ГЛАВА ПЪРВА

— По силата на властта, дадена ми от Всемогъщия Бог и щата Южна Каролина, аз ви обявявам за мъж и жена. Матю, можеш да целунеш младоженката.

Присъстващите на сватбата гости аплодираха, докато Мат Бърнууд вдигна Кендъл Дийтън на ръце. Избухна смях, тъй като целувката продължи извън приетото за благоприлично време. Той с неохота се откъсна от устните й.

— Ще трябва да почакаме — прошепна Кендъл на ухото му. — За съжаление.

Мат я погледна тъжно, но като възпитан човек се обърна с лице към гостите облечени в най-хубавите си празнични дрехи, за да присъстват на тържеството.

— Лейди и джентълмени — продължи свещеникът речитативно — позволете ми да ви представя за първи път мистър и мисис Матю Бърнууд.

Ръка за ръка, Кендъл и Мат застанаха пред усмихнатите си гости. Бащата на Мат бе седнал сам на първия ред. Той се изправи и разтвори ръце за прегръдка.

— Добре дошла в нашето семейство — каза той и целуна Кендъл. — Господ те изпрати при нас. Имаме нужда от жена в нашето семейство. Ако Лорълан беше жива и тя би те обикнала, Кендъл. Също като мен.

Кендъл целуна Гиб Бърнууд по червената буза.

— Благодаря, Гиб. Много мило.

Лорълан Бърнууд бе починала още, когато Мат е бил момченце, но двамата с Гиб говореха за смъртта й като за съвсем скорошна. С бялата си, ниско подстригана коса и стройна фигура вдовецът правеше добро впечатление. Много вдовици и разведени проявяваха интерес, но авансите им оставаха без отговор. Той често повтаряше, че вече е преживял единствената истинска любов. А друга не търси.

Мат обгърна с една ръка широките рамене на баща си, а с другата — Кендъл.

— Нужни сме си един на други. Сега сме цяло семейство.

— Искаше ми се само баба да бе могла да дойде — отбеляза тъжно Кендъл.

Мат й се усмихна съчувствено.

— Би било хубаво, ако можеше да издържи пътуването от Тенеси.

— За нея щеше да е много изморително. Все пак духом тя е тук.

— Хайде да не се поддаваме на сантименталности — прекъсна ги Гиб. — Хората са дошли да хапнат, да пийнат и да се веселят. Това е вашият ден. Радвайте му се.

Гиб бе пръснал доста средства, защото искаше за тяхната сватба да се вдигне шум, да се говори и след години. Кендъл бе силно изненадана от неговата екстравагантност. Почти веднага след като прие предложението на Мат, тя предложи церемонията да бъде в съвсем тесен кръг, а защо не и в приемната на пастора.

Гиб въобще не пожела да я изслуша.

Не пожела да спази и традицията, според която семейството на младоженката заплаща разноските за сватбата и настоя той да поеме всичко. Кендъл се възпротиви, но Гиб с обезоръжаващата си убедителност се наложи над всичките й аргументи.

— Не се засягай — й каза Мат, когато тя изрази почудата си от претенциозните планове на Гиб. — Татко иска да направи такава сватба каквато в Проспър не са виждали. И тъй като нито ти, нито баба ти сте в състояние да платите, той ще е доволен да поеме разноските. Аз съм единственото му дете. Това събитие е много важно в живота му. Нека го оставим да го организира по свой вкус и воля.

Не след дълго и Кендъл се поддаде на възбудата. Тя избра роклята си, но Гиб контролираше всичко останало, въпреки че внимателно се консултираше с нея, преди да вземе някое по-сериозно решение. Строгите му изисквания дори към детайлите, бяха възнаградени, защото в този ден къщата и поляната и ред нея изглеждаха наистина импозантно. Мат и тя бяха дали тържествените си обещания един към друг под арка, обкичена с гардении, бели лилии и бели рози. В голямата, специално построена шатра, имаше отрупан бюфет със салати, ордьоври и студени закуски, отговарящи на всеки вкус.

Сватбената торта представляваше спираща дъха скулптура на няколко етажа. Глазурата беше украсена с клончета розови пъпки. Имаше и шоколадова торта за младоженеца, гарнирана с ягоди, големи почти колкото топки за тенис. Двулитрови бутилки шампанско се изстудяваха в кофи, пълни с лед. Гостите като че ли се бяха заклели да го пресушат до капка.

