Непубликуваният хабилитационен научен труд

Хабилитационният научен труд — „Развитие на планирането на народното стопанство в НР България“ е обсъден и приет в катедрата „Народностопанско планиране“ при Висшия икономически институт „Карл Маркс“ София за участие в конкурс за професор, 1988 година. Той съдържа предговор, три части в девет глави и заключение.

Когато замислих, а още повече когато писах този труд, си давах сметка, че се заех с изследване на широк кръг и многообхватни основни проблеми на обществознанието. Разчитах на натрупания теоретичен и практически близо двадесет и пет годишен опит в областта на планирането на народното стопанство.

Какви са накратко основните моменти в него?

В предговора: „крайната цел на това изследване е да се разкрие планирането на народното стопанство като непрекъснат процес на творческо търсене, намиране и реализиране на нови подходи и научнообосновани решения, адекватни на стратегическите цели и на тактическите задачи, които си поставя обществото при конкретните исторически условия, типични за всяко стъпало на общественото развитие“.

Развитието на обществото от низши към по-висши форми, от прости към все по-сложни процеси и явления е характерно за всички обществено-икономически формации, в т.ч. и за социалистическото общество. И това общество, както пише Енгелс, „не е нещо веднъж завинаги установено, а трябва да се схваща, както и всички други строеве, като намиращо се в процес на непрестанно изменение и преобразование“ (Маркс, К., Фр.Енгелс, Съч.т. 37, с. 380, Вж.: Писмо на Фридрих Енгелс до Ото фон Бьоник от 21 август 1890 г.). Тази фундаментална постановка налага планирането на народното стопанство непрекъснато да се развива и обогатява, да се повишава неговото научно равнище, като се привежда в съответствие с изискванията на механизма на действие на системата от обективни закони на общественото развитие при сложната и противоречива действителност, при цялата съвкупност от конкретни международни и вътрешни реалности на страната. Решаването на тази задача предполага то да се превърне в действен, гъвкав и ефикасен основен лост за самоуправлението на обществото за координиране и регулиране, за ориентиране инициативата на производителите на материални блага и създателите на духовни ценности в руслото на определена стратегия на развитие. Важното е да се търсят, намират и реализират нови нетрадиционни решения, присъщи на по-високото стъпало на диалектиката на производителните сили и производствените отношения, които да тласкат напред и нагоре тяхното ускорено развитие.

В част първа се разглеждат теоретико-методологическите основи на планирането на народното стопанство в НР България. Това заглавие е традиционно, за времето си, във всеки дисертационен и хабилитационен научен труд.

В хабилитационния труд се дава нова трактовка, нова интерпретация за същността и характера на законите на развитието на обществото като система. В глава първа се разглеждат не само икономическите закони като система, а и свързаните с тях закони на технологията, на социологическите и на духовните процеси и явления. Всички тези закони са съставни елементи на системата от закони на общественото развитие.

Всеки начин на производство с присъщите му обществени отношения има свой специфичен начин на действие на законите на общественото развитие. При социалистическия начин на производство това е планомерността. Тя отговаря на въпроса: как и по какъв начин протичат процесие и явленията, целокупният живот на обществото. Планомерността е свойство на съвместната трудова дейност на асоциираните производители, на техния духовен живот. Планомерността е всеобщ начин на действие на законите на развитието на колективното производство. Тя не е статична, не е завинаги дадена, а е динамична категория, така както е динамичен и самият обществен живот, самата действителност. Тази важна теоретична постановка има не само голямо методологично, но и практическо значение за планирането на народното стопанство.

Планомерността и планирането не са тъждествени понятия, както мнозина икономисти смятат. Планомерността е обективен процес на функциониране на законите за развитието на обществото, а планирането е субективна дейност на хората. Ако планомерността като начин на действие отговаря на въпроса: как, по какъв начин протичат процесите и явленията в обществения живот, то планирането като механизъм на използване начина на действие отговаря на въпроса: какви са конкретните методи и подходи, средства и форми на организация на практическата дейност на обществото.

Планирането на народното стопанство е резултат на диалектическото единство между обективното и субективното. След като се разглеждат различните схващания за същността на планирането на народното стопанство в съветската и българската икономическа литература, се стига до извода, че то обхваща всички процеси и явления, които протичат в обществото и неговото превръщане в цялостна система. Затова то придобива комплексен характер. Във всеки обществен организъм протичат безкрайно много икономически, социални и духовни процеси и явления. Ако в първите години планирането е ориентирано главно към стопанските процеси и явления, то с развитието на обществото, с натрупването на опит в плановата работа постепенно се разширяват границите и хоризонта на обхвата на съзнателното, предварителното определяне и поддържане на обективно необходимата пропорционалност и балансираност както на икономическите, така и на социалните и на духовните процеси и явления. Плановата работа става все по-комплексна и всеобхватна. Неин предмет стават всички въпроси, свързани с живота на човека. За осъществяването на тази своя функция планирането на народното стопанство следва да осигурява оптимално развитие на цялото общество и на неговите съставни части: производствена и извънпроизводствена сфера, междуотраслова и вътрешноотраслова структура, териториално разполагане на производителните сили, постепенно изравняване начина на живот на селото с града, преодоляване на различията между физически и умствен труд и в условията на тяхното прилагане. Следователно планирането на народното стопанство е онзи феномен, посредством който субективният фактор осъществява движението на обществото от по-низша към по висша форма на развитие, непрекъснато усъвършенства начина на живот на хората, придава практическа стойност на поставените цели и задачи.

В глава втора се анализира създаването на методология на планирането на народното стопанство Като всяка друга наука и планирането има своя методология, която отчита особеностите на нейния предмет. В най-общ смисъл, методологията е съвкупност от принципи, начини и похвати, с помощта на които се изучава обективната действителност и се оказва въздействие за нейното възходящо развитие. Нейното главно съдържание са методологическите принципи, същността и формите на проява на обективните закони, както и на процесите и явления в обществения живот в тяхното единство и противоречие. Принципите и методите са тясно свързани помежду си. С помощта на методите се реализират принципите. Без отразяване на принципите методите губят своя научен характер и практическа стойност. Иначе казано: методологията „привежда“ теорията на „езика“ на плановата работа. Методологията на планирането се конкретизира в така наречената планова методика. Методиката обхваща правила за работа по съставяне на различните документи на планирането. Тя се основава на методологията, изхожда от нея, дава и „живот“ в плановата работа. Методологията без методика губи своята значимост. И обратно. Методиката е невъзможна без своята научна основа — методологията. Както методологията, така и методиката се развиват и усъвършенстват с развитието на планирането на народното стопанство като теория и като практика. Методологията е едновременно и предпоставка за научно планиране на народното стопанство и резултат от него. Такава е диалектическта връзка между методология, методика и практика.

По-нататък аргументирано се анализират методологичните принципи на планирането. И тримата рецензенти на хабилитационния труд: чл. кор. проф. Весели Никифоров, проф. д-р Кирил Гатев и доц.д-р Найден Найденов, дават висока оценка на интерпретацията на тези принципи. Висока оценка дават на тезата на принципа на демократическия централизъм при планирането. За отличие от често срещаното схващане в икономическата литература за противопоставянето на демократизма на централизма, в научния труд се доказва тезата за единство на централизма и демократизма и че демократизмът не значи децентрализъм и анархия в производството.

Нови обосновани идеи и предложения се правят за усъвършенстване на материалните, стойностните и трудовите баланси, с оглед да се поддържа оптимално равновесие между ресурси и потребности, за прилагане на системния, програмно-целевия и мултипликационния подход, на метода на итерациите, метода на диалога, на продукто-структурния и технологичния анализ, на икономико-математическите методи и други.

Накрая на част първа се анализира възникването и развитието на планирането като теория и практика, като наука в Народна република България.

Част втора е посветена на историческия опит на планирането на народното стопанство в Българя. На него са посветени четири глави (от четвърта до осма включително). За първи път в световната икономическа литература се прави задълбочен научен анализ на историческия опит в областта на планирането на народното стопанство. Това не е хронологично описание на събитията в плановата дейност у нас от нейното начало до края на осемдесетте години, не е история на планирането. Това е синтез на историческия опит, натрупан в продължение на десетилетия, и извеждане на обобщени, синтезирани поуки за решаването на съвременните проблеми на развитието на обществото. Направено е, както пише в рецензията си чл.кор.проф. В. Никифоров, „задълбочено монографично изследване в теоретичен план… Основната идея на автора е, като използва собствените си научни изследвания, опита от практическата си работа в областта на планирането и като изхожда от назрелите проблеми на нашето социално-икономическо развитие да направи опит да осмисли извървения път в планирането откъм проверката на същността и основните теоретико-методологически положения на планирането и на тази основа да изведе и предложи решения на редица от стоящите сега проблеми в тази област. Както се вижда това е един мащабен и амбициозен подход“.

Новите обществено-икономически условия изискват нови, научнообосновани решения при планирането на народното стопанство. Тези решения бяха в центъра на вниманието през шестдесетте години. На тях е посветена и глава шеста на хабилитационния труд.

Първият проблем, който се анализира, е за дългосрочните планове. Той е кардинален проблем на теорията и практиката на планиране на народното стопанство. Същността му се състои в качественото обогатяване на планирането, формирането на система от различни видове планове, в осигуряването на оптимална координация на процесите и явленията, протичащи в обществения живот, за възможно най-дълъг период от време напред.

