Таня

Понеделник, през деня

Таня поиска чай. Пилето по каталонски се оказа доста пикантно. Но й се пиеше чай не само заради това. Сега, по наистина загрижената реакция на пастрока си, тя най-сетне осъзна цялата сериозност на случилото се и цялата неприятност на своето собствено положение. Трябваше й таймаут, за да помисли и да асимилира… Валера сложи чая, след това отиде в стаята и се върна в кухнята с голям кожен тефтер.

— Да разгледаме детайлите — предложи той като се настани върху възглавниците в кухненския ъгъл.

— Както кажеш — смирено отвърна Татяна.

— Да започнем с прозореца в твоя кабинет — пастрокът й сложи на носа си големите очила и отвори тефтера. Втренчено погледна Таня над очилата. — Сега е лято. Възможно е преди излизане да не е затворен.

— Не, не, какво говориш! Винаги го затварям, преди да изляза. При това там има сигнализация. Ако не го затвориш, сирената ще пищи, веднага ще дотичат от охраната.

— Добре… — Валерий Петрович си отбеляза нещо в тефтера. — Сега вратите. Как се затварят?

— Нали ти разправях, имаме най-новата охранителна система. Някаква американска. Можеш да влезеш само с отпечатък на пръста си. Не мисля, че тази система може да се повреди. Или да се прекъсне.

— Добре… — още едно отбелязване. — Ами със самия сейф как стои работата?

— Сейфът е някакъв нов, малък. Също е вносен. Освен ключа има и код, но аз… — Таня горчиво въздъхна. — Не го използвах. Страхувах се да не го забравя или да го объркам. И без това в главата ми е пълна каша от кодове: пин код за кредитната карта, пин код за джиесема… И реших, че и кодът на сейфа ще ми дойде в повече…

— Ами ключът?

— Носех го на връзката си с другите ключове — от колата, от къщи…

— Къде ти стоят ключовете в работно време?

— В чантата. Никога не ги изваждам.

— А самата чанта?

— На бюрото ми — Таня сви рамене. — Или пък на стола. Или на перваза на прозореца. Изобщо, може да бъде къде ли не в пределите на моя кабинет.

— А у кого е резервният ключ от сейфа?

— Той е само един и е у мен.

— Не може да бъде — твърдо каза пастрокът й и я погледна над очилата си. — Винаги има резервен ключ.

Таня усети металически нотки в гласа му и вътрешно настръхна, като си представи колко зле са се чувствали онези хора, които полковник Ходасевич е разпитвал истински. Той изпитателно я гледаше.

— Казваш, че е имало резервен? — повтори объркано тя и извърна поглед. — Не зная… Не зная къде се пази този ключ.

За секунда я обхвана страх, точно като в детството й, сякаш е направила някоя беля в училище, получила е двойка или забележка от учителката и сега върви към къщи и потръпва, че Валерочка ще разбере и ще й се кара. Валерочка… Тя никога, дори в най-ранното си детство не го бе наричала татко и знаеше, че той не й е баща. Но Валера никога не й се караше. Никога. Майка й се караше и я наказваше. А Валерочка — не. Обаче независимо от това, Таня винаги се страхуваше не от майка си, а именно от него, когато сбъркаше нещо. Ето и сега тя нервно облиза устните си.

— Чаят вече е готов — каза тя.

В сравнение с детството, Таня умело се бе научила да скрива страха си и да владее емоциите си. И да променя посоката на разговора.

Тя наля от ароматния „Липтън“ в чашите.

— Има от маминия конфитюр, от цариградско грозде — предложи полковникът.

— Маминият, от цариградско грозде? — направи гримаса Таня. — Не искам. А бонбони нямаш ли?

— Не държа такива неща.

— Пак ли отслабваш?

— Опитвам се — той разпери ръце.

— Според мен, не ти се удава много — жестоко отбеляза тя.

— Зависи какво ще се сметне за цел. Ако са твоите петдесет килограма — доста съм далече. Ако пък са моите обичайни 98 — вече съм почти във форма — Валерий Петрович се потупа по шкембето, после отпи чай и приближи към себе си кожения тефтер. — Добреее, да се върнем, както казват англичаните, към своите овце. И така, откраднат е важен документ. Кажи ми кой, Танюша, е знаел, че той се намира в сейфа ти?

— Кой? Ами аз знаех… — лекомислено отговори Татяна.

— Това е естествено — полковникът метна към нея строг поглед. — Друг?

— Андрей Фьодорович Теплицин, нашият шеф, също знаеше.

Полковникът кимна.

— Друг?

— Друг… Не зная… Май никой друг.

— Значи — Валерий Петрович отново втренчено погледна Татяна, — излиза, че щом ти не си го взимала, тогава го е взел Андрей Фьодорович, така ли?

Таня сви рамене.

— Но може би някой е отворил сейфа без да знае, че документът е там? Ей така, случайно?

— Случайно ли? Че какво тогава е търсил в сейфа? Скъпоценности?

— Ами от време на време там държим пари. „Черната каса“.

— Големи ли са сумите?

— Понякога. Но не повече от десет хиляди долара.

— Кога за последен път там е имало пари?

Таня се замисли.

— Може би преди около два месеца.

— Такааа… — пастрокът на Таня почука с химикалката по масата. — Значи, само двама души са знаели какво точно има в сейфа — ти и Теплицин. А кой е можел да подозира, че документът е там?

— Мисля, че всеки от отдела — въздъхна Таня. — Ние с Андрей Фьодорович не сме разправяли наляво и надясно за този документ, но не сме правили и кой знае каква тайна от този факт.

— Какво имаш предвид?

— Един-два пъти сме говорили с Андрей Фьодорович за тази характеристика. Разговорите може да са били чути от хората в отдела.

— По какъв начин? В коридора ли сте говорили? Или в стола?

— Не, но кабинетът ми е малък. Обикновено не затварям вратата. Наташка, секретарката ми също не затваря вратата си към отдела.

— Живот пред всички, зад стъклените стени — усмихна се полковникът. — Евгений Замятин, романът „Ние“.

— Просто така ми е по-удобно — отговори Татяна. — Така чувам кой от служителите в отдела с какво се занимава.

— А те — с какво се занимаваш ти! — твърдо каза Валерий Петрович.

— Но аз съм по-главна от тях… — не се предаваше Таня.

Пастрокът й само махна с ръка на такъв инат и не сметна за нужно да продължава спора.

— Значи, всичко навежда на мисълта — каза той като се облегна назад на кухненското диванче, — че документът е откраднал някой от вътрешните.

— Никак не ми се иска да мисля така… — рече Таня. — Но какво друго ми остава? Достъпът до кантората е с пръстов отпечатък, достъпът до отдела — също. Зная, че в базата данни са вкарани отпечатъците на седем души: моят, на Андрей Фьодорович и на петимата ми служители. Ето го целият кръг от заподозрени.

— Ами ако в тоя ваш „дактилоскопичен ключ“ пъхне пръста си някой външен?

— Вратата няма да се отвори. И ще сигнализира на охраната. От любопитство проверихме.

— Пък аз си мислех — иронично отбеляза Валерий Петрович, — че тази ваша система отхапва пръста на чужд човек.

— Не, слава богу — усмихна се Таня.

— Кой тогава чисти кабинетите ви? — все така с ироничен тон запита полковникът. — Нима вие самите?

— Какво се подсмихваш? — неочаквано се обиди Таня.

— Просто не мога да си те представя с парцал в ръце.

— То и аз май не мога да си се представя с парцал — съгласи се Таня.

— Та по какъв начин влиза в отдела ви чистачката?

— Тя идва само в понеделник и четвъртък. И чисти през работно време, когато всички сме там.

— Но това е много неудобно. Седиш си пред компютъра и някой ти обърше краката с мокър парцал.

— Съгласна съм. Затова пък е сигурно, че няма да изхвърли някой важен макет. И няма да свие за конкурентите ни резултатите на анализите и разработките.

— Значи — хвана се за последната фраза Валерий Петрович, — вашата агенция има още какво да крие, освен онзи документ?

— Разбира се, че е пълно с разни конфиденциални данни. И с проучвания на пазара за тази или онази стока. И с резултати от ефективността на рекламата ни… Конкурентите ни скъпо биха платили за такава информация.

— „Скъпо“ — това колко е?

— Не, аз така фигуративно се изразих. Трудно мога да си представя, че някоя световноизвестна рекламна агенция от типа на „Огилви“ или „Джаспърс енд Брадърс“ би ни шпионирала. Изобщо не си спомням за подобен случай в нашия бизнес.

— За търговския шпионаж едва ли разправят под път и над път — рече Валерий Петрович. — Добре, сега да поговорим за последствията от кражбата. Ако излезе информация, че ви е изчезнал важен документ, това силно ли ще засегне репутацията ви?

