха, беше натъпкала устата си с крем. Докато сервитьорката бързо се отдалечаваше, Спенсър огледа огромната зала. Стените бяха облицовани с камък, а подът бе покрит с мрамор. В малките ниши до панорамните прозорци стояха вази с огромни цветни букети. Навън, докъдето й стигаше погледът, се простираше огромен лабиринт от жив плет. В залата се хранеха още няколко души; повечето от тях бяха старомодни възрастни мъже, които сигурно обсъждаха бизнес сделки. Внезапно срещна погледа на висока, около четирийсетгодишна жена с пепеляво руса коса, стоманеносиви очи и третирано с ботокс чело. Щом забеляза, че Спенсър я гледа, жената бързо насочи вниманието си към менюто, което държеше в ръце.
Спенсър също извърна поглед, изнервена. Откакто А. отново се беше появил, не можеше да се отърси от усещането, че където и да отиде, някой я наблюдава.
Внезапно айфонът й тихо изпиука. Тя го извади и погледна екрана. „Напомняне за официалната вечеря от Принстън!“ беше темата на съобщението. Спенсър натисна ОТВОРИ.
„Не забравяйте сърдечната ни покана за официалната вечеря в чест на всички новоприети студенти от Пенсилвания и Ню Джърси!“
Вечерята беше в понеделник вечерта.
Спенсър се усмихна. Тя обичаше писмата от Принстън, особено след като предишната седмица бъдещето й изглеждаше толкова несигурно — А. беше изпратил писмо, че все пак Спенсър не е била приета, и тя се беше впуснала да се доказва, докато не осъзна, че писмото е фалшиво. Направо не й се чакаше до септември, когато щеше да започне живота си на чисто, на друго място. След като се беше появил новият А., Роузууд й приличаше още повече на затвор.
Госпожа Хейстингс погледна заинтригувано към Спенсър и тя й показа екрана на телефона си. Господин Пенитисъл също го погледна и отпи глътка от кафето, което сервитьорката току-що му беше сипала.
— Принстън наистина ще ти хареса — такива връзки се създават там! Смяташ ли да се запишеш в някой от гурме клубовете?
— Разбира се, че смята! — обади се с равен тон Мелиса. — Обзалагам се, че вече си определила своя топ три, нали, Спенс? Нека позная. „Котидж“? „Айви“? И кой още?
Спенсър се заигра с дървената щипка за салфетка, която лежеше до чинията й, без да отговаря веднага на въпроса. Беше чувала за принстънските клубове, но не се беше интересувала за тях — беше твърде заета да обогатява лексикалния си запас, да се записва като доброволка в милион обществено полезни дейности и да председателства най-различни училищни организации, само и само да бъде приета в Принстън. Може би приличаха на клуб „Фуди“ в „Роузууд дей“; група младежи, които посещаваха скъпи ресторанти, организираха кулинарни партита и използваха кухните в домовете си, за да приготвят бьоф бургиньнон и кок-о-вен.
Уайлдън прокара пръсти по корема си.
— Някой ще ме просвети ли какви са тия гурме клубове?
Мелиса погледна с леко раздразнение приятеля си — префърцунената, излязла от Айви лигата Мелиса и чиновникът Уайлдън идваха от съвсем различни светове.
— Гурме клубовете представляват нещо като тайни общества — обясни му тя с леко покровителствен тон (който Спенсър едва ли би изтърпяла, ако тя беше гадже на Мелиса). — За да те приемат, трябва да преминеш през една процедура, наречена „дебатиране“, но влезеш ли веднъж, това означава внезапна популярност, тонове нови приятелства и още повече тонове завистници.
— Нещо като братствата? — попита Дарън.
— О, не. — Мелиса изглеждаше ужасена. — Първо, гурме клубовете са само за студенти. И второ, те са много повече от това.
— Станеш ли член на някой от гурме клубовете, далеч можеш да стигнеш — намеси се господин Пенитисъл. — Имах приятел, беше в клуб „Котидж“, и един от членовете на „Котидж“, който работеше в Сената, му уреди страхотна работа, без да му е виждал очите.
Мелиса кимна въодушевено.
— Същото се случи с приятелката ми Кери Рандолф. Тя членуваше в „Кан енд Гаун“ и спечели стипендия за екипа по дизайн на Даян фон Фюрстенберг чрез една от връзките си в гурме клуба. — Тя погледна към Спенсър. — Но ще трябва от рано да ги информираш, че си заинтересувана. Познавам хора, които започнаха да работят по приемането си в тези клубове още като второкурснички в гимназията.
— О-о… — Спенсър внезапно се почувства леко изнервена. Може би беше направила голям гаф, като не хвана отрано влака за гурме клубовете. Ами ако всички студенти от предварителния прием в Принстън вече си бяха постлали пътя до предпочитаните гурме клубове и сега, също като в някоя сложна игра на „кой ще остане без стол“, тя останеше права, след като музиката спре? Би трябвало да се чувства доволна, че е приета в Принстън, и точка, но при нея нещата не стояха точно така.
Нямаше как да е просто редова студентка там. Трябваше да е най-добрата.
— Едва ли някой гурме клуб ще прояви глупостта да не ме покани — рече тя, отмятайки кичур руса коса през рамото си.
— Абсолютно. — Госпожа Хейстингс я потупа по ръката. Господин Пенитисъл изхъмка одобрително.
Когато Спенсър отново се облегна назад, отнякъде се чу писклив, остър кикот. Тя се напрегна и се огледа, а косъмчетата на врата й настръхнаха.
— Чухте ли това?
Уайлдън задържа чашата си с кафе във въздуха и се огледа. Господин Пенитисъл се намръщи и изцъка с език.
— Лошо изолирани прозорци. Просто стана течение.
След това всички продължиха да се хранят, сякаш нищо не се беше случило.
Но Спенсър знаеше, че звукът не беше причинен от течението. Месеци наред беше чувала това кискане. Кискането на А.
3.
Момчето, което си тръгна
Хана Мерин и доведената й сестра Кейт Рандъл седяха до дългата маса в централния коридор на мола „Кинг Джеймс“. И двете хвърляха широки, неустоими и самоуверени усмивки на преминаващите покрай тях.
— Ще гласувате ли? — попита Хана една жена на средна възраст, която носеше чанта от магазина за млечни продукти „Кел Фромаж“.
— Искате ли да дойдете на предизборната среща с Том Мерин в четвъртък вечер? — Кейт подаде един флаер на мъж, понесъл чанта с щампа на „Бананова република“.
— Гласувайте за Том Мерин в следващите избори! — Хана махна с ръка на група модерно облечени баби, които оглеждаха витрината на „Тифани“. Групичката се умълча, а Кейт се обърна към Хана.
— Трябвало е да станеш мажоретка.
— Не, не ми е в стила — отвърна безгрижно Хана.
Часът беше седем вечерта, събота вечер, и двете се опитваха да съберат привърженици на сенаторската кандидатура на господин Мерин. Той набираше преднина в предварителните проучвания и се надяваше, че предизборната среща, която щеше да проведе следващата седмица, щеше да му осигури предимство пред конкурента му Тъкър Уилкинсън. Хана и Кейт бяха младите гласове на кампанията, поддържаха страницата в Туитър и организираха флашмобове.
Кейт започна да върти голямата значка с надпис ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ТОМ МЕРИН, която носеше на ревера на прилепналото си яке.
— Между другото, тази сутрин видях още една снимка на Лиъм в сутрешния вестник. Беше с някаква повлекана на Саут стрийт — прошепна тя. — Изглежда понапълнял.
Обикновено Хана би си помислила, че доведената й сестра споменава Лиъм, момчето, по което Хана си беше паднала миналата седмица, само за да я тормози — особено след като се оказа, че Лиъм е син на Тъкър Уилкинсън. Но за нейна изненада Кейт се държеше много прилично. Изостави дразнещите, изпълнени с превъзходство коментари на трапезата. Три поредни дни пусна Хана първа да използва банята. А предишната вечер й беше оставила новия албум на денс дуото „LMFAO“, заявявайки, че сигурно ще й хареса. Хана трябваше да признае, че Новата Кейт доста й допада, но пък никога нямаше да й го признае.
— Може би потушава с храна стреса от това, че не отговарям на обажданията му — каза Хана, подсмихвайки се. — Оставил ми е цяла купчина гласови съобщения.
Кейт се наведе към нея.
— Според теб Том как ще постъпи след онова, което му каза?
Хана се загледа с отсъстващ поглед към групата седмокласнички, които се бяха събрали пред „Суит лайф“, гурме магазин за сладкиши. След като разбра, че Лиъм е един голям лъжец, тя разказа на баща си всичките пикантни, вредни клюки, които бе научила за баща му.
— Не знам — отвърна тя. — Не съм убедена, че мръсните политически номера са в стила му.
— Лошо. — Кейт сви устни и скръсти ръце на гърдите си, върху купчината флаери. — Този боклук заслужава да бъде сринат.
— А къде са Наоми и Райли тази вечер? — Хана протегна дългите си, слаби крака под масата, умираща от нетърпение да смени темата. — Мислех си, че събота вечер винаги си с тях. — Наоми Циглър и Райли Улфи бяха най-добрите приятелки на Кейт и най-големи врагове на Хана от времето, когато тя движеше с Мона Вандерваал, момичето, което по-късно се оказа първият А.
Кейт сви рамене.
— Всъщност реших да си почина от тях.
— Наистина ли? — Хана се надигна заинтригувана. — Защо?
Кейт подаде флаер на едно момиче с кожено яке.
— Скарахме се.
— За какво?
Кейт се закашля смутено.
— Ами, заради еко-пътуването. И заради теб, всъщност.
Хана сбърчи нос.
— Какво заради мен?
— Забрави. — Кейт погледна настрани. — Няма значение.
Хана се накани да притисне Кейт за повече подробности, но в този миг баща й се появи, понесъл кутия с кафета-лате от Старбъкс и торбичка с подбрани мъфини.
— Вършите страхотна работа, момичета — каза той, потупвайки Кейт по рамото. — Видях страшно много хора с флаери. Обзалагам се, че на срещата в четвъртък ще е пълно с народ. И, Хана, продължавам да получавам одобрителни коментари за рекламата. Може да те помоля да снимаш още една. — Той й намигна.
— Разбира се! — отвърна весело Хана. През шестте години, откакто баща й се беше развел с майка й, беше се изнесъл от къщата и бе забравил за съществуването й, тя бе копняла за неговото одобрение, беше се опитвала да направи всичко, за да го накара да я забележи. Откакто бе приета добре от групите за социологически проучвания, се бе превърнала й звезда за него. Баща й търсеше мнението й за кампанийната стратегия и всъщност искаше да бъде с нея.
Господин Мерин се обърна и хвана ръката на жената, която стоеше зад него. Хана очакваше да види Изабел, новата съпруга на баща си и майка на Кейт, но вместо това там стоеше висока, страхотна дама около четирийсетте.
Тя носеше великолепно палто от камилска вълна и високи заострени ботуши „Джими Чу“.
— Дами, това е госпожа Ригс — каза той. — Тя току-що се премести в Роузууд и обеща да направи голямо дарение на кампанията.
— Ти го заслужаваш, Том. — Госпожа Ригс говореше изтънчено, като Катрин Хепбърн. — Имаме нужда от повече хора като теб във Вашингтон.
Тя се обърна към момичетата и се ръкува първо с Кейт, а след това и с Хана.
— Струваш ми се много позната — рече тя, оглеждайки Хана от главата до петите. — Къде съм те виждала?
Устните на Хана потръпнаха.
— Сигурно в списание „Пийпъл“.
Госпожа Ригс се усмихна.
— Мили Боже, защо?
Хана повдигна изненадано вежди. Тази жена наистина ли не знаеше?
— „Пийпъл“ направиха профил на Хана — рече господин Мерин. — Най-добрата й приятелка беше Алисън Дилорентис. — Момичето, което бе убито от близначката си.
Хана се сви на стола си; не искаше да поправи грешката на баща си. Технически погледнато, най-добрата й приятелка беше Кортни Дилорентис, момичето, което се беше представило за Алисън; тя от своя страна бе принудена да заеме мястото на Кортни в психиатричната клиника. Но историята беше твърде заплетена, за да навлиза в подробности.
— Наистина чух нещо за това. — Госпожа Ригс погледна съчувствено Хана. — Горкичката. Добре ли се чувстваш вече?
Хана сви рамене. Донякъде се чувстваше добре… а донякъде, не.
Може ли човек да преодолее подобна случка? На всичкото отгоре на сцената се беше появил и нов А., който знаеше за Табита, за палавите снимки на Хана, направени от Патрик, фотографът, който й беше обещал да я направи модел, а всъщност просто се опитваше да я вкара в леглото си, и за срещите с Лиъм. Всяко едно от тези неща можеше да съсипе живота й — и кампанията на баща й. Слава Богу, че А. не знаеше за инцидента от миналото лято.
Госпожа Ригс погледна часовника си.
— Том, закъсняваме за обсъждането на стратегията.
— Ти тръгвай, аз идвам след минутка — отвърна господин Мерин.
Госпожа Ригс махна с ръка на момичетата и се запъти по посока на „Годината на заека“, изискания китайски ресторант.
Господин Мерин остана до тях и когато госпожа Ригс се отдалечи на достатъчно разстояние, той погледна Кейт и Хана.
— Дръжте се мило с госпожа Ригс, ясно ли е? — промърмори той.
Хана се намръщи.
— Аз се държах мило!
— Аз винаги се държа така, Том — додаде Кейт с обидено изражение на лицето.
— Знам, знам, момичета, продължавайте все така. — Очите на господин Мерин се разшириха. — Тя дава големи суми за благотворителност и е изключително влиятелна. Нуждаем се от средствата й, за да излъчваме рекламите ни из целия щат. Те могат да се окажат от решаващо значение за загубата или победата ни. — Баща й забърза подир госпожа Ригс, а Кейт се запъти към тоалетната. Хана отново се загледа в преминаващите покрай тях хора, раздразнена от това, че баща й я беше поучавал като някое непослушно шестгодишно хлапе. Откога Хана имаше нужда от урок как да се държи мило със спонсорите?
Откъм магазина на Армани се появи една фигура и Хана се изпъна. Погледна към къдравата коса на момчето, към квадратната му челюст, късата подстрижка и изтърканото кожено яке. В гърдите й се надигна вълнение. Това бе Майк Монтгомъри, бившето й гадже. Тя се стараеше да го избягва след партито по случай поставянето на „Макбет“, когато той бе поискал да се съберат отново, а тя го беше отрязала. Но тази вечер Майк определено изглеждаше възхитително.
Хана го повика по име. Майк вдигна поглед и се усмихна. Докато се приближаваше към нея, Хана подръпна копринената си блуза така, че да се покаже част от презрамката на сутиена й и бързо погледна към отражението си в гърба на айпода. Кестенявата й коса бе лъскава и гъста, очната й линия бе перфектна.
— Здрасти. — Майк се облегна на лакти върху масата. — Провеждаш кампания, а?
— Да. — Хана кръстоса кокетно крака, а стомахът й се сви нервно. — А ти… пазаруваш? — Направо й се искаше да си удари шамар заради глупавия въпрос.
Майк вдигна чантичката от „А/Х“.
— Купих си онзи черен пуловер, който двамата с теб гледахме преди време.
— Който те вталява? — Хана нави кичур коса около пръста си. — Много добре ти стои.
Майк се усмихна и на бузите му се появиха трапчинки.
— Благодаря — отвърна срамежливо той.
— Майк?
Майк подскочи, като хванат на местопрестъплението. Дребничка девойка с дълга, тъмнокестенява коса, овално лице и големи кукленски очи стоеше зад него.
— Ето къде си бил — изчурулика тя.
— О, здрасти! — Гласът му премина във фалцет. — Ъ-ъ-ъ, Хана, познаваш ли Колийн? Моята… приятелка?