Първият дългосрочен план в България носи наименованието „Генерален план за развитието на народното стопанство за периода 1961–1980 г.“

Какви са практическата необходимост и предназначението на дългосрочния план?

Първо. Да се дадат отправните положения за по-нататъшно още по-разгърнато изграждане на материално-техническата база в съответствие с изискванията на системата от обективни закони на развитието на обществото при конкретните условия на всеки етап на бъдещото развитие на страната.

Второ. Да се създадат още по-добри предпоставки и условия за повсеместна интензификация на народното стопанство върху основата на бързо внедряване на най-новите, съвременните постижения на научно-техническата революция и преди всичко на нейната сърцевина — качествено новите технологии.

Трето. Да се определи ясна стратегия за преструктуриране на икономиката и на отделни производства, за усъвършенстване на междуотрасловата структура чрез приоритетно развитие на прогресивните производства и дейности с най-висок социално-икономически ефект за общесвото.

Четвърто. Да се осигури правилно териториално разполагане на производителните сили и издигане на социално-икономическото равнище на отделни райони и селищни системи.

Пето. Да се създадат предпоставки за по-активно участие на страната в международното разделение на труда.

Шесто. Да се издигне на по-високо равнище плановото начало в управлението на обществено-икономическия живот.

Седмо. Да се съчетаят по-добре стратегическите цели и задачи с тактическите подходи и средства за тяхното осъществяване в живота.

Интервалът, за който се изработва дългосрочният план, е в зависимост от времето, през което могат да се решат крупни социално-икономически и научно-технически проблеми, т.е. максимално възможния период за координация на процесите и явленията, протичащи в обществения живот. Теорията и практиката на планирането са показали, че този период е 15–20 години. След двадесет годишния план у нас се приемат 15-годишни Основни насоки за развитието на страната.

Възниква въпросът: остава ли дългосрочният план неизменен за целия период? Разбира се не. Необходимо е след изтичане на определен период от време, примерно пет години, дългосрочният план да се актуализира, като се отчетат непредвидени първоначално обективни външни и вътрешни фактори и се допълни с нова разработка за пет години, следващи приетия дългосрочен план. Принципът за непрекъснатост на планирането и при дългосрочното планиране намира своята пълна реализация.

Следващ проблем, който се анализира, е за обогатяване съдържанието на плановете и превръщане на петгодишния план в основна форма на планиране.

За първи път в теорията и практиката на планиране на народното стопанство в световната социалистическа система у нас в България се роди идеята да се съставя план за икономическото и социалното развитие. Изработването на държавен народностопански план, както и плановете на стопанските единици, обхваща процесите и явленията, протичащи във възпроизводствения процес и частично в другите сфери, главно изграждането на тяхната материална база. Такъв подход бе типичен за началния период на планиране. Когато е налице по-зрял период на планова работа плановете следва да обхващат не само материалните, но и социалните и духовните потребности на хората, а плановете да се превърнат в социално-икономически. Следователно планът следва да се разглежда като комплекс от икономически, социални и духовни цели и задачи, свързани с живота на човека, които предстои да се решават според ресурсите на страната през даден планов период от време напред.

Кое налага петгодишният план, с разпределение по години, да се превърне в основна форма за планово ръководство на народното стопанство и в центъра и по места?

Първо. Петгодишният план създава необходимите възможности да се отразят изискванията на механизма на действие на единната система от обективни закони на развитието на обществото. Това действие се проявява като тенденция за продължителен период от време. То не може да се прояви за година-две. Практиката на плановата работа убедително потвърди това.

Второ. С петгодишния план може най-добре да се предвидят резултатите на научно-техническата революция. Процесът „изследване-производство-потребление“ протича за няколко години. Онова, което днес се „ражда“ в научно-изследователските институти и лаборатории, се реализира в производството след две-три и повече години. Практиката показва, че развитите в индустриално отношение държави в света в условията на бурно протичаща научно-техническа революция обновяват голяма част от своята продукция за период от 3–4 години. Плодовете на тази революция могат и трябва да намерят най-пълна реализация в петгодишния план.

Трето. Необходимостта от превръщане на петгодишния план в основна форма за планово ръководство се определя и от самия възпроизводствен процес. Както е известно, той протича непрекъснато и надхвърля рамките на календарната година (1 януари — 31 декември). Много финални изделия имат дълъг производствен цикъл от лабораторните изследвания и подготовката за производството, до тяхната реализация. Развитието на машиностроенето не може да се ръководи само с текущи планове, не може с годишния план да се обхване проектирането, конструирането и масовото усвояване на много нови изделия и тяхното осигуряване с необходимите материали и окомплектовка. За това са нужни няколко години. Инвестиционният процес, особено при изграждането на уникални обекти, също протича за няколко години. В селското стопанство календарната година не съвпада с биологическия възпроизводствен процес. Есенната кампания започва преди уточняване на плана за следващата календарна година. По-голямата част от капиталните вложения в народното стопанство, използвани през даден планов период, служат за задоволяване на потребности през следващия период. Кадрите, които се подготвят за различните отрасли и дейности днес, намират реализация в по-следващи петгодишни периоди и така нататък.

Четвърто. Петгодишният план е средство за най-активно включване на нашата страна в международното разделение на труда. Основна форма на координация на националните планове между страните-членки на СИВ са петгодишните планове.

Пето. Петгодишните, а не годишните планове, са онзи инструмент, с помощта на който системно, предварително се определят ресурсите на страната за все по-пълно задоволяване непрекъснато нарастващите материални, социални и духовни потребности на всеки член на обществото. С петгодишния план се осъществява социалната и културната политика на държавата. В тях милионите производители виждат ясно в името на какво влагат своя труд.

Текущите (годишните) планове са оперативни планове и са предназначени да гарантират изпълнението на петгодишния план. В зависимост от настъпили непредвидени условия с петгодишния план като: природни бедствия, изменения на международния пазар, недостиг на вносни ресурси или резерви, съществени изменения на цени на суровини, материали, окомплектовка и други могат да се внесат уточнения в годишното разпределение на петгодишния план.

Следващият разглеждан проблем е за прогнозата и прогнозирането. Планирането на народното стопанство като наука за перспективното развитие на обществения живот се нуждае от значителна по обхват и надеждна по съдържание информация за минал период и сегашното състояние и особено за бъдещото протичане на многообразните и сложни процеси, явления и събития в обществото и природата. Главен източник за такава информация са прогнозите.

Необходимостта да се „узнае“ бъдещото се корени в самата природа на човешкото познание, в съзнателния характер на неговата трудова дейност. Човечеството е предвиждало и предвижда исторически събития, лунни и слънчеви затъмнения, характера на времето, броя на населението, овладяването на Космоса и т.н. Човекът трябва непрекъснато да взема решения. Всеки негов трудов акт предполага предварително изграден мисловен план за целта на поведението му, за подбиране на начините и средствата за произвеждане на една или друга продукция. Съставянето на такъв план изисква сведения и познания, най-общо казано — информация. За миналото и сегашното състояние на процесите и явленията събирането на информация не е особено трудно. Тя е налице и трябва само да се организира нейното събиране и систематизиране. По-трудно се решава въпросът за набиране на информация за бъдещето, тъй като събитието още не е настъпило. А такава информация все повече и повече се превръща в условие, без което не могат да се вземат правилни решения. С колкото повече информация за бъдещето се разполага, толкова при други равни условия, по-компетентно може да се управлява общественият живот на планова основа. Проблемът е как да се осигури такава информация? Изходът е в това: тя да се създаде, да се пресъздаде образът на бъдещото развитие на даден процес или явление и от образ-модела да се извлече „необходимата“ информация. Тя става заместител на истинската информация. Следователно, прогнозата е обективно необходим елемент за вземане на решения при планиране на една или друга човешка дейност или на обществото като цяло.

Прогнозата е форма на творческо мислене. По същество тя е познавателен образ на реално възможно състояние на процеси, явления и събития в бъдещето. Прогнозата е възможна единствено върху основата на достатъчно количество вярна информация — за миналото, за сегашното и за бъдещото развитие на науката, природата и обществото не само у нас, но и в чужбина. Нейната научност и практическо значение се определят не само от богатството на разполаганата информация, но и от ефикасността на анализа и методите на прогнозиране и моделиране. По такъв начин прогнозата изпъква като научно обосновано предвиждане за бъдещото развитие на интересуващи ни процеси, явления и събития, които в момента не се поддават на координация, с оглед да се получи информация, необходима при вземане на оптимални решения в хода на изработване на перспективните планове. Когато един процес или явление се поддава на координация, той е предмет на плана и не е необходимо за него изработването на прогноза. Прогнозирането е дейността по съставянето на прогнозите като начален стадий — подсистема на планирането на народното стопанство.

За първи път в България, в края на шестедесетте години се пристъпи към изработване на различни видове прогнози като изходно начало за цялата планова дейност. Прогнозирането се разви в следните по-главни направления:

Първо — да се изработват не само научно-технически, но и други прогнози — социално-икономически, демографски и т.н. С други думи, съставянето на единния план да се осъществява върху основата на система от прогнози;

Второ — дейността по прогнозирането да се превърне в организирано държавно дело, ръководено от най-висшите държавни органи в страната. При изработването на прогнозите да се използват кадрите от научно-изследователски институти и организации;

Трето — при изработване на прогнозите да се вземат предвид постиженията на научно-техническата революция в света, като се провежда линия на сближаване и интеграция на националната икономика с икономиката на другите страни;

Четвърто — да се подобри научната разработка на методите на прогнозирането и свързването на дейността по прогнозирането с тази на моделирането. Прогнозите да се съставят с помощта на съвременни икономико-математически методи, като се използва електронно-изчислителна техника.