— Мисля, че доста — кимна Таня.

— А има ли сред твоите служители такива, които да имат зъб на агенцията ви?

— Да имат зъб? Едва ли. Според мен, те всички са достатъчно лоялни към нас с Андрей Фьодорович. Плащаме им добре. Никой през последната година никакво открито недоволство не е изразявал. Разбира се, шушукат си нещо по ъглите…

— Какво си шушукат?

— Основно за това, че се налага да работим вечер и в почивните дни… Но, Валерочка, не мога да си представя, че някой от тях ще…

— Ще се наложи да си представиш! — твърдо я прекъсна полковникът. — Защото няма кой друг да открадне документа.

* * *

Макар никой да не го беше обявил на всеослушание, вестта за случилото се много бързо се разнесе из агенцията. Достатъчно бе да обърнат внимание на крайно загриженото лице на Андрей Фьодорович, след като излезе от кабинета на Садовникова и на поведението на самата Татяна, която изхвърча през вратата след него като ужилена и изчезна нанякъде. Служителите на „Петата власт“ веднага зарязаха работата си, заеха се да пият кафе и да разсъждават на глас какво се е случило. И понеже това бяха творчески люде, версиите им звучаха злоезично — в диапазона от хумора до гротеската.

— Босът е предложил на Садовникова ръката и сърцето си и тя се изстреля да поръчва сватбен букет — каза копирайтърът Мишка Колпин.

— Не, те и двамата бяха разстроени — възрази секретарката Наташка.

— Значи, Татяна е бременна от Теплицин — заяви дизайнерът Артьом Пастухов — и той я е юрнал да прави аборт.

— Желязно! — оцени шегата партньорът му Мишка.

— Сигурно са разбрали, че някой важен клиент се е отказал — опита се да върне колегите си към реалността Полина Павленко. И ги жегна: — Например, вашите колбасари, на които вие за четвърти път преправяте макета.

Родик Щапов, партньорът на Полина, дизайнер, пак обърна разговора към шеговития тон:

— А Танюха, за да върне клиента, се втурна през глава да му се отдаде.

И макар Танините подчинени никога да не бяха забелязвали и оттенък на някакви особени отношения между нея и Теплицин, нито каквото и да било кокетство от нейна страна с клиентите, въпреки това злоезичният разговор се въртеше все около секса. С една дума, в отсъствието на Таня подчинените й се държаха така, както се държи всеки един колектив в отсъствието на шефа си — вдъхновено злослови за него.

… В творческия отдел пиеха чай петима.

Един от тях прекрасно знаеше какво всъщност се е случило, ала недоумяваше наравно с другите.

И много добре играеше ролята си.

* * *

В същото време Валерий Петрович премести вече празната си чаша и попита Татяна:

— Ти подозираш ли някого?

— Нямам представа. Май никого.

— Тогава ми разкажи за всеки един от подчинените си.

— С кого да започна?

— С онзи, който ти харесва най-много.

Таня се изчерви.

— От къде на къде мислиш, че изобщо някой от тях ми харесва?

— Е, във всеки колектив — примирително избоботи пастрокът й — някой се харесва по-малко, някой — повече.

Таня сви рамене, сякаш приемаше извинителния тон на Валерий Петрович.

— Всичките петима мои подчинени — започна тя — са млади хора. Никой от тях още няма и трийсет. Всички са с високи заплати.

— Какви конкретно? — прекъсна я полковникът.

— Копирайтърите и дизайнерите са с по около хиляда плюс бонуси. Наташка, секретарката, взима примерно седемстотин. Доларът, имам предвид.

Пастрокът на Таня поклати глава.

— Винаги съм знаел, че в рекламата работят мошеници — рече той иронично, — но не съм и помислял, че работата на тези мошеници се плаща толкова добре.

— Че как иначе! — в тон му отвърна Таня. — За да метнеш някого, се иска голям ум. И квалификация.

Приятно й беше, че Валерий Петрович от време на време минаваше от „разпитващия“ тон към ироничен и тогава изглеждаше не като суров полковник, а като любимия й пастрок.

— Сега ми разкажи за всеки твой служител поотделно — помоли Валерий Петрович. Лицето му отново стана сериозно, погледът му проникваше вътре в Таня. — Започни от жените.

— Защо от жените? Нали ме попита кой ми харесва най-много. А на мен в живота повече ми харесват мъжете! — отвърна Таня, като се стараеше да задържи хумористичния тон — така й беше по-лесно.

— Жените са по-коварни същества от мъжете.

— Ох, как бих си спорила с теб на тази тема, но не искам да се отвличам… Добре де, щом като искаш от жените, от жените… Номер едно — Полина Павленко. На двайсет и седем години е. Копирайтър. Завършила е Института по стомана и сплави…

— Чакай — прекъсна я пастрокът й. — Винаги си ми казвала, че копирайтърът е човек, който пише рекламните текстове. А сега казваш — Стоманения институт…

— Всичко се случва — сви рамене Таня. — В нашата професия идват откъде ли не. Можеш, ако щеш и Динено пъпешовия институт да завършиш, главното е да имаш талант. Ето че Полина го има… Тя още на деветнайсет години участвала в някакъв рекламен конкурс за непрофесионалисти. Класирала се на шесто място тогава. Предложили й да работи в една агенция, отначало безплатно. Представила се добре и след института започнала работа там, но вече на щат.

— Тази Полина Павленко отдавна ли работи при вас?

— От около четири години.

— По-дълго от теб… — отбеляза пастрокът й.

— Да — кимна Таня. — И тя, разбира се, искаше да я назначат на моето място — за шеф на творческия отдел.

— Защо не са я назначили?

— Ами тя е странна.

— В смисъл?

— Облича се като хипи. Има халка на носа. Понякога мълчи по цели дни. Ако се обърнеш към нея, тя ти отговаря с една дума и отново млъква.

— Истинска творческа личност — каза Валерий Петрович.

Таня кимна.

— Да. Само че е прекалено творческа, за да бъде началник.

— А в работата имате ли претенции към нея?

Таня замислено завъртя глава.

— Тя е много умна. Понякога такива текстове измисля — да се шашнеш. Дори аз понякога й завиждам. Някак много странно, парадоксално й работи мозъкът.

— Омъжена ли е?

— Не, но живее с някакъв мъж. Вече две години.

— Харесват ли я мъжете?

— Не особено. Тя е върлина, над един и осемдесет, фигурата й е някак нескопосана. И носът й е дълъг, един такъв — увиснал. Винаги е рошава, никога не е с прическа. Гризе си ноктите. Освен това, според мен, не обича да се къпе. Дори понякога понамирисва на пот. Представям си в какъв хаос живее вкъщи.

— Че как търпите такова нещо? — изуми се Валерий Петрович. — Ами къде остана, как беше — дрескодът? Вътрешнофирмената етика?

— Полинка не контактува с клиенти, а ние… Ние можем и да я изтърпим. Макар че… На мен някак не ми е удобно, но Наташка, секретарката, й беше направила един-два пъти забележка.

— Как е тя с наркотиците?

— Защо така изведнъж попита?

— Ами много подходящ тип е.

— Не знам със сигурност — поклати глава Таня. — Макар че, едва ли. Може би понякога трева… Но твърди наркотици не употребява. Иначе просто не би могла да работи в творческия отдел. Хероинът направо ти прогаря мозъка.

— Точно така — кимна полковникът. — Но да продължим за Павленко. Може би има някакви проблеми? С които биха могли да я хванат?

— Не знам. На мен тя никога за нищо не ми се е оплаквала.

* * *

На разстояние от десетина километра от мястото, където разговаряха Таня и пастрокът й, в рекламна агенция „Петата власт“, Полина Павленко излезе от стаята на творческия отдел в коридора. Огледа се. В коридора нямаше жива душа. Като че ли никой не можеше да я подслуша.

Полина застана до прозореца, седна на перваза и извади джиесема от джоба на избелелите си джинси. Набра номера. Без да каже дори едно „ало“, тихо попита:

— Е? Какво прави той сега?

* * *

Валерий Петрович записа в кожения си тефтер данните на Полина Павленко. Попита още:

— Адресът й?

— Не го знам точно. Живее под наем някъде в Строгино.

— А телефон?

Таня провери в джиесема си домашния и мобилния телефон на Полина и ги каза на пастрока си. Той си ги записа и попита:

— Добре. Коя е следващата?

Таня въздъхна:

— Пак ли жена? Няма да стане. Нелогично е.

— Защо?