Хана се почувства така, сякаш Майк я е ритнал в гърдите. Разбира се, че познаваше Колийн Бебрис — та двете от векове посещаваха едно и също училище. Но тя беше негова… приятелка? Колийн беше от типа подмазвачки, които се опитваха да бъдат приятели с всички. Навремето Колийн си беше поставила целта да стане най-добра приятелка с Мона и Хана, макар да бе с две години по-малка от тях и напълно смотана. Двете я караха да им води записки по латински, когато бягаха от училище, за да ходят да пазаруват, да оставят дрехите си на химическо чистене и да къмпингуват цял уикенд пред магазина на „Епъл“, за да не се налага да чакат на опашка за последния модел айпод. Накрая Колийн схвана намека и вместо това започна да се размотава с участниците във Фестивала на Шекспир. Но винаги, когато срещаше Хана и Мона в коридора, тя им се усмихваше широко и когато се разминаваше с тях, подхвърляше „Мляс, мляс!“, Мона смушкваше Хана и промърморваше „Не, не!“
— Радвам се да те видя — каза тя със свито гърло.
Внезапно смутена, тя тикна един флаер в лицето на Колийн.
— Гласувай за Том Мерин.
— О, Хана, не съм достатъчно голяма, за да гласувам. — Гласът й прозвуча наистина съкрушено, сякаш Хана не се опитваше просто да поддържа разговора. — Но баща ти е страхотен. Онзи Уилкинсън изглежда като голям дръвник, не мислиш ли? А синът му е такъв играч.
Очите на Хана се разшириха. Откъде знаеше Колийн, че Лиъм е играч?
Момичето докосна Майк по ръката.
— Трябва да тръгваме. Резервацията ни в ресторанта е за седем и петнайсет. — Тя се усмихна широко на Хана. — Имаме резервации за „Рив Гош“. Това ни е съботна традиция. Направо обожавам мидите с пържени картофки.
— Прочетох, че са тъпкани с вредни мазнини. Но като те гледам, не ми се струва, че подобни неща те притесняват — отвърна Хана със сладък глас. После погледна многозначително Майк.
Докато двамата излизаха, той непрекъснато искаше да ходят в „Рив Гош“, но Хана му отказваше, защото там работеше Лукас Бийти, тогавашният й бивш. Но „Рив Гош“ беше абсолютното място за срещи на „Роузууд дей“, а на Хана въобще не й се искаше целият училищен елит да види Майк Монтгомъри и Колийн заедно. Това, че му беше приятелка, автоматично я правеше една от тях, а тя изобщо не го заслужаваше.
— До после, тогава — рече Майк, без да схваща сарказма на Хана — или раздразнението й. Докато се отдалечаваха, пръстите му се преплетоха с нейните и Хана усети как я изпълва странното усещане за загуба и копнеж. Досега не беше осъзнавала какво сладко задниче има Майк. Или колко внимателно се държи с приятелките си. Внезапно усети остро липсата му. Липсваха й пазаруванията им заедно, докато той търпеливо седеше пред съблекалнята и критикуваше тоалетите на Хана, похотливите му коментари за сестрите Кардашиян, докато гледаха шоутата им по Е! и как веднъж й позволи да му сложи грим — очната линия му стоеше изненадващо добре. Липсваше й дори глупавият му ключодържател на „Хутърс“, който висеше закачен на ципа на раницата му.
Прекараното с Лиъм време може и да беше възбуждащо и опияняващо, но с Майк тя се държеше глупаво и незряло, беше напълно себе си.
Внезапно се сепна така, сякаш бе получила поредната бележка от А.: тя искаше да си върне Майк. Дори си представи бележката, която би получила от А. по случая:
Тревата винаги може и да е по-зелена, нали, Ханакинс? По всичко личи, че вече си излязла от мода като панталоните чарлстон!
4.
Разходка по алеята на спомените
На следващата вечер майката на Емили Фийлдс сграбчи волана на семейното волво и подкара колата към изхода на колежа „Линдхърс“. Емили тъкмо бе приключила участието си в последното състезание по плуване на дълги разстояния за годината. Прозорците на колата бяха запотени, а във въздуха се усещаше миризмата на хлор, шампоан „Ултрасуим“ и ароматът на кафето-лате с ванилия на госпожа Фийлдс.
— Бътерфлаят ти е страхотен — произнесе възторжено госпожа Фийлдс, потупвайки Емили по ръката. — Отборът на Северна Каролина ще е във възторг, че си приета.
— М-хм. — Емили поглади с пръсти мъхнатата подплата на якето си. Знаеше, че трябва да се радва на стипендията, която щеше да получава в Университета на Северна Каролина от следващата година, но сега просто изпитваше облекчение, че състезателният сезон е приключил. Беше изтощена.
Тя измъкна телефона си и погледна към екрана за единайсети път днес. Нямате нови съобщения. Емили го изключи и включи отново, но пощата й си оставаше все така празна. Тя цъкна върху приложението за ежедневен хороскоп и прочете колонката за телеца. „Ще се представите блестящо на работа — пишеше там. — Подгответе се за изненади.“
Изненади… лоши или добри? Цяла седмица мина, без да е получила дори една бележка от Новия А. Нямаше никакви заплахи, никакви намеци за онова, което Емили и останалите бяха направили в Ямайка, никакви „тц, тц“ заради съмненията им, че Келси Пиърс, момичето, по което си беше паднала Емили, е човекът, който ги преследва. Но отсъствието на А. беше дори още по-зловещо от купчината есемеси с техните най-мрачни тайни. Емили не можеше да спре да си представя как А. дебне и крои нещо опасно и опустошително. Изпълваха я опасения от това какво ли може да е то.
Майката на Емили спря на знака „стоп“ в малко кварталче. Скромните домове бяха оградени от стари дъбове, а в края на задънената уличка се виждаше баскетболен кош.
— Обикновено не се прибираме по този маршрут — промърмори тя и погледна към джипиеса. — Чудя се дали това нещо не ни разкарва по задните улички. — Госпожа Фийлдс сви рамене и продължи да шофира. — Както и да е. Успя ли да се свържеш с някое от другите момичета в отбора на Северна Каролина? Добре ще е да започнеш да ги опознаваш.
Емили прокара пръсти през влажната си червеникаворуса коса.
— Ами да. Май трябва да го направя.
— Някои от тях живеят в „чисти“ общежития — нали се сещаш, където пушенето, употребата на алкохол и сексуалните занимания са забранени? Трябва да поискаш стая в някое от тях. Нали не искаш да изгубиш стипендията си заради твърде много купони.
Емили потисна стона си. Естествено, че свръхконсервативната й майка ще поиска от нея да живее като монахиня в колежа. По-рано през седмицата майка й бе узнала, че Келси, момичето, с което излизаше напоследък, е имала проблеми с наркотиците. Няколко дни тя пече Емили на шиш, защото реши, че дъщеря й също употребява наркотици. Емили беше изненадана, че майка й не я накара да се изпикае в чашка и да й направи домашен тест за дрога.
Докато госпожа Фийлдс бърбореше за чистите общежития, Емили отново извади телефона си и отвори последния есемес от А., който завършваше с думите:
„Ровете колкото си искате, кучки. Но НИКОГА няма да ме намерите.“
Стомахът й се сви. В известна степен й се искаше А. да ги издаде и така да сложи край на всичко — на вината и лъжите, които бяха непоносими. Освен това й се искаше А. да се разкрие и да се окаже, че това е Истинската Али — в което Емили бе убедена. Приятелките й може и да не го вярваха, но дълбоко в себе си Емили знаеше, че Али е оцеляла след пожара в къщата край езерото Поконос. Та нали й беше предоставила начин да избяга, беше отворила вратата точно преди къщата да се взриви.
Нещата бяха започнали да се сглобяват. Али и Табита са били по едно и също време в Убежището и може би тъкмо затова Табита се беше държала точно като Али в Ямайка. Може би двете са действали заедно по някакъв начин — може би Али се беше свързала с Табита, след като бе избягала от пожара в Поконос.
Може би точно Али бе изпратила Табита да подлуди момичетата.
Всичко това бе разбило сърцето на Емили. Тя разбираше, че техният мъчител не беше Нейната Али, момичето, което бе обожавала години наред, с което беше прекарала толкова много време и бе целунала в къщичката на дървото в края на седми клас. Но не можеше да не се сети за това миналата година, когато Истинската Али се беше върнала, представяйки се за Тяхната Али, и бе целунала Емили със същата страст. Беше й се сторила толкова… искрена, а не като някой студенокръвен психопат.
— Знаеш ли, може би още сега трябва да се запишеш за стая в някое от чистите общежития — продължи да разсъждава госпожа Фийлдс, докато минаваха покрай едно голямо училищно игрище. Няколко тийнейджъри седяха на люлките и пушеха цигари. — Ще се радвам това да се уреди преди двамата с баща ти да заминем извън града в сряда. — Господин и госпожа Фийлдс щяха да пътуват до Тексас по случай шейсетата годишнина от сватбата на бабата и дядото на Емили. За пръв път щяха да оставят дъщеря си съвсем сама в къщата. — Искаш ли утре да се обадя в офиса по настаняване на студентите и да попитам?
Емили изстена.
— Мамо, не знам дали искам да… — Тя внезапно млъкна, осъзнавайки къде се намират. На зелената улична табела пишеше „Шип лейн“. Точно пред тях се издигаше познатата малка бяла къща със зелени щори и голяма веранда. Точно на нея тя и приятелките й бяха оставили едно бебешко столче преди няколко месеца.
— Спри — избъбри тя.
Госпожа Фийлдс натисна спирачките.
— Какво има?
Сърцето на Емили биеше толкова бързо, че майка й сигурно можеше да чуе как клапите се отварят и затварят. Тази къща се беше появявала в сънищата на Емили почти всяка нощ, но тя се бе заклела повече никога да не минава покрай нея. Струваше й се адски зловещо, че джипиесът ги беше отвел точно тук, сякаш компютърът знаеше, че тази къща пази болезнени спомени. Или може би, помисли си тя с трепет, виновен беше някой друг, който също знаеше, някой, който бе успял да програмира джипиеса.
А.
Във всеки случай тя вече беше тук и не можеше да откъсне очите си от къщата. Купичката с надпис „Златистите ритрийвъри са добре дошли“ не се виждаше на верандата, но люлеещият се стол все още беше там. Храстите в предния двор като че ли не бяха подрязвани от доста време. Прозорците бяха тъмни и на поляната се виждаше снопче вестници, сигурен знак, че семейството е на почивка.
Спомените отново връхлетяха Емили. Тя се видя да слиза, залитайки от самолета от Ямайка, изтощена, замаяна, с позиви за повръщане. Реши, че причината е нещо, което е яла в курорта, но с времето симптомите се влошиха. Едва успяваше да стои будна в час.
Не можеше да задържа храна. Определени неща като кафето, сиренето и цветята й миришеха ужасно.
Седмица по-късно, докато прехвърляше каналите на телевизора, тя улови края на един епизод на „Истинският живот“ по MTV, в който се разказваше за момичета, забременели в гимназията. Едно момиче беше получавало позиви за повръщане месеци наред, но бе решило, че е пипнало мононуклеоза. Когато си направило тест за бременност, вече било навлязло в четвъртия месец. Докато гледаше, в главата на Емили светна предупредителна светлинка. На следващия ден тя отиде до аптеката в един от близките до Роузууд градове и си купи тест. Ужасена, че майка й може да открие доказателството, тя си направи теста в мръсната, мрачна обществена тоалетна в парка.
Резултатът беше положителен.
Прекара следващите няколко дни потънала в ужасена омая, чувствайки се объркана и изгубена. Бащата сигурно беше Айзък, единственото й гадже в онази година. Но те бяха правили секс само веднъж. Тя дори не беше сигурна, че харесва момчета. И какво щяха да кажат родителите й за това, по дяволите? Никога, никога нямаше да й простят.
Когато умът й се проясни, тя започна да крои планове: през лятото щеше да избяга във Филаделфия и да остане при сестра си Карълайн, която се беше записала в лятната програма на университета Темпъл. Докато свърши училище, щеше да носи размъкнати блузи и пуловери, за да скрие напълняването си. Щеше да посети лекар в града и да плаща в брой, за да не се отрази това върху медицинската застраховка на родителите й.
Щеше да се свърже с агенция за осиновяване и щеше да уреди нещата. И Емили направи точно така, което доведе до срещата й със семейство Бейкър, които живееха точно в тази къща.
След като Емили се обади на Ребека, координаторка по осиновяванията, и й каза, че е направила своя избор, тя хвана влака за Ню Джърси, за да посети Дерик, приятеля си от филаделфийския рибен ресторант „При Посейдон“, където бе работила като сервитьорка. Той бе единственият човек, на когото се бе доверила през лятото; топлите му очи и успокояващо държание й действаха благотворно. Той бе нейният отдушник, нейна опора и тя му беше разказала почти всичко за себе си — от премеждията с А. до влюбването си в Мая Сен Жермен. Понякога съжаляваше гласно, че го натоварва с проблемите си — тя всъщност не знаеше почти нищо за него, — но Дерик просто свиваше рамене и казваше, че в сравнение с нейния живот, неговият е голяма скука.
През уикендите Дерик работеше като градинар в една голяма къща на Чери хил и предложи на Емили да се срещат там. Домът представляваше едно от онези имения с железни порти, къща за гости в задния двор и дълга, завършваща с площад пред къщата автомобилна алея, павирана с красиви синкави камъни, вместо асфалт. Дерик й каза, че собствениците няма да имат нищо против, ако двамата седнат да поговорят в газебото, и точно там Емили му съобщи новината. Той я изслуша мълчаливо и след като тя му разказа всичко, я прегърна силно, което я накара да се просълзи. Дерик бе като изпратен от Бога — беше се появил точно когато Емили имаше нужда от него и изслушваше всичките й проблеми.
Докато разговаряха, задната врата на имението, която гледаше към разкошната веранда с голям правоъгълен плувен басейн, леко се отвори и навън излезе една висока жена с къса руса коса и дълъг, крив нос. Тя веднага забеляза Емили и я огледа от главата до петите — от накъдрената коса до наедрелите гърди и огромния корем. От устата й се разнесе тънък, измъчен писък. Тя прекоси верандата, приближи се до Емили и я погледна с такова тъжно изражение на лицето, че сърцето на момичето се сви.
— В кой месец си? — попита тихо жената.
Емили потрепна. Тъй като беше все още тийнейджърка, повечето хора извръщаха очи при вида на големия й корем, сякаш той бе някакъв огромен тумор. Стори й се странно, че някой може да прояви такъв интерес.
— Ами, някъде към осмия.
В очите на жената се появиха сълзи.
— Това е истинско съкровище. Добре ли се чувстваш?
— Така мисля. — Емили погледна предпазливо към Дерик, но той просто прехапа долната си устна.
Жената протегна ръце.
— Аз съм Гейл. Това е моят дом.
— Аз съм, ъ-ъ-ъ… Хедър — отвърна Емили. С това фалшиво име се бе представяла на всички, с изключение на Дерик. Дори в ресторанта беше регистрирана като Хедър. Снимки на слабата Емили се намираха навсякъде в Интернет, във връзка с историята на Алисън Дилорентис, и Емили с лекота можеше да си представи някакъв клюкарски материал за напредналата й бременност в някой местен блог, който незабавно щеше да доведе до ужасено обаждане от родителите й.
— Голяма си късметлийка — промърмори Гейл, вперила любящ поглед в корема на Емили. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да протегне ръка и да го докосне.
Внезапно усмихнатото лице на Гейл се намръщи и по бузите й потекоха сълзи.
— О, Боже — избъбри тя, след което рязко се обърна и се затича тромаво към къщата, затръшвайки вратата зад гърба си.
Известно време Емили и Дерик седяха мълчаливо, заслушани в бръмченето на косачката от съседния двор.
— Аз ли я разстроих? — попита разтревожено Емили. Жената й се струваше толкова крехка.
Дерик завъртя очи.
— Няма значение. Не се тревожи за това.
И Емили спря да се притеснява. Изобщо нямаше представа, че само няколко седмици по-късно щеше да обещае бебето си на Гейл… а след това щеше да се отметне от думата си.