Въпреки целия блясък, приемът беше истинско семейно тържество. Децата играеха под сянката на дърветата, а след като младоженците дадоха тон на танците със сватбения валс, двойките заприиждаха на дансинга, докато накрая всички поканени танцуваха.

Сватбата напомняше сбъдната приказка. Но не липсваше и злият великан, както във всяка истинска приказка.

Кендъл, неподозираща за заплахата около нея, не можеше да си представи по-голямо щастие. Мат я притискаше до себе си и я въртеше очарователно по танцовия подиум. На слабата му, висока фигура смокингът стоеше великолепно, без да го прави непохватен. Правилните черти на лицето и правата коса му придаваха аристократичния вид на барона-разбойник.

— Изглеждаш елегантен и надменен. Като Гетсби — бе прошепнала Кендъл закачливо.

Искаше й се да продължи да танцува с него часове, но гостите се надпреварваха да я канят за танц. Между тях беше и съдията Х. В. Фарго. Тя само въздъхна, когато Мат я отстъпи на съдията, който се показа същият грубиян на танцовата площадка, какъвто беше и в съдебната зала.

— Имах си съмнения във вас — забеляза той, докато я въртеше така, че тя остана без дъх. — Когато чух, че са назначили жена за областен обществен защитник, имах сериозни опасения, че няма да се справите с работата.

— Наистина ли? — попита тя студено.

Фарго беше не само ужасен танцьор и жалък съдия, но и сексист до мозъка на костите си, мислеше Кендъл. Още при първото й появяване в съдебната зала, той не направи усилия да прикрие „опасенията“ си.

— Защо се опасявахте, господин съдия? — попита тя, опитвайки се да се усмихва приятно.

— Проспър — и като област, и като град, са консервативни — отвърна той словоохотливо. — Дяволски се гордеят от това. Тук хората вършат нещата по един и същ начин от много поколения. Ние бавно се променяме и не обичаме, когато ни променят насилствено. Жена-адвокат е нещо ново и необичайно.

— Мислите, че жените трябва да си стоят вкъщи, за да готвят, чистят и да отглеждат деца, нали? Не би трябвало да се стремят към професия?

Той се покашля.

— Не бих го казал така.

— Разбира се, че не.

Такова откровено изявление би му коствало избирателни гласове. Всичко, което казваше на обществени места беше добре премислено. Съдията Х. В. Фарго бе съвършен политик. Ако беше и толкова ефективен като съдия…

— Всичко, което искам да кажа е, че Проспър е чистоплътен малък град. Тук липсват проблемите, които съществуват в други градове. Ние смазваме корупцията още в зародиш. Ние — имам предвид себе си и другите обществени фигури — възнамеряваме да държим високи стандарти.

— Мислите ли, че аз бих стимулирала корупцията?

— Съвсем не, съвсем не.

— Работата ми се състои в това да се явявам като законен адвокат на тези, които не могат да си платят за собствен. Конституцията гарантира на всеки гражданин на Щатите законен пълномощник.

— Знам какво гарантира Конституцията — каза той сухо.

Кендъл се засмя, за да измъкне жилото от леката обида.

— Понякога трябва да напомня на самата себе си. Работата ме поставя в близък контакт с обществена група, която ние всички не бихме желали да съществува. Но докато има престъпници, те ще се нуждаят от някой, който да пледира техния случай пред съда. Няма значение колко може да ми е противен клиентът, аз се опитвам да защитавам всеки случай с всичко, на което съм способна.

— Никой не поставя под въпрос вашата способност. Въпреки, че сте се замесили в онази неприятна история там в Тенеси… — Той не довърши и се засмя мазно. — Е, защо трябва да си спомняме за това днес?

— Защо наистина?

Напомнянето на съдията за миналите й затруднения беше съзнателно. Кендъл с презрение си помисли, че той я мисли за толкова глупава, та да повярва, че това е само нетактичност.

— Вие вършите чудесна работа, чудесна работа — продължи той подкупващо. — Признавам, че откакто имам насреща си жена, с която споря по точки от закона, отвикнах от някои привички. — Смехът му прозвуча като излайване. — Знаете ли, че докато не се представихте за интервюто, ние мислехме, че назначаваме мъж.

— Името ми може да заблуди.

Бордът на директорите на Адвокатската асоциация в Проспър бе взел решение да създаде офис за обществен защитник и по този начин да освободи членовете си от защити на неплатежоспособните. Дори на ротационен принцип, тези процеси бяха чиста загуба на време и печалба.