— Защото всеки копирайтър си има, както ние го наричаме, творческа половинка. Един вид втора, неотделима част. А като партньор на Полина работи мъж. Родик. Или Родион Щапов. Въобще дизайнерите винаги работят като двойка с копирайтър. Копирайтърът дава идеите, измисля образите и стила, а дизайнерът осъществява идеите му — ескизи, макети, разкадровка на филми. Наистина, понякога и дизайнерът измисля нещо и тогава двамата с копирайтъра се радват на визуалното решение. Но това не е в случая с Родик. Той вместо мозък има памук.

— Тогава защо сте го взели?

— Чудесен художник е. Просто, дето се казва, Господ го е целунал по челото. Стилът му е лек, весел. Точно това, което трябва за една реклама. На всички ни направи шаржове. Толкова си приличаме! Между другото, не искаш ли и ти шарж? Той ще ти направи.

— А не, благодаря — смръщи се Валерий Петрович. — Аз с моето шкембе и така съм си шарж. На самия себе си.

— Напротив, изглеждаш много мило и колоритно — подмаза му се Таня.

— Огледалото обикновено ми съобщава обратното… Добре, какво друго знаеш за Щапов?

— С Полина Павленко са идеалната двойка. Имам предвид не секса, а работата. Разбират се от половин дума. Всичките й гениално безумни идеи той ги възприема и реализира. И много добре стават. Полининият мозък стига и за двамата.

— А сътрудничеството им не е ли прераснало в нещо повече?

— Не — уверено поклати глава Таня. — Първо, Щапов е с половин глава по-нисък от Полина. Второ, той е хубавец и си знае цената. Едва ли би го съблазнила такава повлекана като Полина.

— А с някой друг в агенцията имал ли е връзка?

Таня се изчерви малко.

— Опитваше се мен да ме сваля… — призна си тя. — Но без успех. Нали знаеш, Валерочка, че не обичам глупавите мъже.

— След като му отказа, той обиди ли ти се? Ядоса ли ти се? Може би е затаил злоба?

— Май не. Той като че ли се опитваше, без да се надява на успех. Ей така, по принцип. И отказа ми възприе като нещо нормално.

— Женен ли е?

— Не. Живее сам. Казват, че има апартамент на „Чистие пруди“. Шестстаен.

— Откъде е толкова богат?

— Родителите му май са починали, не зная точно как, и апартаментът му е по наследство.

— На колко години е?

— Няма трийсет.

— Пороци, слабости?

— Не пие. Не пуши. Само дето понякога ходи в казиното.

— На големи пари ли играе?

— Обикновено не. Ходи да играе веднъж в месеца. При пълнолуние.

— Как така? — изуми се пастрокът й.

— Нали ти казвах, че в рекламния бизнес само особняци работят. Родик казва, че при пълнолуние му се изостря интуицията. И му идват карти.

— Той да не е болен на тема хазарт?

— Като че ли не е. Може да се спре. И рядко губи големи суми. Наистина, веднъж, преди около три месеца, цялата си заплата бил оставил във „Византия“. Наташка, моята секретарка, ми разправяше. Тогава от всички искаше назаем до заплата.

— Това е любопитен факт — промърмори полковникът, като си отбелязваше нещо в тефтера. След това поиска от Татяна телефоните на дизайнера Щапов и също внимателно си ги записа в тефтера.

* * *

Родион Щапов излезе от творческия отдел и тръгна към тоалетната. Походката му беше безгрижна и си тананикаше с приятен баритон:

— Ти прости ми, миличка на мен, глу-глу-пака. Ако ме обичаш, ти ще ми простиш — на мен, глу-глу-пака…

Обаче щом влезе в „офиса“, от фалшивата му веселост не остана и следа. Той се затвори в една от кабинките и извади от вътрешния си джоб нещо хартиено. Беше писмо — измачкано, цялото в петна. Върху плика, вместо марка, се бе размазал мастилен печат.

Родион скъса плика и измъкна лист от тетрадка, изписан с миниатюрни буквички. Щапов въздъхна и зачете.

Той не знаеше, че го наблюдава скрита видеокамера.

* * *

Валерий Петрович Ходасевич стана и се разходи напред-назад из кухнята. Напипа в джоба си пакет от любимите си жестоко смърдящи цигари „Ява“ и запали.

— Валерочка, разпитваш ме за моите колеги — рече Таня, като се възползва от паузата, — ама не ми казваш какво имаш намерение да правиш?

Пастрокът й отвърна доста неопределено:

— Ще видим — измърмори той. После седна на мястото си до масата, приближи си пепелника и попита, обвивайки се в кълба отровен дим: — Кой е там следващият?

— Каква е тази смрад, която пушиш винаги! — намръщи се Таня, като махаше с ръце, за да прогони дима. — Ако ще говорим за жените, следващата поред е секретарката ми Наташка.

— Слушам те с огромно внимание.

— Наталия Соколова — сякаш четеше, започна Таня. Вече доста й беше омръзнал разпитът на пастрока й. Как по друг начин да нарече днешния им разговор? — На двайсет и три години е, разведена. Завършила е Полиграфическия институт. Работи при нас от две години. Живее с родителите си. Характерът й никак не е сдържан и далеч не е нордически. Нееднократно е завързвала компрометиращи я връзки.

— По-сериозно, Татяна! — пастрокът й почука с химикалката по масата. — Какво значи „завързвала компрометиращи я връзки“?

— Точно това и значи! — изпуфка Таня. — Миналото лято беше бременна, разправяше, че ще се омъжва, канеше ни на сватба, а после — бам! — скара се с годеника си и направи аборт. И изобщо, вие мъжете, за такива като нея, казвате „много е лесна“. Сменя си партньорите като ръкавици. Често се запознава по клубовете с разни мъже за по една нощ и на сутринта — довиждане!

— Ти откъде знаеш?

— Самата тя си разправя. Пък аз съм й нещо като довереница или по-възрастна приятелка.

— А с ваши колеги интимни връзки имала ли е?

— С Родик Щапов — да, тя сама ми разказа. Но за кратко. Две или три срещи. После, както се изрази, „й дошъл до гуша, защото бил много глупав“. Май и с другия дизайнер, Тьомка Пастухов, също е въртяла любов, но за него, кой знае защо, мълча като риба. Много й се иска и Теплицин, шефа, да съблазни, но едва ли ще успее.

— Че защо не? Теплицин да не би да е обратен?

— А, не, напълно си е наред. Просто си има принцип: „Където си вадиш хляба, да не си вадиш…“ Второ, Наташка общо взето е примитивно създание и не е много хубава, а Теплицин е човек с претенции. И с вкус.

— А някакъв скелет в гардероба си тази Наталия има ли?

Таня сви рамене.

— Май не. Живее с родителите си, не пие, не пуши, наркотици не взима, хазарт не играе.

— А как би характеризирала вашите лични отношения с нея?

— Какво значение има? — леко се намръщи Таня.

— Все пак си й шефка. На две стъпала над нея. Тя ти носи кафе. А сте почти на една възраст.

— Не зная, Валерочка — въздъхна Таня. — Изглежда такава една сладичка, мед капе от нея… А всъщност може и да ме мрази. Само че го крие.

* * *

В същото това време Наталия Соколова седеше на бюрото си в агенция „Петата власт“ и нещо бързо-бързо пишеше. Ръцете й вдъхновено пърхаха над клавиатурата. Видът й беше наистина делови.

Обаче, ако някой надникнеше иззад рамото й (а ако Таня беше на работа, непременно би го направила), би видял, че Наташка пише лично електронно писмо, цялото изпъстрено със смеещи се личица.

Наталия препрочете писмото, въздъхна и щракна с мишката върху бутона „изпрати“.

Онзи, който тайно би я наблюдавал, би бил доста учуден, защото толкова интимното послание се оказа изпратено едновременно на трима различни адресати.

* * *

— И такааа, останаха ни трима твои колеги… — каза полковникът.

— Защо трима? Двама! — учуди се Таня. — Втората творческа двойка, дизайнерът Артьом и копирайтерът Мишка. И край.

— А твоя Теплицин защо априори го изключваш от числото на заподозрените? — присви очи Валерий Петрович.

— Не, не съм го изключила… — пообърка се Таня. — Но… Защо ще му е на него да краде документа?

Таня се приближи до отворения прозорец, пъхна лицето си между пръчките на решетката и вдъхна мириса на люляк, с който бе пропит въздухът. Усмихна се на ято врабчета, които делово кълвяха нещо от земята. Завидя на двама тийнейджъри, които седяха на пейка до входа и с безгрижен вид пиеха бира.

На белия „Форд Транзит“, паркиран на двайсетина метра от входа на Ходасевич, тя не обърна никакво внимание. И още по-малко й дойде наум, че точно тази кола днес я съпровождаше до офиса й, а после и до дома на Валерий Петрович…

В това време пастрокът й продължаваше с разпита:

— Та защо Теплицин не може да бъде крадецът?