Пред очите й проблеснаха гневните есемеси, които Гейл й беше пращала в деня, когато Емили остави бебето на прага на семейство Бейкър. „Ще те намеря. Ще те издиря.“ За щастие, така и не бе успяла.
— Емили, скъпа, добре ли си? — попита госпожа Фийлдс, откъсвайки Емили от мислите й.
Момичето се ухапа силно от вътрешната страна на бузата.
— Ами, просто познавам момичето, което живее тук — успя да каже тя, усещайки как бузите й пламват. — Стори ми се, че я видях на прозореца, но очевидно съм сгрешила. Вече можем да тръгваме.
Госпожа Фийлдс погледна към двора.
— Боже, ливадата им изглежда ужасно занемарена — промърмори тя. — Никога няма да успеят да продадат къщата с всичките тези плевели.
Емили потрепна.
— Какво искаш да кажеш, нима продават къщата?
— Обявена е за продажба. Виждаш ли?
Тя посочи към табелата, забита в предния двор. На нея пишеше „ЗА ПРОДАН“ и имаше снимка на посредничката и телефона й. В горния десен ъгъл се мъдреха надписи „СОБСТВЕНИЦИТЕ СЕ МЕСТЯТ“ и „КУПЕТЕ СЕГА!“ Освен това обявяваха, че къщата ще бъде отворена за огледи следващата събота от обяд до към четири часа.
Емили усети как я побиват тръпки. Достатъчно й бе да знае, че къщата е тук, че бебето й е наблизо, за да почувства утеха и облекчение — просто можеше да затвори очи и да си представи къде се намира детето. Но Бейкърови не бяха на почивка — бяха се преместили.
Бебето й бе изчезнало.
5.
Нещата, които се откриват в секцията за биозеленчуци
На следващия ден звънецът сложи край на часа по история на изкуството и всичките двайсет и двама студенти се изправиха едновременно.
— За утре прочетете глава осем! — извика след тях госпожа Китинджър.
Ариа пъхна учебниците си в раницата и тръгна след съучениците си към вратата. Щом се озова в коридора, тя погледна към екрана на мобилния си телефон, който не спираше да мига през последния един час. „Ново Гугъл-предупреждение за Табита Кларк“, пишеше там.
Стомахът й се сви. Тя следеше всички новини, свързани с Табита, преглеждаше профилите на бившите й приятелки, на тъгуващите роднини и на гневните родители, които протестираха срещу пиянските почивки по време на пролетната ваканция. Днес се беше появил материал в един вестник. Заглавието гласеше:
„Бащата на починалата през пролетната ваканция тийнейджърка ще съди курорта в Ямайка, където са сервирали алкохол на дъщеря му.“
Ариа цъкна върху връзката. Видя снимка на Кенет Кларк, бащата на Табита, висок мъж с очила, който ръководеше някакво производство. Той искаше да се сложи край на пиянството сред тийнейджърите и да се налагат наказания на баровете, които предлагат алкохол на непълнолетни. „Иска ми се да знаех какво количество алкохол е имала в кръвта си, когато е загинала“, казваше той. Освен това се цитираше и Греъм Прат, с когото Табита бе ходила преди смъртта си. „Мисля, че е много вероятно в курорта да са й сервирали алкохол, тя очевидно беше много пияна.“
Леле. Ами ако семейството и приятелите на Табита узнаеха по някакъв начин, че причината за смъртта й не беше прекаляването с алкохол? Гърлото на Ариа пресъхна и сърцето й заби ускорено. Почти й беше невъзможно да изкара деня, без да се сеща за невинното момиче, което бе полетяло към смъртта — понякога нощем дори не можеше да заспи и беше изгубила апетит. Но ако бащата на Табита откриеше истината, ако полицията направеше връзка с тях, ако животът на приятелките й бъдеше съсипан заради нещо, което технически беше извършила тя… тогава не знаеше как щеше да продължи да живее.
— Ариа?
Ариа се завъртя и видя Емили зад гърба си. Приятелката й носеше якето на роузуудския отбор по плуване, тесни черни дънки, и по миловидното й луничаво лице се четеше любопитство.
— Ъ-ъ-ъ… здрасти. — Ариа пусна телефона в джоба си. Нямаше нужда да показва статията на Емили и да я кара да се притеснява за нищо. — Какво става?
— Чудех се дали във вторник ще ходиш на предизборната среща с бащата на Хана. — Емили отстъпи встрани, пропускайки няколко момчета от отбора по гребане. — Тя ме попита дали ще ходя.
— Да. — Ариа вече беше уверила Хана, че ще присъства на политическата сбирка на баща й. — Искаш ли да седнем една до друга?
— Ще се радвам. — Емили я стрелна с леката си сълзлива усмивка, която Ариа веднага разпозна. Преди време, когато момичетата бяха част от групичката на Али, Ариа я беше нарекла „усмивката на Йори“. След изчезването на Тяхната Али я беше виждала често по лицето на Емили.
— Какво има, Ем? — попита тихо тя.
Емили заби поглед в маратонките си. Зад гърба й групичка второкурсници се смушкаха игриво. Кирстен Кълън гледаше към витрината с купи и си слагаше червило.
— Вчера минах покрай онази къща на Шип лейн — най-накрая отвърна Емили.
Ариа примигна, припомняйки си значението на улицата.
— Нещо интересно?
Емили преглътна тежко.
— Имаше табела „ЗА ПРОДАН“ на ливадата и къщата изглеждаше празна. Преместили са се. — Брадичката й затрепери, сякаш всеки момент щеше да заплаче.
— О, Ем. — Ариа я прегърна през раменете. Не й стигаха думи да опише шока, в който бе изпаднала, когато предишното лято Емили й беше признала, че е бременна. Беше й се обадила неочаквано и я беше умолявала да не казва на другите. „Всичко е под контрол — беше казала тя. — Намерила съм семейство, което ще вземе бебето веднага, щом се роди. Просто исках да споделя с някого.“
— Ще ми се да знам защо са си тръгнали — промърмори Емили.
— Не мислиш ли, че в това има смисъл? — попита Ариа. — Изведнъж са се сдобили с бебе. Сигурно е изглеждало много странно на съседите им. Може би са се махнали, за да избегнат въпросите.
Емили се замисли.
— Къде са отишли според теб?
— Защо не се опитаме да ги намерим? — предложи Ариа. — Може би агентът по недвижимите имоти ще знае.
Очите на Емили грейнаха.
— На табелата „ЗА ПРОДАН“ пишеше, че през този уикенд къщата ще е отворена за оглед.
— Ако искаш компания, ще дойда с теб — предложи й Ариа.
— Наистина ли? — Емили изглеждаше облекчена.
— Разбира се.
— Благодаря ти. — Емили прегърна отново Ариа и силно я притисна към себе си. Ариа отвърна на прегръдката, изпълнена с благодарност, че двете отново са толкова близки. Толкова време се бяха избягвали, засрамени от тайните, които споделяха, но това не беше довело до нищо добро. По-добре да се изправят срещу А. заедно. Освен това на Ариа й липсваха добрите приятелки.
Телефонът й иззвъня и Емили се отдръпна от нея, казвайки, че трябва да отива в час. Докато се отдалечаваше по коридора, Ариа погледна екрана и се намръщи. „Обаждане от Мередит.“ Не беше обичайно годеницата на баща й да й звъни.
— Ариа? — изви глас Мередит, когато момичето се обади. — О, Боже, толкова се радвам, че те хванах. — Някъде отзад се чуваше плачът на Лола, детето на Мередит и Байрън. Освен това се разнасяха звуците от удрящи се една в друга чаши и трошащи се чинии. — Наистина имам нужда от помощта ти — продължи тя. Искам довечера да направя за баща ти онези превъзходни спагети, които ядохме в италианския ресторант във Филаделфия, но когато отидох в магазина се оказа, че китайското им зеле е свършило. В Брин Мор има, но точно сега не мога да отида — Лола се е разбунтувала и не ми се иска да влошавам нещата, като я изведа навън. Ще отидеш ли след училище да ми купиш?
Ариа се облегна на стената и се загледа разсеяно в плаката, който напомняше на учениците от горните класове да се запишат за еко-пътуванията.
— Не може ли да остане за утре? — Брин Мор не беше твърде близко.
— Трябва ми точно за довечера.
— Защо? — попита Ариа. — Да не би Байрън да има гости или нещо такова?
Мередит изсумтя раздразнено.
— Забрави. Няма значение.
Но любопитството на Ариа беше събудено.
— Не, сериозно. Какъв е поводът?
Последва продължителна пауза. Мередит въздъхна.
— Добре де, имаме годишнина от първата ни целувка.
Ариа усети, че й се повдига.
— Ясно — рече тя със злобен тон. Родителите й бяха все още женени, когато Байрън и Мередит се бяха целунали за пръв път.
— Ти попита! — възрази Мередит. — Не исках да ти казвам!
Ариа пъхна свободната си ръка в джоба на сакото. Ако Мередит не искаше да й го казва, защо изобщо й се беше обадила?
— Ариа? — отекна гласът на Мередит по телефона. — Там ли си още? Виж, извинявай, че ти го казах. Но наистина имам нужда от помощта ти. Ще направиш ли това за мен?
Лола отново нададе вой и Ариа затвори очи. Макар да не одобряваше това празнуване, колкото повече се стресираше Мередит, толкова повече щеше да страда Лола.
Ако откажеше, Мередит сигурно щеше да докладва на Байрън и Ариа нямаше да се отърве от натякванията му.
— Хубаво — рече тя когато се разнесе вторият звънец. — Само че трябва да ми кажеш какво точно представлява китайското зеле.
* * *
Няколко часа по-късно Ариа спря пред магазина за зеленчуци в Брин Мор. Градът се намираше на десетина мили от Роузууд, имаше малък колеж по свободни изкуства, арт театър, който продуцираше авангардни пиеси и стара кръчма, на която имаше табела с надпис „ТУК СПА ДЖОРДЖ ВАШИНГТОН“. Броните на колите по паркинга пред магазина бяха облепени със стикери, които умоляваха „СПАСЕТЕ КИТОВЕТЕ“ „БЪДЕТЕ ЗЕЛЕНИ“, „ЖИВЕЙТЕ В МИР“ и „УБИЙТЕ ТЕЛЕВИЗОРИТЕ!“
След като мина през автоматичните врати и се промъкна между трийсетината бъчви с маслини, тя се отправи към секцията за биозеленчуци. Очевидно китайското зеле приличаше на спанак. Не проумяваше защо Мередит просто не беше използвала спанак за глупавата си празнична вечеря.
Ариа продължаваше да се чувства зле. Точно тя бе хванала в седми клас Байрън и Мередит да се целуват в една задна уличка. Байрън я помоли да не казва нищо на Ила и макар на Ариа да й се искаше да го издаде на майка си, тя реши, че ако запази тайната, родителите й може би щяха да останат заедно.
Известно време Тяхната Али бе единствената, която знаеше за забежките на баща й, но Ариа предпочиташе да не е така. Али непрекъснато я дразнеше, питаше дали Байрън е имал връзки и с други момичета. Когато Али изчезна, Ариа донякъде изпита облекчение — поне никой повече нямаше да я подиграва за това. Но и пазенето на тайната й тежеше. Тя се опита да я зарови дълбоко в себе си, като си казваше, че се жертва заради семейството. Накрая обаче саможертвата й нямаше никакво значение. А. разкри любовната афера на Ила и родителите й се разделиха.
Ариа подмина дървената решетка, прокарвайки пръсти по нея. Може би не си заслужаваше да се тормози за това. Ила и Байрън не бяха идеалната двойка много преди да се появи Мередит. Изобщо не бяха като, да речем, родителите на Ноъл или както Ариа искаше да бъде с Ноъл.
Тя мина край купчина закръглени, тъмнолилави патладжани и големи, ароматни чували с тайландски босилек и мента. На края на пътеката между рафтовете имаше малко чувалче с надпис КИТАЙСКО ЗЕЛЕ. Ариа си откъсна една найлонова торбичка от рулото и започна да я пълни. С крайчеца на окото си забеляза някаква жена край щайгата с розови домати. Носеше щампована рокля в стил „Пучи“, беше с тен, имаше гъсти вежди и много грим. В нея имаше нещо, което напомняше на Ариа за бащата на Ноъл. Може би жената му бе сестра.
Когато Ариа се приближи към нея с намерението да я попита откъде си е купила роклята — Ила щеше да се влюби в нея, — жената се обърна, разкривайки по-голяма част от лицето си. Внезапно Ариа усети как в гърлото й загорчава и бързо се скри зад ъгъла. Миг по-късно надникна, впери поглед в лицето на жената и ахна.
Жената не беше сестра на господин Кан. Тя беше господин Кан.
6.
Приемът на Спенсър
Същата вечер, малко след шест часа, Спенсър влезе в „Раираният костур“, ресторант на Уолнът стрийт във Филаделфия. Заведението имаше висок таван, излъскан до блясък паркет от бразилска череша и коринтски колони. От тавана висяха огромни полилеи с формата на бъчви, около покритите с бели покривки маси лавираха келнери и въздухът ухаеше на разтопено масло, печена риба меч и червено вино.
Над гишето на метр д’отела висеше малък плакат с надпис „Добре дошли, принстънски студенти“, под който се виждаше стрелка, сочеща към малката зала вдясно. В нея трийсетина нетърпеливи момичета и момчета на нейната възраст се бяха събрали около масите. Всички момчета носеха панталони в цвят каки, закопчани догоре ризи и вратовръзки, и имаха леко зубраческия, свръх самоуверен вид на типичния абитуриент-отличник. Момичетата носеха блузи с жилетки, поли до коленете и обувки със скромни токчета, които просто крещяха „Един ден ще работя в адвокатска кантора“. Някои от тях бяха адски слаби и приличаха на модели, други бяха по-закръглени или носеха очила с тъмни рамки, но всички изглеждаха така, сякаш имаха отлични дипломи и високи резултати на SAT.
Погледът на Спенсър беше привлечен от примигващия телевизионен екран, който висеше над бара. На него с големи жълти букви проблясваше реклама: „Този петък гледайте повторението на Малка сладка убийца!“ Появи се момичето, което играеше Алисън Дилорентис, което казваше на актрисите, които изпълняваха ролите на Спенсър, Ариа, Хана и Емили, че отново иска да е най-добрата им приятелка.
— Липсвахте ми — пропя тя. — Искам отново да съм с вас.
Спенсър се извърна, усещайки как лицето й пламна. Не беше ли време да спрат да излъчват тази документална драма? А и филмът не разказваше цялата история. В него липсваше онази част, в която всички си бяха помислили, че Истинската Али се е появила в Ямайка.
„Не мисли за Али или за Ямайка“, смъмри се наум Спенсър, изпъна рамене и влезе с решителна стъпка в залата. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да изперка в стил лейди Макбет на празничната вечеря по случай приемането й в Принстън.
Щом мина през двукрилата врата, едно момиче с руса коса и големи виолетови очи й се усмихна широко.
— Здравей! За вечерята ли си дошла?
— Да — отвърна Спенсър и изправи рамене. — Спенсър Хейстингс. От Роузууд. — Тя се молеше никой да не разпознае името й — или да забележи нейната доста по-едра, двайсет и няколко годишна версия, която се вихреше на телевизионния екран в съседната зала.
— Добре дошла! Аз съм Харпър, една от студентските посланици. — Момичето се разрови в купчината табелки с имена и намери една, на която името на Спенсър бе изписано с големи печатни букви. — Хей, да не би да си получила това на Лидерската конференция във Вашингтон преди две години? — попита тя, поглеждайки към верижката със сребърен Вашингтонски монумент, която висеше от голямата кожена чанта на Спенсър.
— Да! — отвърна Спенсър, доволна, че в последния момент се сети да закачи фигурката на халката на ципа. Беше се надявала някой да я забележи.
Харпър се усмихна.
— И аз имам едно такова някъде. Мислех, че там канят само студенти.
— Обикновено е така — отвърна Спенсър с престорена стеснителност. — И ти ли беше там?
Харпър кимна енергично.
— Страхотно беше, не си ли съгласна? Срещата с всички онези сенатори, разиграването на сесиите в ООН, макар че вечерята по случай откриването беше малко… — Харпър замълча и направи измъчена физиономия.