За да се организира и приложи всичко това в практиката на планирането на народното стопанство, се изработи и утвърди от Правителството първата у нас Наредба за прогнозирането (18 февруари, 1970 г.). Постави се началото на качествено нов етап на плановата дейност. Започна съставянето на система от научно-технически, социално-икономически, демографски и други прогнози.

Глава седма е посветена на по-нататъшно развитие и обогатяване съдържанието на методологията и методиката на планиране на народното стопанство през периода 1971–1985 г. Централно място сред тях заемат програмно-целевият метод, мултипликационният подход и новият икономически подход и неговия механизъм приемането като изходен момент на планирането повишаването на жизненото равнище на народа. Главното, типичното за посочените методи и подходи е определянето на крайните резултати от народностопанска гледна точка.

В какво се заключават най-общата характеристика и практическото значение на посочените подходи и методи?

Предварителното съзнателно определяне на целите на общественото развитие е един от кардиналните проблеми на човешката дейност. В обществения живот под цел се разбира идеален мисловно получен резултат, за постигането на който са насочени действията на обществото, колектива и личността, диктувани от техните вътрешни мотиви, подбуди и убеждения в съответствие с обективните закони на общественото развитие и с реалните възможности на страната и на самия субект. Иначе казано, целите на общественото развитие като мисловен поглед в бъдещето, изразявайки активната страна на човешкото съзнание, насочват и регулират действията, пронизват практиката като вътрешен закон, на който субектът подчинява своята воля и поведение. Чрез тях човешката дейност се насочва към възникване на нови, по-висши потребности, които съдействат за ускоряване на общественото развитие само в пряко взаимодействие с определени ресурси, необходими за практическото им реализиране.

Търсенето на нови, на научни методи и подходи на планиране на народното стопанство налага да се изработи система от цели на развитието на обществото. Тази система е абсолютно необходим елемент на планирането, негова подсистема. Средство, инструмент за изработване на система от цели на общественото развитие за определен период от време е програмно-целевият метод. Неговото прилагане при планирането изисква, върху основата на обстойно изследване на закономерностите и тенденциите на общественото развитие, на комплексното задоволяване на непрекъснато нарастващите многостранни потребности на хората и на възходящото развитие на личността, да се формулират и научно обосноват глобалните национални цели и се изгради стройна система от цели на развитието за предварително определения планов период от време (за 5, 10 или 15 години като се уточни тяхната вътрешна връзка и взаимна обусловеност на различните равнища на управление на народното стопанство.

При построяването на системата от цели особено важно е да се даде дезагрегация на целите, подцелите и задачите, да се установи тяхната йерархия, отговаряща на определени условия, като: подчиненост — целите на по-долните етажи на управление са подчинени и произтичат от тези на по-горните; съпоставимост — да се обхване цялата гама от процеси и явления, протичащи в обществото като социални, икономически, научно-технически, екологически, интеграционни, отбранителни и т.н.; определеност — степен на постигане, изразена в количествени мерни единици или качествени характеристики. И което има решаващо значение: целите и подцелите да бъдат осигурени с необходимите ресурси. Ако не се осигури непосредствена връзка между цели и ресурси, не е възможно да се търси народностопански оптимум и мултипликационен ефект.

Практическата стойност от използване на програмно-целевия метод се заключава в следното:

— реално да се определи глобалната (главната) политико-икономическа цел на развитието, на системата от национални, отраслови, териториални, производствени и други цели, подцели и задачи върху основата на обективна оценка на потребности и ресурси за тяхното постигане през съответния планов период напред;

— пълно обхващане на всички дейности, свързани с постигане на главната цел, и определяне на пътищата и средствата за разрешаване на икономическите, културните и социалните проблеми в тяхното единство и взаимна връзка;

— решаването на всеки крупен проблем с национално значение да се разглежда като част от цялото, от общото развитие на обществото и на човешкия прогрес, от една страна, и, от друга, като взаимно свързан със системата като цяло;

— при съставянето на плановете да се осигурява решаване на комплекс от задачи, от различни рангове, от производствената и извънпроизводствената сфера, от всички сфери на обществения живот, независимо от тяхната ведомствена подчиненост.

Предимствата на програмно-целевия метод се допълват и от това че той „вгражда“ в себе си всичко положително, което притежават и другите специфични методи, използвани при планирането, като: балансовия, нормативния, сравнителния, аналитичния, итеративния и др., в това число и икономико-математическите методи. Плановата работа доказва, че не бива да се абсолютизира един или друг метод, колкото и положителни страни да има той. Всички специфични методи за планиране трябва да се използват диалектически, тогава се създават условия за повишаване научното равнище на планирането на народното стопанство.

Програмно-целевият метод изисква, като логическо продължение на системата от цели на общественото развитие, да се съставят целеви комплексни програми. Те се съставят за конкретна реализация на определените национални, междуотраслови, отраслови и регионални цели и тяхното ресурсно осигуряване.

С изработването на системата от цели на общественото развитие и на целевите комплексни програми се допълва „пакетът“ от документи на планирането. Разгледани в тяхната логическа последователност, те са следните: цели на общественото развитие; прогнози; целеви комплексни програми; концепции; основни насоки (директиви или тезиси) и перспективни планове.

Всички тези документи имат един и същи обект, една и съща научна методология, едни и същи задачи, т.е. те са взаимно свързани и обусловени помежду си. Чрез тях субективният фактор обхваща всички обществени процеси и явления, всички страни на многообразния и сложен, динамичен и противоречив народностопански организъм на всеки етап от неговото развитие и осигурява съзнателно, предварително хармонично равновесие в бъдещето в интерес на производителите на материални блага и създателите на духовни ценности. В това е тяхното единство. Това ги прави съставни части, подсистеми на системата на планирането. Наред с единството, между отделните документи на планирането има и различия, рефлектиращи в техния обхват и съдържание, методи на съставяне и организация на реализиране в практиката на плановото управление. Това е така, защото те разглеждат обекта на планиране от различни ъгли и аспекти, отчитат и дават възможни вариантни бъдещи изменения на процесите и явленията и практически решения за тяхното направляване и осъществяване. Именно дълбокият динамичен, а не статичен, подход към отразяване на действителността във вечния процес на нейното движение, възникване на противоречия и тяхното разрешаване прави отделните документи на планирането в негови подсистеми, без които е немислимо научнообосновано управление на народностопанския комплекс. Изграждането и утвърждаването на планирането като система, с нейните типични подсистеми е принципно ново явление в икономическата наука и в обществената практика.

Реализирането на социално-икономическата политика на държавата налага при решаването на всеки проблем да се подхожда не само от гледна точка на отделната производствено-стопанска единица или ведомство, а от гледна точка на цялото народно стопанство. Това означава икономиката да се разглежда като единен организъм, като едно цяло. Този подход е наречен мултипликационен подход а ефектът, който се получава при неговото прилагане — мултипликационен ефект.

При мултипликационния подход става дума за умножаване на резултата, на ефекта, който се получава при внедряване в практиката на едно или друго планово решение. Той дава възможност ефектът, получен в едно звено на икономиката (предприятие, обединени, производство, дейност и т.н.), да се умножи многократно в рамките на цялото народно стопанство. Характерните черти на мултипликационния ефект са:

— той е постоянно нарастващ, умножаващ се. Това ще рече: дадено планово решение, нова технология, ново изделие, приложени в едно звено на икономиката, да предизвикват ефект във взаимно свързаните производства и дейности по цялата верига на възпроизводствения процес;

— той е по-голям от аритметичния сбор на локалния ефект, получен в отделните звена, където са приложени самите нововъдения (иновации);

— той е интегрален, което означава, че е съвкупност от локалните ефекти, които могат да се изчисля количествено, плюс ефекта, който не може да се изчисли по този начин.

Прилагането на мултипликационния подход при планирането на народното стопанство осигурява възможност за:

— синхронност и пропорционалност в развитието на производствените мощности върху основата на специализация и концентрация, провеждани в мащабите на цялото народно стопанство;

— определяне стратегическите направления на производство, на главните, решаващите звена на икономиката от гледна точка на националните цели и да се насочат ресурсите на страната с оглед да се осигури комплексно решаване на националните проблеми;

— специализация и концентрация на производството на основата на най-широка типизация, унификация и стандартизация, което позволява да се проявява максимална гъвкавост и маневреност при задоволяване на непрекъснато нарастващите и изменящите се потребности на населението, на производството и на международния пазар;

— най-ефективно, при най-малки разходи на материални, финансови и трудови ресурси за производство на единица изделие, да се произвежда повече, по разнообразна и качествена продукция, задоволяваща нарастващите естетически, вкусови и модни потребности на хората;

— разширяване и задълбочаване на равностойното и все по-активно участие на страната в международното разделение на труда.

Логиката на прилагането на мултипликационния подход изисква да се организира по нов начин производството на крайни изделия, да се групират производството и дейностите по ешалони (вериги от специализирани стопански единици) според тяхното място във възпроизводствения процес.