— Андрей Фьодорович е виждал този документ поне сто пъти — заинати се Таня. — Десет пъти е можел да му направи копие. И освен това разбира, че ако тази история се разчуе — край с нашата агенция!

— И все пак аз не бих изключил Теплицин от сметката.

— Така е — въздъхна Таня. — Вие, кагебейците, ако ще подозирате някого, тогава подозирате всички. Хайде, записвай в черния си тефтер Андрей Фьодорович Теплицин. На трийсет и седем години. Красив, облича се идеално. Сигурно си го виждал по телевизията преди около пет години. По онова време го показваха доста често.

— Не мога да си спомня… — поклати глава полковникът.

— Ами да, ти нали само кримки гледаш — язвително рече Таня.

— Защо само кримки да гледам? — отби удара Валерий Петрович. — Гледам и анимация.

Видът му, докато казваше това, беше толкова сериозен, че Таня се разсмя.

После каза:

— Теплицин наистина беше в стихията си преди няколко години. Беше шеф на рекламата в телевизията. Продаваше рекламно време. Цялата телевизионна реклама беше в ръцете му. Но после го изхвърлиха от този бизнес. Кой и как — не зная подробности. Никога не е разказвал за това. Тогава напуснал телевизията и започнал всичко от нулата. Така създал нашата агенция.

— Богат човек ли е?

— И още как! — кимна Таня. — Сигурно е милионер. В долари, имам предвид.

— Защо му е на такъв богаташ да работи? — учуди се Валерий Петрович. — Да си беше живял някъде на Майорка.

— Виж, аз разбирам Андрей Фьодорович — разпери ръце Таня. — Без работа е скучно да се живее.

— Искаш да кажеш, че ако имаше милион долара, пак щеше да работиш? — скептично присви очи Ходасевич.

— Амиии… — рече Татяна, — сигурно бих си починала годинка-две, бих отишла на околосветско пътешествие, може би с теб…

— Мерси, разбира се — прекъсна я полковникът, — но аз все още нямам право да излизам навън…

— … а после — завърши Таня, — въпреки всичко бих започнала да се занимавам с нещо. Иначе ще пукнеш от скука.

— Разбирам — кимна пастрокът й. — Вие с Теплицин сте си лика-прилика. И двамата сте работохолици. А какви недостатъци има Андрей Фьодорович? Навици, увлечения?

— Свикнал е да живее на широка нога. Ти май си бил на вилата му?

— Хубава барачка — потвърди Валерий Петрович — просторна…

— Плюс — продължи Таня, — че има апартамент в самия център на Москва, с изглед към Кремъл. Отпуските си кара на екзотични места — сафари в Африка и други подобни… Нищо осъдително не е правил. Добро дете е, както се казва. Не пуши, не употребява наркотици, пие само при служебна необходимост — с високопоставени приятели или с клиенти. Наистина, обича лова, ту на патици, ту на вълци…

— Има ли защо да те злепоставя, лично теб?

— Не мисля, защо му е да ме злепоставя? Че той когато си иска може да ме уволни.

— Не ми отговори на въпроса! — погледът на Ходасевич отново стана твърд.

— На мен ми се струва, че ти отговорих — Таня се ядоса и също се постара да говори твърдо. — Ако Теплицин искаше да се отърве от мен, би го направил открито. Не е от тези, които затаяват злобата си и после те нападат изотзад.

* * *

Андрей Фьодорович седеше в кабинета си, отпуснат в люлеещото се кожено кресло и вдигнал крака на бюрото (този американски навик бе придобил в Харвард, където стажуваше в началото на деветдесетте).

Андрей Фьодорович беше необикновен човек и го съзнаваше. Възприемаше това обстоятелство като обективен факт, нещо като факта, че Луната се върти около Земята. Вярно, че през цялото му детство и юношество (които съвпадаха с последните съветски години) нито той самият, нито близките му можаха да формулират в какво конкретно се изразява неговият талант. И това за малкия Андрюша отчасти беше мъчително. От една страна е чудесно да знаеш, че се отличаваш от общата сива маса. От друга, обаче, да не разбираш с какво конкретно си по-добър от другите… С успеха в училище ли? Това не е никакво постижение. Всяко едно, поне малко умно момче или момиче, което знае да си седи на задника и да учи, може да има постоянен отличен успех. Обаче до едно време само училищният успех беше единственият видим талант на Андрей Теплицин.

Родителите му, типични представители на съветската научно-техническа интелигенция, мечтаеха за всестранно развит син. В духа на инженерите от началото на двайсети век, които умееха и романси да пеят, и стихове да декламират, и бяха постоянно присъствие в операта. Затова дадоха Андрюшка в английско специализирано училище, а също и в музикалната школа, и на фигурно пързаляне. Английският впоследствие му беше доста полезен, но с музиката и с танците на леда Теплицин се занимаваше с очевидно отвращение. Пък и в двете неща беше на средно равнище. И едва в зряла възраст, вече разбрал характера на дарбите си, той съжали, че още от малък го бяха учили на безполезните музика и кънки, вместо на шах и тенис. Така през деветдесетте Теплицин усвои шаха и тениса, разбира се сам, и играеше тези игри много добре за дилетант, някъде на нивото на първи разряд. Но времето на детските години, когато се формират тенисните и шахматни гении, беше безвъзвратно пропуснато, затова знаменит майстор на шахматната дъска и рицар на ракетата Теплицин не стана.

А би могъл. Би могъл, защото бе майстор на играта изобщо. И именно в това се заключаваше талантът му. Обаче самият Андрей разбра каква е дарбата му едва след като завърши института, в края на осемдесетте.

Когато започнаха да се създават първите кооперативни фирми и Теплицин с колегите си от института създадоха ЦНТТМ (Център за научно-техническото творчество на младежта), той забеляза, че по-бързо и по-цялостно от всеки друг оценява ситуацията, отчита всички фактори, дори малко забележимите, построява най-хитрите и умни схеми за бизнес, по-проницателно и по-точно взема решения. Ако не беше изведнъж настъпилия в Русия капитализъм, тези способности на Андрей, по-вероятно, така и биха си останали неизползвани — на съветския човек не му трябва да притежава умението да мисли по-далновидно и да взема мигновени решения в условията на стремително променящата се ситуация. Новите времена имаха нужда от стаилите се в Теплицин таланти на предприемчивост. Изискаха ги, разкриха ги, закалиха ги и издигнаха Андрей Фьодорович едва ли не на самия връх в избраната от него сфера на бизнеса.

Той постигна много, особено много — и пари, и слава! После наистина се хлъзна от върха, падна… Не защото беше сгрешил в нещо или не бе взел под внимание някой от факторите във всекидневната си игра. Той просто бе проявил прекалено добродушие. Виждаше съратниците и противниците си в малко по-добра светлина, отколкото те заслужаваха… Това бе още едно от наследствата на съветското семейство и училище — поначало да смяташ, че всички наоколо по принцип са добри хора. А срещу него бяха играли мръсно, подло, без всякакви правила. Не му простиха, че беше късметлия, че беше красив, богат и винаги на върха. И той едва не хлътна в пропастта.

Но, слава богу, остана жив! (А всички, с които той започна ЦНТТМ бяха или убити, или в затвора, или заминаха завинаги.) И падна Теплицин не чак на самото дъно. Не беше принуден да бяга и да се крие. На Андрей Фьодорович му останаха парите, остана му професията. Запази приятели и влияние. И той ще се вдигне. Отново ще се вдигне. Дайте му само малко време. Ще бъде умен и хитър както преди, но при това ще стане къде-къде по-твърд. Сега вече няма да се гнуси от удари под кръста и от забранени хватки. Щом си с бесни кучета, ще трябва и ти да побеснееш. Жалко, че късно разбра тази истина. Чак след като го изпохапаха.

… Андрей Фьодорович не анализира дълго ситуацията, след като от сейфа на Садовникова беше откраднат важният документ за депутата Брячихин. Теплицин умееше да мисли бързо, мигновено да взима най-нестандартните решения и веднага да ги изпълнява.

Седнал в кабинета си с крака на бюрото, той набра един телефонен номер. Обаждаше се по пряката линия на депутата Брячихин.

— А, рекламиста! — приветливо отвърна депутатът.

— Трябва да се видим! — каза Теплицин.

— Сега, само да погледна графика си — съвсем делово реагира Брячихин и зашумоля със страниците на тефтера си.

* * *

В същия този момент Валерий Петрович също обърна страницата на тефтера си. Таня тайно погледна часовника. Вече почти четири часа двамата седяха в кухнята на Валерочка, разговаряха, ядяха, пиеха чай. Таня започна да се уморява.

— Не мога да разбера — малко капризно рече тя, — ти заемаш ли се с този случай? Или просто така ме разпитваш, от чисто любопитство?

— А ти как мислиш? — строго я погледна той над очилата си.