— Странна? — предложи Спенсър и се изкиска. — За онзи мим говориш, нали? — Организаторите на събитието бяха наели един мим да ги развлича. Цялата вечер той се преструваше на заключен в невидима кутия или разхождаше въображаемото си куче.
— Да! — Харпър се изсмя. — Изглеждаше толкова зловещо!
— Помниш ли, че сенаторът от Айдахо направо се влюби в него? — изхихика се Спенсър.
— Абсолютно! — Усмивката на Харпър беше топла и искрена. Тя погледна към табелката на Спенсър. — В „Роузууд дей“ ли учиш? Една от най-добрите ми приятелки се премести там. Познаваш ли Тенси Гейтс?
— Тя беше в отбора ми по хокей на трева! — извика Спенсър, доволна, че двете имат още нещо общо. Тенси беше едно от момичетата, което бе подписало петицията „Роузууд дей“ да започне да допуска седмокласнички в отбора по хокей на трева, с надеждата Спенсър да бъде избрана. Вместо това приеха Али, а Спенсър бе изпратена в скапания отбор на шестокласничките, където допускаха всякакви.
Тогава Спенсър погледна към табелката с името на Харпър. На нея бяха изписани клубовете, в които беше записана тя. Хокей на трева. „Дейли Принстониън“. И в дъното, с малки букви, бяха изписани думите Ръководител на дебатите, Айви клуб.
Едва се сдържа да не ахне. След като беше хваната неподготвена по време на дегустацията на торти, Спенсър бе извършила тонове проучвания за гурме клубовете на Принстън. Смесеният „Айви“, от чиито възпитаници бяха излезли държавни глави, изпълнителни директори на големи компании и литературни гиганти, беше на първо място в списъка й. Щом Харпър ръководеше „дебатите“, това означаваше, че отговаря за приемането на нови членове. Момичето определено бе от хората, които трябваше да познава.
Внезапно някой пред стаята започна да пляска с ръце.
— Добре дошли, първокурсници! — извика някакъв младеж с червеникаворуса коса. — Аз съм Стивън, един от посланиците. Вечерята ще започне всеки момент, така че моля, заемете местата си!
Спенсър погледна към Харпър.
— Искаш ли да седнем една до друга?
Лицето на Харпър помръкна.
— С удоволствие, но местата са надписани. — Тя посочи табелката с името на Спенсър. — Това номерче тук е на масата, на която ще седиш. Но пък съм убедена, че ще се запознаеш с някой от новоприетите.
— Да — отвърна Спенсър, опитвайки се да скрие разочарованието си. И преди да успее да каже още нещо, Харпър се отдалечи.
Спенсър намери масата си и седна срещу едно азиатче с щръкнала коса и правоъгълни очила, чийто поглед беше залепен за екрана на айфона му. Две момчета е еднакви сака от гимназия „Причърд“ разговаряха за някакъв турнир по голф, в който бяха участвали миналото лято. Дребничко момиче, облечено в костюм стил Хилъри Клинтън, крещеше по телефона си нещо за продаване на акции. Спенсър повдигна вежди, чудейки се дали то вече не си е намерило работа. Тези принстънски хлапета хич не си поплюваха.
— Ола.
От съседния на Спенсър стол я погледна момче с подстригана на катинарче брадичка, рошава кестенява коса и сънливи очи. Сивите му панталони имаха протъркани подгъви, обувките му, определено ушити от коноп, бяха кални и той миришеше на огромния бонг, който Мейсън Байърс си беше донесъл от Амстердам.
Наркоманчето протегна ръка.
— Аз съм Рейф Фредрикс, но повечето хора ми викат Рифър. От Принстън съм, затова имам чувството, че отивам в градския университет. Нашите ме умоляваха да не кандидатствам там, но аз им се опънах: „Как ли пък не! Имам нужда от свобода! Искам да бия тимпани в четири сутринта! Искам да участвам в протести по време на вечеря!“
Спенсър го гледаше и примигваше. Той беше изрекъл всичко това с такава скорост, че тя не беше сигурна дали е успяла да разбере всичко.
— Чакай малко, ти ще учиш в Принстън?
Рифър — боже, какъв глупав прякор, — се ухили.
— Ами нали затова сме тук? — Ръката му продължаваше да виси във въздуха пред Спенсър. — Ъ-ъ-ъ… обикновено сега идва моментът, когато хората се ръкуват. И ти казваш: „Здрасти, Рифър, аз се казвам…“
— Спенсър — отвърна замаяно тя, сграбчвайки огромната длан на Рифър. Главата й се замая. Мястото на този тип беше на тревистия хълм в Холис, при останалите гимназисти, които се бяха дипломирали със среден успех. Въобще нямаше вид на човек, който се е тормозил с приемните изпити и със сигурност беше прекарал доста часове в обществено полезен труд.
— И така, Спенсър. — Рифър се облегна назад и я огледа от глава до пети. — Мисля, че съдбата ни събра. Имаш вид на човек, който разбира нещата много добре. Не си пленник на системата. — Той я смушка отстрани. — Освен това си много сладка.
Пфу, помисли си Спенсър, обърна се нарочно на другата страна и се престори, че се възхищава на салатите от цикория, които сервитьорите поднасяха на масите. Проклетият й късмет отново се прояви, като я настани до този загубеняк.
Но Рифър не схвана намека. Той се наведе към нея и я потупа по рамото.
— Няма нищо лошо да си срамежлива. Виж какво, след вечерята мислех да отскоча до „Индипендънс хол“, а след това да се включа в демонстрацията „Окупирай Филаделфия“. Ще дойдеш ли? Очаквам да е много яко.
— Ами, не съм в настроение — отвърна Спенсър, раздразнена от това колко гръмогласно говори младежът. Ами ако всички си помислят, че са приятели?
Рифър пъхна едно парче цикория в устата си.
— Ти губиш. Вземи, в случай, че размислиш. — Той откъсна лист хартия от едно оръфано тефтерче, надраска нещо върху него и го подаде на Спенсър. Тя погледна с присвити очи думите. „Какво странно, дълго пътешествие.“ А? — Джери2 е моят гуру — рече Рифър. После посочи няколкото цифри, надраскани под цитата. — Можеш да се обаждаш по всяко време, денонощно. Винаги съм буден.
— Ъ-ъ-ъ… благодаря. — Спенсър пъхна листчето в чантата си. Тя забеляза, че Харпър я наблюдава от другия край на залата, срещна погледа й и завъртя очи, казвайки й: „Господи, толкова е досаден!“
Слава Богу, Стивън, другият посланик, започна да говори и продължителната му, ласкателна реч за това как всички в залата са чудесни и невероятни, и със сигурност някой ден ще променят света, защото са учили в Принстън, продължи доста дълго. Веднага, щом келнерите отнесоха чиниите от десертите, Спенсър скочи от мястото си и се отдалечи с цялата бързина, която можеха да й осигурят тренираните й от хокея на трева крака. Тя откри Харпър до машината за кафе и й се усмихна широко.
— Виждам, че си се запознала с Рифър — намигна й момичето.
Спенсър сбърчи лице.
— Да, каква съм късметлийка.
Харпър я погледна с непроницаемо лице, след което се приближи към нея.
— Виж, знам, че го казвам в последната минута, но имаш ли някакви планове за уикенда?
— Не мисля. — Освен да помага на майка си в дегустацията на още сладкиши за сватбата. Дали втората сватба наистина се нуждае отделно от торта и сватбена торта?
Очите на Харпър блеснаха.
— Страхотно. Защото ще има един купон, на който много ми се иска да те заведа. Мисля, че страшно добре ще се разбираш с приятелите ми. Можеш да останеш при мен в голямата къща в кампуса, където живея. Да усетиш атмосферата.
— Звучи ми прекрасно — отвърна бързо Спенсър, сякаш ако се бе забавила дори за части от секундата, Харпър щеше да отклони предложението си. Голямата къща в кампуса беше Домът на клуб „Айви“ — като ръководител на дебатите Харпър трябваше да живее в нея.
— Страхотно. — Харпър набра някакъв текст на телефона си. — Дай ми имейла си. Ще ти изпратя номера на телефона си и упътване как да ме намериш. Да си там към шест.
Спенсър даде на Харпър имейл адреса и телефонния си номер, и съвсем скоро в пощата й се появи мейл от Харпър. Когато го прочете, тя едва не се развика от радост. Харпър наистина й беше изпратила упътване как да стигне до Дома на клуб „Айви“ на Проспект авеню.
Тя излезе от залата, чувстваше се така, сякаш лети. Когато бутна въртящата се врата към улицата, прибраният в чантата й телефон издаде лек звън. Когато го извади и погледна към екрана, сърцето й изстина. „Имате ново съобщение от неизвестен подател.“
Здрасти, Спенс! Смяташ ли, че новите ти приятели от университета ще те приемат в своя гурме клуб, ако познаваха афинитета ти към убийствата? Целувки!
7.
Хана под пара
Следващата вечер Хана стоеше пред съблекалнята на момчетата и придърпваше надолу прилепналата рокля, в която се беше преоблякла след последния звънец. Край нея се суетяха ученици, които бързаха да хванат автобуса към дома, да стигнат навреме за извънкласните си занимания или да се метнат в колите и да отпрашат към мола „Кинг Джеймс“.
Телефонът й избибипка и тя бързо намали силата на звука. Беше поредният есемес от Изабел, която напомняше на Хана, че трябва да пристигне малко по-рано за предизборната среща, за да посрещне някои от дарителите. Уф, като че ли вече не го знаеше. Нали самата тя беше помогнала за организирането на събитието. И щеше да бъде там, когато реши. В момента я вълнуваха други неща.
В коридора се разнесе миризмата на мръсни чорапи и дезодорант „Екс“. Отекнаха приглушени гласове, долетя звук на съскащи душове. Отборът по бягане в зала тъкмо беше приключил изморителните си тренировки по скоростно бягане по заледения паркинг.
Освен това Майк случайно се беше включил в тренировките, за да се поддържа във форма за лакроса. В ход беше операция „Връщането на Майк“.
Синята врата се отвори и навън излязоха двама второкурсници със спортни якета, които изгледаха странно Хана, докато я подминаваха. Тя също ги изгледа в отговор, след което отново се обърна към вратата.
— Идеята да въведат курс по танци на пилон е гениална — прогърмя издайническият баритон на Мейсън Байърс. — Виждали ли сте някое момиче да го кара?
— Пич, не ме карай да започвам — отвърна Джеймс Фрийд. — Последния път, когато бях в салона, не помръднах — през цялото време ги гледах.
— Онази мацка, с която Майк излиза, се е записала — каза Мейсън.
Хана се намръщи. Колийн се е записала на курс по танци на пилон? За едно шоу за млади таланти в осми клас тя се беше облякла в латвийска носия и беше танцувала народните танци на предците си. Месеци наред след това Хана и Мона се скъсваха да й се подиграват.
— Знам. — Джейм изсумтя. — Нищо чудно, че Майк я оправя. — Той се изхили. — Знаеш ли, че бебрис означава бобър на латвийски?
Я чакай! Не казаха ли току-що, че Майк я оправя?
Хана усети как нещо я жегва в гърдите. Двамата с Майк не го бяха правили още, а ходеха повече от година.
Откъм съблекалнята се появиха още две момчета и Хана надникна вътре. Джеймс и Майърс не се виждаха никъде, но Майк беше в помещението. Той стоеше по боксерки, черната му коса беше мокра и зализана назад, а по широките му рамене проблясваха капчици вода. Винаги ли е бил толкова мускулест?
Хана изопна рамене. Напред. Тя влезе бавно в изпълнената от пара стая. Досега никога не беше влизала в момчешката съблекалня и с известно разочарование откри, че не се различава особено от момичешката, с изключение на бандажа, който се въргаляше на пода. Стаята миришеше на талк и потни чорапи, а кошчето за боклук бе препълнено с празни бутилки „Гаторейд“.
Тя тръгна на пръсти по покрития със сив теракот под, докато не се озова само на няколко стъпки от Майк. На гърба му се забелязваше белегът с форма на полумесец, който бе получил като малък, падайки от колелото си. Един следобед в къщата на Хана двамата си бяха показали един на друг всички белези, като се бяха съблекли по бельо, но без да стигат по-далеч от това. До известна степен Хана се страхуваше да прави секс с Майк — не беше спала с никое момче досега и това й изглеждаше като сериозна стъпка. И въпреки че Майк непрекъснато повтаряше колко е обсебен от секса, тя се чудеше дали самият той не се страхуваше поне мъничко.
Хана протегна ръце и закри с длани очите му.
— Па!
Майк подскочи, но бързо се успокои.
— Здра-а-асти — каза той, разтягайки думата. — Какво правиш тук?
Вместо да му отговори, Хана започна да обсипва врата на Майк с целувки. Той се наведе към нея, топлата му гола кожа се притисна към тясната й рокля. После протегна ръка и зарови пръсти в къдриците й. Внезапно обаче се дръпна назад, отвори очи и се вторачи в нея.
— Хана! — Майк грабна кърпата от пейката и бързо я уви около голото си тяло. — Какво става тук, по дяволите?
Хана улови въжената огърлица, която той не сваляше от врата си след завръщането на семейството му от Исландия, и го придърпа към себе си.
— Не се срамувай. Просто се остави на течението. Не е ли това една от твоите секс фантазии?
Майк се отдръпна от нея, опулил очи.
— Полудя ли? — Той изобщо не поглеждаше тясната й рокля или свръхвисоките тънки токчета, от които я боляха глезените. Вместо това я зяпаше така, сякаш Хана се държеше адски неуместно. — Трябва да си вървиш.
Хана се вцепени.
— До преди няколко секунди ужасно ти харесваше.
— Защото те помислих за някой друг. — Майк навлече тениската си през глава и нахлузи панталоните си.
Хана се облегна на шкафчетата, без да помръдва от мястото си.
— Виж, Майк, искам отново да сме заедно. С приятеля ми скъсахме. Знам, че и ти ме искаш. Така че спри да се държиш като идиот и ме целуни!
Тя подчерта думите си с тих смях, за да не прозвучи твърде настоятелно, но Майк просто я погледна безизразно.
— Нали ме чу в мола онази вечер — вече си имам приятелка.
Хана Завъртя очи.
— Колийн? О, моля те. Забрави ли, че в шести клас четири пъти изля водата от тоалетната върху главата си. Освен това е луда по нейните театрални глупости. Покрай нея ще изгубиш цялата си популярност.
Майк скръсти ръце на гърдите си.
— Всъщност Колийн си има агент за театралните си ангажименти. Явявала се е на прослушване в няколко големи телевизионни продукции. А популярността не ме интересува.
Да бе, да.
— Да не ти пуска лесно или какво? — Хана се изненада от горчивината в гласа си.
Лицето на Майк се вцепени.
— Харесвам я, Хана. — Той я гледаше без да мигне и облаците, които замъгляваха съзнанието на Хана, започнаха да се разнасят. Майк не излизаше — и не спеше — с Колийн, защото тя искаше, а защото той я харесваше.
Откъм умивалниците се разнесе тихо кикотене и Хана забеляза Джеймс и Мейсън да се крият зад стената, подслушваха всяка тяхна дума. Тя обгърна тялото си с ръце, внезапно изпълнена с чувство за разголеност.
Те се присмиваха на нея. На смотаната Хана, която се хвърляше на врата на бившето си гадже. Смотаната Хана, която изглеждаше като идиотка. Все едно отново беше дебела, с провиснала кафява коса и скоби на зъбите. Абсолютната дебела, грозна загубенячка, която никой не обича.
Без да промълви нито дума, тя се обърна и излезе от съблекалнята, без дори да спре, когато единият й глезен се подви под тежестта й. Това не може да се случва, това не може да се случва, не спираше да си повтаря тя наум. В никакъв случай нямаше да се остави да я победи такава скучна личност като Колийн.