Бордът се втрещи, когато Кендъл влезе на три инчовите си токове и в рокля, вместо костюм и вратовръзка. Резюмето, което бе изпратила толкова ги бе впечатлило, че те отговориха веднага и искаха да я назначат без дори да са я видели. Интервюто щеше да представлява най-обикновена формалност.

Вместо това тя бе поставена на „горещия стол“. Знаейки предварително, че ще трябва да се бори със стена от старовремски манталитет, тя грижливо бе репетирала речта си. С нея целеше както да се пребори с предубежденията им, така и да ги успокои, без да ги засяга.

Отчаяно искаше да получи работата. Притежаваше необходимата квалификация и след като бъдещето й зависеше от това да я получи, тя бе решена на всичко.

Очевидно се бе справила добре, защото бордът й предложи работата. Единственото петно в професионалното й досие не беше повлияло върху тяхното решение. Нито пък полът й. А може би те вярваха, че именно поради пола си тя ще кара през пръсти. Направила е грешка, но може да й се прости, защото в края на краищата беше само жена.

За Кендъл нямаше значение какво мислят или как са стигнали до решението си. В осемте месеца прекарани в Проспър тя бе доказала качествата си. Работеше усърдно, за да спечели уважението на адвокатското съсловие и на обществеността. Скептиците трябваше да млъкнат. Дори издателят на местния вестник, който след огласяването на назначението й беше написал уводна статия, в която поставяше въпроса дали жена би могла да се справи с толкова трудна работа, промени мнението си.

Същият издател се приближи към нея сега, обгърна с ръце кръста й и я целуна по врата.

— Съдия, вие монополизирахте най-хубавото момиче на празника за доста време.

Фарго се изкикоти.

— Говориш като младоженец.

— Благодаря ти, че ме спаси — въздъхна Кендъл, докато с Мат се отдалечаваха. Тя опря страната си върху ревера на смокинга му и затвори очи. — Достатъчно ми е неприятно, че трябва да се боря с този дървар в тога в съдебната зала. А да танцувам с него на сватбата си е далеч повече, отколкото изискват задълженията ми.

— Бъди любезна — скара й се той шеговито.

— Но аз съм. Бях толкова любезна, че чак ми се повръща.

— Съдията може и да не е за понасяне, но е стар приятел на баща ми.

Мат беше прав. Между другото, тя не би доставила удоволствие на съдията Фарго да развали сватбения й ден. Тя вдигна глава и се усмихна на Мат.

— Обичам те. Откога не съм ти го казвала?

— Цяла вечност. Поне от десет минути.

Те влюбено се притискаха, когато ги прекъсна висок глас:

— Хей, момче, това е страхотно!

Кендъл се обърна и видя шаферката си да танцува полка в прегръдките на местния аптекар. Плахият, незабележим човечец изглеждаше безкрайно учуден, че държи в ръцете си такава жизнена, щедро надарена от природата жена.

— Ей, Рики Сю — обади се Кендъл. — Забавляваш ли се?

— Мечките серат ли в гората?

Високо вдигнатата коса, прилична на пчелен кошер, подскачаше в такта на музиката. Лицето й лъщеше от пот над деколтето на небесносинята й рокля. За Кендъл бе трудно да избере за шаферката си рокля, която да изглежда добре. Лицето на Рики Сю бе разнородна смесица от жълтеникава кожа и червеникавокафяви лунички. Косата й изглеждаше като току що изстискан морковен сок. Вместо да се опита да намали въздействието на тази си особеност, Рики Сю предпочиташе най-сложните прически, които можеше да измисли. Те представляваха истинско предизвикателство, достойно за архитектурни изследвания.

Голямото разстояние между предните й два зъба беше постоянно на показ, защото тя непрекъснато се усмихваше. Пълните й устни блестяха от огненочервеното червило, възможно най-неподходящо но отношение цвета на косата й.

С глас, който звучеше като тръба за утринна проверка, тя извика:

— Каза ми, че мъжът ти е дяволски красив, но не ми каза, че е и извънредно богат.

Кендъл почувства, че Мат настръхва от неодобрение. Рики Сю нямаше намерение да се показва нахална. Тя дори си мислеше, че му прави комплимент. Но в Проспър, личното богатство не се дискутира във възпитаното общество. Във всеки случай, не на висок глас.

След като Рики Сю и замаяният аптекар валсирайки се отдалечиха, Кендъл каза:

— Би било любезно от твоя страна, Мат, ако я поканиш на танц.

Той се намръщи.

— Страхувам се, че ще ме сгази.

— Мат, моля те.

— Съжалявам.