— Мисля, че се заемаш.

Полковник Ходасевич кимна и въздъхна:

— Е, какво да те правя…

— Ура! — шепнешком възкликна Таня и му се подмаза: — Сега вече съм сигурна, че всичко ще е наред!

— Не казвай „хоп!“ преди да скочиш! — строго я спря Валерий Петрович. — Хайде по-добре ми разкажи за останалите си служители.

— Според мен — въздъхна Таня — останалите двама са най-безобидните. Много талантлива двойка. И адекватна. И без каквито и да било номера. Винаги им давам най-сложните поръчки. Смятам, че имат голямо бъдеще.

— Стига си ги хвалила! — сухо рече пастрокът й. — Моля те, по-конкретно.

— Дизайнерът Артьом Пастухов и копирайтърът Мишка Колпин — каза Таня. — И двамата са по на двайсет и седем. Работят заедно вече три години. Те, между другото, са най-високоплатените.

— Ти с някой от тях спала ли си? — шашна я с неочаквания въпрос Ходасевич.

— Ама че въпроси задаваш, Валерочка!… — Таня почервеня. — Типично в ченгесарски стил.

— Моля те да ми отговориш! — Ходасевич беше спокоен като танк.

„Обичайните кагебейски номера — злобно помисли тя. — С внезапен въпрос да извадиш човека от релсите. Мразя, когато Валера ми прилага тия хватки!… Впрочем, какво да се оплаквам, като сама го помолих да ми помогне. И ето, сега ми помага, според неговите разбирания и с неговите методи.“

— С никого от тях не съм спала! — отвърна Татяна с тон, който не беше леден, а по-скоро близък до абсолютната нула.

— Но някой от тях ти харесва, нали?

— Да! Харесва ми! — предизвикателно отвърна тя. — Тьома ми харесва. Той е умен, свестен и добър. И далеч ще стигне. Но нищо не съм имала с него.

— Защо? — попита Валерий Петрович ласкаво, съчувстващо, бащински.

— Защото това не е в принципите ми — да смесвам работата с личните отношения.

— Но ако наистина обикнеш някого — едновременно и прозорливо, и съчувствено рече пастрокът й, — никаква работа няма да те спре.

— Прав си… — усмихна се Таня. Тя никога не можеше задълго да се ядоса на Валера и заговори с добро чувство, замислено и доверително: — Тьомка разбира се е свестен… Но е голям мързел. Трябва да му повториш двайсет пъти, за да направи нещо. Направо ме изкарва из нерви…

— А защо неговата творческа половинка не го подтиква?

— Защото половинката му, Мишка Колпин, умее да работи и може по цели денонощия да седи на компютъра, но само, ако е във форма. А пък, ако не е — тогава всичко отива по дяволите…

— Не разбрах…

— Ами пийва си…

— Запои има ли? — Валерий Петрович понечи да си отбележи в тефтера.

— Май не, само така, алкохолик любител… Изобщо, и двамата са талантливи, но им трябва контрол. Не можеш да разчиташ напълно.

— С такъв, като Артьом, никога не можеш да бъдеш сигурна, никога няма да си под крило… — кимна полковникът, сякаш прочете мислите й, и каза докрай онова, което тя бе премълчала.

— Да, прав си… — въздъхна тя.

— А семействата им?

— И двамата се ергени. Живеят с родителите си. С момичета, разбира се, и двамата се срещат, но засега, както ми се струва, няма нищо сериозно.

— Пороци, страсти?

Таня сви рамене.

— Ами, Мишка, нали ти казах, пие… И двамата ходят по нощни клубове. Може и трева да пушат. Но май само се забавляват — тя за секунда се замисли и пламенно каза: — Не, Валера! Не са те! Ако случайно те излязат виновни, значи аз изобщо не познавам хората!

— Да се вярва на хората трябва, разбира се — замислено рече полковник Ходасевич, като отбелязваше нещо в тефтера си, — но и винаги трябва да можеш навреме да спреш.

* * *

През втората половина от деня целият творчески отдел, включително и секретарката Наталия, слезе в стола на „Петата власт“ да пие чай и да яде пасти. Артьом Пастухов не отиде с тях. Остана си в отдела да дежури на телефоните. Но никой не се обади.

Артьом стоеше на прозореца и замислено гледаше лятната улица навън. Редките минувачи се стараеха да вървят по сянката, денят стана наистина горещ. Колите се промъкваха по уличката като внимателно избягваха паркираните си събратя.

Изведнъж някой тихичко се приближи зад гърба на Артьом. Той не успя да се обърне и този някой му кресна в ухото:

— Ааа, Пастухов, мръсник такъв! Сви на шефката секретното документче, а?!

Артьом се стресна и се обърна. Зад него стоеше ухилен Мишка Колпин.

— Кретен! — измърмори Тьома и замахна към партньора си. — Що за идиотски шегички?!

* * *

Таня и пастрокът й свършиха разговора си едва в седем вечерта. Полковникът я молеше да остане за вечеря, но тя категорично отказа. И тогава Валерий Петрович неохотно я пусна да си върви, като я напътстваше: „Да се надяваме на по-добро. Само те моля, Татяна! Умолявам те! Не се пъхай, където не трябва! И не предприемай нищо, без да си го съгласувала с мен.“

Пастрокът й изглеждаше бодър — както обикновено, когато Таня се обръщаше към него с някаква молба. Целият се бе стегнал, очите му блестяха. „Та аз направо му удължавам живота — мярна се в ума на Таня. — Какво би правил той без мен и моите поръчения! Съвсем би се вкиснал, горкият!“

Самата Таня, за разлика от полковника, се чувстваше уморена и разбита. Многочасовият разговор, който от време на време приличаше на разпит, съвсем я беше извадил от релсите.

Да се връща на работа вече нямаше никакъв смисъл. Да се прибере вкъщи значи да прекара вечерта в мъчителни размисли — кой и защо е откраднал документа. Татяна се замисли за секунда, а после изведнъж се усмихна широко. Не, слава богу, стигат й вече самотните, безцветни вечери!

Ще отиде при Макс!

Колко е хубаво, че вече има при кого да отиде!

* * *

На своите двайсет и седем години Таня смяташе, че може и да й се удава да изглежда като принцеса, само лошото е, че все едно принц няма да намери. Сега не съществуват принцове. Измрели са. Изчезнали са като вид. Останали са някъде там — в двайсети, по-скоро в деветнайсети век.

— Ти просто си прекалено придирчива — упрекваше я майка й. — Гледай да не прекалиш с глезотиите, че ще си останеш стара мома.

— Ох, мамо, остави ме! — махаше с ръце Таня. — По-добре да съм сама, отколкото с когото и да е.

Но от майка си така лесно не можеше да се отърве.

— Как можа да зарежеш Ванечка?! — укоряваше я Юлия Николаевна. — Толкова е праволинеен, толкова е пестелив…

— Имам алергия към пестеливите мъже! — отвръщаше Таня.

— Ами Том с какво не ти допадна? — въздишаше майка й.

— Богат, красив…

— … скучен — допълваше дъщерята.

— За теб всички са скучни! — избухваше Юлия Николаевна. — А годинките си летят! Времето не чака! Биологичният часовник тиктака.

— На мен нищо не ми тиктака — безгрижно отговаряше Таня.

Тя се стараеше да не взима присърце вайканията на мами, но въпреки всичко, след такъв разговор неминуемо й се разваляше настроението. Добре поне, че пастрокът й винаги я разбираше. Пък и я поддържаше, даже когато оставеше някой кавалер. Когато се раздели с Том единствено Валера го одобри. Съгласи се и че примерният, пестелив Ванечка хич не е за безгрижната Таня.

— Не се паникьосвай, Танюшка! — утешаваше я шишкото. — Всичко ще ти е наред!

— Е да, ама кога? — въздишаше тя. — Ето, мами ме плаши с биологичния часовник.

— Не я слушай — успокояваше я Валера. — Подходът на майка ти е от деветнайсети век, напълно е остарял. А ти си момиче от новото поколение. Самата ти все още не искаш да се омъжваш, нали?

Таня се замисляше.

— Де да знам… Сватба с воал май вече ми се ще… Ама да живея с глупак — не!

— Значи, живей си живота, а между другото си търси умен — обобщи Валерий Петрович.

И Таня с всички сили се опитваше. Живееше и се правеше, че прословутият биологичен часовник изобщо не я интересува. При това непрекъснато се оглеждаше да търси достоен кандидат. Но картината, уви, изглеждаше доста печално. Да вземе примерно колегите си. Шефът, красив и умен, отдавна и безвъзвратно е женен. Тьома Пастухов, дизайнерът, макар и талантлив, е такъв мързел, какъвто друг няма по света. Все пак можеш да го накараш да нарисува блестяща картина, но в живота… Да принудиш такъв да забие пирон или да закара колата на сервиз, ще бъде съвършено нереално. Копирайтърът Мишка Колпин е обратният случай, според Некрасов „работи до смърт“. Но отново според класика „пие до полусмърт“.