Тя затръшна силно вратата на съблекалнята зад гърба си и се озова в притихналия коридор. Внезапно отнякъде се разнесе нов смях, писклив и още по-зловещ от този на момчетата. Хана замръзна на мястото си и се ослуша. Полудяваше ли, или това наистина беше смехът на Али? Тя наведе главата си на една страна и зачака. Но звукът изчезна също толкова неочаквано, както се беше появил.
8.
Здравейте, казвам се Хедър
Същата вечер Емили вървеше към „Роузууд армс“, хотелът до Холис, който представляваше наполовина старомоден пансион, наполовина скъп курорт. Някога старото имение бе притежавано от някакъв железопътен магнат и всяка стая бе украсена с безценни антични скринове и трофейни еленови, бизонски и лъвски глави. Едно от крилата на сградата беше превърнато в спа салон. Старият гараж на магната, в който са били съхранявани десетки скъпи карета и стари модели състезателни коли, сега беше банкетна зала.
Точно тази вечер мястото бе наето от господин Мерин за предизборната му среща. Пред подиума бяха подредени дълги редици столове. В центъра му стоеше самотен микрофон, а навсякъде бяха увесени банери с послания от рода на „ТОМ МЕРИН НОСИ ПРОМЯНА“ или „ПЕНСИЛВАНИЯ СЕ НУЖДАЕ ОТ МЕРИН“. Странно бе да вижда лицето на Ханиния баща върху предизборните плакати. Емили продължаваше да мисли за него като за човека, който веднъж смъмри Али заради това, че бе изхвърлила дъвката си през прозореца на колата му. По-късно Али ги накара всичките да обикалят в кръг и да наричат бащата на Хана „господин Мърльо“ — дори самата Хана, която го направи със сълзи в очите.
Емили огледа тълпата. Тук имаше хора, които не беше виждала от години — госпожа Лоу, старата й учителка по пиано, чието ъгловато лице винаги напомняше на Емили за състезателна хрътка, седеше в ъгъла и отпиваше кафе от термо-чаша „Старбъкс“. Господин Поли, който изпълняваше ролята на диджей по време на организираните от отбора по плуване банкети, стоеше до един от прозорците и се взираше в екрана на своя блекбъри. Господин и госпожа Роланд, които се бяха нанесли в старата къща на семейство Кавана, седяха на сгъваемите столове, подредени близо до сцената, а до тях се беше настанила дъщеря им Клоуи.
Емили се наведе бързо. Господин Роланд й беше уредил стипендията в Университета на Северна Каролина, но похотливите му домогвания бяха развалили приятелството между Емили и Клоуи.
Единствените хора, които Емили не видя, бяха приятелките й. Когато се обърна с намерението да ги потърси в съседната стая, тя се блъсна в един от сервитьорите, който носеше сребрист поднос с аперитиви. Той политна напред, но като по чудо успя да улови подноса, преди той да падне на пода.
— Съжалявам! — извика Емили.
— Няма нищо — отвърна спокойно той. — За щастие имам бързи рефлекси. — После се обърна и отстъпи изненадано назад. — Емили?
Емили примигна. Пред нея стоеше облечен в смокинг на сервитьор Айзък Колбърт, бившето й гадже — и баща на детето й. Тя не го беше виждала почти година, откакто бяха скъсали.
— З-здрасти. — Сърцето й биеше ускорено. Айзък бе по-висок, отколкото го помнеше — и раменете му бяха станали по-широки. Кестенявата му коса стигаше до брадичката, а изпод яката се подаваше татуировка. Тя впери поглед в черната спирала върху кожата му. Какво ли щеше да каже за това майка му? Като се имаше предвид, че госпожа Колбърт бе изрязала главата на Емили от всички нейни снимки с Айзък и я беше нарекла курва, Емили не можеше да си представи потреса й, че синът й се е татуирал.
— Какво правиш тук? — избъбри тя.
Айзък посочи с пръст логото върху джоба на гърдите му. КОЛБЪРТ КЕТЪРИНГ.
— Баща ми осигурява бюфета. Той е почитател на Том Мерин. — После момчето отстъпи назад и огледа Емили от главата до петите. — Изглеждаш… различна. Да не си отслабнала?
— Едва ли. Имам усещането, че все още не съм свалила всичките натрупани килограми от… — Тя се усети и млъкна преди да произнесе „бременността“, като едва не си прехапа езика. Какво й ставаше?
Докато беше бременна, на няколко пъти беше готова да се обади на Айзък — той се бе държал чудесно с нея, преди да се случи онова нещо с майка му. Двамата разговаряха в продължение на часове и той реагира с разбиране, когато му призна, че е излизала и с момичета. В онзи зимен следобед двамата се бяха съблекли бавно в спалнята му. Той беше толкова сладък, докато се опитваше да направи първия им път пълноценен.
Но всеки път, когато вземаше телефона си, за да му звънне, тя не можеше да реши как да му поднесе новините. „Здрасти! Трябва да ти кажа нещо!“ или: „Здрасти, помниш ли онзи път, когато спах с теб?“ или пък: „Хей, помниш ли единствения ни път заедно?“ И какво щеше да й каже Айзък? Щеше ли да поиска да даде детето за осиновяване, или щеше да поиска да го отгледат заедно? Емили не можеше да си представи да се захване с нещо такова — тя обичаше децата, но не беше готова да има свое собствено. Но пък Айзък можеше изобщо да не й повярва. Или пък ужасно да се ядоса, че не му е казала по-рано. Затова реши, че трябва лично да се заеме с това и сама прехвърли всички интернет профили на надеждни осиновители. Когато стигна до двама щастливи, усмихнати хора, под които пишеше „Любяща двойка, женени от осем години, копнеещи да бъдат мама и татко“, тя спря. Чарлз и Лизи Бейкър пишеха, че са сродни души, че през уикендите карат кану-каяк, непрекъснато четат една и съща книга, за да могат да я обсъждат на масата, и ремонтират старата си къща в Уесекс. „Нашето дете ще знае, че той или тя са били дадени за осиновяване от любов“, се казваше в профила им. Нещо в тях бе докоснало сърцето на Емили.
Айзък остави подноса на съседната маса и положи ръка върху нейната.
— Толкова пъти исках да ти се обадя. Чух за ужасните неща, които си преживяла.
— Какво? — Емили почувства как кръвта се отдръпва от лицето й.
— За завръщането на Алисън Дилорентис — уточни Айзък. — Помня как ми разказваше за Али, за това какво е означавала за теб. Добре ли си?
Сърцето на Емили бавно възстановяваше обичайния си ритъм. Разбира се… Алисън.
— Така мисля — отвърна тя с треперещ глас. — А ти, ъ-ъ-ъ… как си? Групата ви още ли е заедно? И какво е това? — Тя посочи татуировката. Готова бе на всичко, за да отклони вниманието му от себе си.
Айзък отвори уста, за да отговори, но един висок, по-възрастен мъж в униформа на сервитьор, го потупа по рамото и му каза, че имат нужда от него.
— Трябва да се връщам на работа — каза той на Емили, отдалечавайки се към вратата. После се спря и отново се обърна към нея. — Дали няма да ти се прииска след приключването на срещата да идем някъде и да поговорим?
За миг Емили се поколеба дали да не приеме. Но пък се сети колко напрегната ще се чувства през цялото време заради тайната, която набъбваше в гърдите й като балон.
— Ами, вече имам планове — излъга тя. — Съжалявам.
Лицето му посърна.
— Ясно. Някой друг път тогава.
Той тръгна след другия сервитьор към тълпата. Емили се завъртя и се втурна в противоположната посока, чувствайки, че току-що е успяла да се спаси от нещо ужасно, но в същото време бе изпълнена с тъга и съжаление, че е отблъснала Айзък.
— Емили?
Емили се обърна наляво. До нея стоеше Хана, облечена в прилепнала раирана рокля, с обувки на висок дебел ток. С нея беше господин Мерин, който имаше съвсем сенаторски вид с червената си консервативна вратовръзка.
— Здрасти — каза Емили, прегръщайки и двамата.
— Благодаря ти, че дойде. — В тона на Хана звучеше признателност.
— Радваме се, че си тук, Емили — рече господин Мерин.
— И аз се радвам, че съм тук — отвърна Емили, макар че след срещата си с Айзък единственото, което искаше, бе да се прибере у дома.
След това господин Мерин се обърна към жената, която току-що се беше присъединила към групичката. Тя имаше пепеляворуса коса, перфектна фигура и бе облечена в безупречен костюм, който изглеждаше така, сякаш струва цяло състояние. Емили я зяпна и тялото й внезапно пламна. Не. Не можеше да бъде. Сигурно й се привиждаше.
Жената също я забеляза и млъкна по средата на изречението.
— О! — възкликна тя и лицето й пребледня.
Емили усети горчивина в устата си и жлъчка опари гърлото й. Това беше Гейл.
Господин Мерин забеляза странните погледи, които двете си размениха, и се прокашля.
— Ъ-ъ-ъ… Емили, това е госпожа Ригс, една от най-големите ми спонсорки. Двамата със съпруга й наскоро се преместиха в района от Ню Джърси. Госпожо Ригс, това е приятелката на дъщеря ми, Емили.
Гейл отметна кичур руса коса от очите си.
— Мислех, че се казваш Хедър — каза тя със сдържан, леденостуден глас.
Всички очи бяха вперени в нея. Хана рязко се обърна и се втренчи в приятелката си. Като че ли минаха десет години, преди Емили да отговори.
— Ами, сигурно ме бъркате с някого — избъбри тя. След това, неспособна да остане тук и секунда повече, се обърна рязко и побягна с всички сили към най-близката врата, която водеше към склада. Затвори я зад себе си и се облегна на стената с пулсираща глава.
И като по поръчка телефонът й изпиука. Емили го измъкна с разтуптяно сърце. На екрана пишеше „Имате ново съобщение“.
Здрасти, мамче. Май е време за номер!
9.
И в ада няма по-голям гняв от този на богатата жена!
Когато господин Мерин се качи на подиума и се усмихна на обожаващата го тълпа, Спенсър излетя през задната врата на банкетната зала, озовавайки се на малкия паркинг. Само няколко места бяха заети от очукани пикапи и компактни автомобили. В дъното на паркинга, до един зелен контейнер за отпадъци, пълен с празни картонени кутии, Емили подскачаше от крак на крак, сякаш роклята й се бе подпалила.
Вратата отново се отвори и навън излязоха Ариа и Хана.
И двете държаха в ръце телефоните си и изглеждаха смутени. Няколко минути по-рано Емили им беше изпратила шифровани съобщения, в които им казваше, че трябва да поговорят и че ще ги чака тук. Спенсър изпрати отговор, в който питаше не могат ли да поговорят вътре — все пак беше доста студено, — но Емили беше върнала едно голямо НЕ!
— Ем? — извика Ариа, слизайки по разнебитената метална стълба. — Добре ли си?
— Баща ми ще се чуди къде съм. — Хана се държеше здраво за парапета и стъпваше предпазливо на високите си токове. — Какво има?
Щом се приближиха до нея, Емили им показа телефона си.
— Току-що получих това.
Момичетата прочетоха съобщението на екрана. Когато Спенсър погледна думите, стомахът й се сви.
— Чакай малко, А. знае за бебето?
Емили кимна с ужасено изражение на лицето.
— Но как е възможно? И защо не го е споменавал досега? — попита Спенсър. Тя все още не можеше да повярва, че Емили е родила дете. Малко преди да завършат предишната година Емили изглеждаше — и се държеше — съвсем нормално, все едно нищо не я притеснява. Но някъде по средата на юли, малко след сблъсъка на Спенсър с полицията за притежанието на „Лесно шест“, Емили й се беше обадила и с паника в гласа й беше съобщила, че е бременна. Първоначално Спенсър реши, че приятелката й се шегува. Но това изобщо не беше смешно.
— Не знам — отвърна сълзливо Емили. — Може би защото А. знае всичко. Някой друг получи ли съобщение?
Спенсър вдигна треперещата си ръка.
— Всъщност аз. Снощи. Смятах тази вечер да ви кажа.
Тя изкара съобщението на екрана си и останалите се скупчиха около нея.
„Смяташ ли, че новите ти приятели от университета ще те приемат в своя гурме клуб, ако познаваха афинитета ти към убийствата?“
Докато Спенсър го четеше, сърцето й заблъска в гърдите. Предишната нощ почти не беше спала, прехвърляйки през ума си възможностите за това кой може да е А.
— Как може А. да знае и за Табита, и за бебето? — прошепна Емили.
Хана рязко издиша и дъхът й образува кълбета пара в студения въздух.
— По същия начин, както знае всичко останало.
— Доста хора те видяха. — Спенсър потрепери в тънкото сако, което бе избрала да облече. — Цяло лято прекара във Филаделфия. А. също може да е бил там. Сигурно така е разбрал за мен и Келси.
Емили крачеше напред-назад по очертанията на мястото за паркиране.
— Знаете колко грамадна бях станала. Не приличах на момичето от корицата на списание „Пийпъл“. Но предполагам, че някой би могъл да се досети. — Тя наклони главата си назад и се загледа в клоните на дървото, надвиснали над главите им.
— Тук не става въпрос за кой да е — отбеляза Ариа. — Трябва да е човек, който ни познава. Някой, когото не сме преценили правилно.
— Но кой? — извика Хана.
Емили спря да крачи.
— Всички знаете според мен кой е А.
Спенсър изстена.
— Не казвай Али, Ем.
— Защо не? — Гласът на Емили потрепери. — Двете с Табита са били заедно в Убежището. Али е можела да разбере, че сме убили Табита. Може би иска да си отмъсти и за това, в допълнение към всичко останало, което й причинихме.
Спенсър въздъхна. Не можеше да повярва, че Емили продължава да смята Али за жива.
— И какво, като Али и Табита са били по едно и също време в Убежището? Това не доказва нищо. И за последен път ти повтарям, че макар останките на Али да не бяха открити в развалините, ние всички я видяхме в къщата точно преди тя да се взриви.
По лицето на Емили премина сянка.
— Но кой, освен Али, би могъл да ни преследва навсякъде и да дебне всяка наша крачка? — каза тя, забила поглед в обувките си. — Освен това няма да повярвате кой още е тук — Гейл. Ами ако А. се кани да й каже какво съм направила с бебето? Ами ако Гейл разкаже на всички за мен?
— Чакай малко. — Хана сбърчи вежди. — Гейл, жената, която искаше бебето, е вътре?
Емили кимна.
— Това е жената, с която ме запозна баща ти. Госпожа Ригс.
— Значи затова те нарече Хедър. — Хана затвори очи. — Гейл обеща много пари на баща ми за кампанията му.
— Е, не е ли това едно невероятно съвпадение — обади се Спенсър със саркастичен тон.
Ариа прочисти гърлото си.
— Може би изобщо не е съвпадение. — Всички се обърнаха към нея. Ариа погледна Емили. — Да видим дали съм разбрала правилно. Току-що си видяла жената, на която си обещала бебето, същата, която накрая прецака, така ли?
— Трябваше да я прецакам — прекъсна я Емили с измъчено лице. — Трябваше да направя онова, което бе добро за бебето!
— Знам, знам. — Ариа нетърпеливо махна с ръка. — Просто ме изслушай, става ли? Ужасно се притесняваше да не би да те открие. И каза, че Гейл е луда. Нали затова не поиска да й дадеш бебето?
Емили сбърчи нос.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Не е ли очевидно? — възкликна Ариа. — Видяла си Гейл вътре. А секунда по-късно получаваш съобщение от А., свързано с бебето. Гейл е А.! Може би е разбрала какво си направила — какво направихме всички ние! И сега иска да ни отмъсти за това, че ти помогнахме да скриеш бебето!
Емили потръпна.
— В това няма смисъл. Как е разбрала за проблема с наркотиците на Спенсър? Откъде знае какво се случи в Ямайка?
— Може би има връзки в Пен и Ямайка — отвърна Ариа.
— Тя е много богата. Може да е наела частен детектив. Кой знае.
— Но какво иска от нас? — попита Хана.
Всички се замислиха за миг.
— Може би иска да узнае къде е бебето — предположи Ариа.