В хабилитационния труд обстойно се обосновава прилагането на този подход в системата на машиностроенето. В този отрасъл могат да се оформят три ешалона специализирани предприятия. Единият — специализирани заводи за производство на леярски изделия, изковки и скрепителни материали за нуждите на отрасъла и на цялото народно стопанство. Другият — специализирани заводи за производство на машинни детайли, възли и агрегати. Третият — специализирани монтажни заводи, в които да се извършват монтажът на получените от първия — тилов и втория ешалон възли и агрегати и допълнителни обработки (настройки, проверки, опаковки, придаване естетичен външен вид) на крайните изделия.

Мултипликационният подход може успешно да се приложи и в териториален (хоризонтален) разрез, чрез съчетаване на териториалната специализация и концентрация с предметно-технологичната специализация и концентрация. Той е приложим и в областта на науката и научното обслужване, т.е. във всички области на обществения живот.

На четвърто място е разгледан новият икономически подход и неговия механизъм на действие. Той е разработен и приложен в плановата практика в края на седемдесетте и първите една-две години на осемдесетте години. След като се разглеждат различните схващания за същността и съдържанието на този подход, изложени в икономическата литература по това време, се изяснява неговата социално-икономическа същност. Тя се заключава в:

Първо. Той е цялостна система от икономически средства, методи за въздействие и регулиране и форми на организация, обхващаща комплексно и планирането, и производството, и разпределението, и управлението.

Второ. Той е приложим във всички сфери на обществения живот.

Трето. Той обхваща комплексно: нова технология на планирането; усъвършенстване организацията на труда; нов начин на свързване на производството с пазара, вътрешен и външен; нов механизъм на стопанисване с неговата сърцевина стопанската сметка и пълната самоиздръжка на всички звена на материалната и на извънматериалната сфера.

За да се приложи този подход в практиката на планирането на народното стопанство, се изработи адекватен нов икономически механизъм. Неговите основни принципи и изисквания са:

— последователно прилагане на стопанската сметка и пълно самоиздържане на всяка стопанска единица;

— гъвкаво използване на икономическите лостове: цена, печалба, кредит, лихва, данъци, мита, такси, договори, валута и други;

— разгръщане на демократизма при планирането и плановото управление, още по-добро съчетаване на централизма с децентрализма;

— резултативност и остатъчност на фонд „Работна заплата“, който се разпределя между членовете на колектива според количеството и качеството на вложения от тях труд.

Изброените принципи и изисквания на икономическия механизъм дават основание и той да се характеризира като нов, различен от досега прилагания в практиката. По своята същност той е конкретизация, т.е. конкретен управленски инструментариум, изграден на правна основа, за реализиране на всички съставни части на новия икономически подход. За да се получи желаният ефект, той също трябва да се прилага комплексно. Следователно, новият икономически подход е по-всеобхватен от новия икономически механизъм.

Вторият параграф на глава седма е посветен на повишаване жизненото равнище на населението като изходен момент на планирането на народното стопанство.

В литературните източници има десетки определения на категорията жизнено равнище. В хабилитационния труд се дава следното определение: „жизненото равнище е сложна социално-икономическа категория, която в най-общ вид изразява развитието на материалните, духовните и други потребности на хората и определена степен на тяхното комплексно задоволяване в съответствие както с научнообоснованите норми и рационални нормативи за хранене и дълготрайна употреба, така и с нарастващото многостранно развитие на личността“.

Това определение на жизненото равнище съдържа няколко момента: единият е, че то изразява развитието и динамиката на многостранните потребности на хората; другият — че то се характеризира с определена степен на комплексно задоволяване на тези потребности; третият — дава се мярката за задоволяване на материалните и други потребности, които са количествено измерими. Тази мярка са научно обоснованите норми и рационални нормативи. И четвъртият — духовните и други потребности, които не могат количествено да се измерят, да бъдат в съответствие с нарастващото многостранно развитие на личността.

Развитието на обществените производителни сили създава материални предпоставки, образува „реалната база на една по-висока обществена форма, чийто основен принцип е пълното и свободно развитие на всеки индивид“ (Маркс, Енгелс, Съч., т. 23, с. 600). Огромни материални предпоставки за осигуряване на непрекъснато повишаване благосъстоянието и на всестранното развитие на всички членове на обществото се създават още при капитализма, особено при неговия висш стадий — империализма. Но тези предпоставки могат да се използват пълноценно едва при новия обществен строй. В една изостанала в индустриално отношение страна, каквато бе България чрез четиридесетте години на двадесети век, главна задача в областта на жизненото равнище бе премахване на експлоатацията на човек от човека, осигуряване заетост на трудоспособното население и изграждане необходимата материална база за образование, здравеопазване, култура, отдих и т.н. е както и количественото задоволяване на елементарните материални потребности на хората. С изграждането на солидна за мащабите на страната материално-техническа база, каквато в България е налице в началото на седемдесетте години, се поставя проблема за развитие и задоволяване не само по количество, но и по качество на многостранните потребности и на нови по-висши потребности. Качествено новите изменения в социално-икономическото и културното развитие на страната постави качествено нови задачи пред планирането на жизненото равнище на населението. От функция на производството, жизненото равнище се превръща в изходен пункт, основна цел на планирането на народното стопанство, а производството се превръща в негова функция.

Решаването на сложния комплекс от проблеми, свързани с живота на всички членове на обществото, налага да се изработи и приеме Национална програма за повишаване жизненото равнище на народа. За първи път в плановата практика у нас такава програма се прие в края на 1972 г.

Кои са главните характеристики на тази национална програма?

Първо. Националната програма имаше ясна целенасоченост. В нея има формулирана главна цел: постигане на определена степен на задоволяване на материалните, социалните и културните потребности на народа. Тази главна цел дава облика и характера на програмата. Нейното осъществяване изисква постигане на определени национални цели, декомпозирани в подцели и задачи от различна степен на конкретност. Националните цели обхващат:

— повишаване реалните доходи на човек от населението;

— задоволяване платежоспособното търсене на населението с необходимите по количество и качество стоки и услуги;

— осигуряване на населението с жилищна площ;

— задоволяване на духовните потребности на населението;

— създаване нови, съвременни условия на работа и живот на хората;

— грижа за жената, децата и старите хора;

— развитие и задоволяване на потребностите от жизнена среда и други.

Ако се проследят, например, подцелите за повишаване реалните доходи на населението, ще се види, че става дума за: увеличаване на работната заплата на всеки трудещ се според количеството и качеството на вложения труд; сближаване равнището на доходите на работниците и на селскостопанските труженици; съотношение между реални доходи и цени на дребно; данъчни плащания от населението; развитие и използване на обществените фондове за потребление и т.н. Аналогичен е въпросът с декомпозирането на другите цели, подцели и на тях в конкретни задачи. От това следва, че при съставянето на Националната програма е приложен програмно-целевият метод.

Второ. В националната програма за първи път се поставя и решава въпросът за критерия, за мярката на жизненото равнище. В нея е посочено: мярка за равнището на живота на трудещите се трябва да бъдат научнообоснованите норми за хранене на човека, рационалните норми за задоволяване на техните нужди от жилища, облекло и обувки, на културните им и духовни потребности. Както се вижда, премахва се критерият за оценка на жизненото равнище в сравнение с миналото, когато народът има ниско жизнено равнище. Не е възприет и критерият за сравняване с други народи, защото жизненото равнище на народа и по-конкретно неговият начин на хранене и бит имат исторически особености и традиции. Напълно правилно се възприема нов научнообоснован критерий. Следователно друга характерна черта на програмата е нейната научност.

Трета характерна черта на националната програма е нейната комплексност. В нея не се разглежда един или друг проблем, един или друг елемент на жизненото равнище, а всички страни, свързани с живота на хората. При това проблемите се разглеждат и решават в тяхната комплексност и взаимна обвързаност. Комплексният подход към изучаването, планирането, програмирането и решаването на назрелите социални въпроси и задачи, от които зависи степента на повишаване на жизненото равнище на народа, е типичен за програмата. Нещо повече, програмата е балансово обвързана с необходимите материални, трудови, финансови и валутни ресурси.

Четвърто, За първи път в националната програма се определя икономическата и социалната ефективност от постигане на предвидените цели, подцели и задачи.

Пето. Националната програма съдържа комплекс от задачи за нарастване платежоспособността на населението и неговото осигуряване с необходимите стоки и услуги. Оптимизирана е пропорцията „парични доходи на населението — стокови фондове и услуги“.

Шесто. В националната програма се поставя задачата за комплексното развитие на системата за обществено обслужване. Целта е да се изгради единна система на търговско, комунално и битово обслужване, транспортни и съобщителни услуги, здравно обслужване, физическа култура и спорт, просвета и образование, култура и изкуство и административно обслужване.

Седмо. В националната програма са предвидени мероприятия за създаване още по-добри условия за опазване и възпроизводство на жизнената среда. Тя се разглежда като комплекс от условия за труд — селищна мрежа, социална, домашна и природна среда. За първи път у нас жизнената среда бе самостоятелен раздел на единния план.

И на осмо място, но не по значение, е изработена програма за решаване на жилищния проблем. Поставена е задача да се премине към частично и пълно обзавеждане на новостроящите се жилища.

Иска ми се да посоча един от резултатите от изпълнението на националната програма в края на 1985 г. — потреблението на основни хранителни и нехнранителни стоки на човек от населението и на 100 семейства. Защото тези показатели имат актуално значение и в днешно време.