И така е с всички: някой е кошмарен, друг е глупав, а трети направо си е обратен…

„Гледай ти, странна работа — мислеше си Таня. — Уж съм момиче, практически без дефекти, ако разбира се, не се смята чалнатият ми характер. А мъжете наоколо са все някакви такива… Надупчени от молци, очукани от живота… Израждат ли се, какво става? Нима мами е права и трябва да сваля летвата?! Да се примиря и да избера нещо по-скромничко?!“

Но така не й се ще! Как може да делиш покрив, храна и легло с такъв, когото не уважаваш?!

И как изобщо да уважаваш мъжете! Ето, примерно ситуацията, в която изпадна преди месец. Късна нощ, по-скоро — към сутринта — три часа. Таня, тогава още с пеженцето, се връща от работа. След поредния щурм — без капчица сили!

Топли я единствено мисълта, че преди час, когато всички колеги (моля, да се запомни — силният пол, мъжете) вече бяха дезертирали, именно тя (слабият пол), именно нейната глава най-сетне роди идея! Истинска, гениална! И заедно с идеята — стабилното усещане, че и началникът й Андрей Фьодорович, и дори клиентът, проклет недоволник, ще изслушат Таниното хрумване, затаили дъх. А после възхитено ще въздъхнат и може би дори ще й ръкопляскат.

Но триумфът ще дойде едва утре, късно сутринта. А сега, в тази глуха нощ, когато дори кучетата и пътните милиционери са се изпокрили някъде, Таня има само една задача — бързо и без проблеми да се прибере вкъщи, с последни сили да си вземе душ и да се мушне в леглото. И затова, колкото и да беше уморена, тя караше много внимателно. Никакви гонитби по празните улици, никакво „ще мина на червено, наоколо няма жива душа“. Да палуваш на пътя можеш само когато си изпълнен с кураж и усещаш в тялото си лекота. А щом като почти цяло денонощие си стояла в офиса и сякаш някой е сипал пясък в очите ти, бъди така добра да караш според смотаното правило: „Печелиш минута — губиш живот.“

Та затова Таня пълзеше като новобранец. Коланът е закопчан, скоростта — не повече от седемдесет. И даже когато трябваше да завие наляво, на абсолютно пустата улица, тя покорно спря на червено и започна да чака зелена светлина. Скучаеше, прозяваше се, но чакаше. И ето — проклета умора! — прекалено късно забеляза, че зад нея с огромна скорост се носи един джип…

Ако Таня беше във форма, с нейния опит и бърза реакция, тя непременно щеше да измисли нещо. Но уви, в три часа през нощта тя се оказа неспособна за бързи решения. Джипът все пак не я смачка, успя да заобиколи пеженцето. Обаче по вратата, по цялата страна и бронята я одра с огромната си маса. И без да спира, продължи нататък, към нови нощни подлости…

— Кретен! — изстреля Таня стандартната шофьорска ругатня.

И което беше най-обидно, редом с нея, по съседното платно точно минаваше една шкода. На волана беше млад мъж, на вид силен и благороден. Като видиш такъв, няма и да се усъмниш, че той винаги ще те спаси, винаги ще ти помогне. Само че съвременните мъже, както и да изглеждат, в екстремна ситуация се държат обикновено страхливо и подло. И шофьорът на шкодата, макар и да беше успял май да види какво стана, как джипът най-нагло джасна беззащитното момиче, не спря. Напротив, натисна газта, сякаш точно така трябваше и изфуча напред. Е, и какви са мъжете след подобно нещо? Не са ли гадове?!

Какво да прави сега? Да гони подлия джип ли?

Безполезно е. Прекалено различни категории са. Мъничкото пеженце и огромният „кораб на пустинята“ с пет литров двигател. Крехката девойка и трите мутри, които Таня бе забелязала в джипа. Просто да се разплаче и да си замине с одрасканото пеженце? Не е в стила й! Остава й да извика пътната милиция. Нека да регистрират аварията и да обявят джипа за издирване. Поне ще й остане шансът, че негодниците ще бъдат намерени и наказани. Пък и застраховката, която ще платят за пеженцето, няма да й е излишна. Само че номерата на джипа бяха толкова мръсни, че Таня успя да види само две цифри — „0“ и „5“. И кодът на региона — Москва, деветдесет и девет. Е, нищо, колкото е видяла — толкова. Останалото е работа на милицията.

Таня включи аварийните светлини, извади джиесема си и набра „нула две“. Сънливата операторка неохотно обеща, че сега ще прати патрулка и й нареди да не напуска мястото на аварията.

— Хубаво, за да ме джасне още някой — промърмори ядосаната Таня.

— Според закона за движение по пътищата вие трябва да имате в колата си триъгълник — знак за аварийно спиране — скастри я телефонистката.

— Мерси, че ми напомнихте! — хапливо благодари Таня.

Затвори телефона и сложи на пътя не само знака, но и една туба и два ярки пакета от супера — нека я виждат отдалече. Пази се сам, за да те пази и Бог. Макар че днес, колкото и да внимаваше, Господ не запази любимата й колица…

Таня нежно погали пеженцето по ранения хълбок и прошепна:

— Боли ли те, миличък? Не бой се, ще те излекувам!

Едва се сдържаше да не заплаче. Защо животът й е такъв нескопосан?! Ето, сега е нощ, а тя е сама на празната неприветлива улица, и пеженцето й е наскърбено и даже няма на кого да звънне да се оплаче… Няма да вземе заради такава глупост отново да безпокои пастрока си, я? Или да кажем, Димка Полуянов, или Пашка Синичкин…

Добре че поне милиционерите дойдоха бързо и се държаха човешки. Единият разпитваше Таня, вторият оглеждаше колата и записваше в протокола повредите, а третият съобщаваше на всички постове особеностите на джипа нарушител. „Ще се опитаме, разбира се, да го потърсим, макар че шансовете не са големи. Виж, ако бяхте запомнили целия номер…“.

И в този момент… Не вярвайки на очите си, Таня направо се опули — дали не й се привижда от преживяванията и умората? От отсрещното платно, не спазвайки никакви правила, към мястото на аварията връхлетя шкодата. Същата онази, с благородния на вид шофьор, който така неблагородно се беше изпарил, оставяйки Таня сама.

Милиционерите, които се въртяха около пеженцето веднага заеха бойна стойка.

— Това пък що за фокуси са? — зловещо произнесе умореният капитан.

А младичкият лейтенант радостно потри ръце и възкликна:

— Белята си търси чичото!

— Това е… това е… — запелтечи Таня.

И в този момент от шкодата изскочи мъжът и възбудено жестикулирайки, се спусна към милиционерите. Извика:

— Засякох го! Той е пред ресторант „Вешняки“!

— Вашите документи — съвсем не на място строго рече лейтенантът.

— Вие… сте догонили онзи джип? — разбра и грейна Таня.

— Отначало го гоних, просто за да му видя номера. Запомних го: А 055 00 99. А после реших — кой знае, може пък сега да спрат някъде?! И както виждате, не сгреших — гордо рече шофьорът на шкодата.

— Той е свидетел! — обясни Таня. — Видя как джипът ме помете.

— Тогава давайте по-подробно — заповяда капитанът. — И за протокола.

— Ама трябва да ги хванете, а вие — протокола! — възмути се Таниният доброволен помощник. — Ще изчезнат! Ресторант „Вешняки“ е на две крачки оттук. По-бързо да тръгваме!

— Добре, ще проверим… — неохотно отвърна капитанът.

А Таня погледна шофьора на шкодата в очите (очите се оказаха зелени, с весели искрици) и тихо каза:

— Наистина не очаквах… Благодаря…

Той се усмихна и изведнъж попита:

— А знаете ли какво си помислих сега?

— За това, че сте герой ли? — подмаза се Таня.

— Не познахте — усмихна се отново собственикът на шкодата. — Съвсем друга и много странна мисъл ми дойде — какво ще отговаряме, когато ни питат: „Къде се запознахте?“

— Отговаряйте, че на улицата през нощта… — усмихна се и Таня.

И си помисли — каква интересна метаморфоза става с нея! Току-що й се струваше, че не й е останала капчица сили, направо да заспи тук — на асфалта. А сега не чувства никаква умора! И тя отново му се усмихна:

— Всъщност, ние все още не сме се запознали…

Той протегна ръка:

— Казвам се Макс Мезенцев.

— А аз съм Таня. Таня Садовникова.