— Или може би просто иска да те нарани така, както ти си наранила нея — рече Спенсър и потрепери. — Помниш ли всички онези съобщения, които остави в гласовата ти поща, Ем? Приличаше на луда. — Тя затвори очи и си спомни дращещия глас на жената, който се чуваше от малкия говорител на клетъчния телефон. „Ще те намеря — гласеше последното съобщение. — Ще открия теб и бебето, и тогава ще съжаляваш.“
Гласът на Том Мерин прогърмя през микрофона в залата. Хана погледна към вратата.
— Какво искаше да кажеш с това, че може би не е съвпадение, че Гейл е най-големият спонсор на баща ми?
— Помисли си само. — Ариа завъртя около пръста едната от обидите си. — Ако Гейл е А., може да се е включила в кампанията на баща ти, за да бъде по-близо до нас. Може би това е част от плана й.
Хана стисна силно очи.
— Татко каза, че парите й са от изключително значение за кампанията. Ако по някаква причина ги изтегли, той може да не намери средства да излъчва рекламите из целия щат.
— Може би това също е част от плана на А. — допусна сериозно Спенсър.
— Момичета, чувате ли се какви ги говорите? — рече раздразнено Емили. — Няма начин Гейл да е А. Да, ужасно е, че се натъкнах на нея. Да, не знам какво ще правя сега, след като тя ме видя. Но ние трябва да мислим какво ще стане, ако А. се свърже с Гейл, а не че А. е Гейл.
— Мисля, че трябва да съберем повече факти — каза Спенсър. — Сигурно има начин да докажем дали Гейл е, или не е А. Ако тя е най-големият спонсор на баща ти, Хана, може би ще успееш да поразучиш повече за нея?
— Аз ли? — Хана притисна длани към гърдите си. — Защо точно аз трябва да го направя?
Внезапно бяха прекъснати от продължителен скърцащ звук. Задната врата се открехна и през процепа се подаде главата на Кейт.
— Ето те и теб — каза тя и в гласа й се долавяше повече облекчение, отколкото раздразнение. — Навсякъде те търсих. Татко иска да излезем на сцената при него.
— Разбрах. — Хана тръгна към вратата. Тя погледна през рамо към останалите, давайки им знак да я последват. Ариа и Спенсър го направиха, но Емили не помръдна от мястото си. Няма да се върна там, казваше упоритият израз на лицето й. Не и щом Гейл е вътре.
Спенсър й махна извинително и влезе в банкетната зала. Помещението беше още по-натъпкано с народ от преди — всички места бяха заети. Господин Мерин стоеше на сцената и отговаряше на въпроси, залепил на лицето си политическата си усмивка. Спенсър хвана Хана за ръката, преди тя да застане до баща си.
— Коя всъщност е Гейл?
Хана посочи жената в червен костюм, която седеше на първата редица.
— Тя.
Спенсър я погледна, преценявайки русата й коса, слабото лице и огромните диаманти на пръстите й. Внезапно нещо прищрака в главата й. На дегустацията на тортите Гейл седеше през няколко маси, облечена в костюм на Шанел. Спенсър бе усетила погледа й върху гърба си, но бързо бе прогонила странното, самодоволно изражение на жената от ума си, като си каза, че просто се държи параноично.
А може би не беше така? Може би Гейл наистина я беше наблюдавала?
И може би все пак съществуваше възможността Гейл да е А.
10.
Повод за размишление
В сряда следобед Ариа и Ноъл стояха пред масата в сутерена на роузуудския Колеж по кулинария, където караха курса „Въведение в готвенето“. Заобикаляха ги лъскави тенджери и тигани, и малки бурканчета с подправки, а на дъската пред тях лежеше накълцан до половината стрък праз лук. Стаята миришеше на пилешки бульон, на газ от котлоните и на противна канелена миризма от дъвките, които непрекъснато дъвчеше жената зад тях.
Всички бяха вперили погледи в мадам Ришо, тяхната инструкторка. Макар да беше работила единствено като готвачка в един круизен кораб на компанията „Карнивал“ в продължение на шест месеца, тя се държеше така, сякаш бе готвач — звезда от „Фууд нетуърк“, носеше висока шапка и говореше със съмнителен френски акцент.
— Ключът към доброто ризото е непрекъснатото му разбъркване — каза мадам Ришо, пъхна дървената лъжица в тенджерата и бавно я завъртя. Произнасяше р-то с натъртване. — Не спирайте да разбърквате, докато оризът не стане кадифен. Тази техника трудно се научава! А сега бъркайте, бъркайте, бъркайте!
Ноъл смушка Ариа.
— Не разбъркваш достатъчно бързо.
Ариа се сепна и погледна към тенджерата си, която беше пълна с ориз „Арборио“ и бълбукащ бульон.
— Опа — рече разсеяно тя и заразбърква хубаво сместа.
— Предпочиташ ли да режеш? — Ноъл държеше японския нож, който бе взел от кухнята на родителите си. Той се беше заел с рязането на червения лук за салатата. — Не искам ризотото ни да се скапе. Мадам може да ни качи на гилотината — додаде той с лукава усмивка.
— Добре ми е така — отвърна Ариа, поглеждайки към работното му място. — Освен това никога няма да успея да нарежа лука толкова добре като теб.
Изненадващо се бе оказало, че Ноъл се справя доста добре на курса — особено в частта с рязането. Ариа винаги се отегчаваше и режеше зеленчуците на големи, неравни парчета.
Усещаше как Ноъл я гледа изучаващо, но се престори, че не го забелязва, и вместо това започна ожесточено да разбърква ризотото. За щастие той бе пропуснал предизборната среща предишната вечер, защото тимът по лакрос имаше отборна вечеря. А и през последните два дни не се бяха засекли по нито един предмет, което означаваше, че не го беше виждала в училище. Дори беше обмисляла да не дойде на курса по готварство, но пък тогава Ноъл щеше да я попита за причината. И какво би трябвало да отговори тя — че е видяла как баща му опипва доматите в магазина, облечен в рокля?
Тя потръпна, когато образът отново изплува в съзнанието й. В момента, в който осъзна, че отдавна изгубената сестра на господин Кан всъщност е самият той, тя се изнесе с пълна скорост от зеленчуковия отдел в магазина и се скри зад щанда с франзели. Наблюдаваше мъжа отдалеч, молейки се да е сбъркала. Може пък да се окажеше някой друг тип. Може да е някоя наистина грозна жена. Но тогава иззвъня телефонът му.
— Ало? — произнесе жената с мъжки глас. — Същият като на господин Кан.
Край на играта.
Ариа не знаеше кое я смущава повече — господин Кан или собственото й поведение. Не можеше да се отърси от усещането, че всичко е по нейна вина. По същия начин се бе чувствала и в седми клас, когато видя Байрън да се целува с Мередит. Ако не бе минала по онази уличка, ако не се беше извърнала точно в онзи момент, тя нямаше да се натовари с тайната на баща си — или с разкъсващите я болезнени съмнения дали да каже на Ила. И сега така — ако беше отишла в магазина няколко минути по-късно или се беше помотала край щанда за сирена, нямаше да научи ужасната тайна на бащата на Ноъл.
Но след като вече знаеше, тя умираше от желание да научи повече. Дали това бе нещо, което господин Кан правеше често? Той наистина бе малко странен — беше се облякъл като викинг за партито по случай пристигането на Клаудия в Щатите, винаги пееше с пиянски глас арии от опери и мюзикъли на благотворителните партита, организирани от училищния съвет на „Роузууд дей“. Но да се облича като жена на обществени места?
Дали осъзнаваше как ще изглежда това, ако някой го забележи? И определено бракът на господин и госпожа Кан не беше толкова стабилен, колкото си мислеше Ариа. Дали бяха от онези двойки, които само поддържаха имидж пред обществото, а всъщност тайно не се обичаха? При тази мисъл сърцето я заболя още по-силно за Ноъл. Той беше издигнал в култ любовта между родителите си.
Ариа му беше обещала, че между тях няма да има повече тайни, но това определено беше нещо, което Ноъл трябваше да знае — или би пожелал да научи. А тя можеше само да се надява, че А. няма да узнае за него.
От мига, когато се бе събудила предишния ден, Ариа очакваше да получи есемес, свързан с господин Кан. Но като по чудо не откри бележка под чистачката на колата си или в училищното си шкафче, нито пък екранът на телефона й светна. Което означаваше само две неща — или А. изчакваше идеалния момент… или не знаеше.
Ако Гейл беше А., може би беше твърде заета да дебне Спенсър и Емили, за да се занимава и с Ариа. Нямаше как да бъде на няколко места едновременно. А ако А. не знаеше, най-доброто, което Ариа можеше да направи, бе да се престори, че никога не е виждала господин Кан. Дори нямаше да си мисли за това.
— Сега всички вземете своите beurre и измерете половин чаша! — изграчи мадам Ришо отпред.
— Какво означаваше това beurre? — изръмжа Ноъл. — Мразя да ми казва разни неща на френски.
— Масло. — Ариа бръкна в малкия хладилник под масата и измъкна едно пакетче. Докато го разопаковаше, мислите й отново се зареяха. Защо Гейл, тази богата, преуспяла жена ще хаби време и пари в преследването на четири гимназистки? Но от друга страна тя беше луда. Ариа я беше срещала само веднъж преди и веднага усети, че у жената има нещо нередно.
Това се беше случило малко след като Емили призна на Ариа, че е бременна. Двете се срещнаха в града. Смятаха да обиколят италианския пазар, но Емили попита дали може да се отбият да пият кафе с Гейл, някаква странна богата жена, с която се била запознала предишната седмица.
— Тя се свърза с мен чрез Дерик — обясни момичето, имайки предвид приятеля си от ресторанта. — Той работи у тях през уикендите. Поискал допълнителни часове за работа и ме посочил като свой поръчител. — Тя се усмихна извинително. — Няма да отнеме дълго, обещавам. О, да не забравя да те предупредя. Тя е малко… откачена. Но ми изглежда доста мила.
Ариа се беше съгласила; Емили я накара да носи перука и слънчеви очила, така че Гейл да не може да я разпознае и да направи връзка между тях двете и прочутите Малки сладки лъжкини.
Единствената перука, която Ариа притежаваше, бе едно розово нещо, останало от Хелоуин, но тя така или иначе си я сложи.
Кафенето се намираше до един клуб по йога и студио за пиърсинг. Заведението беше обзаведено с ремонтирани дървени селски маси, към стените бяха приковани ветропоказатели, а на една черна дъска бе забодено написано на ръка меню, което гласеше, че закуска се сервира целодневно. Гейл ги чакаше в едно сепаре, а на масата беше сервирана голяма купчина палачинки с боровинково сладко. Веднага, щом забеляза Емили, тя бутна чинията напред.
— Хапвай. Боровинките са полезни за развиващия се мозък на бебето.
— О… — Емили изглеждаше стресната. — Колко мило от твоя страна.
— Просто се грижа за бебето — рече Гейл с мила усмивка, без да сваля поглед от Емили.
— Оценявам го. — Емили отхапа от една палачинка и се усмихна. — Много са вкусни.
Гейл смутено се прокашля.
— Извини ме, ако смяташ, че прибързвам, но предположих, че ще дадеш детето за осиновяване. Мога ли да те попитам дали си избрала семейство?
По бузата на Емили потрепна едно мускулче. Ариа се протегна под масата и я улови за ръката, сякаш искаше да каже: Ако искаш веднага да избягаме оттук, с теб съм. Вместо това Емили си пое дълбоко дъх.
— Ами да. Намерих една приятна двойка, която живее в предградията, недалеч от мен.
Гейл клюмна.
— И аз така реших. Наскоро загубих детето си и се чувствам ужасно. Двамата със съпруга ми искахме да си направим бебе и преминах през безброй процедури ин витро, похарчих хиляди долари, но безуспешно.
— Сигурно ти е било много трудно — каза Емили и лицето й омекна.
Очите на Гейл се напълниха със сълзи.
— Толкова силно искам да имам бебе. Ти изглеждаш красива, умна и уравновесена девойка. За мен щеше да е чест да отгледам детето ти, но предполагам, че не ми е писано. — Тя наведе глава.
— Боже, ако знаех — промърмори Емили, като си играеше с вилицата. — Наистина съжалявам.
— Сигурна ли си, че няма да промениш мнението си? — Гейл повиши глас. — Няма да съжаляваш. Двамата със съпруга ми сме добре обезпечени и ще те възнаградим богато.
В главата на Ариа звъннаха безброй аларми. Тази жена наистина ли възнамеряваше да плати на Емили за детето й?
Но Емили не изглеждаше ужасена. Тя протегна ръка към чашата с вода, отпи една глътка и кимна на Гейл да продължи.
— Ще му осигурим всякакви привилегии — каза Гейл. — Частни училища. Всякакви уроци. Невероятни пътувания по цял свят. Каквото ти хрумне.
Ариа огледа останалите хора в кафенето, изненадана, че никой не е чул предложението й. Това не беше ли незаконно?
Тогава Гейл остави една двайсетдоларова банкнота на масата и се изправи.
— Помисли си, Хедър. Ще ти се обадя след няколко дни, или ако искаш, ти ми се обади. — Тя подаде на Емили визитната си картичка. Миг по-късно вече излизаше от кафенето, помахвайки с ръка на оплешивяващия собственик зад бара, сякаш не беше предложила току-що да купи бебето на една непозната.
Веднага щом Гейл се изгуби по тротоара, Ариа изпусна шумно дъха си.
— Ще извикаш ли полиция, или аз да го направя?
Емили изглеждаше изненадана.
— Какво?
Ариа впери поглед в нея.
— Да не си надрусана? Тя току-що ти предложи пари, за да купи бебето ти.
Емили взе една палачинка.
— Ужасно ми е жал за нея. Очевидно наистина иска да има дете. Изглежда толкова тъжна.
— Нима повярва на сълзливата й история? — Ариа поклати глава. Емили винаги се бе проявявала като най-чувствителната в групата им, момичето, което спасяваше малки птички, избутани твърде рано от гнездото им, или се опитваше да възпира Али, когато тя се отнасяше прекалено лошо с някого.
— Ем, нормалните хора не отиват в кафенета, за да предлагат на непознати тийнейджърки да им купят неродените бебета. Дори хора, които отчаяно искат деца. Тази жена определено не е в ред.
Но Емили гледаше замислено към корема си и като че ли не чуваше нито една дума от онова, което й казваше Ариа.
— Няма ли да е хубаво, ако имаш всичко, което ти се прииска? Екзотични пътувания? Фантастични летни лагери? Животът на детето ще бъде невероятен.
— Парите не са всичко, знаеш — отбеляза Ариа. — Виж Спенсър. Тя има всичко, което иска, а семейството й е пълна каша. Можеш ли честно да кажеш, че тази жена ще бъде любяща майка?
— Възможно е — отвърна Емили със съчувствено изражение на лицето. — Дори не я познаваме.
— Точно така! — Ариа удари е вилицата по масата, за да подчертае думите си. — На мен много ми харесва първото семейство, което избра, Ем. Трябва да ги опознаеш. Ненапразно си ги избрала.
— Но те и двамата са учители — възрази Емили. — Никой от тях не печели много пари.
— Откога това има значение за теб?
— Откакто забременях! — Бузите на Емили пламнаха. Тя го каза толкова силно, че двама клиенти вдигнаха изненадано глави, след което смутено продължиха да се хранят.
Ариа продължи да я уговаря, изброявайки причина след причина защо Емили не трябва да обръща внимание на Гейл, но приятелката й я гледаше с упорито изражение на лицето. Затова тя не се изненада, когато няколко дни по-късно Емили й каза, че е приела предложението на Гейл. Не се изненада и когато няколко седмици по-късно Емили й се обади с паникьосан глас, за да й съобщи, че е променила решението си и Ариа трябва да й помогне да се измъкне от кашата, която е забъркала.
— Ризотото ти стана на желе!
Мадам Ришо се беше надвесила над Ариа и надничаше в тенджерата й с отвратена физиономия. Оризът наистина се беше превърнал в гъста каша. Тя се опита да я разбърка с дървената лъжица, но пюрето не помръдваше.