— Наистина ли? Снощи на вечерята ти съвсем явно показа, че не харесваш Рики Сю. Надявам се, че тя не е забелязала, но аз съм сигурна.

— Тя въобще не е такава, каквато ти ми я описа.

— Казах ти, че е най-добрата ми приятелка. Това би трябвало да е достатъчно.

Тъй като влошеното здраве на баба й я възпрепятства да присъства на сватбата. Рики Сю беше единствената гостенка от страна на Кендъл. Надяваше се, че ако не заради друго, то поради тази причина, Мат би направил усилие, за да се държи приятелски и сърдечно с нея. Вместо това групичките изрази на Рики Сю бяха накарали той и Гиб да замълчат неодобрително. Притесняваше ги невъздържаният, неприличен смях, тръгващ като че ли направо от огромния и корем.

— Признавам, че Рики Сю не е благородна южняшка лейди.

Мат се изсмя подигравателно.

— Тя е вулгарна, Кендъл. Проста. Надявах се, че е като теб. Женствена, любезна, красива.

— Тя е вътрешно красива.

Рики Сю беше секретарка в „Бристол и Матърс“, адвокатската фирма, където Кендъл сътрудничеше преди идването си тук. Когато се срещнаха за първи път, тя си помисли за нея, че е нахакана червенокоса жена.

Все пак с времето откри и хубави страни в нея и обикна чувствителната жена, която се криеше зад пламтящата външност. Рики Сю беше непретенциозна, практична, толерантна и заслужаваща доверие. Най-вече — заслужаваща доверие.

— Сигурен съм, че притежава някои прекрасни черти — неохотно се съгласи Мат. — Може би не може да се справи с тлъстините си? Сигурно затова е такава.

Кендъл трепна при думата тлъстини, имаше и други подходящи думи. Можеше да се въздържи от употребата на унизяващи я епитети.

— Ако й беше дал поне малко възможност…

Той сложи пръст върху устните й.

— Нима ще се караме на сватбата си пред всичките гости заради нещо толкова незначително?

Тя можеше да спори, че неговата грубост към нейната приятелка съвсем не е незначителна, но аргументът му, че сега не е време за кавги, я възпря. А и доста от неговите приятели също не й бяха особено приятни.

— Добре, примирие — съгласи се тя. — Но ако бих вдигнала скандал, той би бил за всички жени, които ме гледат кръвнишки. Ако с поглед се убиваше, досега да съм умряла десетина пъти.

— Коя? Къде? — Той завъртя насам-натам глава, като че ли търсеше дамите с разбити сърца.

— Не те питам за всички — каза тя с хленчещ глас, здраво уловила се за реверите му — но от чисто любопитство — колко сърца си разбил с женитбата ни?

— Кой да ги брои?

— Сериозно, Мат.

— Сериозно? — Лицето му доби достолепен вид. — Сериозно, аз съм един от малкото ергени в Проспър между пубертета и старческото оглупяване. Така че ако видиш някоя и друга мрачна физиономия в тълпата, това е причината. Свободните жени на възраст бяха изготвили някаква статистика близка до истината.

Неговата словоохотливост постигна целта си — тя се разсмя.

— Е, добре, радвам се, че си изчакал с женитбата, докато се появя аз.

Той спря да танцува, притисна я по-силно и вий устните си в нейните.

— И аз също.

Не беше лесно да се измъкнеш незабелязан, когато си с булчинска рокля и воал, но половин час по-късно Кендъл успя да хлътне незабелязано в къщата.

Къщата на Гиб не й харесваше, особено голямата всекидневна, където облицованите в тъмна ламперия стени създаваха обстановка, подходяща за ловджийските му и рибарски трофеи.

Безжизнените очи на елени, лосове и глигани предизвикваха едновременно състрадание и отвращение. Когато Кендъл минаваше през всекидневната, тя винаги поглеждаше предпазливо към главата на свиреп глиган с оголени бивни, прикован завинаги към стената.

Ловът и риболовът бяха основното занимание на Гиб. Магазинът му за спортни стоки се намираше на главната улица на Проспър. В тази част на Блу Рич Маунтинс1 на северозапад в Южна Каролина, той въртеше преуспяващ бизнес и продължаваше да си създава клиентела.

Купувачите изминаваха дълъг път, за да похарчат парите си при него.

Беше добър в занаята. Известни ловци и рибари ценяха неговото мнение и използваха кредитните си карти за каквато и да е дреболия, корда или примамка, препоръчана от него. Често пъти се връщаха с улова си, влачеха убитото животно направо в магазина, за да им завидят за умението с пушка, капан или въдица.