Потребление на основни хранителни и нехранителни стоки

Налице е тенденция на качествени изменения в структурата на потреблението, като постепенно намалява относителният дял на хранителните стоки, чувствително се увеличават абсолютният и относителният дял на нехрантелните стоки и услуги. Независимо, че в общото потребление хранителните продукти относително ще намаляват, те количествено ще растат до постигането на научнообоснованите норми. Изискванията към тяхното качество и асортимент ще се повишават.

Докато материалните потребности имат граници (научнообоснованите и рационалните норми на потребление), то на духовните потребности по принцип е свойствено безгранично развитие. Тяхното задоволяване става все по-съществена част на жизненото равнище на народа. Богатството и силата на човека и обществото се коренят в неговите духовни и интелектуални възможности.

Третия проблем, който се разглежда в тази глава, е за насрещните планове на трудовите колективи. Идеята за изработване на такива планове се зароди у нас след приемането на шестия петгодишен план, през 1971–1972 г. От тогава до 1985 г. няма трудов колектив в България, който да не изработва свой насрещен план.

Насрещният план е система от показатели и мероприятия за цялостната производствено-стопанска дейност и за социалното развитие на трудовия колектив на стопанската организация, чрез които на основата на разкритите производствени резерви се гарантира изпълнението на възложените задължителни държавни задачи с единния държавен план и е насочен към доближаване, постигане и надминаване на най-добрите постижения на най-напредналата в дадена област фирма у нас и в чужбина. Центърът на тежестта на работата по съставянето, разбира се и при изпълнението на насрещните планове, се пренася от количествените стойности към качествените и натуралните показатели. Това означава най-рационално използване на средствата на труда, предметите на труда и на живия труд, с оглед да се осигури непрекъснато повишаване на обществената производителност на труда.

Историческият опит от прилагането на насрещните планове показва, че те бяха сполучлива форма за непосредствено участие на производителите на материални блага в управлението на производството и развитието на стопанския демократизъм, за въвличане на трудещите се в осъществяване на целите и задачите, предвидени в единния държавен план на социално-икономическо развитие на страната. Допусканите недостатъци при тяхното съставяне и изпълнение не намаляват теоретическата и практическата им ценност.

Накрая на тази глава се анализират някои нови моменти в подхода и технологията на планирането на народното стопанство. По-конкретно става дума за подхода при съставянето на единния държавен план, за технологията на съставяне на петгодишен единен държавен план и насрещните планове на стопанските организации и за уточняване на годишното разпределение на петгодишния план.

Част трета на хабилитационния труд е посветена на някои съвременни проблеми на планирането на народното стопанство.

В тази част се прави теоретична обосновка на необходимостта от преустройство на планирането. И не толкова да се докаже обективната му необходимост, колкото да се направи изводът за практическите задачи при планирането и управлението на обществото. Целта е да се обоснове виждане за реализиране на преустройството с оглед ускоряване на процеса на превръщане на обществото в самоуправляващо се, за реално въплъщаване в практиката на взаимоотношението „планиране-научнотехнологична революция“.

Каква е най-общата характеристика на България в средата на осемдесетте години?

Правилният отговор на този въпрос в голяма степен зависи от конкретния анализ на тенденциите в миналото развитие, верните изводи за сегашното състояние и на тази основа извеждането на основните проблеми за решаване в близка и по-далечна перспектива. Икономическият растеж е количественото измерение на целокупното развитие на дадена страна, който в крайна сметка е фундаментът на социалния и на духовния прогрес. Твърде характерни за България са данните на статистиката4.

През периода 1956–1985 година националният доход на нашата страна се увеличи със 7,8 пъти, обществената производителност на труда — с 8,4 пъти, общественият продукт — с 9,2 пъти, основните производствени фондове — с 11 пъти, а външния стокообмен — с 29 пъти, в т.ч. износът — с 33 пъти.

В условията на енергийно-суровинната и валутната кризи в света България през периода 1976–1983 година заема първо място сред развитите в индустриално и икономическо отношение държави по среден годишен прираст на национален доход на човек от населението с 5,0 на сто. СССР има прираст 3,2 на сто; ЧССР — 2,1; УНР — 2,3; ГДР — 4,2; СРР — 4,6. За същия период средният годишен темп на брутния вътрешен продукт на човек от населението е в САЩ — 1,4; Япония — 3,6; ГФР — 2,3; Великобритания — 1,4; Белгия — 1,7; Австрия — 2,5; Дания — 2,0; Гърция — 1,7; Турция — 1,3; Италия — 1,9; Канада — 1,2 и т.н.

Високите темпове на икономически растеж позволиха нашата страна да мери ръст с най-развитите в индустриално отношение държави в света по производство на много изделия. Така например България, която през 1983 година по територия е на 101 място, по население е на 66 място, а по естествен прираст на населението е на 146 място сред 167-те държави в света, на човек от населението заема:

— първо място по производство на електрокари и мотокари, като има 18,29 на сто от световното производство;

— второ място по производство на тютюн;

— трето място по производство на слънчоглед, ябълки, кафяви и лигнитни каменни въглища;

— четвърто място по производство на царевица и изкуствени текстилни влакна;

— пето място по производство на азотни торове, вълнени прежди, памучни прежди, пшеница и круши;

— шесто място по производство на сярна киселина, вълна и брой на овце.

Независимо, че по производство на човек от населението на валцувани черни метали (прокат) с 365 кг през 1982 година е на 12 поредно място в света България е пред страни като Полша (360 кг), Франция (326 кг), Италия (310 кг), Канада (272 кг), Испания (263), САЩ (240 кг), Великобритания (207 кг) и други.

България бе крупен износител на електроника и електротехника, като на човек от населението по производство на такава продукция се нарежда на второ място в света, след Япония, и на първо място сред социалистическите страни.

Крупното и модерно селскостопанско производство, прилагането на промишлени методи в растениевъдството и животновъдството, на съвременна агро- и зоотехника осигуриха значителен средногодишен добив на зърно от декар обработваема площ.

В хабилитационният труд е дадена таблица за средните добиви на някои селскостопански култури за периода 1981–1984 г. Тук ще посоча само числата за 1983 г., а именно: пшеница — 425,1 кг на един декар; ечемик — 405,6 кг; царевица — зърно — 519,1 кг; фасул — 73,6 кг; слънчоглед — 181,7 кг и т.н. В отделни години добивите варират около тях.

Такъв е „езикът“ на числата. Зад тези количествени измерения стоят съществени качествени изменения и в базата, и в надстройката. Завоюваните успехи, плод на самоотвержения труд на народа, коренно преобразиха в икономическо, в социално и в духовно отношение Народна република България. Това е пример за подражание за много държави в света, пример, с който българският народ има право да се гордее.

Възниква въпросът: какво не задоволява?

На фона на положителните успехи още по-ясно изпъкват много нерешени проблеми, някои появили се негативни тенденции и деформации в обществения живот. Преди всичко не са задоволителни качествените параметри на социално-икономическото развитие, и по-специално, България в сравнение с водещите държави и фирми в света изостава по отношение на конкурентноспособността на националните стоки и услуги на международния пазар. Бавно се подобряват качеството, естетичният вид, надеждността на стоките и услугите за вътрешния пазар. Незадоволително е стоковото покритие на покупателното търсене на населението, което от ден на ден желае да се труди и да живее още по-богато. Налице са съществени недостатъци и в разпределителните процеси и възможността за получаване на нетрудови доходи от определени групи от населението. Изостават темповете на растеж на производството на средствата за потребление в сравнение с темповете на растеж на производство на средства за производство, което продължава да поражда дефицит на някои групи стоки за народното потребление. Всички тези недостатъци през последните години фокусират и намират израз в спадане темпа на прираст на икономическия растеж, на главните икономически показатели.

Върху спадането на темповете на прираст оказват влияние много обективни и субективни фактори. Единият е ограничеността на ресурсите и тяхното непълноценно използване. Другият, са природните бедствия и капризите на климатичните условия и слабото им противодействие от човека. Третият фактор е влиянието на конюнктурата на международния пазар и недостатъчната адаптация на националното производство към нея.

Научният анализ на високите постижения и на недостатъчно използваните ресурси и възможности, с които разполага страната, поставят нова задача: да се ускорят темповете на икономическото развитие, да му се придаде още по-голяма динамика, максимално да се използват интензивните фактори на растеж. Това ще позволи страната да се развива по-бързо и плътно да върви с напредналите в икономическо отношение държави в света, още по-активно да участва в международното разделение на труда и да осигурява все по-пълно задоволяване на многостранните потребности на цялото население. На практика това означава да се възприеме нов стратегически курс за качествено нов растеж в икономиката и в другите сфери на обществения живот.

Дълбокият смисъл на този нов курс е в това, че той е курс на:

— технологично обновяване и решителни структурни промени в производството, разгръщане на самоуправлението и по-нататъшното разширяване и задълбочаване на демократизма на обществения живот;

— качествени изменения в социалната политика, в работата с кадрите за тяхното професионализиране;

— безкомпромисна борба срещу отрицателните явления, за утвърждаване на прогресивните тенденции в нашия живот.

Крайната цел на новия курс е постигане на нов жизнен стандарт, на висока степен на задоволяване на непрекъснато нарастващите материални социални, и духовни потребности на хората.