Мадам Ришо поклати шава и отмина, мърморейки.
Целият курс се подсмихваше и хвърляше погледи към Ариа.
Ноъл я погледна с любопитство.
— Сигурна ли си, че всичко е наред? — попита той.
Ариа усети как главата й натежава. Запита се дали да не каже на Ноъл за бременността на Емили и случилото се след това… може би дори за А. Та нали двойките си казват всичко.
Нали би трябвало да си вярват?
Но пред очите й отново премина образът на господин Кан, облечен в рокля. Тя изправи рамене и се усмихна извинително на Ноъл.
— Извинявай. Мислех си какво да облека за неделния бенефис на бащата на Хана. Смяташ ли, че трябва да си купувам нещо ново?
Ноъл я погледна озадачено, после сви рамене и я прегърна през раменете.
— Каквото и да облечеш, ще изглеждаш фантастично.
Ариа се сгуши в него, усещайки вътрешностите си също толкова разкашкани и непривлекателни като ризотото, което току-що беше опропастила. Дотук с пакта за откровеността. С крайчето на окото си тя зърна някакъв светъл проблясък край прозореца. Това не беше ли… руса коса? Но когато се отдръпна от Ноъл и се вгледа по-внимателно, проблясъкът беше изчезнал.
11.
На фитнес
По-късно същата вечер Хана премина през запотената стъклена врата на фитнес клуб „Помпата“ в мола „Кинг Джеймс“. Вътре миришеше на пот, разлят „Гаторейд“ и неопределимата, но съвсем момчешка миризма на тестостерон, от която на Хана винаги й се гадеше. Зад рецепцията стоеше момче с пригладена назад коса, излязло като че ли от кастинг за „Джърси шор“, пиеше протеинов шейк и четеше списание за бодибилдинг. Срещу него на стената висеше плакат на горила, която вдига тежести; мускулите й бяха добре очертани, бицепсите бяха изпъкнали. Сигурно целта на плаката бе да вдъхновява хората да блъскат повече, но пък кой би искал да прилича на горила?
Хана си взе еднодневен пропуск и тръгна към централната зала, в която имаше стойки с гирички, лежанки и дълга поредица огледала. Разнесе се силен звън от метални тежести, които се нанизват на стоманените прътове. Когато Хана погледна иззад ъгъла, сърцето й се разтупка.
От едната страна на уредите Мейсън Байърс и Джеймс Фрийд правеха лицеви опори. А до тях, облечен в стара тениска на „Филаделфия Филис“ с отрязани ръкави, зареял замечтан поглед в нищото, стоеше Майк.
Хана се обърна, проследявайки погледа на Майк към голямата зала за упражнения. На вратата й висеше бяла табела, на която пишеше: „ТАНЦИ НА ПИЛОН, 6:30“. На равни интервали пред огледалата бяха разположени няколко метални стълбове. В залата се виждаха няколко жени на средна възраст, облечени в трика, къси полички и обувки на високи токчета. В самия център, балансирайки перфектно върху острите си токчета на стриптийзьорка, стоеше Колийн.
Новата приятелка на Майк прокара пръсти през косата си. Днес като че ли не си беше сложила толкова много мус, а тялото й изглеждаше едновременно закръглено и източено в тесните шорти и жълтия спортен сутиен, които беше облякла. Когато Колийн забеляза отражението на Майк, тя се обърна, помаха и му изпрати въздушна целувка. Майк й изпрати друга в отговор.
Хана сви юмруци, когато си представи тези двамата в леглото.
Тя влетя в съблекалнята, хвърли чантата си на пода и бързо облече тигровата изрязана тениска в стриптийзьорски стил, която си бе купила по-рано следобед. След като едва се намърда в нея — беше си купила с един номер по-малка, за да може бюстът й да изпъква, — тя се огледа в огледалото. Косата й изглеждаше бухнала и необуздана, благодарение на тоновете лак за коса. Беше си сложила три пъти повече грим от обичайното, макар да се беше спряла, преди да си сложи фалшивите мигли. Последваха puice de resistance3: чифт невероятно високи, невероятно заострени, сребристи сандали „Джими Чу“. Беше ги обувала само веднъж досега, на миналогодишния бал по случай края на учебната година. Майк реши, че са много секси и дори я накара да ги носи на партито след бала с дънки. Хана ги нахлузи на краката си и се разходи напред-назад. Изглеждаха идеално. Надяваше се само да успее да танцува на пилона с тях.
Телефонът й изжужа и тя го погледна нервно. „Имате едно ново съобщение“. За щастие беше Кейт, която питаше дали Хана ще се съгласи да й помогне в раздаването на флаери из Роузууд в събота сутринта. „Разбира се“ — написа в отговор Хана, опитвайки се да пренебрегне треперенето на ръцете си. След като Спенсър и Емили бяха получили съобщения от А., тя цял ден бе очаквала своето.
Възможно ли бе Гейл да е А.? Хана не беше срещала жената през лятото — само беше чула за нея от Емили, която й се бе обадила преди секциото, — но така и не можа да забрави съобщенията в гласовата поща, които Гейл беше оставила в нощта, когато бяха измъкнали Емили и бебето от болницата. Това не бяха отчаяните, сълзливи гласови съобщения, които би оставила жена, която смяташе, че може да не получи детето, на което толкова се бе надявала — те бяха гневни и произнесени със стоманен тон.
Гейл не бе от хората, на които можеш спокойно да се изпречиш на пътя, а сега бе замесена дълбоко в кампанията на господин Мерин.
Сутринта, на закуска, Хана седна до баща си на масата.
— Откъде познаваш Гейл? Стари приятели ли сте?
Господин Мерин мажеше филията си с масло.
— Всъщност се запознахме преди една седмица. Тя ми се обади да ми каже, че наскоро се е преместила в Пенсилвания и наистина харесва платформата ми. Сумата, която ми обеща, е огромна.
— Нали провери миналото й? Да не е някоя… знам ли, сатанистка? — Лицето на Хана пламна. Или някоя луда, която дебне дъщеря ти?
Баща й я погледна с любопитство.
— Съпругът на Гейл току-що направи значително дарение на Принстън, за изграждането на нова лаборатория за изследването на рак. Не знам колко сатанисти биха направили това.
Обезкуражена, Хана се качи в стаята си и потърси в Гугъл името на Гейл, но не изскочи нищо. Тя бе известна с участието си в безброй благотворителни събития в Ню Джърси и преди десет години се беше състезавала по обяздване на кон на изложението в Девън.
Но пък какво би могло да изскочи? Едва ли Гейл поддържаше блог за това как систематично тормози четири гимназистки и се представя като А.
Вратата на съблекалнята се отвори със скърцане и вътре нахълта една разголена, изпотена жена. Хана пъхна чантата си в шкафчето, заключи го и тръгна към фитнес залата.
Когато мина покрай Мейсън и Джеймс, те спряха с лицевите опори и смушкаха Майк. Хана се престори, че не забелязва как той се обръща и я поглежда, и продължи да върви, поклащайки бедра, с надеждата, че задничето й изглежда разкошно.
— Добре дошла! — Една жена, облечена в оскъдно черно трико и клин, обула високи обувки в стил осемдесетте, махна с ръка, докато Хана влизаше през вратата. — Нова си, нали? Аз съм Трикси.
Инструкторката посочи празния пилон в средата на залата, точно до Колийн.
— Този пилон просто е предназначен за теб.
Хана бавно се приближи до него и се усмихна на Колийн.
— О, здрасти! — изчурулика тя с престорена изненада, сякаш срещата им бе съвсем случайна и Хана не беше планирала стратегически всичко от мига, когато чу момчетата да говорят за това в училищната съблекалня.
— Хана? — Колийн огледа Хана от главата до петите. — Мили боже! Колко забавно! Не знаех, че танцуваш на пилон.
— Не е кой знае колко трудно — изсумтя Хана, призовавайки скритата в нея Али. Тя се огледа в огледалото. Кръстчето й бе по-тънко от това на Колийн, но тя пък имаше по-големи гърди.
— Този курс страшно ще ти хареса — рече Колийн. — Ако, разбира се, танцуваш непрекъснато на пилон, сигурно ще ти е адски лесно. Обзалагам се, че си много добра. — Тя се наведе към Хана. — Майк не е проблем, нали?
Хана не беше сигурна дали Колийн е искрена, затова просто вирна нос.
— Все тая — отвърна спокойно тя. — Майк ми създаваше доста грижи. Не е лесно непрекъснато да изглеждаш като сервитьорка в „Хутърс“. Освен това по купоните винаги се зазяпваше по другите момичета — и това ме подлудяваше. — Тя се усмихна извинително на Колийн. — Но съм сигурна, че с теб не го прави.
Колийн отвори уста да отговори, на лицето й бе изписана такава тревога, че Хана се зачуди дали пък не е прекалила. Точно в този момент от говорителите гръмна песента „Hot Stuff“. Трикси излезе пред курса, уви крака си около пилона, повдигна задничето си във въздуха и направи леко похотливо завъртане в стил „Цирк дьо солей“.
— Хайде, всички! — извика тя в микрофона си. — Да започнем с малко прикляквания!
Тя приклекна ниско с разкрачени крака. Класът я последва, поклащайки се в ритъма на музиката. Хана стрелна с поглед Колийн; приклякванията й бяха ниски, балансирани и перфектни. Колийн отвърна на погледа й и й се усмихна широко. „Справяш се страхотно!“, произнесе тя само с устни. Хана потисна желанието си да завърти очи. Как е възможно да е толкова противно позитивна през цялото време?
Трикси ги прекара през поредица от въртене на главата, повдигане на раменете и провокативни поклащания на хълбоците. След това опитаха серия от танцувални движения, които включваха подскачане около пилона като Джийн Кели в „Аз пея под дъжда“. Хана се справи чудесно; сърцето й биеше ускорено и на челото й се появиха съвсем ситни капчици пот.
Секси пот, естествено.
Когато Хана отново погледна през рамо, момчетата седяха на дюшеците в залата и зяпаха момичетата като изгладнели кучета. Въодушевена от присъствието им, тя вдигна ръка и я спусна зад гърба си, завъртайки задничето си към тях. Джеймс Фрийд видимо потрепери. Мейсън подсвирна. Колийн забеляза момчетата и изигра сексапилен танц. Момчетата се сбутаха одобрително.
Колийн намигна заговорнически на Хана.
— Не могат да ни се наситят, нали?
На Хана й се искаше да я шляпне. Наистина ли не осъзнаваше, че се състезаваха?
— Следващото упражнение е само за напредналите курсисти — обяви Трикси и от тонколоните се понесе страстна песен на Адел. Тя отиде до пилона, уви ръцете и краката си около него и се изкатери като маймунка. — Захващайте се за пилона с бедрата си, момичета!
Колийн продължи да се увива около пилона. Тя се хвана за него с едната си ръка, изви гърба си и увисна назад за миг. Момчетата заръкопляскаха.
Хана стисна зъби. Колко ли трудно би могло да е това движение? Тя се вкопчи в пилона и започна да се изкачва. Успя да се задържи за миг, но мускулите й не издържаха и тя започна да се плъзга към земята. Не спря да се спуска, докато задникът й не докосна пода. Отражението й в огледалото изглеждаше абсурдно.
— Добър опит, Хана — изчурулика Колийн. — Това движение е наистина трудно.
Хана изтупа задните си части и огледа останалите момичета в залата, които правеха любов с пилоните си. Внезапно те вече не й изглеждаха като стриптийзьорки, а просто като закръглени жени на средна възраст, които се правеха на шутове. Това бе възможно най-идиотският фитнес курс, на който се бе записвала.
Сигурно имаше много по-лесни начини да привлече вниманието на момчетата.
Тя отново се обърна към прозореца и погледна към тях. Когато се увери, че я гледат, небрежно подръпна надолу тясната си леопардова блузка, разкривайки презрамката на червения си дантелен сутиен.
Лицата на момчетата показаха, че са я видели. Ченетата им увиснаха. Джеймс се ухили. Мейсън се престори, че припада. Майк дори не се усмихна, но не сваляше очи от нея. Това й стигаше. Тя излезе от залата, полюлявайки бедра в ритъма на музиката.
— Няма ли да останеш? — извика Джеймс с разочарован глас.
— Трябва да оставя нещо и на въображението, нали? — отвърна закачливо Хана. И без да се обръща усещаше, че Майк продължава да я гледа. Освен това знаеше, че Колийн я следи в огледалото и сигурно се чувства объркана. Както и да е. Тя знаеше какво би казала тяхната Али, ако все още жива бе: в любовта и танците на пилони всичко е позволено.
12.
Мъдри слова
Същата вечер Емили стоеше в коридора на „Света троица“, църквата, която посещаваше семейството й. По стените бяха забодени балони от оризова хартия, изписани с псалми и части от Библията. От единия край на коридора до другия беше опъната една дълга, златиста пътека. Въздухът миришеше на смесица от тамян, застояло кафе и каучуково лепило, а под вратата, свистейки, се промъкваше вятърът. Преди много години Али й беше казала, че свистящият вятър представлява стоновете на хората, погребани в гробището зад сградата. Понякога Емили наистина вярваше, че това е истина.
Вратата в дъното на коридора се отвори и навън надникна един застаряващ мъж. Това беше отец Флеминг, най-възрастният и мил свещеник в църквата. Той се усмихна.
— Емили! Влизай, влизай!
За миг Емили се поколеба дали да не се обърне и да хукне обратно към колата си. Може би това бе огромна грешка. Предишния ден, когато се бе прибрала у дома след тренировката по плуване, майка й я беше накарала да седне в кухнята и й беше казала, че двамата с баща й обмислят да отложат пътуването си до Тексас.
— Защо? — попита Емили. — От месеци планирате това пътуване!
— Защото не приличаш на себе си — отвърна госпожа Фийлдс, докато сгъваше и разгъваше една салфетка. — Тревожа се за теб. Мислех си, че със спечелването на стипендията в Университета на Северна Каролина си поела по нов път и си оставила всичко зад гърба си. Но очевидно това още те тормози, нали?
Очите на Емили се наляха със сълзи. Разбира се, че й тежеше — нищо не се беше променило. И още по-зле, жената, която искаше да осинови бебето й, я беше открила. Ако А. не разкажеше на някого за бременността й, Гейл със сигурност щеше да го направи. И какво щеше да стане след това? Щеше ли Емили да има дом, в който да живее?
Дали родителите й щяха някога да й проговорят?
Тя зарови лице в ръцете си и промърмори, че всичко е толкова трудно. Госпожа Фийлдс я потупа по рамото.
— Всичко е наред, скъпа.
От което Емили се почувства още по-зле — тя не заслужаваше съчувствието на майка си.
— Имам една идея. — Госпожа Фийлдс взе слушалката на безжичния телефон. — Защо не поговориш с отец Флеминг?
Емили се намръщи при мисълта за свещеника. Беше го познавала през целия си живот. Пред него се изповяда за пръв път, когато беше на седем години, и той й каза да не се притеснява, че е нарекла Сет Кардиф морж в училищния двор. Но да му признае, че е правила предбрачен секс? Струваше й се толкова нередно.
Проблемът беше в това, че госпожа Фийлдс нямаше да приеме „не“ за отговор — всъщност тя вече беше уредила среща с отец Флеминг на следващия ден, без да пита Емили. Момичето се съгласи, най-вече за да успокои родителите си и да ги накара да отпътуват за Тексас, както бе планирано. Сутринта двамата бяха заминали за летището, макар госпожа Фийлдс да бе оставила астрономически списък с телефони за спешни случаи на масата в кухнята и бе уредила няколко съседи да наглеждат Емили, докато родителите й ги нямаше.
И ето сега тя беше тук и вървеше бавно към кабинета на отец Флеминг.
Преди да се усети, вече беше окачила палтото си на закачалката във форма на ръка с вдигнат палец, закована за вратата, и оглеждаше стаята. Декорът я изненада. От перваза на прозореца й се хилеше порцеланова глава на Кърли от „Тримата тъпаци“. Лицемерният свещеник от „Семейство Симпсън“ се цупеше до стойката на лампата. По рафтовете имаше много религиозни книги, но до тях бяха наредени загадките на Агата Кристи и трилърите на Том Кланси. На масата бяха поставени две малки ръчно изработени гватемалски успокояващи кукли.