* * *

Така пеженцето накрая направи едно добро дело — запозна Таня с нейния романтичен герой. Макар че… Макс, разбира се, не е съвсем герой. И отношенията им май не могат да се нарекат романтични. По-скоро приятелство с елементи на добър секс.

За ролята на принц Макс безусловно не беше подходящ. Във външността му нямаше нищо царствено. Родови имения и фамилни съкровища нямаше. Вместо мерцедес — съвременният бял кон — скучна шкода. Работата му — също съвсем обикновена — продава хладилници и друга битова техника на едро, на дребно… Разбира се — полезна работа, но скучна — да полудееш! И даже — о, ужас! — нито един аристократичен навик! Макс не играеше нито тенис, нито караше ски, нито пушеше пури, а и хобитата му бяха съвсем идиотски — обожаваше да се рови в колите (дивашки примитивизъм!), да разгадава шахматни етюди (пълна скука!) и да решава кръстословици (типично еснафско развлечение!). С една дума, никак не приличаше на предишните й ухажори — ярки, необикновени, но — в оставка.

Но именно с Макс в момента на Таня й беше добре както с никой друг. Добре, защото с него й беше спокойно и сигурно. И защото на него можеше да се разчита, като в онази история, когато я удари джипът и Макс й се притече на помощ. Но и освен това той имаше цял комплект редки за съвременния мъж качества. Таня (тя обичаше всичко да поставя на научна основа) даже списък си направи — весел, умен, по добър начин наивен, нормално образован и доста добре материално осигурен. И още един, много важен детайл — Макс винаги бе готов да те изслуша. Не просто така, формално, когато мъжете съчувствено кимат, а всъщност си мислят за нещо друго — а той действително вниква в проблемите ти. Ако става дума за счупен нокът — Макс й съчувства, ако се оплаква от разногласия с колегите си — я съветва как да регулира ситуацията, ако пък, да речем, нейното пеженце не ще да върви или кранът на чешмата капе — Макс, колкото и да е зает, ще дойде и ще ги поправи. Не всеки, между другото, даже принц, би се заел сериозно с твоите дотолкова объркани неща.

Така че дори няма какво да гадае къде да отиде вечерта в понеделник, когато спешно й трябва да се оплаче на някого от живота!

Щом излезе от дома на Валерий Петрович, Таня извади джиесема си и натисна бутона. Макс й беше трети поред. Пред него бяха само мама и Валерочка. След него — Синичкин, Полуянов и нататък приятелките. Когато Макс отговори, тя капризно попита:

— Вкъщи ли си?

— О, Танечка! — зарадва се Макс. — Я ми кажи — стихотворно послание на трубадур, със седем букви, четвъртата е „Ц“.

Ето така става — два свята, два начина на живот. На един животът му се руши, а за друг най-насъщният проблем е решаването на кръстословици.

— Канцона — отряза Таня. И го предупреди: — Сега ще дойда при теб. Само че се подготви — при мен е пълна канцона! В смисъл — край. Капут. Алес.

Тонът на Макс веднага се промени. Таня с удоволствие чу шумолене — това беше вестникът с кръстословицата, който полетя на пода. И тревожните нотки в гласа му:

— Можеш ли да кажеш какво се е случило?

— Мога. При лична среща. Край, тръгвам.

— Почакай! — не спираше Макс. — Гласът ти е такъв… По-добре аз да дойда да те взема.

— Няма нужда — отказа Таня. — Колата ми успокоява нервите. Ще съм при теб след двайсет минути.

— Само че внимателничко, нали? — помоли Макс.

— Ето че веднага запърха с криле над мен — промърмори Таня. — И ти си ми една квачка!

— Не ми се репчи! — спокойно рече Макс. — Просто те моля да караш внимателно и толкова. Хайде, чакам те. Ще стопля пицата.

Таня затвори и за първи път през този дълъг ден се усмихна. Колко е приятно, когато поне някой не говори с теб за работа и не започва да разсъждава. А просто те чака и топли за идването ти елементарна замразена пица.

* * *

Можеш да обичаш Макс дори само заради усмивката му — не широка, само с очи, но толкова топла. Тя е като море в слънчев ден — в нея е и заслепяващата синева, и искрящите вълни, и нежната пяна на прибоя…

Към усмивките на мъжете Таня обикновено се отнасяше недоверчиво. Съдеше по себе си — самата тя доста често се усмихваше не от сърце, а с умисъл. Когато например искаше милиционерът да не й отнеме шофьорската книжка. Или ако искаше да приспи бдителността на несговорчив опонент при сложни преговори… Така е и с мъжете — колкото по-искрено ти се усмихват, толкова повече основания имаш да застанеш нащрек — кой знае какво се крие зад очарователната, безгрижна усмивка? Хайде, ако искат просто примитивно да те замъкнат в леглото — иди-дойди… Ами ако мъжът има съвсем друга цел? Да вземем например Димка Полуянов. Таня отдавна вече го бе разкрила — щом сияят в усмивка трийсет и два зъба, значи иска пари назаем. А шефът, Андрей Фьодорович, се усмихва най-лъчезарно преди да им спретне грандиозно сапунисване.

И единствено Макс — проверено е нееднократно — никакви лични користни цели не преследва с усмивката си. Таня често му досаждаше:

— Какво се хилиш? За нещо приятно ли си мислиш?

Макс недоумяваше:

— За нещо приятно ли? Че какво приятно има?…

— Ми нали и аз това казвам — подхващаше Таня. — Навън вали, в работата ти, както казваш, всичко се проваля и в ресторанта току-що едва не ни отровиха… И защо се усмихваш?

— Това дразни ли те? — не разбираше Макс.

— Естествено!… — мърмореше тя. — На мен душата ми се е стегнала, а ти се лензиш като варена тиква.

— Добре, ще бъда тъжен — покорно се съгласяваше той.

И се опитваше да скрие усмивката си, бърчеше вежди, но разбира се, не се удържаше и веднага прихваше повече от преди.

— Ти си като бебетата — свиваше рамене Таня. — Само те се хилят без причина.

— А ти откъде знаеш за бебетата?

— Мама ми е разправяла.

— А, майка ти! — безгрижно отвръщаше Макс и понечваше да я целуне.

А тя се правеше на сърдита и се извръщаше, като всъщност едва се сдържаше да не се вдигне на пръсти и да целуне Макс по веселите смеещи се очи…

Ето и днес — той й отвори и веднага я заля с фирмената си усмивка. И тя, колкото и да не беше в настроение, не успя да се стърпи и също се усмихна.

— Усмихваш се. Така е по-добре — похвали я Макс.

Той нежно я прегърна през раменете, поведе я през стаята и я сложи да седне, за да се събуе.

— Влизай, моя златна рибке!

И никакъв въпрос за това, което се е случило — вече бе изучил Таниния характер. Знаеше, че тя не може да търпи, когато още от прага я заразпитват.

— Пицата е готова, виното се изстудява. В кухнята ли ще ядем или в стаята?

Това също беше умно — Таня да избере. Ако вечерят в кухнята, където няма нито телевизор, нито DVD, значи ще обсъждат проблемите й още докато ядат. Но може да останат в хола и спокойно, под звуците на телевизора да изядат пицата, а към неприятния разговор да минат по време на чая.

— Първо ще хапнем. Може и в кухнята, но без въпроси. После ще ме съжаляваш. А може след това и да ти разкажа — свадливо каза Таня.

И си помисли: „Ама че съм нахална! Колкото повече ме глези Макс, толкова по-нагла ставам!“ Но от друга страна, как да не станеш нагла, като Макс е толкова всеотдаен? Каквото и да поискаш — масаж, кинопремиера или суши в два часа през нощта — всичко получаваш. И на свадливия тон с командорски нотки Макс никога не се обижда. Ето и сега спокойно каза:

— Тогава да вървим в кухнята! Ще съчетаем две в едно — и ще те нахраня, и ще те съжалявам.

Масата вече беше сложена, по мъжки маниер, съвсем прилично — и чинии, и ножове и вилици. Вярно, шпротите си бяха останали в консервената кутия, но пък тя бе сложена в порцеланова чиния. Макс дори хляба не беше забравил — цяла планина дебели филии, сякаш ще храни взвод изгладнели войници, а отгоре, върху купчината бе сложил украса — стръкче магданоз.

Таня отново не сдържа усмивката си. Грабна магданозчето, лапна го и изгука:

— Колко си смешен!

— Ето на, развали цялата композиция — упрекна я той.

Макс си върза престилка и се зае да реже пицата. Задачата се оказа доста сложна — ту маслина ще попадне под ножа и ще отхвръкне, като детска бомбичка, ту кашкавалът вместо да се разреже, се разтяга и разслоява на тънки жилки.

— Мъко моя! — въздъхна Таня.

Взе ножа от Макс и я наряза сама.