За постигане на тази цел е необходимо да се развива и преустройва и планирането на народното стопанство. Това развитие и преустройство трябва да се разгледа „като момент на връзка, като момент на развитие, със задържане на положителното“ (Ленин, В.И., Събр. съч., т. 29, с. 207). По-конкретно за планирането на народното стопанство това означава: да не се отрича неговият методологически фундамент, всяко положително и ценно, потвърдено от историческия опит, а да се търсят, намират и реализират нови, нестандартни подходи и методи, средства и форми на организация, с оглед да станат адекватни на новите стратегически цели и задачи, за превръщане на България във високоразвита в индустриално и културно отношение държава.

Новите материални условия и натрупаният теоретичен и практически опит дават възможност и определят необходимостта да се пристъпи към създаване на качествено нова система на планово ръководство на обществото, която да осигурява непрекъснат „глад“ за:

— приоритетно решаване на социалните проблеми, все по-пълно и комплексно задоволяване на непрекъснато нарастващите многостранни потребности на хората. Производството да се подчини на изискванията на потребителя;

— ускоряване темповете на растеж на икономиката, които повишават ефективността на общественото производство, от единица ресурс да се получи максимум резултат в интерес на обществото и на всеки негов член;

— тласкане към качествено обновяване на материално-техническата база върху основата на най-новите, съвременните постижения на научно-техническата революция и нейната сърцевина — внедряване на качествено нови технологии;

— превръщане на стопанските организации в самоуправляващи се стокопроизводители, които при спазване „правилата на играта“, утвърдени от държавните органи, да разполагат с необходимите права за свободно вземане на решения по планирането, производствената, търговската, научната, развойната и внедрителската дейност;

— гъвкаво използване на икономическите лостове като нормативни и регулатори;

— прилагане на обективен критерий за оценка на резултатите от развитието. Такъв критерий може да бъде сравнението с постиженията в технологично, техническо, организационно и всяко друго отношение на най-силните конкуренти в съответната област на международния пазар;

— състезателност между трудовите колективи, стопанските организации и отделните личности за най-бързо прилагане в практиката на челните чуждестранни и национални научно-технически постижения и практически опит и на тази основа да се осигурява доближаване, постигане и надминаване на онази производителност на труда, конкурентоспособност и качество на стоките и услугите, типични за развитие в индустриално и икономическо отношение държави и водещи фирми в света;

— развитие на демократизма в управлението на производството и на обществото;

— преход към нов тип организационно-производствени структури, способни бързо и гъвкаво да реагират на динамичните процеси на развитието и да ликвидират ведомствения подход и местническите интереси;

— осигуряване на синхрон между интересите: онова, което е изгодно и полезно за обществото, да стане изгодно и полезно за колектива и за отделната личност.

Изводът е: дълбокият смисъл на преустройството и на плановото ръководство на обществото е системно и непрекъснато качествено обновяване на неговата методология и организация, като се привеждат в съответствие с осъществяването на научно-техническата революция и демократизация на обществения живот при конкретните исторически условия на съвременния етап на развитието с цел да се създават реални научно-технологични, социално-икономически, духовни, интеграционни и организационни предпоставки и условия за разгръщане на социалното творчество и потенциалните възможности на нацията.

В последната — глава девета, се разглежда обогатяването на същността и съдържанието на планирането на народното стопанство.

Първият проблем е за нов модел на единния държавен план за развитието на обществото, който да дава възможност за пълен простор на инициативите на производителите на материални блага и създателите на духовни ценности при решаване на конкретните проблеми, поставени от живота и насочени към постигане на общите народностопански цели и задачи. Такъв план е своеобразен катализатор на процесите, явленията и събитията, протичащи в обществения живот за определен период от време напред, чрез който предварително съзнателно се определят, съгласуват и поддържат най-добри при дадени условия темпове на социално-икономически растеж и пропорции между отделните части на цялото. За да изпълни тази си функция, единният държавен план трябва да съдържа богата информация и анализи, да осигурява координация на системата от цели на развитието и да посочва икономическите условия, регулатори и нормативи за постигане на целите на развитието. Ето защо неговата същност и съдържание е единство на взаимосвързани и вградени един в друг три блока.

Първият блок е информация и анализи за вземане на взаимно обвързани планови решения.

При съставянето на единния държавен план и на плановете на всяка самоуправляваща се система е необходима информация за миналото, сегашното и бъдещото развитие на страната и за водещи в индустриално отношение държави и фирми в света. Такава информация, образно казано, е стартовият момент за съставяне на всеки перспективен план. Събирането на информация за постигнато равнище на народното стопанство — производствено, технологично, техническо и социално, за състоянието на науката, подготовката на ръководни и изпълнителски кадри — е сравнително лесно. Тя може да се вземе от статистически справочници, социологични проучвания, или от лични наблюдения на професионалните плановици в органите за планиране. Труден е наборът на информация за бъдещото протичане на процесите, явленията и събитията в обществения живот. За целта следва организирано да се пристъпи към изработване на система от прогнози. Главното в тази система от прогнози е да се извлекат нормативи за реализиране целите на общественото развитие на национално, регионално или отраслово равнище. Ако не се постигне това изискване, прогнозната дейност губи своя практически смисъл.

Вторият елемент на информационната осигуреност за съставяне на перспективните планове е съставянето на целеви национални програми и на целеви стратегически програми. Към първите може да се отнесат програмите за: повишаване жизненото равнище на народа внедряване на най-нови, съвременни постижения на научно-техническатата революция; развитие на външноикономическите отношения; опазване на околната среда; кадрово осигуряване на народното стопанство и други. Към стратегическите програми се отнасят онези, които целят приоритетно, с помощта на държавата, а не само със силите и възможностите на отделните стопански организации, да се развиват особено важни, структуроопределящи направления в икономиката като например: електронизация и микроелектронизация; нови суровини и номи материали; биотехнология; лазерна техника и технологии; малотонажна химия; стабилизиране на вътрешния пазар; поливно земеделие; пътища и други.

Третият елемент на информационното осигуряване са данните за потребностите на населението от стоки, услуги и духовни блага; социални потребности; конюнктурата на международния пазар; върхови постижения на научно-техническата революция; технико-икономически параметри и качество на продукцията на водещи фирми в съответната област и т.н.

Върху основата на тази информация под ръководството на централния орган за планиране може и следва да се организират анализи и други разработки (сравнителни анализи, структурен анализ, ситуационен анализ предметно-структурен анализ, инженерно-структурен анализ и други) в следните насоки:

— тенденции в измененията на потребителското търсене на населението и на отделни слоеве от него на стоки и услуги, на духовни и социални потребности и от опазване на околната среда;

— образователно, професионално и квалификационно равнище на населението;

— поведение на продукцията у потребителите;

— световни тенденции в развитието на науката и технологията, социално-икономическото и културното равнище;

— тенденции на международния пазар, особено на онези държави, с които традиционно е свързана нашата страна;

— възможности за постигане на технико-икономическите параметри и качеството на продукцията на най-силните конкуренти в основните отрасли и производства;

— постигнатото равнище и тенденции в икономическото развитие на България и на напредналите в индустриално-икономическо отношения държави в света, и други.

Така организирана, значителна по обем, актуална по съдържание и качествено обработена информация за сегашните и бъдещите процеси и явления става надеждна основа за съставяне на научнообоснован единен държавен план.

Вторият блок е координацията на системата от цели за развитието на обществото за определен перспективен (дългосрочен или петгодишен) период напред.

Системата от цели за развитието на обществото, като конкретизация на висшата цел за даден перспективен период от време, обхваща всички сфери на живота. Сърцевината на тази система е човекът с неговите многостранни интереси и потребности.

На върха на пирамидата от цели на развитието и занапред продължава да стои главната цел: осигуряване по-висока степен на комплексно задоволяване на непрекъснато нарастващите и изменящи се материални, духовни и социални потребности на народа и свободно многостранно развитие на човека върху основата на съвременните постижения на научно-технологичната революция.

Непосредствено под главната цел се формулират националните цели, които, образно казано, са „носещата конструкция“ на единния държавен план. Тези цели могат да се определят примерно така:

— задоволяване на духовните и социалните потребности на хората;

— осигуряване по-висока степен на задоволяване на материалните потребности на хората, с оглед доближаване и постигане на научнообоснованите норми и рационалните нормативи;

— опазване и възстановяване на жизнената среда;

— хармонично развитие на единния народностопански комплекс с отчитане участието на страната в международното разделение на труда;

— усъвършенстване на обществените отношения и на системата за управление.

— развитие на науката и научното обслужване на обществото;

— осигуряване на отбраната и сигурността на страната.

На следващия, по-ниския „етаж“ в управлението, се поставят цели и подцели за развитието на отрасли производства и дейности от материалната и обслужващата сфера и за регионите на страната. За всеки отрасъл, производство и дейност в единния държавен план се формират специфични варианти (алтернативи) на цели и подцели, с които се осигурява техният принос за постигане на националните цели.

Декомпозирането на системата от цели в единния държавен план достига до цели и задачи, поставени на самоуправляващите се стопански организации — стокопроизводители.

Неразделна съставна част на втория блок на съдържанието на единния държавен план е системата от баланси, чрез които да се осигури пълна балансираност на цели, задачи и ресурси за тяхното постигане. Системата от баланси следва да обхване:

— национално равнище: баланс на народното стопанство; баланс на междуотрасловите връзки; натурален междупродуктов баланс; баланс на труда; материални баланси и баланс на основните машини и технологии; баланс на производствени мощности и на основни фондове; финансови баланси; баланс на паричните доходи и разходи на населението; валутни баланси; баланс на полезните изкопаеми; баланс на земята; баланс на водите;

— на регионално равнище: баланс на паричните доходи и разходи на населението; баланс на труда; баланс на земята, баланс на водите; фуражен баланс.