Отец Флеминг я забеляза, че ги гледа.
— Трябва да ги слагаш под възглавницата, за да спиш спокойно.
— Знам, и аз имам няколко. — Емили не успя да скрие изненадата в гласа си. Тя не мислеше, че свещениците могат да бъдат суеверни. — Вършат ли ви работа?
— Всъщност не. А на теб?
Емили поклати глава. Беше си купила шест куклички от магазин в Холис малко след случилото се в Ямайка, с надеждата, че ще й помогнат да спи през нощта. Но тревожните мисли не я напускаха.
Отец Флеминг седна на коженото кресло зад бюрото си и скръсти ръце.
— И така. Какво мога да направя за теб, Емили?
Тя наведе очи и се загледа в обеления си зелен лак.
— Всъщност съм добре. Мама се притеснява, че съм стресирана. Не е кой знае какво.
Отец Флеминг кимна съчувствено.
— Ако искаш да говориш, аз съм готов да те изслушам. Каквото и да кажеш, то няма да напусне тази стая.
Емили повдигна вежди.
— И няма да кажете на мама… нищо?
— Разбира се.
Емили прокара връхчето на езика си по зъбите; внезапно почувства тайната си като гнойна рана в гърдите.
— Родих дете — изтърси тя. — През лятото. Никой от семейството ми не знае за това, освен сестра ми. — Произнасянето на тайната на глас бе достатъчно, за да я накара да се почувства като дявол.
Когато отново погледна към отец Флеминг, лицето му имаше все същото невъзмутимо изражение.
— И родителите ти нямат никаква представа?
Емили кимна.
— Скрих се в града през лятото, за да не разберат.
Отец Флеминг разхлаби яката си с пръст.
— А какво стана с бебето?
— Дадох го за осиновяване.
— Запозна ли се със семейството?
— Да. Много са мили. Всичко мина много леко. — Емили се загледа в кръста зад бюрото на отец Флеминг, с надеждата, че той няма да се откъсне от стената и да я прободе заради това, че е излъгала. Бебето й беше при семейство Бейкър, но нещата въобще не бяха минали леко.
След като Гейл се срещна с момичетата в кафенето, Емили не можеше да я изхвърли от мислите си. Семейство Бейкър изглеждаха страхотно, но Гейл също й беше предложила нещо страхотно. Ариа беше смъмрила Емили заради това, че бе обсебена от парите на Гейл, но тя не искаше детето й да израсне като нея, да слуша как майка му се тюхка за пари всяка Коледа, да пропусне екскурзията до Вашингтон, защото баща му е безработен, да продължи да се занимава със спорт, който вече не му е интересен, защото това е единственият му шанс да влезе в университет. Емили искаше да каже, че парите не значат нищо за нея, но тъй като винаги се налагаше да мисли за пари, то определено означаваха.
Два дни по-късно, след като смяната й в ресторанта свърши, Емили се обади на Гейл и каза, че иска да поговорят повече. Уредиха си среща същата вечер в едно кафене до Темпъл. Малко преди осем вечерта, докато Емили минаваше напряко през малък парк, от тъмните храсти щръкна една ръка и я сграбчи за корема.
— Хедър — чу се нечий глас и Емили изпищя. Една фигура излезе на светло и Емили с изненада видя усмихнатото лице на Гейл.
— К-какво правиш тук? — рече задъхано тя. Гейл сви рамене.
— Вечерта е толкова приятна и реших, че ще е добре да се поразходим. Но някой се оказа твърде нервен — завърши тя със смях.
Емили трябваше още тогава да се обърне и да си тръгне, но вместо това си каза, че може би наистина е изнервена. Може би Гейл просто се шегуваше. Тя прие чаша безкофеиново кафе от Гейл и остана.
— Защо искаш моето бебе? — попита тя. — Защо не се обърнеш към Агенцията за осиновявания?
Гейл потупа пейката до себе си и Емили се настани до нея.
— В агенцията се чака твърде дълго — каза тя. — Освен това подозираме, че бъдещите майки няма да ни изберат заради онова, което се случи с дъщеря ми.
Емили повдигна вежди.
— А какво се случи с нея?
По лицето на Гейл премина разсеяно, смутено изражение. Лявата й ръка започна да мачка бедрото й.
— Моля те, позволи ни да вземем бебето ти. Ще ти платим петдесет хиляди долара.
Емили се сепна изненадано.
— Петдесет хиляди? — повтори тя. Така щеше да си плати всички години в университета. Нямаше да се налага да участва в състезания по плуване заради стипендията. Можеше да си вземе година почивка и да попътува по света. Или да даде всичките пари за благотворителност, за други бебета, които нямаше да имат подобен късмет.
— Може да измислим нещо — рече тихо тя.
Лицето на Гейл потрепна. Тя изписка тихо от радост и прегърна Емили.
— Няма да съжаляваш — рече тя.
След това скочи и започна забързано да обяснява, че трябва да се срещнат отново след няколко дни и след миг изчезна. Тъмнината я погълна. Разнесе се само смехът й, призрачен кикот, който отекна сред дърветата. Емили остана още няколко минути на пейката, наблюдаваше дългата, светеща линия автомобили по магистрала 76. Не изпита облекчение, както се бе надявала. Вместо това се чувстваше просто… странно. Какво беше направила току-що?
В църковната зала отекна самотен звук от органа. Отец Флеминг вдигна преспапието от бюрото си и отново го върна на мястото му.
— Не мога да си представя какъв товар е било за теб. Но ми се струва, че си постъпила правилно, като си дала детето на семейство, което наистина го желае.
— Аха. — Гърлото на Емили се сви, сигурен знак, че всеки момент ще заплаче.
— Сигурно ти е било трудно да се откажеш от нея — продължи отец Флеминг. — Но ти винаги ще бъдеш в сърцето й, а тя винаги ще бъде в твоето. Така, ами бащата?
Емили подскочи.
— Какво за него?
— Той знае ли за това?
— О, Боже, не. — Лицето на Емили помръкна. — Двамата скъсахме много преди… нали се сещате. Да забременея. — Тя се зачуди какво ли ще си помисли отецът, ако узнаеше, че бащата е Айзък, един от членовете на паството му. Групата на Айзък бе свирила на няколко църковни сбирки.
Отец Флеминг скръсти ръце.
— Не смяташ ли, че заслужава да научи?
— Не. В никакъв случай. — Емили яростно разклати глава. — Ще ме намрази завинаги.
— Няма как да знаеш. — Той взе химикала си и щракна няколко пъти с него. — А и дори да ти се ядоса, ще се почувстваш по-добре, че си казала истината.
Двамата поговориха още известно време за това как Емили е издържала бременността си, как е преминало възстановяването й и какви са плановете й за университета. Когато органистът се впусна в една дълга, монотонна вариация на Канон в ре мажор, айфонът на отец Флеминг иззвъня. Той й се усмихна мило.
— Боя се, че ще трябва да те оставя, Емили. Имам среща с църковния борд след десетина минути. Смяташ ли, че ще се оправиш?
Емили сви рамене.
— Сигурно.
Той се изправи, потупа я по рамото и я поведе към изхода. Когато стигнаха до средата на коридора, той се обърна към нея и я погледна.
— Не е нужно да ти казвам, че всичко, което сподели, ще си остане между нас — рече тихо той. — И все пак съм сигурен, че ще постъпиш както е редно.
Емили кимна мълчаливо, питаше се кое ли е редното нещо. Отново се замисли за Айзък. На срещата на господин Мерин той се бе държал много мило. Може би отец Флеминг беше прав. Може би трябваше да му каже. Все пак бебето беше и негово.
С разтуптяно сърце Емили извади телефона си и написа есемес на Айзък.
Трябва да поговорим за нещо. Можем ли да се срещнем утре?
И преди да успее да размисли, натисна бутона за изпращане.
13.
Зън, зън, обажда се истинската Али
Няколко часа по-късно Ариа седеше в кухнята на Байрън и Мередит, а на масата пред нея лежеше лаптопът й. На екрана се появи прозорче със съобщение от Емили. „Нещо ново?“
Очевидно Емили искаше да знае дали Ариа е получила ново послание от А. „Не — написа тя. — Все още не съм получила нищо.“ Надяваше се така да си остане. Що се отнасяше до нея, тя не знаеше нищо интересно за господин Кан. А. нямаше никаква причина да я измъчва. Тайната му щеше да остане погребана завинаги.
„Уговорката за събота остава ли?“, написа Емили.
На Ариа й трябваха няколко секунди, за да си спомни, че Емили я беше помолила да отиде с нея на оглед в къщата на „Шип лейн“. „Разбира се.“
Входната врата се затръшна, разнесе се дрънченето на пуснатите в купата ключове и гласът на Мередит, която говореше гальовно на Лола. Тя влезе в кухнята и грабна бутилка минерална вода от хладилника. Беше облечена в тесни панталони и раздърпан бял суичър, а под мишницата си беше пъхнала навито на руло килимче за йога. Тъмната й коса беше вързана на опашка, бузите й пламтяха и тя изглеждаше успокоена.
Лола висеше в слинга на гърдите й и спеше дълбоко.
— Уф, изгубила съм форма — изпъшка Мередит и завъртя очи. — Може би избързах с връщането на работа. Днес не можах да направя дори стойка на ръце.
— Аз никога не съм можела да правя стойка — рече Ариа, свивайки рамене.
— Ако искаш, ще те науча — предложи Мередит.
— Съжалявам, не си падам особено по йогата — отвърна Ариа. Последното нещо, от което имаше нужда, бе Мередит да я учи на нещо.
Жената остави бутилката с вода на масата и си прочисти гърлото.
— Наистина оценявам това, че отиде до магазина вместо мен.
Ариа изсумтя, загледана в абстрактната картина на Злата вещица от Запада, която Мередит бе донесла от стария си апартамент. Ако не беше глупавата й вечеря, Ариа може би никога нямаше да открие ужасната тайна на господин Кан. Не можеше да не я обвинява поне малко за това.
— Освен това съжалявам… за повода за вечерята. — Гласът на Мередит се пречупи.
В първия момент Ариа настръхна, но след това осъзна, че всъщност има нещо, за което би искала да попита Мередит.
— Когато с баща ми ходехте, ти каза ли на някого за това?
Мередит се вцепени. След минута намести слинга на гърдите си, за да може Лола да се чувства по-добре.
— Не — отвърна тихо тя. — Не можех. В началото баща ти ми беше преподавател — не исках да го уволнят. Едва когато заминахте за Исландия и аз си помислих, че всичко е приключило, тогава казах на мама. Тя страшно ми се ядоса. Мислеше, че е ужасно от моя страна да се захващам с женен мъж.
Ариа гледаше изненадано в пода. Тя си мислеше, че Мередит се беше похвалила на всичките си приятели със своя по-възрастен приятел учител, че заедно се бяха присмивали на семейството, което е разрушила, и тихичко е злорадствала над това каква глупачка е Ила, щом не е заподозряна какво става.
— Когато се върнахте от Исландия, с баща ти отново започнахме да излизаме, но не посмях да кажа на мама какво става — продължи Мередит. — Притеснявах се да не каже на някого или да ме осъди твърде сурово. Знаех, че постъпвам грешно.
Ариа прокара пръсти по плетената подложка. Изненадата й нарастваше.
Докато излизаха с Байрън, Мередит изглеждаше толкова уверена, настояваше, че не съсипва ничий дом, защото двамата с него са влюбени. Ариа въобще не очакваше от нея да се интересува от мнението на останалите.
— Значи не си казала на никого? През цялото време? — попита невярващо тя.
Лола се размърда. Мередит грабна розовия биберон от масата и го пъхна в устата на бебето.
— Страхувах се тайната да не излезе наяве. Бях ужасена, че майка ти ще ни хване.
— Но тя така или иначе щеше да разбере — отбеляза Ариа.
— Знам, но не исках аз да бъда човекът, от когото да го научи. — Мередит притисна пръсти към слепоочията си. — Кълна се, че никога не съм искала да унищожа живота на никого. Може и да не изглежда така, но ми беше доста трудно да приема онова, което правехме.
Ариа затвори очи. Искаше й се да повярва на Мередит, но не беше сигурна дали ще може.
— Знаеш ли, видях те, когато се натъкна на двама ни в колата — рече тихо Мередит. — Видях изражението на лицето ти, колко ужасена беше.
Ариа се извърна. Споменът я връхлетя отново.
— Чувствах се ужасно. Исках да ти обясня, но знаех, че няма да пожелаеш да говориш с мен.
— Права си — призна Ариа. — Нямаше.
— След това започна да се появяваш навсякъде — продължи Мередит. — Дойде в студиото — веднага те познах. След това се появи в часа ми по рисуване. Омаза ме с боя, помниш ли?
— Аха — промърмори Ариа, без да вдига поглед от пода. Тя беше нарисувала едно голямо червено „П“ като „прелюбодейка“ на роклята на Мередит. Сега това й се струваше толкова незряло.
Известно време и двете мълчаха. Мередит завърза повторно косата си на опашка. Ариа гледаше изгризаните си нокти. Лола шумно изхълца в съня си и биберонът падна от устата й.
Ариа се изкиска. Мередит също се засмя, след което шумно въздъхна.
— Никак не е забавно да се пазят тайни — рече тя. — Но понякога трябва да го правим, за да се защитим. И да защитим хората около нас.
За пръв път Ариа беше съгласна с Мередит. Точно това правеше и тя, като не казваше на Ноъл за наклонностите на баща му. Чувайки мислите си, изречени на глас, се почувства по-добре.
Мередит отвори хладилника и извади шишето на Лола.
— Но трябва да ти кажа, че се почувствах като боклук, когато приятелката ти ми се обади и ме направи на нищо.
Ариа се намръщи.
— Коя приятелка?
— Нали се сещаш, онази, с която беше, когато ни видя. Алисън.
Кръвта на Ариа се вледени.
— Чакай малко. Тя ти се е обаждала?
Мередит вирна глава.
— Обади ми се малко след като ни хванахте в колата — по някое време през юли. Зададе ми хиляди въпроси за мен и баща ти — дали сме влюбени, кога сме започнали да се срещаме, правили ли сме го вече. Накара ме да се чувствам ужасно. — Тя се взря в лицето на Ариа. — Не си ли я карала да го прави?
— Не… — Али непрекъснато бе измъчвала Ариа с подмятания за Мередит, но никога не й беше казвала, че й се е обаждала тайно.
Какво се беше надявала да постигне? И защо бе изчакала чак до юни, за да й се обади? Ариа и Али се бяха натъкнали на Байрън и Мередит през април.
Внезапно през ума й мина ужасяваща мисъл.
— Кога през юни ти се е обаждала Алисън?
Мередит забарабани с пръсти по масата.
— Сутринта на петнайсети. Помня го, защото тогава е рожденият ден на брат ми. Помислих, че се обажда той, но се оказа тя.
Стаята се завъртя пред очите на Ариа. Петнайсети юни. Това бе денят на гостуването им с преспиване в края на седми клас с Тяхната Али. Според събитията, сглобени от писма, свидетелски показания, публична документация и полицейското разследване, тайната близначка е била прибрана от Убежището предишния ден. Събирането на всички членове на нещастното семейство се бе осъществило. Двете близначки, които се мразеха, отново бяха заедно.
В деня на преспиването Ариа, Спенсър, Хана и Емили бяха отишли в стаята на Али и я бяха открили да седи там и с широка усмивка на лицето да чете нещо, което приличаше на дневника й. До днес Ариа не се беше замисляла дали това в стаята е била Тяхната Али… или нейната близначка.
— Ариа? Добре ли си?
Ариа подскочи. Мередит я гледаше с ококорени сини очи. Тя кимна леко, чувстваше се замаяна. Али се беше обаждала на Мередит преди толкова години, добре — но това едва ли е било, за да я накара да се чувства зле. Сигурно е ровела за разни мръсотии. И това не е била Нейната Али.
Била е Истинската Али.