Гиб бе щедър в похвалите и не изтъкваше заслугите си за съветите, които даваше. Почитаха го и като човек на природата, и като личност. Тези, които не можеха да се нарекат негови приятели, желаеха да станат такива.

Когато Кендъл стигна до банята на Гиб, установи, че вратата е затворена. Тя леко почука.

— Излизам след секунда.

— Рики Сю?

— Ти ли си момиченце?

Рики Сю отключи, опитвайки се да попие потта си с мократа кърпа за ръце.

— Потя се като прасе. Влез вътре.

Кендъл събра шлейфа и воала си и влезе при Рики Сю в малката баня, затваряйки вратата след себе си. Въпреки, че мястото бе малко, този спокоен момент й бе добре дошъл, за да остане насаме с приятелката си.

— Добра ли е стаята ти в мотела? — Мотелите бяха рядкост в Проспър. Кендъл бе резервирала най-добрата стая, която можеше да се намери за Рики Сю, но и тя беше със съмнителни удобства.

— Била съм и в по-лоша. И съм се чукала на по-лошо — каза тя, намигайки й в огледалото. — Като говорим за това, твоя хубавец добър ли е в това, както изглежда на външен вид?

— Никога не говоря за тези неща — отвърна Кендъл със сдържана усмивка.

— В такъв случай губиш, щото разказването е половината от удоволствието.

В „Бристол и Мастърс“ Рики Сю забавляваше съдружниците и чиновниците със своите сексуални подвизи. Тя добавяше епизод след епизод към сапунената опера на своя живот всяка сутрин при кафе машината. Някои от разказите и изглеждаха твърде изсмукани от пръстите, за да им се повярва. Въпреки всичко, за учудване, всички бяха верни.

— Ти ме тревожиш, Рики Сю. Опасно е да спиш с много различни мъже.

— Аз внимавам. И винаги съм внимавала. Слушай, момиченце, не ме поучавай. Правя най-доброто, което мога, според това, с което разполагам. Когато изглеждаш като мен, трябва да вземаш каквото можеш от мъжете. Не познавам някой, който би се влюбил до уши за това. — Тя направи красноречив жест. — Така че, за да не си разбивам сърцето постоянно, или да бъда момиче, което никой не кани и в края на краищата остава стара мома, аз отдавна съм решила въпроса — приспособявам се. Давам им каквото искат и съм добила истински талант за това. Когато светлината е изгасена и всички са голи, никой не го е грижа дали изглеждаш като принцеса от приказките или като африкански глиган, стига да имаш стегнато и топло място, където да го сложат. Всичко се усеща добре на тъмно, моето момиченце.

— Толкова тъжна и цинична философия!

— За мен работи.

— Но как ще разбереш, че някой ден подходящият мъж няма да прелети над живота ти?

Смехът на Рики Сю прозвуча като йерихонска тръба.

— По-вероятно е да спечеля на лотария. — След това усмивката й избледня и тя се замисли. — Не се заблуждавай, бих изтъргувала живота си срещу твоя веднага. И аз бих искала да имам съпруг, една дузина палави деца и тъй нататък. Но тъй като това е малко вероятно, не искам да се откажа от удоволствията. Вземам каквато привързаност ми се дава и в каквато и да е форма. Знам, че зад гърба ми хората приказват. „Как може да позволява на мъжете да я използват така?“ Истината е, че аз ги използвам. Защото за нещастие… — Тя спря и погледът й премери Кендъл отгоре до долу с добронамерена завист. — Всички жени не са създадени равни. Аз изглеждам като къносан морж, а ти… е, ти си си ти.

— Не се унизявай. Между другото, мислех, че ме обичаш заради ума ми — пошегува се Кендъл.

— О, ти си умна, разбира се. Толкова умна, че честно казано си ме плашила. И имаш повече сиво вещество в главата, отколкото, който и да е друг от познатите ми, а аз съм пресичала пътя на доста трудни хора.

Спря да се шегува и погледна тържествено към Кендъл.

— Радвам се, че нещата потръгнаха за теб, момиченце. Ти наистина докопа дяволски шанс. И все още не си го изпуснала.

— До известна степен — да — съгласи се Кендъл. — Но аз не се притеснявам. Твърде много време измина. Ако щеше да се случи издънването, досега да е станало.

— Не знам — каза Рики със съмнение. — Все още си мисля, че си направо смахната да се захванеш за това. И ако отново се наложи да го правим, аз отново бих те посъветвала да се откажеш. Мат знае ли?