Всички баланси следва да се изграждат върху основата на най-новите научно-технологични постижения, респективно върху проектите за обновление на действащите мощности и създаване на нови такива на основата на най-нови технологии, както и на нова суровинна база и крайна продукция с нови потребителни свойства. По този начин балансите се ориентират към високоефективни народностопански резултати и все по-пълно задоволяване потребностите на производството, населението и износа.

Третият блок е създаване на икономически условия за постигане целите на развитието.

Такова условие са нормативите и регулаторите, отговарящи на изискванията на стоково-паричните отношения и гарантиращи стопанските организации да работят като самоуправляващи се стокопроизводители за постигане на поставените цели и задачи на развитието на общественото за даден планов период от време. Това означава решаването на поставените с единния държавен план цели и задачи да се осъществява чрез икономическите методи и средства. Планирането на народното стопанство да се постави на качествено нова нормативна база, да се създадат реални предпоставки и условия за въздействие върху интересите на трудовите колективи с помощта на икономически стимули и икономическа принуда.

Следователно, и трите блока на единния държавен план имат нова същност и съдържание като цяло и взети поотделно. Принципно новото е, че единният държавен план:

първо — се превръща в план за постигане на цели и решаване на задачи и в икономиката, и в другите сфери на живота за благосъстоянието на човека и неговото свободно и многостранно развитие;

второ — има за основа постиженията на научно-технологичната революция като планово организиран, съзнателно насочван и контролиран процес за постигане на целите на развитието на обществото;

трето — се осигурява с необходимата информация за минало, сегашно и бъдещо развитие на страната и на индустриално-развитите държави в света и на фирми, които са най-силни конкуренти на международния пазар;

четвърто — се обосновава с икономически методи и средства за въздействие върху производителите за постигане на поставените цели на развитието;

пето — се разкрепостяват стопанската свобода и творчеството на трудовите колективи за най-рационално стопанисване и управление на предоставените им обекти на държавата собственост съобразно с целите и задачите, включени в единния държавен план.

Представеният модел на единен държавен план е приложим както при директивното, така и при индикативното планиране. Задължителността на плана зависи от степента на демократизацията на планирането на народното стопанство във всяка отделна държава.

В параграф 2 на тази глава — система от икономически услови, нормативи и регулатори, се разглежда осигуряването на синтез между планомерното функциониране и развитие на обществото и стоково-паричния характер на производството.

Системата от икономически условия, нормативи и регулатори, която се представя заедно с проекта на единния държавен план в третия блок, включва: цени на основни стоки и услуги; данъци и други вноски в държавния бюджет и в бюджетите на общините; лихвени проценти; валутни курсове; нормативи и показатели за продажба и купуване на валута от държавата; мита по вноса; такси за износ на стоки; нормативи за дотации и премии по изделия или групи изделия; нормативи за минимални отчисления за парични фондове; нормативи за ускорена амортизация на технологичното оборудване в приоритетни отрасли и производства; нормативи за степен на задоволеност на населението със стоки и услуги; лимити за някои суровини, материали, енергоносители, машини и други.

Новият модел на единния държавен план е неприложим без ново съдържание в методологията и техническата база на планирането.

От съдържанието на единния държавен план е ясно, че и занапред балансовият метод е основен специфичен метод на планиране на народното стопанство. Какво следва да се измени в този метод? Преди всичко следва да се изостави ресурсният подход при установяване на равновесието на баланса. Досега главното при балансовото обвързване на плановете е борбата за повече суровини и материали, енергия и горива, повече трудови ресурси, повече капитални вложения и валута, без да се държи достатъчно сметка какъв ще бъде крайният стопански резултат и на каква „цена“ ще се получи той. С количественото равновесие и ресурсния подход при съставянето на различните видове баланси не може да се преодолее дефицитът от много суровинни ресурси, въпреки ограничените за мащабите на страната количества от тях.

Научно-технологичната революция и активното участие в международното разделение на труда налагат да се приложи нов подход при балансирането на материалните ресурси и от потребители, и от производители, и особено от органите за планиране и снабдяване. Главното при съставянето на балансите следва да бъдат качествените показатели, като се започне от крайното изделие и се стигне до добива (или вноса) на суровините и материалите, т.е. производителите (доставчиците) да осигуряват продукция по качество, асортимент и надеждност, търсена от потребителите, а те чрез прилагане на малкоотпадни и безотпадни технологии да я използват най-икономично, да се доближават, настигат и надминават световните образци в съответната област. По такъв начин ще се осигурят дълбоки промени във всички ешелони на възпроизводствения процес върху основата на научно-техническата революция. Следователно, равновесието между ресурси и потребности да се осигурява не само по количество, а преди всичко при отчитане на качествената страна както при добива и преработката на суровини и материали, така и при потреблението на крайните изделия.

Как може да се постигне това?

Преди всичко е необходимо да се приложи нов методологичен ред за установяване на равновесие между потребности и ресурси. В най-общ вид този ред изисква:

Първо. Органите за планиране на всички равнища на управление, които съставят материални баланси и управляват материални ресурси, да правят задълбочен анализ-оценка за реалността на заявените от консуматорите енерго-суровинни ресурси. Средство, инструмент за такъв анализ-оценка е разходът за единица готово изделие, съпоставено с постиженията на най-силните конкуренти на международния пазар по аналогични производства. Досегашните методи (опитностатистически, среднопретеглен, опитно-лабораторен, разчетно-аналитичен и т.н.), използвани при изработване на разходните норми за суровини и материали, горива и енергия, се оказват задържащ фактор за повишаване ефективността и за развитието на народното стопанство. Задачата е да се изработят и използват при планирането не какви да е норми за разход на ресурси за производство на единица продукция, а такива научнообосновани норми, каквито са характерни за развитите в научно-технологично отношение държави в света, норми в съответствие с най-новите постижения на научно-технологичната революция, без да се влошава качеството на готовата продукция.

Предлаганият подход осигурява потребителите на ресурси приоритетно да използват онази продукция, която се отличава с ниска материалоемкост, енергоемкост и трудоемкост и с висока наукоемкост, от една страна, и, от друга, — бързо да се усвояват нови изделия чрез внедряване в производството на ресурсоикономисващи технологии, машини и съоръжения и на тази основа да завоюват нови технологични и нови пазарни позиции, да задоволяват нови потребности на производството и на населението.

Второ. Органите, които съставят материални баланси и произвеждат материални блага, да разкриват възможности за увеличаване производството на енерго-суровинни ресурси върху основата на научно-техническия прогрес.

Главното е:

— да се произведе от единица мощност повече продукция при минимални разходи на жив и овеществен труд;

— да се подобри качеството на суровините и материалите, за да може от единица ресурс да се получи повече качествена и с ниска себестойност и висока рентабилност и конкурентоспособност продукция;

— да се използва комплексно и дълбочинно всеки ресурс, за да се повиши степента на неговата преработка;

— да се обогатява асортиментът и намалява себестойността на произвежданите суровини и материали, с оглед те да отговарят в най-голяма степен на изискванията на всеки потребител.

Трето. Органите, които съставят материални баланси и осъществяват външноикономически връзки, гъвкаво да маневрират при стокообмена, за да увеличават вноса на онези ресурси, които намаляват дефицита, и да осигуряват добра реализация на националните суровини и материали, машини и съоръжения.

Четвърто. Органите за планиране, които съставят материални баланси от номенклатурата на държавния резерв, и упълномощените да управляват този резерв, творчески да оперират с нормативите за резерв, преходни остатъци и заместители.

Следователно материалните баланси са инструмент, средство за активно въздействие при формиране на народностопанските пропорции и най-целесъобразното използване на ресурсите.

При новите условия на планиране е наложително да се използва методът на предметно-структурния и технологичен анализ. Той дава възможност за усъвършенстване структурата на производството, подобряване качествените характеристики на ресурсите и установяване факторите за тяхното рационално използване. С тези анализи да се посочват условията, пътищата и средствата как от единица суровина, с която се разполага, да се получат повече изделия с по-висока стойност, рентабилност и конкурентоспособност. База за съпоставяне при анализите са постиженията на водещата в дадената област фирма-стокопроизводител, или страна в света, а не постигнатото равнище у нас, както обикновено е прието досега.

Каква е логиката на този метод?

Първата група анализи трябва да обхване суровините и материалите. Всеки производител на суровини и материали задължително да прави анализ от гледна точка на:

— възможна дълбочинна преработка на суровината до получаване на крайно изделия с най-високи показатели. Да се даде ветрилото от продукти, които се произвеждат в света, и какво се произвежда у нас сега и може да се произведе поетапно в перспектива;

— възможно комплексно обработване на суровината, с оглед да се намалят до минимум отпадъците. Какви безотпадни или малкоотпадни технологии е възможно да се използват;

— усвояване на нова продукция с нови потребителски свойства, с която по нов начин да се задоволяват потребностите и на производството, и на населението.

Втора група анализи е за произвежданите крайни изделия като се:

— прави сравнение по качество и параметри с най-добрите световни постижения по аналогични производства;

— търси възможност за преминаване от производството на единични изделия към производството на система от изделия;

— прави проучване за преминаване от производството на системи от изделия към продажба на тези системи с инженерен продукт.