— Пицата е от най-висока класа. Със собствените си ръце съм я подобрил — похвали се Макс. — Долях й кетчуп, нарязах й кисели краставички…

Таня само разпери ръце от учудване:

— Направо си без грешка, няма що! Ама пицата е с риба тон, драги!

— Е и какво? — не разбра той.

— Ми рибата тон и киселите краставички са несъвместими! Помисли!

— Само опитай! Пръстите ще си оближеш! — продължаваше да се перчи той.

Таня сви рамене и я опита. Мдаа, вкусът е повече от странен. Смес от солено и много солено… Но всъщност, в такова съчетание има някакъв интересен нюанс…

— Е, как е? — нетърпеливо попита Макс.

— Доста екстремно…

Той й намигна:

— Но ти нали обичаш екстремното?!

Таня глътна още едно парченце. Не, ужасно солено е! А кисело-сладкия кетчуп направо ти сковава ченето…

Сякаш днес всички мъже са се наговорили! Пастрокът й я гощава с пикантно пиле по каталонски, любимият й с екстремна пица я мъчи. И гледай го ти, нахалникът, май чака тя да започне да го обсипва с комплименти!

Таня вече отвори уста, за да каже: „Не, скъпи, майстор готвач от тебе не става…“

Но изведнъж си премълча. Защото неочаквано разбра, че покрай приказките и дегустацията на Максовата пица, проблемът с откраднатия документ някак си беше отстъпил на заден план, някак си се бе притъпила остротата му… И животът вече не изглеждаше толкова ужасен, както сутринта, когато тя отвори сейфа, или както през деня, когато Валера я разпитваше…

— Ще се справим! — изведнъж не много на място каза тя.

Макс не се учуди на репликата й. Напротив, възприе я като нещо естествено и кимна:

— Разбира се, че ще се справим, Танечка!

— Аз тия гадове така ще ги подредя! — продължи тя.

— Ще ги подредиш — отново се съгласи той.

— Ще ги смажа! Ще ги унищожа! Ще ги разкъсам на парченца! — все повече се палеше Татяна.

Макс само се усмихваше и кимаше. А когато на Таня накрая взе да й преминава, попита:

— А какво всъщност се е случило?

И тогава Таня с облекчение отдръпна кисело-лютата пица и за втори път днес разказа за неприятностите си.

Макс я слушаше мълчаливо и само кимаше. Не правеше никакви коментари, но фирмената му усмивка гаснеше…

— Това е всичко — свърши разказа си Таня. И попита: — Е, какво ще кажеш?

Вместо отговор Макс излезе иззад масата, прегърна я, нежно разроши косата й… Таня с наслада се притисна към силното му тяло, остави се във властта на яките и едновременно грижовни ръце. Да можеше да си седи така безкрайно! Но тя напрегна волята си, измъкна се от прегръдката му и каза:

— Не, засега не ме жали. Чакай първо да видим нещата. Кажи ми, какво мислиш за всичко това?

На въпроса Макс отвърна с въпрос:

— А какво казва Валерий Петрович? Вече си била при него, нали?

И Таня отново бе поразена доколко добре я познава Макс. Веднага се сети, че веднага се е втурнала за съвет при Валерочка.

— Да, ходих при него, разбира се — понамръщи се тя. — Казва, че ситуацията е плачевна.

— Преувеличава — не се съгласи Макс.

— Да-да, преувеличава той! — избухна Таня. — Представяш ли си какво ще стане, когато Брячихин разбере?!

— А какво мисли Валерий Петрович? Подозира ли някого?

— Всички! Целият ми отдел! И шефа също! Макар че — защо шефа? Да беше видял физиономията му, когато отворих сейфа! Как не го тресна инсулт!

Макс се замисли. Таня търпеливо чакаше. Тя вече бе разбрала, че мозъкът на Макс работи непредсказуемо. На пръв поглед идеите му изглеждаха пълна дивотия. А после разбираш, че истината е именно онова, което отначало ти се е струвало идиотско…

— Ами ти самата как мислиш — защо са откраднали документа? — неочаквано попита Макс.

— За да го дадат на конкурентите — без да се запъне отвърна Таня.

— Валерий Петрович съгласен ли е с теб?

— Не съвсем. Казва — защо да се краде, като може да се снима?

— Умно!… — оцени го Макс. — Макар че в някои случаи оригиналът се цени повече от копието.

— Освен това Валера смята, че може да са го откраднали и по друга причина.

— По каква?

— За да натопят някого.

Макс сви рамене.

— Да натопят? Кого?

— Мен.

— По такъв начин? Според мен е доста сложно.

— И според мен също — съгласи се Таня.

— Ето. С теб мислим еднакво. Не, смятам, че документът е откраднат заради документа, а не за да натопят някого. А ти защо реши, че Теплицин тук няма пръст?

— Но за какво му е на него?! Той толкова усилия положи, за да грабне тази поръчка!

— Ами ето, слушай сега… — по пламъчетата в очите на Макс, Таня разбра, че той ще изкаже една от своите идеи, от онези, които на пръв поглед изглеждат пълна дивотия, а после се оказват верни. — Вашият Теплицин е получил поръчка за Брячихин, нали така? Какъв му е на него Брячихин? Сват? Брат? Приятел?

— Май не, никакъв не му е — неуверено каза Таня. — Нищо особено не ги свързва. Просто клиент.

— Ето, дай да разсъждаваме сега. Кой е основният опонент на Брячихин?

Таня се смути:

— Аз… дори не зная… Нали още не сме пристъпили всъщност към поръчката… Пък и в политиката не съм много…

— Пък аз ще ти кажа — фамилията на опонента му е Прокудин.

— Така ли? — учуди се Таня. — Ти откъде знаеш?

— Всичко на тоя свят знам аз… Та си представи комбинацията — да допуснем, че конкурентът на Брячихин, този Прокудин, е разбрал за съществуването на тази характеристика. И за това, че тя се съхранява във вашата агенция. А той би дал всичко, за да се добере до този документ и да компрометира Брячихин. Е, как ще постъпи?

— Ще се опита да подкупи някой от нашите служители. Мен, например. Или някого от моите подчинени.

— Отговорът е неправилен… — поклати глава Макс. — Ти изхождаш от това, че конкурентът на Брячихин знае, че документът се пази именно в твоя сейф и всеки от твоите колеги може да се добере до сейфа…

— Това е елементарно — възрази Таня. — Подкупва някого от нашите и онзи всичко му казва.

— Аз пък на негово място бих постъпил по друг начин. Защо да работи с разни дребни риби, ако може да се разбере с главния? Защо да се купува на дребно, щом може да се купи на едро?

— Поне заради това, че така ще бъде по-скъпо — не се съгласи Таня.

— Не е сигурно! Аз разбира се не съм уверен, че Прокудин ще се захване с такова нещо. Но знам що за човек е вашият Теплицин, той е от стара коза яре и изгодата си никога няма да изпусне. И аз, Танечка, изобщо не изключвам възможността, че за Теплицин е много по-изгодно вместо да се занимава с Брячихин, да го продаде.

— Защо тогава е приел тази поръчка?!

— Ами точно затова! За да направи събеседването на Брячихин с психолога, да състави този злощастен психологически портрет… А после да го продаде на конкурентите.

— Но защо просто да не направи копие? Тогава Брячихин можеше и изобщо да не разбере!

— Нали ти казах — в някои случаи оригиналът се цени повече.

— Според мен е прекалено сложно… — продължаваше да не се съгласява Таня.

— Все пак постарай се да разбереш в какви отношения са Прокудин и твоят Андрей Фьодорович — посъветва я Макс.

— Добре — неохотно се съгласи тя. — Естествено, че няма да се занимавам да разбирам каквото и да било, но на Валерочка ще кажа версията ти. Нека той провери.

Внезапно тя почувства, че е ужасно уморена. Цял ден я бяха мъчили. Първо шефът й крещя. После Валера я съсипа с многочасовите си въпроси. А сега и Макс си строи версиите и никак не я жали… Очите й се напълниха със сълзи.

Умният Макс веднага усети настроението й и следователският хъс мигновено угасна в очите му. Той стана, отново я прегърна, отново я остави да се сгуши на гърдите му… И тихо каза:

— Не съм прав, Таня.

— Защо? — прошепна тя.

— Защото излишно говорим за това…

Той грижовно я вдигна на ръце.

— Да вървим, моето момиче, ще те сложа в леглото! И ще поседя до теб и ще те милвам…

Таня благодарно потри буза в брадата му и измърка:

— А може ли не само да ме милваш?

Устните й намериха неговите и тя се нахвърли — жадно, яростно, сякаш за последно. Макс отвърна на целувката й и Таня, пропадайки в прегръдките на страстта, си помисли: „Да вървят по дяволите всички тия Брячихини и Теплицини! Не искам дори да мисля за тях!“