Кендъл поклати глава.

— Не би ли трябвало да му кажеш?

— Защо?

— Защото ти е съпруг, ако е необходимо да ти го припомня!

— Точно така. Каква разлика би настъпила в чувствата му?

Рики Сю се обърка за миг.

— Какво мисли баба ти?

— Като теб — колебливо призна тя. — Тя настоява да му кажа. Елви Ханкок беше единствената роднина, която Кендъл помнеше, защото бе останала сираче петгодишна. Тя бе отгледала Кендъл строго, но и с любов. По основните неща Кендъл бе съгласна с нея. Тя се доверяваше на женския й инстинкт и ценеше мъдростта, дошла с възрастта и опита.

Но по отношение на спора да бъде ли напълно честна спрямо Мат, те останаха на различни становища. Кендъл бе убедена, че нейният подход е най-добрият. И затова спокойно каза:

— Вие с баба не трябва да се тревожите за това, Рики Сю.

— О кей, момиченце. Но ако скелетът изскочи от гардероба2 и те захапе по задника, недей да казваш, че не съм те предупредила.

Цветистият език на Рики Сю разсмя Кендъл и тя се наведе и я прегърна.

— Липсваш ми. Обещай, че ще идваш често да ме посещаваш.

Рики Сю сгъна много по-внимателно от необходимото кърпата за ръце:

— Не мисля, че идеята е добра.

Усмивката на Кендъл застина.

— Защо не?

— Защото съпругът ти и баща му ясно ми показаха чувствата си. Не, не се извинявай — побърза да добави Рики Сю, когато видя, че Кендъл се кани да възрази. — Не давам и пукнат грош за онова, което мислят за мен. Твърде много ми напомнят за фарисейщината на моите собствени родители, за да ме е грижа за мнението им. О, по дяволите, не исках да ги унижавам, само… — Силно гримираните й очи молеха за разбиране Кендъл. — Не бих искала да съм причина за каквито и да са проблеми.

Кендъл разбра какво се опитва да обясни приятелката й и това предизвика у нея вълна на признателност.

— Баба и ти ми липсвате много повече, отколкото съм си представяла, Рики Сю. Тенеси изглежда твърде, твърде далеч. Имам нужда от приятелка.

— Намери си.

— Опитах се, но досега безуспешно. Жените тук са любезни, но се държат на дистанция. Може би се чувстват засегнати, защото аз изневиделица се появих в този град и им откраднах Мат. А може би моята кариера ги отблъсква? Техният живот изглежда има друг фокус. Както и да е, никой не може да те измести като моя най-добра приятелка. Моля те, не ме отписвай.

— Не те отписвам, кълна ти се. Нямам чак толкова много приятелки, че да се отказвам от тях. Но нека бъдем трезви. — Тя прегърна Кендъл. — Освен мен, твоята последна връзка с Шеридан Тенеси, е баба ти. Когато тя умре, обърни гръб на града завинаги, Кендъл. Скъсай всички връзки, включително и с мен. Не поставяй на изпитание щастието си.

Кендъл кимна замислено. Приятелката й имаше право.

— Баба няма да живее дълго още. Много исках да се премести с мен тук, но тя отказа да напусне дома си. Тази раздяла къса сърцето ми. Знаеш колко е важна тя за мен.

— Както и обратното. Тя те обича. Винаги е искала най-доброто за теб. Ако си щастлива, тя ще умре също щастлива. Това е най-хубавото, което можеш да й пожелаеш.

Кендъл разбираше, че Рики Сю е права. Гърлото й се сви болезнено.

— Рики Сю, грижи се за нея вместо мен.

— Ще й се обаждам всеки ден и ще минавам да я видя поне два пъти седмично, както вече съм ти обещала. — Тя пое ръката на Кендъл и я стисна успокоително. — Сега трябва да се върна обратно на партито, към превъзходното шампанско и яденето. Може и да успея да си изпрося още един танц с онзи аптекар. Не ти ли се струва симпатяга?

— Той е женен.

— Така ли? Такива обикновено са най-нуждаещите се от необикновените любовни похвати на Рики Сю. — Тя се потупа по огромния бюст.

— Не те е срам!

— Извинявай, но тази дума липсва в речника ми. — Хълцаща от смях, тя избута Кендъл настрана и отвори вратата. — Чакам те отвън. Наблизо съм, за да видя как се справяш.

— С какво?

— С пикаенето в сватбена рокля.