Трета група анализи е за изясняване на пазарното търсене, специализация и коопериране по избрани изделия. При тези анализи трябва да се направи:

— оценка на перспективността на изделието от гледна точка на търсенето на международния пазар;

— проучване на равнището и прогнозиране изменението на цените по страни, по географски райони и по години;

— анализ на валутната рентабилност (възвръщаемост), изчислена като отношение на международна цена към себестойността на продукцията.

Ако анализите покажат, че дадено изделие не отговаря на тези изисквания, не е нужно да се пристъпва към организиране на производството му.

Четвърта група анализи се отнася до технологичното равнище на производството. Главното тук е:

— да се направи анализ за равнището на производителността на труда, възможностите за автоматизация на технологичните процеси, постигане на параметрите на най-силните ни конкуренти на международния пазар;

— да се предложат мероприятия на какви етапи и с какви разходи може да се постигне това.

Този анализ трябва да се свърже с обновлението и модернизацията на действащите мощности и да се съпътства с избор на най-производителни технологии. Всяка избрана технология следва да се сравни с равнището на прилаганите от най-силните ни конкуренти и ако отговаря на този критерий да се пристъпи към нейното внедряване.

При избора на нови технологии и оборудване за тяхното внедряване следва да се извършва оценка в каква степен може да се използва оборудване от местно производство и в краен случай да се внесе от други държави. Тогава обаче се правят обосновки за валутната възвръщаемост на произвежданите изделия, с оглед осигуряване на пълно валутно самофинансиране.

Предметно-структурният и технологичният анализи трябва да завършат с изводи и оценки, които да отразяват равнището на националното производство в сравнение с това в най-напредналите фирми, перспективността на отделните изделия и до кога те могат ефективно да се реализират на международния пазар, какви технологични, технически и организационни мероприятия да се провеждат за повишаване на тяхната рентабилност.

Върху основата на предметно-структурния и технологичния анализи се очертава приоритетната и селективна политика в по-нататъшното най-ефективно използване на енергийно-суровинните ресурси и на тази основа се преустройва инвестиционната и валутната стратегия на държавата.

Новият етап на развитие на методологията на планирането на народното стопанство изисква създаване на принципно нова, развита система на информация и нова научно-техническа база.

При създаването на тази система следва повсеместно да се приложи принципът за еднократно въвеждане на информацията и нейното многократно ползване от всички заинтересовани консуматори. Във връзка с това — широко да се формират масиви от информации и бази от данни. Те трябва да осигуряват бърз достъп до информацията и нейната обработка в различни разрези и аспекти, съобразено с конкретните изисквания за потребителите.

В хабилитационния труд се анализира и взаимоотношението между планирането на народното стопанство и научно-техническата революция. Това взаимоотношение има обективна и субективна страна.

Обективната страна се изразява в това, че както планирането на народното стопанство, така и научно-техническата революция са обективна закономерност и реалност на развитието на обществото, които обхващат всички страни на обществения живот. Те са диалектически взаимосвързани. Научно-техническата революция е средство за самоусъвършенстване на планирането, за качествени изменения в неговата методология, технология и организация, от една страна, а, от друга, планирането е обективна предпоставка за осъществяване на научно-техническата революция като планово организиран, съзнателно насочван и контролиран процес. Това единство е залогът за всестранния възход на обществото.

Взаимоотношението „планиране — научно-техническа революция“ има и субективни измерения. Осъществяването на научно-техническата революция твърде много зависи от качеството на плановата работа, от системата на планиране на народното стопанство.

С единния държавен план непрекъснато се отделят значителни средства за развитие на науката, научните изследвания и за внедряване на научно-техническите постижения в народното стопанство.

Докато разходите за наука в България през 1960 година са 0,5 на сто, през 1970 година — 1,8 на сто, то през периода 1981–1985 година те са около 2,5 на сто от националния доход на страната. В резултат на тази политика на държавата у нас се изгради научен фронт, който даваше положителен принос в изграждането на материално-техническата база и на духовната сфера. Независимо от това връзката между „наука — изследване — производство — потребление“ все още оставаше нестабилна.

Планирането на народното стопанство трябва да отразява всичко ново, върховите постижения на научно-техническата революция, които да пронизват всички негови части и на тази основа да се осъществява технологично обновяване и структурно преустройство на икономиката и на другите сфери на обществото, да се търси и намира мястото на България в международното разделение на труда. Иначе казано: научно-техническата революция трябва да се превърне в опорна точка на планирането на народното стопанство, да стане първостепенен ресурс за стабилен социално-икономически и духовен разцвет.

На практика това изисква единният държавен план и плановете на самоуправляващите се стопански организации да се превърнат в действителни планове за:

— провеждане на нова инвестиционна и структурна политика, с която да се осигурят преминаване към принципно нови технологии, бърза замяна на действащите с нови поколения техника по цялата верига на възпроизводствения процес;

— ориентиране на производството към потребностите на пазара с оглед да се внесе прелом и да се осигурят от населението и за износ необходимите стоки по качество, количество и асортимент;

— принципно ново отношение при използването на енергийно-суровинните ресурси на основата на внедряването на ресурсоикономисващи технологии и решително намаляване разходите на суровини и материали на всяко изделие във всяко производство;

— провеждане на конкретни мероприятия за осъществяване на интеграция и използване на създадената производствена, техническа и социално-битова инфраструктура в отделните райони на страната;

— още по-активно включване на страната в международното разделение на труда през конкурентоспособна национална продукция и инженерингови услуги, като на тази основа се умножава националният доход.

В заключение се подчертава: без изучаване на богатия исторически опит при планирането на народното стопанство, натрупан в България през изминалите четири и половина десетилетия, без усвояване на неговите уроци, е невъзможно да се решават съвременните проблеми. Опитът от миналото е жизнено необходим за преустройството на плановата работа и по-конкретно: да се оцени от какво да се откажем и какво да вземем. Не е в противоречие с диалектическото мислене изискването да се запази всичко ценно от наследството на миналото, което може да обслужва бъдещото развитие на обществото. Животът налага да се извличат поуки, да се научим делово и внимателно да анализираме многобройните практически грешки и да ги поправяме постепенно, но непрекъснато, без да отричаме положителното, допринесло за възхода на Отечеството ни.

От рецензиите за хабилитационния научен труд на видни български учени-икономисти:

Чл. кор. Проф. Веселин Никифоров. Трудът е „посветен на един от най-важните проблеми на планирането. Разработен е мащабно и задълбочено. В синтезиран вид е разгледана историята на планирането като процес на издигане на неговото качество. Изведени са поуни преди всичко за по-нататъшното развитие на качеството на планирането. Но Ст. Бонев далеч не търси решаването на съвременните проблеми на планирането само откъм обобщаването на историческия опит. Той търси решаването им в светлината на характера и изискванията на сегашните, на новите проблеми, които стоят пред планирането. На тази двупосочна плоскост са направени важни обобщения, разкрити са нови подходи и насоки на планирането, направени са съществени приноси за теорията и практиката на планирането“… (Рецензия…, с. 9).

Проф. д-р к.ик.н. Кирил Гатев. „Това не е просто исторически очерк или хронология на промените в схемите и показателите на планирането. То е в голяма степен синтез и ново теоретично осмисляне на собствените научни изследвания на автора в миналото и сполучлив опит за теоретично обобщение и оценка на планирането в България през призмата на обосновани собствени схващания. Логиката и подходът в хабилитационния труд се виждат дори от заглавията на трите му части… В целия труд се чувства критично отношение на автора, неговата творческа мисъл, стремежът му да разкрие положителното в досегашния български опит, да го оцени от научни позиции. Едновременно с това той доказва несъстоятелното, погрешното, което е резултат на субективизъм и волунтаризъм… анализът на миналото не е самоцелен, а води до осмисляне на настоящето, до извеждане на съвременните проблеми на планирането като теория и като практика, до насоки за тяхното изследване и решаване. То съдържа съществени за теорията и практиката приноси и е добър атестат за голямата научна ерудиция на автора, за неговия многогодишен опит като научен работник и като стопански деец“ (Рецензия… с. 2 и 3).

Доц. д-р Найден Найденов „В хабилитационния труд се съдържат много съществени и от теоретична, и от практическа гледна точка обобщения и предложения за преустройството на плановата дейност на сегашния етап на развитието. Като се обосновава необходимостта от преустройство на планирането, авторът разкрива и конкретните насоки за обогатяване същността и съдържанието на плановата дейност в съответствие с новите изисквания.

За задълбочеността и многоаспектността на анализите, обобщенията, изводите и предложенията несъмнено е допринесло както непосредственото участие на автора в подготовката и приложението на нормативните документи, така и практическият му опит в плановата дейност.

Хабилитационният труд отговаря напълно на изискванията на Закона за научните степени и звания (чл. 16.1), както и на Правилника за неговото приложение…

Към казаното до тук бих искал да добавя и положителните си лични впечатления от др. Бонев като преподавател в катедрата и от отговорната му работа в държавните и партийните органи. Той се отличава със своята принципност, целенасоченост, организираност и трудоспособност, с новаторски подход при разработване и търсене на решения на проблемите. Той отстоява аргументирано своите виждания по дискусионни въпроси, отнася се с внимание към други становища и мнения. Характерни са и грижите, които полага за квалификацията и израстването на кадрите, особено на младите специалисти“ (Рецензия… с. 3, 8–9).